Стоян Михайловски
Басни

Анотация

В томчето са подбрани най-добрите басни и стихотворения на големия български баснописец Стоян Михайловски. Написани преди повече от век, сатиричните му произведения, осмиващи глупостта, суетата, кариеризма и други човешки недостатъци, звучат актуално и днес. Михайловски е автор и на най-светлия български химн — „Върви народе възродени!“.

Кирил и Методий
Български всеучилищен химн

„Върви, народе възродени,

        към светла бъднина върви,

с книжовността, таз сила нова,

        съдбините си ти поднови!

 

Върви към мощната Просвета!

        В световните борби върви,

от длъжност неизменно воден —

        и Бог ще те благослови!

 

Напред! Науката е слънце,

        което във душите грей!

Напред! Народността не пада

        там, дето знаньето живей!

 

Безвестен беше ти, безславен!…

        О, влез в Историята веч,

духовно покори страните,

        които завладя със меч!…“

 

Тъй солунските двама братя

        насърчаваха дедите ни…

О, минало незабравимо,

        о, пресвещени старини!

 

България остана вярна

        на достославний тоз завет —

в тържествуванье и в страданье

        извърши подвизи безчет…

 

Да, родината ни години

        пресветли преживя, в беда

неописуема изпадна,

        но върши дългът се всегда!

 

Бе време, писмеността наша

        кога обходи целий мир;

за все световната просвета

        тя бе неизчерпаем вир;

 

бе и тъжовно робско време…

        Тогаз Балканский храбър син

навеждаше лице под гнета

        на отоманский властелин…

 

Но винаги духът народен;

        подпорка търсеше у вас,

о, мъдреци!… През десет века

        все жив остана ваший глас!

 

О, вий, които цяло племе

        извлякохте из мъртвина,

народен гений възкресихте —

        заспал в глубока тъмнина;

 

подвижници за права вярна,

        сеятели на правда, мир,

апостоли високославни,

        звезди върху Славянски мир,

 

бъдете преблагословени,

        о вий, Методий и Кирил,

отци на българското знанье,

        творци на наший говор мил!

 

Нека името ви да живее

        във всенародната любов,

речта ви мощна нек се помни

        в Славянството во век веков!

 

Русе, 1882, априлий 15

[сп. „Мисъл“, 1892, кн. IX–X]

Бухал и светулка

Измежду полските треви

блестеше в нощните тъми

една светулка лъчезарна…

(С това си качество, уви,

и тя е тъй злощастна

кат’ другите светители на нашата земица!)

Внезапно бухалът, врагът на всички светлини,

най-грозната, най-злостната и най-коварна птица,

подгони светлата мушица

и най-подир я улови…

— Какво ти сторих?… — Ти ми пречиш!

Умри! — Че как ти преча? — Светиш!…

 

След таз присъда кратичка и ясна

светулката угасна

и се във вечност пресели,

или с по-други речи —

в търбуха

на бухля!…

Паун и лястовичка

Паун запитал лястовичка:

— Какво приказват зарад мене

между небесното крилато населенье?

— За тебе — възразила мъничката птичка,

откак се щурам аз из сините простори,

едно и също нещо се говори!…

— Че съм най-драголюбен хубавец,

нали?… — Че си богато пременен глупец!

Жаба и жабчета

„Измежду всички твари живи

        кои са най-красиви?“ —

запита гущер жабата… Тя отговори:

„По тоз въпрос не може да се спори —

това са мойте жабчета обични!“

 

        Във разговори

за хубост — много майки са на жабчета прилични…

Секира и търнокоп

Един ръждясал търнокоп, не знам къде забравен,

попитал лъскава една секира: „Що блести

всегда лицето ти?

И аз съм от желязо уж направен,

защо не съм кат тебе гладък, чист,

лъчист?

Отгде изхожда между нас

подобна разлика?…“ Секирата тогаз

отвърнала: „Аз всеки ден отивам на гората,

сека дърва… Лъскавината

в труда намярвам аз,

в труда стои, другарю мой, хубавината…“

Змия и пиявица

— Защо ме ненавиждат тъй човеците, кажи ми,

        пиявице, другарко?…

Защо са толкоз те добри към тебе, обади ми?

        Не хапем ли еднакво

        и ти, и аз?

        И моята храна,

и твоята — не е ли все една?

        Не сме ли две сестри?

 

Тъй се оплаквала омразната ехидна[1],

        кръвницата безстидна…[2]

 

А добротворната онази животинка,

        пиявицата церовита,

        тоз отговор дала:

— И ази хапя като теб, туй истина е цяла!

        Но мойто хапане, другарко, изцерява,

        а твойто усмъртява!

Орел и охлюв

На върха на една липа

сред Стара планина

орелът съгледал гадинка нищожна,

гърбата,

рогата,

по-мръсна от змията,

от дявола по-грозна!…

— Какво ли е туй нещо тука? —

извикал Царят на въздуха. —

А, виждам, охлюв!… Игралото

на естеството,

животец във една черупка,

подвижна кратунка,

гневът или смехът на Божеството…

Кажи ми, жалко то творенье,

как се покачи тъй високо?

— С пълзенье! —

извика

рогатата гадинка.

Магаре и богомолци

Едно магаренце вървеше

Посред голям един пазар

И мъкнеше, в дисаги тежки,

Икони, кръстове и мощи,

Черковнослужителски товар …

Пред него сума[3] богомолци

Припадаха на колене…

И мислеше, горкото муле,

Че тази чест за него беше,

И почна гордо да реве, —

И взе да рита, да подскача,

Да се търкаля из кала …

Но няколко дебели сопи

Му дадоха да разумее

Кому се кланяше света …

Ехидна и орел

— Къде се скиташ там из небесата!

Попитала ехидната орела…

Защо си изтощаваш тъй крилата

И мирен не съдиш на наший свът в предела?

В безвестните онез пространства, птицо смела,

Каква намерваш тайна благост?

Орелът отговорил: — Аз осещам,

В безкрайното си хвъркане, една безкрайна радост:

Пълзящи гадове не срещам! …

* * *

Така и ваший дух, поети

Лети към идеалните височини, където

Искуството всевечно свети;

Там вий не виждате на злобата лицето.

Vanitas vanitatum![4]

Дъбът

От всички дърва за горене

в това обилно естество[5]

аз най-хубаво съм дърво!…

За фурните искат все мене,

без мене нигде не зимуват,

за баните все мен купуват!

Да, няма никакво съмнение,

че вред по земното кълбо

аз съм топливо най-добро…

 

Букът

А мене пък ме търсят, дъбко,

за най-разкошните палати!

Аз се продавам скъпо-скъпо,

аз топля хора деликатни,

отбрани, именити, знатни;

веднъж ноември като доде

и люти ветрове завеят,

великосветските госпожи

на моя пламъчец си греят

тънкопрозрачните ръчици,

крачката мраморномесисти…

В Европа, Азия живеят

народи питомни и диви

и в свойте разкази и химни

все мен прославят, мене пеят!

О, соби[6] и калорифери

без мене пусти са химери[7];

един съм аз под небесата

и царят съм на дървесата!

Природата ме е родила,

за да покаже свойта сила!

Дърво си ти, и аз дърво съм —

но разница[8] между ни има…

 

Въже е друго, друго косъм!

 

Дъбът

Пък аз не искам да попържам[9],

но пак твърдя, но пак поддържам,

че хора, които разбират

от дърво — мене предпочитат…

И без да се превъзвишавам,

кир буклю, аз ти съобщавам,

че тмутраканската царкиня

на всяка вечеринка-гала

все дъб за печките си иска…

Аз раждам даже и кюмюря,

който през Коледа се туря

на патриарха на мангала!…

 

Борът

А бре, балкански дебелаци,

а бре, безумни дърволаци,

няма защо да се гордейте,

не се препирайте, немейте!

Аз топля сиромашки къщи,

но нашите съдби са същи —

все към огнището вървиме,

каквото и да носим име,

с еднаква бързина гориме!

И дъб, и бук, и бор — все то:

все дим, все пепел — все дърво!

Слънцето и прахът

— О слънце жалко, слънце клето,

от мене помрачено,

от мене обсадено,

от мене поразено,

черней, топи се там в небето,

гасни, светилко, угасни

и изчезни!

 

Със Царя на Звездите тъй се подигравал горко

нечистий прах, синът на каловете,

от вятърът издигнат нависоко

през мараните, лете…

 

— Това е съвършено вярно! —

отвърнало слънцето, без да се чуди… —

От тебе аз съм затъмнено,

от тебе аз съм обградено —

но туй е за двадесет само минути!…

Щом вятърът утихне, ти отново ще се върнеш

при локвите вонещи, пак на смет ще се обърнеш!

Слънце и светулка

Мухата

Попитала светулката: — Защо страниш от нас?

От дневни зрелища що се боиш? —

Светулката отвърнала: — Виделината не ми додева;

И денем — както нощем — мирно си живувам;

Но слънце щом изгрей — не се познава

Че съществувам!

* * *

Напразно с игрословия детински

Днес всякакъв ритмач[10] се мъчи да блести;

Тъз глъчка ще изчезне без следа, същински

Поет щом се вести.

Орел и птици

        Еднъж орелът пожелал

да чествува не знам кой празник и на всички

                птички

        гощавка да даде… И призовал

стотина-двеста гълъби, врабци и лястовички,

                като им обещал,

                че ще ги нахрани

                със ястия отбрани…

        В определений ден и час

        поканените птици, жадни, гладни,

вестили се пред гощавача благодатни[11]

                Той тогаз,

        той, душегубец хвърковат,

        той, зъл и кръвожаден тат[12],

забулен под титлата цар на небето,

        над гостите си люто се изсмял

                и ги изял…

Таквоз е то, другарството със големците, ето!

Гарван и орел

Кир Гарванчо еднъжки видел как орелът мощний

        отнася едро агне в небеса —

        и пожелал и той подобни

        да прави чудеса…

Решил — извършил: кацнал дръзновено

        върху една овца —

и се заплел във вълната й… Няколко деца,

        случайни зрители на туй явлене смешно,

        притекли се към Гарванча и го пленили,

        изрязали му гордите крилца

и славолюбието му завинаги разбили…

 

Когато немощний на силний подражава —

        играчка на децата става!

Плъх и костенурка

Дърт някой плъх, в грабежи затлъстял,

        еднъжки срещнал костенурка

        и тъй й се присмял:

        — От тази костена черупка

        кога ще се освободиш?

        Докрай ли ще седиш

        във тази черна дупка,

        в студений тоз затвор?

                Защо търпиш

        туй дълго робство, тоз позор?…

Виж мойто жилище… На̀, онзи там дворец —

богато украсен, потънал в светлини…

        Там на̀ живейме ний —

аз — тоест — и един държавен големец.

 

— Не, от съдбите си не се оплаквам аз! —

                                отвърнала тогаз

                        суховодната гадинка. —

Аз съм свободна домакинка

във сиромашки дом — но в дома си живея

                                                аз, гризане!

А твойте палати са людско стежане[13],

а твойте богатства са хорско имане!

Китара

Една китара развалена

Бе закачена

Под една стреха сиромашка,

И виси тамо дълго време,

Без да се сети да я снеме

Нито ступан, нито ступанка…

(Това, читателю добрий, се случва във всяка къща;

На развалените неща вниманье кой обръща?).

Но ето че

Едно хлапе

Китарата съзре,

И без да се подвууми

Ръце простре,

И я свали,

И я строши, —

Тоест, съвсем я развали …

Тогаз ступанът й я взе

От хлапешките ръце,

И наглоби я

И залъпи я

И нагласи я

Тъй добре —

Щото нещастната китара

Започна сладък звук да дава,

И най-подире

На Панаиря

Продаде се за триста франка

На една знатна музикантка…

* * *

От всички школи на земята,

Читателю, Злочестината

Е най-добрата!

Буба и паяк

Пред мощната създателка на светлата коприна,

Пред Първомайсторката Буба,

Нищожния Паяк, бездарна гадина,

Ревнива и груба,

Взе еднъжки да се пери

И да се превъзвишава,

Да бърбори най-нелепи

Самохвалства:

— Я гледай какво платно

Изящно, деликатно[14],

Аз зная да така!…

Има ли по-прекрасно,

По-здраво и по-трайно

Изделье по света?…

Ела, Госпожо Копринарко,

Ела, да се поучиш малко,

Умът си да поукрасиш,

Искуството да присвоиш!

Ела де, що се тъй свениш, —

Не е срам

Ако не знаеш туй що знам… —

Тъй бърбореше глупака…

Но слугинята Иванка

(Бог да я благослови!)

Ненадейно се вести

С метла

На ръка,

И без всяко Извинете!

Паяжината измете …

Паякът намери дупка

И способността си скри,

А обидената бубка

Промърмора тез речи:

— Върху ни има Съдник вещ, той бърже оценява,

И бърже награждава!

Шопар и градина

Свинята влезнала веднъж в една градина

да поразгледа уж цветята,

да види тези чудеса на чудесата —

трендафил, теменуга, крем, гиргина;

разгледала и взела да хитрува

        и да мъдрува,

да маха с муцуната и с краката,

градина, градинар да критикува…

— Туй цвете що е бяло, туй червено,

туй алено, а туй зелено?

Защо си вири тъй главата

        таз роза?

Бодилите по нея за какво са?

Пръстта защо е черна?… И защо

е тъй окастрено това дърво?

        Какви са тези буболечки,

тез камъчета, тези клечки?

        А тоз картоп[15]

защо прилича тъй на сноп?

Тревата що е суха,

защо е пълен с миризми въздуха?

Тъй близичко до тези момини сълзи

защо бръшлянът да пълзи?…

 

Тъй докато витийствувал шопарят,

вестил се ненадейно градинарят,

въоръжен с дебела пръчка,

и дал на своя гост да разумее

шопарската градина — кочината — де е…

Свестете се, не дигайте веч глъчка,

о, псевдокритикари, хора груби

        и глупи!…

Екът

Екът кашли, екът пей,

Екът киха и се смей;

Екът моли, екът плачи,

Блей, реве, подсвирва, грачи;

Екът вие, екът лае,

Екът мъмри и кълне,

Екът вика Да, и Не;

Всичките езици знае, —

Едно подир друго повтаря — каквото

Дочуе, доброто, нещастното, злото!…

Кому прилича жалкий ек?

На безхарактерний човек!

Оса

        Върху обляната със кръв коса

на български един войник, ранен в главата,

пренесен в болницата из полето на борбата,

        бе кацнала една оса…

Съзря я паяк, любопитен гад, и я запита:

— Другарко, сякаш че си уморена и сърдита?

Защо си тъй окаляна и с прах набита?

Там в полските цветя и дървеса

с кой враг се срещна, обади ми!

— Не знаеш ли отгде се връщаме?… От

                                        Драгоман! —

        отвърна осата. —

От Сливница, от Гургулята!

Разбихме сръбский крал Милан!…

 

Тъй лъжат всички паразити;

тъй с людски подвизания безделникът се кити,

прокарва се за великан.

Лоена свещ и парцал

„Защо ли человеците[16] обичат светлината

на слънцето?… Къде ли е хубавината

на туй светило, вече застаряло,

безсилно вече, пребледняло?

Ах, колко е приятна тъмнината,

когато грей луната,

как всяко бяло става дваж по-бяло!…

Каква услада[17] и какво очарование

        през нощните седенки,

магическо едно сияние

кога изпълва въздуха със сенки

        и с поетически видения!

Да, чудна е и прелестна нощта,

нощта е извора на всички наслаждения,

нощта е майката на всяка красота!…“

 

Тъй бъбрела веднъж свещта,

разкапалата, лоената свещ,

най-мръсната вонеща вещ

под синий свод… Тогаз един парцал

тоз отговор й дал:

„Разбирам аз, другарко прелюбезна,

защо не можеш да търпиш на слънцето лъчите!

Ти само нощно време си полезна,

        и то в кръчмите,

а денем всеки се гнуси от теб и те презира!…“

Читателят разбира

значенето на този аполог[18].

От добрината

на тъмнината

да ни опази Господ Бог.

Пчела и трендафил

Пчелата рекла на трендафила: „Голям е срам

за тебе, царя на цветята, да бодеш!“

Трендафилът отвърнал: „Да! Така е!

Че аз бода — това цял свят го знае!

Но ти вместо съвет, защо не ми дадеш

благ пример? Твойто жило

е по-безмилостно от моето бодило!“

Магаре и камила

„Защо си се родила тъй гърбата? —

запитало магарето една камила. —

Със тази планина върху гърба си, дружке мила,

ти си най-грозното животно на земята!“

— Да, грозна съм, това добре го зная ази! —

отвърнала камилата тогази. —

Но аз не мислех, о, магаре,

че ще намеря критикари

сред грубата порода на ослите[19]!

Иди да се огледаш, виж си хубаво ушите

и разбери таз истина: „Плашило

не трябва никога да се присмива на страшило!“

 

Продажни газетари[20]

надясно и наляво укори кога раздавате —

вий подражавате

на туй магаре.

Ученият просяк

В един от прочутите из нашенско пазари,

посред една тълпа от градинари,

        дървари, въглищари,

        овчари, биволари,

        пъдари и гайдари,

 

еднъжки НАЙДЕН ГРАМАТИКА

с възторженост извика:

 

— Елате тук бре, хора,

на мъдростта да слушате говора!

 

        Елате! Аз съм ваший просветител!

 

У мене има всичките науки,

от гръцкото до немското азбуки.

 

        От ботаника

        до механика!

 

Аз съм поет най-сладкодумен,

оратор съм най-умен!

 

        Аз съм географ,

        аз съм астроном,

        аз съм агроном,

палеограф и историограф!

 

Елате и се научете,

        и разберете

 

защо зад всяка физика

се крие метафизика!

 

Елате, чуйте ме, станете геолози,

        станете теолози,

        станете филолози,

 

        станете моралисти.

Станете като мен всеведущи артисти!

 

Да, виждате го, да,

господа!

 

Не е у мене ум един, а умове безкрайни,

безбройни умове! Вземете ги

        и присвоете ги,

узнайте свръхприродните и свръхчеловешки тайни!…

        От говедари —

ще ви направя господари!…

 

… Но мъничко парички ми са нужни;

от вас, о, люде великодушни,

 

от вас ще ги попрося —

за помощ на науката, която в себе нося!…

 

Един свинар тогава —

(главата на свинаря е корава)

отвърнал: — Твърде хубаво! Но обади ми тоже

науките защо не те научиха, че тряба

человек[21] да знае най-напред да си печели хляба

и че премъдрост най-добра е таз, която може

        да ни избави от просия?

Великий наш мъдрец разбрал, но късничко, горкия!

Куче и цървули

Еднъжки кучето обули

        в цървули

 

и то си изяло краката…

 

        Таз басничка

е кратичка — но ясничка

        и с поучения богата.

Череша и къпина

Еднъжки, из една градина,

черешата отправила към горската къпина

това послане: — В недостъпните скали,

        между трънаци и бодли,

        що си се скрила,

        къпино мила?…

Какви намерваш радости в онази глухота,

        в онази дива висота,

        в онази грозна самота?…

Обичат те човеците премного, сладкий плоде,

но кой ли там при теб решил се би да ходи?

Не виждаш ли, че всеки се бои от пустота

        планинска,

че всеки търси веселост градинска?

Защо не се откажеш най-подир

        от саможивство?… В Божий мир

добър живот е само питомний живот!… Защо

        не додеш в нашата градина

да станеш като мене питомно дърво?

— Не искам — отговорила балканската къпина, —

живот не искам питомен, недей ме увещава,

        недей ме съблазнява…

Градинска питомност знам аз във що се състои:

        на всякакви гладници,

на люде, по-грабливи и от хищни птици,

да даваш всекидневно плодовете си;

и наконец, кога ти се наситят,

да те изтръгнат, да те запокитят

        там, на сметта!…

Човека аз познавам: той се скоро отвращава

        от всичко на света —

от туй, което даже наслаждение му дава!

        Спокойна за да бъда аз всегда[22],

с човеците да имам работа не ща:

        ще си стоя тук, в планината,

с едничка вяра — с вяра на Твореца в добрината!

 

Тоз, който за отличия, за почести ламти,

с главата си кога да е за тях ще заплати!

Критици и Гроздан

Гроздан — млад мъж — начена песнички да

                                                        натъкмява.

Повдигна се тогава

голяма врява

в газети и списания: — Велика

лирична драма се яви помежду нас! — завика

един фейлетонист.

А някакво си даскалче прибави:

— България навеки ще се слави

със тоя гений велемощен[23] и лъчист!

        Опи се с тези хвалословия Гроздан,

предаде се на самопоклонение — захвана

самин да се нарича великан —

        и най-подир за всяка работа негоден стана.

 

Венец кога поднасяш на хлапак, четецо милий,

мисли, че помрачаваш за всегда[24] душевни сили!

Пеперуда

Орелът — велемощний[25] господар на вишините

и планините —

умрял… И птиците поканили тогаз

една мънинка пеперуда —

върховната власт да поеме… „Аз

не съм дотолкоз луда —

задумала тя, — да не знам,

че мойта работа не е на птиците да дам

наредба и закони… Чест подобна подобава

на който притежава

орелски нокът и орелска клъвка[26]… Мен

Бог сътвори да миткам[27] край чубрачките[28] весден!“

 

Неопитни момци —

адвокатушки, даскалчета и писцѝ[29]

вий, що дърдорите весден и възмечтавате

да ставате

водители и големци —

за вас написах този строг,

но мъдър аполог[30].

Съдбата колкото и да ви изкушава —

помнете винаги, че слава

без дарби и способност е лъжовна

и скоро се превръща в гавра всесветовна.

Кираджийски кон

Куц, крантав, кираджийски[31] кон, съгледал угоена

Свиня, — лежаща всред една смрадлива, кална бара…

Кажи ми, я попитал той, от свест ли си лишена?

Да киснеш в мръсота, и да се цапаш, кой те кара?

Свинята отговорила: — Таз локва е гнуснава;

Но в тази локва, друже, аз добрувам, дебеля!

Аз не ламтя за почести и за световна слава,

И предпочитам в тинята, ей тъй, да си живея!

Ти, както виждам, работиш, потиш се, коньо простий;

Но и за туй ти мязаш на една торба със кости…!

Ще те похвалят, знам; — но пак ще си останеш кранта.

Легни при мен!… Покоят е по сладък от таланта!…

Не! Рекъл коньт, сбогом! По добре да пусталея

В почтенно званье, нежели в позора да тлъстея!

Пчела и муха

        Пчелата

еднъжки каза на мухата:

— Що кацаш там на сметта, дружке?

                Тук ела,

на тоя разцъфтян салкъм!

Мухата възразила: — Добре съм, гдето съм!

Ти дириш сладък дъх, защото си пчела;

                ала

мен е нечистота потребна!

Там, гдето гинеш ти — аз крепна!

Свиня и лъвица

— Дванадесет прасци родих —

стопана си обогатих!…

(Тъй бъбрела една свиня,

от много плодовитост изумяла…)

Благословени са онез поля,

онез гори,

където желъди съм яла

и динени кори!…

Дванадесет прасци —

и хубавички кат орли;

да имаха криле,

изпълнили би светлото небе…

Но само Бог е съвършен!

Все пак блазе, блазе на мен!

Туй село ако изгори

в един прекрасен ден,

мор ако го опустоши —

от мен само би могло да се насели,

единствено чрез мен!

Елате се чудете,

елате се дивете!

Свинчета — като херувими!

Ето ги — сучат!

Шопари — като серафими!

Ей ги — да квичат учат!

Да ти е мило, да ти е драго

да ги погледнеш само!…

И тоз рой, и таз чета,

и тоз сонм, и таз войска,

и туй прекрасно стадо —

е плод на моята утробица!…

— Пък аз,

отвърнала тогаз

могъщата лъвица —

едничка рожба аз родих, но Лъв се тя нарича!

Въглен и катран

Присмял се въглен на катран: „Бе ти си бил

ужасно чер, безумно чер!… Подобна чернотия

        не е веч недостатък, а е поразия

                и срамотия!“

        Катранът възразил:

                „Зер

така е, господине Белчо, аз съм страшно чер!“

Магаре в лъвска кожа

Муле с лъвска кожа се покрило…

Сплашва се светът пред туй страшило…

 

Вятър духва — сваля грозна маска…

— Дръжте! Бийте! — всеки взе да кряска.

 

Самозванецо, тъй улетява

най-подир и твоята прослава!

Камили и камилар

Аполог, писан преди десет години и посветен на българските данъкоплатци

На мрене като бил, туниский камилар Ел-Хар’ри

камилите си пожелал за сетний път да види…

Довели му ги… „Сбогом, о, добри мои другари —

промълвил той тъжовно, — смъртний час за мене иде!

 

Години дълги бил съм аз ваш господар, и много

лют господар: излагах ви на мъки многобройни!

Днес искам прошка за това обнасяние[32] строго!

Простете ме, да не умра със мисли безпокойни!“

 

Най-старата камила отвещала[33] велегласно[34]:

„Прощаваме ти, гдето ни държеше жадни, гладни

и гдето ни пребиваше с юмруци безпощадни,

 

и гдето ни товареше без мярка и всечасно!…

Не можеме да ти простим един грях само, гдето

ни даваше магаре да ни води из полето!“

Лъв и магаре

Магаре ритнало еднъжки

лъв застарял и болен…

Но види се, че съвест има

и у магаре: малко време

подир срамотния си подвиг —

пак се явило

пред лъва дългоухото животно

и почнало да му се извинява

и да целува

нозете му…

— Назад! Назад! —

отвърнал царят на пустинята. —

Иди си, отгдето си дошел,

грознико!

От теб целувка

е по-обидна от ритня!

Слънце и мравка

Най-нищожна твар в света,

мравка лази низ калта,

па поглежда към небето —

и говори: „Слънце вето[35],

        твоите лъчи

са всегдашен[36] извор на виделина;

но и недостатък грозен в теб личи —

        имаш няколко петна!“

 

Драгий ми читателю, какъв урок се крий

в тая басня — мен не питай — сам го намери!

Овца и овчар

Овца

Каквото имам — мляко, вълна —

на теб го давам, цял свят знае

това; кесията ти винаги е пълна;

и винаги лицето ти сияе

        от здравина…

Що тъй пламтиш от лютина[37],

защо ме биеш — защо си тъй неблагодарен?

 

Овчар

Все пак от мен по-харен

овчар тук, на Балкана, нема!

Живота ти аз мога да отнема,

на късове да те разкъсам мога —

и те оставям жива!… Ради бога,

признай, че в мен не липсва душа блага,

признай, че си глупачка, овчице драга!

 

Тиранин — който и да бил —

добро ти е направил —

на въже щом не те е прикачил

        или в река удавил…

Философ и ангел

Стар философ горчиво се оплакваше: „О, боже,

от мъдрини какво ли може

да произлезе? Ето шестдесет години

как размишлявам върху земните съдбини,

как пиша книги подир книги,

шейсет години как говоря за любов и братство,

анатема как хвърлям върху ярем и вериги,

безстрашно как отбулям[38] всяко светотатство —

и как, над личната угода, над власт и богатство,

възвеличавам всенародната духовна мощ…

Какъв плод дадоха най-сетне трудовете ми?

Плод никакъв не виждам! Нощ

навсякъде: тъми

преди шейсет години — и сега тъми! Едва

двамина-трима хорица можах

да отстраня от ямата на смъртоносний грях…

Шейсет години труд — за две-три клети същества!

Нещастник аз! О, да, нещастник! На каква

безумна работа се бях предал!“ Догдето

тъй охкаше, философът заспа… И ето

какво му се присъни: лъчезарен

небесен ангел сочеше със пръст една дъбрава

и думаше: „От дребен желъд виж какъв лес става!

Търпене не губи; от делото си благодарен

бъди —

макар да е съпрегнато[39] с безчислени беди!

Реч мъдра духовете пресъздава!

Апостолски труд рано или късно ще роди

могъщество и слава!“

Рак и раче

— Напред! Пристъпяй право!… — думал рак

на рачето си. — Аз не ща син кривокрак!

А рачето отвърнало: — И аз не рача[40]

да стъпям зле! Тръгни:

        ти както крачиш — тъй ще крача!

Два съда

Съд златен зърна стомна глинена и каза:

— Каква нищожна вещ! Защо стопанин умен

държи у дома си подобна грозотия!

 

Чу стомната туй гаврене и отговори:

— Да! Грозна съм! Но ходя весден на чешмата

и връщам се с прохлада и благословия!

 

А ти все хубавееш, все светлееш: никой

обаче полза някаква от теб не вижда!

Аз съм в живота — ти вън от живота бягаш!

 

Помни таз басничка, книжовний забавачо[41],

ти, който труфиш тъй старателно речта си —

а в нея никаква човещина не влагаш!

Дърво и брадва

„Деца — задума явор стар към малките дръвчета,

— вий охкате, загдето остра брадва нам враждува!

Обаче топоришката[42] — помежду нас родена —

е най-виновна: на врага ни с ревност тя слугува!“

Псе и патка

Поискала еднъжки патката да се похвали

        на кучето — и рекла му това:

        „Какви велики дарби са ми дали

        добрите олимпийски божества!…

        За пример те са ме създали

        на всички земни същества!

        Водата,

        въздухът и земята —

са мойто тройно царство: ази ту летя,

        ту плавам, ту вървя!“

                А псето

отвърнало: „Ти и като вървиш,

        и като плаваш, и като летиш,

все патка си; тук на земята, тамо на небето

        или над бистрите вълни,

ти символ вечен си на всичките глупавини!“

 

Вий, млади вестникари и драскачи,

ще разберете ли таз басничка що значи?

Куче и петел

Покачил се петел

на зид висок, па взел

        да псува псето:

„Какво си безобразно,

какво си грубо и омразно,

как всекиму внушаваш отвращенье, куче клето!“

        А псето възразило: „Хулите, що хоратѝш[43],

от теб не идат, петльо, а от мястото, където

                        седиш!“

Две магарета

Еднъж две мулета покрай една ливада

трънлив пасяха бурен… „О, каква услада[44]! —

        провикна се едното. — Как

        е вкусен тоз ботрак[45]!“

А другото отвърна: „Братко,

тъй е, туй ясте е премного сладко!

И трябва ний на Бога да благодарим,

загдето можем тихо тъй да се гоим,

        сиреч загдето

не всичките магарета ботрак ядат,

при всичко че магаретата безчет са под небето!“

 

Тез философски думици тълкуване не щат.

Мухата пита защо я мразят хората

На българските общественици посвещавам тая басня

                Мухата

задумала еднъжки на пчелата:

— И ти, и ази имаме крилца;

        и ти, и ази сме деца

на същата родителка, на мощната природа;

                защо тогава

        цял свят теб възхвалява,

а мен наричат изверг на хвърчащата природа?

Пчелата отговорила: — От цвят на цвят

аз тичам да събирам аромат,

                а ти

повсеминутно киснеш в мръсоти!

… Общественици български, тоз аполог[46]

за вас е писан; той е малко строг,

                но трябва да се каже

най-сетне истината, даже

когато е безмерно люта…

И вие — като мъдрите човеци — все за идеал

говорите, но с палавост нечута

                върдаляте се повсечасно в кал.

Царят на хищните животни

Нищожно червейче в кала пълзеше — доде жабче

и глътна го… Зъмя яви се — жабчето изяде…

След туй зададе се сокол, зъмята мощно сграбчи,

разкъса я… Показа се тогаз над хълмовете

 

орел, сокола погна и застигна го, заби си

ноктите в месата му и умъртви го… Ето

че доде най-подир човек: на рамото му виси

оръже огнестрелно… Взор той метна към небето,

 

орела зърна, пушката си улови и гръмна;

и птицата се повали след малко на земята…

Ловецът жертвата си взе — и си към дома тръгна

 

спокоен, весел, кат че бе извършил длъжност[47] свята…

И на жена си, вечерта, орела кат показа:

„Туй царят е на хищните животни!“ — той й каза.

„Автолатри“[48]

Дружество за взаимно хвалене и ласкание

Asinus fricat asinum![49]

 

Ти мен ще хвалиш, ази теб… За мойте дарования

да даваш доказателства — аз пък за твоя гений…

Ти ще наричаш моето блещукане сияние,

пълзенето ти ази ще наричам пък хвърчене…

 

Оракули ще бъдем — аз за тебе, ти за мене!

И негде[50] из България щом нещо се направи,

което да заслужава всенародно одобренье,

друг освен нас с туй нещо грях ще бъде да се слави!

 

Ти, Лев Софийски! Аз, Орел Балкански! Именитост

не мяза[51] друга теб — не ща аз друга знаменитост! —

… Във Царството на Слепите такъв е договора,

 

заключен между много еднооки хора…

Към всички Паметници — плод на

                                                Самопрославление,

каква ритня от бъдното разумно поколение!

Свинар и дрехар

Един забогатял свинар

                балкански

поискал да се облече разкошно, по граждански,

        и влязъл при един дрехар…

/Това не е за чудене… „Прогледалий слепец

далеко види!“ — казал стар един мъдрец;

и изреченьето не е несправедливо./

Въпросния свинар бил кривокрак, гърбат,

        дебел и нисък, късоврат

        и едроглав — плашило живо…

Дрехопродавецът грижливо

взел мярката му — на широчина

                и дължина —

облякъл го със най-изящни облекла,

жакети, рединготи и мантела… Но напразно!

За тяло толкоз неблагообразно

        не би се нигде по света

        намерила добра одежда; —

        то не било човешки гръб,

а нещо като сложено кълбо на стълб…

Дрехарят, след като изгубил веч надежда

        да вземе от планинеца пари —

        показал му дюкенските врати

        и рекъл му: — Върни се

от гдето си дошел, и на жена си помоли се,

        като за твоите плещи

и хълбоци — да ти ушие дрешка!

 

Законодателю, таз басня прочети

и знай, че вред не е една природа човешка.

Например за България не мязат тез неща:

        белгийски устав и закони френски,

        управа шведска и наредби немски,

и други още работи, — добри, но „чуждоземски“.

На българина българска е нужна простота…

                На този час

                        у нас —

от много форми, правила, узаконенья,

        от много процедури и установленья,

        принесени все из далеч, —

до съдник, до съдилище човек не може веч

да доближи!… С манията си за нововъведенье

ний в ново паднахме порабощенье.[52]

 

Гайдарят-цар

Дървари, въглищари, камънари, воловари

и биволари —

събрани да избират

народен главатар —

разискват, спорят, кряскат, пискат… И кого намират

най-напокон[53],

достоен да седи на трон?

Един гайдар!

 

Поуката ми който не обича,

ще ми рече: „Това на басня никак не прилича!“

Такова мнение макар

да не споделям — към това, що писах, ще прибавя

        един ред още — басня истинска за да съставя:

Във царството на тиквите кратуната е цар!

Трънакът

Върбата рекла на пълзящия трънак:

— Защо си толкоз опак?… На човешкий крак

        защо така прилепваш злобно?…

        Не е ли срамота,

        не е ли грехота,

да спъваш пътниците тъй?… С обнасяне[54] подобно

        живей ли се живот спокоен на света?

Все пакости, все пакости — каква

        облага чакаш от това?…

Ти сякаш че завиждаш на змията —

        човешката враждебница проклята…

 

— От туй, що върша аз, облага нямам, да! —

отвърнал жалкий трън. — Но аз се раждам за беда!

        Послането ми на земята,

от старо време и до днес, е да бода краката

        на пътниците — дрехите им да дера!

 

        Такваз е и всевечната игра

        на сума хорица… Да! Сума твари

човешки (младите например наши газетари[55])

        злотворствуват — не затова, защото

намерват сметка в зли дела, а от любов към злото.

Гигантът иде

На враждолюбивите софийски консерватори, либерали и радикали посвещавам тази страница.

Еднъж две полски цветица препираха се гневно;

едното казваше: „Аз съм най-деликатно цвете;

със мене хубавиците се гиздят всекидневно;

и на Великий петък мен поднасят в храмовете!“

 

А другото отвръщаше: „По-тънка е снагата

у мен, по-крехко съм от теб и по̀ съм грациозно!“

„Аз имам нежен цвят!“ „У мен е сладка миризмата!“

„Не! Ти си грозно цветице!“ „А ти — от мен по-грозно!“

 

Тъй глупо се протакаше таз препирня… Но ето

че се зададе бивол… Той нагази из полето

и безпощадно гордите две цветица потъпка!…

 

… Губете времето си вий, софийски словоборци,

политикани ялови, безумни враждотворци:

Гигантът иде… чува се веч неговата стъпка!…

Магаре и въглищар

Въглищар

Магарчо, неприятел иде,

ела да бягаме в горите!

 

Магаре

Та най-напред ми обадете

какво е неприятел…

 

Въглищар

        Наш заклетий

гонител, лютий демон на Елада,

тоз, който само граби и напада…

 

Магаре

Със други думи — безсърдечен человек[56]?

 

Въглищар

Най-безсърдечен в настоящий век!

 

Магаре

Ще ме товари ли и той —

ти както ме товариш, обади ми?

 

Въглищар

От врагове неумолими

недей ожида[57] ни пощада, ни покой…

 

Магаре

Върви, тогава бягай сам!

Излишно е — за мен — да бягам;

и днес, и утре — тук и в планината там —

аз винаги гръб ще подлагам!

 

        И твойта орисия,

народе, е такваз; промяна в управия

не знаеш ти що е — макар

сегиз-тогиз да променяваш главатар.

Тръст и река[58]

Посвещава се на онези, които обичат да се опълчват против народната воля!

Тръст

Стихии водни, чуйте моята повеля:

турете вече край на ваший бесен тич!

Съдбата друга рол вам определя:

мен да поите тихо и послушно! В бич

да се превръща — на реката не прилича!

Безредици и смут небето не обича!

Просете прошка; аз съм мъдър властелин,

ще ви простя! Ще ви прости и Бог!

 

Рекатакато изтръгва и отнася

                        тръстта:

Амин!

Добитък и ратаи

Отвърза се добитъкът, повлече си юларя

и търти из дъбрави и планински висоти…

Но ратаи го погнаха, настигнаха го негде[59]

и за юларя го потеглиха… Народе клетий,

разбираш ли таз басничка? Добитъкът си ти,

юларят е неизгладимото незнание във тебе,

а ратаите са безсъвестните партизани.

Врабци, петел и сокол

Един планинец карал

на воденица жито…

Из пътя се пробил чувалът —

та няколко зърна се разпилели…

Дошли врабци —

и подкачили[60] да кълват…

Един петел ги зърнал —

притекъл се при тях

и ги прогонил…

От тази петлюва постъпка домъчняло

на мънинките птички,

та отишли да се оплачат на сокола.

Соколът долетял, разкъсал

петела, ала и врабците не пощадил…

 

        За вас е писана таз басня,

о, лихи[61] партизани,

които се ядете помежду си —

и после хлопате на царските врати

да дирите подкрепа!

Скъперник

— Бе, Владе, гледай ме, одрипавях!

Окапах! Оголях! —

задума Велка на съпруга си. — Защо

събираш куп злато,

като същински просяци когато ще живейме?

— Трай, жено, от търпене няма нищо по-свето̀ —

отвърна Влад. — И ний ще се разхубавейме

с премени нови: идната година

конопи ще посейме!

        Влад почна да копнее — залежа — и се помина…

И чак тогава

горката Велка тури на гърба си дреха здрава.

 

Избезумялата оназ човешка твар —

скъперник назована — мяза[62] на шопар:

подир смъртта си само ползовита става!

Злато и пламък

— Ах, колко се боя от грозний плам! —

Заохкало златото…

Чул пламъкът — и отговорил: — Знам

Че многома в мен виждат въплощение на злото;

Но мамят се: аз испълнявам блага рол в света!

И ако ти владееш днес блескавина и чистота —

Едничък аз можах да ти ги дам!

* * *

Тегловници, тъз басня посвещавам вам.

На вашата съдба схванете смисълта.

Притиска ви тъгата —

Ала пречистя ви душата!

Прилеп и врабче

        „Намира ли се птица по-добре от мене

да хвърка?“ — каза прилепът. „Да, за хвърчене

те бива, но зле кацаш!“ — отговори

врабченцето. Ти щото стори,

        Българио, во време на балканските войни,

с еднакви думи може да се прецени:

        хвърчиш добре,

        но кацаш зле!

Орли и врабче

Орли деляха мърша и се сбиха. „И за мене

        дял оставете от туй угощение!“ —

        обади се мъничък, но плячколюбив

        врабец. Ала добив

        наместо да получи — той живота си изгуби;

        един орел го клъвна и го хрусна… Запомнете

таз басня, о, балканци глупи,

и не ламтете

за големство, догдето европейските титани

се карат — най-голяма мощ и власт кой да захване.

Учител и ученици

Духовен отровач — условен за народен

Учител — проповядваше на младежта

Таквиз начала: — Вън от предвековний ред природен

Мощ друга нема на света!

Бог — то е висша слепота!

Зад туй що прости хорица наричат Провиденье —

Стои най-пълно самоуправленье

На Веществото, царство на Плътта!

Живейте

В наслада и игри — без грижанье светлейте!

Дълг, идеал, прогрес — това сж празни думи!

Самотверженост, любов — това са вети глуми!

Законът на законите в тъз реч стои: сполука!

* * *

От школата излезоха мъжаги

Които лакомяха за облаги

И за добивки. Тяхната наука

Роди господаруването на юмрука,

На хитрините —

И на сплетните…

* * *

Тежко

На онуй общество

Където юношеските училища

Се преобръщат на блудилища

И на губилища.

Свингер

Свингерът[63] се похвалил тъй еднъж,

Захвърлен като бил в едно корито със помия:

— Да пие колкото аз пия.

Не може и пияний мъж…

С пиянство той живота си хаби, горкия!

Пък ази смуча, смуча всякакви неща,

Не се насищам никога, нито пък зло испащам!

Бих присушил една река,

На бас[64] се хващам! …

Коритото отвърнало: — Ти много пиеш, да!

Но ти не пиеш само бистрата вода

Ти киснеш често в мръсотия

Ти пиеш често и помия! …

* * *

Младежи жедни за наука, вий четете

Без отбор, — както пий свингеря… И добро

И зло,

Вий пъхате във мозъка си всичко! Вий берете

И мед и яд[65] — във всякакви книжа! Нещете,

О юноши, да разберете

Че типографската[66] хартия,

По мръсна е понякогаж и от помия!

Дъб

Балкански дъб се възгордя и каза: — Тоз Балкан

От мен, за мен и в мен живее!

Аз съм гигант! Аз съм титан[67]!

И естеството[68]

Пред мен благоговее! —

Самопоклонство дълго време не вирее…

Гръм падна от небето

Връх дъба — повали го —

И с най-нищожните трънаци приравни го…

* * *

Ти който себе си наричаш господар, —

В какво се различаваш ти от простий колибар?

И ти, и той, еднакво немощна човешка твар, —

Днес оживена кал,

А след два дни безжизнен прах…

У тебе и у него — заран песен, смях,

А вечер охкане и жал…

О, да, и той, и ти,

Пред Божията слава вий сте суети

Безславни,

А пред гробовний червей мърши равни!

Първенството на краката

Краката рекли: — Наша е земята,

Понеже ний вървим по нея! —

Ръце, език, очи, уши и мозък

Отвърнали: — Да, вий вървите по земята,

Това е знайно!

Ала опитайте се да вървите —

Подир като се разделите

От нас! —

* * *

Чираци, калфи, ръкоделци всевъзможни,

Които кряскате: „Светът чрез нас живее!“

Разбрахте ли каква поука

Се крие в тази басня!

Мотика и топоришка

Една мотика нащърбена,

Изтрита вече, изхабена,

Бе хвърлена незнам къде …

И топоришката й взе

Еднъж да се окайва, да реве: —

— Защо ли ме държат

В студений този кът?…

О, кой ли ще ме отърве

От туй острило грозно и омразно,

От туй страшилище желязно,

Покрито с ръжда и кал?…

Защо да ми огаснат дните

Едновременно със съдбите

На скверний[69] тоз метал?…

Аз съм от орех топоришка,

И Господ Бог ме е създал

Другарка да бъда едничка

На българска здрава ръчичка!…

 

Ден доде

Най-после

Да се копае лозе; —

И пъргавий домовладика

Намери вехтата мотика,

Но топоришката извади —

И изгори я,

И замени я,

Със друга, нова!… Люде млади,

Тъз басня значе

Че който плаче

От свойто положенье

В бъда голяма падна — ще, и в грозно униженье!…

Дървеници

— Деца, отбягвайте вонещите неща,

        газ, нафталин, теребентин[70],

                бензин, зехтин и други:

        ний сме гадинки деликатни

                и всичко, що смърди,

                за нас е вредоносно!

Таквиз съвети давала еднъж

на млади дървеници стара дървеница…

        Но чул се отговор:

        — Та по-зловонна твар

                от нас

        намира ли се на света?

 

О, рицари на жълтия печат, оплули

в порок — и винаги против порока,

        таз басня вас рисува.

Лоза и бръстец

Лозата от поддържка бе лишена,

И падаше веч — истощена…

Един бръстец, тогаз,

И каза: — Ето, аз

Ще те крепя, ще те исправя;

Макар плод да не давам —

Се пак и аз за работа ще ставам,

Добро на тебе ако мога да направя!

* * *

Вземете

Урок от тази басня, богаташи, и помнете

Че само като не щадите

Имането си — вий ще го узаконите!

Божията ръка

Запитаха един арабин: — Как се увери

Че съществува Бог? Той каза: — Господ се не крий.

Преко пустинята животни всякакви минават

И отминават,

Ала низ пясъка стъпунките им ги издават…

Така —

В световните неща кога се взираме —

Следи от пипане на Божия ръка

Намираме!

Бог и Добродетелта

Яви се Добродетелта

Пред Бога

И каза му: — Напразно ходя, Боже, по света,

Напразно проповядвам обновление; не мога

Души заспали да пробудя, мрачни умове

Да осветля! И мойте трудове

За да не сгинат без следа, на мене

Е нужно мощно подкрепленье!

— Върни се между земни племена и родове,

Отвърна Господ… „Давам ти другар. Той се зове

Търпенье!“

Бонапарт пред райските врати

Яви се Бонапарт пред входа на Едема[71]

И силно взе да чука… Ангелът вратар

Запита: — „Кой е?“ — Френецът му отговори:

— На род велик аз съм върховен господар!

Аз покорих Европа, рой царе заробих,

И мойто име се въспява в целий свет…

Пред Божий блясък всеки други блясък гасне,

Издума ангелът… „Тук ти си непознат!“

Кирмидчия и бостанджия

Замолил Бога кирмидчия

За слънчов пек. Замолил Бога бостанджия

За дъжд — в туй също време. Ала слънце не изгряло,

Нито дъжд завалял, —

А с облаци небето се настлало,

И после вятър лют завял —

И облаците пропилял…

* * *

Просете от Бога благодат;

Ала помнете

Че Бог душа закриля — не закриля занаят.

Жаби и орел

Две жаби критикуваха орела.

Едната думаше: „Таз птица лакома и смела

не може да се подчини

на никакъв световен ред!“

А другата прибавяше: „Да, тъзи хала, вред

където се вести, злочестини

безбройни причинява!“

Така догдето жабите бърбореха — минава

едно магаре покрай тех;

от страх

те се завреха във една гнуснава

полянска барчинка… И ти ще бъдеш тъй руган,

човече гениалний! В тебе има грях

голям: посред пълзяща сган

роден си великан!

Но рано или късно час настава

да засияе туй, що заслужава слава —

и да се провали това, що заслужава

забрава!

Охлюв и лястовичка

Нищожен охлюв смогнал да се покатери

до върха на един дъб… „Сила где намери

да дойдеш тук?“ — запитала го лястовичка.

„Това е лесно зарад мене —

отвърнал охлювът. — Макар да не съм птичка,

аз се издигам скоро — чрез пълзене!“

Допълнителна информация

$id = 442

$source = Моята библиотека

Издание:

Стоян Михайловски. Басни

Отговорен редактор: Венера Атанасова

Художествено офомление и корица: Борис Николов Стоилов, 2006

Компютърна обработка: Костадин Чаушев

Коректор: Ева Енгилиян

ИК „Хермес“, Пловдив, 2006

Печатница „Полиграфюг“ АД, Хасково, 2006

Бележки

[1] Ехѝдна — отровна змия — пепелянка или усойница.

[2] Безстѝден — безсрамен.

[3] сума — лат. summa от summus, най-горен, превъзх. степен от superus — сбор, количество; преносно — много, множество.

[4] Vanitas vanitatum! (лат.) — Суета на суетите.

[5] Естество — природа.

[6] Со̀ба — стая.

[7] Химѐра — неосъществимо желание.

[8] Ра̀зница — разлика, различие.

[9] Попъ̀ржам — псувам.

[10] ритмач — рус. ритмач, който пише рими (ритмьi); стихотворец, стихоплетец.

[11] Благода̀т — облага, печалба.

[12] Тат — крадец, разбойник.

[13] Стежа̀не — имот, богатство.

[14] деликатен — фр. gracieux от лат. delicatus — нежен, тънък, чувствителен.

[15] Карто̀п — декоративен градински храст.

[16] Человѐк (рус.) — човек.

[17] Усла̀да — удоволствие.

[18] Аполо̀г (гр.) — басня.

[19] Осѐл — магаре.

[20] Газетари — вестникари.

[21] Человѐк (рус.) — човек.

[22] Всегда̀ (рус.) — винаги.

[23] Велемо̀щен — всесилен, много мощен.

[24] Всегда̀ (рус.) — винаги.

[25] Велемо̀щний — всесилен, много мощен.

[26] Клъ̀вка — клюн.

[27] Мѝткам — скитам се без работа.

[28] Чубра̀чка — храст, шубрак.

[29] Писцѝ — писари.

[30] Аполо̀г (гр.) — басня.

[31] кираджийски — тур. наемен, взет под кирия (наем), а също и товарен.

[32] Обна̀сяние — отношение, обноска.

[33] Отвеща̀ла — отговорила.

[34] Велегла̀сно — с пълен глас.

[35] Вѐто — старо, вехто; износено.

[36] Всегда̀шен — постоянен.

[37] Лютина̀ — ярост, ненавист.

[38] Отбу̀лям — свалям, махвам.

[39] Съпрѐгнат — съпроводен, прифружен, свързан.

[40] Ра̀ча — искам

[41] Книжовний забавачо — в смисъл автор, който търси ефекти, за да учудва читателя.

[42] Топорѝшка — дръжка на брадва.

[43] Хора̀тя — говоря.

[44] Усла̀да — удоволствие.

[45] Ботра̀к — растение.

[46] Аполо̀г (гр.) — басня.

[47] Длъжност — дълг, задължение.

[48] Автола̀трия (гр.) — самообожаване, самовъзвеличаване.

[49] Asinus fricat asinum! (лат.) — Магаре у магаре се трие.

[50] Нѐгде — някъде.

[51] Мя̀зам — приличам.

[52] Никой, вярваме, няма да търси в тази басня повече от това, което тя съдържа. Ний искахме — ще си го кажем прямо и откровено — да се присмейме на някои учени наши младежи, които се опитват да въвеждат в България ту френски, ту холандски, ту норвежки, ту американски уредби, наместо да си дадат труда да изучат миналото и традициите на българина. /Бел. на Стоян Михайловски/

[53] Напоко̀н — не сега, после.

[54] Обна̀сяние — отношение, обноска.

[55] Газетари — вестникари.

[56] Человѐк (рус.) — човек.

[57] Ожѝдам — надявам се, очаквам.

[58] Тръст — тръстика.

[59] Нѐгде — някъде.

[60] Подкачѝли — започнали.

[61] Лих — опак, лош, неразбран.

[62] Мя̀зам — приличам.

[63] свингер — тур. sunger, гъба; — гр. spogos; диалектарно (Търновско) — свингер вм. сюнгер.

[64] бас — тур. обзалог.

[65] яд — рус. отрова; ядовит — отровен

[66] типографски — отнасящ се до типографията — печатарско дело; печатарски, печатан; от гр. tupos — отпечатък и grafo — пиша.

[67] титан — В гръцката митология (Titanes) чеда на Урана (небе) и Гея (земя) — Япет и Кронос, богоборци, въстанали срещу Зевс и низвъргнати от него в Тартара. В преносен смисъл — мощна личност надарена с висша духовна независимост.

[68] естество — природа; у нас чрез рус.; лат. корен в es-sentia, глагол esse съществувам; фр. essense — същина на нещо.

[69] скверн — рус. скверньi, гнусен, отвратителен.

[70] Теребентѝн — терпентин.

[71] Едем — ст. евр. eden блаженство — име на земния рай, в който до грехопадането живели Адам и Ева (Битие 2,8) Според някои легенди, намирал се между реките Тигър и Ефрат в Месопотамия.