Оноре дьо Балзак
Човешка комедия I

Людмила Стефанова
Оноре дьо Балзак и неговата „Човешка комедия“

Без преувеличение може да се каже, че Оноре дьо Балзак е най-познатият у нас западноевропейски романист от деветнадесетия век, и то познат на читателите от различни поколения. Днес, когато остро се чувства възрастова диференциация сред читателската публика, малък брой писатели се четат с еднакъв интерес от всички. Балзак е един от тях.

Неговата популярност би могла да се обясни, от една страна, с интереса, събуден от твърде колоритната личност на самия писател. Преведените на български език романизирани биографии на Балзак разпространиха твърде нашироко, не малко епизоди, подробности, дори и легенди около живота на писателя. Всеки четящ у нас човек знае за пословичната упоритост и трудолюбие, за необичайната продуктивност на Балзак, който за по-малко от тридесет години творческа дейност написа повече от сто и петдесет художествени произведения — разкази, драми и романи; знае за необикновената амбиция на писателя да създаде произведение, което за деветнадесетия век да бъде това, което е била Дантевата „Божествена комедия“ за епохата на Предренесанса; да напише за Франция от деветнадесетия век тази книга, която не само ще покаже, но и ще изясни основите и двигателите на обществото, книгата, която по неговите собствени думи не са ни оставили Рим, Атина, Тир, Мемфис, Персия, Индия и за което всички горчиво съжаляваме; всеки читател знае и за нескромното му и много претенциозно желание да „довърши с перото това, което Наполеон започна със своя меч“. С известно снизхождение се усмихва читателят и когато си припомня яростните опити за забогатяване на писателя, винаги нещастно завършилите му търговски и индустриални начинания — от плановете му за добиване на сребро от старите сардински рудници до злополучното издаване на евтини книги и търговията с дървен материал. Със симпатия, примесена с не малка доза възхищение, си представя той дебелия, тромав писател, облечен в широка като расо бяла дреха, който през дългите нощи на своята самота пише романите си, гони съня и умората с безброй чаши кафе, които бързо разрушават здравето на този колос, свел смисъла на съществуването си единствено до създаването. И накрая, всеки си спомня с тъжна усмивка за неосъществената мечта на писателя да стане член на Френската академия, за огорченията и дълговете, както и за осъществената мечта, която, без да донесе очакваното щастие, го свързва за последните месеци от живота му с графиня Евелина Ханска.

От друга страна, интересът към Балзак и неговото творчество днес може да се обясни и чрез широко разпространените филми, създадени по сценарии върху неговите най-прочути романи. И понеже нашият век си остава в по-голяма степен век на киното, отколкото век на театъра или на четената литература, то нищо необикновено във факта, че именно чрез киното и един толкова кинематографичен писател като Балзак прониква сред широките кръгове. Проблематиката, драматичната постройка и предметната описателност на романите му, диалозите и динамичното действие ги доближават до сценария като литературен жанр и неслучайно романи като „Една тъмна афера“, „Полковник Шабер“, „Дядо Горио“, „Момичето със златните очи“, „Шагренова кожа“, „Братовчедката Бета“, „Гобсек“, „Лилия в долината“ и др. послужиха за основа на значителни произведения на световното киноизкуство. Наред с прякото използване на Балзаковите произведения от киното трябва да се отбележи и друга една тенденция — тенденцията да се създават съвършено нови, модерни филми по мотиви и по идеи на Балзак. В последно време съветски, френски, американски и чешки филмови създатели успешно транспонират тези мотиви и Балзак зазвучава съвсем съвременно. И пробуденият от филмите интерес насочва публиката към четенето на самите романи, към опознаването на големия писател.

На трето място популярността на Балзак у нас трябва да се търси в застъпването на творчеството му в учебната програма по литература на средните училища. Благодарение на събудения в клас интерес младите хора се стремят да открият впоследствие целия писател, да обхванат творчеството му, да проникнат в дълбочината на неговите мисли. Подпомогнати в това от сравнително редовните и не лоши издания на неговите творби у нас, те действително се сближават с един от най-големите писатели на Европа.

На четвърто място трябва да се отбележи и широкото разпространение на критична литература върху творчеството на Балзак. За него и творчеството му у нас и в Съветския съюз е писано не малко. Няма да сгрешим, ако кажем, че между всички изследвания, посветени на френската литература, изследванията на Балзак заемат първо място. Нещо повече, броят на студиите върху неговото творчество, издадени в нашите страни, надминава значително през последните тридесет години броя на студиите, излезли в родината на писателя за същия период от време. Наред с това годишнините, свързани с писателя или с издаването на отделни негови творби, винаги се отбелязват в нашия литературен печат и това без съмнение допринася значително за популяризирането на неговото име и творчество. Като се прибави към всичко това и фактът, че от Балзак се интересуват и за него пишат не само историци на литературата или литературни критици, а икономисти, историци и философи (нека припомним само за илюстрация изказването на Енгелс, който твърди, че по икономическите въпроси е научил много повече от Балзак, отколкото в трудовете на всички историци, икономисти, статистици, взети заедно, както и мнението на френския философ от двадесети век Ален, който заявява, че е научил от Балзак повече, отколкото от философите и критиците, че е намерил у него повече мисли, отколкото у мислителите) — става напълни ясен и обясним всестранният интерес към него.

И все пак отговора на поставения въпрос за популярността на този романист ще намерим в истинската му пълнота и убедителност в самото творчество на писателя, в обхвата, проблематиката, майсторството, завладяващата динамика и живите образи, които се открояват в съзнанието на всеки, който е чел Балзак.

Балзак даде най-пълна и ярка картина на Франция по време на Реставрацията и „Юлската“ монархия и бихме добавили, не само на Франция, но и на буржоазната държава в Европа в средата на XIX в. Той разкри същността на господстващата класа, нейната надпревара в забогатяването, нейната безскрупулност и поквара. Балзак стана „упоритият и съвестен историк на новото, всемогъщо величество — парите“, както казва старият френски революционер Марсел Кашен. Той освети с лъчите на своето майсторство тъмните кътчета на живота на времето си и показа цялата непримиримост и острота на конфликта между личността и обществото. И най-после той изведе от това широко платно на живота неумолимите закони на капитализма, които неминуемо смазват човека тогава, когато той се опита да им се противопостави. В предговора към своята „Човешка комедия“ Балзак сам определя обхвата на своето произведение — „цялата социална действителност, без да пропусна нито една ситуация, нито един тип, нито един характер, нито една професия, нито една житейска форма, нито една обществена група, нито една френска област, ни детството, ни старостта, ни зрялата възраст, ни политиката, ни правото, ни военния бит. Основата е историята на човешкото сърце, историята на обществените отношения…“.

Такава всеобхватност на романа предполага и съответна структура. „Човешка комедия“ обхваща три раздела: „Изследвания на нравите“, „Философски изследвания“ и „Аналитични изследвания“. Първият раздел, най-пълно и добре разработеният всъщност, се състои от шест серии: „Сцени от частния живот“, „Сцени от живота в провинцията“, „Сцени от парижкия живот“, „Сцени от политическия живот“, „Сцени от военния живот“ и „Сцени от живота на село“. Вторият раздел включва двадесет и три романа, а последният — само два. Несъразмерността на разделите обаче в никакъв случай не нарушава изпълнението на художествения замисъл, на писателя. Талантът на Балзак без всякакво съмнение се чувства най-добре в неговите изследвания на нравите, там той се проявява не само като „секретар на своето време“ — според собствените му, думи, но и като силен разобличител на едно жестоко време, чийто ад е показал с необикновена сила и на чийто фон пръв в европейската литература създаде типа на кариериста.

Но ако разглеждането на творчеството на Балзак се сведе само до тази чисто познавателна страна, до точното и добросъвестно изброяване на подробностите около механизмите, които привеждат в движение сложната машина на капиталистическото общество, въпросът за литературната съдба на твореца Балзак в неговото време и сега, и в бъдеще ще остане открит.

Защо Балзак се счита за един от големите писатели на деветнадесети век, как създаде той големите си епични произведения с хиляди герои, имената на някои от които са станали нарицателни — това са въпроси, които заслужават интерес.

Наред с това „Човешка комедия“ поставя и редица други проблеми, свързани с художественото творчество въобще: проблема за развитието на романа в Европа, проблема за отношението между роман и история, съвестта на писателя и творбата, отношение между реализъм и действителност и пр.

За да се отговори на тези въпроси, необходимо е да се спре вниманието по-подробно върху някои типични романи на Балзак, като например „Йожени Гранде“ от „Сцени от живота в провинцията“ и „Дядо Горио“ от „Сцени от парижкия живот“, представени в два от томовете на предлаганото издание. Писани в интервал от година и половина, но различаващи се твърде много както по отношение на композиция и изграждане на образите, така и по отношение на мястото и ролята им в цялата „Човешка комедия“, всеки роман от която по думите на писателя „представлява само една глава от големия роман за обществото“.

За да се разбере новото, което Балзак донесе в развитието на европейския роман, необходимо е да се припомни накратко състоянието на романа в първите двадесет години на XIX век, такъв, какъвто го намира Балзак при първите си литературни опити, романа, чието влияние той търпи в продължение на близо 15 години, докато се отърси от него и със своя принос доведе до истинско възраждане на романа като жанр.

По времето на първата империя във Франция три вида романи се ползуват с огромен успех: романът със сантиментална интрига, „черният“ роман и „веселият“ роман. Първият има претенцията да разкрива картината на нравите и обществото. Неслучайно голяма част от романите, издадени около 1810–1815 г. са озаглавени „Сцени от живота на висшето общество“, „Характери и сцени от частния живот“ и пр. Но тази претенция остава без каквото и да е покритие. Фактически посочените произведения не дават картина на обществото, а по-скоро разказват за безкрайните сантиментални терзания и мъки на своите герои, стереотипни и безцветни, с удивителна прилика помежду си.

Главна пружина на този тип роман остава доведеното до патетичност сблъскване между абсолютното добро и абсолютното зло. Важното е „огнените души“ и „чувствителните сърца“ със своите нещастия да развълнуват и трогнат читателя. Такова е съдържанието на романите на мадам дьо Шариер, мадам дьо Крюднер, мадам Котен, мадам дьо Суза, мадам дьо Монтолиен и др.

„Черният“ роман достига своя разцвет през 1819 — 1822 година в творчеството на мадам дьо Жанлис, Шарл Нодие и Матюрен, които се намират под влияние на английските романисти Ан Радклиф и Спийс. Драматичният ефект в този вид роман идва от преплитането на необикновеното с фантастичното. В едни от романите въображението на читателя се разпалва от духове, привидения и трупове, а в други — от разбойници, престъпници и хора извън законите. Авторите не пропускат да вдъхнат непреодолима симпатия към пленената девойка или ограбения от богатите роднини племенник или внук — защото това са обикновено героите на тези романи. И тук конфликтът се заражда между покровителя и предателя, между престъпника и благодетеля, за да завърши с наказанието на злото. При „черния роман“, както и при първия тип роман, авторът, вместо да рисува портрет на герой, създава портрет на добродетел или порок.

Докато „черният“ роман граничи винаги с мелодрамата, „веселият“ роман е съвсем близък до водевила. Героите на Пиго-Льобрьо, Пол дьо Кок, Виктор Дюканш и Рабан забавляват не защото са носители на елементи на правдоподобност и социална сатира, а защото със своите мании, тикове и необикновени приключения разсмиват читателя. „Веселият“ роман представлява всъщност серия недоразумения между героите, преследвания, разбити врати, удари и безброй клоунади. Не е трудно да се види, че този тип роман се създава и развива като реакция на първите два, като протест срещу фалшивата патетика и романтика.

Въпреки различията съществува нещо общо между тези три вида романи — основният композиционен способ, който довежда до еднаква структура на романа. Всички те са изградени върху система от епизоди. При тях няма експозиция, защото най-важният елемент на интригата се крие винаги в някаква тайна, заровена в миналото, която се разкрива към края на произведението.

Погрешно би било обаче да се търсят влияния у Балзак само от страна на френския роман от първите двадесет години на века. Развитието на литературата и на даден литературен жанр може да се проследи най-добре, когато се разглежда в широк, в случая — в европейски план. Затова не може да се отмине с мълчание влиянието на английския роман и по-специално Уолтър Скот, който внася в романа нов източник на вдъхновение и нова техника. Героите, въпреки немалкото си романтични черти, вече представляват социални типове. Произведенията на Скот за читателя от 1820 година са опит за описване на нравите в дадена епоха.

Новото в техниката на романа, което внася Скот, е дългата и двойна експозиция, дълга — защото има за задача подробно да представи действащите лица, двойна — защото разкрива едновременно интригата и историческата епоха. Не трябва, разбира се, да се мисли, че Скот скъсва с традициите на романа от епохата на империята. В много отношения неговите произведения остават близки до „черния“ роман и мелодрамата. Определението, което Стендал дава за тях, не е лишено от основание: „Романтична трагедия, изобилстваща с описания“. Заслужава да се спомене и мнението на самия Балзак: „Драма, представена с дълъг диалог“. Под влияние на произведенията на големия английски романист Балзак стига до романи, които представляват романизирана форма на драма.

Сложен и дълъг е творческият път на Балзак. Първите му творби, драмата „Кромуел“, романите „Стени“, „Фатюрн“, „Произведенията на абат Савонети“, „Наследницата от Бираг“, „Жан Луи или Намерената дъщеря“, „Викарият от Ардените“, „Последната фея“, „Пиратът Аргоу“ и др. — писани между 1820 — 1824 година, по своите сюжети, фабула, образи и композиция много напомнят романа от двадесетте години: магьосници, окултизъм, ужасни сцени („Фатюрн“); тайни организации, бандити, укрити богатства („Абат Савонети“). Някои от тях са исторически романи, които нямат нищо общо с историята („Фатюрн“, „Наследницата от Бираг“ и др.), и всички съдържат усложнени ситуации със строго поляризирани романтични образи.

Несъмнено търсенето на верния път към създаване на реалистичен роман, който да използва здравите традиции на жанра от XVIII век (Дидро, Льо Саж, Мариво) и наред с това да отговори на изискванията, намерили израз след 1830 година, за роман, близък до действителността, с действащи лица по-обикновени хора, с по-проста интрига и най-вече с описание на истинските нрави на съвремието, е съпроводено за Балзак с неимоверни усилия. Еволюцията се извършва мъчително и бавно. Не би могло да се каже, че тя се развива еднолинейно и че с всяка нова творба той се приближава до своя класически роман. Тъкмо обратно — тази еволюция се извършва по твърде зигзагообразна линия, с много връщания и рецидиви, за да доведе едва в 1820 година до написването на първия роман „Шуаните“, който по мнението на неговия автор отговаря на изискванията на времето. Но романът, който по-добре отговаря на тези изисквания, е без съмнение „Йожени Гранде“. За него Балзак казва: „По нищо не прилича на това, което съм писал досега.“

Кое е новото, различното, което така рязко отделя тази творба от писаното дотогава? Преди всичко това е крайно опростената интрига, която по-късно става типична за Балзаковите романи; образите на героите, дадени в техния социално-исторически контекст; атмосферата на времето; социалният климат на Франция.

Преди да се мине към разглеждане на тези нови елементи, които правят от „Йожени Гранде“ класическо произведение, трябва да се отбележат някои обстоятелства около генезиса на романа, писан през 1833 година. Известен е фактът, че между 1830 и 1832 г. Балзак прекарва известно време в Минерол, недалеч от Сомюр, града, в който ще се развие действието на романа. Историята на тази област силно заинтригува писателя. Тук той намира прояви на удивителна човешка воля и страсти, които благодарение на социално-историческите условия довеждат до създаването на огромни богатства, съсредоточени в ръцете на няколко крупни земевладелци. За „доктора по социалните науки“, какъвто се смята Балзак, проблемът изисква не само описание, но и обяснение.

Прототип на Гранде е господин Нивело, живял между 1767 и 1847 година, търговец комисионер, който се занимава и с банкови операции. Нивело има само една дъщеря — Мари-Огюстин, която той оженва по сметка за богат собственик от Сомюр. В резултат на сполучливи спекулации Нивело увеличава богатството си, купува замъка на херцог дьо ла Тремоал и след смъртта си оставя повече от два милиона златни франка.

Очевидно много елементи от истинската история на господин Нивело залягат в романа на Балзак: старата къща на улица Пти мор, купуването на замъка (наречен в романа „Фроафон“), съдбата на единствената дъщеря и оставеното в наследство огромно богатство.

Скъперничеството, тази основна черта, която Балзак изобразява в Гранде, липсва у прототипа Нивело или поне няма данни за нея. Пътят към образа на Гранде става по-ясен, като се вземе пред вид писмото на Балзак до мадам Каро: „В Тур има един бакалин, който притежава осем милиона. Ейнар, прост амбулантен търговец, има двадесет милиона, а в къщи е държал тринадесет милиона в злато. Своите осем милиона е пласирал с висока рента в 1814 година и срещу тях е получил двадесет милиона.“ Ясно е, че идеята за успешното влагане на капитала в големия заем, наречен заем „Маренго“, идва не от господин Нивело, а от бакалина в Тур. От него Балзак взема и идеята за огромните количества злато, които Гранде пази в дома си. Балзак не се ограничава само с прототипа. Той разширява търсенията си, за да създаде свой събирателен образ. По този повод той сам изяснява схващанията си за литературния образ: „Типът е лице, което резюмира в себе си характерните черти на всички, които повече или по-малко му приличат: той е образец на вида; ето защо ще намерите общи белези между този тип и много хора от действителността; но ако той е само един от тези хора, то това ще означава провал на автора, защото в такъв случай неговият актьор не ще бъде негово създание.“.

Балзак създава типа Гранде благодарение на своите две изключителни способности — да наблюдава и да избира. Изкуството е избор — такова е неговото убеждение. Умението му да избере най-същественото у героя, да преувеличи най-важните му черти, понякога за сметка на други по-второстепенни, и в същото време да опрости неговата характеристика довежда до създаването на образа на провинциалния скъперник във Франция от XIX век. Образ по-верен, отколкото „скъперникът в живота“, защото „вярното често не е правдоподобно, както литературно вярното не е вярно в живота“, твърди Балзак.

Типът на скъперника е всъщност най-срещаният тип в романите на Балзак и в това няма нищо чудно — в обществото, което той описва, парите са всемогъщата, единствена сила. В образите на Гранде, Гобсек, Нюсенжан той разкрива скъперничеството в различните слоеве на обществото.

Понеже в основата на Балзаковото вдъхновение обикновено лежи не интересният факт, не анекдотът, а определена човешка личност, то сюжетите на неговите романи се представят като история на главните действащи лица.

Не бихме сбъркали, ако си позволим да направим догадка по замисъла на романа „Йожени Гранде“ и представим синтетична формула: сюжет — провинциален скъперник, обогатил се в резултат на сполучливи спекулации, съсипал живота на жена си и дъщеря си и оставил след смъртта си двадесет милиона франка. С една дума, сюжетът е самият дядо Гранде, който се явява въплъщение на една страст. Тъй като всяка страст по своя характер е динамична, пълна с движение, тя трябва да бъде изразена в драматична форма. Оттук идва и драматичната композиция на романите на Балзак. Не се касае следователно до обрисуване на статичен портрет, а по-скоро до драматично развитие на една страст. Психологическата драма, е главната част в романа, а неин мотор е характерът на главното действащо лице — в случая Феликс Гранде.

По какъв начин Балзак представя този характер? Той би могъл — и това всъщност е лесен и удобен способ — да съобщи на читателя впечатленията си от своите наблюдения и да направи психологически анализ (впрочем той използва и този начин и понякога предава чрез анализ душевното състояние на героя или по-точно казано, на своите героини — Йожени Гранде. Модест Миньон и др., и то защото тези героини рядко дават външен израз на своите преживявания и само подробният анализ може да ги разкрие). Обикновено Балзак постъпва като драматичен автор — такъв е случаят с Феликс Гранде. Той рисува неговия характер не пряко, а чрез външните му действия, чрез последиците от тези действия.

Интересно е да се проследи начинът, по който Балзак представя Гранде и прави от него убедителен, жив образ. В началото на романа научаваме историята на Гранде, неговия произход, поведението му през време на революцията и след нея, първите му спекулации и едва след това, като заключение, ни се представя самият Гранде. Подготвен от подробното описание на неговото минало, на проявената упоритост и страст при натрупване на състояние, читателят не би могъл да си създаде представа за физическия портрет на Гранде, различна от представата, която ни дава Балзак. Нима Гранде би могъл да изглежда иначе освен „мъж, пет стъпки висок, набит, плещест, с широки прасци, с възлести капачета на коленете и широки рамене; лицето му беше кръгло… брадата — права, устните — без никаква извивка, зъбите му — бели; очите му имаха спокоен хищен израз, който народът дава на базилика; по челото му, изпълнено с напречни бръчки, не липсваха изразителни изпъкналости… Това лице издаваше опасна острота на ума, студена честност и егоизъм“.

Не е нужно да се спираме подробно на интереса, проявяван от Балзак към френологията, особено на мода по негово време, нито пък да проследим различните Балзакови френологични типове с характерните за тях цвят и форма на очи, брада и коси. Достатъчно е да подчертаем само, че очи с жълтеникав отблясък (такива са очите на Гранде и Гобсек), изпъкнало чело, прави устни и голям нос са според Балзак външни белези на скъперника.

Портретът на Гранде, включващ физическия му образ, костюма, жестовете, начина на говорене и движение и навиците, идва да затвърди впечатленията за неговата хитрост и упоритост, вече обяснена на читателя в разказа за миналото му, и едновременно с това го подготвя за предстоящата драма. Интересно е да се отбележи любопитният начин, по който Балзак смесва физическите и моралните черти, като последователно осветлява ту едните, ту другите. Така физиономията на Гранде разкрива характера му, а характерът обяснява костюма, прическата, движенията. И в избора на името на своя герой Балзак влага известен смисъл. Този преуспяващ буржоа, който вдъхва у своите съграждани „възхищение, примесено с уважение и страх“, се казва Феликс Гранде, което значи „щастлив голям“.

Гранде е обрисуван и чрез гласа, интонацията, любими изречения. Балзак пише: „Четири изречения му служеха редовно да обхване и реши всички трудности на живота и търговията: не зная, не мога, не искам, ще видим по-късно. Никога не казваше да или не и изобщо не пишеше. Икономисваше всичко, даже и движението.“

Един портрет, за да бъде пълен, трябва да бъде поставен в рамка, тоест героят трябва да се движи в среда, в която да изпъква. Винаги съществува взаимодействие между тази среда и героя. Обстановката носи отпечатъка на хората, но от своя страна и тя слага своя отпечатък върху тях. За Балзак нещата и предметите имат определено психологично значение. Затова и с такова внимание той описва интериора на стаите, мебелите в кабинета на Гранде, съдовете в кухнята и пр.

Но за да бъде пълна представата за образа на героя, ние трябва да знаем неговите действия. И Балзак прави от Гранде единствения активно действащ образ в романа, докато поведението на всички останали се свежда в основни линии до осветляване на неговите решения и действия. В 218 от всичко 250 страници читателят следи различните дела на Гранде. Най-напред се редуват делата от миналото — закупуването на манастирските земи по време на революцията, политическата активност и заемането на кметското място в Сомюр, закръгляването на имотите, грижовното стопанисване на земите и тактичното оттегляне от администрацията по време на империята. Тук трябва веднага да отбележим следното: въпреки че романите от групата „Сцени от живота в провинцията“, към която принадлежи „Йожени Гранде“, нямат този плътен исторически пълнеж, който характеризира романите от цикъла „Сцени от политическия живот“, всички те имат за фон историята. Миналото твърде настойчиво присъства в творбите от тази група и макар че Балзак подчертава факта, че страстите и интересите имат свой собствен живот, ние чувстваме как въпреки всичко те се движат по коловозите, издълбани от историята.

След ловките спекулации на Гранде в миналото Балзак ни прави свидетели на неговите нови планове и на тяхното реализиране във времето, когато той спокойно обикаля земите си и никой не му иска сметка за бързото забогатяване: закупува замъка „Фроафон“, извършва продажба на виното, ликвидира наследството на Гийом Гранде, изсича тополовите гори, осъществява сделката със златото и пр. — всичко това, придружено с дълбоко обмислени ходове, необикновена предвидливост и пълно незачитане интересите на другите, защото страстта за забогатяване както всички страсти според Балзак, не познава задръжки и разрушава у човека разбирането за добро и зло.

Нищо чудно, че в резултат на такава упорита дейност Гранде става един от най-богатите хора не само в Сомюр, но и във Франция и нищо по-естествено от това, че тези негови успехи предизвикват възхищението на буржоата от града, за които Гранде е образец на преуспял човек. Даже неговото пословично скъперничество не се възприема с насмешка и укор, а по-скоро като най-сигурно средство за забогатяване.

Мъчно бихме могли да сравним скъперника на Гранде с близкия нему Плюшкин от „Мъртви души“. Наистина мономанията е една и съща — скъперничество, но докато Плюшкин е жалък и смешен маниак в своето паразитно съществуване, има единствена цел да запази това, което има, Гранде е, бихме казали, величествен с величието, което идва в резултат на разгърнатата човешка воля и енергия. Страстта му е в известен смисъл конструктивна: уедрените му имения са най-добре гледаните, неговите чифликчии имат най-високи доходи, неговите капиталовложения са най-рентабилни, но това само в известен смисъл. Фактически страстта му е разрушителна, защото не само погубва близките му — госпожа Гранде и Йожени, но и защото довежда и самия него до пълна физическа и морална разруха.

По-интересно е сравнението между Арпагон от „Скъперникът“ на Молиер и Гранде. Като изключим чисто жанровите различия между двете произведения (първото е комедия, второто — роман), бихме могли да отбележим следното: и Молиер, и Балзак се стремят да обрисуват типа на скъперника по природа. Арпагон и Гранде са богати и не биха имали основание да бъдат скъперници, ако този недостатък не беше свойствен на природата им. Но докато Арпагон е почти алегоричен образ на скъперник, доста откъснат от социалната обстановка, Гранде е потопен в своята социална действителност. Неговото минало допълва характера му, обяснява го и определя бъдещото му поведение. Нещо повече — това минало не само го индивидуализира, то едновременно го и генерализира, прави го тип. В писмо до „Чужденката“ от 6 януари 1844 г. сам Балзак пише по този повод: „В образа на Арпагон Молиер нарисува скъперничеството; аз пък с дядо Гранде създадох скъперника.“

Освен тази основна разлика трябва да припомним, че Молиер, верен на класическото правило, взема драмата в нейния кризисен период, близо до развръзката. Балзак, напротив, отдава голямо значение на предварителната психологическа подготовка, на действието, на причините, които ще обусловят и обяснят драмата. И тези причини се коренят в живота и характера на действащите лица.

Друг способ на Балзак за пълно и вярно представяне на централния образ е свързването му с обкръжаващите го лица. Балзак използва известния класически похват при изграждането на образите — противопоставянето. Обикновено той групира действащите лица в комбинация по двама: единият стар, който върви към своя край, а другият млад, пред когото стои бъдещето. Това противопоставяне на две съдби е характерно за почти всички романи на Балзак: дядо Гранде и Йожени, дядо Горио и Растиняк, Вотрен и Люсиен дьо Любанпре, Сезар и Попино, Гобсек и Дервил и пр. Този похват улеснява характеристиката на действащите лица и създава интересен ефект върху структурата на романа: двамата герои поддържат равновесието в творбата.

Това просто противопоставяне на две съдби често се допълва и от друго едно противопоставяне, което произтича от различната природа на двете лица — често се показва разрушителното влияние на едното върху другото, на силния характер върху по-слабия. Не само прислужницата Нанон възприема порока на Гранде. Даже и Йожени, въпреки нейната мълчалива съпротива, след смъртта на баща си открива някои от неговите привички у себе си, повтаря, без да иска, някои от неговите любими фрази („Ще видим по-късно“ и пр.).

Тук е мястото да отбележим, че Балзак е много по-добър при създаването на образите на старите и по-малко добър в изграждане на образите на младите герои.

Бихме могли да кажем, че методът на контрастирането на образите, на противопоставянето на старите и младите, на силните и слабите води след себе си и съответно до контрастна външна характеристика на героите. След като знаем портрета на стария Гранде, Йожени не може да бъде друга освен „… гладки коси, дебели равни плитки, увити около главата, чисто, непорочно лице… големичък нос, който хармонира с червената й уста, чиито устни с хиляди резчици бяха пълни с любов и доброта… Художникът, който търси тук на земята тип за небесната чистота на Дева Мария, който търси в цялата женска природа ония скромни горди очи, отгатнати от Рафаел, ония девствени линии, дължими често на случайността на зачатието, но които само християнският и целомъдрен живот може да запази и придобие, този художник би намерил изведнъж в лицето на Йожени вроденото неподозирано благородство“.

Тази жена може да се казва само Йожени. Нейният нравствен образ е предварително ясен на читателя: добро, скромно, тихо и послушно момиче, което никога не си позволява да съди баща си, тъй като изобщо не забелязва скъперничеството му. Едва по-късно при пробуждането на първото й любовно чувство у нея се появява мисълта за скъперничеството на Гранде и опитът й да го съди в себе си за това.

Аналогичен е и образът на госпожа Гранде: твърде безличен, съзнателно избледнен от Балзак, с цел да подсили контурите: на главния образ. Госпожа Гранде даже няма малко име в романа. Тя е „мама“, „госпожата“, „жена ми“ и „госпожа Гранде“. Добра, искрена и плаха, тя наистина само такава би могла да бъде жена на Гранде.

Прието е да се казва, че в романите на Балзак второстепенните герои са по-верни от главните, защото са по-индивидуализирани, докато пък централните герои са обременени с общи черти, за да могат да станат представители на рода. Трудно бихме се съгласили изцяло с това мнение: нима тримата Крюшо или семейството Де Грасен са по-верни от Гранде? В романа те са дадени едностранно, само като буржоа, които се стремят към богатството на Гранде и които в желанието си да омъжат своя син или племенник за Йожени, достигат до раболепие пред Гранде или до долни интриги помежду си, интриги, които бързо се забравят, когато са застрашени от общия враг, в случая братовчедът Шарл Гранде. За тях нищо повече не знаем. Но присъствието на тия провинциални буржоа в романа е повече от необходимо. Те най-добре предават картината на привидно тихия, спокоен живот в провинцията с неговия безкрайно бавен ритъм и с баналните му грижи — този втори фон, който често присъства в книгата на Балзак.

На сивкавия провинциален фон образът на Шарл, макар и предаден твърде лаконично, се откроява много ярко. Този парижки денди със своите маниери на щедър благородник, със своя изискан език предизвиква жива реакция сред жителите на градчето: омраза у Гранде, ненавист у Крюшо и Де Грасен, любов и съжаление у Йожени и майка й. Макар и да изчезва от страниците на романа от чисто композиционни съображения, неговото по-нататъшно бъдеще ни е ясно: Шарл ще води живота на бързо забогателия търговец в колониите.

Вторият основен въпрос, на който бихме искали да се спрем, е композицията на Балзаковия роман. Според Балзак изкуството да създадеш истински роман „се състои в това, да насочиш всички актьори към една и съща точка, да ги привържеш към едно действие“. Очевидно мисълта за строен план, за строго композиционно единство, което да обхване цялото разнообразие от хора и неща, е основно начало при изграждането на романа. При Балзак няма нарушение на този установен ред. Няма прекъсване, всяко събитие намира мястото си във веригата, съставена от причини и следствие. За него всички части на романа трябва да са свързани така, че взаимно да се допълват, за да могат да възпроизведат единството и сложността на живота. „Животът е драма с пет или шест хиляди ярки действащи лица и тази драма е моята книга“ — пише той, имайки пред вид „Човешка комедия“. Тази мисъл следва да се разбере правилно: Балзак неслучайно използва термина „драма“. Той има пред вид стройното единство на действието, което е основното условие на драмата. Романът в никакъв случай не може да представлява случайна амалгама, смесване на хора и събития, той трябва да бъде като драмата — с начало, развитие и развръзка. „Обичам простите сюжети, те винаги говорят за голяма сила на замисъла и винаги крият много богатства“ — заявява той. Това схващане за простотата не е само теоретично, то заляга в основата на цялото му зряло творчество.

Разбира се, не трябва да се смесват понятията простота и едноплановост. (Някои от романите на Балзак са многопланови: „Дядо Горио“, „Братовчедката Бета“ и др., без от това да страда тяхната простота.) Голяма част от романите му могат да се разкажат с няколко думи. Трудно бихме могли да намерим по-просто действие от това на „Йожени Гранде“. То е чисто психологическо, свързано с чувствата на няколко действащи лица и зависещо изцяло от тези чувства.

Много от романите на Балзак могат да се сравнят с петоактни пиеси. Интересен в това отношение е анализът, който прави френският критик Бариер в съчинението си „Оноре дьо Балзак и класическата литературна традиция“. Ето как вижда той тези пет действия в романа „Йожени Гранде“:

I действие — Къщата Гранде

1. Семейство Гранде

2. Крюшо и Де Грасен

3. Братовчедът Шарл

II действие — Мечти и действителност

1. Нещастието на Шарл

2. Закуската

3. Връщането на Гранде

4. Гранде и Шарл

ІІІ действие — Подготовка

1. План за ликвидиране на дълговете

2. Гранде продава златото си

3. Йожени подарява златото си

4. Гранде се връща в Анжер

IV действие — Гневът на Гранде

1. Ликвидиране на дълга

2. Животът на Йожени

3. Златото на Йожени

4. Домашният арест

5. Смъртта на госпожа Гранде. Отказване от наследство

V действие — Връщането на Шарл

1. Смъртта на Гранде

2. Очакването

3. Завръщането

4. Женитбата на Йожени

5. Старостта

Всичко е много просто: драмата, породена от подареното злато или иначе казано — драмата на скъперничеството, се преплита по твърде естествен начин със сърдечната драма на Йожени и това преплитане става с леко ускорен ритъм. Двете драми се зараждат с пристигането на Шарл. То нарушава нестабилното равновесие в семейството на Гранде, предизвиква кризата, след което бавно се установява ново равновесие.

Всяка глава на романа има същата строга композиция. Следва обаче да отбележим, че тази строгост липсва в съотношението на отделните части. Казахме по-горе, че в Балзаковия роман лесно могат да се видят основните части на едно драматично произведение: експозиция, възходяща линия на действието, кулминация, низходяща линия и развръзка. Балзак нашироко разгръща експозицията й ограничава твърде много низходящата линия. Драмата е основният елемент. И понеже тази драма има винаги трагичен характер, най-голямо значение, в нея придобива кризата. Балзак отделя съвсем малко, внимание на развръзката, която е естествена последица от кризата.

Няма да сгрешим, ако приведем твърде образното сравнение на Уолтър Скот за съотношението между частите и ритъма в собствените му романи, сравнение, което напълно подхожда и за композицията на Балзаковия роман: „Искам да предизвикам у читателя представата за голям търкалящ се камък, блъснат от дете от височината на една планина; в началото камъкът слиза бавно, отклонява се, за да избегне най-малките препятствия, които го спират, но когато достигне своята най-голяма скорост и се приближи до края на своя път, той се втурва като мълния, преминава с всеки свой скок голямо пространство, прескача ровове и плетове и се търкаля все по-бързо, колкото е по-близо до мига, в който ще достигне до вечния си покой. Такъв е и ходът на една история като тази, скъпи читателю; първите събития са дадени детайлно, за да запознаят с всяко лице по-скоро чрез неговите действия, отколкото чрез преки описания, но когато идва заключението, ние почти не се спираме на най-важните обстоятелства, защото въображението на читателя предварително ги е разбрало и ние ви оставяме да предположите това, което не бихме могли да опишем надълго, без да злоупотребим с вашето търпение.“

Не бихме ли могли да приведем тия думи и към „Йожени Гранде“? И тук експозицията заема сравнително голяма част от романа — почти половината: подробното описание на улицата, външния вид на къщата, миналото и настоящето на Гранде, социалния климат на градчето, атмосферата, навиците и бита на семейство Гранде, живота на Йожени и майка й и на техните постоянни и единствени гости. Тук с право може да се каже, че прекият документален разказ взема връх над драматичните елементи. Цялата тази първа част цели да представи в най-големи подробности не само всички действащи лица, но и преди всичко да подскаже, че зад привидното спокойствие на малкия провинциален град се крият същите опустошителни бури и че тези бури съсипват човека също както и в големия град.

В дългата експозиция Балзак отделя особено внимание на подробните описания на предметите, описания, които сравнява с платната на фламандските художници. Те са му потребни, за да подготви читателя за драмата, както и за да го накара да види неща и явления, които всеки ден се изпречват пред него, без да ги забелязва, или както правилно отбелязва Морис Бардеш в своята книга „Да прочетем Балзак“: „Да накара читателя да забележи странния социален пейзаж, край който минава, без да го види. Това описание придобива и друга, функция.

То е като изследване под микроскоп на определена тъкан от обществото, разрез между клетките, който позволява да се разбере как дадено типично явление ще се прояви в този ограничен духовен свят.“

На упреците на своите съвременници, че прекалява с подробностите, Балзак отговаря по следния начин: „Отличителната черта на таланта е без съмнение инвенцията. Но днес, когато всички възможни комбинации са изчерпани, когато всички ситуации са вече изтъркани, когато вече е опитано и невъзможното, авторът твърдо смята, че само детайлите могат да съставляват отсега нататък достойнствата на произведенията, неточно наречени романи.“

След експозиционната част, наситена с детайли и описания, Балзак, преди да пристъпи към разгръщането на конфликта, вмъква пауза. Той съзнателно забавя ритъма, омекотява атмосферата. Имаме пред вид рождения ден на Йожени Гранде. Веднага обаче след това стихване напрежението на действието се засилва, довежда до криза, която се изразява в ужасна сцена: Гранде изпада в безумна ярост, когато научава, че златото е подарено на Шарл.

Развръзката идва неочаквано бързо: смъртта на Гранде, връщането на Шарл и самотната старост на Йожени обхващат последните тридесет страници от романа. Стълбът на произведението не съществува вече. Гранде е починал и съдбите на останалите действащи лица са предадени като второстепенни събития и имат, бихме казали, форма на епилог. Иначе Балзак не би могъл да постъпи, защото, както става ясно от всичко изложено по-горе, сюжетът — историята — в романа се изчерпва със смъртта на главния герой. По същество в „Йожени Гранде“ биографичните елементи, отнасящи се до стария Гранде, доминират над драматичните.

Четейки „Йожени Гранде“, днес, повече от 120 години след създаването на романа, ние не можем да не отбележим преди всичко неговата жизненост. Скъперникът Гранде почти не е остарял. Нещо повече — ние продължаваме да срещаме неговите побратими, нарисувани сякаш от перото на Балзак. Те бяха особено многобройни у нас преди четвърт век, те продължават да действуват в родината на автора.

И все пак, докато „Йожени Гранде“ остава някак в периферията на „Човешка комедия“, благодарение както на тясно рамкирания сюжет, така и на едноплановостта в композицията, вторият роман, на който трябва да спрем вниманието си, се явява централен, бихме казали, възлов роман — ядро на многотомното съчинение на Балзак. И ако искаме да преминем от категорията читател на отделни романи на Балзак към категорията читател и познавач на „Човешка комедия“, то обезателно трябва да започнем с „Дядо Горио“. В този роман читателят се среща с редица персонажи, които по-късно стават централни фигури в другите романи на Балзак: Растиняк, Вотрен, Делфин, Нюсенжан, графиня Ресто, госпожа дьо Босеан, д-р Бианшон в др. И само проследяването на тяхното развитие, поведението и участта им може да даде пълна представа за обхвата, силата на въздействие и значението на „Човешка комедия“.

В „Дядо Горио“ Балзак прилага един интересен похват — систематичното връщане на действащите лица, — похват, който обогатява персонажите, произведението и читателя. Наистина, когато познато вече за читателя действащо лице се появи в романа, то носи със себе си своето минало, усложнява интригата с възможностите на своя характер. Романистът, а и читателят трябва непрекъснато да държи сметка за предишните събития, за да поддържа героя си в линията на неговия темперамент, характер, логика. Романистът трябва да има действащите лица в паметта си и те да са живи в съзнанието му. И ако припомним, че от 2000 действащи лица 460 се появяват многократно в романите на Балзак, можем да получим някаква представа за необикновената творческа памет и имагинативна сила на писателя.

Сюжетът на „Дядо Горио“ е ясно и кратко набелязан от самия романист в бележника му от 1834 г.: „Дядо Горио — добър човек, — еснафски пансион, 600 франка рента, разорил се за дъщерите си, всяка от които има 50 000 франка рента, умира като куче.“ Отново се натъкваме на любимия похват на Балзак — не необикновено събитие, не занимателен разказ, а една човешка съдба, функция, на определена човешка страст, става сюжет на романа. В случая страстта — бащината любов — е благородна, възвишена и тя е противопоставена на безчувственото, обезчовечено парижко общество, за което единствен смисъл и значение имат парите и личното преуспяване. Трагедията на стареца Горио се разгръща на фона на страшната драма на парите, която в този роман повече отколкото във всеки друг се развива в голям мащаб и се превръща в широко и вярно обяснение на принципите, обусловили цялото капиталистическо общество. Балзак е намерил темата на своята грандиозна симфония — забогатяване с цената на всичко, с цената на потъпкване на нравствените норми, идеали и мечти. А художествената защита и убедителност на темата, до които стига той, с успех могат да послужат за ярка илюстрация на основните недъзи на обществото, разкритикувани преди повече от 120 години от Маркс в неговия „Комунистически манифест“.

И тук, както при „Йожени Гранде“, почти няма темпорална дистанция — само десет години делят разказаното събитие от времето, в което е разказано. Интересно е по този повод да се отбележи, че у Балзак е ясно подчертана тенденцията към все по-голямо намаляване и даже премахване на тази дистанция (тя е тридесет години за „Шуаните“ и само една година за „Бедните роднини“). Оттук може да се направи следният извод: Балзак е един от малкото европейски писатели в XIX в., чийто интерес е съсредоточен само в неговото време, в неговата действителност, без никакви отклонения към историята и митовете на миналото. Не би било преувеличено да се каже, че цялата „човешка комедия“ представлява едно настояще в движение я посоката на това движение е напред във времето.

Като всички Балзакови романи, ритъмът на „Дядо Горио“ в началото е бавен. Декорът е предаден детайлно и спокойно, действащите лица са грижливо и подробно представени. Този ритъм всъщност отговаря на философското виждане на историята от страна на Балзак. Според него събитието се подготвя бавно, в сянка, преди да се открои ярко и внезапно в светлината. Основният елемент в композицията на романа е експозицията, която трябва да въведе читателя в една определена социална среда — място на драмата. В експозицията трябва да се предоставят действащите лица и да се дадат необходимите описания. В нея се разкрива местният колорит и живописното. Но наред с това тя е и свидетелство върху епохата, един вид изследване върху обществото, документ върху ситуацията и характера на хората. Тя подготвя разбирането на разказа чрез тоналността на цветовете, които прожектира в зрителното поле. Достатъчно е да припомним начина, по който е представен „Дома Воке“ с всички негови наематели. За да влезем във възела на интригата, трябва да познаваме предварителните действия на персонажите, тяхното минало, причините за съперничествата. Експозицията става винаги драматична, когато се попълва с дигресии в миналото.

Романът „Дядо Горио“ представлява интересна комбинация на сравнително кратка криза и една дълга подготвителна фаза. Всичко, което предшества драмата, експозицията, ретроспекциите, описанията, портретите и анализите, всичко това в момента на кризата натежава със страшна сила върху всяка дума, всеки жест на персонажите. Масата на целия роман тежи върху основната главна сцена, сцената на кризата, по силата на типичния за Балзак закон за изграждането на разказа. Също така именно в този момент всички детайли получават своето истинско значение, защото всеки от тях е натоварен със съответен смисъл. Думи и жестове, които отделно взети не означават нищо, в момента на кризата придобиват нов страшен смисъл: превръщат се в знакове, в символи на силни човешки страсти.

Любимият похват на Балзак — използването на контрастите — е широко използван и в „Дядо Горио“. Противопоставени са социални групи, темпераменти, отделни човешки качества. Тези противопоставяния можем да открием във всички жестове, във всички думи, в погледите, в жилищата, в мебелите, в дрехите. Както от една реплика на Йожени Гранде можем да почувстваме егоизма на стария Гранде, така и от един само жест на Горио можем да доловим жестокото безразличие на дъщерите му. А целият роман се разгръща на фона на вечния контраст — този между богатството — квартал Сен-Жермен, и бедността — пансиона на госпожа Воке. Финалната сцена в романа, върхът на кризата, е също така изградена на този принцип: картината на агонията на Горио е свързана и противопоставена на описанието на бала и радостния празник.

В романа децата са противопоставени на бащите, провинцията — на Париж, бавно натрупаните състояния — на бързото им прахосване от младите безделници, банките — на дребните търговци, дребните съществувания — на крупните финансисти, представители на простолюдието — на аристокрацията.

Принципът на противопоставянето и съпоставянето има голямо значение при изграждането на образите. И въпреки съгласието ни с преценката на известния литературен историк Тибоде, „че у Балзак човекът е даден предварително със своя установен характер и действията му само следват този характер“, определение, което се отнася и до Горио, и до Вотрен, и до дъщерите на дядо Горио, все пак трябва да се прибави, че всички тези персонажи придобиват особена релефност, получена от съпоставянето на няколко портрета от различни периоди от техния живот. В романите на Балзак се натъкваме на особен вид диптих — два плана, обхващащи дадено събитие преди и след извършването му, началото и краят на едно увлечение, първите стъпки и краят на една кариера, с една дума, всяко нещо е двойно, защото има формата от вчера и формата от днес, и всяка сцена е плътна, защото е резултат от други подобни сцени. Този похват, който по-късно Марсел Пруст ще доведе до съвършенство в своя многотомен роман, френският критик Бардеш остроумно нарече „намиране третото измерение на човека и на света“.

Романът „Дядо Горио“ е изграден по принципите на класическата трагедия. В първото негово издание Балзак сам въвежда разпределението на три части: първа част — еснафският пансион, от стр. 3 до стр. 94; втора част — влизане в света, от стр. 94 до стр. 193; и трета част — Вотрен, от стр. 193 до края на романа. Морис Бардеш в анализа си на структурата на романа след първото действие, експозицията, разграничава две последователни действия във втората част, които той нарича подготовка, и две действия в третата част — драмата и развръзката, — която обхваща бала и смъртта на Горио. Така разгледана композиционно, схемата е напълно приемлива, остава само да се обърне внимание върху съотношението на отделните пет действия в темпорален аспект. Известно е с какво майсторство Балзак борави с различните мерки за времето — месеци, дни и часове. Така експозицията трае само два дни (в началото на декември), следвани от няколко дни, през време на които Растиняк напразно се опитва да бъде приет от госпожа дьо Ресто и по този повод научава необходимите подробности от предишния живот на Горио. Подготовката обхваща пет дни, следвани от няколко дни, плюс един месец. Самата драма обхваща една вечер — сключеният договор между Вотрен и Растиняк, после точно една седмица от фаталната вечер до смъртта на дядо Горио. Експозицията на романа включва преплитането на трите основни нишки; свързани с Горио, Растиняк и Вотрен. Подсказани са и трите основни теми: с Горио — бащинската любов; с Растиняк — амбицията и средствата за постигане на амбицията — любовта; с Вотрен — бунтът срещу обществото, и всичко това в атмосфера на загадъчност, която събужда интерес у читателя. Така подготвено, действието може да започне. Самото действие е разделено между четири основни драматични пункта, между четири паралелни драми, които се срещат при развръзката: драмата на Горио завършва с неговата смърт, драмата на Вотрен — с неговото арестуване, драмата на госпожа дьо Босеан — с нейното оттегляне от света. Що се отнася до драмата на Растиняк, тя се свежда до неговото пълно нравствено деградиране в „дълбоко разбиране на живота“. И така, романът обхваща фактически няколко сюжета, обединени около една основна идея — идеята, която служи за основа и мотивация на драмата на Растиняк.

Независимо от наличието на тези няколко сюжета единството на романа е спазено. Законите на художествената оптика са винаги императив за Балзак. Историята на Растиняк и на Вотрен, в рамките на романа, имат значение само във връзка с историята на самия Горио. Едва на последната страница в романа може да се почувства някакво странно движение. Той като че ли излиза от своя кадър, счупва рамките на „Дядо Горио“ и тръгва към „Човешка комедия“ с прочутата предизвикателна реплика на Растиняк: „А сега ще видим: аз или ти!“ Безспорни са художествените и композиционни достижения на Балзак в неговата „Човешка комедия“. Независимо от това обаче в нея съвременният читател ще забележи и редица елементи, които Балзак е считал за ненарушими и които времето е надвило. Яркото сравнение на Уолтър Скот за търкалящия се камък не може вече да се приложи към композицията на съвременния роман. Строгите рамки на Балзаковия роман са също така отдавна разчупени. Днешният читател е свикнал да следи пътя на падащия камък не от началото на търкалянето му, а долу или по средата, или където и да е другаде. Очевидно класическата петактна композиция на Балзаковия роман не подхожда към съвременната сложна действителност. Тя иска друг поглед, друг подход.

Не бихме могли също така да се съгласим с категоричното твърдение на Балзак, че всички възможни комбинации са изчерпани, че всички ситуации са вече изтъркани, че само детайлите могат да съставляват достойнствата на романите. Столетието, изтекло след написването на тези думи, доказа обратното. Достатъчно е само да споменем имена като Зола, Анатол Франс и Арагон, Уелс, Достоевски и Шолохов.

Трябва да подчертаем обаче, че Балзак правилно насочва вниманието ни към жизнения детайл. Днес цяло едно течение на съвременния роман използва жизнения предметен детайл като основен елемент в своите творби.

Не ни задоволява и маниерът на Балзак да описва, особено в експозиционната част, тъй директно своите герои и да ни внушава направо своето мнение за тях. Като читатели сме свиквали на повече доверие от страна на писателя. Ние вече желаем сами да правим своите заключения за героите. Не ни задоволява напълно и езикът, който носи белезите на известната щедра привързаност, характерна за почти всички творби на Балзак. Независимо от всичко това обаче „Човешка комедия“ издържа проверката на времето. Тя се чете и ще се чете в следващите столетия, защото е едно голямо произведение на критическия реализъм, носещо печата на могъщия и своеобразен Балзаков талант.

Дядо Горио[1]

На великия и знаменит Жофроа дьо Сент-Илер[2] в знак на възхищение от трудовете и таланта му.

Дьо Балзак

Първа глава
Един семеен пансион

Госпожа Воке, по баща Дьо Конфлан, е възрастна жена, която от четиридесет години държи пансион в Париж на улица Ньов-Сент-Жьонвиев, между Латинския квартал и предградието Сен-Марсо. Известен под името „Дома Воке“, пансионът приема мъже и жени, младежи и старци, без нравите в това порядъчно заведение да са били някога предмет на злословие. Вярно е, че тридесет години в него не се е виждало момиче, а щом някой младеж живее тук, значи, получава незначителна издръжка от семейството си. Все пак през 1819 година по времето, когато започва тази драма, в пансиона имаше една бедна девойка. Колкото и думата „драма“ да е загубила смисъла си, понеже в нашето време на страдалческа литература тя се употребява за щяло и не щяло, в случая е необходимо да си послужим с нея не защото тази история е драматична в истинския смисъл на думата, а защото, който прочете настоящата творба докрай, intra muros et extra[3], може би ще пролее някоя сълза. Дали тя ще бъде разбрана вън от Париж? Позволено е да се съмняваме. Особеностите на тази „сцена“, пълна с наблюдения и живописни подробности, могат да бъдат оценени само между хълмовете Монмартр и Монруж[4], в тази знаменита долина с порутини, които всеки миг могат да се съборят, и с черни от кал вади; долина, изпълнена с истински страдания, с често измамни радости и с толкова кипеж, че само нещо наистина необикновено може да произведе що-годе трайно впечатление. Все пак тук-там се срещат мъки, на които струпването на толкова пороци и добродетели придава истинско величие и тържественост: пред тях себелюбието и користта отстъпват на съчувствието; но това впечатление е като бързо изяден сочен плод. Като колесницата с идола на Джагернат[5] и колесницата на цивилизацията едва се позабавя от някое сърце, което трудно се прегазва и затлачва колелата й, но скоро го смачква и продължава славния си път. Така и вие, които, потънали в меко кресло, държите тази книга с бялата си ръка и си казвате: „Може да ме поразвлече.“, след като прочетете разказа за спотаените бащински мъки на дядо Горио, ще вечеряте с охота и ще прехвърлите безчувствието си за сметка на автора, като го обвините в преувеличаване и в поетизиране. Но знайте: тази драма не е нито измислица, нито роман. All Is true[6], и то до такава степен истина, че всеки може да открие подобни елементи около себе си, дори и в собственото си сърце.

Зданието, в което се помещава пансионът, принадлежи на госпожа Воке. Намира се в долния край на улица Ньов-Сент-Жьонвиев, където тя се спуска към улица Арбалет толкова стръмно, че тук рядко се качват или слизат коне. Това обстоятелство допринася за тишината, царяща в улиците, образуващи гъста мрежа между куполите на Вал-дьо-Грас и Пантеона, два паметника, които изменят атмосферата в този край, придават й жълтеникави оттенъци и помрачават всичко със суровите цветове на кубетата си. Тук паважът е сух, във вадите няма нито кал, нито вода, а покрай стените расте трева. И най-безгрижният човек тук става тъжен, както впрочем и останалите минувачи, шумът на колите се превръща в събитие, къщите са печални, стените напомнят затвор. Случайно залуталият се по тези места парижанин би видял само семейни пансиони и учебни заведения, мизерия и отегчение, умираща старост и весела младеж, принудена да се труди. В Париж няма по-ужасен квартал, нито, право казано, по-неизвестна улица. Ньов-Сент-Жьонвиев е като бронзова рамка в този разказ, единствената, която му подхожда, и никакви тъмни тонове и мрачни мисли не ще бъдат достатъчни, за да подготвят читателя за него. Той ще се чувства като пътник, който се спуска в катакомба, където с всяка стъпка дневната светлина намалява, а припевът на водача звучи все по-глухо. Точно сравнение! Кой ще реши кое е по-ужасно — пресъхналите сърца или празните черепи?

Пред фасадата на пансиона има градинка, така че той образува прав ъгъл с улица Ньов-Сент-Жьонвиев, откъдето се вижда тясната му страна. Покрай фасадата, между сградата и градинката, се простира малка, изпълнена с камънак хлътнатина, широка към два метра, пред която минава посипана с пясък алея, оградена с молохи, закуми и нарови дръвчета в големи бели и сини фаянсови саксии. В алеята се влиза през порта, която служи и за коли, и за пешеходци; над нея се чете надпис „Дом Воке“ и отдолу — „Семеен пансион за лица от двата пола и прочие“. Денем през решетестата врата, снабдена с гръмък звънец, върху стената срещу улицата, до която води пътека с дребен калдъръм, се вижда изрисувана аркада, имитираща зелен мрамор — дело на квартален художник-бояджия. Под аркадата се издига статуя на Амур. Ако някой любител на символи види олющения лак на статуята, може би ще открие в нея мита за парижката любов, която се лекува на няколко крачки оттук[7]. Полуизтрит надпис върху цокъла припомня времето, когато тази украса е била създадена — възторженото посрещане на Волтер при неговото завръщане в Париж през 1777 година:

Човече, който и да си,

познай тук своя господар —

той бил е, е или ще бъде.

Щом се стъмни, масивна врата замества решетестата. Градинката, широка колкото фасадата, е оградена със стената към улицата и стената на съседната къща, върху която се спуска наметка от бръшлян; тя напълно я скрива и привлича погледите на минувачите като необичайна за Париж гледка. По стените пълзят лозници и са подпрени дръвчета, чиито дребни прашни плодове всяка година са предмет на страховете и разговорите на госпожа Воке с пансионерите й. Покрай всяка стена има тясна алея, която води до свод от липи, дума, която госпожа Воке, макар да е по баща Дьо Конфлан, упорито произнася неправилно въпреки граматическите забележки на пансионерите си. Между двете странични алеи се намира леха с ангинари, край които растат вретеновидно подкастрени плодни дървета, а под тях — киселец, марули и магданоз. Под липите е забита в земята боядисана със зелена блажна боя кръгла маса, заобиколена със столове. През летните горещини, когато от жега и яйце би могло да се измъти, там пият кафето си онези, които са достатъчно богати, за да си позволят подобен лукс. Къщата е четириетажна, с мансарда; построена е от песъчлив варовик и боядисана в онзи жълт цвят, който придава толкова отвратителен вид на повечето парижки къщи. Всеки етаж има по пет прозореца с малки стъкла и жалузи, вдигнати на различна височина — така че образуват разкривени линии. В дълбочина всеки етаж има по два прозореца, които на партера са защитени от железни решетки на квадратчета. Зад сградата се намира двор, широк около двадесет стъпки, където задружно живеят прасета, кокошки и зайци, а в дъното се издига барака за дърва. Между бараката и кухненския прозорец окачват кафез за продукти, под него изтича помията от умивалника. Този двор има тясна врата към улица Ньов-Сент-Жьонвиев. През нея готвачката изхвърля сметта, като я полива обилно с вода, за да не се въвони къщата.

Естествено партерът е предопределен за общите помещения на пансиона. Тук е салонът, осветен от два прозореца към улицата, в който се влиза през остъклена врата. Той е свързан с трапезарията, отделена от кухнята с площадката на стълбището, чиито дървени стъпала са боядисани на квадратчета и лъснати с паркетин. Нищо по-тъжно от салона, мебелиран с кресла и столове, тапицирани с плат на матови и лъскави черти, подсилен с конски косми. По средата се намира кръгла маса с плоча от сентански мрамор, украсена с една от онези таблички от бял порцелан, нашарен с избледнели златни черти, каквито днес се срещат навсякъде. Подът е неравен, а и стените са облицовани с дървена ламперия на височина почти колкото човешки бой. Нагоре те са облепени с лакирани тапети, представящи главните сцени от „Телемах“, в които образите на класическите герои са оцветени. Стената между двата решетести прозореца представя на пансионерите картината на пира, който Калипсо дава в чест на сина на Одисей. От четиридесет години тази картина е предмет на шеги за младите пансионери — те се подиграват на обяда на който ги осъжда мизерията им, за да си докажат, че не се трогват от положението си. Каменната камина, чието чисто огнище свидетелства, че в нея се пали огън само при тържествени случаи, е украсена с две вази, пълни със стари изкуствени цветя под стъклен похлупак, и в допълнение — най-безвкусен мраморен часовник. Тази първа стая издава миризма, за която не бихме могли да намерим думи. Би трябвало да я наречем „миризма на пансион“. Тя представлява смесица от спарен въздух, мухъл, граниво, от нея те побиват студени тръпки, в нея има нещо лепкаво, което дразни носа и прониква в дрехите; това е като воня на трапезария след ядене, на стая за прислуга, на умивалня и старчески дом. Тя би могла евентуално да се опише, ако бъде измислен някакъв способ да се определят вонящите специфични дихания на всеки отделен пансионер, млад или стар. И все пак въпреки този ужас, ако сравните салона със съседната трапезария, той ще ви се стори елегантен и уханен като будоар. Цяла облицована в ламперии, трапезарията някога си е била боядисана в цвят, който днес е невъзможно да се отгатне, защото образува само фон, върху който мръсотията се е наслоила така, че е нарисувала странни фигури. До стените са изправени мазни бюфети, върху които са наредени ощърбени и потъмнели шишета за вода, метални подставки с шарки, преливащи се като моаре, купища чинии от дебел порцелан със син бордюр, произвеждан в Турне. В един ъгъл е поставена кутия с номерирани клетки, в които пансионерите си държат кърпите за ядене, нацапани с вино или сос. Тук ще видите от онези неразрушими мебели, предмети, изхвърлени отвсякъде, но прибрани в тази трапезария, както в болниците за неизлечими прибират отрепките на цивилизацията. Ще видите барометър, от който при дъжд излиза капуцин, отвратителни гравюри, убиващи апетита, лакирани в черно рамки на златни черти; рогов стенен часовник с медни инкрустации; зелена печка, аргански лампи-кинкети, върху които прахът се смесва с газта; дълга маса, покрита с толкова мазна мушама, че някакъв шегаджия от полупансионерите е написал върху нея името си с пръст като с калем; разкривени столове, вечните жалки рогозки от испанска тръстика, за които няма изтъркване, грейки с ощърбени дупки, изметнати панти и обгорени до черно дръжки. За да разкажем доколко всичко това е старо, напукано, прогнило, разклатено, проядено от червеи, разкривено, нездраво, излиняло, трябва да се впуснем в толкова широко описание, че нашият разказ ще продължи прекалено много и онези, които бързат, не биха ни простили това. От търкане и боядисване червените плочки са цели в хлътнатини. С една дума, тук цари съвсем не поетична, а сгъстена, оръфана оскъдица. Тя все още не се е превърнала в кал, но е пълна с петна; все още няма дупки, нито дрипи, но всеки миг заплашва да се разкапе.

Тази стая е в пълния си блясък към седем часа сутрин, когато котката на госпожа Воке се появява преди господарката си, качва се по бюфетите, души наредените канчета с мляко, захлупени с чинии, и мърка след нощния сън. Скоро пристига и вдовицата, влачейки разкривените си чехли, натруфена с тюлена шапчица, под която висят надве-натри закрепени изкуствени къдри. Повехналото й тлъстичко лице, на което стърчи нос като папагалска човка, дебеличките й ръце, цялата й закръглена фигура като на черковен плъх, прекалено изпънатият й корсаж, който се тресе, са в унисон с тази стая, където се процежда дъх на нещастие и се таи алчност. Но госпожа Воке диша този топъл и зловонен въздух без отвращение. Свежото й като първа есенна слана лице, заобиколените й с бръчки очи, чието изражение минава от изкуствената усмивка на балерина до горчивата навъсеност на лихваря, цялата й личност обясняват пансиона, както и пансионът разкрива собственицата си. Каторгата не може без жандарми, едното без другото просто не върви. Бледата подпухналост на тази дребна жена се дължи на живота тук, както тифусът е следствие на заразните болнични изпарения. Достатъчно е да видите плетената й вълнена фуста, която се подава под халата, преправен от стара рокля, чиято вата изскача през цепките на пропукания плат, за да разберете салона, трапезарията, градинката, за да предвидите каква ще е кухнята, да си представите пансионерите. С нейното появяване картината е пълна. На петдесетина години, госпожа Воке прилича на всички жени, „преживели нещастия“. Тя има стъклен поглед, невинен вид на сводница, готова да се скара за по-голям бакшиш, пък и тя наистина е готова на всичко, за да облекчи съдбата си — да предаде Жорж или Пишгрю[8], ако още можеха да бъдат предадени. Но все пак „всъщност е добра жена“, както казват пансионерите й, които я смятат за бедна, понеже я чуват да покашлюва и да се оплаква като тях. Какъв е бил господин Воке? Тя никога не говори за покойния. Как е загубил богатството си? „Нещастия“ — отговаря госпожа Воке. Отнесъл се зле с нея, оставил й само очите, за да плаче, тази къща, за да преживява, и правото никому да не съчувства, защото, както казва госпожа Воке, вече била изстрадала всичко, което човек изобщо може да изстрада. Като чуваше господарката си да ситни, дебелата готвачка Силви бързаше да поднесе закуската на пансионерите от дома.

Приходящите обикновено се абонираха само за обед срещу тридесет франка месечно. По времето, когато започва тази история, в пансиона живееха седем наематели. На втория етаж се намираха двата най-хубави апартамента. Госпожа Воке бе запазила за себе си по-малкия, а другия заемаше госпожа Кутюр, вдовица на военен интендант от времето на Френската република. При нея живееше съвсем млада девойка, на име Викторин Тайфер, която й беше като дъщеря. За пълен пансион двете плащаха хиляда и осемстотин франка годишно. Двата апартамента на третия етаж бяха наети от един старец на име Поаре и от един около четиридесетгодишен мъж с черна перука и боядисани бакенбарди, който се представяше за бивш търговец и се наричаше Вотрен. Четвъртият етаж се състоеше от четири стаи, две от които бяха заети — едната от някаква стара мома на име госпожица Мишоно, а другата от бивш фабрикант на фиде, макарони и нишесте, който нямаше нищо против да го наричат дядо Горио. Останалите две стаи бяха за прелетни птици, за нещастни студенти, които като дядо Горио и госпожица Мишоно не можеха да плащат повече от четиридесет и пет франка на месец за храна и квартира; но госпожа Воке не желаеше кой знае колко тяхното присъствие и ги приемаше само когато не можеше да намери по-свестни пансионери, защото обикновено те ядат много хляб. В момента една от двете стаи бе заета от някакъв младеж, дошъл в Париж от околностите на Ангулем, да следва право, като многобройното му семейство се подлагаше на сурови лишения, за да му изпраща по хиляда и двеста франка годишно. Йожен дьо Растиняк, така се наричаше младежът, беше от онези момчета, които нуждата приучава на труд, защото от малки започват да разбират какви надежди възлагат на тях родителите им и си подготвят добро положение, като отрано пресмятат докъде ще ги доведе учението и се приспособяват към бъдещото развитие на обществото, за да са измежду първите, които го доят. Без неговите странни наблюдения и похватността, с която той съумя да се вмъкне в парижките салони, този разказ не би бил вярно обагрен, което ще се дължи вероятно на проницателния ум на Растиняк и на желанието му да проникне в тайната на една трагедия, еднакво старателно прикривана както от виновниците, така и от самата жертва.

Над този четвърти етаж имаше таван за простиране на пране и две мансардни стаички, където спяха слугата за черна работа Кристоф и дебелата готвачка Силви. Освен тези седем пансионери тук редовно се абонираха само за обед осем студенти по право или медицина и двама-трима клиенти от същия квартал, така че на обед в трапезарията се събираха по осемнадесет-двадесет души. Но сутрин тук пристигаха само седемте пълни пансионери и в този състав те приличаха на семейство, събрано около масата. Всеки влизаше по чехли, позволяваше си да прави с поверителен тон забележки върху облеклото или вида на приходящите и върху събитията от предната вечер, както се говори между близки хора. Тези пансионери бяха галените деца на госпожа Воке и тя измерваше с точност на астроном грижите и вниманията спрямо тях според сумата, която плащаха. Една обща причина събираше тези хора, свързани от случайността. Евтината храна, която може да се намери само в предградието Сен-Марсо (между Ла Бурб[9] и Ла Салпетриер[10] единствена госпожа Воке правеше изключение), говори, че тукашните пансионери трябва да бяха притиснати от повече или по-малко скрити неволи. И жалката обстановка в дома съответстваше на изтърканите дрехи на обитателите му. Мъжете носеха рединготи, чийто цвят вече трудно можеше да се отгатне, обуща, каквито в елегантните квартали хвърлят на улицата, протрито бельо, въобще дрехи, на които са извадили душата от носене. Роклите на жените бяха излинели, пребоядисвани, избелели, старите им дантели бяха изкърпени, ръкавиците излъскани, якичките винаги попрежълтели, шевовете нацепени. И въпреки това почти всички тези хора имаха яки тела, здраве, което бе устояло на житейските бури, а лицата им бяха студени, сурови, обезличени като образите по изхвърлените от употреба монети. Повехналите устни криеха алчни зъби. От вида на тези пансионери човек можеше да се досети, че те са преживели или преживяват някаква драма: не драмите, представяни при светлината на рампата, между боядисани платна, а пълни с живот или безмълвни, ледени драми, които жигосват сърцето, драми, на които краят не се вижда.

Над уморените си очи старата госпожица Мишоно носеше обрамчена с тънка медна жица малка зелена тафтена козирка, която би могла да отблъсне дори ангела на милосърдието. Шалът й с изтънели и отпуснати ресни сякаш покриваше скелет — дотолкова формите, очертани под него, бяха ъглести. Каква ли киселина бе лишила това същество от женственост (защото тя трябва да е била красива, добре сложена) — порок, мъка, алчност? Дали бе обичала прекалено много? Сводница ли е била или само куртизанка? Дали със старостта, пред която минувачите бягаха, не изкупваше победите на дръзка младост, когато удоволствията са се изливали от всички страни? Пустият й поглед караше човек да потръпва, сбърченото й лице вдъхваше страх. Гласът й беше остър като на щурец, който свири в храстите при приближаването на зимата. Тя разправяше, че се била грижила за някакъв възрастен господин, който страдал от възпаление на пикочния мехур, а децата му, мислейки, че е без средства, го изоставили. Този старец й завещал хиляда франка пожизнена годишна рента, която наследниците му периодично оспорвали, като си служели с клевети срещу нея. Макар страстите да бяха опустошили лицето й, следи от някога бяла и тънка кожа подсказваха, че тялото й може би все още е запазило останки от красота.

Господин Поаре беше същински автомат. Когато го зърнеха из някоя алея на Ботаническата градина — сив силует със стара смачкана фуражка, едва държащ бастуна с дръжка от пожълтяла слонова кост, с възкъс редингот над увисналите панталони, със сини чорапи на треперещите като на пияница крака, с мръсна бяла жилетка и нагърчено жабо от евтин муселин, отделящо се от врата му като на пуйка, усукана вратовръзка на връв, хората често се питаха дали тази китайска сянка не спада към смелата раса на синовете на Яфет[11], които се лутат по Италианския булевард. Какъв ли труд го бе така изсушил? Каква ли страст бе изпила закръгленото лице, което сега изглеждаше по-невероятно и от карикатура? Какъв ли е бил? Може би чиновник в министерството на правосъдието, в отдела, където палачите изпращат списъците на разходите си — сметката за доставка на черен плат за отцеубийците, за трици за коша под гилотината, за острието и за въже. Или пък акцизен при вратите на някоя кланица, или мошеник-инспектор по хигиената. По всичко личеше, че този човек е бил едно от магаретата на нашата голяма социална мелница, един от парижките ратоновци[12], които дори не познават своите бертрановци, ос, около която нещастията и обществените гадости са се въртели, с една дума, от онези хора, за които обикновено казваме от пръв поглед: „Ех, и без такива не може.“ Отбраното парижко общество не познава подобни лица, избледнели от душевни или физически страдания. Но Париж е истински океан. И с лот не ще узнаете глъбините му. Наемате ли се да го обиколите, да го опишете, колкото и внимателно да го обикаляте, колкото и грижливо да го описвате, колкото и многобройни и любознателни да са изследователите на това море, винаги ще откриете някакво неотбелязано, някое неизвестно още място, отделни цветчета, бисери, чудовища, нещо нечувано, пропуснато от литературните водолази. „Домът Воке“ е едно от тези странни неща.

Тук двама души представляваха очебиен контраст с останалите пансионери и полупансионери. Макар госпожица Викторин Тайфер да беше болнаво бледа като малокръвните момичета и да не правеше изключение от общото страдание, което е фон на тази картина, макар обикновено да беше печална, да се държеше стеснително и в целия й вид да имаше нещо крехко, все пак лицето й не беше старо, движенията й бяха пъргави, а гласът й кръшен. Тази млада нещастница приличаше на храст с пожълтели листа, отскоро присаден в неблагоприятна почва. Жълтеникавото й лице, червеникаворусата коса, прекалено тънкият кръст й придаваха онази прелест, която съвременните поети намирали в средновековните статуйки. Сивите й очи, напръскани с черно, изразяваха кротост и християнско смирение. Под простите й евтини дрехи се очертаваха млади форми. Сравнена с останалите пансионери, тя изглеждаше красива. Ако беше щастлива, щеше да е очарователна — щастието е поезията на жената, както тоалетите са нейният грим. Ако радостта на някой бал отразеше розовите си отблясъци върху това бледо лице, ако сладостите на охолен живот закръгляха, зачервяха вече хлътналите й бузи, ако любовта оживеше печалните й очи, Викторин би могла да съперничи с най-красивите девойки. Липсваше й онова, което за втори път създава жената — дрехи и любовни писъмца. Нейната история би могла да бъде сюжет за цяла книга. Баща й сметнал, че има причини да не я признава за своя дъщеря, отказал да я остави при себе си, отпуснал й само шестстотин франка годишна издръжка и превърнал имуществото си в ценности, които да остави изцяло на сина си. Майката на Викторин избягала при своята далечна сродница госпожа Кутюр и там умряла от отчаяние. Тази жена сега се грижеше за сирачето като за свое дете. За нещастие вдовицата на интенданта от републиканските войски имаше само приписания й от нейния мъж за лично ползване имот и пенсията си и някой ден можеше да остави клетото момиче без опит и без средства на произвола на съдбата. Добрата жена всяка неделя водеше Викторин на църква и всеки две седмици на изповед, за да я направи набожна, за всеки случай. И беше права. Благочестивите чувства откриваха все пак някакво бъдеще пред това отхвърлено от бащата дете, което въпреки всичко го обичаше и веднъж в годината отиваше при него, за да му занесе майчината си прошка, но редовно намираше бащината си врата неумолимо затворена. Брат й, единственият посредник помежду им, нито веднъж не бе дошъл да я види през тези четири години и не й пращаше никаква помощ. Викторин молеше Бога да отвори очите на баща й, да умилостиви сърцето на брат й, при това се молеше за тях, без да ги обвинява. Госпожа Кутюр и госпожа Воке не намираха достатъчно думи в речника на оскърбленията, за да окачествят тяхното варварско поведение. Но докато проклинаха безчестния милионер, Викторин редеше нежни думи като ранен гълъб, в чийто вик на болка още звучи любов.

Йожен дьо Растиняк имаше напълно южняшко лице — бяла кожа, черни коси, сини очи. Държането, обноските, привичната му стойка показваха, че е израснал в благородно семейство, отгледан от детство в здрави, добри традиции. Макар че пазеше дрехите си и в делник износваше старите си костюми, той все пак понякога излизаше, облечен като истинско конте. Обикновено носеше стар редингот, изтъркана жилетка, извехтяла, небрежно вързана по студентски вратовръзка, излъскани панталони и закърпени ботуши.

Преходното звено между тези двама и останалите беше Вотрен, четиридесетгодишен мъж с боядисани бакенбарди. Той спадаше към хората, за които народът казва: „Славен човек!“ Имаше широки, добре развити гърди, с изпъкнали мускули, груби четвъртити ръце с гъсти червени косми при ставите на пръстите. Набразденото му от преждевременни бръчки лице издаваше суровост и противоречеше на гъвкавите му движения и любезни обноски. Плътният му глас, съответстващ на грубоватата му веселост, беше приятен. Вотрен беше услужлив, шегобиец. Ако някоя ключалка не работеше, той сръчно я развинтваше, поправяше я, смазваше я, изпиляваше я, монтираше я отново и казваше: „Познава си майстора!“ Впрочем той за всичко говореше осведомено — за кораби, за море, за Франция, за чужди страни, за сделки, хора, събития, за закони, хотели и затвори. Ако някой се оплачеше по-настойчиво, веднага му предлагаше услугите си. Неведнъж бе давал заеми на госпожа Воке и на някои пансионери. Но длъжниците му по-скоро биха умрели, отколкото да не му върнат парите — до такава степен, въпреки добряшкия си вид, той внушаваше страх с особения си дълбок и решителен поглед. По начина, по който плюеше, личеше, че е несмутимо хладнокръвен и че не би се спрял дори пред престъпление, за да се измъкне от някое опасно положение. Погледът му като на строг съдия сякаш стигаше до дъното на нещата, на съвестите, на чувствата. Обикновено Вотрен излизаше след закуска и се връщаше за обед, след това изчезваше и се прибираше чак към полунощ, като си отваряше с шперц, поверен му от госпожа Воке. Той единствен се ползваше от тази привилегия. Вярно е, че поддържаше най-добри отношения с вдовицата, наричаше я „мамо“ и я хващаше през кръста — недооценено от нея ласкателство. Добрата жена си мислеше, че да я прегърнат, е нещо лесно, докато всъщност само Вотрен имаше достатъчно дълги ръце, за да обхване подобна окръжност. Един от обичаите му беше след ядене да пие кафе с коняк, за което щедро плащаше по петнадесет франка на месец. Някои по-малко повърхностни хора от тези младежи, увлечени във вихъра на парижкия живот, или старци, безразлични към всичко, което не се отнасяше пряко до тях, не биха се задоволили с двусмисленото впечатление, което правеше Вотрен. Той знаеше или отгатваше работите на хората, които го заобикаляха, докато никой не можеше да проникне нито в неговите мисли, нито в заниманията му. Макар винаги да поставяше като преграда между себе си и другите привидното си добродушие, постоянната си услужливост и веселост, Вотрен нерядко издаваше ужасните дълбочини на своя характер. Често някоя шега, достойна за Ювенал[13], чрез която той със задоволство правеше за присмех законите и бичуваше висшето общество или го обвиняваше в непоследователност, би трябвало да подскаже, че той таи озлобление срещу обществото и че в живота му навярно се крие грижливо пазена тайна.

Привлечена може би, без сама да си дава сметка, от силата на единия и от красотата на другия, госпожица Тайфер делеше плахите си погледи и тайните си мисли между четиридесетгодишния мъж и младия студент. Нито единият, нито другият, изглежда, мислеха за нея, макар че случайността можеше от днес до утре да преобрази положението й и да я превърне в богата партия. Никой впрочем от тези хора не си правеше труда да провери до каква степен споменаваните от един или друг нещастия са верни. Всеки изпитваше към другия безразличие, примесено с недоверие, произтичащо от собственото му положение. Съзнаваха, че никой не е в състояние да облекчи мъките им и че разказвайки ги, са изчерпили чашата на чуждото съчувствие. Подобно на стари съпрузи, те вече нямаха какво да си кажат. Така че между тях се бяха установили отношения като в стар механизъм, движен от несмазани колелца. Всеки бе длъжен да отминава слепците по улиците, да слуша без вълнение за чуждите нещастия и в хорската смърт да вижда уреждането на някой жалък проблем. Затова оставаха безразлични дори пред най-страшната агония. Най-щастлива от тези отчаяни души беше госпожа Воке, която властваше над своя частен приют. Само за нея малката градина, която тишината и студът, сушата и дъждът превръщаха в пустош, бе весела горичка. Само за нея бе уютна жълтата печална къща, воняща на меден окис като кръчмарски тезгях. Тази порутина й принадлежеше. Тя хранеше своите осъдени на вечни мъки каторжници и те признаваха нейната власт. Та къде другаде в Париж, горките, можеха да намерят на тази цена здрава и обилна храна, жилище, което им беше позволено да направят ако не елегантно и удобно, то поне чисто и хигиенично. Дори госпожа Воке да проявеше крещяща несправедливост, жертвата й би я понесла безропотно.

Подобна група хора трябваше да представя и действително представяше в умален вид обществото с всички негови съставки. Между осемнадесетте сътрапезници се намираше както в колежите и изобщо във всяко общество едно нещастно отхвърлено създание, върху което се изливаха цялата злоба, подигравките. В началото на втората година за Йожен дьо Растиняк това създание мина на пръв план измежду всички онези, сред които той бе осъден да живее още две годни. Този клетник беше бившият производител на макарони дядо Горио, когото всеки художник или повествовател би избрал за централна фигура в нашия разказ. По каква случайност полузлобното презрение, примесено със съжаление, преследването и безогледността към нещастието се бяха насочили тъкмо към най-стария пансионер? Сам той ли го бе предизвикал с някоя своя смешна или странна черта, която хората прощават по-малко и от пороците? Този въпрос е тясно свързан с много обществени неправди. Може би човек по природа е склонен да подлага на изпитание търпението на онези, които всичко понасят от истинско смирение, от слабост или безразличие. Нима всички ние не обичаме да доказваме силата си за сметка на някого или на нещо? Най-слабото създание — момченцето — звъни на всички врати, когато скове мраз, или се повдига на пръсти, за да напише името си върху някой чист паметник.

Дядо Горио беше старец на около шестдесет и девет години. Той се настани у госпожа Воке през 1813 година, след като бе ликвидирал предприятието си. Отначало нае апартамента, в който после влезе госпожа Кутюр, и тогава плащаше по хиляда и двеста франка годишно, като човек, за когото пет луидора повече или по-малко нямат никакво значение. Госпожа Воке подтегна трите стаи на апартамента срещу предварително заплащане и както казват, с парите купила съвсем скромна мебелировка — жълти хасени пердета, дървени лакирани кресла, тапицирани с утрехтско кадифе, няколко лепени картини и тапети, каквито не слагат дори в кръчмите из предградията. Може би нехайната щедрост, с която дядо Горио се бе оставил да го мамят — по това време почтително го наричаха господин Горио, — бе причина да го сметнат за глупак, неразбиращ нищо от сделки. Горио пристигна с богат гардероб, с великолепно бельо на човек, оттеглил се от търговията, който вече от нищо не желае да се лишава. Госпожа Воке остана във възторг от осемнадесетте му ризи от полухоландско платно с жабо, което подчертаваше техния разкош, още повече че производителят на фиде забождаше върху него две свързани с верижка скъпоценни игли с едри диаманти. Обикновено той носеше редингот с цвят на метличина и дори в делник — бяла пикена жилетка, под която се подрусваше крушовидният му корем, украсен с тежка златна верижка с висулки. В златната му табакера имаше медальон с коси, които привидно го изобличаваха в съмнителни похождения. Когато хазайката му го обвини, че е „по женската част“, той цъфна във весела усмивка като еснаф, на когото са открили слабостта. „Долапите“ му — той произнасяше тази дума като простолюдието — бяха пълни със сребърни съдове. Очите на вдовицата заблестяха, докато любезно му помагаше да разопакова и подреди лъжиците за сипване на супа, на ястия, приборите, шишенцата за зехтин и оцет, сосиерите, блюдата, позлатените сервизи за закуска, всичките повече или по-малко красиви предмети, тежащи доста унции, с които той не желаеше да се раздели. Всички тези подаръци му напомняха тържествените събития през семейния му живот.

— Това — казваше той на госпожа Воке, като прибираше едно блюдо и една сребърна паничка с капак във форма на два гълъба, които се целуват — е първият подарък на жена ми за годишнината от нашата сватба. Горкичката, беше дала всичките си пари, които бе спестявала като момиче. Нали разбирате, госпожо, готов съм да ровя земята с нокти, но да не се разделям с него. Слава богу, ще мога да си пия в тази паничка сутрин кафето, колкото дни ми остават да поживея. Не съм за окайване, изпекъл съм си хляб за дълго време.

Най-сетне със сврачия си поглед госпожа Воке успя да зърне няколко държавни облигации и след като ги оцени на око, разбра, че прекрасният Горио сигурно има годишно към осем-десет хиляди франка доход. От този ден госпожа Воке, по баща Дьо Коналан, която по онова бреме беше на четиридесет и осем години, но се представяше за тридесет и девет годишна, си науми нещо. Макар очните кладенчета на Горио да бяха обърнати, подпухнали, провиснали, което го заставяше честичко да ги бърше, тя намери, че той има приятен и приличен вид. Впрочем месестите му изпъкнали прасци, както и дългият му тъп нос говореха за нравствени качества, на които вдовицата, изглежда, държеше; те се потвърждаваха и от кръглото като луна простовато лице на стареца. Той положително беше едро, здраво животно, способно да си даде и сърцето, и душата. Подстриганите му като криле на гълъб коси, които всяка сутрин един фризьор от Екол политекник идваше да пудри, очертаваха пет върха на ниското му чело и отваряха лицето му. Макар и малко грубоват, той беше толкова стегнато облечен, толкова щедро смъркаше емфие с вид на човек, уверен, че табакерата му винаги ще е пълна с първокачествен тютюн, че още първата вечер, след като Горио се настани у госпожа Воке, тя си легна и започна да се пече като яребица в собствената си мазнина на огъня на желанието да изостави савана на Воке, за да се възроди като госпожа Горио. Да се омъжи, да продаде пансиона, да хване под ръка този чудесен представител на буржоазията, да стане видна жена в квартала, да събира помощи за нуждаещите се, да прави в неделя малки излети до Шоази, Соази, Жантийи, да ходи, когато й се ще, на театър, в ложа, без да чака гратиси, каквито й даваха някои от пансионерите през юли. С една дума, мечтаеше за цялото Елдорадо на обикновените парижки семейства. Никому не бе признала, че има четиридесет хиляди франка, събирани стотинка по стотинка. И, разбира се, що се отнася до зестрата, смяташе, че е прилична партия.

„А колкото до останалото и аз не съм по-лоша от него!“ — казваше си тя, като се въртеше в леглото, сякаш за да си докаже, че притежава прелести, чиито отпечатъци дебелата Силви намираше сутрин върху дюшека.

От този ден в продължение на почти три месеца вдовицата Воке използваше фризьора на господин Горио, направи и известни разноски за тоалети под предлог, че е необходимо да придаде на своя пансион известно достолепие, подобаващо на почтените личности, които живееха в него. Разви голяма дейност, за да промени състава на пансионерите си, като обяви намерението си за в бъдеще да приема само най-изискани във всяко отношение хора. Щом някой непознат се явеше, тя изтъкваше предпочитанието, с което господин Горио, един от най-видните и почтени парижки търговци, бе удостоил нейния дом.

Разпространи рекламни листовки, в които най-отгоре се четеше: „ДОМ ВОКЕ“. А по-нататък, че той бил един от най-старите и най-уважавани пансиони в Латинския квартал. От него се откривала особено приятна гледка към долината Гоблен (виждаше се от четвъртия етаж) и разполагал с „красива“ градина, в дъното на която се „извивала“ липова алея. Споменаваше се за хубав въздух и спокойствие. Тази реклама й доведе госпожа графиня Дьо л’Амберменил, тридесет и шест годишна жена; тя очаквала уреждането на някакво наследство и пенсия, която трябвало да получи като вдовица на генерал, паднал на бойното поле. Госпожа Воке положи особени грижи за храната, почти шест месеца пали огън в общите помещения и така добросъвестно удържа обещанието в рекламата, че както твърдеше, била на чиста загуба. Затова пък графинята я наричаше „скъпа приятелко“ и обещаваше да й доведе баронеса Дьо Вомерлан и вдовицата на полковник граф Пикоазо, които й били приятелки и трябвало само да изчакат да им свърши предплатеното време в някакъв по-скъп пансион в квартал Маре. Впрочем двете щели значително да се замогнат, щом от военното министерство уредели делата им.

— Но канцелариите все протакат — казваше тя.

След вечеря двете вдовици се качваха в стаята на госпожа Воке, разговаряха, пиеха касис и ядяха лакомства, обикновено запазени само за стопанката. Госпожа Дьо л’Амберменил горещо одобри намеренията на хазайката по отношение на Горио. Чудесни намерения, казваше тя, за които впрочем още от първия ден се била досетила, а Горио бил просто съвършен.

— Ах, скъпа госпожо, той е мъж, здрав като камък — казваше вдовицата, — съвсем запазен. Още може да достави радости на една жена.

Графинята направи редица забележки върху облеклото на госпожа Воке, което не съответствало на стремежите й.

— Трябва да ви поставим на бойна нога — каза тя.

След като дълго пресмятаха, двете вдовици отидоха на Пале-Роял и купиха от „Галери дьо Боа“ шапка с пера и боне. Графинята настоя да заведе приятелката си в „Ла птит Жанет“ и там избраха рокля и шал. Когато всички тези боеприпаси бяха сложени в действие и вдовицата се появи в пълно снаряжение, тя досущ приличаше на фирмата на гостилница „Бьоф а ла Мод“[14]. Тя обаче се намери толкова разхубавена, че се почувства задължена на графинята и макар да нямаше особено широка ръка, я помоли да приеме за благодарност една шапка за двадесет франка. Всъщност имаше намерение да поиска от графинята една услуга: да разбере мнението на Горио и да му поговори в нейна полза. Госпожа Дьо л’Амберменил най-приятелски се нагърби с поръчката, започна да обгражда с внимание стария макаронаджия и накрая успя да си уреди с него един разговор насаме. Но след като разбра, че той е стеснителен, за да не кажем неподатлив на опитите, които тя направи да го съблазни за собствена сметка, графинята си излезе възмутена от простащината му.

— Душице — каза тя на скъпата си приятелка, — от тоя човек нищо не може да се измъкне! Той е просто смешно недоверчив, глупав и тъп. Само неприятности ще си имате с него.

Такива неща се били случили между господин Горио и госпожа Дьо л’Амберменил, че графинята вече не искала дори да остане под един покрив с него. На другия ден тя си отиде, като забрави да плати пансиона си за шест месеца и остави една износена дреха, чиято стойност възлизаше на пет франка. Колкото и упорито да я търси из Париж, госпожа Воке не успя да се добере до никакво сведение за графиня Дьо л’Амберменил. Тя често разказваше за тази печална история и се оплакваше от прекалената си доверчивост, макар да беше по-подозрителна и от котка; както често се случва, госпожа Воке се пазеше от близките си, а се доверяваше на първия срещнат. Странно, но все пак установено психическо явление, чиито корени лесно могат да се открият в човешкото сърце. Може би някои хора няма какво повече да спечелят от онези, с които живеят — след като са показали душевната си пустота, те се чувстват тайно и заслужено строго осъдени. Но понеже имат непобедима нужда от ласкателство, което им липсва, или пък, разкъсвани от желанието да покажат, че притежават качества, каквито нямат, те се надяват с измама да спечелят уважението или сърцето на чуждите хора, с риск някой ден да го загубят. Най-сетне има хора, продажни по природа — те никога не правят добро на приятели или близки, защото това е техен дълг, а ако помогнат на непознат, задоволяват самолюбието си: колкото по-близък им е човек, толкова по-малко го обичат, колкото е по-чужд, толкова по-услужливи са към него. Госпожа Воке вероятно имаше по нещо и от двата типа, по същество дребнави, фалшиви, отвратителни.

— Аз да бях тук — казваше Вотрен, — това нещастие нямаше да се случи! Щях добре да я наредя тази комедиантка. Познати ми са тоя сорт персони.

Като всички ограничени хора, госпожа Воке беше свикнала да не излиза от кръга на събитията и да не дири причините им. Обичаше да обвинява другите за собствените си грешки. Когато й се случи тази история, тя реши, че честният макаронаджия всъщност е виновен за злополуката й и както казваше, „очите й се отворили“. Щом разбра, че ухажванията и представителните й разходки са безполезни, веднага се зае да открие причината за това. Едва тогава забелязала, както тя се изразяваше, че пансионерът й имал похождения. И най-сетне й станало ясно, че толкова лелеяната й надежда е празна работа и че никога нищо нямало да измъкне от този човек според силния израз на графинята, която, изглежда, разбирала от тези работи. И естествено във враждата си госпожа Воке отиде по-далеч, отколкото в приятелските си чувства. Омразата й не бе по мярката на обичта й, а на измамените й надежди. Защото, ако в любовта човешкото сърце понякога се спира, за да си отпочине, преди да стигне до върха, то рядко се задържа по стръмното нанадолнище на ненавистта. Господин Горио обаче беше неин пансионер и вдовицата бе длъжна да сдържа изблиците на нараненото си честолюбие, да не издава разочарованието си с въздишки и да преглъща желанието си за отмъщение като монах, уязвен от игумен. Низките души изразяват чувствата си, били те добри или лоши, чрез непрестанни низки постъпки. Вдовицата впрегна женското си коварство, изобретателността си, за да тормози жертвата си. Започна с това, че съкрати всички излишества в пансиона.

— Никакви краставички, никаква аншоа. Това са празни работи! — каза тя на Силви сутринта, когато реши да се върне към стария си ред.

Господин Горио беше непридирчив. У него пестеливостта, свойствена на хора, спечелили сами богатството си, се бе превърнала в навик. Свикнал беше да обядва със супа, варено месо, зеленчук. Ето защо госпожа Воке трудно можеше по този начин да засегне пансионера си. Отчаяна, че се сблъсква с такъв неуязвим човек, тя се зае да накърни доброто му име и накара пансионерите си да споделят омразата й, те пък за развлечение й помагаха да си отмъсти. Към края на първата година вдовицата стигна в недоверието си дотам, че започна да се пита защо този богат търговец с осем хиляди франка рента, собственик на такива великолепни сребърни съдове и скъпоценности като на куртизанка, живее у нея и отделя нищожни средства за пансион в сравнение с доходите си. През по-голямата част от тази първа година Горио често обядваше вън от пансиона — един-два пъти седмично. После постепенно сведе обедите си в града до два пъти месечно. „Гуляйчетата“ на господин Горио бяха в интерес на госпожа Воке, та тя не можеше да не остане недоволна от растящата точност, с която той се явяваше на нейните обеди. Тази промяна бе отдадена както на постепенното намаляване на богатството му, така и на желанието му да дразни хазайката си.

Една от най-отвратителните привички на дребните души е, че подозират своите низости и у другите. За нещастие в края на втората година господин Горио оправда клюките по свой адрес, като помоли госпожа Воке да го премести на третия етаж и да намали пансиона му на деветстотин франка. Толкова трябваше да пести, че престана да пали през зимата. Вдовицата Воке пожела той да й предплаща и господин Горио, когото оттогава тя започна да нарича дядо Горио, се съгласи. Всеки се мъчеше да открие причините за това падение. Трудна работа! Както бе казала и мнимата графиня, дядо Горио беше прикрит, мълчалив. Според логиката на празноглавците, които до един са и празнодумци, защото нямат какво да кажат освен дреболии, щом някой не говори за личните си работи, значи, върши нещо лошо. Така че изисканият търговец се превърна в измамник, кавалерът — в стар мошеник. Излизаше, че дядо Горио ту играе на борсата, както казваше Вотрен, и ако трябвало да си послужим със силните изрази на финансовия свят „подяждал рентата си“, след като се бил разорил, ту че играе хазарт на дребно като онези, които всяка вечер ходят да залагат по десетина франка, ту че е агент на тайната полиция; Вотрен твърдеше, че старецът не бил достатъчно хитър, за да е „от тях“. Освен това Горио стана и скъперник, който заема пари с голяма лихва, редовен играч на лотария, който залага на постоянни цифри. Измисляха за него всичко най-тайнствено, което може да съчини порокът, срамът, безсилието, гадостта. Но колкото и отвратителни да бяха поведението или пороците му, отвращението, което вдъхваше, не стигаше дотам да го изгонят: той плащаше пансиона си. Освен това беше полезен — всеки изливаше върху него доброто или лошото си настроение чрез шеги или грубости. По-правдоподобно беше мнението на вдовицата Воке, което всички възприеха. Според нея този толкова добре запазен мъж, здрав като камък, от когото можело да се очакват още доста радости, бил развратник със странни вкусове. Ето с какви факти вдовицата Воке обосноваваше клеветите си. Няколко месеца след заминаването на злополучната графиня, която бе съумяла да живее половин година за нейна сметка, една сутрин, преди да стане от леглото, тя чула по стълбата шумолене на копринена рокля и леки стъпки на пъргава млада жена, която бързала към стаята на Горио, чиято врата била уж случайно отворена. Дебелата Силви веднага дошла да съобщи на господарката си, че някаква лека жена, защото била прекалено красива, за да е честна, „облечена, като богиня“, обута с ботинки от най-фин вълнен плат, и то съвсем неокаляни, се била промъкнала като змиорка от улицата до кухнята и я запитала къде е апартаментът на господин Горио. Госпожа Воке и готвачката й отишли да подслушват и доловили много нежно изречени думи по време на доста дългото посещение. Щом господин Горио тръгнал да изпроводи „дамата си“, дебелата Силви веднага грабнала кошницата си и се престорила, че отива на пазар, за да проследи влюбената двойка.

— Госпожо — казала тя на господарката си, като се върнала, — все пак господин Горио трябва да е страшно богат, за да издържа така любовниците си. Представете си, на ъгъла на улица Естрапад. Имаше чудна карета, в която „тя“ се качи.

По време на вечерята госпожа Воке стана да дръпне пердето, понеже един лъч светеше точно в очите на Горио.

— Красавиците ви обичат, господин Горио, и слънцето ви търси — каза тя, намеквайки за посещението. — Ей богу, вие имате вкус, много е хубава.

— Това беше дъщеря ми — обясни той с нотка на гордост, която пансионерите изтълкуваха като самохвалство на старец, пазещ благоприличие.

Месец след това посещение дъщерята на господин Горио, която първия път бе дошла с утринен тоалет, пристигна след обеда, облечена като за гости. Седнали на разговор в салона, пансионерите видяха красива руса жена, тънка, изящна и толкова изискана, че очевидно не можеше да е дъщеря на човек като дядо Горио.

— Стават две! — каза дебелата Силви, която не я позна.

Няколко дни по-късно още една жена, висока, добре сложена, смугла, с черни коси и жив поглед, потърси господин Горио.

— Стават три! — рече Силви.

Тази втора дъщеря, която първия път също дойде при баща си сутрин, пристигна няколко дни след това вечерта, облечена за бал и с кола.

— Стават четири! — казаха госпожа Воке и дебелата Силви, понеже не откриха в тази великолепна жена никаква прилика с просто облеченото момиче, което първия път бе дошло сутринта.

Горио още плащаше хиляда и двеста франка за пансион. Госпожа Воке намери за съвсем естествено един богат мъж да има четири-пет любовници и дори й се стори много ловко от негова страна, че ги представя за свои дъщери. И съвсем не се засегна, че той ги приема в „Дома Воке“. Но понеже тези посещения й обясниха безразличието на пансионера й по отношение на нея, в началото на втората година тя си позволи да го нарича „стар котарак“. Веднъж обаче, когато вече пансионерът й бе слязъл на деветстотин франка и тя видя да пристига една от тези жени, доста нахално го запита в какво смята да превърне къщата й. Дядо Горио й отговори, че тази жена е по-голямата му дъщеря.

— Че вие деветдесет и девет дъщери ли имате? — запита кисело госпожа Воке.

— Само две — отвърна пансионерът с кротостта на разорен човек, когото мизерията е довела до пълно смирение.

Към края на третата година той още намали разходите си, като се качи на четвъртия етаж, за да плаща по четиридесет и пет франка на месец. Отказа се от емфието, престана да вика фризьора и да си пудри косата. Когато дядо Горио се появи за пръв път без пудра и хазайката видя цвета на косите му, тя извика от изненада — бяха мръсно сиво-зеленикави. Измъчван от всекидневни тайни скърби, той изглеждаше най-окаян сред насядалите около трапезата. Тогава вече не остана никакво съмнение: дядо Горио беше стар развратник и очите му бяха пощадени от пагубното въздействие на лекарствата, които болестите му налагаха да взема, само благодарение на някой добър лекар. Отвратителният цвят на косите му се дължеше на неговите пороци и на лекарствата, които взема, за да продължи по този път. Физическото и душевно състояние на клетника сякаш оправдаваше тези нелепости. Когато хубавото му бельо се износи, за да го подмени, той купи хасе по седемдесет сантима метърът. Диамантите, златната табакера, верижката, скъпоценностите му изчезнаха едно след друго. Изоставил бе метличиносиния си фрак, целия си богаташки костюм и вече и зиме, и лете носеше редингот от грубо кафяво сукно, жилетка от козя вълна и сиви шаячни панталони. Постепенно отслабна; прасците му се отпуснаха; пълното му, светнало от еснафско благополучие лице се състари прекомерно; челото му се набръчка, челюстите му изхвръкнаха. През четвъртата година от заселването му на улица Ньов-Сент-Жьонвиев той вече не приличаше на себе си. Добрият шестдесет и две годишен макаронаджия, на когото не можеха да дадат и четиридесет, дебелият, тлъст еснаф, глуповат и свеж, с жизнерадостен вид, който развеселяваше минувачите с нещо младежко в усмивката, сега приличаше на изумял, залитащ, зловещо блед седемдесетгодишен старец. Сините му очи, толкова живи преди, придобиха мътножелезен цвят, избледняха, вече не сълзяха, ръбовете на клепачите му просто сякаш кървяха. Някои се ужасяваха от него, други го съжаляваха. Млади студенти-медици, забелязали отпускането на долната му устна, измериха лицевия му ъгъл и след като дълго го тормозиха, без нищо да изкопчат от него, заявиха, че страда от кретенизъм. Един ден след обяда госпожа Воке му каза с присмех:

— Ех, вашите дъщери, изглежда, вече не идват, а?

По този начин поставяше под съмнение бащинството му.

Дядо Горио трепна като ужилен.

— Идват понякога — отвърна той развълнувано.

— Аха! Значи, понякога все още се срещате с тях — развикаха се студентите. — Браво, дядо Горио!

Но старецът не чу шегите, предизвикани от неговия отговор: той пак бе потънал в мислите си — състояние, което повърхностните наблюдатели считаха за разсеяност, тъпота, дължаща се на старческа изкуфялост. Ако го познаваха по-добре, те може би щяха живо да се заинтересуват от проблема, който поставяше неговото физическо и душевно състояние, но това беше нещо извънредно трудно. Макар че беше лесно да се разбере дали наистина Горио е бил производител на макарони и на каква сума възлиза състоянието му, старците, които се занимаваха с него, не излизаха от квартала и живееха в пансиона като миди на скала. Що се отнася до останалите, особената динамика на парижкия живот ги караше, щом излязат от улица Ньов-Сент-Жьонвиев, да забравят клетия старец, над когото се присмиваха. За тези ограничени създания, както и за безгрижните младежи жестоката нищета на дядо Горио и тъпото му държане бяха несъвместими с каквото и да било богатство или способност. За жените пък, които той наричаше свои дъщери, всички споделяха мнението на госпожа Воке. Със строгата логика на възрастните жени, които по цели вечери бъбрят за щяло и не щяло и свикват да правят най-невероятни предположения, тя казваше:

— Ако дядо Горио имаше чак толкова богати дъщери, колкото изглеждаха всички тия жени, които идваха при него, той нямаше да е в моя дом на четвъртия етаж, да плаща по четиридесет и пет франка месечно и да се облича като просяк.

Нищо не можеше да опровергае тези заключения. Така че към края на месец ноември 1819 година, по времето, когато тази трагедия се разрази, всички в пансиона вече имаха определено мнение за нещастния старец: той никога не е имал нито дъщери, нито жена; злоупотребата с удоволствия го е превърнала в охлюв, в човекоподобно мекотело, което може да се причисли към „шапконосците“, както казваше един от полупансионерите, чиновник в музея по естествена история. „Поаре е орел, джентълмен в сравнение с Горио. Поаре говори, разсъждава, отговаря, вярно е, че когато говори, нищо не казва, защото само повтаря с различни думи онова, което другите казват; но участва в разговора, жив човек е, изглежда смислен; докато дядо Горио, добавяше чиновникът от музея, е постоянно на нула градуса по Реомюр.“

От ваканцията Йожен дьо Растиняк се завърна в настроение, навярно познато на много способните младежи или на онези, на които препятствията временно придават качества на изключителни хора. През първата година от пребиваването му в Париж изпитите във факултета изискваха малко труд и му оставяха достатъчно свободно време, за да вкуси приказните прелести на Париж. Никога не стига времето на студентите, ако искат да изгледат репертоарите на всички театри, да изучат входовете и изходите на парижкия лабиринт, да се приспособят към обичаите, да усвоят езика и да свикнат със специфичните удоволствия на столицата, да изследват добрите и лошите заведения, да посещават лекциите, които ги интересуват, да проучат музейните богатства. Това е времето, когато студентът се пристрастява към глупости и им придава необикновено значение. Той си има свой велик човек, най-често някой професор от Колеж дьо Франс, комуто плащат, за да се държи на висотата на аудиторията си. Оправя вратовръзката си и позира, за да привлече вниманието на някоя жена от първи балкон на Опера-Комик. При тези последователни посвещения той се отраква, кръгозорът му се разширява и накрая той разбира, че обществото се състои от различни слоеве. Ако отначало само се е възхищавал на върволица коли по Шанз-Елизе през слънчевите дни, скоро започва да завижда на собствениците им. Когато замина във ваканция след изпитите по литература и право, Йожен неусетно бе вече преминал това въведение. Детските илюзии, провинциалният начин на мислене бяха изчезнали. Промененото му съзнание, порасналата му амбиция го накараха правилно да прецени положението в бащиния замък, в семейния кръг. Баща му, майка му, двамата му братя, двете му сестри и една леля, която имаше само пенсия, се издържаха от неголямата земя на семейство Растиняк. Имението даваше към три хиляди франка годишно, но и този доход беше несигурен, понеже зависеше от непостоянната гроздова реколта, а от тях трябваше да се отделят хиляда и двеста франка за Йожен. Видът на постоянните лишения, великодушно прикривани от студента, сравнението, което направи неволно между сестрите си, тъй хубави за него в детските му години, и парижките жени, в чието лице бе видял въплъщение на мечтания идеал за красота, несигурното бъдеще на многобройното семейство, което възлагаше всичките си надежди на него, пестеливото внимание, с което се прибираха и най-нищожните продукти — виното за дома се правеше от джибри, и редица други подробности, които е излишно да отбелязваме тук, удесеториха желанието му да се издигне, вдъхнаха му жажда за успехи. И като всички великодушни хора той реши, че ще трябва да постигне всичко това със собствени сили. Но понеже по душа беше типичен южняк, когато дойдеше ред да изпълни решенията си, се разколебаваше както младок, попаднал в открито море, не знае нито накъде да се насочи, нито под какъв ъгъл да опъне платната. Отначало Йожен си каза, че изцяло ще се отдаде на работа, но скоро се увлече от мисълта, че главното е да си създаде връзки, откри какво голямо влияние имат жените в обществото и изведнъж намисли да се впусне във висшето общество и там да си намери покровителки. Та нима това щеше да е трудно за един пламенен и остроумен младеж, чиито пламенност и остроумие се допълват от стройна фигура и своеобразна неспокойна красота, по каквато жените лесно се увличат? Тези мисли го налетяха сред полето; преди той весело се разхождаше по тези места със сестрите си, които сега го намираха много променен. Сети се, че леля му, госпожа Дьо Марсийак, навремето е била представена в двореца и оттам се познава с най-видните аристократи. И изведнъж в спомените, с които тя често го бе забавлявала, амбициозният младеж откри възможността за не една победа във висшето общество, които щяха да бъдат толкова важни, колкото и победите, които смяташе да завоюва в юридическия факултет. Започна да я разпитва за роднинските връзки, които още можеха да се подновят. След като разтърси клоните на генеалогичното дърво, старата дама прецени, че сред егоистичното племе на богатите роднини, от всички, които можеха да бъдат полезни на племенника й, най-незакоравяла сигурно е виконтеса Дьо Босеан. Тя писа на младата жена едно малко старомодно писмо, даде го на Йожен и му каза, че ако спечели виконтесата на своя страна, тя ще му помогне да се свърже с останалите роднини. Няколко дни след пристигането си в Париж Растиняк изпрати лелиното си писмо на госпожа Дьо Босеан. Виконтесата отговори с една покана за бал на следващия ден.

Такова бе в общи черти положението в пансиона към края на ноември 1819 година. Няколко дни по-късно Йожен се прибра към два часа през нощта от бала у госпожа Дьо Босеан. Още докато танцуваше, студентът смело реши, че ще работи до сутринта, за да навакса загубеното време. При вида на блестящото висше общество бе изпаднал под въздействието на измамлива енергия и сега за пръв път му се случваше да бодърства в този тих квартал. Не бе вечерял у госпожа Воке и пансионерите помислиха, че се е върнал от бала призори, както понякога се прибираше от празненствата в Прадо или от танци в „Одеон“ с разкривени обувки и окаляни копринени чорапи. Преди да бутне резетата на вратата, Кристоф бе отворил, за да погледне на улицата. Растиняк се появи точно в този миг и успя да се качи в стаята си безшумно, следван от слугата, който силно тропаше. Йожен толкова пъргаво се съблече, обу чехлите си, намъкна един стар редингот, запали огън от торфени брикети и седна да работи, че и сега Кристоф заглуши с грубите си обувки не дотам шумните приготовления на младежа. Йожен поседя няколко минути замислен, преди да се задълбочи в учебниците си по право. В лицето на госпожа Дьо Босеан той бе видял една от цариците на парижката мода, чийто дом минаваше за най-приятния в предградието Сен-Жермен. Впрочем и по име, и по богатство тя беше една от най-видните личности сред аристокрацията. Благодарение на леля си Дьо Марсийак бедният студент бе добре приет в нейната къща, но не си даваше сметка за значението на оказаната му благосклонност. Достъпът в нейните позлатени салони бе равносилен на най-високо благородническо звание. След като бе влязъл в това толкова затворено общество, щяха да го приемат вече навсякъде. Заслепен от блясъка на приема, Йожен едва бе разменил няколко думи с виконтесата, стигаше му и това, че сред тълпата парижки богаташи, които се бяха стекли на бала, откри жена, в която всеки младеж би трябвало да се влюби от пръв поглед. Високата добре сложена графиня Анастази дьо Ресто минаваше за жената с най-хубавото тяло в Париж. Представете си големи черни очи, великолепни ръце, добре оформени нозе, пламенни движения, въобще една от онези жени, за които маркиз Дьо Ронкьорол казваше „истински чистокръвен кон“. Тънките стави не намаляваха нейната женственост: тя имаше закръглени форми, без да може да се нарече пълна. Изразите „чистокръвен кон“, „расова жена“ започваха да заместват цялата стара любовна митология от рода на „небесни ангели“, „осиановски лица“[15], които съвременните денди презираха. Но за Растиняк госпожа Анастази дьо Ресто беше жената, желаната жена. Той успя да се запише за два танца в списъка на кавалерите, който тя си водеше върху ветрилото, и да й заговори по време на първия кадрил.

— Къде ще мога отново да ви видя, госпожо? — запита направо Йожен с онази необуздана страст, която толкова допада на жените.

— Къде… — отговори тя — навсякъде! В Булонската гора, в „Буфон“, у дома, където искате.

И предприемчивият южняк побърза да се сближи с очарователната графиня дотолкова, доколкото това може да стане за един кадрил и един валс. След като й каза, че е братовчед на госпожа Дьо Босеан, тази жена, която той бе сметнал за знатна дама, го покани на гости и въобще му разреши да посещава дома й. Последната усмивка, която тя му отправи, го накара да помисли, че непременно ще трябва да се отзове на поканата й. Растиняк има щастието да срещне и един мъж, който не се надсмя над невежеството му, равносилно на смъртен грях за бележитите тогавашни нахалници — разните Моленур, Ронкьорол, Максим дьо Трай, Дьо Марсе, Ажуда-Пинто, Ванденес, които блестяха с предвзетостта си в средите на най-елегантните жени като лейди Брандън, херцогиня Дьо Ланже, графиня Кергаруе, госпожа Дьо Серизи, херцогиня Дьо Кариляно, графиня Феро, госпожа Дьо Ланти, маркиза Д’Егльомон, госпожа Фирмиани, маркиза Дьо Листомер и маркиза Д’Еспар, херцогиня Дьо Мофриньоз и госпожите Гранлийо. Така че наивният студент за щастие попадна на маркиз Дьо Монриво, любовника на херцогиня Дьо Ланже, простодушен като дете генерал, който му съобщи, че графиня Дьо Ресто живее на улица Елде. Да си млад, да мечтаеш за висшето общество, да жадуваш за жена и изведнъж пред тебе да се отворят две врати! С един крак да стъпиш в предградието Сен-Жермен у виконтеса Босеан, а с другия да коленичиш в предградието Шосе д’Антен у графиня Дьо Ресто! С един мислен поглед да обхванеш парижките салони от първия до последния и да се смяташ достатъчно красив, за да намериш в тях едно женско сърце, което ще ти даде помощ и закрила! Да се чувстваш достатъчно самоуверен, за да жонглираш върху опънатото въже, по което трябва да се движиш със сигурността на акробат, защото в лицето на една жена си намерил най-добрия прът за равновесие! Кой при такива мисли и пред такава великолепна жена, застанал край огъня от торфени брикети между сборника от закони и оскъдицата, не би се замислил за бъдещето и не би го видял изпълнено с успехи? Зареяната мисъл на Йожен упорито изреждаше радостите, които го очакваха, и той вече си представяше, че е с госпожа Дьо Ресто, когато някаква въздишка, прилична на свети Йосифово пъшкане[16], наруши нощната тишина, отекна в сърцето на младежа и той помисли, че чува предсмъртен стон. Отвори тихо вратата на стаята си, излезе на коридора и забеляза светлина под вратата на дядо Горио. Йожен се изплаши да не би на съседа му да е прилошало, приближи се, надзърна през ключалката и видя стареца зает с работа, която му се стори толкова съмнителна, че в интерес на обществото реши да разбере докрай какво прави в този нощен час човекът, който се представяше за бивш производител на макарони и фиде. Дядо Горио трябва да бе вързал за пръчката на преобърнатата си маса един поднос и един супник от позлатено сребро и около тези пищно украсени предмети навиваше дебело въже и стягаше с такава сила, че вероятно ги сплескваше, за да ги превърне в кюлчета.

„Брей, какъв човек! — изправяйки се, си рече Растиняк, като видя жилестите ръце на стареца, който с помощта на въжето безшумно обработваше позлатеното сребро, сякаш месеше тесто. — Дали не е крадец или укривател на крадени вещи, а за да може да действа необезпокояван, се прави на глупак, на немощен и живее като просяк?“

После отново залепи око на ключалката. Горио разви въжето, взе кюлчето сребро, сложи го на масата, след като постла покривката, и с удивителна лекота започва да го източва, за да го превърне в пръчка.

„Та той е силен като полския крал Август!“ — каза си Йожен, когато кръглата пръчка беше почти оформена.

Дядо Горио тъжно огледа работата си и се просълзи. После угаси свещта, на чиято светлина бе извил позлатеното сребро, и Йожен го чу как въздиша, докато си ляга.

„Луд е“ — помисли студентът.

— Клетото дете! — въздъхна дядо Горио.

При тези думи Растиняк реши, че е по-разумно да премълчи за случката и да не съди необмислено съседа си. Тъкмо щеше да се прибере, когато неочаквано дочу някакъв трудно определим шум, нещо като стъпки на хора по пантофи, които се качваха по стълбата. Йожен се ослуша и наистина долови дишането на двама души. Не бе чул нито скърцане на врата, нито определено стъпки на мъже, когато изведнъж видя на третия етаж слаба светлина у господин Вотрен.

„Доста тайнствени неща за тих семеен пансион!“ — рече си той.

Слезе няколко стъпала, ослуша се и до ушите му достигна звук от броене на жълтици. Скоро светлината угасна и веднага след това се чуха двете дишания, без вратата да скръцне. После двамата мъже слязоха и шумът заглъхна.

— Кой е? — извика госпожа Воке, като отвори прозореца си.

— Аз съм, мамо Воке, прибирам се — чу се дебелият глас на Вотрен.

„Странно! Че нали Кристоф бе сложил резетата? — запита се Йожен, като влизаше в стаята си. — В Париж човек трябва да бодърства, за да разбере какво става около него.“

Тези дребни събития бяха разсеяли честолюбиво любовните му мечти и той се залови за работа. Но подозренията, които се зараждаха в ума му във връзка с дядо Горио, и още повече образът на госпожа Дьо Ресто, който всеки миг се явяваше пред него като вестител на блестящо бъдеще, отвличаха вниманието му и накрая той си легна и заспа дълбоко. От десет нощи, които младежите обещават да прекарат в работа, те проспиват седем. Човек трябва да е надхвърлил двадесетте години, за да работи нощем, без да заспи.

На другата сутрин над Париж тегнеше гъста мъгла от онези мъгли, които го обгръщат и затъмняват до такава степен, че и най-точните хора объркват часа, пропускат делови срещи. Мислиш, че е осем, когато бие дванадесет. Беше девет и половина, а госпожа Воке още не бе станала, Кристоф и дебелата Силви също се бяха успали и сега спокойно пиеха кафето си, приготвено с горните слоеве от определеното за пансионерите мляко, което Силви вареше дълго, за да не забележи госпожа Воке този незаконно взет десятък.

— Силви — рече Кристоф, като натопи първата си препечена филия в кафето, — господин Вотрен, той си е добър човек де, ама тази нощ пак идваха двама при него. Ако госпожата вземе нещо да пита, не бива да й казваме.

— Той даде ли ви бакшиш?

— Даде ми пет франка за месеца. Все едно че ми каза: „Да си мълчиш!“

— Само той и госпожа Кутюр не са стиснати, другите са готови да ти измъкнат с лявата ръка онова, което ти дават с дясната за Нова година — рече Силви.

— То пък колко ли дават! — добави Кристоф. — Нищо и никакви пет франка. Ето вече две години дядо Горио сам си лъска обущата. А оная скръндза Поаре кара без боя. Пък студентчето ми дава два франка. Че два франка и четките ми не плащат. Отгоре на всичко си продава старите дрехи. Ама че къща!

— Нищо — рече Силви, като отпиваше от кафето на малки глътки, — пак нашите места са най-добрите в квартала; хубаво си живеем. Пак се сетих за дядката Вотрен, чували ли сте нещо за него, Кристоф?

— Да. Преди няколко дни срещнах един господин на улицата. Попита ме: „Нали у вас живее един едър господин с боядисани бакенбарди?“ Аз казах: „Не, господине, не са боядисани. Той е весел човек и няма време за такива работи.“ Разправих на господин Вотрен, а той ми отвърна: „Добре си постъпил, момчето ми! Винаги така да отговаряш. Много е неприятно да ти знаят недостатъците. Цял куп булки можеш да изпуснеш.“

— А пък мен на пазара взеха да ме подпитват дали съм го виждала, като си облича ризата. Дивотии!… Я — прекъсна думите си тя, — на Вал-дьо-Грас бие десет без четвърт, а още никой не е станал!

— Ами! Никой няма вкъщи. Госпожа Кутюр и нейната госпожица още в осем отидоха да се причестяват в „Сент-Етиен“. Дядо Горио излезе с някакъв пакет. Студентът ще се върне в девет, като свършат лекциите. Видях ги, като тръгваха. Чистех стълбището. Дядо Горио ме удари с това, дето носеше, нещо твърдо като желязо. Кой го знае какво прави този човек. Другите го въртят като пумпал. Нищо, той си е добър човек, струва повече от тях. Малко дава, ама госпожите, при които понякога ме изпраща, пускат добър бакшиш и си ги бива, как са облечени само!

— Ония, дето вика, че му били дъщери ли? Те са поне една дузина.

— Само у две съм ходил, същите, дето идат тука.

— Ето, госпожата се размърда. Сега ще почне олелия. Трябва да вървя. Наглеждайте млякото, Кристоф, заради котката де.

Силви се качи при господарката си.

— Как може, Силви, вече било десет без четвърт, а вие сте ме оставили да спя като заклана! Никога не ми се е случвало такова нещо.

— То е от мъглата. С нож да я реже човек.

— Ами закуската?

— Голяма работа! Вашите пансионери днес нещо не ги свърта. Още от тъмно са се завлачили навън.

— Говори човешки, Силви — поправи я госпожа Воке, — какво е това „завлачили“?

— Е, госпожо, ще говоря, както ми кажете. Все едно, в десет часа можете да закусите. Ония, Мишоно де и Поаре, не са шавнали. Само те са вкъщи. Спят като пънове. Те са си и без това пънове.

— Слушай, Силви, говориш за двамата заедно, сякаш…

— Какво сякаш? — изсмя се тъпо Силви. — Двамата са си чифт.

— Чудесно, Силви! А, как ли се е прибрал господин Вотрен тази нощ, нали уж Кристоф беше сложил резетата?

— Нищо подобно, госпожа. Той чул, че господин Вотрен си идва и слязъл да му отвори. А пък вие какво сте си помислили…

— Дай ми камизолата и върви бързо да приготвиш закуската. На вчерашното овнешко сложи картофи, свари круши от онези, дето са по два сантима и половина едната.

След няколко минути госпожа Воке слезе тъкмо когато котката й бе съборила с лапа чинийката, с която бе похлупена една паничка с мляко, и бързо лочеше.

— Пст, Мацо! — кресна тя.

Котката побягна, после се върна и се заумилква в краката й.

— Да, да, умилквай ми се, разбойнице! — каза й тя, после викна: — Силви! Силви!

— Какво, госпожо?

— Вижте какво е направила котката.

— Кристоф е виновен, говедото му с говедо. Хем му казах да слага масата. Къде ли се е дянал? Не се безпокойте, госпожа. В онази паничка ще сипем кафето на дядо Горио. Ще долея вода. Той на нищо не обръща внимание, не гледа дори какво яде.

— Къде ли е отишъл този чудак? — каза госпожа Воке, като нареждаше чиниите.

— Кой го знае! Мота се някъде, дяволът.

— Успах се — каза госпожа Воке.

— Да, ама сега сте свежа като роза…

В този миг някой иззвъни и Вотрен влезе в салона, като пееше с дебелия си глас:

Дълго скитах по света

и къде не ме видяха…

— Охо! Добър ден, мамо Воке — каза той на хазайката си и галантно я прегърна.

— Я ме оставете…

— Кажете „нахалнико“ — продължи той. — Кажете де! Ще кажете ли? Ето, ще ви помогна да наредите масата. Не съм ли мил?

… Красавици и руси, и чернооки,

да любя, да въздишам…

— Ей сега видях нещо доста странно…

… все случайно.

— Какво? — запита вдовицата.

— В осем и половина дядо Горио беше на улица Дофин у златаря, който купува стари прибори и галони. Продаде за добри пари някакъв позлатен съд. Майсторски го бе сплескал за човек, който не е от занаята.

— Така ли?

— Да. Изпращах един приятел, който се изселва, та замина с кралските пътнически коли, и тъкмо се връщах. Изчаках да видя какво ще прави дядо Горио, та после да се посмея. Той се върна в нашия квартал, отиде на улица Гре и там влезе в къщата на един известен лихвар, казва се Гобсек — голям дявол, способен е от бащините си кости да направи домино, евреин ли, арабин ли, грък или циганин, кой го знае, важното е, че него не могат го ограби — внася си парите в банката.

— Та какво правеше дядо Горио?

— Той нищо не прави — каза Вотрен, — а разваля. Този идиот е толкова глупав, че се разорява заради жени, които…

— Ето го! — съобщи Силви.

— Кристоф — викна дядо Горио, — ела горе с мен.

Кристоф последва дядо Горио и слезе след малко.

— Къде отиваш? — запита госпожа Воке слугата си.

— Праща ме господин Горио.

— Какво е това — намеси се Вотрен и дръпна от ръцете на Кристоф едно писмо, върху което прочете: — „До госпожа графиня Анастази дьо Ресто“. А къде отиваш?… — продължи той, като подаваше плика на Кристоф.

— На улица Елде. Наредено ми е това да го дам само лично на госпожа графинята.

— Какво ли има вътре? — каза Вотрен, като разглеждаше писмото срещу светлината. — Банкнота? Не — после поотвори плика и извика: — Погасена полица! Хей, дявол да го вземе, дядката е щедър. Карай, тарикат! — И Вотрен натисна с голямата си ръка главата на Кристоф и го завъртя като зар. — Добър бакшиш ще получиш!

Масата беше сложена, Силви претопляше млякото. Госпожа Воке палеше печката, а Вотрен й помагаше и продължаваше да си тананика:

Дълго скитах по света

и къде не ме видяха…

Когато всичко беше готово, госпожа Кутюр и госпожица Тайфер се прибраха.

— Къде сте били толкова рано, мила госпожо? — запита госпожа Воке.

— Отидохме да се помолим в „Сент-Етиен-дю-Мон“. Нали днес трябва да ходим у господин Тайфер? Горкото дете, като лист трепери — продължи госпожа Кутюр, седна до печката и протегна крака пред отворената вратичка; от обувките й започна да се издига пара.

— Стоплете се и вие, Викторин — рече госпожа Воке.

— Добре е, госпожице, че молите Бога да смили сърцето на баща ви — каза Вотрен и подаде стол на сирачето. — Но това не е достатъчно. Трябва ви един приятел, който да каже на тоя гад две думи направо. Дивак, имал три милиона, а не иска да ви даде зестра. В наше време едно хубаво момиче не може без зестра.

— Горкото дете! — добави госпожа Воке. — Нищо, гълъбче, това чудовище, баща ви, сам си търси белята.

При тези думи очите на Викторин се насълзиха. Доловила знака, който й правеше госпожа Кутюр, вдовицата млъкна.

— Да можехме само да ги видим, да можех да му поговоря, да му предам последното писмо на жена му — каза вдовицата на интенданта. — Не смея да му го пратя по пощата, той познава почерка ми…

— О, невинни, нещастни и преследвани жени! — прекъсна я Вотрен. — Значи, дотам сте стигнали? След някой и друг ден аз ще се заема с тази работа и всичко ще се уреди.

— О, господине — каза Викторин, като хвърли влажен, топъл поглед към Вотрен, но той не се развълнува, — ако знаете някакъв начин да стигнете до баща ми, кажете му, че неговата обич и честта на майка ми за мене са по-скъпи от всички земни богатства. Ако успеете да смекчите суровостта му, аз ще се моля за вас. Бъдете уверен, че признателността ми…

— „Дълго скитах по света…“ — запя Вотрен шеговито.

В този миг слязоха Горио, госпожица Мишоно и Поаре, привлечени може би от миризмата на запръжката, която Силви правеше за останките от вчерашното овнешко. Тъкмо когато седемте сътрапезници сядаха на масата, като се поздравяваха с добър ден, изби десет часът и от улицата се дочуха стъпките на студента.

— Е, господин Йожен — каза Силви, — днес ще закусите с другите.

Студентът поздрави пансионерите и седна до дядо Горио.

— Случи ми се много странно приключение — каза той и след като си сипа обилно от овнешкото, отряза си парче хляб, към който госпожа Воке непрекъснато хвърляше по едно око.

— Приключение ли? — запита Поаре.

— А вие какво толкова се изненадвате, стара шапко? — запита Вотрен. — Приключенията са тъкмо за такива като господина.

Госпожица Тайфер стеснително погледна младежа.

— Разкажете ни приключението си — намеси се госпожа Воке.

— Вчера бях на бал у госпожа виконтеса Дьо Босеан, една моя братовчедка, която има разкошна къща с копринени тапети и така нататък. Празненството беше великолепно и аз се забавлявах като цар…

— Че — прекъсна го рязко Вотрен.

— Какво искате да кажете, господине? — запита нервно Йожен.

— Казвам „че“, защото царчетата се забавляват много повече, отколкото царете.

— Вярно. Бих предпочел да съм такава птица вместо цар, защото… — каза „вечно съгласяващият се“ Поаре.

— Както и да е — продължи студентът, без да го остави да се доизкаже. — Танцувам с една от най-красивите жени на бала, прелестна графиня, най-очарователното създание, което съм виждал. На главата си беше сложила прасковени цветчета, а отстрани — чуден букет цветя, истински цветя, които ухаеха. Какво да ви разправям! Би трябвало да я видите, няма как да се опише жена, оживена от танца. Както и да е. Тази сутрин срещам божествената графиня към девет часа, пеш, по улица Гре. Господи! Сърцето ми се разтуптя, помислих…

— Че идва тук — каза Вотрен и хвърли проницателен поглед на студента. — Сигурно е отивала у дядката Гобсек, лихваря. Ако се поровите в сърцата на парижанките, ще намерите лихваря преди любовника. Вашата графиня се нарича Анастази дьо Ресто и живее на улица Елде.

При това име студентът се втренчи във Вотрен. Дядо Горио изведнъж вдигна глава и загледа двамата събеседници със светнали и изпълнени с тревога очи, което изненада пансионерите.

— Кристоф ще закъснее. Значи, тя вече е ходила там! — възкликна той с болка.

— Правилно съм отгатнал — каза Вотрен, като се наклони към ухото на госпожа Воке.

Горио се хранеше машинално, без да вижда какво яде. Никога не бе изглеждал по-тъп, по-погълнат от мислите си.

— Господи, кой е могъл да ви каже името й, господин Вотрен? — запита Йожен.

— Аха! Това е то — отвърна Вотрен. — Щом дядо Горио го знае, защо да не го знам и аз?

— Господин Горио! — извика студентът.

— Какво? — запита нещастният старец. — Значи тя беше много красива вчера, а?

— Кой?

— Госпожа Дьо Ресто.

— Виждате ли го стария шушумига — каза госпожа Воке на Вотрен, — как му светнаха очите?

— Значи, той я издържа? — пошепна госпожица Мишоно на студента.

— О, да! Беше страшно хубава — отвърна Йожен, когото дядо Горио гледаше жадно. — Ако не беше госпожа Дьо Босеан, моята божествена графиня щеше да е царицата на бала; младежите само нея гледаха, аз бях двадесети в списъка й, не пропусна нито един кадрил. Другите жени бяха побеснели от яд. Ако вчера е имало щастливо създание, това е била тя. Прави са хората, като казват, че няма нищо по-красиво от фрегата с издути платна, кон в галоп и жена, която танцува.

— Вчера на върха на стълбата у една херцогиня — каза Вотрен, — тази сутрин на последното стъпало у лихваря; това са то парижанките. Ако съпрузите им не могат да поддържат безумния им лукс, те се продават. Ако не умеят да се продават, готови са да изтърбушат корема на майка си, само и само да намерят средства, за да блестят. Пред нищо не се спират. Известни истории!

При тази жестока забележка на Вотрен лицето на дядо Горио, което бе светнало като слънце в ясен ден, докато слушаше студента, помръкна.

— Добре де — каза госпожа Воке, — не чухме приключението ви. Вие заговорихте ли я? Попитахте ли я дали не иска да учи право?

— Тя не ме видя — отвърна Йожен. — Но да срещнеш една от най-красивите парижанки на улица Гре в девет часа, жена, която трябва да се е прибрала в два часа през нощта, това не е ли странно? Само в Париж може да се случи такова нещо.

— Е, има и по-странни неща — рече Вотрен.

Госпожица Тайфер толкова бе погълната от мисълта за опита, който се готвеше да направи, че едва слушаше разговора. Госпожа Кутюр й даде знак да стане, за да отидат да се облекат. Когато двете жени излязоха, дядо Горио също си тръгна.

— Видяхте ли го — каза госпожа Воке на Вотрен и на останалите пансионери. — Ясно е, че заради такива жени се е разорил.

— Никога няма да ме накарате да повярвам — извика студентът, — че красивата графиня Дьо Ресто има нещо общо с дядо Горио.

— Ние и не държим да ви накараме да повярвате — прекъсна го Вотрен. — Още сте твърде млад, за да познавате Париж. По-късно ще разберете, че тук се срещат така наречените „хора на страстите“…

При тези думи госпожица Мишоно погледна Вотрен многозначително, като полкови кон, дочул тръбата.

— Аха! — каза Вотрен след кратко мълчание и я изгледа проницателно. — Та кой ли не е имал своя мъничка страст?

Старата мома сведе очи като монахиня пред голи статуи.

— Искам да кажа — продължи той, — че тези хора си набиват нещо в главата. Жадни са за определена вода от определена чешма, а това често са застояли води, и за да пият от тях, са готови да продадат жените и депата си, да продадат дори душата си на дявола. За един това е хазартът, за други — борсата, колекция картини или насекоми, музиката; за трети — някоя жена, която им знае слабото място. На такива, ако щеш, всички жени на земята предложи, все им е едно. Искат само онази, която задоволява страстта им. Често тази жена съвсем не ги обича, нагрубява ги, кара ги скъпо да плащат някакво нищожно удоволствие. Нищо, палячовците не се отказват, готови са да заложат последната си дрипа, да й занесат последния си сантим. Дядо Горио е от тези хора. Графинята го използва, защото той знае да мълчи. Това е то вашето прекрасно общество! Горкият човек, само за нея мисли. Вън от страстта му, нали виждате, в главата му нищо няма, истинско добиче. Заговорете му за нея, лицето му светва като диамант. Не е трудно да се разгадае такава тайна. Днес сутринта той занесе позлатено сребро за претопяване, видях го, като влизаше у Гобсек на улица Гре. Слушайте какво стана после! Като се върна, той изпрати при графиня Дьо Ресто оня глупак Кристоф, който ни показа писмото. В него имаше погасена полица. Ясно е, че щом и графинята е отишла у стария лихвар, налагало се е да бърза. Дядо Горио кавалерски е заплатил вместо нея. Не е кой знае каква философия да се разбере цялата работа. А това ви доказва, млади мой студенте, че докато вашата графиня се е смяла, танцувала е и се е предвземала, докато е поклащала прасковените цветчета и си е подхващала полата, обувките са й стискали, както се казва, защото е мислела за протестираната полица, която впрочем може да е била и на любовника й.

— Като ви слушам, ужасно ми се прииска да узная истината. Утре ще отида у госпожа Дьо Ресто! — извика Йожен.

— Да — съгласи се Поаре. — Утре трябва да отидете у госпожа Дьо Ресто.

— Може да срещнете при нея и дядо ви Горио, ако е отишъл да получи наградата за щедростта си.

— Вашият Париж, значи, е блато — каза Йожен с отвращение.

— И то какво блато! — поде Вотрен. — Онези, които се калят с кола, са порядъчни хора, а които се калят пеша, са мошеници. Недай боже да задигнете нещо дребно: ще ви изложат на показ на площада пред Съдебната палата. Откраднете един милион, по приемите ще ви сочат като доблестен човек. И плащаме тридесет милиона на полицията и на правосъдието, за да крепят този морал… Прекрасно, нали?

— Какво? — извика госпожа Воке. — Значи, дядо Горио е претопил позлатения си сервиз за закуска?

— Имаше ли в него капак с две гургулици? — запита Вотрен.

— Точно така.

— Сигурно много е държал на тези съдове. Заплака, докато сплескваше паницата и подноса. Случайно го видях — каза Йожен.

— Държеше на него като на живота си — отвърна вдовицата.

— Виж го ти, старчето, колко трябва да е увлечено! — възкликна Вотрен. — Тази жена му е налучкала слабото място.

Студентът се прибра в стаята си. Вотрен излезе. Няколко минути по-късно госпожа Кутюр и Викторин се качиха в един файтон, който Силви бе повикала. Госпожица Мишоно хвана Поаре под ръка и заедно отидоха да се разходят в Ботаническата градина през двата слънчеви часа на деня.

— Е, тези, речи го, че са вече женени — каза дебелата Силви. — Днес за пръв път излизат заедно. Такива са сухи, че ако се чукнат един от друг, ще излязат искри като от огниво.

— Да внимават да не се подпали шалът на госпожица Мишоно — засмя се госпожа Воке. — Ще пламне като прахан.

Горио се прибра в четири часа следобед и при светлината на двете мъждиви лампи видя Викторин със зачервени очи. Госпожа Воке слушаше разказа за безплодното им отиване у господин Тайфер тази сутрин. Тайфер ги приел, за да се обясни с тях, защото посещенията на дъщеря му и на старата жена му били омръзнали.

— Представете си, мила госпожо — разказваше госпожа Кутюр на госпожа Воке, — той дори не покани Викторин да седне и тя през цялото време стоя права. На мене ми каза, без да се горещи, съвсем хладно, да си спестим ходенето при него; госпожицата, не каза „дъщеря ми“, си навреждала в неговите очи, като му досаждала (веднъж в годината, какво чудовище!), тъй като майка й се омъжила без зестра и Викторин не можела да има никакви претенции. С една дума, каза толкова жестоки неща, че клетото момиче не можа да се сдържи и заплака. Падна на колене пред баща си и му каза, че настоява толкова само заради майка си, че ще се покори на волята му, без да възразява, но го умолява да прочете последното писмо на нещастната покойница. После му подаде писмото, като му говореше такива хубави думи, толкова прочувствено, просто не зная откъде й идеха на ума, сигурно Бог й ги подшушваше, друго не мога да си представя, защото горкото дете беше толкова вдъхновено, че като го слушах, аз се разплаках като добиче. А знаете ли какво правеше в това време онзи ужасен човек? Режеше си ноктите! Взе писмото, което клетата госпожа Тайфер бе обливала със сълзи, и го хвърли в камината. Каза само: „Добре!“ Направи се, че иска да вдигне дъщеря си, когато тя хвана ръцете му, за да ги целуне, а той ги дръпна. Не е ли престъпник? Оня дангалак, синът му, влезе и дори не поздрави сестра си.

— Та това са чудовища! — каза дядо Горио.

— После — продължи госпожа Кутюр, без да обърне внимание на възклицанието му — бащата и синът си излязоха, като се сбогуваха с мене и ме помолиха да ги извиня. Имали бърза работа. Това беше нашето посещение. Поне видя дъщеря си. Не зная как може да се отказва от нея, като тя просто му е одрала кожата.

Пансионерите — тези, които живееха в дома, и приходящите, започнаха да пристигат един след друг, поздравяваха се и си подхвърляха по някоя от онези думи, които в известни парижки среди минават за духовитости, а всъщност главният им съставен елемент е глупостта, придружена от някой по-особен жест или странно произношение. Този жаргон непрекъснато се мени. Шегата, която е в основата му, остарява за не повече от месец. Политическо събитие, съдебен процес, улична песен, смешките на някой актьор — всичко може да послужи за тази игра, която се състои в това, да се препращат думите като топки. Новоизобретената диорама, която даваше по-силна оптическа илюзия в сравнение с панорамата, бе породила в известни ателиета шегата да се говори на „рама“ и този своего рода шарж бе пренесен в „Дома Воке“ от един млад художник.

— Е, господин Поаре — рече чиновникът от музея, — как е ценното ви здраверама?

После, без да чака отговор, се обърна към госпожа Кутюр и Викторин:

— Виждам, че сте нещо опечалени.

— Ще фечераме ли? — провикна се Орас Бианшон, студент по медицина и приятел на Растиняк. — Че стомахчето ми е слязло usque ad talones[17].

— Днес студурамата си я бива! — рече Вотрен. — Та поизместете се де, дядо Горио! Може ли така! Кракът ви заема цялото място пред отвора на печката.

— Благородни господин Вотрен — намеси се Бианшон, — защо казвате студурама? Не е студурама, а студорама.

— Не — каза чиновникът от музея, — студурама е, защото се казва студувам.

— Ха, ха!

— Ето и негово превъзходителство маркиз Дьо Растиняк, доктор по криво-право — викна Бианшон, като хвана Йожен за врата и го стисна до задушаване. — Хей, къде са останалите?

Госпожица Мишоно влезе тихо. Мълчаливо поздрави сътрапезниците и седна при трите жени.

— Тръпки ме побиват, щом видя тоя стар прилеп — каза шепнешком Бианшон на Вотрен, като посочи госпожица Мишоно. — Сега изучавам системата на Гал[18] и намирам, че има нещо на Юда във формата на черепа й.

— Познавате ли се с него? — попита Вотрен.

— Кой ли не го е срещал! — отвърна Бианшон. — Честна дума, тази бяла стара мома ми прилича на онези дълги червеи, които успяват да проядат и греда.

— Такъв е животът, млади момко — каза четиридесетгодишният, като си сресваше бакенбардите.

И роза, като всички рози, тя живя

една само утрин.[19]

— Аха! Ето и чудесната супорама — каза Поаре, когато Кристоф влезе, носейки внимателно супника.

— Извинявайте, господине — каза госпожа Воке, — но това не е супа от рама, а супа от зеле.

Всички младежи се разсмяха.

— Губите, Поаре!

— Поаре загуби!

— Да се отбележат две точки за мама Воке — каза Вотрен.

— Забелязахте ли мъглата тази сутрин? — запита чиновникът.

— Беше бясна и безпримерна мъгла — рече Бианшон, — мрачна, печална, зелена, задушваща, с една дума, мъгла Горио.

— Гориорама — каза художникът. — Защото нищо не се виждаше.

— Хей, милорд Горио, за вас говорим.

Седналият в края на масата откъм вратата за кухнята дядо Горио вдигна глава. По стар навик, останал му от времето, когато се бе занимавал с търговия, който и сега не бе напълно загубил, той бе взел филията хляб, сложена под салфетката му, и я душеше.

— Какво има — остро му подвикна госпожа Воке и гласът й надви шума от тракането на лъжиците, чиниите и разговорите, — да не би хлябът ми да не ви харесва?

— Напротив, госпожо — отвърна Горио, — той е от етампско брашно и е първо качество.

— По какво познахте? — намеси се Йожен.

— По белотата, по вкуса.

— По вкуса на носа ви сигурно, защото го миришете — каза госпожа Воке. — Станали сте толкова пестелив, че ще започнете да се храните с кухненските изпарения.

— Тогава си вземете патент за изобретението — провикна се чиновникът от музея, — пари ще натрупате.

— Я го оставете. Той прави това, за да ни убеди, че е бил макаронаджия — рече художникът.

— Да не би носът ви да е реторта? — обади се пак чиновникът от музея.

— Каква торта? — запита Бианшон.

— Ре-торта.

— Ре-колта.

— Ре-корд.

— Ре-зен.

— Ре-пей.

— Ре-ка.

— Ре-квизит.

— Ре-торторама.

Осемте отговора екнаха от всички страни на стаята със скоростта на редова стрелба и предизвикаха още по-бурен смях поради това, че дядо Горио гледаше сътрапезниците си глуповато като човек, който се мъчи да разберете непознат език.

— Ре?… Какво ре? — обърна се той към седналия до него Вотрен.

— Резен от торта, старче — каза Вотрен и с един удар нахлупи шапката на Горио до очите.

Смаян от това неочаквано нападение, бедният старец за миг остана неподвижен. Кристоф взе чинията му, понеже си помисли, че си е изял супата, и когато Горио оправи шапката си и хвана лъжицата, тя чукна по масата. Всички се разсмяха.

— Господине — каза старецът, — това не са хубави шеги и ако още веднъж си позволите да ме ударите така…

— Какво ще стане, татенце? — прекъсна го Вотрен.

— Някой ден скъпо ще заплатите…

— В ада, нали? — рече художникът. — В онова тъмно ъгълче, където слагат лошите деца.

— Защо не се храните, госпожице? — обърна се Вотрен към Викторин. — Значи, таткото се инати, а?

— Ужас! — отвърна госпожа Кутюр.

— Ще трябва да се вразуми — каза Вотрен.

— Но госпожицата може да го осъди да я храни — намеси се Растиняк, който седеше до Бианшон, — щом тя не се храни. Ехе, я вижте как дядо Горио гледа госпожица Викторин.

Старецът бе престанал да яде и наблюдаваше нещастното момиче, по чието лице се четеше неподправена скръб, скръбта на отхвърлено дете, което обича баща си.

— Слушай, драги — тихо каза Йожен, — ние се мамим по отношение на дядо Горио. Той не е нито тъп, нито безчувствен. Приложи към него своята система Гал и после ще говорим. Тази нощ го видях как извива един позлатен поднос, сякаш беше от восък, и изразът на лицето му издаваше необикновени чувства. Мисля, че животът му е доста тайнствен и заслужава да се проучи. Да, Бианшон, не се смей, не се шегувам.

— Този човек е медицински случай — рече Бианшон. — С това съм съгласен. Ако иска, мога да му направя дисекция.

— Не, опипай главата му.

— Да, ами ако глупостта му е заразителна?

На другия ден Растиняк се облече много изискано и към три часа отиде у госпожа Дьо Ресто. По пътя се отдаде на онези безумни мечти, които правят живота на младежите толкова вълнуващо красив: тогава те не мислят нито за пречките, нито за опасностите, навсякъде виждат успех, поетизират живота си, давайки свобода на въображението, и се чувстват нещастни или огорчени при провалянето на проекти, живели само в необузданата им фантазия. Добре, че са неопитни и стеснителни, иначе никакъв ред в обществото не би бил възможен. Йожен стъпваше много предпазливо, за да не се изкаля. Но докато вървеше, мислеше за това, което щеше да каже на госпожа Дьо Ресто, подготвяше си остроумия, измисляше някакъв въображаем разговор, съчиняваше си красиви изрази, фрази като на Талейран, смяташе, че неминуемо ще се представят благоприятни обстоятелства за признанието, върху което градеше бъдещето си. Но студентът все пак се изкаля и бе принуден да отиде на Пале-Роял да си лъсне обувките и да си изчисти панталона.

„Ако бях богат — каза си Йожен, докато му разваляха една петфранкова монета, която бе взел за в краен случай, — щях да отида с кола, за да мога спокойно да си размисля.“

Най-сетне стигна на улица Елде и каза, че иска да види графиня Дьо Ресто. С хладната ярост на човек, уверен, че един ден ще победи, срещна презрителния поглед на прислугата, която го бе видяла как пресича двора пеша, без да бе чула спирането на кола пред вратата. Този поглед му беше още по-обиден, защото почувства унизителното си положение, щом влезе в двора и видя един красив буен кон, впрегнат в елегантен кабриолет, който говореше за разточителство и разкош и издаваше навик към всички парижки наслаждения. Така че Йожен изпадаше във все по-лошо настроение. Отворените чекмеджета на мозъка му, които разчиташе да намери пълни с остроумие, се затвориха, той просто оглупя. Докато чакаше отговора на графинята, на която един лакей съобщаваше имената на посетителите, Йожен отиде до най-близкия прозорец в преддверието, застана на един крак, облакъти се на дръжката и несъзнателно загледа към двора. Струваше му се, че чака отдавна и щеше да си тръгне, ако не бе надарен с онази чисто южняшка упоритост, която прави чудеса, ако се прилага неотклонно.

— Господине — каза лакеят, — госпожата е в будоара си и е много заета. Не ми отговори. Но ако можете да влезете в салона, там вече има един гост.

Докато с възхищение преценяваше страшната власт тези хора, които умеят с една дума да обвинят или осъдят господарите си, Растиняк решително отвори вратата, през която бе дошъл лакеят вероятно за да покаже на нахалната прислуга, че обстановката му е позната. Но съвсем глупаво попадна в една стая, където имаше лампи, бюфети, апарат за затопляне на хавлии; от нея се отиваше в тъмен коридор и към вътрешна стълба. Приглушените смехове, които чу в преддверието, окончателно го смутиха.

— Салонът е насам, господине — каза лакеят с онази престорена почтителност, която е по-лоша и от присмех.

Йожен се обърна толкова бързо, че се блъсна в някаква вана, но за щастие успя да задържи шапката си, която за малко не падна в нея. Тъкмо в този миг в дъното на коридора, осветен от слаба лампа, се отвори една врата и Растиняк чу едновременно гласовете на госпожа Дьо Ресто и на дядо Горио и звук от целувка. Той се върна, последва слугата, прекоси трапезарията, влезе в един пръв салон и застана до прозореца, понеже откри, че той гледа към двора. Искаше да види дали този дядо Горио наистина е неговият дядо Горио. Сърцето му странно биеше, той си припомни ужасните разсъждения на Вотрен. Лакеят още чакаше Йожен на вратата, когато в салона се втурна някакъв елегантен младеж и нетърпеливо подхвърли:

— Отивам си, Морис. Кажете на госпожа графинята, че съм я чакал повече от половин час.

Дръзкият младеж — тук той очевидно имаше особени права — затананика някаква италианска ария и се отправи към прозореца, до който стоеше Йожен, колкото за да огледа лицето на студента, толкова и за да надзърне в двора.

— Но господин графът ще стори по-добре, ако почака още миг, госпожата свърши — рече Морис и се върна в преддверието.

Точно тогава дядо Горио се показа на портата за коли — бе минал по тясната вътрешна стълба. Старецът извади чадъра от калъфа и се готвеше да го отвори, без да забележи, че портата се бе разтворила, за да даде път на някакъв млад мъж с ордени, който караше елегантна двуколка. Дядо Горио едва успя да отскочи назад, за да не го премажат. Тафтата на чадъра бе подплашила коня и колата се занесе встрани, преди да спре пред главния вход на къщата. Младият мъж ядосано извърна глава, изгледа дядо Горио и преди старецът да излезе, му кимна с пресилена почтителност, както хората поздравяват лихвар, от когото имат нужда, или опетнен човек, защото им е неудобно да го отминат, а после се червят. Дядо Горио отвърна добродушно с лек приятелски поклон. Всичко това стана светкавично бързо, но погълна цялото внимание на Йожен и той не забеляза, че не е сам. Изведнъж чу гласа на графинята:

— Ах, Максим! Отивате ли си? — Думите й звучаха укорително и донякъде гневно.

Току-що пристигналата двуколка не й бе направила никакво впечатление. Растиняк рязко се обърна и видя графинята. Беше облечена в изящен бял кашмирен пеньоар с розови панделки и сресана небрежно, както всички парижанки преди обед. Цяла ухаеше — навярно вече се бе окъпала. Красотата й изглеждаше някак по-мека, по-сладостна; черните й очи бяха влажни. Очите на младежа виждат всичко, съзнанието му поглъща излъчванията на жената, както растението поема от въздуха веществата, които са му необходими. За Йожен не беше необходимо да докосне ръцете на графинята, за да усети тяхната разцъфнала свежест. Погледът му бе привлечен от гръдта, която свободно спускащия се пеньоар за миг разкриваше, той сякаш виждаше под кашмира розовата плът. Графинята нямаше нужда от корсет — само коланът очертаваше гъвкавия й кръст, шията й приканваше към любов, краката й изглеждаха още по-красиви в чехлите. Едва когато Максим улови ръката й, за да я целуне, Йожен го забеляза, а графинята забеляза Йожен.

— Ах, вие ли сте, господин Дьо Растиняк? Много се радвам, че ви виждам — каза тя с израз, чието значение не можеше да остане скрито за по-досетлив човек.

Максим многозначително поглеждаше ту Йожен, ту графинята — очевидно искаше да застави нахалника да си отиде.

„Хайде, мила, надявам се, че ще прогониш този нахалник!“

Тези думи бяха ясно разбираем превод на погледите на високомерния млад мъж, когото графиня Анастази бе нарекла Максим и в чието лице се бе загледала с онова покорно внимание, с което жените неволно издават тайните си чувства. У Растиняк се надигна остра омраза към младия мъж. На първо място русите накъдрени и подредени коси на Максим му подсказаха колко неговите са ужасни; освен това ботушите на Максим бяха изящни, чисти, докато неговите, макар да бе внимавал къде стъпва, бяха придобили отгоре до долу някакъв кален оттенък; и най-сетне Максим носеше редингот, елегантно пристегнат, който му придаваше вид на красива жена, докато в три и половина часа Йожен бе облечен с черен фрак. С живия си ум детето на Юга почувства превъзходството, което облеклото придаваше на този тънък и висок денди със светли очи и бледо лице човек, способен да разори дори сираци. Без да дочака отговора на Йожен, госпожа Дьо Ресто полетя към другия салон, полите на пеньоара й се развяха и й придадоха вид на пеперуда. Максим тръгна след нея. Побеснял, Йожен го последва. Тримата застанаха в средата на големия салон срещу камината. Студентът прекрасно разбираше, че пречи на омразния Максим, но с риск да настрои госпожа Дьо Ресто против себе си, реши да му досажда. Изведнъж се сети, че го бе видял на бала на госпожа Дьо Босеан и отгатна какво е Максим за госпожа Дьо Ресто. И със свойствената на младежите дързост, която води до големи глупости или до големи успехи, той си каза:

„Ето моя съперник. Ще му дам да разбере.“

Безумец! Той не знаеше, че граф Максим дьо Трай оставяше да го обидят, после стреляше пръв и убиваше виновника. Йожен беше добър ловец, но още не бе му се случвало да свали двадесет от двадесет и двете кукли-мишени по панаирните стрелбища. Младият граф се отпусна в едно кресло до камината, взе машата и започна толкова ядосано, толкова начумерено да рови огъня, че красивото лице на Анастази изведнъж помръкна. Младата жена се обърна към Йожен и му отправи хладно въпросителен поглед, който ясно казваше: „Защо не си вървите?“ В такъв случай възпитаните хора съчиняват набързо някоя от онези фрази, които би трябвало да се нарекат „фрази за сбогуване“.

Но Йожен си придаде най-приятно изражение и каза:

— Час по-скоро исках да ви видя, госпожо, за да…

И внезапно спря. Една врата се отвори и неочаквано се появи господинът, който караше двуколката. Беше без шапка, не поздрави графинята, угрижено погледна Йожен, подаде ръка на Максим и му каза добър ден с някакъв своего рода братски тон, което много удиви Йожен. Провинциалните младежи не знаят колко приятни са съпружеските триъгълници.

— Господин Дьо Ресто — представи графинята мъжа си на студента.

Йожен дълбоко се поклони.

— Това е — продължи тя, като представяше Йожен на граф Дьо Ресто — господин Дьо Растиняк, сродник на госпожа виконтесата Дьо Босеан откъм Марсийак. Имах удоволствието да се запозная с него на нейния последен бал.

„Сродник на госпожа виконтесата Дьо Босеан откъм Марсийак!“ Тези думи графинята произнесе леко натъртено, с гордостта, която изпитва всяка домакиня, когато доказва, че я посещават само изтъкнати личности, и те произведоха магическо въздействие. Графът изостави студено-официалния си вид и се ръкува със студента.

— Щастлив съм да се запозная с вас, господине — каза той.

Дори граф Максим дьо Трай погледна тревожно Йожен и нахалното му изражение изчезна. Магическата промяна, която се дължеше на намесата на едно знатно име, отвори сто чекмеджета в мозъка на южняка и му възвърна остроумията, които си бе подготвил. Внезапна светлина разбули пред него атмосферата във висшето парижко общество, която дотогава му бе неясна. Пансионът „Воке“ и дядо Горио останаха далеч от него.

— Мислех, че родът Марсийак е изгаснал — каза Дьо граф Ресто на Йожен.

— Да, господине — отвърна той. — Рицарят Растиняк, чичо на баща ми, се оженил за последната представителка на рода Марсийак. Имал само една дъщеря, която се омъжила за маршал Дьо Кларенбо, дядо по майка на госпожа Дьо Босеан. Ние сме от по-младия, при това обеднял клон на Растинякови, понеже чичото на баща ми като вицеадмирал загубил всичко в служба на краля. Революционното правителство не пожелало да признае нашата част, когато ликвидирало „Индийската компания“.

— Чичото на баща ви не е ли командвал „Ванжьор“ преди 1789 година?

— Точно така.

— В такъв случай той се е познавал с моя дядо, който е командвал „Варвик“.

Максим сви рамене и погледна госпожа Дьо Ресто, сякаш искаше да й каже: „Ако тоя се разприказва за флотата, загубени сме.“ Анастази разбра смисъла на погледа му и с удивителното самообладание жените се усмихна и каза:

— Елате, Максим, имам да ви питам нещо. Господа, ще ви оставим да плувате с „Варвик“ и „Ванжьор“.

После тя стана и лукаво направи знак на Максим. Двамата се отправиха към будоара. Едва морганатичната двойка (хубав немски израз, който няма съответствие на френски) стигна до вратата и графът прекъсна разговора си с Йожен.

— Анастази! Останете при нас, мила — извика той сърдито, — нали знаете, че…

— Ей сега, ей сега — пресече го тя. — Само за минутка. Искам да поръчам нещо на Максим.

Графинята скоро се върна. Понеже всички жени, принудени да се съобразяват с характера на мъжете си, за да правят каквото си искат, умеят да разбират докъде могат да стигнат, без да загубят ценното им доверие, и никога не ги дразнят за дреболии, графинята отгатна по някои нотки в гласа на графа, че няма да има мира, ако стои в будоара. Виновник за това неприятно положение беше Йожен. Затова тя с раздразнен жест и поглед посочи студента на Максим, който доста многозначително каза на графа, на жена му и на Йожен:

— Вие, изглежда, сте заета и аз не искам да ви преча. Сбогом.

И бързо си тръгна.

— Не си отивайте, Максим! — извика графът.

— Елате за вечеря — каза графинята, пак остави Йожен и графа сами и последва Максим в първия салон, където двамата се позабавиха доста, за да има време господин Дьо Ресто да отпрати Йожен.

Растиняк дочуваше как те се смеят, разговарят, замлъкват, но лукаво сипеше духовитости, ласкаеше господин Дьо Ресто, увличаше го в спорове, за да дочака графинята и да разбере какви са връзките й с дядо Горио. В ума му не се побираше как тази жена, която очевидно беше влюбена в Максим и въртеше мъжа си, може да е любовница и на макаронаджията. Той искаше да разкрие нейната тайна, надяваше се, че тогава ще успее изцяло да завладее тази жена, олицетворение на парижанката.

— Анастази! — извика отново графът.

— Хайде, Максим, горкичкият ми! — каза тя на младия мъж. — Трябва да се примирим. Ще се видим довечера.

— Надявам се, Нази — пошепна й той на ухото, — че ще отпратите веднъж завинаги това момче. Очите му пламват като въглени, щом пеньоарът ви се поразтвори. Иначе той ще ви се обясни в любов, ще ви изложи и аз ще трябва да го застрелям.

— Да не сте луд, Максим — отвърна тя, — та нали такива студентчета са чудесни гръмоотводи? По-скоро ще накарам Ресто да го намрази.

Максим се засмя и излезе, последван от графинята, която застана на прозореца и го гледа, докато той се качваше в колата, разиграваше коня си и въртеше камшика. Върна се при другите едва след като портата се затвори.

— Знаете ли, мила — провикна се графът, когато тя влезе, — имението, където живее семейството на господина, е недалеч от Вертьой, на Шарант. Чичото на бащата на господина и моят дядо са се познавали.

— Много ми е драго, че сте намерили общи познати — каза разсеяно графинята.

— Повече, отколкото предполагате — пошепна й Йожен.

— Как така? — бързо запита тя.

— Преди малко — продължи студентът, — видях да излиза от вашия дом един господин, с когото живея врата до врата в пансиона, дядо Горио.

При това име, украсено с думичката „дядо“, графът, който разравяше огъня, хвърли машата в камината, сякаш му бе опарила ръката, и стана.

— Господине, можехте да кажете поне господин Горио! — извика той.

Като вадя как мъжът й избухна, графинята пребледня, после се изчерви. Очевидно й беше станало неудобно. Тя се помъчи да говори естествено и каза с престорено спокойствие:

— Не бихте могли да познавате човек, на когото ние повече да държим… — После млъкна, погледна пианото, нещо сякаш й хрумна и тя добави: — Обичате ли музиката, господине?

— Много — отговори Йожен, изчервен и объркан при мисълта, че е направил някаква голяма грешка.

— Пеете ли? — високо попита тя, седна пред пианото и бързо удари по клавишите от долното до горното фа — рррра!

— Не, госпожо.

Граф Дьо Ресто крачеше из салона.

— Жалко, лишавате се от едно мощно средство за успех — и тя запя.

Произнасянето на името на дядо Горио бе имало магическо въздействие, но обратното на онова, което бяха произвели думите „сродник на госпожа Дьо Босеан“. Йожен бе изпаднал в положението на човек, който, приет по благоволение в дома на любител на антики, по невнимание докосва шкаф, пълен със скулптурни фигури и събаря три-четири недобре залепени глави. Искаше му се да потъне в земята. Лицето на госпожа Дьо Ресто беше сурово, хладно, очите й бяха безизразни и избягваха погледа на нещастния студент.

— Госпожо — каза той, — вие имате да говорите с господин Дьо Ресто, приемете моите почитания и ми разрешете и друг път…

— Заповядайте, когато обичате — бързо каза графинята, като прекъсна Йожен с едно движение. — Бъдете сигурен, че господин Дьо Ресто и аз ще ви приемем с най-голямо удоволствие.

Йожен се поклони дълбоко на двамата и излезе, последван от господин Дьо Ресто, който, въпреки протестите му, го придружи до преддверието.

— Ако този господин дойде пак — каза графът на Морис, — нито госпожата, нито аз сме вкъщи.

На вратата Йожен забеляза, че вали.

„Ясно — каза си той, — направих някаква глупост, чиято причина и значение не ми са известни, а на това отгоре ще си разваля фрака и шапката. Защо не си седях в стаята, да си зубря правото и да мисля само как да стана свестен съдия. За мене ли е да ходя във висшето общество, щом, за да може човек правилно да маневрира в него, трябват двуколки, блестящи ботуши, златни верижки, изобщо всички необходими принадлежности — още от сутринта бели чортови ръкавици по десет франка чифта, и непременно жълти ръкавици вечер? Отде се взе и тоя дъртак Горио!…“

Когато застана пред пътната порта, един файтонджия, който вероятно току-що бе карал младоженци и явно гледаше да направи още някой контрабанден курс, тайно от собственика на колата, видя Йожен в черен фрак, с бяла жилетка, жълти ръкавици и лъснати ботуши, но без чадър и му направи знак да се качи. Студентът се намираше под въздействието на глух гняв, който обикновено тласка младежите все по-дълбоко в пропастта, щом веднъж са се озовали в нея, сякаш се надяват да намерят изход на дъното. Той кимна на файтонджията в знак на съгласие и се качи в колата, макар че имаше само някоя и друга монета в джоба. Няколко пъпчици от портокалов цвят и сърмени нишки свидетелстваха, че тук действително бяха седели младоженци.

— Къде отива господинът? — попита файтонджията, който вече си бе свалил белите ръкавици.

„Дявол да го вземе — рече си Йожен, — щом ще затъвам, поне да имам полза!“

— Карайте в дома Босеан — добави той високо.

— У кой Босеан по-точно? — рече файтонджията.

Сложен въпрос, който смути Йожен. Този новоизпечен светски мъж не знаеше, че има два дома Босеан, не бе проумял колко е богат откъм роднини, които пет пари не даваха за него.

— У виконт Дьо Босеан на улица…

— Грьонел — прекъсна го файтонджията и кимна с глава. — Нали знаете, има още един дом Босеан, на маркиз Дьо Босеан, на улица Сен-Доминик — прибави той и вдигна стълбичката на колата.

— Разбира се, че знам — отвърна сухо Йожен, хвърли шапката си на предната седалка и си каза: „Днес, изглежда, всички са решили да се гаврят с мене! Това приключение ще ми излезе скъпо. Но поне ще направя посещение на моята така наречена братовчедка, наистина аристократично. Тоя стар разбойник Горио вече ми струва най-малко десет франка. Ей богу, ще разкажа всичко на госпожа Дьо Босеан. Може да я разсмея. Тя сигурно знае тайната на престъпните връзки между този стар плъх без опашка с хубавицата. По-добре да се харесам на братовчедка си, отколкото да си блъскам главата с тази развратница, която ми се струва доста скъпичка. Щом името на красивата виконтеса притежава такава сила, колко ли повече тежест ще има самата тя? Най-добре да се обърнем към висшите сфери. Като си решил да се изкатериш на небето, обърни се направо към самия Господ Бог!“

Тези думи са краткото обобщение на хилядите мисли, които се блъскаха в главата на Йожен. Загледан в дъжда, той се поуспокои и донякъде си възвърна самочувствието. Каза си, че ако изхарчи две от скъпоценните си петфранкови монети, които му оставаха, поне ще ги изхарчи разумно, за да пощади фрака, шапката и ботушите си. Не без усмивка чу, когато файтонджията извика: „Моля, вратата!“ Облечен в червено и златно вратар, разтвори портата на дома, чиито панти изскърцаха и Растиняк видя с приятно чувство на задоволство как файтонът мина под свода, зави в двора и спря пред навеса на входа. Облечен в дълга синя шуба, поръбена с червено, файтонджията услужливо спусна стълбичката. Когато слезе от колата, Йожен дочу приглушени смехове откъм колонадата. Трима-четирима лакеи си правеха шеги с файтона за младоженци. Студентът още по-ясно разбра смеха им, когато сравни своя файтон с една от най-елегантните парижки карети, впрегната в два буйни коня с рози на ушите, които хапеха юздите си, докато кочияш с напудрени коси и красива връзка дърпаше поводите, сякаш животните щяха да побегнат. В двора на Шосе д’Антен пред вратата на госпожа Дьо Ресто чакаше кабриолетът на оня двадесет и шест годишен мъж. В предградието Сен-Жермен чакаше луксозната кола на голям аристократ, която навярно струваше над тридесет хиляди франка.

„Кого ли ще заваря — каза си Йожен, разбрал, малко късно, че в Париж не се намират лесно незаети жени и че завладяването на тези кралици изисква не само буйна кръв. — Дявол да го вземе! Сигурно и братовчедка ми си има някой Максим.“

Изкачи се по стъпалата по-мрачен от смъртта. Щом застана пред вратата, тя се отвори. Лакеите му се сториха по-сериозни от магарета, когато ги чешат. Празникът, на който бе присъствал, се бе състоял в тържествените приемни салони на партера. Понеже не бе имал време да направи посещение на братовчедка си между поканата и бала, той още не бе влизал в стаите й и сега за пръв път щеше да види онази самобитна изисканост, която носи отпечатъка на душата и характера на една аристократка. Сега това проучване щеше да е още по-интересно за него, понеже вече познаваше салона на госпожа Дьо Ресто и можеше да направи сравнение. Виконтесата не приемаше преди четири и половина. Пет минути по-рано не би допуснала братовчеда си. Йожен, който съвсем не познаваше парижкия етикет, бе отведен по отрупана с цветя широка бяла стълба със златни перила и червена пътека до стаите на госпожа Дьо Босеан, чиято клюкарски разнасяна биография му беше неизвестна, с други думи, не бе в течение на всички онези вечно подменящи се историйки, които вечер се разправят от ухо на ухо из парижките салони.

От три години виконтесата имаше връзка с един от най-видните и най-богати португалски благородници, маркиз Д’Ажуда-Пинто. Това беше една от онези невинни връзки, тъй увлекателни за двете действащи лица, че те не могат да понасят присъствието на трети помежду им. Затова и виконт Дьо Босеан, ще, не ще даваше личен пример, като зачиташе този морганатичен брак. Хората, които през първите дни на това приятелство идваха в два часа на посещение у виконтесата, намираха при нея маркиз Д’Ажуда-Пинто. Неспособна да затвори вратата си за гостите, понеже щеше да е неприлично, госпожа Дьо Босеан толкова хладно приемаше хората и толкова внимателно изучаваше тавана, че всеки разбираше до каква степен й пречи. Когато из Париж се разчу, че посещенията между два и четири часа досаждат на госпожа Дьо Босеан, тя се озова в пълно усамотение. Виконтесата ходеше в театър „Буфон“ или на опера, придружена от господин Дьо Босеан и от господин Д’Ажуда-Пинто. Но като възпитан човек, господин Дьо Босеан винаги напускаше жена си и португалеца веднага след като ги настанеше. Сега господин Д’Ажуда щеше да се жени. Негова избраница беше една от госпожиците Дьо Рошфид. В цялото висше общество само едно лице не знаеше за този брак и това лице беше госпожа Дьо Босеан. Вярно, че някои нейни приятелки й бяха загатнали за това. Тя се бе усмихнала, понеже смяташе, че приятелките й искат да смутят щастието й от завист. Но предстоеше да се оповести бракът. Макар че беше дошъл да предупреди виконтесата, красивият португалец още не смееше да й спомене нито дума. Защо? Разбира се, няма нищо по-трудно от това да дадеш на една жена подобен „ултиматум“. Някои мъже се чувстват по-добре на дуел пред мъж, готов да прониже сърцето им с шпага, отколкото пред жена, която най-напред два часа реди жалби, а после примира и иска етер, за да се свести. Така че в този миг господин Д’Ажуда-Пинто седеше като на тръни и искаше да си върви, казваше, че госпожа Дьо Босеан все някак ще научи новината, че той ще й пише, че ще е по-удобно да нанесе убийствения удар с писмо, отколкото лично. Когато лакеят на виконтесата съобщи за господин Йожен дьо Растиняк, маркиз Д’Ажуда-Пинто трепна от радост. Имайте предвид, че влюбената жена е много по-изобретателна, когато става въпрос да си създава тревоги, отколкото в изкуството да разнообразява удоволствията. В момента, когато мъжът я изоставя, тя отгатва смисъла на всяко движение по-бързо, отколкото жребецът, за който Вергилий казва, че подушвал далечните миризми, предвещаващи любов. Затова бъдете уверени, че госпожа Дьо Босеан долови неволното леко, но ужасно поради своята непосредственост трепване. Йожен не знаеше, че в Париж никога не бива да отидеш на гости, преди да си разпитал приятелите на дома, за да узнаеш историите на съпруга, на съпругата и дори на децата. Иначе рискуваш да направиш някоя от онези грешки, за които в Полша казват много изразително: „Впрягай пет вола в колата си!“, вероятно за да те измъкнат от затруднението. Ако във Франция за подобни грешки в разговора все още няма специален израз, вероятно причината е, че тук те се смятат невъзможни — нали всички знаят клюките. След като се изложи по този начин у госпожа Дьо Ресто, която дори не му остави време да впрегне петте вола в колата си, само Йожен бе способен да рискува пак да опре до воловете и да отиде на гости у госпожа Дьо Босеан. Но в първия случай той ужасно притесни госпожа Дьо Ресто и господин Дьо Трай, а сега избави от затруднение господин Д’Ажуда.

— Сбогом — каза португалецът, ставайки бързо, докато Йожен влизаше в един кокетен малък салон в сиво и розово, където луксът бе доведен до изящество.

— До довечера — отвърна госпожа Дьо Босеан, като обърна глава и погледна маркиза. — Нали отиваме в „Буфон“.

— Няма да мога — отвърна той и улови дръжката на вратата.

Госпожа Дьо Босеан стана и го повика да се върне, без да обръща внимание на Йожен. Замаян от блясъка на вълшебното великолепие, той стоеше прав, струваше му се, че е попаднал сред арабска приказка и не знаеше къде да се дене в присъствието на тази жена, която не го забелязваше. Вдигнала показалеца на дясната си ръка, виконтесата с красиво движение посочи на маркиза един стол пред себе си. В това движение се чувстваше толкова страстна заповед, че маркизът пусна дръжката на вратата и се върна. Йожен го изгледа не без завист.

„Ето — каза си той — собственика на каретата! Значи, за да привлечеш погледа на някоя парижанка, трябва да имаш буйни коне, слуги в ливрея и купища злато?“

Демонът на разкоша впи зъби в сърцето му, обзе го трескаво желание да забогатее, от жажда за злато гърлото му пресъхна. Имаше сто и тридесет франка до края на тримесечието. Баща му, майка му, братята му, сестрите му общо не харчеха и двеста франка на месец. Сравнението, което набързо направи между сегашното си положение и целта, която трябваше да постигне, още повече го обърка.

— А защо — запита засмяно виконтесата португалеца — „не можете“ да дойдете на театър?

— Зает съм. Канен съм на вечеря у английския посланик.

— Ще си тръгнете по-рано.

Когато един мъж изневерява, той е принуден да трупа лъжа след лъжа. Господин Д’Ажуда се усмихна:

— Толкова ли държите?

— Разбира се.

— Ето, това исках да чуя — отвърна той и й хвърли нежен поглед, който би могъл да успокои всяка друга жена.

После й целуна ръка и си отиде.

Йожен прокара ръка в косите си и понечи да се поклони, като мислеше, че сега вече госпожа Дьо Босеан ще се сети за него. Но тя изведнъж стана, спусна се към коридора, изтича до един от прозорците и загледа господин Д’Ажуда, който се качваше в колата. Наддаде ухо и чу как слугата повтаря на кочияша нареждането му: „У господин Дьо Рошфид.“

Тези думи, както и бързината, с която Д’Ажуда се качи в каретата, бяха като гръм и мълния за виконтесата; тя се върна разкъсвана от смъртни предчувствия. Така стават най-ужасните катастрофи във висшето общество. Госпожа Дьо Босеан се прибра в спалнята си, седна пред една маса, взе лист изящна хартия и написа:

„Щом ще вечеряте у Рошфид, а не в английското посолство, дължите ми обяснение. Чакам ви.“

След като поправи някои букви, изкривени от разтрепераната й ръка, тя се подписа „К“, което означаваше „Клер дьо Бургон“, и позвъни.

— Жак — каза тя на появилия се веднага слуга, — в седем и половина часа ще отидете у господин Дьо Рошфид и ще попитате за маркиз Д’Ажуда. Ако господин маркизът е там, ще му предадете това писмо, без да чакате отговор; ако не е, ще се върнете и ще ми донесете писмото.

— Едно лице чака в салона госпожа виконтесата.

— А, вярно — рече тя и бутна вратата.

Йожен започваше да се чувства много неудобно; най-сетне виконтесата влезе и му каза с глас, който го развълнува до дъното на сърцето:

— Простете, господине, трябваше да напиша едно писмо. Сега съм на ваше разположение.

Тя сама не знаеше какво говори, защото в същото време си мислеше: „Ах, той иска да се ожени за госпожица Дьо Рошфид! Но нима е свободен? Или бракът ще бъде осуетен тази вечер, или аз… Така или иначе, утре въпросът ще бъде приключен.“

— Братовчедке… — започна Йожен.

— Моля — каза виконтесата и толкова надменно изгледа студента, че той се смрази.

Йожен разбра смисъла на това „моля“. От три часа бе научил толкова много, че вече беше нащрек.

— Госпожо… — поправи се той, като се изчерви. После след малко колебание продължи: — Простете ми, но аз толкова се нуждая от закрила, че дори един намек за родство е в състояние да ме окуражи.

Госпожа Дьо Босеан се усмихна, но тъжно — около нея вече тътнеше грохотът на нещастието.

— Ако знаете в какво положение се намира семейството ми — продължи той, — сигурно ще пожелаете да бъдете като онези феи-закрилници, които отстраняват всички пречки.

— Добре, братовчеде — усмихна се тя, — с какво мога да ви бъда полезна?

— Зная ли? Самият факт, че съм свързан с вас чрез някакво родство, което се губи в мрака на времето, за мен е вече цяло богатство. Но вие ме смутихте, забравих какво бях дошъл да ви кажа. Вие сте единственият човек, когото познавам в Париж. Ах, да! Исках да ви помоля да ме приемете като нещастно дете, което желае да се прилепи за вашата дреха и което е готово да умре за вас…

— Можете ли да убиете човек заради мене?

— И двама съм готов да убия — каза Йожен.

— Дете! Да, вие сте дете — рече тя, като преглътна сълзите си. — Вие сигурно ще обичате искрено!

— О, да! — кимна той.

Със самоуверения си отговор студентът живо заинтересува виконтесата. Южнякът за пръв път действаше пресметливо. По пътя между синия будоар на госпожа Дьо Ресто и розовия салон на госпожа Дьо Босеан Йожен бе успял да премине тригодишен курс по „Парижко право“. За него не се говори, макар то да е върховната юриспруденция в тукашното общество, ако добре го познаваш и го прилагаш правилно, можеш всичко да постигнеш.

— Ах, да, сетих се — каза Йожен. — На вашия бал ми направи впечатление госпожа Дьо Ресто. Тази сутрин й отидох на гости.

— Навярно много сте й досадили — усмихна се госпожа Дьо Босеан.

— Е, да! Аз съм невежа и ще настроя всички срещу себе си, ако откажете да ми помогнете. Мисля, че в Париж е много трудно да се намери млада, красива, богата и елегантна жена, която да не е заета, а тъкмо такъв водач ми е необходим, за да ме посвети в онова, което вие, жените, толкова добре умеете да разяснявате — живота. Навсякъде ще срещна някой господин Дьо Трай. Така че дойдох да ви помоля да ми разгадаете една тайна, да ми кажете каква глупост съм направил. Заговорих за един човек…

— Госпожа херцогиня Дьо Ланже — съобщи Жан, прекъсвайки студента, който с рязко замахване изрази досадата си.

— Ако искате да имате успех — тихо каза виконтесата, — бъдете преди всичко по-въздържан. — О, добър ден, мила — додаде тя, стана да посрещне херцогинята и с нежно вълнение стисна ръцете й, сякаш бе нейна сестра, на което херцогинята отвърна с най-голяма гальовност.

„Трябва да са добри приятелки — каза си Растиняк. — Ще имам две покровителки. Двете жени вероятно имат еднакви вкусове и в такъв случай и херцогинята ще прояви интерес към мен.“

— На какво щастливо хрумване дължа щастието да ви видя, мила Антоанет? — запита госпожа Дьо Босеан.

— Просто видях господин Д’Ажуда-Пинто, като влизаше у господин Дьо Рошфид, и си помислих, че сте сама.

Докато херцогинята произнасяше тези злокобни думи, госпожа Дьо Босеан не сви устни, не се изчерви, очите й не трепнаха, челото й дори сякаш се проясни.

— Ако знаех, че сте заета… — продължи херцогинята и се обърна към Йожен.

— Това е господин Йожен дьо Растиняк, мой братовчед — каза виконтесата. — Имате ли известия от генерал Дьо Монриво? — запита тя. — Вчера Серизи ми каза, че хората вече просто не го виждали. Идвал ли е днес у вас?

Говореше се, че херцогинята била изоставена от господин Дьо Монриво, в когото била безумно влюбена. Въпросът я засегна право в сърцето. Тя се изчерви и отвърна:

— Вчера той беше в Елисейския дворец.

— Дежурен ли? — запита госпожа Дьо Босеан.

— Клара, вие навярно знаете — поде херцогинята със святкащи от злоба очи. — Утре ще бъде известен бракът на господин Д’Ажуда-Пинто с госпожица Дьо Рошфид.

Ударът беше толкова силен, че виконтесата пребледня, но отвърна със смях:

— Това са слухове, които забавляват глупците. Защо човек като Д’Ажуда-Пинто ще подари на Рошфид едно от най-знатните имена на Португалия? Рошфид са благородници едва от вчера.

— Но Берт ще има, както разправят, двеста хиляди франка рента.

— Господин Д’Ажуда е достатъчно богат, за да прави подобни сделки.

— Но, мила, госпожица Дьо Рошфид е очарователна.

— Ах!

— Както и да е. Днес той е на вечеря у тях, условията са уговорени. Много ме изненадва, че сте толкова зле осведомена.

— Та каква глупост сте направили, господине? — обърна се госпожа Дьо Босеан към Йожен. — Това бедно дете толкова отскоро е попаднало в обществото, че нищо не разбира от нашия разговор, мила Антоанет. Бъдете добра към него. А ние утре ще продължим. Нали знаете, утре всичко вече ще се знае официално и тогава ще можете да говорите с положителност като официоз.

Херцогинята се обърна към Йожен и надменно го изгледа от главата до петите, сякаш искаше да го смаже, да го унищожи.

— Госпожо, без да зная как, аз забих нож в сърцето на госпожа Дьо Ресто. Неволно, там е грешката ми — каза студентът. Находчивостта му бе помогнала и той бе отгатнал хапливия подтекст в любезните думи, които си размениха двете жени. — Макар може би да се боите от хората, за които е ясно каква болка ви нанасят, вие продължавате да се срещате с тях, докато онзи, който наранява, без да знае дълбочината на нанесената рана, смятате за глупав, недодялан, за човек, който не умее нищо да използва, и всички го презират.

Госпожа Дьо Босеан отправи към студента един от ония топли погледи, в които големите души умеят да вложат и благодарност, и достойнство. Този поглед беше като балсам и успокои раната, нанесена на студента от херцогинята, която го бе изгледала като бирник, дошъл да му прави оценка.

— Представете си — продължи Йожен, — тъкмо бях успял да спечеля благоволението на граф Дьо Ресто, защото — обърна се той към херцогинята едновременно скромно и лукаво — трябва да ви кажа, госпожо, че аз още съм само студент, самотен, беден…

— Не говорете така, господин Дьо Растиняк. Ние, жените, никога не пожелаваме онова, което никой не желае.

— Нищо — рече Йожен, — аз съм само на двадесет и две години. Човек трябва да изживее нещастията, свойствени на възрастта му. Впрочем сега се изповядвам, а никой не би могъл да коленичи в по-прелестна изповедня: в нея се извършват греховете, за които се обвиняваме в другите изповедни.

При тези антирелигиозни думи лицето на херцогинята стана хладно и за да подчертае простащината им, тя каза на виконтесата:

— Господинът е отскоро…

Госпожа Дьо Босеан откровено се изсмя — и на братовчед си, и на херцогинята.

— Съвсем отскоро, мила, и си търси преподавателка, която да го научи на добър вкус.

— Госпожо херцогиньо — продължи Йожен, — нима не е естествено да желаем да проникнем в тайните на онова, което ни очарова? — „Хайде, рече си той на ум, сигурен съм, че им говоря като бръснар.“

— Струва ми се обаче, че госпожа Дьо Ресто е ученичка на господин Дьо Трай — забеляза херцогинята.

— Аз не знаех, госпожо — отвърна студентът. — И съвсем необмислено се намесих между двамата. Както и да е. Доста добре се бях разбрал със съпруга, известно време графинята ме понасяше и ето че изведнъж се сетих да им кажа, че познавам един човек, когото малко преди това бях видял как излиза по черната стълба, след като бе целунал графинята в дъното на коридора.

— Кой беше той? — запитаха двете жени.

— Един старец, който плаща четиридесет франка като мене, бедния студент, в същия пансион в края на предградието Сен-Марсо; истински нещастник, с когото всички се подиграваме. Наричаме го дядо Горио!

— Какво дете сте вие! — възкликна виконтесата. — Та госпожа Дьо Ресто като госпожица се казваше Горио!

— Дъщеря на производител на фиде — намеси се херцогинята. — Просто момиче. В двореца беше представена едновременно с дъщерята на някакъв сладкар. Не си ли спомняш, Клара? Кралят се разсмя и пусна една шега на латински във връзка с брашното. Хора… как беше… хора…

— Ejusdem farinae[20] — каза Йожен.

— Точно така — потвърди херцогинята.

— Ах, той бил баща й! — възкликна ужасен студентът.

— Точно така. Човекът има две дъщери, които безумно обича, макар и едната, и другата почти да са отказали от него.

— Втората не беше ли женена за един банкер с немско име… някой си барон Дьо Нюсенжан? — запита виконтесата, като погледна към госпожа Дьо Ламже. — Не се ли казваше Делфин? Руса жена, има странична ложа в операта, идва и в „Буфон“ и се смее високо, за да привлича вниманието на хората, нали?

Херцогинята каза с усмивка:

— Просто ви се възхищавам, мила. Как можете толкова да се занимавате с подобни хора? Само лудо влюбен мъж като Ресто можеше да се ожени за брашнената госпожица Анастази. Но тя не беше за него. Сега е в ръцете на господин Дьо Трай, който ще я погуби.

— Те, значи, са се отрекли от баща си — повтори Йожен.

— Точно така, от баща си — каза виконтесата. — От собствения си баща, който, както разправят хората, дал на всяка по пет-шестстотин хиляди франка, за да бъдат щастливи и да ги ожени добре, а си оставил само осемстотин-хиляда франка рента, понеже мислил, че дъщерите му ще си останат негови дъщери, че си е създал два дома, където ще го обичат, ще го гледат. След две години зетьовете му го прогонили от своята среда като последен бедняк…

Още под свежото влияние на чистата и свята семейна атмосфера, още под очарованието на младежкия идеализъм, Йожен, който прекарваше първия си ден на бойното поле на парижката цивилизация, се просълзи. Неподправеното вълнение е толкова заразително, че тримата се спогледаха мълчаливо.

— Ех, боже мой — каза госпожа Дьо Ланже, — да, това изглежда много ужасно, но подобни случаи се срещат всеки ден. Сигурно има някаква причина. Слушайте, мила, мислили ли сте си някога какво е зетят? Зетят е оня, за когото ние, искам да кажа вие или аз, ще отгледаме едно мило създание, с което ще сме свързани чрез хиляди връзки, което в продължение на седемнадесет години ще бъде радостта на семейството, неговата чиста душа, както би казал Ламартин, за да стане по-късно негова отрова. Когато съпругът ни я отнеме, той най-напред ще грабне любовта й и с нея като с брадва ще отсече в сърцето и в душата на този ангел чувства, които са я свързвали със семейството й. До вчера дъщеря ни е била всичко за нас, ние сме били всичко за нея. Утре тя ще стане наша неприятелка. Нима всеки ден не виждаме подобни трагедии? Тук снахата е донемайкъде нахална със свекъра си, който всичко е пожертвал за сина си. Там зетят изхвърля тъща си. Мнозина питат какво трагично има днес в обществото; малка ли е трагедията със зетьовете, без да говорим за нашите бракове, които вече са пълна глупост. Представям си какво се е случило със стария производител на фиде. Доколкото си спомням, този Форио…

— Горио, госпожо.

— Да, този Морио е бил председател на своята секция по време на революцията; осведомили го за настъпващия глад и отначало забогатял, като продавал брашното десет пъти по-скъпо, отколкото му струвало. Доставял си каквито количества искал. Управителят на имението на баба ми разправял, че му продал брашно за огромна сума. Като всички хора от този род на времето, този Норио сигурно е делил с комитета за обществено спасение. Спомням си, че управителят казвал на баба ми, че тя спокойно може да стои в Гранвилие, защото житото й било прекрасна лична карта. Както и да е, този Лорио, който продавал жито на главорезите, имал само една страст — обожавал дъщерите си. Настанил нависоко голямата в дома Ресто и присадил другата у барон Дьо Нюсенжан, богат банкер, който се представя за роялист. Нали разбирате, по време на Империята двамата зетьове не придиряли особено за това, че старецът със заслуги от деветдесет и трета година ходи у тях; при Бонапарт още вървяло. Но когато се върнаха Бурбоните, клетникът започнал да пречи на господин Дьо Ресто и още повече на банкера. Дъщерите, които може би все още обичат баща си, искали и вълкът да е сит, и агнето цяло — да угодят и на баща си, и на съпрузите си; приемали го, когато нямали гости; измисляли предлози, уж проявявали нежност: „Елате, татко, ще ни бъде по-добре, понеже ще бъдем сами!“ и други подобни. Аз мисля, мила, че истинските чувства правят човека прозорлив и умен; сърцето на горкия деец от деветдесет и трета година започнало да кърви. Разбрал, че дъщерите му се срамуват от него, че те държат на съпрузите си, а той вреди на зетьовете си. Така че трябвало да се пожертва. И той се пожертвал, защото бил баща: самоизгонил се. Като видял, че дъщерите му са доволни, разбрал, че е постъпил добре. Бащата и децата били съучастници в това малко престъпление. С всекиго може да се случи. Нима този дядо Дорио не бил като петно от смазка в салоните на дъщерите си? Пък там и той се притеснявал, отегчавал се. Това, което станало с този баща, би могло да се случи между най-хубавата жена и човека, когото тя най-много обича: ако му досажда с любовта си, той си отива, прави подлости. Така е с всички чувства. Сърцето е като съкровищница. Изсипете ли я изведнъж, вие сте разорен. Ние не прощаваме на чувство, изявено изцяло, както не прощаваме на мъж, останал без стотинка. Този баща дал всичко, което имал. Двадесет години раздавал сърцето и душата си; дал цялото си богатство наведнъж. След като лимонът бил изцеден до капка, дъщерите хвърлили кората на пътя.

— Хората са подли — каза виконтесата, като дърпаше ресните на шала си.

Тя седеше с наведени очи, защото бе дълбоко засегната. Думите на госпожа Дьо Ланже всъщност целяха нея.

— Подли ли? Нищо подобно — поде херцогинята, — те чисто и просто вървят по своя път. Казвам ви това, защото не съм толкова глупава да не разбирам хората. Но и аз мисля като вас — добави тя и стисна ръката на виконтесата. — Светът е тресавище и ние трябва да се стараем да не затъваме в него.

Тя стана, целуна госпожа Дьо Босеан по челото и каза:

— Днес сте много красиви, моя мила. Лицето ви е необикновено свежо.

После погледна братовчеда, кимна му леко и излезе.

— А Горио е толкова благороден! — каза Йожен.

Той си припомни как старецът извиваше позлатените съдове през нощта.

Госпожа Дьо Босеан не го чу; беше се замислила. Няколко минути седяха мълчаливо; вцепенен от стеснение, бедният студент не смееше нито да си отиде, нито да остане, нито да говори.

— Хората са подли и зли — най-сетне рече виконтесата. — Щом ни се случи нещастие, все се намира някой приятел, готов да ни съобщи и да човърка сърцето ни с кама, а в същото време ни кара да се възхищаваме от дръжката й. Започват сарказмите, започва присмехът! Ах! Но аз ще се браня!

Тя вдигна глава със свойственото си благородство и в гордите и очи блеснаха светкавици.

— Ах — добави тя, като забеляза Йожен, — вие сте тук!

— Все още — каза той печално.

— Така да бъде, господин Дьо Растиняк, отнасяйте се с хората, както заслужават. Вие искате да се издигнете, добре, ще ви помогна. Ще разберете колко е дълбока покварата на жените, ще измерите жалката суета на мъжете. Макар че доста съм чела книгата на живота, все пак се намериха страници, които ми бяха неизвестни. Сега знам всичко. Колкото сте по-хладно пресметлив, толкова по-далеч ще стигнете. Удряйте безмилостно — ще се боят от вас. Гледайте и на мъжете, и на жените като на пощенски коне, оставяйте ги да мрат, щом стигнете до сменна станция — така ще се изкачите до желания връх. Разбирате ли, тук вие ще бъдете нищожество, ако не намерите жена, която да се заинтересува за вас. Тя трябва да е млада, богата, елегантна. Но ако изпитвате истинско чувство, крийте го, крийте го като съкровище; никога не го издавайте — иначе сте загубен: няма да бъдете палач, а жертва. Ако се влюбите, добре пазете тайната си. Разкрийте я само след като разберете кому доверявате сърцето си. За да опазите отсега тази любов, която още не съществува, научете се да не вярвате на хората. Слушайте, Мигел… — виконтесата сбърка неволно, но не забеляза грешката си — има нещо по-ужасно от съдбата на този баща, изоставен от дъщерите си, които биха желали той да е мъртъв: това е съперничеството между двете сестри. Ресто е от благороден род и висшето общество е приело жена му, тя е била представена в двора; но сестра й, богатата й сестра, красивата госпожа Делфин дьо Нюсенжан, съпруга на човек, пълен с пари, умира от мъка; ревността я съсипва, защото е на сто мили от сестра си; сестра й вече не й е сестра; двете жени се отказват една от друга, както се отричат от баща си. Затова госпожа Дьо Нюсенжан би излочила цялата кал между улица Сен-Лазар и улица Грьонел, за да влезе в моя салон. Тя мислеше, че Дьо Марсе ще й помогне да постигне целта си, затова стана робиня на Дьо Марсе, безумно досажда на Дьо Марсе. Но Дьо Марсе пет пари не дава за нея. Ако ми я представите, ще станете нейният Вениамин[21], тя ще ви обожава. След това, ако можете, обичайте я, ако не — послужете си с нея. Ще я допусна един-два пъти на големи приеми, когато имам тълпа гости; но никога няма да я приема през деня. Ще я поздравя. Това е достатъчно. Графинята ви е затворила вратата си, задето сте произнесли името на Горио. Да, драги, и двадесет пъти да отидете у госпожа Дьо Ресто, тя винаги ще отсъства. Вие сте отвергнат. Добре, нека Горио ви представи на госпожа Делфин дьо Нюсенжан. Красивата госпожа Дьо Нюсенжан ще ви бъде нещо като фирма. Станете неин избраник и жените ще лудеят по вас. Нейните съперници, нейните приятелки, най-добрите й приятелки ще пожелаят да ви отнемат от нея. Има жени, които се влюбват само в мъж, когото друга е избрала, както има жалки еснафки, които копират нашите шапки и се надяват, че с това ще придобият и нашите обноски. Вие ще имате успехи. В Париж успехът е всичко, той е ключът на могъществото. Ако жените решат, че сте остроумен и талантлив, и мъжете ще го повярват, стига сам да не ги опровергаете. Тогава ще можете да пожелаете каквото ви хрумне, ще имате достъп навсякъде. Тогава ще разберете какво е висшето общество — сбирщина от измамени и измамници. Не бъдете нито от едните, нито от другите. Давам ви името си като нишката на Ариадна[22], за да навлезете в този лабиринт. Не го излагайте — рече тя, като наведе глава и хвърли царствен поглед на студента, — върнете ми го чисто. Сега ме оставете. И ние, жените, си имаме свои битки.

— Ако ви трябва човек, готов заради вас да възпламени мина… — прекъсна я Йожен.

— Е, и какво? — запита тя.

Младежът се удари в гърдите, усмихна се в отговор на усмивката на братовчедка си и излезе. Беше пет часът. Йожен беше гладен и се уплаши да не би да закъснее за вечеря. Този страх го накара да се зарадва, че толкова бързо ще прекоси Париж. Чисто механичното удоволствие от возенето му позволи да се отдаде на нахлулите в главата му мисли. Когато младеж на неговата възраст се чувства засегнат, той се разгневява, беснее, заплашва с юмрук цялото общество, иска да си отмъсти и същевременно не се чувства сигурен. В този миг Растиняк беше като смазан от думите: „Графинята ви е затворила вратата си.“

„Ще отида — рече си той. — И ако госпожа Дьо Босеан излезе права, ако достъпът в този дом ми е запретен… аз ще… Госпожа Дьо Ресто ще ме среща във всички салони, където ходи. Ще науча фехтовка, ще науча да стрелям с пистолет и ще убия нейния Максим!“

„Ами пари! — крещеше разсъдъкът му. — Къде ще намериш пари?“

Изведнъж показният разкош у графиня Дьо Ресто изникна пред очите му. Там бе видял лукс, в който една госпожица Горио не можеше да не е влюбена, позлати, предмети, чиято стойност личеше прекалено явно, глупавия лукс на забогателия простак, прахосничество на издържана жена. Тази картина, от която той сякаш не можеше да отвърне поглед, изведнъж бе пометена от спомена за величествения дом на семейство Босеан. Пренесено във висшите сфери на парижкото общество, въображението на студента разшири ума и съзнанието му и му вдъхна хиляди злокобни за сърцето мисли. Той видя света такъв, какъвто е: за богатите няма закони, няма морал. В парите видя „Ultima ratio mundi“[23].

„Вотрен е прав — каза си той. — Богатството е добродетел!“

Когато стигна на улица Ньов-Сент-Жьонвиев, той бързо се качи в стаята си, слезе, за да даде десет франка на файтонджията, после отиде във вонящата трапезария. Осемнадесетте сътрапезници му се сториха като животни, които се тъпчат. Видът на тези жалки хора, на тази стая го ужаси. Преходът беше толкова рязък, контрастът толкова пълен, че не можеше да не събуди необикновено силна амбиция у Йожен. От една страна, свежите и прелестни образи от най-елегантната обществена среда, млади, оживени лица, обградени с чудни предмети на изкуството и разкоша, страстни, пълни с поезия черти, от друга — зловещи образи, заобиколени със смрад лица, в които страстите бяха оставили само свръзките и машинарията. Поуките, които гневът на изоставена жена бе изтръгнал от госпожа Дьо Босеан, нейните замайващи предложения се връщаха в паметта му; мизерията идваше да ги изтълкува. Растиняк реши да си проправи два успоредни пътя към богатство — да се отдаде на науката и на любовта, да стане учен доктор по право и светски мъж. Беше още дете! Тези две линии са несъвместими, те никога не се пресичат.

— Много сте мрачен, господин маркизе — рече му Вотрен и го изгледа така, сякаш проникваше до най-скритите тайни на сърцето му.

— Не съм разположен да понасям шегите на хора, които ме наричат „господин маркиз“ — отвърна Йожен. — Тук, за да си наистина маркиз, трябва да имаш сто хиляди франка рента, а щом живееш в пансиона „Воке“, не можеш да се наречеш любимец на съдбата.

Вотрен изгледа Растиняк с бащинско презрение, сякаш казваше: „Хлапе! На един залък ще те глътна!“ После отвърна:

— Вие сте в лошо настроение, защото не сте има ли успех пред графиня Дьо Ресто.

— Тя ми затвори вратата си, защото й казах, че баща й се храни на нашата маса — извика Растиняк.

Пансионерите се спогледаха. Горио сведе поглед, извърна се и си избърса очите.

— Пръснахте ми емфие в окото — каза той на съседа си.

— От сега нататък всеки, който засегне дядо Горио — намеси се Йожен и изгледа съседа на някогашния макаронаджия, — ще има работа с мене. Той струва повече от всички нас. Не говоря за дамите — допълни той, като се обърна към госпожица Тайфер.

С тези думи разговорът приключи. Йожен ги произнесе така, че накара сътрапезниците си да млъкнат. Само Вотрен му рече насмешливо:

— Щом смятате да се нагърбите с покровителството на дядо Горио и да се пишете негов отговорен редактор, ще трябва добре да умеете да държите шпага и да стреляте с пистолет.

— Имам това предвид — каза Йожен.

— Значи, от днес влизате в бой, а?

— Може би — отвърна Растиняк. — Но на никого няма да давам сметка за работите си, тъй като и аз не се мъча да отгатна какво правят другите, например нощем.

Вотрен изгледа Растиняк накриво:

— Моето момче, когато човек не иска марионетките да го правят на глупак, трябва направо да влезе в бараката, а не само да надзърта през дупките на пердето. — Но като видя, че Йожен пак кипва, добави: — Стига приказки. С вас ще си поговорим, когато поискате.

Обедът продължи мрачно, натегнато. Покрусен от думите на студента, дядо Горио не разбра, че настроението към него се е променило и че сега той има млад защитник, който е в състояние да прекрати тормоза срещу него.

— Значи — тихо каза госпожа Воке, — излиза, че господин Горио има дъщеря графиня?

— И баронеса — отвърна й Растиняк.

— Само за това го бива — каза Бианшон на Растиняк. — Изследвах му главата: има само една изпъкналост — тази на бащинството. Излиза, че е „вечен баща“.

Йожен беше в такова тежко настроение, че шегата на Бианшон не можа да го разсмее. Искаше да се възползва от съветите на госпожа Дьо Босеан и се питаше откъде и как да намери пари. Пред очите му се разгръщаха светските простори, едновременно пусти и пълни. След като вечерята свърши, остана сам в трапезарията.

— Та, значи, вие сте видели дъщеря ми? — запита Горио развълнуван.

Сепнат от унеса си, Йожен хвана ръката на стареца и го погледна с особена нежност.

— Вие сте добър и достоен човек — каза той. — После ще говорим за вашите дъщери.

Без да слуша повече дядо Горио, той отиде в стаята си и написа на майка си следното писмо:

„Мила майко,

Виж дали не ще намериш за мене трета гръд. Сега съм в такова положение, че мога бързо да забогатея. Необходими са ми хиляда и двеста франка, и то на всяка цена. Не казвай нищо за моята молба на баща ми, защото той може да се противопостави, а ако сега не получа тези пари, от отчаяние ще се застрелям. Ще ти обясня доводите си, когато се видим, иначе би трябвало да ти напиша цели томове, за да разбереш в какво положение се намирам. Не съм играл комар, скъпа мамо, нямам дългове. Но ако държиш да запазиш живота, който си ми дала, трябва да ми намериш тези пари. Както и да е, сега ходя у виконтеса Дьо Босеан, която ме взе под свое покровителство. Трябва да се движа във висшето общество, а нямам пари дори за свестни ръкавици. Мога да ям само хляб, да пия само вода, ако трябва, ще гладувам, но не мога без сечивата, с които тук се копае лозето. Или ще си пробия път, или ще остана в калта. Знам колко надежди възлагате на мене и искаш бързо да ги оправдая. Скъпа мамо, продай някои стари скъпоценности, скоро ще получиш от мен други в замяна. Добре ми е известно положението, в което се намира нашето семейство и мога да преценя колко ще ти струва подобна жертва. Бъди уверена, че ненапразно те моля да я направиш, иначе, значи, съм чудовище. Трябва да разбереш, че в случая говори само гласът на една наложителна необходимост. Цялото наше бъдеще зависи от тази помощ, която ще ми позволи да започна борбата. Защото животът в Париж е непрекъсната борба. Ако няма друга възможност да се намери цялата сума, продайте лелините дантели, кажи й, че ще й изпратя по-хубави и пр.“

Писа и на двете си сестри — поотделно — с молба да му изпратят колкото имат спестени пари и за да им ги измъкне, без те да споменат пред другите за жертвата, която положително с радост щяха да направят за него, позова се на тяхната чувствителност, докосна струните на честта, толкова изопнати и отзивчиви в младите сърца. Но след като написа писмата, вместо да се успокои, почувства напрежение, което не можеше да овладее: трепереше, стряскаше се. Честолюбивият младеж познаваше чистотата и благородството на тези души, погребани в затънтения роден край, знаеше каква мъка ще причини на двете си сестри и същевременно колко голяма ще бъде радостта им, с каква наслада тайничко ще си говорят за любимия брат в дъното на градината. Съвестта му го озари и му ги показа как броят скришно своите нищожни богатства: той сякаш ги видя как пускат в ход цялата си момичешка хитрост, за да му изпратят парите „тайно“; първата лъжа в живота им щеше да бъде от великодушие.

„Сърцето на сестрата е чисто като диамант, а обичта й безгранична!“ — рече си Йожен.

Досрамя го, че им писа. Колко искрени щяха да бъдат техните пожелания за успех, колко чист щеше да е устремът на душите им към небето! С каква радост щяха да се пожертват! Каква болка щеше да изпита майка му, ако не успееше да му изпрати цялата сума! И всички тези прекрасни чувства, тези ужасни жертви щяха да му послужат като стъпало, за да стигне до Делфин дьо Нюсенжан. Няколко сълзи, последни зрънца тамян, хвърлени върху свещения семеен олтар, бликнаха от очите му. Обзет от отчаяние, той неспокойно закрачи из стаята. В този миг Горио го зърна през открехнатата врата, влезе и го запита:

— Какво ви е, господине?

— Ах, съседе, аз още съм син и брат така, както вие сте баща. Прав сте, че треперите за графиня Анастази: тя има връзка с някой си Максим дьо Трай, който ще я погуби.

Горио измърмори няколко думи, чийто смисъл Йожен не успя да долови, и си отиде. На другия ден Растиняк прати писмата по пощата. Той се колеба до последния миг, но ги пусна в кутията и каза: „Ще успея!“ — думи на комарджия или на голям пълководец, съдбоносни думи, които по-често водят до гибел, отколкото до спасение.

Няколко дни по-късно Йожен отиде у госпожа Дьо Ресто, но не бе приет. Потърси я и трети път, но и трите пъти вратата й се оказа затворена за него, макар че избра часове, когато граф Максим дьо Трай не беше там. Виконтесата излезе права. Студентът престана да учи. Ходеше на лекции колкото за проверката и веднага след това си тръгваше. Както повечето студенти и той имаше намерение да се стегне, когато наближат изпитите; беше решил да мине семестриално втората и третата година и накрая сериозно да се заеме да изучи цялото право. Така че му оставаха петнадесет свободни месеца, през които можеше да се впусне по парижкия океан, да търгува с жени или да лови богатства. Тази седмица той посети два пъти госпожа Дьо Босеан — отиваше при нея, когато колата на маркиз Д’Ажуда потегляше. Тази забележителна жена, най-поетичната личност в предградието Сен-Жермен, удържа победа и успя да отложи за известно време брака на госпожица Дьо Рошфид с маркиз Д’Ажуда-Пинто. Но през последните няколко дена страхът, че ще загуби щастието си, бе възпламенил цялата й страст и това ускори катастрофата. И маркиз Д’Ажуда, и Рошфид бяха погледнали на скарването и сдобряването като на благоприятно обстоятелство — надяваха се, че госпожа Дьо Босеан ще свикне с мисълта за този брак и ще пожертва утринните си срещи заради неизбежното бъдеще. Така че въпреки всички свещени клетви, които повтаряше всеки ден, господин Д’Ажуда разиграваше комедия, а виконтесата нямаше нищо против да я мамят. „Вместо благородно да скочи през прозореца — казваше най-добрата й приятелка херцогиня Дьо Ланже, — тя се оставя да я изблъскват по стълбата.“ Все пак този последен отблясък пред залеза доста дълго задържа виконтесата в Париж и й даде възможност да услужи на младия си сродник, към когото изпитваше суеверна привързаност. Йожен се отнасяше към нея предано и съчувствено при обстоятелства, когато обикновено жените в ничий поглед не срещат нито милост, нито истинска утеха. Най-често в такива случаи, ако някои мъж им заговори нежно, той прави това със задна цел.

В желанието си съвършено да разбере шахматната партия, която му предстоеше, преди да се опита да акостира в дома Нюсенжан, Растиняк се зае да проучи миналото на Горио и събра достоверни сведения, които могат да се предадат накратко както следва:

Преди Революцията Жан-Жоашен Горио бил прост работник в някаква фабрика за фиде. Сръчен, пестелив и предприемчив, той закупил предприятието на господаря си, който станал случайно жертва по време на първия бунт през 1789 година. Настанил се на улица Жюсиен при житния пазар и с грубоват, но верен усет за действителността поел председателството на своята секция, за да осигури на предприятието си покровителството на най-влиятелните хора през това опасно време. Тази благоразумна постъпка станала причина за неговото забогатяване, започнало по време на истинския или умишлено предизвикан глад, вследствие на който житото в Париж достигнало неимоверни цени. Народът се изтрепвал пред вратите на хлебарниците, докато някои хора спокойно си купували тестени произведения в бакалниците. Тази година гражданинът Горио натрупал капитал, който по-сетне му дал възможност да търгува със замах, какъвто човек може да си позволи само при наличността на много пари. Случило му се това, което се случва с хората, надарени с ограничени възможности: посредствеността му го спасила. Впрочем размерът на богатството му станал известен едва когато вече не било опасно и то не предизвикало завист у никого. Горио сякаш вложил целия си ум в търговията с жито. Станело ли въпрос за жито, за брашно, за зърно, за качествата и произхода им, за грижи за запазването им, за предвиждане на цените или каква ще бъде реколтата, за намиране на евтини житни храни, за доставки от Сицилия или Украйна, нямало равен на Горио. Само да го видел човек как търгува, как обяснява законите за вноса на зърно, как ги проучва, как долавя слабостите им, решавал, че е достоен за министър. Търпелив, деен, енергичен, упорит, бърз, акуратен в изпращането на стоката си, той имал орлов поглед, сещал се пръв, предвиждал всичко, криел всичко; бил дипломат в замислите, войник при изпълнението. Вън от специалността си, от простото си тъмно дюкянче, на прага на което прекарвал свободните си часове, облегнал рамо на рамката на вратата, той пак ставал тъп и груб работник, човек, неспособен да разбере една мисъл, безразличен към духовните радости, заспивал на представления, бил един от онези парижки долибановци[24], чиято сила е в глупостта. Такива хора си приличат по едно — в сърцето на почти всички ще откриете някое възвишено чувство. Две чувства изпълвали цялото сърце на макаронаджията и поглъщали цялата му нежност така, както търговията с жито заемала цялото му съзнание. Жена му, единствена дъщеря на богат чифликчия от Бри, била за него предмет на обожание, на безгранична любов. Горио се възхищавал от това крехко и силно, чувствително и красиво същество, пълна противоположност на самия него. Ако може да се говори за вродено чувство у мъжа, нима то не е гордостта, че покровителства някое слабо създание? Прибавете и любовта, тази силна благодарност на всички откровени души към източника на техните удоволствия, и ще разберете някои доста странни душевни явления. След седем години безоблачен живот за свое нещастие Горио загубил жена си: тя била започнала да му влияе и извън областта на чувствата и може би щяла да облагороди неговата първобитна природа, може би щяла да посее в него стремеж към обществото, усет към живота. При това положение бащинското чувство у Горио се развило извън разумните граници. Той прехвърлил любовта от жена си, която смъртта му отнела, върху двете си дъщери и отначало те напълно оправдали голямото му чувство. Богати търговци и чифликчии се надпреварвали да му предлагат дъщерите си, но той решил да остане вдовец. Тъст му, единственият мъж, когото Горио обичал, казвал с положителност, че зет му решил да не изневерява на жена си дори и след смъртта й. Неспособни да разберат такова възвишено безумие, хората от пазара започнали да му се подиграват и му прикачили някакъв смешен прякор. Но върху рамото на първия, който, пийнал по случай някакъв пазарлък, си позволил да го произнесе пред макаронаджията, се стоварил такъв юмручен удар, че той полетял с главата напред към крайпътния камък на улица Облен. Безумната обич, боязливата и нежна привързаност на Горио към дъщерите му била толкова известна, че веднъж някакъв негов конкурент, за да може да определя свободно цените, решил да го отстрани от пазара и му казал, че кабриолет съборил Делфин. Макаронаджията пребледнял, позеленял и веднага напуснал тържището. След това няколко дена лежал болен вследствие уплахата, причинена му от тази мнима тревога. В случая не приложил смъртоносния си удар по рамото, но прогонил конкурента от пазара, като дочакал сгоден момент и го разорил. Естествено възпитал дъщерите си съвсем неразумно. При богатство, което му носело годишен доход над шест хиляди франка, Горио харчел за себе си не повече от хиляда и двеста франка и цялото му щастие се състояло в това да задоволява всички прищевки на момичетата. Той наел най-добрите учители, за да им дадат всички познания, необходими за едно добро възпитание, както и гувернантка. За щастие тя се оказала разумна жена с добър вкус. Момичетата учели да яздят кон, имали карета, живеели, както живеят любовниците на старите богати благородници. Достатъчно било да пожелаят нещо, и баща им бързал да им го достави независимо от цената. В замяна на даровете си той искал само милувки. Естествено за Горио дъщерите му стояли много над него, наравно с ангелите. Клетникът обичал дори болката, която те му причинявали. Когато дъщерите му станали на възраст за женене, те имали възможност да си изберат мъж по вкус, тъй като всяка щяла да получи в зестра половината от бащиното си състояние. Граф Дьо Ресто започнал да ухажва Анастази заради красотата й и понеже имала аристократически наклонности, тя приела да напусне бащиния си дом, за да влезе във висшето общество. Делфин обичала парите и се омъжила за барон Дьо Нюсенжан, банкер от немски произход, който получил баронската си титла по време на Свещената империя[25]. Горио си останал макаронаджия. Но дъщерите му започнали да се дразнят, че продължава да се занимава с търговия, макар тя да била целият му живот. След като пет години настоявали, той се съгласил да ликвидира предприятието си, да живее с лихвите от капитала си и от печалбите натрупани през последните години. Този именно капитал госпожа Воке, у която той се бе настанил на пансион, оцени, че носи между осем и десет хиляди франка рента. Той примирено решил да отиде в нейния дом, след като с отчаяние разбрал, че зетьовете му не само не позволяват на дъщерите му да го вземат при себе си, но дори и да го приемат открито.

Тези сведения бяха единственото, което знаеше за Горио някой си господин Мюре, откупил предприятието му. Така че предположенията, които бе изразила в присъствие на Растиняк херцогиня Дьо Ланже, напълно се потвърждаваха. С това приключва изложението на тази тъмна, но страшна парижка трагедия.

Втора глава
Навлизане в обществото

Към края на първата седмица на декември Растиняк получи две писма — от майка си и от по-голямата от двете си сестри. Той едновременно подскочи от радост и потрепери от ужас, като видя познатите почерци. Двата тънки листа хартия съдържаха присъда — смърт или живот над надеждите му. Ако изпитваше страх, като си помислеше за бедността на близките си от една страна, от друга Йожен ясно чувстваше предпочитанието им към него и не можеше да не се бои, че е изсмукал последните им капки кръв. Писмото на майка му гласеше:

„Мило дете, изпращам ти, каквото ми искаше. Използвай тези пари за добро; дори да трябва да спасявам живота ти, втори път не ще мога да намеря толкова голяма сума, без да кажа на баща ти, което ще наруши разбирателството в нашето семейство. За да я събера, ще бъдем принудени да ипотекираме имота. Не мога да преценя стойността на планове, които не са ми известни. Но от какво естество могат да бъдат тези планове, та се боиш да ми ги довериш? Няма нужда да пишеш томове, за да ми обясниш — ние, майките, разбираме всичко от една дума и тази дума би ми спестила тревогата на неизвестността. Не мога да скрия от тебе тягостното впечатление, което ми направи писмото ти. Мили синко, какво ли чувство те е накарало да всееш такъв страх в сърцето ми? Навярно много си страдал, когато си ми писал това писмо, защото аз много страдах, докато го четях. Какъв път смяташ да поемеш? Дали не ще бъдеш принуден да представяш живота си, щастието си за такива, каквито не са, да се срещаш с хора, сред които не можеш да се движиш, без да правиш разноски не по силите ти, да губиш ценното си за учене време? Скъпи ми Йожен, повярвай на майчиното си сърце — кривите пътища не водят до нищо голямо. Търпението и примирението трябва да бъдат добродетелите на младежи в твоето положение. Не ти се карам, не бих искала към жертвата да се примесва горчивина. Казвам ти думи на майка, която е колкото доверчива, толкова и предвидлива. Ти знаеш какви са твоите задължения, а аз знам колко сърцето ти е чисто, колко добри са намеренията ти. Затова мога без страх да ти кажа: «Тръгвай, любими сине, върви!» Треперя, защото съм майка, но нежно ще съпътстват всяка твоя стъпка нашите благопожелания и благословии. Бъди внимателен, скъпи сине. Ти трябва да си разумен като мъж, защото съдбата на петима души, които обичаш, зависи от тебе. Да, цялото ни щастие е в тебе, както и твоето щастие е наше щастие. Ние молим Бога да ти помага в начинанията ти. В случая леля ти Марсийак се показа нечувано добра. Тя стигна дотам, че отлично разбра какво искаш да кажеш, когато ми говориш за ръкавиците си. Но си призна весело, че има слабост към първородния. Мили Йожен, обичай леля си! Ще ти кажа какво направи тя за тебе едва когато постигнеш целта си. Иначе нейните пари ще ти парят пръстите. Вие, децата, не знаете какво означава да пожертваш спомени! Но какво ли не бихме пожертвали за вас? Тя ме помоли да ти кажа, че те целува по челото и че с тази целувка иска да ти придаде силата често да се чувстваш щастлив. Тази добра, прекрасна жена сама щеше да ти пише, ако пръстите й не бяха засегнати от подагра. Баща ти е добре. Реколтата от 1819 година надмина нашите очаквания. Сбогом, мило дете. Нищо няма да кажа на сестрите ти. Лор също ти праща писмо. Оставям я тя да ти избъбри дребните семейни събития. Дано небето ти помогне да успееш! О, да, мой мили Йожен, ти трябва да успееш! Мъката, която ми причини, беше толкова голяма, че втори път не бих я понесла. Разбрах какво е да си беден, докато мечтаех за богатство, което да дам на детето си. Сега сбогом. Не ни оставяй без новини и приеми целувките, които ти праща твоята майка.“

Когато дочете писмото, Йожен беше облян в сълзи. Сети се за Горио, който бе смачкал позлатените си съдове и ги бе продал, за да погаси полицата на дъщеря си.

„Майка ти е направила същото със скъпоценности — помисли той. — Леля ти навярно е плакала, докато е продавала реликвите си! С какво право ще проклинаш Анастази? За егоистичното си бъдеще ти направи това, което тя е направила за любовника си. Кой от двама ви струва повече?“

Студентът усети как нещо непоносимо го пари отвътре. Прииска му се да се откаже от намеренията си, да не приеме тези пари. Изпита благородни тайни угризения, които хората рядко оценяват достойно, когато съдят себеподобните си, но заради тях небесните ангели често оправдават престъпника, осъден от земните правници. Растиняк отвори писмото на сестра си, чиито невинни и прелестни изрази вляха свежест в сърцето му:

„Писмото ти пристигна много навреме, мили братко. Агат и аз искахме да използваме парите си за толкова разнообразни неща, че вече се чудехме какво да си купим. Ти постъпи като слугата на испанския крал, който съборил всичките часовници на господаря си — накара ни да стигнем до съгласие. Вярно, ние все спорехме какво да предпочетем и през ум не ни минаваше, добри ми Йожен, онова, което може да задоволи и двете ни. Агат просто скачаше от радост. През целия ден бяхме като луди «до такава висша степен» (стил на леля), че мама няколко пъти ни каза строго: «Но какво ви е, госпожици!» Мисля, че ако ни се бе поскарала, щяхме да бъдем още по-доволни. Жените сигурно изпитват особено удоволствие, когато страдат заради човека, когото обичат! Само аз малко се умислих и натъжих въпреки радостта си. Сигурно от мене няма да излезе свястна жена, защото обичам да харча. Бях си купила два колана и едно хубаво шило, за да пробивам дупки на корсетите си, въобще глупости, така че имах по-малко пари от дебелата Агат, която е пестелива и си крие паричките като сврака. Тя имаше двеста франка! А аз, бедно мое братче, само сто и петдесет. Така ми се пада! Просто ми се искаше да си хвърля колана в кладенеца, ще ми бъде тежко да го нося. Аз те ограбих. Агат беше чудесна. Каза ми: «Нека общо да изпратим триста и петдесетте франка!» Но не мога да се сдържа да не ти разправя всичко, както си беше. Знаеш ли какво направихме, за да се покорим на твоята заповед? Взехме прословутите си пари и тръгнахме уж на разходка. Стигнахме до големия път, а оттам тичешком до Рюфес, където чисто и просто ги предадохме на господин Грембер, който държи кралската пощенска кантора. На връщане се чувствахме леки като лястовици. «Дали щастието не ни прави толкова леки?» — запита Агат. И си говорихме още толкова неща, които няма да ви повторя, господин парижанино, защото се отнасят изключително до вас. О, мили братко, много те обичаме — това е, казано с две думи. Колкото до опазване на тайната, според леля пакостници като нас са способни на всичко — дори и да мълчат. Мама тайнствено ходи заедно с леля до Ангулем и двете най-дипломатично премълчаха висшите цели на това пътуване, извършено след дълги съвещания, от които ние бяхме изключени, както и господин баронът. Големи заговори поглъщат вниманието и умовете в кралство Растиняк. Муселинената рокля, обсипана с ажурни цветя, която инфантките бродират за нейно величество кралицата, напредва в най-дълбока тайна. Остават ни още само два плата на полата. Решено бе откъм Вертьой да не се прави стена, ще се сади жив плет. Резултатът от това е, че народът ще се лиши от плодовете на дърветата, които трябваше да растат, опрени на стената, но на посетителите ще се достави красива гледка. Ако предполагаемият наследник има нужда от кърпички, предупреждава се, че знатната вдовица Дьо Марсийак, ровейки в сандъците си, известни под името Помпей и Херкуланум, е открила парче прекрасно холандско платно, чиято наличност й бе неизвестна. Така че принцесите Агат и Лор поставят на негово разположение своите игли и все още доста червените си ръце. Двамата принцове, дон Анри и дон Габриел, не са се отказали от пагубния си навик да се тъпчат с гроздов петмез, да ядосват сестрите си, да не учат, да се забавляват с издирване на птичи гнезда, да вдигат шум и да режат, въпреки законите на страната, ракити, за да си дялкат пръчки. Папският нунций, неофициално наричан господин свещеник, ги заплашва с отлъчване от църквата, в случай че продължат да изоставят светите канони на граматиката заради бойни оръжия от бъз. Сбогом, мили братко, никое писмо не е съдържало толкова пожелания за твоето щастие и толкова удовлетворена обич. Когато си дойдеш, чакаме да ни разправиш много неща! На мене ще кажеш всичко, защото съм най-голяма. Леля ни подметна за някакви твои успехи във висшето общество.

За дама една се говори, а другото се премълчава…

Пред нас, разбира се! Слушай, Йожен, ако искаш можем да минем без кърпички и да ти направим ризи. Бързо ми отговори по този въпрос. Ако ти са нужни хубави и добре ушити ризи, трябва веднага да се заловим за работа. Ако в Париж има някакви модели, които не знаем, изпрати ни един, главно за маншетите. Сбогом, сбогом! Целувам те по челото от лявата страна, по слепоочието, което принадлежи изключително на мен… Оставям последната страница за Агат, която ми обеща да не чете какво съм ти писала. Но за да съм сигурна, аз ще стоя до нея, докато ти пише. Твоя любеща те сестра

Лор дьо Растиняк“

„О, да — рече си Йожен. — Аз трябва непременно, на всяка цена трябва да забогатея! Никакви съкровища не могат да изплатят такава преданост. Бих искал да им доставя цялото възможно щастие. Хиляда и петстотин франка — помисли си той след малко. — Всеки франк трябва да улучи делта! Лор е права. Ей богу, имам само ризи от дебело платно. За чуждо щастие момичетата са способни на хитрост като същински разбойници. Толкова е невинна, а е прозорлива, щом се отнася до мене; тя е като небесен ангел, който прощава земните грехове, без да ги разбира.“

Светът беше негов! Веднага повика шивача си, поговори с него и го плени. След като беше видял господин Дьо Трай, Растиняк бе разбрал влиянието на шивачите в живота на младите хора. Уви, няма средно положение — шивачът е или смъртен враг, или приятел, спечелен с пари. В лицето на своя шивач Йожен намери човек, който разбираше бащинската роля, предоставена на занаята му, и се смяташе като връзка между настоящето и бъдещето на младежите. И от благодарност Растиняк създаде славата на този човек, с една фраза, казана на място, изкуство, в което по-късно той се отличи:

— Знам два негови панталона, благодарение на които станаха две сватби с по двадесет хиляди франка зестра.

Хиляда и петстотин франка и неограничен кредит у шивача! В този миг бедният южняк не се съмняваше вече в нищо и слезе на вечеря с неопределения израз, присъщ на момчетата, щом разполагат с малко по-голяма сума. Влезе ли някоя пара в джоба на студент, в него сякаш се издига някаква фантастична колона, на която той се възправя. Започва да върви по-сигурно. Има чувството, че е намерил опорна точка за своя лост, погледът му става ясен, открит, движенията му — пъргави; скромен и стеснителен, до предния ден той би се оставил дори да го набият, но сега е готов да удари плесница и на министър-председател. С него става необикновена промяна: весел, великодушен, отворен, той желае всичко, може всичко и си наумява какво ли не. С една дума, доскоро като безкрила птица, сега той разбира, че може да лети. Студентът без пари грабва каквото удоволствие му падне като куче, което с цената на хиляди опасности докопва кокал, строшава го, изсмуква мозъка и побягва. Но младеж, който държи в джобчето на жилетката си няколко преходни жълтици, бавно вкусва удоволствията си, съзерцава ги, наслаждава им се, плува в облаците, забравя значението на думата „немотия“. Цял Париж му принадлежи. На тази възраст всичко блести, свети, пламти! Това са години на жизнерадостна сила, която така си и пропада — не я използват нито мъжете, нито жените! Години на заеми и на остри безпокойства, които удесеторяват удоволствието от всички наслади! Който не се е движил по левия бряг на Сена между улиците Сен-Жак и Сен-Пер[26], нищо не е разбрал от човешкия живот!

„Ах, да знаеха парижанките — казваше си Растиняк, като гълташе варените круши по два и половина сантима парчето, поднасяни от госпожа Воке, — тук да търсят любовта!“

В този миг служещ от кралската поща позвъни на пътната врата и влезе в трапезарията. Попита кой е господин Йожен дьо Растиняк, връчи му две торбички и му даде да се разпише в книгата. Проницателният поглед на Вотрен шибна Растиняк като камшик:

— Сега ще можете да си платите уроците по фехтовка и стрелба.

— Изглежда, че корабите от Америка са пристигнали — каза госпожа Воке, като гледаше торбичките.

От страх да не издаде алчността си, госпожица Мишоно отмести поглед встрани.

— Вие имате добра майка — забеляза госпожа Кутюр.

— Господинът има добра майка — повтори Поаре.

— Да, изцедила си е кръвчицата — рече Вотрен. — Сега ще можете да играете комедиите си, да се движите в обществото, да хвърляте въдица за зестри, да танцувате с графини, окичени с прасковени цветчета в косите. Но все пак ме послушайте, младежо, ходете на стрелбището.

И Вотрен направи движение, сякаш се целеше в противник. Растиняк понечи да даде почерпка на пощаджията, но джобовете му се оказаха празни. Вотрен извади един франк и го хвърли на човека.

— Имате солиден кредит — подхвърли той и изгледа студента.

Растиняк бе принуден да му поблагодари, макар че не можеше да го понася след острия разговор в деня, когато се бе върнал от посещението си у госпожа Дьо Босеан. През последната седмица двамата не си говореха, само се наблюдаваха. Студентът напразно се питаше защо. Вероятно мислите действат на разстояние право пропорционално на силата, с която са отправени, и удрят там, където мозъкът ги изпраща — съгласно закон, подобен на закона, който движи снаряд, изстрелян от оръдие. Въздействието им може да бъде различно. Ако съществуват хора слаби по природа, в които мисълта се вбива и ги опустошава, то има и силни хора, черепи с медна броня, о които чуждата воля се сплесква и пада като куршум, изстрелян в каменна стена; има и мекушави хора, сякаш направени от памук, в които чуждите мисли попадат, без да избухнат, както снаряд в рохкавата пръст на редут. Главата на Растиняк беше пълна с барут, от онези глави, които избухват при най-слабия удар. Той беше толкова жизнено млад, че не можеше да не даде достъп на нахлулите отвън мисли, на заразата от чувства, която предизвиква толкова странни явления, необясними и за самите нас. Вътрешното му прозрение не отстъпваше на орловия му поглед. Духовните му сетива имаха онази тайнствена възприемчивост, онази пъргавина в долавяне и донасяне на сведението, които ни удивляват у забележителните хора, способни като ловките фехтовчици веднага да открият слабото място на всяка броня. Впрочем през последния месец у Йожен се бяха развили колкото качества, толкова и недостатъци. Недостатъците му се дължаха на висшето общество и на нарастващите му въжделения. Едно от качествата му беше южняшката живост, която кара човек да върви право срещу трудността, за да я преодолее, и не му позволява, ако е роден отвъд Лоара, да се спре пред каквото и да било съмнение; качество, което северняците наричат недостатък; според тях Мюра[27] се бил издигнал благодарение на него, но на него се дължала и смъртта му. От всичко това трябва да се заключи, че ако южнякът съумее да съчетае хитростта на Севера със смелостта на хората отвъд Лоара, той е завършен човек и става крал на Швеция[28]. Така че Растиняк не можеше по-дълго да стои под обстрела на Вотрен, без да поиска да разбере дали тази личност е негов враг или приятел. Понякога му се струваше, че този странен човек прозира страстите му, чете в сърцето му, докато сам остава непроницаем, сякаш притежаваше невъзмутимата дълбочина на сфинкс, който всичко знае, всичко вижда и нищо не издава. И понеже сега джобовете на Йожен бяха пълни, той се разбунтува.

— Направете ми удоволствието да почакате — каза той на Вотрен, който бе допил кафето си и ставаше.

— Защо? — попита мъжът и взе железния си бастун, с който обичаше да си играе, като го въртеше, сякаш искаше да покаже, че няма да се побои и от четирима разбойници.

— Да се разплатим — продължи Йожен, бързо развърза една от торбичките и брои сто и четиридесет франка на госпожа Воке, като й каза: — Добри сметки, добри приятели. Значи, пансионът ми е платен до свети Силвестър. Развалете ми тези пет франка.

— Добри сметки, добри приятели — повтори Поаре, като гледаше Вотрен.

— Ето ви един франк — каза Растиняк и подаде монетата на сфинкса с перука.

— Вас сякаш ви е страх да ми дължите нещо! — възкликна Вотрен и прониза младежа с поглед, който проникна до дъното на душата му. После му отправи една от онези свои подигравателни, диогеновски усмивки, от които Йожен неведнъж бе кипвал.

— Да… точно така — отвърна студентът; той бе станал, за да се качи в стаята си, и държеше двете торбички в ръка.

Вотрен се готвеше да излезе през вратата за салона, а Йожен — през другата, която водеше към стълбите.

— Знаете ли, господин маркиз Дьо Растинякорама, че това, което ми казвате, не е много учтиво — спря се Вотрен, блъсна вратата към салона и се приближи до студента, който го изгледа хладно.

Растиняк затвори вратата на трапезарията и отведе Вотрен в коридорчето за стълбата, която отделяше трапезарията от кухнята и имаше врата с решетесто прозорче към градината. Тук в присъствието на Силви, която бе изскочила от кухнята, студентът каза на Вотрен:

— Господин Вотрен, аз не съм маркиз и не се наричам Растинякорама.

— Ще се сбият — безстрастно рече госпожица Мишоно.

— Ще се сбият! — повтори Поаре.

— Как не! — отвърна госпожа Воке и погали купчинката жълтици.

— Ето ги, отиват под липите — извика госпожица Викторин и стана да погледне в градината. — Горкото момче, то все пак е право.

— Да се качваме, мила — каза госпожа Кутюр. — Това не е наша работа.

Когато Викторин и госпожа Кутюр станаха да си вървят, на вратата се изправи дебелата Силви и им препречи пътя.

— Що ли става? — рече тя. — Господин Вотрен вика на господин Йожен: „Да се обясним!“ После го хвана под ръка и ей ги сега отидоха в ангинарите.

В този миг пристигна Вотрен.

— Да не се уплашите, мамо Воке — каза засмяно той. — Ще си изпробвам пистолетите под липите.

— О, господине — обърна се Викторин към него и умолително сплете ръце, — защо искате да убиете господин Йожен?

Вотрен отстъпи две крачки и изгледа Викторин.

— Ето ти нова история! — възкликна той насмешливо и момичето се изчерви. — Мило момче, нали? Идва ми нещо на ум — продължи Вотрен. — И двама ви ще направя щастливи, хубаво дете.

Госпожа Кутюр хвана възпитаницата си за ръката и я отведе, като й пошепна на ухото:

— Викторин, аз просто не мога да ви разбера тази сутрин.

— Не желая да се стреля в моя дом — рече госпожа Воке. — Ще вземете да изплашите съседите и да ми домъкнете полиция!

— Хайде, успокойте се, мамо Воке — отвърна Вотрен. — Няма такава опасност. Ще отидем на стрелбището.

Той настигна Йожен и свойски го хвана под ръка.

— Дори да ви докажа, че от тридесет и пет крачки пет пъти поред улучвам асо пика — каза му той, — пак няма да ви уплаша. Изглежда, лесно кипвате, ще се оставите да ви убият като идиот.

— Взехте да отстъпвате — измърмори Йожен.

— Я не ме ядосвайте — отвърна Вотрен, после добави — Днес не е студено, да отидем да седнем там — и посочи боядисаните в зелено столове. — Имам да говоря с вас. Там никой не ще ни подслушва. Вие сте добро момченце, не ви желая злото. И ви казвам, аз Измами… (хиляди дяволи!) Аз, Вотрен, ви казвам, че ви обичам. А защо ви обичам, ще ви обясня. Междувременно знайте, че ви познавам така, сякаш сам съм ви създал, и ще ви докажа това. Сложете тук торбичките си — продължи той, като му посочи кръглата маса.

Растиняк остави парите на масата и седна. Тази невероятно рязка промяна, настъпила в поведението на Вотрен, събуди любопитството му. До преди малко той искаше да го убива, а сега се представяше за покровител.

— Вие бихте желали да знаете кой съм, какво съм правил или какво правя — поде Вотрен. — Прекалено сте любопитен, момчето ми. Хайде, успокойте се. Какво още има да чуете! Не ми провървя. Най-напред ме изслушайте. После ще ми отговаряте. Това е, с две думи, моето минало. Кой съм? Вотрен. Какво правя? Каквото си искам. Да не говорим повече по този въпрос. Искате ли да знаете какъв ми е характерът? Добър съм с онези, които са добри към мене или които са ми по сърце. На тях всичко е позволено, могат да ме настъпват колкото си искат, няма да им кажа: „Пази се!“ Но, дявол да го вземе, аз съм зъл като дявол с онези, които ми създават неприятности или не ми допадат. При това искам да ви предупредя, че като нищо убивам човек! — и той плю. — Само че гледам да го убия чисто, и то само ако е напълно необходимо. Аз съм „артист“, както казвате вие. Чел съм спомените на Бенвенуто Челини, не ме гледайте така, при това на италиански! От този човек научих, а той е бил разбойник на място, та от него научих да подражавам на провидението, което ни избива за щяло и не щяло, и да обичам красотата, където и да я срещна. Не е ли чудесна игра да си сам срещу всички и да имаш късмет? Доста съм размишлявал върху сегашното състояние на вашия обществен безпорядък. Дуелът е детска игра, момчето ми, глупост. Когато един от двама живи хора трябва да изчезне, ще бъдеш глупак, ако се оставиш на случайността. Дуел ли? Та това е ези-тура! Аз улучвам пет пъти едно след друго в асо пика, при това нанизвам всеки куршум върху предишния, и то от тридесет и пет крачки разстояние! Когато човек е надарен с такава способност, може да е сигурен, че ще повали противника си. Добре, но веднъж стрелях по един човек от двадесет крачки и не го уцелих. А той, простакът, никога в живота си не беше хващал пистолет. На, вижте — и странният човек разкопча жилетката си и показа косматите си като мечи гръб гърди, покрити с червеникаво руно, едновременно отвратително, отблъскващо и страшно, — този левак ми опърли козината — добави той, като сложи пръста на Растиняк върху една дупка на гърдите си. — Но по онова време аз бях дете, на вашите години, двадесет и една. Още вярвах в нещо, в любовта на жената и други подобни глупости, в които и вие ще се забъркате. Щяхме да се бием, нали? Можеше да ме убиете. Представете си, че аз отида в земята, къде ще идете вие? Би трябвало да се махнете, да заминете за Швейцария, да ядете таткови пари, пък той, баща ви де, не е чак толкова богат. Сега ще ви обясня в какво положение се намирате. Но ще го сторя с превъзходството на човек, който е разбрал земните неща и е видял, че съществуват само две възможности — или тъпа покорност, или бунт. Аз на нищо не се покорявам, ясно ли е? Знаете ли колко ви трябват на вас, тъй както сте тръгнали? Един милион, и то бързо. Иначе, както карате ден за ден, може да стигнете до мрежите на Сен-Клу[29], за да разберете дали има някакво висше същество. Аз ще ви дам този милион.

Той млъкна и изгледа Йожен.

— Аха, сега почнахте да гледате по-любезно чичо си Вотрен. Като чухте тези думи, заприличахте на девойка, на която казват: „Тази вечер!“ и тя започва да се докарва, да се облизва като котка, когато пие мляко. Чудесно! Сега да си поговорим по мъжки! Ето каква ви е сметката, младежо. Там, значи, имаме татко, мама, леля, две сестри (на осемнадесет и на шестнадесет години), две братчета (на петнадесет и на девет години). Това е списъкът на екипажа. Лелята възпитава сестрите. Свещеникът идва да дава уроци по латински на двамата братя. Семейството яде повече каша от кестени, отколкото бял хляб, таткото си пази панталоните, мама едва може да си ушие по една зимна и по една лятна рокля, сестричките карат както дойде. Всичко знам, бил съм на Юг. У вас работите трябва да вървят горе-долу така; щом получавате по хиляда и двеста франка годишно, имотецът ви дава едва по три хиляди. Имаме готвачка и слуга, защото трябва да се държим на положение, нали таткото е барон. А ние имаме амбиции, имаме Босеанови за съюзници, пък ходим пеш, жадуваме за богатство, а нямаме и пет пари, ядем буламачите на мама Воке, а обичаме хубавите вечери в Сен-Жермен, спим върху сламеник, а искаме разкошен дом! Не порицавам желанията ви. Да има човек амбиция, сърце мое, не всекиму е дадено. Попитайте жените какви мъже предпочитат — амбициозните. Амбициозните имат по-здрав кръст, повече желязо в кръвта, сърцето им е по-горещо. А жената в разцвета на силата си се чувства толкова щастлива и красива, че пред всички мъже предпочита онзи, чиято сила е огромна, макар да има опасност той да я сломи. Правя, списък на желанията ви, за да ви задам главния въпрос. Ето какъв е той: изпитваме вълчи глад, зъбките ни са остри. Какво да направим, за да напълним тенджерата? Първо, трябва да изядем кодекса, а това не е забавно и от него нищо не се научава; но трябва. Добре. Вземаме си дипломата, за да станем председател на углавен съд, да пращаме на каторга клетници, които струват повече от нас, с по едно КР[30] на рамото, и да доказваме на богатите, че могат да спят спокойно. Не е весело, освен това иска много време. Първо две години ще се мъкнем из Париж, ще гледаме прелестите, които ни привличат, без да можем да се докоснем до тях. Уморително е да желаеш, без никога да задоволиш желанията си. Ако бяхте блед, ако бяхте мекотело, нямаше да има опасност: но ние имаме кръв, буйна като на лъв, и такава жажда за живот, че можем да извършим по двадесет глупости на ден. Така че тази мъка, най-страшната и в ада на добрия Дядо Господ, ще ви сломи. Да приемем, че сте разумен, че пиете само мляко и съчинявате елегии; понеже сте благороден, след дълги мъки и лишения, които могат да накарат и куче да побеснее, ще трябва най-напред да станете заместник на кой знае какъв чешит в някой забутан град и правителството ще ви подхвърли хиляда франка, които ще ви задоволят, колкото попара — месарски пес. Лай по крадците, говорѝ в полза на богатите, пращай юначагите на гилотината. Благодарим!

Ако нямате покровители, така и ще си изгниете във вашето провинциално съдилище. Към тридесет години ще бъдете съдия с хиляда и двеста франка годишно, ако дотогава не сте захвърлили съдийската мантия. Като станете на четиридесет, ще се ожените, да речем, за някоя мелничарска дъщеря с някакви си шест хиляди рента. Благодарим. Ако ли пък намерите покровители, на тридесет години ще станете кралски прокурор с три хиляди франка заплата и ще се ожените за кметска щерка. А направите ли някоя дребна подлост, като например да четете върху бюлетините Вилел вместо Манюел[31] (има рима и с това човек може да си успокои съвестта), на четиридесет ще бъдете главен прокурор, ако щете, депутат. Забележете, скъпо дете, че междувременно съвестта ни ще е поизлиняла, че двадесет години сме се отегчавали, преживявали сме тайни страдания, че сестричките ни вече ще бъдат стари моми. При това покорно ви моля да си отбележите, че във Франция има всичко на всичко двадесет главни прокурори и двадесет хиляди кандидати за тази чест, между които се срещат шмекери, способни да продадат и семейството си, за да се издигнат с едно стъпало. Ако тази професия ви отвращава, да видим нещо друго. Може би барон Дьо Растиняк иска да стане адвокат? Охо, прекрасно! Десет години ще трябва да се поизмъчите, да харчите по хиляда франка месечно, да имате библиотека, кантора, да се движите в обществото, да целувате пешовете на преуспелите колеги, за да имате дела, да лижете пода на Съдебната палата. Ако този занаят ви доведе донякъде, нямам нищо против; намерете ми петима адвокати в Париж, които на петдесет години печелят повече от петдесет хиляди франка! Дума да не става! По-добре да стана пират, отколкото да си затрия душата. Впрочем откъде ще намерите тези пари? Всичко дотук не е много весело. Има един изход — жена със зестра. Значи — да се ожените. С други думи — да си вържете камък на врата. Освен това, ако се ожените за пари, какво ще стане с вашето чувство за чест, с вашето благородство? По-добре още днес да пратите по дяволите обществото с неговите условности. Да речем, че не е голяма работа да лежиш като змия при жена си, да лижеш краката на майка й, да правиш такива низости, че и свиня да се отврати, пфу! И поне да си щастлив! Но вие ще бъдете нещастен като помийна яма с жена, за която бихте се оженили по такъв начин. По-добре да се борите с мъже, отколкото да сте на нож с жена си. Вие, младежо, сте на кръстопътя на живота, избирайте! Та вие вече сте избрали: ходили сте при братовчедка си Дьо Босеан и сте усетили уханието на лукса. Ходили сте у госпожа Дьо Ресто, дъщерята на дядо Горио, и сте усетили уханието на парижанката. Когато този ден се върнахте, на челото ви бе написана една дума, която аз отлично разчетох: „Да преуспея!“ И то на всяка цена. „Браво, казах си аз, този юнак ми харесва.“ Дотрябваха ви пари. Но откъде? Пуснахте кръв на сестричките. Всички братя повече или по-малко ограбват сестрите си. След като измъкнахте Господ знае как тези хиляда и петстотин франка, та нали по вашенско има повече кестени, отколкото петфранкови монети, вие сте готов да тръгнете да мародерствате като войник. А какво ще правите после? Ще работите ли? Трудът, така, както го разбирате вие сега, осигурява на старини квартира у мама Воке на момчета от рода на Поаре. Бързото забогатяване е целта, която в този миг си поставят петдесет хиляди момчета във вашето общество. Вие сте само един от тези петдесет хиляди. Можете да си представите какви усилия са ви необходими, колко яростна ще бъде борбата. Трябва да се изядете едни други като паяци в буркан, като се има предвид, че не съществуват петдесет хиляди доходни места. Знаете ли как се напредва тук? Чрез блестящ гений или чрез умело продажничество. Сред тази човешка маса трябва или да връхлетите като снаряд, или да се промъкнете като чума. Честността за нищо не служи. Хората се огъват пред мощта на гения, мразят го, мъчат се да злословят по негов адрес, защото той взема, без да дели; но отстъпват, ако упорства; с една дума, падат на колене пред него, ако не са успели да го заровят в калта. Поквара има колкото щеш, талантът е рядкост. Така че покварата е оръжието на посредствеността, която е масова, и вие навсякъде ще усещате нейните стрели. Ще видите жени, чиито съпрузи получават всичко на всичко по шест хиляди годишно, а те харчат не по-малко от десет хиляди само за тоалети. Ще видите чиновници с по хиляда и двеста франка заплата да купуват земи. Ще видите жени, които проституират, за да се возят в колата на сина на някой пер на Франция, защото в Лоншан той може да се движи по средата на шосето. Вие видяхте как нещастният глупак Горио плаща полицата на дъщеря си, чийто съпруг има петдесет хиляди доход. Опитайте се да направите две крачки из Париж, без да срещнете някоя адска машинация. Залагам си главата срещу една от тези марули, че у първата жена, която ви хареса, ще попаднете в гнездо на оси, ако ще тя да е богата, красива, млада. До една престъпват законите и са на нож с мъжете си по всички въпроси. Никога няма да свършим, ако седна да ви обяснявам какви сделки се вършат заради любовници, за парцали, за деца, за домакинството или от суета, рядко от добродетел, в това можете да бъдете убеден. Така че порядъчният човек е общ враг. Но как си представяте вие порядъчния човек? В Париж порядъчен човек е този, който мълчи и отказва да дели. Не ви говоря за онези нещастни илоти, които опъват, без да чакат възнаграждение за труда си, тях аз ги наричам „Орден на божите кравички“. Разбира се, това е добродетелта в пълния разцвет на своята глупост, но в същото време и мизерия. Отсега мога да си представя каква гримаса ще направят тези хорица, ако Бог рече да ни изиграе лоша шега и не се появи в деня на Страшния съд. Така че, ако искате да се издигнете бързо, още отсега трябва да сте богат или да изглеждате богат. Тук, за да забогатеете, трябва да играете на едро. Иначе ще мошеничествате на дребно. Покорно благодаря! Ако в стоте професии, които можете да изберете се намерят десет души, които са напреднали бързо, тях ги наричат крадци. Вадете си заключенията. Това е животът. Не е по-хубав от готвенето и също толкова вони; а щом си си поставил за цел да направиш нещо, няма как да не си измърсиш ръцете.

Само трябва да знаете как се измива мръсотията. В това се състои целият морал на нашето време. Ако така ви говоря за хората, то е, защото те сами са ми дали това право, познавам ги. Да не мислите, че ви упреквам? Съвсем не. Винаги е било така. Моралистите никога няма да ги променят. Човекът си е несъвършен. Той е повече или по-малко лицемер, а глупците казват, че е нравствен или безнравствен. Не принизявам богатите за сметка на народа — човекът е един и същ — и горе, и долу, и в средата. Но сред този добитък на всеки милион се срещат по десетина разбойника, които се поставят над всичко, дори и над законите. Аз съм един от тях. Ако сте издигнат човек, вървете право към целта и горе главата. Но ще трябва да се борите със завистта, клеветата, посредствеността, срещу всички. Наполеон се сблъскал с един министър на войната на име Обри, който насмалко не го пратил в колониите. Помислете си! Всяка сутрин проверявайте дали имате повече воля, отколкото предния ден. При това положение ще ви направя едно предложение, което никой не би отхвърлил. Слушайте ме. Както разбирате, аз съм намислил нещо. Намислил съм да живея като патриарх в голямо имение, към петдесет хиляди декара, в Съединените щати, на Юг. Искам да стана плантатор, да имам роби, да натрупам няколко милиончета от продажба на волове, на тютюн, гори, да живея като крал, да правя каквото си ща, да водя живот, за какъвто тук нямаме представа, защото се врем в гипсови бърлоги. Аз съм велик поет. Само че не пиша стихове — поезията ми е в моите действия и чувства. В момента притежавам петдесет хиляди франка, с които бих могъл да купя едва четиридесет негри. Трябват ми двеста хиляди франка, защото искам да имам двеста негри, за да задоволя склонността си към патриархален живот. Разбирате ли, негрите са като отгледани деца, с които правиш, каквото си щеш, без някой любопитен кралски прокурор да ти иска сметка. С този черен капитал след десет години ще имам четири милиона. Ако успея, никой няма да седне да ме пита: „Ти кой си?“ Ще бъда господин Четиримилионов, гражданин на Съединените щати. Ще бъда на петдесет години, още няма да съм грохнал, ще се забавлявам, както намеря за добре. С две думи — ако аз ви дам зестра един милион, ще ми осигурите ли тези двеста хиляди? Двадесет на сто комисиона, а? Много ли е? Вие ще накарате женичката си да ви обикне. След като се ожените, две седмици ще се правите на тревожен, изтерзан, ще потъгувате. После една нощ, след известните там фокуси, между две целувки, ще заявите на жена си, че имате двеста хиляди франка дълг, като започнете с думите „моя любов“! Най-изискани момчета всеки ден разиграват тази комедия. Никоя млада жена не отказва кесията си на този, който й е взел сърцето. Да не мислите, че ще загубите? Не. Ще намерите възможност с някаква сделка да си върнете двестате хиляди. С тези пари, при вашия ум, ще натрупате каквото си искате богатство. Ergo[32] за шест месеца ще осигурите собственото си щастие, щастието на една приятна жена и на татко Вотрен, без да се смята семейството ви, което зиме си духа пръстите по липса на дърва. Не се изненадвайте нито от предложението ми, нито от искането ми! От шестдесет сполучливи брака, които се сключват в Париж, четиридесет и осем са на основата на подобни пазарлъци. Нотариалната палата застави господин…

— Какво трябва да направя? — алчно запита Растиняк, като прекъсна Вотрен.

— Почти нищо — отвърна мъжът и радостно потръпна като въдичар, усетил, че рибата кълве. — Изслушайте ме внимателно! Сърцето на едно бедно, нещастно момиче е като суха гъба, жадна да се напои с любов, суха гъба, която се разтваря, щом върху нея падне капчица чувство. Да ухажваш девойка, която живее в самота, в отчаяние, в нищета, без да подозира бъдещото си богатство, Господи! Та това е все едно да имаш сервиран кент флош, да знаеш предварително номера, който ще излезе на лотария, да играеш на борсата, като си осведомен кои акции ще се покачат. Създавате нерушим брак върху дълбоки основи. На момичето се изсипват милиони и то ги хвърля в краката ви, сякаш са камъни: „Вземи ги, любими! Вземи ги, Адолф! Вземи ги, Алфред! Вземи ги, Йожен!“ — ще каже тя, ако Адолф, Алфред или Йожен са имали досетливостта да направят някои жертви за нея. Под жертви разбирам да продадете стар фрак, за да я заведете в „Кадран-Бльо“ на гъби с пържени филийки, а оттам вечерта да отидете в театър „Амбигю комик“, да заложите часовника си, за да й подарите шал. Не ви говоря за любовните писъмца, нито за разните хватки, на които жените толкова държат, като например да понапръскате с вода вместо със сълзи писмото, което й пращате, когато сте далеч от нея. Но, както ми изглежда, вие отлично познавате любовния жаргон. Разбирате ли, Париж е като горите в Новия свят. В тях бродят двадесет различни диви племена — илинойс, хурон — и всяко си има свой вид лов. Вие пък сте ловец на милиони. Служите си с клопки, примки, стръв. Има много начини да се ловува. Едни гонят зестри, други разпродажби, някои ловят съвести, други продават доверителите си с вързани ръце и крака. Ако се върнеш с пълна торба, поздравяват те, честват те в доброто общество. Но нека бъдем справедливи към тази гостоприемна земя — няма по-търпим град в света. Ако гордите аристократи на всички европейски столици отказват да допускат в редовете си безчестния милионер, Париж му отваря обятията си, стича се на празненствата му, яде вечерите му и се чука с безчестието му.

— Но къде да намеря такова момиче? — каза Йожен.

— Та то е ваше, то е пред вас!

— Госпожица Викторин ли?

— Познахте! Познахте!

— Как така?

— Та тя вече е влюбена във вас, вашата малка баронеса Дьо Растиняк!

— Но тя няма нито стотинка — възрази учудено Йожен.

— Аха, стигнахме до въпроса! Още две думи — каза Вотрен. — Всичко ще ви стане ясно. Дядо ви Тайфер е стар мошеник, разправят, че убил най-добрия си приятел по време на революцията. Той е от ония юнаци, за които ви споменах; не се влияе от общественото мнение. Банкер е, главен съдружник на фирмата „Фредерик Тайфер и сие“. Има един син, на когото иска да остави цялото си богатство, като обезнаследи Викторин. Не обичам такива неправди. Аз съм като Дон Кихот, обичам да закрилям слабите срещу силните. Ако Бог реши да му вземе сина, Тайфер ще прибере дъщеря си — ще иска да има някакъв наследник, естествено, но глупаво чувство, а той вече не може да има деца, знам това. Викторин е кротка и мила, бързо ще омотае баща си и с камшика на чувството ще го върти както си ще като германски пумпал! А толкова ще бъде трогната от любовта ви, че няма да ви забрави и ще се омъжи за вас. Аз се нагърбвам с ролята на провидението, ще изпълня божата воля. Имам един приятел, за когото съм се жертвал, полковник от Лоарската армия, неотдавна постъпи в кралската гвардия. Той се вслуша в съветите ми и стана роялист — не е от онези глупаци, които държат на убеждението си. Искам да ви дам още един съвет: не дръжте нито на убежденията, нито на думата си. Ако някой ви ги поиска, продайте му ги. Човек, който се хвали, че никога не мени убежденията си и се нагърбва винаги да върви по права линия, е глупак, който вярва в безпогрешността. Няма принципи, има само събития; няма закони, само обстоятелства; изключителният човек се приспособява към събитията и обстоятелствата, за да ги ръководи. Ако съществуваха строго определени принципи и закони, народите нямаше да ги сменят, както си сменят ризите. Отделната личност не е длъжна да бъде по-мъдра от цяла нация. Човекът, направил най-малко услуги на Франция, е идол, почитан за това, че винаги е гледал на кръв, а фактически заслужава най-многото да го сложим в Промишления музей сред машините, с надпис „Лафайет“; докато всеки хвърля камъни срещу принца[33], който дълбоко презира човечеството и му плюе в лицето толкова клетви, колкото то заслужава, но осуети подялбата на Франция на Виенския конгрес: дължим му венци, а го пръскаме с кал. Охо, зная ги аз житейските неща! На колко души са ми известни тайните! Но както и да е. Ще имам непоклатими убеждения в деня, когато срещна три глави на едно мнение по въпроса как да се приложи даден принцип. Има още дълго да чакам! В съдилищата няма да намерите трима съдии, които да са на еднакво мнение дори по един член от закона. Но да се върнем на моя човек. Стига да му кажа, и той отново ще разпъне Христос на кръст. Достатъчна е една дума на неговия татко Вотрен и той ще се скара с оня тип, който и пет франка не ще да прати на бедната си сестра, и…

Вотрен се изправи, застана мирно и направи движение на фехтовчик, който напада.

— И хайде на оня свят — добави той.

— Какъв ужас! — рече Йожен. — Вие се шегувате, господин Вотрен.

— Хайде, хайде, спокойно — продължи Вотрен, — не ставайте дете; впрочем ако ви забавлява, кипнете, ядосайте се! Кажете, че съм подлец, престъпник, мошеник, разбойник, но не ме наричайте крадец или шпионин! Хайде де, говорете, изкарайте си го на мене! Прощавам ви, това е толкова естествено на вашата възраст! И аз бях такъв! Само че размислете. Някой ден ще извършите нещо по-лошо. Ще вземете да кокетирате с някоя хубава жена за пари. И не е да не ви е минало през ум такова нещо — добави Вотрен. — Защото как смятате да се издигнете, ако не разчитате на любовта? Добродетелта, драги мой студенте, не може да се дели. Или я има, или я няма. Говорят ни да си изкупваме греховете. Чудесна система, няма що, изкупваш грях чрез покаяние! Да съблазниш жена, за да се изкачиш на дадено стъпало от обществената стълба, да скараш децата в някое семейство и всички там подлости, които се вършат под прикритието на домашното огнище или другояче, това какво е според вас? Надеждата и любовта ли? Защо дендито, което в една нощ отнема половината от богатството на някое момиче, се осъжда на два месеца затвор, докато беднякът, откраднал хиляда франка при утежняващи вината обстоятелства, се изпраща на каторга? Това са то вашите закони. В тях няма нито един член, който да не води до нелепости. Човекът с жълти ръкавици и лъжливи думи е извършил убийство, вярно, кръв не е пролята, но е дадена; крадецът е отворил вратата с шперц — и двамата са действали нощем! Между това, което ви предлагам, и това, което един ден сам ще извършите, няма друга разлика освен пролятата кръв. Та нима вие вярвате в нещо неизменно на този свят? Презирайте хората и търсете в мрежата на закона дупки, през които можете да се промъкнете. Тайната на всяко необяснимо забогатяване е някое престъпление, но то е забравено, защото е било извършено чисто.

— Престанете, господине! Не искам да ви слушам повече, ще ме накарате да се усъмня и в себе си. Засега мога да действам само по чувство.

— Както щете, прекрасно дете. Мислех, че сте по-силен — рече Вотрен. — Нищо повече няма да ви кажа. Все пак една последна дума. — И той погледна втренчено студента. — Вие знаете тайната ми.

— Младеж, който се отказва от предложението ви, ще съумее да я забрави.

— Е, това добре го казахте, просто ми е приятно. Друг, знаете ли, нямаше да е толкова придирчив. Помнете какво искам да направя за вас. Давам ви две седмици. Да или не — среден път няма.

„Каква желязна логика има този човек! — помисли Растиняк, като гледаше колко спокойно Вотрен си отива, стиснал бастуна под мишница. — Той направо ми каза същото, което госпожа Дьо Босеан ми говореше с толкова заобикалки. Дереше ми сърцето като със стоманени нокти. Защо искам да отида у госпожа Дьо Нюсенжан? Той веднага е отгатнал подбудите ми. С две думи, този разбойник ми каза повече неща за добродетелта, отколкото всички хора и книги досега. Ако добродетелта не търпи отклонения, значи, аз съм окрал сестрите си?“

И Йожен хвърли торбичката на масата. След това седна и потъна в шеметни мисли:

„Да останеш верен на добродетелта — колко възвишено мъченичество! Ами! Всички вярват в добродетелта, но кой ли е добродетелен? За народите свободата е кумир, но къде в света има свободен народ? Младостта ми е още ведра като безоблачно небе, но нима да искаш да си могъщ или богат не значи да се съгласиш да лъжеш, да се огъваш, да пълзиш и отново да се изправяш, да ласкаеш, да лицемериш? Нима не значи да се съгласиш да станеш слуга на хора, които са лъгали, огъвали са се и са пълзели? Преди да им станеш съучастник, трябва да им слугуваш. Е, не. Аз искам да работя благородно, свято; искам да работя денонощно, да дължа издигането си само на собствения си труд. Това ще бъде най-бавното издигане, но вечер ще слагам глава на възглавницата без нито една лоша мисъл. Какво по-хубаво от това да оглеждаш живота си и да го намираш чист като лилия. Аз и животът сме като годеник и годеница. Вотрен ми показа това, което става след десетгодишен брак. По дяволите. Свят ми се вие. Просто не мога да мисля. Нищо, сърцето е добър водач.“

Гласът на дебелата Силви го изтръгна от мислите му. Тя му съобщи, че шивачът е пристигнал. Йожен се яви пред него с двете торбички пари в ръце, но това съвсем не му навреди. След като изпробва официалния си костюм, Йожен облече новите си дневни дрехи. С тях изглеждаше съвсем променен.

„Не отстъпвам на господин Дьо Трай — каза си той. — Най-сетне приличам на благородник.“

— Господине — каза дядо Горио, като влизаше в стаята на Йожен, — нали ме питахте дали знам кои домове посещава госпожа Дьо Нюсенжан?

— Да.

— Ето, идния понеделник ще ходи на бал у маршал Кариляно. Ако можете и вие да присъствате, ще ми разкажете дали двете ми дъщери са се забавлявали, как са били облечени, всичко.

— Как узнахте това, мили дядо Горио? — запита Йожен, като предложи на стареца стол до огъня.

— Прислужницата й ми каза. Научавам всичко, което те правят, от Терез и Констанс — продължи радостно той.

Старецът приличаше на млад влюбен, щастлив, че е измислил стратегически ход, който му дава възможност да се осведомява за любимата, без тя да подозира.

— Ех, вие ще ги видите — добави той, като наивно издаваше болезнената си завист.

— Не знам — отвърна Йожен. — Ще отида у госпожа Дьо Босеан да я запитам дали може да ме представи на съпругата на маршала.

С някаква вътрешна радост Йожен си представи как ще се яви у виконтесата с елегантни дрехи, каквито вече винаги ще носи. Това, което моралистите наричат „бездните на човешкото сърце“, са само измамните мисли, неволните подтици на личния интерес. Всички тези перипетии, тема на толкова декламации, всички тези внезапни промени всъщност са сметки, които имат една-единствена цел — собственото ни удоволствие. Като се видя с нови дрехи, ботуши, ръкавици, Растиняк забрави добродетелното си решение. Когато обърне гръб на справедливостта, младежът не смее да се погледне в огледалото на съвестта, докато зрелият човек е свикнал да се вижда в него: в това се състои цялата разлика между тези два периода от живота. От няколко дни двамата съседи, Йожен и Горио, се бяха сприятелили. Тайната им дружба се дължеше на същите психологически причини, които бяха породили обратните чувства между Вотрен и студента. Ако някой смел философ пожелае да установи въздействието на нашите чувства върху физическия свят, той вероятно ще открие не едно доказателство за тяхната веществена сила в отношенията между нас и животните. Кой физиономист може да отгатне даден характер по-бързо, отколкото кучето разбира дали един непознат го обича, или не. Често употребяваният израз „кукести атоми“, станал нещо като пословица, е едно от доказателствата, запазени в езиците, за да опровергаят философските измишльотини на хората, които обичат да пресяват люспите от старинните думи. Чувстваш се обичан и чувството ти се отпечатва върху всичко, преминава пространството. Писмото е тушът, то е толкова верен отзвук на гласа, който говори, че изтънчените създания го причисляват към най-големите съкровища на любовта. Извисен от своето безразсъдно чувство до върховните прояви на кучешката природа, дядо Горио бе подушил състраданието, възторжената доброта, младежките симпатии, които бе предизвикал в сърцето на студента. Но тази зараждаща се връзка още не бе ги довела до изповед. И Йожен бе изразил желанието си да се срещне с госпожа Дьо Нюсенжан не защото разчиташе на стареца да го представи; но се надяваше, че дядо Горио може да изпусне някоя думичка, която би му послужила. А дядо Горио бе говорил за дъщерите си само по повод на думите, които Йожен си бе позволил да изкаже пред всички след завръщането си от двете посещения.

— Скъпи господине — му бе казал дядо Горио на другия ден, — как е възможно да си помислите, че госпожа Дьо Ресто ви се е разсърдила, задето сте произнесли името ми? И двете ми дъщери ме обичат. Аз съм щастлив баща. Само че зетьовете ми се отнесоха лошо с мене. И понеже не исках милите душици да страдат заради недоразуменията ми с техните мъже, предпочетох да се виждам насаме с тях. Тази тайна ми доставя толкова радости, неизвестни на бащите, които могат да виждат дъщерите си, когато си щат. Аз нямам такава възможност, нали разбирате? Затова, когато времето е хубаво, питам прислужниците дали дъщерите ми ще излизат на разходка и отивам на Шанз-Елизе. Чакам да минат, когато колите се подават, сърцето ми се разтуптява, възхищавам се на дрехите им, те мимоходом ми се усмихват и аз цял светвам, сякаш в сърцето ми грейва слънце. И не си отивам, защото на връщане те пак ще минат. Виждам ги още веднъж! Освежени от въздуха, заруменени. Чувам как хората около мене казват: „Каква хубава жена!“ И сърцето ми се радва. Та нали са моя кръв! Обичам конете, които ги возят, бих искал да съм малкото кученце, което седи на коленете им. Аз живея с техните радости. Всеки обича по свой начин. С любовта си аз никому не вредя. Защо хората се занимават с мене? Посвоему съм щастлив. Нямам ли право да ходя вечер да гледам дъщерите си, когато излизат от къщи, за да отидат на бал? Колко ми е мъчно, когато закъснея и ми кажат: „Госпожата излезе!“ Веднъж чаках до три часа през нощта, за да зърна Нази, която не бях виждал два дни. Едва не умрях от радост! Моля ви се, ако говорите за мен, казвайте само какви добри дъщери имам. Те искат да ме обсипват с какви ли не подаръци. Не им позволявам, казвам им: „Пазете си парите! За какво ми е всичко това? На мене нищо не ми трябва.“ И наистина, господине, какво съм аз? Само труп, чиято душа е там, където са дъщерите ми. След като видите госпожа Дьо Нюсенжан, ще ми кажете коя от двете повече ви харесва — рече старецът след кратко мълчание.

Беше видял, че Йожен се готви да излезе да се поразходи, докато стане време за посещение у госпожа Дьо Босеан.

Тази разходка се оказа съдбоносна за студента. Няколко жени му обърнаха внимание. Беше толкова красив, толкова млад и облечен с толкова вкус! Като видя, че е предмет на почти възхитено внимание, той престана да мисли за сестрите си, за леля си, на които бе отнел всичко, забрави добродетелната си погнуса. Над главата му мина демонът, толкова често смятан за ангел, пъстрокрилият сатана, който пръска рубини, мята златни стрели върху фасадите на дворците, заруменява жените, обгръща с глупав блясък престолите, тъй прости по начало: младежът чу бога на шумната суета, чийто звън смятаме за символ на могъщество. Думите на Вотрен с целия им цинизъм бяха заседнали в сърцето му, както в спомените на девойката се врязва гадният профил на сводница, която й е казала: „Ще те обсипят със злато и любов!“ След като безцелно поскита, към пет часа Йожен пристигна у госпожа Дьо Босеан и там му бе нанесен един от онези страшни удари, против които младите сърца са беззащитни. Дотогава виконтесата бе проявявала към него учтивата мекота и сладостното благоволение, свойствени на аристократичното възпитание, но съвършени само ако идват от сърцето.

Сега обаче при неговото влизане госпожа Дьо Босеан махна сухо с ръка и рязко му каза:

— Господин Дьо Растиняк, невъзможно ми е да ви приема, поне в момента! Заета съм…

За наблюдателния човек, а Растиняк бързо бе усвоил това качество, думите, движението, погледът, гласът на виконтесата разкриваха нейния характер, навиците на кастата й. Под кадифената ръкавица той откри желязна ръка; под изисканите обноски — истинския облик, егоизма; под лака — дървото. Той сякаш чу думите „ние кралят“, така присъщи на всеки благородник, като се започне от натруфения престол и се стигне до най-простия герб. Досега твърде леко се бе доверявал на думите й, бе повярвал в благородството на жената. Като всеки нещастник чистосърдечно бе подписал чудния договор, който трябва да свързва благодетеля с облагодетелствания и чиято първа точка освещава пълното равенство между две великодушни същества. Благодетелността, която съединява две сърца в едно, е небесна страст, толкова неразбрана, толкова рядка небесна страст, колкото истинската любов. И едната, и другата са разточителност, свойствена само на красивите души. Но Растиняк държеше да присъства на бала у херцогиня Дьо Кариляно и преглътна обидата.

— Госпожо — рече той развълнувано, — ако не ставаше дума за нещо важно, не бих ви безпокоил; бъдете мила, разрешете ми да дойда по-късно. Аз ще почакам.

— Добре, елате да обядвате с мене — каза виконтесата малко смутена от суровостта на предишните си думи. Всъщност тя беше и добра, и великодушна.

Макар че се трогна от тази рязка промяна, докато си отиваше, Йожен си мислеше:

„Пълзи, понасяй всичко. Какви ли ще са другите, щом в един миг най-добрата жена заличава обещанията си за приятелство и те захвърля като стара обувка? Значи, всеки за себе си, така ли? Вярно е, че къщата й не е магазин, че аз нямам право да се нуждая от нея. Ще трябва, както казва Вотрен, да стана снаряд.“

Но мисълта за удоволствието, което очакваше от обеда у виконтесата, бързо разпръсна горчивите му разсъждения. Сякаш по решение на съдбата и най-дребните събития в живота му го тласкаха към попрището, където според думите на страшния сфинкс от „Дома Воке“ той трябваше като на бойно поле да убива, за да не бъде убит, да лъже, за да не бъде лъган; пред чиято бариера трябваше да изостави съвестта и сърцето си, да си наложи маска, безмилостно да си играе с хората и като в Лакедемон да грабне щастието, без да го забележат, за да заслужи венец. Когато се върна, виконтесата беше изпълнена с ласкава добрина, каквато винаги бе проявявала към него. Двамата влязоха в трапезарията. Тук виконтът очакваше жена си; масата блестеше, наредена с лукс, който, това е известно, при Реставрацията бе взел необикновени размери. За господин Дьо Босеан, както за мнозина преситени хора, почти не бяха останали други удоволствия освен хубавата трапеза. В областта на гастрономията той бе от школата на Луи XVIII и на херцог Д’Ескар. Така че със своя разкош трапезата му бе еднакво привлекателна за погледа и за вкуса. Никога подобна гледка не се бе представяла пред очите на Йожен — той за пръв път обядваше в дом, където блясъкът на общественото положение се предава по наследство. Модата тъкмо бе премахнала вечерите, поднасяни на времето в края на имперските балове, когато военните имаха нужда да се подкрепят, за да се подготвят за битките, които ги очакваха в страната и навън. Дотогава Йожен бе ходил само на танци. Самоувереността, с която до такава степен се отличи по-късно и която вече бе започнал да придобива, му попречи да издаде удоволствието си. Но при вида на гравираните сребърни съдове, на хилядите изящни дреболии върху разкошната маса, на безшумната прислуга, каквато срещаше за пръв път, човек с пламенно въображение като него трудно можеше да не предпочете този във всяко отношение елегантен живот пред изпълненото с лишения поприще, което тази сутрин бе решил да поеме. Мисълта му за миг се върна в пансиона; и той изпита толкова дълбок ужас, че се закле да го напусне през януари — щеше да се настани в някоя частна къща, да избяга от Вотрен, чиято силна ръка сякаш и сега усещаше върху рамото си. Ако човек, нелишен от здрав разум, размисли за хилядите форми на съблазън, които съществуват в Париж, съблазън изразена с думи или безмълвна, той неминуемо щеше да се запита как може държавата толкова неразумно да държи тук училища, да събира младежи, как може красивите жени в тоя град да бъдат уважавани, как може изложеното от сарафите злато да не изчезва от витрините им. И ако помисли, че все пак малко престъпления, дори правонарушения, се вършат от младежи, трябва да изпита най-голямо уважение към тези търпеливи танталовци, които се борят със себе си и почти винаги излизат победители! Ако се опише вярно борбата на бедния студент с Париж, това би дало един от най-драматичните сюжети из нашата съвременна цивилизация. Госпожа Дьо Босеан напразно подканяше с поглед да заговори. Той нищо не пожела да каже в присъствие на виконта.

— Ще ме заведете ли тази вечер в „Буфон“? — попита виконтесата мъжа си.

— Нали не се съмнявате, че за мен би било удоволствие да ви се подчиня — отвърна той с насмешлива учтивост, чийто смисъл студентът не долови. — Но съм принуден да отида на една среща във „Ватариете“.

„С любовницата си“ — помисли тя.

— Не сте ли тази вечер с Ажуда? — продължи виконтът.

— Не — отвърна тя неохотно.

— Е, щом непременно ви трябва кавалер, вземете господин Дьо Растиняк.

Виконтесата погледна усмихнато Йожен и каза:

— Това ще бъде доста компрометиращо за вас.

— Французинът обича опасността, защото чрез нея постига слава, както казва господин Дьо Шатобриан — отвърна Растиняк с поклон.

Малко по-късно една затворена кола бързо го отведе заедно с госпожа Дьо Босеан към модния театър. Когато влезе в ложата срещу сцената и към него и виконтесата, облечена в прелестна рокля, се насочиха всички бинокли, помисли, че е попаднал в приказно царство. Минаваше от очарование към очарование.

— Имахте да ми казвате нещо — заговори госпожа Дьо Босеан. — Ах, вижте! Ето госпожа Дьо Нюсенжан, там през три ложи. Сестра й и господин Дьо Трай са от другата страна.

Докато произнасяше тези думи, виконтесата гледаше към ложата, където трябваше да бъде госпожица Дьо Рошфид, и като не видя господин Д’Ажуда, лицето й чудно засия.

— Тя е прелестна — каза Йожен, като изгледа госпожа Дьо Нюсенжан.

— Ресниците й са безцветни.

— Да, но какво красиво тънко кръстче!

— Ръцете й са големи.

— Хубави очи!

— Лицето й е много удължено.

— Но в продълговатите лица има нещо фино.

— Добре, че поне това й е фино. Погледнете как вдига и сваля лорнета си! Гориовският й произход личи във всяко движение — каза виконтесата за голямо учудване на Йожен.

И наистина госпожа Дьо Босеан оглеждаше залата и привидно не обръщаше внимание на госпожа Дьо Нюсенжан, но не изпускаше нито едно нейно движение. Тук бяха събрани много прелестни красавици и Делфин дьо Нюсенжан бе доста поласкана, че цялото внимание на младия, красив и елегантен братовчед на госпожа Дьо Босеан е съсредоточено върху нея, че той гледа само нея.

— Ако продължавате да я изпивате с очи, ще стане скандал, господин Дьо Растиняк. Нищо няма да постигнете, ако се държите така нахално.

— Мила братовчедке, вие вече направихте доста за мен. Ако желаете да завършите делото си, моля ви за още само една услуга, която на вас ще струва малко, а на мене много ще помогне. Влюбен съм.

— Толкова скоро?

— Да.

— В тази жена ли?

— Коя друга би ме приела? — запита той и погледна изпитателно братовчедка си. — Херцогиня Дьо Кариляно е близка с херцогиня Дьо Бери — поде той след кратко мълчание. — И вие сигурно ще се срещнете с нея. Имайте добрината да ме представите и да ме заведете на бала, който тя дава в понеделник. Там ще се запозная с госпожа Дьо Нюсенжан и ще вляза в първата си схватка.

— На драго сърце — отговори виконтесата. — Щом ви харесва, сърдечните ви работи се подреждат отлично. Ето Дьо Марсе в ложата на принцеса Галатион. Госпожа Дьо Нюсенжан се измъчва, яд я е. Няма по-добър момент да заговорите за чувствата си на една жена, особено пък на банкерска жена. Всички дами от Шосе д’Антен обичат да си отмъщават.

— А вие какво бихте направили в подобен случай?

— Ще страдам мълчаливо.

В този миг маркиз Д’Ажуда влезе в ложата на госпожа Дьо Босеан.

— Не довърших работата си, за да мога да дойда при вас — рече той. — Казвам ви го, за да не помислите, че съм направил жертва.

Лицето на виконтесата така засия, че Йожен разбра какво значи истинска любов и се научи да не я смесва с преструвките на парижкото кокетство. Изпита възхищение към братовчедка си, млъкна и с въздишка отстъпи мястото си на господин Д’Ажуда.

„Какво благородно, какво възвишено създание е жена, която обича така — рече си той. — Нима този човек ще й изневери заради някаква кукла? Как може на нея да изневери?“

Детински гняв се надигна в сърцето му. Прииска му се на колене да падне пред госпожа Дьо Босеан, да има сатанинска власт, за да я отнесе в сърцето си, както орелът грабва от долината бяло козле-сукалче и го отнася в своето гнездо. Чувстваше се унизен, че сред този голям музей на красотата той няма своя картина, няма своя любима.

„Да имаш любовница и почти кралско положение — мислеше си той, — ето това е могъщество!“

И той изгледа госпожа Дьо Нюсенжан, както оскърбеният гледа своя враг. Виконтесата се обърна към него и с леко движение на клепачите му поблагодари за дискретността. Първото действие бе свършило.

— Вие познавате достатъчно госпожа Дьо Нюсенжан, за да й представите господин Дьо Растиняк, нали? — запита тя маркиз Д’Ажуда.

— Тя ще бъде очарована да се запознае с господина — отвърна маркизът.

Красивият португалец стана, хвана студента под ръка и след миг те вече бяха при госпожа Дьо Нюсенжан.

— Госпожо — каза маркизът, — имам чест да ви представя рицаря Йожен дьо Растиняк, братовчед на виконтеса Дьо Босеан. Направили сте му толкова силно впечатление, че реших да го ощастливя, като го доближа до неговия идол.

Думите бяха казани с известна насмешка, която донякъде прикриваше грубото им съдържание. Впрочем добре представено, то никога не обижда жените. Госпожа Дьо Нюсенжан се усмихна и покани Йожен на мястото на съпруга си, който тъкмо бе излязъл.

— Не смея да ви предложа да останете при мене, господине — рече тя. — Когато човек има щастието да седи до госпожа Дьо Босеан, не си сменя мястото.

— Но, струва ми се, госпожо — каза тихо Йожен, — че ако искам да се понравя на братовчедка си, би трябвало да остана при вас. Преди да дойде господин маркизът, говорехме за вас, за цялото ваше изящество — добави той високо.

Господин Д’Ажуда си отиде.

— Наистина ли ще останете при мене, господине? — каза баронесата. — В такъв случай ще имаме възможността да се опознаем. Госпожа Дьо Ресто ми говори за вас и аз вече изпитвах силно желание да ви видя.

— Тя очевидно е доста лицемерна. Забранила е да ме пускат в дома й.

— Как така?

— Неудобно ми е да ви кажа причината, госпожо, но разчитам на вашата снизходителност, като ви доверявам такава тайна. Аз съм съсед на баща ви. Не знаех, че госпожа Дьо Ресто е негова дъщеря. Имах непредпазливостта съвсем невинно да й спомена за него и разсърдих както сестра ви, така и нейния съпруг. Не можете да си представите колко безвкусна се видя тази синовна измяна на госпожа херцогиня Дьо Ланже и на братовчедка ми. Разправих им сцената, а те се смяха като луди. Тогава госпожа Дьо Босеан направи сравнение между вас и сестра ви и ми говори за вас извънредно ласкаво, каза ми колко добре се отнасяте с моя съсед господин Горио. И как наистина може да не го обичате? Той до такава степен ви обожава, че аз вече ви ревнувам от него. Тази сутрин два часа говорихме за вас. И цял изпълнен с онова, което баща ви ми каза за вас, тази вечер, на вечерята у братовчедка ми, аз запитах дали сте толкова красива, колкото сте обичана. Желаейки сигурно да насърчи моето горещо възхищение, тя ме доведе тук и с обичайната си любезност ме предупреди, че ще ви видя.

— Но господине, излиза, че аз вече ви дължа благодарност — промълви жената на банкера. — Още малко и ще бъдем стари приятели.

— Макар да съм убеден, че приятелството с вас трябва да е твърде необикновено преживяване — отвърна Растиняк, — аз не желая да бъда ваш приятел.

Такива изискани глупости, с каквито си служат новаците, винаги очароват жените. Пошлостта им проличава само когато се четат хладнокръвно. Движението, гласът, погледът на младежа, който ги произнася, им придават най-различен смисъл. Госпожа Дьо Нюсенжан реши, че Растиняк е очарователен. Но понеже, като всяка жена на нейно място, не намери какво да отговори на толкова пряк въпрос, измести разговора.

— Да, сестра ми се излага с начина, по който се отнася с горкия ни баща, а той наистина беше за нас като бог. Едва когато господин Дьо Нюсенжан недвусмислено ми заповяда да се срещам с баща си само сутрин, аз отстъпих по тази точка. Но дълго страдах. Подобни насилия, които се прибавиха към бруталността на брака, допринесоха много за разстройството на семейството ни. В очите на хората аз положително съм най-щастливата жена в Париж, а в действителност съм най-нещастната. Ще помислите, че съм безумна, като ви говоря така. Но вие познавате баща ми и затова не може да сте ми чужд.

— Едва ли има човек, който изпитва по-силно желание да ви бъде предан — отговори Йожен. — Какво търсите вие, жените? — продължи той със задушевен глас. — Щастие. Е, добре, ако за жената щастието се състои в това да бъде обичана, обожавана, да има приятел, комуто да доверява своите желания, своите фантазии, скърби, радости, да се показва пред него с открита душа, с прелестните си недостатъци и красиви качества, без да се бои от предателство, повярвайте, такова предано, винаги пламенно сърце може да се срещне само у младеж, изпълнен с мечти, готов да умре за вас при първия знак, младеж, който още не познава света и не иска да го познава, защото вие ще бъдете за него целият свят. Може би ще се смеете на моята невинност, но нали разбирате, аз идвам от една затънтена провинция и съм съвсем неопитен, понеже досега съм срещал само красиви души. Мислех, че няма да се влюбя. Но срещнах братовчедка си и тя ме почувства близък; позволи ми да отгатна колко съкровища крие страстта: като Керубино аз съм влюбен във всички жени и очаквам онази, на която ще мога изцяло да се посветя. Когато влязох и ви видях, аз се почувствах привлечен от вас като понесен от силно течение. Толкова бях мислил за вас! Но не бях дори и мечтал, че сте толкова красива, колкото сте в действителност. Госпожа Дьо Босеан ми забрани да ви гледам толкова много. Тя не разбира колко привлекателно е човек да гледа красивите ви червени устни, бялото ви лице, толкова нежните ви очи… Ето и аз ви говоря безумни неща, но разрешете ми все пак да ви ги кажа.

Нищо не се харесва на жените повече от това да слушат нежни думи. И най-строгата и набожна жена е готова да слуша дори когато няма право да отговаря. Веднъж започнал, Растиняк продължи да говори в същия дух с пленително глух глас. А госпожа Дьо Нюсенжан го насърчаваше с усмивка и от време на време поглеждаше към Дьо Марсе, който не напускаше ложата на принцеса Галатион. Йожен остана при госпожа Дьо Нюсенжан, докато мъжът й дойде да я вземе, за да я отведе.

— Госпожо — каза Растиняк, — ще имам удоволствието да се срещна с вас на бала на херцогиня Дьо Кариляно.

— Щом коспошата фи гани — каза баронът, дебел елзасец, чието кръгло лице издаваше опасна прозорливост, — пъдете сикурен, че ще пъдете топре бриет.

„Значи, работата е наред, щом тя не се ядоса, когато й казах: «Ще ме обикнете ли?» Обяздих кобилата, сега остава да я възседна и да я подкарам“ — мислеше Йожен, докато отиваше да се сбогува с госпожа Дьо Босеан, която бе станала и се готвеше да си тръгне с Д’Ажуда.

Горкият студент не знаеше, че баронесата беше разсеяна, защото чакаше от Дьо Марсе едно от онези решителни писма, които разбиват сърцето. Донемайкъде щастлив от въображаемия си успех, Йожен съпроводи виконтесата до входната колонада, където хората чакаха колите си.

— Братовчед ви просто не прилича на себе си — каза португалецът на виконтесата, след като Йожен си тръгна, и се засмя. — Ще разори банката. Гъвкав е като змиорка, далеч ще стигне. Само вие бяхте в състояние да му намерите жена, която тъкмо има нужда от утеха.

— Само че трябва да се разбере — отвърна госпожа Дьо Босеан, — дали тя не обича още този, който я изоставя.

От театъра студентът се върна пеш до улица Ньов-Сент-Жьонвиев. По пътя кроеше светли планове. Беше забелязал вниманието, с което го оглеждаше госпожа Дьо Ресто и докато беше в ложата на виконтесата, и когато отиде при госпожа Дьо Нюсенжан, Реши, че сега вече вратата на графинята няма да бъде затворена за него. Това означаваше, че вече има четири значителни връзки в сърцето на висшето парижко общество, защото положително щеше да се хареса на жената на маршала. Не можеше да каже с какви средства, но предугаждаше, че в сложната игра на интересите в този свят той ще се вкопчи в някое колело, за да стигне до върха на машината, чувстваше сили да стане неин двигател.

„Ако госпожа Дьо Нюсенжан прояви интерес към мене, ще я науча да командва мъжа си. Той прави златни сделки, може да ми помогне бързо да забогатея.“

Не че си казваше това направо, още не беше достатъчно ловък, за да прецени точно дадено положение, да го пресметне, да го изчисли; мислите му се рееха като леки облаци на хоризонта и макар че не бяха изпълнени с толкова груба алчност като Вотреновите идеи, от тях, подложени на горнилото на съвестта, едва ли можеше да излезе нещо кой знае колко чисто. По пътя на такива компромиси хората стигат до нравствената разпуснатост, свойствена на нашето време. Днес, по-малко от когато и да било, се срещат праволинейният характер, прекрасната воля, която никога не се огъва пред злото и смята за престъпно най-малкото отклонение от правия път, великолепните образи на честността, отразени в два шедьовъра — Алсест на Молиер и в по-близко до нас време — Джени Дийнс и нейният баща на Уолтър Скот. Може би творба, рисуваща противоположните характери, лъкатушните пътеки, по които светският човек, честолюбецът потъпкват съвестта си, опитвайки се да мине покрай злото, за да постигне целта си, като външно се придържа към добродетелта, не би била нито по-малко красива, нито по-малко драматична.

Докато стигна до вратата на пансиона, Йожен беше влюбен в госпожа Дьо Нюсенжан, тя му се струваше стройна, изящна като лястовица. Припомняше си всичко — опияняващата нежност в очите й, тънката като коприна кожа, под която сякаш виждаше как тече кръвта, чаровния й глас, русите коси; а може би и от движението кръвта му бе кипнала и засилваше обаянието. Студентът похлопа на вратата на дядо Горио.

— Съседе — каза той, — видях госпожа Делфин.

— Къде?

— В „Буфон“.

— Добре ли се забавляваше?… Влезте де.

И старецът, който бе станал да отвори по нощница, бързо си легна.

— Разкажете ми за нея — помоли той.

Йожен за пръв път влизаше в стаята на дядо Горио и не можа да скрие изненадата си, като видя в каква дупка живее бащата, и се сети за облеклото на дъщерята, на което преди малко се бе възхищавал. На прозорците нямаше завеси, тапетите на места се бяха отлепили от влагата, сгърчили се бяха, оголваха жълтеникавите окадени гипсови стени. Старецът лежеше върху бедняшко легло, покрит с едно одеяло и къс юрган, съшит от по-здравите парчета от скъсаните рокли на госпожа Воке. Плочките на пода бяха влажни, покрити с прах. Срещу прозореца имаше скрин от розово дърво, с изпъкнала предница и медни дръжки във форма на лозови пръчки, украсени с листа или цветя; стар умивалник с дървена подложка, върху която бяха поставени кана в леген и принадлежности за бръснене; в един ъгъл имаше обуща; при главата на леглото — нощно шкафче, на което липсваха вратичката и мраморната плоча до камината, в която нямаше и следа от огън, беше масата от орехово дърво, чиято пръчка бе послужила на Горио да извие позлатения супник. Върху малкото разнебитено бюро бе сложена шапката на стареца; тъмно плетено кресло и два стола допълваха мизерната мебелировка. На закрепен с дрипи прът над леглото висеше излиняла ивица плат на червени и бели квадрати. И най-бедният разсилен положително живееше по-добре в таванската си стаичка, отколкото дядо Горио у госпожа Воке. Само при вида на такава стая ти става студено, сърцето ти се свива; тя приличаше на тъжна затворническа килия. За щастие Горио не видя какво изражение доби лицето на Йожен, когато сложи свещта си върху нощното шкафче. Както беше завит до брадичката, старецът се обърна към него:

— Е, коя ви харесва повече, госпожа Дьо Ресто или госпожа Дьо Нюсенжан?

— Предпочитам госпожа Делфин — отвърна студентът, — защото тя повече ви обича.

При тези топли думи старецът извади ръката си от завивките и стисна ръката на Йожен.

— Благодаря, благодаря — отвърна той развълнувано. — Е, какво ви каза тя за мене?

Студентът повтори думите на баронесата, като ги поукраси, а старецът слушаше, сякаш това беше божие слово.

— Милото дете! Да, да, обича ме тя. Но не вярвайте това, което ви е казала за Анастази. Разбирате ли, двете сестри се ревнуват! Това е още едно доказателство за любовта им. Госпожа Дьо Ресто също ме обича. Знам аз. Бащата познава децата си така, както Бог ни познава. Той вижда до дъното на сърцата и преценява намеренията. И двете еднакво ме обичат. Ох, само зетьовете ми да бяха свестни, по-щастлив от мене нямаше да има! Но сигурно на този свят няма пълно щастие. Да живеех у тях, да можех просто само да слушам гласовете им, да знам, че са наблизо, да ги гледам как влизат, как излизат, както когато си бяха при мене, сърцето ми щеше да тупти от радост… Хубаво ли бяха облечени?

— Да — отвърна Йожен. — Но, господин Горио, след като имате толкова богато омъжени дъщери, как може да живеете в такъв коптор?

— Не мога да ви обясня тези неща; аз не умея да кажа две думи като хората. Всичко е тук — добави той и се удари по сърцето. — Двете ми дъщери са целият ми живот. Щом те се забавляват, щом са щастливи, нагиздени, щом ходят по килими, все ми е едно от какъв плат са моите дрехи и къде спя. Не ми е студено, щом те са на топло, никога не ми е мъчно, щом те са засмени. Мъчно ми е само когато на тях им е тежко. Когато станете баща, когато видите децата ви да чуруликат и си кажете: „Това е част от мене!“, когато почувствате, че тези дечица дължат всяка капка кръв на вас, че са взели най-хубавото от вас, защото там е работата, тогава ще разберете, че толкова сте свързан с тях, та като ходят, сякаш и вас движат. Навсякъде чувам техния глас. Само като ме погледнат тъжно, кръвта ми се смразява. Един ден ще разберете, че човек много повече се радва на тяхното щастие, отколкото на своето. Не мога да ви го обясня, то иде отвътре и цял те сгрява. Та какво, аз живея за трима. Искате ли да ви кажа нещо чудно? Ето на, аз разбрах Господа, когато станах баща. Той е цял във всичко, понеже всичко е създадено от него. Така ми е и на мене с дъщерите ми, господине. Само че аз обичам дъщерите си повече, отколкото Бог обича хората, защото хората не са толкова хубави като него, а моите дъщери са по-хубави от мене. И те така са ми в душата, че тази вечер бях някак сигурен, че ще ги видите. Господи! Ами че аз ще лъскам ботушите, ще търча за всичко, само и само да услужа на мъжа, който направи моята Делфин толкова щастлива, колкото е щастлива истински обичаната жена. Разбрах от нейната прислужница, че малкият Дьо Марсе е мръсно куче. Прииска ми се да му извия врата. Да не обича такава жена, истинско съкровище, с глас като на славей и стройна като статуя! Ама и на нея къде й бяха очите, та взе, че се омъжи за тоя дебелак елзасец? На тях и на двете им трябваха хубави, мили момчета. Няма що, те постъпиха, както им се искаше.

Дядо Горио беше удивителен. Никога Йожен не бе го виждал така озарен от огъня на бащинската любов. Струва си да се замислим върху въздействащата сила на чувствата. Колкото и груб да е човек, щом изразява силно и истинско чувство, той излъчва странен флуид, който променя израза на лицето, оживява движенията, оцветява гласа му. Често под влиянието на страстта дори най-тъпото същество придобива необикновено красноречие, което се изразява не толкова в думите, колкото в мисълта, и сякаш витае в някакъв сияен свят. В този миг гласът, движенията на стареца излъчваха такава въздействаща сила, с която се отличават големите артисти. Но нима нашите красиви чувства не са поетичен израз на волята ни?

— В такъв случай вие ще се зарадвате, като ви съобщя — каза Йожен, — че тя вероятно ще скъса с Дьо Марсе. Този хубостник я е напуснал и се е заплеснал по принцеса Галатион. А пък аз тази вечер се влюбих в госпожа Делфин.

— Ами! — възкликна дядо Горио.

— Да. И не й бях противен. Цял час говорихме за любов и вдругиден, събота, ще отида у нея.

— О, как ще ви обикна, скъпи господине, ако й се харесате! Вие сте добър, няма да я тормозите. А ако й изневерите, главата ви ще отрежа, да го знаете. Разбирате ли, жената не обича два пъти! Господи, но аз говоря глупости, господин Йожен. Тук ви е студено. Господи! Значи, вие разговаряхте с нея? Какво ви каза тя за мене?

„Нищо“ — отвърна мислено Йожен, но гласно продължи:

— Каза, че ви праща целувка.

— Сбогом, съседе! Пожелавам ви приятни сънища, защото след тези думи моите сънища ще бъдат чудни. Дано Бог ви закриля и ви даде каквото си пожелаете! Тази вечер вие бяхте за мене като добър ангел, донесохте ми полъх от дъщеря ми.

„Клетникът — мислеше Йожен, докато си лягаше, — може да трогне и мраморно сърце. Дъщеря му се сети за него, колкото за турския султан.“

След този разговор Горио ненадейно намери в лицето на своя съсед довереник, приятел. Между двамата се установиха единствените отношения, които можеха да свържат стареца с някой мъж. Страстта никога не прави погрешни сметки. Дядо Горио реши, че ще бъде малко по-близо до дъщеря си, че баронесата ще го приема по-добре, ако тя се привърже към Йожен. Между другото сподели със студента една своя болка: госпожа Дьо Нюсенжан, на която той хиляди пъти на ден пожелавал щастие, не била познала сладостите на любовта. Разбира се, според неговите думи Йожен бил най-милото момче, което бил виждал, и му се струвало, че младежът щял да й даде всички радости, от които тя била лишена дотогава. Така че старецът започна все по-силно да се привързва към своя съсед и ако не беше това негово чувство, ние вероятно не бихме узнали развръзката на историята му.

На следния ден на закуска пансионерите с изненада видяха как дядо Горио се настани до Йожен, поглеждаше го приветливо, от време на време му говореше и целият израз на лицето му, обикновено неподвижно като гипсова маска, се бе променил. Вотрен, който срещаше студента за пръв път след разговора в градината, изглежда, се мъчеше да прозре в душата му. Йожен си припомни за проекта на този човек — през нощта, преди да заспи, той бе измерил широкия кръгозор, който се откриваше пред погледа му, естествено мисли и за зестрата на госпожица Тайфер — и неволно се загледа във Викторин така, както най-добродетелен младеж гледа богата наследница. Очите им случайно се срещнаха. Горката девойка не можеше да не признае, че в новите си дрехи Йожен е очарователен. Красноречивият й поглед не остави съмнение у Растиняк, че той е предмет на смътните желания, които всички млади момичета изпитват и свързват обикновено с първия привлекателен мъж. Един глас се надигна в него: „Осемстотин хиляди франка!“ Но веднага се върна към спомените си от миналата вечер и реши, че измислената му страст към госпожа Дьо Нюсенжан е противолекарството срещу неволните лоши помисли.

— Вчера италианците играха „Севилският бръснар“ от Росини. Не съм слушал по-прелестна музика — каза той. — Господи, колко са щастливи хората, които имат ложа в театър „Буфон“.

Дядо Горио хвана тази подхвърлена дума, както кучето улавя всяко движение на господаря си.

— Късметлии сте вие, мъжете — рече госпожа Воке. — Правите каквото си щете.

— Как се прибрахте? — запита Вотрен.

— Пеш — отвърна Йожен.

— Аз пък не обичам удоволствия наполовина — продължи изкусителят, — бих искал да ходя на театър със собствена кола, в собствена ложа и да се връщам удобно. Всичко или нищо! Такъв е моят девиз.

— Добър девиз — подметна госпожа Воке.

— Може би скоро ще ходите у госпожа Дьо Нюсенжан — тихо каза Йожен на дядо Горио. — Тя положително ще ви приеме с отворени обятия; ще поиска да узнае какви ли не подробности за мене. Разбрах, че би направила всичко, за да я приеме братовчедка ми, виконтеса Дьо Босеан. Не забравете да й кажете, че аз много я обичам и само мисля как да й доставя това удоволствие.

Растиняк побърза да тръгне за юридическия факултет; искаше да стои колкото се може по-малко в тази отвратителна къща. Почти през целия ден скита, обзет от трескави мисли, състояние, известно на всички младежи, изпълнени с прекалено смели надежди. Тъкмо разсъждаваше върху думите на Вотрен за живота във висшето общество, когато срещна приятеля си Бианшон в Люксембургската градина.

— Защо си толкова сериозен? — запита го студентът по медицина, хвана го под ръка и закрачи с него пред фасадата на двореца.

— Лоши мисли ме измъчват.

— Какви мисли? Мислите се лекуват.

— Как?

— Като им се поддаваме.

— Шегуваш се, без да знаеш за какво се отнася. Чел ли си Русо?

— Да.

— Спомняш ли си оня пасаж, където той пита читателите какво биха направили, ако могат да забогатеят, стига да убият само със силата на волята си някой стар мандарин в Китай, без да мръднат от Париж?

— Да.

— Е, какво ще кажеш?

— Много важно! Аз довършвам тридесет и третия си мандарин.

— Не се шегувай. Слушай, ако ти докажат, че това е възможно и че е достатъчно само да кимнеш с глава, би ли го направил?

— Много ли е стар тоя мандарин? Но няма значение! Млад или стар, парализиран или здрав, ей богу… Дявол да го вземе! Е, не.

— Ти си чудесно момче, Бианшон. Но ако обичаш някоя жена до полуда, а на нея й трябват пари, много пари — за дрехи, за кола, за най-различни глупости?

— Ами че ти ми отнемаш разума, а искаш разумен отговор!

— Слушай, Бианшон, аз не съм луд, излекувай ме! Имам две сестри като ангели — красиви, чисти, искам да са щастливи. Откъде да намеря двеста хиляди франка, за да им дам зестра, и то най-късно до пет години? Знаеш ли, понякога в живота обстоятелствата се стичат така, че човек трябва да залага на едро, а не да проиграва късмета си за стотинки.

— Но ти задаваш въпрос, който се поставя пред всекиго, когато влиза в живота. Искаш да разрежеш със сабя гордиев възел. За това, драги, човек трябва да е Александър. Иначе отива в каторгата. Аз пък съм доволен от обикновеното съществуване, което ме чака в провинцията, просто ще заместя баща си. Човек може да задоволи стремежите си в най-малък кръг, както и в огромна окръжност. И Наполеон не е вечерял по два пъти, и не е могъл да има повече любовници, отколкото студент по медицина, който стажува при капуцините. Нашето щастие, драги, винаги ще се побира между ходилата и темето ни. Да струва един милион, да струва и сто жълтици, обективното усещане е едно и също. Подарявам живота на китаеца.

— Благодаря, Бианшон, ти ми помогна! Винаги ще бъдем приятели с тебе.

— Я слушай — поде студентът по медицина, — като излизах от лекцията на Кювие[34] в Ботаническата градина, зърнах Мишоно и Поаре. Разговаряха на една пейка с някакъв господин, когото съм виждал по време на смутовете миналата година някъде към Камарата на депутатите. Прилича ми на човек от полицията, който се прави на почтен рентиер. Трябва да се позанимаем с тази двойка. Ще ти кажа защо. Сбогом, отивам за проверката в четири часа.

Когато Йожен се върна в пансиона, Горио го чакаше.

— Ето — каза старецът — писмо от нея. Какъв хубав почерк, нали?

Йожен разпечата плика и прочете:

„Господине, научих от баща си, че обичате италианската музика. Много ще ми бъде приятно, ако желаете да ми направите удоволствие и приемете едно място в ложата ми. В събота ще пеят Фодор и Пелегрини, затова съм сигурна, че няма да ми откажете. Г. дьо Нюсенжан и аз ви молим да дойдете на обед без никакви официалности. Ако приемете, ще го зарадвате, понеже ще го освободите от съпружеското му задължение да ме придружи. Не ми отговаряйте, а елате и приемете моите поздрави.

Д. дьо Н.“

— Покажете ми го — рече старецът, след като Йожен прочете писмото. — Нали ще отидете? — добави той и помириса хартията. — Хубаво мирише! Освен това нейните пръсти са го пипали.

„Никоя жена не се хвърля така на врата на мъж — мислеше студентът. — Тя иска да си послужи с мене, за да си възвърне Дьо Марсе. Жените само от яд правят такива неща.“

— Е — рече дядо Горио, — какво се замислихте?

Но Йожен още не бе разбрал каква луда суетност бе обзела от известно време някои жени и не знаеше, че за да проникне в дворците от предградието Сен-Жермен, съпруга на банкер е способна на всички жертви. По това време беше станало мода жените на всяка цена да имат достъп в обществото на Сен-Жермен, сред така наречените дами от малкия замък[35], между които госпожа Дьо Босеан, нейната приятелка херцогиня Дьо Ланже и херцогиня Мофриньоз държаха първото място. Само Растиняк не бе осведомен за небесния стремеж на жените от Шосе д’Антен да влязат в този висш кръг, където блестяха подобни съзвездия. Но недоверчивостта му се оказа полезна, придаде му известна студенина и печалната власт да поставя, вместо да приема условия.

— Да, ще отида — отвърна той.

Така че сега у госпожа Дьо Нюсенжан го водеше любопитството, докато, ако тя го бе пренебрегнала, може би щеше да го води страстта. Все пак той не без нетърпение дочака следния ден и часа, когато трябваше да тръгне. За младежите в първата интрига има може би толкова очарование, колкото и в първата любов. Увереността в успеха поражда хиляди приятни преживявания, които мъжете не признават, и там се крие привлекателната сила на някои жени. Желанието се поражда както от трудностите, така и от леката победа. Страстта у мъжете винаги е породена или поддържана от една от тези причини, които разделят на две любовната империя. А това делене може би е в зависимост от големия въпрос за темпераментите, който играе, каквото и да казват хората, господстваща роля в обществото. Ако меланхолиците имат нужда от тонуса на кокетирането, може би нервните или сангвинични мъже бягат, когато съпротивата трае прекалено дълго. С други думи, по основа елегията е толкова лимфатична, колкото дитирамбът е холеричен.

Докато се обличаше, Йожен предвкусваше всички онези дребни удоволствия, за които младежите не смеят да говорят, но които гъделичкат самолюбието им. Той среса косата си, като мислеше, че погледът на една красива жена ще се зарови в черните му къдри. Позволи си по детски да се покриви пред огледалото като девойка, която се готви за първия си бал. Разтвори фрака си и с удоволствие огледа тънкия си кръст.

„Положително има и по-лошо сложени!“ — каза си той.

После слезе, когато всички пансионери бяха вече на трапезата, и весело прие хора от глупости, предизвикан от елегантния му костюм. Показателно за подобни пансиони е удивлението, което предизвиква облеклото. Никой не може да си сложи нова дреха, без останалите да си кажат думата.

— Тцъ-тцъ-тцъ — цъкна с език Бианшон, сякаш за да подкара кон.

— Същински херцог и пер! — каза госпожа Воке.

— Господинът ще полети към победи — забеляза госпожица Мишоно.

— Кукуригу! — провикна се художникът.

— Моите поздравления на госпожа съпругата ви — рече чиновникът от музея.

— Господинът има ли съпруга? — запита Поаре.

— Съпруга с купета, движи се по вода, боя гарантирана, намира се на най-различни цени от двадесет и пет до четиридесет, десен на квадрати по последна мода, може да се пере, приятна за носене, наполовина лен, памук и вълна, против зъбобол и други болести с одобрението на кралската медицинска академия! Още по-добра за главоболие, преяждане и други болести на храносмилателния апарат, на очите и ушите! — викна Вотрен с комичната словоохотливост на панаирджийски продавач. — „Но колко струва това чудо?“ — ще попитате, господа. — Две су? Не. Съвсем нищо. Това са остатъците от доставките, направени за Великия Могол, които всички европейски короновани глави, включително и Вввввеликият Баденски херцог, пожелаха да видят! Влизайте право напред! Минете пред масичката. Туш! Музика! Бум-тра-та-та! Ла-ла, бум-бум! Ти, господине, с кларнета свириш фалшиво — продължи той с пресипнал глас, — ще те чукна по пръстите.

— Господи, колко е приятен този човек! — каза госпожа Воке на госпожа Кутюр. — С него никога не бих се отегчавала.

Сред смеховете и шегите, които се отприщиха при тази комично произнесена реч, Йожен успя да долови беглия поглед на госпожица Тайфер, която се наведе към госпожа Кутюр и й прошепна няколко думи на ухото.

— Кабриолетът дойде — съобщи Силви.

— Къде ли ще вечеря? — запита Бианшон.

— У госпожа баронеса Дьо Нюсенжан, дъщерята на господин Горио — отвърна студентът.

При това име погледите се обърнаха към бившия макаронаджия, който съзерцаваше Йожен с известна завист.

Растиняк пристигна на улица Сен-Лазар и спря пред една от онези не много солидни къщи с тънки колонки и не особено внушителни входни порти, което в Париж се смята за „прелестно“. Това беше истински банкерски дом, претрупан със скъпа украса — щукатури, площадки от мраморна мозайка по стълбите. Госпожа Дьо Нюсенжан прие Йожен в малък салон с италиански картини, подреден като кафене. Беше тъжна. Усилията, които направи, за да прикрие мъката си, заинтригуваха Йожен, още повече че в тях нямаше никаква престореност. Той мислеше, че с присъствието си ще я зарадва, а я заварваше отчаяна. Това разочарование засегна честолюбието му.

— Твърде малко право имам на вашето доверие, госпожо — рече той, след като се пошегува с грижите й, — но се надявам, че ако ви преча, ще бъдете откровена и направо ще ми кажете.

— Не си отивайте — каза тя, — ще остана сама. Нюсенжан ще обядва в града, а не ми се иска да съм сама, имам нужда от развлечение.

— Но какво ви е?

— Вие сте последният човек, комуто бих казала! — възкликна тя.

— Искам да зная. Иначе излиза, че и аз съм замесен в тази тайна.

— Може би! Но не — продължи тя, — това са семейни разправии, които човек трябва да крие дълбоко в сърцето си. Нали онзи ден ви казах? Не съм щастлива. Златните вериги са най-тежки.

Когато една жена казва на млад мъж, че е нещастна, ако този млад мъж е находчив, добре облечен и има хиляда и петстотин франка за пилеене в джоба си, той неминуемо ще помисли онова, което си каза Йожен, и ще започне да реди шаблони:

— Какво може да ви липсва? Вие сте красива, млада, обичана, богата…

— Да не говорим за мене — каза тя, като поклати мрачно глава. — Ще обядваме заедно само двамата, ще отидем да слушаме чудесна музика. Харесвате ли ме? — продължи тя, като стана, за да покаже необикновено изящната си рокля от бял кашмир на персийски шарки.

— Бих искал да сте цялата моя! — каза Йожен. — Вие сте очарователна!

— Печална придобивка — отвърна тя горчиво усмихната. — Тук нищо не напомня за нещастие, но въпреки външното благополучие аз съм отчаяна. От скръб не мога да спя. Ще погрознея.

— О, това е невъзможно! — възкликна студентът. — Но аз съм любопитен да узная каква е тази мъка, която една предана любов не би могла да разсее.

— Ах, ако ви я доверя, ще избягате от мене — рече тя. — Чувството ви към мене все още е обикновено мъжко ухажване. Но ако наистина държите на мене, ще изпаднете в ужасно отчаяние. Ето, виждате ли, трябва да мълча. Моля ви, да поговорим за нещо друго. Елате да ви покажа стаите си.

— Не, нека останем тук — отвърна Йожен, седна на малък диван пред камината близо до госпожа Дьо Нюсенжан и уверено улови ръката й.

Тя не се отдръпна, дори притисна ръката на младежа със силно; поривисто движение, което издава голямо вълнение.

— Слушайте — започна Растиняк, — ако имате някаква мъка, трябва да ми я доверите. Искам да ви докажа, че ви обичам заради самата вас. Или ще ми говорите и ще ми разкажете тревогите си, за да мога да ги разсея, дори ако трябва да убия шестима души, или аз ще си отида и никога няма да се върна.

— Добре тогава — възкликна тя, удряйки се по челото, сякаш обзета от някаква отчаяна мисъл. — Веднага ще ви подложа на изпитание.

„Да — каза си тя, — няма друг изход“ — и позвъни.

— Впрегната ли е колата на господаря? — попита тя слугата.

— Да, госпожо.

— Аз ще я взема. На него дайте моята, с моите коне. Ще поднесете обеда чак в седем часа. Хайде, елате — обърна се тя към Йожен, който помисли, че сънува, когато се намери в каретата на господин Дьо Нюсенжан до жена му.

— В Пале-Роял — заповяда тя на кочияша. — До „Театър Франсе“.

По пътя баронесата видимо се вълнуваше, отказваше да отговаря на хилядите въпроси на Йожен, който не знаеше какво да мисли за тази безмълвна, упорита, непреодолима съпротива.

„Просто за миг ми се изплъзва“ — казваше си Йожен.

Когато колата спря, баронесата с един поглед прекъсна безумните думи на студента, който бе вън от себе си.

— Обичате ме, нали? — запита тя.

— Да — отвърна той, като криеше обзелата го тревога.

— И няма да помислите нищо лошо за мене, каквото и да поискам от вас, нали?

— Не.

— Готов ли сте да ми се покорявате?

— Сляпо.

— Ходили ли сте някога в игрален дом? — запита тя с треперещ глас.

— Никога.

— Ах, олекна ми. Ще имате щастие. Ето кесията ми — рече тя. — Вземете я! Вътре има сто франка. Това е всичко, което притежава тази щастлива жена. Идете в някой от игралните домове, не зная къде са, но знам, че има на Пале-Роял. Рискувайте стоте франка на една игра, която се нарича рулетка, и загубете всичко или донесете шест хиляди. Когато се върнете, ще ви разкажа мъката си.

— Нямам нищо против, да ме вземат дяволите, ако разбирам нещо от това, което ще правя, но ще ви се подчиня — каза той с радост, породена от следната мисъл: „Тя се компрометира и нищо няма да ми откаже.“

Йожен взема красивата кесия, пита един вехтошар къде е най-близкият игрален дом и изтичва до номер 9. Качва се, оставя шапката си, после влиза и пита къде е рулетката. Редовните играчи го гледат изненадано, докато прислужникът го отвежда пред една дълга маса. Последван от всички зрители, Йожен без стеснение пита къде да постави мизата.

— Ако заложите един луидор върху някое от тези тридесет и шест числа и то излезе, ще получите тридесет и шест луидора — казва му един почтен старец с побелели коси.

Йожен хвърля стоте франка върху числото на своите години — двадесет и едно. Преди да успее да се опомни, чува вик на изненада. Спечелил е, без да подозира.

— Изтеглете си парите — казва му възрастният господин, — с тази система два пъти не се печели.

Йожен взема една лопатка, която старият господин му подава, прибира към себе си три хиляди и шестстотин франка и все така, без да разбира играта, ги слага на червено. Присъстващите го гледат завистливо, като виждат, че продължава да играе. Колелото се завъртва, той пак печели и крупието му хвърля още три хиляди и шестстотин франка.

— Имате вече седем хиляди и двеста франка — шепне му на ухото старият господин. — Мене ако слушате, вървете си. Червеното излиза вече осми път. Ако сте милосърден, ще признаете, че ви давам добър съвет и ще облекчите нищетата на един бивш Наполеонов префект, който се намира в крайна нужда.

Замаян, Растиняк оставя белокосия човек да му вземе десет луидора и слиза със седемте хиляди франка, без да е разбрал нещо от играта, но изумен от щастието си.

— Ето! А сега къде ще ме водите? — запита той госпожа Дьо Нюсенжан, след като вратичката на колата се затвори и й показа парите.

Делфин лудо го прегърна и го целуна силно, но без страст.

— Вие ме спасихте!

Радостни сълзи обляха страните й.

— Всичко ще ви кажа, приятелю. Ще бъдете мой приятел, нали? Във вашите очи аз съм богата, живея в разкош, нищо не ми липсва или поне изглежда, че не ми липсва! Но знайте, че господин Дьо Нюсенжан не ми дава нито стотинка за мене: той плаща всички разноски вкъщи, плаща колите ми, ложите ми; за дрехи ми отпуска недостатъчна сума, умишлено ме държи в тайна бедност. А аз съм горда, не мога да го моля. Няма ли да съм последната отрепка, ако откупвам парите му с цената, на която той иска да ми ги продава? Как се оставих аз, която притежавах осемстотин хиляди франка, да ми отнеме всичко? От гордост, от възмущение. Ние сме толкова млади, толкова неопитни, когато започваме брачен живот! Думите, с които трябваше да искам пари от мъжа си сякаш разкъсваха устата ми. Не смеех. Ядях спестените си пари и тези, които ми даваше баща ми. После затънах в дългове. За мене бракът е най-страшното ми разочарование, просто не мога да ви говоря за това. Достатъчно е да ви кажа, че по-скоро ще се хвърля през прозореца, отколкото да живея в една стая с Нюсенжан. Когато се наложи да му кажа за дълговете си, за купените скъпоценности и други мои прищевки (бяхме свикнали горкият ни баща нищо да не ни отказва), за мене това беше истинско изтезание. Но най-сетне намерих смелост и му казах. Та нали имах собствено богатство? Нюсенжан се разяри, каза, че ще го съсипя, просто ужасни неща! Искаше ми се да потъна в дън земя. Понеже беше взел зестрата ми, той плати, но за в бъдеще ми определи издръжка за личните ми нужди и аз приех, за да имам мира. После пожелах да задоволя честолюбието на едно лице, което вие познавате — каза тя. — Макар да бях измамена от него, недостойно е от моя страна да не призная благородството на характера му. Но както и да е, той подло ме напусна! Мъж, подхвърлил пари на жена, когато тя е била в крайна нужда, никога не бива да я изоставя. Трябва за цял живот да я обича! Вие сте на двадесет и една години и с вашата прекрасна млада и чиста душа питате как може жена да приема пари от мъж. Господи! Но нима не е естествено да делиш всичко с този, на когото дължиш цялото си щастие? Когато двама души са си дали всичко, може ли да се тревожат за една частица от това всичко? Парите добиват значение, когато чувството престане да съществува. Коя от нас предвижда раздялата, докато смята, че е обичана? Вие, мъжете, ни се кълнете във вечна любов, как тогава да правим отделни сметки? Не знаете какво изстрадах днес, когато Нюсенжан направо отказа да ми даде шест хиляди франка, той, който всеки месец дава по толкова на любовницата си, някакво момиче от операта! Исках да се самоубия. Най-безумни мисли ми се въртяха в ума. Стигнах дотам, че завидях на слугинята си за нейната съдба. Да отида да искам от баща си! Безумие! Анастази и аз просто сме го разорили: баща ми би се продал, ако струваше шест хиляди франка. Щях напразно да го хвърля в отчаяние. Вие ме спасихте от срам и смърт, не бях на себе си от мъка. Ах, господине, аз ви дължа това обяснение: държах се с вас неразумно, безумно. Когато вие тръгнахте и изчезнахте от погледа ми, поиска ми се да избягам пеш… Къде? Сама не знаех. Това е животът на половината жени в Париж: външен лукс, жестоки терзания в душата. Познавам клетници, по-нещастни и от мен. А има жени, принудени да карат доставчиците си да им пишат фалшиви сметки. Други стигат дотам, че крадат мъжете си: съпрузите на първите смятат, че кашмирен плат петстотин франка, струва две хиляди, а съпрузите на вторите, че кашмир от две хиляди франка метъра се подарява за петстотин. Срещат се нещастници, които оставят децата си да гладуват, за да си ушият рокля; аз нямам на съвестта си подобни отвратителни измами. Но ето каква е последната ми тревога. Ако някои жени се продават на мъжете си, за да могат да ги командват, аз поне съм свободна! Бих могла да накарам Нюсенжан да ме покрие със злато, но предпочитам да плача, облегнала глава на сърцето на човек, когото мога да уважавам. Ах! Тази вечер господин Дьо Марсе не ще има право да ме гледа като жена, на която е плащал.

Тя захлупи лице в ръцете си, за да не покаже сълзите си пред Йожен, но той повдигна главата й и я загледа: стори му се необикновена.

— Нали е ужасно да се замесват пари в чувствата? Вие не ще можете да ме обичате — каза тя.

Тази смесица от добри чувства, които правят жените толкова възвишени, и прегрешения, които сегашното общество ги кара да вършат, покърти Йожен и той започна да й говори нежни, утешителни думи, гледаше я с възхищение — красива, тъй чистосърдечно непредпазлива в своята мъка.

— Нали това няма да ви послужи като оръжие срещу мене — замоли го тя. — Обещайте ми.

— О, госпожо, не съм способен на такова нещо — отвърна Растиняк.

Тя хвана ръката му и в порив на благодарност мило я притисна до сърцето си.

— Ето че благодарение на вас аз съм отново свободна и весела. Живеех така, сякаш желязна ръка ме стискаше. Сега искам да живея просто, нищо да не харча. Нали ще ме харесвате такава, каквато съм, приятелю? Задръжте това — добави тя, като взе само шест банкноти. — Честно казано, дължа ви още три хиляди франка, защото смятах, че ще делим.

Йожен запротестира като стеснителна девойка. Но баронесата му каза:

— Ще ви считам за неприятел, ако не сте мой съучастник.

Той взе парите:

— Ще ми бъдат резерв, ако започна да губя.

— Ето от такава дума се боях — възкликна пребледняла баронесата. — Ако искате да бъда нещо за вас, закълнете ми се, че вече никога няма да играете. Господи! Аз ви развращавам! Ще умра от мъка!

Бяха стигнали. Контрастът между нейната бедност и разкоша на дома й замая студента, в ушите му отново прозвучаха думите на Вотрен.

— Седнете тук — каза баронесата, когато влязоха в стаята й, и му посочи дивана край камината. — Ще трябва да напиша едно много трудно писмо! Посъветвайте ме!

— Не пишете! — спря я Йожен. — Сложете банкнотите в плик, адресирайте го и го пратете по прислужницата си.

— Та вие сте чудесен! — възкликна тя. — Ах, ето какво значи, господине, човек да е получил добро възпитание! Това е чисто по Босеановски — каза тя с усмивка.

„Прелестна е“ — мислеше Йожен и все повече се влюбваше.

Той огледа стаята, подредена със сластно изящество, като стая на богата куртизанка.

— Харесва ли ви? — попита тя и позвъни на прислужницата си.

— Терез, отнесете лично това на господин Дьо Марсе и го предайте само на него. Ако не го намерите, върнете ми писмото.

На излизане Терез хвърли лукав поглед към Йожен. Беше сложено за обед. Растиняк подаде ръката си на госпожа Дьо Нюсенжан, която го отведе в прелестна трапезария, и той отново видя същия разкош, от който се бе възхитил на трапезата у братовчедка си.

— Когато пеят италианците — каза тя, — ще идвате да обядвате с мене и да ме придружавате.

— Ако продължи така, ще свикна с този приятен живот, а аз съм беден студент и тепърва ще има да си създавам положение.

— И ще си го създадете — каза тя засмяно. — Нали виждате, всичко се урежда. Не очаквах, че мога да бъда толкова щастлива.

В природата на жените е да доказват невъзможното чрез възможното и да отричат очевидностите, позовавайки се на предчувствия. Когато госпожа Дьо Нюсенжан влезе заедно с Растиняк в ложата си в театър „Буфон“, тя изглеждаше толкова доволна и разхубавена, че мнозина си позволиха да подметнат по някое от онези дребни злословия, против които жените са беззащитни и които често утвърждават като истини свободно съчинени измислици за разпътство. Когато човек познава Париж, той не вярва на нищо, което се говори открито, и не говори нищо за онова, което се върши. Йожен бе уловил ръката на баронесата и двамата споделяха с по-леки или по-силни ръкостискания вълненията си от музиката. За тях тази вечер беше опияняваща. Излязоха заедно, госпожа Дьо Нюсенжан настоя да изпрати Йожен до Пон-Ньоф, но през целия път не му позволи да я целуне, след като толкова щедро го бе обсипала с целувки на Пале-Роял. Йожен я укори за тази непоследователност.

— Тогава беше от признателност заради преданост, на каквато не можех да се надявам; сега това би означавало обещание.

— А вие нищо не искате да ми обещаете, неблагодарнице! — разсърди се той.

С нетърпеливо движение, което обикновено пленява влюбения, тя му подаде ръката си да я целуне. Той я пое недоволно, от което баронесата остана възхитена.

— До понеделник на бала! — каза тя.

Йожен продължи пътя си пеш под лунната светлина и изпадна в дълбок размисъл. Той беше едновременно щастлив и недоволен: щастлив от това приключение, чиято вероятна развръзка му обещаваше една от най-красивите и елегантни жени на Париж, предмет на желанието му; доволен, че вижда плановете си за забогатяване преобърнати с главата надолу, и то тъкмо когато бе почувствал какво би означавало осъществяването на смътните мечти, които предната вечер се въртяха в главата му. Неуспехът винаги подчертава силата на нашите въжделения. Колкото повече Йожен вкусваше парижкия живот, толкова по-малко му се искаше да остане неизвестен, беден. Той мачкаше хилядафранковата банкнота в джоба си и измисляше стотици привлекателни доводи, за да си ги присвои. Най-сетне стигна на улица Ньов-Сент-Жьонвиев и когато изкачи стълбата, зърна светлина. Дядо Горио бе оставил вратата си отворена и свещта — запалена, за да не би студентът да забрави да му „разправи за дъщеря му“, както старецът се изразяваше. Йожен нищо не скри от него.

— Как може — провикна се Горио в изблик на отчаяние и ревност, — та те, значи, ме мислят за разорен! А аз имам хиляда и триста франка рента! Господи! Клетото дете, защо не е дошло при мене? Щях да продам рентата си, да взема и от капитала и останалото да си осигуря пожизнена рента. Защо не дойдохте да ми кажете затруднението й, драги съседе? Как сте имали сърце да отидете да рискувате на рулетка нейните нещастни сто франка? Просто душата ми се къса! Това са то зетьовете! О, да ми паднат в ръцете, вратовете им ще извия! Господи! Да плаче! Тя плака, нали?

— Притиснала глава до жилетката ми — рече Йожен.

— О, дайте ми я! — каза дядо Горио. — Как! Върху нея има сълзи на моята дъщеря, на моята мила Делфин, която никога не плачеше като дете. О, ще ви купя друга, не я носете, оставете ми я. Според брачния договор тя трябва да разполага с имуществото си. Аха, още утре ще отида при Дервил, адвоката, още утре ще отида. Ще изискам парите й да бъдат вложени в банка. Знам аз закона, стар вълк съм, ще им покажа, че още имам зъби.

— Вземете, татко, това са хилядата франка, който тя настоя да ми даде от нашата печалба. Запазете ги за нея, в жилетката.

Горио погледна Йожен и улови ръката му — върху нея капна една сълза.

— Вие ще успеете в живота — му каза старецът. — Бог е справедлив, да знаете. Разбирам аз от чест и мога да ви уверя, че малко хора има като вас. Значи, и вие искате да сте мое мило дете, така ли? Хайде, вървете да спите. Вие можете да спите, още не сте баща. Тя е плакала и аз чак сега научавам, а съм си ял спокойно като глупак, докато тя е страдала; аз, който бих продал Отца, Сина и Светаго Духа, за да им спестя една сълза, и на двете!

„Ей богу — рече си Йожен, като си лягаше, — мисля, че през целия си живот ще бъда честен. Приятно е човек да следва съветите на съвестта си.“

Може би само онези, които вярват в Бога, правят добрини тайно, а Йожен вярваше в Бога. На другия ден, когато дойде времето за бала, Йожен отиде у Дьо Босеан и тя го заведе да го представи на херцогиня Дьо Кариляно. Съпругата на маршала го прие донемайкъде любезно. У нея той завари госпожа Дьо Нюсенжан. Делфин се бе облякла така, че да се понрави на всички, за да се хареса още повече на Йожен, и нетърпеливо очакваше той да я погледне, като си въобразяваше, че не издава нетърпението си. За мъж, способен да отгатва женските вълнения, такива мигове са пълни с прелест. Кой ли не е карал другия да чака одобрението му, не е таил радостта си от желанието да подразни, не е търсил признание в тревогата, която причинява, не се е радвал на страховете, които ще разпръсне с една усмивка? На това празненство студентът изведнъж успя да схване значението на своето положение и разбра, че той представлява нещо във висшето общество, понеже е признат братовчед на госпожа Дьо Босеан. Завоюването на госпожа баронеса Дьо Нюсенжан, което вече му приписваха, до такава степен го изтъкваше сред другите, че всички млади мъже му хвърляха завистливи погледи; когато долови някои от тези погледи, той за пръв път изпита радостната тръпка на суетата. Той минаваше от салон в салон, от група на група и чуваше как говорят за щастието му. Всички жени му предсказваха успех. От страх да не го загуби, Делфин му обеща, че вечерта ще му подари целувката, която предишната вечер толкова упорито му бе откачала. На този бал Растиняк получи много покани. Братовчедка му го представи на няколко жени, които особено държаха на елегантността и чиито домове минаваха за приятни. Той навлизаше в най-издигнатото и прекрасно парижко общество. Така че този бал имаше очарованието на блестящ дебют и Йожен не го забрави до стари години така, както момичетата си спомнят за бала, на който са имали успех. На другия ден, когато на закуска Йожен разказа на дядо Горио пред пансионерите за своите успехи, Вотрен се усмихна сатанински.

— И вие си мислите — възкликна той с жестоката си логика, — че един светски мъж може да живее на улица Ньов-Сент-Жьонвиев в „Дома Воке“, който без съмнение е напълно порядъчен във всяко отношение, но не е „фасонлия“? Солиден е, с прекрасна, изобилна трапеза, горд е, че временно е станал резиденция на един Растиняк, но, така или иначе, той се намира на улица Ньов-Сент-Жьонвиев, няма понятие от разкош, защото е чисто „патриархалорама“. Млади приятелю — продължи Вотрен бащински насмешливо, — ако искате да се представите както трябва в Париж, ви са необходими три коня, кабриолет за сутрин и карета за вечер, всичко девет хиляди за коли. Ще бъдете недостоен за съдбата си, ако харчите по-малко от три хиляди у шивача, шестстотин франка за парфюми, триста франка за обуща, триста франка за шапки. Що се отнася до перачката ви, тя ще ви струва хиляда франка. Модните младежи не могат да не отдават голямо значение на бельото си, та нали тази част от тоалета им най-често е на показ? Любовта и църквата изискват богато покрити олтари. Станаха, значи, четиринадесет хиляди. Не ви говоря за парите, които ще ви трябват за хазарт, за басове, за подаръци; не може да не смятате още две хиляди за джобни пари. Водил съм такъв живот, знам колко се харчи… Прибавете към тези разноски от първа необходимост шест хиляди за ядене и хиляда за подслон. Смело, чадо мое, или ще трябва да се бръкнем за двадесет и пет хилядарки годишно, или ще изпаднем в тинята, хората ще се подиграват с нас и бъдещето ни, успехите ни, любовниците ни отиват по дяволите! Забравих прислужника и момчето за поръчки! Та нима Кристоф ще разнася любовните ви писъмца? Нима ще пишете на листовете, с които си служите сега? Все едно да се самоубиете. Вярвайте на един стар човек, с голям опит! — продължи той „ринфорцандо“ с басовия си глас. — Или се пренесете в някоя добродетелна мансарда и се венчайте с науката, или поемете по другия път.

Вотрен намигна на Йожен и след това посочи с очи госпожица Тайфер, сякаш за да напомни и обобщи съблазнителите предложения, които бе посял в сърцето на студента, за да го поквари.

Изминаха много дни, през които Растиняк води най-разгулен живот. Почти всеки ден обядваше с госпожа Дьо Нюсенжан, навсякъде я придружаваше. Прибираше се в три-четири часа сутрин, ставаше в дванадесет, приготвяше се и когато денят беше слънчев, отиваше с Делфин на разходка в Булонската гора, пилееше времето си, без да мисли за цената му, и поглъщаше всички уроци, всички съблазни на разкоша с пламенността и нетърпението на цветопъпка на женско финиково дърво, когато очаква оплодителния прашец на своя брак. Играеше на едро, на едро губеше или печелеше и накрая свикна с безпорядъчния живот на парижката младеж. От първите си печалби върна хилядата и петстотин франка на майка си и сестрите си и им изпрати хубави подаръци. Макар да бе предизвестил, че ще напусне „Дома Воке“, към края на януари още живееше там и не знаеше как да си отиде. Почти всички младежи следват едно привидно необяснимо правило, чиято причина се корени в самата им младост, в особения устрем, с който се нахвърлят на удоволствията: богати или бедни, те никога нямат пари за житейските нужди, а винаги намират за задоволяване на прищевките си. Щедри, що се отнася до всичко, което може да се получи на кредит, те са скъперници, щом стане дума за незабавно плащане, и сякаш си отмъщават за това, че пилеейки, не получават всичко, което биха могли да имат. Просто казано, студентите много повече се грижат за шапките, отколкото за фрака си, защото поради огромните си печалби шивачът работи на кредит, докато шапкарят, поради дребните суми, с които борави, е неподатлив на преговори. Макар младежът, седнал на балкона в театъра, да излага пред лорнетите на красивите дами замайващи жилетки, не е сигурно, че има чорапи: галантеристът е също една от язвите за кесията му. До такова положение бе стигнал и Растиняк. Винаги празна за госпожа Воке, винаги пълна за изискванията на суетата, кесията му имаше приливи и отливи, които не му позволяваха да плаща за всекидневните си нужди. А нали трябваше, за да напусне вонящия отвратителен пансион, където претенциите му бяха подложени на непрекъснато унижение, да заплати за един месец на хазайката си и да купи мебели за апартамента си на денди? Но това все се оказваше невъзможно. За да си осигури пари за игра, Растиняк се бе научил да взема от бижутера часовници и златни верижки (които после скъпо плащаше от печалбите си) и да ги занася в заложната къща (тази мрачна и дискретна приятелка на младежта), но цялата му изобретателност сякаш се изпаряваше, когато ставаше въпрос да плати храната и жилището си или да си купи оръдията, необходими, за да оползотвори възможностите, които предлага светският живот. Да се занимава с грубото всекидневие, да прави дългове за и без това задоволени нужди, вече не го привличаше. Както повечето хора, увлечени в такъв разпилян живот, той чакаше последния миг, за да изплати дългове, които в очите на еснафа са свещени. Впрочем нали и Мирабо плащал сметката за хляба си само когато се появявала под драконовата форма на полица. По това време Растиняк бе свършил парите си и бе затънал в дългове. Започваше да разбира, че ще му бъде невъзможно да продължи да води този живот, ако няма постоянни доходи. Но макар да стенеше от бодливите обиди, неизбежни при неговото несигурно положение, той не се чувстваше в състояние да се откаже от необикновените радости на този живот и искаше на всяка цена да го продължи. Щастливата случайност, на която разчиташе, за да забогатее, ставаше химерична, а реалните препятствия растяха. След като узна семейните тайни на господин и госпожа Дьо Нюсенжан, той разбра, че за да превърне любовта в средство за забогатяване, трябва да изпие до дъно чашата на позора и да се откаже от благородните идеи, които са извинение за грешките на младостта. Разяждан от всички червеи на угризението, той външно водеше блестящ живот и скъпо изкупваше мимолетните му удоволствия с постоянни тревоги; но като Разсеяния от Лабрюйер се валяше в тинята и все още мърсеше само дрехите си.

— Значи, убихме мандарина, а? — рече му един ден Бианшон, докато ставаха от трапезата.

— Още не — отвърна Йожен, — но е вече на легло.

Студентът по медицина взе тези думи за шега, а те не бяха шега. Йожен, който от дълго време за пръв път обядваше в пансиона, изглеждаше умислен.

Вместо да излезе след десерта, той остана в трапезарията и седна до госпожица Тайфер, като от време на време й хвърляше проникновени погледи. Неколцина пансионери още седяха на трапезата и ядяха орехи, други се разхождаха и продължаваха започнати разговори. Както обикновено всеки си отиваше, когато му хрумне, според това доколко го интересуваха разговорите или колко лошо бе храносмилането му. Зимно време трапезарията рядко опустяваше преди осем часа, когато четирите жени оставаха сами и си отмъщаваха за мълчанието, наложено им от мъжкото общество. Забелязал загрижеността на Растиняк, Вотрен остана в трапезарията, макар че уж бързаше да излезе, и заставаше все така, че младежът да не го вижда, а да мисли, че си е отишъл. После, вместо да си тръгне с пансионерите, които се оттеглиха последни, той тайно се настани в салона. Бе прозрял в душата на студента и очакваше решителен прелом. И наистина Йожен се намираше в критично положение, каквото навярно мнозина млади хора познават. Любеща или кокетираща, госпожа Дьо Нюсенжан го бе накарала да мине през всички тревоги на истинската страст, бе приложила по отношение на него цялата парижка женска дипломация. След като се бе компрометирала в обществото, за да задържи при себе си братовчеда на госпожа Дьо Босеан, тя се колебаеше да му даде правата, с който външно той се ползваше. От един месец тя така разпалваше страстите на Йожен, че най-сетне засегна и сърцето му. През първите моменти на връзката им студентът бе сметнал, че той има надмощие, но сега по-силна беше госпожа Дьо Нюсенжан благодарение на умението си да задвижва всички чувства, и добри, и лоши, у двете или трите отделни личности, които съществуваха у Йожен, както и у всеки друг младеж в Париж. Съзнателно ли правеше тя това? Не. Жените винаги са искрени дори когато най-много се преструват, защото следват някакъв естествен инстинкт. Може би след като се бе оставила във властта на младежа и бе проявила към него толкова силна обич, Делфин сега се подчиняваше на някакво чувство на достойнство, което я караше или окончателно да прекрати отстъпките си, или да отлага. За парижанката е толкова естествено в самия миг, когато се почувства увлечена от страстта, да се поколебае пред падението, да изпитва сърцето на този, комуто ще повери бъдещето си! Всички надежди на госпожа Дьо Нюсенжан бяха вече измамени веднъж, неотдавна един млад егоист се бе подиграл с чувствата й. Тя беше съвсем права, като проявяваше недоверие. Може би бе забелязала в държането на Йожен, прекалено самоуверен след бързия си успех, някакво подценяване по отношение на нея, породено от странното стечение на обстоятелствата. Тя вероятно желаеше, от една страна, да се понрави на мъж на неговата възраст, а, от друга — чрез него да си възвърне самоуважението, след като толкова дълго време бе унижавана от този, който я бе изоставил. Не искаше Йожен да я смята за леснодостъпна тъкмо защото той знаеше, че преди е принадлежала на Дьо Марсе. Накратко, след като бе понасяла унизителните капризи на едно истинско чудовище, на един млад развратник, тя изпитваше такава сладост да се разхожда из цъфтящите области на любовта, че вероятно бе очарована да се любува на тези кътчета, дълго да се вслушва в трепетите на чувствата, да я гали целомъдрен ветрец. Истинската любов плащаше заради покварената. За жалост такива недоразумения често ще се срещат, докато мъжете не разберат колко цветя покосяват в душата на младата жена първите измами, на който тя се натъква. Каквито и да бяха съображенията на Делфин, тя си играеше с Растиняк и си играеше с удоволствие, вероятно защото знаеше, че той е влюбен в нея и бе сигурна, че ще сложи край на мъките му, когато царствената й женска воля благоволи да стори това. От честолюбие Йожен не желаеше първата му битка да завърши с поражение и упорито продължаваше преследването си като ловец, който на всяка цена иска да убие яребица в деня на свети Юбер. Тревогите, нараненото му честолюбие, отчаянията му, независимо дали бяха истински, или не, все повече го привързваха към тази жена. Цял Париж му приписваше връзка с госпожа Дьо Нюсенжан, с която той не беше по-близък, отколкото първия ден на тяхната среща. Понеже още не знаеше, че понякога кокетирането на жената дава много по-големи радости, отколкото нейната любов доставя удоволствие, той изпадаше в глупав гняв. Времето, през което жената се бореше с любовта си, предлагаше на Растиняк своите ранни плодове: за него те бяха и зеленички, и киселки, и сладостни, но и скъпо му струваха. Понякога, когато си дадеше сметка, че е без стотинка, без бъдеще, въпреки гласа на съвестта си той се сещаше за богатите възможности при един брак с госпожица Тайфер, за който Вотрен му бе доказал, че е осъществим. А сега той се намираше тъкмо в момент, когато бедността му толкова го тревожеше, че неволно почти отстъпи пред интригите на страшния сфинкс, чиито погледи често го хипнотизираха. След като Поаре и госпожица Мишоно се качиха в стаите си, Растиняк помисли, че са останали само госпожа Воке и госпожа Кутюр, които дремеха край печката и си плетяха вълнени ръкави, и погледна госпожица Тайфер толкова нежно, че тя сведе очи.

— Тревоги ли имате, господин Йожен? — запита Викторин след малко.

— Кой човек няма тревоги? — отвърна Растиняк. — Ако ние, младежите, сме сигурни, че някой ни обича истински, предано, така че да ни се отплати за жертвите, които винаги сме готови да направим, може би никога не бихме се измъчвали.

Вместо отговор госпожица Тайфер му хвърли поглед, който не остави съмнение в нейните чувства.

— Вие, госпожице, днес смятате, че сте сигурна в чувствата си. Но уверени ли сте, че утре няма да се промените?

По устните на горкото момиче се плъзна усмивка като лъч, избликнал от душата й, и така освети цялото й лице, че Йожен се уплаши, задето е предизвикал толкова силно вълнение.

— Какво, нима ако утре бъдете богата и щастлива, ако огромно състояние ви падне от небето, ще продължите да обичате някой беден младеж, който ви се е понравил през дните на оскъдица?

Тя мило кимна с глава.

— Някой много нещастен младеж?

Ново кимване.

— Какви глупости си говорите вие, двамата? — намеси се госпожа Воке.

— Оставете ни, ние се разбираме — отвърна Йожен.

— Значи, господин рицарят Йожен дьо Растиняк и госпожица Викторин Тайфер ще си дадат дума да се оженят, така ли? — обади се Вотрен с дебелия си глас, като изведнъж се появи на вратата на трапезарията.

— Ах! Уплашихте ме! — казаха едновременно госпожа Кутюр и госпожа Воке.

— Бих могъл да направя и по-лош избор — засмя се Йожен, у когото гласът на Вотрен предизвика най-ужасното сътресение, което някога бе преживял.

— Оставете тези лоши шеги, господа! — рече госпожа Кутюр. — Да си вървим, моето момиче.

Госпожа Воке последва двете пансионерки, за да спести свещта и огъня, като прекара вечерта у тях. Йожен остана сам лице с лице с Вотрен.

— Знаех си, че ще стигнете дотам — каза му Вотрен съвсем хладнокръвно. — Но слушайте, и аз имам не по-малко съвест от другите. Не вземайте решение веднага, вие като че ли не сте на себе си. Имате дългове. Не искам страстта, отчаянието, а разумът да ви накара да се обърнете към мене. Може би ви трябват три хиляди франка? Ето, да ви дам ли?

И демонът-изкусител измъкна от джоба ей портфейл и извади три банкноти, които размаха пред очите на студента. Йожен се намираше в ужасно положение. Той дължеше срещу честна дума на маркиз Д’Ажуда и на граф Дьо Трай сто луидора, които бе загубил на комар. Но не разполагаше с такава сума и не смееше да отиде да прекара вечерта у госпожа Дьо Ресто, където го очакваха. Щяха да се съберат без официалности, на сладкиши и чай, но на такива приеми човек можеше да загуби и шест хиляди на вист.

— Господине — рече Йожен, като с мъка прикриваше конвулсивния трепет, който го обзе, — след това, което ми казахте, трябва да ви е ясно, че ми е невъзможно да бъда ваш длъжник.

— Чудесно, щеше да ми стане мъчно, ако бяхте ми отговорили другояче — съгласи се изкусителят. — Вие сте красив, деликатен младеж, горд като лъв и нежен като девойка. Ще бъдете прекрасна плячка за дявола. Обичам тоя род младежи. Още два-три разговора върху висшата политика и вие ще започнете да виждате света такъв, какъвто е. Достатъчно е да изиграва по някоя и друга добродетелна сценка и възвишеният човек задоволява всичките си прищевки под бурните ръкопляскания на глупците в залата. Още няколко дни и вие ще бъдете наш човек. Ах, само да искате да станете мой ученик, ще ви осигуря пълен успех! Преди още да изразите някакво желание, и то веднага ще бъде изпълнено; каквото щете — почести, богатство, жени. За вас ще превърнем цялата цивилизация в амброзия. Ще ни бъдете галенето дете, нашият Вениамин, до един с радост ще умрем за вас. Всяко препятствие по пътя ви ще бъде сринато. Ако вие все още имате някакви задръжки, мене пък за злодей ли ме мислите? Е, добре, един човек, който е бил толкова честен, колкото си мислите и вие, че сте още, господин Дьо Тюрен[36], без да смята, че се компрометира, е правил сделчици с разбойници. Вие не желаете да бъдете мой длъжник, така ли? Голяма работа — усмихна се Вотрен. — Вземете тази дрипа — рече той, като извади един обгербван лист — и пишете: „Полица за сума от три хиляди и петстотин франка, платими за една година.“ И сложете датата! Лихвата е достатъчно голяма, за да премахне всичките ви угризения, можете да ме наречете евреин и да считате, че не ми дължите никаква благодарност. Позволявам ви днес още да ме презирате, но съм сигурен, че по-нататък ще ме обикнете. У мене ще откриете огромни бездни, широки, сгъстени чувства, които глупците наричат пороци; но никога няма да ме видите подъл или неблагодарен. С една дума, аз не съм нито пионка, нито офицер, а топ, момчето ми.

— Но що за човек сте вие? — възкликна Йожен. — Сякаш сте създаден да ме мъчите.

— Е, не, просто съм добряк, който е готов да се изкаля, за да бъдете вие защитен от калта до края на живота си. Питате се навярно какъв е смисълът на тази моя преданост. Добре, някой ден съвсем спокойно ще ви го кажа на ухото. Най-напред ви изненадах, като ви показах машинката на обществото и нейните двигатели; но първият ви ужас ще мине като на новобранец в бой и ще свикнете с мисълта да гледате на хората като на войници, решени да умрат заради онези, които сами се коронясват за крале. Времената много се промениха. Едно време човек казваше на някой смелчага: „Ето ви триста франка, убийте ми господин еди-кой си“ и спокойно отиваше да вечеря, след като е изпратил за нищо-нещо някого на оня свят. Днес аз ви предлагам да ви дам порядъчно богатство само срещу едно кимване, което не ви компрометира, а вие се колебаете. Изроди се нашият век.

Йожен подписа полицата и я размени срещу банкнотите.

— Добре, сега да поговорим разумно — продължи Вотрен. — До няколко месеца аз искам да замина оттук, ще отида в Америка да садя тютюн. Ще ви изпращам пури като за приятел. Ако забогатея, ще ви помагам. Ако нямам деца (което е вероятно, не държа отново да се пресаждам тук чрез някоя издънка), ще ви завещая богатството си. Не е ли това доказателство за истинско приятелство? Както и да е, аз ви обичам. Имам слабост да се жертвам за другите. Правил съм го. Разбирате ли, мое момче, аз живея в по-висока сфера, отколкото другите хора. Считам действията за средства и гледам само целта. Какво е един човек за мене? Ей толкова! — каза той и щракна с нокътя на палеца по зъбите си. — Един човек е всичко или нищо. Той е по-малко от нищо, когато се нарича Поаре; можеш да го смажеш като дървеница, защото е плосък и вони. Но човек, който прилича на вас, е бог: това вече не е машина, покрита с кожа, а театър, на чиято сцена се разиграват най-прекрасни чувства, а аз живея само чрез чувствата. Нима чувството не е като свят, изразен в една мисъл? Вижте дядо Горио: за него двете му дъщери са цялата вселена, те са нишката, която го движи сред живота. Е, добре, аз доста съм се ровил в живота и за мене има само едно истинско чувство — приятелството между мъже. Пиер и Жафиер — това е моят идеал. Знам наизуст „Спасената Венеция“. Мислите ли, че често се среща такъв юначага, който ако някой му каже: „Ела да погребем един труп!“, веднага хуква, без дума да продума, без да чете назидания? А аз съм вършил това. Не бих говорил така пред всекиго. Но вие сте човек от по-висока класа, всичко може да ви се каже, вие всичко можете да разберете. Няма дълго да шляпате из блатата, пълни с гадове като тия, които ни заобикалят тук. Така, свърших. Вие ще се ожените. Хайде да си изпробваме шпагите. Моята е желязна и никога не се огъва, хе, хе!

Вотрен бързо излезе. Не искаше да чуе отрицателния отговор на студента, не искаше той да се чувства неудобно. Изглежда, познаваше същността на тези дребни упорства, на тези борби, с които мъжете се кичат, за да могат да оправдаят пред себе си осъдителните си постъпки.

„Да прави, каквото ще! Аз в никакъв случай няма да се оженя за госпожица Тайфер!“ — каза си Йожен.

След като премина вътрешната му треска, предизвикана от самата мисъл за споразумение с този човек, от когото се ужасяваше, но който израстваше в очите му поради самия цинизъм на идеите си и смелостта, с която сриваше обществото, Растиняк се облече, прати за кола и отиде у госпожа Дьо Ресто. От няколко дена тази жена бе станала двойно по-внимателна към младежа, който на всяка стъпка жънеше успехи в самото сърце на висшето общество и имаше изгледи един ден да придобие опасно влияние. Той се издължи на господата Дьо Трай и Д’Ажуда, игра част от нощта на вист и си възвърна колкото бе загубил. Суеверен като по-голяма част от хората, които са повече или по-малко фаталисти, защото тепърва ще си пробиват път, той реши, че късметът му е награда от провидението за упоритостта му да върви по правия път. На другата сутрин побърза да запита Вотрен дали полицата му е още у него. След като мъжът му даде положителен отговор, той му върна трите хиляди франка, като не скри доста естественото си задоволство.

— Всичко е наред — каза Вотрен.

— Само че аз не съм ваш съучастник — отвърна Йожен.

— Знам, знам — прекъсна го Вотрен. — Още вършите детинщини. Спирате на вратата заради дреболиите.

Трета глава
Измамѝ смърт

Два дена след това в една пуста алея на Ботаническата градина Поаре и госпожица Мишоно седяха на пейка, огряна от слънце, и разговаряха със същия господин, който се бе сторил подозрителен на студента-медик.

— Госпожице — казваше господин Гондюро, — не разбирам вашите скрупули. Негово превъзходителство господин министърът на кралската полиция…

— Ах, негово превъзходителство господин министърът на кралската полиция!… — повтори Поаре.

— Да, негово превъзходителство се занимава с тази работа — рече Гондюро.

Кому ли не би се сторило невероятно, че Поаре, бивш чиновник, вероятно човек с еснафски добродетели, макар и лишен от собствена мисъл, продължи да слуша оня, който се представяше за рентиер от улица Бюфон, след като той произнесе думата „полиция“ и по този начин разкри истинското си лице на агент от улица Йерусалим[37] под маската на порядъчен човек. Това обаче беше съвсем естествено. Всеки ще разбере особения вид, към който се числеше Поаре в голямото семейство на глупците, след една забележка, която някои изследователи вече са направили, но която не е публикувана досега. Има една „пероносна“ порода, притисната в бюджета между първата степен, която включва заплатите от хиляда и двеста франка, нещо като административна Гренландия, и третата степен, където започват малко по-топлите заплати от три до шест хиляди франка, умерена област, в която подкупът вирее и цъфти въпреки трудното му отглеждане. Една от характерните черти, която най-добре издава жалкото тесногръдие на тази низша порода, е неволното, механично, инстинктивно уважение към великия лама на всяко министерство, известен на чиновника само по някакъв нечетлив подпис и под името „негово превъзходителство господин министъра“ — четири думи, които съответстват на „Il bondo Cani“ от „Багдадският халиф“[38] и което в очите на този пълзящ род представлява свещената и безапелационна власт. Негово превъзходителство е безпогрешен за чиновника, както папата за християнина; блясъкът на положението му се предава на неговите действия и слава, на думите, казани от негово име; той покрива със златошитата си дреха и узаконява всичко, което е заповядал: самата му титла „превъзходителство“ доказва чистотата на намеренията му, а светостта на волята му служи за паспорт и на най-неприемливите идеи. И щом се произнесе думата „превъзходителство“ тези клетници бързат да извършат онова, което не биха направили дори от личен интерес. В министерските канцеларии съществува същото пасивно чинопочитание, както във войската; система, която задушава съвестта, унищожава човека и в края на краищата го превръща във винт или гайка на правителствената машина. Затова господин Гондюро, който, изглежда, познаваше хората, веднага откри в лицето на Поаре един от тези бюрократични глупци, извади своя „Deus ex machina“[39] — думата-талисман „негово превъзходителство“ — в необходимия момент и така разкри батареите си, за да заслепи Поаре, който му се струваше мъжкият Мишоно, както Мишоно му изглеждаше женската Поаре.

— Щом лично негово превъзходителство, негово превъзходителство господин… ах! Това е вече съвсем друга работа — рече Поаре.

— Нали чувате какво казва господинът, в чиято преценка, изглежда, имате доверие? — продължи мнимият рентиер, обръщайки се към госпожица Мишоно. — И така, негово превъзходителство е напълно сигурен, че тъй нареченият Вотрен, който живее в „Дома Воке“, е каторжник, избягал от Тулон, дето е познат под името „Измамѝ смърт“.

— Измамѝ смърт! — рече Поаре. — Щастлив е, ако заслужава това име.

— Разбира се — продължи агентът. — Този прякор му е прикачен заради късмета му. И в най-дръзките си начинания не е загубил живота си. Както виждате, този човек е опасен! Притежава качества, които наистина го правят необикновена личност. Дори осъждането му бе прието като почест сред неговите хора.

— Значи, е почтен човек? — попита Поаре.

— В известен смисъл. Той се съгласил да поеме върху себе си чуждо престъпление, фалшификация, извършена от един извънредно красив младеж, когото той много обичал, някакъв италианец, комарджия, който впоследствие влязъл във войската, където впрочем много добре се държал.

— Но ако негово превъзходителство министърът на полицията е уверен, че господин Вотрен е Измамѝ смърт, защо съм му аз? — запита госпожица Мишоно.

— Вярно — повтори Поаре, — ако наистина министърът, както вие ни направихте честта да ни съобщите, е уверен…

— Уверен не е точната дума, но подозира. Ето как стои въпросът. Жак Колен, наричан Измамѝ смърт, има пълното доверие на трите каторги, които са го избрали за свой агент и банкер. Той много печели от различни сделки, в тази област е наистина забележителен.

— Ах, ах! Разбирате ли намека, госпожице Мишоно? — каза Поаре. — Господинът го нарича забележителен, защото той е белязан.

— Мнимият Вотрен — продължи агентът — получава капиталите на господа каторжниците, влага ги, съхранява ги и ги държи на разположение на онези, които избягат, или на техните семейства при наличността на съответно завещание, или на любовниците им, ако е получил такова нареждане.

— На любовниците им! Навярно искате да кажете на жените им? — намеси се Поаре.

— Не, господине. Обикновено каторжникът има само незаконни съпруги, които ние наричаме наложници.

— Та, значи, всички те живеят в незаконни връзки?

— Така излиза.

— Господи, това са ужаси, каквито негово превъзходителство не би трябвало да търпи. Понеже вие имате честта да говорите с негово превъзходителство и, струва ми се, сте изпълнен с човеколюбиви идеи, на вас се пада да го осведомите за неморалното поведение на тези хора, които дават много лош пример на обществото.

— Но, господине, правителството не ги праща там, за да служат като пример за всички добродетели.

— Това е право. Все пак, господине, позволете ми…

— Гълъбче, хайде оставете господина да се доизкаже — прекъсна го госпожица Мишоно.

— Вие разбирате, госпожице — продължи Гондюро, — че правителството е извънредно заинтересовано да сложи ръка върху тази незаконна каса, която според някои сведения възлиза на доста значителна сума: Измамѝ смърт прибира маса пари, като укрива не само тези, които някои от другарите му притежават, но и капиталите на Дружеството на десетте хиляди…

— Десет хиляди крадци ли? — стресна се Поаре.

— Не, Дружеството на десетте хиляди е сдружение на крадците от висока класа, те работят на едро и не се занимават с грабеж, от който няма да спечелят поне десет хиляди франка. Членовете на това дружество са най-големите углавни престъпници. Те познават законите и никога не рискуват да получат смъртно наказание, в случай че ги заловят. Колен е техният доверен човек, техният съветник. Благодарение на огромните си възможности той е съумял да си създаде своя полиция и широки връзки, които държи в пълна тайна. Макар от цяла година да сме го заобиколили с шпиони, още не сме успели да проникнем в играта му. Така че неговата каса, неговите способности изцяло са поставени в служба на порока, той финансира престъпления и поддържа цяла армия от мошеници, които са в непрестанна война с обществото. Ако успеем да заловим Измамѝ смърт и да вземем касата му, това би означавало да пресечем злото от корен. Затова тази акция стана държавно дело от областта на висшата политика и ще донесе само почит на онези, които съдействат за успеха й. Например вие, господине, бихте могли отново да станете чиновник в администрацията, да бъдете назначен за секретар на полицейски комисар, работа, която няма да ви пречи да си получавате пенсията.

— Но защо Измамѝ смърт не избяга с касата си? — попита госпожица Мишоно.

— О! — рече агентът. — Ако ограби каторжниците, където и да отиде, те ще изпратят човек да го убие. Освен това каса не се краде лесно, като момиче от добро семейство. Впрочем Колен е неспособен да извърши подобна постъпка, ще се чувства опозорен.

— Прав сте, господине — каза Поаре, — той ще бъде напълно опозорен.

— Всичко това не обяснява защо вие чисто и просто не дойдете да го заловите — отбеляза госпожица Мишоно.

— Добре, госпожице, ще ви отговоря… Само че — добави той на ухото й — не оставяйте господина да ме пресича, иначе никога няма да свършим. Този старец трябва да има много пари, за да кара хората да го слушат. Измамѝ смърт си е навлякъл кожа на порядъчен човек, превърнал се е в добър парижки буржоа, настанил се е в скромен пансион; хитър е той, гледайте си работата, него никога не ще могат да го хванат изневиделица. Така че господин Вотрен е порядъчен човек, който прави порядъчни сделки.

„Разбира се“ — рече си на ум Поаре.

— Ако сбъркаме и заловим някой истински Вотрен, министърът не желае да си има разправии с парижките търговци, нито с общественото мнение. Положението на господин полицейския префект е разклатено, той има неприятели. Ако стане грешка, онези, които искат да вземат мястото му, ще се възползват от воя и крясъците на либералите, за да го провалят. Тук трябва да се действа, както в случая с Конияр, мнимия граф Дьо Сент-Елен; ако се беше оказало, че е истински граф Дьо Сент-Елен, спукана ни беше работата. Затова трябва добре да се проверява!

— Да, но вие имате нужда от някоя хубава жена — каза оживено госпожица Мишоно.

— Измамѝ смърт не би допуснал до себе си никаква жена — рече агентът. — Ще ви кажа една тайна: той не обича жените.

— В такъв случай не разбирам как бих могла да направя проверката, ако въобще се съглася да я направя срещу две хиляди франка.

— Много просто — отвърна непознатият. — Ще ви дам едно шишенце с течност, която предизвиква прилив на кръв в главата, подобен на апоплексия, но съвсем безопасен. Това лекарство може да се смеси и с вино, и с кафе. Веднага пренасяте човека на легло, събличате го, уж за да разберете дали не умира. Когато останете сама, ще го плеснете по рамото и ще видите дали се появяват буквите.

— Че то нищо не е — рече Поаре.

— Добре, съгласна ли сте? — обърна се Гондюро към старата мома.

— Добре де, драги господине — каза госпожица Мишоно, — а ще получа ли двете хиляди, в случай че няма букви?

— Не.

— А какво ще бъде моето обезщетение в този случай?

— Петстотин франка.

— Струва ли си да направя всичко това за толкова малко! Така или иначе, грехът си е грях и аз ще трябва да си успокоявам съвестта, господине.

— Уверявам ви — рече Поаре, — че госпожицата е много съвестна, освен дето е много приятна и разбрана.

— Добре — поде госпожица Мишоно, — дайте, ми три хиляди, ако излезе Измамѝ смърт, и нищо, ако е обикновен гражданин.

— Дадено! — съгласи се Гондюро. — Но при условие, че работата ще стане още утре.

— Още не мога, драги господине, трябва да се посъветвам с изповедника си.

— Хитруша! — каза агентът и стана. — Значи, до утре. А ако имате да ми кажете нещо важно, елате в малката улица Сент-Ан, в дъното на двора на „Сент-Шапел“. Има само една врата под свода. Ще търсите господин Гондюро.

Бианшон, който се връщаше от лекция на Кювие, дочу доста странното име Измамѝ смърт и думата „дадено“, изречена от известния началник на тайната полиция.

— Защо не нагласихте работата веднага? Това ви прави по триста франка пожизнена рента — каза Поаре на госпожица Мишоно.

— Защо ли? — рече тя. — Ами че трябва да поразмисля. Ако Вотрен е същият този Измамѝ смърт, може да е по-изгодно с него да се спогодя. Но ако му поискам пари, все едно че ще го предупредя и човек като него може и гратис да избяга. А това ще бъде за мен ужасна плесница.

— И да го предупредите, все едно — продължи Поаре. — Нали този господин каза, че го следят? А вие всичко ще изгубите.

„Освен това — рече си госпожица Мишоно — никак не го обичам този човек! Говори ми само неприятни работи.“

— Но вие можете да постъпите по-правилно — продължи Поаре. — Както каза и господинът, който ми изглежда приличен човек, освен дето е много свястно облечен, от ваша страна ще бъде акт на подчинение пред закона, ако освободите обществото от един престъпник, колкото той и да е порядъчен. Който е пил, пак ще пие. Ами ако му хрумне всички ни да избие? Ами че, дявол да го вземе, ние ще бъдем виновни за тези убийства, без да се смята, че ще бъдем и първите жертви.

Госпожица Мишоно се бе замислила и не чу думите, които падаха от устата на Поаре като капки от недобре затворена чешма. Щом започнеше така да реди изречение след изречение, госпожица Мишоно не го спираше. Старецът имаше навик да й говори като навит. Започваше една тема, после откриваше скоби, отплесваше се към нещо съвсем противоположно и никога не стигаше до заключение. Когато наближиха „Дома Воке“, той се бе оплел в цял куп пасажи и вметнати цитати, които го бяха довели до показанията му по делото на господин Рагуло и госпожа Морен, на което той се бе явил като свидетел на защитата. Като влязоха, госпожица Мишоно не пропусна да забележи Йожен дьо Растиняк и госпожица Тайфер, увлечени в толкова трепетно интересен интимен разговор, че не обърнаха никакво внимание на старите пансионери, които прекосиха трапезарията.

— Така и трябваше да свърши — рече госпожица Мишоно на Поаре. — От една седмица се гледат така, сякаш ще се изпият с очи.

— Да — отговори той. — И тя беше осъдена.

— Кой?

— Госпожа Морен.

— Аз ви говоря за госпожица Викторин — рече Мишоно и по невнимание влезе в стаята на Поаре, — а вие ми разправяте за госпожа Морен. Коя е тази жена?

— Че каква може да е вината на госпожица Тайфер? — запита Поаре.

— Вината и е тази, че е влюбена в господин Йожен дьо Растиняк и се впуска в тази история, без да знае къде ще я отведе. Горката наивница!

Цялата сутрин Йожен бе отчаян от поведението на госпожа Дьо Нюсенжан. Вътрешно той вече напълно се бе предал на Вотрен, без да иска да проникне нито в причините за приятелството, което този необикновен човек му засвидетелстваше, нито в последствията от подобна връзка. Само чудо можеше да го измъкне от пропастта, в която от един час вече бе стъпил, като бе разменил с госпожица Тайфер най-нежни обещания. На Викторин се струваше, че слуша ангелски глас, че небето се отваря пред нея, „Домът Воке“ добиваше приказни багри, с каквито декораторите оцветяват театралните дворци: тя обичаше и беше обичана; така поне вярваше! И коя ли жена не би повярвала на нейно място? Тя само гледаше Растиняк, слушаше го през този час, откраднат от всички аргусовци[40] на дома. Йожен съзнаваше какво зло върши, но се бореше със съвестта си — казваше си, че ще изкупи този несмъртен грях, като ощастливи една жена. Отчаянието му придаваше особена красота и той блестеше с всички адски пламъци, които бушуваха в сърцето му. За негово щастие чудото стана: Вотрен весело влезе и отгатна какво преживяват двамата младежи, съединени чрез комбинациите на сатанинския му гений, но внезапно смути радостта им, като запя с дебелия си присмехулен глас:

Моята Фаншет е чудна

с душевната си простота…

Викторин побягна, отнасяйки в сърцето си толкова щастие, колкото нещастие беше изтърпяла през целия си живот. Клетата девойка! Едно ръкостискане, едно докосване на Растиняковите коси до бузата й, една дума, произнесена толкова близо до ухото й, че бе усетила топлите устни на студента, едно притискане от потръпващата му ръка, една бегла целувка по врата — това бяха за нея залози за любов, а съседството на дебелата Силви, която всеки миг можеше да влезе в грейналата трапезария, ги правеше по-пламенни, по-силни, по-привлекателни от най-прекрасните свидетелства за преданост, разказани в най-известните любовни повести. В очите на младото момиче, свикнало да се изповядва всеки две седмици, тези „дребни доказателства“, според един прелестен израз на нашите деди, изглеждаха като престъпление! През този единствен час тя бе разпиляла повече душевни съкровища, отколкото по-сетне, богата и щастлива, би могла да дари дори като се отдаде цяла.

— Работата е наред — каза Вотрен на Йожен. — Нашите две контета са се счепкали. Всичко е станало, както се полага. Въпрос на чест. Нашият гълъб е оскърбил моя сокол. Срещата е утре, на редута Клинянкур. В осем и половина, докато си стои тук спокойно и си топи в кафето намазана с масло филия, госпожица Тайфер ще наследи любовта и богатството на баща си. Изглежда като шега, нали? Малкият Тайфер е много добър фехтовач, самоуверен е, сякаш има сервирана кента. Но ще му видят работата с един удар, който аз съм измислил, шпагата се вдига по особен начин и се забива в челото. Ще ви науча на тази хватка, ужасно е полезна.

Растиняк тъпо слушаше и нищо не можеше да отговори. В този миг пристигнаха дядо Горио, Бианшон и неколцина други пансионери.

— Така ви исках — каза му Вотрен. — Вие знаете какво вършите. Добре, орлето ми! Ще командвате хората. Силен сте, як сте, мъж сте. Моите уважения.

Той понечи да му стисне ръката. Растиняк бързо се отдръпна и пребледнял се отпусна върху един стол; струваше му се, че вижда пред себе си локва кръв.

— Ах! Изглежда, че си имаме още някоя и друга пеленка, оцапана с добродетел — тихо рече Вотрен. — Татко Долибан има три милиона, известно ми е богатството му. Зестрата ще ви направи бял като сватбена рокля дори в собствените ви очи.

Растиняк престана да се колебае. Реши след обяда да отиде и да предупреди Тайферови — бащата и сина. Когато Вотрен се махна, Горио се приближи и му каза на ухото:

— Тъжен сте, синко! Но аз ще ви развеселя. Елате!

Старият макаронаджия запали свещта си от една лампа. Развълнуван и любопитен, Йожен тръгна след него.

— Да отидем във вашата стая — рече старецът, който бе поискал ключа на студента от Силви. — Тая сутрин вие сте помислили, че тя не ви обича, нали? — продължи той. — Тя насила ви е изпратила да си вървите и вие сте си тръгнали сърдит, отчаян. Глупчо! Тя мене чакаше. Разбирате ли? Заедно трябваше да отидем да доподредим едно сладко апартаментче, в което ще се настаните след три дена. Хем да не се издадете, че съм ви казал. Тя иска да ви изненада: но аз не държа да крия по-дълго от вас тази тайна. Ще бъдете на улица Артоа, на две крачки от Сен-Лазар. Ще се чувствате като принц. Намерихме ви мебели като за младоженка. Доста работа свършихме от три месеца насам, без нищо да ви кажем. Моят адвокат се залови и уреди дъщеря ми да получава своите тридесет и шест хиляди годишно, лихвите от зестрата й, и ще го накарам да изиска нейните осемстотин хиляди франка да бъдат вложени в доходно недвижимо имущество.

Скръстил ръце, Йожен мълчаливо се разхождаше из бедняшката си разхвърляна стая. Горио издебна миг, когато студентът бе гърбом към него, и постави върху камината кутия от червен марокен, върху която беше отпечатан златен герб на Растинякови.

— Скъпо дете — продължи горкият старец, — затънах в тази работа до гуша. Но разбирате ли, от моя страна тук имаше доста егоизъм, защото съм заинтересован да смените квартала. Нали няма да ми откажете, ако поискам нещо от вас?

— Какво?

— Над вашия апартамент, на петия етаж, има една стая, която е към апартамента, може ли там да живея? Остарявам, а съм толкова далеч от дъщерите. Няма да ви преча. Ще си стоя горе. Всяка вечер ще ми говорите за нея. Нали няма да ви е неприятно, кажете! Когато се прибирате и аз съм си легнал, ще ви чуя и ще си кажа: „Той току-що е видял моята Делфин. Завел я е на бал, тя е щастлива благодарение на него.“ Ако се разболея, като мехлем ще ми е на сърцето да ви чувам как се връщате, как ходите нагоре-надолу. Във вас ще има толкова много от дъщеря ми! Ще бъда на няколко крачки от Шанз-Елизе, където те минават всеки ден, ще мога да ги виждам, сега се случва да стигна късно. Освен това тя може би ще идва у вас! Ще я чувам, ще я виждам по утринен пеньоар как ситни, как мило стъпва като котенце. От един месец тя отново стана, каквато си беше като момиче — весела, жива. О! За вас ще направя дори невъзможното. Преди малко, като се връщахме, тя ми каза: „Татенце, много съм щастлива!“ Когато ми казват тържествено „татко“, просто ме смразяват; но когато ме наричат „татенце“, още ми се струва, че са мънички, всичките ми спомени някак се връщат. Чувствам се повече техен баща. Мисля си, че още не принадлежат другиму!

Старецът си избърса очите. Плачеше.

— Отдавна не бях чувал такива думи, отдавна не ме бе хващала за ръка. О, да, цели десет години не съм се разхождал с никоя от дъщерите си. А колко е приятно да се докосваш до роклята й, да изравняваш крачките си с нея, да усещаш топлината й! Както и да е, тази сутрин водих Делфин навсякъде. Влизах заедно с нея в магазините. И я съпроводих до вкъщи. О, вземете ме при вас! Ще се случи някой да ви потрябва за услуга и аз ще бъда там. О, ако този дебелак елзасец можеше да умре, ако подаграта му се сети да му се качи в стомаха, колко щастлива ще бъде дъщеря ми! Тогава вие ще ми станете зет, пред всички ще й станете съпруг. Но нищо! Тя е толкова нещастна, дето не е познала сладостите на този свят, че аз всичко й прощавам. Бог сигурно е на страната на бащите, които обичат. Тя страшно ви обича! — добави той след кратко мълчание и поклати глава. — Докато вървяхме, ми говореше за вас: „Нали, татко, той е чудесен! Има толкова добро сърце! Приказва ли ви за мене?“ Ех, колко нещо ми каза от улица Артоа до пасажа Панорам, цели томове! С една дума, изля сърцето си в моето. През цялата тази хубава утрин аз вече не бях стар, не тежах нито една унция. Казах й, че сте ми предали хилядата франка. О, милата, развълнува се до сълзи. Какво е това там на камината? — не изтрая най-сетне дядо Горио, като видя, че Растиняк не се помръдва от мястото си.

Съвсем зашеметен, Йожен гледаше съседа си. Вестта на Вотрен за дуела, насрочен за следния ден, толкова рязко контрастираше с осъществяването на най-съкровените му мечти, че той се чувстваше като в кошмар. Обърна се към камината, забеляза четвъртитата кутийка, отвори я и в нея намери листче, което покриваше един часовник „Бреге“. На листчето бяха написани следните думи:

„Искам да мислите за мене всеки миг, защото…

Делфин“

Последната дума вероятно намекваше за някаква сцена между тях. Йожен се разчувства. Растиняковият герб бе изработен с емайл върху златния капак. Този скъп предмет, който той толкова отдавна желаеше, верижката, ключът, изработката, рисунките отговаряха точно на неговата мечта. Дядо Горио сияеше. Той вероятно бе обещал на дъщеря си да й разкаже с най-малките подробности за изненадата на Йожен от подаръка, защото вземаше участие в младежките им вълнения и сякаш беше щастлив колкото тях. Той вече обичаше Растиняк и като човек, и заради щастието на дъщеря си.

— Ще отидете при нея тази вечер, тя ви чака. Тоя дебелак, елзасецът, ще вечеря у балерината си. Аха! Дума не могъл да каже, когато моят адвокат взел да му говори направо. Нали разправя, че уж обичал дъщеря ми, та чак я обожавал? Само да я пипне, ще го убия. Като си помисля, че моята Делфин е негова жена… (и той въздъхна) готов съм да извърша престъпление. Но това няма да бъде човекоубийство. Той е една телешка глава със свинско тяло. Ще ме вземете при вас, нали?

— Да, татко Горио, нали знаете колко ви обичам…

— Виждам, вие не се срамувате от мене. Позволете да ви прегърна.

И той притисна студента до гърдите си.

— Вие ще я направите щастлива, обещайте ми! Ще отидете тази вечер, нали?

— О, да! Трябва да изляза по една работа, която не търпи отлагане.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

— Да, наистина можете! Докато аз отивам у госпожа Дьо Нюсенжан, вие идете у господин Тайфер, бащата, и му кажете да ме приеме тази вечер. Имам да му говоря по извънредно важна работа.

— Значи, е вярно, момче — възкликна Горио и изразът на лицето му се промени, — значи, вие наистина ухажвате дъщеря му, както разправят тия глупаци долу?… Гръм и мълния, вие не знаете какво значи да ви удари Горио. А ако ни мамите, стига ви един юмрук… О, това не е възможно.

— Кълна ви се, че само една жена обичам — рече студентът, — разбрах това едва преди малко.

— Ах, какво щастие! — извика дядо Горио.

— Обаче — продължи студентът — утре синът на Тайфер ще се бие на дуел и чух, че ще бъде убит.

— Че вас какво ви засяга? — рече Горио.

— Трябва да му се каже да попречи на сина си да отиде… — извика Йожен.

В този миг думите му бяха прекъснати от гласа на Вотрен, който, застанал на прага на вратата му, пееше:

О, Ришар, о, кралю мой!

Всички те изоставиха…

Брум! Брум! Брум! Брум! Брум!

 

Дълго скитах по света,

срещнаха ме… тра-ла-ла-ла…

— Господа — извика Кристоф, — супата ви чака, всички са вече на трапезата.

— Хей — каза Вотрен, — ела да вземеш една от моите бутилки бордо.

— Харесва ли ви часовникът? — запита Горио. — Тя има добър вкус, нали?

Вотрен, Горио и Растиняк слязоха заедно и понеже бяха закъснели, седнаха един до друг на трапезата.

По време на обеда Йожен се държеше извънредно хладно с Вотрен, макар този толкова приятен според госпожа Воке мъж никога да не бе проявявал повече духовитост. С блестящите си реплики той успя да повдигне настроението на всички сътрапезници. Неговата самоувереност, хладнокръвието му смаяха Йожен.

— Я кажете, да не сте стъпили днес на омайно биле? — подметна госпожа Воке. — Весел сте като птичка.

— Винаги съм весел, когато направя добра сделка.

— Сделка ли? — попита Йожен.

— Ами да. Предадох част от стока и ще взема добра комисиона. Госпожица Мишоно — каза той, като забеляза, че старата мома го наблюдава, — да не би нещо в лицето ми да не ви харесва, та ме гледате на кръв? Само кажете! Веднага ще го махна, за да ви направя удоволствие… Поаре, май ще се скараме по въпроса, а? — добави той, като смигна на стария чиновник.

— Да ви се не знае! Вие би трябвало да позирате за Херкулес-шегобиец — рече младият художник на Вотрен.

— Нямам нищо против! Стига само госпожица Мишоно да се съгласи да позира за Венера на Пер-Лашез[41] — отвърна Вотрен.

— А Поаре? — попита Бианшон.

— О, Поаре, ли? Той ще позира за Поаре. Нещо като бог на парковете и градините — викна Вотрен. — И без това…

— Там си прекарва времето! — продължи Бианшон.

— Стига глупости! — обърна се госпожа Воке към Вотрен. — Ще сторите по-добре, ако ни налеете от вашето бордо. Виждам една бутилка, която си подава носа. Ще ни поддържа настроението, освен това е добре и за стомаха.

— Господа — каза Вотрен, — госпожа председателката въдворява ред. Госпожа Кутюр и госпожица Тайфер няма да се засегнат от вашите волни речи, но поне пощадете невинността на дядо Горио. Предлагам ви една малка бутилкорама с бордо, която името на Лафит[42] прави два пъти по-славна. Казвам това без никакви политически намеци. Хайде, китаецо — обърна се той към Кристоф, който седеше неподвижно. — Насам, Кристоф! Какво, не си ли чуваш името? Китаецо, докарай течността!

— Заповядайте, господине — рече Кристоф, като му подаде бутилката.

След като напълни чашите на Йожен и на дядо Горио, Вотрен бавно си наля няколко капки, които погълна с мляскане, докато двамата му съседи пиеха, и изведнъж се намръщи.

— Дявол да го вземе! Дявол да го вземе! Мирише на тапа. Останалото е за теб, Кристоф, върви да донесеш друго; там, отдясно, нали знаеш? Шестнадесет души сме, свали осем бутилки.

— След като вие така се разпуснахте — рече художникът, — аз плащам сто кестена.

— Охо!

— Ауу!

— Брр!

Всички нададоха викове, които избухваха като увеселителни ракети.

— Хайде, мамо Воке, почерпете две бутилки шампанско — извика Вотрен.

— Ами, само това оставаше! Защо не искате и къщата ми? Две бутилки шампанско! Та това прави дванадесет франка! Така ли си печеля аз парите! Но ако господин Йожен се съгласи да ги плати, аз ще ви черпя касис.

— Пак тоя неин касис, дето разхлабва като каша от грис — тихо подметна студентът по медицина.

— Я мълчи, Бианшон — викна Растиняк, — щом чуя да се спомене за каша от грис, сърцето ми… Добре, нека е шампанско, аз плащам — добави студентът.

— Силви — каза госпожа Воке, — донесете бисквитите и малките сладкиши.

— Вашите малки сладкиши са бая големи — рече Вотрен, — брада имат. Но бисквити може.

След миг бутилките с бордо обиколиха масата, сътрапезниците се оживиха, веселието нарасна. Сред буйните смехове избухваха гласове, които приличаха на животински крясъци. Чиновникът от музея започна да надава един парижки вик, който имаше нещо общо с мяукането на влюбен котарак, и веднага осем гласа едновременно подеха:

— Тоочиларя!

— Сееемена за птички!

— Хаайде на вафлите, на вафлите!

— Поправям порцелан, поправям порцелан!

— На лодката! На лодката!

— Тупалки за жени! Тупалки за килими!

— Стари дрехи, стари ширити, стари шапки купуувам!

— Череши, сладки череши!

Бианшон се отличи като извика с носов глас:

— Чаадъри попраавям!

За няколко мига настъпи такава глъчка, че просто главата да те заболи. Същински разговор между глухи, истинска опера, която Вотрен ръководеше като диригент. Но същевременно той наблюдаваше Йожен и дядо Горио, които вече изглеждаха пияни. Опрели гръб на столовете си, те съзерцаваха този непривичен безпорядък сериозно, пиеха малко; и двамата мислеха за онова, което им предстоеше да вършат следобеда, и въпреки това се чувстваха неспособни да станат. Вотрен, който следеше промените по лицата им, като им хвърляше коси погледи, улови мига, когато очите им запремигаха, сякаш ще се затворят, тогава се наведе към Растиняк и му каза:

— Момченце, не сме достатъчно хитри, за да се борим с татко Вотрен, а той толкова ви обича, че не може да ви позволи да вършите глупости. Когато аз реша нещо, само Дядо Господ има сили да ми прегради пътя. Ох, ние искахме да отидем да предупредим дядо Тайфер, да правим ученически грешки! Пещта е опалена, брашното е замесено, хлябът е на лопатата; утре ще хвърлим трохите през рамо, след като хапнем от него, а вие искате да попречите да го метнем да се пече, така ли?… Не, не, ще се опече! Ако си имаме някакви угризенийца, те ще изчезнат с храносмилането. А докато кротко си спим, полковник граф Франшесини с върха на шпагата си ще освободи наследството от Мишел Тайфер. След като наследи брат си, Викторин ще има петнадесет хилядарки рента. Събрал съм сведения и знам, че наследството на майката възлиза на повече от триста хиляди…

Йожен следеше тези думи, без да може да отговори; езикът му сякаш се бе залепил за небцето, оборваше го непреодолима дрямка; масата, лицата на сътрапезниците му се мержелееха като през светла мъгла. Скоро шумът стихна, пансионерите един по един се разотидоха. После, когато останаха само госпожа Воке, госпожа Кутюр, госпожица Викторин, Вотрен и дядо Горио, Растиняк забеляза като насън как госпожа Воке преливаше остатъците от бутилките в една.

— Ех, луди, ех, млади! — нареждаше вдовицата.

Това бяха последните думи, които Йожен успя да разбере.

— Само господин Вотрен е способен да прави такива шеги — рече Силви. — Хайде, сега пък Кристоф заруча като пумпал.

— Сбогом, мамо — каза Вотрен. — Отивам на булеварда да гледам господин Марти в „Дивият връх“, голяма пиеса, направена по „Самотникът“… Ако искате да ви водя, също и госпожите?

— Много ви благодаря, но… — отвърна госпожа Кутюр.

— Как, съседке — възкликна госпожа Воке, — отказвате да гледате пиеса по „Самотникът“, тая творба, създадена от Атала дьо Шатобриан, която толкова обичахме да четем, която е толкова хубава, че плачехме като елодийски Магдалини под липите това лято, такава нравствена творба, която само може да поучи вашата племенница!

— Забранено ни е да ходим на театър — отвърна Викторин.

— Тия пък се натряскаха — рече Вотрен, като разтърсваше комично главите на дядо Горио и на Йожен.

После положи главата на студента на гърба на стола, за да може удобно да спи, целуна го по челото и запя:

Спете вий, любими мой,

а аз ще бдя над вашия покой.

— Боя се да не му е нещо лошо — каза Викторин.

— Тогава стойте тук и се погрижете за него — посъветва я Вотрен. — Това е вашият дълг на покорна жена — пошепна й той на ухото. — Това момче просто ви обожава и вие ще станете негова женичка, уверявам ви. Както и да е — добави той високо; — „Те бяха на почит, живяха щастливо и народиха много деца.“ Така свършват всички любовни романи. Хайде, мамо — рече той на госпожа Воке и я прегърна, — сложете си шапката, хубавата рокля на цветя, княжеския шал. Отивам да ви доведа кола… лично.

Тръгна и запя:

Слънце, слънце, божествено слънце,

ти, което караш тиквите да зреят…

— Господи, госпожа Кутюр, с този човек бих живяла щастливо и на покрива, нали? Хайде — продължи тя, като гледаше макаронаджията, — тоя пък дядо Горио се натряска. На него да останеше, никога и на ум не би му дошло да ме заведе някъде. Господи! Ами че той ще падне! Прилично ли е за стар човек толкова да си загуби ума, че да не си знае мярката! Ще кажете, че човек не може да загуби това, което няма… Силви, я го отнесете в стаята му.

Силви хвана стареца под ръка, избута го и го стовари, сякаш беше вързоп, както си беше с дрехите, напреко на кревата.

— Горкият младеж — говореше госпожа Кутюр, като махаше от челото на Йожен косите, паднали в очите му, — като девойка е, не умее да пие.

— Ах, съгласна съм — рече госпожа Воке, — аз тридесет и една година държа този пансион, много младежи са ми минали през ръцете, както се казва, но никога не съм виждала такова мило, такова възпитано момче като господин Йожен. Ама е красив, когато спи! Сложете му главата на рамото си, госпожа Кутюр. Ах! Той я отпуска на рамото на госпожица Викторин: има бог за децата. За малко не си разби главата в топката на стола. От двамата би излязла много хубава двойка.

— Мълчете, съседке! — възкликна госпожа Кутюр. — Такива неща говорите, че просто…

— Е, нищо — рече госпожа Воке. — Той не чува. Хайде, Силви, ела да ме облечеш. Ще сложа дългия корсет.

— Дългия корсет ли! След като сте се наобядвали, госпожо? — запита Силви. — Дума да не става. Търсете си някой друг да ви стегне. Аз не ща да ви убивам. Такава непредпазливост може да ви струва животът.

— Все ми е едно, трябва да правя чест на господин Вотрен.

— Толкова ли обичате наследниците си?

— Хайде, Силви, няма какво да разсъждаваш — рече вдовицата и тръгна.

— На нейните години — възмути се готвачката, като посочи господарката си на Викторин.

Госпожа Кутюр и храненицата й, на чието рамо Йожен спеше, останаха сами в трапезарията. Хъркането на Кристоф кънтеше в тихата къща и подчертаваше спокойния сън на Йожен, който спеше красиво като дете. Викторин се чувстваше щастлива, че може да си разреши едно от онези милосърдни действия, в които, жената влага цялата си душа, и без да се чувства виновна, да усеща туптящото сърце на младежа до своето сърце. Лицето й бе придобило майчински покровителствено изражение, което й придаваше благородство. Сред хилядите мисли, които се надигаха в душата й, си пробиваше път бурното вълнение, породено от досега с тази млада и чиста топлина.

— Горкото ми момиче! — каза госпожа Кутюр и стисна ръката й.

Старата жена гледаше с възхищение нейното чисто и изстрадало лице, върху което се бе спуснал ореолът на щастието. Викторин напомняше наивна средновековна картина, в която, пренебрегвайки всички подробности, художникът е запазил магията на спокойната си и горда четка за златистото лице, което сякаш отразява сиянието на небесните тонове.

— Та той не изпи и две чаши, мамо — рече Викторин, като прокарваше пръсти в косите на Йожен.

— Ако беше развратник, дъще, щеше да носи пиенето като всички други. Самото му напиване говори в негова полза.

На улицата изтрополи кола.

— Мамо — каза младото момиче, — ето господин Вотрен. Поемете господин Йожен. Не бих искала този човек да ме види; той говори неща, които мърсят душата, и понякога гледа така, че просто се стесняваш, сякаш ти съблича роклята.

— Не — каза госпожа Кутюр, — лъжеш се! Вотрен е добър човек, малко като покойния господин Кутюр, рязък, но добър, грубиян, но постъпва добре.

В този миг Вотрен влезе тихо и погледна картината, която образуваха двете деца, които светлината на лампата сякаш галеше.

— Виж ти — рече той и скръсти ръце, — ей такива сцени трябва да са вдъхновили добрия Бернарден дьо Сен-Пиер, автора на „Павел и Виргиния“, да напише толкова хубави страници. Чудно нещо е младостта, госпожа Кутюр. Спи, клето момче — каза той, като наблюдаваше Йожен, — доброто понякога идва, докато човек спи. Госпожо — обърна се той към вдовицата, — да ви кажа ли какво ме привлича у този младеж, какво ме трогва — красотата на душата му е в хармония с красотата на лицето му. Вижте, не прилича ли на същински херувим, облегнат на рамо на ангел? Той заслужава да бъде обичан! Ако бях жена, бих пожелал да умра за него (не, това е глупаво), да живея за него. Възхищавам им се, госпожо — рече тихо той, наведен над ухото на вдовицата, — и без да искам си мисля, че Бог ги е създал един за друг. Неведоми са пътищата на провидението, то познава сърцето и душата — добави той високо. — Като ви гледам съединени, деца мои, съединени чрез вашата чистота, казвам си, че не е възможно някога, в бъдеще, да бъдете разделени. Бог е справедлив. Но на мен ми се струва — обърна се той към девойката, — че виждам у вас линии на благоденствие. Дайте ми ръката си, госпожица Викторин, разбирам нещичко от хиромантия, често съм гадал. Хайде, не се страхувайте. О, какво забелязвам? Честна дума, в най-скоро време вие ще бъдете една от най-богатите наследници в Париж. Ще донесете много щастие на този, който ви обича. Баща ви ви вика при себе си. Ще се ожените за човек с титла, млад, красив, който ви обожава.

В този миг тежките стъпки на суетната вдовица, която слизаше, прекъснаха предсказанията на Вотрен.

— Ето и мама Воке, красива като звезда, стегната като салам. Не се ли задушаваме малко нещо — рече той, като докосна с ръка шията й. — Сърдечните преддверия са попритеснени, мамичко! Ако се разплачем, ще експлодираме. Но аз ще събера парчетата грижливо като антиквар.

— Този човек познава речника на френската галантност! — рече вдовицата, като се наведе към ухото на госпожа Кутюр.

— Довиждане, деца! — продължи Вотрен на Йожен и Викторин. И като сложи ръце над главите им, добави: — Благославям ви. Вярвайте, госпожице, пожеланията на един честен човек не са без значение, те трябва да носят щастие, Бог ги чува.

— Довиждане, мила приятелко — рече госпожа Воке на квартирантката си. — Мислите ли — добави, тихо тя, — че господин Вотрен има сериозни намерения по отношение на мене?

— Хм! Хм!

— Ах, мила мамо — каза Викторин с въздишка и погледна ръцете си, когато двете жени останаха сами, — ако пък наистина господин Вотрен е познал!…

— Но за това е необходимо само едно — отвърна възрастната госпожа, — това чудовище брат ти да падне от кон…

— Ах, мамо!

— Господи, може да е грешно да искаме злото на врага си — продължи вдовицата. — Нищо, ще се покая. Всъщност на драго сърце бих носила цветя на гроба му. Сърцето му е зло! Той няма смелост да каже една добра дума за майка си, а с разни машинации държи наследството й и те ограбва. Братовчедка ми имаше доста добро състояние. За твое нещастие в брачния им договор никъде не се споменава за него.

— Щастието често би ми дотежавало, ако би струвало нечий живот — каза Викторин. — И ако брат ми трябва да изчезне, за да бъда щастлива, бих предпочела завинаги да си остана тук.

— Боже мой, както казва този добър господин Вотрен, който, нали виждаш, е пълен с благочестие — продължи госпожа Кутюр, — драго ми стана, като разбрах, че той не е невярващ като другите, дето говорят за Господа с по-малко уважение, отколкото за дявола. Та знае ли човек по какви пътища провидението благоволява да ни води?

С помощта на Силви двете жени най-сетне пренесоха Йожен в стаята му, сложиха го на леглото и готвачката му разкопча дрехите, за да му е по-удобно. Преди да си тръгне, когато покровителката й беше вече гърбом, Викторин целуна Йожен по челото и се почувства изпълнена с щастие от тази престъпна постъпка. Тя огледа стаята му, събра, така да се каже, в една-единствена мисъл хилядите радости, които й бе донесъл този ден, състави си картина, която дълго съзерцава, и когато заспа, беше най-щастливото същество в Париж. Пирът, благодарение на който Вотрен успя да даде на Йожен и на дядо Горио да пият вино с приспивателно, реши съдбата на този човек. Полупиян, Бианшон забрави да подметне на госпожица Мишоно за Измамѝ смърт. Ако той бе произнесъл това име, положително щеше да събуди вниманието на Вотрен, или, за да му върнем истинското име на Жак Колен, един от най-знаменитите каторжници. После подигравателните му думи „Венера на Пер-Лашез“ накара госпожица Мишоно окончателно да реши да предаде каторжника в мига, когато, уверена в щедростта на Колен, тя пресмяташе дали няма да е по-изгодно да го предупреди и да го накара да избяга през нощта. И придружена от Поаре, тя отиде при известния началник на полицията, на малката улица Сент-Ан, като все още мислеше, че има работа с някакъв висш чиновник на име Гондюро. Директорът на криминалната полиция я прие любезно. После, след един разговор, през време на който всички подробности бяха уточнени, госпожица Мишоно поиска питието, с помощта на което трябваше да провери жигосания. При радостната забързаност, с която големият човек от малката улица Сент-Ан започна да търси шишенцето в чекмеджетата на бюрото си, госпожица Мишоно отгатна, че става въпрос за нещо много по-важно от арестуването на обикновен каторжник. След като поразмисли, тя се сети, че полицията се надява въз основа на признания, направени от предателите в каторгата, да успее навреме да сложи ръка на значителни суми. Когато съобщи заключенията си на хитреца, той започна да се усмихва и се помъчи да отклони подозренията на старата мома.

— Лъжете се — отвърна той. — Колен е най-опасната „Сорбона“, която някога се е срещала сред крадците. Това е всичко. И мошениците го знаят. Той е тяхното знаме, тяхната опора, с две думи, техният Бонапарт. Този мошеник никога няма да остави тиквата си на площад Грев[43].

Госпожица Мишоно не разбираше и Гондюро й обясни двете жаргонни думи, които бе употребил. „Сорбона“ и „тиква“ са думи от речника на крадците, първи почувствали нужда да погледнат на човешката глава от две различни страни. „Сорбона“ е главата на жив човек, неговият съветник, неговата мисъл. „Тиквата“ е презрителна дума, която изразява колко незначително нещо става главата, когато е отрязана.

— Колен ни разиграва — продължи той. — Когато действаме срещу такъв човек, твърд като английска стомана, ние имаме възможността да го убием, ако по време на арестуването се реши и на най-малка съпротива. Разчитаме на някое необуздано движение на Колен утре сутрин, за да го убием. Така се избягва процесът, разноските по издръжката му в затвора, стражата и освен това ще отървем обществото от него. Процедурите, разпитът на свидетели, обезщетяването им, екзекуцията — всичко, което трябва да ни освободи от такива типове, струва над три хиляди франка. Точно колкото ще получите вие. И време се пести. Като забием здраво щика в корема на Измамѝ смърт, ще предотвратим стотина престъпления и ще сплашим петдесет нехранимайковци, които се намират в близост с изправителната полиция. Така се поддържа добрият ред. Според истинските филантропи по този начин се предотвратяват престъпленията.

— И се служи на родината — рече Поаре.

— Е, тая вечер вие говорите разумно. Да, разбира се, ние служим на родината. Но хората са много несправедливи към нас. Ние правим на обществото много големи услуги, за които никой не знае. Но няма що, издигнатият човек умее да се поставя над предразсъдъците, а християнинът — да приема нещастията, които доброто влече след себе си, когато не се върши по общоприетите пътища. Нали разбирате? Париж си е Париж. Тази дума обяснява животът ми. Имам чест да ви поздравя, госпожице. Утре ще бъда с хората си в Кралската градина. Пратете Кристоф на улица Бюфон при господин Гондюро в къщата, където ме видяхте. Ваш покорен слуга, господине. Ако някога ви откраднат нещо, прибегнете до моите услуги и аз ще наредя да се намери: на ваше разположение съм.

— Ех — рече Поаре на госпожица Мишоно, — а има глупци, които се плашат от думата „полиция“. Този господин е много любезен, а това, което иска от вас, е просто като фасул.

Съдено бе следващият ден да се причисли към най-необикновените дати в историята на „Дома Воке“. Дотогава най-значителното събитие в неговия спокоен живот беше появяването на мнимата графиня Дьо л’Амберменил, която бе минала като метеор. Но всичко това щеше да избледнее пред перипетиите на този необикновен ден, който щеше да стане главната тема на разговорите у госпожа Воке. Най-напред Горио и Йожен дьо Растиняк спаха до единадесет часа. Госпожа Воке, която се бе прибрала в полунощ от театър „Гете“, остана до десет и половина в леглото. Поради дългия сън на Кристоф, който бе допил бутилката, подарена му от Вотрен, целият ред в пансиона се наруши. Поаре и госпожица Мишоно не се оплакаха от закъснението на закуската. Викторин и госпожа Кутюр си поспаха до късно сутринта. Вотрен излезе преди осем и се върна точно когато трапезата беше сложена. Така че никой не се оплака, когато към единадесет часа Силви и Кристоф похлопаха на вратите и съобщиха, че закуската е готова. Докато Силви и прислужникът не бяха в трапезарията, госпожица Мишоно, слязла първа, наля течността в сребърното канче на Вотрен, в което сметаната за неговото кафе се топлеше във водна баня, между другите чаши. Старата мома бе разчитала на този обичай в пансиона, за да изпълни задачата си. Седмината пансионери се събраха не особено бързо. В момента, когато Йожен, слязъл последен, още се протягаше, един пратеник му предаде писмо от госпожа Дьо Нюсенжан със следното съдържание:

„Не мога да проявявам към вас нито фалшива гордост, нито гняв, приятелю. Чаках ви до два часа след полунощ. Да чакаш човека, когото обичаш! Който е познал тази мъка, никога не я причинява другиму. Ясно ми е, че вие обичате за пръв път. Какво се е случило? Разтревожих се. Ако не се боях да издам тайната на сърцето си, щях да дойда да разбера какво щастливо или нещастно събитие ги е задържало. Но нима да изляза по това време, пеш или с кола, не би означавало да се погубя? Почувствах какво нещастие е да си омъжена жена. Успокойте ме, обяснете ми защо не дойдохте след всичко, което баща ми ви е казал. Аз ще ви се разсърдя, но ще ви простя. Болен ли сте? Защо трябва да живеете толкова далеч? Моля ви за една дума. До скоро виждане, нали? Достатъчно ще ми бъде едно писъмце, за да ме успокои. Пишете: «Пристигам или болен съм.» Но ако не сте добре, баща ми щеше да дойде да ми съобщи! Какво се е случило?…“

— Да, какво ли се случи? — възкликна Йожен и се спусна към трапезарията, като смачка писмото, без да го довърши. — Колко е часът?

— Единадесет и половина — каза Вотрен, който слагаше захар в кафето си.

Беглецът-каторжник хвърли на Йожен студен, властен поглед; така умеят да гледат само някои личности с огромна магнетична сила и както казват, те са способни да успокоят буйно луди. Йожен потръпна от главата до петите. От улицата се чу шум на кола и един лакей, облечен в ливреята на господин Тайфер, която госпожа Кутюр веднага позна, се втурна уплашен.

— Госпожице — извика той, — господин баща ви иска да дойдете… Случи се голямо нещастие. Господин Фредерик се бил на дуел, ранен е с шпага в челото, лекарите не вярват, че ще оживее; едва ще успеете да се простите с него, вече е в безсъзнание.

— Горкото момче! — възкликна Вотрен. — Как може човек с тридесет хиляди франка рента да се кара с някого? Младежта решително не знае какво прави.

— Господине! — извика Йожен.

— Е, какво има, голямо дете? — рече Вотрен и спокойно допи кафето си, докато госпожица Мишоно го гледаше толкова внимателно, че необикновеното събитие, което смая всички, сякаш не й направи впечатление. — Нима в Париж не стават всяка сутрин дуели?

— Ще дойда с вас, Викторин — каза госпожа Кутюр.

Двете жени просто изхвърчаха — без шалове, без шапки. Преди да тръгне, Викторин погледна Йожен с разплакани очи, сякаш искаше да му каже: „Не мислех, че нашето щастие ще ми струва сълзи!“

— Та вие, значи, сте пророк, господин Вотрен? — рече госпожа Воке.

— Аз съм всичко — отвърна Жак Колен.

— Странно! — продължи госпожа Воке и започна да реди изтъркани думи във връзка със събитието. — Смъртта ни отнася, без да пита. Често младите си отиват преди старите. Щастливи сме ние, жените, че не се бием на дуели, но пък си имаме други болки, които мъжете нямат. Раждаме деца, а майчината болка дълго трае! Ама какъв късмет за тази Викторин! Баща й ще бъде принуден да я приеме.

— Ето — каза Вотрен, като погледна Йожен. — Вчера тя нямаше пукната пара, тази сутрин притежава милиони.

— Ама и вие, господин Йожен — възкликна госпожа Воке, — здравата я пипнахте!

Като чу тези думи, дядо Горио погледна студента и видя в ръката му смачканото писмо.

— Не сте го дочели! Какво значи това?! И вие ли сте като другите? — запита той.

— Госпожо, аз никога няма да се оженя за госпожица Викторин — обърна се Йожен към госпожа Воке. По лицето му се четеше ужас и отвращение, което изненада присъстващите.

Дядо Горио хвана ръката на студента и я стисна. Искаше му се да я целуне.

— Охо! — възкликна Вотрен. — Италианците казват „col tempo“[44]!

— Чакам отговора — каза пратеникът на госпожа Дьо Нюсенжан на Растиняк.

— Съобщете, че ще отида.

Човекът си тръгна. Йожен беше изпаднал в остра възбуда и бе забравил всяка предпазливост.

— Какво да правя? — каза той високо. — Нямам никакви доказателства!

Вотрен се усмихна. В този миг питието, което вече бе стигнало в стомаха му, започна да действа. Но каторжникът беше толкова як, че успя да стане, погледна Йожен, глухо каза:

— Младежо, доброто идва, докато спим.

И падна на място като мъртъв.

— Значи, има висша справедливост! — рече Йожен.

— Но какво му става на горкия мил господин Вотрен?

— Апоплектичен удар! — извика госпожица Мишоно.

— Силви, върви, дъще, да повикаш лекаря! — нареди вдовицата. — Ах, господин Растиняк, бързо изтичайте до господин Бианшон, Силви може да не намери нашия лекар господин Гремпрел.

Доволен, че има повод да напусне тази отвратителна бърлога, Йожен се втурна навън.

— Хайде, Кристоф, отскочи до аптеката и поискай нещо против апоплектичен удар.

Кристоф излезе.

— Но, дядо Горио, помогнете ни да го пренесем горе в стаята му де.

Хванаха Вотрен, потътриха го по стълбите и го положиха върху леглото му.

— Нищо не мога да ви помогна — каза Горио. — Отивам да видя дъщеря си.

— Върви, стар егоист! — викна госпожа Воке. — Върви! Пожелавам ти да умреш като куче!

— Проверете дали нямате етер — каза госпожица Мишоно на госпожа Воке. С помощта на Поаре тя бе разкопчала дрехата на Вотрен.

Госпожа Воке слезе в стаята си и остави бойното поле във властта на госпожица Мишоно.

— Бързо, съблечете му ризата и го обърнете! Та свършете и вие някаква работа де, спестете ми гледката на голотиите му! — каза тя на Поаре. — Какво стоите като истукан?

След като обърнаха Вотрен, госпожица Мишоно силно го плесна по рамото и двете фатални букви се появиха — бели върху зачервената кожа.

— Я, колко лесно си спечелихте вие трите хиляди франка награда! — възкликна Поаре, като придържаше Вотрен, докато госпожица Мишоно му обличаше ризата. — Ух, че е тежък! — продължи той и го сложи да легне.

— Мълчете. Дали няма някаква каса? — бързо каза старата мома, чиито очи толкова алчно оглеждаха и най-малките вещи в стаята, че сякаш щяха да пробият стените. — Не можем ли да отворим това бюро под някакъв предлог? — продължи тя.

— Може би не бива — отвърна Поаре.

— Ами! — сопна му се тя. — Парите му са крадени от толкова хора, че сега вече не са на никого. Но няма време. Чувам стъпките на госпожа Воке.

— Ето етер — каза госпожа Воке. — Ей, какъв бурен ден. Господи! Този човек не може да е чак толкова зле. Бял е като пиле.

— Като пиле[45] ли? — повтори Поаре.

— Сърцето му бие равномерно — каза вдовицата, като постави ръка на сърцето му.

— Равномерно ли? — изненада се Поаре.

— Той е съвсем добре.

— Така ли мислите? — попита Поаре.

— Господи! Та той сякаш спи. Силви отиде да повика лекар. Я вижте, госпожица Мишоно, той вдишва етера. Ще да е било просто спазма. Пулсът му е добър. Този човек е як като турчин. Гледайте, гледайте, госпожица Мишоно, какво руно има на стомаха си. Той ще живее сто години! Все пак перуката му добре се крепи. Я, тя била залепена. Носи изкуствена коса, щото е червенокос. Казват, че червенокосите били или много добри, или много лоши! Той ще да е от добрите, нали?

— Добър за обесване! — рече Поаре.

— Искате да кажете добър да му се обеси някоя хубавица на шията — рязко се намеси госпожица Мишоно. — Я вие си вървете, Поаре. Наша работа е да ви гледаме, когато сте болни. Пък и без това какво ли помагате, по-добре вървете да се поразходите. Ние с госпожа Воке ще се погрижим за милия господин Вотрен.

Поаре тихо се измъкна, без да каже нищо, като куче, което господарят ритва.

Растиняк беше излязъл да походи на въздух, задушаваше се. Предния ден той искаше да осуети престъплението, извършено в определения час. Но какво се бе случило? И какво трябваше да прави сега? Изтръпваше при мисълта, че е станал съучастник. Освен това го ужасяваше хладнокръвието на Вотрен.

„Но ако Вотрен умре, без да проговори?“ — казваше си Растиняк.

Той вървеше по алеите на Люксембургската градина, сякаш го гонеше хайка кучета, струваше му се, че почти чува техния лай.

— Ей — сепна го Бианшон, — чете ли „Льо Пилот“?

„Льо Пилот“ беше радикален вестник, издаван от господин Тисо и предназначен за провинцията, който поместваше няколко часа след сутрешната преса новините на деня, а пристигаше в департаментите едно денонощие преди другите вестници.

— Днес в него има една знаменита история — продължи студентът по медицина. — Синът на Тайфер се бил на дуел с граф Франшесини от старата гвардия, който му забил шпагата си два пръста в челото. Та сега Викторин става една от най-богатите парижки партии. Де да бяхме знаели! Какъв дюшеш, а? Вярно ли е, че Викторин ти била хвърлила око?

— Мълчи, Бианшон, никога няма да се оженя за нея. Аз обичам една прелестна жена, а и тя ме обича…

— Казваш това, сякаш с мъка се сдържаш да не й изневериш. Я ми покажи някоя жена, заради която си струва да пожертва човек богатство като Тайферовото!

— Господи, всички дяволи ли са се настървили срещу мене? — извика Растиняк.

— Ти на кого се сърдиш? Да не си полудял? Я ми дай ръката си да ти премеря пулса — рече Бианшон. — Имаш температура.

— Слушай, върви у майка Воке — каза Йожен. — Тоя мошеник Вотрен ей сега припадна. Като мъртъв се просна.

— Аха! — възкликна Бианшон. — Ти потвърждаваш едно мое подозрение. Ще отида да проверя.

И той остави Растиняк сам.

Дългата разходка на студента по право беше, така да се каже, изпълнена с тържественост. Той направи обстойна проверка на съвестта си. Задаваше си въпроси, изпитваше се, колебаеше се и от този остър и ужасен спор честността му излезе закалена като желязо, устояло на всички изпитания. Припомни си онова, което миналия ден дядо Горио му бе доверил, сети се за апартамента, нает за него от Делфин на улица Артоа. Взе писмото й, препречете го, целуна го.

„Тази любов е спасителната ми котва — каза си Йожен. — Нещастният старец, колко е изстрадал. Той нищо не казва за скърбите си, но кой не би ги отгатнал? Добре, аз ще се грижа за него като за баща, ще му доставя хиляди радости. Ако ме обича, тя често ще идва да прекарва деня с него. Тая преблагородна графиня Дьо Ресто е долна жена, готова е да направи баща си вратар. А милата Делфин! Колко добре се отнася със стареца, как заслужава да бъде обичана! Ах, значи, тази вечер ще бъда щастлив!“

Извади часовника си и възторжено го погледна:

„Наистина имам щастие! Когато хората се обичат завинаги, могат да си помагат и аз имам право да приема този подарък. Впрочем аз положително ще се издигна и ще бъда в състояние стократно да й го върна. В тази връзка няма нищо престъпно, нищо, което би могло да накара и най-добродетелните да свъсят вежди. Колко порядъчни хора имат подобни връзки! Ние никого не мамим. А измамата е, която ни мърси. Та нали да лъжеш, значи, да се отречеш от себе си? Тя отдавна се е разделила с мъжа си. Аз ще му кажа на този елзасец да ми отстъпи жена си, която той не е в състояние да направи щастлива.“

Борбата на Йожен трая дълго. И макар че победи доброто, към четири и половина часа, когато започна да се стъмнява, непобедимо любопитство го подтикна да се върне в „Дома Воке“, който той се бе заклел да напусне завинаги. Искаше да узнае дали Вотрен е мъртъв. Бианшон се бе сетил да даде на болния лекарство за повръщане и бе изпратил в болницата, където стажуваше, да направят химически анализ на приетата от Вотрен храна. Като видя колко настойчиво госпожица Мишоно иска да хвърли повърнатото, съмненията му се засилиха. Впрочем Вотрен толкова бързо се съвзе, че Бианшон не можеше да не подозре някакъв заговор против веселяка на пансиона. Когато Растиняк се прибра, Вотрен стоеше прав до печката в трапезарията. Привлечени от новината за дуела на сина Тайфер, пансионерите, с изключение на дядо Горио, се бяха събрали по-рано от обикновено, за да узнаят подробности около събитието и значението му за съдбата на Викторин, и разговаряха. Щом влезе, Йожен срещна погледа на невъзмутимия Вотрен, който проникна дълбоко в сърцето му и раздвижи някои недобри струни в него. Младежът потръпна.

— Е, мило момче — рече беглецът каторжник. — Безносата още дълго ще има да ме дебне. Както тези дами разправят, издържал съм удар, който можел да убие и вол.

— Кажете по-добре бик — провикна се вдовицата Воке.

— Да не би да сте нещо недоволен, че ме виждате жив и здрав? — тихо каза Вотрен на Растиняк, сякаш четеше мислите му. — Това би означавало, че вие сте ужасно силен човек!

— Хе, сещам се нещо — рече Бианшон. — Оня ден госпожица Мишоно говореше за някакъв човек, наричан Измамѝ смърт; ето този прякор би ви подхождал.

Тези думи подействаха на Вотрен като мълния: той пребледня, политна, магнетичният му поглед спря като слънчев лъч върху госпожица Мишоно, краката й се подкосиха и старата мома се строполи на един стол. Поаре се спусна и застана между нея и Вотрен, понеже разбра, че тя е в опасност; добродушната маска, под която се криеше истинската природа на каторжника, бе паднала и лицето му бе придобило неизказано заплашителен израз. Без нищо да разбират от драмата, която се разиграваше пред очите им, пансионерите стояха като втрещени. В този миг се чуха стъпки на много хора и чаткане на пушки по улицата. Докато Колен инстинктивно се озърташе към прозорците и стените и търсеше откъде да избяга, на вратата на салона се появиха четирима души в униформа. Първият беше началникът на тайната полиция, останалите трима бяха полицаи.

— В името на закона и на краля! — изрече един от полицаите, но гласът му бе заглушен от викове на изненада.

В трапезарията настъпи тишина, пансионерите се отдръпнаха, за да направят път на тримата полицаи, които стискаха в джобовете си заредени пистолети. Пристигнаха още двама полицаи и застанаха на входа за салона, а други двама изникнаха на вратата към стълбището. Откъм фасадата прозвучаха стъпки и чаткане на много пушки по чакъла. За Измамѝ смърт не оставаше никаква надежда за бягство. Всички погледи бяха устремени към него. Началникът отиде право при Колен и толкова силно го халоса по главата, че перуката му отскочи и черепът му се появи в цялата си ужасяваща грозота. Керемиденочервените къси коси придаваха на главата и лицето му някаква страхотна сила, примесена с коварство. Сега, осветени и подчертани сякаш от адски пламъци, те вече съответстваха на могъщото тяло. Всички разбраха същността на Вотрен — миналото, настоящето, бъдещето му, безогледността на идеите му, теориите му за свободата на силния да прави каквото ще, господството, което му придаваха цинизмът на мислите и действията му и силата на една организация, готова на всичко. Кръвта нахлу в лицето му, очите му заблестяха като очи на дива котка. Той се обърна с толкова силен скок и така изрева, че всички пансионери извикаха ужасени. При това лъвско движение полицаите се възползваха от общата изненада и извадиха пистолетите. Когато забеляза блясъка на оръжието, Колен разбра опасността и внезапно прояви най-голямата човешка сила. Ужасна и величествена гледка! Обратът, който мигновено се извърши в него и се отрази върху лицето му, би могъл да се сравни само с промяната, която настъпва в котел, пълен с димяща пара, способна да взриви планини под въздействието на капка студена вода. Капката вода, която укроти яростта на каторжника, беше една бърза като светкавица мисъл. Той се усмихна и погледна перуката си.

— Днес не си особено учтив — каза той на началника на тайната полиция, кимна с глава към полицаите и подаде двете си ръце. — Господа полицаи, сложете ми белезници или ме вържете. Тук присъстващите са свидетели, че не се съпротивявам.

Бързината, с която лавата и огънят в този човешки вулкан избликнаха и се отдръпнаха, изуми всички, шепот на възхищение изпълни салона.

— Поставих те в мат, нали, уважаеми? А на тебе ти се щеше да разбиваш отворена врата, а? — продължи каторжникът и погледна прочутия директор на тайната полиция.

— Хайде, събличай се! — рече презрително човекът от уличка Сент-Ан[46].

— Защо? — попита Колен. — Тук има дами. Нищо не отричам и се предавам. — Той спря за малко, огледа насъбраните хора като оратор, който ще направи смайващи разкрития, обърна се към едно дребно белокосо старче, което се бе настанило до масата и бе извадило от чантата си заповедта за арестуване, и продължи: — Пишете, дядо Лашапел. Признавам, че съм Жак Колен, наричан Измамѝ смърт, осъден на двадесет години каторга, и току-що доказах, че съм си заслужил прякора. Ако само бях вдигнал ръка — обърна се той към пансионерите, — тези три ченгета щяха да разлеят петмеза ми по цялата покъщнина на мама Воке. На такива дяволи това им е работата, клопки да устройват!

При тези думи госпожа Воке едва не припадна.

— Господи, просто да се побъркаш. Пък аз вчера ходих с него в „Гете“! — каза тя на Силви.

— По-философски гледайте на живота, мамо — продължи Колен. — Толкова ли е страшно, че снощи бяхте в ложата ми в „Гете“? — викна той. — Да не сте по-добра от нас? Клеймото на нашите рамена не е толкова позорно, колкото безчестието във вашите сърца: и най-добрите между вас не намериха сили да ми устоят. — Погледна Растиняк и му отправи мила усмивка, която странно противоречеше с грубото изражение на лицето му. — Нашето договорче си остава в сила, ангеле мой, разбира се, в случай че е прието! Знаете за какво става дума, нали? — И затананика:

Моята Фаншет е чудна

с душевната си простота…

После продължи:

— Бъдете спокоен, аз умея да си вземам своето. Страх лозе пази! Мене никой не смее да ме „мине“!

Последните думи на този човек, който сякаш вече не беше отделна личност, а представител на цяла изродена порода, на цяло диво и логично, брутално и ловко племе, разкри нравите на каторгата, нейния език, внезапните й преходи от шеговитост към заплаха, страшното й величие, нейната безцеремонност, низост. В миг Колен се превърна в пъклена поема, в която се съдържаха всички човешки чувства освен едно — разкаянието. Погледът му беше като на вечно войнстващ паднал ангел. Растиняк наведе очи и прие намека за позорящата го връзка с престъпника като изкупление за лошите си помисли.

— Кой ме предаде? — запита Колен, като оглеждаше заплашително присъстващите.

Очите му се спряха на госпожица Мишоно!

— Ти, нали? — рече той. — Стара кучко! Ти ми устрои този номер с удара. От любопитство, а?… Само две думи да кажа и ще ти изпилят врата до една седмица. Нищо, прощавам ти, аз съм християнин. Впрочем не ти си ме предала. Но кой ли? Вие горе тършувате — провикна се той, като чу как служителите от тайната полиция отварят шкафовете и прибират вещите му. Птичките отлетяха, вчера отлетяха. И вие нищо няма да разберете. Моите търговски книги са тук — рече той, като се чукна по челото. — Сега знам кой ме е предал. Само Копринения конец може да бъде. Нали, господин ловецо? — обърна се той към началника на полицията. — Напълно пасва с пребиваването на банкнотите горе. Само че там вече нищо няма, мили мои ченгета. Колкото до Копринения конец, до две седмици ще му видим сметката, ако ще и цялата ваша жандармерия да го пази. Колко ли сте дали на тази Мишоно? — обърна се той към полицаите. — Три хиляди? Повече струвах, разплута Нинон, дрипава Помпадур, Венера за Пер-Лашез! Ако ме беше предупредила, щеше да получиш шест хиляди! Но не си се досетила, стара продавачко на човешко месо, иначе щеше мене да предпочетеш. Да, щях да ти дам тези шест хиляди, за да избягна едно пътуване, което ми е неприятно и ме кара да губя пари — добави той, докато му слагаха белезниците. — Тия хора само ще гледат как да ме разкарват, за да ми писне. Ако веднага ме изпратят в каторгата, скоро ще мога пак да се заема с работата си въпреки зяпльовците от кея Орфевр. Там всички ще дадат мило и драго, за да помогнат на своя генерал, на добрия Измамѝ смърт да избяга! Има ли сред вас човек с такова богатство като мене — повече от десет хиляди братя, готови да дадат душата си за мене? — запита гордо той. — Тук има нещо добро — продължи Колен, като се удари по сърцето. — Никога никого не съм предал! Виждаш ли ги, кучко? — обърна се той към старата мома. — Мене ме гледат с ужас, но от тебе им се повдига. Прибери си наградата! — Той спря за миг и огледа пансионерите. — Ама и вие сте едни глупци! Какво, никога ли не сте виждали каторжник? Каторжник от ранга на тук присъстващия Колен е човек по-малко подъл от останалите, той протестира против дълбоките нарушения на обществения договор, както се изразява Жан-Жак, на когото имам чест да съм ученик. С една дума, аз съм против правителството с всички негови съдилища, стражи, бюджети. И гледам как да ги изиграя.

— Дявол да го вземе! — рече художникът. — Чуден е за рисуване!

— Я кажи ти, подгласнико на господин управителя на Вдовицата[47] — добави той, като се обърна към полицейския началник, — бъди добро момче, кажи, Копринения конец ли ме предаде. Не бих искал той да плати заради някой друг, няма да е справедливо.

В този момент полицаите, които бяха претършували всичко в стаята му, се върнаха и заговориха тихо на началника си.

Протоколът беше завършен.

— Господа — рече Колен, обръщайки се към пансионерите, — ще ме отведат. Всички бяхте много любезни към мене по време на пребиваването ми тук. Ще ви помня с добро. Сбогом. Ако ми разрешите, ще ви пращам провансалски фурми.

После направи няколко крачки и се обърна да погледне Растиняк.

— Сбогом, Йожен — каза той с тих, печален глас, който странно контрастираше с резкия тон на речта му. — Ако някога се намериш в беда, оставил съм ти един предан приятел. — И въпреки белезниците си поздрави, подскочи като учител по фехтовка и извика: — Едно, две! В случай на нещастие отнеси се към него. Можеш да разполагаш и с него, и с парите му, с всичко.

И странният мъж придружи последните си думи с палячовски жест, за да не ги разбере никой освен Растиняк. След като войниците и полицаите напуснаха къщата, Силви, която разтриваше с оцет слепоочията на господарката си, погледна стреснатите пансионери.

— Е, какво, все пак той беше мъж — каза тя.

Нейните думи прекъснаха захласа, в който всеки от присъстващите бе изпаднал под влияние на различни чувства, предизвикани от тази сцена. Пансионерите се спогледаха и едновременно погледнаха дребната, мършава и хладна като мумия госпожица Мишоно, свита до печката, с наведени очи, сякаш се боеше, че сянката на козирката й не е достатъчна, за да прикрие израза им. Същността на тази жена, която отдавна им беше противна, изведнъж им стана ясна. Надигна се глух шепот, който с пълното си единство издаваше всеобщо отвращение. Госпожица Мишоно го чу, но не помръдна. Пръв Бианшон се наведе към съседа си и полугласно каза:

— Ще се разкарам, ако тая жена продължава да обядва с нас.

И в миг всички с изключение на Поаре се присъединиха към мнението на студента по медицина, който, усещайки всеобщото одобрение, се приближи до стареца и му каза:

— Вие сте близък с госпожица Мишоно; поговорете й, накарайте я да разбере, че тя трябва веднага да си отиде.

— Веднага ли? — повтори учудено Поаре. После се надвеси над старата жена и й пошепна на ухото.

— Но аз съм си предплатила и аз като всички живея тук с парите си — отвърна тя и хвърли змийски поглед към пансионерите.

— Голяма работа! Ние ще съберем пари помежду си и ще ви ги върнем — възрази Растиняк.

— Не е трудно да се отгатне защо господинът поддържа Колен — отвърна тя и го изгледа изпитателно и злобно.

При тези думи Йожен скочи, сякаш искаше да се спусне и да удуши старата мома. Нейният поглед, чието вероломство той разбра, бе хвърлил страшна светлина в душата му.

— Оставете я — завикаха пансионерите.

Растиняк скръсти ръце и замълча.

— Да приключим с госпожица Юда — обърна се художникът към госпожа Воке. — Госпожо, ако не изхвърлите тази Мишоно, всички ще напуснем дома ви и навсякъде ще разправяме, че тук живеят само шпиони и каторжници. Ако тя напусне, ние ще мълчим по станалото, което в края на краищата може да се случи и в най-доброто общество, докато не започнат да жигосват каторжниците по челото и не им забранят да се предрешват като мирни парижки граждани и да се правят на тъпи шегобийци, каквито всъщност те са до един.

При тази реч госпожа Воке като по чудо оздравя, изправи се, скръсти ръце, отвори светлите си очи, в които вече нямаше ни следа от сълзи, и каза:

— А вие какво, любезни господине, да не искате да съсипете пансиона ми? Ето, господин Вотрен… О, боже — спря се тя, — не мога да свикна да не го наричам с порядъчното му име! Ето — продължи тя — един празен апартамент, а вие искате да ми останат още два за даване под наем по това време, когато всички хора вече са си намерили квартири…

— Господа, да си вземем шапките и да отидем да обядваме на площад Сорбона у Фликото — рече Бианшон.

Госпожа Воке в миг пресметна най-изгодното разрешение и заситни към госпожица Мишоно.

— Хайде, миличка моя хубавице, нали не искате да ми съсипете пансиона? Виждате, че господата ме принуждават… Идете за тази вечер в стаята си.

— Нищо подобно — развикаха се пансионерите, — ние искаме тя веднага да напусне.

— Но горката госпожица не е обядвала — жално каза Поаре.

— Да върви да обядва, където ще — обадиха се няколко гласа.

— Вън, доносницата!

— Вън, доносниците!

— Господа — извика Поаре, който изведнъж се издигна до смелостта, която любовта придава на овните, — имайте поне малко уважение към едно лице от слабия пол.

— Доносчиците нямат пол — рече художникът.

— Ама полорама!

— Вънорама!

— Господа, това е неприлично. Дори когато пъдят човека, трябва да се спазва известно приличие. Ние сме си платили и ще останем — заяви Поаре, наложи каскета си и седна на един стол до госпожица Мишоно, която госпожа Воке увещаваше.

— Лошо, лошо момче! — закани му се с пръст художникът.

— Хайде — каза Бианшон, — защото, ако вие не си отидете, ще си отидем ние.

И всички пансионери понечиха да тръгнат към салона.

— Какво още искате, госпожице? — извика госпожа Воке. — Аз съм разорена. Не може да останете, те ще стигнат до насилие.

Госпожица Мишоно стана.

— Ще си отиде!

— Няма да си отиде!

— Ще си отиде!

— Няма да си отиде!

Тези думи, както и враждебните коментари, които пансионерите започнаха да правят върху нейното поведение, заставиха госпожица Мишоно да си тръгне, след като още миг поговори с хазайката.

— Отивам у госпожа Бюно — заплаши тя.

— Вървете, където щете, госпожице — отвърна госпожа Воке, жестоко засегната от факта, че госпожицата избира пансион, който й правеше конкуренция и следователно й беше ненавистен. — Вървете у оная Бюно. От нейното вино само козите скачат, а яденето си го купува на вехто.

Сред гробно мълчание пансионерите застанаха в две редици. Поаре толкова нежно погледна госпожица Мишоно, толкова простодушно се поколеба дали да я последва, или да остане, че зарадвани от заминаването на госпожица Мишоно, пансионерите се спогледаха и се разсмяха.

— Кът, кът, кът! Поаре! Хайде хоп! — викна му художникът.

Чиновникът от музея смешно запя началото на известния романс.

За Сирия потегля

красавецът Дюноа…

— Хайде, вървете, умирате от желание да тръгнете с нея; trahit sua quemque voluptas[48]! — рече Бианшон.

— Всеки се мъкне след изгората си, както е казал Вергилий в свободен превод — допълни училищният надзирател.

И когато госпожица Мишоно понечи да хване Поаре под ръка, той не можа да устои на нейния зов и предложи подкрепата си на старицата. Избухнаха ръкопляскания, смехове.

— Браво, Поаре!

— Да му се не види тоя Поаре!

— Аполон-Поаре!

— Марс-Поаре!

— Тоя славен Поаре!

В същия миг пристигна човек и връчи някакво писмо на госпожа Воке. Тя го прочете и се отпусна на стола.

— Остава само да подпаля тоя пансион! Сега пък нов гръм! Синът Тайфер умрял в три часа. Хубаво ме наказва Господ, дето исках доброто на онези дами за сметка на момчето. Госпожа Кутюр и Викторин пращат да им приберат вещите. Щели да останат да живеят у баща й. Господин Тайфер позволил на дъщеря си да задържи вдовицата Кутюр като компаньонка. Четири стаи без наематели, петима пансионери по-малко! Нещастието влезе в дома ми! — проплака тя и седна.

От улицата долетя тропот на кола, която спря.

— Пак някоя беля! — рече Силви.

На прага се появи Горио със светнало и зачервено от щастие лице, цял преобразен.

— Горио с кола! — рекоха пансионерите. — Това вече е краят на света!

Старецът отиде право при Йожен, който седеше замислен в един ъгъл, и весело го хвана за ръка:

— Елате!

— Нима не знаете какво се случи? — рече му Йожен. — Вотрен бил каторжник. Току-що го заловиха. А синът Тайфер умрял.

— Добре де, нас какво ни интересува? Аз ще вечерям с дъщеря си у вас, чувате ли? Тя ви чака, елате! — отвърна Горио.

И той настойчиво задърпа Растиняк, сякаш отвличаше любовница, и го накара да тръгне.

— Хайде да обядваме! — извика художникът. Пансионерите си взеха столове и седнаха на трапезата.

— Я гледай ти — рече дебелата Силви, — днес всичко върви наопаки. И фасулът с овнешко ми загоря. Нищо, ще го ядете загорял!

Като гледаше десет вместо осемнадесет пансионери около масата си, госпожа Воке от мъка нема̀ сили да й каже нито дума. Всички се мъчеха да я утешат и разведрят. Отначало приходящите разискваха за Вотрен и за събитията на деня, но скоро се отплеснаха по криволиците на разговора и минаха към дуелите, каторгите, затворите, правосъдието, законите, които трябвало да бъдат променени. Така че скоро се намериха на хиляди километри от Колен, от Викторин и нейния брат. Макар да бяха само десет души, крещяха за двадесет и изглеждаха по-многобройни от обикновено. Това беше единствената разлика между тази вечер и предната. Привичното безгрижие на тези егоисти, които на другия ден щяха да разкъсват някоя нова жертва на парижкото всекидневие, надделя. Дори госпожа Воке се подаде на гласа на надеждата, който заговори чрез устата на дебелата Силви.

За Йожен този ден до вечерта беше същинска фантасмагория. Въпреки силата на характера си и здравия си разум, след всички преживени вълнения, дори когато вече седеше във файтона до Горио, който му говореше необикновено радостно, той не успяваше да подреди мислите си и думите на стареца долитаха до ушите му като насън.

— Завършихме всичко още сутринта. Тримата ще обядваме заедно! Заедно! Разбирате ли? Цели четири години, откакто не съм обядвал с моята Делфин, моята малка Делфин. Ще прекарам с нея цяла вечер. Ние сме у вас от сутринта, хвърлих сакото и работих като хамалин. Помагах при пренасянето на мебелите. Аха! Вие не знаете колко е мила тя на трапезата. Ще се грижи за мене: „Ето, татко, хапнете това, много е хубаво.“ И тогава, не мога да не ям. Ох, колко отдавна не съм сядал спокойно с нея, както ще бъдем днес!

— Но днес светът сякаш е обърнат с главата надолу! — рече Йожен.

— Обърнат ли? — запита Горио. — Та светът никога не е бил по-хубав от днес. По улиците виждам само весели лица, хора, които се ръкуват, прегръщат, такива щастливи хора, сякаш и те ще обядват у дъщерите си, ще ядат чудесни ястия, каквито тя поръча пред мене на главния готвач в Английското кафене. Но няма значение. С нея и сух комат ще бъде сладък като мед.

— Струва ми се, че пак се връщам към живота — каза Йожен.

Дядо Горио отвори предното прозорче на колата и извика:

— Хей, файтонджия, по-бързо карайте! По-бързо, ще ви дам пет франка бакшиш, ако ме закарате за десет минути, където ви казах.

При това обещание файтонджията прекоси Париж като мълния.

— Тоя файтон сякаш не се движи — говореше в това време дядо Горио.

— Но къде ме водите? — запита Растиняк.

— У вас — отвърна Горио.

Колата спря на улица Артоа. Старецът пръв слезе и хвърли десет франка на файтонджията с щедростта на вдовец, който, увлечен от удоволствия, не държи на парите.

— Хайде да се качваме — рече той на Растиняк и го поведе през някакъв двор до вратата на един апартамент на третия етаж в задната част на хубава нова къща.

Дядо Горио дори не позвъни. Терез, прислужницата на госпожа Дьо Нюсенжан, им отвори вратата. Йожен се озова в прелестен малък апартамент, който се състоеше от антре, неголям салон, спалня и кабинет, с прозорци към някаква градина. В малкия салон, мебелиран и подреден извънредно изящно, при светлината на свещите той видя Делфин. Тя стана от едно малко канапе край огъня, остави ветрилото си върху камината и нежно каза:

— Трябваше, значи, насила да ви довеждаме, господине, та вие нищо не разбирате!

Терез излезе. Студентът прегърна Делфин, силно я притисна и заплака от радост. Нервите му не издържаха пред контраста между това, което виждаше, и онова, на което бе станал свидетел; толкова силни преживявания за един ден бяха изтощили сърцето и ума му.

— Аз си знаех, че те обича — тихичко каза Горио на дъщеря си.

Съсипан, Йожен се отпусна на канапето — не можеше да произнесе нито дума, не можеше да разбере как бе станало това последно чудо.

— Елате да видите — каза му госпожа Дьо Нюсенжан, хвана го за ръката и го заведе в спалнята, чиито килими, мебели, най-малките подробности напомняха в намалени размери стаята на Делфин.

— Липсва легло — каза Растиняк.

— Да, господине — отвърна тя, изчерви се и му стисна ръката.

Йожен я погледна и разбра, понеже беше още млад, колко свян може да се таи в сърцето на една любеща жена.

— Същество като вас трябва винаги да бъде обожавано — прошепна му тя на ухото. — Да, ще ви кажа, понеже се разбираме тъй добре — колкото по-силна и искрена е любовта, толкова по-забулена и скрита трябва да бъде тя. Да не издаваме пред никого нашата тайна!

— О, мене все едно че ме няма — измърмори Горио.

— Нали знаете, за нас вие сте едно с нас…

— Ех, това исках и аз. Вие няма да ми обръщате внимание, нали? Аз ще ходя насам-натам из къщи като добър дух, който е навсякъде, знаят, че съществува, но не го виждат. Е, Делфинет, Нинет, Дедел, нали бях прав, като ти казвах: „Има един хубав апартамент на улица Артоа, хайде да го подредим за него!“ Ти не искаше. Ах! Аз ти създадох тази радост, както съм създал и живота ти. Бащите трябва винаги да дават, за да бъдат щастливи. Винаги да даваш, това те прави истински баща…

— Какво казахте? — попита Йожен.

— Да, тя не искаше, страх я беше хората да не вземат да говорят разни глупости, сякаш те заслужават да им пожертва щастието си! Но всички жени мечтаят да постъпят като нея…

Дядо Горио продължи да приказва сам — госпожа Дьо Нюсенжан бе отвела Растиняк в кабинета, откъдето се чу звук на целувка. С изяществото си тази стая съответстваше на апартамента, в който впрочем нищо не липсваше.

— Правилно ли сме отгатнали вашите желания? — запита тя, когато се връщаха в салона, за да седнат на трапезата.

— Да — отвърна той. — Прекалено правилно. Уви! И до такава степен съм развълнуван от този съвършен лукс, от този осъществен младежки поетичен блян за изящен живот, че положително го заслужавам. Но не мога да го приема от вас, а съм още толкова беден, че…

— Ах! Ето, вие вече започвате да ми се противопоставяте — каза тя с шеговито-властен тон и сви очарователно устни, както правят жените, когато искат с подигравка по-лесно да разсеят някакво угризение на съвестта.

Но Йожен наистина страдаше. Този ден той бе излязъл победител от тежката борба на съвестта си, а арестуването на Вотрен му бе показало дълбоката бездна, в която за малко не падна, и здраво бе затвърдило благородните чувства и деликатността му и не можеше да отстъпи пред гальовния опит на Делфин да го накара да се отрече от благородните си убеждения.

— Как! — възкликна госпожа Дьо Нюсенжан. — Нима ще ми откажете? Знаете ли какво означава подобен отказ? Вие се съмнявате в бъдещето, не смеете да се свържете с мене. Да не би да се страхувате, че ще измамите моето чувство към вас? Ако ме обичате, ако аз… ви обичам, защо да не приемете тази толкова незначителна услуга? Ако знаете с каква радост съм подреждала за вас този ергенски дом, не бихте се колебали и бихте ме помолили за прошка. У мен имаше ваши пари, аз просто ги използвах разумно, и толкова. Вие се мислите за голям, а всъщност сте малко момче. Вие искате много повече (Ах — въздъхна тя, като долови един страстен поглед на Йожен…), а правите истории за глупости. О! Ако не ме обичате, тогава, да, не приемайте. Съдбата ми зависи от една ваша дума. Говорете! Татко, кажете му и вие нещо, за да го убедите — обърна се тя след кратко мълчание към баща си. — Нима той мисли, че аз съм по-малко чувствителна от него, ако става въпрос за нашата чест?

Дядо Горио гледаше и слушаше тази прелестна кавга със замръзналата усмивка на наркоман.

— Дете! Вие сте пред прага на живота — продължи тя и хвана ръката на Йожен. — Срещате преграда, непреодолима за повечето хора, и една женска ръка я вдига пред вас, а вие се колебаете! Та вие ще се издигнете, ще си създадете блестящо положение, успехът е изписан на красивото ви чело. Нима тогава няма да можете да ми върнете това, което днес ви давам в заем? Нима някога дамите не са давали на своите рицари ризници, саби, каски, доспехи, коне, за да се сражават в тяхно име на турнирите? Е добре, Йожен, нещата, които ви подарявам, са оръжието на нашето време, сечивата, необходими на онзи, който иска да стане нещо. Чудесен трябва да е таванът, където сте сега, ако прилича на татковата стая, няма що! Но хайде, няма ли да обядваме? Нима искате да ме натъжите? Отговорете ми нещо! — разтърси тя ръката му. — Господи, татко, убедете го или ще си отида и никога вече няма да го видя.

— Аз ще ви накарам да се решите — рече дядо Горио, като излезе от своята прехласнатост. — Мили господин Йожен, нали вземате пари назаем от евреи?

— Принуден съм — отвърна Йожен.

— Добре! Сега ви хванах — продължи старецът и извади един стар, протрит кожен портфейл. — И аз станах евреин, изплатих всичките ви фактури, ето ги! Вие не дължите нито стотинка за всичко, което се намира тук. Не е кой знае каква сума, най-много пет хиляди франка. И ето, давам ви ги назаем! На мене няма да откажете, аз не съм жена. Ще ми напишете полица на парче хартия и някой ден ще ми ги върнете.

Просълзени, Йожен и Делфин изненадано се спогледаха. Растиняк стисна ръката на стареца.

— Е какво! Та нали сте мои деца! — рече Горио.

— Мили татко — запита госпожа Дьо Нюсенжан, — как направихте това?

— Аха! Сети се най-сетне — отвърна той. — След като те накарах да се решиш да се събереш с него и те видях как купуваш разни неща като за младоженка, казах си: „Ще се позатрудни!“ Адвокатът твърди, че ако се заведе дело срещу мъжа ти, за да ти върне богатството, то ще трае повече от половин година. И тогава си продадох постоянната рента от хиляда триста и петдесет франка, за петнадесет хиляди франка си осигурих добре ипотекирана пожизнена рента и с останалата част от капитала, мои деца, платих на търговците. Горе имам стая за сто и петдесет франка годишно, царски мога да живея с два франка дневно, даже ще ми е много. Аз дрехи не хабя, почти нищо не ми трябва. От две седмици се усмихвам под мустак и все си повтарям: „Колко ще са щастливи!“ Е, не сте ли щастливи?

— О, татко, татко! — възкликна госпожа Дьо Нюсенжан и се спусна към баща си, който я взе на коленете си, а тя го обсипваше с целувки, галеше страните му с русите си коси и обливаше със сълзи старото му, разцъфнало от щастие лице.

— Мили татко, вие сте истински баща! Не, няма на земята друг баща като вас. Йожен и без това ви обичаше, а какво ще бъде сега…

— Ах, дечица мои — каза дядо Горио, който от десет години не бе чувствал сърцето на дъщеря си до своето сърце. — Ах, Делфинет, ти май искаш да ме умориш от радост! Клетото ми сърце ще се пръсне. Ето, господин Йожен, ние вече сме квит!

И старецът притисна дъщеря си толкова силно, безумно, че тя извика:

— Ах! Заболя ме.

— Заболя ли те! — каза той пребледнял и я погледна с нечовешка мъка.

Ако някой би искал да опише този Христос на бащината любов, би трябвало да потърси сравнения в картините, които князете на палитрата са създали, за да изобразят кръстните мъки, изстрадани от Спасителя на човечеството за благото на всемира. Дядо Горио лекичко целуна кръста, който пръстите му бяха притиснали по-силно, и усмихнат продължи да я разпитва:

— Не, не, не те боли, нали? Мене ме заболя от твоя вик. — После пошепна на ухото на дъщеря си, като внимателно я целуна: — По-скъпо струва, но трябваше да го поизлъжем, нали? Иначе щеше да се разсърди.

Смаян от неизчерпаемата нежност на този човек, Йожен го погледна и каза с оня чистосърдечен възторг, който у младите хора е израз на обожание:

— Достоен ли съм за всичко това!

— О, Йожен, мили, колко красиво е това, което казвате! — И госпожа Дьо Нюсенжан целуна Йожен по челото.

— Заради тебе той се отказа от госпожица Тайфер и от нейните милиони — рече дядо Горио. — Да, малката беше влюбена във вас, а сега, след като брат й умря, тя е богата като Крез.

— О, защо казвате това? — извика Йожен.

— Йожен — пошепна Делфин на ухото му, — сега ще ми бъде тъжно цялата вечер. О, аз ще ви обичам много! Вечно.

— Това е най-хубавият ми ден, откакто сте се омъжили! — извика дядо Горио. — Господ може вече да ми прати каквито си ще страдания, само да не са свързани с вас, аз ще си казвам: „През февруари тази година за един миг аз получих повече щастие, отколкото хората получават за целия си живот.“. — Погледни ме, Фифин! — помоли той дъщеря си. — Много е красива, нали? Я ми кажете, срещали ли сте други жени с такъв хубав цвят на лицето, с такава трапчинка? Не, нали? Е, а кой е създал тази чудесна женичка? Аз! И тя ще стане хиляди пъти по-красива, като я направите щастлива. Съседе, ако ви е нужна моята част от рая, подарявам ви я, а аз мога и в пъкъла да отида. Но хайде да ядем — продължи той; вече просто не знаеше какво говори, — тук всичко е наше.

— Горкичкият мил татко!

— Ако знаеше, чедо, колко евтино съм заплатил за това щастие! — каза той, стана, отиде при нея и я целуна там, дето се разделяха плитките й. — Идвай понякога при мене горе, аз ще си седя в стаичката; само една крачка и ще бъдеш горе. Нали ми обещаваш?

— Да, татенце, миличък.

— Повтори още веднъж.

— Да, татенце.

— Мълчи, мене, ако речеш да слушаш, ще го повториш хиляда пъти. Хайде да обядваме.

Цялата вечер премина в такива детинщини и Горио не беше най-малко лудият от тримата. Той лягаше при нозете на дъщеря си и ги целуваше, дълго я гледаше в очите, галеше глава о роклята й, въобще правеше такива безразсъдни неща, на каквито е способен само съвсем млад и най-нежен влюбен.

— Нали разбирате — каза Делфин на Йожен, — когато баща ми е с нас, цялото ми внимание трябва да бъде посветено на него. Но това понякога ще ни бъде малко досадно.

Йожен, в сърцето на когото неведнъж вече се бе обаждала ревността, не можа да не одобри последните думи, които съдържаха корена на всяка неблагодарност.

— А кога ще бъде окончателно подреден апартаментът? — попита той, като оглеждаше спалнята. — Ще трябва ли тази вечер да се разделим?

— Да, но утре ще дойдете да обядвате с мен — лукаво отвърна Делфин. — Утре италианците имат представление.

— А пък аз ще отида в партера — обади се дядо Горио.

Беше вече полунощ. Колата на госпожа Дьо Нюсенжан чакаше. Дядо Горио и студентът потеглиха за „Дома Воке“. По целия път говориха за Делфин с растящ възторг и скоро беседата им се превърна в странен словесен двубой между техните две силни страсти. Йожен не можеше да не си даде сметка, че със своето постоянство и дълбочина бащината любов, ненакърнена от никакъв личен интерес, смазваше неговата. За бащата кумирът беше винаги чист и красив, а обожанието му се подхранваше както от миналото, така и от бъдещето.

Завариха госпожа Воке седнала до печката със Силви и Кристоф. Старата хазайка приличаше на Марий сред развалините на Картаген. Тя очакваше единствените двама пансионери, които й бяха останали, и споделяше отчаянието си със Силви. Лорд Байрон влага в устата на Тасо извънредно красиви жалби, но по правдивост те далеч не могат да се сравнят с думите, които редеше госпожа Воке.

— Значи, Силви, утре сутрин ще направите само три чаши кафе. Ето, пансионът ми е празен, просто да ти се скъса сърцето! Какво е моят живот без пансионерите? Домът ми остана без хора. Заедно с тях и животът го напусна. Какво съм сторила, о боже, та ми изпрати толкова беди? А се бяхме запасили с фасул и картофи за двадесет души. Полицията в моя дом! Няма как, ще ядем само картофи. И ще уволня Кристоф!

Савоецът, който бе задрямал, изведнъж се събуди и каза:

— Госпожо!

— Клетото момче! Като куче е вярно — обади се Силви.

— Мъртъв сезон, всеки си е намерил квартира. Откъде ще ми паднат пансионери? Просто ще полудея. А тази проклета Мишоно и Поаре ми отмъкна! Какво ли му е направила, та го е накарала така да се привърже към нея и да я следва като кученце?

— Ех, те, старите моми, много ги умеят тия работи — поклати глава Силви.

— И взеха, че изкараха каторжник горкия господин Вотрен — продължи вдовицата, — това, Силви, каквото и да правя, не мога да го повярвам. Такъв весел човек, пиеше кафе с коняк за петнайсет франка месечно и винаги си плащаше веднага!

— И беше щедър! — рече Кристоф.

— Сигурно има грешка — добави Силви.

— Не, не, той сам си призна — продължи госпожа Воке. — И само като помисля, че всичко това стана в дома ми, в квартал, където и котка не минава! Честна дума, сякаш сънувам. Защото, разбираш ли, ние видяхме злополуката с Луи XVI, видяхме падането на императора, видяхме връщането му и новото му падане, всичко това е в рамките на допустимите неща; обаче какво толкова може да стане в един семеен пансион. Без крал може, ама нали не може хората да не ядат? А когато една порядъчна жена, по баща Дьо Конфлан, дава обеди с различни най-хубави неща, само светът трябва да се свърши, за да… Но няма що, това е, дошъл е краят на света!

— Като си помисля, че цялата тази поразия госпожица Мишоно ви я направи! И щяла да получи три хиляди франка рента! — възмути се Силви.

— Не ми говорете за тая престъпница! — рече госпожа Воке. — И отгоре на всичко, щяла да отиде у онази Бюно! Но тя е способна на всичко, кой знае какви ужасии е вършила на времето, сигурно е убивала, крала. Тя трябваше да отиде в каторгата, а не клетият мил човек:

В този миг Йожен и Горио позвъниха.

— Ах, ето ги моите двама верни пансионери — въздъхна вдовицата.

Двамата верни пансионери, които вече едва си спомняха за бедите на „Дома Воке“, без заобикалки съобщиха на хазайката си, че отиват да живеят към Шосе д’Антен.

— Ах, Силви — каза вдовицата, — това беше последният ми коз. Вие ме убивате, господа! Просто през стомаха ме прерязахте. Тук ме пресече. Тоя ден ме състари с десет години. Честна дума, ще полудея! Какво ще правя фасула? Е, щом оставам сама, ти още утре ще си вървиш, Кристоф. Сбогом, господа, лека ви нощ.

— Какво й стана? — обърна се Йожен към Силви.

— Божичко! Всички си отидоха след днешната история. Главата й се размъти. Нищо, чувам я, че плаче. Ще й олекне, като си пореве. За пръв път, откакто съм тук на служба, плаче.

На другата сутрин госпожа Воке се бе вразумила, както сама се изрази. Макар да й беше тежко като на хазайка, изгубила всичките си пансионери и чийто живот поради това се е обърнал с главата надолу, нейната глава си беше на място; само изпитваше нещо, което беше истинска дълбока мъка, мъка, причинена от накърнения интерес, от нарушените навици. Разбира се, тя изгледа празната си маса по-тъжно от влюбен, който се прощава с мястото, където е живяла любимата му. Йожен я поутеши, като й каза, че след няколко дена Бианшон свършва болничния си стаж и вероятно ще се настани в неговата стая; че чиновникът от музея често е изразявал желанието да заеме апартамента на госпожа Кутюр и сигурно след няколко дена пансионът й ще се напълни с наематели.

— Чул ви Господ, драги господине! Но нещастието вече влезе в моя дом. До десет дена ще довтаса и смъртта, ще видите — отвърна му тя, изгледа мрачно трапезарията и добави: — Кого ли ще отнесе?

— Добре, че се местим — тихо каза Йожен на Горио.

— Госпожо — върна се Силви уплашено, — от три дена не съм видяла Мистигри.

— Ах, ако котката ми е умряла! Ако й се е случило нещо, аз…

Горката вдовица не довърши, скръсти ръце и съсипана при мисълта за подобна възможност, се отпусна назад в креслото.

Към дванадесет часа, когато пощаджиите пристигат в квартала около Пантеона, Йожен получи писмо в изящен плик с печата на Босеанови. В него имаше покана за господин и госпожа Дьо Нюсенжан за големия бал у виконтесата, за който се говореше от месец. Към тази покана бе приключено писъмце за Йожен:

„Мисля, господине, че с удоволствие ще се съгласите да предадете най-добрите ми чувства на госпожа Дьо Нюсенжан. Изпращам ви поканата, която ми бяхте поискали. Ще бъда очарована да се запозная със сестрата на госпожа Дьо Ресто. Така че доведете ми тази красива особа и се постарайте тя да не заема цялата ви обич, защото вие ми дължите част от нея в замяна на топлото чувство, което изпитвам към вас.

Виконтеса Дьо Босеан“

„Но Госпожа Дьо Босеан доста ясно ми казва, че не желае барон Дьо Нюсенжан да я посети“ — помисли си Йожен.

Щастлив, че може да й създаде радост, за която вероятно щеше да получи награда, той побърза да отиде у Делфин. Госпожа Дьо Нюсенжан беше в банята. Обзет от нетърпение, естествено за пламенен младеж, горящ от желание да притежава жената, която цяла година е била предмет на въжделенията му, Растиняк седна да я почака в будоара. Такива вълнения младежите преживяват веднъж в живота си. Първата истинска жена, по която мъжът се увлече, тоест тази, която се представи пред него в целия блясък на парижкото висше общество, никога не ще има съперница. Любовта в Париж по нищо не прилича на провинциалната любов. Тук нито мъжете, нито жените вярват на показността, украсена с банални думи, в която всеки от приличие облича своите уж безкористни чувства. Тук ролята на жената не се ограничава с това да задоволи само сърцето и страстта; тя прекрасно знае, че има да изпълни много по-големи задължения по отношение на хилядите изисквания на суетата, от която е съставен животът. Тук любовта по същество е по-самохвална, по-разпиляна, по-шарлатанска и по-пищна. Щом всички жени от двора на Луи XIV са завиждали на госпожица Дьо Ла Валиер заради страстта, която накарала този голям владетел да забрави, че маншетите му струват по три хиляди франка едната, когато ги разкъсал и позволил на херцог Дьо Вермандоа да се появи на сцената на света, какво може да се очаква от останалата част на човечеството? Бъдете млади, богати, с благороднически титли, бъдете дори нещо повече, ако можете — колкото повече зърна тамян горите под своя кумир, толкова по-благосклонен ще бъде той към вас, разбира се, ако имате кумир. Любовта е религия и нейният култ трябва да струва по-скъпо от всеки друг. Тя бързо отминава и отминава като хлапе, държи да отбележи пътя си с опустошения. Чувствата са лукс, който е поезията на мансардите; какво би станала там любовта без това богатство? Ако съществуват изключения от този драконовски закон на парижкия кодекс, то те се срещат в усамотение, в души, които не са се увлекли по обществения правилник, живеят край бързоструен бистър непресъхващ извор, остават верни на своя зелен сенчест покой, щастливи са, че слушат езика на безкрайността, който те разчитат във всяко нещо, както и в себе си. И търпеливо чакат своя полет, съжалявайки хората, приковани към земята. Но като повечето младежи, предварително вкусили почестите, Растиняк искаше да се представи в пълно въоръжение на прага на висшето общество; той се бе заразил от неговата треска и може би усещаше в себе си достатъчно сили да властва над него, но без да знае нито целта на тази амбиция, нито средствата за осъществяването й. При липсата на чиста и свята любов, която да осмисли живота, жаждата за власт може да стане красива: достатъчно е човек да се очисти от всякакъв личен интерес и да си постави за цел величието на дадена страна. Но студентът още не бе стигнал до върха, от който човек може да наблюдава течението на живота и да го преценява. До този миг той още не се бе напълно освободил дори от очарованието на свежите сладостни мисли, които обгръщат като листак младежите, отраснали в провинцията. Още се колебаеше пред парижкия Рубикон. Въпреки пламенното му любопитство у него все още се бяха запазили мечти за щастлив живот на истински благородник в своя замък. Но последните му колебания бяха изчезнали предния ден, когато се бе озовал в своя апартамент. Сега, когато вече се ползваше от материалните преимущества на богатството, както от рождение се ползваше от моралните привилегии, той свали кожата си на провинциалист и полека се намести в положение, от което пред него се откриваше прекрасно бъдеще. Затова, докато чакаше Делфин, седнал отпуснато в красивия будоар, който беше станал до известна степен негов, той се виждаше толкова далеч от оня Растиняк, дошъл миналата година в Париж, че като го наблюдаваше вътрешно, се питаше дали още прилича на себе си. Стресна го гласът на Терез, която влезе и му каза:

— Госпожата е в стаята си.

Завари Делфин изтегната на канапето край огъня. Беше свежа, отпочинала. Като я видеше така отпусната върху вълни от муселин, човек неминуемо се сещаше за онези красиви индийски растения, чийто плод узрява още в цвета.

— Ето че дойдохте — развълнувано промълви тя.

— Отгатнете какво ви нося — каза Йожен, седна до нея и целуна ръката й.

Като прочете поканата, госпожа Нюсенжан трепна от радост. Обърна към Йожен влажните си очи, обви с ръце шията му и се притисна към него в порив на удовлетворено тщеславие.

— Нали на вас (на тебе — прошепна тя на ухото му, — но Терез е в тоалетната и трябва да внимаваме), на вас дължа това щастие! Осмелявам се да го нарека щастие. Щом е получено благодарение на вас, нима то не е нещо повече от победа на честолюбието? Никой досега не се съгласи да ме представи в това общество. Може в този миг да ви се струвам дребнава, вятърничава, лекомислена като парижанка; но, приятелю, знайте, че съм готова всичко да пожертвам заради вас и че ако сега желая по-горещо от когато и да било да ме приемат в предградието Сен-Жермен, то е, защото вие ходите там.

— Не ви ли се струва — запита Йожен, — че госпожа Дьо Босеан сякаш ни казва, че не разчита да види барон Дьо Нюсенжан на своя бал?

— Точно така — отвърна баронесата и подаде писмото на Йожен. — Тези жени са гениални, когато става въпрос за нахалство. Но няма значение, аз все пак ще отида. Сестра ми сигурно ще бъде там, знам, че си прави някакъв приказен тоалет. Йожен — продължи тихо тя, — сестра ми ще отиде, за да разсее едно ужасно подозрение. Не знаете ли какви слухове се носят за нея? Тази сутрин Нюсенжан дойде да ми каже, че вчера съвсем открито говорели за това в клуба. Господи, от какви неща зависи честта на жената, на семейството! Аз се почувствах пряко засегната, наранена поради нещастната си сестра. Според някои хора господин Дьо Трай бил подписал полици за сто хиляди франка, почти всички били вече просрочени и той щял да бъде даден под съд. За да го спаси, сестра ми продала диамантите си на някакъв евреин, сещате ли се, онези красиви диаманти, сигурно сте ги виждали; получи ги от госпожа Дьо Ресто, майката на графа. Както и да е, от два дена само това се говорело. Разбирам защо Анастази си прави рокля от ламе и иска на бала у госпожа Дьо Босеан да привлече всички погледи, като се появи в пълен блясък и с диамантите си. Но аз не желая да остана по-долу от нея. Тя винаги се е стремила да ме смачка, никога не е била добра към мене. А аз винаги съм й услужвала, винаги съм й намирала пари, когато е била в затруднено положение… Но да оставим хората; днес искам да бъда напълно щастлива.

В един часа през нощта Растиняк още беше у госпожа Дьо Нюсенжан. Докато го обсипваше с целувки за сбогом — сбогуване на влюбени, пълно с обещания за бъдещи наслади, тя му каза с глас, в който се долавяше печал:

— Толкова съм страхлива, суеверна, както щете наречете предчувствията ми, но треперя от страх, все ми се струва, че ще заплатя щастието си с някаква ужасна катастрофа.

— Дете! — рече Йожен.

— Ах, значи, аз съм детето тази вечер — засмя се тя.

Докато се прибираше в „Дома Воке“, сигурен, че ще го напусне на другия ден, Йожен се отдаде на онези прекрасни мечти, които всички младежи лелеят, когато на устните си още усещат вкуса на щастието. Когато минаваше пред стаята на дядо Горио, той се обади:

— Е, какво стана?

— Утре ще ви разкажа — отвърна Йожен.

— Всичко, нали? — извика Горио. — Легнете си. Утре започва нашият щастлив живот.

Четвърта глава
Смъртта на бащата

На другия ден Горио и Растиняк очакваха само благоволението на някой хамалин, за да се пренесат от семейния пансион. Към дванадесет часа по улица Ньов-Сент-Жьонвиев изтрополи кола и спря точно пред вратата на „Дома Воке“. Госпожа Дьо Нюсенжан слезе от каретата си, попита дали баща й е още в пансиона и при утвърдителния отговор на Силви пъргаво се изкачи по стълбите. Йожен си беше в стаята, но съседът му мислеше, че е излязъл, защото на закуска младежът го бе помолил да пренесе и неговите вещи и му бе казал, че ще се срещнат в четири часа на улица Артоа. Но докато старецът бе отишъл да търси хамали, Йожен веднага след проверката се бе завърнал, без никой да го забележи, за да уреди сметката си с госпожа Воке — не искаше да остави тази работа на Горио, който със свойствената му фанатична привързаност вероятно щеше да пожелае да заплати и неговия пансион. Хазайката беше излязла. Йожен се качи в стаята си, за да види дали не е забравил нещо, и се зарадва, че се е сетил да направи това, понеже в чекмеджето на масата откри безсрочната полица, която бе дал на Вотрен: беше я пуснал там от немарливост в деня, когато я изплати. Понеже нямаше огън, помисли да я накъса на малки парченца, но като чу гласа на Делфин, реши да не прави никакъв шум и се ослуша, смятайки, че тя не може да има тайни от него. После, още при първите думи, разговорът между бащата и дъщерята се оказа толкова интересен, че той неволно се заслуша.

— Ах, татко — каза тя, — слава богу, че се сетихте навреме да поискате сметка за богатството ми, иначе щях да бъда разорена! Мога ли да говоря?

— Да, къщата е празна — отговори Горио с променен глас.

— Но какво ви стана, татко? — разтревожи се госпожа Дьо Нюсенжан.

— Сякаш с брадва ме удари по главата — отвърна старецът. — Господ да ти прости, чадо! Ти не знаеш колко те обичам; ако знаеше, нямаше така изведнъж да ми кажеш подобно нещо, особено ако положението не е отчаяно. Но какво толкова се е случило, та си дошла тук, когато след няколко мига трябваше да бъдем на улица Артоа?

— Ех, татко, нима може човек при такава катастрофа да овладее първия си порив? Аз съм като луда! Вашият адвокат предварително ми разкри нещастието, което вероятно скоро ще ни сполети. Вашият стар търговски опит ще ни бъде необходим и аз дойдох при вас, както удавникът се хваща за сламка. Когато господин Дервил видял как Нюсенжан започнал да увърта, заплашил го, че ще заведем дело и че бързо ще получим разрешението на председателя на съда. Тази сутрин Нюсенжан дойде при мене и ме попита дали искам да го разоря, а и себе си заедно с него. Отговорих му, че нищо не разбирам от тези работи, че имам състояние и искам да разполагам с това състояние, че за всички разговори по въпроса той трябва да се обърне към адвоката ми, че съм донемайкъде невежа в тази област и не съм в състояние да разбера каквото и да било. Нали така ми поръчахте да казвам?

— Добре — отвърна дядо Горио.

— После ми изясни положението — продължи Делфин. — Хвърлил е всички свои и мои капитали в някакви нови сделки, за които му били нужни големи суми. Ако го заставя да ми върне зестрата, щял да бъде принуден да се обяви в несъстоятелност; ако обаче съм се съгласяла да почакам една година, дава честна дума, че ще ми върне парите в двоен или троен размер, ще вложи капиталите ми в поземлени операции, след което аз ще разполагам с цялото си имущество. Татко, той беше искрен, изплаши ме. Помоли ме да му простя за поведението му спрямо мене, върна ми свободата, разреши ми да живея както желая, при условие че му дам неограничени права да действа от мое име. За да ми докаже искреността си, обеща, когато пожелая, да представя за проверка на господин Дервил книжата, въз основа на които ще действа от мое име. С една дума, оставя се на мене с вързани ръце и крака. Освен това иска още две години да води сметките на дома и ме помоли за себе си да не харча нищо повече от онова, което той ще ми отпуска. Доказа ми, че единственото, което може да стори, е външно да запази достойнството на семейството, че е скъсал с балерината си и че ще бъде принуден да си наложи най-строги, но незабележими икономии, за да може да изчака сделките му да дадат своите плодове, без да рискува да загуби кредита си. Аз се разсърдих, казах му, че не му вярвам, за да го накарам да избухне и да науча нещо повече: той ми показа сметководните си книги, най-сетне се разплака. Никога не съм виждала мъж да изпадне в такова състояние. Просто беше като луд, говореше несвързано, каза, че ще се самоубие. Домъчня ми за него.

— И ти вярваш на тези глупости?… — извика дядо Горио. — Той е комедиант! Имал съм работа с германци: почти всички са честни, съвестни хора, но когато с тоя техен вид на откровеност и добродушие започнат да хитруват и да мамят, по-лоши са от другите. Твоят съпруг направо те лъже. Усеща, че е притиснат, прави се, че е излязъл от играта, иска да държи по-здраво юздите под твое име, отколкото би могъл да действа под свое име. Ще използва това обстоятелство, за да се прикрие, ако сделките му не сполучат. Той е толкова хитър, колкото и коварен. Не е свестен човек. Не, не, аз няма да сляза в гроба и да оставя дъщерите си да загубят всичко. Все още разбирам нещо от сделки. Бил вложил, както казва той, своя капитал в някакви предприятия; добре, значи, интересите са гарантирани от ценни книжа, от полици, разписки! Да ги покаже и да си уреди сметките с тебе. Ние ще намерим как да вложим парите ти най-изгодно и ще имаме документи на наше име — Делфин Горио, съпруга на барон Дьо Нюсенжан, но разделена, що се отнася до имуществото, от своя съпруг. Той за идиоти ли ни мисли? Какво си въобразява! Че аз мога макар и за два дена да понеса мисълта да те оставя без състояние, без хляб? Няма да понеса такова нещо нито един ден, нито една нощ, нито два часа дори! Такова нещо не ще мога да преживея. Какво! Нима аз четиридесет години от живота си съм работил, мъкнал съм чували на гръб, лял съм реки пот, цял живот съм се лишавал заради вас, ангелчетата ми, дето правехте целия ми труд, цялото ми тегло леко, та днес моето богатство, моят живот да се изпари! Ще умра от яд! В името на всичко най-свято на земята и небето ние ще изясним тази история, ще проверим книгите му, касата, сделките му! Няма да мигна, няма да си легна, няма да хапна, докато не разбера, че твоето богатство си е цяло. Слава богу, имуществено ти си разделена от него; ще имаш за адвокат господин Дервил, който за щастие е честен човек. Господи Боже, ще си запазиш милиончето, петдесет хиляди франка рента до края на живота си, иначе такава олелия ще вдигна в цял Париж, че… ах, ах! Но ако съдилищата ни онеправдаят, аз до Камарата ще се отнеса. Само да те знам спокойна и щастлива, що се отнася до парите: тази мисъл облекчаваше всичките ми болки, успокояваше скърбите ми. Парите, това е животът! Парата всичко прави. Какво разправя тоя дебел пън елзасецът? Делфин, да не си отстъпила нито сантим на това говедо, което ти сложи вериги и те направи нещастна. Щом има нужда от тебе, здравата ще го обработим и ще го накараме да върви в правия път. Господи, главата ми пламна, нещо вътре ме гори. Моята Делфин на улицата! Ах! Моята Фифин, ти! Дявол да го вземе, къде са ръкавиците ми? Хайде да вървим, искам всичко да видя — книгите, сделките, касата, кореспонденцията, веднага. Няма да мога да се успокоя, докато не ми бъде доказано, че твоето богатство не е изложено на риск, и да го видя със собствените си очи.

— Само внимателно, татко!… Ако вложите и най-малкия намек за отмъщение в тази работа, ако проявите прекалено враждебни намерения, аз съм загубена. Той ви познава и сметна за съвсем естествено, че под ваше влияние се интересувам за богатството си; но аз ви се кълна, че го държи в ръцете си и както заяви, ще продължи да го държи. Той е способен да избяга с целия капитал, да ни зареже, разбойникът! Отлично знае, че няма да го съдя и да опетня името, което нося. Той е едновременно силен и слаб. За всичко размислих. Ако го притиснем до стената, ще ме разори.

— Значи, той е мошеник!

— Е, да, татко — каза тя, отпусна се на един стол и заплака. — Не исках да ви призная това, за да ви спестя мъката, че сте ме омъжили за подобен човек! И нравите, и съвестта му са извратени. Каквото му е тялото, такава е и душата му! Това е ужасно: мразя го и го презирам. Наистина не мога да уважавам този долен Нюсенжан след всичко, което ми каза. Човек, способен да се хвърли в подобни търговски комбинации, няма нито капка съвест. Точно затова се страхувам, защото напълно прозрях в душата му. Той определено ми предложи, той, моят съпруг, предложи ми свободата. Нали знаете какво значи това? Ако се съглася да бъда в ръцете му инструмент, с една дума, ако се съглася той да действа под прикритието на моето име.

— Но нали има закони! Нали има площад Грев за такива зетьове! — извика Горио. — Ами аз лично ще го гилотинирам, ако не се намери палач.

— Не, татко, срещу него няма закони. Да ви кажа с две думи какво иска той, ще пропусна допълненията, с които гледаше да поукраси същността на намерението си: „Или всичко е загубено, вие нямате нито сантим, и сте разорена; защото никого другиго не мога да взема за съучастник; или ме оставяте да изведа на добър край сделките си.“ Ясно ли е? Той още държи на мене. Моята женска честност го успокоява: той знае, че аз ще му оставя богатството и ще се задоволя с моето. Това е едно долно съдружие, кражба, на която трябва да се съглася, ако не желая да бъда разорена. Той ми купува съвестта и ми заплаща, като ми разрешава, ако желая, да бъда жена на Йожен. „Разрешавам ти да извършваш прегрешения, а ти ме остави аз да върша моите престъпления и да съсипвам бедняци!“ Достатъчно ли е ясно? Знаете ли какво той нарича „финансови операции“? Купува незастроени места на свое име, после подставени лица ги застрояват. Те сключват договори с предприемачи на дългосрочно изплащане и срещу дребно възнаграждение дават разписки на мъжа ми, който по този начин става собственик на къщите, докато подставените лица фалират и така ликвидират задълженията си към предприемачите. Името „Нюсенжан“ служи, за да замае главите на нещастните строители. Това разбрах. Разбрах също, че за да докаже в случай на нужда заплащането на огромни суми, Нюсенжан е изпратил значителни капитали в Амстердам, Лондон, Неапол, Виена. Как можем да сложим ръка на тях?

Йожен чу глух шум — нещастникът навярно се бе строполил на колене на пода.

— Какво съм ти сторил, Господи? Дъщеря ми е в ръцете на този мизерник и той всичко може да иска от нея. Прости ми, дъще! — извика старецът.

— Да, може би и вие имате известна вина за това, че сега съм в такава безизходица — рече Делфин. — Ние сме толкова неразумни, когато се омъжваме! Какво знаем за света, за сделките, за мъжете, за нравите? Би трябвало бащите ни да мислят вместо нас. Мили татко, аз в нищо не ви упреквам, простете ми за тези думи. В случая вината е изцяло моя. Не плачете, татко — каза тя и целуна баща си по челото.

— И ти недей да плачеш, моя малка Делфин. Дай да те целуна по очите и вече да не плачеш. Хайде, аз пак ще поразмисля и ще оправя конците, които мъжът ти е оплел.

— Не, оставете на мене. Аз знам как да действам с него. Той ме обича, добре, ще си послужа с властта, която имам над него, за да го накарам бързо да вложи част от капитала ми в имоти. Може да го накарам да откупи на мое име имението Нюсенжан в Елзас, той държи на него. Само че елате утре, за да прегледате книгите му, сделките му. Господин Дервил нищо не разбира от търговски работи… Не, не идвайте утре. Не желая да си развалям настроението. Балът на госпожа Дьо Босеан ще бъде вдругиден, искам да се погрижа за себе си, за да бъда красива, отпочинала и да направя чест на моя мил Йожен!… Хайде да отидем да видим стаята му.

В този миг една кола спря на улица Ньов-Сент Жьонвиев и по стълбите се чу гласът на госпожа Дьо Ресто, която питаше Силви:

— Тук ли е баща ми?

За щастие това спаси Йожен; той вече бе решил да се хвърли на леглото и да се направи на заспал.

— Ах, татко, казали ли са ви нещо за Анастази? — попита Делфин, като позна гласа на сестра си. — Изглежда, че стават странни неща между нея и мъжа й.

— Какво? — рече Горио. — Това ще ме довърши. Главата ми няма да издържи такова двойно нещастие.

— Добър ден, татко — поздрави графинята, влизайки. — Ах, и ти ли си тука, Делфин!

Госпожа Дьо Ресто, изглежда, се смути, като видя сестра си.

— Добър ден, Нази — отвърна баронесата. — Нима моето присъствие ти се вижда странно? Аз всеки ден се срещам с баща ми.

— Откога?

— Ако идваше по-често, щеше да знаеш.

— Не се заяждай, Делфин — изстена графинята. — Много съм нещастна, загубена съм, клети татко! О! Този път наистина съм загубена!

— Какво ти е, Нази? — извика дядо Горио. — Всичко си кажи, чадо. Ти пребледня! Делфин, бързо, че помогни й де, бъди добра към нея, ще ми станеш още по-мила, ако изобщо е възможно.

— Горкичката ми Нази — каза госпожа Дьо Нюсенжан, като настаняваше сестра си да седне, — говори. Само ние двамата винаги ще те обичаме толкова, че да ти прощаваме всичко. Нали знаеш, семейните чувства са най-сигурни.

Тя й даде да вдъхне летливи соли от едно шишенце и графинята се съвзе.

— Това ще ме съсипе! — каза дядо Горио. — Елате и двете, приближете се — добави той и разрови торфа в печката. — Студено ми е. Какво има, Нази? Казвай бързо, ти ме убиваш…

— О — заговори нещастната жена, — мъжът ми знае всичко. Нали помните, татко, онази полица на Максим? Тя не беше първата. Аз бях изплатила вече няколко негови полици. Към началото на януари господин Дьо Трай ми се стори доста мрачен. Той нищо не ми казваше, но толкова е лесно да прочетеш в сърцето на човека, когото обичаш, най-малкият намек е достатъчен, освен това имах и някакви предчувствия. Във всеки случай с мен се държеше толкова влюбено, толкова нежно, както никога преди, и аз се чувствах все по-щастлива. Бедният Максим! Той мислено се сбогувал с мене, както после ми каза, искал да се самоубие! Както и да е, аз започнах да го разпитвам, умолявах го, два часа седях пред него на колене… Каза ми, че дължи сто хиляди франка! О, татко, сто хиляди франка! Полудях. Знаех, че вие нямате толкова пари, аз ви бях изцедила…

— Не — каза дядо Горио, — не бих могъл да намеря толкова пари, освен да открадна. Но бих откраднал, Нази! Отивам.

При тези думи, които прозвучаха зловещо, като хъркане на умиращ, и те наистина означаваха агонията на бащинското чувство, стигнало до безсилие, двете сестри млъкнаха. И кой ли егоизъм би устоял на такъв отчаян вик, който, подобно на камък, хвърлен в пропаст, издава нейната дълбочина?

— Аз намерих пари, татко — каза графинята и се обля в сълзи, — заложих нещо, което не ми принадлежеше.

Делфин се трогна, облегна глава на рамото на сестра си и заплака.

— Значи, всичко е истина! — промълви тя.

Анастази наведе глава, госпожа Дьо Нюсенжан я прегърна, но не я целуна, а притисна главата й до сърцето си.

— Тук ти винаги ще намериш обич и разбиране — каза тя.

— Ангели мои — прошепна дядо Горио, — защо трябваше да дойде нещастие, за да се придобрите?

— За да спася живота на Максим, просто за да спася щастието си — продължи графинята, насърчена от този изблик на топла тръпна нежност, — занесох на лихваря, знаете го, сякаш от пъкъла е излязъл, от нищо не се трогва, онзи, господин Гобсек, на него занесох семейните диаманти, на които господин Дьо Ресто толкова държи, неговите, моите, всичко, и ги продадох. Продадох ги! Разбирате ли? Максим бе спасен, но аз съм мъртва. Ресто всичко е узнал.

— Как! От кого? Кажи да го убия! — извика Горио.

— Вчера ме повика в стаята си. Отидох… „Анастази — каза ми той с такъв глас, че… О, само този глас беше достатъчен, веднага разбрах всичко. — Къде са диамантите ви?“ — „В стаята ми.“ — „Не — каза той, като ме гледаше, — тук са, на скрина ми.“ И ми показа кутията, която бе покрил с кърпичка. „Знаете ли откъде са дошли тук?“ — попита той. Аз паднах на колене… Плаках… питах го от каква смърт желае да умра.

— Така ли му каза? — извика дядо Горио. — Бог ми е свидетел, който ви стори зло, на едната или другата, докато съм жив, може да бъде сигурен, че ще го изгоря на тих огън! Да, ще го разкъсам като…

Дядо Горио млъкна, думите не можеха да излязат от гърлото му.

— Както и да е, мила, той поиска от мене нещо много трудно. Дано небето не даде на никоя жена да чуе това, което аз чух!

— Аз ще убия този човек! — спокойно рече дядо Горио. — Но той има само един живот, а ми дължи два. Хайде кажи… — продължи той, като гледаше Анастази.

— Да… — рече графинята след известно мълчание. — Погледна ме и каза: „Анастази, ще погреба тази история, ние ще продължим да живеем заедно, имаме деца. Няма да убия господин Дьо Трай. Бих могъл да не го улуча, а ако се опитам да го премахна по друг начин, рискувам да имам истории с правосъдието. Да го убия във вашите обятия, значи да обезчестя децата. Но за да не загинат нито децата ви, нито баща им, нито аз, ще ви наложа две условия. Отговорете ми: имате ли дете от мене?“ Аз казах: „Да.“ — „Кое?“ — попита той. „Ернест, големият.“ — „Добре — каза той. — Ще искам само едно нещо от вас. Закълнете ми се, че ще го изпълните.“ Заклех се. „Когато ви наредя, ще дадете писмено съгласие за продажбата на вашето имущество.“

— Не подписвай! — извика дядо Горио. — Никога да не си подписала такова нещо. Аха! Господин Дьо Ресто, вие не знаете какво означава да направиш една жена щастлива, тя отива да търси щастието там, където ще го намери, а вие я наказвате заради вашето глупаво безсилие, така ли?… Аз съм насреща, стига толкова! Той с мене ще има работа. Нази, бъди спокойна. Ах, той държи на наследника си! Добре, добре. Ще го хвана аз този негов син, който, дявол да го вземе, е и мой внук! Все пак и аз имам право да го виждам това хлапе. Ще го взема и ще го пратя в нашето село, ще се грижа за него, бъди спокойна. И ще накарам това чудовище да капитулира, ще му кажа; „Хайде сега да си видим сметките! Ако искаш да ти върна сина, ти върни богатството на дъщеря ми и я остави да прави каквото си иска.“

— Татко!

— Да, аз, баща ти, ще направя това! Защото съм истински баща. Само този важен господин благородник да не тормози дъщеря ми. Гръм, и мълния! Не знам какво имам в жилите си. Кръвта ми кипи като на тигър, ще ми се да разкъсам тези ваши съпрузи! О, дечица! Такъв е, значи, вашият живот? Но това е смърт за мене… Какво ще правите, когато си отида? Бащите би трябвало да живеят, докато са живи децата им. Господи, колко лошо е уреден твоят свят! А и ти, както казват, си имал син. Не би трябвало да позволяваш да страдаме заради децата си. Милите ми ангели! Та, значи, само на мъките ви дължа присъствието ви тука. Вие ми разправяте само болките си. Нищо, виждам поне, че ме обичате. Идвайте, идвайте да ми се оплаквате! Сърцето ми е голямо, всичко може да побере… Да, колкото и да го късате, от парчетата пак ще излязат бащини сърца. Бих искал да поема страданията ви, да страдам вместо вас… Ах, колко щастливи бяхте, когато бяхте мънички…

— Само тогава ни беше добре — промълви Делфин. — Къде отидоха онези дни, когато скачахме от чувалите в големия хамбар?

— Татко, това не е всичко — каза Анастази на ухото на Горио, който подскочи. — Не успях да взема сто хиляди франка за диамантите. Срещу Максим е заведено дело. Трябва да доплатим още само дванадесет хиляди. Той ми обеща да бъде разумен, да не играе комар. Само неговата любов ми остава на тоя свят и аз платих за нея толкова скъпо, че ще умра, ако го загубя. Пожертвах заради него и богатство, и чест, и спокойствие, и деца. О! Направете така, че поне Максим да бъде свободен, почитан, да може да остане в обществото, той ще успее да си извоюва положение. Сега той вече не ми дължи само щастие, ние имаме деца, а те остават без средства. Всичко ще бъде загубено, ако го пратят в затвора „Сент-Пелажи“[49].

— Нямам, Нази. Нищо вече нямам, нищо. Край. О, светът сигурно ще рухне. Бягайте, спасявайте се, преди това да е станало! Аха! Имам все пак сребърните катарами, шест прибора, първите прибори в живота ми. Но освен тях — нищо, само хиляда и двеста франка пожизнена рента…

— Но какво направихте с постоянната си рента?

— Продадох я и си оставих само този малък доход, колкото да преживявам. Трябваха ми дванадесет хиляди, за да уредя апартамент за Фифин.

— У вас ли, Делфин? — обърна се госпожа Дьо Ресто към сестра си.

— Какво значение има? — продължи дядо Горио. — Дванадесет хиляди франка отидоха.

— Ясно — рече графинята. — За господин Дьо Растиняк. Ах, моя бедна Делфин, спри. Виж, докъде стигнах аз.

— Мила, господин Дьо Растиняк е неспособен да разори любимата си.

— Благодаря ти, Делфин. В положението, в което се измирам, не това очаквах от тебе. Но ти никога не си ме обичала.

— Как да не те обича, Нази? — извика дядо Горио. — Нали тъкмо това ми разправяше. За тебе говорехме и тя твърдеше, че ти си красавица, а тя била само хубавичка!

— Тя хубавичка! — повтори графинята. — Може, но хубостта й е студена.

— И така да е — рече Делфин и се изчерви. — А ти как се отнасяш с мене? Ти просто се отрече от мене, накара да ми затворят вратите на всички домове, които ми се искаше да посещавам, въобще не пропускаш случай да ме нараниш. А идвала ли съм аз като тебе да измъквам хилядарка по хилядарка парите на горкия татко и да го доведа до положението, в което се намира сега? Това е твое дело, сестро. Аз съм се срещала с татко винаги когато съм могла, не съм го изгонила, от дома си и не съм идвала да му ближа ръцете, когато съм имала нужда от него. Дори не знаех, че за мене е похарчил тези дванадесет хиляди. Аз не съм разсипница и ти много добре знаеш това! Впрочем татко и да ми е правил подаръци, никога не съм си ги изпросвала.

— Ти имаше повече късмет от мене: господин Дьо Марсе беше богат, това ти най-добре знаеш. Винаги си била зла като златото. Сбогом, аз вече нямам нито сестра, нито…

— Мълчи, Нази! — извика дядо Горио.

— Само сестра като тебе може да повтаря нещо, на което и хората вече не вярват, ти си чудовище! — каза Делфин.

— Деца, деца, млъкнете или ще се убия тук, пред вас!

— Нищо, Нази, прощавам ти — продължи госпожа Дьо Нюсенжан, — нещастна си. Но аз съм по-добра от тебе. Как можа да ми кажеш такова нещо в мига, когато бях готова на всичко, за да ти помогна, дори да отида в спалнята на мъжа си, което не бих направила нито за себе си, нито дори за… Това беше достойно за всичкото зло, което ти ми направи от девет години насам.

— Деца, деца, прегърнете се! — молеше ги баща им. — И двете сте ангели.

— Не, оставете ме — извика графинята на Горио, който я бе хванал за ръката, и се изтръгна от него. — Тя ме съжалява по-малко и от мъжа ми. Просто човек ще рече, че е самият образ на добродетелта.

— Предпочитам да мислят, че дължа пари на господин Дьо Марсе, отколкото да признавам, че господин Дьо Трай ми струва повече от двеста хиляди франка — каза госпожа Дьо Нюсенжан.

— Делфин! — извика графинята и пристъпи към нея.

— Аз ти говоря истината, докато ти ме клеветиш — хладно отвърна баронесата.

— Делфин! Ти си една…

Дядо Горио се спусна, задържа графинята и затисна устата й, за да й попречи да продължи.

— Господи! Татко, какво сте пипали тази сутрин? — каза Анастази.

— Вярно, виновен съм — рече нещастният баща и изтри ръце в панталоните си. — Аз тъкмо се пренасях, не знаех, че ще дойдете!…

Беше щастлив, че е предизвикал този упрек и че гневът на дъщеря му се обръща против него.

— Ох! — продължи той и седна. — Разбихте ми сърцето. Умирам, деца! Главата отвътре ме пари, сякаш е пълна с огън. Бъдете милички, обичайте се! Ще ме уморите. Делфин, Нази, хайде, и двете бяхте прави, и двете сгрешихте. Слушай, Дедел — продължи той и обърна към нея просълзените си очи, — трябват й дванадесет хиляди франка, хайде да ги потърсим. Не се гледайте така — и той коленичи пред Делфин. — Поискай й прошка. Заради мене — пошепна й той на ухото. — Разбери, тя е по-нещастна!

— Моя бедна Нази — каза Делфин, ужасена от дивия, безумен израз, който мъката придаваше на бащиното й лице, — сгреших, целуни ме…

— Ах! Това е балсам за сърцето ми — извика дядо Горио. — Но къде да намеря дванадесет хиляди? Да взема да се пиша на мястото на някой новобранец, а?

— Ах, татко! — казаха двете дъщери и се приближиха до него. — Не, не!

— Бог да ви възнагради за това намерение. Цял живот не ще можем да ви се отплатим! Нали, Нази? — продължи Делфин.

— Няма смисъл, клети татко, това би било капка в морето! — прошепна графинята.

— Нима човек нищо не може да направи с кръвта си? — отчаяно извика старецът. — Готов съм цял да се продам на човек, който би те спасил, Нази! Съгласен съм да убия някого. Ще направя като Вотрен, ще отида в каторгата! Ще…

Горио спря като поразен от мълния.

— Нищо вече нямам! — каза той и започна да скубе косите си. — Да знам къде да отида да открадна, но и да намериш откъде да откраднеш, е трудно. Освен това да ограбя банка, иска време, хора. Не, трябва да умра, ще умра. Вече за нищо не ме бива, вече не съм баща, не! Тя ми иска пари, в нужда е. А аз, нещастникът, нямам нищо! Аха! Ти, стари престъпнико, си осигури пожизнена рента, а имаш дъщери! Значи, не си ги обичал! Пукни, пукни като куче! Да, аз съм по-долен и от куче, и куче не би постъпило така! Ох, главата ми… ври!

— Но, татко, бъдете разумен! — извикаха младите жени и го заобиколиха, за да му попречат да си удари главата в стената.

Той хълцаше. Ужасен, Йожен взе полицата на Вотрен, обгербвана за по-голяма сума, поправи цифрата, направи редовна полица за дванадесет хиляди франка, платими на Горио, и влезе в стаята му.

— Ето ви цялата сума, госпожо — каза той и подаде документа. — Спях. Вашият разговор ме събуди и така успях да узная колко дължа на господин Горио. Ето ви полица, която можете да използвате, ще я изплатя в срок.

Графинята остана неподвижна, с документа в ръка.

— Делфин — каза тя побледняла и разтреперана от гняв, от ярост, — всичко ви прощавам, Бог ми е свидетел, но това! Как, господинът бил тук и ти си знаела! И каквато си дребнава, поискала си да ми отмъстиш, затова ме остави да разкрия пред него тайните си, живота си, живота на децата си, срама си, честта си! Сега вече не си ми никаква! Мразя те, ще ти направя толкова зло, което съм в състояние да ти направя… ще…

От гняв не можа да продължи, гърлото й пресъхна.

— Но той е мой син, наше дете, твой брат, твой спасител! — извика дядо Горио. — Целуни го, Нази! Ето, аз ще го целуна — продължи той и стремително прегърна Йожен. — О, дете мое! Ще ти бъда повече от баща, твое семейство. Бих желал да съм бог, вселената ще хвърля пред нозете ти. Но целуни го, Нази! Той не е човек, той е ангел, истински ангел.

— Оставете я, татко, в този момент тя е луда — намеси се Делфин.

— Луда! Луда! Луда! А ти каква си? — запита госпожа Дьо Ресто.

— Деца, ще умра, ако продължавате — извика старецът и падна на леглото като повален от куршум. — Те ме убиват! — добави той като на себе си.

Графинята изгледа Йожен, който стоеше неподвижен, стреснат от жестоката сцена.

— Господине?… — обърна се тя към младежа, сякаш го питаше с движение, с глас, с поглед, без да обръща внимание на баща си, докато Делфин бързо разкопчаваше жилетката му.

— Госпожо, аз ще платя и ще мълча — отвърна той, без да дочака въпроса й.

— Ти уби татко, Нази! — каза Делфин и посочи припадналия старец на сестра си, която побягна.

— Прощавам й — промълви старецът и отвори очи. — Положението й е ужасно, би помътило и по-здрава глава. Утеши Нази, бъди кротка с нея, обещай това на горкия си баща — помоли той Делфин и стисна ръката й.

— Но какво ви е? — извика тя уплашено.

— Нищо, нищо — отвърна старецът, — ще мине. Нещо ми притиска челото, главоболие… Горката Нази, какво бъдеще!

В този миг графинята се върна и се хвърли на колене пред баща си.

— Прости ми! — извика тя.

— Хайде, хайде — каза Горио, — сега още повече ме натъжаваш.

— Господине — каза графинята на Растиняк с плувнали в сълзи очи, — бях несправедлива от мъка. Ще ми бъдете като брат, нали? — И му протегна ръка.

— Нази — трогна се Делфин и я прегърна, — моя малка Нази, нека забравим всичко това.

— Не — отговори графинята, — аз няма да забравя!

— Ангели мои — извика дядо Горио, — вие вдигате завесата, която беше пред очите ми, гласовете ви ме съживяват. Хайде, целунете се пак. Е, Нази, ще те спаси ли тази полица?

— Надявам се. Слушайте, татко, можете ли и вие да се подпишете?

— Ех, че съм глупав, как забравих такова нещо! Но нали ми стана лошо, Нази, не ми се сърди. Прати да ми кажат, като се оправиш. Не, аз ще дойда. Не, няма да дойда, вече не мога да гледам мъжа ти, направо бих го убил. Колкото до тази история, че щял да ти отнеме правото да разполагаш с парите си, на мене разчитай. Върви, дете, и гледай Максим да стане по-разумен.

Йожен беше смаян.

— Горката Анастази, тя открай време си е такава невъздържана, но има добро сърце — каза госпожа Дьо Нюсенжан.

— Върна се заради подписа — пошушна Йожен на ухото на Делфин.

— Така ли мислите?

— Бих искал да не го мисля. Не й се доверявайте — отвърна той и вдигна очи нагоре, сякаш за да повери на Господа предположение, което не смее да изрази.

— Да, тя винаги е била малко комедиантка, а баща ми вярва на преструвките й.

— Как сте, мили дядо Горио? — попита Растиняк.

— Спи ми се — отвърна старецът.

Йожен помогна на Горио да си легне. След като старецът заспа, хванал ръката на дъщеря си, Делфин се измъкна и си отиде.

— Тази вечер в „Буфон“ — пошепна тя на Йожен. — И ще ми кажеш как е. Утре ще се пренесете, господине. Я да видя стаята ви… А! Какъв ужас!… — извика тя, като влезе у Йожен. — Та вие сте били по-зле и от баща ми. Йожен, ти се държа чудесно. Ще те обичам още повече, ако въобще е възможно. Само че, дете мое, ако искате да забогатеете, не бива да хвърляте така по дванадесет хиляди франка през прозореца. Граф Дьо Трай е комарджия. Сестра ми не иска да разбере това. Той щеше да отиде да си намери дванадесетте хиляди там, където знае да печели и да губи купища злато.

Един стон ги накара да се върнат в стаята на Горио. Завариха го привидно заспал, но когато двамата влюбени се приближиха до него, чуха го, че казва:

— Не са щастливи!

Независимо дали спеше, или беше буден, начинът, по който старецът произнесе тези думи, засегна толкова болно сърцето на дъщеря му, че тя се приближи до бедняшката постеля на баща си и го целуна по челото. Той отвори очи и каза:

— Това е Делфин.

— Е, как си сега? — запита тя.

— Добре — отвърна той. — Не се тревожи, ще се оправя. Вървете, вървете, деца, и бъдете щастливи.

Йожен придружи Делфин до дома й, но понеже се безпокоеше за Горио, отказа да обядва с нея и се върна в пансиона. Завари стареца на крака, готов да седне на трапезата. Бианшон се бе настанил така, че да може да гледа лицето на макаронаджията. Когато забеляза в начина, по който старецът хвана хляба си и го подуши, за да разбере от какво брашно е замесен, пълно отсъствие на онова, което бихме могли да наречем съзнателност на действието, студентът направи зловещо движение.

— Я седни при мене, господин стажанте от болница „Кошен“ — каза Йожен.

Бианшон охотно се премести, защото щеше да е до стария пансионер.

— Какво му е? — запита Растиняк.

— Освен ако съвсем съм се излъгал, работата му е спукана. С него трябва да е станало нещо необикновено, струва ми се, че непосредствено е застрашен от тежка апоплексия. Макар долната част на лицето да е доста спокойна, нагоре към челото се долавя някакво неволно дърпане, виж! Освен това очите имат особен израз, който издава нахлуване на кръв в мозъка. Сякаш са пълни със ситен прах, нали? Утре сутрин по-добре ще се разбере.

— Няма ли някакво лекарство?

— Никакво. Смъртта би могла да се забави, ако се намери средство да се предизвика отлив на кръвта към крайниците, към краката; но ако симптомите не изчезнат до утре вечер, клетникът е загубен. Знаеш ли причините за състоянието му? Трябва да е получил силно сътресение, при което съзнанието му не е издържало.

— Да — каза Растиняк, като си припомни как двете дъщери бяха наранявали непрекъснато сърцето на баща си.

„Делфин поне го обича“ — рече си Йожен. Вечерта в театъра Растиняк се постара да не разтревожи прекалено много госпожа Дьо Нюсенжан.

— Не се безпокойте — отвърна тя още при първите негови думи, — баща ми е силен. Само че тази сутрин ние малко го поразтърсихме. Но става въпрос за парите ни, можете да си представите колко голямо нещастие е това, нали? Нямаше да го преживея, ако благодарение на вашата любов не бях станала безчувствена към тревоги, от които преди смятах, че ще умра. Сега имам само един страх, едно-единствено нещастие би могло да ме засегне — да загубя вашата обич, чрез която познах радостта от живота. Вие сте всичко за мене… Доволна съм, че имам богатство само защото то ми дава възможност повече да ви се харесвам. За мой срам аз съм повече любяща жена, отколкото дъщеря. Защо? Не зная. Във вас е целият ми живот. Баща ми ми е дал сърце, но вие го накарахте да затупти. Може цял свят да ме упрекне, все ми е едно, щом вие, а вие нямате основание да ми се сърдите, ми прощавате прегрешения, които се дължат на неудържимото ми чувство. За жестока дъщеря ли ме смятате? О, не, не, невъзможно е човек да не обича такъв добър баща като нашия. Можех ли да му попреча да разбере най-сетне естествените последици от нашите отвратителни бракове? Защо е позволил да се омъжим за такива хора? Не е ли било негов дълг да мисли вместо нас? Днес зная това, той страда повече от нас, но как да го утешим? Въобще не можем да го утешим. Ако се примирим, ще му бъде още по-тежко, отколкото когато го упрекваме и му се оплакваме. Има такива положения в живота, при които всичко те огорчава.

При този неподправен израз на едно истинско чувство Йожен онемя, обзет от нежност. Парижанките може би често са фалшиви, опиянени от суета, студени, егоистки, кокетки, но когато обичат истински, те положително жертват повече за чувствата си, отколкото другите жени за страстите си; те се издигат над всички свои дребнавости и стигат до възвишеност. Йожен беше просто поразен от дълбокия и верен разсъдък, с който жената преценява простите естествени чувства, когато някаква изключителна страст я отделя от тях и тя ги наблюдава някак от разстояние. Госпожа Дьо Нюсенжан се засегна от мълчанието на Йожен.

— За какво толкова сте се замислили? — запита го тя.

— Още слушам това, което ми казахте. Досега смятах, че ви обичам повече, отколкото вие ме обичате…

Тя се усмихна и потисна удоволствието, което изпита, за да продължат разговора в рамките, налагани от приличието.

Никога не бе чувала трепетния глас на една млада и искрена любов. Ако Йожен й бе казал още няколко думи, тя сигурно нямаше да успее да се сдържи.

— Йожен — каза тя, за да промени темата на разговора, — нима не знаете какво става? Утре цял Париж ще бъде у госпожа Дьо Босеан. Рошфид и маркиз Д’Ажуда са се споразумели да не разгласяват, че утре кралят подписва брачния договор, и вашата нещастна братовчедка още нищо не знае. Тя няма да може да отложи приема, а маркизът не ще бъде на нейния бал. Всички говорят само за тази история.

— А обществото се смее на тази подлост и всички участват в нея! Нима не знаете, че госпожа Дьо Босеан ще умре от мъка?

— Не — усмихна се Делфин, — вие не познавате този род жени. Но цял Париж ще се събере утре у нея. Аз също ще бъда там! На вас дължа това щастие.

— Дали не е пак някоя от онези глупави клюки, каквито толкова се разпространяват в Париж?

— Утре ще узнаем истината.

Йожен не се прибра в „Дома Воке“. Не можа да устои на изкушението да се възползва от новия си апартамент. И ако миналата нощ бе принуден да напусне Делфин в един часа през нощта, сега Делфин си тръгна към два за вкъщи. На другия ден той спа доста до късно и чака до дванадесет часа госпожа Дьо Нюсенжан, която дойде да закуси с него. Младежите са толкова жадни за подобни красиви мигове на щастие, че той почти забрави дядо Горио. Да свикне с всеки от тези изящни предмети, които му принадлежаха, му се струваше като безкраен празник. А присъствието на госпожа Дьо Нюсенжан придаваше особена стойност на всичко. Двамата влюбени се сетиха за дядо Горио към четири часа, когато стана дума за радостта, с която той се готвеше да дойде да живее в този дом. Йожен спомена, че трябва веднага да пренесат стареца, ако съществува опасност той да се разболее, сбогува се с Делфин и побърза за пансиона. Не завари на трапезата нито Бианшон, нито дядо Горио.

— Дядо Горио нещо не го бива — каза му художникът. — Бианшон е горе при него. При стареца идвала една от дъщерите му, графиня Дьо Ресторама. После той излязъл и положението му се влошило. Обществото ще бъде лишено от едно от най-прекрасните си украшения.

Растиняк се спусна към стълбата.

— Хей, господин Йожен!

— Господин Йожен, госпожата ви вика — обади се Силви.

— Господине — каза вдовицата, — вие с господин Горио трябваше да си излезете на 15 февруари. 15 февруари мина преди три дена, вече сме 18; ще трябва да ми заплатите за един месец и той, и вие. Но ако искате да ми гарантирате за дядо Горио, вашата дума ми стига.

— Защо? Нямате ли доверие на него?

— Доверие! Ако старецът умре, без да се свести, дъщерите му няма да ми дадат нито сантим, а всичките му дрипи не струват и десет франка. Тази сутрин отнесе последните си прибори, не зная защо. Сега сякаш е пак ерген и Господ да ми прости, ама май се беше зачервил, стори ми се подмладен.

— Аз отговарям за всичко — отвърна Йожен, като изтръпна от ужас и се уплаши да не е станало нещо непоправимо.

Той се качи у Горио. Старецът лежеше на кревата, а до него седеше Бианшон.

— Добър ден, татко — каза Йожен.

Старецът се поусмихна, но не му отговори, само обърна към него стъклен поглед и попита:

— Как е тя?

— Добре. А вие?

— Горе-долу.

— Не го изморявай — каза Бианшон и дръпна Йожен в единия ъгъл на стаята.

— Как е? — запита Йожен.

— Само чудо може да го спаси. Има сериозно възпаление. Сега сме му сложили синап. За щастие усеща го, значи, му действа.

— Можем ли да го пренесем?

— Дума да не става. Трябва да лежи тук, да му се пести всякакво физическо движение, всяко вълнение…

— Бианшон, приятелю — каза Йожен, — двамата ще го гледаме.

— Аз вече повиках главния лекар на нашата болница.

— И какво?

— Ще си каже думата утре вечер. Обеща ми да дойде, щом излезе от работа. За нещастие тоя див старец днес е направил една глупост, която не желае да обясни. Инат е като магаре. Когато му говоря, прави се, че не ме чува и спи, за да не ми отговаря. А щом отвори очи, започва да стене. Към дванадесет часа излязъл и ходил пеш някъде из града, неизвестно къде. Взел със себе си всичко по-ценно, което имал, и кой знае какво е правил, но е надхвърлил силите си! Една от дъщерите му идвала.

— Графинята ли? — запита Йожен. — Една висока, кестенява жена с живи красиви очи, хубави крака, стройна?

— Да.

— За миг ме остави сам с него — каза Растиняк. — Ще го изповядам. Всичко ще ми каже.

— В това време аз ще сляза да обядвам. Само гледай да не го разстроиш много. Още имаме известна надежда.

— Бъди спокоен.

— Утре хубаво ще се позабавляват — каза дядо Горио на Йожен, когато останаха сами. — Отиват на голям бал.

— Какво сте правили тази сутрин, татко, та ви е станало толкова лошо, че сега трябва да лежите?

— Нищо.

— Идва ли Анастази? — запита Растиняк.

— Да — отвърна Горио.

— Е, хайде, не крийте от мене. Какво пак ви е искала?

— Ах! — продължи старецът, като събра сили, за да може да говори. — Тя беше много нещастна, повярвай, мое дете! Нази няма нито сантим след онази история с диамантите. За този бал била заръчала рокля от ламе, която ще й стои като на кукла. Шивачката й, някаква долна жена, не се съгласила да й направи роклята на кредит и прислужницата на Нази й дала хиляда франка предплата. Горката Нази, дотам е стигнала! Сърцето ми скъса. Но прислужницата, като видяла, че Ресто е загубил доверие в Нази, се уплашила за парите си и се споразумяла с шивачката оная да не дава роклята, преди тя да си получи хилядата франка. Балът е утре, роклята е готова. Нази е отчаяна. Поиска да й дам назаем моите прибори, за да ги заложи. Мъжът й държи тя непременно да отиде на бала, за да покаже на Париж диамантите, които хората разправят, че е продала. Може ли да каже на това чудовище: „Дължа хиляда франка, платете ги“? Не. Всичко ми стана ясно. Сестра й Делфин ще отиде във великолепен тоалет. Анастази не може да остане по-долу от малката си сестра. Освен това горкото ми момиче така плачеше! Почувствах се толкова унизен, дето вчера нямах тези дванадесет хиляди франка, че бих дал колкото жалък живот ми е останал, за да изкупя вината си. Разбирате ли, имах сили всичко да понеса, но това последно безпаричие ми разби сърцето. Ох, какво ще се колебая, пооправих се, постегнах се, отидох и продадох за шестстотин франка приборите и катарамите, после заложих на Гобсек рентата си за една година срещу четиристотин франка, ще я получа, след като бъде изплатена. Нищо! Хляб ще ям. И той ми стигаше, когато бях млад, защо сега да не мога така. Но тя поне ще прекара една хубава вечер, моята Нази! Ще бъде пременена. Хилядата франка са вече тук, под възглавницата. Драго ми е, че под главата ми има нещо, което ще зарадва моята горкичка Нази. Да вземе да изгони тази никаквица Виктоар! Къде се е видяло прислужници да нямат доверие на господарите си! Утре ще ми мине. Нази ще дойде в десет часа. Не искам да ме смятат за болен, няма да отидат на бала, ще седнат да ме гледат. Нази утре ще ме целуне като майчица, от нейните милувки ще оздравея. Какво, та нима нямаше да похарча тези хиляда франка у аптекаря? По-добре да ги дам на моята Нази, която от всичко ще ме излекува. Поне ще я утеша в нещастието й. Така ще си изкупя грешката, дето си обърнах постоянната рента в пожизнена. Тя е на дъното на пропастта, а аз не съм в състояние да я измъкна. Охо! Аз пак ще се заловя с търговия. Ще отида в Одеса да купя зърно. Там житото струва три пъти по-евтино. Вярно, че вносът на зърнени храни е забранен, но умниците, които правят нашите закони, не са се сетили да забранят и вноса на произведенията от зърнени храни. Ехе!… Това го открих тази сутрин! От брашното пара можеш да натрупаш.

„Той е луд“ — помисли Йожен, като гледаше стареца.

— Хайде, лежете спокойно, не говорете…

След като Бианшон се качи, Йожен отиде да обядва. После двамата дежуриха поред край леглото на болния през нощта — единият чете медицински книги, другият писа на майка си и сестрите си. На другия ден у болния се появиха симптоми, които според Бианшон бяха добро предзнаменование, но бяха необходими непрекъснати грижи, които само двамата студенти бяха в състояние да му осигурят и които не е възможно да разкажем, за да не нарушим наложените от приличието ограничения в речника на онова време. Освен пиявиците, които сложиха на измършавялото тяло на стареца, правиха му компреси, баня на краката, въобще лекарски манипулации, за които бяха необходими поне двама силни и предани младежи. Госпожа Дьо Ресто не се вести; изпрати човек да вземе парите.

— Мислех, че лично ще дойде. Но нищо, щеше да се разстрои — рече бащата. Изглеждаше доволен, че така е станало.

В седем часа вечерта Терез донесе писмо от Делфин:

„Но какво правите, приятелю? Нима ме обикнахте, за да ме изоставите веднага? В изповедите, които нашите сърца си размениха, вие ми разкрихте една толкова красива душа, че не може да не сте от мъжете, които винаги остават верни, щом разберат колко оттенъци има чувството. Както сам казахте, когато слушахте «Молитвата от Мойсей»[50]: «За едни това е една и съща нота, за други е безкрайността на музиката!» Не забравяйте, че ви чакам тази вечер, за да отидем на бала у госпожа Дьо Босеан. Брачният договор с господин Д’Ажуда наистина е бил подписан тази сутрин в двореца, а нещастната виконтеса узнала едва в два часа. Цял Париж ще отиде у нея, както народът се трупа на площад Грев, когато има екзекуция. Не е ли ужасно, че хората отиват, за да видят дали тази жена ще прикрие болката си, дали ще съумее красиво да умре? Приятелю, аз в никакъв случай не бих отишла, ако ме беше канила и преди; но тя положително вече няма да дава приеми и в такъв случай всичките ми досегашни усилия ще се окажат излишни. Моето положение е много по-различно от това на другите. Впрочем аз отивам и заради вас. Чакам ви. Ако до два часа не бъдете при мене, не знам дали ще ви простя това вероломство.“

Растиняк взе перото и отговори следното:

„Очаквам лекар, за да разбера дали баща ви ще остане жив. Той е на смъртно легло. Ще дойда да ви донеса присъдата и много се боя, че ще бъде смъртна присъда. Тогава ще решите дали можете да отидете на бала. Целувам ви с много нежност.“

Лекарят пристигна в осем и половина и не даде благоприятно мнение, но не каза, че смъртта е неминуема. Щяло да има подобрения и влошавания, от които щяло да зависи дали съзнанието на стареца ще се възвърне и дали той въобще ще оживее.

— По-добре е да умре бързо — беше последната дума на лекаря.

Йожен остави дядо Горио на грижите на Бианшон и отиде да занесе на госпожа Дьо Нюсенжан тъжното известие, което в неговото съзнание, още пропито с чувство за семеен дълг, би трябвало да отложи всяко развлечение. В момента, когато Растиняк излизаше, дядо Горио, който изглеждаше задрямал, се изправи и му извика:

— Кажете й все пак да се забавлява.

Младежът пристигна при Делфин потънал в скръб.

Завари я фризирана, обута, оставаше й само да облече балната си рокля. Но както последните мазки, с които художникът довършва картината си, последните приготовления изискваха повече време, отколкото главните части на тоалета.

— Как, не сте ли готов? — рече тя.

— Но, госпожо, баща ви…

— Пак баща ми! — прекъсна го тя. — Няма вие да ме учите какви са моите задължения към баща ми. Отдавна познавам баща си. Нито дума, Йожен. Ще ви изслушам, след като се облечете. Терез всичко ви е приготвила; колата ми е долу, вземете я и веднага се върнете. За баща ми ще говорим на път за бала. Трябва да тръгнем рано; иначе ще се озовем сред колите и в най-добрия случай ще пристигнем към единадесет.

— Госпожо…

— Вървете! Нито дума повече — каза тя и изтича в будоара да си вземе огърлицата.

— Хайде, господин Йожен, вървете! Ще ядосате госпожата — каза Терез и избута младежа, който стоеше като стреснат от това елегантно отцеубийство.

Докато се обличаше, в главата му се въртяха най-тъжни, най-отчаяни мисли. Висшето общество му се струваше като океан от кал, в който, щом си потопиш крака, затъваш до гуша.

„Тук вършат само подлички престъпления! — рече си той. — Вотрен е къде по-величав!“

Той бе видял трите главни образа на обществото: Покорност, Борба и Бунт — Семейство, Висши среди и Вотрен. И не смееше да вземе решение. Покорността беше скучна. Бунтът — невъзможен. Борбата — несигурна. Мисълта му се върна към семейството му. Спомни си чистите вълнения на онзи спокоен живот, спомни си дните, преминали сред близки, които го обичаха. Тези мили хора се съобразяваха с естествените закони на семейното огнище и в него намираха пълно, трайно и безоблачно щастие. Но въпреки красивите размисли Йожен не намери в себе си достатъчно смелост да отиде и да изповяда пред Делфин вярата на чистите души, да изиска от нея да тръгне по пътя на добродетелта в името на любовта. Започнатото превъзпитание вече бе дало своите плодове. Той вече обичаше егоизма. С вродения си усет бе разбрал природата на Делфин, схващаше, че тя е способна да мине през трупа на баща си, за да отиде на бала, а той нямаше нито сила да играе ролята на моралист, нито смелост да направи нещо, което няма да й хареса, нито воля да я изостави.

„Никога няма да ми прости, че в този случай съм се оказал прав аз, а не тя“ — реши той.

После размиели върху думите на лекарите, каза си, че дядо Горио може би не е толкова тежко болен, колкото той се опасява. Най-сетне събра съкрушителни доводи за оправдание на Делфин: „Тя не знае точно какво е състоянието на баща й; самият старец би я изпратил на бала, ако отидеше да го види; често законът на обществото, безмилостен в своята преценка, осъжда като престъпления постъпки, които фактически се обясняват с особените отношения в семейството, с различията в характерите, в интересите, в положението на членовете му.“. Йожен искаше да се самоизмами, готов беше да пожертва съвестта си заради любимата. От два дена целият му живот бе преобразен. Жената бе внесла безпорядък в душата му, бе накарала мисълта за семейството му да избледнее, бе заела цялото му съзнание, Растиняк и Делфин се бяха срещнали в условия, при които можеха да изпитат един чрез друг най-силни радости. Дълго тлялата им страст бе нараснала от това, което обикновено убива страстите — от удоволствието. След като тази жена стана негова, Йожен разбра, че дотогава само я бе желал; обикна я едва на другия ден: може би любовта е благодарност за удоволствието. Низка или възвишена, той я обожаваше заради плътското щастие, което й бе донесъл в зестра и което бе получил от нея; а Делфин обичаше Растиняк, както Тантал би обичал ангел, дошъл да насити глада му или да утоли жаждата на пресъхналото му гърло.

— Е, разкажете ми сега как е баща ми — обърна се към него госпожа Дьо Нюсенжан, след като той пристигна облечен във вечерен костюм.

— Много зле — отвърна той. — Ако искате да ми дадете доказателство за любовта си, ще отскочим да го видим.

— Да, разбира се — съгласи се тя, — обаче след бала. Йожен, мили, бъди добър, не ми чети морал, хайде да вървим.

И те потеглиха. Отначало Йожен седеше мълчаливо.

— Но какво ви е? — запита тя.

— Чувам предсмъртното хъркане на баща ви — отвърна той със сдържан гняв.

И започна да разказва с пламенното красноречие на младостта за жестокостта, която бе извършила госпожа Дьо Ресто от суета, за смъртната криза, предизвикана от последната предана постъпка на бащата, и колко щеше да струва роклята от ламе на Анастази. Делфин плачеше.

„Ще изглеждам ужасно“ — помисли си тя.

И сълзите й пресъхнаха.

— Ще отида при татко и няма да се отделя от леглото му! — каза тя.

— Ах! Сега си такава, каквато исках да те видя — извика Растиняк.

Фенерите на петстотин коли заливаха със светлина околностите на Босеановия дом. От двете страни на осветената врата стоеше по един конен стражар. Цялото висше общество пристигаше, всеки бързаше да види величествената жена в момента на нейното падение. Така че, когато госпожа до Нюсенжан и Растиняк се появиха, салоните на партера бяха вече пълни. От времето, когато целият двор се бе стекъл у братовчедката на Луи XIV, когато той я бе разделил от любовника й, никоя сърдечна катастрофа не бе имала по-голям отзвук от драмата на госпожа Дьо Босеан. В случая последната представителка на почти кралския Бургундски род овладя болката си и до последния миг господстваше над висшето общество, чиято суета тя бе приела само заради своята страст. Най-красивите жени на Париж оживяваха салоните със своите тоалети, със своите усмивки. Най-изисканите дворцови мъже — посланици, министри, всички по-известни хора, накичени с кръстове, медали с разноцветни кордони бяха наобиколили виконтесата. Оркестърът свиреше под позлатените тавани на този дворец, който бе пуст за своята кралица. Госпожа Дьо Босеан приемаше права така наречените си приятели. Облечена в бяло, без никакви украшения в просто сплетените си коси, тя изглеждаше спокойна, лицето й не изразяваше нито скръб, нито гордост, нито изкуствена радост. Никой не можеше да отгатне какво става в душата й. Приличаше на мраморна Ниоба[51]. Понякога се усмихваше на приятелите си насмешливо, но общото впечатление беше, че се държи както обикновено, както в дните, когато сияеше от щастие. Дори и най-безчувствените й се възхищаваха, както младите римляни са ръкопляскали на гладиатор, който умирал с усмивка на уста. Висшето общество сякаш бе дошло в пълния си блясък, за да се сбогува с една от владетелките си.

— Боях се, че няма да дойдете — каза тя на Растиняк.

— Госпожо — развълнувано отвърна той, понеже прие тези думи като укор, — дойдох, за да си отида последен.

— Добре — стисна ръката му тя. — Тук вие сте може би единственият, комуто мога да се доверя. Приятелю, обичайте само жена, която ще можете да обичате винаги. И никога никоя не изоставяйте.

Тя хвана Растиняк под ръка и го заведе до едно канапе в игралния салон.

— Идете у маркиза — каза тя. — Моят слуга Жак ще ви заведе и ще ви даде едно писмо за него. Искам да ми върне писмата. Иска ми се да вярвам, че ще ми ги върне до едно. Ако ги получите, качете се в стаята ми. Ще ми съобщят.

Тя стана, за да поздрави херцогиня Дьо Ланже, най-добрата си приятелка, която също бе дошла. Растиняк отиде у Рошфид, където маркиз Д’Ажуда трябваше да прекара вечерта, и помоли да го повикат.

Маркизът наистина беше там. Той заведе студента у дома си, предаде му една кутия и каза:

— Всички писма са тук.

Явно искаше да поговори със студента било за да го разпита за бала и за виконтесата, било може би за да му признае, че вече съжалява за брака си, който по-късно наистина се оказа несполучлив. Но в очите му мина блясък на светска гордост и той има жалката смелост да затаи най-благородните си чувства.

— Не й казвайте нищо за мене, драги Йожен.

После нежно и тъжно стисна ръката на Растиняк и го отпрати. Йожен се върна у Босеанови, заведоха го в стаята на виконтесата, където той забеляза приготовления за заминаване. Седна до камината и загледа кедровото сандъче. Обзе го дълбока печал. По величие госпожа Дьо Босеан му напомняше богиня от „Илиада“.

— Ах, приятелю! — рече виконтесата и опря ръка на рамото на Йожен.

Тя плачеше, устремила поглед към небето; ръката върху рамото му трепереше, другата беше протегната. Изведнъж взе кутията, сложи я в огъня и остана загледана в пламъците.

— Танцуват! Всички дойдоха навреме, само смъртта ще закъснее. Шт! Приятелю — рече тя и сложи пръст на устните на Растиняк, който искаше да каже нещо. — Никога вече няма да видя Париж, нито обществото му. В пет часа сутринта ще замина, ще отида да се погреба в един затънтен край на Нормандия. От три часа следобед трябваше да започна да се готвя за път, да подписвам документи, да се погрижа за всичко: никого не можех да изпратя при…

Тя спря.

— Нямаше съмнение, че ще го намеря у…

Пак спря, сломена от мъка. В такива мигове всичко ви причинява болка, а някои думи просто не можете да произнесете.

— Както и да е — продължи тя, — на вас разчитах, че вечерта ще ми направите тази последна услуга. Бих искала да ви оставя един приятелски спомен. Често ще мисля за вас, вие ми се сторихте добър и благороден, мил и чист сред този свят, където подобни качества са толкова редки. Бих искала понякога да си спомняте за мене. Ето — огледа се тя, — вземете сандъчето, в което държа ръкавиците си. Винаги, когато вземах от него ръкавици, преди да отида на бал или представление, аз се чувствах красива, понеже бях щастлива, и винаги когато съм го докосвала, съм оставяла в него някоя хубава мисъл: в него има много от мене, има цяла една госпожа Дьо Босеан, която веч не съществува. Приемете го. Ще се погрижа да ви го занесат вкъщи, на улица Артоа. Госпожа Дьо Нюсенжан изглежда много добре тази вечер, истински я обичайте. Приятелю, ако вече не се видим, бъдете сигурен, че ще си спомням за вас с добро, защото и вие бяхте добър към мене. Да слезем, не искам да мислят, че плача. Цяла вечност имам пред себе си, там ще бъда сама и никой няма да ми иска сметка за сълзите. Да погледна още веднъж тази стая.

Тя спря. За миг закри очите си с ръка, после ги избърса, напръска ги със студена вода, улови студента под ръка и каза:

— Да вървим!

Растиняк никога не бе изпитвал толкова силно вълнение, както при допира с тази тъй благородно сдържана болка. Когато се върнаха при гостите, Йожен направи един кръг с госпожа Дьо Босеан — последно деликатно внимание от страна на тази изискана жена.

Той скоро забеляза двете сестри — госпожа Дьо Ресто и госпожа Дьо Нюсенжан. Графинята беше великолепна, носеше всичките си диаманти, които вероятно я пареха. Слагаше ги за последен път. Колкото и силни да бяха гордостта и любовта й, тя не издържаше погледа на мъжа си. Тази гледка не можеше да не помрачи още повече мислите на Растиняк. Зад окичените с диаманти сестри той сякаш виждаше бедняшката постеля, върху която лежеше дядо Горио. Виконтесата неправилно изтълкува печалния му израз и пусна ръката му.

— Вървете! Не искам да ви разваля настроението — рече тя.

Делфин скоро го повика. Беше щастлива от впечатлението, което правеше, и искаше да сложи успехите си пред нозете на студента. Смяташе, че вече е приета във висшето общество.

— Как ви се струва Нази? — запита го тя.

— Всичко е пресметнала, дори смъртта на баща си — отговори Растиняк.

Към четири часа сутринта тълпата в салоните започна да оредява. Скоро музиката стихна. Херцогиня Дьо Ланже и Растиняк останаха сами в големия салон. Мислейки, че студентът е сам, виконтесата дойде, след като се сбогува с господин Дьо Босеан, който отиде да си легне, повтаряйки:

— Грешите, мила, защо ще бягате от света на вашата възраст. Останете с нас.

Когато видя херцогинята, госпожа Дьо Босеан неволно се сепна.

— Отгатнах, Клара — каза госпожа Дьо Ланже. — Вие заминавате, за да не се върнете; но няма да заминете, преди да ме изслушате и преди да се разберем.

Тя хвана приятелката си под ръка, заведе я в съседния салон, изгледа я с насълзени очи и я целуна по страните.

— Не исках да се разделя с вас хладно, мила, дълбоко щях да съжалявам. На мене можете да разчитате като на себе си. Тази вечер бяхте на такава висота! Почувствах се достойна за вас и искам да ви кажа това. Виновна съм пред вас, невинаги съм постъпвала добре, простете ми, мила, отричам се от всичко, което е могло да ви нарани, бих искала да си взема думите назад. Същата болка свързва душите ни и аз не знам коя от двете ни ще бъде по-нещастна. Господин Дьо Монриво не беше тази вечер тук, разбирате ли? Който ви видя на този бал, Клара, никога няма да ви забрави. Аз ще направя едно последно усилие. Ако и то пропадне, ще отида в манастир! А къде отивате вие?

— В Нормандия, в Курсел… да обичам, да се моля до деня, когато Бог ме прибере от този свят.

— Елате, господин Дьо Растиняк — развълнувано каза виконтесата, като се сети, че младежът чака.

Студентът коленичи, хвана ръката на братовчедка си и я целуна.

— Сбогом, Антоанет! — продължи госпожа Дьо Босеан. — Бъдете щастлива. Що се отнася до вас, вие сте щастлив, млад сте. Още можете да вярвате в нещо — рече тя на студента. — Отивайки си от този свят, значи, все пак имам, както някои привилегировани смъртници, верни, искрено развълнувани хора край себе си!

Растиняк си отиде към пет часа, след като госпожа Дьо Босеан се качи в колата и му каза последно сбогом през сълзи — доказателство, че и най-високопоставените личности са подвластни на законите на сърцето и не живеят без скърби, както някои демагози биха искали да внушат на народа. Йожен се упъти пеш към „Дома Воке“. Времето беше влажно и студено. Възпитанието на младежа приключваше.

— Няма да спасим горкия дядо Горио — каза Бианшон, когато Растиняк влезе в стаята на съседа си.

— Приятелю — промълви Йожен, след като погледна заспалия старец, — следвай скромната съдба, с която си ограничил стремежите си. Аз съм в ада и трябва да остана в него. Колкото и лоши неща да ти разказват за висшето общество, вярвай ги! Няма Ювенал, който би могъл да опише неговите гадости, скрити под злато и скъпоценни камъни.

На другия ден Бианшон събуди Растиняк към два часа. Принуден бил да излезе и помоли приятеля си да стои при дядо Горио, чието състояние се бе значително влошило тази сутрин.

— Старецът няма да живее и два дена, може би дори и шест часа — каза студентът по медицина, — но все пак не можем да престанем да се борим с болестта. Ще трябва да предприемем лечение, което ще струва скъпо. Няма нужда от болногледачи, ние ще се справим, но аз нямам нито сантим. Пребърках джобовете му, долапите му — нищичко. Разпитах го по едно време, когато беше дошъл на себе си. Каза ми, че няма пукната пара. Ти колко имаш?

— Остават ми двадесет франка — отвърна Растиняк. — Ще отида да ги заложа и ще спечеля.

— А ако загубиш?

— Ще поискам от зетьовете му, от дъщерите му.

— А ако не ти дадат? — продължи Бианшон. — Сега най-неотложното не е да намерим пари. Трябва цял да го обвием в хардал от краката до средата на бедрата. Ако започне да крещи, значи, има надежда. Знаеш как се приготвя хардалът, нали? Впрочем Кристоф ще ти помага. Аз отивам най-напред в аптеката, за да гарантирам за всички лекарства, които ще вземем. Жалко, че старецът не може да бъде пренесен в болницата, там щеше да е по-добре. Хайде, ела, ще ти покажа всичко и не го изпускай от очи, докато не се върна.

Двамата младежи влязоха в стаята, където лежеше старецът, Йожен се изплаши от промяната в лицето му — то беше сгърчено, съвсем бледо, изпито.

— Как е, татко? — запита го той, наведен над леглото.

Горио вдигна към Йожен угасналите си очи и го огледа много внимателно, но не го позна. Студентът не можа да понесе тази гледка, очите му се навлажниха.

— Бианшон, не трябва ли да сложим завеси на прозорците?

— Не, атмосферните условия не му влияят. Много добре би било, ако усещаше топлина или студ. Все пак трябва да има огън, за да варим различни билки и за много други неща. Ще ти пратя съчки, ще ни послужат, докато вземем дърва. Вчера и тази нощ изгорих твоите дърва и всичкия торф на бедния човек. Влажно беше, по стените просто течеше вода. Едва успях да изсуша стаята. А Кристоф помете, истинска конюшня. Горих хвойна, иначе много вони.

— Господи! — рече Йожен. — А дъщерите му!…

— Виж, ако иска да пие, ще му даваш от това — и медикът показа на Растиняк една бяла кана. — Ако чуеш, че се оплаква и коремът му е топъл и корав, ще накараш Кристоф да ти помогне да му направите… знаеш, нали? Ако случайно изпадне в силна възбуда и започне много да говори, разбираш какво искам да кажа, нещо като бълнуване, остави го. Няма да е лош признак. Но прати Кристоф до болницата „Кошен“. Нашият лекар, приятелят ми или аз ще дойдем да му направим обгаряне. Тази сутрин, докато ти спеше, направихме консулт: един ученик на доктор Гал, един от главните лекари от „Отел Диьо“ и нашият. Господата смятат, че са налице странни симптоми и ще следим развитието на болестта, за да изясним известни доста важни от научно гледище точки. Един от лекарите твърди, че ако налягането на серума е по-силно в един орган, отколкото в останалите, би могло да предизвика известни странни прояви. Така че добре слушай, ако проговори, за да установим за какъв род мисли свидетелстват думите му: дали са под влиянието на паметта, на проницателността, на разума, дали го занимават материални въпроси или чувства, дали пресмята, дали се връща към миналото. С една дума, трябва да можеш да ни дадеш точен отчет. Възможно е целият организъм да е засегнат и в такъв случай ще умре в този унес, в който е изпаднал сега. Всичко е доста странно при такъв род болести. Ако ударът е тук — и Бианшон посочи тила на болния, — има случаи на странни явления: работата на мозъка частично се възстановява и смъртта настъпва по-бавно. Кръвоизливът може и да не стигне до мозъка, да се отклони по други пътища, които се установяват едва при аутопсията. При „неизлечимите“ има един изумял старец, у когото кръвоизливът е станал по протежение на гръбначния стълб; ужасно страда, но е жив.

— Добре ли се забавляваха? — попита дядо Горио. Беше познал Йожен.

— Ох! Само за дъщерите си мисли — рече Бианшон. — Тази нощ повече от сто пъти ми каза: „Те танцуват. Тя получи роклята си.“ Зове ги по име. Дявол да го вземе, просто се просълзявах, като го слушах колко прочувствено повтаря: „Делфин! Мъничката ми Делфин! Нази!“ Честна дума — продължи студентът по медицина, — човек наистина не можеше да не заплаче.

— Делфин! — промълви старецът. — Тя е тук, нали? Аз си знаех. — И погледът му зашари из стаята, към вратата.

— Слизам да кажа на Силви да приготви хардала — извика Бианшон. — Сега е благоприятният момент.

Растиняк остана сам при стареца. Седна на леглото при краката му и впери поглед в това страшно и мъчително за гледане лице.

„Госпожа Дьо Босеан избяга, а дядо Горио умира — рече си той. — Красивите души не изтрайват дълго в този свят. И наистина, как могат големите чувства да съществуват в това дребнаво, ограничено, повърхностно общество?“

В контраст с гледката на този смъртен одър в спомена му изникна картината на празника, на който бе присъствал. Бианшон неочаквано влезе:

— Слушай, Йожен, току-що видях нашия главен лекар и тичешком се върнах. Ако се появят признаци на разсъдък, ако той заговори, сложи го да легне върху дълга лапа от хардал, така че цял да го увиеш от тила до бедрата и прати да ни повикат.

— Милият ми Бианшон! — каза Йожен.

— О, тук става въпрос за научен факт — продължи студентът по медицина с пламенността на новопосветен.

— Е, хайде — рече Йожен. — Излиза, че аз съм единственият, който се грижи за стареца от обич.

— Ако ме беше видял тази сутрин, нямаше да говориш така — продължи Бианшон, без да се обижда от думите на приятеля си. — Лекарите с практика виждат само болестта, а аз все още виждам и болния, драги.

Той тръгна и Йожен остана сам със стареца. Младежът се страхуваше от настъпването на криза, която наистина не след дълго започна.

— Ах, вие ли сте, мое мило дете? — каза дядо Горио, като позна Йожен.

— По-добре ли сте? — запита студентът и хвана ръката му.

— Да, главата ми беше стегната като в менгеме, но сега се освободи. Видяхте ли дъщерите ми? Те скоро ще дойдат, тичешком ще пристигнат, щом разберат, че съм болен, толкова хубаво ме гледаха, когато бяхме на улица Жюсиен! Господи, искам стаята ми да е чиста, когато дойдат. Тук имаше един момък, изгори ми всичкия торф.

— Чувам стъпките на Кристоф — успокои го Йожен, — носи ви дърва, които същият този момък ви изпраща.

— Добре, но как ще ги платим? Нямам нито сантим, мое дете. Всичко дадох, всичко. Сега оставам на чуждата милост. Хубава ли поне беше тази рокля от ламе? Ах, боли ме! Благодаря, Кристоф! Бог ще ви възнагради, моето момче. Аз вече нищо нямам.

— Аз ще платя и на тебе, и на Силви — пошушна Йожен в ухото на слугата.

— Дъщерите ми ви казаха, че ще дойдат, нали, Кристоф? Върви още веднъж, ще ти дам пет франка. Кажи им, че не се чувствам добре, че бих искал да ги целуна, още веднъж да ги видя, преди да умра. Така им кажи, но гледай да не ги уплашиш много.

Йожен отпрати Кристоф.

— Те ще дойдат — продължи старецът. — Знам си ги аз. Добричката ми Делфин, ако умра, толкова ще страда! Нази също. Бих искал да не умирам, за да не плачат. Да умра, мили Йожен, това значи вече да не ги виждам. Ще ми бъде скучно там, където отивам. За баща адът значи да остане без децата си, а вече знам какво е, откакто се омъжиха. Моят рай беше на улица Жюсиен. Слушайте, ако отида в рая, душата ми ще може да се връща на земята и да бъде край тях. Чувал съм да разправят подобни неща. Дали е вярно? Сега ми се струва, че ги виждам такива, каквито бяха на улица Жюсиен. Заран ще слязат и ще кажат: „Добър ден, татко.“ Аз ги вземах на коленете си, закачах ги, милвах ги. Те ми се галеха. Всяка сутрин заедно закусвахме, заедно обядвахме. С една дума, бях баща, радвах се на децата си. Когато бяха на улица Жюсиен, те не разсъждаваха много-много, нищо не знаеха за света, обичаха ме. Господи! Защо не си останаха все такива мънички? Ох, боли ме, главата ми ще се пръсне! Ах, ах! Простете ми, дечица! Ужасно страдам, а това значи, че наистина страшно ме боли, защото покрай вас доста свикнах да страдам. Господи, само да можех да държа ръчичките им, нямаше да усещам болка! Вярвате ли, че ще дойдат? Кристоф е толкова глупав! Трябваше аз да отида. А ето сега той ще ги види. Но нали бяхте снощи на бала? Разкажете ми как изглеждаха? Нищо не знаеха за болестта ми, нали? Иначе горките момичета нямаше да танцуват! Ох, не искам вече да съм болен. Те имат още толкова нужда от мене! Може нещо да стане с парите им. И на какви мъже попаднаха! Излекувайте ме, излекувайте ме! Ох, колко страдам!… Ах, ах, ах! Разбирате ли, трябва да ме излекувате, защото на тях им са необходими пари, а аз знам откъде ще спечеля. Ще отида да произвеждам макарони в Одеса. Познавам си аз работата, милиони ще натрупам. Ох, Господи, колко ме боли!

Известно време Горио мълча, изглежда, правеше невероятни усилия, за да надвие болката си.

— Да бяха тук, нямаше да се оплаквам — каза той. — Защо ще се оплаквам?

Той се поунесе и доста дълго лежа така. Кристоф се върна, Йожен мислеше, че дядо Горио спи и остави момъка да му разкаже на глас какво е направил.

— Най-напред отидох у госпожа графинята — каза Кристоф. — Беше невъзможно да говоря с нея, имала много важна работа с мъжа си. Като настоях, господин Дьо Ресто лично дойде и ми каза така: „Какво, господин Горио умира ли? Чудесно, това е най-доброто, което може да стори. Госпожа Дьо Ресто е заета, имам да приключа една важна работа с нея. Ще отиде при него, когато свършим.“ Ядосан изглеждаше господинът. Щях да си тръгна, когато госпожата влезе в антрето през една врата, която не бях видял, и ми каза: „Кристоф, кажи на баща ми, че нещо разисквам с моя съпруг, не мога да го оставя. Въпросът е за живота на децата ми! Но щом приключа, ще отида при него.“ А пък у госпожа баронесата, друга история! Нито можах да я видя, нито да говоря с нея. „Ах, каза нейната слугиня, госпожата се върна от бала чак в пет и четвърт и сега спи. Ако я събудя преди дванадесет, ще ми се кара. Когато ми позвъни, ще й кажа, че баща й е по-зле. Все ще има време да й съобщя такава лоша новина.“ Молих, настоявах, дума да не става!… Поисках да говоря с господин барона, той беше излязъл.

— Та никоя от дъщерите му ли няма да дойде! — извика Растиняк. — Сега ще им пиша и на двете.

— Никоя! — отвърна старецът и внезапно се привдигна в леглото. — Заети са, спят, няма да дойдат. Знаех си. Човек трябва да е на смъртно легло, за да разбере какво са децата… Ах, приятелю, не се женете, не раждайте деца! Давате им живот, а те ви връщат смърт. Вие ще ги доведете в света, а те ще ви изгонят от него. Не, няма да дойдат! Това го зная от десет години. Мислел съм си понякога, че така ще стане, но не ми се искаше да вярвам.

В очите му се появиха сълзи, задържаха се на зачервените му клепачи, но не се отрониха.

— Ах, ако бях богат, ако бях си запазил състоянието, ако не бях им го разделил, тук щяха да бъдат сега, щяха да ми лижат страните, да ме мляскат! Щях да живея в разкошен дом, да имам хубави стаи, слуги, огън с мои дърва, а те щяха да плачат, и те, и мъжете им, и децата им. Щях да получа всичко това. А сега нищо! Парите всичко дават на човека, дори дъщерите му. Ох, къде ми са парите? Ако имах да им оставя богатство, щяха да се въртят около мен, да ме гледат! Щях да ги чувам, да ги виждам. Ах, мое мило дете, едничкото ми дете, по-добре, че съм самотен и беден. Беднякът, ако някой го обича, поне е сигурен, че го обича истински. Не, бих искал да съм богат, тогава щях да ги виждам. Но пък кой знае? И двете имат каменни сърца. Прекалено голяма беше моята обич, затова те не можеха да ме обичат. Бащата трябва да бъде винаги богат, той трябва да държи юздите на децата като на калпави коне. А пък аз се влачех на колене пред тях. Негодници! Това е достоен край на цялото ми държане към мене от десет години насам. Ако знаете колко внимателни бяха към мене през първите дни на женитбата си! Ох, страшно ме боли! На всяка бях дал към осемстотин хиляди франка, не можеха да бъдат груби с мене нито те, нито мъжете им. Приемаха ме: „Татко така, татко иначе, нашият мил татко…“ На масата винаги слагаха прибори и за мене. Мъжете им се отнасяха почтително с мене, с тях обядвах. Мислеха, че имам още пари. Защо ли? Ами аз нищо не бях им разправял за работите си. Човек, който е дал по осемстотин хиляди на дъщерите си, заслужава внимание. И вярно, внимателни бяха, но то си беше за парите ми. Мръсен свят. Разбрах го на свой гръб! С кола ме водеха на представления и на приемите им стоях колкото си исках. С една дума, признаваха, че са ми дъщери, признаваха ме за баща. Умът ми си е още на място, гледайте си работата, нищо не ми е убегнало. Всичко това го разбирах и сърцето ми се късаше. Ясно виждах, че са преструвки, но нямаше лек за тази работа. На тяхната трапеза не се чувствах толкова удобно, колкото тук долу на нашата маса. Не умеех да говоря. Затова, когато някои от онези светски господа питаха зетьовете ми на ухо: „Кой е този господин?“, онези отвръщаха: „Богатият тъст!“, а другият кимаше: „Аха, разбирам!“ и ме поглеждаше с уважение заради парите ми. Но макар някога и да ги попритеснявах, аз си откупвах недостатъците. Та кой ли е съвършен? Ох, главата ми е като рана! В този миг страдам, колкото човек страда, като умира, мили господин Йожен, но това не е нищо в сравнение с болката, която ми причини погледът на Анастази, когато веднъж ми показа, че съм изпуснал някаква глупава дума и тя се е засрамила: този неин поглед ме преряза. Искаше ми се всичко да зная, но онова, което наистина узнах, беше, че съм излишен на земята. На другия ден отидох у Делфин, за да се утеша, но и там направих някаква глупост, която я разсърди. Бях като луд. Цяла седмица се чудих какво да правя, боях се от упреците им. Така ме изхвърлиха дъщерите ми. Господи, ти знаеш всички нещастия, всички мъки, които изстрадах; изброил си раните, които съм получил през цялото това време, видя как се състарих, измених, съсипах, побелях, защо ме караш да страдам и сега? Аз, напълно си изкупих греха, че прекалено много ги обичам. Те напълно ми отмъстиха за любовта ми, мъчиха ме като палачи. И ето на, бащите са толкова глупави, а аз толкова ги обичах, че пак ходех при тях като комарджия в игралния дом. Дъщерите ми бяха моят порок; те бяха любимите ми, с една дума — всичко за мене! И двете все имаха нужда от нещо, тоалети, скъпоценности; прислужниците им ми казваха и аз им правех подаръци, за да се отнасят добре с мене. Но те все пак ми даваха по някое и друго наставление върху моето държане в обществото. Охо! Не чакаха на другия ден. Започнаха да се червят заради мене. Това е то добре да възпиташ децата си. Та можех ли аз, на тази възраст, тепърва да започна да уча. Ужасно ме боли, Господи! Къде са лекарите? Ако ми отворят черепа, по-малко ще страдам. Къде са дъщерите ми? Анастази, Делфин! Искам да ги видя. Пратете да ги доведат с полиция, да ги заставят! Правото е на моя страна, всичко е на моя страна: и природата, и законите! Протестирам! Родината ще загине, ако всеки започне да тъпче бащите. Това е ясно. Обществото, светът се крепят върху бащинството, всичко ще се провали, ако децата вече не обичат бащите си! О, да ги видя, да ги чуя, няма значение какво ще ми кажат, само да чуя гласовете им и болките ми ще се успокоят. Особено Делфин. Но когато дойдат, кажете им да не ме гледат хладно както обикновено. Ах, приятелю, ах, господин Йожен, вие не знаете какво значи да откриеш, че златото в погледа изведнъж е станало сиво олово. От деня, в който погледите им вече не светеха за мене, все като в зима съм живял. Оставаха ми само скърби и аз ги преглъщах! Живеех, за да ме унижават, обиждат. Толкова ги обичам, че понасях всички обиди, срещу които те ми продаваха трохи нещастна, дребна, срамуваща се радост. Где се е видяло баща да се крие, за да вижда дъщерите си! Живота си им дадох, днес те няма да ми дадат и един час! Жаден съм, гладен съм, сърцето ми пари, а те не идват да облекчат предсмъртните ми мъки, защото аз умирам, чувствам, че умирам. Та те не си ли помислят какво значи да тъпчеш трупа на баща си! Има Бог на небето и той, без да ни пита, отмъщава за нас, бащите! Ох! Не, те ще дойдат. Елате, милички, елате да ме целунете още веднъж, за последен път, това ще е като последно причастие за баща ви, а той ще се моли богу за вас, ще му каже, че сте били добри дъщери, ще се застъпи за вас! В края на краищата вие сте невинни. Невинни са, приятелю! На всички така да кажете, за да не ги безпокоят заради мене. Вината е моя, аз ги научих да ме тъпчат. Приятно ми беше. И то не е хорска работа, нито човешкият, нито божият съд има право да ги съди. Бог ще е несправедлив, ако ги осъди заради мене. Аз не умеех да се поставям, направих глупост, че се отказах от правата си. На драго сърце бих се самоунижавал заради тях! Какво искате, и най-прекрасната природа, и най-добрите души биха се провалили при такъв любещ баща. Жалък човек съм аз и справедливо съм наказан. Моя е вината за несполуките на дъщерите ми, аз ги разглезих. Сега те искат удоволствия, както на времето искаха бонбони. Винаги съм им позволявал да задоволяват прищевките си. На петнадесет години вече имаха кола! Нищо не им отказвах. Само аз съм виновен, но виновен от любов. Сърцето ми се разтапяше от гласовете им. Ето чувам ги, че идват. Ох, ще дойдат! Такъв е редът, когато бащата умира, децата отиват при него. Законът е на моя страна. Какво ще им струва, с кола ще дойдат. Аз ще я платя. Пишете им, че ще им оставя милиони! Честна дума. Ще отида да произвеждам макарони в Одеса. Знам как. С моя проект могат да се спечелят милиони. И никой не се е сетил досега. Няма да се развалят при транспорта, както житото или брашното. Ехе, а и от колата могат да се изкарат милиони. Няма да ги излъжете, като кажете милиони, нека да дойдат от алчност, предпочитам да ме измамят, но да ги видя. Искам си дъщерите! Аз съм ги създал, мои са — рече той и седна.

Белите му коси бяха разчорлени. Мъчеше се да изрази с цялото си лице най-страшна заплаха.

— Хайде — рече му Йожен, — легнете си, мили татко Горио. Аз ще им пиша. Щом се върне Бианшон, ще отида да ги доведа, ако не дойдат.

— Ако не дойдат ли? — повтори старецът и се разхълца. — Но аз няма да издържа, ще се пръсна от яд! Побеснявам! В този миг виждам целия си живот. Измамиха ме! Те не ме обичат, никога не са ме обичали! Ясно. Щом не са дошли, няма и да дойдат. Колкото повече се бавят, толкова по-трудно ще се решат да ми доставят тази радост. Знам ги аз. Никога нищо не успяха да разберат от моите мъки, от моите страдания, от моите нужди, и за смъртта ми няма да разберат. Те дори не успяват да проникнат в тайната на любовта ми. Да, виждам, навикът да ми късат сърцето е отнел стойността на всичко, което съм направил за тях. Очите ми да бяха поискали да извадят, щях да им кажа: „Извадете ги!“ Много съм прост. Те мислят, че всички бащи са като техния. Човек винаги трябва да се държи на положение. Техните деца ще отмъстят за мене. Но в техен интерес е да дойдат. Та предупредете ги, че излагат на опасност собствената си агония. Само чрез това единствено престъпление те извършват всички възможни престъпления… Вървете де, кажете им, че ако не дойдат, все едно че вършат отцеубийство! Достатъчно злодеяния направиха досега, няма нужда и това да прибавят. Викнете им така: „Хей, Нази, хей, Делфин! Елате при баща си, който е бил толкова добър към вас и сега страда!“ Нищо, никой. Та аз като куче ли ще умра? Ето ми наградата, изоставиха ме. Те са безчестни, престъпници, мразя ги, проклинам ги, нощем ще ставам от ковчега си и ще ги проклинам непрекъснато. Какво, приятели, не съм ли прав? Те много лошо се държат, нали?… Какво говоря? Не ме ли предупредихте, че Делфин е тук? Тя е по-добра от другата… Вие сте мой син, Йожен, вие! Обичайте я, бъдете й като баща. Онази е толкова нещастна. Ами какво ще стане с парите им! Ах, Господи, издъхвам, прекалено много страдам! Отрежете ми главата, оставете ми само сърцето.

— Кристоф, идете да повикате Бианшон — извика Йожен, изплашен от неочаквания характер на жалбите и виковете на стареца — и ми намерете кола. Ще отида да доведа дъщерите ви, мили татко, ще ви ги доведа!

— Насила! Насила! Повикайте гвардията, войската, всичко, всичко! — каза той и за последен път погледна Йожен с искрица разум в очите: — Кажете на правителството, на кралския прокурор кажете, че искам да ми ги доведат!

— Но нали ги проклехте.

— Кой е казал такова нещо? — отвърна смаян старецът. — Нали знаете, че ги обичам, боготворя ги! Ще оздравея, ако ги видя… Вървете, мили съседе, мили синко, вървете, вие сте толкова добър; бих искал да ви се отблагодаря, но нямам какво да ви дам освен благословията на един умиращ. Ох, Делфин поне да можех да видя, за да й кажа да ви се отблагодари заради мене. Ако другата не иска, поне нея ми доведете. Кажете й, че ще престанете да я обичате, ако не дойде. Тя толкова ви обича, че ще дойде. Дайте ми нещо за пиене! Отвътре ме гори! Сложете ми нещо на главата. Ръцете на дъщерите ми, това ще ме спаси, усещам… Господи, кой ще им възстанови богатството, ако аз си отида? Заради тях искам да замина за Одеса, макарони ще правя.

— Изпийте това — каза Йожен и привдигна умиращия с лявата си ръка, а с дясната му поднесе до устата чаша билков чай.

— Вие сигурно обичате баща си и майка си! — рече старецът и с немощните си ръце стисна ръката на Йожен. — Разбирате ли, че аз ще умра, без да видя дъщерите си? Все бях жаден, а не пиех, така живях през последните десет години… Двамата ми зетьове убиха дъщерите ми. Да, след като се ожениха, аз вече нямах дъщери. Бащи, кажете в камарите да издадат закон за брака! Никога да не жените дъщерите си, ако ги обичате. Зетят е престъпник, всичко разваля у момичето, всичко измърсява. Никакви бракове отсега нататък! Отнемат ни дъщерите и когато умираме, сме си без деца. Издайте закон за смъртта на бащите. Това е ужасно! Искам отмъщение! Зетьовете ми не ги пускат да дойдат… Убийте ги!… На смърт Ресто, на смърт елзасеца, те са моите убийци!… На смърт или да ми върнат дъщерите!… Ах, свършено е, умирам без тях!… Те… Нази! Фифин, хайде, елате де! Татко ви си отива…

— Мили татко, успокойте се, хайде, стойте мирно, не се вълнувайте, не мислете!

— Да не ги видя, това е агонията!

— Ще ги видите.

— Наистина ли? — извика старецът като обезумял. — Ох, да ги видя! Ще ги видя, ще чуя гласовете им. Щастлив ще умра. Да, вярно, вече не искам да живея, и без това не ме сдържаше, мъките ми растяха, растяха. Но да ги видя, да пипна роклите им, ах, само роклите им, не е много, нали, но да усетя нещо от тях! Направете така, че да поддържа косите им… кос…

Той отпусна глава на възглавницата като ударен с боздуган. Ръцете му зашариха по одеялото, сякаш искаха да уловят косите ща дъщерите му.

— Благославям ги — промълви той с усилие, — благославям…

Изведнъж се отпусна. В този миг влезе Бианшон.

— Срещнах Кристоф — рече той. — Ще ти доведе кола.

После погледна болния, насила повдигна клепачите му и двамата студенти видяха подбелените очи на стареца.

— Няма да се съвземе — каза Бианшон. — Не вярвам.

Хвана китката му и се опита да намери пулса, сложи ръка на сърцето му.

— Ей богу, това е… — каза Растиняк.

— Какво ти е? Блед си като смъртник.

— Приятелю, току-що чух такива викове, такива жалби, че… Но има Бог! Да, има Бог и той е създал и един по-добър свят, иначе нашият свят е някаква безсмислица. Ако не беше толкова трагично, щях да се разплача, но и сърцето, и стомахът ми просто са се свили.

— Слушай, доста неща ще трябват, откъде да вземем пари?

Растиняк извади часовника си:

— На, заложи го. Не искам да се спирам по пътя, боя се да не загубя минута, а чувам, че Кристоф е пристигнал. Нямам нито сантим, на файтонджията ще трябва да платя, като се върна.

Растиняк се спусна по стълбата и потегли за улица Елде, у госпожа Дьо Ресто. По пътя въображението му, поразено от ужасната гледка, на която бе станал свидетел, разпали възмущението му. Когато стигна в преддверието и поиска да види госпожа Дьо Ресто, отговориха му, че тя не приема.

— Но аз идвам от името на баща й, който умира — каза той на лакея.

— Имаме най-строги нареждания от господин графа, господине…

— Щом господин Дьо Ресто си е вкъщи, кажете му в какво състояние е тъст му и го предупредете, че трябва още сега да говоря с него.

Йожен дълго чака.

„Той в този миг може би умира“ — мислеше младежът.

Слугата го въведе в първия салон, където господин Дьо Ресто посрещна студента прав, застанал до незапалената камина. Не го покани да седне.

— Господин графе — каза му Растиняк, — в този момент вашият тъст издъхва в един гаден коптор, без сантим, за да му се купят дори дърва; той е на прага на смъртта и иска да види дъщеря си…

— Господине — хладно отвърна граф Дьо Ресто, — вероятно сте разбрали, че аз не храня особено добри чувства към господин Горио. Той излагаше госпожа Дьо Ресто. На него се дължи нещастието на живота ми, в негово лице аз виждам враг на моето спокойствие. Дали той умира, или живее, ми е напълно безразлично. Такива са чувствата ми към него. Хората може да ме порицаят, аз презирам общественото мнение. Сега имам да върша по-важни неща, отколкото да се занимавам с това какво биха помислили за мене глупци или лица, с които нямам нищо общо. Що се отнася до госпожа Дьо Ресто, тя не е в състояние да излезе. Впрочем аз не желая да напуска къщата. Кажете на баща й, че щом изпълни задълженията си към мене, към моето дете, ще отиде да го види. Ако обича баща си, тя може да се освободи след няколко минути…

— Господин графе, не на мене се пада да съдя вашето поведение, вие сте господар на жена си; мога ли обаче да разчитам на вашата честност? В такъв случай обещайте ми само да й кажете, че баща й няма да преживее и един ден и че вече я прокле, понеже не я видя до смъртното си легло!

— Сам й го кажете — отвърна господин Дьо Ресто, стреснат от презрението, което се долавяше в гласа на Йожен.

Воден от графа, Растиняк влезе в салона, където обикновено седеше графинята. Завари я обляна в сълзи, отпусната в едно кресло, отчаяна до смърт. Дожаля му за нея. Преди да погледне Растиняк, тя плахо вдигна очи към мъжа си — личеше, че е на края на силите си, смазана от нравствената и физическата му тирания. Графът поклати глава и тя помисли, че я насърчава да говори.

— Всичко чух, господине. Кажете на баща ми, че ако той знае в какво положение се намирам, ще ми прости… Не очаквах това мъчение, то е свръх силите ми, господине! Но аз ще устоя докрай — обърна се тя към мъжа си. — Аз съм майка. Предайте на баща ми, че нямам никаква вина към него, макар отстрани да изглежда така! — отчаяно извика тя на студента.

Йожен отгатна ужасната криза, която жената изживяваше, поклони се на двамата съпрузи и си отиде потресен. С тона си господин Дьо Ресто му бе дал да разбере, че е безполезно да настоява и че Анастази вече не е свободна. И той се спусна към дома на госпожа Дьо Нюсенжан. Завари я в леглото.

— Лошо ми е, бедни приятелю — каза му тя. — Изстинах, когато излязох от бала, боя се, че имам възпаление на дробовете, чакам лекаря.

— Дори да умирате — прекъсна я Йожен, — дори да трябва да се влачите, вие сте длъжна да дойдете да видите баща си. Той ви вика! Да можехте да чуете и най-слабия му вик, щяхте да забравите, че ви е лошо.

— Йожен, баща ми не може да е чак толкова болен, колкото казвате; но бих се отчаяла, ако си помислите, че имам и най-малката вина, затова ще постъпя както желаете. Знам, че той ще умре от мъка, ако ми се случи нещо непоправимо поради това излизане. Добре, ще дойда, щом лекарят пристигне… Ах, къде е часовникът ми? — каза тя, като откри, че верижката липсва.

Йожен се изчерви.

— Йожен, Йожен, ако вече сте го продали, загубили… О! Това би било много лошо!

Студентът се наведе над леглото на Делфин и й каза на ухото:

— Искате да знаете ли? Добре тогава, ще ви кажа! Баща ви няма с какво да си купи савана, в който ще го обвият тази вечер. Заложих часовника, нямах нищо друго.

Делфин изведнъж скочи от леглото, изтича до малкото си бюро, взе чантичката си и я подаде на Растиняк. После позвъни и извика:

— Идвам, Йожен, идвам. Чакайте да се облека; иначе ще съм чудовище! Вървете, аз ще пристигна преди вас. Терез — викна тя на прислужницата си, — кажете на господин Дьо Нюсенжан веднага да се качи да поговорим.

Щастлив, че ще може да съобщи на умиращия за идването поне на една от дъщерите му, Йожен пристигна почти радостен на улица Ньов-Сент-Жьонвиев. Бръкна в чантичката, за да плати на файтонджията. Чантичката на богатата и елегантна млада жена съдържаше седемдесет франка. Стигна на последния етаж тъкмо когато правеха някаква манипулация на Горио. Бианшон го придържаше, докато хирургът на болницата му правеше обгаряния на гърба под надзора на лекаря. Последно, безполезно средство, с което разполагаше науката.

— Усещате ли изгарянето? — запита лекарят.

Горио, който бе зърнал студента, отвърна:

— Ще дойдат, нали?

— Може и да му се размине — каза хирургът. — Говори.

— Да — отвърна Йожен, — Делфин идва след мене.

— Пак за дъщерите си говореше — каза Бианшон. — Все тях вика като набучен на кол за вода, дето има една дума…

— Прекъснете — каза лекарят на хирурга. — Нищо повече не може да се направи, няма да го спасим.

Бианшон и хирургът положиха умиращия по гръб върху отвратителната му постеля.

— Все пак ще трябва да се преоблече — рече лекарят. — Макар да няма никаква надежда, в него трябва да уважаваме човешката природа. Пак ще дойда, Бианшон — обърна се той към студента, — ако болките продължават, сложете му опиум на диафрагмата.

Хирургът и лекарят си отидоха.

— Хайде, Йожен, дръж се, синко! — каза Бианшон на Растиняк, когато двамата останаха сами. — Ще трябва да му сложим бяла ряза и да му сменим чаршафите. Кажи на Силви да донесе чаршафи и да дойде да ни помогне.

Когато Йожен слезе, завари госпожа Воке в трапезарията. Помагаше на Силви да сложи масата. Щом Растиняк заговори, тя дойде при него с кисело-сладникав израз, като подозрителна търговка, която не иска да губи, нито лък да обиди клиента.

— Драги господин Йожен — отвърна тя, — и вие като мене знаете, че дядо Горио няма ни сантим. Да давам чаршафи на човек, който хвърля топа, значи да ги съсипя, пък нали и без туй ще трябва да пожертвам един чаршаф за саван. Вече ми дължите сто четиридесет и четири франка, сложете още четиридесет за чаршафи и някои други дребни неща, за свещта, която Силви ще ви даде — общо прави поне двеста франка, а бедна вдовица като мене не може да си позволи да бъде ощетена. Господи, та бъдете справедлив, господин Йожен. И без това достатъчно загубих през последните пет дена, откакто нещастието влезе в дома ми. Бих дала тридесет франка, само и само този човек да си беше отишъл, както и вие казвахте. Такива работи правят лошо впечатление на пансионерите. За малко щях да го изпратя в болница. Поставете се най-после на мое място. Преди всичко пансионът, той е целият ми живот.

Йожен бързо се качи у дядо Горио.

— Къде са парите от часовника, Бианшон?

— Там, на масата, остават триста шестдесет и няколко франка. Платих всичко, което дължахме. Разписката от заложната къща е под парите.

— Ето, госпожо — каза Растиняк потресен, като слезе тичешком, — прихванете си колкото ви дължим. Господин Горио няма дълго да остане у вас, а аз…

— Да, той ще си отиде с краката напред, горкият старец — каза тя и отброи двеста франка.

По лицето й се четеше едновременно задоволство и печал.

— Хайде да свършваме — каза Растиняк.

— Силви, дайте чаршафи и вървете горе да помогнете на господата — нареди госпожа Воке. После пошепна на студента: — Не забравяйте да дадете нещичко на Силви. Две нощи не е спала.

Щом видя гърба на Йожен, старицата изтича при готвачката си и й каза на ухото:

— Вземете обърнатите чаршафи номер седем. Ей богу, и това е много за мъртвец!

Йожен вече бе изкачил няколко стъпала и не чу думите на старата хазайка.

— Хайде — рече му Бианшон — да му сложим ризата. Поизправи го.

Йожен застана при горния край на леглото и привдигна умиращия, докато Бианшон му сваляше ризата. Старецът направи движение, сякаш искаше да задържи нещо, което беше на гърдите му, и нададе жални стонове, като животно, което не може да изрази мъката си.

— О! — каза Бианшон. — Иска си верижката от коси и медальона, който преди малко му свалихме, за да му направим обгарянето. Горкият човек! Трябва да му го сложим. Ей там е, на камината.

Йожен отиде и взе една плетена верижка от пепеляворуси коси, вероятно на госпожа Горио. От едната страда на медальона прочете Анастази, от другата — Делфин. Символ на сърцето на стареца, който винаги почиваше върху сърцето му. Къдрите в медальона бяха толкова тънички, че навярно бяха отрязани, когато двете момичета са били съвсем малки. Когато медальонът се докосна до гърдите на стареца, той издаде сърцераздирателен вик на задоволство. Това беше една от последните му прояви на съзнание, което сякаш се оттегляше в някакъв неизвестен център, откъдето излизат и където се насочват нашите чувства. По сгърченото му лице премина израз на болезнена радост. Поразени от този страшен отблясък на необикновено силно чувство, останало живо и след мисълта, двамата студенти заплакаха с горещи сълзи над смъртника, който блажено простена:

— Нази! Фифин!

— Още е жив — промълви Бианшон.

— За какво ли му е? — измърмори Силви.

— За да страда — отвърна Растиняк.

След като даде на другаря си знак да направи като него, Бианшон коленичи и провря ръце под колената на болния, а застанал от другата страна на леглото, Растиняк го подхвана под гърба. Силви стоеше, готова да извади чаршафа, когато повдигнат умиращия, и да сложи чистия. Заблуден вероятно от плача, Горио със сетни сили простря ръце, положи ги върху главите на студентите, коленичили от двете страни на леглото, хвана ги силно за косите и тихо промълви:

— Ах, моите ангели!

Две думи, две въздишки от дъното на душата, която отлетя с тях.

— Горкият мил човек! — каза Силви, умилена от това възклицание, отглас на едно голямо чувство, възпламенено за последен път от най-ужасна неволна измама.

Така последната въздишка на този баща беше радостна. И изрази целия му живот — той и сега се мамеше.

Благоговейно положиха Горио върху постелята му. От този миг на лицето му остана само страдалческият отпечатък на борбата между живота и смъртта в един механизъм, лишен от съзнание за удоволствие или болка. Краят вече беше само въпрос на време.

— Той ще остане така няколко часа и ще умре, без да го забележим, няма дори да изхърка. Поражението вероятно е обхванало целия мозък.

В този миг по стълбите се чуха стъпки на задъхана млада жена.

— Късно пристига — рече Растиняк.

Не беше Делфин, а прислужницата й Терез.

— Господин Йожен — каза тя. — Стана страшен скандал между господина и госпожата за парите, които бедната госпожа искаше заради баща си. Тя припадна, дойде лекарят, наложи се да й пусне кръв, а тя викаше: „Баща ми умира, искам да видя татко!“ Така викаше, ви казвам, че просто да ти разкъса душата…

— Стига, Терез. Сега и да дойде, ще бъде излишно. Господин Горио е вече в безсъзнание.

— Горкият мил човек, толкова ли е зле? — възкликна Терез.

— Вече не ви трябвам, ще вървя да готвя за обед, че стана четири и половина — обади се Силви и излезе.

На стълбите едва не се сблъска с госпожа Дьо Ресто.

Графинята се появи внушителна, съкрушена. Тя огледа смъртното легло, слабо осветено само от една свещ, и като видя застиналото като маска лице на баща си, по което още преминаваха последните тръпки на живота, се обля в сълзи. Бианшон дискретно излезе.

— Не успях да се измъкна навреме — каза графинята на Растиняк.

Студентът тъжно кимна с глава. Госпожа Дьо Ресто хвана ръката на баща си и я целуна.

— Простете ми, татко! Вие казвахте, че моят глас ще ви извика от гроба; върнете се тогава за миг и благословете вашата разкайваща се дъщеря. Чуйте ме, татко. Това е ужасно! На тоя свят вече само вие можете да ме благословите. Всички ме ненавиждат, само вие ме обичате. Дори децата ми ще ме намразят. Отведете ме със себе си, аз ще ви обичам, ще се грижа за вас. Но той вече не чува… аз съм луда…

Тя падна на колене и с безумна скръб се загледа в смъртника.

— Нещастието ми е пълно — каза тя и погледна Йожен. — Господин Дьо Трай заминал и оставил огромни дългове; освен това разбрах, че ми е изневерявал. Мъжът ми никога няма да ми прости и аз се съгласих да разполага с богатството ми. Уви! Заради кого измених на единственото сърце, което ме боготвореше! — добави тя и посочи баща си. — А аз, негодницата, не го оценявах, отблъснах го, причиних му безброй страдания!

— Всичко му беше ясно — каза Растиняк.

В този миг дядо Горио отвори очи, но това беше по-скоро някаква конвулсия. Движението, с което дъщеря му издаде надеждата си, беше не по-малко потресаващо от очите на смъртника.

— Дали не ме чува? — извика графинята. — Не — каза тя като на себе си и седна край леглото.

Понеже госпожа Дьо Ресто изрази желание да остане при баща си, Йожен слезе да хапне. Пансионерите вече се бяха събрали.

— Е — запита го художникът, — както разбирам, горе ще имаме една малка смърторама.

— Шарл — отвърна Йожен, — струва ми се, че бихте могли да намерите по-малко зловеща тема за шеги.

— Изглежда, тук вече човек няма да може и да се посмее? — продължи художникът. — Какво значение има това, щом, както каза Бианшон, той вече не бил в съзнание.

— Едно е сигурно — намеси се музейният чиновник, — той ще умре така, както живя.

— Баща ми умря! — извика графинята.

При този ужасен вик Силви, Растиняк и Бианшон се качиха и намериха госпожа Дьо Ресто припаднала. След като я свестиха, те я пренесоха във файтона, който я чакаше. Йожен я повери на грижите на Терез и й нареди да я заведе у госпожа Дьо Нюсенжан.

— Наистина е мъртъв — съобщи Бианшон, като слезе.

— Хайде на трапезата, господа — каза госпожа Воке, — супата ще изстине.

Двамата студенти седнаха един до друг.

— Какво трябва да правим сега? — попита Йожен приятеля си.

— Ами аз му затворих очите и го настаних както подобава. След като общинският лекар констатира смъртта, за която ще отидем ей сега да съобщим, ще го зашием в един саван и ще го погребем. Какво друго искаш да направим?

— Той вече няма да души хляба си ей така — каза един от пансионерите, като подражаваше гримасата на стареца.

— Дявол да го вземе, господа — каза училищният надзирател, — та оставете дядо Горио на мира и не ни го поднасяйте непрекъснато на трапезата… с какви ли не сосове, както правите от един час насам. Едно от предимствата на чудесния град Париж е, че тук човек може да се роди, да живее и да умре, без никой да му обърне внимание. Така че да използваме предимствата на цивилизацията. Тук на ден има поне по шестдесетина мъртъвци, да не искате да се разчувстваме за парижките хекатомби? Дядо Горио бил пукнал, толкова по-добре за него! Ако чак толкова ви е мил, вървете горе, а нас ни оставете да се храним спокойно.

— О, да — каза вдовицата, — по-добре за него, че умря! Както изглежда, цял живот клетникът е имал неприятности.

Тава беше единственото надгробно слово за човека, който според Йожен олицетворяваше бащинството. Петнадесетте пансионери започнаха да разговарят както обикновено. Тракането на вилиците и лъжиците, смеховете сред разговорите, изразът на тези лакоми и безразлични лица, тяхното безгрижие, цялата атмосфера смрази от ужас двамата студенти. Щом хапнаха, отидоха да повикат свещеник, който да стои при мъртвеца през нощта и да се моли. Налагаше се да харчат пестеливо за тези последни грижи за стареца, защото им беше останала малка сума, с което трябваше да се съобразяват. Към девет часа вечерта тялото беше положено върху походно легло, между две свещи сред голата стая, а до покойника се настани един свещеник. Преди да си легне, Растиняк разпита свещеника за цената на опелото и на погребалните коли и писа на барон Дьо Нюсенжан и на граф Дьо Ресто да изпратят хора, които да уредят разноските по погребението. Даде писмата на Кристоф да ги занесе, после си легна, смазан от умора, и заспа. На другата сутрин Бианшон и Растиняк бяха принудени лично да отидат в общината да заявят за смъртта и тя бе официално установена към 12 часа. Два часа по-късно нито един от двамата зетьове не бе изпратил пари, никой не се бе явил от тяхно име и Растиняк бе принуден да заплати на свещеника. След като Силви поиска десет франка, за да умие стареца и да зашие савана, Йожен и Бианшон пресметнаха, че ако роднините на покойника не поемат част от разноските, парите едва ще им стигнат. Така че студентът по медицина сам се зае да положи тялото в бедняшки ковчег, който поръча да му донесат от неговата болница, за по-евтино.

— Направи си шега с тези подлеци — рече той на Йожен. — Върви и купи един гроб в Пер-Лашез за пет години и поръчай третокласна литургия в погребалното бюро. Ако зетьовете и дъщерите откажат да ти върнат парите, ще напишеш на гроба: „Тук почива господин Горио, баща на графиня Дьо Ресто и на баронеса Дьо Нюсенжан, погребан за сметка на двама студенти“.

Йожен последва съвета на приятеля си едва след като напразно ходи у господин и госпожа Дьо Нюсенжан и у господин и госпожа Дьо Ресто. И двамата вратари бяха получили строги разпореждания.

— Господинът и госпожата — отвърнаха те — не приемат никого. Баща им е умрял и те са потънали в дълбока скръб.

Йожен вече достатъчно познаваше парижкото висше общество и разбра, че не бива да настоява. Сърцето му странно се сви, когато се убеди, че няма възможност да стигне до Делфин, и в стаичката на вратаря й написа:

„Продайте някаква скъпоценност, за да бъде баща ви изпратен прилично до последното си жилище.“

Запечата писмото и помоли вратаря на барона да го предаде чрез Терез на господарката си; но вратарят го предаде на барон Дьо Нюсенжан, който го хвърли в огъня. Към три часа, след като направи всички тези постъпки, Йожен се върна в пансиона и не можа да сдържи една сълза, когато зърна пред голямата врата ковчега, едва покрит с черен плат, поставен върху два стола в безлюдната улица. Проскубана китка за ръсене, до която още никой не се бе докоснал, бе потопена в бакърен посребрен съд, пълен със светена вода. Дори на вратата не бе окачен черен плат. Това беше смърт на бедняк, без разкош, без изпращачи, без приятели, без роднини. Принуден да отиде в болницата, Бианшон бе оставил бележка на Растиняк, за да му съобщи какво е уговорил в черквата. Той пишеше, че парите няма да им стигнат за литургия и те ще трябва да се задоволят с по-евтина вечерна служба; изпратил Кристоф с една бележка в погребалното бюро. Йожен тъкмо дочиташе драсканиците на Бианшон, когато видя в ръцете на госпожа Воке медальона, в който бяха къдрите на двете дъщери.

— Как сте посмели да го вземете? — каза й той.

— Голяма работа! С него ли трябва да бъде погребан? Златен е — отвърна Силви.

— Разбира се, че с него! — продължи възмутено Йожен. — Нека отнесе поне едничкото нещо, което напомня за двете му дъщери.

Когато колата пристигна, Йожен накара да качат ковчега, разкова го и благоговейно сложи върху гърдите на стареца този спомен от времето, когато Анастази и Делфин са били млади, чисти девойки и „не са разсъждавали“, както бе казал баща им в предсмъртните си стенания. Освен двамата служители от погребалното бюро Растиняк и Кристоф единствени следваха катафалката, която отвеждаше клетия човек в черквата „Сент-Етиан дю Мон“, недалеч от улица Ньов-Сент-Жьонвиев. След като стигнаха, тялото бе изложено в малък, нисък параклис, около който студентът напразно потърси двете дъщери на Горио или техните съпрузи. Беше сам с Кристоф, дошъл да отдаде последна почит на покойника от благодарност за добрите бакшиши, които бе получавал. Докато чакаха двамата свещеници, клисаря и момчето, което помагаше при службата, Растиняк стисна ръката на Кристоф, без да може да произнесе нито дума.

— Да, господин Йожен — рече Кристоф, — той беше добър и честен човек, как никога не се скара, никого не оскърби, никому не стори зло!

Двамата свещеници, клисарят и момчето пристигнаха и направиха толкова, колкото се полагаше за седемдесет франка по време, когато църквата не беше достатъчно богата, за да се моли безплатно. Свещениците изпяха един псалм, „Libéra“ и „De profundis“. Службата трая двадесет минути. Имаше само един файтон — за един свещеник и едно момче, които се съгласиха да вземат със себе си Йожен и Кристоф.

— Няма шествие — каза свещеникът, — можем да караме бързо, за да не закъсняваме, че е пет и половина.

Но в мига, когато слагаха ковчега в катафалката, две празни карети с гербовете на граф Дьо Ресто и на барон Дьо Нюсенжан се появиха и съпроводиха катафалката до Пер-Лашез. В шест часа тялото на Горио бе спуснато в гроба, около който стояха прислужници на дъщерите му, но те изчезнаха заедно със свещениците, щом свърши кратката молитва, дължима на стареца срещу парите на студента. Двамата гробари хвърлиха някоя и друга лопата пръст, колкото да закрият ковчега, после се изправиха и един от тях се обърна към Растиняк за бакшиш. Йожен бръкна в джоба си, но не намери нищо и бе принуден да поиска от Кристоф един франк назаем. Колкото и незначителна да беше сама по себе си тази случка, тя потопи Растиняк в смъртна тъга. Нощта се спускаше. Влажният здрач опъваше нервите, Йожен погледна гроба и зарови в него последната си младежка сълза, която свято вълнение изтръгна от чистото му сърце; такива сълзи падат върху земята, за да се въздигнат до небето. Той скръсти ръце и се взря в облаците; като го видя така, Кристоф си тръгна.

След като остана сам, Растиняк направи няколко крачки към високата част на гробището и видя Париж — извит, легнал край двата бряга на Сена, където вече проблясваха светлинки. Очите му почти жадно се отправиха към колоната на площад Вандом и купола на Инвалидите: там живееше това висше общество, в което той бе решил да проникне. Загледа този бръмчащ кошер така, сякаш предварително смучеше меда му, и каза високомерно:

— А сега ще видим: аз или ти!

И хвърлил това предизвикателство на обществото, Растиняк като начало отиде да обядва у госпожа Дьо Нюсенжан.

Саше, септември 1834 г.

Сезар Бирото
История на възхода и упадъка на Сезар Бирото, търговец-парфюмерист, помощник-кмет във Втори Парижки район, кавалер на ордена на „Почетния легион“ и пр.

На господин Алфонс дьо Ламартин

I
Сезар на върха на славата

Първа глава
Семейно спречкване

През зимните нощи шумът по улица Сент-Оноре секва само за миг; на път за халите каруците със зеленчуци подхващат тропота на връщащите се от театър или от бал коли. Сред това минутно затишие в огромната симфония на парижкия глъч, което настъпва към един часа сутринта, жената на господин Сезар Бирото, собственик на парфюмериен магазин близо до площад Вандом, се събуди внезапно от ужасен сън. Тя се бе видяла в два образа — на прага на вратата, цяла в дрипи, опряла сбръчканата си и съсухрена ръка на бравата на собствения си магазин, и в креслото зад тезгяха; просеше от себе си милостиня, чуваше се как говори едновременно от вратата и зад тезгяха. Жената понечи да се хване за мъжа си, но ръката й напипа изстиналото му място. Тогава страхът й така се засили, че не можа да помръдне дори врата си, който бе като вцепенен: гърлото й пресъхна, гласът й секна; тя остана прикована в леглото, с разширени и втренчени очи, с настръхнали до болка коси, с изпълнени със странни звукове уши и свито, разтуптяно сърце, обляна в пот и в същото време премръзнала сред брачното легло, на което и двете завеси бяха дръпнати.

Страхът е почти патогенно чувство, което напада така буйно човешкия организъм, че само за миг той или проявява най-блестящите си възможности, или стига до пълното им разстройство. Дълго време физиологията е била в почуда пред това явление, което срива всичките и системи и разстройва хипотезите й и което, макар и изразяващо се просто като някакво стъписване вътре в човека, притежава подобно на всички явления, свързани с електричеството, странен и своеобразен характер. Това обяснение ще стане достъпно за всички в деня, в който учените признаят огромната роля, която играе електричеството за човешката мисъл.

Госпожа Бирото изпита в оня момент някаква като че ли просветляваща мъка, което се случва, когато човешката воля, разстроена или съсредоточена от неизвестен дразнител, стигне до страхотно напрежение. Така в един съвсем кратък промеждутък, ако се измерва с часовник, но неизмерим с оглед на бързите впечатления в него, нещастната жена придоби невероятната способност да изкаже повече мисли и да възстанови по-голям брой спомени, отколкото за един цял ден при обикновено състояние на ума. Трогателното съдържание на този монолог може да се изрази накратко чрез няколко несвързани, противоречиви и съвсем безсмислени думи:

— Защо ще стане Бирото от леглото! Всъщност той яде толкова много от телешкото, дали не му е станало лошо? Но ако е болен, щеше да ме събуди. От деветнадесет години спим с него все в това легло, все в същата къща и никога не се е случвало на горкичкия ми мъж да ме остави нощем, без да ми се обади. Само когато е бил дежурен в казармата, е спал навън. Легна ли си той снощи с мене? Ами да, разбира се, боже мой, колко съм глупава!

Тя погледна към леглото и видя нощната шапчица на мъжа си, която още пазеше почти конусовидната форма на главата му.

— Да не е умрял! Да се е самоубил? Но защо? — продължи тя. — От две години, откакто го назначиха помощник-кмет, е станал един такъв! Честна дума, не е ли за оплакване с тази обществена работа? Търговията му върви добре, нали ми подари един шал? Да не би пък да не върви? Ами, все щях да разбера. Но знае ли човек какво може да си наумят мъжете? Или жените? Нищо, не е там бедата. Но нали днес продадохме стока за пет хиляди франка! Всъщност един помощник-кмет не може да се самоубие, той твърде добре познава законите. Но къде е тогава?

Тя не беше в състояние да извърне глава, нито пък се решаваше да протегне ръка и да дръпне шнура на звънеца, който би вдигнал на крак тримата служители, готвачката и прислужника в магазина. В гнета на кошмара, който продължаваше и наяве, бе забравила за дъщеря си, заспала кротко в съседната стая, чиято врата бе до самото й легло. Най-после тя извика: „Бирото!“, но не получи никакъв отговор. Струваше й се, че е изрекла гласно името му, а всъщност го бе произнесла на ум.

— Да не би да има любовница? — продължи тя. — Не, не го бива за такова нещо, пък и много ме обича. Нали беше казал на госпожа Роген, че никога не ми е изневерявал, дори мислено. Този човек е самата честност. Ако някой заслужава да влезе в рая, това е той. За какви ли грехове би могъл да се кае пред изповедника си? Ситни-дребни. Знам ли защо, ама за роялист като него, той например никак не се перчи с религията си. Горкичкото ми мъжленце, ходи сутрин рано-рано скришом на черква, като че ли отива в публичен дом. Бои се от бога заради самия бог, пет пари не дава за ада. Че как ще има любовница? Той не се дели от полата ми, та чак ме дразни. Обича ме повече от зеницата на очите си. За деветнадесет години никога не ми е креснал. Дори и дъщеря му е на второ място в сърцето му. Но нали Сезарин е тук!… Сезарин! Сезарин! Никога не е било Бирото да не сподели с мен какво мисли. Прав беше, като твърдеше на времето, идвайки при мене в „Пти-Матло“, че ще го опозная, като заживея с него. И на ти сега!… Странна работа.

Тя обърна с мъка глава и хвърли крадлив поглед в стаята, изпълнена все още с онези живописни нощни сенки, за които думите са безсилни и които сякаш се поддават изключително на четката на художника. С какви слова могат да се предадат страхотните криволици на раздвижените силуети, свръхестествените очертания на издутите от вятъра пердета, играта на матовата светлина от нощната лампичка по гънките на червения плат, отблясъците от закачалката, чиято искряща металическа част напомняше око на крадец, очертанията на една сякаш коленичила рокля — с една дума, всички онези странни неща, които плашат въображението в моменти, когато то само е в състояние да долови и да преувеличи нещата, които се изживяват болезнено. На госпожа Бирото се стори, че вижда силна светлина в предната стая и веднага помисли, че там е избухнал пожар; когато съгледа обаче едно червено шалче, което й се видя като локва кръв, обзе я мисълта за крадци, особено като реши, че открива следи от борба в начина, по който бяха оставени мебелите. Нахлулият при сломена за парите в касата страх угаси вледеняващата трескавина на кошмара; ужасена, тя се втурна по нощница в стаята, за да помогне на мъжа си, убедена, че той се бори с убийците.

— Бирото! Бирото! — викна най-сетне тя с отчаян глас.

Завари парфюмериста, застанал сред съседната стая и измерващ въздуха с един аршин в ръка, но така зле загърнат в халата от зелена басма на шоколадовокафяви точки, че краката му се бяха зачервили от студ, без той да усети, толкова много се беше замислил. Когато Сезар се обърна и запита: „Какво има, Констанс?“, изражението му, както става у хора, вглъбени в някакви сметки, бе тъй безкрайно глупаво, че госпожа Бирото се разсмя.

— Божичко, Сезар, чуден човек си ти! — каза тя. — Защо ставаш, без да ми се обадиш? Едва не умрях от страх, не знаех какво да мисля. И какво правиш тук така леко облечен? Ще вземеш да хванеш някоя хрема. Чуваш ли ме, Бирото?

— Да, да, идвам — отговори парфюмеристът и влезе в стаята.

— Хайде, ела да се стоплиш и кажи какво те е прихванало — продължи госпожа Бирото, като разрови пепелта и побърза да стъкне огъня. — Премръзнах. Колко глупаво, че станах по нощница, но наистина помислих, че са те нападнали убийци.

Търговецът сложи свещника на камината, загъна се в халата си и отиде някак машинално да донесе на жена си някаква вълнена фуста.

— Ето, пиленцето ми, облечи се — каза той. После продължи монолога си: — Двадесет и два на осемнадесет, можем да имаме чудесен салон.

— Слушай, Бирото, полудяваш ли, или сънуваш?

— Не, жено, пресмятам нещо.

— Да беше почакал поне да съмне, че тогава върши тия глупости — изрече тя, върза фустата под камизолата си и пристъпи към вратата на стаята, където спеше дъщеря им.

— Сезарин спи — каза тя, — няма да ни чуе. Хайде, Бирото, говори сега! Какво става с тебе?

— Можем да дадем бал.

— Да дадем бал? Ние? Честна дума, ти бълнуваш, миличък.

— Съвсем не бълнувам, милото ми сърненце. Слушай, човек трябва винаги да върши онова, което изисква положението му. Правителството ме е поставило на видно място, аз участвам в управлението; ние сме длъжни да познаваме духа на режима и да съдействаме за провеждането на целите му. Херцог дьо Ришельо е освободил вече Франция от чужда окупация[52]. По мнението на господин дьо Ла Бийардиер държавните служители, които представляват Париж, трябва да ознаменуват освобождението на страната, всеки в своята област. Да покажем истински патриотизъм, от който да се засрамят онези иженарицаеми либерали, проклетите му интриганти, нали? Да не мислиш, че не обичам родината си? Искам да покажа на моите врагове, либералите, че любовта към краля означава любов към Франция.

— Значи, смяташ, че имаш врагове, бедни ми Бирото?

— Разбира се, че имам врагове. Половината от приятелите ни в квартала са наши врагове. Всички казват: „Бирото не е нищо особено, но има късмет, ето че го направиха помощник-кмет, много му върви.“ Добре де! Ще има още да видят! На тебе първа казвам, че съм кавалер на ордена на „Почетния легион“. Вчера кралят е подписал указа.

— О, щом е тъй, мили мой — каза развълнувана госпожа Бирото, — наистина ще трябва да дадем бала. Ами за какви заслуги ти дадоха ордена?

— Когато господин дьо Ла Бийардиер ми съобщи вчера тази новина — каза някак смутено Бирото — и аз се запитах като тебе какви са заслугите ми; но като се прибирах в къщи, се сетих кои са и одобрих решението на правителството[53]. Първо, аз съм роялист и съм раняван при църквата „Сен-Рок“ през дните на вандемиера[54], нима е без значение, че съм се бил тогава с оръжие в ръка за правото дело? Второ, според някои търговци добре съм се справил със задълженията си като член на търговския съд. Трето, помощник-кмет съм, а кралят отпуска четири ордена за Парижкия общински съвет. След като е прегледал списъците на помощник-кметовете — кандидати за награждаване, префектът ме е поставил пя първо място. Впрочем кралят сигурно знае кой съм: благодарение на стария Рагон аз му доставям единствената пудра, която той благоволява да употребява; ние единствени притежаваме рецептата за пудрата на покойната кралица, милата нещастна августейша жертва! Кметът е подкрепил енергично кандидатурата ми. Какво повече? Щом кралят ми дава ордена, без да съм го искал, мисля, че не мога да откажа, без да го обидя. Да не съм искал аз да ставам помощник-кмет? Така че, мила ми женичке, щом вятърът е попътен, както казва, когато е в добро настроение, вуйчо ти Пийро, решил съм да уредя всичко в къщи така, че да отговаря на високото ни положение. Ако съм способен за нещо, нека стана каквото бог нареди, помощник-префект например, ако е речено. А ти, мила моя, вършиш голяма грешка, ако смяташ, че един гражданин е изплатил своята дан към отечеството, като е продавал цели двадесет години парфюми. Щом държавата иска да я подпомогнем със знанията си, наш дълг е да й ги дадем, точно както трябва да й плащаме данък за движими и недвижими имоти и прочее. Да не би да ти се иска цял живот да стоиш зад тезгяха? Слава богу, стига толкова. Балът ще покаже какво можем ние. Сбогом, търговийо на дребно, точно това имам пред вид. Изгарям фирмата „Кралицата на розите“, заличавам от надписа „Сезар Бирото, парфюмерист, приемник на Рагон“ и слагам направо „Парфюми“ с големи златни букви. В мецанина настанявам кантората, касата и една хубава канцелария за тебе. Задната част на дюкяна, сегашната трапезария и кухнята превръщам в магазин. Наемам първия етаж на съседната къща и отварям врата в стената. Стълбата ще обърна така, че да може направо да се минава от едната сграда в другата. И ето че ще имаме голям апартамент, райски обзаведен! Чакай, подновявам и стаята ти, ще ти подредя будоар, а и Сезарин ще получи хубава нова стая. Касиерката, която ще назначиш, първият ни помощник и камериерката ти (да, госпожо, вие ще имате и камериерка!) ще живеят на втория етаж. На третия ще бъдат кухнята, стаите на готвачката и на прислужника. На четвъртия етаж ще се помещава складът за флакони — само кристални и порцеланови. Работилницата ще бъде на тавана. Минувачите няма вече да гледат как се лепят етикетите, как се подбират флаконите, затварянето или пакетирането им. Това вървеше как да е за улица Сен-Дьони, но и дума не може да става за улица Сент-Оноре! Магазинът ни трябва да е разкошен като салон. Я ми кажи ние да не сме единствените издигнали се търговци? Нима няма търговци на оцет или на горчица, чиято дума се чува в националната гвардия и които са много добре поставени в двореца? Да последваме техния пример, да разширим търговията и да се придвижим и ние във висшите кръгове.

— Знаеш ли какво си мисля, Бирото, като те слушам? Приличаш ми на човек, който търси под вола теле. Спомни си какво те посъветвах, когато ставаше дума да те направят помощник-кмет: гледай си преди всичко спокойствието! „Колкото ръцете ми — рекох тогава — могат да заместят крилете на вятърна мелница, толкова и ти си създаден да заемаш високи длъжности. Желанието ти да се издигнеш ще те погуби.“ Но ти не ме послуша и ето ти сега как се подредихме. За да играеш политическа роля, са нужни пари. Имаме ли ние пари? Как така?! Искаш да изгориш фирмата ни, за която сме дали шестстотин франка, и да се отречеш от „Кралицата на розите“, която те направи прочут? Я остави амбициите за другите. Който си слага ръката в пламъка, не може да не се изгори, не е ли така? Днес политиката е като огъня. Не сме ли вложили сто хиляди екю извън търговията, фабриката и стоката? Щом искаш да увеличиш богатството си, направи както през 1793 година. Държавните ценни книжа са по седемдесет и два франка. Купи ценни книжа и ще имаш десет хиляди франка приход, без да се накърни търговията ни. Използвай случая да оженим Сезарин, после продай магазина и да отидем да живеем в родния ти край. Нали цели петнадесет години само за това си ми разправял — как ще купим „Ле Трезориер“, онова хубаво имение в околностите на град Шинон, там има и река, и поляни, и горичка, и лозя, и два чифлика, които докарват хиляда екю доход, жилище, което харесва и на двама ни, разправяше, че на всичко отгоре сме можели да го купим за шестдесет хиляди франка, а сега господинът намислил да става важна клечка в правителството! Не забравяй какво сме: търговци на парфюми, и нищо повече. Ако някой ти беше казал преди шестнадесет години, когато още не беше изнамерил „Двойния крем за султанките“ и „Тоалетната вода“: „Ще имате пари, необходими, за да купите «Ле Трезориер»“, нима нямаше да ти призлее от радост? И днес можеш да купиш този толкова желан имот, дето само за това говореше, а сега ти е хрумнало да похарчиш за глупости парите, спечелени с пот на челата — спокойно мога да кажа „челата“, защото винаги, по всяко време, съм стояла зад касата, като жалко куче в колибката си. Няма ли да е по-добре да идваме от време на време при дъщерята, когато тя се омъжи за парижки нотариус, а да живеем осем месеца в годината в Шинон, вместо да се залавяш да правиш от бакър сребро? Изчакай да се повишат ценните книжа, дай тогава осем хиляди рента на дъщеря си и като оставим две хиляди за нас, с парите от продажбата на магазина ще можем да купим „Ле Трезориер“. Като си отнесем в твоя роден край и покъщнината, която струва доста пари, котенцето ми, ще си заживеем като царе, а тук, за да се представим в обществото, ще ни трябва поне един милион.

— Ей това чаках да кажеш, жено — рече Бирото. — Не съм още толкова изкуфял (нищо, че ти ме смяташ за глупак), та да не помисля за всичко това. Слушай сега! Като зет Александър Крота най ни приляга, а той ще поеме работата на нотариуса Роген. Но да не мислиш, че Крота ще се задоволи със сто хиляди франка зестра! (Дори да предположим, че дадем всичките си сухи пари, за да настаним дъщерята, а аз поне така смятам. Бих предпочел да ям сух хляб до края на живота си, но да я видя щастлива като царица, съпруга, както ти казваш, на парижки нотариус.) Да, но сто хиляди франка зестра или осем хиляди франка годишна рента са нищо, ако речеш да купиш кантората на Роген. Малкият Ксандро, както му викаме, ни мисли, както и всички останали за много по-богати. Ако баща му, оня дебел чифликчия, който е страшна стипца, не продаде за сто хиляди франка земя. Ксандро няма да стане нотариус, защото кантората на Роген струва към четиристотин или петстотин хиляди франка. Ако Крота не плати половината в брой, как ще си уреди работите? Сезарин трябва да има двеста хиляди франка зестра; а ние искаме да се оттеглим от търговията като истински парижки буржоа с петнадесет хиляди ливри рента. Какво ще кажеш? Ако ти докажа всичко това ясно като бял ден, няма ли да ти запуша устата?

— Е, щом си открил златна мина…

— Да, сърничке, открих. Да — повтори той, като прегърна жена си и взе да я потупва по гърба, развълнуван от радост, която го преобрази цял. — Не исках да ти говоря за тази работа, преди да е добре изпечена; но с божията помощ смятам, че утре ще я завърша. Слушай: Роген ми предложи една съвсем сигурна сделка, в която участва и той, заедно с Рагон, с вуйчо ти Пийро и с още двама негови клиенти. Ще закупим празни места около „Мадлената“, които по пресмятанията на Роген ще получим само за четвъртина от стойността, която те ще имат след три години, когато, след изтичане на наемните им срокове, ще можем да ги експлоатираме пълноценно. Ние и шестимата сме с определени дялове. Аз ще внеса триста хиляди франка и ще покрия трите осминки. Ако някой от нас има нужда от пари, Роген ще му ги достави срещу ипотека върху частта му. За да държа тигана и да зная как ще се пържи рибата, поисках да бъда поименен собственик на половината от общата част за нас тримата: Пийро, Рагон и мене. Роген ще участва под името на някой си Шарл Клапарон, мой съсобственик, който ще даде като мене потвърдително писмо на съдружниците си. Актовете за собственост ще станат чрез продавателни записи, носещи само частните подписи, докато станем собственици на всички терени. Роген ще проучи какви договори трябва да се направят, защото не е сигурен, че ще можем да минем без зарегистриране, с прехвърляне на правата върху лицата, на които ще продаваме отделните парцели; но много е дълго, за да ти го обяснявам подробно. След като изплатим тези места, остава ни да си скръстим ръцете, а след три години ще имаме печалба един милион. Сезарин ще бъде тогава на двадесет години, магазинът ще е вече продаден и с божията помощ ще поемем скромно пътя към славата.

— А откъде ще вземеш триста хиляди франка? — запита госпожа Бирото.

— Ти нищо не разбираш от сделки, котенцето ми. Ще дам стоте хиляди франка, вложени у Роген, ще сключа заем от четиридесет хиляди франка срещу постройките и градилите, където са нашите фабрики в предградието Тампл, имаме и двадесет хиляди франка в наличност: всичко сто и шестдесет хиляди франка. Остават сто и четиридесет хиляди, за които ще подпиша полица на господин Шарл Клапарон, банкер. Той ще ми даде сумата, като си удържи шконтото. И ето че нашите триста хиляди франка са внесени: който има срокове за изплащане, нищо не дължи. Като дойде времето за полиците, ще ги изплатим с печалбите. Ако пък не разполагаме тогава с цялата сума, Роген ще ми даде пари срещу ипотека върху моята част с пет на сто лихва. Но няма да има нужда от заеми: открих едно масло за усилване растежа на косата. И Ливингстън ми е инсталирал една хидравлична преса за преработка на лешници, която изстисква всичката им мазнина. Според предвижданията ми след една година ще спечеля най-малко сто хиляди франка. Сега подготвям рекламата, която ще започва така: „Долу перуките!“ Ефектът ще бъде поразителен. Ти дори и не забелязваш, че нощем не спя. Три месеца вече става, откакто успехът на „Макасарското масло“ ми пречи да заспя. Искам да проваля „Макасар“!

— Значи, такива мисли ти се въртят в главата от два месеца, а нищо да не ми кажеш досега. Неслучайно се видях насън като просякиня на собствената си врата, само небето ни предупреждава! След някое време ще ни останат само очите, да плачем. Докато съм жива, ти няма да направиш това, чуваш ли ме, Сезар? В тази работа има някакви въртели, които ти не можеш да видиш, защото си много честен и много порядъчен и не подозираш какви мошеничества вършат хората. Защо ще ти предлагат милиони? Ти даваш всичките си ценности, надхвърляш възможностите си, ами ако маслото ти не потръгне, ако не намерим пари, ако не получим цена за местата, с какво ще платиш полиците си? С черупките от лешниците ли? За да се издигнеш в обществото, искаш да махнеш името си от фирмата и да свалиш надписа „Кралицата на розите“, и на това отгоре ще ми подготвяш префърцунените си афиши и реклами, които ще излагат на показ Сезар Бирото по всички стълбове и огради, навсякъде, където има строеж.

— О! Ти не си ме разбрала. Аз ще имам клон на името на Попино в някоя сграда близо до улица Ломбар и там ще настаня Анселм. По този начин, като подредя племенника им, който ще може да забогатее, ще се отблагодаря на господин и госпожа Рагон. Горките Рагонови от известно време ми се виждат доста западнали.

— Слушай, тези хора са нарочили парите ти.

— Но кои са „тези хора“, хубавице моя? Вуйчо ти Пийро ли, който ни обича като зеницата на очите си и който всяка неделя обядва с нас? Или този добряк, старият Рагон, наш предшественик, който има зад гърба си четиридесет години честен живот и с когото редовно играем на карти? Или може би Рагон, парижки нотариус, петдесет и седем годишен мъж, с двадесет и пет годишна практика? Един парижки нотариус би бил цветът на обществото, ако всички честни хора не си приличаха. Ако стане нужда, съдружниците ми ще ми помогнат! Къде виждаш тук заговор, сърничке? Слушай, сега ще ти кажа къде грешиш. Честна дума, тежи ми на сърцето. Ти винаги си била недоверчива като котка! Щом отделяхме някой и друг лев, ти веднага си втълпяваше, че клиентите са крадци. На колене ли да те молят, та да приемеш да станеш богата! Уж си парижанка, а никак не си амбициозна! Да не бяха вечните ти страхове, нямаше да има по-щастлив от мене! Ако те бях слушал, никога нямаше да приготвя нито „Крема на султанките“, нито „Тоалетната вода“. От магазина си изкарваме препитанието, но тия два наши специалитета, както и сапуните ни, ни донесоха стоте хиляди франка, които имаме сега, чисти пари! Без моя изобретателен ум — защото като парфюмерист, наистина съм способен, — щяхме да си останем търговци на дребно, щяхме да се блъскаме, за да свържем двата края, а и аз нямаше да съм измежду видните търговци, участващи при избирането на съдии в Търговския съд, нямаше да съм съдия, нито помощник-кмет. Знаеш ли какво щях да бъда? Дюкянджия като дядо Рагон, без с това да искам да го обидя, защото аз уважавам тези хора, от тях е маята ни. След четиридесет години продажба на парфюми щяхме да имаме като него три хиляди франка годишна рента; но при днешните двойно по-високи цени на стоките и с тези пари и ние като Рагонови едва щяхме да кретаме. (Все повече ми се свива сърцето, като си мисля за тези двама старци. Трябва да видя какво е положението им, утре ще разбера от Попино.) Ако се бях вслушвал в съветите ти, каквато си неспокойна и все се боиш, че утре няма да имаш това, което притежаващ днес, нямаше да се ползвам с уважението на хората, нямаше да получа ордена на „Почетния легион“, нито пък щях да съм на път да стана политическа личност. Да, да, можеш да се съмняваш колкото искаш, но ако тази работа успее, може да стана и депутат. Ненапразно се казвам Сезар[55], досега във всичко ми е вървяло… Чудна работа, докато навън всички признават качествата ми, в къщи единственото същество, за което толкова милея, за чието щастие лея кървава пот, ме смята за глупак!

Тези думи, макар и прекъсвани от красноречиви паузи и запращани като топки, както се случва обикновено при хора, заели позата на обвинители, съдържаха толкова дълбока и неизменна привързаност, че в сърцето си госпожа Бирото се трогна; но като всички жени и тя си послужи с любовта, която вдъхваше, за да наложи волята си.

— Слушай, Бирото — каза тя, — ако ме обичаш, остави ме да бъда щастлива посвоему. Ние и двамата не сме получили нужното възпитание; нито умеем да говорим, нито да се отнасяме с прислугата, като хората от висшето общество, как искаш тогава да успеем във висшите кръгове? А в „Ле Трезориер“ аз ще бъда щастлива! Винаги съм обичала животните и птичките, и прекрасно ще прекарам живота си в грижи за кокошките, като селска стопанка. Да продадем магазина, да омъжим Сезарин и зарежи това масло! През зимата ще идваме в Париж, при зетя, ще бъдем щастливи и никакви промени, нито в политиката, нито в търговията, ще могат да ни попречат да си живеем. За какво ни е потрябвало да смазваме другите? Богатството, което имаме, не ни ли стига? По два пъти ли ще обядваш, като станеш милионер? От друга жена ли имаш нужда? Виж вуйчо Пийро: той разумно се задоволява с малкото си имущество и прекарва живота си в благотворителни дела. Трябва ли му на него хубава покъщнина? Сигурна съм, че си ми поръчал нови мебели, видях тук Брашон, а той едва ли е идвал да купува парфюми.

— Да, хубавице моя, мебелите ти са поръчани и работата по обзавеждането ни ще започне утре и ще се ръководи от един архитект, когото ми препоръча господин дьо Ла Бийардиер.

— Боже! — викна тя. — Имай милост към нас!

— Никак не си разумна, сърничке моя. На тридесет и седем години, каквато си свежа и хубава, защо ще се погребваш в Шинон? И аз, слава богу, съм само тридесет и девет годишен. Съдбата ми разкрива чудесно поприще и аз го поемам. Ако действам благоразумно, мога да създам дом, ползващ се с уважение сред парижката буржоазия, както е ставало преди време, мога да създам рода Бирото, както има Келер. Жюл Демаре, Роген, Кошен, Гийом. Льоба, Нюсенжан, Сайар, Попино, Матифа, които са, или са били, все лични хора в квартала, където са живели. Какво ми разправяш ти! Ако тази сделка не беше сигурна, ако не беше като чисто злато…

— Сигурна!

— Да, сигурна! От два месеца я обмислям. Без никой нищо да подозира, събирам сведения за строежите на общината, и от архитектите, и при предприемачите. Господин Грендо, младият архитект, който ще преустройва апартамента ни, е отчаян, че няма пари, за да участва и той.

— Ще има строежи, затова ви подтиква, да ви оскубе.

— Можеш ли да излъжеш хора като Пийро, Шарл Клапарон и Роген? Печалбата е сигурна, както беше сигурна и печалбата от „Крема на султанките“ и толкова.

— Но, скъпи мой, каква нужда има Роген от спекулации, щом кантората му е изплатена и богатството му е обезпечено? Виждам го понякога, като минава по-загрижен от министър, с поглед изпод вежди, който не ми харесва: нещо го тревожи. От пет години насам лицето му е станало като лице на стар развратник. Кой ти гарантира, че няма да офейка, щом тури ръка на парите? Известни са ни такива случаи. Познаваме ли го добре? Макар че от петнадесет години ни е приятел, не бих сложила ръката си в огъня заради него. Дъхът му мирише лошо, с жена си не живее и сигурно има любовници, които поддържа и които го разсипват; не виждам друга причина за лошото му настроение. Сутрин, докато се обличам, го виждам през пердетата, като се прибира в къщи пеша, а откъде идва? Никой не знае. Прилича ми на човек, който има и друго семейство в града; той харчи на една страна, жената — на друга. Такъв ли живот трябва да водят нотариусите? Ако печелят петдесет хиляди франка, а харчат шестдесет хиляди, след двадесет години ще се види краят на богатството им и те ще останат голи като тояга; но щом човек е свикнал да блести, той е готов без всякаква милост да ограби и приятелите си; хората най-напред се грижат за себе си. Роген е близък на нашия бивш служител, оня голтак дю Тийе, и аз не виждам нищо хубаво в тази дружба. Щом не е разбрал що за човек е дю Тийе, трябва да е съвсем сляп; ако пък го знае колко струва, защо толкова го котка? Ще ми кажеш, че жена му е влюбена в дю Тийе. Аз пък не очаквам нищо добро от мъж, който няма честно отношение към жена си. И най-сетне толкова ли са глупави собствениците на тези празни места, че да продават за пет франка онова, което струва сто франка? Ако срещнеш дете, което не знае колко струва наполеонът, няма ли да му обясниш? Не ми се сърди, но вашата сделка ми прилича на кражба.

— Боже господи, колко чудни са жените понякога и как объркват всички понятия! Ако Роген не участваше в сделката, щеше да ми кажеш: „Виж какво, Сезар, щом правиш сделка, в която не участва Роген, тя нищо не струва.“ Сега, когато участието му е истинска гаранция, ти казваш…

— Не той, а някой си Клапарон.

— Но един нотариус не може да участва с името си в спекулации.

— Защо тогава върши неща, забранени от закона? Какво ще ми отговориш ти, който толкова зачиташ законите?

— Остави ме да се доизкажа. Роген участва заедно с нас и ти твърдиш, че работата нищо не струвала. Разумно ли е това? Казваш ми: той върши нещо противозаконно. Ако стане нужда, той ще излезе с името си. Сега пък казваш: той е богат. Не може ли да се каже същото и за мене? Добре ли щеше да бъде Рагон и Пийро да ми кажат: „Защо участвате в тази сделка, след като сте червив с пари?“

— Положението на търговците не е същото като на нотариусите — каза госпожа Бирото.

— Както и да е, съвестта ми е чиста — продължи Сезар. — Хората, които продават, вършат това по необходимост; не ги ограбваме, както не ограбваме и онези, които продават ценни книжа за седемдесет и пет на сто от стойността им. Сега купуваме места по днешната им цена, след две години ще бъде друго, също както и за ценните книжа. Трябва да знаете, госпожа Констанс-Барб-Жозефин-Пийро, че никога няма да заловите Сезар Бирото да върши нещо, което да е против строгите изисквания на честността, против законите, против съвестта му или против благоприличието. Как е възможно човек с осемнадесетгодишна търговска практика да бъде подозиран в нечестност, и то в собствения му дом!

— Хайде, Сезар, успокой се! Жена, която от толкова дълго време живее с тебе, познава до дъно душата ти. В края на краищата ти си господарят. Богатството, което имаме, си го спечелил ти, не е ли така? Парите са твои, можеш да ги харчиш. И в най-голяма немотия да изпаднем, нито аз, нито дъщеря ти ще ти отправим и най-малкия укор. И все пак изслушай ме: когато измисли „Крема на султанките“ и „Тоалетната вода“, какво рискуваше? Пет-шест хиляди франка. Днес залагаш цялото си състояние на една карта, не си сам, имаш и съдружници, които могат да те изиграят. Дай бала, поднови апартамента, изхарчи десет хиляди франка, това е излишно, но не е катастрофа. Обаче решително се противопоставям за сделката с местата около „Мадлената“. Ти си търговец на парфюми, остани си търговец, не ставай препродавач на терени; ние, жените, имаме непогрешима интуиция. Аз те предупредих, а ти сега прави каквото знаеш. Бил си съдия в Търговския съд, познаваш законите, добре си се справял досега и аз ще те следвам, Сезар! Но няма да се успокоя, докато не видя Сезарин добре настанена. Да даде бог моят сън да не излезе пророчески!

Това покорство пораздразни Бирото, който употреби невинната хитрост, към която и друг път беше прибягвал в подобни случаи.

— Слушай, Констанс, още не съм дал думата си, но все едно, че съм я дал.

— О, Сезар, стига толкова, да не говорим повече. Първо честта, после имота. Хайде, легни си, мили, дървата свършиха. Пък и ако искаш, можем да продължим да разговаряме в леглото. Ах, какъв грозен сън! Боже мой! Да видиш себе си! Ужасно! Ще има да се молим двете със Сезарин за успеха на твоите празни места.

— Не ще и съмнение, божията помощ никога не е излишна — каза важно Бирото. — Но и лешниковото масло, и то е сила, жено. Направих това откритие съвсем случайно, както по-рано при „Двойния крем на султанките“; първия път, като прелиствах една книга, а сега, като разглеждах гравюрата „Еро и Леандър“. Знаеш я, една жена, която полива с масло главата на любовника си, мило, нали? Най-сигурните сделки са онези, които почиват на тщеславието, самолюбието, на желанието да се харесаш. Тези чувства не умират никога.

— Уви, и аз виждам, че е така.

— Като станат на известна възраст, оплешивелите мъже са в състояние да извършат и най-голямата лудост, само и само да имат коса. Бръснарите ми казват, че от известно време продавали не само „Макасар“, ами и всякакви билки за боядисване на косите или за растежа им. Откакто не сме във война, мъжете се въртят много повече около жените, а те не обичат плешивите, нали така, писенце? Следователно търсенето на този артикул зависи от политическото положение. А смес, която подхранва косъма, би се продала като топъл хляб, още повече, че моето масло сигурно ще бъде одобрено от Академията на науките. Може би добрият господин Воклен пак ще ми помогне. Утре ще отида да му изложа идеята си и ще му подаря гравюрата, която най-после намерих след две години търсене в Германия. Той се занимава именно с анализи на косата. Така ми каза Шифрьовил, негов съдружник във фабриката му за химически произведения. Ако откритието ми съвпада с проучванията му, моето масло ще се купува от мъже и жени. Пак ти казвам, идеята ми струва цяло състояние. Боже господи, сън вече не ме хваща! За щастие младият Попино има най-хубавите коси на света. Ще вземем и една касиерка с дълги до земята коси, която ще разправя — без с това да обижда нито бога, нито хората, — че това се дължи на моето масло (защото то сигурно ще бъде някакво масло) и всички посивели глави ще се нахвърлят на него, както прави сиромашията с богатите хора. Ами какво ще кажеш за бала, миличка? Не съм лош човек, но много ми се ще между поканените да бъде и оня тип дю Тийе, който се прави на важен с богатството си и на борсата винаги ме отбягва. Той знае, че ми са известни някои не съвсем хубави неща за него. Май че с него съм бил прекалено добър. Не е ли чудно, че човек бива наказван все за добрите си дела, на този свят де! Спрямо него аз съм се държал като баща, ти не знаеш колко много съм направил за този човек.

— Настръхвам само като ми заговориш за него. Ако знаеше какво искаше пък той да ти направи, нямаше да държиш в тайна кражбата на трите хиляди франка, защото аз разбрах по какъв начин работата е била потулена. Ако беше го предал на полицията, може би щеше да направиш услуга на много хора.

— Какво е искал да ми направи?

— Нищо. Ако искаш да се вслушаш в думите ми тази вечер, Бирото, ще ти дам добър съвет: не се занимавай с дю Тийе.

— Няма ли да им се види чудно на хората, че не съм поканил един мой бивш служител, на когото поръчителствах за двадесет хиляди франка, с които той започна сделките си? Хайде, да вършим добро заради доброто. Пък може дю Тийе и да се е поправил.

— Цялата къща ще се обърне наопаки.

— Какво искаш да кажеш с това „ще се обърне наопаки“? Напротив, всичко ще бъде уредено като по ноти. Забравила ли си какво ти казах за стълбището и за съседната сграда, за която се споразумях с търговеца на чадъри Керон? Утре отиваме с него при собственика господин Молиньо; утре съм страшно зает, не по-малко от министър…

— Главата ми се завъртя от твоите планове — каза Констанс, — съвсем се обърках. Пък и заспивам вече.

— Добро утро — отвърна мъжът й. — Казвам ти „добро утро“, защото вече се съмна. Но тя спи вече, миличката ми! Спи, моето момиче, ще те отрупам с богатства или името ми да не е Сезар.

Няколко минути по-късно Сезар и Констанс кротко хъркаха.

Един бегъл поглед върху миналото на това семейство ще потвърди мислите, породени от незлобивото спречкване между двамата герои на горната сцена. Описвайки търговските нрави, нашият разказ ще изясни по каква странна случайност Сезар Бирото се оказа и парфюмерист, и помощник-кмет, и бивш офицер от националната гвардия, и кавалер на „Почетния легион“. Вниквайки в дълбочината на характера му и в причините, съпровождащи възхода му, читателят ще разбере как търговските злополуки, както биват преодолявани от силните личности, се превръщат в непоправими катастрофи за слабите. Събитията сами по себе си никога не са решаващото; последиците им зависят изцяло от хората: за гения нещастието е стъпало към успехи, то е очистителенакупел за християнина, начин за забогатяване — за находчивия човек и пропаст, в която пропада слабият.

Втора глава
Поглед в миналото

Един изполичар от околностите на Шинон на име Жак Бирото се ожени за камериерката на една дама, за чиито лозя се грижеше; жена му роди три момчета и умря при раждането на последното, а нещастният човек не можа дълго да я преживее. Господарката обичаше камериерката си; тя прибра при своите деца най-голямото от момчетата на изполичаря, Франсоа, а по-късно го настани в семинарията. По време на революцията Франсоа Бирото, който бе получил свещенически сан, успя да се укрие; той води скитническия живот на свещениците, неположили клетва пред революцията[56], които бяха гонени като диви зверове и гилотинирани за най-малко провинение. В момента, в който започва нашият разказ, той бе викарий на катедралата в Тур и бе напуснал само един път този град, за да се види с брат си Сезар. Уличното движение на Париж така зашемети свещеника, че той не смееше да излезе от стаята си. Франсоа наричаше кабриолетите „полуфайтони“; всичко го учудваше. След една седмица престой в Париж той се завърна в Тур и се зарече да не стъпи вече в столицата.

Вторият син на лозаря Жан Бирото, който бе взет на служба в националната гвардия, бързо стигна до чин капитан през първите години на революцията. В сражението при Требия Макдоналд поиска доброволци за нападението на една батарея; капитан Жан Бирото се отзова с ротата си и падна убит. Очевидно сама съдбата преследваше членовете на това семейство и ги поставяше под гнета на хората или на събитията навсякъде, където пуснеха корен.

Последният син е героят на настоящия разказ. След като се научи да чете, да пише и да смята, четиринадесетгодишният Сезар напусна родния край и тръгна пеш за Париж с един луидор в джоба да си търси щастието. Препоръката на един аптекар от Тур му помогна да постъпи като прислужник в магазина на господин и госпожа Рагон — търговци на парфюми. По онова време Сезар притежаваше всичко на всичко чифт подковани обувки, пристегнати до коленете панталони[57], чифт сини чорапи, жилетка на цветчета, една връхна селска дреха, три ризи от грубо и здраво платно и пътническата си тояга. Макар че косите му бяха подстригани като на момче от църковен хор[58], той беше здравеняк като всички чеда на град Тур; понякога го обхващаше мързел, но желанието му да забогатее скоро вземаше връх; липсваха му остроумие и образование, но затова пък притежаваше усет за справедливост и деликатност, които беше наследил от майка си, която според хората от Тур имала „златно сърце“. Сезар получаваше храна, шест франка на месец и спеше на един нар на тавана, недалеч от готвачката; останалите служители, които, макар че го посвещаваха в работата, като го учеха да опакова стоката, да изпълнява поръчки и да мете магазина и улицата пред него, го вземаха често на подбив — нещо обикновено за живота в магазините, където закачките влизат в обучението на новаците; господин и госпожа Рагон се държаха с него като с куче. Никой не искаше да знае за умората на чирака, макар че вечер подбитите от ходене крака страшно го боляха, а раменете му бяха като смазани. Това грубо приложение на правилото „всеки за себе си“ — евангелска заповед, важаща за всички големи градове — караше Сезар да смята, че животът в Париж е много тежък. Вечер той се разплакваше при спомена за Турен, където селянинът работи без притеснение, където зидарят сам разполага с времето си, а бездействието и трудът са най-разумно разпределени; но той заспиваше, без дори и да помисли да избяга, тъй като на другата сутрин трябваше да изпълнява нови поръчки, а на чувството си за дълг той се подчиняваше с инстинкта на вярно куче. Когато понякога му се случеше да се оплаче, първият помощник се усмихваше весело.

— Да, моето момче — казваше той, — не всичко е розово в „Кралицата на розите“ и чучулигите не падат от небето опечени; най-напред трябва да потичаш подире им, после да ги хванеш, а най-сетне трябва да имаш и с какво да ги сготвиш.

— Готвачката, една дебелана от Пикардия, си отделяше най-добрите късове, а със Сезар разговаряше само колкото да се оплаче от господин и госпожа Рагон, които не я оставяха да краде. Към края на първия месец, когато един неделен ден трябваше да остане да пази къщата, тя заговори със Сезар. Чистата и спретната Юрсюл се стори прелестна на бедното отрудено момче, което само по една случайност едва не разби кораба си в първата изпречила му се подводна скала. Като всички безпомощни същества, той обикна първата жена, която му хвърли мил поглед. Готвачката, взе Сезар под свое покровителство; последваха тайни любовни връзки, с които останалите служители безмилостно се подиграваха. За щастие две години по-късно тя напусна Сезар заради един дезертьор от родния й край, който се криеше в Париж, един двадесетгодишен пикардец, собственик на няколко декара земя, и се омъжи за него.

През тези две години готвачката бе хранила добре милия си Сезар, бе му изяснила доста тайни на живота в Париж, гледан през погледа на простолюдието, и от ревност му бе вдъхнала дълбоко отвращение към публичните домове, чиито опасности, изглежда, й бяха известни. През 1792 година краката на изоставения от нея Сезар бяха свикнали вече с парижкия паваж, раменете му — със сандъците, а главата му — със закачките в магазина. Когато Юрсюл го напусна, той твърде скоро се утеши, защото тя не бе отвърнала на нито една от вродените му представи за истинска любов. Сладострастна и груба, хитра и крадлива, егоистка и пиячка, тя обиждаше непорочността на Сезар, без да му предлага нищо по-добро за в бъдеще. Понякога горкото момче виждаше с болка, че много здраво се е обвързало със същество, у което нищо не го привлича. В момента, в който се почувства господар на сърцето си, Сезар бе вече пораснал, навършил бе шестнадесет години. Благодарение на Юрсюл и на закачките в магазина умът му се бе развил и той започна да следи търговията с поглед, в който зад простодушието прозираше голяма интелигентност: той наблюдаваше клиентите, задаваше в свободното си време въпроси за стоките, при което гледаше да вникне в различните им качества, запомняше мястото на всеки артикул; в един хубав ден стана ясно, че той познава по-добре от всички новодошли стоките, цените им и сметките; оттогава господин и госпожа Рагон свикнаха да му възлагат по-отговорна работа.

В деня, когато страшната реквизиция на втората революционна година изпразни къщата на гражданина Рагон, Сезар Бирото, който бе повишен в длъжност втори помощник, използва случая, получи петдесет франка месечна заплата и прие с неизказано удоволствие да се храни на масата на господарите си. Вторият помощник в „Кралицата на розите“, който вече бе спестил шестстотин франка, получи собствена стая, където можеше да прибере в тъй дълго желаните шкафове вещите, които си беше накупил. В неделя, облечен като всички млади хора, на които духът на времето налагаше известна грубоватост в държането, този скромен и кротък селянин не се различаваше външно по нищо от тях; по този начин той прескочи преградите, които при други времена щяха да изникнат между него и буржоазията поради положението му на служител. Към края на същата година честността му стана причина Рагонови да му поверят касата. Внушителната госпожа Рагон се грижеше за бельото му и между него и двамата съпрузи се създадоха приятелски отношения.

През вандемиер 1794 година Сезар, който си беше вече спестил сто златни луидора, ги размени срещу шест хиляди в банкноти, купи с тях облигации по курс тридесет франка, плати ги в последния ден на обезценяването им на борсата и прибра с неизразима радост ценните книжа. Оттогава той започна да следи редовно курса на книжата и хода на политическите събития, със спотаен страх, от който тръпнеше при слуховете за всеки успех или неуспех през този период на нашата история. В тези критически дни господин Рагон, бивш парфюмерист на нейно величество кралица Мария-Антоанета, изповяда пред Сезар Бирото привързаността си към падналите тирани. Това признание се оказа от огромно значение за живота на Сезар Бирото. Разговорите, които се водеха вечерно време, когато улицата затихнеше, след затварянето на магазина и приключването на сметките, засилиха и без това вродените му роялистични чувства. Разказът за добродетелния живот на Луи XVI, примерите, с които двамата съпрузи възвеличаваха заслугите на кралицата, разпалваха въображението на Сезар. Ужасната участ на тези две короновани глави, посечени на няколко крачки от магазина, възбуди негодувание в чувствителното му сърце и му вдъхна омраза към система на управление, която пролива, без да се замисли, невинна кръв. Интересите му показваха, че при гласувания от Конвента закон за максималните цени и сред политическите бури, които никога не са от полза за търговията, тя е заплашена от смъртна угроза. Като истински търговец на козметични артикули, той мразеше тази революция, която бе въвела модата на късите коси и бе премахнала употребата на пудрата. И тъй като единствено неограничената власт и произтичащото от нея спокойствие можеха да оживят търговските сделки, той стана отчаян роялист. Когато господин Рагон видя, че Сезар споделя убежденията му, той го назначи свой пръв помощник и го посвети в тайните на магазина, където се водеше кореспонденцията на роялистическия Запад с Париж и чиито клиенти бяха измежду най-дейните и най-преданите агенти на Бурбоните. Тласкан от разпалеността на младостта, въодушевявай от връзките си с хора като Жорж Ла Бийардиер, Монторан, Бован, Лонги, Манда, Берние, дю Геник и Фонтен, Сезар се хвърли в заговора, организиран от обединените роялисти и терористи на 13 вандемиер срещу издъхващия Конвент.

Сезар има честта да се сражава с Наполеон по стъпалата на църквата „Сен-Рок“, но бе ранен още в самото начало. Всеки знае как завърши този опит. Той помогна на дю Бара, адютант на Наполеон, да излезе от мрака; точно мракът обаче помогна на Бирото да се спаси. Неколцина приятели пренесоха войнствения пръв помощник от „Кралицата на розите“ на един таван, където той лежа скрит, превързван от госпожа Рагон и за щастие забравен. Войнишкото мъжество на Сезар Бирото трая едно мигновение. Докато лежа един месец, той сериозно размисли върху смешния съюз между политиката и парфюмерията. И реши да остане роялист, но само парфюмерист-роялист, никога вече да не се излага на опасности, след което се предаде телом и духом на работата си.

На 18 брюмер[59] господин и госпожа Рагон, които се бяха разочаровали от роялистичната кауза, решиха да напуснат търговията, да не се бъркат вече в политиката и да заживеят като добри буржоа. За да получат цена за магазина и стоките, трябваше да намерят човек не толкова амбициозен, колкото честен, и не толкова способен, колкото практичен. И Рагон предложи сделката на първия си помощник. Бирото, който на двадесет години вече получаваше хиляда франка доход от ценните си книжа, се поколеба. Желанието му бе, като се сдобие с рента от хиляда и петстотин франка, които щяха да се затвърдят с установяването на Първия консул в двореца Тюйлери, да се оттегли в околностите на Шинон. „Защо да рискувам честната си и проста независимост в несигурностите на търговията?“ — казваше си той. Никога не бе допускал, че може да спечели такова богатство, каквото щастието донася само на млади години; мислеше да се ожени в Турен за някоя богата като него жена, за да може да купи и да обработва „Ле Трезориер“ — малък имот, мисълта за който го блазнеше отдавна, — като го разшири така, че да увеличи дохода си до хиляда екю и да води там щастлив, тих живот. И вече щеше да отхвърли предложението, когато любовта промени изведнъж решението му и удесетори сумата на мечтаното богатство.

Откакто Юрсюл му бе изневерила, Сезар бе останал целомъдрен, първо, защото се боеше от опасностите, свързани с любовта в Париж, и, второ, защото бе премного зает. Когато страстите не се подхранват, те се превръщат в естествена потребност; ето защо за хората от средната класа мисълта за женитба става фиксидея; те нямат друг начин да се сдобият с жена. Такова беше положението и на Сезар Бирото. В магазина всичко минаваше през ръцете му; за удоволствия не оставаше нито една минутка. При такъв живот естествените човешки потребности стават още по-повелителни; ето защо срещата с някое хубаво момиче, на което женкарите едва ли биха обърнали внимание, щеше да направи извънредно силно впечатление на целомъдрения Сезар. През един хубав юнски ден, минавайки по моста Мари към остров Сен-Луи, той видя една девойка, застанала на вратата на някакъв магазин, на ъгъла на кея Анжу. Констанс Пийро бе старша продавачка в модния магазин „Пти-Матло“, пръв от поредицата магазини, които впоследствие започнаха да се появяват навред из Париж, с цветни фирми, с развети знаменца и витрини, пълни с накачени шалове, с изкусно подредени вратовръзки и хиляди други търговски съблазни, с определени цени, панделки, афиши, оптически илюзии и измами, витрини, усъвършенствани до такава степен, че са просто истински поеми на търговията. Ниската цена на модните новости, които се продаваха в „Пти-Матло“, създаде на магазина слава, нечувана за този извънредно неблагоприятен за модата и търговията квартал. Старшата продавачка в него бе известна с красотата си, както по-късно се прочуха красивата лимонададжийка от кафе „Мил-Колон“ и още някои други клети създания, заради които край прозорците на магазините стърчаха по-голям брой младежи и старци, отколкото са паветата на Париж. Главният продавач в „Кралицата на розите“, чието жилище бе между черквата „Сен-Рок“ и улица Ла Сурдиер и който всецяло бе погълнат от парфюмерията, дори не подозираше съществуването на „Пти-Матло“; дребните търговски предприятия в Париж не се знаят помежду си. Сезар бе така силно пленен от красотата на Констанс, че влетя като вихър в „Пти-Матло“ Да купи плат за шест ризи, за чиято цена дълго се пазари, при което искаше да му показват цели топове хасе, също като свадлива англичанка. Констанс благоволи сама да го обслужи, забелязвайки по някои признаци, познати на всички жени, че Сезар е дошъл не толкова за стоката, колкото за продавачката. След покупката той съобщи на госпожицата името и адреса си, но тя не се трогна особено много от неговото възхищение. Горкият Сезар много лесно бе спечелил благоволението на Юрсюл и затова бе останал простоват като теле; сега любовта съвсем го видиоти, той не посмя да каже нито дума, пък и без това бе толкова омаян, че дори не забеляза безразличието, последвало усмивката на тази търговска сирена.

Осем дена наред той вися всяка вечер пред „Пти-Матло“ с надеждата да изпроси един поглед, като куче, което чака да му подхвърлят някой кокал пред вратата на кухнята, нехаейки за подигравките на служителите и продавачките, правейки унизително път на купувачите и на минувачите, следейки внимателно и най-малките движения в магазина. Няколко дена по-късно Сезар отново влезе в рая, където се намираше неговият ангел, не толкова да си купи носни кърпички, колкото за да й съобщи едно гениално свое хрумване.

— Ако имате нужда от парфюми, госпожице, бих могъл да ви доставя — каза той, като плащаше покупката си.

Констанс Пийро получаваше ежедневно блестящи предложения, в които никога не ставаше дума за женитба; и макар сърцето й да бе така чисто, както бе бяло лицето й, тя благоволи да изслуша любовта на Сезар едва след шест месеца любовни настъпления и отстъпления, но без да му даде отговор: благоразумие, продиктувано поради наличието на огромен брой обожатели, търговци на вина на едро, богати фабриканти на лимонади и други, които я ухажваха. Влюбеният Сезар бе потърсил подкрепата на настойника на Констанс, господин Клод-Жозеф Пийро, който тогава имаше железарски магазин на кея Ла Ферай и когото бе успял да открие след дълги тайни проследявания, присъщи на истинската любов. Но ние трябва да ускорим разказа си, затова няма да говорим за радостите на невинната любов, нито ще се спираме върху разточителствата на търговските служители — купуване на първите излезли на пазара пъпеши, разкошни вечери у Венюа, последвани от посещения на театър, а в неделен ден — разходки с файтон извън града. Без да е красавец, Сезар можеше да се хареса. От живота в Париж и престоя в мрачния магазин селската руменина на лицето му постепенно бе избледняла. Буйната му черна коса, шията му, която бе силна като у нормандски жребец, големите му крака и ръце, простодушният му и честен израз — всичко настройваше хората в негова полза. Вуйчо Пийро, който бе натоварен да бди за щастието на племенницата си, събра сведения за него и одобри намеренията му. През прекрасния месец май на 1800 година госпожица Пийро се съгласи да се омъжи за Сезар Бирото, който премаля от радост, когато под една липа в Со Констанс-Барб-Жозефин прие да му стане съпруга.

— Вземаш си добър мъж, моето момиче — каза господин Пийро. — Той притежава горещо сърце и е честен човек; чист е като сълза и целомъдрен като Исус, с една дума, мъж и половина.

Констанс се отказа напълно от бляскавия живот, за който и тя като всички продавачки понякога бе мечтала; сега, тъй като желанието и бе да бъде предана съпруга и добра майка, тя прояви спрямо живота религиозните разбирания на средната класа. Впрочем тази роля й подхождаше много повече, отколкото опасната суетност, която блазни въображението на толкова парижки момичета. С ограничени умствени способности, Констанс бе типична дребна буржоазка: в работата влагаше известна припряност, ако й предложеха нещо, към което и тя се стремеше, най-напред отказваше, а после се сърдеше, че са й повярвали; припряността й се насочваше към домакинството и касата в магазина, към работи, заслужаващи внимание, и същевременно към съвършеното изкърпване на бельото; тя изливаше чувствата си в упреци, схващаше, само най-простите мисли — дребна разменна монета на ума, — възразяваше на всичко, боеше от всичко; всичко пресмяташе и все мислеше за бъдещето. Студената й, но целомъдрена красота, затрогващото й изражение и свежестта й попречиха на Бирото да помисли за недостатъците й, но тя пък в замяна притежаваше свойствените на жените деликатност и честност, уредност, фанатично трудолюбие и дарби на търговка. По онова време Констанс бе на осемнадесет години и притежаваше единадесет хиляди франка. Тласкан от любовта към най-честолюбиви стремежи, Сезар купи „Кралицата на розите“ заедно със стоката, след което премести магазина в една красива сграда близо до площад Вандом. Млад, само двадесет и една годишен, женен за красива и обожавана жена, собственик на предприятие, трите четвърти от което бяха вече изплатени, той не можеше да не гледа на бъдещето с упование, особено като пресмяташе изминатия път. Нотариусът на Рагонови Роген, който бе съставил брачния договор, даде мъдри съвети на парфюмериста, като не му позволи да доплати дълга си със зестрата на жена си.

— Задръжте тези пари, момко, за някои полезни мероприятия — му бе казал той.

Бирото погледна на нотариуса с възхищение, свикна да се съветва с него и му стана приятел. Подобно на Рагон и Пийро той изпитваше такова доверие към нотариусите, че се доверяваше безрезервно на Роген. Вслушвайки се в дадения съвет, Сезар запази единадесетте хиляди франка на Констанс за търговията си и не би се съгласил да размени положението си дори и с това на Първия консул, колкото и блестящо да изглеждаше то. Той се задоволи отначало само с една готвачка, настани се в мецанина над магазина в едно съвсем тясно апартаментче, което бе доста добре украсено от един тапицер; там младоженците заживяха безкраен меден месец. Появата на госпожа Бирото на касата бе истинско чудо. Красотата й оказа огромно влияние върху търговията, елегантните господа говореха само за хубавата госпожа Бирото. Макар че обвиняваха Сезар в роялизъм, всички признаваха честността му; наистина неколцина търговци — негови съседи — му завиждаха, но повечето от хората смятаха, че е заслужил щастието си. Раната, получена на стъпалата на църквата „Сен-Рок“, му бе създала име на човек, посветен в политическите тайни, име на храбрец, макар че той не таеше никаква войнственост в сърцето си, нито пък някаква политическа мисъл в главата си. Заради тези му качества честните хора в района го предложиха за капитан от националната гвардия, но оттам бе уволнен от Наполеон, който по думите на Бирото не можел да му прости намесата във вандемиерската схватка. По този повод Сезар придоби евтина слава на преследван борец, която привлече към него вниманието на опозицията и му придаде известна важност.

Така тръгна животът на двамата съпрузи, радващи се на неизменно семейно щастие и вълнуващи се единствено от неизвестностите на търговията.

През първата година Сезар Бирото посвети жена си в тайните на занаята и на продажбата на парфюмерийни артикули, с което тя се справи великолепно; Констанс сякаш бе родена за търговка. Но балансът в края на годината ужаси амбициозния парфюмерист: като пресметна разходите, той видя, че едва след двадесет години би могъл да спечели скромния капитал от сто хиляди франка, който осигуряваше щастието му. Тогава реши да забогатее по-бързо и намисли като първа мярка сам да произвежда стоката си. Въпреки несъгласието на жена си, той взе под наем една барака и някакви празни места в предградието Тампл, където постави надпис с едри букви: „Фабрика на Сезар Бирото“. После доведе от Грас един работник, с когото започна да произвежда сапуни, есенции и одеколони, като делеше с него наполовина разходите и печалбата. Съдружието с този работник не трая повече от шест месеца и завърши със загуби, които понесе единствен Бирото. Но това не го обезсърчи и той пожела на всяка цена да постигне резултати, само и само да не му се кара жена му, на която по-късно призна, че в онези дни на отчаяние главата му кипяла като котел и че ако не бил набожен, на няколко пъти бил готов да се хвърли в Сена. Отчаян от първите безплодни опити, той се шляеше един ден по булевардите на път за в къщи, подобно на парижките скитници, които невинаги са безделници, а много често отчаяни хора. Между няколкото евтини книги, изложени в един кош на пътя, очите му се спряха на едно пожълтяло от праха заглавие, което гласеше: „Абдекер или изкуство да запазиш красотата си“. Той взе тази уж арабска книга — нещо като роман, писан от някакъв лекар от миналия век — и попадна на страницата, в която се говореше за парфюми. Облегна се на едно дърво на булеварда, за да прелисти книгата, и прочете една бележка, в която авторът, като обясняваше естеството на дермата и на епидермата, твърдеше, че често известни кремове и сапуни произвеждат действие обратно на очакваното, като затягат кожа, която се нуждае от отпускане, или я отпускат, когато й е потребно затягане. Бирото купи книгата, в която откри цяло богатство, но тъй като нямаше голяма вяра в собствените си знания, отиде все пак при един прочут химик Воклен, от когото поиска съвсем простичко да му покаже начините за приготвяне на два вида козметичен крем, пригоден за различните видове човешка кожа.

Истинските учени, тези истински велики хора, които никога не получават приживе заслужена слава за огромните им трудове, са услужливи хора. Воклен взе под своя закрила парфюмериста и се съгласи той да се нарече изобретател на крем за избелване на ръцете, чийто състав сам му бе посочил. Бирото кръсти това козметично средство „Двоен крем на султанките“. За да допълни изобретението си, приложи начина за добиване на крема за ръце за получаването на тоалетна вода, която нарече „Пречистваща вода“. В търговията той усвои способите на „Пти-Матло“ и пръв измежду парфюмеристите разгъна богата рекламна дейност с афиши, обяви и други средства, които някои хора може би несправедливо смятат за измама.

„Кремът на султанките“ и тоалетната вода бяха разгласени сред търговския и елегантния свят посредством цветни афиши, където на челно място личаха думите: „Одобрени от Института!“ Тази формула, която тогава бе употребена за първи път, има магически ефект. Не само Франция, целият континент бе покрит с жълти, червени и сини афиши, разпространени от собственика на „Кралицата на розите“, който имаше в склада си, произвеждаше и доставяше на умерени цени всички артикули от своя бранш. По време, когато толкова много се говореше за Ориента[60], название като „Крем на султанките“, дадено на козметично средство, бе плод на истинско вдъхновение както за обикновения човек, така и за надарения с ум, особено като се има пред вид вълшебното въздействие на тези думи в страна, където всеки мъж държи да бъде пълновластен господар и всяка жена — да живее като султанка. И тъй като хората винаги съдят по резултатите, Бирото си създаде име на талантлив търговец, още повече, че сам бе съчинил рекламата, чиято забавна фразеология също му донесе успех: във Франция се смеят на онова, което представлява някакъв интерес, чуждите несполуки никого не интересуват. Макар че Бирото бе действал така не от глупост, а съвсем сериозно, хората сметнаха, че в дадения случаи той талантливо е съумял да се представи за наивен. В търговската къща „Попино и Сие“, дрогеристи на улица Ломбар, намерихме без мъка един екземпляр от знаменитата реклама. Този любопитен документ е от рода на онези, които в една по-висша сфера историците наричат „доказателствен материал“. Ето какво гласи той:

Двоен крем на султанките и пречистваща тоалетна вода на Сезар Бирото!

Чудотворно откритие! Одобрено от Френския институт.

От дълго време хората от двата пола очакваха с нетърпение появата на крем за ръце и на тоалетна вода, оказващи по-ефикасно въздействие от одеколона. След дълги нощи, посветени на изследвания върху дермата и епидермата у двата пола, които отдават в еднаква степен най-голямо внимание на меката, еластична, кадифена и цветуща кожа, добре познатият в столицата и в чужбина парфюмерист, господин Бирото, е открил крем и тоалетна вода, които още при появата си бяха признати с пълно право за чудотворни от всички елегантни господа и дами в Париж. И наистина кремът и водата притежават учудващи свойства, те действат върху кожата, без да я набръчкват преждевременно, което неминуемо се случва при необмислената употреба на досегашните средства — изобретения на невежи и алчни хора. Новото откритие почива на принципа, разграничаващ различните темпераменти, които се делят на две големи групи — това е отбелязано чрез цвета на крема и на водата: розови за дермата и епидермата на хора с флегматичен темперамент и бели — за сангвиниците.

Кремът е наречен „Крем на султанките“, защото един арабски лекар го е правил за жените от султанския харем. Той, както и тоалетната вода, съставена по принципите на същата рецепта, са одобрени от Института въз основа на доклада на прочутия френски химик Воклен.

Този ценен крем, който излъчва най-сладостно благоухание, премахва и най-упоритите лунички по лицето, избелва и най-неподатливите епидерми и отстранява от ръцете потта, неприятна както за жените, така и за мъжете.

Пречистващата вода отстранява дребните пъпчици, които понякога неочаквано се появяват у жените и им пречат да посещават баловете; тя възобновява и освежава тена, като открива или закрива порите на кожата, според потребностите на темперамента; тя е вече толкова известна с подмладяващото си действие, че много дами с признателност я наричат „приятелка на красотата“.

Одеколонът е, направо казано, най-обикновен парфюм, без всякакво особено въздействие, докато „Двойният крем на султанките“ и „Тоалетната вода“ са активни средства с могъща двигателна сила, която действа безопасно и подсилва организма вътрешно; изключителните им целебни и живителни ароматични свойства радват до немай-къде сърцето и ума, възбуждат приятни мисли, учудват както поради ефективността си, така и с простотата си; те придават на жените особена привлекателност, а на мъжете предлагат нови средства за завоевания.

Всекидневната употреба на тоалетната вода успокоява дразненето, причинено от бръсненето; тя предпазва също така устните от напукване и запазва червенината им; след известно време премахва по естествен път петната по кожата и подхранва тъканта. Това довежда до отлично равновесие в обмяната, което носи облекчение на страдащите от мъчителна мигрена. И най-после тази вода подхожда на всички женски тоалети, при което предотвратява кожните заболявания, защото улеснява дишането на кожата, като същевременно й придава постоянна кадифена мекота.

Изпращайте поръчките си без пощенска такса до господин Сезар Бирото, приемник на Рагон — бивш, парфюмерист на кралица Мария-Антоанета, — в магазина му „Кралицата на розите“, улица Сент-Оноре, в Париж, до площад Вандом.

Цената на крема е три франка бурканчето, а на водата — шест франка флаконът.

За да се избегне всякаква фалшификация, господин Сезар Бирото предупреждава клиентите си, че кремът е в опаковка, която носи подписа му, а флаконите носят печат, инкрустиран в стъклото.

Макар че Сезар сам не си даваше сметка, успехът се дължеше на Констанс, която го посъветва да изпрати по няколко каси от крема и от водата на всички търговци на парфюми във Франция и в чужбина и да им предложи тридесет на сто комисиона, ако се съгласят да купят на едро от двата артикула. Наистина и кремът, и водата бяха по-добри от много други козметични средства; те съблазняваха невежите с изтъкнатото различие между темпераментите. Съблазнени от печалбата, петстотинте парфюмеристи във Франция започнаха да купуват от Бирото годишно по триста и повече дузини от крема и от тоалетната вода, нещо, което донесе на Бирото действително ограничена печалба на парче, но огромна по количество. Така Сезар можа да закупи бараките и празните места в квартал Тампл, да построи там голяма фабрика и да подреди великолепно магазина си; семейството му започна да изпитва дребните блаженства на охолството, а жена му престана да се страхува толкова много.

През 1810 година госпожа Бирото, предвиждайки покачване на наемите, посъветва мъжа си да стане главен наемател на къщата, от която държаха само магазина и мецанина, и да пренесат жилището си на първия етаж. Едно щастливо обстоятелство накара Констанс да затвори очи пред лудостите, които Бирото направи за нея в апартамента. Парфюмеристът току-що бе избран за съдия в Търговския съд. Това отличие, което се дължеше на честността му, на известната на всички негова любезност и на уважението, на което се радваше, го постави на равна нога с най-видните търговци в Париж. За да разшири познанията си, той ставаше в пет часа сутринта, четеше сборниците на юриспруденцията и книгите, отнасящи се до търговските спорове. Чувството му за справедливост, прямотата и добрата му воля — съществени качества, когато човек трябва да се справи с трудности, свързани с разрешаването на търговските въпроси — го изтъкнаха като един от най-ценените търговски съдии. Дори и недостатъците му допринесоха да се затвърди доброто му име. Чувствайки слабостите си, Сезар често възприемаше с готовност становището на колегите си, които биваха поласкани от това, че той се вслушва в мнението им: едни търсеха у него мълчаливото одобрение на здравомислещия човек; други го хвалеха, пленени от скромността и кротостта му. Спорещите страни отчитаха благоразположението и помирителния му дух и често го вземаха за арбитър при случаи, където здравият му разум му подсказваше истински Соломонови присъди. Докато изпълняваше тези свои задължения, той успя да си изработи език, изпъстрен с шаблонни изрази, с аксиоми и изчисления, свързани в хармонично подредени фрази, които, когато биваха изказани бавно, звучаха в ушите на повърхностните хора като истинско красноречие. По този начин той се хареса на онази твърде голяма част от хората, които по природа са посредствени, вечно са отрудени и са заети все с делнични неща. Сезар губеше толкова много време в съда, че жена му го накара да се откаже от тази прескъпа чест. Към 1813 година, след продължително дребно съществуване, благодарение на нерушимото единство помежду им съпрузите навлязоха в години на благоденствие, което сякаш нищо не беше в състояние да накърни. Кръгът на приятелите им се състоеше от предшествениците им, господин и госпожа Рагон, вуйчо им Пийро, нотариуса Роген, семейство Матифа — дрогеристи на улица Ломбар, които бяха доставчици на „Кралицата на розите“, Жозеф Льоба, търговец на платове, приемник на Гийом от фирмата „Шаки-пьолот“ — едно от светилата на търговията на улица Сен-Дьони, — съдията Попино, брат на госпожа Рагон, Шифрьовил, съдружник на фирмата „Проте и Шифрьовил“, госпожа и господин Кошен, финансов служител и съдружник на Матифа, абат Лоро, изповедник и духовен съветник на благочестивите хора от техния тесен кръг, и още неколцина. Въпреки роялистичните убеждения на Бирото общественото мнение беше в негова полза, смятаха го за много богат човек, макар той да не притежаваше повече от сто хиляди франка извън търговията си. Изправността на сделките му, точността му, навикът му нищо да не дължи и никога да не прибягва до полици, а, напротив, да приема само сигурни ценности от лицата, на които можеше да помогне, готовността му да услужи му бяха спечелили голям кредит. Всъщност той наистина бе спечелил много пари; строежите и фабриките му обаче бяха погълнали огромни суми. Освен това и издръжката на дома му струваше двадесет хиляди франка годишно. И най-сетне възпитанието на единственото им дете Сезарин, която и двамата с Констанс обожаваха, налагаше големи разходи. Нито бащата, нито майката скъпяха парите, щом трябваше да се направи удоволствие на дъщерята, от която не искаха да се делят. Можете да си представите как се радваше този забогатял селянин, когато слушаше своята прелестна Сезарин да свири на пиано някоя соната от Шайбелт или да пее някой романс; когато я виждаше как правилно пише на френски език; можете да си представите как й се възхищаваше, когато тя му четеше Расин, баща или син, тълкуваше пред него богатствата на големия автор, когато рисуваше с акварели или с туш! Какво щастие бе за него да се вижда прероден в това тъй красиво и тъй невинно цвете, което още не бе откъснато от майчиното стебло, истински ангел, за чието развитие и зараждащи се прелести те и двамата най-ревностно бяха следили! Това тяхно единствено дете бе неспособно да презира баща си или да се надсмива над невежеството му, толкова добре бе възпитано. Когато дойде в Париж, Сезар знаеше да чете, да пише и да смята, но това бе всичко, отруденият му живот му бе попречил да придобие други мисли и познания извън парфюмерийната индустрия. Ежедневното му общуване с хора, безразлични към науката и изкуството и вещи само в специалността си, а също така и липсата на време за по-възвишени занимания бяха направили от парфюмериста практичен човек. По силата на тези обстоятелства той възприе езика, грешките и гледищата на парижката буржоазия, която се възхищава от Молиер, Волтер и Русо, защото другите се възхищават от тях, която купува произведенията им, но не ги чете, твърди, че трябва да се казва „ormoires“, а не „armoires“[61], което било погрешно, защото някога жените са държали в тези скринове златото и роклите си, които обикновено били от плат, наречен моаре. Потие, Талма и госпожица Марс[62] били стократни милионери и не приличали на останалите хора: великият трагик ядял сурово месо, госпожица Марс пържела понякога бисери по подобие на една прочута египетска актриса, императорът носел жилетки с кожени джобове, за да може да вади емфието си с шепи, и препускал коня си по стълбището на оранжерията във Версай. Писателите и артистите умирали по болниците поради порочния им живот, те всички били атеисти, затова порядъчните хора не трябвало Да ги приемат в домовете си. Жозеф Льоба разказваше с ужас за брака на балдъзата си Огюстин с художника Сомервийо. Астрономите се хранели с паяци. Тези бисери в знанията на буржоазията в областта на езика, театралното изкуство, политиката, литературата и науката показват умствената й ограниченост. Поетът, минаващ по улица Ломбар, замечтава за Азия само като усети уханието на някой парфюм. В някой парник, вдъхвайки аромата на ветивера[63], той вижда прекрасния образ на индийски танцьорки. Спомня си браминските поеми, индуските религии и касти в яркия блясък на кошинилата (насекомо, от което се добива червената багра). При вида на къс необработена слонова кост той се пренася мислено в муселинов шатър на гърба на някой слон, с любовница до него, като лаорски крал. Дребният търговец обаче не знае нищо за произхода и родината на продуктите, с които борави. Парфюмеристът Бирото нямаше и понятие от естествена история или от химия. За него Воклен бе голям човек, някакво изключение; разсъжденията му за пътищата, по които се получава чаят, бяха в стила на бакалина, който казва дълбокомислено: „Чаят се получава по два пътя: с кервани или през Хавър.“ Според Бирото алоето[64] и опиумът се намираха само на улица Ломбар, а розовата вода, за която казваха, че идела от Цариград, се произвеждаше, както и кьолнската вода, в Париж. Тези имена на чужди места бяха измислени според него с оглед вкуса на французина, който не харесва артикулите на местното производство. За да направи стоката си по-привлекателна, френският търговец трябва да я представи като английско откритие, също както английският дрогерист казва, че продава френско изобретение. При това Сезар не беше нито толкова глупав, нито толкова наивен: честността и добротата му придаваха на действията му нещо, което ги правеше достойни за уважение, защото добрите дела покриват всякакво невежество. Непрекъснатите му успехи засилиха самоувереността му, а в Париж самоувереността е белег на сила. Тъй като през първите три години на брака им Констанс бе видяла добрите и лоши страни на мъжа си, измъчваха я непрекъснати страхове; в семейството тя въплъщаваше мъдростта и предвидливостта, съпротивата и безпокойството, тъй както Сезар представляваше смелостта, амбицията, действието и безпримерната вяра в съдбата. Но въпреки външната изява търговецът беше страхливец, докато жена му всъщност бе и търпелива, и сърцата. Ето как този малодушен, посредствен, слабоволен и неук човек, който нямаше нито идеи, нито познания и едва ли би сполучил в едно толкова несигурно поприще, успя да се справи благодарение на умелото си държане, на чувството си за справедливост, на добротата на истински християнската си душа и на любовта към жена си — единствената жена, която бе притежавал, — да си създаде име на забележителен мъж, смел и решителен. За хората бяха важни само резултатите. С изключение на Пийро и на съдията Попино останалите, с които се срещаше Сезар, го познаваха слабо и не можеха да го преценят. Впрочем двадесетината или тридесетина приятели, които често се събираха, говореха едни и същи глупости, повтаряха същите изтъркани приказки и до един гледаха на себе си като на елит в техния обществен строй. Жените се надпреварваха да се труфят и да дават вкусни вечери; всяка от тях се считаше задължена да говори с пренебрежение за мъжа си. Единствена госпожа Бирото съобразително се отнасяше с уважение и почтителност към съпруга си пред хората: в него тя виждаше човека, който независимо от скритите си недостатъци, бе спечелил богатство и обществено положение и за двамата. И все пак понякога се запитваше какво всъщност представлява светът и дали всички мъже, които се смятат за по-висши същества, приличат на нейния съпруг. Държането и допринасяше твърде много хората да уважават търговеца в една страна, в която жените са по-скоро склонни да недооценяват мъжете си и да се оплакват от тях.

Първите дни на 1814 година, така съдбоносна за императорска Франция, останаха паметни за съпрузите Бирото с две събития, които за друго семейство не биха имали значение, но можеха да направят впечатление на простодушни хора като Сезар и жена му, чието минало бе изпълнено само със сладостни спомени. Те бяха взели за пръв помощник един двадесет и две годишен младеж на име Фердинан дю Тийе. Този момък, който минаваше за много способен и току-що бе напуснал едно парфюмерийно предприятие, където му бяха отказали проценти от печалбата, направи всичко възможно, за да постъпи в „Кралицата на розите“, дето вече познаваше хората, условията и домашните нрави. Бирото го взе на работа и му даде хиляда франка заплата с намерение да го направи свой приемник. Фердинан има толкова голямо влияние върху съдбините на това семейство, че се налага да кажем няколко думи за него. Първо, той се наричаше просто Фердинан, нямаше фамилно име. Това обстоятелство се оказа от голяма полза за него по времето, когато Наполеон упражняваше натиск върху семействата, за да издирва войници. Той бе плод на сладострастна и жестока прищявка. Ето някои сведения, събрани за гражданското му състояние. През 1793 година една злочеста девойка от Тийе — махала в околностите на Андели — родила през нощта в градината на енорийския свещеник, после почукала на прозореца му и се хвърлила в реката. Добрият свещеник приютил детето, нарекъл го на името на светеца от този ден на календара, отхранил го и го отгледал като свое. През 1804 година той починал, но не оставил наследство, за да завърши момчето образованието си. Попаднал в Париж, Фердинан се отдаде на мошенически живот, който би могъл да го изведе към ешафода или към охолно съществуване, към адвокатска кариера, към армията и търговията или да го направи лакей на хората. Принуден да живее като същински Фигаро, той стана търговски пътник, после служител в парфюмериен магазин в Париж, където се бе завърнал, след като бе обиколил Франция, бе изучил живота и бе решил да преуспее на всяка цена. През 1813 година Фердинан реши, че е необходимо да установи възрастта си и да уреди гражданското си състояние, затова поиска от съда в Андели да се прехвърли в общината кръщелното му свидетелство, издадено от черквата, и взе разрешение да прибави към името си името на родното си село Тийе, с което и без това се представяше от известно време. Без баща и майка, без друг настойник освен императорския прокурор, сам в света, без задължения към когото и да било, той се развихри в това общество, което за него бе като мащеха; той не признаваше нищо освен интереса си и всички средства, чрез които можеше да забогатее, му се виждаха добри. Този нормандски селянин, чието оръжие бяха опасните му способности, притежаваше освен желанието си да преуспее ярките недостатъци, приписвани с основание или не на всички негови земляци. Мазните му маниери прикриваха заядливия му нрав, защото той бе човек, който непрекъснато се съдеше с някого; обаче, макар че оспорваше дръзко правата на другите, от своето право нищо не отстъпваше; времето му помагаше да изхаби силите на противника, когото той изтощаваше с непримиримата си воля. Главната му сила се криеше в изкуството на Скапеновци[65], от старата френска комедия, защото и той като тях разполагаше с богати възможности, с ловкост да се измъква от неправдите и с непреодолимото желание да задържат всичко, което им попадне в ръцете. Най-сетне той смяташе, че ако изпадне в немотия, ще може да приложи правилото на абат Тере, според което човек може и по-късно да стане честен. Надарен с непреодолима енергия и с войнствена дързост, той изискваше от другите да вършат за него добри или лоши дела, като се оправдаваше с теорията на личния интерес, презираше хората, защото смяташе, че всички са продажни, не подбираше средствата си — всички средства му се виждаха еднакво добри, — а на успеха и парите гледаше като на опрощение за всяко морално прегрешение. Човек като него, поставен да избира между каторгата и милионите, не можеше да не бъде безогледен, отмъстителен, бърз в решенията си, но и потаен като Кромвел, който бе пожелал да обезглави честността. Кроежите му бяха прикрити зад лек и подигравателен хумор. Амбициите на този прост служител-парфюмерист бяха безгранични; погледът, с който бе обгърнал обществото, казвайки си, че ще го завладее, бе изпълнен с омраза. Той се бе зарекъл да не се жени, преди да навърши четиридесет години, и удържа думата си. Външно Фердинан бе строен, добре сложен, с обноски според случая, които му позволяваха да се приспособява към всякаква обществена среда. На пръв поглед лукавото му лице се нравеше; след време обаче, при общуване с него, човек откриваше онзи странен израз, характерен за хора, които се тормозят от нещо или изпитват от време на време угризения на съвестта. Лицето му бе червендалесто, но с неприятен оттенък, а кожата му — отпусната като у всички нормандци. Разноцветните му очи под бледосинкавите, полуспуснати клепки отбягваха погледа на събеседника, но ставаха страшни, когато се втренчваха в жертвата си. Приказваше с гаснещ глас, сякаш бе говорил продължително. Тънките му устни не бяха лишени от изящество, но острият нос и леко изпъкналото чело издаваха простия му произход. Най-сетне черните му, като че ли боядисани коси показваха социалния мелез, наследил остроумието на развратен аристократ, безчестието на прелъстена селянка и останал със знанията на човек с незавършено образование и с пороци, придобити през безпризорното му детство. Бирото узна с дълбоко учудване, че неговият служител излиза най-елегантно облечен, прибира се късно и посещава балове у банкери и нотариуси. Тези нрави не се харесаха на Сезар, според когото търговските служители трябваше да проучват книгите на търговското предприятие и да мислят изключително за професията си. Парфюмеристът се изненада и от някои други по-дребни неща и кротко укори дю Тийе за финото му бельо и за визитните картички с гравирано на тях име: „Ф. дю Тийе-мода“, което според разбиранията му на търговец подхождаше само на хора от висшето общество. Фердинан бе дошъл у този Оргон[66] с намеренията на Тартюф. Започна да ухажва госпожа Бирото и се опита да я прелъсти, а за господаря си си състави с невероятна бързина същото мнение, каквото имаше за него и жена му. Макар че се показваше сдържан и много внимателен, при все че си мереше думите, дю Тийе разкри все пак пред нея възгледите си за хората и живота, и то така че изплаши тази боязлива жена, която споделяше схващанията на мъжа си и смяташе, че е истинско престъпление да искаш да навредиш на ближния си. Въпреки тактичността, проявена от госпожа Бирото, дю Тийе отгатна презрението, което й вдъхваше. Скоро Констанс, която бе получила няколко любовни писма от Фердинан, забеляза известна промяна в държането на първия помощник, който започна да се отнася спрямо нея самоуверено и с вид, като че ли те двамата добре се разбират. Без да каже на мъжа си личните си съображения, тя го посъветва да уволни Фердинан. Бирото се съгласи с жена си. Една събота вечер, три дни преди да съобщят на Фердинан, че е уволнен, Бирото откри при ежемесечната проверка на касата си, че липсват три хиляди франка. Това страшно го порази не толкова заради загубата, колкото за подозренията, които падаха върху тримата служители, готвачката, прислужника в магазина и няколко постоянни работници. Кого да обвини? Госпожа Бирото изобщо не напускаше мястото си зад касата. Служителят, отговарящ за парите, деветнадесетгодишен момък, на име Попино, бе племенник на господин Рагон, живееше у тях и бе въплъщение на честността. Неговите цифри не съвпадаха с наличните суми, разликата беше налице и личеше, че парите са били взети след баланса. Двамата съпрузи решиха да мълчат и да следят служителите. На другия ден, неделя, имаха гости. Те си гостуваха поред с близките им семейства. Когато седнаха да играят на карти, нотариусът Роген сложи на масата стари златни монети, точно като онези, които госпожа Бирото бе получила преди няколко дни от една млада булка, госпожа д’Еспар.

— Да не сте ограбили някоя църква? — засмя се парфюмеристът.

— Роген отвърна, че е спечелил тези пари на карти от дю Тийе в дома на един банкер. Дю Тийе потвърди без всякакъв срам думите му. Бирото обаче цял пламна. Когато гостите си отидоха и Фердинан вече се канеше да си ляга, Бирото го отведе в магазина под предлог, че трябва да поговори с него по работа.

— Дю Тийе — каза добрият човек, — от касата ми липсват три хиляди франка и не мога да обвиня никого в кражба. Историята със златните луидори говори някак си против вас, така че се налага да поприказваме по този въпрос; хайде, преди да си легнем, да открием грешката, защото съм сигурен, че това не може да бъде друго освен грешка. Да не сте взели аванс срещу заплатата си?

Дю Тийе отвърна, че наистина е взел тези пари. Парфюмеристът отвори счетоводната книга, сметката на Фердинан не беше още вписана.

— Бързах много — каза Фердинан, — пропуснал съм да кажа на Попино да впише сумата.

— Добре — отвърна Бирото, смаян от хладнокръвието на нормандеца, който добре познаваше добрите хора, у които бе постъпил с цел да забогатее.

Парфюмеристът и служителят му прекараха нощта в проверки, които достопочтеният търговец знаеше, че са излишни. Сновейки насам-натам, Бирото пъхна три банкноти от по хиляда франка в касата, като ги прилепи до стената на чекмеджето, после каза, че е капнал от умора, престори се на заспал и захърка. Дю Тийе го събуди тържествуващ и преструвайки се на много радостен, че е открил грешката. На другия ден Бирото смъмри пред всички малкия Попино и жена си и им се скара за проявената небрежност. След две седмици Фердинан дю Тийе постъпи на работа при един борсов агент. Парфюмерията не била за него — обясни той, — сега искал да изучи банковото дело. След като напусна Сезар, Фердинан дю Тийе говореше за госпожа Бирото така, че всеки да разбере, че господарят му го е уволнил от ревност. След още няколко месеца той посети бившия си работодател и поиска от него да му поръчителства за двадесет хиляди франка, които му били нужни, за да допълни гаранционната сума, необходима за някаква многообещаваща сделка. Забелязвайки изненадата на Бирото, който остана смаян от това безочие, дю Тийе свъси вежди и го запита няма ли доверие в него. Матифа и още двама търговци, които бяха там по работа, забелязаха възмущението на парфюмериста, който все пак сдържа гнева си в тяхно присъствие.

Може пък дю Тийе да е станал честен човек, простъпката му може да се е дължала на някоя любовница изпаднала в крайна нужда, или на загуба от карти? Публичното изобличение на един почтен човек би могло да хвърли в беди и неволи младеж, който е на път да се разкае. Ето защо този ангелски добър човек взе писалката и сложи подписа като поръчител върху полиците на дю Тийе, казвайки му, че прави на драго сърце тази дребна услуга на момък, който му е бил много полезен. При тази явна лъжа цялата му кръв се изкачи в главата му. Дю Тийе не издържа погледа на Бирото и навярно от този момент затаи в душата си онази непримирима омраза, която ангелите на мрака хранят спрямо ангелите на светлината.

Фердинан дю Тийе така ловко се удържа по опънатото въже на финансовите спекулации, че изглеждаше елегантен и богат още преди действително да беше забогатял. Щом успя да си купи кабриолет, той не слезе вече от него, като съумя да се задържи във висшите кръгове на хора, които смесват удоволствията със сделките и превръщат операта в клон на борсата, с една дума, тюркаретовците[67] на тази епоха. Благодарение на госпожа Роген, с която се бе запознал у Бирото, Фердинан скоро успя да проникне сред най-високопоставените хора на финансовите среди; така се издигна до истинско благосъстояние. В отлични отношения с банкерския дом Нюсенжан, в който Роген го бе въвел, той бързо си бе създал връзки с братята Келер и с хората от висшия банкерски свят. Никой не знаеше откъде идваха огромните капитали, които минаваха през ръцете му, но всички отдаваха щастието му на ума и честността му.

Реставрацията издигна още повече Сезар Бирото, който във водовъртежа на политическите кризи съвсем естествено забрави двете домашни злополуки. Неизменните му роялистични убеждения, които бяха доста охладнели след раняването, но на които той все пак държеше за форма, а също и споменът за геройството му през вандемиера му спечелиха покровителството на отговорни хора, главно защото той не потърси никаква облага от това. Макар че бе неспособен да изрече и най-малката команда, назначиха го дружинен командир в националната гвардия. През 1815 година неговият заклет враг Наполеон го уволни. По време на Стоте дни[68] обаче либералите от квартала стовариха омразата си върху него, защото по онова време вече бяха започнали политическите делби между търговците, които до този момент бяха останали единодушни в стремежа си към мир, тъй необходим за търговията. При Втората реставрация кралското правителство се принуди да разтури общинския съвет. Префектът предложи на Бирото да го назначи кмет. По съвета на жена си парфюмеристът прие да стане само помощник-кмет, длъжност, която не биеше много на очи. Тази скромност засили уважението, което хората и без това изпитваха към него, и му спечели приятелството на кмета господин Фламе дьо Ла Бийардиер. Бирото го познаваше още от времето, когато „Кралицата на розите“ беше свърталище на роялистичните конспиратори, и лично го препоръча на префекта, който му поиска съвет относно избора. Ето защо кметът никога не забравяше да покани господин и госпожа Бирото на приемите си. Освен това госпожа Бирото често събираше заедно с някои дами от висшето общество парични дарения в черквата „Сен-Рок“. Ла Бийардиер горещо подкрепи кандидатурата на Бирото, когато раздаваха ордена на „Почетния легион“, като наблегна на раната, получена при „Сен-Рок“, на привързаността му към Бурбоните и на уважението, с което той се ползваше. С тези награди правителството искаше да омаловажи делото на Наполеон, да спечели привърженици и да привлече на страната на Бурбоните търговците и хората на науката, затова включи и Бирото в числото на наградените. Това отличие, което бе в пълна хармония с блясъка на Бирото в квартала, в който живееше, не можеше да не засили честолюбивите стремежи на човек, успявал дотогава във всяко свое начинание. Съобщението на кмета, че ще го наградят, бе последният довод да се впусне парфюмеристът в сделката, за която той по-горе разказа на жена си, тоест да напусне парфюмерията и да се издигне до сферите на едрата парижка буржоазия.

По това време Сезар бе четиридесетгодишен. От работата във фабриката му се бяха появили няколко преждевременни бръчки, дългата му коса, по която шапката бе оставила околовръстна лъскава линия, леко се бе посребрила. Челото, където косата очертаваше пет клина, показваше скромния живот, който водеше. Гъстите му вежди не вдъхваха страх, защото ясният и винаги откровен поглед на сините му очи съответстваше напълно на честното му чело. Носът му, леко пречупен в основата и по-дебел към края, му придаваше учудения израз на парижките зяпльовци. Устните му бяха много дебели, а месестата му брада — почти отвесна. Червендалестото му, четвъртито лице, разположението на бръчките и изобщо целият му израз подсказваха простоват, но изпълнен с хитрост селски нрав. Маститата му фигура, едрите крайници, широките плещи, големите крака — всичко издаваше преселилия се в Париж селянин. Едрите му космати ръце, възлестите груби пръсти, големите четвъртити нокти сами биха посочили произхода му, дори той да не личеше в цялата му външност. На устните му играеше приветливата усмивка, присъща на търговците, когато влизате в магазина им, но тази „търговска“ усмивка бе израз на вътрешно задоволство и показваше състоянието на благата му душа. Недоверчивостта му не излизаше извън рамките на търговията, а хитростта го напускаше, щом затвореше регистрите си или пристъпеше прага на борсата. За него мнителността бе нещо като печатните му фактури — необходимост при продажбата. По лицето му бе изписана някаква смешна самоувереност, самомнителност, примесена с добродушие, а това му придаваше оригиналност и го отличаваше напълно от плоската физиономия на парижкия буржоа. Без този израз на наивен възторг и вяра в собствената му личност той щеше да внушава прекалено голямо уважение, а така, плащайки своята дан от комизъм, се приравняваше с другите. Обикновено, когато говореше, той скръстваше ръцете на гърба си. Когато смяташе, че е казал нещо любезно или остроумно, се повдигаше лекичко два пъти на пръсти и се отпускаше тежко на токовете си, като че ли да подчертае фразата си. По време на разпалени спорове понякога неочаквано се завърташе, правеше няколко крачки, сякаш за да види какво може да възрази, след което с бързо движение отново се връщаше към противника си. Той никога не прекъсваше събеседника си и често ставаше жертва на благоприличието, защото другите най-спокойно се прекъсваха, а той си отиваше, без да е казал нито дума. Големият му опит в търговията бе породил у него известни навици, смятани от някои за маниачество. Ако му се изплатеше в срока някоя полица, той я изпращаше на съдебния пристав и не се занимаваше повече с нея, а чакаше да си получи парите, лихвите и разноските; другото бе работа на пристава, който трябваше да действа, докато длъжникът бъде обявен в несъстоятелност. От този момент Сезар преустановяваше всякакви процедури, не се явяваше на събранията на кредиторите и пазеше правата си. Той бе възприел този начин на действие, както и неумолимата ненавист към фалиралите търговци, от господин Рагон, който по време на търговската си практика си бе дал сметка, че по съдебните дела се губи извънредно много време, затова не си заслужава да се тича, да се правят постъпки и да се домогва човек до извиненията на нечестните хора само за нищожния и несигурен дивидент, който се получава при спогодбата.

Ако фалиралият е честен човек и оправи положението си, той ще ви плати — казваше господин Рагон. — Ако е останал без средства и е чисто и просто нещастник, защо да го измъчвате? Ако пък е мошеник, никога нищо няма да получите. Хората познават строгостта ви, знаят ви като неотстъпчив човек и щом е невъзможно да се договарят с вас, ако могат да платят, ще си получите парите.

На срещите си Сезар пристигаше съвсем точно в уречения час, изчакваше десет минути и си отиваше с непреклонност, която нищо не бе в състояние да смекчи, така че точността му караше и хората, с които беше във връзка, да са точни. Облеклото му съответстваше на нравите и на физиономията му. Нямаше сила, която да го накара да се откаже от бялата муселинова връзка, завързана на фльонга под брадата му, и бродирана от жена му или от дъщеря му. Жилетката му от бяло пике, която той закопчаваше от горе до долу, почти покриваше изпъкналия му корем, тъй като той бе възпълен. Панталонът му бе син, копринените чорапи — черни, а пантофите — с панделки, които често се развързваха. Маслиненозеленият му, широк редингот и широкополата шапка му придаваха вид на квакер. Когато в неделя вечер отиваше на гости, той слагаше копринен панталон, пантофи със златни токи и неизменната жилетка с широки ревери, които се разтваряха, за да се вижда плисираното му жабо. Фракът му от кафяво сукно имаше дълги, широки поли. До 1819 година той носеше редовно две верижки за часовник, една под друга, но втората я закачваше само на официалния си костюм. Ето какъв бе Сезар Бирото: човек с достойнства, когото тайнствените сили, определящи човешката съдба, не бяха дарили със способността правилно да преценява политиката и живота и да надмогне равнището на средната класа, която при всички случаи се ръководи от общовъзприети и не винаги правилни схващания. Той бе приел наготово чуждите становища и ги прилагаше безкритично. Ограничен, но незлоблив, не особено остроумен, но дълбоко вярващ, той бе човек с чисто сърце. А в това сърце грееше една-единствена любов — светлина и извор на сила в живота му, — защото стремежът да се издигне и малкото знания, които бе придобил, се дължаха на обичта му към жена му и дъщеря му.

Госпожа Бирото бе по това време на тридесет и седем години. Тя толкова приличаше на Венера Милоска, че когато херцог дьо Ривиер изпрати тази прекрасна статуя в Париж, всички, които я познаваха, я оприличиха на нея. Но само за няколко месеца грижите така бързо разстлаха жълтите си отсенки по ослепително бялото й лице, набръчкаха и помрачиха така жестоко синкавия кръг, сред който искряха хубавите й зелени очи, че тя заприлича на остаряла мадона; защото дори и в нещастието тя запази някаква спокойна невинност и чистия си, макар и тъжен поглед, остана все така неизменно красива, целомъдрена и изпълнена с достойнство жена. На бала, замислен от мъжа й, тя блесна за последен път с красотата си, която направи впечатление на присъстващите. Всяко съществование има свой върховен момент на разцвет, период, в който действащите сили са в пълно съответствие с получените резултати.

Това пладне на живота, при което живите сили се уравновесяват и се развиват в целия си блясък, е присъщо не само на хората, но и на градовете, народите, идеите, различните институции, търговията и отделните мероприятия, които, подобно на династиите и благородническите класи, се раждат, издигат се и умират. Отде иде неумолимостта, с която законът на раждането и израждането се прилага към всичко, което става тук на земята? Дори смъртта по време на епидемии има периоди на засилване и затихване, на изостряне и покой. Нашето земно кълбо е може би огнена ракета, но с малко по-продължително съществуване. Като повтаря причините, поради които всичко живо на земята се развива и после умира, историята би могла да предупреди човека кога той трябва да прекрати дейността си; но нито завоевателите, нито актьорите, нито жените, нито писателите — никой не се вслушва в спасителния й глас. Сезар Бирото, който би трябвало да разбере, че е стигнал до върха на благополучието си, сметна този кратък отдих за изходна точка към нови успехи. Той прояви неведение по тези въпроси, подобно на народите или на кралете, несъумели да запишат с незаличими букви причините на разгромите, с които е пълна историята и за които толкова много династии и търговски величия ни дават забележителни примери. Защо да не бъдат издигнати нови пирамиди, напомнящи непрекъснато принципа, по който трябва да се ръководят народите и отделните личности, а именно — когато следствията престанат да са в пряка зависимост от причините и не са право пропорционални, настъпва разстройство. Но такива паметници има навсякъде, това са традициите и руините, които ни разказват за миналото, потвърждават прищевките на неумолимата съдба, чиято ръка заличава мечтите и ни доказва, че и най-големите събития могат да се предадат с една дума. Троя и Наполеон са днес само тема за поетите. Нека настоящата повест стане поема за превратностите в живота на буржоазията, които никой не се е сетил да възпее, защото те изглеждат нищожни, а всъщност са огромни; тук не стана дума за отделния човек, а за цял низ от страдания.

Трета глава
Наченки на беди

Заспивайки, Сезар се побоя, че сутринта жена му може да направи някои още по-решителни възражения, затова се врече да стане рано и да уреди всичко. Призори той излезе тихо от стаята, докато жена му още спеше, облече се бързо и слезе в магазина тъкмо когато прислужникът сваляше капаците на прозорците. Нямаше още никого и Бирото застана на вратата да почака служителите си, загледан в шетнята на прислужника си Раге, работа, която самият той така добре познаваше! Въпреки студа времето беше чудесно.

— Попино, обуй се, вземи си шапката и помоли господин Селестен да те замести, а ние двамата с тебе ще отидем в Тюйлери да си поговорим — каза той, когато отгоре слезе Анселм.

Попино — тази чудна противоположност на дю Тийе, когото като че ли провидението бе изпратило по някаква щастлива случайност на служба при Сезар, играе голяма роля в тази история, затова ни се налага да го обрисуваме. Госпожа Рагон бе по баща Попино. Тя имаше двама братя. По-младият беше тогава заместник-съдия в окръжния съд на департамента Сена. По-големият се беше заловил с търговия на сурова вълна, бе пръснал цялото си състояние и бе починал, оставяйки на Рагон и на брат си — съдията, който бе бездетен, единствения си син — сирак, тъй като майка му бе умряла при раждането му. За да създаде положение на племенника си, госпожа Рагон го бе настанила в парфюмерията с надеждата един ден той да стане приемник на Бирото.

Анселм Попино бе дребен и куц подобно на Байрон, Уолтър Скот и Талейран, факт, с който съдбата утешава хората с този недъг. Лицето му беше румено, свежо, покрито с лунички, каквито са обикновено червенокосите хора; но чистото му чело, пъстрите му ахатови очи, красиво очертаната уста, бялата кожа и прелестната свенливост на младостта, стеснителността, дължаща се на телесния му недостатък възбуждаха у околните желание да го покровителстват: хората обичат да проявяват такива чувства, а Попино предизвикваше съчувствие. „Малкият Попино“, както го наричаха всички, произхождаше от много набожно семейство, отличаващо се с разумни добродетели, скромен и изпълнен с добри дела живот. Ето защо Попино, който бе възпитан от чичо си — съдията, притежаваше качества, от които младостта става още по-красива: той бе разумен и сърдечен, малко стеснителен, но ревностен, кротък като агне и сърцат в работата, предан, трезвен, надарен с всички добродетели, свойствени на първите християни. Като чу, че господарят му го вика да се разходят в градините на Тюйлери — възможното най-странно предложение по това време на деня, — Попино помисли, че Сезар ще му говори за задомяването му; мисълта му веднага се понесе към Сезарин, истинската „кралица на розите“ — жив надпис на магазина, — в която той бе влюбен от деня, когато два месеца преди дю Тийе бе постъпил на работа при Бирото. Сърцето му така се бе разтуптяло и пулсът му биеше така силно, че като се изкачваше по стълбата, трябваше да спре; той слезе след малко, последван от Селестен, първия помощник. Анселм и господарят му тръгнаха мълчаливо към Тюйлери. Попино бе на двадесет и една години, а Бирото се бе оженил на тази възраст, така че Анселм не виждаше никаква пречка за женитбата си със Сезарин, въпреки обстоятелството, че богатството на парфюмериста и красотата на дъщеря му бяха всъщност огромни спънки за осъществяването на такива честолюбиви стремежи; но любовта се носи на крилата на надеждата и колкото по-безумна е тя, толкова по-твърдо се уповава на нея страстта. Затова, колкото по-недостъпна бе за него любимата му, толкова желанията му ставаха по-силни. Щастлив младеж, който в годините, когато всички слоеве се изравняваха и всички глави започваха да си приличат, успяваше все пак да постави граници между себе си — издънка на старо парижко семейство — и дъщерята на някакъв парфюмерист! Въпреки съмненията и безпокойствата си той бе честит: нали всеки ден се хранеше на една маса със Сезарин! Освен това в службата си той влагаше такова старание и толкова усърдие, че работата му доставяше само радости и тъй като вършеше всичко в името на Сезарин, никога не се чувстваше уморен. У двадесетгодишните любовта черпи сили от предаността.

— Анселм ще стане търговец и ще успее — казваше за него Сезар на госпожа Рагон, като хвалеше работата му във фабриката, изтъкваше способността му да усвоява тънкостите на занаята и неуморното му старание в дните на експедиране на стоката, когато със запретнати и голи мишци куцият момък опаковаше и заковаваше сам по-голям брой каси, отколкото всички останали служители.

Всички знаеха, че Александър Крота, първият помощник на Роген, се домогва до ръката на Сезарин; известно бе и състоянието на баща му, който бе богат земевладелец в Бри, а това бяха големи пречки за успеха на сирака; но тези спънки не бяха най-непреодолимите; Попино таеше дълбоко в себе си някои невесели тайни, които увеличаваха разстоянието между него и Сезарин. Имотното състояние на Рагон, на което той би могъл иначе да разчита, бе разклатено. Момъкът дори се чувстваше щастлив, че може да подпомага семейството със скромната си заплата. И все пак той вярваше, че ще успее! Много пъти бе забелязал, че Сезарин го гледа с привидно високомерие, но в глъбините на сините й очи бе дръзнал да прочете най-гальовни насърчения. Ето защо, обладан от мигновени надежди, той вървеше сега разтреперан, мълчалив и развълнуван, както става в подобни случаи с младежите, у които животът едва е напъпил.

— Попино — каза достойният за уважение търговец, — леля ти добре ли е?

— Да, господине.

— Все пак ми се вижда загрижена от известно време, да няма нещо, което да не е в ред? Слушай, момчето ми, няма защо да криеш от мене, аз съм, може да се каже, член на семейството, познавам чичо ти Рагон от двадесет и пет години. При него постъпих на работа, с груби, подковани обуща, както пристигнах от село. При все че моят край носи име „Ле Трезориер“, цялото ми богатство тогава бе един луидор от кръстницата ми, покойната маркиза д’Юксел, роднина на нашите клиенти херцозите господин и госпожа дьо Льононкур. Затова всяка неделя споменавам в молитвите си и нея, и цялото и семейство, а на племенницата й, госпожа дьо Морсоф в Турен, изпращам всички парфюмерийни артикули. Те пък ми пращат клиенти, например господин дьо Ванденес, който купува от мене стока за хиляда и двеста франка годишно. Човек няма защо да е признателен без нищо, нека, като е благодарен, да има някаква сметка; само че аз ти желая доброто заради самия тебе и без всякаква задна мисъл.

— О, господине, позволете ми да ви кажа, че вие сте били наистина умна глава!

— Не, моето момче, това не е достатъчно. Не казвам, че главата ми не струва, но винаги съм бил много честен и как още! Бях много примерен и никога не съм обичал друга жена освен собствената си съпруга. Любовта е чудесен стимул, както сполучливо се изрази вчера господин дьо Вилел в речта си…

— Любовта — каза Попино, — ах, господине, да не би…

— Чакай, чакай, ето нашия приятел Роген, който пресича пеш площад Луи XV в осем часа сутринта. Какво ли търси насам? — запита се Сезар, като забрави в този момент Анселм Попино и лешниковото масло.

Той си спомни подозренията на жена си и вместо да влезе в парка Тюйлери, се запъти към нотариуса. Анселм тръгна на известно разстояние след него, без да може да си обясни внезапния интерес на Бирото към тази среща, която наглед бе съвсем маловажна. Той обаче се бе насърчил от онова, което му каза Сезар за подкованите обуща, луидора и любовта.

Роген, едър и дебел мъж, с пъпчиво лице, оплешивяло чело и черни коси, бе имал на времето приятни черти; като млад той бе показал честолюбие и от дребен служител бе станал нотариус; сега обаче опитният наблюдател би открил по лицето му следи на застаряване и умора, дошли в резултат на злоупотреба с удоволствията. Потъне ли един мъж в тинята на прекалените страсти, тази тиня все някъде ще проличи; ето защо у Роген и бръчките, и руменината съвсем не бяха, като у други, белег на благородство. Вместо чистата просветленост, излъчваща се от хора, свикнали да живеят във въображение, и придаваща им цветущ вид, у Роген се чувстваха порочни наклонности, задоволявани въпреки съпротивата на организма. От неприятно вирнатия му нос се отделяше секрет, превърнал се у него в оня таен недъг, който една френска кралица бе сметнала наивно за недостатък, присъщ на всички хора; тя не бе познавала отблизо друг мъж освен краля и не е имало как да разбере заблуждението си. Роген смъркаше постоянно испанско емфие, като смяташе, че по този начин прикрива недостатъка си, с това обаче само бе засилил причината на нещастията си.

Но не прекаляваме ли много пъти с хвалебствията си, когато обрисуваме хората в социално отношение все в лъжливи краски, вместо да разкрием истинските причинители на злощастията им, които много често се дължат на някое заболяване? Физическият недъг като че ли досега е бил твърде пренебрегван от историците на човешките нрави с оглед на причинените от него душевни разстройства и на влиянието му върху руслото на живота.

Госпожа Бирото беше отгатнала правилно тайната на това семейство. Още през първата брачна нощ прелестната единствена дъщеря на банкера Шеврел бе почувствала непреодолимо отвращение към нещастния нотариус и веднага бе решила да се разведе с него. Роген, който бе твърде доволен, че има съпруга с петстотин хиляди франка зестра, без да се смята очакваното наследство, бе молил коленопреклонно жена си да не иска развод, като й бе дал пълна свобода и бе приел всички последици от подобна спогодба. Станала пълна господарка на живота си, госпожа Роген започна да се държи с мъжа си като куртизанка със стар любовник. Роген скоро си даде сметка, че жена му му излиза прекалено скъпо и по подобие на мнозина мъже в Париж скоро си устрои друго семейно гнездо. Отначало, докато се движеше в границите на разумното, този разход не бе много голям.

На първо време Роген намираше, без да пръска големи суми, гризетки, които с радост приемаха покровителството му; от три години обаче го разяждаше една от онези неукротими страсти, които често завладяват мъжете между петдесетата и шестдесетата им година; тази страст бе предизвикана от една от най-прекрасните жени на времето, известна в летописите на проституцията под името „Прекрасната холандка“; впоследствие тя отново щеше да потъне в това блато и да се прочуе със смъртта си. Някога един от клиентите на Роген я бе довел в Париж от Брюж, а по-късно, през 1815 година, когато бе принуден да замине поради събитията, я остави на нотариуса. Роген купи за своята красавица една малка къща на Шан-з-Елизе, мебелира я най-разкошно и за да задоволи прескъпите прищевки на тази жена, се увлече в разходи, които погълнаха цялото му състояние. Мрачният вид на Роген, който се разсея, щом съгледа клиента си, се дължеше на известни неразкрити още събития, в които се коренеше тайната за бързото забогатяване на дю Тийе. Той бе променил плана си още в първия неделен ден, когато в дома на своя шеф бе успял да схване отношенията между госпожа и господин Роген. Дю Тийе бе постъпил при Бирото не толкова с цел да прелъсти жена му, колкото за да поиска ръката на Сезарин, което щеше да бъде компенсация за потулената му страст; но той лесно се отказа от този брак, защото бе смятал Сезар за богат, а откри, че е беден. Тогава започна да следи нотариуса, добра се до доверието му, бе представен и на Прекрасната холандка и там подразбра какви са отношенията й с Роген, а също и заплахите си да го напусне, ако намали богатата й издръжка. Прекрасната холандка бе от онези безумни жени, които никога не се тревожат откъде идват парите, нито как се печелят, жени, които биха устроили празненство дори с парите на отцеубиец. Тя никога не мислеше за утрешния ден. Бъдещето за нея се изчерпваше с мисълта за това как и къде ще прекара вечерта, а краят на месеца бе понятие за вечност дори и тогава, когато й предстоеше да изплаща разни сметки. Страшно доволен, че е открил първия си „лост“, дю Тийе успя да склони Прекрасната холандка да продава любовта си за тридесет хиляди франка годишно вместо за петдесет хиляди — услуга, която влюбените старци мъчно забравят.

Най-сетне, след една вечеря с много пиене, Роген разкри пред дю Тийе, че го заплашва разорение. Тъй като недвижимите му имоти бяха погълнати от законната ипотека на жена му, увлечен от любовната си страст, той бе посегнал на парите, поверени му от неговите клиенти, от които бе изтеглил суми, надвишаващи половината от нотариалния му фонд. Когато бъдеше погълната и останалата част, на нещастния Роген щеше да остане само едно: да си пръсне черепа, с което той смяташе, че ще намали ужаса от разорението, събуждайки общественото съжаление. В тази история дю Тийе съзря път към бързо и сигурно забогатяване, блеснал като светкавица сред нощното пиянство. Той успокои Роген и му се отплати за доверието, като го накара да изстреля патроните във въздуха.

— По пътя, по който сте тръгнали — каза му той, — човек като вас не бива да постъпва като глупец и да върви слепешката, а да действа смело.

Той го посъветва да изтегли незабавно една по-едра сума, да му я повери, за да я вложи смело в някоя борсова спекулация или в някоя от хилядите други сделки, които се вършеха по това време. В случай на печалба двамата щяха да основат частна банка, където можеха да използват влоговете, чиито печалби пък биха позволили на Роген да задоволява страстта си. В случай на неуспех Роген нямаше защо да се самоубива, а можеше да замине за чужбина, защото „неговият“ верен дю Тийе щеше да подели с него и последната си стотинка. За човек, който се дави, предложението беше като хвърлено въже, но Роген не усети, че всъщност помощник-парфюмеристът му надяваше въжето на шията.

Узнал тайната на Роген, дю Тийе си послужи с нея, за да наложи волята си едновременно на съпругата, любовницата и съпруга. Предупредена за надвисналата катастрофа, нищо неподозиращата дотогава госпожа Роген прие ухажванията на дю Тийе, който по това време напусна мястото си при парфюмериста, тъй като бе сигурен за бъдещето си. Той лесно убеди любовницата си да рискува известна сума, за да не й се наложи да стане проститутка в случай на разорение. Жената уреди финансовото си положение, събра малък капитал и го повери на човека, в когото мъжът й имаше доверие, тъй като нотариусът пръв бе дал сто хиляди франка на съучастника си. С посещенията си у госпожа Роген, целящи да превърнат интереса й в привързаност, дю Тийе съумя да вдъхне на тази красива жена най-буйна любовна страст. Естествено тримата му съдружници бяха предвидили и за него дял в печалбата, но недоволен от отредената за него част, той има дързостта да се споразумее при борсовите спекулации с противната страна, която му връщаше уж загубените суми, защото той играеше и за клиентите, и за себе си. Щом печалбата му стигна петдесет хиляди франка, дю Тийе бе вече уверен, че ще направи голямо състояние; тогава огледа с орловия си поглед, който бе характерен за него, политическото положение във Франция, в резултат на което по време на войната започна да спекулира с ценни книжа, а след завръщането на Бурбоните — С покачването на курса им. Два месеца след завръщането на Луи XVIII госпожа Роген притежаваше двеста хиляди франка, а дю Тийе — триста хиляди. Нотариусът, който гледаше на младия човек като на ангел-спасител, бе вече оправил финансовото си положение. Прекрасната холандка пръскаше луди пари, защото бе станала жертва на някой си Максим дю Трай, бивш паж на Наполеон. Дю Тийе откри истинското име на тази жена, сключвайки някаква сделка с нея. Тя се наричаше Сара Гобсек. Изненадан от съвпадението с името на един стар лихвар — провидение за богатските синчета, — за когото бе чувал да се говори, той отиде при него, за да разузнае доколко може да разчита на родството му с тази жена. Този Брут[69] сред лихварите се показа неумолим към племенницата си, но дю Тийе му хареса, защото се представи като банкер на Сара и лице, което разполага с капитали. Двата характера — на нормандеца и на лихваря — си допаднаха. По това време Гобсек се нуждаеше от млад и ловък човек, който да следи една малка финансова, операция в чужбина. Един от квесторите в Държавния съвет, който бе заварен на служба при завръщането на Бурбоните, бе намислил, за да заздрави положението си, да отиде в Германия и да откупи полиците, издадени от принцовете по време на емиграцията. Той предлагаше печалбите от тази машинация, която за него бе чисто политическа, на онези, които биха му отпуснали необходимата сума. Лихварят се бе съгласил да му даде парите само при условие това да става постепенно, със закупуването на полиците и след предварителната им проверка от добър познавач. Лихварите не се доверяват никому, те искат гаранции; единственото, което е важно за тях, са благоприятните обстоятелства. Затова, ако нямат нужда от вас, те са студени като лед, но могат ли да ви използват — стават приветливи и услужливи. На дю Тийе бе известно каква огромна, но подмолна роля играеха на парижката борса хора като Вербруст и Жигоне, които шконтираха полиците на търговците от улиците Сен-Дьони и Сен-Мартен, или като Палма — банкер в предградието Поасониер, — чиито интереси почти винаги съвпадаха с интересите на Гобсек. Ето защо той представи начаса парична гаранция при условие, че тези господа ще вложат в търговските си сделки капиталите, които той ще депозира у тях, и че ще получи известен процент. По този начин си подготвяше здрава опора. Той придружи господин Клеман Шарден де Люпо при пътуването му в Германия през Стоте дни и се завърна при Втората реставрация, увеличил не толкова състоянието си, колкото предпоставките за забогатяване. Той бе проникнал в тайните на най-ловките парижки спекуланти, спечелил бе приятелството на човека, когото зорко следеше, защото този изпечен мошеник бе разкрил пред него пружинките и юридическите уловки на висшата политика. Дю Тийе бе от хората, на които не е необходимо да се изясняват надълго и нашироко нещата, а това пътуване окончателно го просвети. Госпожа Роген му бе останала вярна. А и клетият нотариус го чакаше със същото нетърпение, защото по думите на жена му Прекрасната холандка пак го бе разорила. Дю Тийе поразпита Прекрасната холандка, но не видя разходи, които да съответстват на пропилените суми. Тогава той откри тайната, която Сара Гобсек така старателно бе крила от него — безумната й страст към Максим дьо Трай, чиито първи крачки в полето на порока и разврата предвещаваха, че той ще бъде един от онези политически мошеници, станали ненаситни от хазарта и необходими за всяко „добро правителство“. Тогава дю Тийе разбра защо Гобсек бе безразличен към съдбата на племенницата си. При тези обстоятелства банкерът дю Тийе — той вече бе станал банкер — посъветва настойчиво Роген да „отдели бели пари за черни дни“, като привлече най-богатите си клиенти в някое ново и доходно за него предприятие, в случай че, продължавайки спекулациите си, му се наложи да обяви фалит. След цял низ печалби и загуби, от които се възползваха единствени дю Тийе и госпожа Роген, най-сетне удари часът за банкрута на нотариуса. Неговата агония бе изкористена тогава от най-добрия му приятел. Дю Тийе измисли спекулата с празните места около „Мадлената“. Разбира се, стоте хиляди франка, вложени от Бирото у Роген в очакване на пласирането им, бяха предадени веднага на дю Тийе, който в желанието си да погуби парфюмериста бе убедил Роген, че за него ще е най-безопасно, ако успее да вкопчи в мрежата си най-близките си приятели.

— Щом е приятел, той щади близките си дори и в гнева си — бе казал той на Роген.

Малцина знаят днес колко евтино е струвал на времето един квадратен метър земя около „Мадлената“; тия места обаче щяха да се продават на по-висока цена поради необходимостта да им се намерят собственици, желаещи да се възползват от благоприятния случай. Дю Тийе искаше да подреди нещата така, че да обере печалбите, без да се излага на рисковете на спекула с дългосрочни операции. Иначе казано, планът му беше да нанесе смъртен удар на сделката, след което той да я поеме в ръцете си и да й вдъхне нов живот. В подобни случаи хора като Гобсек, Палма, Вербруст и Жигоне обикновено взаимно си помагаха; дю Тийе обаче не беше толкова близък с тях, че да им иска съдействие; освен това той желаеше да ръководи сделката, без да издава участието си, така че да обере безнаказано плодовете от грабежа; ето защо разбра, че му е необходимо да разполага с една от онези живи кукли, които на търговски език се наричат „пионки“. Най-подходящо за тази сатанинска роля му се стори лицето, което под свое име играеше вместо него на борсата; като си присвои божествени права, дю Тийе се залови да извайва от него човек по свой образ и подобие. Това бе един бивш търговски пътник без средства и без дарби, но годен да многоглаголства без отдих на всякакви теми, преливайки от пусто в празно; от този човек без пукнат грош, но способен да усвои някаква роля и да я играе, без да провали пиесата, който притежаваше особени понятия за чест, тоест можеше да пази тайна и да понесе безчестието, за да запази оня, който го е извършил, дю Тийе направи преуспяващ банкер, ръководител на едно от най-големите предприятия, шеф на банкерската къща „Клапарон“. В случай че сделките, предприети от дю Тийе, наложеха банкрут, Шарл Клапарон щеше да бъде предаден на книжниците и фарисеите. Клапарон знаеше това. Но в деня, в който срещна някогашния си другар дю Тийе, малките печалби, обещани му от всяка сделка, се сториха златна мина на тъжно скитащия по булевардите бедняк. Ето защо приятелските му чувства и предаността му към дю Тийе, подкрепени от всеотдайната му признателност и засилени от потребностите на разсипническия му и разпуснат живот, го накараха да казва „амин“ на всичко. По-късно, след като продаде честта си и видя, че дю Тийе наистина го подлага на рискове, но върши това с много голяма предпазливост, той се привърза към него като куче. Клапарон бе много грозен пес, но бе винаги готов, подобно на Курций[70], да се хвърли в пропастта. В предстоящата сделка той трябваше да представлява едната половина от купувачите на местата, а Сезар Бирото — другата. Ценните книжа, които Клапарон щеше да получи от Бирото, трябваше да бъдат шконтирани от един от лихварите, с чието име дю Тийе щеше да си послужи, за да тласне Бирото в момента, в който Роген му отнемаше капиталите, в бездната на банкрута. Ликвидаторите по фалита щяха да действат съобразно хрумванията на дю Тийе, а той, като собственик на парите, дадени от парфюмериста, и като негов кредитор под различни имена, щеше да продаде местата на търг и да ги закупи за половината от стойността им, като ги плати от фондовете на Роген и от дивидентите на фалита. Нотариусът също се беше натопил в този проект с мисълта, че ще получи значителна част от ценната плячка на парфюмериста и на съдружниците му; човекът обаче, комуто той се доверяваше безрезервно, щеше да си вземе лъвския пай, както и стана по-късно. Роген нямаше да може да заведе дело срещу дю Тийе и щеше да се задоволи с трохите, които от време на време щяха да му се подхвърлят някъде из Швейцария, където можеше да намери по-евтини красавици. Този ужасен план бе породен от живота, а не измислен от трагически автор. Омраза без желание за мъст е като семе, попаднало на гранитна скала; замисленото отмъщение на дю Тийе спрямо Сезар обаче бе нещо съвсем естествено: иначе би трябвало да отречем борбата между силите на доброто и силите на мрака. Дю Тийе не можеше да убие без угроза за себе си единствения човек в Париж, който знаеше, че той е извършил кражба в неговия дом, но можеше да го хвърли в калта и да го унищожи така, че да не е в състояние да свидетелства срещу него. Желанието му за мъст бе тлеяло дълго време в сърцето му, без да се разгори; дори и най-злопаметните хора в Париж нямат време да изграждат отмъщението си: животът е много напрегнат, припрян, пълен с непредвидени случки; но вечните колебания, които пречат на предумишлените действия, са все пак от полза за затаената в дън душата мисъл на хитреца, който умее да изчаква щастливия случай. Когато Роген се бе доверил на дю Тийе, парфюмерийният служител съзря макар и смътно някаква възможност да погуби Сезар и не се бе излъгал. На път да се раздели с обожаемата жена, нотариусът доизпиваше от счупената чаша омайното биле; той ходеше всеки ден в къщата на Шан-з-Елизе, откъдето се връщаше рано призори. Така че недоверчивата госпожа Бирото беше права. Реши ли един човек да играе роля като тази, която дю Тийе бе дал на Роген, той придобива дарование на голям актьор, зрение на рис, проницателност на ясновидец и умение да хипнотизира жертвата си; ето защо нотариусът бе съзрял Бирото доста преди Бирото да го види и когато парфюмеристът го съгледа, той още отдалеч вече му подаваше ръка.

— Току-що ходих да съставя завещанието на един големец, който едва ли ще изкара още една седмица — каза той съвсем естествено, — само че с мен постъпиха като със селски лекар: пратиха да ме вземат с кола, а се връщам пеш.

Тези думи разсеяха лекия облак на недоверие, помрачило челото на парфюмериста и забелязано от Роген; той се въздържа да заговори пръв за празните места, защото искаше да нанесе последния удар на жертвата си.

— След завещанията брачните договори — каза Бирото. — Такъв е животът. Ами я ми кажете, кога ще се женим за „Мадлената“? Хе-хе, татко Роген! — добави той, като го потупа по корема.

И най-целомъдреният буржоа, когато е в мъжка компания, се мъчи да изглежда циничен.

— Ако не стане днес — отговори нотариусът дипломатично, — изобщо няма да стане. Боим се тази работа да не се разгласи, а ето че вече двама от най-богатите ми клиенти ме преследват, защото искат и те да участват. Ето защо сега трябва да се реши: да или не. Веднага следобед ще приготвя книжата, така че имате време до един часа. Довиждане. Точно отивам за черновите на договорите, които снощи е направил Ксандро.

— Няма какво, дал съм вече дума — рече Бирото, като се спусна след нотариуса с протегната ръка. — Вземете тези сто хиляди франка, те са зестрата на дъщеря ми.

— Добре — рече Роген и се отдалечи.

Връщайки се при малкия Попино, Бирото за миг усети как нещо го парна в стомаха, диафрагмата му се сви, а ушите му забучаха.

— Какво ви е, господин Бирото? — запита Попино, като видя бледото лице на господаря си.

— Ах, моето момче, току-що сключих с една само дума голяма сделка, а в подобни случаи никой не е господар на чувствата си. Впрочем тази работа и тебе засяга. Затова те доведох, да си поговорим по-спокойно. Тук никой няма да ни чуе. Леля ти е притеснена, я ми кажи, къде е загубила парите си?

Как да ви кажа, господине, вуйчо ми и леля ми бяха вложили капиталите си у господин дьо Нюсенжан и бяха принудени да вземат в замяна акции от мините Ворсчин, които още не дават дивиденти, а на тяхната възраст не е лесно да живееш с надежди.

— От какво тогава живеят?

— От моята заплата; много се зарадвах, че приеха.

— Добре, Анселм, добре — каза парфюмеристът и една сълза блесна в очите му, — ти си достоен за привързаността, която изпитвам към теб. Затова ще получиш висока награда за добрата ти работа.

С тези думи търговецът се издигаше както в собствените си очи, така и в очите на Попино; в тях той бе вложил наивното красноречие на еснафа, израз на привидното му превъзходство.

— Как! Да не би да сте отгатнали чувствата ми към…

— Към кого? — запита парфюмеристът.

— Към госпожица Сезарин…

— А, момко, че ти си бил много дързък! — викна Бирото. — Задръж тайната си, обещавам ти да я забравя. Още утре ще напуснеш дома ми. Не ти се сърдя. На твое място и аз, дявол да ме вземе, щях да изпитвам същите чувства. Тя е толкова красива!

— Ах, господине! — рече младежът, който така се беше изпотил, че дори ризата му бе мокра.

— Виж какво, моето момче, тази работа не се решава за един ден. Сезарин е господарка на чувствата си, а и майка й си има свои планове. Затова ела на себе си, избърши си очите, обуздай чувствата си и няма какво повече да говорим за това. Няма да ме е срам от хората, ако ми станеш зет: ти си племенник на господин Попино, съдия в окръжния съд, племенник си на Рагонови и имаш право и ти като всички хора да си пробиеш път в живота. Само че тук изникват много въпросителни… За какъв дявол ми пускаш тая муха сред деловия разговор? Слушай сега, ела да седнем ей тук на тая скамейка, искам да поговоря с теб не като с влюбен, а като с човек на работа при мен. Слушай, Попино, чувстваш ли се смел? — запита Бирото, като го гледаше право в очите. — Чувстваш ли в себе си сили да се бориш с хора, по-силни от теб, и то да се бориш гърди срещу гърди?…

— Да, господине.

— Да водиш дълъг, опасен бой…

— За какво именно става дума?

— Да провалим „Макасарското масло“! — каза Бирото и се надигна на пръсти като герой на Плутарх — Нека не се мамим, врагът е силен, здраво укрепен, страшен. „Макасарското масло“ е начинание, проведено с много умение, замислено е извънредно умно. Четвъртитите му флакони са оригинални по форма. Смятах нашите да бъдат триъгълни, но като размислих, реших, че по-добре ще бъде да направя малки шишенца от тънко стъкло, обвити в плетена тръстика, нещо по-заинтригуващо, а клиентът обича всичко, което дразни любопитството му.

— Скъпо ще излезе — каза Попино. — Би трябвало разноските ни да бъдат колкото се може по-малки, за да можем да правим големи отстъпки на препродавачите.

— Браво, моето момче, това е основното! Не забравяй, че „Макасарското масло“ ще се брани! Външно то е отлично представено, а и името му е съблазнително. Представят го като артикул, внесен от чужбина, а ние за нещастие се явяваме с местно производство. Казвай сега, Попино, ще имаш ли сили да стъпиш на шията на Макасар? Първо ще го удариш в задморските му пазари; изглежда, че Макасар наистина е в Индия, в такъв случай по-естествено е да пратим френския артикул на индийците, вместо да им връщаме онова, за което казват, че идвало оттам. Бий сега конкуренцията! Ще трябва обаче да се борим и в чужбина, и в провинцията. Още повече, че „Макасарското масло“ е добре рекламирано, няма защо да омаловажаваме възможностите му, те са известни, клиентелата ги познава.

— Ще го проваля! — викна Попино с пламтящ поглед.

— С какво? — запита Бирото. — Това е младежка разпаленост. Изслушай ме докрай.

Анселм застана мирно, като войник пред френски маршал.

— Попино, открих едно масло за подсилване растежа на косата, за подхранване на косъма и за поддържане цвета на мъжките и женски коси. То ще има същия успех както кремът и водата ми; не мисля обаче сам да използвам тази тайна, защото смятам да се оттегля от търговията. Ти, моето момче, ще разпространиш моето „Комагенно масло“. (От латинската дума „coma“, което значи „коса“, както ми обясни придворният лекар господин Албер. Тази дума се намирала и в трагедията на Расин, „Беренис“, където авторът представял и един крал на Комаген, влюбен в красивата, прочута с хубавата си коса кралица; навярно за да й се хареса, той дал такова име на кралството си! Колко са остроумни гениалните хора! И най-малките подробности ги занимават!)

Малкият Попино изслуша, без да се усмихне, смешното пояснение в скоби, очевидно предназначено за него, като човек с образование.

— Анселм, реших ти да основеш голяма търговска фирма за дрогерийни артикули на улица Ломбар — каза Бирото. — Аз ще бъда твой таен съдружник, като ти дам и началния капитал. След „Комагенното масло“ ще опитаме една есенция от ванилия и един ментов спирт. С една дума, ще въведем в дрогерията революционни методи: ще продаваме концентрати вместо първични продукти. Доволен ли си, амбициозни младежо?

Анселм бе така поразен, че не можеше да отговори; но плувналите му в сълзи очи говореха вместо него. Струваше му се, че това предложение е продиктувано от чувствата на снизходителен баща, който иска да му каже: „Създай си богатство и положение, за да заслужиш Сезарин.“

— Господин Бирото — рече той най-сетне, вземайки вълнението на Сезар за учудване, — аз също ще успея.

— И аз бях като тебе — възкликна парфюмеристът. — Някога и аз отговорих така. Дъщеря ми може да не бъде твоя, но богатството ти е сигурно. Но какво ти става, момче?

— Дайте ми поне надежда, че като спечеля едното, ще получа и другото!

— Надявай се, щом искаш, приятелю, това не мога да ти забраня — отвърна Бирото, трогнат от тона на Анселм.

— Господин Бирото, мога ли още днес да потърся магазин, та да не губим време?

— Можеш, моето момче. Утре ще се затворим двамата с тебе във фабриката. Преди да отидеш в квартала около улица Ломбар, ще се отбиеш у Ливингстън да видиш дали ще е готова за утре моята хидравлична преса. А тази вечер към седем часа ще отидем у знаменития Воклен да се посъветваме с него. Той е проучвал в последно време състава на косъма, занимавал се е с оцветителните му съставки и с произхода им, както и с причините за падането на косите. Това е основното, Попино. Ще ти открия тайната си, а ти ще трябва умно да я използваш. Преди да отидеш при Ливингстън, отбий се у Пиери Бенар. Трябва да ти кажа, момчето ми, че безкористието на господин Воклен много ме огорчава; не мога да го накарам да приеме каквото и да било възнаграждение. За щастие научих от Шифрьовил, че Воклен искал да притежава една картина на „Богородицата“ от Дрезденския музей, гравюра от някой си Мюлер, и след като писа цели две години писма до различни хора в Германия, Бенар откри най-после оригинала на луксозна хартия; картината струва хиляда и петстотин франка, момчето ми. Днес нашият благодетел, като излезе да ни изпрати, ще я види във вестибюла си; разбира се, ти ще се погрижиш да бъде сложена в рамка. Това ще бъде спомен от мене и жена ми, а колкото до признателността ни, ето вече шестнадесет години, откакто всеки ден молим бога за него. Аз никога няма да го забравя, Попино, но учените, както са погълнати от науката, забравят всичко, и жена си, и приятелите, и онези, на които са направили някаква услуга. А пък ние, обикновените хора, може да сме ограничени умствено, но затова пък имаме топло сърце. Това поне ни утешава, че не можем да се мерим с гениите. Господата от Френския институт имат само мозък, сам ще се увериш в това; тях никога няма да ги срещнеш на черква. Господин Воклен е или в кабинета си, или в лабораторията; надявам се, че като прави анализите си, се сеща за бога. Значи, разбрахме се: аз ще ти дам капитала, ще ти открия и тайната си и ще делим наполовина, без да съставяме договори. Нека успеем, тогава ще си сверим часовниците. Хайде, тичай сега, моето момче, а пък аз имам друга работа. Чакай, след двадесет дни давам голям бал, поръчай си фрак и ела като солиден търговец с име…

Този последен израз на доброта така трогна Попино, че той хвана грубата ръка на Сезар и я целуна. Чрез това си доверие добрият човек бе поласкал влюбения момък, а влюбените са способни на всичко.

„Горкият — каза си Бирото, като го гледаше как бърза през градината, — да можеше Сезарин да го обикне! Но той куца, косата му е бакъреночервена, а и момичетата са толкова особени, та не ми се вярва Сезарин да… А и майка й иска да я омъжи за нотариус. Александър Крота ще й донесе богатство; какво ли не понася човек, като е богат, а няма щастие, което да устои на немотията. Както и да е, дъщеря ми е свободна в избора си, докато и за нея настъпи сляпата неделя.“

Четвърта глава
Разточителства

Съседът на Бирото бе дребен търговец на чадъри и бастуни; той се наричаше Керон и бе родом от Лангедок; търговията му едва креташе, затова Бирото често му се бе притичвал на помощ. Керон нямаше нищо против да се попритесни и да отстъпи на богатия парфюмерист двете стаи на първия етаж, като съответно намали наема си.

— И така, съседе — каза приятелски Бирото, който влезе в магазина му, — жена ми е съгласна да се поразширим малко. Ако желаете, да отидем в единадесет часа при господин Молиньо.

— Драги господин Бирото — отвърна търговецът на чадъри, — досега не съм предявил никакви искания за преотстъпване на стаите, но вие сам знаете, че добрият търговец трябва от всичко да печели.

— Дявол да го вземе! — каза парфюмеристът. — Аз нямам милиони. Не зная какво ще каже архитектът, когото очаквам след малко, дали планът ми е осъществим. „Преди да стигнем до някакво решение — каза ми той, — да видим по-напред дали подовете на двата апартамента са на еднакво равнище.“ Освен това трябва и господин Молиньо да даде съгласието си за събаряне на стената и да видим дали наистина тази стена е междинна. Най-сетне ще трябва да правя нова стълба и да я приспособя към новата уредба. Това прави много разходи, а аз не искам да се разоря.

— О, господин Бирото — възрази търговецът на чадъри, — вие ще се разорите тогава, когато земята се свърже със слънцето и им се народят деца.

Бирото си почеса брадата, изправи се на пръсти и пак се отпусна на токовете.

— Впрочем аз не ви искам кой знае какво — продължи Керон, — само да купите от мен ей тия книжа…

И той му подаде едно бордеро от шестнадесет полици, на обща сума пет хиляди франка.

— Аха! — рече парфюмеристът, като ги преглеждаше. — Дребни рибки по за два-три месеца…

— Купете ги, давам ви ги само с шест на сто — каза Керон смирено.

— Аз не съм лихвар — отвърна Бирото укоризнено.

— Боже мой, ходих при бившия ви служител дю Тийе; той по никакъв начин не се съгласяваше да ги вземе; сигурно за да узнае до каква сума съм готов да загубя.

— Тези подписи не ми са известни — каза парфюмеристът.

— Това са амбулантни търговци. В нашия бранш има хора с много особени имена.

— Добре, но няма да взема всичките полици, само най-краткосрочните.

— Вземете ги всичките, господине. Четиримесечните правят само хиляда франка. Не ме карайте да тичам заради останалите подир пиявиците, които изсмукват чистата ни печалба. Аз толкова рядко прибягвам до шконтиране. И нямам никакъв кредит, това ни убива нас, търговците на дребно.

— Добре, вземам всичките ви полици. Селестен ще изготви сметката. Значи, бъдете готов за единадесет часа. Ето го и моя архитект, господин Грендо — добави парфюмеристът, като видя младия човек, комуто предния ден бе определил среща при господин дьо ла Бийардиер. — Противно на навиците на талантливите хора вие сте точен — каза Бирото с най-изискана търговска приветливост. — Ако според думите на краля, който е не само голям политически мъж, но и остроумен човек, точността е израз на вежливост за кралете, за търговеца тя е средство за забогатяване. Времето е пари, особено за вас, хората на изкуството. Архитектурата включва в себе си всички останали изкуства — чувал съм подобно нещо… Но да не минаваме през магазина — добави той, като посочи замаскираната врата на дома си.

Преди четири години господин Грендо бе спечелил голямата награда за архитектура и току-що се бе върнал от Рим след три години престой на държавни разноски в Италия. Докато бе там, младият архитект мечтаеше за изкуство, а в Париж замечта за богатство. Само държавата е в състояние да даде на архитекта милионите, от които той се нуждае, за да си създаде слава; когато един човек на изкуството се завръща от Рим, той съвсем естествено си въобразява, че е Фонтен или Персие[71], затова всеки честолюбив архитект държи да завърже връзки с министерствата. Така че и свободомислещият стипендиант, станал роялист, търсеше в този момент покровителството на влиятелни хора. Но когато човек, получил първа награда, има такова поведение, за другарите си той е „интригант“.

Младият архитект имаше да избира между две неща: да услужи съвестно на Бирото или просто да му, вземе парите. Сезар обаче бе помощник-кмет, бъдеш собственик на половината от местата, около „Мадлената“, където рано или късно щеше да израсне красив квартал, следователно бе човек, с когото трябваше да си в добри отношения. Ето защо Грендо пожертва евентуалната, малка печалба с оглед на утрешния голям доход. Той изслуша търпеливо усуканите планове и намерения на един от тези буржоа — неизменна прицелна точка на остротите и подигравките на хората на изкуството и вечен обект на тяхното презрение, — кимайки на всяка негова идейна глава. След като чу всичко, младият архитект се опита да изложи плана му накратко.

— Имате три прозореца към улицата и още един, който не използвате, на стълбището. Към тях искате да прибавите двата прозореца на същото равнище от съседната къща и да преустроите стълбата така, че да влизате направо от улицата в апартамента.

— Отлично сте ме разбрали — каза смаяният парфюмерист.

— Но за да се осъществи планът ви, новото стълбище ще трябва да се осветява отгоре, а освен това да се направи стая за портиер под цокъла.

— Цокъла?…

— Да, тоест частта, която ще служи за основа…

— Ясно.

— Колкото за апартамента ви, дайте ми пълна свобода да го преустроя и подредя. Искам да го направя достоен…

— Точно така, достоен.

— С колко време мога да разполагам, за да извърша тези промени?

— Двадесет дни.

— Каква сума сте предвидили за работниците? — запита Грендо.

— На каква сума ще възлезе ремонтът?

— За една нова постройка архитектът изчислява разходите до стотинка — отговори младият човек. — Но тъй като не зная още как да мамя буржоата (Ах, извинявайте, думата неволно ми се изплъзна!), трябва да ви предупредя, че не съм в състояние да изчисля точно разходите по ремонта и облицовката на стените. Едва след осем дена ще мога да ви представя приблизителната сметка. Имайте доверие в мен: ще имате прекрасно стълбище, осветено отгоре, завършващо с красив вестибюл към улицата, а под цокъла…

— Пак този цокъл…

— Не се безпокойте, ще намеря място за една малка стаичка за портиер. Апартаментът ви ще бъде проучен и обновен извънредно грижливо. Да, господин Бирото, за мене е важно изкуството, а не парите. Първото ми задължение не е ли да си създам име? Най-добрият начин според мен е човек да не цепи косъма на две с доставчиците и все пак с малко пари да се направи нещо ефектно.

— С такива разбирания, млади човече, вие ще отидете далеч — каза Бирото с покровителствен тон.

— Затова — продължи архитектът — договаряйте се направо с вашите зидари, бояджии, железари, дърводелци и мебелисти. Аз се нагърбвам да уредя сметката им. Дайте ми само две хиляди франка хонорар, тези пари няма да отидат напразно. Позволете ми само утре по обед да огледам всичко на място и посочете работниците си.

— А на каква сума може да възлязат разходите, така, приблизително? — запита Бирото.

— От десет до дванадесет хиляди франка — отговори Грендо. — Но в тях не влизат мебелите, защото вие сигурно и тях ще подновите. Дайте ми адреса на вашия тапицер, с него ще трябва да уточня цветовете, така че да не се нарушава добрият вкус.

— Господин Брашон от улица Сент-Антоан е изцяло на мое разположение — каза парфюмеристът като истински херцог.

Архитектът отбеляза адреса в малко тефтерче — по всяка вероятност спомен от някоя хубава жена.

— Така — каза Бирото, — оставям всичко на вас. Само ви моля да изчакате, докато уредя пренаемането на двете стаи от съседната сграда и получа разрешение за пробиване на стената.

— Довечера ми изпратете отговора си — каза архитектът. — Тази нощ ще изработя плановете. Предпочитам да работя за буржоазията вместо за оня, дето духа, тоест за себе си. За всеки случай ще взема още отсега мерките, височините и размерите на картините, разстоянията между прозорците…

— За определения ден всичко трябва да е готово — прекъсна го Бирото, — иначе няма никакъв смисъл.

— Ще бъде готово — отвърна архитектът. — Работниците ще работят и нощем, ще приложим нови способи за бързо изсушаване на боята, гледайте само предприемачите да не ви надхитрят, питайте ги предварително за цените им и дръжте уговореното да се изпълнява!

— Париж е единственото място на света, където подобни неща се осъществяват като с магическа пръчка — каза Бирото с жест на владетел от „Хиляда и една нощ“ — Ще ми направите честта, господине, да дойдете на бала ми. Не всички даровити хора изпитват презрение към търговците и вие сигурно ще видите в моя дом едно от светилата в науката, господин Воклен от Френския институт! Там ще бъдат и господин дьо Ла Бийардиер, господин граф дьо Фонтен, съдията господин Льоба, председател на Търговския съд, неколцина висши съдебни служители: господин граф дьо Гранвил от Кралския съд, господин Попино от Окръжния съд, господин Камюзо от Търговския съд, както и неговият тъст господин Кардо… Освен това ще присъства може би и господин херцог дьо Льононкур, един от най-приближените на краля. Поканил съм и няколко приятели… за да честваме освобождението на родината… а също и за да отпразнуваме моето награждаване… с ордена на „Почетния легион“… (Тук Грендо махна по особен начин.) Може да съм заслужил… това високо кралско отличие като член на Търговския съд и като боец за Бурбоните по стъпалата пред църквата „Сен-Рок“ на тринадесети вандемиер, където бях ранен от Наполеон. Тези мои заслуги…

В този миг Констанс излезе от спалнята на Сезарин, където се беше облякла в утринен тоалет; един неин поглед прекъсна въодушевлението на мъжа й, на път да измайстори една фраза, с която да съобщи без хвалби на събеседника си до какви висини се е издигнал.

— Ах, добре, че дойде, миличка, представям ти господин дьо Грендо, много изискан и талантлив млад човек. Това е архитектът, препоръчан ни от господин дьо Ла Бийардиер, да ръководи малкия ремонт, който ще правим тук.

Парфюмеристът се скри зад жена си и при думата „малък“ сложи пръст на устните си, правейки знак на архитекта, който отлично разбра какво искат да му кажат.

— Констанс, господинът желае да вземе мярка, остави го, мила, да свърши тази работа — каза Бирото, след което бързо-бързо се измъкна.

— Скъпо ли ще струва? — запита Констанс архитекта.

— Не, госпожо, шест хиляди франка, така, на око.

— На око! — възкликна госпожа Бирото. — Моля ви се, господине, не започвайте, преди да сте изчислили разходите и да сте подписали договор. Аз зная как постъпват предприемачите: шест хиляди може да означават двадесет хиляди. Нашето положение не ни позволява да пръскаме пари. Много ви моля, макар че мъжът ми решава тези въпроси, дайте му време да размисли.

— Госпожа Бирото, господин помощник-кметът ми каза да му предам апартамента готов най-късно след двадесет дни и ако се бавим, разходите напразно ще текат.

— Има разходи и разходи — отвърна красивата парфюмеристка.

— Да не мислите, госпожо, че вътрешната украса на един апартамент е нещо много съблазнително за човек, който възнамерява да строи паметници? Това е дребна работа и аз я приех само за да не откажа на господин дьо Ла Бийардиер, но щом думите ми ви плашат…

Той се отдръпна, сякаш се канеше да си отиде.

— Добре, добре, господине — изрече Констанс бързо и се прибра в стаята си; там отпусна глава на рамото на дъщеря си и въздъхна: — Ох, детето ми, баща ти е решил да се разори. Взел е архитект с мустаци и брада[72], който смята да строи паметници и ще провали фирмата ни, за да ни построи някакъв дворец. Баща ти никога не се бави, щом става въпрос за лудости; той ми говори през нощта за този проект и ето че още сутринта вече го изпълнява.

— О, мамо, остави татко да направи каквото е намислил, господ винаги го е закрилял — рече Сезарин, целуна майка си и седна да свири на пианото, за да покаже на архитекта, че дъщерята на един парфюмерист разбира от изкуство.

Когато влезе в спалнята на Сезарин, Грендо бе поразен и почти занемя от красотата й. В утринен тоалет, свежа и розова, каквито са момичетата на осемнадесет години, руса и синеока, тънката и стройна Сезарин го удиви с рядката гъвкавост, която подчертава нежните женски форми и придава нови отсенки на обожавания от художниците синкав оттенък на вените, чиято мрежа трепти под белоснежната кожа. Макар че прекарваше по цели дни в обезкръвяващата атмосфера на зле проветрявания парижки магазин, където слънчевите лъчи едва проникваха, тя все едно, че живееше сред природата, като римлянка, родена в Транстевере. Буйната й коса, която по челото имаше същите очертания както у баща й, бе вдигната отзад, така че откриваше стройната й шия; отстрани тя се спускаше на грижливо подредени къдрици, както косите на всички продавачки в магазините, които в желанието си да бъдат забелязани проявяваха към тоалета си придирчивостта на англичанката. Хубостта на това прелестно момиче не приличаше на красотата на английските лейди или на френските херцогини, а на русите, закръглени Рубенсови фламандки. Носът й бе леко вирнат (както носът на баща й), но бе изящно очертан и издаваше чувство за хумор; това бе типичен френски нос, като онези, които така майсторски рисува Ларжилиер. Кожата й, гладка и изпъната, издаваше девическа жизненост. Тя бе наследила красивото чело на майка си, но у нея то бе просветлено, спокойно и безгрижно. Сините й, пълни с магнетична сила очи подчертаваха нежната прелест на тази честита русокоса девойка. Тъй като бе щастлива, лицето й не притежаваше онази поетичност, която художниците непременно искат да вложат в женските образи, като ги рисуват дълбоко замечтани; но смътният физически копнеж, присъщ на момичетата, които още не са се откъснали от майчиното крило, й придаваше нещо съвършено. Въпреки изящните форми тя имаше снажна снага; краката й издаваха селския произход на бащата, в нея нямаше расовост, може би това бяха позачервените й ръце, белег на чисто буржоазен начин на живот… Един ден, рано или късно, тя щеше да напълнее. Благодарение на посещенията на млади и елегантни клиентки Сезарин бе придобила усет за облеклото и за красиво държане на главата и усвоила маниери за говорене и походка, които й придаваха вид на дама и завъртваха ума на младежите и на служителите в магазина, за които тя бе много изискана. Попино се бе зарекъл да се ожени за нея и за никоя друга. Това сякаш безплътно и извънредно чувствително създание единствено бе в състояние да му възвърне чувството за мъжко превъзходство. Тази прелестна девойка вдъхваше любов така мигновено, че обожателите й нямаха време да размислят дали тя е достатъчно умна, за да придаде трайност на чувствата им, но каква полза от такова напрегнато остроумие в общество, където добродетелите и здравият разум са главните фактори за щастие?

По душа Сезарин приличаше на майка си, но бе по-изтънчена поради полученото възпитание: тя обичаше музиката, рисуваше с молив света Богородица, четеше творбите на Котен, Рикобони и Бернарден дьо Сен-Пиер, Фенелон и Расин. В кантората при майка си се появяваше само за няколко минути преди обед или в редки случаи, когато трябваше да я замести.

Като всички парвенюта, които се мъчат да внедрят неблагодарност у своите деца, като ги поставят по-високо от себе си, родителите на Сезарин изпитваха удоволствие да я поставят на пиедестал, но за щастие тя притежаваше буржоазни добродетели и не злоупотребяваше с тази тяхна слабост.

Госпожа Бирото следеше архитекта с неспокоен и умолителен поглед, тя гледаше с ужас и показваше на дъщеря си странните движения на метъра — атрибут на архитектите и предприемачите, — с който Грендо вземаше размерите. Струваше й се, че в тези магически движения се крие нещо съзаклятническо и зловещо, щеше й се стените да не са така високи, нито стаите толкова големи, но не смееше да запита архитекта какво означава цялата тази магия.

— Бъдете спокойна, госпожо, нищо няма да задигна — каза той с усмивка.

Сезарин не можа да сдържи смеха си.

— Господин Грендо — каза Констанс умолително, без дори и да забележи намека на архитекта, — не се впускайте в разточителства, един ден ще ви се отплатя за това.

Преди да отиде при господин Молиньо, собственик на съседната къща, Сезар реши да вземе от Роген незаверения договор за пренаемане, който Александър Крота щеше да му състави. На излизане Бирото съгледа дю Тийе на прозореца на кантората на Роген. При все че любовната връзка на някогашния му служител с жената на нотариуса обясняваше присъствието му там точно когато се изготвяха договорите за празните места, въпреки крайното си доверие в Роген, Бирото се обезпокои. Оживеният вид на дю Тийе показваше, че се води някакъв спор. „Да не би и той да участва в сделката?“ — запита се Сезар със свойствената си търговска предпазливост. През ума му мина светкавично подозрение. Той се обърна, зърна госпожа Роген и присъствието на банкера престана да му се вижда толкова съмнително. „И все пак може би Констанс е права? — помисли си той. — Но защо съм толкова глупав, та съм се повел по ума на жените? По-добре да поговоря с вуйчо Пийро тази сутрин… От Батавския дом, където живее Молиньо, до улица Бурдоне има само няколко крачки.“

Ако Бирото бе недоверчив наблюдател или търговец, който е имал вече вземане-даване с мошеници, той би могъл да се спаси, но миналото му, както и неспособността му да види логическата връзка между нещата, която веднага довежда един по-умен човек до определени умозаключения, го погубиха.

Той завари търговеца на чадъри празнично облечен и вече тръгваха с него за собственика, когато готвачката Виржини го хвана за ръкава.

— Господарю, госпожата не иска да отивате…

— А сега! — викна Бирото. — Пак женски хрумвания!

— … преди да си изпиете кафето; то е готово.

— А, вярно. Съседе — каза Бирото на Керон, — толкова много неща имам на ум, че не чувам вече гласа на стомаха си. Тръгнете преди мене, ще се намерим пред вратата на господин Молиньо, освен ако желаете да се качите при него и да му изясните работата, така ще загубим по-малко време.

Господин Молиньо бе дребен рентиер и голям особняк. Такива хора се срещат само в Париж, тъй както известен вид лишеи се намират само в Исландия. Сравнението е напълно уместно и поради това, че този човек спадаше към някакъв смесен животинско-растителен вид, какъвто един нов Мерсие[73] би могъл да състави от тайнобрачни растения, които кълнят, цъфтят и умират върху, във или под гипсовите настилки на някои чудновати и нездравословни къщи, каквито те обикновено предпочитат. На пръв поглед това човешко растение, което бихме нарекли чадъровидно поради широкия, тръбовиден син каскет на главата му, около чието стебло бяха навити зеленикави панталони и чиито луковични корени бяха пъхнати в терлици с ширит по края, имаше белезникава и плоска физиономия, неиздаваща нищо отровно. В този странен субект веднага бихте разпознали притежателя на акции, който вярва на всички новини, кръщавани с мастило от периодичния печат, и за всичко има един отговор: „Прочетете вестника.“ В него ще откриете буржоата, който държи преди всичко на реда, но в душата си е противник на властта, на която той все пак винаги се подчинява; същество, незначително от гледна точка на физиката, което обаче отблизо е истински хищник, безчувствено като съдебен пристав, щом се касае за правата му; човек, който храни птичките с прясна мокрица, а котката си — с кости от риба, който прекъсва сметките си, за да чуе как пее канарчето му, недоверчив като тъмничар, готов да внесе парите си в някоя лоша сделка, а после да си ги навакса чрез най-грозно скъперничество. Зловредността на това хибридно цвете се разкриваше едва при досега с него; за да се усети вонливата му горчивина, то трябваше да бъде сварено в някаква търговска сделка, където интересите му биха се смесили с интересите на другите. Като всички парижани, и Молиньо изпитваше нужда да господарства и да притежава онази, макар и малка частица власт, която всеки човек, включително и портиерът, упражнява върху по-голям или по-малък брой свои жертви — жена, деца, наематели, подведомствени, кон, куче или маймуна, на които си отмъщава заради оскърбленията, получени от по-висшите среди, към които се стреми. Този дребен и досаден старик нямаше жена, нито деца, племенник или племенница; той така нагрубяваше чистачката си, че я бе превърнал в мъченица, затова, изпълнявайки най-съвестно задълженията си, тя старателно го избягваше. Властолюбивите му апетити останаха излъгани; за да ги засити, той търпеливо бе изучил законите относно наемните договори и общата междусъседска стена; бе навлязъл в подробности в съдебната практика, занимаваща се с къщите в Париж, и то във всичките им тънкости — наематели, съседи, тегоби, данъци, мита, чистота, украса по празници, канализация, осветление, еркери над улицата, съседство с нехигиенични заведения. Всичките му средства и цялата му дейност, а също и цялата му изобретателност служеха, за да поддържа положението си на собственик в пълна бойна готовност; това беше забавлението му, но то започваше да се превръща вече в мания. Приятно му беше да брани гражданите срещу набезите на беззаконието; жалбите обаче бяха редки, така че страстта му в края на краищата се насочи срещу наемателите му. Наемателят се превръщаше в негов враг, негов подчинен, поданик, васал; той смяташе, че му дължат уважение и всеки срещнат по стълбите човек, който не го заговаряше, бе за него грубиянин. Квитанциите си пишеше сам и ги изпращаше по обед в деня на плащането. Закъснелият платец получаваше призовка в законния срок. После идваше ред на поставяне под запор, изплащане на разноските и цялата съдебна кавалерия довтасваше начаса и извършваше това, което палачът нарича „съдебен механизъм“. Молиньо не правеше никакви отсрочки, по отношение на наемите сърцето му като че ли бе покрито с дебела, груба обвивка.

— Ще ви дам пари назаем, щом сте в нужда — казваше той на всеки платежоспособен човек, — само че наема си трябва да платите, всяко забавяне влече загуба на лихви, за което законът не предвижда обезщетение.

След дълго проучване на причудливите прищевки на наемателите, които идваха един след друг и събаряха установения от предшествениците им ред точно тъй, както се събарят династии, той установи свой закон, който свято съблюдаваше — чисто и просто не правеше никакви поправки: камините не пушеха, стълбищата бяха чисти, таваните бели, корнизите — безукорни, паркетите — здрави, стените — добре боядисани; ключалките бяха най-много от три години, всички прозорци имаха стъкла, никъде нямаше пукнатини, повредите от пода се виждаха само когато наемателят напускаше жилището и той приемаше новия наемател в присъствието на един железар, на един бояджия-стъклар — „много разбрани хора“, както казваше той. Новият квартирант можеше да извърши сам поправките; но заловеше ли се той да ремонтира апартамента, дребничкият Молиньо мислеше ден и нощ как да го извади и да даде отново под наем този път вече подновеното жилище; той го дебнеше, изчакваше и после предприемаше цял низ хитрости. Той познаваше и най-малките тънкости на парижкото законодателство относно наемите. Готов винаги да се съди и при това със склонност към писане, той изпращаше на наемателите си сладникави и учтиви послания; в основата обаче на този стил, както и зад вежливата му и блудкава физиономия се криеше душа на Шейлок[74]. Той искаше наема винаги в аванс за шест месеца, смятан от последното платено шестмесечие, при което следваха редица трънливи условия, измислени от самия него. Той проверяваше дали жилищата имат достатъчно мебели, за да съответстват на наема. Имаше ли нов квартирант, Молиньо го проучваше най-обстойно, защото не искаше да допусне хора от някои обществени слоеве — и най-малкият работнически чук го плашеше. А когато предстоеше да се сключва договорът, той го вземаше със себе си и го проучваше дни наред, страхувайки се най-вече от думи като „и други“, поставени от нотариуса. Като оставим настрана разбиранията му на собственик, Жан-Батист Молиньо изглеждаше добър и услужлив; той играеше на карти и не се сърдеше на партньорите си, смееше се на всичко, на което се смеят другите, говореше на теми, които бяха в устата на всички — за злоупотребите на хлебарите, които хищнически ви ограбват с неточни теглилки, за съучастничеството на полицията с престъпниците или за героизма на седемнадесетте депутати от левицата[75]. Четеше „Здравият разум“ на абат Мелие[76], но ходеше на черква, понеже не можеше да направи избор между деизма и християнството; не даваше обаче нищо за подпомагане на църквата и правеше всичко, за да се отърве от все по-нахалните искания на духовенството.

Във връзка с това неуморимият писач на жалби изпращаше писма до вестниците, които те не печатаха и дори не му отговаряха. И най-сетне той бе като всеки почтен буржоа, който спазва народните традиции по празниците, измисля първоаприлски шеги, разхожда се при хубаво време по булевардите, любува се на кънкьорите по пързалките, а в дни на национални празници отива още в два часа с парче хляб в джоба на терасата на площад Луи XV, за да заеме първите места.

Батавският дом[77], където живееше това старче, е една от онези странни и с нищо необясними постройки, които са резултат на спекула с местата за строежи. Изградена от дялан камък в манастирски стил, с вътрешни аркади и галерии, с пресъхнала чешма в дъното за украса, защото чучурът във форма на лъвска муцуна не само не пускаше, но като че ли искаше вода от минувачите, тази сграда бе навярно замислена, за да стане нещо като Пале-Роял в квартал Сен-Дьони. Нездравословна, затулена от четирите страни от високи постройки, тя бе оживена само през деня. През нея минават тесни, мрачни и влажни улички, където хората дори и когато бързат, хващат ревматизъм. Уличките се кръстосват и свързват квартала на Халите с предградието Сен-Мартен чрез прочутата улица Кенканпоа; през нощта обаче в целия Париж няма да намерите друго толкова пусто място; човек би казал, че тук се намират катакомбите на търговията. Там има долнопробни индустриални предприятия, няколко холандци, наричани „батавци“, и голям брой бакали. Естествено всички жилища на този дом на търговията гледаха към вътрешния двор, така че наемите не бяха високи. Господин Молиньо живееше в един от ъгловите апартаменти на шестия етаж по здравословни съображения, тъй като въздухът беше чист едва на двадесет метра от земята. Като се разхождаше по тясното пространство между улиците, където бе посадил цветя въпреки забраната на полицията относно „висящите градини“ в този съвременен Вавилон, „добрият собственик“ се радваше оттам на чаровната гледка към монмартърските мелници. Апартаментът му се състоеше от четири стаи, като не се смята на горния етаж скъпоценното „английско помещение“[78], което сам си бе уредил, имаше ключ от него и само той го използваше. В това отношение правата му бяха безспорни. Още с влизането някаква неприлична оголеност издаваше начаса скъперничеството на този човек: в преддверието имаше шест плетени стола, една фаянсова печка, а по тапицираните със зелена хартия стени висяха няколко гравюри, купени на публични разпродажби; в трапезарията имаше два бюфета, две клетки, пълни с птички, маса, покрита с мушама, барометър, врата „към висящите градини“ и няколко махагонови стола със седалки от конски косъм. По прозорците в салона имаше къси пердета от стара зелена коприна и едно кресло от утрехско зелено кадифе с бяла дървена част. Спалнята пък на стария ерген съдържаше мебели от времето на Луи XV, които бяха толкова замърсени от дългата употреба, че жена в бяла рокля не би посмяла да седне на тях от страх да не се изцапа. Камината бе украсена с часовник с две колони; поддържащи цифреника, служещ за пиедестал на един митологичен образ: Атина-Палада с насочено копие. Подът бе отрупан с чинии, пълни с остатъци от храна за котките, така че човек не знаеше къде да стъпи. Над скрин от санталово дърво висеше портрет в пастел (Молиньо на млади години). Имаше и книги, маси, отрупани с мръсни, зелени папки, на малка поставка се виждаха умрелите му препарирани канарчета и едно толкова неприветливо легло, че би могло да се поправи само на монахиня.

Сезар Бирото бе очарован от изисканата учтивост на Молиньо, когото завари в сив вълнен халат пред тенекиено котлонче, поставено в единия край на камината, на което вреше млякото му; в същото време той сипваше по малко от кафето си от някакво глинено гърне. За да не безпокои хазяина си, търговецът на чадъри сам отвори вратата на Бирото. Молиньо благоговееше пред кметовете и помощник-кметовете на Париж, които наричаше „свои общински пълномощници“. При появата на помощник-кмета той стана от мястото си и докато забележителният му гост не седна, остана прав с каскет в ръка.

— Не, господине… Да, господине, ах, боже мой! Ако знаех, че ще имам честта да приема в скромното си жилище един член на общинския съвет на Париж, вярвайте, щях на драго сърце да дойда аз у вас, макар че съм ваш хазяин или по-точно, на път да ви стана хазяин.

С лек жест Бирото го замоли да си сложи каскета.

— Дума да не става, няма да си сложа каскета, докато не седнете и не си сложите и вие шапката, ако случайно сте хремав, стаята ми е малко хладна, скромните ми доходи не ми позволяват… Наздраве, господин помощник-кмете!

Докато търсеше договорните книжа, Бирото бе кихнал. Той ги подаде и за да не се бавят, добави, че нотариусът Роген ги е направил на свои разноски.

— Не оспорвам компетентността на господин Роген, чието име е от най-известните сред парижките нотариуси; но аз си имам някои привички, може да е мания, но тя си има обяснения: аз сам си върша работата и моят нотариус е…

— Но тази работа е толкова проста — каза парфюмеристът, който бе свикнал с бързите решения на търговците.

— Проста ли? — възкликна Молиньо. — Няма прости неща при наемните отношения. А, вие не сте собственик, господине, и толкова по-добре за вас. Да знаехте само докъде достига неблагодарността на наемателите и колко предпазливи се налага да бъдем. Ето например имам един квартирант…

Четвърт час Молиньо разказва как Жандрен, художникът, измамил бдителността на портиера в дома на улица Сент-Оноре. Този Жандрен извършил безобразия, достойни за един Марат, нарисувал безсрамни картини, които полицията не забранила, защото била негова съучастница! Същият Жандрен, напълно безнравствен човек, водел в къщи леки жени и правел невъзможно минаването по стълбището. Тази шега подхождала напълно на човек, който рисувал карикатури против правителството. И коя била причината за тези злодеяния? Защото му поискали наема на петнадесето число от месеца! Жандрен и Молиньо щели да се съдят, защото, макар и да не плащал, художникът продължавал да стои в опразнения апартамент. Молиньо получавал анонимни писма, навярно от Жандрен, в които го заплашвали, че ще го убият някоя вечер в кривите улички, водещи към Батавския дом.

— Стигна се дотам, господине — довърши той, — че господин префектът, на когото се оплаках, ми разреши да нося пистолет за лична охрана. (Използвах случая, за да му подшушна някоя и друга дума за промени в законите в тази област.)

Дребният старик стана да потърси пистолетите си.

— Ето ги! — каза той.

— Но, моля ви се, господине, надявам се, че не очаквате подобни неща от моя страна — каза Бирото и погледна със състрадателна усмивка към Керон.

Молиньо долови погледа и се почувства оскърбен, че среща подобно отношение у общински служител, който би трябвало да поема защитата на гражданите. Той би простил на всеки друг, но не и на Бирото.

— Господине — продължи той сухо, — вие като един от най-достойните членове на Търговския съд, като помощник-кмет и като достопочтен търговец не бихте се занимавали, разбира се, с такива дребнавости, защото това са дреболии! Но в дадения случай се касае за пробиване на стена, за което трябва да получите съгласието на вашия хазаин господин граф дьо Гранвил; трябва също да получите договор за възстановяване на стената, когато изтече наемният ви срок; освен това наемите са извънредно ниски, но те ще се покачат, площад Вандом ще придобива все по-голяма цена, предстои прокарването на улица Кастилионе! Обвързвам се… обвързвам се…

— Да приключим — каза смаяният Бирото, — колко искате? Добре съм запознат с тези въпроси и знам, че всичките ви доводи ще рухнат пред върховния довод: парите! Кажете, колко искате?

— Само това, което ми се полага, господин помощник-кмете. Кога изтича договорът ни за наема?

— След седем години — отвърна Бирото.

— Но колко ще струва моят първи етаж след седем години? — продължи Молиньо. — Колко ще струват две мебелирани стаи в този квартал? Може би повече от двеста франка на месец? А аз според вас трябва да се обвържа с договор! Наемът в такъв случай трябва да бъде хиляда и петстотин франка. При такава цена съм съгласен да извадя тези две стаи от наема на господин Керон — каза той, като погледна изпод вежди търговеца на чадъри — и да сключа с вас договор за седем години. Пробиването на стената ще стане на ваши разноски, стига само господин граф дьо Гранвил да се съгласи и да се откаже от всякакви права. Вие отговаряте за пробиването и от вас не искам да възстановявате стената откъм моята страна, но още сега ще ми дадете обезщетение от петстотин франка: човек не знае докога е жив, а пък аз не желая да гоня хората да ми възстановяват стената.

— Тези условия ми се виждат горе-долу приемливи — каза Бирото.

— Освен това — продължи Молиньо — ще ми броите hic et nunc[79] седемстотин и петдесет франка, смятани срещу последното шестмесечие на ползването, и това ще се отбележи в договора. Мога да приема и някои малки полици като гаранция за какъвто искате срок. Аз съм делови и откровен човек. В договора ще споменем, че се задължавате да зазидате на ваши разноски вратата към моето стълбище, което се отказвате от правото да ползвате. Бъдете спокоен, няма да ви искам обезщетение за възстановяването му, след като изтече наемният срок; смятам, че то се включва в петстотинте франка. Признайте, че съм справедлив.

— Ние, търговците, че правим толкова дребни сметки — отговори парфюмеристът, — с такива формалности търговията би станала невъзможна.

— О, в търговията работите стоят съвсем иначе, особено в парфюмерията, където всичко върви като по масло — каза старчето с кисела усмивка. — При наемните отношения обаче няма маловажни неща. Ето например имам един наемател на улица Монторгьой…

— Господин Молиньо — каза Бирото, — не бих искал да закъснеете с обяда си: ето договора, нанесете поправките, приемам всичко, което искате. Днес можем да си дадем дума, а утре ще подпишем документа, защото от утре моят архитект започва работа.

— Вижте какво — добави Молиньо с поглед, отправен към търговеца на чадъри, — господин Керон не ми е платил за последното шестмесечие и не иска да плати, дайте ми и за него една малка полица и нека наемът да тече от януари до януари. Така е по-добре.

— Съгласен съм — каза Бирото.

— Пет на сто за портиера…

— Но, моля ви се — отвърна Бирото, — вие ме лишавате от входа през стълбището, не е правилно…

— Моля ви се — възрази рязко Молиньо, който не отстъпваше от принципите си, — вие сте наемател и сте длъжен да поемете вашия дял от данъците и от разноските, свързани с поддържане на жилището. Като се споразумеем за всичко, няма да има вече никакви трудности… Вие много се разширявате, изглежда, че търговията ви върви добре?

— Да — каза Бирото, — причината обаче е друга. Ще поканя неколцина приятели, за да отпразнуваме освобождението на Франция[80] и награждаването ми с ордена на „Почетния легион“…

— А! — възкликна Молиньо. — Заслужена награда!

— Наистина — отвърна Бирото. — Смятам, че съм заслужил това високо кралско отличие като член на Търговския съд и като боец за Бурбоните, понеже, сражавайки се по стъпалата на църквата „Сен-Рок“ на тринадесети вандемиер, бях ранен от Наполеон; тези мои прояви…

— … са равностойни на подвизите на нашите славни войници от старата армия. Панделката на ордена е червена, защото е напоена с пролятата кръв.

Като чу тези думи, взети от „Конститюсионел“, Бирото не можа да се въздържи да не покани и Молиньо, който се разсипа от благодарности и се почувства готов да му прости изразеното преди малко презрение. Старецът изпрати новия си наемател до външната врата с безброй поклони. Когато слязоха в двора на Батавския дом, Бирото погледна Керон с присмехулно-игриви очи.

— Не вярвах, че има по света толкова бедни духом хора! — каза той, като едва се сдържа да не каже „глупави“.

— Ах, господин Бирото — отвърна Керон, — не всеки може да има вашите способности.

Пред Молиньо Бирото наистина чувстваше, че стои по-горе от него. Думите на търговеца на чадъри извикаха приятна усмивка на устните му и той се сбогува с него с царствен жест.

„Близо съм до халите — каза си Бирото, — мога да свърша работата с лешниците.“

След цял час лутане продавачките от халите отправиха Бирото към улица Ломбар, където се продаваха лешници за захарната индустрия, а там приятелите му, съпрузите Матифа, обясниха, че продажбата на едро на сухи плодове ставала само в магазина на някоя си Анжелик Маду, живееща на улица Перен-Гаслен, и че това било единственото място, където можело да се намерят истински провансалски лешници.

Пере-Гаслен е една от уличките в лабиринта, между кея и улиците Сен-Дьони, Ла Феронри и Ла Моне, който е нещо като търбух на Париж. Това място е пълно с безброй най-различни, най-разнообразни смесени стоки, едни от които вонят, а други мамят окото — херинга и муселинови платове, коприна и мед, масла и тюл, — то гъмжи най-вече от множество дребни дюкянчета, чието съществуване Париж дори и не подозира, тъй като повечето от хората не си дават сметка за процесите, ставащи в стомаха им; пиявицата на квартала бе някой си Бидо, по прякор Жигоне, лихвар, живеещ на улица Грьонета. Тук има конюшни, превърнати в складове за тонове зехтин, и някогашни навеси за коли, пълни с купища памучни чорапи. Тук се върши търговия на едро със стоките, които после се продават на дребно в халите. Госпожа Маду бе бивша продавачка на риба, която от десет години търгуваше със сухи плодове благодарение на връзките си с бившия собственик на магазина, нещо, което бе дало повод за много клюки в халите. Предизвикателната й, малко мъжка красота на времето сега бе изчезнала под дебелия слой тлъстина. Тя живееше в партера на една порутена жалка къща, крепена на всеки етаж с железни подпори. Покойният й приятел бе успял да се освободи от всякаква конкуренция и да вземе монопол за търговията си; макар че в образованието й имаше някои празноти, наследницата му успя да продължи работата. Тя обхождаше непрекъснато складовете си, които се помещаваха в стари навеси, работилници и конюшни, където успешно водеше борба с вредните насекоми. Без кантора, без каса и без сметководство, понеже бе неграмотна, тя отговаряше на получените писма с един удар на юмрука, гледайки на тях като на обида. Иначе тази червендалеста жена не бе лоша; върху бонето си носеше винаги шалче, печелеше с гръмкия си глас уважението на каруцарите, които й докарваха стоката, а разправиите й с тях приключваха винаги с шишенце бяло вино. С производителите, които й изпращаха плодовете си, нямаше никакви неприятности, кореспонденцията им се изразяваше в парични записи — единственият начин, по който можеха да се разберат. През лятото пък леля Маду им ходеше на гости.

Бирото завари тази недодялана търговка сред чували с лешници, кестени и орехи.

— Добър ден, любезна госпожо — каза той малко закачливо.

— „Любезна“ ли? — отвърна тя. — Ей, приятелю, а ти откъде знаеш дали съм любезна? Да не сме пасли овце заедно?

— Аз съм търговец на парфюми и помощник-кмет във втори парижки район. Така че като длъжностно лице и като клиент имам право на по-други обноски.

— То си е моя работа — отвърна мъжкараната, — аз нямам вземане-даване с помощник-кметовете и нищо не купувам от общината. Ако пък искаш да знаеш, клиентелата ми ме обожава, макар че й говоря, както си зная.

— Ето ти последиците от монопола! — измънка Бирото.

— Попол! Кръщелникът ми! Трябва пак да е извършил някоя дивотия! За него ли идвате, почитаеми кмете? — запита тя с по-мек тон.

— Не, вече ви казах, че идвам при вас като купувач.

— Добре де! Как се казваш, момчето ми? Никога не съм те виждал насам.

— Ако се съди по тона, сигурно не продавате скъпо лешниците си? — забеляза Бирото, като каза кой е.

— А, вие сте известният Бирото с хубавата жена? Е колко ще вземете от тези сладки лешници, мили мой?

— Шест тона.

— Това е всичкото, което имам — каза търговката с глас като хъхреща флейта. — Драги ми господине, виждам, че не чакате други да женят вместо вас момите и да ги заливат с парфюми! Да ви благослови господ, хубав ви е занаятът. Хайде прощавайте за простотията ми! Ще ми станете най-добрият клиент и името ви ще бъде записано в сърцето на жената, която най-много обичам на света…

— Коя е тя?

— Как коя? Любезната госпожа Маду.

— Колко давате лешниците?

— За вас, драги гражданино, двадесет и пет франка стоте кила, ако купите всичката ми стока.

— Двадесет и пет франка, значи, хиляда и петстотин франка! — каза Бирото. — А може би ще ми трябват стотици хиляди килограма годишно.

— Ама я вижте каква хубава стока, брана е направо от дървото! — викна тя, като бръкна с червената си ръка в един чувал с бели алпийски лешници. — И нито един кух! Помислете само: бакалите продават плодовата си халва[81] по четиридесет и осем стотинки килото, а на два килограма слагат повече от половин кило обелени лешници. Аз няма да продавам на загуба, само и само да ви се харесам! Вие сте ми много симпатичен, но не чак толкова, че да взема да продавам на загуба заради вас. Но щом имате нужда от стоката ми, ще ви я дам по двадесет стоте, хайде, не искам да връщам помощник-кметовете и да докарам някоя беля на булките! Я пипнете малко, вижте каква хубава стока и колко е тежка! В едно кило дори няма и сто лешника! Всичките са пълни, нямат нито един червей!

— Добре, изпратете утре рано сутринта във фабриката ми на улица Фобур-дю-Тампл шест хиляди килограма за две хиляди франка, които ще ви изплатя в срок от двадесет дни.

— Ще бързам като млада булка. Хайде сбогом, господин кмете, и не ми се сърдете. Ако пък нямате нищо против — продължи тя, вървейки подир Бирото в двора, — бих предпочела полиците ви да са за четиридесет дни, защото ви правя голяма отстъпка и не искам да загубя шконтото. А пък и дядо Жигоне не ни прави мили очи, изсмуква ни душата като паяк.

— Добре тогава, в петдесетдневен срок. Но ще претеглим стоката на части по петдесет кила, за да няма кухи. Иначе не съм съгласен.

„Ах, куче проклето! Знае си работата! — каза си госпожа Маду. — Не можеш лесно да го обръснеш. Ония просяци от улица Ломбар са му казали нещо. Вълци с вълци, все ще се споразумеят, за да разкъсат бедните агънца!“

„Агънцето“ бе метър и седемдесет високо и метър широко и приличаше на дирек, облечен в памучна рокля на райета, без колан.

Погълнат от плановете си, парфюмеристът вървеше по улица Сент-Оноре, мислеше за открития двубой с „Макасарското масло“, за формата на новите шишета и за етикетчетата, които ще сложи по тях, пресмяташе колко ще му струват запушалките и цветните афиши. А някои казват, че в търговията нямало поезия! Пресмятанията, които бе правил Нютон при откриването на прочутия бином, едва ли са били по-големи от изчисленията на Бирото във връзка с „Комагенната есенция“ (защото „маслото“ бе станало „есенция“) и той прехвърляше ту едното, ту другото наименование, без да може да прецени смисъла. В главата му се въртяха всякакви комбинации и той смяташе, че това тъпчене на място е съществен белег на талантлива дейност. Увлечен от размислите си, той отмина улица Бурдоне и трябваше да се върне, защото се сети за вуйчо си.

Пета глава
Един истински философ и един голям химик

Клод-Жозеф Пийро, бивш търговец на железария, чийто магазин носеше надпис „Златната камбана“, бе по природа добър човек: облекло и нрави, ум и сърце, говор и мислене, всичко у него се допълваше. Останал единствен родственик на госпожа Бирото, Пийро бе излял върху нея и Сезарин цялата си обич особено след като бе загубил жена си и сина си, а след тях и осиновеното дете на готвачката му. Тези жестоки загуби бяха вдъхнали на този човек християнски стоицизъм — благородно учение, което осмисляше живота му и придаваше на старостта му някакъв топъл и същевременно хладен оттенък, като багрите, позлатяващи зимните залези. Мършавото му, строго и мургаво лице, по което хармонично се преливаха възжълти отсенки, приличаше поразително на образа, чрез който художниците представят времето, но с много по-малка одухотвореност; защото привичките, свързани с живота на търговеца, бяха смекчили у него монументалността и суровостта, които художниците, скулпторите и ваятелите обикновено преувеличават. Пийро имаше среден ръст и не беше пълен, а по-скоро набит, природата го бе изваяла за труд и дълъг живот; цялата му външност издаваше здраве, сдържан темперамент и чувствителност, но без външни прояви на чувствата. Той не беше излиятелен и това личеше по спокойното му държане и по застиналите черти на лицето му; чувствителността му бе чисто вътрешна, без патос и без красноречие. Зелените му, изпъстрени с черни точици очи, се отличаваха с неизменна проницателност. Набразденото с отвесни бръчки, пожълтяло от възрастта чело бе ниско, строго и упорито, а по него падаше сребристосива, къса и сякаш сплъстена коса. Тънката му уста издаваше не скъперничество, а благоразумие. Бодрият поглед говореше за живот, прекаран във въздържание. Честността, чувството за дълг, искрената скромност одухотворяваха сияещото му от здраве лице. Цели шестдесет години той бе водил трудния и изпълнен с въздържание живот на неуморим труженик. Миналото му приличаше на първите стъпки на Сезар, като изключим щастливите обстоятелства. До тридесетата си година той бе работил като дребен търговски служител и все още продължаваше да влага всичките си пари в търговията, докато Сезар влагаше спестяванията си в ценни книжа; бе изпитал последствията от закона за „максимума“ и всичките му лопати и железарски стоки бяха реквизирани. Мъдрият и сдържан характер, предвидливостта и точността на разсъжденията се бяха отразили на работата му. Той бе сключил повечето от сделките си по дадена дума и много рядко бе имал затруднения. Наблюдателен като всички съзерцателни характери, той изучаваше околните, като ги слушаше да говорят; често Пийро отхвърляше изгодни сделки, които съседите му приемаха, но след време се разкайваха и си казваха, че той подушва отдалеч мошениците. Предпочиташе по-малките, но сигурни печалби пред смелите удари, при които човек рискува големи суми. В магазина си имаше плочки за камина, скари, медни и железни котли, груби пиростии, мотики и всякакви земеделски сечива. Тази доста неблагодарна търговия изискваше огромен физически труд. Не се изкарваше кой знае колко от тези тежки, мъчноподвижни сечива, за които трудно се намираше склад. Колко много каси бе заковал той през живота си, колко опаковки и разопаковки бе правил, колко коли бе разтоварвал! Нямаше на света друго богатство, спечелено по толкова честен и законен начин. Той никога не бе продавал на по-високи цени и никога не се беше лакомил за големи сделки. Хората го виждаха напоследък с лула пред вратата, загледан в минувачите или пък в работата на служителите си. През 1814 година — по времето, когато се оттегли от работа — състоянието му възлизаше отначало на седемдесет хиляди франка, които вложи в ценни книжа и от които получи пет хиляди и няколкостотин франка рента; към тази сума прибави още четиридесет хиляди, парите от продажбата на магазина, купен от един от служителите му, които бяха изплатени в срок от пет години, без лихва. В продължение на тридесет години със сто хиляди франка годишен оборот, той бе спечелил седем на сто от тази сума, а издръжката му поглъщаше половината му печалба. Такава бе неговата равносметка.

Съседите му, които нямаше за какво да му завиждат, хвалеха мъдростта му, но не я разбираха.

На ъгъла на улиците Ла Моне и Сент-Оноре се намира кафене „Давид“, където неколцина стари търговии, между които и Пийро, ходеха вечерно време да си пият кафето. Тук понякога подхвърляха шеги за осиновения син на готвачката, но така, както се шегуваме с хора, които уважаваме, защото железарят вдъхваше истинска почит, без сам да я търси, за него бе много по-важно себеуважението. Когато обаче Пийро загуби осиновения си син, на траурното шествие имаше повече от двеста души, които отидоха чак до гробищата. В онези дни той прояви голямо геройство. Скръбта му, сдържана както у всички силни и непритворни хора, засили симпатиите на целия квартал към този почтен човек, както го наричаха, и тези думи бяха произнасяни по начин, който разширяваше техния смисъл и им придаваше благородство.

Привикнал към трезвеност, Клод Пийро не се подаде на удоволствията на бездейния живот, когато, напускайки търговията, се оттегли в почивка, от която парижкият буржоа обикновено съвсем се разпуска; той продължи да живее както преди и осмисли старостта си, увличайки се по политиката; при това идеите му бяха крайно левичарски. Пийро принадлежеше към онова крило на работническата класа, което по време на революцията се беше присъединило към буржоазията. Единствената слабост на убежденията му бе, че придаваше огромно значение на получените придобивки: той държеше на правата си, на свободата и на всички плодове на революцията; смяташе, че личното му благополучие и политическата му издръжливост се подбиват от йезуитите, които според либералите имали тайно влияние и се чувствали застрашени от идеите, приписвани от вестник „Конститюсионел“ на брата на краля. Впрочем Пийро беше последователен и в живота, и в убежденията си; в политиката не бе тесногръд, политическите си противници не обиждаше, боеше се от дворцовата клика и вярваше в републиканските добродетели: въобразяваше си, че Манюел няма намеса в жестокостите по време на похода в Испания, че генерал Фоа е велик човек, Казимир Перие — без амбиции, Лафайет — политически пророк, а Курие добряк[82]. С една дума, живееше с благородни илюзии. Този достоен старец поддържаше семейните отношения и често посещаваше Рагонови, племенницата си, съдията Попино, Жозеф Льоба и семейство Матифа. На него лично хиляда и петстотин франка му бяха напълно достатъчни да живее. Останалата част от доходите си изразходваше в благотворителни дела и подаръци на Сезарин; четири пъти в годината канеше приятелите си на вечеря в ресторант „Ролан“ на улица Азар, след което ги водеше на театър. Той играеше ролята на старите ергени, в които омъжените жени се вкопчват за удовлетворение на прищевките си — разходка извън Париж, посещение на операта или на тогавашния Лунапарк. Пийро бе щастлив, че доставя удоволствие на другите, чуждата радост го изпълваше с наслада. След като продаде магазина си, той не пожела да напусне квартала, с който бе свикнал, затова купи на улица Бурдоне тристаен апартамент на четвъртия етаж на една стара къща. Както нравите на Молиньо личаха в странната му покъщнина, така скромният и безупречен живот на Пийро се разкриваше чрез уредбата на апартамента му, който се състоеше от преддверие, салон и още една стая. По размери жилището бе като монашеска килия. В хола, където червените плочи светеха от чистота, имаше само един прозорец с пердета от перкал, обточени в червено, махагонови столове с червена кожа и позлатени пирончета; стените бяха тапицирани в масленозелено, а по тях няколко картини: „Клетвата на американците“, портретът на Бонапарт като пръв консул и „Битката при Аустерлиц“. В салона, който навярно бе подреден от тапицер, имаше един жълт диван със стилизирани рози по него, килим, камина, чиято бронзова гарнитура бе без позлата и параван пред нея с изписани фигури, масичка с ваза за цветя под стъклен похлупак, друга кръгла маса с покривка, на която бе сложен сервиз за ликьор. Модерната мебелировка на тази стая издаваше жертвата, принесена на светските обичаи от стария железар, който рядко приемаше гости. В спалнята му, която бе скромна като стаята на духовник или на войник — хората, които най-добре знаят цената на живота, — погледът биваше привлечен от едно разпятие, поставено в нишата на стената. Подобно изповядване на вярата от страна на един убеден републиканец вълнуваше. Някаква стара жена идваше да почиства, но уважението на Пийро към жените бе толкова голямо, че не позволяваше тя да лъска обущата му, а редовно ги даваше на ваксаджия. Обличаше се скромно, все в едни и същи дрехи: редингот, сини сукнени панталони, жилетка от пъстър руански плат, бяла връзка и затворени обувки; в празнични дни обличаше фрак с металически копчета. Той ставаше от сън, обядваше, вечеряше, излизаше, отиваше на гости и се прибираше в къщи в едни и същи неизменни часове, защото редовните привички са залог за здраве и дълъг живот. В разговорите между него, Сезар, Рагонови и абат Лоро никога не ставаше дума за политика, тъй като те всички се познаваха много добре и нямаше нужда да стигат до излишни спорове. И той като племенника си и като Рагонови имаше пълно доверие в Роген. В неговите очи един парижки нотариус бе въплъщение на честността, човек, заслужаващ безспорно уважение. При сделката с местата Пийро бе предприел една малка анкета, която обяснява смелостта на Сезар пред предчувствията на жена му.

Парфюмеристът изкачи седемдесетте и осем стъпала, водещи към малката кафява врата на апартамента на вуйчото, като в същото време си мислеше, че старецът сигурно все още се държи, щом ги изкачва, без да се оплаква. Първото нещо, което видя, бяха редингота и панталоните на закачалката вътре в хола; госпожа Вайан ги четкаше и почистваше, а в това време философът Пийро, загънат във вълнена домашна дреха, обядваше край огъня и четеше парламентарните дебати в „Конститюсионел“ или както още го наричаха „Търговски вестник“.

— Вуйчо — каза Сезар, — сделката е сключена и сега ще направим и договора. Ако се боите от нещо или съжалявате, още не е късно да се откажете.

— Защо да се отказвам? Сделката е добра, само че ще трябва да се изчакат резултатите, както при всички сигурни сделки. Моите петдесет хиляди франка са в банката, вчера получих остатъка от парите за магазина. Рагонови пък влагат цялото си състояние.

— А как живеят те?

— Не се грижи, живеят криво-ляво.

— Вуйчо, много добре ви разбирам — каза дълбоко развълнуван Бирото и стисна ръката на невъзмутимия старец.

— Как се очертава сделката? — попита внезапно Пийро.

— Аз ще участвам с три осминки, вие и Рагонови с по една осминка, ще ви открия кредит, докато се уреди въпросът с нотариалните актове.

— Добре! Ти, момчето ми, значи, си много богат, щом влагаш триста хиляди франка? Струва ми се, че доста рискуваш извън търговията, няма ли да й се отрази това? Разбира се, то си е твоя работа. Ако претърпиш неуспех, имам ценни книжа, които вървят по осемдесет, бих могъл да продам от облигациите на държавния заем за две хиляди франка. Но внимавай: прибегнеш ли за помощ към мен, все едно, че посягаш на състоянието на дъщеря си.

— Как простичко ги казвате, вуйчо, тези хубави неща! Вие ме развълнувахте!

— Аз пък се вълнувах от генерал Фоа преди малко, но не по същия начин. Няма какво, започнал си, карай: местата няма да ни избягат, половината ще бъдат наши. Дори и да трябва да чакаме шест години, все ще получим печалба от лихвите, а има места, които могат да се дават под наем, така че нищо не губим. Има един риск, но той е немислим: не вярвам Роген да отмъкне парите ни.

— И жена ми казваше същото тази нощ, тя се страхува…

— Да не би Роген да ни изяде парите ли? — разсмя се Пийро. — И защо ще го направи?

— Тя казва, че по лицето му личи, че е влюбен, а пък като всички мъже, които не могат да имат жени, и той е побеснял…

Пийро се усмихна недоверчиво, после откъсна един лист от един кочан, написа сумата и се подписа.

— Ето ти чек за сто хиляди франка за Роген и за мене. Горките, продали са на оня мошеник дю Тийе петнадесетте акции от мините във Ворсчин, за да могат да допълнят сумата. Сърцето ми се свива, като гледам тези добри хора как са изпаднали в нужда. И колко достойни, колко благородни са, те са цветът на старата буржоазия! Брат ми Попино, съдията, нищо не знае, те крият от него, за да не му пречат да си гледа работата. А това са хора, работили като мене в продължение на цели тридесет години!

— Да даде бог „Комагенното масло“ да си пробие път — каза Бирото, — тогава ще бъда двойно по-щастлив. Довиждане, вуйчо, нали ще дойдете да вечеряте у дома в неделя с Рагонови, Рогенови и господин Клапарон? Договорът ще бъде подписан вдругиден, а утре е петък и аз не искам да започвам работа…

— Ти, значи, вярваш в такива суеверия?

— Вуйчо, никога няма да повярвам, че денят, в който божият син е бил предаден на съд от хората, може да е щастлив. Как не работим на двадесет и първи януари[83]?

— Довиждане до неделя! — рече сопнато Пийро. „Ако не бяха политическите му убеждения — каза си Сезар, като слизаше по стълбата, — не знам дали би имало друг човек на света като него. И за какво му е тази политика? Би си живял много добре и без нея. Упоритостта му само доказва, че няма съвършени хора.“

— Стана ли три часа? — запита той, като влезе у дома си.

— Господине, ще вземете ли тези книжа? — показа му Селестен полиците на търговеца на чадъри.

— Да, с шест на сто, без комисиона. Жена, приготви ми дрехите, отивам у господин Воклен, знаеш защо. Ще сложа бяла връзка.

Бирото даде някои нареждания на служителите си, между които не видя Попино, но се досети, че бъдещият му съдружник сигурно се облича. Той бързо се качи в стаята си, където видя „Дрезденската Богородица“, поставена, както бе заръчал, във великолепна рамка.

— Нали е миличка? — запита той дъщеря си.

— Кажи „красива“, татко, иначе ще ти се смеят.

— Я гледай ти как дъщерята поправя баща си! Виж какво, „Еро и Леандър“ по ми харесва. Богородицата е църковно нещо, по й прилича да стои в някой параклис; но виж, „Еро и Леандър“ бих купил, нали шишенцето с масло ме вдъхнови…

— За какво говориш, татко?

— Виржини! Повикай един файтон! — нареди гръмогласно Сезар, привършил бръсненето.

В това време в стаята влезе свенливият Попино; като видя Сезарин, той още повече закуца.

Влюбеният момък не беше разбрал, че девойката не забелязва недостатъка му. Чудесен израз на обич, който проявяваме към хора, страдащи от телесен недъг.

— Господин Бирото — каза той, — пресата е готова и утре може да започне работа.

— Добре, Попино, но какво става с тебе? — запита Сезар, като видя изчервилия се Анселм.

— Господин Бирото, щастлив съм, че намерих магазин със задно помещение, кухня, стаи на горния етаж и складове за хиляда и двеста франка годишно на улица Сен-Диаман.

— Ще трябва да сключиш договор за осемнадесет години — каза Бирото. — Да вървим сега при господин Воклен, ще приказваме по пътя.

Сезар и Попино се качиха във файтона пред очите на служителите, слисани от празничните им облекла и от колата, с която тръгнаха, понеже нищо не знаеха за големите планове на собственика на „Кралицата на розите“.

— Сега вече ще узнаем истината за лешниците — каза парфюмеристът.

— Какви лешници? — запита Попино.

— Ето, издадох се — каза парфюмеристът. — Попино, ключът на тайната ми е в думата „лешници“. Лешниковото масло единствено упражнява въздействие върху косите, а никоя парфюмерийна къща не се е сетила за това. Като видях гравюрата „Еро и Леандър“, казах си: щом древните са използвали толкова масло за косите си, сигурно е имало защо, защото те са били умни хора! Въпреки твърденията на съвременниците ни аз споделям мнението на Боало по този въпрос. Оттам тръгнах, за Да стигна до лешниковото масло, и то благодарение на младия Бианшон, студент по медицина, твой роднина; той ми каза, че във факултета другарите му употребявали лешниково масло, за да ускорят никненето на мустаците и брадите си. Сега ни трябва само одобрението на прочутия Воклен. Той ще ни изясни въпроса, така че няма да лъжем клиентите. Преди малко бях в халите при една продавачка на лешници, за да имам първичния материал, а след малко ще бъда при един от най-големите френски учени, за да се добера до същината на проблема. Мъдра е пословицата, която казва, че крайностите се допират. Виждаш ли, моето момче, търговията е посредница между произведенията на растителното царство и науката. Анжелик Маду събира плодовете, господин Воклен изважда сока им, а ние продаваме есенцията. Лешниците струват петдесет стотинки половин кило, но господин Воклен ще увеличи сто пъти стойността им, а ние ще направим може би услуга на човечеството, защото, ако приемем, че суетността причинява големи страдания на хората, в такъв случай хубавото козметично средство е истинско благодеяние.

Благоговението, с което Попино слушаше бащата на Сезарин, даде нов подтик на красноречието на Бирото, който си позволи да употреби някои от най-чудноватите фрази, които може да измисли буржоазията.

— Бъди почтителен, Анселм — каза той, като влязоха в улицата, където живееше Воклен, — след малко ще проникнем в светая светих на науката. Сложи „Богородицата“ на лично място, на някой стол в трапезарията, само че никой да не те усети. Дано не си объркам приказката — призна си наивно той. — Попино, този човек произвежда върху мене химическо въздействие, гласът му ми затопля корема и дори малко ми разстройва стомаха. Той е мой благодетел, Анселм, а сега ще помогне и на теб.

Тези думи смразиха Попино, който взе да стъпва като в паници и да гледа неспокойно стените.

Когато му съобщиха за посещението на Бирото, господин Воклен беше в кабинета си. Академикът знаеше, че парфюмеристът е помощник-кмет и че се ползва с известно благоволение и веднага го прие.

— Виждам, че не сте ме забравили въпреки положението, което заемате — каза ученият. — Но между химика и парфюмериста разстоянието е една педя.

— О, господин Воклен, цяла пропаст дели вашия гений и един обикновен човек като мене. На вас дължа преуспяването си; това няма да забравя нито на този, нито на оня свят.

— О, казват, че на другия всички ще бъдем равни, и царят, и пъдарят.

— Да, но само цар и пъдар, които са водили праведен живот — отбеляза Бирото.

— Това вашият син ли е? — запита Воклен, като погледна малкия Попино, който стоеше слисан и не виждаше нищо необикновено в кабинета, където мислеше, че ще намери някакви чудовищни работи, гигантски машини, хвърчащи механизми и движеща се материя.

— Не, това е един младеж, когото обичам и който би искал да ви помоли да му сторите добрина, равна на вашия талант, а той е огромен — добави хитро Сезар. — Дошли сме след шестнадесет години да се допитаме отново до вас по един важен въпрос, от който като парфюмерист нищо не разбирам.

— Кажете, за какво се касае?

— Зная, че посвещавате цялото си време в проучвания върху човешкия косъм и че изследвате състава на косата. Докато вие мислите по този въпрос заради славата, аз се занимавам с него от търговска гледна точка.

— Драги господин Бирото, какво искате от мене? Анализ на косата ли? — Той взе едно листче. — Аз ще изнеса в Академията на науките доклад по този въпрос. Човешкият косъм е съставен от голямо количество слуз, малко бяла мазнина, голямо количество тъмнозелени мастни вещества, желязо, няколко атома манганов окис, калциев фосфат, съвсем малко калциев карбонат, силиций и доста сяра. Съотношението между тези съставки обуславя различните цветове на косата. Така например червеникавите коси съдържат много повече тъмнозелени масти, отколкото другите.

Сезар и Попино стояха смешно ококорили очи.

— Девет различни неща! — провикна се Бирото. — Как? Значи, във всеки косъм се съдържат метали и мазнини? Добре, че ми го казвате вие, човек, когото почитам, иначе не бих повярвал. Просто невероятно… Велик е бог, господин Воклен!

— Косъмът се произвежда от един фоликуларен орган — продължи химикът, — нещо като джобче с два отвора; от единия край в него влизат нервите и кръвоносните съдове, а от другия излиза косъмът. Според някои наши учени, между които е и господин дьо Бленвил, косъмът е мъртва частица, изхвърлена навън от чашката или джобчето, което е пълно с месеста материя.

— Нещо като пот на пръчки! — възкликна Попино, когото парфюмеристът лекичко бутна с крак.

Воклен се усмихна на сравнението на Попино.

— Не е глупав, нали? — каза Сезар, гледайки към Попино. — Но, господин Воклен, ако космите са мъртвородени и е невъзможно да ги съживи човек, ние сме загубени! Тогава рекламата е излишна! Вие не знаете колко особени са хората, не можеш да им кажеш…

— … че на главата си имат торище — намеси се Попино, като искаше отново да разсмее Воклен.

— Въздушни катакомби — продължи шегата химикът.

— Ами моите лешници са вече закупени! — извика Бирото, засегнат от мисълта за загубата. — Е защо тогава продават…

— Успокойте се — усмихна се Воклен. — Виждам, че се касае за някакво ново средство против падането или побеляването на косите. Чуйте сега моето мнение по този въпрос след всичките ми изследвания. (Тук Попино наостри уши като изплашен заек.) Оцветяването на това вещество — независимо дали е мъртво или живо — се дължи според мене на прекъсване притока на цветните материи, с което се обяснява защо в страни със студен климат козината на животните избледнява или побелява през зимата.

— Чуваш ли, Попино?

— Очевидно — продължи Воклен — промяната на косъма се дължи на внезапни промени в околната температура…

— Околната, Попино, запомни, запомни! — извика Сезар.

— Да — каза Воклен, — дължи се на резки промени в температурата или на вътрешни явления със същото въздействие. Така например мигрената и другите болки на главата поглъщат, разсейват или отместват живителните струи. Вътрешните причини са област на лекарите. А що се отнася до външните, там се намесва вашата козметика.

— Добре, господин Воклен, вие ми възвръщате живота. Намислил съм да продавам лешниково масло, като си казах, че щом древните са употребявали масло за косите си, те са знаели какво правят, аз по този въпрос съм на мнението на Боало. Защо атлетите са се мазали…

— Маслиновото масло не е по-лошо от лешниковото — каза Воклен, който не чу какво го пита Бирото. — Всяко масло е добро за предпазване на корена от вредното въздействие на съдържащите се в него вещества, които са, както се казва в химията, в процес на разлагане. А може би вие сте прав? Лешниковото масло притежава, както ми каза Дюпюитрен, стимулиращи свойства. Аз ще се опитам да проуча разликата между маслата на буковия жълъд, рапицата, маслината, ореха и някои други още.

— Значи, не съм се излъгал — заяви Бирото тържествено, — имал съм късмет да срещна един голям учен. Край на „Макасарското масло“, разбито е на пух и прах! Това, господин Воклен, е едно скъпо и прескъпо козметично средство за растеж на косите.

— Драги господин Бирото — отвърна Воклен, — едва ли са внесени в Европа и сто грама „Макасарско масло“. Това масло няма абсолютно никакво въздействие върху косата, но жените в Малая дават за него луди пари, защото мислят, че запазва косъма, но не знаят, че китовата мас е също така добра. Никаква сила, ако ще тя да е химическа или божествена, не може…

— О, дори и божествената… не говорете така, господин Воклен.

— Знайте, господин Бирото, че първият закон, който сам бог следва, е законът на последователността: няма ли единство, няма и сила…

— Е, при това положение…

— Няма сила, която да даде коси на плешивия, както не можете безнаказано да боядисвате червените или бели коси; но вие не грешите и не лъжете, като препоръчвате употребата на маслото, и дори мисля, че който го употреби, ще запази косите си.

— Смятате ли, че Кралската академия на науките ще се съгласи да одобри…

— О, тук няма никакво откритие — каза Воклен. — Впрочем шарлатаните толкова много злоупотребяват с името на Академията, че това няма особено да ви помогне. Съвестта не ми позволява да гледам на лешниковото масло като на някакво чудо.

— Кой е най-добрият начин за извличането му? Чрез варене или чрез пресоване? — запита Бирото.

— Чрез пресоване между две нагорещени плочи ще получите по-голямо количество масло; но ако пресоването стане между две студени плочи, то ще бъде по-качествено. Маслото трябва да се слага на самата кожа — добави благо Воклен, — а не да се натрива по косата, защото няма да има никакъв ефект.

— Запомни хубаво това, Попино! — каза Бирото с пламнало от възторг лице. — Господин Воклен, днешният ден ще бъде за този младеж един от най-щастливите дни в живота му. Преди още да ви види, той вече ви познаваше и ви уважаваше. А, колко често говорим за вас в къщи, нали човек често споменава имената на хора, които обича. Жена ми, дъщеря ми и аз се молим всеки ден за вас като за наш благодетел.

— Прекалявате, нищо особено не съм направил — каза Воклен, стеснен от многословната признателност на парфюмериста.

— Дума да не става! — възрази Бирото. — Не можете да ни забраните да ви обичаме, а на това отгоре и нищо не искате да приемете от нас. Вие сте като слънцето, дарявате светлина, но хората, които огрявате, нищо не могат да ви дадат.

Ученият се усмихна и стана; парфюмеристът и Попино също станаха.

— Гледай, Анселм, разгледай хубаво този кабинет! Разрешавате ли, господин Воклен, знам, че времето ви е много скъпо, но той едва ли ще дойде отново тук.

— Е, как? Върви ли търговията ви? — запита Воклен. — В края на краищата и двамата се интересуваме от нея…

— Да, не върви зле — отвърна Бирото, като тръгна към трапезарията с Воклен. — Но да пусна на пазара това масло, което ще нарека „Комагенна есенция“, ми са нужни големи капитали…

— Не, съчетанието на тези две думи дразни. Наречете го „Масло Бирото“. Или ако не искате да разтръбявате навсякъде името си, измислете друго название… Но това е „Дрезденската Богородица“! Ах, господин Бирото, изглежда, че искате да си развалим отношенията.

— Господин Воклен — каза парфюмеристът, като улови двете ръце на химика, — тази рядка вещ е ценна само поради упоритостта, с която я търсих, трябваше да преровя цяла Германия, докато я намеря на луксозна хартия, и то в оригинал, а знаех, че искате да я имате, но че зает с работа, не можете да си я доставите: тогава станах ваш „търговски пътник“. Така че, моля ви, приемете не толкова тази най-обикновена гравюра, а по-скоро грижите, вниманието, постъпките, които съм правил за нея и които доказват моята безкрайна преданост. Бих искал да пожелаете нещо, което ще трябва да търся в дъното на някоя пропаст, та да мога да ви кажа: „Ето! Намерих го!“ Не ми отказвайте! Вие толкова лесно можете да ни забравите, позволете на мен, на жена ми, на дъщеря ми и на бъдещия ми зет да ви напомняме за себе си по този начин! Погледнете ли „Богородицата“, ще си кажете: „Има добри хора, които мислят за мене.“

— Приемам — каза Воклен.

Попино и Бирото избърсаха овлажнелите си очи, така ги развълнува добротата, която академикът вложи в тези думи.

— Искате ли да ни сторите още една добрина? — запита парфюмеристът.

— Кажете! — отвърна Воклен.

— Каня неколцина приятели… — Той се повдигна на пръсти, но все пак запази смирен вид. — Едно, за да честваме освобождението на страната и, второ, за да отпразнуваме награждаването ми с ордена на „Почетния легион“…

— А! — възкликна учудено Воклен.

— Смятам, че съм заслужил това високо кралско отличие като член на Търговския съд и като боец на Бурбоните в сражението по стъпалата на църквата „Сен-Рок“ на тринадесети вандемиер, когато бях ранен от Наполеон… Жена ми дава бал в неделя след двадесет дни, елате и вие! Направете ни честта да вечеряте с нас в този ден. За мен това ще бъде второ удостояване. Ще получите писмена покана.

— Добре, ще дойда! — каза Воклен.

— Сърцето ми ще се пръсне от щастие! — заяви парфюмеристът, като излязоха на улицата. — Той ще дойде у дома. Страхувам се да не забравя какво ни каза за косите, ти спомняш ли си, Попино?

— Да, господин Бирото, да минат и двадесет години, пак няма да забравя.

— Велик човек! Какъв поглед! Каква проницателност! — продължи Сезар. — А, той не се двоуми много-много, веднага отгатна мислите ни и ни посочи начин да провалим „Макасарското масло“. Аха! Нищо не е в състояние да помогне косите да поникнат, и ти лъжеш, Макасар! Попино, в ръцете си държим цяло състояние. Значи, утре в седем часа отиваме във фабриката, лешниците пристигат и приготвяме маслото. Той нека да разправя, че всяка мазнина била полезна, само клиентите да не узнаят това, защото сме загубени! Ако в състава на нашето масло нямаше лешници и малко парфюм, под какъв предлог ще продаваме четирите унции[84] по три-четири франка?

— Ще получите награда — каза Попино. — Каква слава за…

— За търговията, нали, момчето ми? Тържествуващият вид на уверения в успеха Сезар Бирото бе забелязан от служителите му, които се спогледаха, защото излизането с файтон, както и облеклото на господаря и касиера ги бяха накарали да се впуснат в най-чудновати догадки. Взаимното удоволствие на Сезар и Анселм, прозиращо и чрез дипломатично разменените погледи, надеждата, с която Попино на два пъти погледна Сезарин, предвещаваха някакво важно събитие и потвърждаваха техните предположения. В отрудения и почти монашески живот, който водеха, и най-малките произшествия придобиваха значението, отдавано от затворниците на най-дребните случки в затвора. Държането на госпожа Бирото, която отговаряше на олимпийските погледи на мъжа си с недоверчиво изражение, показваше, че става дума за ново предприятие, защото при обикновени обстоятелства тя щеше да изглежда доволна; нея я радваха печалбите от търговията на дребно. А тоя ден, по изключение, приходите възлизаха на шест хиляди франка; бяха изплатени дори някои закъснели сметки.

Трапезарията и кухнята, която се осветяваше откъм малък двор и бе отделена от трапезарията чрез коридор, извеждащ към стълбата в един ъгъл на задната част на магазина, се намираха в мецанина, където бе преди апартаментът на Сезар и Констанс — ето защо трапезарията, където някога бе протекъл меденият им месен, имаше вид на малък салон. По време на вечерята довереният прислужник Раге пазеше магазина; но при десерта всички служители слизаха в магазина, а Сезар, жена му и дъщеря му оставаха да довършат вечерята си край камината. Този навик бе наследен от Рагонови, чиито стари търговски обичаи бяха все още в сила, а те държаха служителите си на огромно разстояние, както някога господарите и чираците. Тогава именно Сезарин или майка й приготвяха и поднасяха кафето на Сезар, което той пиеше, седнал в креслото си до огъня. През този час, когато оставаха тримата, Бирото поставяше жена си в течение на дребните събития от деня, разказваше какво е видял в Париж, какво става в предградието на Тампл или говореше за трудностите, които среща в своето производство.

— Жена — каза той, когато служителите напуснаха трапезарията, — днешният ден е сигурно един от най-важните в живота ни. Лешниците са купени, хидравличната преса започва работа от утре, сделката с местата е сключена. Ето, прибери този чек — додаде той, като й подаде чека на Пийро. — Преустройството на апартамента е решено и жилището ни се разширява. Боже мой, в Батавския дом днес видях един много особен човек.

И той й разказа за Молиньо.

— Виждам — прекъсна приказките жена му, — че си задлъжнял с двеста хиляди франка.

— Вярно е — отвърна парфюмеристът с престорено смирение. — Как ще изплатим този дълг, един господ само знае, защото местата около „Мадлената“, които един ден ще се превърнат в най-хубавия квартал в Париж, нищо не струват.

— Да, но „един ден“!

— Уви! — продължи той, все така шегувайки се. — Моите три осминки ще ми докарат един милион чак след шест години. А как ще изплатим двестате хиляди франка? — И той направи уплашен жест. — Ето с какво ще ги изплатим, ей с това — каза той, като извади от джоба си един лешник, взет от чувала на госпожа Маду.

Той хвана лешника между двата си пръста и го показа на Сезарин и на Констанс. Жена му не каза нищо, но като поднасяше кафето, дъщеря му го запита заинтригувана:

— Какво, татко, ти шегуваш ли се?

Парфюмеристът, който по време на вечерята бе съгледал, както и служителите в магазина, погледите на Попино към дъщеря му, реши да провери съмненията си.

— Ето какво, момиченцето ми, този лешник е причината за големи промени у нас. От тази вечер под нашата стряха ще има един човек по-малко.

Сезарин погледна баща си, като че ли искаше да каже: „Какво ме интересува това?“

— Попино ни напуска.

Макар че Сезар бе слаб наблюдател и бе нагласил последните думи не само за да постави клопка на дъщеря си, но и за да съобщи за създаването на фирмата „А. Попино и сие“, неговата бащина нежност му помогна да отгатне смътните чувства, които бликнаха от сърцето на дъщеря му, цъфнаха като червени рози по бузите, по челото й и накараха да заблестят очите й, които тя сведе надолу. Тогава Сезар помисли, че Сезарин и Попино сигурно са си разменили някоя дума. Нямаше обаче нищо подобно: тези двама млади се разбираха като всички влюбени, без нищо да си кажат.

Някои моралисти смятат, че след майчината обич любовта е най-неволната, най-незаинтересованата и най-безкористна страст. Това мнение е огромно заблуждение. Макар че повечето хора не знаят кое ги кара да обичат, в причините на всяка физическа или духовна симпатия се крие известна пресметливост — съображения на ума, чувствата или инстинкта. Любовта по същество е егоистична страст. А който казва егоизъм, все едно, че казва дълбока пресметливост. Ето защо на онзи, който мисли само какви облаги ще получи, може да се види на пръв поглед невероятно и странно, че такова хубаво момиче като Сезарин се е влюбило в този нещастен куц момък, на това отгоре и червенокос. И все пак това явление съответства напълно на пресметливите чувства на буржоазията. Да го анализираме, би значило да обясним редица будещи недоумение бракове, сключени между високи и красиви жени и дребни мъже или между ниски и грозни жени и хубави младежи. Индивид, засегнат от някакъв физически недостатък — куцане, гърбица, изкривяване на гръбнака, необикновена грозота, червени петна по лицето, болестта на Роген или някаква друга уродливост, независеща от волята на създателите му, има пред себе си два пътя: да стане страшилище за другите или да прояви изключителна доброта; той няма право като останалите хора да търси заобиколни пътища. В първия случай става дума за дарба, гениалност или за душевна сила: човек вдъхва ужас само ако притежава силата на зло уважение, ако е гениален, и страх, ако е необикновено остроумен. Във втория случай той кара хората да го обожават, приспособява се отлично към женската тирания и знае да люби по-добре, отколкото мъже с безупречно телосложение. Възпитан от добродетелни хора като Рагонови, образец на извънредно порядъчни буржоа, и от чичо си, съдията Попино, Анселм се ръководеше от целомъдрие и християнски чувства, така че съвършенството на характера му изкупваше лекия му телесен недостатък. Удивени от качествата му, придаващи такава привлекателност на младостта, Констанс и Сезар много често бяха хвалили Анселм пред Сезарин. Впрочем двамата съпрузи, макар и еснафи, не бяха дребнави и много добре разбираха сърдечните работи. Похвалите им намериха отзвук в сърцето на девойката и тя въпреки невинността си прочете в чистите очи на Анселм онова страстно чувство, което винаги ласкае жената, независимо от възрастта, общественото положение и външността на влюбения. „Малкият Попино сигурно ще умее по-добре да обича, отколкото хубавите мъже. И ако жената е красива, той до последния си час ще бъде лудо влюбен в нея, любовта ще му вдъхне амбиции, той ще обърне света, за да я направи щастлива, ще я остави пълна господарка в дома им и с радост ще й се подчинява във всичко.“ Така си мислеше неволно Сезарин и може би вече не толкова конкретно си представяше от птичи полет плодовете на любовта, правейки в разсъжденията си сравнение с щастието на майка си: то бе пред очите й, а тя не желаеше друг живот, в лицето на Анселм инстинктивно виждаше човек като баща си, но по-съвършен от него поради възпитанието, което бе получил. Тя мечтаеше да види Попино кмет на някой от парижките, райони и й беше приятно да си представя как и тя като майка си събира в църквата „Сен-Рок“ помощи за бедните в енорията. Така тя престана да вижда разлика между десния и левия крак на Попино и спокойно би могла да запита: „Нима той куца?“ Тя обичаше ясните му очи и й беше драго да наблюдава въздействието на своя поглед върху тях, защото те заблестяваха мигновено със свенлив пламък, а после тъжно се свеждаха. Първият помощник на Роген, Александър Крота, който в работата твърде рано бе придобил житейски опит, имаше полуцинично, полудобродушно изражение и това възмущаваше Сезарин; възмущаваше я и баналният разговор с него. Мълчанието на Попино издаваше кроткия му нрав, тя харесваше полумеланхоличната му усмивка, с която той посрещаше глупостите на другите, предизвикващи винаги у нея чувство на отвращение; в такива случаи те и двамата се засмиваха или се натъжаваха. Това превъзходство на Анселм пред другите служещи не му пречеше да изпълнява ревностно задълженията си, а неуморното му усърдие се нравеше на Сезарин, защото тя бе отгатнала, че макар всички да говореха за женитбата й с първия помощник на господин Роген, бедният куц и червенокос Анселм не губи надежда да получи ръката й. А големите надежди са белег на дълбоки чувства.

— Къде отива Попино? — запита Сезарин баща си, като се мъчеше да си придаде равнодушен вид.

— Установява се на улица Сен-Диаман и нека бог да му помага! — отвърна Бирото, чието възклицание не разбраха нито жена му, нито дъщеря му.

Когато Бирото изпитваше някакво вътрешно затруднение, той постъпваше като насекомо, срещнало някаква пречка и търсещо друг път встрани. Така и сега той промени разговора, казвайки си, че ще трябва да поговори с жена си за Сезарин.

— Разказах на вуйчо ти за твоите страхове и подозрения във връзка с Роген и той се изсмя — каза Сезар на Констанс.

— Няма защо да разправяш на други какво си говорим — възрази Констанс. — Тоя нещастен Роген е може би най-честният човек на света, той е вече петдесет и осем годишен и сигурно не мисли за…

Тя млъкна изведнъж, защото забеляза, че Сезарин слуша внимателно, и я посочи с очи на мъжа си.

— Значи, добре сторих, като сключих сделката? — запита Бирото.

— Ти си господарят тук — отговори тя.

Сезар хвана двете ръце на жена си и я целуна по челото. Този неин отговор бе винаги израз на мълчаливото й съгласие с плановете на мъжа й.

— Хайде, момчета — извика парфюмеристът, като слезе в магазина, — днес ще затворим в десет часа. А сега, господа, моля да ми помогнете малко! От вас искам да пренесете през нощта всички мебели от първия етаж на втория. Както казва народът, ще трябва да сложим малките гърнета в големите, та да освободим мястото на архитекта, който ще дойде утре. — „Попино е излязъл без разрешение — каза си той, като видя, че го няма. — Вярно, забравих, че той няма да спи тук. Отишъл е сигурно да си запише указанията на Воклен или да наеме магазина.“

— Ние знаем коя е причината за това разместване — каза Селестен от името на Раге и на още двама служители, застанали зад него. — Ще ни позволите ли да ви поздравим за честта, която е чест и за всички в магазина… Попино ни каза, че вие…

— Да, моите момчета, какво да ви разправям, награден съм! Затова ще се съберем неколцина приятели не само по случай освобождението на Франция, но и за да отпразнуваме удостояването ми с ордена на „Почетния легион“. Изглежда, че съм заслужил това високо кралско отличие като член на Търговския съд и като боец за каузата на Бурбоните, за която се сражавах… като бях на вашите години, по стъпалата на „Сен-Рок“ на тринадесети вандемиер; и дявол да го вземе, сам Наполеон, тъй нареченият император, ме рани! На това отгоре раната ми бе в бедрото, а госпожа Рагон ме превърза. Бъдете смели и вие ще бъдете възнаградени. Виждате как това нещастие не е било напразно.

— Свърши се вече с уличните боеве — каза Селестен.

— Дано! — отвърна Сезар и започна на тази тема тържествено слово, което завърши с покана за бала.

Перспективата за този бал въодушеви тримата служители, Раге и Виржини и те се втурнаха да работят с ловкостта на акробати. Натоварени с мебели, те се качваха и слизаха по стълбите, без нищо да счупят или да съборят. В два часа сутринта всичко бе пренесено. Сезар и жена му спаха на втория етаж. Селестен и вторият помощник се настаниха в стаята на Попино. На третия етаж складираха временно останалите мебели.

Шеста глава
Двете светила

Обладан от прекрасно усърдие — резултат на притока от нервно и горещо като жарава напрежение у честолюбивите, влюбените или развълнувани от велики замисли хора, — Попино, който иначе бе кротък и спокоен, не се свърташе на едно място в магазина през онази вечер, също като породист кон преди състезание.

— Какво става с тебе? — запита го Селестен.

— Какъв ден! Приятелю — пошушна той на ухото му, — установявам се в собствен магазин, а господин Сезар е награден.

— Вие сте щастливец, шефът ви помага — отвърна Селестен.

Попино не отговори и изчезна, сякаш понесен от буен вятър — вятъра на успеха!

— Уф! Какъв ти щастливец! — каза един от служителите, редейки ръкавици на дузини, на съседа си, който проверяваше етикети. — Господарят е забелязал, че Попино прави мили очи на госпожица Сезарин и какъвто е хитрец, шефът по този начин го отстранява; иначе трудно би му отказал, като знаеш кои са роднините му. А Селестен взема тази хитрост за великодушие.

Анселм Попино слезе по улица Сент-Оноре, после забърза по улица Ле Дьо-з-Екю, за да намери един млад човек, когото в търговското си прозрение бе избрал като главно оръдие за преуспяването си. Съдията Попино бе услужил на най-изкусния търговски пътник в Париж, същият, който по-късно нарекоха заради убедителното му красноречие и неуморната му дейност „знаменития“. Посветил се по-специално на търговията с шапки и на тъй наречените „парижки артикули“, този цар на търговските пътници носеше най-обикновеното име Годисар. Едва двадесет и две годишен, той вече се отличаваше със силата на търговската си неотразимост. Слабичък, с весели очи, изразително лице, безпогрешна памет и поглед, отгатващ веднага вкусовете на клиента, той заслужело стана цар на търговските пътници, французин в пълния смисъл на думата.

Няколко дни преди това Попино бе срещнал Годисар, който тогава се готвеше да заминава; сега надеждата да го намери още в Париж подтикна влюбения момък да се втурне по улица Ле Дьо-з-Екю, където научи, че Годисар си е запазил вече място в дилижанса. За да се сбогува със скъпата си столица, той бе отишъл да види една нова постановка в театър „Водевил“. Попино реши да го чака. Ако повереше пласирането на лешниковото масло на този ценен разпространител на търговските новости — галено дете на най-богатите фирми, — не значеше ли да се застрахова срещу бъдещето? Попино знаеше, че Годисар няма да му откаже. Търговският пътник, макар и опитен в изкуството да омагьосва и най-несговорчивите си клиенти, които обикновено бяха дребни провинциални търговци, се бе заплел в първата конспирация срещу Бурбоните след Стоте дни. Той не можеше да живее без чист въздух и слънце, а се оказа в затвора под угрозата на смъртно наказание. Съдията Попино, натоварен със следствието, го оправда под предлог, че само поради недомислие и глупост се е забъркал в тази афера. При друг съдия властоугодник или отявлен роялист нещастният Годисар направо щеше да се озове на ешафода. Годисар, който смяташе, че дължи живота си на съдията, изпитваше дълбоко разочарование, че не може да изрази по някакъв осезателен начин своята признателност към спасителя си. Понеже нямаше как да благодари на един съдия за това, че е изпълнил дълга си, той отиде у Рагонови и заяви, че членовете на семейство Попино могат винаги да разчитат на него. Докато чакаше, Попино се отби да види магазина си на улица Сен-Диаман, а също и да поиска адреса на собственика, за да сключи договор. Скитайки из тъмния лабиринт на халите, замислен как по-бързо да преуспее, Попино видя на улица Обри-льо-Буше необикновен оказионен артикул, който му се стори предвестник на щастие; той реши да зарадва Сезар на другия ден с тази новина. Застанал пред входа на хотел „Дю Комерс“, в дъното на улица Ле Дьо-з-Екю, Попино чу едва към полунощ някъде откъм улица Грьонел гласа на Годисар, който пееше един водевилен куплет, влачейки многозначително бастуна си по паважа.

— Господине — каза Анселм, изниквайки внезапно в тъмнината пред него, — мога ли да ви кажа само две думи?

— Единадесет, ако искате — отвърна търговският пътник и вдигна завършващия с острие бастун срещу нападателя.

— Аз съм Попино — измънка нещастният Анселм.

— Това ми стига — отвърна Годисар, който вече го бе познал. — Какво желаете? Пари? Парите ми са в отпуск, но ще намеря. Търсите свидетел за дуел? Ваш човек съм, от главата до петите. — И той запя:

Ето, ето, погледнете,

това е френският войник!

— Елате да поговорим десетина минути, но не в стаята ви, може да ни подслушват, да отидем на кея, там по това време няма никой — каза Попино. — Става дума за нещо извънредно важно.

— Нещо напечено, а? Да вървим!

Десет минути по-късно Годисар бе вече посветен в тайната на Попино и му бе признал огромното й значение.

— Елате парфюмеристи, коафьори и търговци на дребно! — провикна се той, подражавайки на Лафон в ролята на Сид. — Ще омотая в мрежите си всички търговци на Франция и Навара! О, чудесна идея! Оставам тук, няма да заминавам, поемам поръчките на парижките парфюмеристи.

— Защо?

— За да удуша конкурентите ви, невинни момко! Като взема поръчките им, ще удавя в масло коварните им козметики, защото ще се занимавам и ще препоръчвам само вашето откритие. Ах, какво славно пътуване ще бъде! Ха-ха! Ние сме дипломатите на търговията. Отлично! А колкото за рекламата, оставете на мен. Имам един приятел от детинство, Андош Фино, син на шапкаря от улица Дю Кок, старият, който ме лансира като търговски пътник в шапкарството. Андош е извънредно остроумен. Обрал е ума на всички глави, за които баща му е продал шапки, занимава се с литература и пише малки прегледи за театрални пиеси в списание „Курие де спектакл“. Баща му е стар пес и има безброй причини да не обича остроумието — та той не смята, че това е важно качество: невъзможно е да му втълпиш, че умът е стока за продан, от която хората си докарват цели състояния. От ум и духовитост старикът нищо не разбира: единственото, което го интересува, е алкохолът от 85 до 95 градуса[85]. Старият държи младия Фино изкъсо, така че Андош, който е способен и при това мой приятел (а аз общувам с глупци само в търговията), пише някакви сентенции във „Верният овчар“ и там все пак му плашат нещо, докато вестниците, в които се трепе като каторжник, го хранят с гущери. Как само му завиждат хората от неговия бранш! Също както при нас, в търговията. Фино бе написал една чудесна едноактна пиеса за госпожица Марс — най-знаменитата от всички артистки (виж, нея много я одобрявам). Добре, но за да я поставят, наложи се да я занесе в театър „Гете“[86]. Андош разбира от реклами, той веднага схваща замисъла на търговеца и не се държи на голямо, така че ще измайстори нашата реклама безплатно. Боже мой, ще го нагостим със сладки и с чаша пунш, защото, Попино, шегата настрана: ще пътувам без комисиона и без пътни-дневни, конкурентите ще плащат, а пък аз ще ги водя за носа. Да се разберем добре: за мене успехът на тази работа е въпрос на чест. Наградата ми ще бъде да стана шафер на вашата сватба! Ще отида в Италия, в Англия, в Германия! Със себе си ще взема афиши на всички езици, ще накарам да ги разлепят навсякъде, по селата, по вратите на църквите, по най-видните места в провинциалните градове! Това масло ще заблести, ще запламти по всички глави! О! Вашата сватба ще бъде сватба за чудо и приказ! Сезарин ще бъде ваша или да не ми казват „знаменития“ — нали така ме нарече старият Фино, когато успях да прокарам сивите му шапки. С продажбата на вашето масло оставам в моята специалност — човешката глава, — нали и шапката, и маслото запазват косата.

Попино се прибра да спи у леля си, обзет от такава треска от предвиждания успех, че улиците му се струваха реки от масло. Той спа малко, сънува, че косите му буйно растат и видя насън два ангела, които разгъваха като в мелодрамите един надпис с думите: „Сезарово масло“. Когато се събуди, спомни си за този съм и реши така да нарече лешниковото масло, смятайки съновидението си за небесно откровение.

Сезар и Попино се озоваха в работилницата в предградието Тампл доста преди пристигането на лешниците; докато чакаха носачите на госпожа Маду, Попино разказа тържествуващо за приятелската му уговорка с Годисар.

— Щом с нас е прочутият Годисар, ние сме милионери! — провикна се парфюмеристът и подаде ръка на касиера си с жеста на Луи XIV, когато е посрещал маршал Вилар при завръщането му от Денен.

— И още нещо — продължи щастливият Попино, като извади от джоба си едно сплескано стъкло с форма на тиква и наръбено отстрани. — Намерих десет хиляди флакона от този модел, изработени, готови, по четири стотинки едното и срок за изплащане шест месеца.

— Анселм — каза Бирото, като разглеждаше причудливата форма на флакона, — вчера в градината на Тюйлери (тук той възприе важен тон), да, точно вчера ти ми каза: „Ще успея!“ Днес пък аз ти казвам: „Ще успееш!“ Четири стотинки! Шестмесечен срок! Оригинална форма! Макасар е вече разклатен, ритник на „Макасарското масло“! Колко хубаво направих, че турих ръка на всичките лешници в Париж!… Къде намери тези флакони?

— Чаках Годисар и скитах по улиците…

— Също като мене някога! — възкликна Бирото.

— Слизам по улица Обри-льо-Буше и изведнъж виждам у един стъклар на едро, търговец на стъкларски стоки, който има грамадни магазини, изведнъж виждам този флакон… Заслепи ми очите като внезапна светлина, някакъв глас ми пошепна: „Това ще ти свърши работа!“

— Роден търговец, дъщеря ми ще е негова — промърмори Сезар.

— Влизам и виждам хиляди такива флакони в каси.

— И веднага питаш за цената?

— Не съм толкова глупав! — възкликна оскърбен Анселм.

— Роден търговец! — повтори Бирото.

— Поисквам му да видя стъклени похлупаци за малки восъчни фигури. Почвам да се пазаря за цената на похлупаците и в същото време недоумявам от формата на тези флакони. От дума на дума търговецът прави пълна изповед: фирмата „Фай и Бушо“, която фалира напоследък, готвела някакъв козметичен препарат и търсела стъкла с особена форма; стъкларят нямал доверие и поискал половината сума в аванс; вярвайки, че ще успеят, Фай и Бушо внасят парите, но докато стъклата се произвеждат, идва разорението; призовани да изплащат, ликвидаторите сключват с него спогодба, оставят му стъклата и платената сума като обезщетение за стока, която била много особена и нямало да се пласира. Флакончетата му струват по осем стотинки едното, но той казва, че би бил щастлив да ги продаде по четири, иначе кой знае още колко щял да държи в магазина си залежала стока. „Приемате ли да ми доставите десет хиляди такива шишенца на партиди, по четири стотинки? Мога да ви отърва от всичките флакони, аз работя при господин Бирото.“ И така го подвеждам и го увличам моя човек, че накрая го завладявам, напомпвам го и край! Готово!

— Четири стотинки — повтори Бирото. — Знаеш ли, че може да определим цената на маслото три франка и като дадем отстъпката на продавачите на дребно, да ни остане печалба от тридесет стотинки?

— „Сезарово масло“! — извика Попило.

— „Сезарово масло“?… А, влюбени момко, искаш да поласкаеш и бащата, и дъщерята. Добре, съгласен съм, нека бъде „Сезарово масло“. Сезаровци са владеели света, сигурно са имали буйни коси!

— Цезар е бил плешив — каза Попино.

— Защото не е употребявал нашето масло, това трябва да се изтъкне. „Сезаровото масло“ ще струва три франка, а „Макасарското“ се продава двойно по-скъпо. Годисар е с нас, след една година ще имаме сто хиляди франка, защото на всеки човек, който уважава себе си, ще наложим данък от дванадесет флакона годишно, значи, осемнадесет франка! Десет хиляди глави! Сто и осемдесет хиляди франка! Ние сме милионери!

След като лешниците пристигнаха, Раге, работниците, Попино и Сезар обелиха известно количество и преди четири часа получиха няколко литра масло. Попино занесе от него на Воклен, който пък му се отблагодари с една формула за смесване на лешниковата есенция с други, по-евтини маслени вещества и за парфюмирането й. Попино веднага направи постъпки, за да получи патент. Преданият Годисар му даде назаем парите, с които Попино, който се бе амбицирал да уреди половината от разноските по настаняването си, плати данъка.

Благополучието носи опиянение, на което по-слабите никога не устояват. Последиците от тази възбуда лесно могат да се предвидят. Когато Грендо дойде с цветната скица на чудесно обзаведения бъдещ апартамент, възхитеният Бирото се съгласи на всичко. Веднага след това зидарите заиграха с търнокопите си по стените, така че и къщата, и Констанс застенаха. Лурдоа — много богат предприемач-бояджия, който обещаваше, че нищо няма да пропусне — спомена за позлата на салона. Като чу тази дума, Констанс реши да се намеси.

— Господин Лурдоа — каза тя, — вие имате тридесет хиляди франка годишен доход, живеете в собствена къща, можете да правите в нея каквото обичате, но ние…

— Госпожо, търговията трябва да блести и да не оставя да я смаже аристокрацията. Освен това господин Бирото участва в управлението на страната, той е личен човек…

— Да, но той все още разчита на магазина си — отвърна Констанс пред служителите и още петима души, които я слушаха; — а това никой не може да забрави: нито аз, нито той, нито приятелите ни, нито дори враговете ни.

Бирото се повдигна няколко пъти на пръсти, после, скръстил ръце на гърба си, пак се отпусна на токовете си.

— Жена ми е права — каза той. — Макар и забогатели, ние ще си останем скромни. Вярно е, че докато човек се занимава с търговия, той трябва разумно да харчи парите си, да се ограничава в разкоша, да не се впуска в прекомерни разноски; това и законите ни го повеляват. От моя страна би било крайно неблагоразумно да допусна разширяването и украсяването на жилището ми да надхвърлят границите и вие, Лурдоа, също бихте ме порицали за подобно нещо. Целият квартал следи какво върша; хората, които преуспяват, са обградени със завистници, зложелатели! О! И вие ще се убедите, че, това е така, млади човече — обърна се той към Грендо, — хората и без това ни клеветят, нека поне не злословят по наш адрес.

— Нито клеветата, нито злословието могат да ви засегнат — възрази Лурдоа.

— Вашето положение е изключително, вие имате толкова голям опит, че влагате разум във всяко свое начинание; вас човек не може да вя излъже.

— Вярно е, че имам известен опит. Знаете ли защо правя това разширение? Отклонявам се за малко от правилата си да не правя излишни разходи, защото…

— Нищо не зная.

— Ще ви кажа: жена ми и аз събираме неколцина приятели, за да отпразнуваме освобождението на страната и моето награждаване с ордена на „Почетния легион“.

— Какво, какво! — извика Лурдоа. — Дали са ви орден?

— Да. Предполагам, че съм заслужил това високо кралско удостояване като член на Търговския съд и като боец за кралската кауза на тринадесети вандемиер, при „Сен-Рок“, където бях ранен от Наполеон. Заповядайте и вие с жена си и дъщеря си…

— Трогнат съм от честта — отвърна членът на либералната партия Лурдоа. — Тъй или иначе, голям хитрец сте вие, Бирото! Каните ме, за да сте сигурен, че ще изпълня поетите задължения. Няма как, ще взема най-добрите си работници и ще накладем адски огън, за да изсушим по-бързо стените; ние имаме и други средства за бързо изсушаване, защото не бива да се танцува сред изпаренията на мазилката. Ще покрием стените с лак, за да премахнем всякаква миризма.

Три дни по-късно търговският свят в квартала изпадна във вълнение при новината за предстоящия бал у Бирото. Пък и всеки видя, когато поставиха външната скеля заради бързите промени в стълбището, видяха и четвъртитите дървени улеи, от които се стичаше разрушеният материал към опрените на улицата гальоти. Работниците, които се трудиха на светлината на факлите (защото работата продължаваше денонощно), привличаха вниманието на зяпльовците, а клюките превръщаха тези приготовления в невиждано великолепие.

В неделята, определена за сключване на сделката, господин и госпожа Рагон и вуйчо Пийро дойдоха у Бирото към четири часа, след вечерня. Сезар им съобщи, че поради поправките е поканил само Шарл Клапарон, Крота и Роген. Нотариусът донесе „Журнал де Деба“, в който господин дьо ла Бийардиер бе наредил да поместят следното съобщение:

Научаваме се, че освобождението на страната ще бъде чествано възторжено в цяла Франция; в Париж членовете на общинския съвет са почувствали, че е настъпил моментът да върнат на столицата блясъка, който бе премахнат като неуместен по време на чуждата окупация. Всички парижки кметове, а също и помощник-кметовете възнамеряват да дадат по един бал; има изгледи зимният сезон да бъде от най-ярките. Това национално движение ще намери и други последователи. По повод предстоящите празненства много се говори за бала на господин Бирото, който е награден със званието кавалер на „Почетния легион“ и е твърде известен с предаността си към кралската кауза. Господин Бирото е бил раняван в сблъскването при „Сен-Рок“ на тринадесети вандемиер и е един от най-уважаваните членове на Търговския съд; той двойно е заслужил това отличие.

— Колко хубаво пишат вестниците в наше време! — възкликна Сезар. — Пишат за нас във вестника — каза той на Пийро.

— Е, и какво от това? — отвърна вуйчото, който никак не обичаше „Журнал де Деба“.

— Това съобщение може би ще ни улесни в продажбата на „Крема на султанките“ и на тоалетната вода — каза тихичко госпожа Бирото на госпожа Рагон, без да споделя опиянението на мъжа си.

Госпожа Рагон, висока и съсухрена жена, с набръчкано лице, остър нос и тънки устни, напомняше маркиза от някогашното дворцово общество. Около очите си имаше големи тъмни сенки, като у старите, преживели нещастие жени. Строгото й и достойно, макар и приветливо държане вдъхваше уважение. Впрочем в нея имаше нещо странно, което правеше впечатление, но не възбуждаше смях; то се обясняваше с начина, по който се обличаше, и с маниерите й: тя носеше ръкавици без пръсти, ходеше по всяко време със слънчобран, като слънчобрана на Мария-Антоанета в двореца Трианон; роклята й, в любимия й светлокафяв цвят, наричан „есенни листа“, се спускаше на неподражаеми гънки, чиято тайна бе отнесена ведно с богатите вдовици от онова време. Тя продължаваше да носи дълъг черен копринен шарф, гарниран с черни дантели на големи четвъртити дупки; старомодните й бонета бяха с украшения, наподобяващи резбата на старинни рамки за картини. Тя смъркаше емфие, но с онази чистота и онези изящни движения, за които още си спомнят младите хора, имали щастието Да наблюдават как техните баби или лели тържествено слагат пред себе си на масата златните табакери или изтърсват тютюневите прашинки, попаднали по шаловете им.

Господин Рагон бе дребничък, висок най-много пет стъпки, с лице, на което се открояваха само очите, изпъкналите скули, нос и брадичка; тъй като бе останал без зъби, той изяждаше половината от думите си, обаче бе словоохотлив, галантен, малко превзет, вечно усмихнат, както някога, когато посрещаше хубавите жени, посещаващи по различни поводи магазинчето му. Пудрата очертаваше на черепа му добре оформен снежнобял полумесец, от двете страни на който се спущаха като крила косите му, събрани отзад в малка плитка, пристегната с панделка. Той носеше ясносин фрак, бяла жилетка, копринени панталони, копринени чорапи, пантофи със златни токи и черни копринени ръкавици. Най-отличителният му белег бе, че ходеше по улиците гологлав с шапка в ръка. Приличаше на вестител на Камарата на перовете, на служител от кралския кабинет, изобщо на хората, които се движат около величията, живеят в техния блясък, а сами по себе си нищо не представляват.

— Е, Бирото — каза той важно, — разкайваш ли се сега, моето момче, че преди години послуша съвета ми? Съмнявали ли сме се ние някога в признателността на нашите любими владетели?

— Вие сигурно сте много щастлива, мила — каза госпожа Рагон на госпожа Бирото.

— Разбира се — отговори красивата парфюмеристка, изпаднала както винаги под очарованието на слънчобрана, бонето с пеперудки, тесните ръкави и големия старовремски шал на госпожа Рагон.

— Сезарин е чудесна! Ела при мене, детето ми — каза госпожа Рагон покровителствено с тънкия си глас.

— Ще почнем ли работа преди вечеря? — запита вуйчо Пийро.

— Чакаме господин Клапарон — отвърна Роген. — Оставих го да се облича.

— Господин Роген — каза Сезар, — нали го предупредихте, че ще вечеряме в един нищо и никакъв мецанин…

— Преди шестнадесет години мецанинът бе за него чудесен — промърмори Констанс.

— … сред разрушения и работници.

— О, не се смущавайте, ще видите, че той е много естествен и непридирчив човек — отвърна Роген.

— Оставих Раге на пост пред магазина, през голямата врата вече не може да се влезе; нали видяхте, там всичко е съборено — обясни Сезар на нотариуса.

— Защо не доведохте племенника си? — запита Пийро госпожа Рагон.

— Ще дойде ли? — намеси се и Сезарин.

— Не, душичке — отговори госпожа Рагон. — Милото дете работи, та просто се съсипва. Плаши ме тази воняща улица Сен-Диаман, улица без слънце и без въздух; вадата покрай тротоара е винаги синя, зелена или черна. Страх ме е да не загине там. Но младите хора като си намислят нещо! — каза тя на Сезарин, като с жест показваше не главата, а сърцето.

— Сключил ли е вече договор? — запита Сезар.

— Вчера, и то пред нотариуса — отвърна Роген. — Сключил го е за осемнадесет години, но му поискали шест месеца предплата.

— Кажете сега, господин Рагон, доволен ли сте от мене? — запита парфюмеристът. — Аз го посветих в тайната на едно откритие… но както и да е!

— Ние отлично ви познаваме, Сезар — каза дребничкият Рагон, като улови с двете си ръце ръцете на Сезар и ги стисна с приятелско благоволение.

Роген доста се безпокоеше за впечатлението, което можеше да направи Клапарон при влизането си, защото тонът и нравите му бяха такива, че можеха да изплашат тези добродетелни буржоа; ето защо сметна за необходимо да ги подготви.

— Сега ще видите — каза той на Пийро и на дамите — един оригинал, който прикрива способностите си под маската на невъзпитано държане; той е тръгнал от доста ниско обществено стъпало и се е издигнал благодарение на ума си. Но се среща постоянно с банкери, така че ще се научи на светски маниери. Ще го видите по булевардите или в някое кафене да играе билярд, разгулен, разпасан: ще речете, че е най-големият простак… Но съвсем не е така; той се занимава с наука и смята да раздвижи индустрията с нови открития.

— Разбирам тези неща — каза Бирото, — най-добрите идеи са ми идвали, като съм се разхождал безцелно по улиците, нали така, сърненцето ми?

— Клапарон — продължи Роген — наваксва през нощта изгубеното през деня време, като търси и комбинира разни сделки. Всички тия талантливи хора водят странен, необясним живот. Да! Но въпреки тази непоследователност мога да потвърдя, че вече постига целта си: успя да получи съгласието на всички собственици на нашите места, които не искаха да отстъпят и все имаха някакви съмнения; той обаче им взе ума, ходи при всеки един от тях ден след ден, докато най-после им дотегна, и така ние станахме собственици на местата.

Един особен звук, свойствен на пиячите на ракийка и на силни ликьори, извести за пристигането на най-странния герой на тази история, от когото очевидно зависеха бъдещите съдбини на Сезар. Парфюмеристът се втурна по тясната, тъмна стълба, за да каже на Раге да затвори магазина, а и да се извини пред Клапарон, че го приема в трапезарията.

— Моля ви се! Та тук е чудесно за плюс… искам да кажа, за уреждане на сделки.

Въпреки умелата подготовка на Роген в първия момент както господин и госпожа Рагон, които бяха от доброто буржоазно общество, така и наблюдателният Пийро, Сезарин и майка й останаха с много неприятни впечатления от този тъй наречен представител на висшите банкерски кръгове.

Бившият търговски пътник, макар и само на двадесет и осем години, бе със съвсем окапала коса и носеше перука, накъдрена на масури. Подобна прическа изисква девическа свежест, млечна прозрачност на кожата и най-съблазнителни женски прелести; затова тя подчертаваше още по-неприятно пъпчивото, тъмночервено, разгорещено като на файтонджия лице на Клапарон, покрито с дълбоко врязани криволици — преждевременни бръчки, — белези на разгулния живот, който бе водил; това личеше и от лошите му зъби и от черните точици по грубата му кожа. Клапарон приличаше на провинциален актьор, който играе всякакви роли, въпреки че лицето му не понася вече грима, и който привлича публиката, като я подканва да си купи билет преди представлението; макар и смазан от умора и със засъхнала уста, езикът на този актьор не престава да мели дори когато е пиян, когато безсрамният му поглед и жестовете му го излагат. Зачервеното от изпития радостно пламтящ пунш лице на Клапарон бе в пълно противоречие със сериозността, която изисква всяка сделка. Ето защо той трябваше дълго време да си изработва държане, съответстващо на важното му положение. Сам дю Тийе бе присъствал при избора на костюма му, сякаш бе режисьор, загрижен за първото излизане на сцената на главния му актьор, защото се страхуваше да не би просташките привички от бохемския живот, който Клапарон бе водил, да изплуват ненадейно и да се проявят у банкера.

— Говори колкото се може по-малко — му бе казал той. — Банкерите не са бъбрици; те разсъждават, обмислят, слушат, преценяват и действат. Ето защо, за да приличаш наистина на банкер, нищо не казвай или пък говори за неща без значение. Изгаси веселите пламъчета в очите си и направи погледа си сериозен, дори с риск да изглежда глупав. Стане ли дума за политика, бъди винаги с правителството и говори общи приказки, например: „Бюджетът е претоварен. Няма възможност за споразумение между отделните партии. Либералите са опасни. Бурбоните трябва да избягват всякакви конфликти. Либерализмът е мантия за прикриване на съгласувани интереси. Бурбоните ни обезпечават ера на благоденствие; може да не ги обичаме, но трябва да ги поддържаме. Франций има вече доста голяма политическа опитност“ и други такива. Не се търкаляй по всички заведения, запомни, че трябва да запазиш достойнството си на милионер. Не смъркай емфието си като инвалид; играй си с табакерата и преди да отговориш на някой въпрос, поглеждай няколко пъти към пода или към тавана, придай си, с една дума, дълбокомислен вид. И главно, освободи се от неприятния си навик да опипваш всичко. Когато един банкер се намира в общество, той трябва да изглежда отегчен от парите. Така де, хората трябва да мислят, че прекарваш по цели нощи в работа, че цифрите просто са те затъпили, толкова много данни трябва да се съберат, преди да се подготви една сделка! А колко много знания са необходими! И най-вече прояви съвсем отрицателно отношение към търговските дела, казвай, че всяка сделка е като тежко бреме, че е нещо трудно и мъчно разрешимо. Дръж се за такава формулировка, без да уточняваш подробностите. И да не вземеш да пееш по време на ядене куплетите на Беранже[87] или да се запиеш! Напиеш ли се, свършено е с бъдещето ти. Роген ще следи какво говориш; не забравяй, че ще бъдеш у хора, които държат на морала и на буржоазните добродетели, да не ги изплашиш с някое от твоите пиянски разсъждения!

Назидателното слово на дю Тийе бе оказало върху ума на Шарл Клапарон същото въздействие, което бяха упражнили новите дрехи върху физиката му. Този безгрижен веселяк, който дружеше с целия свят, бе свикнал с удобното си, небрежно облекло, в което тялото му се чувстваше свободно така, както мисълта му не се ограничаваше от езика; сега, стегнат и вдървен като кол в новите дрехи, които обличаше за първи път (шивачът ги бе забавил), с неуверени движения и думи (той ту протягаше ръка неблагоразумно към някой флакон с парфюм, ту бързо я отдръпваше, а езикът му засичаше посред изречението), Клапарон привлече вниманието на наблюдателния Пийро с комичната противоречивост в себе си. Червеното му лице и перуката с разпилени къдрици бяха в разрез с облеклото му, също както мислите не съответстваха на думите му. Но в края на краищата тези порядъчни буржоа решиха, че тези противоречия са резултат на прекалена заетост.

— Той има страшно много работа — каза Роген.

— Работата не му оставя време да мисли за добрите маниери — каза госпожа Рагон на Сезарин.

Господин Роген чу тези думи и като сложи пръст на устните си, пошепна на госпожа Рагон:

— Той е богат, много изкусен и извънредно честен.

— При такива качества могат да му се простят много неща — рече Пийро на Рагон.

— Да прочетем договора преди вечеря — каза Роген. — Сега сме сами.

Госпожа Рагон, Сезарин и Констанс оставиха договарящите — Пийро, Рагон, Сезар, Роген и Клапарон — да изслушат Александър Крота, който прочете книжата по договора. Сезар подписа в полза на един клиент на Роген задължение от четиридесет хиляди франка — ипотека върху празните места и фабриките, построени в предградието Тампл; той връчи, без да получи разписка от Роген, чека на Пийро, даде полиците за двадесет хиляди франка, които бяха в портфейла му, и подписа полица за сто и четиридесет хиляди франка на заповед на името на Клапарон.

— Няма защо да ви издавам разписка — каза Клапарон, — от ваша страна вие действате чрез господин Роген, от наша страна действаме ние. Нашите продавачи ще получат от него парите си, а аз се задължавам само да допълня вашата част с полиците ви за сто и четиридесет хиляди франка.

— Точно така — каза Пийро.

— Щом е тъй, господа, да повикаме дамите, защото без тях тук е студено — продължи Клапарон, като погледна Роген, сякаш искаше да разбере дали шегата му не е неуместна.

— Госпожи! О, госпожицата е навярно ваша дъщеря — каза той на Сезар, ставайки от мястото си. — Браво! Добре сте си свършили работата! Нито една от дестилираните от вас рози не може да се сравнява с нея и може би именно дестилирането на рози да…

— Трябва да си призная — прекъсна го Роген, — че съм гладен.

— Хайде да вечеряме — каза Бирото.

— Вечерята ще се извърши „пред нотариуса“[88] — важно заяви Клапарон.

— Имате ли много работа? — запита Пийро, като нарочно седна до него.

— Извънредно много и все на едро — отговори „банкерът“, — все тежки и мъчно разрешими сделки, например въпросът с каналите. О, тези канали! Не можете да си представите колко ни занимават те и това е лесно обяснимо. Правителството иска канали. Каналите са необходимост, която особено се чувства в департаментите, още повече, че от тях зависят всички видове търговия, нали разбирате? „Реките, е казал Паскал, са движещи се пътища.“ Значи, трябват ни пазари. Пазарите зависят от копането, а то е нещо страшно, копането е за бедната класа и оттам и заемите, които в края на краищата се връщат пак при бедните! Волтер е казал: „Канали, каналии, каналджии!“ Правителството обаче си има инженери, които го държат в течение; трудно е да го излъже човек, освен ако се споразумее с тях, защото пък камарата!… А, господине, камарата ни създава големи грижи! Тя не иска да вникне в политическия въпрос, който се крие зад финансовите проблеми. И от двете страни се проявява недобросъвестност. Можете ли да повярвате такова нещо: да вземем например Келеровци, добре де, Франсоа Келер е оратор и той напада правителството по повод въпроса за фондовете, по въпроса за каналите. Но щом излезе от камарата, тоя юначага идва при нас с предложенията си, а те са приемливи, но в такъв случай трябва да се договаряме със същото правителство, което той току-що най-нахално е атакувал. Интересите на оратора и на банкера се сблъскват, а ние се намираме между два огъня! Сега нали ви е ясно защо работата ни понякога е трънлива, трябва да задоволяваме толкова много хора: разни служители, двете камари, различни хора от чакалните на министрите, че и самите министри…

— И министрите ли? — запита Пийро, който искаше непременно да разбере що за човек е новият им съдружник.

— Да, господине, и министрите.

— В такъв случай вестниците са прави — каза Пийро.

— Вуйчо ми си дойде на любимата тема — отбеляза Бирото. — От думите на господин Клапарон мед му капе на сърцето.

— Вестникарите — отвърна Клапарон — са грозни въжеиграчи. Те именно объркват всичко; понякога са ни от полза, но друг път ме карат да прекарвам безсънни нощи, а аз бих желал да си прекарвам иначе нощите; очите ми са съвсем отслабнали от четене и от изчисления.

— Да се върнем на въпроса за министрите — каза Пийро, който все се надяваше, че Клапарон ще се издаде с нещо.

— Министрите имат чисто правителствени изисквания… Но какво е това, което ям! Амброзия ли? — прекъсна думите си Клапарон. — Ето такъв сос можеш да ядеш само в домовете на буржоазията, никога кръчмарите…

— При тези думи цветята от бонето на госпожа Рагон подскочиха, а Клапарон, като усети, че е казал нещо просташко, се помъчи да се поправи:

— Сред висшите банкерски кръгове „кръчмари“ се наричат съдържателите на елегантни ресторанти като „Вери“ или „Провансалските братя“. Та нито тези безчестни „кръчмари“, нито нашите изкусни готвачи могат да приготвят толкова фини сосове; едните ви предлагат чиста водица, подкиселена с малко лимон, а другите — някакъв химически препарат.

Докато трая вечерята, Пийро правеше непрекъснати настъпления с цел да разбере какъв човек е Клапарон и тъй като всеки път срещаше пред себе си пусто пространство, реши, че той е опасен.

— Всичко е наред — каза Роген на ухото на Шарл Клапарон.

— Ох, щом изляза оттук, и ще се преоблека — отвърна Клапарон, който едва дишаше.

— Господине — каза Бирото, — причината, поради която сме превърнали трапезарията в салон, е, че след осемнадесет дни събираме неколцина приятели, за да честваме освобождението на страната, а също и…

— Отлично, господин Бирото! И аз съм човек на правителството. Споделям statuquo-то, поддържано от великия държавник, който ръководи съдбините на австрийската империя. Истински юначага! Пази придобитото, за да спечелиш още, но главно търси нови придобивки, за да запазиш… Ето кое съставлява същността на убежденията ми, които, за моя чест, са и убеждения на принц Метерних.

— … а също и за да отпразнуваме награждаването ми с ордена на „Почетния легион“ — продължи Сезар.

— Да, зная. Кой ми беше говорил за вас? Келерови или Нюсенжан?

— Изненадан от толкова самоувереност, Роген направи жест на удивление.

— А, не, не! Трябва да е било в камарата.

— В камарата ли? Сигурно е бил господин дьо Ла Бийардиер? — запита Сезар.

— Точно така!

— Много е симпатичен! — каза Сезар на вуйчо си.

— Човек може да се удави в брътвежите му — отвърна Пийро.

— Навярно съм заслужил тази чест — продължи Бирото.

— С парфюмерийната дейност. Бурбоните умеят да възнаграждават всяка заслуга. О! Да останем верни на този великодушен кралски род, който с право ни управлява и който ще ни донесе нечувано благоденствие… защото — запомнете добре това! — Реставрацията чувства, че отново ще трябва да се пребори с Империята: тя ще осъществи мирни завоевания, и то какви завоевания!

— Вие сигурно ще ни направите честта да присъствате на бала, който даваме? — запита госпожа Бирото.

— За да прекарам една вечер във вашето общество, госпожо, готов съм да пожертвам милиони…

— Вярно, че е много бъбрив — каза Сезар на вуйчо си.

Докато залязващата слава на парфюмериста Сезар Бирото хвърляше вече последните си отблясъци, друга звезда бавно изгряваше на търговския небосклон. По същото време малкият Попино поставяше основите на кариерата си на улица Сен-Диаман. Тази малка и тясна улица, където натоварените коли едва се промъкваха, се намира между улиците Ломбар и Обри-льо-Буше и излиза точно срещу прочутата, стара и известна от историята на Франция улица Кенканпоа. Въпреки това неудобство тя имаше и известни преимущества — големият брой дрогерийни магазини, така че в това отношение изборът на Попино не беше лош. Самата сграда, втората откъм улица Ломбар, бе толкова тъмна, че понякога се налагаше да палят лампа посред бял ден. Младият търговец бе влязъл предната вечер във владение на едно от най-мрачните и най-противни помещения в Париж. Неговият предшественик — търговец на меласа и нерафинирана захар — бе оставил следи от търговията си по стените, на двора и в складовете. Представете си един грамаден, просторен магазин с дебела врата, боядисана в змийско зелен цвят, обкована с дълги железни ивици и украсена с грамадни гвоздеи, чиито главички бяха големи колкото гъби; на вратата — решетка от преплетени телени жици, надебелени в основата си като решетките на някогашните хлебари; подът бе постлан с големи бели плочи, повечето от които изпочупени; стените бяха жълти и голи като в казарма. Отзад се намираха още едно помещение и кухнята, с прозорци към двора, а също и един склад, сигурно служил по-рано за конюшня. От задното помещение по вътрешна стълба се влизаше в две стаи на втория етаж, с изглед към улицата; в тях Попино смяташе да си подреди канцеларията и да сложи касата си. Над склада имаше още три тесни стаички, граничещи със стената на съседната сграда, и трите с прозорци към двора, в които Попино смяташе да се настани да живее. Стаите бяха занемарени, с единствена гледка към мрачния двор, заобиколен от високи, вечно влажни, сякаш току-що измазани зидове; между камъните все още стоеше черната и воняща кал, наслоена от меласата и от нерафинираната захар. Само в една от стаите имаше камина, останалите бяха без тапети и подът им бе покрит с плочки. Годисар и Попино се бяха заловили още от сутринта, заедно с един работник тапицер-бояджия, изнамерен от търговския пътник, да слагат сами евтини тапети, по петнадесет су, по стените на тази ужасна стая, които работникът мажеше най-напред с туткал. Едно ученическо легло от червено дърво, бедна, разнебитена нощна масичка, старинен скрин, маса, два фотьойла и шест стола — подарък от съдията Попино на племенника му — съставляваха цялата покъщнина. На камината Годисар бе поставил лошо старинно огледало, купено на вехто.

Към осем часа вечерта, седнали пред камината, в която горяха сноп дърва, двамата приятели се гласяха да изядат остатъците от обяда.

— Долу студеното овнешко! Това ядене не подобава за освещаване на ново жилище! — извика Годисар.

— Да, но… — отвърна Попино, като показа единствената двадесетфранкова монета, която пазеше, за да плати рекламата — аз…

— Да, но затова пък аз… — рече Годисар и сложи като монокъл на окото си една четиридесетфранкова монета.

В този момент на вратата откъм двора някой почука; неделя, когато занаятчиите отсъстват и затварят работилниците си, в пустите дворове отеква всеки звук.

— Ето го моя доверен човек от улица Ла Потри — каза „знаменитият“ Годисар, след което продължи: — Аз имам, а не само „аз…“

И наистина един келнер, придружен от двама прислужници, донесе в три кошници вечеря, както и три бутилки подбрано вино.

— Но как ще изядем всичко това? — запита Попино.

— Ами писателят? — отвърна Годисар. — Фино разбира от тържества и от земна суета и той ще дойде, наивно дете, при това с невероятна реклама. Нали хубаво го казах? А рекламите винаги са жадни. Ако искаш да имаш цветя, трябва да поливаш семената. Хайде, роби, свободни сте — каза той величествено на момчетата, — ето ви злато.

И той им даде десет су бакшиш с жест, достоен за неговия кумир — Наполеон.

— Благодарим, господин Годисар — отвърнаха те, зарадвани не толкова от парите, колкото от шегата.

— Виж какво, синко — каза той на келнера, който бе останал, за да им прислужва, — тук има една вратарка, тя се намира в дъното на една пещера, където от време на време се занимава с готвене, подобно на Навзикая[89], която някога перяла дрехите си само за развлечение. Върви при нея и я замоли в името на нейната непорочност да се погрижи за стоплянето на тези блюда. Кажи и, че ще бъде благословена и най-вече почитана — много почитана! — от Феликс Годисар, син на Жан-Франсоа Годисар и внук на Годисар, всичките все презрени плебеи, негови прадеди. Тръгвай и гледай всичко да е както трябва, иначе ще ти залепя един отзад! Пак се почука.

— Ето го и нашия умник Андош! — съобщи Годисар.

На вратата внезапно се появи едно едро, средно на ръст, бузесто момче, чието лице се разведри веднага щом видя наредената маса и бутилките с многозначещи етикети. При възклицанието на Годисар светлосините му очи заискриха, той завъртя голямата си като на калмук глава и поздрави Попино по особен начин, без раболепие, но и без уважение, като човек, който чувства, че тук не му е мястото и няма намерение да прави никакви отстъпки. Точно по това време той бе започнал да съзнава, че му липсва литературен талант; смяташе обаче да остане в литературното поприще, но не за да пише съчинения, за които да получава незначителни хонорари, а да печели от перото на чуждото остроумие и да върши гешефти. В този момент, след като бе изчерпал цялото си смирение в най-различни просби и бе изпитал унижението на безплодните опити, той бе на път да се промени коренно и съвсем съзнателно да стане безочлив като финансовите магнати. За това обаче му бе необходим начален капитал и Годисар му бе посочил пътя за получаването му чрез рекламата на маслото „Попино“.

— Преговаряйте за негова сметка с вестниците, но не го натоварвайте с прекомерни разходи, иначе ние двамата ще се разправяме с вас. Действайте в рамките на възможностите му!

Попино погледна тревожно „автора“. Истинските търговци гледат на писателите със смесено чувство на страх, състрадание и любопитство. Макар че бе получил добро възпитание, привичките и разбиранията на близките му, затъпяващата работа, свързана с магазина и с касата, му бяха повлияли и го приспособили към изискванията на занаята. Обикновено явление, което можем да наблюдаваме в промените, станали за десет години у стотици момчета, завършили заедно колежа или пансиона, които почти не се различават едно от друго. Андош изтълкува изненадата на Попино като израз на дълбок възторг.

— Хайде преди вечеря да разгледаме от край докрай рекламата, така после ще можем да пием безгрижно — предложи Годисар. — След ядене човек чете по-мъчно. Езикът също участва в храносмилането.

— Господине — каза Попино, — рекламата често е цяло богатство.

— А за обикновените хора като мене — отвърна Андош — богатството е само реклама.

— Чудесно! — каза Годисар. — Този шегобиец Андош има ум за четиридесет души.

— За сто души — отвърна Анселм, поразен от чутото.

— Нетърпеливият Годисар взе ръкописа и прочете тържествено с висок глас:

— „Кефалическо масло!“

— Бих предпочел „Сезарово масло“ — забеляза Попино.

— Приятелю — каза Годисар, — ти не познаваш хората в провинцията; има една хирургическа операция със същото име и те са толкова глупави, че ще помислят, че маслото ти помага за по-леко раждане; много път ще има да извървим, докато ги доведем до косите.

— Не искам да защищавам моето название — забеляза авторът, — но само ще подчертая, че „Кефалическо масло“ значи „масло за главата“, а това изразява основната ви мисъл.

— Четете! — подкани го нетърпеливо Попино. Ето и самата реклама, която и днес продължава да се разпространява сред търговския свят в хиляди екземпляри. (Втори доказателствен материал.)

Златен медал на изложбата през 1824 година
КЕФАЛИЧЕСКО МАСЛО
Патент за изобретение и усъвършенстване

Никое козметично средство не подпомага растежа на косата и никой химически препарат не променя цвета й без опасност за главата — вместилище на човешкия разум. В последно време науката доказа, че косите са мъртва материя и че няма средство, което да спре падането или побеляването им. За да се предотврати засъхването на кожата и плешивостта, достатъчно е да се предпази косъмът от всякакво външно атмосферно влияние и да се поддържа необходимата за главата топлина. „Кефалическото масло“, което се базира на принципи, установени от Академията на науките, постига този именно важен резултат, осъществен от древните народи — гърци, римляни и северни племена, които са полагали големи грижи за косите си. Проучванията на учените са доказали, че някогашните благородници, които са се отличавали с дългите си коси, не са употребявали друго средство; това средство бе изчезнало, но съвсем сполучливо бе открито отново от господин А. Попино, изобретател на „Кефалическото масло“.

Да запази косите, а не да предизвика невъзможно или вредно стимулиране на дермата, в която се намират корените на космите — ето предназначението на „Кефалическото масло“. Това масло, което не позволява да се образува пърхот, има приятен аромат и чрез съставните си части — на първо място екстрактът от лешници — пречи на действието на външния въздух върху главата, предпазва по този начин от хрема, настинки и каквото и да било мъчително главоболие, като запазва вътрешната температура на тялото. По този начин корените на космите, които съдържат обновяващи косата течности, стават неуязвими за студа и за горещината. Поддържана с „Кефалическото масло“, косата — това великолепно украшение на човека, на което и мъже, и жени държат толкова, много — запазва до напреднала възраст блясъка си, финеса, лъскавината и очарованието на детската коса.

Към всеки флакон има писмено упътване за начина на употреба.

Упътване за начина на употреба
на „Кефалическото масло“

Не е необходимо косите да се мажат с маслото; това не само е смешен предразсъдък, то е неудобна привичка, тъй като мазнината оставя навсякъде следи. Достатъчно е, след като се почисти косата с четка и гребен, всяка сутрин да се натопи една малка гъба в него и като се отделят косите с гребена, да се намажат само корените, така че кожата да се покрие с лек пласт масло.

За да се избегне всякаква имитация, „Кефалическото масло“ се продава във флакони с подписа на изобретателя. Цената е три франка флаконът. Пишете на адрес: „А. Попино, улица Сен-Диаман, квартал Ломбар, Париж“.

Писмата са освободени от пощенски разноски.

 

Забележка: Фирмата „А. Попино“ държи на разположение на клиентите си и дрогерийни масла, като нероли, змийско масло, сладко бадемово масло, какаово масло, масло от кафе, рициново масло и други.

— Мили приятелю — каза Годисар на Фино, — чудесно си го написал! Дявол да го вземе, как само боравим с висшата наука! Никакви усуквания, право към целта! Искрено ви поздравявам; това се казва полезна литература!

— Чудесна реклама! — каза Попино възхитен.

— Реклама, която с първите още думи убива „Макасар“ — каза Годисар, изправи се и прие тържествен вид, за да произнесе следващите думи, които изрече отсечено с жестове на парламентарен оратор: — „Ко-са-та не ник-не от коз-ме-тич-ни сред-ства! Бо-я-дис-ва-не-то не е бе-зо-пас-но!“ Ето, в това е успехът! Съвременната наука се съгласува с обичаите на древните. Гледищата на млади и стари ще намерят допирни точки. Ако говорите на някой старец, ще кажете: „Господине, някогашните гърци и римляни са били прави, те не са били толкова глупави, както някои искат да ни внушат.“ Ако пък продавате на някой младеж, на него ще кажете друго: „Момко, ето ви едно ново откритие, резултат на прогреса, ние вървим напред. Колко още неща ще има да очакваме от откриването на парата, на телеграфа и на други работи! Това масло е плод на проучванията на господин Воклен!“ Чакайте! Ами защо да не отпечатаме част от доклада на Воклен пред Академията на науките, та да подкрепим думите си? Чудесно! Хайде, Фино, сядай да ядем! Да нагънем зеленчуците! Да полеем с шампанско бъдещия успех на нашия млад приятел!

— Помислих — каза скромно авторът, — че времето на леката и шеговита реклама е вече преминало; навлизаме в периода на науката, затова е нужен авторитетен докторски тон, та да се наложим на публиката.

— Ние ще вдигнем шум около това масло, ах, как ме сърбят краката и езикът! Имам поръчките на всички, които работят в този бранш, никой не дава повече от тридесет на сто; ще трябва да направите четиридесет на сто отстъпка и тогава ви гарантирам сто хиляди флакона за шест месеца. Ще атакувам аптекарите, бакалите, бръснарите, коафьорите! И като им дадем четиридесет на сто отстъпка, те ще залеят с маслото ви клиентелата си.

Тримата младежи ядяха като вълци, пиеха като мускетари и се опиваха от бъдещия успех на „Кефалическото масло“.

— Това масло удря в главата — каза Фино с усмивка.

— Годисар изчерпи всички възможни каламбури с думите масло, коси, глава и прочее. Въпреки гръмките смехове, наздравиците и взаимните пожелания за щастие, тримата приятели все пак чуха, че някой чука на вратата.

— Това е чичо ми! Само той може да дойде по това време! — извика Попино.

— Чичо ви ли? — каза Фино. — Нямаме чаша за него.

— Чичото на приятеля ми Попино е съдия-следовател — обясни Годисар на Фино. — Това го казвам не за друго, а за да подчертая, че той ми спаси живота. Ах, само ако човек се е намирал в моето положение, ако е бил изправен пред ешафода, където му е оставало да чуе едно „щрак!“ и… „сбогом навеки“ — каза той, като направи съдбоносния жест около врата си — само тогава ще си спомни за почтения съдия, на когото дължи запазването на гърлото си, през което се влива шампанското! Дори и мъртвопиян, той ще си спомня за него! И вие, Фино, не знаете дали някога няма да имате нужда от господин Попино. Хайде, хоп! Да станем и да приготвим поклоните!

Наистина почтеният съдия-следовател тъкмо питаше долу портиерката за племенника си. Като чу гласа му, Анселм слезе със свещ в ръка да го посрещне.

— Добър вечер, господа — каза магистратът. „Знаменитият“ Годисар се поклони дълбоко. Фичо огледа съдията с пияни очи и не го намери кой знае колко внушителен.

— Тук няма нищо разкошно — каза изтежко съдията, като разглеждаше стаята; — но, моето момче, за да се издигнеш, трябва да умееш да започнеш от нищо.

— Какъв дълбок човек! — каза Годисар на Фино.

— Тема за статия във вестниците — отвърна журналистът.

— А, това сте вие — каза съдията, който позна в тоя момент търговския пътник. — Какво правите тук?

— Господин Попино, искам да помогна с всичките си скромни възможности за преуспяването на вашия скъп племенник. Ние току-що разменихме мисли върху рекламата за неговото масло, а в лицето на този пък господин виждате автора на рекламата, която според нас е едно от най-хубавите произведения от всичко, което е писано във връзка с косите. (Съдията погледна Фино.) Представям ви — продължи Годисар — Андош Фино, един от нашите най-изтъкнати млади литератори, който пише в правителствените вестници за голямата политика и за малките театри, човек, който има качества на министър и е на път да стане писател.

Фино дърпаше Годисар за редингота.

— Добре, момчета — каза съдията, който при тези думи си обясни на какво се дължаха остатъците на това пиршество. — Анселм — обърна се той към Попино, — облечи се, отиваме тази вечер у господин Бирото, на когото дължа едно посещение. Двамата ще подпишете договор, който много внимателно съм проучил. Тъй като фабриката за вашето масло ще бъде в предградието Тампл, мисля, че трябва да наемеш работилницата с договор, Бирото може да има и представители, а добре уредените въпроси предотвратяват споровете… Тези стени ми се виждат влажни, Анселм, сложи рогозки около леглото си.

— Разрешете ми да ви обясня, господин съдия — каза Годисар с подчертаната вежливост на царедворец. — Ние сами сме слагали тапетите днес и… те… не… са… още изсъхнали.

— Правите икономии? Много добре! — каза съдията.

— Вижте какво — прошепна Годисар на ухото на Фино, — приятелят ми Попино е порядъчен младеж, той отива у чичо си, хайде пък ние да довършим вечерята при някои братовчедки.

Журналистът показа подплатата на джоба на жилетката си. Попино забеляза жеста му и подаде незабелязано двадесет франка на съчинителя на рекламата.

Съдията бе оставил файтона, с който бе дошъл, на ъгъла на улицата и отведе племенника си у Бирото. Когато влязоха, те завариха Пийро, господин и госпожа Рагон и Роген да играят на карти; Сезарин бродираше шалче. Роген, който бе партньор на госпожа Рагон, до която седеше Сезарин, забеляза радостта на девойката при влизането на Анселм; с един жест той показа на Александър Крота поруменялото й като ябълка лице.

— Значи, днес е ден на договори? — каза Бирото, когато след поздравите съдията му съобщи повода за посещението си.

Сезар, Анселм и съдията се качиха на втория етаж във временния кабинет на парфюмериста да обсъдят съставения от съдията съдружнически договор. Те се споразумяха наемането на работилницата да стане за срок от осемнадесет години, за да съвпадне с договора за магазина на улица Сен-Диаман, обстоятелство, което наглед нямаше особено значение, но което впоследствие щеше да се окаже от полза за Бирото. Когато Сезар и съдията слязоха отново долу, съдията се учуди от голямата бъркотия, от присъствието на работници в неделя у такъв набожен човек и запита какво става, а парфюмеристът само това и чакаше.

— Макар че не участвате в светския живот, едва ли ще осъдите намерението ни да отпразнуваме освобождението на страната. А освен това събирам няколко души приятели, за да ознаменуваме награждаването ми с ордена на „Почетния легион“.

— Така ли? — рече съдията, който не беше между наградените.

— Изглежда, че съм заслужил това високо кралско отличие като член на… Търговския съд и сражавайки се за Бурбоните по стъпалата на…

— Да, да, да — каза съдията.

— … църквата „Сен-Рок“, на тринадесети вандемиер, когато бях ранен от Наполеон.

— Ще дойда с удоволствие — отвърна Попино. — Ако жена ми е добре със здравето, ще дойдем двамата.

— Ксандро — каза Роген на помощника си на излизане от дома на Бирото, — не мисли за женитба със Сезарин; след шест седмици ще видиш, че съм ти дал добър съвет.

— Защо? — запита Крота.

— Драги мой, Бирото ще похарчи за този бал сто хиляди франка; освен това, въпреки предупрежденията ми, залага цялото си състояние в сделката с празните места. След шест седмици тези хора няма да имат и хляб да ядат. Ти по-добре се ожени за госпожица Лурдоа, дъщерята на предприемача, тя има триста хиляди франка зестра; аз съм подготвил тази работа! Ако искаш да поемеш кантората ми, брой ми само сто хиляди франка и ще я имаш още утре.

Седма глава
Балът

Великолепният бал, който парфюмеристът подготвяше и който бе оповестен на света чрез пресата, се разгласяваше в търговските среди по друг път, тоест чрез слуховете, предизвикани от денонощната работа в дома му. Едни казваха, че Сезар е наел за тази цел три сгради, други — че поставя позлата в салоните си, трети, че ястията, които ще бъдат поднесени на вечерята, ще бъдат нещо специално, създадени за случая; някои твърдяха, че на бала нямало да бъдат канени търговци, а само правителствени лица, други порицаваха строго парфюмерията за големите му амбиции, подиграваха се с политическите му претенции и отричаха да е бил раняван. Особено много интриги породи балът във Втори парижки район; приятелите на Бирото изчакваха спокойно, но хора, които му бяха само познати, наистина надминаваха всякакви граници с исканията си. Всяко благополучие поражда ласкатели. Мнозина се разсипаха да тичат, за да получат покана за бала. Съпрузите Бирото бяха изумени от големия брой приятели, които те не познаваха. Тези ходатайства плашеха госпожа Бирото и колкото повече наближаваше денят на тържеството, толкова по-мрачно ставаше лицето й. Преди всичко тя признаваше пред Сезар, че няма да знае как да се държи, ужасяваше се от неизброимите подробности, свързани с подобно празненство; откъде например щяха да вземат толкова сребърни сервизи, стъклария, чинии, напитки, прислуга? И кой ще следи за всичко това? Тя молеше Бирото да застане на входа на апартамента и да пуска само лица с покани, тъй като била чувала страшни неща за хора, които ходели по баловете в буржоазните домове, уж по покана на приятели, чиито имена не знаели. Когато десет дена преди бала Брашон, Грендо, Лурдоа и предприемачът на сградата Шафару потвърдиха, че апартаментът ще бъде готов за знаменитата неделя — седемнадесети декември, — едно смешно съвещание се състоя след вечеря в скромния малък салон на мецанина между Сезар, жена му и дъщеря му, с цел да се състави списъкът на поканените и да се попълнят поканите, които същата сутрин бяха изпратени от печатницата, красиво написани на розова хартия съобразно установените правила на приличие и шаблонна учтивост.

— Да внимаваме сега да не пропуснем някого! — каза Бирото.

— И да забравим някого — отвърна Констанс, — сами ще ни подсетят. Госпожа Дервил, която никога не е идвала у дома, снощи най-тържествено ни се изтърси.

— Много хубава беше — каза Сезарин. — Хареса ми.

— Да, ама преди да се ожени, стоеше много по-ниско от мене — продължи Констанс. — Шиеше бельо в една работилница на улица Монмартр. Ризите на баща ти тя ги шиеше.

— Хубаво де! — каза Бирото. — Да започнем списъка от най-важните клечки. Пиши, Сезарин: херцог и херцогиня дьо Льононкур.

— Боже господи, Сезар! — извика Констанс. — Не изпращай покани на хора, които познаваш само като техен доставчик. Да не вземеш да поканиш и принцеса дьо Бламон-Шоври, която е по-близка роднина на покойната ти кръстница, маркиза д’Юксел, от херцог дьо Льононкур? Нима ще поканиш братята дьо Ванденес, господин дьо Марее, господин дьо Ронкьорол или господин д’Егльомон, които са все твои клиенти? Ти си полудял, манията за величие съвсем те е побъркала…

— Ами няма ли да поканим граф дьо Фонтен и семейството му? Някога, преди тринадесета вандемиер, той идваше в „Кралицата на розите“ под името Големия Жак заедно с маркиз дьо Монтобан, чийто прякор беше Момъка, и господин дьо Ла Бийардиер, наричан Нантчанина. Какво стискане на ръцете беше тогава! „Смелост, скъпи Бирото! Дайте си като нас живота за справедливата кауза…“ Ние сме стари другари-конспиратори.

— Пиши го! — каза Констанс. — Ако господин дьо Ла Бийардиер и синът му дойдат, ще трябва да има с кого да разговарят.

— Пиши, Сезарин! — каза Бирото. — Първо: префекта на Сена; може да дойде, може и да не дойде, но той командва общинския съвет. Всекиму заслуженото! Кмета, господин дьо Ла Бийардиер и сина му. Пиши бройката на поканените на края. Колегата ми, господин Гране, помощник-кмет, и съпругата му. Много е грозна, но няма как, не можем да не я поканим! Господин Кюрел, златаря, полковник от Националната гвардия, жена му и двете му дъщери. Това се казва представители на властта. Сега идва ред на високопоставените личности. Граф и графиня дьо Фонтен и дъщеря им Емилия дьо Фонтен.

— Нахалница, която, каквото и да е времето, все ме кара да излизам чак на улицата и да разговарям с нея пред вратата на колата й — каза госпожа Бирото.

— Ако дойде, то ще е само за да се подиграва с нас.

— Значи, може би ще дойде — отвърна Сезар, който непременно искаше да има аристократично общество в дома си. — Продължавай, Сезарин. Граф и графиня дьо Гранвил, хазяите ни. Дервил каза за него, че е най-умната глава в кралския дворец. А, щях да забравя: орденът ще ми бъде връчен от секретаря на „Почетния легион“ граф дьо Ласепед. Редно е да му пратя и на него една покана за вечерята и за бала. Господин Воклен. Пиши: бал и вечеря, Сезарин. И да не забравим семейства Шифрьовил и Проте. Госпожа и господин Попино, член на окръжния съд в департамента. Госпожа и господин Тирион, писар в кралския кабинет, приятели на Рагонови, и дъщеря им, която, казват, щяла да се омъжи за един от синовете от първия брак на господин Камюзо.

— Сезар, да не забравиш младия Орас Бианшон, племенника на господин Попино, братовчеда на Анселм — каза Констанс.

— Разбира се! И без това Сезарин е поставила едно „четири“ при семейство Попино. Госпожа и господин Рабурден, началник-секция в отдела на господин дьо Ла Бийардиер. Господин Кошен от същата служба, жена му и сина му, съдружниците на Матифа и понеже стана дума за тях, господин и госпожа Магифа.

— Матифа — забеляза Сезарин — искаха покана и за семейство Сайар, както и за господен и госпожа Колвил и господин и госпожа Тюйе — техни приятели.

— Ще видим — отвърна Сезар, — нашия борсов агент господин и госпожа Жюл Демаре.

— Тя ще бъде най-красивата на бала — каза Сезарин. — Ах, как ми харесва тази жена, харесва ми най-много от всички.

— Дервил и жена му.

— Я сложи и господин и госпожа Коклен, приемниците на вуйчо Пийро — каза Констанс. — Те са така уверени, че ще получат покана, че горката женица си шие при моята шивачка великолепна бална рокля: подплатата е от бял сатен, а роклята е тюлена с бродерии, на лилави цветчета. Малко остана да си направи рокля от ламе, както се ходи на дворцовите приеми. Ако не ги поканим, ще ни станат смъртни врагове.

— Пиши ги, Сезарин; трябва да зачитаме търговския свят, и ние принадлежим към него. Господна и госпожа Роген.

— Мамо, госпожа Роген ще си сложи сигурно огърлицата, диамантите и прекрасната си дантелена рокля.

— Господин и госпожа Льоба — продължи Сезар. — Пиши и председателя на Търговския съд, жена му и двете им дъщери. Забравих да ги сложа при представителите на властта. Господин и госпожа Лурдоа и дъщеря им. Господин Клапарон, банкер. Господин дю Тийе, господин Грендо, господин Молиньо, Пийро и хазаина му, господин и госпожа Камюзо, богати търговци на копринени платове, заедно със синовете им, студента в Екол политекник и адвоката.

— Ще го назначат съдия заради женитбата му с госпожица Тирион, но в провинцията — каза Сезарин.

— Господин Кардо, тъст на Камюзо, заедно с децата му. Чакай! Сложи и семейство Гийом от улица Коломбие, тъста и тъщата на Льоба, стари хора, които ще си стоят седнали през цялото време. Александър Крота, Селестен…

— Татко, да не забравите господин Андош Фино и господин Годисар, двама млади хора, които много помагат на Анселм.

— Годисар? Дето го съдиха? Все едно, той ще заминава след няколко дена и ще пътува, за да рекламира маслото ни, пиши го! Ами какъв ни е на нас този Андош Фино?

— Анселм казва, че щял да стане голям човек, бил остроумен като Волтер.

— Писател ли е? Всички писатели са безбожници.

— Поканете го, татко; и без това танцьорите ни не са много. Впрочем хубавата реклама за маслото ви е написана от него.

— Щом вярва в успеха на маслото ни, детето ми — каза Сезар, — пиши го и него.

— Ще сложа и моите протежета — добави Сезарин.

— Пиши съдебния ми изпълнител господин Митрол, сложи и господин Одри, домашния ни лекар, само за форма, той няма да дойде.

— Ще дойде да играе на карти — отвърна Сезарин.

— Слушай, Сезар, надявам се, че ще поканиш за вечерята абат Лоро.

— Писах му вече — отговори Сезар.

— О, да не забравим балдъзата на Льоба, госпожа Огюстин дьо Сомервийо — каза Сезарин. — Горката жена! Льоба ни каза, че страдала ужасно, умирала от мъка.

— Ето какво значи да се жениш за артист — възкликна парфюмеристът. — Погледни майка си, заспива вече — каза той тихичко на дъщеря си. — Е хайде, лека нощ, госпожа Бирото.

— А какво става с роклята на майка ти? — обърна се той пак към Сезарин.

— Всичко ще бъде готово, татко. Мама смята да си направи рокля от крепдешин като моята; шивачката е сигурна, че няма да има нужда от проба.

— Колко станаха поканените? — запита Сезар високо, щом забеляза, че жена му си отваря очите.

— Сто и девет души със служителите в магазина — отвърна Сезарин.

— Къде ще поберем толкова свят? — запита госпожа Бирото. А после добави наивно: — Добре, че след неделя идва понеделник.

Но нищо не става така просто у хора, които се изкачват от едно обществено стъпало на друго. Нито госпожа Бирото, нито Сезар, нито който и да е друг можеше да проникне под някакъв предлог на първия етаж. Сезар бе обещал на прислужника в магазина Раге нов костюм за деня на бала при условие, че ще спазва нарежданията му и че няма да пуска никого вътре. Подобно на Наполеон, когато са възстановявали замъка му в Компиен преди женитбата му с Мария-Луиза Австрийска, и той не искаше да вижда ремонта на части, а желаеше да се наслади на изненадата. Без да подозират това-, Двамата някогашни противници отново се срещаха, но не на бойното поле, а в областта на буржоазната суетност. Наложи се господин Грендо да хване Сезар за ръка и да му покаже апартамента, също както чичероне показва картинна галерия на някой любознателен посетител. Впрочем всеки в къщи бе измислил по една изненада. Сезарин, миличката, бе похарчила всичките си пари — сто луидора, — за да купи книги на баща си. Една сутрин господин Грендо й бе доверил, че в стаята, която ще служи за кабинет на баща й, ще има две библиотеки: това бе изненадата на архитекта. Тогава Сезарин остави всичките си момински спестявания на касата в една книжарница, за да подари на баща си произведенията на Босюе, Расин, Волтер, Жан-Жак Русо, Монтескьо, Молиер, Бюфон, Фенелон, Дьо Лил, Бернарден дьо Сен-Пиер, Лафонтен, Корней, Паскал, Ла Арп, с една дума, известните книги, които срещаме навсякъде и които баща й никога нямаше да прочете. Само за подвързията тя трябваше да плати огромна сума. Прочутият подвързвач Тувнен, който бе неточен, но артист в своята област, й бе обещал да предаде книгите на шестнадесети по обед. Сезарин сподели затруднението, в което се намираше, с вуйчо си Пийро, който прие да плати сметката. Изненадата на Сезар за жена му бе една рокля от вишневочервено кадифе с дантелена гарнитура, за която той се бе съветвал с дъщеря си — негова съучастница. А изненадата на госпожа Бирото за новия кавалер на ордена се състоеше от чифт златни токи за обуща и една игла с брилянт за вратовръзка. И най-после изненадата за цялото семейство беше апартаментът, а тя щеше да бъде последвана през петнадесетте следващи дни от още по-голямата изненада на сметките, които трябваше да се изплатят.

Сезар прецени най-обстойно кои от поканите да се връчат лично и кои — да бъдат изпратени по Раге още същата вечер. Той взе кола, качи се в нея с жена си, която се бе загрозила с една шапка с пера и с кашмирения шал — последния подарък от мъжа й, за който бе мечтала цели петнадесет години. Празнично облечени, двамата съпрузи направиха двадесет и две посещения за една сутрин.

Сезар бе освободил жена си от тежкото задължение да приготви в къщи различните ястия, необходими за този великолепен празник. Между него и прочутия Шьове бе сключен дипломатически договор: Шьове се задължаваше да достави чудесен сребърен сервиз, за който щеше да му се заплати голям наем; той трябваше да достави ястията, вината, келнерите и метр-д’отела — човек с много прилична външност, — все хора, които си знаеха работата. Шьове поиска да му бъдат предоставени кухнята и трапезарията в мецанина, за да настани там главната си квартира; без да се отлъчва оттам, той имаше задължението да поднесе вечеря за двадесет души в шест часа и богата закуска в един часа сутринта. Бирото се бе споразумял с „Кафе дьо Фоа“ да му изпратят плодов сладолед в сребърни подноси, в красиви чаши, с лъжички от позлатено сребро. Танрад, друга знаменитост, бе поел доставката на напитките.

— Бъди спокойна — каза Сезар на жена си, като я виждаше колко се тревожи два дни преди празника. — Шьове, Танрад и хората от „Кафе дьо Фоа“ ще заемат мецанина; Виржини ще пази втория етаж, а магазинът ще бъде заключен; ние ще се разположим в първия етаж.

На шестнадесети в два часа господин дьо Ла Бийардиер дойде да вземе Сезар, за да го заведе в канцеларията на „Почетния легион“, където с още десетина души щеше да бъде произведен кавалер на „Почетния легион“ от граф дьо Ласепед. Кметът завари парфюмериста просълзен: Констанс току-що му бе подарила златните токи и брилянтната карфица.

— Много е приятно човек да бъде обичан така — каза той, като се качваше във файтона в присъствието на натрупалите се служители, Сезарин и Констанс. Те всички гледаха Сезар, облечен в черни копринени панталони, копринени чорапи и с нов светлосин фрак, на който щеше да блесне панделката с ордена, която според Молиньо била напоена с кръв.

Когато Сезар се завърна, той бе побледнял от радост, разглеждаше ордена си във всички огледала, защото в първото си опиянение не можеше да се задоволи само с панделката; той се радваше на славата си без престорена скромност.

— Жено — рече той, — главният секретар е очарователен човек; само една дума от Ла Бийардиер бе достатъчна той да приеме поканата ми. Ще дойде с господин Воклен. Господин дьо Ласепед е забележителен мъж, да, удивителен, както и господин Воклен. Написал е четиридесет тома! Освен това е и пер на Франция. Да не забравим, че трябва да му викаме „ваше превъзходителство“ или „господин графе“.

— Хайде, яж — каза жена му. — Баща ти е същинско дете — обърна се тя към Сезарин.

— Колко отива панделката на петелката ти, татко — каза Сезарин. — Като излизаме заедно, войниците ще застават мирно.

— Навсякъде, където има войници на пост, ще ми отдават чест.

В този миг при тях слязоха Грендо и Брашон. Следобед господин, госпожа и госпожица Бирото, казаха те, можели вече да хвърлят един поглед на апартамента; работникът на Брашон привършвал заковаването на няколко закачалки, а трима души палели свещите.

— Ще ми трябват сто и двадесет свещи — каза Брашон.

— Това значи, че ще дължим двеста франка на Трюдон — рече госпожа Бирото, но оплакването й секна от погледа, който й хвърли новият кавалер на ордена на „Почетния легион“.

— Празникът ви ще бъде чудесен, господин кавалер на „Почетния легион“ — каза Брашон.

Бирото си помисли: „Ето ги ласкателите! Абат Лоро добре ми заръча да се пазя да не попадна в клопките им и да си остана скромен. Винаги ще помня какво съм бил.“

Сезар не разбра намека на богатия тапицер от улица Сент-Антоан. Брашон направи единадесет безполезни опита да получи покана за себе си, жена си, дъщеря си, тъща си и леля си. Така стана враг на Бирото. На излизане той не го нарече вече „господин кавалер“.

Генералната репетиция започна. Сезар, жена му и дъщеря му излязоха от магазина и влязоха в дома си през улицата. Вратата на къщата бе възстановена в монументален стил, с две крила, всяко от които се състоеше от няколко еднакви квадратни табла, с архитектурен цветен молив по средата, излят от Стомана. Врата като тази, която днес е нещо обикновено в Париж, на времето бе новост. В дъното на преддверието се виждаше разклонената в две, крила врата, между които се намираше цокълът, който толкова много смущаваше Бирото — нещо като кутия, където можеше да се настани една стара жена. Това преддверие, със стени, боядисани като мрамор, а подът от черни и бели мраморни плочки, се осветяваше от старинен полилей с четири лампи. Архитектът бе съчетал разкоша с простотата. Тесен червен килим подчертаваше белите мраморни стълби, чиито стъпала бяха от дребнозърнест излъскан варовик. Първата площадка водеше към мецанина. Вратата към апартамента приличаше на входната врата, но бе украсена с резба.

— Какво изящество! — каза Сезарин. — И при това няма нищо, което да дразни.

— Точно така, госпожице, изящността идва от точното съотношение между основните подпори, подножията на колоните, корнизите и украшенията; аз нищо не съм позлатил, а освен това тоновете не са никак крещящи.

— Това е цяла наука — забеляза Сезарин.

След това всички влязоха в просторен хол, подреден с вкус, но не претрупан. После следваше салон в бяло и червено с три прозореца към улицата, с елегантно открояващи се корнизи и изящни тонове, в които нищо не дразнеше. Върху бяла мраморна камина с колони бяха поставени изящни дреболии, подбрани с добър вкус и съответстващи на всичко останало. Тук цареше нежна хармония, която само художник е в състояние да създаде, тъй като той се ръководи от цяла декоративна система, непозната на буржоазията и пълна с изненади за нея, система, която обхваща и най-малките подробности. Под светлината на полилея с двадесет и четири свещи се открояваше блясъкът на червените копринени завеси, а паркетът бе така примамливо излъскан, че Сезарин не можа да се сдържи да не затанцува. През малък будоар в зелено и бяло се отиваше в кабинета на Сезар.

— Тук поставих легло — каза Грендо, като разтвори двете крила на умело прикритата между библиотеките ниша, — може да се случи вие или госпожата да се разболеете и тогава всеки ще си има стаята.

— Ами тази библиотека с толкова подвързани книги! О, милата ми жена! — възкликна Сезар.

— Не, това е изненада от Сезарин.

— Извинете бащинското ми вълнение — каза Сезар на архитекта, като прегръщаше дъщеря си.

— Не се стеснявайте, господине — отвърна Грендо. — Вие сте у дома си.

В този кабинет преобладаваха кафявите тонове, но те бяха подчертани от зелена украса, а всичките стаи в апартамента се свързваха чрез хармонично преливащи се багри. Така основният цвят в една стая подчертаваше красотата на друга и обратно. Гравюрата „Еро и Леандър“ блестеше в рамката си в кабинета на Сезар.

— Ето, ти ще ни платиш всичко това — каза весело Сезар.

— Тази хубава картина ви е подарък от господин Анселм — каза Сезарин.

— Анселм също си бе позволил да им направи изненада.

— Милото момче, той прави за мен това, което аз направих за господин Воклен.

После влязоха в стаята на госпожа Бирото. Архитектът бе проявил цялото си изкуство, за да се хареса на тези добри хора, които искаше да очарова, и наистина удържа думата си при работите по тази „реставрация“. Стените на стаята бяха тапицирани със синя коприна с бяла украса, а мебелите бяха облечени във фин бял вълнен плат със синя украса. Часовникът върху бялата мраморна камина представляваше Венера, приклекнала върху хубав мраморен блок; красив килим с персийски десен съединяваше тази стая със стаята на Сезарин, която бе тапицирана с индийска тъкан: там всичко излъчваше кокетство: пианото, красивият гардероб с огледало, тясното целомъдрено легло с простички завеси, както и онези дреболии, които младите момичета толкова много харесват. Зад спалнята на Бирото и на жена му се намираше трапезарията: в нея се влизаше откъм стълбището; тя бе подредена в стил Луи XIV с часовник, инкрустирай с медни плочки, като часовниците на Бул, с бюфети също с инкрустации и с тапети от плат, закован със златни пирончета. Радостта на тримата бе неописуема особено когато, връщайки се в спалнята си, госпожа Бирото намери на леглото роклята от вишнево кадифе с дантелена гарнитура, подарък от мъжа й и донесена скритом от Виржини.

— Апартаментът ни ще ви донесе чест и слава, господине — каза Констанс на Грендо. — Утре вечер тук ще бъдат повече от сто души и няма да има човек да не ви похвали.

— Аз ще ви препоръчам на всички — каза Сезар. — Вие ще видите у дома цвета на търговията и за една вечер ще се сдобиете с повече познати, отколкото ако бяхте построили сто къщи.

Развълнувана. Констанс не мислеше вече за разходите, нито пък й идваше на ум да съди мъжа си. И ето защо: същата сутрин, донасяйки „Еро и Леандър“, Анселм Попино, когото Констанс ценеше като високо интелигентен и способен момък, я беше уверил в успеха на „Кефалическото масло“, за който той сам работеше с безпримерно усърдие. Влюбеният младеж й беше обещал, че независимо от огромната цифра, на която щяха да възлязат лудостите на Бирото, разходите ще бъдат покрити след шест месеца от частта, която той щеше да получи от печалбата. След като бе треперила цели деветнадесет години, толкова бе сладко да се отдаде макар и за един ден на радостта. И Констанс обеща на дъщеря си да не отравя с разсъжденията си щастието на мъжа си, а и сама да се отдаде на опиянението. Така че, когато към единадесет часа господин Грендо си тръгна, тя се хвърли на врата на мъжа си и каза, разплакана от щастие:

— Ах, Сезар, какви лудости правиш! Много съм щастлива!

— Дано само да е за дълго! — каза усмихнато Сезар.

— За дълго ще бъде, не се страхувам вече — отговори госпожа Бирото.

— Е, слава богу! — каза парфюмеристът. — Най-после и ти ме оцени.

Честните хора ще признаят, че бедното сираче, което преди осемнадесет години бе работило като старша продавачка в „Пти-Матло“ на остров Сен-Луи, и сиромахът, дошъл пеш от Турен до Париж, с тояга в ръка и подковани обувки, имаше от какво да се чувстват удовлетворени и честити, че устройват празненство при толкова достойни за похвала обстоятелства.

— Боже мой, сто франка давам да ни дойде сега някой на гости — каза Сезар.

— Абат Лоро е тук — отвърна Виржини.

В този момент влезе абат Лоро. По това време той бе викарий на църквата „Сен-Сюлпис“. Едва ли има друг човек, в когото нравствената сила да се е откроявала с такава яркост; общуването с него бе оставило дълбоки следи в паметта на всички, които го познаваха. Намръщеното му, грозно и дори отблъскващо лице се одухотворяваше от християнските му добродетели; още приживе то сияеше от небесна величавост. Чистосърдечието, преливащо в кръвта му, придаваше друг облик на некрасивите му и неправилни черти, а пламъкът на милосърдието ги проясняваше поради причини, обратни на причините, свели у Клапарон всичко до животинска изроденост. В бръчките му се съчетаваше красотата на три възвишени човешки добродетели: вяра, надежда и любов към ближния. Речта му бе сладка, спокойна и проникновена. Той се обличаше подобно на всички свещеници в Париж, разрешавайки си правото да носи тъмнокафяв редингот. В невинното му сърце, което ангелите щяха да представят пред бога в първородната му чистота, нямаше никакви амбиции. Трябваше дъщерята на Луи XVI да се намеси и да настои пред него, за да го накара да приеме една от най-скромните енории в Париж.

Абат Лоро хвърли тревожен поглед върху цялото това великолепие, усмихна се на потъналото във възторг семейство Бирото и поклати побелялата си глава.

— Чада мои — каза той, — моята роля не е да ходя по празненства, а да утешавам страдащите. Дойдох да благодаря на господин Сезар и да ви честитя. Само на едно тържество искам да дойда тук — за сватбата на това хубаво дете.

Като поседя четвърт час, свещеникът си отиде, без парфюмеристът или жена му да се осмелят да му покажат апартамента. Сериозната му осанка бе хвърлила няколко капки на отрезвление в кипналата радост на Сезар. Всеки легна да спи в собствения си разкош, влизайки във владение на малкото красиви мебели, които бе желал да притежава. Сезарин помогна на майка си да се съблече пред бялата мраморна тоалетка с голямото огледало. Сезар си бе купил някои дреболии, които му се дощя веднага да употреби. Всички заспаха, като предвкусваха радостта от утрешния ден.

Сутринта Сезарин и майка й отидоха на църква, прочетоха молитвата си и към четири часа се облякоха; още преди това те бяха предоставили мецанина за временно разпореждане на хората на Шьове. Никой тоалет не бе отивал на госпожа Бирото така добре, както гарнираната с дантели рокля от вишнево кадифе с къси ръкави: красивите й, младежки запазени ръце, снежнобялата й гръд, шията й и чудесно очертаните рамене изпъкваха още повече на фона на скъпия плат и на възхитителния му цвят. Наивното задоволство, присъщо на всяка жена при вида на безспорната й красота, придаваше особена прелест на гръцкия профил на госпожа Бирото, изящен като камея. Сезарин, облечена в рокля от бял крепдешин, носеше на главата си венец от бели рози; бяла роза кичеше и талията й; един шарф покриваше целомъдрено раменете и корсажа й; тя просто подлуди Анселм.

— Тези хора искат да ни смажат — каза госпожа Роген на мъжа си, като разглеждаше апартамента.

Тя бе вън от себе си, че не може да се мери по красота с госпожа Бирото, защото всяка жена винаги съзнава дали съперницата й я превъзхожда, или не.

— Не бери грижа! Това няма да продължава все така; скоро ще изпръскаш с калта от колата си горката жена, като я срещнеш по улиците, тръгнала пеш, без пет пари в джоба — отвърна тихичко нотариусът на жена си.

Воклен бе въплъщение на изисканост; той пристигна заедно с господин дьо Ласепед — негов колега от Френския институт, — който го бе довел с колата си. Като видяха сияещата от хубост съпруга на парфюмериста, двамата учени й направиха комплименти в академичен стил.

— Госпожо, вие сте така млада и красива, че сигурно притежавате някаква тайна, неоткрита още от науката — каза химикът.

— Господин академик, смятайте се у дома си — каза Бирото на Воклен. — Да, господин графе — обърна се той към главния секретар на „Почетния легион“, — аз дължа богатството си на господин Воклен. Имам чест да представя на ваше превъзходителство председателя на Търговския съд. Запознайте се с господин граф дьо Ласепед, пер на Франция и един от великите мъже на нашата страна. Написал е четиридесет тома книги — пошушна той на Жозеф Льоба, който придружаваше председателя на Търговския съд.

Гостите пристигнаха точно навреме. Както при всички угощения, давани от търговското съсловие, настроението по време на вечерята бе много весело, без всякакви превземки и изпъстрено с простовати шеги, на които хората обикновено се смеят. Чудесните ястия и отличните вина бяха много високо оценени. Когато гостите се върнаха в салоните за кафето, часът бе девет и половина. Няколко коли бяха довели нетърпеливи любителки на танца. Един час по-късно салонът се изпълни с гости и балът прие облика на бал във висшето общество.

Господин дьо Ласепед и господин Воклен си отидоха за голямо огорчение на Бирото, който ги съпроводи чак до стълбището, като напразно ги молеше да постоят още. Той успя все пак да задържи съдията Попино и господин дьо Ла Бийардиер. С изключение на госпожица дьо Фонтен, госпожа Жюл и госпожа Рабурден, които представляваха респективно аристокрацията, финансовите кръгове и висшите административни сфери и чиито облекла, маниери и замайваща красота правеха рязко впечатление в това общество, останалите жени носеха тежки, неизящни, натруфени тоалети, които придават на буржоазията нещо просташко, и то се подчертаваше още по-жестоко от елегантността и грацията на трите дами.

Буржоазният свят от улица Сен-Дьони показваше с перчене великолепието си и цялата си комична глупост. Това са хора, които обличат децата си в кавалерийска или гвардейска униформа, купуват книги като „Победи и завоевания“ или „Войникът-земеделец“, възхищават се от гравюри като „Погребалното шествие на бедняка“, ходят да се любуват на смяната на дворцовия караул, отиват неделен ден в извънградските си къщи, тревожат се от мисълта дали са достатъчно изискани и мечтаят за общински почести; макар и преизпълнени със завист, тези буржоа са все пак добри хора, услужливи, чувствителни, предани, готови да съчувстват на нещастието; те отпускат помощи за децата на генерал Фоа или за гърците[90], за чиито разбойнически деяния нищо не знаят, или пък за Шан-д’Азил, макао и Шан-д’Азил вече да не съществува; жертва на собствените си добродетели, те са прицел на подигравките на обществото, което не може да се мери с тях, с тяхната сърцатост и незачитане на условностите; тези добродетелни буржоа отглеждат дъщери, незлобиви, трудолюбиви, надарени с качества, накърнени, щом влязат в допир с по-високостоящите от тях класи, прости момичета, измежду които добрякът Кризал[91] би си намерил подходяща съпруга; накратко казано, тези буржоа бяха отлично представени от семейство Матифа, дрогеристи на улица Ломбар, чиято фирма вече шестдесет години бе доставчик на „Кралицата на розите“.

В желанието си да изглежда по-достойна, госпожа Матифа танцуваше с тюрбан на главата; тя бе облечена с тежка червена рокля, със златни нишки — тоалет, подходящ за човек с надменен израз, с римски нос и с великолепен тъмнорумен цвят на лицето. Господин Матифа, който бе много внушителен на парадите на националната гвардия, където от петдесет крачки се виждаше закръгленото му шкембенце с блестящата по него верижка за часовник и още куп други дрънкулки, бе напълно подчинен на тази властна като Екатерина II блюстителка на приходите в магазина. Нисък и дебел, със смешно големи кръгли очила, с висока яка, която отзад стигаше чак до малкия му мозък, той правеше впечатление с плътния си басов глас и с богатството на езика си. Той никога не казваше само „Корней“, а винаги „великия Корней“! Расин бе „чувствителният Расин“. А Волтер! О, Волтер бе „на второ място във всички литературни родове“, той бе „не толкова гениален, колкото остроумен“ и все пак бе „човек с необикновени дарования“. Русо бе „мнителен, горд човек, който завършил със самоубийство“. Матифа разказваше просташки анекдоти за Пирон, на когото буржоазията гледа като на необикновена личност. Тъй като се увличаше по живота на артистите, той имаше известна склонност към теми с неприлично съдържание; по примера на простодушния Кардо, предшественика на Камюзо — богатия Камюзо, — и той имаше любовница. Понякога госпожа Матифа, като виждаше, че се кани да разкаже някакъв анекдот, го предупреждаваше: „Внимавай какво говориш, дебеланко!“ Пред близки тя така го наричаше. Тази обемиста кралица на билките накара госпожица дьо Фонтен да забрави аристократичната си сдържаност; надменната девойка не можа да не се усмихне, като чу госпожа Матифа да казва на мъжа си:

— Дебеланко, да не се нахвърлиш на сладоледа! Не е прилично!

За буржоазията е много по-лесно да заличи разликата между себе си и висшето общество, отколкото да я обясни. Стеснени във вечерните си тоалети, тези жени чувстваха, че са празнично облечени, издаваха наивно радостта си, а с това показваха, че балът е рядкост в отрудения им живот; докато трите дами, всяка от които въплъщаваше отделна сфера на висшето общество, бяха такива, каквито щяха да изглеждат и на следния ден; не можеше да се каже, че са се облекли нарочно, те не се вглеждаха в труфилата си, като че ли са нещо необикновено, и не се грижеха за впечатлението, което правят: за тях всичко бе свършило в момента, в който пред огледалото бяха облекли балния си тоалет; лицата им не издаваха нищо, те танцуваха с онова изящество и онази непринуденост в движенията, с които известни божества даряват античните статуи. Обратно, другите, които бяха белязани с печата на труда, се държаха просташки и се забавляваха повече, отколкото трябва; погледите им бяха прекалено любопитни, разговорите им не се свеждаха до оня лек шепот, който придава на балния шум неподражаема пикантност; те не притежаваха — и това бе същественото — нахалната сериозност, в която се крие зародишът на подигравката, нито спокойното държане, по което се познават хора, свикнали да се владеят. Така че госпожа Рабурден, госпожа Жюл и госпожица дьо Фонтен, всяка от които си бе казала, че ще се забавлява безкрайно на бала у този парфюмерист, се открояваха на фона на този буржоазен свят с небрежната си грациозност, с изящните си тоалети и с начина си да танцуват точно, както три примабалерини изпъкват сред тежката кавалерия от фигурантки. Всички ги гледаха с тъпи, завистливи очи. Госпожа Роген, Констанс и Сезарин образуваха нещо като съединителна връзка между търговското съсловие и тези три представителки на женската аристокрация. Както при всички балове и тук настъпи един момент на оживление, при който потоците светлина, радостта, музиката и увлечението от танца създадоха някакво опиянение и в общото „crescendo“ на тази „симфония“ изчезнаха всякакви нюанси. Балът ставаше все по-шумен и госпожица дьо Фонтен пожела да се оттегли; когато обаче тя понечи да хване под ръка достопочтения вандеец Бирото, жена му и дъщеря му се притекоха, за да попречат на аристокрацията да напусне увеселението им.

— В този апартамент се носи някакъв аромат на добър вкус, който наистина ме учудва — каза безочливо госпожица дьо Фонтен на парфюмерията. — Моите поздравления!

Бирото бе толкова опиянен от похвалите на хората, че не разбра намека; но жена му се изчерви и не можа нищо да отговори.

— Това е истински национален празник, който ви прави чест — му каза Камюзо.

— Рядко съм виждал толкова хубав бал! — рече господин дьо Ла Бийардиер, комуто нищо не струваше да изкаже една вежлива лъжа.

Бирото приемаше всички комплименти за чиста монета.

— Каква очарователна гледка! Какъв хубав оркестър! Ще давате ли често такива балове? — запита госпожа Льоба.

— Какъв чудесен апартамент! По ваш вкус ли е нареден? — каза госпожа Демаре.

Бирото излъга смело, като я остави да си мисли, че всичко е подредено по негови внушения. Сезарин, която не пропусна нито един танц, разбра тази вечер колко внимателен е Анселм.

— Ако се вслушвах само в желанието си — пошушна и той, като ставаха от масата, — щях да ви помоля да ми посветите поне един кадрил; но това щастие би се отразило скъпо на взаимното ни честолюбие.

Сезарин, която вече намираше, че мъжете, които не куцат, не вървят грациозно, пожела да открие бала с Попино. Насърчен от леля си, която го посъветва да бъде по-смел, Анселм намери сили да заговори по време на кадрила за любовта си, но със заобикалките, с каквито си служат свенливите влюбени.

— Преуспяването ми зависи от вас, госпожице.

— Как така?

— Само една надежда ми трябва, за да успея.

— Надявайте се тогава.

— Съзнавате ли какво ми казвате с тези думи?

— Надявайте се, че ще успеете — добави Сезарин с дяволита усмивка.

— Годисар! Годисар! — каза след кадрила Анселм на приятеля си, като му стисна ръката с херкулесова сила. — Трябва да успеем, иначе ще се самоубия. Аз трябва да успея и тогава ще се оженя за Сезарин, тя току-що ми го каза, погледни колко е хубава!

— Да, добре се е докарала — отвърна Годисар, — а на това отгоре е и богата. И нея ще опържим в маслото.

Госпожа Бирото забеляза близостта на госпожица Лурдоа с Александър Крота, за когото се знаеше, че ще замести господин Роген, и не без мъка се отказа от мечтата си да види дъщеря си съпруга на парижки нотариус. Като размени поздрав с дребничкия господин Молиньо, вуйчо Пийро се настани в едно кресло до библиотеката; той гледаше играчите на карти, слушаше и разговорите им, но от време на време ставаше и хвърляше от вратата по един поглед към танцуващите, чиито глави образуваха нещо като цветна въртележка. Той се държеше като истински философ. Що се отнася до мъжете, те всички бяха ужасни, с изключение на дю Тийе, който вече бе усвоил светски маниери, на младия дьо Ла Бийардиер — едно току-що проходило конте, — на господин Жюл Демаре и на официалните лица. Но между всички повече или по-малко смешни физиономии, които придаваха облика на това общество, тук се намираше едно особено невзрачно лице, като изтъркана републиканска монета, което привличаше вниманието с облеклото си. Сещате се, че става дума за дребничкия тиранин от Батавския дом; той се бе издокарал с фино, но пожълтяло от времето бельо, с дантелен, останал от дядо му нагръдник, забоден със синкава игла, с къси, черни копринени панталони, очертаващи вретеновидните му крака, на които той безстрашно се държеше. Сезар му показа тържествено четирите стаи, преустроени от архитекта в първия етаж на сградата.

— Ехе! Това си е ваша работа, господине — му каза Молиньо. — Така, както е подреден, моят първи етаж ще струва повече от хиляда екю годишно.

Бирото отвърна с някаква шега, но тонът, с който дребният старец бе изрекъл тези думи, го бодна като игла.

„Този човек се разорява и аз скоро ще вляза във владение на първия етаж!“ — такъв бе смисълът на думите „ще струва“, изречени като клъвване от змия.

Бледото лице и смъртоносният поглед на Молиньо поразиха дю Тийе, чието внимание отначало бе привлечено от верижката му за часовник, на която висяха около половин килограм най-различни дрънкулки, а после и от фрака му в зелен меланж, чиято странно извита яка придаваше на стареца вид на гърмяща змия. Банкерът полюбопитства да узнае защо лихварят се радва толкова много.

— Защото тук — отвърна Молиньо, като стъпи с единия си крак в будоара — съм в къщата на господин граф дьо Гранвил; тук обаче — продължи той, като показа другия си крак — съм в моя собствен дом; защото, господине, трябва да ви кажа, че аз съм собственик на тази сграда.

Молиньо бе така словоохотлив, когато намереше човек, който да го слуша, че вдъхновен от вниманието на дю Тийе, обрисува най-напред себе си, после каза какви са привичките му, говори и за нахалното държане на така наречения Жандрен и за спогодбата си с парфюмериста, без която балът нямаше да се състои.

— Аха, значи, господин Сезар ви изплати предварително наема — забеляза дю Тийе, — той обикновено не постъпва така.

— О, аз поставих такова условие, аз винаги се грижа за моите наематели.

„Ако Бирото фалира — каза си дю Тийе, — този чудак ще стане отличен синдик. Дребнавостта му е извънредно ценна; сигурно и той като император Домициан се забавлява, когато е самичък в къщи, с избиване на мухи.“

Дю Тийе отиде да играе на карти и седна на масата, където Клапарон играеше вече по негово нареждане — той смяташе, че под прикритието на абажура мнимата му външност на банкер ще остане незабелязана. Седнали един срещу друг, Клапарон и дю Тийе се държаха като непознати, така че и най-подозрителният наблюдател не би могъл да открие сключеното между тях споразумение. Годигар, който знаеше за забогатяването на Клапарон, не посмя да се доближи до него, особено след като бившият търговски пътник го погледна със студена тържественост, поглед на парвеню, който не желае да бъде поздравен от някогашния си другар.

Подобно на бляскава ракета, балът затихна към пет часа сутринта. По това време от стоте и няколко файтона, наредени преди това на улица Сент-Оноре, бяха останали около четиридесет. Вътре танцуваха буланжер и котильон — танци, които впоследствие бяха изместени от английски галоп. Дю Тийе, Роген, Гардо-син, граф дьо Гранвил и Жюл Демаре играеха на карти. Дю Тийе бе вече спечелил три хиляди франка. После се появиха светлините на деня, от които свещите избледняха, и играчите станаха да погледат последния кадрил. Веселбите в домовете на буржоазията обикновено завършват с известно нарушение на добрия тон. По-важните гости вече са си отишли; опиянението от танците, разгорещеността, която заразява и хората, настроението, което идва и от най-невинните напитки, размекват мазолите на старите жени, които, за да направят удоволствие на другите, вземат участие в кадрила и се поддават на лудостта на момента; мъжете се разгорещяват, разрошените къдрици увисват по лицата им и те възбуждат смях; младите жени стават по-лекомислени, цветята от косите им започват да падат. Ето тогава се появява и буржоазният Момюс, богът на подигравката, заобиколен от шегите си! Отвсякъде избухват смехове и всеки се отдава на весели закачки с мисълта, че на другия ден сериозните задължения отново ще изявят правата си. Матифа танцуваше с една женска шапка на главата; Селестен се занимаваше с каламбури. Няколко дами пляскаха силно с ръце при определени фигури на този безкраен кадрил.

— Как се забавляват! — казваше щастливият Бирото.

— Дано само нищо не счупят! — каза Констанс на вуйчо си.

— От всички балове, които съм виждал, вашият е най-великолепният! — каза на тръгване дю Тийе на бившия си работодател.

В симфониите на Бетовен има една фантазия — величествена поема, която взема превес над финала на симфонията в до минор. Когато след едно бавно темпо — встъпление за твореца-чародей — възторженият диригент повдигне с едно движение на палката богатата завеса на декора, извеждайки по този начин на сцената възхитителния мотив, в който се съсредоточава богато и мощно съзвучие, сърцата на поетично настроените хора потрепват; те именно ще разберат защо този бал произведе в живота на Бирото същото въздействие, което произвежда върху тях оня богат мотив, превръщащ симфонията в до минор в нещо по-значително от блестящите й сестри. Сякаш някаква сияйна вълшебница махва с магическата си пръчица. Долита шумоленето на вдигнатите от ангели пурпурночервени завеси. Златни порти, изваяни като флорентински кръщелен купел, се разтварят на диамантените си панти. Погледът потъва във великолепни гледки. Пред него се нижат чудни дворци, а от тях плъзват неземни същества. Тамянът на благоденствието ухае, олтарът на щастието пламти! Навсякъде се носят благовония! Пред очите ви минават безшумно божествено усмихнати същества, облечени в бели туники, подшити със синьо, и те ви показват нечовешки красивите си лица и безкрайно нежните си форми. Прелитат амури, разпръскващи пламъци от факлите си! Вие се чувствате обичан, потъвате в блаженство, към което се стремите, без да го разбирате, къпете се във вълните на някаква хармония, която се лее и поднася всекиму избраната от него амброзия. Най-съкровените мечти на сърцето ви за миг биват осъществени. След като ви разходи в небесата, вълшебникът ви връща посредством дълбоките и тайнствени тонове на басовите инструменти в блатото на студената действителност, за да ви измъкне отново оттам, щом зажаднеете за божествената мелодия и щом душата ви отново се провикне: „Още!“ Разказът на психологическото въздействие на връхния момент във финала на симфонията е същевременно разказ за вълненията, изпитани от Констанс и Сезар по време на този празник. А финалът на тяхната търговска симфония сякаш бе композиран за кларнет от Колине[92].

Капнали от умора, но щастливи, тримата Бирото заспаха на разсъмване все още под впечатлението на този празник, който заедно с ремонта, мебелировката, библиотеката, платена от Сезарин, тоалетите и разходите по вечерята възлизаше, без Сезар и да допуска това, на шестдесет хиляди франка. Ето колко струваше съдбоносната червена панделка, закачена от краля в петелката на един парфюмерист! Ако някое нещастие сполетеше Сезар Бирото, тези луди разходи щяха да бъдат достатъчни, за да го подведат под съдебна отговорност. Търговецът изпада в обикновен банкрут, щом се докаже, че е направил прекомерни разходи. И може би е по-страшно да бъдеш изправен пред изправителния съд за глупави и дребни нарушения, отколкото пред углавния за някое едро мошеничество. Според някои хора е по-добре да си престъпник, отколкото глупец.

ІІ
Сезар се бори срещу злочестието

Осма глава
Първите светкавици

Осем дни след празника — последно пламъче на осемнадесетгодишно благоденствие, което като лумнала плява бе на загасване — Сезар гледаше минувачите през прозорците на магазина си и мислеше за обхвата на сделките си, чието бреме започваше да му тежи. Дотогава всичко бе толкова просто: той произвеждаше известни артикули и ги продаваше или пък купуваше други, за да ги препродава. А сега сделката с празните места, участието му във фирмата „А. Попино и сие“, изплащането на полици за сто хиляди франка, вече пуснати на пазара, което щеше да го принуди или да подпише нови полици и да предизвика неодобрението на жена си, или да разчита на някакви нечувани печалби при Попино — всичко това плашеше клетия човек поради сложното положение и той чувстваше, че няма да може да удържи в ръцете си толкова много нишки. Дали Анселм щеше да се справи с кормилото на своя кораб? Бирото се отнасяше към Попино, както учителят по реторика със своя ученик, тоест не се доверяваше много на възможностите му и съжаляваше, че не може да бъде винаги зад него, за да му се притече на помощ. Предупредителното настъпване по крака у Воклен, за да го накара да млъкне, обяснява страховете, които му вдъхваше младият търговец. Бирото се пазеше да не се издаде пред жена си, дъщеря си или пред помощника си; но той беше в положението на прост лодкар от Сена, комуто някой големец случайно е поверил командването на военен кораб. Тези мисли внасяха хаос в несвикналия му на разсъждения ум и сега, застанал прав, той се мъчеше да види ясно нещата. Точно в този момент на улицата се появи едно лице, към което той хранеше голяма антипатия; това бе вторият собственик на дома, дребничкият Молиньо. Всеки от нас е сънувал пълни със събития сънища, които са като история на целия ни живот и в които често се появява някакво фантастично същество — вестител на зла прокоба или предвестник на коварство. На Бирото му се струваше, че самата съдба е натоварила Молиньо да играе подобна роля в живота му. По време на празненството Молиньо се бе хилил демонично и бе наблюдавал великолепията с поглед, изпълнен с омраза. Виждайки го сега, Бирото си спомни още по-ясно впечатлението, което му бе направила тази „пинтия“ (думата бе от речника на Молиньо), толкова повече, че както се беше замислил, Молиньо предизвика у него с внезапната си поява ново отвращение.

— Господине — му каза човечето с някакъв жестоко омайващ глас, — оня ден така набързо уредихме нашата работа, че сте забравили да се подпишете върху договора ни.

Бирото взе договора, за да поправи грешката си. В това време влезе архитектът, поздрави парфюмериста и дипломатично се завъртя около него.

— Господине — пошепна му най-сетне той на ухото, — знаете колко са трудни първите стъпки в една професия; вие останахте доволен от мене и ще ви бъда много задължен, ако изплатите хонорара ми.

Бирото, който в момента не разполагаше с никакви пари, каза на Селестен да приготви полица за две хиляди франка, платима в тримесечен срок, и да напише разписка.

— Радвам се, че се съгласихте да платите наема на съседа ви — рече Молиньо с лукаво подигравателен вид. — Моят портиер ми съобщи тази сутрин, че оня господин Керон изчезнал и мировият съдия наредил да запечатат магазина му.

„Дано само не пропаднат моите пет хиляди франка!“ — помисли си Бирото.

— Той минаваше за много опитен търговец — каза Лурдоа, който току-що бе дошъл, за да представи сметката си на парфюмериста.

— Търговецът е на завет от такива превратности само когато се оттегли от търговията — каза Молиньо, като сгъваше с дребнава грижливост договора си.

Архитектът разгледа старчето е удоволствието на художник пред карикатура, потвърждаваща мнението му за буржоазията.

— Когато вали, а човек има над главата си чадър, той обикновено смята, че тя е на сухо — възрази той.

Молиньо се вгледа в Грендо, но не в лицето му, а в мустаците и брадата му, и веднага почувства към архитекта презрение, равно на онова, което самият Грендо изпитваше към него. Той поостана още малко, за да може, преди да си тръгне, да си покаже ноктите. От дългото съжителство с котките Молиньо бе придобил в маниерите и в погледа си нещо от нрава им.

В този момент влязоха Рагон и Пийро.

— Говорихме по нашата работа със съдията — каза Рагон на ухото на Сезар. — Той твърди, че в такъв род сделки ще ни трябва квитанция от продавачите и че за да станем действителни собственици без подялба, е необходимо да се заверят актовете…

— А, навярно говорите за сделката с местата при „Мадлената“? — каза Лурдоа. — Чух вече за нея, казват, че там ще строят къщи!

Майсторът-бояджия, който бе дошъл с намерението да си получи бързо парите, счете, че интересите му диктуват да не притеснява парфюмериста.

— Предадох ви сметката, защото е краят на годината — каза той на ухото на Сезар, — но засега нямам нужда от пари.

— Какво ти е, Сезар? — запита Пийро, като забеляза изненадата на племенника си, който бе така смаян от сметката, че не отговори нито на Лурдоа, нито на Пийро.

— О, дребна работа; взех от съседа, търговеца на чадъри, полици за пет хиляди франка, а той фалирал. Ако ми е дал фалшиви документи, вътре съм.

— Откога ви разправям аз! — викна Рагон. — Давещият се, за да се спаси, се лови за крака на баща си, че и него увлича със себе си. Малко ли фалити са ми минали пред очите! Отначало като изпаднат в беда, хората не винаги са мошеници, но впоследствие по необходимост стават такива.

— Вярно е това — каза Пийро.

— О, да можех да стана депутат или пък да имах известно влияние сред правителствените кръгове… — рече Бирото, повдигайки се на пръсти, след което отново се отпусна на петите си.

— Какво бихте направили? — запита Лурдоа. — Защото вие сте мъдър човек.

Молиньо се интересуваше от всички правни въпроси, затова остана в магазина; а тъй като обикновено, щом един внимава, и другите се заслушват в разговора, макар че знаеха становището му, Рагон и Пийро изслушаха сериозно, както и тримата външни хора, думите на Сезар.

— Щях да предложа да се създаде углавен съд с несменяеми съдии и с прокурорски паркет. След следствието, което ще се води от съдия, изпълняващ функциите на сегашните агенти, синдици и съдебни комисари, търговецът ще бъде обявен във фалит с „право на реабилитация“ или в банкрут. Като фалирал, но с право на реабилитация, той ще бъде задължен да изплати всичко; по този начин ще го оставят да съхранява имуществото си, както и имуществото на съпругата си, защото и правата му, и всичко, което би наследил, ще принадлежи на кредиторите му; той ще управлява имота си за тяхна сметка и под техен надзор; така ще продължава търговската си дейност, но ще се подписва: „Еди-кой си, обявен във фалит“ дотогава, докато не изплати всичко. Ако пък е обявен банкрут, ще бъде осъден, както някога, на поругание, да стои два часа със зелена шапка на главата на позорния стълб в борсовата зала. Всичко, което притежава, правата му, както и имуществото на жена му ще бъдат прехвърлени на кредиторите, а той ще бъде изгонен от страната.

— Да, търговията би станала по-сигурна — каза Лурдоа, — а и хората ще си отварят малко повече очите, преди да се заловят с някоя сделка.

— Настоящият закон никак не се съблюдава — продължи раздразнено Сезар. — Повече от петдесет на сто от търговците едва успяват да намерят покритие до двадесет и пет на сто за сделките, които вършат, а има и такива, които продават с двадесет и пет на сто под инвентарната цена, като по този начин опропастяват търговията.

— Господинът е прав — каза Молиньо, — настоящият закон дава много свобода. Налага се или пълна конфискация, или позорният стълб.

— Дявол да го вземе — продължи Сезар, — както са тръгнали работите, търговецът ще стане патентован крадец, защото с подписа си може да бърка във всички каси.

— Много сте суров господин Бирото — каза Лурдоа.

— Той е прав! — намеси се старият Рагон.

— Всички фалирали търговци будят подозрение — каза Сезар, ядосан от загубата на малката сума, която звънеше в ушите му като първия сигнал на рога, с който започва ловът на елени.

В тоя момент метр-д’отелът на банката донесе фактурата на Шьове. След него донесоха сметките си помощникът на Феликс, един келнер от кафене „Фоа“ и кларнетистът от оркестъра на Колине.

— Дойде часът на разплащането — рече усмихнато Рагон.

— Много хубаво празненство беше! — каза Лурдоа.

— Зает съм сега — обърна се Сезар към момчетата, които оставиха фактурите.

— Господин Грендо — каза Лурдоа, който видя, че архитектът сгъва една полица, подписана от Сезар, — вие нали ще проверите и ще уредите сметката ми? Трябва само да хвърлите един поглед, всички цени са уговорени с вас от името на господин Бирото.

Пийро втренчи поглед в Лурдоа и Грендо.

— Цени, уговорени между архитект и предприемач? — пошепна той на ухото на племенника си. — Тебе са те ограбили!

Грендо излезе, а след него си тръгна и Молиньо, който се доближи до архитекта с тайнствено изражение.

— Господине — рече му той, — вие ме чухте, но не ме разбрахте. Пожелавам ви да се снабдите с чадър.

Страх обхвана Грендо. Колкото по-незаконна е една печалба, толкова повече човек държи на нея — така са устроени хората. Наистина архитектът бе проучил с любов апартамента, бе вложил в него цялото си изкуство и му бе посветил много време; той бе положил труд за десет хиляди франка, но бе станал жертва на самолюбието си, така че за предприемачите не бе трудно да го съблазнят. Необоримите доводи и неприкритата заплаха, че ще го наклеветят, не му повлияха все пак толкова, колкото забележката, направена от Лурдоа относно сделката с празните места около „Мадлената“ — че Бирото не смята ни най-малко да ги застроява, а да спекулира с цените им. Архитектите и предприемачите са като драматичния автор и актьорите: те зависят едни от други. Натоварен от Бирото да определи цените, Грендо взе страната на хората от своя бранш против него. Ето защо тримата големи предприемачи, Лурдоа, Шафару и Торен, който се занимаваше с дърводелската част, заявиха, че той е „чудесно момче, с което е цяло удоволствие да се работи“. Грендо отгатна, че сметките, от които той щеше да получи една част, както и неговият собствен хонорар, щяха да бъдат изплатени чрез полици, а ето че сега това старче го бе изпълнило със съмнения относно изплащането им. Затова, подобно на всички архитекти — най-жестоко настроените хора спрямо буржоазията, — Грендо реши да бъде безмилостен към Бирото.

Към края на декември на Сезар бяха връчени фактури за шестдесет хиляди франка. Феликс, съдържателят на кафене „Фоа“, Танрад и някои други малки кредитори, на които обикновено се плаща в брой, бяха пращали вече три пъти при парфюмериста, за да получат парите си. В търговията тези дреболии вредят дори повече, отколкото по-големите беди: те са техни предвестници. На загубите размерите са известни, но за паниката няма предели. Бирото се оказа без пари в касата си. Никога през цялата му търговска кариера не бе му се случвало такова нещо и той бе обзет от ужасен страх. Както става с всички, незакалени в борбата, малодушни по природа, това толкова обикновено положение в живота на повечето дребни парижки търговци внесе смут в душата на Сезар.

Той нареди на Селестен да изпрати на клиентите фактурите на извършените от тях покупки; преди да го изпълни, първият помощник поиска да му повторят това нечувано досега нареждане. „Клиент“ се смяташе благородно наименование, с което търговците си служеха в практиката и Сезар също го употребяваше въпреки възраженията на жена си, която накрая все пак каза: „Добре де, наричай ги както щеш, само да плащат!“ — а клиентите на Бирото бяха все богати хора, с които той никога не рискуваше да загуби; те плащаха, когато им хрумне, и много пъти дължаха на Сезар по петдесет или шестдесет хиляди франка. Вторият помощник взе фактурната книга и започна да преписва най-големите суми. Сезар се боеше от жена си. За да не издаде пред нея унинието, в което го увличаше вихърът на нещастието, той реши да излезе.

— Добър ден, господин Бирото — каза Грендо, влизайки в този момент с онзи незаинтересован вид, с който артистите говорят по парични въпроси, които уж никак не ги засягат. — Никакви пари не мога да намеря с вашата полица, ето защо съм принуден да ви помоля да ми я изплатите в брой; това не ми е приятно, но не умея да говоря с лихварите и не бих искал да разнасям пред тях подписа ви, все пак и аз разбирам нещичко от търговия и знам, че това означава да ви изложа; така че във ваш интерес е да…

— Господине — отвърна Бирото смаян, — моля ви се, говорете по-тихо, вие наистина ме изненадвате…

Влезе и Лурдоа.

— Лурдоа — каза усмихнато Бирото, — можете ли да си представите…

Но той прекъсна думите си. Като добросъвестен и сигурен в себе си търговец, горкият човек смяташе да се подиграе малко с Грендо и да помоли Лурдоа да вземе той полицата на архитекта; но той забеляза едно облаче по челото на Лурдоа и изтръпна при мисълта за неблагоразумието, което щеше да извърши. Тази невинна шега щеше да бъде смъртната присъда за кредита му, над който и без това вече бяха надвиснали подозрения. При подобен случай състоятелният търговец си взема обратно полицата и не я предлага другиму. Бирото стоеше замаян, като че ли надвесен над стръмна пропаст.

— Драги господин Бирото — каза Лурдоа, като го дръпна в дъното на магазина, — сметката ми е изчислена, проверена, огледана от всички страни и аз ви моля да ми приготвите парите за утре. Женя дъщеря си за младия Крота, а на него му трябват пари; знаете, че нотариусите не търпят уговорки, освен това никой не познава моя подпис.

— Обадете се вдругиден — каза гордо Бирото, който разчиташе, че дотогава ще събере парите от клиентите си. — Също и вие — обърна се той към Грендо.

— А защо не веднага? — запита архитектът.

— Защото днес плащам на работниците си в предградието — отвърна Сезар, излъгвайки за пръв път в живота си.

Той взе шапката си, за да излезе заедно с тях. Но зидарят Шафару и Торен го спряха тъкмо когато затваряше вратата.

— Господине — каза му Шафару, — имаме голяма нужда от пари.

— Е! Аз пък да не притежавам златни мини в Перу — отвърна Сезар нетърпеливо и се отдалечи бързо на сто крачки от тях. „Тук има нещо — каза си той. — Проклетият му бал! Хората ме мислят за милионер! И все пак държането на Лурдоа бе особено, тази работа не ми се вижда чиста!“

Той вървеше по улица Сент-Оноре без посока, съвсем разстроен.

Девета глава
Мълнията

На ъгъла на една улица Сезар се сблъска с Александър Крота, като овца или като математик, погълнат от решението на някаква задача.

— А, господине — обърна се към него бъдещият нотариус, — точно исках да ви питам нещо! Роген даде ли вашите четиристотин хиляди франка на господин Клапарон?

— Нали ги даде пред вас… господин Клапарон не ми издаде разписка… моите полици трябваше да се пуснат на пазара… Роген сигурно му е предал… моите двеста и четиридесет хиляди франка в брой… казахме, че актовете за продажба ще бъдат окончателно реализирани… Господин Попино, съдията, мисли, че… Разписка?… Но… защо ми задавате този въпрос?

— Защо ви задавам такъв въпрос! За да разбера къде са вашите двеста и четиридесет хиляди франка: у Рагон или у Клапарон. Роген е ваш стар приятел, възможно е от добри чувства към вас да е предал тази сума на Клапарон и в такъв случай вие се отървавате евтино! Ама какво говоря!… Той ги е задигнал заедно с парите на господин Клапарон, който за щастие му е предал само сто хиляди франка. Роген е избягал, той получи от мене сто хиляди франка за кантората си и не ми даде никаква разписка, а аз му ги предадох, както бих поверил на вас кесията си. Вашите продавачи на места не са получили нито стотинка, преди малко бяха при мене. Парите от заема ви върху терените все едно, че не са съществували нито за вас, нито за заемодавците ви, Роген ги е изял, както и вашите сто хиляди франка… които от сума време… не бяха при него… И последните ви сто хиляди франка са взети, спомням си, че ходих да ги изтегля от банката.

Зениците на Сезар се разшириха, той виждаше само червени пламъци.

— Вашите сто хиляди франка, моите сто хиляди франка за нотариалната кантора, сто хиляди франка от господин Клапарон — ето ви триста хиляди франка задигнати, без да смятаме другите кражби, които тепърва ще се разкриват — продължи младият нотариус. — Всички се тревожат за госпожа Роген, господин дю Тийе е прекарал цялата нощ при нея. Виж, дю Тийе евтино се е отървал. Роген го е измъчвал цял месец да го вмъкне в сделката с местата, но за негово щастие всичките му капитали били вложени в някаква спекула с Нюсенжан. Роген написал на жена си ужасно писмо, току-що го прочетох. От пет години той злоупотребявал с парите на клиентите си и защо? За любовницата си Прекрасната холандка! Напуснал я и нея петнадесет дни преди тази история. А тази разсипница била без пукната пара и сега продавали мебелите й, подписала била сума полици. За да избегне преследванията, тя се скрила в един дом при Пале-Роял, където снощи била убита от някакъв капитан. Бързо я е постигнало божието наказание, защото сигурно тя е изяла имуществото на Роген. Има жени, за които не съществува нищо свято, да разсипе, моля ви се, цяла нотариална кантора! За госпожа Роген ще остане нещо само ако използва правата си над законната ипотека, защото дълговете на този мръсник надхвърлят имотното му състояние. Кантората му е продадена за триста хиляди франка! Аз мислех, че правя отлична сделка, а всъщност платих сто хиляди франка повече, за които нямам квитанция; сигурно ще има и други разноски за кантората и за митата и кредиторите ще сметнат, че съм му съучастник, ако заговоря за стоте хиляди франка; в началото на кариерата си човек трябва да внимава за доброто си име. Вие едва ли ще получите повече от тридесет на сто. Да ме натопи на моите години в такава каша! Мъж на петдесет и девет години да се разори за една жена! Стар развратник! Още преди двадесет дни ми каза да не се женя за Сезарин, защото скоро сте щели да останете без хляб! Чудовище такова!

Александър можеше да говори още дълго; Бирото стоеше като закован, вкаменен. Всяка дума бе като удар от чук по главата му. Той чуваше само звън на погребални камбани, както виждаше само пламъците на пожара, в който гореше. Александър Крота, който смяташе парфюмериста за умен и силен човек, се ужаси от бледността и неподвижността му. Приемникът на Роген не знаеше, че нотариусът бе отвлякъл нещо повече от парите на Бирото. Мисълта за самоубийство мина за миг през ума на този така дълбоко вярващ търговец. В такива случаи самоубийството е средство да се избягнат хиляди смъртни мъки и съвсем логично е да се приеме само една от тях. Александър Крота хвана Сезар под ръка, като че ли бе пиян.

— Какво ви е? — запита Крота. — Драги господин Сезар, овладейте се! Нали никой не е умрял! Впрочем вие сигурно ще си получите обратно четиридесет хиляди франка, тъй като заемодавецът нямаше в себе си тази сума и тя не ви е била предадена. Ще искате договорът да бъде обявен за недействителен.

— Балът, орденът, полици за двеста хиляди франка, пуснати вече на пазара, и нищо в касата!… Рагонови, Пийро… Ах, колко права беше жена ми!

Порой от несвързани думи, будещи стотици потискащи мисли и нечувани страдания, падаше като градушка и прекършваше всички цветя от градината на „Кралицата на розите“.

— Ще ми се някой да ми отреже главата — каза най-сетне Бирото, — толкова много ми тежи, пък и за нищо не ми служи…

— Ох, горкият човек! — каза Александър. — Значи, вас ви грози опасност?

— И каква опасност още!

— Смелост! Борете се!

— „Борете се“! — повтори парфюмеристът.

— Дю Тийе беше на работа при вас, на него умът му сече, той ще ви помогне.

— Дю Тийе ли?

— Хайде, елате с мене!

— Боже мой, не бих искал да се върна в къщи в такова състояние — каза Бирото. — Вие сте мой приятел, ако наистина още са ми останали приятели, обядвали сте у дома, а и аз винаги съм се интересувал от вас, Ксандро, в името на жена ми, моля ви, поразходете ме малко с кола, придружете ме…

Крота вкара доста трудно в един файтон безчувственото тяло, носещо име Сезар.

— Ксандро — каза парфюмеристът с глас, задавен от сълзи, защото в този миг сълзи рукнаха от очите му и отпуснаха малко железния обръч, който стягаше черепа му, — да отидем у дома и поговорете от мое име на Селестен. Кажете му, приятелю, че се касае за живота ми и за живота на жена ми. Нека никой не говори под какъвто и да било предлог за изчезването на Роген. Повикайте Сезарин и я помолете да гледа никой нищо да не говори за тази афера пред майка й. Трябва да се пазим от най-добрите си приятели, Пийро, Рагонови и останалите.

Промяната в гласа на Бирото порази дълбоко Крота, който разбра важността на това поръчение. Улица Сент-Оноре водеше към дома на съдията; той изпълни поръчката на парфюмериста. Селестен и Сезарин изпаднаха в ужас пред безмълвния, блед и вцепенен Сезар в колата.

— Пазете в тайна всичко! — повтори парфюмеристът.

„Ох! — каза си Ксандро. — Свестява се! Мислех, че е загубен!“

Съвещанието между Александър Крота и съдията трая дълго: изпратиха да повикат председателя на парижките нотариуси; Сезар го мъкнеха навсякъде като вързоп, защото той нито можеше да се движи, нито пък продумваше. Към седем часа вечерта Александър Крота заведе Сезар в дома му. Мисълта, че ще се появи пред Констанс посъживи Бирото. Младият нотариус има съобразителността да влезе пръв и да предупреди госпожа Бирото, че мъжът й е получил малък удар.

— Мислите му са объркани — поясни той, като с жест показа състоянието на Бирото, — може би трябва да му се пусне кръв или да му се сложат пиявици.

— Това не можеше да не се случи — каза Констанс, която бе на километри далеч от постигналото ги нещастие, — той не си е вземал лекарството още от началото на зимата, а от два месеца насам работи като каторжник, сякаш не си е спечелил вече хляба.

Жената и дъщерята на Сезар го положиха да си легне, а после пратиха да повикат стария доктор Одри, техния домашен лекар. Доктор Одри бе истински Молиеров герой, имаше голяма практика, обичаше някогашните аптекарски формули и тъпчеше болните си с лекарства, съвсем като шарлатанин, макар че даваше добри съвети. Той пристигна, прегледа лицето на Сезар и веднага предписа синапени бани за краката: откри признаци от прилив на кръв в мозъка.

— От какво може да му е станало това? — запита Констанс.

— От влажното време — отговори докторът, на когото Сезарин бе прошепнала нещо на ухото.

Лекарите често са принудени нарочно да говорят глупости, за да запазят честта или живота на близките на болния. Старият доктор бе видял толкова много неща през живота си, че разбра всичко от половин дума. Сезарин излезе с него на стълбата и го запита какво да правят за болния.

— Спокойствие и тишина, а след като се пооблекчи главата, ще опитаме нещо за засилване.

Два дни госпожа Бирото не се отдели от болния си мъж; струваше й се, че той често бълнува. Настанен в хубавата синя стая на жена си, той й говореше неразбираеми неща за завесите, за мебелите и за цялото това скъпо великолепие.

— Той е полудял — каза тя на Сезарин, когато, седнал в леглото, Сезар изричаше с тържествен глас откъси от търговския кодекс.

— … ако се сметне, че разходите надминават допустимото… Махнете завесите!

След три ужасни дни, през които имаше опасност за разсъдъка на Сезар, силният му селски организъм надделя; на главата му олекна; доктор Одри го накара да вземе лекарства, укрепващи сърцето, и силна храна; след чашка навреме предложено кафе търговецът се вдигна от легло. Тогава пък изтощената Констанс зае мястото на мъжа си.

— Горкичката! — каза Сезар, като видя, че е заспала.

— Хайде, татко! Смелост! Вие не сте като другите хора, вас няма да ви победят. Нищо лошо няма да стане. И господин Анселм ще ви помогне.

Това бяха общи приказки, но изречени нежно от Сезарин, те успокояваха поради вложената в тях обич, връщаха смелостта и на най-потиснатия човек, както майчината песен уталожва болката на измъчваното от първите зъбки дете.

— Да, детето ми: ще се боря; но никому нито дума, нито на Попино, който ни обича, нито на вуйчо ти Пийро. Най-напред ще пиша на брат си; мисля, че беше каноник, викарий в една катедрала; той едва ли харчи много и сигурно има пари. Ако е икономисвал по хиляда екю на година, за двадесет години трябва да е събрал сто хиляди франка. В провинцията свещениците се ползват с доверие.

Разбързала се да му донесе малката масичка заедно с всичко необходимо за писане, Сезарин му подаде и останалите покани за бала, отпечатани на розова хартия.

— Да изгориш всичко това! — викна парфюмеристът. — Сам дяволът ме накара да дам този бал! Ако претърпя неуспех, всички ще ме вземат за мошеник. Хайде, стига приказки!

Писмо на Сезар до Франсоа Бирото:

„Скъпи братко,

Изпаднал съм в тежки търговски затруднения, затова те моля горещо да ми изпратиш всичките пари, с които разполагаш. Ако трябва, вземи дори и назаем.

Твой предан

Сезар

 

П.П. Племенницата ти Сезарин, която е до мен, като ти пиша това писмо, докато горката ми жена спи, се присъединява, към молбата ми и ти изпраща нежни привети.“

Постскриптумът бе добавен по молба на Сезарин, която предаде писмото на Раге.

— Татко — каза тя, като се върна в стаята, — дошъл е господин Льоба, иска да говори с вас.

— Господин Льоба ли? — извика Сезар изплашено, като че ли нещастието му го правеше престъпник. — Съдията!

— Драги господин Бирото — каза богатият търговец на платове, като влезе, — вие знаете колко при сърце вземам вашите интереси, ние се познаваме толкова отдавна, заедно бяхме избрани за съдии първия път, ето защо не мога да не ви кажа, че някой си Бидо, наричан Жигоне, лихвар, притежава подписани от вас полици без поръчители, прехвърлени му от банката „Клапарон“. Горните две думи са не само оскърбление за вас, но просто нанасят смъртен удар на кредита ви.

— Господин Клапарон иска да говори с вас — каза в това време появилият се на вратата Селестен. — Да го поканя ли?

— Сега ще разберем причината за тази обида — каза Льоба.

— Господине — каза парфюмеристът на влизащия Клапарон, — да ви представя господин Льоба, съдия в Търговския съд и мой приятел…

— А! Вие ли сте господин Льоба? — каза Клапарон, като го прекъсна. — Много се радвам, значи, господин Льоба, член на Търговския съд, защото има толкова други със същото име…

— Той видял — продължи Бирото, прекъсвайки бъбривеца, — видял полиците, които ви дадох и които, както ме уверявахте, нямало да бъдат пуснати в обръщение — на тях било отбелязано: без поръчители.

— Добре де — отвърна Клапарон, — те наистина няма да бъдат пуснати в обръщение, те са в ръцете на един човек, Бидо, с когото имам доста сделки. Ето защо и поставих „без поръчители“. Ако трябваше тези полици да бъдат пуснати, вие щяхте да ги издадете направо на негова заповед. Господин съдията ще разбере в какво положение съм. Какво представляват тези полици? Цената на един недвижим имот, платим от кого? От Бирото. А защо трябва да поръчителствам на Бирото с подписа си? Всеки от нас трябва да плати поотделно частта си от цената на местата. Не е ли достатъчно, че носим солидарна отговорност по отношение на продавачите? За мене търговското правило е неотменимо: без нужда не давам гаранции, както не издавам разписка за сума, която още не съм получил. Всичко може да се случи. Който подписва, плаща. Не искам да се излагам да плащам три пъти.

— Три пъти! — възкликна Сезар.

— Да, господине — отвърна Клапарон. — Поръчителствах вече на Бирото пред продавачите, защо трябва да му гарантирам и пред банкерите? Обстоятелствата, в които се намираме, са много тежки; Роген вече ми задигна сто хиляди франка. Така че моята половина от местата ми струва досега петстотин вместо четиристотин хиляди франка. Роген завлича двеста и четиридесет хиляди франка от Бирото. Какво бихте направили на мое място вие, господин Льоба? Влезте в положението ми. Нямам честта да ме познавате, както и аз познавам малко господин Бирото. Следете мисълта ми. Сключваме общо една сделка наполовина. Вие внасяте цялата сума за вашата част, аз пък уреждам моята с ценни книжа; аз ви ги предлагам, вие от прекалена учтивост се нагърбвате да ги превърнете в пари. В това време научавате, че Клапарон, банкерът Клапарон, богат, честен и уважаван човек (нека приемем, че притежавам всички човешки добродетели) е изпаднал в несъстоятелност с шест милиона франка пасив: ще сложите ли в такъв именно момент подписа си, за да гарантирате моя подпис? Трябва да сте луд, за да направите такова нещо! Е, добре, господин Льоба, Бирото е в положението, в което теоретически поставихме Клапарон. Не виждате ли, че ако постъпя така, ще трябва да плащам на купувачите един път като солидарен длъжник и втори път като поръчител на Бирото за съответните му полици, без да…

— На кого да платите? — прекъсва го парфюмеристът.

— … без да притежавам неговата половина от местата — продължи Клапарон, без да обръща внимание на въпроса му, — защото няма да имам никакво предимство; значи, ще трябва да купувам и това предимство; ето защо може да се наложи да плащам три пъти.

— На кого да платите? — повтори въпроса си Бирото.

— На кого? На третото лице, носител на книжата, ако се наложи да ги джиросам, в случай че ви сполети нещастие.

— Аз ще устоя на задълженията си, господине — каза Бирото.

— Добре — отвърна Клапарон. — Били сте съдия, опитен търговец сте, знаете, че човек всичко трябва да предвиди, затова не се учудвайте, че и аз си върша работата.

— Господин Клапарон е прав — каза Льоба.

— Прав съм от търговска гледна точка — допълни Клапарон. — Но в случая се касае за празните места. Така че от какво се нуждая аз в момента? От пари, защото трябва да платим на хората, от които сме ги купили. Да оставим настрана двеста и четиридесетте хиляди франка, които съм сигурен, че господин Бирото ще намери — каза Клапарон, като гледаше Льоба. — Дошъл съм за една съвсем дребна сума, искам от вас двадесет и пет хиляди франка — обърна се той към Сезар.

— Двадесет и пет хиляди франка ли? — викна Сезар, който чувстваше как леденее кръвта в жилите му. — И на какво основание?

— Е, драги господине, трябва да заверим продажбите пред нотариуса. Ако е само за цената, все ще можем да се споразумеем помежду си: но с фиска — дума да не става! Държавата не обича да се шегува и да говори празни приказки, тя си събира парите и ние още тази седмица трябва да й наброим четиридесет и четири хиляди франка. Никак не очаквах, като идвах при вас, че ще ме посрещнете с укори, защото, смятайки, че може да сте притеснен за тези двадесет и пет хиляди франка, се канех да ви съобщя, че по една много голяма случайност ви отървах…

— Какво? — викна Бирото с отчаяние, което всекиго би покъртило.

— Дребна работа! Кредитирах ви полиците за двадесет и пет хиляди франка на разни заповеди, които ми бяха предадени от Роген за шконтиране; ще ви изпратя сметка за разноските. Като приспаднем разходите по шконтото, ще останете да ми дължите шест-седем хиляди франка.

— Всичко това ми се вижда напълно в реда на нещата — каза Льоба. — И аз на мястото на господина, който, виждам, добре си разбира от работата, бих постъпил по същия начин спрямо човек, когото не познавам.

— Господин Бирото няма да умре от това — продължи Клапарон, — стар вълк не се убива с един удар; виждал съм вълци да тичат с куршум в главата като… като истински вълци.

— Кой можеше да предвиди, че Роген е такъв мошеник! — каза Льоба, поразен не само от мълчанието на Бирото, но и от огромната спекула, която нямаше нищо общо с парфюмерията.

— Малко остана да дам квитанция за четиристотин хиляди франка на господин Бирото — каза Клапарон — и сега щях да съм вътре. Предния ден бях дал сто хиляди франка на Роген. Спаси ме взаимното ни доверие. И на двама ни беше все едно дали в деня на окончателното сключване на договорите парите ще останат в кантората му или у мене.

— Най-правилно е било всеки да държи парите си в банката до деня на плащането — възрази Льоба.

— За мене Роген бе банката — каза Сезар. — Но и той участва в сделката — добави той, като гледаше Клапарон.

— Да, но за една четвърт, и то по словесно задължение — отговори Клапарон.

— След глупостта, която направих, като се оставих да ме обере, втора, още по-голяма глупост щеше да е да му дам отгоре на това и други пари! Ако ми върне стоте хиляди франка и ако ми изпрати и още двеста хиляди за неговата част, тогава може да си помислим! Но той сигурно ще се въздържи да праща суми за сделка, която трябва да ври на огъня пет години, преди от нея да стане супа. А ако е задигнал, както казват, само триста хиляди франка, ще му трябват поне петнадесет хиляди рента, за да живее сносно в чужбина.

— Какъв мошеник!

— Е, боже мой, страстта докара Роген дотам — каза Клапарон. — Кой старец може да гарантира, че няма да позволи да го увлече и завладее последната му любовна прищявка? Никой от нас, колкото и да сме мъдри, не знае какъв ще бъде краят му. Дума да не става, последната любов е най-силна! Я погледнете кардовци, камюзовци, матифовци!… Всичките имат любовници! И няма ли да е наша грешка, ако попаднем в мрежите им? Как така не се усъмнихме в нотариус, който участва в спекулации? Всеки нотариус, всеки борсов агент, всеки посредник, който участва в сделка, буди подозрение. За тях фалитът е мошенически банкрут, затова, за да не бъдат изправени пред углавния съд, те предпочитат да се прехвърлят в чужбина. А, този урок ми стига. Така е, не сме достатъчно твърди, за да поискаме задочна присъда за хора, които са ни канили на вечеря, които са ни давали разкошни балове, с една дума, хора от висшето общество! Никой не се оплаква, там ни е грешката.

— Голяма грешка — потвърди Бирото. — Трябва да се измени законът за фалитите и за изпадането в несъстоятелност.

— Можете да разчитате напълно на услугите ми, ако имате нужда от мене — каза Льоба на Бирото.

— Господин Бирото не се нуждае от ничия помощ — продължи неуморимият бъбривец, у когото дю Тийе бе вдигнал шлюзовете на водата, която сам бе налял. (Клапарон само повтаряше ловко предадения му от дю Тийе урок.) — Положението му е ясно: както ми каза младият Крота, фалитът на Роген ще даде петдесет на сто дивиденти. Господин Бирото ще получи и четиридесет хиляди франка, които не са му били отпуснати от кредитора му; освен това ще може да сключи заем срещу имотите си. Имаме да плащаме двеста хиляди франка на собствениците на местата, но чак след четири месеца. Дотогава господин Бирото ще изплати полиците си, за което сигурно не е разчитал на задигнатите от Роген суми. Но дори и ако господин Бирото се озове малко натясно… е, все ще намери начин да се оправи.

Като слушаше Клапарон да анализира и да резюмира положението му, при което му бе начертал, така да се каже, дори план на действие, парфюмеристът се посъвзе. Той си създаде високо мнение за способностите на бившия търговски пътник, и в държането му проличаха твърдост и решителност. Сам дю Тийе бе сметнал за уместно да се представи пред Клапарон за жертва на Роген. Той бе заел сто хиляди франка на Клапарон, за да ги даде на Роген, който впоследствие му ги бе върнал. Така че Клапарон бе истински загрижен и играеше ролята си естествено, като казваше на всички, че Роген му струвал сто хиляди франка. Смятайки, че Клапарон не е съвсем обигран и че у него все още са се запазили принципи на честност и деликатност, дю Тийе не му се бе доверил напълно; от друга страна, той го считаше неспособен да отгатне намеренията му.

— Първият ни приятел трябва да стане и първата ни жертва, иначе няма да намерим друга — заяви той на Клапарон в деня, в който търговският „посредник“ му отправи известни упреци, и с това го преломи като ръждясал инструмент.

Господин Льоба и Клапарон си тръгнаха заедно.

„Ще съумея да се справя — каза си Бирото, — задълженията ми в полици възлизат на двеста тридесет и пет хиляди франка, тоест седемдесет и пет хиляди за къщата и сто седемдесет и пет хиляди за местата. За да ги посрещна, разполагам с дивидента на Роген, който може би ще възлезе на сто хиляди франка. Мога също да унищожа заема върху местата, стават всичко сто и четиридесет хиляди. Въпросът е сега да спечеля сто хиляди франка с «Кефалическото масло» и да изчакам с временни полици или чрез кредит от някой банкер момента, в който цената на местата ще се вдигне и ще мога да покрия загубите си.“

Успее ли изпадналият в беда да си изгради роман от надежди в резултат на редица сравнително верни разсъждения, с които сам прави пълнежа на възглавницата за уморената си глава — той често бива спасен. Мнозина са смятали вярата, породена от илюзиите, за признак на сила. Възможно е надеждата да съставлява половината от човешката смелост, затова и католическата религия я е провъзгласила за добродетел. Но нима надеждата не е крепила множество слабодушни хора, като им е помагала да изчакат превратностите на живота?

Десета глава
Висшите банкерски кръгове

Бирото реши, преди да се обърне другаде за помощ, да отиде у вуйчото на жена си и да му изложи положението; когато измина улица Сент-Оноре и стигна до улица Бурдоне, изпита такава непозната и силна тревога, че наистина се уплаши за здравето си. Той цял гореше. Вярно е, че хора с болен стомах изпитват болки в диафрагмата; че страдащите от заболявания в главата изпитват болки в мозъка. При големите кризи организмът бива засегнат там, където според темперамента на индивида се намира центърът на неговата жизнеспособност: слабите хора получават стомашно разстройство, Наполеон пък заспивал. Преди да превземат с пристъп нечие доверие, при което преминават през всички прегради на гордостта, хората, които имат чувство за чест, усещат без всякакво съмнение как в сърцето им се забиват, и то не еднократно, шпорите на оня неуморим конник, който носи име „необходимост“! Тези шпори Бирото ги бе усещал цели два дни, преди да се реши да отиде при вуйчо си, и само семейни съображения го принудиха да тръгне: тъй или иначе, той трябваше да обясни положението на строгия търговец на железария. И все пак, когато стигна до вратата, той почувства онази вътрешна отмалялост, присъща на децата, когато отиват при зъболекар; тази сърдечна слабост се дължеше не на временна болка, тя засягаше целия му живот. Бирото се изкачи бавно. Той завари стареца да чете вестник „Конститюсионел“ до запалената камина, пред кръглата масичка, на която бе сложена скромната му закуска: едно хлебче, масло, сирене и чаша кафе.

„Ето го истинския мъдрец“ — каза си Бирото, мислейки със завист за живота на вуйчо си.

— Добре, че дойде — каза Пийро, като свали огромните си очила. — Чух вчера в кафене „Давид“ за историята с Роген и за убийството на любовницата му Прекрасната холандка! Надявам се, че си взел разписка за парите от Клапарон, след като те предупредихме, че искаме да станем действителни собственици.

— Уви, вуйчо! Там е работата, че не съм взел; вие просто сложихте пръст в раната ми.

— Туйто! Ами тогава ти си разорен! — каза Пийро и изпусна вестника.

Бирото го вдигна, макар че това беше вестник „Конститюсионел“.

Пийро бе така силно поразен от собствените си изводи, че строгото му и неподвижно лице промени цвета си подобно на обработван метал: той остана като прикован, погледна през прозореца отсрещната стена, без да я вижда, заслушан в дългото обяснение на Бирото. Той явно слушаше и преценяваше думите на Сезар, претегляше всички „за“ и „против“ с неумолимостта на Минос[93], той, който бе пребродил вече Стикса[94] на търговията и бе напуснал кея на железарите, за да се оттегли в скромната квартира на третия етаж.

— Какво ще кажете, вуйчо? — запита Бирото, който бе приключил обяснението си с молба Пийро да купи от него ценни книжа за шестдесет хиляди франка и сега чакаше отговора му.

— Ще кажа, драги племеннико, че не мога, положението ти е извънредно разклатено. Рагонови и аз ще загубим по петдесет хиляди франка. Тия добри хора продадоха по мой съвет акциите си от мините Ворчин; чувствам се задължен, ако загубят, не да им върна капитала, но да ги подпомогна, а също така да помогна на племенницата си и на Сезарин. Може би ще потрябва хляб за всички би, ще го намерите при мен…

— Хляб ли, вуйчо?

— Да, да! Хляб! Погледни нещата такива, каквито са: няма да успееш да се справиш с това положение! От пет хиляди и шестстотин франка рента мога да отделя четири хиляди да си ги поделите с Рагонови. Аз познавам Констанс: щом си в беда, тя ще работи като безумна, ще се лиши от всичко, както и ти, Сезар!

— Положението не е толкова отчаяно, вуйчо.

— Аз така го виждам.

— Ще ви докажа обратното.

— Това най-много ще ме зарадва.

Бирото напусна Пийро без да каже нищо повече. Той беше дошъл да търси утеха и сили. А ето че бе получил втори удар, наистина не толкова, силен както първият; само че този път бе засегната не главата, а сърцето, сърцето, където се съсредоточаваше целият живот на нещастния човек.

Той слезе няколко стъпала, после се върна.

— Господине — каза той хладно. — Констанс не знае нищо, запазете поне всичко това в тайна. И помолете Рагонови да не ми отнемат домашното спокойствие, от което толкова много се нуждая, за да мога да се преборя с това нещастие.

Пийро кимна, че е съгласен.

— Смелост, Сезар — каза той, — виждам, че ми се сърдиш, но по-късно, като помислиш за жена си и дъщеря си, ще видиш, че съм бил прав.

Обезсърчен от думите на вуйчо си, когото смяташе за особено прозорлив, Сезар падна от върховете на надеждите в тинестото блато на съмнението. Ако в страшните бури на търговията човек не притежава калената душа на Пийро, той става играчка на събитията и като пътник, залутан в светлинките на блуждаещи огньове, се вслушва ту в становището на другите, ту в себе си. Той се оставя да го отнесе вихрушката, вместо или да легне и да не я гледа, или пък да остане прав, за да проследи посоката й, та да се изплъзне от нея. Потънал в мъката си, Бирото си спомни за заема и свързания с него процес. Той се запъти към улица Вивиен, при Дервил, за да заведе час по-скоро дело, в случай че адвокатът откриеше някаква възможност да се анулира договорът. Парфюмеристът завари Дервил край огъня в халат от бял мек вълнен плат, спокоен и важен, както всички адвокати, свикнали с най-страшни изповеди. Бирото забеляза за първи път онази преднамерена хладина, която вледенява дълбоко развълнувания и наранен човек, болезнено засегнат и треперещ за благосъстоянието си, за живота, честта, жена си и децата си — каквото чувстваше той сега, говорейки за нещастието си.

След като го изслуша, Дервил каза:

— Ако се докаже, че заемодавецът не е имал у Ротен сумата, която именно Роген е искал от вас да заемете, тоест не е имало реализиране на заема в брой, може да се допусне унищожението на договора: в такъв случай заемодавецът ще прибегне до гаранцията, както вие — за вашите сто хиляди франка. Тогава отговарям за процеса, доколкото изобщо може да се отговаря, защото няма дело, което да се смята предварително спечелено.

Мнението на един толкова вещ юрист възвърна малко смелостта на парфюмериста; той замоли Дервил да издейства съдебно решение в срок от две седмици. Адвокатът обаче отговори, че се надява да получи съдебното решение за анулиране на договора в срок от три месеца.

— Три месеца! — извика парфюмеристът, който смяташе, че вече е намерил източник за пари.

— Дори и да успеем да насрочим бързо делото, не можем да наложим на противника нашето темпо; той ще използва предвидените от процедурата пресрочвания; и адвокатите не са винаги налице; кой знае дали противната страна няма да предпочете да бъде осъдена задочно. Не всичко става, както го искаме, драги господине — каза Дервил усмихнато.

— Но в Търговския съд… — започна Бирото.

— О! — прекъсна го адвокатът. — Съдиите от Търговския съд нямат нищо общо със съдиите от окръжния съд. Вие претупвате делата на бърза ръка! А в Съдебната палата се спазват формалностите. Формалността е покровителка на правосъдието. Бихте ли предпочели присъда, издадена надве-натри, от която да загубите четиридесет хиляди франка? Същото е и за вашия противник, който, като види, че може да загуби тази сума, ще се защищава. Сроковете са бойното средство на съдебната процедура.

— Прав сте — каза Бирото, сбогува се с Дервил и излезе като убит.

— Те всички са прави! Пари! Пари! — повтаряше на висок глас парфюмеристът по улиците, разговаряйки сам със себе си като всички забързани хора в шумния и кипящ Париж, който един съвременен поет бе нарекъл „казан“.

Когато влезе в магазина си, служителят, който трябваше да обиколи всички клиенти със сметките, му каза, че тъй като наближавала Нова година, никой нищо не платил, но задържали фактурите.

— Значи, няма пари отникъде! — рече парфюмеристът високо.

Но прехапа устни, защото всички служители го гледаха.

Така изминаха пет дни, пет дни, през които Брашон, Лурдоа, Торен, Шафару — все кредитори, чиито сметки не бяха уредени — минаха през всички фази на хамелеона, от спокойствието — плод на доверието, до кървавочервените багри на търговската богиня на войната. В Париж обръчът на недоверието се затяга толкова бързо, колкото е бавен пътят, по който се излива доверието; попадне ли веднъж в ограничителната система от страхове и търговски предпазни мерки, кредиторът стига до страшни подлости, при които се излага много повече от длъжника: Кредиторите на Бирото започнаха със сладникава учтивост, но после, като преминаха през огъня на нетърпението, през мрачните пукотевици на настояванията, през светкавиците на личните разочарования, през вледеняващата студенина на предубеждението, те стигнаха до черното безочие на съдебните призовки. Огънят бе открит от Брашон, богатия тапицер от квартал Сент-Антоан, който не бе поканен на бала; засегнат в честолюбието си, този кредитор пожела да си получи парите в двадесет и четири часа; поиска гаранции, но не залог от движими вещи, а ипотека, вписана след четиридесетте хиляди франка върху местата около „Мадлената“. Въпреки настоятелните искания тези хора оставиха все пак Бирото за малко на мира, колкото да отдъхне. Но вместо да се опита да излезе от тежкото положение, в което бе изпаднал, с решителна позиция, Сезар само гледаше как да попречи на жена си да научи истината, а тя бе единственият човек, който би могъл да му даде съвет. Той стоеше на стража пред прага на вратата й и около магазина. Бе посветил Селестен в тайната на временните си затруднения и Селестен наблюдаваше господаря си и учудено, и любопитно: Сезар бе загубил много в неговите очи, както губят обикновено хора, попаднали в беда, но свикнали да имат успехи, хора, чиято сила произтича главно от въздействието на опитността им върху посредствените умове. Без да притежава необходимата енергия, за да се защити по всичките тези едновременно заплашващи го пунктове, Сазар има все пак смелостта да прецени положението си. За края на месец декември и за петнадесети януари му трябваха за домашни нужди, за да плати наемите си ида посрещне падежите я задълженията си, шестдесет хиляди франка, от които тридесет хиляди за тридесет и първи декември; той можеше да събере едва двадесет хиляди франка, следователно му липсваха десет хиляди. Това положение не му се видя отчайващо, защото за него, както за авантюристите, които живеят ден за ден, важен беше вече само настоящият момент. Преди още да се бе разпространил слухът за материалните му затруднения, той намисли да направи един опит, който му се стори щастливо хрумване: реши да се обърне към прочутия Франсоа Келер — банкер, оратор и филантроп, известен с благотворителността си и със стремежа си да помага на парижките търговци, чрез които си осигуряваше на вечни времена депутатски мандат в камарата. Банкерът бе с либерални убеждения, а Бирото — роялист, но парфюмеристът, преценявайки го тъй, както му диктуваше сърцето, сметна, че различието в политическите им възгледи може дори да бъде основание да му бъде открит кредит. В случай че станеше нужда от полици, той имаше пълна вяра в предаността на Попино, от когото смяташе да поиска записи за тридесетина хиляди франка, които щяха да му помогнат да изчака парите от делото, предложени като гаранция на най-нетърпеливите му кредитори. Този излиятелен човек, който споделяше вечер със скъпата си Констанс и най-малките вълнения в живота си, черпейки смелост от тези изповеди и откривайки чрез тях правилния отговор на въпросите си, не можеше сега да разговаря за положението си нито с първия си помощник, нито с вуйчо си, нито с жена си. Затова мислите му тежаха двойно повече. Самоотвержен мъченик обаче, той предпочиташе да страда, отколкото да хвърли в душата на жена си пламнала жарава; искаше да й разкаже за опасността, когато тя премине. А може би просто се стъписваше пред страшната изповед. Страхът, който изпитваше от жена си, му даваше сили да мълчи. Всяка сутрин ходеше в „Сен-Рок“ и там пред бога изповядваше мъката си.

„Ако на връщане от «Сен-Рок» не срещна войник, молбата ми ще успее. Това ще бъде божият отговор“ — казваше си той, след като бе искал помощ от небето.

И не срещнеше ли войник, той се чувстваше щастлив. Но сърцето му бе угнетено до крайност, то копнееше за друго сърце, пред което да се изплаче. Той се бе доверил пред Сезарин още при получаването на злокобната новина и тя знаеше цялата му тайна. Те си разменяха скришом погледи, изпълнени с отчаяние и сподавени надежди, пламенни молби, въпроси и отговори; търсеха взаимно съчувствие — лъч на светлина от една душа към друга. Бирото се преструваше на весел и жизнерадостен заради жена си. Запиташе ли Констанс за нещо — о, всичко е наред! Попино, за когото Сезар дори и не се сещаше, преуспявал! Маслото просто го разграбвали! Полиците у Клапарон щели да бъдат изплатени, нямало основание за тревога! Страшна бе тази престорена радост. Но заспеше ли жена му в разкошното си легло, Бирото сядаше и потъваше в размисли за нещастието си. Понякога Сезарин идваше по нощница, боса, наметнала някакъв шал на белите си рамене.

— Татко, чух те, че плачеш — казваше и тя разплакана.

След като написа писмото, с което искаше среща от големия банкер Франсоа Келер, Бирото изпадна в такова униние, че дъщеря му го изведе на разходка из Париж. Чак тогава той забеляза по улиците огромни червени афиши, а погледът му бе поразен от думите: „Кефалическо масло“.

Докато „Кралицата на розите“ катастрофално залязваше, фирмата „А. Попино“ възхождаше сияйно в пламъците на изгряващия успех. По съветите на Годисар и на Фино Анселм направи смела реклама на своето масло. Две хиляди афиша бяха поставени на най-видните места в Париж. Невъзможно бе човек да не се сблъска с „Кефалическото масло“ и да не прочете сбитата фраза, съчинена от Фино, че не е възможно да се подпомогне никненето на косите и е опасно те да бъдат боядисвани; към нея бе прибавен цитат от доклада на Воклен пред Академията на науките, истинско свидетелство, че косата може да се запази, ако се употребява „Кефалическото масло“. Всички парижки коафьори, перукери и парфюмеристи бяха окичили вратите си с гравюрата „Еро и Леандър“, възпроизведена в малък формат върху фина хартия и поставена в златна рамка с надпис: „Древните народи са запазвали косите си благодарение употребата на «Кефалическото масло»“.

— Намерил е формата на вечната реклама! — промърмори Бирото, застанал смаян пред витрината на луксозния магазин „Клош д’Аржан“.

— Нима не видя в къщи картината, която лично господин Анселм донесе, когато остави на Селестен триста флакона масло? — запита дъщеря му.

— Не — отвърна той.

— Селестен е продал от тях вече петдесет на случайни хора и шестдесет на наши клиента.

— Аха! — каза Сезар.

Замаян от хилядите камбани, чрез които мизерията ехти в ушите на жертвите си, парфюмеристът живееше в някакъв шеметен свят; предната вечер Попино го бе чакал цял час и си бе отишъл, след като побъбри с Констанс и Сезарин, които му бяха казали, че Сезар е погълнат изцяло от голямата си сделка.

— А, да, сделката с местата.

За щастие Попино, който от един месец не бе излизал от улица Сен-Диаман, и денонощно, и неделен ден, се трудеше във фабриката, не бе виждал нито Рагонови, нито Пийро, нито пък чичо си, съдията. Горкото момче спеше само по два часа! Помощниците му бяха двама, но както вървяха работите, скоро щяха да му потрябват четирима. В търговията всичко е въпрос на късмет. Оня, който не яхне успеха си, като се задържи за гривата му, пропуска щастието си. Попино си мислеше колко хубаво ще го посрещнат, когато след шест месеца каже на леля си и на чичо си: „Спасен съм, създадох си вече състояние!“, и как ще го посрещне Бирото, когато след шест месеца му занесе припадащата му се част от тридесет-четиридесет хиляди франка. Тъй като не знаеше нищо за бягството на Роген, за бедите и затрудненото положение на Сезар, той нищо не издаде пред госпожа Бирото. Попино бе обещал на Фино петстотин франка за всеки голям вестник — а имаше десет такива вестници — и по триста франка за по-малките — и те също бяха десет, — стига три пъти месечно да поместват нещо за „Кефалическото масло“. Фино видя в тези осем хиляди франка печалба от три хиляди франка за себе си, тоест първия влог, който щеше да сложи на зеления и огромен килим на спекулата! Затова се бе спуснал като лъв към приятели и познати; не пропускаше редакциите, рано сутрин проникваше в спалните на редакторите, а вечер обикаляше фоайетата на всички театри. „Сещай се за това масло, приятелю, аз никак не съм заинтересован, но просто една другарска услуга, нали разбираш? Годисар е такъв веселяк!“ С тези думи Фино започваше и свършваше всичките си разговори. Той нахлу в последните колони на вестниците, където помести статиите си, като остави хонорара на редакторите. Хитър като фигурант, който иска да мине за актьор, подвижен като прислужник в адвокатска кантора, който печели шестдесет франка на месец, той написа множество хитроумни писма, поласка много честолюбиви амбиции, направи безчетни услуги на главните редактори, само и само да обнародват статиите му. Пари, вечери, низости — всичко подпомагаше трескавата му дейност. Той подкупваше с билети за театър печатарските работници, които привършват към полунощ колоните на вестниците, като ги попълват с някои дребни предварително подготвени съобщения. Фино се озоваваше по това време в печатницата, уж за да хвърли още един поглед на някоя своя статия. Тъй като бе приятел на всички, той наложи „Кефалическото масло“ и срази крема „Реньо“ и „Бразилската смес“, както и създателите на всички подобни открития, които първи прозряха какво значи влиянието на пресата и какво въздействие има върху публиката машинката на често повтаряната реклама. В онези блажени времена мнозина журналисти бяха като говеда, не познаваха още силите си и пишеха за разни актриси — Флорин, Тюлия, Мариет и други. Те даваха тон на всичко, но за себе си не извличаха никаква полза. Амбициите на Андош не се отнасяха до успеха на артистките, нито до постановката на някоя пиеса, той не се стремеше да приемат водевилите му, нито пък да плащат статиите му; обратно, той предлагаше пари в най-благоприятния момент или канеше своевременно на вечеря; затова не остана вестник, който да не заговори за „Кефалическото масло“ и за свойствата му, съответстващи на анализите на Воклен; не остана вестник да не се присмее на онези, които вярват, че косите могат отново да поникнат, или да не разгласи опасността от боядисването им. Тези статии пълнеха с радост душата на Годисар; той се въоръжаваше с тях, за да разсипе предразсъдъците, и вършеше в провинцията, онова, което по-късно спекулантите нарекоха според собствените му думи „настъпление по всички линии“. По това време парижките вестници господстваха и в департаментите, защото те, горките, още си нямаха свои печатни органи! Там вестниците се четяха най-сериозно, от заглавието до името на печатаря, до последния ред, където можеха да се крият ироничните бележки на хора, преследвани поради убежденията им. Опирайки се на пресата, Годисар има огромен успех още в първите селища, които атакува със словото си. Всички провинциални търговци пожелаха да имат рамките с рекламата и гравюрите с Еро и Леандър. Фино измисли за „Макасарското масло“ чудесна шега, която страшно разсмиваше публиката в театър „Фюнамбюл“ — Пиеро вземаше стара проскубана метла, намазваше я с „Макасарско масло“ и тя се превръщаше изведнъж в кичест храст. Тази изпълнена с ирония сцена будеше всеобщ смях. По-късно Фино весело разказваше как без трите хиляди франка щял да умре от глад и от мъка. За него те бяха цяло състояние. В тази борба той пръв отгатна силата на рекламата и съумя умно и нашироко да я използва. Три месеца по-късно той стана главен редактор на един малък вестник, който по-късно успя да откупи и така положи основите на благосъстоянието си. „Настъплението по всички линии“, извършено от „знаменития“ Годисар — тази звезда на търговските пътници, — осигури не само тържеството на търговската фирма „А. Попино“, то завладя и общественото мнение благодарение на отчаяния щурм и борбата, която води с „Бразилската смес“ и с крема „Реньо“. На първо време това настъпление към общественото мнение създаде успех на трима души и те и тримата направиха състояние, но той причини нашествието на хиляди амбиции, които впоследствие се появиха в бойни редици на вестникарската арена и предизвикаха огромната революция на плащаните реклами! В този момент фирмата „А. Попино и Сие“ се кипреше по стените и всички витрини. Тъй като не бе в състояние да прецени колко важна е подобна реклама, Бирото каза на Сезарин само: „Младият Попино върви по моите стъпки!“ — той не схващаше, че времената са се изменили и не си даваше сметка за силата на новите средства на действие, чиято бързина и обхват достигаха много по-стремително, отколкото някога до търговския свят. Бирото не беше стъпвал във фабриката си от деня на бала: той нищо не знаеше за оживлението и за дейността, която развиваше там Попино. Анселм бе взел всички негови работници; той спеше във фабриката; Сезарин му се привиждаше непрекъснато; ту седнала на касите, ту легнала по пакетите, готови за експедиция, ту отпечатана по фактурите; без сако, той зачукваше яростно гвоздеите на някой сандък в отсъствието на помощниците си, отишли по поръчки, и си повтаряше: „Тя ще бъде моя жена!“

На другия ден, след като бе мислил цяла нощ какво трябва и какво не трябва да казва пред един от най-изтъкнатите представители на висшите банкерски кръгове, Сезар се озова на улица Усе и влезе с ужасно сърцебиене в сградата на банкера-либерал, който принадлежеше към партията, обвинявана с основание, че иска да свали Бурбоните. Подобно на всички дребни парижки търговци парфюмеристът не знаеше нищо за нравите и за хората от висшите банкерски среди. Между тях и търговския свят в Париж действат второстепенни банкерски къщи — полезни посредници на банките, които в тяхно лице имаха една гаранция повече. Констанс и Бирото никога не се бяха простирали по-далеч от възможностите си, винаги бяха имали пари в касата си, бяха държали книжата си в изправност и не бяха прибягвали до тези посреднически звена; затова и бяха неизвестни във висшите банкерски кръгове. Може би е правилно човек да си създаде кредит в някоя банка, дори и да няма нужда от него; различни са мненията по този въпрос. Както и да е, Бирото много съжаляваше, че не е използвал досега подписа си. Но смятайки, че е известен като помощник-кмет и като политически деец, той сметна, че е достатъчно да си каже името, за да влезе. Той нямаше понятие от почти дворцовия облик, с който се отличаваше обществото, чакащо да влезе при този банкер. Въведен в салона, съседен на кабинета на многоизвестната личност, Бирото попадна сред депутати, писатели, журналисти, борсови агенти, едри търговци, спекуланти, инженери и най-вече близки познати на Келер, които прекосяваха групите, почукваха по специален начин на вратата на кабинета и влизаха по привилегия преди другите.

„Какво представлявам аз пред всички тези хора?“ — каза си Бирото, зашеметен от оживлението в тази ковачница на човешкия интелект, където всеки ден се омесваше хлябът на опозицията и се репетираха ролите на голямата трагикомедия, играна от левицата. Вдясно спореха по въпроса за заема, необходим за довършването на главните канали и предложен от дирекцията по мостовете и шосетата; ставаше дума за милиони! Вляво група журналисти разговаряха за вчерашното заседание и за импровизираната от банкера реч, подтиквани от мисълта да използват тщеславието му. През двучасовото си чакане Бирото видя три пъти банкера-политик да изпраща на три крачки от вратата на кабинета си някои важни личности. Последния, генерал Фоа, Франсоа Келер съпроводи чак до другия край на салона.

„Загубен съм!“ — каза си Бирото със свито сърце.

Всеки път, когато банкерът се завръщаше в кабинета си, тълпата ласкатели, приятели и заинтересовани лица се втурваха към него като кучета след хубава кучка. Някои по-смели псета се промъкваха след него в „светилището“ му. Разговорите продължаваха пет, десет минути, четвърт час. Едни си отиваха навъсени, други изглеждаха доволни или пък си придаваха важност. Времето течеше и Бирото поглеждаше неспокойно стрелките на часовника. Никой не обръщаше ни най-малко внимание на затаената мъка, безмълвното стенание на човека в позлатеното кресло до камината, до самата врата на кабинета, обитаван от бога-целител на всички мъки: кредита! Сезар мислеше скръбно, че и той като този човек бе царувал в дома си и си даваше сметка за дълбоката пропаст, в която бе пропаднал. Горчиви мисли!… И колко много сподавени сълзи през часовете, прекарани там!… Колко пъти само Бирото отправи молитви към бога да направи Келер снизходителен към него, защото под грубоватата обвивка на добродушие и леснодостъпност, той откриваше безочие, бясна тираничност, груб стремеж към господство, които изпълваха с ужас чувствителното му сърце. Накрая, когато останаха десетина-дванадесет души, Бирото реши, щом скръцне външната врата на кабинета, да стане, да се приближи до големия оратор и да му каже: „Аз съм Бирото!“ Гренадирът, който пръв се е хвърлил в атака на московския редут, едва ли е проявил повече смелост от парфюмериста при изпълнението на тази маневра.

„В края на краищата нали съм помощник-кмет!“ — рече си той, като стана, за да каже името си.

Лицето на Франсоа Келер придоби вежлив вид; очевидно искаше да се покаже любезен. Той погледна червената лентичка на парфюмериста, поотстъпи, отвори вратата на кабинета си, покани го да влезе и поговори с двама души, които се втурнаха като вихър откъм стълбата.

— Деказ иска да говори с вас — рече единият.

— Трябва да се разбие главната квартира на десницата! Кралят вижда ясно нещата и затова клони към нас! — възкликна другият.

— Ще отидем заедно в камарата — отговори банкерът, заемайки позата на жабата, която искала да подражава на вола.

„Кога му остава време да мисли за собствените си работи?“ — питаше се напълно разстроеният Бирото.

Слънцето на превъзходството сияеше и заслепяваше парфюмериста, както светлината ослепява насекомите, устремили се към меките лъчи или към полузрака на някоя хубава нощ. Той видя върху една огромна маса проектите по бюджета и стотиците печатни издания на камарата, цели томове от Държавния вестник разтворени, проучвани и анотирани, с цел да се хвърлят в лицето на някой министър по-раншните му, забравени вече слова и той да бъде принуден да признае, че си противоречи при аплодисментите на тълпа от глупци, неспособни да разберат, че събитията променят всичко. На другата маса имаше натрупани папки, доклади, проекти, хиляди данни, поверени на човек, от чиято каса се опитваха да черпят всички зараждащи се индустрии. Царският разкош на този пълен с картини, статуи и творби на изкуството кабинет, задръстената с предмети камина, струпаните като вързопи национални и чужди интереси, всичко смайваше Бирото, караше го да се чувства нищожен, засилваше страховете му и смразяваше кръвта му. На бюрото на Франсоа Келер лежаха цели пачки полици, търговски книжа и циркуляри. Банкерът седна и бързо започна да подписва писма, които не се нуждаеха от проучване.

— На какво дължа честта да ме посетите, господине? — запита той.

— При тези думи, отправени към него от гласа, който говореше на цяла Европа, докато алчната ръка се движеше по листа, клетият парфюмерист почувства нещо като накалено желязо в корема си. Той си придаде оня приветлив вид, който банкерът наблюдаваше вече десет години у хора, стараещи се да го забъркат в някоя сделка, изгодна само за тях, а това вече му осигуряваше предимство над посетителя. Затова той хвърли към Сезар един наполеоновски поглед, който просто му прониза мозъка. Подражанието на Наполеоновия поглед бе по това време смешна привичка, присъща на отделни парвенюта, които не можеха да се мерят и с малкото пръстче на императора. Този поглед се стовари върху Бирото, човек от десницата, оръдие на властта и избирател на монархията така, както печатът на митничаря върху стоката.

Господин Келер, не желая да злоупотребявам с времето ви и ще бъда кратък. Идвам по чисто търговска работа: искам да разбера мога ли да разчитам на кредит от вас. Бивш член съм на Търговския съд и съм познат в банкерските среди, но вие сам ще разберете, че ако кесията ми беше пълна, щях да се обърна към учреждението, на което сте управител. Имах чест да заседавам в съда заедно с господин барон Тибон, управител на шконтовия комитет, и съм сигурен, че той не би ми отказал. Но никога досега не съм ползвал кредит, нито съм използвал подписа си; подписът ми е непознат, а вие знаете в такъв случай колко трудно могат да се водят преговори.

В този момент Келер поклати глава и Бирото схвана това като признак на нетърпение.

— Господин Келер — продължи той, — ето за какво става дума. Залових се с една сделка с недвижими имоти извън търговията ми…

Франсоа Келер, който продължаваше да чете и да подписва писмата, без да дава вид, че слуша Сезар, вдигна глава и кимна одобрително — това насърчи Бирото. Той сметна, че работите му се нареждат и си отдъхна.

— Продължавайте, слушам ви — каза Келер добродушно.

— Закупих половината от местата около „Мадлената“…

— А, да, чух вече да се говори при Нюсенжан за тази огромна сделка, предприета от банката „Клапарон“.

— Точно така — продължи парфюмеристът. — Затова един кредит от сто хиляди франка, гарантиран от моята част в тази сделка или от търговското ми имущество, би ми позволил да изчакам и да реализирам печалби, които очаквам в най-близко време от една друга работа от чисто парфюмериен характер. Ако това е необходимо, бих могъл да ви представя покритие под формата на записи от една нова фирма, фирмата „Попино“, ново предприятие, което…

Келер обаче не се заинтересува много от фирмата „Попино“ и Бирото разбра, че е тръгнал по погрешен път; той млъкна, после, изплашен от мълчанието, продължи:

— А колкото за лихвите, ние…

— Да, да — каза банкерът, — тази работа може да се уреди, не се съмнявайте в желанието ми да ви услужа. Но тъй като съм много зает — всички европейски финанси са на плещите ми, а и Камарата ми отнема всеки свободен миг, не бива да ви е чудно, ако ви кажа, че оставям цял кош работи да се проучват в бюрото ми. Слезте долу и вижте брат ми Адолф, обяснете му какви са гаранциите ви, ако той одобри тази работа, елате пак с него утре или вдругиден в пет часа сутринта, когато проучвам основно такива сделки. Ще бъдем щастливи и горди, ако спечелим доверието ви, вие сте един от онези последователни роялисти, на които може да сме политически противници, но чието уважение е ласкателно за нас…

— Господин Келер — каза парфюмеристът, възхитен от ораторската фраза, — мисля, че съм достоен за честта, която ми оказвате, както и за високото кралско отличие… Аз съм го заслужил като член на Търговския съд и сражавайки се…

— Да — прекъсна го банкерът, — репутацията, която сте си създали, ви отваря навсякъде вратите, господин Бирото. Предложените сделки могат да бъдат само надеждни. Така че — разчитайте на нашата подкрепа.

Една жена — госпожа Келер, дъщеря на граф дьо Гондрьовил, пер на Франция — отвори някаква врата, която Бирото не беше забелязал.

— Надявам се, че ще те видя, преди да отидеш в Камарата, мили — каза тя.

— Вече е два часът! — извика Келер. — Битката е започнала. Извинявайте, господине, става дума да се свали правителството… Срещнете се с брат ми.

Той изпрати Бирото до вратата на салона и каза на един от хората си:

— Заведете господина при господин Адолф.

Докато прекосяваше лабиринта от стълби, следвайки един човек в ливрея към друг един кабинет, не така разкошен като кабинета на шефа на банката, но с по-делова атмосфера, парфюмеристът, който се бе хванал за думата „ако“ — най-сладката опора на надеждата, поглаждаше брадичката си и смяташе за добър знак ласкателствата на знаменитата личност. Съжаляваше само, че един противник на Бурбоните може да е така любезен и способен и на това отгоре и голям оратор.

Изпълнен с илюзии, той влезе в неприветлив кабинет, без никаква украса; мебелировката се състоеше от писалища, няколко грозни кресла, съвсем занемарени пердета и един прост килим. Сравнен с другия, този кабинет беше нещо като кухнята пред трапезарията или работилницата пред магазина. Тук разкриваха банковите и търговските сделки в пълната им голота, проучваха положението на предприятията и изтръгваха процентите от печалбите на индустрии, които минаваха за доходни. Тук се комбинираха онези смели удари, чрез които Келерови се прочуха в едрата търговия и които им създадоха само за няколко дни монополи, бързо експлоатирани от тях. Тук се изучаваха недостатъците на законодателството и се уговаряше без всякакъв срам така нареченият на борсата „лъвски пай“ — комисиони, изисквани и за най-малките услуги, като например да се подкрепи някое предприятие с името на банката и да му се отпусне кредит. Тук най-сетне се плетяха и пъстреха с украсата на законността мрежите на измамнически дела, като кредитиране без задължение на съмнителни предприятия, с цел да се изчака успеха им, след което да им се нанесе смъртен удар, за да се сложи ръка на тях, и в критичния момент да се изискат обратно капиталите: отвратителни маневри, в които бяха заплетени толкова акционерни дружества!

Двамата братя си бяха разпределили ролите. На горния етаж Франсоа, който бе блестящ ум и политически мъж, се държеше като цар, раздаваше обещания и милости и гледаше да бъде приятен на всички. При него всичко изглеждаше твърде лесно; той подемаше сделките много изискано и опиваше новите си посетители и току-що излюпените спекуланти с виното на своята благосклонност и с омайните си слова, като развиваше пред тях техните собствени идеи. На долния етаж пък Адолф извиняваше брат си с политическата му заетост и ловко отбираше нужното от ненужното; той минаваше за неуспял в живота, несговорчив човек. Така че с тази коварна банкерска къща човек можеше да сключи сделки само ако е двуличен. Често любезното „да“ в разкошния кабинет се превръщаше в кабинета на Адолф В сухо „не“. Тази тактика на отлагане позволяваше на Келерови да размислят и често залъгваше неопитните конкуренти.

Братът на банкера разговаряше с известния Палма, доверено лице на банката Келер, който се оттегли при влизането на парфюмериста. Когато обясни за какво е дошъл, Адолф, който бе по-хитрият от двамата братя и приличаше на истински рис с острия си поглед, с тънките си устни и неприятен цвят на кожата, както бе навел глава, хвърли към Бирото над очилата си присъщия на банкера поглед: алчен и равнодушен, ясен и непроницаем, искрящ и същевременно мрачен.

— Бъдете така добър да ми изпратите актовете за сделката с местата около „Мадлената“ — каза той, — в тях е гаранцията за текущата сметка, която искате; трябва най-напред да ги проучим и да обсъдим лихвите. Ако сделката е приемлива, можем, за да не ви затрудним, да се задоволим вместо с шконто с част от печалбата.

„Няма как! — каза си Бирото, връщайки се в къщи. — Виждам каква е работата. Като преследвания бобър и аз ще трябва да оставя част от козината си. Но по-добре да бъдеш остриган, отколкото одран.“

Този ден той се качи засмян в апартамента си и веселостта му не беше престорена.

— Спасен съм! — каза той на Сезарин. — Келерови ще ми отпуснат кредит.

Но Бирото бе приет отново в кабинета на Адолф Келер едва на двадесет и девети декември. Първия път му казаха, че Адолф отишъл на шест левги от Париж да огледа някакъв имот, който „големият“ оратор искал да купи. Втория — двамата Келер бяха заети цялата сутрин: отнасяло се до някакъв заем, предложен на двете камари и те молели господин Бирото да дойде следващия петък. Тези отлагания просто убиваха парфюмериста. Но най-сетне дойде и този петък. Бирото се озова отново в кабинета, той, седнал от едната страна на камината, срещу светлината, Адолф Келер — от другата страна.

— Добре, господине — каза банкерът, като сочеше актовете, — но колко платихте за местата?

— Сто и четиридесет хиляди франка.

— В брой?

— В полици.

— Платени ли са?

— Срочни са.

— Но ако вие сте надплатили местата с оглед на настоящата им стойност, къде остава нашата гаранция? Само в доброто име и в уважението, с което се ползвате? Сделките не могат да се основават на чувства. Ако бяхте платили двеста хиляди франка и да предположим, че сте дали сто хиляди в повече, за да турите ръка на местата, тогава бихме могли да ви дадем гаранция от сто хиляди франка срещу шконтираните сто хиляди. И резултатът за нас ще бъде, че плащайки вместо вас, ние ще станем собственици на вашата част, затова трябва да знаем дали сделката е добра. Но да чакаме пет години, за да се удвои дотогава капиталът! По-добре да си вложи човек парите в банката! Толкова работи могат да се случат! Вие търсите обръщение, за да платите срочни записи, това е опасна маневра! Отстъпвате, за да скочите по-добре. Не, сделката не ни изнася.

Последните думи подействаха на Бирото, сякаш палачът бе жигосал рамото му с нажежено желязо; той загуби ума и дума.

— Вижте какво — каза Адолф, — брат ми се интересува живо от вас, говорил ми е много за вас. Да видим в какво състояние са вашите работи — продължи той, като хвърли на парфюмериста поглед на куртизанка, която няма откъде да плати наема си.

Бирото заприлича на Молиньо, на когото се бе присмял така високомерно. Подтикван от банкера, комуто се бе понравило да размотава кълбото на мислите на нещастния човечец, бе му се прищяло да поразпита един търговец така, както съдията Попино умееше да изтръгва признания от престъпниците, Сезар разказа всичко от игла до конец: за „Двойния крем на султанките“ и за „Пречистващата вода“, и за аферата Роген, и за делото, което бе завел във връзка с ипотекирания заем и от което нищо не бе получил. Като виждаше усмихнатото и внимателно лице на Келер, който одобрително кимаше с глава, Бирото си казваше: „Слуша ме! Заинтересувал съм го! Ще получа кредит!“ А Адолф Келер се подиграваше с Бирото, както той самият се бе надсмивал над Молиньо. Увлечен от многословието, свойствено на хора, замаяни от нещастието, Сезар се разкри във всичките си измерения: той предложи за гаранция „Кефалическото масло“ и последния си коз — фирмата „Попино“. Подмамен от напразни надежди, човечецът се подаде на сондажите и проучванията на Адолф Келер, който откри в лицето на парфюмериста един глупец-роялист на път да фалира. Възхитен от мисълта, че вижда провала на този помощник-кмет, току-що награден, човек на правителството, Адолф каза тогава съвсем открито на Бирото, че не е в състояние да му открие сметка, нито пък може да поговори за него на брат си — големия оратор. Франсоа се увличал в безсмислени щедрости, като подпомагал хора с разбирания, противни на неговите, негови политически врагове, но той, Адолф, щял да се противопостави с всички сили на тази глупава игра и щял да му попречи да подаде ръка на един стар противник на Наполеон и отгоре на всичко раняван при „Сен-Рок“. Раздразнен, Бирото поиска да каже нещо за алчността на големите банки, за коравосърдечието им и за измамното им човеколюбие; но той бе обхванат от такава силна болка, че едва успя да смотолеви няколко фрази за френската народна банка, от която Келерови черпеха с пълни шепи.

— Банката обаче — възрази Адолф Келер — никога не би направила шконто, което всеки обикновен банкер би отхвърлил.

— Струва ми се — каза Бирото, — че банката не отговаря на предназначението си, когато, обявявайки печалбите си, се хвали, че е изгубила само сто или двеста хиляди франка с парижката търговия, та нали тя е под нейна закрила!

Адолф се усмихна и стана отегчено.

— Ако националната банка се залови да кредитира хората, изпаднали в затруднение в най-мошеническата и най-несигурна област на финансовите сфери, тя ще фалира за една година. Тя и без това с мъка се брани срещу пускането в обръщение на фалшиви ценности, та какво остава, ако започне да проучва и делата на онези, които биха искали подкрепата й!

„Ох! Откъде да намеря десет хиляди франка до утре, събота, тридесето число?“ — се питаше Бирото, като пресичаше двора.

Защото обикновено когато тридесет и първи е неприсъствен ден, плащанията стават на тридесети.

Единадесета глава
Приятелят

Парфюмеристът стигна с насълзени очи до входа и едва забеляза плувналия в пот хубав кон, английска порода, впрегнат в един от най-красивите кабриолети, мяркащи се тогава по парижките улици, който тъкмо спря. Поиска му се кабриолетът да го смаже, да умре при злополука, тогава всичките му неуредици щяха да бъдат приписани на това нещастие. Той не позна дю Тийе, строен и в елегантно утринно облекло, който хвърли юздите на слугата си и метна една покривка върху потния гръб на породистия кон.

Каква случайност ви води насам? — запита той бившия си работодател.

Дю Тийе отлично знаеше какво е довело Бирото тук, тъй като Келерови бяха поискали сведения за него от Клапарон, който по поръка на дю Тийе бе опетнил доброто име на парфюмериста. Сега, макар и пресъхнали, сълзите на нещастния търговец издаваха красноречиво състоянието му.

— Да не би да сте ходили да искате услуга от тези безбожници, от тия убийци на търговията, които са извършили толкова мошеничества? Те закупуват индигото, а после качват цената му, смъкват цената на ориза, за да принудят производителите му да им го продадат евтино, а като го изкупят, да държат пазара; това са хора, които нямат нито вяра, нито сърце, за тях не съществуват закони! Та вие не знаете ли на какво са способни те? Могат да ви открият кредит, ако сте направили някоя хубава сделка, и после да ви го закрият точно в момента, когато сте затънали в доуреждането й, та по този начин да ви принудят да им я отстъпите на нищожна цена. Хавър, Бордо и Марсилия могат да ви разкажат страшни работи за тях. Политиката им служи да прикриват нечистите си сделки, това е! Затова пък аз ги използвам най-безогледно! Елате да се поразходим малко, драги господин Бирото! Жозеф, я поразтъпчете малко коня, горещо му е, не искам да загубя хиляда екю.

Те тръгнаха към булеварда.

— И така, любезни шефе — нали сте ми били шеф? — от пари ли имате нужда? Тия проклетници сигурно са ви поискали гаранции. Аз ви познавам, затова мога да ви предложа пари срещу полиците ви. Състоянието си съм го спечелил почтено с неимоверни усилия. Това богатство ходих да го търся чак в Германия! Сега мога да ви го кажа: на времето откупих полици с подписа на краля с шестдесет на сто отстъпка, тогава вашето поръчителство ми бе от голяма полза и аз съм ви признателен, не е ли така? Ако имате нужда от десет хиляди франка, те са на ваше разположение.

— Как! Дю Тийе, наистина ли? — извика Бирото. — Не се ли подигравате с мене? Да, вярно, затруднен съм, но само временно…

— Зная, аферата Роген! — отговори дю Тийе. — Е, и аз хлътнах с десет хиляди франка, които оня стар развратник взе от мене назаем, преди да забегне; госпожа Роген обаче ще ми ги върне, като получи частта си. Нещастната жена, посъветвах я да не бъде толкова глупава да плаща с парите си дълговете, направени за някаква уличница; добре щеше да бъде да изплати всичко, но как може да се предпочетат едни кредитори за сметка на други? Аз вас ви познавам, вие не сте като Роген — продължи дю Тийе, — вие по-скоро ще си пръснете черепа, отколкото да ме оставите да загубя и една стотинка. Тъкмо сме дошли до улица Шосе д’Антен, качете се у дома.

Вместо да го въведе в кабинета си, парвенюто преведе с особено удоволствие бившия си господар през целия апартамент. Той вървеше бавно, за да му покаже красивата и пищно подредена трапезария, чиито стени бяха украсени с картини, донесени от Германия, после двата елегантни и луксозни салона, каквито Бирото бе виждал само у граф дьо Льононкур. Сезар остана заслепен от толкова позлата, предмети на изкуството, скъпи дребни украшения, скъпоценни вази и хиляди други подробности, пред които бледнееше разкошът в апартамента на Констанс. Знаейки цената на това разточителство, той се питаше: „Откъде ли е взел толкова милиони?“ Той влезе в една спалня, в сравнение с която спалнята на жена му му се стори като жалката квартира на някоя дребна актриса спрямо двореца на примабалерината от операта. Виолетовият атлаз, с който бе тапициран таванът, изпъкваше още повече наред с драпирания бял сатен. Пред леглото, върху лилавите тонове на персийския килим се открояваше хермелинова кожа. Мебелите и всички вещи в стаята бяха в причудливи форми и подбрани с особен вкус. Парфюмеристът се спря пред един великолепен стенен часовник с Амур и Психея, изработен наскоро по поръчка на някакъв прочут банкер, чрез когото дю Тийе бе успял да получи единствения втори екземпляр. Най-после някогашният работодател и бившият му служител влязоха в елегантен и кокетен кабинет, който предразполагаше по-скоро към любов, отколкото към финанси. Сигурно госпожа Роген му бе подарила от благодарност за положените грижи гравиран златен нож-разрезвачка, малки тежести от малахит, украсени със злато, за притискане на книжа — все скъпи предмети, белег на необуздано разточителство. Килимът — един от най-пищните килими, произведени в Белгия, смайваше не само погледа — краката просто потъваха в меката вълна. Дю Тийе настани до камината клетия парфюмерист, зашеметен, объркан.

— Искате ли да обядвате с мене?

Той позвъни. Влезе лакей, облечен по-добре от Бирото.

— Кажете на господин Льогра да се качи, а после съобщете на Жозеф да се върне, ще го намерите при банката „Келер“. Кажете на Адолф Келер, че няма да отида при него, но ще го чакам тук до часа на борсата. Наредете сега бързо да поднесат обеда!

Тези думи смаяха парфюмериста.

„Той кара страшния Адолф Келер да дойде при него, подсвирква му като на куче! Той, дю Тийе!“

Прислужникът — педя човек — разгъна пред тях толкова тясна маса, че Бирото не я бе забелязал, а след това им донесе пастет от гъши дроб, бутилка бордо и много други вкусни неща, които у Бирото се поднасяха два пъти в трите месеца, и то на големи дати. Дю Тийе ликуваше. Омразата му спрямо единствения човек, който бе в правото си да го презира, разцъфваше така страстно, че като гледаше Бирото, го пронизваше усещането, което би предизвикало зрелището на овца, бореща се срещу тигър. През ума му мина една великодушна мисъл; той се запита дали вече не си е отмъстил достатъчно и се поколеба между внушенията на пробудилото се снизхождение и полузадрямалата ненавист.

„Аз мога да унищожа този човек като търговец — мислеше си той, — аз държа в ръцете си живота и смъртта и на него, и на жена му, която ме отхвърли, и на дъщеря му, за която някога мечтаех да се оженя. Сега, когато парите му са моя собственост, можем да се задоволим с това и да оставим тоя нещастник да поплува, но вързан за въжето, което аз ще държа.“

Честните хора нямат такт и тъй като им липсват прикрити или задни мисли, те нямат мярка и за доброто. Бирото сам си докара бедата; той раздразни „тигъра“ и без да разбере, го прониза в сърцето; с една дума, една добродушна похвала, които издаваха добротата и честността му, той направи дю Тийе неумолим. Когато касиерът влезе, дю Тийе му каза, посочвайки Сезар:

— Господин Льогра, донесете ми десет хиляди франка и един запис на моя заповед, платим в срок от деветдесет дни от господин Бирото, нали го познавате?

Дю Тийе предложи на парфюмериста пастет, наля му чаша бордо, а Сезар, пиян от чувството на избавление, се смееше нервно, галеше верижката на часовника си и хапваше по някой залък само когато бившият му служител кажеше: „Ама вие нищо не ядете!“ По този начин той издаваше дълбочината на бездната, в която го бе запратила ръката на дю Тийе и откъдето сега го изтегляше, но можеше отново да го захвърли. Когато касиерът се върна, а Бирото подписа полицата и почувства десетте банкноти в джоба си, той не можа да се овладее. Само преди миг положението бе такова, че кварталът, в който живееше, и банката щяха да узнаят, че не е в състояние да посрещне плащанията си и той трябваше да признае пред жена си, че е разорен; сега всичко се бе оправило! Щастието от освобождението бе равностойно по сила на мъките пред разорението. Очите на нещастника се овлажниха въпреки волята му.

Какво ви става, драги шефе? — запита дю Тийе. — Нима утре вие не бихте направили за мене това, което аз правя днес за вас? Не е ли това съвсем естествено?

— Дю Тийе — отвърна тържествено и тежко Сезар, като стана и хвана ръката на бившия си служител, — възвръщам уважението си към тебе.

— А защо го бях загубил? — запита дю Тийе, така дълбоко засегнат в благополучието си, че цял почервеня.

— О… не точно загубил… — каза парфюмеристът, който светкавично си даде сметка каква глупост е казал — само че бяха ми разказвали някои работи за връзките ви с госпожа Роген. Дявол да го вземе! Да отнемеш жената на някого…

„Какви ми ги дрънкаш, приятелче!“ — помисли си дю Тийе, като си послужи с един от някогашните си изрази. И казвайки си тези думи, той се върна към първоначалното си намерение да смаже тази добродетел, да я стъпче в краката си, да привлече презрението на всички към този почтен и порядъчен човек, който го бе хванал да бърка в чуждия джоб. Всички видове омраза, политическа или лична, омразата между жени или мъже, се дължи обикновено на подобни причини. Хората не се ненавиждат заради ощетени интереси, за нанесена рана, нито дори за ударена плесница: това са все поправими неща. Но когато заловиш някого в подлост… двубоят, подет между престъпника и свидетеля на престъплението, може да завърши само със смъртта на един от тях.

— О, госпожа Роген… — повтори подигравателно дю Тийе — напротив, не са ли тези работи нещо като перо, закичено в шапката на един млад човек? Разбирам за какво намеквате, драги шефе: сигурно са ви казали, че тя ми е дала пари. Обратно! Аз й помогнах да си оправи сметките, объркани от сделките на мъжа й. Източниците на богатството ми са чисти, преди малко ви казах какви са. Знаете, че започнах от нищо! Младите хора се намират понякога в ужасни затруднения. Човек може да изпадне в пълна оскъдица. Но ако по примера на републиката правиш принудителни заеми — е няма как! — тогава трябва да ги връщаш, така че излизам по-честен и от Франция.

— Точно така — отвърна Бирото. — Дете мое… Боже мой… Нали Волтер е казал: „Той направи от разкаянието човешка добродетел.“

Дю Тийе, засегнат отново от този цитат, продължи:

— Стига само човек да не отмъкне имота на съсела си, и то подло и коварно, както например, ако случайно, преди да изтекат трите месеца, вие изпаднете в несъстоятелност и моите десет хиляди франка изгорят…

— Аз да изпадна в несъстоятелност! — извика Бирото, който бе изпил три чашки вино и бе опиянен от щастие. — Всички знаят какво мисля за фалита! Фалитът е смъртта на търговеца, то би означавало, че съм мъртъв!

— Наздраве! — каза дю Тийе.

— Пия за благополучието ти! — отвърна парфюмеристът. — После добави: — Защо не купувате вече от мен?

— Как да ви кажа — отвърна дю Тийе, — да си призная, изпитвам страх от госпожа Бирото, тя винаги ми е правила едно такова впечатление! И ако не ми бяхте шеф, бога ми… щях…

— А, ти не си първият, който я харесва, мнозина са я пожелавали, но тя ме обича! Вижте какво, дю Тийе — продължи Сезар, — приятелю, не вършете нещата наполовина!

— Какво искате да кажете?

Бирото обясни как стои въпросът с терените около „Мадлената“ на дю Тийе, който ококори очи и поздрави парфюмериста за проницателността и предвидливостта му и се изказа много похвално за сделката.

Добре, доволен съм, че одобряваш тази работа; на вас гледат като на един от най-умните хора в банкерските среди, дю Тийе! Вижте какво, моето момче, вие можете да ми осигурите кредит от националната банка, докато изчакам резултата от „Кефалическото масло“.

— Мога да ви препоръчам банкерската къща „Нюсенжан“ — отговори дю Тий, като същевременно се заричаше да накара жертвата си да изиграе всичките фигури от танца на фалиралите.

И Фердинан седна пред бюрото си и написа следното писмо:

„До господин барон дьо Нюсенжан

Париж

Драги бароне,

 

Приносителят на това писмо господин Сезар Бирото, помощник-кмет във Втори парижки район и един от най-известните индустриалци в парижката парфюмерия, желае да влезе във връзка с вас. Изпълнете на доверие желанието му. По този начин правите услуга на

Вашия приятел

Ф. дю Тийе“

Дю Тийе обаче не сложи запетайка на „й“-то в името си. Тази преднамерена грешка бе условен белег за хората, с които бе в делови отношения. В такъв случай и най-настойчивите препоръки, най-горещите и благоприятни ходатайства на писмото не означаваха абсолютно нищо. То можеше да е изпълнено с цял куп удивителни знаци и дю Тийе можеше да моли в него на колене, този знак обаче означаваше, че писмото е било изтръгнато поради важни съображения, че дю Тийе не е могъл да откаже и следователно все едно, че не е било писано. Видеше ли „й“-то без запетайка, приятелят му можеше да поръси просителите със светена вода. Много хора с обществено положение, и то измежду най-видните, са били изигравани по този начин като деца от спекулантите, банкерите, адвокатите, които до един имат по два подписа: единият — валиден, а другият — невалиден. И най-хитрите са се улавяли на тази клопка. За да откриете подобна уловка, трябва да сте изпитали двойното въздействие на действителното и мнимото писмо.

— Вие ме спасявате, дю Тийе! — каза Сезар, като четеше писмото.

— Боже мой — отвърна дю Тийе, — вървете, искайте пари! Като прочете бележката ми, Нюсенжан ще ви даде толкова, колкото ви са необходими. За нещастие за известно време капиталите ми не са свободни, иначе не бих ви пращал при краля на банкерите, защото Келерови са пигмеи пред барон дю Нюсенжан, който е втори Лоу[95]. С това, което ще получите срещу писмото ми, можете да посрещнете петнадесети януари, а по-нататък ще видим. С Нюсенжан сме големи приятели, тон не би ми отказал и един милион.

„Това е все едно като поръчителство — помисли си Бирото на връщане, изпълнен с признателност към дю Тийе. — Така е! Доброто дело никога не отива напразно!“

И той се разфилософства в този дух до забрава. Една мисъл обаче помрачаваше щастието му. От няколко дни не даваше на жена си да се бърка в търговските книги, касата бе прехвърлена на Селестен, комуто той лично помагаше; искаше жена му и дъщеря му само да се радват на хубавия апартамент, който им бе подредил и мебелирал; но свършеха ли тези първи малки радости, госпожа Бирото щеше да предпочете да умре, но не и да се откаже от личния надзор върху фирмата, нито пък, според собствения й израз, от правото да държи сама „дръжката на тигана“. Така че Бирото вече се виждаше притиснат до стената, той бе изчерпал всичките си хитрини, за да скрие от жена си в какво затруднено положение са изпаднали. Констанс остро възрази срещу изпратените сметки, скара се на служителите и обвини Селестен, че иска да провали доброто име на фирмата им, смятайки, че това е било лично негово хрумване. По нареждане на Бирото Селестен бе понесъл безропотно укорите. Всички служители знаеха, че в къщи се чува думата на госпожа Бирото, защото външните хора могат лесно да се излъжат, но домашните винаги виждат кой всъщност командва в семейството. Сега обаче се налагаше Бирото да признае пред жена си докъде са стигнали, защото сметката с дю Тийе изискваше известно обяснение.

Като се върна в къщи, Сезар изтръпна при вида на Констанс, която седеше на писалището и проверяваше книгата със срочните задължения, като в същото време сигурно правеше и проверка на касата.

— С какво ще платиш утре? — пошепна тя на ухото му, когато той приседна до нея.

— С пари — отговори той, извади банкнотите от джоба си и даде знак на Селестен да ги прибере.

— Откъде са тези пари?

— Довечера ще ти кажа. Селестен, запишете: За края на месец март една полица от десет хиляди франка, платима на дю Тийе.

— Дю Тийе! — повтори Констанс, изтръпнала от ужас.

— Ще намина да видя Попино — рече Сезар. — Не е хубаво от моя страна, че още не съм отишъл да го видя. Върви ли маслото му?

— Тристате флакона, които ни е дал, са продадени до един.

— Бирото, не излизай, трябва да ти кажа нещо — каза Констанс, хвана мъжа си под ръка и го повлече към стаята си така припряно, че при други обстоятелства това би изглеждало смешно. — Дю Тийе! — повтори отново тя, когато остана сама с мъжа си и се увери, че освен Сезарин при тях няма никой друг. — Дю Тийе, който ни открадна три хиляди франка!… Ти имаш вземане-даване с това чудовище дю Тийе… който искаше да ме прелъсти… — му пошепна тя на ухото.

— Младежки лудории — отвърна Бирото, станал изведнъж много самоуверен.

— Слушай, Бирото, нещо става с теб, ти вече не ходиш във фабриката. Чувствам, че има нещо! И ти ще ми кажеш какво е, искам да го зная!

— Добре — отвърна Бирото. — Щяхме да фалираме, дори и тази сутрин още имаше такава опасност, но сега всичко е наред.

И той й разказа в какъв ужас бе живял цели две седмици.

— А, значи това е било причината за болестта ти! — викна Констанс.

— Да, мамо — намеси се и Сезарин. — Наистина татко прояви голямо мъжество. Едно-единствено желание имам: да ме обичат така, както той те обича. Та той мислеше само колко ще страдаш, ако научиш.

— Сънят ми се сбъдна — промълви нещастната жена и мъртвобледа от ужас, се отпусна на канапето край огъня. — Знаех си аз, че така ще се случи. И ти го казах в онази съдбоносна нощ, в старата ни спалня, която ти разруши; казах ти, че ще ни останат само очите, да плачем. Бедничката ми Сезарин! Аз…

— Хайде, пак почваш! — викна Сезар. — Такава нужда имам сега от смелост, не ми отнемай мъжеството!

— Прости ми, скъпи мой — каза Констанс, като взе ръката на Сезар и я стисна с нежност, която отекна дълбоко в сърцето на нещастния човек. — Виновна съм, станалото — станало, няма да ги кажа нищо повече, но ще се въоръжа с примирение и сили. Не, няма вече да ме чуеш да се оплаквам. — Тя се хвърли в обятията на Сезар и допълни разплакана: — Дръж се, мили мой, имай смелост! Ако стане нужда, аз ще бъда силна и за двама ни.

— Маслото, жено, маслото ще ни спаси!

— Дано бог ни закриля — каза Констанс.

— Нима Анселм няма да се притече на помощ на баща ми? — запита Сезарин.

— Отивам да го видя — заяви Сезар, дълбоко по-къртен от сърцераздирателния глас на жена си, която той все още не познаваше напълно въпреки деветнадесетгодишния брачен живот.

— Не бой се, Констанс! Гледай, прочети писмото на дю Тийе до господин дьо Нюсенжан, няма съмнение, че ще получим кредит. А дотогава и делото ми ще бъде спечелено. Впрочем — добави той една лъжа, която в случая беше необходима, — нали имаме и вуйчо Пийро, само не бива да падаме духом.

— О, ако е само до това… — отвърна Констанс с усмивка.

Облекчен от голям товар, Сезар закрачи като затворник, пуснат на свобода, макар че в себе си чувстваше онази неизразима умора — последица от прекомерни душевни борби, в които се изразходва повече нервно напрежение и повече воля, отколкото в ежедневието, и при които човек прибягва, така да се каже, до запасите си от жизнени сили. Бирото бе остарял.

Предприятието „А. Попино“ на улица Сен-Диаман бе претърпяло доста промени от два месеца насам. Магазинът бе пребоядисан. Почистените и пълни с шишета рафтове радваха окото на всеки търговец, който познава белезите на успеха. Подът на магазина бе затрупан с амбалажна хартия. Виждаха се и малки бъчвички с различни масла, доставени на комисионни начала от предания Годисар. Счетоводството и търговските книги бяха на втория етаж, над магазина и над вътрешната стая. Една възрастна готвачка водеше домакинството на Попино и на тримата му служители. Затворен в един ъгъл на магазина, отделен от стъклена преграда, Попино се появяваше от време на време в престилка, с ръкавели от зелено платно и със забодено над ухото перо; обикновено той седеше сред купища книжа — така го завари Бирото, — погълнат от четене на писма, полици, поръчки. Като чу думите: „Как е работата, моето момче?“, изречени от бившия му работодател, Анселм вдигна глава, заключи кантонерката и пристъпи радостно, със зачервен нос. Магазинът не беше отоплен, а вратата стоеше отворена.

— Страх ме беше, че никога няма да дойдете — отвърна той почтително.

Служителите на Попино се притекоха да видят прочутия парфюмерист, който като помощник-кмет бе награден с ордена на „Почетния легион“, а същевременно бе и съдружник на господаря им. Това безмълвно уважение поласка парфюмериста. И той, който вчера така се бе смалил у Келерови, в този момент почувства нужда да им подражава: поглади брадата си, подскокна тщеславно на токовете си и наговори цял куп изтъркани приказки.

— Е как е, приятелю, ставаме ли рано? — запита той.

— Не, но не винаги си лягаме да спим — отвърна Попино, — необходимо е да задържим успеха…

— Аз какво ти казвах? Маслото ми не е ли цяло състояние?

— Да, господин Бирото, но и начините за осъществяването на това състояние не са без значение; аз много изкусно монтирах диаманта, който вие ми дадохте.

— Всъщност — каза парфюмеристът — какво е положението? Имаме ли вече печалби?

— Чак след месец! — каза Попино. — Как си мислите вие? Приятелят ми Годисар е на път едва от двадесет и пет дена и при това е наел кола, без да ме уведоми. О! Той ни е много предан! Задължени сме и на чичо ми. Само вестниците — пошушна Анселм на ухото на Бирото — ще ни струват дванадесет хиляди франка.

— Вестниците ли? — възкликна помощник-кметът.

— Вие не четете ли вестници?

— Не.

— Значи, нищо не знаете! — каза Попино и обясни: — Двадесет хиляди франка за реклама, за рамки и за репродукция на картината!… Сто хиляди шишенца са продадени!… Да, но в тоя момент все още сме в периода на жертвите. Производството на маслото се върши в големи мащаби. Да бяхте наминали във фабриката, където много често оставам и нощем, щяхте да видите една малка лешникотрошачка — мое изобретение, което съвсем не е лошо. Освен това през последните дни спечелих за моя сметка три хиляди франка само от комисиони за разни дрогерийни масла.

— Умна глава! — каза Бирото, като разроши косата на Анселм, сякаш той беше някакво момченце. — Знаех си аз.

В това време влязоха няколко души.

— Довиждане, до неделя, нали сме на вечеря у леля ти Рагон — каза Бирото и остави Попино да си гледа работата, като видя, че прясното месо, за което бе дошъл, не е още разсечено. „Странна работа! — мислеше си той, като все още не можеше да дойде на себе си от щастието и увереността, които бе видял у Попино, както и от разкоша на дю Тийе. — За двадесет и четири часа довчерашният чиновник стана търговец! Анселм дори се понацупи, като погалих косата му, сякаш че е вече Франсоа Келер!“

Бирото и не помисли, че тримата служители ги гледаха и че шефът на едно предприятие трябва да пази достойнството си. Както при дю Тийе и тук простодушният човечен извърши глупост, от сърдечна доброта и защото не можеше да сдържи искреното си чувство, а го изразяваше просташки, с което би могъл да обиди всеки друг, но не и Анселм.

Тази неделна вечер у Рагонови щеше да бъде последната безоблачна, радост в деветнадесетгодишния щастлив съпружески живот на семейство Бирото. Рагонови живееха на улица Пти-Бурбон-Сен-Сюлпис, на втория етаж в старинен благоприличен дом, в стар апартамент, с големи стенни огледала, с гравирани танцуващи овчарки с кринолини, които пасяха стадо овце; един от онези апартаменти на осемнадесетия век, чиито обитатели — сериозни и важни буржоа, проникнати от уважение към аристокрацията и от преданост към краля и църквата, буржоа със смехотворни нрави — бяха отлично представени от Рагонови. Мебелите, стенните часовници, бельото, приборите за ядене — всичко изглеждаше патриархално, в нови линии, но възпроизвеждащи нещо много старо. Салонът бе тапициран в копринена дамаска и украсен със завеси от брокат; погледът се спираше на канапетата, на старинните писалищни масички, на един великолепен портрет на Попино, бащата на госпожа Рагон, нарисуван от Латер като кралски съдия в Сансер; милият човек бе чудесен на тази картина, той се усмихваше досущ като парвеню, стигнал до върха на благополучието си. В къщи неизменното допълнение на госпожа Рагон беше кученцето английска порода, от типа на кучетата на крал Хенрих II; то правеше чудесно впечатление върху малкия твърд диван в стил рококо, който естествено никога не бе играл ролята на канапето на Кребийон[96]. Между другите си качества Рагонови бяха известни и със старите си и отлично запазени вина и с някои ликьори на Мадам Анфу[97], донесени чак от Хавайските острови за красивата госпожа Рагон от нейни упорити поклонници (влюбени в нея съвсем „безнадеждно“ според някои). Ето защо познатите им ценяха високо малките вечери, които те даваха! Жанет, старата готвачка, прислужваше на двамата старци със сляпа преданост, тя бе способна да открадне, за да им направи разни сладка! Вместо да си слага парите в спестовната каса, бе се изхитрила да участва в държавната лотария с надеждата някой ден да поднесе на господарите си най-голямата печалба. В неделя, когато имаха гости, тя въпреки шестдесетте си години тичаше в кухнята да наглежда яденетата и в трапезарията да ги поднася с пъргавина, на която би завидяла госпожица Марс в ролята на Сюзан от „Сватбата на Фигаро“.

Този път гостите бяха съдията Попино, вуйчо Пийро, Анселм, семейство Бирото, семейство Матифа и абат Лоро. Госпожа Матифа на бала танцуваше с тюрбан на главата, а сега пристигна с рокля от синьо кадифе, дебели памучни чорапи и обуща от шевро, кожени ръкавици със зелен кадифен кант и шапка с розова подплата, украсена с листа от меча стъпка… Поканените, на брой десет души, пристигнаха в пет часа. Старите Рагонови винаги молеха гостите си да бъдат точни. А всички, които канеха това достопочтено семейство, имаха грижата вечерята да се поднесе в същия час, защото седемдесетгодишните стомаси не можеха да се нагодят към часовете, диктувани от добрия тон.

Сезарин знаеше, че госпожа Рагон ще я постави до Анселм: няма жена, дори и най-набожната и най-глупавата, която да не разбира от любовните работи. Затова пък дъщерята на парфюмериста се бе нагласила така, че съвсем да замае главата на Попино. Констанс, отказала се не без болка от мисълта за нотариуса, който във въображението й бе нещо като „чаровния принц“, също помогна за този тоалет, макар и не без горчиви размишления. Предвидливата майка свали малко по-ниско целомъдреното газено шалче, за да пооткрие раменете на Сезарин и да изтъкне необикновената грациозност на врата й. Горната част на тоалета, който бе в гръцки стил и се състоеше от пет басти, кръстосани отляво надясно, се разтваряше леко и показваше прелестни закръглени форми. Мериносовата рокля в оловносив цвят, с воланчета, обшити със зелена гарнитура, очертаваше ясно фигурата на Сезарин, която бе по-тънка и по-гъвкава от всякога. На ушите си тя носеше висящи обици от ковано злато. Косите й бяха вдигнати като у китайките; поради това очите обхващаха цялата сладостна свежест на кожата, синкавите оттенъци от вените и по-матовите места, където сякаш туптеше самият живот. С една дума, Сезарин бе така примамливо красива, че дори госпожа Матифа го подчерта, без да схване, че както майката, така и дъщерята бяха разбрали необходимостта малкият Попино да бъде омагьосан.

Нито Бирото, нито жена му, нито дори госпожа Матифа — никой не смути сладкия задушевен разговор на двамата млади, пламнали от любов, до един прозорец, през който навлизаха повеите на външния студ. Впрочем разговорът на по-възрастните се оживи, когато съдията Попино спомена нещо във връзка с бягството на Роген, като отбеляза, че това е вече втори такъв случай и че в миналото не са били известни подобни престъпления. Като чу името на Роген, госпожа Рагон побутна с крак брат си, Пийро започна да говори по-високо, а и двамата му посочиха госпожа Бирото.

— Аз зная всичко — каза Констанс на приятелите си с измъчен и тих глас.

— Колко пари ви задигна Роген? — запита госпожа Матифа Бирото, който смирено бе навел глава. — Ако слуша човек приказките на хората, вие сте били разорен.

— Бях му дал двеста хиляди франка. А за други четиридесет хиляди, които уж ми беше заел от името на някакъв негов клиент, когото той също е ограбил, сега водя дело.

— Делото ще се гледа тази седмица — каза Попино. — Вярвам, няма да ми се разсърдите, че дадох на председателя на съда някои обяснения относно вашия случай; той е наредил да се представят книжата на Роген пред съвета, за да се види кога е станала злоупотребата със сумите на заемодавеца, а също и за да се разгледат доказателствата, представени от адвоката Дервил, който лично е пледирал, да ви освободи от разноски.

— Ще спечелим ли? — запита госпожа Бирото.

— Не зная — отговори Попино. — Макар че и аз съм член на съвета, където е постъпило делото, ще се въздържа да участвам в разискванията, дори и да ме поканят.

— Нима могат да възникнат съмнения при процес, където всичко е толкова просто? — запита Пийро. — В самия акт не трябваше ли да се спомене за плащането на парите в брой, а и нотариусът не бе ли задължен да отговори, че е видял заемодавеца да връчва сумата на длъжника? Ако беше в ръцете на правосъдието, Роген щеше да бъде пратен на каторга.

— По моему заемодавецът трябва да заведе дело.

— Срещу Роген по стойността на иска и на гаранцията; случва се обаче понякога, дори и при много по-ясни дела, гласовете на членовете в кралския съд да бъдат шест на шест — отговори съдията.

— Как, госпожице, господин Роген избягал ли е? — запита Попино, който най-после чу за какво се говори. — И господин Сезар да не ми каже нищо, на мен, който съм готов да дам и кръвта си за него!…

Сезарин разбра, че думите „за него“ обхващаха цялото семейство, защото дори и да не беше схванала това по тона, невинната девойка не можеше да се излъже в погледа на Анселм, който я обгърна с пурпурен пламък.

— Аз знаех и съм му го казвала, но той скри всичко и от майка ми и се довери само на мен.

— Значи, вие сте му говорили за мене при тези обстоятелства — продължи Попино. — Умеете да четете в сърцето ми, но четете ли всичко?

— Може би.

— Много съм щастлив — каза Попино. — Ако съм съвсем сигурен във вас, след една година ще бъда толкова богат, че баща ви няма да ме посрещне зле, когато му заговоря за нашата женитба. Ще спя само по пет часа на нощ…

— Да не се разболеете — отговори Сезарин с нещо неподражаемо в интонацията, при което погледна така Попино, че той разбра цялата й мисъл.

— Жено — каза Сезар, ставайки от масата, струва ми се, че младите се обичат.

— Толкова по-добре — отвърна Констанс прочувствено, — дъщеря ми ще стане съпруга на умен и енергичен човек. Той е способен, а това е най-хубавата зестра на един жених.

Тя побърза да напусне салона и да отиде в стаята на госпожа Рагон. По време на вечерята Сезар бе изрекъл някои фрази, които бяха накарали Пийро и съдията да се усмихнат, до такава степен те издаваха невежеството му и разкриваха пред нещастната жена колко безсилен е мъжът й да се бори с нещастието. Сърцето на Констанс се обливаше в сълзи, тя по инстинкт не се доверяваше на дю Тийе, защото, без да са учили латински език, всички майки знаят прочутата мисъл: „Timeo Danaos et dona ferentes“[98]. Тя се разплака в прегръдките на дъщеря си и на госпожа Рагон, но не поиска да признае причината на мъката си.

— Нерви — каза тя.

Останалата част от вечерята мина в игри на карти за възрастните, а за младите — в прелестни малки забави, които хората наричат „невинни“, защото прикриват невинните хитрости на любовта. В тях участваха и семейство Матифа.

— Сезар — каза Констанс, като се прибираха, — иди още на трето число у барон дьо Нюсенжан, за да си сигурен по-отрано, че ще можеш да посрещнеш падежа на петнадесети. Ако се появи някоя спънка, как ще намериш от днес за утре необходимата сума?

— Ще отида, жено — отговори Сезар, като стисна ръцете на жена си и на дъщеря си. После додаде: — Скъпи мои бели сърненца, тъжен излезе моят новогодишен подарък!

В мрака на затворената кола двете жени не виждаха лицето на нещастния парфюмерист, но почувстваха горещи сълзи по ръцете си.

— Не се отчайвай, мили мой! — каза Констанс.

— Всичко ще се оправи, татко, господин Анселм Попино ми каза, че е готов да пролее кръвта си за тебе.

— За мене и за семейството, нали? — отвърна Сезар вече по-бодро.

Сезарин стисна ръката на баща си, с което искаше да му каже, че Анселм е вече неин годеник.

През първите три дни на новата година у Бирото се получиха двеста честитки. Този прилив на неискрени приятелства, тези белези на добро разположение са нещо ужасно за хора, които виждат как ги увлича потокът на нещастието. Бирото ходи три пъти, все напразно, в разкошния дом на прочутия банкер барон дьо Нюсенжан. Новата година и празниците оправдаваха до известна степен отсъствието на финансиста. Последния път парфюмеристът стигна чак до кабинета на банкера, където неговият първи помощник — немец, му каза, че господин дьо Нюсенжан се е върнал в пет часа сутринта от бала у Келерови и няма да може да приема от девет и половина. Бирото успя да събуди интерес към своите работи у първия помощник, при когото остана половин час на приказки. Същия ден този служител в банката „Нюсенжан“ му писа, че баронът ще го приеме на другия ден, дванадесето число, по обед. Макар че всеки час му носеше по една капка горчилка, денят мина ужасно бързо. Парфюмеристът отиде с файтон, който спря на една крачка от дома на Нюсенжан, чийто двор бе претъпкан с коли. Сърцето на честния човек се сви пред толкова блясък.

„Но нали и той на два пъти е изпадал в ликвидация“ — каза си Сезар, като се изкачваше по великолепната, отрупана с цветя стълба и минаваше през разкошните апартаменти, с които баронеса Делфин дьо Нюсенжан се бе прочула. Баронесата бе имала претенцията да съперничи с най-богатите домове в квартал Сен-Жермен, където тя все още нямаше достъп.

Баронът обядваше с жена си. Въпреки огромния брой посетители, които го чакаха в служебните помещения, той каза, че приятелите на дю Тийе могат да влизат при него по всяко време. Бирото потръпна от надежда, като видя каква промяна се извърши по нахалното до преди миг лице на лакея.

— Исвинявайте, мила — каза баронът на жена си, като стана и кимна леко на Бирото, — но косподинът е бил много топър роялист и плисак приятел на ди Тиле. Освен това негофа милост е бомошник-гмет на Фтори район и дафа феликолепни палове и снам, че ще ти баде бриятно да се сапоснаеш сас него.

— Ще ми бъде много приятно да се поуча от госпожа Бирото, защото Фердинан… („Брей — помисли си парфюмеристът, — тя го нарича направо Фердинан!“) ни е говорил за този бал с възторг и това е много важно за нас, защото той от нищо не се възхищава. Фердинан е много строг критик, за него всичко трябва да бъде съвършено. Ще давате ли наскоро друг бал? — запита тя подчертано любезно.

— Госпожо, бедните хора като нас рядко се забавляват — отвърна парфюмеристът, който не можеше да разбере подигравка ли е това или най-обикновен комплимент.

— Косподин Кренто е ракофотил ремонтите на фашия абардамент — каза баронът.

— А, Грендо! Онзи красивият млад архитект, който наскоро се е завърнал от Италия, нали? — каза Делфин дьо Нюсенжан. — Очарована съм, от него имам чудесни рисунки в албума си.

Изтезаваният от Инквизицията съзаклятник едва ли се е чувствал така зле, както се чувстваше Бирото. Във всяка дума той откриваше някаква подигравка.

— И ний тафаме сещо по-малки палове — каза баронът, като хвърли изпитателен поглед към парфюмериста. — Фищате как фсеки прави по нещо.

— Господин Бирото желае ли да обядва с нас, така, без церемонии? — запита Делфин, като посочи богатата трапеза.

— Госпожо баронесо, дошъл съм по работа и съм…

— Да! — каза баронът. — Коспожо, босфолявате ли ни да богофорим за нашите рапоти?

Делфин кимна одобрително и каза на барона:

— Да не започнете да купувате парфюмерийни артикули?

Баронът вдигна рамене, после се обърна към отчаяния Сезар:

— Ду Тиле се интересува много са фас.

„Най-после! — помисли си нещастникът. — Най-после дойдохме на въпроса!“

— Сас бисмото, което ми носите, вие располагате при мене сас неокраничен гредит…

Живителното биле, съдържащо се във водата, донесена от ангела на Агар в пустинята[99], навярно е било като животворната влага, разляла се по жилите на парфюмериста при тези думи, казани на развален френски език.

— Ви ще имате една тегуща сметка! Ето как може та постапим — каза с елзаско добродушие „добрият“, уважаваният и всеизвестен финансист.

Бирото вече не се съмняваше: като търговец, той знаеше, че хората, които не са склонни да услужат, не влизат никога в подробности по изпълнението.

— Ви ще имате една тегуща сметка! Ето как по малки по три бодписа. Сначи, ще приготвите саписите на саповедта на наш бриятел ди Тиле, а ас ще ги испратя сащия ден сас мой бодпис фаф панката и вие ще имате фаф четири часа зумата, който сте фписали на зутринта, при лихвен бродзент на панката. Ас не ви искам гомисиона, нито шсонто, ништо, защото искам та ви бада бриатен… Но има едно узловие! — добави той и допря до носа си с невероятно изящен жест показалеца на лявата си ръка.

— Господин барон, условието ви приемам предварително — отвърна Бирото, смятайки, че се касае за някакви удръжки срещу печалбите му.

— Едно узловие, на който ас бридавам голяма стойност, сащото иска косподжа де Нузинген да се поучи, както тя иска, под коспожа Пирото.

— Господин барон, не се подигравайте с мене, моля ви се…

— Косподин Пирото — продължи банкерът най-сериозно, — нали сте распрали, ви ще ни боканите на следния фаш пал. Моята шена фи зафижда, тя иска та фиди фашия абартамент, сащото чула за него чудеза.

— Господин барон, моля ви се!

— О! Ако вие ни откашете, няма та има и бари! Ви сте на колема почит! Да, фие! Снам, че и брефектът на Сена е пил у фас.

— Господин барон!

— Фие сте боканили и Ла Пиартиер, един опикно-фен тепутат, и още фон Фонтен, който като вас е бил ранен при „Сен-Рок“.

— На тринадесети вандемиер, господин барон!

— Ви сте имали на фаш пал още коспотин Ла-се-пет и коспотин Фоклайн от Акатемията…

— Господин барон!

— Е, по дяволите! Не батете толкова зкромен, коспотин помощник-гмет, ас научих, че кралат касал са фашия пал…

— Кралят! — възкликна Бирото, но не можа да научи нещо повече.

В салона влезе като у дома си един млад човек, чиито стъпки, познати още отдалеч, предизвикаха ярка руменина по лицето на красивата Делфин дьо Нюсенжан.

— Топар тен, траки мой ди Марзе! — каза барон дьо Нюсенжан. — Сетнете на моето мязто; касаха ми, че много нарот чекал ф моето бюро! Снам сащо! Воротчински рути тават тва пати колкото фложен капитал! Да! Ас получил фече зметки! Вие имате сто хиляти ливри рента ф бовече, господжо ди Нузинген! Вие ще можите та купите накити и фсякакви треполии, са да баде хубаф, но вие немате нужда од това.

— Велики боже! А Рагонови си продадоха акциите! — провикна се Бирото.

— Кои са тези господа? — запита младото конте с усмивка.

— Ах, да! — каза господин дьо Нюсенжан, като се обърна, защото бе стигнал вече до вратата. — Зтрува ми се, че теси коспода… Ди Марзе, това е кооподин Пирото, фаш барфюмер, той тава феликолепни палове и кралат ко накратил…

Дьо Марсе го погледна през монокъла си и каза:

— Да, вярно! Струва ми се, че това лице ми е познато. А, значи, вие възнамерявате да парфюмирате сделките си с някое чудотворно козметично средство, да ги мажете с него?…

— А теси Раконофи — продължи баронът с гримаса на недоволство, — те имат етна текуща зметка бри мен, ас исках те та станат покати, но те не искаха да чакат етин тен повече.

— Господин барон! — извика Бирото. Нещастният човечец виждаше, че работата му е съвсем забъркана и без да се сбогува с баронесата и с дьо Марсе, се завтече след банкера.

Господин дьо Нюсенжан бе вече тръгнал по стълбите и парфюмеристът го настигна едва долу, когато той влизаше в канцелариите. Като отваряше вратата, баронът видя отчаяния жест на клетия човек, който имаше чувството, че пропада в пропаст, и му каза:

— Е топре! Нали се расбрахме? Виште ди Тиле и уретете фсичко с него!

Бирото помисли, че дьо Марсе може да има някакво влияние върху барона, затова изтича отново по стълбите нагоре със скоростта на лястовица и се вмъкна в трапезарията, където смяташе, че ще го намери заедно с баронесата, защото, когато той излезе, Делфин чакаше да поднесат кафето. Кафето наистина бе поднесено, но баронесата и младият елегантен дьо Марсе бяха изчезнали. Лакеят се засмя на учудването на парфюмериста, който слезе бавно по стълбите. Оттам Сезар се втурна у дю Тийе, който, казаха му, бил извън града, у госпожа Роген. Парфюмеристът нае кабриолет и плати богато, за да пристигне едновременно с пощенската кола в Ножан-сюр-Марн. Но в Ножан-сюр-Марн вратарят му каза, че „господинът и госпожата“ заминали за Париж.

Бирото се прибра в къщи смазан. Когато разказа на жена си и дъщеря си къде е тичал, той остана изненадан, че неговата Констанс, която обикновено подскачаше като зловеща птица при най-малкото търговско затруднение, този път най-нежно го утеши и увери, че всичко ще се оправи.

На другия ден Бирото застана на пост в седем часа, когато още не се бе съмнало, в улицата на дю Тийе. Той замоли портиера, на когото даде десет франка, да го свърже с лакея на дю Тийе. Като получи благоволението да говори на лакея, Сезар даде и на него две златни монети и го помоли да го въведе при дю Тийе веднага щом той стане от сън. Тези малки жертви и големи унижения, които са присъщи на ласкателите и на просителите, му помогнаха да постигне целта си. В осем часа и половина, точно когато някогашният негов служител обличаше халата си, отърсваше все още сънните си мисли, прозяваше се и се протягаше, като търсеше смътни извинения за себе си пред бившия си господар, Бирото се озова лице с лице пред жадния за отмъщение тигър, в когото той смяташе, че вижда своя единствен приятел.

— Моля, не се стеснявайте! — каза Сезар.

— Какво желаете, драги Сезар? — запита дю Тийе.

Сезар предаде със страшно разтуптяно сърце отговора и условията на барон дьо Нюсенжан пред разсеяния дю Тийе, който уж го слушаше, но търсеше духалото за разпалване на огъня и се караше на лакея, че е несръчен.

Сезар не бе забелязал, че лакеят слуша и като разбра, млъкна смутено, но после, щом дю Тийе го подкани, пак продължи.

— Говорете, говорете! Слушам ви! — каза разсеяно банкерът.

Ризата на нещастника бе мокра. Но потта му стана ледена, когато дю Тийе втренчи поглед в него, при което показа светналите си зеници, изпъстрени с няколко златисти нишчици, и прониза с демонски блясък сърцето на Сезар.

— Драги шефе, виновен ли съм, че банката е отказала да приеме вашите записи, прехвърлени без гаранция от фирмата „Клапарон“ на Жигоне? Как е възможно вие, дългогодишен търговски съдия, да вършите подобни глупости? Аз преди всичко съм банкер. Мога да ви дам парите си, но не мога да се изложа банката да откаже подписа ми. Аз съществувам само благодарение на доверието в платежната ми способност. Ние всички сме в едно и също положение. Искате ли пари?

— Можете ли да ми дадете сумата, която ми е необходима?

— Зависи каква е? Колко ви трябват?

— Тридесет хиляди франка.

— Неприятностите все до моята глава опират — каза дю Тийе и прихна да се смее.

Подмамен от разкошната обстановка на дю Тийе, парфюмеристът сметна, че това е смях на човек, за когото исканата сума е нещо съвсем дребно и въздъхна облекчено. Дю Тийе позвъни.

— Кажете на касиера ми да дойде.

— Той още не е пристигнал, господине — отговори лакеят.

— Тези негодници се подиграват с мене! Часът е вече осем и половина и досега можехме да сключим сделки за един милион!

Пет минути по-късно се появи господин Льогра.

— Колко пари имаме в касата?

— Само двадесет хиляди франка. Вие наредихте да се закупят в брой за тридесет хиляди франка ценни книжа, платими на петнадесети.

— Вярно, сънен съм още.

Касиерът погледна Бирото накриво и излезе.

— Ако истината бъде изгонена от земята, тя ще повери последните си думи на някой касиер — каза дю Тийе. — Вие нямате ли някакви общи сметки с младия Попино, който отскоро има вече самостоятелна фирма? — запита той след една ужасна пауза, по време на която пот на капчици изби по челото на парфюмериста.

— Да — отговори наивно той, — смятате ли, че ще можете да шконтирате подписа му за една значителна сума?

— Донесете ми полици за петдесет хиляди франка, подписани от него, и аз ще ви намеря покритие за тях при някой си Гобсек, който е много добър човек, щом има капитали за пласиране, а точно в този момент той има пари.

Дванадесета глава
Последният ден преди фалита

Бирото се завърна у дома си отчаян, без да забележи, че банкерите го подмятаха помежду си като топка за тенис; но Констанс бе вече отгатнала, че ще бъде невъзможно да намерят кредит. Щом трима банкери вече отказваха, те сигурно бяха разменили мнение за един толкова известен човек като помощник-кмета, следователно на френската национална банка не можеше вече да се разчита.

— Опитай се да получиш отсрочка — каза тя. — Върви при господин Клапарон, който е твой съдружник, върви при всички, на които имаш да плащаш полици на петнадесети, и им предложи да изчакат. Ще имаш време после да се явиш при тях с полиците на Попино.

— Утре е тринадесети! — отвърна Бирото съвсем убит.

Според израза от рекламата Бирото имаше сангвиничен темперамент, който при грижи или при вълнения изразходва твърде много енергия, поради което, за да възстанови загубеното, се нуждае на всяка цена от сън. Затова Сезарин отведе баща си в салона и за да го ободри, му изсвири „Сънят на Русо“ — много хубаво парче от Еролд, а Констанс седна до него с ръкоделие в ръка. Горкият човек отпусна глава на едно канапе и колкото пъти вдигнеше очи към жена си, неизменно я виждаше със сладка усмивка на устните; така той задряма.

— Горкичкият! — каза Констанс. — Какви ли мъки го чакат още, дано само издържи!

— Какво ти е, мамо? — извика Сезарин, като видя, че майка й плаче.

— Скъпо дете, фалитът ни е неизбежен. Ако баща ти бъде заставен да депозира баланса си, не бива да чакаме милост от никого. Бъди готова, дъще, да станеш обикновена продавачка в магазин. Ако ти приемеш нещата с мъжество, и аз ще имам сили да започна нов живот. Аз познавам баща ти, той няма да иска да прикрие нито една стотинка, аз също ще се откажа от правата си и ще продадем всичко, което имаме. А ти, миличка, занеси утре скъпоценностите и дрехите си у вуйчо Пийро, защото ти не си задължена на никого.

Сезарин бе обзета от безграничен ужас, като чу майка си да произнася тези думи с почти религиозна простота. Тя помисли да потърси Анселм, но от деликатност не го стори.

На следния ден в девет часа Бирото отиде на улица Прованс, обзет от други мъки, различни от страданията, които бе преживял. Да искаш кредит, е нещо съвсем обикновено в търговията. При всяко ново предприятие, всеки ден, за търговеца е необходимо да намери капитали; но искането на отсрочка в търговската юриспруденция е това, което е изправителният съд спрямо углавния, тоест първа стъпка към фалита, така както закононарушението води към престъпление. Други ръце, а не вашите държат тайната на вашата безпомощност и на затрудненото ви положение. В такива случаи един търговец се предава във властта на друг с вързани ръце и крака, а милосърдието е добродетел, която не особено се проявява на борсата.

Парфюмеристът, който някога ходеше из Париж с поглед, пламтящ от самоувереност, сега поради пониженото си самочувствие не смееше да влезе у банкера Клапарон; той бе започнал да разбира, че сърцето на банкерите е просто телесен орган като всеки друг. А и Клапарон му се виждаше така брутален в просташката си веселост, той бе почувствал толкова непристойност в държанието му, че просто трепереше от тази среща с него.

— Той все пак е по-близо до народа, може би няма да бъде толкова бездушен! — Такива бяха първите му обвинителни думи, продиктувани от гнева поради положението, в което бе изпаднал.

Сезар събра колкото смелост му беше останала и се изкачи по стълбата към малък неприветлив мецанин, по чиито прозорци бе съгледал пожълтели от слънцето зелени пердета. На вратата прочете надпис „Канцелария“, гравиран с черни букви на овална медна плочка; почука, никой не му отвори и той влезе. Помещението бе повече от скромно, от него се носеше лъх на бедност, скъперничество или занемареност. Никакъв служител не се виждаше зад месинговите решетки, високи до лакътя и поставени върху небоядисана дървена част, служеща за преграда към масите и почернелите дървени писалища. Безлюдните бюра бяха отрупани с мастилници, в които мастилото бе пресъхнало, с разчекнати писци като рошави хлапета, извърнати като слънчогледи, и с папки, книжа, формуляри, от които очевидно никой не се нуждаеше. Паркетът в преддверието приличаше на пода в приемната на някой пансион, толкова бе изтъркан, мръсен и влажен. Втората стая, на чиято врата се кипреше надпис: „Каса“, отговаряше напълно на зловещия безпорядък в канцеларията. В единия ъгъл имаше голяма преградка от дъбово дърво, с преплетени медни жици и с подвижен отвор; огромен железен куфар — навярно свърталище на плъхове — служеше за украса. Вътре в преградката, чиято врата бе отворена, се намираше пак някакво странно писалище и едно мръсно, пробито, зелено кресло, откъдето конските косми стърчаха като стотиците подвижни масурчета от перуката на собственика му. Главното украшение на тази стая, която навярно е била някога приемна в апартамента, преди да бъде превърната в банкова канцелария, беше кръгла маса, покрита със зелено сукно, около която бяха наредени стари кожени столове с изтъркани позлатени копчета. По доста елегантната камина нямаше нито един от онези черни белези — следи от езиците на огъня; плочата й бе съвсем чиста, а огледалото, нацвъкано от мухите, изглеждаше доста просташко и бе в тон с купения сигурно на разпродажба от някой стар нотариус часовник от махагоново дърво; този часовник бе неприятен за гледане, толкова го загрозяваха двата свещника без свещи и лепкавият прах. Сивите тапети с розов бордюр показваха с опушените си отсенки, че това място е зловредно свърталище на пушачи. Всичко наподобяваше извънредно много помещението, наричано от вестниците „редакторски кабинет“.

Боейки се да не бъде нахален, Бирото почука лекичко три пъти на отсрещната врата.

— Влез! — викна Клапарон, чийто глас прозвуча отдалеч и показа, че той не е в стаята, откъдето парфюмеристът чуваше пращенето на силен огън.

Всъщност тази стая му служеше за частен кабинет. Между пищната приемна на Келер и особената немарливост на този уж голям банкер имаше разлика, каквато съществува между Версай и колибата на някой индиански вожд. Бирото бе видял вече банковите среди в грандоманията им, а сега щеше да ги види откъм гаменската им страна.

Клапарон се бе изтегнал в нещо като продълговата ниша зад кабинета, където елегантната някога мебелировка бе вече разсипана, изхабена, изпокъсана и замърсена поради нехайството на обитателя й; щом видя обаче Бирото, той се загъна в мръсния си халат, остави лулата и дръпна пердетата на леглото с такава бързина, че невинният парфюмерист доста се поусъмни относно чистотата на нравите му.

— Заповядайте, седнете! — каза мнимият банкер. Без перуката и с накриво сложеното шалче на главата Клапарон се стори още по-противен на Бирото и поради това, че под разгърдения му халат се виждаше бяла вълнена фланела, която бе станала сива от дългото носене.

— Желаете ли да обядвате с мене? — запита Клапарон, като си спомни за бала на парфюмериста и реши да му хвърли прах в очите, пък и да се реваншира.

И наистина една кръгла маса, от която той разтреби набързо книжата, издаде приготовленията за някаква приятна среща, тъй като на нея се появиха пастет, стриди, бяло вино и вечните подпържени бъбречета, сготвени с шампанско и застинали в соса си. Огънят от дървени въглища в огнището хвърляше златисти отблясъци по омлета от гъби. Двата прибора и изцапаните салфетки не биха оставили съмнение и у най-чистата невинност относно характера на снощната вечеря. Смятайки се за много ловък, Клапарон продължи да кани Бирото въпреки отказа му.

— Чаках един човек, но той не дойде — почти извика хитрият търговски пътник, така че да бъде чут от лицето, което сигурно се бе сгушило в завивките.

— Господине — отвърна Бирото, — идвам при вас по работа и не искам да ви задържам.

— Съсипан съм от работа — каза Клапарон, като посочи едно кръгло писалище и отрупаните с книжа маси; — нямам нито една свободна минутка. Приемам само в събота, но за вас, драги господине, винаги съм на разположение! Не ми остава време нито за любов, нито за разходка и вече и за сделките си губя усет, защото живецът му се поддържа от умно пресметнатото безделие. Свърши се с безцелното ми шляене по булевардите! Е какво пък! Работата ми дотегна, не искам вече да ми се говори за сделки, парите ми стигат, но не мога да кажа същото за щастието! Ех, как ми се ще да пътувам, да видя Италия! Ах, тази прекрасна Италия! Обожаема страна, красива, въпреки нещастието си; вярвам, че там ще срещна някоя царствена и мекосърдечна италианка! Винаги съм харесвал италианките! Имали ли сте любовница италианка? Не! Елате тогава с мене в Италия! Ще видим двореца на дожите, Венеция, изпаднала в простите ръце на австрийците, които нищо не разбират от изкуства! Точно така! Да оставим на мира сделките, каналите, заемите и правителствата! Аз съм с лек характер, особено ако ми е пълно джобчето. Дявол да го вземе! Хайде да пътуваме заедно!

— Една само дума, господине, и си отивам — каза Бирото. — Вие сте предали полиците ми на господин Бидо.

— Искате да кажете на Жигоне? Ах, тоя симпатяга Жигоне, гъвкав е като… въже за бесене.

— Да — поде Сезар. — Бих искал… господине, разчитам на вашата честност и дискретност…

Клапарон се поклони.

— Бих искал да получа известна отсрочка…

— Невъзможно — отсече банкерът. — Аз не съм сам в тази сделка. Ние сме няколко души — истинска камара на депутатите, и всички се разбираме отлично, като риза и гащи… И заседаваме, дявол да го вземе! Тия места около „Мадлената“ нищо не са, сега сме заети другаде. Е, драги ми господине, ако не се бяхме заловили с терените около Шан-з-Елизе или с борсата, която е на привършване, с квартал Сен-Лазар или с местата по улица Тиволи, нямаше да сме, както казва дебелият Нюсенжан, в „теловѝте сретѝ“. Че какво представлява „Мадлената“?! Една нищо и никаква сделчица! Фу! Ние не работим на дребно, приятелю — допълни той, като потупа Бирото по корема и го хвана през кръста. — Хайде, сядайте да обядваме и ще си поприказваме — довърши Клапарон, за да смекчи отказа си.

— Добре — рече Бирото. „Толкова по-зле за него“ — помисли си той с надеждата да напие Клапарон и по този начин да разбере кои са истинските му съдружници в тази афера, която започваше да му се вижда доста тъмна.

— Отлично! Виктоар! — извика банкерът.

На това повикване се отзова една истинска стара вещица, издокарана като продавачките на риба в Халите.

— Кажете на служителите ми, че за никого не съм в къщи, дори и за Нюсенжан, Келерови, Жигоне и другите.

— Само господин Ламперьор е тук.

— Е, той ще посреща по-отбраните посетители — каза Клапарон, — а дребната риба ще чака в преддверието. Нека рекат, че замислям някой голям удар… с шампанско!

Но да напиеш един бивш търговски пътник, е нещо невъзможно. Сметнал обаче, че безвкусната словоизлиятелност на Клапарон е признак на пиянство, Сезар реши да изпита съдружника си.

— Този мерзавец Роген е все още във връзка с вас — каза той, — не смятате ли, че трябва да му пишете да помогне на приятеля, чието име е изложил, още повече, че е вечерял у него всяка неделя и го познава от двадесет години?

— Роген ли?… Тоя глупак! Неговата част е в ръцете ни! Не скърбете, приятелю, всичко ще се оправи. Платете сега на петнадесети, а после ще видим! Като казвам „ще видим“… (чаша вино) да знаете, че капиталите не ме засягат ни най-малко. Точно така! Не платите ли, аз няма да ви се сърдя, в сделката аз участвам само с комисиона върху продажбите и с част от печалбите; затова пък се справям със собствениците. Ясно ли е? Вашите съдружници са солидни хора, така че не се страхувам, драги господине. Днес и сделките се делят на категории и всяка от тях изисква участието на голям брой капацитети! Участвайте и вие в нашите сделки! Стига сте работили на дребно с гребенчета и бурканчета с помада! Това никак не е хубаво! Стрижете на едро, влезте и вие в света на спекулата!

— Света на спекулата ли? — запита парфюмеристът. — Каква е тази търговия?

— Това е търговия, в която участват само предвижданията на ума — обясни Клапарон — и по думите на прочутия Нюсенжан — този Наполеон в областта на финансите — тя ще остане в тайна в продължение на още десетина години. Чрез нея човек обхваща цифрите в цялата им пълнота и обира каймака на печалбите, преди те да са реализирани — нещо огромно като замисъл, начин да се провалят хорските надежди целенасочено, с една дума, нова кабалистична наука! Засега сме само десетина-дванадесет души, все енергични хора, посветени в тайните на тези прекрасни комбинации.

Сезар напрягаше очи и уши, мъчейки се да разбере тази сложна фразеология.

— Слушайте — продължи Клапарон след кратко мълчание, — подобни удари се нуждаят от хора. Съществуват такива, които имат идеи, пък нямат пари, както става обикновено. Мозъкът им работи, а те харчат, без да обръщат внимание на каквото и да е. Представете си свиня, тръгнала да скита в гора, пълна със сладки корени! А подире й върви някой юначага, човекът, който има пари, който само чака да чуе грухтенето й при откриването на корените. Когато човекът с идеи попадне на някоя хубава сделка, човекът с парите го потупва по рамото и му казва:

„Какво е това? Че вие си слагате главата в торбата, приятелю, кръстът ви е слабичък за тая работа; ето ви хиляда франка и ме оставете аз да се заема с нея.“ Така! След това банкерът свиква индустриалците. „Приятели — казва им той, — на работа! Реклами! Лъжи до сто и едно!“ Те грабват тогава роговете и ги надуват колкото могат: „Сто хиляди франка за двадесет и пет су!“ Или: „За пет су сто хиляди франка, златни руди, каменовъглени мини!…“ С една дума, цялата патърдия на търговията. Купуват и мнението на хората на науката или на изкуството и зрелището започва, публиката влиза, получава това, за което е платила, а ние събираме парсата. Свинята затварят в кочината и й подхвърлят няколко картофа, а останалите тръпнат от радост сред купчина банкноти. Това е, драги господин Бирото. Навлезте и вие в големите сделки! Какво искате да бъдете: свиня, пуйка, палячо или милионер? Помислете си: изложих ви теорията на съвременните делови взаимоотношения. Идвайте ми на гости. В мое лице ще намерите винаги един весел и незлобив човек. Френското веселие е едновременно сериозно и лекомислено, то не вреди на сделките, напротив! Пият ли заедно наздравица хората, значи, могат да се разберат! Хайде! Да изпием по още една чаша шампанско! Шампанското е чудесно! Изпрати ми го един мой познат от Еперне, на когото на времето бях продал доста от него, и то евтино. (Тогава се занимавах с продажба на вина.) Тоя човек е признателен и сега в благополучието си си спомня за мене. Това не се случва често.

Смаян от лекомислието и безгрижието на човека, когото всички смятаха за способен и извънредно дълбок, Бирото не посмя да го разпитва повече. И все пак сред объркващата го възбуда, последвала от изпитото шампанско, той си спомни за името, произнесено от дю Тийе, и запита кой е и къде живее банкерът господин Гобсек.

— Дотам ли изпаднахте, драги господине? — възкликна Клапарон. — Гобсек е банкер толкова, колкото палачът на град Париж е лекар. Първата му дума е да иска петдесет на сто лихва; той е от школата на Арпагон. На ваше разположение той държи канарчета, препарирани змии, кожуси през лятото, леки бели дрехи през зимата. А какви ценности можете да му предложите вие? За да приеме полиците ви без гаранция, ще трябва да заложите при него жена си, дъщеря си, чадъра си, всичко, дори и кутията си за шапки, чехлите си (вие попадате в разиграваната от него комедия), лопатите си, машата си, та и дървата, които държите в мазето!… Гобсек! Гобсек ли? Нещастнико, кой ви отпрати към този палач на материално затруднени хора?

— Господин дю Тийе.

— А, хитрецът, познах, че е той! Някога бяхме приятели с него. Сега сме скарани така, че не се поздравяваме и, вярвайте ми, има от какво да се отвращавам: проникнах до дъното на прогнилата му душа; той ме накара да се чувствам неудобно на оня хубав бал у вас; не мога да го понасям с надменния му вид, защото имал за любовница жена на нотариус! Стига само да река, аз мога да имам маркизи, но той никога няма да получи моето уважение! Уважението ми е подобно на принцеса, а тя няма никога да го обезпокои в леглото му! Ама и вие сте голям шегобиец, слушайте, давате бал, а два месеца по-късно искате отсрочка! Вие можете много да напреднете! Хайде да работим заедно! Имате добро име, то ще ми свърши работа. О, дю Тийе е сродна душа на Гобсек! Дю Тийе ще свърши зле. Ако наистина е, както разправят, посредник на стария Гобсек, няма да отиде много далеч. Гобсек дебне в някое ъгълче като стар паяк, който е хванал в мрежата си целия свят. Рано или късно — хоп! Лихварят изсмуква жертвата си, както аз сега ей тази чашка вино. Толкова по-добре! Дю Тийе ми изигра един номер… ама такъв, че заслужава обесване.

След час и половина безсмислен брътвеж Бирото реши да си тръгне, щом видя, че бившият търговски пътник се кани да му разказва какво се било случило в Марсилия с някакъв си народен представител, който бил влюбен в една актриса, а тя пък играела ролята на Хубавата Арсен и била освиркана от настроената роялистки публика.

— И той става — разказа Клапарон, — изправя се в ложата си и виква: „М… му, който свири!… Ако е жена, ще го оправя в леглото, ако е мъж, една само среща с мен ще го нареди, ако не е ни мъж, ни жена, ще го натикам в миша дупка!“ Знаете ли как свършило всичко?

— Сбогом, господине — каза Бирото.

— Пак ще ви се наложи да наминете към мене — отвърна Клапарон. — Първата полица на Керон ни е върната протестирана и нали съм поръчител, платих. Ще пратя у вас за парите, работата преди всичко!

Тази студена и престорена любезност нарани Бирото не по-малко, отколкото грубостта на Келер или немската присмехулност на Нюсенжан. Интимните обноски на този човек и чудноватите му изповеди, предизвикани от изпитото шампанско, помрачиха душата на честния парфюмерист: стори му се, че излиза от някакъв вертеп на капитала. Той слезе по стълбата, после тръгна по улиците, без да знае къде отива. Продължи по булевардите, стигна до улица Сен-Дьони и като си спомни за Молиньо, запъти се към Батавския дом. Той се изкачи по мръсната вита стълба, по която неотдавна се бе изкачил с чест и гордост. Спомни си за дребнавата алчност на Молиньо и изтръпна от ужас, че трябва да иска нещо от този човек.

Както при първото посещение на парфюмериста, собственикът седеше край огъня, но този път се бе отдал на храносмилането си. Бирото изложи молбата си.

— Искате отсрочка за полица от хиляда и двеста франка! — възкликна Молиньо иронично и недоверчиво. — Не е възможно да сте стигнали дотам, господине. Щом нямате хиляда и двеста франка на петнадесети, значи, ще ми върнете квитанцията за наема неплатена? А, ще ми бъде много неприятно, аз никак не съм любезен, щом става дума за пари; наемите са моите доходи. Иначе с какво ще посрещна собствените си задължения? Всеки търговец ще одобри този спасителен принцип. Щом става дума за пари — няма кум, няма сват. Зимата е тежка, дървата поскъпнаха. Ако не ми платите на петнадесети, на шестнадесети по обед призовката е у вас. Не друг, а Микрал, оня добряк, вашият пристав, ще ви изпрати призовчицата в плик, както подобава на високото ви положение.

— Господине, никога не съм получавал призовка на мое име — каза Бирото.

— Всяко нещо си има начало — бе отговорът на Молиньо.

Смазан от неприкритата кръвожадност на старчето, парфюмеристът се почувства съвсем убит, защото чу в ушите си тътена от погребалната камбана на фалита. Всеки неин удар будеше в него спомена за собствените му безмилостни преценки за фалиралите търговци. Някогашните му разсъждения се очертаваха с огнени букви в замаяната му глава.

— Да не забравя — каза Молиньо, — пропуснали сте да напишете върху полиците „стойност, получена от наеми“, което ми помага да запазя правата си.

— Положението, в което се намирам, ми забранява да правя каквото и да било в ущърб на кредиторите си — отвърна парфюмеристът, загубил ума и дума от зиналата пред краката му пропаст.

— Отлично, господине, много добре! Мислех, че от досегашните си наематели съм научил всичко по въпроса за наемните отношения. А сега от вас научавам, че срещу наема никога не трябва да се приемат полици вместо пари. А! Ще ви дам под съд, защото от отговора ви разбирам, че няма да уважите подписа си. Хора като вас засягат интересите на всички собственици в Париж.

Бирото си излезе отвратен от живота. Свойствено е на чувствителните и мекушави натури да се обезкуражават при първия отказ и да се насърчават при първия успех. Единствената надежда на Сезар беше предаността на младия Попино, за когото той съвсем естествено помисли, щом се озова на площад Иносан.

— Горкото момче, кой би предсказал подобно нещо, когато преди шест седмици в градината на Тюйлери го подготвях за новото му поприще.

Наближаваше четири часът, време, когато служителите напускат съдебната палата. По една случайност и съдията Попино бе дошъл да види племенника си. Този човек, един от най-проницателните умове по въпросите на нравствеността, притежаваше интуиция, която му помагаше да открива скритите помисли, да разбира смисъла на най-незначителните човешки действия, зародиша на престъплението и корените на закононарушението; сега, без да се издаде, той поразгледа Бирото. Парфюмеристът — който остана недоволен, че намира чичото при племенника — му се стори напрегнат, замислен и загрижен. Както винаги зает и с перо, затъкнато над ухото, малкият Попино се чудеше как да изрази вниманието си към бащата на своята Сезарин. Баналните фрази, изречени обаче от Сезар, се сториха на съдията прикритие на някаква важна молба. Вместо да си тръгне, хитрият магистрат продължи да стои при племенника си въпреки волята му, защото бе пресметнал, че парфюмеристът сам ще си тръгне, за да се опита по този начин да се отърве от него. Щом Бирото излезе, тръгна си и съдията, но той го зърна, че снове по улица Сен-Диаман, която води към улица Обри-льо-Буше. Това извънредно дребно обстоятелство предизвика нови съмнения у стария Попино относно намеренията на Бирото; той излезе от улица Ломбар и като видя, че парфюмеристът влиза отново при Анселм, също се запъти бързо натам.

— Драги Попино — каза Сезар на съдружника си, — идвам да ти искам една услуга.

— Какво искате да направя за вас? — запита Попино, пламнал от готовност.

— Ах! Спасяваш ми живота! — извика нещастникът, щастлив от сърдечната топлина, блеснала сред ледовете, из които се движеше от двадесет и пет дни насам. — Трябва да ми дадеш петдесет хиляди франка срещу частта ми от печалбите, за плащането ще се разберем.

Попино погледна втренчено Сезар, който сведе очи. В този момент влезе съдията.

— Момчето ми… А, извинявайте, господин Бирото!… Момчето ми, забравих да ти кажа… — И със свойствения на магистрата заповеднически жест, съдията изведе племенника си на улицата, поведе го към улица Ломбар, макар че беше по сако и гологлав, и го накара да го изслуша. Племеннико, възможно е бившият ти господар да се окаже в толкова забъркано положение, че да се наложи да депозира баланса си. Преди да стигнат дотам, хората с четиридесет години безукорен живот, дори най-добродетелните, в желанието да запазят честта си постъпват като запалени комарджии; такива хора са способни на всичко: да продадат жена си, да търгуват с дъщерите си, да изложат името на най-добрите си приятели, да заложат вещи, които не им принадлежат; те играят на комар, стават комедианти, лъжци; умеят да плачат. Виждал съм най-чудновати неща. И ти сам бе свидетел на добродушието на Роген, комуто всеки би дал причастие без изповед. Нямам пред вид в строгите си заключения господин Бирото, смятам го за честен човек; но ако той поиска от тебе да направиш каквото и да било, което да е противно на търговските закони, като например да подпишеш от приятелски чувства полици и да пуснеш подписа си в обръщение, което според мене е начало на мошеничество, защото такива полици са като фалшиви пари, обещай ми да не вършиш нищо, преди да си се посъветвал с мене. Мисли, че щом обичаш дъщеря му, не трябва, дори в интерес на твоите чувства, да разрушаваш бъдещето си. Ако се наложи господин Бирото да падне, защо трябва да падате двамата? Това не би ли означавало да се лишите и двамата от всички шансове, които би могла да има твоята фирма, която всъщност ще бъде и негово убежище?

— Благодаря ви, чичо, вземам си бележка от думите ви — отвърна Попино, който едва тогава разбра отчаяното възклицание на бившия си господар.

Търговецът на фини масла и други артикули се прибра загрижен в мрачния си магазин. Бирото веднага забеляза промяната.

— Направете ми честта да се качите в стаята ми, там ще бъдем по-спокойни — рече Попино. — Макар че служителите ми са много заети, все пак биха могли да ни чуят.

Бирото последва Попино като осъден, който очаква касиране на присъдата или отхвърляне на молбата му.

— Скъпи мой благодетелю — каза Анселм. — Не се съмнявайте в предаността ми към вас, тя е сляпа. И все пак позволете ми да ви запитам исканата сума спасява ли ви напълно, или само забавя някаква катастрофа. Ако е така, защо да ме повличате и мене? На вас са ви нужни полици със срок деветдесет дни. Отсега искам да ви кажа, че ще ми бъде невъзможно да ги платя след три месеца.

Блед, тържествен, Бирото се изправи и изгледа Попино. Ужасен, Анселм извика:

— Ще ги подпиша, щом настоявате!

— Неблагодарник! — отвърна парфюмеристът, като вложи последните си сили в тази дума, запратена в лицето на Анселм като печат на позора.

Той се отправи към вратата и излезе. Като дойде на себе си от страшната дума, Попино се спусна по стълбата и изтича на улицата, но никъде не видя парфюмериста. Влюбеният момък продължаваше да чува страшната присъда, пред него все се мяркаше разстроеното лице на нещастния Сезар; подобно на Хамлет и той стоеше редом с един ужасен призрак.

Тринадесета глава
Депозиране на баланса

Бирото се въртеше из улиците на този квартал като пиян. Най-после излезе на кея, тръгна по него и стигна до Севр, където, изтръпнал от мъка, прекара нощта в един хан; изплашена, жена му не посмя да го търси. В такива случаи неблагоразумно вдигнатата тревога може да се окаже съдбоносна. Умната Констанс пожертва тревогите си пред доброто търговско име на мъжа си; тя го чака през цялата нощ, като ту се молеше, ту изпадаше в страшно безпокойство. Умрял ли бе Сезар? Или бе излязъл вън от Париж по дирята на някоя последна надежда? На другия ден тя си даде вид, че знае причините на отсъствието му, но като видя, че в пет часа той още не се бе върнал, изпрати да повикат вуйчо й и го помоли да отиде в моргата. През цялото време тази мъжествена жена остана на касата и дъщеря й бродираше до нея. Те отговаряха на клиентите със спокойно, не тъжно, но не и усмихнато лице. Пийро се завърна със Сезар. Срещнал го бе на връщане от борсата, в Пале-роял, в момента, когато се чудеше да влезе ли в игралната зала. Беше четиринадесети януари. На обяд Сезар не можа да яде. Свитият му стомах не приемаше храна. Следобедът бе още по-страшен. Търговецът преживя за стотен път едно от онези ужасни люшкания между надежда и безнадеждност, от които в душата нахлува цяла гама от радостни усещания, след което тя пропада в най-страшна мъка, а това изхабява слабите натури.

Пристигна адвокатът на Бирото Дервил, който се втурна във великолепния салон, където госпожа Сезар едва задържаше нещастния си съпруг; той искаше да отиде да спи на петия етаж, за да „не гледал — както казваше той — свидетелството на безумието си“.

— Спечелихме делото! — каза Дервил.

При тези думи сгърченото лице на Сезар се отпусна, но радостта му изплаши вуйчо Пийро и Дервил. Жените излязоха ужасени и отидоха да плачат в стаята на Сезарин.

— Значи, сега ще мога да сключа заем! — извика парфюмеристът.

— Не би било благоразумно — отвърна адвокатът. — Те ще обжалват делото, а апелативният съд може да измени присъдата; но до един месец ще имаме и неговото решение.

— Един месец!

Сезар изпадна в някакъв унес, от който никой не се и опита да го изтръгне. Тази особена каталепсия, при която тялото живееше и страдаше, но функциите на съзнанието бяха преустановени, този отдих — плод на случайността — бе посрещнат с основание от Констанс, Сезарин, Пийро и Дервил като божия благодат. Така Бирото можа да понесе съсипващите вълнения на нощта. Той остана в едно дълбоко кресло до камината; от другата страна седеше жена му, като го наблюдаваше внимателно, с кротка усмивка на устните, една от онези усмивки, които доказват, че жените са по-близо до небето, отколкото мъжете, и че те умеят да влагат безкрайна нежност и в най-голямото състрадание — тайна, която притежават само ангелите, появяващи се по някаква щастлива случайност съвсем изрядко в човешките сънища. Седнала на малко столче до краката на майка си, Сезарин докосваше от време на време с косата си ръцете на баща си — милувка, чрез която се опитваше да изрази онова, което в подобни кризи думите не са в състояние да сторят.

Седнал в креслото си, както канцлерът Лопитал е изобразен в преддверието на камарата, Пийро — този философ, който бе готов всичко да понесе — напомняше с мъдростта си, изписана на челото му, египетските сфинксове; той разговаряше тихо с Дервил. Констанс си науми да поиска мнението на адвоката, в чиято дискретност бе сигурна. Тъй като знаеше баланса наизуст, тя изложи шепнешком на ухото на Дервил положението им. След като се съвещаваха близо час пред очите на затъпелия парфюмерист, адвокатът поклати глава и в същото време погледна Пийро.

— Госпожо — каза той с ужасното хладнокръвие на деловите хора, — налага се да депозирате баланса си. Да предположим, че намерите начин да платите утре, ще трябва да броите най-малко триста хиляди франка, преди да можете да сключите заем срещу купените от вас места. На един пасив от петстотин и петдесет хиляди франка вие противопоставяте много хубав и много производителен актив, който обаче е неосребрим, така че рано или късно ще се провалите. Мнението ми е, че е по-добре да скочите от прозореца, отколкото да се сгромолясате по стълбите.

— И аз мисля така, момичето ми — каза Пийро. Дервил си тръгна, изпратен от госпожа Сезар и от Пийро.

— Милият ми татко! — каза Сезарин, като стана тихичко от столчето, за да целуне баща си по челото. — Анселм нищо ли не е могъл да направи? — запита тя, когато вуйчо й и майка й се върнаха.

— Неблагодарник! — извика Сезар, шибнат от това име в единственото чувствително място на паметта си, както откликва клавишът на пианото, когато чукчето удари струната.

От момента, в който тази дума го бе анатемосала, малкият Попино нямаше нито миг сън, нито миг покой. Нещастният момък проклинаше чичо си и бе ходил да го види. За да накара този човек с неговата дългогодишна юридическа опитност да отстъпи, той бе употребил цялото красноречие на любовта с надеждата да омилостиви човека, съдията, по когото човешките слова се плъзгаха, както водата се стича по мушама.

— Казано на търговски език — твърдеше той пред него, — обичаят позволява на съдружника-деловодител да отпусне известна сума на съдружника-командитор предварително, като аванс срещу печалбите, а ние несъмнено ще имаме печалби. Направих подробна проверка на положението си и смятам, че ще бъда в състояние да платя четиридесет хиляди франка за три месеца! Честността на господин Бирото дава основание да се вярва, че тези пари ще бъдат употребени за изплащане на полиците. Така че ако се стигне до фалит, кредиторите няма да могат в нищо да ни упрекнат. Освен това, чичо, предпочитам да загубя четиридесет хиляди франка, отколкото да изгубя Сезарин. Тя сигурно вече знае за отказа ми и ще ме намрази. А аз обещах да дам и кръвта си за моя благодетел! Намирам се в положението на моряк, който се дави, хванал за ръка капитана си, или на войник, който трябва да загине заедно с генерала си.

— Не си добър търговец, обаче сърцето ти е добро, затова винаги ще те уважавам — отвърна съдията, като стисна ръка на племенника си. — Много мислих по тази работа — продължи той, — зная, че си лудо влюбен в Сезарин и мисля, че ще можеш да задоволиш едновременно законите на сърцето и законите на търговията.

— Ах, чичо, ако сте открили някакъв начин, спасявате честта ми!

— Дай на Бирото петдесет хиляди франка с акт, упоменаващ частта му във вашето предприятие с маслата, което е един вид собственост. Аз сам ще съставя акта.

Анселм целуна чичо си, върна се в къщи, подписа записи за петдесет хиляди франка и се завтече от улица Сен-Диаман на площад Вандом, така че в момента, в който Сезарин, майка й и вуйчо им Пийро гледаха парфюмериста, смаяни от гробовния глас, с който бе произнесъл думата „неблагодарник“ в отговор на въпроса на дъщеря си, вратата на салона се отвори и Попино влезе.

— Скъпи, обични господарю — каза той, като бършеше челото си, плувнало в пот, — ето парите, които ми поискахте. — И той подаде полиците. — Да, огледах положението си, не се страхувайте, ще мога да платя, но само спасете честта си!

— Сигурна бях в него! — извика Сезарин, като хвана ръката на Анселм и силно я стисна.

Госпожа Сезар целуна Попино, а парфюмеристът се изправи, подобно на праведник при тръбата на страшния съд: той наистина възкръсваше от гроба! После протегна ръка като безумен, за да поеме петдесетте обгербвани полици.

— Чакайте! Момент! — извика страшният вуйчо Пийро, като изтръгна записите от ръцете на Попино.

Онемели от тона и от жеста на вуйчото, четиримата членове на семейството — Сезар и жена му, Сезарин и Попино — видяха ужасени как той разкъса полиците и ги хвърли в огъня, където те се превърнаха на пепел, без никой да се опита да му попречи.

— Вуйчо!

— Вуйчо!

— Вуйчо!

— Господине!

Това бяха четири възклицания, четири сърца, обединени в една обща, страшна мисъл. Вуйчо Пийро прегърна малкия Попино, притисна го до гърдите си и го целуна по челото.

— Ти заслужаваш да те обожават всички, които имат сърце — му каза той. — Ако обичаше дъщеря ми, дори тя да притежаваше един милион, а ти да имаше само това (той показа черната пепел от записите), и ако и тя те обичаше, за две седмици щях да ви оженя. Господарят ти — продължи той, като показа Сезар — е полудял. Племеннико — обърна се Пийро тежко към парфюмериста, — стига илюзии! В търговията са необходими пари, а не чувства! Всичко това е много възвишено, но е безполезно. Два часа прекарах на борсата, ти нямаш вече и за пет пари кредит. Всички говорят за сполетялата те беда, за отказаните отсрочки, за опитите ти пред някои банкери и за техния отказ, за лудостите ти, за шестте етажа, които си изкачил, за да намериш един бъбрив като сврака собственик, и то за да отсрочиш изплащането на хиляда и двеста франка, за бала, който уж си бил дал, за да прикриеш затрудненото си положение. Някои стигат дотам да твърдят, че не си имал никакви пари у Роген. Според враговете ти Роген е бил само предлог. Един мой приятел, когото натоварих да разучи всичко, потвърди подозренията ми. Всеки предчувства, че сега ще се появят полици, подписани от Попино, и се говори, че ти нарочно си го настанил в новата фирма, за да можеш да го използваш. С една дума, всички клевети и злословия, които си навлича човек, стремящ се да се издигне едно стъпало по-високо по обществената стълбица, сега се носят в търговския свят. Ти напразно би разнасял по всички гишета цяла седмица петдесетте полици от Попино, никой няма да ги вземе, само ще понесеш унижението да ти откажат. Нищо не доказва емисионната им стойност и хората очакват, че за да се спасиш, ще пожертваш горкото момче. По този начин само ще унищожиш без всякаква полза кредита на фирмата „Попино“. Знаеш ли колко би ти дал и най-смелият изкупвач срещу тези петдесет хиляди франка? Двадесет хиляди, чуваш ли? Двадесет хиляди! В търговията настъпват моменти, когато човек трябва да умее да се държи пред хората три дни, без да яде, като че ли е преял, за да бъде допуснат на четвъртия ден в трапезарията на Кредита. Само че ти не можеш да издържиш тези три дни, там е работата! Смелост, племеннико, налага се да депозираш баланса си. Тук е Попино, тук съм и аз, и щом твоите служители си легнат, ние двамата с него ще се заловим на работа, за да ти спестим тия мъки.

— Вуйчо! — промълви парфюмеристът, сключил умолително ръце.

— Сезар, да не би да искаш да стигнеш до срамен баланс, в който да нямаш никакъв актив? Участието ти в предприятието на Попино спасява честта ти!

Прогледнал от тази последна и съдбоносна струя светлина, Сезар видя най-после ужасната истина в пълните й размери, отпусна се в креслото си, после падна на колене, разсъдъкът му се помрачи и той стана като дете; жена му помисли, че умира и коленичи до него, за да му помогне да се вдигне; но остана така, защото го видя, че сключва молитвено ръце, отправя поглед към небето и казва с примирение и разкаяние пред вуйчо си, дъщеря си и Попино молитвата, изричана от католиците във върховни моменти.

„Отче наш, ти, който си на небесата, да се свети името ти, да дойде царството ти, да бъде волята ти както на небето, така и на земята. Хляб наш насущний дай ни го и днес и прости нашите грехове, както и ние прощаваме на враговете си. Амин!“

Сълзи изпълниха очите на стоически настроения Пийро, а Сезарин, разплакана и убита от скръб, бе склонила глава на рамото на бледия, застинал като статуя Попино.

— Да слезем долу — каза бившият железар на младежа, като го хвана под ръка.

В единадесет часа и половина те оставиха Сезар на грижите на жена му и дъщеря му. Точно тогава Селестен — първият помощник, — който бе движил цялата работа на фирмата по време на тази скрита за всички буря, се качи горе и влезе в салона. Като чу стъпките му, Сезарин изтича да му отвори, за да му попречи да види унинието, в което бе изпаднал господарят му.

— В тазвечерната поща — каза той — имаше едно писмо от Тур, на което адресът е бил сбъркан и затова е закъсняло. Помислих, че е от брата на господин Бирото, затова не съм го отворил.

— Татко — извика Сезарин, — има писмо от чичо ми от Тур!

— Ах! Спасен съм! — извика Сезар. — Братко! Братко! — добави той и разцелува писмото.

Отговор на Франсоа до Сезар Бирото:

„Тур, 17 т. м.

 

Многообични ми братко, писмото ти ми причини много голяма мъка; ето защо, след като го прочетох, отидох и отслужих на бога светата литургия за спасението ти, помолих го да хвърли милостив поглед на твоите страдания в името на кръвта, пролята за наше изкупление от неговия син, нашия божествен спасител. В момента, в който произнасях в молитвата «Pro rneo fratre Coesare», очите ми се напълниха със сълзи, мислейки за тебе, от когото за нещастие съм разделен в дните, когато имаш такава нужда от братска подкрепа. Казах си обаче, че почтеният господин Пийро достойно ще ме замести.

Скъпи ми Сезар, не забравяй сред мъките, че животът на земята е живот на изпитания, преходен; мисли, че един ден ние ще бъдем възнаградени за това, че сме страдали в името, на светия бог, за светата църква, за това, че сме съблюдавали евангелските истини и сме живели добродетелно; иначе нищо на този свят не би имало смисъл. Повтарям ти тези неща, защото зная колко си набожен и добър и защото може да се случи хора като тебе, понесени от световните бури и запратени в пълното с опасности море на човешките интереси, да си позволят в нещастието някои богохулства. Не проклинай нито хората, които ще те наранят, нито бога, който по своя воля изпраща горчивини в живота ни. Не гледай към земята, а, напротив, вдигни поглед към небето: оттам идва утехата за слабите, там са богатствата на бедните, там се крият и ужасите за богатия…“

— Бирото — пресече го жена му, — прескочи всичко това и виж дали ни изпраща нещо.

— Често ще препрочитаме това писмо — рече търговецът, като бършеше сълзите си; той разтвори писмото, от което падна един пощенски запис. — Бедният ми брат, сигурен бях в него — продължи Бирото, взе записа и продължи да чете със задавен от сълзи глас:

— „… отидох у госпожа дьо Листомер и без да й казвам причините на просбата ми, я замолих да ми заеме каквото може, за да увеличи плода на спестяванията ми. Нейната щедрост ми позволи да допълня сумата от хиляда франка, която ти изпращам със запис.“

— Много пари праща! — извика Констанс, поглеждайки към Сезарин.

— „Като се откажа от някои излишества в живота си, ще мога да върна за три години на госпожа дьо Листомер четиристотинте франка, които ми даде назаем, така че, скъпи ми Сезар, не се тревожи. Изпращам ти всичко, което притежавам на този свят, като ти пожелавам тази сума да ти помогне да разрешиш благополучно търговските си затруднения, които, предполагам, са само временни. Знам колко си съвестен, затова предварително искам да отговоря на възраженията ти. Не мисли за никакви лихви, нито пък смятай да ми връщаш парите, когато си възстановиш състоянието, който ден няма да закъснее, ако бог благоволи да се вслуша в молитвите ми, които ежедневно отправям към него. Съдейки по последното ти писмо, получено преди две години, аз те смятах за богат човек и мислех, че ще мога да разполагам със спестяванията си в полза на бедните; сега обаче всичко, което имам, ти принадлежи. Като превъзмогнеш тази временна спънка в твоето плуване, запази сумата за племенницата ми Сезарин, така че, като се омъжи, да може да си купи с нея някоя дреболия, която ще й напомня за стария чичо, чиито ръце ще бъдат винаги вдигнати към небето с молба към бога да изсипе благодатта си над нея и над всички, които й са скъпи. Накрая, скъпи ми Сезар, не забравяй, че аз съм беден свещеник, който живее от божията милост като полските чучулиги, който върви безшумно по избрания от него път, като се старае да изпълнява заповедите на нашия божествен спасител и комуто следователно е нужно много малко. Затова остави настрана и най-малките скрупули в затрудненото положение, в което се намираш, и мисли за мен като за човек, който най-нежно те обича. Нашият прекрасен абат Шаплу, на когото не съм разказал затрудненията ти, ме помоли да ти предам най-хубавите му чувства за цялото ти семейство и ти пожелава работите ти да вървят все така благополучно. Сбогом, скъпи и многообични ми братко, моля бога в обстоятелствата, в които се намираш, да ви даде крепко здраве на тебе, на жена ти и на дъщеря ти. Пожелавам на всички ви търпение и смелост в бедите.

Франсоа Бирото, свещеник, викарий на катедралата и на енорийската църква «Сен-Гасианп» в Тур“.

— Хиляда франка! — повтори госпожа Бирото разярено.

— Прибери ги — отвърна тежко Сезар. — Толкова има, толкова праща. Впрочем те са на дъщеря ни и с тях ще можем да живеем, без нищо да искаме от кредиторите ни.

— Те ще помислят, че ти си скрил значителни суми.

— Ще им покажа писмото.

— Ще кажат, че то е измислено.

— Боже мой, боже мой! — извика Бирото ужасен. — И аз така съм мислил за толкова бедни хорица, които са били в моето положение!

Дълбоко разтревожени от състоянието, в което се намираше Сезар, майката и дъщерята останаха до него мълчаливи с ръкоделието си. В два часа сутринта Попино отвори тихо вратата на салона и направи знак на госпожа Бирото да слезе. Като видя племенницата си, Пийро свали очилата си.

— Дете мое — каза той, — още има надежда, всичко не е загубено, само че твоят мъж не би могъл да издържи на превратностите в преговорите, които заедно с Анселм смятаме да предприемем. Не се отделяй утре от магазина и вземи всички адреси на полиците, защото ние ще бъдем заети до четири часа. Ето какво искам да кажа. Нито господин Рагон, нито аз представляваме заплаха за вас. Представи си сега, че вашите сто хиляди франка, които са били депозирани у Роген, са били предадени по принадлежност, в такъв случай пак не бихте могли да разчитате на тях. Налице са обаче сто и четиридесет хиляди франка записи на заповедта на Клапарон, които при всички случаи трябва да изплатите. Така че не е банкрутът на Роген, който ви разорява. Смятам, че за да посрещнете задълженията си, трябва да сключите рано или късно заем от четиридесет хиляди франка срещу фабриките ви и други шестдесет хиляди франка — срещу записи на Попино. Значи, още можем да се борим; защото след това пък ще можете да направите заем срещу местата при „Мадлената“. Ако вашият главен кредитор се съгласи да ви помогне, аз няма дори да се замисля, ще продам рентата си, ще остана без хляб. Попино също ще увисне на косъм и вие ще бъдете зависими от най-дребния обрат в търговията. Но няма съмнение, че маслото ви ще донесе големи печалби. Току-що се разбрахме с Попино, в тази борба ние ще ви подкрепим. Ах! С радост бих ял сух хляб, само да може да видя как изгрява на хоризонта зората на успеха ви! Но всичко зависи от Жигоне и от съдружниците на Клапарон. Сега двамата с Попино отиваме у Жигоне, където ще бъдем между седем и осем часа; след това ще знаем какви са намеренията им.

Разплакана, потънала в сълзи, Констанс се хвърли отчаяно в обятията на вуйчо си. Но нито Попино, нито Пийро можеха да знаят, че Бидо, наричан Жигоне, и Клапарон бяха двойници на дю Тийе, както и че дю Тийе копнееше да прочете в рубриката „Малки обявления“ следното страшно съобщение:

„Решение на Търговския съд, според което се обявява в несъстоятелност Сезар Бирото, търговец-парфюмерист, жител на Париж, улица Сент-Оноре №397. Несъстоятелността се открива на 16 януари 1819 година. Съдия-изпълнител, господин Гобенхайм-Келер. Синдик, господин Молиньо.“

Анселм и Пийро проучваха до сутринта работите на Сезар. В осем часа двамата героични приятели, единият от които бе стар ветеран, а другият — наскоро произведен младши лейтенант, се запътиха, без дума да си кажат, към улица Грьонета. Сега те щяха да изпитат вместо Сезар Бирото ужасните мъки на хората, изкачвали стълбите на Бидо, по прякор Жигоне. Бяха потиснати. Няколко пъти Пийро изтри потта от челото си.

Сградите по улица Грьонета, до една обсебени от множество търговски фирми, отблъсват напълно с външния си вид. Постройките са ужасни. Отвратителната мръсотия на работилниците е първото нещо, което се хвърля в очи. Старият Жигоне живееше на третия етаж на една къща, чиито прозорци се отваряха наполовина и бяха с малки мръсни стъкла. Стълбата излизаше на самата улица. Портиерката живееше в една стаичка на приземния етаж, осветявана само откъм стълбището. С изключение на Жигоне всички наематели бяха занаятчии. В сградата постоянно влизаха и излизаха работници; стъпалата бяха покрити с размекната или втвърдена кал — според времето — и всякакви мръсотии. На всяка площадка на това зловонно стълбище се виждаха фирмички с имената на занаятчиите, написани със златни букви върху червено лакирани тенекиени плочки и с мостри от шедьоврите им. Най-често вратите бяха отворени, така че вътре се виждаше странна смесица от домакинство и работилница, долитаха невероятни викове, ръмжене, песни, подсвирквания, напомнящи часа на храненето в зоологическата градина. На първия етаж, в един зловонен коптор, се изработваха най-хубавите тиранти на парижката галантерия. На втория етаж сред невъобразима мръсотия се произвеждаха най-елегантните картонени изделия, които на Нова година красят витрините. Когато Жигоне умря, той притежаваше на третия етаж на тази къща един милион и осемстотин хиляди франка, но нищо не бе в състояние да го накара да излезе оттам, макар че племенницата му, госпожа Сайар, му бе предложила апартамент в една чудесна сграда на площад Роял.

— Смелост! — каза Пийро, като дръпна шнура на чукчето, окачено на сивата и чиста врата на Жигоне.

Той лично им отвори. Двамата пълномощници на парфюмериста, излезли на двубой на бойното поле на фалита, прекосиха едно не лошо, но студено помещение без пердета на прозорците. Те седнаха във втората стая, където бе кабинетът на лихваря, пред пълната с пепел камина, където дървата не искаха да се разпалят. Сърцето на Попино се вледени пред зелените папки на Жигоне и пред манастирската суровост на този студен като изба кабинет. Той се взря тъпо в простата синкава и изпъстрена с цветчета хартия, залепена по стените от преди двадесет и пет години, после пренесе помръкнал поглед на камината, украсена с часовник във форма на лира и с продълговати вази от син севърски порцелан, богато инкрустирани с позлатена мед. Тази „отломка“ бе задигната от Жигоне по време на „корабокрушението“ на Версай, когато простолюдието бе изпочупило всичко; беше взета направо от будоара на кралицата. Великолепната творба обаче бе сложена редом с два най-мизерни свещника от ковано желязо и този груб контраст напомняше обстоятелствата, при които бе попаднала в ръцете му.

— Зная, че не идвате за себе си, а за многоизвестния Бирото — започна Жигоне. — Е, хайде казвайте какво има!

— Ясно ни е, че няма да ви кажем нищо ново, затова ще бъдем кратки — отвърна Пийро. — У вас ли са заповедите на заповедта на Клапарон?

— Да.

— Съгласен ли сте да замените първите петдесет хиляди срещу записи от тук присъстващия господин Попино срещу шконто, разбира се?

Жигоне свали страшния си зелен каскет, с който като че ли се бе родил, показа плешивия си и белезникав като прясно масло череп, направи волтеровска гримаса и отвърна:

— Искате да ми платите с масло за коса ли? Какво ще го правя?

— Щом така се шегувате, не ни остава нищо друго, освен да ставаме да си вървим — каза Пийро.

— Говорите като мъдрец и наистина сте мъдър — отвърна Жигоне с ласкателна усмивка.

— Добре, ами ако аз джиросам полиците на господин Попино? — запита Пийро с последно усилие.

— Вие сте чисто злато, господин Пийро, само че аз нямам нужда от злато, аз искам само да си получа среброто.

Пийро и Попино се сбогуваха и си тръгнаха. Но и на последното стъпало краката на Попино още се олюляваха.

— Това човек ли е? — запита той Пийро.

— За такъв го смятат — отвърна старецът. — Никога да не забравяш тази кратка среща, Анселм! Това са те хората, които дават пари назаем, но без маскарада на приятните обноски. Непредвидените събития са като буталото на пресата, ние сме гроздето, а банкерите са бъчвите. Сделката с местата сигурно е добра. Жигоне или някой друг, който стои зад него, иска да удуши Сезар, за да обере той печалбите: всичко е ясно, положението е непоправимо. Ти видя какво нето са заемодавците: никога да не търсиш помощ от тях!

След тази ужасна сутрин, когато за първи път госпожа Бирото взе адресите на всички, които идваха за пари, и върна банковия разсилен, без да му плати, в единадесет часа щастлива, че е спасила мъжа си от страдания, смелата жена съгледа отдалеч Анселм и Пийро, чието завръщане очакваше с непрекъснато растяща тревога. Но по лицата им прочете присъдата си. Депозирането на баланса бе неизбежно.

— Той ще умре от мъка — рече нещастната жена.

— По-добре е да умре — каза дълбокомислено Пийро. — Но той е набожен, а при сегашните обстоятелства единствен изповедникът му, абат Лоро, може да го спаси.

Преди да поднесат на Сезар за подпис баланса, който Селестен бе приготвил, Пийро, Попино и Констанс изчакаха един от служителите да отиде да извика абат Лоро. Служителите бяха в отчаяние, те обичаха господаря си. В четири часа добрият свещеник пристигна. Констанс го уведоми за сполетялото ги нещастие и абатът се качи горе като войник на своя пост.

— Зная защо сте дошли — рече Бирото.

— Сине мой — му каза свещеникът, — отдавна ми е известно смирението ви пред божията воля; само че сега се касае да го покажете на дело; не откъсвайте взор от кръста господен, гледайте го и мислете на какви унижения е бил подложен спасителят на човечеството, колко жестоки са били кръстните му мъки и вие ще понесете изпитанията, които бог ви праща…

— Брат ми, абатът, ме подготви вече за това — отвърна Сезар, като показа писмото, което препрочиташе, и го подаде на изповедника си.

— Вие имате добър брат — каза абат Лоро, — имате и добродетелна и нежна съпруга, предана дъщеря, двама истински приятели — вуйчо ви и този прекрасен Анселм, — а също и двама снизходителни кредитори — семейство Рагонови; всички тези добри сърца непрестанно ще леят балсам върху раните ви и ще ви помогнат да носите кръста си. Обещайте ми, че ще имате твърдостта на мъчениците и че ще понесете удара, без да трепнете.

Абатът се изкашля, за да даде знак на Пийро, който също беше в салона.

— Примирил съм се напълно — отвърна Сезар спокойно, безчестието е вече факт, сега трябва само да мисля как да възстановя честта си.

Гласът на нещастния парфюмерист и изражението му изненадаха Сезарин и свещеника. Те обаче нямаше защо да се учудват. Хората обикновено понасят по-лесно нещастието, когато то е вече известно, определено, отколкото жестоките промени на съдбата, която носи ту прекалена радост, ту безкрайна скръб.

— Цели двадесет и две години съм спал, днес се събуждам с тояга в ръка — продължи Сезар, почувствал се отново някогашният селянин от Турен.

Като го чу да говори така, Пийро го притисна в прегръдките си. Чак тогава Бирото съгледа жена си, Анселм и Селестен. Книжата, които първият помощник държеше в ръка, бяха по-красноречиви от всякакви думи. Сезар огледа спокойно близките си, погледите на всички бяха тъжни; но приятелски.

— Момент — каза той, като сне ордена си и го подаде на абат Лоро, — ще ми го върнете, когато ще мога да го нося без срам. Селестен — обърна се той към помощника си, — напишете-молба за оставката ми като помощник-кмет. Господин абатът ще ви я издиктува, сложете й дата четиринадесети и я пратете по Pare на господин дьо Ла Бийардиер.

Селестен и абат Лоро слязоха долу. За четвърт час в кабинета на Сезар се възцари дълбоко мълчание. Тази твърдост изненада семейството. Щом Селестен и абатът се върнаха, Сезар подписа молбата за оставката си. Но когато Пийро му даде да подпише баланса, нещастният човек не можа да спре едно ужасно нервно движение.

— Господи, имай милост към мене! — каза той, подписа страшния документ и го подаде на Селестен.

— Господине — каза тогава Анселм Попило, чието мрачно чело се озари от лъч светлина, госпожо, направете ми честта да ми дадете ръката на госпожица Сезарин!

При тези думи всички присъстващи се просълзиха, с изключение на Сезар, който стана, взе ръката на Анселм и му каза с глух глас:

— Дете мое, ти не можеш да се ожениш за дъщерята на един фалирал търговец.

Анселм погледна Бирото право в очите и отвърна:

— Обещавате ли пред цялото си семейство да се съгласите на кашата женитба, ако госпожица Сезарин ме иска за съпруг в деня, в който над вас няма вече да тегне тази беда?

Настъпи кратко мълчание, през което всички следяха с вълнение чувствата, изписани по измъченото лице на парфюмериста.

— Да — отвърна той най-сетне.

Анселм пое с неописуем жест ръката на Сезарин и я целуна.

— Вие съгласна ли сте? — запита я той.

— Да — отговори тя.

— И така аз вече съм член на семейството ви и имам право да се занимавам с неговите дела — каза той с особено изражение.

Анселм излезе бързо от стаята, за да не издаде радостта си, която съвсем не беше уместна при скръбта на Биротови. Не че той бе ощастливен от фалита, но любовта е така егоистична и така всеобхватна! Самата Сезарин чувстваше как сърцето й прелива от вълнение, противоречащо на горчивата й мъка.

— Като сме почнали, да нанесем и останалите удари — пошепна Пийро на ухото на Сезарин.

Госпожа Бирото издаде някакъв звук — израз по-скоро на мъка, а не на одобрение.

— Племеннико — каза Пийро на Сезар, — какво смяташ да правиш сега?

— Ще продължа търговията си!

— Не съм съгласен с тебе — каза Пийро. — Ликвидирай, разпредели актива между кредиторите си и не се показвай вече на парижката борса! Някога често съм си представял, че изпадам в положение като твоето… (О, в търговията човек трябва всичко да премисля! Търговец, който не допуска, че може да фалира, е като генерал, който смята, че не е възможно да бъде победен; в такъв случай той не е истински търговец.) Аз на твое място в никакъв случай не бих продължил тази работа. Какво? Да се червя непрекъснато пред хората, на които съм навредил, да срещам недоверчивите им погледи и да получавам мълчаливия им упрек? Виж, гилотината, това разбирам: миг, и всичко е свършено. Но да чувстваш, че всеки ден отново ти режат главата е изтезание, от което бих се помъчил да се отърва. Мнозина продължават работата си, като че ли нищо не е било! Толкова по-добре за тях, те са по-силни от Клод-Жозеф Пийро. Ако търгуваш на дребно — а само така можеш да търгуваш, — ще кажат, че си си запазил някакви средства; ако пък останеш без стотинка, няма да можеш вече да се оправиш. Кажи сбогом на търговията! Предай актива си, продай магазина и стоката и се залови с друго нещо.

— Но с какво? — запита Сезар.

— Е, потърси някаква служба — отвърна Пийро. — Нали имаш покровители? Херцог и херцогиня дьо Льононкур, госпожа дьо Мортсоф, господин дьо Ванденес! Пиши на тези хора, срещни се с тях, могат да те настанят на служба в двореца с няколко хиляди франка заплата; жена ти и тя ще изкара толкова, навярно и дъщеря ти. Така че положението не е отчайващо. Тримата ще можете да си докарате до десет хиляди франка годишно. За десет години ще можеш да изплатиш сто хиляди франка, защото от тези пари ти нищо няма да харчиш: двете жени ще имат от мене хиляда и петстотин франка за разходите си, а колкото до тебе — ще видим!

Всъщност не Сезар, а Констанс се замисли върху тези мъдри слова. Като излезе от тях, Пийро се запъти към борсата, която тогава се помещаваше в една дъсчена постройка и представляваше кръгло помещение, в което се влизаше откъм улица Федо. Фалитът на видния търговец, на когото всички завиждаха, беше вече известен и предизвикваше общо вълнение сред представителите на едрата търговия, която тогава беше привърженица на конституцията. Търговците-либерали пък виждаха в празненството, дадено от Бирото, дръзко посегателство на техните политически убеждения. Хората на опозицията искаха да имат единствени монопола върху родолюбието. Роялистите можеха да обичат краля колкото си искат, любовта към отечеството бе привилегия на левицата: народът бе на нейна страна. Правителствените кръгове грешаха, че се радваха на събитие, което либералите искаха сами да изкористят. Падането на човек, под покровителството на двореца, на човек на правителството, на един непоправим роялист, който на 13 вандемиер бе нанесъл обида на свободата, като се бе сражавал срещу славната Френска революция, даваше повод за клюки и предизвикваше аплодисменти в борсата. Пийро искаше да разбере, да разузнае общественото мнение. В една от най-оживените групи той видя дю Тийе, Гобенайм-Келер, Нюсенжан, стария Гийом и зет му Жозеф Льоба, Клапарон, Жигоне, Монжьоно, Гобсек, Адолф Келер, Палма, Шифроовил, Матифа, Грендо и Лурдоа.

— Колко трябва да сме предпазливи! — забеляза Гобенайм на дю Тийе. — На косъм е било деверите ми да отпуснат кредит на Бирото.

— Аз хлътнах с десет хиляди франка, които той ми поиска преди петнадесетина дни и му ги дадох само срещу подпис — отвърна дю Тийе. — Но той преди години ми бе услужил и няма да съжалявам, ако ги загубя.

— И вашият племенник постъпи като другите — каза Лурдоа на Пийро. — Празненства ще ми устройва! Разбирам това да е някой мошеник, който иска да хвърля прах в очите на хората, та да спечели доверието им! Но човек, когото всички смятаха за образец на честност, да прибягва към измамите на старите шарлатани, на които ние сме вечните жертви!…

— Като пиявици — допълни Гобсек.

— Имайте доверие само в хора, които живеят в кочини като Клапарон — каза Жигоне.

— Е, топре — обърна се дебелият барон Нюсенжан към дю Тийе, — вие сте искали та ми направите етин номер, като ми изпратили Пирото. Ас не снам сащо — продължи той, като се обърна към манифактуриста Гобенайм — той не братил та фсеме от мен петесет хилади вранк, ас щях та дам.

— О, не, господин барон! — намеси се Жозеф Льоба. — Вие сигурно сте знаели, че банката е отказала полиците му, вие сам сте наредили това в отчетния комитет. В положението на този нещастен човек, към когото аз продължавам да изпитвам дълбоко уважение, има някои особени обстоятелства…

Пийро стисна ръката на Жозеф Льоба.

— Наистина невъзможно е човек да си обясни станалото, освен ако допусне, че зад Жигоне се крият банкери, които искат Да провалят сделката с местата около „Мадлената“ — каза Монжьоно.

— На Бирото се е случило онова, което ще постигне всички, които се занимават с неща, дето не им влизат в работа — прекъсна го Клапарон. — Ако се беше заловил лично той с „Кефалическото масло“, вместо да се впуска да вдига цената на празните места в Париж, щеше може би да изгуби стоте хиляди франка при Роген, но нямаше да фалира. Той сега ще започне да работи под името „Попино“.

— Трябва да внимаваме с Попино — каза Жигоне.

За всички тези търговци Роген бе „нещастният Роген“, а парфюмеристът — „жалкият Бирото“. За единия като че ли намираха извинение в голямата му любовна страст, докато другият им се струваше много по-виновен поради стремежите му към големство.

Като излезе от борсата, Жигоне мина, преди да се прибере, по улица Перен-Гаслен и се отби при госпожа Маду, продавачката на лешници.

— Как върви търговийката, лелко? — запита той със свойствената му жестока добродушност.

— Криво-ляво — отговори почтително госпожа Маду, поднасяйки на лихваря единственото си кресло, и то с онова предано раболепие, което бе проявявала на времето само към „милия покойник“.

Леля Маду, която събаряше на земята несговорчивите или прекалено закачливи каруцари, не би се страхувала да участва в обсадата на Тюйлери на десети октомври, иронизираше и най-добрите си клиентки и бе способна, без да й мръдне окото, да държи реч пред краля от името на жените от халите, същата тази Анжелик Маду посрещаше Жигоне с дълбоко уважение. В негово присъствие тя оставаше без сили и тръпнеше под суровия му поглед. Хората от народа дълго още ще треперят пред палача, а Жигоне бе палачът на този род търговци. В халите няма по-уважавана власт от властта на човека, от когото зависи курсът на парите. В сравнение с него.

Всички останали институции, създадени от хората, са нищо. Дори и правосъдието, защото в халите то е представено от един комисар, с когото тези хора завързват тесни връзки. Пред лихваря обаче, пред седналия зад зелените папки лихвар, към когото хората прибягват със свито сърце, шегата секва, гърлото пресъхва, гордостта в очите притихва, а народът застава почтително.

— Искате ли нещо от мене? — запита тя.

— Нищо, една съвсем дребна работица, бъдете готова да ми изплатите записите на Бирото. Човекът е фалирал, всичко е съвсем законно, ще ви изпратя сметката утре сутринта.

— Очите на госпожа Маду отначало се стесниха, като очите на котка, а после заизпускаха искри.

— Ах, негодникът! Ах, мошеникът! Сам дойде при мене да ми каже, че бил помощник-кмет и да ме поднася! Виж какво нещо е търговията! Няма вече честни кметове, правителството ни мами. Чакайте, ще видите как ще си взема аз от него парите…

— Е, при тия работи всеки се оправя, както може, миличка — каза Жигоне и повдигна леко крак, както прави котката, когато иска да премине през някое мокро място. Има разни важни клечки, които само гледат как да се измъкнат от капана.

— Хубаво! Хубаво! И аз ще си измъкна лешниците!… Мари-Жан! Чехлите и шала ми от заешката вълна, бързо, ако не искаш да ти стопля бузите с някоя плесница!

„Ще има пердах на другата улица — каза си Жигоне, потривайки ръце. — Дю Тийе ще бъде доволен, в квартала ще стане скандал. Не знам какво му е сторил този нещастник, парфюмеристът, но и на мене вече ми е жал, сякаш е куче, което си е счупило лапата. Това не е мъж, той не може да се бори с дю Тийе.“

Подобно на въстаналия народ от квартал Сент-Антоан, госпожа Маду се стовари към седем часа вечерта пред вратата на злочестия Бирото и я отвори със страшна ярост, защото ходенето още повече я беше възбудило.

— Мръсни гадини, дайте ми парите, парите си искам! Ще ми дадете парите или ще ви задигна ветрила, бурканчета, всякакви копринажи, с една дума стока за моите две хиляди франка! Де се е видяло кметовете да ограбват населението! Ако не ми платите, ще го бутна в затвора, ще отида при кралския прокурор, ще вдигна на крак цялото правосъдие! Няма да мръдна оттук без парите си!

Тя посегна да отвори един шкаф с огледала, където имаше скъпоценни вещи.

— Мадувица ще опипа нещо — каза тихичко Селестен на съседа си.

Като чу тези думи — защото когато човек е крайно възбуден, органите на чувствителността или се притъпяват, или придобиват по-голяма острота, според темперамента, — търговката зашлеви по ухото на Селестен най-силната плесница, която някога е била удряна в парфюмериен магазин.

— Научи се да уважаваш жените, ангелчето ми — каза тя, — и да не петниш името на тези, които ограбваш.

— Госпожо — каза госпожа Бирото, излизайки от стаичката зад магазина, където случайно се намираше и мъжът й, когото вуйчо Пийро искаше да отведе, защото той в изблик на самоунижение стигаше дотам, че смяташе, че трябва да го откарат в затвора, — госпожо, за бога, не привличайте вниманието на минувачите!

— О! Нека да влязат! — отвърна жената. — Аз ще им разкажа всичко, нека се посмеят! Така, значи, е моята стока и с парите, дето га печеля с пот на челото, с тях давате балове! И вие ходите облечена като кралица с вълната, дето я скубете от агънца като мене! Исусе Христе! На мене краденият имот би ми изгорил кожата! Аз се увивам със заешка вълна, ама си е моя! Пладнешки разбойници такива, давайте ми парите или!…

И тя се нахвърли на една красива кутия е инкрустации, пълна със скъпи тоалетни принадлежности.

— Оставете кутията, госпожо — каза току-що влезлият Сезар, — тук нищо вече не е мое, всичко принадлежи на кредиторите ми. Мое е само тялото ми и ако то ви трябва, ако искате да ме пратите в затвора, давам ви честната си дума (при тези думи една сълза блесна в очите му), че ще чакам тук изпратения от вас съдебен пристав и стражарите от търговския съд.

Тонът на Сезар и жестът, с който придружи думите си, смириха гнева на госпожа Маду.

— Капиталите ми бяха задигнати от един нотариус и аз нямам вина за бедите, които причинявам — продължи Сезар, — но вие ще си получите парите, та ако ще да работя като хамалин в халите и да умра от този труд.

— Виждам, че сте добър човек — отвърна продавачката от халите, — извинете за думите ми, госпожо; но все пак и аз трябва някак да се оправдая, защото Жигоне ще ме преследва, а за изплащането на вашите проклети полици аз имам записи само с десетмесечен срок.

— Елате при мене утре сутринта — каза влезлият в този момент Пийро, — ще уредя вашата работа с пет на сто при един мой приятел.

— Я! Ама това е нашият чичо Пийро! Е, ама той ваш вуйчо ли е? — обърна се тя към Констанс. — Добре, виждам, че сте честни хора, нищо няма да загубя, нали така? До утре, стари Бруте — каза тя на бившия железар.

Сезар настоя на всяка цена да остане сред развалините на своето благополучие, за да се справи, както казваше той, с всичките си кредитори. Въпреки молбите на племенницата си вуйчо Пийро подкрепи решението му и го остави да се качи горе в апартамента. Хитрият старец изтича у господин Одри, изложи му състоянието на Бирото, взе от него една рецепта за някакъв сироп за сън, поръча го в аптеката и се върна да прекара нощта заедно е него. Двамата със Сезарин накараха Сезар да пие от сиропа. Опиатът приспа парфюмериста, който се събуди след четиринадесет часа затворен в стаята на вуйчото, в дома му на улица Бурбоне; старецът пък си бе легнал на походно легло в салона. Когато Констанс чу тропота от колата, с която вуйчо Пийро отвеждаше Сезар, цялото й мъжество я напусна. Често силите ни се поддържат от необходимостта да даваме подкрепа на някой, който е по-слаб от нас. Щом остана сама с дъщеря си, горката жена се разплака, като че ли Сезар беше мъртъв.

— Мамо — каза Сезарин, като седна на коленете на майка си и започна да й се гали също като котенце, което е присъщо само на жените, — нали ми каза, че ако се държа смело в тази беда и ти ще намериш сили да я понесеш. Хайде, не плачи сега, мила мамо! Аз съм готова да постъпя на работа в някой магазин и няма и да помисля вече какво сме били. Ще стана първа продавачка, като тебе някога, и няма и да чуеш вече от мене нито да се оплаквам, нито да съжалявам за нещо. Има все още надежда. Не чу ли какво каза Анселм?

— Скъпо мое дете, той няма да бъде мой зет…

— О, мамо…

— Той ще ми бъде истински син.

— В нещастието има нещо хубаво, то ни учи да познаваме кои са истинските ни приятели — каза Сезарин, като целуна майка си.

Сезарин успя най-после да разведри скръбта на нещастната Констанс; тя се държеше с нея като че ли тя й бе майка. На следния ден Констанс отиде още сутринта при херцог дьо Льононкур — един от първите кралски сановници — и му остави писмо, с което молеше да й определи свиждане в някакъв час през деня. След това посети господин дьо Ла Бийардиер, разказа му в какво положение ги е поставило бягството на нотариуса и го замоли да подкрепи молбата им пред херцога и да ходатайства в тяхна полза, защото се страхуваше, че няма да може добре да обясни нещата. Тя искаше служба за Бирото. Бирото щеше да бъде най-честният касиер, ако изобщо може да има степени при честността.

— Кралят току-що е назначил граф дьо Фонтен за главен директор на частния си кабинет, няма време за губене.

В два часа Ла Бийардиер и госпожа Бирото се изкачиха по голямата стълба на разкошния дом на Льононкур на улица Сен-Доминик и бяха въведени при благородника, който в момента бе любимец на краля, ако изобщо може да се каже, че Луи XVIII е проявявал някакви предпочитания. Любезният прием на този голям благородник, който спадаше към малкия брой истински аристократи, останали от миналия век, вдъхна надежда на госпожа Бирото. Жената на парфюмериста се държа естествено и бе величествена в скръбта си. Скръбта облагородява и най-големите простаци, защото в нея се крие величие, и стига само да е искрена, тя непременно хвърля своя отблясък върху човека. А Констанс бе извънредно правдива жена.

Налагаше се незабавно да се ходатайства пред краля.

Посред разговора им съобщиха за идването на господин дьо Ванденес. Тогава херцогът извика: — Ето вашия спасител!

Госпожа Бирото не бе непозната за този млад човек, който бе влизал един-два пъти в магазина и за разни дреболии, които често са така необходими, както и някои други по-едри неща. Херцогът му обясни какви са намеренията на Бийардиер. Щом научи какво нещастие е сполетяло кръщелника на маркиза д’Юксел, Ванденес отиде веднага заедно с Ла Бийардиер при граф дьо Фонтен, като замоли госпожа Бирото да го почака.

Подобно на Бийардиер и граф дьо Фонтен бе почтен провинциален благородник, един от онези неизвестни герои, които се сражаваха храбро във Вандея по време на революцията. Бирото не му беше чужд, на времето, той го бе срещал в „Кралицата на розите“. Хората, които бяха проливали кръвта си за роялистическата кауза, се радваха по това време на привилегии, които кралят държеше в тайна, за да не дразни либералите. Господин дьо Фонтен, един от приближените на Луи XVIII, минаваше за негово напълно доверено лице. Графът не само обеща на всяка цена да намери някаква служба, а отиде при херцог дьо Льононкур, който бе дежурен в двореца, и го помоли да му издейства кратка аудиенция за същата вечер и да поиска и за Ла Бийардиер аудиенция при брата на краля, който имаше особена слабост към бившия вандейски дипломат.

Още същата вечер господин граф дьо Фонтен се отби направо от двореца Тюйлери при госпожа Бирото да й съобщи, че мъжът й ще бъде официално назначен веднага след спогодбата му с кредиторите в Погасителната каса с две хиляди и петстотин франка заплата, тъй като всички служби, в кралския кабинет били вече заети извънбюджетно от благородници, на които били обещани от по-рано.

Този успех бе само част от задачата на госпожа Бирото. Горката жена отиде на улица Сен-Дьони в „Шаки-пьолот“ при Жозеф Льоба. По пътя срещна във великолепен екипаж госпожа Роген, сигурно бе тръгнала по покупки. Погледите им се срещнаха. Срамът, който щастливата жена не можа да потули при вида на другата, разорената, даде смелост на Констанс.

„Никога не бих си позволила разкош с чужди нари“ — каза си тя.

Жозеф Льоба я посрещна много добре. Тя го замоли да намери на дъщеря й служба в някоя почтена търговска фирма. Льоба нищо не й обеща, но осем дни по-късно Сезарин бе настанена с три хиляди франка заплата, храна и квартира в най-богатия магазин за парижки моди, който основаваше нов клон на булевард Де-з-Италиен. Касата и надзорът в магазина бяха поверени на дъщерята на парфюмериста, тя бе поставена по ранг преди първата продавачка и заместваше управителя и жена му.

Госпожа Бирото отиде още същия ден при Попино и поиска да работи при него като касиерка и да се занимава и с кореспонденцията и домакинството. Потайно разбра, че неговото предприятие е единственото място, където жената на парфюмериста би могла да намери уважението, което й се полагаше, и положение, при което да не се чувства подчинена. Благородният момък й даде три хиляди франка годишно, храна и собственото си жилище, като взе за себе си мансардната стая на един от служителите. По този начин, след като се радва само един месец на разкошния си апартамент, красивата парфюмеристка трябваше да се настани в ужасната стая, която гледаше към мрачния и влажен двор, същата, в която Годисар, Анселм и Фино бяха ознаменували тържествено „Кефалическото масло“.

Когато Молиньо, който бе назначен за агент от Търговския съд, дойде да приеме актива на Сезар Бирото, Констанс, подпомогната от Селестен, провери заедно с него инвентара. След това майката и дъщерята излязоха и скромно облечени, се отправиха пеш към дома на вуйчо им Пийро, без да обърнат глава към жилището, в което бяха прекарали една трета от живота си. Те вървяха мълчаливо до улица Бурдоне, където вечеряха заедно със Сезар за първи път след раздялата им. Тъжна бе тази вечеря. Всеки от тях бе имал вече време да размисли, да види докъде стигат задълженията му и да прецени мъжеството си. И тримата бяха като моряци, готови да се борят с бурята, без да се самозаблуждават за опасността. Бирото дойде малко на себе си, като разбра с какво усърдие някои видни хора са му се притекли на помощ; но той се разплака, като научи какво бъдеще очаква дъщеря му. После протегна ръка на жена си, виждайки с каква смелост тя се залавя отново на работа.

Вуйчо Пийро се просълзи за последен път в живота си пред трогателната гледка на тези три свързани така тясно същества, слели се в една прегръдка; от тях най-слабият и най-отпадналият духом Сезар вдигна ръка и каза:

— Да не губим надежда!

— За да можеш да икономисваш — каза вуйчото, — ще живееш при мене в моята стая и ще ядеш от моя хляб. Много отдавна вече ми е тежко да бъда сам и сега ти ще заместиш покойния ми син. А оттук те делят само няколко крачки до Погасителната каса.

— Боже милостиви! — викна Бирото. — Сред тази шеметна буря виждам все пак една пътеводна звезда!

Чрез примирението изпадналият в беда човек изживява нещастието си. Провалът на Бирото бе свършен факт; той го бе приел, а това вече му вдъхваше нови сили.

III
Сезар тържествува

Четиринадесета глава
Процедури, свързани с фалита

На търговеца, депозирал баланса си, като че ли остава само да си потърси убежище във Франция или чужбина и да живее там, без да се бърка в нищо; той все едно, че се е превърнал в дете, защото законът го обявява за малолетен и неспособен за каквато и да било дейност от граждански, финансов или търговски характер. Всъщност нещата съвсем не стоят така. Преди да се появи отново пред света, фалиралият си издейства разрешително, което никога не му отказват, нито съдебният комисар, нито кредиторът, защото ако бъде заловен без него, ще го изпратят в затвора; а с този документ той се разхожда като парламентьор в лагера на врага, но не от любопитство, а за да осуети злите намерения на закона относно лицата, изпаднали в несъстоятелност. Всеки закон, засягащ частната собственост, подпомага неимоверното развитие на мошеническата изобретателност. Единствената мисъл на фалиралите търговци, както и на всички, чиито интерес законът спъва, е да намерят начин да спрат действието му спрямо тях. Това положение на лишаване от граждански права, при което фалиралият, подобно на какавидата, е в състояние на изчакване, продължава според изискванията на формалностите около три месеца, когато се насрочва заседание, на което между кредиторите и длъжника се сключва един вид „мирен договор“, споразумение, наречено спогодба. Самата дума показва, че след избухналата буря от силно противоречиви интереси настъпва период на взаимно разбирателство.

След като прегледа баланса, Търговският съд веднага назначава съдебен комисар, който да бди над интересите на множеството кредитори, а също и да пази фалиралия от оскърбителните действия на някой несдържани заемодавци; двойна роля, която би била прекрасна, ако съдебните комисари разполагаха с време. От своя страна, съдебният комисар възлагана един агент правото да сложи ръка на целия имот, паричните суми, ценните книжа и стоките на търговеца, като провери вписания в баланса актив; накрая секретариатът насрочва събрание на кредиторите, което се разгласява шумно чрез пресата. Всички заемодавци, истински или фалшиви, са длъжни да се явят и така събрани, да посочат временни синдици вместо агента, временните синдици застават на мястото на фалиралия, тоест по силата на една фикция на закона те го представляват и следователно могат всичко да ликвидират, всичко да продадат, да правят всякакви спогодби, с една дума, да оставят целия зелник да бъде изяден от кредиторите, стига само фалиралият да не им се противопостави. При повечето фалити в Париж нещата спират до временните синдици по следните причини.

Назначаването на един или няколко постоянни синдици[100] е едно от най-стръвните деяния, към което прибягват жадните за мъст изиграни, надхитрени, измамени, ограбени, подиграни, измъчени и водени за носа заемодавци. И все пак, макар че кредиторите изобщо биват изигравани, надхитрявани, мамени, ограбвани, подигравани, мъчени и водени за носа, сред търговците в Париж няма страст, която да трае повече от деветдесет дни. Търговските полици, които чакат платеж, обикновено сами се оправят в срок от три месеца. След деветдесет дена всички кредитори, изтощени от тичането около фалита, спят до прекрасните си женички.

Така чужденците могат да разберат как временното във Франция често става постоянно: от хиляда временни синдици едва ли има и пет, които да станат постоянни. Причините за стихването на омразата, предизвикана от фалита, са лесно обясними. И все пак налага се да се поясни на хората, които нямат щастието да са търговци, в какво се състои драмата при един фалит, така че да разберат защо той съставлява една от най-чудовищните гаври от страна на закона, а също и защо фалитът на Сезар Бирото бе едно рядко изключение.

Тази хубава търговска пиеса има три ясно откроени действия: първо действие — на агента, второ действие — на синдиците, и трето действие — споразумението. Подобно на всички театрални творби и тя представлява двоен спектакъл: една постановка за публиката и друга — разни тайни уловки; едно представление, гледано откъм партера, и второ — задкулисно. Зад кулисите стоят фалиралият търговец и неговият пълномощник, адвокатът на търговците, синдиците и агентът, а също и съдебният комисар. На никого извън Париж не е известно, макар в Париж всички да знаят, че съдията при Търговския съд е най-странният магистрат, който обществото е създало. Този съдия е в правото си да се опасява всеки момент да не попадне под ударите на правосъдието, което той сам раздава. Париж е виждал вече председатели на Търговския съд да депозират баланса си. Вместо да бъде някой стар, оттеглил се вече от работа търговец, за когото тази длъжност би представлявала своего рода възнаграждение за безукорния му живот, съдията е обикновено човек, стоящ начело на огромни търговски предприятия, претрупан е отговорности. Сякаш неотменимото условие за избора на този човек, длъжен да разглежда цели лавини от търговски дела, които непрестанно се трупат в столицата, е той едва да смогва да ръководи собствените си работи. Вместо да бъде учреден като една полезна инстанция, където, без да става смешен, търговецът би могъл да се издигне до по-високи сфери, този съд е съставен от действащи търговци, които могат да пострадат от собствените си присъди, в случай че се сблъскат с лица, недоволни от тях, както Бирото се сблъска с дю Тийе.

И така, съдебният комисар по необходимост е лице, пред което се казват много неща, което слуша, като му говорят, но същевременно си мисли за своите работи, осланяйки се за обществените дела на синдиците и на пълномощника е изключение на някои по-особени, по-любопитни случаи, където кражбите са били извършени при извънредни обстоятелства, така че се вижда принуден да признае, че длъжникът или кредиторите са били много ловки. Ако е търговец на дървен материал, това лице, поставено в драмата подобно на кралския бюст в заседателните зали, може да се види сутрин между пет и седем часа в склада му; ако е парфюмерист, както някога Бирото — през деня в магазина му или пък вечер, след вечеря, когато си дояжда плодове или сирене; впрочем той винаги все ужасно бърза. Така че това лице обикновено мълчи. Нека отчетем заслугата на законите относно разглежданата материя: когато те са изготвени набързо, връзват ръцете на съдебния комисар, така че в много случаи той остава измамата да се затвърди, както ще видите от следващите редове.

Вместо да е застъпник на кредиторите, агентът може да бъде застъпник на длъжника. Всеки се надява да увеличи частта си за сметка на фалиралия, у когото винаги предполагат, че има скрити богатства. Агентът може да се възползва и от двете страни било като щади интересите на фалиралия, било като отдели нещо за по-влиятелните кредитори: така че той гледа и вълкът да е сит, и агнето — цяло. Често ловкият агент успява да спре делото, като откупи дълга и по този начин вдигне на крака търговеца, който тогава скоква като гумена топка. Агентът се присъединява към по-надеждната страна и така или задоволява по-силните кредитори и оставя длъжника без защита, или пък жертва кредиторите с оглед перспективите на длъжника. Затова онова, което агентът извършва, е решаващо. Този човек, както и пълномощникът, играе в казаната пиеса ролята, от която се извлича най-голяма полза; както единият, така и другият предлагат участието си само срещу сигурни хонорари. От хиляда фалита агентът е в деветстотин петдесет и пет от случаите човек на банкрутиралия търговец. По времето, когато се случи нашата история, пълномощниците, почти винаги се явяваха пред съдебния комисар и му препоръчваха своя агент, лице, което познава работите на търговеца и може да съгласува интересите на кредиторите с интересите на честния, изпаднал в беда човек. От няколко години насам опитните съдии изчакват да им се посочи агентът, за да не го назначат, като се стараят да вземат друг, който да е уж честен.

Докато трае това действие, се явяват и истинските, и лъжливи кредитори, за да посочат временните синдици, които, както казахме, стават постоянни. На събранието гласуват както онези, които имат да вземат петдесет стотинки, така и кредиторите с петдесет хиляди франка: гласовете се броят, те не се слагат на теглилка. На същото събрание, на което изборът се прави измежду кредиторите, се намират и лъжливи избиратели, доведени от фалиралия — единствените, които никога не отсъстват при избора и които предлагат кандидатите, а съдебният комисар — който е председател без права — е длъжен да посочи синдици. По този начин той почти винаги взема от фалиралия синдиците, които най му изнасят: втора злоупотреба, която превръща тази катастрофа в дълбоко комична драма, покровителствана от правосъдието. Изпадналият в беда „честен“ човек става тогава господар на положението и узаконява кражбата, която е замислил. Дребните търговци в Париж обаче обикновено са безукорни. Когато някой от тях стигне до депозиране на баланса си, нещастникът продава и шала на жена си, залага сребърните си прибори, търси откъде ли не средства и потъва с празни ръце, разорен и без възможност да заплати дори и на пълномощника си, който хич и не иска да знае за него.

Законът изисква спогодбата, според която на търговеца се опрощава част от дълга му и му се възвръщат вещите, да се гласува с известно мнозинство и при известна определена сума. Тази важна работа изисква ловка дипломатична дейност, водена сред противоречиви интереси — на фалиралия, на пълномощника му и на синдиците, — които се кръстосват и често се сблъскват. Обикновената, най-груба маневра се състои в даване възнаграждения на кредиторите, образуващи законното мнозинство, платими от длъжника, и то извън дивидентите, предвидени от спогодбата. За тази огромна измама не съществува никакъв лек: и тридесетте последователни състава на Търговския съд познават това положение, защото е било в практиката им. Най-сетне в последно време бе взето решение да се анулират делата, свързани е мошеничество, и тъй като изпадналите в несъстоятелност имат интерес да се оплакват от такова изнудване, съдиите смитат, че ще могат по този начин да внесат нравствена атмосфера при фалитите, но те ще ги направят още по-неморални, тъй като кредиторите ще намислят други, още по-мошенически действия, които съдиите ще заклеймят като магистрати, но от които ще се възползват като търговци.

Друга маневра, която извънредно много се прилага и от която е дошъл изразът „сериозен и законен кредитор“, е тази, при която се създават кредитори, тъй както и дю Тийе бе вмъкнал в своята банка известен брой кланароновци; фалиралият се крие именно под тяхната кожа, а по този начин съответно намалява дивидента на истинските кредитори, отделя си средства за в бъдеще и си обезпечава нужния брой гласове и сумите, необходими за получаването на спогодбата. „Несериозните и незаконни кредитори“ са като фалшиви избиратели, вмъкнати в избирателната колегия. Какво, може да направи „сериозният и законен кредитор“ срещу тях? Да се отърве, като ги атакува? Добре. Но за да изгони самозванеца, „сериозният и законен кредитор“ трябва да натовари с тази работа един пълномощник, като изостави своите собствени дела; пълномощникът, който получава нищожен хонорар, предпочита да „движи фалитите“ и гледа нехайно на останалото. За да се открие „несериозният кредитор“, трябва преди всичко да се навлезе в лабиринта на най-различни операции, да се проследят те в миналото, да се преровят много папки, да се изиска по съдебен ред предоставянето на книжата на мнимия кредитор, да се открие, че е подставено лице, да се докаже това пред членовете на съда, да се пледира, да се тича нагоре-надолу и да се разпалват много студени сърца; и като се извърши тази донкихотовска работа спрямо всеки „несериозен и незаконен кредитор“, той, ако случайно се докаже, че наистина е такъв, се покланя пред съдиите и казва: „Извинявайте, но вие се лъжете, аз съм съвсем «сериозен».“ На това отгоре фалиралият може да се позове на правата си и да изправи Дон Кихот пред кралския съд. А в това време работите на същия Дон Кихот вървят зле и той се намира пред угрозата да депозира баланса си.

Изводът от горното е, че длъжникът посочва сам синдиците си, сам проверява сметките си и сам си урежда спогодбата.

Според това, което изтъкнахме, нима е трудно да се отгатнат интригите, сганареловските номера, фронтеновските измишльотини, маскариловските лъжи и скапеновските хитрини, на които дават ход тези системи[101]?

При всеки фалит те са толкова много, че могат да дадат материал за четиринадесетте тома на „Клариса Харлоу“, ако някой автор би пожелал да ги опише. Само един пример е достатъчен. Известният Гобсек, господарят на палмовци, жигоневци, вербрустовци и нюсенжановци, бе замесен във фалит, където той се гласеше здравата да нареди един търговец, който бе съумял да го изиграе; след спогодбата той получи в падежни полици сумата, която, прибавена към сумата от дивидентите, представляваше целият дълг към него. Гобсек наложи спогодба, която опрощаваше седемдесет и пет на сто от дълга на фалиралия. Ето как кредиторите бяха изиграни в полза на Гобсек. Търговецът обаче бе подписал незаконно записи от името на фалиралата фирма и можа да приложи за тях именно намалението от седемдесет и пет на сто. Гобсек, великият Гобсек, получи едва петдесет на сто! Оттогава той винаги поздравяваше длъжника си с иронично уважение.

Тъй като за всички операции, предприети от фалиралия десет дена преди обявяването му в несъстоятелност, може да се търси отговорност, някои съобразителни хора се погрижват да предприемат известни сделки с определен брой кредитори, чийто интерес — който съвпада с интереса на фалиралия — е да постигнат бързо споразумение. По-хитрите кредитори отиват при други по-наивни или много заети, описват им фалита в черни краски и купуват креансите[102] им за половината цена, която биха получили при ликвидацията; така те обезпечават вземанията си чрез дивидента на техните собствени креанси и чрез половината, третината или четвъртината, спечелена от купените креанси.

Фалитът е като почти херметически затворена къща, където след извършения обир все пак е останала някоя и друга торба с пари. Щастлив е оня търговец, който се вмъква през прозореца, покрива, избата или през някоя дупка, задига една торба и уголемява частта си! В това поражение, където бият тревога, подобна на тревога при Березина[103], всичко е законно и незаконно, истинско и фалшиво, честно и нечестно. Всички се възхищават от човека, който успее да си „намери покритие“, тоест да тури ръка на ценни книжа в ущърб на останалите кредитори. Цяла Франция се бе разтърсила от разискванията по един огромен фалит, станал в града, където заседаваше кралският съд и където съдиите, които бяха влезли в парични отношения с фалиралите, се бяха скрили зад толкова тежки гумени мантии, че от тях мантията на правосъдието се продупчи. Наложи се, поради напълно оправдани подозрения, да се прехвърли делото в друг съд. В града, където бе станал банкрутът, нямаше нито съдии, нито съдебни комисари, нито агенти, които да бъдат безпристрастни.

Тези страхотни и нечисти порядки в търговията са станали нещо толкова в реда на нещата в Париж, че извън случаите, когато чрез фалита са застрашени огромни капитали, всеки голям търговец, колкото и да не е зает, приема банкрута като бедствие без застраховка, вписва загубата в книгата за „Печалби и загуби“ и не е глупав да си губи времето, а си продължава работата. За дребния търговец пък, който в края на всеки месец изпада в тревога и живее с постоянната грижа как да движи колелото на успеха, мисълта за един продължителен и скъп процес е нещо страшно; той отказва да разбира каквото и да е, възприема примера на едрия търговец и като навежда глава, също приема загубата.

Едрите търговци не депозират своя баланс, те ликвидират по приятелски начин: кредиторите им вземат онова, което им дадат, и срещу него им издават разписка. По този начин се избягват безчестието, съдебните срокове, хонорарите на пълномощниците и обезценяването на стоките. Всеки смята, че фалитът би донесъл по-голяма загуба, отколкото ликвидацията; в Париж обаче има повече ликвидации, отколкото фалити.

Актът, извършен от синдиците, цели да докаже, че синдикът е неподкупен и че между него и фалиралия не е била възможна ни най-малка тайна спогодба. Зрителите, които повече или по-малко са били също синдици, знаят, че всеки синдик е кредитор „с покритие“. Той изслушва каквото му кажат, но приема за истина онова, което на него му изнася, и до деня на спогодбата извършва проверки по пасивните и активни креанси. Временните синдици четат тогава пред събранието малък доклад, съставен обикновено в следния дух:

„Господа, дългът към всички нас възлизаше, общо взето, на един милион. Ние раздробихме длъжника на парчета, като кораб, претърпял крушение. Гвоздеите, железата, дървеният материал и металните части дадоха триста хиляди франка. Така че налице са тридесет на сто от вземанията ни. Доволни, че сме се сдобили с тази именно сума вместо със сто хиляди франка, които длъжникът би могъл да ни остави, ние заявяваме, че го считаме за мъдрец, гласуваме да му се дадат насърчителни премии и венци и предлагаме да му се остави целият актив, като му се даде срок от десет или дванадесет години за изплащане на петдесет на сто от дълга, които по негово благоволение са ни обещани. Ето спогодбата, минете в секретариата и я, подпишете!“

След тази реч щастливите търговци се поздравяват и се прегръщат. След официалното признаване на спогодбата банкрутиралият си остава търговец, какъвто е бил и по-рано: активът му се възвръща, той продължава работата си, без да бъде лишен от правото да фалира отново заради обещаните дивиденти — едно закъсняло банкрутче, нещо, което често се случва, също като дете, родено от майка девет месеца след женитбата на голямата й дъщеря.

Ако спогодбата не стане, кредиторите назначават постоянни синдици, вземат крайни мерки и се сдружават, за да извлекат най-голяма полза от имотите и предприятието на техния длъжник, като слагат ръка и на всичко, което той ще получи в бъдеще — наследство от баща, майка, леля и прочие. Тази сурова мярка се прилага посредством така наречения „съюзен договор“.

Следователно има два вида фалити: едни, при които търговецът се стреми да си възстанови положението, и други — при които падналият във водата търговец се оставя да потъне. На Пийро му беше добре известна тази разлика. Според него, както и по мнението на Рагон, човек мъчно излиза чист от първия фалит, както рядко излиза богат от втория. След като посъветва всичко да се предаде на кредиторите, той влезе във връзка с най-честния пълномощник на борсата с молба да пристъпи към ликвидация на фалита и да предостави на разположение на кредиторите каквито ценности имаше. Според закона кредиторите са длъжни, докато продължава цялата тази история, да поемат на своя издръжка фалиралия и семейството му. Пийро обаче съобщи на съдебния комисар, че се нагърбва с прехраната на племенника и на племенницата си.

Дю Тийе бе замислил всичко така, че фалитът да се превърне в постоянна агония за бившия му господар. Ето какъв бе планът му. В Париж времето е толкова ценно, че обикновено от двамата синдици само единия се занимава с делата. Вторият съществува формално; подобно на втория нотариус при нотариалните актове и той само одобрява. Действащият синдик често се осланя на пълномощника. По този начин фалитите от първия вид се извършват в Париж толкова набързо, че всичко бива претупано, уредено надве-натри и сервирано готово в предвидените от закона срокове. За сто дена съдебният комисар е готов да произнесе страшните думи на известния министър: „Във Варшава цари пълен ред!“ Дю Тийе искаше да погуби парфюмериста като търговец. Ето защо имената на синдиците, назначени под негово давление, бяха за Пийро от особено значение. Господин Бидо, по прякор Жигоне, който бе главният кредитор, сигурно нямаше да се занимава с фалита. Цялата работа навярно щеше да бъде поета от оня дребен, заядлив старик Молиньо, който никога не губеше нищо. На това именно чакалче дю Тийе бе подхвърлил благородния труп на търговеца, да го мъчи, като го разкъсва на части. След като мина събранието, на което кредиторите направиха избор на синдика, Молиньо се прибра в къщи „горд — както каза той — от честта, с която са го удостоили съгражданите му“ и щастлив, че ще може да се разпорежда с Бирото, както си знае също като дете, изпитващо удоволствие да измъчва някое насекомо. Като се придържаше тясно към закона, хазяинът на Сезар купи търговския кодекс и замоли и дю Тийе да му изясни някои положения. За щастие обаче предупреденият от Пийро Жозеф Льоба бе вече издействал от председателя на съда назначаването на един прозорлив и благосклонен съдебен комисар. Вместо човека на дю Тийе — Гобенайм-Келер — съдебен комисар бе един от заместник-съдиите, господин Камюзо, богат търговец на копринени платове, либерал, собственик на къщата, в която живееше Пийро, и който минаваше за честен.

Един от най-ужасните часове в живота на Сезар беше разговорът му с Молиньо, човека, на когото той гледаше като на нищожество и който по силата на някаква юридическа фикция го представляваше него, Сезар Бирото. Той трябваше да отиде заедно с вуйчо си в Батавския дом, да изкачи шестте етажа и да влезе в отвратителния апартамент на този старик — негов опекун, може да се каже, негов съдия и представител на кредиторите му.

— Какво ти е? — запита Пийро Сезар при едно негово възклицание.

— Ох, вуйчо, вие не знаете какъв човек е този Молиньо!

— От петнадесет години го виждам от време на време в кафене „Давид“, където вечер идва да играе домино; затова и дойдох с тебе.

Господин Молиньо прояви крайна вежливост към Пийро и пренебрежителна снизходителност към фалиралия търговец. Старчето бе обмислило предварително поведението си, проучило бе различните отсенки в държането си и се бе подготвило какво да каже.

— Какви сведения желаете да получите? — запита Пийро. — Никой не оспорва размера на дължимите суми.

— О — рече Молиньо, — креансите са в ред, всичко е проверено. Кредиторите са сериозни и законни! Но законът, господине, законът! Разходите на фалиралия не съответстват на възможностите му… Да вземем бала…

— На който и вие бяхте — пресече го Пийро.

— … който е струвал около шестдесет хиляди франка (във всеки случай такава сума е била изразходвана по този повод) по време, когато активът на фалиралия е възлизал на не повече от сто и няколко хиляди франка… така че има основания фалиралият да се изправи пред извънреден съд и да бъде обвинен в обикновен банкрут.

— Това ли е вашето мнение? — запита Пийро, като видя в какво отчаяние изпадна Бирото при тези думи.

— Господине, аз правя известна разлика: господин Бирото бе общински служител…

— Допускам, че не сте ни поканили на тази среща, за да ни кажете, че ще бъдем изправени пред углавния съд — каза Пийро. — Всички в кафене „Давид“ ще се смеят тази вечер на вашето поведение.

Мнението на кафене „Давид“ като че ли поразтревожи старчето, което хвърли изплашен поглед към Пийро. Синдикът бе очаквал срещата с Бирото и се бе заричал да се представи като върховен арбитър, един вид Юпитер. Той се бе готвил да изплаши Бирото с гръмотевична, предварително подготвена обвинителна реч, да размахва над главата му брадвата на углавния съд, да се наслаждава на тревогите му, на ужаса му, а после да омекне, да се покаже състрадателен и да превърне жертвата си във вечно признателна душица. Но вместо насекомото той видя пред себе си стария търговски сфинкс.

— Господине — каза той, — тук няма нищо смешно.

— Извинете ме — отговори Пийро. — Вие водите доста нашироко преговори с господин Клапарон; дори пренебрегвате интересите на мнозинството, за да се сдобиете с привилегии за вашите суми. Аз обаче като кредитор също мога да се намеся. Съдебният комисар е налице.

— Господине — каза Молиньо, — никой не е в състояние да ме подкупи.

— Известно ми е — отвърна Пийро, — вие просто успяхте, както се казва, да се измъкнете от огъня, без да се опарите. Хитър сте и сега действате, както сте действали с наемателя си…

— О, господин Пийро — възрази синдикът, който отново се почувства преди всичко собственик, като в баснята котката, преобразила се в жена и хукнала след това подир една мишка, — делото ми за къщата от улица Монторгьой още не е минало. Както се казва, стана един инцидент. Наемателят там е наемател на цялата сграда. Този интригант сега твърди, че след като е платил в аванс за една година, и му остава само една година… (Тук Пийро хвърли на Сезар предупредителен поглед, за да му каже да внимава.)… та понеже бил платил за годината, смята, че е в правото си да напусне. Ново дело. Всъщност аз мога да си запазя гаранциите до пълно изплащане, а той може да ми дължи за някои поправки.

— Но — възрази Пийро — законът ви дава гаранции за мебелите само ако това е във връзка с наема.

— И за някои допълнителни неща! — възрази Молиньо, който се почувства засегнат в най-чувствителното си място. — Съответният член на закона се тълкува според постановленията, издадени по този въпрос; би трябвало обаче да се направят поправки. Аз подготвям сега едно изложение до негово превъзходителство министъра на правосъдието относно този пропуск в закона. Достойна задача би било правителството да се занимае с въпросите, свързани със собствеността. Всичко е в интереса на държавата. Ние сме основните й данъкоплатци.

— Вие наистина сте в състояние да осветлите правителството по тези въпроси — каза Пийро. — Но какви осветления можем да ви дадем ние по нашия въпрос?

— Искам да зная дали господин Бирото е получавал парични суми от господин Попино — отвърна Молиньо високопарно.

— Не, господине — каза Бирото.

Започнаха да разискват относно частта на Бирото във фирмата на Попино; стигнаха до заключение, че Попино е в правото си да получи изцяло авансираните от него суми, без да участва във фалита за половината от разходите, направени около устрояването му и дължими на Бирото. Под действието на Пийро синдикът Молиньо смекчи неусетно държането си, с което доказа колко много държеше на мнението на посетителите от кафене „Давид“. Той стигна дотам, че започна да утешава Бирото и го покани заедно с Пийро да споделят скромната му вечеря. Ако бившият парфюмерист бе дошъл сам, сигурно щеше да раздразни Молиньо и положението можеше да се влоши. И в този случай, както при много други, старият Пийро бе истински ангел-пазител.

Съществува едно ужасно мъчение, наложено от търговския закон на фалиралите: те са длъжни да се явят лично, ескортирани от временните синдици и от съдебния комисар, на събранието, на което кредиторите решават участта им. За оня, който не влага особено много чувства във всичко това, както и за едрия търговец, който си търси реванш, тази тъжна церемония не е толкова страшна. Но за човек като Сезар Бирото тази сцена беше изтезание, което можеше да се сравни само с мъките през последния ден на осъдения на смърт. Пийро направи всичко, за да може племенникът му да издържи този ужасен ден.

Ето какви операции предприе Молиньо със съгласието на фалиралия. Делото по местата в предградието Тампл бе спечелено пред кралския съд. Синдиците решиха да продадат тези места и Сезар не се противопостави. Узнал, че правителството възнамерява да прокопае канал, който да свърже Сен-Дьони със Сена, през предградието Тампл, дю Тийе закупи местата на Бирото за седемдесет хиляди франка. Правата на Сезар в сделката с местата около „Мадлената“ бяха отстъпени на господин Клапарон; условието бе, че той ще се откаже от своя страна от всякакви искания относно дължимата от Бирото сума за заплащането и зарегистрирането на договора, със задължението да плати цената на тези терени, щом получи от фалита припадащия се на продавачите дивидент. Частта на парфюмериста във фирмата „Попино и сие“, бе продадена на Попино за четиридесет и осем хиляди франка. Инвентарът на „Кралицата на розите“ бе откупен от Селестен Крьовел за петдесет и седем хиляди франка с правото да дава под наем стоката, мебелите, собствеността върху „Крема на султанките“ и върху тоалетната вода, както и правото да наеме за дванадесет години фабриката, чийто инвентар също му бе продаден. Наличният актив възлезе на сто деветдесет и пет хиляди франка, към които синдиците добавиха още седемдесет хиляди франка срещу правата на Бирото в ликвидацията на „нещастния“ Роген. Така цялата сума възлезе на двеста петдесет и пет хиляди франка. Пасивът възлизаше на четиристотин и четиридесет хиляди франка, тоест налице бе повече от петдесет на сто от дължимата сума. Фалитът е нещо като химически опит, от който умелият търговец гледа да излезе угоен. Обаче така, както бе разтворен в тази реторта, Бирото даде резултат, който вбеси дю Тийе. Той се надяваше на безчестен фалит, а видя човек, който почтено изпада в несъстоятелност. Малко искаше да знае, че е спечелил — защото щеше да получи местата около „Мадлената“, без да плати нито стотинка, — искаше да види нещастния търговец опозорен, съсипан и обруган. На общото събрание кредиторите сигурно щяха да посрещнат парфюмериста с акламации. При това, колкото повече Бирото придобиваше смелост, толкова вуйчо му, подобно на мъдър лечител, увеличаваше „дозите“ му, като го въвеждаше в различните операции на фалита. А всяка от тези драконовски мерки бе нов удар за него. Няма търговец, който да не посрещне с болка обезценяването на нещата, които са свързани за него с изразходването на големи суми или е много положени грижи. Сведенията, които носеше вуйчо му, просто го ужасяваха.

— Петдесет и седем хиляди франка за „Кралицата на розите“! Ами че само магазинът ми е струвал десет хиляди франка! Апартаментът струва четири хиляди франка! Всичко, което съм вложил във фабриката, инвентара, калъпите, котлите, ми е струвало тридесет хиляди франка! Че дори и при петдесет на сто отстъпка в магазина ми има стока за десет хиляди франка! А кремът и тоалетната вода са неща, които струват колкото цял чифлик!

Вайканията на разорения Сезар не вълнуваха Пийро. Някогашният търговец ги изслушваше, както конят понася проливния дъжд пред някоя врата; той обаче се плашеше от мрачното мълчание, в което потъваше парфюмеристът всеки път, когато станеше дума за общото събрание. Но нима за онези, които разбират суетата и слабостите на хората — все едно към кой обществен слой спадат, — не е ясно какво изтезание щеше да бъде за клетия човек да се появи в търговската съдебна палата, където е влизал като съдия, като фалирал търговец? Да търпи обиди там, където толкова пъти са му благодарили за добрата работа, която е вършил? Той, Бирото, чиито непримирими становища по отношение на фалиралите търговци бяха известни на целия парижки търговски свят! Той, който беше заявявал: „В момента, в който депозира баланса си, фалиралият е все още честен човек, но след събранието на кредиторите той вече е мошеник!“ Вуйчо му потърси благоприятен момент, за да му внуши мисълта, че той трябва да се яви, както законът го изисква, на събранието на кредиторите. Това задължение убиваше Бирото. Мълчаливото му примирение правеше силно впечатление на Пийро, който нощем често го чуваше през стената, като вика: „Никога! Никога! По-добре да умра!“

Силен поради простотата на живота, който водеше, Пийро разбираше човешката слабост. И реши да спести на Бирото мъките, които можеха да го убият в страшната, но неизбежна сцена на появяването му пред кредиторите. Но по тази точка законът е ясен, точен и категоричен! Отказалият да се яви търговец може по тази причина да бъде изправен пред углавния съд за обикновен банкрут. Само че, ако законът е в състояние да принуди фалиралия да се яви, той няма същата власт спрямо кредитора. Събранието на кредиторите е важна церемония само в определени случаи, например ако се налага да се изобличи някой голям мошеник и да се състави съюзен договор, ако има разногласие между облагодетелствани и ощетени кредитори или ако спогодбата е нещо свръхграбителско и фалиралият се нуждае от съмнително мнозинство. Но когато става дума за фалит, където нещата са в ред, или за фалит, при който мошеникът си е нагласил всичко, събранието е само формалност. Пийро обходи всеки кредитор поотделно и ги помоли да присъстват чрез пълномощник на събранието. След като го бяха провалили, сега всички, с изключение на дю Тийе, искрено оплакваха Сезар. Кредиторите знаеха вече какво е било поведението на парфюмериста, колко редовни са били книжата му и ясни — делата му. Те всички бяха доволни, че между тях няма „незаконен кредитор“. Молиньо, който отначало бе агент, а после синдик, бе намерил у Сезар всичко, което бедният човек притежаваше, дори гравюрата „Еро и Леандър“, подарена от Попино, личните му скъпоценности, брилянтната игла, златните токи, двата му часовника — вещи, които всеки честен човек би запазил, без да смята, че извършва нещо непочтено. Констанс също бе предала скромните си накити. Това трогателно подчинение на закона направи силно впечатление на търговския свят. Враговете на Бирото представиха тези факти като признак на глупост; смислените хора обаче ги виждаха в истинската им светлина, тоест като прекрасно доказателство за честност. След като изминаха два месеца, общественото мнение напълно се промени. И най-равнодушните хора признаваха, че този фалит е едно от най-редките явления, станали в парижката борса. Ето защо, уверени, че ще получат около шестдесет на сто от вземанията си, кредиторите изпълниха всичките желания на Пийро. Освен това пълномощниците не са много на брой, така че няколко кредитори трябваше да имат един и същ пълномощник. В края на краищата Пийро сведе това внушително събрание до трима пълномощника, двама синдика, съдебния комисар, Рагон и него самия.

Сутринта на този тържествен ден Пийро каза на племенника си:

— Сезар, можеш да отидеш без страх на днешното събрание, никого няма да намериш там.

Господин Рагон поиска да придружи длъжника си. Когато някогашният собственик на „Кралицата на розите“ заговори със сухия си гласец, бившият му приемник пребледня; но добрият старец му отвори обятията си и Бирото се хвърли в тях като дете в прегръдките на баща си и двамата парфюмеристи смесиха сълзите си. При толкова много съчувствие фалиралият Сезар доби нови сили и се качи във файтона с вуйчо си. Точно в десет часа и половина те пристигнаха тримата в манастира „Сен-Мари“, където по онова време се помещаваше Търговският съд. В този час обикновено няма никой в залата на фалитите. Както денят, така и часът бяха определени в съгласие със синдиците и съдебния комисар. Там бяха само пълномощниците, които трябваше да представляват клиентите си. Така че нямаше нищо, което да разтревожи Сезар Бирото. И все пак бедният човек влезе с дълбоко вълнение в някогашния си кабинет, където сега се намираше господин Камюзо; той изтръпна при мисълта, че трябва да мине в залата на фалитите.

— Студено е — каза господин Камюзо на Бирото — и мисля, че господата няма да имат нищо против да останем тук, вместо да мръзнем оттатък в залата. (Той не каза „залата на фалитите“). Заповядайте, седнете, господа.

Всички седнаха, а съдията отстъпи креслото си на смутения Бирото. Пълномощниците и синдиците се подписаха.

— Като се има пред вид, че сте предали всичките си ценности — обърна се Камюзо към Бирото, — кредиторите ви единодушно са съгласни да опростят остатъка от вземанията си; спогодбата е направена така, че мъката ви да бъде облекчена; в най-скоро време пълномощникът ви ще направи официално потвърждение на горното, така че сте свободен. Всички съдии, драги господин Бирото — продължи Камюзо, като стисна ръцете му, — са развълнувани от положението ви, но не са изненадани от мъжеството ви и няма човек, който да не признава вашата честност. Вие бяхте достоен като съдия, достоен се показахте и в нещастието си. Аз от двадесет години съм в търговията и едва за втори път виждам разорен търговец, към когото всеобщото уважение да нараства още повече.

Просълзен, Бирото стисна ръцете на съдията; Камюзо го попита какво смята да прави занапред и той отговори, че ще да работи, за да изплати напълно задълженията си.

— Ако за да изпълните тази благородна задача, имате нужда от няколко хиляди франка, винаги можете да разчитате на мене — каза Камюзо, — ще ви ги дам с най-голямо удоволствие, за да бъда свидетел на едно толкова рядко явление в Париж.

Пийро, Рагон и Бирото си тръгнаха.

— Е, не беше чак толкова страшно! — каза Пийро на излизане от съда.

— Виждам какво сте направили за мене, вуйчо — каза горкият човек, разчувстван.

— Сега вече положението ви е друго и понеже сме на две крачки от улица Сен-Диаман, да отидем да се обадим на племенника ми — рече Рагон.

Още едно мъчително изпитание бе за Бирото да види Констанс в малката кантора в ниския и мрачен мецанин над магазина, чиято фирма с надпис „А. Попино“ закриваше една трета от прозореца.

— Ето един от воините на Александър — каза Бирото, усмихвайки се жалко, като сочеше надписа.

От това престорено веселие, през което отново пролича наивното и с нищо неугасимо чувство на превъзходство, което Бирото си беше създал, тръпки побиха седемдесетгодишния Рагон. Като видя, че жена му слиза при Попино с писма за подпис, Сезар побледня и не можа да сдържи сълзите си.

— Добър ден, скъпи мой — каза тя засмяно.

— Няма да те питам дали се чувстваш добре тук — отвърна Сезар и погледна Попино.

— Като че съм при сина си — отвърна тя така разнежено, че порази бившия търговец.

Той прегърна Попино и го целуна, после каза:

— Преди малко загубих завинаги правото да го наричам свой син.

— Не губете надежда — отвърна Попино. — Вашето масло върви благодарение на рекламите във вестниците и на усилията на Годисар, който обикаля цяла Франция, наводни я с афиши и проспекти, сега печата в Страсбург реклами на немски, след което тръгва на поход из Германия. Пласирали сме вече над три хиляди гроси.

— Три хиляди гроси! — смая се Сезар.

— А освен това в предградието Сен-Марсо купих доста евтино едно място, където строя фабрика. Ще запазя и фабриката в квартал Тампл.

— Жено — каза Бирото на ухото на Констанс, — с малко помощ щяхме да се оправим.

Петнадесета глава
Най-прекрасната гледка, която може да се наблюдава у човека

След този съдбоносен ден Сезар, жена му и дъщеря му заживяха с една-едничка мисъл. Нещастният чиновник искаше да постигне ако не невъзможното, то поне нещо колосално, а именно да изплати до стотинка дълга си! Въодушевявани от някаква настървена честност, тези три същества се превърнаха в скъперници; те започнаха да се лишават от всичко: всяка стотинка им се струваше свещена. По тези причини Сезарин прояви във фирмата, където работеше, младежка преданост. Нощите си прекарваше в планове как да помогне за преуспяването на предприятието, измисляше нови десени за платове и изобщо проявяваше вродена търговска дарба. Господарите й бяха принудени да възпират прекаленото й усърдие, като същевременно я възнаграждаваха с различни премии; Сезарин отказваше предложените й накити и скъпоценности. Пари! Само това искаше тя. Всеки месец Сезарин донасяше заплатата си и малките си печалби на вуйчо Пийро. Същото правеха и Сезар, и госпожа Бирото. И тримата признаваха неумението си и никой не искаше да поеме отговорността за пласмента на парите, затова бяха предоставили на Пийро да влага, където той намери за добре, малките им капитали. Вуйчото, който се бе заловил отново с търговия, използваше тези суми в борсови сделки. По-късно стана ясно, че в тази работа са му помогнали Жюл Демаре и Жозеф Льоба: и двамата се стараеха да му посочват сделки без рискове.

Бившият парфюмерист, който сега живееше при вуйчо си, не смееше да го разпитва как използва сумите, спечелени от него, дъщеря му и жена му. Той вървеше с наведена глава по улиците, като криеше от хорските погледи отчаяното си, посърнало си затъпяло лице. Упрекваше се, че носи дрехи от фин плат.

— Добре поне, че не ям хляба на кредиторите си — казваше той е ангелски поглед към вуйчо си. — Хлябът, който ми давате, макар и даден от състрадание, ми е сладък, защото благодарение на тази свята милостиня не харча нищо от заплатата си.

Търговците, които сега срещаха Сезар като чиновник, не откриваха у него дори следа от някогашния парфюмерист. Онези, които не му бяха близки, добиваха богата представа за сгромолясванията, на които хората стават жертви, при вида на този човек, носещ по лицето си черните следи на дълбока скръб и тъй страшно изменен вследствие на нещо непознато нему дотогава: терзаенето на мисълта! Разрухата не зависи от нашата воля. Ние никога няма да видим как преживяват нещастието лекомислените, безсъвестните, равнодушните към всичко хора. Единствено религията слага особен печат върху изпадналия човек. Той вярва в някакво бъдеще, вярва в провидението; в него сияе вътрешна светлина, която е негов отличителен белег — израз на трогателно свято примирение, примесено с надежда; такъв човек знае какво е загубил, той е като прокуден ангел, плачещ пред небесните двери. Фалиралите не могат да се явяват на борсата. Изгоненият от царството на честността Сезар напомняше образа на ангел, копнеещ за опрощение.

В продължение на четиринадесет месеца, изпълнен е благочестиви мисли, породени от упадъка му, Сезар се отказа от всякакви удоволствия. Макар че не се съмняваше в приятелските чувства на Рагонови, никой не можеше да го убеди да отиде на вечеря у тях, още по-малко у Льоба, Матифа, Проте и Шифрьовил, нито пък у господин Воклен, които се надпреварваха да изразят уважението си към възвишените му добродетели. Сезар предпочиташе да стои сам в стаята си, вместо да срещне погледа на някой от кредиторите си. Сърдечното внимание на приятелите му беше още по-горчиво напомняне за положението, в което бе изпаднал. Констанс и Сезарин също не ходеха никъде. В неделя и в празник, единствените им свободни дни, те идваха да вземат Сезар в часа на литургията и след като изпълнеха религиозните си задължения, оставаха при него у вуйчо Пийро, който канеше на гости и абат Лоро; словото на свещеника крепеше Сезар в изпълнения му с изпитания живот. Така те оставаха в тесен семеен кръг. Бившият търговец на железарски материали също притежаваше много чувствителни струни, що се отнася до честността, и одобряваше скрупулите на Сезар. Затова пък се зае да увеличи броя на хората, сред които фалиралият търговец можеше да се покаже с чисто чело и открит поглед.

През май 1821 година това семейство, което се бореше с превратностите на съдбата, бе възнаградено за усилията си с едно празненство, устроено от човека, който се грижеше за съдбините му. Последната неделя на този месец бе годишнината от годежа на Констанс със Сезар. Заедно с Рагонови Пийро бе наел една селска къща в Со и искаше да отпразнува тържествено този случай.

— Сезар — каза Пийро на племенника си в събота вечер, — утре отиваме извън града и ти ще дойдеш с нас.

Сезар, който имаше много хубав почерк, преписваше всяка вечер разни книжа на Дервил и на още някои адвокати. Така че неделен ден работеше като роб! Беше взел и църковно разрешение за това.

— Не мога — отвърна той, — господин Дервил чака едни сметки за опекунство.

— Жена ти и дъщеря ти заслужават тази награда. Ще бъдат само нашите приятели абат Лоро, Рагонови, Попино и чичо му. Държа на всяка цена да дойдеш с нас.

Отнесени от вихъра на грижите, Сезар и жена му не бяха ходили вито веднъж в Со, макар че от време на време и на двамата им се искаше да посетят отново това място и да видят пак дървото, под което на времето първият служител в „Кралицата на розите“ едва не бе припадал от радост. Докато пътуваха с колата, в която бяха Сезар, жена му, дъщеря му и Попино, който ги водеше, Констанс хвърляше към мъжа си съучастнически погледи, но не успя да го накара да се усмихне. Тя пошепна нещо на ухото му, но той само поклати глава. Вместо да разведрят лицето на Сезар, тези мили изрази на неизменна, макар и малко пресилена нежност още повече го помрачиха и очите му се овлажниха от няколко потулени сълзи. Горкият човек бе изминал същия път преди двадесет години, млад, богат, изпълнен с надежди, влюбен в също такава красива девойка, каквато бе сега Сезарин; тогава той бе мечтал за щастие, а сега виждаше пред себе си в дъното на колата благородното си дете, посърнало от безсънните нощи, виждаше храбрата си жена, чиято красота бе като красотата на градове, пометени от лавата на вулкан. Само любовта бе останала! С държането си Сезар тровеше радостта на дъщеря си и на Анселм, които възкресяваха пред очите му някогашната чаровна сцена.

— Бъдете щастливи, деца, вие заслужавате това — каза нещастният баща със сърцераздирателен глас. — Вие можете да се обичате безгрижно.

Произнасяйки тези думи, Сезар улови ръцете на жена си и ги разцелува с възхитително и свято чувство, което затрогна Констанс повече и от най-силната радост. Когато пристигнаха в къщата, където вече пи чакаха Пийро, съпрузите Рагон, абат Лоро и съдията Попино, тези пет благородни сърца се държаха така топло, че Сезар веднага се почувства по-добре, защото всички се вълнуваха пред този човек, който преживяваше нещастието си, сякаш то бе станало вчера.

— Хайде, поразходете се из гората — каза вуйчо Пийро и съедини ръцете на Констанс и Сезар. — Вървете заедно с Анселм и Сезарин! Върнете се в четири часа!

— Горкичките! Ние само ще ги стесняваме — каза госпожа Рагон, развълнувана от искрената скръб на човека, който бе неин длъжник. — Но затова пък каква радост го чака!

— Това е разкаяние без съгрешение — каза абат Лоро.

— Само нещастието можеше да го издигне — рече съдията.

Забравата е великата тайна на силните и творчески личности; да забравяш, както забравя природата, за която не съществува минало и която подновява ежечасно тайната на неуморните си прераждания. Вместо да извлекат от страданието дълбока поука, слабите личности — какъвто бе и Бирото — живеят и се изхабяват, тъй като с всеки изминат ден затъват все повече и повече в изживените нещастия. Когато двете двойки стигнаха до пътеката, водеща към гората Оне, която е разположена като венец върху един от най-красивите хълмове в околностите на Париж, а пред тях се показа в цялата си прелест „Вале-о-Лу“, красотата на деня, прекрасният пейзаж, първата зеленина и чудните спомени от най-хубавия ден на младите години поотпуснаха тъжните струни в сърцето на Сезар; той притисна ръката на жена си към разтуптяното си сърце — очите му загубиха помръкналостта си и заискриха от радост.

— Най-после! — каза Констанс на мъжа си. — Сега си пак такъв, какъвто те познавам, мили Сезар. Струва ми се, че живеем съвсем скромно и имаме право да си позволим от време на време някое малко удоволствие.

— Имам ли право? — запита горкият човек. — Ах, Констанс, твоята обич е единственото богатство, което ми е останало. Така е, загубил съм дори вярата в себе си, нямам вече сили и единственото ми желание е да живея само колкото да мога да се издължа към хората. Но ти, скъпа моя, ти, която си моята мъдрост и моето благоразумие, ти, която всичко предвиди и си безупречна, ти имаш право да се радваш; от нас тримата само аз съм виновният. Преди осемнадесет месеца, сред оня съдбоносен празник, аз виждах моята Констанс, единствената жена, която съм обичал, виждах я по-красива от девойката, с която тичах преди двадесет години по същата тази пътека, по (която сега тичат нашите деца!… За двадесет месеца станах причина да повехне тази красота, която бе моята гордост, моя позволена и законна гордост! Колкото повече те опознавам, толкова повече те обиквам… О, скъпа моя — добави той, като вложи в тези думи чувство, което проникна дълбоко в сърцето на жена му, — бих искал да ми се караш, а не да се мъчиш да смекчиш скръбта ми.

— Никога не съм мислила — отвърна Констанс, — че след двадесет години съпружески живот любовта на жената към мъжа й може да стане по-силна!

Като чу тези думи, Сезар за миг забрави всичките си нещастия, защото те бяха цяло богатство за човек, чувствителен като него. Той пристъпи почти съвсем развеселен към „тяхното“ дърво, което за щастие не бе отсечено. Двамата съпрузи поседнаха под него, загледани в Анселм и Сезарин, които несъзнателно се въртяха все на същата полянка, като сигурно си мислеха, че се движат в права посока.

— Госпожице — казваше Анселм, — надявам се, че не ме смятате толкова алчен и подъл, та да се възползвам от частта на баща ви в „Кефалическото масло“? Аз пазя неговите доходи и се грижа за тях, шконтирам и неговия дял и ако има съмнителни полици, вземам ги на моя сметка. Тъй като ще можем да си принадлежим чак в деня на пълното реабилитиране на баща ви, аз се мъча да го ускоря с всичката сила, която ми вдъхва любовта.

Влюбеният момък се бе сдържал и не бе изповядал тази тайна пред тъща си. Дори и у най-невинните обожатели личи желанието да се покажат благородни в очите на любимата си.

— И скоро ли ще настъпи този ден? — запита тя.

— Скоро — отвърна Анселм. Отговорът бе произнесен с толкова проникновен глас, че целомъдрената и чиста Сезарин поднесе челото си на милия Анселм, който я целуна жадно и почтително, толкова много благородство имаше в жеста на девойката.

— Татко, всичко ще се нареди — каза тя на баща си със загадъчно изражение. — Разведри се, поговори с нас, не бъди така тъжен.

Когато това сплотено семейство се върна в къщата на Пийро, колкото и малко наблюдателен да бе, Сезар долови някаква промяна в обноските на Рагонови, която показваше, че се е случило нещо. Госпожа Рагон ги посрещна особено любезно и както погледът, така и тонът й сякаш казваха на Сезар: „Ние си получихме парите“..

По време на десерта пристигна нотариусът от Со. Пийро го покани да седне, после погледна Бирото, който започваше вече да подозира, че му готвят изненада, без да може да схване каква.

— Племеннико — заговори Пийро, — от осемнадесет месеца до днес спестяванията ти, както и спестяванията на дъщеря ти и жена ти станаха двадесет хиляди франка. От дивидентите на сумите, които имах да вземам, получих тридесет хиляди франка, така че стават всичко петдесет хиляди, които могат да се дадат на кредиторите ти. Господин Рагон получи тридесет хиляди франка срещу дивидентите си, а сега господин нотариусът от Со ти носи квитанция за пълното изплащане на дълга ти към приятелите ти, включително и лихвите. Остатъкът от сумата се намира у Крота; тези пари са за Лурдоа, леля Маду, за майстора-зидар, дърводелеца и най-нетърпеливите ти кредитори. Догодина ще видим за останалото. С време и търпение се стига надалеч.

Радостта на Бирото бе неописуема. Той се хвърли разплакан в обятията на вуйчо си.

— Нека сложи днес ордена си — каза Рагон на абат Лоро.

Духовникът постави червената лентичка в петелката на държавния служител, който тази вечер се погледна поне двадесет пъти в огледалото на салона, проявявайки наслада, на която биха се присмели хора с високо мнение за себе си, но за тези добри буржоа тя изглеждаше съвсем естествена.

На другия ден Бирото отиде при госпожа Маду.

— А, вие ли сте, честни човече — каза тя, — не можах да ви позная, толкова сте побелели. И все пак вие не сте за оплакване, нали си имате служба. А аз се трепя като куче, което върти мотор, и заслужавам царството божие.

— Госпожо, моля ви се…

— Е, това не е упрек — прекъсна го тя. — Аз всичко съм ви простила.

— Дошъл съм да ви кажа, че днес ще си получите у нотариуса Крота остатъка от парите, заедно с лихвите…

— Вярно ли?

— Идете при него в единадесет и половина часа.

— Е, това се казва честност, всичко до стотинка, че и четири на сто отгоре! — каза тя, като се възхищаваше наивно на Бирото. — Вижте какво, драли господине, аз върша много добра работа е онова вашето, червенокосото момче; то е много симпатично и ми дава възможност да спечеля малко повече, като не се скъпи за цените, защото иска да ме обезщети. Така че задръжте си парите, аз ще ви дам квитанция, че всичко е платено. Леля Маду лесно пламва, обича да си повиква, но у нея има ей това! — И тя се удари по обемистите възглавнички от жива плът, подобни на които нямаше в целите хали.

— В никакъв случай — отвърна Бирото, — законът е изричен и аз искам изцяло да ви се изплатя.

— Добре тогава, няма да ви карам да ми се молите — каза тя. — А утре ще разкажа в халите какъв почтен човек сте вие. Такова чудо рядко се среща!

Същата сцена, само че в друг вариант, се повтори и при майстор-бояджията, тъста на Крота. Валеше дъжд. Сезар остави чадъра си в ъгъла до вратата. Като видя вадичката, потекла към хубавата трапезария, където той обядваше с жена си, забогателият бояджия се отнесе доста грубо с него.

— Кажете какво искате, Бирото? — запита той с оня рязък тон, с който много хора се отнасят към досадните просяци.

— Господин Лурдоа, значи, зет ви не ви е казал…

— Какво? — прекъсна го нетърпеливо Лурдоа, мислейки, че става дума за някаква молба.

— Да отидете тази сутрин при него в единадесет часа и половина, за да ми издадете квитанция, че напълно съм изплатил дълга си към вас?…

— А, това е нещо съвсем друго… Я, седнете, господин Бирото, хапнете нещо с нас…

— Направете ни удоволствие да обядвате с нас — покани го и госпожа Лурдоа.

— Значи, работите се оправят? — запита дебелият Лурдоа.

— Не, господине, дълго време трябваше да ям само по едно хлебче в службата ми, за да събера малко пари, но след време смятам, че ще мога да поправя вредите, нанесени на ближния ми.

— Наистина — каза бояджията, като налапа филийката, дебело намазана с гъши пастет — вие сте човек с чувство за чест.

— Какво нрави госпожа Бирото? — запита госпожа Лурдоа.

— Тя води книжата и касата в магазина на господин Анселм Попино.

— Горките хора! — пошепна госпожа Лурдоа на мъжа си.

— Ако имате нужда от мене, драги господин Бирото, елате, може би ще мога да ви помогна… — каза Лурдоа.

— Нуждая се от вашето присъствие утре в единадесет часа, господине — отвърна Бирото и си тръгна.

Този първи резултат даде нови сили на фалиралия, но не му възвърна душевното спокойствие; желанието да извоюва честта си разстрои прекомерно съществуването му; той загуби окончателно руменината на лицето си, очите му изгаснаха и бузите му хлътнаха. Когато някои стари познати срещаха Сезар сутрин към осем часа или следобед към четири часа на път за улица Оратоар или на връщане оттам, облечен в редингота, който бе носил в момента на разорението си и който той пазеше, както бедният подпоручик пази униформата си, със съвсем побелели коси, блед и боязлив — някои го спираха въпреки желанието му, защото той имаше зорко око и щом ги видеше, се промъкваше като крадец покрай стените.

— Всички знаят за вашето поведение, приятелю — казваха му те. — И всички жалят, че се отнасяте така сурово не само към себе си, но и към дъщеря си, и към жена си.

— Не се притеснявайте толкова — казваха му други. — Паричните рани не са смъртоносни.

— Не са, но душевните рани носят смърт! — отговори един ден на Матифа изтощеният Сезар.

В началото на 1823 година прокопаването на канал Сен-Мартен бе вече решено. Местата в предградието Тампл достигнаха луди цени. По проект каналът разделяше на две някогашната собственост на Сезар Бирото, сега притежание на дю Тийе. Компанията, на която бе дадена концесията, се съгласи да плати неимоверна цена при условие банкерът да отстъпи местата в определен срок. Наемният договор обаче, който Сезар бе прехвърлил на Попино, пречеше на сделката. Затова банкерът отиде на улица Сен-Диаман да се срещне с дрогериста. Попино беше съвсем безразличен на дю Тийе, но годеникът на Сезарин изпитваше към него инстинктивна омраза. Той нищо не знаеше за кражбата и за гнусните комбинации на щастливия банкер, но някакъв вътрешен глас му казваше: „Този човек е ненаказан крадец!“ Попино не би се съгласил да участва в каквато и да било сделка е него, дори присъствието му му беше противно. Особено сега, когато виждаше как дю Тийе забогатява от кожата, която бе одрал от бившия си господар, защото местата около „Мадлената“ започнаха да поскъпват така, че вече се предвиждаха невероятните цени, до които достигнаха през 1827 година. Ето защо, когато банкерът обясни защо е дошъл, Попино го погледна с все по-нарастващ гняв.

— Приемам да се откажа от договора си, но ми са нужни шестдесет хиляди франка и нито стотинка по-долу.

— Шестдесет хиляди франка ли? — викна дю Тийе и понечи да си тръгва.

— Договорът ми е за още петнадесет години и ще се наложи да изразходвам по три хиляди франка годишно в повече, докато си направя нова фабрика. Така че шестдесет хиляди франка или излишно е да говорим повече — отряза Попино и влезе в магазина; дю Тийе го последва.

Вътре спорът се разгорещи, произнесоха и името на Бирото; в това време Констанс слезе и видя дю Тийе за първи път след прословутия бал. Банкерът не можа да скрие изненадата си, като видя промените, настъпили у бившата му господарка; той наведе очи, ужасен от собственото си дело.

— Господинът печели от вашите места триста хиляди франка, а не желае да ни даде шестдесет хиляди франка обезщетение срещу отказването ни от договора — заяви Попино на госпожа Сезар.

— Три хиляди франка рента!… — каза дю Тийе надуто.

— Три хиляди франка!… — повтори просто, но многозначително госпожа Бирото.

Дю Тийе побледня, а Попино погледна госпожа Бирото. Настъпи момент на дълбоко мълчание, от което тази сцена стана още по-необяснима за Анселм.

— Подпишете ми акта за отказване от договора, който вече е подготвен от Крота — каза най-сетне дю Тийе, като извади от джоба си един обгербван лист. — Ще ви издам чек за шестдесет хиляди франка.

Попино погледна госпожа Бирото с неприкрито и дълбоко учудване; струваше му се, че сънува. Докато дю Тийе подписваше чека на едно високо писалище, Констанс изчезна и се качи в мецанина. Дрогеристът и банкерът размениха документите. След това дю Тийе поздрави хладно Попино и влезе.

„Най-после — каза си Анселм, като гледаше дю Тийе, който тръгна по улица Ломбар, където го чакаше кабриолетът му, — най-после благодарение на тази необикновена сделка Сезарин ще стане моя. Милата ми женица няма вече да си хаби нервите да работи. Чудно! Как така само един поглед на госпожа Бирото бе достатъчен! Какво може да има между нея и този разбойник? Това, което се случи преди малко, наистина е странно!“

Попино изпрати да осребрят чека в банката и се качи горе да поговори с госпожа Бирото; но не я намери при касата, сигурно бе отишла в стаята си. Анселм и Констанс живееха, както живеят зет и тъща, когато между тях има разбирателство; ето защо той отиде в стаята на госпожа Сезар с естественото нетърпение на влюбения, докоснал вече щастието. Младият търговец много се изненада, като видя, че бъдещата му тъща, до която се доближи пъргаво като котка, чете някакво писмо от дю Тийе, защото Анселм позна почерка на някогашния пръв помощник на Бирото. Запалената свещ и черните хвърчащи призраци от изгорени писма по плочите накараха Попино да изтръпне; е острото си зрение той бе видял, без да иска, следната фраза в началото на писмото, което държеше тъща му:

„Обожавам ви! И вие знаете това, ангел мой, защо тогава…“

— Откъде имате такава власт върху дю Тийе, та успяхте да го склоните да приеме подобна сделка? — засмя се той неестествено, както се смеят хора, потискащи някакво недобро подозрение.

— Да оставим това — отвърна Констанс, без да може да прикрие ужасното си смущение.

— Да, наистина, по-добре да говорим за края на мъките ви — отвърна Анселм, съвсем объркан. Той се завъртя на петите си, после забарабани с пръсти по прозорците и се загледа в двора.

„Добре де — помисли си той, — дори и да е обичала дю Тийе, защо пък аз да не се държа като почтен човек?“

— Какво ви е, Анселм? — запита горката жена.

— Чистата печалба от „Кефалическото масло“ възлиза на двеста четиридесет и две хиляди франка. Половината е равна на сто двадесет и една хиляди — каза рязко Попино. — Като извадя от тази сума четиридесет и осем хиляди франка, дадени на господин Бирото, остават седемдесет и три хиляди, които заедно с шестдесетте хиляди от отстъпването на наемния договор ви дават сто и тридесет и три хиляди франка.

Госпожа Бирото слушаше, обладана от такава радостна мъка и толкова буен трепет, че Анселм долови туптенето на сърцето й. Той продължи:

— Аз винаги съм смятал господин Бирото за мой съдружник и сега можем да разполагаме с тази сума, за да изплатим дълга му към кредиторите. Като я прибавим към спестените от вас сто и двадесет и осем хиляди франка у вуйчо Пийро, ще имаме всичко сто шестдесет и един хиляди франка. Вуйчо няма да ни откаже квитанция за своите двадесет и пет хиляди франка. Освен това не съществува земна сила, която да ми попречи да заема на тъста си за сметка на печалбите от следната година сумата, която е нужда за пълното задоволяване на кредиторите му… И… тогава той… ще бъде… реабилитиран.

— Реабилитиран! — извика госпожа Бирото, като преви коляно на стола си.

Тя изпусна писмото, сключи молитвено ръце, прочете една молитва, прекръсти се и каза:

— Мили Анселм! Скъпо мое дете!

После обхвана главата му с ръце, целуна го по челото, притисна го до гърдите си, чудеше се какво да направи от радост.

— Сезарин е твоя! Дъщеря ми ще бъде наистина щастлива. Тя ще напусне най-после този магазин, където се съсипва от работа.

— От любов — поправи я Анселм.

— Да — отговори майката усмихната.

— Сега искам да ви кажа една малка тайна — продължи Попино, като не откъсваше погледа от съдбоносното писмо. — Услужих на Селестен с пари, за да го улесня при купуването на магазина ви, но поставих едно условие. Апартаментът ви си стои така, както го оставихте. Бях си наумил нещо, като не смятах обаче, че самият случай толкова ще ни помогне. Условието е Селестен да ви преотстъпи апартамента, където той изобщо не е влизал, а мебелите отново да бъдат ваши. Аз си запазвам втория етаж, където ще живея със Сезарин, която няма вече да се дели от вас. След като се оженим тук ще идвам от осем часа сутринта до шест часа вечерта. За да се сдобиете отново със състояние, ще откупя за сто хиляди франка частта на господин Сезар, така че заедно със заплатата му ще имате десет хиляди франка рента. Няма ли да бъдете щастлива?

— Нито дума повече, Анселм! Струва ми се, че полудявам!

Невинното държане на госпожа Сезар, чистотата на погледа й, както и непорочността на красивото й чело опровергаваха така великолепно стотиците мисли, които се въртяха из ума на влюбения младеж, че той пожела да тури край на чудовищните си подозрения. Извършването на какъвто и да било грях бе нещо несъвместимо с живота и чувствата на племенницата на Пийро.

— Мила, обожавана майко — каза Анселм, — в душата ми се промъкна въпреки волята ми едно ужасно подозрение. Премахнете го още сега, ако искате да бъда щастлив!

Попино протегна ръка и взе писмото от пода.

— Без да искам — продължи той, изплашен от ужаса, изписан по лицето на Констанс, — прочетох първите думи на това писмо, което е от дю Тийе. Тези думи тъй странно съвпадат с въздействието, което преди малко упражнихте върху този човек, като го заставихте да се съгласи толкова бързо с моите невероятни искания, че всеки човек би си ги обяснил така, както дяволът направи с мене, без аз сам да го желая. Един само ваш поглед, само три думи бяха достатъчни…

— Чакайте — каза госпожа Сезар, като взе писмото и го изгори пред очите на Анселм. — Сине мой — продължи тя, — жестоко съм наказана за една съвсем дребна моя грешка. Сега ще ви кажа всичко, Анселм. Не искам (никакво подозрение, предизвикано от майката, да навреди на дъщерята, а всъщност аз няма от какво да се червя: това, което ще ви кажа, бих го признала и пред мъжа си. Дю Тийе се опита да ме прелъсти, аз предупредих веднага Сезар и дю Тийе беше уволнен. В деня, в който мъжът ми щеше да го изгони, той ни открадна три хиляди франка.

— Подозирах такова нещо! — каза Попино с тон, който издаваше цялата му омраза.

— Анселм, тази изповед е необходима за вашето бъдеще, за нашето щастие; но тя трябва да умре в сърцето ви, както е мъртва в моето и в сърцето на Сезар. Сигурно си спомняте за упреците на мъжа ми по повод някаква грешка в касата. За да избегне даването под съд и за да не погуби този човек, той сигурно е сложил от себе си в касата три хиляди франка — цената на кашмирения шал, който получих чак след три години. Ето обяснението на възклицанието ми преди малко! Уви! Ще ви призная, мили Анселм, и една моя детинщина — добави тя с въздишка, свела поглед. — Дю Тийе ми бе писал три любовни писма, които така добре го обрисуваха, че ги запазих просто… просто така. Тези писма съм препрочела само един път. Но не беше разумно да ги пазя. Сега, като видях дю Тийе, се качих горе, за да ги изгоря, и точно когато влязохте, четях последното… Това е всичко.

Анселм падна на колене и целуна ръката на госпожа Бирото с такова възхитително изражение, че и двамата се просълзиха. Тъщата повдигна зет си и го притисна до сърцето си.

Този ден бе щастлив и за Сезар. Частният секретар на краля, господин дьо Ванденес, го посети в службата му и пожела да поговори с него. Те излязоха двамата в малкия двор на Погасителната каса.

— Господин Бирото — каза виконт дьо Ванденес, — усилията ви да изплатите дълга си към вашите кредитори случайно са станали достояние на краля. Той е трогнат от вашето рядко държане, а като узнал, че от желание за самоунижение не носите ордена на „Почетния легион“ ме изпрати да ви предам волята му: трябва да носите ордена. Освен това, желаейки да ви помогне да изпълните задълженията си, той ме натовари да ви предам тази сума, която е от неговите лични средства, и да изразя съжаленията му, че не може да стори нещо повече за вас. Нека това остане в пълна тайна. Негово величество смята, че кралското му достойнство не позволява да се дава гласност на благотворителните му дела — добави секретарят и връчи шест хиляди франка на Сезар, който с вълнение слушаше думите му.

Бирото едва успя да смотолеви нещо несвързано; усмихнат, Ванденес си тръгна, като му махна с ръка за сбогом. Чувствата, които вълнуваха нещастния Сезар, са нещо толкова рядко в Париж, че животът му неусетно бе предизвикал възхищението на хората. За него говореха всички: Жозеф Льоба, съдията Попино, Камюзо, абат Лоро, Рагон, собственикът на голямата къща, където работеше Сезарин, господин дьо Ла Бийардиер. Общественото мнение, което сега се беше съвсем променило, го въздигаше до небесата.

„Ето един честен човек!“ Тези думи бяха прозвучавали много пъти вече в ушите на Сезар, когато минаваше по улиците, и го караха да се вълнува като писател, който чува да казват: „Ето го!“ Това високо мнение на хората за него просто убиваше дю Тийе. Когато получи парите, изпратени от краля, първата мисъл на Сезар бе да се изплати спрямо бившия си служител. Той отиде на улица Шосе-д’Антен по времето, когато банкерът се прибираше от работа, така че се срещнаха на стълбите.

— Какво има, бедни ми Бирото? — запита дю Тийе с престорена благост.

— Беден ли! — викна гордо Бирото. — Напротив, аз съм богат човек. Тази вечер ще сложа глава на възглавницата си с удовлетворението, че съм ви изплатил дълга си.

Честността, с която бяха пропити тези думи, прониза болезнено дю Тийе. Въпреки всеобщото уважение, той сам не се уважаваше и някакъв неудържим глас в него му викаше: „У този човек има нещо възвишено!“

— Да изплатите дълга си! Че какви сделки вършите?

Уверен, че дю Тийе няма да разгласи думите му, бившият парфюмерист каза:

— Аз няма да се занимавам никога вече с каквито и да било сделки, господине. Никаква човешка сила не можеше да предвиди това, което ми се случи. Кой знае дали не бих станал жертва на някой друг Роген? Хората обаче са разказали на краля как съм се държал, сърцето му се е смилило над моите усилия и той ги насърчи, като им изпрати преди малко една значителна сума, която…

— Квитанция ли ви трябва? — прекъсна го дю Тийе. — Изплащате ли…

— Всичко, заедно с лихвите; ето защо ви моля да дойдете с мене на две крачки оттук при господин Крота.

— Пред нотариус!

— Господине, никой не ми забранява да мисля за реабилитацията си, а само нотариално заверените актове са неопровержимо доказателство…

— Да вървим — рече дю Тийе, като излезе със Сезар, — то е съвсем близо. Но откъде намирате толкова пари?

— Не ги намирам — отвърна Сезар, — печеля ги с пот на челото.

— Вие дължите огромна сума на фирмата Клапарон.

— Уви! Това е вярно, там е най-големият ми дълг, струва ми се, че душата ми ще излезе, докато го изплатя.

— Никога няма да го изплатите — каза грубо дю Тийе.

„Той е прав“ — помисли си Бирото.

Като се прибираше, горкият човек мина по улица Сент-Оноре, и то съвсем случайно, защото обикновено заобикаляше, за да не гледа магазина си и прозорците на своя апартамент. За пръв път от деня на разорението си видя този дом, където осемнадесет години щастлив живот бяха заличени от мъките на три само месеца.

„Мислех си, че тук ще завърша живота си“ — каза си той.

И забърза, защото съгледа новата фирма:

СЕЛЕСТЕН КРЬОВЕЛ

Приемник на Сезар Бирото

— Сънувам ли? Това не е ли Сезарин? — възкликна той, като осъзна, че вижда някаква руса глава на прозореца.

И наистина той видя там жена си, дъщеря си и Попино. Влюбените знаеха, че Бирото никога не минава покрай бившия си дом. И тъй като не можеха да си представят какво му се беше случило, те бяха дошли да уредят някои работи във връзка с празника, който смятаха да дадат в негова чест. Това странно видение толкова силно учуди Бирото, че той остана като прикован.

— Вижте господин Бирото как гледа някогашната си къща — каза господин Молиньо на търговеца, чийто магазин беше срещу „Кралицата на розите“.

— Горкият човек! — отвърна старият съсед на парфюмериста. — В този дом той даде един от най-хубавите балове… Имаше двеста коли.

— И аз бях там, а след три месеца той фалира; аз бях синдик.

Бирото си тръгна с разтреперани крака и се прибра бързо при вуйчо си Пийро.

Узнал за станалото на улица Сен-Диаман, Пийро смяташе, че племенникът му трудно ще понесе вълнението от една толкова голяма радост, каквато е радостта на реабилитирането, защото той всеки ден наблюдаваше душевните тревоги на този нещастен човек, сблъскваше се непрекъснато с непримиримите му схващания относно фалиралите, виждаше как непрекъснато напряга сили. За Сезар честта бе като мъртвец, чакащ деня на възкресението му. Тази надежда превръщаше болката му в стимул за непрекъснат труд. Затова Пийро се нагърби със задачата да подготви племенника си за хубавата вест. Като се прибра в дома на вуйчо си, Бирото го завари в размисъл как да постъпи. Затова радостта, с която чиновникът разказа за вниманието на краля, се стори на Пийро добро предзнаменование, а учудването, че е видял Сезарин в „Кралицата на розите“ бе чудесен повод да започне разговора.

— Е, добре, Сезар — каза Пийро, — знаеш ли откъде идва всичко това? От нетърпението на Попино да се ожени час по-скоро за Сезарин. Той не може повече да чака и не трябва заради твоите прекалени понятия за честност да изхаби младостта си, както се казва, със сух хляб и пара от вкусните гозби. Попино желае да ти даде нужните суми, за да се разплатиш напълно.

— Той купува жена си! — отвърна Бирото.

— Не е ли почтено от негова страна, че иска да реабилитира тъста си?

— Това може да даде основания на някои да оспорват… Впрочем…

— Впрочем — поде вуйчото, като се преструваше на ядосан — ти можеш да жертваш само себе си, но няма защо да жертваш дъщеря си.

Започна оживен спор, който Пийро нарочно раздухваше.

— Ами ако Попино не ти беше дал никакъв заем, ако беше гледал на тебе само като на свой съдружник, ако беше сметнал цената, дадена на кредиторите ти срещу частта ти в „Кафалическото масло“ като аванс срещу печалбите, за да не те ощети…

— Щях да създам впечатление, че с негово съгласие съм излъгал кредиторите си.

Пийро си даде вид, че е убеден от този довод. Той познаваше достатъчно добре човешкото сърце и знаеше, че през нощта почтеният човек щеше да влезе в спор със себе си по този въпрос, както и че тази душевна борба щеше да го привикне към мисълта за реабилитирането му.

— Но защо — каза Сезар по време на вечерята — и жена ми, и дъщеря ми бяха в стария апартамент?

— Анселм иска да го наеме, за да живее в него заедно със Сезарин. Жена ти е на негова страна. Без да те предупредят, те са оповестили вече брака, за да те накарат и ти да се съгласиш. Попино казва, че за него няма да е кой знае каква заслуга, ако се ожени за Сезарин след реабилитацията ти. Ти вземаш шестте хиляди франка на краля, а нищо не искаш да приемеш от близките си! Аз също мога да ти дам квитанция за дълга ти към мене, ще ми откажеш ли?

— Не — отговори Сезар, — но това няма да ми попречи да спестявам, за да ви изплатя дълга си въпреки квитанцията.

— Много сложно става всичко — отвърна Пийро, — аз като ти говоря за честност, трябва да ми вярваш. Каква глупост каза ти преди малко? Щял си да измамиш кредиторите си, след като им се изплатиш напълно?

В този миг Сезар се вгледа в Пийро и Пийро развълнувано видя, че след три години за първи път широка усмивка е озарила тъжното лице на клетия му племенник.

— Вярно — каза той, — кредиторите ще си получат парите… но то би значило, че продавам дъщеря си!

— Аз пък искам да ме купят! — изтърси Сезарин, току-що влязла с Попино.

Двамата влюбени бяха прекосили на пръсти преддверието на малкия апартамент и бяха чули последните думи на Сезар; след тях идваше и госпожа Бирото. Те тримата бяха обиколили с кола кредиторите, на които не бе още платено, за да ги поканят още същата вечер у нотариуса Александър Крота, където се подготвяха квитанциите. Здравата логика на влюбения Попино надделя над скрупулите на Сезар, който продължаваше да твърди, че бил длъжник и че изкористявал закана с разни нововъведения. Но прекалените му пререкания със съвестта замлъкнаха, щом Попино извика:

— Значи, вие искате да убиете дъщеря си!

— Да убия дъщеря си ли? — тъпо запита Сезар.

— Вижте какво — рече Анселм, — аз имам право да ви направя дарение за сумата, която е у мене, но която смятам по съвест, че ви принадлежи. Ще ми откажете ли?

— Не — отговори Сезар.

— Добре тогава, да отидем при Александър Крота още тази вечер и да не се връщаме вече на този въпрос. Там ще поговорим и за брачния ни договор.

Шестнадесета глава
Неземна радост

Адвокатът Дервил се погрижи да бъде предявен иск за реабилитиране на Бирото пред главния прокурор на кралския съд в Париж; към него бяха приложени и всички необходими документи.

През месеца, докато траяха формалностите и след публичното обявяване на брака на Сезарин с Анселм, Бирото живееше като в треска. Той бе неспокоен и все се страхуваше, че няма да доживее до великия ден на реабилитацията си. Сърцето му туптяло без причина, казваше той. Той се оплакваше от тъпи болки в този орган, който бе не само изтощен от вълненията на скръбта, но и изморен от тази върховна радост. Съдебните решения за реабилитиране са толкова голяма рядкост, че кралският съд в Париж едва ли издава и едно за десет години. За онези, които гледат сериозно на обществото, в апарата на правосъдието се съдържа нещо голямо и важно. Обществените институции зависят изцяло от чувствата, които хората влагат в тях, и от величието, в което мислено ги обличат. Ето защо един народ се разлага, когато у него изчезне не религията, а вярата, и когато първоначалното възпитание разхлаби връзките, които го запазват като цяло, а младото поколение привиква да подлага всичко на безпощадна критика. Това, което остава да го свързва, са само недостойните подбуди на материалните интереси и, разбира се, повелите на култа към собствената личност. Подхранен с религиозни идеи, Бирото възприемаше правосъдието такова, каквото то трябва да бъде в очите на хората, тоест представител на обществото, върховен израз на доброволно приетия закон, независим от формата, под която се представя; колкото съдията е по-стар, прегърбен и побелял, толкова по-тържествено е и изпълнението на съдебния обред, който изисква извънредно дълбоко познаване на хората и на нещата и много пъти под въздействието на животрептящи интереси прави човека да загрубее, като принася в жертва сърцето му. Рядко се срещат вече хора, които да се изкачват развълнувани по стълбите на кралския съд в старата съдебна палата в Париж; бившият търговец обаче бе един от тях. Малцина са забелязали величествената тържественост на това стълбище, строено с цел да предизвика ефект; то се намира в горната част на външния перистил, който украсява двора на палатата; входната врата е сред една галерия, водеща в единия си край към огромната зала-чакалня, а в другия — към параклиса, два паметника, пред които всичко останало изглежда просташко. Църквата „Сен-Луи“ е една от най-внушителните сгради в Париж и входът към нея в дъното на галерията притежава нещо мрачно и романтично. Обратно, голямата зала-чакалня дава някаква перспектива, окъпана в светлина, и много трудно е да се забрави, че историята на Франция е свързана с нея[104]. Прочее стълбището притежава само по себе си нещо величаво, което никак не се губи между двата великолепни паметника.

Сигурно всеки се чувства силно развълнуван, като види през богатата решетка на палатата мястото, където се издават присъдите. Стълбата води до чакалнята — огромна зала, през която се отива в друга, където именно заседава Първата инстанция на съда. Сами можете да прецените как се развълнува фалиралият Бирото пред тези великолепия, когато се качваше към съда заедно с приятелите си: Льоба, който по това време бе председател на Търговския съд, Камюзо — бившия му съдебен комисар, Рагон — някогашния му господар, и абат Лоро — негов изповедник. Духовникът подчерта това човешко великолепие чрез някои разсъждения, от които то се стори още по-внушително на Сезар. Пийро, този практично гледащ на живота човек — си бе намислил да засили предварително радостта на племенника си, за да го избави от опасностите, криещи се в ненадейните събития на този празник.

Бившият търговец още се обличаше, когато при него пристигнаха верните му приятели, които счетоха за чест да го придружат. Това шествие предизвика задоволство у добрия човек, което се превърна в екзалтираност, необходима в случая, тъй като той трябваше да издържи на внушителното зрелище на съда.

Сезар видя и други свои приятели, събрани в залата за тържествените заседания, където вече бяха насядали дванадесетина адвокати.

След като бяха припомнени обстоятелствата по това дело, адвокатът на Бирото изложи накратко просбата на своя клиент. По знак на първия председател главният прокурор стана, за да произнесе своите заключения. Това лице, което е натоварено да преследва престъпленията от името на обществото, щеше сега да поиска, от името на прокуратурата, да се възстанови честта на търговеца: случай без прецедент в съдебната практика, при който за осъдения се иска помилване. Чувствителните хора могат да си представят вълненията на Бирото при речта на господин дьо Гранвил, която предаваме накратко:

— Господа — каза знаменитият магистрат, — на 16 януари 1820 година Бирото бе обявен в несъстоятелност по решение на Търговския съд в департамента Сена. Депозирането на баланса не бе предизвикано нито от неблагоразумието на търговеца, нито от измамнически спекулации, нито изобщо от причина, която би могла да опетни честта му. Ние се чувстваме задължени да кажем високо истината: причината за това нещастие бе една от онези катастрофи, които отново започват да тревожат правосъдието на град Париж. Съдено било нашата епоха да види сред все още кипящата и недоброкачествена мая на буйните страсти и на революционните идеи как парижките нотариуси се отдалечават от славните традиции на миналото и предизвикват само за няколко години толкова фалити, колкото са станали в течение на цели два века при старата монархия. Бързо разпространилата се жажда за злато е обладала държавните служители — пазители на общественото благо, висши служебни лица!

Тук, верен на ролята си, господин дьо Гранвил намери повод да нападне чрез една дълга тирада либералите, бонапартистите и другите врагове на трона. Събитията доказаха, че той е имал право да изказва опасения.

— Бягството на един парижки нотариус, който задигна вложените у него от Бирото суми, предизвика разорението на просителя — продължи той. — По този повод съдът издаде решение, което доказва до каква степен и колко долно е било злоупотребено с доверието на клиентите на Роген. Бе сключена спогодба. За чест на просителя ние ще отбележим, че операциите са били извършени с почтеност, която не се среща при нито един от скандалните фалити, тровещи всекидневно търговията в Париж. На кредиторите на Бирото са били предоставени и най-дребните вещи, притежание на нещастния човек. Били са предоставени, господа, дрехите му, скъпоценностите му, нещата за лична употреба; и не само неговите, но и на жена му, която се отказа от всичките си права, само и само да увеличи актива. При тези обстоятелства Бирото се оказа достоен за уважението, благодарение на което е бил избран в общината; защото по онова време той бе помощник-кмет във втори район и току-що бе получил ордена на „Почетния легион“, с който бе удостоен както за предаността му на роялист, сражавал се през вандемиер по стъпалата на „Сен-Рок“, обагрени от неговата кръв, така и заради дейността му на уважаван заради знанията му и обичан заради помирителния му характер член на Търговския съд и още като скромен общински служител, който се бе отказал от почестите на кметското място в полза на човек, по-достоен от него, уважаемия барон дьо Ла Бийардиер, един от благородните вандейци, когото той бе оценил в други, по-тежки времена.

— Той по-хубаво се изрази от мене — пошепна Сезар на ухото на вуйчо си.

— Ето защо кредиторите, които получиха шестдесет на сто от вземанията си благодарение на това, че този честен търговец им предостави всичко, което притежаваха той, жена му и дъщеря му, изразиха уважението си към него в самата спогодба, по силата на която те му опрощаваха остатъка от дълга си. Моля съдът да обърне внимание на този факт, да вникне в смисъла, вложен в него.

Тук главният прокурор прочете мотивите на спогодбата.

— При такова доброжелателство, господа, много търговци биха се сметнали за освободени от задълженията си и биха вървели с гордо чело по улиците. Бирото не само че не постъпи така, но без да се отчайва, решен в себе си да стигне до славния ден, който днес изгрява за него. Нищо не бе в състояние да го обезкуражи. Нашият любим крал го настанява на служба, за да има раненият при „Сен-Рок“ какво да яде, той обаче пазеше заплатата си за кредиторите си и нищо не харчеше от нея за себе си; нека добавим, че и семейството му засвидетелства пълна преданост…

Разплакан, Бирото стисна ръката на вуйчо си.

— Възприели напълно благородната идея на Бирото, жена му и дъщеря му също внасяха в касата на спестяванията плодовете на техния труд. И двете слязоха с няколко стъпала от общественото положение, което заемаха. Тези жертви, господа, трябва да бъдат високо оценени, те са измежду най-трудните. Ето прочее каква задача си бе поставил Бирото.

Тук главният прокурор прочете накратко баланса, като посочи какви суми не са били издължени, както и имената на кредиторите.

— Всяка от тези суми е била изплатена, господа, и то заедно с лихвите, не срещу квитанции с частни подписи, които изискват строга анкета, а срещу нотариално заверени разписки, по които съдът не изразява съмнение, но и те все пак са били проверени съгласно закона. Вие ще върнете на Бирото не честта, а правата, от които е бил лишен, и само тогава ще извършите едно справедливо дело. Толкова рядко се случва на нашите заседания да разглеждаме такива случаи, че не можем да не засвидетелстваме на просителя нашите възхищения от неговото държане, което бе насърчено от най-високо място.

Той прочете след това формалното заключение, редактирано в съдебен стил.

Съдът се оттегли на съвещание, без да напуска залата, след което председателят стана и прочете решението.

— Съдът — каза той в заключение — ме натоварва да изразя на Бирото задоволството му, че издава подобно решение. Моля, следващото дело.

Наметнал вече одеждите на честта, поднесена му от думите на многоизвестния главен прокурор, Бирото бе поразен от щастие, като чу тържествената фраза, изречена от първия председател на първия кралски съд във Франция, която доказваше, че дори сърцата на безстрастните служители на закона трепнаха от вълнение. Той не можеше да се откъсне от мястото си и стоеше като закован, втренчил смаян поглед в съдиите, сякаш те бяха ангели, които отваряха отново пред него дверите на обществения живот; вуйчо му го хвана за ръка и го поведе в залата. Сезар, който не бе изпълнил дотогава волята на Луи XVIII, сложи машинално в петелката си лентичката на „Почетния легион“; начаса го заобиколиха приятелите и го заведоха триумфално чак до колата му.

— Накъде ме водите, приятели? — обърна се той към Жозеф Льоба, Пийро и Рагон.

— У вас.

— Не, часът е само три, искам да вляза в борсата и да използвам правата си.

— В борсата! — викна Пийро на кочияша и се спогледа с Льоба, защото забелязваше някакви особени признаци у реабилитирания и се страхуваше той да не полудее.

Бившият парфюмерист влезе в борсата под ръка с вуйчо си и с Льоба, и двамата многоуважавани търговци. Всички знаеха вече за реабилитацията му. Първият човек, който видя тримата търговци, зад които вървеше Рагон, бе дю Тийе.

— А, драги ми шефе, във възторг съм, че сте се оправили вече. Може би и аз съм допринесъл за благополучния край на вашите мъки, като се оставих така лесно да ме пооскубе малкият Попино. Радвам се на вашето щастие, като че ли то е мое.

— При вас не може и да бъде иначе — забеляза Пийро. — Друго щастие вие не познавате.

— Как да разбирам думите ви, господине? — запита дю Тийе.

— Естествено само откъм добрия им смисъл — отвърна Льоба, усмихвайки се на отмъстителното хитроумие на Пийро, който, без нищо да знае, гледаше на този човек като на престъпник.

Матифа дойде да поздрави Бирото. Веднага след него най-известните търговци заобиколиха бившия парфюмерист и му направиха овации в борсата; той получи най-ласкателните поздравления, които издаваха безброй зависти и възбудиха някое и друго угризение на съвестта, защото от стоте души, които се разхождаха там, повече от половината бяха претърпели ликвидация. Жигоне и Гобсек, които разговаряха в един ъгъл, разглеждаха добродетелния парфюмерист по начина, по който физиците сигурно са гледали първата изпускаща електричество змиорка, която им е била донесена. (Тази риба, притежаваща мощността на една лайденова стъкленица, е най-голямата рядкост на животинското царство). След като подиша тамяна на победата си, Сезар се качи пак в колата и тръгна за в къщи, където трябваше да бъде подписан брачният договор на неговата Сезарин с предания Попино. Той се смееше някак нервно, което разтревожи тримата му стари приятели.

Един от недостатъците на младите хора, който всъщност е качество, е да смятат, че всички имат тяхната издръжливост: вместо да гледат света и предметите през очила, те ги оцветяват с отблясъците на собствения си пламък, като пренасят прекалената си жизненост върху старите хора. Подобно на Сезар и Констанс, Попино също бе запазил в съзнанието си пищния образ на бала, даден от Бирото. През тези три години на тежки изпитания Констанс и Сезар често бяха слушали в спомените си, без нищо да си кажат, оркестъра на Колине, бяха виждали пъстроцветната картина на събралите се у тях хора и бяха изпитали радостта, за която така жестоко бяха наказани, както навярно Адам и Ева са си мислили за забранения плод — извор на живот и смърт за цялото им потомство. Попино обаче си спомняше за този празник не с угризение, а с опиянение: нали тогава Сезарин, още в пълната си слава, му бе дала дума на него, бедняка! През онази вечер той бе почувствал увереността, че е обичан заради него самия! Ето защо, когато откупи за Селестен новоподредения от Грендо апартамент, при условие всичко в него да остане както си е било, когато бе запазил с някакво религиозно томление и най-малките предмети, принадлежали на Констанс и на Сезар, мечтата му бе да даде там бал, сватбения си бал. Той бе подготвил това празненство с любов, но бе подражавал на бившия си господар само в разумните разходи, а не в лудостите му: с лудостите бе вече свършено. Така вечерята щеше да бъде поднесена от същия Шьове и поканените бяха горе-долу същите. Абат Лоро заместваше първия секретар на „Почетния легион“. Председателят на Търговския съд Льоба обаче бе тук. Попино покани господин Камюзо, за да му благодари за вниманието му към Бирото. На мястото на Роген и жена му бяха поканени господин дьо Ванденес и господин дьо Фонтен. Сезарин и Попино бяха съставили списъка на гостите много разумно. И двамата еднакво се страхуваха да дават гласност на сватбата си и бяха избягнали неудобството, което изпитват чистите и нежни сърца, като бяха решили да дадат бала в деня на брачния договор. Констанс бе намерила вишневата си рокля, в която само един ден бе блестяла с толкова мимолетен блясък! Сезарин си бе наумила да изненада Попино, като се покаже в оня бален тоалет, за който той й бе говорил толкова пъти. По този начин апартаментът трябваше да поднесе на Бирото чаровната гледка, на която той се бе наслаждавал през една-единствена вечер. Но нито Констанс, нито Сезарин, нито Анселм виждаха каква опасност за Сезар се крие в тази огромна изненада, така че те го чакаха да дойде в четири часа с радост, която ги караше да вършат детинщини.

След неизразимите вълнения, причинени току-що от отиването му в борсата, този герой на търговската почтеност щеше да получи ново сътресение от онова, което го очакваше на улица Сент-Оноре. Когато на влизане в стария си дом той видя долу пред новите още стълби жена си във вишневата рокля, Сезарин, граф дьо Фонтен, виконт дьо Ванденес, барон дьо ла Бийардиер и прочутия Воклен, пред очите му се разстла лек воал и вуйчо Пийро, който го държеше под ръка, усети как той вътрешно трепери.

— Много стана — каза философът на влюбения Анселм, — той няма да може да понесе всичкото вино, което му наливаш.

Радостта огря така силно всички сърца, че всеки отдаде вълнението на Сезар и залитането му на едно съвсем естествено опиянение, което обаче често бива смъртоносно. Като се озова отново в дома си, като видя пак салона си, гостите си, измежду които бяха и дамите, облечени в бални рокли, изведнъж героичният замах от финала на великата Бетховенова симфония прокънтя в главата и в сърцето му. Идеалната музика засия, заблестя във всички гами, тръбни звуци прокънтяха в уморения мозък, за който настъпваше тържественият край.

Смазан от проехтялото в него многозвучие, Сезар се хвана за ръката на жена си и й прошепна с глас, задавен от бликналата кръв:

— Не ми е добре!

Изплашена, Констанс заведе мъжа си в стаята, докъдето той едва можа да стигне, и като се отпусна в едно кресло, промълви:

— Господин Одри, господин Лоро!

Абат Лоро дойде, а след него влязоха и застанаха смаяни гостите и облечените в бални рокли дами. В присъствието на този пъстроцветен свят Сезар стисна ръката на изповедника си и склони глава на гърдите на коленичилата си жена. Някакъв кръвоносен съд се бе скъсал в дробовете му, а освен това аневризмата пречеше на дишането му.

— Ето смъртта на праведника — каза абат Лоро с проникновение, показвайки Сезар със същото движение, с каквото Рембранд е показал в прочутата си картина Христос, възкресяващ мъртвия Лазар.

Христос заповядва на земята да върне онова, което е заграбила, а духовникът сочеше страдалеца за търговска чест, когото небето трябваше да награди с вечен лавров венец.

Париж, ноември 1835 година

Допълнителна информация

$id = 4376

$source = Моята библиотека

Издание:

Оноре дьо Балзак

Човешка комедия I

 

Дядо Горио

Сезар Бирото

 

Превод от френски: Ерма Гечева, Ангелина Г. Терзиева

 

Honoré de Balzac

La Comédie humaine I

 

Le Père Goriot

Cesar Birotteau

 

Narodna kultura

 

Honoré de Balzac

La Comédie Humaine

Le Père Goriot

Gallimard

Paris 1961

 

Cesar Birotteau

Honoré de Balzac

La Comédie Humaine

Cezar Birotteau

Editioris Garnier Grères

Paris 1964

 

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лиляна Малякова, Евдокия Попова

Дадена за печат на 31. VII. 1970.

Печатни коли 33. Издателски коли 28,88.

Формат 84X108/32

Издат. №73 (2648)

Поръчка на печатницата №1295

ЛГ IV

Цена 2,64 лв.

 

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Народна култура — София, 1970

Бележки

[1] Балзак започва да пише „Дядо Горио“ през септември или октомври 1834. Първата част на романа излиза до края на същата година — през декември — в списанието „Рьовю дьо Пари“, а втората — през февруари на 1935. Следващия месец романът е отпечатан в отделен том. В „Човешка комедия“ „Дядо Горио“ е включен под №26, в раздела „Сцени от парижкия живот“.

[2] Жофроа дьо Сент-Илер — френски зоолог, чиито изследвания са изиграли важна роля за подготовката на еволюционната теория на Дарвин.

[3] Intra muros et extra — латински израз, който означава в стените на града и вън от тях.

[4] Монмартр и Монруж — по времето на Балзая тези възвишения са бележели северния и южния край на Париж.

[5] Джагернат — Превъплъщение на индуисткия бог Вишну. На неговия празник пред колесницата със статуята на божеството фанатични вярващи се хвърлят, за да бъдат прегазени и по този начин да придобият заслуги, които, по думите на свещениците, щели да им осигурят прераждане в по-висока каста.

[6] All is true (англ.) — всичко е истина. Това е било първоначалното заглавие или подзаглавие на Шекспировата драма „Хенри VIII“.

[7] … парижката любов, която се лекува на няколко крачки оттук… — тоест в отделението за венерически болести към болницата на капуцините.

[8] Жорж Кадуал и генерал Пишгрю — роялисти, организатори на неуспешен заговор против Наполеон, предадени от свой съучастник. Кадуал е екзекутиран, а Пишгрю се самоубива в затвора.

[9] Бурб — родилен дом за простолюдието.

[10] Салпетриер — приют за старици с отделение за душевно болни.

[11] Синовете на Яфет — според Библията потомците на Яфет, третия син на Ной, са населили Европа.

[12] Бертран и Ратон — в баснята нз Лафонтен „Маймуната и котаракът“ хитрата маймуна Бертран кара котарака Ратон да извади печените кестени от огъня вместо нея.

[13] Ювенал — римски поет-сатирик от I—II в.

[14] „Бьоф а ла мод“ — фирмата на тази гостилница представяла вол с дамски дрехи.

[15] Осиановски лица — тук в смисъл на романтично нежни. Осиан е легендарен келтски народен герой. Известна е литературната мистификация на шотландския поет Макфърсън, който в 1760 г. издал сбирка свои поеми като превод на песни на Осиан.

[16] Свети Йосифово пъшкане — тоест пъшкане на дърводелец, по името на свети Йосиф, мъжа на Дева Мария, който бил дърводелец (според Евангелието).

[17] Usque ad talones — на развален латински — чак до петите.

[18] Гал — австрийски лекар, създател на френологията, система, според която твърдял, че по формата на черепа могат да се определят умствените способности и душевните склонности.

[19] Стихове от Малерб — френски поет от XVI—XVII в.

[20] Ejusdem farinae (лат.) — от същото брашно или тесто, както казваме ние.

[21] Вениамин — според Библията той бил най-малкият и гален син на Яков; тук — в смисъл на любимец.

[22] Ариадна — дъщеря на Минос. Дала на Тезей нишка, с помощта на която той успял да излезе от лабиринта, след като убил Минотавъра (гръцка митология).

[23] Ultima ratio mundi (лат.) — с тази перифраза на известния израз, че оръдията са последният аргумент на кралете (ultima ratio regum), Растиняк иска да каже, че в обществото, в което живее, парите са решаващият аргумент.

[24] Долибан — герой от комедията на Шудар „Глухият или Препълнената странноприемница“. Името му е станало синоним на предан до глупост баща.

[25] … получил баронската си титла по време на Свещената империя… — Наполеон е създал една нова аристокрация, раздавайки титли на свои верни хора или на богаташи, често срещу пари.

[26] … между улиците Сен-Жак и Сен-Пер тоест Латинския квартал, където са се намирали повечето учебни заведения.

[27] Мюра — маршал, зет на Наполеон, който го прави крал на Неапол. Бил свален и екзекутиран след падането на императора.

[28] … става крал на Швеция… — става дума за Жан Бернадот, маршал на Франция, осиновен от шведския крал Карл XIII и коронясан през 1818 за крал на Швеция под името Карл XIV. Роден в По, Южна Франция.

[29] Сен-Клу — градче кран Париж, където Сена била преградена с мрежи, за да задържат труповете на удавниците.

[30] КР — каторжна работа.

[31] Вилел вместо Манюел — Вилел е бил лидер на крайните роялисти, а Манюел — противник на монархията.

[32] Ergo (лат.) — следователно.

[33] … принца… — става въпрос за Талейран.

[34] Кювие — известен френски природоизследовател с голям принос в развитието на сравнителната анатомия и палеонтологията.

[35] Малкият замък — тесен кръг от приближени на-краля.

[36] Тюрен — голям френски пълководец от XVII в.

[37] Улица Йерусалим и по-нататък — уличката Сент-Ан и кеят Орфевр означават все служби на полицията.

[38] Il bondo Cani — псевдоним на халифа в операта „Багдадският халиф“ от Боалдийо.

[39] Deus ex machina (лат.) — бог от машината — в античния театър при развръзката някой бог или полубог се е появявал на сцената, спуснат с механизъм.

[40] Аргус или Аргос — в гръцката митология — митичен стоок цар на Арголида.

[41] Пер-Лашез — гробище в Париж.

[42] Лафит — френски банкер и политик; вид червено вино носи същото име.

[43] Грев — площад пред парижкото кметство, на който са се извършвали екзекуциите.

[44] Col tempo (итал.) — елиптичен израз, означаващ буквално „с времето“; тук в смисъл на „времето ще покаже“ или просто „ще видим“.

[45] Непреводима игра на думи. На френски жаргон пиле има смисъл на издайник.

[46] Където се намира полицейската префектура.

[47] Вдовицата — с това поетично име народът на Париж е наричал гилотината.

[48] Trahit sua quemque voluptas (лат.) — всекиго тегли собствената му наслада.

[49] Сент-Пелажи — затвор за осъдени длъжници.

[50] Молитвата на Мойсей — ария от операта на Росини „Мойсей в Египет“.

[51] От гръцката митология: от мъка за седемте си деца, които Диана и Аполон убили, Ниоба се превърнала в скала.

[52] Според Парижкия договор от 20 ноември 1815 година Франция се задължаваше да изплати на съюзниците обезщетение от седемстотин милиона франка, а северните и източните укрепления трябваше да бъдат окупирани от съюзническите войски за две или три години — толкова, колкото щеше да трае изплащането на горната сума. През месец октомври 1818 година херцог дьо Ришельо, който тогава бе министър на външните работи, успя да издейства с изплащането на репарациите заминаването на съюзническите войски, което стана на 30 ноември същата година.

[53] Бирото с основание се учудва на това удостояване и макар че впоследствие си намира заслуги, правителството едва ли ги е имало пред вид; по онова време министерството е раздавало много лесно ордени на „Почетния легион“, с което е целяло да омаловажи стойността му и да намали значимостта на институция, учредена от узурпатора Наполеон.

[54] Вандемиер — времето от 22 септември до 22 октомври според френския революционен календар. В случая става дума за дните от 10 до 13 октомври, когато в Париж е била нанесена победа от Бонапарт над отделни разбунтували се срещу Конвента военни части.

[55] Намек за големия римски пълководец Юлий Цезар.

[56] Клетвата за вярност пред органите на революцията, която всички лица с духовен сан е трябвало да положат през 1790 година.

[57] Къси, пристегнати до коленете панталони, на мода до Френската революция.

[58] Според тогавашния обичай в черковния хор са били приемани деца е по-деликатно здраве.

[59] Осемнадесети брюмер — ден, в който Наполеон Бонапарт сваля Директорията и става пръв консул на Републиката.

[60] Походът на Наполеон в Египет и току-що завършилата окупация на тази страна сложиха начало на увлечението по Ориента, което продължи през целия деветнадесети век.

[61] Armoire — шкаф, скрин. Произходът на думата е от arme, тоест място за оръжие.

[62] Йожен Потие — поет, Талма — голям трагически актьор, госпожица Марс — много известна френска артистка.

[63] Ветивер — силно ароматично индийско растение.

[64] Алое — тропическо растение, чийто сок се употребява в бояджийската индустрия.

[65] Скапен — герой на Молиер, известен с неизброимите си и най-причудливи хитрини.

[66] Действащо лице от комедията на Молиер „Тартюф“, в чийто дом Тартюф под маската на незаинтересован и свят човек се опитва да прелъсти жена му и да обсеби цялото му имущество.

[67] Тюркаре — герой от едноименната комедия на Льосаж — бивш лакей, който става един от най-богатите хора на Франция благодарение на ловките си мошеничества.

[68] Стоте дни, по време на които царува Наполеон, след бягството му от остров Елба.

[69] По името на римския пълководец Марк Юний Брутус, известен с непреклонната си решимост.

[70] Тит Ливий разказва в своята Римска история, т.I, гл.IV, че Марк Курциус се хвърлил с цялото си бойно снаряжение в зиналата вследствие на едно земетресение пропаст насред Форума в Рим, защото според предсказанията тя щяла да се затвори само ако в нея спуснат онова, което въплъщава силата на града. Балзак често споменава тази случка.

[71] Много известни френски архитекти, оставили редица забележителни паметници на изкуството.

[72] Дългите коси, брадата и мустаците бяха отличителен белег на младите романтици. Художниците първи въведоха тази мода. Те си пуснаха дълги бради още и за това, че по този начин скандализираха буржоазията.

[73] Себастиан Мерсие, написал „Картини от Париж“ в 12 тома (1782–1788), където обрисува парижкото общество във всички негови разновидности.

[74] Шейлок — герой от пиесата на Шекспир „Венецианският търговец“. Въплъщение на корист и лукава заинтересованост.

[75] Става дума за депутатите-либерали, избрани през октомври 1818 година.

[76] „Здравият разум“ — произведение на Холбах, печатано в Лондон през 1772 година — атакува християнската доктрина и проповядва пълен атеизъм и материализъм. Балзак по погрешка го приписва на абат Мелие, който в своя „Дневник“ атакува нравите на духовенството. Волтер се позовава на идеите на Мелие, за да публикува през 1762 година „Кратко животоописание на Жан Мелие“.

[77] Батавия — синоним на Холандия, която се е наричала така от 1795 година до 1806 година. Сградата е наречена така, защото е била строена от холандски архитекти.

[78] Става дума за water-clozet; в настоящия си вид клозетът съществува от XVIII век и по времето, когато се разиграва тази история, той е бил все още рядкост.

[79] Още сега (юр.).

[80] Тоест поражението на Наполеон и възвръщането на Бурбоните.

[81] На френски les quatre mendiants — вид халва от смокини, сухо грозде, бадеми и лешници.

[82] Балзак споменава най-изтъкнатите хора от либералната партия, които, с изключение на Курие, бяха в групата депутати, избрани през 1818 година.

[83] 21 януари 1793 година — денят, в който е бил обезглавен Луи XVI.

[84] Стара френска мярка за тежест. Една френска унция е тежала 30,59 г.

[85] Игра на думи, тъй като думата esprit означава ум, духовитост, остроумие, спирт.

[86] Пиесата е била написана с оглед да се играе от голяма актриса, а е била представена в един третостепенен булеварден театър.

[87] Пиер-Жан Беранже (1780–1857) — поет и куплетист, автор на песни със злободневна и народностна тематика.

[88] Юридически термин, който показва, че всички формалности са спазени. Клапарон, който е невежа, го употребява съвсем не на място.

[89] Навзикая — царска дъщеря, героиня от „Одисеята“.

[90] Става дума за жертвите на гръцкото въстание през 1821 година и за духа, завладял Франция да се притече на помощ на въстаниците.

[91] Намек за един от героите на Молиер от пиесата му „Учени жени“, който произнася цяла тирада за това, какво е нужно на една жена, за да бъде добра съпруга.

[92] Колине е бил по времето на Балзак учител по музика, композитор и търговец на музикални инструменти; станал е популярен с танцовите си мелодии.

[93] Минос (мит.) — съдия на душите след смъртта на хората.

[94] Стикс (мит.) — река в подземното царство, която душите на умрелите трябвало да преминат, преди да се явят пред Минос.

[95] Джон Лоу (1671–1729) — френски министър на финансите по време на регентството, създател на банкова система, която впоследствие е довела страната до банкрут.

[96] Намек за приказката на Клод Кребийон (1707–1777), озаглавена „Канапето“, където превърналият се в софа герой става свидетел на редица пикантни ситуации.

[97] Мадам Анфу, много известна производителка на ликьори през тази епоха.

[98] „Бой се от данайците, дори и когато ти правят подаръци“ — стих от „Енеида“ на Вергилий, тоест: не се доверявай на враговете си, дори и когато ти правят подаръци.

[99] Според библейската легенда, изгонена в пустинята от жената на Аврам, Агар дълго се скитала заедно с детето си, докато най-после в часа, в който тя виждала смъртта на сина си, един ангел се явил и й посочил някакъв извор.

[100] Постоянни синдици се назначават само в случаи, когато не може да се постигне споразумение между фалиралия и кредиторите му.

[101] Станарел, Фронтен, Маскарил, Скапен са герои от пиесите на Молиер.

[102] Креанси — записи за изплатен дълг.

[103] Березина — приток на Днепър, където през 1812 година е станало голямо сражение на руските и Наполеонови войски, завършило с поражението на последните.

[104] Балзак има пред вид прочутия някогашен затвор, намиращ се в самата сграда на съдебната палата в Париж, където по време на Френската буржоазна революция от 1789 година са били затваряни осъдените на смърт, между които Мария-Антоанета, Дантон, Робеспиер и много още други.