Павел Вежинов
Избрани произведения в четири тома. Том 2
Повести

Бариерата

На Нина

1

И все по-често нощем започва да ме застига самотата, това най-чуждо и най-непонятно за мен чувство в досегашния ми живот. Появява се обикновено около полунощ, когато застиват всички живи и мъртви шумове освен постоянното пукане на панелите като кости на изстиващ мъртвец. Винаги в такива мигове ме обхваща нелепото чувство за някакво едва доловимо дихание на хищно животно, но толкова близко и плътно, сякаш съм в огромната му уста. Ставам и започвам да се разхождам нервно из грамадния хол, който всъщност е моето работно помещение. Няма спасение. Усещането за самотата не е гъсто и лепкаво, то е остро и бляскаво като връх на кама. Застига ме съвсем ненадейно, мъчи се да ме притисне в ъгъла, край глупавата зеленясала амфора или край фикуса, натикан там от моята чистачка. Едва намирам сили да се изплъзна и да изскоча през вратата, без да изгася зад себе си нито една светлина. Качвам се в асансьора, смъквам се със затаен дъх от четиринайсетия етаж в партера. Знам много добре, че в такава нощ бих загинал, докато ме намерят, ако тая скърцаща катафалка внезапно спре. Качвам се в колата, бързо запалвам мотора. Неговият тих, ромонещ шум, безкрайно по-приятен от бълбукането на прочутите планински потоци, мигновено ме съвзема. Усмихвам се на глупостта си, потеглям бавно. И все пак се чувствувам някак хладно изтръпнал, сякаш са ме извадили от хладилник. Зиморничаво свивам рамене. И отварям прозореца, за да изветрее вонящото дихание на звяра, което ме е преследвало до самата кола. Не знам какво става с мен, май нещо съм се невротизирал, откакто се разведох с жена си.

Гумите пърпорят под мене меко и монотонно, като дъжд. Свивам много остро към алеята, която ни служи за улица, за да чуя обидения и ободряващ в същото време писък на спирачките. Фаровете задраскват като с пръст тъмните фасади на блоковете. Някой далечен полилей, спипан от светлините им, пламва за миг пред очите ми и угасва. Бялва се и изчезва в небитието тънко дантелено перде. Вече не съм сам, моторът е с мен, напразно ругаят това търпеливо и непретенциозно същество, че бълвало мръсотии. Е, бълва, разбира се, но поне го прави с такт и прецизно, не се уригва като хората на кисело вино и чесън.

По това време май че е отворен само нощният ресторант на хотел „София“. Паркирах, както винаги, на площада и доста разколебан се пъхнах в елегантния асансьор. Бях се успокоил съвсем, заведението с нищо не ме привличаше. Не съм пристрастен към алкохола, не обичам празни компании, пияни дърдорковци, ласкатели. И все пак това като че ли е постоянната ми среда, натам ме тика всекидневната човешка инерция. Минах през ресторанта, без да посмея да се огледам, и седнах на една отстранена маса. По природа съм недружелюбен, малко навъсен човек, устните ми са винаги здраво стиснати. Знам, че съм търсен, но не разбирам защо. Като че ли неприветливите хора, които само от време на време ще изтърсят някой заядлив парадокс, са много по-силен притегателен център от веселите дърдорковци, особено около жена ми, която събираше около себе си рояци от хора. А сега, вместо да се успокоя, изведнъж се почувствувах в някакъв идиотски вакуум.

Поръчах си бял италиански вермут, сладникаво и блудкаво питие, което е по-добре да не се пие. Но с какво друго да се налива човек в тоя закъснял час? Едва сега предпазливо се поогледах. Тая вечер ресторантът ми се стори доста празен, поне додето стигаше погледът ми. Беше непривично тихо, тишината сякаш бе фиброзирала между червените кадифени завеси. В нейната призрачна мрежа безшумно, като паяци, се плъзгаха келнерите, сервираха мълчаливо и сръчно. Това май че е най-голямото достойнство на ресторанта, иначе студеното телешко месо, което си бях поръчал, ми се стори доста жилаво. Изпих още един вермут, после едно съвсем сухо уиски, само с една малка бучка лед. Започнах да се разгрявам вътрешно. Както винаги в такива случаи, първо се събужда въображението, протяга тънките си крилца, сини като на водно конче, и се приготвя да литне. Но не успя тоя път, някакъв келнер се приближи до мен и каза учтиво:

— Канят ви на голямата маса, другарю Манев.

Не бях видял никаква голяма маса.

— Кой ме кани?

— Големия Жан.

— Пиян ли е?

— Не, ни най-малко…

Въздъхнах притеснено. Големия Жан е моят шивач. Наричат го Големия Жан за разлика от Малкия Жан, който все още работи като частник. Не може току-тъй човек да обиди шивача си, особено ако държи да е добре облечен.

— Кажете му, че след малко ще дойда — отвърнах аз.

Доядох, без да бързам, студеното телешко и мрачно се понесох към неизвестната маса. Да, Жан наистина бе събрал поне десетина души между своите почитатели и клиенти. Като ме видя, той стана прав в своя безукорно изгладен, хризантемен костюм. Тоя човек, който с такъв вкус обличаше другите, наистина не знаеше как да облече себе си.

— Няма нужда да ви го представям, всички го знаете.

Едва ли — помислих с досада аз, докато сядах на почетното място до него. Не бях естраден композитор, за да ме гледат с опулени очи момичетата от модерните кафенета. Все пак имаше няколко познати, нищо особено, един режисьор от анимационната студия, барманката на дневния бар. Изобщо, както напоследък се случва, жените бяха повече от мъжете и по-добре се забавляваха, макар че алкохолът вече бе успял да направи гласовете им доста кресливи. В края на краищата сам си бях виновен, дори острият кинжал на самотата не е така страшен, като една леко пийнала, бъбрива и досадна компания.

И все пак можеше да бъде и по лошо — ако бяха съвсем пияни, да речем, или говореха за коли и футболни мачове. Тия поне бърбореха нещо за филми, макар и български. Животът ми е пълен с такива празни вечери и ненужни познанства, които понякога ми тежат с години. Стараех се да гледам само в чашата си, да не поемам реплики, да не се усмихвам, да не проявявам излишен интерес към нищо и никого. Изобщо хубавичко се наскучах. И тая вечер навярно щеше да изчезне докрай от паметта ми, ако все пак не се беше случило нещо особено. Но то се случи малко по-късно и сега, както бях изпълнен с досада, нямах никакво усещане, че ме очакват някакви изненади. Само от време на време поглеждах съвсем дискретно часовника си, който си тракаше все така акуратно, без да се интересува в каква компания бях попаднал. И когато сам той ме увери, че времето на доброто възпитание е кажи-речи изтекло, станах, извиних се и си отидох. Разбрах, че Жан никак не е доволен от мене, но какво да правя? Щях да му изпратя покана за някоя оперна премиера, той много обича всякакви премиери.

Навън бе станало доста хладно, вятърът мъкнеше ниско над града жълти разпокъсани облаци. И катедралата сякаш бе залята с гъст зарзалев сок, кубетата й мътно проблясваха под небето. Никакви хора не се мяркаха по площада освен тия на паметника, запътени към своята безкрайна участ. Нямах никаква връхна дреха, затова побързах да се пъхна в колата. И тъкмо бях потеглил, усетих зад себе си някакво човешко движение. Така се стреснах, че заковах на място колата. И се обърнах рязко назад с чувството, че в следния миг ще ме сполети жестокият удар — на обвита в плат метална тръба, както обикновено се случва. Разбира се, нищо подобно не стана — от задната седалка ме гледаше уплашено женско лице, доста продълговато, опулено, бледо. Едва повярвах на очите си.

— Какво правите тук? — креснах аз гневно.

Разбира се, не бях толкова ядосан, колкото засрамен от собствения си страх. Но за ядосване си беше — как тъй ще се пъха без разрешение в колата ми.

— Нищо, чаках ви — отвърна тя уплашено. — Но вие тръгнахте толкова бързо.

— Защо ме чакахте?

— Не ме ли познахте? — попита тя учудено.

— Откъде да ви познавам? — отвърнах аз почти грубо.

Разбира се, това не е най-добрият начин да се разговаря с млади момичета. А тя наистина беше съвсем младо момиче, около двайсетинагодишно, в тоя момент ми се стори малко немито и износено.

— Ами ние бяхме заедно в ресторанта… И вие специално ме погледнахте.

Глупости — специално! Може и да съм я погледнал, но сигурно съм си мислил за нещо друго. И изобщо не обичам ресторантски момичета, тия малки хоботници, които смучат алкохол много по-добре от организираните хамали. Пък и как да ги види човек, като непрекъснато са обвити в облаци цигарен дим.

— Е, добре де!… И нима това е причина да се напъхате в колата ми?

Гневът ми бе преминал, бе се превърнал в леко раздразнение.

— Ами аз ви чаках! — отвърна тя. — Вие нали казахте по едно време, че ще си тръгвате… А навън ми се стори много студено.

— Откъде разбрахте коя е колата ми?

— Нямаше друго пежо… Пък и вратата беше отворена.

— Да, добре! И за какво ме чакахте?… Ако ми е разрешено, разбира се, да попитам?

Но тоя вид ирония надали действува на момичета като нея, на младите хоботници, искам да кажа. Тя само примигна и отвърна простичко:

— Исках да ви помоля да ме заведете до вкъщи… Защото е вече късно и трамваите не работят.

Е! Не толкова глупав претекст!… Но на такава въдица обикновено кълват по-млади или доста по-стари шарани от мен.

— Къде живеете?

— Към Централния затвор — отвърна тя сериозно.

Ама пък посока! Пък може да не е претекст! Как се бъхта дотам пеша посред нощ! Това си е цяло пътешествие.

— Виж какво, мойто момиче — отвърнах аз с доста променен тон. — Вие сама видяхте, че изпих няколко чаши… Как да се мотая из града в това състояние? Представете си, че ме срещне някой патрул на КАТ!…

— Вие нали и без това си тръгвахте? — попита тя учудено. — С колата, искам да кажа…

— Е, да, но щях да мина по странични, тъмни улици.

— Да, прав сте щом е така! — отвърна покорно тя и посегна към вратата.

Много по-късно, когато това немито и нескопосно момиче по един или друг начин стана част от живота ми, тая нейна примирена покорност щеше да къса из ден в ден сърцето и нервите ми.

— Чакайте! — казах аз. — Къде тръгнахте?

— Ами щом е така!

— Ще ви закарам поне до пиацата за таксита.

— Не, няма нужда!

И слезе от колата. Но като видях нейната убита, някак несвястна походка, не разбрах как съм излязъл навън. Като я настигнах, тя плачеше, безмълвно наистина, но сълзите обилно течеха по лицето й. Съвсем се обърках. С моето малко хладно и може би отчуждено сърце все пак не можех да понасям женски сълзи, те винаги ме разстройваха. Изглежда, момичето не беше това, което отначало помислих.

— Ако нямате пари за таксито — казах аз, — с удоволствие ще ви услужа. Как тъй ще вървите пеша по това време!

— Не, не! — възкликна тя. — Не, няма нужда!

Горда на всичко отгоре! Ако не се беше разплакала, щях отново да я нахокам. Горда, пък се пъха в чужди коли!

— Добре, вървете с мен, ще ви закарам! — казах аз. — Докато не сте се удавили в тия сълзи.

И тръгнах ядосан към колата си. Тръгнах, но не чух никакви стъпки след себе си. Като се обърнах, тя стоеше с гръб към мен и гледаше към небето тъй, сякаш се готвеше да полети към него. Това усещане беше много силно, струваше ми се, че вятърът всеки миг ще я отвее — толкова лека и безплътна ми се стори в тоя миг.

— Хайде, защо не идвате? — попитах аз нетърпеливо.

Тя тръгна послушно към мене, после нерешително спря.

— Не смея да се върна у дома — каза тя. — Страх ме е…

— От кого ви е страх?

— От майка ми… Тя и без това няма да ме пусне по това време. Пък и да ме пусне — все едно. Вие нямате представа що за човек е тя! — В гласа й прозвуча съвсем искрено отвращение.

— Добре де, тогава какви комедии ми устройвате?

Тя примига смутено, после каза просто и ясно:

— Аз… аз си помислих, че вие ще ме поканите…

Сега ми е трудно да си представя чувствата, които тогава съм изпитвал. Не бях нито стреснат, нито ядосан, нито изненадан дори. От всичко най-малко бях съблазнен, разбира се. Гледах я такава неустойчива, недооблечена, вятърът увиваше роклята около слабичките й бедра. Не усещах никакъв срам в нейните думи, никакво стеснение, но и никакъв порок в същото време, сякаш не говореше с мен, а с леля си. Именно тогава в мен трябва да се е родила милостта или някакво друго чувство, доста непонятно, но все пак естествено. Въздъхнах, вдигнах рамене и измърморих:

— Ами да вървим тогава!… Няма да ви оставя на улицата.

Лицето й изведнъж светна, вятърът сякаш изтри с ръка сълзите й. Случаят явно беше по-невинен, но в същото време и много по-лош, отколкото съм могъл да очаквам. Но дори не се мъчех да размишлявам в тоя миг. Всъщност кой ли би могъл да ги разбере истински тия днешни момичета, като те сами себе си не разбират.

— Как се казвате? — запитах аз.

— Доротея…

— Е, добре, Доротея, изглежда, че все пак знаете доста за мен… Името ми, марката на колата. А как разбрахте, че жена ми няма да ви напердаши, като отидем сега у дома?

— Вие сте разведен — отвърна тя. — И живеете съвсем самичък.

— А това откъде знаете?

— Ами докато ви чакахме на масата, Жан разказа за вас разни работи… Хвалеше ви, разбира се. Каза между другото, че сте сопнат, но много добър човек.

Да, ясно, трябваше да се досетя. Но и момичето не беше толкова загубено, колкото изглеждаше на пръв поглед. Много добре бе съобразило какво трябва да се направи. И не разиграваше ли сега, без само̀ да разбира, някаква много тънка и далечна игра? Никак не беше изключено. Само едно нещо много ясно съзнавах в тоя момент — въпреки всичко в нея нямаше ни хитрина, ни преднамереност. Това поколение е всъщност достатъчно лишено от скрупули, за да има нужда от лъжи и тънки преструвки.

Качихме се в колата, аз отново я оставих да седне отзад. Нямах никакво желание да скъсявам първоначалната дистанция. Дори да е имала някаква инстинктивна хитрина в себе си, нищо няма да я огрее. Така се беше сгушила в ъгъла, че не я виждах дори в огледалото за обратно виждане. Мълчеше си, може би бе заспала. Не беше никак чудно, наближаваше три часът. А тя, естествено, бе преживяла доста неизвестности и несгоди, докато си хване това глупаво пиле, каквото бях аз. Както и да е, чувствувах се съвсем нормално. Пък и обичам да карам нощем по пусти улици, по булеварди, из които вятърът мъкне пияници и мръсни хартии. Обичам да усещам как ме облъхва топлият дъх на мотора, как го поемам на едри глътки като от кислороден мехур. Ще я оставя да спи в хола, разбира се. В най-лошия случай да ми задигне някоя от голите абаносови фигурки, които моят брат бе донесъл от Африка. А сега-засега най-важното беше да се качим незабелязано в асансьора. Не че държа толкова много на чуждите мнения, но младата лейди явно не ми подхождаше. Пък и с тоя блудкав вермут в стомаха кой знае как щяхме да изпълзим четиринайсет етажа. Живеех на последния от тях, над мене имаше само облаци, небе и добре охранени, мързеливички музи.

Но, слава богу, асансьорът работеше. Отключих вратата и я въведох с облекчение.

— У вас свети! — каза учудено тя. — Наистина — да не е дошла жена ви?

— Не се страхувайте — отвърнах аз шеговито. — При всички случаи боя ще изям аз…

Едва сега успях да я разгледам по-добре. Пристъпваше пред мен с малко странна походка — много лека и малко скована в същото време — като гълъб или като чайка, която предпазливо крачи по мокрия пясъчен бряг. Беше облечена в евтина импримена поличка и някакво черно елече — и двете доста омачкани. Не носеше чорапи, макар че пролетта беше доста хладничка. Нямаше чанта или джобче по дрехите, не държеше в ръцете си ни ключ, ни дори носна кърпичка — приличаше наистина на птичка божия, която спи нощем по клоните на дърветата. Доротея огледа предпазливо обстановката, после обърна към мен прозрачните си очи.

— Много хубаво е у вас! — каза тя искрено.

— Не намирам…

Наистина нищо особено. Нямам склонност към вещи, а най-хубавите от тях бе прибрала жена ми, с основание, разбира се, понеже ги бе купувала самата тя. Имаше няколко добри картини по стените, пиано и много хубав виенски мокет на пода, нежно портокалов на цвят, който отначало много ме дразнеше. И мокета бе купила жена ми, с валута при това, макар че бяхме вече разведени. Казваше, че отива много хубаво на цвета на стените, с тая типично женска логика, която ги задължава да си ушият син костюм, ако случайно имат синя чантичка. А според мен най-добре отиваше на черния, плътен цвят на пианото, много красиво и старо, което отлично се открояваше на нежния тон. Доротея отиде право при него, отвори капака и внимателно разгледа поизхабените жълтеникави клавиши.

— Това ли е вашето пиано? — попита тя. — Искам да кажа — на него ли работите?

— Да, на него…

— Не е ли много старо? — попита тя разочаровано.

— Нищо, върши ми работа.

Тя отново вдигна към мен прозрачните си очи. Първоначалното й стеснение беше съвсем изчезнало, сега се държеше така естествено, сякаш бе у дома си.

— Ще ми изсвирите ли нещичко? — помоли се тя. — Съвсем малко макар… Но да бъде ваше, естествено.

— И за какво ви е?

— Искам да усетя какъв човек сте… Макар да не разбирам много от музика.

Това ми се видя интересно. Малкият нощен хоботник, колкото и да бе симпатичен и странен, какво ли можеше да открие в един откъс? Но от жените, както се бях уверил през моя доста дълъг живот, всичко може да се очаква. Както от жена ми например. Тя си бе отишла от мен съвсем внезапно, без никакви особени причини. Или поне на мен така ми се струваше. Нямаше ни причини, ни основания, просто си отиде, дори без баналния скандал или сълзи, които се полагат в такива случаи. Няма жена на тоя свят, която поне веднъж през живота си да не направи нещо безумно и непоправимо. Просто се чудехме какво да измислим на бракоразводния процес. Може би вече съжаляваше, но не беше от хората, които се връщат назад по средата на пътя. Прежълтя като отровена на процеса, излезе навън и едва тогава заплака. Престорих се, че не съм забелязал — за мое удобство, разбира се. Не съжалявах особено, макар че я обичах. Беше много силна и властна натура, непрекъснато ми налагаше своя стил на живот. И аз едва съществувах в артистичния безпорядък, в който живеехме. След това останах сам, отначало бях много по-продуктивен, някои критици казваха, че се намирам в подем на таланта.

Доротея стоеше пред мен и чакаше.

— Много е късно — казах аз колебливо. — Ще събудим съседите.

— Съвсем тихичко! — помоли отново тя. — Никой нищо няма да чуе.

Позамислих се малко. Преди два дни бях завършил нещичко и все още не знаех как изглежда. Нарочно го бях оставил настрана за някое време, колкото да поузрее само̀, пък и аз да се отдалеча от него. Но докато още работех, усещах в себе си слабички гласове на вътрешно ликуване. А това не беше малко. Имах доста трезва преценка за своето творчество, разчитах повече на моята музикална култура, отколкото на някакво вдъхновение. Според мен човек да разчита само на таланта си, е все едно да разчита на вятъра да подкара колата му.

— Ами тогава седнете! — казах аз.

— Къде да седна?

— Където искате…

Тя седна на първата табуретка, която се мярна пред очите й. Всъщност не седна, а сякаш кацна там като зиморничаво врабче. И щом докоснах клавишите, изведнъж забравих за нейното съществуване. Винаги просвирвах нощем това, което бях написал през деня. Лошо работя, когато в очите ми блести слънцето, изобщо не обичам ясни слънчеви дни. Истински мога да почувствувам своята музика само нощем или в някой тих, дъжделив ден, когато ярките блясъци на деня и природата не са пред очите ми.

И сега, докато свирех, отново усетих тия леки изблици на вътрешно ликуване. Увлякох се и изсвирих всичко докрай. Май че съвсем заприличах на тия глупци поети, които се опиват от собствените си стихове и мъчно се сещат да спрат, като почнат веднъж. Едва когато свърших, се досетих, че не съм сам. Повдигнах глава и я погледнах. Нейният вид можеше само да ме поласкае.

— Хареса ли ви? — запитах аз шеговито.

— Много! — отвърна тя спонтанно.

— А знаете ли как се казва?

— Знам! — отвърна тя простичко. — Нарича се „Кастилски нощи“…

Надали щях да се слисам повече, ако внезапно ме беше ухапала. Там е работата, че композицията наистина се казваше „Кастилски нощи“. Но това знаех само аз и никой друг човек на света. Не бях го написал дори на нотните листове. Гледах я тъй, сякаш не беше човек, а някакво провидение.

— А откъде знаете? — попитах аз едва-едва.

— Просто знам…

И докато я гледах все така слисан, тя добави спокойно:

— Аз не съм съвсем като другите… Аз съм луда…

2

Аз не съм млад човек. Но не съм и стар, миналата есен навърших ония фатални четиридесет години, които в днешния свят се смятат за последния предел към зрялата възраст. На вид изглеждам може би малко повече. За това впечатление най-много допринася гъстата ми, но доста посивяла коса. И двете дълбоки бръчки, които разделят на две малко хлътналите ми бузи. Всичко това се усилва и от моята обичайна неприветливост и сдържаност. А всъщност не съм чак толкова неприветлив човек, разговарям възпитано и любезно, дори имам не лошо чувство за хумор, което добре се връзва с моето сериозно лице. Минавам за най-добрия специалист по филмовата музика. Не е кой знае какъв комплимент, но поне нямам никакви материални грижи. Написал съм и няколко други, по-сериозни неща, две-три от които са много известни.

По природа съм здравомислещ човек, освен от музика интересувам се още от космогония и астрофизика, дори от математика, която смятам за основа на всяко сериозно човешко знание. Винаги съм смятал, че най-съществената черта в строежа на природата, дори в строежа на изкуствата, е хармонията. В това съм се уверил дори от най-простите природни закони. Ако в някое явление на света не мога да открия хармония, това означава за мен, че не съм го разбрал. Или че не е нормално и завършено явление.

Казвам всичко това, за да разберете в какво трудно положение се оказах изведнъж. Но не съм момче, разбира се, съвзех се бързо, минах спокойно през стаята.

— А кой ви е казал, че не сте като другите?

Едва ли бих могъл да формулирам по-любезно въпроса.

— Установено е — отвърна тя неохотно.

Установено било! Може да съм малко груб човек, но съвсем не съм неделикатен. Не посмях нищо повече да попитам. Тя, изглежда, разбра това, защото добави все така без желание:

— Аз нямам дом, живея в лудницата… И затова нямаше къде да се прибера.

— Да не сте избягали оттам?

— Не, не! — възкликна тя едва ли не обидено. — Аз само спя там, иначе през деня си ходя на работа. Стационарна съм, както те казват.

Само това не знаех — че на тоя свят има и стационарно луди. Навярно се касаеше за някой съвършено лек случай, такива се срещат навсякъде, дори в съюза ни. Във всеки случай не бях забелязал досега у нея някаква вътрешна дисхармония. А даже напротив. Такова нещо можеше да се открие тая вечер с по-голям успех в моето поведение.

— Кой ви лекува?

— Доктор Юрукова — отвърна тя и лицето й изведнъж се оживи.

— А това често ли ви се случва? Да не се приберете… там?

— Не много често… И доктор Юрукова никога не ми се сърди. Но другите се мръщят, разбира се, особено доктор Стрезов. Казва, че това било болнично заведение, а не пансион.

Изглежда, че съм се усмихнал, защото тя побърза да добави:

— Аз знам — дисциплина и прочие. Но не мога да не го правя. Доктор Юрукова навярно смята, че и това влиза в лечението. Та кой човек не иска да бъде като другите хора?

Погледнах я озадачен. Разсъждаваше съвсем разумно, лицето й в тоя момент изглеждаше спокойно и чисто. Не си ли правеше някаква шега с мене? Не, направо изгоних тая мисъл.

— Е, значи, не сте съвсем като тях?

— Не съм наистина, макар че съм имала такива пристъпи. Раздвоение на личността, вие сте чували. Но дори когато това стане, аз все пак имам съзнание кое е истинско и кое лъжливо.

Тоя спомен изглежда, че й тежеше, защото лицето й изведнъж потъмня. Усетих, че трябва някак си да я откъсна от неприятната тема.

— А кой ви доведе там? В ресторанта, искам да кажа.

— Никой.

— Как тъй — никой?

— Ами никой!… Понякога изведнъж ми се приисква да бъда на хубаво място, всред хубаво облечени хора. Тогава започвам да си мисля, че и аз съм хубава и нормална. Разбира се, съзнавам много добре, че обикновените хора могат да подтиснат такива желания в себе си. Но аз не мога и затова все още не се смятам за съвсем нормален човек. Просто отидох там и седнах на първата голяма маса. Това е толкова лесно. И всеки си мислеше, че ме е довел някой друг на масата.

— Не е толкова лесно — измърморих аз.

— Не е лесно за възпитани хора като вас. Но аз не мога да си позволя такъв лукс. Ето затова се пъхнах в колата ви. Какво друго можех да сторя?

— Да, разбирам ви — отвърнах аз, тоя път съвсем меко.

Помълчах малко, после запитах:

— И все пак, кажете ми, как разбрахте за „Кастилските нощи“?

— Не знам! — отвърна тя неохотно. — Не разбирам всички неща, които умея да правя. И според мен не е нужно…

Не, нищо повече нямаше да науча от нея. И затова прибавих малко троснато:

— Ти ще спиш тук — в хола. В тоя шкаф са завивките… Мисля, че можеш да се справиш сама…

— Да, разбира се — отвърна тя смутена.

Но ясно почувствувах облекчението, което мина по лицето й. Имаше много чувствително лице, по него можеше да се чете като по книга. Знаех много добре откъде идва това облекчение. Тая вечер тя не беше длъжна да плати за спането си.

Прибрах се в спалнята си, но не заспах лесно. Мъчех се да си обясня някак си нейната невероятна интуиция. Разбира се, имаше нещо испанско в това, което й бях изсвирил. Но то беше толкова далечно и незабележимо. Би могъл да го открие в някои интонации само един добър специалист. Но нямаше никакви кастилски нощи, разбира се. Просто не познавах кастилските нощи. Мадридските си нощи прекарвах като всички други туристи по разните заведения. Нито веднъж не повдигнах поглед към небето, за да видя звездите му. Пък и нямаше смисъл. Мадридското небе е като софийското небе или като парижкото небе и като всяко друго. И нощите са горе-долу еднакви в тоя стандартен свят със стандартни заведения и стандартни напитки. Колкото и да ги подбираш в техните национални особености, в края на краищата всички се смесват в един общ коктейл. Вече ми е все едно дали съм бил на „Виа Венето“ или на „Шанз Елизе“. Постепенно загубих интерес към тия пътувания, към които някога бях така алчен.

Впрочем като че ли имаше една по-истинска кастилска нощ. Да, наистина бях я забравил съвсем. А може би точно там ми хрумна основният мотив. Или пък заглавието, вече не си спомням, но вечерта си спомням много добре. Връщахме се от „Ескориал“ с колата на търговското представителство. Свечеряваше се, небето тъмнееше, ранните светлини на прозорците правеха едва видими фасадите на къщите, които се мяркаха тук-там по шосето. Тъй че ресторантчето, в което влязохме, се оказа доста старо и мръсно. Масите бяха голи, по пода се търкаляха огризки, глави от риба, розови люспести опашчици от скариди. Нямаше нито един турист, разбира се, няколко пътни работници висяха прави край тезгяха на бара. Бяха момчета в комбинезони и жълти защитни каски, вече развеселени, но доста тихи за испанския темперамент. Ясно, че ги респектираше съдържателката зад тезгяха, доста възрастна, която приличаше по-скоро на немкиня с червеникавата си коса и пълно лице. Тъкмо се колебаехме да останем ли, или да се върнем назад, чу се доста звънлив женски глас:

— Заповядайте, господа, какво обичате?

Четирима чужденци наведнъж не са за изпускане. Съдържателката излезе да ни посрещне и с това изведнъж сложи край на всички колебания. Беше малко кривогледа. Това я правеше по-симпатична.

— Може ли да седнем навън? — запита тоя, който ни водеше.

— Както обичате, господа — отвърна тя усмихнато. — Макар че тук ще ви мирише на наденици, а вън — на бензин.

— Нищо, ще рискуваме.

Седнахме вън край единствената широка дървена маса, посипана с увехнали листа и курешки. Дона Пелайа изтри всичко това с някакъв не много чист парцал, после метна отгоре хубава книжна покривка. Поръчахме си херес — силно, ароматно вино с цвят на коняк. Тя го донесе с благоговение, внимателно го постави върху масата в красива бутилка. Очевидно в това малко ресторантче не пиеха всеки ден херес.

— Най-хубавото, което имам! — каза тя гордо. — Наздраве, приятели!

Истинският испански херес е прекрасно вино. Изпихме втора бутилка, дори опитахме някакви кървавица, която приличаше на черво, натъпкано със сажди и какавиди на майски бръмбари. Едва я докоснах, повече от любопитство. В никакъв случай не можеше да се сравни с нашите коледни кървавици. Мълчахме. Беше се стъмнило съвсем, но нощта беше съвсем безлунна. И затова за пръв път видях едрите кастилски звезди, които светеха над главите ни. Да, така беше. Но мотивът, който ми хрумна малко по-късно, съвсем не идваше от звездите, а от златното кадиско вино.

Тогава как се бяха родили у нея тия асоциации? Може би наистина и самата тя не знаеше. Когато черчеветата в главата ти са напукани и пропускат, какво ли не може да мине през тях? Най-сетне заспах, а когато на другата сутрин се събудих, от нея нямаше ни следа. Щях да си помисля дори, че съм сънувал, ако в бързината не бе застлала дивана от опаката страна на одеялото. Поогледах се дали не е оставила някаква бележка. Нямаше бележка. Махнах с ръка, но усетих в себе си някаква празнота. Ето защо не обичам да се държа човешки с хората — за да не изглеждам наивен след това. Тая страна на човешкия характер, колкото и да е привлекателна, винаги ми е била обидна.

3

Така изминаха три дни или — по-точно — три странни дни. Колкото и да пъдех от спомените това лудо момиче, част от него като че ли бе останало трайно в мен. Все по-често се улавях, че върша разни дребни глупости. Няколко пъти съвсем погрешно включих автомобилните скорости. Появих се на един концерт като боянски шоп — без вратовръзка. А веднъж дори се намъкнах в кооперацията на бившата ми жена с мисълта, че се прибирам у дома си. Казват, че всички болести са заразителни, включително и ревматизмът. Може и тъй да е, главата ми очевидно не беше в ред.

В събота вечер отново отидох в нощния ресторант. Но тоя път не бях подгонен дотам от чувството за самота, просто ей тъй — отидох. Седнах на същата маса, на която бях седял и последния път. Но сега заведението беше доста пълно, до мен по-плътно достигаше досадното бръмчене на разговорите. Не исках да си давам сметка защо съм дошъл. И защо не взех поне някой приятел със себе си. Може би нямах приятели. Или пък някаква друга надежда е живяла в мен, избягвах да си дам сметка. Във всеки случай през ума ми мина мисълта: какво всъщност бих направил, ако тя се появи внезапно на стъклената врата, такава, каквато си е — боса, с омачкана рокличка. Навярно тайничко бих се измъкнал през задния вход. От скрупульозен човек като мен всичко може да се очаква.

Прибрах се у дома съвсем трезвен. Отново тихичко изсвирих „Кастилските нощи“. Така, както бях, без настроение — тоя път никак не ми хареса. Хубави, красиви фрази, но доста пусти. Навярно не съм бил много справедлив към себе си, истинската красота никога не може да бъде безсмислена.

В понеделник позвъних на доктор Юрукова в института. Не знаех нищо за нея освен името, дори не бях сигурен, че наистина съществува. Обади се плътен женски глас, толкова уравновесен и спокоен, че изведнъж се засрамих от себе си. Едва не затворих слушалката. Всяко обяснение, което можех да дам, сега ми се видя фалшиво и глупаво. Дано поне моето име я респектира.

— Да, знам за вас — отвърна тя съвсем свободно. — Доротея ми разказа нещичко… Разбира се, че можете да дойдете. И без това искам да ви помоля нещо.

Навярно мнозина от вас са виждали това старо, печално здание със зарешетени прозорци. Все още си спомнях хубавите дървета, меките сенки по алеите, болните, които се разминаваха по тях, студени и далечни като галактики. Бяха истински луди, целите изпълнени с достойнството на своя въображаем свят, но добродушни като деца. Направиха ми толкова силно впечатление, че не стъпих втори път в клиниката, макар че ми бяха предписали някакви противоалергични процедури. И сега, докато пътувах с колата си, се чувствувах малко неспокоен и респектиран.

Но като спрях там, озадачен се огледах. Бях попаднал на някакъв претъпкан паркинг, където коли непрекъснато пристигаха и заминаваха, сякаш градът изведнъж се бе препълнил с невротици и ненормални. Слава богу, нямаше никакъв портиер на пропуска. Но затова пък новата постройка ми се стори шеметно непривлекателна и грозна като всички ония модерни сгради, които остаряват още преди да са ги построили. Оказа се, че никой не знае къде е кабинетът на доктор Юрукова. Докато се мотаех притеснен по етажите, пред очите ми като в карусел се въртеше човешката тълпа, делнична и забързана. Особено впечатление ми направиха болните с техните памучни райета и делови физиономии, сякаш не бяха хора, а овци, дошли тук, колкото да им острижат вълната и да си вървят след това отново по своите работи. Лекари с писалки сновяха загрижено между тях, никой никого не поглеждаше и не поздравяваше.

Аз ли бях станал прекалено чувствителен? Или светът някак неизмеримо се бе променил, докато аз лекомислено си подрънквах на пианото? Най-сетне някаква трътлеста санитарка ми показа една най-обикновена врата без никакъв номер или надпис. Почуках и влязох. Всъщност едва ли имаше къде да се влезе. Малката като килерче стаичка бе изпълнена от край до край от тясна болнична кушетка, два стола и някакво изтумбено недоразумение, което трябваше да представлява бюро. На всичко отгоре бе покрито с изтънял пласт бяла блажна боя, която оставяше впечатление за кухненска похабеност и занемареност.

Край бюрото седеше немлада жена в бяла болнична манта. Зад гърба й като ръждив страж бе изправен грамаден цилиндър със сгъстен кислород. От смущение и досада в първия момент дори не успях да видя как изглежда. Само си казах името, тя кимна и ме покани. Принудих се да седна на болничната кушетка, тъй като поради теснотията и двата стола бяха обърнати към вратата. Едва сега успях да я разгледам малко по-добре. Навярно беше към петдесетгодишна, лицето й имаше цвят на пчелен восък без какви да е остатъци от някогашен мед. Но не се забелязваха никакви бръчки по него, никакви други белези и цветове, сякаш беше лице на недоработена фигура от паноптикум. Това впечатление се усилваше още повече от нейния високо вдигнат девичи бюст, прав, идеално закръглен, но също така безжизнен, сътворен сякаш от стеаринови смеси.

Но това бяха впечатления, изградени само за секунди. Тя се облегна на стола си и неочаквано се засмя. Кой знае защо, тоя смях ми се стори кух и зловещ, макар че сега разбирам колко е бил шеговит и добронамерен. Но с моите възбудени нерви изведнъж си помислих, че съм попаднал в някакъв хитър капан, който те двете с Доротея ми бяха заложили.

— Успокойте се, другарю Манев — обади се тя. — Няма да чуете нищо страшно…

— Защо смятате, че не съм спокоен? — попитах сдържано аз.

— Защото така изглеждате. Тъй, както си седя на стола, виждам у вас сериозни белези на невроза.

— Извинете, но не съм дошъл тук да се лекувам! — казах аз недружелюбно.

— Знам — отвърна тя. — И все пак защо наистина?

Сега пък аз се затрудних. Бях си представил тоя разговор много по-интимен и задушевен. И не съзнавах май, че сам аз съм причина за това малко остро начало. На всичко отгоре през цялото време, докато разговаряхме, поне десетина глави се пъхнаха в процепа на вратата, някакви личности в бели манти постоянно питаха къде е този или онзи, сякаш никой в тоя огромен дом не беше на мястото си.

— Интересувам се от Доротея — отвърнах аз. — И от нейното състояние. При положение че това не противоречи на вашата лекарска практика.

— Не, нямам тайни! — каза Юрукова. — Но изглежда, че Доротея добре ви е стреснала.

— Ако смятате, че ме е изплашила… — започнах аз.

— Поне в колата!

— Тя всичко ли ви разказва?

— Така сме се договорили — отвърна лекарката. — Постъпили сте много тактично тая вечер. И много човешки. Така че нямам причини да крия нищо от вас. В момента тя е практически здрава… Наблюдавам я от пет-шест години — имаше леки пристъпи на шизофрения, периодични, разбира се. Бих ги нарекла пред вас и натрапчиви идеи. Въобразява си, че е някоя от героините на книгите, които чете… Да кажем — Ирина от „Тютюн“… Или Козета от „Клетниците“… Последния път се превъплъти в Таис и това трая доста дълго за съжаление. Но от шест месеца няма никакви рецидиви.

— Съвсем никакви?

— Не… После ще ви кажа.

— Според вас на какво се дължи нейната болест?

Погледът, който хвърли към мен, беше така бърз и остър, че едва го долових. По-скоро като че ли дочух острието на елмаз върху стъкло.

— Да, ще ви кажа и това — отвърна тя неохотно. — Наистина е по-добре да го знаете. Като момиче тя е преживяла две много силни душевни сътресения. На единайсетгодишна възраст лека кола е прегазила нейния баща просто пред очите й. И починал на място. Майка й се омъжила отново, животът в новия дом скоро станал съвсем невъзможен… Тя отишла да живее при чичо си. Когато била на тринайсет години, едва в зората на своето девичество, както се казва, той посегнал на нея.

Доктор Юрукова млъкна за момент, лицето й бе намръщено. „Да, наистина отвратително — помислих аз стреснат. — По-добре да не бях питал.“

— Според мен не точно това е причинило нейното заболяване — продължи тя. — И все пак тия неща са свързани. Както сам се досетихте, тук играят роля и някои наследствени фактори… Но сега тя е много добре, да чукнем на дърво, както се казва! Стига, разбира се, с нея да не се случи някой нов стрес…

Тя млъкна, без да ме погледне дори. Но усетих много добре, че в гласа й прозвуча лека предупредителна нотка.

— Тогава защо не я изпишете? — попитах аз.

— А къде да я пратя?… При чичо й?… Или при нейната отвратителна майка? Все още намирам начини, за да я задържа. Водя я нещо като научен експеримент… Трудова среда и прочие. Но това не може да продължи вечно, тая обстановка започва да става опасна за нея. И изтръпвам, като си представям нейния бъдещ живот.

Почувствувах, че и аз едва забележимо изтръпвам. Не бях ли се запътил малко лекомислено по съвсем непознат път? Какво всъщност търсех тук — белята си? И тъкмо си мислех как по-възпитано да потегля към изхода, тя внезапно запита:

— Май и вие имахте да ми казвате нещо?

— Да, наистина…

И с малко пресилено оживление й разказах как бе налучкала името на моите „Кастилски пощи“. По-скоро усетих, отколкото разбрах, че моят разказ не й направи особено впечатление. Впрочем така, както го разказах, той сега и на мен ми се стори съвсем нелеп.

— Тук няма нищо странно — каза спокойно лекарката. — Тя просто е прочела вашата мисъл. Отначало и мен ме стряскаше, но сега свикнах.

— И казвате, че тук няма нищо странно? — погледнах я учудено аз.

— Телепатията не е празна работа… Доротея има редки, но понякога наистина поразителни попадения. Кой знае, след векове телепатията ще стане може би нормален начин за общуване между хората.

— Да, след векове — измърморих аз. — Но сега сме все още двайсетия век… Пък и тя едва ли знае къде се намира тая Кастилия.

— Не, не я подценявайте, тя чете много. Разбира се, все още не й разрешавам романи, особено хубави. Но иначе чете каквото й падне, дори моите медицински книги. Със своята удивителна памет тя знае някои неща по-добре дори от много мои колеги…

— Може би не е толкова трудно — усмихнах се аз.

Но лекарката сякаш не разбра намека ми.

— При това нейната памет не е механична — кимна тя. — И интуицията й помага отлично там, където не достигат знания или логика. Изобщо Доротея е много интересно момиче. У нея има характер…

Само това не очаквах да чуя.

— Видя ми се много плаха — отвърнах аз.

— Е, не е нахална. Но ако мислите, че е слаба — много ще се излъжете. Тя и физически е доста издръжлива. Нейните колеги се чудят с каква лекота работи на пресата.

— А къде работи?

— В една занаятчийска работилница. Щампова детайли. Или нещо подобно. Работа като работа, но ми се струва не съвсем подходяща за нея. Много е еднообразна, с нищо не заангажирва нейното въображение. А точно това е слабото й място. То трябва да се насели с нещо, не с химери във всеки случай. Ето това исках да ви помоля. Вие сте влиятелен човек, не бихте ли могли да й намерите някаква по-подходяща работа?

— Каква например?

— Ами да прави кукли, да речем. Или пък да рисува нещо върху чаши, вази, чинии. Тя има много лека и артистична ръка.

— Ще опитам — отвърнах аз. — Но не й казвайте. Не искам да се огорчи, ако нищо не стане.

— Няма да се огорчи. Сега за нея е все едно къде работи. И какво получава. Парите са като празни хартийки в ръцете й. Много е непрактична в житейските работи.

— Е, не чак толкова! Оная нощ много добре се ориентира в обстановката…

— Това е по-скоро инстинкт. Там, където разумът не достига, понякога природата мобилизира странни и невъобразими сили. Наблюдавала съм го често у моите пациенти. И просто ми е било невъзможно да си го обясня като лекар.

Отидох си от тоя странен дом едва ли не със зашеметена глава. Последните думи на доктор Юрукова се тътреха като някакви досадни просяци по петите ми. Мислех си, че ще се отърва от тях в колата. И не успях. Настаниха се на задната седалка, продължаваха да ме тормозят със своите идиотски въпроси и предположения. Пуснах силно радиото — същият ефект. Ако природата наистина умееше да се защищава, както твърдеше доктор Юрукова, в тоя случай тя бе избрала съвсем непонятни за мен пътища.

4

Измина още една седмица. Единствената ми придобивка през това време беше, че изгоних веднъж завинаги от моя дом самотата. Вече не бях сам. Доротея сякаш съществуваше незримо в мен и край мен, макар и не като човек, дори не и като спомен. Не бяха приятни спомени, успявах да ги отпъдя. На тяхно място като утайка от дим оставаше чувството, смътно и тягостно, но все пак живо. Чувство за какво? Сега ми е много трудно да го определя с думи. Може би чувство за някакъв неизплатен дълг, за горчив укор, за несподелена човечност. Улавях се често, че водя безкрайни разговори наум — не с нея, със себе си. Опитвах се да разбера какво се беше случило. Нищо особено не се беше случило освен това, че не бях сам. Доротея бе изпъдила самотата. И всичко щеше да бъде съвсем в ред, ако тя самата не се бе настанила на нейно място. Сега, вместо да се чувствувам сам, се чувствувам просто объркан.

Една нощ, докато се мъчех да заспя, опитах се да си припомня лицето й. И странно, пред очите ми не можеше да застане ни една зрима нейна черта, ясна и определена. Имах чувството, че изобщо не бих я познал, ако я срещна на улицата, облечена в някакви други дрехи.

Не, ни най-малко не беше безлична, само това не можеше да се каже за нея. Ето спомням си — носът й бе малко дълъг, устните малко бледи и тънки, косата опъната и сресана като на Мона Лиза. И все пак това не бяха черти, лицето й сякаш непрекъснато се менеше — като повърхността на река, по която се преливат бързо слънчевите отблясъци. Или която спи в сянката на дълбоките вирове. Лицето й сякаш отразяваше външния свят, без да показва нищо от себе си — навярно в това се състоеше нейната изменчивост и непознатост.

От нашата първа вечер е изминала повече от година. Сега тя е мъртва и аз с ужас и дълбока мъка разбирам, че отново не помня лицето й, макар че толкова необикновени и странни неща станаха с нас. Не само че не помня лицето й, но не притежавам нищо от нея — никаква вещ, никаква следа от пръсти, никакво петънце, дори от кръв — такава, каквато веднъж я видях, ясна и рядка като сок от череши. Все едно че не е била, че не е съществувала, макар че на тоя свят не е имало съществуване като нейното. Все едно че беше сън, измислица някаква на малко болен и трескав ум. Сега човек може във всичко да се усъмни. И нищо да не повярва. Нищо освен нейната истина.

И така, тикан от съдбата, както се казва в подобни случаи, аз някак неочаквано бързо и леко успях да свърша това, което доктор Юрукова ме беше помолила. Веднага й се обадих по телефона, тя съвсем искрено се зарадва. И, разбира се, обеща веднага да прати при мен Доротея. Но тя не се появи още няколко дни. И през тия дни сякаш не знаех какво точно изпитвам — трепетно очакване или някакъв вътрешен страх. Никога не съм се чувствувал така несигурен, никога така объркан. Но моят здрав и трезвен ум ме съветваше поне към въздържаност. Няма къде толкова да се бърза на тоя свят, всички човешки разстояния са премерени. Тъй че не се обадих втори път на лекарката, както ми се искаше. Нека съдбата сама реши, защо трябва да я насилвам.

И най-сетне в един божи ден тя се обади, по телефона, разбира се:

— Вие ли сте, другарю Манев?

Веднага познах гласа й.

— Аз съм. Защо чак сега се обаждаш?

Изглежда, че моят решителен глас я смути.

— Защо ли?… Ами аз ви търсих няколко пъти.

Стори ми се тогава, че ме излъга. Много по-късно разбрах, че от всички човешки пороци за нея този е най-непознатият.

— По кое време?

— През обедната почивка.

Да, по това време отивах да обядвам, естествено.

— Добре. Ела веднага при мен. Имам хубави новини за тебе.

— Ами сега не мога — отвърна тя малко смутено. — Сега съм на работа. Обаждам ти се от един външен телефон.

— Няма значение — отвърнах аз. — Ела веднага, намерил съм ти нова работа.

Тя се поколеба още малко, но в крайна сметка се съгласи. Спомням си, че тоя ден беше много хладен. Тя дойде със съвсем същите дрехи, видя ми се дори малко посиняла от студа, сякаш бе спала нощес на някоя градинска скамейка. А кой знае — може би наистина бе спала. И може би именно заради това носът й ми се стори още мъничко удължен. Това заедно с малко кръглите й очи й придаваше лек израз на изненада. Не беше никаква красавица, разбира се, но видът й в никакъв случай не бе обикновен и банален. Много по-късно, когато започнахме да ходим заедно по ресторанти, винаги забелязвах някакво вътрешно сепване, учудване дори в погледите на приятели и познати, които за пръв път я виждаха.

— Каква работа? — запита тя от прага.

— Ще пишеш ноти… Писала ли си някога?

— Никога! — отвърна тя учудено. — Нима това е работа?

— Като всяка друга. Не се страхувай, ще се научиш… Ти имаш лека и артистична ръка.

Но Доротея не ме чу, сякаш се вслушваше в самата себе си.

— Интересно — отвърна тя. — Ноти, много хубаво. Къде е това?

Имах приятели в музикалното издателство, не беше толкова трудно да я настаня. Та кое съвременно момиче е готово да си вади очите с осминки и диези? Да се преписват ноти е много трудна работа, иска се изключително внимание и търпение. Кой знае защо, си бях внушил, че тя ще се справи добре.

— Искам веднага! — каза тя. Изглеждаше много въодушевена.

— Добре, ще те заведа още днес. Поне да те представя на директора.

Но едва като я разгледах по-внимателно, разбрах, че ще прибързам. С тая омачкана рокличка и посиняло лице приличаше на улична цветопродавачка, каквито ги имаше някога.

— Имаш ли други дрехи? — запитах аз.

— Нямам. Оставих ги у една приятелка.

— Ами ще ги вземеш от тая приятелка.

— Не, не! — Лицето й видимо помрачня.

— А пари?

— Да, след няколко дни ще получа заплата.

— След няколко дни е късно. Аз ще ти дам сега назаем, по-късно ще ми ги върнеш.

— Добре! — съгласи се тя веднага. — Ще ти ги върна, разбира се.

Мислех да я пратя сама, но се разколебах. Аз по-добре от нея знаех как трябва да изглежда една порядъчна нотна калиграфка. Но не беше само в това въпросът. Чувствувах се някак особено възбуден, исках сам да свърша тая работа. И защо, като никога преди това не бях го правил? Заведох я във „Валентина“. Роклята, която й купих, беше доста солидна, почти зимна, но днес много ми се искаше да я стопля. Като излезе от стаичката за проба, лицето й ми се стори озадачено.

— Хубава ли е? — попита тя с леко съмнение.

Нищо особено, най-обикновена готова рокля, но поне платът беше хубав. И все пак стоеше много добре на нейната съвършена фигура на манекенка. Купихме освен това обувки и някои други дреболии. Отбихме се в няколко магазина, тя приемаше всичко така естествено, че дори ми стана малко неприятно. Сам аз бях преживял доста трудничко младежките си години, не обичам хора, които смятат, че е естествено всички блага да ти падат даром от небето. А може би наистина нямаше отношение към парите и вещите, както ми бе намекнала доктор Юрукова. Не питаше никъде за цени, не поглеждаше разписките, приемаше всичко така естествено, както гълъбите приемат разпиляното край бирената фабрика ечемичено зърно.

На всичко отгоре бях прегладнял, не бях закусвал дори. Хапнахме как да е в бирхалето на „България“, после се върнахме вкъщи. Доста търпеливо й обясних как се пишат ноти, дори преписах пред очите й два-три реда от „Кастилски нощи“. Тя ме наблюдаваше много внимателно, после сама направи първия си опит. Просто ме порази колко нейните ноти приличаха на моите. Занимавахме се тъй близо два часа, не усетих как е изтекло времето. Когато си погледнах часовника, наближаваше шест часът.

— Слушай, Доротея, аз трябва да вървя на събрание. Ще се върна към девет. Ти си работи тук. И ме чакай… Ще отидем след това да вечеряме някъде.

— Добре — каза тя.

Но се върнах към десет. Събранието беше много тежко, решаваха се важни въпроси — не толкова, колкото се разпалваха страсти и амбиции, както обикновено се случва. Като се прибрах у дома, намерих я опулена от страх. Тя не разбираше какво е това събрание, от което да не може да излезе човек.

— Помислих, че са те убили! — добави тя все още уплашено. — По тия ваши ужасно тъмни улици.

— Кой да ме убие?

— Има кой — отвърна тя убедено. — Карбонарите.

Да, много поздрави от мен за доктор Юрукова! Практически — здрава! Дали просто не й се беше приискало да прехвърли на мен своите грижи? Като идея — не чак толкова лошо. Богат човек, съвременен, какво пък толкова, ако гледа и една луда. В тоя миг изглежда, че и тя самата се осъзна, защото добави смутено:

— Говоря глупости!… Така е, като се изплаши човек!

— Някой те е излъгал за карбонарите — измърморих аз недоволно. — Те не са били такива хора.

— Знам! Разбира се! — отвърна тя спонтанно. — Останало ми е от някоя идиотска книга.

Погледна ме внимателно, след това запита:

— Доктор Юрукова всичко ли ти каза?

— Не знам кое е всичко — отвърнах аз.

— Поне най-важното?

— Да. Предполагам.

— И не е чак толкова страшно! — отвърна Доротея малко троснато. — По-добре човек да си въобразява, че е нещо. Отколкото да е нищо.

— Не мисли за тия работи. По-добре дай да видя какво си направила.

Лицето й изведнъж светна, тя ми донесе куп нотни листа. Отново ме обзе чувството, че не е преписала нотите, а просто ги е префотографирала, толкова приличаха те на моите. Наистина аз не пишех красиви ноти, но все пак нейният успех ме слиса. Човек, който може да направи това, навярно може да направи всичко. Но тогава все още не знаех колко тая най-обща мисъл е била близо до истината.

— Да, добре — казах аз сдържано. — Лесно ли свикна?

Смътно усещах, че не бива да я хваля излишно.

— Е, не е като да се преписва от книга. Тука не знаеш какво преписваш. И въпреки това накрая запомнях по цял ред наведнъж. Без никаква грешка.

Тоя път не се съмнявах, че казва чистата истина. Не могат да се препишат току-тъй цял куп ноти.

— А ще ме научиш ли да ги чета? Много те моля!

— Това не е толкова лесно.

— Няма значение. Просто умирам от любопитство какво е написано. Може би е много хубаво.

— Всичко мое е хубаво! — засмях се аз. — Ти хапна ли нещо?

— Не съм! — отвърна тя учудено.

— Искаш ли да отидем някъде?

— Сега? Не, не искам. Няма ли да се намери нещо у вас?

Стъкмихме с общи усилия нещичко — масло, конфитюр, по две рохки яйца. Само хлябът беше ужасно сух, едва не ми одра гърлото.

— Наистина ли те одра? — попита тя слисано.

— Не виждаш ли, че се шегувам?

— Не обичам шегите — отвърна Доротея. — Просто не разбирам кога са шеги. Затова и не ходя на смешни филми. Другите се смеят, пък на мен ми се плаче.

Моята майка също ми е разказвала, че като съвсем малко момче съм ревнал здравата на „Модерни времена“. Помислил съм, че машината наистина е сплескала Чарли Чаплин.

— Може и да си права — отвърнах аз.

— Разбира се, че съм права! — възкликна Доротея. — Какво смешно има в това да те гонят, да те ритат, даже да те хвърлят от някой балкон…

Да, съвсем логично. Не е комплимент за хората да се кискат така откровено на чуждите беди и нещастия. Доротея никак не приличаше на тях, макар че не по-лошо от тях лапаше нашата оскъдна вечеря. Когато поднесох яйцата, тя ги погледна едва ли не с нежност.

— Знаеш ли откога не съм яла яйца?… Още като беше жив баща ми. Той много обичаше.

Усетих, че помръкна вътрешно, погледът й сякаш угасна. След днешния славен ден на успехи това не биваше да се допуска. Извадих от хладилника бутилка „Каберне“, вече начената, поставих чашите.

— На мене — не! — каза тя.

— Защо? — погледнах я аз учудено.

— Доктор Юрукова не разрешава.

Ами щом е тъй, какво да се прави. Налях само на себе си. Но Доротея все не откъсваше поглед от бутилката, изглеждаше много разколебана.

— Нищо, налей ми половин чаша! — каза тя. — Няма да ме отрови… Ами всеки ден човек не отива на нова работа.

Налях й малко повече от половин чаша, от любезност, разбира се. Нямах никакво желание да я напивам. И все пак тя се напи — от тия няколко глътки. Лицето й силно поруменя, в погледа й се появи онова едва забележимо разцентроване, по което жена ми безпогрешно познаваше една чашка ли съм пил, или три. И някак особено изтъня и щръкна на мястото си, сякаш изведнъж се бе превърнала в цвете.

— Малко ми се зави свят — каза тя. — Мога ли да си легна?

— Ами, разбира се… и без това утре трябва да ставаме рано.

За всеки случай я отведох до хола. Нищо, ходеше си съвсем нормално. Но както я гледах отзад, ушите й бяха станали като вишни.

— Няма значение, легни да поспиш!… Утре ще се чувствуваш чудесно.

Но тя продължаваше да ме гледа втренчено. И ми се видя малко смешна с тия ококорени очи и мътен поглед.

— Ако искаш, можеш да останеш при мен! — заяви тя внезапно.

— Не, бъди спокойна!… В тоя дом няма да ти се случи.

— Никак не съм спокойна — отвърна тя. — И изобщо не съм свикнала да бъда длъжница на хората.

Гласът й беше малко дързък. Никога след това не чух у нея такъв глас. Но това бе и последната глътка вино в живота й.

— Аз пък не съм свикнал да ми се отплащат по най-лесния начин — казах аз малко рязко. — Лека нощ!

Тя дори не ми отвърна. Отидох си в спалнята слисан не толкова от нейните думи, колкото от моите. Разбира се, можех да намеря някакъв по-любезен и възпитан отговор. Но това не беше най-важното. Моите думи отговаряха ли на някаква истина? Там е работата, че отговаряха. И причината не се криеше в това, че бе изпила няколко глътки вино. И че изобщо не беше съвсем на себе си. Тогава все още не разбирах в какво точно се състои това усещане. Наистина, тя в никой случай не ми беше неприятна физически. Особено при нейния толкова мил и безобиден характер. И все пак имаше някаква преграда между нас, която преди това не съзнавах. Може би вечната преграда на инстинкта към всяка болест, дори когато не е заразна. Може би…

5

Тя остана да живее при мен, без да сме говорили за това, така естествено, като гълъбите, които си бяха намерили дом на терасата. Ставаше сутрин рано, движеше се безшумно, като сянка, в огромния празен хол и излизаше така тихо, че дори когато бях буден, не чувах нито стъпките й, нито щракването на секретната брава. Само шумът на водопроводните тръби в банята ми подсказваше, че вече е станала и се къпе. След това виждах нейната влажна хавлия на закачалката. Пред тоалетното огледало се появи нейната четчица за зъби. Скоро разбрах, че се къпе и сутрин, и вечер, с някакво невероятно настървение, сякаш искаше да свали от себе си всичко — тежите миризми на болницата, спомените, последното петънце от своя минал живот. Ставаше все по-измита и чиста, все по-прозрачна, все по-лека. И все по-спокойна в същото време. И всичко по нея сякаш светеше от чистота — от якичката до обувките. Дори и походката й се измени — не приличаше вече на чайка, която крачи край брега на морето. Всичко у нея се поотпусна, устните й сякаш се удължиха, дори нейният унил нос сега ми се виждаше съвсем редовен.

Доротея отиваше на работа към седем часа, връщаше се неизменно в четири. Не знаех къде се храни, не ми беше удобно да питам. Пък отначало и тя малко говореше — и никога за своето минало, никога за своето бъдеще — само за най-обикновени всекидневни неща. Дори в такива случаи фразата й беше някак отривиста и недовършена, за да не кажа неразбрана. Отначало си мислех, че това е някакъв дефект на ума. Много по-късно разбрах колко съм бил несправедлив. Тя просто говореше с хора, които носеше в себе си, които живееха заедно с нейните мисли. Те бяха длъжни да я разбират, така, както тя понякога разбираше дори помислите ми. В края на нашия общ живот тя стана доста словоохотлива — бърбореше за цветя, за дървета, за витрините по улицата, за пътническите бюра, за самолетите, които преминаваха с трясък над града. Само за хора не говореше, дори за своите безобидни колежки.

Никъде не излизаше, не се интересуваше какво става зад стените на нашия дом. Дори телевизора не поглеждаше, сякаш, като котките, не виждаше в него никакъв образ. Докато аз четях нещо, тя седеше неподвижна и замислена, но разбирах, че не скучае. Имах чувството, че носи в себе си всичко, което я интересуваше — до последното цветче или тревица. Това, което е вън — за нея бе вътре, тя можеше да го наблюдава с часове, сякаш се раждаше непрекъснато и непрекъснато се изменяше пред очите й. Много, много рядко на устните й виждах бледичка усмивка, сякаш през ума й минаваше някакъв спомен — един-единствен, който с все сила пестеше.

През свободното си време я учех да чете нотите. Понякога до вечерта подрънквах на пианото, обяснявах й, карах я да го повтаря. Дори не знаех, че в мен съществува преподавателска страст. Откакто бях завършил консерваторията, дори насън я заобикалях. Тя напредваше в тая сложна материя не с дни, а с часове… Това ме изпълваше с малки суетни радости, като че ли нейните успехи бяха мои. Никога не бях се занимавал така с детето си, дори не знаех, че такива грижи могат да представляват някаква радост. И дали в мен не се бяха породили внезапно закъснелите родителски чувства? Не — глупости!… Та тя не беше дете, дори и момиче не беше. Тя си беше жена като всяка друга.

Спомням си деня, когато някакъв оживен женски глас ми съобщи по телефона, че ми се е родил син. Изпитах мигновено разочарование, защото очаквах момиче. Дори не очаквах, просто бях сигурен. Така то бе живяло с месеци в мисълта ми. И след това като че ли никога не можах да му простя тая метаморфоза. Детето беше много живо и шумно, по темперамент приличаше повече на майка си. Не обичам шумни деца. Може би изобщо не обичам деца, особено събрани на едно място. Никога не минавам край училищни дворове, мразя да гледам как децата се блъскат с чанти по стриганите глави. С някаква спонтанна вътрешна неприязън се мъча да се изолирам от техните шумове, колкото и да са невинни, от каквато и естествена среда да идват. Винаги ми се е струвало, че децата на хората в тая ранна възраст с много по-голяма сила проявяват своите спонтанни инстинкти, отколкото децата на животните.

Тъй или иначе, откакто Доротея дойде да живее у дома, аз сякаш позабравих, че има и други хора по света. Моите грижи към детето и досега не бяха на висота. Минавах два-три пъти месечно през старата си квартира, погалвах го разсеяно по главата, давах му омекналия от няколко дни в джоба ми шоколад. И то не ми обръщаше никакво особено внимание, често се опитваше да ме застреля с дървената си пушка. Най-сетне един ден по телефона се обади жена ми, язвителна, както винаги, сега малко повече. Нарече ме „господине“. Има ли намерение господинът да види как живее синът му. Или ако няма такова намерение, защо поне не се интересува по телефона. Да, господинът има такова намерение, но е бил много зает досега, довършвал е своето ново колосално произведение.

— Знам твоите нови произведения — изръмжа тя. — Няма ли да се засрамиш?

— А що се отнася до издръжката — засякох я аз, — ще ти я донеса още утре.

Времето най-сетне се беше затоплило, белият гребен на Витоша ставаше все по-дрипав и кален. Малко по-ниско бе избила бледа зеленина, която преливаше на сочни вълни към полите на планината. Все по-често се качвах на терасата — така наричахме гладкия покрив на нашия небостъргач. Май че я използувах само аз и няколко домашни котки, които гонеха там гълъбите. От въздушната бездна я отделяше невисока преграда. Избягвах да се приближавам до нея, протягах се на някой от платнените шезлонги, с наслада дишах свежия въздух. Между мен и планината имаше само поле, пресечено като с черен тебешир от шосето. Може би някаква малка рекичка, защото тъмнееха ивици върби. Тук-там някое запустяло стопанство, някои изоставени тухларни или някои, които все още димяха, сякаш земята издишваше през цепките си своя отровен дъх. Гледката беше доста парцалива, но на мен ми доставяше удоволствие. Все пак не е като да се простира пред теб фантастичното гробище на антените.

Сега вече не ходя на терасата, просто се страхувам от нея.

На другия ден наистина позвъних на Надя. Тя се позабави оттатък, след това се чу леко шляпане на пантофи. Вратата се отвори, тя ме погледна враждебно и се отмести да вляза. Знам много добре тоя поглед, с който ме е посрещала безброй пъти. Отнякъде изскочи котката, която някога беше моя котка, ласкаво се отри в панталона ми. Жълтата й опашка стоеше изправена като мачта, на която невидимо се развяваше бялото знаме на мира. Наричахме я Коца.

— Как е Коца? — запитах аз.

— Нищо, има запек… Влез де, или забрави къде е вратата?

Не бях забравил, но просто не ми се влизаше. Като се упътих натам, имах чувството, че ще ме хласне с длан някъде между плешките, както се прави с непослушно дете. В хола беше неразтребено, детето го нямаше. Сега ми беше непонятно как съм живял толкова време в тая неразтребена къща.

— Чакай за момент, да се заметна с нещо.

Жена ми имаше лошия навик да се разхожда из къщи с износените си пеньоари и рокли, докато новите й дрехи тъй си и вехтееха в гардероба. И сега беше в някакво вехто памучно поло, без сутиен, плоските й гърди се люлееха с едрите си зърна под тънката материя. Но иначе беше красива жена, макар и доста мършава, с крака на породиста арабска кобила — сухи, елегантни, винаги неспокойни. Лицето й имаше цвят на тютюн, устните — на презрели сливи, проклети, стиснати, енергични. Малцина хора на тоя свят можеха да издържат нейния пламенен, откровено мразещ поглед. Аз дори не се опитвах, това много я дразнеше.

— Как си? — попита тя, докато сядаше на стола си, както винаги малко разкрачена, за да подчертае и по тоя начин своето пълно пренебрежение към света, включително и към мен.

— Нищо особено.

— Тръгнал си с някакво курве! — каза тя почти грубо.

— Не е така! — отвърнах аз и усетих как ноздрите ми се разшириха.

— А как е?…

— Тя е едно роднинско момиче… Студентка е, временно без квартира.

Надя ме погледна презрително.

— Станал си лъжец на всичко отгоре.

— Винаги съм си бил! — отвърнах аз ядосано. — Как човек може да говори с теб откровено. Трябва да се бронира по-напред.

— Вярно ли, че е шантава?

— А теб какво те засяга?

— Мене — не, но имаш дете най-сетне.

— То едва ли се интересува от тия проблеми! — отвърнах аз сухо.

— Да, но утре няма да му бъде все едно какво братче ще има. Или какво сестриче.

— Виж какво, ето ти парите… Ще дойда друг път да видя детето.

— Ти дори не попита къде е, нахал такъв!

Тъй и не разбрах къде е, сърдито крачех към изхода. Всъщност не бях чак толкова сърдит, отдавна бях свикнал с отровния й език. Но в края на краищата не съм се развел с нея, за да търпя отново скандалите й. На вратата едва не прегазих котката, която бе клекнала пред прага и с надежда поглеждаше към ключалката. Навярно и на нея бе омръзнал тоя тормоз. Не оставаше друго, освен да я взема под мишница, за да се изчерпят всичките ни отношения.

Обядвах и се върнах у дома. Пишех музика за филм и както обикновено се случва, трябваше да я завърша за няколко дни. Не ми вървеше особено, някакви гневни, обидени нотки се вмъкнаха в моята музика, а действието се развиваше в една най-обикновена кравеферма. Доячките се спогаждаха добре, само някакъв пройдоха се мъчеше да им развали личните отношения. В края на краищата колективът надделя над дребно-буржоазния индивидуализъм. Това трябваше да изразя някак си с музиката, но не успявах.

Доротея се върна, както обикновено, към четири часа. Изглеждаше доста оживена, с приповдигнато настроение. Тя мина няколко пъти през хола със своята така характерна, малко зашеметена походка, после спря пред мен и каза:

— Аз вече я чувам!

— Какво чуваш!

— Твоята музика! — отвърна тя сериозно.

Тогава не обърнах внимание на думите й, не толкова, колкото на фразата, доста необичайна за момиче с нейния манталитет. Пък в момента тя наистина преписваше нещо мое, което бях представил в издателството. Там от доста време всички я смятаха едва ли не за феномен, за някакво чудо на природата.

— Харесва ли ти? — запитах аз шеговито.

— Да! Разбира се! — отвърна тя спонтанно.

В края на краищата какво толкова чудно, нали с часове я учех да чете нотите. От човек с нейните необикновени и необясними дарби това можеше да се очаква. Пък не ми беше и до музика, в ума ми все още се мотаеше неприятният разговор с Надя. Най-много ме безпокоеше мисълта — как всъщност бе научила за момичето? Ние много рядко излизахме заедно, и то по места, където обикновено не ходят мои познати. Мои — да, но нейни? Може би е доста по-известна, отколкото предполагах, между някои мъжки компании главно. Тая мисъл ми беше толкова неприятна, че неволно съм се намръщил. Кой знае, може да съм станал и за смях всред тях. Известен композитор, приятен, с големи възможности, а ето че се хванал с едно най-обнкновено ресторантско момиче. И шантаво на всичко отгоре, както доста вежливо се бе изразила жена ми.

Така си мислех, докато лежах с вкиснато настроение на диванчето. Изведнъж усетих, че тя ме гледа, и повдигнах глава. Наистина ме гледаше, доста втренчено при това, сякаш се прислушваше в нещо, което никой друг не би могъл да чуе.

— Ти си бил днес при жена си? — каза внезапно тя.

— Откъде знаеш?

— Не, просто питам.

— Вярно е — отвърнах аз.

Тя помълча малко, после добави нервно:

— Това, което си мислиш за мен, не е истина.

Никога досега не ми беше говорила с нервен тон. Нито с повдигнат. Все си мислех, че това е най-главното й качество.

— А ти откъде знаеш какво аз мисля за теб?

Станах от диванчето и минах неспокойно през хола. Сега тя мълчеше, дори не ме поглеждаше. Много неща се бяха натрупали в главата ми, просто не знаех откъде да почна.

— Ти наистина ли четеш мислите ми? — попитах аз нетърпеливо.

— Не знам! Понякога! — отвърна тя смутено.

— Какво значи понякога?

— Много рядко.

— И как става? — Гласът ми беше едва ли не раздразнен.

— Не знам как става — отвърна тя безпомощно. — Не го чувам. Но просто се появява в главата ми.

— Доктор Юрукова говорила ли ти е за телепатия?

— Да, разбира се. И сме правили някои опити.

— Сполучливо?

— Не знам. Изглежда, че не особено… То не става по волята ми, става съвсем внезапно.

— Добре, Доротея. Забрави тоя глупав разговор.

Тя ме погледна и се усмихна, наистина малко посърнало.

Скоро след това при мен дойде домоначалникът, доста износен човек, бивш полковник. Пиореята здраво бе разклатила зъбите му, имах чувството, че ако кихне, ще се разлетят на всички страни. И може би точно затова говореше бавничко и предпазливо:

— Мога ли да вляза за момент?

Въведох го в хола. Беше рано следобед, Доротея още не се беше прибрала. Той поспря и хвърли около себе си широк панорамен поглед, сякаш оглеждаше бойно поле.

— Седнете, полковник.

Ниските модерни кресла не бяха никак удобни за неговия вдървен гръбнак. Костеливите колене щръкнаха до ушите му, кафяви и месести като ластовичи гнезда. Усещах, че се чувствува много притеснен не само поради неудобната си поза.

— Моля да ме извините, господин Манев. Вие знаете колко ви уважаваме, не само аз и синовете ми… Просто не знам как да почна.

— Карайте, полковник! — казах аз. — Като в атака!

Той ме погледна обнадежден. Вече знаех какво ще ми каже…

— Ето, говори се… аз не съм виждал, но се говори, че у вас живеело някакво младо момиче.

— Колко младо? — попитах иронично.

— Доста младо!… В края на краищата вие сте сам човек… Знаете, че не е удобно!

— Вижте какво, полковник, момичето ми е роднина… Няма да го оставя да спи на улицата!

— Да, разбира се, защо да спи на улицата? — Грапавият му безжизнен нос сякаш порасна пред очите ми. — И все пак има закони в тая страна!

— Според вас кой закон съм нарушил?

— Ами тя живее тук без адресен билет.

— Това ли било? — отвърнах аз. — Още утре ще й извадя.

С това нашият делови разговор фактически свърши. Полковникът се чувствуваше безкрайно облекчен, изведнъж се развесели, погледът му стана старчески дружелюбен. Почерпих го чашка хубав коняк, той я огледа внимателно, после каза:

— Да, може!… Жена ми отиде на бани…

Той не се доизказа, внимателно и с наслада изсмука чашката. Когато след малко си отиде, походката му беше доста омекнала. Колко му трябва на един стар човек, за да заклати главата. Едва като останах сам, разбрах, че това, което бях обещал, надали е толкова лесно. Доротея бе дошла у дома без нито една вещ, дори без носна кърпичка. Обзе ме смътна тревога — ами ако изобщо няма никакви документи? Като се върна от работа, аз я започнах от прага. Има ли паспорт? Къде е?

— Ами не знам — каза тя объркано. — Навярно имам. Разбира се, че имам. Но остана при доктор Юрукова.

— Тогава още днес ще отидеш да си го вземеш.

— Не, не! — възкликна тя. — Срам ме е!

Наистина си беше за срам. Съвсем я бяхме забравили, откакто Доротея бе дошла да живее в моя дом. Дори по телефона не се бяхме обадили. И сега как да се явя пред очите й? И в каква роля? На настойник? На съблазнител? Само аз можех да й дам някакво свястно обяснение.

Нямаше какво да се прави, на другия ден седнах в колата. Големият дом мрачно дишаше в сянката на дърветата, но суетнята около него ни най-малко не бе намаляла. Включих се успешно във въртележката и човешкият поток скоро ме отнесе до вратата й. Слава богу, доктор Юрукова бе там, зад бюрото си, тоя път с бляскащи на слънцето очила. Тя ги свали, като влязох, позна ме и едва забележимо се усмихна. Казах й за какво съм дошъл. И не забравих да се извиня, разбира се. Тя прие всичко това така естествено, сякаш моят дом бе само някакъв филиал на нейната болница.

— А как се чувствува сега? — попита Юрукова.

— Струва ми се — много добре. Изрично ме помоли да я извиня, че не се е обадила досега.

— Няма значение — кимна лекарката. — Аз много добре я разбирам. За да се съвземе съвсем, трябва да се откъсне преди всичко от тия спомени. Сега-засега, колкото повече изчезнем ние, толкова по-добре.

Разказах и за нейната нова работа. И за внезапното и горещо увлечение по музиката. Тя ме слушаше малко разсеяно, сякаш мислеше за нещо друго. Не, не мислеше за нищо друго, просто се вслушваше по някакъв свой начин в ехото на думите, в техния скрит смисъл и значение.

— Това е хубаво! — каза тя, когато най-сетне свърших. — И малко опасно в същото време, като всяко друго човешко увлечение. Доротея не бива прекалено да се вълнува. Музиката все пак носи доста емоции.

— Много по-малко, отколкото вие си мислите.

Тя сякаш изчезна в някакъв пад, после отново се появи.

— Аз съм била на един ваш концерт. И знаете ли какво ми направи най-силно впечатление?… Вашата безупречна, изящна логика.

Погледнах я учуден. Откъде тя може да знае това? Дори един критик не би се изразил по такъв начин.

— Какво наричате логика в музиката?

— Не съм специалистка, трудно ми е да обясня. Музика като вашата би била полезна за нея. Но не и тая, която вие наричате съвременна и модерна.

Не знам дали не трябваше да се обидя.

— Не се тревожете — отвърнах аз. — Тая, която преписва в издателството, е преди всичко досадна и скучна. Така че няма опасност.

— Да, вярно е — съгласи се тя. — Дори музиката може да бъде скучна. И може би точно в това се състои нейният парадокс. Във вашата музика например всичко изглежда много точно пресметнато. Но на някой примитивен човек тя може да се стори скучна…

— Може би сте права — отвърнах аз. — В известен смисъл музиката е математика.

Това като че ли я изненада, тя ме погледна с по-жив интерес.

— Едно време харесвах много повече литературата. Но тя наистина не може да бъде така математически съвършена като музиката. Преди всичко думите са много груби, изхабени, даже опорочени. Не може с такъв компрометиран материал да се твори съвършено изкуство.

— Вярно ли е, че сте завършили литература?

— Кой ви каза?

— Доротея.

— Не ви е излъгала. Най-напред завърших литература, а след това медицина.

— Извинете, но не виждам нищо общо между тях.

— И горчиво се лъжете! — отвърна малко троснато лекарката. — И двете имат за обект човека. И човешката душа, разбира се… За съжаление литературата не можа да отговори на някои от най-важните въпроси, които ме интересуваха. И тогава аз се обърнах към медицината.

— А намерихте ли отговорите?

Любопитството ми беше съвсем искрено. Тя някак неопределено се усмихна.

— Не може всички отговори да се намерят наведнъж. Но най-важният от тях като че ли намерих у Доротея.

— Сериозно? И кой точно?

— Е, трябва сам да си го намерите! — отвърна тя шеговито. — Тя го носи неизменно в себе си. А вие сте интелигентен човек.

— Благодаря — казах аз.

— А докога смятате Доротея да живее у вас?

Никак не очаквах тоя въпрос. И в първия миг дори се обърках, но успях да смотолевя някак си:

— Не съм мислил по тоя въпрос.

— Трябва да помислите! — каза тя твърдо. — Тя не бива да се привързва прекалено към вас. Защото след това всяка раздяла ще бъде за нея много болезнена.

— Ако съдя по вашата раздяла, надали е особено вярно.

Усетих, че я засегнах. Тя някак зиморничаво сви рамене, но отвърна съвсем спокойно:

— И толкова по-добре… Това означава, че влиза в своите нормални релси. И все пак бъдете внимателен, при всяко съмнение идвайте да се съветвате.

— Какво значи съмнение? — попитах аз предпазливо. — Тя буквално всеки втори ден намира с какво да име стресне.

— Например?

— Дреболии наистина. Вече ви разказах за нейните телепатии.

— Не, това не бива да ви тревожи! — усмихна се тя. — Тая хубава пъпчица се крие във всяка човешка душа. И все някой ден ще цъфне.

— И смятате, че у нея е вече цъфнала?

— Е, не съвсем. Но аз съм виждала да цъфтят бадеми и по средата на януари. Предлагала ли ви е някой път да летите?

— Не! — стреснах се аз. — Как тъй да летим?

— Както птиците, да речем… Това е една от нейните натрапчиви идеи… Или една от нейните мечти, които най-добре я характеризират. Вие никога ли не сте сънували, че летите?

— Не — отвърнах аз.

— А пък аз съм сънувала. Летяла съм свободно и спокойно като птица. Над езера и над гори. Мислите ли, че това е съвсем случайно?

Не, не мислех, че е случайно. Мислех, че е взела все пак нещичко от своите пациенти. И тя навярно разбра, че е прекалила, защото се облегна на стола и неволно изпъчи своя девически бюст.

— Не се стряскайте от някои малки рецидиви! — продължи тя. — Не бива и нея да стряскате. Аз съм я лекувала с някои силни лекарствени средства. В известен смисъл тя е все още малко зашеметена.

— Да, вярно е — съгласих се аз неохотно.

— И това не е толкова страшно. По тоя начин вие получавате възможност да надникнете поне малко в душата й. И сам ще разберете — по същество тя има много ведра душа. А това е истинско щастие. Човешката душа е нещо много по-странно и невъобразимо, отколкото е могъл да си я представи дори писател като Достоевски. Сега-засега никой не познава ни нейната истинска сила, ни ужасяващата й слабост. Може би писателите донякъде. И психиатрите. Те поне от време на време имат възможност да погледнат през дупките на стобора…

Мълчах известно време. И двамата мълчахме, всеки със своите мисли и страхове.

— Дойдох тук да ме окуражите — казах аз най-сетне. — А вие май че ме изплашихте.

— А може би нарочно! — Тя се усмихна. — Макар да съм сигурна в себе си, че никога няма да минете бариерата.

— Каква бариера! — трепнах аз.

Тя се поколеба за миг, после отвърна спокойно:

— Така е думата… Искам да кажа, че не бива да се случва нищо, което да наруши рязко нейното вътрешно равновесие.

— Да, разбирам — казах аз.

Но нищо не бях разбрал, в това се уверих много по-късно. А сега просто почувствувах, че няма какво повече да си кажем, без наистина да се стреснем и изплашим един от друг. Най-добре беше да се махна от тоя кабинет, в който бавно, като слуз, се процеждаше болният въздух на дома. Станах, без да й подам ръка.

— Благодаря ви, доктор Юрукова. Ще ви държа в течение.

— Чакайте. Забравихте за какво сте дошли.

Тя излезе и се върна след малко с някакво прозрачно найлоново пликче.

— Нейните вещи — каза тя. — Трябва да ги проверите и се подпишете.

Нямаше какво да се прави, изсипах съдържанието на пликчето върху бюрото. Освен паспорта имаше още златно кръстче, малка златна монета, зелено камъче за пръстен, яспис навярно. И една съвсем руса къдрица, почти прозрачна, като мъничък сърп на луната върху светло небе.

— Това е всичко, което има… Не бива да й го давате. Особено паспорта. Може да ви се види смешно, но сега вие сте нещо като неин настойник.

— Не е смешно — отвърнах аз.

— Искате ли да ви покажа къде е живяла?

— Не, не! — възкликнах аз почти уплашено.

— Много хубава стая! — отвърна лекарката обидено. — През последните месеци живя там самичка.

Нямаше как, трябваше да изпия докрай горчивата чаша. Длъжен бях, щом съм тръгнал веднъж по тоя път. Трябваше да знам как тя е живяла. Едва по-късно разбрах каква груба грешка съм направил, колко съм бил неподготвен за тая визита. Но грешката не беше само моя, разбира се, и доктор Юрукова бе направила лош ход, макар че като някакъв бог и сатана се занимаваше именно с душите на хората.

Отначало — нищо особено. Дълъг, чист коридор, бели болнични врати. Без дръжки. Най-сетне спряхме пред една от тях, която по нищо не се различаваше от другите. Доктор Юрукова бръкна в джоба на болничната престилка и извади оттам някаква дръжка, доста похабена, както ми се видя. Тя я пъхна с привичен жест в бравата и отвори вратата.

— Влезте!…

Влязох с малко свито сърце. И сега за нищо на света не бих могъл да кажа какво представляваше тая стая. Навярно най-обикновена болнична стая с две чисти легла. Решетки на прозореца. Но тогава не видях почти нищо. Едно остригано момиче с остри уши мина край мен, като държеше нещо невидимо в шепите си, вдигнати до равнището на брадичката.

— Какво ти е, Бети? — попита ласкаво доктор Юрукова. — Не виждаш ли, че е мръсна?

Момичето неохотно изля нищото от шепите си. После погледна несвястно лекарката и отмина безшумно. За миг погледът й ми се стори съвсем прозрачен.

— Да вървим! — казах аз.

Навярно доктор Юрукова разбра по гласа ми, че е сбъркала. Тя затвори вратата зад себе си, двамата мълчаливо тръгнахме по безлюдния коридор. Когато след малко се качвах в колата си, чувствувах, че неудържимо ми се повръща. Трябваше да отида някъде между хора, да пийна нещичко, за да се успокоя. Дори не усетих как съм паркирал край клуба. Бях се посъвзел, но все още ми се повръщаше.

Как да е, успях да хапна малко. Пък и виното съвсем ме оправи. Май че няма по-хубаво лекарство за душевни смутове от няколко чашки хубаво вино. После отидох да играя карти с приятели. Чувствувах се като избавен от някаква страшна беда, имах нужда да се разсея. Осъзнах се едва към единайсет часа. Разплатих се набързо, после си тръгнах въпреки протестите на карето. Когато се прибрах, намерих Доротея във входното антре, гледаше ме тъй, сякаш бях призрак.

— Защо висиш в антрето?

— Чух асансьора! — отвърна тя. — Още като тръгна от партера.

Само това ми липсваше — да ме чака в антрето, ококорена и прежълтяла, както жена ми едно време, преди да свикне.

— Знаеш ли колко е часът? — попитах аз сухо.

— Единайсет и половина.

— Виждаш ли? А в единайсет трябва да бъдеш в леглото.

— Страх ме беше…

— Това не ме интересува. Или искаш да си изменя навиците заради тебе? Аз не ги измених и за жена си!

— Не, не! — възкликна тя. — Аз ще свикна, ще видиш…

— Хайде, върви да спиш! — едва не й креснах аз.

Изобщо действувах точно по наставленията на доктор Юрукова. Но като че ли не можех и по друг начин, бях изнервен и от болницата, и от неудачните игри. Хапнах набързо каквото намерих в хладилника. Бях свикнал вече със сухата храна като гарван с мърша. След това полях всичко с две чаши бяло вино, нервите ми се поотпуснаха. Като минавах през хола, погледнах дали Доротея си е легнала. Наистина си беше легнала, завита почти до носа, светлите й очи сияеха от затаено вътрешно възбуждение.

— Антони! — обади се тя, като видя, че отминавам.

Спрях неволно.

— Антони, аз чувам музиката!

— Каза ми вече! — отвърнах с досада аз.

— Не, не е същото… Преди я четях… А сега просто я чувам в себе си. С истински звуци… Като оркестър.

— Да не би да чуваш нещо друго? — попитах аз сдържано.

— Не, точно това, което преписвам. Все едно че в главата ми е скрит някакъв малък транзистор.

Гледаше ме все тъй със своите прозрачни очи, изпълнени с радостно възбуждение.

— А като си махнеш погледа от нотите, музиката спира ли?

— Да, разбира се. Мигновено.

— Интересно! — измърморих аз.

Но в себе си мислех: „По дяволите! Не можеш ли и ти да бъдеш като всички други момичета по света?“

— Вярно! — възкликна тя. — Нямаш представа колко е интересно. Дано и утре е същото.

— Дано не е — отвърнах сърдито аз. — Предпочитам да ти купя два транзистора, отколкото да ти бръмчи нещо в главата.

И отминах бързо, за да не видя как мигновено ще угасне радостният блясък в очите й.

6

Десетина дни тя живя като насън. Както винаги, се прибираше от работа направо вкъщи и веднага грабваше нотите, все едно какви. Имам голяма библиотека — на всички велики композитори, които обичам и харесвам, които ми помагат в моята работа. Тя се настаняваше удобно на дивана, на който спеше, с подвити под себе си крака, момичешките й колене светеха над зеленикавото одеяло като малки вечерни луни, И почваше. Чудни промени ставаха по лицето й, сякаш сама дирижираше това, което четеше. Дори беше малко смешно да я гледа човек, ако не знаех колко е сериозно. Можех да проследя по лицето й всяка част от концерта, всеки пасаж. За мен вече нямаше никакво съмнение, че чува всичко, което чете — толкова то съвпадаше. Понеже знаех повечето от тях, а някои дори бях дирижирал, поглеждах от време на време часовника. Не, нямаше никаква грешка, нейните вътрешни концерти отговаряха съвсем на истинските.

Не бих казал, че тая странна дарба на Доротея особено ме е изненадала или слисала. От нея човек можеше да очаква всичко. По-скоро тя ме разтревожи. Аз помнех предупрежденията на доктор Юрукова. Всяко увлечение, всяка прекомерна възбуда сериозно заплашваха нейния душевен мир. И все пак това не беше най-главното. Имаше и нещо друго, много по-дълбоко и по-силно, свързано може би с инстинктивната човешка природа. Като всеки нормален човек, аз смятах за ненормално всичко, което не можех сам да извърша. Или което не можеха да извършат другите като мен. Сега много добре разбирам, че името на такава позиция е невежество и посредственост. Но какво да се прави, така е устроен човекът. Така е устроена и кокошката, която уплашено кътка от брега своите жълти патета, понесени от щастливото течение на реката.

Аз не само се тревожех. Аз чисто и просто се плашех. Искаше ми се да изскубна из ръцете й проклетите ноти и да ги изхвърля през прозореца. И все пак не го правех, човек не може да стъпче току-тъй това, което надминава ръста му. Враждебно мълчах, тайно се притеснявах. Мъчех се да я отклоня със странични разговори и често успявах. Но щом останеше самичка, тя отново забиваше нос в нотите.

— Кое най-много ти хареса? — попитах я аз един път. — От всичко, което си чела досега.

— Лебедово езеро! — отвърна тя с готовност.

Не се учудих, даже се зарадвах. Това ми даваше някои добри шансове.

— Чудесно! — казах аз. — Искаш ли да те заведа в операта?… Мисля, че тая седмица ще го дават.

— Защо?

— Как защо? Ами това е балет. Трябва да го видиш, за да го разбереш.

— Добре — отвърна тя.

Но нещо неуверено, дори унило усетих в гласа й. Много добре разбрах от какво всъщност се плашеше. На това разчитах и аз. Взех две хубави места в една от ложите, замъкнах я на представлението със скрито вътрешно злорадство. Тя се бе облегнала на парапета, не поглеждаше към залата. Което е право, и залата не поглеждаше към нея. Видът й бе много неспокоен, усещах я как се вслушва в себе си, сякаш се мъчеше да си припомни нещо.

— Ето, прочети програмата! — обадих се аз.

— После! — отвърна тя малко нетърпеливо.

Може би за пръв път ми отказваше нещо — иначе безпротиворечиво изпълняваше всичките ми желания. Щом прозвучаха първите звуци, много добре забелязах как лицето й се напрегна, как самата тя притихна и се сниши на мястото си. После лицето й постепенно се отпусна, тя едва забележимо се усмихна. Явно, моят експеримент не бе сполучил. През антракта, докато я водех към бюфета, уж небрежно запитах:

— Същото ли е?

— Е, не съвсем — отвърна тя. — Но почти същото…

— А кое е по-хубаво?

— Оперното, разбира се. И все пак е друго. Това, което аз сама слушам, като че ли излиза от мен. Като че ли аз си го правя.

Много добре я разбирах — това неизразимо чувство на вътрешно ликуване, което така рядко ме спохождаше. В самата нея то навярно се изливаше като водопад, удавяше я със силата и тържеството си. А съвсем на друго разчитах, когато я доведох тук. Смятах, че ще се отчае от своите глупости, като чуе истинската красота на оркестъра. И тъкмо я черпех с лоша топла лимонада, когато някакъв дурак, мой колега, безцеремонно се залепи за нас.

— Ти да не си се оженил? — запита той направо.

— Не още — отвърнах аз.

Но ми направи впечатление с какво презрение го погледна самата Доротея. Нахалникът се пообърка и побърза да се върне при жена си, която чакаше със зяпнала от нетърпение уста да чуе новината. Изгледахме докрай балета, после отидохме да вечеряме в някакъв ресторант. Едва тук Доротея малко снизходително измърмори:

— Хубава приказка. Но малко наивна, разбира се.

Само това не очаквах да чуя от нея.

— Защо наивна?

— Не знам дали си струва да се превърнеш от лебед в човек. И то в царкиня на всичко отгоре. В тоя скучен дворец.

Очевидно не се шегуваше, гласът й звучеше съвсем искрено.

— А роклите? — пошегувах се аз. — А принцът?

— Да, но лебедите летят! — отвърна тя простичко.

Трепнах вътрешно. Трябваше да търпя малките рецидиви, както ме бе посъветвала доктор Юрукова. И не трябваше да я предизвиквам. Добре. Направих се, че не съм я чул. Вечеряхме доста добре, но се прибрахме у дома мълчаливи и отдалечени.

После изведнъж дойде лятото, толкова горещо, че разтопи асфалта по алеите. Сега на терасата можеше да се излиза само вечер, след залязването на слънцето. Едва тогава от Владайското дефиле лъхваше прохладен вятър. Просто го виждах как идва като жив по околовръстното шосе, след това някъде около Бояна свиваше надолу към града. Най-напред пристигаше при нас, все още млад и самоуверен, отъркваше се в острите ръбове на зданията и продължаваше по-нататък. И, разбира се, скоро след това изчезваше, смесен с бензиновата воня на града.

Но въпреки горещото лятно слънце Доротея ми се виждаше все тъй бледа. Тъй че я заведох веднъж на Искърския язовир, не толкова да я разходя, колкото да я види слънцето. Отивахме уж на риболов. Не съм рибар, дори нямам рибарски билет. Но вилата на генерал Кръстев е в забранената вододайна зона, риболовните надзиратели не стигат до нея. Генералът не беше там, пък не ни и трябваше — имахме си всичко. Стъкмих дългата бамбукова пръчка и потеглихме към заливчето. Беше прекрасно лятно утро, езерото блестеше пред нас като калаено. Слънцето все още не бе успяло да разкъса съвсем тънката покривка на изпаренията, движехме се в някакъв приказен, забулен свят, в трева до коленете. Скоро краката ни тъй се измокриха от утринната роса, сякаш бяхме прегазили някакво ручейче. Но Доротея нищо не усещаше, гледаше като прехласната.

— Боже, колко е хубаво! — обади се най-сетне тя.

В гласа й се чувствуваше някакво невероятно учудване. Кой знае, може би за пръв път попадаше сред природата. Може би за пръв път газеше роса. Това никога не разбрах. Но местността беше наистина много красива. Рибарите я бяха нарекли „Златния рог“ не само заради рибата. Точно тук езерото се врязваше като фиорд в младата борова гора. Нямаше бряг. Водата се бе вдигнала от буйните пролетни дъждове и бе заляла тревата и младите насаждения. Сега над гладката й повърхност стърчеха острите върхове на борчетата, зелените гугли на залетите крайбрежни върби. И всичко бе потънало в жълти и сини цветя, толкова много цветя тя навярно не бе виждала през целия си живот. Вързах на пръта двуметрова корда, закачих куката. В тоя сезон на лека плувка кълвеше най-добре така наречената „наташка“, бяла езерна риба с възрозови перки.

— Какво правиш? — попита Доротея учудено.

— Ще ти наловя риба.

— Не искам. Не ям риба, никога не съм яла.

— Аз пък ям!… Много е вкусна…

— А аз какво да правя?

— Ами вземи одеяла от колата, постели ги ей там, край горичката. Почивай, чети, прави слънчеви бани — каквото искаш.

Толкова възможности наведнъж. И всичките хубави и приятни. Тя се успокои, обърна ми гръб и се запиля някъде към колата. Тоя ден рибата кълвеше като несвястна. Нямаше кой да я плаши по тия брегове, може би не знаеше какво е опасност. Нямах време дори да я събирам, просто я хвърлях през рамо зад гърба си. Тя тупваше на брега, от време на време чувах как се премята конвулсивно в тревата. Някои успяваха да стигнат тъй до брега, виждах ги как се стрелваха като зашеметени в дълбините. Тяхна си работа, не им бях враг, просто се забавлявах.

— Антони! — обади се най-сетне Доротея.

Тъкмо си мислех: „Къде се запиля това момиче?“ Гласът й звучеше доста ясно и все пак като че ли не идваше съвсем отблизо. Обърнах се — нямаше жива душа по брега.

— Антони! — обади се тя отново.

Сега уплашено погледнах към самото езеро. Изпаренията се бяха вдигнали, то блестеше пред очите ми синьо и гладко. Едва когато се взрях добре, зърнах русата й глава някъде към насрещния бряг на залива.

— Ти луда ли си? — извиках ядосано аз.

Надали можех да кажа нещо по-неуместно. Но тя го прие съвсем нормално, видях как се ухили, обърнала към мен бялото петно на лицето си.

— Връщай се назад — добавих аз успокоен. Знаех, че ще ме чуе дори ако шепна. Както винаги, тя покорно тръгна назад, но все още се смееше — на страховете ми може би. Това отново ме ядоса. Оставаше само да се зададе отнякъде генералът. Вододайната зона беше строго забранена за къпане, но тя откъде можеше да знае това. Сам си бях виновен, разбира се, трябваше да я предупредя. Доротея все повече наближаваше нашия бряг, вече не се усмихваше, навярно бе усетила гнева ми. Плуваше удивително леко и красиво, но малко несръчно, като съвсем мъничко жабче, което скоро е загубило опашчицата си. Най-сетне приближи брега, стъпи на дъното и се изправи. Беше съвсем гола, но сякаш не разбираше това. И наистина не разбираше — погледът й бе съвсем спокоен и чист, не се забелязваше в него никакво смущение, нито капка женско предизвикателство. Като децата или като античните дриади, изглежда, просто нямаше никакво чувство за свян. И тръгна към мен, като обираше с ръка светлите капки по раменете си. Изглеждаше точно така, както съм очаквал да я видя — прозрачно бяла, почти синкава, с доста слаби бедра и малки гърди.

— Не знаех, че е забранено — каза смутено тя. — Отде да знам, за пръв път идвам тук.

— Нищо… Аз пък отде да знам, че умееш да плуваш.

— Ами аз?… Просто се потопих във водата и потеглих… За пръв път в живота си, честна дума, Антони.

Погледнах я недоверчиво. Знаех много добре, че никога не лъже. И все пак…

— И никога не си се учила?

— Никога! — отвърна тя и най-сетне спря на няколко крачки от мен. — Защо трябва да се учи човек на нещо, което му е естествено.

— Може и да си права — отвърнах аз. — Ти плуваше съвсем естествено… И то като някаква мъничка жабка. Още едно доказателство, че човек наистина е произлязъл от земноводните. И по-специално от жабите.

— Човекът е произлязъл от птиците! — отвърна тя с укор.

— А тогава ти защо плуваше като жабка?… Кой те е учил?… Това е дълбок инстинкт.

— Не знам… Ти може да произлизаш от жабите, Антони. Но аз произлизам от птиците. Сигурна съм в това.

— Добре — казах аз. — Иди се облечи. И изобщо не те ли е срам от мене?

— От тебе — не! — отвърна тя, като свиваше на кок мократа си коса.

Не е кой знае какъв комплимент за един мъж да не се срамуват от него.

— А защо не?

— Ти си Антони.

— Кой Антони? — засмях се аз малко накриво. — Чичо Антони?

Отново гаф — бях забравил за момент тая страничка от нейното минало. Но тя отново не реагира, сякаш не бях казал нищо особено.

— Ти си Антони Смешния — каза тя. — Знаеш ли да пържиш риба?

— Защо, ти не можеш ли?

— Мога, разбира се, но не искам… Нито да варя пилета, нито пък да ги скубя…

— Прекаляваш наистина с тия пилета! — казах аз ядосано. — Хайде, върви!…

Тя се обърна и тръгна към дрехите си. Кривеше се, като вървеше, тъй като тревата боцкаше деликатните й стъпала. Събрах всички „наташки“, които все още даваха признаци на живот, и ги хвърлих в езерото. Някои веднага побягнаха към дълбините, други останаха да се въртят безпомощно с белите си коремчета в плитчините. Знаех от опит, че повечето от тях ще се съвземат и ще поемат отново пътя си. Стоех така, докато една след друга изчезнаха, някои все още по гръб, други малко накриво, с отворени уста. Обзе ме тягостно, мъчително чувство — все един ден някой щеше да ми плати за това безобразие. Остана само една, неподвижна и безжизнена. Почаках доста. По едно време помръдна леко жълтата си опашчица, но с това всичко свърши.

Доротея бе постлала двете одеяла под рядката сянка на дърветата, лежеше по гръб и гледаше своите птици, които се рееха в ясната виделина на небето. Бяха лястовички с черни остри крилца, с опънати шийки, навярно не гонеха насекомите, просто се опиваха от прозрачния въздух. Легнах и аз на карираното одеяло в ярки пламенни цветове, които сега ме дразнеха. Доротея дъвчеше някаква тревица, лицето й ставаше все по-вглъбено.

— Антони, искаш ли да ти разкажа нещо? — обади се най-сетне тя.

— Какво, Доротея?

— Как загина баща ми!

— Не сега — отвърнах аз със свито сърце. — Малко по-късно.

— По-късно няма да имам сили — каза тя.

Знаех, че не бива да й преча. Това трябваше да излезе от нея.

— Добре! Но не бива да се вълнуваш!

— Никому не съм го разказвала досега — продължи Доротея. — Дори на доктор Юрукова. Но тя много добре го знае.

От мястото си виждах само бледозелените класове на овсигата. И някъде в далечината късче от езерото, синьо и твърдо като стъкло.

— Добре, слушам те — казах аз.

* * *

„Знаеш ли, Антони, моят баща беше чиновник. Сам той казваше, че е чиновник. Сега никой не употребява тая дума, сега всички казват «служещ». Защо — служещ? Струва ми се глупаво и обидно. Тая дума не отива на хората. Ние имахме куче, Барон. Казвахме му: «Хайде, Барон, служи!» И Барон се изправяше на задните си крака. Предните му лапички бяха свити, коремчето бяло, та чак прозрачно, с малки розови цицки. Горкият Барон, винаги ми се виждаше много смешен, а очите му бяха толкова жални, че чак сълзяха. Кучетата никак не обичат да служат. И хората не обичат, и кучетата, и животните, да не говорим за птиците. Ходил ли си някога в Зоологическата градина? Виждал ли си орли зад решетките? Няма по-мрачни животни на тоя свят от затворените орли. Може ли орелът да бъде «служещ»? Не може, разбира се.

Баща ми беше ужасно слаб. Отначало не беше толкова слаб, но след всяка година ставаше все по-тънък и по-прозрачен. Знаеш ли защо? Мама редовно му изсмукваше всичката кръв. Нощем, докато спеше. Просто му забиваше една тръбичка отзад, точно под малкия мозък, и я изсмукваше. Не се стряскай, Антони, не съм луда. Тогава си мислех така, като бях малка. Доктор Юрукова казваше, че имам необикновено въображение. И оттам идвали всичките ми нещастия, тъй като не съм успявала да различа въображенията от живота. Наистина имах, но после започна да ми дава ония лекарства и аз просто затъпях. Сега живея като насън. И татко живееше като насън. Никога не се усмихваше, говореше тихо, носът му беше винаги влажен — като на Барон. И като Барон служеше, който и да се обади, какъвто и да е той. Просто се подпираше на стената и служеше, докато капне нещо прозрачничко от носа му. И беше тъй жален, Антони, толкова покорни бяха очите му. Дори в най-горещото време все се секнеше с една много омачкана кърпичка. Макар да беше много тъжен и мълчалив, никак не приличаше на орлите. По-скоро на дългокосите печални врани, които зиме се гушат в перушината си и никого не поглеждат. Аз съм го виждала да плаче. Тогава не знаех, че мама си имала любовник, някакъв пожарникар. Като умря татко, те се ожениха, пожарникарят беше толкова силен, че като се съблечеше през зимата по фланелка, от него се вдигаше пара като от кон. Никога не бях чула татко и мама да се карат заради него, макар че понякога той идваше вкъщи и все козириваше и козируваше, много му харесваше да козирува и да си търка ботушите един о друг, докато съвсем замирише на боя. Беше ужасно лаком. Веднъж, когато бяхме сами в кухнята, той започна да отваря капаците на тенджерите и отвсякъде си взимаше по нещичко. После се засмя и ме ощипа там. Толкова се засрамих, че плаках цял ден, но не посмях да кажа на мама. Преди татко да умре, той започна да идва по-често. Тогава татко излизаше, може да си е плакал сам по пустите улици. Доктор Юрукова казваше, че имам обременена наследственост, приличала съм на баща си, затова съм била толкова слаба и чувствителна.

Когато през оная сутрин тръгнахме да ми купи палто, той беше много разстроен. Аз се правех, че не го виждам, но усещах как от време на време вдига ръка, за да обърше сълзите си. Той нямаше балтон, зиме ходеше с шлифер, подплатен с ярешка кожа. Откакто съм се родила, Антони, не съм виждала по-износен шлифер от неговия, беше избелял от слънцето като бакалска престилка. Но тоя ден не беше много студено, само дето беше ужасно хлъзгаво. Туй се случи през декември, два дни преди Нова година. Предния ден дори валя дъжд, после духна студен вятър и го пресече. Капките тъй си и замръзнаха, на мехури, и като ходехме и ги газехме, те се пукаха под подметките ни като човешки очи. Много беше страшно да ходиш по човешки очи, но ние все вървяхме и вървяхме, а татко понякога стискаше толкова силно ръката ми, че едва не заплаквах. Тъй стигнахме до центъра на града, там хората, слава богу, бях изпогазили всичко, та можахме да вървим съвсем спокойно.

Татко ми купи синьо палто с бяла якичка от изкуствена кожа. Никога дотогава не бях носила толкова хубаво палто. Продавачата искаше да го свие в пакет, но аз веднага го облякох, а в пакета свиха старото палто. Дори баща ми се развесели, като видя колко то ми прилича. Излязохме на улицата, тръгнахме да се връщаме у дома. Той отново ме улови за ръка и просто навири нос — толкова беше горд, че върви по улицата с момиче като кукличка. Моят нос съвсем приличаше на неговия, затова в училище ми казваха Диди, малайското мече. Аз не се сърдех. Тия мечета, те са ужасно мили, нослетата им приличат на хоботчета, само дето са много черни и лъскави.

И тъй, вървяхме с татко по улицата, здраво заловени за ръка. Тротоарите бяха просто претъпкани с хора, всеки мъкнеше нещо: кой елха, кой детски играчки. На мен никога не ми купуваха елха, водеха ме на елха в учреждението, дето работеше татко. Каква е тая елха, дето я гледаш само половин час, а след това идва пиян Дядо Мраз с изкуствен нос и ти подарява дървено конче на колело. За какво ми е дървено конче на колело, аз веднага го сменявах с някоя книга, кой няма да смени книга за конче? Но сега не си мислех за никакви елхи, даже за една книга не го помолих, макар че толкова ми се искаше. Тогава бях доволна и на онова проклето палто, за което се случиха всички бели в живота ми.

А най-лошото бе, че като вървяхме тъй, татко отново се омърлуши. Най-напред почувствувах как ръката му се овлажни и омекна. След това изобщо ме пусна. Ето това го погуби. Аз не виждах очите му, но просто усещах как погледът му стана несвестен. С такива слепи очи съм го виждала и друг път да се мъкне по улиците. Минахме Градската градина и тръгнахме по «Иван Вазов». На ъгъла с «Раковски», тъкмо се готвехме да я пресечем, татко внезапно спря. На тротоара беше натрупан сняг, той се поколеба и го прескочи. Съвсем бе забравил за мен. Без да се огледа, той стъпи на тротоара. Не много — само една крачка. Все още се колебаеше вътрешно, навярно се чудеше какво е забравил там някъде, зад гърба си. А аз просто стоех с пакета и гледах.

И точно в тоя миг като някаква хала го връхлетя автомобилът. Сто живота да живея, Антони, картината все тъй ще стои като жива пред мен. Няма сила, която да я изличи. Когато бях най-болна, тя все тъй си стоеше, врязана в паметта ми, все едно какви бяха моите просветления и помрачения. Още не мога да го преживея тоя ужас, наистина не мога, иначе за какво да ти го разказвам, та да разстройвам и тебе? И сега сякаш виждам колата пред очите си, зелена, със силно излъскани никелирани части. Караше като бясна. Предницата й просто загреба татко и го метна върху себе си. Лежеше разперен, там, колата профуча и го отнесе. Миг след това спря рязко. От инерцията баща ми излетя напред. Имах чувство, че лети тъй цяла вечност, времето бе като замръзнало. Ръцете и краката му бяха разперени, главата му висеше малко надолу, съвсем ясно виждах бялата плешивина на темето му. След това изведнъж се срина, главата му се пръсна на тротоара като яйце. Не припаднах, не отместих поглед, гледах ужасена, но безчувствена.

Отвсякъде се затичаха хора. От колата се измъкна убиецът. Беше младо момче, без никакви косми, но набръчкано като бабичка. Някои се опитваха да вдигнат баща ми, но повечето се натрупаха около момчето. Един го хвана за яката, друг го блъсна с юмрук по врата. Изглеждаха като побеснели. Момчето се тресеше като парцалена кукла. После се хвърли по лице на разкаляния асфалт, скубеше косата си и виеше, но аз разбрах, че се преструва. Хората се отдръпнаха отвратени, някои мрачно отминаха. През цялото време аз не помръднах.

Качиха баща ми на една случайна кола. Видях разбитата му глава, знаех, че е мъртъв. Но никой не ме забеляза, никой не разбра, че съм с него. Един милиционер отведе момчето с колата, тълпата бавно се разпръсна. Само там, дето беше паднал татко, на асфалта, се червенееше малко петно. Най-сетне и аз си тръгнах. Прескочих като насън страшната улица и поех към дома. Колкото и да бях сломена вътрешно и убита, нито за миг не забравих, че съм с новото палто. Просто се движех като мъртвец с ново палто, едва премествах краката си крачка по крачка, все едно накъде.

Не помня как съм се върнала у дома, какво съм казала на мама. Помня само, че лицето й стана бяло като тесто, но очите й бяха съвсем пусти. Нямаше никаква мъка в тях, но и никаква радост, нищо освен пустота. След това съм тръгнала бързо към кухнята, паднала съм на пода, преди да стигна до умивалника, и съм почнала да повръщам там нещо зелено и страшно. Жлъчката си повръщах. До смърт ми се искаше да промуша с нещо остро мекия търбух на мама, да бликне оттам цялата й вътрешна мръсотия. Така ужасно исках, че ми се напукаха устните. Ето това е човекът, Антони, да не мислиш, че е нещо повече?“

* * *

С това Доротея свърши, последните думи сякаш умряха в устата й. Изглеждаше много изтощена, погледът й беше угаснал.

— Остави ме малко да поспя, Антони — каза тя. — Много се изморих.

Тръгнах сам по брега. Вървях дълго, може би час. Имах чувството, че ходя по небе от застинали облаци, така ясно се отразяваше то в успокоеното езеро. По природа съм затворен човек, рядко забелязвам какво става около мен. То не ме интересува, не ражда нищо в душата ми, даже когато другите се прехласват от него. Така съм стоял и пред Хеопсовата пирамида и пред Ниагарския водопад. Но тоя път всичко, което бе вън, бавно и неудържимо преливаше в мене. Не знам, инстинкт за самосъхранение може би. Успокоих се толкова бързо, колкото сам не очаквах. „Права е Доротея, това е човекът — мислех си аз. — Човекът, омесен от кал, езерна вода и облаци. Каквито и да са пропорциите, тая смес навярно ще остане вечна.“

Така стигнах до гората, която съвсем внезапно се изправи пред очите ми. Беше млада борова гора, но необикновено гъста. Долните им клони бяха отдавна изсъхнали, зеленееха само връхчета, които стигаха до светлината. Под тях всичко бе мъртво. Не растяха ни треви, ни цветя, ни папрат дори, нищо освен някакви непознати за мен гъби, бели и гладки, като птичи яйца. И все пак нещо ме теглеше със смътна сила към дълбините й, усещането за неизвестност и тайнственост може би, толкова старо, колкото е и човекът. След това се обърнах и бавно тръгнах назад.

Като се върнах, Доротея се беше събудила и замислено гледаше в далечината. Тя не чу стъпките ми, но като ме видя, се усмихна все още малко посърнало.

— Колко време съм спала?

— Около час — отвърнах аз.

Тя никога не носеше часовник, времето не я интересуваше.

— Гладна ли си?

— Не особено.

— Ако искаш да те заведа някъде? Тук наблизо има едно хубаво ханче.

— Ами добре — съгласи се тя, както винаги.

Носехме си храна, разбира се. Но след тоя тежък разговор не можех да си представя как ще седнем коляно срещу коляно и ще почнем да лапаме с апетит салам и сварени яйца. Прибрахме мълчаливо багажа си. Все още се усещаше някакво едва доловимо напрежение между нас, някаква неловкост може би. Да, разбира се, всяка изповед ражда стеснение и неловкост — и за двете страни. Най-сетне седнахме в колата, запалих мотора. И едва когато тръгнахме, с облекчение усетих как отново всичко стана просто и естествено, какъвто си е животът всъщност.

Навярно и Доротея бе разбрала това, защото видях как с облекчение се усмихна. Нямах време да се занимавам повече с нея, защото бяхме навлезли в гората. Пътят беше много тесен и във вечната сянка на дърветата все още разкалян. На няколко пъти колата забуксува, с последни усилия успявах да я измъкна на по-сух терен. Целият се изпотих, докато я изведох на шосето. Всичко можех да си представя, освен как Доротея ще бута колата с тънките си ръце.

— Аз ти помогнах! — засмя се тя, когато най-сетне гумите запърпориха по паважа.

— Тъй ли? А как?

— С мисълта си.

— Внушаваше ми?

— Не, просто я бутах.

И аз се засмях. Така обикновено говорят децата. И не само говорят, но си вярват. Помня като дете — веднъж една каруца бе затънала в дълбоката кал. Каруцарят немилостиво биеше конете с някакъв кол, едва не обели с него нещастните им глави. И когато най-сетне каруцата се измъкна, бях дълбоко убеден, че аз съм й помогнал — с мисълта си.

— То е друго! — каза Доротея. — Аз наистина мога да правя някои неща с мисълта си.

Тогава не обърнах внимание на тези думи. Или просто не пожелах да ги чуя. Достатъчно се бях наслушал за днес. Много по-късно щяха отново да се родят в паметта ми, тоя път с неудържима сила.

Скоро стигнахме до пасарелското ханче. Това не е никакво ханче, разбира се, а най-обикновен крайпътен селски ресторант. Славеше се с добрата си скара между другото, но сега не ми беше до кебапчета. В страничния двор растяха няколко стари дървета, там слагаха две-три маси, без покривки обикновено. Но келнерът застла нашата и се изправи като войник до нея. Отдавна бях забелязал, че внушавам особен респект на обикновените хора, навярно смятаха, че съм някакъв преоблечен генерал. А може би хубавата ми кола им внушаваше такива мисли. Поръчах по шест кебапчета и една голяма ментовка за мене. Келнерът веднага донесе ментовката, кебапчетата още не бяха готови.

Ментовката е много леко питие, шофьорите не се страхуват от него. И напразно — понякога и то може да поднесе изненади. Както впрочем се случи с мен още след първите глътки. Може би съм бил малко изморен и омаломощен от лятното слънце. Така или иначе, но алкохолът ми подействува с необикновена бързина, вля в мен някакво особено лекомислие.

— И какво стана по-нататък? — запитах аз.

— Какво да стане? — трепна тя едва забележимо.

— Ти знаеш по-добре!

Доротея мълчеше, сякаш не ме бе чула.

— Хайде, Доротея! — поканих я аз. — Знам, че не ти е приятно. Но кой ходи да му вадят всяка сливица поотделно… По-добре всичко да свърши наведнъж.

Точно в тоя момент келнерът донесе кебапчетата. Така си останаха недокоснати.

* * *

„Скоро след като умря татко, те двамата се ожениха, тайно от мен, разбира се. Но, слава богу, поне не останахме да живеем в нашия дом, отидохме другаде. Не го направиха от морал някакъв, а от стиснатост. Ние живеехме в квартира с нормиран наем, но все пак наем. Тогава решиха да се преместят у Цтан. Сам той се наричаше така, просто изпускаше една-две букви. А на всичко отгоре мама му викаше Цецо. Беше ужасно стиснат човек, пестеше не само левчето, а и стотинките. Оттогава съм намразила стиснатите хора, Антони, не мога да понасям ни тях, ни парите им. Докато има пари на тоя свят, хората все ще си остават нищожни и дребни като тях, както и да се пребоядисват. Парите нямат свое лице и свой образ, стават като човека, който ги носи. Има мръсни пари, Антони, има нищожни пари, има жалки пари. А има и пари, които не струват нищо, и с тях нищо не можеш да купиш. Това са стиснатите пари.

Помня деня, в който се преместихме у Цецови. Дойде камион, но без хамали. Всичко сами си пренесоха. Мама беше много яка жена, можеше да повдигне сама цял кон. А да не говорим за Цецо. Двамата се нахвърлиха на мебелите като на плячка. Имахме много хубави мебели, останали още от дядо ми. Награбиха ги, понесоха ги по стълбите. Където не можеха да ги носят, ги тътреха, пръхтяха, пот обливаше мускулестите им шии. Само бюфетът много ги затрудни. Беше дълъг и тежък бюфет, от словенски дъб, както ми бе казал татко. Като сега ги виждам разкрачени и опулени, просто очите им ще изскочат. А бюфетът си стои на мястото, не помръдва. Прасците им се пропукаха, устните им побеляха като на риби. Най-сетне го повдигнаха малко. И точно тогава за пръв път се скараха — забълваха несвестни и неразбрани думи, плюнка им потече от устата, наскачаха жабчета, малки и зелени като копчета за жилетка. Не можеха май да се разберат кой в каква посока да тегли. На мен отново ми прилоша, заключих се в клозета, може би цял час повръщах и плаках. Когато най-сетне ме измъкнаха оттам, целият багаж бе качен на камиона. Всичко, Антони, дори бюфетът. Не е за вярване, но точно тъй стана. От мъка и притеснение понякога на човека му идват сили, които после с нищо не може да си обясни.

Пристигнахме у Цецови, някъде в Ючбунар. Господи, Антони, никога до тоя ден не бях виждала такава къщичка, малка и крива, само с две прозорчета, толкова нескопосна, сякаш бе рисувана от дете. Те и досега живеят там. Просто не приличаше на къща, а на ряпа някаква, полузабита в земята. Цецо садеше такива в двора, през есента ме караха да ги вадя, едва ги измъквах, сякаш не бяха репи, а кътници. Къщата бе много стара, измазана с кал, след това боядисана с боя като синка. Но боята се беше доста олющила, когато заваляваха дългите дъждове, цялата заприличваше на кална топка. В нея се слизаше по две стъпала. Не знам как бе станало тъй, дворът ли бе насипан, или самата тя бе пропаднала. Друга такава къща нямаше по цялата улица. Мама и Цецо отново се нахвърлиха върху мебелите. Но бюфетът, разбира се, не можа да влезе в къщата. Оставиха го под покрива, и досега си е там. Седем години го валяха какви ли не дъждове, сняг го затрупваше през зимата, лете по цял ден го печеше слънце, все едно че нищо. Само дето малко се е изкривил, иначе си е същият бюфет. Вече не смея да погледна към него, но и той не поглежда към нас, толкова е отвратен от нашата простотия и неблагодарност. Можеха да го продадат, разбира се, но все се надяваха, че ще им се падне апартамент от лотарията и ще го приберат. Слава богу, не им се падна, макар че ми беше много жал за бюфета.

Тъй че седем години живях в тая къща. И досега не знам как не се събори над главите ни. Имаше само една голяма стая и една кухничка. Аз живеех в кухнята с бабата. Тя не беше майка на Цецо, а негова баба или може би прабаба. Навярно минаваше сто години, и самата тя не знаеше на колко е. Нямаше нито един зъб в устата си. Но и нито един бял косъм на малката си птича глава. Беше доста пълна, затова ужасно хъркаше, като спеше. Хъркаше денем и нощем, защото или спеше, или нещо дъвчеше. Просто не мога да ти обясня с думи какво представляваше нейното хъркане. Понякога цели нощи не съм мигвала. Но търпях, дори не я намразих. Какво друго можех да направя, освен да търпя, да търпя. Нямаше друго спасение за човек като мен. Всъщност имаше. Точно тогава се научих да летя, пак от мъка и притеснение, от какво друго. Но човек може да лети само нощем, и то рядко. Какво ще кажат хората, ако видят да подхвърча денем над покривите някакво лудо момиче? Само от време на време ме прибираха при доктор Юрукова, все едно в санаториум.

Но най-много ме премазваше тая ужасна стиснатост на Цецо, пък и на мама, защото тя скоро стана съвсем като него. Казваха, че пестят за апартамент. Не вярвам. Така алчно пестяха, че съм сигурна — никога няма да похарчат нито лев от тях, освен ако къщата наистина се събори над главите им. Цецо заключваше цялата храна вкъщи, от всички, даже от мама. Когато купеше месо, веднъж в седмицата, винаги го разделяше на десет части, точно до грам. Сготвяха го обикновено с картофи в някакъв бакърен съд, който приличаше на леген. А като седнехме да обядваме, Цецо сипваше на себе си четири парчета, на мама две, а на бабата, на мен и на близнаците по едно. Не знам защо така се тъпчеше, като не работеше нищо. През целия си живот не беше угасил нито един пожар, най-много няколко фасове, които е размазал с пети по коридорите на учреждението. Но не беше дебел, само се чудеше какво да прави със силата си. Но мама много отслабна. Сега и тя работеше: като санитарка в една поликлиника, вонеше страшно на карбол и някакви други мръсотии, започнаха да й растат брадавици по ръцете и мустаци. Мислех си, че все пак има съдба или нещо такова, което ще отмъсти за татко. Но досега нищо не се е случило, даже мисля, че са щастливи двамата с Цецо. Ето това не разбирам — как може да има нищожно щастие. Или даже противно щастие. Но изглежда, че има. А аз си мислех, че единственото човешко щастие е да летиш.

И дрехи не ми купуваха. Нито учебници, нито тетрадки. Пък не ми и трябваха, да ти кажа. Аз имам страшна памет. Каквото влезе в главата ми, не излиза оттам. Навярно това е истинската природна памет, Антони, всичко друго е човешки дефект. Имах по всичко шестици освен по гимнастика. А колкото до мини-жупа, трябва да знаеш, че съм го измислила аз. По едно време много израснах, рокличката ми изведнъж се вдигна до нейде си. Тъй си и ходех, с голи крака, толкова слабички, колкото са сега ръцете ми. Дори чорапи нямах. Купуваха ми един чифт чорапи годишно, целите ги покривах с репризи. Тая дума, Антони, ми е най-омразната на света. Мама все ми казваше как един офицер се оженил за едно бедно момиче. Като видял какви хубави репризи прави, той си рекъл — ето жена за мене!… И се оженили. Отначало ми беше ужасно мъчно, дето нямам хубави дрехи. Много се срамувах за външността си. Но сега съм им благодарна, честна дума ти казвам. Какво ли не съм била през живота си. И Таис, и Космодемянская, дори Сонечка Мармеладова. А те бяха и си останаха нищо.

Още през първата година в нашия дом се родиха близнаците. Те бяха руси, къдрави, тлъстички като прасенца. И като прасенца цял ден квичеха от глад. Много ги обичах, докато бяха малки. Аз ги хранех, аз ги къпех, аз миех розовите им дупета. Изобщо аз се грижех за тях, когато бях здрава. Но като станаха на шест години, веднъж ги заварих да правят нещо. Детска работа, може да не е било сериозно. Никога през живота си така не съм побеснявала. Сега просто не разбирам защо. Бих ги, докато посиняха. След това Цецо ме изпъди, а аз отидох да живея при доктор Юрукова. И после се срещнахме с тебе, Антони, това е всичко.“

* * *

Тя завърши разказа си и веднага се залови за лимонадата. Съвсем не изглеждаше така изнурена и подтисната, както първия път. И точно тогава, леко замаян от ментовката, направих глупав и погрешен ход.

— Знаеш много добре, че не е всичко!

— Какво, Антони? — погледна ме тя неспокойно.

— Искам да ми разкажеш за чичо си.

— Не! — едва не кресна тя и подскочи от стола.

Не бях я виждал така изплашена. Или може би думата ми не е толкова точна. Но беше съвсем пребледняла, устните й бяха здраво стиснати.

— Не! — повтори тя. — Много те моля, Антони!…

— Нищо, нищо! — стреснах се аз, не по-малко от нея. — Щом не искаш — не искаш!

Скоро след това си отидохме. Но настроението ни отново беше помръкнало.

 

 

Нещо се промени в нашите отношения от тоя ден. Те станаха много по-обикновени и естествени. И животът ни стана по-естествен. Тя се прибираше вкъщи, винаги малко поруменяла и забързана, с лекота разтребваше къщата. Имах странното усещане, че предметите нямат никаква тежест в ръцете й, просто сами се плъзгаха по местата си. Понякога четеше нещо, какво да е, от моите книги — освен романи, разбира се. Друг път се залавяше за нотите. Но забелязах, че сега вече не ги слуша с предишното увлечение. Все по-често пускаше магнетофона. Понякога ме разпитваше с часове за някои автори, особено за Чайковски. Чудех се какво мога да й разкажа и докъде, особено във връзка е неговата женитба. Слушаше ме много внимателно, навярно сама си разгадаваше недоизказаното. Или поне на мен така ми се струваше.

Много свикнах с нея, скучаех, когато не беше вкъщи. Вече не трепвах нервно, когато случайно докоснех ръката й. Не се плашех, когато понякога мълчеше с часове. Или с часове гледаше летежа на птиците. Всеки ден се качвахме на терасата, обикновено привечер, стояхме там, докато заблестят звездите. Едва сега и аз забелязах, че птиците не са толкова малко на света. А гаргите — повече, отколкото трябва. Безупречно различавах само тях и лястовиците донякъде, главно по гламавия им летеж. Но Доротея беше забележителен орнитолог, за птиците знаеше поне колкото един старши научен сътрудник. Може би по-малко за строежа на костната им система, но безкрайно повече за характера и навиците им. Тя говореше за тях като за хора със свой живот, своя съдба, дори свои мечти. Това вече ни най-малко не ме стряскаше. Понякога нощем без никакъв страх си давах сметка, че може би и аз вече не съм с ума си. Но ми беше приятно така, не търсех от живота нищо друго.

След това ходехме да вечеряме някъде, обикновено на терасата на нощния ресторант. Тя се бе пристрастила към него, макар че не възразяваше, ако й предложех някой път да отидем другаде. Като че ли хубавата и елегантна обстановка беше единствената й земна суета. Разбирах я много добре, бях видял вече нейната стаичка в психиатрията. Но сега се държеше много естествено, усмихваше се на шегите ми, похапваше с апетит. Само когато някакъв мой приятел или познат седнеше случайно на масата, изведнъж ставаше навъсена и недружелюбна, почти до границата на лошото възпитание. Само за това понякога я водех и другаде.

А иначе ставаше все по-приветлива и спокойна. И главно — по-обикновена. Навярно бе прибавила няколко грама към теглото си, главно към своите малко хлътнали бузи. Много се радвах на тия нейни промени, бях сигурен, че постепенно навлиза в истинското си душевно здраве. За пръв път тя имаше свой дом и аз смятах, че сега-засега това е съвсем достатъчно. Не исках да мисля докога ще продължи, важното беше да оздравее напълно.

И тъй отново дойде денят, в който обикновено носех издръжката на детето. Но сега се обадих предварително по телефона, за да подготвя почвата. Никак не ми се слушаха обиди и ругатни.

— Слушай, Надя — казах миролюбиво, — много те моля, ако може, този път без идиотски намеци.

— Гледай си работата! — отвърна тя сухо. — Ако искаш, идвай, ако искаш — не идвай. Не работя с ултиматуми.

Много се колебах дали не е по-благоразумно да изпратя парите по пощата. И все пак отидох. Не съм от хората, които прескачат своите задължения, колкото и да са неприятни. Почти с отвращение докоснах звънеца. После Надя ми каза, че като чула звъна, котката като стрела се спуснала към антрето. Дори аз я чух как дрезгаво измяука зад вратата. В хола тя седна на няколко крачки от мен и ме загледа укоризено. Навярно съвсем се бях компрометирал пред очите й с моето поведение.

И Надя се настани срещу мен. Едва сега забелязах, че е облякла чиста, току-що изгладена блузка. И не мъкнеше, както винаги, своите овехтели пантофи. Но в замяна на това мълчеше и гледаше разсеяно през прозореца. Имах чувството, че ме е забравила съвсем, унесена в някакви свои делнични неприятни мисли. Но не беше ядосана, това си личеше. Най-сетне се обърна към мен и каза:

— Аз видях онова — лудото!

Навярно трябваше да стана и мълчаливо да си изляза. С парите в джоба си. Но както обикновено става, любопитството надделя над обидата.

— Къде? — запитах аз неприязнено.

— Причаках я пред вашето издателство.

Това толкова й приличаше!

— Там работят още десетина момичета — казах аз.

— Но само едно от тях е лудо. И не беше толкова трудно да я различа между другите. Тя се качи в трамвая, аз след нея. Исках да я разгледам малко по-хубаво. Нищо, не е лошо момиче, но краката му са доста тънки за твоя вкус. За теб жената се състои само от крака, Антони, и нищо повече. Не знам дали забелязваш главите им.

— При теб тя изобщо липсваше! — отвърнах аз мрачно.

— Не си духовит! — отвърна Надя неочаквано спокойно. — Е, не е като твоята кофа, но ми служи доста добре. И Диди има приятна главичка, малко смешна, разбира се, но какво от това? Макар да е много чувствителна, тя дори не ме забеляза, толкова бе обзета от мисълта да се прибере колкото се може по-скоро. Като слезе на вашата спирка, изведнъж се затича. И аз след нея, естествено. Е, добре де, тя тича, понеже е луда, а аз защо тичам? Всички жени сме малко шантави, Антони, не сме като вас. И докато тъй берях душа от умора, май че мъничко я обикнах. Едно празно и суетно момиче, влюбено в себе си, няма да тича така.

Никога досега не бях чул Надя да каже нещо добро за друга жена. Или може би не я смяташе съвсем за жена, каквато си беше и истината.

— Да, жалко за момичето! — продължи тя неохотно. — Какво може да чака от тебе? Не съм виждала в живота си друг такъв внимателен и предпазлив егоист. Пък и законът е на твоя страна.

Погледнах я учудено, това я ядоса.

— Какво ме зяпаш, много добре знаеш какво искам да кажа! Законът не позволява да се ожениш за нея, тъй че нищо особено не рискуваш освен малко пикантен гъдел за нервите.

— Глупости! — ядосах се и аз. — Такива мисли изобщо не са ми минавали през ума.

— Тогава защо го правиш?

— Не ставай вулгарна. Просто искам да й помогна.

— Един вид филантропия? — погледна ме тя презрително. — А всъщност си правиш някаква тънка сметчица. Не се ежѝ — може би несъзнателно. Но ако слушаш мене — трябва да спреш дотук. Ти, изглежда, не познаваш това момиче. Знаеш къде е спирката — тя тича̀ като щура близо половин километър. Аз я оставих насред път, изругах и се върнах. Но се засрамих от себе си, естествено. Всеки би се засрамил.

— Затова ли днес си се така издокарала? — попитах аз.

Само за миг в погледа й блесна ненавист.

— Да! — каза тя твърдо. — Човек трябва да уважава себе си. Поне за капчицата човешко, което носи.

С това разговорът ни фактически свърши. Какво можехме да си кажем повече? Какво бе останало между нас? Извадих парите и ги оставих на масата. След това се изправих в малко глупава и притеснена поза.

— А няма ли да попиташ за сина си? — погледна ме тя.

— Ето — питам те!

— Питаш ме ти! Аз пък ти отговарям — не пожела да дойде! Като ревна — искам при баба. Искал при баба си! Няма на кого да се метне! Повечето мъже са като тебе, Антони, плашат се от истинските жени. Виждат им се неудобни и непонятни. Виж, бабичките са друга работа. Тая моя покорна майка, тая всеотдайна баба, ще ми го върне душевен инвалид.

— Ами да го дадем на моята! — казах аз. — Като дете тя здравата ме пердашеше.

— Както виждаш — и боят не помага — отвърна Надя. — Хайде, върви си, не обичам да ми стърчат всред стаята.

Тръгнах си, съпроводен от котката. Тя решително не ме разбираше, може би беше до дъното на душата си възмутена от мен. Какво ми липсваше тук? Имам удобен креват, жена ми винаги купуваше много хубаво телешко месо. Е, разбира се, слага прекалено много лук и черен пипер в кюфтетата, понякога не можеш да си доближиш носа до тях. И все пак нима това е причина да спиш на покрива като ония глупаци, котараците! Наведох се да я погаля, после с облекчение се измъкнах от неразтребеното антре. Не знаех, че ще минат много, много нещастни месеци, преди отново да стъпя тук.

Лятото ставаше все по-горещо. Дори утрините бяха така задушни, че Доротея се връщаше от работа като сварено пиле. Но това не й правеше никакво впечатление, тя изобщо не обръщаше внимание на малките човешки несгоди. А аз престанах да работя, дори не се докосвах до парещите клавиши на пианото. И въпреки това се чувствувах съвсем спокоен, не ме подяждаше вечната неугасима жажда да попълвам с чертички и точки нотните листове. Нека се попълват сами, ако искат, понякога човек има право да принадлежи на себе си. През тоя месец много по-често ходехме на язовира, обикновено рано сутрин, още по тъмно. Беше толкова приятно да пътуваш с пълна скорост, да усещаш как те брули раздвиженият от колата въздух. Далечните върхове се раждаха един по един от мрачините, някои от тях се запалваха от най-ранните зари на утрото. Над езерцата по пътя ни лежеше бледа прозирна мъглица — колкото и да бе топло утрото, водата бе много по-топла. Рибата се криеше в дълбините или пък излизаше на самата повърхност да глътне мъничко въздух. Но рибата вече не ме интересуваше, аз дори не носех пръчката си. Имаше кой да лови риба вместо мен.

Генерал Кръстев си бе взел отпуск и живееше на вилата заедно с леля Зорка. Вечерта той нанизваше на своите грамадни куки уклейчета или мренки, хвърляше волти в плитчините. Сутрин вадеше, без да се е трудил, грамадни бели риби, понякога цели зверове, които разглеждаше дълго и с наслаждение. Леля Зорка ги вареше с масло, приготвяше за тях чудни студени майонези. Ядяхме с апетит. Доротея за пръв път се пристрасти към рибешкото меню, което преди това почти не познаваше. Понякога изпивахме с генерала по някоя и друга чаша силно изстудено бяло вино. Имах чувството, че Доротея е щастлива — за пръв път, откакто я познавах. Генералът и жена му някак особено се привързаха към нея. Наистина те нямаха деца, но дали това беше единствената причина. Навярно генерал Кръстев беше научил нещо за нея. Работата му беше такава — задължаваше го, ако не може, поне да знае. Във всеки случай ни веднъж не ме попита коя е и каква ми е. Но с чувствителното си сърце леля Зорка навярно усещаше, че не ми е любовница. И двамата вървяха като кученца след нея, чудеха се как да й угаждат. А най-странното беше, че самата Доротея не се притесняваше от това необикновено внимание, намираше го съвсем естествено. Може би смяташе, че им се изплаща докрай точно с това, което получаваше — взаимна обич.

Веднъж лежахме по бански костюми на брега на езерото и се печехме на слънцето. Чувствувах се така спокоен и уравновесен, както рядко в живота си. И точно тогава чух някакъв шум до себе си. Доротея се беше изправила и търпеливо се мажеше с бадемово масло. Беше много почерняла през последния месец, на тъмния фон на кожата очите й блестяха като елмазени.

— Дай да те намажа! — казах аз.

Дори не разбрах как съм го казал. Доротея само се усмихна и ми подаде шишенцето. Налях съвсем малко в шепата си и го положих върху слабичката й мургава плешка. Взрив не последва, разбира се. Размазвах спокойно гъстата мазна течност, без никакво вътрешно стеснение, но и без никакъв трепет.

— Много си мил, Антони! — обади се най-сетне тя.

— Е, не колкото леля ти Зорка — казах аз шеговито.

— Те и двамата са ужасно добри! — отвърна Доротея сериозно. — Защото са били много нещастни.

— Ти знаеш нещо за тях?

— Да, защото нямат деца!

Стояхме при тях на вилата, докато се мръкне. Вечеряхме, изпивахме още една-две изстудени в хладилника бири. Едва тогава си тръгвахме. Пристигахме късно и въпреки това в града беше нетърпимо задушно, тежко вонеше на асфалт и прахоляци. Обикновено не бързахме да се приберем в апартамента, качвахме се на терасата. Там босоногият отдавна се разхождаше по покривите на къщите, едва забележимо разклащаше антените. Лежахме, гълтахме свежия въздух. Обикновено не говорехме, просто съществувахме с онова вътрешно усещане за мир и покой, което в такива нощи е свойствено може би само на кротките преживни животни. И затова така ме изненадаха веднъж нейните думи:

— Антони, искаш ли да ти разкажа за чичо ми?

— Да, разбира се — трепнах аз.

— Страх ме е, Антони!

— От какво те е страх?

— Да не се настани в тебе… Непоносимо е да го носи човек.

— Аз съм мъж, Доротея. Това за мен е без значение.

— Не е без значение — отвърна тя с горчивина.

И дълго мълча, преди да започне.

* * *

„Аз нали ти разказах, Антони, за бабата? Тя беше много стара, едва ходеше. Съвсем рядко, обикновено пролет, излизаше пред прага на къщата, седеше там с часове. Или пък ако кажеше нещичко, не й разбирах нито думичка. Нали нямаше ни един зъб, думите просто тъй се размазваха в устата й. Тя никога не ходеше на баня. Каква баня, как да стигне дотам? Разбира се, Цецо можеше да я изнесе на ръце чак на Витоша, ако иска. Но навярно смяташе това за съвсем излишно. Сам той се къпеше ведкъж-два пъти на година, макар че мама здравата му натякваше. «Чист съм, мъри! — все се оправдаваше той. — Мене работата ми е чиста!»

Мама понякога миеше главата на бабата. Обикновено през лятото, вън на двора. Един леген с гореща вода, един чайник, сапун за пране. Хубаво я натъркваше със сапуна, заливаше я с вода от чайника. Главата на бабата ставаше мъничка, мъничка като круша, вода шуртеше от носа й. Бабата търпеше, само от време на време изпръхтяваше като бивол. Започваше да хвърчи вода, мама се ядосваше страшно, кълнеше я като селянка. Но като видя колко хубаво къпя близнаците, веднъж ме остави аз да измия главата на бабата. Бутна ми в ръцете сапуна и излезе.

Никога не съм очаквала, Антони, че ще бъде толкова страшно. Намазах й главата как да е, но като почнах да я търкам, изведнъж ме обзе някакво неописуемо отвращение. Сега ми е чудно защо, никак не мога да си го обясня, но така беше. Хвърлих сапуна и побягнах по улицата и все ми се струваше, че тя тича след мене, мокра и страшна, и се мъчи да ме улови за плитките. Не знам колко съм тичала и накъде. По едно време дойдох на себе си. И тогава чак си помислих, че бабичката може да е умряла, да се е задавила в пяната или не знам що. И отново започнах да тичам — тичах, тичах, докато стигнах. Нищо й нямаше на бабичката, беше се прибрала в кухнята, седеше там с мократа си глава и плачеше. Като се върна, Цецо ме наби, а мама ме заведе при чичо.

Чичо ме прие много добре, разбира се. Като му разказах как съм мила главата на бабата, той много се натъжи. Най-страшното беше, Антони, че страшно приличаше на баща ми. Беше само доста по-стар, косата му съвсем бе оредяла на темето. Само дето не беше чак толкова слаб, но затова пък брадичката му беше още по-малка, почти никаква. Приличаше ми на морско свинче, ама много старо морско свинче, дето вече му е омръзнало да живее. Приличаше ми на опосум, макар че такова животно никога не съм виждала. Но все си мислех, че като се изправи на задните си крака, коремчето му ще увисне като торбичка между тях. Точно такъв беше и чичо ми. Двата предни зъба леко прехапваха долната му устна. По едно време ми се струваше, че трябва да се храни само с човешки глави, да ги прегризва някъде на върха, после да ги изхвърля през прозореца, като изпразнени кокосови орехи. И други неприятни неща ми се привиждаха. Все ми се струваше, че няма кости, дори че няма ни форма, ни определен обем. Все си мислех, че може да се удължи като червей или, напротив, да запълни цялата стая, от ъгълче до ъгълче, като гъста пихтиеста маса. Просто си умирах от страх да не се случи, но вече нямаше къде да бягам, страх ме беше от бабата.

А иначе беше много добър човек, Антони, набожен и милостив. Зиме стриваше на трохи останалия от яденето хляб и хранеше с него врабците и гълъбите. Много обичаше гълъби, много нежно ги коткаше, а очите му святкаха, святкаха. Но иначе защо да не е добър? Очите му сълзяха като татковите, може би защото и неговата жена го беше напуснала. Живеехме съвсем сами в целия мъртъв дом, не, в етажа, разбира се, но и това малко ли е? Понякога умирах от страх, но не винаги. По-често ми беше мъчно за него, че е толкова нищожен и гаден. Беше ми мъчно дори когато кашляше или се секнеше. Много смешно се секнеше, очите му се ококорваха, ставаше синкав. Все си мислех, че ще загине по някакъв трагичен начин, но той си е жив и досега и навярно не е остарял нито с половин ден, само тича по дърветата със своята торбичка на корема и лапа лешници. Трябва да ти кажа, че татко не го обичаше, никога не ме бе водил при него, докато беше жив. Чичо беше ужасно страхлив, плашеше се от коне, от кучета, от светкавици, дори от автобуси. И автобусите се плашеха от него, не знам защо, може би им се виждаше прекалено гнусен. Веднъж един автобус, като го видя, така се стресна, че възви рязко и се набута в една витрина. После казваха, че се е подхлъзнал, но не беше вярно, просто не му се щеше да срещне чичо.

Казвам ти туй, Антони, защото и аз се плашех от него. Когато ме погалваше по косата, аз се парализирвах като зайче. Понякога и по коленете ме галеше и тогава очите му ставаха неподвижни и потни, сякаш бяха направени от стъкло. Аз живеех в отделна стая, в която преди това бе живяла стринка. Отначало там нямаше нищо освен една пружина на земята и един продупчен дюшек, в който живееха мишки. После чичо ми донесе завивки, маса и още някои дреболии. И стана още по-мил с мене.

Но аз не се успокоих. А всъщност сама не знаех от какво се страхувам, външно той като че ли не ми даваше никакви поводи. Само понякога нощем ходеше пред стаята ми. Ходеше тихичко, на пръсти, от време на време тихо скимтеше, едва чуто, като новородено кученце. Не вярвам тъй да ми се е струвало, макар че от напрежение и страх едва дишах. Тогава хич не ми минаваше през ум за това. Все си мислех, че ще прегризе и моята главичка и ще я хвърли през прозореца като кокосов орех.

В тоя ден небето беше много сиво, почти есенно, валеше слаб дъждец. Тогава той ме помоли да се качим заедно на тавана, за да сме намерели някакъв плик с разписки и квитанции, който уж бил забравил по старите куфари. Аз веднага разбрах, Антони, какво ще ми се случи. Само не разбирах защо трябва да се качваме на тавана, като и без това къщата беше пуста — и да викаш, и да не викаш, все едно. Мина ми крез ума, че навярно ще ме удуши, пък после ще ме окачи на някоя греда, уж съм се обесила. Сега ти си мислиш, Антони, че съм била просто като хипнотизирана от страх и не съм знаела какво правя. Не е така, не бях вече така уплашена. Можех да изкрещя по стълбите, да побягна. И все пак не го направих. Виждах го, Антони, как се тресе вътрешно и ми стана ужасно жал за него. Никога преди това не бях изпитвала такава жал и болка за друг човек, просто и аз цялата се разтърсвах от жал, толкова беше слаб, отвратителен и нещастен. След това тъй ми е било жал само за едно момиче, с което живеехме заедно при доктор Юрукова. Иначе беше много мило и кротко, съвсем, ама съвсем нормално, само нощем му се привиждаше, че го нападат плъхове. Тя крещеше и се биеше с тях, толкова ми беше трудно да я събудя истински, да й докажа, че няма нищо. Отслабнах ужасно, най-сетне доктор Юрукова разбра и ме премести в друга стая.

Ето сега разбираш. Навярно с нормалните хора не е тъй, но с мен така стана. Изкачих се на тавана като осъдена. Беше много тъмно, миришеше ужасно на износени, гнили дрехи. И когато той се наведе към мен, изведнъж съм загубила свяст и съм припаднала. Сега си мисля, че точно това ме е спасило. Той се е уплашил още повече, просто го виждам как се е тресял и е нямал сили за нищо. А може би всичко това са въображения, той наистина беше много нещастен.“

* * *

Небето беше много тъмно, тишината просто неописуема. Сега разбирам, че това не е било тишина, а някаква непонятна глухота, която ме е погълнала като яма. Мислех трескаво, зашеметен и блъскан от думи, на които бях загубил истинското значение. Досега си мислех, че знам за хората всичко или почти всичко, все едно откъде — от книгите или от себе си. И едва сега съзнах, че и думите, и книгите се страхуват от пълната истина. Или просто се стъписват пред нея.

— Антони, тежко ли ти е?

— Защо да ми е тежко? — запитах смутено аз.

— Сега всичко премина в тебе!…

— Не мисли за това! — отвърнах аз. — То можеше да живее само в теб… Извън теб то няма никаква сила.

— Ти си ужасно добър, Антони.

— Не, Доротея… Не искам да бъда добър. Поне както ти го разбираш.

— Искаш ли да ти олекне?… Ама съвсем, съвсем…

— Не, не искам! — отвърнах аз твърдо.

Наистина не исках. И точно обратното. Сега исках да задържа в себе си всичко, което бях придобил, да го нажежа до бяло, докато почне само да свети. Просто не разбирах как съм могъл да живея досега толкова празен и кух, без никаква своя тежест. Защо да ми олекне? И от какво? Но тя сякаш не ме разбра, обърна се и ме погледна. Не я виждах в мрака, толкова бях унесен в себе си.

— Стани, Антони! — каза тя тихо. — И не се плаши. Няма да ти причиня никакво зло.

Аз автоматично станах.

— Подай ми ръката си!

Подадох й ръката си. Нейната ми се стори някак неочаквано топла и силна.

— А сега, Антони, погледни към небето. Трябва да свикнеш с него.

Да свикна с него? Може ли да свикне човек с небето? Аз го гледах, сега то ми се виждаше много по-ниско, сякаш изведнъж бях израсъл до висините му. Ниско, черно и много по-хладно от всеки друг път. Но самите звезди ми се сториха така бляскави, че просто ме заболяха очите, като ги гледах.

— След малко, Антони, ще почувствуваш някаква необикновена лекота. Все едно че изведнъж си се превърнал във въздух… Не говори!… Ако го усетиш, кажи ми само „да“ или „не“! Това е всичко.

— Да! — казах след малко.

— Ето, ние тръгваме, Антони!… Отпусни се вътрешно… Не прави резки движения. И най-важното — не мисли!… Ето, това е всичко — бъди щастлив!

Сега ми се струваше, че гласът й е необикновено звънлив и мелодичен. Дори не усетих как сме се отделили от терасата. Бяхме някъде във висините, под нас трепкаха светлините на града, точно така, както човек ги вижда и от борда на самолет, който вече се спуска за кацане. Плавахме сред самите светлини, не виждахме бреговете, сякаш бяхме в сърцевината им. И все пак не беше същото, ние не летяхме, а се реехме като птици, които вече здраво са се закрепили на крилете си. Много добре усещах тялото си и въздуха, който ме обливаше като вода.

— Страх ли те е, Антони? — запита тя. — Да или не?

— Не, ни най-малко!

— Искаш ли да излетим по-високо?

— Да!… Да!…

Ние летяхме към звездите, които ставаха все по-едри и по-бляскави. Сега въздухът като ураган биеше в лицето ми, челото ме заболя, ноздрите ми изтръпнаха. Не бях нито безплътен, нито безчувствен в тоя миг, много по-силна и топла, почти гореща усещах ръката й, която здраво държеше моята. После ураганът съвсем отслабна, макар че въздухът стана много по-студен, почти пронизващ. Отново се реехме във висините, но сега виждах само звезди, които режеха очите ми с диамантените си остриета.

— Доротея, къде е земята?

— Под нас! — отвърна тя. — Не се плаши, ние летим по гръб.

Да се плаша ли? Що за глупава мисъл! Всичко, което изпитвах в тоя миг, ми се струваше по-естествено и по-истинско от целия ми досегашен живот. Значи Доротея е била права, хората наистина са произлезли от птиците.

— Антони, щастлив ли си?

— Да, Доротея…

— Ето, виждаш ли? Но човек не може да бъде щастлив, без да го е заслужил.

— А аз с какво, Доротея?

— С мене… С мене, Антони, понеже си ми повярвал.

Ние отново се обърнахме към топлото дихание на земята. Колко далеч бяха останали светлините на града. И колко едва забележими. Сега ми приличаха на малка земна галактика, загубена в нейната пустош.

— Къде се намираме, Доротея?

— Над планините… Затова е толкова черно под нас.

— Черно и мъртво!… Но и така е хубаво.

Реехме се над планините, по-високо от техните спящи орли.

— Студено ли ти е, Антони?

— Да, малко!

— На мен никога не ми е студено — каза тя. — Усещаш ли колко съм гореща? Аз мислех, че то преминава от мен в теб, Антони… Но нищо, ето слизаме.

Наистина слизахме и все повече и повече приближавахме към града, светлините му ставаха все по-ясни и по-отчетливи. Непрекъснато ни обливаха ту по-хладни, ту по-топли течения, сякаш плувахме из море. Усещах се все по-лек и свободен, едва ли не звънтящ от лекотата си.

— Доротея, летяла ли си и друг път?

— Много пъти, Антони.

— Колко много?

— Не знам. Но то не е толкова просто, не можеш да го правиш като птиците — когато си искаш…

Гласът й бавно заглъхваше. Навярно беше права — не биваше да говорим. Може би това й отнемаше силата. Слизахме все по-ниско и по-ниско, вече ясно различавах шосетата, плъзгащите се светлини на колите. След това започнах да различавам улиците и площадите, даже отделните сгради с техните неонови корони. И същевременно усещах как нейната ръка бавно изстива в моята, как потръпват пръстите й.

— Трябва да слезем, Антони! — каза тя едва чуто.

— Добре! — отвърнах аз.

Но не можех да си представя как отново ще имам твърдина под мен. Как с усилие ще мъкна тежките си крака. Как мъчително ще дишам горещия въздух. Това, за което мислех, че е безмерна свобода, изведнъж се бе оказало робство, съвсем безутешно поради своята неотменимост.

— Ще намериш ли къщата, Доротея? — запитах аз.

— Не говори, Антони! — отвърна тя глухо.

Едва усетих как се докоснахме до топлия бетон на терасата. Не слязохме, а кацнахме като птици. Не я виждах добре, но ми се струваше пребледняла. Улових ледената й ръка и я поведох. Слязохме по неосветената стълба, отворих вратата на апартамента. Вдигнах ръка и бавно завъртях ключа. Лампата светна. Не спях. Не бях се събуждал, значи не бях сънувал. Усетих как ръката й отново потрепера в моята.

— Загаси, Антони! — каза тя умолително.

Отново завъртях ключа, двамата потънахме в мрака, топъл и влажен като хралупа на звяр. След това усетих как тя се отдели от мен и изчезна, сякаш се бе превърнала във въздух. Усещах, че зъзна, от страх нявярно след всичко, което се бе случило. Или което не се бе случило, не знаех какво да мисля. Но страхът все пак идваше, гъст и пихтиест, прецеждаше се през всички цепки на душата ми, готвеше се да ме удави.

— Антони! — обади се тя. — Антони, защо не идваш?

Изпитах огромно облекчение, като чух гласа й. Наистина все още глупаво и безсмислено стоех до вратата, дори не бях я притворил.

— Не те виждам! — отвърнах аз.

— А аз те виждам — каза тя. — Върви направо пред себе си.

Гласът й не беше така звънлив и ясен, както, когато бяхме там горе. И все пак това беше нейният глас, малко задъхан, истински жив човешки глас. Тръгнах предпазливо напред, блъснах се в нещо, в някакъв ръб може би, но не усетих болка. Навярно бях съвсем близо до дивана, на който тя спеше.

— Студено ли ти е? — запита тя.

Трепнах силно, толкова близо и ненадейно прозвуча гласът й.

— Не особено.

— Но ти трепериш, Антони?

— Не знам!… Горе…

Но не посмях да довърша мисълта си, А ако не е имало никакво горе? Не, не е имало, разбира се, невъзможно е. Това е вечер като всяка друга, току-що сме се прибрали от терасата, готвим се да спим.

— Ела, ще те стопля! — каза тя.

Усещах как се съблича малко трескаво в тъмното. Чувах ускореното й дишане. В мрака някак призрачно ми се мярнаха нейните тънки, голи ръце. Прегърнах я поривисто и в същия миг уплашено се дръпнах назад. Раздра ме острото отвратително чувство, че съм прегърнал мъртвец.

— Какво ти е? — трепна тя.

— Ти… ти си просто ледена! — възкликнах аз, стреснат от собствения си глас.

Тя помълча миг, после добави:

— Антони, тая сила излиза от самата мен! А сега трябваше да ни издържи и двамата… Не се плаши, Антони, аз не съм лебед, аз съм човек.

Да, наистина се е случило, щом така спокойно говори за него. Така е, никой не може да лети даром из висините. Даром и без всякаква разумна цел могат да летят само библейските ангели. Отново се успокоих, така както бях спокоен там горе. Галех с изстинали пръсти гладките й бузи, раменете й, момичешката й шия. Усещах как бавно се възвръща в нея истинската човешка топлина, как кожата й отново става жива и топла. Първи се наляха със сила ръцете й, после стройните й крака. Все по-горещ ставаше дъхът й, все по-жива и гъвкава слабата й снага. Дори леките й коси се увиваха в ръцете ми като живи. Усещах, че се зашеметявам все повече и повече, сякаш падах с безумна скорост от висините. Сега ми беше все едно, там долу ме чакаше земята, с която бях свикнал. Да, все едно дали ще ми донесе живот, или смърт, все едно. В тоя миг като зверовете и като дърветата носех в себе си простата истина, че това са само двете илюзорни, сменяващи се лица на вечното съществуване.

 

 

Събудих се късно сутринта. Леглото беше празно. Нейното легло беше празно. Нямаше никакви, ни най-малки следи от нея, сякаш никога не бе съществувала. Имах странното усещане, че съм се върнал назад във времето, че съм се озовал внезапно в някакво отдавна изминало лято на моя живот. Или в някой изминал век, вече пуст и безжизнен, като спомен за мъртъвци. Огледах се предпазливо — никакъв изминал век. Оранжев мокет, две кресла с дървени облегала, капакът на пианото, който блестеше като стъклен на лятното слънце. Аз бях у дома… И вече бях съзрял дрехите си, разхвърляни небрежно по пода. Да, случвало ми се е и това през моя дълъг безразборен живот — да не знам къде съм, кога съм, защо съм. Но сега поне знаех, че съм си у дома.

Спомените ми се връщаха един по един — пределно живи и ясни. И все пак не бяха съвсем до мен. Имах усещането, че от тях ме дели тънка преграда. Дъсчена стена може би или просто врата без дръжка и ключ. Бях виждал това. Дълъг, тъжен коридор с мозаичен под, още влажен от избърсването на санитарките. Зарешетени прозорци. Бях виждал това. Момиче, което държеше въздух в шепите си, бледо, с остри уши. Кога и къде? Натисках с все сила вратата, не исках да пусна никого и нищо. Но той се процеждаже упорито през ключалката и през всички цепки — моят страх.

Не усетих как съм станал, кога съм събрал разпилените дрехи. Спуснах се към банята. Там, на стъклената поставка пред огледалото, видях нейни вещи — малка четчица за зъби, нивеа, лосион за коса. Господи, луд ли бях наистина? Пуснах душа със студена вода, пъхнах се разтреперан под него. Стоях, колкото можах, после като опарен изскочих оттам, облякох се трескаво, отново се върнах в хола. Сега се чувствувах малко по-добре, дори погледнах през прозореца. Нищо, обикновен летен ден, горещ и досаден, лъх на асфалт, остър блясък на никелирани автомобилни брони на паркинга. Малко по-нататък, на затревената площ, бръмчеше досадно моторна косачка. Унило и разсеяно я тикаше пред себе си старик с бяла коса и омачкани дочени панталони. Погледнах часовника си — девет и двайсет и две минути. Датникът — двадесет и шести. Ами, разбира се, двадесет и шести юли, вчера беше двадесет и пети. Знаех, че сега най-разумно е да изляза някъде, да се озова между хората. Достатъчно беше да послушам само четвърт час най-обикновено човешко бърборене, за да дойда отново на себе си.

С облекчение влязох в колата, запалих мотора — моят единствен приятел, безчувствен, но верен, съставен от стоманени късове, кабели и тенекии, тикан от отровни газове — за кой ли път ме спасяваше? Завих бавно на ъгъла, след малко излязох на булеварда. Там, по твърдия гранит на паважа, лениво пъплеше гигантски екскаватор. Уродливата му главичка, толкова малка за грамадния труп, бе сведена омърлушено, сякаш душеше пътя. Заминах го внимателно и продължих. Вече не мислех, знаех къде отивам. Само там щяха да ми помогнат, никъде другаде.

Беше малко по-безлюдно тая сутрин в института. Тежката болнична миризма, по-скоро въображаема, отколкото истинска, отново ме зашемети. Влязох при доктор Юрукова, тя седеше, както винаги, зад бюрото си, внимателно се взираше в някакъв гъсто изписан машинен текст. Като чу шума, тя разсеяно вдигна глава. Колкото и да бе добре устроена и свикнала с изненади, усетих как вътрешно трепна.

— Седнете, другарю Манев!

Аз мълчаливо седнах. Не бързах да заговоря, исках да се съвзема поне от изкачването на стълбите. Едва сега разбрах, че не съм бързал, а просто съм тичал по тях.

— Виждате ми се нещо разстроен? — заговори тя първа.

— Личи ли ми?

— Да, малко сте бледен. Да не са ви изплашили?

Говореше ми с някакъв променен глас, мек, ласкав и дружелюбен.

— Да, има нещо подобно.

— И какво е станало?

— Ние летяхме! — отвърнах аз. — Двамата с Доротея.

Сега си давам сметка, че в гласа ми навярно е имало злост и ненавист. И в никой случай не очаквах, че моите думи ще й направят толкова силно впечатление. Нейното меко, восъчно лице, вече потънало в някакво неподвижно иконно спокойствие, само за миг се преобрази, стана изострено и напрегнато. Имах чувството, че бе изпаднала в някаква вътрешна паника, която с все сила се мъчеше да преодолее.

— Разкажете ми по-подробно! — каза тя сдържано.

Струва ми се, че доста сносно й разказах това, което едва ли подлежеше на разумно разказване. Когато най-сетне свърших, тя не каза нито дума. Усещах я, че размисля трескаво, че с все сила се самоорганизирва. По време на разказа се бях успокоил съвсем, главно от неговата нелепост. Сега отново ме достраша. Най-сетне лекарката вдигна към мен неподвижните си очи.

— Преди всичко трябва да се успокоите! — каза тя меко. — Вие сте напълно нормален, вас не ви грози никаква опасност.

— Напълно нормалните хора не летят! — казах аз троснато.

— Няма никакви доказателства, че сте летели! — продължи тя. — Понякога човешките халюцинации могат да изглеждат по-действителни от самата действителност.

— Да, но никога не съм имал халюцинации! Един здрав човек за какво ще халюцинира? При това нямаше абсолютно никаква външна причина!

— Имало е! — отвърна тя. — Вие знаете, че Доротея не е съвсем обикновено момиче. Щом понякога така успешно чете мисли, защо да не е способна да внушава и поведение?

Погледнах я поразен. Само това не беше минавало през ума ми.

— Смятате, че ме е хипнотизирала?

— Не точно това. Но нещо подобно.

Да, разбира се, какво друго? Погледнах я с нечовешко облекчение.

— Изключвате да сме летели, нали?

— Не го изключвам съвсем — отвърна тя меко. — Макар че ми се вижда невероятно.

— Но как така? — едва не креснах аз.

Стори ми се, че в погледа й се мярна досада. Или някакво едва доловимо презрение.

— А как иначе?… Аз мога да твърдя само това, което знам и разбирам. Вие сте съвсем нормален човек и нищо не ви заплашва. Това не ви ли е достатъчно?

Не, не ми беше достатъчно, продължавах да я гледам с недоумение.

— Доктор Юрукова, вие знаете ли какво значи думата гравитация?

— Не, не знам! — отвърна тя малко троснато. — Дори физиците не знаят.

— Не е въпросът до формулите… А до същината. Сигурно сте чували какви огромни енергии са необходими, за да се изведе една ракета в орбита?

— А вие смятате ли, че човечеството знае всичко за така наречените енергии?

— Наистина не ви разбирам.

Доктор Юрукова се понамръщи.

— Другарю Манев, научно е доказано, че има енергии, които са присъщи само на живата материя! — каза тя. — И не могат да се обяснят с известните до сега физически закони.

Тая жена навярно не беше с ума си. Или поне не разбираше своята професия. Толкова ли беше трудно да надникне в душата ми? И просто да ме успокои. Аз не исках да съм летял — това ми се виждаше ненормално и страшно. Хиляди пъти предпочитах да съм бил хипнотизиран.

— Вие не трябва да се плашите от тая мисъл! — продължи тя. — Не в интереса на някаква истина. Явно, че не сте подготвен за нея. Но в интереса на вашето душевно здраве. Не твърдя пред вас, че сте летели, наистина е невероятно. Но не е глупаво или страшно, както вие си мислите. Ние все още не знаем всички възможности на човешкото съзнание. Нито какво е заложено в развитието на мислещата материя.

— Никой не може да лети! — казах аз с доста отпаднал глас. — Това не е по възможностите на хората. Това е лудост.

— Другарю Манев, защо се правите насила дурак! — разсърди се тя внезапно. — Опитайте се да мислите малко по-съвременно. Това не е ни мистика, ни лудост! Това е наука!

Тоя път аз замълчах. Съзнавах, че колкото повече разговарям с нея, толкова по-зле за мен. Изобщо не исках да споря с нейните съмнителни научни истини. Някой бил преместил дамско копче с мисълта си! Голяма работа! Не съм толкова прост, знам какво е телекинеза и психотроника. Но да летиш?

— Да оставим тоя разговор! — измърморих аз. — Не се безпокойте за мен, все ще се справя някак си.

Юрукова се поусмихна, малко неловко наистина.

— Ще ви дам едни хапчета! — каза тя. — Ще ги взимате три пъти на ден, три дни поред. После отново ще дойдете при мен.

— Да, благодаря.

— И в никой случай не бива да тревожите Доротея. Не я питайте, не я разубеждавайте. Естествено тя вярва в това, което прави. Или това, което не прави. Сега-засега не бива да й противоречим. Но ако ви предложи отново да летите — трябва да й откажете. Колкото и силно да я наскърби това.

— Бъдете спокойна! — казах аз неприязнено.

— Не съм спокойна! Не разбирате ли защо е направила именно с вас тоя — как да го наречем — експеримент?

— Това повече не ме интересува! — отвърнах аз сухо.

С това нашият разговор свърши. Прибрах се у дома към два часа. Сега вече не се страхувах от това, което се беше случило. А от това, което щеше да се случи. Страхувах се от нашата среща с Доротея, от самата нея се страхувах, от думите, които щяхме да си кажем. Чувствувах към нея някаква непонятна враждебност. Та какво друго беше тя освен неканен гост, който е насилил грубо моята истинска човешка природа?

Не я дочаках. Малко преди четири часа, когато тя обикновено се връщаше у дома, аз панически хукнах към асансьора, качих се на колата и офейках, без дори да се огледам. Отидох в дневния бар на „София“, изгълтах сто грама водка и едва тогава събрах кураж да се обадя по телефона:

— Ти ли си, Доротея?

— Аз съм, Антони, откъде се обаждаш?

Много ясно усетих тревогата в гласа й.

— От съюза — излъгах най-хладнокръвно. — Доротея, имаме важно събрание на ръководството. Ще се върна към десет часа.

— Добре — каза тя.

— Нали няма да ходиш никъде?

— Не, разбира се. И без това не ходя никъде.

Прибрах се малко преди десет часа, окуражен от алкохола. Доста добре го бях смесил с лимонов сок, за да не разбере, че съм пил. Може би времето ще изтрие доста неща от паметта ми. Но знам, че и до последния ми дъх ще остане в мен нейният поглед. Безкрайно ми е трудно да определя с думи какво съдържаше той. Да улуча думите, значи да разбера всичко. Но навярно това не е по силите ми. Имаше в него и надежда, и недоумение, имаше някакъв мълчалив въпрос, който може би граничеше с ужаса.

— Здрасти! — казах аз колкото се може по-естествено и оживено. — Поскуча ли?

— Ти знаеш, че никога не скучая, Антони — отвърна тя тихичко.

— Именно — защото зная.

Продължих да играя тая жалка комедия още десетина минути. Признах, че съм пил една-две чашки заедно с другите. И че за разлика от нея съм ужасно скучал. Тя изведнъж се усмихна, сякаш някаква тежест се смъкна от гърдите й. Навярно си е обяснила с алкохола моето неестествено поведение. Докато накрая малко неочаквано дори за себе си изтърсих:

— Знаеш ли, Доротея, утре заминавам за Пловдив… Само за два-три дни…

— Защо? — трепна тя.

— Има концерт на мои творби… Трябва да чуя последните две репетиции.

— Добре — каза тя.

Но не беше никак добре. Доротея изведнъж помръкна, слабичките й бузи хлътнаха. Стори ми се някак отслабнала през последния ден, наистина се беше стопила. Изведнъж почти осезаема болка сви сърцето ми.

— Ще те заведа на концерта! — прибавих аз с изкуствено оживление. — Ходила ли си в Пловдив?

Но тя сякаш не ме чу. Бавно отиде до отворения прозорец, дълго стоя там. Като се обърна, лицето й бе много бледо.

— Антони, аз сбърках! — каза тя едва чуто. — Не исках да те изплаша. Аз мислех… аз мислех, че ти ще ме разбереш.

За какво е сбъркала? Толкова много неща станаха снощи. Едва намерих сили да й отвърна:

— Доротея, нека не говорим днес за това…

— Добре — каза тя. — Искаш ли да ти направя един чай?

— Не, моля ти се… Много съм изморен.

Като че ли нещо се пречупи в мен, нещо, което не знаех, че съществува. Станах и бавно се запътих към спалнята.

На другата сутрин тръгнах много рано, почти на разсъмване. За да не събудя Доротея, минах на пръсти през хола — като крадец. Тя спеше, обърнала главата си към прозореца, едва-едва озарен от утрото. Гладката й гола шия меко сияеше на слабата светлина. Сега вече не съм сигурен, че наистина е спала. Може би просто не е искала да забележа, че е будна, че не е спала цяла нощ. Или пък не е имала сили да се сбогува с мене. Но дълбоко в себе си аз знаех, че ще се върна. Вярвах в това, както вярвах в съдбата си. И не след три… Само след два дни. Въпросът е да се успокоя малко, да събера в себе си кураж и сили. Не исках, наистина не исках да бягам от съдбата си, каквато и да е тя. До тая мисъл бях стигнал през дългата неспокойна нощ.

Като тръгнах, дори не знаех къде отивам. Във всеки случай не в Пловдив! Пловдив е град като всеки друг, пълен с шум и движение. На мен ми трябваше спокойствие и тишина. И нито един познат човек да не се мерне пред очите ми. Отидох в Боровец. Беше доста оживено през тоя сезон, хотелите бяха препълнени. Намерих съвсем случайно стая, настаних багажа си — какъв багаж, само едно малко куфарче. Там наистина беше много тихо, но и пусто освен това, тая кристално прозрачна пустота, пълна с неподвижни дървета, ме потискаше. През първата сутрин се поразходих из гората. Нямаше никакви птици из мъртвата стара гора. Срещнах по пътя си само един мравуняк, един малък Вавилон от пръст, сухи листа и клечки, който гъмжеше от грамадни червени мравки. Излязох на някаква просторна слънчева поляна, цялата жълта от разцъфтялата млечка. Само я погледнах, и се върнах назад.

Следобед слязох на терасата, която служеше и за кафе. Пих евтин, лош коняк, нямаше друго. Пиех бавно, но много. За пръв път през живота си пиех сам. Слънцето рано залязваше зад планинските скатове, улиците и алеите се заляха в дълбоки сенки. Колкото повече пиех, толкова по-силно усещах своята глупост. И своята безмерна подлост. Страхувах се да мисля за Доротея, но от време на време тя изникваше пред очите ми със своя ням въпрос, в който бях усетил ужаса.

През първия ден се прибрах в стаята си едва като затвориха, пиян и трезвен едновременно, изпълнен с лоши предчувствия. В просъница ми се стори, че летя отново над града, над планините, между леките облаци, които се стелеха като дим във висините. Чувствувах се много щастлив. Но се събудих изплашен, навън грееше ослепително лятно слънце, миришеше силно на борова смола от гората, която слизаше почти до прозореца. Излязох на плиткия циментов балкон — всъщност беше доста рано, дълбоките долини на планината тъмнееха в сенки, някъде наблизо шуртеше вода. Понаведох се — чистачките търкаха с парцали шахматните карета на терасата, нещо оживено си бърбореха. Слязох долу, поръчах си шунка с яйца и бутилка бира. Донесоха ми я толкова студена, че изведнъж се ободрих. В края на краищата нима е толкова важно дали човек е луд, или нормален? Важното е да се усеща добре. А аз бях щастлив в съня си, какво повече?

Вечерта ме завари на терасата пиян и отпаднал. Не бях помръднал от масата. В най-оживените часове от време на време край мен сядаха немски туристи, повечето по къси гащета, със смешни кожени шапчици на главите си. Някои ме поглеждаха, жените главно, с любопитство, но и с известен респект — тоя посивял мрачен бухал, който гледа през хората като през въздух! В края на краищата днес е вторият и последен ден, утре си тръгвам. А защо утре?… Защо пък непременно утре?… Кой ми е втълпил тая идиотска идея? Намерих ли тука това, което търсех? Не го намерих, естествено. Защо тогава ще чакам утрешния горещ и ослепителен ден? Станах и като сляп се запътих към колата си — без да платя, без да се обадя, без да взема багажа си. Запалих мотора и потеглих. Ръцете ми все още потреперваха, сухо и зиморничаво потракваха зъбите ми. Слава богу, поне пътят ми беше много добре познат, можех да го премина в какво да е състояние. Когато стигнах града, вече бях съвсем изтрезнял от напрежението. Дори не разбрах как съм преминал през него. Осъзнах се едва когато спрях пред високата тъмна кула на нашия дом. После, без дори да заключа колата, литнах към стълбите. Асансьорът работеше. Изкачих се на етажа, с разтреперана ръка пъхнах ключа в секретната ключалка, рязко отворих вратата. О, слава богу, светци и мъченици — антрето светеше! И холът светеше, от мястото си видях синята й чантичка на стола.

— Доротея! — извиках аз радостно.

Но Доротея не беше вкъщи.

Не, не беше вкъщи, но всичко подсказваше, че току-що е излязла. И навярно всеки момент ще се върне, щом дори не е угасила лампите. Внимателно, педя по педя, изследвах целия апартамент. Не беше вечеряла. Не беше взела никакви дрехи. Навярно не беше взела и никакви пари, щом бе оставила чантичката си. Но особено ме порази и изплаши това, че намерих в антрето обувките й, единствените, които имаше. Да е излязла боса? Немислимо, разбира се, освен ако е отишла на терасата. Ами да, разбира се, как мога да бъда толкова глупав? Не усетих как литнах по стълбите.

Но терасата беше съвсем празна. Прекосих я разстроен, изправих се пред ниския парапет. Някак несъзнателно вдигнах поглед към небето, сякаш Доротея не беше човек, а птица, която всеки миг може да долети от мрачините. Нищо освен бледи, изпоцапани звезди, тъмни сенки на облаци. Върнах се у дома, погледнах часовника си. Оставаха десетина минути до полунощ. Седнах в едно от креслата и зачаках.

Сега вече едва помня тая кошмарна нощ. Нямаше какво да се помни. Бавно и лепкаво като грамадна гъсеница в дома ми допълзя ужасът. Не можех да му попреча, да го смачкам, да избягам от него, сякаш бях привързан с невидимо въже за креслото. Напразно се мъчех да се успокоя с куп разумни доводи. Какви ли не странни неща могат да се случат с човека в тоя живот. Глупави, обикновени и все пак неочаквани. Може да е умрял някой у дома й, майка й, да речем, и внезапно да са я извикали. Може да си е купила нови обувки. Може да седи разстроена на някоя чужда маса в нощния ресторант и да се вслушва в чуждите разговори. Може да се е случило и най-лошото — да се е възвърнала неочаквано болестта й, да скита сега несвястна по пустите улици. Но дори това предпочитах пред най-страшното. Исках да я виждам пред мен с обезумелите й очи, вместо да я няма никаква. Да я вържат на леглото й, да крещи и стене, но да е тука! Щях да намеря, непременно щях да намеря сили и начини, за да я върна към нормален живот.

Към три часа се досетих за проклетите лекарства на доктор Юрукова. Взех две хапчета, след половин час още едно. Прекарах тъй до сутринта, вътрешно вцепенен и безчувствен, без никаква мисъл в главата си. Към осем часа успях най-сетне да се пораздвижа. Взех един студен душ, смених си ризата и бельото, после бавно се изкачих на терасата. Оттам се виждаше много по-добре — на всички посоки. Никой не можеше да приближи до нашия дом, без да го видя.

Именно затова веднага забелязах малката групичка разтревожени хора. Бяха доста близо, на стотина метра от нас, всред откритото неравно поле, осеяно с ями и остатъци от строежите. Бяха се скупчили, наведени към земята, някои дори бяха коленичили. Усещах тревогата по нервните им движения, дочувах едва-едва уплашените им гласове. Повечето от тях бяха строителни работници от близката недовършена сграда, разпознах ги по предпазните каски на главите им. После те вдигнаха нещо от земята и с усилие и суетня го понесоха насам. Много добре видях, че е жена, тънките й боси крака висяха като мъртви. Като наближиха съвсем, разпознах роклята й. Не помня как съм затичал надолу по стълбите, нямах дори сили да дочакам асансьора.

Носеха Доротея. Както по-късно разбрах, бе престояла мъртва цялата нощ в това пусто, оръфано от грейдерите поле. Бе лежала там, докато някакъв кранист я бе забелязал случайно от своята висока кабина.

Успях да вляза във връзка с генерал Кръстев едва към обед. Само с няколко думи му обясних какво се е случило. Той замълча за миг, после ми отвърна със своя обичаен, малко забавен глас:

— Добре, ела при мен. Ще ти оставя пропуск.

След половин час бях в кабинета му. Сякаш виждах пред себе си друг човек — малко чужд, съсредоточен и спокоен. Но най-силно впечатление ми направиха очите му — не можех дори насън да си представя, че може да има такъв студен, остър и проницателен поглед. Едва като ми заговори, в гласа му прозвуча нещо познато и свойско.

— Сега се успокой! — каза генералът. — И ми разкажи всичко подробно. Всичко, което се е случило между вас.

Всичко, което се е случило между нас? Та нима можеше да се изрази с думи? Нима го разбирах самият аз? И можех ли да му разкажа как сме летели двамата посред нощ в тъмните дълбини на небето. Много добре познавах неговия спокоен, малко бавен, но неумолимо логичен ум. Просто нямах сили в себе си да му разкажа това. И понеже скрих от него най-важното, сега усещах как разказът ми звучи малко нелепо и неубедително. Най-сетне свърших и замълчах.

— Ти скри нещо от мене! — каза генералът.

— Нищо! — отвърнах аз твърдо.

— Тогава не разбирам защо така внезапно си заминал за Боровец?

— Казах ти защо! Тая нощ ние за първи път прекарахме заедно. Но ти надали би могъл да разбереш колко това ме разтърси. Все пак тя не беше обикновено момиче, с обикновена съдба. Аз исках да събера малко мислите си, да се успокоя.

— Да, доста глупаво си постъпил! — каза намръщено генералът. — А не ти ли мина през ума, че и тя е имала нужда от добра дума, от успокояване? Особено след такава нощ, както ти казваш.

Сякаш ме бе уловил за гърлото с яката си космата ръка.

— Ето така стана! — казах аз безпомощно. — Сега разбирам, но каква полза?

— А защо поне не й се обади от Боровец?… Една добра дума щеше непременно да й помогне.

— Да, да, мина ми през ума, разбира се. Но трябваше да се свържа с нея чрез градската централа, тя щеше да разбере, че не съм в Пловдив.

Изглежда, че той бе очаквал от мен тоя отговор, защото лицето му леко се проясни. И все пак остана тъй, неподвижен, дълбоко потънал в мислите си. Едва сега усетих колко е разстроен и покрусен, колко трудно му бе да се владее.

— Както виждам, ти ме разпитваш — казах аз.

— Разбира се, че те разпитвам! — отвърна той малко рязко. — Но съвсем не както се полага в такива случаи.

— В какви случаи?

— Станало е нещо ужасно! — отвърна той. — Доротея е била убита. И то не как да е. Тя е била хвърлена отнякъде. От някой много висок прозорец, от някоя висока тераса, като вашата, да речем. Костите й са жестоко изпочупени, вътрешностите разкъсани, прости ми, че ти го казвам…

Усетих как силно и остро ми прилоша, макар да очаквах такъв отговор. Но се съвзех доста бързо и отново запитах:

— А защо смяташ, че е хвърлена? А не се е хвърлила сама?

— Защото там, където е била намерена, няма никаква сграда!… Очевидно е била пренесена след това… А кой ще я пренесе освен тоя, който е бил виновен за смъртта й?…

Разсъждаваше съвсем логично, разбира се.

— А към колко часа е станало това?

— Медицинската експертиза е доста категорична — между единайсет и дванайсет. Точно по времето, когато ти си се прибирал вкъщи.

— Да, сега разбирам, че върху мен лежи доста сериозно подозрение! — казах аз равнодушно. — И това е логично!

Наистина бях равнодушен. Какво значение има, че ще ме подозират? Тя беше мъртва, това бе най-страшното. И сега никакво следствие не можеше да ми я върне обратно. Пък и имах ли морално право да се оправдавам, когато наистина бях виновен за нейната смърт.

— Не съм казал такова нещо! — отвърна доста сухо генералът. — Има някои факти, които сериозно му противоречат!

— И кои именно? — попитах аз без интерес.

— Ами ако е била хвърлена от вашата тераса, тя би трябвало да падне някъде върху плочника, който опасва цялата сграда. Тогава там щяха да останат следи от многобройните кръвоизливи. А няма следи! Глупаво е да се мисли, че това е станало другаде, а след това си пренесъл трупа й. Защо? За да създадеш улики против себе си?

— Това ли е всичко? — попитах аз.

— Е, не, разбира се! Но това е основното. И все пак остава открит въпросът — кой е убиецът? Защо е пренесъл трупа? За да бъде създадена фалшива улика? Но тогава трябваше да го остави някъде по плочника. Имам чувството, че цялата тая работа е извършена от някой луд или психопат.

Естествено!… Какво друго можеше да помисли? Нима някой нормален ум би допуснал, че тя просто е паднала от небето? Аз мълчах, генералът мрачно ме гледаше.

— Изглеждаш съсипан! — обади се той с променен глас. — Върви си у дома, опитай се да поспиш, ако можеш… Срещу теб няма да има никакво дирене.

— Какво дирене? — отвърнах аз с отвращение. — Какво ме интересува вашето дирене?

Върнах се у дома. Нямаше къде да отида, всяко кътче на земята сега за мен бе непоносимо. Празни, нагорещени стаи, пламнали от слънце пердета, жесток блясък на металните пепелници. Дори мъката и страданието сякаш моментално се изпаряваха в нагорещения въздух. И това бе най-страшното. Чувствувах се не толкова нещастен, колкото неизмеримо празен. Сега най-много ме потискаше моята жалка лъжа пред генерала. Защо не му казах истината? Нямаше да повярва, разбира се. Щеше да ме помисли за луд! И какво от това? Истината стоеше ли над всичко друго? Да, но коя истина — луташе се душата ми. Все едно коя! Ако я бях погубил със своето нищожество или слабост, какво изкупление би могъл да измисли моят злощастен ум? И защо трябваше да измисли?

Дълго стоях под студения душ в банята, но и това не ми донесе никакво просветление. И нямаше откъде да дойде. Мъчех се да се успокоя с надеждата, че може би нямам вина за смъртта й. Наистина изобщо не бях помислил, че може да се случи нещастие. Пък и досега не знаех какво е станало всъщност. Никой никога нямаше да разбере. Може би нарочно е прибрала крилете си. А може внезапно и за себе си да е загубила сили и е полетяла в бездната. Но какъв смисъл да търся вина или да се оправдавам? Всичко това се отнасяше само до моята личност. А Доротея? Никаква сила на света не можеше да възвърне към живот единственото човешко същество, което бе летяло. Все едно къде. Все едно как.

Късно вечерта се изкачих със свито сърце на терасата. Дори не посмях да погледна към небето, към невзрачните звезди, които едва забележимо мигаха над главата ми. Те никога вече нямаше да бъдат мои. Просто нямах криле за тях. Или пък нямах сили. Както веднага бе разбрала доктор Юрукова, аз никога нямаше да премина бариерата. И нямаше да стигна по-високо от тая нагорещена от слънцето гола бетонна площадка, по която от време на време кацаха самотни гълъби.

Белият гущер

Първа част

Втора част

Трета част

Измерения

Колко трудно е човек да се взира в здрачевините на миналото. Много пъти съм си мислил, какъв е този свят и наистина ли съществува? Не е никакъв отговор да кажеш — да, разбира се, поне в спомените на хората. А какво са спомените? Нетленни сенки, призраци, които скитат в уморените ни души? Едва ли е така. Както казват учените, всичко на тоя свят е съставено от частици или вълни, което е почти едно и също. Дори сънищата, дори мечтите. Паметта е малък жив механизъм, който отпечатва битието и го съдържа в себе си веществено и реално. И не само човешката памет, разбира се. Всичко, което съществува на тоя свят, знае и помни своето минало. А това означава, че го съдържа в себе си.

Но защо да изпадаме в ненужни размисли. Важното е, че можем да влизаме и излизаме от това минало, все едно че е някакъв киносалон. По свой избор и свое желание. Точно това правех непрекъснато през последните няколко месеца. Връщах се там, отново излизах и отново се връщах. Валяха ме дъждове, куршуми свиреха край ушите ми, усещах в устата си суровия вкус на кръвта, така силен и свеж, сякаш бе истински. Отначало това ме смайваше. Откъде мога да знам неща, които никога не са били в сетивата ми? Но сетне разбрах и свикнах. Седях спокойно на крайпътните камъни, които измерваха неизмеримото. Не зная какво е времето и никой не знае. Но сега си мисля, че именно то прави нещата действителни, като ги въвежда във фокуса на нашите сетива. Или като ги свързва в общ процес, на който единствената доказана същност е промяната. Ето в това е възелът на всички проблеми. За миналото можем да кажем, че се съдържа поне в самите нас. А бъдещето? Какво е то? Съществува ли реално в нас или извън нас? Или е само една възможна и вероятна проекция на нашето сегашно съществуване?

Всъщност това е разказ за една старица, която съдържаше в себе си и трите лица на времето. А пък от своя страна тя съществува в мен, тъй като е моя баба. Майката на баща ми. Дори физически много приличам на нея. Ако тя е моето минало, аз до ден-днешен съм нейното бъдеще. Независимо че е отдавна мъртва.

Но да почнем отначало. Когато след погрома на Априлското въстание ордите на Хавуз паша нахлули в Панагюрище, баба ми е била едва осемнайсетгодишна, а дядо Манол на трийсет и две. По онова време такава разлика във възрастта е била рядко явление. А на всичко отгоре дядо ми е бил и вдовец. И сега го виждам като жив пред очите си, макар че е загинал шест месеца преди да се роди баща ми. Беше наистина грамаден човек, един от най-едрите „гуги“ в Средногорския край, както тогава се наричали всички мъже от нашия род. Когато човек се връща назад, обикновено не вижда цветовете. Но аз го виждах като на цветна картинка. Най-силно ме впечатляваше неговият ален фес с дълъг черен пискюл. Не само ме впечатляваше, но и малко ме дразнеше. Комитетски човек, личен приятел на Бенковски, а с турски фес в самото навечерие на въстанието — наистина не го разбирах. Но баба казваше, че го носел нарочно, да дразни турците. Такъв хубав и скъп фес, купен навярно във Виена, не е носел дори и пловдивският валия. Тъмновишнев сюртук, закопчан от горе до долу, тесни панталони, унгарски ботуши. Такъв бе на снимката, правена в Гюргево. А що се отнася до цветовете, тях бе запомнила баба ми и никога не ги забрави.

Иначе бе рус човек, почти миловиден, с деликатни черти, каквито рядко се срещат у хора с такъв ръст. Веднъж го попитах защо ни наричат „гуги“. Той ме погледна замислено, сви рамене.

— Открай време носим това име… Още преди да сме станали православни…

А какви са били, преди да станат православни, за мен си остана тайна. Не е жив човек да го разпиташ, както си искаш. При мен думите стигаха като отломки, които морето изхвърля на брега. От парче обгоряла мачта трябва да съдиш за целия кораб. Предполагам, че е произхождал от чипровските католици, които след разгрома на Чипровското въстание са се заселили из страната. Но баба ми Петра твърдеше по-простичко, че името ни излизало от детската игра орехи. Първият най-голям орех, в който са се целили, в нашия край досега се нарича „гуга“. Но наистина не се знае кой на кого е кръстен.

Дядо ми не е бил беден човек, занимавал се е с търговия на добитък, джамбазин, както тогава са ги наричали. Доставял е овце на турската армия. Сам ги е купувал по панагюрските села, от Петрич главно, откъдето всъщност произлиза родът ни. И през планини, реки и бродове ги е откарвал заедно с дружината си чак до Цариград. Тежък и труден занаят, едва ли е имало по-опасен в цялата Османска империя. Баба ми до края на живота си пазеше неговия кетап, който му давал право да язди кон и носи оръжие. Без оръжие ни една овца не би стигнала до турската армия.

И все пак, както по всичко личи, дядо ми Манол е бил добродушен човек. На трапеза с роднини и приятели бил дори весел. Щом пийнел няколко чашки, белите му бузи цъфвали като макове. „Защо ти са такива пембяни бузите, Маноле!“ — шегували се неговите акрани. „От читашка кръв! — отвръщал беззлобно дядо ми. — Ако я повърна наведнъж, Тополница ще потече кървава.“

Но аз малко се увлякох с моя дядо, макар че си заслужава да се кажат и за него няколко хубави думи. Както вече споменах, тая малка хроника се отнася до баба ми, баба Петра, най-чудната жена, която съм виждал в живота си, най-невероятната. А е била обикновена селянка, от село Мечка, което и досега съществува с това хубаво име. Никога не съм ходил там, може би защото не съм вярвал, че е именно от това село. Всичко, свързано с нея, е странно, даже малко необяснимо. Дори начинът, по който се бе появила в Панагюрище. Докато беше жива, тя никога не ми спомена ни за баща, ни за майка. Нямаше ни кръщелно, ни брачно свидетелство, та да знаем как всъщност се е наричала. Пък и нямах кой знае какво желание, все ми се струваше, че това ще оскърби паметта й.

Впрочем някои от нашите най-стари роднини дълго време мърмореха, че баба Петра не е от Мечка. Това е малък край, хората по селата се знаят. Баща ми се шегуваше, че дядо Манол я е грабнал от каракачаните. Не ми харесваше тая шега, макар че в нея имаше някакво основание. Когато хората я видели за пръв път, в дългите й до пояса плитки били вплетени много синци, медни и сребърни монети, каквито по онова време мечкарските моми не са носили. Сукманчето й било тясно, право, без дипли. Не ме е срам да бъда и каракачански потомък, но това не е вярно. Баба Петра говореше на най-хубавия и чист български език, който и досега се говори по старите и запустели панагюрски села. Дядо ми я довел на своя кон, лъскав, лют и червен като есенна пиперка. Тя седяла отзад, зад седлото, прекрачила якия гръб на коня по мъжки, тъй че тъпичките й, почти детски крака, обути в морави чорапи, се виждали почти до основите. Била такава дребна и тъничка, че хората отначало не разбрали какво всъщност води — момиче ли, момче ли? Видяла им се доста черна, дори жълта, с една дума грозничка, за чирак ставала, но за булка едва ли. Жив оплакали дядо ми — богат човек, учен човек, видял всякакви хора по света и жени всякакви, от черкези до бели бузести банатчанки, та това ли е намерил на пътя. По онова време, ако една мома не била едра и „кръвена“, изобщо не я броели за мома.

Никой от нейната рода не дошъл на сватбата, макар че Мечка не е кой знае къде. Въпреки това сватбата минала много весело — „на джумбуш“, както се шегуваше дядо ми Лулчо. Едни викали за булката — „крадена е“, други — „намерена е“, трети — „отбрулена е от ореха“, като по тоя начин намеквали за нейния дребен ръст. Но баба ми се държала много достойно, без капчица свян или детска стеснителност, като мома от голям род. Седяла изправена и мълчалива на мястото си, едва докосвала с поглед хората, едва се навеждала, когато трябвало да целуне ръка на някой от най-старите. Общо взето, това направило хубаво впечатление на свободолюбивите и с добро самочувствие панагюрци.

Сега си мисля, че баба ми е била просто хубава, даже красива, но както сега разбираме тия думи. Това си личи и на портрета. Чудесен овал на лицето, малко скулесто, но с много нежна брадичка. Тънки черти, жив блестящ поглед на жена, която е осъзнала себе си. На паметни снимки от ония години обикновено жената е седнала, мъжът стои прав до нея, облегнат с една ръка на стола. При тях е обратно — дядо седи, тя стои права до лявата му страна със своята едва доловима усмивчица. Докато беше жива, много често ми показваше тая снимка и ми обясняваше всичко, особено цветовете. Жълта блузка, каквито и сега носят. Лилава чохена контошка. И вместо сукман, дълга до пода черна пола. Сърцето ми се обливаше с милост и доброта, като я гледах колко е остаряла. Тя много добре разбираше това, макар че лицето й отдавна бе престанало да изразява своите радости и скърби.

Двамата много силно са се обичали. Това никой не ми го е казвал, това го разбрах сам, сякаш бях живял в тяхно време. Струва ми се, че днес не е възможно да се случи по света толкова силна любов, толкова предана. И да свърже така неразривно двама самотни хора. Нищо друго не им е било нужно, те са си били съвсем достатъчни и в своя дом, и в своя град, пред прага на толкова страшни събития. Сега животът е съвсем друг, сега човешката душа сякаш се разпилява между толкова много лица, зрелища и събития. Вече е разредена като слабата атмосфера на Марс, която не може да задържи около себе си никакъв живот. И се разрежда все повече и повече. Не зная какво трябва да се случи, за да се приберат хората отново в себе си, да се осъзнаят, да видят истинските си чувства. Иначе съвсем ще заприличат на мравките, които, като се срещнат, не могат да се опознаят, освен пипнешком.

След сватбата дядо ми не отишъл, както винаги, по своя гурбет. Просто не е искал да остави сама жена си още през първата година. Или пък са го задържали комитетските работи. Въстанието вече е зреело, всички се готвели трескаво за него. Всички, освен влюбените може би, макар че дядо ми вършел, както трябва, своята работа. Без особено въодушевление навярно, но и без клинчене. Бенковски много го е обичал и му се е доверявал, защото не е бил от хората на Бобеков. Но истина е, че баба ми не го обичаше, говореше винаги с малко хладен и чужд глас. Веднъж, малко преди въстанието, Бенковски дошъл в къщи около полунощ, както винаги, с цялата свита. Другите останали навън, да поразходят на двора изпотените коне, Бенковски влязъл в голямата одая, в която дядо ми обикновено приемаше гостите. Бенковски я погледнал намръщено и заповядал.

— Булке, иди да свариш две кафета.

Навярно е искал да остане сам с дядо. Баба сварила кафетата и докато ги поднасяла, се обадила сдържано.

— Ще си затриете главите, Георги… Повече от туй нищо няма да сторите.

— Не бой се, твоята няма да се затрие! — отвърнал строго Бенковски. — Тебе турците хич няма да те погледнат.

Съвсем е ясно защо баба ми не го обичаше. Тоя разказ, който с такава неохота бе изтръгнала от душата си, тя завърши със следните неприязнени думи:

— Не беше човек от сой… Като изпи кафето, облиза филджана като селски терзия…

Моята скъпа бабичка, кога ли бе изучила тия светски обноски, като тя самата бе дошла в тоя дом със синци, вплетени в дългата й коса. По нашите места синци вплитали само в гривите на конете.

* * *

Иска ми се да разкажа само последния епизод от техния кратък взаимен живот. Най-трагичният — смъртта на дядо ми. Все ми се струва, че това е началото на всичко, което по-нататък ще се стори на мнозина така странно. Но преди това като че ли се налага да опиша с няколко думи дома на дядо Манол, защото там са се развили последните най-тежки събития. Той съществува и до ден днешен, макар че е съвсем изоставен и порутен. След като е бил продаден на времето от баба ми, преди десетина години го купих съвсем на безценица, колкото струва мястото всъщност. За съжаление нямам ни време, ни средства да го поддържам. А тогава къщата е била много хубава, една от най-личните къщи в градчето. Би могла да се реставрира като архитектурен паметник, но, да ви кажа право, нещо ме спира да го направя. Отдавна съм казал на себе си: „Мир на праха им.“ Не искам нищо повече да ги безпокои, тоя свят като че ли не ги заслужава. И едва ли бих разказал тая история, ако нямах някои особено важни причини.

И тъй, къщата е двукатна. Към горните помещения води тясно дървено стълбище, съвсем потъмняло и зеленясало, като изядено от гнилите зъби на времето. На горния кат са двете стаи за спане и одаята за гостите, сега съвършено празни, студени и през зимата, и през лятото.

Идвал съм тук само няколко пъти, винаги със свито сърце, както се ходи при стар и запустял гроб. Стоял съм прав всред одаята. Сега вътре са се навъдили паяци, вонещица, стоножки и някакви други невероятни насекоми, които никъде не съм виждал. Чувствувал съм се винаги малко уплашен и объркан, сякаш съм попаднал в съвсем непознат свят. Тука и времето е съвсем друго, с друга мярка, с друга осезаемост, дори и с друг мирис. Подтискаше ме тягостното чувство, че само моето съзнание е живо, всичко друго е мъртво, включително и моето тяло. За мигновения времето като че ли съвсем изчезваше, именно за мигновения. Това е непоносимо чувство, по-тежко от мъртвина.

Бързах да изляза на верандата. Дълбока провинциална тишина, през клоните на умиращия бряст се вижда олисялото било на планината. Никакъв шум, само някъде едва чуто пърхат крила на птици. Слизам бавно по дървената стълба, която се огъва меко под стъпките ми с гнилотата си. Точно под стълбичката е скована малка барачка, в която някога са нареждали нарязаните дърва за огрев. Там е почвал тунелът — дълбок подземен канал, който е водил до близкото деренце. Дядо ми Лулчо казваше, че е бил по съвета на Левски, за всеки случай, ако турците надушат някое комитетско събрание. Сам той го е прокопал с двете си ръце, за едно лято. За него знаели само двамата с дядо ми, баба ми дори не е подозирала неговото съществуване.

Сега дворът е потънал в буйни като храсталак тръни и бурени. Пътеката едва личи. Много високите зидове придават на целия дом вид на истинска крепост. Никъде другаде по селата не съм виждал такива високи зидове. Цял един век едва се е докоснал до тия яки стени, само хоросановата спойка се е размекнала и се рони. В тоя страшен ден залповете ехтели вън от града, баба ми стояла изправена до вратата и чакала прежълтяла и мълчалива. Оттам до тежката, обкована с железа тежка порта тогава водела тясна пътека от ситни речни камъни. Всичко било пусто, никъде не се мяркал жив човек.

По това време дядо ми се сражавал на Бърдото. Знае се от историята как е завършило това сражение. Времето било студено, намръщено, на Еледжик прехвърчал сняг, макар че по сегашното летоброене не е било към средата на май. Завалял дъжд, който намокрил жалките фишеци с барут на въстаниците. Пушките онемели. И все пак Хавуз паша скъпо платил победата. Но, така или иначе, редовната му войска, предвождана от башибозушките орди, нахлула в опустелия град.

Баба ми все тъй чакала. Веднага разбрала, че мъртвешката тишина вещае не победа, а гибел. Разбитите въстаници се пръснали към планината, всеки търсел спасение сам за себе си. Но мнозина не побягнали, влезли в обречения град. Това са шепата храбреци, за които говори в „Записките“ Захари Стоянов. Известни са имената на Рад Клисаря, на Стоян Пъков, на Тодор Хайдутина от Радилово, които са спрели с шишенетата си цяла армия. Но не е известно името на дядо ми и на неговата малка, храбра жена, то ще остане всред незнайните. Всички те предпочели да загинат в последния бой, вместо да живеят в покрусата на поражението. Но това е вече история, тя не засяга моя разказ.

Когато дядо нахлул запъхтян в двора, баба все тъй чакала в рамките на вратата. Той бил във въстаническа униформа, с тежка аба на плещите, само без калпака, който загубил в сражението. Имал е винчестер с два патронташа. Както е известно, винчестерът е бил една от най-добрите пушки по онова време, с него били въоръжени неколцина. Дядо ми го купил, както се казва, за торба пари от Нури бей, един от най-богатите пирдопски черкези, с които имал някакъв стар достлук. Изглеждал много възбуден, дори устните му били побелели, от умората може би. Но щом заговорил, изведнъж дошъл на себе си, чертите на лицето му омекнали. Дворът бил тих, спокоен, свит като зелено гнездо между яките зидове. Все още не се чувала никаква стрелба из града. Току-що цъфналите зюмбюли се усмихвали, оросени от дъждеца. Дори облаците се поразкъсвали, светнало чисто небе. Светът изглеждал като роден за вечен мир. Дядо ми я погледнал със сините си ясни очи и тихо въздъхнал.

— Е, Петро, дойде време да се мре! — казал той спокойно. — Поне да умрем като хората!

— А аз! — попитала тя тихо.

— Какво — ти?

— Като нямам оружие.

— И за туй съм помислил! — отвърнал дядо.

Бръкнал под абата и извадил двуцевен пищов.

— Тук има два куршума — казал той. — Ако поганците ме убият, то добре. Ако само ме ранят, ще убиеш и мен и себе си.

И подал пищова така, както се дарява скъп дар. Тя му целунала ръка и свела очи. Баба никога не ни разказа какво е чувствала в тоя миг. Колкото и да са многобройни нейните разкази, в тях никога не се споменава за чувства. Някога хората са се стеснявали от чувствата си, по-точно са се свенели от тях, както от голотата си. От нея съм разбрал, че не може да бъде дълбоко и силно това, което без срам се показва.

А тогава само казала:

— Добре, Маноле.

След малко в града припукали първите пушки. Започнало това, което никога вече няма да се забрави. Не всички от тия, които останали докрай в градчето, са се сражавали. Но всички са се прощавали — с близките си, с горчивите си надежди. И сега, като пиша тия редове, очите ми сякаш са пълни с тихи, молещи гласове, с предсмъртни стонове. Думи за прошка, а може би думи на последни проклятия. Жените са падали на колене пред дъхащите на восък икони, там са дочаквали зловещия, хрускащ удар на ятагана. Може би някой старец е протягал молитвено ръце за пощада. Друг е плакал. Но истинските мъже са се сражавали до последния куршум. Някои дори успели да се спасят, но след това не са живели щастливо. Покрусата от поражението сякаш била по-силна от подарената свобода.

Дядо ми Манол хвърлил абата и се отправил към портата. Сега изглеждал много по-строен с леката пушка в ръка. Баба слушала как сухо и страшно кънтят железните скоби и мандала. След това отпушил с приклада амбразурите в зида, които предварително бил изкъртил. Те били три — две към мегданчето и една към страничната улица. След това грижливо заредил винчестера.

Стрелбата в градчето се усилвала. Дядо стоял край амбразурата и чакал. Най-сетне и на нашата улица се появили турци. Всъщност не били турци, а черкези, лесно било да ги познае отдалече, тъй като вместо кривите ятагани носели своите бляскави прави сабли. Били доста голяма група, около двайсетина души. Пред тях вървял едър мъж с разпасана черкезка и грамаден корем, който от време на време приповдигал с ръце, сякаш бил изсипан. Точно това бил прочутият Нури бей, който продал на дядо винчестера. Навярно бързал да си го прибере, преди Хавуз паша да разбере, че е продал пушката на неверник.

Изведнъж групата спряла. Нури бей избърсал с ръка запотеното си чело.

— Манол ефенди, предай се! — обадил се той не много високо. — Няма да ти сторим нищо лошо.

Навярно вече бил съзрял щръкналата в амбразурата пушка. През това време дядо добре се премерил точно в тумбака му. Треснал изстрел, Нури бей се поклатил тежко и паднал по очи в калта. Другите, без да залягат, открили безразборна стрелба.

Навярно случаен куршум улучил дядо ми още в първите мигове. Точно от гърлото му бликнала алена мъжка кръв. Сега си мисля, че може би не е умрял веднага, така хрипло хъркал пробитият му гръклян. Но баба не може да каже кога точно е станало това. Тя взела като насън пушката и се изправила пред амбразурата. Прицелила се с по-твърда и по-жестока ръка от дядо. Стреляла. Един от бабаитите паднал ничком и повече не помръднал. Едва тогава черкезите залегнали кой къде намери. Те все още не знаели, че се сражават с жена. Както аз никога не разбрах кога баба се е учила да стреля. По тоя въпрос тя упорито мълчеше.

Ако се съди по някои разкази, баба ми се е бранила близо два часа. Изстреляла е почти всичките си куршуми, погубила е четирима души. Най-сетне гламавите се сетили какво трябва да сторят. Един от тях обиколил през дворовете и кой знае как успял да прескочи високия зид. Баба ми все тъй стреляла. Пушката сякаш не трепвала в слабите й женски ръце, толкова голяма била ненавистта й. И толкова яростно желанието й за мъст. Поганецът се приближил тихичко отзад, стоварил с все сила приклада върху главата й. Ние, хората от нейното коляно, досега все мъже, имаме невероятно яки черепи. Наследили сме ги от баба си. Иначе цялата история би свършила с тоя удар. Но баба само се проснала на мократа трева, между белите, ясни като слънчеви капчици момини сълзи.

Кой знае колко е бил смаян черкезинът, като разбрал с кого са се сражавали. Но тогава нямал време за губене. Притичал и отворил тежката врата с трите яки железни мандала. Свирепата орда нахлула вътре. Всички се затичали към дома, където се надявали да намерят плячка. Но трима души мълчаливо приближили проснатата сред цветята жена. Единият от тях бил съвсем млад, с тънки мустачки, приличал повече на писар, отколкото на разбойник.

— Ербап жена! — измърморил той с уважение. — Ако всички са такива, няма да прокопса падишаха.

— Да я замъкна ли на дръвника? — обадил се вторият.

— Ти само това знаеш, глупако! — казал сърдито младият. — По-добре донеси котел с вода, може да я свестим. Само тя знае къде Манол е скрил жълтиците.

Третият, който досега мълчал, се навел над баба, после леко докоснал с ръка челото й. Бил нисичък, тантурест, с чалма, може би турчин.

— Ами тя е умряла, ефенди! — казал той.

Много странен е светът, какви ли не изненади могат да ти поднесат хората. Защо е казал тъй? Баба ми е била жива, разбира се, гореща кръв пулсирала в жилите й. Тогава защо е излъгал? Никога няма да разбера. Може би просто го е мързяло да мъкне котела. А може би е съжалил тая малка храбра жена и не е искал черкезите да се гаврят с нея, да я погубят.

Ето как неочаквано се преплитат невидимите нишки на съдбата. Всъщност на тоя непознат, смешен, тантурест турчин дължа живота си. Защото точно по това време баба е била бременна с баща ми и съвсем случайно не се е прекъснала връзката, която може би ще пребъде във вековете.

Но дали всичко на тоя свят е низ от случайности? Не е и не може да бъде. Колкото повече остарявам, толкова повече тая възможност ми се вижда неестествена и противна. Ние не знаем докъде идват световете, това никога няма да разберем. Но непременно отиват някъде, осъществявайки себе си и всички свои възможности.

* * *

А има и нещо друго, което всеки внимателен читател непременно е забелязал. Поне в два епизода тоя разказ изглежда неправдоподобен или поне необясним. Сам аз не мога да си дам никаква сметка за това. Не мога да разбера къде свършва истината. И къде започва въображението. Но в едно съм убеден — или всичко е истина, или всичко е въображение. Сега вече е много късно да се установи какво точно е станало. Във всеки случай искам добросъвестно да предупредя, че в малкото останали летописи никъде не се споменава името на баба ми. И петимата убити черкези се водят за сметка на дядо Манол. Това е понятно донякъде. Баба твърди, че за пръв път е разказала тая история на баща ми, преди да отиде войник. Татко просто си е премълчал, явно, че не е повярвал нито дума. Но аз й повярвах с цялата сила на душата си. И досега като че ли виждам всичко със собствените си очи, толкова ми се струва правдоподобно и истинско. И толкова отговаря на нейния образ, поне такъв, какъвто съм го запазил в спомените си.

И все пак противоречията са противоречия. Най-напред тунелът. Дядо ми Лулчо твърдеше, че баба ми не е знаела нищо за него. Дядо Лулчо не е брат, а чичо на дядо Манол, макар че разликата във възрастта е била само пет-шест години. Както ще разберете, той е много важен свидетел, според мен на него трябва да се вярва без всякакви уговорки. Никога не казах на баба Петра това, което бях научил за тунела. Навярно ще ми дадете право. Може би щях да разруша нещо, което е било основа на нейното съществуване.

А въпросът на пръв поглед е много прост — защо дядо Манол не е използвал тунела, за да се спасят от обсадата и от гибелта, разбира се.

Наистина целият град е бил пълен с войска и башибозук, трудно е било да се отскубнат. И все пак надеждата си е надежда, дядо ми се е спасявал и от по-безнадеждни положения. Най-малкото — могли са да се укрият в скривалището, докато опасността отмине. Както и станало. Градът е бил подпален от всички страни, турците се изтеглили извън града, в околността на черквицата „Св. Петка“. Но нашата къща е оцеляла. И двамата са могли да останат живи.

По всичко изглежда, той съзнателно е пожертвувал живота си. Не само своя, но и на младата си жена. Да, напълно съзнателно. Държал е в ръцете си и живота, и смъртта. И любовта, и достойнството. Колкото и да е била силна любовта, той е предпочел достойнството. Някога тая дума е обяснявала всичко, даже безумието. Но сега става все по-евтина и по-евтина. Мнозина я смятат за наивност, за незряло мислене, за робуване на химери. А всъщност това е може би костната система на човешката нравственост.

Но да продължим нататък. Докато баба Петра разказваше какво е станало в двора, докато е лежала безчувствена на тревата, една неприятна мисъл глождеше като песъчинка ума ми. А ти откъде знаеш, бабичко? Нали си била припаднала? Най-сетне не се сдържах и запитах. Тя ме погледна строго, дори малко учудено.

— Така беше! — отвърна троснато. — Всичко помня!…

Поне да беше казала, всичко чух. Та тя е паднала по очи. Много по-късно е била намерена на две-три крачки от трупа на дядо ми. С фрактура на черепа, както сега се казва. Напълно е била лишена от съзнание. Но да кажем, че все пак е чула нещо, което е останало в нейното подсъзнание. Там е работата, че нищо не е могла да види. Та камо ли чалмата на турчина.

Откъде знам тия подробности? От дядо Лулчо, за когото вече споменах. Той е намерил баба призори на другия ден, все още напълно безчувствена. Сам не разбира как е оживяла без никаква лекарска помощ. След като дошла в съзнание, не проговорила близо десетина дни. Нищо не казала, за нищо не питала, сякаш всичко й било напълно ясно. Такава си остана за цял живот — затворена и мълчалива. Сякаш живееше в някой друг свят, различен от нашия и съвсем, съвсем недостъпен.

И все пак нейният разказ е останал в мен и моите спомени като истински. А не като рожба на мозъчно възпаление. Знам, че не ме е излъгала, преживяла е всичко, макар и в своето въображение. Така беше! — ми каза тя. А може и така да е било. Там е цялата работа, че всички детайли на нейния разказ изглеждаха съвсем правдоподобни, напълно отговаряха на една възможна действителност, а не на едно болно или трескаво състояние.

* * *

За пръв път видях баба, когато бях осемгодишен. По това време живеехме в Пловдив. След като се уволнил от военна служба, баща ми не пожелал да се върне отново в Панагюрище. Малко му се виждало градчето за неговите амбиции. Много повече му харесвала пловдивската чаршия, където спокойно можел да върти своето лакирано бастунче. Или да пие чашка бира край маса, застлана с бяла покривка. Да се вози в черен файтон със сламена гарсонетка на главата си. Така че безцеремонно зарязал своята майка, на която бил единствен син.

Баба дори не се опитала да го задържи. Дала му колкото пари се полагат от дядовото наследство. Тоя факт сам по себе си говори, че разбойниците на Нури бей не са успели да намерят това, което са търсили. Тя самата купила почти на безценица един от градските ханове. Разбира се, никога не стъпила в него, с цялата работа се занимавал дядо Лулчо. Не е бил кой знае колко доходен, по това време ханищата започнали да западат. Но за двама непридирчиви хора, почти без никакви нужди, и това било съвсем достатъчно.

Баща ми станал търговец на тютюн. Не знам как е водил своята търговия, но след три години фалирал. Никак не се учудвам на съдбата му, той сякаш се бе родил с нея. Беше конте, бонвиван, самохвалко на всичко отгоре. Изобщо не приличаше на българин, толкова много го отвращаваше всякаква работа. Все едно дали е физическа, или умствена. Даже когато съвсем обедня, се обличаше като кмет или градоначалник, винаги изискан, винаги изгладен, с внушително златно пенсне с кордела, които по онова време едва си пробиваха път. Иначе беше добър човек, незлобив, щедър, безумно доверчив, поради което навярно бе фалирал. Единствено моята майка го обожаваше, беше се превърнала едва ли не в негова лична слугиня. Не блестеше с нищо моята нещастна майка, ни с ум, ни с хубост. Обикновено така се случва с претенциозните хора, от живота те получават твърде малко. За майка ми той се бе оженил за някакво голямо наследство, което, разбира се, никога не получи. Ето какво сложно нещо е човешката наследственост, по нищо не напомня за граховите шушулки на Мендел.

Когато баба дойде да живее при нас, баща ми беше най-обикновен кафеджия. На всичко отгоре кафенето му едва ли заслужаваше името. Приличаше на някакво тясно коридорче, само с три маси и оджака за варенето на кафетата. Но се намираше на много хубаво място, в центъра на чаршията. Всичко можеше да се откаже на баща ми, освен това, че правеше отлични кафета. Тъй че трите жалки маси бяха недостатъчни за клиентите му. Татко разчиташе главно на разносната търговия. Там е работата, че кафетата разнасях главно аз, много рядко брат ми, който беше шест години по-голям от мен и тая работа много не му приличаше. Пък на всичко отгоре беше горделивец и фукльо. Когато внасяше кафетата, почервеняваше като рак. А може би съм несправедлив с него, той просто е бил стеснителен като мен. Ужасно страдах, когато разнасях тия проклети кафета. Струваше ми се, че всички ме гледат подигравателно и насмешливо, докато мъкнех по улицата кръглата тенекиена табла с дръжка. Другите кафеджийски чираци вървяха и пееха, макар че получаваха толкова, колкото да не умрат от глад.

Никога няма да забравя тоя ден, когато за пръв път видях баба. Отдавна знаех, че ще дойде да живее при нас. Дядо Лулчо бе починал внезапно от мозъчен удар, което се случва доста често с ханджии, които обичат да попийват заедно с клиентите си. Тя не можеше да остане съвсем сама. И все пак трудно се съгласи да дойде в Пловдив. Навярно с огромна сила там я притегляше гробът на дядо. Но дойде — за да не одумват баща ми, както сама тя бе казала. Така или иначе, татко затвори кафенето и замина за Панагюрище. Бави се там цяла седмица. Бяха славни дни, по цял ден се къпехме по плитките вирове на Марица. Като се върнах веднъж, веднага разбрах, че е пристигнала. Майка ми сновеше възбудено из двора, като ме видя, рече: — Влез, влез!… И да не забравиш да й целунеш ръка.

И все пак забравих, толкова бях смаян от вида й. Представях си традиционната баба, малко гърбава, малко сляпа, с възглупава беззъба усмивка. Като влязох, тя бе седнала на високото желязно легло, краката й едва стигаха до земята. Приличаше повече на позастаряло моме, отколкото на бабичка. Дори шамия не носеше. Черните й смолисти коси се спускаха отпред на две яки плитки. Нямаше в тях ни един бял косъм, макар че тогава е била около шейсетгодишна. Гледаше право в мен с втренчен, нетрепкаш, поглед, в който нямаше ни изненада, ни любопитство. Каква баба, ами с нея можехме да си играем на жмичка. Навярно съм имал ужасно глупав вид, защото тя се усмихна, в устата й се бялнаха прекрасни зъби.

— Ти ли си, Маноле!

— Аз съм…

Но не прибавих „бабо“, както се полагаше.

— Ела при мен!

Кой знае защо, приближих малко уплашен — толкова силно ме пронизваха очите й. Баба протегна хубавата си ръка и я положи върху остриганата ми глава. Имах чувството, че я опипва внимателно, като я попритисква от време на време, така както се опипват на пазара зрелите пъпеши. Тоя преглед навярно напълно я удовлетвори, в очите й се мярна някаква доброта и нежност, за пръв и едва ли не за последен път, докато живяхме в Пловдив.

— На мен приличаш! — каза тя доволно. — Само ти имаш моето кокълче.

Аз смутено мълчах.

— А защо си бос?

— Ами сега е лято! — отвърнах аз учуден.

— Какво като е лято? Ти си внук на дядо си Манол, носиш му името. Не може да ходиш бос.

Така обух проклетите обувки, които повече не събух. Но тогава не мислех за тях, все още гледах стреснат баба ми. Защо никой не ми е казал, че нося името на дядо си? Толкова са ме смятали за човек!

— А ти защо си толкова млада! — откъсна се внезапно от устата ми.

— Не съм млада! — отвърна тя сериозно. — Много отдавна помня, още от Христово време.

Никога не разбрах какво е искала да ми каже. И сега не знам. Навярно се бе пошегувала.

— А да не си вещица? — попитах аз като някакъв последен глупак. — Чул съм, че само вещиците не остаряват.

Някаква слаба усмивка се появи на нейните тънки, но свежи устни. И ни най-малко не се обиди.

— Може и да съм вещица — отвърна тя. — Не съм мислила досега… Но сигурно съм вещица! — добави тя и лекичко ме опъна по ушето, дребно и навито като нейното.

Колкото и силно да обичах моята странна бабичка, винаги малко съм се страхувал от нея. Дори когато пораснах. Мислех си, че може да се превърне на каквото си иска — на бухал, на черен козел, дори на красива принцеса. Баба вдигна крайчеца на черната си копринена пола, под нея се показа възгрубичка фуста. Бръкна в цепката на джоба си и извади оттам някаква монета.

— Върви да си купиш бонбони! — каза тя. — Хайде, припкай…

Преди да изляза, видях, че в стаята е внесено нещо ново. Беше голям сандък, много по-голям от баба ми. Никога не бях виждал толкова хубав сандък, целия обкован в разноцветни тенекийки — сини, зелени, златисти, сякаш бе донесен тук от приказките на Шехеразада. Като дете ужасно мечтаех да надникна в него, да видя какви тайни съкровища има баба. Дори като пораснах, баба живя с нас още петнайсет години, но мечтата ми никога не се сбъдна. Сандъкът бе разрушен, просто изчезна през голямата нощна бомбардировка на София. Тогава в развалините загина и баба ми.

* * *

Баба живееше в своята стаичка тихичко и безшумно като прилеп. Никъде не ходеше, почти нищо не ядеше. През цялото време нито веднъж не стъпи в църква, сякаш все още бе сърдита на бога заради жестоката смърт на дядо ми. Навярно така е било. А може би и там, дето е била родена, изобщо не е имало църкви.

Само веднъж седмично, в петък, ходеше на старата турска баня. Дълго се приготовляваше, шумолеше нещо в стаичката си, отваряше и затваряше своя сандък. Никак нямаше да се учудя, ако извади оттам вълшебно килимче и полети с него към оловните кубета на банята. Никога няма да забравя нейната права, лека походка, когато поемаше своето пътешествие. Дори съседите се показваха на прозореца да я видят. Но самата тя никого не поглеждаше, сякаш живееше самичка на тоя свят. А може би точно тъй е било. Нейните спомени — още от времето на Христа — са били единственият й реален живот. Никой човек не може да каже кой живот е по-истински — реалният или тоя, който живее в нас. Само лудите са наясно по този въпрос, всички други се мамим.

От банята се връщаше точно след три часа, макар че никога не поглеждаше часовници, сякаш не съществуваха. Тя наистина беше единственият жив човек, който носеше времето в себе си. В къщи винаги пристигаше крехка и розова, с два пресни симида в пазвата. По онова време все още правеха симиди. Не знам как ги правеха, но ми се струваше, че като нафората имат небесен вкус. Дори брат ми, въпреки всички предвземки, го излапваше с удоволствие.

И именно при едно от нейните пътешествия до банята стана нещастието, баба си счупи крака. И то в самата баня, хлъзнала се по влажните плочи, и готово. От банята баща ми я заведе с файтон направо в градската болница. Върна се в къщи загрижен, че ще лежи най-малко два месеца с гипсиран крак.

Баба ми наистина се задържа дълго в тая проклета болница. Два пъти седмично ходихме да я видим — веднъж с баща ми, следния път с мама. Но имах чувството, че се радва само на мен, другите едва ги поглеждаше. Слагаше, както винаги, ръката си на коравата ми глава, черешовите й очи едва доловимо се усмихваха. Винаги ме питаше как върви училището. Ами добре вървеше, научих се да чета много лесно, само в сметките не ме биваше. И досега не съм сигурен колко е осем по седем.

— Учи, учи! — казваше назидателно баба ми. — От тебе голям човек ще стане.

Баща ми се усмихваше скептично, но не спореше. По онова време не беше прието да се спори с родители. Особено пък да им се противоречи. Сам той нямаше никаква вяра в мен. И с право. От първо отделение за второ преминах с четири, това съвсем отчая баща ми. Моят брат Йордан никога досега не бе получавал бележка по-малка от шест. А не беше и зубрач на всичко отгоре. Предпочиташе да стои пред огледалото вместо над учебника. В това отношение съвсем приличаше на баща ми. А какво бях аз в сравнение с него — белолик и красив като баща ми и като дядо Манол, разбира се. Нищо, най-обикновен заплес с черна човка като току-що излюпено гардже. По право той трябваше да носи името на дядо Манол, но татко в сладостно очакване на наследството бе предпочел да го кръсти на тъста си. Откъде можеше да знае, че онзи ще превърне цялата мелница на жетони, които се стопиха само за една седмица в игралното казино във Висбаден.

И именно по това време, в края на април, стана нещо, което не може да се забрави. Като отидохме в болницата заедно с татко, баба ни посрещна някак особено неспокойна и възбудена. Дори не ни остави да я поздравим, подхвана ни още на прага.

— Делчо, искам веднага да ме изпишеш… До вечеря трябва да си спя у дома.

— Защо? — погледна я учуден баща ми.

— Така трябва! — отвърна тя строго.

— То не зависи от мен — отвърна разтревожен баща ми. — Трябва да питам главния лекар…

И веднага излезе. Тоя път баба едва ме погледна, чувствувах колко е разтревожена. До тоя ден все си мислех, че нея и дяволът не би могъл да я стресне. Като се върна след половин час, баща ми беше съвсем угрижен.

— Не дават, мамо. Лекарят изрично забрани. Можеш да останеш саката за цял живот.

Сега знам, че е лъгал. Просто не е намерил човек, който да разреши. А не беше от тия хора, които ще свършат нещо на своя глава, нямаше тая сила у себе си. Баба сякаш усети това.

— Цял живот си бил некадърен! — каза тя презрително. — И некадърен ще си умреш.

Татко така почервеня, сякаш бе готов всеки миг да се пръсне.

— Но защо? — едва не изпищя той с изтънял глас. — Защо трябва точно днес да се върнеш? Това са детинщини!

Баба се поколеба за миг, после каза тихичко:

— Наведи се!… Не ме карай да викам.

И набързо се поогледа. Имаше още две жени в стаята, но и двете бяха доста далеч.

— Утре ще има земетресение! — каза тихичко баба. — Таванът ще падне точно над нас.

Колкото и да беше послушен син, баща ми едва ли не побесня.

— Чуваш ли се какво приказваш? — кресна той. — Кой може да предскаже земетресение. Никой, никой… Дори господ да слезе жив от небето!…

Много ясно видях как погледът на баба се изпълни с неизмеримо презрение.

— Я си върви! — каза тя сухо. — Какво човек може да чака от тебе!…

Татко подскочи като ужилен на стола и хукна навън. В тоя миг съвсем неочаквано и за себе си аз неудържимо се разридах.

— Бабичко! Мила бабичко! Искам да остана при теб!

Лицето на баба сякаш грейна. Тя хвана с две ръце главата ми и нежно ме целуна по мършавата бузичка. За пръв и за последен път. Впрочем, не. Целуна ме още веднъж, когато влязох в казармата. Но то не беше същото, в никой случай не беше същото.

— Само ти, чеденцето ми. Ти, ти! — едва не изплака тя. — Баба никога няма да те забрави.

Но това трая само мигове. След това лицето й стана, както винаги, затворено и малко строго.

— Слушай, Маноле, слушай, мойто момче. Нали сте във ваканция? Утре не стой в къщи. Утре идете с децата навън по полето… За кадънки, за синигери.

— Добре, бабо.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — отвърнах аз.

Тя ме гледаше, чертите на строгото лице бавно омекнаха. Отново в погледа й се появи сенчица от едва сдържана нежност.

— Хайде, върви, върви! — каза тя. — Ти не си като баща си. Ти ще изпълниш каквото си обещал.

На другата сутрин тръгнахме още рано по роса. Бях съвсем забравил това глупаво земетресение. Помнех само обещанието пред баба. Откакто тя бе дошла у дома, вече не разнасях кафета, татко си бе наел чирак. Сега и аз бях свободен като повечето деца. Можехме да ходим, където си искахме. Ловът на птички е нещо извънредно увлекателно, не усещах как минава денят. Нарамихме мрежите и капаните, възбудено потеглихме за нашата експедиция, както Крумчо я бе нарекъл. Чудно хубаво утро, свежо, прохладно — ще остане в паметта ми за цял живот. Няма по-хубави дни от тия, които сме преживели в детинството. По-хубави облаци, по-зелени върби, по-спокойни, унесени в дрямка вирове. И по-хубави птички под горещото лятно небе, мънички като орехи, топлички, разтреперани в яростните ни шепи, с гласчета, по-чисти от самото небе.

Криехме се зад една рътличинка, сгорещената земя под нас пареше, лекичко ни бодяха сухите летни треви. Крумчо държеше края на връвта, ние само му асистирахме. Кадънките цвъртяха край капана, прашни и наперушинени, кълвяха се весело, вдигаха своята безгрижна птича врява, но не влизаха под мрежата. Знаехме, че няма да издържат. И ще влязат. Само трябва да имаш търпение да изчакаш. И небето чакаше заедно с нас, и трънките, и едва посинелият глог — спотайваха се и може би като нас се забавляваха.

Внезапно птичките притихнаха за миг, после с писък литнаха към небето.

И се случи това, което трябваше да се случи. Изведнъж земята се огъна като жива под нас, след това се разлюля, така силно и рязко, сякаш беше гитантски бивол, който иска да се отърси от калта и паразитите. Въздухът сякаш се съсири и като прозрачно желе затрептя пред очите ни. Някакъв непонятен, неизпитван досега ужас смрази душата ми. Дори не посмях да се изправя като другите, просто лежах и чаках земята да ме погълне. Помня само, че от полето с тежък грак се вдигнаха ята гарвани. Небето сякаш почерня от птици, не вярвах, че толкова много птици се крият в това пусто поле.

След това всичко утихна, въздухът отново възвърна своята кристална прозрачност. Само небето бе все тъй черно от птиците. И някакъв закъснял в своята паника смок префуча като сляп край нас. Вцепенението ме напусна така внезапно, както ме бе връхлетяло, аз изкрещях:

— Баба!

И без да чакам другите, хукнах с все сила към града. Тичах, докато отново се появи пред очите ми. Стоеше си все тъй цял и невредим, сякаш нищо не се бе случило. Невредим, но мъртъв, като че ли в него не бе останал никакъв жив човек. Някак несъзнателно намалих крачките, готов на всичко.

* * *

А през туй време ето какво се бе случило.

През време на труса баща ми бил в кафенето. Паднали рафтовете, задрънчали филджани и чинийки. Бялото сладко като фугасна бомба треснало върху пода. Но баща ми дори нямал време да се изплаши. Пък и в града може би не е било тъй страшно, както вън на открито. На полето под краката ни се люлееше самата основа на нашето съществуване — вечно неподвижната твърдина. Татко зарязал всичко и хукнал към болницата. Бил не толкова смаян, колкото изплашен за съдбата на баба. Като приближил болницата, краката му едва не се подкосили. Стените й на места били силно пропукани, покривът тук-таме срутен. Точно срутен. В двора царяла истинска паника. На натръшканите по земята дюшеци лежали болни, лекари и сестри уплашени сновели между тях. Всички били като зашеметени, никой не знаел какво повече може да се направи. Освен може би да се приготвят за нов трус. Баща ми направо се втурнал към полуразрушената стълба.

Навярно това е била най-доблестната постъпка в живота му. Не зная какво е правил през войната — за това не обичаше да говори. Чувах само, че е бил подофицер в картечна рота. Нямаше ордени. Но тоя път наистина постъпил достойно. Едва успял да се добере до втория етаж през съсипните. Всичко било застлано с разбити стъкла, вар и тухли, тук-таме нападали от тавана греди. Бил като в треска — тоя път наистина не вярвал, че баба е останала жива. Най-сетне с прималняло сърце се промъкнал до стаята. Едва успял да отвори вратата — толкова всичко било заприщено от развалините. Просто я съборил заедно с откъртените панти.

Влязъл в стаята. И веднага видял кръглите, мрачно втренчени очи на баба. Както тя предсказала, таванът наистина се бил срутил, другите легла били покрити с вар и тухли. Но там за щастие, нямало хора, успели някак си да офейкат.

— Мамо! — възкликнал той радостно. — Жива ли си?

— Ами жива съм, сине! — отвърнала кротко баба.

Като мине край смъртта, човек винаги става и по-добър, и по-щедър.

— Не бой се, ей сега ще те изнеса.

— Не се боя — казала тя. — Каквото беше — беше.

Но татко я взел на ръце и понесъл навън. Беше як човек, добре гледан, охранен. Нищо не му костваше да изнесе майка си. По това време тъкмо се бях върнал в къщи. Нашият дом бе останал съвсем здрав, само няколко пукнатини по стените. Майка ми се въртеше в двора като зашеметена кокошка, но не беше много изплашена. В нашия квартал нямаше сериозни разрушения — някоя съборена стена, някой паднал комин. Брат ми тъкмо се бе върнал от кафенето, бяха му казали къде е изтичал татко. И аз тъкмо се готвех да потегля натам, когато по улицата се зададе файтон. И във файтона, разбира се, татко и баба. Като ме видя, очите й някак особено заблестяха.

— Нали ти казах, чедо! — обади се тя. — На полето е най-добре…

— И там беше много страшно, бабо — отвърнах аз.

* * *

Вие се досещате, че странното предсказание на баба не ме учуди. Можех да очаквам това от нея, дори много повече. Децата живеят всред чудеса. Понякога техният въображаем свят е много по-силен от реалния. Там чудесата се раждат спонтанно, детето си ги измисля всеки миг, понякога дълбоко им вярва. Родителите започват да се тревожат, въобразяват си, че детето е смахнато, дори го завеждат на лекар. Тая жажда за чудеса е толкова стара, колкото и човешката душа навярно. Сам и безпомощен всред могъщите стихии на природата, той като че ли не е имал друг изход.

Баба живееше много самотно в своята стаичка, така че ми се случваше да я видя много рядко, главно когато обядвахме. Обикновено изпращаха мен да я извикам. Почуквах плахо, влизах в стаята й. Винаги я намирах така, както я бях видял първия път — седнала на леглото, с крака, които едва докосваха пода. Погледът й обикновено бе втренчен в голата стена, неподвижен и малко унесен. Докато й проговоря, винаги имах чувството, че се връща отнякъде, някъде много далече, където може би никога не стъпва човешкият крак. Трябваше да минат много години, за да разбера, че се връща от своето минало. Миг след миг и ден след ден отново е преживявала всичко, което й се бе случило в ония години. Това й бе станало единственото упование и утеха. Наистина никакъв друг живот не бе живяла, освен тоя с дядо ми. Било е време, когато хората не са имали нищо освен себе си. Сега, през неспокойните нощи, често си мисля — не е ли така по-естествено? Кой е спечелил от това и кой е загубил?

И все пак дойде важен ден, в който намерих сили да я запитам: „Бабичко, кажи ми, как позна това земетресение?“ Тя ме погледна продължително и неспокойно.

— Не може да се разкаже с думи, чеденце… То е, като да си спомниш нещо. Но което не е било.

Не, тоя отговор ми беше съвсем недостатъчен. Все си мислех, че ще ми разкрие някаква тайна. Някаква голяма тайна, която ще ме направи по-умен и по-силен от всички други хора около мен.

— И за пръв път ли ти се случи? И за последен?

— Не, не — и друг път ми се е случвало. Като насън. След като убиха дядо ти.

И като видя моето огорчено лице, тя добави.

— Хич не ти трябва да знаеш, чедо, какво може да се случи на тоя свят. Само дето страхове ще береш!

Да, може би беше права за себе си. Но не и за мен. Все пак има смисъл да знаеш кога ще стане земетресение. Или кога тухла ще падне върху главата ти. Ще заобиколиш смъртта. След кратко колебание аз й го казах.

— Само туй не е възможно, сине, човек да види смъртта си! — отвърна.

И млъкна, нищо повече не ми каза.

Тя продължи да живее тихичко и безметежно в своята стаичка, все едно че не съществуваше. Само два пъти се намеси в живота ми. И то решително. Като свърших трети клас, баща ми изведнъж реши, че не е нужно да уча повече. Или че поне не съм заслужил. Може би беше прав донякъде, наистина не бях много добър ученик. Способен е — твърдяха учителите пред мама. Способен е, но не му се учи. Изглежда, умът му е другаде. Къде другаде, мигаше мама, нали виждам, че по цял ден чете. Не мога да го извадя от къщи. Да, чете, но какво? Никой не знаеше, защото ги четях много скришно тия любовни романи. Така както баба бълнуваше в своята стаичка, така аз се унасях от четене в умирисаната на яхния кухня. Само любовни романи, нищо друго. Четях ги главно по тия напечатани из вестниците подлистници, които някои грижливо изрязваха и брошираха с обущарски канап. Гълтах ги с такава наслада, с каквато не съм правел нищо друго в живота си.

И сега нямаше какво друго да правя, освен да се изплача на баба си.

— Не бой се, сине, ще оправим тая работа! — отвърна тя кротко.

Много по-късно разбрах, от мама, колко труден е бил тоя разговор. Баща ми все не се съгласявал, макар че баба обещала да поеме всички разноски. Кой знае какво имал наум — защо баба да харчи напразно пари по мен, когато може на него да му свършат някаква работа. Най-сетне, като изчерпала всички аргументи, баба троснато казала:

— Едно искам да знаеш! И хубаво да го знаеш — на старини Манол ще те гледа! От Йордан няма да стане нищо!

Тоя път баща ми сериозно се стреснал. И въпросът бил решен в моя полза. Вече си имаше обица на ухото — с това земетресение! И все пак позна ли баба? Трудно е да се каже. Наистина в края на живота си моите родители останаха напълно на моя издръжка. Бях радостен, че мога да направя нещо за тях, след като баща ми беше направил толкова малко за мене. Но и съдбата на брат ми като че ли не отговаря на нейното предсказание. Йордан завърши блестящо своите науки — най-напред право, след това дипломация. Още като студент печаташе статии по международни проблеми. На двайсет и шест години беше отговорен служител в Министерството на външните работи. На трийсет години стана началник на протокола. Имаше чудесна външност, вроден вкус за обличане, владееше до съвършенство три езика. Всички му предричаха изключителна кариера. Освен баба, както видяхме. Но може би не е искала да каже това, което е знаела.

А той наистина завърши зле. Но не политически. Съдбата просто попречи да бъде съден или дискриминиран като отговорен служител на едно прохитлеристко правителство. Той загина на операционната маса в деня, в който американските бомби убиха баба. И досега не знам всички подробности. Постъпил в една от най-реномираните частни софийски клиники за сравнително лека стомашна операция. Но зле, бих казал фатално, избрал датата — 10 януари 1944 година. Каква операция може да стане под ударите на бомбите, освен да му срежат панкреаса, както се случило. И умрял страдалчески няколко дни по-късно. Но така или иначе, след смъртта на баба ми. Тоя факт може би не е съвсем без значение.

Разказах всичко това колкото се може по-обективно, за да си съставите сами впечатление за способностите на баба ми. Може би в тоя случаи всичките й думи са били случайни. Просто опит да повлияе по някакъв начин на баща ми… А може би не са били случайни. Въпреки своята строгост, въпреки че не принадлежеше на нашия грешен свят, тя все пак беше една много добра и чувствителна бабичка. И не би могла да дрънка пред баща ми каквото трябва и каквото не трябва.

* * *

Толкова бях признателен на баба, че през целия гимназиален курс получих само три петорки, и то по гимнастика. Бях яко и жилаво момче, но за разлика от брат ми, който беше знаменосец на гимназията, никак не обичах да ме строяват. В строй правех всичко възможно да не вървя в крак с другите. Гимнастикът, червендалест, гръмогласен дурак, с удоволствие би ми треснал дори двойка, но както разбрах, директорът не му разрешил. По мое време пълните отличници не се ринеха с лопати като днес.

Може да ви се види странно, но в гимназията нямах ни любим предмет, ни някакви особено изразени наклонности. Само математиката ми се виждаше доста скучна, без да е в състояние особено да ме затрудни. В класическата гимназия математика се учи в доста съкратен курс. Най-добре ми се удаваха езиците, без да бъда особено пристрастен към тях. Какъв смисъл да изучаваш много чужди езици, като един от тях, английски например, ти е съвсем достатъчен. Така че, когато завърших гимназия, изведнъж се изправих пред глупав и неразрешим проблем — а сега накъде? С моите бележки всички врати ми бяха отворени, но аз не можех да се спра пред нито една. Просто нямах амбиции.

И все пак приличието изискваше да се посъветвам с баба, макар че не разбираше от науки. Колкото и да не разбираше, все пак тя щеше да даде парите. По онова време да се следва в София никак не беше евтино. Баба ме изслуша мълчаливо, виждаше се колко е затруднена.

— А какво каза баща ти? — попита тя неуверено.

Какво може да каже, неговите знания се простираха само до варенето на хубавите кафета.

— Според него най-добре — право. За адвокат.

— Не! — каза баба решително. — Само това — не.

— Може би лекар? — попитах аз със свито сърце.

Само лекар не ми се ставаше. Бях прекалено чувствителен, не можех да гледам чужди болки и страдания. Особено кръв и рани. Знаех, че рано или късно ще свикна, но може би точно това не исках. Баба не бързаше да отговори.

— Не че е лошо… Но какви други науки имате?

— Ами… философия — отвърнах аз. — Математика, химия, физика, биология.

— А това последното — какво рече?

— Биология? Ами точно преведено — наука за живота.

Лицето на баба изведнъж светна.

— Точно такава наука ти трябва! — възкликна тя. — Не знаех, че има такава наука.

Няма, разбира се, и едва ли ще има. Има наука за живите организми, това е всичко. Колкото и да са сложни, дори загадъчни техните вътрешни процеси, това все още не е живот. Това са прояви на живота. Но тогава още представа нямах за тия проблеми.

— Много, много ще успееш в тая наука! — прибави тя възбудено. — Чак от други земи ще дойдат да ти се поклонят… Стига да не сбъркаме пътя.

Сега съм на петдесет и седем години, професор, член-кореспондент на Академията на науките. По-тясната ми специалност е биохимията. Всички ме смятат за голяма глава, блестящ учен. Само аз знам, че това не е вярно. Истината е съвсем друга. Аз съм един рядко ерудиран научен работник, винаги на върха на съвременните знания в тая наука. Не бива да бъда прекалено скромен — имам и собствен принос в нейното развитие. Но нямам мои лични открития. Развивал съм и усъвършенствувал това, което другите са открили. Знам много добре, че учените по цял свят уважават моето мнение. Но никой от тях не е дошъл от чуждите земи да ми се поклони. Нито един. Така че баба ми напълно се излъга в това отношение.

Но до никъде няма да стигнем, ако не бъда с вас искрен докрай. А това не е толкова лесно, защото не засяга само мен. Там е работата, че когато баба каза тия крилати думи — за хората, които ще дойдат да ми се поклонят, — аз напълно й повярвах. Сега това ми се вижда малко смешно. Вече не бях момче, което чете любовни романи. Отдавна бях захвърлил това четиво, без да остави никакви следи в живота ми. Сам аз съм картезианец по природа, рационалист, логик, това, което работи под черепа ми, е прекалено силно, за да вярвам на илюзии и химери. Избягвам да разчитам на въображението, предпочитам здравия размисъл. И все пак имам неща в себе си, които явно противоречат на всеки здрав разум. Това е пристрастието преди всичко. Не съм обективен ни към хората, ни към фактите, няма неща, които харесвам и които не харесвам, които обичам и които не обичам, на които вярвам и на които не вярвам. Способен съм да намразя някой човек от пръв поглед. И обикновено не се излъгвам. И да отхвърля категорично някоя хипотеза ей тъй — от вътрешна антипатия — само защото ми стои някак криво и неподредено като система. Така намразих на времето квантовата механика — и не без основание.

Там е работата, че аз обичах и вярвах на баба си. Независимо от нейното предсказание. Това сякаш ми бе вродено, както са вродени всяка обич, всеки вкус, всяко предпочитание. И се втурнах в биологията с небивало въодушевление. Тогава тя бе скромна наука, далече не предвещаваше възможностите, които много по-късно се откриха пред нея. Да прости бог — много елементарна личност беше и моят професор. Но въпреки това аз бях отличен студент. Като брат ми изучих с лекота няколко чужди езика, четях много и с увлечение, което след всяка година нарастваше все повече и повече. Така че в последна сметка знаех всички новости в биологията много по-добре от професора, който си служеше слабо с немски. Мъкнех му списания, годишници, доклади, без никаква задна мисъл, охотно му превеждах, спорехме понякога с часове. Всъщност не спорехме, той оспорваше научните съобщения, които не харесваха на неговия ограничен ум. Сам аз не обичам споровете. За мен научни истини са само доказаните. Колкото и да бях млад, разбирах много добре моя професор. Той бранеше със зъби и нокти своя малък капиталец, своята оръфана спестовна книжка. А неговото тъжно професорско самочувствие не му позволяваше да купи от мен това, което безплатно му предлагах.

Като втора специалност записах зоология. По начало обичам много животните. Докато ги изучавах, обикнах ги още повече. Все повече ме поразяваше тяхното физическо съвършенство и завършеност в сравнение с хората. Пълнота, оправданост и смисленост на тяхното съществуване. И от всичко най-много тяхната тъждественост с природата, независимо че по-често им носеше смърт вместо живот. Но това е друг въпрос. В случая искам да се докосна чрез тях до нашите дела. В течение на няколко години изучавах внимателно поведението на животните при земетресение. И самата сеизмология, разбира се. Порази ме колко много животни предчувствуват настъпването на земетресения. Или, по-точно, предусещат тяхното настъпване. Проблемът не ми се стори толкова сложен. Земетресенията не са внезапен инцидент, а продължителен процес, който натрупва своето избухване. Тоя процес има своите скрити белези, които за съжаление измислени от човека уреди все още не умеят да долавят. Но животните имат сетива, които в човека изобщо не съществуват. Или са закърнели и отпаднали. Да вземем за пример тяхната удивителна способност за ориентиране. А защо да не притежават и сетиво за земетресение, особено застрашените животни, каквито са влечугите или плъховете, да речем?

А защо и у моята бабичка да не е останал някакъв подобен атавистичен орган? Бях склонен да го повярвам. И все пак не ми се искаше да се простя с нейното последно предсказание.

Трябва да кажа, че в никакъв случай не съм суетен човек, никак не държа да ми се кланят. Готов съм да се поклоня пръв, за да избягна всяка подобна неприятност. И все пак нима е истински учен тоя, който не мечтае да открие нещо ново и неповторимо. Та макар да е дребно на пръв поглед като скромното откритие на Мендел с неговите малки, смешни грахови шушулчици.

Докато следвах, Втората световна война някак неусетно завърши. Не можеше и през ум да ми мине, че след нейния край ще заживеем в съвсем друг свят, коренно различен от тоя, в който досега бяхме живели. А на пръв поглед войната с нищо особено не се отрази на съдбата ми. Понеже учех, освободиха ме от военна служба. Войнишка униформа сложих временно едва към края на войната, когато ме взеха в някакви краткотрайни санитарни курсове. По това време нашето семейство живееше в София. Както обикновено, и тоя път колелото на съдбата бе завъртяло баба ми. Нейният неспокоен дух, а и нейната самота, може би, бяха решили въпроса. Наистина по това време татко изнемогваше в Пловдив. То се знае, правеше чудесни кафета, но какво кафе може да се направи от цикория. Войната ни бе изолирала съвсем от истинското кафе.

— Послушай ме поне веднъж, сине! — говорела му тя. — Защо не отидем в София при децата?

— А какво ще работя там? — попитал баща ми мрачно.

— Зер тук работиш? Все ще намериш нещо.

Но баща ми не се решавал. И без това си беше нерешителен човек, а на тая възраст бе станал боязлив като дете. И все пак, както обикновено става, помогнал им случаят. В София починал един негов братовчед, син на дядо ни Лулчо. Вдовицата му сама не могла да се справи с това чисто мъжко „дигенче“, както се изразяваше баща ми. И предложила на баща ми да почне работа при изгодни условия — половината за тях, половината за него. Баща ми най-сетне се съгласил, макар и неохотно. Тая работа му се виждала унизителна, слугарска. Но баба останала непреклонна.

Така баща ми стана бръснар. Всъщност това беше върхът на неговата кариера. За мое учудване, той много бързо се научи да подстригва и бръсне. Скоро събра добра клиентела, за пръв път в своя злополучен живот се видя с пари в джоба. Всички бяха много доволни от тая метаморфоза освен брат ми. Да си син на дребен бръснар не е кой знае каква препоръка за един дипломат от кариерата. Сега имаше много висока заплата, сам предложи на баща ми да го издържа, ако захвърли тоя просташки занаят. Но татко категорично отказа. И той си имаше своята гордост, защо му беше нужно да чака подаяния.

Но тоя хубав живот продължи по-малко от две години. Американските „летящи крепости“ започнаха все по-често да прелитат над София. Докато най-сетне с все сила стовариха страшния си товар над града. Това стана на 10 януари 1944 година, така наречената „голяма бомбардировка“, макар че и другите си ги биваше. Най-голям беше, разбира се, страхът, не страхът — ужасът от това апокалиптическо бедствие. През дневната бомбардировка се случи и нещастието с брат ми, когото тя завари на операционната маса. А в къщи не си бяха дали труда да изтичат дори до уличните скривалища, които бяха на стотина крачки от нас. Помислили, че както винаги, самолетите ще прелетят на път за Плоещ, където бомбардираха петролните рафинерии. И започнало това, което после всички нарекоха ад. Какъв ад, тия в ада не се страхуват поне за живота си. А със страданията се свиква по-бързо, отколкото с радостите.

По това време живеехме в ниска едноетажна къщичка, без мазе. Нямало къде да пъхнат дори главите си. Градът се разтресъл от трясъка на бомбите. Мама, коленичила пред иконата, бъбрела несвястни молитви, татко мрачно мълчал. Само баба изглеждала някак особено оживена, любопитно оглеждала всичко около себе си. Приличала в тоя миг на човек, който внезапно вижда наяве някой от своите най-нелепи сънища. През нощната бомбардировка моите родители побързали да офейкат. Но баба не пожелала да помръдне от мястото си. След като си счупи крака, тя се движеше доста трудно, не ходеше никъде, освен до градската баня. Веднъж дори се загуби, сбъркала трамваите, така че ни извикаха от полицейския участък да си я приберем.

Все пак татко направил някакъв опит да я придума. Баба ми го погледнала някак особено, „с изяснен поглед“, според странния израз на баща ми, който не бе прочел през живота си ни една книга, освен ония страници от „Записките“, които споменаваха нещо за дядо ни. „Парижани сред софийските шопи“ — никой не можеше да избие тоя израз от главата му. Така че и на софиянците гледаше малко пренебрежително, макар че старателно стържеше яките им бради. Но пред баба той едва не заплакал — всичко било напразно.

— Вървете, сине, оставете ме — казала тя, без да трепне нещо в гласа й. — И без това Манол се чуди защо се мая по тоя свят.

И тъй, татко побягнал, баба останала съвсем сама. И това е била последната й среща с жив човек. Нищо не казала за мене, никаква заръка, никаква последна дума. Навярно в ония минути е принадлежала само на себе си и своите спомени. Защо наистина? Как да му обясни? И може ли изобщо да се обясни защо при всички случаи човек така безсмислено се държи за живота. Това не е инстинкт, поне за баба ми не е бил инстинкт за самосъхранение. Може би някакъв вроден усет за път, който трябва да измине. Иначе всичко преди него и след него напълно се обезсмисля, все едно че не е и не може да бъде съществуване.

По това време аз служех като санитарен подофицер в Горна баня. Дневната бомбардировка не ми направи особено впечатление, просто не я видях, защото при нас имаше ранени, за които трябваше да се грижа. Но когато през нощта отново зазвуча сирената за тревога, всички панически се хвърлиха към изходите. Само аз не бързах. Просто не виждах смисъл. Когато човек играе на зарове със съдбата, безсмислено е да поглежда своя зар. Все едно, иска или не иска, тя знае какво ще хвърли. Тя знае всичко за хората, които едва ли много я интересуват. Като всяка съдба тя се интересува само от себе си. И все пак не може да промени нищо. В тоя смисъл тя е по-безпомощна и от нас, това е истината.

Излязох в пустия окоп, въоръжен само с моя бинокъл. Градът лежеше невидим под мен, но аз усещах неговото мощно присъствие. И неговото вцепенение в същото време. Но не се страхувах ни най-малко, чувствувах се съвсем сигурен, особено за живота си. Не мога да си обясня това чувство освен с безчувственост. Тъй минаха може би десетина минути. Или половин час — в такива случаи човек не може да има вярна представа за времето. Посвикнах с мрака, пред мен започнаха да се очертават контурите на града. Съвсем ясно виждах опуленото към небето око на „Невски“, дълбоките бръчки на градските артерии, дори настръхналите комини. Едва тогава дочух дълбокото, тежко боботене на самолетните мотори, което прииждаше на равномерни, спокойни вълни. Все още нищо, което да ме накара да потръпна от страх или ужас. После разузнавателните самолети хвърлиха осветителните тела. Навярно бяха окачени на парашути, защото висяха неподвижни във въздуха с мъртвешката си белота. Абсолютна неподвижност, недосегаема и стъклена през лещите на бинокъла. Ревът на самолетните мотори стана много по-отчетлив и рязък. И тогава те хвърлиха своите бомби.

Винаги съм смятал, че адът не може и не бива да се описва. Това навярно е разбирал и Данте. В тая велика поема той не е описал самия ад, а съдбата, която е пожелал дълбоко в душата си на враговете на своята човешка вяра. Бледо си спомням, че съчувствувах повече на неговите грешници, отколкото на жестокия морал на поета. Но самият ад не ми направи никакво впечатление. Бомбардировката, колкото и да беше страшна, си остана за мен един мъртъв и безчувствен спомен.

Минаха три безкрайни дни, преди да получа градски отпуск. Просто нямаше кой да ми го даде, такъв хаос бе настанал в малкото гарнизонче. Слязох до града пеша. По княжевското шосе все още се точеше оредялата нишка на бежанците. Струваше ми се, че всички са без лице — така дълбоко се бяха скрили в себе си. И всеки мъкнеше своя багаж — на шейни, на креватни пружини — така бездушно, както обреченият мъкне последните дни на живота си. Пък и аз едва ги поглеждах, моите тревоги ми бяха съвсем достатъчни.

От нашата малка къщичка не бе останал нито помен. По-точно, стърчаха само някакви озъбени останки от стени, по двора се търкаляха отломки от покрива и изпотрошената мебел. Никакъв жив човек наоколо. Но и никакъв белег на смърт. Кой знае защо, в моето вцепенено съзнание изведнъж изникна нелепа мисъл — къде е сандъкът? Къде е сандъкът на баба ми? Не виждах нито парченце и от неговите многоцветни тенекийки. Но за баба не смеех да мисля. Нито за майка ми. В тия мигове единственият, когото не можех да си представя мъртъв, беше моят баща. Никога не вярвайте на себе си, най-малко в своите чувства. Откъде можех да знам, че най-дълбоко съм бил свързан с баща си. Той почина три години по-късно от рак в стомаха. Плаках така, както никога не съм плакал в живота си. Макар че преди това изобщо не го допусках до себе си. Той ме дразнеше, правех всичко да не приличам на него. Понякога едва го понасях. И едва когато го спуснаха в разкаляната глинена дупка, разбрах, че не съм бил нищо повече от негов син. Генетичните закони, които така старателно преподавах на студентите без особено да им вярвам, не можеха да ми дадат никакъв отговор на тоя въпрос. Та нали уж най-много обичах баба си?

Точно в тоя момент, сив и окуцял, отнякъде се зададе един от нашите съседи. Тяхната къща бе останала здрава, с надупчено като от сипаница лице. Изглеждаше доста бодър за околната пустош, като ме забеляза, в очите му светна живинка.

— Не бой се, докторе — обади се той. — Вашите са живи и здрави.

— Всички?

— Е, не всички, бабата си отиде. Стара беше нещастната, отърва се.

Досега не знам как е загинала и какво е останало от нея. Може би нищо. Не посмях да попитам, не ми достигна кураж. Така моята баба изчезна завинаги от живота ми. Тая празнина и досега ме измъчва. И все пак най-сетне дойде един ден, в който с все сила трябваше да си спомня за нея.

* * *

Никога не съм очаквал, че човешкият живот е толкова кратък. Едва отворил очи, и трябва да ги затвори завинаги. Няколко спомена като сън. Някоя болка, някое щастливо трепване, една последна въздишка и край. Край ли наистина? Край поне на реалното за нас време, което наричаме съществуване. Това е всичко. Не ти остава време да осъзнаеш дори себе си, та камо ли да направиш наистина равносметка на човешките си дела.

Понякога ме обхваща слабо, но все по-натрапчиво униние, може би първият признак на старостта. Като се обърна назад, не виждам нищо, което заслужава да се запомни — ни подвизи, ни падения. Нищо, освен всекидневната мелница на живота, която след всеки изминат ден се върти все по-бързо и по-бързо. А може би и все по-празно. Зает съм, бързам, не ми е възможно — обикновено така отговарям по телефоните. С какво си зает, къде бързаш, човече? Ами къде, на събрание, разбира се, на симпозиум, някое празно заседание на академичния съвет, на което ще вдигнеш ръка автоматично. Научните списания, които някога съм очаквал с нетърпението на хищник, сега с дни и седмици стоят непрелистени на бюрото ми. Това, че уважението към мен расте, че от ден на ден ме поздравяват все по-почтително, започва да ми се струва като подигравка.

И все пак кое е най-важното, което ми се е случило през последните трийсетина години? Няма съмнение по тоя въпрос — ами това, че се ожених. Не, не е смешно, така е. Знам, че всяко нещо, което е неизбежно, не може да се смята събитие. Но за човек, който е прочел над триста любовни романа, все пак е събитие. Вследствие на това съм създал една възпълничка и възглупава дъщеря, която удивително прилича на майка си. Защо пък на майка си? Не знам защо, знам само, че понякога природата обича да се шегува. Това са лоши шеги, на които дори самата тя избягва да се усмихва. Но, разбира се, най-голямата шега си направи именно с мен. Там е работата, че се ожених за първата жена, която благоволи да ме хареса. Имах много по-добро мнение за себе си, но така е. И самата тя надали е очаквала да се предам така лесно.

Но защо тя ме хареса — ето това не разбирам. Нямаше нищо привлекателно в мен — слаб, жълто-черен, едното рамо малко по-високо от другото. Колкото и да е странно, сега изглеждам по-привлекателен. Някои по-безочливи студентки си позволяват да ме заглеждат продължително, не съвсем без корист, разбира се. По онова време и тя беше студентка, а аз — асистент на моя професор. Имам чувството, че тя реши нашия случай като математическо уравнение. Можеше спокойно да ми каже — „Хайде, глупчо, тръгвай веднага с мен! Снощи до един часа съм решавала тая проста задача. Няма друг верен отговор!“

Да, малко натрапчиво ме завоюва. Но сега, като гледам отдалече нейното уравнение, струва ми се, че си е послужила с някои малки хитрини. В нейната част има поне един хикс повече или един игрек по-малко — някъде в знаменателя. Наистина не може да се каже, че беше красавица. Висока, малко мършава, тънички крака, едва забележим бюст. Но като добавка — пламенни очи, каквито дори графиня Сансеверина не е имала. Когато се запознахме, беше облечена в лека рокличка с цвят на невен — оранжево-пламенна. Много хубаво отиваше на мургавата й кожа, на гарвановата й коса. И много малко на нейния позитивен математически ум. Особено на железния й характер, който много по-късно опознах. Сега — на петдесет и три години — е стройна жена, с много свежа походка, на тегло ни грам повече, ни грам по-малко от най-идеалния модел за тая възраст. На вид изглежда двайсетина години по-млада от мен и десетина по-млада от себе си. За да не бъде съвсем без недостатъци, ще спомена само, че през последните години започна да си скубе с пинцети мустачките. Но това едва ли ще хвърли сериозна сянка върху нейния образ. И вашите жени го правят, само че при козметичките.

Разказвам тия дреболии, защото все пак имат отношение към нашия разказ.

Всичко започна през един най-обикновен делничен ден. Пролетта закъсняваше, листата все още не се бяха разлистили. Само насреща, в кварталната градинка, по клоните на декоративните храсти, едва-едва бе избила нежна зеленина. Стоях пред прозореца и разсеяно гледах навън. Две гугутки се разхождаха по железния парапет на балкона, омърлушена котка прекоси улицата. И точно в тоя момент в мен се роди това, което не може да се опише. Влязох в кабинета и със замаяна глава се отпуснах в креслото си. Когато след половин час се върна жена ми, аз казах:

— Утре ще има земетресение.

Тя едва забележимо трепна. Разбира се, познаваше много добре историите на баба ми. Нищо не ми отвърна, само излезе от кабинета. Но се върна много скоро, след две-три минути.

— И кога точно?

— Кое? — запитах аз.

— Земетресението! — отвърна тя троснато. — Не се преструвай, че си забравил. Като влязох, веднага разбрах, че се е случило нещо.

— Привечер — отвърнах аз. — Или през нощта. Не знам точно.

— Силно ли ще бъде? — продължи тя неумолимо.

— Доста силно!… Да, силно наистина. Видях как една сграда рухна пред очите ми, като че ли я удариха с някакъв огромен чук отгоре по покрива. Над нея се вдигна облак от прахоляци.

— Какво значи това — видях? С очите си? Както ме виждаш сега мен.

— Не, не! — отвърнах аз енергично. — Всъщност нищо не съм видял. Но знам, че е така, просто съм сигурен.

Тя ме гледаше настойчиво и проницателно, просто нямаше как да се скрия от тоя поглед.

— А сега какво мислиш да правиш?

Спомням си, че тоя въпрос ужасно ме учуди. Досега бях мислил само за това у мен. Какво е то? И наистина ли съществува?

— Какво да правя? Нима бих могъл да го спра?

— Баба ти все пак е направила нещо. Макар и за собствената си кожа.

— А какво според теб?

— Как какво? — възкликна тя. — Всичко!… Всичко, което е по силите ти. Да алармираш хората, да ги предупредиш. Да се евакуира градът, ако е нужно.

Всичко това, което каза, бе правилно и логично. Но много по-късно го осъзнах. А тогава я гледах смаян, сякаш не вярвах на ушите си.

— Ти луда ли си? Кой ще ми повярва? Та нали в най-добрия случай ще ми се изсмеят в очите. Или пък направо ще ме изпратят в психиатрията?

— И какво от това? — запита тя.

Гласът й звучеше съвсем спокойно, но аз вътрешно потреперах.

— Как — какво? Има ли смисъл човек да върши нещо, което е съвсем безсмислено.

— Има! — каза тя. — Разбира се, че има. Тука най-важното е да убедиш някак си хората. Но ако не успееш — поне ще изпълниш своя дълг.

Чувствувах се съвсем безпомощен. И безпомощен, и отчаян. В тоя миг много ясно съзнавах, че никога няма да го сторя, каквото и да се случи. И сега не разбирам защо. Жена ми сякаш осъзна това, защото погледът й поомекна.

— Знам, че имаш някакво свое право. И свое основание. Но нека помислим логично. Това, което ти ми казваш, наистина е невероятно. Та да не кажа, глупаво. Аз направо не бих ти повярвала, ако не знаех историята с твоята баба. Там е цялата работа, че нейното предчувствие се с оказало вярно. Защо? Не знам. Но когато не разбираме нещо, това съвсем не означава, че то не е реално. Сега-засега само една мисъл ме безпокои. И не само сега — винаги! Кажи ми, моля ти се, за последен път — но искрено ми кажи! Вярна ли е тая история с баба ти? Или е някакво твое въображение?

— Как така — въображение?

— Ами въображение, измислица. Хората много обичат да вярват в чудеса. А понеже чудеса никога не се случват, започват сами да си ги измислят.

Както винаги, умът й работеше безпогрешно — като кибернетична машина. Но вместо да се вразумя, съвсем побеснях.

— Разбира се, че е вярно! — креснах аз невъздържано. — Как така ще те излъжа. За всичко, само не за това. Та най-сетне аз имам съвест на учен.

— Нямаш никаква съвест! — отвърна тя. — И просто си ме излъгал. Все едно — сега или тогава. Иначе не мога да си обясня по никакъв начин твоето идиотско поведените.

— Ама какво има тук чудно! — закрещях аз, както никога не съм крещял. — И защо скачаш все на едно място като жаба, затворена в газена тенекия. Казах ти вече — безсмислено е. Съвсем е безсмислено.

— Как тъй безсмислено? — повиши тя тон. — Ами представи си, че земетресението наистина стане. И загинат хиляди и десетки хиляди хора. Като в Месина или в Лисабон, да речем. Нима ще имаш душевни сили да поемеш всичко това върху своята съвест?

— Нищо няма да поема върху своята съвест! — отвърнах аз едва ли не отчаяно. — Защото знам и съм сигурен, че каквото и да направя сега, никой няма да ме разбере и послуша. Изобщо това са неща извън моята власт и сила.

Най-сетне тя ме разбра. Най-сетне. Лицето й съвсем потъмня, тя клюмна. Поседя тъй мълчаливо, може би пет минути, може би половин час. Вече казах, че няма истински, обективни измерения за човешкото време. После лицето й постепенно се просветли.

— И все пак има някакъв смисъл! — продължи тя. — Добре, да пожертвуваме хората. Може би за тяхно добро. Но поне иди в Сеизмичния център. Или в Академията на науките, да речем. Имаш там толкова много приятели… Разкажи им добросъвестно всичко това, което двамата знаем. Просто като документ на една истина. Която трябва да се докаже или отхвърли. Не разбираш ли, че при всички случаи трябва да имаш свидетели.

Аз въздъхнах горчиво. Свидетели, какви свидетели? Ами ако наистина загинат хиляди или десетки хиляди кора? Тогава от невинен изведнъж ще се превърна в подсъдим. Заедно с тия неколцина около мен, които имат толкова власт и сила, колкото и аз самият. Каквито са повечето от мислещите нещастници на тоя свят.

— Добре — отвърнах аз. — Това все пак е нещо… Ще си помисля…

* * *

Прекарах кошмарна нощ. По законите на логиката жена ми беше права, разбира се. Тя винаги беше права. Нейният безпощаден ум не познаваше ни лъжата, ни компромиса. Истините й бяха сурови, прями и безпощадни. Не приличаха на истини, а на вълчи капани. Железните зъби захапваха живата плът, вече нямаше избавление.

Разбира се, всеки ще си помисли — „Ами щом е права жената, защо да не я послуша?“ Един учен с претенции, един логик като мен би трябвало да приеме без възражения всяка истина. И въпреки това тоя път не бях съгласен с нея, всичко в мен се съпротивяваше. Чувствата, убежденията? Не, всичко!

Там е работата, че тя не беше права. Може би бе права за себе си, но не и за мен. Казвам това не от любов към каламбурите, а защото е вярно. Безсмислено и глупаво е да искаш от човек нещо, което не може да направи. Като че ли вътре в него има някаква сила, която не е негова. Тя го дърпа назад, прави го по-безпомощен от безръките и безногите.

Съзнавам, че ставам малко неясен. Особено за простите и посредствените умове. Нима не сте забелязали колко хората са непоследователни. Много рядко говорят това, което мислят. А понякога вършат неочаквани, бих казал, безумни дела. Няма нищо по-трудно от това, човек да бъде последователен. На какво да бъде последователен? На себе си? В най-добрия случай само на част от себе си, тая, която наричаме разум или съзнание. Не е възможно човек да опознае напълно себе си. Да опознае себе си е все едно да открие всички истини на света. А за един кратък човешки живот това не е възможно. Много по-невъзможно, отколкото да литне изведнъж като птица. Това навярно ще стане някой ден, защото е в кръга на човешките възможности. Но по какъв начин да опознае себе си?

Несъмнено човешката личност е най-сложният продукт на природата. Човек може да има и сто лица, но две от тях винаги доминират над другите. Този, който е, и този, който е бил в течение на милиони години. А нима е възможно да измине отново тоя безкраен път, за да опознае напълно себе си.

Преди години имах малко, проскубано папагалче. И едно коте. Казваше се Мери и беше извънредно добро и възпитано. Ходеше в тоалетната като човек. Не посягаше към никаква храна, преди да му я поставя в чинийката. Хранех го само с добре сварена риба и месо, така че дори не познаваше вкуса на кръвта.

Мери имаше своето любимо място в едно от креслата ми. Оттам то най-добре виждаше папагала. Гледаше го понякога с часове, без да мигне. Гледаше го с някакво некотешко умиление, с нежност дори. Жена ми много се радваше на тая дружба.

— Виж колко се обичат! — каза тя веднъж. — Свикнаха си като братче и сестриче.

Аз нищо не отвърнах. Познавах животните много по-добре от хората. Знаех, че рано или късно котето ще изяде папагала. Както и сторило. Смаяно и потресено. Нищо не казах на котето, дори не го ударих. Какъв смисъл? Никакъв, разбира се. Може ли човек да се бори с природата? Всъщност може, но е безсмислено. Природата е по-силна и по-разумна от човека. Понякога можем да я изхитрим. Или да свършим по взаимно съгласие някое разумно дело. Но никога не можем да я победим.

Това е много груб пример, разбира се. Обикновено нещата са много по-сложни. Така например аз смятам, че обичам жена си. С пълно право и основание. Доказал съм го с целия си живот. И все пак не съм напълно сигурен, че някъде дълбоко в душата си не я мразя. Защо да не я мразя? Ами тя властвува над мен повече от всеки друг човек из света. Насилва моите възгледи, моите чувства. Определя моето поведение, както в тоя случай например. Прави го винаги много внимателно, но все пак го прави. А човек всичко може да претърпи на тоя свят освен насилието върху себе си.

Не, не искам да мисля такива неща за жена си. Пък и не бива. Нека си остане в мен ненакърнена. Всъщност аз съм много по-добър, много по-деликатен от нея. Избягвам да я критикувам (дори в себе си), не насилвам нейните възгледи, не мисля за нейните слабости. Или по-точно, не размислям за нейните слабости, не се опитвам да ги анализирам. Искам да си остане в мен завинаги такава, каквато е била в първите дни. Но това едва ли е възможно… Едва ли…

Тая нощ най-много мислих за нея. За нея и за моето проклето земетресение. Можех ли да не й кажа? Не можех, разбира се, дори през ум не ми мина такава мисъл. А тя крие от мен много неща. Не казвам, че ме лъже. Просто крие от мен всичко, което може да ме разтревожи, да предизвика в мен неприятни мисли и чувства. Щади ме, мъчи се да ми помогне, да ме избави от всичко, което ще ме затрудни в моята научна работа. Може би това е повече от моята доброта. Така се мъча да я оправдая понякога. Но не успявам, всичко в мен се съпротивява.

Що се отнася до самото земетресение, нито за миг не се съмнявах, че то ще стане. Странна вътрешна убеденост, която не можех да си обясня. А така също и дълбокото чувство, че сам аз няма да пострадам от това премеждие. Също тъй, както баба ми е знаела, че ще пострада. Сега вече бях сигурен, че съм наследил от нея тая невероятна способност. Но това сега не ме интересуваше. Исках да проникна в един друг проблем. Не заради жена ми и не заради самия проблем. Просто исках да си обясня моето поведение.

Баба ми е знаела за това земетресение. Усетила го, предчувствувала го, видяла го като древна пророчица. Но защо не е предупредила другите? Наистина — казала е на татко. Но аз бях убеден, че заради себе си, за да й помогне, да я спаси. Защо не е казала нито дума на тия три нещастни жени, които страдаха от неизлечими болести. Не знам. Наистина не знам. А може би в последния момент ги е предупредила и те са офейкали, дори без да се обърнат да я погледнат.

Само мен ме предупреди съвсем просто и непринудено. Само мен бе отделила от общата безлична маса. Навярно защото ме бе приела като част от себе си. Като своя същност, свое съществуване. Или като своето бъдеще. Заспах едва призори, но струва ми се, че стигнах до нещичко. Поне до част от нейната истина.

Малко ми е трудно да го обясня, но тя е вярвала в неотменимия порядък на съществуването. На пръв поглед звучи доста претенциозно, но всъщност е съвсем просто. Като инстинкта на животните. Нещо, което носиш в себе си, без да го съзнаваш и разбираш. Тя е била млада, жизнена и щастлива. След това нейният мъж е бил убит. Останала е сама. Нищо не може да наруши естествения кръговрат на живота.

Има нещо много мъдро в тая неосъзната философия на обикновените хора. Те не могат да правят разлика между обща съдба и лична съдба. И никога не очакват милости от живота. Всичко, което очакваш отвън, трябва да го заслужиш. И сам да го създадеш. Бог няма да ти изоре нивата, нито да те измъкне от гроба. А това означава, че хората не вярват истински в тоя бог, независимо че от време на време отправят безпомощни молитви към него. Книгата на живота е написана веднъж завинаги, нищо не може да отмени нейния ход.

Там, в тая книга, е било записано и нейното земетресение. Една малка конвулсия, един последен гърч, след това се е примирила. Макар че беше толкова непримирима, толкова силна в големите изпитания на живота.

Преди да заспя, вече бях взел решение. Няма да чакам тя първа да ме запита. Просто сам ще й кажа.

— Моля ти се, остави ме на спокойствие. Няма да направя нищо от това, което искаш. Просто не мога. Как така не разбираш, че то ще ме унижи?

* * *

На сутринта се събудих едва към девет часа. Жена ми беше отишла на работа, без да ми се обади. Това се случваше за пръв път, откакто живеехме заедно. Но закуската ме чакаше както винаги на кухненската масичка — чаша студено мляко и малко салам. Изобщо не я докоснах, единствен начин поне мъничко да си отмъстя. Вече не чаках от нея ни съвети, ни доброта. Нито съчувствие, което винаги ме обижда. Исках просто да ме разбере, нищо повече.

За да се разсея, прегледах списанията, които ме чакаха на бюрото. Моите списания по химия на живота, които не бях преглеждал от две седмици. Както винаги, последни новини и известия от цял свят. Неща, които преди няколко десетилетия биха ми се сторили невероятни и непостижими. Четох до обед, но през цялото време умът ми се съпротивяваше, душата ми бе пуста. Отново и отново ме обземаше тежката и непоносима мисъл — това ли е, което търся? И не бях ли наистина сбъркал пътя, както на времето се тревожеше баба ми? Сега ми се струва, че знам поне основното. Никога, докато свят светува, няма да се получи изкуствен живот в епруветки и колби. Животът се създава и изчезва само в хода на всевечното съществуване. И не може да има друга възраст освен безкрайността, все едно как се раждат и умират вселените. Но тогава бях съвсем объркан, умът ми кипеше, без да стигне до нищо. Съзнавах, разбира се, че животът е и химия, поне донякъде. Но докъде? Дотам, където свършва и физиката? Но това ми се струваше съвсем абсурдно.

Както винаги, жена ми се прибра към пет часа. Лицето й изглеждаше като восъчно — толкова студено и безчувствено. Не каза нито дума, влезе в кухнята и остана там до вечерта. По някои слаби звуци, които стигаха до ушите ми, можех да предположа, че готви нещо. Готвеше доста посредствено по рецептите на готварските книги, без капка свой вкус или свое въображение. Обикновено обядвах сам, но вечеряхме винаги заедно.

Към осем тя се изправи на прага на кабинета ми. Лицето й, макар и позачервено от топлината на печката, изглеждаше все тъй безчувствено.

— Искаш ли да вечеряш? — попита тя.

— Не! — отвърнах аз късо.

— Защо?

— Ами защо! Може да се окаже съвсем безсмислено!

Тя ме разбра много добре. Нещо трепна в сивите й очи.

— Мислиш, че ще загинем?

— Не мисля — отвърнах аз. — Но все пак войната си е война. В атака не се отива с пълен търбух.

Тя се поколеба за миг, после влезе в стаята. Походката й беше доста унила, бих казал, безпомощна. И това ме удовлетвори донякъде, все пак не беше изградена само от кремъци.

— Заведох Донка на вилата — каза тя. — С Владко, разбира се, заради него направих тоя компромис. Само това имам право да сторя, нищо друго.

Имахме малка дъсчена вила, финландски тип, някъде край Лакатник. Не бяхме ходили там тая година. Всъщност на мен не ми се искаше да остана сам в тая тишина с обърканите си мисли. Самотата не ги подрежда, а ги обърква още повече. И все пак жена ми беше намерила много добро място, където да заведе внука ни. Нашия внук, към когото не изпитвах кой знае какви дядовски чувства. Вилата като че ли бе построена тъкмо за земетресения. Можеше да се изкриви малко, да се разглоби, но да се разруши — никога.

— А ти защо не остана с тях!

— Как така да остана с тях! — отвърна тя раздразнено. — Може да се направи изключение само за Владко, за никой друг.

За Владко, за никой друг — много добре я разбирах. Тя не обичаше много нашата мързелива дъщеря. Донка миналата година се разведе, но не пожела да се върне у нас. Макар че имахме свободна стая. Все ми се струваше, че в тая работа има пръст и жена ми. Докато се развеждаха, тя не каза нито дума, явно съчувствуваше на зет ни.

— Излиза ли днес? — попита тя внезапно.

— Не съм — отвърнах аз с едва спотаена враждебност.

— Защо?

— Казах ти го толкова пъти. Просто няма никакъв смисъл.

— Но ние се договорихме. Аз винаги изпълнявам това, което съм обещавала. Пък и ти досега.

Беше вярно наистина. И все пак аз правех компромисите в тия временни съглашения, не тя.

— Не разбираш ли в какво глупаво положение ще изпадна? — казах аз. — И без това светът е препълнен с какви ли не суеверия. Духове, спиритически сеанси, зодии. И хороскопи на всичко отгоре. Тия, на които разчиташ, само ще се усмихнат скептично като на петричката врачка, да речем. Макар че дълбоко в сърцата навярно ще ми повярват.

— И ще се изпокрият? — нещо блесна в очите й.

— Не, едва ли. Хората са страшно непоследователни. Аз съм сигурен, че много убедени безбожници тайно се молят на бога. Както много вярващи в дъното на душата си тайно го ненавиждат…

Не, нейният ум не можеше да смели тия толкова прости истини. Те щяха да разрушат завинаги нейната вътрешна подреденост. Но тогава само ме погледна и се отпусна като преуморен генерал в едно от креслата.

— Не мога да разбера! — измърмори тя унило. — Наистина не мога да разбера!… Да имаш такова мощно доказателство в ръцете си. Такъв невероятен коз. И да не го използуват.

Почувствувах, че почвам да губя търпение. Та как да влееш толкова проста истина в такава гранитна глава.

— Никакво доказателство! — едва не креснах аз. — Та дори моите предварителни показания да са приподписани от академик Келдиш. Ще кажат, че един случай не е никакъв случай. И не е никакво доказателство, особено ако противоречи на основни истини.

— На какви основни истини? — попита тя враждебно.

— Ами на физическите, да речем. Всички ще изгракат накуп, че се занимавам с метафизика.

Отново нещо живна за миг в очите й.

— А не ти ли е минала през ума една толкова проста мисъл. Метафизиката е всъщност неразкритата част на физиката. Като обратната страна на луната. За която доскоро не знаехме нищо.

С това нашият разговор завърши. Като че ли и двамата се изплашихме, не посмяхме да прибавим нито дума повече. Не вечеряхме. Седнахме мълчаливо пред телевизора с тайното желание да ни отвлече от неприятните мисли. Или поне да притъпи непоносимото очакване. Но програмата беше достатъчно скучна и делнична, за да ни поразсее. Именно нейната делничност, нейната пълна отчужденост от всяко човешко вълнение внезапно ми натрапи тая неочаквана мисъл. Какво земетресение? Разбира се — никакво. Чудеса по света не са ставали и никога няма да станат! И в миг почувствувах някаква силна вътрешна болка, някакъв болезнен гърч. Не, не — трябва да стане! Дори да ни зарови под развалините си. Трябва да стане в името на истината. И в името на надеждата. Човекът не бива да остане вечно сляп за огромния свят, който ни заобикаля.

Първото, което чух, беше нежен звън. На стената бяха окачени няколко старинни чана, които бях купил от един циганин. Висяха там две десетилетия, само от време на време се обаждаха, когато чистачката бършеше праха от стените. И ето че сега те първи усетиха земетресението, тихичко позвъняха.

— Ето! — възкликнах аз. — Ето — започва!

Просто се стреснах в тоя миг, сякаш не бях го очаквал толкова дълго и нетърпеливо. Обърнах се бързо назад и погледнах полилея. Тъкмо бе започнал лекичко да се клати. И точно в тоя миг в огромния френски прозорец, който заемаше едва ли не цялата южна стена, блесна като експлозия огромно синьо сияние. Изведнъж ме обзе панически страх, навярно по-силен от всичко, което досега бях изпитвал. Станах от мястото си и като насън се упътих към вратата, без да помисля за нищо друго освен за себе си. Едва ли съм направил повече от две-три крачки, жена ми здраво ме сграбчи за ръката.

— Стой тука! — едва не кресна тя. — Няма да мърдаш!

Спрях като закован. А къщата се тресеше и тресеше, струваше ми се, че всеки миг ще рухне над нещастната ми глава. Докато най-сетне всичко затихна.

* * *

Понякога така внезапно и със сътресения идва денят на голямата равносметка, както би се изразил някой писател. Хубави думи, но малко надути и не дотам точни. Всъщност не ставаше въпрос за дни, а за седмици и месеци, горчиви, тягостни, но и мъдри, ако тая дума би могла да се отнесе до обикновените простосмъртни.

Най-странното беше, че земетресението ме изплаши, но не ме порази така, както очаквах. Уверих се наистина, че имам някаква дарба или способност, каквато другите нямат. Знаех, че е дошъл денят на голямата равносметка, но не бързах. Не биваше да се бърза. Освен това през първите дни други тежки мисли гнетяха душата ми, мислите за жена ми.

Там е работата, че вместо да разреши нашите недоразумения, това земетресение ни отчужди още повече. Никога няма да забравя тия страшни мигове. Те не само ме гнетяха, но ме изпълваха и с някаква вътрешна ярост. Та в крайна сметка тя се бе опитала да ме убие — в тоя миг, в който така здраво ме бе уловила за ръката. От прекалена принципност, от прекалена честност, от прекален морал — все едно. Наистина не само мен — и себе си. Но кой знае защо, като че ли недовиждах второто обстоятелство. Как така ще ни убие — мислех аз възмутен. С какво право и на какво основание? Човек може да разполага само със своя живот, с никой друг, каквито и да са целите и предлозите. Гневях се, не смеех да я погледна. Между нас се бе образувала оная грозна празнина, която учените, пък и политиците наричат с недомислената дума вакуум.

Не бях ли прекалено строг към нея? Или прекалено пристрастен? Не, не — по тоя въпрос едва ли някога ще отстъпя. Всеки е малко пристрастен, но в основата си бях прав. В края на краищата какво ме интересуват нейните принципи, колкото и да изглеждат справедливи и честни. И те не могат да се налагат, нито имат смисъл да се налагат, освен ако човек не стигне до тях по собствените си пътища и пътеки.

Така и мислех в първите дни.

Докато най-после разбрах, че всъщност тя страда. Разбрах го по някакъв свой вътрешен, недоказуем начин, по който бях усетил и това земетресение. Разбрах го, но нямах сили да й простя. В крайна сметка човек всичко може да си прости освен насилието и посегателството върху неговото съществуване. Защото само хората знаят, че то е неповторимо. Да, наистина неповторимо, дори да стигнем до безумния извод, че е вечно. За разлика от всичко друго времето никога не се връща там, където е било.

Тя се измъчваше, но сърцето ми бе хладно. Жестока хладина, която в никой случай не можех да преодолея. Напразно се мъчех да си припомня всичко, което бе направила за мен. Всички нейни жертви, всички нейни грижи и добрини. Дори себеотрицанието й в някои много тежки моменти в живота ми — като смъртта на моите родители, да речем. Сърцето ми понякога омекваше и се смиряваше. Но за минути и часове. След това отново го стягаха хладината и отчуждението.

Съзнавах колко опасно е това — много по-опасно, отколкото всеки друг проблем в живота ми. Трябваше да предприема нещо, преди всичко да се е разрушило. Трябваше, но нямах сили. В края на краищата тя бе започнала войната, тя трябваше да я прекрати.

Но жена ми мълчеше. Като връх на всички добродетели у нея бе заговорила гордостта. Така че, искам, не искам, отново трябваше да се върна към моята равносметка.

Трудна задача, много по-трудна, отколкото можех да си представя. Да се върнеш назад, да преосмислиш цялото си минало. Дните минаваха един след друг, ставах все по-мрачен, все по-вкиснат и лепкав. За един учен като мен, който е свикнал на прецизно логическо мислене, с пределно ясни понятия и категории, тоя вид дейност често е непоносима. Какво е споменът? Летен облак, който всяка минута мени своите форми, става все по-причудлив и фантастичен. Нима може да се изгради от спомени здрава логична система, която да издържи всяка научна проверка? Не може, разбира се.

Именно тогава ми хрумна тая щастлива или нещастна мисъл — да напиша моите спомени. Да ги свържа в общ разказ, да потърся решението на задачите и живи образи. В първия миг, естествено, малко се поизплаших. Дали е по силите ми? Навярно не е. Наистина в гимназията бях любимецът на учителката по литература, тя едва ли не виждаше в мен бъдещ писател. Сега си давам сметка, че колкото и да обичаше литературата, тя я разбираше дори по-зле от мен. Но защо все пак да не опитам? Най-малкото ще се спася от тежките мисли, които все по-мрачно надвисваха над главата ми. На хартия по-лесно ще събера спомените си, отколкото в рядката мрежа на паметта. Докато най-сетне един ден седнах над белия лист. И в разстояние на три дни, като пълнех кошчето с изпокъсани листове, най-сетне написах първата страница.

Не знам дали ще се съгласят с мен истинските писатели, но първата страница е най-трудната. След това работата ми потръгна с такава лекота, че сам аз се изненадах. И огорчих едновременно. Тая професия или това призвание, което толкова уважавах, ми се стори доста лесно. Но към десетата страница внезапно спрях. Лесно? Не, жестоко съм се излъгал. Може би наистина не е толкова трудно да се редят хубави думи, дори хубави образи. Но в това, което бях писал до тоя момент, липсваше нещо много важно. Нещо, без което беше просто безсмислено да продължа по-нататък.

Тук искам да отворя една малка скоба. Може би няма да бъде чак толкова малка, но какво да се прави. Колкото и да ви се препоръчах за рационалист и логик, вие навярно сте забелязали, че не ми липсва известен художествен усет, известен вкус може би. Наистина не съм съвсем сигурен. Има и противопоказни данни. Така например много харесвам Съмърсет Моъм, един автор, който се смята за доста демодиран. Но заедно с това чета е удоволствие Чийвър и Гор Видал, които пък са на мода. Понякога сам не се разбирам какво съм и къде съм. Макар да съм учен, по начало ненавиждам технократите за тяхната самонадеяност и късогледство. Смятам се за привърженик на Айнщайн — не толкова на неговата физика, колкото на неговата философия. Винаги съм смятал, че изкуството е много по-съвършено от науката. Това впрочем е забелязал и самият Айнщайн, който често отъждествява принципите на изкуството със законите на научната истина. Сега разбирам тоя великан много по-добре от вчера, когато ми се струваше, че колкото и да е прав, мъничко се превзема. Всъщност науката търси истината, а изкуството я създава. Изкуството е живо като природата, науката е скалпел, който по-често я умъртвява.

Странни мисли, нали? Под перото на един учен. Трябва да призная, че когато започнах тоя ръкопис, те не съществуваха така ясно в главата ми. Всъщност те узряваха заедно с моето произведение. Сега навярно вече разбрахте защо спрях на десетата страница. Много просто защо. Всяко художествено произведение съдържа в себе си и една истина. Или една идея. А аз не знаех моята истина. И едва ли скоро ще я узная. Тогава за какъв дявол ниша?

Ето за какъв!

Навярно и писателите не винаги знаят истината, преди да седнат пред белия лист. И те като всички хора носят у себе си какви ли не предубеждения и глупости. И все пак стигат до истината — пишейки. Като пресъздават действителността по законите на хармонията и красотата. Ако наистина ги носят у себе си като дарба или душевен строй.

А защо и аз да не опитам тоя метод? Ако успея да осмисля моя разказ, все едно че съм постигнал истината. Оная истина за себе си, която съм търсил цял живот.

Съзнавам, че започвам да ставам скучен. Там е целият проблем. Когато изкуството навлиза в науката, от това тя печели. Но ако науката заеме териториите на изкуството, това ще означава пегасът да се превърне в работно муле. Така че спокойно можете да прескочите последната страница. Както самият аз прескочих цели два месеца, преди да продължа моята работа върху белите листове. Но това не стана по моя вина, в цялата тая история сякаш се намеси самата съдба. Но да не избързвам, да се върна към моя разказ. Временно ще оставя на спокойствие жена ми, макар че и самата тя е част от истината. Но не бива да забравяме и земетресението, то е възелът на проблема.

Всички добре го помним. Макар да сме в земетръсен район, такова силно земетресение не бе ставало от половин век. Аз вече споменах за другото. Сегашното повече ни изплаши, отколкото да причини някакви сериозни разрушения. Първите съобщения бяха дори прекалено успокоителни, навярно за да не се създаде паника в населението. А аз бях прозрял земетресението именно като разрушително. Бях видял как една сграда рухна в облаци от прахоляк. Има ли наистина такава сграда? И къде се намира тя, за да разбера докъде е стигнало моето прозрение? Може би никъде?

Едва на втория ден открих нейната снимка в пресата. Обикновена жилищна сграда в Свищов, която бе рухнала до основите. Това ме порази повече от самото земетресение. Когато то наистина се случи, аз се изплаших като всички други обикновени хора, за които то бе дошло внезапно. Но сега дълбоко и силно се развълнувах. Затворих се в кабинета си, близо половин час лежах като замаян на кушетката. Докато постепенно се успокоих.

Сега вече нямаше никакво съмнение. Наистина бях видял едно реално събитие, преди то да се е случило. Именно бях го видял, а не усетил или почувствувал с някакви свои вътрешни органи като змиите, лалугерите и плъховете.

Не искам да стряскам прекалено моя читател. Това, което ми се случи, наистина не е естествено. Но не е противоестествено. Всъщност от чисто научна гледна точка, според възгледите на съвременната физика, да се проникне в бъдещето не е физичен абсурд. Но за това са нужни колосални свръхенергии, каквито в момента човечеството не познава. Все пак теоретически такава възможност съществува и не бива да се отхвърля.

Практически въпросът е друг. Как у мен, в моето слабо и неустойчиво човешко тяло, съставено от някакви жалки аминокиселини, могат да се породят такива свръхенергии? Ето това е всъщност физическият абсурд, неразрешимото противоречие. Но нима в това вътрешно противоречие на явлението не се крие и неговата сила? Допустимо е, както казва Бор, следното безумно предположение. Може би не е нужно енергията да бъде свръхмощна, а свръх различна. Присъща, да речем, само на живите тъкани или на човешкото съзнание.

Никога през живота си не съм бил прекалено уверен в своите сили и възможности. Човешката самонадеяност е най-сигурният белег на човешката глупост и слепота. Нищо няма да твърдя, преди да зная. Но и нищо няма да отхвърля, преди да го проверя.

Ето че отново започвам да ставам скучен. Ще кажа само с няколко думи, че захвърлих биохимията и се залових с друг важен клон на биологията, който засега наричаме биофизика. Четях по осем, по девет часа на ден, докато почувствувам, че нямам повече сили. Отначало четях спокойно, уверено, водех си подробни бележки. Но после започнах да се разпалвам, дори да нервнича. Електрон, електричество! Смътни понятия не само за мен, за всички. По дяволите, какво е поле? Дори Айнщайн не е успял да си отговори на тоя въпрос. А МОЕТО поле, което може да прониква в бъдещето, навярно е съвсем друго поле, още по-странно и загадъчно.

Понякога ходех като зашеметен по улиците. Усещах смътно, че около мен се сгъстяват събития, че ще стане някакво чудо, макар и простичко, и човешко. И изведнъж ще прогледна.

Много добре помня тоя ден. Излязох от дома към девет часа, на път към университетската библиотека. Времето беше много свежо — от ония есенни дни, които биха приличали на пролетни, ако по тротоара не се търкаляха лъскави кестени. Движех се бавно по дясната алея на булевард „Руски“, тая, която минава край китайското посолство. Както обикновено през тия последни дни, бях потънал в мисли — тоя път за странното поведение на жена ми. И все пак не беше ли по-разумно аз да взема инициативата. Никога не съм бил честолюбив, крачка назад или встрани едва ли ще ме засегне.

Светлината на кръстовището беше жълта — много добре помня това. Щом стана зелена, стъпих на асфалтовото платно. И това е моят последен спомен. Когато дойдох на себе си, изведнъж се почувствувах в море от светлина. Слънчева светлина навярно, макар че имаше млечно матово сияние. Беше толкова силна, че неволно затворих очи. Но сега мракът ми се стори непоносим, сякаш бях прекарал в него милиони години. Отново отворих очи. Пред погледа ми изплува мъчително бавно женско лице. Много деликатно и чисто женско лице с бяла касинка на главата. И малък червен кръст, който всички познаваме.

Медицинска сестра. Тя трепна така, сякаш беше видяла да се събужда мъртвец. После докосна с края на тънките си пръсти лицето ми, стана и излезе, без да ми проговори.

Какво означава това? Какво стяга лицето ми? Пипнах се неволно — бинт. Главата ми бе така здраво бинтована, че едва отварях уста. Бавно се обърнах натам, откъдето идваше светлината. Пред очите ми се спусна зелена, трептяща от светлините завеса. Клони на дървета, които почти докосваха чистите стъкла. Един кос, стъпил с жълтите си крачка върху сухо клонче, сякаш гледаше право в мен. Какво по-прекрасно? Жив съм, слънцето свети, вечната зеленина на планетата се готви да залее като вълна леглото ми. В пролуките на листата просветваше великолепното земно слънце. Досега не знаех, че е толкова хубава тая светлина, толкова жива, толкова вечна. Ето, това е самият живот, самото съществуване, което се мъчим да проумеем. Светлината. Косът ми кимна в знак на разбиране, аз се усмихнах. Голяма бяла стая, грамаден бял прозорец, висок бял статив със система за преливане на кръвна плазма. Стори ми се за миг като наказан гимназист с леко клюмнала между плещите унила стъклена глава. Здрасти, ученик, какво се е случило?

В стаята влезе нисък, веждест мъж, също в бяла манта, лекар навярно. Той седна на бялото столче до мен и се усмихна широко, неуместно широко, както ми се стори. Явно искаше да ми даде кураж, макар и по най-баналния начин.

— Какво търся тук? — попитах аз.

— Една малка катастрофа, професоре — отвърна шеговито той. — Блъсна ви тролей номер три. Много яка глава имате, честна дума ви казвам. Тролеят още не е пуснат в движение, плаши се от минувачите.

Мигновено си припомних — жълтата светлина, после зелената. Но самия тролей, разбира се, не съм видял.

— Днес?

— Не, преди четири дни.

Значи четири дни съм бил в пълна кома. Едва сега разбрах защо се изтръгнах от мрака като от бездна. По-късно научих, че ми е била направена трапанация, много тежка и сложна. Но затова пък изключително сполучлива. Но сега само запитах.

— Къде е жена ми?

— Преди час си отиде… През цялото време стоя край вас, не помръдна от леглото ви.

— Съвсем се съсипа — едва чуто се обади сестрата.

Но аз я чух много добре, макар че ушите ми бяха така яко бинтовани. Сърцето ми се сви в тъпа болка, съвсем различна от тая, която чувствувах в изпотрошената си глава.

— Много ви моля да я извикате… И веднага, ако може.

— Да, разбира се — кимна лекарят.

Обърна се и нареди нещо на сестрата, което почти не чух. После отново погледна към мен.

— Мисля, че голямата опасност мина! — проговори отново той, тоя път съвсем сериозен. — И вие сам разбирате, никакви рискове. Трябва да лежите неподвижен. Да не се вълнувате, да не се тревожите, да забравите това нещастие. Ще излезете оттук възроден.

— Разбирам! — казах аз. — Но кога ще дойде жена ми?

— Бъдете спокоен, след половин час ще бъде тук. Стига да я събудим. Та за четири дни тя не е спала и четири часа. Къде ви е телефонът?

— В моя кабинет.

— Е, не е много удобно, може и да не чуе. Яка жена имате, докторе, наистина ви завиждам.

— Знам, знам — отвърнах аз. — Не е гъкнала, една сълза не е проронила.

— Е, за сълзите не сте прав — той се усмихна. — Но не мислете за нея, мислете за себе си…

Но сега едва го чувах. Изведнъж всичко се отпусна в мен, коравото болнично легло сякаш се превърна в лодка, която бавно, по инерция, се плъзга по гладката повърхност на езеро. Лежах с щастливо сърце на нейното дъно и виждах как по синьото небе се носят леки облаци. Така унесен в себе си, в това непознато чувство, неусетно съм заспал. Когато най-сетне отворих очи, видях я до мен, на същия стол, на който преди това седеше лекарят. Нейният вид ме порази, макар да ми бе толкова познат и близък.

— Ти ли си? — едва чуто се обадих аз.

Тя не отвърна, само се усмихна посърнало. И все пак в тая едва забележима усмивка личеше огромно облекчение, което веднага можеше да се превърне в плач.

— Знаеш ли, толкова е странно, че съм жив. Сега разбирам, че през цялото време съм мислел за теб.

— Ти беше в пълно безсъзнание — каза тя.

Но очите я издаваха. Като че ли си беше все същата и съвършено различна.

— Тия думи са измислени — отвърнах аз.

— Кои?

— Безсъзнание. Небитие. Все пак аз бях някъде, макар че не помня…

— Мисля, че те разбирам — отвърна тя тихо. — Колко е тъжно, че другите не те разбират.

Почувствувах странна слабост, стори ми се, че ще загубя отново свяст. Но не се страхувах от това. Няма небитие, всичко е съществуване. Навярно съм затворил очи, сега не помня. Мъчех се отново да надниква в тоя странен свят, дълбоко в нас, който така малко познаваме. Никога вече няма да разбера какво съм преживял там. Но усещах, че е дълбоко и силно.

След две седмици тя дойде да ме вземе с колата си. Чаках я във фоайето, облечен, стегнат, дори с тая лоша синя вратовръзка на бели точки, която тя ми бе донесла от своята италианска екскурзия. Имах странното усещане, че съм момче. Че тя ще ме погали по косата, ще ме хване за ръка — и ще ме отведе в някоя сладкарница да ме почерпи. Знаете ли в коя сладкарница? Тая на „Екзарх Йосиф“, срещу Старата баня, в която някога продаваха такива пресни хубави пасти. И банята, и сладкарницата отдавна са разрушени, от тях няма ни помен. И все пак те съществуват в мен, което значи, че наистина съществуват.

— Да вървим — каза тя.

Тръгнахме — жената и момченцето със синя моряшка панделка, която се поклащаше и галеше бузките му, но щом видях колата, отново дойдох на себе си. Един щастлив миг отлитна завинаги. Настани ме грижливо до себе си, отзад сложи оскъдния ми багаж. Какъв багаж, няколко детективски романа, две-три кутии шоколадови бонбони, които ми бяха донесли моите колеги.

— Имаш голяма поща — каза тя, когато колата потегли по оръфания асфалт. — Но нарочно не ти я донесох, трябваше да си починеш.

— Само това?

— Е, не сама това — тя едва забележимо поруменя. — Сигнален екземпляр от твоята нова книга. Исках да те изненадам, но ето… Сега вече нямам подарък.

Моята книга за ензимите. Но това сега ми бе съвсем безразлично. Макар че там някъде се допираха необикновеният живот и обикновената химия.

— Не се ли радваш? — попита тя, без да откъсне погледа си от пътя.

— Ни най-малко — отвърнах аз неохотно. — Искам да ти кажа, докато е време. От днес нататък вече не съм професор. Ще стана отново най-обикновен ученик. Докато разбера това, ако изобщо го разбера някога.

И тогава се случи нещо, което дори насън не съм очаквал. Тя внезапно пусна кормилото, взе ръката ми и я целуна. Много добре виждах как дясното колело се насочва към високия гранитен бордюр. Но дори не трепнах. Един удар повече, един по-малко, човек никога не знае какво му е нужно на тоя свят. Но в последния миг тя сръчно извъртя кормилото и насочи колата по правата пуста улица.

Синият камък

Когато се обърна назад, виждам само любов и мъка. И мъката е много повече от любовта. В най-далечните години я усещах като живо море, макар й свито в тясната коруба на момчешките ми гърди. Чувах го понякога как стене нощем, как се блъска като ослепяло в скалите. После, докато водата изтичаше обратно, едва долавях неговия сломен шепот. Постепенно, с годините, и тоя слаб глас угасна. Но мъката не изчезна, само се втвърди като кост под сърцето ми. Дълго време живя там, гладка и остра, просто не смеех да се наведа рязко, за да не ме прободе. После и това усещане се загуби. Но аз знаех, че е вътре в мен като живо въгленче под топлата пепел. Много, много по-късно разбрах, че се бе събрала и сгъстила като кристал, не въображаем, а съвсем истински, прозрачно син като връх на пламъче.

Когато за пръв път видях камъка, дори не разбрах какво представлява. От три месеца бях мобилизиран. Тая нощ се случих на пост, вън от града, в маларичната низина край Дунава. Едва ли някъде другаде има толкова непрогледни нощи, непривикналият човек се чувствува като ослепял. Само аз бях буден в караулното помещение. Войниците хъркаха тежко, нетърпимо воняха грозните им ботуши. От скука се бях зачел в библията. Като подчаси нямах право да спя, какво друго можех да правя. Тая мъртва дума в ония години за мен бе пълна с неизмерим живот, с мисли главно, които се въртяха в главата ми като заблудени и безпътни мълнии. Но сега бях подтиснат от задуха, пък и отдавна не бях чел нищо, от седмици, от месеци може би. А библията беше единствената книга, която по онова време се допускаше в караулните помещения. Не намирах нищо в нея, но упорствувах, колкото да разбера, че през епохите и вековете хората не са се изменили чак толкова много.

Най-после двата омразни часа изтекоха. От единайсет до един имах право да спя. Тоя път заспах мигновено, без сън, без дъх почти. Събудили са ме много трудно. Не обичам хора, които се събуждат трудно — те са по начало тежки и безчувствени по характер. Но сега наистина много ми се спеше, бях изтощен от безкрайните караули. Докато запасвах амуницията, едва не залитах. И караулният началник беше много сънлив, дори не ни погледна с кривогледите си очи. Само ни поведе в мрака като три крастави, недоспали овци. И навън нощта, макар и облачна, бе много топла, висеше над нас като огромен, влажен корем на животно.

Охранявахме военните складове тая нощ, погребите, както ги наричахме. Те бяха между чифлиците и реката, забити в льоса, в тъмнината се виждаха да стърчат като комини само черните им чугунени отдушници. От полето ги отделяше висока ограда от бодлив тел, доста ръждясал, с фандъци вълна от овцете, които денем пасяха около него. В грамадния двор растяха само бурени, брези и безплодни орехи. Вървяхме едва ли не слепешком, спъвахме се в къртичините, блъскахме коравите си войнишки глави в ниските клони на дърветата. Рядко си спомням в живота толкова тъмна нощ, а „чукундурът“, както наричахме подофицера, навярно бе забравил да си вземе фенерчето. Усещах само дъх на бурени, на далечна вода, никакъв шум, сякаш бяхме на дъното на огромен кладенец. Сам аз бях на най-далечния пост, най-безопасния, ако за опасност се смята дежурният офицер. Набързо сменихме и трите поста, без да си направим труда да измърморим обичайния церемониал. Колкото и да беше прост, „чукундурът“ не се престараваше. И на него службата му бе омръзнала до смърт, той поне имаше за какво да мисли там на село, а ние нямахме. Щом стъпките му заглъхнаха в далечината, аз просто се строполих в бучиниша и веднага заспах.

Събудиха ме пушечни изстрели. Макар че бях дълбоко заспал, подскочих тъй, сякаш някой от куршумите ме бе парнал по бузата. Веднага разбрах, че се стреля съвсем наблизо, най-много на другия край на огромния двор. Хвърлих се отново в затоплената трева. Стрелбата се усили, усетих как зъбите ми зиморничаво изчаткаха.

Длъжен бях да дам и аз два предупредителни изстрела, но тая мисъл сега ми бе непоносима. Изведнъж ми дойде наум, че дори не бях заредил пушката си в караулното помещение, както го изискваше уставът. Никога не я зареждах. Да сложиш куршум в цевта, това е все едно да стреляш.

Стрелбата изведнъж спря. Сега трябваше поне да заредя пушката, ако не исках да ме пратят на военния прокурор. Измъкнах затвора, натиснах пачката в магазина. Но пръстите ми трепереха, пачката ми се изплъзна, силната пружина я изхвърли някъде в мрака. Само това ми липсваше! Сложих втора пачка, затворът щракна звучно, пушката бе заредена. Започнах да пипам около себе си за тая, която бях изтървал. Трябваше да я намеря непременно, в това военно време за една загубена пачка пращаха направо в наказателната рота в Сливен.

В тоя миг чух сухо съскане, към небето излетя накъсана червена диря, пукна се, под ниските облаци блесна и увисна като звезда голям бял лампион. Навярно нашите бяха хвърлили тая ракета, за да видят своите нападатели. Огледах се бързо. Трябваше да използувам това кратко, неочаквано осветление, за да намеря пачката, преди да е пристигнал дежурният офицер. Търсех трескаво в бурените, лампионът започна да избледнява. И точно тогава видях моя кристал. Може би не го наричам точно, може би си беше истински скъпоценен камък. Никога не посмях да узная това, просто се страхувах за ума си. Не беше много голям, колкото един лешник може би, но сияеше много силно, сякаш излъчваше своя собствена светлина. Посегнах и го взех. Стори ми се много студен, почти леден, не по-малко студена бе и светлината му. И тъкмо лампионът се готвеше да угасне, чух бързи стъпки, зърнах фигура на момче, на юноша може би, толкова в тоя миг ми се стори лека и гъвкава. Момчето бягаше, бързо като коза. Между тънките гъсти стволове на дърветата неговият бяг изглеждаше някак накъсан, като при блясък на мълния. Най-сетне светлината примигна и угасна, саждиви искри се посипаха към земята. Оградата беше много близо, в тоя миг изпитах ужас, че може да връхлети върху нея. Ужас не само за него — повече за себе си. Това в никой случай не биваше да се случва в моя район. Но момчето изчезна без никакъв звук, сякаш бе потънало в земята. Никога след това не научих как бе минало през оградата. Не смеех дори да попитам, за да не навлеча подозрение върху себе си. То се знае, никому не бях казал, че изобщо СЪМ ГО ВИДЯЛ.

Когато по-късно дойдоха да ме сменят, караулният началник сам светна с фенерчето си, за да намеря пачката. Беше много сърдит, но нищичко не ми каза. В края на краищата той бе длъжен да ми провери оръжието, преди да тръгнем. Докато крачехме към караулното, все още стисках камъка в ръката си, не смеех да го пъхна в джоба. Навярно съм се страхувал да не изчезне по тоя невероятен начин, по който го бях намерил. Когато влязох в караулното, там вече бе пристигнал дежурният по полка поручик Първанов. Беше седнал край масата, разсеяно прелистваше библията. Както винаги, лицето му изглеждаше спокойно, дори безучастно, сякаш нищо особено не се бе случило в тоя глух и затънтен провинциален град, където дори жабите крякаха малко приглушено, та камо ли нелегални да нападнат военен обект. Не бях виждал досега такъв странен офицер, нито ми се случи да видя по-късно. Беше красив, слаб, бледен, кой знае защо ми напомняше Жюлиен Сорел. Въпреки хубавата, стегната униформа никак не приличаше на офицер. Където и да го срещнех в града, винаги стискаше в лявата си ръка тънка книжка с красива бяла подвързия с розови цветчета. Знаех, че е курсът по френски език на професор Мавров. Казваха, че се разхождал като завеян край брега на реката, мърморел си на глас чужди думи и изречения, никога не се оглеждал дали някой го поздравява, или той трябва някого да поздрави. Не се интересуваше ни от службата, ни от войниците, но говореше с тях много вежливо, сякаш не бяха войници, а господа. Смятаха го за смахнат, може би затова го бяха изпратили в тоя загубен гарнизон. Но аз знаех, че е много интелигентен, навярно нарочно се правеше малко на луд, за да избегне най-неприятните офицерски отговорности. Познаваше ме, говореше понякога с мен на френски, доколкото успявах да му отговоря, разбира се. Произношението му бе безупречно чисто, но малко ученическо. Докато оставяхме пушките си на пирамидата, той ни гледаше разсеяно, но чувствувах, че иска да ми заговори.

— Какво държиш в ръката си? — попита ме той внезапно на френски.

— Нищо — отвърнах аз.

— Не е нищо!… Дай да видя!…

Не знам защо толкова се изплаших. Все пак нямаше какво да правя, отворих длан. Той обичаше да гледа ръцете ми, навярно му напомняха за някакъв друг свят. И в същия миг пред очите ни светна със своето меко, мъчително сияние синият камък. Усетих как зениците му едва забележимо се разтвориха.

— Я ми го дай! — Той все още говореше на френски. — Какво е това? Откъде го имаш?

Можех ли да му кажа, че е изпаднал от мен? От гърдите ми навярно.

— Това е семейна вещ — отвърнах аз смутено. — Моята майка го е получила от баба си.

— Твоята баба да не е била маркиза? — отвърна той на български. — Защото това е сапфир. И то не какъв да е.

— Не, това е най-обикновен изкуствен кристал — отвърнах аз. — Макар и шлифован.

Забелязах, че лицето му става все по-тъжно. Навярно вече не мислеше за камъка. Навярно мислеше за събитията през тая нощ. И как да се измъкне от тях неопетнен.

— Тоя камък е прокълнат! — обади се той най-сетне. — Може би ще ти донесе нещастие.

Макар да говореше съвсем безучастно, усетих какво иска да ми каже.

— Не вярвам! — отвърнах аз. — За туй съм го взел — да ме пази от беди. Или поне за това ми го е дала майка ми.

— А сега да видим какво се е случило! — измърмори той неохотно.

Преди десетина дни срещнах случайно моя бивш командир в Парка на свободата. Навярно е около шейсетгодишен или малко повече. Но сега беше облечен в обикновени цивилни дрехи. Когато беше офицер, нямаше нищо военно в него. А сега неудържимо ми напомняше на бивш офицер. Беше в зеленикав шлифер, тип „френч“, меката шапка бе наложена на стриганата му глава като фуражка. Отново ми се стори, че е малко смахнат, подсвиркваше си нещо наум. Когато се разминавахме, той ме погледна, но погледът му мина през мен като през въздух. Може би наистина не ме позна. А може би просто се страхуваше от нашия общ спомен. Все пак негови войници по време на негово дежурство бяха стреляли по нелегалните. Стана ми неприятно и тягостно. Ако наистина ме е познал, бих желал следния път да се поздравим с него като приятели. Все пак той беше един от малкото хора, които бяха видели моя камък.

Успях да го запазя не много дълго, няколко години. И го загубих така неочаквано, както го бях намерил. Все пак колкото и да ми беше скъп тоя чуден син камък избягвах да го държа в ръката си. Дори избягвах да го поглеждам често, макар да съзнавах всеки миг, че е в мен. Просто ме беше страх. Или пък нямах сили да понеса чувството, което той ми нашепваше. Едва когато го загубих завинаги, разбрах какво всъщност ми се бе случило.

Кога видях за пръв път очите й

Родил съм се в един от най-тъжните квартали на София. Макар че си беше истински краен квартал, той по нищо не приличаше на тия, които ни заобикаляха. Всички други крайни квартали ми напомняха по-скоро на изродени села. И като всички изроди, бяха много по-отвратителни от своя далечен първообраз. Но нашият квартал си беше съвсем градски, съвсем софийски. Той дори не беше така бедняшки като другите, по дворовете му не се търкаляха тикви, не квичеха дръгливи прасета, сутрин не ни будеха гласовити петли. По нашата улица имаше канал, водопровод, дори улично осветление. Няколко триетажни къщи издигаха силните си плещи над другите. Крайната двуетажна къща бе на поп Никифор. Оттам нататък се простираше пусто поле, по което дори ветровете избягваха да замръкват. Макар и не съвсем беден, нашият квартал беше много тъжен. Вие скоро ще се уверите в това.

Макар да съм живял близо четвърт век в тоя квартал, много рядко си спомням за него. И което е много по-странно — той съвсем е изчезнал и от сънищата ми. Когато съзнателно се връщам назад, имам чувството, че се движа в отдавна запуснат мъртъв дом, потънал в забрава и плесен. И въпреки това по някакъв необикновен начин той и сега е съхранил своето време в себе си, както старата ученическа кутия своите моливи. Навсякъде другаде времето е изтекло завинаги, само там се е запазило такова, каквото си е било — застояло и неподвижно. Щом отворя кутията, то се понася около мен като тънък мирис. И затова бързам да я затворя, докато цялото време не е изтекло. Спомени без мириса на времето не са никакви спомени.

Сам аз живеех на третия етаж на нашия голям дом. Плащахме наем. Сега тая дума не говори нищо, разбира се, тя няма мирис. Но тогава имаше. Според българските представи наем по онова време плащаха само хора, прокудени от домовете си. Или всякакви други нещастници, неспособни да се преборят със съдбата. Струва ми се, че и до ден-днешен това разбиране живее с все сила в българския човек. И на моя баща му беше много тежко да плащам наем — не толкова за самите пари, колкото за достойнството на дедите си. Но и парите, макар че живеехме в краен квартал, не бяха малко. Бедняците просто не можеха да го плащат, живееха в колиби и всякакви съборетини.

От върха на моята тухлена кула аз виждах цялата улица — от начало до край. Точно на юг, обкована в своята невероятна каменна броня, течеше Владайската река, такава каквато си е до ден днешен. Но в ония години тая гледка беше толкова нова и неочаквана, колкото Айфеловата кула например. Дори безучастните шопи, когато минаваха по мостовете, спираха там със своите магарета, гюмове, вързани на връзки червени петли, за да позяпат чудото. По-нататък, на мястото на днешния гърмящ транспортен възел, се простираше необработено поле, обрасло в грамадни буренаци и тръни. Всъщност не съм сигурен, че са били чак толкова грамадни. В ония години, когато едва се отлепвах от земята, всичко ми се струваше грамадно — дори креватите и масите, които стърчаха над главата ми. От всички тия големи вещи и същества най-много ме плашеха кучетата. Нашият квартал, пък и всички други крайни квартали, беше пълен с едри рунтави кучета. Бяха ужасно зли. А за да бъдат зли, ги учеха хората. Тогава аз не знаех, че те никога не нападат деца. Достатъчно беше някое от тях да се затича случайно към мен, за да се покрият след това устата ми с пришки. Бях много чувствително момче, с недетско въображение. Смътно усещах, че виждам живия свят съвсем различно от всички други деца — като че ли си го бях измислил сам, недействителен и деформиран. Така например в квартала живееше някакъв странен човек, огромен на ръст, но съвършено кьосав. Голото му лице бе покрито с безброй дълбоки бръчки, приличаше по-скоро на лице на престаряла жена. Когато го срещаха някъде по улицата, другите деца просто спираха, за да го позяпат любопитно. Но в мен той предизвикваше някакъв необясним ужас. В целия тоя загадъчен свят, в който напразно се стремях да проникна, за мен нямаше друго по-страшно същество. Бях го преобразил в себе си в някакъв зъл дух, в някакъв таен удушвач на деца. Моето лакомо и ненаситно въображение безразборно гълташе всичко, за да го преобрази в себе си по някакви съвсем непонятни закони.

Струва ми се, че двата най-зли врагове на квартала бяха калта и болестите. Софийската кал беше прочута. Навсякъде тя бе дълбока и лепкава, но никъде не бе така черна, както при нас. Или просто така е останала в обезцветените ми спомени. Сега си мисля, че тя просто ме е убивала духом. Понякога седях с часове на прозореца, за да я гледам. По цялата улица нямаше нищо освен кал — неизбродна, черна, прорязана от дълбоките коловози, пълни с антрацитна вода. Беше ми много тъжно от тая гледка, усещане за неизмерима пустота и безнадеждност премазваше детската ми душа. Тогава такава си представях цялата човешка земя, от край до край черна, подгизнала, безучастна. Дори лятото бе кално, улиците изсъхваха съвсем едва през юли, но дори и тогава по нея оставаха да стърчат втвърдени кални гърбици. Едва през август те се превръщаха в плътен слой прах, пепел, но мек, летлив, всепроникващ. Не дай си боже да духне вятър или да минеше случайно гальота или каруца. Целият тоя прахоляк закриваше улицата като плътна завеса, къщите изчезваха в нея, небето ставаше сиво.

По това време баща ми беше млекар. Млекарницата му се намираше на улица „Мария-Луиза“. Когато мама ме заведе за пръв път там, открих с изненада, че има и някакъв друг свят, съвсем различен от нашия — чист, светъл, почти неземен. Масите бяха покрити с бели мраморни плочи, хладни и чисти, все още овлажнели от забърсването. Тезгяхът бе облицован в бели фаянсови плочки, които сякаш светеха в утрото. Зад него, облечен в бяла престилка, стоеше баща ми, златните рамки на очилата му блестяха пленително. Той и без това си беше конте, но сега ми се стори божествен, на всичко отгоре с тоя весел черпак в ръката си. В сребърно калайдисания казан се вареше и кипеше млякото, нежната му пяна бе бухнала като снежна планина.

Като ме видя, моят баща веднага остави черпака и някак гузно се поусмихна. Сега разбирам, че просто се е засрамил от мен, от сина си. Но тогава такава мисъл не можеше да се побере в ума ми. Как да се досетя, че тая професия просто не е била в стила му — да бъде някакъв си дребен млекар с няколко маси, та макар и мраморни. Още не знаех, че никой от дедите ми не е слугувал никому, даже на турците. Но смущението му трая само мигове. Като се засмя отново, той ни настани на една от масите, след това отново се върна на своето царствено място. Взе черпака и една бяла фаянсова купичка. После я наля, като сипваше млякото от високо. И досега е жива, жива в паметта ми тая нежна струйка мляко, която кипеше и преливаше в тънката купичка. Сам я поднесе, като шеговито ми се поклони. В малка чинийка ми сервира и две виенски кифлички. Никога до тоя ден не знаех, че са толкова меки и вкусни. Тия, които понякога носеше у дома, бяха сухи, толкова сухи, че не се чупеха, а просто разпадаха на трохи между пръстите ми.

Не, баща ми не обичаше своята работа. Той скоро я изостави, без да разбира, че завинаги е преминал зенита на своето оскъдно еснафско благополучие. Отсега нататък щяха да го очакват само горчивини и изпитания, само унижения, които дори насън не можеше да си представи. Но тогава бяхме горе-долу заможни хора. И навярно, за да постигне в мен това, което не бе сполучил със себе си, той ме даде във френски колеж. Не стоях дълго време там. Разболях се тежко, а когато оздравях, другите ученици бяха твърде напреднали с езика, за да мога да ги настигна. Преместиха ме в българско училище. Все пак татко ужасно се гордееше, като дърдорех на френски, караше ме да го правя и пред роднините. Те ме гледаха зяпнали от изумление — всъщност не толкова мен, колкото баща ми. За тях той бе преминал в някаква друга, много по-висока човешка категория.

 

 

Спомените от френския колеж са едни от най-мрачните в живота ми. Никога няма да забравя отците, които ни преподаваха — зловещи като гарвани в черните си дрехи. Всяка проява на детска палавост или жизненост предизвикваше у тях нечовешка ненавист. Наказваха ни непрекъснато и жестоко. Отивах на училище като осъден, връщах се като спасен. Но тия метаморфози поне закалиха крехката ми момчешка душа.

И замяна на тона пред мен се разкри някакъв нов свят, който нямаше нищо общо с нашата кална улица. Колежът се намираше на улица „Пиротска“, съвсем близо до градските хали, тоест в самия център на града. Тук животът бе съвсем друг. Тук весело дрънчеха трамваи, с гръмотевичен пукот преминаваха автомобили, призивно звъняха входовете на многобройните кина. На връщане от училище неизбежно минавах през халите. Винаги влизах с малко страх в този хладен, жесток дворец на месото и кръвта. Огромни одрани животни, разцепени на две, висяха окачени на железните куки. Жълта, втвърдена лой закриваше кухините на утробите им, от мускулестите им шии се изцеждаха последните капки кръв. Вътре, в железните клетки на месарите, се размахваха кървави брадви, чуваше се грозното стържене на триони в яките кости. Но по-нататък не бе толкова страшно. Без особен интерес минавах през птичето царство. Понякога спирах за малко пред гъските. Синьо-бели, с жълти крака, те много елегантно висяха на дългите си оскубани шии. Най-дълго време прекарвах пред рибарските магазини. Имаше много риба тогава, купища прясна риба — морска и речна, — примесена с парчета лед. По най-големите сергии лежаха проснати истински чудовища — сомове, есетри, колкото лодки, тук-таме вече насечени на едри късове. Никога няма да забравя тяхното бледо и розово месо, което в ония години не ми бе съдено да опитам. (Както и сега между впрочем, когато има много рибарски задруги, флотилии, но няма сомове.) Няма да забравя плоските им глави, беззъбите им уста, мустаците им, които се виеха като живи. Единствените истински живи същества в това царство на смъртта бяха раците — грамадни кошове с раци, които шумяха и скърцаха с броните си. Когато се връщах в къщи, с увлечение разказвах за всичко, което съм видял. То се знае, преувеличавах малко, поне що се отнася до сомовете и есетрите, но все пак в моите детски очи те наистина бяха грамадни. Майка ми слушаше, слушаше, после казваше малко тъжно:

— Делчо, чудя ти се, защо не купиш малко риба… Ще се урочаса това дете, риба му се яде.

Наистина ми се ядеше, макар да не бях лаком. Докато бях съвсем малък, затворен в моята тухлена кула, без движение, без игри, просто не знаех какво значи думата апетит.

— Да не се учи! — отвръщаше назидателно баща ми. — Риба ядат само богатите.

— Е, не сме чак толкова бедни — измърморваше унило майка ми.

— Ще яде риба, когато идем на село… Там ще хвърля серкмето в Тополница.

Тъй и не купи риба, нито веднъж, макар че в никакъв случай не беше стиснат човек. Сега го разбирам — как ще дава пари за нещо, което за него цял живот е било дар на природата. За риба ни се оре, ни се копае, просто са я ловили в спокойните вирове на една от най-красивите реки в България. Ловили са я с ръце, с вилици, с мрежи, богата река, пълна с мряна и кленове — толкова много риба, че е имало дори за последните бедняци, които са нямали мрежи. Сега Тополница вече не е река, сега в нея тече само някаква сива мътилка с метален отблясък, по-мъртва от водите на Лета и хиляди пъти по-безнадеждна. Поне такава я видях преди две години.

 

 

През тая най-знаменита година в детския ми живот, малко преди да се разболея от дизентерия, се случи още едно важно събитие.

През пролетта татко ми купи плетено вълнено костюмче, от тия, които сега наричаме ескимосчета. По онова време те почти не се носеха, особено в квартал като нашия. То бе цялото бяло, прилепнало до тялото, с малки гамашки. Навярно съм бил много смешен с него, приличал съм на балетно зайче. Но тогава такава мисъл не можеше да мине през ума ми. Радвах се ужасно на новата си дрешка, просто хвърчах от гордост. Издебнах от кулата да се съберат повечко деца на улицата, стъкмих се и слязох. Като ме видяха, децата просто се опулиха срещу мен. Отначало навярно са помислили, че е станала някаква грешка, че случайно съм излязъл по долни гащи. Но като видяха как самодоволно се въртя пред смаяните им погледи, изведнъж разбраха подлата истина. Моето облекло им се видя ненормално и позорно, все едно че бях излязъл с рокличка. Те само ахкаха и всички наведнъж се нахвърлиха върху мен. Събориха ме в калта, овъргаляха ме там като прасе, даже натикаха главата ми в тинята, та да запомня завинаги тоя ден. Като свършиха цялата тая работа, те бързо се разбягаха, сякаш отнякъде се бе задал баща ми.

Докато безчинствуваха така с мен, аз дори не гъкнах. Не заплаках и докато безславно се прибирах у дома. Не се разсърдих, не се разгневих, дори не се оплаках. Просто се засрамих, едва не изгорях от срам. Знам, че има хора, които изобщо са лишени от това чувство. И други, които успяват да го сдъвчат някак си, да го погледнат откъм смешната му страна. Но аз не умея и до ден днешен. Понякога ми се струва, че животът ми е просто безкраен наниз от такива нелепи случки, от печални гафове, които дължа само на себе си. Но най-старият урок като че ли се оказа най-силен. До ден-днешен не съм посмял да облека нещо, което да е в най-малка степен екстравагантно, да направя нещо, което безочливо да ме отделя от хората.

 

 

Както вече споменах, болестите бяха една от най-тежките беди на квартала. Хората още не се бяха съвзели от тежкото военно гладуване, епидемиите следваха една след друга. Всички инфекциозни болести, като се почне от коремния тиф и се свърши с грипа, сякаш смятаха нашия квартал за опитно поле. Тук те за пръв път пробваха своите сили, преди да се впуснат в голямото настъпление. Оттук потегляха и първите черни катафалки за гробищата, които бяха много близко до нас. Хората ги приемаха с примирение, рядко се съпротивяваха, търпеливо чакаха злото да ги отмине.

Така и аз се разболях от моята дизентерия. Сега не си спомням почти нищо от дългите мрачни месеци, които прекарах в леглото. Просто виждам себе си непрекъснато клекнал върху синьото емайлирано гърне, слаб като шушулка, с изтънели крачета. Пренасяха ме като коте до леглото, щом ме положеха върху него, веднага потъвах в някакво небитие, страшно като смъртта. Нямаше тогава никакви свестни лекарства против тая болест. Единственото, което лекарите познаваха, беше пълната и абсолютна диета. Не поемах нищо освен слаби чайове и отвара от някакви треви и билки. Болестта ме изцеди до капка, в мен не остана нищо освен бледото, мигащо пламъче на живота. Колкото и трагично да премигаше, то все пак надви. Най-сетне станах от това проклето красиво гърне, в което едва не изцедих, живота си, и когато един ден ми поднесоха първата лъжица пилешка супа, изведнъж разбрах, че съм спасен. Някаква необикновена човешка сила, която дори не подозирах, че може да съществува в мен, мина като пламък през кръвта ми.

И все пак се съвземах бавно, едва-едва. Помня отлично деня, в който за пръв път ми облякоха дрешките. Дори майка ми не знаеше, че просто съм се отучил да ходя. Или не бяха останали никакви мускули по тънките ми крачета. Тя едва не заплака, като ме гледаше как залитам като болно коте между стола и масата и масата и кревата. Но така или иначе вече не свалях дрешките, много ми се искаше дори да спя с тях.

Все по-често започнах да ставам от леглото. До смърт ми бяха омръзнали езерото и белият замък, изрисувани върху табления креват. Вече бяха престанали да бъдат за мен извор на мечти и странни видения. Сега хиляди пъти предпочитах грозната, парцалива гледка, която виждах през прозореца. Понякога с часове стоех там и просто гледах и гледах, макар че нямаше нищо за гледане. Тая пролет бе необикновено дъжделива и хладна. Полето зад реката, там, където сега е сточната гара, изглеждаше тъмнокафяво от изгнилите бурени. На високия железопътен насип бе спрял маневрен влак, коминът му бълваше тежко „гъст гноен дим“. Тия думи не съм ги измислил сега. Просто така ги почувствувах в онзи далечен ден като образ. Няколко години по-късно, като пишех свободно съчинение за „нашата улица“, аз спонтанно ги вложих там, горд в себе си от това внезапно откритие. Но учителката никак не ги хареса.

— Какъв е тоя „гноен дим“! — каза тя строго. — Забранявам ти да употребяващ такива думи.

Но въпреки нейното строго предупреждение влакът си остана там, до ден-днешен там. Досега виждам как бълва, жълто-бели кълба дим, които се стелят бавно над пустото поле. Като облаци се вдигаха ята от гарвани, объркваха в миг строя си, после бавно се понасяха към Подуяне. И никакъв човек, нищо освен пустота, подсилена от тъжния грак на птиците — ето това се виждаше от моя прозорец.

И улицата под мен бе съвсем пуста. Просто не съществуват възрастни хора в моите спомени. Не съм ги забелязвал може би. Или съм помнел само тия, които по някакъв начин са ми вдъхвали страх. Имаше много страшни хора по нашата улица — като се почне от касапите, та се свърши с черпня брадат поп. Особено старателно заобикалях гальотаджиите. Бяха все едри мъже, вечно пияни, черните им лица ми се виждаха много свирепи. Може би не всички помнят техните возила — гальота сега и за цяр не може да се намери из целия град. Бяха едноосни коли с грамадни колела и две стръки, в които се впрягаше конят. Товареха се като всички други коли, но не се разтоварваха — просто се изпразваха, като се навеждаха по оста им. Бяха много удобни коли, особено за пренасяне на въглища. Калта не беше страшна за тях, тъй като осите им бяха много високи, по-високи отколкото на днешните трактори. И все пак всичко зависеше от силата на единствения впрегатен кон.

Тоя ден зърнах гальотата още като влезе в нашата улица. Возеше я много едър, мършав кон. Навярно беше много стар, острите му бедрени кости бяха опънали ожулената му кожа. И краката му бяха доста осакатени, сякаш не ходеше, а креташе. Щом влезе в калта на улицата, веднага опъна шия, ребрата му изскочиха от напрежение. Но калта ставаше по-дълбока, пък и силите му се лоизчерпиха. И точно пред нашия дом той затъна.

Мъчно мога да опиша какво се случи след това. Галъотаджията се опита да оправи работата с камшика си. Биеше го не само по гърба. Биеше го по главата, през очите, през влажната запъхтяна муцуна. Не бях виждал до тоя ден толкова озверен човек. Камшикът, изглежда, му се видя недостатъчен, започна да го рита с все сила с калните си ботуши по опънатия корем.

Най-сетне конят падна безпомощно в калта. Падна и сякаш потъна в нея. От моя прозорец виждах само предните крака и ушите му. Човекът сякаш съвсем подивя. Измъкна някакъв кол, започна да го бие с него, където свари, чувах как якият му череп пукаше и пращеше от ударите. Конят направи последно усилие да се изправи. Но успя само да се повдигне на предните си крака, после внезапно рухна и пречупи като клечка дясната стръка. Бяха се спрели вече доста хора наоколо, махаха с ръце и подвикваха, навярно го съветваха как да постъпи. Защо беше нужно да го съветват, просто трябваше да се нахвърлят върху тоя побеснял урод, да го вържат като луд или да го стъпчат в калта. Усетих как някаква силна ръка сякаш ме помъкна към вратата. Едва обух с разтреперани ръце обувките, тръгнах по стълбите. Виеше ми се свят от слабост, но вървях. Когато стигнах долу, направи ми впечатление необикновената тишина. Вече не се чуваха ни псувните, ни ударите. И хората наоколо мълчаха. Едва се промъкнах между тях. И тогава за пръв път видях съвсем отблизо коня. Лежеше неподвижен, само щръкналата му глава подсказваше, че е жив. Коларят тежко дишаше край него с кола в ръце. Изглежда, събираше сили отново да се нахвърли върху жертвата си.

Някак несъзнателно направих още една крачка напред, краката ми затънаха в калта. Гледах жалката разкървавена глава на животното, с цялата сила на душата си исках да му помогна. Никога дотогава не бях изпитвал такова силно, непоносимо желание. Тогава конят обърна глава и ме погледна. Точно в мен погледна, може би защото бях най-близо до него. Очите му се белнаха за миг, после сякаш изчезнаха. И аз видях как от мъртвите дупки, черна като катран потече мъката. Не разбрах как другите не я виждат. Не течеше, а просто бликаше като от рана, стичаше по изпотената му шия, по счупената стръка, локвата под него заблестя като антрацитена. Обърнах се изплашен и побягнах. Дори не помня как съм се качил в стаята. Завих се презглава с одеялото, исках да умра. Колкото и малък да бях, колкото и слаба да беше душата ми, вече нямах друго желание.

Тогава се досетих за суджуците.

Тия суджуци висяха на един пирон върху стената. На тоя пирон закачвахме лампата, преди да ни прекарат тока. После си остана тъй на стената, ръждясал и ненужен. Когато оздравях, татко ми заръча строго да не ги пипам. Беше фелдшер, преди да се заеме със своите търговии, разбираше доста от медицина. И подробно ми обясни, че поради болестта червата са ми станали тънки, съвсем тънички, просто като цигарена хартия, даже по-тънки. Каквато и корава храна да глътна, ще ги пробие. А що ли остава до тия люти суджуци.

Както всички бащи, и моят не разбираше от деца. Никой не разбира от деца. И досега това ми се вижда странно, да не кажа невероятно. Та нали, в края на краищата, всички сме били деца? Но така е, иначе баща ми не би закачил там суджуците, да ги гледам по цял ден. Защо трябваше да се пазя сам, когато той трябваше да ме пази. Дългата страшна диета за пръв път бе събудила в мен глада. Не обикновения глад, детския, невинния, а някакъв друг, непознат, животински, както сега разбирам; Коремът ми се опипаше, крещеше, плачеше. Но нито веднъж дори не помислих да посегна към тях. Възрастните хора винаги забравят, че страхът от смъртта у децата о много по-силен, отколкото у самите тях. Децата се боят от смъртта посвоему, като от страшна, неизмерима болка. За всичко може да си помисли едно дете, само не да призове смъртта. Децата и смъртта са така чужди й различни, както огънят и водата.

А ето че сега си помислих за суджуците.

И не само си помислих. Просто станах и откъснах един от тях. Едва го откъснах, толкова слаби и уплашени бяха ръцете ми. Сега ми е трудно да разбера себе си. Наистина ли съм искал да умра? Или просто мъката е победила в мен страха. Изглежда, че второто е много по-вероятно. Но така или иначе държех в ръката си проклетия суджук, целият треперех. Не знаех дори, че трябва да го обеля, започнах да го гриза лакомо, като малко зверче, точно през средата. Още първата хапка сякаш опари устата ми. Това живо и силно месо приличаше на огън. Усетих как тоя огън пламна и в стомаха ми, но не ме ужаси. Ръфах и ръфах, докато се самозабравих. Но като се понаситих, в мен отново се появи страхът.

Сега вече знаех, че наистина ще умра. Легнах, завих се отново презглава с одеялото и зачаках. Така след половин или един час ме намерила майка ми — облян в сълзи, притиснал до гърдите си остатъците от проклетия суджук. Не помня какво е направила тя, за да ме спаси. Може би нищо. И не само че не умрях, но не получих дори най-леко разстройство. Баща ми години наред разказваше на гостите ни тоя случай, за да се погаври с лекарските диети, разбира се. Но дори не подозираше колко рано в живота ми е било съдено истински да преживея смъртта.

От тоя страшен ден сърцето ми охладня към хората. Макар и не към всички. Нося това чувство до ден-днешен в сърцето си. Нищо, което се случва в детските ни години, не изчезва. Ако не можем да разберем нещо в себе си, трябва да се вгледаме внимателно в детските си години. Сигурен съм, че винаги ще открием там истинските причини. Аз вече бях разбрал, че хората са страшни — по-страшни от всичко, което може да мине през нещастните ни умове. През дългия си живот видях безброй човешки бедствия и страдания. Бях на война. Гледах на снимки хитлеристки концентрационни лагери. И винаги сърцето ми си оставаше малко хладно. Вече знаех, че хората плащат. Плащат за какво, заради себе си? Не исках да мисля. Но някъде в мътилката на спомените бавно се издигаше на предните си крака страшният кон, мъката бликаше като катран от очите му. Сега хората се давеха в тоя катран, много по-страшен от катрана на пъкъла.

Как се превърна на море

Всички възрастни хора си спомнят детството главно с игрите. В началото на века тия игри бяха много повече, отколкото днес. Сега няма ни ашици, ни лимонадени топчета, ни дървени джелици, ни хвърчила, ни дори свинки. Та къде ли едно днешно дете може да пусне хвърчило, когато небето е замрежено от проводници? Как да изкопае дупка за джелика си в асфалта? И в крайна сметка, къде би могло да го запрати, освен в някоя витрина или някой прозорец? В ония години децата нямаха никакво друго щастие освен игрите. Но и това не беше малко.

Работата е там, че за мен споменът за детските игри предизвиква само неприятно и тягостно чувство. Аз просто не играех, децата не ме искаха. Да играеш с децата, трябва да си преди всичко бос. Трябва да имаш рани, пришки по краката, кел, дори краста. Обут в нови обувки и чорапи, с измит врат, най-много с някой презрян херпес на устните, аз наистина не бях за никъде. Децата от улицата спонтанно страняха от мен, сякаш аз бях крастав, а не те. Впрочем взимаха ме понякога, особено когато играехме на стотинки. То се знае, имах доста повече стотинки от тях. Разбира се, те изчезваха за пет-шест минути, след това отново оставах сам. Веднъж, от добро сърце, ме допуснаха да поиграя и на джелик. Като ми дойде редът, така замахвах с пръчката по джелика, че едва не спуках главата на най-близкото момче. Изпратиха ме с ритници да се жалвам на майка ми. Нямаше нужда да й се жалвам, по вида ми тя веднага разбра какво се е случило.

И тъй, не ми оставаше нищо, освен да стоя край тях и да подсмърчам. Дори това не правех като хората, имаше момчета, които подсмърчаха като царе. А когато се надпикаваха (на дължина), някои от тях можеха да се мерят и с възрастните. Това тънко изкуство изискваше много старателни тренировки, а аз дори нямах къде да тренирам.

Не ме приеха и в махленския клуб „Стрела“. Футбол играехме на нашата прашна улица, с парцалена топка, разбира се. Не разбирам защо точно там играехме, като полето беше толкова близо. Но все си е друго да се въргаляш из прахоляците. Вдигаше се такава страшна пушилка, че скриваше дори децата от очите ни, та камо ли топката. Веднъж едно от момчетата донесе плондер, без кожената обвивка. Беше велик ден за махленските футболисти. Макар че го спукахме още на първия мач, момчето тъй си остана по име — Пешо Плондера.

Понякога през лятото правехме дълги набези — до салханата, до „бумбако“, дори до квартал „Подуяне“, което ни се струваше на другия край на света. На връщане често ни се случваше да си откраднем от бостаните краставица, гулия, дори зелка. В късна есен по-големите деца ходеха там да вадят захарно цвекло и картофи. За цял работен ден едва ли получаваха толкова, колкото да отидат веднъж на кино. И все пак упорствуваха — киното беше лукс над всички луксове, заслужаваше си тая жертва.

Много обичахме да ходим при проститутките, натам ни мъкнеше някаква тайнствена, невъобразима сила. Бяха настанени в Държавната първостепенна болница, която се намираше всред голото пусто поле близо до нас. Състоеше се от няколко отделни едноетажни корпуса, боядисани в мръсна охра, които си стоят и до днес. Венерическото отделение беше най-далечното и най-уединеното. Представа нямах за какво служи то. Пък и за самите проститутки смятах, че са затворени там заради своята простотия. Ходехме много често, като на свиждане. Само прозорците на техния корпус бяха зарешетени, обикновено те стоеха прави край тях заловили с месестите си ръце ръждясалите железни пръчки. Бяха ужасно грозни жени, най-грозните, които бях виждал в живота си. Повечето бяха дебели, но имаше и слаби като скелети. Дори насън ми се явяваха техните подпухнали и лилави лица. Изглеждаха винаги отпуснати и апатични, говореха грубо и псуваха така богато, че кварталните момчета, които сами бяха специалисти по псувните, понякога просто се облещваха от изненада. И всичките до една бяха гримирани, по-скоро боядисани като за карнавал. С тия ярки червила и с бледите си лица, кой знае защо, ми приличаха на женски вампири. Най-странно е, че въпреки милостивото си сърце нито веднъж не ги съжалих. Освен при нашата последна среща, която като сърдча раздра сърцето ми.

При проститутките ходехме винаги на големички групи. Главната ни цел беше да ги дразним. Всъщност ние двамата с Ването не участвувахме в тия сеанси, задоволявахме се с ролята на публика. Но и това не беше малко — момчетата се пулеха и кривяха така майсторски, че беше по-интересно от цирк. Гошето умееше да си обръща клепачите, ставаше отвратителен. Страшните жени зад решетките започваха наистина да се дразнят. Някои от тях просто се махваха от прозореца, по-старите ни изтърсваха някоя и друга псувня. Но, общо взето, след всеки изминат ден все повече свикваха с нас. Някои дори се ухилваха дружелюбно, когато изниквахме неканени под прозорците им. Колкото и да бяхме непоносими, все пак ни предпочитаха пред това голо, жалко поле, затворено от железопътния насип.

Тогава момчетата изобретиха ново мъчение, започнаха да скандират в хор:

— Прости-тутки!… Прости-тутки!…

Само това не можеха да понесат — към нас политаше ураган от псувни, обидни думи, огризки от ябълки, дори презервативи. Ние ликувахме. Тогава те, победени, се оттегляха в своите мрачни бърлоги до нашата следна среща. Но после и с това свикнаха, престанаха да се дразнят.

Именно тогава се случи най-грозното. Като не знаеше какво повече да измисли, веднъж Гошето, както скачаше като бесен, разкопча опърпания панталон и най-нахално се изрепчи срещу тях. Жените само се понамръщиха и се изплюха презрително. И именно в тоя миг най-старата от тях, най-лилавата, най-грозната, с най-увисналите бузи, се покатери на нещо, на някакъв стол навярно, после безсрамно дигна роклята си. Едва не изпопадахме. Сам аз отдавна подозирах по гузното поведение на възрастните, че нещо тук не е в ред. Но това, което зърнах, като че ли ме удари с чук по главата — толкова то ми се видя грозно и отвратително. Ването веднага наду гайдата и побягна. Сам аз се оттеглих като зашеметен след него. Одраскано от тая отровна стрела, сърцето ми дълго не заздравя, навярно и досега по него личи някаква слаба следа. След това вече не помислих да ходя при проститутките. Пък и другите като че ли загубиха желание. По-късно, когато разбрах що за тутки са били те, много ми беше трудно да си простя нашата детска жестокост. Само старата проститутка им бе разбрала добре и наказала по най-достойния начин.

Сега все по-често започнахме да ходим на кланицата, на салханата, както тогава я наричахме. Отивахме там, както селските деца ходят в гората с кошници да берат малини. Самата кланица не беше далече, малко зад железопътния насип. Нашата „беритба“ се състоеше в това, че всички нечистотии на кланицата изтичаха по открит циментов канал направо в реката. Но вместо плетени кошници ние носехме кофи и пробити легени. Още щом минехме под железния мост, до ушите ни стигаше отчаяният рев на животните. Отначало той просто ме вцепеняваше, но после свикнах, както и проститутките свикнаха, с нашите гаври.

В ония години убиваха животните не както днес. Убиваха ги откровено, делово, трудолюбиво, както се берат ябълки или се вади цвекло. Хващаха ги за юларите и безцеремонно ги помъкваха към дръвника. Животните ревяха и се бореха. Касапите ги събаряха на земята и ги заколваха с грамадните си ножове пред очите на тия, които чакаха ред. Бяха свикнали и с техния рев, и с ужаса в подивелите им очи. Бяха свикнали с кръвта, с хъркането на прерязаните гръкляни, с предсмъртните им конвулсии. Тръшкаха се върху тях с телата си, опъваха назад рогата, за да се открие гърлото, усещаха как замират под тях последните тръпки на живота им. Извършваха всичко това добросъвестно, както се върши всяка делнична работа. Не са знаели, че природата не само всичко вижда, но и всичко безжалостно помни. То влиза в клетките и в ядрата им, запечатва се в хромозомите, разполага се като у дома си по спиралите на рибонуклеиновата киселина. След това рано или късно паметта на природата си отмъщава на своите подивели синове. Няма защо да си хаби силите с вулкани, земетръси и наводнение. Малко хора загиват от тях, десетките милиони загиват от собствените си ръце. Това е страшният съд и това е пъкълът, който хората ненапразно са си измислили.

Повечето от касапите на кланицата живееха в нашия квартал, макар че малцина от тях имаха собствени домове. Те бяха „страшните хора“ на квартала, дори Гошето ги заобикаляше мълчаливо, когато се разминаваше с тях. Движеха се обикновено на малки групички, по двама, по трима, разпознавахме ги още отдалече по кървавите ботуши, със затъкнатите в тях грамадни ножове. Дрехите им, закоравели от засъхналата кръв, шумяха като брезентови. Дори слепецът би ги разпознал безпогрешно по вонята на смърт и разтление, която се носеше от тях. От салханата те отиваха направо в кръчмите, пиеха до късно, напиваха се до смърт, често се биеха. Понякога побоищата завършваха с жестоки наранявания, дори с убийства. Въпреки вкусните шарденчета, които се приготвяха по много специален начин из кръчмите по „Гробарска“, малцина порядъчни хора се решаваха да се отбият в тях. Много, много години по-късно, когато вече бях гимназист, сам аз съм ходил там с приятели главно заради шарденчетата и кървавиците. Сега касапите не ми се виждаха така страшни, по-скоро жалки, безпомощни и тъжни. Специално към нас се държаха доста мило, с охота ни черпеха. Малко по-късно из тия заведения започнаха да идват вечер и богати хора — по своята екзотика кръчмите напомняха с нещо заведенията около парижките хали. Но касапите сега изглеждаха още по-примирени и изпаднали — не бяха вече родовите касапи от моето детство, а някакви отпадъци от големия град. И цялата тая злокобна улица, по която минаваха с краката напред най-бележитите хора на държавата, в моята памет си остана напоена от начало до край с вкусния аромат на пълнените шарденчета, а не с мириса на тамян и свещи. Такъв е светът, страшилището рано или късно се превръща в чучело. Но по онова време именно касапите създадоха лошата слава на нашия квартал. Постепенно в него престанаха да се заселват прилични хора, новите къщи ставаха все по-мизерни и ниски.

Но да се върнем все пак към нашите детски експедиции. В открития канал на кланицата винаги бликаше изобилна вода. Цветът й непрекъснато се менеше — ту кървав, когато миеха с маркуч одраните и изкормени говеда, ту жълто-зелена, когато чистеха огромните им шкембета. В тая вода касапите хвърляха остатъците от карантията на животните — главно черва и шкембета. Цялата ни работа беше да ги открием и уловим навреме в мръсната воняща вода. Това правехме с железни куки от бетонно желязо или направо с ръце. Много естествено, тия, които бяха най-близко до изхода, имаха най-добър шанс. Сам аз бях винаги на опашката, там ме изтикваха по-големите и по-силните, макар че не ловех за себе си, а за тях. Правех го от чиста спортна страст, на мен не ми трябваха шкембета. Другите момчета носеха в къщи по цели кофи. Не ги ядяха, разбира се, макар че не съм съвсем сигурен. Майките им ги варяха, скълцваха ги на дребно с тежки сатъри, хранеха с тях кокошките си. И досега не съм виждал такива силни, охранени кокошки като в нашия квартал. Настървени от храната, кварталските петли бяха много войнствени. Те се биеха свирепо помежду си, нерядко нападаха дори хора.

Ловяхме обикновено от сутрин до обед, тогава каналът беше най-благодатен. След това отивахме да се къпем. Къпехме се в нашата река, разбира се, в същата, в която се изливаше и каналът. Тя по нищо не приличаше на селските реки с техните чисти вирове, благоуханни брегове, вечно зелени лъки — цялата тая красива и сладка идилия, описвана ни от селските белетристи. Точно на това място реката бе обкована цялата в дълбоко циментово корито, голо и пусто, ако не се смята някое захвърлено умряло куче. Няколкостотин метра по-долу от кланицата това корито свършваше внезапно, като отсечено с нож. Водата падаше от няколко метра в дълбок естествен вир, който ние наричахме „бумбако“. Беше наистина бумбак, и то какъв! Не се престаравайте, няма да намерите тая дума в тълковния речник. Водата в нашия вир се оттичаше трудно, въртеше се в кръг, така че съвсем бе подронила стръмните брегове на реката. Заедно с нея се въртяха умрели кокошки, боклуци, кръв и лайна от близката кланица. Точно в тая вода се къпехме, по-точно къпеха се момчетата, аз само се задоволявах да гледам. Не се гнусях от водата, разбира се, просто ме беше страх да вляза, защото не знаех да плавам. Но другите влизаха. Вдигаше се врява до небето, летяха водни пръски, водата се пенеше и кипеше, децата бяха щастливи като всички други деца, а може би и по-щастливи. Сега ужасно съжалявам, че не се потопих нито веднъж в тия чудотворни железни води. Може би щях да стана неуязвим като Ахилес или Зигфрид, освен за подлостта, естествено, от която няма спасение. Стоях, както винаги, настрана и, както винаги, тихичко си подсмърчах, нещо, което ми остана навик едва ли не за цял живот.

По това време баща ми вече бе станал хотелиер. Той бе много непрактичен човек, за разлика от обикновените еснафи непрекъснато бъркаше въображаемата с реалната действителност. Хотел „Палма“ беше сравнително чист и евтин хотел за онова време, намираше се на удобно място, близо до Лъвов мост. Но и това не помогна. В ония тежки години малцина се решаваха да похарчат пари за хотел. А може би се страхуваха от хотелите — как така ще спиш с непознати хора, могат да те ограбят, дори удушат. Те предпочитаха да безпокоят приятелите и роднините. Така или иначе, хотелът не вървеше, парите едва стигаха да се покрият разноските. Това беше най-тежкият период и в живота на майка ми. За да не се харчат пари поне за пране, тя се принуди сама да пере цялото бельо на хотела. Така съм я запомнил тая хубава и образована жена — от сутрин до вечер наведена над простото дървено корито и ютията. И въпреки всичко все намираше време за четене — късно вечер обикновено, тъй като баща ми много често беше дежурен в хотела. Сега разбирам, че всъщност тя с коритото ни е хранила много повече, отколкото баща ми с развинтеното си въображение.

Но това хотелиерство сломи и него. Той беше човек с естествено чувство за достойнство. Обличаше се изискано, носеше очила в скъпи златни рамки, макар че надали е бил късоглед. Всичко това се стопи, макар и не докрай. Мисълта за разорение го плашеше повече от всичко друго. В късните зимни вечери той излизаше сам край моста. Пристигаха късни влакове, от тях слизаха пътници. Макар че трамваите работеха, повечето от тях гледаха да спестят дори тия дребни пари. Идваха пеша от гарата, мъкнеха куфари, кошници, бохчи. Именно тях причакваше баща ми, подвикваше едва ли не уплашено:

— Топъл евтин хотел, моля!… Топъл евтин хотел!…

Дотам бе стигнал потомъкът на средногорските харамии и революционери.

Но в замяна на това изгаряха една след друга някои от най-наивните му политически илюзии. Радикал, ляв земеделец, единофронтовец — това бе пътят, който измина едва ли не в галоп. Известно е, че през тия тежки години в неговия хотел е укривано оръжие на военния център. Отлично помня атентата в катедралата „Свети Крал“ през 1925 година. По това време вече имахме свой дом. Двамата с баща ми работехме в малката градинка пред къщата, садяхме лук и цветя. Внезапно страшна, невъобразима експлозия разтърси въздуха. Едва не залитнах от изненада, инстинктивно погледнах нагоре. Някъде в центъра на града като че ли бе изригнал вулкан — от мощния му кратер, право към небето, излитаха дим, пепел, грамадни късове от сградата и покривната конструкция, както по-късно разбрах. Смаян, обърнах поглед към баща ми. Той мълчеше. Лицето му бе много мрачно, но не забелязах по него ни изненада, ни уплаха. Веднага се прибра у дома, облече се и изчезна. Не се върна в къщи близо два месеца, докато отшумяха едни от най-кървавите дни в революционната история на България.

Бяха страшни месеци дори за нас, децата. Игрите секнаха, кварталът занемя. Военни и цивилни сновяха из целия град, страшните, „черни камионетки“ работеха денем и нощем. Спомням си веднъж, привечер, група деца стояхме смълчани край брега на реката. Някъде не много далече, по посока на Артилерийските казарми, се чуваше честа пушечна стрелба, от време на време омразно потракваше картечница. Много по-късно в нощта пламна пожар, заревото му цъфна като кървав мак на черното пролетно небе. Тогава още не знаехме, че в това пожарище е загинал един от най-силните и смели революционери Коста Янков.

 

 

Споменах за нашия нов дом, иска ми се да разкажа как се сдобихме с него въпреки нашата сиромашия. В ония години беше много болезнен така нареченият бездомнически въпрос. След края на войната притокът на жители към София рязко се увеличи. Това бяха главно малоимотни и разорени селяни, които търсеха някакво препитание в столицата. Към тях се присъедини и армията бежанци от земите, които загубихме. Особено тежко беше тяхното положение. Те не идваха единично, като другите, при някой познат или роднина, който да им намери работа. Прииждаха цели фамилии, заедно с децата, с бабите, мъкнеха част от нищожното си имущество. Наемите по това време бяха много скъпи, обричаха ги на пълна мизерия.

Така започна масовото, насилствено грабене на държавни и общински земи. За една нощ изникваха цели квартали — леки, грубо сковани барачки от подръчни материали, които по-късно се превръщаха в жалки тухлени паянтови постройки. Те и до ден-днешен загрозяват София, особено в нейните северни покрайнини.

Такива пустеещи общински земи имаше и край нашия квартал. Улица „Дунав“ беше граничната. Веднага след нея, както вече споменах, се простираше глухо необработено поле. Ето то стана прицел на софийските бездомници.

Тия бездомнически акции се вършеха, разбира се, организирано. Ако някой нещастник си построеше сам къща на общинско място, той беше обречен. Веднага пристигаше пожарната команда и набързо събаряше постройката. Ето защо кварталите изникваха буквално за една нощ. Така най-сетне дойде и нашият ред. Само за една нощ по тихата крайнокварталска улица преминаха стотици коли. Чувах ги как скърцат под прозореца ми, как тежко тропат конските копита, сякаш преминаваше цяла армия. Дори станах да ги погледам, учуден от тия необясними събития. И тогава видях, че пустото поле просто свети. Там, където с бледосиньо премигване святкаха само единични светулки, сега горяха стотици, хиляди огньове. По-късно разбрах, че това са фенерите, които са осветявали нощната работа. Но така или иначе, полето наистина бе заприличало на боен стан.

Разбира се, бездомниците не строяха сами. Всеки от тях си бе пазарил опитни майстори-трънчани, двойно повече, отколкото се наемаха за обикновена постройка. Цяла нощ ехтяха тесли и брадви, звънтяха пирони. Но на сутринта смаяните жители на стария квартал видяха истинско чудо. До тях бе изникнал нов квартал, наистина еднокатен, паянтов, дървен, но все пак квартал. Пред погледа ни весело червенееше море от нови марсилски керемиди, тук-там се мяркаха дори перденца. Призори една платформена кола натовари багажа ни и ни пренесе в новото жилище. В първия миг не можех да повярвам на очите си — нима това наистина е жилище? Имаше покрив над главата ни, но никаква мазилка по стените. През тесните пролуки на летвите свободно се виждаше божият свят. Пренесохме се не само ние, пренесоха се всички. Тук-таме димяха черните лулички на комините, майките готвеха на гладните си деца. Нашият квартал живееше, живее и до днес, макар и безнадеждно овехтял и жалък.

Когато най-сетне пристигнаха пожарникарските коли, техният прочут командир Захарчук едва ли е повярвал на очите си. Такова масово бездомническо нахлуване до тоя ден не се бе случвало. Как се разваля сега цяло кварталче? Докато се справят с тая непосилна задача, можеше да изгори целият град. Но законът си е закон. Пожарникарите неохотно се заеха за работа. Вдигна се невиждана олелия. Ревяха деца, жените кълняха и чумосваха, мъжете мрачно стояха настрани, подпрени на брадвите си. Така всред невъобразим рев и шум до небето рухна първата къща. Пожарникарите се запътиха към втората.

По това време делегация от бездомници, водени от баща ми, вече висеше пред кабинета на министър-председателя Ал. Стамболийски. Имаше право именно той да води опърпаната им делегация. Бях го виждал веднъж от балкона на нашия хотел да язди на кон начело на Оранжевата гвардия, която манифестираше по главната улица на града. Яздеше доста сръчно, държеше в ръката си знаме. Просто не можех да повярвам, че това е моят баща, струваше ми се, че млекарят с бялата престилка едва ли е годен за такъв подвиг.

Но ето че сега бе ударил неговият истински час — очи в очи с водача на селските маси. Започнали с това, че бездомниците са всъщност негови съмишленици, разорена селска беднота. Дори се бяха изхитрили предварително да кръстят квартала на негово име. Едва ли е имало нужда от тая хитрост, сам той навярно много добре е разбирал простата истина. И все пак законът си е закон, конституцията — конституция. Те гарантираха безпрекословно държавната и частна собственост. Въпреки крайно тежката ситуация Стамболийски намерил сили за правилното решение — отменил на свой риск и отговорност разрушаването на квартала. Пожарните коли си отидоха, народът тържествуваше. Може би за пръв път ги е обзело предчувствието за истинска народна власт.

Но последствията за самите нас, поне на пръв поглед, бяха повече от плачевни. От съвременни, благоустроени столични граждани ние изведнъж се превърнахме едва ли не в чергари. Сега вече нямахме ни вода, ни канализация, ни осветление. Дори адреси нямахме. По магически начин се оказахме извън цивилизованото общество. Все още бяхме нелегален, нерегистриран квартал, обезправен и поставен извън законите. Едва сега за пръв път разбрах какво значи истинска бедност. За построяването на жалката паянтова къщурка бяха отишли и последните спестени пари на баща ми. Цялото ни семейство, което по това време се бе увеличило с още двама души, сега по нищо не се различаваше от другата беднота. Въпреки своята все още достойна външна фасада баща ми се бе превърнал в най-обикновен пролетарий. Вече не бях изконтеното момче от първите години на моето детство. Като всички други деца събувах обувките си в края на пролетта, за да ги обуя отново в началото на учебната година. Като на всички кварталски деца и моите крака се покриха с многобройни рани и пришки.

Но преди това още две събития разтърсиха по особен, бих казал, небивал начин живота им. Нищо не са в сравнение с тях раните по краката ми, макар че белезите им си стоят до ден днешен. Тия спомени не оставиха белези. Но оставиха нещо много по-страшно. За пръв път разбрах, че хората не са това, което изглеждат. Че под привидно спокойната повърхност бучи и стене някакъв страшен и непонятен живот. Едва тогава дочух далечните, все още глухи плисъци на морето.

Случи се тъй, че веднъж ме заведоха на театър. То стана скоро след моето боледуване. Бях достатъчно малък, за да се настаня в скута на майка ми. Преди да загасят лампите, тя тихичко ме предупреди да бъда много мирен, да не вдигам шум, да не се плаша. Защо да не се плаша? Като всяко чувствително момче аз се плашех в тия години от всичко, дори от приказки. Обзе ме някакво лошо предчувствие, притаих дъх. Кой знае, може би като в цирка и тук ще се появят някакви грамадни коне или лъвове. Предчувствието не ме излъга особено.

И ето че най-сетне лампите угаснаха, завесата се разтвори. На пръв поглед нищо особено. Блеснала от светлини стая, красиви мебели. И някакви хора, облечени по начин, който досега не бях виждал — черни, лъскави дрехи, рокли, които искряха и сияеха като безброй звездици. Дори въздъхнах дълбоко от спотаена радост — толкова всичко ми се видя интересно и красиво. Какво страшно има тук, навярно майка ми се е пошегувала. Не, не беше се пошегувала.

Сега не знам какво съм гледал. Може би до мен не са достигали никакви разбрани думи от сцената. Но това, което ставаше там, ми се стори неизмеримо страшно. Хората на сцената не живееха като другите хора, а просто страдаха. При това страданието им бе непоносимо.

Те се тръшкаха по диваните, кършеха ръце, коленичеха, молеха се един на друг, ридаеха. Толкова много страдаха, че станаха по-бели от светлината. Напомняха ми на моя страшен кон — така се бялкаха и пулеха нещастните им очи. Толкова черна мъка струеше от тях. И от моите потекоха уплашени сълзи, но майка ми нищо не забеляза, толкова и самата тя бе унесена в представлението.

Прибрах се ни жив, ни умрял у дома. И от тоя ден започнах да гледам на хората с някакво мрачно, недетско подозрение. Вече смятах, че те са любезни и мили един спрямо друг само пред очите на хората. А щом останат насаме, навярно се нахвърлят един срещу друг като зверове. И като зверове започват да се ръфат, да късат живо месо от себе си, да се измъчват до смърт. Защо го правят? Бях безпомощен да разбера. Но знаех, че и аз някой ден ще попадна в тоя страшен капан. Ще се тръшкам по диваните, ще кърша ръце, ще страдам. До сълзи ще се моля някому, за някакви дивотии навярно. Ще тичам като обезумял с револвер в ръка из някаква блеснала от светлини стая. Само едно не можах да си представя — че ще ми се подмятат тия две черни опашки отзад. Но това малко ме утешаваше, бях отчаян, изпълнен с най-ужасни предчувствия.

Две години по-късно се случи и второто още по-страшно събитие. То разтърси не само нашите слаби и наплашени детски души. Целият квартал сякаш онемя от ужас и изненада. Много странен бе декорът, в който се разигра тая драма. Като че ли нарочно бе построен там не от хора, от някакъв зъл дух, който дълго и старателно е подготвял това кърваво престъпление.

В най-големия пущинак, по посока на градските гробища, по това време имаше малка, тайнствена кръчмичка. На пръв поглед това бе най-девственото, дори бих казал, най-красивото място в целия тоя грозен район на ръждясали и прогнили железопътни вагони. Спомням си, че течеше малка рекичка, спокойно си лъкатушеше между върби и ниски тополи. Макар и съвсем бистри, водите й бяха като мъртви — из сенчестите вирчета не се стрелкаха рибки, не подскачаха дори жаби. И досега не разбирам откъде е идвала, как след това така безследно изчезна. Всичко изчезна — и реката, и самата кръчмичка, и дърветата наоколо, сякаш злият дух, след като свършил грозното си дело, бе събрал набързо и целия си декор.

До кръчмичката се стигаше по тясна пътека, която лъкатушеше покрай реката. И досега не разбирам какво болезнено любопитство ни водеше по нейните извивки. Навярно ни е примамвала нейната тайнственост. Вървяхме смълчани по пътеката, докато стигнем до самата кръчмичка. Но никога не я приближавахме съвсем. Знаехме, че се посещава главно от касапите в салханата. Работеше, както се казва, денонощно, докато те се изпонапият и заспят по масите. Или докато си устроят някоя от своите кървави крамоли. Самата кръчма бе ниска, приличаше по-скоро на селска къщица. От вечно отворената врата струеше хладен мрак. Стигахме обикновено на двайсет-трийсет крачки от нея и там спирахме. Не се страхувахме от касапите, страхувахме се от змията.

За тая змия се разказваха легенди. Някои деца, които я бяха виждали, твърдяха опулени, че е дебела колкото електрически стълб и комай толкова дълга. Но това бяха детски измишльотини естествено. Сега разбирам, че в зиданите основи на кръчмата е живял смок. И кръчмарят го е търпял, за да пази кръчмата поне от нас, децата. Не я пазеше смокът, пазеше я страхът. Ние дълго стоехме в храсталаците, кокорехме се по посока на кръчмата, чакахме. До смърт ни се искаше да я видим. Но всеки миг бяхме готови да офейкаме назад, колкото силите ни държат. Големите момчета твърдяха, че ако я разсърдят, змията като стрела се спускала към своите нападатели. Навивала се около някой от тях, стискала го в смъртоносната си прегръдка, докато го удуши. И след това го глътвала. Досега нямаше нито един глътнат в квартала, но все пак ние се плашехме.

Една ранна утрин отново потеглихме към кръчмата. Бяхме малка група деца, пет-шест души. Говорехме за змията, разбира се. Все още се надявахме да я видим. Пътечката тайнствено криволичеше пред нас, ние напредвахме предпазливо. Отде да знае човек, може и тя да тръгне да се разхожда по пътеката. Мъчехме се да се шегуваме с нея, за да изпъдим страха, но шегите не вървяха. Неволно млъкнахме, стъпките ни ставаха по-безшумни и по-леки. И точно тогава срещу нас се зададе човек, който тичаше като бесен. Познавахме го много добре, правеше хамути или седла, вече не помня. Единият му крак беше много по-къс, той се клатеше ту на една страна, ту на друга, като махало. Очите му бяха така изблещени, сякаш го гонеха триста дяволи. Първата ни мисъл бе, че го гони смокът, разбира се. Бяхме готови да си плюем на краката и да офейкаме. И досега не разбирам защо не го направихме — просто стоехме като парализирани, чакахме какво ще се случи. Човекът най-сетне ни забеляза, позабави тичането си, после внезапно спря. Беше много уплашен и възбуден, очите му просто горяха. Постоя тъй пред нас, докато си поеме дъха. Лицето му бе така бледо и изплашено, че ние съвсем се вцепенихме. А най-сетне ни продума, макар и на пресекулки:

— Къде сте тръгнали?

— Амии… към кръчмата!

— Марш назад! — изрева той.

Тъкмо обърнахме гръб, готови да офейкаме, той внезапно ни спря:

— Чакайте, чакайте!… Я по-добре вървете… Но не бива да влизате в кръчмата. Никой не бива да вляза в кръчмата. Стойте отвън и не ги пускайте.

Кого да не пускаме? И защо?… Сега това ни се стори просто нелепо. Може ли едно дете да спре възрастни? Човекът навярно забеляза нашето недоумение.

— Ами просто ще го спрете! — добави той сприхаво. — Ще му кажете — вътре има убийство… Който влезе — ще отговаря… Разбрахте ли?

Не, не разбрахме. Защо ще отговаря, нали вече убийството е извършено? Седларят само махна с ръка и отново се затича. Видяхме го как като махало изчезна зад завойчето.

Какво друго можехме да направим, освен да продължим пътя си. Много тежка отговорност беше стоварил той на слабите ни плещи. Вървяхме подтиснати, съвсем бяхме забравили за смока. Сетихме се за него едва когато приближихме съвсем. Кръчмата си стоеше на мястото така, както я знаехме — самотна, притихнала, сякаш вслушана в себе си. Само прозорците й бяха закрити със здрави капаци отвътре. Но вратата си беше отворена, в нейния глух мрак не се привиждаше съвсем нищо.

Дълго стояхме пред тая врата мълчаливи и изтръпнали. Най-сетне едно от децата се обади несмело:

— Хайде, да влезем!… Само ще погледнем от вратата какво е станало.

Всички изтръпнахме. Макар че таехме тая страшна мисъл в главите си, изведнъж сякаш ни прилоша. Никой не му отвърна, само Ването се обади уплашено:

— Ами смока?

Какъв смок? Сега не ни беше до смоци. Сега се бе случило нещо безкрайно по-страшно. Знам, че някой от моите млади читатели ще се усмихне. За тях сега думата убийство не означава почти нищо. Както и думата смърт. Сега те виждат смърт на всяка крачка — на кино, по телевизията, дори в живота. Всеки ден по улиците на София умират хора — блъснати или премазани от някоя кола. Децата ги виждат, когато отиват или се връщат от училище. Но в ония години по улиците нямаше дори премазани котки. Когато веднъж в годината трамваят прегазеше някого — гръмваха всички вестници. Когато някоя любовна двойка се застреляше някъде в окрайнините на София, за това се говореше и пишеше с години. Съчиняваха се песни, пееха се от народните певци по сборове и пазарища. Стотици хора се струпваха около техните черни чадъри, за да узнаят как някоя свекърва отровила снаха си. Или как някоя снаха убила детето си. Тогава за нас думата убийство не означаваше просто смърт. За нас означаваше ужас. Означаваше кръв, писъци, нечовешко страдание.

Сега разбирам, че за детето любопитството е по-силно дори от ужаса. Поседяхме тъй около половин час, мълчахме, уплашено се споглеждахме. Чакахме да се случи нещо, но кръчмата все тъй мълчеше. Най-сетне Симето, най-добрият играч на ашици в квартала, се обади нетърпеливо:

— Вие както искате!… Но аз ще вляза.

— Не смееш! — възкликнахме ние едва ли не в хор.

Не, не искахме да го уплашим. Обратно — искахме да го предизвикаме. Искахме наистина да се напъха там. Искахме да разберем какво се е случило. Искахме да го знаем, да го разкажем на всички.

— Не смееш, не смееш! — натяквахме ние.

Виждахме как започна да бледнее.

— Ще вляза! — заяви отново той. — Ще видите, че ще вляза.

И наистина влезе, макар и не без нашата помощ. Просто го натикахме вътре, след това бързо избягахме, сякаш щеше да последва експлозия. Но не последва нищо особено. Секундите течаха една след друга, вътре бе все така тъмно и страшно. После той изскочи оттам прежълтял, облегна се на едно дърво и повърна.

Сега вече никой не можеше да ни спре. Щом Симето се престраши да влезе сам, защо ние да не влезем всички заедно? Като се побутвахме плахо един друг, най-сетне хлътнахме в преддверието. Отначало, докато очите ни свикнат с тъмнината, не виждахме почти нищо. После ни се мярнаха катурнати столове, обърната нагоре с краката маса. И едва след това пред очите ни се откри страшната гледка.

Да, така ми било писано, най-страшното, което имаше да видя в живота си, да стане още в най-ранните ми години. На мръсния под на кръчмата бяха наредени един до друг няколко трупа — от страх не видях добре. Всичките бяха заклани — по един и същ начин — както се колят агнета. И бяха подредени като агнета, изискано, професионално. Целият под бе потънал в черна, съсирена кръв.

Чу се само тупкане на крака, офейкахме навън като гонени от таласъми. Преболедувах цялата тая ужасна история, дълго време бях като несвесен. Тука вече и лекарите не можеха да помогнат. Като се мръщеше недоволно, баща ми най-сетне се съгласи да ме заведат на врачка. Всъщност заведе ме баба ми, вече не помня къде. Врачката се оказа някаква мека и белезникава като тесто старица, много кротка на вид, ужасно трудолюбива. Така усърдно ми бая и врачува, че след два-три дни наистина оздравях. Колко му трябва на едно момче като мен, с бурно въображение. Всяко енергично внушение, дори само внушение, може да се окаже повече от достатъчно.

Никога не научих цялата истина по това зверско убийство, което просто разтърси града. Все пак разбрах, че кръчмарят заедно с цялото си семейство е живял мирно и тихо в самата кръчмица. За нещастие през тия дни им пристигнал гост. Не пристигнал откъде да е, а от Америка, както говореха хората. Навярно не е имал никакво въображение или просто пари не е имал, за да се завре в тая глуха кръчмица, сякаш специално построена, за да се извърши в нея това жестоко убийство. Но убийците навярно са го сметнали за някакъв богаташ. Всеки, който се връщаше от Америка, в очите на невежите хора бе натъпкан с долари. Сега вече не помня дали откриха убийците. Наистина не помня, колкото и странно да е това. От покруса и отвращение съзнанието ми е изхвърлило всички подробности от себе си. Само тая страшна картина никога не се изличи от съзнанието ми. И никому досега не съм имал ни желание, ни сили да я разкажа. Само едно знам — влязох в мрака на ханчето като момче, излязох оттам изплашен човек. Безкрайно по-изплашен, отколкото от глупавия театър. Сега вече можех да очаквам всичко от хората.

След тая страшна случка спомените ми за квартала някак странно избледняха и изчезнаха. Виждам ги много трудно, едва ги различавам от небитието. Всички ми се струват или затъмнели, или преекспонирани, наложени една върху друга върху чувствителните плаки на паметта.

В тия тъмни и невзрачни спомени като че ли само един е останал да свети с живите си и страшни огньове.

Знаете ли какво значи „Поклади“? Това е Заговезни. Да, наистина Заговезни, хубав пролетен празник още от езическите години на нашия народ. Събирали всички боклуци по дворовете, не само по дворовете, по цялото поле. След това ги запалвали и изгаряли заедно с болестите и заразите. Но у мен тоя огнен празник живее като символ на народното бъдеще.

Още няколко дни преди празника ние събирахме по пущинаците бурени, сухи клони, талаш от дъскорезницата на Паланкови. Натрупвахме голяма копна, висока няколко човешки боя. С тия грамадни клади пролетарските квартали сякаш мереха своята сила. Най-големият огън винаги носеше и най-голямата слава. Дразмахленските огньове бяха прочути, пратеници от далечните квартали идваха тайно да видят как ги строим.

Ние палехме нашия огън в празното поле между реката и болницата. Много хубаво строехме кладата, в това се състоеше цялото ни майсторство. Всъщност тая работа свършваха по-големите момчета от нас, тия които вече работеха. Гледахме как стоят настрани и спокойно чакат времето. Не бързаха, макар че ние изгаряхме от нетърпение. Едва когато пламваха като венец слабите, но многобройни слатински огньове, момчетата запалваха нашия.

Началото винаги беше много ефектно. Най-напред пламваше сухото талашово сърце в кладата. Огънят бързо се въземаше по вътрешния комин. Сякаш и сега го чувам как пращи като жив, как лакомо гълта сърцевината. След това изригваше като вулкан от върха, огненият чадър бързо се разстилаше над главите ни. Над кладата се посипваше истински огнен дъжд, толкова силен, че се поотдръпвахме малко назад, за да не се запалим. Струваше ни се, че огнените езици просто ближат небето. Бяхме ужасно горди.

Скоро започваха да бликват един след друг и другите огньове. Най-напред пламваше огнената завеса към Подуяне, Хаджи Димитър, Малашевци, огньове на Красна поляна, Коньовица, Ючбунар. Целият град бе окръжен от огромен огнен пръстен, който озаряваше дори небето с кървавите си отблясъци. Гледахме и ликувахме — това беше нашият голям ден.

По балконите на високите домове в центъра на града излизаха и буржоите да позяпат небивалата илюминация. Чувствуваха се още много силни в ония години, зяпаха насмешливо, самодоволно. Все още не разбираха, че тия силни огньове ще тръгнат като живи към сърцето на града. Ще крачат бързо, решително, устремено. Нямаше да минат и десет години, за да издигнат своя факел в самия център, така ненадейно за тях, както ненадейно идват всички бедствия — вулкани и земетресения. Помня много добре единствения ден на първата софийска комуна. Общината трябваше да бъде наша. Гъста маса народ заля централните улици. Полицията се нахвърли като бясна върху тях. Но беше вече късно, много късно. Големите огньове на София вече бяха запалени, никой не можеше да ги угаси. На тия, които всяка пролет разпалваха новия огън, им бе определено от съдбата да завършат сами великото дело.

Гладка и остра като кост

Просто не забелязах как се случи това. Сега разбирам, бяха настанали ония години, когато момчетата не забелязват нищо освен себе си. Всички много добре помним тая възраст. Но се стараем с все сила да я забравим. Думата „пубертет“ някак спонтанно ни е противна. Все ни се иска да сме се родили мъже. Не е така, разбира се. Помним само годините, а сме заровили спомените в пепелта на времето. Забравили сме бурите, които са ни разтърсвали, ураганите, които са ни помитали като смет. Забравили сме как сме блуждаели като лунатици между видения и миражи. Мразим тия спомени, изхвърлили сме ги от себе си. Колко много ги мразим, можем да разберем по това, как се държим с децата си, когато стигнат на тая възраст. Дразним се от тях, не можем да ги понасяме, все едно че са заразени от някаква противна болест. Не ги разбираме, не искаме да им помогнем. Като че ли не знаем по себе си, че в тия години се решава целият им живот.

Сега, след половин век, за мен е много трудно да анализирам себе си, да открия всички подтици, които са ме повели по моя път. Но със сигурност мога да кажа, че в основата е било именно моето усещане и разбиране за човешката справедливост. Първият, който безмилостно падна в очите ми, беше не друг, а самият бог. На един съвременен младеж това може да се види малко смешно. Но тогава ни набиваха в главата тоя всемогъщ и справедлив бог всеки ден и всеки час. И ето че това остро чувство, за което говорим, ми показа безпогрешно простата истина. За какво ми е бог, който търпи бедността, унижението, горчивата човешка мъка? Вече познавах мъката, а справедливостта постепенно ме заведе при идеите, които единствени ни обещаваха да я премахнат. Малко по-късно се появи и моята любов към родината. Не за това, че е красива, че е богата, че е единствена. Насълзен падах на колени пред нея заради това, че е наша поругана и ограбена прамайка, която има нужда от нашата защита. Ето как простичко се раждат идеалите.

Нашето младежко движение се разпростря в Първа мъжка гимназия като пожар. Дори досега не мога да разбера тайната на тоя бърз успех. Не знам — искрата ли бе много силна? Или пък материалът бе много сух? Може би двете заедно, защото огънят наистина бе неудържим. И тоя свещен пожар се разпространи именно всред цвета на нашата гимназия, всред нейния ученолюбив елит.

Много добре помня нашата първа истинска битка на това поле. Не мога да я нарека класова, защото фронтовата линия не минаваше през класовото разделение. Оттатък имаше доста лумпени, на които явно не им беше там мястото. Тоя ден трябваше да имаме събрание на Въздържателното дружество в гимназията. То се знае, ръководството беше в наши ръце, а така наречените „родолюбиви“ организации се бяха споразумели да го превземат. Събранието се състоя в някакво мрачно подземие на недовършената сграда на гимназията — ниско помещение с неизмазани стени и циментов под. Когато пристигнах там, то беше претъпкано от ученици. Още от прага усетих като електрически ток всеобщото напрежение. При това те бяха дошли преди нас и здраво окупирали централната част, пред трибуната. Тогава за пръв път разбрах, че никаква битка, дори словесната, не трябва да се приема с принизено внимание.

Всъщност не стана никакво събрание. Те постоянно прекъсваха нашите устати оратори с дюдюкания и викове. Скандираха някакви лозунги. На края, като видяха, че не могат с нищо да ни смутят, запяха „Шуми Марица“. Пееха много гласовито, маршът явно им спореше. Спогледахме се омърлушени — сега какво да правим, не можем да запеем „Интернационалът“, разбира се.

И изведнъж някой запя „Жив е той, жив е“. Изведнъж се окуражихме, тясното помещение гръмна от песента ни. Надпявахме се тъй пет-шест минути, после ние явно взехме връх в тая непредвидена спявка. Нервното напрежение се изостри докрай, тук-там пламнаха частични схватки. Но помещението беше толкова тясно, а хората толкова много, че дори един свестен бой не можа да стане — нямаше къде човек да си развърти лактите. Но така или иначе някой ме хласна яко по носа с някакъв твърд предмет. Много неочакван и силен удар, за миг едва не загубих свяст от болката. Но слава богу, кръв не потече. След удара моят нападател благоразумно се бе оттеглил в множеството, видях го как се пеняви там и върти в ръцете си крак от стол. Обзе ме бясна, неописуема ярост, хвърлих се отчаяно напред, но тяхната еластична стена ме отхвърли бързо назад с още няколко леки контузии.

Точно тогава просто усетих как всичко в мен се втвърди и изостри. Сега вече нямах нужда от моето море, в него човек можеше само да се удави. Имах нужда от оръжие — камък, кост! — като моите най-далечни прадеди. И понеже нямах оръжие, трябваше отново да надуя гърлото си, дано някак ми се размине сляпата, нечовешка ярост. Напразно!… Каква утеха и каква битка е това — да се надпяваш!

Като нямаше какво повече друго да направим, с песен излязохме на улицата. Вече се смрачаваше, патрул от двама конни полицаи тъкмо минаваше пред гимназията. Погледнаха ни безучастно — да се пее „Жив е той, жив е“ тогава не беше забранено. Но не минаха дори година-две, само за няколко звука от песента можеха да те скъсат от бой в кой да е полицейски участък.

Бързите ни успехи като че ли малко ни зашеметиха, направиха ни самоуверени и непредпазливи. Никак не е било трудно на полицията да внедри в нашите редове провокатор. Дори не беше трудно да се досетим кой е той. Така или иначе една много ранна утрин, за велико изумление на моите родители, домът ми бе блокиран от полицейска група. Направиха ми щателен обиск, откриха достатъчно компрометиращи материали и вещи. Наистина една от първите ни работи в нашите кръжоци бе да изучим някои от неписаните закони на конспирацията. Но едно е да знаеш, друго е да го правиш. Навярно в нашето опиянение просто не сме вярвали, че това може да ни се случи. В крайна сметка намериха в мен и нелегално издадени книги, които бях скрил доста наивно. Най-доброто, което се случи, бе, че веднага ме арестуваха и отведоха в Дирекцията на полицията. Така поне получих възможност да мина една по-добра конспиративна школа.

Когато най-сетне полицаите ме изведоха, навярно е било към десет часа. Зарзаватчии тътрузеха делнично количките си по прашната улица, късокраки шопкини разнасяха гюмове с мляко. По външните порти бяха наизлезли жени и деца, някои просто зяпаха, други тихо кълнеха. Заобиколено от полицаите, мършавото учениче се понесе по своя крилат път. Като някакъв опасен конспиратор ме настаниха в отделна килия. Всъщност това беше доста големичка стая на последния етаж на дирекцията, съвършено гола, само с един дъсчен под. Много скоро след това ме извикаха на разпит. Най-големият ми успех се състоеше в това, че със своите нелепи отговори доведох до бяс прословутия Гешев. Откъде имам нелегалните книги? Купил съм ги от един уличен продавач. (Тогава книги наистина се продаваха и на двуколки като зарзавата и дребната кинкалерия.) Тоя отговор продължавах да повтарям, докато ми посиняха бузите от плесниците му. Сега разбирам, че надали съм могъл да измисля друга по-сполучлива лъжа.

Навярно за да ме накаже за моето нахалство или просто за да ме сплаши, Гешев ми измисли наказание, което ще помня до края на живота си. След разпита, вместо да ме изпратят в старата килия, ме преместиха в нова. В нея имаше още един човек. И тоя човек бе така здраво омотан във въжета, че не приличаше на човек, а на жалък вързоп. Вратата се затвори зад гърба ми, останах сам с нещастника. Още щом зърнах свирепото му лице, изведнъж разбрах, че са ме затворили с кумаришкия убиец.

Предполагам, че все още е известен с това прозвище, по мое време то бе станало нарицателно. Аз вече знаех за него, предния ден ужасените вестникари вече бяха описали безподобните му зверства. Сега не си спомням подробности, дори истинското му име съм забравил. Убиецът, пиян и озверен, се бе нахвърлил с брадва върху своите съселяни. И бе изпосякъл сума народ. Десетилетия неговото име бе символ на кръвожадност и зверство. Нещастните жители на бедното софийско село дори не смееха да кажат, че са от Кумарица. Не на шега рискуваха всеки нормален човек да им обърне гърба си. Едва след Девети септември селцето успя да се отърве от грозното си име, за съжаление не по най-подходящия начин.

Несъмнено тоя ден и тая нощ, които прекарах с него, ще си останат едни от най-кошмарните в живота ми. По-късно дори въздушните нападения над София надали са ми направили по-силно впечатление. Стоях прав всред стаята и изтръпнал го гледах. Беше силно брадясал, вкочанен, с петна засъхнала кръв по дрехите. Дори не обърна към мен страшните си очи. Лицето му бе празно, мъртво, безчувствено, не зная сега коя дума да подбера. Стоях втрещен известно време. След това започнах да ходя бавно от единия край на стаята до другия. Струваше ми се, че ако спра или седна, ще се случи нещо страшно.

Ходих тъй може би цял час. Но напрежението най-сетне ме изтощи. Седнах на пода, с лице към него, за да мога да следя какво прави. И точно в тоя миг той ме погледна. Погледът му бе съвсем обикновен, човешки. Нямаше в него ни злина, ни ярост, дори мъка нямаше, само някакво особено притеснение като при всеки вързан човек, който не може даже да се почеше. Чаках уплашен нещо да ми проговори, да поиска нещо, вода може би. Не каза нищо, не поиска нищо, погледът му угасна.

Тъй ни завари нощта. Не можах да мигна нито за минутка, просто не ми се спеше. Имах чувството, че ако заспя, той може би ще се отвърже. Знаех колко е нелепо това чувство, но не можех да се отърва от него. Слабата лампа мижеше и премигваше, струваше ми се, че изведнъж съм попаднал в някакъв нереален и измислен свят. Най-сетне не издържах, станах и се преместих зад гърба му — по-хубаво да не гледам лицето му. Не, надали е било по-хубаво. Неговият премазан гръб, обелената му от побоищата глава, сплъстената му коса, закоравяла тук-там от засъхналата кръв, скоро започнаха да ми вдъхват не страх, а милост и състрадание. Сега вече звярът не беше звяр, а жертва. Каквото и да бе направил, сега той бе чисто и просто един нещастник, един смазан човек, обречен на гибел.

И точно тогава ми мина мисълта: всъщност кой от двамата носи истинския човек в себе си? Разпънатият на кръст или тоя тук, овързан като кървава наденица. Тоя тук, проснат на мръсния под, не съм ли аз? Не сме ли ние, които не познаваме добре себе си? Не са ли нашите инстинкти, нашата скрита и неосъзната природа, подтиснати от разума и законите на обществото? Колкото и да бях млад, смътно усещах, че стената, която ни дели, не е ни толкова дебела, ни толкова непроницаема. Може би само въжетата, които ни обвързват, са други, но човекът е горе-долу същият. И аз бях убивал, макар и мислено. Същия тоя Гешев, да речем. Бях го пронизвал с куршуми и хладни оръжия, бях го подпалвал със специално измислени от мен смъртоносни лъчи. И с дълбоко вътрешно удовлетворение бях наблюдавал как гори като плъх. Нима могат да бъдат принципно толкова различни нещата, които мислим и които правим? Сега ми се струваше, че тоя тук, вързаният, е може би по-истински и дори по-вечен от мен. Всеки от нас живее само един живот. Той е живял във всички, минал е през всички, донесъл е до днешния ден всичко, което е приел през вечността — своята мъка, своя гнет, своята човешка злоба от всичките си нещастия.

Наистина трудно се заспива с такива мисли. Не е достатъчно само да оплакваш мъката, да й съчувствуваш. Нужно е да я изтръгнеш от корен. Ако бях бог или просто всесилен, незабавно щях да го сторя. Но после? Какво щеше да стане с нас? Нямаше ли да заприличаме на скопени петли, на тъжни или лениви кастрирани котараци? Не, не, не! — крещеше всичко в мен. Но тая нощ тия гласове бяха слаби, толкова силна бе омразата.

На другата сутрин ме повикаха отново при Гешев. Той ме гледаше и подигравателно, и с известно човешко съжаление все пак. Може би тогава все още не е бил така озверен, както десетина години по-късно. И все още не ме третираше като свой враг, по-скоро като глупак, който от невнимание или разпаленост е сбъркал пътя си.

— Как спа нощес? — попита той иронично.

— Мерси, много добре.

— Тъй ли? — засмя се той. — Ами тогава ще се разпоредя да го развържат нощес.

— Все ми е едно — отвърнах аз равнодушно.

Наистина го казах равнодушно, това не е измислица. Тогава все още не умеех да се преструвам. Гласът ми наистина беше равнодушен, макар че вътрешно потреперах. Е, и какво? Щом го бях приел в себе си, нима сега можех да го отхвърля пред своя враг? Изглежда, че тогава моята момчешка доблест е била по-силна от гласа на разума или страха. Или просто някакъв инстинкт ме е карал да се съпротивявам. Така прави дори птицата, когато скача срещу зъбите на огромния хищник.

И ето че успях. Гешев ме погледна колебливо. Очевидно сега решаваше в себе си: да ме тласне ли в пропастта? Да си спечели ли още един враг? Или просто да ме остави, докато в мен заговори уплашеното благоразумие. Той си прибра плесника и отново седна зад бюрото. Стана ми ясно, че временно съм се избавил.

— Слушай, ти си син на заможни родители! — каза той. — Какво търсиш при тия дрипльовци?

По това време баща ми наистина се бе заел с някаква неудачна търговия. Какво да му кажа? Да му изкрещя, че дядо ми е бил революционер и заточеник? И ето че благоразумието, на което той е разчитал, потече като пот по лицето ми. Все пак не се предадох изведнъж.

— Това са идеи, господин Гешев — отвърнах аз тихо. — Не може човек да живее без идеи… И Христос е казал, че хората трябва да бъдат равни.

— Така ли пише в твоята книжка? — кресна ядосано той.

Съвсем бях забравил, че една от книгите, които бяха намерили у мен, носеше възглупавото заглавие „Съществувал ли е Христос?“.

— Така пише в неговите книги! — отвърнах аз.

— Слушай, момче, това е глупост над глупостите. Който и да го е казал. Ще станеш някой ден мъж, ще разбереш… Винаги ще искаш да стърчиш една глава над другите.

Можех, разбира се, да му отвърна. Да стърчиш, но с какво? С ума си? Или с властта и парите си? Още веднъж благоразумно замълчах.

На другия ден ме освободиха. Върнаха ми по опис джебните вещи, които ми бяха прибрали. Между тях имаше и малко пари, които майка ми благоразумно ми бе пъхнала в джоба. После с два-три ритника ме натириха навън. Стоях примижал на многолюдната улица, приличах на котка, която току-що са изтърсили от чувала в някаква неизвестна местност. Все още се оглежда със свити уши, но дълбоко в себе си знае, че ще намери отново верния път, да, знае.

Тръгнах бавно, все още зашеметен, прекосих като насън Лъвовия мост. Там наблизо се намираше млекарницата, която някога бе на баща ми. Седнах край мраморната масичка, поръчах си топло мляко и кифли. Донесе ми ги някаква мрачна жена, постави ги мълчаливо пред мен и си отиде. Изядох всичко много бавно, с дълбока наслада. Сега още по-ясно разбрах колко непоносимо и страшно е да си лишен от свобода, да бъдеш жертва. Безкрайно по-приятно е да гълташ бавно и сито горещото мляко и меките, хрупкави виенски кифлички.

Когато плащах, една дребна монета се изтърколи на пода. Малко непредпазливо се наведох да си я взема. И странно! — тоя път не усетих лекото коварно бодване. Не усетих острието на гладката кост. Нима я бях загубил в ареста? Нима я бях предал на брадясалия нещастник?

Сега имам чувството, че точно през тия три страшни дни в мен се е образувал синият прозрачен кристал. Защо? Не знам, може би така е устроена вселената. От хаоса се образуват звезди, от гигантските мъглявини — галактики. Колкото и да е странно, мракът ражда сам светлината, черният мазен графит — блестящите диаманти. А може би не е възможно да има и истинско човешко щастие без страдание.

Дълги години тоя син камък бе най-скъпото, което имах. И все пак един ден го загубих така неочаквано, както го бях намерил.

Винаги го носех в себе си, може би в това се състоеше моята грешка. Не знам защо, избягвах да го гледам, освен нощем понякога, когато угаснат всички земни светлини.

Неговото меко синьо сияние ме плашеше, раждаше в душата ми дълбока мъка. А през тия години твърде много мъка имаше в живота на хората, за да прибавям към нея и тъжната светлина на камъка.

Войната отиваше към своя неизбежен край. Когато заминах на фронта в Унгария, отново го взех със себе си. Носех го винаги в горния ляв джоб на куртката, обвит в парче черен сатен. Може би смътно съм се плашел от неговото синьо рентгеново облъчване. През дългите месеци война само веднъж го разгънах, за да го погледна със спотаен трепет. Това стана, когато немците пробиха нашия фронт при Драва Соболч. Гледах го и сякаш не вярвах на очите си — камъкът сияеше по-бляскав от всякога. Нима това никога няма да свърши, помислих си аз отчаян. Нима никога няма да свърши?

Беше най-тежката нощ, която ми се случи да прекарам на фронта. Веднага ни извикаха в щаба на армията. Когато влязохме в ниската едноетажна сграда, стените й просто се люлееха от артилерийската канонада. А знаехме, че сражението се водеше доста далече — на около двайсетина километра от нас. Полковник Гилин мрачно ни съобщи, че още тая нощ трябва да се евакуираме — далече в тила, чак в югославянския град Сомбор. Просто не вярвахме на ушите си — да отстъпим точно сега, когато фронтовете на съветската армия вече неудържимо наближаваха Берлин? Дали не е станало нещо неочаквано, дали немците най-сетне не са пуснали в ход своето прословуто тайно оръжие? Само при тая мисъл усетихме как гърбовете ни се вледеняват.

Но нямаше време за размишления, заповедта трябваше да се изпълни. Натоварихме цялата печатница на „Фронтовак“ с бързина, на която вече бяхме свикнали. Пътят за Сомбор минаваше близо до фронтовата линия, по високото плато над Харкан. Спряхме за малко, за да видим поне отдалече най-голямото сражение, в което някога българска войска бе участвувала. И сигурно най-епичното. Трудно може да се опише гледката, която се разкри пред очите ни. Вече бях виждал София след една от най-големите нощни бомбардировки, цялата потънала в море от пламъци. Гореше като факел, който би подпалил дори черното мъртво небе. Но тая гледка тук надминаваше всяко човешко въображение. Огромно кърваво зарево се бе издигнало като венец над хоризонта. Артилерийските урагани се преплитаха един друг и сливаха един с друг, техните остри припламвалия разкъсваха нощта като гигантски светкавици. Точно над Драва Соболч всичко бе потънало в огън и кръв. Гледахме и не можехме да повярваме на очите си. Нима наистина е възможно там да дишат и да се сражават обикновени хора? Къде всъщност започва границата на ужаса и пълното вцепенение? Ние не можахме да издържим дори гледката, качихме се на нашия продънен автобус и потеглихме, да не кажа побягнахме. Не знам за какви дяволи не ни бяха дали и оръжие — в целия ешелон имаше само един развален пистолет. Ако се случеше най-лошото — да ни преградят пътя, — щяхме да загинем като зайци. И досега си мисля, че командуването на армията нарочно ни бе унизило по тоя начин.

Но това беше последното ни изпитание. Един месец по-късно ние вече напредвахме с цялата армия по равнините на Южна Унгария. Пробихме линията Маргит. След това нашият десен фланг влезе в Надьканижа. Там редакцията се установи малко по-дълго в хубави и удобни квартири. Тоя чист и приветлив унгарски град беше за нас първият мирен оазис след изпитанията на войната. Изкъпахме се, избръснахме се, светехме от чистота. За пръв път се чувствувахме истински хора. Сега вече нямах никакво желание да погледна своя вълшебен камък.

Войната неудържимо вървеше към своя край. Новините от фронта говореха за пълен хитлеристки разгром. И все пак в Берлин все още бушуваха жестоки боеве. Тоя град, символ на хитлеризма, в тия дни ни приличаше на полудял човек, който не знае какво прави. Макар и отдалече, ние с дълбока ненавист наблюдавахме тая животинска агония. Сега всяка наша жертва ни се струваше безкрайно по-скъпа, главно защото беше безсмислена. Колкото и да се обръщам назад, в историята, едва ли бих могъл да видя по-позорно събитие. И навярно никога историците няма да го обяснят, нито психолозите да проникнат в същността му, толкова всички изводи са унизителни за човека.

Беше привечер, малко подтиснати от тия новини, се прибрахме в нашия нов дом. И изведнъж в града избухна стихиен огън. Насън не можех да си представя, че толкова войска има в града. Стреляше се с всичко, което една армия може да притежава — с пушки, с картечници, дори с оръдия. Светещите куршуми просто замрежиха небето с огнените си тропоски.

В първия момент ние дори се стреснахме. Пак ли някоя последна немска лудост като тая при Драва Соболч. Не, не беше възможно, знаехме, че фронтовете са доста далече. Може би някое последно въздушно нападение? Но не се чуваше никакво бучене на самолети. Стояхме тъй слисани всред улицата, не знаехме какво да правим. Тогава някъде срещу нас изтрещя прозорец, на него изникна руски войник. Беше гологлав, лицето му бе необикновено възбудено.

— Берлин падна! — изкрещя той срещу нас.

После вдигна автомата си и започна да стреля срещу небето.

Това бе краят. И в такъв естествен образ се бе явил той пред очите ми.

Тая нощ бе нощ на победни пирове. Пируваше целият град — по столове, по квартири, дори на улицата. Никой не пестеше куршумите, за какво повече са ни куршуми? В ония дни всички искрено вярвахме, че тая проклета война ще бъде наистина последна. На всички ни се струваше, че след тая нощ ще изгрее някакво друго слънце — може би по-голямо, по-радостно, по-светло. За съжаление не мина дори месец, за да разберем колко наивни са били тия наши надежди.

Но през оная незабравима нощ всички пирувахме. Събрахме се цялата редакция в един от апартаментите. Както винаги, яденето беше доста оскъдно, но за това пък имаше алкохол в изобилие — вино, коняк, унгарска палинка, която наистина палеше гърлото. Изпонапихме се здравата, всички без изключение, даже тия, които никога не бяха слагали капка алкохол в устата си. Като Рашо Шоселов например. Но опиянението от алкохола не беше нищо в сравнение с опиянението от радостта и надеждите.

По едно време се отпуснах изтощен на едно от леглата. И точно тогава си спомних за моя камък. Как ли се чувствуваше той в тая небивала нощ? Извадих го предпазливо от джобчето, разгънах сатенената му обвивка. И ето че отново лежеше на дланта ми. Стори ми се в тоя миг спокоен и хладен, толкова хладен, че дори се обидих. Нямаше капка радост в мекото му сияние. Даже напротив, синята му светлина ми се стори малко тъжна. Какво можеше да означава това? Може би нямаше сили да прежали жертвите? Или пък смяташе, че всичко, което се бе случило до днес, не може нито да се оправдае, пито да се изкупи. Малко го намразих в тоя миг. В крайна сметка той бе част от самия мен, беше длъжен поне мъничко да сподели радостта ми.

Малко нервно го бутнах в джобчето си, без да си дам дори труда да го завия в неговото сатенено парцалче. Поизправих се, глътнах чаша вино. И точно в тоя миг забелязах, че Рашо бавно се отправя към отворената врата на балкона. Беше доста бледен, леко залиташе. Веднага ми мина през ума какво може да се случи с човек, който за пръв път пие. Станах и се запътих след него. Като излязох на балкона, той вече се бе надвесил ниско над перилата, готвеше се да се пооблекчи навярно. Под него зееше тъмната бездна, той висеше безпомощно там, колко му трябваше, за да се прекатури. Инстинктивно протегнах ръка и го улових за яката. Навярно съм се навел доста ниско, но бях сигурен, че вече няма да го изпусна.

Ето в тоя миг съм изтървал моя камък, той просто се е изхлузил от джоба ми, който иначе винаги държах закопчан. Мигновено усетих това, но беше късно. Видях само как се разби в каменните плочи на тротоара. Разби се като малка звезда, пламнаха живи, сини искри и веднага угаснаха. Стори ми се, че не се е разбил, а просто изгорял в своята мъка. Отдръпнах се поразен, чувствувах, че се е случило нещо непоправимо. Радостта ми изведнъж изстина, усещах в себе си някаква необикновена пустота. После бавно се прибрах при другите, които все още се веселяха. Моят пир бе свършил.

* * *

Не, не преживях загубата толкова тежко, колкото можете да си помислите. На другия ден се чувствувах дори мъничко облекчен. Останах още два месеца в Унгария, в дни на мир и спокойствие. Всички, които са били там, помнят колко хубава беше тая пролет, без нито едно облаче по синьото унгарско небе. Преживях много радости, натрупах незабравими впечатления. Едва когато се върнах в България, осъзнах, че дълбоко в себе си съм тъгувал за моя камък. Но може само за миг да изчезне нещо, което се е образувало в теб с десетилетия.

Колко тежка е била тая загуба, усетих, когато отново започнах да пиша. Преди всичко много трудно стана това, сякаш съвсем бях отвикнал. Сядах насила зад машината, мислите ми бяха някъде другаде. Тоя вечен огън, който винаги съм усещал по-жив и по-истински дори от моя собствен живот, сякаш бе поугаснал. Или просто бе засипан под пепелта на толкова много събития. Сега трябваше да вадя отново въглените и грижливо да ги разпалвам. Разбира се, не е толкова трудно да разгориш отново огън от въглени, стига да има какво да сложиш върху тях. Но може би това, което съм слагал, е било все още доста сурово.

Така или иначе огънят отново се разгоря. Но смътно усещах, че грейката като че ли не е същата. В първите години описвах войната. Много искрени и истински чувства имаше в душата ми. И в книгите ми навярно личи, че са истински. И все пак това надали е било достатъчно. Струваше ми се, че заедно с камъка съм загубил нещо от моя път.

Сега вече истински ме болеше за него. Не можеш да опишеш един огромен, бушуващ пожар на фона на слънцето. Сам аз го бях видял при Драва Соболч на фона на черното страшно небе. А може би не е нужно да описвам непременно пожари. Защо трябва непрекъснато да напомням на хората мрачната нощ, от която се бях отскубнал. Така мислех в ония години. Или по-точно така се успокоявах.

Сега често се събуждам нощем, със затаен дъх почвам да се ослушвам. Няма ли отново да доловя шепота на морето? На истинското море, което се блъска като ослепяло в скалите. После затварям очи и чакам отмалял, да, чакам, докато отново доловя тихото пляскане на вълните му. И ги усещам как прииждат като могъщ прилив, как заливат бреговете, които ги чакат. На другата сутрин се събуждам съвсем бодър, отивам до прозореца и се усмихвам. Дори моето остаряло и пробито сърце да изчезне съвсем, камъкът винаги ще остане да свети.

Езерното момче

I

До хижа „Грънчар“ стигнахме с джипка по някакъв невъобразим път, изсечен като с едра, непохватна брадва направо в скалите. Издигахме се все по-високо и по-високо в почти отвесния планински склон, въздухът стана прозрачно син, плоски облаци висяха като плочи над гигантската долина, готови сякаш всеки миг да рухнат и да я смажат. Пътят ставаше все по-тесен, тук-таме имаше леки свличания, така че масивните гуми на колата едва не прищипваха ръбовете на пропастта. Започна да ми прилошава, вече не смеех да погледна надолу към бездната, където бялата лента на реката ставаше все по-прозирна и тънка. Джипката се тресеше на коравите си ресори, моторът хъркаше и се задавяше. Появи се вода, която цъцреше направо от изсечената плът на скалите, пълзяха влажни лишеи, трасето ставаше все по-каменисто. По него в краен случай биха могли да се разминат два коня, никога две коли. Дори не смеех да попитам какво би станало, ако се срещнат наистина. Моите спътници сякаш изобщо не мислеха за това. Мразя хора без въображение или без нерви, все едно. Полковникът седеше небрежно до шофьора, едрото му лице с цвят на смокина изглеждаше съвсем безучастно. Лейтенантът чупеше с яките си ръце орехи и любезно ми предлагаше ядките. Идваше ми да ги изругая, да сляза от колата и сърдито да потегля назад. И все пак знаех, че никога няма да го сторя. В края на краищата те се катереха към облаците без никаква нужда, само заради мен.

Тъй че като пристигнахме най-сетне на хижата, бях загубил всякакво желание за риболов. Езерото лежеше под мен, неподвижно и мъртво, не приличаше на езеро, а на огромен ахат, добре полиран, на твърди концентрични кръгове, които бледнееха към бреговете. Под сянката на облаците в центъра то ми се стори почти черно, като никакъв мрачен вход за ада. Моите спътници тръгнаха на пътеката, която водеше към близката хижа. Щом останаха сами, те си забъбраха така оживено и свойски, сякаш не се бяха виждали от години. Отпуснах се на влажната трева, едва не се прекръстих от облекчение. След това все още с по-разтреперани пръсти сглобих лекия си английски „телескоп“, най-хубавата пръчка, която имах. Закрепих макарата, изтеглих кордата през водача. Не знаех каква блесна да сложа, никога досега не бях ловил риба във високопланинско езеро. Сложих най-сетне тая, която ми се стори, че сам бих могъл да налапам, и бавно се запътих надолу. И за последен път се убедих колко измамни са разстоянията в планините, където прозрачният въздух прави всички предмети необикновено ясни и близки. Слизах близо десетина минути, езерото бавно едрееше пред очите ми. Едва когато приближих съвсем, усетих свежия полъх на водата, чист като дъх на цвете, само малко по-суров. И все пак впечатлението за безжизненост си остана — каква риба можеше да има в тия студени, мъртви води? По целия бряг не се виждаше никакъв друг рибар, никакъв човек изобщо, нищо освен камъни и пустош и блудкавия дъх на лед, който слизаше от върха.

Заметнах с блесната колкото се може по-далече, оставих я да потъне до дъното, после започнах бавно да навивам влакното. Още при второто хвърляне закачих много голямо парче, бавно го домъкнах до плитчините, но колкото и внимателно да маневрирах, кордата не издържа, рибата се откъсна. Много добре видях, че е „американка“, към килограм навярно, то се знае никога досега не бях закачвал толкова едра пъстърва. Както всички по-опитни рибари, слагах за блесните колкото се може по-тънко влакно, не разчитах на изключителни екземпляри. Все си мислех, че такива риби живеят само във въображението на рибарите. Хвърлях след това още цял час, настървен, изпълнен с видения и надежди. Скъсах една блесна в подводните камъни, веднага я замених с нова. Най-сетне закачих една малка пъстърва, стотина грама навярно и я помъкнах към брега. Още като удари, видях как се бялна коремчето й в дълбините. Макар и малка, дърпаше се много силно, бореше се отчаяно за живота си. Не само за своя живот, както по-късно разбрах. Човек никога не знае какво му носи съдбата, една крачка повече или по-малко, една минута, една секунда дори и върху нас с огромна сила се струпват щастие или печал, мъка или горчиво разочарование, надежди, които сме таили в сърцето си цял живот. Все едно, велика или страшна, безсмислена или жалка, ласкава или сурова, съдбата никога не ни предупреждава за своето идване. Вадех рибата, без да съзнавам какво в действителност правя, просто въртях макарата, малко зарадван и повече разочарован, разбира се. После вдигнах върха на пръчката, рибата блесна във въздуха като острие на брадва, насочено към сърцето ми. Прихванах с опитна ръка във въздуха нейното студено гладко тяло. За разлика от първата беше балканска пъстърва, с нежни розови цветчета по тъмното гръбче. Беше необикновено чиста и гладка, необикновено красива. Ако имах макар и капчица истинска човешка съвест, трябваше веднага да я върна в езерото. Беше ясно, че едва ли ще хвана друга, защо ми е само една риба, за да я хвърля след това, изсъхнала и погрозняла, някъде край брега. Но аз я сложих в кошчето и веднага я забравих, макар че тя все още се блъскаше в плетените му стени.

И скоро след това видях момчето. То се появи внезапно и безшумно, едва ли не като някакъв езерен дух. В първия момент дори се стреснах, макар че нищо по-невинно и мило не можеше да се появи тук пред очите ми. На пръв поглед бе най-обикновено момче, доста тъничко, в дълги сини панталонки и сиво пуловерче. Като че ли нямаше нищо особено във външността му. И все пак чувствувах, че не е така. Слабичкото му лице бе много одухотворено, макар че чертите му бяха съвсем размити, сякаш го виждах през вода. Това усещане и досега ме измъчва, навярно тоя странен ефект се е дължал на отблясъците на езерото. Най-силно впечатление ми направиха очите му — кръгли и черни, с усещане за презрели вишни… После то взе кошчето и внимателно го отвори. Лицето му сякаш се озари, едва сега забелязах колко сдържана вътрешна хубост се крие в него.

— Колко е красива! — обади се то. — По-хубава дори от самото езеро!

Не му отвърнах, само се обърнах и погледнах озареното му лице. Никога досега не бях виждал някой да гледа така една обикновена умряла риба.

— Но тя е жива! — трепна внезапно момчето, сякаш бе отгатнало мисълта ми.

— Не ми се вярва — отвърнах аз.

Наистина пъстървата е нежна и чувствителна риба, умира доста бързо в сравнение с другите.

— Аз мога да я съживя! — каза момчето внезапно.

— Надали — сега за пръв път се усмихнах. — Надали, мойто момче.

— Наистина мога! — отвърна то сериозно.

— Добре, вземи я тогава, прави с нея каквото щеш. Облекчението и радостта, която почувствувах в тоя миг, ми се сториха съвсем момчешки. И се опитах да обърна работите на шега.

— Ако я съживиш — казах аз, — тя може би ще изпълни три твои желания.

— Три са ужасно много! — каза момчето. — Едно е съвсем достатъчно. — И то се усмихна, за да покаже, че приема шегата. — Ами ако ме попита кое е вашето най-голямо желание?

— Не знам — отвърнах аз. — Може би да ми поникне коса.

То ме погледна любопитно, но голата ми глава бе доста добре скрита от рибарския каскет.

— Сигурно ще съжалявате! — каза момчето. — Има толкова по-важни работи на света.

Наистина изразяваше се прекалено изискано за едно десетинагодишно момче.

— Засега и това ми стига — отвърнах аз.

Момчето само се усмихна, с безкрайно внимание взе рибата в шепите си и се запъти към плитчините. Нямах повече работа тук. Откъснах блесната, сгънах пръчката и неохотно се отправих към хижата. Като всеки рибар бях чувствителен към успехите и неуспехите. Веднага си представих с какво безмълвно разбиране ще се спогледнат моите спътници. Бях похарчил безотчетен държавен бензин на всичко отгоре. Като се качих до хижата, първото нещо, което се наби в очите ми, беше една новичка „Лада“, която силно блестеше с лайстните си на обедното слънце. Никакъв друг живот. И в ресторанта беше много тихо и здрачно, капандурите пропускаха твърде малко светлина. В уютния здрач веднага зърнах моите приятели, които се черпеха пестеливо с домашна ракия, налята в бутилка за олио.

— Как е, маестро? — запита шеговито полковникът.

— Нищо — усмихнах се аз доста фалшиво.

— И все пак ще ядем риба! — каза доволно полковникът. — И то не каква да е.

Предложиха ми да пийна от шишето. Бяха закъснели малко с това шише, трябваше да ми го предложат, докато берех душа от страх по висините. Все пак дръпнах една доста дълга глътка, в погледа на лейтенанта се появи уважение. Седнах на масивния дървен стол, дръпнах още веднъж, тоя път за душата си. Изведнъж лошото ми настроение, последните остатъци от напрежението, което бях преживял по пътя, се разлетяха без остатък. Чувствувах се облекчен, олекнал, освободен от подтискащото чувство за вина. Каква вина, всъщност? Какво лошо бях сторил? Много по-късно разбрах на какво се дължеше това усещане, просто се бях отървал от рибата. Момчето нямаше да я съживи, разбира се, но така или иначе аз се бях отървал. Разговорът между нас веднага потече, посъживен и от изпития алкохол. Разказах им за рибата, която бях изпуснал, те се усмихнаха снизходително. Навярно не чуваха за пръв път измишльотини от тоя род. Но за момченцето, кой знае защо, нищо не им казах. Само се пообърнах да видя с кого е дошло.

В ресторанта имаше заета само още една маса. Бяха седнали доста далече от нас, но все пак успях да ги поразгледам, преди те да погледнат към мен. Бяха само двама — мъж и жена — не много млади, но не и стари, около четиридесетгодишни. Навярно бяха майката и бащата на момченцето. То явно приличаше на майка си. Беше слабичка и тънка, със същото бледо, измито лице, без никаква следа от грим. Това я правеше малко увяхнала, малко нищожна в сравнение с мъжа си. Сам той изглеждаше много солиден, лицето му бе много масивно и тежко, погледът някак странно прозрачен, сякаш под клепките нямаше очи, а лимонадени топчета. Беше облечен в едро изплетено палто-жилетка с хубава кожена гарнитура и в безупречен клин-панталон. И в това отношение жена му изглеждаше съвсем незабележителна в своето избеляло студентско костюмче. Имах чувството, че постепенно е повяхнала във властната сянка на мъжа си, че му е предала безропотно всичките си права. По-късно, когато съдбата ме принуди да проуча грижливо живота на тия съвсем непознати за мен хора, разбрах, че първите ми впечатления са били доста повърхностни. Общо взето, и двамата не ми направиха някакво особено впечатление, момчето сякаш не беше техен син. Или ако трябва да бъда съвсем точен, те надали го заслужаваха, то очевидно ги превъзхождаше по интелигентност и чувствителност.

Наистина ядохме риба. Управителят ни я донесе в груби алуминиеви чинии, опържена по мъжки, на едри късове. Месото й бе нежно розово като балканска пъстърва, макар че беше чиста „американка“, но „каращисана“ с нашите риби, както каза управителят. Попитах го как е успял да улови това малко езерно чудовище.

— Ударил я гръм нощес — отвърна той небрежно. — Улових я с ръце — зашеметена.

Моите приятели недоверчиво се усмихнаха. Пък и аз не си спомнях да е гърмяло и валяло нощес. Хапнахме хубаво, ракията съвсем ни развесели. Не беше нещо особено, в тоя суров край на джанки, къпини и киселици няма добри ракии. Тъкмо се готвехме да си ходим, в ресторанта се втурна момченцето. Изглеждаше много възбудено, лицето му просто пламтеше.

— Чичо, рибата оживя! — възкликна то високо. — Наистина оживя.

— Как разбра? — попитах аз недоверчиво.

— Тя вече плува… Макар и на гръб.

— В езерото ли я пусна?

— Не, в едно малко басейнче… Обградих го с камъни.

В тоя миг бащата на момчето сърдито се обади от мястото си.

— Валентине, не досаждай на непознати хора!

— Те не са непознати — каза смутено момченцето.

— Няма значение. Ела тук! — гласът му звучеше все по-властно.

— Татко, нека отида при рибата! — каза момчето умолително.

— Каква риба?

— Тоя чичко ми подари една риба. И тя оживя.

Мъжът ме погледна от мястото си със своите прозрачни очи — хладно, дори малко враждебно.

— Вече два часа висиш там. Ще настинеш.

— Татко, много те моля! — в гласа му звучеше едва ли не отчаяние.

„Пусни момчето, дурак! — помислих си аз, малко възбуден от алкохола. — Остави за друг път тия фасони!“

Познавах тоя тип хора, които, като няма как да задоволят жаждата си за власт, тормозят децата си. Жена му, която досега доста безучастно слушаше тоя разговор, се обади неохотно.

— Ами нека върви! Нали заради него сме дошли тука. Нека върви, да се насити на своето езеро.

Мъжът се поколеба за миг, погледна ме отново — тоя път съвсем неприязнено, като човек, който без разрешение се е вмъкнал в апартамента му.

— Добре, иди… Но след четвърт час да си тука…

Момчето ме погледна със светналите си очи и мълчаливо излетя навън. Скоро след това и ние си тръгнахме. Когато излязохме на терасата, аз го видях клекнало край езерото, с гръб към нас. Навярно все още се занимаваше със своята риба, която надали щеше да оживее истински. Или пък кой знае — може би това вдъхновено момче наистина й бе дало живот. Много ми се искаше да му подвикна за сбогом, но се въздържах. В края на краищата то бе само едно момченце, отношенията ни не можеха да бъдат равностойни. Тогава още не разбирах колко това е глупаво.

 

 

Върнахме се в Самоков по хубавия туристически път, удобен и за автомобили. Там се отбихме за малко в Градското управление. Не беше любезно да се сбогувам с моите домакини току-тъй — на улицата. Като влязохме в кабинета на полковника, телефонът му звънеше силно и настойчиво. Някакво смътно безпокойство мина през сърцето ми — стори ми се в тоя миг, че търсят мен. Полковникът направи няколко крачки и небрежно вдигна слушалката. До нас достигна неясно човешки глас, както ми се стори, доста разтревожен. Полковникът слуша известно време, лицето му изведнъж посърна и сякаш се вледени.

— Да, добре — отвърна той. — Ще ти изпратя веднага хора.

Затвори слушалката и се обърна към нас.

— Момчето се удавило — каза той просто.

— Кое момче? — трепнах аз.

— Това, което видяхме на хижата. Паднало във водата и се удавило.

Ако ме бяха ударили с длан през гърлото, надали щях да изгубя повече дъха си. Стоех като втрещен, мъчех се да поема въздух. И просто не смеех в тоя миг да повярвам на ушите си.

II

Аз съм около четиридесет и пет годишен, литератор по професия, занимавам се с теория на естетиката. Мога да кажа, че познавам Хегел по-добре от себе си, дори от жена си. Много е трудно човек да познава себе си, това се удава само на гениите. И на нищожествата може би. Но докато гениите просто се примиряват с нечовешкото в себе си, нищожествата го превръщат в свое оръжие. И що се отнася до жена ми, аз просто избягвам да мисля за нея. И защо ли? Тя е толкова добра и безукорна, че всеки размисъл би могъл да се превърне в ненужна ерозия. По професия жена ми е лекар и оттам произлизат някои от малките ми беди. Преди време успя да открие в мен нещо като начало на сърдечна декомпенсация. Това й беше съвсем достатъчно, за да изтръгне цигарите от устата ми, да почне да брои ревниво моите чашки. От всичките ми малки увлечения и пороци като че ли остана само риболовът. Има такива жени инквизитори, които обсебват напълно мъжа, колкото и той да се смята независим и непристъпен. Това може да бъде от искрена любов и грижа, естествено, но понякога е проява на най-откровен егоизъм, на най-висша форма на власт и съзнание за собственост. Ето защо не е нужно човек да вижда докрай ближния си, най-разумно е да го приема от неговата най-добра страна.

Когато се върнах у дома, жена ми веднага разбра, че се е случило нещо. Чувствувах как ме проучва грижливо с поглед, но мълчеше. Като всички лекарки, които познавам, тя е търпелива, тактична и малко безчувствена. Може да мълчи с часове, да ме поглежда укоризнено, докато сам аз най-сетне не издържа и се раздрънкам дори за неща, за които не е имала намерение да ме пита. Но тоя път нейната тактика нямаше да даде никакъв резултат. Чувствувах, че по-скоро съм готов да скоча от балкона, отколкото да й кажа страшната истина. Но като седнахме да вечеряме, тя най-сетне не издържа и каза.

— Ти криеш нещо от мен!

— Нищо! — отвърнах аз сухо.

След това пуснах телевизора, но дори не виждах екрана, толкова бях подтиснат от мислите си. Към осем часа нервно зазвъня телефонът, както обикновено звъни при непреки разговори с провинцията. Станах и изтръпнах, отидох до телефона. И наистина, щом вдигнах слушалката, в ушите ми зазвуча плътният глас на полковника.

— Нищо особено не мога да ви кажа, другарю Найденов… Момчето просто е паднало от брега и се е удавило.

Макар да беше все още разстроен, усещах някаква досада в гласа му. Тоя човек навярно не можеше да проумее моя особен интерес към тая случка. Всеки друг на мое място навярно би се постарал да я забрави.

— Вие казахте, че е паднало от брега! — обадих се аз с неуверен глас. — Как установихте това, другарю полковник?

— Може би зле съм се изразил. Но какво друго да мисли човек?

— Знам ли какво? Където го видях за последен път, брегът е плитък. То не може да падне от него, камо ли да се удави.

— Има и стръмни брегове — отвърна неохотно полковникът. — Там водата е пет-шест метра дълбока. Защо мислите, че момчето е стояло все на едно и също място?

— Но там, където сте намерили момчето, какъв е брегът? Стръмен или полегат!

— Полегат…

— Ето, виждате ли?

— Какво да видя? — попита нервно полковникът.

Тоя човек наистина ли не можеше да се досети какви мисли ме измъчваха.

— Излиза, че не е нещастен случай.

— А какво според вас? Престъпление? Кой и за какво може да убие едно невинно дете? Не виждате ли, че това е просто глупаво?

— Все пак и тая възможност не бива априорно да се изключи.

— Изключва се от само себе си. Освен пазача и родилите, никакъв друг човек не е имало на хижата. А и те, тримата, са били винаги заедно.

Аз преглътнах тежко, после казах…

— А представете си, че се е самоубило…

Той неволно изсумтя оттатък, възмутено, както ми се стори.

— Какво приказвате? Как може да се самоубие десетгодишно момче? Не знам досега такъв случай.

— А аз знам!…

Едва сега за пръв път усетих, че жена ми внимателно слуша разговора. Нищо, да върви по дяволите!… Но и полковникът замълча за момент, после се обади с някакъв особен глас, умолително, бих казал.

— Но, другарю Найденов, нали ние тримата видяхме Валентин малко преди това? Кажете ми, приличаше ли на момче, което мисли да се самоубива?

Наистина не приличаше. И докато бяхме само двамата с него, то ми се стори съвсем жизнерадостно. Но кой може да проникне в душата на едно десетгодишно момче? Това навярно е по-трудно, отколкото да се проникне зад черепа на сфинкса.

— Нищо, другарю полковник… Прощавайте за безпокойството — отвърнах аз примирително. — Но тая случка наистина ме разстрои… Както и вас, предполагам…

— Да, прав сте. И все пак трябва да ви кажа, другарю Найденов, че у нас годишно се давят стотици деца… И то при най-невероятни обстоятелства. Понякога да се чуди човек какво може да измисли едно дете…

С това нашият разговор завърши. Едва сега вдигнах глава и видях жена ми, подпряна на рамката на вратата. Лицето й просто подсказваше, че е проследила целия наш разговор — от начало до край. Не само е чула моите думи, но е възпроизвела и неговите. За миг ми се стори, че лицето й е много загрижено. Но когато заговори, гласът й прозвуча, както винаги спокойно и уверено.

— Генади, да си избиеш тая глупава мисъл от главата! — каза тя.

— Каква мисъл? — трепнах аз.

— Че ти си виновен за смъртта на детето!

Слушах я поразен. Да, наистина така мислех. Струваше ми се, че се е удавило, докато се е опитвало да съживи моята глупава риба. Ако не му бях дал рибата, то и досега щеше да бъде живо! Колко здрав инстинкт е имал баща му, като гледаше така враждебно към мен. Макар и неволно, аз бях погубил сина му.

— Не разбираш ли, че това е чиста случайност! — продължи тя все така уверено. — Никой не знае какво може да му хрумне на едно дете. В тяхното поведение често няма абсолютно никаква логика…

Чиста случайност!… Макар да ме познаваше така добре, тя не бе намерила вярната дума. За човек с две висши образования, едното от които философско, тая дума означава много повече, отколкото за обикновените хора. Животът на човека наистина е изграден преди всичко от случайности. Но те са така здраво свързани една с друга, както плетката на железните средновековни ризници. И това, което ги свързва, се нарича необходимост.

— Не е случайност! — отвърнах аз. — То беше свръхинтелигентно момче. По-скоро ти би могла да се удавиш случайно, отколкото то…

— Мерси! — каза тя и си отиде.

Като всички кабинетни хора аз съм трудолюбив човек. Но трудолюбието ми свършваше над моите книги и ръкописи. В обикновения живот, в делничния, както се казва, аз бях съвсем инертен. Може би жена ми ме беше приучила към тоя начин на съществуване през дългите години на нашия общ живот, толкова общ, че понякога едва различавах себе си. Тя винаги и охотно ме заместваше навсякъде, където трябваше да се прояви някакво досадно усилие. Наистина беше много добра, независимо че така хубаво ме бе обсебила. Като останах сам, въздъхнах тежко и някак несъзнателно седнах зад бюрото си. Това бе моята истинска крепост, тук се чувствувах най-свободен и силен. Имах нужда от сила сега, от неизмеримо търпение и упоритост. Трябваше да измина целия път — от началото до самия край. Знаех, че няма да се успокоя, докато не науча цялата истина, докато не разнищя халка по халка желязната ризница. Не умеех да нося вини, дори най-малката от тях ми тежеше. Трябваше да я измия докрай или с нещо да я изкупя.

Легнах късно тая нощ. Усещах, че жена ми не спи, но беше достатъчно горда, за да не ми се обади. Навярно чакаше да се обадя аз. Не, не се обадих, толкова бях зает с мислите си. Сега вече знам, че бях пристигнал пред тая странна сцена на живота доста късно. Завесата току-що се бе спуснала, все още трептяха и се вълнуваха нейните тежки гънки. Цялата публика все още стоеше притихнала и в недоумение. Това, което искам да направя сега, е да възстановя само фактите. Ще се опитам да скрия, доколкото мога, моите чувства, които през цялото време опустошаваха душата ми. А както ще разберете, тия факти са съвсем обикновени, в тая история е необикновено само момчето. Но ако не беше то, трудно бихме стигнали и до самата истина.

III

Най-голямата гордост в живота на Радослав Радев беше неговият превъзходен дом. Сега хората като че ли все по-рядко употребяват тая дума. Сега обикновено казват апартамент, дори квартира. Но това не е съвсем същото. Радослав смяташе, че има дом, защото го бе построил с ръцете си, макар и не със своите собствени.

А всъщност те наистина живееха в апартамент, при това в една от най-хубавите жилищни кооперации на града. В нея, според неговия собствен израз, живеели от „лъв нагоре“. Но какво търсеше сам той всред тия лъвове, на хората не беше съвсем ясно. А всъщност работата беше съвсем проста. Лъвовете именно затова са лъвове, за да не се занимават с дреболии. Все някой трябваше да върши вместо тях черната работа. И тогава те съвсем естествено се спряха на Радослав Радев. Според тях той бе човек извънредно практичен и като юрист познаваше много добре законите, особено ония, които трябваше по някакъв начин да се позаобиколят. Несъмнено имаше много широки връзки с разни учреждения и ведомства, от които зависи построяването на един достоен жилищен дом. Някои дори го смятаха за безскрупулен, когато трябваше да се постигне някоя важна цел. Не беше точно така, общо взето, той бе умерен и тактичен човек, макар да умееше да преследва докрай целите си. А в тоя случай наистина трябваше да се прояви изключителна упоритост.

Работата се състоеше в това, че за да построят тоя красив, облицован с бял камък дом, трябваше да разрушат една доста неугледна къщица. За тяхна беда тая къщица бе построена в края на миналия век от един доста известен възрожденец. Наистина потомството на тоя достоен човек се бе изродило и западнало. Синовете и внуците му се бяха превърнали в обикновени безлични и безгласни служители на старите режими. Само в последния и единствен останал жив потомък на тая стара фамилия като че ли се бе разгоряло нещо от свещения огън, в който цял живот бе пламтял неговият прадядо. Вместо да се задоволи с един хубав апартамент в новата сграда, той най-неочаквано бе заявил, в нужната форма, разбира се, че е готов веднага да подари мястото и къщата на държавата, ако тя я превърне в музей. А къщата наистина бе претъпкана до горе със стари книги, ръкописи и най-различни архиви, събирани десетилетия, които досега никой не бе сериозно проучил. Изобщо целият тоя дом представляваше някакъв странен, като по чудо запазен отрязък от старите времена, които нито едно от бурните събития на века не бяха успели да докоснат. Два много влиятелни културни института защитиха тая идея. Един много известен архитект се изказа в пресата, че не може току-така безогледно да се разрушават всички стари къщи в града, дори да не представляват някаква особена архитектурна ценност. Историята, каквато и да е тя, не може да съществува само в книгите, тя просто престава да бъде жива история. Историята съществува и във вещите, които са й принадлежали, в къщите, дори в цели улици. Не може да претендира за своя история народ, който лекомислено разрушава всичките й следи.

Тоя архитект беше прав, разбира се, макар че практичните хора слабо се интересуваха от тия проблеми. И ето с какви силни противници трябваше да се пребори Радослав Радев. Някои по-прозорливи сметнаха, че битката по начало е загубена и не бива да рискуват имената си в нея. И все пак местенцето беше дяволски хубаво, не можеше току-тъй да го прежалят. В края на краищата решиха, че не е глупаво да направят един малък риск. Всъщност какъв риск е да поставят на топа на устата Радослав Радев?

И Радослав Радев се хвърли в тая битка с необикновена ярост и настървение. Той имаше пред себе си идеал. И тоя идеал бе съвсем съвременен — красив каменен дом вместо старата съборетина, пълна с мухъл и плесенясали спомени. И някъде зад бялата фасада неговият собствен дом, такъв, какъвто го виждаше според проекта — с два клозета и венецианска мозайка. С вградени гардероби по стаите от държавен дъбов материал. Заслужаваше да си опита силите. Всеки друг на негово място не би издържал, просто би рухнал пред безкрайните и необозрими пречки. Но Радослав не се отчайваше. Той знаеше, че се бори за себе си, за своето свещено право на дом. А другите се бореха за принципи, дори за параграфи. Той знаеше, че на тоя свят никой не се бори достатъчно дълго за принципи, тия работи не са за края на двайсетия век. И невзрачният в учреждението юрисконсулт не само не рухна, но след всеки изминат ден ставаше все по-едър и по-внушителен, все по-достоен. Неговата сила и власт ставаха все по-очевидни. Той толкова често сновеше между кабинетите на своите лъвове, толкова дълги часове прекарваше между тях, че в края на краищата с пълно основание започна да мисли, че и той е лъв. И се понесе като лъв по институти и ведомства, макар че истинските лъвове с нищо не му помагаха. Чисто и просто тяхното отражение му беше съвсем достатъчно.

И в края на краищата Радослав Радев победи. Той успя да докаже на всички инстанции, че къщата не представлява никаква архитектурна ценност, че като екзема загрозява величественото лице на социалистическото строителство. И че нашият възрожденец — чест и слава на патриотичните му дела — след Освобождението бил станал виден деец на консервативната партия, тъй че отде-накъде ще се правят музеи на разни буржоазни консерватори. Когато най-сетне документите за собственост бяха подписани, Радослав Радев заяви на жена си.

— Това е най-голямата победа в живота ми!

— Поне мълчи! — отвърна тихо жена му.

Може би трябва да кажем няколко думи и за нея, за да навлезем по пътищата към истината. Наричаха я Лора, всички казваха, че като момиче приличала много на прочутата красавица от началото на века. Произхождаше от семейство на видни столични магистрати, крайно обеднели след революцията. Лора имаше само една-единствена страст в живота — театъра. Ранните й опити да стане артистка бяха завършили безуспешно. Разбира се, все още й даваха малки ролички, в повечето случаи почти без реплика, но постепенно нейната семейна гордост надделя — тя изчезна от сцената, остана завинаги зад грозния гръб на кулисите. От лоша актриса се превърна в отлична инсципиентка в един от столичните театри. И се отдаде на своята нова работа с истинска страст. От много години не бе пропуснала нито едно представление в театъра, макар че веднъж се бе разболяла доста сериозно от грип. И болна тя не престана да ходи в театъра. Седеше в дъното на директорската ложа, трепереше от треската и от неугасващата си театрална страст. Гледаше така ненаситно към сцената, сякаш всяко представление бе съвсем ново за нея, сякаш го гледаше за пръв път. Знаеше наизуст всички пиеси, които се даваха в театъра, дори най-бездарните. Но и бездарните тя населяваше със своя собствен свят, те се преобразяваха в нейната душа в истински пиеси с истински човешки чувства и страсти.

Само една пиеса на тоя свят тя нямаше сили да гледа — „Нора“ от Ибсен. Скриваше се в някой тъмен ъгъл зад кулисите, слушаше само думите и неудържимо плачеше. Никой не беше в състояние да я успокои. В къщи се прибираше съвсем сломена — с такси при това. Обикновено го наемаше и заплащаше старият суфльор, който като нея бе изстрадал на своя тесен суфльорски стол всички човешки страсти.

— Как тъй — мълчи! — погледна я изненадан Радослав. — Не е ли вярно?

— Ти победи един старец! — каза тя. — Но той няма да ти прости, ще видиш.

— Ти си глупачка! — отвърна Радослав ядосано. — Вместо да ми целуваш ръка, че ти осигурих такъв прекрасен дом… На тебе и на сина ти.

Лора не отвърна нищо, само стана и излезе от стаята. Не беше негова сянка, както си мислеха някои. Беше по-силна от него, по-самостоятелна, лесно не се сломяваше. Трудно си признаваше грешките, дори пред себе си. Никога нямаше да признае, че се е излъгала и с тоя грамаден празен мъж. Искрено вярваше, че такъв го е знаела и такъв го е приела. Не беше вярно — просто се бе излъгала.

IV

По това време Валентин беше едва четиригодишен. Живееха в една стара квартира със северно изложение на улица „Шейново“. Във вечния полуздрач на високите тесни прозорци момчето растеше слабо и бледичко. Или по-точно живееше като бледа сенчица край своя залутан баща и завеяна майка. Ще бъде ужасно несправедливо, ако кажем, че те не обичаха детето си. Обичаха го, естествено, всеки посвоему, но бяха така заети със своите земни и неземни видения, че често съвсем го забравяха. Майка му работеше само вечер. Сутрин спеше почти до обед, измъкваше се от леглото мрачна и неприказлива, сготвяше набързо нещо, което почти не ядеше. Рядко излизаше. Хората я дразнеха, тя съзнателно странеше от тях. Не можеше да понася бръснати-недобръснати типове, вчесани-недовчесани, дългокоси, брадати, без вратовръзки. А жени още повече не можеше да понася. Мразеше блъсканиците, опашките, чантите, мрежите за покупки, вестниците, телевизорите, големите празници. Понякога със седмици не излизаше. За нея истински живот бе само под силната светлина на прожекторите, там, на сцената. Дори през ум не й минаваше, че нейният син има нужда от човешка среда. Според нея всяко дете, щом се събере с други деца, се превръща от малък човек в малък звяр, толкова по-хищен, колкото по-голяма и по-силна е глутницата. Големите хора, гениите на човечеството — мислеше тя, — винаги са живели в усамотение и тишина.

Лора излизаше от къщи към пет часа. Към шест неизменно се връщаше нейният мъж. Радослав като че ли нямаше никакви пороци. Не пушеше, не пиеше, не играеше карти. Единствената му слабост бяха вестниците и телевизорът. Гледаше с часове програмата, докато заспеше уморен на старото наследствено кресло. Тъй го намираше жена му, когато се връщаше зашеметена от своите представления… Хапваха набързо, после се прибираха в спалнята. Спяха на различни легла. Ако можеше да ги наблюдава човек в тия последни минути на деня, трудно би си обяснил как се е появил Валентин на божия свят.

А Валентин наистина беше много тихо дете. Колкото повече растеше, толкова ставаше по-унесено и по-затворено в себе си. Не обичаше да излиза вън с децата, не играеше. Понякога, много рядко, майка му го извеждаше до кварталната градинка. Сядаха на някоя пейка под грамадните клонести дървета, толкова стари, колкото и самият град. Тя веднага потъваше в своя мним свят на герои, които се самоизмъчваха и страдаха под изкуствената светлина на лампите. Валентин оставаше край пейката като край брега на силна и бърза река. Дълго чакаше там, преди да се реши да се впусне в някое рисковано пътешествие. И все пак не издържаше. Понякога тя се сепваше — там на пейката — потърсваше с поглед сина си. Виждаше го някъде наблизо, изправен край децата, които играеха своите кресливи детски игри, които се сражаваха с дървените си автомати, които се надбягваха, опулени от напрежение, със своите въображаеми суперавтомобили. Момчето ги гледаше, но сякаш не ги виждаше. Никога не се присъединяваше към тях, сякаш бяха деца от някакъв съвсем друг свят. От своята далечна пейка тя не можеше да види очите му, иначе би се стреснала. Очите му бяха пълни с недетско, дори с нечовешко недоумение. Не бяха очи на дете, а на възрастен човек, който наблюдава безсмислената суета на света. Там, на своята пейка, тя бе доволна от него. Момчето бе разумно, спокойно, самовглъбено. Самата тя не можеше да понася кресливи и немирни деца, бъбриви деца, любопитни деца. Нейният син нямаше нито един от тези пороци. Но според нея и никакви особени добродетели нямаше. Това не я безпокоеше особено — в крайна сметка всички вундеркинди завършваха зле.

На пръв поглед Валентин наистина не беше особено любознателен. Или поне рядко задаваше ония вечни въпроси, с които децата досаждаха на своите родители. Като че ли думичката „защо“ изобщо не съществуваше в неговия речник. Дори когато зададеше някои от своите странни въпроси, тая думичка липсваше.

— Майко, цветята ли са по-красиви или хората?

Майка му повдигна рамене. Те бяха в градината, наистина, около тях пламтяха късните есенни цветя. Лора ги погледна разсеяно, после каза.

— Това са съвсем различни неща.

— Не са различни!… — каза убедено момчето. — Всички живи неща си приличат.

— Не знам какви са цветята — отвърна майка му. — Но хората са животни.

Момчето я погледна, но нищо не каза. После обърна гръб и тръгна бавно по алеята. Само за мигове светът се бе променил, бе станал съвсем друг, съвсем различен. По пейките седяха месести жени с дебели свински крачета, с острички копитца. Още не грухтяха, само душеха и сумтяха. Дребосъците от дневния детски дом, стегнати в своите зелени престилчици, подскачаха като жабчета и пулеха кръглите си очи. Няколко момиченца тръгнаха внезапно срещу него, като протягаха дългите си бели шии и съскаха като гъски. Момчето вървеше покрусено между тях, докато угаснаха и последните му сили. Искаше му се да изтича назад, да се хвърли в топлите прегръдки на майка си, но вече не можеше да помръдне.

 

 

И точно тогава видя принцесата, която идваше срещу него и се усмихваше. Светлорусата коса свободно падаше по раменете й. Очите й блестяха като звезди. В едната си ръка държеше клечка с шоколадов сладолед, в другата — въженце за скачане. На престилката й бе извезана грамадна синя пеперуда. Внезапно пеперудата литна във висините грамадна и силна като гълъб. Някой гръмна, тя се разчупи на хиляди малки парченца, те заваляха към земята като син сняг.

Момчето се засмя и отиде при майка си.

— Мамо, хората не са животни.

— А какви според теб? — попита майка му, без да сваля поглед от книгата си.

— Не знам. Магьосници.

— Само това им липсваше — измърмори с досада майка му.

— Знаеш ли, аз ще стана магьосник! — реши в тоя миг момчето. — Съвсем истински, не като тоя в цирка.

И майка му никога не разбра, че то наистина стана. Валентин се бе превърнал тайно в малък магьосник, или вълшебник, все едно. И правеше всякакви магии и чудеса. Навярно няма нищо по-увлекателно на тоя свят от това да правиш някакви чудеса. Ето днес например, както си стоеше на балкона и гледаше към задния двор, направи едно истинско смешно чудо. Техният съсед, дребен, дебел човечец, тъкмо се бе качил в колата си и се готвеше да запали мотора. В тоя миг Валентин го превърна в прасе. В първия миг човекът сякаш не повярва на очите си, започна да квичи като бесен, да блъска вратата, за да я отвори, навярно. Но какво можеше да направи със своите жалки копитца. Опита се да завърти кормилото, да натисне педала, но крачетата все не му стигаха. Най-после отвори как да е вратата и като квичеше ужасно, хукна на двора. Толкова беше уплашено, че събори кофите за боклук — всичките до една.

— Какво се хихикаш там? — попита учудено майка му от кухнята.

— Нищо, нищо! — отвърна гузно момчето.

И побърза да направи отново от прасето човек. Оня само се поотърси, — втурна се към колата и изчезна като дим от опасния двор.

След два-три месеца Валентин вече можеше да прави всякакви чудеса, всичко, което си поиска. Той превърна града в огромен красив парк, в който цъфтяха и ухаеха грамадни цветя, каквито никога досега не беше виждал. Но понеже хората ги газеха и късаха, и изобщо правеха какви ли не пакости, той ги превърна в пеперуди. Само себе си остави човек, момче по-точно, макар и доста по-голямо, отколкото бе сега. Беше облечен в дреха от черно кадифе, с високи сребърни чорапи и златни обувчици. След известно колебание направи косата си руса и къдрава. Като се издокара така, той най-сетне разбра, че му липсва принцеса. Опита се да си направи една, но, кой знае защо, все не успяваше. Това, което излизаше на бял свят, все не беше това, което искаше. И той ги оставяше разочарован, правени-недоправени.

Веднъж при него дойде една малка, тъжна пеперудка. Очите и бяха грамадни и красиви, но никакъв прашец нямаше по крилата си. Те бяха съвсем прозрачни, каквито са краката на пчелите и насекомите. Малката тъжна пеперудка се бе върнала от страната на хората. Понеже беше много красива, те я бяха преследвали, с шапки, с мрежи, или просто с ръце. Не бяха успели да я хванат, в последния миг тя винаги се спасяваше. Но я бяха съблекли от чудния прашец, сега тя беше много нещастна.

— Не плачи, мила пеперудке! — каза момчето. — Аз ще ти върна твоите прекрасни багри. И ти ще станеш много по-красива, отколкото си била преди.

— Само това не може да стане! — отвърна пеперудката. — Загубиш ли си прашеца, с теб е свършено.

— Но не и с теб! — каза момчето. — Сега ти почакай тук, аз скоро ще се върна.

И без това малката тъжна пеперудка нямаше къде да ходи. И без това се срамуваше да се яви между другите пеперуди с жалките си голи крилца, самата тя гола и грозна като червей. Момчето отиде между цветята, взе от тях най-хубавите им багри, приготви от стеблата им малки изящни четчици. След това се върна при голата пеперуда и дълбоко се замисли. Какви цветове да избере? След като мисли тъй от изгрев до залез-слънце, най-сетне измисли — синьо и златно. На другия ден веднага се залови за работа. Наоколо се събраха стотици и хиляди пеперуди, за да гледат как той работи. И когато най-сетне свърши, всички ахнаха смаяни. Никога в страната на пеперудите не бе живяла по-красива и по-изящна пеперуда. Тя цялата бе синя, по-синя от лазура на небето. Златни бяха само пипалцата и крехките ръбове на крилата й. Всички пеперуди онемяха от възторг, дори момчето се учуди на своето умение.

— Харесва ли ви? — запита то гордо.

— Прекрасна е! — отвърнаха в хор. — Никога в нашата страна не е живяла по-красива пеперуда.

Двамата бяха толкова щастливи, че решиха да се оженят. Всички започнаха да се готвят за невиждана сватба. Едни събираха нектар от цветята, други месеха от прашеца им златни питки. Образуваха грамаден хор от едни милион пеперуди, който да изпее сватбения им марш.

Докато Валентин се готвеше да се жени, Радослав Радев усилено действуваше. Или по-точно строеше, което е безкрайно по-мъчно. Ако знаеше какви скрити дарби има синът му, той много би се улеснил, но по това време почти не го виждаше — толкова бе зает. Той сновеше усилено между София и провинцията, изкачваше безброй стъпала, чукаше по безброй врати. По цели нощи му се случваше да не мигне, обзет от безпокойства и мисли. Но в края на краищата трудът му не отиде напразно. Той успя да намери най-добрия цимент — от тоя, който заводът изнасяше в чужбина. Тухлите, които докара на строежа с цял керван камиони, звънтяха като кристални чаши. Сам подбра паркета, дъбовите фурнири, порцелановите плочки, клозетните чинии и бидета, в загадъчен розов цвят. Успя да измъкне от строителната организация най-добрата бригада от мозайкаджии. Едва сега и другите кооператори започнаха да се мяркат по строежа, катереха се по етажите, мереха грамадните си холове с шивашки метри. Мнозина си поръчаха различни подобрения — като се почне от мозайките и се свърши с дъбовите облицовки на антретата и холовете. Радослав разумно взе от всекиго най-хубавото и го приложи към своя апартамент. При това всички тия подобрения нямаше да му костват нещо особено. И без това всички материали бяха под негово разпореждане. И без това всички му бяха отдали цялото си доверие и го хвалеха на възбог. Той просто престана да ходи на работа — не слизаше от скелите и етажите. Разбира се, основното време прекарваше в своя собствен апартамент — виждаше го как се ражда и оформя пред очите му до последното детайлче. Единствена Лора не дойде да го види. В театъра репетираха „Дон Карлос“, сега не й беше до такива прости земни дела.

— Какво има да гледам! — отвърна тя раздразнено на Радослав. — Голи стени и нищо повече. Ще ида, когато всичко бъде готово.

Тогава дори не разбра, че нарани смъртно мъжа си. Той бе вложил в тоя строеж толкова труд и старание, толкова обич. С часове се бе любувал на бидето. Никога досега не бе имал собствено биде — ни той, ни баща му, ни дядо му. Никога не бяха имали вана. Когато хамалите качиха тая вана на етажа му, той се развълнува като дете. Толкова се развълнува, че не можа да се въздържи и легна в нея. Полежа тъй някое време, примижал от удоволствие. Представи си как под брадичката му го плиска и гали зеленикавата вода, напоена с аромати. Едва не заспа във ваната от упоение. Когато най-сетне стана, разбра с пълна сила, с цялото си същество, че в живота на Радеви е настанала нова ера.

А ето че сега се оказа сам в своето щастие. Несподеленото щастие е половин щастие, както казват хората. Кой й дава право да го лишава от тая законна и заслужена половинка? За пръв път изпита към жена си не само глуха неприязън, но едва ли не омраза. Само жените — мислеше той — могат да бъдат такива егоисти, да се затварят в свой собствен мир, без да се интересуват от другите. Чувствуваше се не само разгневен, чувствуваше се безкрайно разочарован.

По това време и Валентин претърпя едно голямо разочарование. Наистина претърпя го заради мечтите си, но за него те бяха много повече от действителния живот. Веднъж той отиде съкрушен при майка си, едва ли не със сълзи запита.

— Майко, вярно ли е, че пеперудите раждат гъсеници?

— Е, не е точно така! — каза майката. — Пеперудите снасят яйца и от яйцата се раждат гъсеници.

— Все едно! — каза безутешно момчето. — А аз си мислех, че децата винаги приличат на своите родители.

— Слава богу, не винаги — отвърна майка му.

Валентин чувствуваше как красивата мечта си отива, мъка късаше сърцето му. Той и без това нарочно бе бавил досега сватбата. И без друго му се виждаше някак неестествено да се ожени за пеперуда, та колкото и красива да е тя. Просто го плашеше мисълта, как ще се целуне с нея на сватбения ден. Разбира се, за една голяма любов целувките не са най-важното. Но като научи, че на всичко отгоре ще му се народят цял легион малки гъсенички, съвсем се отчая. Трябваше да изостави тая мечта, да търси нова. Той не можеше без мечти така, както пеперудите не могат без цветя.

Но какво да направи? Да отиде в подземното царство! Близо цяла седмица обсъжда тая възможност. Интересно е, наистина, но малко тъжно и страшничко. В подземното царство няма небе, няма слънце, няма облаци. А какво е свят без облаци? Нищо и половина. На всичко отгоре навярно и водата на подземните реки е черна като катран, в нея плуват лъскави асфалтови рибки. Не, по-хубаво е да не се завира в такъв свят.

Да отиде на Марс? Да, това е все пак нещичко. На Марс живее малка тъжна принцеса, червена като варен рак. И въпреки това е неземно хубава. Но какво да направи, как да завоюва любовта й? В тая разредена атмосфера навярно не живеят никакви чудовища, от които да я избави. И може би все пак има зли магьосници, защо да няма? Навярно там живее така наречената Баба Паяк. Тя е елмазена, не може да я прониже ни куршум, ни меч да я разсече. Разбира се, нищо няма да му коства да я причука с лазерен пистолет. На Марс навярно все още няма лазерни пистолети.

Всичко хубаво, но как да стигне до Марс? Това му отне близо цял месец. Построи си сам въздушен кораб, който приличаше на сребърна лястовица. Дълго се колеба дали да излети тайно, или изпратен от цялото земно човечество, ликуващо, изпълнено с възторг и удивление пред това невероятно момче. Колкото и да беше скромен, все пак избра втория вариант. На огромния космодрум се събраха стотици хиляди хора. За пръв път на червената планета щеше да стъпи жив човек. Той се качи на космическия кораб с бавни, тържествени стъпки. Небето беше ясно, слънцето блестеше по сребърния му скафандър, лек ветрец развяваше къдрите на косата му. „Какво велико момче! — шепнеше занемяла тълпата. — Господи, какво неземно момче“! Дойдоха да го изпратят и пеперудите, облаци пеперуди, които ставаха ту сини, ту златни, ту виолетови. Не дойде само неговата бивша годеница, тъй като от отчаяние се бе омъжила за царя на бръмбарите, един черен и лъскав като вакса рогач.

Три, две, едно!… Старт!… И космическият кораб полетя към висините.

Минаха близо два месеца, докато Валентин проникне в тайнствената страна на марсианците. Поради разредената атмосфера те живееха дълбоко в подземните недра и дишаха изкуствен въздух. Зловещата Баба Паяк пазеше подстъпите към кристалните чертози на принцесата. Той й видя набързо сметката със своя лазерен пистолет. И все пак бедите не свършиха дотук. Трябваше да премине реката от лава, която се пазеше от две гигантски чудовища. Главите им приличаха на… какво например? На глави на крокодили, да речем, с огромни рога на бикове. Кожите им бяха толкова дебели, че не можеха да се пробият с никакви лазерни лъчове. Тогава той просто ги взриви с две малки атомни бомбички, прелетя със своя ръчен пропелер над реката и влезе в двореца. Щом го видя, червената като рак принцеса с дълга до земята златна коса бурно се хвърли в прегръдките му. Той я бе спасил от вечния плен, в който я бяха заточили самите капиталисти.

V

Когато най-сетне бащата на Валентин построи новия жилищен дом, момчето беше вече шестгодишно. За тия две години то бе премислило толкова мечти, колкото косми нямаше по главата си. И започна вече да се поизморява, да повтаря някои от тях — в малко по-нов вид, разбира се, украсени с нови подробности. Само едно нещо не бе в състояние да осъзнае — мечтите му ставаха все по-човешки и по-земни, а това означаваше — все по-обикновени. Вече се срамуваше от най-ранните си мечти, от принцесите например. Сами по себе си те са реакционно понятие, както коварно нашепваше съвестта му. Може ли едно съвременно момче да се занимава с принцеси и разни измислени баби-паяци. Това са глупости, разбира се. Най-хубавото е да се извършват разни подвизи, ето това е героичното.

А през това време баща му вече бе извършил своя най-голям подвиг в живота си. Когато най-сетне Лора влезе в новия апартамент, дори нейното лице просия — толкова го хареса. Той бе широк, слънчев, паркетът лъщеше, вградената мебел излъчваше тънък и приятен мирис на чисто дърво. За пръв път тя погледна към мъжа си с няма признателност и едва не трепна. Лицето му не беше радостно, лицето му беше мрачно.

— Какво ти е? — запита тя учудено.

— Нищо не е да построиш нов апартамент! — отвърна той неохотно. — Много по-трудно е да го обзаведеш.

— Ами ще го обзаведем — отвърна Лора учудено.

— С какво? — запита Радослав иронично.

— С какво — с нашите мебели…

— С тия вехтории?… Просто е грехота да ги пренесем в тоя нов, чист апартамент… Те ще го загрозят.

— Съвсем не са вехтории! — каза Лора сопнато. — А стари, стилни мебели.

Лора бе права донякъде — мебелите наистина бяха хубави, поне по-хубави от тия, които можеха да се купят сега на пазара. И все пак бяха овехтели, олющени, почти разбити. Радослав усещаше как му се свива сърцето, докато хамалите мъкнеха по широкото стълбище кадифените и плюшени кресла, столовете с плетени сламени седалища, винения бюфет с кристални витринни стъкла. Ако не друго, трябваше поне да тапицира собственото си овехтяло кресло, канапето, на което през деня си почиваше. А да не говорим за избелелия чипровски килим, за счупените закачалки. Всички беди идваха от това, че техните спестявания вече бяха съвсем изтънели. Дори да вземеха заеми от спомагателните каси, пак нямаше да им стигнат за всичко, което Радослав Радев имаше на ума си.

Докато се пренасяха в новия апартамент, изпратиха Валентин при дядо и баба. Те бяха родители на майка му, той само тях познаваше. Самият дядо бе розов приветлив старик, който и през зимата, и през лятото ходеше с корава сламена шапка и ластична пеперудка на шията. Но баба му бе много сурова и мрачна жена, която непрекъснато се оплакваше от болки в стомаха, от запек, от артрит, от шипове, от алергия, от какво ли не. Всъщност беше яка старица, невероятна скъперница и като всички скъперници на света, с желязно здраве. Нищо не я болеше, но се дразнеше от веселото лекомислие на мъжа си, който бе отровил живота й със своята глупашка щедрост. Той и сега дразнеше старицата, като купуваше на внука си шоколадови бонбони и вафли.

— Дядо, какво ще правиш, ако изведнъж станеш невидим? — попита веднъж момчето.

— Невидим ли? Та аз и сега съм невидим.

— Съвсем невидим! — настоя момчето. — Просто като въздух.

— Мисля, че е по-добре да стане невидима баба ти! — отговори уклончиво старецът.

На другия ден прибраха момчето в новия дом. Валентин не изглеждаше много очарован. Имаше прекалено много пространство и прекалено много светлина в хола, които го правеха някак пуст и неуютен. Особено го дразнеше голият паркет, лъскав, хлъзгав и скучен като голия череп на дядо му. При такава изобилна и безпощадна светлина просто не може да мечтае — освен в банята може би. Но момчето не знаеше, че баща му страда много повече от голотата. Виждаше го понякога как се разхожда мрачно насам-натам, как сумти с кисело изражение. Или пък се отпускаше на някое от креслата, зяпаше без никакъв интерес в телевизора. Мъчеха го някакви мисли, кроеше някакви планове, но все още не смееше да ги сподели.

И все пак веднъж изплю камъчето. Беше късна вечер, двамата съпрузи се бяха прибрали в новата спалня, също така гола и неуютна като всичките други помещения.

— Слушай, Лора! — обади се най-сетне Радослав. — Ще ти кажа нещо, но обещай да не се сърдиш.

— Обещавам — измърмори тя разсеяно.

— Баща ти има доста спестени парици. Не можем ли да вземем назаем от него две-три хиляди лева…?

— Две-три хиляди лева? — погледна го тя учудено. — За какво ти са?

— Да купим един персийски килим за хола.

— Нали имаме килим? След няколко дни ще го взема от пералнята.

— Това не е килим! — каза Радослав ядосано. — Това е някакъв чипровски парцал. Снощи бях в Стайнови — холът им сякаш грее. Без истински килим домът просто не е дом.

— Глупости, това сега не е модерно — каза Лора. — Сега всички слагат мокети.

— Не ме учи! — повдигна глас Радослав. — А ми отговори на въпроса. Ще вземан ли пари от баща си?

Лицето на жена му потъмня.

— Там е работата, че парите не са в спестовната книжка на баща ми. А на майка ми.

— И какво от това?

— Много добре знаеш какво — да й вземем парите, все едно да й вземем живота.

— И без това не й трябва за нищо! — отвърна Радослав презрително. — И без това е един никому ненужен паразит.

Нещо странно стана с Лора — прибледня така, сякаш всеки миг щеше да получи сърдечен удар. И все пак му отговори с някакво нечовешко ледено спокойствие.

— Ако е за паразит, не съм виждала по-голям паразит от тебе! И по-голямо нищожество!

— Аз? Нищожество? — Радослав сякаш не вярваше на ушите си. — Ти си една обезумяла глупачка. Та има ли по-уважаван и ценен човек от мене в министерството?

— А защо да не си ценен? — кресна невъздържано Лора. — Кой не цени слугата си? Стига да е слуга като слуга.

— Ти не знаеш какво приказваш! — избумтя страшно Радослав Радев.

Така избумтя, но усети как нещо в него се скъса. Или още по-точно — нещо в него се пречупи, гръбнакът му може би, цялата му костна система. Все още стоеше пред нея надут и страшен, но чувствуваше, че ако го боднат с нещо, ще се чуе само един неприятен и остър звук, и ще се смъкне на пода като изпразнен и спуздрен свински мехур.

— Засрами се! — все така яростно продължи Лора. — Вече не приличаш на човек, а на влечуго някакво. Няма ли у тебе капка достойнство?

Тъкмо Радослав Радев се готвеше да й отвърне — с някакви безпомощни, но ужасно обидни думи, и изведнъж стана нещо странно. Внезапно той видя пред себе си собствения си син. Лицето му изглеждаше удивено, той явно бе чул последните думи на майка си.

— Ти какво търсиш тук? — запита Радослав яростно. — Как влезе?

— Как влязох! — трепна момчето. — Аз мога да ставам невидим, да влизам, където си искам.

— Марш оттук!… Гамен такъв!…

Той пристъпи към Валентин с вдигната ръка, но Лора решително се изправи между тях.

— Да не си посмял да пипнеш момчето!… Че няма повече да ме видиш!

Радослав мигновено разбра, че тя наистина ще го направи. Целият му кураж го напусна, яростта му се смени с уплаха. В кратък миг той напълно ясно осъзна, че е безпределно слаб и безпомощен, че може би наистина е нищожен. Но колкото и да бе слаб, все пак можеше да мине и без жена си, особено без такава жена. Но какво щяха да кажат ТЕ? Какво ли щяха да си помислят. Мъж, който го напуска жена му, не е никакъв мъж, той няма достойнство. Ако наистина тя му махне фасадата, какво ще остане от него?

— Какво падение! — каза Радослав глухо. — За кого се трепах аз? За кого вдигах тоя дом? За себе си ли!… За теб, за вас!…

Сега той вече много добре знаеше, че това е лъжа. Преди няколко минути го вярваше, а сега разбираше, че е пълна лъжа. Лора хвана момчето за ръка и го изведе. Тая нощ тя спа на миндерчето в хола. На следната нощ се премести в това, което вече наричаха „детска стая“. А леглото на Валентин пренесе в стаята на мъжа си. Радослав мълчаливо наблюдаваше тия маневри, мрачно мълчеше. Беше готов да падне на колене, да моли за прошка, да обещае всичко, което може да изпълни и което не може. Но не го направи, знаеше, че е съвсем безсмислено. Нямаше на тоя свят сила, която да я върне назад. Нямаше и да го съжали, беше минала вече тоя горчив праг. Можеше да стане дори по-страшно — наистина да си отиде. Именно това плашеше до смърт слабата му душа. Той мълчеше, едва приказваше, в къщата настана някакъв глух и страшен мир. Само момчето, потънало в своя свят, сякаш нито не забелязваше.

VI

Не, не беше вярно, той всичко бе чул. И нещо повече — бе разбрал до дъното на душата си своя уплашен баща. Няма нищо по-страшно една майка да напусне своя дом. То се знае, тя ще го вземе със себе си, но човешко ли е да оставят сам бащата? Колко уплашено беше лицето му, когато отправи към него тия страшни думи.

Нищо, нека спи известно време при него, не е чак толкова страшно.

Едва малко по-късно разбра, че е много по-страшно, отколкото можеше да си помисли. През първите дни баща му наистина заспиваше малко трудно. Но след това сякаш се успокои, щом сложеше глава на възглавницата и веднага захъркваше. Ето това беше най-неочакваното и най-страшното за момчето.

Разбира се, никой не му пречеше да си мечтае и денем. Толкова често оставаше съвсем сам, че имаше време за всичко. Пък и вече бе започнал да пести мечтите си. Не може всеки ден и всеки час да се измисля нова и интересна мечта. Това е безкрайно по-трудно, отколкото да се играят простите детски игри на улицата. Той не само пестеше мечтите си. Той ги и повтаряше, така че ставаха все по-пълни и по-богати. Винаги може да се измисли някоя нова, неочаквана подробност, която да е по-интересна от самата мечта.

Но работата се състоеше в това, че най-хубавите мечти се раждаха нощем — само нощем, когато затихнат всички шумове, когато угаснат всички светлини. Той едва дочакваше тая минута, когато се мушваше в прохладното легло като в грамадна разкошна зала за представления. Завесата се разтваряше, по екрана пробягваха първите неясни сенки. И именно тогава баща му гръмко захъркваше. Колкото и да се мъчеше да не го чува, тия звуци просто разпъждаха мечтите му. Рушеха замъците, убиваха принцесите, превръщаха всичко в грозни, безжизнени пепелища. Изминаха дни, изминаха цели седмици, момчето все се надяваше, че ще свикне. Най-после Лора, колкото и да бе вглъбена в своите театрални видения, разбра, че става нещо с нейния син.

— Какво ти е, мойто момче! — попита тя веднъж. — Виждаш ми се много умислен. Да не ти е мъчно за старата къща?

— Не, мамо! — отвърна момчето тихо.

— Ами тогава какво?

Валентин преглътна мъчително, но успя да набере кураж.

— Мамичко, нека се върна отново в моята стая.

— Защо, момчето ми?

— Татко нощем хърка. И ми пречи да мисля…

Майката изведнъж го разбра. Тя все още си спомняше своите детски нощи, когато с отворени очи бе сънувала най-хубавите си сънища.

— Добре, мойто момче — каза тя тихо. — Ще преместим твоето легло в моята стая. Така може ли?

— Да, хубаво! — възкликна момчето.

Но знаеше, че не е чак толкова хубаво. Все пак в мечтите се вмъкваше нов човек, а всеки нов и външен човек можеше да развали и най-хубавото представление. Но вече нямаше друг изход, трябваше да се примири, да свикне.

Когато Радослав Радев научи новината, здравата се намръщи. Не че момчето толкова му бе притрябвало. Но какво се криеше зад тая постъпка на Лора? Може би искаше да обсеби Валентин! И да си отиде с него завинаги!

— За какво ти е момчето? — запита той мрачно. — Много си е добре при мен.

— Ти хъркаш! — отвърна Лора едва ли не грубо. — То не може да спи!

— Аз хъркам? — попита той смаян. — Никога не съм хъркал през живота си.

— Винаги си хъркал! — отвърна тя. — Щом затвориш очи и започваш да хъркаш. Докато ги отвориш.

— Това е клевета! — каза сърдито Радослав Радев. — Сега нарочно измисляш тия истории.

— И защо според теб? — запита Лора презрително.

— Знам ли защо? Да отделиш от мен момчето.

— Та нали Валентин ме помоли… Да не искаш да кажеш, че сме се наговорили?

Радослав я гледаше удивен, просто не можеше да повярва на ушите си. Но Лора много ясно забеляза как той се разколеба, гласът му стана неуверен.

— Ако наистина съм хъркал, ти нямаше ли да ми кажеш досега? Просто си мълчала, така ли?

— Точно така. Защо да ти казвам? Зер ще престанеш да хъркаш? Щях да ти създам само един излишен кошмар.

Радослав погледна изпитателно жена си, но тоя път нищо не каза. Изведнъж той по-скоро усети, отколкото разбра, че не го лъже. В старата квартира тя не е имала друг изход, освен да го търпи. Или да избяга, както навярно неведнъж си е мислила. В тоя миг дори не подозираше колко е близо до истината.

— Добре! — каза той. — Вземи го, щом искаш.

Така Валентин се върна в своята стая. По-скоро — отново се върна към себе си. Неговата майка му пречеше и не му пречеше. Той скоро свикна с нейното присъствие, макар и не докрай. Ставаше тъй, че по някакъв непонятен начин тайно присъствуваше на всичките му видения. Той вече не смееше да мечтае за неща, които биха го посрамили.

И още нещо ново и приказно се яви в живота му.

Валентин още не беше навършил шест години, когато се научи да чете. Сам се научи, без никаква външна помощ. Просто от време на време питаше майка си за някоя и друга буква. За разкрачената и отвратителна „ж“ например. За безличната и безгласна „ъ“. Но скоро след като научи азбуката, той започна да чете едва ли не като възрастен — с вътрешна лекота, която му се струваше съвсем естествена. По-естествено, отколкото да тича например, никога през живота си не бе тичал истински, бурно и до задъхване като другите момчета.

Той не четеше детски книги, защото никой не му купуваше. И защо да му купуват, кой можеше да знае, че чете книги? Но веднъж майка му съвсем случайно го видя наведен над някакъв много обемист роман. И ако се съди по подвързията — от нейната собствена момичешка библиотека.

— Какво правиш, мойто момче? — запята тя учудено.

— Ами чета! — отвърна просто момчето.

— И какво четеш? — тя едва ли не се усмихна.

— Братя Карамазови!

Лора погледна книгата му — изглеждаше почти преполовена. Тя го погали по меката косица — като нейната не съвсем гъста на темето.

— И искаш да кажеш, че си я прочел до тук?

— Ами — да!… Много е интересна! — отвърна момченцето оживено.

Но майката все още не вярваше. Детските фантазии са безпределни, може би само си въобразява, че чете. Някога в детските години и тя бе чела така книги на баба си — не четеше, а просто измисляше каквото й падне — за петленцето, за лисицата, за глупавите патенца. И много бързо измисляше, баба й не успяваше да хване лъжата.

— Добре, прочети ми нещо! — каза тя.

— Отначало?

— Не, докъдето си стигнал.

И Валентин зачете. В същия миг разбра, че да се чете на глас е много по-трудно, отколкото да чете наум. И не разбираше защо — буквите нали са си все същите букви. Отначало започна да срича, да заеква едва ли не, но после всичко започна да става все по-гладко и по-гладко.

— Добре, стига! — каза майка му.

Беше толкова поразена и смаяна, че едва позна гласа си. Не си спомняше друг случай в живота, в който да е била толкова изненадана. Само притисна главичката му до гърдите си и каза развълнувано.

— Мойто момченце!… Мойто мило момче!…

След това го пусна така неочаквано, както го бе сграбчила, и се запъти към прозореца. Не й се искаше в тоя момент Валентин да види очите й. „Какво знаем ние за децата си — мислеше тя поразена. — Какво знаем ние за тях?“ Постоя малко там, после се обърна и каза тихо.

— Чети си, чети, мойто момченце… На тоя свят няма нищо по-хубаво!

VII

Отначало си мислех, че е безкрайно трудно, дори невъзможно да проведе човек една истинска и сериозна анкета особено когато се търсят вини, а не заслуги. При това аз съм кабинетен човек, доста затворен и необщителен. Трудно си създавах контакти, почти нямах приятели. А да търся и разговарям с непознати хора ми се струваше почти абсурдно. Отначало натам ме тикаше само моята съвест, винаги изострена и малко болезнена, както обикновено се случва с хора, които живеят самотно. Тя ме преследваше с повод и без повод, просто се гавреше с мен, често ме правеше съвсем бездеен, дори безпомощен. И все пак с нищо друго не се гордеех така много на тоя свят, както със съвестта си.

И тъй, тикан от нея, пришпорван всеки ден и всеки час, аз проявих някаква необикновена енергия. Или може би просто ми потръгна. Раните бяха все още твърде пресни, заспалите съвести току-що събудени от дългата си летаргия. Може би към тия неочаквани изповеди ги подтикваше и моята доста невзрачна външност. Човек като мене едва ли би могъл да стори зло някому, да използува за нещо техните изповеди. Най-малкото, което търсеха, беше да се изплачат и пооблекчат или просто да прехвърлят един другиму вината си. Отначало ми беше доста трудно да отсявам зрънцата от истина. Бях готов да съчувствувам на всекиго, защото всички имаха нужда от съчувствие. Но после свикнах.

Най-много затрудних моята съвест с тоя ръкопис. Знаех, че е повече от грубо и неделикатно е да разказваш на всеослушание това, което хората ти са доверили. Но от друга страна нима имах право да мълча? С това дори пряко засегнатите едва ли биха се съгласили. Всеки знаеше, че трябва с нещо да изкупи вината си. Впрочем, не всеки. Учителката например. И ако искам да бъда искрен докрай, всъщност тя ще ме принуди да напечатам някой ден тия редове. Може би не веднага, може би ще почакам да мине малко време. Или повече време. Може би тая личност ще я уволнят или пенсионират. В края на краищата започнах да разбирам, че работите с нея не са така прости, както ми се струваше. Та отначало, въпреки всичко, аз повече я съжалявах, отколкото презирах за всичко, което бе сторила през тия години. И все още не ми е съвсем ясно как ще изляза от това затруднение.

Помня първия ден, в който срещнах учителката на Валентин. Звънецът беше ударил, но Цицелкова все още се бавеше някъде. Чаках в края на дългия коридор и разсеяно гледах през прозореца. Гол циментов двор, няколко рахитични градски дървета с наранени кори, висока мрачна ограда. По сивата пустош на бетона играеха децата. Думата едва ли е много точна — те не играеха, те просто буйствуваха. С притаен дъх гледах как се ритаха и блъскаха, с какво настървение се налагаха с яките си юмруци. Гледах ги и с все сила се мъчех да си припомня дали такива са били децата в моите детски години. За мое учудване в главата ми нямаше нищо. Но защо не можех да си ги спомня? Наистина ли са били други? Или просто съм ги намирал съвсем естествени. Може би сме били малко недохранени, за да не бъдем чак толкова буйни. И доста по-здраво са ни държали в своята власт бащите и майките. Дълбоко в себе си съжалявах тая, която чаках. Навярно не е съвсем леко за която и да е учителка да се справи с тоя малък зверилник, да го държи в някакво подчинение, докато му налива в главата неприятното и често пъти съвсем ненужно знание. По мое време тънката учителска пръчица не служеше само да се показва с нея какво има написано на черната дъска. Още ме сърбяха ушите при тия далечни спомени. Но други неща тежаха на душата ми, които в тоя миг не исках да си припомням. Никой не обича да си припомня ранните ученически години, това са спомени, от които всеки бяга през глава.

И друга мисъл ме измъчваше, докато наблюдавах тоя гол, страшен двор. Нито една крачка не виждах тук за Валентин, нито една педя дори. Просто не можех да си го представя между другите — тъжен, усамотен, единствен. Но ако е действително единствен, нима представлява някакъв проблем? Или това са двете лица на една истина, и двете стари като живота?

И ето че най-после Цицелкова се зададе от дълбочината на пустия коридор. Веднага я познах, макар че никой не ми бе описвал нейната външност. Тя удивително приличаше на круша — вече доста презряла, в миговете преди да се откъсне от клона си. Беше жълта, месеста, цялата й маса неудържимо се бе свлякла към седалището и таза, дори към яките скоби на краката й. И лицето й бе много жълто и месесто, никаква строгост или порядък не можеха да се открият в чертите му. Стори ми се зле облечена, нещо доста нехарактерно за една софийска учителка. Отново ми стана мъчно за нея. Може би е „притеснена“, както някои казват, може би имаше тежки семейни грижи и неприятности. Това впечатление се нарушаваше само от войнственото чаткане на дебелите й токове.

Като й се представих, нейното равнодушно и малко уморено лице изведнъж се оживи и стана доста любезно. В нашия съвременен свят думичката „писател“ често отваря вратите повече от всякакви препоръки. Но като разбра какво точно ме интересува, лицето й отново стана студено и непристъпно. Едва успях да изтръгна няколко думи от устата й.

— Да, знам го, разбира се. Преди два месеца той се удави…

Помълча малко със своето пусто лице, после неохотно измърмори.

— Как няма да се удави!… По-завеяно момче никога не съм виждала през живота си.

Нейният тон просто ме изплаши. И все пак намерих сили да продължа още малко разговора.

— Извинете, интересувам се какъв ученик беше?

— Никакъв! — отвърна тя малко троснато. — Просто не присъствуваше в клас. Не внимаваше!… Като че ли непрекъснато се намираше някъде другаде. Един ученик, който не можеше да внимава в клас, какъв ученик е?

Все пак говореше за едно мъртво дете, боже мой! Толкова ли беше коравосърдечна? Или децата за нея не бяха деца, а чисто и просто някаква всекидневна работна материя.

— Бележките му не са толкова лоши! — опитах се да възразя аз.

— Е, да, но питате ли ме мен?

Това беше единственото, което успях да изтръгна от устата й. Тя изведнъж се превърна в някаква непроницаема и плътна бакелитова стена, от която въпросите ми отскачаха като топка. Може би смътно усещаше опасността, която бе надвиснала над главата й. А може би изобщо не можеше да проумее моите въпроси, сякаш всички до един бяха извън нейното мислене. Така или иначе трябваше да си отида без никакъв резултат. Та кое момче не е разсеяно? Дори между моите студенти има такива, на които просто се чудех за какво си губят времето да идват на лекции.

Така че по неволя трябваше да търся обходни пътища. Изгубих цял месец да разпитвам родители, да преглеждам тетрадки, върху които тя бе писала с червено мастило своите къси, енергични преценки. Поговорих с много деца, всички съученици на Валентин. Много повече научих за него от момичетата, отколкото от момчетата. Що се отнася до учителката, мненията бяха много противоречиви. Повече от бащите и майките смятаха, че Цицелкова е едва ли не образцова учителка. Наистина била много строга и взискателна, но справедлива в същото време. Нейният клас винаги бил сочен за пример с дисциплината си. Не се примирявала с грешките и недостатъците на своите ученици, винаги търсела помощта на родителите.

— Искате да кажете, че клеветеше децата пред вас? — прекъснах аз доста нетактично една от майките.

Тя ме погледна с недоумение.

— А какво, да изпуснем децата ли? Лично аз съм й благодарна!…

Но имаше двама-трима родители, които едва я понасяха. С ръка на сърцето трябва да кажа, че ми се сториха доста пристрастни. Те я намираха съвсем посредствена, дори проста, употребявала диалектни думи, позволявала си да се държи грубо с всички „тъй като мъжът й бил офицер“.

Особено впечатление ми направи една млада жена, която по-късно се оказа, че е нещо като моя колежка. Беше от тоя тип мургави, пламенни и избухливи жени, с които трудно се справят даже мъжете им. Тя направо нарече учителката „животно“. Защо „животно“? Трябваше да проявя много такт и търпение, докато се успокои и ми даде някакво що-годе обяснение.

— Защото е животно! — каза тя троснато. — Защото не обича децата. Имам чувството, че направо ги мрази.

Изглеждаше твърде вбесена, за да повярвам, че е обективна.

— А според вас защо ги мрази?

— Защото й пречат! — отвърна тя. — Защото й се съпротивляват!

— А нима смятате, че трябва просто да им се предаде? Ако наистина й пречат да изпълнява своите задължения.

Тя ме погледна с недоумение.

— И моето дете ми пречи!… Но нима аз трябва да водя война с него? Когато човек обича детето си — намира пътища.

— Към доброто или към злото? — попитах аз малко ядосано.

— Към сърцето му! — отвърна тя троснато. — А в детското сърце няма злина…

Не, не повярвах на тая млада, сърдита жена. И се върнах в къщи доста разстроен. Наистина аз самият нямам деца, трудно е човек да говори без собствен опит.

Все пак струва ми се, че в децата има някакво зло, ако не в съзнанието, поне в инстинктите. Спомнях си в моето детство много проклети деца. Спомнях си какъв безжалостен бой съм ял от кварталните гамени без никаква причина. Спомних си как рождената ми сестра, едва тригодишна, осакати едно коте, като го притискаше с все сила с открехнатата врата. Когато аз се притекох на неговите зловещи писъци, тя вече бе счупила гръбначния му стълб. Зашлевих й такъв плесник, че се търкулна по гръб и зарева като заклана. И досега смятам, че направих най-доброто, което в тоя миг бях длъжен да сторя.

На другия ден още по-упорито продължих своята работа. И едва към края на месеца тежката мъгла, в която се лутах, започна бавно да се вдига, пред очите ми се появиха първите контури на истината.

VIII

Така се случи, че Валентин не тръгна на училище заедно с всички други деца. В началото на септември той се разболя внезапно от пневмония. Близо цял месец прекара между четирите стени на своята стая в лекия приятен унес на треската. Още половин месец му бе нужен, докато се възстанови и заякне. Най-сетне една сутрин майка му го облече грижливо в най-хубавата му дрешка — синьо плетено костюмче, което неговият вуйчо бг донесъл чак от Лондон. Облече го, среса грижливо с вода леките му коси и го поведе. Сърцето й беше малко свито, ръчичката, която държеше в своята — деликатна и хладна. Знаеше много добре, че води момчето си на бой. Все пак това си е една малка война — да получиш двойка, да те набият добре след училище, да ти спукат главата дори, както се бе случило с едно съседско дете. За нейно щастие поне училището беше близо, до него не се отиваше по шумни улици с голямо автомобилно движение. А за нещастие — денят се случи много лош, студен и навъсен, отсега не предвещаваше нищо хубаво. Лора изпита някакво огромно желание да се върне назад, но устоя. От всичко можеш да избягаш на тоя свят, само не от училището.

А като влязоха в училищното здание, настроението й съвсем се помрачи. Самата тя бе учила тук — ако не вчера, то завчера — а ето, че сега водеше сина си. Така бързо ли тече това жестоко и безмилостно време? Вървяха по коридора, който сега й се стори много по-неприветлив и тесен, срещу нея тичаха деца с облещени очи и огромни тежки крака, каквито по нейно време нямаше дори дебелият учител господин Темелакиев. С такива ли гиганти щеше да учи нейният мълчалив и слабичък син? Своите съмнения и тревоги тя отнесе до директорската стая, където й бяха казали, че трябва да се представи. Директорката се оказа ниска, малко груба жена с неестествено къси ръце, с които трудно би стигнала до своите уши, камо ли до ушите на дангалаците. Но директорката явно хареса Валентин — момчето беше мило, дори изящно, имаше много умно личице. Нямаше никакво съмнение, че ще бъде добър ученик. Тя дори го погали по бузката с късата си пълна ръчичка, от което Валентин, за срам на майка си, трепна като опарен. Едва сега забеляза, че е много изплашен, училището с нищо не бе го окуражило.

— Ще го дам на Цицелкова! — каза директорката — Тя е най-добрата ми учителка — строга, но справедлива.

И изпрати разсилният да я извика… „Защо справедлива? — мислеше неясно Лора. — Това училище ли е или съд?“ Когато най-сетне Цицелкова пристигна, водена от късия си обиден нос, тя едва не се дръпна до стената — толкова тая особа не й хареса. Директорката обясни накратко за какво става дума. Едва сега Цицелкова погледна внимателно най-напред майката, след това и момчето. Както трябваше да се очаква, и тя изпита към тая слаба, нервна жена някаква необяснима враждебност.

— Струва ми се, че моят клас и без това е претрупан! — обади се Цицелкова хладно.

Директорката я погледна учудено — всичко очакваше тя от своята любимка, само не и тая реплика.

— Всички сме претрупани, Цицелкова! — отвърна сговорчиво директорката. — Това дете няма да ти тежи, то по-скоро ще ти помага…

— Да ми помага? — възкликна тя едва ли не обидено. — Как така ще ми помага? Та то и без това е закъсняло от другите.

— С какво е закъсняло? — запита хладно Лора. — Валентин чете съвсем свободно.

Едва сега учителката го погледна по-внимателно. Погледът й бе недружелюбен, момчето веднага усети това. И побърза да се отдръпне като охлювче в коравата си черупка.

— Тъй ли? — попита недоверчиво Цицелкова.

Директорката взе от бюрото си някакво детско списание, което стоеше там избеляло, от месеци.

— Ето! — каза тя и подаде списанието на момчето. Валентин пое книгата и отвори първата страница.

Беше някакво стихотворение, напечатано при това с едри букви. Изведнъж всички букви се сляха и размацаха пред очите му. Той вдигна глава и погледна безпомощно майка си.

— Чети, чети! — каза тя меко. — Ти четеш толкова хубаво!

Но Валентин гледаше в книгата и мълчеше. Нищо нямаше в главата му, ни една дума.

— Ясно! — каза Цицелкова. — Заради вас, другарко Божкова. Вие знаете колко ми е трудно да ви отказвам.

— Знам, знам! — каза с облекчение директорката. — Хайде, вървете.

И те излязоха съвсем внезапно — учителката и момчето. Лора дори не разбра как изчезнаха от очите й. Валентин изглеждаше толкова смутен, че дори не се обърна да я погледне. Лора уплашено се сбогува с директорката и излезе след тях. Те бяха се отдалечили вече по пустия коридор, целия сив от мътните отражения на утрото. Искаше й се да извика след тях, но точно в тоя миг те влязоха в някаква врата. Тя продължи сама, спря пред вратата и се загледа. Нищо, безлична кафява врата, проядена от времето, с нещастните белези на безброй детски нападения. Може би е изглеждала така и през нейното детство. Но какво става с нея, какви са тия неочаквани нерви? Училище като всяко училище, учителка като тия, които помнеше от детството си. Кой е успял да избяга от това изпитание? Тя само вдигна рамене и отмина, като се мъчеше да не мисли повече за детето си.

През това време учителката и момчето стоеха пред класа, децата зяпаха към малкото слабичко конте, така хубаво издокарано. Не, не го харесаха, като него изглеждаха обикновено мамините синчета. Не е зле да го поздравят с някой ритник още в следното междучасие. Така мислеха някои, но две-три момиченца го харесаха.

— Деца, водя ви ново другарче! — каза учителката. — Той малко е изостанал след вас… Но вярвам, че всички ще му окажете другарска помощ…

Класът реагира с пълно мълчание. Какво ще помагаш на тоя пикльо, нека му помага майка му. Едно миловидно момиченце стоеше край стената и държеше в ръбата си дюлгерски метър. Черните му очи така силно грееха, че Валентин несъзнателно се зазяпа. Като всички други и тя гледаше право в него, но погледът й бе пълен с неприкрита симпатия. Тоя поглед Валентин щеше да помни години наред, без нито за миг да се смрачи или потъмнее.

— Славче, хайде продължете заедно с Валентин — каза учителката. — Ти ще мериш, той ще пресмята. Ясно ли е?

— Добре — отвърна като насън Валентин.

Трябваше да премерят дължината и ширината на класната стая. Те се наведоха над пода, Славка започна да нанася с точни, пресметливи движения дървения метър по дължина. Валентин гледаше и не виждаше — толкова бе смутен. Към първото му смущение сега се прибавиха и лъскавите черни къдрици, които се мятаха пред очите му. Никога досега не бе дружил с момичета, тая близост кой знае защо го смущаваше. Така те стигнаха до края на стената. Оставаше едно малко парче — непълен метър. Момиченцето премери и него, после нетърпеливо се изправи. Не е кой знае колко приятно да пълзиш като гъсеница по тоя вмирисан под. Цицелкова, която се бе загледала през прозореца, обърна към тях равнодушното си лице.

— Свършихте ли?

— Свършихме — отвърна с готовност момиченцето.

— Кажи сега, Валентине, колко е дълга класната стая?

Но Валентин не знаеше. В лекия шемет изобщо бе забравил, че мерят класната стая. Много добре бе запомнил мургавата ръка на момиченцето, но колко пъти бе нанесла метъра по дължината, изобщо не бе обърнал внимание.

— Отговаряй като те питат! — каза строго учителката. — Нали мерихте заедно? Или не знаеш да броиш до десет?

— Знам, разбира се! — каза обидено момчето.

— А до сто?

— До колкото искате.

— Добре, тогава колко е дълга стаята?… В метри и сантиметри! Нали я премериха пред очите ти?

Валентин мълчеше. Какво повече можеше да й каже?

— Значи не си внимавал! — обади се хладно учителката. — В училището е най-важно да се внимава… Разбираш ли?… Вниманието е всичко! Който не умее или не иска да внимава, не е никакъв ученик.

Валентин все тъй мълчеше.

— Сега ще премериш сам стаята!… Три пъти подред!… И ще я запомниш веднъж завинаги.

И докато учителката гледаше през прозореца, унесена в своите лениви делнични мисли, Валентин премери три пъти дължината на стаята. И наистина я запомни веднъж завинаги — беше точно осем метра и трийсет и шест сантиметра.

IX

След като Валентин се научи да чете, мечтите му като че ли още мъничко обедняха. Сега неговото бурно въображение черпеше обилна храна главно от книгите. Момчето все още не съзнаваше, че много от тия, които четеше, са написани с по-бедно въображение от неговото. Все едно, той пренасяше всред сухите страници своя собствен душевен мир с цялото му невъобразимо богатство. Тъй че всъщност книгите бяха повечето повод, отколкото основание.

На обед той се връщаше от училище обикновено изморен и отпаднал. Дори майка му избягваше да поглежда през тия минути неговото посърнало личице. Дълбоко в себе си тя усещаше, че момчето се измъчва. Но какво може да направи? Да го окуражи? И с какво да го окуражи — с истината? Самата тя не разбираше каква е. Само едно съзнаваше, че трябва да измине тоя път, както го изминават всички деца. Без това изпитание никое от тях няма да стъпи истински на краката си. Момчето се хранеше много небрежно, сякаш не разбираше какво слага в устата си. И наистина беше така. И без това майка му не умееше да готви, сега съвсем се отпусна. За кого да готви, като твърде придирчивият Радослав Радев се хранеше в техния стол, а момчето ядеше с еднаква неохота и хубавите, и най-блудкавите нейни гозби. Най-често принасяше суха храна, много рядко някоя месна консерва, винаги зле стоплена.

Обядвал-недообядвал, Валентин бързаше да се прибере в стаята си. И с някаква неестествена страст грабваше книгата. Сега вече не четеше бързо и алчно, както през първата година. Сега сюжетът не го интересуваше така живо, както в началото. Всъщност той не четеше, той хранеше своето ненаситно въображение. Спираше от време на време, вдигаше поглед от страницата, но действието не спираше, продължава да тече все така неудържимо — малко наивно и детско наистина, но неизмеримо по-богато на детайли и багри.

Всъщност това бяха неговите нови мечти — доразработка на всичко, което бе прочел през деня. И това, което сам сътворяваше, винаги беше много по-богато и по-силно от това, което прочиташе. При това измисляше главно нощем. През деня сякаш виждаше сложен върху страниците дългия, малко крив пръст на учителката. Знаеше, че трябва да остави книгата. И незабавно да вземе учебника — тоя досаден и пуст учебник, в който нямаше дори следа от мечти. Надали има нещо по-отвратително от това — да трепери в клас, когато нещо не знае. Страхът го обхващаше целия — като студени пипала на октопод, както си мислеше той. Не смееше да помръдне от мястото си, нито да се огледа. Смяташе, че ако стои неподвижен, тя просто няма да го забележи. А колко по-хубаво, безкрайно по-хубаво е да си знае. Тогава спокойно може да си мисли за своите работи в клас, да си позволи да не внимава. Ако го вдигне — добре, ще каже каквото трябва да каже. А ако не го вдигне — по-добре.

Така мислеше, но въпреки това нямаше сили да се откъсне от страниците на книгата. — Нещо в него сякаш му шепнеше. „Още мъничко!“ И мъничкото сякаш нямаше край. Душата му бе по-слаба от книгите и мечтите, за да може да им се противопостави.

Но нощем не беше така. Всички човешки нощи са свободни — тая мисъл просто беше враснала в него като телесен орган. Нощите са негови, той може да си разполага с тях, както си иска. Неизмеримото усещане за сладка и чаровна свобода, за свобода без граници и препятствия, го правеше съвсем друг човек или друго дете, все едно, свободно и силно. Да бъде силен, да бъде всемогъщ, това бяха в основата си всичките му мечти.

— Татко, спи ми се! — каза момчето.

Седеше с гръб към телевизора и виждаше във витринното стъкло на хола как светлите и тъмни сенки играят по неговата гладка повърхност. Дори можеше да следи действието, без да си дава труд да се обръща. Но какъв смисъл? Просто не разбираше как баща му може да зяпа с часове в това грамадно и скучно стъклено око.

— Не е ли много рано? — попита разсеяно баща му.

Наистина беше много рано, тъкмо съобщаваха новините.

— Спи ми се! — повтори момчето унило.

Никак не умееше да лъже, беше много хубаво, че баща му не гледа към него.

— Почакай да свършат новините!… И ще ти сложа да ядеш!

— Аз мога сам, татко!…

— Ами добре — каза бащата. — Има постни сарми, не е нужно да ги подгряваш…

Момчето хапна набързо малко хляб и сирене, изпи след това чаша мляко. После едва ли не се втурна към своята стая. Майка му рядко застилаше леглото, така че не му оставаше нищо, освен да се пъхне под завивките. Леко зъзнеше, когато се зави през глава с одеялото. Поне в началото му беше необходима пълна тъмнина.

И ето — лампите угаснаха, завесата бавно се разтвори. По белия екран пробягнаха неясни сенки. След това фокусът постепенно се оформи, появиха се първите образи. Момчето притаи дъх. Още мъничко и ще престане да вижда образите отдалече. Още мъничко и всичко ще стане действителност.

… Виждаше себе си на върха на един хълм, пясъчножълт и гладък. Стоеше там възседнал своя грамаден кон с дълга жълтеникава грива. Конят нетърпеливо биеше с копито рохкавата земя, от време на време се мъчеше да се изправи на задните си крака. Не успяваше, така здраво държеше в желязната си ръка стремената. От лявата му страна край бедрото висеше мечът му. Никой друг нямаше такъв меч, обикновен войник трудно можеше да го вдигне с две ръце.

Конят се поуспокои, само злите му очи продължаваха да святкат ядовито. Възбудени от водача си, и другите коне започнаха да пръхтят и процвилват, тропотът на копита нарасна. Той се обърна да ги погледне — шлем до шлем, меч до меч, стреме до стреме. Лицата на бойците бяха нетърпеливи и напрегнати, те едва задържаха конете си. И всеки миг чакаха той да им даде знак. В не една битка бяха летели заедно, когато бяха с него никой не знаеше какво е страх. Но той не бързаше, все така внимателно гледаше към долината. В подножието й, където се виеше невидимият път, бавно напредваше керванът с пленените. Охраняваха ги войници с кожени дрехи и остри шлемове на главите си. Той знаеше, че конете им са по-леки и по-бързи от неговите. Ако не водеха след себе си пленници, мъчно щеше да ги настигне. Сега трябваше да изчака да дойдат на най-близкото разстояние и тогава да ги нападне. Засилени по полегатия склон, техните коне, натежали от броните, щяха да получат много добра инерция. Чакаше и мълчеше, мигът вече беше съвсем близък.

Той не я виждаше, но знаеше, че е там — зад гърба на някои от кривокраките кожени конници. Не бързаха, навярно се чувствуваха в безопасност. Не се озъртаха, иначе можеха да го видят кацнал като железен орел на хълма. Приближиха съвсем, той вдигна меча си. Конницата потегли изведнъж — с яростен тропот. Никога, в никоя битка така бързо не го бе носил неговият силен, но тежък кон. Гривата му се развяваше, бяла и жълтеникава пяна хвърчеше от устата му, но странно! — вече не чуваше тропота на копитата, твърдия звек на оръжията, сякаш наистина бе носен от вятъра. Настигаше ги бързо, вече виждаше изпотените задници на конете им, влажните им опашки. И изведнъж всички звуци се възстановиха — сега вече ясно чуваше дружния тропот, уплашените им крясъци, нервните им команди. Най-сетне видя и нея. Стори му се като залепена за гърба на едрия конник, ръцете й здраво го държаха през кръста. В следния миг ги настигна, замахна силно с меча си, шлемът на конника отхвръкна с кух звук. Той успя да я прехване през кръста, в нейната черна копринена мантия, като перце я прехвърли на коня си. И в следния миг изтръпна. Лицето, което очакваше да бъде усмихнато и щастливо, беше замръзнало в гримаса на гняв и презрение.

„Господи, искам да ме обича! — мислеше той със съкрушено сърце. — Искам да ме обича, господи!“ Откъде се беше родила в душата му тая странна дума — „господи“? Никой в техния дом не си служеше с нея. Навярно я бе чул от баба си, тя често се кръстеше, мърмореше под сухия си крив нос ту молитви, ту проклятия. Но сега му се струваше, че никаква друга земна сила няма да му помогне — толкова чуждо и враждебно беше лицето й. „Помогни, господи, да ме обича!“

X

Тя го обичаше, разбира се, той усещаше това. Единствена тя от целия клас му обръщаше някакво човешко внимание, гледаше го с доброта и съчувствие, усмихваше му се даже когато вършеше своите замаяни глупости. Само тя го обичаше, момчетата инстинктивно го мразеха, сякаш беше от някакъв друг орляк и друго стадо. И другите момичета рядко му обръщаха внимание, виждаше им се дребничък и безличен, лепеха се около дангалаците, които ги респектираха със своите подвизи — детски подвизи — да скочат от прозореца или да улучат с ластик някое нещастно врабче. Обичаше го, но той знаеше, че не е това. Истинската любов беше нещо съвсем друго, наистина друго, съдбоносно и силно, жестоко и невъзвратимо, парещо до истинска болка. Господи, нека ме обича — мислеше той. После се засрами от себе си. Тоя разсеян и равнодушен бог надали ще му помогне. Дори да съществува, едва ли би се занимавал с деца. Кой се занимава сериозно с деца на тоя свят? Няма нужда от господ, няма нужда от никаква помощ, той трябва да я спечели сам, с цената на всичко.

С болка на сърце се опита да продължи приключението, което бе завършило така ненадейно. Заведе я в крепостта, но тя продължаваше да мълчи и да го гледа враждебно. Какво ставаше с нея? Да не би да обичаше техния княз? Но техният княз бе кривокрак и грозен, със сухо, зло лице, с глава като обелена репичка, на която се вееше само един малък смолист перчем. Да, но той беше жесток и силен, покоряваше народи, вършеше подвизи. Валентин се измъчваше денем и нощем да измисли най-големия подвиг. Побеждаваше исполини, сриваше крепости, веднъж измъкна от дъното на морето гигантски ахтопод, голям колкото старинна фрегата.

— Не! — казваше тя с мрачните си очи.

— Кажи ми, какво искаш? И аз веднага ще го направя!

— Донеси ми сърцето на майка си! — отвърна внезапно тя.

Валентин я гледаше потресен.

— Как тъй — на майка ми? — промълви той едва чуто.

— Да, на майка си! — повтори жестоко тя.

— Не може ли на баща ми? — попита Валентин колебливо.

— Не, казах ти вече!

— Никога! — кресна внезапно Валентин. — И сега знам, че не си никаква принцеса!… А си просто една преобразена вещица!

След тая ужасна случка той усети как тя започна бързо да изстива от сърцето му. Не само тая от мечтите, но и другата — истинската. Веднъж стоеха двамата дежурни на входната врата. Тя го гледаше със засмените си очи, лекичко го погали по бузата. Но вместо радост, той усети как враждебно настръхна. Това го изплаши. Не, това просто го ужаси. Той знаеше, че една истинска любов трябва да бъде вечна. Ако загуби вечната любов, все едно че е загубил всичко. „Господи, помогни ми да я обичам! — мислеше той. — Искам да я обичам до края на живота си!“

— Валентине, стани! — каза сухо учителката.

Валентин се изправи уплашено на чина си.

— Кажи ми, за какво говорех?

Валентин мълчеше. Откъде да знае за какво е говорила? Като такива съдбоносни и страшни неща се случваха в живота му. За пръв път, откакто бе тръгнал на училище, той почувствува към нея някаква глуха враждебност, ненавист почти. Толкова бе изненадан, че не смееше да вдигне очи и да я погледне.

— Чуваш ли какво те питам?

— Чувам! — отвърна той мрачно.

Тя веднага усети по гласа му какво таи той в сърцето си. И старата ярост, черна, неудържима, която от години я мъчеше, внезапно задави гърлото й. Искаше й се да вдигне ръка, да зашлеви това бледо, враждебно лице, но се въздържа, разбира се. Винаги успяваше да се въздържи или почти винаги. Само веднъж бе изхвърлила като парцал в коридора един от тия малки нехранимайковци и бе имала след това куп главоболия.

— Иди да доведеш майка си!… Веднага! — кресна тя. — Да не се връщаш без нея!

Валентин мълчаливо излезе. Навън ръмеше слаб есенен дъждец, едва видим, като воден прашец, който се сипе от ниските облаци. Вървеше като зашеметен. На една витрина видя часовник — наближаваше девет часът. По това време майка му все още спи, уморена от вечерното представление. Да я събуди? Да й каже?… Чувствуваше, че няма сили. Не само сега, никога нямаше сили, освен в своите мечти, разбира се. Човек винаги мечтае за това, което най-много му липсва. Не беше ни силен, ни храбър, макар че с такава стръв бе преследвал тая нощ кривокраките варвари. Бе ги настигнал, бе ги сякъл — всичко човек може да направи в мечтите си. Но как сега да събуди майка си? Не, за това нямаше сили!

И тръгна зареян под слабия дъжд. Струваше му се, че е вървял дълго, с часове. Вече се чувствуваше уморен и отпаднал. Най-сетне пристигна в черковната градина, близка до техния дом, приседна на една пейка. Старата мрачна черква, цялата овлажняла от дъжда, се гушеше зиморничаво между дърветата. Там ли живее бог?… Не му ли е студено между тия влажни стени?… И внезапно с огромна сила той усети, че ей сега, след миг може би ще се случи чудото. Не може да не се случи. Сивото посърнало небе ще се разтвори, ще се появи майка му, цялата в блясъци, като истинска небесна царица: „Върни се в училището, мойто момче!… Твоята учителка я няма! Просто никога не е била, никога повече няма да бъде!“ И ще го поведе отново назад в ясния слънчев ден, в който се носят облаци пеперуди.

Чакаше с такова огромно напрежение, с такава надежда, че едва ли не загуби свяст. Никакво чудо не се случи, разбира се, навярно в живота никога не се случват чудеса. Чувствуваше се раздразнен и обиден, това като че ли му даде сили. В самия него бяха бликнали те, усети как го зашеметиха, като пружина го изправиха на крака. Сега цялата тая беда не му се струваше така страшна, по-скоро малко нелепа, каквато всъщност си беше. Той взе чантата си и решително се отправи към дома. Най-сетне майката си е майка, няма да го обеси…

Но като прекрачи прага, целият му кураж мигновено се изпари. Майка му бе станала, шеташе нещо из хола, прибираше вечните досадни вестници на мъжа си. Като го видя, тя вдигна глава и го погледна разсеяно. Навярно си имаше някакви свои мисли, не й беше сега до разни изпъдени от училището момчета.

— Защо толкова рано? — запита тя.

— Имаме свободен час — отвърна момчето.

Но колкото и да бе улисана в себе си, тя усети нещо в гласа му.

— Да не се е случило нещо?

— Нищо! — отвърна той.

— Кажи, кажи!…

Валентин внезапно заплака. Не помнеше кога е плакал така за последен път, но сълзите заливаха едва ли не като порой лицето му. И разказа на майка си бавно, с хлипане какво се бе случило в клас. Майка му слушаше намръщена, но момчето усещаше, че е на негова страна. Когато най-сетне свърши, тя го погали по главата, но гласът й прозвуча малко сухо.

— Нищо, мойто момче, това са дребни работи. В живота се случват много по-страшни неща.

Валентин неволно изтръпна. Какви по-страшни неща? Това, което бе преживял, съвсем го бе съсипало. И за пръв път, откакто се бе родил на тоя свят, в душата му нахлу някаква тъмна, страшна уплаха от това, което го чакаше в мрачините на бъдещето.

На другия ден Лора отиде в училището. Облече се грижливо, дори си сложи на лицето лек грим, нещо, което вършеше съвсем рядко. Отиде изпълнена с вътрешна ярост, с остро желание за съпротива. За нейно учудване Цицелкова я прие доста любезно. Може би се бе стреснала малко от своята постъпка, а може би суровият вид на Лора просто й подсказа, че трябва да се държи по-предпазливо. Тя познаваше много добре тия майки, обикновено робки и смирени пред очите й, готови на всякакви унижения. Но тая не приличаше на тях.

— Да, Валентин е симпатично момченце — започна учителката. — Много кротък, даже малко плах. Но най-лошото е това, че е ужасно разсеян.

— Всички деца са разсеяни — отвърна майката.

— Да, така е — разбира се! — закима Цицелкова. — Но при него тая разсеяност е съвсем неестествена. Той изобщо не слуша какво говоря. Все едно че го няма в клас, че е някъде другаде. Вие сте му майка, трябва да му помогнете.

— Как? — запита Лора сухо.

Учителката я погледна учудено. Наистина — как? Самата тя досега не си бе задавала тоя въпрос.

— Ами със съвети — отвърна тя неохотно. — В края на краищата като майка, трябва да знаете.

— А ето че не знам! — все така сухо отвърна Лора. — Детето си е дете, то живее в някакъв свой свят. Може ли насила да го изведем оттам? И защо?… Може би неговият свят е по-хубав от нашия!… И сигурно е така.

За пръв път нещо враждебно се мярна в погледа на учителката.

— Той е ученик! — отвърна тя нетърпеливо. — И е длъжен да внимава в клас.

— Добре, внушете му го! Нали вие сте учителка, а не аз… Направете тъй, че да ви слуша… Това не зависи от мен, а от вас.

— Какво искате да кажете, другарко? — тоя път предизвикателно я погледна Цицелкова. — Аз наистина съм учителка, а не бавачка на децата ви. Какво искате — да правя фокуси, да кукуригам?… Съмнявам се, че и това ще помогне!

— А аз не се съмнявам! — вече съвсем раздразнено отвърна Лора.

Учителката впери в нея безжизнените си очи.

— Мен не ми е до шеги, другарко!… Предупреждавам ви сериозно с това дете!… Вие трябва да го заведете на лекар.

Лора я погледна сепнато. За пръв път й мина през ума, че може наистина да става дума за нещо опасно и сериозно. Но после махна с ръка — мислено. Дума да не става, тая досадница с поглед на пепелянка е виновна за всичко.

— Вие просто не разбирате от деца! — заяви тя мрачно. — Пред мен моят син се държи съвсем нормално… Може би на тая възраст вие имате нужда от лекар.

И след като си отмъсти с тия думи за всички обиди, Лора сърдита, но удовлетворена напусна стаята. През следните дни тя се мъчеше да наблюдава, макар и прикрито, сина си. Не, съвсем нормално момче, това личеше от пръв поглед. Имаше чувствително лице, жив поглед, бърз и схватлив ум. Е, вярно е, че от време на време се отнасяше нанякъде, но кой знае, може би и то, нещастното, си има своите мечти. Но явно, че не виждаше нито една причина да бъде лош ученик. Навярно тая скучна учителка му правеше училището противно — затова от време на време така херметически се затваряше в себе си. Нима това не се случва и с възрастните в тоя кошмарен шум и напрежение на града. Наистина не се откъсваше от книгите на нейната библиотека. И може би му оставаше малко време за учене. Но нима би имала сърце да му измъкне от ръцете „Пармският манастир“, който в момента четеше? И да му набута скучната математика. Не, нека с това се занимава Цицелкова, за какво друго получава заплата?

XI

Валентин премина във втори клас със средна бележка — около четири. Но това ни най-малко не разтревожи Лора. Беше твърде рано да се плаши за бележките му. Беше се успокоила съвсем, момчето отново бе изчезнало от погледа й. Но ако беше малко по-наблюдателна, щеше да забележи, че то става все по-мълчаливо и затворено. Ядеше малко и насила, почти не излизаше. Четеше. Толкова свикна да го вижда наведен над книгата, че престана да му обръща внимание. Понякога в нея се появяваше смътна надежда — така както, непрекъснато чете, дали пък няма от него да стане нещо? Дори не смееше да си помечтае какво. Но знаеше много добре, че биографиите на всички велики хора са започвали с неестествена и огромна любов към книгите. И никой, дори Айнщайн, не е бил кой знае какъв ученик.

През следната зима Валентин се разболя от грип, наистина в не много тежка форма. Като влезе веднъж в стаята му, тя забеляза, че слабичкото му лице е много по-червено от друг път, бузите му просто горяха. Сложи ръка на челото му — то пареше.

— Ти си болен! — каза тя стреснато.

— Болен? — погледна я с надежда момчето. — Не знам, може и да съм болен.

Наистина беше болен. И прекара на легло близо две седмици. Беше тихичък и непридирчив болен, майка му дори не разбра как изминаха толкова дни. Влизаше от време на време в стаята му, за да провери как е. Нищо, лежеше неподвижно в тясното си легло, лицето му светеше като озарено в мрака. Мереше температурата му, даваше му сиропче. Понякога сърцето й се свиваше от майчина любов и мъка. Кожата му бе станала толкова прозирна, та през нея сякаш се провиждаше бледата руменина на плътта. Жалеше го — такъв мъничък, тих и безпомощен. През ум не й минаваше, че е щастлив.

Той наистина бе щастлив, както никога през живота си. Той бе свободен. Никой не го измъчваше, никой не го притесняваше, никой не му налагаше волята си. Нямаше го училището с неговите непоносими междучасия. Нямаше ги децата, които крещяха в ушите му, които го блъскаха по главата с коравите си чанти, които се кискаха, когато го спъваха в коридорите, които пълнеха джобовете му с боклуци и след това отново се кискаха, кискаха. Нямаше я зловещата тишина на класната стая, в която като жесток свърдел се забиваше в ушите му само гласът на неговата учителка.

Нямаше я самата учителка. Това беше просто невероятно. Не чуваше ни гласа й, ни стъпките й. Не виждаше месестата й продълговата фигура. Помен нямаше от досадните й въпроси. Валентине, къде ти е домашното? Валентине, защо не внимаваш? Нарочно ли го правиш, кажи? Нарочно ли, за да ми ходиш по нервите? Валентине, защо не внимаваааааш? В гласа й звучаха зли, обидени, дори плачливи и безпомощни нотки. Понякога го гледаше отчаяно, просто й се искаше да избяга от това проклето училище, и то завинаги, завинаги… Толкова й бе станало противно това бледичко и хилаво хлапе, което май че единствено се спасяваше от властта й, като се скриваше в себе си.

От всичко се бе отървал, дори от дребните грижи и несгоди. От млякото се бе отървал, от мазното ядене, от сутрешното миене с неприятната студена вода, от лъскането на обувките, от хлебарницата — от какво ли не. Дори от книгите се бе спасил — от хубавите книги, от най-хубавите книги, от чудесните. Колкото и да бяха хубави, те все пак го задължаваха. Най-хубави и най-свободни бяха тия книги, които сам си пишеше — по всяко време на деня или нощта, когато му хрумнеше.

Най-хубави, най-странни бяха те, когато започваше да му се вдига температурата. Най-трескави, най-радостни.

От всички живи хора на тоя свят се радваше само на майка си, когато понякога влизаше в стаята му, както винаги малко забързана и далечна. Слагаше меката си хладна длан на челото му, преобличаше го, когато е изпотен, даваше му лекарствата. Дори нощем му даваше лекарства, изтръгваше го за миг от меките топли обятия на леглото и сънищата, пъхаше му в устата грамадното гладко розово хапче, което едва преглъщаше с притоплената вода, след това отново започваше да потъва към дъното на щастливото небитие. Събуждаше се рано с тихото приятно чувство, че го чака дълъг ден на свобода, в който ще бъде сам с мислите си, с най-новите си още неизмислени мисли, които твореше сам, както времето твори живота. Дните бяха облачни, той обичаше облачни дни, мразеше слънцето, което блестеше в очите му и му пречеше да си мисли. Често валеше мек, топличък сняг, много рядко духаше вятър, който навярно вече миришеше на пролет и влага. Понякога в цепката на вратата се пъхаше поруменялото от студа лице на баща му, поглеждаше го ласкаво: „Как си, мойто момче?“ Но не влизаше, колко хубаво беше, че не влиза…

Най-сетне Валентин оздравя, сега не му оставаше нищо друго, освен да се върне в училището. Наистина отиде доста окуражен от почивката. Пък и през последните дни като че ли се бе появило някакво слабо желание в душата му да види отново класната стая. Винаги е така, човек свиква бързо и с щастието и със свободата, става готов да ги пожертвува при първото изпитание. И не от любов към изпитанията, просто от желание да им даде някакъв фон, на който да изглеждат по-привлекателни. Хората не могат да слагат щастието кора върху кора, с орехов сироп между тях, както се прави баклава.

И щом отиде на училище, веднага се случи нещастие — получи първата двойка в живота си. По математика, разбира се — бе изпуснал много уроци. Беше така поразен, че не усети как сълзите запълзяха по бузите му. Но майка му не прие така трагично тая всъщност очаквана новина.

— Не е толкова страшно! — каза тя. — Сигурно няма да бъде последната през живота ти…

Нямаше как, трябваше да седне заедно с него край масата, за да му помогне в учението. И, разбира се, остана изумена колко се изменило простото детско смятане. С какви усилия го бяха направили трудно и неразбираемо. За нейно учудване детето се оказа доста схватливо, скоро навакса това, което бе пропуснало. И все пак тя усещаше, че Валентин учи без интерес, механично, с усилие. И наистина толкова често се разсейваше, сякаш изчезваше от стаята, че Лора най-сетне се ядоса.

— Ама наистина ли не можеш да си събереш ума?… Нито за миг?

Валентин мълчеше виновно.

— Ти си нещастно момче! — каза майката. — В края на краищата твоята тъпа учителка май ще излезе права…

След като не можа да реши своите колебания в себе си, към края на учебната година тя отиде при своя известен брат, който вече беше нещо като глава на семейството. Големият човек по нищо не приличаше на по-малката си сестра. Беше едър, месест, с много и гореща кръв в яките си жили, по плешивото му теме дори през зимата избиваше ситна пот. Приличаше повече на месар, отколкото на прочут атомен физик. Докато Лора му разказваше своите страхове и съмнения, той така тежко и презрително сумтеше, че тя едва не прекъсна разказа си по средата. Та какво всъщност можеше да научи от тоя заклет стар ерген, който презираше жените и заобикаляше отдалече кварталните градинки, за да не слуша детските крясъци. Когато най-сетне свърши, той извади от джоба си грамадна носна кърпа, избърса старателно голото си теме и каза.

— Ами добре!… Дай ми го за две-три седмици… Ще летуваме заедно двамата край морето.

Лора просто не можеше да повярва на ушите си.

— И какво като летувате заедно?

— Ами ще разбера що за момче е… Но да ти кажа право, това, което ми разказа, май че излага тебе, не него… Какво искаш от момчето!… По-добре ли ще бъде да стане някой хулиган или побойник?

Така или иначе, но Лора си отиде у дома успокоена. Най-малкото бе успяла да прехвърли тежестите на своята съвест върху друг човек. Пък и Валентин завърши втората година на училището с по-добър успех, отколкото първата. На Лора вече се струваше, че облаците над главата на момчето й бавно започват да се разпръсват.

XII

Те наистина заминаха заедно на море — в Ахтопол. Лора ги изпрати на летището със свито сърце. Не се ли доверяваше прекалено на тоя грамаден, небрежен човек, известен със своята ученолюбива разсеяност? Та той може да забрави Валентин още на летището в Бургас. И двамата бяха такива пернати. На всичко отгоре денят се случи дъжделив и гръмотевичен, тежки облаци се трупаха на запад, прорязваха ги от време на време ярки, още беззвучни мълнии. На два пъти отлагаха отлитането на самолета, докато най-после той набра и скорост, и кураж по пистата. Лора се завърна в къщи подтисната, но още същата вечер получи акуратна телеграма — бяха пристигнали благополучно.

Лора никога не разбра, че Валентин бе прекарал на морето своето най-хубаво, най-щастливо лято. И най-свободното. Отначало вуйчо му наистина го заведе няколко пъти на плажа. Лежеше на пясъка със своя опънат и гладък като на жена корем, гледаше недоволно морето, сумтеше. Там някъде разни момченца и момиченца вече посвещаваха Валентин в тайните на морето. Но това продължи, докато се събра цялата му компания, с която се бе уговорил да летуват в Ахтопол. След това изобщо престана да се измъчва с тая изкуствена пържилия за хора. Предаде Валентин на жените на своите приятели, самите те презрително обърнаха гръб на морето. Още рано сутринта сядаха на верандата на техния дом, добре засенчен от лозницата, постилаха одеялото, хвърляха върху него двете колоди карти. Когато започнеха да ги раздават, ръцете им едва ли не потреперваха от нетърпение. Играеха бридж така алчно, сякаш през цялата година бяха мечтали за тия хубави летни дни, когато най-сетне ще останат сами с картите. Около обед барба Костаки, жилав и тъмен като изсушен октопод грък, им поднасяше мастичка, репички, понякога студена бира. Дори тогава не оставяха картите, само дето играта ставаше малко по-креслива. След това обядваха нетърпеливо в някое от отвратителните ресторантчета, после отново сядаха край масата. Вуйчото се чувствуваше съвсем спокоен за своя племенник — беше го оставил в грижливите ръце на Нушка.

Нушка бе само една година по-голяма от Валентин, но с цяла глава по-висока от него. Беше руса, дебеличка, необикновено красива. Сините й очи сияеха като морето рано сутрин, когато все още блести на слънцето. Къпеше се като момчетата само по бански гащета. Валентин гледаше озадачен нейния месест, но гладък като на момче бюст — това ли е то тайнството на жената? Нушка се държеше с него като с малко и неразумно братче — съветваше го, посвещаваше го в многобройните тайни на морето. Научи го и да плува — не кой знае колко, но все пак успяваше да се задържи няколко минути на повърхността на водата.

— Нали е хубаво? — питаше ненаситно Нушка. — Нали е много хубаво?

— Много! — отвръщаше искрено Валентин.

— Особено дъното! Вижда се и най-малката песъчинка.

— Ти виждаш дъното? — запита озадачен Валентин. — Нима може да се гледа във водата?

— Ами как?… Та това е най-хубавото!

Отначало на Валентин му се виждаше невероятно — да гледа в солената и горчива вода. Едва се реши да отвори очите си — струваше му се, че веднага ще ослепее. И в същия миг пред него се разкри нов, невероятен свят, в чудно зеленикаво озарение, по-смайващ от най-смайващата гледка, която човек може да види на прегорилата от слънце суха и гола земя. Около него плуваха рибки, люлееха се синкавите и розови камбанки на медузите, по седефеното дъно пълзяха малки, полупрозрачни рачета. И още много, много странен и невиждан живот имаше в зелените бездни на морето. Той така се пристрасти към тоя нов, непознат свят, че стоеше потопен във водата, докато го заболят очите или докато Нушка не го измъкнеше насила навън. А когато за пръв път сложи и маската за подводно гледане, тоя свят като че ли стана още по-приказен.

За известно време Валентин се прости с мечтите си, нямаше време за тях. А като че ли и желание нямаше. Щастието на тоя топъл, лъчист свят около него беше така близко и достъпно, че нямаше защо да напряга ума си и въображението си. Те спяха притоплени от това, което ги окръжаваше. Златистата жарава на пясъците, която трептеше от сутрин до вечер, сякаш прегряваше и самото небе — също така бяло и бляскаво като огряна от слънцето вътрешност на раковина. Дори морето блестеше и кипеше като мляко на линията на хоризонта. Не се откъсваха от него по цял ден. Валентин някак незабелязано израсна, изсуши се, движенията му станаха много по-силни и по-уверени.

Вечер двамата с Нушка седяха дълго на гладките, измити от вълните крайбрежни скали. Беше много хубаво, особено когато най-сетне изгрееше огромната луна, кървава и жива като току-що отрязана сливица. Ставаше му дори малко страшничко, като я гледаше тъй. После тя възлизаше бързо по небето, кървавото й лице се избистряше до призрачност, посребряваше не само далечния хоризонт, но и близките, съвсем близки колене на Нушка.

— Ти все мълчиш! — каза тя недоволно. — Скучно ли ти е с мене?

— Никак! — отвърна той искрено. — Даже напротив.

— Даже напротив? — тя се засмя. — Тогава ще ме целунеш ли по бузата.

Каза го така спокойно и естествено, че Валентин изтръпна. Нима може да се говори така обикновено за такива необикновени неща?

— Ти чуваш ли ме изобщо? — запита тя недоволно.

— Чувам те, разбира се! — отвърна той със слабеещ глас.

И я целуна по бузата. Кожата й бе много студена, сякаш току-що бе излязла от водата. В замяна на това толкова по-гореща бе вълната, която заля лицето му. Но тя си изглеждаше все тъй спокойна и дори малко сита, целувката не й бе направила някакво особено впечатление. И за последен път той разбра, че не е като другите, че е съвсем, съвсем различен, че вижда неща, които другите не виждат, и чувствува всичко около себе си с някаква нечовешка сила.

— Пак мълчиш! — обади се тя. — Не ти ли хареса?

— Хареса ми! — отвърна той спонтанно.

— Аз всъщност го направих само заради тебе! — каза внезапно Нушка. — Знам, че вие, момчетата, само за това мислите.

— Аз не съм такъв! — пламна Валентин обидено.

— Ами още по-добре! — отвърна Нушка и отново се засмя. — Няма защо да се престаравам.

Така че тая бърза целувка, хладна, зашеметяваща, си остана последна в живота му. Нушка повече не го покани, даже като че ли охладня мъничко към него, макар че все така благо и сърдечно го наставляваше в морето. Знаеше, че отговаря за него „с главата си“, както я бе предупредил оня дебелак, вуйчо му. Нямаше да бъде много честно, ако му го върне хубавичко нацелуван.

Тъй изтекоха две щастливи седмици. Едва на третата вуйчо му внезапно се досети, че е дошъл тука с някаква мисия. В шест часа прекратяваха играта, той вземаше момчето да го заведе на разходка. Но къде могат да се разхождат един сангвиничен дебелак и едно дребно и чувствително момче? Най-много до бирарията естествено. Всички знаят, че надали има на света по-хубаво място за тихи, приятелски разговори от летните бирарии край морето. Имаше чешка бира, а за момчето добре изстудена лимонада. И бирата помага на разговора, във всеки случай повече от лимонадата. Вуйчо му умееше да го разпитва — тактично, без особено настойчив интерес или натиск. Неусетно го предразполагаше със свои детски спомени край морето, със свои детски мечти и измишльотини. Момчето го гледаше със спотаен интерес и внимание — може би пък не е единственият безподобен екземпляр в тоя странен свят от човеци.

Тъй че след няколко дни и момчето се разприказва. Отначало много стеснително, без да издава всичко, което носеше в себе си. Но вуйчо му го слушаше с такъв интерес и внимание, че той започна да се изкушава и да се отпуска малко по малко. Тъй че в края на краищата му разказа и част от своите приключения като невидим. — Дори му разказа как една нощ се явил уж като господ на другарката (Цицелкова). Тъкмо тя угасила лампата и се готвела да си легне, той се обадил с гробовен глас: „Слушайте, жено, забранявам ви да се занимавате повече с момчето Валентин. Оставете го на мен, аз отговарям за него!“

— И тя нищо ли не ти каза? — запита вуйчо му любопитно.

— А не — отвърна ми: „Господи, нали знаете, че ми е забранено да разговарям с вас!“

Вуйчо му се засмя така, че катурна масата с хубавата чешка бира и салатата от печени чирузи. Скоро след това в ресторанта влязоха и другите негови приятели с жените си и Нушка. Разговорът бе прекратен на най-интересното място.

След два-три дни се върнаха в София. Неговите родители бяха все още на курорт, тъй че той остана цяла една седмица при вуйчо си. Беше досадно и горещо градско лято, просто нямаше къде да отиде. Морето ужасно му липсваше. Като нямаше какво друго да прави, отново се върна при книгите и мечтите. Нямаше кой да му пречи. През деня апартаментът бе съвсем тих, из него само сутрин сновеше старата мълчалива прислужница, докато въведе всичко в ред. След това сготвяше, двамата обядваха мълчаливо, после тя си отиваше все така безшумно, както беше дошла. Валентин оставаше съвсем сам. Чакаше го хубав, пълен, спокоен следобед, сит на слънце и тишина.

Вуйчо му се връщаше обикновено към пет часа, така оживен и весел, сякаш току-що бе излязъл от някой смешен филм. Валентин винаги искрено се радваше на неговото завръщане. Вуйчото не му пречеше. Вечерта разговаряха дълго, смееха се, понякога отиваха на лятно кино, на най-първите редове, при момчетиите. Често ходеше и сам на кино, тъй като вуйчо му понякога играеше карти. Обичаше да го гледа, когато играе карти, това му беше по-интересно даже от киното. Вуйчо му пъшкаше и сумтеше с такова напрежение, сякаш не играеше карти, а пробиваше някакъв безкраен тунел. Веднъж, след един несполучлив импас, така силно удари с юмрук по масата, че няколко карти изхвръкнаха през прозореца.

Така го намери Лора, когато най-сетне дойде да прибере Валентин. Дебелакът я посрещна на външната врата, погледна я недоволно.

— Влез в кабинета! — каза той. — Почакай малко!… Имам шлемова карта!

Лора влезе в бележития кабинет. След малко гласът му избоботи гневно в хола, явно шлемът се бе изплъзнал от ръцете му. Но като се върна при нея, беше се успокоил малко.

— Слушай, сестро, друг път ще поговорим подробно! Сега искам да ти кажа само едно — ти имаш славно синче!

— Вярваш ли? — попита Лора поласкана.

— Не вярвам, а знам! — брат й изглеждаше все още много разгорещен от играта. — Той е не само умно и чувствително момче. Такива има много. Според мен той е надарен с необикновено, бих казал, колосално въображение.

Но сестра му не изглеждаше чак толкова трогната от това откритие.

— Не разбираш ли? — запита физикът озадачен. — Такива се раждат едно на сто хиляди. Какво говоря — едно на милион, на сто милиона.

Лора сдържано се усмихна.

— Всяко дете… — започна тя.

— Не всяко дете! — прекъсна я той троснато. — Не всяко дете!… От мен ще запомниш най-важното. Макар да съм физик, а не психолог. Паметта е само основа на съзнанието. А въображението — неговият най-висок връх!… Монт Еверест, Чомолунгма!

— От кого го е взел? — попита тя шеговито. — От мен? Или от теб?

— А защо не от мен?… Трябва да ти кажа честно, че това ме ласкае. Ако искаш да знаеш, Айнщайн се е отличавал от своите съвременници-физици не толкова по своя ум… И едва ли по своите знания… А по своето въображение. А ние го смятаме едва ли не излишно. Както навярно и неговата учителка.

— Да, тя смята, че направо му вреди!…

— Как тъй му вреди? — намръщи се той.

— Ей тъй — вреди му!… В края на краищата той не е добър ученик.

— И какво като не е добър ученик? — едва не кресна брат й. — Аз не го давам за цялото й училище…

— Не съм дошла тука да се шегувам! — каза неохотно сестра му.

— И аз не се шегувам!… Слушай, нямам сега време да разговарям надълго с теб. Само едно ще ти кажа — махни го от това училище! От тая учителка, искам да кажа… Тя просто ще го погуби. Премести го в друг училище…

— Сега децата не могат да се местят…

— Могат!… Аз ще го премеся, ако на теб ти е неудобно… Това е дарба, тя трябва да се пази… И последният глупак ще ме разбере.

— Няма да те разбере! — каза Лора мрачно.

— Все едно, важно е да запазим детето…

Лора го погледна любопитно.

— Е, добре де, според теб какъв би могъл да стане той? Писател? Физик?

— Все едно… Какъвто и да стане — ще бъде връх!… Той се запъти към вратата.

— Чакай, къде е Валентин? — спря го тя.

— На кино! — той погледна часовника си. — Време е да се върне.

— Сам на кино? — зяпна го тя. — По това време? Ти имаш ли ум в главата, заплес такъв?… Та той е още дете! — завърши тя уплашено и също се взря в часовника си.

— Не е дете! — отвърна той с досада. — Какво знаеш ти!… Нищо, стой тука и чакай. Сега ще си дойде, казвам ти.

И изхвръкна от кабинета. Тримата играчи седяха на местата си, нетърпеливи и нервни. Като го видяха на прага, сам зачервен и нервен, те се задоволиха само да му измърморят нещо неразбрано и да се заловят за картите си.

— Ние тримата сме пас! — каза единият от тях. — Ти ще говориш!

— Да, ще говоря! — каза физикът заканително. — Ще говоря, разбира се!…

XIII

При професор Мирчо Евгениев, вуйчо на Валентин, проникнах сравнително най-бързо и най-лесно. Обадих се по телефона, обясних му с няколко думи кой съм и за какво го търся. Той замълча оттатък, но аз като че ли усещах тежкото му дълбоко дишане. Или поне така ми се бе сторило. Вече знаех доста за него, мъчех се да си го представя в тоя момент — разколебан и намръщен.

— Вие откъде знаете за Валентин? — попита той най-сетне.

Наистина тонът му бе неохотен и мрачен.

— Аз го видях за последен път жив… Там на езерото… Може би минути преди смъртта му.

Бях преценил много добре думите си. И сякаш го видях как трепна на стола.

— Добре, елате!… Можете да дойдете веднага, ако искате. Откъде се обаждате?

— От дома!… Не живея далече…

— Както и да е!… Ще ви чакам! — отвърна той.

Много добре усетих напрежението в гласа му. Много добре знаех какво мисли в тоя момент. Не съм садист, отправих се колкото се може по-бързо към познатата, улица. Знаех, че ме чака, изтръпнал от нетърпение. Позвъних на вратата. И понеже се ослушвах да чуя стъпките му, в същия миг до мен стигнаха спокойните, но силни медни звуци на стенен часовник. Това ми се стори като някакво предзнаменование. Тъкмо звуците угаснаха в тишината на апартамента, вратата се отвори, професорът каза с леко задрезгавял глас.

— Влезте, моля!…

Влязохме в кабинета му, той мълчаливо ми посочи креслото, в което трябваше да седна. Отпуснах се внимателно, без да свалям погледа си от него. Не бях се излъгал, много ясно видях по зачервеното му лице неговото вътрешно напрежение.

— Слушам ви! — каза той.

Аз му разказах доста подробно нашата среща — до последния миг, в който бях отместил погледа си от него. Той ме слушаше с все същото огромно напрежение. И все пак забелязах как лицето му се оживи, в погледа му се мярна нескрито облекчение.

— Значи детето ви се е видяло доста бодро и жизнерадостно, така ли?

— Да, почти така! — отвърнах аз. — В тия минути то не знаеше и не предчувствуваше смъртта си. Или най-малкото не е разбирало същността на тая дума…

Професорът се облегна силно назад, почувствувах как столът едва не изскърца от тежестта му.

— Значи всичко е станало съвсем случайно?

Сега в гласа му се чувствуваше съвсем явно облекчението — това вътрешно облекчение, което аз бях търсил напразно е месеци.

— Не е случайно!… — отвърнах аз.

Той отново впи в мен светлите си очи.

— Какво искате да кажете?

— И аз не знам!… Но не е случайно. Всички ние носим някаква вина за смъртта му… Включително и аз… Главно защото не си давахме ясна сметка за него.

Той изведнъж клюмна, лицето му съвсем посивя.

— Да, вие сте прав! — каза той мъчително. — Ние наистина го убихме. Всички, със задружни усилия, включително баща му и майка му. А най-виновен може би съм аз… Защото всъщност само аз си давах някаква сметка за него.

След това бавно, с мъчително натежал глас ми разказа за тяхното последно лято. Когато най-сетне завърши, и двамата замълчахме, всеки със своите мисли и спотаени въпроси. После той отново се обади.

— Разбира се, вие ще ме запитате… Защо наистина не преместихме Валентин в друго училище? Защо не го направихме, след като бях дълбоко убеден, че това трябва да стане. Разбира се, тук известна неблагодарна роля изигра и баща му. Но не това е важното — не това! Защото в крайна сметка и той не разбираше смисъла на своята постъпка. А аз разбирах. Тогава защо не го направих? Не знам защо, не мога да си отговоря. Или напротив — мога. Там е цялата работа, че ние живеем на тоя свят отпуснато и лениво. Живеем, без да се мъчим да проникнем поне малко по-дълбоко в себе си. Или в другите, все едно. Но поне в себе си, понеже би трябвало да отговаряме за делата си…

— Там е работата, че не можем да разберем и делата си! — казах аз с горчивина.

— То се знае! — отвърна той живо. — В най-добрия случай разбираме тяхното практично значение. Но не техния дълбок смисъл. Оставаме се да ни залива ежедневието, да ни изравнява с повърхността. Преставаме да различаваме важното от маловажното, губим критериите си, чувството си за отговорност… И все си мислим, че нещата някак ще се наредят и оправят и без нашата лична намеса…

Той млъкна. И аз мълчах, нямах никакво желание да отворя устата си. Знаех, че е прав, много отдавна го бях осъзнал. И след като осъзнах това, цялата естетика на Хегел започна да ми прилича на една мухлясала и безвкусна копа сено.

— Значи вие смятате… — започнах аз колебливо.

— Да смятам! — прекъсна ме рязко той. — Сега смятам, разбира се… Защото ние се виждахме с Валентин още няколко пъти. Имах възможност да поговоря с него. Наистина той ми се стори много променен. В положителен смисъл, искам да кажа… И все пак изглежда, че не съм си давал сметка за някои подробности… За някои дреболии, както ми се е сторило тогава… А изглежда, че те са били най-важните, просто не знам коя дума да избера.

Макар изпълнен с дълбока горчивина, сега гласът му звучеше много по-ясно и чисто. Слушах го, без да помръдна от мястото си, слушах го и отново потъвах в странния и невероятен свят на детето. Сега всичко това, което той ми каза, започна да звучи като притча.

XIV

За един външен човек тия неща на пръв поглед наистина биха изглеждали дреболии. Станало тъй, че още миналото лято в ръцете на Валентин попаднал фантастичният роман на Беляев „Човекът амфибия“. Нямаше как, за да разбера докрай момчето, трябваше да прочета книгата, която бе изиграла такава огромна и може би фатална роля в живота му. Отначало тя ми се видя доста глупава и бездарна. Навярно това е и самата истина, но когато затворих и последната страница, чувствувах се доста разколебан. Всъщност какво значение имаха истинските качества или недостатъци на тоя роман? Никакво, разбира се! Аз вече бях разбрал, че книгите за него са повече повод, отколкото основание за мечтите му. Сега трябваше да разбера какво момчето е видяло в него. А то наистина имаше какво да види и с какво свое да го насели.

Ето с няколко думи съдържанието на самия роман. Някакъв аржентински учен успял да присади по оперативен начин изкуствени хриле на малко момченце. И Ихтиандър израсъл едва ли не като риба в океанските дълбини. Всичките му опити след това да заживее между хората с истинските си дробове завършили едва ли не трагично. В тоя ослепителен външен свят на човешки шум и воня, на алчност и канибалски нрави нямало никакво място за него. И той отново се върнал в океанските дълбини при добрите, кротки и безобидни риби и при веселите делфини. На сушата непрекъснато го болели хрилете.

Колкото повече напредвах в книгата, толкова повече потъвах в чудния мир на момчето. И вече виждах всичко с неговите очи. Тоя странен свят на тишина и призрачно озарение му е бил съвсем близък и понятен още от спомените на лятото. Цели часове той се бе вглеждал със затаен дъх в необикновената му и неочаквана красота. Понякога ми се струваше, че виждам не Ихтиандър, а самия него в полузрачните бездни на океана. Или някъде в плитчините, всред кораловите рифове, сам окръжен от жълти и сини риби, като в някаква неземна приказка. Виждах го и със своя най-близък и верен приятел делфина Лидинг. Те се гмуркаха и играеха до насита в морските дълбини, всред късогледите и доверчиви риби, които не се плашели от своя подводен брат. С часове се разхождаше по спокойния океан върху гърба на Лидинг, гмуркаха се заедно в мрачините, за да изскочат отново в блясъка на света. Най-после Лидинг уморен го завеждаше в подводната пещера на момчето, в която се е криел винаги, когато се е чувствувал застрашен от хората.

Да, от хората идвали всичките му беди — от хората, които той не проумявал и не разбирал. И те не го разбирали и смятали едва ли не за някакво чудовище или изрод. И Гутиере не го разбирала. Виждах го как й поднася своя грамаден бисер, най-красивия, който бил намерил един ден на дъното на океана. Гутиере просто нямала сили да вдигне смаяния си поглед, за да види него — не Ихтиандър, а Валентин. Прибрал се огорчен в своята подводна пещера, внимателно преместил грамадния сънлив омар, който се бил настанил в коравото му легло. От мрачините бавно прииждали едри, полупрозрачни риби, съчувствено го докосвали с муцунките си.

Момчето бе живяло с тая мечта най-дълго — близо година. И бе проникнало в нея по-дълбоко, отколкото мислите му в океанските дълбини. Новата му мечта го бе направила по-спокоен и по-уверен в истинския живот.

А може би това се дължало на редките срещи с вуйчо му. Той станал много по-съсредоточен и по-внимателен в клас. Дори бележките му се повишили. Вече не четял така много и безразборно, както през миналите години. Въображението му било сито.

Поуспокоена от промяната, майка му престанала да мисли за неговото преместване. Пък и Радослав Радев енергично се възпротивил.

— По принцип не съм съгласен! — заявил категорично той. — Добре, да кажем, че го преместим при друга, по-добра учителка. Какво ще спечели от това? Нищо!… Ще стане още по-разсеян, съвсем ще влоши бележките си… Един характер се изгражда, докато е млад. Ако сега не му се противопоставим, утре може да стане късно.

Лора мълчала намръщено. Все пак в доводите на мъжа й имало някаква логика. Но в себе си инстинктивно чувствувала, че не е прав. Смътно усещала, че над сина й виси някаква смътна опасност.

— Не знам! — отвърнала тя подтисната. — Според мен тая жена просто убива самочувствието му. Тя нищо не гради в него, тя само разрушава. И върши това едва ли не с удоволствие.

— Защо? — запитал кратко Радослав.

— Много просто — защото го мрази!

— Чуваш ли се какво приказваш? — едва не избухнал Радослав. — Започна едва ли не като кварталните еснафки… Мрази детето ни! Даваш ли си изобщо сметка за какво би могла да го мрази? Да не би да й пречи на кариерата?

— Пречи й, разбира се! — отвърнала хладно Лора.

С това разговорът свършил. И той съвсем обезкуражил Лора в нейните добри намерения. А и вуйчото, улисан в своите ежедневни грижи и малки бекярски увлечения, забравил скоро своите категорични становища. Може би не трябва да го виним прекалено. Казал е каквото трябва да каже, за другото са били длъжни да се погрижат неговите родители.

Изминала зимата, дълга и тягостна както винаги, сива, намръщена, мрачна, почти без сняг, но с мъгли и сухи студове. Но затова пък пролетта беше много хубава, с толкова дълбоко, синьо небе, каквото отдавна не бях виждал. Ходех като зашеметен по блатата и селските язовири, защото речният риболов отдавна бе забранен. И Валентин сякаш се събудил от своето вцепенение, започнал да излиза, макар и рядко, на улицата, да се заглежда в небето. Навярно в душата му с цялата си сила се е зародила надеждата, че скоро пак ще отиде на море, ще надникне отново в своето приказно царство. Скоро и все пак безкрайно далече! Не може ли поне да го зърне, да събере кураж за месеците, които остават? Веднъж, в началото на май, той казал на баща си:

— Татко, много те моля, заведи ме да видя морето!

Баща му изглеждал дори поласкан. Момчето никога нищо не искало и не търсило от него.

— Студено е сега на морето, сине!… И е много бурно, та трябва да го гледаме отдалече!

Валентин наистина не обичал бурното море, то му било чуждо, плашело слабата му душа. И все пак мечтата да зърне някаква водна повърхност, силна, спокойна, вечна, била навярно по-силна от самия него.

— Заведи ме тогава да видя езеро!… Никога през живота си не съм виждал езеро.

— Не си виждал езеро? — учудил се баща му. — Добре, ще те заведа.

И без туй скоро си бил купил лека кола, за сметка на персийския килим, разбира се. Събрал оттук-оттам пари, сключил и заем, но успял да си купи — с връзки повече, отколкото с ред. Още през първия неделен ден натоварил своето малко семейство на синята „Лада“ и потеглил по шосето за Самоков. Скоро пристигнали на „Щърково гнездо“ при язовир „Искър“. Разбира се, язовир и езеро не е едно и също, но той разчитал, че момчето няма да разбере разликата.

— Ето ти езеро! — казал той доволно. — Гледай колкото искаш!…

Тая пролет язовирът бе пълноводен като никога, водата бе стигнала до зиданата ограда на ресторанта. Валентин като замаян се упътил към ниския перваз. Пред него се синеела безкрайна водна шир, огледално спокойна, чиста, може би по-красива от самото море. В нея с неестествена яснота се оглеждали грамадите от бели облаци. Когато след един час Радослав излязъл да потърси момчето, намерил го в същото положение, в което го оставил. Но лицето му било още по-вглъбено в себе си, по него съвсем ясно личели следите на незримо, с мъка овладяно вълнение. Като чул баща си, той силно трепнал и покорно се запътил към него.

— Това момче е наистина прекалено чувствително! — казал загрижено Радослав на жена си.

Лора едва забележимо се намръщила, но замълчала.

XV

Може би някой ще си помисли — дали не обръщам прекалено внимание на Цицелкова? И дали тя наистина е изиграла такава съдбоносна роля в живота на момчето, каквато аз си представях. Не бих го правил, разбира се, ако не бях лично убеден. И все пак, за да не останат някакви особени съмнения, ще трябва да разкажа и последната случка, станала между тях. За нещастие, това се е случило, както се казва, на ръба, малко преди да разпуснат децата за лятната ваканция. Зарекох се в началото да бъда обективен, да не намесвам своите собствени чувства. Но това не означава, че ще бъда снизходителен — истината е винаги малко сурова и безмилостна.

И тъй в тоя ден Цицелкова трябвало да раздаде тетрадките със съчинението, направено по рисунка. Впрочем аз видях тая нескопосна рисунка. Не знам, може би е известна, може би вие самите сте правили съчинения по нея. Представляваше кичесто дърво с гнездо като калпак на един от клоните. От него надничаха с костенурчи глави няколко пиленца. Едно от тях бе паднало на земята. Момченце със смешни панталони го държеше в ръцете си. Изглеждаше несъразмерно голямо, прилича по-скоро на петле, отколкото на пиле.

Обикновено в такива случаи учителката вдигала няколко от децата да прочетат своите съчинения — разбира се, най-добрите от тях. Навярно Валентин е бил спокоен — никога преди това учителката не го била вдигала, неговите бележки по български език били винаги около средните. Наистина тоя път той се постарал малко повече върху своето съчинение — може би не толкова се постарал, колкото се увлякъл. А кой знае, може би все пак е таял в душата си някаква плаха надежда. Досега благоволението на учителката никога не се бе изливало над главата му. А тоя ден тя изглеждала в много добро настроение, взела най-горната тетрадка и прочела името:

— Василка Андреева!…

Излязло високо слабичко момиче с тънки крачка. Всички знаели, че била една от любимките на Цицелкова. Прочела съчинението си високо, малко кресливо и както винаги самонадеяно. Вдигнала още една ученичка, след това едно от момчетата — Малката кобра, както всички го наричали за разлика от Голямата кобра, другото момче с очила в класа. Всички съчинения бяха доста късички, от пет-шест изречения. Иванчо излязъл да се разходи. Той видял под дървото паднала птичка. Иванчо много се зарадвал. Превързал счупеното краче на птичето, след това…

След това мненията се различаваха. Василка бе отнесла птичето у дома си, докато се излекува. Малката кобра, то се знае, се покатерил по дървото, за да го постави отново в гнездото му. Що се отнася до…

— Валентин Радев! — казала внезапно учителката.

Валентин трепнал и мълчаливо излязъл пред класа. Учителката пъхнала тетрадката в ръцете му.

— Чети!…

Той я отворил и започнал да чете толкова смутен, че заеквал и се препъвал на всяка дума.

„Беше пролет, грееше хубаво ясно слънце. Малкото кукувиче изпълзя до края на гнездото. И за пръв път видя поляната, осеяна с красиви цветя. Високо над него светеше небесната синева. Изведнъж му се прииска да литне във висините, да се гмурне в синьото, да се върне оттам красиво и синьо, каквото не е никакво друго птиче по света.“

Валентин усети, че гласът му укрепна, продължи вече по-уверено и спокойно.

„Толкова много му се прииска да литне, че не усети как се понесе из въздуха. Но слабите му крилца не издържаха, то полетя към земята и тупна всред разцъфтялата трева. Когато старата кукувица се върне, как ще го намери в тая гъста трева?“

— Грешка! — възкликнала радостно учителката. — Две грешки! — гласът й просто ликувал. — Първо — кукувицата снася яйцата си в чужди гнезда! И второ — тревата не цъфти, момче, къде си виждал ти разцъфтяла трева?

Тя огледала тържествено смълчания клас и продължила:

— Така е, като не внимаваш какво приказвам!… Чети нататък!

Валентин продължил със съвсем понижено настроение.

„Но ето че в тоя миг по пътеката се зададе доброто момче. То намери кукувичето в тревата.

— Какво ти е малко птиче? — попита момчето.

— Крилцето ми е счупено! — отвърна птичката.“

Учителката внезапно избухнала в смях. Смеела се така, че сливиците й чак се виждали. Отначало класът я гледал учудено и недоверчиво, всички мълчали. Но смехът й бил толкова заразителен, че скоро се закикотили и дангалаците от последните чинове. Увлекли се и другите един по един, докато целият клас забоботил. Само Славка седяла мълчаливо на мястото си и ги гледала изумено. Валентин все така стоял пред класа, лицето му било много бледо. Учителката най-сетне се посъвзела и подвикнала:

— Тиии-хо!… Чети, Валентине!

Валентин дори не я погледнал, само навел глава над тетрадката. Сега гласът му звучал сухо, почти с ненавист.

„Аз ще те излекувам! — каза момчето.

И докосна птичето до сърцето си. Толкова го обичаше в тоя миг, толкова искаше да му помогне, че то изведнъж оздравя.“

Учителката отново избухнала в смях. Но тоя път дори дангалаците не я придружили.

— Глупости! — обадила се тя най-сетне. — Глупости на квадрат! Птичетата не говорят, Валентине! Чул ли си досега птиченце да говори?

— Това е приказка! — отвърнал Валентин мрачно.

— Каква приказка? Това е разказ. Разбираш ли — разказ по картинка. Какви са тия измишльотини? Така е, като не внимаваш в клас!

Валентин намръщено мълчал. И класът бил потънал в мълчание. Може би учителката само за миг подразбрала, че е прекалила с подигравките.

— Хайде, седни си!… И друг път да внимаваш!

Валентин се върнал така разстроен у дома си, че дори завеяната му майка разбрала, че се е случило нещо.

— Какво ти е, Валентине? — попитала тя, докато продължавала да реди масата.

— Болят ме хрилете! — отвърнало тихо момчето.

Тя помислила, че не е чула добре.

— Какви хриле?

— Ами хрилете! — отвърнал той нетърпеливо. — Не знаеш ли какво е хриле?

Майка му едва сега вдигнала глава и го погледнала. Валентин изведнъж се сепнал.

— Нищо, майко, така си приказвам! — отвърнал той равнодушно.

С това разговорът приключил.

Аз намерих тая злополучна тетрадка, намерих и много други детски тетрадки, по които Цицелкова бе нахвърляла своите знаменити бележки и бележчици. Но мен ме порази повече от всичко друго разказчето на Валентин. Наистина бе написано с нечетлив почерк, доста необработен. Нито една буква не приличаше на другите, сякаш ги бяха писали различни деца. На края като че ли се беше уморил — думите ставаха все по-провлечени, редовете се смъкваха надолу. Но както сами разбирате, по същина то бе чудесно разказче, с нищо несравнимо с другите. Но Цицелкова изобщо не бе обърнала внимание на това.

Проследих внимателно нейните бележки. Червеното мастило бе играло главно по полето на тетрадката: няколко удивителни, наредени като телеграфни стълбове. И какво друго би могла да стори, като в текста нямаше никакви правописни грешки. Но тя бе задраскала нервно думите — „доброто момче“ и бе писала над тях „Иванчо“, а на полето — „Внимавай в клас!“ Всички други ученици бяха нарекли детето „Иванчо“, очевидно учителката им бе разказвала като какво трябва да съдържа самото съчинение. Най-отдолу с нечетлив дори за мене почерк бе написала „Няма заключение“ и някак злорадо се бе подписала. Бележката беше двойка, разбира се…

„Изведнъж му се поискало да литне във висините, да се гмурне в синьото, да се върне оттам красиво и синьо, каквото не е никакво друго птиче по света.“

Тия прости думички никога няма да се изличат от паметта ми. Как поне те не бяха поразили оскъдното въображение на Цицелкова. А за нейната душевна грубост и неделикатност изобщо не ми се иска да говоря. Нито за нейните познания за тревата.

Скоро след тая случка Валентин казал на баща си:

— Татко, това, което ти ми показа, не било езеро!

— А какво, мойто момче?

— Най-обикновен язовир.

— Каква е разликата? — вдигнал рамене Радослав Радев.

— Как — каква? Ами под водата няма истинско дъно!… А разни зидове и разрушени села.

— Това няма значение — отвърнал Радослав Радев. Водата си е вода. Ти я зяпа близо цял час.

— Да, но мислех, че е истинско езеро.

Баща му махнал с ръка.

— Какво да правя? У нас няма истински езера.

— Има! — казало упорито момчето. — Много те моля, татко, нека ме заведеш на истинско езеро.

— Е, добре де, ще те заведа! — казал с досада бащата. — Ще ти намеря истинско езеро.

Заедно го намерихме. За да остане момчето завинаги живо в душата ми.

* * *

Момчето стоеше право в здрача на ресторанта, слабичкото му лице светеше като малка луна.

— Татко, нека да отида при рибата! — каза то умолително.

Едрият човек, който седеше край масата, замълча начумерено. Не беше свикнал да отстъпва, на деца особено. Пък и отде накъде разни външни хора ще се бъркат в неговите семейни работи.

— Остави го да върви! — каза много сухо майката. — Нали затова сме дошли тук, за неговото езеро!

Докато говореше, жената нито веднъж не погледна към мъжа си. Слабият плешив човек, с който момчето говореше преди малко, едва забележимо се понамръщя.

— Татко, много те моля! — повтори момчето.

— Добре, иди!… Но след четвърт час да си тука… Не ме карай да викам по теб!

Лицето на момчето светна, то просто излетя от ресторанта, без да каже нито дума повече. Навън бе много светло, макар че котловината вече бе потънала в сянката на околните върхове. Но затова пък небето бе станало по-синьо и по-твърдо, ниските, почти прозирни облаци отдавна се бяха разнесли. Без да се огледа, момчето се затича към езерото. Но наклонът тук беше доста голям, то усещаше как краката му започнаха да се подгъват — все по-силно, почти болезнено — сега вече всеки миг можеше да се просне обезсилено по стръмнината. Най-сетне успя да спре, дори приседна. След това с по-бавни крачки слезе до езерото.

Неговата рибка все още живееше в своето малко басейнче, оградено с камъни. Дори се бе поизправила, плуваше вече не по гръб, а малко настрани. Кой знае, може би наистина е влял в нейното студено телце част от своите сили. При тая мисъл момчето клекна и с надежда се вгледа в нея. Ихтиандър е помагал на своите риби. След отлива на океана той ги е събирал по брега и хвърлял обратно във водата. Срязвал е с острата си кама мрежите на рибарите. А как да помогне той на своята едва съживена риба? Наблюдаваше я напрегнато, струваше му се, че сега сякаш събира сили. Плуваше само с леко мърдане на опашчицата си, хрилете й мъчително потреперваха. И като че ли се поизправи още малко. Докато момчето пристъпваше нетърпеливо от крак на крак, някъде високо над главата му забоботи автомобилен мотор. Валентин уплашено се обърна. Не, тяхната „Лада“ стоеше все така на мястото си. Навярно си заминаваха с джипката тримата непознати. А заедно с тях и рибарят със смешната шапка. Момчето почувствува неясно облекчение. Наистина беше много добър и мил, но все пак добре е, че си отива. Рибката, жива или мъртва, трябва да си остане само негова. Но как така мъртва, тя не може да умре, докато се грижи за нея. Дано само баща му се забави още малко, да му остане време. И момчето с надежда погледна към рибата.

О, чудо! Тя се бе изправила. Сега в плитката вода се виждаше само нейното тънко гръбче, така красиво оцветено с розовите петна. Плуваше много бавно, почти немощно, побутваше с муцунката си камъните от оградата.

— Мила рибке, да те пусна ли? — попита момчето.

Стори му се, че рибката потрепера с бледорозовите си плавници.

— Ето, мила рибке, върви!

Той махна няколко камъни от оградата и побутна леко рибата към изхода. Тя все тъй си стоеше нерешително пред прага, сякаш се страхуваше да се отдели от своя спасител.

— Върви, рибке, върви!… Плувай свободно!…

Рибата някак нерешително излезе в откритото езеро. Побави се още малко, после отплува напред.

— Довиждане, мила рибке! — каза момчето.

Тогава рибата бавно обърна към него гладката си муцунка. И във въздуха внезапно звънна тъничък сребърен гласец:

— Ти ме спаси, мило момче, и сега имаш право на три желания!

— Едно ми стига! — каза тихо момчето. — Искам да видя Гутиере…

— Гутиере? — трепна уплашено рибката. — Поискай нещо друго, момченце!…

— Човек иска веднъж!…

— Добре, ела с мен! — каза рибката.

Момчето тръгна като зашеметено напред. В миг студената вода сякаш преряза краката му.

— Уплаши ли се? — попита рибката.

— Не, малко ми е студено!

— Върви, върви!… Студено е само когато си вън!…

Момчето отново тръгна напред. Вече не се страхуваше от студа и от мрачините на бездната. И не виждаше рибката, чу само отслабналия й глас.

— Помисли още веднъж, мило момче! Няма ли да ти е мъчно за майка ти?

Момчето заплака.

— Искан да видя Гутиере! — каза то. — Искам да бъда с вас… С тях ужасно ме болят хрилете.

— Тогава върви!… Върви след мен!…

Момчето вървеше към гласа. И изведнъж видя Гутиере като сянка в синята прозрачна вода. Стори му се необикновено красива, макар че лицето й бе бледо като на смъртник. Разкошната й коса плуваше като златен облак около нея. Гутиере го гледаше втренчено със сините си очи, нищо не казваше.

— Прости ми, Гутиере! — каза тихо момчето. — Аз не съм Ихтиандър! И никога не съм бил!

Гутиере отново нищо не отвърна, само вдигна бледата си прозрачна ръка. Момчето като омагьосано тръгна към нея.

Допълнителна информация

$id = 4421

$source = Моята библиотека

Издание:

Павел Вежинов

Избрани произведения

Том втори

Повести

 

Бариерата

Белият гущер

Измерения

Синият камък

Езерното момче

 

Първо издание

 

Редактор: Христиана Василева

Художник: Олга Паскалева

Худ. редактор: Кирил Гогов

Техн. редактор: Любен Петров

Коректор: Ива Данева

 

Формат 32/84/103

Тираж 32113 екз.

Печатни коли 24; издателски коля 20,16

Уик 21,58; л.г. VI/56; изд. №6043

Поръчка №6/1984 година на изд. „Български писател“

Дадена за набор на 30 X 1983 година

Излиза от печат на 25 IV 1984 година

Цена 2,81 лв

 

Код 25 95362-7241I/5605-225-84

 

ДПК „Димитър Благоев“ — София