Асен Разцветников
Жертвени клади
Лирика

Смирена вечер — сестро нежна,

ти, що със крем и теменуги

услаждаш всеки мирен сън,

приспи във свойте звездни люлки

на смърт ранените в борбата

за правда и за светлина…

Сред кроткостихнали полета

те в люта жад и стръвна болка

лежат с пронизани гърди

и чакат — сестрина милувка

очи угаснали да склопи

и сетни сълзи да изтрий…

Смирена вечер — сестро нежна,

ти, що със крем и теменуги

услаждаш всеки мирен сън,

приспи във свойте звездни люлки

на смърт ранените в борбата

за правда и за светлина…

Над родните степи по кобна повеля

размерно и бавно камбани звънят.

И ранната есен кат луда Офелия

пристъпва накитена с листи и цвят.

Родино, по твойте поля незасети

чакали и вълци се гонят за стръв

и късното слънце примрежено свети

през дим от пожари и пари от кръв!

И толкова жертви, незнайни и святи,

и толкоз безумства и ужас злорад…

О, в кръв са удавени моите братя,

о, кърви неспирно в полята димят!

И аз — като лебед от заник огреян —

ранен безнадеждно в последния бой,

над кървава бездна потъвам и пея:

„Вы жертвою пали в борьбе роковой.“

Двамата морни и мрачни солдати

бяха пияни от вино и гръм…

В люлки от здрач и вечерна позлата

тихо се спущаше летния сън.

Там под тополите вързани редом

бяха пленените в боя врази:

стройна девойка, разголена, бледа,

старец и момък със модри очи.

Беше жестокост и тъпа и странна.

Бяха смразени от ужас лица…

И по ножовете с писък възпламна

кръв от набучени живи сърца.

Там под смирените бели тополи

те ги натрупаха гръд върху гръд.

Там под смълчаните стари тополи

сив и настръхнал припъпли страхът.

И неочаквано нейде в полята

вятър изхвръкна със писък и стон,

гръмко и злобно завиха листата,

мракът пришпори крилатий си кон…

Двамата мрачни и морни солдати

трепнаха, сякаш докосна ги смърт,

двамата бледи и плахи солдати

хукнаха татък в дълбокия път.

Но — във крайпътните храсти спотаен

някой ги викаше с крясък и смях…

И във прозрачната вечер сам Каин

тичаше блед и разрошен след тях.

1

… И много пъти оттогава

през тоя край на смърт и скръб

смълчана вечер преминава

В ръка със златен лунен сърп,

и много дни със скреж венчани

на изгрев дигаха чела

и биха слънчеви камбани

над разрушените села.

Но все тъй глъхнали и тъпи

мълчаха димни низини

и там сред тях във кръв окъпан

за помощ някой все звъни,

а над скованата редица

от заледени върхове

все тъй не сключваше зеници

обезумялото небе.

О, тоя призрак безпощаден,

о, тоя призрак зъл и чер…

И днес над ледните грамади

като разсърден страшен звер

той вдига свойта тежка лапа,

разтворил нокти с дива стръв,

и пак от устните му капят,

димящи капки черна кръв.

И днес над мъртвите ливади

и оскрежените нивя,

когато късна вечер пада

и луди вещици сноват,

един сред вихрите сърдити

той вдига каменни гърди

и с огнен поглед през тъмите

за нови жертви стръвно бди.

2

Самин сред ледена пустия,

като пчела по цветен злак,

аз диря всеки брат загинал

и всеки спазен кървав знак.

И паднал мълком на колене,

разрошен, бледолик и бос —

аз ровя с пръсти помразени

за всяка бяла прясна кост,

аз милвам кървавата диря

на тия страшни времена

и с устни трепетни събирам

смразени алени зърна.

Но смърт се вие веч над мене,

небето рони сняг и град

и моите пръсти разранени

над снежната кора трептят.

О, братя, бедни мои братя,

деца на слънчев небосклон,

на вас еднички ще изпратя

аз своя сетен зноен стон —

за вас последната ми песен

с любов и скръб ще прозвучи,

когато морен и унесен

ще склопя стъклени очи.

Самин сред ледната пустиня,

като пчела по цветен злак,

аз диря всеки брат загинал,

аз диря всеки кървав знак.

1

Зад тъмните върби умира златен ден,

приижда вечерта на милващи вълни.

Гърмеж подир гърмеж заглъхва уморен

и звездния звънар за мирен сън звъни.

Закотвения шлеп пак тук ли ще седи —

покрит със воден мъх и черен лепкав клей?

О, сякаш чер ковчег над тъмните води

за сетен упокой приспивно ни люлей!

Със вързани ръце и тая вечер пак

ний гледаме в копнеж към светналия град.

И чакаме, дали от стихналия бряг

невидими уста не ще ни позоват…

А тихата река разтваря цветна длан

и приказно блестят подводни широти —

о, кой ли тая нощ ранен и изтерзан

кат падаща звезда натам ще полети?

2

Своя нежнорозов цвят

утрото разтваря

и над мокрий бряг димят

бели, бели пари.

Спрете, майки, своя бяг

в тая утрин плаха:

в син под воден полумрак

кротко те заспаха.

А русалките, отвред

с таен знак събрани,

угасиха с бистър лед

жежките им рани.

Наредиха ги с треви,

със свещици плахи

и ранените глави

с воден крем венчаха.

И покриха ги навек

и ридаха тихо —

и огромния ковчег

вдън земя зариха.

Спрете, майки, спрете вий

в свойта бол безкрайна:

тая светла бездна крий

безутешни тайни.

3

Ний носим венци от върба и подводни бодили,

в потънали кораби тайно се готвим дене —

а вечер издигаме копия стари и гнили

и яхваме своите призрачни бели коне.

И мълком по речното дъно във дълги редици

ний гоним миража на някаква светла страна.

И в нашите ледни и мътнозелени зеници

гори безнадеждния пламък на жълта луна.

Ний помним люлякова утрин и песни и смелост

и битка сред розови пламъци в стария Лом,

ний помним последната схватка зад някакво село

и вълчите зъби на кървав и страшен разгром.

И както ранените миди грижливо и нежно

лелеят съкровища в пълната с мъх дълбина,

тъй носим и ние в сърцата си своите копнежи,

смразени в кристали и бисерни бели зърна.

А речните риби, напуснали своите подмоли,

на хищни ята ни преследват по нашия път:

и с дива жестокост разнищват и хапят на воля

и ръфат от нашата мека, подпухнала плът.

И нявга през пролетна вечер, когато възлезе

над сини баири засмяна и чиста луна,

незнайни рибари ще найдат на свойта трапеза

със глъчка и радост безценните странни зърна.

И мигом ще звъннат в душите им нашите песни

и нашите жажди за слънце, простор, свобода —

и ярко въз техните смугли чела ще проблесне

през мрежа от бръчки червена и ясна звезда.

Още димят незагаснали клади,

ножът все още е остър и стръвен —

още над мъртвите степи припадат

дни на безумства и нощи на кърви.

Но — обгорени със въглен и пламък,

пили възторзи и черна невера,

ние отново издигаме рамо

и градовете отново треперат.

Мишците ни са твърди и здрави,

плещите — камък и черна земя са!

Ний сме безсмъртните мургави мравки,

ний сме милярдната жилава маса!

Ний ще преминем могъщи и горди

през трапища и гробове безкръстни —

и, разрушили железните порти,

ний забранения плод ще откъснем!

Като жълти птици с плът от тъмно меко злато

ний стоим във свойте клетки живи заковани,

като сиви смоци, в тия сивите халати,

ний лежим във своите дупки в кърви и във рани.

Бяхме тъмни, бяхме прости, растохме в Балкана,

и светът за нас затворен беше в нашто село,

а посегнахме със своите груби, черни длани

да прегърнем, да залюбим цялата вселена.

Но разтресе се Балкана, с пушек се напълни,

над селото огън цъфна, кръв и ужас пламна,

ний спасихме се малцина, но пък нас погълна

тая хладна, жълтоока и гранитна ламя.

Обич моя, обич огнена,

със луничките на шията!

Ужас и картеч ни погнаха,

Ужас още вий в килията.

На прозореца е вгъната

като черен клон решетката

и небето ми е мъничко

и на плочки е насечено.

Всеки ден ги смятам колко са

и преградките на глас чета,

всеки ден са точно толкова:

двайсет синкави квадратчета.

Майко моя, скъпа майчице,

рано във земята легнала,

хвърлиха ни тук палачите

да изгнием непогледнати!

Тук смъртта е кърви лочила,

плочите са тъмни, грапави,

ледени са, майко, плочите,

ледна буца е в душата ми.

И лежа безсънен, буден и

стари тъжни песни свиркам си.

Спомням, майко, детски лудости,

спомням твоите чудни приказки.

Нявга отдавна живял на света

цар белобрад и премъдър,

имал той девет момчани чеда,

с буйни и смолени къдри.

Бил той посърнал, безпомощен бил,

чезнел от болка незнайна —

всуе биляри му билки варили,

всуе баячи му баяли.

Свикал най-сетне премъдрия цар

своите рожби, дор девет,

клетва заклел ги — спасителен цяр,

жива вода — да намерят.

Нейде далеко, през седем царства,

имало избор небутан,

бдяла над светлата, жива вода

ламя стоглава и люта.

Яхнал си кончето първия син,

яхнал и гладен, и жаден,

морен и потен, и с прашни коси,

стигнал вълшебното кладенче.

Връщай се, ревнала ламята с гръм,

смърт ще си найдеш, човече!

Я се проваляй във дън земя, зъмьо! —

бързо извадил той меча.

Но след тридневна, жестока борба

паднал юнакът измамен,

стръвно го глътнала с димни уста

старата, лютата ламя.

Чакал го втория, храбър и млад,

чакал, па яхнал, заминал…

И неотменно, тъй брат подир брат,

паднали сина осмина.

Плачел и люшкал се царя самин,

в тъмна и сетня надежда —

сетен останал най-малкия син,

с черни и рунтави вежди.

Расъл, порасъл той, гален и мил,

станал и мъдър, и силен,

рано през пролетна утрин ранил,

с конче и китка босилек.

Още през девет поля и гори

страшния страж той съгледал:

Дръж се сега да те видя мари,

ламьо стоглава изеднице!

Трепнала халата, блъвнала дим,

блъвнала огън и лава,

но посред пламък и гръм невредим

горд се юнакът възправил.

Били се, сякъл глава след глава,

бликнали кърви и пламък…

И след тридневна, безумна борба

паднала старата ламя.

Махнал, разсякъл юнака тогаз

жълтия труп презполовина,

живи и здрави излезли завчас

другите братя осмина.

То било радост, то сълзи били,

брат се със брата прегръщал

и като ято от млади орли

литнали дружно към къщи.

Носели стомна със жива вода,

носели младост и здраве…

Срещнал ги стария цар пред града

с почести, песни и слава.

Ти наш роден Балкан, леле стар, начумерен хайдутин!

Ти лежиш заледен, замъглен, страховит

и разперил ръце, и отпуснал си каменни скути,

също кръст от дърво, от земя и гранит.

А въз теб, прикован и в гърдите прободен,

гърчи стан и ридай моя роден народ

и реките кипят от сълзи и от кръв, и разсечен е свода,

и обагрен е с кръв разжарения свод.

Ти наш кръвен баща, наш народ, леле стар непокорен бунтовник!

Не издъхвай душа, не отпущай ти стара, стоманена плът!

Твоите верни чеда, запоени със слънце, със кръв и отрова,

помнят своята клетва и своята ранна обречена смърт!

И през страшни гори, през води, през огньове и камъни

те ще стигнат, ще найдат вълшебната жива вода.

Нека вий, нека съска и бълва стоглавата ламя,

те прииждат един подир друг със заветния вик: свобода!

Заспете, вий ръце ранени,

напразно бихте в лудост плочите,

угасвай, ти, сърце, червено

от ярост и копнежи огнени,

сключете се, гледци разтворени,

под ключовете на умората.

Там вънка вечерта се вдига,

далеч из глухи горски долове,

из мрачни каменни вериги,

из езерата и подмолите,

из тайните легла на зверовете,

из тъмните гърла на цветовете.

И слиза и залива пак полето

със синина и меки мракове,

и носи въздух от небето

и прах, и шум от водопадите,

и носи мирис от омайниче

и кротки мисли и желания.

Усмири във душата ми стръвния зов,

от душата ми черната кръв изличи,

прегърни ме, о моя далечна любов,

със златистите клепки и сини очи!

От стоглавата ламя погълнат, пленен

от стоглавата ламя със каменна гръд,

аз лежа, а стръвници бесуват над мен,

а над мене стръвници на кърви реват.

Ах, и ти, ти, о майко, забулена в мрак,

и загробена нейде под явора стар —

дай да сложа глава във полата ти пак

и разказвай ми ти пак за болния цар!

Ний осмината братя тук дълго лежим,

нас погълна ни ламята с ярост и жад,

ах, кажи ми, ти майко, о майко, кажи,

че ще дойде, ще дойде деветия брат!

Огнен змей, убит сред равнините,

мой усоен, зноен мой Балкан —

кръв тече от твойта гръд разкрита,

цял си в кръв и слънчев дим залян!

Луда, полудяла късна есен

вий и пали твоите гори,

жълти гугли над очи надвесили,

тънко свирят стройни канари.

Ой ви вази тъмни горски друми,

дето огън-знаме се ветрей,

ой ти моя оредяла шума,

мой попарен, опожарен змей!

Ледна зима слиза в низините,

ще завардят вълци всеки кът

и със свойта лека, снежна свита

пак ще тръгне тихом бяла смърт.

Кой тогава ще разкрий обятия,

топли пазви, глухи дълбини,

кой с любов тогаз ще подслони

моите непокорни, волни братя?

Ой ви вази тъмни горски друми,

ой ти славна и неравна бран,

моя светла, оредяла шума,

мой запален, ален мой Балкан

Разцъфнали бели кремове,

разбили се млади ябълки.

По нивите тръпне семето,

по нивите зрее хляба ни.

А вятъра тук от съмнало

низ друма юзди размятал е —

с юзди и звънчета звъннали

пред портите тропа вятъра.

И слънцето, майко, слънцето,

и слънцето бий в прозореца —

ах, как да надникна мъничко

през тия стъкла притворени!

Въз мойта десница, легнала

пак треската, майко, гали ме,

очите й — щерни ледени,

устата й — рана алена.

Пронизват ме стръвни свредели,

безкрай ми тежат клепачите —

на гръд като обръч сребърен

змия ме притяга, майчице.

С ножици остри в ръката

златната жътва лудей,

златната жътва в полята

нивите стриже и пей.

Нивите — кротки овчици,

що ги е господ поил —

дремят, закрили зеници

с клепки от златен осил.

Ний сме привели надолу

пламнали, буйни глави,

жънем и режем на воля

жито и диви треви.

А от кръстците — вериги,

звъннали в синия ден —

господ невидим издига

злат и огромен купен.

На Ат. Букурещлиев

Небе — ясносиньо око. И във него

зеница — ти, слънце на родната пролет.

Дървета — грамади от цвят и от нега.

И сребърен ветрец, задъхан и волен.

Пчелици се вият и пеят метежно

низ цветната шир и просторите сини.

И някой разказва приспивно и нежно

как сам бог нощеска оттука е минал.

Как сам бог, прегърбен, в ръка със звездици,

пред първи петли е кръстосал полята.

Събудил пчелите и пойните птици

и в цветните чашки налял аромати.

Стопли ми сърцето ти, огнена пролет.

Сърцето ми — кошер, смразен и поломен.

Ти, сребърен вятър, полюлкай на воля

въздушните люлки на пролетен спомен.

Аз искам да спомня през десет години

смях, цъфнали клонки. И къдри развети.

Момичето — дето безвестно погина

със моята пролет, пчели и дървета.

1

Дълбоко в горите шуми синеокото лято.

Горят слънчогледи на жълти огнища в полята.

Горят и на всички очите и устните али.

И сякаш и в моята нощ е светилник запален.

Аз виждам пак вятърни мелници, шатри и пики в полето,

аз чувам в душата си звън от копита и медни звънчета.

То ти, Дон Кихоте, пиян от надежди и смелост,

отново се готвиш да литнеш със шлем и със пламък на чело.

2

Бедния, наивен Дон Кихот —

той мечтал за подвиг цял живот.

С меч и със десница от сребро

тръгнал да се бие за добро.

Стигнал сред дъбравите на стан

шатрите на някакъв керван.

Съжалил той бедните слуги

и решил да ги освободи.

Кръст направил и целунал той,

па се хвърлил във неравен бой.

Хванали го яките слуги —

не мислете, че са туй шеги, —

били с пръчки, били с хулна реч,

счупили му сребърния меч,

счупили му златното сърце.

3

Дон Кихот, Дон Кихот, мълнии дебнат в лазурите.

Люта отрова във цветните чашки е турена.

Там между храстите в дълги, смълчани редици

дебнат те твоите братя със глад и със зъби в зениците.

Дон Кихот, Дон Кихот, двойнико мой, безсърдечно осмян и премазан,

дай да целуна кръвта по разбития шлем и желязната пазва.

4

Не вярвам в човека, не вярвам в доброто, не вярвам в душата,

не вярвам, че някакъв бог е направил земята.

Земята — зъл хищник, що стръвно в простора се вие

и носи гора от бесилки, ножове и змии.

Аз вярвам във бесните вълци, що вият в горите смразени,

във стръвните мечки и леките, ловки хиени.

Аз вярвам във злите лъвици, сред жълтите пясъци скрити,

аз вярвам във пъстрите тигри със кръв и със огън в очите.

5

Душата ми — лъвица стара —

лелее свойта сетна вяра.

Ала понякога над нея

поисквам аз да се надсмея

и почвам приказка тогава,

и почвам приказка такава.

От Аравийската пустиня,

с картеч, с топове, с карабини,

с отровен газ и байонети

надигнали се зверовете

и хвърлили се във превара

връх зверовете на Сахара.

Отпорът бил, не ще и дума,

отчаян, кървав и безумен.

Сто дни и сто нощи се били,

гърмели, клали се, душили —

надвил коварний нападател,

надвитий горко си изпатил,

и, по традицията стара,

събрали се да преговарят.

Във фрак и с кола на гърдите,

започнал гордий победител:

Достопочтени джентлемени,

чакали, тигри и хиени,

чест имам днес, и тъй нататък,

простете, че ще бъда кратък:

ний искаме — да ви ядем!

6

Чеда на желязната, горда Германия!

Със кръгчета синьо небе под златистите клепки,

със яките мускули, твърди глави и сърца беззаветни и крепки!

И вие, чеда на великата, храбрата Франция,

със тъмни очи като южната вечер, и знойни и весели

и южното слънце в душите си буйни понесли!

Лъжа е, лъжа е безумната кървава приказка.

А тъкмо напротив: там в Африка, дето лъвиците рикат,

под тежкото слънце и тежките южни тръстики,

свирепите тигри, надмогнали свойта жестокост и злоба,

открили са приказна школа по братство и обич.

Но ваште чела са във кръв безнадеждно обагрени,

ушите ви няма да чуят сърдечните речи,

ръцете си с прошка вий няма да стиснете вече:

че ваште десници отдавна със меч са отсечени.

7

Смири се, о тъмна жестокост,

пред мъртвото, храбро Мароко!

Мароко — ти бунт и тревога,

и пясък, и слънце, и огън,

и гибел, и храброст безумна,

и буйни души, и самуми…

И ето те — мургава маса —

лежиш ти на жълтия пясък,

орлите се вият на стръв и

димят на гърдите ти кърви.

И ето: гърмят там далече

победни камбани и речи,

и смесват се песни и тропот…

Да бъдеш проклета, Европа,

убийци с милионите черкви

и скъпите златни разпятия!

8

И моят народ е ранен.

И свети до него секира —

тя свети и грей от кръвта.

Земята дими и умира,

и птиците падат в нощта.

Вали тишина и забрава.

И в мрака, безкрайно дълбок,

издига се вопъл сподавен:

„Тук има ли някъде бог?“

9

Ти, който забравен на кръста мълчиш,

Исусе със тъжните, сини очи.

Исусе с огромната светла душа.

Ти нявга с камшика, разсърден и пламен,

търговците срамно изгони из храма.

И после възлезе, ранен, на Голгота,

със прошка на устни и нежен и кротък.

Ти беше забравил вековната мъдрост,

наивнико светъл със русите къдри.

И днеска ти виждаш и ясно ти става —

че има забава, но няма забрава:

търговците, що ги изгони ти срамно,

изгониха днес пък тебе из храма.

А ти не продумваш, ти тъмен мълчиш,

Исусе с дълбоките, тъжни очи,

Исусе с огромната светла душа.

10

Светът е засада. Светът: безутешния, пустия.

Светът е грамадна, светът е безумна индустрия.

Ний всичките хора, които сме малки, жестоки чудовища,

залегнали в дупки и плюшени, меки леговища,

ний всичките хора сме мънички живи бутончета,

а наште сърца — пирометри, и наште душици — балончета.

Върти, Сатана, своите съскащи змии-трансмисии!

11

И мен ми е тъмно и страшно. И в мойта душа е пустиня.

И аз, о нощи, онемявам пред вашите погледи сини.

И аз съм готов да повярвам, че нейде високо в небето

седи дядо господ на трона със гняв и със милост в сърцето.

Да падна и тихо да шъпна пред старите, шарени куни,

и тях и святото разпятие с тръпни уста да целуна,

да взема причастие ало и жертвено тяло Христово,

със тихата вяра, че нявга той пак ще се върне отново

12

Вечер така ми говореше двойникът:

Аз си живея самичек на кулата,

що е със гугла от цинк накачулена,

чужд съм на хората, чужд съм на всичките,

стигат ми само липите и птичките.

Мойто чело е от мисъл навъсено,

мойто сърце е от болка разкъсано.

Нявга във презнощ задушна и горестна,

аз ще разтворя със удар прозореца:

ставайте хора, дълбоко задрямали

долу в земята, във избите каменни,

ида и нося ви тайни разгатнати,

нося би синьо небе във душата си!

И — ще се хвърля във мрака над клоните:

плахо ще звъннат задъхани стонове.

Хората, слепи от своите сънища,

няма да видят небето, ни кървите.

Само на обед ще срещнат във вестника,

че в полунощи не знам кой Разцветников,

луд и пиян, от прозореца скочил е

и си е пръснал главата на плочите.

13

Нея нощ ослепени и мъртви лежаха къщята,

и с огромни сирени ревеше безумният вятър.

Аз се правех, че спя, а във мен страшна мисъл бе скрита.

Моят двойник лежеше тревожен и с пламък в очите.

И когато в среднощ някой викна за помощ на двора,

той се вдигна и бутна крилата на моя прозорец.

Само в миг, като котка, аз скокнах без шум от кревата —

и го блъснах навън, и затръшнах във ужас стъклата.

Нея нощ аз избягах далеч през баири и ниви.

И живея си тук непознат, и живея щастливо.

Мойта тайна лежи като въглен във мене зарита.

Аз съм честен човек, аз съм умен и много почитан.

Ала тръгна ли някога в презнощ към къщи самичек,

сякаш стражи след мен затръбяват и викат, и тичат,

сякаш трепват къщя и дървета и с дигнати шии

през оградите сочат и викат след мене: „Убиец!“

Епилог

Ти пак преграждаш моя стръмен път,

ти чакаш и усмихваш се отново —

макар че аз поисках твойта смърт

и сам на смърт пред тебе съм виновен.

Разбрах: във мойта кръв се раждаш ти,

тъй както призрак в езерото синьо —

кога пресъхнат тъмните води,

тогаз и ти, броднико, ще погинеш.

Върви наред, но по-далеч от мен.

Така е, знам: напразно пак се пазя.

Аз тръгвам и те гледам примирен

и само —

                само

                        двойно по̀ те мразя!

Аз ида от стръмните чуки с тояга и гуня на рамо.

От чуките, дето издигат качулки от гълъбов камък.

На пазви ми кичур иглика гори като ала шевица

и бродя аз в тъмните друми бездомен и див като птица.

Зелената вечер умира. Там бухал в раздолите буха.

И падат безшумно звездите във мекото рунтаво рухо.

Къде да почукам тъй късно? Кой морния друмник ще пусне?

О, дайте ми дъбово столче и хляб и усмихнати устни.

Аз нося ви медени пити от диви пчелини в горите

и сини зърна боровинки със бисерна пепел покрити,

аз нося ви билки и въздух от чистите тихи простори,

де сам синеокият господ с вековните буки говори.

Ходя край бездната. Тръпна.

Сядам и свеждам глава.

Дивите габъри шъпнат

топли зелени слова.

Мисля, загледан далече

в синия ведър безкрай —

там като сребърна мечка

пролетен облак играй.

Лягам. Омаян. И болен.

Сключвам зелени очи.

Чувам как русата пролет

лудите птички гълчи:

„Гледай ти крясък и писък —

целия свят проглуши!

На: и скалите затискат

свойте червени уши.

Ето ви ноти и думи —

стигат ви тия за днес.

Скрийте се в ясната шума,

почвайте тихичко: ес!“

Трепвам: скали и простори.

Лес. Ни начало. Ни край.

В сините божии двори

пролетен облак играй.

Шумят лесовете. И бавно издига се месецът пак.

Лежа в долината, удавен дълбоко в зеления мрак.

Ти, сън, ти, убиецо тъмен, побързай по горския път

със звездните люлки и примки и с ножа на нощната смърт.

Дойди, заплети ме, люлей ме, упой ме и в тихата нощ

забивай дълбоко в гърди ми вълшебния сребърен нож.

И нека умра и потъна във другия, в чудния свят,

де всеки е чист като утро и с леките птици е брат.

И нека сънувам, че плувам по синя небесна река,

че вятърът лодката люлка и гали ме с топла ръка,

че в здрача от синя коприна, що нежно над мене звучи,

трептят като облаци меки две тъмни, любими очи

Грей планината и тръпне със тежки божури на пазва.

Дните прихождат. Минават. Искрят. И с усмивка залязват.

Спи манастирът високо над острата, цъфнала чука —

спи като пъстра гугутка в прозрачните, в нежните буки.

сам съм. Далеко. Далеко. Забравил, забравен от всички,

сутрин ме будят козите, звънаря и пъстрите птички.

Скачам: мермерните чуки червена коприна замрежва,

нежно в планинските ниши дими теменужена свежест.

Вечер си лягам с молитва. Сънувам и слушам унесен

как ангели пеят в небето безименна пролетна песен,

слушам как спи планината и дните, с божури на пазва,

идат, звънят със подкови и мятат искри, и залязват.

Нощта лежи в градините. Вей ведрина горняка.

И ръсят сняг и сънища уханните люляки.

Угасват бавно къщите. Затварят се цветята.

Едничък аз, безсънния, блещукам в тишината.

Душата ми, омаяна от пролетното чудо,

във клетката си алена трепти и бие лудо.

Не мога. Тръгвам тихичко през буките. И ето:

по тайни лунни пътища възлизам на небето.

И сбрал дружина облаци със тежки, бели пазви,

аз почвам светла приказка, аз тихо им разказвам

как долу там в дъбравите умира град, удавен

в потоп от здрачни сънища, от шипки, смин и здравец,

как с вейка във десницата върви в нощта горняка

и рони бели кръстчета от младите люляки.

Здрачна вечер плува над поляните,

по требите капе росен сок,

в планината броди жълта бранница

с черна гуня и със лунен рог.

Тя е пръснала на стан войските си:

бурите и ветровете зли.

И дървета — шатри жълтолиствени —

светят по рудини и скали.

Там под тия шатри с кръв напръскани,

с едри капки ясна горска кръв —

ветровете пият в чаши лъскави

жълто вино и зелена стръв.

Пият вино и ракия жарена,

опват лък със ледени стрели:

във червените сърца ударени,

с писък падат листи и звезди.

Свела мигли от бронз, тихо шушне и плаче гората.

С мокра човка кълве по стъклата ми лекия вятър.

Вземам бавно в ръка твоите сини писма и зачитам.

Моят спомен трепти, той се втурва, той бие копита.

Но: следите зад мен са затрупани с лед и със камък.

Няма път къмто теб. Ти си мъртва за мене. Отдавна.

Аз не мисля за теб. Аз не чакам. Нощя не сънувам.

Само скръб е светът. И лъжа. И жестокост. И грубост.

Аз отпущам ръка с твоите думи и пликчета сини

и загледан навън, виждам: ято години. Години.

Виждам: иде нощта, идат бавно покоя и мрака.

Аз не мисля за теб. Аз не плача насън. Аз не чакам.

Планинските пустини спят навеки.

Като небесен пух снегът вали.

Загубил всеки белег и пътека,

възлизам аз през урви и скали.

Под мен градът остана в сняг затрупан —

могъща длан във здрача го люлей

и блясъкът му стъклата като люспи

по бронята на лют планински змей.

Защо напуснах топлото огнище?

Защо по здрачни сипеи вървя?

Къде сред тия снежни пепелища

ще спра и сложа сънена глава?

Не знам. Аз виждам стръмнини край мене,

зад мене — бездни, шемет и тъми,

снегът залива мъртвите купени,

снегът приижда, шушне и дими.

Ще падна тук — покрит със ледни тръни,

ще падна с кръв на устни и страни:

и като морен камък ще потъна

във снежните пустинни глъбини.

Със нокти и зъби възлязох. След мене кръвта ми, о господи,

кръвта като наниз от въглени грей низ рудини и проходи.

Ония, които обичах, спят мъртви там долу във бездните

и ето ме: сам посред пропасти, камък, безбрежност и ледници.

Назад ли? Напразно. Не мога. Ще падна без сила сред урвите,

а страшно е сам под звездите, под вечния купол и бурите.

Защо си запалил в сърцето ми земните жажди и трепети?

Защо ме доведе ти тука из тихите пазви на степите?

Пристигнал с ято птички

из тайния си стан,

южнякът гали всичко

със свойта топла длан.

И ето: цяла зима

лежала в скреж и сняг,

земята празник има —

тя диша жива пак.

Тя люшка планините

от радост и любов

и равнините кити

със пъстрошит покров.

Легни, легни в полята

и сам ще чуеш ти —

как нейде в дълбината

сърцето й тупти;

как среща с тръпки скрити

тя своя празник пръв,

как ври и пей в тревите

зелената й кръв.

Аз нося шарена торба

и къшей хляб във нея,

край мен трепти и грей света —

и аз вървя и пея.

Но вечер, легна ли да спя,

скръбта ме в миг прегръща —

аз виждам как трепти нощта

над бащината къща.

Как старият иконостас

във стаята светулка,

как мойта майка в късен час

люлее пъстра люлка —

и взема братчето ми тя

на бялата си пазва

и пей, и нежно във нощта

за мене му разказва.

Април е тук, дечица,

той дойде оня ден,

той дойде в колесница

със коша си зелен.

Той слезе в здрачината,

с наметка се покри

и скри се в планината —

в незнайни пещери.

Но бди от пещерите,

но бди той ден и нощ

и щом вий тук заспите,

той дига своя кош.

Той дига го и слиза

през гъстия букак

и бялата му риза

светлее като сняг.

Той тръгва по земята

и броди до зори,

и шепне в тишината,

и ред по ред дари:

на всеки хълм — тревица,

и шарен рай крилат,

на всяка стряха — птица,

на всяко клонче — цвят.

Пеят птички пъстрокрили,

тръпне свежият листак,

със чадър от синя сбила

руса пролет шета пак.

Спира над горите гъсти,

спира сред полята тя —

и разтваря с тънки пръсти

най-сънливите цветя.

Вдига гугличка и трепка

в нежна радост всеки цвят

и по пъстрите му клепки

топли капчици блестят.

1

Заспи, соколе мой, заспи,

чуй тих небесен звън,

чуй как във тъмните липи

приказва вятърът навън,

заспи, дете, заспи, заспи,

заспи ми кротък сън.

Спи мирно и сънувай ти,

как ангел си било

и как във сините нощи

света си люлкало с крило,

как носило си нявга ти

звездичка на чело.

О, спи ми, галено дете,

сънят край нас лети,

вън птиченцата — спят и те,

и вятърът веч не шепти,

заспи, дете, заспи, заспи,

заспи, заспи и ти.

2

Вятърът шушне в горите,

лед в планината трещи —

спи ми, ти малко момиче,

в сините скрежни нощи.

Спи и сънувай в нощите,

пълни със ведрост и сняг,

как във полята зарити

малки кокичета спят.

С пролет в очите зелени,

с бели и чисти була,

спят те и чакат смирено

своята мащеха зла.

Стане ли рано сърдита

и ги прокуди по мрак —

те ще загинат, зарити

в скрежа и синия сняг,

те ще загинат самички —

и ще угаснат във страх

малките живи очички,

с младата пролет във тях.

Скреж се люлее в горите,

лед в планината трещи —

спи ми, ти малко момиче,

с ведри зелени очи.

Отново тъжна есен

в просторите витай

и глъхне мойта песен

из тоя чужди край.

Аз чувам птичо ято —

потегля то на път —

да чака ново лято

във някой топъл кът.

И аз ли да замина?

Къде ще спра в нощта?

Аз нямам ни родина,

ни майка на света.

С гъдулка във ръката

и мъка в свойта гръд

аз дойдох през тъмата,

загубил брод и път.

И скитам тук и тамо

с една торба на гръб,

гъдулката ми само

разбира мойта скръб:

засвиря — тя се слива

в миг с моята душа

и трепка като жива,

и плаче в пустошта.

Вий, димни ковчези на моите разломени спомени,

Вий, сетни пристанища в моите разбунени дни —

аз пак се завръщам при вас, уморен от погромите,

и пак безнадеждност в душата ми тихо звъни.

Аз спомням как нявга съм кършил върбите ви клюмнали

и гледал съм вечер как в здрача излитат звезди,

как вашите щерки — безсмъртната треска и чумата —

с фенерчета бродят във тихите, сънни води.

Аз спомням пак своята майка, простряна на одъра,

и многото цвете, и тънките жълти свещи,

и чуждите хора, които я с песни загробиха,

и първата вечер, и първите страшни нощи.

И дните, когато кръстосвах полята ви весели

с воловете бели и с пъстра торбичка на гръб,

и в моята сбирка звучаха и нежност унесена,

и много възторзи, и много сподавена скръб.

О, моите кораби в морските бездни останаха

и хванат за малка дъсчица, аз плувам към вас —

хей, бледни девойки от тихите димни пристанища,

запалвайте жълтите фарове в късния час!

Димят като грамадни линове

зеленогрибите блата

и аз минавам низ долините

със тежко сведена глава.

Там — сива патица в тръстиките —

се гуши родното село,

където нито са ме викали,

ни чакат ме със хляб и сол.

Вий, мои родни двори, глъхнали

във помниче и тъмен крин,

познайте свойта плът откъсната,

познайте своя блуден син.

Аз връщам се от чужди селища

разкаян, разгромен и слаб,

но не колете бели телета,

но не печете млин и хляб.

Че все пак пленник аз останал съм —

от гибелния град пленен —

и пак след кратко разкаяние

в зори през тих и ведър ден

ще свия с трепет малка китчица

от росен лист и пресен цвят

и ще се върна през тръстиките

обратно в гибелния град.

Аз нямам ни един-едничък хубав спомен

от моите детски дни.

И сякаш още парят ми сълзите, ронени

по детските страни.

Да бъда всякъде навикван и нахокван

дошъл бях на света.

Не ме обичаше и бялата ни котка —

не ме обичаше и тя.

Къпините от синора във мен се впиваха

със алени нокте,

не ме обичаха сторогите тръстики —

не ме обичаха и те.

О, тежко е, дошъл след толкова погроми

из чуждите страни,

да нямаш ни един-едничък хубав спомен

от свойте детски дни.

Търново с черквите, Търново с белите куполи,

с бистрата Янтра, прегърнала твоите нозе,

с къщите, пъстри кози по скалите натрупани,

с многото шипки, люляка и синьо небе!

Търново, клада на древните битки и буните,

свойта усмивка зарових аз в твоите гърди —

в твоите гробници гние безгрижният юноша

с чисто сърце и със ясни, засмени очи.

Помня аз: залеза, тежката вечер, пожарите,

дъжд от светулки над младата, будна трева,

помня грамадните звездни гроздове над Царевец

и във ръката ми — кротката, хладна ръка.

Кон бе сърцето ми, звъннал с юздите разлюшнати,

хладните пръсти заключиха всички врати —

там на скалата умираше ясният юноша,

капеха в здрача светулки, сълзи и звезди.

Търново, гроб на могъщите битки и буните,

нощем невидим аз ида под твойто небе,

ида и ровя, и търся засменият юноша

с ясни зеници и чисто безгрижно сърце!

Животът е кървава приказка,

която разказваш ми ти,

родино, във кърви оплискана,

родино, с ранени гърди.

И ето ме: седнал на скута ти,

обронил покорно чело,

аз тръпна и слушам за лютото,

за черното твое тегло.

Аз виждам: от бога наказани,

нахвърлят се брат върху брат,

аз виждам в тревите прегазени

как чуждите орди летят.

И кости, и ями разринати,

удавници в твоите блата,

и димни пожари низ нивите,

низ твоите ниви, земя!

О, спри веч жестоката приказка —

шест века разказваш я ти,

родино във кърви оплискана,

родино с ранени гърди.

Аз тръпна пред здрача от кръстове,

о, дай ми забрава за миг —

че мойта душа е разкъсана

от кървави вопли и вик.

Ех, ти лято, ех, ти мъка — мъка-мъченическа,

шир безбрежна, тежки ниви, мургави момичета!

Жънем ние тук от тъмно, жънеме и трупаме

и след нас пълзят и шушнат златогриви купища.

А в нивята — огнен конник — хукнало е лятото,

сто слънца са, майко моя, на чело му блеснали,

сто слънца са на небето звъннали и пламнали —

грей и пари всяка бучка, всеки стрък и камъче.

Изгоряха бузите ни, китките ни китени,

с ален пламък и със слънце пълни са душите ни.

Ах, ще трепнем, ах, ще паднем, мъртви и задъхани —

дето толкоз много слънце, майко, сме погълнали!

Хей, разхлади ни челата и дланите,

ветре балканино, ветре горянино!

И разнеси ти припевките, глумите

редом по нивите, кръстом из друмите.

Нека ги чуят момите, ергените,

нека ги чуе и мойта изменница —

нейде далеко в житата полюшнати

тя да се сепне, ръкойка изпуснала.

Да си припомни за клетвите речени

и да се пази през късните вечери —

ах, да си пази очите черешови,

дето сърцето ми младо почерниха.

Снощи вечер умряла сънувах я, майчице,

В пещера от сребро и смола —

там незнайно далеч и незнайно къде в пущинаците,

дето вечните бури разкрилят крила.

В пещерата се виеха сребърни мъхове,

а отпред, на устата й сиви,

два аждеря там пазеха, люти настръхнали,

два аждеря със огнени гриви.

И лежеше умрялата чудно накичена

и със сребърно платно покрита,

на гърдите й светеше китка игличина,

на челото — златна парица.

Не понесох, нахлуха в главата ми кървите,

па извиках и хукнах да вляза,

ала, бесни, аждерите в мрака се хвърлиха

и аз паднах с разкъсани пазви.

Паднах там — и ръце, и уста ми се схванаха,

ала трепнах, разтворих очи:

като дим се разнесе в миг всичко, но раната —

на гърдите ми още гори.

Лежа. А изгарят нивите

под тия простори стъклени

и люшкат си тежко гривите,

и ронят червени въглени.

А вятъра тук от съмнало

низ друма юзди размятал е —

с юзди и звънчета звъннали

пред портите тропа вятъра.

И слънцето, майко, слънцето,

и слънцето бий в прозореца —

ах, как да надникна мъничко

през тил стъкла притворени!

Въз мойта десница легнала,

невярната болест гали ме,

очите й — щерни ледени,

устата й — рана алена.

Пронизват ме стръвни свредели,

безкрай ми тежат клепачите —

на гръд като обръч сребърен

змия ме пристяга, майчице.

Нареди ми тая вечер хубаво

одърчето вънка под лозницата,

постели ми китеното губерче

и възглавницата, пъстрошитата.

Аз ще туря под глава си китките,

в бялата ми кърпа грижно чувани —

двата сетни спомена великденски,

дето с нея черква са черкували.

Нека тая нощ насън я видя пак,

но да ми е румена и весела:

на чело й блеснала зорницата,

на гърди й — виторожко месечко.

Да й кажа думи неиздумани,

да отмахна от сърце си болките,

да помилвам бузите й румени,

плитките й, майко, черни смокове.

Да целуна веждите, клепачите,

в младостта ми радостта погубили —

и дано насън простя й, майчице,

дето друго либе е залюбила.

Че не зная: страх ме е, от мъка и

много яд в гърдите ми, ранените —

да не скокна ида пламнат в тъмното

къщите им, майко, и купените.

Тревожен звън! И спря трамвая с удар,

и бледни пръпнаха мъже, жени

като рояк заспали пеперуди,

изплашени от люшнати треви.

На релсите лежи едно момиче.

Поемат го във миг, като дете,

и блясват две очи, като иглики,

и като лес тълпата там расте.

И всеки бърза сам да го разпита —

тълпата жадна почва своя съд,

а то мълчи със длани на очите,

и пръстите му, кървави, трептят.

Но ето синия стражар дотичва,

извежда го из пръстена навън —

и тръгват си с усмивка ясна всички,

и ти, душа, потегляш като в сън.

И негли ти, едничка тук, разбираш,

потънала във своя мир студен,

какво пиянство туй дете увлича

към бога и смъртта във тоя ден,

когато в син простор градът се къпи,

когато във градините лежат

прозрачни облаци от вишнев цвят,

от слънчев дим, ухания и тръпки.

Тука, в града, в тая бездна от обич и стръвна омраза,

що като чудно съзвездие нощем в полята гори,

нявга ти, млад победител, пристъпи тревожно навлязъл

с ясна душа и в гледците с огнища от свежи искри.

Ето те днес като пленник сред тия площади измамни,

пленник ранен, ти минаваш по стръвните улици днес,

ето замерят те ядно със погледи, с речи и камък

тез, що обичаше нявга, и люде — незнайни за теб.

Толкова горд бе и дързък, че бог разгневен те наказа —

кой друг ти днеска сковава ръката пред тия тълпи?

Толкова много обича, че нямаш веч сили да мразиш

сякаш гребен под буря, убита душата ти спи.

И като в сън ти минаваш, светът се люлее и гине,

капе след тебе незримо по белите плочи кръвта,

капе кръвта ти и чезнеш, и тънеш ти в странни пустини —

и над пустините пада на черни кълба вечерта.

Здрачи. И сенките се дигат леки

от своите легла във лесовете

и слизат по невидими пътеки

при твоята душа, която свети.

Те носят мир от свойте планини,

те носят сън и шепнат: угасни!

Ти искаш да забравиш пак света.

Настръхналите улици. Кръвта.

И спущаш тежко клепките пред свойте

очи. Но пак — но светят в мрака те:

като прозорците на дом, в който

лежи на смърт едничкото дете.

Сред книгите високо в свойта стая

живея аз като пустинник див.

Край мене пъстри паяци играят,

но аз съм странно ясен и щастлив.

Прихождат с делви дните и нощите

и пълнят с ек и ведрост старий дом,

а аз — все сам, и гълтам без насита

като пшенични пити том след том.

Но в топли вечери, когато трепкат

звезди, светулки и води навън,

като завеси падат моите клепки,

натегнали от капки здрач и сън.

И ето: странен дим във мен се вдига

и сещам дъх и шепот от коса,

и бавно над помръкналите книги

израства с укор моята душа.

И лик на мойто рамо тя склонява

и смъртно гладна плаче и скимти,

като дете, обидено без право,

и в късна вечер срещу светъл празник

заключено пред пътните врати.

Като кораб, натегнал от камък,

ти минаваш над бездната пак —

тая бездна, в която те мамят

и покоят, и сетният мрак.

И умората, спътница вечна,

като котва тежи ти сега —

де е твойта родина далечна,

кой те чака с цветя на брега?

Знаеш: нийде. И бродиш в безкрая.

Знаеш: никой. И мре твоя зов.

И душата ти мълком блуждае

в безнадежден възторг и любов.

О, разбий се безмълвно в скалите,

потъни като странна звезда,

потъни при ония, които

в тъмни пазви люлей пропастта.

Идат бури и гасне простора,

няма пристан за тебе в нощта,

потъни и ще найдеш отмора —

и последна родина в света.

Сключила тъмни, отвесни очи,

моята хижа враждебно мълчи.

Гледам от прага и сбърчил чело,

спомням, което е нявга било.

Сам съм. И тръпна в зелената степ.

тръпна и слушам, и мисля за теб.

Никой не спира пред мойта врата,

няма ни жива душа във степта.

Само във буйната, сочна трева

вятърът рови с немирна глава,

Вятърът в буйните, млади треви

твоето име неспирно мълви.

Накачени с цвят и бронзови звънчета,

гонят се пчелите с весел звън в полето,

с ясен звън в полето златен прах се рони

и полюшва някой цъфналите клони —

и полюшва някой снежните люляки,

дето тихо сгушен тръпна и те чакам.

Зная: че напразно съм ръце разгърнал.

Зная: че не ще се нивга вече върнеш.

Но не зная друг ли в тая степ безбрежна,

аз ли люлкам толкоз тъмна скръб и нежност,

истина ли капят с бистър звън в полето

цветен прах, люляки, въздух и звънчета.

Може би сънувам: сън във звездна вечер.

Може би съм мъртъв. Сто години вече.

и сънувам в гроба дълги сто години,

че в полята свети утро ясносиньо

и че аз, потънал в свежест и люляки,

на тревата тихо плача и те чакам.

За нея ли, малки мушици, за нея ли плачете —

момичето с двете зелени звезди под клепачите?

Клепачите — тъмни върби над замислено езеро,

и двете лунички — от влюбен магесник извезани.

Лежа в тревата и тихичко шъпна ти името —

десета година, откак си безвестно заминала.

Десета година, как чакат очите ми, слепите,

десета година, как бавно угасвам сред степите.

Аз зная, че ти си навеки за мене загубена,

но все пак люлея и лъжа сърцето си влюбено,

но все пак те диря в степта със коприна замрежена,

но все пак те викам низ друми и пусти крайбрежия,

но все пак те викам — и теб, и нощта, и утехата —

и слушам: как шушне безкрая и смее се ехото.

Люшкат се сухи над прага ми пак

кичури еньовче, ружа и мак.

Сивите паяци мрежа плетат —

есен ще дойде по вития път.

Сам съм. И тръпна в жълтата степ.

Тръпна и слушам, и мисля за теб.

Никой не спира пред мойта врата,

няма ни жива душа във степта.

Само в будната, суха трева

вятърът рови с немирна глава —

Вятърът в будните, стари треви

твоето име неспирно мълви.

Остана ми спомен за здрач и за цъфнали клони —

ах, бял полюлей в теменужкината нощ окачен,

остана ми само трохата, която отрони,

ти, пътнице тъмна, случайно поспряла при мен.

И може би ти си отдавна забравила всичко —

целувката, здрача и лекия бял полюлей,

но мойта душа, като малка затворена птичка,

години от тази едничка трошица живей.

И ето: тръби пак горняка и зима се спуща,

а птичката, сита и топла, все пей във нощта —

все пей как ще тръгна аз сам със железни обуща

да ходя и диря, и питам за теб по света.

И нека да бъдеш — през девет царства във десето:

ще дойда през огън и преспи, и вятър суров…

вземи ми ръцете, вземи ми очите, сърцето

в отплата за твойта едничка трошица любов.

Защото не зная: без нея в студената шепа

какво щях да правя аз, друмник от вихри подет,

и как щях да срещам зората над пустите степи,

където кръстосвам сред облаци, тръне и лед.

Далеч, в планината, затънал във сняг до гърдите,

стоя като камък, със ледни звездички накитен.

Над бялата пряспа разперил ръцете си, двете —

стоя и умирам, и пея самин в снеговете.

Наоколо: пръстен от сняг и скали заледени.

Мълчи като черна гора вечността там над мене.

И само: стоманния вятър със меч във ръката —

сече ледовете и вие, и рие, и мята.

Не вдигам ръка: да повикам за помощ със нея.

Не бутвам нозе: да изляза. Не мога. Не смея.

Нагоре: грамадния меч и гората беззвездна.

Надолу: смъртта и бездънната, снежната бездна.

Тръгнах: с меден рог на пояса,

с триста ножа — във зениците,

махаше ми по завоите

с ясна кърпичка зорницата.

Гривата ти реже шепите —

тичай, коньо, луд горянино,

плувай като облак в степите

низ житата, разлюляните.

Там над пламналите гребени

има къща с грозд накичена,

а във нея спят погребани

три нелюбени момичета.

Но — не зърнах нигде стрехите,

но — сред каменните гребени

аз намерих: само ехото

и камбанките му сребърни.

Аз намерих: само чукани

и купени с бели шапчици,

само стъпки на загубени,

само сняг и али капчици.

Аз наведох глава. И разбирам, о господи, всичките:

леопарда ударен на смърт и свален във степта,

и цветеца, що дига в пустинята жълти езичета

и задъхан зове, и умира за капка вода.

Аз разбирам чудаците, с длани и бузи посърнали,

и очи, де пожари и спомени страшни горят.

Аз разбирам безумната майка, над гроба прегърнала

мъртво чедо, с иконка и наниз от пламък и цвят.

Аз съм сам — бедуин: и трептя в пустошта, неизгледната,

дето идат със рев ураганът и жълтата смърт,

аз съм бледен моряк, който пей и потъва във бездната,

стиснал снопче коси и пиринчено кръстче на гръд.

И разбирам: че моята гордост и мъдрост, и книгите —

то бе, господи: пламък в блатата и пролетен дим

и че тук: във нощта, във снега и над бездната зинала,

само твойта ръка — само ти ми оставаш един.

О, аз плащах със кръв, дето тъпках ти волята божия,

дай ми край и прости — аз не знаех тогаз, че греша:

дето тръгнах без теб и възлюбих до смърт невъзможното —

и погубих самин свойта дива и чиста душа.

Видение първо

Нощта шуми с крила над планината.

Снегът на бели гроздове вали.

И сгушен мълком дебне светъл вятър

там в меките, люлякови мъгли.

Стоя. Насипва. Цял потънах вече —

главата ми остава само вън.

И знам: че туй е сетнята ми вечер

и тоя сън — последният ми сън.

И знам: че няма връщане оттука,

но чакам пак и тръпна във нощта —

но в моя взор, заключен с ледни куки,

пак грей любов и жажда през леда.

И ето: Виждам сребърна одежда

и златен кръг, и румени страшни —

и сам Христос над мен глава привежда

и буди ме, и шъпне ми: „Стани!“.

Стани и пей — душата ти е млада,

вземи, що сляп отмина във света:

пчелите, зноя, синята прохлада,

ръцете и засмените уста.

Видение второ

Бистрия въздух и нивите с тежък косичник от злато,

крушите, шатри разпънали — тук ми е всичко познато.

Янтра се казва реката със плет от върби и тръстика

и воловарчето мургаво — с мойто го име наричат.

Хей, воловарче издраскано, с лютите тръни в петите,

ставай, че дебнат пъдарите, там във конопите скрити.

Стига си сричал ти книжката — нивга тя няма да свърши,

стига си гледал занесено сините, снежните върши.

Няма ги нийде юнаците, нито царкинята плаха:

те изгоряха в дъбравите с белите къщи от захар.

Скъсай ти пъстрите приказки, с билки измий си очите —

ще ти просветнат зениците: нови, широко разкрити.

И ще обикнеш тогава къщурката с крива качулка,

полската вечер, що иде сред гълъбов здрач и светулки,

и ще обикнеш ти нивите, в златен косичник заплели

сини звездички метличина, мак и глухарчета бели.

Видение последно

Не са ли твойте топли пръсти,

не си ли, моя обич, ти?

О, кой с целувка ме прекръсти

и „Упокой“ над мен шепти?

Люлян в огромна бяла люлка,

аз чувам тих небесен звън

и с топло рухо накачулен,

заспивам кротък, ведър сън.

И виждам: ангели над мене —

на капки кръв по тях личи,

и виждам ангели ранени

и мъка в сините очи.

Но туй — са моите зеници,

но мойта кръв изтича там,

но в тая бяла колесница,

но в тая люлка аз съм сам.

Аз плувам в топъл пух отпуснат

и розов дим над мен дими —

не е ли лъх от твоите устни,

от твойте длани и коси?

1

Отново тъна в твойта шир безкрайна

отново твойта бездна ме зове,

отново, мрак, вълнувам твойте тайни,

отново буня твойте светове.

Аз пак напуснах с трепет пещерата,

напуснах каменната самота

и тръгвам като вълк във тишината —

за къшей хляб и радост във света.

Но пак пред мен настръхват градовете,

угасват лампи и свещи в нощта

и майките, от ужас пак обзети,

прегръщат стръвно своите чеда.

Напразно моята десница чука

и багри яки порти и стени:

заключена е всяка милост тука

и всеки глас, и всички светлини.

Вървя. Изгарят устните ми свити,

но щом вглъбени шепи устремя,

затварят свойте брегове реките,

и кладенците тънат вдън земя.

Вървя. И мре край мене всеки вятър,

люти сгъстена в раните кръвта

и по-бездънна глъхне тъмнината,

и по-безкрайна расне пустошта.

2

Угасни, ти душа, като огън оставен в нощта,

като огън зарит край планинския, пустия път.

В тия тъжни места няма нивга веч пътник да мине,

няма лъч, ни звезда, само мрак и години, години,

само ти тук гориш свойте спомени — звездни главни, —

потъни в сребрен прах, угасни, угасни. Угасни.

Аз ще легна в тревата смълчан като морно дете,

от рождена ръка изоставено в страшния лес,

и ще слушам как бий, как ехти тъмнорунния свод,

как във бездните вий и умира планинския бог,

и ще тръпна така, и ще чакам да дойде в нощта

като сетня любов, като сетня надежда — сънят.

3

Утихва моя тъмен свят, където

премина бурята като стрела,

светкавиците гаснат и в небето

трептят ранени облачни крила.

И бягат в мрака моите надежди —

те бягат като из потънал град

и гаснат пак, и мрат като съзвездия,

които бог не иска в своя свят.

Дойди, о смърт, и аз узрях за тебе,

душата ми е морна от света,

душата ми те вика като лебед,

що тъне над бездънната вода.

Спусни ръка над пропасти и тайни —

и нека бъде край на моя път,

и нека ням да спи край мен безкрая

и тъмнините вечни да шумят.

Ти спираш пред вратите всяка вечер,

присядаш като в майчини поли

и слушаш как във бездните край тебе

с копринен шум покой и здрач вали.

Ти знаеш стъпките на всеки момък,

звука на всеки праг и камък тук,

ти чуваш смътни викове за помощ,

които не долавя никой друг.

И твоят лик — той чист е от тревога,

тъй чист и чужд за всичко на света,

като небе, забравено от бога,

от слънцето, от здрача и нощта.

Минават покрай тебе грижни люде,

тежат им клепките от сън и зной

и не един се спира, сам учуден,

и възжелава твоя чист покой.

Но ако някой би могъл с десница

гръдта ти да разкрий като врата,

там в миг би паднал, люшнат като птица,

от удара на кървавия писък,

от смъртния ти зов из пропастта.

1

Денят потъва и гори

над бездните на вечността

и пак от снежните гори

се спуща на шейни нощта.

Тя влиза бавно в града,

примамва птиците да спят

и палва по една звезда

за всичко живо в тоя свят.

И палва по една любов,

и свежда ледено крило,

и вей със своя дъх суров

ония, що са без легло.

И те посрещат я във смут —

тя ропот в ъглите кладе,

и в тоя ропот мре нечут

тревожният й стон: къде?

Те бродят пак от кът във кът,

и гонени от странна мъст,

не бива, господи, да спят

дори на твойта гола пръст.

2

О, град, укрий ги в бездните на мрака

и дай им твойта тръпна тишина —

тук никой друг с такава жад не чака

да дойдат сънищата на нощта.

Защото те са дим за тез, които

потъват в мир под мекия покров —

там светят пак трапезите им сити

и тъпо гледа ситата любов.

Ала за тия, що без път се лутат

и нямат ни листо на тоя свят,

за тях са сънищата: вир небутан,

за тях са: стряха от небесен град.

Те тънат нежно в тяхната омая,

възкръсват в първата си чистота

и стават братя с ангелите в рая,

и слизат като ангели в света.

И тук душата им се не насища

да гледа как земята тъне в чар,

как светят вредом бащини огнища

и хлябът ходи в здрача като цар.

3

Ти идеш пак по своя вечен път,

из който като кръв тревата свети,

нощите ти тъмнеят и растат

и все по-смели стават ветровете.

И пак изстиват твойте градове,

като бетонни гробници в полята,

и нуждата с тревожен рог зове

бездомните старици и децата.

Те никнат по стъгдите на тълпи

и в дрипите са като лес опарен,

сред който само гладните очи

Живеят като късни минзухари.

Те падат край оградите без звук —

гладът ги дебне в здрача със секира,

че бог езиците разбърка тук

и никой своя ближен не разбира.

Пусни ти своите ветрове в нощта

да минат като казън по земята,

раздрусай всички градове в света,

срини ги, есен, с трясък във тъмата,

развей ги като прах във вечността!

1

Полетата изстиват като длани,

в които вече не струи кръвта,

и пак, разкрил безбройните си рани,

трепти лесът в нощта като душа.

Във свойте тънки люлки от коприна

болеят пеперудите на смърт

и в тишината минзухари сини

като уханни кандила димят.

Във тая пустош, дето хълмовете

са като братски гробници в степта,

ти, никому ненужен, още светиш,

ти пак си тук, забравен от смъртта.

И пак вървиш ти сам и носиш нежно —

като войник ранения си брат —

един потънал свят от безнадеждност,

от звукове, от сънища и жад.

2

Тук е сетния връх, дето твоята мъка извежда.

Тука свършва света, твоя свят от безумни надежди.

Виждаш: дим бе и туй, и това бе несмислена притча,

както всичко в света, както всичко, което обичаш

.

Тука бурите спят. Само мир и безстрастност край тебе.

Полети в пропастта, като камък от стръмния гребен,

потъни и заспи: тука вечното нищо витае.

Тука свършва света. Тук начеват: нощта и безкрая.

3

Уби ме твоята омраза,

виж: аз лежа сред пропастта,

лежа тук, дето ти ме смаза

с безмилостната си ръка.

Аз диря те в тъмите гъсти

и моля те за сетен път,

и виждам как по твойте пръсти

петна от мойта кръв горят.

И виждам: твойта горда сила

разкъсва сетното звено

и става късна всяка милост,

и става вече — все едно.

Припада нежно примирение.

Приемам всичко може би.

Но все пак: ти си тук във мене —

и ти си тоя, що уби.

Защото аз съм лист в гората

и слаб съм като лист, а ти —

с една въздишка в небесата

рушиш пространства и звезди.

Виж, аз не питам веч. Не моля.

И взор извърнал настрана,

мълвя: „Да бъде твойта воля“

и тъна в твойта тъмнина.

Не виждам разум в тоя свят.

Не знам защо си ме изпратил,

не знам кому дойдох да кажа

как теменугите ухаят

и твоето небе синей.

И тъй е тъмна твойта воля,

и тъй с десница ти отнемаш

това, що дал си ми с левица,

че в тая безпределна вечер

аз мълком спирам и се питам:

не си ли ти безумен сън?

Не си ли само: празна вечност,

а твойто име: горък стон,

изхвръкнал в мрака из душите,

чиято кръв тече в света.

Под твоите удари отхвръкват

като под кремъчно огнило

искри от моята душа.

И аз изтръпвам и умирам,

и светя тихо, и не зная:

да те проклинам ли, или —

през сълзи да благодаря.

Не те обичам, лъчезарен град.

За капчиците блясък и надежда,

за миговете странна самота,

като жесток лихвар ни ти отнемаш

покоя, силата и радостта.

Умри и ни върни отново мрака,

гората и безкрайните жита,

върни ни въздуха и тишината,

и песента на малките щурци.

Напразно, град, убиваш пак тревите:

едничка тук тревата е безсмъртна.

Обшивай с камък своите гърди —

но тя извира в тесните пролуки,

но вън, край теб, шуми и се люлей,

и бий се, и напира да нахлуе

морето на всевластната трева.

То всяка пролет никне по-могъщо

и тръгва, и ти праща съгледвачи,

които ти убиваш тук без милост.

Но някога и твоя ден ще дойде

и ти ще спиш погребан сред полята,

а тук трева безбрежна ще расте —

едничка тя ще шушне — и над нея

ще свети пак безстрастно вечността

Израснах никому ненужен,

като бодилите край пътя.

И както те през късна есен

напущат корен и родина

и тръгват жадни за безкрайност,

ведно със вятъра в полето,

така и аз потеглих нявга

към твоите далнини, о свят.

Аз минах лесове и степи

и дирих топъл кът и обич,

и тръпнах във напразна жажда —

и ето ме накрай захвърлен

във безизходните ти бездни,

където мре и скръб, и радост

и всичко става — все едно.

Отново пак над тебе се събира

като над връх планински тежък облак.

И ето бурята се спуща в мрака

и ти угасваш всички светлини

и ставаш ням и чер като скала,

а мълниите мятат боздугани —

и кръв искри по твоето чело.

Кого ще викаш в тая нощ бездънна,

кого ще чакаш в тоя странен свят,

където всеки своя сън сънува,

където всеки носи своя радост

и своя смърт, и своя тъмнина?

О безполезна, безпомощна мъдрост!

Както на малката мравка, която

вий се убита под късче от камък,

никак не става по-леко, когато

вижда съборени скални грамади,

тежко ранили гръдта на земята,

тъй и на тебе, душа, не просветва

и не олеква, макар и да знаеш,

че си безименна мравка в безброя

и че скръбта ти е дребна прашинка

пред планината от мъка, която

тегне над божия свят.

Денят е уморен от ветровете,

които идат стръвни из безкрая,

той слиза от кормилото и ето:

отново там заставаш ти, о нощ,

и в миг земята спира своя бяг.

Тя става странно тиха и звездите

блестят над нея като град далечен,

и пропастите сини я люлеят

като потънал кораб сред безкрая.

И слизат кротки ветровете пак

и носят влага и небесен мир.

Със твойте пръсти никой не играе,

над рамото ти детски взор не свети.

Ти имаш други радости и воли,

ти имаш твойте светове вълшебни

и твойта шир, и вечното небе.

И никой тук не е така богат.

Но както царското дете, видяло

деца да чупят сладко черна пита,

с отврата гледа скъпите блюда

и ляга си, неяло, във леглото,

така душата ти във тоя здрач

жадува и изгаря, и трепти

за малка хапка проста земна радост.

И ти се сам осъждаш и засрамваш

за слабостта на твоята душа

и като царското дете придуман,

отмахваш твърдо тия странни мисли

и лягаш си спокоен като нощ —

но кой е силен колкото съня?

И ти събуди се в света,

тъй както тежко се пробужда

човек, ранен и хвърлен в мрака

сред безизходната гора.

И ти се питаш и не знаеш

защо и как си тук попаднал

и откъде е тая рана,

която като мак отровен

на пазвите ти аленей.

Мълчи. Вдигни глава. Върви.

Усмихвай се. Нима тук всеки

не носи своя скръб и рана

зад тоя лъчезарен щит,

що хората зоват усмивка?

При тебе спря тогава любовта:

то беше миг на шеметна измама,

и ти, душа, разтвори жадни устни

и пи възторг — едничък миг, уви.

Така растат в дълбоката гора,

като деца в подземните етажи,

забравени от слънцето дръвчета.

Но някой ден пристига весел вятър

и ето, през невидима пролука

случаен лъч главите им огрява.

Те само миг усмихнати светлеят,

но тоя лъч им става вече всичко:

те цял живот простират слепи клонки

и викат го с душите си безмълвни,

и чакат го — напразно, — и сънуват,

и плачат безутешно в тъмнината.

Шумят под мен отключените бездни.

За сетен път напуснаха ме всички:

дори скръбта и вечната тревога

избягаха, тъй както плахи мишки

избягват от обречения кораб.

Едничка ти, душа, стоиш при мене

и чакаш сетната вълна и края,

и чакаш като верен капитан:

да ни обвее и приспи навеки

лъхът на тая здрачна тишина,

що властно ни влече към дълбините.

Тая вечер отново шумиш като странна земя,

пак си пълна, о София,

със тъма и засади, с ножове и кръв.

Пак боботят под тебе подземни реки и души

и жужат тайни токове и гласове

в твоя въздух, натегнал от въглен.

Тая вечер и аз като камък сред твоите камъни

слагам тежка глава,

сключвам знойни очи и отново заспивам

със тревожното чувство, че всичко под мен се люлее,

че съм в някакъв кораб обречен,

що се носи на път в неизвестното,

пряко гибелни бездни безкрайни.

Това е край на тая странна повест,

чието тъжно име бе: любов.

Извий глава. Сключи железни устни.

Иди си. Свършено е вече всичко —

ти пак си сам като дърво в полето

и над полето и по твойте клони

тежи злато и зрее есента.

И ето: въздухът е чист и бистър,

и паяци замрежват пустошта.

И ти стоиш и гледаш като болник,

излязъл след стодневна тежка болест

да види пак засмяното небе.

И ти стоиш и сетен път разбираш,

че всичко в тоя свят е само дим,

и дишаш като свеж планински въздух

едничката нетленна радост тука:

безмълвния, безбрежния покой.

Зашуми ми ти, горо зелена,

разгърни се, бездънно ливаде,

разтвори се, небе посинено,

разлюлей се, трева копринена!

Косата ми лъщи като змия,

във кръвта ми сто избори бият,

ръцете ми треперят от сила,

сърцето ми — от жажда и милост.

Няма вече да тъжа и мисля,

а ще кося, ще пея и дишам,

дор ми дойдат във здрача светулките

с огнените капки на качулките

и отседне вечерта в гората,

и допрати вестоносец-вятър:

„Завържете, косачи, косите,

затворете си, цветя, очите,

приберете се, птици, в гнездата,

подслонете си, майки, децата,

засвирете, славеи, в присойките,

помислете, момци, за девойките!“

Ти горда родина на вятър суров,

що често размята на мълнии бича,

ти, дом на измени и чиста любов,

що долу светът и законът отричат —

ний идем из нашите мрачни подмоли,

които наричаме къщи и град,

обвей ни със въздух и слънце, и воля,

със песен на птици и мирис от цвят!

Напразно ний долу за ведрост ламтим,

за пръст и трева, и вода ненапита —

небето там има решетка от дим,

земята под каменна броня е скрита.

Измий ни очите от прах и тъма

и дай им да видят бездънна далечност,

и дай ни да легнем на гола земя —

и мислим за обич, за смърт и за вечност.

Светкавици шибат с искри върховете.

Дъждът ще ни смъкне, измие, погуби,

тъй както погубва мушици и мравки.

А грей планината, могъща и твърда,

стои и се бие с мъглите и мрака

и бурята вие, реве, отминава,

подобно на войнство, което отстъпва

и бяга разбито далеко в безкрая.

Стоя на Черни връх. Денят догаря

като запален град зад хоризонта.

Нощта удави вече низините

и ето я — пълзи към планината

и плиска я с потопа си бездънен.

Стоя на върха. Сам. Като антена —

последен стълб от тоя свят удавен.

И моето сърце трепти и шъпне

и праща тръпни знаци в тишината.

И ако има някъде в света

едно сърце, което ме обича,

то чуло би на моята вълна:

„Ало! Тук Черни връх. Звезди. Самотност.

Заспива всичко: птици, хора, скърби.

Довиждане. До утре. Лека нощ.“

Не, туй не е земята. Туй не са гори,

ни борове със тъмни пирамиди.

Това е кораб с тежки батареи,

що плува по небесните води,

изпълнени със рифове опасни

от мъртви метеори и съзвездия.

И туй под мен не е планински връх,

загърнат с тъмна гуня от нощта,

а мачта, на която аз стоя

и пазя стража като млад моряк.

И виждам как далеко се запалват

прозорците на звездни градове

и викам през тръбата: „Ахой!

На кръгозора суша! Пригответе

крила и телескопни батареи —

да завладеем ново чудно царство!“

Но долу тътне само глуха врява.

И виждам как се вдигат из безкрая

космични тъмнини и урагани

и как комети бързо ни обхождат

с отровни газове, с огнепръскачки

и викам, викам във тревога: „Ахой!

бранете се — насреща е смъртта!“

Аз викам. И се вслушвам. Не. Напразно.

Не чува никой долу моя глас.

Шуми едничък вятърът, що иде

из топлите пещи на мрачината.

Над София свети небето бездънно,

стопяват се сенки и стрехи, и жици.

И Витоша вдига плещите си тъмни,

и гледа със пролетни, снежни зеници.

А пукат се пъпки в полето безбрежно,

и избори бият във топлата глина,

и някой разказва приспивно и нежно,

как сам бог нощеска в света е преминал.

Как сам бог нощеска, в ръка със звездица,

пред първи петли е кръстосвал полята,

събуди пчелите и пойните птици

и в цветните чашки налял аромати.

И седнал на върха във синя одежда.

И гледа как раснат полето, гората,

как момък за пръв път девойка поглежда

и как се пробуждат с усмивка децата.

Много отдавна аз ходя тъй весела —

трябва да има хиляда години.

Кряскат след мен дечурлигата, бесните —

удряйте лудата баба Калина!

Вашите баби са луди бре, кучета,

че с месечината стават и лягат,

иска ли ви се да се поучите

малко на почит — от мойта тояга?

Никак не ща и да зная и слушам, че

лани обесили моите момчета,

то там абите им бяха на крушата,

те пак са живи в гората и двете.

Те си живеят далеч в пущинаците,

В райски градини и в мрамор-палати,

греят им али звезди на калпаците,

грей на гърдите им сърма и злато.

Денем обяхват те хранени кончета,

денем препускат низ огнени друми,

нощем си сабите точат на плочите,

нощем си леят отровни куршуми.

И неочаквано в утрин помътена

те ще пристигнат със гръм и тревога:

буна ще вдигнат по всичките пътища,

бой да се бият за праваго бога.

Ах, Богородице, сестро страдалчице,

бди ти над милите и ги закриляй —

мене ми божии ангели казаха,

че съм ги рожби от бога добила.

То ги душмани наричат разбойници,

лъжат, не вярвай. Владичице, свята,

ох, ако още за милост достойна съм,

нека да капне тук лист от върбата!

Чуй ми молбата, ти там от високото,

виж от небето, светице-светиньо,

плаче пред теб на колени във локвата

клетата, лудата баба Калина!

Денят потъна като кораб

зад тъмните планински гребени.

И от проломите се спусна

нощта. И вятър долетя.

Деца, покрийте си очите,

заспете, морни еднодневки

и оплодени цветове!

И вий, о сънища, слезнете

от ваште пещери в гората,

чукнете всякое сърце

с магесната си тънка пръчица

и дайте му в сияние да види

безцерните си рани — изцерени,

безбрежните си жажди — угасени,

заветната си обич — споделена.

Туй е Люлин с меките урви и върхове.

И горите, в които се ражда първично чист въздух.

Ти лежиш. Ти затваряш очи. И гледците ти

и под клепките светят, от синьо наситени.

Някой пее. Свежи. И с невидими стубели

лее шемет край тебе планинската чубрица.

Ти потъваш. Във здрач. Само мекост и звънове.

Ти си в синьо море и зелено е дъното.

И през сън само спомняш, че има там някъде

градове и села. И война. И пожари. И танкове.

Може би ще отидеш и ти. Дишай сините блясъци,

та да тръгнеш затам с топъл спомен в душата си:

с грудка синьо небе, със зелените губери

и със медния мирис на дивата чубрица.

Заспала ми е девойка

между две вити планини,

между две гори зелени,

между две гранки люляка.

На люляката славейче —

славейче тихом говори:

„Стани ми, стани, девойче,

от гора ветрец повея,

руса ти коса развея,

че ми се краче заплете

във едно русо косъмче,

не мога да си подхвръкна

с водица да се напия,

а ми гърлото пресъхва

и ми сърцето изгаря

от твойта коса, що грее

като на пожар пламъка,

от твойто лице, що свети

като на утро слънцето,

от твойте уста дъхави

като на цвете гърлото“.

Росенце мънино,

Росенце тънино,

Росината коса,

дълга като река,

гъста като мъгла.

Росиното лице,

бяло като мляко,

ало като вино.

Росините очи,

тъмни като гора,

тайни като вода.

Росенце мънино,

Росенце тънино

Росината коса

ни дълга, ни къса,

Росината коса,

със нож пресечена,

с росен размесена,

с кърпа забодена,

В Солун проводена —

на малко дюгенче

при младо ергенче.

Лежи, та спи вакъл момък

насред гора люлякова,

на поляна игличина.

Иглика се тихо моли:

„Повей, повей, горянине,

набеди ми руса глава

да помилвам, да целуна

тия вежди — два синора

в чисто поле неорано,

тия очи — два кладенци

в тъмни доли магьосани“.

Капна капка от вита лозница,

та напълни чашка от помниче,

та се напи черноок босилко,

па потегли, па се заклатушка,

паси срещна синя теменужка,

прихвана я през тънкото кръстче,

целуна й жълтите очички,

помилва й зелената гушка.

Разсърди се първото й либе —

здравчо-горчо с червено калпаче, —

та се втурна от гора зелена,

па замахна с листо от борика,

прободе го право във сърцето,

повали го мъртъв на тревата,

размириса на дребен босилек

от земята до небето синьо.

Дадоха си клетва двама млади

в ясни нощи под червен трендафил,

подслуша ги славей пъстро пиле,

пя им песни за обич и вярност.

На ранина шетлива девойка

друго либе с трендафил закичи —

с друго либе верни думи дума.

Чу трендафил от китна градина —

изсъхна му зелената гранка,

чу я славей от червен трендафил —

онемя му тънкото езиче.

Зная, че ти ме не любиш,

зная, че ще ме забравиш,

докато минеш, заминеш

от едни очи в други,

докато пиле прехвръкне

от люляк до бял трендафил,

на тънка вейка застане,

крилце си с човка поглади,

шарено перце отрони,

към синьо небе погледне

и за гората замине.

Пък аз ще да те забравя,

когато главнята лист пусне,

кога бял Дунав пресъхне,

тук-таме локви останат,

дребни ги пилци изпият,

зелена лоза израсне,

черни гроздове налее,

на вино да ги направя,

да пия, да се опия —

тогава ще те забравя.

— Аз ще те взема, юначе,

ако ми купиш, направиш

кошуля от бял трендафил,

сукман от пъстро лаленце,

чехли от жълта латинка.

— Ще ти ги купя, девойче,

ако ми и ти даруваш

калпак от черно молченце,

гайда от сиво комарче,

кавали от ран босилек.

От що се земя разтвори,

та се тревата подаде,

от що се гора тресеше,

та й се пъпки пукаха?

От буйни хора тропливи,

от тежка сватба голяма.

Кокичето се женеше,

червен го божур вземаше,

лопошът сред двор стоеше,

сминова пъпка държеше,

на зелен тъпан тупаше.

Теменужките пееха,

ситно си хоро виеха,

зелени поли мятаха,

сини забрадки вееха,

а минзухари ихкаха,

с черни ботуши тропаха,

зелени саби въртяха.

Кокиче сълзи ронеше,

бяло си було мокреше,

че му е мило и свидно

за чисто поле широко,

за ведро небе високо.

Червен го божур тешеше:

„Мълчи ми, мълчи, невясто,

сега ще да се покачим

на бързо конче от клонче,

па ще препуснем, ще идем

у една къща мермерна,

във една чаша сребърна —

от една вода да пием,

на едно място да вехнем“.

Плакало ми мойто либе

на прозорче, под звездите,

напълнило с дребни сълзи

жълта чашка от иглика,

синя чашка от люляка.

Вързало ги с тънка свила

на славейче на гушката,

пратило ги през полето,

през гората — та до мене.

Отвързах ги, натопих си

тънка кърпа копринена,

па я турих в бели пазви —

изгори ме, запали ми

бяло сърце със син пламък.

Събуди се ясно слънце

под покривка от облаци,

на възглавка от мъглица,

на постилка от мракове.

Облече си златни дрехи,

препаса си ален пояс,

наръси се с ясни искри,

нароши си огнен перчем,

накрехна си сребрен калпак,

наметна си сребра гуня,

па си яхна златен жребец

и препусна по небето.

Сред небето сини двори,

насред двори тъмен облак.

Поспрепна се ясно слънце,

пришпори си златен жребец —

да премине сини двори,

да прескочи тъмен облак.

Разсърди се златен жребец,

издъхна си топъл вятър,

прескочи си тъмен облак,

разлюшна си юзди-звезди,

развея си огън-грива,

размаха си жар-опашка,

па заигра, па затропа,

та разпръсна мраковете,

та потроши ледовете,

та помете снеговете

и накити чисто поле

със кокиче, със игличе.

Заспало е юначе моряче

насред земя, насред Синьо море,

заспало е под бяло ветрило,

сънувало бащини си двори.

В равни двори червена калина,

на калина — пиле презморянче,

под калина — първото му либе,

пръстен вади и на пиле дума:

„Вземи, пиле, тоя златен пръстен,

да го пуснеш във Синьото море,

на гемийка, на момкови пазви,

та да знае мойто първо либе,

че три годин чаках, не дочаках —

няма вече, пиле, да го чакам“.

Събуди се юначе моряче,

че му падна студено на пазви —

не е било студен златен пръстен,

най е било капка морска вода,

морска вода — студена, солена,

като сълзи на далечно либе.

Разпукна се синя теменуга,

та омая момче и девойка

да се любят под зелена драка.

Викнаха ги съдба да ги съдят,

попитаха синя теменуга,

мека трева и зелена драка.

Мека трева, синя теменуга

ни ги знаят, ни са ги видели.

Отговаря зелената драка:

„Гледала съм, видяла съм всичко —

ей ви белег шарена къделка

от момково юнашко перчемче,

от момини самодивски плитки“.

Дървото, що е в гората,

и то със листи говори,

кога го вятър погали,

и пиленцето на него

и то небето поглежда,

когато лъч го огрее.

А аз, от жалба задавен,

стоя до тебе и тръпна —

не бива да ти продумам,

не бива да те погледна.

В страната ни издигна нож насилникът,

ний сбихме се в удобствата си сити

и всички ценности в калта загинаха,

а подлостта — им стана заместител.

Еднички те — незнайните младежи —

избягаха високо в планините

и в младите сърца като в ковчежета

честта и свободата бяха скрити.

Но тъмничарят не търпи свободните —

той прати им убийци и роботи,

и всеки дол надмина преизподнята,

и всеки връх стана една голгота.

Ала от кървавите пари и миазмите

земята падна болна и зачака

часа, когато в своя гняв създателя

ще я закити като леш във мрака.

Тогава стана чудо: те се спуснаха

със ясни знамена от планината,

с уста от жад и ужаси попукани

и незарасли рани по челата,

и мина лъх — и ток — и звън космически —

земята се пробуди и накити —

и днеска с цвят и знамена окичена,

лети, сияй и пей между звездите.

Роден край прекрасен, бащин край свещен,

днес над тебе грее нов, лазурен ден!

В мини и полета, в зной и дъжд, и студ,

ний за тебе пеем в бодър, весел труд.

Грижно ние сеем в твоя мрак суров

жито, слънчогледи, бодрост и любов,

смело ние браним с каменни гърди

сушата, небето, морските води!

Цъфти, Българийо прекрасна,

растете ниви, градове,

гради, народ, що в битки расна —

на подвиг те векът зове!

Да строим със Димитров начело,

да градим нов живот, ново дело!

Нам ни свети във мрак и беда

лъчезарна съветска звезда!

От Ботев сме с душа гореща,

Септември ни кали във кръв,

готови сме за всяка среща

с любов на брат и зъб на лъв.

Да строим със Димитров начело,

да градим нов живот, ново дело!

Нам ни свети във мрак и беда

лъчезарна съветска звезда!

Българийо, ний с чук в ръката,

ще бдим и ще градим докрай —

и твоя сняг през времената

в лъчи и слава ще сияй!

Да строим със Димитров начело,

да градим нов живот, ново дело!

Нам ни свети във мрак и беда

лъчезарна съветска звезда!