Идвам късно. Човек трябва да отива при приятелите си навреме — или никога.
Тази мисъл се вряза в мозъка ми, прекрачвайки прага на къщата, в която е живял до последните си дни Георги Марков в Лондон.
Качихме се на третия етаж. Мансардна стая.
— Това е кабинетът му.
Останах сам. Оглеждах се наоколо. Гледах с неговите очи.
Легло. Лампа над възглавниците.
Библиотечка. „Съвременник“. „Септември“. „Пламък“. Български книги. Руски книги. Книги на английски език.
Бюро. Стол зад бюрото. Стар дървен стол.
В ъгъла пред бюрото — продънено кресло. За приятел. Един. (Може би там щях да седя, ако бях дошъл навреме.) Не посмях да седна.
Отсреща — гардероб. Няма дрехи. Пълен е с ръкописи. Архива му.
Върху гардероба съзрях оръфания калъф на пишеща машина. Приближих се като крадец. Свалих я. Сложих я на бюрото. Дълго се мъчих да я отворя. Отворих я.
Беше същата машина, на която пишеше в Боровец преди повече от двайсет години!
На валяка имаше неизваден лист. Пожълтял, смачкан. Два реда несвързани думи. Не думи — несвързани букви. Съжалявам, че не ги преписах. От него ли са — или ги е писал някой, който не знае кирилицата?
Извадих внимателно листа. Сложих нов. Ударих предпазливо по клавишите.
Оловните букви захапваха изтърканата лента, с труд ги откъсвах от там. Клеясалите листове се прегръщаха един друг. Интервалът прескачаше през удар, през два — като сърце след инфаркт. Звънчето в края на реда не звънеше, цъкваше като спусък.
Казват, че пишещата машина е като куче — след смъртта на господаря си отказва да живее.
Бяха изминали 12 години, 5 месеца и 2 дни от деня, когато той за последен път е писал на тази машина. Дописал е последния от тези репортажи (може би). Тук, в тази стая. (Чувам нервните, неравномерни удари по клавишите.). Поглеждал е наляво през прозореца — сега малкият заден двор е покрит със сняг. Там той някога е садял домати. Пълно е с домати по магазините, но той ги садял упорито, ей така — може би те са били носталгичният мост между това дворче в крайния лондонски квартал и онова дворче в покрайнините на София, в Княжево, където се е родил.
Поетична бутафория?
Кой знае.
Никой не знае.
Не смея да легна в леглото. Страшно е да заспиш в леглото на мъртвец. Тук той е лежал след прострелването му от мистериозния чадър на ветровития лондонски мост Ватерло, тук се е мятал в треска цяла нощ, преди да го изнесат през тази врата, през която аз влязох.
Може би тогава — през тази нощ, — трескав, обладан от предчувствия и видения, се е добрал до пишещата машинка и е написал онези несвързани думи?
Какво е искал да ни каже в предсмъртните си часове?
Последни думи към майка си?
Проклятие към убийците си?
Имената им?
Завещание към дъщеря си?
Или дълго скриван плач по България?
Отворих гардероба и започнах да се ровя в дебелите папки с ръкописи. До разсъмване четох тези репортажи. Те са двойно повече, отколкото влизат в тази книга. Като глас от гроба чувах гласа му — заклеймяващ, саркастичен, възторжен, глух, глас на прокоби и болка, глас, който произнасяше и моето име. Защищаваше ме. От тук. Далече от България. Тогава.
Аз — колко пъти съм го защищавал? Тогава. Далече в България.
Седнах на бюрото. Да го защитя. Поне сега, днес — 10 февруари 1991 г. Не измислих нищо ново освен измисленото отдавна: за писателя гробът е като окоп, от който той продължава да се сражава.
Метафора.
За Георги Марков обаче това се оказа не само поетическа метафора. Днес, 12 години след смъртта му, той е най-търсеният, най-четеният писател у нас. Дори и мъртъв — той продължава да върши своята работа.
Повече, отколкото я вършат живите.
… В тъмна доба, в нечакан час ме събуждат нервни, неравномерни удари по клавишите на пишеща машина — там, дълбоко долу, под земята.
Като стрелба по нашите погребани съвести.
Една призрачна случка се е запечатала завинаги в главата ми. Мисля, че това беше преди седем-осем години, в края на пролетта. Минавах през редакцията на „Литературен фронт“, когато ми хрумна да се обадя на главния редактор. Чукнах на вратата му и по навик, без да чакам отговор, я отворих. И видях следната картина: главният седеше зад бюрото си, загледан нанякъде със смъртно отегчена физиономия. Срещу него, на първото канапе, се беше облакътил литературният критик А., саркастично усмихнат към поетесата С., която се въртеше глупаво и амбициозно чакаше да вземе думата. В дъното носталгично се бе подпрял писателят Р., който се опитваше да имитира собствената си снимка от корицата на книгата си. Срещу него, на второто канапе, се кискаха журналистите В. и Г. А център на цялата картина беше известният писател, драматург, сценарист и член на много комитети О.В., който се бе изправил точно в средата под полилея и говореше с категоричния си, подчертаващ всяка дума глас:
— Че какво си мислят ония мизерници? Няма да им се размине! Аз ви го казвам и ви го повтарям!
Очевидно те имаха някакво заседание Бог знае по каква линия. Извиних се и си отидох. Оттогава измина почти цяла година. През това време из света станаха много работи — свършиха и започнаха войни, издигнаха се и залязоха личности, умряха приятели, деца се родиха, появиха се много нови книги, филми, пиеси (в чужбина); изобщо светът стана по-богат с живота на цяла една година. И минавайки отново през редакцията на „Литературен фронт“, пак чукнах на вратата на главния и отворих, за да му кажа две думи. И останах смаян. Пред мене беше същата, абсолютно същата картина, която помнех добре отпреди една година. Вътре бяха точно същите хора, заели същите места, с точно същите изрази на лицата, и О.В. беше в средата под полилея, и като свръхгавра с моята памет го чух да казва точно същите думи:
— Че какво си мислят ония мизерници? Няма да им се размине! Аз ви го казвам и ви го повтарям!
Внезапно се вцепених. „Господи — казах си, — аз съм сънувал! Сегашният момент и онзи отпреди година са един и същ! Никакво време не е минало, нищо не се е случило, цялата тази изминала година е моя измислица, защото това е първото ми отваряне на вратата, това е тогавашният момент! Защото те са в същото положение, със същите изрази, със същите думи, значи не е изминала никаква година, а аз светкавично съм я бълнувал!“
Разбира се, не бях бълнувал и изминалата година беше календарен факт. Бях толкова поразен от това, че природата навън, светът, хората, които познавах, бяха претърпели някакво развитие, бяха протекли някакви процеси, животът бе изминал някакъв път, а картината в кабинета на главния редактор идваше да отрече какъвто и да е процес, каквото и да е развитие, каквото и да е движение. Като че хората в нея бяха макети на себе си, като че тяхното заседание беше вечност, безкрайно повтаряне на един и същ момент, като че те не живееха, а съществуваха.
Впоследствие разказах тази случка на много места и приятели ме посъветваха да я използувам за рамка на пиеса, като развия вечната тема за човека и времето или как някои другари успяват да унищожат понятията време, развитие, процес чрез неизменната повторяемост на онова, което вършат и говорят. Но до такава пиеса не се стигна по много причини. Пък и в края на краищата сигурно и други български граждани са преживели подобни буквални повтаряния на вече станали събития. Далеч съм от мисълта на Хегел, че историческите събития се явяват два пъти — първия път като трагедия, втория път като фарс. Защото не става въпрос за събитие, а за състояние, за това, че нищо не се случва, че наистина вечното комюнике е „На Западния фронт нищо ново“.
И сега отдалеч, като прелиствам купищата български вестници и списания, сякаш отново и отново, за хиляден път, отварям вратата на главния редактор на „Литературен фронт“, за да видя кошмарното повторение, което идва да отрече собствения ми живот.
Погледнете заглавията на вестниците. Колеги в София твърдяха, че прочитали всичките български вестници за около 32 секунди. Много пъти съм имал чувството, че от повече от двадесет години насам тия вестници се преписват всеки ден. Някой навремето предлагаше, с цел да се направят икономии и да се увековечи българската журналистика, да се създаде един универсален вестник, наречен „антивестник“, който да се препечатва всеки ден, като се сменят само датите и снимките. Но очевидно това предложение беше излишно, защото по същество цялата българска преса е един антивестник. И ако искате да се убедите в това, вземете две или три цели течения на „Работническо дело“ или на кой да е вестник и вие ще срещнете не само смислово, но и буквално повтарящи се колони и страници.
В един от последните броеве на първа страница е поместена снимка на другаря Голям ръководител, който изкачва Балкана начело на масов поход „по следите на нещо“, все едно какво. Та той се е усмихнал точно по същия начин, както във всички предишни снимки, и носи същия клин отпреди петнадесет години. Е, не мога да повярвам, че за 15 години не си е направил нов клин. Може би това е стандартната снимка за масови планински походи, както, да кажем, стандартната снимка, когато на Нова година пионерите сурвакат партийните ръководители за здраве. Вземете текстовете на произнесените речи. Човек наистина може да полудее от това еднообразно производство на еднакво безсмислени звуци, които отново идват да отрекат свещеното предназначение на висшата човешка привилегия — словото. Имам чувството, че тия речи се пишат от компютър, но което е още по-лошо — те не са отправени към компютри, а към живи хора. Всички отношения, оценки, критики, анализи — всичко е клиширано, всичко днешно е преписано от вчера и завчера и ще бъде преписано утре. Опитайте се например да изследвате употребата на „успех“ в единствено или в множествено число. Мисля, че нормално, нетренирано човешко същество би полудяло, и като че това би бил истинският фатален успех на думата „успех“. Същото въздействие има думата „щастие“. Може би в края на краищата умопомрачителното повторение на „щастието“ да унищожава всякакъв човешки усет за щастие, така че хората наистина да са щастливи. Погледнете всички вестникарски материали, без значение дали те описват живота на трудовите герои, развоя на съревнованията, новите инициативи на трудещите се, прилагането на новите мероприятия или ефекта на новите постановления. Нарочно наблягам на думата „новите“, за да кажа на българските критици, че антидрамата на Йонеско е наистина твърде бледа шега в сравнение със страхотната житейска достоверност на българския антитеатър. Съдържанията на всички тези безкрайно повтарящи се думи отдавна са умрели. Те не са повече живи думи, те са трупове на думи, при което „ново“ и „старо“, „успех“ и „неуспех“, „щастие“ и „нещастие“ значат едно и също. А ако отидем в света на „изкуството“ или на „антиизкуството“, нашето чувство за едно и също, за спряло време, за спрели процеси, за спрял живот е още по-страшно — толкова повече, ако у нас животът все още се съпротивлява, все още се бори срещу тази истинска смърт. Социалистическият реализъм официално отрича методите на спекулативния Анди Уохол, който ви обгражда с безкрайно повтарящи се образи. На практика това е самият социалистически реализъм. Разликата е, че вместо Мерилин Монро имате Владимир Илич Ленин, вместо сексуален акт имате героичен подвиг в името на партията. Нямам нито време, нито намерение да се спирам на безкрайното повторение на образи и ситуации в българската литература, театър, кино, които отново ви отвеждат в мъртвото царство на манекените и които се опитват да ви превърнат в манекени вас самите. И всред този непрестанен речитатив, изпълняван от електронни гласни струни, плахите човешки гласове на неколцината творци звучат като викове от задгробния живот.
Но онова, което ме вълнува тук, не е съществуването на картината в стаята на главния редактор на „Литературен фронт“, а нейната връзка с живота отвън. Прието е да се смята, че литературата, изкуството, журналистиката са отражение на живота. Срещу това твърдение, в нашия български случай, човек би могъл да постави една огромна въпросителна. Защото е трудно да се повярва, че спрялото време в изкуството и вестниците отразява спрялото време в живота на всеки български гражданин. Напротив, за наше щастие човешката природа е толкова фантастично силна, че би могла да устои срещу кошмарния ефект на безспирното повтаряне. Така че в никакъв случай не може да се приеме, че кръговият конвейер на партийната пропаганда отразява действителния живот на действителния български гражданин. И не само на него, но дори и на най-усърдните партийни говорители, които водят двойствения си живот на човешки същества и магнетофонни ленти. Със свършването на осемте работни часа лентата се спира, касетата се заменя с човешка глава и се напуска стаята на главния редактор. Времето на живота започва да тече. Това поне остава като оптимистично утешение.
Обаче въпросът е другаде. Ако ние можем да приемем изкуството и журналистиката само като частично отражение на живота, то в каква степен можем да приемем обратното — живота като отражение на изкуството и журналистиката. Не претърпява ли този живот процес на изменение, процес на умъртвяване или стерилизиране, ако го подложим на непрекъсната атака от безкрайно повтарящи се образи и думи? Не утихва ли постепенно жизнената му съпротива, не става ли езикът на клишето собствен език, не идват ли мъртвите компютърни думи да заместят собствените живи думи, и което е още по-чудовищно — стандартните клишета не убиват ли живеца на мисълта? Може би в мъртвото време движенията на човешките тела постепенно се ограничават и започват да напомнят отсечените, мъртви движения на манекените?
Страх ме е, че човек може да открие много доказателства за ефекта на спрялото време върху протичането на жизнените интелектуални процеси, и особено върху развитието на младите поколения. Нямам предвид задържането на процесите на развитие в българската наука и техника, където партийното папагалничене има най-пагубен антинаучен ефект, но искам да се спра на обикновения живот на хората. Неведнъж чужденци тук, на Запад — журналисти, културни дейци, всякакви — са отбелязвали със странно недоумение разминаването им с техните български гости.
„Вие, българите, сте толкова особени. Човек не може да разговаря с вас. Аз попитах моя гост да ми каже нещо за себе си, а той ми каза, че има някаква титла, че е получил държавна награда, че е пътувал из цял свят и че българската природа била много хубава. А аз исках да знам що за човек е той, какво прави в събота и неделя, обича ли да танцува, какви книги чете и обича ли да пие. Той се смути и не ми отговори.“
Това са думите на моя позната, английска журналистка. А колко други са били смайвани от клишетата, с които българските им гости ги угощават. Всякакви опити за по-сериозен разговор, за изясняване на отношения и мнения по най-жизнени въпроси свършват с обща конфузия. Попитах българска актриса за известен поет: „Как е, казах, какво прави?“ А тя ми отвърна: „Голямо доверие му оказаха отгоре.“ И нито дума за последните му стихове. Много пъти е трябвало да обяснявам на чужденци да не съдят за българите по хората, които идват на Запад. В огромното си мнозинство хората, които пътуват на Запад, са част от действуващите лица в стаята на главния редактор. Те не са и не могат да представляват характера на цял народ. Но независимо от това човек не може да не държи сметка за повсеместния ефект на спрялото време, за умъртвяващите процеси на „антимисълта“, „антисловото“, „античувството“, чрез които една доктрина се опитва да превърне живота във вечен театър, където се играе една и съща, неизменна пиеса. В края на краищата какво е партийният идеал, който партийни философи и ръководители настойчиво преследват — уеднаквяването на всичко. Осем милиона души с едно и също лице, с едни и същи мисли, с едни и същи чувства, маршируващи в крак с едни и същи усмивки, под победното знаме на комунизма.
Осем милиона души, които представляват осем милиона пъти повторението на един и същ човек (пардон, манекен). Представете си висшата хармония, висшето щастие, когато една и съща партийна мисъл моментално се повтори от осем милиона уста…
И може би десет хиляди години по-късно археолозите на бъдещото човечество ще напишат в своите доклади:
„Тези човешки същества, които са налагали комунизма, очевидно са страдали от илюзията, че могат да спрат времето. В действителност те са спрели само собствените си часовници.“
Имах достатъчно основания, за да прочета мемоарната книга на Веселин Андреев „УМИРАХА БЕЗСМЪРТНИ“, въпреки че за подвизите на партизанската бригада „Чавдар“ бяха написани повече книги, отколкото за което и да е друго подобно явление в най-новата българска история. Не съм сравнявал, но имам впечатлението, че дори спомените и мемоарите за Априлското въстание са по-малко на брой от тези за бригадата „Чавдар“, което, предполагам, би накарало мнозина да се усмихнат. Разбира се, съществуването на такова мемоарно разточителство от страна на бившите „чавдарци“ е обяснимо с това, че партийното и държавно ръководство в България през последните 20 години се отъждествява в най-голяма степен с бригадата „Чавдар“. Събитията, разказани във всички тия книги — от най-ранните (тези на Желязко Колев) до най-късните (тази на Добри Джуров), са горе-долу едни и същи, с приблизително едни и същи действуващи лица, така че онова, което би могло да поддържа любопитството, си оставаше различният поглед на всеки автор. В този смисъл мемоарите на един от главните герои, а именно политкомисаря на бригадата „Чавдар“ Андро — Веселин Андреев, или според кръщелното свидетелство Георги Георгиев, представляват интерес.
Но моето голямо любопитство беше към самата личност на Веселин Андреев. В течение на повече от 25 години, откакто името му стана известно в България, той си създаде репутацията на своего рода особняк чието противоречиво поведение неведнъж объркваше и приятелите, и враговете му. Смятам, че онези, които познават Веселин Андреев, не биха могли лесно да го поставят в определена категория — било като човек, било като общественик, било като писател. За разлика от мнозина негови партньори в днешния български обществено — културен живот, като Георги Караславов, Георги Джагаров, Богомил Райнов и други, чието вътрешно и външно отношение към действителността е напълно ясно, измежду партийна принадлежност и гражданско поведение съществува голяма хармония, Веселин Андреев, изглежда, премина през някаква драма. Израз на тази драма са тези противоречиви и понякога съвсем енигматични моменти в живота и в творчеството му.
През времето на войната той е комунистът — фанатик, политическият комисар Андро, чието непоколебимо партийно верую внезапно рухва, когато научава, че собственият му брат, учителят му по комунизъм, е един от милионите нещастници, ликвидирани от Сталин в СССР. По свидетелства на очевидци Андро е толкова смазан от тази новина, че за малко, не напуска партизанското движение. Но… това огромно сътресение не му попречва след девети септември да стане един от най-ярките проводници на сталинската политика в ликвидирането на старата българска култура. Той е едно от няколкото най-предани на Димитров-Червенков момчета, заема важни постове в културния свят, издава очерците си под заглавие „Има на света МОСКВА“ (вероятно забравяйки паметта на брат си). Пак по време на партизанските години и непосредствено след тях той създава своите „ПАРТИЗАНСКИ ПЕСНИ“, които говорят за безспорен поетичен талант. Но във всички последвали години, та до ден днешен той не успя да напише нито ред, който да доближи поетичната сила на стиховете му. Това накара едни да помислят, че поетът във Веселин Андреев мистериозно се е самоубил, а други да шушнат, че всъщност него никога не го е имало, т.е. „ПАРТИЗАНСКИТЕ ПЕСНИ“ принадлежат на някой друг. Въпреки че в историята на литературата почти няма случай, когато един поет с такова изявено начало внезапно да престане да пише стихове, аз смятам, че точно това е станало с Веселин. За мен поне няма съмнение, че „Партизански песни“ са негови, което само подсилва мистерията с изчезването на поетичния му талант. Какво стана с поета Веселин Андреев, беше в течение на много години шлагерният въпрос, задаван и от писатели, и от читатели. Обяснението може да е много просто, но досега поне никой не се е сетил за него, нито пък сам Веселин се опита да обясни нещо. За дълго време той не написа друго освен проза, чиито художествени качества, съвсем обективно казано, са равни на нула. „ПАРТИЗАНСКИ РАЗКАЗИ“, „В ЛОПЯНСКАТА ГОРА“ или разните вестникарски прояви са много далече както от сериозната литература, така и от стиховете му. Същевременно в общественото му поведение настъпиха подобни трудно обясними противоречия. От верен сталински воин и привърженик на култа към личността след 1956 година Веселин Андреев се опълчи срещу хората, които оглавиха културния фронт, този път от позициите на невероятен демократ. Известна е активната борба на Веселин Андреев срещу Георги Караславов и впоследствие срещу Георги Джагаров. Сам аз ръкоплясках на речта на Веселин на писателското събрание на 12 април 1968 година, когато той се обяви против линията на Централния комитет на партията. Настъпи време, когато Веселин Андреев беше сочен за един от водачите на демократичното движение вътре в самата партия, за един от блюстителите на истината, за човек, който е верен на съвестта си. Подобен скок от краен култаджия към явен демократ не е изолирано явление в българската действителност. Пак през тази 1968 година, при празнуването на своя 50-годишен рожден ден в Пирдоп, Веселин произнесе слово (което аз цитирах в моите задочни репортажи), където той пропусна да благодари на партията и на нейния пръв ръководител и бивш чавдарец — Тодор Живков. Десет години по-късно, на своя 60-годишен рожден ден, по много странно съвпадение Веселин Андреев произнесе същата реч, но в нея (знаменателно) добави двете липсващи преди благодарности. Не зная дали в резултат на това той беше удостоен с най-високите държавни звания и награди, или пък речта беше в резултат на удостояването. Както и да е, аз бях малко изненадан, защото, както вече съм разказал, бях на вечеря с първия човек на страната, когато той и другите чавдарци нарекоха Веселин „предател“ и говореха, че трябвало дори по това време (1968) да му се потърси сметка. Как точно са се развили нещата през тези десет години, за да се замени заплахата „куршум за предателя“ със званието „герой на социалистическия труд“ — не зная. Но известно указание за новия завой на политкомисаря Андро беше подписът му под резолюцията на Съюза на българските писатели, с която се одобряваше изгонването на Солженицин. Може би Веселин е подписал тази резолюция като странна благодарност към писателя, който дръзна да разкаже за ужасите, преживени от жертвите на сталинизма, включително и от Веселиновия брат.
След всички тия идейно-политически салтоморталета човек не може да не полюбопитствува да види защо тъкмо сега Андреев се е втурнал към партизанското минало и как го е видял от най-новата си позиция.
Струва ми се, че почестите, славата и възобновената любов на партийното ръководство не са успели да закърпят пукнатините, предизвикани от вътрешното раздвоение на героя. Нещо повече, мисля, че пищното външно благополучие, всред което Веселин отново се озова, само е увеличило вътрешните му съмнения спрямо самия него, само е изострило болката от падението. И единственото спасение за него е било да се втурне към онова, което е най-същественото, най-значителното и може би най-достойното в живота му — партизанското минало. Точно това чувство за човек, който отчаяно търси подкрепа и упование в миналото, който възпроизвежда хора и събития, кръв и куршуми с единствената цел да възпроизведе себе си или по-точно да намери отново себе си, след като се е загубил във времето. Веселин Андреев вика паметта на мъртвите си другари, вика изпитанията на живите, за да припомни сам на себе си, че той не е това, което е сега, а нещо съвсем различно. Той не може да приеме, че е раболепният функционер, дребната и страхлива душичка, която се е постарала да си осигури собственото благополучие и по този начин превръща миналото в случайност, а болезнено дири в миналото себедостойнството и себеуважението си. С други думи — Веселин Андреев дири Андро!
Но намира ли го?
За съжаление, изглежда, че не само времето, но и много други неща са отдалечили партизанското Средногорие и партизанския Мургаш от конюнктурната писателска маса — почти до невидимост. Пред нас е някаква сладостна носталгична омара, която е погълнала острите линии на върховете, която е заличила ръбатата суровост на конфликти и страдания, която е омекотила яркостта на цветовете и е придала на изпитанията романтична привлекателност. Няма съмнение, че Веселин тръгва към своето партизанско минало с най-искрени чувства, но тъкмо поради това така ярко се е стигнало до бягство от действителността. Струва ми се, че второто действие на пиесата „Веселин Андреев дири Андро“ започва с това, че те са се срещнали и… не са се познали.
Каква огромна разлика между декларативния, на места съвсем ученически патосен речитатив на Веселин Андреев и спокойния, силен и многоцветен разказ на Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“. Това сравнение не е мое. То е на Веселин, който не знам с какви илюзии не само сравнява съществуването на партизаните с участниците в Априлското въстание, но има непростимото нахалство да нарича себе си и другите като него „апостоли“. Апостоли на какво?
Изглежда, че Веселин Андреев е забравил една малка разлика, а именно: че апостолите, за които разказва Захари Стоянов, се бореха за освобождаването на България от чужда страна, докато „апостолите“, за които разказва Веселин Андреев, се бореха за точно обратното — да поставят Свободна България под властта на чужда държава. Но тъкмо тук, чувствувайки се на много хлъзгава почва, авторът прави нещо, което го отличава силно от всички други мемоарни книги на подобна тема. Той почти не споменава Съветския съюз. Може да се каже, че това са мемоари, в които не съветското присъствие, а съветското отсъствие е най-забележително.
Смятам, че Веселин Андреев не е избирал умишлено формата на своите спомени, а е тръгнал към тях съвсем емоционално, при това щедро позовавайки се на множеството издадени по-рано книги на членове на неговата бригада. Тонът на тази емоционална форма е твърде цветист, той се люлее между революционния екстаз, гнева срещу предателите и врага, болката и отчаянието по дадените жертви, ужаса от изтезанията и зверствата. Но както казах, всичко това е по-скоро декларирано, по-скоро предпоставено, отколкото разказано или разкрито в процеса на разказа. Това е тон на младеж, на бунтовник без особен жизнен опит, който непрестанно дири доказателства да докаже колко права е неговата борба и не усеща, че всъщност единствената му борба е именно за доказателствата.
Но има една сюжетна линия в мемоарите, където тази младежка емоционалност се пречупва, тонът стихва, свободното преливане от настроение в настроение се сковава и поетичният разказ става… пластичен разказ. Внезапно бързопишещата ръка на поета загубва лекотата си, думите не се леят, а тежко съобразяване ляга върху тях, изсушава ги и ги превръща в клишета. Това е лнниятаа на другаря Янко, днешния пръв ръководител на режима в България. Тъкмо поради тази разлика в целия стил аз не мога да повярвам на Веселин Андреев, когато той говори за подвизите на другаря Янко. Не зная истината. Може би другарят Янко е взел по-голямо участие в партизанската борба, може би наистина е ръководил бригадата „Чавдар“, може би наистина (както се твърди в СССР) е ръководил цялата съпротива, но фалшът, който идва от описанието на Веселин Андреев, ме кара да се съмнявам в това. Струва ми се, че като в някаква много пошла имитация на Захари Стоянов Веселин Андреев поставя другаря Янко едва ли не в ролята на Бенковски…
Колко странно е всичко това, като си припомня, че преди години, когато питах самия Веселин и други негови близки чавдарци за точната роля на другаря Янко в бригадата „Чавдар“, отговорът неизбежно беше презрително мълчанне.
При възприетата емоционална форма на мемоарите декларативността на автора (а може би и омарата на забравата, за която споменах) е подстригала така еднакво отделните образи, че въпреки някои живописни подробности те си остават трудно различими. Това — що се отнася до положителните герои — партизаните. От своя страна враговете също са подстригани — всичките са убийци, изверги, садисти. В огромната дупка между едните и другите сякаш е изчезнал целият български народ. И пак, ако възприемем еталона, който авторът сам е възприел — „Записки по българските въстания“, ние виждаме колко бледо, колко нехудожествено, колко елементарно е описанието на партизанските подвизи.
Трябва да се посочи, че в някаква степен Веселин Андреев се е въздържал от поголовното очерняне на стара България, което е любимо занятие на негови колеги писатели. Тук и там се показва част от действителната България, която е била доста далече от политическите игри на апаши и стражари, от мизерията, нищетата, безизходицата и прочие нескопосани измислици на бедни авторски глави. Тук и там се показва нещо от истинския българин, който винаги предпочита да мисли със собствената си глава, който е чужд на папагалски лозунги, който обича земята си, семейството си, родината си, честта си. Но въпреки това Веселин-Андреевата България принадлежи на партизаните и жандармерията. Човек има впечатлението, че някак животът в страната е спрял и че цялата армия и полиция са се занимавали само с ликвидирането на бригадата „Чавдар“. Действията на тази бригада, които самото военно командуване е окачествявало като „кокошкарски“, са предадени чрез възпоменанията на Веселин Аидреев едва ли не като битка за бъдещето на България. Колко патетичен е пасажът, в който авторът заявява, че партизанското движение било задържало българската армия да не отиде на Източния фронт! Исторически е напълно ясно и Веселин Андреев знае много добре, че въпросът с българското участие на Източния фронт е бил решен много време преди съществуването на бригадата „Чавдар“… Но ние трябва да приемем, че в един емоционален разказ такива преувеличения са неизбежни, толкова повече, че от всяка страница на книгата се появява една голяма въпросителна. Дали Веселин Андреев описва партизански акции, дали привежда косонастръхвателни документи за полицейски зверства, дали разказва за глада и изпитанията на хората, чиито политически комисар е бил, тази въпросителна се появява все по-настойчиво, по-категорично.
За какво е било всичко това? — пита тази въпросителна. За какво Веселин Андреев е бил политкомисар, за какво са страдали и гинали хората, които той е ръководил, за какво е била цялата тази „борба“?
Веселин Андреев се бои панически да търси отговора на този въпрос, бои се да надникне отвъд действителните и мнимите подвизи, за които разказва, бои се да се взре по-дълбоко в мъртвите и живите характери и на свои, и на врагове, бои се, защото може би чувствува, че ако има куража да отхвърли всичките си самозаблуди и самоизмами, тогава ще види, че образът на другаря Андро, към който той е отправил очи за упование, за подкрепа, е бил нелепа измислица на не особено здрав дух, че е много по-лесно да бъдеш евтин герой в един или два мига, отколкото да бъдеш честен, обикновен човек цял живот.
Всеки би казал, че е безсмислено да се отговаря на високоговорител, при това инсталиран на централен площад или на селски мегдан. Можете да употребите цялото си красноречие, всичките си доказателства, можете да вложите цялата си енергия плюс тая на приятелите си, на сънародниците си, можете да опитате всеки познат човешки подход, за да му докажете, меко казано, че не е прав, че греши и трябва да млъкне, за да ви остави в тишината със собствените ви мисли, но той… няма да ви чуе, защото той не е човешко същество и гласът, който се разнася по него, принадлежи другиму. Следователно няма място нито за отговор, нито за разговор, нито за какъвто и да е контакт.
Тия мисли събуди у мен статията във вестник „Литературеи фронт“, която е озаглавена „Солженицин ли?“. Но въпреки пълното ми разбиране да не се отговаря на високоговорител, не ми се иска да отмина неговата тема — новия роман на Александър Солженицин „Август четиринайсета“, — тъй като единици в България може би имат възможността да прочетат сами този роман.
Естествено, всеки на този свят има пълното право да харесва или да не харесва определен автор, което съвсем не е указание за художествените достойнства на определена творба или за таланта на въпросния автор. Също така напълно естествено е човек, който стои на известни идеологически позиции, да разглежда нещата именно от тези позиции. Но при всички случаи, на харесване или на нехаресване, всеки е длъжен да остане верен на автора, което ще рече, че не му се разрешава да преиначава ясния авторски текст, а още повече да го фалшифицира според популярния в комунистическите среди метод на произволното цитиране. И особено — когато става дума за книга, до която почти никой от слушателите на високоговорителя няма достъп.
Нека веднага отбележа, че мнението за новия роман на Александър Солженицин, изразено върху страниците на „Литературеи фронт“, е далече по-крайно, отколкото това на съветските му събратя, което още веднъж ни праща при злощастната поговорка — по̀ турчин от султана и по̀ католик от папата. Купища ругатни и нелепости, за които човек може само да се срамува, че са произнесени на български език. Тонът на тази статия ми напомня за един мой познат, важен представител на днешната власт у нас, който преди няколко години викаше: „Солженицин ли? Да ми го дадат братушките, за двадесет и четири часа ще го отуча да пише!“
Всъщност основната причина за гнева на този автор или тези автори е, че Солженицин продължава да пише. И не само продължава да пише, но и продължава да печата. Имам силното подозрение, че хората, които стоят зад тази статия, вече са се срещали лично със Солженицин или поне с героя му Иван Шухов в някой лагер, където те са били надзиратели в славното Сталиново минало. Личи разочарованието, че още тогава не са се справили с бъдещия носител на Нобеловата награда. Ако някой на този свят е писател, той винаги и при всички обстоятелства пише. И той винаги и при всички обстоятелства търси трибуна, т.е. да публикува. И когато тази трибуна му се отказва в родната му страна, талантът му го задължава да я намери, където може.
Според „Литературен фронт“ романът „Август четиринайсета“ е чиста проба злостна антисъветска литература, гавра с руския народ, псевдохудожествено политиканство и т.н. Предполагам, че вестник „Литературен фронт“ би бил приятно изненадан да научи, че неговото мнение се покрива напълно с това на руската бяла емиграция на Запад, която смята романа за дълбока обида на Негово величество Николай Втори, на руското дворянство и т.н.
Работата е в това, че Александър Солженицин не си е поставил за задача да обижда нито съветската, нито царската власт, а хвърля всичките си творчески и нравствени сили във фанатично дирене на истина за едно толкова много пъти фалшифицирано време. Или ако се позовем на собствените му думи в „Послесловие към руското задгранично издание“: „Общият замисъл на първата част на романа «Август четиринайсета» възникна у мен през 1936 година, когато завършвах гимназията. От тогава никога не съм се разделял с него, смятах го за основната цел в моя живот. Ако преди това съм се отклонявал от него с написването на други книги, това се дължеше само на особеностите на моята биография и яркостта на впечатленията ми от съвременния живот. Но аз непрекъснато мислех за «Август четиринайсета», събирах материали и размишлявах върху тях. И ето, че всичко започна да се осъществява — може би малко късно: възможно е да се разделя с живота още преди да съм завършил започнатото, или творческото въображение да се изчерпи за двадесетгодишния период, който смятам, че ще ми бъде необходим за написването на целия роман. Съвременниците на описваните от мен събития в по-голямата си част са вече мъртви, така че те не биха могли да ме поправят, допълнят или да ви съобщят нещо, което не е записано или не се съхранява. Всъщност в собствената ми родина достъпът до историческите материали, свободни за другите, ми се отказва.
В същото време тези руски писатели, които са по-възрастни от мен, или се отклониха от главната тема на нашата най-нова история, или пък само се плъзнаха по повърхността й. Още по-малки са надеждите, че по-младите от мен ще се заемат с това. Защото за тях ще бъде по-трудно да възкресят тези години, които за моето поколение са съвсем непознати. Така че би трябвало аз да свърша това.“
Както виждате, писателят си поставя за задача да изследва определени страници от историята на своя народ с най-ясно съзнание за обективност и честност, с най-искрено желание да дири истината. За разлика от много свои съветски и български колеги Александър Солженицин не смята, че не съществува обективна истина и че фактите могат да бъдат преиначавани в угода на едного или другиго. Естествено също диренето на истината да влезе в пълен разрез с онази огромна историческа фалшификация, написана от Йосиф Сталин и известна като „Кратък курс по история на ВКП /б/“, която продължава да бъде в основата на съвременното партийно отношение към онова време. Сигурен съм, че няма читател, който, прочитайки партийните версии на тази история, да не е оставал в пълно недоумение — какво всъщност стана в Русия в тия години? Митологичните легенди на официалните истории и грамадната част от литературните пресъздания не ни дават удовлетворителен отговор. Затова творческата задача на Солженицин има огромна стойност.
Пред нас е завършената първа част на „Август четиринайсета“, която в известна степен ни загатва великанския мащаб на бъдещата авторска работа. Очевидно по своя обем творбата на Солженицин ще съперничи на „Война и мир“ и на „Тихият Дон“. Разбираемо е, че да се говори за художествената стойност на бъдещото произведение само по неговата първа част, ще бъде малко прибързано. Но ако се разглежда тази част сама за себе си, биха могли да се кажат много неща.
„Август четиринайсета“ е написана изцяло в традициите на руската класическа литература, с характерния стил на Солженицин, познат от предишните му произведения. Явно авторът е извършил огромна изследователска работа, за да може да пресъздаде правдоподобно историческата епоха — границата между старата и новата Русия.
Солженицин реалистично рисува цяла галерия от образи, чието богатство и разноликост ни внушават действителното богатство на типове, проблеми, характери, идеи в Русия по това време. Всеки, който познава поне малко историята, знае, че двуцветната съветска представа за нещата е твърде далеч от безбройните различни цветове на тогавашната руска действителност. При това нито един герой не е авторска даденост, а ни се представя в цялото си сложно и драматично човешко развитие.
Нека само се спрем на селския студент Исаакий Лаженицин, с неговото преклонение към Толстой, с неговото разочарование от Толстой, с неговия неясен младежки копнеж да живее поновому, с унизителното му съзнание за собственото му раздвоение, с нелогичната му постъпка да се запише доброволец и замине на фронта. Какво друго може да види човек в очите на Исаакий, ако не питащата, чувствителна и мечтателна младост на Русия? Исаакий чувствува, че войната ще донесе отговора на най-важните въпроси, които го измъчват, и заминава за фронта. Или да вземем новозабогатялата фамилия на Захар Ферапонтович Томчак. Тя съвсем не е представена в розова светлина, както я е видяло постното въображение на „Литературен фронт“. Просто Томчак е вън от индустриално — художествените щампи на съветската литература и затова неговият живот, макар и познат, е пълнокръвен и многолик.
Романът ни запознава с времето преди започването на световната война и с първите седмици от войната. Руската армия бързо навлиза в немска територия, командувана от лекомислието на дворцовите протежета и въпреки волята и съзнанието на будната част от руските военачалници. Поражението е неминуемо. С педантичността на Толстой Александър Солженицин проследява сложните взаимоотношения в руската армия, като ни създава едни от най-интересните образи на военни в руската литература — полковник Воротинцев, генерал Самсонов, генерал Артамонов, младия подпоручик Харитонов, болшевика Ленартович, редника Благодарев и други. Военните сцени си остават едни от най-хубавите в цялата книга. Нека само припомня вълнуващата среща на генерал Самсонов с разбитите руски войници при Уздау. Мога да кажа, че това е една от най-силните картини, някога създадени от писател на тази тема. Те наистина ми напомнят най-хубавите страници на „Война и мир“. И последвалото чудно описание на молитвата на генерал Самсонов. Всички тия герои са руси, във всички описани събития диша истинската, живата, бих казал, вечната Русия. Но както вече казах, поразяващото е това възпроизвеждане на стълкновенията между хиляди идеи, които трябва да решат съдбата на народа и на страната, които всъщност са моторът на романа. Защото нямаме един сюжет. Сюжетът — това е историята, това са множество сюжети. И главният герой не е нито Исаакий Лаженицин, нито Воротинцев, нито Варсофониев, а Русия. Бих казал: роман с главен герой една страна.
При този грандиозен замисъл романът следва многопланова композиция и на пръв поглед изглежда, че е презадръстен от образи и линии, чието бъдещо развитие е само подсказано. Ако се опитаме да обобщим милионите въпроси, възникнали у героите на романа, изказани или спотаени, можем да сведем всичко до един — въпроса за пътя на Русия. Накъде? Защото всички ония, които могат да минат за носители на авторовите тези, дирят този път, защото те съзнават, че страната трябва да се измъкне от тресавището на царското самодържавие. Ако за болшевика Ленартович спасението е в революцията, то за полковник Воротинцев спасението е в примера на Германия, в прогреса на науката и индустрията, а за Исаакий Лаженицин всичко си остава една огромна, мъчителна и чудна неизвестност.
Романът е пропит с огромната любов на автора към Русия и към руския народ. Тази любов блика от всеки ред, тя иде от сърцето на автора като чист първороден поток, неопетнен от сянката на никаква конюнктура. Затова човек може да отмине само със снизхождение нахалството на авторите от „Литературен фронт“ да учат Солженицин на любов към Русия. Всъщност и това ще остане един от циркаджийските парадокси на ортодоксалното драскачество — господата Никои от България обвиняват великия руски писател Александър Солженицин в липса на любов към Русия.
А да оставим настрана мизерните подмятания, че западната буржоазия дала на Солженицин тертип какъв роман да напишел, та да ударел съветската власт. Вече казах, че е безсмислено да се разговаря с високоговорители.
За голямо съжаление първото издание на „Август четиринайсета“ излезе не в Москва и не в Русия, а в Париж. Във връзка с това сам Солженицин обяснява с присъщата си откровеност:
„Тази книга днес не може да бъде напечатана в моята родина другояче освен чрез «Самиздат», т.е. да бъде нелегално преписвана на пишеща машина и циклостил и тайно разпространявана. Причината е в несъгласието на цензурата, на този вид цензура, която е неразбираема за нормалния човешки разум. В частност тази цензура ни заставя да пишем думата БОГ непременно с малка буква. А защо е всичко това? И вярващи, и невярващи ще се съгласят, че когато е възприето Комитет за държавна сигурност или Отдел по гражданското състояние да се пишат с главна буква, то логически как би трябвало да се пише понятието, което означава висшата творческа сила във Вселената? Може би цензурата би трябвало да отпусне поне една главна буква по този случай. Не говоря за това, че в устата и представите на хората от 1914 година «бог» с малка буква би било исторически невярно.“
Естествено, не е възможно в няколко страници да се направи подробен анализ на „Август четиринайсета“. Вместо това мога да кажа, че книгата наистина е съхранила най-хубавите традиции на руската класика, че завладява с чувството на хуманност и красота, с авторската искреност и безкомпромисност. Човек може да приеме или да не приеме много неща в нея, но безспорно това е книга, която заставя читателя да има най-цялостна представа за онова, което се е случило в историческото време в Русия, книга, която заставя да се мисли. И може би тъкмо последното, мисленето, е действие твърде чуждо на авторите от „Литературен фронт“ и затова те, чели — непрочели, разбрали — недоразбрали, бързат да етикетират и тази книга на Солженицин с бедния речник на казионните ругатни.
Неволно днешното отношение на партийните високоговорители към „Август четиринайсета“ ме връща към времето, когато бе написан „Тихият Дон“ на Шолохов. И тогава представителите на човешката посредственост нададоха вой срещу наистина епохалното произведение на Шолохов и виждаха в образа на Гришка Мелехов посегателство срещу чучелата на социалистическия реализъм. И тогава по ирония на съдбата Сталин беше този, който спаси романа на Шолохов от унищожение, от гнева на предшествениците на квадратните момченца от „Литературен фронт“. И може би за първи път Солженицин би трябвало да съжалява, че Сталин е мъртъв, за да обуздае поне още веднъж своите злощастни последователи в името на честта и славата на руската литература.
„ДЕСЕТ ГОДИНИ СЛЕД ИВАН ДЕНИСОВИЧ“ — това е заглавието на публикуваната неотдавна в Лондон книга на известния съветски биолог Жорес Медведев, който бе изпратен на едногодишна научна командировка в Англия и на когото съветското правителство елегантно отне паспорта и правото да се завърне в родината си. Имената на двамата братя Медведеви станаха известни в последните десет години заради свободомислието им и активното им противопоставяне на догматизма, сталинизма и потисничеството в Съветския съюз не само в сферите на техните науки, но в целия обществен живот на страната. Това смело гражданско поведение на Жорес Медведев естествено го е приближило и свързало с цялото движение за свобода и граждански права в Съветския съюз и особено с личности като Солженицин и Твардовски. Нещо повече — взаимността на убежденията и чувствата е дала на Медведев привилегията да бъде един от близките приятели на големия руски писател, да бъде свидетел и активен участник в живота му през десетте години след „Иван Денисович“.
Трябва да кажа, че рядко съм чел по-увлекателно написана документална книга. Независимо от явните симпатии на автора към Солженицин тя е пропита с абсолютна достоверност и обективност и затова хвърля реална светлина върху истинската съветска действителност, така както я познават хората отвътре. Тази книга ни рисува драматичното противопоставяне на два образа — огромната анонимна фигура на октопода на съветската власт, с безбройните си пипала и пипалца, и застаналия срещу нея съвременен Давид, който вместо прашка има перо.
Фактически книгата на Жорес Медведев е история на феномена в съвременната история на Съветския съюз, който ние знаем под името СОЛЖЕНИЦИН.
Медведев започва своя разказ с историята на появяването на „Един ден от живота на Иван Денисович“, история пълна с любопитни подробности и драматично напрежение от усещането колко близо сме били до положението да не чуем и видим никога за тази класическа творба. Добрият ангел-хранител на Солженицин се нарича Твардовски. Той е този, който сменя заглавието на книгата от „СХЦХ-845“ (което е затворническият номер на Иван Денисович) в това заглавие, което светът днес знае. За руската литература ще остане паметна тази нощ в края на декември 1961 година, когато Твардовски започва да чете у дома си машинописа на един неизвестен автор, изпратен до списанието „Новий мир“. Твардовски не може да откъсне очи от книгата, чете до сутринта и на другия ден развълнувано се втурва да търси автора. Медведев ни разказва подробности по решението да се отпечата книгата, което е взето от президиума на ЦК на съветската комунистическа партия по предложение на Хрушчов и Микоян — едни от първите читатели на „Иван Денисович“. Медведев се спира много пъти върху задавания въпрос: защо Хрушчов не е бил в състояние сам да наложи отпечатването на книгата. Обяснението е, че въпреки огромната си власт в различни сфери първият секретар на партията е почти безсилен да се справи сам с желязната мрежа на съветската цензура. Същата цензура (ГЛАВЛИТ), която ще се противопостави на поемата на Твардовски „Тьоркин в рая“ и не ще допусне до печат последната му голяма поема „По правото на паметта“.
Но годината 1962 е година на Солженицин. Човек днес чете с недоумение приветствената статия на „Правда“ от 23 ноември 1962, възхваляваща Солженицин и озаглавена „В името на истината, в името на живота“. Това е същият вестник „Правда“, който в началото на тази година нарече Солженицин „предател“ и „мръсник“. Когато партията реши да работи за някого, всичко върви като по ноти. Вестници, списания, радио — всички запяват в един глас. Ала този глас съвсем скоро става дрезгав и внезапно секва. Ако приемем, че в последните петдесет години най-честните, най-доблестните, най-смелите и най-прогресивните членове на съветското общество са били унищожени, то логиката на естествения подбор ни води неизбежно до заключението, че общественият живот на тази страна се определя от ония, които са заели техните места — подлеците, търгашите, политическите мошеници, убийците и инквизиторите, цялата черна утайка на партията. И, разбира се, всички тия черни души, които са се домогнали до постовете си с купища престъпления, тия, които с варварска жестокост са изпратили милиони невинни хора на смърт — те не ще приемат обвинителния акт на Солженицин. Реакцията не закъснява. Тя не е само срещу Солженицин, но срещу целия процес на десталинизацията. Анонимни писма засипват редакциите на вестниците, плъзват слухове, че Солженицин недостойно се бил предал на врага по време на войната, а след това извършил куп други престъпления. Битката достига върха си по време на заседанието на комисията за ленинските награди, където творбата на Солженицин „Един ден от живота на Иван Денисович“ е без конкурент. Но внезапно на решителното заседание става секретарят на Централния комитет на комсомола Павлов, приятел на шефа на Държавна сигурност, известния Семичастни. И този гражданин Павлов заявява, че всички слухове за тъмното минало на Солженицин са истина и че той въобще не е бил реабилитиран. Награждаването на Солженицин е провалено, въпреки че няколко дни по-късно Твардовски представя копие от решението на съда, в което съдебното дирене е установило по безспорен начин пълната невинност на Солженицин, както и доблестното му държане на фронта.
Нарочно се спирам на този момент, защото в годините, които ще последват лъжата на Павлов-Семичастни, тя ще бъде многократно повтаряна. Защото цял отдел на съветската Държавна сигурност ще се специализира в разпространяването на клюки и слухове с цел да опетни името на писателя, както и ще устрои най-долнопробни политически шантажи. Черно на бяло Жорес Медведев отпечатва цялото решение на Върховния съд на Руската федерация и аз много искам да го изпратя на един български полковник от сигурността, който твърдеше, че Солженицин бил германски агент. Номерът на решението е 083 от 1957 г.
Независимо от поражението в комисията за ленинските награди Твардовски и „Новий мир“ твърдо стоят зад Солженицин. Те обявяват, че предстои публикуването на нов роман от Солженицин, а именно „Първият кръг“. Повече от всякога Твардовски е решен да преодолее съпротивата на цензурата и надигащите се сталинисти, вече окопитени след падането на Хрушчов. Но внезапно Твардовски е повикан през пролетта на 1965 година в Централния комитет на партията, където му показват руското емигрантско списание „Грани“. В него са отпечатани къси разкази от Солжеииции. „Другарю Твардовски, вижте на кого помагате!“ — заявяват съответните другари. Публикуването в „Грани“ е ярко доказателство за антисъветска дейност. Твардовски иска обяснения от Солженицин, но последният не може да отговори нищо, защото сам е слисан от този факт. До този момент е пълна мистерия как тези ръкописи са попаднали в „Грани“. Но за онзи, който познава коварството на Държавна сигурност, не е трудно да се досети кой е предал ръкописите на „Грани“. Малко по-нататък Медведев документално доказва кой организира отпечатването на творбите на Солженицин в емигрантски издания, за да може по този начин да се унищожи Солженицин в Съветския съюз.
И тъкмо публикацията в „Грани“ става повод за започване на официална кампания срещу писателя, която засяга не само творбите му, но и делничната страна на живота му, работата на съпругата му и опита да се пресели от Рязан по-близо до Москва. Опасявайки се, че нещо неприятно може да се случи на творбите му, Солженицин поверява няколкото копия на „Първият кръг“ и други неща от литературния си архив на приятеля си Тьош. Но три дни след това, на 11 септември 1965 година, Държавна сигурност пристига в апартамента на Тьош с нареждане за обиск. Агентите задигат всички творби на Солженицин, между които особено внимание заслужава пиесата „Юмрукът на победителите“. Това е пиеса в стихове, съчинена от Солженицин по време на най-адските дни в лагера, под въздействието на глада и смъртта, и тя е израз на бездънно отчаяние и гняв спрямо безчувствието на света отвън. Солженицин по-късно е оставил тази пиеса встрани — по-скоро като спомен, отколкото като потенциална литературна творба. Той никога не е имал намерение да я печата.
Солженицин е покрусен от конфискацията на творбите му и отправя веднага писма до Леонид Брежнев, Михаил Суслов и новия ръководител на Държавна сигурност Юрий Андропов. Но както си му е редът, той не получава отговор на нито едно от писмата си. Фактически с тази конфискация започва откритият конфликт между режима в Съветския съюз и Солженицин. Но колкото повече се влошават отношенията между писателя и хората на властта, които наистина „нищо старо не са забравили и нищо ново не са научили“, толкова по-голяма става неговата популярност всред съветската интелигенция. Медведев разказва за трогателната среща между Солженицин и прочутия физик Капица, за поканите, които Солженицин получава от разни научни институти, искащи срещи с него. В началото на 1966 година академик Капица, Дмитрий Шостакович и писателите Корней Чуковски, Сергей Смирнов и Константин Паустовски пишат писмо до Централния комитет на партията, като заявяват, че на Солженицин трябва да му бъде разрешено да живее нормален живот, за да пише. Междувременно се знае, че по това време Солженицин е почти без средства. По инициатива на един научен институт за военни изследвания се пуска подписка между учените за подпомагане на писателя. Но Солженицин, макар и в тежка нужда, отказва да приеме парите. Той живее по най-скромен начин, облича евтини груби дрехи и храната му се състои главно от мляко и хляб. В същото време той работи упорито върху следващия си роман — „Раковото отделение“. Той завършва първата част и я предава на Твардовски. С цел да улесни печатането на романа, Твардовски предлага той да се разгледа в секцията по белетристика при Съюза на писателите. Изненадващо секцията се съгласява и организира обсъждането на романа на 16 ноември 1966 г. Първата част на романа е била вече прочетена от около 1000 души и белетристите устройват най-възторжен прием на Солженицин и творбата му. И тъкмо когато изглежда, че нещата се оправят, отново се появява черната сянка на Държавна сигурност. Тъмен редактор-злодей е извадил особени пасажи от конфискуваните творби на Солженицин, специално от „Юмрукът на победителите“ и „Първият кръг“. Пасажите са подбрани и композирани по такъв начин, че да не оставят съмнение в омразата на Солженицин спрямо съветския строй. Това съчинение на Комитета за държавна сигурност, което е наказуемо от самите съветски закони, бива размножено и разпратено до видни партийни и литературни дейци и представлява образец на полицейски шантаж. Солженицин се чувствува задължен да отговори и в края на ноември 1966 година той приема покана от Института по атомна енергия на Курчатов за среща с читатели. Солженицин използува случая, за да даде пряк и силен отговор на цялата клеветническа, клюкарска и шантажна дейност на Държавна сигурност и да заяви, че той е научил един урок. Той е решил да напусне отшелничеството си и да се явява сред читателите си, сред обществото, „за да закриля правата си на писател и да се защитава срещу клеветата“.
Ако има нещо, с което Четвъртият конгрес на Съюза на съветските писатели, състоял се на 15 и 16 май 1967 година, ще остане в историята, то това не ще бъде, че той е посветен на половин век съветска държава, а на прочутото писмо на Солженицин до конгреса. Като чета описанието на провеждането на този конгрес, с всичката му полицейщина, цензура, прегледани речи и записани делегати, за да не вземе никой друг думата, виждам откъде българските папагали са научили урока си при провеждането на своя конгрес през 1968 година. Медведев описва подробно и картинно тайните машинации и игри на разни набедени писателски ефрейтори да заглушат всякакъв глас на правда и истина и превърнат конгреса (като всеки конгрес) в поредица от помпозни тостове. И все пак това е първият случай, когато някой дръзва така прямо, открито и честно да предяви правата си на човек и творец. Всичко, което Солженицин пише до този конгрес, има своята абсолютна валидност и днес.
Миналия път аз се спрях на първата част от книгата на съветския биолог Жорес Медведев „Десет години след Иван Денисович“. В тази част през очите на един съветски свидетел ние видяхме изгряването на звездата на Солженицин, неговото приемане и утвърждаване като безспорно най-големия жив руски писател. Ние проследихме първите сблъсъци между него и една власт, която не желае да чуе и види истината. Една власт, която полага огромни грижи и специални усилия да не срещне истината. Жорес Медведев ни разказа за шантажите и клеветите на органите на съветската Държавна сигурност, които не се спират пред нищо, за да очернят името на Солженицин. Сигурно неговото прочуто писмо до Четвъртия конгрес на Съюза на писателите ще остане един от най-знаменателните документи за съживяването на духовната съвест на Русия.
Отново Твардовски се бори за публикуването на „Раковото отделение“ в „Новий мир“, и отново среща непреодолима съпротива. Но вече творбите на Солженицин поемат своя път към читателите по линията на фамозния „Самиздат“. През октомври 1967 година заместник главният редактор на „Правда“ Зимянин официално обвинява Солженицин в антисъветска дейност и му дава съвета да преподава физика, ако иска да се изхранва. А в края на 1967 година Държавна сигурност прави нов обиск у приятел на Солженицин и конфискува машинописа на „Раковото отделение“.
И сега стигаме до момента, който според мен е най-интересният в цялата книга. Докато бях в България, а и по-късно, трябваше да слушам главното обвинение срещу Солженицин — че бил използувал руски емигрантски (антисъветски) организации, за да публикува творбите си. Макар че подобна инициатива винаги ми се е струвала неправдоподобна, защото е трудно да се повярва, че борещият се за публикуване в Съветския съюз писател ще предприеме действия, които му затварят завинаги пътя към съветските издателства. Но нека се спрем на фактите. Когато Твардовски и Солженицин действуваха активно и може би бяха пред успех за публикуването в Русия на „Първият кръг“, внезапно емигрантското руско списание „Грани“ отпечата миниатюрни разкази на Солженицин и това беше главният мотив за отхвърлянето на „Първият кръг“. Тази история се повтаря през зимата на 1967/1968 година, когато секретариатът на Съюза на съветските писатели разглежда, романа „Раковото отделение“, за да реши дали да се пусне за печат. Същевременно Твардовски залага целия си авторитет, за да издействува разрешение, и нарежда романът да бъде набран в печатницата. В този най-решителен момент, когато шансовете за успех са големи, внезапно пристига телеграма от въпросното руско емигрантско списание „Грани“ със седалище Франкфурт на Майн. Телеграмата е изпратена до „Новий мир“ и Твардовски и гласи:
„С настоящата искаме да ви информираме, че Комитетът за държавна сигурност, действуващ чрез Виктор Луис, изпрати на Запад още едно копие от «Раковото отделение» с цел да блокира отпечатването на романа в «Новий мир». Съобразно с това ние решихме да публикуваме творбата незабавно.“
Солженицин незабавно протестира срещу това грубо насилие над правата му, пише много писма до разни отговорни институти и настоява да се изясни кой е този Виктор Луис.
Това е съветски гражданин, официално кореспондент на лондонския „Ивнинг Нюз“, който е първият журналист, съобщил за свалянето на Хрушчов, който непрекъснато пътува на Запад, който успява да убие интереса към спомените на Светлана Алилуева, като пренася на Запад копия от „Двадесет писма до приятел“ заедно с най-интимни снимки на семейството на Сталин, чиято преждевременна публикация е организирана от него. Този Виктор Луис живее в огромно шестстайно жилище при изключително богатство, с непрекъснато шествие от гости, главно чужди журналисти и дипломати, които щедро угощава, а понякога им поднася и най-сензационни материали. Така например той успява да пробута на някои западни агенции един репортаж за „срещата си“ със Солженицин. Среща, която не се е състояла. Но репортажът е предназначен да охлади западния ентусиазъм от писателя и да хвърли известна сянка върху него. Човек не може да не признае остроумието на съветската Държавна сигурност да действува чрез такава подставена личност като Виктор Луис, който може да казва на чужденците нещата доста по-различно от официалната агенция ТАСС, но пък точно така, както КДС желае.
Пристигнал на Запад, Жорес Медведев проверява истинността на телеграмите на „Грани“ и наистина се потвърждава, че главният контрабандист, който краде и пренася творбите на Солженицин в чужбина, за да ги продаде на емигрантски издания, не е никой друг освен съветската Държавна сигурност. Нещо повече, въпросният Виктор Луис снабдява западни информационни агенции и вестници с фалшиви декларации уж от академик Сахаров, или от Рой Медведев… или пък обратно — организира появяването в западен вестник на нещо, което след това съветската пропаганда цитира като „западно мнение“.
На 25 април 1968 година Солженицин изпраща голям брой писма до множество вестници и различни институти с копие до „Литературная газета“, където издига глас в защита на авторските си права и срещу литературното пиратство. Единствено италианският „Унита“ отпечатва писмото на Солженицин. По-късно „Литературная газета“ е принудена да помести писмото със свой коментар. Особено остър е протестът на Солженицин срещу евентуалното публикуване на пиесата му „Юмрукът на победителите“, единственото копие от която пиеса притежава Държавна сигурност. В грубо нарушение на самите съветски закони „Литературная газета“ отпечатва специално подбрани и монтирани цитати от тази пиеса, което довежда до огромно възмущение в кръговете на съветските интелектуалци, до прекъсване на техни абонаменти за вестника и писмото на доктора по физико-математическите науки Валентин Турчин до главния редактор на вестника Чаковски, в което той пише, че го е срам от това, което „Литературная газета“ върши, и прекъсва всякакво сътрудничество с тях.
Но ако на външния фронт един агент като Виктор Луис върши добра работа, то какво да се каже за вътрешния, където възможностите да се очерни писателят са далече по-големи. Изведнъж плъзват слухове за пиянствата и оргиите, които Солженицин устройвал в разни ресторанти с цигански оркестри и лепене на банкноти по телата на музикантите. Очевидци твърдят, че са чули по високоговорителя на ресторанта да се оповестява, че тази песен се изпълнява по желание на Солженицин, и са чули самият той да крещи, че е най-великият руски писател и се самонаричал „солта на земята“. Всички, които имат някаква представа от Солженицин, разбират, че това е нещо невероятно. Солженицин винаги е бил безкрайно скромен и изцяло посветен на работата си творец. Все пак един анонимен Солженицин телефонира на директора на един театър, като иска да му изпрати актриси, защото уж възнамерявал да пише пиеса, но всъщност да се позабавлява. Ала една от актрисите се обърнала към приятеля на Солженицин Лев Копелев. И в уречения за срещата час, когато мнимият Солженицин се появил, той се намерил заобиколен от Лев Копелев и приятелите му, които веднага го отвели до най-близкия милиционерски участък. Оказва се, че това бил някой си Александър Шалагин, бивш директор на училище по драма. Шалагин признава, че той е същият, който организирал от името на Солженицин гуляите. Въпреки че деянията на Шалагин са наказуеми по членове 130 и 131 от закона, милицията и прокуратурата не предприемат нищо. Явно е кому е служил той. Така че още веднъж се убеждаваме, че нарушителите на законите в Съветския съюз са тия, които би трябвало да бдят за тяхното спазване.
Човек може да открие аналогични истории и в България, където не веднъж и дваж по адрес на известни интелектуалци са се пускали най-произволни и неверни слухове. Най-честият етикет, лепван (от органите за сигурност) върху неудобни за тях граждани, е, че „той е наш човек“, или „той има втора заплата“, което е пряк намек, че въпросният човек служи в някакво тайно ведомство. Или пък просто се разказват небивали сексуални или комарджийски оргии. Целта винаги е била да се хвърли сянка на съмнение срещу всяко неудобно име.
Историята на изключването на Солженицин от Съюза на съветските писатели е добре известна. Но Жорес Медведев ни разкрива подробно неизвестни моменти от цялата тази срамна история. Някой би казал, че ако поставим на баланса цялата творческа продукция на Съюза на съветските писатели на едната страна, с всичките големи имена в него, а на другата страна поставим Солженицин, последният ще бъде толкова тежък, че Съюзът на писателите ще подхвръкне и ще се удари о тавана. Моето лично мнение е, че членуването в подобна организация е дълбоко унижение за всеки истински творец. Нито Гогол, нито Достоевски, нито Толстой бяха членове на някаква подобна казионна организация. Но при съветската действителност членуването в подобен съюз е важен факт, това е официално разрешение за работа. И в този смисъл изключването на Солженицин има една-единствена цел — да му се отнемат работните условия и да се застави да млъкне. Ние знаем как се организират тия изключвания, знаем на какво изпитание се подлага човешката и гражданската съвест на хората, които трябва да гласуват. Медведев разказва за тъжния случай с поета Маркин, който е принуден да гласува за изключването на Солженицин, но който разкаян след това се извинява и написва две стихотворения (отпечатани в „Новий мир“), чрез които изповядва срама си. Това му струва изключване отвсякъде. Не мога да премълча доблестното поведение на група български писатели, които отказаха да гласуват одобрението на изключването на Солженицин и трябваше също да изпитат горчивината на партийното наказание. Нека кажа, че в Източна Европа тъкмо Солженицин и отношението към него се превърна в показател за граждански морал.
В броя си от 26 ноември 1969 година „Литературная газета“ публикува статия, в която твърди, че всички хонорари на Солженицин от публикациите му на Запад били превеждани от издателствата на т.н. „Международен спасителен комитет“, чиято задача била да се бори срещу Съветския съюз. В действителност известни суми са били платени на този комитет, който се занимава с подпомагане на бегълци от нацизма, фашизма и комунизма. Но това заплащане е било без съгласието на автора и съвсем ограничено. При разследването чрез съда се установило, че по силата на споразумение между съветските власти и една френска комунистическа агенция огромният лъвски пай от всички хонорари на Солженицин буквално си е бил присвоен от Френската комунистическа партия — 75%. След разните удръжки Солженицин получава в края на краищата само 4% от своите хонорари.
Междувременно положението на Солженицин става все по-тежко. Твардовски е безнадеждно болен, „Новий мир“ фактически вече не съществува. Хората, творците около него, които превърнаха това списание в единствен източник на светлина в Русия, са прогонени, жалки партийни чиновничета и полуграмотни бездарници заемат техните места. Твардовски не може да преживее принудителната раздяла с „Новий мир“. Едни от най-вълнуващите страници на книгата на Медведев е описанието на погребението на големия руски поет и как семейството му успява да надвие бдителността на агентите и да осигури присъствието на Солженицин като член на това семейство. Смъртта на ангела-хранител на честната руска литература, човекът, който отвори вратата на Солженицин — Александър Твардовски, — е огромна загуба за писателя. Единствената компенсация в тъжната есен на 1970 година е получаването на Нобеловата награда.
Край нямат шантажите на Държавна сигурност. Да оставим настрана историята с невръчването на Нобеловата награда. Ние виждаме цяла една мошеническа организация да работи за опетняването на Солженицин. Западногерманското списание „Щерн“ печата измислена, фалшива история на семейството на Солженицин (умело подхвърлена знае се откъде), за да докаже, че той е потомък на богаташи. В полското списание „ВТК“ се публикува омразна статия срещу Солженицин, уж от полски католик, но преводът от руски е очевиден. Италианското списание „Народен календар“ публикува статия за пиесата на Солженицин „Юмрукът на победителите“, единственият екземпляр от която е в КДС. Авторът на статията е Еузебио Ферари, който пък дава „италианското мнение“, че Солженицин трябва да бъде съден. Статията е препечатана в „Литературная газета“. При разследването на Медведев се оказва, че Еузебио Ферари е московски гражданин.
Нямам възможност да разкажа повече подробности, но и това, което вече чухте, ви дава достатъчно ясна картина за истината в тази най-феноменална история на нашето време и за човека, гражданина и писателя Александър Солженицин.
Книгата на Жорес Медведев „Десет години след Иван Денисович“ ще остане като свидетелско показание, когато един ден времето реши да даде всекиму заслуженото.
Всеки, който през последните три десетилетия е отделял внимание на съвременната българска литература или пък на средствата за масова информация, е забелязал тяхното странно, пренебрежително отношение към един от главните герои на тамошната действителност — висшия ръководител. В продължение на толкова години няма дори един сериозен документален или художествен опит да се разкаже как живее и как работи, известен голям български ръководител.
Ежедневието, проблемите и житейските превратности на онези, които мистериозно заемат местата на всяка тържествена или почетна официална трибуна, които махат за поздрав на минаващите отдолу под краката им простосмъртни човешки тълпи, чиито портрети са част от украшенията на всеки голям празник и чиято дума решава съдбите на много хора, са по-малко познати на широката българска публика, отколкото например живота на божествените обитатели на древния Олимп. Образът на българския ръководител от по-значителна величина беше и продължава да е свещено табу за журналисти, писатели, художници. Това е територия, в която на обикновените любопитни очи не се разрешава да проникнат другояче освен чрез официалната галерия за доста уеднаквени бюстове и портрети. Човек може да се чуди на това явление, знаейки огромната чувствителност на тези ръководители към себеизтъкване, към ограждане с популярност, към култоподобен авторитет. Естественият въпрос е: на какво се дължи този неочакван и нелогичен свян у хора, които наистина копнеят да направят собствените си черти и житейски пътища достояние на народните маси, да оставят някакви трайни спомени-легенди в народното съзнание? Дали тази неприсъща скромност е проява на специална висша етика, или пък просто е израз на страх от конкретизирането на чертите, от разкриването на индивидуалните характери, които биха могли да се окажат контрастно различни от типизираните бюстове? Кой всъщност е този съвременен български ръководител? Какво представлява като човек? Какви са неговите слабости, неговите недостатъци? Как прекарва свободното си време? Какви са житейските му предпочитания? Кои са възловите моменти в биографията му? Какъв е характерът на неговия начин на ръководене? И т.н.
Не само че няма отговори на тези въпроси, но българските средства за масова информация и художествена литература май никога не са ги и задавали. И нещо повече: имитирайки във всяко отношение поведението на по-големите, средните ръководители също се стараят да обградят себе си с това непроходимо разстояние и надписа „За външни лица — забранено“.
Не смятам, че бих казал нещо оригинално, ако отбележа, че при съществуващата структура на обществения живот в България (както и в другите страни от същия тип) личността на ръководителя — държавен или партиен — има извънредно голямо значение. Обикновено в неговите ръце е съсредоточена голяма власт и от него зависи не само специфичната дейност, която той ръководи, но и в значителна степен — животът на неговите подчинени и техните семейства. Естествено днешният ръководител не може да се изявява вън от определената му партийна територия, ала в замяна на това вътре в нея той е извънредно властен. Въпреки декларираните опити за колективизиране на ръководството, за споделяне на отговорностите и по този начин за някаква партийна демократизация (уж като предпазна мярка срещу злоупотребите на култа към личността) особата на отделния ръководител все още заема централно място, в много случаи той е главният герой на дадена обществена инициатива, а понякога дори единственият. Много предложения, решения, действия и всевъзможни мероприятия се отъждествяват с името на определен ръководител. Както и много провали, неуспехи или бездействия също се свързват с този, който е ръководил (макар че тенденцията при такива неприятни моменти е отговорността да се прехвърля винаги на тези надолу).
Един буржоазен ръководител в демократична страна е значително ограничен в действията си поради зоркото внимание на опозицията, поради страх от вестникарски скандал, от всяка гласност, която би довела до промяна в резултата на следващите (и неизбежни) избори, до загуба на мястото му завинаги. В България и подобните й страни такъв демократичен критик на обществения ръководител не съществува, както не съществува и реално отчитане на резултатите от неговата дейност. Дотогава, докато този ръководител спазва линията на партията, определена от разпорежданията на по-висшестоящите, и умело поддържа установеното равновесие вътре в партийната система, той не е изправен пред никаква опасност — дори ако делата му имат извънредно лоши резултати. Отъждествяването на всяка ръководна дейност с текущата линия на партията е гаранция за сигурността и обезпечеността на всеки отделен ръководител. Дори когато в интерес на промяната на партийната линия, в интерес на опити да се възстанови загубеното обществено доверие даден ръководител трябва да бъде пожертвуван (наказан, сменен или понижен), дори когато той изобщо не е виновен (но приеме да носи вината) — верността му към партията в края на краищата го облагодетелствува. Това твърде често става със средния обществен ръководител, който е посредникът между висшето ръководство и масата. Той е функционерът, поставен в най-неизгодно положение, защото много пъти се озовава в положение да бъде между чука и наковалнята. Ако приемем, че висшето ръководство и масата са в постоянен конфликт поради тоталитарния характер на системата, че на безцеремонния и насилствен натиск отгоре съответствува като напълно логична реакция силен контранатиск отдолу, средният ръководител е този, върху когото се стоварват и двете сили. По принцип всички решения на върха с времето са обречени на по-голям или по-малък провал. И единственият начин висшето ръководство или изобщо партията да се измъкне от своята действителна отговорност (за да може да продължи конфликтът), е да хвърли вината върху средния ръководител и да го пожертвува, за да се получи известно облекчаване на натиска отдолу… до следващия провал на следващия среден ръководител. Последният обикновено разполага с два пътя: първия — да приеме приписваната му вина (въпреки съзнанието, че изобщо не е виновен), да си направи самокритика, да се покае за грешки, които не е направил, и да декларира, че тези над него (истинските виновници) са напълно чисти. При това той запазва благоволението на началниците си от върха, бива преместен на подходяща длъжност и може би не след дълго време отново повишен. Другият път е да се опълчи срещу тях, да посочи (ако има кому) тяхната отговорност и да извади на бял свят действителната причина за провала, която, както казах, принципно е в самата същност на тоталитарния режим. Такова неблагоразумно поведение завършва с пълно служебно и материално фиаско за нещастния среден ръководител. Той изхвръква завинаги и отвсякъде, без перспектива дори да изкарва насъщния си. Отмъщението на висшето ръководство към онези, които отказват да станат негови изкупителни жертви, е безмилостно. Нормално средните ръководители предпочитат първия път и само малцина дръзват да тръгнат по втория.
Диренето на средния ръководител или т.н. „издигане на кадрите“ се прави не толкова с оглед дали даден човек може да свърши определена работа, а дали той е подходящ да бъде възможна изкупителна жертва, т.е. дали той ще приеме драговолно правилата на играта, наложени отгоре. Всичко това води до избиране и създаване на напълно зависим тип на среден или средно-висш ръководител със стандартно установен нравствен облик. Нека приведа един класически пример. При избирането на функционер, който да поеме отговорен началнически пост, висшестоящият другар задал на един от кандидатите следния въпрос: „Ако имате вакантно място за работа и се явят двама кандидати, единият от които е блестящ, способен човек, а другият със съвсем посредствени, бих казал, «най-скромни» възможности, кого бихте назначили?“
„Естествено способния, блестящия!“ — отвърнал кандидатът.
„Абсолютно погрешно — отвърнал висшият началник. — Правилното решение е да назначите посредствения. Посредствениците (особено когато сами знаят това) са най-добрите служители. Те никога не ще отидат против вас, защото знаят, че без вас са заникъде!“
Това е забележителен, истински диалог, който характеризира вътрешнослужебните отношения във всяка тоталитарна или тоталитаризирана система.
Оттук човек може да си обясни на пръв поглед необясними назначения, защото те не са случайни, не са резултат на елементарно „надцакване“ с козове, не са изолирано хрумване, а цяла добре обмислена и напълно обоснована линия. Да вземем един много популярен пример — директорството на Народния театър в София през последните двайсет години. Всички лица, които са заемали този пост, независимо колко свързани са били с театъра, представляваха хора, които никога в нищо не бяха изразили самостоятелно творческо отношение към проблемите на театъра, никога нямаха свое разбиране за театъра, а твърде често бяха и театрално доста неграмотни. Нито един от тях никога не се опита да поведе театъра в каква да е посока, а всичко се свеждаше до дребно администриране и буквално следване на нарежданията отгоре. Един блестящ или най-малко способен директор на театъра би дошъл със свои собствени концепции за работата на театъра, вероятно би се опитал да революционизира театъра, да го поведе по определен път и да отъждестви всичко ново със себе си. Нито един от директорите на Народния театър — от Филип Филипов до Дико Фучеджиев, не направи нищо от този род.
Или да вземем за пример странната универсалност както на средните, така и на висшите български ръководители, която, най-меко казано, е също израз на посредственост. Нещата тук са и смешни, и тъжни. Смешни заради своята абсурдност, а тъжни заради своята цена, заради огромните материални и морални загуби. Неведнъж сме били свидетели, когато партиен ръководител, чието музикално образование се е изчерпало с върбовата свирка, дръзва да изказва компетентни мнения върху сложни музикални композиции. Колко пъти ръководител, който преди много години е участвувал в читалищна оценка, се смята за висококвалифициран да преценява националната драматургия. Светът би могъл само да се смее на онези (не само български) ръководители, които с еднаква компетентност ръководят износа на домати, последните прояви на балетното изкуство, пазарната икономика и проблемите на астрономията.
И затова не случайно една от главните теми на днешния живот в България е тази за компетентността на ръководителя. Оказва се, че заради своите интереси системата подхранва често пъти умишлена некомпетентност. Може би защото (покрай другото) тази некомпетентност предизвиква такива големи проблеми за засегнатите хора, че на тях не им остава време да вдигнат глави и погледнат по-нагоре. Компетентността е един от основните показатели, чрез които се утвърждава или разрушава авторитетът на даден ръководител. Другият основен показател е чисто човешкият, нравственият. Но и двата показателя в тоталитарната система се съчетават така, че да не доведат до създаването на безспорен и категоричен авторитет. Дори когато се изгражда авторитет (на какъв да е ранг ръководител), върху него умишлено се поставя някаква сянка. Човек може да се съгласи с Марксовото сравнение, че ръководителят е нещо като диригент на оркестър и че не е необходимо да може да свири на всички инструменти. Но работата е в това, че той трябва да бъде абсолютно музикален и да владее оркестъра си. А в нашите случаи често пъти този диригент (ръководител) не знае дори да чете партитурата си и просто маха с палката пред оркестъра, който пък свири вечно повтаряща се симфо-какофония.
И ако авторитетът на ръководителя обикновено подлежи на съмнение, несъмнено остава неговото заменяне с авторитарност. Обобщено — когато няма авторитет, има авторитарност. Това, че ръководителят не може да вдъхне уважение чрез своите качества на ЛИДЕР, чрез своята компетентност, бива компенсирано, типично по комунистически, с авторитарно налагане. Би могло да се каже, че властта в комунистическия свят има подобна мощна корумпираща сила, каквато имат парите в капиталистическия свят. Но въздействието на властта в тоталитарния строй е далече по-всеобемащо, по-силно и по-дълбоко от въздействието на парите. Ръководителят, за който говорим, е орган на тази власт. И затова и в количествено, и в качествено отношение комунистическият свят се характеризира не с парични злоупотреби, а преди всичко със злоупотреби с власт. Не ще се спирам на неща, които всеки българин познава много добре. Искам само да подчертая, че колкото по-малък е бил авторитетът на даден ръководител, толкова по-голяма е била неговата авторитарност. Част (и то съществена) от това тъжно положение на нещата е създаденото разстояние между ръководител и ръководен, което е напълно чуждо на демократичните български традиции. Тази студена недостъпност на висшето ръководство, тази добре поддържана дистанция между всякакъв ръководител и подчинените му, тази унизителна страхопочтителност, тази изисквана и налагана сервилност, този деспотичен маниер да смяташ подчинените си за нещо като твои крепостници, това много парвенюшко подчертаване на обществената разлика — всички тия феодални отношения дойдоха в България от Русия, съответно от Съветския съюз, където по традиция май не се е правила разлика между авторитет и авторитарност.
Липсата на време не ми позволява да се спра сега на т.нар. колективно ръководене като доста прозрачна маска на авторитарността. Но бих могъл да кажа, че горе-долу допитването до колектива за много ръководители не е нещо различно от заявлението на хаджи Генчо пред дядо Либен, че трябвало да се „допита“ до жена си.
При авторитарните ръководители „колективното решение“ няма друга функция, освен да послужи за измиване на ръцете, или според един цитат от българския печат: „Решението е мое, а отговорността е на колектива.“
Дали някога сте се попитали каква би била картината на европейската културна история, ако Октомврийската революция бе станала един век по-рано и бе успяла в цяла Европа, ако Ленин, Сталин и техните наследници биха могли да упражнят диктаторската си власт върху изкуството и литературата през цялото това време и сторят спрямо интелигенцията всичко това, което те сториха по-късно в Русия?
Без никакво съмнение ние днес нямаше да имаме нито Достоевски, нито Толстой, нито дори Гогол, да не говорим за Мусоргски, Чайковски, Рахманинов, Шагал, Есенин — в Русия; нямаше да имаме Ницше и Вагнер, нито Ван Гог, Сезан, Пикасо, Бенедето Кроче, Д’Анунцио — не е възможно да се изброят имената на ония, които ние нямаше да имаме. Целият великолепен венец от брилянтите на европейската култура нямаше да съществува и Европа щеше да бъде същата културна пустиня, каквато представлява Съветският съюз от петдесет години насам. Щяха да просъществуват няколко писатели, композитори и художници, тласнати от партията в дълбок компромисен провинциализъм и никога неизявили действителните си творчески възможности. Плюс една огромна посредственост — сиво море или сив океан, която набедени дейци на изкуството и културата щяха да изфабрикуват с техните мънички мозъчета и още по-мънички сърца.
Зная, че е малко произволно да се правят подобни исторически допущания. Но въпросът се налага естествено. И изисква достоверния си отговор. И той не може, подчертавам, не може да бъде друг, като се има предвид културната история на Съветския съюз и цялата разрушителна, убийствена дейност на партията и партийната идеология. Как другояче ще си обясните, че цветущият 19 век и многообещаващото начало на двадесетия век в Русия бяха последвани от половин век нищо или почти нищо. Кажете ми името на един-единствен съветски художник, който би могъл да застане наред с Шагал, Кандински или Малевич? Или можете да сравните Шолохов с Толстой?
Нещо повече, онова, което все пак бе създадено главно в музиката от композитори като Прокофиев, и в киното от хора като Айзенщайн, беше в явно противоречие с партийните канони и бе сторено всичко, за да не се повторят подобни прецеденти. Нека само припомня родения като по чудо великолепен филм на Тарковски „Андрей Рубльов“, който вече седем години от създаването му не е показан в Съветския съюз.
Наивници в, общо взето, тънещия в щастливо невежество Запад смятат, че просто талантите по руската земя са се свършили. Други пък мислят, че там има някаква временна аномалия, но че с годините нещата ще се оправят. Обясненията, които дават оптимистите в Москва или София, са, че това е преходният период, който изисквал подобни жертвоприношения.
И само малцина разбират пълната, абсолютната несъвместимост между партия и изкуство, партия и култура. Това е войната между огъня и водата. Когато партията тържествува, няма изкуство. Когато изкуството тържествува, няма партия.
Но трябва да си призная, че първото откровение за тази страшна истина дойде от партийна страна, що се отнася до моето собствено просветление. Един покоен член на Политбюро държеше много животът и приключенията му да останат записани в литературата. Междувпрочем това е една от задачите на т.нар. социалистическа литература. Пред очите ми е първият ми разговор с него в просторния му кабинет в сградата на Централния комитет на партията в София. Този човек се ползваше с репутацията на искрен гражданин, което в случая ще рече, че той вярваше във всичко, което казваше, и казваше всичко, в което вярваше. Иначе той не би формулирал партийната линия с такава яснота. На моята забележка, че изкуството линее у нас, той темпераментно избухна и каза думите, които аз запомних добре и многократно цитирах по-късно.
„Слушай — каза той, — на нас не ни трябва Атина, а Спарта! Какво е Атина? Разврат на духа! Чрез тях човек се обособява като индивидуалност, става малък център на света! Партията няма нужда от индивиди! На нас ни трябва единна маса, на нас ни трябват войници!…“
И така нататък. Това беше дълга тирада, която трябваше ми подчертае безспорното величие на Термопилите пред цялата атинска култура. Това беше откритото противопоставяне на отделното човешко чувство за изкуството и красотата срещу лозунга „За родину, за Сталину!“. Противопоставяне на свещената интимност на човешкия интелект и на човешката душа — на животинския рев и шум на партийния площад.
Тогава си помислих колко огромно е значението на изкуството в този вечен конфликт между човешка личност и организация, маса или стадо. Че организацията, масата или стадото съществуват само за да отрекат човешката личност, за да я обезличат. Прастаро правило е, че обществото не търпи изключения. Но ако това е казано за относително свободното общество, какво да кажем за тоталитарното, диктаторското, тираничното общество? Нима то може да понесе върху сивия си фон (или черния) цветовете на ярките човешки личности?
Не зная доколко изкуството възпитава благородни качества у човека, но безспорно то върши огромна работа в развитието и оформянето на човешката индивидуалност. А да притежаваш индивидуалност в света на партийната маса, е равно на престъпление. Говорим за индивидуалността, която се изразява не в любовни подвизи или пиянско надпреварване, а за правото да бъдеш себе си и да изразиш себе си.
Така че самото съществуване на комунистическата партия, или на коя да е друга партия от подобен род, и едновременното съществуване на индивидуалната личност предпоставят неизбежния конфликт между Атина и Спарта. И в действителност цялата партийна линия, цялата партийна идеология водят до отричането на всяка самостоятелна мисловна проява на отделната личност, на всяко изповядване на различни от партийните химни възгледи, на всеки интелектуален опит човек да разграничи себе си от партията.
Затова комунистическата партия в Съветския съюз, България и всякъде другаде има един потенциален враг — интелигенцията. Интелигенцията, която иска да знае повече, отколкото е позволено, да казва повече, отколкото е казано, да поставя под съмнение съмнителното и да си спестява унижението да се прави на по-тъпа, отколкото е. Интелигенцията, чиято скрита мисловна дейност не може да бъде леко вместена в железните рамки на разни идеологически принципи, и интелигенцията, която има силата да вярва в донкихотовското си призвание — да спасява красотата!
Как виждате Достоевски и Сталин заедно? Или Фурцева и Мусоргски? Избирам руски примери, защото те са по-ясни и по-популярни. Българските за съжаление не ни предлагат по-добро сравнение от това между Пенчо Славейков и Венелин Коцев.
Интелигенцията не обича да марширува в крак. Интелигенцията не е много склонна да си отваря устата, за да блее пред някой вожд. Интелигенцията знае силата на скептичната усмивка, която може да вбеси цял генерален щаб. Интелигенцията чувствува върху себе си множеството млади погледи на млади хора, които искат да могат и да знаят повече.
Комунистическата партия отрече тази интелигенция, независимо дали тя беше лява или дясна, покорна или непокорна. Но тъй като все пак още не сме в епохата на инкубаторното производство на партийни членове, то съществата в партийните и безпартийните редици по силата на историческото наследство изпитват нуждата да се обърнат към мястото, откъдето векове е струяла светлината на интелигенцията. Хоризонта, над който са стоели звездите на големите представители на тази интелигенция. Партийният облак не би могъл да стои вечно и да поддържа илюзията, че зад него няма нищо. И ето го решението. Ако един живот може да бъде заместен от псевдоживот, ако една свобода може да бъде заместена от псевдосвобода, то защо една интелигенция да не бъде заместена от псевдоинтелигенция? Облакът се отдръпва и любопитните очи виждат, че на мястото на Булгаков е застанал Кочетов, на мястото на Айзенщайн — Герасимов. Или в България: на мястото на Елин Пелин — Стоян Даскалов, на мястото на Майстора — Илия Петров, и т.н.
Разрешението е просто соломоновско. Защото псевдоинтелигенцията не само запълва необходимостта от интелигенция, но и предотвратява появата на истинска интелигенция. Нормално псевдоинтелигенцията представлява дълбоко неинтелектуална група от хора, в огромния си процент напълно бездарни, но верни на партията, които са назначени да бъдат писатели, художници, актьори, така както можеха да бъдат назначени за търговци, дипломати или военни командири. Цялата тази псевдоинтелигенция произвежда в огромни количества псевдоизкуство и псевдокултура. И тъй като партийните рамки са много тесни и всеки знае много добре наизуст партийното „Отче наш“, всички „творби“ на тези писатели, художници, артисти и прочие си приличат като две капки вода. В тях не се отразява никаква индивидуалност, в тях няма никакъв личен живот, в тях няма никакво лично отношение към проблеми, те са повтарянето на едни и същи думи, звуци и багри, образуващи сивия океан на безсмислицата. Някои от назначените до такава степен се вживяват в ролите, дадени им от партията, че наистина се смятат съответно за писатели, художници или музиканти. Те си вярват в това, те говорят за това и се кичат с купища титли — народни, заслужили, полузаслужили и така нататък. Те имат своите клубове, почивни домове, секретарки и всичко необходимо, за да произвеждат колкото се може повече комбинации от определения брой думи, цветове и звуци, предоставени им за използване. И така партията може да спи спокойно, погребала завинаги ония със скептичните усмивки; ония, които биха казали, че глупостта е глупост; ония, които биха се засрамили да имат разкошни лимузини, когато хората ходят пеша, или да плюскат редки яденета, когато хората пристягат поясите си; ония, които не биха се поклонили на партийни парвенюта по приемите, нито биха размахали шапки по манифестации.
Но тук е грешката, произтичаща от недостатъчното образование на партийните идеолози. Въпреки гениално скроената фалшификация, въпреки привидния успех всеки малко по-умен знае, че това не може да трае дълго, защото от памтивека съществува един естествен човешки процес на развитие, чиято посока е от маймуните към цивилизацията, а не обратно, и който естествен процес на развитие не може да бъде спрян, нито ограничен, нито затворен — дори ако цяла една огромна държава бъде откъсната от света с похлупак. И ако цветята на действителната интелигенция са били безпощадно изтръгвани от Сталиновата нива, за да се улесни животът на бурените, то почвата е запазвала нещичко от тях, ако не семена, то спомени за семена, и те са били достатъчни, за да дадат началото на нови цветя. И ние виждаме днес, че на мястото на многобройната унищожена истинска интелигенция в Русия се появява отново многобройна истинска интелигенция: Сахаров, Солженицин, Амалрик, Медведевци, Буковски… Това са само малкото имена, които ние знаем.
Защото, ако псевдоинтелигенцията е необходимост на партията за нейната реакционна политика, то истинската интелигенция е необходимост на живота.
Пиша тия редове под силното впечатление на гражданската смелост и човешко достойнство, изразени от академик Андрей Сахаров, който се явява абсолютен приемник на най-красивото, достойното и възвишеното в голямата руска интелигенция на миналото. И същевременно чета списъка на имената на всевъзможни звани и незвани псевдоинтелигенти, които бързат да изпълнят задачката си. Между тях човек вижда имената на хора, които венцехвалеха най-големите престъпления на Сталин и Берия, но за съжаление вижда и имената на хора, които нямат гражданския кураж да кажат това, което в действителност мислят. И си спомням как един талантлив български композитор се измъкна от подобно положение, заявявайки: „Правя го, за да ме оставят на мира да работя. В края на краищата само работите ми, а не думите ми имат значение!“
Не зная как точно ще свърши животът на Андрей Сахаров, както не зная какво ще стане със Солженицин. Мисля, че е малко трудно те да бъдат изпратени в лудници за политически недоволници. Мисля също, че партията и хората, които я ръководят, са дотолкова вън от нормалното човешко разбиране, те не биха чули и звук от предложенията на Сахаров за възстановяването на гражданските свободи в Съветския съюз. Може би ще опитат по някакъв добре измислен начин да ги ликвидират, като ги изтръгнат от осветената сцена и ги тласнат някъде в забвение.
Но има нещо, което партийните ръководители са твърде слаби да сторят. А именно: да унищожат самия исторически факт на появяването на Сахаров и Солженицин. Факт, чиято трагична красота още веднъж и още по-силно повтаря вечната истина, че животът не може да бъде подменен с псевдоживот и че партийните петолъчки не са звезди.
За мен, както вероятно и за огромното мнозинство от моите съвременници, истината за Октомврийската революция в Русия през 1917 и последвалото създаване и развитие на Съветския съюз тъне в пълен мрак. Ако човек днес може да каже точните факти за онова, което е ставало във всеки час на Великата френска революция, ако средновековни и дори по-раншни събития ни се разкриват днес с документална подробност, голямото явление на нашия собствен век — Октомврийската революция — си остава мистериозна енигма. Образите на главните действуващи лица в тази революция и в новата съветска държава са ни предоставени официално почти като митологически същества в два цвята — герои и предатели. Краткият курс по история на ВКП (б), която ние години наред трябваше да зазубряме наизуст, не съдържаше повече информация от твърдението на Мария Магдалена, че й се явил ангел господен. Всеки знае, че тази история беше вулгарен фалшификат, в който Сталин дори не бе си направил труда да обясни каквото и да е. Съответните материали, поместени в Болшая советская енциклопедия, представляват разширени варианти на този фалшификат. Краткият курс по история на КПСС, макар и очистен от самохвалството на Йосиф Висарионович, не предлага реален поглед върху историческите събития, нито изяснява техния механизъм, нито пък дава що-годе обективна характеристика на водачите на революцията и съветската държава. Произведените, от друга страна, исторически свидетелства, като това на Троцки, също подлежат на съмнение поради очевидното извъртане на фактите в обратна посока. Човек може да оцени по достойнство намерението на Солженицин да хвърли (макар и художествено) светлина върху историята на своя народ, но романите са си романи. Истината ще се знае само тогава, когато съществуващите все още тайни архиви на съветската държава попаднат в ръцете на честни учени и когато зад всяко действие ще застанат истинските му герои. Ние ще научим истинските им образи, тяхното величие или падение само тогава, когато документите заговорят. Но тъй като никой не е сигурен дали тези документи още съществуват и дали въобще някога те ще излязат на бял свят, историците от много страни се опитват да изградят някаква приблизителна представа за истината въз основа на оскъдните данни, с които разполагат. Така напоследък се появиха сериозни изследвания върху историята на съветската държава. Миналата година аз разгледах в едно от нашите радиопредавания три доста дебели нови книги за живота и дейността на Сталин. След тях се появи обемистият труд на младия американски професор Стивън Коен, озаглавен „Бухарин и болшевишката революция“.
Не ще и дума, че за да знаем по-добре настоящето, за да разберем и изследваме историческите процеси и тяхната приемственост, ние трябва да знаем миналото. Не е празна фразата, че извращавайки миналото, ние извращаваме настоящето. И ако това служи на шепа политически мошеници, то е смъртоносна отрова за духа на всички обикновени хора. Няма сто истини, както ни учат диалектическите автори. Истината е била само една и е една-единствена. Безпощадна истина. И човек може само да приветствува търсачите й.
Безспорно от целия букет водачи на съветската революция, след Ленин, най-интересен е Николай Бухарин, единственият истински интелектуалец между всички стари болшевики, личността, която природата бе надарила да бъде повече човек, отколкото герой, революционерът, който ще загине в трагедията на собствените си драматични противоречия. Бухарин е може би най-многоцветната, най-многоплановата личност на революцията, която право всички най-съзнателни опити да се обезцвети, за да бъде в тон с едноцветния Сталин. Съдбата на Бухарин и драмата му са изключително близки до възможната съдба и драма на днешните западни интелектуалци, които се опитват да оковат живота и себе си в схемите на всевъзможни теории и философии. Бухарин за мен остава една демонстрация на историята за несъвместимостта на интелект и революция, демонстрация на фаталната разлика между теорията и практиката.
Николай Иванович Бухарин е роден през 1888 година в учителско семейство. Бащата е математик, завършил Московския университет. Най-важните години от своята младост — от 1911 до революцията, годините, през които Бухарин оформя своите възгледи и се изявява като мислител, революционер и публицист, той прекарва в Западна Европа и Съединените щати. Той говори великолепно немски и френски и знае добре английски. Човек лесно може да установи, че нито един от останалите водачи на революцията няма тази западна интелектуална основа като Бухарин.
Всички съвременници единодушно твърдят, че той е бил мек човек, твърде приятен събеседник, със силно лично очарование. Бухарин е единственият болшевик от старата гвардия, който лично и пряко не е взел участие в терористична дейност. Известно е, че Ленин като водач на революцията беше замесен в безогледни терористични действия. Немалко жертви тежат на съвестта на Троцки, който направо заяви, че „революция не може да се прави с меки ръкавици“. Да не говорим за Сталин. Бухарин не притежаваше нито желязното сърце, нито желязната ръка, за да действува като своите колеги. Той въобще не е човек на действието, а на думите. Великолепен оратор, автор на думи и идеи.
Първите отношения между Бухарин и болшевиките се установяват между 1912 и 1914 година в Краков и Виена. От всички млади хора, свързани с Ленин по това време, Бухарин притежава най-задълбочени познания по марксизъм и най-бляскава интелигентност. Ленин е силно привързан към него и го нарича навсякъде „любимец на цялата партия“. Първите сериозни търкания между Бухарин и Ленин възникват през 1915 година, когато Бухарин се присъединява към групата на Пятаков, който заедно с Роза Люксембург и Радек смятат социализма преди всичко за интернационална програма, която не може да има нищо общо с каквито и да е националистически тенденции. И тъй като по това време Ленин вече се е бил задължил с националното самоопределение като важен етап в похода към революция, той се нахвърля срещу Бухарин, като го нарича „полуанархист“. Затова в 1916 година Ленин определя Бухарин със следните думи: „доверчив на клюки и дяволски нестабилен в политическо отношение“. Всичко, което следва по-късно, показва, че Ленин е бил прав. Но нека отбележа, че по онова време, преди революцията, сблъскването между двамата не е развалило личните им отношения. След революцията Бухарин се присъединява към т.н. „лява опозиция“ на Ленин, която се противопоставя на Брест-Литовския мирен договор в Германия и намира идеологическо оправдание на „военния комунизъм“. Това е времето, когато Бухарин пише наръчника си „Азбуката на комунизма“.
Следвайки хронологията в книгата на професор Коен, ние стигаме до следващото голямо сблъскване с Ленин, когато Бухарин по своя инициатива се опитва да посредничи в края на 1920 година между Троцки и Ленин, които са в остра схватка по бъдещето на профсъюзите. Може би Ленин е бил разгневен, че Бухарин е попаднал под влиянието на Троцки, и той произнася най-проницателната си оценка за него:
„Ние знаем колко мек човек е Бухарин. Това е едно от качествата, заради което ние го обичаме и не можем да не го обичаме. Ние знаем, че неведнъж той е наричан «мек восък». И сега излиза, че всяка безпринципна личност, всеки демагог може да влияе на този «мек восък».“
Последиците от това сблъскване с водача на революцията са типично Бухариновски. Той внезапно се прехвърля от левия фланг на партията — на десния. Връщането към НЕП-а, което Ленин смята за отстъпление, за Бухарин е „краят на нашите илюзии“. Независимо от разногласията двамата запазват взаимната си привързаност. Но твърденията на професор Коен, че в последните месеци на живота си Ленин се обърнал към Бухарин като към най-верен последовател, се отричат от професор Кар, който доказва, че Ленин се обърнал към Троцки, когото той зове за подкрепа срещу Бухарин и Соколников, които предприемат атака на монопола на външната търговия, и срещу Сталин и Дзержински по грузинската афера.
От 1924 до 1928 година Николай Бухарин е човекът, който стои зад новата икономическа политика (НЕП) и който искрено вярва, че това е трайният път към социализма, че концесията, която се прави на старото, може да храни революцията. В 1924 година той прегръща лозунга на Зиновиев „Да се обърнем към селото!“, той е този, който апелира към богатите селяни „да се обогатят сами“, като снабдяват съветската държава с жито. Пак Бухарин е онзи, който иска бавна индустриализация „с крачката на охлюв“. Той не вижда в това временно охлабване просто необходимия на партията отдих. Подложен на остра атака от страна на Троцки и „левицата“, Бухарин се защитава, подкрепен от Сталин. И неговата идеалистична политика се проваля, когато селяните отказват да хранят страната и гладът започва да застрашава градовете. Драматичният обрат настъпва в първата седмица на 1928 година, когато всички партийни ръководители начело със Сталин тръгват из страната, за да събират с добро или насила житото на селяните. С тази кампания се слага край на Бухариновата политика и започва Сталиновата „война срещу селото“.
Оттук нататък започва падането и унижението на Бухарин. Въпреки че той че ревностно послушен на Сталин, въпреки острата му борба срещу Троцки през ноември 1929 година Бухарин е принуден заедно с Томски и Риков да подпише признание, че е сбъркал, и да обещае, че за в бъдеще не ще се отклонява от партията и преди всичко „надясно“. Човек не може да избегне впечатлението за постоянното самоунижение на Бухарин, което от време на време звучи като жесток фарс. Той се хвърля отново срещу Троцки (вече в емиграция) и отклонилите се от „правия път“ партийни другари. Ала това едва ли ще му помогне. Вярно е, че Бухарин — атакувайки Троцки, Зиновиев и Каменев — е далеч от идеята за физическото им унищожение, но той косвено допринася за убийствения удар на Сталин. Може би оцеляването на Бухарин до 1938 година се дължи на факта, че той никога и никъде открито не се е опълчил срещу Сталин, поне дотолкова, доколкото говорят известните документи. Както казах в началото, повече от очевидно е, че Бухарин никога не е имал характера на борец. Затова и Сталин никога не го е смятал за сериозен съперник. Бухарин не е изключен от партията, нито дори махнат от Москва. След неговото падане, вече на по-малки постове, той продължава да служи вярно на диктатора. Като редактор на вестник „Известия“ от 1934 до 1936 година той води кампания срещу Хитлер и, още една ирония на съдбата, той е главният автор на Сталинската конституция, както Трайчо Костов бе главният автор на Димитровската конституция. Бухарин не е сторил нищо, за да си навлече гнева на Сталин, и неговата екзекуция може да бъде обяснена само по един-единствен начин — параноята на диктатора. Крайното унижение на Бухарин е пълното самопризнание, което той прави в съда за престъпления, които никога не е извършил. За разлика от мнозина Сталинови жертви Бухарин, интелектуалецът, добрият човек, е този, който произнася най-раболепното признание: „Признавам се за виновен във всички престъпления, извършени от тази контрареволюционна организация, независимо от това дали съм знаел за тях или не, дали съм взел участие или не в тях, признавам се за виновен във всичко.“ Мнозина са склонни да видят езоповски смисъл в тази декларация, но държанието на Бухарин в съда говори за обратното. Други смятат, че Бухарин е признал, защото е имал уговорка със Сталин — Вишински, но двамата са го изиграли. Според мен най-правдоподобно е обяснението, че Бухарин се е самообвинил, самооплюл и самоунищожил, воден от същите мотиви, както милиони други жертви — от страх. В края на краищата не е грях да се признае, че интелектуалците често не блестят със завиден граждански кураж.
Трагедията на Николай Бухарин е особено интересна, защото той е единственият, който не бе реален претендент за власт. Той е този, който има една мания — да служи на революцията. И тъкмо това служене на революцията се превръща в буламач от компромиси, грешки, падения, унижения — до пълно самоотричане, както свидетелствува и Солженицин в „Архипелагът ГУЛАГ“. Почти няма съмнение, че Бухарин е бил с добро сърце, което му е създало съответната популярност, но нека цитирам професор Кар, който казва, че добрите хора не непременно са добри политици и че има достатъчно доказателства, че отвратителни характери са се изявявали като големи политически водачи.
Съдбата на Бухарин е повече от предупреждение за световните интелектуалци, които от бюрата на уютните си кабинети виждат в революцията път, осеян с рози, и които извръщат глави при мисълта за убийство или изтезание. Лесно се произнасят фрази, че революцията оправдава всички престъпления — дотогава, докато други си цапат ръцете с кръв. Но тогава, когато пушките на екзекуторския взвод се обърнат срещу интелектуалеца, той разбира жестокото отмъщение на съдбата. Вероятно Бухарин е разбрал това, но е било вече късно.
Изглежда жестока ирония на живота да се каже, че затворът дава на писателя повече, отколкото свободата. Имаме толкова много примери, когато именно затворът е изиграл онази решителна роля за дълбоко свързване на писателя с живота, и от там до създаването на най-значителни произведения. Нека посоча само „Записки от мъртвия дом“ на Достоевски. И сега пред мен е току-що излязлата на руски език нова книга на Андрей Синявски със заглавие „Глас от хора“. На десети август миналата година Синявски пристигна в Париж, за да поеме преподавателско място в Сорбоната. Но пътят от Москва до Париж, извървян от Синявски, бе дълъг и тежък. През 1965 година той бе осъден от съветското правосъдие на седем години затвор „за разпространяване на антисъветска пропаганда“ и прекара повече от пет години в затвора.
„Литературата е по-важна от самия живот“ — пише Синявски и това не е произволно твърдение, защото тъкмо литературата спасява живота му. В затвора, в тежките обстоятелства, Андрей Синявски се ползва от разрешението на правилника да пише на всеки две седмици писмо до жена си, стига да не коментира по политическия и затворническия живот. Отгоре на всичко той има щастието да се ползва от огромни количества оранжева опаковъчна хартия. И той започва да пише редовно. „ГЛАС ОТ ХОРА“ представлява част от тази кореспонденция с жена му.
Книгата е разделена на седем части. Пет части — за петте пълни години в затвора. Шестата — за непълната година на освобождаването. И седмата — за неговото завръщане във външния свят. Това е книга с размишления за всичко, до което интелектуалната чувствителност на един затворник е могла да се докосне сред стените на политическото и затворническото ограничение.
ГЛАСЪТ в книгата е неговият собствен, на Андрей Синявски, или още по-добре — на Абрам Терц, име, което той предпочита.
ХОРЪТ — това са хората около него. И ако ГЛАСЪТ остава постоянен, ХОРЪТ се мени. Първоначално това са възрастни съветски граждани, които излежават неопределено дълги присъди за религиозните си убеждения. След тях, със смяната на лагера за поправителен труд, ХОРЪТ се поема от „военнопрестъпници“ и обикновени криминални затворници, главно мошеници. Сред тях са неколцина свободомислещи — като самия Синявски и неколцина националисти. Синявски преминава през три лагера. Всеки може да си представи как песента на ХОРА е действувала върху този самотен интелектуалец, как богатата и трагична мелодия на живота е отзвучала в него, за да тласне ръката му да пише, да превърне звуците в образи. И сред тази кантата на ХОРА той слуша собствения си ГЛАС.
Но колко странен, трагичен и оригинален е този ХОР, колко чудни са неговите изрази. ХОРЪТ говори понякога с древната мъдрост на Толстоев мужик, понякога с чистотата на Староверец, понякога с жаргона на крадците, понякога с вестникарски фрази, които значат нещо съвсем друго. Понякога този ХОР звучи жестоко, сякаш да усили степента на наказанието, понякога отчаяно — с цялата бездънна тъга на Русия, понякога интимно, сантиментално, лирично.
Колко чудно е откровението на оня чужденец затворник, който казва:
„Аз още не съм се научил да плача по руски.“
Или друг затворник:
„Нека да си говорим направо, животът е кратък.“
Андрей Синявски говори и слуша. При това, в сравнение с класовата изолираност на Достоевски в каторгата, която едва не завършва трагично, Синявски има предимството да бъде допуснат близо до другите затворници. Мисля си, че точно затворът му е дал най-богатата среща с хората.
Може би звучи странно, че в затвора Синявски си спомня Робинзон Крузо и намира, че това е урок по оцеляване, когато няма възможност да избягаш където и да е. Оцеляването за Синявски това е писането, защото преди всичко той е писател.
„Какво щеше да стане, ако те не ми бяха разрешили да пиша? В буквалния смисъл на думата, нито една дума, нито едно писмо, какво щях да направя?“ — пита се той и човек чува смъртния ужас в гласа му.
Защото тъкмо писателят е този, който ще извърши сродяването между човека Синявски и затворническия ХОР. Писателят е този, който ще открие хармоничното единство между ГЛАС и ХОР. Писателят е този, който ще превърне затвора в модел за живеене. Тъкмо откриването на този модел от Синявски удивително напомня модела, който Пушкин открива у безработните цигани или Лермонтов в кавказката дивота. Затворническият живот с цялата му суровост, грубост и жесток робски труд е този, който най-добре провокира писателя Синявски, този, който най-добре кореспондира на въпросите на собственото му съществуване.
Той проследява постепенното свикване с всичко. Свикване със студа или горещината, с каторжната работа, с храната, свикване със съществуването и най-вече свикване с красивото и грозното пеене на ХОРА. И сякаш животът започва да възнаграждава търпението на затворника с най-скъпата валута за един писател — опита.
Да застанеш лице срещу лице с толкова съдби, да разпознаваш толкова физиономии, толкова гласове, да срещаш житейското потвърждение или отрицание на собствените ти идеи, и преди всичко да имаш другарството на човеци, необвързани с лъжата на думата „другарю“, а тласнати един към друг от силата на собствените им злощастия — това е наистина огромно предимство.
Предишните творби на Синявски ми изглеждаха малко голо интелектуализирани. Сега „ГЛАС ОТ ХОРА“ притежава удивителна жива плът. И разказът напомня на хубавите страници от Булгаков, понякога на Зошченко, на Илф и Петров. Едно затворническо узряване на Синявски.
Но нека още веднъж подчертая — фактът, че писмата му са адресирани до жена му, тоест, че те са предназначени за някой да ги прочете, че те са предназначени да поддържат една връзка — дава здравината на техния смисъл. Техният читател е един, но това стига за писателя. Понякога един читател е повече от милиони читатели.
Някои от тези писма представляват чисти есета на литературни теми с известни елементи на критицизъм. Андрей Синявски пише за поезията на Анна Ахматова, пише за Хамлет и Осип Манделщам, като нарича Хамлет първия интелектуалец, а Манделщам — последния; той размишлява върху разликата между западноевропейската готика и архитектурата на руските църкви; той се спира на известните думи на Лесков „колко трудно е да обрисуваш някого, когото си представяш така ясно“.
Но по-голямата част от книгата е посветена на наблюденията му върху ХОРА. Всъщност другите затворници са новото в неговия живот. Ние виждаме галерия от портрети, ние чуваме поток от диалози. Човек има впечатлението за документална добросъвестност, сякаш Синявски просто е записвал всяка дума. За какво пее (или говори) затворническият хор? Това е истинска мозайка от човешки теми. Разговори за смъртта, за убийства, разговори за песни, разговори за любов, разговори за пиянство, разговори за мечти и, разбира се, разговори за пари. Зад всичко стои мълчаливото равновесие „свобода — затвор“.
Често нивото на тези: разговори е ужасно. Всред малкото мъдрости боботят огромни глупости. Но Синявски сякаш знае, че е нещо нормално хората да не могат да се изразят направо, а да имат нуждата от купа глупости, зад които търпеливият наблюдател ще види неглупавата същност.
Пред нас са любопитни образи като този на Асфалт Бетонович и поток от многосмислени фрази, които на пръв поглед изглеждат глупости, като „Москва е столицата. Хора от цял свят отиват там с шапки“. Или „Щом си купиш чехли, и веднага ще се почувствуваш като Крал Лир“. Или „Жената се радва на голяма популярност всред света“, „Този, който не рискува, не отива в затвор“, „Да се учим от японците на учтивост“…
Синявски се учи да разбира този език, учи се да прониква зад плитката делнична мъдрост, зад лошо произнесените „купешки“ думи, зад езоповския език, чиято тайна той естествено не ни разкрива в тези писма.
Навремето бях писал, че най-оптимистичното произведение в руската литература в наше време за мен е „Един ден от живота на Иван Денисович“. Това чувство на оптимизъм дойде у мен от характера на Иван Шухов и хората около него. Подобно чувство идва у мен и сега, като проследявам галерията, която Синявски ни представя с документална точност — образите на ония обикновени, неизвестни хора, които са герои на неизвестни подвизи, които преминават страхотни препятствия, изпитват жестоките удари на невероятни съдби и се раждат и умират, без имената им да излязат от тесния кръг на тяхното съществуване, и които са истинската потенциална сила на всеки свят. Тези хора, които Тургенев нарече „анонимната Русия“.
Тъкмо тази Русия, истински непознат океан, тази Русия, чужда и далечна на писателите социалистически реалисти, е обетованата земя за любознателните пътешественици — изследователи на душевности, търсачи на истини и на истинско. В нея има всичко, защото тя е животът. За един писател винаги ще си остане по-интересно да чуе не един разговор на министри, а един разговор на крадци, както ще е по-интересно да чуе не разговор между добросъвестни служители, а разговор между лентяи и вагабонти. Кого всъщност затворът е приютил — ония, които са нарушили закона на обществото, без значение колко справедлив или несправедлив е този закон.
Синявски е очарован от професионалните крадци, от тяхната поетична суетност. Те му разказват апокрифни легенди за своите любими герои — Спартак и Пушкин, и намират навред из историята оправдание на себе си.
Една друга Русия изниква пред очите на интелектуалеца, когато той се среща със затворниците, осъдени заради религиозните си убеждения. Оказва се, че тази Русия, която векове бе просъществувала, чийто пламък на религиозен фанатизъм и всеотдайност горя в страниците на Гогол, Толстой и Лесков, онази Русия, която пропя в песните на Мусоргски и на която днешният режим отрича съществуването — е все още жива.
Друго голямо предимство за писателя в затвора е срещата му с руския език. Затворен в московските или ленинградските интелектуални кръгове, един писател трудно може да проследи развитието на езика сред народа. Сега този език, непрестанно активен, разрастващ се, обогатяваш се, идва чрез песента на ХОРА. Синявски проследява развитието и промяната на отделни думи, като ги свързва с руската традиция, от една страна, и днешния живот, от друга. Творенето на словото не е академична работа, а народно творчество.
Три месеца преди да го освободят, през юни 1971 година, Синявски пише:
„Оня ден, гледайки към гората, която винаги е била далечна и недостъпна, аз внезапно си помислих, че това е моя гора, и се изненадах от такава свобода на мисълта ми. Това значи пролет. Идната година, предполагам, не ще имам време за тези наслади. Тук идва последната пролет, която постепенно става моя собствена, макар че утре аз ще бъда свободен.“
Тези редове съдържат може би най-точната оценка на Синявски след тежката, горчива и съдържателна среща с живота в затвора.
Между всички западни журналисти съществува убеждението, че най-трудната работа, която техните вестници биха им предложили, би била длъжността кореспондент в Съветския съюз. Всеизвестни са трудностите, които един западен тип журналист — с търсачески дух, със свое, независимо и неконтролирано отношение към фактите — среща в тоталитарните режими и особено в тези на Източна Европа. От гледна точка на западния читател идеалният кореспондент трябва да е в състояние да даде вярна и навременна информация, колкото и скъпо това понякога да му струва. От гледна точка на правителствата във въпросните страни идеалният западен кореспондент трябва просто да се задоволи с официалните изявления на съответните осведомителни агенции и същата храна, която се поднася на широките маси. Явно е, че разликата между двете изисквания не може да не доведе до сблъскване. Но ако провинциални страни, като България, Албания или Източна Германия, могат сравнително леко да се справят с „напастта“ от чужди кореспонденти, то за Съветския съюз, като свръхвелика сила и като една от централните държави в света, е трудно и понякога много неудобно да заключи чуждите кореспонденти в хотелските им стаи. В края на краищата в същото време съветските кореспонденти на Запад кръстосват където и както им е удобно и пишат каквото си искат, без някому да му е дошло на ум да ги ограничава. Затова отношението на съветската власт към чуждите кореспонденти е една от най-интересните трагикомедии на съвременната политическа сцена. И съвсем новата книга на Дейвид Бонавия, озаглавена „Дебелия Саша и Градския партизанин“, ни разкрива множество интересни факти на това „немирно“ съвместно съществуване. Дейвид Бонавия беше кореспондент на вестник „Таймс“ за повече от три години в Съветския съюз и неговите кореспонденции бяха едни от най-живо написаните, богати с интересен материал и достоверност и най-вече с особена чувствителност спрямо движението за граждански права. Никой не се учуди, когато Дейвид Бонавия беше изгонен неотдавна от Съветския съюз. Разбира се, заради невярно представяне на съветската действителност. Книгата му събуди голям интерес, защото тя представлява не само рекапитулация на тригодишен престой, не само че отива далеч отвъд кореспонденциите на Бонавия и авторът използува перото си без никакъв компромис, но книгата преди всичко представлява сериозен опит на едно западно око да вникне в мъглата на една невероятна действителност.
Всички сме чели материалите на разни набедени журналисти, които, след като посетят две показни текезесета, вечерят с някой министър и получат куп подаръци, описват въпросната тоталитарна страна с такива мили краски, че човек се пита защо ли уважаваният журналист не се засели в толкова харесалата му страна. Други журналисти отразяват собствените си политически или държавни игри. При Дейвид Бонавия няма нищо подобно.
Книгата започва с погребението на Хрушчов. Един западен журналист стои в Новодевическото гробище и се чуди на жестокото пренебрежение на Русия към оня, който бе един от най-популярните й представители. И същевременно край гробищата се разиграва игра на криеница между малцината, които са се осмелили да почетат паметта на мъртвия, и неизбежните служители по сигурността. От тази първа глава на книгата до края животът на западните журналисти в Москва има един постоянен, неизбежен спътник — КГБ. Бонавия използува случая с полуинкогнитното погребение на Хрушчов, за да анализира историческата му роля и да наблегне особено на процеса на десталинизацията и прекратяването му. Истинската десталинизация на Съветския съюз би означавала масови съдебни процеси срещу огромен брой висши и нисши партийни сановници, цели поколения на служители от Държавна сигурност, невероятен брой доносчици и тайни сътрудници, затворнически и лагерни надзиратели — мнозина от които бяха достигнали в Хрушчово време върховете на кариерите си. В Съветския съюз щеше да стане много горещо, ако всички тия граждани трябваше справедливо да споделят вината с техния мъртъв вожд. Триумвиратът Брежнев-Косигин-Подгорни спира твърдо на средата, без да позволи реална промяна, но и без да се върне към кошмарния терор на старите времена.
Всичко това според Бонавия създава условия за възникване и развитие на протестното движение в Съветския съюз като израз на свободомислие и вътрешна необходимост. Онова, което Сталин незабавно би удавил в кръв, сегашното съветско ръководство се опитва да възпре и ограничи с по-внимателни мерки. Оттук Бонавия очертава внушителния мост, създаден от само себе си между западните журналисти в Съветския съюз и ония, които не са съгласни със съществуващата вътрешнополитическа картина в страната. Например той разказва за силния интерес към несъгласните в Русия, проявяван от страна на италиански журналисти — комунисти.
Бонавия също се свързва, и както личи от всички факти, доста плътно с движението за граждански права на академик Сахаров и с рояка недоволници, които са приели с типичната руска месиянска предопределеност — че трябва да бъдат съвестта на своето болно време. При това Бонавия никак не преувеличава техния брой, който върху фона на огромното покорство на масата изглежда почти нищожен. Той изтъква обяснението, което мнозина и в България дават в най-интимен кръг: „Щом не можеш да се бориш срещу тях, присъедини се към тях.“ Което пък ни отвежда до вече класическата истина, че каквато и да е съществена промяна в Съветския съюз или другите страни може да бъде постигната единствено чрез партията.
Бонавия се заема да разкаже подробно за всички тия странни хора, за които ние четем по вестниците и чието съществуване и поведение е някакъв почти легендарен пример в съвременната човешка история. За мен беше интересно да прочета впечатленията на човек, който лично се е срещал и говорил с академик Сахаров, с физика Твердохлебов, с математика Шафаревич, с Валери Чалидзе, с ония, които са ядката на движението за граждански права. Първата черта, която обединява тези хора, е високата им интелигентност. Това са учени, мислители, творци от световна класа, което идва да потвърди старото ми убеждение, че „моженето“ е независимост, т.е. че способните хора не са много склонни към робско покорство. Докато четях характеристиките, които Бонавия дава на личности като Сахаров, Амалрик, Чалидзе, Павел Литвинов и много други, съвсем неволно ги съпоставях с мнозина мои познати съветски дейци — например наскоро починалия Сталинов глашатай Кочетов, сибирското безличие Георгий Марков (жалко за името) или ония момченца Евтушенко и Вознесенски, които обичат билетчето им да печели и от двете страни. Не бихте ли съпоставили дейността на официалната културтрегерщина в Съветския съюз — с нейното лакейско поведение, верноподанически речи и непрестанни тостове по непрестанни банкети, цялата тази мазно-угодно усмихваща се партийна интелигенция — със самотните и като че обречени фигури на Сахаров, Солженицин или Амалрик? В 1972 година Сахаров писа:
„Нашето общество боледува от апатия, лицемерие, тесногръд егоизъм и скрита жестокост. Болшинството от представителите на неговия висш слой — партийно-правителствения апарат и най-висшата и най-издигната каста на интелигенцията — твърдо държат за техните явни и тайни привилегии и са дълбоко безчувствени към престъпването на човешките права, към интересите на прогреса и към сигурността и бъдещето на човечеството. Други, смутени в дъното на душите си, не могат да си позволяват «свободно мислене» и са обречени да изтезават себе си с вътрешни конфликти. Пиянството е взело размери на национална катастрофа, то е един от симптомите на нравствено деградиране на нашето общество, което потъва все по-дълбоко и по-дълбоко в състоянието на хроническо алкохолично отравяне.“
Бонавия е бил чест гост в дома на Вера и Валери Чалидзе, преди съветското правителство да ги изпрати в САЩ, за да им отнеме паспортите. Пред нас изпъква образът на Валери с целия му огромен идеализъм, с нежеланието му да върши нищо прикрито от съветските власти, с огромната му почтеност спрямо всички.
Но като че най-голямо внимание и най-големи лични симпатии Бонавия е отделил за Павел Литвинов — човека, когото Държавна сигурност смята за истинския „вожд“ на движението на свободомислещите в Съветския съюз. Бонавия пише:
„Павел е герой, който принадлежи половината на Милтон, половината на Казандзакис. Милтон ще разпознае в него постоянната борба на силите на мрака и светлината. Казандзакис ще приеме, че неговото отношение към политиката напомня отношението на великия Зорба към живота.“ Павел е борецът, който иска да върне съветската действителност към нейното истинско предназначение, към първоизточниците и първоцелите на революцията. Той е изпълнен с непоклатим оптимизъм по отношение бъдещето на Съветския съюз, той е този, чиято силна и рядко оригинална личност кара да се прекланят приятели и врагове, той се опитва абсолютно открито да предизвика неосталинистите на разговор при взаимно доверие, за да говори на умовете им, за да използува най-хуманния от всички методи за борба — убеждаването или разубеждаването. Държавна сигурност се опитва да се отърве от него, като му предлага паспорт да напусне Съветския съюз, но Павел отказва. Накрая той отново е арестуван.
В цяла глава Бонавия се спира на един друг спътник на дейността на чуждите журналисти в Съветския съюз — подслушването чрез тайни микрофони. Ако в Съединените щати поставянето на таен микрофон в сградата Уотъргейт прекатури правителство и президент, в другата свръхвелика сила поставянето на тайни микрофони е нещо като „добър ден“. Но Бонавия иска да бъде обективен. Той смята, че слуховете за тоталното микрофонизиране на всички хотели, зали, коли, кафенета и пр. е малко нещо легенда. Логически той смята, че дори огромните ресурси на съветската сигурност не са в състояние да покрият с микрофони всички чужденци и всички места. Но възможността от присъствие на таен микрофон има парализиращо въздействие върху огромен процент хора. Оттук той повдига завесата на ограниченията, които съветската власт налага на кореспондентите, и най-вече на опасностите, на които се излагат обикновените граждани, които се осмелят да приближат чужденец. Всички западняци, посетили Съветския съюз, откриват с разочарование, че между тях и обикновения съветски гражданин се е издигнала невидимата стена на страха. „Искаш ли да имаш ядове, приближи чужденец“ — се казва в една най-нова руска поговорка. Отгоре на всичко зад всеки чуждестранен кореспондент неизбежно следва сянката на Държавна сигурност. Човек може да си представи, че поне една дивизия служители на този институт получават заплати, за да вървят денем и нощем след някого. И въпреки бдителността Бонавия разказва за игрите на криеница, при които агентът остава с пръст в устата.
Значителна част от спомените на Дейвид Бонавия са посветени на противоречията между съветската идеология и съветската действителност. Като в средновековните християнски времена партията е поставена в положението на всезнаещия Бог, който може да обясни абсолютно всичко с оскъдната си идеологическа платформа. Огромният страх от разискване, от спорове се изразява в абсолютно всичко. Бонавия говори за смехотворния характер на съветските вестници, пред които западните комунистически издания като „Юманите“ или „Унита“ са като вестници от друга планета. Съветската преса е часове и дни зад западната в съобщаването на новините, а цялата информация за изобретения, добиви и технически постижения всъщност има за цел да крие истинския живот. Бонавия хумористично сумира методите на съветската преса срещу опонентите: 1. Омаломощи опонента с огромно количество думи. 2. Обвини го, че той прави това, което ти правиш. 3. Отхвърли с възмущение несъществуващи обвинения. 4. Припиши му, че е признал собственото ти становище. 5. Повтаряй, повтаряй и повтаряй. 6. Не му позволявай да се аргументира, като използуваш заглушаването. 7. Направи го да се чувствува виновен. 8. Лиши го от възможността да се защити. В същия духовит тон Бонавия възпроизвежда разговор между западен журналист и съветски фанатик. От друга страна, той нарисува тежката материална действителност на съветския гражданин — огромния недоимък от стоки, лошото продоволствие, тежката и мързелива бюрократична машина, смазващата безчувственост на множество съветски институти, за които човешките чувства не са много различни от тия на мухата. Бонавия привежда най-добросъвестно цифри, като приема най-удобния за съветските власти курс на рублата, за да ни покаже азиатската мизерия на живота там. Квартирите, транспортът, кооперативните пазари и, разбира се, огромното, страшното пиянство не са убягнали от очите му. И същевременно симпатиите му към обикновените хора в Русия са открити. Той ни рисува няколко автентични образа, като този на Питагор, на Костя, на Градския партизанин и на самодоволния представител на съветската журналистика Дебелия Саша. Всичко е разказано толкова достоверно и картинно, че аз имах чувството, че познавам лично тия хора, по известни причини скрити зад псевдоними. Накрая той разказва за арестуването му от властите и изгонването му от Съветския съюз и за чудесната прощална вечеря, на която присъствуват самият Сахаров и видни съветски свободомислещи.
Сигурно съветската преса би окачествила спомените на Бонавия като поредното издание на империалистическата пропаганда, която съществува, за да злослови против съветския режим. А в действителност това е книга, която прави чест на нейния автор заради безкомпромисната му откровеност, честност и любов към истината.
Преди да приключи книгата си, той пише:
„Русия не заслужава лошо чувство, а скръб.“
Колкото повече времето ни отдалечава от този ден, толкова по-ярко изпъква неговото огромно историческо значение. Защото не става въпрос за едно от многото нашествия на една държава в друга държава, нито за насилственото събаряне на режима, нито за логичен ход в политическа игра. В своето полувековно съществуване съветската система преживя не една и две конвулсии, но на 21 август 1968 година се случи нещо непоправимо страшно — идеологията отрече идеалите, в името на които съществуваше, или както вечерта на същия ден един български комунист каза отчаяно: „Днес погребаха Октомврийската революция.“ За всички ония, които бяха приели залпа на „Аврора“ като рожден момент на идеали, надежди, илюзии, мечти за някакъв неясно красив, нов човешки живот, за ония, които фанатично бяха съхранили това чувство през толкова мъчителни години, датата 21 август беше краят.
В София хората бяха изненадани и попарени. В първите часове на всички ни се струваше, че става някакво недоразумение. Вестниците излязоха със закъснение, защото, както по-късно се разбра, е трябвало да променят напечатаното съобщение за нашествието. В първата редакция е било съобщено, че войските влизат по покана на новото правителство на Чехословашката народна република, а след това беше променено в смисъл, че влизането става по покана на работнически и партийни колективи. Недоразумението беше произтекло от неочаквания факт — че нашествениците не успяха да намерят 14 чехословаци, между 14 милиона граждани на страната, за да съставят така необходимото им правителство, за което да може да се каже, че ги е поканило. Един факт, който не само наложи пренабирането на вестниците в 4 часа през нощта, но смути дълбоко и най-послушните партийни редици.
По-късно същия ден зазвъняха телефони по домовете на по-видните граждани, разтичаха се журналисти, репортери — било от радиото, било от вестниците, — за да намерят неизбежните „изказвания“, които да подкрепят военната акция. За чест на българската интелигенция може да се каже, че не се намери нито едно уважавано име, което да откликне положително на българската намеса в Чехословакия. По-късно се разказваха почти анекдотични случаи как известни писатели, артисти, художници са отклонили въпросите на журналистите, но като че повечето от половината отговаряха много сполучливо: „Какво да кажа, когато нищо не знам, никой няма представа какво всъщност става в Чехословакия, никой не е информиран.“
Това, че никой не беше информиран, си оставаше най-основателен отговор. До началото на 1968 година отношението в много партийни кръгове към онова, което ставаше в Чехословакия, беше почти позитивно. Никому и през ум не минаваше да види в чехословашкия процес нещо повече от постепенно демократизиране на страната. В края на зимата се появиха първите критични мнения, главно в тясно просъветските среди и, разбира се, Държавна сигурност. Но като цяло партийното отношение все още беше неясно, толкова повече, че известни общественици, посетили Чехословакия през пролетта, се изказваха подчертано ласкаво за новия курс на Дубчек. Едва през април се установи генерално критично отношение, разбира се, изключително под съветски натиск, което започна да се изразява в работата на пропагандната машина. Започна се с подмятанията, че „чехословашките другари“ отиват „твърде далече“, и се завърши със заклеймяването на „контрареволюционните сили“. През май 1968 година човек можеше да чувствува в София усиленото сърцебиене на стреснатата и уплашена върхушка от вечни сталинисти, която неврастенично подвеждаше по-уморените и по-демократични кръгове на партията и властта. От друга страна, сред обикновените хора се появи онова топло вълнение на последната и може би най-голямата надежда, че пролетният чехословашки вятър ще разлисти и нашите дървета. Човек често можеше да чуе въпроси като: „Вярно ли е, че са отменили паспортните ограничения?“, „Казват, че можеш да дадеш под съд милицията за неправилни действия!“, „Наистина ли ще въведат истински избори, когато няма да избираш само един, а много кандидати?“… и т.н. Не един и двама комунисти от поколението на идеалистите смятаха, че Дубчек се опитва да намери действителния път към комунизма, като изтръгва страната си от джунглата на сталинистката варварщина, като реабилитира хуманното лице на идеала от кървавите ръце на идеологията. Оптимистите вярваха, че той ще успее. Песимистите смятаха, че в края на краищата ще се стигне до куриозен компромис между източния и западния начин на живот, но че при всички случаи експериментът е интересен.
Може ли наистина да се осъществяват комунистическите идеи без помощта на милицията?
А какво всъщност ставаше?
Бях в Прага през лятото на 1967 година — по време на знаменитото сблъскване между събранието на писателите и човека на Новотни, секретаря Хендржик; бях там, когато всичко започна. В паметта ми се е запазило усещането за една магическа атмосфера на радостна възбуда, на разпалено брожение на духовете, на всеобщо вдъхновение, в което никога преди не бих повярвал. Ние винаги смятахме чехите за хора прекалено реални и прекалено пресметливи, за да приемем в един момент, че те са народ от поети. И тъкмо поезията предшествуваше стъпките на Александър Дубчек, тъкмо поезията направи от него знаме на всички надежди. Тая поезия човек можеше да срещне в тълпите по Вацлавски намести, в театрите и младежките клубове, в телевизията и радиото, в тихите улички на стария град или в кръчмата, която съхраняваше вечния дух на Ярослав Хашек.
Не зная друга страна, която с такова възхитително единство да е преживявала по-красиви и по-вълнуващи моменти на радостно предчувствие. Като че идваше денят на дългоочакваната амнистия и всички хора — затворници живееха само с това, което те вярваха, че ще намерят отвъд стените. Дори нормалният човешки скептицизъм и цинизъм се беше стопил пред прага на всеобщата илюзия. Никой не знаеше какво точно ще стане отвъд стените, достатъчно беше, че няма да има повече стени. За мнозина западни граждани това чувство ще си остане дълбоко непонятно.
Авангардът на разкрепостяването бяха чешката култура и изкуство. Всеизвестни са наистина великолепните постижения на чешкото кино, които си останаха в историята като „чешкото чудо“, в театрите човек можеше да види пиеси, за които ние в София и не подозирахме, телевизията и радиото някак отведнъж загубиха своя досаден до смърт съветски първообраз, поеха от светлината на хората и сами станаха източници на нова светлина, цялата чешка литература тръпнеше от поривите на този нов дух и начело на обновлението стояха писатели, истински писатели, а не организационни мижитурки. Завиждам и винаги ще завиждам на чешките писатели за тази година — от август 1967 до август 1968.
Пак в същата тази година в България се беше надигнал страшен вой срещу един западногермански телевизионен филм за Лайпцигския процес и Георги Димитров, който, според Тодор Павлов и хората около него, осквернявал образа на Димитров. Този филм беше в Чешката телевизия и приятели ме поканиха да го видя. Присъствуваха хора от посолството и други българи. Всички видяхме, че това беше най-достойно направен филм за Димитров, позитивен, с човешко отношение към образа му, много по-вълнуващ и сериозен, отколкото многото българо-съветски оперети за него. Чешките ни домакини ни гледаха с усмивка. „Очевидно вашите хора в София са сбъркали“ — казаха те. Не знаеха, че „нашите хора“ в София въобще не бяха видели филма и че целият шум във вестниците беше резултат на недопустимо невежество. По-късно в София видяха филма, но никой нито се поправи, нито се извини. Само този случай ни показва разликата между два партийни свята — чешкия и българския.
Ако Хрушчов ликвидира в най-голяма степен култа към Сталин, без обаче да засегне сериозно сталинисткия характер на партията и на страната си, Александър Дубчек се опита да направи тъкмо това — да преодолее жестоката дистанция между партия и народ, между партия и човек. Корумпираното отношение на Сталин и неговите хора, естествено основано на марксизма, противопоставя партията на народа и на човека, при което нейната дейност не само се обезсмисля, но и нанася страшни поражения. Така за половин век в съветския свят се оформиха трите групировки, пълно копие на структурата на феодалното общество: партийната аристокрация с нейните дворци, с нейните най-скъпи автомобили, с нейните царски привилегии, с нейния затворен кръг от взаимни назначавания, преназначавания, женитби, сродявания и т.н. Второ: партийният апарат от безотказни, верни функционери, вечните служители на всяка власт, вечните слуги — изпълнителни, инициативни, плашени от всеки жест и благодарни от всяка милост, жестоки и безогледни кариеристи, които за една звездичка повече на пагона си биха продали и майките си, и бащите си. И трето: масата, синоним на стадо, чиято инертност се подхранва с всички средства, стадо, което няма право да бъде нищо друго освен производител на обществени блага, стадо, което няма право да мисли, да преценява, да избира, да се отклонява.
Тази съветска структура, която връща човешките взаимоотношения с около хиляда години назад, беше наложена след Втората световна война във всички източни държави, макар и дълбоко неприсъща на демократичните им традиции, на културното им ниво, на свободолюбивия характер на хората там. Но тя толкова се услади на новопроизведените партийни барони, маркизи и херцози, че те я циментираха с вграждането на безброй човешки сенки и създаването на може би най-съвършената полицейско-милиционерска организация в света. В края на краищата първата мечта на всеки простак е да бъде аристократ.
Това беше светът, на който Дубчекова Чехословакия посегна. При това от позициите на истинския, първородния комунизъм, от позициите на идеалите за справедлив и достоен човешки живот. Четиринадесет милиона души казаха „не“ на крепостните стени, „не“ на дворците и чайките, „не“ на обидата да бъдат смятани за безмозъчно стадо, „не“ на функционерчетата, върху чиято дейност се крепеше феодализмът, „не“ на всички ония, които удовлетворяваха собствените си първични комплекси за сметка на цял народ. „Не“ на цялата система. Спонтанно, единодушно отрицание на дълбоко погрешен път в името на посоката.
Всеки, който познава донякъде живота в страните от съветския блок, знае, че при конкретните съвременни исторически условия промяна там може да стане само по вътрешнопартиен път. Защото партията е единствената сила във всяка от тези страни и само чрез силата на партията могат практически да се осъществят промени. И тъкмо тук е значението на чехословашките събития, където самата партия се опита да се преобрази по силата на самоосъзната необходимост. И тъкмо тук е и причината за гибелта на Чешката пролет.
Мнозина са си задавали и си задават въпроса — какво би станало, ако експериментът на Александър Дубчек успееше, ако върху разрушения съветски феодализъм на Новотни израснеше нова, процъфтяваща форма на управление, в която не фикциите, а човекът бъде поставен на пиедестал? Нали този успех щеше да бъде фатален за първообраза, нали щеше да унищожи толкова удобната на всички източни феодали лъжа — че другояче не могло, че единственият път към социализма бил съветският път. Всички народи от Източна Европа следяха чешките събития с най-жив интерес, защото в Прага се правеше опит да се намести върху нови релси отдавна дерайлиралият влак на комунистическата идея.
Всички приказки за надигаща се контрареволюция, за добре организиран преврат от чужди разузнавания, целият арсенал от обвинения, познат от времето на унгарските събития, който „братските“ страни употребиха като основание за нашествието си, бяха толкова плитка лъжа, че едва ли някой е повярвал.
Помня добре първото обяснение, което се даваше на едно събрание в София. Един полковник от Държавна сигурност обясняваше, че според най-точни сведения контрареволюцията в Чехословакия била организирана не от американското разузнаване, не от западногерманците, не от китайците, а от… Интележън Сървис. Обяснение, на чиято глупост дори не можеш да се усмихнеш. Бих посочил на този служител на правдата днешните процеси в Чехословакия, в които подсъдимите са преди всичко членове на комунистическата партия. В Чехословакия нямаше и не можеше да има никаква контрареволюция, защото тя беше извършена преди много години в Съветския съюз, защото тая контрареволюция изврати идеали и принципи, за да доведе до най-антихуманната и безправна обществено-политическа структура, позната в съвременната история. Демократизацията край бреговете на Вълтава уплаши властвуващите партийни върхушки във всички подчинени на Съветския съюз страни, тя беше обявена за опасна зараза и половинмилионна армия беше изпратена, за да я ликвидира. Всички знаем как се развиха събитията. Мисля, че това е една от най-тъжните страници на човешката история днес, пред очите на цял свят танковете стъпкаха идеалите, за да дадат своя принос към позора на Съветския съюз и към болната съвест на човечеството.
И както винаги става във всички източни страни, датата 21 август послужи като повод за настъпление срещу всеки полъх на свобода и надежди. В часове изчезнаха и най-мъничките процепи на светлината, появили се след Двадесетия конгрес, с един замах бяха ликвидирани всички тенденции за една макар и много бавна промяна, беше въведен жесток контрол върху цялото изкуство и култура, предприеха се огромни чистки на културния фронт, призовани бяха отново да заемат местата си поставените временно в глуха линия Сталинови последователи; всичко, което имаше и най-малкия дъх на свободомислие и неортодоксалност, беше етикетирано с нова дума — „чешко“. Хора, филми, пиеси, книги, мнения, отношения и какво ли не бяха дамгосани с думата „чехски“ или „чешки“. Пази Боже в днешна България да бъдете уличен в нещо „чешко“.
Така диктаторите и техните слуги превърнаха името на Чехословакия в синоним на свободата и достойнството.
Изчезна чудната атмосфера на Пражката пролет, изчезна опиянението на невероятно единния народ, изчезна още една надежда на човека да намери нов път към по-достойно бъдеще, изчезна поезията.
А какво остана? Полуумъртвена страна, тъпкана от железните вериги на танковете, народ, обречен на дълъг затвор, и възстановени феодални стени, които искат да ни декларират, че нищо не се е променило.
Но тъкмо тук собствениците на танковете се лъжат. Двадесет и първи август 1968 година промени много неща. Духът на Чешката пролет плъзна навред. Ние вече го срещнахме в полските събития, в румънските промени, в унгарската атмосфера… виждаме го да шествува и в Съветския съюз, все така напорист и неудържим, и можем да се попитаме: коя стена е следващата поред?
Може би на Кремъл.
Малко са книгите, които са ме разтърсвали така силно и така болезнено, както автобиографичният отчет на Александър Гладков, озаглавен „Срещи с Пастернак“. В течение на няколко години тази книга е имала ограничен достъп до съветските читатели на „Самиздат“. През 1973 година тя бе публикувана на руски в Париж, но едва преди няколко седмици се появи първото й преводно издание на Запад, на английски. Александър Гладков беше известен съветски драматург, член на Съюза на писателите, който в следвоенната вълна от чистки на интелектуалци в СССР беше арестуван през 1948 година и освободен от лагер едва след смъртта на Сталин. Гладков почина миналата година.
Личното познанство между Гладков и Пастернак започва през 1936 година, когато двамата се срещнали в дома на прочутия режисьор Майерхолд. Пастернак е известно и респектиращо име, докато Гладков е млад драматург, който прави първите си опити в театъра на Майерхолд. Но фактически приятелството между двамата се заражда и развива по време на престоя им в малкия град Чистопол, на река Кама, където през 1941 година група видни съветски писатели са евакуирани поради германското настъпление към Москва. В тази сурова военновременна атмосфера живущите в градеца сякаш се приближават по-непосредствено един до друг, отколкото когато и да е било преди в условията на столичния живот. Това приближаване е необходимо условие за възникването на по-трайни отношения и за навика на хората да бъдат по-откровени един спрямо друг, особено в страна и в епоха, където откровеността е твърде сигурно средство за самоубийство. Пастернак, който като всички нормални хора по света има нужда от приятел, за да го слуша, говори на своя млад почитател с желанието да сподели. От своя страна Гладков се старае да запише тези разговори в своя дневник. По-късно, в Москва, приятелството продължава, докато Александър Гладков е арестуван. Лагерът, изглежда, оставя тежки следи у драматурга, който след реабилитацията си живее изолирано и се среща с Пастернак само седем пъти. Последния път — на погребението на знаменития автор на „Доктор Живаго“.
По-голямата част от книгата на Александър Гладков е съставена от откъси от дневника му, което й придава забележителна автентичност и свежест. Там, където времето е прекъсвало непосредствената връзка, той я е запълнил с онова, което е научил по косвени пътища. Но онова, което според мен Гладков е успял да постигне чрез тази проста и непретенциозна форма, е, че редом с крайно интересния и внушителен образ на самия Борис Леонидович Пастернак пред читателя се разкрива почти Рембрандово платно на съветската действителност и на живота на съветските писатели. Въпреки че Пастернак си остава централният герой на книгата, повече от явно е, че неговият главен партньор не е литературата му, а съветската действителност. Силно и релефно Гладков очертава образа на един роден поет и неговия дълбоко частен, индивидуален свят, неговата предопределена самотност и жизнено чувство за красота, застанали срещу образа на натрапена демонска действителност, по-зловеща от Дантевия „Ад“ и по-грозна от най-предателски акт. Конфликтът между тези два образа е неизбежен и развръзката му твърде очевидна. Но тъкмо тук, където логиката на конфликта неумолимо изпрати към гибел такива чудни поети, като Бабел, Манделщам, Цветаева, Булгаков, и осакати завинаги творци, като Ахматова, Олеша и Зошченко, Борис Пастернак е пощаден по чудо. Поради цялото си независимо и във висша степен безкомпромисно поведение Пастернак е трябвало да бъде ликвидиран далече преди другите. Колко нощи Пастернак е чакал в дома си в Переделкино да дойдат агентите на Ежов или Берия и да го отведат завинаги. И до ден днешен не се знае какво точно го е спасило. Един от съветските прокурори, който след смъртта на Сталин е проверявал досиетата на невинно избитите и осъдени съветски интелектуалци, е казал, че бил смаян от оцеляването на Пастернак. В досието му било отбелязано, че бил съучастник в заговор, свързан с Майерхолд и Бабел, и тъй като последните двама са били ликвидирани, само чудо спасило Пастернак. Но какво е това чудо? Мнозина сочат към Сталин. Но от къде на къде обхванатият от мания за преследване видиотен диктатор ще пощади този поет, който никога не е декларирал ярка политическа обвързаност и чийто единствен сериозен политически кредит е преводът на грузинските поети на руски език? Та нали Борис Пастернак никога не е бил член на литературната върхушка, като Федин, Леонов, Асеев, Еренбург? Тук ние научаваме за един биографичен момент, в който може би се крие отговорът на чудото. Единственият човек, който е бил в състояние да извика някакви човешки чувства у Сталин, е била неговата втора жена Надежда Алилуева. Има основания да се вярва, че нейното самоубийство през 1932 година е разтърсило Сталин издъно. В „Литературная газета“ от 19 ноември 1932 година е поместено съболезнователно писмо до Сталин, подписано от 33 видни съветски писатели. Между тях не е името на Пастернак. Вместо да подпише казионното, неискрено и шаблонно писмо, той изпраща за отпечатване няколко реда от свое собствено име. „Аз споделям чувствата на другарите. Онзи ден, преди съобщението за смъртта на Алилуева, аз мислих много за Сталин. Като поет — за първи път. После прочетох новините. Бях потресен, като че се намирах там, до него, и бях видял всичко. Борис Пастернак.“ Всеки, който познава помпозния, натруфен, изкуствен и превзет до немай-къде тон на подобни послания в комунистическия свят, не може да не бъде смаян от лаконизма на Пастернак и от чувството, че съболезнованията му са най-искрени.
Мнозина смятат, че това съболезнование на Пастернак е направило силно впечатление на Сталин с ясновидството на неговия автор — факта, че е мислил за Сталин преди смъртта на жена му. И може би оттук идва закрилата, която пази поета до смъртта на Сталин. Доказателство за това е фамозното обаждане по телефона на Сталин до Пастернак през юли 1934 година, в което той го запитва какво мисли за Манделщам, вече намиращ се в ареста. След разговора животът на Манделщам е продължен… но само за 4 години. И Пастернак до края на своите дни ще се самообвинява, че не е бил достатъчно убедителен в този телефонен разговор, за да спаси напълно обречения поет.
Като че предчувствувайки приближаващите ужаси на 1937 година, когато най-безсмисленото и най-безмилостното клане на невинни хора ще обезлюди Пастернаковия кръг от приятели и близки, той публикува в новогодишния брой на „Известия“ в 1936 година две стихотворения. Второто от тях явно се отнася до Сталин и тук Пастернак се опитва внимателно да му внуши да се откаже от лудостта на революцията и се върне към пътя на вековете. Това е наистина наивен опит за очовечаване на диктатора.
Александър Гладков разказва подробно за живота на писателите в Чистопол по време на войната. Но докато командуващата върхушка, начело с Федин и Леонов, прекарва военните години сред доста удобства, Пастернак живее в тежко безпаричие, без никакво отопление и виси на безкрайните опашки за хляб. Гладков е изненадан от неговата устойчивост и добро настроение. При всички тежки обстоятелства Пастернак запазва своя внимателен, човечен тон, своето вътрешно благородство и навика си за упорит труд. В тази част от своята книга Гладков педантично записва казаното от Пастернак. И ние четем:
„Първият белег на таланта е смелостта. Но не смелост на сцената или в редакцията, а смелост пред чистия лист хартия.“
„Бъдещето е най-лошата от всички абстракции. Бъдещето никога не идва такова, каквото го чакате. Или може би ще бъде по-вярно да се каже, че в действителност то изобщо не идва. Всичко, което съществува реално, е в рамките на сегашното. Дори нашите чувства за миналото произтичат от сегашното. Всъщност миналото също е абстракция, но по-малко лъжлива от бъдещето.“
И по-нататък:
„Човек има еднаква нужда да бъде разумен и неразумен, спокоен и нервен. Ако го оставите само с разумността и спокойствието, той ще стане тъп, безцветен и летаргичен. Оставете го само с неразумността и нервите, и той ще загуби и себе си, и света. Поетът е човек на крайностите. Той търси разум в неразумното и неразумност в разума…“
„Социалистическият реализъм така често маскира всичко, което е празно, надуто, риторично, без съдържание, безполезно за хората и морално подозрително.“
Пастернак, който знае великолепно няколко езика и чието главно занимание по това време са преводите му от английски, поразява Гладков с всестранната си култура, дълбоки знания и независим подход. Каква голяма надежда идва от следните думи:
„За да може да се самосъхрани, злото трябва да се маскира като добро. Може да се каже, че злото винаги е имало комплекс за малоценност и затова то никога не е откровено.“
Прочитайки това, аз си помислих, че наистина не познавам нито един зъл човек и зъл акт, който да не е прикривал комплекс за малоценност.
На 15 февруари 1942 година, разхождайки се по брега на Кама, Пастернак казва на Гладков:
„Много хора ме смятат за нещо по-различно от това, което съм. Тъкмо заради това моите отношения с Горки бяха отровени до края на живота му. В Переделкино Фадеев идваше от време на време да ме види и след няколко чашки започваше да ми се доверява. А аз се измъчвах и огорчавах, че той си позволяваше да прави това… Фадеев беше добре разположен лично към мен, но ако получеше нареждане да ме обеси, удави или нареже на парчета, той щеше да изпълни нареждането незабавно и щеше да докладва, без да му мигне окото, докато на другия ден, когато се напие, ще каже колко много му било жал за мене и какъв чудесен човек съм бил. В нашата страна има много хора с «раздвоени личности». Но личността на Фадеев е разделена малко по-различно, на няколко изолирани секции, като подводница. Само алкохолът може да преодолее преградите и да съедини разделеното.“
Струва ми се, че това определение на Пастернак за нещастния Фадеев може да бъде успешно отнесено и към доста български фадеевци, които едва ли някога биха се самоубили заради разрушението на техните кумири.
Но истинското развитие на драмата на Борис Пастернак започва след войната.
Войната завършва с победата на Съветския съюз и съюзниците. Но победата на оръжието не води до победа на разума и човечността в родината на Борис Пастернак. Може би уплашена от онова, което съветските войници са видели в чужбина, комунистическата партия и Сталин бързат да запечатат границите и да възстановят в земята си кошмарния призрак на страха от 1937 година. Победата сякаш идва, за да затвърди властта на злото във всичките му измерения.
Борис Пастернак е отново в дома си в Переделкино. Но в Москва той отива рядко и всичко сочи все по-очевидна промяна у него. Ахматова и Зошченко са изключени от Съюза на съветските писатели и дори безгръбначният Федин е получил шамар заради спомените си за Горки. Годините 1945 и 1946 носят злокобни предзнаменования. Но самоизолацията на Пастернак има и своите по-дълбоки, вътрешни причини. Изповядал вече неведнъж своето недоволство от всичко, което е писал, силно нещастен с разказната поема, която изоставил, и с неуспеха му да направи нещо за театъра, поетът се обръща към нещо, което отдавна е стояло в сърцето му. В едно писмо от това време той съобщава:
„Досега работех малко мои собствени неща, но сега започвам работа върху моя роман, който ще обхване целия ни живот, още от самото начало, и не толкова в неговия литературен, колкото в неговия съществен аспект… Моите отношения с някои хора на фронта, на поетичните четения и особено на Запад се оказаха далече по-многобройни, откровени и прости, отколкото аз можех да си въобразя дори и с най-развинтена фантазия. Това оказа върху мен уникален, магически ефект, опрости и улесни моя вътрешен живот, мислите ми, работата ми, докато същевременно в еднаква степен усложни моето външно съществуване. Последното е трудно, понеже предишната ми въздържаност и добродушие изчезнаха без следа. Не само Тихонов и повечето членове на писателския съюз не съществуват повече за мен, не само аз се отричам от тях, но не пропускам възможността да кажа това ясно и открито. И те, разбира се, ми връщат със същата монета. Без да се споменава, е ясно, че нашите сили са неравни, но жребият е хвърлен и що се отнася до мен, аз нямам друг избор…“
Една година по-късно, през ноември 1946, Пастернак пише в друго писмо следните допълнителни обяснения:
„Сега имам възможност да работя върху нещо, без да съм принуден да мисля всеки ден за насъщния. Искам да пиша за целия ни живот, от Блок до войната, която току-що свърши, ако е възможно, в 10 или 12 глави. Не повече. Можеш да си представиш колко бързам да работя и колко много ме е страх, че нещо може да се случи и предотврати завършването… Понастоящем, съвсем независимо от моите желания, неща с много голямо значение влизат в орбитата на моята съдба…“
От цитираните дотук две писма на Пастернак е явно, че той е започнал работа върху творбата на целия му живот, а именно — бъдещия роман „Доктор Живаго“, който в някаква форма е живял в него от дълги години. Но за да подходи към такава огромна задача, поетът разбира, че трябва да бъде със съвсем чисти ръце. Не че ръцете на Пастернак някога са били омърсени, но животът сред мръсничката подло-страхливичка и еснафско-чревоугодна атмосфера на писателското общество противоречи дълбоко на всяко чисто начало. Някога, преди не много години, един чудесен съвременен български поет написа стих, в който казваше, че иска да се запали и да изгори, за да унищожи в себе си мръсотията, напластена там от „социалистическото“ общество, и дано след това „природата бъде милостива да ме върне към някакво чисто и честно начало“.
Чистото и честно начало е жизнено необходимо за Пастернак, за да пристъпи към романа си с напълно нов, неопетнен творчески замах. Защото, както вече знаем, в този роман ще стане въпрос за разчистването на сметките между красотата на живота и човека и нейното най-грозно отрицание — мръсотията на обществото.
Аз лично не познавам до ден днешен един-единствен поет или писател в Източна Европа, който, живеейки живота на добре платен, самодоволен храненик на режима, готов да стисне всяка нечиста ръка и да размаха покорно опашка пред всеки по-силен пръст, дресиран като маймунка за всякакви писателски салтоморталета, да е написал нещо, което да заслужава думата творчество. Тъкмо напротив, творческото самоубийство на не един и двама талантливи поети и писатели в България започна именно с оттеглянето им от чистото и честно начало. Свидетел съм бил на постепенното и безвъзвратно ликвидиране на човешката и творческата чувствителност на писатели и поети не само спрямо света около тях, но и спрямо самите тях. Виждал съм как многообещаващо, бурно и разтърсващо начало е умирало, удушено сред уригванията на клубното чиновническо благополучие. В съветската литература блестящият пример за такова самоубийство беше Константин Федин.
Борис Пастернак е проникновен и решителен. Както казва в едно от писмата си, той няма друг избор. При това той чувствува, че с него е целият свят, който все още не е загубил чувството си за красота и правда. Част от тази външна подкрепа е жената на голямата любов, която през 1946 година влиза в неговия живот. Тя се казва Олга Ивинская, литературен редактор и преводач в средата на трийсетте години, която става най-близкият човек на поета до края на живота му. Тя се заема с практическите неща в неговите делници, тя му сътрудничи при преводите, тя му помага във всичко и накрая тя е тази, която му дава вдъхновението за създаването на образа на Лара в „Доктор Живаго“.
Чуйте две от ръководните истини на Пастернак при това негово вдъхновено начало:
„За да каже човек истината, трябва да бъде еретик. Така е било винаги и така ще бъде във всяка епоха!“
И другата:
„Никой не може да ми даде свободата като подарък, ако аз вече не я притежавам вътре, въплътена в мен. Няма нищо по-фалшиво от външната свобода, ако човеку липсва вътрешната свобода!“
Ала къде и как един човек и творец като Пастернак може да намери изворите на началото. Ако той беше стар болшевик, вероятно би се върнал при чистите извори на революционните мечти. Ако беше потънал в кръв генерал, би могъл да се отправи към някаква толстоистка колония край река Камчия, ако беше партиен или държавен деец, би могъл да се самозаточи в уединение отвъд полярния кръг. Но той е поет и изборът за начало е между природата и Бога, които в последна сметка са едно и също. Така можем да си обясним завръщането на Пастернак към евангелските мотиви, осъзнаването на необходимостта от вяра.
Александър Гладков определя промяната в Пастернак със следните думи:
„Тъкмо голямата хуманност на Пастернак, неговото инстинктивно, самородно чувство за демокрация, неговата нужда от топлотата на човешка дружба, простотата на неговия начин на живот, както и най-важните уроци, които той получи от всичко, което обичаше и признаваше в изкуството, го заведоха до поезията на последните му години с нейната отличителна религиозност и до написването на романа му «Доктор Живаго»“.
Но в СССР на никакви бунтовници не се прощава. Дори самоизолацията е бунт. Нищо повече не дразни висшето литературно чиновничество от опита да се избяга от стадото. През март 1947 година Фадеев атакува остро Пастернак на конференцията на младите писатели. Това е сигналът. Насъсканите кученца на режима започват да лаят от разни места. На 22 март „Култура и живот“ отпечатва специална статия срещу Пастернак… Той не отговаря, а упорито работи. Вместо отговор казва на Гладков:
„Всеки човек е Фауст по свой собствен начин и всеки трябва да премине сам през всичко.“
Той завършва превода на „Антоний и Клеопатра“. Гладков, който работи в два московски театъра, организира Пастернаков прочит — рецитал на пиесата пред хората от театрите. Пастернак рецитира на 30 януари 1948 година сред бурните овации на своята немногобройна публика. Тяхната подкрепа му е така нужна.
Александър Гладков изчезва в края на същата година, изпратен в лагер за принудителен труд. Същата съдба сполетя и мнозина руски интелектуалци. И тук съветската власт се опитва да нанесе на Пастернак сломяващ удар. По напълно неизвестни причини сините ангели на Берия арестуват приятелката на Пастернак Олга Ивинская и я изпращат за пет години в лагер. Същият трик със сина на Анна Ахматова, Лев, води до написването и отпечатването на няколко стихотворения, възхваляващи Сталин, чрез които Ахматова се опитва да спаси сина си.
Всеки може да си представи какво е било положението на Пастернак, този свръхчувствителен човек, когато любимата му жена е била закарана зад бодливата тел, сред виелиците. Както съдим от няколко стихотворения в края на „Доктор Живаго“, посветени на нея, поетът е бил ужасен. Но той е на здрава почва и компромис няма да направи. Той продължава да пише книгата, в която иска да каже всичко.
Само година преди това той вече е показал себе си в друга светлина. През февруари 1948 година Съюзът на писателите организира голямо четене срещу „подпалвачите на нова война“, с което фактически започва кампанията против, агресивното НАТО. Пастернак е в списъка на тия, които трябва да четат. Четенето се председателствува от Борис Горбатов. Първият, който се явява, е злощастният блюдолизец Алексей Сурков, който декламира някаква агитка. Ала по време на тази декламация публиката започва бурно да аплодира. Сурков знае, че това не е за неговата лозунгаджийска поезия, и се обръща. На сцената се е появил Пастернак, който сяда на стола, определен за него. Един след друг съветските писатели четат своето литературно заклеймяване на „подпалвачите“. Накрая Горбатов извиква името на Пастернак. Той става от стола си и публиката го посреща с най-силни овации. Но вместо да отиде при микрофона, пред който са заставали другите, Пастернак слиза от сцената и застава долу, пред самата публика. Той изглежда млад, красив, с лице, върху което играе смесица от дързост и невинност. Той казва:
„За нещастие аз нямам стихове, подходящи за темата на тази вечер, затова ще ви кажа някои неща, писани преди войната…“
Очевидци разказват, че публиката полудяла от възторг, че четенето се превърнало в нечувана обща демонстрация и Горбатов напразно удрял председателския звънец. Трябвало да се обяви прекъсване.
Тук още веднъж станало ясно, че ако Пастернак не е бил арестуван заради провалянето на тази вечер, то се е дължало само на мистериозния му имунитет.
Сталин умира. Александър Гладков се връща от лагера след шестгодишно отсъствие в Москва. Той чете в списание „Знаме“ цикъл стихове на Пастернак от романа „Доктор Живаго“. Приятелството между двамата продължава и пак, както в старите дни, Пастернак говори, а Гладков слуша. Поетът му доверява, че въпреки смъртта на Сталин черни облаци се събират над главата му. Това е през август 1957 година. След дълги колебания „Новий мир“ и издателството „ГОСТЛИТИЗДАТ“ отхвърлят романа, копие от който вече е готово за печат в Италия. Секретариатът на писателския съюз, който има строго милиционерски функции в литературата, вика Пастернак и го заплашва с тежки репресии, ако не спре италианското издание. Гладков се опитва да разсее поета, като му разказва за срещата на Твардовски с Хрушчов, където двамата разделили писателите на две групи птици. Такива, които се използуват за лов. И такива, които се ценят за пеенето им. Явно е, че Пастернак не попада нито в едната, нито в другата група.
През октомври 1957 година съветски поети отиват на официално посещение в Италия. В последния момент Пастернак е изваден от групата и заменен с неизбежния Сурков, който се опитва да изземе копието на „Доктор Живаго“, намиращо се в издателя „Фелтринели“. Но въпреки посредничеството на Толиати „Фелтринели“ отпечатва романа. Първото издание е продадено за няколко часа. През 1958 година излизат издания на други езици. Съветският печат пази мълчание, което се разбива с даването на Нобеловата награда.
Оттук нататък над главата на Борис Пастернак се извива такава зловеща буря, която може да бъде сравнена само с бурята срещу Солженицин. Цялата духовна мизерия и нищожество на съветския строй е демонстрирана в това неописуемо издевателство над един от най-светлите духове в руската литература. Пастернак е принуден да се откаже от наградата и да моли онези, които само са тъпкали руската земя, да го оставят да умре в нея. Спомням си, че шефът на комсомола и впоследствие на Държавна сигурност Семичастни нарече поета „свиня“. Днес едва ли някой си спомня кой беше и къде отиде този безмозъчен апаратчик, както никой не знае кои бяха авторите на варварските статии по вестниците и радиото — Заславски, Сурков, Кочетов и Михалков…
А името на Борис Пастернак е в почти всяка антология на световната поезия, във всяка енциклопедия; учениците в училищата, студентите в университетите изучават чудния поет, преводач и автор на „Доктор Живаго“.
Александър Гладков завършва своята книга за Пастернак с великолепно описание на погребението на поета на втори юни 1960 година. Това погребение, на което многохиляден народ демонстрира спонтанно своите чувства, е онзи най-скъпоценен триумф за твореца, който милиони Нобелови, сталински, ленински или димитровски награди не биха могли никога да му дадат.
Защото този триумф идва дълбоко от сърцата на всички ония най-чудесни хора, които също като Пастернак не искат да бъдат част от ничие стадо.
Има нещо общо между голямата книга и голямата любов. Човек непрестанно се стреми към тях и колкото пъти да се повтарят едни и същи мигове, те винаги изглеждат различни. Може би тъкмо това е голямото в тях — желанието човек да премине през тях отново и отново. Защото всяко ново преминаване носи нови открития, може би не толкова по отношение на книгата или любовта, колкото по отношение на себе си. Някой беше казал, че голямото произведение на изкуството е живо същество, със свое постоянно вътрешно развитие. Мисля, че това трябва да е доста вярно, защото при всяко доближаване нам се струва, че нещо се е променило, за да ни разкрие нова непозната страна, за да ни дари с ново чувство за проникновение и усет за нова мъдрост.
Есетата на Джордж Оруел прочетох веднага след като за първи път книгите му попаднаха в ръцете ми. Прочетох ги след „Животинската ферма“ и „1984“ — две книги, които аз смятам за настолни четива. Три са според мен моралните достойнства на творчеството на Оруел, които му придават такава огромна сила — смелост, истинност и проницателност. Достойнства, които липсват в цели днешни национални литератури и в творчествата на мнозина отделни автори. Дори в свободния свят днес литературата някак се огъна пред истината, загуби смелостта си, започна да прилича малко на дипломация, малко на флирт, доста на търговия. Конформизмът на Запад и опортюнизмът на Изток придадоха на литературата външността на стара и грозна проститутка, която се стреми да задоволи желанията — на Запад на търговците, на Изток — на диктаторите. И сред такава действителност човек извръща очи и търси упование назад, било в класиците, било в апостоли на истината, какъвто безспорно беше Джордж Оруел. Защото, както би могло да се каже на изразителен български: „Оруел не цепеше басма никому!“ Нито на комунисти, нито на фашисти, нито на тъпи марксистки фанатици, нито на разплути капиталистически циници. Той не гледаше на живота от позициите на някакви догми, а от позициите на самия живот. Критерий за живота е неговата жизненост, както критерий за смъртта е нейната безвъзвратност. Оруел живя кратко, но бурно и пълноценно. Той нямаше привилегията да се уригва от преяждане или препиване в някой клуб на тоталитарен съюз на писателите, а беше стражар в Бирма, келнер и физически работник в Париж, би се в Испания на страната на републиката и кръстоса собствената си страна, за да измъкне на бял свят от дъната на мините истината за трагедията на миньорите. Той — възпитаникът на Итън, имперското училище за министър-председатели.
Затова другото важно качество на неговите творби е тяхната плътна житейска достоверност. Никой друг в наше време не е създал по-вярна, макар и алегорична картина на СССР от тази, която той нарисува в „Животинската ферма“. Никой друг не е прозрял така дълбоко в същността на тоталитаризма, както Оруел в „1984“. Когато прочетох тази книга за първи път, почувствувах, че Оруел е живял сред нас — в България, в Съветския съюз, че познава добре сградата край Лъвовия мост или тази на булевард „Столетов“ 21, че е участвувал в гласуване на резолюция за заклеймяване на Солженицин (петминутката на омразата) или сервилно е ръкопляскал на някой вожд (Големия брат). В действителност Оруел никога не е бил в Източна Европа, защото умря, преди тя да се оформи като онова, което представлява днес.
В наше време „Животинската ферма“ и „1984“ са класически книги, които са познати на почти всеки грамотен човек по света извън комунистическите страни. Оруел вероятно е писателят, който никой потиснически режим по света не би допуснал никога. Това е гордият, непримиримият бунтовник срещу нечовешката лъжа, върху която са изградени тези режими.
Колкото и възторжено да е мнението ми за художествената проза на Джордж Оруел, осмелявам се да поставя есетата му наравно и дори по-високо от нея. Струва ми се, че това е форма измислена и създадена за него. Вън от рамките на фабулата ние откриваме внушителната непосредственост на остро критично съзнание и, бих казал, някаква настъпателна човечност. Всичко, за което Джордж Оруел е писал между 1938 и 1949 година, е невероятно валидно за нашето време, за нашите проблеми, за нашите алтернативи. Писателите от тридесетте или четиридесетте години по правило някак се отдалечиха от света на ядрената мощ и на идеологическото безумие. Оруел е от малцината, които не само се приближиха, но явно ще ни съпътствуват докрай.
Есето „Вътре в кита“, което той писа през 1940 година по повод романа на Хенри Милър „Тропик на рака“, представлява един от най-проникновените анализи на същността в духа на съвременната литература. Да попаднеш вътре в кита, когато си в морето, значи да намериш чувство за сигурност, значи да не те е страх от никакви бури и никакви вълнения, да си плуваш кротко и сладко, защитен от сигурността на огромното животно, без да знаеш накъде те води то, къде отиваш. Посоката не е важна, светът отвън не е важен, важна е твоята топла сигурност. И човек разбира, че вече толкова години след смъртта на Оруел за много хора по света, а в това число и доста писатели, смисълът на всичко е да си намерят някой огромен и мощен кит, да се настанят в него с всичко, което им трябва (казват, че вътре можеш да караш кола и да гледаш цветна телевизия), и да си плуват така, скъсали всякакви връзки с онова, което остава отвън.
В това есе Оруел подробно разглежда състоянието на предвоенна Европа и вълненията сред интелектуалците. Той остро подиграва двете вълни млади интелектуалци — едните втурнали се към комунизма, а другите към католицизма. Неговото обяснение е, че прегръщането на кое да е от двете модни учения привлекателно опростява света. И той прави прекия паралел:
„Бог — Сталин. Дяволът — Хитлер. Раят — Москва. Адът — Берлин. Всички празнини са запълнени.“
Той посочва безотговорния флирт на левите интелектуалци с Москва и тяхното престъпно одобрение на Сталиновите чистки. В това биене по гърдите и скандиране на комунистически лозунги той открива антиинтелигентност, огромна суета, мудност и душевна празнота. Когато разни западни поети пишат поеми за пролята кръв, Оруел открива, че в действителност революционните поклонници на кръвопреливането изобщо не са видели през живота си убит човек. Пред нас изпъква картината на полупедерастични обожатели на мустаците на Сталин.
Върху фона на това идейно-политическо онаниране Оруел разглежда състоянието на европейската литература на трийсетте години. Много искам да цитирам този пасаж на моите някогашни колеги, български писатели. Превеждам го буквално:
„Общо погледнато, литературната история на трийсетте години изглежда да защитава мнението, че по-добре е писателят да не се бърка в политиката. Понеже всеки писател, който приеме изцяло или отчасти дисциплината на една политическа партия, по-рано или по-късно е изправен пред алтернативата: «Или върви в крак, или си затваряй устата.» Разбира се, възможно е да вървиш в крак и пак да пишеш — по модата. Всеки марксист много лесно може да ви докаже, че «буржоазната» свобода на словото е една илюзия. Но след като той ви докаже това, остава психологическият факт, че без тази «буржоазна» свобода творческата енергия се изпарява. В бъдеще може да бъде създадена тоталитарна литература, но тя ще бъде нещо съвсем различно от това, което ние си представяме.
Литературата, която ние знаем, е нещо индивидуално, изискващо умствена честност и минимална цензура. И това даже е по-вярно за прозата, отколкото за поезията… Ортодоксалната атмосфера винаги уврежда на прозата и преди всичко е напълно съсипваща за романа — тази най-анархистична форма на литература. Колко добри католици са били добри романисти? Дори шепата от тях, които човек би могъл да намери, са били лоши католици. Защото РОМАНЪТ Е ПРОТЕСТАНТСКА ФОРМА НА ИЗКУСТВО, той е продукт само на свободния ум, на автономния индивид. През никое десетилетие от последните 150 години ние не сме имали такава бедна проза, както през трийсетте години на нашия век. Комунистите и прокомунистите имаха монопол върху литературните списания и критика. Беше време на етикети, лозунги и увъртане… Беше невъзможно да се пишат добри романи в такава атмосфера. Добрите романи не са писани от нагаждачи, нито пък от хора, които съзнават своята собствена неортодоксалност. Добрите романи са написани от ХОРА, КОИТО НЕ СЕ СТРАХУВАТ.“
Това е точен цитат от Джордж Оруел. И, струва ми се, той обяснява в голяма степен не само лошите романи на неговото време, но и лошите романи, писани днес в цяла Източна Европа. Всичко най-хубаво, което днес има в съвременната българска литература, по дефиниция е СМЕЛО и ПРОТЕСТИРАЩО. На света още няма създаден голям подмазвачески, раболепен, блюдолизнически роман!
Друго голямо есе, чието съдържание има пряка връзка с нашето време, е озаглавено „Спъването на литературата“.
„Враговете на интелектуалната свобода — казва Джордж Оруел — винаги се опитват да защитават своята кауза като апел за дисциплина против индивидуализма. Въпросът «истина против лъжа» се държи колкото се може по-далече. Комунисти и католици са напълно подобни, когато смятат, че техният противник не може да бъде нито честен, нито интелигентен… В комунистическата литература атаката срещу интелектуалната свобода обикновено се маскира чрез цяло словоизлияние за «дребнобуржоазен индивидуализъм»… Преди 15 години човек трябваше да защитава свободата на интелекта против консерватори, против католици, против фашисти. Днес човек трябва да я защитава против комунистите…“
По-нататък Оруел разглежда организирането на лъжата и лъженето като основен елемент на тоталитарната или комунистическата държава, като недекларирана конституционна повеля. Той се спира на обяснението, което мнозина като мен добре познават, че „истината би могла да бъде използувана от врага“.
„Организираната лъжа, практикувана от тоталитарните режими, не е нещо временно, а е неделима част от самия тоталитаризъм. Лъжа, която ще продължи дори когато концентрационните лагери бъдат закрити и Държавна сигурност разтурена.“
И Джордж Оруел анализира пълната противопоставеност на изкуство и тоталитаризъм, на литература и диктаторски режим. Обратно, той смята, че науката би могла доста добре да се спогоди с тоталитаризма. В края на краищата връзката между науката и живота не е така решаваща, както връзката между изкуството и живота.
Не е нужно човек да губи много време, за да търси примери. Те са навсякъде и за съжаление България днес ни предлага изобилие от тях. Режим като днешния в България може да асфалтира пътищата, може да увеличи броя на тракторите, може да раздаде на хората хладилници и прахосмукачки (макар че и това е проблем), вероятно може (с огромни усилия) да уреди снабдяването, но НЕ МОЖЕ по никакъв начин да създаде истинска литература. Всеки, който си прави някакви илюзии, е или глупак, или лъжец. Малкото, с което някои днешни български писатели биха могли да се гордеят, е само онова, което те са успели да прокарат извън рамките на режима.
„Едно общество — заявява Оруел в това есе от 1945 година — става тоталитарно, когато неговата структура стане изкуствена, когато управляващата класа загуби правото си да управлява, но продължава да се крепи на власт чрез сила и измама. Такова общество, без значение колко дълго може да просъществува, никога не може да си позволи да бъде толерантно или интелектуално стабилно. То никога не ще позволи истинско възпроизвеждане на фактите, нито пък емоционалната откровеност, която литературното творчество изисква.“
И есето завършва със знаменателно предупреждение:
„Въображението, като някои диви животни, не може да живее в клетка. И всеки писател или журналист, който отрича този факт, по същество се стреми към своето собствено унищожение.“
Човек за човека е брат…
разбра ли бе, гад!
Спомням си, че в първите години след девети септември един от лозунгите, които най-често украсяваха стените, беше известното възклицание на Максим Горки: „Човек — това звучи гордо!“ Разбира се, никъде не беше обяснено за какъв човек става дума, и по-точно кой е човек и кой не е човек. Впоследствие, в най-ужасните трагични и нечовешки дни, бих казал, на животинската вакханалия на Сталиновите последователи, този лозунг продължаваше да стои на стените като жестока подигравка на съдбата. Или може би като идеал, за който трябваше скъпо да се плати.
След нищожната смърт на Йосиф Висарионович беше създадено впечатлението, че нещата започват да се променят и че горкият „човек“ ще бъде изваден от мътилката на партийните и класовите определения и ще бъде поставен на почетния пиедестал. Защото няма нищо по-естествено и по-нормално на този свят от това, човеците да искат човешки отношения, с всички произтичащи човешки права и задължения. И по-нататък българската пропагандна машина изведнъж реши, че мечтата на Максим Горки е осъществена във взаимоотношенията между членовете на „социалистическото общество“. Мнозина знаят добре този малко произволен начин да се твърди нещо, което не е съвсем така и което дори при най-добро желание не може да бъде осъществено с бързината на окус-фокус. Но логиката никога не е била пречка за някои български журналисти, и особено за някои писатели. Като чете човек последните броеве на „Литературен фронт“, вижда, че по страниците на вестника се е разляла такава мармаладена симфония от уважение към човека и от всечовешко щастие, че само остава да си намаже върху филията хляб малко от страниците на вестника за закуска. В един от тия броеве Павел Вежинов на стари години се е разписал поезия, като ги е нанизал ония „къдрокрили, хвърковати и благати думи“, че дори бай Иван Бурин може да му завиди на статията. В нея децата на трудовия народ са представени като балерини на щастието, и изобщо всичко живо у нас се премята във вълните на радостта и красотата и скимти божествени химни за чест и слава на социализма и човека. Малко ми е трудно да си представя как Павел Вежинов е видял тая щастлива оргия — от масите на Клуба на журналистите не се вижда нищо навън, защото са спуснати плътни завеси. Но което е още по-удобно, и отвън не се вижда нищо навътре, иначе все някой писател би се задавил под погледа на минувачите.
Като чета всичко това, паметта ми, може би отмъстителна и зла, внезапно ми поднася картини от съвсем прясното минало, вчера или завчера, ако щете. Картини, които художникът на „Литературен фронт“ може да приложи като илюстрация на мармаладеното съдържание на вестника. Дали наистина човек звучи гордо днес в България? Дали наистина нещата са се променили?
Ако отидем в паспортния отдел, който се помещава в най-отвратителното здание, което град София има, край Лъвовия мост, ще видим тълпа от хора, която чака в нервно напрежение, и в тишината гласовете на чиновничките, категорични и понякога доста груби: „Отказва ви се!“ — Но, защо — изплаква някоя злощастна майка. „Не знам, другарко, следващият! Вашите документи ги няма още, ще чакате!…“
Косата ми настръхва, като си помисля за униженията, които всеки обикновен български гражданин е претърпял от този институт, и иглените уши, през които трябва да мине, за да се добере до заветния паспорт, та да иде в Македония, за да види братовчед си. Ами диренето на връзки? Всеизвестно е, че в България днес не можеш и да умреш без връзки. Чел съм не един и два хубави разказа от наши писатели за жестокото унижение, на което честни и чудесни хора се подлагат, за да получат по-добра работа, за да се защитят от някаква несправедливост или въобще, за да имат правото на това, което по право им принадлежи. Или да вземем кореспонденцията с чужбина. Колко подправени, изкуствени са писмата, които се пишат, защото всеки знае, че светостта на личната кореспонденция ще бъде осквернена от нечии бдителни очи, които Бог знае какво ще решат.
Но ще каже някой, че чужбината не е най-важната. Може и да не е. Тогава нека попитам Павел Вежинов дали той искрено вярва в това, което е написал? Защото всеки, който го познава, знае, че той и да иска, не може да повярва. А защо той не може да си каже онова, което мисли, и онова, което в интимен кръг често е казвал? Защо всички като него, и не като него, не могат да кажат това, което мислят? Защо в мозъка на всекиго е изградена самозащитна компютърна система, която действува понякога с неумолима точност? Не звучи ли жестоко признанието на един виден наш писател, че всички ние сме станали цензори на самите нас си? Що за щастие е невъзможността да се изразиш като човек, а що остава като личност? Изглежда, че трябва кураж и може би след куража „човек“ наистина да зазвучи гордо. Но кураж няма и страхът, страхопъзльовщината и безпощадният конформизъм отново ни отдалечават от човека, за да ни приближат към маймуната. Далеч съм от мисълта, че унижението — което всеки, включително Павел Вежинов изпитва — може да бъде някакъв сорт патологично удовлетворение, на което човек доброволно се подлага, за да се самонакаже. На колко събрания на Съюза на писателите или на Съюза на журналистите са се чули конкретни, откровени, несъобразени мисли. Като изключим доблестното поведение на една много малка група писатели (която си получи и наказанието), всичко друго дава своя глас във всеобщия хор на унижението.
Но може би едно от най-унизителните неща е привилегията. Почти не познавам гражданин, който да не се е чувствувал лично оскърбен и засегнат от цялата тази буржоазна трагикомедия на привилегированите другари. А аз си мисля, че това е и най-унизителното петно на всички революционни мечти, най-отвратителното унижение с паметта на герои — идеалисти, което шепа лакоми властници налагат под закрилата на „диктатурата на пролетариата“. Наистина, нашият народ притежава изключително развито чувство за справедливост и тоя народ не може да преглътне лесно унижението на привилегията. Спомням си, когато преди няколко години Боян Българанов купи на двете си синчета две изключително скъпи западни коли и как тия мили герои се разхождаха с колите си по тротоарите, пръскайки хората като пилци, и това под немите погледи на автомобилните контрольори. Или да отидем на онова, което привилегията създава при конкурирането за каквото и да е, огромното оскърбление, на което е подложено всяко съзнаващо човешко същество. Българските вестници и радио проляха реки от сълзи за правата на американските негри. А какво да кажем за българските негри? За ония нещастници, които са се родили без партийната индулгенция на привилегията? Всеки знае колко млади хора са били съкрушени и впоследствие покварени от дяволския акт на привилегията.
Или да отидем в някоя спокойна вечер на Слънчев бряг, или на Златните пясъци, когато внезапно багажът ви от хотела се изхвърля, защото били пристигнали западни гости, които плащали твърда валута. Имаше времена, в които отмъстителни шегобийци бяха написали край комплексите „Забранено за кучета и за българи“. Защото тия красиви сгради се бяха превърнали в един от най-неприятните източници на унижение за цял народ. И пак там, във великолепния дом на Съюза на писателите, се разигра и друга подобна трагикомедия. Не веднъж и дваж видни държавни и партийни ръководители идваха на гости на писателите. Бих искал да можеше една филмова камера да филмира това зрелище от пречупени гърбове, от ухилени, подмазващи се лица, от купища ласкателни глупости, та чак на първия секретар Тодор Живков му стана неудобно. Що за достойнство, що за поведение е това на духовните водачи на народа ни? Не е ли странно родството между тях и Ботев, Каравелов и Пенчо Славейков?
Не бих искал да продължа повече. Всеки слушател знае тия работи по-добре от мене, те са действителната трагедия на цял един свят, който сякаш наистина е наказан да изстрада своето човешко призвание. Хич не ме блазни мисълта, че един ден по улиците щяло да потече материално благоденствие и че във всеки дом щяло да има цветна телевизия, когато животът е обезцветен дори по отношение на кръвното си съдържание. И когато красивата фраза на Максим Горки е превърната в паметник-чучело на човешкото унижение.
Един чужденец, който наскоро бе прекарал шест месеца в България, разказваше след завръщането си своите впечатления от страната и хората, които бе срещал. Между другото той каза:
„Останах учуден, че българите, които видях, никога не разговарят един със друг, а винаги един на друг.“
Нямах никакво основание да се съмнявам в обективността на разказвача, но неговото мнение предизвика естествената ми реакция. Първо, защото дълбоко не вярвам в подобни национални обобщения (българите са едно, унгарците са друго и т.н.), и второ, защото ми се стори доста претенциозно чужденец да изразява мнения за хора, които едва познава. В последвалия разговор разбрах, че събеседникът ми е наблюдателен, с пъргав ум, и особено след като накрая ми каза:
„Вие също отбягвате да говорите със хората, и вие предпочитате да говорите на тях. Наистина ли се страхувате от действителни контакти?“
Трябваше ми известно време, за да възприема ясно мисълта му. Желанието ми в онзи момент беше да му противореча, да му докажа, че впечатленията му са пресилени, че вероятно поради страха, който съпровожда всяка среща с чужденец, българските му познати са му изглеждали потайни, че контактите между хората у нас с нищо не се различават от тия в коя да е друга страна, че понякога наистина хората говорят един на друг, но те също говорят и един със друг, и че не винаги може ясно да се долови разликата. Но колкото по-усърдно дирех доказателства в паметта си, толкова повече те ми се изплъзваха, за да ме оставят накрая сам с голия ми инат да повтарям: „Не е вярно!“ И като че последното най-красноречиво ми доказваше, че и аз съм възприел думите на чужденеца по линията на вместо по линията със.
Какво в действителност искаше да каже той с тези на и със? Просто той определяше разликата между естеството на създадените между хората словесни контакти — двупосочния или взаимния контакт (разговаряне един със друг), и еднопосочния контакт (говорене един на друг). Логически трябва да се предполага, че словесното общуване между хората означава пълноценна взаимност. Че това не е взаимността, която съществува между огледалото и отразения предмет, не взаимността като категория на етично равноправие или идейна хармония, а взаимността на въпроса и отговора, на действителния възглас и действителния отглас; взаимността, която произтича от общия интерес и общото отношение, която обуславя потенциала на духовния обмен между хората. Взаимността, която е условие, за да откриеш себе си, когато я срещнеш, да съблечеш всичките си униформи и парцали и установиш жив контакт с живото същество срещу тебе. Взаимността, чиито координати са искреност, честност и безстрашие. Взаимността, при която мисли се сблъскват с мисли и чувства срещат чувства.
Всичко това чужденецът означи с думата „със“. Защото цялото естествено, нормално общуване между хората става, когато те разговарят един със друг. Докато говоренето на има съвсем външни функции и не предполага никаква духовна взаимност между говорещите. Командирът говори на войниците си, писателят говори на читателя, кондукторът говори на пътниците. Съобщаваш нещо на някого, заповядваш на някого, караш се на някого, оплакваш се на някого и т.н., това е съвсем друго.
Думите са създадени, за да изразяват мислите и чувствата на хората. Сигурно това е била първата крачка към цивилизацията. Бих искал да си представя триумфа на първата разменена и разбрана реч. Но ето че са минали години, когато думите са намерили нова употреба — да скриват мислите и чувствата на хората. Някой би казал, че в това няма нищо чудно, че човек не бива да изразява всичко, което се ражда в нещастната му глава, и че има известни правила кое да се изрази и кое да се скрие; че криенето и изразяването на мислите като че няма никакво отношение с говоренето със или на. Но докато това е тема, блестящо развита от Николо Макиавели, аз искам да говоря за нещо съвсем друго и съжалявам само, че микрофонната техника ми разрешава да се изразявам само по начина на.
Ако се вгледаме в бита на нашия народ, откриваме в цялата му история една поразителна черта на нравствена девственост, което значи открита искреност и простота. Целият ни народен епос е пропит с тази искреност на чувства, мисли и отношения, която днес ни очарова със своята чистота. В тази епоха от Черноризец Храбър до „Българи от старо време“, в народните приказки, песни и легенди ние срещаме герои и хора, които говорят един със друг, което значи, че те са имали онази взаимност, че те са се разбирали, макар и като дядо Либен и хаджи Генчо не винаги да са се съгласявали един с друг. Имало е въпроси и отговори, което пък значи, че не са се страхували да срещат думите си един на друг. Цялата ни класическа литература е богата с действителни диалози, с действително общение на човек с човека. Нека само посочим прозата на Йовков и Елин Пелин. Навред вие ще откриете потоците на простодушна взаимност. Прибавете към всичко това и дълбокото отчуждение и дори презрение на народа към всякакъв вид фанатизъм, защото фанатиците не говорят със хората (те вместо това декларират), и вие може да се гордеете със здравите си корени.
Но ето че днес, като се вглеждам в добре познатата ми картина на нашето съвременно българско общество, в нашите делнични взаимоотношения, като чета нашите български вестници, нова литература или слушам радио, разбирам колко дълбоко прав е бил чужденецът. Като че някаква всемогъща магическа пръчка замахна над страната ни, за да ни накара да говорим един на друг.
Всеки слушател може да направи сравнението сам за себе си. Не искам да говоря само за отношението между интелектуалци или партийни дейци, които са изключително от вида на, най-често еднопосочни излияния, напомнящи шизофренично поведение. Но искам да се спра на нашите делнични разговори, на нашите интимни срещи, за времето на четирите очи, когато ние най-искрено се опитваме ДА СИ КАЖЕМ нещата. Употребих нарочно думата „опитваме“, за да покажа, че сме искрени в намерението си да водим действителен разговор, далеч от всеобщото „Здрасти, как си?“ — „Благодаря, добре съм!“.
Ето че ми е трудно да си спомня открити, откровени словесни срещи, ето че не мога да си спомня взаимното и безпощадно разнищване на разисквания предмет, стигане до известен край, преди някой да е успял да скочи върху собственото си изолирано островче. Паметта ми носи безброй зададени въпроси, които са умрели, без да са предизвикали дори опит за отговор. И в същото време (което е и най-трагичното) към нас манифестираха безброй отговори, без да са задавани въпроси. Последното е особено присъщо на партийния начин на разговаряне. Или ти се отговаря, без да бъдеш питан, или ти се отговаря, без да си попитал.
Опитайте да поведете разговор днес у нас със когото и да е на каквато и да е тема, взаимно да се откриете един на друг с цялата искреност и дълбочина, която предполага човешкото ви достойнство. Вие ще видите, че партньорът ви се бои от предложения контакт, старае се да излезе колкото се може по-бърже от общата атмосфера (ако е създадена такава), да не говорим, че няма никакво желание да открие себе си. При това сте близки, приятели и се познавате отдавна. Взрете се в отношенията на хората около вас и никак не е трудно да откриете, че почти всички разговори се плъзгат по повърхността, че това са по-скоро разговори между високоговорители вместо между хора и че съзнателно не се отива по-дълбоко. Опитайте се например да поискате обяснения за каквото и да е сторено действие. И вие винаги ще получите… оправдания. Забележете, обяснението е станало синоним на оправданието. Постарайте се да разберете какво мисли някой ваш приятел на каква да е тема и вие ще видите как той моментално се свива в черупката си и вместо отговори ви дава декларации. Той престава да разговаря със вас и започва да говори на вас. И затова неведнъж на интересни и жизнени въпроси вие ще чуете празни тенекиени отговори. Прибавете към всичко това, че интересите на една личност към друга личност са изключително повърхностни, че мнозина се интересуват колко пари печелите, как сте се наредили у дома, какви връзки имате, как постигате успехите си или какви са ви отношенията с този или онзи, но почти никой не се интересува какво всъщност сте вие, какъв човек сте, какво ви е. Така че зад измамната картина на най-голямо общение между хората в „социалистическото общество“ ние откриваме действителната картина на жестоко отчуждение. Просто като че никой не е интересен никому, и дори човек не е интересен сам на себе си.
Пак подчертавам, че тези мои наблюдения не се отнасят до отношенията между интелектуалци, които са непоносимо фалшиви и евтини и където пък откриваме причините за трагедията на нашето изкуство. Някога Роден каза, че изкуството зависи от искреността към самия себе си. Доказателствата за противното можете да видите в почти всички произведения, които са сложени на официалната витрина на изкуството. Повърхностно избрани теми, дълбоко неразбрани теми, диалози, които приличат на разменени партийни комюникета, поезия от празни, безсмислени фрази, картини, изразяващи декларирани мисли и чувства, в най-добрия случай сполучливо външно описание на външни събития. И ако приемем диалектическата теза, че изкуството отразява живота, виждаме, че тя наистина е потвърдена.
Но нека се върнем на основното. Защо се стигна дотам, че ние не желаем да разговаряме като хора, че ние престанахме да говорим един със друг, че ние престанахме да се интересуваме един от друг? Защо ние наистина се страхуваме да открием себе си? Защо се страхуваме да приемем откриването на другите? Защо се страхуваме да навлезем в каквито и да е дълбочини на човешки проблеми, а предпочитаме да шляпаме в локвата на най-повърхностните отношения? Значи ли това, че ние престанахме да мислим като умни хора? Значи ли това, че ние нямаме какво да си кажем? И че всъщност разиграваме криеницата, за да потулим неспособността си за действителни взаимоотношения?
Без съмнение причината е животът, който живеем. Защото зад всички тия псевдоотношения ние виждаме себе си, претърпели в последните 25 години чудовищно развитие назад. Днес ние, българите, може определено да се каже, сме далече по-инстинктивни, отколкото разумни. Всички наши действия и състояния са обезобразени от примитивизма на подозрението и страха. И ако се вгледаме още веднъж в действията около и в нас самите, с последните си остатъци на безпощадна искреност, ние ще признаем, че всичките ни действия са направлявани в по-голяма или по-малка степен от страха. Страната се управлява със страх, литературата се пише със страх, в предприятията се работи със страх, отивате на събрание със страх, срещате се с приятели със страх, любите се със страх. Всичко живо у нас съобразява, безкрайно съобразява, от страх да не му се случи нещо.
Дори разговорите и дискусиите на сериозни теми винаги се отплесват в примитивни социологично — политически посоки, при което контактът пак изчезва, за да се стигне до декларацията. Особено характерни са отношенията между отделната личност и партията. Партията говори винаги с декларации и изисква декларации. Действителният контакт между партия и хора е абсурден.
Но ако причините за страха да откриеш себе си са ясни, то последствията предизвикват много въпроси. Нежеланието да откриеш себе си не е ли нежелание да се търси истината? Не свикнахме ли ние с удобството да живеем, без да знаем истините за себе си и за другите, приемайки и отправяйки формални декларации? Не се ли стига до своеобразна промяна на естеството ни на мислещи същества, на чувствуващи същества? Не се ли корумпира творческият процес на размишлението от празните фрази, които си разменяме и заимствуваме с удоволствие? Не ни ли тласка всичко това към безкрайно и невъзвратимо отчуждение? И последният въпрос — дали въобще може да се живее така? И докога?
Или може би някой би ми казал, че всичко това, цялото прекъсване на действителните контакти, е в своята същност ЛОГИЧНА САМОЗАЩИТА? Че скривайки себе си, всеки по същество СПАСЯВА себе си, като запазва своята човешка същност недосегаема до времето, когато животът ще му позволи да се открие. Дано да е така. Но аз си спомням един разговор с мой приятел преди около три години в София. Аз казах:
„Кога ще дойде това време, да заговорим като хора!“
А той скептично усмихнат ми отговори:
„А когато дойде, ще можем ли?“
Мъча се да си представя как критиците от социалистическия реализъм биха обрисували Жан Жене, ако един ден все пак трябва да заговорят за него. Той не се побира в нито една от познатите щампи, с които прилежните чиновници от разните отдели „Критика“ етикетират литературния живот на света. Те не могат да го нарекат нито буржоазен автор, нито буржоазен отпадък, защото най-постоянното нещо в живота на Жене е противопоставянето на буржоазното общество, и то с цялата си страстна омраза. Миналата година той бе изгонен от Йордания заради връзките му с палестинските партизани, преди това живя с Черните пантери и комунистката Анжела Дейвис, взе участие в демонстрациите в Чикаго и неговите конфликти с правителства и полиции нямат край. Но той не може да бъде наречен критик на буржоазното общество, защото неговата литература надхвърля понятието критика, за да се прехвърли в безграничното царство на гаврата, пълното нихилистично отрицание на обществото и възхваляване на престъпността като единствена добродетел. Може да се каже, че Жан Жене е певецът на престъплението или, както лондонският в-к „Обзървър“ го нарече през 1961 година, „поетът на злото“. Работата на нашите критици ще бъде затруднена, защото той не членува в никаква партия, определено не е комунист, а абсолютен бунтовник, който е още по-последователен в своето искрено отношение към всичко, което го заобикаля. Освен това той е на срещуположния полюс на партийния и буржоазния пуританизъм; сам хомосексуалист, той вижда красотата в подземния свят на проститутки, жигола, сводници, крадци и убийци, той е горд жрец в храма на сладострастието. Той изпитва огромна любов и привързаност към всички свои събратя, които обществото третира като отпадъци, и се ужасява от световната си слава. Сартър намери у него антибуржоазния символ и в 600-те страници на философски труд, посветен на Жене, го нарече „светеца“.
Но кой е Жан Жене?
Той е роден в Париж на 19 декември 1910 година. Подхвърлено дете, което на 21-годишна възраст отива да види дома, където е бил роден, за да намери, че това е майчин дом зад Люксембургските градини. Жене започва да краде на десет години, многократно е изпращан в поправителен дом, откъдето накрая бяга и се присъединява към Чуждестранния легион, откъдето отново бяга заедно с откраднатите куфари на офицерите. За този период от живота си той казва: „По това време аз обичах да крада, но проституцията подхождаше повече на моя лек начин на живот… Изоставен от моето семейство, аз намерих за естествено да утежня този факт чрез любовта към мъже, чрез любовта към кражбата, кражбата чрез престъпление или съучастничество в престъпление. Така аз решително отхвърлих света, който беше отхвърлил мен.“
В годините преди Втората световна война Жан Жене живее като странствуващ престъпник. От Барцелона, където живее между просяци и сводници, той отива във Франция, където за първи път попада във френски затвор, след това през Италия отива в Албания. Понеже не му разрешават да слезе в Корфу, през Югославия се добира до Полша. Там се опитва да пробута фалшиви банкноти, арестуват го и го изгонват, после през Хитлерова Германия той се озовава в Белгия и когато отново се завръща във Франция, тя вече е окупирана от германците. Но независимо от това кой печели и кой губи войната, или кой е окупатор и кой е окупиран, мястото на Жан Жене е в затвора, като че Втората световна война няма нищо общо с него. И тъкмо в затвора Жан Жене престъпникът открива Жан Жене поета.
„Между затворниците там беше един, който съчиняваше поеми, посветени на сестра му, идиотски поеми, пълни със самосъжаление, които бяха много харесвани. И накрая… аз им заявих, че мога да съчиня поеми, които да не са по-лоши… Те ме предизвикаха и аз написах една дълга и тържествена елегия, посветена на паметта на Морис Пилорж, който бе екзекутиран заради убийството на своя приятел.“
Така се създава една от най-странните поезии на века — думи-звуци, които имат своеобразен ритуален, чародейски ритъм, който носи черния блясък на религиозен акт, „като че стиховете са магическите думи, чието произнасяне може да върне мъртвия към живот“.
Името на тази първа поема е „Осъденият на смърт“. Следват четири дълги поеми, за мнозина това са поетични романи, които смайват литературна Франция. Това са: „Богородицата на цветята“, написана в затвора Фросне в 1942 година, „Чудото на розата“, написана в затворите Ла Санте и Турел в 1943, „Кюрел де Брест“ и „Погребални церемонии“ — по-късно. В своето въведение към „Богородицата на цветята“ Жан Пол Сартър пише:
„Убедени, че «работата е свобода», френските затворнически власти дават на осъдените хартия, от която те трябва да правят кесии. На такава кафява хартия Жене написа с молив «Богородицата на цветята». Един ден, докато затворниците били на разходка в двора, един от надзирателите влязъл в килията, видял ръкописа, взел го и го изгорил. Жене започнал отново. Защо? За кого? Почти никакъв шанс да запази работата си, докато го освободят, и още по-малка възможност да я види отпечатана. И ако, въпреки всичко, той би успял, книгата щеше да бъде забранена, конфискувана и унищожена. Но той продължил да пише, той упорито пишел. Нищо друго на света нямало значение за него освен тези листа от груба кафява хартия, които една клечка кибрит би превърнала в пепел.“
Тези поеми-романи представляват по съдържание еротичните фантазии на един затворник, странна смесица от блянове, лирична красота и прекалено натуралистичен декор. Всред всичко описано, всред всичко казано стои като вечно жив паметник на вечно ненаситния стремеж на Жене — „тялото“. Човек би могъл да нарече тези поеми химни на красотата на мъжкото тяло.
И така, докато войната вилнее из света, докато милиони мъжки тела падат безсмислено (героично или негероично) в името на последната човешка глупост, Жан Жене седи затворен в своята килия и дава воля на своя хомосексуален стремеж към реални или въображаеми красиви тела.
Поетичната проза на Жан Жене ужасява всяко привикнало на благоприлични изрази ухо. Тя е еротична, неприлична, за мнозина чиста порнография, която не може да има законно място върху повърхността на земята, тъй като няма никаква нравствена стойност според познатите и векове утвърждавани морални закони. Но кое тогава има стойността, която решително отделя Жан Жене от авторите на подобни еротични съчинения, кое кара цял интелектуален свят да го признае за изключително явление и Жан Пол Сартър да озаглави книгата си за него „Свети Жене“. Може ли той да бъде светец? Или това е последната екзистенциалистка мистификация на един произволен философ?
Но другото качество на прозата на Жене е нейната поетична висота, нейната тържествена, бих казал, жреческа атмосфера, в която витае чистата и безумна искреност на едно съществуване. Наричайки Жене светец и мъченик на екзистенциализма, Сартър казва, че ако светостта не е нищо друго освен носителство на смирение и пълно възприемане на греховността на човешкия свят, ако тя е отказ от всякаква гордост пред съвършеното, то тогава заявката на Жан Жене за името на светец е за предпочитане.
И Сартър продължава:
„Светът го изолира, като че той беше чумав, затвори го вътре. Много добре. Той сам ще усили карантината. Той ще потъне на такива дълбочини, където никой не ще може да го стигне или да го разбере. Всред трусовете на Европа той ще се радва на ужасно спокойствие. Той ще отрече действителността, за да бъде още по-сигурен, че не ще бъде заловен отново. Той ще се върне назад към първичното мислене на децата и шизофрениците… Като ни заразява със своето зло, Жене се избавя сам от него. Всяка от неговите книги е криза на очистването от бесовете, психическа драма. Изглежда, като че всяка книга просто възпроизвежда предишната, както неговите нови любовни истории просто повтарят предишните. Но с всяка книга този демоничен човек става повече и повече господар на демона, който го владее. Десет години в литературата са равни на едно психоаналитично лечение.“
И Сартър е прав, защото Жан Жене претърпява забележително развитие. За многобройни престъпления той е осъден на доживотен затвор, но група видни френски интелектуалци, начело с Кокто и Сартър, успяват да издействуват помилването му от президента на републиката. Следва литературно развитие, при което Жене все по-силно овладява фантазиите, сънищата и бълнуванията си, за да им придаде по-силна реалност. От поемите романи той стига до чистата проза и по-късно до драмата, която ще му донесе световната слава. Постепенно той се освобождава от автобиографичния характер на творбите си, които престават да бъдат само затвор на хомосексуалисти, престъпници и проститутки и достигат изключителна изразна сила със своята двойственост.
Но онова, което според мен има най-голяма, почти изключителна стойност във всички творби на Жан Жене, това е бездънната, потресаващата му искреност и безкомпромисност. Тъй като процесът на творчество у Жан Жене е възникнал с една-единствена цел — да задоволява самия него, то в този процес не са допуснати никакви компромиси между автор и външен свят. Без значение за какво говори, Жан Жене регистрира абсолютното си съществуване и нехае за това кой какво щял да каже, когато прочете написаното. Това написано има един автор и един читател. И в един свят, когато литература и изкуство — малко или много — са показно представление, когато всички автори малко или много се съобразяват с впечатлението, което ще направят, и със съществуващите нравствени, идеологически, литературни и всякакви норми, един крадец, отрекъл реалния свят, употребява своето въображение за свое собствено удовлетворение.
И нека пак цитирам Сартър, който пише: „“Богородицата на цветята" е сън, който съдържа своето собствено събуждане."
От пиесите на Жене само първата — „Човекът край смъртния одър“ — приповтаря сюжетно поетичната му проза. Това са любовните отношения между трима затворници, фантазия, която напомня в някаква степен Кафка.
Следващите му две пиеси — „Прислужниците“ и „Балконът“ — са същността на драматургията на Жан Жене, която мнозина разглеждат като част от театъра на абсурда. Като се опитва да обясни механизма на тази странна драматургия, където всичко е обърнато наопаки, разкривено, деформирано и същевременно смислено, известният театрален критик Мартин Еслин удачно припомня една случка, която Жене описва в автобиографичната си книга „Дневникът на един крадец“. Той срещнал един млад сърбин сводник и двамата отишли на някакъв панаир, където имало павилион с огледала. Огледалата били така конструирани, че публиката отвън могла да наблюдава тия, които били вътре и които се озовавали в истински лабиринт на отраженията, където било трудно да се намери изход. Сърбинът бил смаян, объркал се, започнал да псува, на което публиката отвърнала с гръмогласен смях, всички други вътре намерили изхода, но той не могъл, викал, викал, докато гласът му се свършил, и отчаян, че е посмешище на всички, легнал на пода на павилиона и отказал да излезе.
Според Еслин това е същността на театъра на Жене. Човешки образ, уловен в лабиринт от огледала, заклещен от своите собствени деформирани отражения, опитващ се да намери пътя, за да се свърже с другите, но безмилостно възпрян от преградата на огледалата. Точно това чувство на безпомощност и самота на човек, уловен от огледалата на човешкото съществуване, сграбчен от безкрайно множество образи, които са собственото му деформирано лице — лъжи върху лъжи, кошмари върху кошмари, фантазии върху фантазии.
На 17 април 1947 година парижкият театър „Атене“ представя под режисурата на прочутия Луи Жуве за първи път пиесата на Жене „Прислужниците“. С вдигането на завесата виждаме прислужница, която облича своята господарка. В процеса на действието внезапно нещата се променят и ние разбираме, че всъщност това е играта на две прислужници, които в отсъствието на истинската си господарка разиграват своята фантазия на сервилност и отвращение от нея. Те са привързани към своята господарка с някакви чувства на любов и силна омраза.
Те анонимно предизвикват ареста на любовника на господарката. Но телефонът звъни и те научават, че той е освободен под гаранция. Следователно играта ще се разбере. Затова решават да отровят господарката. Но когато тя пристига, вместо да изпие приготвената отрова, долавя истината за освободения любовник и излиза, за да го срещне. Останали сами, двете прислужници възобновяват играта. Клер играе ролята на господарката, а Соланж й поднася отровата. Клер трябва да покаже, че е истинска господарка, и… изпива отровата. Умира.
Формата на тази пиеса, напълно завършена, дълбоко подчинена на принципа на деформиращите огледала, ни излага основния принцип на драматургията на Жан Жене. Той иска да гради театър в театъра. Той не се интересува от героите като човешки същества, а само като отдалечени символи, като метафори.
Забележително е присъствието на смъртта във всички творби на Жене. В неговия свят на фантазията, на съня реалният живот съществува само като носталгично припомняне.
Още по-силна, убедителна и вече на много по-широк фронт изява на тази драматургия е пиесата „Балконът“. Отново пиесата започва с един великолепно облечен владика, който произнася тежките си слова. Но след малко ние ще разберем, че не сме в дома на владиката, а в един бордей, където един инкасатор по газта плаща на „мадам“ за удоволствието да притежава за малко секс и власт. Бордеят е мястото на илюзиите, павилионът с огледалата. Тук идват само хора да удовлетворят своите най-потайни блянове. Те могат да видят себе си като генерали, като съдии, те могат да притежават красиви момичета и да имат пищни обстановки. Това е игра. Но това е само декор, в който се разиграва истинската драма на борбата между истински революционери и истинска полиция. Започва многократно редуване на мними и действителни герои, многократно преобличане, при което например водачът на революцията става полицейски началник, където бленуващите за власт могат за миг да имат истинска власт, понеже сън и реалност — всичко се обърква, за да ни нарисува апокалиптичния образ на нашата планета.
Жан Жене е голямо явление в съвременната световна литература. Не е възможно в едно кратко предаване да се каже всичко за него. Бих искал да говоря за политическите му пиеси „Негрите“ и „Екраните“, за филма му „Госпожицата“, за революционните му убеждения, за неговия блян за социализъм.
Мнозина смятат, че творбите му най-общо отразяват един социален протест. Аз мисля, че той отива по-далече и по-дълбоко — безмилостното отричане на деформираните човешки подобия, на деформираните човешки понятия, на трагичната илюзорност, в която живеем и в която игра и живот са така оплетени, че не се знае кое какво е.
За слушателя е разбираемо силното впечатление, което всевъзможните леви движения на Запад — от най-умерените социалдемократи до най-крайните маоисти — прави на всеки като мен, дошъл от комунистическа страна. Изненадата е толкова голяма, защото кипежът на идеи, най-активната и остра борба и силата на цели течения не съответствуват ни най-малко на етикетите, залепени от нашата собствена пропаганда върху всяка западна страна. Изтърканите докрай плочи на комунистическия печат дълги години повтаряха, че Западна Германия не е нищо друго освен страна на заклети реваншисти, Англия — страна на експлоататорски капитализъм, а Съединените щати — на световния империализъм. Това съвсем примитивно опростителско отношение, разбира се, не беше резултат толкова на неосведоменост, колкото на идеологическо удобство. Безспорните социални постижения в свободния свят не могат да бъдат обяснени от марксическите и особено от ленинските теории, те представляват опасно противоречие с диктаторските концепции, владеещи комунистическия свят. Нашата пропаганда също никога не е могла да обясни (и не се е старала даже да стори това) съществуването на това невероятно богатство от идеи и идейни течения в западните страни. Всяко сравнение неволно води до неизбежното заключение, че докато на Запад човешкият дух продължава вечния си живот на борба, на търсене, на отричане, на самоотричане, на непрестанно творчество и разрушение, на Изток той е мъртъв. И това е най-очевидно в света на младите. Ако влезете в кое да е западно училище или университет, сред сто студенти вие ще откриете двеста идейни течения — от всякакви цветове и от всякаква крайност. Докато в комунистическото училище или университет вие не ще намерите нищо от този кипеж. Може би затова почти всички западни младежи, посетили комунистическите страни, намират своите връстници там за непоносимо скучни. Една английска студентка, посетила неотдавна някакво младежко събиране в Източна Германия, каза:
„Ние нямаме за какво да си говорим! Та те се интересуват само от леки коли и разни лъскави западни вещи!“
Сигурно е, че има някакво много незначително малцинство, което не се интересува от леки коли и западни вещи, но то не може да внесе цветове в безцветната картина.
Така че първата причина за моята изненада, при срещата ми с това западно многоцветие, беше неосведомеността ми — резултат на дългогодишното слушане или неслушане на изтърканата плоча. Втората причина беше чувството, че въпреки тази неосведоменост попадам в познат свят. Нека веднага поясня: ако приемем цялото западно идейно движение, и особено левичарската му част, като царство на въпросите, то мъртвото идейно съществуване на Изтока представлява ОТГОВОР на тези въпроси, или нека бъда по-оптимистичен — един от отговорите, вероятно за нашата епоха — най-важният.
И тъй като с времето въпросите ставаха все по-ясни за мен и отговорът придоби все по-заплашителна валидност, ще се опитам непретенциозно да хвърля поглед върху илюзиите и действителността в днешното западно левичарство.
Наистина има нещо безкрайно красиво и смислено в цялата тази младеж, която навлиза в своята зрелост с мечтите, идеалите, желанията да промени съществуващия свят, да го направи по-добър, по-достоен, по-красив. Това някак вродено, спонтанно желание да се помогне на по-слабите, да се даде на по-бедните, да се отнеме от по-силните и по-богатите като че е една от най-обаятелните и неумиращи черти на човешкия дух. Класовият произход, социалното положение, образованието са елиминирани тук, защото „социалистическото чувство“, нека го наречем така, не прави разлика между децата на дворците и децата на колибите. Първите го получават по линия на съвестта, вторите — по линия на необходимостта.
Някога Бърнард Шоу бе казал в своя каламбурен стил: „Вие нямате сърце, ако на 20 години не сте социалист. Но вие нямате ум, ако на 40 години все още сте социалист.“
Вероятно Бърнард Шоу се е опитвал да защити себе си, забравяйки, че младежта не обича съвети, защото иска сама да изпита всичко.
В последните два века Европа е била люлката на силно левичарство. Нека си спестя времето да припомням всеизвестни исторически факти и отбележа само огромния тласък в развитието на левите идеи, а именно идеите, проповядващи всички форми на комунизъм или социализъм, който тласък настъпи след Втората световна война и очевидно е свързан с огромния и всестранен процес на демократизиране на обществения живот, настъпил в Западна Европа. Нещо повече — левите идеи спечелиха решително срещу десничарските течения, и особено срещу националистическите, след интернационализирането на западния свят, част от което е създаването на Европейската икономическа общност.
Особено силни са корените на левичарството сред западната интелигенция — и млада, и стара. Още при първото ми сблъскване със западната атмосфера, особено в Италия и Франция, бях изненадан да открия, че ако не демонстрирате някакъв род леви разбирания, сте вън от модата. Цели национални институти от най-важен характер не крият своите открити социалистически симпатии. Всеки писател, който би дръзнал да изрази предпочитанията си към уютното буржоазно минало, рискува да загуби читателите си. Дори най-абстрактните естетически търсения, дори естетическата перверзност на суперинтелектуалните кръгове придоби ляв характер. Най-големите светила на световната култура са малко или много левичари. Ако ме попитате за едно десничарско име, аз бих се затруднил да го намеря, докато списъкът на левичарите е безкраен. Да не говорим за Жан Пол Сартър или Пикасо, да не споменаваме Луис Бунюел или младия италиански режисьор Бертолучи, да не се спираме на Гюнтер Грас и Хайнрих Бьол — ние ще открием във всички посоки хиляди имена, които изповядат, или поне твърдят, че изповядат, социалистически, комунистически, маоистки, троцкистки или анархистически идеи. Човек не може да избегне впечатлението, че курсът на съвременната човешка култура е ляв.
Но нека незабавно и много силно подчертая, че между понятието „ляво“ в страните с комунистическа диктатура и понятието „ляво“ в свободния свят има огромна разлика, макар това да означава една и съща посока. Понятието „ляво“ има различно значение и между различните леви течения на Запад, някои от които са по-наляво, а други най-наляво, така че, следвайки законите на геометрията, тия, които са най-наляво, почти се доближават до ония, които са най-надясно.
Целият този ляв интелектуален потенциал на Западна Европа естествено оказва огромно влияние върху самия живот, доведе до структурни изменения в обществото, до провеждането и осъществяването на множество социални мероприятия, някои от които са чисто социалистически. Вземете например факта, че в Англия абсолютно всеки гражданин, без оглед на трудов стаж и осигурителни вноски, щом навърши 60 години, получава пенсия за старост, чийто размер го гарантира срещу мизерия. Или абсолютно безплатното медицинско обслужване. Вземете разширяването на правата на работниците в Западна Германия или Швеция, както и огромната сила на профсъюзите в Англия, Франция и Италия, и вие ще намерите цялата картина на капиталистическото общество, нарисувана от Енгелс през 1845 година и пророкувана от Маркс като неизменима — днес неузнаваемо променена, което пък от само себе си поставя под съмнение необходимостта от революция. Разбира се, това не пречи ни най-малко на източноевропейската пропагандна машина да игнорира действителността, поне на думи, като по този начин тя се изравнява с всевъзможните крайни леви групи на троцкисти и маоисти. Оказа се, че светът може да се движи към по-голяма относителна справедливост и към по-добър живот и без кървави революции. Нещо повече, оказа се, че кървавите революции, поне досега, не дадоха нищо по-справедливо или по-достойно в живота на народите, които имаха нещастието да ги правят.
Някога Ленин саркастично нарече западното левичарство „детската болест на комунизма“. Бих искал Ленин да е жив, за да види, че неговият комунизъм се превърна в преждевременната смърт на социализма. Или по израза на Солженицин — „Рак“.
Естествено, западното левичарство вън от партийните организации обикновено има спонтанен, поривен характер, носи всички цветове на спектъра, умира и се ражда непрекъснато. За мнозина от западните левичари социализмът не е нищо повече от честното прилагане на християнския принцип за двете ризи. Сред тях вие ще срещнете различни религиозни или философски влияния, но преди всичко едно дълбоко желание човек да бъде в почтени отношения със света около него.
Без да имам някакви претенции, ще си позволя да класифицирам с известна приблизителност онова, което виждам, като няма да се позова на баналното разделяне на левичарите на организирани и неорганизирани. Дори партийната принадлежност при моята класификация няма особено значение. Това е класификация, основана на отношението спрямо идеята.
Първата група, безспорно най-първичната, е тази на идеалистите. Ако ние на Изток отдавна сме загубили понятието „идеализъм“, защото нямаме идеали, то на Запад като че никога не е имало по-спонтанно, по-бурно изригване на идеалистични движения.
Втората група е групата на професионалистите. Аз не употребявам думата реалисти, тъй като реалисти има и между идеалистите. Главната разлика между идеалистите и професионалистите левичари е, че докато първите са левичари, за да дадат нещо на другите, то вторите са левичари, за да получат нещо от другите. Това е огромна разлика, която обуславя два съвсем различни леви свята.
И третата група, огромна по брой, е групата на модистите. Нека ми бъде позволено да нарека така всички онези, за които е модно да принадлежат към левицата, както е модно да се носят отново панталони с маншети. Може би групата на модистите няма такова значение, както първите две, но тях ще ги срещнете и в двете групи — било като интелектуални сноби, за които е признак на благородство да са в крак с времето, било като партийни членове, за които притежаването на членската книжка е вид перверзия. Това са онези, които кичат себе си с най-чудновати и красиви етикети, като „анархо-индивидуалисти“ или „специални комунисти“, и така правят впечатление на някоя неспокойна госпожица.
Преди да се спра подробно на характера на трите групи левичари, нека само припомня, че една от най-обединяващите ги черти, може би най-общата между всички, които принадлежат към тях, е неприкритото и често пъти ярко декларирано разграничение, което те правят между своите идеи за комунизъм или социализъм и съветското разбиране за тях. Почти няма ден, в който по-видни или по-популярни членове на някоя от големите западни комунистически партии да не прави изявления, с които да се разграничи от Съветския съюз и източноевропейския комунизъм. Последният пример беше генералният секретар на Италианската комунистическа партия Берлингуер. Това непременно и на всяка цена разграничение от Съветския съюз показва колко непопулярна е съветската партийна идеология на Запад, че всеки опит на западен левичар да се отъждестви с нея сигурно би му струвало загуба на популярност.
Това е огромна разлика между днешното западно левичарство и западното левичарство на двадесетте и тридесетте години, когато влиянието на Съветския съюз бе огромно и когато западната интелигенция, начело с такива видни представители, като Андре Жид, Бърнард Шоу, Бертран Ръсел и много други, виждаха световното спасение в съветската идеология. Нещо повече — тогавашната западна лява интелигенция оказа морална подкрепа на Сталин в зверската му разправа с милиони хора. Сигурно на съвестта на не един и двама западни интелектуалци лежи някакво изявление в оправдание на касапницата в Русия през 1937 година.
Днес дори най-корумпираните функционери на западни комунистически партии, ония, които все още получават значителна съветска материална помощ, са наясно, че Съветският съюз доведе нещата доникъде. Преди повече от четвърт век Джордж Оруел писа, че никой не е нанесъл по-голяма вреда на делото на международния социализъм от Съветския съюз. Мнозина не са далеч от идеята да смятат, че Октомврийската революция в Русия всъщност е предотвратила избухването и успеха на истинска европейска социалистическа революция, защото Русия не е имала нито духовния, нито материалния потенциал за подобно гигантско дело. Последното схващане не е далеч от разбирането на самия Маркс.
В миналото предаване направих обща характеристика на съвременното западно левичарство, като изтъкнах, че една от най-ярките тенденции в него е категоричното различаване от съветския вид комунизъм. Но според мен тази тенденция, очевидно наложена от политическата непопулярност на съветската идеология, наивно не държи сметка, че съветският и особено източноевропейският опит е ценен от историческа гледна точка. Отбелязах, че ако западното левичарство може да се охарактеризира като състезание по задаване на въпроси, то Източна Европа безспорно представлява някакъв сериозен отговор, за мен самия — достоверен отговор. Западните левичари могат да теоретизират колкото си искат от тяхното островче в някое парижко кафене, могат да проповядват каквито си искат идеи за социализъм и комунизъм, за това как хората щели да се променят и отношенията в човешкото общество щели да се балансират, но когато нещата опрат до практиката на революцията, до практиката на диктатурата на пролетариата, на класовата борба, до практиката на новата аристокрация, аз предпочитам да не им вярвам, а да дам пълна вяра на истинската история на източноевропейския комунизъм от Октомври 1917 година до днес. Точно това имах предвид, когато казах, че всеки гражданин, дошъл от Източна Европа и попаднал сред вълните на западното левичарство, се чувствува ни повече, ни по-малко като оцелял след жестоки корабокрушения стар морски вълк, който слуша ученически блянове за морски пътешествия, красиви подвизи и хавайски хлебни дървета. Но на този въпрос ще се спра подробно по-късно, когато говоря за реалното и нереалното в целия спектър на западното левичарство.
Миналия път аз направих съвсем условното разделяне на западните левичари на идеалисти, професионалисти и модисти. Сега ще се спра поотделно върху физиономията на всяка от групите, без значение какви партии или фракции тя отразява. Може би защото аз вярвам повече на пряката връзка човек-идеал, отколкото на връзката чрез разни посредници — клубове, кръгове, партийни организации, т.е. интересува ме голото отношение на човека спрямо идеала му.
Искам да започна най-напред с групата на тези, които нарекох
МОДИСТИ
Неотдавна гледах един съвременен филм, предназначен за телевизията, в който съвсем ни в клин, ни в ръкав се издигаха „антибуржоазни, антикапиталистически“ лозунги и се въздъхваше дълбоко за съдбата на работника. Когато забелязах на режисьора, че всичко това стои вън от действието и идеята на филма и е просто ненужна гарнитура, той отвърна:
„Мода, приятелю! Сега е модно да си ляв и ти грешиш, ако не си!“
„Но ти — казах аз — не вярваш в тия работи!“
„Разбира се, че не! — отвърна той. — Но това е опаковката! Трябва да увиваш стоката в този вид хартия!“
И наистина в този гъмжащ от идеи свят, ако вие сте млад, богат и добре образован, просто безвкусно е да нямате идеали. Естествено десничарските, националистическите и традиционните идеали са малко нещо демодирани. Романтиката на бягството от цивилизацията, или красотата на подвига за родината, или арогантната кариера на съвременен милиардер, или фанатичната вяра в църковното спасение на душата са идеали вън от времето. Пък и, съгласете се, че е толкова удобно и приятно да изглеждаш загрижен за съдбата на бедните и онеправданите и да отекваш на революционни призиви. Една богата тукашна дама отива веднъж в месеца и със собствените си ръце почиства в местната болница. Един чудесен жест, ако не се знае фактът, че с една малка част от богатството си въпросната дама би построила идеална нова болница. Присъствувал съм на пищна вечеря, където сърцераздирателно се е говорило за глада в Бангладеш, без на някои от преяждащите на трапезата да му стане неудобно. Една световноизвестна актриса, която прекарва зимата в Рим, понеже е топло, а лятото в Лондон, понеже е хладно, в паузите се появява, нарамила голям лозунг сред някоя троцкистка манифестация, на който пише било „Смърт на капитализма“, било „Да живее работническото революционно движение“. Някога разочарованите от любовта милионерски дъщери временно са ставали монахини. Сега същите временно стават червени революционерки. Абстрактното служене на абстрактния Бог се заменя с абстрактното служене на абстрактна революция!
Движейки се сред обществото тук, на Запад, човек непрекъснато чува прочувствени социалистически, комунистически или анархистически декларации, които трябва да ви убедят колко дълбоко прогресивен, отзивчив и съвременен е този, който ги произнася. Но ако се вгледате по-внимателно в живота на модния ляв апостол, вие неизбежно откривате, че неговата личност няма нищо общо с красивите леви фрази. Огромен брой хора, предимно интелектуалци, скандират колко важно е да дадеш една от двете си ризи на ближния, който няма риза. Демагогията идва от това, че те не дават дори най-износената от петдесетте си ризи, защото превъзходно знаят, че ближният си има достатъчно ризи. В свят, където бедното работничество има по две леки коли в семейството си и отдавна е изхвърлило черно-бялата телевизия, където е създадена вече традиция да се ходи всяка година на далечен морски курорт, лозунгите за още по-голямо материално равенство са може би най-евтиният ляв флирт. Интересно е да се добави към тази характеристика на модистите, че те са леви дотолкова, доколкото това не засяга самите тях, техния живот и техните удобства. Познавам една професорка, която избухва по вестниците и книгите си с най-комунистически изявления, но която в своята катедра и в своите отношения със студентите си е абсолютен консерватор и дори реакционер. Или да вземем друг пример — с млад, блестящ бизнесмен, който изповяда крайно социалистически идеи, но трупа пари по доста несоциалистически път. Виждал съм момче от висшата класа, което се напъва да говори с жаргона на работниците, само и само да изглежда народен. В литературата, в драмата, в киното левичарският модизъм е развит до най-голяма степен. Много страници от съвременна западна литература направо ме връщат било към натурализма на Емил Зола, било към руското народнячество. Никога не съм срещал повече произведения, сълзливо скимтящи над съдбата на бедния човек или работника. В англо-американската литература вървят цели серии за работнически улици и герои, които са жертви на световната неправда, нещастници, потиснати от капитализма. Бих казал, че модистите са най-много виновни за социалистическия сантиментализъм, който се опитва да превърне живота на една перачка в символ на епохата.
Огромната част от всички тия млади хора, които искрено или неискрено прокламират, че са за промяна на съществуващия свят, за истинска революция, за разрушаване на старото семейство, за демократизиране на училищата, за свобода на жената и така нататък — само няколко години по-късно започват да изтрезняват. Макар че лявата мода продължава, макар че левите фрази по инерция продължават, реалният живот ги тласка по утъпкания път на татковците и дядовците. Модата, модното увлечение е надживяно и човек често може да чуе хора от средното поколение да казват: „Когато бях комунист“, или „По времето, когато се бях увлякъл в анархизма“, и други. Фактически модистите можем да разделим на искрени модни увлечения и неискрени.
Колко пъти съм срещал разни интелектуалци да заявяват на всеослушание, че те са анархисти или маоисти, с което смайват дамската компания около себе си. От такива леви флиртаджии съм чул най-катастрофалните фрази като тази: „Човешката личност изигра своята роля и сега трябва да се разтвори в масите.“ В Париж дори има цяло такова литературно течение на „личности, които щели да се разтворят в масите“. Само че аз не знам кога ще сторят това. Най-честото явление днес на Запад в лявата мода е да бъдете марксист. Марксизмът изведнъж излезе на мода, но не ще ви струва голямо усилие да разберете, че въпросният марксист въобще не е чел Маркс. Просто — въпрос на модна вратовръзка или на носене на каскет. Бедата е, че комбинацията фрак с каскет не върви.
Модисткото левичарство на Запад е помпозно, напарфюмирано и фризирано. Вие ще трябва да преглътнете претенциозни диалози с цитати било от Кропоткин и Прудон, било от Маркс и Сартър, било от Хегел и Ленин.
Интересен е въпросът — какво става с модистите при една успяла комунистическа диктатура като тази в България. Мисля, че те автоматически се превръщат в приспособленци и са главното ядро на ония, които помагат за фантастичното набъбване на една партия от 10 хиляди на 500 хиляди членове. Модистите левичари рядко стават левичари
ПРОФЕСИОНАЛИСТИ
които са втората група, върху която бегло ще се спра. Това е групата на всевъзможни профсъюзни, младежки, обществени и партийни функционери, дейци от всякакви рангове — от махленски партиен организатор до министър. Хора, които или са на власт, или чакат да дойдат на власт. Професионалистите левичари неизбежно са свързани с функционирането на своите организации, чийто смисъл е идването им на власт или задържането им на власт. В тази група аз не включвам членовете на разни фанатизирани крайни леви терористични организации, които, макар и професионализирани, повече принадлежат към идеалистите екстремисти. Нека веднага направя уговорката, че между професионалистите също има немалък брой идеалисти, но поради простия факт, че те се изхранват чрез идеала си, не могат да бъдат смятани за чисти идеалисти. При професионалистите идеалът следователно е оформен и изразен в съответната партийна платформа или програма. За разлика от другите политически организации левичарите от тази група са свързани с работническата класа, доколкото същата все още съществува, и с широките слоеве на средната класа. Левичарството, залегнало в програмите им, се изразява в по-остри или по-меки тенденции към внасяне на социална справедливост, изкуствено приравняване на приходите, създаване на широка мрежа от обществено социално обслужване, национализация, гарантирани пенсии (което малко или много е в програмата на партиите, които не търсят властта по революционен път) и т.н. В момента аз не се спирам върху съдържанието на идеологиите, а просто върху хората, които ги проповядват.
Сигурно има доста професионалисти левичари, които съзнателно, упорито и талантливо работят за осъществяването на идеалите, в които вярват — макар че звучи винаги странно съществуването на професионални социалисти или комунисти, или даже професионални революционери. Между някои от най-левите професионалисти — а именно комунистическите партии, издържани от Москва, както и разните професионални революционни групи — идеалът е кървава революция, събаряне със сила на съществуващия обществен строй и унищожаване на враговете на революцията. Може би, за щастие на западния свят, последната група левичари е незначително мнозинство.
Разглеждайки групата като цяло, не мога да избягна чувството, че истинските подбуди на много професионални левичари, без значение на партийната им принадлежност, са просто амбициите да бъдат на власт, или нека го наречем „властнически комплекс на отделната личност“. Има хора, които изпитват най-жизнена нужда да ръководят, да играят роля в живота на страната си, в историята на света. Лявата идеология в случая е повече добрият претекст да се заслонят собствените властнически амбиции. Почти същият нагон, който в Източна Европа изведе по върховете на комунистическите партии хора, които нямат нищо общо с комунистическия идеал. Така например днес в Италия огромен брой комунисти живеят отдавна с вече разпределени бъдещи постове. Професионални португалски комунисти емигранти веднага се завърнаха в страната си след преврата и поеха ръководни постове в апарата на партията. Професионални левичари владеят най-силни и скъпо платени постове в профсъюзите на всички западни държави или заемат различни платени служби в апаратите на своите организации. Така че главният белег, който отличава професионалистите левичари от идеалистите, не е толкова организирането, колкото заплащането. Има огромен брой хора на Запад, които с идеите на социализма и комунизма си докарват доста добри приходи.
От тази група може би най-смешни са онези, които са платени от чужбина — било от Съветския съюз, било от друга комунистическа страна, — или пък получават големи облаги от там. Има цяло съсловие на пътуващи, т.н. представителни комунисти. Например такъв един английски комунист непрестанно участвува в разни събирания из света и особено из Източна Европа, където го обсипват с подаръци, които пък той след това продава на пазара в Лондон. Той е от ония, които присъствуват на всеки вид комунистическо събрание в чужбина, където трябва да бъде представена страната му. Ако е конгрес на ловците и рибарите, той се явява като представител на английските ловци и рибари и изразява международната солидарност. В друг случай това са железничарите, в трети случай той приветствува конгреса на жената. За каквото ви дотрябва чужд представител в София, той е на разположение и е готов да ви приветствува. Към тази група също принадлежат издателите на множество неизвестни вестници и вестничета, които пледират каузата на работническата солидарност и борбата срещу капитализма. Струва ми се, че в неофициалните среди на левичарите професионалисти тече доста мътен поток от съмнителни чужди пари. Нерядко с тях се купуват освен съвест и важни държавни тайни.
Но връщайки се към официалното лице на професионалистите левичари, трябва да кажа, че те са силно организирани, разполагат с мощни средства, масова подкрепа и следвайки определена идеология, са важен фактор в живота на Запад. От гледна точка на реалността те, изглежда, са най-близо до нея. Имам предвид главните социалистически и комунистически партии. Абсурдните идейни бленувания на идеалистите или пък евтините флиртове на модистите не са присъщи на професионалистите. Те са най-тясно свързани с живота и политиката, те са най-гъвкавите, най-компромисните, разполагат с елитен състав от специалисти, имат своя елитна интелигенция, която оказва голямо влияние върху масите, има свой вътрешен живот и безспорно се стреми към осъществяване на социализма или комунизма в собствената си страна.
Не ми е възможно да се спра на цялото многообразие в състава на левичарите професионалисти, но нека отбележа, че почти всички те живеят и действуват свободно, непреследвани от никого в омразния им западен капиталистически свят, който те съзнателно искат да разрушат.
В предишните две предавания, посветени на съвременното западно левичарство, аз се спрях на някои от характерните му черти, както и на две групи левичари, модистите и професионалистите, чието користно отношение към идеята или идеологията ги поставя почти на еднакво разстояние от искрените вярващи — идеалистите. Нека веднага отбележа, че тъкмо ИДЕАЛИСТИТЕ ЛЕВИЧАРИ са най-характерното в левия Запад, защото те почти напълно липсват в левия Изток. Имам предвид Съветския съюз и източноевропейските страни. Анализирайки в същия аспект комунистическите страни, човек с изненада открива, че тяхното левичарство изцяло се състои от модистите (т.е. приспособленците) и професионалистите (т.е. апаратчиците). И последните остатъци от идеалистите болшевики, от комунистите идеалисти почти напълно изчезнаха като фактор в живота на източните страни. Всеки ще се съгласи, че идеалът не е повече идеал, след като ви се плаща, за да вярвате в него. Нека припомня, че дори най-крайни фанатици в Източна Европа не служат на комунистическия идеал, а на себе си. Всеки от вас знае стотици примери, когато другарят предан комунист не вярва повече в комунизма — от момента, в който го снемат от поста му или изчезне достъпът му до държавната трапеза.
Така че, повтарям още веднъж, идеалистите левичари са явление, принадлежащо изключително на Запада, ярък цвят в спектъра на свободния свят и безспорно важен елемент в обществената атмосфера.
В предишните предавания аз също посочих естествените корени на левичарския идеализъм, като изтъкнах, че има нещо много красиво в тази западна младеж, която навлиза в своята зрелост с мечтите, идеалите и дори плановете да промени съществуващия свят, да го направи по-добър, по-справедлив, по-красив. Наистина една от най-обаятелните и неумиращи черти на човешкия дух е това вродено, спонтанно желание да се даде на по-бедните, да се помогне на по-слабите. Списъкът на идеалите, които идеалистите левичари ни предлагат, включва всички въжделения на човечеството в цялата му история. Тук е свободата (относителна или абсолютна), тук е социалното равенство, тук е братството, тук е взаимопомощта, тук е любовта, тук е интернационализмът, тук е пацифизмът, тук е равноправието на жената, тук е усъвършенствуването на цивилизацията, всеобщата хармония… За почти всички течения на западното идеалистично левичарство целите са едни и същи. Различни са само пътищата. Ако анархистите идеалисти вярват, че пътят минава през индивидуалното усъвършенствуване на всяка отделна личност, троцкистите смятат, че трябва задължително да се мине през въоръжена революционна борба, социалдемократите вярват в постепенната хуманна еволюция на обществената организация, комунистите — в диктатурата на пролетариата и преразпределението на богатствата, нихилистично-терористичните групи смятат, че пътят минава през индивидуалния терор и разрушаването на света, религиозните социалисти — чрез проповядване и осъществяване на Христовата любов между хората, и така нататък…
Съответно с пътищата са и характерите на отделните течения. От уравновесените и внимателно обмислени действия на социалдемократи и социалисти, от гъвкавата целенасоченост на комунистите — до най-буйна необузданост, страст и пламък на троцкисти, някои анархисти и маоисти. Голямата част от идеалистите левичари приемат съществуващия свят и се опитват да го променят в рамките на неговата реалност. Докато по-малка част го отричат изцяло и смятат, че трябва да се разруши и пресъздаде отново.
Както казах по-рано, идеалистите левичари на Запад са било организирани, било полуорганизирани, било напълно свободни от всякакви организационни задължения. Индивидуалното левичарство е силно застъпено, особено между интелигенцията, където много често всеки е идеолог само на себе си и всеки се смята отговорен пред собствената си съвест. Нека ми бъде позволено да избягна цитирането на имена, тъй като в такъв случай предаването би се превърнало в църковен поменик.
Когато си мисля за първоизточника на левичарския идеализъм, за онова, което тласка решително неориентирани човешки същества след знамето на известен идеал, аз виждам като пръв фактор съзнанието за обществена неправда и осъзнатата необходимост човек да направи нещо за другите или, най-общо, да се приближи към другите. Първоизточникът на професионалното левичарство много пъти е стадното чувство, което стимулира назубрянето на известна теория и папагалниченето за цял живот. У нас за времето на идеалистичния комунизъм преди войната се говори едва ли не, че хората ставали комунисти, защото били смаяни от Съветския съюз, Ленин, Сталин или Георги Димитров, че четенето на Маркс и Енгелс превръщало хората в комунисти. При дългата ми документална работа върху пиесата „Комунисти“ получих силното впечатление за ярко индивидуална причинност при прегръщането на комунистическата идея. Никога няма да забравя отговора на осъдения на смърт ученик Никола Марков на въпроса на следователя: „Защо стана комунист?“ „Аз бях много самотен, господин следовател, и поради самотата си станах комунист.“
Този български отговор ни води много точно до чистотата на изворите на западния ляв идеализъм. Тук няма място нито за Маркс, нито за Ленин. Много българи от онова време са прегръщали идеалите на социализма или комунизма с най-чисто чувство за необходимо приближаване към другите, за борба за щастието на другите. Каква огромна разлика между тогавашния млад социалист и днешното комсомолско секретарче, за което социализмът е възможност да си уреди живота. Този пример неизбежно ни води до тъжния факт на идеалисти, които се отричат от идеалите си, за да станат професионалисти в най-корумпирания смисъл на думата, както и до радостния факт на внезапно отрезнели партийни функционери, които — видели в своята партия нещо като огромен заговор срещу човечеството и институт за оправдание на престъпления — се завръщат обратно в света на идеализма, макар и това да е много песимистичен идеализъм.
Разбира се, малко или много идеалистите са далече от реалността.
Може би най-близо до нея са социалдемократите, тъй като всъщност те се опитват да стимулират и ускорят в известна степен процесите на внасяне на социална справедливост паралелно с развитието на съзнанието за обществена отговорност у отделния гражданин. Идеалистите социалдемократи вярват в мирния антиреволюционен път към социализъм, демократичния път, който държи сметка за истинското положение на нещата. На практика социалдемократите в някои западни страни осъществиха почти безкласово общество, създадоха най-висок стандарт на живота и цветущо стопанство. Както всеки знае, социалистическите постижения в някои западни страни се оказаха далече по-сполучливи от тези на Изток, като по този начин категорично превърнаха марксизма-ленинизма в отживяла времето си догма. Естествено зачитането на човешката личност, зачитането на гражданските права, спазването на пълната законност на демокрацията правят пътя на социалдемократите труден и движението по него бавно. Онова, което в Източна Европа би било въпрос на груба заповед и брутално налагане в един ден, тук отнема години, за да се стигне до убеждаване на хората. Тъкмо успехите на социалдемократите принудиха много западни комунистически партии да изоставят революционните си линии и потърсят по-мирни пътища към комунизма. Огромен брой комунисти идеалисти на Запад продължават да стоят на марксически позиции най-общо, като приемат парламентарния път към властта и обещават твърде мека диктатура на пролетариата в преходния период. Те безусловно и категорично отричат съветския пример. И тук според мен е тяхната голяма заблуда. В онзи момент, в който вие ликвидирате опозицията (без значение колко вражески настроена е тя), вие главоломно тръгвате по пътя на корумпираната диктатура на малцинството, както е във всички източноевропейски страни. Неотдавна един италиански комунист, за когото имам всички основания да вярвам, че е идеалист, се опита да ми обясни как те ще строят различен комунизъм от Съветския съюз, като национализират всички предприятия и банки и заставят всеки гражданин да работи. „Ами който не иска да работи?“ — го запитах аз, имайки предвид, че италианците не са много привързани към работене за другиго. „Ще ги заставим“ — каза той. „Тогава ще имате един италиански «Съветски съюз» — с подвизите на Държавна сигурност, с произволите на ръководещи другари, дъщерята на Берлингуер може би ще стане министър на културата или пък направо папа.“ Опитах се да му обясня, че от момента, когато задействува силата, когато насилието стане главен държавен метод за убеждение, нещата са изтървани завинаги и хубавата Италия вместо черноризците на Мусолини ще има червеноризците на някой нов вожд.
„Никога“ — каза моят италианец и сега изтърси най-честия аргумент, казван на Запад като обвинение срещу източните народи, че били изкористили сами идеята за комунизма: „Ние сме по-цивилизована страна от Русия и България!“
„В това аз малко се съмнявам — отговорих му, — но дори да приемем това, вие никога не сте били по-цивилизовани от Чехия отпреди войната! А вижте какво стана с нея!“
От една страна, е много хубаво, че западният идеалистичен комунизъм се опитва ясно да се разграничи от съветския опит и наистина приеме образа на „комунизъм с човешко лице“, като казва сбогом на другарите Маркс и Ленин, но от друга страна, това изглежда, че може да се използува от професионалистите апаратчици за докопване до власт и след това възпроизвеждане на целия съветски опит. Колкото и да претендират, че са се поучили от източноевропейската история, западните комунисти идеалисти нямат решение на нито един от главните, бих казал, фаталните проблеми, пред които бяха изправени източноевропейските режими. Липсата на лична инициатива, което се оказа гибелно за цветущи индустрии на Изток, няма отговор в западните комунистически рецепти. Терорът и насилието могат да доведат до изграждането на индустриален потенциал, но в никакъв случай не ще доведат до създаването на по-добър свят. Какви са гаранциите срещу арогантността на партийната безкритична власт? Каква е рецептата срещу изкуственото хандикапиране на способни хора за сметка на лентяи и бездарници? Какъв е отговорът срещу посредствеността на всички обществени взаимоотношения? Днес Западът настръхва пред онова, което се нарича култура на социалистическия реализъм, което по същество е антикултура. Но какво друго ще се получи, когато другарят вожд започне да налага примитивния си вкус като партиен критерий? Въпреки силната вяра на западните комунисти идеалисти, че ще се стигне до някакъв цивилизован компромис, аз си мисля, че бъдещето за тях е в мъгла, където чакат изродите на сталинизма.
Що се отнася до останалите по-изявени западни идеалисти левичари, макар че присъствието им оказва едно или друго влияние в атмосферата на обществения живот, човек не може да приеме сериозно нито революционерите на господин Маркузе, нито троцкисткото работническо революционно движение, чиито представи за бъдещето са малко нещо смахнати. Всички тези организации говорят по един или друг начин за промяна на света. И всички те забравят една проста истина — че промяна на света без промяна на хората не може да има. Тоест пак се озоваваме на същото място, където бяхме на 25 октомври 1917 година. Историята досега ни е показала съвсем ясно, че човекът — за негово щастие или нещастие — не се променя лесно, или поне неговата промяна в зависимост от околната среда е толкова повърхностна и измамна, че не може да се вземе сериозно. Поне аз в моя живот още не съм видял човек да си е променил характера. Може би човешкият характер се променя по някакъв свой собствен, твърде бавен исторически път. И затова например опитите да се превърне една банда от убийци в сладкопойни ангели са напълно утопични.
Утопични по своята реалност са и всевъзможните красиви блянове за щастливо човечество. Ако думата „щастливо“ значи „нахранено“, това е разбираемо, но когато всички, от марксистите до анархистите, твърдят, че в бъдещото комунистическо общество всеки ще бъде „задоволен“, човек неволно се усмихва. „Задоволен“, което може би е синоним на „щастлив“, е дума без всякакво покритие. Няма общовалидни рецепти за задоволяване или за правене на хората щастливи. Виждал съм дори щастливи затворници, виждал съм даже щастливи умиращи и съм виждал дълбоко нещастни богати и здрави хора. Виждал съм щастливо общество, което ражда нещастници, и съм виждал мизерно общество, което ражда щастливи хора. Всичко е толкова жестоко относително. Много от социалните рецепти на западните идеалисти левичари ми напомнят злощастния Добри Терпешев и предложението му да се разрешат материалните проблеми на хората, като се напечатат повече пари и им се раздадат.
В тази светлина човек трябва да отрече опитите на идеалистите терористи да променят нещата чрез атентати и нападения. Склонен съм да смятам, че това е по-скоро вътрешна необходимост на самите атентатори, отколкото обществена.
Сигурен съм, че човечеството следва свой собствен път към съвършенство, вероятно много криволичещ и безкрайно дълъг път. Сигурен съм, че движението по този път изисква търпение и постоянство, защото много често нетърпеливите по пътя спират движението, дори го тласкат назад, задръстват пътя и са нужни двойно по-големи усилия, за да се продължи напред. От гледна точка на човешката история съществуването на източноевропейския комунизъм е една от най-важните поуки за това как не трябва да се задръства пътят.
От друга страна, толкова красиво и човешко е сред вечната колона на хората да бързат и тичат нетърпеливи идеалисти, толкова чудесно е, че тук, на Запад, несмущавани от никакъв терор, цъфтят и се развиват всевъзможни левичарски идеи и течения, без значение колко реални или колко абсурдни са те. Както вече казах, човешкият дух на Запад продължава вечната си борба на търсене, на отричане, на самоотричане, на творчество и разрушение, докато на Изток той е мъртъв.
Става дума за забраната, която, външно погледнато, има чисто политически мотиви и се изразява в сваляне на пиеси, спиране на филми, спиране отпечатването на книги или изземването им, отменяне на телевизионни предавания, закриване на изложби или неразрешаването им и дори изхвърляне на циркови номера. От много години гражданите на нашата страна, както и гражданите от всички страни с тоталитарни режими — все едно леви или десни — живеят с тази забрана, която е станала нещо като „добър ден“. Особено при нашите родни условия, ако нещо не се забранява, снема или изхвърля, изглежда, че животът губи своя нормален вид и нещата не са в ред. Ако сянката на забраната случайно е изчезнала, то сякаш се губи сладостта на събитието. Колко пъти ние сме чували: „Бързай да видиш това и това, че ще го спрат!“ Колко пъти сме гледали или чели произведения на изкуството, които никой никога не е имал намерение да забранява и които се продават с умишлено разпространяваните слухове за предстояща забрана.
Много пъти съм си мислил, че един ден, когато честни исторически очи се обърнат към нашето време и се опитат да си обяснят цялата му дяволска сложност, те ще се стъписат пред дълбоко нелогични и странни явления, едно от които е безсмислената забрана на произведения. Нямам намерение да правя списък на всичко онова, което под разни форми бе забранявано у нас, защото ще бъде твърде дълъг, но ще се спра на известни произведения, които илюстрират много добре онова, което искам да кажа.
По принцип забраната е продукт на така наречената революционна бдителност. Тя цели да спре разпространението на произведения, които малко или много са вън от идеологичната линия и които, пряко или косвено, не служат на целите на партията. Първият проблем възниква с определянето на кое е ВРЕДНО произведение. И вторият проблем пък незабавно идва с въпроса КОЙ определя това.
Първият проблем — кое произведение е вредно — е особено усложнен от често променящата се, съобразно изискванията на момента, партийна идеологична линия. Ние вече сме свидетели на множество противоречиви промени, които пък от своя страна съвсем не отразяват действуващи сили в границите на страната, а такива, които определено идват отвън. Ако през 1949 година някой дръзнеше да оспори култа към личността — отиваше по дяволите, ако десет години по-късно някой се опиташе да го възкресява — пак отиваше по дяволите, ако още десет години по-късно някой не припише всички грехове на този култ — го очаква същото. Или да вземем друга линия — патриотизма. Ако през 1949 година някой дръзнеше да заяви, че е българин и че се гордее с миналото на България, много лоши работи щяха да му се случат. Ако 20 години по-късно някой заяви, че не е българин и се срамува от някои български работи — още по-лошо ще му се случи. Или трета тема: ако пак през 1949 година някой пишеше за строителството на комунизма, очакваха го най-големи награди и поощрения. Ако десет години по-късно пишеше за строителството на комунизма, щяха да го посрещнат с недоумение; а ако сега рече да пише за строителството на комунизма, направо ще му кажат да смени темата. Човек би могъл да намери още десетки примери от този род. При някои от случаите промените имат кръгова графика, т.е. нещата се връщат там, където са били. Например повикът за критика след Априлския пленум, повикът за честно и открито отношение към партийните проблеми постепенно заглъхна, за да се върнем отново при сталинския принцип за прикриване и размазване на истините.
Всеки човек на изкуството, всеки творец може да се сбърка пред тази вечно променяща се идеологическа обстановка, което пък дава възможност на бдителните — и особено на ония, на които им се плаща, за да бдят — да се престарават където трябва и където не трябва. Отчасти поради тази бъркотия настъпи дълъг период на истинско бягство на дейците на изкуството от действителността. Българското изкуство като че се съсредоточи в две полета — историята и разузнаването. Но дори хитрият избор на тематиката не е гаранция за избягване на подводните скали на бдителността.
Едва напоследък се забелязва тенденция за приближаване към живота, но тя е все още много первазна и много страхлива, за да нагази в сериозни области. Естествено има теми, които от партийна гледна точка са вечни. Но в замяна на това те са толкова непопулярни, че дори най-безочливите културни занаятчии не дръзват да ги разработват. Такава например е любовта към Съветския съюз или пък темата на „Партио, води ме“.
Вторият проблем, предизвикан от забраната — а именно КОЙ определя какво е вредно, — е още по-сложен, тъй като, както видяхме, липсва точен отговор на въпроса КОЕ е вредно. От тази неразбория произтичат маса трагикомични решения, които в голямата си част едва ли отговарят на интересите и на партията, и на хората, колкото и противопоставени да са. Нека най-напред извадя вън от картината силния външен фактор, който взима решения. На няколко пъти навремето съм се опитвал да проследя кой е взел определено решение, следвайки посоката от долу на горе. И достигнал върха, съм чувал да ми се казва, че „това не зависи от мене. Аз не съм решавал този въпрос. Никой не ме е питал, когато го е решавал“, което ме навежда на мисълта, че известни решения за забрана са взимани извън границите на страната. Но не за тези решения става дума, а за другите, в които участвуват всевъзможни институти и отделни лица у нас.
Никога не съм могъл да си обясня защо бяха спрени филмите „Партизани“, „Понеделник сутрин“, „Балконът“, „Подводничари“ и много други, защо бе разтурен някогашният Бургаски театър, защо бе разпилян наборът на поемите на Стефан Цанев „Поема за Съветския съюз“ и македонската му поема, защо не бяха разрешени изложби, като тази на Ваня Дечева по мое време, защо не се допускаха епиграмите и сатирите на Радой Ралин и Константин Павлов, спирам се само на най-популярните и очевидни примери. Защо? Защо? Защо?
Почти всички от посочените примери са образец на искрено и честно гражданско отношение, почти всичките, малко или много, са пропити с партиен дух, почти всичките имат известни художествени качества. Въпросът, който бъдещите историци вероятно биха си задали, ще бъде: „Ако тези произведения не бяха забранени, щяха ли те да причинят вреда на партията и държавата?“
Струва ми се, че ясният отговор ще бъде — НЕ. „Понеделник сутрин“ бе може би най-страстният апел за честност, появил се на български екран. Поемата за Съветския съюз на Стефан Цанев бе вдъхновяваща разплата със сталинизма. „Балонът“ бе внушителна народна алегория с чувство за хумор и самоосмиване, което само Алеко Константинов си бе позволил. „Партизани“ бе призив за вярност.
Пускането на тези и на много други истински творби на изкуството щеше да има само положително значение за българската култура и за повишаване както на идейни, така и на художествени равнища. Дори чисто експериментални художествени творби, спрени поради обвинения във формализъм, щяха да имат благотворно влияние за разчупването на остарели рамки и отхвърлянето на щампите, за преодоляването на това неприятно чувство за неинтелигентност и квадратност на социалистическото изкуство. Най-смелите, най-напредничавите, най-интересните произведения на изкуството в свободния свят са малко или много социалистически, комунистически, анархистически. Най-лошите произведения у нас, и в страните като нашата, са социалистическите и комунистическите. Излиза, че партийната идеология гони прогресивното изкуство със същата ожесточеност, с която го гонят разните религиозни или националистически идеологии по света.
Но как и защо се стигна до това, да се забраняват и преследват творби, които явно имат своето място и значение дори от чисто партийни позиции? Тук стигаме до механизма на забраната. Кои са хората, които първи подават сигнала за действителна или мнима опасност на идеологическия фронт? Кои са хората, които първи бързат да покажат своята бдителност? Не, разбира се, служителите от идеологическото управление при Държавна сигурност. А граждани, които партията е назначила за писатели, художници, музиканти, режисьори, актьори и т.н. Граждани, които са носители на една твърде дълбока лична драма: писатели, които не могат да пишат, художници, които не могат да рисуват, актьори, които не могат да играят.
Няма по-жестоко нещо от съзнанието за некадърност. Почти винаги некадърността се съпровожда с амбиция, а това вече прави нещата трагични. Всеки път, когато в дадена област на изкуството се появи нещо ново, талантливо и интересно направено, то поражда чувството на горчива завист, която се превръща в озлобление, в омраза и кара въпросния гражданин да се опита да плюе върху тази творба. Не е много трудно във всяко произведение да откриете антипартийни загатвания, да посочите скрита умисъл, да дешифрирате антипартийни символи, да изтълкувате вражески алегории. Бил съм свидетел много пъти на дейци на културния фронт, които са се втурвали да обясняват на стъписани партийни работници или отговорни лица в разни институти колко ужасна, вражеска дейност се развива на една или друга сцена, чрез една или друга книга. Знам сцени, при които тези труженици на бездарието са пускали цялото си възможно красноречие, за да убедят отговорни фактори, че нещо трябва да се спре, нещо трябва да се предприеме, че така не могло. И като се прибави към картината изключително ниският естетически критерий на много отговорни лица, непознаването на изкуството и общата културна неграмотност, се вижда, че е лесно да им се пробута бълхата за слон и да се унищожат сериозни произведения. Много пъти съм си мислил колко много би спечелила българската култура, ако никой не се бъркаше в нея и ако всичките тия ангели пазители и хранители просто се занимаваха с нещо друго. Друг прийом, много пъти използуван, за да се накара партийно-държавният апарат да задействува срещу дадена творба, е твърде некрасивото подмятане, че авторът или режисьорът, или актьорите са си позволили да правят намеци по адрес на известни личности. Много леко се спечелва гневът на една властна личност, когато му се пошушне: „Вас ви имитират.“
Истинското творчество изисква свобода. То самоволно, без да пита някого, прекрачва известни приети или наложени граници. Онова, което великият съюз на бездарниците се опитва да направи, е да го върне обратно, да го затвори в същите граници, в които те се намират, като по този начин му отнемат свободата. Или, с други думи, насилствено да се изравнят конете с магаретата. В пространство от три метра конят и магарето бягат с почти една и съща скорост. Но при свободен простор работата е малко по̀ друга.
Не мога да не стигна до извода, че макар и извършени с официална благословия, много от забраните у нас по същество са частна инициатива на хора, които не могат да понесат други да правят нещо по-добре от тях. Във всяко общество съществуват подобни завистливци, но в свободния свят на тях рядко им обръщат внимание, докато у нас мнозина от тях притежават властта да действуват, или поне да им се чуе гласът. В много случаи тъкмо те представляват самия механизъм, чрез който партията ръководи изкуствата.
Трябва да кажа, че споделям напълно разбирането, че у нас би било далече по-добре за всеки творец, ако съществуваше официална цензура. Един истински обществен институт, чиято работа да се основава на известни на всички принципи и чиито представители да имат своите човешки лица. Тогава на мнозина би олекнало, защото би се знаело какво е разрешено да се прави и какво не е. Нещо повече — би се знаело кой отговаря за дадено решение. Човек би могъл да влезе в разговор и да изложи своите мотиви на другаря цензор или пък би могло да се стигне до някакъв компромис. При сегашното положение на нещата, колкото и да се опитвате, не можете да намерите човека, който отговаря. Много пъти дори генералният директор на съответното ведомство вдига рамена и казва: „Съгласен съм с тебе, прав си, но не зависи от мен.“ Той не казва от кого зависи и ако речете да търсите, става една чисто кафкианска история. Това пък от своя страна дава възможност на истинските подстрекатели да се прикрият и да не носят никаква отговорност за стореното. От трета страна, истинският творец е такова дълбоко чувствително същество, че не произвежда работите си на конвейер. Той вероятно влага себе си в само няколко неща. И когато те бъдат отхвърлени или погребани, това е решителен удар за него. Нека не припомням тъжните истории на някои наши поети и кинорежисьори, и театрални режисьори. В същото време бездарникът работи стахановски. Той произвежда ли, произвежда, защото приятелите му от издателства и ръководства печатат ли, печатат. И така стигаме до приказката за сивия поток и за тия, които се давят в него.
Мисля, че всяко общество на тази планета, което уважава себе си, печели извънредно много, когато неговите представители създават талантливи произведения на изкуството, и обратното — губи непоправимо, когато в угода на бездарни амбиции изтръгва цветята от нивата си, за да предостави повече пространство на бурените.
Лондон ме изпрати с дъжд, в Ротердам колите плуваха в локви вода, в Кьолн продължаваше да вали, а в Мюнхен ме посрещна сняг. Потъналата в зимен здрач Европа ми изглеждаше по-малко лъскава, но по-близка, по-реална. Струва ми се, че зимният ден предлага повече интимност между нас и света, който ни заобикаля. Като че лошото време и огромното тъжно и мрачно пространство ни тласкат повече един към друг. Може би това иде от толкова натрапчивото чувство, което природата ни внушава — чувството за неумолима преходност на всичко, на всички.
Гарите се редуваха една след друга — ужасно подобни и ужасно безлични. Тълпите, които се качваха и слизаха, ми напомняха един смешен кондуктор от софийски трамвай: „Майчин дооом, качвайте се, граждани, качвайте се!… Гробищатааа, слизайте, граждани, слизайте!“
В купето, от лявата ми страна, един засмян италианец разказваше колко много пари могат да се спечелят с италиански сладолед в Глазгоу. Той започнал преди пет години с количка и сега бил собственик на цяла фабрика за „джелато“… Срещу мен едно момиче от най-тъжния английски град Брадфорд се опитваше да се усмихва. Тя беше съвременна Жулиета, разделена от нейния Ромео от съвременни Монтеки и Капулети, които в името на взаимната си омраза пращаха децата си на пет хиляди километра разстояние… А от дясната ми страна един високонравствен белгиец говореше колко отвратителен е станал светът и че това е причината толкова много хора да се самоубиват…
А аз ги слушах и си мислех за Маца Гешева и за нейната жажда за живот. Живот, който би се усмихнал и над италианския сладолед, и над драмата на Жулиета, и над белгийските причини за самоубийство. И ми беше невъзможно да си я представя мъртва. Не зная как е с другите, но на мен наистина ми е невъзможно да си представя изчезването на един човек.
Часове по-късно седях на нейното бюро, пипах клавишите на нейната пишеща машина и имах чувството, че вратата ще се отвори и ще се покаже добродушно усмихнатото лице и ще разсее цялата нелепа история за нейната смърт. Уви…
Със смъртта на хората, които обичаме, нещо у нас умира, нещо си отива, за да не се появи никога повече. С тяхната смърт ние умираме постепенно, остаряваме, усамотяваме. Колкото списъкът на отминалите приятели и близки е по-голям, толкова по-малко остава от нас. И горчивата мъдрост, която иде от спомените, не е никакво утешение. Защото мястото на един човек е празно. Никой не ще го запълни.
В моите представи за хората Маца Гешева беше забележително явление. Тя беше един от най-жизнените хора, които някога бях срещал. Осъдена от съдбата на ранна смърт, тя не се уплаши, не се примири, не наведе покорно глава, а с най-възхитителна мъжественост се бори да живее. Немалко наши съвременници не знаят какво да правят с живота си, смятат се за случайно развъдени човешки бактерии, дошли на планетата по неизвестните капризи на природата, смятат се за неканени гости на света. Недоумението, безсмислицата и страхът ги тласкат извън него. Толкова много хора панически бягат от себе си и от живота си, като че някой насила ги е довел на този свят. И толкова малко са ония, които могат да превърнат убийственото време на очакване на своя край във време на втори живот. Толкова лесно е да вдигнеш ръце и да кажеш: „Свърши се!“
Маца Гешева беше от тия, които смятат живота за най-висша привилегия и света — за свой свят. Между нея и този свят имаше дълбока родствена връзка, която дори най-страшната болест не можа да прекъсне. Тя работеше, за да живее, тя учеше, за да живее, тя пътуваше, за да живее, тя обичаше, за да живее, и се надсмиваше над болестта си, за да живее. Тя имаше огромна неизказана вяра, че ще живее дълго, и се отнасяше към времето си така, както се отнасят най-сигурните. И пак, за разлика от мнозина, тя не живееше с бъдещето, а с настоящето. Животът и не бе списък от поставени цели и постигнати резултати, а поредица от процеси, като че тя държеше да живее не със създаденото, а със създаването. За мен това е извънредно важно. Тя знаеше добре немски език, а дойде в Лондон да усъвършенствува английския си, след което се зае да учи испански — въпреки лекари и прогнози. И това не бяха прищевки, а дълбока любов към цветовете и звуците на този свят, на живеенето на живота. Тя принадлежеше към чудесното поколение на Владимир Мусаков, Цветан Стоянов и други, които бяха понтонните мостове между тъжната българска провинция и световните столици.
Пред мен са писма, които Маца Гешева ми е писала в последните няколко години. „Ние нямаме право да сме песимисти“ — ми казваше тя и това отразяваше цялата и философия. Спомням си, когато патетично й казвах, че ние, емигрантите, сме като дървета без корени, тя весело ми отвръщаше: „Нищо подобно! Ние сме семената, които вятърът е разнесъл и които ще поникнат, където и да попаднат!“
В първото си писмо тя ми пише: „Най-важното е да сме наясно със себе си“ И ми напомняше малцината наши познати от България, които твърдо се опитваха да бъдат наясно със себе си. Защото като че времената и животът, който живеем, настояват за обратното — „не се питай нищо, а се хвърли в общата мъгла и изчезни!“. Във времена, когато всевъзможни фактори се опитват да променят лицето ти, когато стихии бушуват, за да те накарат да кажеш, че ти не си ти, трудно е да бъдеш наясно със себе си.
Маца Гешева беше българка. В точния и ясен смисъл на тази дума. Мнозина не твърде интелигентни наши сънародници отъждествяват България с режима, който в момента я командува, и присъединяват гласовете си към гражданите, говорещи с руски акцент, които са си присвоили правото да решават кой е българин и кой не е.
Без да преувеличавам, трябва да кажа, че едни от най-ярките българи срещнах извън България. Може би защото носталгията превръща привързаността към страната, която ни е родила, в наша собствена и дълбока национална характеристика. И може би защото сме свободни да обичаме или да не обичаме онова, което е останало зад нас. Веднъж един сънародник ми каза: „Разликата е тази, че ние изстрадваме нашия патриотизъм, а на ТЯХ им се плаща за техния патриотизъм.“
Бих разделил българите в емиграция на три категории, разбира се, съвсем произволно. Първата — ония, които случайно са попаднали в чужбина, както се казва, заварени от обстоятелствата и впоследствие пуснали корени. Но които не биха поели този път, ако я нямаше случайността. Втората категория — ония, които са дошли по материални причини — просто защото мерцедесите им харесват повече от москвичите, и които, ако у нас се плащаше по-добре, с радост биха си стоели у дома. И третата категория, може би най-малката — ония, за които в България бе станало тясно и душно, ония, които търсеха простор.
За оня, който иска да бъде свободен човек и гражданин на света, за оня, който иска да пътешествува във всички посоки на принадлежащото му земно кълбо, за оня, който не иска да слуша декларациите на полуграмотни началници или описанията на набедени журналисти за живота отвъд границата, а сам копнее да види и чуе и да се опита да бъде наясно със себе си — няма друг изход, освен да тръгне. Дори с болезненото съзнание, че никога няма да се върне. Аз нарочно не споменавам преките политически аспекти.
И разстоянията, на които тези българи са се отдалечили, никак не им пречат да помнят и обичат много неща, които са останали отвъд и които може би не ще видят скоро. Срещнал съм не един и двама от тези странствуващи българи, всеки от които е една чудна пътуваща България. Те носят родината в себе си, това са познати улици и сгради, това са потоци и реки, това са поляни и полета, това са образи на хора и природа. Никога в България не съм чул и прочел някой да е попитал: „А помниш ли нашия дъжд?“ Ето че има и български дъжд! Може да звучи и тъжно, и смешно, но във всички случаи е красиво — „нашия дъжд“.
За хора като Маца Гешева любовта към Витоша, Рила или Стара планина е нещо дълбоко и неразривно свързано с кръвта, със сърцето и няма нищо общо с лозунгите на бакалските патриотчета, които се праскат по гърдите с байганьовското „Бюлгар!“. Разликата е твърде голяма. Това е разликата между Пенчо Славейков и Бобчев.
При цялата си огромна жизненост, решителност и интелигентност, които биха я направили равностоен член на всеки народ, Маца се гордееше, че е българка. Нейният български език беше по-звучен и по-красив от езика на мнозина членове на писателския съюз у нас. По̀ миналата година тя ми изпрати едно описание на срещата си с Амстердам. Аз ще запазя своеобразен репортаж за този карнавален момент, когато любопитните очи на една българка срещат един от най-многоцветните образи на света. В стил, който ми напомня най-хубавото от Борис Шивачев, Маца Гешева ми пресъздава живия и вечен Амстердам. Бих изпратил по едно копие на авторите на пътеписи у нас, за да знаят как се вижда и как се описва.
Нейното българско чувство също съчетаваше простодушието и благородството на ония поколения, които вече си отиват, на ония, които са далече от покварата на модерния туризъм и диалектическото „всичко е позволено“. Прелиствайки българските вестници и списания и виждайки литературните търговийки на наши бивши приятели, тя се наскърбяваше.
„Но той е могъл да си спести това!“ — казваше тя за раболепните статии на един наш познат.
Тя искаше да превежда българска литература, макар и да знаеше, че западният свят беше доста безразличен към българската литература. В едно писмо от 1971 година тя ми пише:
„Все още май си страдам от това смешно нещо, наречено родолюбие. Сигурно и никога няма да престана да си страдам от тази болест, макар че поначало се чувствувам гражданин на света. Та по тази причина ми се ще да се знае, «че и ний сме дали нещо на света». Нека хората видят как се пише в България и какви хора българи има по света.“
Казани в България, тези думи биха звучали в унисон с общата агитка. Но казани извън, те звучат със собствения глас на една личност, която знае какво казва.
Маца Гешева имаше най-широк кръг от интереси. Често съм се удивлявал на огромната й любознателност, на постоянното желание да се знаят и разберат повече неща, което пък правеше живота й най-активен. В друго писмо тя пише:
„Младежта винаги ме е интересувала. Когато бях млада, и сега — когато станах по-голяма. Специално тук, на Запад, виждам в нейните търсения и тревоги ядката на обществените проблеми изобщо. Ще речете, защо ли пък ви е необходимо? Гледайте си живота, ще кажете, проблемите и без вас са си проблеми, и без вас ще се решат или няма. Може и да е така, но на човек му е необходимо някакво хоби, а пък моето хоби открай време са били хората.“
Хората! За всички нас това понятие е по-малко или повече абстрактно. Когато казваме хората, ние обикновено разбираме другите, тия, които не познаваме, тия, които са далече от нас, толкова далече, че едва ли ни приличат. За Маца Гешева „хората“ беше конкретно понятие, това беше животът, който живееш…
Ето че отново се забърквам, защото разбирам, че говоря в минало време. Защо? Наистина ли тя е изчезнала? Наистина ли я няма? И пак отказвам да повярвам, защото чувствувам дълбоко, че Маца е с нас и в нас, жива, като че смъртта е физически акт, който не се отнася до душата на човека… И въпреки това толкова искам сега, в този студен и неприветлив зимен ден, вратата да се отвори и тя да влезе и да каже нещо… каквото и да е.
От самолета земята изглеждаше преоблечена в бяла празнична риза. Под слънцето снегът бляскаво триумфираше, небето и земята хвърляха един другиму сияния като деца, които си играят с огледала… Помислих си, че зимата ни носи най-големия мрак, но и най-голямата светлина, и че едното не е възмездие за другото. Така както никоя светлина на този свят не може да прогони мрака на едно празно място.
Защото, наистина, ние също умираме със смъртта на тия, които обичаме.
По света стават често пъти смешни неща: западни писатели или просто пишещи граждани отидат на гости в източноевропейска страна, поканени по някаква добре замислена пропагандна инициатива. Обикновено да обсъждат проблемите на мира, което звучи съвсем гротескно, когато се знае, че комунистическият свят е в неспирна идеологическа война с останалата част на света. Обсъждането на проблемите на мира се изразява в няколко събрания, в дузина помпозни речи, в ръкостискане с първия човек на страната домакин, в пищни банкети и такова страхотно провинциално възхищение от личността на даден гост, че за малко балонът на суетата му не се спуква. Върви, да кажем, господин Силитоу или господин Ъпдайк по площад „Славейков“ и е смаян, че всички го гледат с интерес, който той не познава от преди, и човекът започва да се чувствува център на света. Той не би могъл да сънува за такова внимание на „Пикадили“ или из Латинския квартал. Там той е един от многото минувачи и нищо повече. Неотдавна една тукашна писателка, посетила по друг повод София и разведена насам-натам, ми каза:
„Георги, никой никога не ми е оказвал такова внимание, каквото ми оказаха там. Изведнъж чувствуваш, че си нещо друго, чувствуваш, че си нещо ПОВЕЧЕ!“
— Господи, помилуй! — си казах аз. — И тя иска да е нещо повече!
Никой вече не се блазни от скромността на Елиът, който, бивайки приживе най-големият поет на англо-американския свят, се разхождаше по улиците и парковете в Лондон, без някой някога да извика: „Гледайте, Елиът минава!“
Последният удар, който гостите писатели в България получават, е, когато техните прелюбезни домакини ги заведат във Варна или в Боровец, или на Ситняково, или в Созопол, за да им покажат своите домове за „творчество и отдих“, които обезпечават писателя почти с всичко. Казвам „почти“, защото нещо мъничко липсва, но гостите — било от куртоазия, било от суета — не го забелязват.
Така или иначе, само щастливите автори на най-сполучливите бестселъри на Запад биха могли да си позволят този вид „творчество и отдих“, какъвто предлага на своите членове българският или съветският писателски съюз.
Никога няма да забравя последната ми среща с един от моите немски преводачи. Докато още бях в България, човекът беше превел и продал две мои радиопиеси и когато го видях в Мюнхен, работеше върху трети превод. Но след около месец време, научил, че аз съм се разделил завинаги с организацията на улица „Ангел Кънчев“ 5, той дойде при мене и съвсем прямо ми каза:
„Извинявайте, но аз не ще мога да продължа да превеждам ваши работи, защото това ще означава да си разваля отношенията с властите в България. А от няколко години насам почти всяка година те ме канят във Варна, аз прекарвам чудесно в този разкошен Дом на писателите, напълно безплатно, после ме развеждат из страната и това ми помага да усъвършенствувам езика. Извинявайте, но не искам да загубя всичко това заради вас!“
Приех извиненията му и на свой ред му се извиних, че ми е невъзможно да му построя почивен дом на Ривиерата.
Ето че от казаното дотук горе-долу става ясна картинката за отношенията между пари и писатели на Изток и на Запад. Но нека продължа с тези сравнения, които, предполагам, ще са интересни за слушателя. Прието е да се смята, че средният стандарт на живота на обикновен западногермански, френски или английски гражданин е няколко пъти по-висок от средния стандарт на живота на обикновен български гражданин. Икономически това е лесно доказуемо. Върху фона на тази твърде категорична разлика човек с удивление вижда, че средният стандарт на живота на един обикновен западен писател е няколко пъти по-нисък от средния стандарт на обикновен източноевропейски писател. Миналата година в един доклад тук беше изнесено, че мнозина английски писатели (при това добри писатели, но не добри търговци) получават доход от около 20 лири седмично, което е доста под границата на пълната бедност, тъй като 20 лири е общата държавна помощ за бедни и неспособни за работа граждани, които нямат друг доход. При най-ниска работническа надница от около 60 лири седмично явно е, че писателският доход на писателите тук е около три пъти по-нисък от дохода на най-нископлатените работници. Поради тази причина мнозина от тях са принудени било да работят допълнително някаква друга работа, било да се издържат от онова, което печелят съпругите им. Тук няма творчески фондове, няма държавни награди, няма поощрения, няма суми за писателите към окръжните народни съвети, както няма и синекурни длъжности.
Но нека за миг видим какво е от другата страна. Доколкото мога да съдя от собствения си опит и от онова, което знам, средният месечен доход на всеки най-обикновен български писател, член на Съюза на писателите, трябва да е най-малко 500 лева — в пари и привилегии. Ако изчислим привилегиите по действителни цени, май тази сума ще се увеличи чувствително. Нека сега приемем, че най-ниската работническа заплата в България е около 100 лева на месец (което е прекалено оптимистично допускане), и съотношението е напълно ясно. Тук говорим, разбира се, само за доходите на обикновените (в материално отношение) писатели. Но дори ако сравним върховете на материалното преуспяване на Запад и на Изток, нещата пак няма да се окажат в полза на Запада. Първо, чисто количествено. Писателите, които са си оправили положението чрез писателски труд тук, в Англия например, едва ли надминава броя на пръстите на ръцете ми. Докато в една малка, но комунистическа България човек спокойно би могъл да постави в тази категория нещо около 80 писатели.
Прибавете сега към всичко казано дотук и самата система на заплащане на писателския труд. В България книгата ви има тираж, който се определя предварително и който гарантира солиден доход. Дали това количество книги ще бъде продадено, или няма да бъде продадено — не засяга материалните работи на писателя. Той си получава парите още преди книгата да бъде пусната в продажба. Оттук нататък той може да се надява, че книгата ще се разграби и че той ще успее да си издействува второ издание. Но дори нещо да стане с книгата, след като я е предал за печат, той вече е получил 50 на сто от хонорара си. А ако писателят, както обикновено ставаше по мое време, има солидни връзки в издателското поле, той може да си издействува предварително огромен тираж, който съответно му носи огромна сума. Отгоре на всичко събрани, избрани и други издания на произведения получават максималния хонорар. Но още не съм свършил с материалните предимства. Максималният данък, с който писателският доход можеше да се обложи, по мое време беше 17 на сто. Смятам, че това не се е променило значително.
На Запад, ако не сте много голямо име, ако нямате Нобелова награда или не сте най-търсеният писател на пазара, цялата история на продажбата на писателския труд е съвсем различна. Първо, вие не получавате нито стотинка аванс, докато не напишете книгата (ако тя не е поръчана от някакъв официален институт, което е съвсем рядко). Когато книгата ви се приеме, вие получавате смешно ниска сума аванс, равна горе-долу на месечната заплата на един чистач. Оттук нататък, когато книгата ви излезе на пазара, вие сте изцяло зависим от благоволението на Негово величество читателя. Вие получавате от 10 до 15 на сто от стойността на всеки продаден екземпляр. И тъй като отчитането на продадените екземпляри е трудна работа, изплащането на сумата става веднъж или два пъти в годината. Тиражът се диктува изключително от пазара. На Запад нямат фабрика „Петко Напетов“, която да претопява непрекъснато непродадени книги. Ако сте късметлия и читателите ви харесат, вие можете да спечелите малко пари. Но тук идва секирата на данъчното управление, което не прави никаква разлика от това дали вие сте получили парите чрез вдъхновен духовен труд, или пък сте ги получили чрез продаване на ластик за гащи. Ако в България вие декларирате периода, през който сте писали книга и върху който се разхвърля данъкът ви (а това може да бъде десет години), тук бирникът не признава такива привилегии и всичко се облага по най-жесток начин. При добра продажба вие губите най-малко 50 на сто от хонорара си.
За данъчното управление и съответно за властите във всяка западна страна писателството е труд като всеки друг труд и писателската професия не стои с нищо повече от която и да е друга уважавана човешка професия.
Разказвам всичко това с много простата и ясна цел да покажа колко прави са всички пропагандни крясъци на комунистическите средства за масова информация, когато говорят, че Западът купувал своите интелектуалци и че пишещи братя се били продали. Аз поне до ден днешен не знам нито един писател в Америка, Германия, Франция, Англия или Италия, който да е бил купен от държавата или обществото. Това е теоретически и практически невъзможно, защото всеки е свободен да пише каквото си иска и да го публикува. За разлика от Изтока, ако тук издателите не ви харесат книгата, вие веднага може да си я издадете на собствени разноски и сам да опитате да си я продадете. Нормално това завършва с фиаско, защото, ако не сте успели да намерите издател от хилядите издатели, това означава, че вашата книга наистина трябва да е безнадеждна. За продажба на писателския талант в комерческия смисъл на думата можем да говорим само в случаите, когато талантливи хора се втурнат да печелят пари с евтини сексуални или порнографски произведения, или пък още по-евтини криминални романи.
Но по принцип за продажничество на писателя в нравствения и духовния смисъл на думата на Запад не може да се говори. В това отношение забележителни са думите на Антони Бърджес, автора на „Портокал с часовников механизъм“:
„Аз приемам да пиша за всичко и всекиго при едно-единствено условие — че никой не ще ме кара да не казвам истината.“
Ала като се обърнем към Изток, въпросът за продажничеството се оказва в много тясна връзка с въпроса за хонорарите. Не бих желал да се спирам на неща, които всички слушатели, дори най-непосветените, познават толкова добре, колкото ги знам и аз.
След всичко това остава може би главният въпрос — за резултатите, за художествената стойност на написаните при едните и при другите условия литературни произведения. Дали наистина домът във Варна, домът в Созопол, домът в Ситняково, домът в Хисаря и така нататък, плюс свръхбогатият писателски фонд, плюс огромните средства, отпускани на писателите, са довели до създаването на (нека използувам това отвратително клише) КРУПНИ произведения? И дали материалните несгоди, изтощителната работа през нощта, стоицизмът, лишенията на западните писатели (в голямата им част) не са дали по-добри резултати?
Отговорите на тези въпроси могат да бъдат дадени най-добре от продавачите във всяка българска книжарница. Накарайте ги да се наведат и покажат ония книги, които са скрили под рафта (за приятели). И ако между тези книги намерите някоя, написана от човек, който се е вдъхновявал по творческите домове на Съюза на писателите, тогава имате право да кажете, че аз съм добре платен, за да правя по радиото западна пропаганда.
Иначе много е приятно да си писател в България, да се разхождаш по площад „Славейков“ и „Раковски“, да чуваш как ученички и студентки те разпознават, да се любуваш на собствения си портрет, изложен на някоя витрина или фоайе, да смяташ, че си повече от другите, че съдбата ти е отредила специална мисия, и да си представиш, че когато умреш, безплатното държавно погребение, на което имаш право, ще бъде първа категория и ще присъствува най-малко някакъв заместник-председател на висш държавен орган.
Много е приятно да си писател в България. Стига да не пишеш!
В една от софийските болници, където лежах преди десетина години, имаше един особен санитар — Моньо. Но на пръв поглед у него нямаше нищо особено. Той чистеше сръчно стаите, оправяше бързо леглата, идваше веднага, когато натиснеха звънеца, боеше се от началниците и старшата сестра, умееше да разпознава между непознати хора кой колко е силен, пестеше от скромната си заплата, опитваше се да чете вестници и ходеше веднъж в месеца на опера. Беше около 40-годишен, бекяр и казваше, че бил завинаги влюбен в някаква неизвестна нам жена. Но ако човек го запиташе да разкаже повече за тази непозната жена, очите на Моньо светваха с доста неестествен израз, той се ухилваше някак безумно и започваше с това, че тя имала големи зелени очи, дълги зелени коси, носела винаги яркозелена рокля, с тъмнозелен колан и зелени обувки… живеела в зелена къща, където вътре имало разкошен зелен килим, стените били зелени и когато човек сядал в дълбоките зелени кресла, всичко било много красиво… Моньо казваше „зелено-красиво“. От него научихме думи като „зелено-щастлив“, което значеше най-щастлив…
Горкият Моньо. Той беше прекарал тежко душевно заболяване, от което бяха останали тези неизлечими зелени следи. Всяка неделя той се обличаше в зелен костюм, със зелен шлифер, слагаше на главата си зелена барета, носеше пищна зелена вратовръзка и дори пребоядиса белите си обувки в зелени. Обикновено се движеше сред околния свят доста разсеян, но в момента, когато някъде около него се появеше нещо зелено, то моментално грабваше вниманието му. По-късно той напусна санитарната си работа и помоли да го назначат да чисти тоалетните само поради една причина — че лицето, което вършеше тази работа, по някакъв болничен ритуал не носеше бели работни дрехи, а зелени. Някои от болните се опитваха да спорят с Моньо и да му обяснят, че зеленият цвят не непременно е най-хубавият и че на света има и други хубави цветове. Моньо не приемаше никакъв спор. Лицето му моментално потъваше в мистериозна далечина, от която идваше многократно повтарящо се ехо:
„Няма нищо по-хубаво от зеленото!“
Всичко на този свят за него имаше смисъл само дотолкова, доколкото беше зелено. Във всеки разговор, който започваше най-нормално и невинно, Моньо винаги вметваше своя зелен цвят. Струва ми се, че той изпитваше дълбоко, силно суеверно чувство на любов и страх от зеления цвят. Може би за него зеленият цвят беше Бог, природа, смисъл — всичко. Даже си мисля, че той си беше създал и чувство за фатализъм, свързано със зеленото. В един сив зимен ден той ми каза:
„Цял ден не съм видял нищо зелено, нещо лошо ще ми се случи!“
Лошото се случи, когато един от болните получи силен кръвоизлив и умря в ръцете на Моньо, опръсквайки с кръв всичко наоколо. И тъкмо червеният цвят на кръвта, изглежда, изведнъж събори зелената картонена кула в главата на Моньо и го тласна обратно в душевния мрак. Разрушаването на зелената хармония се оказа гибелно за болния му ум.
За Моньо съм си спомнял много пъти и по разни поводи, тъй като в живота човек нерядко среща този особен вид хора, които се опитват да гледат на света чрез едноцветна философия и дори едноцветни инстинкти. Но особено сполучливо ми се вижда сравнението между натрапчивата зелена тема на Моньо и натрапчивата съветска тема, която залива печатните издания в България. Какъвто и да е сюжетът, каквато и да е идеята, каквато и да е формата, съветската тема, или по Моньовски — съветският цвят, неизбежно и натрапчиво се появява във всичко. Дали пишете статия за дърводобива, есе за Ромен Ролан, стихове за Кремиковци, уводна статия за самозадоволяването, музикална рецензия, да не говорим за външнополитически, военни или партийни материали, съветската тема е вътре — било ярко декларирана, било вметната ни в клин, ни в ръкав, било хитро цитирана, било загатната. Съветската тема съществува във всички възможни предназначения — от чиста застраховка до фанатично преклонение. Във всички възможни категории — от примитивен инстинкт до добре възприет принцип.
Човек изпитва особено чувство, когато чете тези автори, които с Моньовската болна настойчивост смятат за съвсем нормално да поставят пред всичко българско и над всичко българско съветското, когато разглеждат най-различни явления и събития от живота на планетата… от съветски позиции. Тази тенденция изпъква особено силно върху фона на твърде патосната патриотична пропаганда и неизбежно я прави фалшива. Бих казал, като че нещата са стигнали дотам, че всеки автор, преди да започне да пише и след като свърши, чете добре заучена молитва за Съветския съюз. Мисля, че дори самите съветски автори не проявяват такъв краен, натрапчив съветизъм, както техните български колеги, които сякаш са решили да оправдаят ужасната поговорка „по̀ турчин от султана“.
Бях изненадан да прочета в един от последните броеве на вестник „Народна култура“ статия от професор Ефрем Каранфилов за Томас Ман. От тази статия, написана от този ярък български патриот, излиза, че най-същественото у Томас Ман била неговата привързаност към Съветския съюз. Би могло да се каже, че статията е написана единствено за да се докаже колко „просъветски“ писател бил Томас Ман. Описвайки неговото възхищение и преклонение към Съветския съюз, българинът Ефрем Каранфилов добавя, че Томас Ман бил „принуден да живее в една пошла буржоазна действителност“. И на мен ми е чудно, че Томас Ман поне в последните години от живота си не избра да ликвидира принудата и отиде да живее в Съветския съюз. Вулгаризирайки творчеството на писателя, Каранфилов обяснява, че що се отнася до България, там започнали да разбират Томас Ман едва след… Априлския пленум.
Прочитайки статията, човек не може да не се запита: защо е потрябвало на Ефрем Каранфилов да се опитва да търси под вола теле и разглежда писателя от позиция, много далечна на творчеството му. Ако Томас Маи наистина е развълнувал Каранфилов, струва ми се, че за един български критик има предостатъчни основания да погледне на немския писател от чисто български позиции, най-малко да анализира силното влияние на Томас Ман върху писатели и читатели…
Почти същият патологичен начин на включване на съветската тема се вижда и в репортажа на Атанас Свиленов за фестивала в Кан. Изглежда, че е станало нещо като дълбоко вкоренен инстинкт за български автори, които ходят по чужбина, да бъдат преди всичко застъпници на Съветския съюз. Ако те посетят някакъв панаир, главното им внимание не е към най-интересните експонати, към новостите, а към съветската палата. Ако посетят международен фестивал и пишат за него, главното внимание е върху представянето на Съветския съюз. Но понякога Съветския съюз го няма и тогава ние четем траурните думи каква голяма празнота се чувствувала с отсъствието на съветски представители. Когато вестниците преразказват външнополитически материали, пълно предимство се дава на онези, които засягат Съветския съюз или пък Съветският съюз има отношение по тях.
Но съветският цвят надминава зелената натрапчивост на Моньо в главните вътрешни материали на вестници и списания. Когато се говори за успех на български певец или музикант, винаги се изтъква успехът му в Съветския съюз, като че Москва е най-меродавният критик за всичко. Когато се празнува един чисто български празник като Кирил и Методий, отпечатва се материал и за съветското отношение към двамата братя, като че не е възможно да се празнува, без да им се удари съветски печат. Когато в България гостуват съветски артисти, музиканти, художници и всевъзможни други дейци, това е предостатъчно основание за редакторите на вестниците да заделят цели страници за тях със съответните снимки и дебели заглавия. Седмичният преглед на филмите, който „Народна култура“ редовно публикува, винаги започва със съветски филм, няма значение, че това може да бъде най-лошият седмичен филм. Когато се прави преглед на български печатни новости в чужбина, винаги се започва с публикуваното в Съветския съюз. Едно разказче, отпечатано в Азърбейджан, получава повече гласност от роман, отпечатан във Франция. Но какво да каже човек за този ред на нещата, когато дълги години — по мое време в България — главният осведомителен бюлетин на Радио София започваше не с информация за официалните прояви на българските ръководители, а… на съветския посланик. (Между другото, това искам да припомня на Веселин Андреев, който възмутено пише в последната си книга, че германският посланик в България през 1944 година Бекерле си позволявал да се обажда на български министри без предварително предупреждение.)
Както вече казах, огромен брой материали на разни теми са написани с непрестанно позоваване на съветски опит, съветски цитати, съветски примери. Дали ще прочетете статията на Владо Каракашев за „Художествени търсения и съвременност“, или пък статията за „Транспортни услуги“ — съветската тема, а не българската е господствуващата. Във вестниците, от който щете период ги вземете, има истинско наводнение от съветски материали. От очерците на Любен Георгиев ми става лошо. „От тук българската литература тръгваше по света“ е патетичното заглавие на репортажа му за смъртта на Игор Шептунов. Силна конкуренция на това „съветопоклонничество“ на Любен Георгиев прави Иван Балабанов, който в същия брой на „Литературен фронт“ от 15 юни пише друг патетичен материал за Валентин Катаев. За да не остане назад в обожествяването на съветския човек, Камен Зидаров изравя от паметта си образа на Борис Бабочкин, когато дойде в София в Народния театър. Ония като мен, които познават лично гостуването на Бабочкин, само биха вдигнали рамене пред хълцащия от възторзи Камен Зидаров, защото биха си припомнили зеления цвят на Моньо.
По броя на поместените съветски материали и по отделеното им пространство някои от издаваните в България на български език вестници спокойно биха могли да минат за съветски издания. Най-яркият пример е вестник „Антени“. Вземете който искате брой и ще видите, че средно около половината от вестника е посветена на съветски материали или на материали за Съветския съюз. Често пъти вестникът помества чисто вътрешни съветски теми, като тълкуването на член 29 от съветската конституция. Може да изглежда странно, но в същия този български вестник сътрудничат преди всичко съветски журналисти. Просто редакторите на вестника са сметнали, че няма българска гледна точка, няма българска позиция, и направо са възложили отразяването на дейността на ООН на съветския журналист Боровик. Те също не са сметнали за необходимо фестивалът в Майорка да бъде предаден от български журналист и с български поглед, а са възложили тази работа „специално“ на съветския журналист Аркадий Ваксберг.
Вестниците „Народна култура“, „Литературен фронт“ и други не отстъпват значително на „Антени“. Понякога цели страници са запълнени изключително от съветски материали. С повод и без повод, дали е годишнина на Ленин или годишнина на Октомврийската революция, или годишнина на съветската армия, или пък разните дни и седмици, и месеци на Москва в София, или София в Ташкент и т.н. — вестниците плуват в убийствено досадните съветски теми.
Списание „Партиен живот“ помести статии за смяната на партийните членски книжки. Най-интересното е, че когато човек прочете тези статии, ако не е видял заглавието, че става въпрос за български партийни членски книжки, впечатлението е, че се обсъжда смяна на книжките в Съветския съюз. Цялата мотивировка на смяната, механизмът, последиците са разгледани от съветска гледна точка.
Смятам, че не е нужно да цитирам примери, които всеки слушател вероятно знае по-добре от мен. Те са прекалено много и прекалено обидни за всеки, който мисли, че е българин. Може би, за да получат някаква компенсация за своето съветопоклонничество, редакторите на „Народна култура“ в един от последните броеве отпечатват на първа страница сензационния репортаж как ВСИЧКИ граждани на Съветския съюз полудели от радост, когато чули, че Леонид Брежнев (най-после) получил Димитровска награда…
Някои от съветските поклонници в България, изглежда, смятат за голяма чест да служат на Съветския съюз. Неотдавна, когато в България се проведе световният конгрес на… русистите, някои се провикнаха по вестниците, че било огромна чест за България да стане център на руския език. Но, струва ми се, капакът на всичко е конкурсът, обявен от Съюза на българските журналисти („Литературен фронт“, брой 24 от 16 юни) на тема „СЪВЕТСКИЯТ ЧОВЕК — СТРОИТЕЛ НА КОМУНИЗМА“. Краен срок — 31 март 1979 година. Наградите ще се раздадат на 5-и май, „деня на съветския печат“.
Трудно е човек да добави каквото и да е след този най-последен израз на български патриотизъм от страна на българския Съюз на журналистите.
Точно същото чувство на съжаление към болен или разстроен ум, каквото извикваше у нас зеленият цвят на Моньо, идва сега от болната българска действителност. Вие категорично и болезнено чувствувате, че една страна е сведена до дребна, незначителна провинция, която живее обречен провинциален живот. Една горда и независима култура е поставена под сянката на чужда държава. Защото, забележете: до ден днешен в българския печат не е отпечатан нито един-единствен критичен ред срещу Съветския съюз. Това са отношения на раболепни слуги, на духовни мижитурки, на ласкатели, на подмазвачи, на всякакви от този род към техния господар. Това не са отношения на равноправни и равностойни граждани на една страна към друга страна, а по-скоро на някогашни покорни туземци (не днешни) към техния колонизатор.
Но ако човек може да разбере постъпките на някои от въпросните български автори, то обяснението при други от тях води до най-тъжни заключения. Защо един сериозен и претендиращ за уважение автор трябва да кади тамян на Съветския съюз, след като едва ли е задължен да прави това? Защо такъв автор се стъписва пред всяко сериозно явление и страхливо озъртайки се, се пита какво ли би било съветското мнение? Нима това не е самоотричане, самоунижение или пък чист мазохизъм — тъй като болката от съзнаването на всичко това може би в края на краищата се превръща в някакво удоволствие? Познавам повечето от тези автори и ми е ясно, че те не вярват нито дума в това, което сами пишат, но в същото време едва ли си дават сметка на какво огромно унижение подлагат собствения си народ, собствената си култура и език.
И тука е най-съществената разлика между тях и нашия невинен беден санитар Моньо, чиято натрапчива привързаност към зеления цвят в края на краищата не увреди никому.
Само преди няколко дни още един български самолет катастрофира и още 73 души загинаха. И още много близки и роднини на жертвите е трябвало да преживеят ужасната вест. Това, че е назначена правителствена комисия да разследва нещастието, едва ли е утешило някого. Както никой не беше утешен от разследването на катастрофата, при която загина Катя Попова, или пък от разследването на катастрофата, при която загина моят добър приятел Челкаш. Може би по-правилно би било, ако разследването на тази катастрофа послужи за повод да се разследва цялата компетентност и професионална годност на българското въздухоплаване. За мен поне няма съмнение, че в сравнение с броя на полетите, които извършват въздухоплавателни компании, като „Ер Франс“, „Ал Италия“, „Луфтханза“ и други, броят на катастрофите в българската въздухоплавателна компания „Балкан“ ще я постави на едно от първите места в света. В последните десет години български самолети падаха толкова често, че мнозина български граждани е трябвало веднъж завинаги да предпочетат влаковете. В България бе създадена масова психоза против българските самолети за вътрешни полети. И може би слуховете за катастрофи и жертви да са били малко преувеличени, което се дължи на отсъствието на информация. Повече от сигурен съм, че ако самолетът, който падна край Враца, не беше в международен полет и на борда му нямаше толкова чужди граждани, БТА отново би премълчала и това нещастие. Нечестното отношение към неприятните факти на живота е част от морала на властите. Размазването на горчиви истини произтича от цялата основна страхопъзльовщина на режима.
И може би отговорните хора умишлено не желаят да се ровят в черните факти, защото знаят какво ще намерят зад тях. В миналото всеки път, когато съм участвувал или наблюдавал анкета на прояви на некадърност или небрежност, като по закон Божи винаги се е оказвало, че виновникът е гражданин, който има дебела сянка. Винаги се е оказвало, че виновникът е там, където изобщо не му е било мястото, че е бил назначен с най-висше ходатайство, че е роднина, близък или просто фаворит на някой откъм самия връх. Колко български журналисти са си блъскали безпомощно главите, когато видят, че всичко се размазва, че истината се потуля, че виновникът избягва наказанието единствено заради важната личност, която стои зад него. И ако в света на изкуството и културата, ако в света на дипломацията или пък вътрешнопартийните работи всички некадърници могат да демонстрират своята негодност поне без да убиват хора и да нанасят огромни материални жертви, в света на машините тяхната дейност често пъти увеличава броя на гробовете.
Изглежда, че властите в България или нямат никакво време от нестихващи чествувания на всевъзможни важни и неважни годишнини, или пък наистина не желаят да сложат в ред институти като българското въздухоплаване. Ако те наистина имат гражданската честност да проследят последното нещастие или кое да е от предишните нещастия, сигурно ще открият, че фаталната грешка в края на краищата принадлежи на човешко същество. Дали грешката е в онзи, който купува неособено добре изработени и сигурни съветски самолети (далеч съм от мисълта да кажа, че СССР няма добри самолети), дали грешката е в онзи, който не си е свършил добросъвестно работата при проверката на машини и апаратури, или пък на този, който не е работил правилно с тях — всичко това, в края на краищата, изразява непрофесионално отношение към работата и безотговорно отношение към другите хора и обществото.
Мен лично много ме интересува как властите в България биха отговорили на въпроса — защо процентно нещастията със западногермански, френски или италиански самолети са далече по-малко от нещастията с български самолети?
Никой не може да твърди, че в България няма отлични специалисти, няма хора, които обичат и милеят за работата си. От моите инженерски години съм запомнил великолепни майстори и инженери с вроден усет към най-модерни машини и апарати. Неведнъж при износването на важна машинна част, за чийто внос от чужбина би трябвало да се чака дълго, наши специалисти правеха чудеса. Ние сме били смайвани от изобретателност и чисто техническо умение. В неписания морален кодекс на нашите стари инженери, майстори и техници бе смятано за престъпление човек да не си свърши работата както трябва. Никой от тях не чакаше Ударническо звание или орден, или пищна титла на герой на труда, а просто правеше това, което бе негов дълг. И нещо много по-важно — тези хора с честното си и компетентно професионално отношение създаваха атмосфера, в която некадърниците трябваше да търсят призванието си другаде.
И сега въпросът е: къде са тези хора и къде е тяхната атмосфера?
Защото, независимо от броя на героите на социалистическия труд и количеството на раздадените медали, техническата компетентност в България изглежда да е в доста съмнително състояние. Ако човек иска да се убеди в това, достатъчно е да се спре на твърде езоповски изнасяните в българския печат неприятни факти. Техническата некомпетентност се шири из страната и явно нанася големи вреди на цялото стопанство. Но и тия българи, които живеем в чужбина, неведнъж се чувствуваме неудобно дори и от внимателно приготвените български стоки за износ. Мой познат чужденец, който внасяше големи количества млечни произведения от България, е трябвало значително да намали поръчките си, „понеже, каза той, има невероятна разлика в качеството на всяка партида, като че тия хора не знаят какво е стандарт“. Пословичните със своето отлично качество български хранителни продукти често пъти пристигат в окаяно състояние — плод на явна небрежност. Единствената утеха на българските власти може да е, че съветските стоки са още по-долнокачествени. В това отношение човек наистина може да бъде сигурен в съветското влияние в България. Преди години в Москва ми подариха най-добрия тогава съветски радиоапарат „Спидола“. Само след няколко седмици това радио не беше годно за нищо друго, освен с големи усилия да лови предаванията на Радио София. В Лондон има съветски магазини. Мой познат, британски комунист, си купи ново съветско радио. На външен вид твърде красиво. На втората седмица той трябваше да го върне, защото не можеше да увеличава или намалява тона. Когато уж поправено му го върнаха, оказа се, че късите му вълни не работят. Когато съветските майстори поправиха късите вълни, тогава пък изчезнаха средните вълни. Моят съсед си купи съветски апарат „Зенит“ и се смая, когато всичките му снимки бяха прорязани от бяла линия. Оказа се, че цял механизъм не беше в изправност… и т.н. И затова аз съм един от хората, които не вярват в източноевропейското техническо превъзходство въпреки полетите до космоса и въпреки ядрените бомби. Струва ми се, че полетите в космоса и ядрените постижения са повече парадната страна на въпроса, а истината си остава в падането на пътнически самолети като круши, в негодната стока за масово потребление.
Ето че има нещо гнило в цялата организационно — техническа атмосфера, нещо, което, изглежда, е превърнало чувството за професионална отговорност в апатия, труда — в скучно рутинно задължение. Ето че въпреки огромните концентрации на държавен капитал в една или друга област, въпреки несъмнените опити на държавата да поощри трудовите постижения, резултатите си остават бедни. Като че самият трудов морал е заболял от неизлечима проказа.
И пак стигаме до основните идейно — нравствени изводи. Стигаме до първостепенни явления, които май обясняват същността на въпроса. Нравственото пречупване на един човек, заставянето му да декларира идеи, в които сам дълбоко не вярва, заставянето му да изразява чувства, които силно го отвращават, заставянето му да се върти според посоката на вятъра, за да преживее по-добре, плюс постоянното му контролиране, ограничаване и заплашване, се оказват фактори, значително по-силни и от най-тлъстите трудови поощрения, които държавата дава. Много пъти в тези програми съм изразявал убеждението си, че талантът или способността на един човек да създава нещо е израз на независимост. По своята дълбока същност талантът или способността е свобода. И когато един режим създаде условия, които ограничават независимостта и свободата на индивида, тогава по закона на скачените съдове намалява и талантът или способността. Бомбастични лозунги като „Българско значи висококачествено“ нямат никакво покритие, когато ги няма онези кадърни ръце, които да създадат качеството. Никога в една страна, където първият ръководител се смята за безпогрешен феномен, равен на Бога, където неговите близки и приятели също се ползуват от имунитета за безпогрешност и т.н., не може да има здрава атмосфера, която да прочисти отровните изпарения на връзкаджийство, фаворитство, корупция, безпринципност и много други.
И така стигаме до възпитанието. Обзалагам се, че когато виновникът за последната катастрофа бъде намерен (ако изобщо бъде намерен), тогава ще се види, че той е истински продукт на режима, че вероятно е доста безпринципен, безгръбначен гражданин, че точно като неговите покровители той никога не ще посмее да погледне истината в очите, а ще се опита да прехвърли вината другаде, да натопи някой невинен. Ще се окаже, че той така е и възпитан от партията, така се е движил през целия си живот, така са го издигали, защото иначе нямаше да се добере до мястото, от което да извърши трагичната (за други, разбира се) грешка. Не искам да кажа, че принципни и компетентни хора не могат да грешат. Грешките са нещо, присъщо на всички хора. Но когато пред нас е цяла планина от чести грешки, човек трябва да елиминира злокобната случайност и да потърси злокобния закон. А този закон е, че между обществено-политическия морал и трудово — професионалния морал съществува най-здрава връзка.
Когато възпитавате един гражданин да бъде послушно дресирана маймунка, вие не можете да очаквате отговорно и професионално компетентно отношение.
Затова нещастието с българския пътнически самолет, съветско производство, при Враца е само последният трагичен израз на болна атмосфера, сякаш създадена умишлено, за да поощрява и развива безотговорната небрежност и безотговорната некомпетентност.
Преди десет дни попаднах в такъв район на Средиземно море, където по законите на етера можах да чуя с транзисторния си апарат вътрешните предавания на Радио София или, както е помпозното име, националната радиостанции „Христо Ботев“. Слушах на няколко пъти главния осведомителен бюлетин в осем и половина вечерта, както и цяла серия други предавания. Трябва да кажа, че българските гласове ме накараха да потръпна, защото ме върнаха моментално назад, преди 10, 20 или 30 години — все едно. Чувството ми беше приблизително това, което много хора изпитват, когато случайно пръстите и ноктите им стържат по гладък цимент. Всичко звучеше точно така, както го бях оставил, както го помнех, като че времето се беше оказало безсилно да измени повтарянето на една и съща стара плоча. В света на радиото най-общо съществуват две основни концепции. Едната — че гласът, който идва от говорители, е глас на близък събеседник, на човешко същество, което има своя индивидуалност, свое отношение към този, който слуша, който не говори НА нас, по-скоро говори СЪС нас, поставяйки ни на еднакво равнище със себе си. Другата концепция е, че говорителят е официална кутия, от която звучи безименен глас на институт, режим или организация, която говори НА нас, декларира ни информация, без да се интересува дали ние я искаме или не. При всички случаи този втори говорител стои далече над всичките си слушатели, в неговите думи не може да има никакво съмнение и неговото разстояние до слушателя е далечно и недостъпно. Явно първата концепция е в основата на повечето западни предавания, а втората е монополизирана от всички тоталитарни режими. Точно това усещане за радиото като студен декламатор, като робот, произнасящ тиради от помпозни думи, често пъти без никакво съдържание и без никаква способност да проникнат в будно човешко съзнание, ме е съпровождало през дългите години, когато се опитвах да слушам Радио София. Тази предпоставеност на радиото като курдисана машина, ръсеща становища и мнения на анонимен, високопоставен институт с една-единствена цел — да хареса сам на себе си, — във фатална степен ограничаваше използуването на цяло богатство от форми, познати на съвременното радиопредаване. Дълги години ние не можехме да чуем един какъв да е диалог по радиото, какъв да е интересен, занимателен разговор, какъв да е спор, какво да е интригуващо интервю, каква да е индивидуализирана беседа или пък просто две противоположни становища, поставени едно до друго. Всичко, което излизаше, беше така хармонизирано, редактирано, подстригано, нагласено и подсладено, че чувството за безличие правеше дори гласовете да звучат еднакво. Нищо чудно, че съвсем малко хора в България по мое време слушаха българското радио. Някой беше установил, че в средата на петдесетте години например много повече хора от Западна България слушаха Радио Белград, отколкото Радио София. Очевидно властите в страната някак са отчели загубата на публиката и някак са се постарали да променят картината, като половинчато и дори само отчасти приемат елементи от западната концепция. И ако човек погледне в програмите на българското радио, ще види доста нови форми. Но тъкмо механичното копиране на формите е влошило нещата, вместо да ги подобри. Нека да дам един съвсем ясен пример. Едно от предаванията, които чух в Средиземноморието, беше интервю с капитана на български търговски кораб, който трябвало да премине през страхотна буря някъде в Индийския океан. Съжалявам, че не разполагам с буквален запис на това интервю, защото то е в точния смисъл на думата АНТИИНТЕРВЮ. Въпросите, които интервюиращият зададе, бяха въпроси на мъртвата радиокутия, като че един обект пита друг обект без никакъв лъх на човешка субективност. „Как се справихте с това изпитание?“ — попита интервюиращият. „Благодаря, справихме се добре“ — беше отговорът. Всички последвали въпроси бяха за някакво абстрактно справяне с абстрактно изпитание. И всички отговори бяха същото абстрактно „справихме се добре“. Разликата отпреди десет години в случая беше, че тогава щяха да добавят, че благодарение на партията са се справили добре. Фактически цялото интервю не ни достави абсолютно никаква информация, никакво познание за това, което е станало, никаква идея за възможните чувства, конфликти, драматични моменти. Всеки от нас може да си представи картината на един кораб, попаднал в ураган, страха, напрежението, борбата, по-силните и по-слабите, появяването и сблъскването на различни чувства и страсти, предизвикани от опасността, възможни наранявания и дори жертви… Нищо подобно. Просто другарите се справили, както е трябвало да се справят.
Докато слушах този невъзможен диалог, завършил с някакво музикално поздравление, си мислех, че при нормално радио, при друга обстановка капитанът вероятно би ни разказал много интересни моменти, може би би ни говорил за собствения си страх и вероятно интервюиращият би се впуснал в много по-дълбоки въпроси. Явно че и двамата бяха способни на много по-добро интервю. Защо тогава побързаха да се скрият зад дежурни фрази, зад пълно безличие? Благоразумие, страх или просто вече вкоренен навик?
Ето, това е примерът, когато една от най-живите и човешки радиоформи бива унищожена от безличието на официалното радио. Но след всичко дотук остава въпросът — не е ли това обезличаване типично? Ако интервюиращият задаваше глупави въпроси и капитанът мънкаше глупави отговори, какво да кажем за монолозите и диалозите извън радиото — по вестници, списания, книги, поеми, драми, сценарии и т.н. Колко много пъти, прочитайки един или друг ред, виждам съвсем ясно, че авторът сякаш е имал една-единствена цел — с всички сили да избегне да каже това, което наистина мисли. А ако пък дръзне да го каже, той го удавя с толкова много думи, с толкова много уговорки, че човек забравя за какво изобщо е въпросът. Защото основната мисъл, която (сякаш сама) напира да излезе на бял свят, най-често представлява истина с критичен заряд. В случая с капитана на кораба повече от явно беше усещането, че не му е било лесно да се СПРАВИ (както той се изрази) с положението. Но той като че се уплаши от това, което би могъл да каже, от собствената си мисъл.
В много статии по вестниците, издавани в България, човек вижда същото. Подхваната критична мисъл, идея, която нормално следва да се развие и изведе, за да стане ясна, но авторите се стъписват от собственото си мислене, започват да съобразяват множество положения, правят уговорки и като кокошките вдигат непрестанно глави нагоре, откъдето би трябвало да се появи заплахата, и в края на краищата статиите се превръщат в уроци по съобразителност, или още по-точно — опитът да се изкаже някакво мнение завършва без мнение. В частни разговори, насаме, на четири очи, човек може да чуе критични мисли, от които ще му хвръкне шапката. Дори мъгляви и неясни хора, които официално се държат като безлични посредственици, се оказват притежатели на жив критичен ум — щом като няма заплаха. Но когато работите опрат до черно на бяло, до гласност в средствата за масова информация или в изкуството и културата, тогава сякаш истинските мисли остават под домашен арест и хората разговарят с езика на Радио София. Едва ли някой от българските социолози, посветили вниманието си на изследване на отчуждението в западното общество, би могъл да твърди, че цялата тази инстинктивна игра прави българските граждани по-близки.
Бедата става по-голяма и по-дразнеща, когато домашният арест на мислите се превърне в постоянен арест, т.е. честото самоцензуриране се превърне в постоянно. Познавам толкова много автори, които вече доста години наред заливат страници на вестници и списания с явен напън да кажат нещо, а никога не дръзват дори да започнат с казването. Нерядко присъствуваме на своеобразна примитивна дипломация. Преди да си отвори устата, за да изкаже своята мисъл, авторът изпълнява цял езически ритуал, покланя се на всички възможни посоки, посочва примери (почти винаги от СССР), които уж го вдъхновили да даде своя принос, прави маса диалектически уговорки и едва тогава боязливо, половинчато казва някаква полумисъл-полукомплимент. Забележете — колкото и типични да са известни критични истини, неизбежната уговорка е, че те не са типични, че са изолирани явления, че изобщо не са присъщи. Друг трик за арестуване на собствената мисъл е, като се посочи колко по-лоши неща ставали другаде по света. Трети трик със същата цел е да се каже колко по-напред е Съветският съюз във въпросното направление. Всяка капка истина се удавя в море от думи.
Спомням си, че неведнъж съм установявал как в процеса на говорене известни събеседници променят позицията си. Започнали с някаква идея за критично отношение, но почувствували лек хлад в гърба от мълчанието на присъствуващите, те преминаваха в доста настойчиво и раболепно хвалебствие. Колко пъти обвинения срещу известни недъзи в обществото магически се превръщат в оправдания. Наблюдавайте почти фарсовото снишаване на гласа в процеса на изразяване на някаква мъничка собствена истина. Снишаване, което идва точно толкова от страх, колкото и от чувството, че няма смисъл да се казва.
Неотдавна попаднах в компания на гостуващ от България гражданин, мой познат. Отначало той беше толкова скован, че аз почувствувах, че е по-добре да си отида, за да може човекът да се успокои. Но след час или два, под влиянието на човешките и сърдечни разговори, които се водеха около нас, той наистина се поотпусна и по някое време обяви, че щял да ни разкаже някаква много интересна българска история. Човекът говореше добре чуждия език, на който разговаряхме, и всички зачакаха да чуят историята. Но тогава кокошият инстинкт явно връхлетя върху него и той внезапно махна с ръка и каза:
„Всъщност какво ще ви разказвам! Не е никак интересно!“
Чужденците се изненадаха, но аз приех обяснението, защото, както се казва, бяхме земляци. И по-добре беше, че не разказа нищо, защото сигурно щеше да осакати разказа си до пълно обезличаване.
Години наред ние тренирахме себе си да заключваме дълбоко вътре в нас нашите истини, да не им позволяваме току-така да излизат, да укротяваме по-буйните от тях, да оставяме най-опасните да изтлеят и умрат. И само понякога, в миг на силно вълнение или на пиянска откровеност, желязната врата на автоцензурата се отваряше, за да излеем нещо от онова, което отдавна се беше насъбрало. След този акт на импулсивен героизъм ние дълго време треперехме от страх и дори бяхме готови на подли разкаяния. Мой приятел писател изтърси веднъж в Клуба на журналистите на всеослушание най-цветиста ругатня срещу живота, който го заобикаляше. След това цели седмици ходеше при всекиго, за да обяснява, че всъщност не бил казал това, което казал, че имал предвид друго и че се получило просто нещастно съвпадение на изрази. Но още по-показателно беше, че почти всички, на които той се извиняваше, знаеха много добре колко оправдана беше ругатнята му, колко прав беше той в спонтанната си реакция… и вместо да му кажат това, лицемерно приемаха, че той е объркал.
Присъствувал съм и на друго особено явление. Когато понякога бивахме поканени да дадем мнението си и съществуваше рядката възможност истината да бъде изразена и разбрана, тогава инстинктът за самосъхранение тласкаше мнозина по пътечките на заобикалките, изклинчването, застрахованите, преобмислени мнения — за създаване на мъгла, чрез която човек винаги можеше да се измъкне. Още по-странно беше, че едва ли някой имаше някакви сериозни угризения за безчестието, на което сам се подлагаше. Оправданието беше, че „така правят всички“. А по-вероятно никой и не чувствуваше необходимост да се оправдава, защото това беше част от закона за оцеляване.
Пак слушайки предаванията на Радио София, макар и в течение на десетина дни, открих отново друг, вече забравен от мен (слава Богу) елемент на арестуваното мислене: никой никога и в нищо не каза, че не е съгласен със събеседника си. Веднага си припомних, че в нашите разговори почти никога не се чуваше толкова познатият в свободния свят израз: „Извинявай, ама не съм съгласен с тебе!“ Или: „Мисля, че грешиш!“
Пази Боже. Вие можете да говорите огромни глупости, едва ли ще се намери някой да ги оспори, едва ли ще се намери някой да ви постави на място, когато вие и вашите глупости са в посоката на вятъра. Но ако сте в обратната посока, ако се опитате да излезете извън рамките на обществено-политически приетото, ако нарушите задължителната конвенция на позитивно възприемане на евангелието на епохата — тогава могат и да ви се противопоставят. Ала не с разумни доводи, не със здравомислен анализ, а със съответните радиоклишета. Някога си мислех, че клишетата и всички стереотипни фрази бяха измислени от обикновените граждани като чудесно защитно средство — никой да не знае какво човек мисли. За съжаление това не беше и не е така. Годините превърнаха клишетата в органична част от духовния живот на човека, в доста типичен и логичен израз на бедно духовно съществуване. И доказателства за това са огромните купища от писмена продукция — журналистическа, педагогическа, литературна, културна, всякаква. Предполагам, че в процеса на тези предавания в бъдеще многократно ще трябва да се спирам на тази най-досадна и твърде неприятна страна от произведенията на много автори. Но пак подчертавам, от гледна точка на верността им към живота те не са (за съжаление) неверни, а отразяват доста красноречиво това грозно явление на отказ от критично и аналитично мислене. Някой би ми възразил, че няма никаква полза от критично мислене и че е по-добре човек сам да арестува мисълта си, за да не му я арестуват други. Струва ми се, че ако такава философия беше вярна, днес нямаше да съществува български език, нито щеше да има българска нация.
Защото, за съжаление, по света има доста хора, които се чувствуват по-сигурни, по-обезпечени, по-доволни, когато не използуват главите си за това, за което природата им ги е дала, а предоставят на други хора да мислят вместо тях, да решават техния живот вместо тях, да говорят вместо тях. Нека само за миг си представим, че точно тези хора внезапно решат да упражнят човешкото си право на свободна мисъл и свободно слово и че всеки от тях извиси своя глас със свои собствени думи и свои собствени въпроси. Сигурно много нещо би се променило. Много по-добре е други да се заемат с неприятната задача да арестуват мислите им, отколкото хората сами, доброволно да правят това. И тогава, може би, пишещите братя — писатели и журналисти — ще получат онзи толкова необходим тласък от самия живот, който ще ги накара да захвърлят клишетата, празните помпозни фрази, осигуровките и застраховките и да пуснат от ареста собствените си мисли.
Казват, че свободната мисъл е човешко право.
Бих добавил, че е човешко задължение и над всичко — човешка сила.
От много години насам литературните списания в България спазват стриктно едно правило: уводните страници и приблизително първата част на списанието принадлежи на „представителни“ имена и произведения. Това са страници, залети с пошло — помпозен тон, произведен от народни или заслужили деятели на културата, висши представители на партийното литературно чиновничество, които трудолюбиво съчетават амбициите си за пожизнена слава и посмъртно безсмъртие. Вече много петилетки те пренаписват едни и същи произведения с едни и същи идеи, едни и същи сюжети и дори едни и същи изречения. Като прочетеш заглавието или първия ред, всичко е толкова ясно, че няма защо да се чете нататък.
Ала във втората половина на списанията, така да се каже, в задния двор, е мястото за „непредставителни“ имена и произведения. Там често се появяват неща, които редакцията е приела с големи пазарлъци, след дълги поправки, с явни компромиси, вероятно доста осакатени — било от редактора, било от самия автор. Но въпреки всички промени, въпреки задното място тези произведения превишават далече онези от първата част на списанието — ако не със своята художественост, то с интереса, който предизвикват. Именно по такива задни страници можах да прочета чудесните миниатюри на Атанас Далчев, недупкоспособните думи на Радой Ралин, цяла серия от силни стихове на млади поети, провокационно написани критични бележки и многозначителна проза. С това партийно разделение на обема истинският читател, любител на българска литература, е значително улеснен, защото започва да чете списанието отзад напред, без изобщо някога да стигне до първите страници.
Точно при такова четене бях изненадан от новелата на Елеонора Турлакова „Между рая и небето“, поместена в списание „Септември“. Изненадата ми беше не толкова от написването, колкото от темата — религията. Това е вероятно най-пренебрегнатата тема в цялата съвременна българска литература. Поне аз не мога да си спомня едно-единствено съвременно българско произведение, значително или незначително, което да е посветено на съвременната религиозност в България. Въпреки че цялото българско Възраждане, цялата национална художествена класика и целият вековен процес на съхраняване и извисяване на българския народен дух имаха изключително религиозен характер, патриотите от улица „Ангел Кънчев“ 5 си затварят очите пред всякакво религиозно наследство, пренебрегвайки дори факта, че почти всички от тях имат кръщелни свидетелства. За тях и за тяхната партия религията в днешна България е нещо, което принадлежи на пет бабички. Няма значение, че службите в църквите имат най-масово посещение, че милицията трябва да взима специални мерки, за да предотврати наплива от младежи в църквите на големи религиозни празници като Коледа и Великден. В нито едно българско литературно произведение не бе зададен въпросът: какво тласка младите хора, родени и възпитани при комунизма, членове на комсомола, към църквата? Как и защо в една сурова атеистична атмосфера религиозните семена не само не измръзнаха, но покълнаха отново и доста масово…? Дали всичко това има някаква връзка с щастието и свободата, на които се наслаждават българските граждани (ако вярваме на първите страници на списанията), или пък е резултат от дейността на врага (ако вярваме на Държавна сигурност), или пък е просто носталгия по миналото (ако вярваме на партийните патриоти)?
В своята новела „Между рая и небето“ Елеонора Турлакова се опитва да отговори на най-съществения въпрос. Защото нейната героиня не е бабичка, а млада, интелигентна лаборантка в химическа лаборатория. Присъствието на науката в живота на Евгения, така се казва героинята, е твърде уместно подбрана подробност, която идва да подчертае сериозността на нейната религиозна вяра. Както знаем, главното оръжие, което партията противопоставя на религията, е науката.
Нямам представа коя е Елеонора Турлакова, дали е млада или възрастна, дали е писала книги преди тази новела. От прочетеното моето впечатление е за журналистка на средна възраст, с добър повествователен опит и твърде подчертано чувство за език. Тя е написала новелата в първо лице, почти под формата на дневник. Както човек веднага може да предположи, авторката на дневника, т.е. Турлакова, поставя себе си в позицията на предана атеистка, която се опитва да спаси заблудената от религиозните догми душа на своя приятелка. Трябва да кажа, че това представлява задължителната схема. Без нея произведението никога не би било отпечатано. Част от тази схема естествено е финалът, където заблудената овца Евгения осъзнава абсурдността на своята религиозна вяра и явно е на път да излезе от църквата с Христовия кръст и се върне в… църквата с петолъчката.
Ала независимо от тази супербанална схема авторката явно е имала доста искреното желание да навлезе в същността на конфликта между християнската религия и комунистическата действителност. Затова диалогът протича между изключително толерантна атеистка и вярваща, която не е отрицателен образ. Дори от време на време имах чувството, че това е диалог на една-единствена раздвоена личност. Твърде възможно е авторката да е дала израз на собствените си вълнения, като е направила себе си собствена героиня. Всичко това е помогнало за появяването на някои твърде силни редове.
Евгения лаборантката е самотно и странно момиче. Странна, защото не обича транзисторите, вечеринките, тълпата ухажори, цигарите, шума, материалните лакомства на времето. Тя не мечтае да прави някаква кариера, нито пък да се омъжи за богат партиец. Нейното влечение е към тишината, зеленчуковата градина, реда, разходките и… църквата. Наистина странно момиче.
Тя вярва в Бога и казва: „Искам да вярвам. По-добре ми е, като вярвам!“
В живота Евгения се чувствува ужасно самотна. Самотата я изтезава, защото е подчертавана от шума и крясъка на околния свят, на натрапничеството, материализма и вулгарността на другите, „нестранните“ хора. И затова самотата и в църквата престава да бъде самота. Тишината я дарява с мълчаливото, но силно присъствие на Бога. Евгения изповядва:
„Тук никой нищо не иска от мене, никому не съм длъжна, никой не може да ме нарани. И дълбоко от сърцето ми избликва молитвата. Най-искрените думи не ги знаеш предварително, те идват сами… Господи Боже мой, защо животът ми трупа толкоз изпитания, защо всичко не е просто и ясно като твоята светлина? Подкрепи ме, искам да отминавам съблазни и дребнавости, да избягам от хаоса и суетата, да съм винаги с тебе, мъдра и сигурна. Господи, ти си далече, но знам, че никога не ще ме излъжеш…!“
Струва ми се, че тази изповед ни разкрива не само душевността на тази комсомолка, Евгения, но във висша степен ни разкрива и душевността на света около нея. Човек веднага иска да идентифицира онези сили, които „задължават“, които „нараняват“, които пълнят живота с „хаос и суета“, които са близо, но ЛЪЖАТ.
Тръгнала по пътя на собственото си откровение, авторката стига почти пред изграждането на внушително силен, драматичен образ на съвременно момиче, който би представлявал победа на верността към живота над верността към лъжата. Но тъкмо когато този образ трябва да се задвижи и тръгне с пълни сили по своя собствен път, Турлакова се сепва и религиозното откровение бързо преминава в светско приспособление.
Така добре разбирам драмата на авторката и на всички подобни пишещи събратя, че, струва ми се, бих могъл безпогрешно да извадя всички дежурни фрази, празни думи, камуфлажни игри, цялата литературна нечистотия, за да остане живото тяло на истинския замисъл. Отчела така силно необходимостта на Евгения от вяра, Турлакова бърза да се завърне към „наръчника на атеиста“ и с глупава сериозност (напълно неприсъща на показаната от нея интелигентност) задава на своята героиня въпроси за чудотворството на светците. След тънко уловените вътрешни мотиви на вярата авторката изтърсва следната серия от глупости, вероятно взети от съветски учебник:
„Безкрайно трудно е да вярваш в нереалното, в небитието, в несъществуващия Бог. Нужни са ти доказателства, поне веднъж на сто години — а единственият начин за материализирането на абстрактната религиозна идея, на божието съществуване са «чудесата». Веднъж приела Бога, ти жадуваш «знак» от него и се доверяваш сляпо и на най-невъзможните измислици.“
Пак от явен страх пред ръста на собственото си създание и почти с паническо желание да заобиколи проблемите, които този ръст повдига, авторката се втурва да го омаловажи. Внезапно тя открива, че Евгения била „дребнава“, понеже не понасяла тютюнев дим, че била нещастна, защото не намерила истинското си призвание, и че страдала, защото смятала всички хора за егоисти и интересчии. Всичко това посочва пълно разминаване между авторка и героиня, или по-точно опит на авторката да разлюби своето създание.
Но малко по-късно приспособлението отстъпва пред откровението, защото този път Турлакова е на много здрава и модна почва. След откритието, че Евгения обичала народните хора, ние бързо се завръщаме при корените на българския род и това обяснение изглежда като далечно и вярно ехо на вековете. Религиозността на Евгения е чувство за корен. Или с други думи, авторката засажда мотивите в традицията. Нали точно това е и съветското обяснение за съвременния руски религиозен фанатизъм — инерцията на традицията. Ала тук идва един от най-интересните въпроси, които атеистката задава на своята вярваща приятелка:
„Кога би искала да живееш: днес или в миналото?“
Отговорът е още по-интересен:
„Миналото ме привлича с по-голямото спокойствие и с нищо друго. Днес искам да живея.“
Явно е, че религиозната комсомолка има много различна от партията представа за спокойствието на миналото. И явно е, че авторката знае тази разлика.
По-нататък отново следва отблъскващо и твърде долнокачествено приспособяване. Атеистката бомбардира своята жертва със смехотворни искания за „конкретна представа за Бога“ и за неговите качества, като едва ли не иска Бог да й бъде представен като ватман на трамвай от семинарията до гробищата, за да може тя да му каже: „Здрасти, Боже, как я караме?“
„Евгения — казва тя, — не е ли абсурдно да се стремиш към блаженство, за което нямаш представа?“
А Евгения отговаря:
„Така учи Евангелието.“
Тук аз не мога да се стърпя и да не попитам:
„А не е ли още по-абсурдно цяло комунистическо движение да се стреми към построяване на комунизма, за който никой няма дори най-елементарната, най-бледата представа какво ще бъде?“ Но нали така учи евангелието.
„Всяка догма служи за предотвратяване на спор!“ — заявява авторката. И аз напълно се присъединявам към нея.
После следва журналистически репортаж за църковните служби по Страстната седмица. Този репортаж е може би първият и най-убедителен документ за силно нарастващата масовост на църковното посещение. Той ни разказва за тълпи, за огромен човешки мравуняк, устремил се към църквите в днешна социалистическа България. Авторката атеистка някак се загубва всред „мистичния екстаз на православието“.
Оттук нататък Турлакова не знае какво да прави със своята героиня. Безспорно е превъзходството на Евгения над своята създателка и затова тя трябва да се смачка, да се унижи, да се покаже, че всъщност цялата религиозност на момичето не е била нищо повече от младежки каприз, от желание да се прави на интересна. Първият удар срещу религията е нанесен от появил се в живота й млад мъж. Сега Турлакова се опитва да ни убеди, че вътрешният мотив на цялата вяра на Евгения едва ли не се ликвидира с намирането на… мъж. С помощта на този мъж тя решава да следва, да прави кариера, да стане… като другите. И за да не ни остави с никакви илюзии по отношение бъдещето на своята героиня, Турлакова ни разказва, че при попълването на анкетни листове във връзка с религиозността, където вярващите били посочени в три категории — активни, пасивни и разколебани, Евгения идва да попита нея, атеистката, в коя графа да впише себе си!
Финалът на всички подобни произведения винаги принадлежи на социалистическия реализъм.
„Слабостта е толкова човешка, колкото и силата. Можеш ли с лека ръка да осъдиш човека, който коленичи пред иконите, победен от собственото си безсилие“ — казва с трагикомичен патос авторката. А пък аз не мога да избягна мисълта, че тя е имала предвид себе си, че тя е трябвало да коленичи пред „иконите“, победена от собственото си безсилие.
Защото може наистина да се съжалява, че отлично замислена идея, че много обещаващо тръгване към същината на дълбок проблем, че добра наблюдателност и добри литературни възможности са били проиграни в угода на плитки идеологични изисквания.
Може ли България да напише голям роман? Според писателя Йордан Радичков България няма таланта да напише голям роман. А според вестник „Литературен фронт“ тя вече го е написала — и не един или два, ами цяла дузина все големи и най-големи романи. В специалната редакционна статия органът на Съюза на българските писатели се сърди на своя член, че изказал такова абсурдно мнение, дърпа му ушите и с тона на някогашен махленски стражар му дава настоятелен съвет за благовъзпитание. Разбира се, по съвсем нелитературен начин на Радичков се напомня да си знае мястото и да не изказва мнения, които противоречат на официалните. В тона на уводната статия има нещо, което ми подсказва, че въпросът не е само до еретическото изказване на Радичков за романа, а за нещо друго, вероятно още една от поредните разправи с прегрешил писател. Но това си е тяхна, вътрешна работа, която, откровено казано, не ме интересува. Ако има нещо, което ми е много неприятно, то е да се занимавам с „Литературен фронт“ и с писанията му. Първо, страда човешкото ми самочувствие, второ, страда националното ми самочувствие, и трето, страда професионалното ми самочувствие. Но въпросът е за големия български роман, създадения и несъздадения. И тъй като съм от ония, които смятат, че творческият процес е дълбоко индивидуално и частно нещо, не мога да приема претенциите на каква да е обществена организация — било тази на писателите, или тази на гробарите, — че има нещо общо със създаването. От компетентността на анонимната статия на „Литературен фронт“ излиза, че Достоевски и Толстой, Стендал и Флобер, Томас Ман и Уилям Фокнър — всички са били все членове на творчески съюзи и благодарение на това са написали големите си романи. Дори вестникът стига дотам, да сравни контрактациите, давани някога на Микеланджело и Леонардо да Винчи, с контрактациите, давани на Стефан Поптонев, защото били резултат на все същата обществена поръчка. Истина е, че и в двата случая са давани пари, в единия — папски пари, в другия — партийни пари. Но резултатите са различни. И въпросът сега е за разликата, или по-точно за отсъствието на български литературен Леонардо да Винчи, който да създаде големия български роман.
Радичков категорично заявява: „България досега не е създала нито един голям роман и аз мисля, че тя няма таланта да създаде един голям роман.“ Колкото искрено и правдиво да звучи това изказване, в него има неща, които трябва да се уточнят. Най-напред ме смущава думата „България“, защото мисля, че никой няма право да категоризира или да говори от името и за цяла страна, която съществува не от 30 години. Второ, трябва да се уточни — кой е България? Защото живеенето в България съвсем не е гаранция, че някой е българин, че служи на български интереси или пък създава българска литература. Както съм посочвал и друг път, едни от най-хубавите произведения на нашата класика са били създадени в чужбина.
Но преди всичко — какво е ГОЛЯМ роман? Може би целият спор между Радичков и „Литературен фронт“ да се свежда просто до разлика в критериите и след като ги уточнят, те ще могат братски да се разцелуват. Все пак кой би дръзнал да каже, че ние имаме романи, равни на „Братя Карамазови“, „Ана Каренина“, „Червено и черно“, „Светлина през август“? Ако това са „големите“ романи, Радичков е напълно прав в първата част на мнението си, която се отнася за миналото. Колкото и фанатици да са редакторите от „Литературен фронт“, едва ли биха поставили знак за равенство между „Хаджи Мурат“ и „Крадецът на праскови“, между „Възкресение“ и „Железният светилник“ или между „Великият Гетсби“ и „Иван Кондарев“. Няма съмнение, че въпросните български творби имат сериозни литературни качества, но те не са, и за съжаление не могат да бъдат приети за „големи“ в световен литературен мащаб. В българските граници те имат своето важно място и значение. Вероятно много малко романи в световната литература са имали такова огромно вътрешно значение като „Под игото“, може би защото за дълги години беше единственият наш роман. Много време преди Радичков Емилиян Станев направи почти същото изказване. Спомням си, бяхме отишли на среща с румънска писателска делегация, където той внезапно заяви, че го измъчвала мисълта, че на „полиците зад мене няма нищо“. Той говореше за необходимостта от литературна приемственост, от литературна традиция, която, колкото и добри патриоти да сме, не можем да измислим. Тогава изказването на Емилиян Станев предизвика в определени наши среди същата реакция, която предизвиква сега изказването на Радичков. Скараха му се, че нямал право тъкмо пред чужденци да изразява такива непатриотични мисли. Винаги е имало у нас хора, които не са правили сериозна разлика между дядо Чинтулов и Пушкин.
И вероятно тук е и един от отговорите — че ако в нашата класическа литература няма създадени „големи“, световно признати романи, то причината е в нейната младост, в липсата на силната и здрава кръв на литературното наследство. Ние можем само да изпитваме огромно чувство на признателност към Вазов за това, което е създал, но ние не можем да не се запитаме къде е българският роман на 90-те години, на самото начало на нашия век, на двадесетте години, на тридесетте години? Къде са епичните платна, на които е изобразен животът на българина от това време? Къде са образите, които са развълнували много читатели, които са останали като живи паметници на епохите? Къде са проблемите, идеите, събитията? Къде е художествената им неповторимост, неделима от всеки голям роман? Половин век след „Под игото“ е достатъчно време за узряването на една млада литература, но въпреки това не само „големият“ български роман не се появи, но и „обикновеният“, местният роман не процъфтя много. Така че отново идваме до същото неумолимо ЗАЩО.
Както всички други народи и нашият народ премина през драматична история, животът в България претърпя изменения от най-широк и дълбок характер. Нещо повече, известни събития имат своя чисто български облик, много различен от този на другите народи. Но като че те не бяха в състояние да вдъхновят перото на българските романисти в миналото, за да се отлеят в цяло литературно творчество.
Повече от всички други литературни жанрове романът е, подчертавам, ХУДОЖЕСТВЕНО ОТКРИВАНЕ НА ЕДНА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ КАТО НОСИТЕЛКА НА ОБРАЗИ И ИДЕИ, ХАРАКТЕРНИ ЗА ОПРЕДЕЛЕНА ЕПОХА. И онова, което прави един роман ГОЛЯМ, е думата ОТКРИВАНЕ, която, нека подчертая, се отличава много от ОТРАЗЯВАНЕ, ИЗОБРАЗЯВАНЕ, КОПИРАНЕ, ИМИТИРАНЕ… защото е свързана с НОВИ ОБРАЗИ И НОВИ ИДЕИ. Гогол откри Русия, а не просто я описа, ДОСТОЕВСКИ откри Русия, както я откриха Толстой, Чехов, Горки… И всеки я откри по своему, всеки откри СВОЯТА РУСИЯ. Почти същото може да се каже за френската, английската или немската литература. Но нека не отиваме само при големите народи. Гърция от романите на Казандзакис представлява същото голямо и великолепно платно, какъвто е светът на Иво Андрич, какъвто у нас донякъде е светът на Димитър Талев от „Железният светилник“.
За да обори твърдението на Радичков, „Литературен фронт“ прилага цял списък от наши класически и съвременни писатели, които били написали „големи“ романи. Много бих се радвал да се подпиша под тази вестникарска декларация, но за жалост нещата са по-различни. Колкото и да ми се иска, колкото и да уважавам творбите на повечето от изброените писатели, не мисля, че би се намерил сериозен критерий, според който те да прескочат националните ни граници и да тръгнат по света със завладяващи образи и идеи. Най-хубавите романи на Димитър Талев, Димитър Димов, Георги Караславов, Емилиян Станев и Стоян Загорчинов (взимам имената по реда им във вестника) са професионално добре написани романи, без съмнение и „Железният светилник“, и „Снаха“, и „Тютюн“, и „Ден последен — Ден Господен“ имат своето сериозно значение в нашата литература, най-малко те запълват едно от толкова дълго време толкова празно място. Всеки от тях има своя определена художествена стойност. Те ни разкриват писателското отразяване на известна действителност. Но онова, което липсва в тях, онова, което им пречи да прескочат границата при Драгоман, е, че им липсва тъкмо онзи елемент на откривателство, който отличава големия роман от добрия роман, елементът, който би направил един български образ разбираем и близък за всеки интелигентен човек по света. Или по-точно няма го това, което Радичков нарича с думата „уникати“. Образът на Юрталана от „Снаха“, колкото и плътен да е, не е нищо ново в полето на световната литература, която гъмжи от далеч по-стари и далеч по-внушителни Юрталановци. Образът на Ирина от „Тютюн“ веднага напомня поне на цяла литературна рота от Ирини, отдавна изчерпали всички Ирино-варианти, за да може българското им подобие да предизвика някакъв интерес. Дори красиво написаната история на „Железният светилник“ е твърде родствена на други красиво написани местни истории, които малко или много са й отнели правото да бъде „уникат“. Въпреки това мисля, че ние сме задължени да отдадем почит на това литературно поколение. Толкова повече, че те трасираха пътя и би трябвало след тях наистина да избухне бомбата на голямото художествено откритие, на големия съвременен български роман. Традиция вече има и макар тя да не е на равнището Толстой — Стендал, все пак е богата традиция, все пак има нещо на „полиците зад мен“. Съвсем закономерно е човек да очаква в последните десет-петнадесет години големия български роман. И тук идва тази печална картина на напразни очаквания, чиито причини ни отвеждат в съвсем друга област. Иска се голямо литературно невежество и още по-голямо нелитературно нахалство, за да се твърди, че романите на Богомил Райнов, Павел Вежинов, Андрей Гуляшки и други били „големи“ романи. Първо, ние едва ли бихме могли в тези три случая поне да говорим за художествена литература (с изключение на някоя страничка), второ, не може и дума да става за откриване на една действителност, тъй като нито идеите, нито образите са характерни за тази действителност. Учудва ме, че този път към списъка по някакво недоглеждане не е прибавен и Стоян Даскалов, за да придаде повече колорит на групата. Това е царството на дребното литературно занаятчийство за пари и всяко сравнение със сериозното и отговорно литературно творчество е просто нелепост. Но, от друга страна, наистина има силни и интересни романисти, като Генчо Стоев и Ивайло Петров. Аз бих прибавил Георги Мишев заради повестите му и вероятно още няколко други имена. Но колкото и добри да са възможностите на тези писатели, ние сме все още много далече от „големия“ български роман. Нека запитам българските критици: къде и в кой български съвременен роман е „богатото епично платно на днешната българска действителност“? Нека ми посочат поне една глава от роман, където да са просто отразени главните моменти на епохата, роман, чрез който да се каже на света „ето, това е България, с всичко красиво и грозно, голямо и малко, черно и бяло“. Къде и в кой роман ние имаме дори най-приблизителния опит за създаване на съвременен образ? Ако Павел Вежинов беше обрисувал себе си, собствената си драма, собственото си движение в живота, ние вероятно щяхме да му бъдем признателни за един интересен и типичен образ, твърде български и затова твърде интересен. Но бедата е, че самият той отсъствува от собствените си произведения, защото вероятно сам не се е видял или, което е по-точно, видял се е, но се е уплашил толкова много, че не е дръзнал да пише.
Всеки голям роман разкрива някаква голяма истина. Няма нужда от примери. Къде и в кой съвременен български роман са разкрити истини? Къде и в кой съвременен български роман са поставени действителните проблеми на времето? В най-добрите случаи, като при Ивайло Петров и Генчо Стоев, ние имаме добросъвестно художествено описателство на един малък местен свят, чийто живот и проблеми не са интересни за широкия свят именно защото не са уникати. Нещо повече, в сравнение със старото поколение романисти новото е твърде плахо в срещата си с действителността или, според клишето, бяга от нея. Абсолютно съм сигурен, че България и българският живот имат какво да кажат и разкажат на света, но не мисля, че днешният български роман изпълнява тази задача. С две думи — всичко това е литературна продукция за местна консумация и за претопяване във фабрика „Петко Напетов“. И ако се запитаме отново „Защо е така?“, неволно трябва да се сравним със съветската литература, където откриваме същата безпомощност на съвременния роман да открие действителността. А никой не може да вини съветските писатели, че нямат богата и силна традиция. Вероятно най-богатата и най-силната. И ако след такава традиция, ако след движението на първите години след революцията последва половин век от нищо, то заключенията са твърде очевидни. И мисля, че тук е коренът на страшния песимизъм на Радичков, който твърди, че „България няма талант, за да създаде един голям роман“. Повече от всички Йордан Радичков знае, че истинският романист е творческа личност, което означава, че тази личност влиза в конфликт с обществото, за да се реализира и като творец, и като личност. Всички големи романи са романи на големи конфликти между творец и общество. Уникалността на тези конфликти ражда уникалността на творбите. В цялата световна литература няма нито едно свястно произведение от литературни реверанси, славословия, ласкателства и подмазвания.
Въпреки всичко аз не споделям песимизма на Радичков, що се отнася до бъдещето. Вярвам, че сигурно ще дойде времето, когато ще се появи тази дръзновена, силна творческа личност, която вероятно не ще бъде член на никаква творческа организация, нито ще получава контрактации, а по силата на таланта си ще започне онази творческа война, чрез която се пишат големите романи.
Никой не може да отрече голямото значение на мемоарната литература, която всъщност ни представя историята писана не от историците, а от непосредствени участници или свидетели. Колкото и едностранни и субективни да са понякога погледите, които отделни граждани хвърлят към миналото на своето общество, те ни доставят ценна информация за това, което е било или което не е било. Мемоарната литература, която вероятно води началото си от древните летописи, е извънредно важен фактор в диренето на исторически истини.
В този смисъл всеки у нас се гордее със „ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ“ на Захари Стоянов, които са най-чудесната демонстрация на високо художествено написана мемоарна книга. Сигурно мнозина ще се съгласят с мен, че познанието, което тези записки ни дават за описваното време и събития, надхвърля многократно всичко, което историците са могли да ни кажат. Впоследствие младата българска действителност от края на миналия век и някъде до първата половина на настоящия ни дава обилна мемоарна документалистика почти от всяка област на живота. Ние имаме толкова много мемоарни или полумемоарни документи за началото на новата българска държава, че представите ни за нея са извънредно пълни, в много отношения далече по-пълни, отколкото представите ни за съвременна България. Може би причината за това да е дошла от навика на първите образовани български граждани да водят редовни дневници или записки, като отбелязват педантично и последователно всичко, което се е случило. Не искам да изброявам огромната поредица от повече или по-малко ценни мемоари, оставени ни от по-възрастните поколения, но искам да подчертая един факт — забележителната гражданска смелост и човешка доблест в излагането на множество факти е характерна черта за мемоаристите от онова време. Естествено има и премълчавания, усуквания, извинения, но те не са главното. Дори В „Дневника на Богдан Филов“ присъствува това хладно чувство за реалност, което ни характеризира самия него и делата му.
След девети септември 1944 година сякаш приемствената нишка на българските мемоари бе прекъсната с нож. Като че някаква супервластна сила заповяда на хората да не си спомнят нищо и да не се опитват да излагат спомените си черно на бяло. Някой искаше да откъсне цял народ от миналото му, а заедно с това да ликвидира исторически истини и залее с катран цялата нова история. Цялото близко българско минало бе обявено за забранена територия, в която от време на време само можеха да се хвърлят камъни. Целият богат и разностранен живот на българския народ бе характеризиран като буржоазно-капиталистическо мракобесие. Това беше времето, когато „Епопея на забравените“ бе тласната под миндера, Пенчо Славейков бе изхвърлен от училищните програми, а цяла една армия от общественици, културни дейци и изтъкнати представители на нашия живот бе обречена на забвение. Човек се усмихва, когато сравнява онези години с внезапно разцъфтелия партиен патриотизъм в последно време. Но може би скоро след смъртта на Сталин някой се сети, че не е възможно да се отрече близкото минало на един народ, защото то все още живее в паметта на оцелели свидетели. Затова партията прибягна до класическия трик — да пренапише това минало. Известната саркастична фраза на Джордж Оруел „Всеки, който владее настоящето, владее и миналото“ бе приложена в действие.
Така че стигнахме до възраждане на мемоарната литература у нас. Разбира се, тя беше далеч от класическата ни мемоаристика и почти изключително концентрирана върху партийнополитическото поле. Започна поток от книги за съпротивата, за партийните борби, за партизанството, за затворите и така нататък. Този поток скоро се превърна в река, която настояваше, че преди девети септември в България не е имало нищо друго освен политзатворници, партизани и антифашисти — един от друг по-героични дела извършили. Този вид литература продължава да излиза и досега. Бе създаден цял механизъм за издаването й. Тъй като много от участниците в описваните събития не можеха да ги описват, то се стигна до прикрепването на добре заплатен професионален автор, който вършеше работата по възкресяването на спомените. Случи се така, че един и същ автор пишеше по няколко такива книги и може би затова всички си приличаха и по форма, и по съдържание. Така да се каже, това беше производство на мемоари на конвейер. Сигурен съм, че на пръсти се броят партийните дейци от онова време, които все още не са написали мемоарите си. Спомням си, когато преди време запитах един виден партиен функционер защо още не е написал своите мемоари, той се усмихна и с най-ироничен тон ми каза: „Че то всичко е описано и преописано.“
Въз основа на тези мемоари човек наистина може да разбере кога Гошо и Пешо са се срещнали, как са участвували в първата явка, как са задигнали първия пистолет, колко страшен и ужасен е бил Гешев в полицията и т.н. Във всички мемоари се отдава голяма почит към Съветския съюз и се казват най-хубави думи за тогавашния партиен актив на днешното ръководство на партията. Човек има чувството, че някои от мемоаристите са се престарали удивително, за да си спомнят нещо, с което да увековечат някоя и друга важна днешна личност. От друга страна, ненаписаното презрение на някои от старите комунистически кадри спрямо това производство на факти ни показва, че нещата съвсем не са били така. Кое е истина и кое е лъжа от тази огромна мемоарна литература, е друга тема, която аз предоставям на по-компетентни хора. Но ако отношенията между Пешо и Гошо донякъде са очертани в твърде елейна светлина, то липсва всичко друго — по-голямо и по-значително. Бих искал някой да ми каже какво е разбрал за вътрешнопартийните отношения в онзи период, за вътрешните борби в партията, за най-драматичните събития. Би ли могъл някой да ми каже каква е била точно ролята на Съветския съюз и по-специално на съветското разузнаване в България по онова време? Би ли могъл някой да ми каже за ролята на задграничното партийно ръководство и самия Георги Димитров? Би ли могъл някой да обясни механизма, по който са били избити и унищожени най-ценните, най-идеалистичните кадри на партията? Би ли могъл някой да хвърли светлина върху маса предателства в редовете на партията, върху трагични събития, като унищожаването на подводничарите, или на парашутистите… и прочие, и прочие? Странно, цялата тази мемоарна река не ни носи никаква информация за действителни събития, за най-важни драматични схватки, за действителни образи. Някъде, съвсем бледо, в някои от спомените има загадки, че нещата не са били така, както са описани, но липсва конкретна информация. И ако вие искате да си съставите представа за онова, което е трябвало да преживее комунистът от антифашисткия период, мемоарната литература едва ли би ви помогнала. И за да се убедите в това, просто разговаряйте със стари партийни дейци, които ще ви кажат, че всичко това е малко или повече захаросана неистина.
Нека вземем друг пример — образа на Георги Димитров. За него са изпонаписани купища биографични книги, романи, пиеси, сценарии за филми, телевизионни програми. На хиляди места е повторена репликата му в Лайпцигския съд за конете и немския език и е казано колко голям герой бил той при престоя си в Моабит. Разбира се, цялата тълпа от високоплатени биографи са изпуснали да отбележат, че затворът Моабит от онова време е малко нещо като санаториум в сравнение с кой да е български или съветски днешен затвор и че героизмът на Георги Димитров, зад когото бе застанала една от най-големите страни в света, май не е толкова значителен в сравнение с героизма на милиони хора, зад които не е стоял никой. Но онова, което изцяло липсва в биографично мемоарната литература за Георги Димитров — това е истината за самия негов образ. Няма нищо за неговата роля в партията, в партийните борби, в Коминтерна. Няма нищо за начина, по който той съумява, заедно с Коларов, да се запази от чистките в Съветския съюз през тридесетте години, няма нищо за действията му като министър-председател в България. Не мога да допусна, че многото живи хора, които го познават лично, внезапно са го забравили. И вероятното заключение е, че отсъствието на конкретна историческа информация се дължи на факта, че същата не е твърде благоприятна за образа му и че героят на българския народ май не е въобще герой.
Друго мое впечатление от публикуваната мемоарна литература у нас, посветена на партийните борби, е, че авторите са се постарали да придадат всемирно историческо значение на себе си и приятелите си. Множество безинтересни и дребни подробности са раздути до исторически факти, психологически състояния са невярно предадени, а обрисуването на врага страда от отсъствието на какъв да е реализъм. Всичко това придава прекалено дребен, прекалено личен характер, който в най-добрите случаи има четивен вид. Може би част от тези писания да имат един ден чисто местна стойност, селска или махленска, но безспорно те са вън от отразяването на главното течение на времето, на главните му проблеми и дори на главните му герои.
Толкова по-невярно е обрисуването на живота в България преди войната. Слава Богу, все още са живи мнозина българи от поколенията, които добре помнят предвоенния период и които по никакъв начин не могат да се съгласят с черната боя, изсипвана върху всичко по онова време. Ние все още нямаме едно честно признание или описание на елементи на български демократични постижения, които са редки в световната история, като например развитието на кооперативното дело у нас, ролята на читалищата или земеделските училища и множество други съществени подробности от българския живот тогава. Когато един съвременен мемоарист започва да разказва спомените си, първото нещо, което той търси да подчертае, е проверената партийност на своята памет, като й разрешава да пренебрегва множество истини. Всеки знае, че България между двете световни войни съвсем не е била този капиталистически ад, както се опитват кандидатите за герои да ни я представят. Нещо повече — в техните описания липсва тази чудесна отличителна мекота на вътрешнобългарските отношения тъкмо във времето преди войната. Човек може само косвено да вади заключения, като например в описанията на „фашистките“ затвори, където комунистите — политзатворници си играят волейбол, издават вътрешни вестници и безпрепятствено си провеждат събрания и разни кръжоци.
Но ако партийнополитическата мемоарна литература у нас се оказва с доста изневеряваща памет, какво да кажем за останалите мемоари, засягащи други области на живота. Първото впечатление е, че пропорционално те са или много малко, или почти липсват. Нямам предвид преиздаването на спомените на Симеон Радев, които действително запълват важна празнина, главно що се отнася до поколението под 40 години. Мисълта ми е за повече книги от рода на „МЛАДОСТТА НА БАГРЯНА“ на Блага Димитрова и Йордан Василев, която наистина е ценен поглед към едно толкова интересно време. Съществува естественият въпрос — защо видни дейци на културата или изкуството от това време, свидетели на значителни събития, приятели и другари на големи личности, не проявяват поне една четвърт от амбициите на партийните мемоаристи и не опишат своето време? Лично аз бих прочел с най-голям интерес възможни мемоари на Дора Габе или на Дечко Узунов, или на Олга Кирчева, или дори на Емилиян Станев. Защо видни български учени или генерали, или дипломати си отиват и отнасят със себе си в гроба важни тайни, които биха допринесли много за ИСТИНАТА? Сигурен съм, че спомените на академик Михаил Арнаудов ще ни възкресят най-драгоценни образи от нашата история. Мълчанието никога не е било злато за обществото. Все пак неволно противопоставям онова, което хора с достойнство биха написали за миналото, срещу онова, което хора пишат по поръчка, за да си прибавят някой и друг лев към приходите. Ако партийно-антифашистката документалистика очерта един мистериозно мъгляв и изопачен образ на България, състояща се само от партизани и полицаи, то толкова по-необходим е образът, нарисуван от честни ръце.
Още по-голям интерес представлява най-близката ни история, особено първите десет години на комунистическа власт. Спомням си колко ме разтърси един послеслов на антифашистката книга на Георги Панчев за инквизициите, на които е бил подложен от собствените си другари. Спомням си колко страшно бе въздействието на разпространени из София записки на виден партиен деец, намиращ се в затвора по времето на култа. Като че отново бе бликнала потресаващата искреност и страст на един Захари Стоянов. Защо не се пише за това време? Защо се мълчи? Ние ще бъдем народ дотогава, докато помним истината, която съхранява нашето минало. И дори ако тази истина е неудобна или мъчителна, ние трябва да имаме куража да я приемем и признаем. Не е ли твърде трагично, ако една нелепа конюнктура на деня ни застави да затъмним паметта си и се съгласим, че все едно нищо не е било, че и ние не сме били. Това е равностойно на историческо самоубийство — да се отречем от себе си и от народа си. Може ли нормален човек да се обърне към биографията си и да й извика:
„Не те познавам!“
Искам да вярвам, че в прашни чекмеджета стоят хиляди листове внимателно изписана хартия, в които хора са се опитали да ни разкажат истината за себе си и за времето си. Няма значение, че издателствата сега не ще ги отпечатат, че обществото не ще ги прочете. Ще дойде време, когато това ще стане, защото ще дойдат хора, които не ще се страхуват да срещнат истинската история и да назоват нещата с истинските им имена. Никой народ не приема миналото си като карикатура.
Изглежда, че идеологическата пропагандна машина на тоталитарния комунизъм работи в повтарящи се неизменни кръгове, които напомнят свиренето на развалена грамофонна плоча. Еднообразно повтаряне на едни и същи идеи, на едни и същи похвати, на едни и същи трикове. Никакво развитие, никакво търсене, никакво отклонение от уморено предъвквани и преживени догми. Колко странно и същевременно тревожно е, че мислене, което не е напреднало нито сантиметър в каквато и да е посока, продължава да се нарича прогресивно и да настоява, че има място в модерен, бързо развиващ се свят. Човек има чувството, че партийните идеолози и пропагандисти не са в състояние да измислят нищо ново и цялата им дейност е да се ровят в миналото и да го преписват, да измъкват от историческия боклук стари негодни оръжия и да ги ползуват отново просто защото няма какво друго да държат в ръцете си. След активирането на т.н. „борба за мир“, която има толкова общо с мира, колкото огънят с водата, след подновените дандании за всевалидността на пролетарския интернационализъм, за вечна вярност към СССР, след кампанията да се убеждават гражданите от Източна Европа, че се радвали на най-големите човешки права и свободи, сега още една стара песен от репертоара на развалената плоча бе подета от някои български средства за масова информация. Както в най-щастливите времена на любимия ни вожд и учител, другаря Сталин, другарите пропагандисти заговориха за противопоставянето на ГОЛЯМАТА и МАЛКАТА правда в социалистическото общество. Многозначителното в случая е, че изваждането на тези две стари понятия на бял свят тъкмо сега съвпада явно с голямата кампания на западните демокрации за повсеместно зачитане на човешките права из цял свят. Не е трудно да се види, че правата на отделния човек в тоталитарния комунизъм са поставени в лагера на МАЛКАТА правда.
ГОЛЯМАТА правда, точно както преди 30 години, представлява каузата на партията, на т.н. социалистическо общество, на строителството на комунизма.
Всяко общество, в даден момент и при дадени обстоятелства, изисква от своите членове в името на общия интерес да подчинят своите лични интереси. При бедствено положение — война, тежка икономическа криза и други — общите интереси на дадена страна или народ са били изтъквани над отделните интереси, т.е. ГОЛЯМАТА правда е получавала известно предимство спрямо МАЛКАТА правда.
Но в комунистическия свят нещата стоят съвсем различно. Както в почти всяко друго отношение съдържанието на понятията е напълно изопачено. ГОЛЯМАТА правда не изразява интересите на цялото общество, а само на ограничена част от него. Тя не е определена от времето и конкретните събития, а представлява повече или по-малко абстрактна догма, използувана като повод за постоянно лишаване на отделния човек от неговата МАЛКА правда. Докато във всички други общества ГОЛЯМАТА правда се е явявала в значителна степен в най-хармонично отношение с множеството МАЛКИ правди, често пъти просто ги е сумирала и обобщавала, в комунистическото общество тя формално им е противопоставена. Докато ГОЛЯМАТА правда на другите човешки общества никога не влиза в конфликт с основните принципи за човешки права и хуманност (дори ако това понякога е чиста демагогия), комунистическото понятие за нея се базира главно на погазването на човешките права и неуважение на хуманността.
Когато новите български автори говорят за ГОЛЯМАТА правда, иска ми се да ги запитам какво имат предвид. Ако това са интересите на партията, веднага бих запитал кой дефинира тези интереси — нуждите на България, нуждите на социализма, щастието на пролетариата или пък текущата партийна политика? И каква е гаранцията, че дефиницията на ГОЛЯМАТА правда не е сбъркана, както се отчете през 1956 година? Много се съмнявам дали и най-добросъвестните партийни пропагандисти биха могли да отговорят честно и искрено на тези въпроси. Защото от идването на комунизма на власт и в СССР, и в България ГОЛЯМАТА правда, в името на която са били пожертвувани милиони малки правди, идеологически е представлявана задгробния живот, а практически се е определяла от инстинкта за самосъхранение на властвуващия диктатор. Ако погледнем цялото развитие на СССР, с всичките му положителни и отрицателни черти, ние не можем да си отговорим на един най-нормален въпрос: какво друго в това развитие е изисквало пожертвуването на малките правди на обикновените хора освен параноята, безскрупулността, властническата варварщина и духовната корупция плюс некадърността на властвуващата върхушка. Нима наистина някой сериозно може да твърди, че индустриализацията и стопанският разцвет на страната задължително са изисквали ликвидирането на елементарните човешки права? Нима развитието на образованието и културата са били подпомогнати от насилствената идеологическа изолация? Нима верността и предаността на гражданите са се повишили под заплахата на лагери и затвори?
Ето че координатите на ГОЛЯМАТА правда в комунистическото общество са извънредно тесни. Вярно е, че техните идеологически екстраполации чезнат в небитието на бъдещото комунистическо общество, но нима някой има право на този свят да лишава който и да е човек от права, полагащи му се в неговия собствен живот, заради илюзорното щастие на хиляда и първия му пра-пра-правнук?
Но аз искам да обърна внимание на друго различие при тълкуването на тази така неприятна фраза ГОЛЯМАТА правда. Да приемем все пак, че в България ГОЛЯМАТА правда се определя от интересите на строителството на комунизма, както поне се опитват да ни кажат другарите агитатори. Тогава не следва ли, че жертвите, които изисква тази правда, се отнасят до всички. И нещо повече, че онези, които имат по-високо обществено съзнание или заемат по-високи обществени служби, ще трябва да пожертвуват повече. Така например, когато ГОЛЯМАТА правда повелява повсеместни икономии, въздържан и скромен живот и строга отчетност, не е ли странно първият държавен ръководител да си строи фараонски дворец, а глезените синчета и дъщерички на колегите му да пилеят скъпоценната чужда валута за своите капризи? Не е ли много странно, когато ГОЛЯМАТА правда налага лишения на много хора, една малка група привилегировани граждани да живеят в най-провокиращ разкош? В името на какво милионите обикновени хора ще трябва да приемат наложените им ограничения и лишения? И в името на какво десетина хиляди властни хитреци ще бъдат освобождавани от тях? Струва ми се, че тази ГОЛЯМА комунистическа правда не изглежда много голяма.
Да продължим и в друго направление. Ако приемем, че най-висшите партийни и държавни ръководители са най-ревностните жреци в храма на ГОЛЯМАТА правда, би трябвало да се допусне, че те притежават и най-силно развито чувство за самокритичност, гражданска отговорност и честност; че милеейки за тази ГОЛЯМА правда, те с радост дават път на всички по-способни от тях, признават грешките си и с достойнство се оттеглят, което значи, че ние непрестанно наблюдаваме как нови хора сменят старите ръководители. Нима никога първият държавен ръководител не греши? Нима в цяла България повече от две десетилетия не се е появил някой, по-способен от него?
Какво тогава представлява комунистическата ГОЛЯМА правда? Не е ли тя много недвусмислен превод на закона на джунглата „всеки има право толкова, колкото е силен“? Кой печели, кому служи тази ГОЛЯМА правда? И не е ли по-честно и по-справедливо, ако се нарече ГОЛЯМА неправда? Защото целият смисъл на ГОЛЯМАТА правда е да бъде оправдание на ГОЛЯМАТА неправда. Цинизмът, с който се пледира тази кауза, май няма равен на себе си в цялата човешка история. Косата ми настръхва всеки път, когато прочета финала на романа на Артър Кьостлер „МРАК ПО ПЛАДНЕ“. Там се разкриват драмата и краят на един фанатичен комунист по време на чистките в СССР през трийсетте години. Героят отказва да направи исканите самопризнания. Но в един драматичен разговор следователят го заставя в името на ГОЛЯМАТА правда да пожертвува своята МАЛКА правда. Тъкмо защото хората знаели, че героят е чист и честен комунист, неговите самопризнания щели да дадат на партията ново и силно оръжие за борба с враговете. Фалшивото самопризнание се оказва пожертвуване на МАЛКАТА правда. И когато изтезаният докрай затворник прави това с илюзията, че собственият му позор наистина ще послужи на ГОЛЯМАТА правда, следователят цинично му казва, че е герой.
И точно този герой на Кьостлер, който вероятно е имал хиляди прототипи в сталинска Русия, ме кара да мисля за огромната отговорност на човек да се бори и защитава своята МАЛКА правда.
За разлика от обрисуваната дотук ГОЛЯМА правда в комунистическия свят МАЛКАТА правда на отделния човек е нещо много ясно и конкретно. Тя се състои във всички ония човешки права и свободи, които в дългата човешка история са кристализирали като неотделима част от човешкото достойнство и нравственост. Тук не говорим за МАЛКАТА правда на подлеца и мошеника, който оправдава деянията си с някакво негово си поправяне на обществената несправедливост, а за свещеното право на човек, който изпълнява задълженията си спрямо обществото и другите хора, за да има тяхното уважение.
Колко пъти в днешна България отделни хора биват заставяни да премълчават неща, които знаят, или случки, на които са били свидетели — в името на лъжата и размазването. Колко пъти отделни хора са били принуждавани да преглъщат огорчения и оскърбления, защото било протестът ще им навлече само бели на главите, било защото няма кой да ги чуе. Колко пъти на обикновени граждани, които нямат власт и връзки, се отричат дори най-елементарни претенции за някаква мъничка правда, разбира се, в името на ГОЛЯМАТА правда. Колко пъти на ощетени и ограбени от несправедливости хора се казва, че те трябва да приемат това в името на нещо далече по-значително.
„Ти, другарю, си прав, никой не оспорва това, но си прав за себе си. И от твоето малко място ти не виждаш нещата по-далече от носа си. Ако можеше да видиш, щеше да разбереш, че твоята МАЛКА правда не струва две пари пред нашата ГОЛЯМА правда“ — това бяха думи, които поне аз слушах в течение на много години.
През цялото това време ГОЛЯМАТА правда беше знамето, под което се извършваха най-крещящи неправди, злодейства, предателства, убийства. Хора оправдаваха нечистите си съвести и престъпленията си с това, че бяха служили на ГОЛЯМАТА правда. Често пъти в нейно име се извършваха напълно противоположни, отричащи се действия, където изпълнителите прехвърляха всяка отговорност върху каузата. Така ГОЛЯМАТА правда, която изяде и унищожи толкова много истински МАЛКИ ПРАВДИ, която отне на хората спокойствието, сигурността, любовта, себеуважението, достойнството, братството, почтената взаимност, се оказа в последна сметка вулгарна измислица, копие на средновековните индулгенции за опрощаване на греховете.
Фактът, че българските средства за масова информация сега подемат отново поход срещу МАЛКАТА правда, не случайно съвпада с всеобщото световно раздвижване в защита правата на човека. Изглежда, че неостаряващите попове на ГОЛЯМАТА правда са силно обезпокоени от възможността много хора да предявят настоятелно исканията за своите малки правди. Защото МАЛКАТА правда, за разлика от ГОЛЯМАТА, не търси вината в митологията, нито пък се задоволява с обещания за задгробния живот. МАЛКАТА правда изисква лична отговорност, конкретен и ясен отговор без никакви мъгляви и празни фразеологии. МАЛКАТА правда на всеки онеправдан гражданин пита:
„Защо аз да не мога да казвам гласно това, което мисля? Защо да не мога да се движа свободно по света когато и както искам? Защо аз ще се трудя най-честно и добросъвестно и ще живея в немотия, а хора, които едва ли са похванали работа през живота си, ще живеят на моя гръб? Защо да нямам право сам да ръководя живота си, щом като това не ще уврежда никому? И защо други ще подбират какво да чета, гледам и слушам, като че аз съм малоумник? Защо да нямам думата в работите на обществото, в което живея? Защо законите ще важат за такива като мене, а няма да важат за разни височества?“
Наистина, много трудно е да се отговори на такива въпроси и затова се взимат всички мерки те да не бъдат зададени.
Не смятам, че бих преувеличил, ако кажа, че при съществуващата структура на обществения живот в България личността на ръководителя — държавен или партиен — има голямо и всестранно значение. Това следва от факта, че в негови ръце е съсредоточена голяма власт, че от него зависи не само дейността, която той ръководи, но и в най-голяма степен животът на хората, които са му подчинени. Естествено българският ръководител днес не може да се изявява вън от определената му партийна територия, ала в замяна на това вътре в нея той е извънредно силен. Въпреки официалните опити за колективизиране на ръководството, за споделяне на отговорностите и по този начин за демократизация — като отговор срещу злоупотребите на култа към личността — личността на отделния ръководител все още заема централното място, в много случаи той е главният герой, понякога и единственият. Много решения, действия, мероприятия се отъждествяват с името на определен ръководител. Както и много провали, неуспехи или бездействие също се свързват с този, който е ръководител. Един буржоазен обществен ръководител в истински демократична страна е силно ограничен в действията си поради зоркото внимание на опозицията, поради страха от вестникарски скандал, който би довел до промяна на резултата в изборите и до загуба на мястото му завинаги. В България този демократичен критик на ръководителя не съществува дотогава, докато той формално спазва разпорежданията на по-висшестоящите и умело поддържа връзките си в системата — не го грози никаква опасност дори ако направи големи грешки. Нещата стоят даже много по-просто. Ръководителят трябва да се съобразява единствено с интересите на партията, тоест с интересите на тези, които командуват партията. Комунистическите и марксическите принципи са валидни само дотолкова, доколкото съответствуват на позицията на най-силния на деня. Може да се каже, че обикновеният ръководител у нас всъщност е посредникът между висшето ръководство и масата, което много пъти го поставя в твърде неизгодното положение да бъде притискан и от двете страни. Никак не са редки явленията, когато средният ръководител е изкупителната жертва във вечния конфликт висше ръководство — маса. Щом едно неправилно решение на тези „отгоре“ се провали, вината за това се стоварва върху средния ръководител, който обикновено разполага с два пътя: единият е да приеме приписваната му вина, да се покае за несъществуващи грешки, при което запазва благоволението на тези отгоре и бива преместван на подходяща длъжност, и другият — да се опълчи срещу тях и поиска тяхната отговорност, при което бива изхвърлен завинаги и отвсякъде. От всичко казано дотук става ясно огромното значение на ръководителя от всяко стъпало на йерархията. Не е погрешно, ако се каже, че системата наистина се олицетворява с ръководството. Дори има нещо вярно в твърдението, че и най-лошата система, попаднала в ръцете на умни и талантливи ръководители, ще даде добри резултати.
Образът на българския ръководител от всякаква величина от години насам е бил истинско табу за журналисти, писатели, художници. Това беше свещена територия, в която на простосмъртните не се разрешаваше да надникнат другояче освен чрез официалната галерия за бюстове и портрети. В продължение на тридесет години ние нямаме един-единствен репортаж как работи и живее известен български голям ръководител. Делничният живот и проблемите, пред които са изправени например членовете на Политбюро, е по-малко познат на широката публика, отколкото ни е известен животът на божествените обитатели на древния Олимп. Имитирайки добросъвестно живота на по-големите, средните и по-малките ръководители също се стараят да обградят себе си със стената на тайната, което може би е твърде полезно в комплицираните вътрешни борби за власт.
Затова с някаква изненада видях, че една от първите статии, трасиращи пътя към единадесетия конгрес на БКП, бе за авторитет и ръководство. В нея авторът Васил Вичев се опитва да заговори по тази изключително деликатна и болезнена тема — „авторитета на ръководителя“. Трябва да кажа, че не само темата на статията, но и нейното съдържание ме изненада. Човек може само да приветствува някои от основните идеи в нея, стига те да намерят отражение в обществения живот у нас. Главното в тези идеи според мен е заложено в признанието, че „в наши дни за ръководителя е трудно да бъде универсален, всекомпетентен авторитет по простата причина, че той не може да бъде специалист във всички области на човешкото знание и дейност“. Всеки у нас ще се съгласи, че неграмотната универсалност на някои от първите ръководители у нас, обявили се за всезнайковци, струваше и струва огромни загуби от материален и морален характер. Неведнъж сме били свидетели, когато висш партиен ръководител, чието музикално образование се бе изчерпало с върбовата свирка, дръзваше да изказва компетентни мнения по най-сложни музикални композиции. Колко пъти ръководител, който бе играл на читалищната селска сцена, се смяташе за абсолютно подготвен да преценява българската драматургия. Светът би умрял от смях, ако чуеше някои наши ръководители, които едновременно проявяваха компетентност по износ на домати, балетно изкуство, астрономия и криминалистика. Не върви ли и до ден днешен във всички сфери на българската обществена дейност цитатът „както каза другарят…“. И никой не дръзваше да каже, че другарят просто не знае и не разбира какво говори и че най-доброто в този случай е да не се бърка там, където не му е мястото. Така че чудесно е, че Вичев поставя въпроса за компетентността на ръководителя.
Много интересно е разграничаването, което той прави между авторитет и авторитарност. Ние познаваме добре и едното, и другото. И тук, струва ми се, започват моите различия с автора на статията. В своите анализи за авторитета той все пак е отишъл до прага, без да посмее да навлезе в територията на проблема. Декларацията, че авторитет предполага правилни другарски отношения между ръководител и колектив, не значи нищо, когато не са анализирани неправилните или недругарските отношения, които очевидно авторът има предвид. Вичев отбягва твърде важния въпрос за властта на ръководителя и отговорността, която той носи за своята власт. Всекиму е известно, че в комунистическия свят властта има същата корумпираща сила, каквато имат парите в капиталистическия свят. И нещо повече — въздействието на властта е по-всеобемащо, по-силно и по-фатално от въздействието на парите. Ръководителят е орган на тази власт и тежко и горко на хората, ако този орган не е в изправност. Историята на „народната власт“ е пълна преди всичко със злоупотреби от страна на отделни пълновластни ръководители. Ако по някакви нормални граждански закони човек трябва да подведе въпросните граждани, аз се съмнявам дали от десетките хиляди апаратчици ще останат шепа невинни. Ужасната неинтелигентност на българските ръководители от всякакъв ранг доведе до злощастно копиране на съветски образци и въвеждане на несправедливостта като основен метод, до вулгарна ненаситност в личното облагодетелствуване и създаване на привилегиите като неотделим придатък от социалното положение на ръководителя. В сравнително нравствената атмосфера на буржоазна България настъпи внезапен прелом, предизвикан от появата на наистина зловещия образ на ръководителя. Когато Вичев говори за разстоянието между ръководител и ръководени, той забравя благоразумно, че това огромно разстояние у нас бе въведено от Георги Димитров и останалите съветски възпитаници. Цялата студена кремълска недостъпност бе пренесена в центъра на София, за да напомня на поколенията за истинските отношения между ръководител и народ. Георги Димитров бе този, който загради с железни тараби вилата на Ландау на спирка „Охрид“, той бе този, който въведе пердетата в лимузините, тежките охрани, ритуала на полубог, когото всички малки парвенюта копираха. От него тръгна тази мистериозна и безотчетна изолираност на Политбюро, съставено от хора, които едва ли имаха някаква връзка с българския народ. Когато говори за авторитета на ръководителя, Вичев не споменава колите на специалното снабдяване, които съществуват и до днес, не говори за купищата дребнобуржоазни предимства, които именно властта на един ръководител му осигурява, не говори за моралния облик на ръководителя, а само за техническите взаимоотношения ръководител — колектив. Цялата дребнобуржоазна алчност, която масово се развихри у нас в последните три петилетки, всъщност бе подкладена от примерите на високите ръководители от онова време. Не искам да влизам в подробности, които са прекалено добре известни на слушателите. Когато партията критикува за назначавания по чисто роднинска линия, обикновеният гражданин може само да се смее, защото примерите са ослепяващи. Мисля, че най-големи поражения на строителството на социализма у нас нанесе не някой друг, а изключително ниският и недостоен морален ръст на хората, които уж ръководеха това строителство. Вичев намеква, че ръководителят трябва да е скромен, а аз ще отбележа, че нескромността на ръководителя погреба моралните скрупули на хората. Съмнявам се дали мнозина от архикапиталистите на света — като Форд, Морган или Рокфелер — си позволяват материалната и моралната нескромност на вчерашните български селски потомци. В сравнение с тях Борис Трети е твърде беден и скромен цар.
Много пъти съм си мислил, че човек може да се съгласи с Маркс и Ленин във всяко отношение, докато не стигне до фаталния въпрос: „А човекът? А човешката слабост на човека?“ Нито Маркс, нито Ленин са си дали сметка за нея. Представете си само за момент, че всички тия ръководители бяха наистина образци за партията и народа, представете си ги без привилегиите им, без колите им, без огромното им родословие, накичено по привилегировани апартаменти, без любовниците им, без цялото им отношение на неинтелигентно пренебрежение към обикновения човек. Представете си ги с пълна отговорност за това, което вършат, без задкулисното размазвачество, без игрите „ти на мене, аз на тебе“, без безчестието да не признават никога никакви грешки. Можете ли да ми кажете името на един български ръководител, който е подал оставка поради съзнание, че не е годен да изпълнява работата, която му е възложена? Няма. Ето, това е темата за авторитета на ръководителя, а не формалното му поведение на бюрото.
Но аз не искам да звуча прекалено песимистично. В действителност имаше у нас хора, макар и твърде рядко, които се опитаха да се преборят с плебейската лакомия на властните си другари. Един първи секретар на окръжен комитет пращаше жена си на опашката заедно с всички други жени, което предизвика гняв у колегите му, членове на ЦК. Известни министри се опитваха при всеки повод да се откажат колите си и да се движат по-често между хората, други се опитваха да премахнат завесите и бариерите и това им донесе популярност и авторитет. После тази тенденция като че бе ликвидирана.
Вичев разглежда взаимоотношенията между ръководител и колектив и изтъква необходимостта от колективно мнение и решение. Никой не ще възрази, че това е наистина демократичен прийом. Но колко ръководители използуват колектива само за да им измие ръцете. „Решението е мое, а отговорността е колективна.“ Колко ръководители крият греховете си зад колектива? Напълно съгласен съм с Марксовото сравнение, че ръководителят е нещо като диригент на оркестър и че не е необходимо да може да свири на всички инструменти. Но сигурно е необходимо да бъде абсолютно музикален и да знае какво прави.
Ами нетърпимостта на масата ръководители, от горе до долу, към всякакъв вид критика? Ами опитите да се смаже тази критика? С чудесен идеализъм Вичев припомня мисълта на Стендал: „Можеш да се опираш само на това, което оказва съпротива.“ А истината у нас, поне доколкото аз я знам, е, че всеки ръководител се стреми да се огради с подмазвачи и ласкатели, които ще го славословят, ще го цитират и зад гърба му ще казват какъв голям простак бил.
В цялото досегашно развитие на нашата страна през последните 30 години всички процеси са били от горе на долу, т.е. от ръководители към подчинени и изпълнители. И това обяснява, че ако нещата не са били както трябва, ако е имало големи грешки, провали, опущения и престъпления, изключителната вина за тях се пада на ръководителите. Нещо повече — постъпките на ръководителя по силата на отражението са се превърнали в постъпки на масите, моралът на ръководителите в морал на масите, критерият на ръководителите е станал критерий на множество хора.
И ако някой наистина иска нещата да се променят, промяната трябва да започне с ръководителите. Трябва да дойдат нови хора, с нови, чисти еталони за нравственост, авторитет и ръководство, които всички ние да се чувствуваме задължени да съблюдаваме.
Преди няколко месеца група български туристи пристигна в една западна страна. По време на престоя им 4 души се отлъчиха от групата и поискаха от местните власти разрешение да останат в страната. И четиримата бяха младежи, очевидно нямаха никакви политически причини за решението си да не се завърнат в България и в тая светлина тяхната постъпка може да се смята като реакция срещу паспортната полицейщина на системата, при която са живели. При нормални обстоятелства тяхната постъпка не би изглеждала по-драматична от решението на един бургазлия да стои две седмици в София. Но в случая и четиримата преживяваха оставането си на Запад като най-решаващ и съдбоносен момент в живота. Явно общата причина за всичко това беше тяхното убеждение, че тук те ще бъдат приети много добре и ще получат приятен, богат и щастлив живот. Въпросът е как те си бяха създали това убеждение или кой им го беше внушил, защото, доколкото ми е известно, никой вестник, радиостанции, какъв да е обществен институт на Запад никога не е обещавал подобни съблазни на хората от Изток.
Още при първия контакт младежите бяха изненадани, че полицейските власти, до които се бяха отнесли, не разтвориха ръце, за да ги прегърнат като дългоочаквани гости, нито изглеждаха много възхитени от желанието им да скъсат са комунизма. Беше им дадено разрешение за продължаване на престоя им в страната. След това отлъчилите се трябваше сами да се оправят в живота, като временно им се обезпечаваха покрив и храна. Оттук започнаха разочарованията на момчетата. Те се намериха в свят, където всеки гражданин беше зает със собствените си проблеми, където животът протичаше в борба за съществуване и богатото съдържание на витрините на магазините не беше израз на благотворителност. Само в няколко дни младежите трябваше да разберат, че те са жертви на една огромна идеологична лъжа и на собствената си наивност. И те си спомняха последния път, когато им беше повторена лъжата: чиновника в паспортния отдел на МВР, който по силата на правилата трябваше да връчи лично паспорта на всеки пътуващ. И как този чиновник им даваше наставления как да се държат, когато при тях дойдат български емигранти или разни агенти, за да ги увещават да напуснат чудесната си родина и да предадат светлите комунистически идеали, за да служат на капитализма и империализма. И как тези агенти щяха да обещаят на младежите купища пари, валута по избор, автомобили, вили, яхти… И как истинският патриот трябва с презрение да отхвърли тези изкушения.
Те си спомняха също разказите на не един и двама пътуващи български функционери — как в купето им след Триест или преди Виена се качили някакви субекти и започнали да ги придумват да останат завинаги на Запад. Лично пред мен един злощастен български писател, който беше изпратен в Рим по някаква филмова работа, разказваше гордо в Клуба на журналистите как италианците са му предлагали договори, купища пари и какво ли не само за да останел да работи за тях, но той гордо отказал, вероятно от любов към кебапчетата и киселото мляко.
Но в случая мен не ме интересува параноичният характер на подобни изявления, нито как взаимно надлъгващи се граждани декларират партийната си привързаност и национално съзнание чрез митологични съблазнителки, които Западът специално развъжда, за да отнеме родината на някой Ганчо. По-важна е съдбата на тия излъгани и самоизлъгани младежи, които внезапно откриват, че тук никой не им обръща внимание, че никому не са притрябвали, че никой няма никакъв интерес да се заселват в страната му, че по улиците на западните градове не са разпилени долари, които чакат някое момче от Бусманци да мине да ги събере (понеже лордовете ги мързи да се навеждат). Единственото, на което могат да разчитат, е известна толерантност и свободата да се оправят както намерят за добре. Изходът е работа, благоприятна за специалиста и не особено привлекателна за неспециалиста.
Началото на истинската драма на бегълците е самотата. Като се знае пословичната привързаност на българи към приятели, роднини, дом, всеки може да си представи горчивината на самотните часове. Липсата на близки, незнаенето на езика и невъзможността за нормално общуване, липсата на чувство за сигурност, страхът за непоправимостта на онова, което са сторили, съмнението в способността си да започнат друг вид живот — всичко това е предостатъчно, за да ги изпрати обратно пред вратите на българското посолство, за да молят за прошка. И където, разбира се, друг апостол на лъжата издевателствува над тях, като им пее „Мила родино“.
Затова аз разбирам двете момчета, които се завърнаха. Но разбирам още по-добре и двете, които останаха.
Нека се попитаме — кой създаде тяхната илюзия, че на Запад те ще намерят щастлив и лесен живот? Как така се стигна дотам, че Западът за всеки български гражданин да бъде синоним на охолство и блаженство? Откъде дойде това чувство, че ако в София кажеш, че си обядвал с един италианец, всеки да смята, че това непременно е бил Адриано Оливети, макар в действителност да е някой беден сицилианец? Защо, когато се каже, че някой отива в западна страна, се смята, че отива в рая? Защо сума ти български патриоти ще се избият помежду си кой да грабне дипломатическо място на Запад? Защо? Защо? А и не само в България. Преди няколко години в Москва руски приятели ме поканиха на гости у тях, като ми казаха, че ще бъда черпен с нещо изключително. Бяха интелектуалци, образовани и културни хора. И домът им беше пълен с гости, които също бяха поканени да вкусят свещеното, мистериозното питие… кока-кола! Може да изглежда смешно, но някой отнякъде беше донесъл бутилка кока-кола и ние трябваше да я опитаме горе-долу така, както се взима причастие. Тъжно.
Години наред българските вестници, радио, телевизия и всевъзможни пропагандни институти създават напълно превратни впечатления за живота на Запад чрез грубо тенденциозните си и неверни информации. Нека само вземем последната информация на Радио Москва за миньорската стачка в Англия и кризата с електрическата енергия. Руските слушатели бяха информирани, че хората в Лондон горят мебелите си за отопление, което, разбира се, едва ли някой е повярвал. Вместо обективно отразяване на една действително сериозна стопанска криза пропагандната машина на Изток съчинява евтини лъжи. В резултат — никой не вярва. И дори когато случайно някаква информация е достоверна, читателите пак не я вярват. Мога с положителност да твърдя, че не познавам гражданин, било то партиен член или не, който да вярва на официалната информация в собствената си страна. Но което е още по-лошо, хората приемат нещата точно наопаки. Така че невярната информация в едната посока създава невярна картина в другата посока. Колкото повече българските вестници и радио говорят за тежкото, бедствено положение на трудещите се на Запад, толкова повече обикновените хора у нас си мислят, че онези на Запад живеят фантастично добре. Само така може да се обясни този невероятен ефект, който постигна цялата партийна пропаганда — като превърна Запада в култ. Мисля, че ако всички западни пропагандни инструменти се бяха опитали да работят в същата насока, те никога не можеха да постигнат този успех, изработен от идеологическите им противници. Не искам да засягам преклонението пред всевъзможните предмети, произведени на Запад, от леките коли до чорапогащниците. Това е друга голяма тема. Сега говорим само за информацията, която, основана на приказката за лъжливото овчарче, постига обратни резултати, създава митологични представи за някаква обетована земя. Така че в края на краищата Западът няма по-предан пропагандатор от днешната партийна пропаганда.
Нека само за миг си представим какво би било, ако българските граждани имаха достъп до чуждите вестници, ако не се заглушаваха радиопредаванията на български език, макар и неприятни на режима. От Радио Лондон българският слушател щеше да научи точната и обективна истина за положението на миньорите в Англия, щеше да чуе директни документални предавания от техни митинги, щеше да добие ясна представа за положението на работническата класа тук, с всички плюсове и минуси, щеше да узнае колко зле е платен трудът на медицинските сестри например. Тези проблеми са върху челните страници на всички вестници, осветявани от най-различен ъгъл. Или ако българите можеха да имат френски вестници, щяха да научат за тежката картина на живота в областта на Кале. Или пък от Италия щяха да имат представа за положението на селяните в Сицилия, или на металоработниците, което не е никак розово. Те щяха да узнаят, че навсякъде се води борба за живот, че нерядко материалните условия са дори по-лоши от българските, макар по принцип светът да е съвсем различен. И може би тогава мечтателите за лесен, безусилен живот щяха да бъдат по-малко.
Но още по-добре би било, ако всеки имаше възможност да пътува и сам да види, както например е днес с югославяните. Тогава култът моментално ще изчезне, защото всеки ще се сблъска с явна действителност. Определено казано, вторият институт, който създава западния култ в България, е паспортният отдел при МВР. Знае се, че забранените плодове са най-сладки. Няма човек у нас, който да не мечтае да посети „дивия Запад“, нещо повече — има хора, които са посветили целия си живот на борба за паспорт. Паспорт, който не значи нито родоотстъпничество, нито предателство, нито шпионско завербуване, а нормална човешка необходимост да се види светът, което пък се изразява с купуването на ножчета за бръснене или дамски чорапи на някой евтин пазар. И в този смисъл прозападният култ сред българските граждани е друг резултат на врагоманията, за която вече говорихме.
Разбира се, четирите момчета, които напуснаха България, са типични представители на ония заблудени и заблуждавани млади хора, които са тръгнали да търсят „мекото на хляба“ — наивен авантюризъм, чиято цена може да бъде твърде висока.
Но да им бере греха българската партийна пропаганда.
Ако трябва да посоча едно от най-положителните и оптимистични явления, с които Западът би могъл да се гордее за много години напред, ще кажа, че това е чудесната отзивчивост на широки кръгове западни интелектуалци и културни дейци към неправдите по света. Все едно дали хора биват подлагани на унижения и страдания в Съветския съюз, в Южна Африка, в Чехословакия или в Чили, чувството за отговорност на западната интелигенция не оставя виновниците ненаказани в чисто моралния смисъл на думата. В течение на последните години сме свидетели на многобройни протестни изяви на най-видни имена от Франция, Германия, Англия, Съединените щати и много други страни. Чудесно е да се види как внезапно и съвсем сериозно и съвсем спонтанно хора с разни политически разбирания се обединяват зад един протест в името на човечността. Колко много хора в диктаторските страни, леви и десни, бяха спасени от подобни акции на водещото световно обществено мнение. В същото време нищо подобно не може да се каже за източноевропейските официални културни дейци (доколкото ги има), чиято единствена работа, изглежда, е да одобряват механично и без никакво чувство за отговорност произволите на собствените си режими. Има нещо определено низко и мижитурско във всички тия странни граждани, за които всичко е наред, щом техните собствени благополучия са в ред.
Но след толкова похвалното изразяване на съчувствие от страна на западните интелектуалци възниква въпросът: дали те са в състояние да разбират хората, на които съчувствуват. Дали прилагането на известни западни критерии спрямо живота в Източна Европа всъщност не пречи за по-дълбокото разбиране на този живот. Това съмнение се потвърждава от факта, че през всички тези години отсъствуваха интересни художествени произведения, засягащи съдбите на обезправените източноевропейски граждани. В десетина случая опитите на западни творци не надминаха повърхностното туристическо докосване до същността на нещата.
Затова, според мен, новата пиеса на най-популярния днес английски драматург Том Стопард придобива особена стойност. Стопард, който по рождение е чист чех, но е отраснал на Запад и пише на английски, миналата година посети Съветския съюз и направи малко донкихотовски опит да се свърже със затворените в психиатрии съветски борци за човешки права. Стопард разказа подробно за своите преживелици в Русия, но не спомена, че има намерението да напише пиеса. Предполагам, че като добър професионалист той не е искал да говори предварително за своя опит, толкова повече, че много други преди него не направиха нищо.
И поради тайната появяването на новата пиеса има почти ефекта на бомба за любителите на театъра. Премиерата й не се състоя в обикновен театрален салон, а в грамадна концертна зала пред неколкохилядна публика. След това пиесата беше прехвърлена върху нормална театрална сцена. Заглавието е много странно и неговият смисъл става ясен едва когато човек види цялата пиеса. То е: „ВСЯКО ДОБРО МОМЧЕ ЗАСЛУЖАВА НАГРАДА“.
Пиесата е написана в сътрудничество с диригента Андре Превен и в нея взима участие, като един герой, цял симфоничен оркестър. Може би за първи път в драматургията симфоничен оркестър от 90 души играе такава главна драматична роля в действието.
Но какво представлява сцената? Сред гората от оркестранти са разположени три малки бели подиума, върху които се разиграват отделните моменти. Най-близкият подиум представлява стая в съветска психиатрия, в случая Ленинградската психиатрична болница. В тази стая се намират двама души, които по една случайност носят едно и също име — Александър Иванович. Разликата между тях е, че единият е наистина луд, а другият е напълно нормален съветски гражданин, който обаче е имал нещастието да протестира за своите човешки права. Лудостта на лудия се състои в това, да си въобразява, че е диригент на оркестър. И оттук пиесата започва с много ефектно фарсово начало. Целият симфоничен оркестър свири беззвучно, имитирайки по най-съвършен начин нормалните движения, следващи партитурата, докато в същото време лудият герой следва въображаемото изпълнение с удрянето на един металически триъгълник. Забележете, лудият гледа на всяко човешко същество преди всичко като на музикант. В неговото разстроено въображение човек съществува само дотолкова, доколкото е музикант. Тук именно ми се струва, че Стопард великолепно пародира искането на партията към нейните членове да бъдат преди всичко партийци, а след това хора. Напразно затвореният в същата стая свободомислещ възразява на лудия, че той не е музикант, че музиката не го интересува, че никога не е хващал инструмент. Диалогът е жестоко смешен, когато човек почувствува още по-силно аналогията между партийната догма и музиката в тази пиеса. Постепенно оркестърът започва да свири с пълна сила какофоничната музика, която се развихря във въображението на лудия. И същевременно гората от музиканти се превръща в символ на джунглата на съветската бюрокрация. Защото всеки път, когато двамата главни герои трябва да отидат при своя лекар и да се върнат, те се провират през оркестъра, както човек се провира през гъсталак.
Все по-силно става усещането, че лудият наистина страда от дълбоко душевно разстройство, като се опитва да подведе всичко на този свят към въобразяваната от него музика.
Но докато той вдъхновено, натрапчиво и доста всеотдайно живее с призрачните звуци, които кънтят в болната му глава, здравият, свободомислещият затворник на психиатрията се опитва да проумее по силата на каква логика той е попаднал в истинска лудница при истински луд.
За да избегне всякакви ненужни усложнения, Стопард се опитва да пресъздаде най-обикновен съветски гражданин, който никога преди не е имал активно политическо отношение и който някак случайно се е забъркал в цялата свободомислеща каша. Просто той протестирал за арестуването на един свой приятел, който пък бил протестирал за арестуването на трети приятел. Завъртян в кръга на тези безсмислени арести, свободомислещият се опитва да опрости картината, наричайки отделните задържани с алгебрични знаци — А, Бе, Ве, Ге, в резултат на което нещата са изведени в степен равна на степента на съветската абсурдност. От диалога на свободомислещия с лекуващия го доктор става ясно, че Стопард е използувал собствената история на Владимир Буковски. Това е блестящ диалог с пронизваща сатиричност и великолепно намерени моменти. Лекарят, който в съответствие с цялата алегория е и един от оркестрантите (в оркестъра на съветската действителност) и при всеки преглед сменя цигулката си с бяла престилка, се опитва да пречупи свободомислещия и го убеди да приеме, че той наистина е душевно болен.
„Но разберете — възразява силно свободомислещият, — аз нямам никакви симптоми, а само миения!“
„Твоите мнения са твоите симптоми!“ — моментално отвръща лекарят.
На свободомислещия непрекъснато се внушава, че ако направи компромис, ако признае, че наистина е душевно болен (което значи да приеме музиката и оркестъра на лудия), това ще го спаси и той може да си върви. Но Александър Иванович номер две се държи. Той не желае да приеме компромиса въпреки адските мъки, на които е подложен с лекарствата, въпреки опита на истинския луд да го убие (в името на музиката).
Същевременно на втората площадка една съветска учителка се опитва да превъзпита сина на свободомислещия, като му казва, че всяко добро момче заслужава награда. Но момчето също отказва да приеме и музиката, и наградата, а иска да пуснат баща му. На третата площадка, която е лекарският кабинет, фарс и трагедия вървят ръка за ръка.
Ако затвореният съветски свободомислещ символизира нравствената устойчивост на обикновения съветски гражданин, неговият лекар се явява повече или по-малко нагаждащият се служител, който, без да губи представа за лудостта на лудите, отказва да признае здравомислието на здравите. Не зная защо той страшно много ми напомня за мнозина български писатели, които, знаейки много добре онова, което правят, продължават да го правят.
Но над всички, като някакъв дядо Боже, стои могъщият полковник от Държавна сигурност, който също има докторска титла, но предпочита да се движи в офицерската си униформа. Полковникът доктор е този, който държи в ръцете си съдбите и на лудия, и на здравия Александър Иванович. Тяхното съжителство е негово дело.
Ала тази съветска тайна излиза на Запад. Световното обществено мнение се вълнува. Надига се цяла западна протестна вълна. По много съображения свободомислещият Александър Иванович трябва да бъде освободен, както бяха освободени Буковски, Григоренко, Плюшч и мнозина други. Тук, на финала, Том Стопард хвърля най-силния си заряд. Под тържествените звуци на органа полковникът доктор величествено се появява сред двамата пациенти. В следващата минута пред нас се демонстрира най-циничната (и най-типичната) диалектика на режима. Полковникът се обръща към лудия, който си въобразяваше, че е диригент на оркестър, и го запитва дали се е отказал от своите дисидентски мнения. Лудият, който никога не ги е имал, отвръща с едно безумно „а?“. След това полковникът се обръща към свободомислещия и го пита дали се е отказал от фикс идеята, че е диригент на оркестър, при което мъчителният отговор е „да“. „Тогава за какво ги държим тук?“ — извиква полковникът и ги пуска на свобода.
Трудно е да се разкаже такава пиеса, защото нейната сила е изключително в диалога. Нека продължа с това, че Стопард е създал майсторско произведение, което има всички претенции да бъде почти нова форма. Задачата на автора е била изключително рискована. Да дръзнеш да изобразиш ужаса и трагизма на едно съвременно явление със средствата на хумора, да накараш смеха да удря и да причинява болка — това никак не е лесно.
Тъкмо истинското разбиране на живота в Източна Европа, на проблемите на хората там, на типичното в действителността са онези здрави основи, върху които авторът блестящо е построил своята пиеса.
Най-интересното от всичко, което би интересувало българските драматурзи, е, че тази пиеса е чист плакат. Тя е истински политически плакат. И формално напомня на безбройните политически плакати, които източноевропейски казионни писатели се опитват да създават в лоното на социалистическия реализъм. Вероятно точно това е формата, която самата партия би желала така много да използува в своята пропагандна работа. Но каква огромна разлика между плаката на Стопард и поръчаните от източноевропейските режими произведения! Едва ли има здравомислещ човек (включително авторите им), който може да приеме сериозно и да повярва на партийните политически плакати. В същото време плакатът на Стопард действува с най-голяма сила. И обяснението на това е много просто: зад пиесата тук стои не само един талантлив писател, но преди всичко една справедлива човешка кауза. Стои истината.
Може би една от най-типичните черти на диктаторските режими, независимо дали те наричат себе си фашистки, комунистически или просто национално-патриотични, е отсъствието на реална критика и реална самокритика. Мисля, че нищо друго не е нанесло по-големи поражения, материални и морални, на гражданите на комунистическия свят от липсата на тия два жизненоважни витамина на човешкия прогрес. Днес ние трудно можем да си представим развитието на каква да е идея, на каква да е наука, на какво да е човешко мероприятие без критично отношение към тях, без елементите на съмнение, на възражение, на противопоставяне, без сблъскването на една или повече противоположно насочени сили. Излишно е да казвам, че човешкият прогрес дължи изключително много на критиката и на самокритиката. Исторически погледнато, вековната борба на отделни личности и отделни общества за свобода и демокрация всъщност е била борба за право на критика и за изискване на самокритика. А в наше време критиката и особено самокритиката добиха изключително чисто нравствена стойност. Днес ние трудно можем да приемем за интелигентен човек онзи, който няма самокритично отношение. Днес ние не можем да приемем за достойно и нормално човешко същество оня униформен или неуниформен нещастник, който се е самотказал от човешкото право на разум и е покорен папагал на по-силни от него. Всички ние дълбоко презираме безмозъчните кукли-марионетки, които изпълняват движенията, заповядани им от ония, които дърпат конците. Дълбоко естествено е всеки от нас да иска да изкаже собственото си мнение и собственото си отношение спрямо всичко, което ни заобикаля, дори често пъти това мнение да е дълбоко погрешно. И тук има един чуден момент, бих казал, най-достойния човешки момент, много по-велик от всякакъв героичен подвиг. Това е моментът на осъзнаването на грешката, моментът, в който критичното Аз се опълчва срещу сбъркалото Аз и го заставя да поеме отговорността за грешката. Мисля, че това е един от миговете на абсолютен триумф на човешко достойнство, когато се произнесе:
„Аз сбърках!“ или „Това е моя грешка!“.
Защото наистина нищо друго не е повече свързано с чувството за лична и обществена отговорност от критиката и самокритиката. Безкритичните хора са по принцип безотговорни. Безотговорните са винаги безкритични.
За щастие или нещастие на човешкия род такава е желязната логика на живота. И тежко на този, който изпитва нейните удари.
Ако се спрем на историята на Съветския съюз или, още по-добре, на новата история на България, ние неволно си задаваме въпроса — дали всички тия ужасни престъпления, извършени спрямо отделни хора и народи, биха могли да бъдат избягнати. И кое би спасило комунистическата партия от затъване до гуша в исторически престъпна дейност? И кое всъщност позволи да се стигне дотам, че напълно невинни хора да гният днес в земята, разстреляни или обесени „по погрешка“. Явно всеки първокласник ще каже, че това е отмъщението на критиката и самокритиката, прогонени от диктатурите на самовлюбени партийни маниаци плюс огромната подлост и страхопъзлювщина на хората около тях. Критиката и самокритиката бяха заменени съответно с венцехвалене и демагогия. Кой нормален и достоен човек на тази планета би могъл да произнесе думи като „нашия гениален баща, вожд и учител“? Кой нормален и достоен човек би могъл да каже „както ни учи другарят Х“? Как приемате снизходително усмихнатото лице на днешен партиен ръководител „добряк“, който ви казва: „И аз, другари, понякога правя грешки!“ Цитирам съвсем точно. „И аз, другари, понякога правя грешки!“ Мисля, че тук излизаме от сферата на нормалните човешки отношения и отиваме в лудница, където „всичко може“. Иначе бихме се вкаменили, чувайки тая огромна нелепост, че и той понякога правел грешки и че, виждате ли, той даже има благоволението да признае това.
В една нормална демократична държава критиката спрямо управлението на страната се прави обикновено от опозицията или от хора с опозиционни възгледи. Тъкмо присъствието на опозицията заставя властите пет пъти да мерят, преди да кроят. Неведнъж допуснати грешки в кроенето са довеждали до смяна на управлението. За комунистите съществуването на опозицията и правото на противопоставяне на властвуващата партия са атрибути на „буржоазната демокрация“ и нямат място в света на „партийната демокрация“. Диалектически и дори марксически това е дълбоко извратено разбиране на основни понятия. Ликвидирала гласа на опозицията, комунистическата партия скоро изпита необходимостта от някого, който да критикува грешките, от някого, който да открива слабостите и безкомпромисно да ги посочва. Необходимост от активно критично внимание, което да спаси партията от тресавището на грешките. И докато Сталин беше жив още, партията отправи множество апели за критика и самокритика. Мнозина помнят, че имаше времена, когато се изискваше да се критикува и самокритикува. Но как това изискване се съчетаваше с присъствието на безгрешния баща и вожд? Как се съчетаваше с безгрешното Политбюро или безгрешния ЦК? Как се съчетаваше с помпозния девиз „Партията никога не греши“? Много просто. Критиката имаше строго определена посока: от горе на долу. Министрите можеха да критикуват всички свои подчинени, генералните директори и началници на управления — всички под тях, а нашият портиер можеше да критикува само нашата чистачка. Старият закон „всеки има право дотолкова, доколкото е силен“, сега получи комунистическата си форма „всеки може да критикува дотолкова, доколкото е силен“. Никой, абсолютно никой не можеше да вдигне глава и отправи критични думи „нагоре“. Като че имаше закон — ритниците бяха за тия „надолу“, поклоните за тия „нагоре“. Ако това не беше основа на здрав морал, здраве му кажи.
А пък на самокритиката партията — респективно Сталин — възложи една по-друга функция, а именно самооплюването. Всички големи и сериозни грешки със значителни последствия бяха допускани или от първия секретар на партията, или от Политбюро. Така да се каже, те бяха най-големите грешници и съответно би трябвало да носят най-големите отговорности. Но понеже както първият секретар, така и политбюро във всяка комунистическа страна отъждествяват себе си с партията, а партията не може да греши, то следваше, че и те не могат да грешат. Затова, когато общественото негодувание избуяваше твърде високо след някоя от големите грешки, довели до дълбоко разстройство в живота на страната, моментално се търсеше в по-нисшите редове — министър, генерален директор или друг голям началник — изкупителна жертва. И тая жертва се заставяше да си направи пълна самокритика, която всъщност беше пренасянето на вината от по-горно място на по-долно. И тоя принцип беше дълбоко и удобно вкоренен в цялата йерархия. Един директор на предприятие за допуснатите от него грешки винаги винеше началниците на цеховете, които пък прехвърляха собствените си грешки на своите подчинени, и така нататък, за да стигнем пак до портиера, който можеше да прехвърли своите грешки на гърба на чистачката. Тежко и горко на онзи нискостоящ, който дръзнеше да се обърне нагоре и да каже: „Аз няма да плащам за вашите грешки, другари!“ Така че самокритиката беше жертвен ритуал. В красивите Ежовски времена в Съветския съюз след самокритиката следваше разстрел, така че саморазкаялата се жертва да не може повече да си отвори устата.
Дотук употребих минало време не за да подчертая, че това са стари и отживели времето си исторически факти, а само за да изтъкна приемствеността им в настоящите дни. Днес, без присъствието на Сталин, принципите са абсолютно същите. Липсват само някои крайности. Критиката има точно същата посока „от горе на долу“. Самокритиката същата функция — „поемане на чуждата отговорност“. Никой никога и никъде все още не си е позволил да разкритикува действията на най-отговорната личност в страната — първия секретар. С други думи, първият секретар може да греши колкото си иска, съобразно неговите възможности — никой няма право да го критикува или, ако някъде се прави такава критика, то никой нищо не знае. И съответно същата логика следва надолу. Нито един директор на предприятие не може да вини министъра си за погрешно издадена заповед. Трябва да се каже, че по-надолу сега съществува някаква съвсем бледа толерантност по отношение на известни критики, което иде от поомекотената следсталинова атмосфера. Но нека пак повторя, че в страната бяха допуснати огромни грешки, преди всичко стопански, да спомена само историята с „Балканбас“ — разхищенията на огромни държавни средства за наивни и глупави проекти, загуби от нескопосани търговски сделки, огромни организационни грешки, произвол при назначаването на отделни некадърни лица, — които нанесоха големи вреди, и така нататък, без някой някъде да отправи критични думи и да поиска обяснения. В повечето случаи нещата бяха размазани „по килифарски“ и всички тия ръководни юнаци, които ронят сълзи за „народната стотинка“, си затвориха очите пред похитените „народни милиарди“. Главната отговорност за всичко сторено беше на Политбюро, но нито един негов член дори не сметна за необходимо да си направи самокритика. В края на краищата, с тяхната арогантност те винаги са се отнасяли към българския народ като към стадо. И тонът на безкритично отношение, който идва от Политбюро, се поема, на всички гласове надолу. Всеки ръководител от всякакъв калибър се старае да размазва и да не признава грешките си. Скришом мнозина посочват нагоре, за да обяснят и омаловажат собствените си простъпки. И пак, от време на време, когато негодуванието на стадото започва да се чувствува, отгоре жертвуват някого, изплющява някакво постановление, снемат се министри и генерални директори, макар че, косвено погледнато, техните грешки винаги са произтичали от грешките на първите ръководители.
В цялата тази тъжна картинка най-тъжна е ролята на т.нар. български печат. Всъщност печат в нормалния смисъл на думата няма.
Във всяка свободна страна на света печатът играе наред с информационната си роля и тази на главен обществен критик. Много пъти печатът е далеч по-критичен от каква да е организирана опозиция. В много страни и много случаи печатът се явява най-фанатичният блюстител на истината. Печатът е свалял и сваля правителства от грешници, изправял е огромни грешки и което е най-важно, създавал е чувството за критична отговорност у всеки ръководител, както и чувството за непобедимата истина, която все един ден ще възтържествува.
Нищо подобно не може да се каже за печата в комунистическите страни. Според мене всички тия жалки издания, дълбоко провинциални вестничета, покрай многото поражения, които са нанесли и нанасят на обикновения гражданин, имат и злощастната функция да прикриват, да размазват, да заблуждават, да си затварят очите, да бягат страхливо от всеки момент, когато трябва само да поемат зова на истината. В кой вестник, кога и къде са разкритикувани Политбюро или първият секретар? Нито една дума. Институтът е неприкосновен. Критиката е разрешена до ранг на заместник-министър и само по второстепенни въпроси. Срещнали ли сте в българската литература министър с отрицателни черти? Няма такъв. Всички министри са като светите апостоли. В замяна на това — критика колкото си щете по адрес на нещастните продавачи в „Плод-зеленчук“ или управители на ресторанти, будкаджии, шофьори, кондуктори. Често пъти критика за някой добър държавен крадец.
Един от институтите, допуснали и допускащи най-много грешки, е Министерството на вътрешните работи. Някой някъде да е обелил една дума, за да осъди порочни системи и порочни практики? Неприкосновен институт. И в страна с толкова много неприкосновени светци на човек не му остава нищо друго, освен да се кръсти.
Но ако на обществения фронт отсъствието на критиката и самокритиката може да бъде маскирано с цел да се омаловажи вредата, то в областта на науката и техниката тяхното отсъствие е фатално.
Всеки знае, че известни неприкосновени теории доведоха до пълен упадък на някои науки. Нека само се спрем на болестното въздействие на всеизвестния нещастник Тодор Павлов, което той упражни върху развитието на националната ни философска наука. При все че мнозина партийни ръководители никога не са взимали Тодор Павлов сериозно, той, с подкрепата на квадратните момченца около него, успя наистина да създаде пустиня на безкритичност.
За щастие в областта на стопанството значението на критиката бе разбрано и има множество симптоми, които сочат връщане към законите на научното мислене.
Тъкмо липсата на тия два животворни витамина доведе до т.нар. „сив поток“ в българската литература, което пък от своя страна дава грозното си отражение върху живота, и най-вече на липсата на толерантност спрямо онзи, който ни критикува. Все още навред у нас се смята, че всеки, който критикува, е непременно враг, който желае най-лошото. Ние продължаваме да ненавиждаме критиците си, независимо че те често пъти ни казват голата истина. Ние продължаваме да се крием като последни страхопъзльовци зад неприкосновени институции и нямаме доблестта да произнесем човешкото „Аз сбърках!“, нито да кажем на всеослушание: „Другарят Х греши!“ Защото с каквито и красиви думи да се кичим (или да ни кичат), ние сме дълбоко непоправими егоисти, за които критиката и самокритиката, истината и честността, признанието и толерантността са атрибути на „дребнобуржоазната съвест“. Така ни изнася!
Мнозина граждани по света, интелигентни и здравомислещи, изпитват неохота да се изказват за съвременното изобразително изкуство, независимо дали им харесва или не. Те вероятно съзнават опасността, на която биха се изложили, ако дръзнеха да кажат своето мнение, а именно — да ги обявят или за прости, или за сноби. Изглежда, че из всички страни съществува някаква група хора, които са си присвоили правото да решават кое е изкуство и кое не е. Въпреки че с течение на времето се разбира, че техните оценки са били неискрени, преднамерени и твърде често претенциозно глупави, въпросните капацитети продължават да произнасят своите присъди, да пишат статии, да говорят по радиото и, разбира се, да дирят нещо ново, което в последна сметка се оказва не съвсем ново. Така е на Изток, така е и на Запад. И едните, и другите критици, разглеждайки коренно различни произведения на изкуството, се опитват да ни внушат, че в тях е заключен някакъв определен смисъл и че човек трябва да мобилизира сивото си вещество, за да го долови. На Запад идеята да се изобразяват нещата не такива, каквито са, а такива, каквито художникът субективно ги вижда или чувствува, е дала едно космическо пространство на свобода, с която така често се спекулира. На Изток идеята (на социалистическия реализъм) нещата да се изобразяват не такива, каквито са, а такива, каквито партията ги вижда и чувствува, е затворила изкуството в тясното пространство на една голяма, кръгла нула, където още по-често и по-лесно се спекулира. На огромната загадъчност и неразбираемост на съвременното западно изкуство, зад които най-често не стои нищо, съответствуват огромната прозрачност и елементарност на социалистическото изкуство, зад които също не стои нищо. И в двата случая, прикрито или неприкрито, липсва живецът на проникновението, на формалното и идейното откритие, без които не може да съществува никакво произведение на изкуството. Може би и в двата случая става въпрос за търговия.
Неотдавна ме заведоха да видя една невероятна изложба, за която се говореше дори насериозно. Тя представляваше пробити с разни големини консервени кутии, окачени върху блестящи мраморни плочи. Някои от тях бяха намушкани като че с копия, други бяха пробивани вероятно с обикновена тесла или чук, а трети може би с отвертка или свредел. Художникът, който би трябвало да се нарече „пробивач на консервени кутии“, със сдържано вълнение ми обясняваше, че всъщност в пробитата консервена кутия нямало никакво изкуство. Изкуството се съдържало в процеса на самото пробиване и отворите би трябвало да бъдат естетическо свидетелство за този процес. Аз се усмихвах като куче, на което обясняваха логаритмичната таблица. Естетиката на пробиването на консервени кутии си остана пълна мистерия за мен. Но както казват критиците, човекът така виждал и чувствувал нещата. Въпреки че аз съм на мнение, че „човекът“ едва ли ги вижда и чувствува така, но просто… продава. По-късно на няколко пъти ми се случи да се сблъскам с други изрази на свръхмодерно светоусещане. Видях една изложба на всевъзможни четки, където космите бяха така подстригани или износени, че се съчетаваха в някакви странни форми. Попаднах и на една изложба в бяло. Всички стени бяха бели, но в тяхното съчетание беше вложено нещо, което трябваше да се отгатне. Аз не успях, въпреки че старателно се опитах да се поставя на мястото на художника и да си въобразя какво е за мен тази безкрайно повтаряща се белота. На вратата чух две студентки да обясняват една на друга, че естетическият момент се състоял в усещането за контраст, което зрителят придобива по отношение на себе си, когато преминава всред тази безупречна белота. Това ми напомни донякъде за онзи гражданин, който измисли „автокиното“. Вие влизате в салона, сядате на стола си, гледате празния бял екран срещу вас и се предполага, че си представяте филма, който бихте искали да видите. Така вие можете да бъдете режисьор, актьор, а ако имате по-голямо въображение, и композитор. Гледате, гледате и след два часа си отивате, извънредно щастлив от видяното. Цялата работа прилича горе-долу на онзи герой на Илф и Петров, който в съветската лудница заявявал, че е 13-ата страница от енциклопедията.
Не зная и не се заемам да търся точната граница — откъде започва шарлатанията и къде свършва изкуството. Кой знае, може да се окаже, че бъдещето принадлежи на картини, които не изобразяват нищо. Пак в същия дух, останах в недоумение, когато разбрах, че прочутата английска художествена галерия „Тейт“ бе закупила от американския скулптор Карл Андре 120 обикновени зидарски тухли, такива, каквито произвежда всяка тухларна по света. За тях галерията „Тейт“ заплатила огромна сума, тъй като, подредени на пода в два реда с широчина шест тухли и дължина десет тухли, те образували предмет на изкуството. Авторът на това произведение — Карл Андре — преди време се обяви за откривател на т.нар. ниска скулптура. За така наредените 120 тухли той поискал 10 хиляди долара, когато се знае, че световната цена на тухлите на Запад е хиляда тухли за 100 долара. Човек би могъл да се запита защо именно броят им е 120? На което вероятно Швейк би отговорил: „Ами защото се броят по-лесно.“
Но комедията започна от момента, когато критиците се опитаха да оправдаят естетическото значение на двата реда тухли. Един от най-видните представители на модерната художествена критика обясни, че „оспорваният предмет“ (представете си, че и по това може да се спори) принадлежал към т.нар. „минимализъм“ в изкуството или, с други думи, бил израз на „консептивно изкуство“. Днес в модерния свят така наричат онези творби, които могат да доставят удоволствие на дълбоко посветените в модернизма любители, за които вярата в модерното изкуство била по-важна от самото изкуство, т.е. от това, което виждали. Аз не мога да кажа нищо друго, освен да се поклоня на такова велико обяснение. По същата логика тракането на моята пишеща машина се превръща в Деветата симфоиня на Бетовен, а скърцането на вратата вероятно става Бранденбургски концерт (няма нищо общо с Бранденбургските врата), докато неспирният лозунг на един мой съученик „Ела ме изяж, мечко!“ може да се приеме за баладата „Хаджи Димитър“.
Но гледайки тези провокационни демонстрации на свръхмодерен дух, аз неволно ги свързах с произведенията на социалистическия реализъм. Стори ми се, че те имат нещо много общо в своята същност. Може би най-общото е, че те въобще не са изкуство. И едното, и другото са резултат на известна производствена находчивост, която не цели нищо друго освен материални придобивки за авторите. Пред мен сега е портрет на „Монтажник“ от Петър Дочев, който навява у мен същото недоумение, както и двата тухлени реда на Карл Андре. Нещо повече, човек би могъл да отнесе това произведение на социалистическия реализъм към минимализма, тоест да подложи на изпитания вярата на любителите на това изкуство. Един човек със силно телосложение, стиснал яко чук, вероятно замислен върху употребата му, облякъл изцапан работен костюм, не ми говори нищо повече от тухлите на Карл Андре. Монтажникът на Петър Дочев, който навярно е някакво отражение на партийна трудова тематика, представлява същата външна даденост, както и 120 тухли. И в единия, и в другия случай аз поне не мога да разбера какво е привлякло вниманието на съответните двама художници към техните обекти. Без да вулгаризирам нещата, аз не виждам никаква идея и никакво чувство, изложени или произтичащи от сюжета човек или тухли. Не ми се вижда голямо откритие това, че тухлите могат да се нареждат в нещо като зид или че човекът в работния костюм върши някаква работа. И както не вярвам, че Карл Андре е имал нужда от голямо напрежение на творческите си сили, за да подреди тухлите, така и не вярвам, че на Петър Дочев му е отнело време да нарисува своя герой, който при това би могъл да бъде електротехник, стругар, автомобилен механик, водопроводчик и всеки, който употребява подобен работен костюм. И в двата случая има някаква подигравка с изобразителното изкуство. Но докато Андре се е съобразявал със законите на сензацията, чрез които обикновено се разчита на човешката глупост, то другарят Дочев се е съобразявал единствено с поръчката на неговия работодател, чрез която се цели поощряването и развитието на човешката глупост. Може би Петър Дочев е най-невинният български художник и не е справедливо да се захващам с него, когато с много повече основание бих могъл да поставя в тази тухлена категория партийно-търговското изкуство, което в последните години създава моят някогашен приятел Светлин Русев. Неговите картини със сюжети на трудова тематика, като „Краят на работния ден“ или „Металург“, ми изглеждат като помпозна демонстрация на непростимо елементаризирана натура. Излишно е да казвам, че Светлин Русев е талантлив художник, който сякаш е решил да изневери на таланта си и рисува според нуждите на първите страници на вестниците. Какво иска да каже Светлин Русев с тия картини? Изглежда, същото, което Тома Върбанов казва със своята картина „Трима“, което Петър Дочев казва с картината си „Атомен реактор“, което Мария Недкова казва с яйцеподобните изрази на своите образи и т.н. Найден Петков също е нарисувал „Монтажник“, разбира се, с други дрехи и друго лице, но тук стигаме до варианта на Карл Андре, че тухлите могат да бъдат керемиденочервени или бежови. В случая бежовият „Монтажник“ е същата изобразителна безсмислица като керемиденочервения му събрат на Петър Дочев. От натуралистична гледна точка тухлите превъзхождат образите, нарисувани от българските художници, с това, че са по-честни. Човек трудно би казал, че тухлите са щастливи, докато трудовото щастие просто блика от лицата и очите на някои от нарисуваните българи.
Но с това не се изчерпват невероятните сходства между тези два рецидива на съвременното изобразително изкуство. Всеки път, когато съм гледал работите на Анди Уохол, например безкрайно повтарящия се образ на Мерилин Монро, ми е идвало на ум, че той просто е взел идеята от безкрайно повтарящия се образ на Ленин в социалистическия реализъм или на някакъв „въобще“ работник, или „въобще“ комунист. Аз си представям даже, че един ден социалистическите реалисти могат да възприемат буквално метода на Анди Уохол и вместо с отделни Лениновци да заселят стените и уличните тараби с милиони повтарящи се Лениновци. И както казва Анди Уохол, човек наистина се шашардисва и започва да си въобразява, че всеки повтарящ се образ има нещо различно. И това вече ме води до смешните декларации, които съм слушал в София от художници — социалистически търговци, които са казвали: „Но моят Ленин е нещо друго.“ Само най-посредствените могат да се заблуждават, че това има нещо общо с изкуството, защото Ленин, когото всички у нас рисуват, е една мъртво установена даденост, каквато горе-долу са гърдите на Мерилин Монро. Дори класическият инстинкт на всеки художник да рисува себе си във всеки свой сюжет тук се разбива пред каноните на щампата.
Все пак с образа на Ленин социалистическият художник може да намери някакво оправдание за спазване на клишето. Това е точно същото оправдание, което са имали художниците отпреди Ренесанса, на които църквата е казвала точно какъв е стандартният образ на Бога. Но както знаем, изкуството е започнало от онзи момент, когато Бог бил нарисуван гол с достоверна плът. Не знам до ден днешен някой да се е опитал да нарисува Ленин гол.
Но когато сме изправени пред сюжети от живота, тогава производството на споменатите български художници наистина категорично ни води при тухлите на Карл Андре или, още по-добре, при изкуството на опаковъчната или етикетната художествена индустрия. Може би графиката на Мария Недкова наистина да подхожда за опаковка на локум или пияни вишни, защото изразите на лицата и душевността им не надвишава рекламния плакат на шоколадената фабрика „Пеев“ от моето детство — „Искам само «Пеев»“.
Като отражение или като разкритие на съвременната българска действителност огромното количество от тези картини е прост и вулгарен фалшификат, който е предназначен да бъде опаковка на стока, несъответствуваща на рекламата. „Металургът“ на Светлин Русев е претенциозна реклама за съществуването на високи пещи или производството на черно желязо. В тази картина например няма нито помен от действителността на работника пред пещта, нито пък ни се разкрива някаква идея за самия характер. Всичко това минава под знаменателя на деклариран трудов героизъм и всъщност представлява друг сюжет, развит по маниера на Анди Уохол, на натрапчиво повтаряне на неизменни образи, където художникът не е човек, а компютър, който следва определена програма. На сюжета „комунист“ компютърът веднага лепва идеята „героизъм“, на сюжета „младежи“ неизбежно следва идеята „щастие“, на сюжета „войници“ компютърът налага идеята „преданост“ и т.н.
Ето как произведенията на социалистическия реализъм се оказват твърде сродни на най-нахалните и комерчески модернистични трикове, защото и едните, и другите по принцип целят да представят за изкуство нещо, което никога не е било и не може да бъде изкуство.
По разбираеми съображения животът на народите в комунистическите страни винаги е бил обект на внимание и любопитство от страна на останалите народи. Няма ден, в който по страниците на вестници и списания в свободния свят да не се появяват описания на живота във въпросните страни. Техните автори, често пъти смели и находчиви кореспонденти, трябва да преодоляват огромни мъчнотии, за да влязат в контакт с хората, да преминат стената на мълчанието и страха, поддържана упорито от органите на сигурността, и трябва да проявяват фантастична изобретателност, за да се доберат до живи, неподправени факти. Много пъти те успешно напипват пулса на истински събития и явления, а нерядко остават само с оскъдни и понякога повърхностни наблюдения. Така например в последните две седмици кореспондентите на в-к „Вашингтон пост“ от Източна Европа — Роберт Кайзер и Дан Морган — публикуваха серия от обширни материали за живота в комунистическите страни, за изкуството, за морала, за младежта и т.н. Много от техните впечатления са напълно достоверни и задълбочени, валидни за всички описани страни. Но онова, което ми направи силно впечатление, е, че те не отдават почти никакво внимание на България и българския живот, а спират погледите си изключително на Съветския съюз, Румъния, Унгария, Полша, Чехословакия и Източна Германия плюс Югославия. Може да се каже, че от всички източни страни най-пренебрегваната страна (по отношение на журналистическо внимание) е България. В много кореспонденции тя е била отбелязвана в две направления — било като туристически обект, било като страна на тъжно безличие, някакъв неинтересен придатък на съветската империя.
Мисля, че това пренебрежение е дълбоко неоснователно, защото от гледна точка на развитието на живота в комунистическите страни България представлява далеч по-типичен пример от останалите източноевропейски страни, в българската действителност най-ярко се изявяват основните моменти на идеологическата диктатура и най-красноречивите резултати от т.нар. строителство на социализма. Днешната българска действителност е абсолютна рожба на творчеството на комунистическата идеология, при това несмутена нито от Унгарско въстание, нито от чехословашки събития, нито от полски или германски бунтове. България е единствената страна в света, с която Съветският съюз не се е карал. И естествено животът там, протекъл при тия идилични идеологически условия, би трябвало да бъде и най-показателен за възможностите на този тип режими.
Всичко това е основание да се опитам в серия от радиопредавания под общото заглавие „Идеали, идеология и действителност“ да се спра на известни и недотам известни страни от най-новата българска история, и то главно на онова, което не се съдържа в пищните цифри на статистическите данни и което Маркс удобно е поставил не в базата, а в надстройката — духовния и нравствения живот на хората.
Но нека започна от началото.
През 1968 година по решение на партията в България се провеждаше широка кампания от мероприятия за най-тържественото чествуване на 25-годишнината на 9 септември през 1969 година. По идея „най-отгоре“ Комитетът за изкуство и култура реши да възложи на трима от най-добрите драматурзи написването на документална пиеса в три части за историята и борбите на Българската комунистическа партия от основаването й до 9 септември 1944 година. Един от тримата автори бях аз и на мен се падна т.н. антифашистки период, т.е. времето на войната. Впоследствие двамата ми колеги — Николай Хайтов и Никола Русев — не смогнаха със сроковете и се отказаха и аз останах единственият автор на документалната пиеса „Комунисти“. Тъкмо поради изискването за нейната документалност ми бе предоставена рядката възможност да прегледам повече от 200 полицейски досиета, съхранявани внимателно в съответните архиви. Това бяха следствените и личните досиета на почти всички видни комунистически герои на съпротивата — загинали, разстреляни или обесени. Човек може да разбере вълнението, с което прелиствах страниците на полицейските разпити, хилядите страници показания, които обхващаха имена на много мои живи познати, чак до ония невероятни последни писма и бележки, написани минути преди екзекуцията от треперещата ръка на оня, който вижда края на живота си. Огромната част от тия бележки, писма, последни думи имаха върху мене най-силно и неотразимо въздействие с изключителната си човешка трагичност. С много малки изключения те бяха хора, живи човешки същества, преживяващи своята драма по най-човешки начин — безумно далеч от портретите на осакатени партийни фанатици, които идеологическите търговци няколко години по-късно щяха да им нарисуват. В паметта ми са останали трагичните моменти от екзекуцията на Малчика, който на два пъти иска чаша вода, на Боян Чонос, който пише на майка си, че след малко ще го обесят и му е много студено, и дълбоко непартийният отговор на Никола Марков, ученика, който на въпроса на следователя защо е станал комунист отговаря: „Аз бях много самотен и поради самотата си станах комунист…“ И още много други.
Така попаднах в странния, непознат и документално истински свят на хиляди хора, които бяха повярвали най-искрено в комунистическия идеал, които не знаеха какво точно ще бъде при комунизма, но които вярваха и настояваха, че ще бъде един достоен, благороден, човешки свят. Мнозина от тия хора бяха мечтатели, които в несретата на своя живот спонтанно бяха прегърнали комунистическата идея само като знаме, което ги води по посока на щастието и красотата. Малцина от тях бяха опитни партийни функционери, свързани с Коминтерна и Съветския съюз. В огромната си част те бяха младежи — студенти или ученици от горните класове, които също като мнозина днешни западни студенти и ученици мечтаят за основно преустройство на света, за изчезване на класовите и социалните различия, за установяване на абсолютна справедливост, равенство и братство между всички хора на нашата планета. Може да се направи пълен паралел между българските мечтатели на тридесетте години и по време на войната с вълненията на цялата днешна лява младеж в света, разбира се, не в комунистическите страни.
Близо шест месеца аз преписвах диалозите, които тия младежи бяха имали със следователите и съдиите си, така както бяха добросъвестно записани в съответните протоколи, със следите на инквизициите в паузите и с неизбежния трагичен край. И колкото повече се взирах в тях, толкова по-ярка и космически непреодолима ставаше разликата между тях и времето, което се готвеше да ги чествува. Завърших пиесата, която всъщност беше документален монтаж, със серия от последни думи и пожелания. Най-потресаващият факт беше, че почти всички екзекутирани бяха запазили последните си слова… за своите майки, а не за своята партия. „мила мамо“, „мили родители“, „мили мои“… — и неизбежно следваше някакво извинение. Те се извиняваха на родителите си, че не могат да продължат живота, който бяха получили от тях, те се извиняваха, че умират…, че им създават скръб и болка. Нарочно подчертавам тези моменти на истинско човешко поведение, за да изразя трагичното единство между герои и идеали, което няма нищо общо с картонената митология на партийната история. И нещо още по-важно — в тия последни слова те рисуваха света на бъдещето, заради което умираха. За всички това беше свят на истинската, пълната свобода, на истинското братство, на безкомпромисната справедливост, на премахването на границите, на възпитанието на хората в любов и толерантност, на премахването на всички органи и институти за потисничество, на взаимната човешка искреност, на правото на труд и достоен живот… Или, накратко, те умираха за всичко това, което нямаше да съществува в страната на техните паметници. На човек може само да му настръхне косата, когато съпостави идеалите на това поколение с осъществената действителност.
Сега вече може да се разбере защо „поръчаната“ документална пиеса, която щеше да се представя върху сцената на театър „Сълза и смях“, с великолепна постановка и блестяща игра на актьорския състав, беше забранена от ония, които бяха я поръчали. Съобщеният ми мотив за забраната беше — „заради потискащото въздействие“. Ето още един случай, когато голата документална истина се размина с търговските нужди на евтиното пропагандно чествуване. Така двадесет и пет годишнината на 9 септември остана без тържествена пиеса.
И точно това отношение към ония, които бяха най-ярките носители на комунистическите идеали, говори за отношението към самите идеали.
По законите на борбата малцина от тия идеалисти дочакаха 9 септември 1944 година. В безброй мемоарни записки, издадени по-късно, се изтъква най-настойчиво, че най-добрите, най-достойните са загинали. А немалко автори на спомени подхвърлят предпазливо идеята, че мнозина от останалите партизани, политзатворници и членове на партията съвсем не могат да се похвалят с достойно поведение. Особено силен е този намек в спомените на Славчо Трънски, който направо говори за тарикатите, които са взели участие в борбата само след като победата била напълно сигурна и са се самосъхранили, хитро избягвайки опасностите. И това е разбираемо — идеалистите винаги са плащали за всичко. В едно от досиетата попаднах на невероятния случай на заловен млад партизанин, някъде около Макоцево, на когото полицейският командир, който го разпитва, предлага два изхода. Единият е — ако предаде местонахождението на другарите си, той формално ще бъде осъден на смърт, но присъдата няма да бъде приведена в изпълнение и той ще дочака свободата си (като полицията ще остави следи, че е получила информацията по свой път, така че утре той ще бъде с чисто лице, ще бъде смятан за герой и ще живее щастливо). Другият изход е — ако той не предаде другарите си, полицията вярва, че до два дни сама ще ги открие, но за наказание те ще го разстрелят и ще оставят доказателства, че именно той е предал отряда си, така че утре всички ще го смятат за предател и дори камък няма да има на гроба си. Младият партизанин полудява.
Но този случай веднага повдига въпроса за ония, които не са полудели, за ония, които са извършили предателството и днес щастливо живеят, чествувани от своята власт като герои. И същевременно за ония, които може би не са въобще предатели. В тази страшна история се съдържа страшната драма на идеализма, на верността към себе си и идеалите си. И ако днес мнозина могат да я смятат като чудесен литературен материал, в действителност тя е реалният повод за съмнение, за опита да се отворят парадните врати на множество декларирани геройства и да се проследи животът на живите като единствено доказателство за вярност към идеалите. Защото впоследствие се оказа, че да бъдеш верен на идеалите си по време на полицията било по-лесно, отколкото по време на милицията. Или нека отидем по-далече — по-лесно е да се бориш срещу една противна власт, отколкото да се бориш срещу цял един противен живот и главно да се бориш срещу себе си. Една от най-важните теми, които липсват в днешната българска литература, това е драмата на идеалиста. Не говоря за разочарованието и недоволството, а за дълбоко, понякога съкрушително преживяната трагедия, че всичко е било… за пусто. Ако някой някога наистина е бил комунистически идеалист, ако някой някога наистина е вярвал, че се бори за свободата и щастието на другите, то той не може да не бъде в остър конфликт със силите, които в името на същите идеали се разпореждат днес с живота в България. Конфликтът е неизбежен на всяка крачка, във всяко отношение и той е много повече вътрешен конфликт, отколкото външен. В продължение на първите десет години след девети септември 1944 година оцелелите идеалисти преминаха дълъг и криволичещ път от илюзии, надежди, разочарования, отчаяние и масови нравствени самоубийства. За стореното през тези десет години партията намираше великолепно оправдание с необходимостта от т.н. „преходен период“. Но когато и най-ограничените партийни членове разбраха, че преходният период не ще свърши никога, защото партията винаги ще има нужда да оправдава безобразията си, дойде времето, когато идеалистите трябваше да решат — да или не. Междувременно силата на властта така се бе усладила на мнозина от тях, че те просто бяха забравили откъде са тръгнали. Довчерашни борци за свобода се превърнаха в нейни най-големи гонители, довчерашни жертви на полицията я задминаха милионократно в изобретяването на мъчения и терор, довчерашни радетели за принципност и висока нравственост се превърнаха в най-безпринципните марионетки на времето, довчерашни мечтатели за добър и красив свят станаха строители на зандани от зло и грозота. Примерите нямат край. Един български министър, бивш идеалист със смъртна присъда, който сега разкарва любовницата си по най-скъпите хотели в света, изповяда пред мене: „Живее ми се, сега ми се е паднало да живея.“ Фактически някогашните идеалисти днес могат да бъдат разделени на три групи. Първа — ония, които напълно забравиха идеалите си, втора — ония, които ги помнят, но мълчат, и трета, съвсем малка — ония, които ги помнят и все още се опитват да ги отстояват. Пред мен са лицата на неколцина от тия, които се опитват да бъдат това, което винаги са били, и които всеки ден плащат жестока цена, за да стоят на същите позиции. Може би крепени само от смътната илюзия, че нещо внезапно ще се случи, че нещата ще се променят по магически път и те ще бъдат щастливците, които са удържали. Тия дни ми разказаха една чудна история. Другарката, нека я наречем Иванова, е комунист от времето на войната, с огромен актив, завършил с адски изтезания в полицията и смъртна присъда, чието изпълнение само краят на войната предотвратява. Мисля, че тя е един от най-силните и непреклонни идеалисти, които съм срещал през живота си. Фанатизирано убедена, че идеалите, на които се бе посветила, и дават право да не приема компромиси, да изисква от всички това, което изисква от себе си, разбира се, я поставиха в непрекъснати конфликти с партията и идеологията, което доведе до постепенното и снемане от всички постове, та чак до лишаването й от работа. Но удивително непреклонна, тя не се предаде. И докато нейните бивши другари са видни министри и членове на ЦК, тя живее в пълна изолация, забравена и пренебрегната, обичана от малцината, които все още я познават. И ето случая, достоен за перото на Франц Кафка: една вечер, когато тя, болна, с остри последствия от раните си в полицията, които възрастта все по-болезнено подчертава, лежи самотна у дома си, внезапно на вратата се почуква и вътре влиза възрастно човече на около 70 години, което любезно пита: „Извинете, не ме ли познахте?“ Иванова поклаща отрицателно глава. „Как, не ме ли помните — възкликва посетителят. — Аз съм съдията, който ви осъди на смърт.“ Иванова пак не си спомня, но той, някогашният полковник, възпроизвел цялата картина на съда и тя си припомнила. „И какво искате от мене?“ — попитала тя. Оказало се, че някогашният съдия имал възможност по новия закон да получи пенсия, но трябвало да докаже, че си е гледал добре работата, т.е. че осъдените са доволни от издадените присъди. „Аз ви осъдих съвсем честно — казал той на Иванова. — Аз вярвах и още вярвам, че вие не сте за този свят, и ако днес трябва да ви съдя, аз пак ще ви осъдя на смърт.“ „Но присъдата не беше изпълнена“ — забелязала усмихната Иванова. „Не по моя вина! — възразил веднага бившият съдия. — Моля, дайте ми едно писмо, че сте доволна от мен.“ И Иванова му дала писмо, в което отбелязала, че е доволна от присъдата, но че само съжалява, че не е била приведена в изпълнение.
Това е абсолютно истинска случка. Ако присъдата над тази жена беше приведена в изпълнение, днес тя щеше да има паметник и булевард с името й, но което е още по-важно, тя нямаше да срещне действителния разстрел на смисъла на живота си.
Предполагам, че първото приближаване към знаменитостите, които въображението ни е рисувало с твърде привлекателни бои, крие голямата опасност от разочарование. Отблизо почти винаги излиза, че знаменитостта е малко нещо кривогледа, че гласът й е неприятно съскащ, че изразът й не е от най-интелигентните — и особено когато знаменитостта загатне, че вярва в собствената си знаменитост… тогава ние си прибираме ореола обратно, защото имаме чувството, че са ни излъгали. Може би затова е толкова трудно за знаменитостите да се явяват пред публика. Явяване, от което те трудно могат да спечелят. Разбира се, главната вина за това разочарование си е преди всичко наша. Кой ни е карал да си въобразяваме произволни неща, а след това да искаме от горката знаменитост да храни нашите представи?
Трябва да си призная обаче, че въпреки неособеното ми уважение към срещи със звезди и съзвездия от дълги години имах желанието да видя отблизо Йонеско — френския румънец или румънския французин, най-шумния и колоритния от бащите на антитеатъра, оня, когото традиционалистите все още смятат за литературен шмекер, а френската академия му даде креслото на безсмъртието, човека и писателя, за когото сякаш няма нищо сериозно на този свят, или по-точно — единственото сериозно нещо е несериозното.
Затова преди известно време с голямо удоволствие се запътих за Оксфорд, за да присъствувам на една предварителна или показна прожекция на първия филм на Йожен Йонеско, наречен „Вазата“, който щеше да се покаже пред академична публика. Във влака аз си припомнях шока, който господин Йонеско предизвика миналата година с последната си пиеса „Макбет“, една грандиозна пародия на Шекспировия оригинал и на класическите интерпретации. В Париж тази пиеса беше една огромна гавра с Френския национален театър, а в Лондон — още по-голяма гавра с евангелието на английската драма. Тогава Йонеско написа в програмата към представлението, че „всички диктатори стават параноици“ и че „светът ще се умири само когато престане да бъде управляван от държавата“.
Човешките същества са егоисти, общественият живот е една опасна измама и ние можем само да се смеем на неговата абсурдност. Има нещо безкрайно силно и вярно в това, че от нормална човешка гледна точка „Макбет“ е един абсурд, както Сталин е един абсурд, както не един и два съвременни диктаторски режима са също абсурдни, и се изисква дълбока неинтелигентност, за да се смятат за нещо повече от патологична абсурдност.
Онова, което дълбоко ме е привличало у Йонеско, е настойчивостта му да казва нещата такива, каквито той смята, че са, и каквито според мен не са много далеч от истината. И, разбира се, с езика на един театър, където конците, които дърпат куклите, не само не са прикрити, но са очевидно удебелени, така че всеки да следи процеса на дърпането и на играта.
Всъщност: кой е Йонеско? Той е роден в 1912 година в Слатина, Румъния. Майка му е французойка, така че неговият първи език е френският, толкова повече, че почти веднага след раждането му семейството Йонеско се прехвърля да живее в Париж, където преминават детските му години. Следва ново отиване в Румъния. Йонеско следва и завършва университета в Букурещ, пише своите първи поеми, които са елегии, повлияни много от Метерлинк, и критики, които са протест срещу властвуващото тогавашно влияние на големия румънски поет Тудор Аргези, поета Йон Барбу и романиста Петреско. Един от забавните анекдоти по това време е, че Йонеско написва два памфлета за горните трима писатели — в единия той ги възхвалява до небесата. В другия ги срива със земята. Той отпечатва и двата памфлета едновременно, доказвайки правдоподобността на поддържането на две взаимноизключващи се мнения. По-късно Йонеско преподава френски в един букурещки колеж и малко преди войната отново се завръща във Франция. През целия си живот той мечтае да пише, той иска да пише и той пише. Той не обича театъра, ядосва го прикритото присъствие на конците, които дърпат куклите, ядосва го играта на актьорите, които се опитват да имитират до пълно покритие образи от живота, вместо да се разграничат от тях. Той открива, че думите в действителност нямат съдържание, че те са безсмислени, но което е още по-силно — че не съществува никакъв истински, реален начин за съобщение между хората. Йонеско изследва внимателно обществото, сред което живее, историята на обществото, на обществената организация, за да декларира своето убеждение, че това общество всъщност е една от главните бариери, която пречи на хората да кореспондират един с друг. Той приписва на обществото много грехове. „Нито едно човешко общество не е успяло да премахне човешката тъга, нито една политическа система не може да ни избави от болката на живота, от страха от смъртта, от нашата жажда за абсолютното… Оттук следва необходимостта да се захвърли езикът на обществото, който не представлява нищо друго освен клишета, празни формулировки и изтъркани лозунги.“
Но времето си минава и Йонеско е съвсем далече и от литературната слава, и от признанието, и от осъществяването на своите идеи. Дори след войната той все още няма ясна идея какво точно да пише, като че талантът му безцелно търси своята форма или своя жанр. През 1948 година става нещо съвсем случайно. Йонеско решава да учи английски и за тази цел си изписва едно ръководство по учене на английски. Като добър ученик той започва да преписва цели пасажи от уроците си и да се опитва да ги запомни наизуст. Повтаряйки многократно разните фрази, той разбира, че тези английски фрази му откриват такива невероятни истини, като „седмицата има седем дни“, „подът е отдолу, а таванът е отгоре“, че „полето е по-тихо от града“, и така нататък… Йонеско е поразен от факта, че съществуват фрази, които разкриват такива неоспорими истини. По-нататък в учебника му, господин и госпожа Смит разговарят помежду си, изтъквайки един на друг факти, които те много добре знаят. Например съпругата информира съпруга, че те имат седем деца, че живеят в околностите на Лондон, че слугинята им се казва Мери и че съпругът е счетоводител… После пристигат гости на семейството Смит и двете семейства разговарят помежду си, информирайки се един друг с факти, които те превъзходно знаят.
Целият този абсурден разговор, в който се установяват установени неща, разкриването на истини от рода на „хлябът служи за ядене“ тласкат Йонеско неизбежно към написването на пиеса, която трябва да превърне малкия наръчник по английски в карикатура и пародия на обществото, повтарящо безсмислените клишета. Това е първата пиеса на Йонеско, онази, която го отведе на сцената и която и до ден днешен можете да видите в мъничкия мръсен салон на театър „Л’Юшет“ в Париж — „ПЛЕШИВАТА ПЕВИЦА“.
Нямам намерение да правя цялостен портрет на Йонеско и само припомням тези биографични моменти, за да оправдая собствения си интерес към него и пътуването ми, да видя, след толкова много пиеси, първия му филм. Времето показа, че след „Плешивата певица“ Йонеско се превърна в един от най-великолепните театрални карикатуристи и пародисти на времето и обществото, в което живеем. Цял свят се смя и се смее (макар понякога и твърде болезнено) на такива великолепни гаври, като „Столовете“, или „Носорозите“, или „Урокът“ и много други, защото си е истина, че езикът не ни обединява, а ни разделя, че обществото не ни свързва, а ни противопоставя, и т.н… Неотдавна Йонеско провокационно каза, че всичко, което бил научил от световните драматурзи, дошло единствено от неговия румънски предшественик Йон Лука Караджале, когото той смята за най-великия драматург. На мен ми се струва, че ако не друго, човек може да долови у Йонесковите пиеси чистотата на смеха на Караджале.
И в Оксфорд, пред твърде сдържаната, мълчалива, скептична и доста изискана публика, Йонеско се появи като герой на Караджале. Той се усмихваше с някаква клоунска доброта и с мек, почти гальовен глас казваше:
„Ама много ви благодаря, че гледахте моя филм. Вие, англичаните, сте толкова учтиви хора. В Париж хората си излязоха на десетата минута, в Италия съм сигурен, че ще напуснат след пет минути, а пък германците щяха да му откъртят един сън… Благодаря ви, вие сте толкова учтиви!“
Всички наоколо се усмихваха, и той се усмихваше, а аз се чудех какво да мисля за филма му „Вазата“. Най-общо казано, това беше един филм за смъртта, в който Йонеско лично играеше ролята на един старец. Старец, който съзнава неизбежното приближаване на смъртта. Този процес на осъзнаване на края върху екрана бе изразен чрез поток от символични картини, като например ронещи се стени, парчета напукани или строшени огледала, облаци, които се провират под отворени прозорци (смъртта винаги идва от небето) — твърде натуралистични и неприятни за гледане картини на гниещи вещества в едър план, — докато камерата се спря върху самия господин Йонеско, който, боядисан с бяла боя, лежеше мъртъв в една река. Едното око на Йонеско гледаше в сивото небе, за което той настояваше, че било синьо. Тъкмо присъствието на това око доведе до нещо като оптимистичен край.
Както чувате, не е възможно филмът нито да се разкаже, нито да се обясни. И изглежда, за да избегне подобни досадни въпроси, веднага след края на прожекцията Йонеско се провикна към залата:
„Има ли между публиката някой психоаналитик, който да може да разясни филма на самия мен?“
Всички се разсмяха, докато един студент все пак запита:
„Господин Йонеско, този филм помогна ли ви все пак да разрешите личните си проблеми?“
„Донякъде да, донякъде не…“ — отвърна все така засмян драматургът и отново благодари за вниманието и за търпението на публиката, която според него се държала храбро.
После, с все същото клоунско лице, Йонеско се зае да обясни мотивите, които са го водили при създаването на този филм „ВАЗАТА“.
Той каза приблизително следното:
„Главният проблем, който ние имаме, това е смъртта. Всичко друго не е толкова важно. Смъртта ни създава усещане за нашата ограниченост. При един последен анализ на живота ни ние никога не знаем какво сме правили. Има един елемент в моя филм, който носи някаква надежда. Това е окото. Окото, което е символ на нашето съзнаване на смъртта.“
Някой запита Йонеско дали филмът му е картина на живота, на което той отговори, че този филм е „част от самия него“, и добави:
„Както видяхте, в моя филм липсва любовта. Не защото аз смятах, че любовта няма място във филм, който е съзнаване на смъртта, а тъкмо обратното — защото нейното отсъствие е същността на проблемите, изправени пред моя герой. Той няма никой, който да му помогне да живее. Без любов светът е невъзможен. Не знам защо това е така, но си е чиста истина. Това е още една причина аз да не вярвам в революцията. Революцията е един отдушник на омразата, а не на любовта…“
И Йонеско се впусна в една от своите любими полемики, доказвайки, че всъщност най-голямата измама, която хората са успели да реализират, това е революцията, която иде да измами надеждите за други отношения, за друго общество, за други хора.
Трябва да кажа, че рядко съм слушал по-приятен събеседник от Йонеско, може би защото лицето му и гласът му казваха повече от думите, имах чувството, че той съзнава, че е старецът, боядисан в бяло, легнал в реката, за да представи символично съзнаването на смъртта — и нищо повече, че зад всичко стои тъжната ирония на това мистериозно съзнаване. И докато го слушах, си припомнях цялата му теория за театъра, за абсурда, за смеха.
„Хуморът е единствената възможност, която ние притежаваме, за да се разграничим едни от други.“
Неотдавна Кралският Шекспиров театър в Стратфорд поднесе нова постановка на пиесата „Кориолан“. Някои елементи на постановката, и главно пространственото използуване на височината на сцената, за да се алегоризира пътят на издигането и падането на Кориолан, напомниха за забележителната постановка на софийския Народен театър от 1931 година и режисурата на Исак М. Даниел. Представление, което не само заслужи възторга на зрителите и получи отзиви зад граница, но което преди всичко демонстрираше оригиналния и силен прочит на една Шекспирова пиеса, направен от български театър. Бяха годините на златното време на българския театър. Като че никога преди и след това върху театралната сцена не се е появявало такова могъщо съзвездие от изключителни таланти — Матей Икономов, Васил Кирков, Кръстьо Сарафов, Иван Димов, Константин Кисимов… списъкът е много по-дълъг, актьори от най-висока класа. Пред очите ми е последното представление на Иван Димов в „Салемските вещици“, играно на сцената на филиала на Народния театър. Иван Димов се разделяше с театъра, публиката беше станала на крака и половин час аплодира актьора с най-магическото присъствие на сцената. В паметта на много от сегашните български театрални зрители стои милият и човечен образ на Константин Кисимов. Без никакво намерение да подценявам талантливите български актьори, които дойдоха по-късно, като Наум Шопов, Георги Калоянчев, Апостол Карамитев, Иван Кондов, трябва да кажа, че изкуството на старата театрална гвардия си остана ненадминато.
И когато днес се вглеждаме в онова, което е било, и търсим обективните условия, които създадоха тези театрални великани, ние не можем да пишем всичко хубаво в сметката на самородния талант. Преди години, когато ме въвеждаше в литературния занаят, Емилиян Станев казваше: „Изкуството е мистерия!“ И на пръв поглед българският театър от 30-те години изглежда мистериозен. Или поне жизнените условия, при които се намираха актьорите — зле платени, зле третирани, живеещи в пълна несигурност, мнозина от тях вечни театрални чергари — ги постави в много по-неблагоприятно положение от съвременния буржоазен комфорт на народни, заслужили и какви ли не други актьори. И затова е съвсем мистериозна загадката, че никой днес не играе и, струва ми се, не може да играе като тях.
Стара и банална фраза е, че актьорът живее на сцената. Което, преведено по-ясно, ще рече, че той живее с пиесите и режисьорите. И тук е краят на мистерията. Но ако режисурата все пак има ограничено значение за развитието на актьорския талант, защото познаваме примери на безлична режисура, която не може да обезличи яркостта на таланта, то пиесата, авторът, който създава образа и води актьора към неговото превъплъщаване, си остава въздухът, храната и виното на актьорския живот. Това са общоизвестни истини. Няма нито един случай на актьорско постижение в посредствена пиеса. Тъкмо тридесетте години на нашия театър са пълното доказателство за това. Ако българските актьори тогава живееха материално беден живот, то на сцената те получаваха своеобразно възмездие — имаха богатия репертоар, който им създаваше богатия артистичен живот. Ако само направим едно сравнение между репертоара на онова време и днес, ние най-добре ще разберем рамките, в които са оковани днешните български актьори. Ако приемем, че автор и актьор са партньори в една игра, която е по-сложна от шахмата, можем да повторим правилото, че силни игри стават само между силни партньори. Нито един от колосите на българския театър не израсна в пиесите на Стефан Савов, Георги Дръндаров и други, а получи своя артистичен пиедестал при Шекспир, Гогол, Чехов и така нататък. Днес звучи мило фактът, че само в един сезон на сцената на Народния театър в София се явяват шест Хамлетовци, при това един от друг по-интересни и по-различни. Кой би могъл да съпостави Хамлет на Васил Кирков с Хамлет на Иван Димов, с Хамлет на Владимир Трендафилов, с Хамлет на Константин Кисимов. Пред нас, чрез този уникален Хамлетов парад, се разкрива един необятен Шекспир. Днес ние не можем да не изпитваме известно чувство на национално задоволство, като научаваме факта, че Стриндберг е познат в България, преди да бъде познат в Англия, че любимият днес на големите западни театри Чехов повече от половин век шествува из българските театри, че сцените у нас са срещнали почти всичко значително, създадено в световната драма до преди 25 години. Ако трябва да се пише история на българската култура, мисля, че българският театър е този, който ще ни спести редица неудобства било в литературата, било другаде.
Законът актьор и спектакъл да се раждат върху почвата на пиесата продължава да бъде валиден и до наши дни. Авторите, които създадоха Наум Шопов, бяха Достоевски, Шекспир и Грибоедов. Апостол Карамитев постигна най-хубавото в „Цената“ на Артър Милър. Любомир Кабакчиев срещна себе си чрез Едуард Олби, Георги Калоянчев блесна чрез Маяковски, Гогол и Ст. Л. Костов.
Ето че повече от очевидно е значението на репертоара, който се поднася на българските актьори. И тъкмо репертоарът е извинението на мнозина актьори и извинението за нивото на нашия театър днес. Нито актьорът, нито режисьорът могат да постигнат своето в безпомощна пиеса. Нещо повече, слабият автор е не само слаб автор, той е пречка в развитието на актьорския талант, той създава вкус към евтините ефекти, към банална, традиционна или подражателска игра. Нека се запитаме: какво лично развитие са постигнали актьорите, играли в пиесите на Драгомир Асенов? Или тия в пиесите на Георги Свежин, Лада Галина, Милко Милков и прочие?
Пред мен е броят на вестник „Народна култура“ от 15 април, където е публикувано писмото на генерал Гетман, който е нещо като генерален директор на Народния театър и опера. В това писмо се съобщава предстоящият репертоар на поверения му (не поделение) театър. В него са изброени 13 пиеси, между които на класиците е направена една-единствена отстъпка — „Хамлет“. Съвременната световна драматургия въобще не е представена, в замяна на което 3 заглавия принадлежат на съветската драматургия, а останалите девет заглавия са от съвременни български драматурзи. Нека за момент пренебрегнем факта, че имената на Уилям Шекспир и Милко Милков са едно до друго, както и твърде дълбокомисленото заглавие на пиесата на Боян Балабанов „Облаците отминават, небето остава“ (представете си, какво откритие); нека цитираме пасаж от редакционната статия на вестник „Народна култура“, който като че обяснява репертоара най-добре: „Може определено да се каже, че от репертоарите на нашите театри вече са на път окончателно да изчезнат всички ония пиеси, които зад фасадата на мнима съвременност леят потоци от сантиментална умилителност, мелодраматически ефекти, показват съвременния социалистически човек като някакъв «чудак», живеещ в миражи, нищожен и оглупен…“ Запознатите с театъра български слушатели разбират в чия градина се хвърлят камъните на тази изразена с лош български език декларация. Повече от очевидно става дума за пиесите на Никола Русев, Николай Хайтов, Валери Петров, Йордан Радичков, Недялко Йорданов и др. Малко по-нататък в същата статия се изтъкват ролята и значението на Народния театър в София с думите „такъв голям и изключително сложен културен институт от първостепенно национално значение, какъвто е Народният театър «Иван Вазов»“.
Като изключим драматизацията на „Казаларската царица“ на Иван Вазов, която професор Кръстьо Мирски и Банчо Банов са направили, и донякъде пиесата на Иван Радоев, заглавията на останалите български пиеси демонстрират тяхното съдържание, което, прибавено към възможностите на техните автори, ни кара да се усмихваме горчиво. „Сияйна зора“ се казва новата пиеса на Орлин Василев, която трябва да опише сияйната зора на българската нация. Последната пиеса на Орлин Василев се казваше „Заровеното слънце“. Всеки зрител би казал, че колкото Орлин Василев успя да „зарови слънцето“, толкова и ще го накара да изгрее в „Сияйна зора“. Новата пиеса на Георги Джагаров се казва „Процесът“, а предишната, която му донесе известна слава, се казваше „Прокурорът“. Очевидна е слабостта на председателя на Съюза на писателите към съда. Повече от пет години той пише новата пиеса и все не я свършва. Тя е посветена на Георги Димитров и при всички усилия на автора не ще бъде нещо повече от познатата дузина български и съветски интерпретации на Лайпцигския процес. Но ако в „Прокурорът“ Георги Джагаров повдигна някои въпроси от българското съвремие, без да даде отговорите им, очевидната смяна на мястото на съда от София в Лайпциг показва, че „Процесът“ ще бъде поредната литературна литургия за оня, който създаде драмата на „Прокурорът“. Камен Зидаров е решил да изпее, вероятно с голям хор, на сцената на Народния театър „Мила родино“, този път по адрес на ония, за които „родината“ не се е оказала толкова мила. И за да няма никаква грешка в адреса, неговата пиеса се казва „Хора без родина“. Надежда Драгова и Първан Стефанов продължават своето пътешествие в българската история с пиесата „Мечтател безумен“. Не зная дали Раковски е наистина главният герой на тяхната пиеса, защото никак не мога да си представя сериозно написана пиеса за Раковски върху днешна българска сцена. Дълбоко противоречив, този „образ невъзможен, на тъмна епоха син бодър, тревожен“ никак не върви в един тон с „Хора без родина“ и „Сияйна зора“. Съвременността е застъпена от пловдивския автор Коста Странджев с пиесата му „Мостът“. И накрая, разбира се, Милко Милков с „Точният час“.
Това е репертоарът на българския Народен театър. Едва ли има сезон в цялата му история, когато е бил представян подобен репертоар. Човек наистина би могъл да се запита: дали това е репертоар? Лично аз имам чувството, че някакъв отмъстителен зъл дух се гаври със сграда, която наистина е била национално светило. Защото този репертоар е обиден дори за кой да е читалищен театър в кое да е село. Репертоар без какъвто и да е контакт със съвременната световна драматургия (не става въпрос за Бекет, Йонеско и Жене), репертоар без никаква връзка със западноевропейската театрална класика, че даже и руската класика е пожертвувана в угода на нищото.
Какви режисьорски или актьорски постижения можем да искаме при този репертоар? Какъв актьорски образ може да се създаде от сляпа конюнктурност и отчаяна духовна мизерия? Явно полуграмотните идеолози от София искат да отделят завинаги страната ни от света, искат да скъсат естествените човешки връзки със световната култура, искат да насаждат дух на затъпяваща посредственост и по този начин да направят нацията ни жалка и смешна. Репертоарът на Народния театър „Иван Вазов“ е последното доказателство за това. И всичко е логично. Никак не е парадокс, че Народният театър се управлява от генерал, все едно какви са неговите качества. Не е парадокс, че на мястото на Яворов, Пенчо Славейков и Николай Лилиев седнаха Владимир Каракашев и Северина Гьорева. И затова не е изненада, че сцената на Юджин О’Нийл, Тенеси Уйлямс, Антон Чехов, Фридрих Дюренмат, Петер Вайс, Жан Ануи, Яворов, Нушич, Караджале, Есхил, Шекспир, Ибсен, Лорка, Пирандело е предоставена на „Облаците отминават, небето остава“.
Чета този репертоар и виждам лицата на актьорите, мнозина от тях безспорно високонадарени хора, и разбирам тяхното отчаяние и примирение, защото те са жертвите на времето, защото, да играеш в такъв репертоар, значи да се самоубиваш и като актьор, и като човек.
Може би единствената утеха и упование се крие в старите стени на Народния театър, в прастарата мисъл, че където е имало минало, ще има и бъдеще, или, както нашият народ казва:
„Където е текло вода, пак ще потече.“
В българския вестник „Труд“ от 3 февруари тази година е отпечатан материалът на Евелина Георгиева под заглавие „Аферата Станчев и за какво тя предупреждава“. Авторката се занимава със съдебния процес срещу един от бившите български търговски представители в Сингапур, въпросния Станчо Станчев. Очевидно добросъвестно тя цитира показанията по делото, от които става ясно, че Станчев е бил видна външнотърговска фигура, последователно главен директор на няколко важни предприятия, който систематично и последователно краде държавата, служи си с подкупи, устройва удоволствия на високите си покровители и явно редовно си плаща партийния членски внос. Авторката на този материал е проявила почти пределната гражданска смелост, като се е опитала да надникне малко зад гърба на Станчев, но сигурно уплашена от онова, което е видяла, бърза да приключи историята. Но така или иначе, ние научаваме, че когато в Сингапур са пристигали видни български ръководители, Станчев е пускал в джобовете им пликовете с банкноти, доставял е доволно количество от местни проститутки, за да задоволяват партийната нужда от секс, и е устройвал куп „малки лудории“. Лицата на тия висши посетители на Сингапур си остават вестникарска тайна. Всеки може да предположи, че те не са били фабрични работници или кооператори, а достатъчно високопоставени партийни сановници. Цитирано е и странното обяснение, което самият Станчев дава, за да окачестви причината за постъпката си. Той казва: „Когато си сред акули, сам ставаш акула.“ И за да не остави никакво съмнение за какви акули става дума, редакцията на вестника пояснява, че това се отнасяло до търговските му партньори от капиталистическите страни. Но лично аз смятам, че Станчев е имал предвид други акули.
И тъкмо тук е отговорът на въпросите, които авторката си задава и на които тя така умело не отговаря. Въпросът е за акулите!
И да бих искал, не бих намерил по-сполучливо въведение към една от най-широко разпространените, показателни и типични болести на режима — корупцията. Хубаво е, че от материала на вестник „Труд“ става ясно, че Станчев не е бил сам, че той е от много дълго време на такива високи постове, което означава, че той от много дълго време е крепен от високи приятели. Имената на приятелите не се казват, защото всеки знае докъде би довело разплитането на кълбото. Неотдавна пак подобни обвинения бяха отправени към най-високопоставени ръководители от външната търговия, начело с Лъчезар Аврамов. И пак беше повдигнато, както се казва, крайчето на завесата, зад която само се мярнаха краката на още по-високопоставените покровители на корупцията. В цялото свое отношение към тия и към други случаи българският печат и българската общественост искат да уверят света, а може би и себе си, че става въпрос за отделни, изолирани случаи.
Аз не зная биографията на Станчо Станчев от Сингапур, но аз знам добре биографията на Лъчезар Аврамов и мисля, че мнозина я знаят. И ако ние можем да разглеждаме (нека се съгласим с вестник „Труд“) сингапурския герой като криминален престъпник, случайно проникнал до върховете на държавното стопанство и обществената йерархия, то ние не можем да приемем същото отношение към случая Лъчезар Аврамов, който не случайно беше заместник министър-председател и министър на външната търговия. Не зная доколко обвиненията срещу него и неговите сътрудници са реални, много е възможно истината да има малко по-друго лице, но в случая е важен фактът, че партията беше принудена да признае корупцията в своите най-високи редове, все едно дали поводът е действителен или фиктивен.
Показателното обаче в двата случая е, че се призна и заговори само за определен вид корупция, и то на определена партийна среда. Всичко се стовари върху горките дейци на външната търговия, т.е. ония, които поради контактите си с „капиталистическия свят“ заемат най-уязвимото място. Обаче за всеки, който не се бои да срещне истината в очите, картинката само започва оттук. Корупциите на външнотърговските служители са само израз на една огромна, бих казал, тотална корумпираща атмосфера, която иде от основните принципи и методи на един дълбоко несправедлив насилнически и във висша степен безнравствен строй. Точно този строй, а не магическа пръчка превръща героя-парашутист Лъчезар Аврамов в нещо, което (ако са верни обвиненията) е трудно да определим. Корупцията е в основата на взаимоотношенията между хората и държавата в нашата страна и още повече между хората и партията. И тук съвсем не става дума само за класическия вид корупция, свързана с рушветчийството или с размяната на парични облаги, а въпросът е за корупцията чрез власт. Тъкмо властта си остава главното корумпиращо средство, властта, която поставя всеки човек в зависимост от друг човек, властта, която е жестоко и неудържимо оръжие в преследването на всевъзможни цели, властта, която не се спира пред нищо. Тъкмо фактът, че животът, спокойствието и бъдещето на всеки най-обикновен гражданин зависят от целите, тактиките, игрите, а често вече и от прищевките на по-силните от него. Корумпиращото действие на властта най-напред води до корумпиране на нравите. И ето, че отново стигаме до мътните извори на другаря Маркс. Човешкото късогледие на Маркс, да не говорим за философското, не му е позволило да види тъкмо този корумпиращ ефект на „диктатурата на пролетариата“. Грамадната част от ония, които се присъединяват към т.н. революционни движения, вършат това не в името на щастието и доброто на другите, а в името на своето собствено незабавно добруване, в името на своя стомах и други по-висши материални интереси. Това е естествено и логично. И когато тази революция победи, все едно какви красиви лозунги тя издига, тази грамадна част от нейни членове се устремява към реализирането на материални придобивки за себе си. Мнозина си спомнят масовите кражби, извършени от страна на всевъзможни партийни членове непосредствено след девети септември 1944 година, кражби, извършени в името на партията, но за своя собствен джоб. Но това беше само бледата увертюра на алчността, користолюбието и корупцията, които тепърва щяха да се разразят в най-широки мащаби. Нека тук припомня чудесната мисъл на руския философ Николай Бердяев, че всяка съвременна революция е реакционна. Защото тя идва в името не на хуманни идеали, а в името на стомаха. И това е стомах, който, колкото и да го пълниш, все му е малко, иска още и още, иска, ако може, да изяде и самото земно кълбо. Това е вечно ненаситният, алчен стомах, който не признава никакви нравствени или културни ценности, който дава начало на стомашна психология, стомашна идеология, стомашно изкуство, стомашна политика. И главният лозунг на всичките тия стомашни институции е: „Граби колкото можеш повече, лапай колкото можеш по-бързо, пък ако ще след тебе и потоп!“ Един тъжен драгалевчанин, като гледаше преди няколко години профучаващите през селото луксозни лимузини, които бързаха за някакво висше увеселение в „Щастливеца“, каза: „Живеят, като че след три дена свето ще свърши!“
И сега вече картинката става по-ясна. Биографията на бъдещия крадец Станчев започва да изглежда по-убедителна, ако си припомним множеството станчевци, новоизлюпени стомашни властници, които, поемайки държавното кормило, въведоха понятието „мой човек“ и принципа „ти на мене, аз на тебе“. Всяко едно новоизлюпено партийно величие мъкнеше след себе си опашка от „свои хора“, които поемаха постове и длъжности, за които не само че не бяха квалифицирани, но и не бяха чували, че съществуват. Създаването на тия множество малки групички и партийки, било по махленска линия, било по партизанска линия или по каквато и да е друга линия, ставаше по законите на корупцията. Ти получаваш този пост с всички материални предимства, за да ми служиш. И всички последвали битки между партийните групировки имаха в основата си корупцията. Ние ще ти дадем повече, ако преминеш при нас. Само няколко години бяха достатъчни, за да се изкоренят все пак остатъците от буржоазни скрупули и морал и цялата страна да бъде овладяна от страшния, нечовешкия закон на „моя човек“. Искаш ли да станеш софийски жител? Моят човек ще ти го уреди, но виж нещо там! Искаш ли детето ти да постъпи в по-добро училище или в университета, моят човек ще побутне, но ти, нали… Искаш ли да си купиш кола, без да чакаш години наред? Моят човек… Сега си спомням, че един от най-честите въпроси, който ми е задаван, е: „Имаш ли някой човек…?“ Този митически, всемогъщ „мой човек“ сложи в джоба си всички предишни шеговити представи за вуйчо-владици. Пак по това време партията създаде един от най-унизителните и тъжни институти в българския живот. Прословутия отдел „Кадри“, кадровика, който имаше страшната власт и право да ви даде да ядете или да ви нареди така, че никой никъде да не ви вземе на работа, кадровика, чиято длъжност стана синоним на всеобща ненавист, така че в следсталиновия период този институт трябваше да бъде заменен с друг. Познавам кадровици, които не се спираха пред нищо — както се казва, подкупите бяха в пари и в натура. Колко млади момичета, търсещи препитание, трябваше да минат през леглата на любвеобилно настроени кадровици, колко обикновени хора трябваше да отделят от оскъдните си надници, за да купуват подаръци на негово величество кадровика, колко мъка и нещастие изтече от тоя блюстител на шкафа с досиетата. При това, нека отбележим, че кадровици ставаха по правило най-верни партийни хора, може да се каже, ядрото на партията. Самите вътрешнопартийни отношения са изключително корумпирани. Формално хората от партийната власт са свързани чрез партийното членство, фактически те са свързани изключително от личния материален интерес. В своето четвъртвековно развитие партията създаде корумпиращи традиции им навици, които са главен двигател в отношенията на хората у нас. Материалното интересчийство и реализирането на по-големи облаги там са развити в по-остра форма, отколкото в най-обособеното капиталистическо общество. Ако при капитализма парите са власт, то при въпросния социализъм властта е пари. Нека само вметна, че изпитвам истинско затруднение да назовавам режимите, подражаващи съветската форма на управление, социалистически или комунистически. Повече от очевидно е, че те нямат нищо общо с основните представи било за социализъм, било за комунизъм. И затова моля слушателя да ме извини, че по навик греша, като казвам комунисти вместо партийци.
Най-разпространената форма на корупцията във властвуващите сфери е подаръкът. Не зная дали на света има страна, в която да се разменят толкова много подаръци. В колкото по-висша среда се движите, толкова по-сериозни подаръци трябва да правите. Господ да ви е на помощ, ако случайно забравите подаръка. Винаги имате повод да го дадете. Колко пъти българи в чужбина, най-обикновени хора, вадят дълги списъчета за покупки, където подаръкът за началника или „моя човек“ стои на първо място. Нека само споменем, че най-корумпираният институт у нас не е никой друг, а Министерството на вътрешните работи. Колко граждани, които желаят да пътуват и на които своеволието не разрешава паспорти, трябва да ги купят. И то за доста солидни суми. „Моят човек ще го уреди, но нали знаеш…“ Пък и не само с паспортите. Ако една обективна комисия анкетира начините за разходване на валутата, начините за разпределение на редки и търсени стоки, начините за получаване на каквито и да е предимства, та чак до възможността да си купите шофьорска книжка, без да сте пипнали волан на кола — ще открие колко силен е законът на корупцията. Както казах веднъж, известни писателски имена, фаворити на режима, също си организираха претопяването на книгите, за да могат да претендират веднага за преиздаване. И тъй като всеки в страната притежава някаква власт спрямо нещо, дори кварталният вестникар, то всеки притежава средство за корупция.
Ако някой иска да ми възрази и да каже, че нещата не са точно така, бих го запитал — как и по какъв начин само в няколко години определени кръгове от българското днешно общество забогатяха толкова много, че притежават най-скъпи западни коли, най-луксозни апартаменти и вили и техните приятели или любовници непрекъснато се разкарват из света? Как? Вероятно по същия честен и почтен начин, по който един стругар вади хляба си? Обективно погледнато, разликата в заплатите между миньор и министър не е толкова голяма, за да оправдае разликата в жизнените стандарти. Ето че стигнахме до най-свидната рожба на корупцията, до онова, което всъщност изопачи и изврати напълно комунистическата идея, онова, което е триумфът на плебейската алчност — привилегията, за която ще говоря идущия път.
Ето че Станчо Станчев от Сингапур не се оказа изолирано явление в свят на социалистическа девственост, а просто малко попрекалило мярката истинско чедо на своята партия. И въпросът за националността на акулите също намира своя отговор.
Миналия път аз се спрях на едно от типичните явления в българската днешна действителност — корупцията. Днес, логично, ще разгледам най-корумпиращия фактор не само в България, но и във всички страни, приели по ирония на историята варварската структура на съветското общество и режим. ПРИВИЛЕГИЯТА. Една дума, чието съвременно съдържание ни праща отвъд Великата френска революция, отвъд акта за отменяне на крепостничеството на Александър ІІ, отвъд всякакви цивилизовани разбирания за свобода и справедливост. Или нека напомня думите на големия английски писател Джордж Оруел, който писа, че никой не е нанесъл по-силни удари върху световната идея за социализъм, отколкото съветския режим и съветската действителност. Тъкмо привилегията е най-силното доказателство, че не може и дума да става за какъвто и да е вид социализъм в страните от Източна Европа; да говорим за социализъм при почти феодално общество, значи да се гаврим с едно от най-скъпите въжделения на човечеството.
Но нека започна с една истинска история.
По-възрастните от слушателите сигурно си спомнят за Царя на вилите, известния крадец отпреди войната, който ограбваше единствено вилите на богатите и след това като български Робин Худ раздаваше пари и помощи на бедняците от „Хаджи Димитър“ или квартал „Надежда“. Царя на вилите беше решил, че вилата е резултат на кражба, че притежаването на вила е дълбоко нечестно печалбарство, и той със собствените си сили се опитваше да коригира социалната несправедливост. За полицията той беше опасен крадец. В края на краищата по време на войната той беше заловен и осъден. В затвора Царя на вилите, като криминален, имал по-голяма свобода на движение, мисля, че даже е могъл и да излиза от време на време като куриер или нещо подобно. Естествено, той се сближил с политическите затворници и специално с комунистите. В известен период той е извършил неоценими услуги на намиращите се в затвора партийни организации, осъществявал е връзката между тях и външния свят. И затова, когато идва девети септември, Царя на вилите някак естествено се присъединява към партийните редици. Той постъпва на работа в милицията и се занимава с криминалните дела. Заема някакъв началнически пост, изпратен е да учи (мисля, в Съветския съюз) и както е прието да се казва на партиен език, „развивал се“ добре. По-късно му е предложен по-висок пост и всичко изглеждало съвсем нормално, когато една сутрин бившият Цар на вилите си подал оставката. На въпросите защо прави това той отговорил, че смятал себе си неподходящ за работа в милицията. И така той напуснал. Малко след това дошла новината за първата ограбена вила. Защото било тъкмо времето, когато отново се появили частните вили на привилегированата върхушка, когато „виладжийството“ отново станало синоним на богатство и новоизлюпената по съветски тип българска аристокрация се отдала било на обсебване, било на строителство на вили. Последвала серия от кражби на вили и за милицията вече не било тайна кой е крадецът. Служителите от криминалния отдел на милицията изпитали известно затруднение, когато се срещнали със своя бивш колега и началник. Те го попитали защо той отново е започнал стария си занаят. А Царя на вилите казал: „Защото пак има вили.“ „Но тия вили — забелязали те — не принадлежат вече на буржоазията, а на наши другари.“ „Има ли някаква разлика? — попитал Царя на вилите. — Да имаш вила днес, значи да си крадец! Никой не е получил вила по честен път! Ако беше честно, всички хора щяха да имат вили!“ И така той им развил своето философско отношение към света, като смятал вилата за най-точния показател на социалната несправедливост, на общественото мошеничество и корупция. „Честни хора — казал той — не притежават вили.“
Служителите от милицията, които са водили този разговор, са изпитали несъмнени симпатии към Царя на вилите, но законът си бил закон, те трябвало да бранят материалните придобивки на властвуващата върхушка. И те го предупредили да спре веднага своята дейност. Като отговор само една седмица по-късно Царя на вилите ограбил вилата на най-висш партиен сановник, струва ми се, доколкото си спомням, на самия министър на вътрешните работи. Арестували го, съдили го и го затворили. Но все пак, като помнели огромните заслуги на Царя на вилите от времето на войната, вместо обикновена килия му обзавели специална стая в Централния затвор в София, където той живял при прилични условия до смъртта си преди няколко години.
Историята на Царя на вилите е може би най-показателна за онова, което е станало и става в нашата страна.
Ако се върнем малко по-назад, в близката история на нашия народ, ние ще видим, че издигането на привилегията в култ, довеждането на обществените и личните взаимоотношения до реализирането на една или друга степен на привилегия — всичко това е абсолютно дело на сегашния режим, че е почти непознато явление преди девети септември. Какво значи привилегия? Даване на известни предимства или облагодетелствуване — за сметка на останалите граждани или спрямо останалите граждани. Преди девети септември привилегии в България се даваха на героите и инвалидите от войните, но тези привилегии не надхвърлиха скромните рамки на безплатното пътуване по железници и трамваи или безплатното ходене на баня. Очевидно е, че аз не говоря за този вид привилегии, които са нещо съвсем нормално. Става дума за онова, което дойде у нас като задължително подражателство на съветския опит. Точно съветските представители на Българската комунистическа партия, начело с Георги Димитров, донесоха за първи път в нашата страна съветското разделение на привилегирована партийна каста и стадо. Деление, в сравнение с което Петър Велики и Иван Грозни изглеждат истински демократи. От бележките на Светлана Сталина ние научаваме как след Ленин, в периода на тридесетте години, Сталин създава и оформя своята привилегирована каста, чийто образец българските му подражатели копират твърде буквално. Сталин беше варварин и неговата плебейщина естествено го тласкаше към съблазните на аристокрацията, на богоизбраните, на пищните титли и безгранични привилегии. Привилегията му беше нужна като средство за възнаграждение, с което той заплащаше на своите хора. Нека сега обърна внимание на този особен факт — заплащане с привилегия. Сталин и българските му последователи не заплащаха и не плащат верността на хората си с пари. Заплатите, които хората от върхушката получават, не са много по-големи от средните заплати на обикновените граждани. Ако вместо привилегии заплащането на хората от кастата ставаше с пари, то възниква една опасност. Постепенно дадени хора да натрупат спестявания (поради огромното заплащане) и да станат икономически независими, което би им позволило в определен деликатен момент да престанат да пеят в унисон с хора на вожда и да се опитат да бъдат самостоятелни. В случая с привилегията нищо подобно не може да стане. Ако дадените пари трудно могат да бъдат взети назад, то привилегията може да бъде отнета с драсването на един подпис. Всички знаят случаи, при които довчерашно партийно величие, ползуващо се с всичките огромни облаги на хората от тавана, със специалното снабдяване, разкошната държавна вила, луксозните лимузини, валутната сметка в банката и възможността да получи куп изгодни услуги — как само в един момент това същото величие се озоваваше на улицата, за да се нареди на опашката за трамвай като най-обикновен непривилегирован гражданин. Следователно привилегията се оказва едно много добро средство за държане на определени хора в пълна зависимост. Много пъти съм чул да казват: „Аз бих му казал истината, но това значи да се простя с всичко.“
От историческа гледна точка — нищо ново. Просто възпроизвеждане на практиката на средните векове.
И така хората у нас, които дойдоха на власт в името на един нов, по-справедлив и по-достоен човешки живот, само в пет години създадоха, укрепиха и развиха до най-висша степен привилегията и привилегированото общество. Довчерашните борци за свобода и комунизъм сега се наредиха в списъка на привилегированите и поискаха да им се плати всичко с лихвите, разбира се, за сметка на народа. Герои и псевдогерои сметнаха за съвсем естествено във време, когато народът пристяга колана си, те да преяждат от продуктите на специалното снабдяване и да се боричкат помежду си, за да докопат по-привилегировано положение. Бивши партизани, политзатворници и техни помагачи се втурнаха към държавната хазна за привилегии и поискаха да им се плати. Всеки един, който бе изял два шамара в полицията, се смяташе абсолютно в правото си да язди българския народ поне двадесет години. Някой някога беше казал, че комунизмът е идея за аристократи или най-високосъзнателни интелигенти. Затова съвсем малко бяха ония оцелели истински герои, които знаеха, че с героизма им се свършва в момента, в който им бъде платено. Огромен брой хора материализираха неизпълнените си смъртни присъди по такъв пищен начин, че човек има впечатлението, че те смятат света за длъжник во веки веков. Новоизлюпените властници се състезаваха по измислянето на подвизи в миналото с цел да получат повече. В един момент като че всички партийци бяха обхванати от манията да намерят на всяка цена нещо героично в своето минало и да го докажат, за да получат съответната значка, признание и право на някаква привилегия. Хиляди страхопъзльовци и нищожества взаимно си услужваха с биографични данни, за да се изкарат чиста проба революционери, за да стигнат до кокала. Ако прочетете хилядите мемоари, издадени в България днес, ще видите, че това е най-героичната страна в света и че в периода от Септемврийското въстание през 1923 година до 1944 година България е имала повече герои, отколкото света в цялото си съществуване. Никой не би имал нищо против героичните бабини деветини, ако те не бяха заявление за привилегия. Впоследствие, когато героичното минало престана да бъде предмет на нови привилегии, вниманието на алчните плебеи беше прехвърлено върху съвременната служба. „Служенето“ в най-буквалния смисъл на думата стана главният източник на привилегии в следсталиновия период. Разбира се, тук трябва да направим ново разграничение — че между привилегиите, давани на хората на труда, като героите на социалистическия труд, знатните миньори или знатните овчари, от една страна, и партийната върхушка, от друга — има огромна разлика. Дадените мънички привилегии на първите са само допълнение към медала и не водят до промяна на тяхното обществено и социално положение. Докато втората привилегия ви прави член на избрано общество, което не може да се нарече класа, тъй като няма класови корени, а е каста. Принадлежността към кастата е нещо като благородническо звание от времето на Краля Слънце. Влизането и излизането от кастата на привилегированите е един твърде труден процес. За да влезете, заслугите ви трябва да са огромни, и то не грехове спрямо народа или каузата на марксизма, а грехове спрямо кастата. Точно по времето на Сталин българската каста начало с Вълко Червенков се обособи като аристократичен връх, като спусна между себе си и народа било плътните пердета на лимузините, било дебелите стени на страхотно охраняваните вили или дворци. Каста, която точно като Сталин изолира себе си от всякакъв реален контакт с народ и действителност и се затвори в замъка на привилегията, като, разбира се, осигури не само себе си, но и децата си, и внуците си. Конкретните форми на привилегията у нас се простират в най-широки граници — от трагичното до смешното.
Защото наистина е трагична смехория да наблюдавате всички тия бивши синове и дъщери на селото, бивши воловари, кравари и магарищари, които сега се опитват да живеят живота на мадам Помпадур и да раздават аристократични маниери в името на… комунизма.
Ето че пак се връщаме при Маркс и Енгелс, за да подирим къде и как те са обосновали диалектическото съществуване на подобна привилегирована каста, защото понятието „диктатура на пролетариата“ поначало изглежда несъвместимо с „диктатура на новата аристокрация“. Много ми се иска да запитам видните теоретици на съвременния марксизъм у нас и в Съветския съюз как ще обяснят революционната същност на това явление, защото по някаква случайност до ден днешен нито един от тях не е спрял вниманието си върху този исторически феномен. В идущото предаване ще се спра на конкретните форми на привилегията и тяхното въздействие върху психологията и възпитанието на народа.
Искреното ми желание е да забравя тази страна, този свят на посредствени отношения, хранени от горчивите сокове на непрестанното унижение, на взаимното потисничество, това общество на обезценено достойнство, този въздух, наситен със звуците на лъжата и евтиния маскарад на привилегията. Искреното ми желание е нито да пиша, нито да говоря за това, защото се чувствувам навеки обвързан с една злощастна човешка болест, с пълното поражение и разложение на човешкия дух, и спомените ми дрънчат зад мене като газена тенекия. Толкова повече, че от тук, от Лондон, всичко това изглежда една чудовищна нелепица, за която на човек дори му е неудобно да разказва. Но оная мила баба, която преди много години за първи път ми разказа приказката за цар Траян и козите уши, ми я изтълкува така: „Когато нещо ти тежи, трябва да се ИЗПРИКАЖЕШ.“
Нищо повече не ме е потискало у нас от привилегията, от жестоката гавра, която без никакво оправдание ви етикетира като човек второ качество и същевременно поставя на аристократични пиедестали напълно подобни на вас човешки същества. Дори тук, на Запад, претенциите за аристократично потекло или за някакви класови привилегии днес изглеждат като палячовщина. А в същото време в страните, които са етикетирали себе си като строители на социализма или комунизма, като че е обявен конкурс за аристократично кастово обособяване, за строго оформяне на ярко привилегировано общество. Както видяхме в миналото предаване, привилегията беше сталинската болест, която Георги Димитров и другите съветски граждани от български произход донесоха в България и която намери чудесна почва при посредствеността на партийните редици. Точно байганьовското, користното партийно членство, байганьовското геройство и келепирджийство, тласнали много хора в партията, спомогнаха за удивително бързото установяване на твърде ясна привилегирована система, или по-точно — за ясно разпределение на ограбваното от обикновения гражданин.
И така средновековната система на привилегията, рухнала навред по света под ударите на демокрацията, намери своето ново огнище под знамето с петолъчката. Според мен четирилъчката би изразила по-добре разпределението на правото да ограбваш, което е правото да бъдеш привилегирован.
Първият лъч, най-високостоящият — това са хората от върха. Това са Политбюро, Министерският съвет, първите секретари на окръжните комитети на партията, по-видните членове на Централния комитет, по-изтъкнатите партийни и държавни лица и, разбира се, техните семейства. Това са хората с почти неограничени привилегии, хората, които смятат, че държавата е тяхна бащиния и те могат да правят каквото им хрумне. Те са ония, за които бедните дворци на Борис Трети бяха прекалено скромни и те си построиха разкошни вили и приказни жилища. Един покоен член на Политбюро преди години пред мен се ядосваше, че българската монархия не е построила добри пътища, и той гневно добави: „Поне дворци да бяха ни оставили, а то — кокошкарници!“ Дресирана в традициите на смайващия просташки блясък на Кремъл, тази група от хора, които наричат себе си комунисти, установи само в няколко години най-драстичните кастови отношения. Тя прекопира така творчески съветския опит, че най-напред въведе специалните магазини. И до ден днешен всеки може да се запита — що за морал е, когато работнички, селяни, чиновници след дълъг трудов ден трябва да висят часове на опашката, за да получат долнокачествено месо или каквито и да е продукти, що за морал е в същото време колата на специалното снабдяване да зарежда хладилника ви с производство екстра качество български храни и продукти? Някога Богдан Филов твърдеше, че той пиел чая си със захарин, защото народът също консумираше захарин поради липса на захар. Дори подобен акт на тактичност е отхвърлен безогледно от българските днешни аристократи поради липса на елементарно възпитание. Бих запитал председателя на Държавния съвет Тодор Живков — въз основа на какви комунистически идеали, въз основа на какви теоретически позиции съществува специалното снабдяване? Не се ли е случило нито веднъж на някой високопоставен другар да му приседне при мисълта за опашките? В действителност зная със сигурност един случай, когато новият първи секретар на един от най-важните окръжни комитети на партията забранил на специалното снабдяване да го снабдява повече и изпратил жена си рано сутринта на опашката за мляко. Но каква бурна реакция последва! Тъкмо вносителите на тази съветска идея ревнаха срещу този стар комунист, като го нарекоха дребнобуржоазен демагог, който се опитвал да си печели популярност сред народните маси по нечестен път. Не дълго след тази история той беше сменен.
Но ако привилегията засяга само яденето, то, както казва народът — с халва да ги храниш. Яденето е само най-арогантната демонстрация на социалното неравенство у нас. Дълго време хората от върха у нас живееха в напълно затворен и изолиран кръг, избягвайки всякаква среща с хора отвън. Те, като богоизбрани, общуваха само помежду си, сродяваха се помежду си (да не би да се затрие синята кръв), летуваха заедно, ходеха на лов заедно и както вече казах, плътни пердета се спускаха в лимузините им — нито хората отвън да ги виждат, нито те да виждат хората отвън. Процесът на демократизацията, започнал след смъртта на Сталин, само смекчи отчасти формите на това паразитство, без по същество да измени нещо. В София е популярна една тъжна история. Едно момче от света „горе“ се залюби с обикновено момиче и поиска да се ожени за нея. Родителите на момчето, които се намираха в Ню Йорк на сесията на Обединените нации, долетяха в България със специален самолет, за да предотвратят този „неравен“ за тях брак. Синът на бърза ръка беше натирен в посолството в Стокхолм, а на простосмъртната Жулиета й беше ясно казано, че тя трябва да се прости с аристократичния си Ромео, когото, между другото, по обикновени човешки данни тя решително превъзхождаше.
Какви други привилегии има тази група? По-лесно е да се запита: какво тя няма? Тъй огромната й власт й дава правото на почти всичко. Неща, които нито Хайле Селасие, нито английската кралица биха могли да си позволят — било поради скрупули, било поради възпитание — за българските аристократи са напълно във възможностите им. Не искам да се спирам на дреболиите, като купуването на скъпи западни коли на безценица за сметка на държавното съкровище, строенето на прескъпи вили, летуването, пътуванията навред по света и купищата удоволствия, та чак до ходенето на лов в специални резервати, където зайците едва ли не са вързани, за да улеснят височайшите си ловци. Ако българският народ няма право да гледа западни филми, то същите се прожектират най-желано в домовете на хората от първия списък. Техните семейства с малки изключения имат абсолютно кастово съзнание. Техните деца играят на малки князе и принцове. Те никога не ще отидат на обикновена работа. Те са предопределени от кастовата си принадлежност да заемат местата на татковците си, като получат известна шлифовка в някоя легация или министерство. Те могат да плюят на законите и правилниците в страната и никой не може да им каже нищо. Вече споменах за случая, когато двете синчета на друг член на Политбюро се надбягваха с колите си по тротоарите в центъра на София и пръскаха хората под немите погледи на недоумяващите милиционери. Други пък, по традициите на истинските аристократи, играят ролите на меценати на изкуството и в техни кръгове се решава дали Хайтов или Радичков е по-големият български писател днес. Трети покровителствуват художниците и с известна перверзия се противопоставят на мнението на бащите си. Но колкото и обединени да са като каста, хората от тази група са доста разединени по отношение на техните мънички интереси при раздаването на постове или оказването на благосклонност.
Ако всички тия герои бяха в една западна държава, това не би предизвикало повече от някоя и друга карикатура във вестниците. Но при нашия случай следва незабавният въпрос — с чии пари става целият този маскарад? Кой плаща за това зрелище? Или пак склерозирани теоретици на глупостта ще ми кажат, че е премахната експлоатацията на човек от човек? Не веднъж и дваж съм гледал арогантните демонстрации на тия князчета и искрено казано, те са далеч по-лоши от техните татковци.
Хората от първия списък са идеалът на хората от втория списък.
Това е групата на висшия партиен и държавен актив. Това са министрите и заместник-министрите, генералните директори, генералите, приравнените на тях лица. Тази група е значително по-голяма от първата и съответно нейните привилегии са относително по-малки. Пак специално снабдяване, пак материални привилегии, пак резултатно ловуване, пак добре обезпечено поколение. Като цяло тази група завижда на първата и се стреми с всички сили да й подражава. Тя консумира привилегиите с не по-малка наслада и играе в известна степен ролята на демократичен буфер. В наше време много от хората на втория списък се разхождат по улиците като простосмъртни и се грижат ревностно за настаняване на роднините си на хубави служби. Поради важните позиции, които мнозина от тях заемат, те имат функциите на някогашните местни маркизи и барони. Техните деца по право учат в английски гимназии, постъпват в дипломатическия корпус, заемат привилегировани постове в държавния апарат и в решителна степен корумпират естествения подбор на държавните кадри. Това са хората, които могат да ви извадят паспорт, могат да ви наредят да получите хубаво място за вила, да ви тласнат напред в кариерата, да ви извадят от съдебна неприятност или да ви докарат такава, да ви улеснят или да ви затруднят в получаването на много облаги, които обикновеният гражданин няма. Това е царството на вуйчо-владиците и на „моя човек“.
Третата група, която по привилегии отстъпва не много на втората група, това е главно групата на трубадурите, ако трябва да си послужа със средновековния речник. Това са преди всичко хората на изкуството, които, в съответствие с тяхното положение (но не и с техния талант), получават правото на известни привилегии, които по-скоро се дължат на практиката, отколкото на правилата. Писатели, композитори, видни актьори, видни художници, немалка армия от журналисти, кино-телевизионни и радиодейци списъчно или безсписъчно се озовават в положението на галени деца, любимци и фаворити на режима. Ние вече сме говорили за характера на тяхното изкуство и трябва да признаем, че то се явява ни повече, ни по-малко като благодарност за привилегията.
И четвъртата привилегирована група, която получава, така да се каже, трохите от софрата на привилегията, това е партийната членска маса. Нейната привилегия е твърде относителна и по-скоро е далечна съблазнителна увертюра към онова, което те биха могли да получат, ако употребят по-енергично лактите си за катерене по стълбата на партийната йерархия. Това е масата, която мечтае един ден да отиде нагоре, да заеме местата на втората или първата група. Последните са примерите, образците в живота на тия, които имат повече надежди за привилегии, отколкото привилегии.
Всеки може да си представи какво е влиянието върху народа и главно върху младежта на това толкова невероятно и напълно реакционно устройство на обществото. Каква реакция може да има младежът, който знае, че трябва да прояви изумителни, нечовешки способности, за да може да се състезава по пътя на кариерата с привилегированите му връстници? Мнозина са виждали амбициозните пламъчета на лицата на активистите от комсомола, който с основание у нас наричат „инкубатор на кариеристи“. Но тия момчета и момичета, имали нещастието да се родят не в дома на съвременен български княз-другар или барон-другар, а на обикновен гражданин, вкусили още от ученическите чинове горчивината на неправдата, усетили ритника на привилегията върху лицето си, просто нямат друг изход, освен безскрупулно и жестоко да се борят, за да влязат в привилегированото общество. В края на краищата — въпрос на съществуване. Така привилегията е издигната в култ, привилегията се явява не само средство за по-удобно преживяване, но също и смисъл на живота. В края на краищата тя носи сладостта на предимството пред другите, укрепва самочувствието на примитивния интелект.
Много пъти съм се питал: дали това развитие на нещата беше неизбежно? Не можеха ли Георги Димитров, Червенков, Антон Югов и другите да се движат като обикновени граждани, да получават обикновени заплати, да живеят в обикновени къщи, да имат силата и очарованието на древните римски крале, които сами са орали земята си? Какво би било, ако децата на Политбюро работеха заедно с всички други деца в забоите, предприятията и учрежденията, бяха инженери или лекари, или на каквото са способни? Ако председателят на Държавния съвет отиваше на работа с москвич или се движеше пеша през Докторската градина? Ако писатели, художници и артисти не бяха разгевезените примадони на режима, а творци, заплащани като нормални работници? Ако цялата пошлотия и снобария на аристократични външнотърговски маниери беше заменена с достойни човешки отношения? Ако всички граждани бяха наистина равни пред законите и народът получаваше отчет за всяка изразходвана стотинка? Тогава може би щяхме да говорим за комунизъм…
В замяна на това ми идва на ум необяснимото обяснение, което преди няколко години Тодор Живков даде на студентите по въпроса за привилегията, като каза, че „докато имало класова борба, щяло да има и привилегия!“. Аз не смятам, че той е жертва на теоретическа формула, а на една непоправима, страшна практика.
Практика, чрез която едно идеалистично движение, заради което цели поколения се бориха и пожертвуваха, бързо се обърна на примитивно феодално — буржоазно общество, в което шепа хора живеят на гърба на народните маси, като че да убият и последните илюзии на човека, като че да докажат, че правда никога не е имало и няма да има.
Ето че чудесните революционни фрази за бъдещото общество на социализма и комунизма още веднъж измамиха обикновения човек, при това без да му обещаят задгробните компенсации на църквата.
Те седят на двата края на масата и вечерят мълчаливо. Съпругът чете вечерния вестник, а съпругата прелиства програмата на телевизията. Те са си разменили обикновените думи, които си разменят всяка вечер. Сутринта съпругът е станал, избръснал се е, закусил е, хвърлил е поглед върху вестниците и е отишъл в своето учреждение. Тя е сторила почти същото, понеже нямат деца и понеже и тя работи, и е благодарна на бога, че има професия. И тъкмо всяка вечер настъпва тази тягостна странна тишина, преди която всичко за казване е казано, няма проблеми, няма въпроси. И човек внезапно и силно чувствува, че живее в празно пространство, че е някакъв обречен, захвърлен самотник, който живее полумъртъв живот. И особено ако двамата нямат общи интереси, ако не ги свързва нищо друго освен брачния документ и задълженията на леглото. Спасението на тези вечери е телевизията, или да се иде на гости, или да се поканят гости, или просто да се избяга нанякъде. Но това е за ден, за два, за седмица. Не е игра, която може да те спаси винаги.
— Аз искам да живея в къща пълна с народ, да говоря с хората, да се смея и да се карам с тях, защото няма нищо по-убийствено скучно от живота на двама души като нас! — ми изповяда преди време млада интелигентна американка.
— Имайте деца — казах аз.
— Ние ще имаме — отвърна тя, — но не смятам, че те ще ни спасят от скуката.
И тя ми каза, че предложила на съпруга си да поканят някое подходящо младо семейство или приятели да се преселят да живеят в тяхната огромна къща.
„Ако нещо ти тежи, имаш с кого да споделиш, ако си щастлив, имаш кому да кажеш, ако си зъл, имаш кого да мразиш!“
Мисля, че нейните думи отразяват в голяма степен онова, което все по-настоятелно се явява като най-сериозен проблем в живота на съвременното човечество. Един процес на все по-дълбоко осъзнаване на необходимостта от богати, разнообразни и равностойни човешки отношения. Съзнаване на простата истина, че един човек, колкото и интересен, колкото и богат по характер да е, не може да замени света, не може да бъде вечен източник на вечно нови отношения. И същевременно формалните служебни отношения в учреждението или предприятието, или в квартала не са достатъчни да ви създадат чувството за близост. „За да опознаеш някого, трябва да живееш с него под един покрив“ — казва старата мъдрост.
И когато днес ние говорим за отчуждение или, както модерно го наричат, за „свят на алиенацията“, ние имаме предвид прекъснатата връзка между хората, неутолената жажда за нови и по-богати отношения и същевременно, нека подчертая, огромния ни страх от тези отношения. Огромно мнозинство хора тук, на Запад, представляват своего рода отшелници, които прекарват свободното си време в грижи за кучетата, котките или цветята си. Познавам английски семейства, които не са отишли на гости през целия си живот, нито са били посетени от гости. Познавам хора, за които срещата с друго човекоподобно същество е заплаха, защото това идва от патологичното желание да оправдаеш начина на живот, който водиш, при съзнанието, че той е напълно погрешен. И оттук стигаме до вечната драма — доколко човек принадлежи на себе си и доколко принадлежи на другите. „Другите — това съм аз“ — бе извикал един романтичен философ. „Другите съществуват само, за да ме отрекат“ — бе казал друг. „Другите са доказателство, че аз живея“ — трети.
А според мен и тримата са прави. Другите ни потвърждават, другите ни отричат, другите ни доказват. Изобщо функцията на „другите“ е толкова голяма, че тяхното отсъствие като че е смърт. Защото всички тия самотни отшелници англичани, за които споменах, единодушно твърдят, че времето на войната — когато са били принудени да бъдат заедно, да спят, да ядат и да живеят заедно — е било най-хубавото време в живота им.
Или нека взема друг пример. Българското село. Днес в много български села — независимо от колективния живот, който по задължение се живее, независимо от природната общителност на нашия селянин — ние ще открием множество вечери в множество домове точно като тази, която описах. Самотната вечер на отчужденото бездетно или еднодетно семейство, опита да се убие времето с телевизията, радиото или кръчмата. И ако само си припомним ония цветущи огромни български селски фамилни, така прекрасно описани от Влайков, Йордан Йовков, Елин Пелин и други, ако си припомним бликащия богат, разностранен живот на селските родове, ние като че изведнъж можем да разберем (и да оправдаем) една от най-интересните тенденции на днешната западна младеж — да се живее заедно. Пред мен е стара снимка на един мой дядо заедно с цялото население от над 40 души от неговия род, пръснати в жътварското поле. Има нещо умиляващо красиво в белите забрадки, цедилките и обяда под дървото, в начините, по които вуйчовците ми се зачитаха едни други, а вуйните ми се обичаха или мразеха, караха или сдобряваха. Днес няма и помен от огромната взаимност на този живот. Защото принудителната колективизация на живота у нас допринесе много повече за отчуждаването на хората един от друг, отколкото за тяхното сближаване. Сигурно ще звучи парадоксално, но аз ще кажа, че този вид колективизъм, който има у нас, служи на алиенацията.
Но нека се върнем на нашата тема. Има нещо безкрайно очарователно в желанието на голяма част от западните млади хора (пък и недотам млади) да съборят оградите на неприкосновеното частно отшелничество и да заживеят заедно. Звучи почти като приказка. Но нека веднага разгранича някои страни на тези идея. Вярвам, че в основата си тя е продиктувана от чувства, подобни на тези на младата американка, т.е. чисто човешка необходимост от свързване с повече хора. От друга страна, немалко млади хора, които образуваха комуни, ги създадоха по силата на всевъзможни смахнати идеологии, чиито фанатични привърженици бяха те. И накрая някои хора заживяха заедно по професионални причини. Нямам предвид чисто сексуалните хрумвания на някои от основоположниците на импровизирани колективни общества. Съществуването на множество комуни навред из Западна Европа и Америка е доказателство за настоятелното търсене от човешкия дух на разрешение. Хора с различни възгледи, често пъти различна възраст, най-различни професии и интереси, се опитват да живеят заедно, вярвайки, че преди да се опитваме да преустроим обществото, трябва да преустроим себе си. Първият белег на всички съществуващи комуни е тяхната доброволност. И това е много съществена разлика — в сравнение с комунистическия колективизъм. Много комуни се създадоха като резултат на движението на хипитата и все още съществуват чисто хипикомуни. Но все повече и повече нехипита се увлякоха в идеята на живота заедно и опитаха да дадат по-голям смисъл на комуните. Писатели, художници, журналисти — водени било от човешки, било от професионални интереси — станаха членове на комуни. Разбира се, почти всички членове на комуните, които аз знам, са с леви или клонящи наляво убеждения, а мнозина от тях имат за главен бог Маркс. В известно отношение в някои от комуните са застъпени основните марксически принципи за разпределение на труда и благата. Би могло да се каже, че те представляват своего рода опитни станции за бъдещи човешки устройства. В една комуна в Лондон се прилага най-добросъвестно принципът: всеки според способностите си, всекиму според нуждите. В други върви основният християнски закон — „Ако имаш две ризи, дай едната на ближния си“, и т.н. Започнали съществуването си с огромен идеализъм и ентусиазъм, много от тия комуни скоро се разрушиха, за да оставят само горчивината от несполучлив опит да се живее заедно. И естествено, главната причина не е в принципите, а в хората. За отбелязване е, че просъществуваха и съществуват ония комуни, където хората са някак сполучливо подбрани и естествено свързани един с друг. Това са обществата, създадени между близки приятели и техните семейства, при това с взаимно зачитане на семейната обособеност. Всички приходи на всички работещи в комуната и всички разходи са общи. Има обща каса, която е на разположение на всекиго, и не се смята за необходимо всеки да внася или да разходва равна сума. Всички домакински работи се извършват общо, по ред на дежурство, не се прави разлика между мъжки и женски труд. Всички решения се взимат колективно, след обсъждане от страна на пълнолетните членове, разбира се, в редки случаи се прибягва до гласуване. По-скоро е застъпен принципът за убеждаването и зачитането на всички интереси, което предизвиква постоянни компромиси.
Други комуни, които също имаха успешен живот и много от тях продължават да съществуват, са т.нар. професионални общества. Например група художници, които решават да живеят и работят заедно. Или група музиканти. Веднага се разбира, че общият професионален интерес става едно сериозно обединяващо звено, което дава плодотворни резултати. Все още не съм чул за подобно съжителство между инженери или лекари. Особено разпространен е комуналният живот между артистите, но ми се струва, че в случаите, които знам, те се отнасят към комуната като към поредното театрално представление. И отново принципите са същите. Едни от най-разпространените комуни са между млади хора, които, ентусиазирано прилагайки някакви идеи, решават да се борят с всички предразсъдъци, разбира се, главно сексуални. Основната идея в една френска комуна е изкореняването на чувството за индивидуална принадлежност. Всеки принадлежи всекиму. Членовете на тази комуна, които встъпиха в нея като влюбени или свързани двойки, опитаха много настойчиво да се справят с ужасното чувство, наречено „ревност“. В изблик на някакво японско самоотричане влюбени изискваха от любимите си да имат отношения с други — с цел да изкоренят собствената си ревност. Но работата не се оказа толкова проста, както евтини философи проповядват, и специално тази комуна, свързана с борбата срещу ревността, скоро се разпадна, защото егоизмът на любовта се оказа по-силен от всякакви теоретични формули.
Основната причина за разпадането на комуните и за недоволствата се оказа чисто материална. Почти всяка комуна още при създаването й става обект на паразити, които се вмъкват в нея. И се получава, че докато Иван работи по осем часа на ден в своето предприятие и внася цялата си заплата в общата каса, Стоян се излежава под различни поводи, като, разбира се, живее на гърба на Иван или ивановците. И тъй като основният принцип на комуната е свободата — то не съществува сила, която да застави и Стоян да работи. В известно отношение това напомня на организацията на българския обществен живот, където една част от населението работи до преумора, а друга част, под формата на партийна организация, лентяйствува и живее паразитно с благата, произведени от първите. Тъкмо този елемент на недобросъвестност стана ядката на раздора в множество комуни и доведе до техния край. Като към това човек прибави и коварния характер на човешката природа — винаги да иска това, което няма, — картинката става по-ясна. „Омръзнали са ми всички тия хора около мене, искам да си имам моята стая, моята баня, моето бюро и да не виждам никого по цяла седмица“ — каза пред мен един от лондонските комунари, който само година преди това ми рисуваше с най-щастливи цветове своя живот в комуната.
В Шотландия седем анархисти основаха комуна, като се заклеха, че не ще приемат жена за постоянен член на комуната, тъй като всички раздори идвали от дребнавостта на жените.
Досегашният опит от комуните, като форма на живеене заедно, има както своите позитивни страни, така и ярко изразени отрицателни черти. Но нито едните, нито другите могат да бъдат достатъчно ясно основание да се приеме изцяло или отхвърли изцяло тази идея. Очевидно има хора, които биха могли да живеят, които предпочитат, които са естествено пригодени към сложния живот и сложните отношения в подобно общество, както има хора, които не са в състояние да приемат ничие присъствие наоколо, които държат на своята пълна и неограничена индивидуална свобода. Така или иначе комуната, също както брака, веднага налага куп ограничения — човек трябва да се съобразява с другите. А това съобразяване изисква нервно напрежение, често пъти прекалено за един по-дълъг период. Дори ако приемем, че една комуна може да съществува при идеална добросъвестност, то възникват куп въпроси за променчивата човешка натура, която понякога търси другите, понякога бяга от тях.
Все пак съществуването на комуните на Запад е едно интересно историческо явление, може би недотам ново, но обновяващо стари човешки илюзии. Ето че формула няма и не може да има, защото в момента, когато измислим формулата, ние вече не я искаме. И мисля, че това е най-голямото ни очарование и най-голямата ни сила.
Това е и нашето спасение.
Откакто свят светува, хората са приели, че отношението и преценката на събития, явления, действия и хора става въз основа, на известни позиции, които именно изграждат критерия. Той отразява идейно-философската платформа, степента на човешката еволюция, свързана с конкретния исторически момент, както и степента на взискателност, обусловена от обективни и субективни фактори. В различните времена известни критерии са останали като свещени принципи на цялото човечество, докато други критерии са се изменяли успоредно с човешкия прогрес.
Но променливи или постоянни, критериите във всички времена са били известни, са били ясни. Оправдани исторически или неоправдани, правилни или погрешни, те са съществували като определени мерки за живота на личности и общества, така както съществуват различните мерки за дължина, тежест, време и т.н. Нещо повече — понятието критерий винаги съдържа в себе си и понятието качественост. И затова, когато ние говорим за високия или ниския критерий на някого си, ние разбираме качеството на неговите изисквания. Не е моя работа в момента да разглеждам другите страни на критерия като израз на логичност, справедливост, мъдрост, поглед в бъдещето и, естествено, като един от най-важните двигатели на онова, което наричаме човешки прогрес.
Теоретически трябва да се предполага, че в една държава като Народна република България, където владее една-единствена идеология, критерият трябва да лежи върху гранитните основи на общоприети принципи и следователно трябва да бъде далече по-постоянен и последователен, отколкото в останалия свят. Също трябва да се предполага, че в продължение на 25 години изискванията във всички области на човешката дейност у нас са се повишили до такава степен, че са наложили най-високо ниво.
Моля слушателите да не се усмихват. Според вестниците, радиото, пропагандната литература в страната наистина съществува критерий за всичко, който носи името партиен критерий. В областта на науката се твърди, че се прилагал научно — партиен критерий, в областта на изкуствата, икономиката, политиката, образованието и т.н. се прилагал също съответният вид партиен критерий. Съответно се появяват лозунги да се повиши партийният критерий в дадена област или да се въведе нов критерий. По всичко изглежда — за външния наблюдател, — че всеки гражданин на републиката знае за какво става дума и че всяка преценка, независимо от нейната обективност, отразява пределно ясни позиции, които в случая са партийните позиции.
Бедата е в това, че на света няма по-неясна дума от „партийно“. Дума, чието съдържание може да бъде изменяно най-произволно в цялата гама на диалектическата необходимост. Всеки български гражданин, безпартиен или комунист, е разбрал многократно, че „партийно“ може да значи едновременно всичко и нищо.
Така че единствената сигурна истина е когато се каже партиен критерий, че той принадлежи на партията. Но дори и тая истина се оказва съвсем относителна, защото няколко години по-късно се разбира, че това не било партията, а някой друг, който узурпирал името на партията. И ето, че стигаме до второто смайващо понятие, — „партията“, откъдето всъщност произтичат огромен брой други имагинерни понятия. По тоя случай си спомням сполучливото определение, което нашият учител по алгебра, преди много години, даде за имагинерните числа. Той каза: „Това са числа, които хем ги има, хем ги няма!“ Според устава партията принадлежи на хората, които членуват в нея. Според фактите партията принадлежи на хората, които я ръководят. И тъй като тия хора от време на време се менят, менят се известни позиции, ръководни начала, често пъти се отхвърлят напълно предишните принципи и всичко ново пак се нарича със старото име „партийно“. Могат да се приведат хиляди примери, когато партийното съдържание на едно понятие в течение на няколко години се е изменяло многократно, но това никак не му е пречило да си бъде партийно.
И затова да се отговори конкретно на въпроса за партийния критерий за каквото и да е, като израз на трайно последователно отношение, е невъзможно. Като си напрягам паметта да си спомня най-последователните партийни критерии, които са просъществували най-дълго време, се сещам за един от тях, а именно:
„Критерият за любовта към България е любовта към Съветския съюз.“
Колкото и парадоксален, този критерий прави нещата в някаква степен ясни. Или другият критерий — „верността към партията се определя от верността към нейните ръководители“.
Но оттук нататък търсачът на критерий ще се затрудни много в българската действителност, защото дори господ не може да му помогне да разбере какво значи критерият за всяко нещо да се определя от неговата партийност. А както казахме, партийността е толкова неясно, произволно и често пъти имагинерно понятие, което дава възможност да се оправдават и обясняват най-произволни, противоречиви, безотговорни и неразумни действия. Ако трябва да илюстрираме принципа на партийността, може би най-подходящият пример за това е кокошкарникът на Настрадин Ходжа. Старият хитрец поставил кокошкарника си на колелета, така че всеки минувач да може да го обръща в каквато посока си иска. В случая минувачите са партийните ръководители, които могат да завъртят партийния критерий, както им е нужно, а още по-често — както им изнася. А най-популярното явление е движението на кокошкарника да отразява сумата на всички действуващи в различни посоки сили.
Не са прави някои искрено настроени български интелектуалци, като твърдят, че най-лошото в българската обстановка е отсъствието на каквито и да е критерии. Аз мисля, че едва ли има страна с повече критерии за всяко нещо от България. Критериите се създават през ден или през час и няма никакво значение, че са напълно противоречиви.
Това е особено валидно дори преценката на отделни човешки действия и на отделни индивиди. Нека вземем например създаването на критерия за способност. Ако в нормалния човешки свят способността на някого се измерва по качеството на получените резултати, то в нашия случай резултатите имат едва ли не най-малко значение. Оценката за способност се явява сложен резултат на куп други фактори, като биографични подробности, обществено — партийни взаимоотношения и предопределения вече таван. Плюс изискванията на момента. Така например изобретението, което един инженер е направил, не винаги може да бъде доказателство за неговата способност. Или добрият резултат, постигнат от някакъв ръководител, не може да се приеме за сигурен критерий при преценяването на неговите качества. И обратното, известни са много случаи, когато определени личности, поради неспособност, са нанасяли огромни материални вреди на страната, но загубите не са се смятали като критерий при преценката на тяхната дейност. И нормално те са продължавали безнаказано да работят на високите си постове.
Но ако в науката и икономиката, все пак съществуват известни обективни методи за определяне на резултатите, то в областта на изкуството и философията кокошкарникът на Настрадин Ходжа се върти, както се казва, на високи обороти. Ако критерият за здравината на един мост все пак се определя от тежестта, която мостът може да понесе, то критерият за художествената стойност на едно произведение не се определя, нито от обективните му качества, нито от броя на читателите, а от неговата… партийност. Затова ние сме свидетели на безпрецедентни в историята на българското изкуство оценки. Крещящо бездарни, посредствени творби — било в литературата, киното, изобразителното изкуство или музиката — се превъзнасят като шедьоври на нашето време. Съвсем излишно е да давам примери, тях всеки може да ги намери колкото си иска. Но веднага следва въпросът — чий е критерият, който определя стойността на тези произведения? Отговорът е — на партията, което значи на хората, които я представляват. За нещастие огромното мнозинство от хората, които представляват партията по въпросите на изкуството и културата, нямат никакво отношение — било професионално, било любителско — към съответния жанр. Не са редки случаите, когато партийното отношение за определена област се застъпва от някой неудачник, писател или композитор, който в качеството си на псевдотворец създава псевдокритерии, където уж всичко е на място, а всъщност се оказва дълбоко неразбиране. И което е забележително, този вид хора нанесоха най-големи вреди в жанровете, където действуваха. Например псевдосценаристът Христо Сантов, в качеството си на директор на кинематографията, нанесе много по-големи вреди, отколкото който и да е друг. Псевдорежисьорът Филип Филипов разстрои издъно работата на Народния театър тъкмо защото удачно подмени елементарния художествен критерий с псевдокритерий. Не един и двама подобни активисти в областта на изкуството налагаха своите критерии като единствено валидни партийни критерии и аз мисля, че това беше изгодно както за тях, така и за партията, защото последната винаги имаше възможност да смени критерия според необходимостта, така както се сменят носни кърпички. Неизбежно критерият за художественост винаги се свързва с критерия за партийност, като дори и сега българските официални критици настояват, че едно произведение е дотолкова художествено, доколкото е партийно. Въпреки очевидните и очевадните доказателства, че космическото пространство на художествения свят не може да се побере в тясното помещение на партийността, нещата у нас продължават да се определят според този наистина невероятен критерий. Сега идваме до най-печалния момент в диренето на критерия. Тъй като висшето партийно ръководство не е компетентно да вземе лично отношение и изрази личен критерий по отношение на почти всички деликатни въпроси (въпреки смелите и смешни опити на мнозина), то прибягва до помощта на своите информатори. Ако човек знае състава на хората, които например информират Политбюро за известни явления, може да си обясни небивалите трагикомедии при прилагането на съответния критерий. Във всички случаи критерият се поднася върху дебелия тюфлек на личната осигуровка и се взима предвид всичко друго, но не и същността на произведението, за което става дума. Посредствените информатори естествено създават и предпоставките за посредствената оценка, която при една тоталитарна държава често пъти се оказва и фатална. Има макар и редки случаи, когато интелигентната информация е довеждала до изграждането на приемлив критерий и съответно до правилното оценяване на известни творби — например на Димитър Талев, на Николай Хайтов в литературата, на Светлин Русев в живописта и други. Разбира се, неразборията идва от партийното изискване, че ръководството трябва да има отношение по всичко, че ръководството може с еднаква вещина да създава правилен критерий за производството на щайги, пиеси или локомотиви.
Но като че най-тъжен е резултатът от прилагането на критерия за способността на отделните хора. Както вече казах, невъзможно е да се определят обективните данни, които създават тези критерии, и може би това обяснява непрестанния кадрил, който се разиграва между ръководителите на т.нар. среден апарат. Кой например може да обясни въз основа на какъв критерий станаха промените в ръководството на Народния театър, където за около две години време преминаха като главни директори — Филип Филипов, Славчо Васев, Мирослав Миндов, Андрей Гуляшки и сега генерал Гетман? Какъв критерий обуслови сменянето на един директор с друг, защото обективно в работата на театъра нищо не се промени. Въз основа на какъв критерий различни хора се издигат, а други се свалят? Твърде тясно е обяснението за прилаганите два аршина. Не се ли стига до това, че завъртеният кокошкарник на Настрадин Ходжа по силата на инерцията продължава да се върти около партийната си ос. Времето не ми позволява да се спра на партийния критерий, който определя нравствените оценки, понятията за истина и лъжа, за полезно и вредно, за честно и нечестно, за доблест и позор. Българските слушатели знаят много добре докъде води липсата на действителни преценки в действителния живот.
Казват, че истинският критерий винаги изразява точността, разбирането и честността на онзи, който го прилага.
Това се случи точно преди трийсет години.
Ние бяхме дузина млади и гладни софиянци, които следваха във Висшето техническо училище в Русе. Горкото училище, то просъществува само три години, след което беше налапано и изядено от софийската политехника с гордото име… „Сталин“. Но за тези русенски години всеки от нас би могъл да разказва до края на живота си. Струва ми се, че рядко е имало такава плътна любов между един оригинален град и група оригинални чешити. Когато и да поискам, аз виждам пред себе си старата гара — пристанище, стръмните улици нагоре към центъра, където сякаш се простираше обширна театрална сцена, заобиколена с бутафорни сгради, стария хотел „Тетевен“ и сладкарницата под него, Народния театър, където хората свещенодействуваха, и църквата, превърната в опера, където някои посетители се прекръстваха. И нашата многообещаваща игра, да застанем пред халите и да питаме всяко минаващо по-хубаво момиче: „Извинете, бихте ли ми казали къде са халите?“ Остроумни отговори, предизвикателни усмивки — и познанството започваше. Возехме се на файтон с достолепието на херцози, носехме широкополи меки шапки, било нахлупени до очите, било килнати назад, въобразявахме си, че сме поети, и бродехме посред нощ като призраци по брега на реката. Ние все още бяхме „господа студенти“. Последните студенти, които са били „господа“.
Но „господата“ губеха доста от фасона си, когато се натискахме кой да бъде дежурен по менза, защото дежурният можеше да яде до пукване; когато през студените дни изтръгвахме коловете от градините, за да ги напъхаме в най-бързогорящите печки на света, когато си заемахме едно и също палто, за да идем на някаква среща. Защото беше времето, когато купоните командуваха стомасите, снабдяването с въглища и дърва беше лукс, магазините бяха празни, а ресторантите, както винаги, не съответствуваха на празните джобове.
Затова всеки мечтаеше за ваканцията, за да иде у дома си, където все се намираше нещичко за плюскане. Ала за наше нещастие изпитната сесия през тази зима започваше много рано и фактически беше невъзможно да караме Коледа далеч от Русе. Новата година току-що бе отшумяла и не само, че не ни зарадва с нищо ново, но и унищожи оскъдните ни стари запаси от по няколко яйца, буркан захаросано сладко и проклетото кондензирано мляко, което беше помощ от чужбина за децата, но ние го крадяхме.
Три дни преди Бъдни вечер ние се събрахме в квартирата на Стефан, който през нощта бе отмъкнал цяла тараба отнякъде, и печката му беше нажежена до червено. Въпреки топлината всички бяхме вкиснати, предчувствувайки най-тъжния и гладен Бъдни вечер. И тогава може би Витлеемската звезда се смили над нас. Един от нашите най-скромни колеги, чиято майка беше аптекарка, бе срещнал във влака между Бяла и Русе млад селянин, който бил отчаян, защото не можел да намери някакво рядко и най-необходимо лекарство. Колегата беше писал на майка си и за късмет на Стойчо, така се казваше селянинът, лекарството му беше изпратено. Благодарността на човека нямаше граници. Той написа до колегата дълго признателно писмо, в което се казваше, че той би желал да му подари маса работи за ядене, но не може да ги прати по пощата и някой да иде да ги вземе. Селото се намираше на десетина километра от гара Две могили. Излишно е да разказвам какъв ентусиазъм предизвика у нас това писмо. Решихме двама души веднага да заминат, така че да се върнат за Бъдни вечер, когато щяхме да имаме „гала вечеря на пода“. Но кой да отиде? Изборът се сведе до наличност на здрави обувки и як носачески гръб. Тръгнахме Стефан и аз. Обувките бяха негови, а гърбът беше мой.
Пътуването ни до село Острица премина без приключения, като не слагаме в сметката дебелия сняг, поради който раздрънканият частен автобус отказа да се движи. Ние носехме две празни раници и крачехме в студа, стопляни от мисълта за свинско със зеле или пълнена пуйка, а в най-лошия случай — дебела домашна сланина.
Стойчо се оказа много сърдечен и гостоприемен млад човек. Може би за първи път от доста години пред нас се разстла трапеза, която ни напомни как хубаво са се хранели българите по празници. Имаше печено прасенце, приказна свинска пача, домашни наденици, кокоша чорба, баница, петмез и накрая истинска диня, която магически бе запазена, заровена в жито още от лятото. Нашите домакини постеха, така че всичко на масата беше за мен и Стефан. Ние ядохме като спасени корабокрушенци, лакомо, настървено, като че храната не беше храна, а враг, който трябваше да се унищожи с пръсти и зъби. От чиста лакомия и егоизъм ние приехме охотно поканата да останем още един ден. И когато в деня на самия Бъдни вечер потеглихме обратно, не можеше да се каже, дали раниците или стомасите ни тежаха повече. В добавък Стойчо ни връчи две кошници, от които подаваха змийските си шии две гъски. Той категорично отказа да вземе пари и когато ни изпрати до края на селото, ни каза:
„В раниците съм ви сложил още няколко кила мас и по малко брашно и фасул. Понеже селото не е изпълнило наряда, маста, брашното и фасулът са под възбрана. Затова гледайте милицията да не ви среща!“
Нашите изпитания започнаха веднага след като поехме пътя. Внезапно се развихри такава снежна виелица, че пътят не само започна да изчезва пред очите ни, но и все по-често затъвахме до кръста в нови преспи. И понеже беше пред Бъдни вечер, нямаше жива душа по целия път. Беше страшно студено и по някое време чувствувах, че лицето ми е замръзнало и се е превърнало на посмъртна маска. Възторгът ни от тежестта на раниците се изпари и по пътя ние проклинахме не само храната, но и цялата идея да идем при Стойчо. Ала най-неприятното бяха гъските. Господи, никога преди това не знаех, че тези вкусни животни имат такива отвратителни характери и умеят така болезнено да кълват. Моята гъска направи десетина опита да хвръкне заедно с кошницата, като междувременно изхапа до кръв ръката ми. Бях вече решил да я заколя насред път, когато Стефан бе осенен от гениалната идея да си свали колана, да върже своята кошница и да я пързаля като шейна. Нашето пътешествие се превърне в бродене из „мъртвите сибирски полета“. Бяхме потеглили тържествено заранта, а почти на мръкване на гара Две могили се добраха два крачещи, почти вкочанясали трупа с две замръзнали раници, следвани от две триумфиращи гъски.
Гарата се намираше на възвишение, на което, изглежда, ветровете от Румъния и България провеждаха постоянна конференция. По неизвестни, но сигурно важни съображения чакалнята беше заключена и ние четиримата — двама студенти и две гъски — застанахме на открития перон. Краката ми бяха така измръзнали, че ги чувствувах като протези, принадлежащи на някой друг. Чувствувах, че противоречието между замръзналото ми тяло и все още мъждукащото съзнание започва да изчезва. Срещу мене Стефан стоеше неподвижен, заснежен и заскрежен като паметник на незнайния войн. Часовникът на гарата бе замръзнал. И може би и самата гара бе замръзнала. Единствено на гъските им нямаше нищо. Цялата атмосфера беше толкова безнадеждна, че ние не вярвахме, че през тази бяла пустиня изобщо можеше да мине влак.
„Тук нищо друго не може да мине освен гъска!“ — каза Стефан.
Но за наше нещастие ние се бяхме излъгали. Влакът не дойде. Вместо него се зададоха два силуета, в които дори посинялото от студа съзнание би разпознало представителите на народната власт. Те бяха един лейтенант, тъничко младо момче с женствени сини очи и рунтави русоляви мустаци, и един дебел старшина, чието лице ужасно напомняше на артиста Хари Бор. Двамата бяха облечени в дълги дебели кожуси и носеха плъстени ботуши.
— Отваряй раниците! — извика лейтенантът с писклив глас, като че в нашите раници се намираше трупът на майка му.
— Мас! — извика той горе-долу с ликуването на мадам Кюри, когато открила радия. — И фасул! Че и брашно! Орехи, мед, пушено месо, сланина, яйца и не една, ами цели две гъски! Тук мирише на контрабанда!
— Искате да кажете, на черна борса! — поправи го хладнокръвно Стефан.
— Ти нема да ме учиш български! Аз знам какво е контрабанда и какво е черна борса! Това е контрабанда!
— Слушай, лейтенанте! — каза Стефан, който винаги настояваше, че с органите на властта трябва да демонстрираш мистериозна важност. — Ние сме студенти и бяхме при приятели, които ни подариха всичко това за Бъдни вечер!
Въпреки измръзналото ми съзнание почувствувах, че тук Стефан сбърка. Тези мустаци и тези женствени очи на фанатик чакаха само религиозния мотив.
— Искаш да кажеш, че вие, народните студенти, ще празнувате Бъдни вечер, ще празнувате празниците на поповете и реакцията, ще се кланяте на религиозните дивотии! Какви студенти сте вие, бе? — гласът му изпищя като ехо от виелицата.
— Нали знаете, просто традиция, не е работата до вярване… — опитах се да загладя религиозния конфликт. Но Стефан, който беше инатливо магаре, студено и ясно каза:
— Защо пък да не вярвам! Аз съм християнин, това е мой празник и не е ваша работа!
Оттук нататък само атомна бомба можеше да възпре лейтенанта. Законът за маста, брашното и фасула беше на негова страна.
— Аз ще ви дам един Бъдни вечер, та ще го помните цял живот, контрабандисти!
— Черноборсаджии! — поправи го Стефан, който, изглежда, беше развеселен от срещата с лейтенанта.
От перона, в колона по един, ние с милиционерите и гъските се отправихме зад гарата по някаква пътека към участъка. Лейтенантът крачеше пред нас и продължаваше да надава бойни викове:
— Сега, когато работническата класа гладува, когато ние водим борба на живот и смърт с най-подлите и най-мръсните врагове, които има по земята, нашите студенти, народните студенти, стават контрабандисти! И отгоре на всичко — религиозни контрабандисти! Ще празнуват Бъдни вечер с поповете!
Знаех, че сигурно щяхме да изпуснем влака. Но се надявах, че поне в участъка ще бъде по-топло.
Озовахме се в голяма, абсолютно празна стая без прозорци, но с яки железни решетки. Явно това представляваше арестантската стая на участъка. Раниците ни бяха взети и върху пода на стаята се намерихме само ние и гъските. Изглежда, те също бяха респектирани от милицията и започнаха да се държат по-примирено, и даже ни поглеждаха с известно съчувствие.
— Бъдни вечер, а! Ще ви дам аз един Бъдни вечер! — извика лейтенантът и отиде да търси кантар, на който да премери съдържанието на раниците.
До този момент старшината с физиономията на Хари Бор не бе проговорил нито дума. След като лейтенантът изчезна, той дойде при нас, притвори вратата, поднесе ни кутия с цигари и каза:
— Слушайте сега, момчета. Заради вас ще трябва да седя цяла нощ в участъка да ви пазя. А пък аз си имам семейство и деца и искам като всички да си карам Бъдни вечер. Лейтенантът не е лошо момче, но религията му боде в очите. Като се върне сега, кажете му, че никакъв Бъдни вечер няма да празнувате, ами така, от глад сте ходили до Острица, и може да ви пусне да хванете влака в 12 часа!
Но тук Стефан за моя голяма изненада изтърси:
— Старши, аз заради твоя лейтенант от бога не се отмятам!
— Тогава ще караш цялата Коледа тука! — сопна му се старшината.
— Ще я карам!
— Да ама и аз трябва да стоя тука заради тебе! — повиши глас старшината. — Слушай, младо, свети Петър три пъти се е отметнал от бога, та кой си ти да не се отметнеш!
— Аз не се казвам Петър, казвам се Стефан! — отвърна моят колега.
Старшината вдигна ръце и излезе, заключвайки вратата. Докато се готвех да излея яда си срещу Стефан, лейтенантът се завърна с кантара.
— Сега ще падне малко писане! — каза заядливо той.
— Внезапно Стефан скочи на крака и с някакъв наполеоновски глас ревна:
— Слушай, лейтенанте, ако ме държиш още половин час, аз ще ти обръсна мустаците! Ти знаеш ли кой е другарят Младенов?
Лейтенантът се стъписа за миг и със снижен глас попита:
— Кой е другарят Младенов?
— Ако не си научил, ще научиш! — викаше Стефан.
За първи път видях как по лицето на лейтенанта премина съмнение, което се превърна в колебание. Той остави кантара на пода и излезе.
— Както я караш, ако излезем оттук след един месец, пак ще сме добре! — казах аз, почти сигурен, че ни чакаха тежки часове.
Настъпи дълга тишина. Чувствувах адска болка в краката и в ръцете. Проклинах за кой ли път и Стефан, и Бъдни вечер, и гъските, и всичко.
Към осем часа вратата се отвори и се появи Хари Бор.
— Хайде момчета — каза с неочаквана любезност той. — Бързо, че има един товарен влак и ще им кажа да ви качат във фургона! Ами ако бяхте казали още отначало, че сте хора на другаря Младенов, нямаше да има никаква разправия. Лейтенантът се извинява, но вие сте си виновни! Хайде, да не изпуснем влака!
Във фургона на товарния влак ни лъхна най-сладката и най-болезнената топлина на земята. Едва когато болките понамаляха, попитах Стефан:
— А кой е този Младенов?
— Де да знам! — отвърна той. — Трябва да има някакъв Младенов, иначе нямаше да ни пуснат!
Винаги съм вярвал, че драмата е вечно изкуство, което непрестанно се обновява, приемайки най-невероятни форми — от чиста драма до чиста антидрама. И всеки път, когато някоя нова творба внезапно разкрие нова, неексплоатирана още възможност на драматичното изкуство и излезе пред нас с провокация срещу закостенелите ни разбирания, ние трябва да се съгласим, че всяко истинско изкуство притежава магията да се самообновява. В наше време ние сме щастливи да бъдем свидетели на може би най-силните отправяни ни някога провокации в драматургията. Последните 20 години ни донесоха невероятно изобилие на нови форми, на почти сензационни опити да се разчупи класическата драма и й се предоставят нови пространства. За мен най-значителното име в тази драматургична революция си остава Самюел Бекет. Много пъти съм казвал, и пак бих повторил, че „В очакване на Годо“ е голямата пиеса на нашия век. Но никой друг драматург, независимо от таланта му, не ме е изненадвал повече от младия австрийски писател Петер Хандке, когото мнозина критици със сериозни основания смятат за най-потенциалния революционер на днешната драма. Или по-точно — антидрама. Човек може най-честно да оспори и да не приеме голия политически дидактизъм на Хандке, да отмине всичките му левичарски фойерверки, но не може да не се съгласи, че смелостта на изобретяването на новите форми и тяхната изумителна театралност са завладяващи. Петер Хандке е само на 33 години — удивително млад, за да бъде голям писател, и достатъчно възрастен, за да ни убеди, че творчеството му не е еднодневно. Помня големия интерес, с който отидох да видя първата му пиеса — „ОСКЪРБЯВАНЕ НА ПУБЛИКАТА“. Помня и странното чувство на объркване, раздразнение и весело любопитство, което тя предизвика у мен. Видях, че мнозина зрители, свикнали с рамките на класическия театър, просто отказаха да възприемат онова, което Петер Хандке им поднесе. Без да се спирам на повече биографични подробности за Хандке, нека направо кажа, че най-силната и най-интересната във всяко отношение негова пиеса е „КАСПАР“, която е била представена за първи път в Германия през 1968 година, и оттогава шествува по световните сцени. А можем да вярваме и на оценката на големия драматург Макс Фриш:
„Каспар е пиесата на десетилетието.“
Може да се говори, че голяма част от съвременната модерна драматургия експлоатира невъзможността на хората да установяват истинска връзка помежду си чрез словото. Или с други думи — несъвършенството на човешкото слово, неговата неточност за изразяване на мисли, чувства и действия, в известна степен — неговата абсурдност. Словото, заради което съществува театърът, бива подлагано на истинска аутопсия върху сцената, за да ни демонстрира драматичната липса на връзка между човек и думи. Това е у Йонеско, това е у Бекет, и най-вече — опростено и засилено — е у Харолд Пинтер, който гради всичко върху пълното разминаване на съзнание и слово.
В „КАСПАР“ Петер Хандке прави нещо, което изглежда тъкмо обратното. Той приема словото като израз на съзнанието, като негов законен представител, и проследява идея, която има изключителна съвременна важност, а именно — ВЛИЯНИЕТО НА СЛОВОТО. Как думите, които ние чуваме от познати или непознати източници, идват при нас със своята градивна и рушителна сила. Думи, които са предназначени да ни променят, да ни нагодят, да ни подчинят на условията на обществото и времето, което ни заобикаля. Главният герой на пиесата на Петер Хандке, Каспар, е 16-годишно патологично момче, което се появява в Нюрнберг в 1828 година със способността да произнася само едно-единствено изречение: „Аз искам да стана коняр, какъвто беше някога баща ми.“ Петер Хандке премахва конкретността на това единствено изречение, като в пиесата то е: „Аз искам да стана такъв, какъвто някога беше станал един друг човек.“ Това е всичко, което Каспар знае, това изречение е цялата връзка между него и света. Зад него, скрити зад кулисите, са трима суфльори, които чрез високоговорители четат текста, който авторът отправя към младия Каспар. Това са всевъзможни текстове, които ние често слушаме да ни се поднасят от радио, телевизия, оратори, учители, беседчици, поети и т.н. Ние не виждаме лицата на тези, които произнасят думите, защото анонимността на тези, които стоят зад микрофоните, като че изразява анонимността на обществото.
Каспар започва съзнателния си живот като собственик на една-единствена мисъл, която го характеризира напълно — той иска да стане това, което някой друг преди него е станал. Чрез 16 фрази на сцената ние проследяваме целия процес на превръщането на това патологично чисто и невинно момче в човек като всеки друг, или иронично казано — в нормален човек. Анонимните гласове са тези, които правят от Каспар образцов гражданин. За тази цел те засипват ушите на момчето с порой от думи, градушка от думи. Най-напред той трябва да забрави, и той наистина забравя, своето собствено и единствено изречение. Тоест думите, идващи отвън, убиват неговата вътрешна самоличност, затрупват и задушават единственото, което той има в себе си по рождение. Свършили тази разрушителна дейност, хората отвън напъхват в главата на Каспар нови изречения, техните изречения. Те настояват за възприемането им, за запаметяването им, за тяхното развитие и усъвършенствуване. И забележете, всичко това се иска от него в името на собственото му добро, без някой отвън да знае какво точно е добро за това момче. Не мога да не се стърпя и да не посоча твърде очевидната аналогия с явления, които слушателите добре познават. Но малко по-късно ще засегна този главен аспект на „Каспар“ или на нас, „каспаровците“, с дължимата подробност.
Както чувате, дотук посоката на пиесата е напълно ясна. Авторът не я крие, а напротив, предизвикателно я декларира още на първата си страница, където изрежда „16-те фази на Каспар“:
Може ли Каспар, собственикът на едно изречение, да започне да прави нещо с това изречение?
Може ли Каспар да направи нещо със своето изречение против другите изречения?
Може ли Каспар със своето изречение да устои на другите изречения?
Може ли Каспар да се защити от другите изречения и когато те го провокират, да остане мълчалив?
Може ли Каспар да осъзнава какво изразява, когато говори?
Може ли Каспар, като собственик на нови изречения, да направи нещо на другите изречения и на техните цели?
Може ли той сам да се постави в ред чрез изреченията за реда или чрез заповяданите изречения?
Може ли от последователността на едно-единствено изречение да извлече серия от изречения, които имат последователност?
Може ли Каспар да научи при всеки пример кой е калъпът, чрез който могат да се отлеят безброй изречения за ред?
Може ли Каспар със заученото изречение — модел да направи нещата по-достъпни за себе си и себе си по-достъпен за нещата?
Може ли той чрез изреченията да допринесе нещо за голямото семейство на изреченията?
Може ли той да стигне до положение, че римувайки думите, да открие рима и смисъл в нещата?
Може ли Каспар да постави въпроси на себе си?
Може ли той с незабранени думи, които отнася към своите някогашни, но забранени думи, да промени объркаността им?
Може ли той чрез поставяне на кавички да избегне поне фалшивата претенция за правота?
И последната фаза: Кой е Каспар сега? Какво е Каспар сега?
Както разбирате, тук имаме ярко, чисто драматично развитие, което кулминира с един от най-страшните въпроси: КАКВО СЪМ АЗ СЕГА? Явно, че нещата драматично са се променили. Каспар е станал нещо друго. Не коняр, какъвто по оригинал той би искал да бъде, а нещо съвсем друго. Може би Каспар въобще не е вече Каспар, а някой друг? Ето че Петер Хандке ни завежда при най-стария и най-големия конфликт на нашата планета — човек — общество. Ето че ни демонстрира жестокия закон „обществото не търпи изключения“. Каспар е изключение. И той е подложен на процес, който го променя и прави като всички други. Независимо от характера на обществото, било по-многоцветно или съвсем едноцветно, индивидът трябва да приеме униформата, трябва да се откаже от своята дума, от своето изречение и да приеме другите.
Пиесата започва много внушително. На голата сцена стои невинният, чистият Каспар, на чийто 16-годишен ум е дори отнета нормалната за възрастта обремененост. Той почти не говори, защото притежава само едно-единствено изречение, което с мъка произнася. Но суфльорите или високоговорителите (в живота имаме и едните, и другите) започват да стрелят своите думи срещу него. Чуждите гласове започват да пишат върху чистата, бяла, ненаписана хартия, да му предават съдържанието или безсъдържателността на своите мисли. С времето той започва да поема, към речника му се прибавят нови думи, които започват да оформят нови изречения, нещо се раздвижва у него, което личи от действието му. И докато в началото на пиесата този странен диалог върви почти изключително от другите към Каспар, който само слуша, постепенно той започва да взима участие, да се изравнява със своите невидими партньори, докато накрая овладява сцената и те замлъкват. Той е Те! Разговорът свършва, защото е изчезнала разликата, която го е породила. Каспар е вече като тях. Той заявява на себе си:
„Сега аз не искам повече да стана като някой друг. Нищо повече не ме насъсква срещу мен. Аз съм спокоен.“ Но вие се лъжете ако смятате, че Хандке завършва пиесата си тук. Във втората й част на сцената се намира вече не един Каспар, а шест Каспаровци, всички толкова подобни, че не могат да се различават. Дали те са шест или са един, ни е все едно, защото те са едни и същи, и всички те са спокойни и безлични. И като някаква погребална реч върви поетичният монолог на нашия пръв Каспар:
Аз се научих да пълня празнотата с думи.
Кой беше Кой, аз вече зная.
Всичко това е дълбоко в ума ми.
С изреченията мога да играя.
И малко по-нататък, след странна тишина, като че вслушвайки се в тази невероятна настъпила тишина, която може би е спомен за другата тишина, Каспар внезапно се пита:
Какво беше това,
което аз казах току-що?
О, ако можех да зная
какво казах, какво?
О, ако можех да зная
какво казах току-що!
Какво беше това,
което наистина казах?
Какво беше това,
което сега се казва?
Какво наистина е това,
което произнасям сега?
Каспар се опитва да резюмира цялото си развитие, да го обясни за себе си, повтаряйки схемата на автора. Той казва:
„С моето първо изречение аз просто исках да произведа шум. С второто си изречение аз исках да привлека вниманието на другите. Със следващото си изречение аз исках да говоря, с още по-следващото аз исках да чуя как говоря. После аз исках другите да слушат какво казвам. След това исках изреченията на другите да не се чуват…“
„Когато една дума ме безпокоеше, аз я удвоявах, и пак удвоявах, и пак, докато свиквах с нея и тя преставаше да ме безпокои. Например война… война-война… война-война-война-война… докато свикнете.“
Чрез словото Каспар установява отношенията си не само с хората, не само с обществото, но с всички предмети около себе си, с природата и със самия себе си. Словото е моторът, който движи всичките му отношения, той приказва и приказва, докато всичко завършва в маймунски водовъртеж.
„Аз се намирам в нечии ръце. Аз не мога повече да изгоня себе си от себе си!“
Не ми е възможно да преведа дори малка част от разнообразието и богатия обхват на тази пиеса, която стреля в много посоки. Колкото повече я чета, толкова повече си мисля, че Каспар е пиеса за терора на думите. Чуждите думи и нашите думи.
Мисля, че тази пиеса има особена валидност за онези общества, където най-силно се прилага този терор на думите, където човек трябва чрез собственото си слово, собствените си уста да отрича себе си не три пъти, като Петър в Гетсиманската градина, а три хиляди пъти. Както вече казах, всеки от нас в някаква степен е някакъв Каспар — отдавна забравил собственото си изречение, или отрекъл се от него, или пък понякога си го спомня с носталгия.
Безспорната сила на Петер Хандке е словото. Неговите думи са мощни, поетични и предизвикателни. Над всичко друго — те са точни. Те са сентенциозно обобщение на говорещия свят. Той ни показва как човешкият език, който е главният инструмент на мисълта, може да се обърне в неин жесток потисник. Онова, което ние наричаме обучение, може да се окаже ужасно индоктриниране. Онова, което наричаме просвета, може да бъде двойно невежество. Това са страховитите впечатления, които идват от сцената на „Каспар“.
Нека накрая подчертая, че способността на Хандке да придаде модерна театрална форма и ефектна сценичност и на най-абстрактните си декларации, е по-голяма от тази на всеки друг съвременен автор, когото поне аз съм чел или гледал.
Най-напред в литературното ведомство се появяват няколко особи, които полуконспиративно разкриват един на друг, че им се ходи в Америка. Но им се ходи в Америка не като туристи, не на собствени разноски и не еднократно. Въпросът е всичко да стане за сметка на милата родина и да трае колкото се може по-дълго. Те са вдъхновени от блестящия пример на един режисьор, който си живя великолепно, обикаляйки света повече от десет години, за да дири отдавна умрялото ехо на Лайпцигския процес.
И така, въпросните досетливи особи решават, че е особено важно тази особена Америка да се запознае с особеностите на социалистическата литература. В дълги заседания те произнасят дълги речи и се кандърдисват един друг, че ако един автобусен шофьор от Чикаго прочете нещо за образа на партийния секретар във Ведрово, той може да бъде толкова развълнуван, че да скочи от автобуса (в движение), да грабне снайпера си, да се качи на някой небостъргач и да започне да убива дебели бизнесмени. Или пък, ако една отчаяна американска домакиня (със сиво съществувание) почувствува на какво велико равенство се радва една социалистическа героиня на труда, тя може да сложи отрова в кафето на съпруга си и да издигне революционна барикада пред своя дом. Но дори и да не се стигне до такива желани резултати, инициативните особи са убедени, че в най-лошия случай притокът на американски туристи към невижданите курортни красоти ще се удвои.
Речено — сторено. Предлага се на жертвите на американския империализъм да се поднесе една истинска социалистическа антология от разкази, която пък да бъде последвана от антология от поезия, след което може да се стигне до антология от пиеси, от критика и даже от политически статии. Предложението е толкова убедително, че получава благословия отгоре и съответните командировки.
„Нека — казва отговорният другар, — светът почувствува силата, дързостта и новаторството на нашата социалистическа литература!“
С този лозунг започва действие второ. Апостолите от червения Изток пътуват между Ню Йорк и Калифорния, посещават дори Флорида, без съмнение Холивуд и просто така, от любопитство, хвърлят едно око в Лас Вегас. Търси се закъсал издател или пък някой, който да издаде антологията по-евтиничко. Така или иначе милата родина обезпечава не само покриването на загубите, но дори и известна печалба. Уговорката е, да кажем, да се закупи предварително 95 на сто от тиража. Тъй като по света винаги се намират хора, които са готови да спечелят някоя пара, все едно дали от внос на антологии или от внос на доматено пюре, сделката е сключена.
Третото действие е да се намери някакво име за съставител. Би било чудесно, ако това е виден писател или журналист с популярността на един лорд Сноу в Англия. Прави се списък на проектосъставители, които веднага получават щедри покани да гостуват по Черноморието или да бъдат почетни гости на някаква поредна борба за мир. И все пак, ако те по равни причини се окажат неблагодарни и се дръпнат (въпреки щедрото възнаграждение за съставителя), тогава винаги може да се намери някой нафталинен професор или доктор славист, който би изпаднал в умиление само за това, че са си спомнили за него. Толкова повече, че всъщност не е необходимо той да съставя каквото и да е.
Това вече е предмет на четвърто действие — най-бавното и най-трудното. Внезапно възниква въпрос — ами кой да влезе в антологията? Тук здравото чувство за реалност на инициаторите е пометено от стремежа на всички социалистически автори към безсмъртие. Всеки иска да смае нещастните американски граждани, всеки е убеден, че може да ги смае. След опасни вътрешни конфликти и забавяния в антологията влизат всички автори, които никога не са били критикувани от началството. Ами те са най-добрите!
След нова серия от командировки заветната антология най-после е налице. Едно наистина красиво оформено, луксозно издание на социалистическите бисери за капиталистическия пазар.
И ето ни пред петото и най-тревожното действие. Ами няма ли да се направи някаква реклама, някакви отзиви, рецензии? На инициаторите не им трябва много време, за да разберат, че славата трябва да се организира. И пак се кръстосва чуждата страна, за да се канят безплатни гости на родните красоти, които просто така — да дойдат, да си отдъхнат, да се порадват на живота… е, и ако е възможно, да понапишат нещо за тази антология… нали им харесва?
Седнали на двойно препечена гроздова край Ропотамо, някои от гостите се чувствуват задължени спрямо любезността на домакините… И след време… в едно скромничко университетско списание се появява любезна рецензия за антологията, в която имало някакъв ориенталски чар, предимно в разказите за турското робство. Но тези няколко любезни реда са напълно достатъчни за инициаторите, които отчитат резултата с дебели заглавия в централните вестници „СВЕТЪТ СЕ ПРЕКЛАНЯ ПРЕД ТАЛАНТЛИВАТА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА ЛИТЕРАТУРА“.
Що се отнася до скромния тираж, една част се оставя на консигнация в книжарниците за източноевропейска литература, а другата част се раздава на мили гости или пък просто на българи, които знаят английски. Колко чудесно звучи българската литература на английски.
И ако някой тихичко запита за какво е трябвало да се издава тази антология, някой от инициаторите би възкликнал тихичко:
„Че кой е искал да издава антология, въпросът беше да се ходи на държавни разноски до Америка!“
От няколко месеца насам, по инициатива на вестник „Отечествен фронт“ в България се води езикова дискусия под заглавие „Език мой, драг мой“, което е някакво социалистическо противопоставяне на класическото „Език мой, враг мой“. Причината за провеждането на тази дискусия е тревогата от състоянието на съвременния български език. Почти всички поместени материали, повече или по-малко, твърдят, че днес българският език е значително по-беден, ограничен, грозен и неизразителен, отколкото е бил в миналото. Човек, който следи редовно българските писания в последните години, не може да не забележи, че такава нерадостна картина на българския език съществува паралелно с цялата дандания за най-блестящи и невиждани успехи на българската литература и журналистика.
Спомням си, че в миналото няколко пъти се провеждаха подобни езикови дискусии, първата от които беше започната от Вълко Червенков. Той недвусмислено изрази отвращението си от езика на българските вестници. Но нито Червенков, нито последвалите го критици на лошия език, успяха да променят нещо. Българският език продължи да живее с болестите, които го бяха заразили, продължи застрашително да линее, да се изприщва от всевъзможните чуждици, поднасяни му безотговорно от полуинтелигентни чеда, и да губи здравия си пулс, оставен от класиците. Предполагам, че езикът на днешните български вестници и списания е най-малко два пъти по-беден, по-нечетивен и празен от съдържание, отколкото езикът на българските вестници и списания отпреди 50 и повече години. Когато при прочит преминете от класическа българска книга към съвременна книга, сътресението, което чувствувате, е горе-долу същото, каквото би почувствувал ездач на кон, който след галоп из равно поле, навлезе всред камънаци и падини. Другият случай, при който най-ярко можете да почувствувате грозотата и празнотата на съвременния български език, е преводът на чужд език. Всеки, който се е опитвал да преведе на чужд език днешни български писания, се е натъквал на тяхната непреводимост, която идва главно от странното съчетание на наивност, неточност и баналност. По някое време бях започнал да изрязвам вестникарски и писателски безсмислици. Скоро се натрупа голяма купчина, която бързо нарастваше и поради липса на място трябваше да се откажа от това занятие. Мога да кажа, че едно от челните места държеше вестник „Литературен фронт“.
Тъкмо победоносното шествие на лошия, обеднен и изпортен български език в днешната българска действителност навежда на мисълта, че силите, които стоят зад него и го налагат, са твърде мощни. Повече от явно е, че лошият български език не е дело на шепа некадърни журналисти и писатели, нито пък е наложен с някакъв неудачен указ. Това е език, който се корени дълбоко в днешната българска действителност и който е напълно законна рожба на тази действителност. Нещо повече — този лош и беден език е толкова реален и толкова присъщ на живота в България, че превръща идеите за неговото променяне (или разкрасяване) в болни халюцинации. Запитайте се само: какъв език съответствува на сегашната българска действителност? Вазовият? Яворовият? Йовковият?… или този на Драгомир Асенов и Богомил Райнов? Какъв език отива на българските делници? Красив или грозен? Богат или беден? Оригинален или банален?
Както всички предишни автори от предишни дискусии, така и пишещите граждани, които откликнаха на кампанията на вестник „Отечествен фронт“, упорито се стараят да си затварят очите и да си запушват ушите, за да не видят и чуят, че езикът има нещо общо с живота на хората, които го приказват. Мнозина от тези автори, които вероятно са марксисти и диалектици, пренебрегват същността на собствения си идеологически метод и разглеждат езика горе-долу както марсианците биха разгледали чуруликането на птичките в Парка на свободата, т.е. отричайки правото на езика да бъде израз на определен живот в определена епоха. Така те твърдят, че вината за сегашното нездравословно състояние на българския език била в чуждите думи, в продължаващите противоречия между „екането“ и „якането“, в липсата на „единен академичен правоговорен режим“, в лошото обучение по български език в училищата и т.н. В някои поместени писма на читатели са отправени вяли обвинения срещу писатели и журналисти. И пак никой не си задава въпроса — защо е всичко това? Защо писатели и журналисти си служат именно с лош език? Защо се употребяват къде трябва и къде не трябва, чужди думи? Защо в училищата се учи лош език?
И като че само един-единствен автор, писателят Николай Хайтов, се опитва предпазливо да докосне с пръст раната. (Той твърди, че си сложил пръста в раната, но аз не вярвам в това, защото иначе би останал без пръст). В своето слово, произнесено пред Третия конгрес на българските писатели и отпечатано в списание „Септември“ под заглавие „ЕЗИК И ЖИЗНЕНИ ЗАПАСИ“, Хайтов говори за връзката между език и живот, или по-точно — езика като израз на живота.
Неговата статия започва със сравнение между езика на един вестник отпреди 96 години, и два съвременни вестника. Хайтов установява, че речникът на съвременните вестници е по-беден от речника на стария вестник. После той напада безобразното вмъкване на чужди думи в българския език, като повтаря отдавна казани неща. Не съм никак сигурен дали телефонът и телевизорът могат съответно да се казват „слушалник“ и „гледалник“, но замяната на „игрище“ със „стадион“, на „образец“ с „еталон“, на „обред“ с „ритуал“ и т.н. е само много малка част от пренебрежението и унижението, на което българският език бива подлаган от своите чеда, които, особено в последните години, проявяват истинска страст към употребата на чужди думи. Вземете, която искате статия от вестник „НАРОДНА КУЛТУРА“ и вие ще видите българската реч простреляна от множество чужди куршуми. Хайтов обаче не споменава най-просташката изява на гаврата с българския език, а именно имената, които днешните жители на България дават на децата си. Няколко дни преди да напусна София, двамата с един поет — мой приятел, стояхме облегнати на оградата на училището, намиращо се на ъгъла на „Раковски“ и „Патриарх Евтимий“. В двора ученици и ученички играеха гимнастика и учителката викаше едно след друго имената им. Ние чухме Жаклин, Жанин, Розалинда, Зоя, Володя, Роберт, Офелия и други все отбор български имена. От любопитство помолихме учителката да ми покаже списъка на учениците. И там не видяхме нито един Иван, Георги, Димитър, Стоян, Стефан, Петър; нито пък Райна, Пенка или Донка. Никога преди в българската история такава пошла вълна на чуждопоклонничество не бе заливала страната. И макар, че въпросът с тези имена бе повдиган многократно, никой не се зае да го разследва и да открие защо българските майки и бащи почнаха да наричат децата си с чужди имена?
Въпросът за чуждите думи и чуждите имена е само малка част от големия въпрос за българския език.
И тук Николай Хайтов внезапно и силно казва, че главната причина за обедняването на езика е, за съжаление, ОБЕДНЯВАНЕТО НА ПРЕДСТАВИТЕ. И по-нататък той добавя — „бедни представи, бедна мисъл, бедно слово. Това е желязната взаимозависимост между умственото складче и онова, което излиза наяве било чрез писането, било чрез изговореното слово“.
Съзнал в секунда, че може да остане без пръста, с който е докоснал раната, Хайтов панически бяга от собствената си истина и вяло добавя, че той не искал да каже, че представите в главите на съвременните хора били по-бедни от вчера или завчера. Той смята, че обикновените хора говорели мелодично и красиво. И следователно, той предпочита да стовари вината за бедния език на литераторите, писателите и журналистите, т.е. хората на словото.
Без съмнение вината е огромна, защото словото е тяхната професия, ако не е тяхното призвание. Но аз не смятам, че Хайтов сериозно вярва, че извън литературните среди из България се шири красив и звучен език, и само литераторите са глухи да го възприемат. Онези сполучливи, богати и красиви народни изрази, които той вероятно има предвид, са точно такава рядкост, каквато рядкост са хубаво написаните художествени произведения. Защото ако езикът на един народ, от една страна, е отражение на живота на този народ, то от друга страна, езикът влияе върху самия живот. Или ако животът подхранва човека с бедни представи, то тия бедни представи от своя страна водят човека към беден живот. И по силата на тази взаимна връзка между живот и език, ние наблюдаваме истинско единство между живота и езика на всяко духовно осакатено човешко същество, както и на всяко духовно богато същество. Баналностите, безсмислиците, клишетата, празните изрази, с които са залети българските вестници, днес не биха представлявали никаква опасност, ако не биваха поемани от милиони хора, ако не влизаха в тяхната делнична употреба, ако хората не започнеха да говорят като вестниците. Става ми лошо като си помисля за пораженията, които словестното производство на режима нанася именно върху представите на своите граждани.
Ала Хайтов предпочита да не засяга този въпрос, защото той е много голям и много страшен. Вместо това той отправя стрелите си срещу своите събратя. Той казва:
„Защо е така? Защо мисловните складове на значителна част от хората да боравят с живото и писано слово, са в това незавидно състояние? Животът ли става по-опростен? Ами! Той става все по-сложен, въпреки че днес е по-добър от вчера. Все по-сложен и напрегнат. Вината за обедняването на представите, опростяването на мисълта и обезличаването на живото и писаното слово, се дължи на отчуждението. Зная, че силна и неприятна дума употребявам, но ще я повторя: отчуждението, което дойде с професионализирането на писатели и журналисти, отчуждението от тъй наречения «жив живот».“
И Хайтов обяснява какво според него значи жив живот. Той е различен от „друг един живот — измислен, книжен, който може да се намери само във вестниците и в книгите, т.е. литературата. Измислен от хората, които не познават живота и затова са принудени да го наподобяват и да го измислят“.
Не мога да избегна чувството, че цялата тази публична изповед на Хайтов е полуискрена — полунеискрена, затова, след като каже една истина, първата му работа е да я размаже. Наистина мисловните складове на голяма част от пишещите братя са бедни. Но Хайтов не казва, че това е задължителна бедност на представите, която пък е условие за даване на зелена улица на всеки автор. Смята ли Николай Хайтов, че един автор с богати представи би могъл да бъде допуснат на пазара? И какво значи бедна и богата представа? Не вижда ли той, че най-бедните и оскъдни представи се налагат от господствуващите догми на идеологията? Не вижда ли, че сивият цвят на изразните средства, който води до сивата литература, следва от идеологическите рецепти, една от които е социалистическият реализъм? Не му ли е ясно на Хайтов, че бедността на езика има много нещо общо с отсъствието на личности, с отсъствието на свой собствен мироглед и свой собствен образ. Колко богати и интересни личности Хайтов познава около себе си? И вярва ли той, че ако такава богата и силна личност се появи, то неизбежният конфликт, който ще избухне между нея и сивото блато, не ще я погуби? Какъв език могат да произведат безличията? Безличен.
Така че бедността на живота, която намира съответния израз в бедността на езика, е напълно логично следствие от действителността, всред която българските граждани живеят. Ако отидем малко по-нататък ще видим, че единствената интелектуална дейност, която партията се стреми да насади в страната, е папагалниченето и немисленето. Цялата огромна партийна машина работи, за да кара хората да не мислят със собствените си глави и да не говорят собствения си език. Хайтов не споменава нито дума за друго важно препятствие в развитието на езика — липсата на информация. Нали тъкмо партийната машина преработва многоцветното духовно богатство на света, за да го превърне в едноцветна своя храна, с която храни своите граждани. За какъв богат език може да се говори без богати мисли?
Вярно е, че съществува друг живот, извън този в клуба на журналистите, клуба на писателите или Руския клуб. Но кой писател или журналист би дръзнал да отиде да го види? И кой би дръзнал да напечата това, което е видял?
Това, което Хайтов предлага за излизане от еднообразието на писателския живот в София и за „свързване“ с живота, не се различава с нищо от дежурните официални приказки на тема „творците по-близо до народа“, което пък е вариант на македонския израз „мижи да те лажем“. Хайтов знае много добре, че ако един писател като него се опита да отрази по своему, честно, искрено и дълбоко действителността около него, той не ще бъде повече официално признат писател. Следователно това, което писатели и журналисти по същество правят, е да лъжат, като се кандърдисват едни други, че казват истината. И тъй като лъжите им са едни и същи, тъй като са поръчани от един и същ работодател, те създават това чувство за еднообразие, от което самият Хайтов се ужасява.
Въпросът за днешното състояние на българския език е много голям въпрос. Той е въпрос преди всичко за живота, който хората живеят, и за правото да мислят и казват свободно всичко, което ги вълнува.
За какво богато и красиво слово може да се говори, без да има свобода на словото?
Искате ли да се издигнете, да бъдете нещо повече от хората, които ви заобикалят, да ги командувате, да имате привилегии и власт, която всичките ви подчинени да зачитат, да проправите път за себе си и семейството си към добър охолен живот и обществено признание, тогава слушайте внимателно. Ще се опитам да обясня най-нагледно механиката на правенето на кариера у нас.
Първото условие е наистина да искате да се издигнете, като ви е напълно ясно, че не сте способен да бъдете добър стругар, инженер, доктор, журналист, какъвто и да е специалист. Фактът, че знаете много добре, че не сте годен да постигнете каквото е да е сериозно стъпало, в коя да е съзидателна професия — е изключително важен, защото не ви остава никаква друга алтернатива, освен да тръгнете по пътя на властта. Някой би казал, че както се иска талант да бъдете добър лекар или добър артист, така се иска и талант да бъдете добър ръководител. С това съм напълно съгласен. Но талантът в този случай не започва с научна или литературна наклонност, а с амбицията да се издигнете. Защото въпросът не е само в искането, а в това как ще го искате. Тъкмо разпаленото докрай желание се превръща във воля, а волята в двигателна енергия. Много полезно е, с цел да поддържате амбицията си докрай гореща, да имате зъб на някого, да искате да си отмъстите за нещо, да искате да се наложите някому. Така например, от омраза към махленския пощенски раздавач един гражданин станал по-късно министър на пощите. Омразата има изключително стимулиращо значение към властта. Ако нямате конкретен повод за омраза, тогава използувайте общото правило — убедете се, че сте изключително нещастен и че за това са виновни всички други. Това че другите са виновни пред вас, че светът ви е крив, ще ви снабди с онзи задължителен елемент на горчивина и ненавист, който много ще ви помага в разпалването на амбициите. А от друга страна, вината на другите пред вас ви снабдява с пълно оправдание за някои не много почтени хватки, с които ще си служите. Добре е в това начало да си намерите идол, когото да следвате — Наполеон, Сталин, Мусолини, или пък някой когото лично познавате.
След това избирате мястото, където ще правите кариерата. Изборът на това място е част от изкуството. Добре е да подберете служба, предприятие или стопанство, където официално нещата не вървят добре, но където неофициално съществуват всички възможности да се направи бляскав прелом. Запомнете, първото нещо, което трябва да сторите, е да направите впечатление. Но не какво да е впечатление, а такова, което ще бъде оценено най-добре. Например вземете подобна ситуация: в едно предприятие всички са на мнение, че исканото от висшето началство не може да се направи. Вие, напук на всички специалисти, излизате напред и заявявате, че се наемате да го направите. Не се бойте. Няма никакво значение дали ще има резултат или не. Просто, висшето началство ще оцени подкрепата, която му давате. От този момент нататък вие се намирате на стълбата. Но преди да започнете първото действие, налага се нещо като предварителна подготовка. Най-напред почистване на вашата личност. Почистване означава да сложите в ред биографията си. Ако произходът ви не е много блестящ, нищо не ви пречи да го промените, като припишете на родителите си някое и друго героично дело. Но не забравяйте да ги уведомите за това, което се предполага, че са извършили. Второто важно действие е свързването на живота ви с подходящ партньор. Вие трябва да си намерите партньор, който да бъде силен и верен съюзник по целия ви път. Добре е ако този партньор разполага със здрав гръб. Вече от само себе си се разбира, че след като от отдавна искате да правите кариера, а не ви бива в никаква специалност, вие сте член на партията. Като добър партиен член вие вече знаете, че единственото, което се изисква от вас, е да бъдете винаги съгласен с ръководството и да проявявате умерена инициатива в същата посока. Вие вече сте тренирали себе си — да нямате никакво собствено мнение, нито пък да се опитвате да го имате. Нормално в партийната организация, има лагери. Тук за първи път вашият талант ще бъде поставен на изпитание. Въпросът е да се присъедините към онзи лагер, който има най-големи перспективи. Често пъти текущото положение заблуждава и вие трябва като шахматист да разчетете дузина ходове напред. При положение на силно враждуващи лагери, никога не се изкусявайте да играете ролята на помирител, защото помирителят е обречен да загуби. Много е хубаво ако прецените правилно и заложите на привидно губившата страна. За преценката ви е необходима информация. Запомнете златното правило — никой човек у нас не представлява само себе си. Той представлява цяла верига от хора над него. За да нямате никакви грешки, трябва да идентифицирате веригата и да имате представа от относителната сила или слабост на отделните хора, които я образуват. Много внимавайте, когато критикувате някого, защото зад незначителния портиер може да изскочи министър. След като се съобразите с информацията си, трябва да планирате и осъществите много връзки. Разберете, сам никога нищо няма да постигнете. Имате нужда от съюзници и се постарайте да си ги намерите. Знайте, че колкото и силни да са известни хора, вашата подкрепа винаги може да се окаже нужна. Най-верните съюзници са онези граждани, които са обвързани с вас. Трябва да се стараете да използувате и най-малката власт, с която разполагате, за да обвържете повече хора с вас. Естествено, най-чистото обвързване става чрез правене на услуги. Не забравяйте да калкулирате точно цената, която ще искате за направената услуга. Не се безпокойте за нищо, защото всичко това у нас върви по закона „ти на мене — аз на тебе“. Майсторите в тази област умеят да обвързват другите към себе си, но рядко себе си към другите.
Сега стигаме до много съществена част в правенето на кариера, така да се каже, идеологическата част. Изключително важно е кариеристът да има нравствено оправдание за действията си, както всички криминални престъпници предварително оправдават престъплението си въз основа на свои морални критерии. Необходимо е и човекът на властта да намери свой критерий, чрез който всичко се оправдава — историята и практиката ни учат, че най-сигурното, най-често използуваното и най-приемливото оправдание на всички обществени кариеристи е, че са действували заради щастието на другите, или, така да се каже, в името на народа. Няма по-удобно оправдание за всички подлости, за всички низости, за всички глупости, за цялото ви падение, от това да кажете, че сте ги сторили заради народа, когото толкова много обичате. Народът в случая е най-добрият сапун за измиване на ръцете, без значение с какво сте ги изцапали. Още по-силно оправдание е партията. Обърнете се и вижте колко хора около вас оправдават всичко, което правят, с това че го правят в името на партията. Макар понякога да е твърде необяснимо, как в името на партията толкова много хора се измъчват с лентяйство, преяждане и сексуални удоволствия. Не е никак важно дали някой ще ви повярва на оправданието. Важното е да го имате и да го твърдите. Така народът и партията стават оправдание за всичко, което ще извършите или вече сте извършили. И това не бива да ви безпокои, защото всички по стълбата правят така. Така например на партията у нас и на народа са нанесени хилядократно по-големи вреди от ония, които са действували в тяхно име, в сравнение с ония, които са действували против тях. Това е така да се каже моралът на света, в който вие искате да попаднете, и вие трябва добре да го изучите.
Към казаното дотук трябва да прибавите и няколко съществени подробности, за да бъдете готов за борбата. Първо, известна теоретична подготовка, което се свежда до заучаване на цитати от важни държавни ръководители. Второ, навик да издържате спокойно и най-проницателния поглед и никога, никога да не губите контрол над нервите си. Трето, да прецеждате всяка дума, която казвате в духа на безпогрешно отгатване на онова, което се иска от вас. Четвърто, винаги създавайте впечатление, че знаете много повече, отколкото се предполага, но без да засягате самолюбието на висшите си партньори. Пето, научете се да се усмихвате и от време на време да се шегувате. Шесто, обличайте се скромно, но с вкус. Седмо, показвайте известни интереси спрямо изкуството. Осмо, заобикаляйте се с хубави жени. Девето, измислете си някакво много особено хоби, като парашутизъм или лов на черни диви прасета. Десето, научете се да издържате на пиене, но пийте малко. При оформянето на вашата физиономия, старайте се да я направите предразполагаща, както за хората над вас, така и за онези под вас.
Ако сте в производството, или всякъде където се борави с отчети трябва да запомните най-златното правило: Не е никак важно какво точно сте извършили. Важно е какво отчитате и как го отчитате. Истинският наш кариерист никога не си губи времето да създава действителни ценности, той се старее само да ги отчита, т.е. да убеди обществото, че ги е създал.
Завършили цялата си предварителна подготовка, вие трябва да си изработите точен план за действие, и като истински военен командир да се опитате да го реализирате. Едно от първите неща, което трябва да решите, е чий човек да станете или в кой лагер да се отзовете. Вие трябва да намерите големия дъб, който ще ви засланя дотогава, докато се извисите сам по-високо от него. Най-добре е да се ориентирате към много силни хора на властта, които имат характер на особняци и не са много обичани от другите. Тъй като особнякът е самотник, той най-силно изпитва нуждата от душеприказчик. При всеки силен особняк винаги има ваканция за протеже. Но как да спечелите доверието му, как да му направите впечатление? Тук идва малкият риск — докато всички се прекланят пред него, боят се и бягат, вие трябва да отидете смело, нападателно и с откровеност която да го смае. Вие просто не сте като другите. И с това го купувате. Другата версия, която е изпитана многократно у нас, е предателството. Не се плашете от такива големи думи. Както знаете, почти всички големи хора на властта са параноици, сънуват врагове посред бял ден и не могат да заспят при отключена врата. Те имат нужда от врагове. И затова просто се постарайте да им ги доставите. Ако наистина нямат (невероятно), тогава им ги организирайте. Създавате известна група, нещо като заговор срещу въпросния ръководител, и след това отивате и предавате групата. Благодарността е огромна. На вас ви се подава ръката, която ви трябва. Ако изборът ви е правилен, и вашият човек върви още по-нагоре, той ще ви изтегли със себе си. А ако вие сте съумели да се направите необходим, той ще остави и жена си заради вас.
Оттук нататък въпросът на вашата кариера е въпрос на здрави лакти и пререждане. Правейки кариерата си, вие трябва да забравите всички възможни християнски, буржоазни или пък селски български задръжки. Ако трябва в името на кариерата да пожертвате майка си, просто прескочете трупа й. Вашите врагове ще поговорят и всяко чудо за три дни. В цялата тази работа много е важно да не си въобразите, че сте по-силен отколкото сте. Много добре стартирали кариеристи са пропадали, както се казва, поради главозамайване. Ако някой от враговете ви стане опасно силен, тогава опитайте се да го спечелите или да го ликвидирате. По време на вашето изкачване нагоре сигурно ще се наложи веднъж или повече пъти да смените лагера, да смените покровителя или да преминете на съвсем други позиции. Никога не се колебайте да се изметнете, да се отречете, да се саморазкритикувате, разкаете, и дори да направите фалшив опит за самоубийство — с цел да ви приемат в другия лагер. Много важно е да знаете кога да напуснете потъващия кораб. Идеята да се удавите заедно с капитана може само да предизвика всеобщо презрение.
Всичко във вашия живот трябва да бъде така устроено, че да ви тласка нагоре. Смисълът на вашия живот е да бъдете горе. Нищо друго няма значение. И веднъж достигнали завидно положение, старайте се да го укрепите така, че дори ядрена бомба да не може да го разруши. Създайте си цяла солидна организация от помощници, служители, лакеи, доносници, които ще ви служат предано и сляпо. Но знайте винаги, че каквото и да правите, някъде в началото на стълбата вече се е появил и върви след вас онзи, който ще ви седне на мястото. И докато сте жив винаги се вглеждайте добре, за да откриете този неудържим пробивач, който ви следва с вашата амбиция и вашата енергия. Убийте го, без да се колебаете. Това е част от кариерата.
И не забравяйте от време на време да заявявате на всеослушание:
„Другари, народът ме издигна, партията ме издигна. Всичко, което съм и което ще бъда, го дължа на партията и народа, другари!“
Ако за шепа дейци на българската кинематография името на Луис Бунюел е свързано с върховете на съвременното световно киноизкуство, то за всички български кинозрители, за българската интелигенция, и учеща младеж, то не значи нищо. Преградила пътя на много световни културни ценности и достижения на изкуството, партийната идеология не допусна у нас и филмите на този невероятен, изумителен майстор на екрана. Цели поколения любители на киното не са видели и не ще видят нито „ВИРИДИАНА“, нито „ЗЕМЯ БЕЗ ХЛЯБ“, нито „ЗЛАТНАТА ВЪЗРАСТ“, нито „ЛОС ОЛВИДАДОС“, нито „АНГЕЛЪТ-РУШИТЕЛ“, нито последния му филм, който тези дни излезе на екрана, „ДИСКРЕТНИЯТ ЧАР НА БУРЖОАЗИЯТА“. Не мога да упрекна партийната линия в непоследователност. Тя винаги е била линия на посредствеността, линия, усърдно налагана с цел да обезпечи интелектуалното затъпяване на една нация, с цел да превърне една страна в дълбоко провинциално селище, напълно откъснато от света. Идеологически погледнато, Бунюел не би трябвало да плаши стадото на Тодор Павлов — той е крайно ляв интелектуалец, остър критик на недъзите на буржоазното общество. „Земя без хляб“ е може би един от най-острите социални протести на екрана. И песимизмът на Бунюел би могъл да се припише на сметката на капиталистическото общество, в което той живее. Плюс атеизма му. Но очевидно въпросът не е за политическите убеждения на Бунюел, а за бръснаро-фризьорския естетически вкус на българските идеолози, които не могат да смелят никаква форма на изкуството, която мирише не интелектуализъм, а камо ли експресионизма на Бунюел. И какво може да се иска от хора, за които Пикасо не е нищо друго, освен сивото гълъбче на мира, което той нарисува преди години. За същите хора Луис Бунюел е може би част от идеологическата диверсия, чрез която Западът иска да развали щастието на пъдарите. Идеологията у нас преследва една-единствена заветна цел — да не позволи на хората да мислят, да ограничи и спре процесът, наречен мислене. Затова на тях не им трябват никакви Бунюеловци. Макар че нека само припомня, никой в цялата човешка история не е успял в борбата си срещу мисленето.
Завчера, след прожекцията на „Дискретният чар на буржоазията“, имах чувството, че, гаврейки се с ненаситната жажда на богатата днешна буржоазия да се наживее, Бунюел е отразил, без да иска, и ненаситната жажда на съвременната богата партийна буржоазия да се наживее, което значи, да получи повече и по-големи удоволствия, пиене, ядене, забавления. Шест души, трима елегантни мъже и три хубави жени, тичат през целия филм по едно пусто поле, всред житните нивя, тичат, устремени към някаква вечеря, обяд или легло, тичат, за да запълнят време, което животът им е дал, да не пропуснат нито миг удоволствие. Българският зрител би могъл без усилие да открие стотици тичащи подир същите цели партийни и безпартийни буржоа, с прострени напред ръце, с просташка алчност да докопат повече от живота. Един филм за нашето време, за нашето днес — смесица от сънища и действителност. Сънищата са по-реални от действителността, а действителността е по-илюзорна от сънищата. Не сънуваме ли, че живеем?
Но нека започна отначало. Кой е Луис Бунюел? Един испанец, роден на 22 февруари 1900 година в село Каланда, в провинцията Сарагоса. Не е възможно да се обясни и приеме изкуството на Бунюел без испанската земя. Въпреки че той е смятан за френски режисьор, въпреки, че френският език е творческото му оръжие, в основата на цялото му творчество стои Испания. Той получава своето образование в йезуитски колеж в Сарагоса, а на 19 години отива в Мадрид, за да следва агроинженерство. Интересите му го прехвърлят в университета, където той учи философия. Може би тъкмо йезуитското образование на Бунюел слага дълбок отпечатък върху бъдещото му изкуство. Тъкмо испанският католицизъм, по-краен от който и да е друг, вероятно е привлякъл вниманието на младия човек върху сюрреалистичния антагонизъм между идеалите на духа и неотменимите нужди на тялото. Във всички свои филми Бунюел се връща към религиозната тема, и като че тя е лайтмотив на цялото му творчество, плюс силната му декларация: „Благодаря на Бога, аз съм все още атеист.“ От църквата Бунюел научава за съществуването и силата на Злото, което той по-късно поставя в центъра на филмите си, което сюрреалистите наричат „вътрешните рушителни сили на човека“ и което Фройд категоризира като неуправляемия „ад“. Тук не става въпрос за злото, причинено от социалната несправедливост, а за злото, заложено вътре в човека, присъщо на човешката природа, злото, което ражда разрушителните импулси по силата на необяснима необходимост. Злото, чиято вроденост винаги е проповядвана от християнската религия, Дяволът живеещ във всяко човешко същество и вечната борба, която няма нищо общо с наивните първолачески обяснения на Маркс; потенциалните бесове на човека, които Достоевски пресъздаде върху страниците на романите си и които вдъхновиха цялото течение на сюрреализма, станаха основа на философията на Луис Бунюел. Бунюел отхвърли метафизическите отношения на християнството, но прие значението на ритуала в борбата за побеждаване на злите сили, ритуал, който той възпроизведе многократно във филмите си, и на който даде символично значение. В последна сметка не можем да не свържем дългогодишното собствено изгнание на Бунюел, неговото отшелничество и самота, с наследството на йезуитите.
Като студент Бунюел попада в средата на прогресивно испанско младежко движение и става близък приятел на прочути днес личности като Лорка, Дали, Ортега и други. Точно това е времето, когато той взема дейно участие като актьор и режисьор в представления заедно с Лорка. Получил великолепна диплома, той се премества да живее в Париж, където скоро получава работа като асистент на единствения интелектуален френски режисьор на времето Жан Епщайн. Може да се каже, че Бунюел е щастлив да работи с такъв силен творец като Епщайн. Той асистира в няколко филма, докато назрява желанието му да прави свое произведение. Несигурен с френската обстановка, той търси бъдещия си сюжет на испанска основа. Заема пари и със Салвадор Дали написват сюрреалистичен сценарий. Когато този филм се прожектира в Париж през 1928 година, публиката получава шок. Това е филм на жестокостта и френските сюрреалисти празнуват премиерата. Когато запитват Андре Бретон, папата на сюрреализма, дали филмът на Бунюел-Дали е истински сюрреалистичен, той отговаря: „Да, този филм е такъв.“ Точно жестокостта на филма предизвиква огромен шум, изписват се купища страници, някои от които провъзгласяват Бунюел за новия гений на киното, а други го виждат като садист, звяр и нещо подобно. Обяснението на самия Бунюел за този филм е, че той искал да покани публиката да вкуси от престъплението, а не да преживява артистично удоволствие. Най-общо този филм представлява твърде сложната история на двама любовници, при която ние виждаме изваждането на окото (с бръснач) на момичето. Филмът е твърде труден за разбиране. Мнозина смятат, че той не е нищо друго, освен свободен израз на подсъзнателния свят на своя създател, едно материализиране на фройдистки сънища. Видял филма, самият д-р Фройд казал, че много го е заинтересувал. Но филмът, който утвърждава името на Бунюел е „Златната възраст“. Бих казал, че това е изумителна сюрреалистична симфония, израз на свръхчувствителност на човек спрямо живота. Нека вземем самото начало, което е чисто документално въведение и където виждаме борещи се скорпиони. Очевидна е авторската декларация, че животът е основан на агресията, че онова, което става в света на скорпионите е същото, което става в света на човека. Сюжетът ни показва бандити, живеещи на Майорка като на остров без закон. Внезапно обществото нахлува там — попове, монахини, военни стават притежатели и формират общество, чиято първа работа е да прекъсне една любеща се двойка. Но мъжът принадлежи към висшето общество, полицията го освобождава, той пребива от бой един просяк, който минава насреща му, отива на приема у Баронесата и се влюбва в дъщеря й. Самият прием е най-пищното и грандиозно зрелище показано някога в киното. Мъжът, Гастон Модо, играе ролята на разгневен, чувствителен човек, обзет от сексуални желания, преградите към които го вбесяват. Гостите пристигат с техните коли и приемат светото причастие. В същото време работници кръстосват с техните каруци, запалва се кухнята и една слугиня изгаря, градинарят убива бебето си, но никой не забелязва тези дреболии, защото всеки е зает с пиене и развлечение. Накрая един оркестър от калугери изпълнява Вагнеровата „Тристан и Изолда“, любовниците изчезват в градината, но докато се мотаят, един прислужник известява, че министърът ги чака. После се самоубива, започва гражданска война, хиляди жени и деца са убити, следват осем минути ужасен барабанен грохот, ритуал за изгонване на злото, и се появява Маркиз дьо Сад с лицето на Христос, който завършва оргията на злото като напуска замъка. Идеята на този най-показателен Бунюелов филм е чисто анархистическа. Това е не само гавра с буржоазията, а гавра с двата основни института — Църквата и Държавата, които формират общественото устройство и всеки гражданин е уловен в капан от това общество, и дори бунтуването му срещу него не го води извън конвенцията, защото завършва с неизбежно поражение. Цялата мизерия и нищета на многовековното обществено устройство е концентрирана тук с изумително майсторство, което Бунюел ще се опита да повтори по-късно във „Виридиана“. Следващият филм на Бунюел от онова време, преди той да изчезне задълго от екрана, е „Земя без хляб“. Смятан за връх на филмовата документалистика, този филм ни отвежда в обратна посока на „Златната възраст“. Бих казал, че това е една анкета на пълната безнадеждност. Късометражен, с великолепен коментар, филмът ни разкрива живота на жителите от група махали пръснати из планините, които живеят в абсолютна мизерия и най-примитивни условия, почти на границата на гладната смърт. Цялата атмосфера на безумно, непреодолимо нещастие, което поставя под въпрос цялото съществуване, се свързва със словото на свещеника в училище, който учи децата да не приемат жестоката реалност другояче освен като израз на Божията доброта. Филмът има такова потресаващо въздействие, че беше забранен от испанското правителство, докато „Златната възраст“ е все още забравен почти навсякъде из страните на католицизма.
Испанската гражданска война заставя Бунюел да работи в Париж, след което той се прехвърля в Америка, където по време на войната работи в Холивуд и като че нищо не ни подсказва, че майсторът на сюрреалистичното поетично кино има сили да направи нещо ново. Двата му следващи филма „Гран Казино“ и „Ел Гран Калавера“ са далеч от „Златната възраст“, макар някои кадри да ни показват истинската мощ на създателя им. В 1950 година, против желанието на Бунюел, е показан третият филм от мексиканския период на режисьора „Лос Олвидадос“. Филмът печели наградата за най-добра режисура и наградата на критиците. Вестниците пишат, че умрелият през 1930 година Бунюел е възкръснал. „Лос Олвидадос“ е най-популярният му филм. Според мен той съдържа онази необходима, ненаситена доза от компромис между създател и публика, в смисъл, че, лишен от сложната гама на вътрешни противоречия, филмът е по-ясен и разбираем. Това е една история с жестокост, но доста поносима, прилича ми на боксов мач, спечелен по точки, без решителния удар на нокаута. Един остър протест срещу несправедливостта и бездушието. В град на мизерията и неграмотността, група зли деца мъчат слепи и сакати нещастници, бият и убиват животни, убиват едно от групата, като хвърлят тухла върху главата му, и всичко това идва като резултат на пълното бездушие на света.
Трудно е за един самостоятелен творец, дори от световната класа на Бунюел, да запази своята независимост. Един филм струва много пари, които пък трябва да донесат пари. Ако „Златната възраст“, въпреки брилянтните си качества, беше тотален банкрут за самия Бунюел, то той не би намерил никой друг да финансира обречено на търговски неуспех начинание. В този смисъл „търговското“ производство на някои филми от страна на майстори като Бунюел или Джон Форд е оправдано, тъй като кредитът на успеха води към по-големи възможности да се направи риска. Бунюел произвежда няколко такива филма, които аз дори няма да изброя, и чието оправдание виждам в осигуряването на средства за снимането на шедьовъра „Виридиана“. Филмът печели голямата награда на фестивала в Кан 1961 година. Главната героиня е младо, скромно момиче. Извикана от манастира, където се намира, за да се грижи за своя чичо, тя се озовава всред безнравственост и корупция. Чичото се влюбва във Виридиана, прави опит да се ожени за нея, тя отказва, той я изнасилва когато тя упоена спи, и като последен опит да я задържи се обесва, като оставя Виридиана и сина си за наследници. Загубила своята девственост, Виридиана не може да се върне в манастира. Игуменката пристига, за да разбере причините, при което Виридиана казва, че ще търси Бога сама. Братовчед й е момче на живота, заобиколено от лесни жени, той опитва с Виридиана и когато тя му отказва, се задоволява с прислужницата. Един ден господарите и слугите трябва да отидат в града и къщата е предоставена на група просяци. Доброто им желание да пазят къщата скоро се изпарява, просяците нахлуват в нея и започват най-разюздана оргия, те лапат каквото им попадне, напиват се, богохулстват и развратничат. Слепецът, водач на просяците, им говори за обиране на църкви, за сладостта на предателството и доносничеството. Върхът на тази сцена е когато се нареждат на масата точно както на Тайната вечеря, а грамофонът свири „И той ще царува во веки веков“. Когато двамата господари се завръщат, един от просяците изнасилва Виридиана. Полицията пристига. Финалът на филма е, братовчедът играе карти с прислужницата, Виридиана идва за да намери компания. „Аз знаех, че братовчедка ми един ден ще играе карти с мен“ — казва той. И това доказва мисълта, че Виридиана е разбрала как да живее, че животът не е даден за да се подарява на измислени идеи и богове, че никой не е задължен да дава себе си, като подарък било на богове, било на хора.
„Виридиана“ е силно шокиращ филм, който, както всички други филми на Бунюел, задава куп въпроси, без да отговаря — или както сам Бунюел казва: „Ако смисълът на филма ми е ясен, то няма за какво да го правя.“ Би могло часове да се говори за този филм, поразителен с изобразителността си, с концентрираната алегоричност на картина и текст, които превръщат сюрреалистичния карнавал в апокалиптичен синтез на живота на планетата Земя. Както казах в началото, един критик трябва да е доста набеден в професията си, за да разглежда Бунюел само като отрицател на съществуващото общество. Неволно, отново го свързвам с Достоевски, колкото и произволно да изглежда това — мъчителното и безпощадно проникновение в човешката даденост, или по-скоро обреченост и драмата на човека, който съществува не в светлината и не в мрака, а в полумрака.
И накрая, нека само спомена, че в следващия си филм „Ангелът — Рушител“ и в най-новия му филм, който сега излиза на екраните „Дискретният чар на буржоазията“, Луис Бунюел си остава същият силен и като че вечно млад сюрреалист, който бе казал: „Ако Христос отново дойде, те пак ще го разпънат.“
На пръв поглед, това изглежда философия на отчаянието. Може би от морализаторска гледна точка да е така. Но в действителност това е художествено припознаване на истината за злото, припознаване на нещо съществуващо, присъщо на човека и човешкото общество, факт, който не ни праща в ароматната лимонада на сълзливия сантиментализъм, а в реалността, където кръвта е вино или виното е кръв.
Мисля, че един от най-сериозните въпроси, пред които изкуството винаги е било изправено, е въпросът за разстоянието между него и публиката. Това е особено съдбоносно за театралното изкуство, което е предназначено за широка публика — никой режисьор или актьор не би могъл да каже, че той работи за свое собствено естетическо удоволствие, и че не се интересува от ония, които седят в салона. Напротив, често пъти реакцията на публиката е главно мерило за успеха или неуспеха на онова, което става на сцената. Преди години, режисьорът Асен Шопов ми казваше: „Обожавам пълния салон.“
И тъкмо „пълният салон“ очевидно е бил целта на постановката на Питър Задек „Малки човече — сега накъде?“ по романа на Фалада (адаптиран за сцена от Танкред Дорст), с която Бохумският театър взема участие в представленията на Световния театър в Лондон. „Пълният салон“ веднага поражда два допълнителни въпроса — как е бил напълнен и с кого е бил напълнен?
Отговорите на тия два въпроса ни водят до художествената стойност на представлението на Бохумския театър, както и до методите на неговия директор. Но преди това нека се спрем на пиесата, която, както казах, е адаптация на роман.
Действието се развива в Хамбург, в малкото градче Бухеров и в Берлин в края на двадесетте и началото на тридесетте години. Това е животът на младата двойка Пинеберг, която, най-общо казано, е жертва на историческото време, в което живее. Пинеберг е типичен дребен чиновник, който се оженва за Лемхен, но треперейки от страх да не стане един от милионите безработни в Германия по това време, държи брака си в тайна. За нещастие, по време на една екскурзия, тайната е разкрита от самия собственик на фирмата, където Пинеберг работи. Всички последвали опити на младия съпруг да намери работа се оказват безуспешни, докато идва писмо от неговата майка, която живее в Берлин. Тя предлага на младото семейство, чакащо дете, стая в нейния апартамент и работа в едно шивашко предприятие. Семейството пристига в Берлин, където любовникът на майката помага на младия Пинеберг да се настани на работа. Но младият човек с изненада открива, че майка му е собственичка на публичен дом и веднага напуска нейния апартамент. От тук започва цяла серия от приключения на Пинеберг, който попада в нудистки клуб, скарва се с колегите си, не може да покрие нормата си на продавач на дрехи, опитва се да принуди един актьор да купи костюм и бива уволнен. Мизерията ляга над семейството, което вече има и дете. Те се преместват да живеят в една градинска барака в предградията на Берлин и Лемхен храни семейството чрез шиене и слугуване в богатите домове. Положението става все по-мизерно, той откъсва бялата си чиновническа яка, за да открие, че е отхвърлен от живота. Околните все пак предлагат да му помогнат чрез Лемхен. Но тя отказва, защото смята, че Пинеберг трябва сам да намери своя път в живота.
Както виждате, сюжет, който ни разкрива познатия от много други места образ на т.нар. „малък човек“. Фактът, че от романа на Фалада са създадени досега три различни филма, най-забележителният от които, с участието на Маргарет Съливан 1934 година, ни показва достатъчно съблазните на сюжета, който според мен има само историческа привлекателност. В наше време той не е много далече от дълбоко противната мелодрама и няма да пресиля ако кажа, че едва ли е интересен на не немската публика. Животът, който живеем, и времето в което живеем, са обезценили значително реалната стойност на подобно произведение. Но режисьорите са хора с фантазия и предполагам на това дължим огромната работа, предприета от Питър Задек и колективът на Бохумския театър.
Адаптацията има филмова структура — множество картини, пресечени от група кабаретни танцьорки от онова време, които се явяват на сцената, за да запълнят преходите и същевременно да забавляват публиката. Така че представлението има характер на полупиеса, полумюзикъл, полуревю. Трябва да се отбележи, че най-силно изпъква играта на двойката Пинеберг, изпълнявана от актьорите Ханелоре Хогер и Хайнрих Гискес. Приятна изненада е и Розел Цех, която играе ролята на Марлена Дитрих, плюс още няколко други роли. Актьорската игра е на нормално професионално ниво, без да блести с нещо особено, декорът е изключителен, вероятно това е най-скъпият декор в Европа, който може само да кара другите театри да завиждат на Бохумския. Човек трябва да има милиони на разположение, за да си разреши само няколко от сцените. Момичетата от ревюто са ефектни и, може да се каже, че те представляват по-добрата част. Също музиката и песните допринасят за преминаването на повече от трите часа и половина.
И с това като че се свършва всичко хубаво, което учтивият критик би могъл да каже за представлението. Режисурата на пиесата, според мен, е определено незадоволителна. Пиесата е сбъркана ритмически, действието на много места дотяга, а равната безцветна режисура по отношение на актьорските възможности убива доста от положителното й въздействие. Мисля, че Питър Задек твърде претенциозно се е нагърбил със задача, която не е по силите му.
Но аз искам да се спра на онова, което той, в качеството си на директор, нарича своя нова театрална политика, и чрез която политика той иска да напълни салона на театъра си.
„В моята работа като режисьор — казва той, — аз се интересувам преди всичко да използувам основното чувство на публиката за схващане на онова, което гледа, и след това да подтикна нейното въображение. Отношението на публиката клони към политическа инертност, към неутралност. Аз не мога да променя това отношение като критикувам публиката. Аз мога да стигна до нея, като им представям факти, изображения и драма. Аз не мисля, че може да се очаква интелектуално разбиране от страна на част от публиката. Театърът значи актьори и действия. Той би трябвало да представи ситуациите без коментар и да принуди публиката да си изгради свое собствено мнение.“
На много места Задек декларира, че той не желае да изправи публиката си пред анализи, че той вярва в силата на въображението. Той би желал да построи един мост на разбирателство между театър и публика, вместо да се заема с образованието й. И наистина Задек и сътрудниците му от Бохум са успели да събудят интереса на публиката към театъра. Като, разбира се, търсят да предложат на тази публика театъра под форма на забавление. Фактът, че работниците от „Опел“ и фабриките на Круп са присъствували на репетициите на „Малки човече — сега накъде?“ ни дава идея за посоката в която се движи Задек.
Дотук всичко хубаво. Сигурно известна част от публиката изисква забавлението като първо условие за интерес към театъра. Вероятно чрез забавлението може да се доведат повече хора в салона, но това съвсем не се покрива с декларацията на Задек за потискането, или провокирането, на въображението на публиката. Мога съвсем определено да кажа, че от всички представления, които съм видял досега, неговото най-малко въздействува на публиката. Това са шаблонни, плитки ситуации, които не въздействуват върху фантазията, които имат художествения ефект на яденето на семки по време на мач. Ние можем да говорим за забавление, но за какво забавление? Нека припомня постановката на софийския Народен театър преди години на „Бай Ганьо“. Това, безусловно беше едно от най-масово посетените представления, много зрители си излизаха щастливи и доволни от едно твърде долнопробно натуралистично представление, в което Бай Ганьо се заливаше истински със супата у Иречек и остана само да извърши някои от естествените си нужди на сцената. Ако този вид театър, и този вид театрален успех, Питър Задек цели, тогава може би ние ще трябва да се простим с думата изкуство.
Мен никак не ме топли мисълта, че чрез единадесет чифта хубави женски крака на полуголите момичета от ревюто, че чрез нудистките сцени или пищния, невероятен декор, ще се стигне до масово посещение на работниците от град Бохум. С подобни ефекти навсякъде по света човек може да разчита на внимание.
Според мен Питър Задек прекалено много се е погрижил за храносмилателната система на своята публика, като и е сдъвкал всичко до такава степен, че публиката не само не ще си раздвижи въображението, но от мързел няма да си отвори устата. Прекалената грижа на режисьора е довела и до сладникавия, твърде елементарен и неприятен за слушане диалог, до натрапчивата еднообразност на сценичното поведение на актьорите. Пътят на Бохумския театър не е път на сериозното театрално изкуство.
Той още веднъж преутвърждава убеждението ми, че изкуството не бива да слиза при човека, а човекът трябва да се качи при изкуството. Иначе отиваме точно при чудесния фейлетон (написан някога) от Васил Цонев за изказването на пожарникаря след представлението на „Ромео и Жулиета“, чийто естетически критерии разсмяха всички ни, но те не са много различни от критериите, които Задек се опитва да удовлетворява.
Все пак трябва да кажа, че участието на Бохумския театър с неговия „Задеков“ експеримент в сезона на тазгодишния Световен театър в Лондон, е едно доказателство, че проблемът за отношението между театър и публика, между развлечение и изкуство продължава да има най-актуално значение в живота на съвременния театър. Хубаво беше да се види този експеримент, който може би в по-талантливи ръце би допринесъл повече за идеята, която представя.
И накрая, няколко думи за този забележителен Световен театър. Той беше организиран през 1964 година в резултат на тържеството по случай 400 години от рождението на Шекспир. Всяка пролет, в продължение на три месеца, десетина от най-добрите театри в света минават на сцената на театър „Олдуич“ със своите най-добри постановки. Това събитие е от огромно значение за подобряване на театралното общение, защото е истинско предимство човек да види театри от Токио, Калкута, Южна Америка или Турция, без да е нужно да ходи в съответните страни. В изминалите десет години 43 различни театрални трупи от 19 страни са показали своите представления в „Олдуич“. Покана за участие в сезона на Световния театър е от само себе си признание за равнището на определен театър. Може само да се съжалява, че българският театър не е сполучил да привлече вниманието с някои от добрите си постановки в миналото, и така да напомни за своето съществуване.
Може би забравянето е най-спасителната и най-ужасната способност, която човечеството притежава. Може би късата памет ни помага да се приближим отново към изворите на хуманност и оптимизъм, към които завчерашните факти бяха преградили пътя ни завинаги. Може би бремето на дългата памет с години би станало непоносимо тежко и колкото по-бързо го хвърли, толкова по-добре.
Но забравянето никога не е значело прощаване.
За огромна част от хората 21 август тази година ще бъде просто ден като всеки ден. Много от западните вестници, които преди пет години излязоха с по няколко извънредни издания, я си спомнят този ден, я не. Пък и понякога е толкова удобно да погребеш някои спомени с вечната лъжа, че „сега времената са други“. Вниманието на така нареченото „световно обществено мнение“ сега е отвлечено в други посоки, или пък е отишло на курорт, за да си отдъхне от напреженията. Що се отнася до лагера без обществено мнение — и там, както се казва, героите са уморени. Партийните барони, графове и маркизи от света на феодалния социализъм, достигнали таваните на кариерите си, са го ударили на живот. В края на краищата нито Маркс, нито Ленин, нито Сталин са се изказали ясно против удоволствията. Пък и да са се изказали — диалектиката ни учи, че всяко нещо се мени с времето. Но…, като по-примитивни същества, те имат и по-добра памет. Така че, без изключение, те ще си спомнят 21 август. Някои от тях ще въздъхнат с облекчение, други, с неособено спокойна съвест, ще кажат: „Историята оправдава всичко.“ И ще напишат резолюция в защита на правата на негрите в Южна Африка, а трети… Тия третите — не са уморени. И не са достигнали таваните си. Те ще се взрат внимателно в днешна Унгария или в днешна Полша, и ще подшушнат поверително: „Там нещо мирише!“
А пък масите? Те ще си останат маси, с безбрежно равнодушие, пропито от чувството за предопределеност или още по-точно — обреченост. Мнозина тесногръди интелектуалци на Изток ще кажат открито: „Чехословашките събития ни нанесоха много вреда.“ И те ще са прави, защото вълната на партийната реакция, последвала чехословашката трагедия, унищожи малките местни придобивки и направи цензурата, и съответно автоцензурата, много по-бдителна. Например напълно белите полета в българското изкуство и култура, бяха петте последни години от живота на Сталин и петте години, последвали Чехословакия. Същото, с още по-голяма категоричност, важи за руската култура и изкуство.
И фактически ония, които най-силно ще откликнат на тази погребална петгодишнина, ще са самите чехи и словаци. Многобройните ята от емигранти, прокудени завинаги от страната, на която бяха принадлежали повече от всички други, и сега пръснати из света ще преминат през един мъчителен ден на носталгията, болката и любовта, ще си припомнят по-ясно от всеки друг път минутите на този ден и съдбоносните решения, които е трябвало да вземат. Но те ще си припомнят и гордите моменти на самоотричане и стоицизъм срещу шестстотин хиляди нашественици и техните танкове, радиостанциите, които разнесоха безответния зов за помощ и така родиха чехословашката легенда из света. И невероятният огромен факт, че нашествениците не успяха в първия час да намерят от 14 милиона чехи и словаци, 14 души, за да образуват така нужното им правителство (което да покани интервенцията) и трябваше да променят всреднощ вестникарските си съобщения. Струва ми се, че това беше една от най-потресаващите демонстрации на национално единство, която светът е виждал.
И сигурно някъде в света, а може би и в самата Чехословакия, хора с жива памет ще си спомнят и ще рецитират стихотворението на неизвестния чехословашки студент, написано на 21 август, което е озаглавено „Мълчи“.
Мълчи!
Който е открил тази ужасна дума
Мълчи,
Той е прав. И ние сме прави
Затова мълчим!
Истината ли някой тъпче?
Мълчи?
Клепките ли ти треперят?
Мълчи!
Зрението ли ти чезне?
Мълчи!
Искаш ли да крещиш?
Мълчи!
Усетиш ли кръвта ти да кипи?
Мълчи!
Искаш ли да излееш гнева си?
Мълчи!
Съхне ли езикът в устата ти?
Мълчи!
Насочват ли танковете срещу тебе?
Мълчи!
Целят ли се оръдията в тебе?
Мълчи?
Донесат ли сина ти мъртъв?
Мълчи!
Когато братята ти те прегръщат, за да те удушат?
Нищо, нищо! Само мълчи!
Захлупят ли те?
Мълчи!
Ядат ли те червеите?
Мълчи!
Повдигне ли змията главата си? Съскай като нея!
Само мълчи!
ДА БЪДЕМ ОСТРОВ НА ТИШИНАТА
ЗА ВЕК, ДВА ИЛИ ТРИ
МОИ НАРОДЕ — МЪЛЧИ!
Ще се превърнем на камък грамаден
Овален камък на тишината
Покрит с малко мъх,
върху който щиковете ще напишат
че ние — мълчахме!
Що се отнася до мен
обещавам да мълча…
Когато умра!
Моето каменно лице
ще бъде уверено,
презрително и тихо,
със стиснати устни
и стиснати юмруци!
А сега?
Обещавам, ще опитам
лудо да мълча!
Ние поетите сме с вас
Вие ще бъдете с нас!
…
Тишината ни разкъсва отвътре
и ни зове
Навярно ще останем сами,
но нека не се дадем
НИКОМУ
Докато можем да дишаме!
Няколко западни вестника отпечатаха това стихотворение навремето, и сега аз го превеждам буквално и същевременно си спомням, че изпращайки чехословашката делегация на Световния младежки фестивал в Берлин, доктор Хусак й заръча „да каже истината за Чехословакия на света“. Не е нужно да питаме за каква истина става дума. Сигурно не за древната истина, че мълчанието е злато. Не бих се изненадал, ако за случая чехословашката младежка делегация беше съставена от глухонеми. И освен това, в диалектическия речник на съветския марксизъм думата „истина“ винаги е била синоним на думата „лъжа“.
Чехословашките събития от 1968 година и нашествието на 21 август, от страна на Съветския съюз и марионетните режими под негова команда, разкриха най-категорично една от големите и жестоки истини на века — че наричащите себе си „комунистически“ режими нямат нищо общо нито с комунизма, нито с хуманизма, нито със задължителната етика на човешките отношения, нито с морала на човешкия прогрес.
На 21 август фактически бе извършено двойно погребение. Бяха погребани илюзиите на много хора по света, че може би наистина Русия и Източна Европа вървят по нов, достоен път, че наистина там се гради социализъм. И бяха погребани надеждите на всички ония, които виждаха в Дубчекова Чехословакия пример за следване. Оказа се, че злото в света не е намаляло, а само се е обогатило с нова форма — наречена съветска.
Чехословашката трагедия отговаря по един напълно отчайващ начин на големия въпрос на нашето време — възможно ли е да имаме хуманна, почтена, мирна, красива форма на комунизъм? Това беше вида комунизъм, който Александър Дубчек се опита да подири, като искаше да изтръгне хуманното лице на идеала от нечистите ръце на идеологията, като искаше да излекува човешката надежда от проказата на ленинизма и сталинизма. Една успяла Дубчекова Чехословакия щеше да бъде най-оптимистичният принос в съвременната човешка история, щеше да означи водораздела между времето на варварщината и времето на човешкото достойнство. Чехословакия на демократичния, истинския, свободния комунизъм би била алтернатива за много страни. Разбира се, тя би направила немислим съветския строй, целия този хитър плебейски бизнес на привилегированата върхушка, целият маскарад на псевдореволюционни тайни, на полицейщина и неоправдан с нищо терор. Великият идеал, с който всички революции са измамвали човечеството, е СПРАВЕДЛИВОСТТА. Вместо справедливост, съветският режим и източноевропейските му имитации поднесоха на гражданите си цинизма на последното превъплъщение на злото — идеологията на ненавистта, омразата и робството. Чехословакия през 1968 година бе реакцията, бе опитът за спасение на непогребаните от марксизма. Чехословакия бе протестът на човека на двадесетия век срещу опита да го върнат в царството на маймуните.
На практика руската зима (съветската) унищожи цветовете на чешката пролет и грохотът на танковете накара един народ да замълчи. Но командирите на танковете знаят, че това не беше победа, а поражение, все едно че се бяха опитали да закрият слънцето с димна завеса. Колкото и да е плътна завесата, тя няма да удържи и първият вятър ще я разнесе. И тогава ние ще бъдем свидетели как слънцето от чешката пролет ще помете снеговете на Изток.
Сигурно на 21 август тази година голямото мълчание в Чехословакия ще бъде нарушено. Въздишките, възклицанията и виковете, напиращи отвътре, сами ще отворят сключените устни, за да прекъснат дори само за миг мълчанието. Сигурно мнозина ще се върнат назад към музиката на онази поетична пролет преди пет години, за да намерят уверение, че мълчанието не ще трае вечно. Навярно приятелите ми от Прага, Бърно и Братислава ще се усмихнат като им кажа колко много им завиждам, защото в речника на българската Държавна сигурност (предлагам и на съветската), думата „чешко“ значи „опасно“, което значи, че е синоним на свобода и независимост.
Собствениците на танковете в Чехословакия и назначените от тях държавни лица проглушиха света с това, че, виждаш ли, вълците и агнетата заживели в братска обич помежду си. Едва ли има човек на света, включително в партийния дом в София, който да вярва на тия приказки. Мълчанието не значи консолидация. Може би отчаянието наистина е тласнало някои чехословашки граждани да подирят нови пътища, може би някъде последователите на Новотни да са се престрашили и да са поели пътя на конформизма… Но за консолидация не може и дума да става.
Историята на човечеството е пълна с трупове на диктатури и диктатори. Но свободата и вечният стремеж на човека към нея никой никога не е успял да убие. Когато са и нанасяни удари, тя е потъвала в мълчанието на народи като чехословашкия, за да съхрани и изгрее отново по-силна и по-примамлива. Ние вярваме на тази свобода, ние я чакаме, ние я търсим, ние страдаме и умираме за нея — и това е нашето щастие.
Затова ние помним и ще помним 21 август 1968 година.
На няколко пъти вече известни западни вестници, като излизащия в Париж „ХЕРАЛД ТРИБЮН“, лондонския „ГАРДИЯН“ и други, поместват обширни кореспонденции за България, посетена от техни журналисти. Впечатленията на последните, които са пропътували страната по добре познатите официални маршрути, не се различават много едни от други, тъй като посредничеството на властите и преводача ги е лишило от действителен контакт с обикновените български граждани. Естествено, отразени са и политическите разбирания на самите журналисти. Но почти във всички кореспонденции, като неизбежен рефрен, върви една, меко казано, странна констатация — ЛЮБОВТА НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД КЪМ РУСИЯ. Къде, как и в какво авторите на тези кореспонденции са видели тази ЛЮБОВ не е много ясно, но те настояват, че тя съществува и от време на време се позовават на няколко исторически паметника. Същият този мотив за декларирана вечна любов на българите спрямо РУСИЯ се е превърнала в една от най-популярните характеристики за България в очите на много чужденци. „Вие, българите, обичате Русия“ казват хората и го приемат със същата категоричност, с която твърдят, че англичаните мразят ирландците и обратно.
Като отдавам дължимото на познатата ниско интелигентна склонност за правене на подобни абсолютно повърхностни обобщения, не мога да не изразя недоумението си, че на цял народ се приписва нещо, което едва ли съществува. Затова на мен ми се иска да хвърля по-подробен поглед върху тази днешна любов на българите към Русия, за която, ако не са въпросните кореспонденции, така и нямаше да зная.
Най-напред нека отбележа, че на Запад и главно в англо-американския свят, не се прави никаква разлика между Съветския съюз и Русия. И до ден-днешен върху първите страници на най-видни вестници четем „Русия реши“, „Русия заяви“, „Русия…“ Така че когато те говорят за българската любов към Русия, имат предвид царска Русия и Съветския съюз заедно, като едно неделимо цяло. Чувствувам, че много от слушателите се усмихват. Ние българите сме може би от малкото, които знаят чудесно разликата между Александър Втори и Йосиф Висарионович Сталин, както знаем разликата между Толстой и Ажаев, между Чехов и Арбузов, между Достоевски и Кочетов.
Никой на този свят не може да оспори голямата историческа връзка между българския и руския народи, която сякаш следва от славянското ни родство и подобието на езика. Колкото и да се напъват да отричат, че дължат езиковото си и последвало християнско — културно развитие на средновековна България, съветските историци не могат да скрият факта, че кирилицата тръгна от нашата земя, и че когато българската книжнина беше в разцвет, техният княз Светослав бе един почти дивашки главатар. До деветнадесетия век Русия никога не е значела нищо за българина. Легендата за силния дядо Иван, който би се притекъл на помощ на поробения християнски брат, се създава главно във втората половина на века. А самото руско културно влияние започва да се развива и усилва със създаването на голямата руска култура и литература, нека определим, от Пушкин насам. Действително, очите на мнозина българи под турско робство са били обърнати с надежда към Русия. Въпреки че по-осведомените от тях, и специално Ботев и Каравелов, са знаели и разбирали, че на намиращия се в още по-голяма мизерия и робство руски народ му е все едно какво става отвъд Дунава. Ботев, който е бил свързан с руските революционери и главно с Нечаев, е виждал, че безправието и потисничеството в почти феодална царска Русия, е било равно на безправието и потисничеството, упражнявано от Отоманската Империя. Съчувствия, симпатии и любов към българите са били изразени от мнозина видни представители на руската интелигенция, но едва ли са откликнали в душите на руските маси.
Освобождението на България от руската армия е грамаден исторически факт. Но нека не си затваряме очите пред истинското обяснение. То бе резултат не на всеруската хуманна експлозия и акция за спасяването на българите, а на рационална империалистическа политика. Всеки би се засмял на твърдението, че руските генерали се били трогнали от съдбата на набитите на колове априлски въстаници. Междудържавното отношение, както във всички други случаи, не съдържа никакъв елемент на сантименталност или каквато и да е чувственост. Така че Освобождението на България не бе въобще цел на войната от 1877/78 година, а само резултат от нея. Въпреки тази хладна истина, признателността на българите бе огромна и бе изразена всестранно. Излишно е да изреждам множеството паметници, свидетели на тази признателност. Това обаче не попречи 28 години по-късно български и руски армии да се сражават една срещу друга в Първата световна война.
Онова, което е самата същност на силната връзка между българи и руси, не е митологичната любов между непознаващите се един други обикновени граждани на двете страни, а главно и преди всичко културното влияние на творческия гений на Русия във втората половина на 19 век и началото на 20-ти век. Новоосвободена България попада в климата на невероятния разцвет на руската литература, музика, живопис. Младата страна заварва Достоевски жив, съпътствува още десетилетия Толстой и Чехов, откликва на вълненията на твърде бурната руска интелигенция. Човек може да проследи множество руски влияния от този период върху българското изкуство и да отчете значителния тласък, получен у нас. Но особено силна е връзката между българската култура и руската след Октомврийската революция, когато България е главното пристанище на бягащите от ужаса и терора големи руски писатели, режисьори, интелектуалци, професори. Излишно е да споменавам какво значи името на Масалитинов за българския театър.
Същевременно не може да се отмине и личната дейност на хора като генерал Дондуков, граф Игнатиев и множество членове на първата руска администрация в България, които са оставили трайни спомени. Така че, както направихме разлика между Русия и Съветския съюз, трябва да се направи разлика между отношенията на българина към руската държава, към руската култура и към обикновения руски човек. Когато се опитаме да употребим такава силна дума като любов, струва ми се, че човек трябва да задраска държавата и да предостави това чувство на културата и човека.
Но ако Русия и руското имаха своята голяма популярност в България, изразена с множество русофилски тенденции и отделни прояви на почит и уважение, ако образът на обикновения русин, литературен герой или простосмъртен гражданин, бе смятан за родствено близък, то нещата със Съветския съюз, съветския строй, съветската култура и съветския човек — стоят доста по-различно.
Неистината започва с твърденията за някакво си освобождаване на България от съветската армия. И децата знаят, че когато Червената армия нахлу у нас, България беше независима страна, обвързана по волята на нейното правителство с един от воюващите лагери. Стандартът на българския материален и духовен живот в много отношения превишаваха този на самообявилите се освободители или, с други думи, нямаше нищо за освобождаване. Комунистическата партия и просъветските граждани у нас бяха незначително малцинство. Без съветската армия, при свободно демократично развитие на нещата, това малцинство едва ли някога би се добрало до властта. Промяната на режима щеше да се извърши по онзи исторически нормален начин, като например в Италия или Австрия. В последвалите години Съветският съюз и неговите агенти в България, мнозина от които бивши съветски граждани, съумяха в най-голяма степен да създадат всеобщо настроение в страната не само срещу Съветския съюз, но и дори срещу класическата признателност и връзка на българите с Русия. Целият терор и ужаси на сталинисткия период, последвалото лишаване на обикновения гражданин от елементарни свободи, принудителното му деградиране от свободен гражданин до феодален крепостник, непознатото в нашата история безправие и произвол, смазването на националната интелигенция, обезличаването на народната култура и страховитата дейност на Държавна сигурност — всичко това за всеки български гражданин е свързано със Съветския съюз. Думата „съветско“ постепенно се превърна в синоним на „ужасно“, „най-неприятно“, „отвратително“, „омразно“, „подло“, „некачествено“, „грубо“ и т.н. Всеки знае много специалното отношение на българските граждани (независимо от пост и партийна принадлежност) към съветските съветници. Ненавистта на българина към съветската култура би могла да бъде видяна в пълното пренебрежение на читателя към съветската литература. Все още в София върви вицът „филмът хубав ли е или е съветски?“. Но на едно място (бих препоръчал на западните журналисти да отидат там) човек може най-добре да се увери колко голяма е любовта на българите към съветското. Това са спортните състезания, когато играят съветски отбори. Без никакво значение срещу кого играят, българската публика неизбежно вика срещу тях. Може би защото в спорта човек все пак може да вика. Присъствувал съм на десетки мачове, когато публиката е освирквала и дюдюкала съветски футболисти или спортисти, дори когато прегрешенията им не са били толкова големи. А да накараш една наистина много обективна публика като българската да бъде пристрастна, това значи нещо. Имаше такъв период, когато съветските гостувания бяха почти преустановени, за да се избегнат подобни демонстрации.
Когато прочетох въпросните западни вестници, аз си зададох въпроса дали наистина познавам един гражданин в България, който искрено да обича Съветския съюз. В моя телефонен бележник има около 5 хиляди имена, включително на най-важни ръководители на нашата страна, които дължат много на Съветския съюз. Но припомняйки си разни обстоятелства, аз стигнах до заключение, че никой от тези пет хиляди души, по никакъв повод (дори и служители на Държавна сигурност) не са изразили този вид любов, за който става дума. Слушал съм много славословия за Съветския съюз, добри и лоши за разни неща, декларации за фанатично следване на съветската линия, но никога, дори от най-високо място, не съм доловил това чувство на топлота и обич, което характеризира любовта. Нещо повече, у най-видни привърженици на Съветския съюз съм долавял определено чувство на безпокойство и страх, когато се е стигало до разговори за разни съветски неща. Нормално у нас всеки избягва да говори на съветска тема, което също едва ли е доказателство за любов.
Поводът да се спра на този въпрос, е италианският филм „Нощният портиер“ на режисьорката Лиляна Кавани. Български приятели, намиращи се на Запад, ентусиазирано ми препоръчаха да видя този филм, като настояваха, че той е забележително произведение на киноизкуството. Видях филма и трябва да кажа, че съден по най-обективни е безпристрастни мерки, това е един ужасно посредствен филм. Един лош филм, въпреки приличната актьорска игра. Полуинтелигентен сценарий и режисура, пълна с евтини трикове, чиято интелектуалност сякаш е слязла от страниците на някогашното българско списание „Икономия и домакинство“. Темата за сексуалния садо-мазохизъм е поднесена така повърхностно, че наистина ми напомня на онзи дето възседнал метлата и си въобразил, че е хеликоптер.
Но онова, което в случая ме засегна, не е качеството на филма, а преценката на моите сънародници, хора чието мнение винаги ми е било скъпо и чийто вкус винаги съм уважавал. Как така те се оставиха да бъдат купени от една съвсем явна посредственост? Произведение, при което не може да става и дума за спорно мнение, отхвърлено от цялата сериозна световна филмова критика?
Отговорът на този въпрос ме връща назад към обстановка, която може би беше нашето оправдание. Живеейки дълги години в концентрационния лагер на така нареченото партийно изкуство, далеч от проблемите на света, на човека и на времето, хранейки нашия интелектуален глад с казионната чорба на бездарието и буламачите на социалистическия реализъм, и имайки за десерт едни и същи лозунги — ние бяхме петимни за нещо РАЗЛИЧНО. Нашата човешка същност настояваше, че светът и животът не са само в два цвята. Нашите спомени за нормалното културно минало подхранваха още повече жаждата ни към всичко, което бе вън от рамките на двуизмерната партийна схема. Ние бяхме доведени до положение да приемем всичко дошло от Запад за чисто злато. И нещо повече — ние му се наслаждавахме като на чисто злато. Спомняте ли си огромния, почти истеричен успех на един от първите западни филми след сезона на Червенковото „дълбоко замразяване“? Един филм на балетната австрийска трупа за танци върху лед. Забравил съм му дори заглавието. Впоследствие дойдоха много по-сериозни неща и мнозина си спомнят опашките и битките, за да се види френският филм „Жервез“ или нещо от Фелини или Антониони. Тъкмо фактът, че това беше нещо РАЗЛИЧНО, ни хвърли от една крайност в друга крайност. Наистина се стигна да сляпо преклонение пред всичко, което беше РАЗЛИЧНО. И ако от една страна това преклонение, избухнало по един дълбоко естествен начин, разгромява умопомрачително тъпите канони на партийната идеология, от друга страна то ни предлага опасността от нови заблуждения. Мнозина от моето поколение си спомнят с известно неудобство сляпото прегръщане на имена и произведения, и израждането на нашия интелектуален живот в доста повърхностна полуинтелектуалност. Не беше ли време, в което ние приличахме на гимназисти, тръгнали на жур, за да смаят момичетата с имена и цитати? Беше време, когато в най-сериозните кръгове се произнасяше името на Микеланджело Антониони почти с благоговение. „Л’авентур“, „Ла’ноте“, „Блоуъп“ бяха станали филмово евангелие в средите на нашите кинодейци. Наши критици с модерни разбирания изнасяха доклади, в които говореха за „белетристично кино“ на Антониони, споменаваха се фрази като „камера — разказвач“ и като най-добър пример се сочеше кадърът, когато Жана Моро се разхожда покрай една тараба с афиши. Чувствувам, че някои вече се усмихват над това, което аз говоря. Че дори се стигна да спор между двама български режисьори — кой от тях има право на прякора „Антониони“.
А в действителност феноменът Антониони беше повече резултат на нашия български глад, отколкото на авторитетно световно признание. Неотдавна трябваше да гледам серия от най-добрите филми на Антониони. И трябва да призная, че изпитах чувство на дълбоко лично неудобство и срам. Първо, едва ли някой може да издържи на филмите му сега. Същите филми сега ми се показаха в истинската си стойност — дълги, безкрайно скучни кадри, претенциозно глупава игра на камерата, самоцелни фотографски решения, инфантилен диалог и посредствена до ушите маниерност. За Бога, идете и ги вижте. Но ги гледайте не върху фона на „кубански казаци“, а върху фона на „Броненосецът Потемкин“. Оня от вас, който разбира от изкуство, ще почувствува веднага, че Микеланджело Антониони има твърде малко общо с великия Айзенщайн, или с Реноар, или с Бунюел, или с Рене Клер… Ако имах време бих ви цитирал от диалога в „Забрийска пойнт“, от който диалог ще се засрами всеки ученик. Ако има някакво качество у Антониони, това е чисто визуалният, фотографският му талант, който не е достатъчен, за да направи от един филм изкуство. Но така или иначе Антониониманията широко се разпространи в средите на нашите кинодейци и мисля, че допринесе много за фалшиви и претенциозни интелектуални български филми. Разбира се, всички тия критически дълбокомислени определения за „белетристично кино“ си остават чисти глупости.
Друг нашумял малко по-късно гений от улица „Раковски“, бе пак италианец — Пиетро Паоло Пазолини — поет, режисьор, марксист, актьор, художник и така нататък. Още една евтина мистериозна храна за нашия гладен интерес: от претенциозността на „Теорема“ ми се отщя да гледам кино за цяла година, „Декамерон“ и „Кентърберийските разкази“ са евтино търговско кино. И от целия Пиетро Паоло май остават само няколко кадри от „Евангелието на Матея“. Но за какъв дявол и как така ние приехме Пазолини за откровение? Какво ни каза той? На какво ни научи той? Какви нови пътища ни посочи?
И за да свърша с кинобоговете, нека само спомена огромния успех на „Един мъж и една жена“ на Льолуш. Когато филмът излезе у нас, един млад критик се опита да се опълчи срещу огромната вълна боготворци, като им каза, че това е една добре снета сантиментално-евтина история, подобна поне на десет хиляди филма. Щяха да го изядат. Наши интелектуалци и интелектуалки плачеха и казваха: „Това е!“
Днес едва ли някой може да вземе сериозно Льолуш. Опитайте се, ако имате възможност, да гледате днес „Долче Вита“ на Фелини. Филмът, който за нас в Дома на киното беше сензация, днес едва ли можете да го издържите докрай. Всичко е толкова повърхностно, толкова съшито с бели конци, че ние се чудим на себе си. Но някой ще каже, че киното е изкуство, което бързо остарява. Това не е вярно. Гледайте който щете филм на Бюнуел или на Айзенщайн, или голямото американско кино — ще се съгласите, че значителното изкуство не старее.
Но ако ние приехме с възторг и надарихме с несъществуващи качества модни неща, то причината за това беше изключително в нашата неосведоменост. И наистина, върху фона на наложената ни ограниченост, известни непознати неща трябваше да ни съблазнят с шарките си.
Почти същото, ако не и в по-голяма степен, бе положението в литературата. Така или иначе, благодарение на Дома на киното и на системата за привилегированите кинопрожекции, няколко хиляди души у нас можеха донякъде да си сверяват часовника със света, който се намира отвъд Голо Бърдо. Но с литературата работата беше по-безнадеждна. Колцина можеха да си позволят да четат чужди съвременни автори в оригинал? И как можеха да си набавят този оригинал? Благодарение на умни и благородни издателски работници, с цената на огромни усилия, нещичко се появи и у нас. Всеки знае как един приличен западен роман се разпродаваше за половин час. И това не беше евтина жажда за сензация, а голямата традиционна българска жажда за знание. Ала неосведомеността и липсата на критерии роди доста комични парадокси. Не ме е срам да призная, че имаше време, когато ние приехме сериозно и задълбочено криминалните романчета на Агата Кристи. Ние се опитахме да видим в тях повече от една забавна интрига. Ние приехме с най-невероятно благоговение другаря Хемингуей, смятайки го едва ли не за най-големия писател на века. Аз поне знам десетина мои колеги — писатели, които упорито имитираха Хемингуей, а един от тях дори гордо се нарече „българският Хемингуей“.
Никой не иска да каже, че Хемингуей е лош писател. Той сигурно има място в световната литература, но нашето боготворство го прие като супергений. Прочетете внимателно диалога му и се опитайте да го разберете. Няма ли да ви се стори ужасно маниерен, предвзет и фалшив? Опитайте се да говорите като Хемингуей и ще се озовете в положението на ученик, който се опитва да смае първата си любов със странни изрази. Харесвам „Да имаш и да нямаш“, „За кого удря часът“ и „Старецът и морето“, но Хемингуей е далече от мястото, на което ние го бяхме поставили. Другият ми пример е Алберто Моравия. Една също доста съмнително голяма литературна фигура, която, макар и в по-малък мащаб, има своите обожатели у нас. Третият ми пример е английският писател Дейвид Стори и неговият „Спортен Живот“, за която книга в София се разнасяха митове. Предпочитам разказа на Иван Мартинов за миньорите. Една от също много сензационните фигури у нас беше Джон Ъпдайк. При това той посети и България. Трябва да кажа, че той е един от писателите, които най-много са ме затруднили тук при опитите ми да ги изчета докрай. Това е една много банална, нищо неказваща, скучна проза. Всички описания са ми известни отнякъде, всички конфликти дълбоко познати. Сигурно за мнозина моите думи ще прозвучат едва ли не като светотатство, или като думи на човек, който се заяжда с големите имена в световната литература. Работата е там, че имената не са толкова големи, колкото ние ги бяхме приели. Но трябва също да кажа, че от редовното гледане на английската драматургия много ми се подобри мнението за нашата българска драматургия. Оказа се, че големите имена могат да пишат големи глупости, но това е друга тема и за друг път.
Това, което искам да изтъкна, е че липсата на осведоменост и неестественият начин да бъдем откъснати от световната култура и държани под похлупак, е единствената причина за твърде пламенното ни преклонение пред някои западни имена. И от друга страна — за незнанието на други, истински имена. Напълно съзнавам, че в изкуството много нещо е въпрос на субективно мнение, на вкус. Но както знаем — има общовалиден критерий. И по този общовалиден критерий Скот Фитцджералд и Уилям Фокнър са по-големи писатели от Хемингуей; Карло Леви и Джузепе ди Лампедуза са по-големи писатели от Алберто Моравия, както Пирандело е по-голям драматург от цялата днешна английска драматургия, взета заедно. Пак по-силата на този общовалиден критерий, „Тенекиеният барабан“ на Гюнтер Грас е един от големите романи на нашето време, какъвто е „Херцог“ на Сол Белоу, каквито са романите на Самуел Бекет (за които вероятно не сте и чули). Превеждайки Агата Кристи и Жорж Сименон, ние оставихме на заден план Алберт Камю. За срам ние още нямаме превод на Джеймс Джойс, интересният Сартр не е добре познат на нашата публика, която така и не знае за десетки наистина големи западни писатели. Съдейки от онова, което виждам по издателските планове в България, може би нещата бавно се подобряват. Но моята идея беше опасението ми, че ограниченията на културния обмен довеждат и до ограничения на критерия и от там, това невъзможно ентусиазирано харесване на „Нощният портиер“ и то от страна на хора, чиято естетическа чувствителност винаги съм ценял най-високо. Беше наистина странно да говоря с твърде интелигентни сънародници, които никога не бяха чули през живота си за Жан Жене. В замяна на това ми разхвалиха интелектуално-политическата мътеница на Маргарет Дюра, а именно пиесата и „Английската любовница“. Обяснението е това, което посочих в началото — жаждата за нещо различно. А Маргарет Дюра, така или иначе, е различна от драматургията на Орлин Василев и Величко Нешков и сравнена с тях тя вероятно е почти Шекспир, но сравнена с нивото на сериозната днешна драма тя е далеч по-скромна.
Радостно събитие е, че в България се играят Артър Милър, Едуард Олби, Юджин О’Нийл, Дюренмат и мнозина други наистина забележителни драматурзи, защото те принадлежат към онези големи световни творци, които поставят жалоните на съвременния критерий за изкуството. И следвайки тях човек ще си спести неудобството да изпада във възторг от модна посредственост.
Какво искате да имате през Новата година? Какво искате да ви донесе тя? Какво искате да ви се случи? Някога, преди доста години, един мил учител — чудак се обръщаше от време на време към нас, учениците, и казваше:
„А сега, момчета, да пофантазираме!“
И следваше въпрос: „Кажете ми кой какво би направил, ако можеше да бъде невидим?“ Или: „Представете си, че имате право на три желания, които веднага ще бъдат изпълнени.“ И други въпроси от този род. Разбира се, ние с удоволствие се захващахме да „пофантазираме“, и в края на часа се разбираше, че „невидимите“ от нас искаха власт, пари и слава, или поне всичките ни невидими действия водеха натам, а първото от трите желания беше — да имаме повече желания. Интересно, в ония години не си спомням някой от нас да си е пожелал традиционното новогодишно пожелание „здраве и щастие“. Може би защото бяхме безспорно здрави, и защото думата щастие ни изглеждаше ужасно абстрактна и несериозна.
Спомням си, че в тия измислени часове, когато въображенията ни разбиваха армии, отравяха диктатори, ограбваха банки и пленяваха сърцата на Хеди Ламар или Джинджър Роджърс, ние забравяхме уроците си, малките си домашни грижи, и дори това, че часът по фантазиране траеше само четиридесет и пет минути. В края на такъв час, нашият учител казваше, с горчивина: „Интересно, никой от вас не пожела да бъде това, което е.“ След толкова години, бих му отговорил: „Че за какво фантазирахме?“
И всяка Нова година носи ехото на тия часове по фантазиране. Не зная какво животът направи от нас, но с течение на времето ние като че загубихме способността си да летим така волно и неудържимо в царството на въображението. Пък дори и тогава, когато човек успее да прехвърли главата си в друг свят, краката му си остават в реалния свят и всичко излиза някак половинчато, с други думи — лъжеш себе си и не си вярваш. И картините, които си представяме, са някак съобразени, деформирани от вече добре запомнени уроци на живота.
И въпреки това, всеки път, когато дойдат четиридесет и петте минути по фантазиране, ние пак ги приемаме с удоволствие като един последен опит да се откъснем от действителността, в която живеем, макар за някои от нас това да е „щастлива действителност“.
Голямата новогодишна тема на нашето фантазиране винаги е била темата на Началото. Да започнем отново! О, да бихме могли да започнем отново да живеем, отново да учим, отново да бъдем млади, отново, отново… Може би защото чувството за начало — действително или измамно — носи Надеждата. Спомнете си началото на кое да е пътуване, началото на приятелство или любов, началото на създаването на нещо, началото на трудно изпитание или началото на раздяла, спомнете си всички начала и вие ще срещнете вечната усмивка на вечната ви надежда.
И този последен ден на старата година, на всяка стара година, като че съществува, за да ни люлее и мами с Голямата Надежда за Голямото Начало от утре. Нещо иде, нещо ще се промени, и то ще бъде за добро, за хубаво, ние ще бъдем щастливи, макар че не знаем точно как (тук нашите фантазии ни играят традиционния си номер, отказват да ни нарисуват лицето на щастието).
Ала, както казах, ние не сме толкова неразумни да не съзнаваме неизменната истина, че промяна в оня магически, щастлив смисъл на думата няма и не може да има, защото на земята все още не се е появил Великият магьосник, който да развее чудотворната си кърпа и да каже: „Деца, бъдете щастливи“. Но ние имаме нужда да се лъжем, ние имаме нужда от този измислен момент на Началото. И дори ако нямаше Нова година, хората щяха да измислят отдавна Празник на Началото.
След толкова дълго въведение, нека пофантазираме! Нека си пофантазираме, че тази нощ планетата ще стане пленник на могъщ дух, който ще възвести един принцип:
„Да бъде разумът!“
И утре сутринта, когато се събудим, ще намерим света прогледнал, освободен от стари или нови заблуди, захвърлил завинаги всичко, което стои извън територията на разума — злобата, омразата, завистта, суетата, лакомията, славолюбието и така нататък… Нека си представим света внезапно завърнал се към най-достойната истина, че „човек звучи гордо“, че човек отново ще застане на пиедестала, от който отдавна са го смъкнали.
Представете си, че сте напълно свободни хора, че вече не зависите от никого и никой не зависи от вас. Никой не е повече жертва на човекоподобни тарикати, които са обсебили правото да се разпореждат с вашия живот, уж в името на някои обществени принципи. Че вие не сте повече зависим от някой капиталистически бакалин, който ви изстисква силите докрай, за да трупа пари, нито сте зависим от някое партийно секретарче, което ви изстисква, за да трупа кариера. „Да бъде разумът“ значи всички да прогледнат, значи край на слепотата. Представям си Тодор Павлов, застанал пред микрофона на Радио София, с откровеното признание, че всичко което е проповядвал и твърдял толкова години е било една лъжа, чийто единствен смисъл е бил да облагодетелствува самия него, да му даде власт и слава. Представям си държавни дейци, които на огромни митинги заявяват, че животът им до вчера е бил корумпиран от обстоятелствата, и че те от днес се отказват от специалните си привилегии, луксозен живот и злоупотреба с властта, за да станат обикновени истински народни служители, които като древните римски крале сами ще орат земята си. Представям си всички ония насилници — физически и морални — намерили куража да се срещнат със своите жертви (бивши и настоящи) и да се опитат да им се извинят, защото принципът на разума повелява извиненията им да бъдат приети. Било каквото е било. Точка. Нека започнем съвсем отначало. Представям си Радио София, изоставило помпозните си програми и важната информация къде е обядвал вчера съветският посланик, и предоставило микрофоните си на всички, които чувствуват, че имат да кажат нещо, вярно или погрешно, защото принципът на разума позволява да се греши.
Представям си върволица от камиони, които излизат от зданието на ъгъла на „Гурко“ и „6-ти септември“ и отиват към книжната фабрика „Петко Напетов“, за да претопят досиетата и освободят хората от кошмара на едно минало. И също чиновниците от паспортния отдел, тръгнали от врата на врата. „Другарю, вашият паспорт, моля!… Но аз, нямам никакво намерение да пътувам… Моля, това си е ваша работа, но вие имате право на паспорт и при това нямате нужда от никакви входни или изходни визи. Паспортът ви трае десет години, след което срещу два лева можете да го подновите, довиждане!“
Чувствувам как мнозина от вас се усмихнат и казват: „Че то бива фантазиране, ама чак толкова!“
Представям си как ония от вас, които отиват на работа на втори януари, ще заварят съвсем различна атмосфера. Вместо киселите лица на недоволни началници, и недоспалите разочаровани физиономии на колегите ви, ще срещнете дружелюбни усмивки и разбиране от всички страни и трудът, който ви предстои наистина, ще бъде толкова приятен и лек, че ще ви се иска да стоите повече. И как ще седнете за първи път да си приказвате най-откровено с всекиго, по всички въпроси. И как няма да мерите думите си с аршин, няма да си кривите душата за нищо, няма да насилвате себе си, а ще можете ясно да произнесете: „Аз не смятам така.“ Или „Аз не съм съгласен!“ И тъкмо тази промяна ще бъде най-чудотворната и аз бих казал най-фантастичната. Защото паспортният въпрос може да бъде разрешен с едно драсване на перото от страна на председателя на държавния съвет, но човешките отношения ничий подпис не може леко да промени… Принципът на разума ще внесе съвсем друга атмосфера в семейството ви. Не че ще ви спести драмата между съпругата и любовницата, но сигурно ще ви избави от недостойнството на измамата. Да може да разговаряте с всекиго откровено за всичко, така както отдавна не сме говорили у нас, така както може би сме забравили да разговаряме. Плюс великото чувство за взаимност — взаимност в беди, взаимност в щастие. Принципът на разума ще ви избави от принуждението на властта, ще ви избави от всякаква власт, защото вие ще знаете какво трябва да направите, и ще го направите, колкото и да ви е приятно или неприятно.
Принципът на разума ще изгони от вестниците всички глупости за деление на хората, всякакъв вид „изми“ — ще прати по дяволите национализма и патриотизма, и ще внесе толерантност спрямо всеки сърбин, грък, турчин или циганин. Мирът наистина ще стане неразделна част от земната кора. Представете си Израел и арабския свят внезапно подали ръка и заживели в най-хубава дружба и мир, като взаимно обменят ценното, което притежават. Представете си, че всички армии ще бъдат разпуснати, че огромните военни заводи, които произвеждат танкове, ще започнат да ги преправят в трактори и автомобилни влекачи. И страхотните военни бюджети ще отидат за хората, за да ликвидират наистина мизерията и бедността, за да поставят всяко човешко същество в човешки условия, че казармите и военните полигони ще се превърнат на спортни комплекси и футболни игрища, и че униформи ще се мяркат само по театралните сцени и ще удивяват децата, така както днес ни удивяват рицарските доспехи. Милиарди и милиарди златни левове превърнати от бомби и ракети в училища, болници, домове и научни институти, чиято задача ще бъде да ни осигурят дълъг живот и, разбира се, дълга младост. Представете си например картината на събарянето на Берлинската стена и радостта на хората от двете и страни, и възстановяването на нормалното и естествено право на движение на човека навред. Ами ако ядрените и атомни държави предоставят всичките си енергетични заряди за използуване в преодоляването на енергийната криза? Ние наистина ще можем да превърнем Гренландия в зелен остров и дори да изместим (в края на краищата) наклона на земната ос така, че всички части на земното кълбо да имат най-добър климат. Представете си изчезването на всички политически партии и организации, защото принципът на разума ще ликвидира стадното събиране хората и всеки ще може сам да преценява собственото си отношение. Разбира се, след всичко дотук трябва да приемем, че светът е осъмнал прероден върху стария и най-чудесен закон „от всекиго според способностите, на всекиму според потребностите“, християнски или комунистически закон, както щете го наречете. Закон, който изключва насилствената организация, който изключва експлоатацията под всякаква форма и прави немислимо съществуването на жестоките капиталистически тръстове — държавни на Изток или частни на Запад.
Представете си накрая огромният скок на науката, който наистина ще преобрази цялата планета. Краят на ужасните болести. Ракът се лекува бързо и ефикасно, сърцата са устойчиви на удари, ревматизмът отдавна е изчезнал от лекарските справочници, болката е потънала някъде в недрата на планетата… И ние, дълголетниците, ще бъдем свидетели на безброй чудеса… Поети, художници, музиканти, артисти ще напълнят простора с думи, звуци, багри и образи върху фона на принципа на Разума. И един стар български поет ще задраска първия ред на стихотворението си „Партио, води ме“, и ще го замени с онова, което действително е искал да каже и действително (да се надяваме) е мислел „Разум, води ме“…
ЧЕСТИТА НОВА 1974 ГОДИНА!
Може би някои знаят една стара турска приказка: Имало едно време турска държава, в която работите никак не вървели добре. Пашите и бейовете благоденствували, а народът изнемогвал под тежките данъци, ширели се болести и мизерия. Един ден Великият везир, който бил добър човек и искал някак да помогне на народа, отишъл при султана и му казал, че положението е много лошо. „Защо?“ попитал султанът. „Всред народа има силно негодувание, Ваше величество, хората вече много приказват“ — казал везирът. — „Ааа — отвърнал султанът, — щом приказват положението не е лошо. Още могат да издържат!“ Минали се няколко месеца и Великият везир отново се появил пред султана и мрачно му съобщил, че народът започнал да се бунтува срещу мизерията, хората се съпротивлявали на бирниците и положението било толкова лошо, че трябвало нещо да се стори. „Не — отвърнал султанът, — щом се борят не са толкова зле. Прати им малко войска и полиция!“ Изминали още няколко месеца и понеже Великият везир вече не докладвал по положението на султана, последният го извикал. „Какво става? — попитал той. — Как живее народът?“ „Как да ви обясня, Ваше величество, — отвърнал Великият везир, — просто, сякаш стана чудо. Народът стигна до най-крайна мизерия, всички оголяха, обосяха и гладуват, и когато аз мислех, че ще се стигне до въстание, те започнаха да се смеят.“ „Каквооо?“ — султанът скочил от трона си. „Смеят се, Ваше величество, шегуват се, разправят си вицове и припадат от смях!“, обяснил везирът. „Сега вече положението наистина е лошо — казал мъдро султанът, — щом са започнали в мъката си да се смеят, значи, са стигнали до дъното. Я виж какво има в хазната, и помогнете на хората, че става лошо!“
И така султанът се уплашил не от брожението, не от заканите, не от бунтовете, а от смеха. Не зная защо не му е дошло наум да организира незабавно теоретична конференция по смеха и сатирата. Очевидно хората някога не са били толкова мъдри.
Мога с положителност да твърдя, че ако някой съобщи в нормалния свят, че някъде, в някаква държава на нашето земно кълбо се е провела конференция на тема „на какво се смеем и как да се смеем“, няма да се намери човек да повярва. Теоретична конференция по смеха и сатирата е един от най-неприемливите абсурди на живота. Но фактът си е факт, такава конференция се е състояла и е завършила с банкет. Така както през 1929 година (доколкото си спомням) във Варна се е състоял първият конгрес на българските гении. В народната библиотека има дневника на този конгрес, който е един от най-веселите документи останали от нашето минало. Но да оставим шегите настрана. Човек не бива да се смее на една конференция по смеха, толкова повече, че в нея не е имало нищо смешно.
Разбира се, идеята не е нито нова, нито българска. Малко преди да умре, известният съветски държавник и идеолог Андрей Жданов публикува прословутата си статия за смеха, в която даваше указания на съветските граждани как, кога и на какво да се смеят. Андрей Жданов подчерта, че смехът е идеологическо оръжие, че той е класово определен, и че няма надкласов смях. Статията завършваше с настояването, че човек не може да се смее току-така, и че всеки който се смее трябва да знае защо се смее.
Резултатите от статията на Жданов, която очевидно бе писана по указание на другаря Сталин, бяха такива, че не само смехът, но и усмивката бяха тутакси изкоренени от съветската литература, последва грубо нападение срещу Зошченко и чудните незабравими майстори на съветския хумор Илф и Петров бяха тикнати под кревата. А списанието „Крокодил“ се зае да онагледи урока на Жданов. Едва ли на света някога е съществувало по-тъжно хумористично списание, въпреки някои безспорно талантливи хора, които работеха в него. Съветските хора можеха да се смеят на Франко, на Тито, на Де Гол и на Аденауер, на Папата, на целия капитализъм и империализъм, но те не можеха и не биваше да се смеят на себе си. Не защото в Съветския съюз не ставаха недоразумения, не защото там не се вършеха смешни глупости, не защото там не се стигаше до най-хумористични абсурди и се разиграваха величествени комедии, но главно и единствено, защото хората от Политбюро нямаха чувство за хумор. Ала ако нещастието на един народ го е наказало да има водачи без чувство за хумор, то самият народ си запазва това чувство, защото е неразделна част от човешкия живот. Поне аз съм чул толкова много и чудесни съветски анекдоти, вицове и шеги, които, особено по времето на великия шегаджия Хрушчов, разцъфтяха под път и над път.
И сега, повече от 25 години след инициативата на Жданов, в София се проведе теоретична конференция за смеха и сатирата, която спази точно духа на предписанията на Йосиф Висарионович. Може би защото българите бяха започнали прекалено много да се смеят. С други думи, дневникът на конференцията представлява аранжирана статията на Жданов. И за да няма никаква грешка, от най-високо място са определени точните координати на бъдещия български смях. Сумирано са направени следните изводи:
1. Българският народ обича да се сме и чувството му за хумор го е запазило през гръцкото и турското робства.
2. И днес на българските граждани се разрешава да се смеят.
3. Но те трябва да знаят, че смехът не е просто разкривяване на устата и издаване на съответните звуци, а идеологическо оръжие с определен класов характер.
4. Има наш смях, и има техен смях. Даден е пример, че барон Ротшилд и една звеноводка не могат да се смеят на едно и също нещо.
5. Не е уточнено дали барон Ротшилд и звеноводката могат да се смеят на себе си, ако, разбира се, притежават чувство за хумор.
6. Обикновеният човек може да се смее на глупостите на отговорни другари, но само след като партията вече се е засмяла.
И тъй като българските специалисти по смехология не са били достатъчно наясно с формулировките си, един съветски гост е разгледал изчерпателно въпроса и е уточнил на кого можем да се смеем.
Бедата в цялата тази работа, искам да кажа — в цялата тази смешна конференция е, че тя не е смешна, или поне казаното на нея издава пълна липса на чувство за хумор у участниците й. Наистина на смеха, като едно от най-чудесните човешки качества, е отделено съвсем малко внимание. Конференцията е насочена почти изключително по посока на сатирата и от там — на критиката. И тук е първият опит да се замрази смехът, като се отрече неговата волност и непринуденост, и се превърне в умишлена целенасочена реакция. За конфериращите другари избухването на смях като искрена, спонтанна реакция, причинена от най-невинно недоразумение, очевидно не съществува. Вие не можете да се смеете на пийналия ви съпруг, който си лъска обувките с мармалад, вместо с вакса, нито можете да се смеете на себе си, загдето сте обули два разноцветни чорапа. Според конференцията това е безсмислен смях. Но тя също не квалифицира може би най-хубавия смях — безпричинният. Бих казал най-щастливия смях. Виждали ли сте хора, които се смеят просто, защото им е хубаво, без да имат нито повода, нито причината? Ние знаем от опит, че най-хубавата радост е безпричинната радост, и най-тежката мъка е безпричинната мъка. Класовоидеологическите дефиниции отричат това чисто психологическо състояние на безпричинност.
Вместо това вечната маска на смеха ни се предлага деформирана, така че дълго време ще трябва да си мислите, дали това е маска на смеха или на омразата. Вижте зад техния смях как стои киселото, зеленото лице на омразата. Вие трябва да се смеете, когато ненавиждате, когато мразите, или меко казано, когато критикувате. Идеологията извежда смеха изключително по посока на критиката и на сатирата, защото това е най-примитивното, най-низкото разбиране на смеха. От симфонията на смеха се изважда целият оркестър, за да остане само барабанът. Дума да няма, че смехът на критиката, на отрицанието, има първостепенно значение. Смехът на осмиването е силен смях. Едни от най-големите постижения на световната литература извират от там. Но човек наистина трябва да няма никакво чувство за хумор, за да вижда в смеха само осмиване. Аз си спомням един мой директор на прогимназия, който ненавиждаше смеха и усмивките, и наказваше всеки ученик, който се засмееше. Защото този директор смяташе, че се смеят на него.
Винаги ми се е струвало, че първото доказателство за липса на интелигентност е отсъствието на чувство за хумор. И нека веднага поясня, че чувство за хумор не значи да се смеем на другите, а преди всичко и главно значи СПОСОБНОСТТА ДА СЕ СМЕЕМ НА СЕБЕ СИ. Толкова велики хора са се разписали в историята с красивия жест на самоосмиването. То всякога е било доказателство за будно самокритично съзнание и за толерантност.
И точно тази способност да се смеем на себе си отсъствува напълно от конференцията. Нека вземем само един пример — карикатурите. Видни наши карикатуристи в миналото са ми разказвали, че множество изтъкнати държавници и други личности са смятали за висока чест и голямо удоволствие да видят карикатурите си във вестниците. Знае се, че Де Гол, любимият обект на карикатуристите, е събирал карикатурите си с удоволствие. Каква по-голяма проява от чувство за хумор? Но я се опитайте да направите карикатура на председателя на държавния съвет у нас, или на някой обикновен министър? Карикатурата веднага се приема като посегателство срещу авторитета и личността на този обикновен простосмъртен гражданин, който пък веднага ще изскимти, че се карикатурела политиката на партията. Ето един от елементите на дълбоката неинтелигентност в някои наши съвременни отношения.
Все пак трябва да отбележа, че на конференцията и на банкета е отправен апел за повече критика, за по-смела критика, за по-действен смях. Но нека кажа, че този апел аз поне съм го слушал повече от двадесет години… и каруцата си е все там, под върбата. При съществуващите взаимоотношения критиката може да се разраства само в една посока — отгоре надолу, което ще рече, че на българските смехотворци (искам да кажа хумористи) са предоставени бедните подвизи на портиерите, зарзаватчиите, келнерите, много рядко някой дребен директор и почти никога генерален директор, изключете от списъка всички по-нагоре. Защото, другари, ако осмивате един келнер, това не е голяма беда, но ако осмивате един министър, това може да ползува врага. Ето че пак стигаме до начумереното лице на моя бивш прогимназиален директор. Ето защо конференцията е трябвало да обсъжда смешния въпрос на какво да се смеем и как да се смеем.
От друга страна възниква въпросът дали тази конференция е била необходима, и какво е предизвикало нейното провеждане под заглавието „теоретична“. (Защо не „практична?“) И тук трябва да се върнем при старата турска приказка. Очевидно чувството за хумор на нашия народ, което той (за разлика от своите водачи) винаги е притежавал, се е разраснало до такава степен, че се е наложило да се свика тази конференция, за да се канализира смехът. А смешните ситуации у нас ги създават не враговете, те не са плод на идеологическа диверсия, а резултат на собствени недоразумения и, разбира се, собствени глупости. И докато народът се смее, ръководителите се мръщят и се гледат един друг в лицата, за да разберат към кого е отправен смехът. Този смях им действува на нервите, защото те нямат онази висота на духа сами да видят грешките си и да се надсмеят над себе си. Защото исторически факт е, че най-големите грешки, недоразумения и глупости у нас са извършени изключително от горе, а не от долу. Така че, ако тия горе имат наистина чувство за хумор, което ще рече здрав смисъл, ще разберат смеха от долу. И не само не ще ограничават хората да се смеят, но сами ще започнат да се смеят като истински нормални човешки същества. И сигурно в общия смях би се родило общото разбиране, би се създала онази смислена взаимност, която би приближила султана към народа и народа към султана.
Трябва да си призная, че бягството на другаря Шевченко, висшия съветски представител в Обединените нации, ме обърка толкова, колкото и ТАСС. Изведнъж и съветската агенция, и аз се намерихме на едни и същи позиции спрямо мистериозната постъпка на един изтъкнат и правоверен съветски гражданин, т.е. решихме, че е невъзможно да се приписва такова действие на Аркади Шевченко, че той не само не е бягал, но вероятно геройски се е съпротивлявал срещу черните сили, които са го възпрепятствували да се върне в родината си. Първият въпрос, който би си задал всеки здравомислещ човек, е ЗАЩО ще бяга Шевченко? Какви големи и сериозни причини биха го тласнали в такава посока? Той не е някакъв московски буржоазен остатък, който виси пред големите хотели, за да зяпа с телешки възторг лъскавите западни коли или пък да се опита да купи панталоните или жилетката на гостуващо италианско конте, за да ги препродаде след това на черно. Той не е и интелектуалец декадент, който тайно чете стария порнограф Арцибашев и носи брада, за да ядосва милицията. Нито пък някога се е приближавал до еврейско-дисидентските кръгчета, за да иска конкретна свобода за абстрактни хора. Той никога не е бил в интимната компания на някоя гърдеста московска фризьорка, която да го удави с въздишките си по Хонолулу, нито е присъствувал на среднощна пиянска литургия, когато слепи почитатели на перверзни напитки със свещенодействие са пристъпвали към пристигнала по неведоми пътища бутилка малцово уиски. Той не е висял на безнадеждна опашка пред паспортния отдел, нито е гълтал сярна киселина в знак на отчаяние, нито пък се е опитвал да подкупва всевъзможни функционери, за да му издействуват разрешение за мечтаната цял живот екскурзия до България.
Ако Аркади Шевченко беше, да кажем, някакъв манияк, художник, който (като Ернст Неизвестни например) се смята за непризнат гений и вярва, че Западът ще му падне в краката, човек пак би могъл да си обясни нещата. Но, както се знае, той никога не се е опитвал да рисува или да пише стихове. Ако той беше религиозен фанатик, от староверците или от нововерците, който смята, че може да установи по-тесен контакт с Бога от върха на един нюйоркски небостъргач, вместо от подземията на Киевската лавра, човек пак ще каже „о, кей“. Ако той имаше някаква своя странна философия, като господин Солженицин, и настояваше да я изкаже — пак би било логично обяснение.
Той не е и засегнат кариерист, защото кариерата му е била винаги тип-топ, нито пък е участвувал в таен опит за преврат, понеже винаги е бил покорен и изпълнителен служител, както винаги е бил здрав и верен член на партията, убеден марксист-ленинец, който от дълги години живее в най-луксозните хотели по света, притежава най-лъскавата западна кола и никога не е бил алчен за каквито и да е западни материални или духовни продукти, тъй като винаги е могъл да си ги достави.
Ето че с това горе-долу се изчерпват познатите основания за бягство на комунистически гражданин в капиталистически свят.
Когато човек бяга от родината си, въпросът ОТ КАКВО бяга често пъти е далече по-важен от въпроса КЪМ КАКВО бяга.
И тук и ТАСС, и аз сме единодушни. За другаря Аркади Шевченко комунизмът в СССР е построен. Следователно може ли човек да избяга от щастието си? Може ли човек да избяга от най-солидно положение в най-солидно общество? Може ли човек да избяга от привилегиите си, от блестящите си перспективи, от дачата си, от тлъстата си пенсия, от светлото бъдеще на децата си? И същевременно да напусне едно общество, където той е по-равен от другите равни, където общественият живот се ръководи от свещени принципи на честност, доблест, вярност? Може ли човек да бяга от всичко това?
КЪМ КАКВО? Да стане евтина и безпомощна плячка на капиталистите и техните корумпирани разузнавателни централи? Да живее в адска несигурност за всеки следващ ден, да бъде подлаган на издевателства от стачки и данъчни власти, да бъде съблазняван с наркотици, да прелиства с мокри устни порнографски списания и всяко улично келеме да се опитва да се държи с него като с равен?
За всеки е ясно, че Аркадий Шевченко не е имал нито ОТ КАКВО да бяга, нито КЪМ КАКВО да бяга.
И ако все пак, това невъзможно действие е станало възможно и ТАСС и аз сме съгласни, че тука има някаква магия, някаква свръхестествена сила, която е причината да запрати човека-комунист в дъното на капиталистическото блато. Но другарят Кузмин, помощникът на Шевченко, не смята така. Той внезапно разкри, че неговият изчезнал шеф въобще не бил това, за което съветската общественост го смятала. Той бил мрачен темерут, който никога не канил гости, който прекарвал цели нощи самотен с бутилка уиски пред себе си, бил всъщност умопомрачен алкохолик, грубиянин по характер и изобщо разкапана личност. Отгоре на всичко си имал и любовница, което е нечувана рядкост за висши държавни служители от социалистическа страна.
След разкритията на Кузмин и ТАСС и аз разбрахме, че всъщност не е имало никаква магия и че случаят е помогнал на Съветската страна да се отърве от един душевноболен човек, който просто избягал в един душевноболен свят, където си е неговото място.
Единственият въпрос, който остава след всичко това, е дали съветските власти са се заблудили, като са вярвали на невъзможния Шевченко, или пък, както някои много умни хора предполагат, умишлено са отгледали такъв душевно и морално пропаднал човек, за да могат да го пробутат на капиталистическия свят, който да стимулира окончателното му разлагане.
На този въпрос нито ТАСС, нито аз, можем да отговорим.
Мнозина са обвинявали нашия народ в робски характер, в черна петстотингодишна мъдрост „Покорна глава, сабя не я сече“, в апатия спрямо посегателствата върху политическите му свободи и в дълбоко вкоренен пораженски дух. Не един и двама тук на Запад ми подмятат: „Вие българите сте най-покорните.“ Повърхностно погледнато, това е така и малко нещо може да се каже в оправдание. Пред нас наистина е един потиснат, напълно обезверен народ, който живее в пропастта на собственото си отчаяние, който не вижда никакъв изход при съществуващите обстоятелства в света, който се смята за обречен. Наблюдателни посетители или туристи почти единодушно твърдят, че българската действителност е пропита с тъга и отчаяние, че хората са загубили всякакво доверие в себе си и в света. И следва неизменният въпрос: „Винаги ли сте били такива?“ Естествено, ние не сме били винаги такива, и мнозина от нас все още помнят добре това. И лично аз не смятам, че поставени при подобни жестоки обстоятелства, други народи ще имат по-различна съдба. Струва ми се, че никога преди в човешката история не с имало случай на по-тотално насилие и потисничество от това, което съществува през нашия век в Източна Европа. Но нека разграничим нещата. Нито чехите, нито унгарците, нито поляците познаваха в първите десет години след войната онази безумна вакханалия на терор и насилие, която познаваха българите. Не ще се спирам на политическите процеси, които станаха през първите години, а на оня всеобщ, всеобемащ процес на унищожаване на човешкото самочувствие на един народ, на вселяване на демона на страха у всеки гражданин, на пълната нравствена деформация чрез насилието на властта, която прави гръцкото и турското робство в нашата история да изглеждат като забавни легенди.
И така, поели веднъж властта, комунистите у нас трябваше да приложат на дело своята идеология. Забележете сега момента, в който „светлите идеи на комунизма“, като облякоха униформата на народната милиция, се превърнаха в държавна идеология. Мечтателите за свобода, братство и равенство трябваше да срещнат марксическия въпрос: „Чия свобода, чие братство?“, „Чие равенство?“. И отговорът беше: „На победилата класа“. Отговор, който разби на пух и прах всякакви илюзии за нов, справедлив свят. Първото, което идеологията изискваше от своите последователи, беше да погребат идеалите си. На ония, които не можеха да сторят това, партията усърдно им помогна. Междувременно нека отбележа странния парадокс. На 9 септември българската комунистическа партия броеше не повече от няколко хиляди души. Една петилетка по-късно нейният брой, с кандидат-членовете, беше около половин милион. Откъде дойдоха тези хора? Как внезапно те станаха комунисти? Как разбраха, че са комунисти? Мисля съвсем определено, че най-мизерната част на нашия народ, тинята и мътилката, полудегенерати — мечтатели за власт, некадърници, неспособни за никакво творческо дело, вулгарни и амбициозни кариеристи — всичко това се юрна към партията и властта и обогати нейната история с най-велики дела. Никога никъде не съм виждал събрани на едно място по-неприятни хора от тия, които с важни заговорнически лица отиваха на партийни събрания. Времето роди поговорката: „Да те пази Господ от десетосептемврийски комунист!“ И точно тия хора, с ограничени, посредствени интелекти, с дълбоко съмнителни характери, но с неудържима алчност да бъдат нещо на този свят, да играят някаква историческа роля, приспособиха себе си към идеология, но което е още по-важно — приспособиха и идеологията към себе си. По примера на великия и гениален техен вожд и учител. Нека сега дебело подчертая, че според мен терорът и насилието в България имаха две майки. Едната — идеологията, и другата — личната необходимост от правене на зло на ония, които я провеждаха. Ако идеологията беше вдъхновението и оправданието на злото, то практическото изпълнение беше резултат на низши животински инстинкти.
Идеологията изискваше класовата борба да продължи и да се изостри. Многократно е доказано, че това е едно от най-слабите места на комунистическата идеология, чиито последствия доведоха до установяването на средновековни феодални режими в източните страни и практически върнаха развитието на народите там поне с няколко века. Но идеологическото изискване не конкретизира средствата на насилието, а ги предоставя на творчеството на насилниците, което поема цялостното им оправдание. Това не е много далече от онзи луд, който искал да изтрови целия свят, защото вярвал, че хората ще се превръщат в пеперуди и всичко щяло да бъде красиво.
Идеологията изискваше незабавно и пълно справяне с класовия враг. А кой беше класовият враг? Нека започнем по реда: представителите на бившата власт, индустриалците, търговците, частните земеделци. Или процентно сметнато — огромното мнозинство от българския народ. Вълната на терора и разгрома помете оцелелите представители на бившата власт, смаза индустриалците и търговците, и се насочи с огромна сила срещу селото, което в няколко години беше победено. Среднощни арести, побоища до смърт, убийства, безследни изчезвания, концлагери, затвори, наказания без съд и присъда, интернирания, лишаване от дажби, гавра с чест и достойнство — всичко това, в различна степен и с различни последствия, трябваше да мине през главите на най-малко два милиона български граждани. Почти няма възрастен човек от ония години, включително партийните членове, който да не е познал страха от посещението поне на кварталния участък. В прословутата инструкция до органите на сигурността от 1947 година се казва, че всеки български гражданин „трябва да бъде обвързан към властта с някакво задължаващо го действие“. Точно това „задължаващо го действие“ беше доносът, беше даването на показания, нужни на властта, за да инквизира някой друг. Така може да се обясни защо толкова много хора, без никакво провинение, без никакъв повод бяха откарвани в участъците и бити докато напишат нещо против някого. И този къс хартия, със съчинена през болките лъжа, даваше основание на джипката да отлети за нова жертва. Никога преди в своята история българският народ не е бил подлаган на подобна адска преса. И днес мнозина кооператори, при случай, ще ви разкажат как са се возили среднощ в такситата на Държавна сигурност, докато подпишат присъединяването си към текезесето. Затворници ще ви разкажат как хора са умирали, закотвени в януарския студ всред ледовете на Дунава, партийци и безпартийни ще ви разкажат за лявото крило на централния затвор в София и за още десетки заведения, където черните ангели очертават тебеширения кръг около жертвата си и я инквизират безспирно. Някои още носят вечните следи от „ореола“, който прословутият Дворянов е очертавал с чук около главите им, а оцелели следователи си спомнят, че дори Трайчо Костов е бил бит продължително с тънка пръчка по носа. За съжаление, българските власти не разрешиха появяването на български Солженицин, който да разкаже страшната истина за най-страшното време, за нощите, в които малцина можеха да заспят, за ужаса от всяко неочаквано почукване на вратата или появата на непознати хора и дори на махленския милиционер. Държавна сигурност стана синоним на най-страховития ужас, преживяван някога. И дори днес, когато тия методи официално са отречени, думата „десе“ кара хората да настръхват. Това беше време на истинско озверяване на представителите на властта, на състезание по биене и трепане на въображаеми врагове. И когато тия врагове се свършиха между безпартийните, инерцията на терора се стовари върху самите партийни редове и мнозина правоверни комунисти трябваше да вкусят от попарата, приготвена за другите.
В цялата наша литература няма написан сериозен ред за това време. Не смятам, че пиесата на Георги Джагаров „Прокурорът“, отразява в дълбочина истината. Един бъдещ изследовател на това време сигурно ще трябва да си зададе въпроса: докъде се простира злото, причинено от каноните на идеологията, и докъде се простира злото, причинено от личната инициатива на човешки същества, които не могат да живеят, без да мразят и без да разрушават. Точно това време ме накара да вярвам, че не във всеки човек живее ангел, че на много места дяволът е единствен собственик на ума и сърцето.
С други думи, това беше времето, когато идеологията отрече идеалите, а човеци се опитаха да отрекат човека. В Драгалевци, където живеех през последните години, мой съсед беше един странен гражданин. Някакво момче от Северна България, което бе постъпило в Държавна сигурност, взело участие в най-черни дела през най-черния период и после, при Хрушчов, набързо отстранено поради неудобство, преживяваше по своему драмата на човека и старши лейтенанта. По цели нощи той прекарваше над Библията, четеше на глас и се молеше Богу, ходеше на черква редовно, по пътя си беше толкова внимателен, че пазеше да не стъпи върху мравка, и разказваше, че светци му се явявали насън. После внезапно се напиваше, излизаше навън и започваше да ходи назад-напред, както ходят следователите около жертвата си, след това събличаше двете си деца и започваше да ги бие с колана си, упорито и жестоко. Децата пищяха, ние съседите се намесвахме, а той с потъмнели, кървави очи викаше пред нас: „Какво знаете вие! Знаете ли какво искат тия ръце!“ и посочваше силните си, мускулести ръце, за да извика в един момент: „Аз не исках! Те ме накараха! Те ми дадоха пистолета в ръцете! А днес, вижте ме какво съм, а те… пак са си там, горе!“ На другия ден той се извиняваше на всички, отново беше над Библията и се молеше Богу. Ето, че чрез историята на старши лейтенант Г., стигнахме до престъпността на идеологията и, в обратния аспект, спрямо нейните служители. Но ако случаят, който разказах, звучи твърде насърчително за човека, то какво да кажа за ония, които не са изпитали нито за миг сянката на разкаянието, и които и днес се гордеят с онова, което са правили. Един подобен тип се хвалеше неотдавна в компания, как оскубал брадата на един поп, докато един от хората наоколо разтреперан каза: „Този поп беше баща ми.“
Но нека се върна отново на насилието и последствията, които всички знаем. Очевидно тия времена на адски терор свършиха със смъртта на Сталин. Ала веднага следва въпросът: „Какво стана с десетките хиляди биячи, инквизитори, мъчители? Къде са те сега?“ Съвсем не в черквите, и съвсем не в сянка. Те са по местата си, те пак продължават да се взират във всякого и да търсят врагове, те продължават да търсят храна и поводи за собствената им необходимост от омраза, само че сега средствата за насилие са други. Народът вече няма нужда от бой, той е достатъчно бит, за да се откаже от характера си и да се превърне на онова безформено тесто, от което сръчни идеологически ръце смятат, че могат да омесят каквото си искат. Така в България беше установена епохата на привидното покорство по законите на страха. Не познавам нито един български гражданин, който да не се бои от собствената си власт. Добре наследеният страх през ония години е, така да се каже, „ръководно начало“ във всички отношения между хората. Страхът, който поставя мазна усмивка върху лицето ви, страхът, който ви заставя да декларирате своята вярност по-силно отколкото се иска, страхът, който ви кара да подозирате всеки около вас, че е таен агент, страхът, който ви отнема всички скрупули, страхът, който ви кара да произнасяте „да“, когато цялото ви същество крещи „не“, страхът, който подгъва колената ви и ви кара да се прекланяте и унижавате пред напълно подобни на вас човешки същества, да раболепничите, страхът, че вашият глас може да зазвучи не в унисон с партийния хор, страхът да поемате каквато и да е инициатива, страхът да имате мнение, страхът да създавате. И най-страшният страх — да се срещнете със себе си.
Като компенсация, в замяна на страха идеологията на насилието предложи един особен вид власт. Почти всеки има известно право на власт, за да угнетява по-слабите от него. Искам да кажа, че в резултат на насилието се създадоха казармени отношения, в които ефрейторът упражнява властта си спрямо войниците от своето отделение, сержантът спрямо взвода, лейтенантът спрямо ротата и т.н. Властта — това ехидно чувство, че някой на този свят зависи от тебе, че ти си някакъв фактор в чуждия живот, че твоят глас може да звучи по-силно от гласа на тия, които са под тебе, че ти можеш евентуално да промениш съдбите им или поне да си поиграеш с тях, ти дават някакъв смисъл на съществуването, удовлетворяват комплекса ти за малоценност и те карат да се чувствуваш не самотен остров, а жива част, функционираща част от държавната машина. И същевременно стремежът да се докопаш до по-високо място, да поставиш под властта си повече хора и, разбира се, да получаваш по-големи облаги — ето принципа върху който насилието установи отношенията между хората у нас. Защото тези отношения, родени от насилието, сами произвеждат насилие. Само че този път насилието е в най-широк план и, така да се каже, взаимно. Като развива и поощрява най-низшите човешки инстинкти, тази власт обвързва хората в най-заплетени и сложни взаимоотношения, което не е нищо друго освен живеенето на псевдоживот. Огромна част от времето на съвременния български гражданин преминава под постоянния въпрос — с кого съм днес? С Иван или със Стоян? В действителност няма никаква разлика между Иван и Стоян, но борбичката за власт между двамата се оказва понякога жизненоважна за човека отдолу. Доносите, клюките, слуховете продължават да заливат като пороен дъжд живота на българския гражданин и да тровят опитите за спокойствие с неумолим страх. Представяте ли си колко хора у нас ще изпаднат в паника, ако случайно председателят на държавния съвет бъде сменен? В една нормална страна подобна смяна би имала само външен ефект, докато у нас това би променило основно живота на много хора, тъй като този живот е изграден не върху реалните ценности на свободата и независимостта, а върху фиктивните ценности на насилието.
И нека накрая отбележим, че сега вече насилието у нас не идва единствено от страна на Държавна сигурност, а е взаимно насилие на принципа „всеки срещу всеки“.
Едва ли мечтателите за комунизъм от тридесетте години, както и комунистическите герои от времето на войната, са си представяли, че се борят за установяването на такъв свят.
Онези от слушателите, които редовно следят предаванията на Дойче Веле, може би ще си спомнят, че преди около три години и нещо аз споделих с тях възхищението си от един малко познат в България съвременен американски писател — Сол Белоу. Миналия месец той беше удостоен с най-голямата литературна награда в света, Нобеловата, което според мен е напълно заслужено признание. Когато новината за наградата се разнесе, американската телевизия (която ние можем да гледаме чрез спътник) буквално изнасили писателя, който не обича шума, и го постави под прожекторите на телевизионните камери. Сол Белоу мигаше отсреща, явно неспособен да овладее чувствата си, и каза със заекване:
„В мене има нещо примитивно, което се радва на наградата… Детето в мене е очаровано, но старецът в мене е скептичен.“
После, сякаш да се оправдае и спаси, той започна да говори за идентичното положение в което се бе озовал Джон Стайнбек, когато му дадоха Нобеловата награда 1962 година.
„Аз помня колко обременен беше Стайнбек с тази Нобелова награда, — каза Белоу. — Той чувствуваше, че трябва да се представи по-добре. Аз мисля, че наградата доста го съсипа. Надявам се, че няма да се случи същото с мен. Моят характер е по-скептичен.“
И тази забележка на големия писател ме накара да си помисля, че всъщност във всичките си значителни произведения той бе нарисувал галерия от автопортрети. Не познавам друг писател, който така упорито и постоянно да се е занимавал със собствения си образ. Защото Хендерсън (от „Хендърсън, Дъждовният крал“), Херцог (от едноименния роман Замлер) от „Планетата на господин Замлер“) и сега Чарли Ситрийн (от „Хумболтовото дарение“ представляват варианти на един и същ образ — този на Сол Белоу.
Но за да проектираш себе си в различни направления, с цел да се разбереш по-дълбоко и по-ясно, освен талант се иска и смелост. Струва ми се, че като писател Сол Белоу притежава онзи вид безпощадна смелост, която познаваме от големите класици. Неговото саморазголване напомня на великия първоучител Достоевски и едва ли има съперник в съвременната световна литература. Спомнете си писмата, които Херцог пише до живи и умрели познати, и които никога не изпраща, защото всъщност това са писма до него. Още по-силно е изразено това в неговия последен и може би най-значителен роман „ХУМБОЛТОВОТО ДАРЕНИЕ“.
Но преди да пристъпя към разглеждането на този роман, нека припомня, че Сол Белоу е смятан за продължител на две големи линии в американската литература. Линията на Уитман за свободата на човека в свободното общество, и тази на Драйзер за реалистичното разбиране на новия, градския човек на Америка. Следвайки първата линия, Сол Белоу превърна равновесието между свободата на обществото и свободата на индивида в една от главните си теми, а следвайки втората линия той създаде вероятно най-внушителните в цялата американска литература градски страници. Той е романистът на съвременния, модерния, интелектуалния американски град.
Романът, който предизвика най-голямо обществено внимание при излизането си от печат, и който може би натежа силно в полза на своя автор, когато членовете на шведската академия поставяха Нобеловите кандидатури тази година на кантара, е „ХУМБОЛТОВОТО ДАРЕНИЕ“. За мен това е роман, в който всички значителни тенденции и образи от цялото творчество на Сол Белоу, си дават среща на „най-високо равнище“. Пред нас е последният и най-проникващ поглед на автора към изминатия от него път, към всичко онова, което представлява вътрешното и външно движение на един човек наречено живот, към наниза от неразрешими противоречия между външни факти и вътрешни истини. Никой друг преди Сол Белоу не ме е убеждавал повече във възможната истина на нещо, което подозирам от доста години — че фактите в нашите биографии и документите на нашия живот не отразяват това, което в действителност представляваме.
Чарли Ситрийн, главният герой и разказвач в романа на Белоу (написан в първо лице), ми се струва по-близък до своя автор, отколкото който и да е друг от неговите предишни герои. Биографията на Ситрийн ни подсказва, че той е двойник на Сол Белоу (детство и юношество в Чикаго, университет в Уисконсин, слава в Ню Йорк, живеене в Чикаго). Действието на романа се развива главно в Ню Йорк и Чикаго, и самият Ситрийн се явява нещо като представител на тези два града. От една страна той е човекът на Ню Йорк, като царство на интелектуалците, идеолозите, артистите и лудите мечтатели. От друга страна, той е син на Чикаго, който наистина ни носи дъха на вулгарната материалност, вонящата необходимост на парите и цялата гангстерска касапница на класическа Америка.
В първите страници на романа Чарли Ситрийн е преуспял писател с пари, слава и авторитет, със суетни мъжки успехи зад гърба и с още повече възможности пред себе си. Но активното му самоанализиращо се непрекъснато съзнание на философ и клоун едновременно, декларира, че всъщност той не е никакъв писател и че неговите успехи са повече резултат на случайности. Ние виждаме Чарли Ситрийн да лети с хеликоптер, да прави компания на видни политически мъже и да се роди в компанията на американските знаменитости, когато пред нас се появи властният и атакуващ призрак на поета фон Хумболт Флайшер. Изглежда, че този нов образ на задължителен за Белоу чудак, е изграден върху действителното съществуване на американския поет Делмор Шварц, плюс няколко намеци за Скот Фитцджералд.
Разхождайки се самодоволно из Ню Йорк, макар и обременен, както винаги, от хиляди мъчителни въпроси, самохвалствуваш пред себе си с влияние и връзки, Чарли Ситрийн си спомня смъртта на Хумболт и дори подробности от последната среща с него, за да възкреси веднага първата. Така ние узнаваме, че в ония дни на трийсетте години, когато фон Хумболт Флайшер е бил голямото име в американската поезия, младият Чарли Ситрийн се свързал с него и с негова подкрепа пристъпил към литературното поприще. Оттук нататък романът става роман за този млад почитател, ученик, приятел и накрая предател на тази велика маниакална личност, фон Хумболт. Толкова повече, че самият поет има нужда от него, защото славата му е преминала върха си и бързо се спуска надолу, което той смята с цялото си същество за ужасна несправедливост. Той е имал нужда някой да слуша безспирния поток от думи, който се излива от него, за да демонстрира някаква наистина параноична изява на всезнаене, за да доказва и на себе си и на света, че той е все още поетът фон Хумболт Флайшер. Той цитира Хенри Джеймс, Ленин, Пруст, Фройд, Маркс и прочие. Той говори страстно за модернизъм, символизъм, Рилке, Елиот и се налива с алкохол, след което започва да мести света. Ню Йорк се превръща в руски град, Хумболт се заобикаля с красиви момичета и говори за Троцки и Ленин, за Зиновиев, Каменев и Бухарин, и се сравнява с Ленин.
Чарли Ситрийн го описва така:
„Поет, мислител, опасен пияч, наркоман, гений, депресивен маниак, объркан фантазьор, някога той написа поеми с голям смисъл и красота, но какво бе написал напоследък? Бяха ли изчезнали големите думи и песни, които той носеше в себе си? Не. Ненаписаните поеми го убиваха…“
Младият мечтател за литературна слава Чарли Ситрийн е приятелят в тъмния залез на поета, който не само му помага и насърчава, но и го прави свой съавтор на един филм — представете си, за човекоядството на индианците. Фон Хумболт чувствува, че има нещичко в този млад човек. И отношенията между двамата вървят до онзи момент, когато Чарли Ситрийн написва една пиеса, която има огромен финансов успех на Бродуей. Фон Хумболт е дълбоко оскърбен. Не заради успеха на младия си приятел, а заради парите, които влизат в джоба му и които са сигурен белег на самопродажба. Той го обвинява в предателство. Интелектуалната хармония между двамата отива по дяволите и се заменя с презрение. Фон Хумболт неспасяемо залязва. Той се пропива до дъно, лежи по болници за алкохолици и има невероятни разговори с психиатрите. После умира. Но умирайки той прави нещо, което е фабулата на романа — завещава, като дарение на своя някогашен предал го съавтор, правата на написания от двамата сценарий за човекоядците. Това ни става ясно в самото начало на романа и ние ще видим в края решаващото значение на това алегорична Хумболтово дарение.
Хумболт умира, но неговият призрак остава. Защото въпреки славата, суетното удоволствие от успеха, блестящото обкръжение на проституиращия с чуждия успех свят, Чарли Ситрийн все повече чувствува витаещата сянка на Хумболт, който е истински интелектуалец, истински поет който преди алкохолизма и наркоманията наистина се бе домогнал до нещо, за което посредственият Чарли не би могъл и да мечтае. Чарли едновременно страда и се присмива на този призрак, опитва се да бъде сериозен, но клоунското му чувство превръща всичко в поредна горчива шега.
Той не е практичен. Парите идват при него, за да си отидат твърде скоро. Той не може да се оправи с данъчните агенти, които го ограбват. После идва разводът с жена му, която си наема хитри адвокати и го осъжда да плаща катастрофална издръжка. Съдебните изпълнители го преследват със същата настойчивост, с която преди един век са преследвали Балзак. Дори и сексуалният му живот започва да преминава със страховете на остаряващия мъж, с паниката на приближаващата немощ Чарли Ситрийн попада във все по-тежко положение. Неговата любовница Рената го напуска, за да се омъжи за един гробар, който гледа на смъртта като на работодател. Рената пише наистина фамозно писмо на Чарли, в което казва:
„Ти трябва да бъдеш толкова толерантен към гробарите, колкото аз съм толерантна към интелектуалците.“
След смъртта на Хумболт, Чарли няма кого да мрази и с кого да се сравнява. И тук той се свързва с треторазредния човек на мафията, Риналдо Кантабиле. Мафиозът е точно това, което Хумболт не е, като че двамата представляват лицето и опъкото на една и съща философия — тази на Белоу-Ситрийн. Риналдо Кантабиле внася някаква свежест в живота на бързо обедняващия писател. Той го унижава. Но той го връща и обратно в Чикаго. Следва серия от забележителни картини на американската делнична действителност — клубове, барове, адвокатски кантори, съдебни зали — докато, заплашен със затвор, Чарли Ситрийн се отзовава беден в евтин пансион в Испания, заедно с детето на неговата любовница. Той няма никакво бъдеще, никакви пари и знае, че не може да напише нищо. Само неговото съзнание продължава своя неспирен активен живот, опитвайки се да бъде сериозно единство, за да се изсмее на себе си. И тук Чарли Ситрийн повече от всякога разбира, че единственият негов приятел е бил фон Хумболт, чудакът, маниакът, разцентрованият интелектуалец отдавна мъртъв. Същият Хумболт, който го презря, че е работил за пари. И като в евтините романи, в най-черния ден на Ситрийн, когато материалните закони на съществуването правят последната си фатална крачка, за да го унищожат, Кантабиле пристига с вестта, че оставените от фон Хумболт като дарение авторски права на филма за човекоядството носят милиони, защото току-що е бил направен филм по този сценарий с огромен финансов успех. Иронията е жестока. Наистина като че Хумболт се киска в гроба си, като гледа как парите ще спасят Чарли Ситрийн. Парите, които според лудият идеалист, не могат да спасят никога нищо ценно. Това е твърде грубо разказаното сюжетно съдържание на романа, който гъмжи от образи. Трябва веднага да се каже, че той е написан с изключително майсторство, че е точно толкова сериозен, колкото и смешен. Болката и смехът вървят през страниците ръка за ръка и човек никъде не знае колко сериозен е авторът, и колко смях е складиран зад всяка тежка дума. Описанията и диалозите са толкова многопланови, че стрелят във всички посоки. Имам чувството, че още веднъж Белоу е възкресил и издигнал високо свещената идея на руския класицизъм от миналия век, че материалните придобивки на цивилизацията не са белег за човешки напредък, че само посредственик като Ситрийн, или хитър простак като Кантабиле, могат да приемат подобна нелепост. Фон Хумболт никога не би я приел. Но Ситрийн се спасява от гибелната нелепост благодарение на Хумболтовото дарение, което тук добива двоен смисъл, защото не става дума за парите, а за неповторимия човек.
Чарли Ситрийн се опитва да види света през призмата на преходността, единствено, за да я отрече (както би сторил Хумболт), както размишлява върху закона на забравата, за да го отхвърли.
И колко силно, макар и декларативно, звучи последният опит на Чарли Ситрийн да бъде сериозен:
„Аз съм сериозен. Най-големите неща, най-необходимите за живота неща се отдръпнаха и избягаха. Хората наистина умират от това, че са загубили целия си личен живот, и че вътрешната индивидуалност на милиони хора липсва… Човечеството трябва да възстанови силата на въображението си, да възстанови истинската мисъл и истинското съществуване да не приема повече оскърбленията на душата, и да стори това бързо! Или ще види другия край!“
„ХУМБОЛТОВОТО ДАРЕНИЕ“ е един голям роман, написан от голям писател — тазгодишният лауреат на Нобеловата награда за литература Сол Белоу.
Голяма рядкост е в съвременна България отпечатването на произведение, изпълнено с почти отчайваща горчивина и безпомощно раздразнение от някои важни прояви на живота там. Затова аз бях в голяма степен изненадан и озадачен от странните бележки на Ефрем Каранфилов „КОРЕНИТЕ, КОЛЕЛАТА И СЪВРЕМЕННИЯТ ЕСНАФ“. Въпреки известни залитания и пристрастия, въпреки неверни и умишлено камуфлажни обяснения, тези бележки ни разкриват истината за действителността в България далече по-добре отколкото може би всички съвременни романи събрани заедно.
Ефрем Каранфилов, който сега е главен редактор на „Литературен фронт“, е изявил отдавна своята своеобразна чувствителност към нравствените проблеми на времето. Колкото и трудно да е за него обяснението на въпроса „как съчетава обществената си кариера с нравствените си принципи?“, той настойчиво продължава и в двете направления… в името на патриотизма. Впрочем, цялата негова кариера, и на мнозина други негови колеги, произтича изключително от борбата им да примирят явно непримирими сили — партията и патриотизма. Затова неговото произведение може да се квалифицира като „патриотично написано от партийни позиции“. От тук идва и особеността на заглавието „КОРЕНИТЕ, КОЛЕЛАТА И СЪВРЕМЕННИЯТ ЕСНАФ“.
Според Ефрем Каранфилов еснафството се шири в България като опасна и неограничима епидемия. След трийсетгодишно следване на „образа на комуниста“, възпитаване и превъзпитаване в духа на новия човек, марксизма, революцията и строителството на „новото, достойно общество“, резултатът се оказва раждане на гъста тълпа от съвременни еснафи, каквато човек би могъл да намери във всяка бакалска държава. Социалистическият или комунистическият еснаф, който Ефрем Каранфилов (с еснафско благоразумие) нарича „съвременен еснаф“, явно предизвиква неговия гняв, който понякога звучи твърде лично. Имам чувството, че гневът на автора не идва от това, че хората са изневерили на идеологията, а от тяхното нахалство да не живеят според неговите разбирания. И тук вероятно е възникнал първият въпрос: „От какви позиции да се нападне съвременния еснаф?“ Ефрем е доловил, че от партийни позиции това би било прекалено очевидно лицемерие, тъй като в последна сметка еснафът за когото става дума е член на партията, вероятно и нейно галено чедо. Затова авторът избира друга позиция, с по-малко очевидна лицемерност и със значително по-голяма популярност — патриотичната. Така той е стигнал до най-произволния опит до докаже, че „съвременният еснаф“ се бил откъснал от родните корени и се качил на чужди колела. Алегоричното противопоставяне на корените и колелата, защото колелата не могат да имат корени, нито корените колела, е предназначено да ни покаже антипатриотичния ръст на съвременния еснаф. Ала в действителност, струва ми се, че „корените“ и „колелата“ не са имали никакво предназначение, освен това да бъдат як щит за нападението на Каранфилов срещу еснафа.
Действителността, която заобикаля Каранфилов, явно действува на нервите му. Модерният комунистически свят изсипва пред него купища от грозни образи и грозни постъпки — всички дълбоко мотивирани в съвременността. А тази съвременност не предоставя никакво средство за отбрана срещу еснафлъка. Нито партията, нито режимът, нито идеологията, нито пропагандата, нито умрелите обещания за светлото бъдеще, нито спомените за героите от борческото минало са в състояние да спрат дребнобуржоазния, материалистичен напор на еснафлъка. И затова Каранфилов търси подкрепа… В миналото, в корените, в българското, старата България.
Макар и косвено, за първи път черно на бяло старите български корени са противопоставени на новите, комунистическите колелета. Каранфилов заема позата ту на сантиментален провинциален учител отпреди Балканската война, ту на сърдит царски фелдфебел, който произнася с най-категоричен тон своето „словесно“ пред ротата. Поел каузата на „корените“, той се чувствува на сигурна почва, но тук две разяждащи сили често превръщат пламенната му реч в плитко нравоучение. Едната сила, действуваща срещу него, е собствената му (умишлена или неумишлена) ограниченост при обяснението на фактите. Той предпочита да се задържа на повърхността на афористичната фраза, която обикновено е твърде лека и която (между нас казано) е твърде присъща на „съвременния еснаф“. А другата сила против него, това е рефлексът на кокошките, които след всеки опит да клъвнат вдигат глава към небето, за да не би да се е появила опасността — партийният ястреб, който би му викнал: „Абе кой ти е дал правото да ме наричаш еснаф?“
Под действието на тези две сили Ефрем Каранфилов, който е професионален критик, бърка основни понятия, раздава през куп за грош произволни дефиниции и кове една от друга по-претенциозни фрази, които нямат смислено покритие. Бележките му са под формата на миниатюрни откровения. Но най-дразнещото в тях е еснафското в този поход срещу еснафщината — тонът на безгрешен съдник, в който дори няма най-лекия самокритичен намек, най-леката самоирония. Прибавете към това и липсата на каквото и да е чувство за хумор, и вие не сте много далеч от картината на еснаф, борещ се срещу еснафщината.
Още първото изречение, че съвременният еснаф „презира корените и се стреми към колелата“, е в пряко и в преносно отношение невярно. Даже ми се струва, че еснафлъкът в името на „корените“ е далеч по-разпространената и по-опасната болест, от еснафлъка в името на „колелата“. Твърдението, че колата е „най-злият враг на корените“ е нищо повече от чиста глупост. Вярно е, че ламаринените кутии, с които се движим по шосетата, ни отделят един от други, лишават ни от непосредствено общуване и в известна степен ни отчуждават, но всичко това може би се компенсира с факта, че колата ни спестява време, дава ни възможност да видим много повече от тесните граници на селското землище, да срещнем много повече хора и вероятно, в крайна сметка, да им дадем повече от така икономисаното време. Тук позицията на Каранфилов, колкото и да изглежда патриотична с желанието му да спука гумите на всички автомобили, е романтнично-реакционна и не е далеч от лозунга: „От Витоша по-високо нема, от Искъро по-дълбоко нема, и от София по-големо нема!“ Следвайки същата линия (а може би съобразявайки я с паспортния отдел при МВР), Каранфилов обвинява съвременния еснаф, че обичал да пътува и че когато пътувал не притежавал „вътрешен копнеж към родината“. Логично, „съвременният еснаф бързо и леко сменява родното си място“.
Цитирам умишлено тези пасажи, за да посоча точно как един партиен еснаф обвинява света в еснафлък. Само един много ограничен, наивен и без всякакъв житейски опит гражданин може да твърди, че смяната на родното място е бърза и лека работа дори за безчувствени и студени същества. За първи път, откакто в България има комунистически режим, някой дръзва да обвини онези, които са били принудени да напуснат страната в… еснафлък. С плиткия патос на прогимназиален ученик Каранфилов декламира цитати от Бешков, Яворов, Мицкевич и Куприн за значението на Отечеството. Той безотговорно пренебрегва обстоятелствата, при които те са били казани и които съвсем не са в полза на това, което той твърди. В края на краищата от това, което Ефрем Каранфилов пише, е явно, че България днес се е превърнала в царството на еснафите. Тогава защо еснафи ще бягат от мястото, където могат да виреят най-добре?
Явно авторът е разширил своя патриотичен камуфлаж по-далеч от приемливите граници. Но той му е необходим, за да може вероятно да атакува, макар и анонимно, своята собствена партийна компания. Макар и страхливичко, Каранфилов се опълчва срещу едно от най-ярките явление на социалистическата действителност — вещоманията. Той казва:
„В миналото еснафът подчиняваше вещите на себе си. Днес вещите подчиняват еснафа.“
Но авторът на бележките не смее да каже, как стана това преображение, какви сили са действували, за да могат вещите от подчинено положение да преминат в командуващо положение. Кой е основният елемент за този нов култ към вещта? И в последна сметка, кои бяха тези граждани, които първи създадоха и пропагандираха духа на вещоманията? Сигурен съм, че Ефрем би се съгласил с мене, че това не са кооператорите от полето, работниците от фабриките и строежите, портиерите или чистачките в градовете? Същевременно никак не вярвам в твърдението му, че „одухотворяването на вещите“ не е друга форма на еснафлък. Познавам един колега на Каранфилов, който имаше нов мерцедес и всеки ден прекарваше дълги часове край колата в гаража. Виждах го да я бърше с носната си кърпа, да я гали, да я гледа с такова щастливо изражение, с което никога не бе погледнал жена си. Веднъж той ми каза: „Знаеш ли, че единствено на този свят с колата се разбирам.“
Действителността в България показва грозното си лице всред редовете, в които Каранфилов говори за отношенията на съвременния еснаф-началник. Тук наистина човек потръпва от това, че началникът (който много рядко е безпартиен) третира подчинените си като вещи, без най-малкото желание да ги разбира, без да зачете техните индивидуалности. Всички тези началници, за които става дума, са вероятно най-истински чада на партията, така че е ясно какви духовни сили ръководят тяхното нравствено развитие. Още по-горчиво е определението за користното приятелство, което не е нищо друго от узаконеното използвачество. Прав е главният редактор на „Литературен фронт“ да причисли закона „услуга за услуга“ към еснафската конституция. Но не е прав да не отбележи, че това всъщност е партийната конституция.
„Като началник, директор, изобщо шеф, съвременният еснаф дири най-леките успехи с бързи, ефектни и евтини реформи.“ Този точен цитат показва друга страна на партийно-еснафските закони в България. Той е просто вариант на старата мисъл: „Не е важно какво правиш, важно е какво отчиташ!“
Ала тук кокошият инстинкт сепва Каранфилов и той пояснява, че има предвид… хлебарите и инкасирането на електричеството.
Тази игра на напиращи остри и горчиви истини — и опитът на автора да ги притъпи, подслади и преосигури себе си — продължава почти във всяка от неговите бележки. Във връзка с градоустройствените безобразия той уместно припомня разказа на Елин Пелин за Нане Стоичков, „който отсекъл красивата върба със седемте щъркелови гнезда, красотата и радостта на цялата околност, за да си вземе миризливата капа отвлечена от щъркелите“. Но Каранфилов добавя: „вместо капата, сега на «върбата» се мъдри лъскав, миризлив трабант“. А защо не лъскав напарфюмиран мерцедес? Чайка? Ситроен? Волво? Струва ми се, че е ужасно безчестно да се обвиняват в еснафлък само ония най-бедни български автомобилисти, които са успели да си купят най-евтината картонена кола трабант.
„Еснафът винаги внимава «да не се мине», пише нашият борец срещу еснафлъка. Но не прави ли той сам същото? От една страна иска да се покаже като високонравствен апостол, социалистически пророк Йеремия, който издига предупредителен глас, а от друга страна наистина гледа «да не се мине»“.
Говорейки за погледа на своя герой, авторът пише:
„Съвременният еснаф не гледа хората в лицето, в очите, ако са по-нискостоящи от него в обществената стълба.“ И веднага кокошият инстинкт го принуждава да уточни: „Ако те срещне случайно по улицата съвременният еснаф гледа не в лицето, а в ръцете — какво си купил, каква хубава стока са пуснали, къде се продава…“
Ефрем Каранфилов знае много добре, че онзи еснаф, който не гледа хората в очите, е висшият партиен еснаф, когото не можеш да срещнеш на улицата и който не се интересува каква хубава стока са пуснали, защото специалното снабдяване вече я е доставило у дома му.
Ала въпреки всички тия редуващи се моменти на гневно възмущение и неизбежно следващ инстинкт за самосъхранение, въпреки патриотичната позиция и противопоставянето на колела срещу корени, Ефрем Каранфилов поставя пръста си в раната. Повече от явно става, че той рисува под името „съвременен еснаф“ образа на „партийния еснаф“, че приписвайки еснафската епидемия на времето, по същество той посочва партията. Той засяга въпроса за личната отговорност; за прикриването и размазването на истините, за подлизурщината и раболепието, за средствата за правене на кариера, за лакомията, за ширещата се простащина и снобизъм, за скъсването със здравите български корени, за безотговорната власт на едни хора над други хора…
И затова човек не може да не се засмее на последните четири реда от бележките му:
„Нашата социалистическа действителност непрекъснато се променя. И хората ни непрекъснато се променят: с корени, впити в нашето героично минало, и с поглед устремен към бъдещето…“
Ето че комунистът еснаф притежава фантастичната способност да вози корените си върху… колела.
Дълги години преди да умре, Толстой се заканваше, че знаел истината за жената и щял да я каже само преди гроба, след което щял да скочи в него, за да не могат да го хванат. Но Толстой си умря и забрави да каже тази истина. И щом като авторът на едни от най-пълнокръвните и богати женски образи в световната литература твърдеше, че не смее приживе да каже тази истина, що остана за нас простосмъртните, които сме далече от неговите проникновения? Какво е за нас истината за жената? Има ли такава истина? Приели ли сме я? И особено — какви са нашите отношения със и към българската жена?
Много отдавна исках да пиша по този въпрос и по едно съвпадение правя това на Осми март. Празникът на Жената. За много хора на този свят Празникът на жената звучи почти подигравателно. Спомням си една моя близка у нас, която казваше: „След като цяла година са те пренебрегвали, обиждали са те, експлоатирали са те като каторжник или пък са се държали с тебе твърде непочтено — ти дават за компенсация един празник, плюс цветенце и парфюмче.“ Може би моята позната си имаше своите основания да приема Празника на Жената като Ирония на Съдбата. Но познавам много жени, които наистина са щастливи на този ден, искрено или фалшиво те получават еднодневно вниманието от съпрузи и служби, от любовници и началници, и това им доставя удоволствие.
Но аз не искам да говоря за един празник, а предпочитам да погледна зад него, към останалите 364 делника.
Ако някой у нас направи статистика на темите на мъжките разговори, все едно на какво ниво, все едно по какъв повод, вярвам, че ще открие, че най-малко две трети от тях са посветени на жените или са свързани с жени. Разбирайте го както искате. И това е съвсем разбираемо. При нашите, български условия, жената не е само майка, съпруга или дъщеря в традиционния смисъл на думата, а едно всестранно присъствие във всеки живот. Един мой приятел, известен писател, казваше:
„Всичко смислено и красиво, което съм получил на този свят, ми е дадено от жени. Нищо не дължа на мъжете, нищо не съм нито получил, нито научил от тях.“ Човек би се стъписал пред такова категорично заявление. Но опитвайте се да си спомните кой и да е красив момент във вашия живот. И вие неизбежно ще видите, че той е свързан с нечие женско присъствие.
Ако традиционните рамки на западното общество, плюс отчуждението на човек от човека, държат жената все още на известно разстояние, то у нас (парадоксално) натискът върху отделната личност тласка жените към едно далеч по-активно и многостранно присъствие. Може би звучи като измислица, ако кажа, че най-добрият ми редактор беше жена, най-добрият ми театрален постановчик беше жена, най-добрият ми (в смисъл способен) началник беше жена. И същевременно най-неприятният ми критик беше жена, най-отвратителното властвуващо своеволие ми бе демонстрирано от жена, и най-големите ми неприятности са били с жена. В условията на едно по-интимно човешко общество жените играят далече по-голяма и решителна роля, отколкото тук на Запад, където лозунгите на движението за женската свобода често изглеждат прекалено странни.
За колко много мъже у нас жената е радост, жената е мъка, жената е удоволствие, жената е тежък данък, жената е цел, жената е затвор, жената е терор, жената е слава, жената е позор, жената е успокоение, завоевание, падение, унижение, жената е пари или бедност, щастие или измама, кариера или провал… Друг мой познат казваше:
„Че то ако няма жени на този свят, за какво да се живее?“
Както чувате, аз умишлено отбягвам въпроса за любовта. Любовта — с целия й огромен спектър, измислена или реална — любовта, при която чувството за красота винаги се отъждествява с жената.
Може би затова останах много изненадан да открия, че в някои западни, напреднали индустриални общества, като например в Англия, официално на жената се гледа като на второ качество човешко същество. Женският труд се смята за малоценен, заплатите на жените са по-малки от тия на мъжете, никаква ключова позиция не се поверява на жена, и като че процъфтява царството на секретарките и домакините. Формално погледнато на Изток не е така. А в действителност имаме почти същото отношение. Всеки който е прекосявал кооперативните блокове, е виждал почти изключително да работят жени, мъжете са привилегировани администратори. На много тежки и нездравословни обекти, като започнем с мините и свършим с бетонобъркачките, работят жени, в много учреждения и предприятия съществува пълно пренебрежение към женския труд, но това не е най-важното.
По-обидното и жестокото е мъжкото отношение. Познавам толкова много хора, които все още казват вместо „жена“, „женска“. Представете си изречение като това: „таман се наядохме и мина една женска.“ Цялата огромна простотия и изостаналост на доста хора като че се съдържа в това определение „женска“. Все още мнозина повтарят с някаква твърде примитивна гордост думите на оня шоп: „от жена акъл не сакам!“ И прибавете към това — вулгарното отношение на мъжките началници, които смятат за някакво свое законно право да прекарат през леглата си подчинените си жени или момичета. Прибавете вулгарното право на властта. Колко назначения и колко уволнения на жени са направени по силата на това право. Днес в България един началник не се смята за достоен началник, ако няма любовница.
„Жената е най-доброто и най-евтиното удоволствие“ ми беше заявил в пиянска откровеност един подобен другар.
Така че, от една страна, българската жена официално е освободена от оковите на традицията, а от друга страна са й сложени оковите на унижението. Бих могъл да напиша доста дълъг списък на жени, които например са издействували паспорти, или квартири, или назначения, или повишения, задоволявайки сексуалния интерес на някой въздебел началник. Не зная дали трябва да виним за всичко системата. Струва ми се, че обясненията я надхвърлят и отиват по-назад, към общото възпитание на народа, към турското наследство. Не познавам мъже, включително и себе си, които да не са разигравали представленията на евтини лъжци, изобретатели на чаровни думи, думи, думи… Ах, какви добри импровизатори сме ние, какви огромни таланти сме, как всичко — и въображение, и тяло — работи, за да ни направи по-блестящи, по-умни, по-красиви…, за да улучим мишената. Съвсем не искам да кажа, че всички ние сме били любовни картоиграчи, и че са липсвали и липсват искрените и дълбоки чувства, но ми се струва, че балансът е прекалено нарушен.
Но аз искам да се спра на един много съществен въпрос. Казах вече, че присъствието на жената в нашия живот има твърде многостранен и всеобемащ характер, което значи, че жените играят най-важната и решителна роля в съвременните ни отношения. И ако приемем претенциите на българското изкуство, и в частност на българската литература, че отразява действителността, то тогава имаме основание да търсим образа на жената в това изкуство. Като чрез този образ преценим доколко дълбоко е разбирането на смисъла и красотата на присъствието на българската жена.
Искам да започна направо. В съвременната българска литература има по-сполучливи или по-несполучливи мъжки образи, има образи на герои, има чудесни образи на простаци, има добри образи на подлеци, има какви ли не категории врагове (не може социалистическата литература без врагове) има купища партийни секретари, разузнавачи и прочие. Но — В ЦЯЛАТА БЪЛГАРСКА СЪВРЕМЕННА ЛИТЕРАТУРА НЯМА ЕДИН-ЕДИНСТВЕН СВЕСТЕН ОБРАЗ НА ЖЕНА.
Не зная доколко този факт е свързан с мъжката, и доколко с творческата импотентност на българските писатели. Но безспорно бедата идва още от нашата литературна традиция. Днес ние трудно мажем да приемем Рада Госпожина от „Под игото“ за художествен женски образ. Но съдено било, тъкмо всички последвали усилия на добри български писатели да никнат под мършавата сянка на тази трудно въобразима Рада. Цялата ни селска литература е в руслото на жената обект, и дори чудесните експлозии на Яворов в пиесите му не ни водят по-далече от ученическите представи за жена. И това е във време, когато из световната литература се разхожда една смайваща Ана Каренина, когато Великата Вечната Жена изпъква през драмата на Мадам Бовари, а неудържимата страст и лудост на Настася Филиповна ни води към откритието на цял свят, когато един чудесен женски свят на Чехов иде да покрие с тъга и ирония мъжкото ни дивачество. Няма нужда да се разхождаме из световната литературна история, за да докажем голямото пренебрежение (или неуважение), което нашата родна литература е оказала на нашата родна жена. „Една българка“ е хубав образ, но с едно-единствено измерение. Без да искам да обиждам писатели, чието творчество уважавам, трябва да кажа, че първите зачатъци (за съжаление само зачатъци) на инстинктивно, макар и примитивно долавяне на тялото и душата, скрити зад маската на Рада Госпожина, е все пак в „Крадецът на праскови“ на Емилиян Станев. А от всичко, което ще последва, ако извадим твърде вносния образ на Ирина от „Тютюн“ на Димитър Димов, и наистина чудесните макар и еднопланови образи на жени в „Железния светилник“ на Димитър Талев, много трудно ще се оправим в гората от нескопосани литературни чучела предназначени да изпълняват ролите на жени. Оставям настрана селската ни съвременна литература, защото тя е твърде далече от проникновеното разбиране на българската жена. Дори една хубаво написана повест като „Матриархат“ на Георги Мишев не ни предлага нищо повече от отъпканата Елин-Пелинова пътека до полата на българската селянка. Но градската литература като че демонстрира още по-ярко тази необяснима и жестока неспособност на писатели да създадат женски образи. Посоките, които се виждат от пръв поглед са три: Жената от стария слугински роман населява страниците на Павел Вежинов, Атанас Мандаджиев и много други. Жената, коктейл от френски съвременни имитации, се е разположила твърде невзрачно във въображението на Богомил Райнов и други. И жената, рожба на пубертетни желания, шествува из описанията на мнозина млади писатели.
Наистина няма нито един-единствен приличен женски образ. Що се отнася до сцената, там работата е съвсем трагична. Питайте която искате актриса и тя ще ви каже, че най-трудно се пресъздава образ на българска жена, защото не е никакъв образ.
Въпросът който си задавам е — дали това явление е случайност? И доколко то е отражение на цялостното неразбиране на женската психология, на женския характер, на жестоката невъзможност да се прозре жената отвъд мишената. Ние нямаме нито една хубава любовна сцена, ние нямаме нито една свястна сцена на ревност. Нашата литература все още нарича жената с името „женска“. Не вярвам, че всички писатели са некадърни, не вярвам, че не знаят или не усещат, или не са преживели ония велики и фатални трусове, които само една жена може да създаде. По-скоро мисля, че е въпрос на страх. Страхът да се прозре една голяма истина. Страхът да се каже, че жената, която ни е изневерила, не е развратно същество. Страхът да се каже, че никой не ни е дал правото да смятаме нашите мъжки изневери за нещо в реда на нещата. Страхът да надникнем в този бездънен кладенец, който би отразил действителните ни физиономии. Колко по-лесно ни е да третираме жената било като героиня, било като слугиня, било като папагал, било като случайна собственица на случайно тяло, било като нещо, което природата е създала, за да ни служи. А всичко това просто няма нищо общо с жената. То е свързано само с нашето бедно, глупаво, суетно и банално отношение.
Ето че работата наистина не е до празник и до парфюмче, а до делниците, вмирисани от нашето мъжко нечистоплътие.
И аз бих искал да поправя Лев Николаевич Толстой, че преди да сме намерили куража да кажем истината за жената, май че е по-добре и по-честно да намерим куража и да кажем истината за себе си — мъжете.
Всеки знае старото правило, че хората се срещат, когато имат какво да си кажат — и не се срещат, когато нямат нищо за казване. Най-хубавите срещи са между хора, заредени с взаимен интерес, и най-скучните и безсмислени срещи са между ония, които не се интересуват един от друг. Младежките фестивали бяха измислени преди години от сталинските идеолози, като общи пропагандни събори, на които комунистическият рай трябваше да демонстрира несъкрушимото си идейно и интелектуално превъзходство над хилавата западна младеж, или по-точно — към ония нейни представители, които гледаха с надежда към Изток и които вестник „Правда“ нарече „прогресивната западна младеж“. И затова тия фестивали се превърнаха в зле режисиран спектакъл, където основният декор беше блестящата комунистическа витрина от усмихната безкрайно щастлива младеж, край която бавно, с тъжни лица, потъмнели от мъка и завист преминават бедните западни младежи и въздишат по неосъществимия рай. Във вестниците човек можеше да прочете как бедно момче от Боливия се разплакало пред макета на белокаменна Москва, а нещастна италианска девойка от Калабрия се влюбила в един щастлив представител на щастливата българска младеж. Контрастът ставаше още по-ярък, когато противопоставиха смаян млад негър от племето чу-лу-у-ку от Централна Африка, на блестящ аспирант от Московския университет „Ломоносов“. Превъзходството на Изтока беше абсолютно разгромяващо във всички прояви на младежката художествена самодейност, където професионалните състави от комунистическите страни се „състезаваха“ срещу невинни любителски групи от останалите страни. И човек можеше само да се удивлява как състав, извлечен от Болшой театър, смазва трупата на бръснарите от Буенос Айрес и така нататък.
Но в целия този евтин маскарад на преднамерено съпоставени светове, особено ударение се поставяше, както се поставя и сега, на спортните прояви, където най-недвусмислено трябва да изпъква силата на младежта от източните страни. Така, в продължение на повече от седмица, Източен Берлин ще бъде арена, където т.н. „младеж на планетата“ ще отрази пълното превъзходство на силата и духа на комунизма.
Но онова, което винаги е липсвало на всички предишни младежки фестивали, което ще липсва и сега, ще са дискусиите на свободни теми, разговорите, в които младежи с различни разбирания могат да спорят един с други. Огромният страх на марксистката идеология от спорове, от свободно разискване и поставяне под съмнение известни постулати, оказва своето влияние и върху младежките фестивали. Нещо повече — техните организатори полагат огромни грижи, за да предотвратят воденето на подобни разговори. Спомням си, че на предишния софийски фестивал цели отряди от комсомолски активисти и служители на Държавна сигурност бяха въвлечени в действие, за да провалят провеждането на свободни политически разисквания. И затова може би лозунгът, под който сега се провежда Берлинският фестивал, е „дайте да се надпяваме и да се надскачаме, но си дръжте езика зад зъбите“.
А от друга страна, при един искрен разговор, при положение, че източните страни бяха представени от истински младежи, а не от спортни и музикални състезатели, бихме били свидетели на действително интересни разговори. Защото едни от най-тъжните сравнения, които някой днес би могъл да направи между Изтока и Запада, се отнасят до младежта, поне до очевидните й прояви. Ако западната младеж се характеризира с невероятно будно, активно политическо съзнание, което причинява не малко неприятности на съответните правителства, ако тя е страстен борец в безброй опити за промяна на съществуващо и традиционно, ако от средите на тази младеж непрестанно извират мечтатели, които се опитват да преустроят живота, пътешественици, които се втурват да изследват най-затънтените краища на земното кълбо, политически активисти, които се борят да отстояват разноликите си идеи, хуманисти, които не се страхуват да застанат край атола Муруроа, под френската водородна бомба, борци за мир във Виетнам, за равенство в Африка, всякакъв вид демонстранти и манифестанти, които се сражават срещу своите полиции и изповядват противоположни идеали — то, какво представлява т.нар. източна младеж? Имам предвид не действителната младеж, а ония, които ще я представят в Берлин? Това са бившите пионерчета с фанфарите, раболепна маса от кариеристи, внимателно отгледани в партийния инкубатор за безлични нищожества — Комсомола. Това са млади хора, които може би знаят да пеят и да скачат, но не знаят да мислят, не знаят да питат и притежават най-важната партийна добродетел — послушанието. Това са момченцата и момченцата, които ще изпеят „мила Родино“ или „Широка страна моя родная“, ще подобрят може би някои и друг спортен рекорд, и ще си купят нещо за спомен от Източен Берлин. Пазени и самопазещи се внимателно, те не ще посмеят да влязат в никакви разговори, нито ще дръзнат да изразят желанието си да доживеят деня, когато ще могат да видят Берлин и отвъд стената. И напразно някое любопитно западно момче ще се опита да ги въвлече в разговор, да узнае какво мислят тези пеещи и скачащи млади същества. Те ще мълчат. Защото не знаят какво да кажат, защото въпроса го няма в инструкцията. Дори въпросът: „Обичате ли Че Гевара?“, който някой страстен южняк би задал, ще остане без последствия, защото в системата на инкубаторното комсомолско мислене Че Гевара не съществува.
Така че в действителност, на тази помпозна световна среща на младежта от планетата, няма да има никаква среща. Тия от Изток вдъхновено ще пеят и скачат, а тия от Запад… нямо ще ги гледат.
Струва ми се, че една неразрешена за празнуване мрачна и студена Коледа, с изчезващи вековни обичаи, е добрият повод човек да се замисли за себе си, да се върне назад и да се запита — светът ли се промени или аз се промених?
Разбира се, не става дума за самия ритуал по празнуването на Коледа, който в много страни из света продължава да има ослепителния неонов блясък; нито това, което искам да кажа, е изблик на носталгия по отдавна отминали човешки, топли и сърдечни коледарски времена. Не смятам също, че светът е станал по-лош отколкото е бил, както и не вярвам, че цивилизацията ни е направила по-хуманни. Псевдохуманизмът, с който ние се въздържаме да хвърлим водородните бомби върху главите си, има един-единствен източник — страхът. Огромното нарастване на земното население съвсем не значи, че хората са станали по-добри или по-щастливи, макар и житейските условия навред по света да са вече по-поносими.
Но когато говоря за промяна, имам предвид нещо друго и според мен — най-съществено. НАМАЛЯВАНЕТО НА НАДЕЖДИТЕ. От всичко, което виждам, слушам и усещам, имам огромното и непосредствено чувство, че светът, или ние самите, сме станали по-безнадеждни. Това, разбира се, си е мое лично усещане и може да бъде колкото вярно, толкова и невярно. Сигурно звучи твърде силно да се каже, че „светът е станал по-безнадежден“. Зная, че подобни обобщения винаги носят малко произволен характер, но причините да кажа това съвсем не са произволни.
От космическа гледна точка, две хиляди човешки години са няколко мига, в които енергията на звездите и движението на планетите не са претърпели никаква промяна. Но от човешка гледна точка, това е огромно историческо време, което би трябвало да предизвика велики промени. И явно, на пръв поглед, промените са прекалено очевидни. Никой не би могъл да оспори разликата в картината на света по времето на Пилат Понтийски и днес. Но както някой веднага би забелязал, говорим за разликата в декора, говорим за развитието и постиженията на науката и техниката, но не сме никак сигурни че има някаква явна промяна в развитието на човешките отношения — обществени или лични. Няма никакви доказателства, че днес хората се обичат повече един друг, че се разбират по-добре, че омразата, злобата, завистта, подлостта тровят дните им по-малко отколкото по времето, когато се е появил Исус Христос. Може би някой би подхвърлил, че все пак нашите отношения са цивилизовано омекотени, че сега няма гладиаторски зрелища и никой не набива на кол политическите противници. На това аз бих противопоставил излезлия преди три седмици доклад на АМНЕСТИ ИНТЕРНЕШЪНЪЛ за изчезването на политически противници в света. Изброени са методите, използувани днес в точно 60 държави, пред чиято адска болезненост гладиаторските зрелища и набиването на кол изглеждат за предпочитане. Що се отнася до целия комплекс от човешки отношения, животът на Атинските граждани от времето на Сократ изглежда като концерт от сладкопойни чучулиги, сравнен с днешния крясък на кукумявки и гракане на гарги. Сигурно цивилизацията е направила нашия живот по-удобен, външному по-разнообразен, но аз се съмнявам дали тя е направила живота по-сигурен, защото ние изпитваме същото чувство на несигурност, изпитвано от древните. Несигурност, чиято посока е отвътре навън, а не обратната. Несигурност на нашите собствени характери, поведение, отношения. Вземете за пример живота на един западен борсов посредник или пък на едно българско местно диктаторче. И двамата ползват всички удобства на цивилизацията — имат хубавите жилища, хубавите коли, хубавите любовници, хубавите заплати и хубавата власт, плюс хубаво здраве. И въпреки цялата тая хубост как треперят те, как се борят, как драскат със зъби и нокти за повече сигурност, да се осигурят и преосигурят, и как и най-мъничката заплаха отравя удоволствието им да живеят.
И още нещо. В тия близо две хиляди години светът се научи да приказва, разви изкуството за произнасяне на думи, стана много словоохотлив. В сравнение със Средновековието даже, думите днес са в пълна инфлация. Въздухът гъмжи от милиарди, милиарди думи без стойност. И не зная дали тази инфлация на думите не значи инфлация на мислите, на чувствата, на отношенията.
Но защо аз мисля, че светът е станал по-безнадежден?
Преди 1973 година на същата тази наша, странна планета, в същия район, който днес отразява най-острия конфликт на годината, се е появил — символично или действително — онзи, който се е нарекъл Божи син. Онзи, който в гниещия въздух на страховитата Римска империя, във времената на същата жестокост, която имаме днес, на същото човешко падение, канибалство, безверие и омраза, идваше да каже: „Обичай ближния си“.
Не зная и не ме интересуват роднинските връзки на Исус Христос със светците от Стария или Новия завет, нито календарната йерархия има някакво значение за, може би, най-простата и най-ясна мисъл някога произнесена на земята: „Обичай ближния си.“
Сигурно е едно, че преди 1973 години общата човешка необходимост е довела до появата на този човек, който да даде отговора на всички трагични въпроси — „Обичай ближния си“. Вероятно и преди Христос любовта към ближния е била проповядвана от древни мъдреци, но той бе първият който я постави като основен закон на човешките отношения, като синтез на мъдрост и светлина към бъдещето.
„Обичай ближния си“ включва в себе си другите закони срещу престъплението: не убивай, не кради, не лъжи, не прелюбодействувай. Но какво всъщност значи да обичаме ближните си? Мисля, че това има малко общо с даването на едната излишна риза и много повече общо с даването на другата буза, след като са ви ударили по първата. А „ближният“ значи всеки човек, с когото по някакъв пряк или косвен начин сме свързани. Любовта към ближния не е декларирано предварително абстрактно чувство спрямо ближните, не е свързано със задължителна позитивна оценка на техните действия, нито само помагане на ония, които са в беда.
За мен любовта към ближния е преди всичко РАЗБИРАНЕТО на ближния. И тук ние се докосваме до най-огромния въпрос, стоящ вечно пред човека — разбирането, като преодоляване на огромните разстояния между отделните човешки същества. Разбиране, което не значи непременно приемане, което не значи непременно отхвърляне, а е ПРИБЛИЖАВАНЕ. Много от бедите в нашите отношения идват от това, че ние така често приемаме или отхвърляме другите, без да сме ги разбрали, както така често осъждаме и оправдаваме без да разбираме. Самото РАЗБИРАНЕ е любовта, защото не може да има приближаване, близко проникване, усещане отблизо, без присъствието на любов. Проумяването на един човек, колкото и относително да изглежда (все пак един човек е една планета), ни избавя от погрешно отношение и погрешни действия. Но разбирането не е и не може да бъде едностранен процес — говоря за човешките отношения, а не за разбирането на мотор или механизъм. Разбирането задължително води до онзи момент на взаимност, когато хората се срещат. Разбирането е среща на един човек и друг човек. Но твърде често се случва единият да пристигне на срещата, а другия да го няма. И тогава, по силата на необяснима логика, първият тръгва назад, вместо да продължи, вместо да търси, вместо на всяка цена да срещне другия в каквато и дупка да се е скрил. И в този случай приближаването е по-скоро резултат на любопитство или външен интерес, но не плод на обич.
Сигурно обичта към ближните изисква най-високи нравствени и интелектуални качества. Не е никак лесно да обичаш другите. Много по-лесно е да ги мразиш, което преведено със същия език значи — да не ги разбираш. Мога да кажа съвсем категорично, че не зная разбиране, което да не е довело до любов, и не зная омраза, която да е довела до разбиране. Поговорката, че любовта била сляпа, може да има някакво значение само в сексуалните отношения между мъже и жени. А в действителност сляпа е само омразата.
„Обичай ближния си!“ беше апелът на един човек, или Бог, за разбиране, за мир и щастие между хората. Проследявайки тия две хиляди години, човек вижда как този повик бива прегърнат от милиони хора като едничък източник на надежда. Не говоря за създаването на религията с нейните институти, ритуали и идеологии. Говоря за простото осъзнаване на необходимостта хората да се разбират. Говоря за огромните надежди, с които времето е хранило човечеството. Ако вземем най-абстрактните блянове, като бъдещия рай или бъдещото царство на справедливостта, в църковния или политическия смисъл — това са времена на всеобщо човешко разбиране, времена на любов. Вярата в този най-велик принцип е крепяла хората в първите дни на християнското движение; и по-късно, през мрачните средни векове, когато институтите на църквата се превръщат в огнища на омразата, фанатизма и неразбирането; и още по-късно, когато човечеството се опитва да възроди този принцип чрез нови учения и движения. Работата е там, че при огромния напредък на „декора“, на техниката и науката, които би трябвало поне да стимулират разбирането и любовта между хората, ние едва ли можем да забележим някаква разлика между времето на фарисеите и времето на другарите. Нашето време е по-безнадеждно, тъкмо защото е далеч по-цивилизовано, тъкмо защото науката и техниката не можаха да стопят разстоянията от човек до човека, нито помогнаха за изграждането на вътрешно хармонични човешки общества. Нашето време е по-безнадеждно, защото няма илюзии за бъдещето, като че върху всичко тегне предопределеността на вечното неразбиране, на вечната омраза. „Обичай ближния си“ днес дори не носи романтичното очарование от миналия век, а предизвиква скептични усмивки. „Знаем ги тия!“
И нещо повече. Както никога в цялата своя предишна история, днес ние изпитваме върху гърба си обратния повик: „Мрази ближния си“ Или: „Не го разбирай, няма за какво да го разбираш!“ До тия две изречения човек може да сведе цялата същност на теорията за класовата борба, на всевъзможните расови и национални теории. Да вярваш в теорията за класовата борба, значи да вярваш, че омразата, насилието, душевната пустота, умствената тъпост, слепотата, безчувствеността са единствената алтернатива на човешкия живот. Цели съвременни държави, с огромни територии и население, се опитват да вкоренят във всяко човешко същество принципа на взаимното неразбиране. Може ли някой някъде да ми посочи дори един пасаж от партиен комунистически документ, в който да има поне следи на някаква любов към хората, към човечеството и дори към определена група хора, да кажем пролетариата? Онова, което съществува, в най-добрия случай са помпозни декларации от празни красиви думи, от които лъха банална и студена демагогия. Нима сте чули някога някой партиен агитатор да проповядва разбиране на противника? Що се отнася до отсамния свят, тук църквата и държавата са намерили за по-удобно да предоставят тази работа на Бога. „Обичай ближния си“ се е превърнала в празна красива фраза, която от Коледа на Коледа снася по едно яйце на благодеянието за сиропиталища и болници. Подарете известна сума на просяците и вие наистина обичате ближните си. Това не се различава много от Нероновото: „Дайте на просяците трохите!“ Що се отнася до необходимостта от разбиране, съвременната цивилизация заменя функциите на свещеника-изповедник с тази на доктора-психиатър. Все повече и повече хора, които срещам тук, ми казват: „Моят психиатър“. И се разминават едни други като пътуващи безцелно из космоса самотни астероиди, неспособни дори да се сблъскат. Ние не обичаме другите, защото не ги разбираме. Ние ги порицаваме, съдим ги, отхвърляме ги, мразим ги, бягаме от тях, или пък обратното — прегръщаме ги, правим им подаръци, обсипваме ги с хубави думи и си вярваме, че ги обичаме — без някога да сме се опитали да се приближим истински до тях, да ги разберем. Помежду нас стоят планини от предразсъдъци, върхове от нови и стари лъжи, пропасти, пълни с вода или огън. И по-лесното е да се върнем назад.
А всички знаем — или ако не знаем, то поне чувствуваме — че човекът, светът, имат едно-единствено спасение, един-единствен път, една-единствена реална промяна, ако тази планета ще продължи да съществува —
ОБИЧАЙ БЛИЖНИЯ СИ.
Много е полезно да се четат провинциалните вестници в България. Твърде често в тях се печатат материали, които никога няма да видите в централния печат, защото или материалите не са достойни за него, или пък (което е по-вероятно) той не е достоен за тях. Образно казано разликата между централния и провинциалния печат в България е горе-долу разликата между онова, което е за витрината и онова, което се слага под тезгяха. Така в един от броевете на старозагорския вестник „СЕПТЕМВРИ“ от миналия месец е отпечатана статия от научния сътрудник Александър Личев под заглавие „МЛАДЕЖТА И РЕЛИГИЯТА“.
В тази статия се казва, че докато младежта в капиталистическите страни се хвърлила страстно към религията, и по-специално към дзен-будизъм, младежта в България стояла на атеистични позиции, което (разбира се, марксистки обяснено) показвало колко слаба била западната младеж и колко силна била социалистическата младеж. За да илюстрира тази сила и слабост авторът заявява, че западните младежи възлагали всичките си надежди на задгробния живот, докато източните младежи вярвали в комунизма. Бих искал да помоля научния сътрудник Александър Личев да ми обясни каква е разликата между задгробния живот и комунизма, тъй като аз поне не смятам, че има някаква разлика — най-малко, що се отнася до отдалечеността и на двата рая.
По-нататък в статията ние научаваме, че българите престанали да бъдат религиозни, тъй като социализмът ликвидирал причините, пораждащи тяхното безсилие. Сега в България нямало някогашните слаби, хленчещи за божията помощ човешки същества, а се разхождали силни, смели, мъдри, самоуверени, горди, безкрайно честни и безкрайно доблестни граждани, за които е абсурдно да се хранят с религиозни илюзии.
Ала въпреки това социалистическо ликвидиране на причините за безсилие на българските граждани, ученият автор на статията дели българските младежи на четири групи, според тяхното отношение към религиозните суеверия. Първата група били убедените атеисти, които стоят на марксистко-ленински позиции, защото марксизма-ленинизмът бил най-добрият лек срещу суеверието. Втората група били „стихийните“ атеисти, които отричали суеверията просто така, за да има нещо за отричане. Третата група, която, казва авторът „за съжаление не е малка“, били ония, на които им било все едно дали вярват или не вярват. И накрая идвала четвъртата, ама съвсем нищожна група, просто няколко души, които били в плен „все още“ на религиозните отживелици.
Ето че авторът някак си противоречи. От една страна, партията отстранила корените на безсилието, което тласка хората към религията, а от друга страна, май хората не са станали толкова силни, че да обърнат гръб на „суеверията“. Още по-нататък научният атеист заявява, че партията няма търпение да чака „религията да отмре от само себе си“ и че „нашата младеж трябва да бъде наясно по въпроса“.
По какъв въпрос? Нали нямаше никакъв въпрос? Нали всичко беше наред — няма безсилие, няма религия. Нали там само няколко души… ходят да се кланят по църквите?
„Религията не е нещо безобидно! — се провиква другарят Александър Личев. — Неслучайно Маркс я нарече опиум за народа.“ И продължава: „Всяка религия е дълбоко антихуманна, защото отчуждава човека от неговата собствена същност, кара го да гледа на бога като на висша цел, а на себе си като на средство…“
Брей, казах си аз, проклетата религия! Каква разлика от партията, която толкова години ни учеше, че човек е нещо гордо, а Сталин, Ленин и така нататък са само наши средства… Религията наистина е унищожила творческото начало на човека (както твърди научният работник), като ни е оставила такива бездарници като Йохан Себастиян Бах, Данте, Леонардо да Винчи и Микел Анджело, Достоевски и прочие, докато партията е развила до такава степен творчеството си, че ни е дала гении като другарите Герасимов, Дунаевски, Кочетов и българските им колеги воглаве с международни, народни, презаслужили, свръхзаслужили деятели на културата и изкуствата.
Колко наистина човеконенавистнически са позициите на Исус Христос, когато казва, че ако имаш две ризи, дай едната на ближния си и колко дълбокохуманен е тезисът на Маркс, „че отрицанието на религията утвърждава човека“.
Кой човек?
Винаги съм изпитвал непринуден интерес към спорта и смятам, че той е необходимост в живота на нашата цивилизация. Нямам точна представа колко полезно е активното спортуване за цялостното развитие на човешката личност, но намирам че упражняването на известен спорт е твърде приятен и хармоничен отдих след напрегната умствена работа. Също и всевъзможните състезания между хора, които могат да бягат, скачат, плуват, играят и прочие, предизвикват любопитството ми както като демонстрация на физическо умение, така и като драматично развитие с определена развръзка. И аз съм един от милионите хора, които прекараха по-голямата част от последните две седмици пред телевизора, наблюдавайки Олимпийските игри в Монреал. По принцип съществуването и продължаването на древната традиция изглежда чудесно. В края на краищата дори да погледнем на игрите само като повод за среща на млади хора от цял свят, които имат сходни интереси, струва ми се, би било достатъчно оправдание за тяхното организиране.
Но тъкмо по време на тези игри, на самите състезания, на церемониите и на резултатите, у мен възникнаха известни съмнения и неприятни чувства. Стори ми се, че Олимпийските игри не са това, което би трябвало да бъдат, че в днешния си вид те съдържат нещо дълбоко корумпирано, осакатяващо и извращаващо както принципите на общуването между хората, така и душевността на самите състезатели. Дъждът от счупени световни рекорди и повечето от фантастичните физически постижения не ме радваха много, защото си мислех за цената, която е трябвало да се плати за тях. Нещо повече, по време на игрите стана ясно, че за голяма част от състезателите, взимащи участие в тях, известна спортна дисциплина представлява не само смисъл и цел на техния живот, но и самият живот. Нищо друг. И нищо повече.
Но нека започна от едно принципно положение. Гледайки таблицата за медалите, човек не без изумление вижда, че челните места са окупирани от страните на Източна Европа и Съветския съюз. Не може да не възникне въпросът как територии, които имат около 10 на сто от световното население, печелят далеч повече медали от останалите 90 на сто, събрани заедно. Пред нас е очевидната демонстрация на съкрушително спортно превъзходство на Съветския блок над целия останал свят. Случайно ли е това? Наистина ли хората от Източна Европа са толкова добри спортисти? Нима спортният талант не е разпределен равномерно между всички хора по света, без оглед на националност и обществена система? Защо тези именно държави, които в духовните сфери на живота, в изкуството, в културата, в науката кретат някъде в опашката на цивилизования свят — показват такива категорични успехи именно в спорта? Не е ли изместено в крива посока развитието на гражданите в тези страни? Това са сериозни въпроси, които искат своите отговори. Когато съветските борци се изтъпанчват като огромни бабаити и тушират слабите си противници от други страни, аз неволно се питам, а защо съветската поезия или съветският роман не се изправят с подобна сила? Когато източногерманците прибират дъжд от медали на всякакви спортни дисциплини, аз се питам защо тяхната страна не прояви дори една стотна от този блясък в областта на духовните човешки постижения? Когато гледам българските тежкоатлети, които повдигат невероятни тежести, аз си мисля за българското изкуство, което днес има тежест не повече от едно перо.
Някой веднага би ми посочил древното съперничество между Атина и Спарта, съперничеството между всестранното богатство на древната мисъл и неудържимата сила на древния войник. Сигурно може да се направи такава аналогия, защото съотношението е сходно. И тъкмо това натрапващо се сравнение ме огорчава. Историята е твърде ясна. Докато духовното развитие на човечеството и всички успеха на цивилизацията са немислими без чудното огнище на древната атинска култура, от Спарта ние помним и знаем само едно — подвига при Термопилите. Ние нищо не дължим на този подвиг. Той не е допринесъл с нищо за човешкото развитие и си е останал просто един от многото примери за войнишка сила и героизъм.
Както древните спартанци, така и режимите в Източна Европа, водени от напълно същите спартански войнишки цели, сякаш са си поставили за цел да изградят своите граждани единствено физически и да демонстрират грубата физическа сила над умствените постижения на останалия свят. Неспособни да партнират на Запада в каква да е висша, интелектуална дейност на ума, потиснали сами тази дейност в собствените си страни, тези режими сякаш са заложили целия си престиж единствено върху показа на физическата сила. Постиженията на източноевропейските спортисти (в огромното им мнозинство) са немислими без планираната и настойчиво провеждана държавна политика, без грамадните субсидии, които се отпускат, за да накарат нечии крака да се движат по-бързо или нечии мускули да се напъват по-силно. Организацията на спорта в Източна Европа е почти равностойна на военната организация и на спортистите се гледа като на важен военен потенциал. Съзнателна и целенасочено маса млади хора се насърчават в посвещаване изцяло на един или друг спорт и от тях впоследствие се прави твърде богат подбор на ония, които ще се борят или скачат за славата на родината. Тази родина, която обикновено има твърде незавидна слава в много други отношения, защитава останките на своя престиж чрез спорта.
Извращавайки и пренебрегвайки изцяло олимпийския принцип за любителския характер на игрите, Източна Европа и СССР се представят на тях не само с истински професионалисти, но често пъти и с хора, които не представляват нищо друго освен усъвършенствувани състезателни тела. Ако западните журналисти не са в състояние да надникнат в задния двор на социалистическия спорт и да се запознаят с истинския образ на спортиста — държавен професионалист, то слушателите познават не един и двама граждани, които се водят на работа в предприятие или учреждение, които дори имат инженерски или докторски титли, и които никога до оттеглянето им от спорта не са били друго освен спортуващи тела. Малко е да се каже, че участието на такива спортисти в Олимпийските игри е една измама. Дали нашият български майор Колев някога е правил нещо друго, освен да играе футбол? Дали борците, щангистите, футболистите и прочие, които разнасят „славата на България“ по света, някога са работили нещо? Всеки у нас знае фиктивните длъжности, знае системите на извънредно заплащане на всеки отбелязан гол, на всеки постигнат туш, на всяка победа. В социалистическите условия действуват наистина законите на чистия професионализъм, прикрити под невинната декларация, че страната не признава спорта за професия. Ако западът приемаше същите неморални средства на състезаване, какво по-лесно за американците да обявят Мохамед Али за астроном, да му дадат титла и да го изправят на ринга, за да вземе без усилие златния медал. Или пък белгийците да обявят Еди Меркс за стругар, или пък бразилците да докарат наследниците на Пеле в качеството им на монашеско братство? Представете си, че далече по-богатите страни на Запад се запретнат и отпуснат от грамадните си ресурси за направляване на младежта към спорта, за едностранното им развитие не като мислещи нормални човешки същества, а като производители на рекорди? След като дълги години съм живял с българския спорт, не познавам нито един по-изтъкнат наш спортист, който да не е по същество истински професионалист. При едно от последните ми посещения на министъра на вътрешните работи у нас, долу на пропуска слезе да ме вземе и придружи до министерския кабинет… световният шампион по борба, полковник Боян Радев. Не беше ли той истински професионалист, който просто за разнообразие се завърташе отвреме-навреме край кабинета на министъра? Да не говорим за СССР, Румъния, Унгария и т.н. Ето как на истинските спортни любители от Запад, на истински студенти и истински млади специалисти, Източна Европа противопоставя добре организирана професионална армия.
Но това е само по-малката беда, свързана с Олимпийските игри. Това е просто елементарна измама, за да се грабнат по нечестен път повече медали, за да се издигне някакъв въображаем престиж на режими, които отдавна, отдавна са го загубили. Много по-ужасна и по-нечовешка е другата страна — превръщането на човешките същества в едностранно развити, духовно осакатени, интелектуално пожертвувани… шампиони.
Нека започна с това, че задачата, която се поставя пред избраните да спортуват млади хора в Източна Европа, не е да се наслаждават от удоволствието и красотата на една или друга спортна дисциплина, а единствено ДА ПОБЕДЯТ. Според тази жестока логика спортистът е спортист само доколкото побеждава. Ние видяхме твърде безочлива демонстрация на антиспортсменство от страна на съветския отбор по водна топка, който, като загуби всички шансове за медал, изведнъж обяви, че не иска да играе останалите си мачове. Следователно за съветските спортисти не участието в спортното състезание, не спортното общуване с другите млади хора по света, не красотата на играта, не дори дружбата и приятелството (за които толкова се настоява) са важни, а единствено — да се победи, да се бие противника. В това отношение много показателна беше една статия, отпечатана преди години в списанието „НЕДЕЛЯ“, където бившият център нападател на съветския футболен отбор Виктор Понеделник разказваше за причините за тогавашните неуспехи на съветския футбол. Понеделник изнесе на бял свят трагедията на съветските футболисти, от които се е искало да умрат, но да победят. Нищо друго не се е признавало освен победата. Целият отбор се е намирал през всичкото време под невъобразим психически натиск, който в края на краищата е дал точно обратните резултати. А какво да кажем за някои от най-младите гимнастички, взели златните медали на олимпиадата? Гледайки Команечи, Ким и Корбут аз изпитах дълбоко лично огорчение, затова, че тези деца са били заставени да се лишат от всичко нормално и детско (по изкуствен начин е задържан пубертетът на някои от тях), за да се превърнат накрая в нечовешки движеща се плът, която донесе мимолетен престиж на техните страни и съответни режими. За мен поне това не е спорт, това е израждане на човека. В същото направление действуваше центърът на съветския отбор по баскетбол — жени. Това беше някаква движеща се Айфелова кула, която можеше да бръкне в коша, като че бърка в собствения си джоб. Тази нещастна свръхвисока девойка отбеляза повечето от точките за съветския отбор и тъй като никой не бе в състояние да достигне височината, на която тя действуваше, въобще нямаше баскетбол. Що за спортен морал е вкарването в играта на тази крачеща кула, която при това едва ли имаше някакви елементарни спортни качества, защото не можеше да тича, а бавно се придвижваше от единия до другия край, за да изпълни най-елементарната функция като пусне топката в коша. Ако това не е израждане на един красив, динамичен, богат спорт, здраве му кажете.
Както вече казах, ранното професионализиране на дадени младежи спортисти в социалистическите страни има за резултат тяхното интелектуално осакатяване, което понякога е отчайващо. Слушали ли сте как се изказват някои от българските борци, когато журналисти ги интервюират? Това са някакви остатъци от сиво вещество, което се изразява в почти нечленоразделна реч. Дори в собствена компания те, или футболистите например, говорят почти като умствено недоразвити деца. Всеки български спортен журналист е изпадал много пъти в отчаяние, когато е трябвало да интервюира или напише очерк за някой от тези страшни бабаити. Понякога те ми приличат на изкуствени хора, отглеждани в епруветки със строго определената цел да станат световни шампиони. С няколко редки изключения, концентрацията на физическата сила сякаш е прогонила интелекта завинаги. „Яз се борих и победих с името на партията в уста!“ избоботва някакъв глас и лицето прави явни усилия да си припомни заучената с огромни мъки фраза.
Коя сериозна страна и кое уважаващо себе си общество има нужда от този вид граждани? Може ли при условията на съвременната цивилизация да се постигне такова примитивизиране на човешката личност, и в такива масови размери? Тук нещата са много далече от спорта и от идеята за благородното спортно съревнование. Те са отрицанието на спорта. И затова аз с носталгия си спомням за някогашните български баскетболисти, чудесни интелигентни момчета, които не станаха световни шампиони, но поне играеха умно и сърцато като истински спортисти, имаха свой живот и своите професии. Те не бяха торби с мускули, предназначени да правят евтина реклама на посредствен строй.
Вероятно всеки гражданин на една страна изпитва по-малко или по-голямо задоволство, когато неговите сънародници печелят в коя да е област на човешката деятелност. Но когато тези успехи са само в полето на спорта и никъде другаде, и когато спортното участие има една-единствена вулгарна цел — да се спечели на всяка цена престиж за режима, човек извръща глава.
Според мен един от най-неприятните, отблъскващи и пародийни моменти на Олимпиадата, беше циркът със свиренето на националните химни при награждаването и бавното издигане на знамената. Аз намерих това за непоносимо, за някакво много долнокачествено символично прекланяне на знамената на един народ, пред знамената на друг народ, само загдето представителите на втория народ били скочили с един милиметър повече. Картината на изправените състезатели с погледи, вперени в знамената, и звуците на самия химн, са такава примитивна безвкусица, която сякаш противопоставя едни хора на други хора. Да развяваш тези национални байраци в един свят, който изглежда че съзнава повече от когато и да е било преди безсмислието на националните бариери и разните племенни атрибути, това означава да се подиграваш с най-благородната от всички идеи — тази за братството на хората.
За мен Олимпийските игри в Монреал оставиха горчивия вкус на една изпортена чудесна традиция, на пренебрегнати жизненоважни за всички хора принципи, на заплашително и нахално размахване на спартански мечове срещу атинската култура, на осъдителни усилия за печелене на евтин национален престиж.
Обичам това условно начало, което ни предлага всяка Нова година като добър повод да се погледне назад и се направи опит за разбиране на онова, което е богатство и бедност на изминалите дни. Естествено този баланс, когато се отнася до изкуство, отразява в най-голяма степен личните предпочитания и вкус и затова човек не бива да се чуди на годишните филмови класирания, които правят почти всички известни западни филмови критици. Колкото оценките са странни и противоречиви, толкова и тенденциите са останали далечни и неразбрани! Всички обобщения се люлеят върху ръба на произволното и парадоксалното, и същевременно ни приближават към една или друга истина. Може би най-изпъкващата тенденция на световното кино през 1975 година е удивителната му съпротивителна и борческа способност да запази първостепенното си място в нашия живот, да отблъсне убийствената конкуренция на дяволския малък екран, като ни заставя да жертвуваме спокойствието на домашната атмосфера, за да се тълпим в киносалоните. Може би през тази година, когато вероятно ще се появят първите филми с частично използуване на новия технически метод, наречен ХОЛОГРАФИЯ, киното ще нанесе решителен удар на телевизията. За първи път ние ще имаме триизмерни филми, което постепенно ще доведе до изоставяне на екрана и филмът ще се разиграва някъде в пространството над главите ни. В Холивуд вече работят по няколко такива филми, но какъв ще бъде резултатът, това ще видим когато му дойде времето. Аз съм от ония, които вярват, че техниката не може да спаси слаб сценарий, слаба игра и слаба режисура, така че проблемите изправени пред киното съвсем не са технически. И когато говоря за жизнеспособността на киното, имам предвид изумителния обхват на идеи и форми, които ни демонстрира продукцията за 1975 година.
Най-напред това беше богата и твърде разнообразна година, макар че според мен беше лишена от изключителни филмови постижения. Имах чувството, че старите майстори не са се опитали да надскочат себе си, а новите не са се опитали да надскочат старите. Така че, ако някой търси големия майсторски филм на 1975 година, едва ли би го намерил. Ние видяхме много майсторски професионални работи, но не и филма, който да се отъждестви с годината. Ако трябва да характеризирам най-общо западната филмова продукция, бих казал, че 1975 година принадлежи на:
търговския филм, търсещ нови сензации,
епичния филм
и германската филмова вълна.
Когато говоря за търговски филм, разбирам онези произведения, които са предназначени да погъделичкат всеки зрител, където му се иска, или пък чрез чисто външни средства да му направят силно впечатление и така да постигнат най-голям касов успех. След като 1974 година изхвърли на комерческата повърхност темата за мафията в Америка чрез филма „КРЪСТНИКЪТ“, неговите създатели решиха да експлоатират по-нататък успеха си и създадоха втора серия на същия филм, но без Марлон Брандо. Ако първата серия представляваше може би идеалната рецепта за комерчески филм, който винаги би имал голяма публика, то втората серия се опита да играе на изкуство, и в резултат се получи някакъв псевдо-психологически буламач, който поне аз, една изгледах до края. Паралелно дойде и втората серия на „ФРЕНСКА ВРЪЗКА“, където рецептата за успеха на първата серия беше стриктно спазена, играта на Джийн Хекман беше на същата висота и успехът логично беше безспорен.
Винаги ме е удивлявало изкуството на създателите на търговски филми да отгатват вкусовете на публиката. В годините на относителен мир, като че хората изпитват по-силно необходимостта да бъдат плашени, да преминават през емоциите на страха и уплахата, които сякаш имат някакво очистително въздействие. Така може да се обясни огромния финансов успех на „плашещите“ филми, където киното през изминалата година експлоатира различни средства за всяване на страх. Като оставим блуждаещите манияци убийци, страхът тази година бе доставен най-успешно от земетресения и пожари, и от акули. „ИЗВИСЯВАЩИЯТ СЕ АД“ беше един от най-успешните технически филми, който накара хората да скачат от местата си в салона и да бягат. Съвсем неотдавна видях премиерата на фамозния филм „ЧЕЛЮСТИ“, в който една доста бутафорна акула отваряше уста от екрана с намерение да нагълта застиналия от страх киносалон. Трябва веднага да кажа, че въпреки огромния финансов успех, в сравнение с филмите на стария майстор на страха Алфред Хийчкок — „ПТИЦИТЕ“ и „ПСИХО“, „ЧЕЛЮСТИ“ е доста плитка история от евтини трикове, която ми напомня на най-глупавия филм, който съм видял досега „ЗАКЛИНАТЕЛЯТ“. Мисля че успехът идва главно от новия елемент — челюстите на акулата. Тази година ни предстои да гледаме цяла дузина от филми за челюсти, като се започне с филм за мечка-стръвница и се стигне до бесни кучета.
Пак в търговско направление ние имахме доста развлекателни и интересни филми, като се започне с „ШАМПОАН“ на Хол Ашби, „КОМАРДЖИЯТА“ на Карел Райс, „ТРИ ДНИ НА КОНДОР“ на Сидни Полак — американски филми, които обогатяват територията на приключенско-забавния филм. Трябва да призная, че този вид филми със своята художествена непретенциозност и хумор ми доставиха повече удоволствие, отколкото много дълбокомислени филми, които се появиха по представителните екрани на филмовите фестивали.
Изразът „Година на епичния филм“ се появи на фестивала в Кан. Поводът за това бяха няколко филма, начело с алжирския филм „ХРОНИКА НА ЖАРКИТЕ ГОДИНИ“, който изненадващо спечели Голямата награда на фестивала. Когато видях филма, който трае около три часа и ни разказва за развитието на алжирското национално освободително движение от 1939 до 1954 година, бях изненадан от високото му професионално ниво. Но тъй като ние, източноевропейците сме свикнали с подобни платна, всичко ми беше прекалено познато и досадно. Другият, далече по-интересен епичен филм на годината, беше този на гръцкия режисьор Тео Ангелопулос „ПЪТУВАЩИТЕ АРТИСТИ“. В него чрез една театрална трупа се проследява историята на Гърция от 1936-а до 1952 година. Филмът трае около 4 часа, което е твърде много за нервите на зрителите. На този филмов маратон американците се отзоваха със своеобразния филмов епос на Робърт Крамър „КИЛОМЕТРАЖНИТЕ КАМЪНИ“, който за 195 минути се нае да ни разкаже какво е било развитието на идеите на Америка през шестдесетте години, какви са днес и какви ще бъдат утре. Голяма скука. Не зная дали съм прав, но на мен поне ми се струва, че е минало времето на дългия филмов епос.
Третата отличителна черта на филмовата продукция през 1975 година беше наречена от критиците „германска вълна“. Това е едно ново и безспорно интересно явление, независимо дали на човек му харесва или не. Може да се каже, че за първи път от много години ние присъствувахме на стремителното нахлуване и налагане върху световния екран на цяла група германски филмови творци като Вернер Херцог, Вим Вендерс, Райнер Фасбиндер, Бернхард Зинкел, Ханс-Юрген Сиберберг и други. За разлика от вълната на „чешкото чудо“, или от тази на френския авангарден филм, всички тези германски творци не са обединени под един художествен покрив и са различни в най-произволна степен. Аз поне не виждам как другояче мога да ги свържа заедно, освен като германски режисьори. Само през тази година на фестивалите бяха показани повече немски филми, отколкото през последните десет години, взети заедно. Тук на първо място искам да спомена филмите на Вернер Херцог „ВСЕКИ ЧОВЕК ЗА СЕБЕ СИ И БОГ СРЕЩУ ВСЕКИГО“, и „ГОЛЕМИЯТ ЕКСТАЗ НА МАЙСТОРА НА ДЪРВОРЕЗБАТА ЩАЙНЕР“. В първия филм се появява исторически достоверната фигура на Каспар Хаузер, момчето от 19 век, което притежава само една мисъл — да стане коняр какъвто е бил баща му. Тази история, вече пресъздадена в пиесата на Петър Хандке, се експлоатира тук по нов начин. Докато Хандке се интересуваше от Каспар само като илюстрация на влиянието на човешкото слово, Вернер Херцог изследва общественото поведение, конфликта между Каспар и обществото, което го убива. Това е един силен филм. Вероятно най-популярно име между германските режисьори е Райнер Фасбиндер. През тази година той показа филма „ФОКС И ДРУГИТЕ“, чието оригинално заглавие е различно. Това е историята на един млад хомосексуалист от работническата класа, който спечелва огромна сума на лотарията, но влизайки в отношения със сина на един индустриалец, постепенно бива ограбен. Като знам други два филма на Фасбиндер „СТРАХ ЗА СТРАХ“ и „ПЪТУВАНЕТО НА МАЙКА КУСТЕР ДО НЕБЕТО“, темата за човека обречена жертва не е нещо нито ново, нито съвременно, и връщането към нихилизма на Бюхнер има повече инфантилно-романтичен характер. Въпреки това Фасбиндер е може би най-професионалният от всички германски режисьори. И в останалите филми на германските режисьори ние имаме повече или по-малко застъпена линията на класическия конфликт индивид — общество.
От големите имена през изминалата година трябва да се отбележи новият филм на Луис Бунюел „ФАНТОМЪТ НА СВОБОДА“, който, макар и да е далеч от най-доброто на Бунюел, следва майсторската му линия. Миклош Янчо ни показа един от най-завършените си филми „ЕЛЕКТРА“, който отново ни завежда в Унгарската пуста. Отново Янчо ни разкрива своя метод, при който съдържанието се разкрива от начина на разказване. Антониони се появи с твърде претенциозния си филм „ПЪТНИКЪТ“, който по досада може да съперничи на филма на Елен Рене „СТАВИЦКИ“. Въпреки упоритото ми желание, не можах да догледам и двата филма. ИНГМАР БЕРГМАН ни поднесе чудесно снет телевизионен филм по Моцартовата „ВЪЛШЕБНА ФЛЕЙТА“.
Един от най-интересните и хазартни режисьори в световното кино Стенли Кубрик създаде противоречивия филм „БАРИ ЛИНДЪН“, който някои намират за безкрайно интересен, а други за направо лош. Боб Фос (режисьорът на „КАБАРЕ“) произведе тази година много нашумелия филм в черно и бяло „ЛЕНИ“ (за живота на комедийния актьор Лени Брюс). Артър Пен (режисьорът на „Бони и Клайд“) ни представи доста объркания филм „НОЩНИ СТЪПКИ“, а Клод Шаброл предложи твърде глупавия филм „НЕВИННИТЕ С МРЪСНИТЕ РЪЦЕ.“
Трябва да отбележа особено силната проява на полския режисьор Зануси, който се яви с многообещаващия филм „ИЛЮМИНАЦИЯ“. Не по-малко внимание заслужава и друг полски режисьор Валериан Боровжик за филма, произведен във Франция „ЗВЯРЪТ“. От съветските видях няколко филма (представителни) „КАЛИНА АЛЕНА“, „МОЛБА“ и „ЕКСЦЕНТРИЦИТЕ“, които ме карат да вярвам, че в тази страна киното не е претърпяло никакво развитие.
Разбира се, моята преценка е основана само на показаното по фестивалите и големите световни филмови мрежи. Почти сигурно има филми с големи достойнства, които по една или друга причина са останали неизвестни на широката публика.
В заключение нека кажа, че най-радостното от всичко е, че киното продължава да живее пълнокръвно, че филмите продължават да са наши спътници в живота, понякога интересни, понякога досадни, но те са с нас, и това е най-голямата им стойност.
На пръв поглед стогодишнината от Освобождението на България, или по-правилно казано, от създаването на новата българска държава — не ни задължава непременно да свързваме духовното развитие на българския народ с обществено-политическото му развитие. Годината 1878 би изглеждала като изкуствен синур в нивата на новата българска литература. И все пак, един век от живота на една млада страна с млада литература, е добър повод да се разгледа накратко отношението на тази литература към нейния главен герой — българина. Защото предполага се, че след 3-ти март 1878 година българинът е започнал да живее при коренно променени обстоятелства, т.е. заменил е робството със свободата.
Интересно е да се проследи не само как литературата е портретувала българина, но и как е отразила неговото развитие през цял век. Какво е било смятано за типично българско, кое е било определяно като качество или недостатък на националния характер? Дали художествената убеденост отразява житейската достоверност? Сто години са предостатъчни, за да се улови физиономията дори на един народ. И най-важното — до колко писателите и поетите са споделяли съдбата на българския народ, до каква степен са живели с мъките и радостите му и са гледали на него с откритите и честни очи на истински синове? Или пък са се ползували с розовите очила и конските наочници, дадени им от чужденците, на които някои от тях са служили или служат?
Всеки, който чете българска литература, вижда, че има голямо противоречие между образа на българина, нарисуван от българските класици в цялата му човешка и национална дълбочина и това, което мнозина днешни писатели, живеещи в България, представят като образ на българина. Аз лично чувствувам огромна разлика между българите на Вазов, Захари Стоянов, Пенчо Славейков, Яворов, Йовков, Елин Пелин и Димитър Талев от една страна и да кажем Павел Вежинов, Богомил Райнов, Андрей Гуляшки, Драгомир Асенов и прочие. От друга страна. В художествено отношение това е разликата между живия човек и човекоподобната парцалива кукла. А в чисто човешко и национално отношение може да се каже, че разликата между главния герой на „Под игото“ и главния герой на „Третият път“ е по-голяма от разликата между ескимосите и обитателите на Холивуд. Онзи, който познава добре българската история, би изключил веднага възможността за подобно развитие на прототипа. Просто е невъзможно да си представите Христо Ботев или Иван Вазов като дебели партийни храненици, а Бойчо Огнянов или Сали Яшар като „производственици“.
* * *
Всеки път, когато гледам назад, към началото на стогодишната българска държава, имам чувството, че това начало е било най-чудесното, най-богатото, най-надеждното време в цялата ни едновековна история. Не зная дали времето до Балканската война би могло да се нарече „златно време“ за литературата, но сигурно би могло да се нарече „блестящо начало“. Повечето от най-големите и най-трайни литературни творби бяха създадени или започнати в този период. И най-отличителната черта на тази литература от единия до другия фланг, от Вазов до Славейков, беше нейната кръвна родственост с българина. Всички писатели от този период живееха с живота на страната и народа. Извадете България и българина от творчеството на кой и да е от класиците и ще видите, че нищо друго не остава, докато за много от днешните български писатели може да се каже обратното — извадете България и българите и нищо не ще се промени. Защото просто няма какво да извадите.
В центъра, като образ дялан върху гранитна скала, стои българинът на Иван Вазов. Определящата черта на този българин е чистото му и свято съзнание за принадлежност към родина и език. Това съзнание преминава с еднаква сила през дълга редица герои — Бойчо Огнянов, Колчо Слепеца, Боримечката, Кочо, цялата „Епопея на забравените“.
В патриотизма на българина няма и най-малката следа от класов характер, какъвто се опитват да му припишат със задна дата днешни казионни академици. Във Вазовото портретуване на българина бедняци стоят редом с чорбаджии, даскали, свещеници. Обединителната сила на кръвта надвишава разединителната сила на парите. Точно този тип надкласови български патриоти извършват най-красивия подвиг на младата държава, когато при Сливница и Гургулят доброволци и опълченци обръщат в бягство редовната армия на крал Милан.
Но какво открива Вазов в българина след Освобождението? Кои са положителните му черти в мирния живот? Това ни е предадено чрез образа на Найден Стремски в романа „Нова земя“. Авторът ни го представя така:
„… Той е просто честен, даровит и енергичен младеж и обществен деец, надарен със сърце, с характер и нравствена мощ…“
Вазов храни и развива най-оптимистично отношение към обикновените синове на народа, които, макар и не съвсем грамотни и без голям жизнен опит, имат природно честни и чисти души. Такъв е Стоенчо от „Иде ли“, такъв е Папурчикът от „Вълко на война“, такъв е Ненко от „Тъмен герой“. Каква вродена човечност и храброст има в баба Илийца от „Една българка“.
Безспорно Вазов идеализира националните добродетели, но действителността придава реална плът на тази идеализация. Погледнете документалистиката от онова време и тя в голяма степен потвърждава образа създаден от Вазов. За най-големия български писател, българинът се характеризира със своето трудолюбие, привързаност към земята, дома и семейството, влечение към образованието и науката. Вазовите положителни българи са с развито чувство за демократичност и толерантност. И нещо повече — със стремеж към справедливост. Отношенията на „чичовците“ са пропити с патриархална мекота и вродено добродушие.
Вазов издига тези добродетели като задължителна част от националния характер, от името „българин“. И когато тях ги няма, би трябвало да се предположи, че и българина го няма. За Вазов истинският българин не е слуга на чужда държава, не е политически интригант, жесток експлоататор, амбициозен подлец, безчувствен към народа си егоист.
Но сякаш за да приземи този възвишен образ на българина, Захари Стоянов създава вероятно най-внушителната галерия от български образи, героите на „ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ“. Не зная друго българско литературно произведение, което да разкрива с такъв замах и с такава невероятна многоцветност образа на цял народ. Бедни и богати, селяни, учители, ученици, свещеници, търговци, занаятчии, апостоли — всеки е нарисуван като ярък български портрет, в който съжителствуват често величие и падение, мъжественост и слабост, всеотдайност и преданост. Може ли някой да забрави портрета на Бенковски, или този на баба Тонка, или на Каблешков, или на Волов? Захари Стоянов документира може би най-силните и най-слабите черти на българския образ. Сам той каза, че желанието му било да напише „книга за българи“. И той я написа. Ала забележете, че дори в най-трагични моменти тези българи намират сили да се надсмеят над собствените си страдания. Захари Стоянов утвърждава природната, земната, бих казал, интелигентност на българина.
Развитието на обществото в младата държава сякаш благоприятствува изявлението на хора и отношения, които Вазов никога не би нарекъл „български“, но които Захари Стоянов майсторски бе уловил. И ако някой не знае какво е вярност към времето, може да го научи от Алеко Константинов. В този смисъл самото появяване на образа на бай Ганьо е едно от най-големите достойнства на нашата литература. Иска се огромен кураж, за да го изобразиш, защото този образ знае да убива от засада, истински! Както ще видим по-късно, в модерни времена, в републиката на разпасалия пояса си властвуващ бай Ганьо няма да се намери писател със самоотрицанието на Щастливеца.
Няма съмнение, че бай Ганьо е българин от главата до петите, макар да има роднински връзки с Гоголевите градоначалници. Бай Ганьо е синтезът на националните недостатъци, грозната брадавица върху колективния образ на българина, пълното отрицание на Бойчо Огнянов. Бай Ганьо е точно това, което Бойчо Огнянов не е. С годините образът на нахалния келепирджия-простак ще претърпи развитие особено що се отнася до маниери и език, но същността му ще си остане непокътната и той натрапнически ще съпровожда мнозина бойчоогняновци, ще се спотайва зад тях, за да може в часа на келепира да установи просташката си власт.
Може би тъкмо площадният триумф на бай Ганьо е тласнал Пенчо Славейков към разграничаването на българин от българин, към търсене на упование в дълбоките народни корени. Славейков инстинктивно чувствува, че байганьовците, колкото и напористи да са, нямат нищо общо с нравствената сила на българина, съхранила го през вековни изпитания. Бай Ганьо може да го видите като главатар на „фасулковците“, като виден партиен и държавен шеф, но никога не ще го откриете (нито него, нито трупа му) всред „Сто и двайсет души те бяха на брой“.
Ето че стигаме до опити за модерно, философско преосмисляне на националния образ. Пенчо Славейков иска да измъкне портрета на българина от турските рамки, в които са го рисували неговите предшественици, и да го постави в по-достойните европейски рамки. Българинът като свеж, европейски интелект, общуващ със съкровищата на човешкия дух. Българинът като чувствителен индивидуалист, който точно в името на българското настоява да се разграничи от байганьовците, да изгради свой собствен, отделен и неповторим мир, в който ще кънти вагнеровското величие на Младен от „Кървава песен“ и ще блести първичната красота на Ралица. Българин, който ще даде преднина на духовното пред материалното, ще се опита да кореспондира с философи и мислители, ще иска да даде някакви свои отговори на въпроси, интересуващи другите човешки индивиди. Доказателство за силите и възможностите на този българин са дълбоките народни корени и героите от близкото минало с тяхното гордо и красиво съзнание.
В лицето на Яворов българинът намира своя най-страстен, най-емоционален и същевременно самоаналитичен изследовател. Сякаш Яворов е пленник на усещането за мистериозна бездна зад човека-българин, за трагично многоличие на българската душа, за кошмарно съжителство на светлина и мрак. Въпреки двата условни и противоречиви периода в творчеството му, Яворов улавя образа на своя герой (напълно тъждествен със самия него) с почти фантастична чувствителност и ни представя вероятно най-сложния български образ в цялата нова литература. За Яворов Бойчо Огнянов и Младен са красиво ехо от миналото, а бай Ганьо е уличната воня на настоящето, която е по-добре да се забрави. Българинът е нещо друго. Това е орачът на нивата, онзи, който ще преживее силата на градушката, това е дългият поглед на заточеника, това е искреното съчувствие към нещастните арменци, това е възторгът от всяка красота, това е дивата сила на любовта и неспокойното, неспирното търсене да разбереш себе си. Всичко у Яворов е изповедно и може би детски чисто. Образ на природа и майка се сливат в красив, всеобемащ дух на упованието и любовта.
Образът на българина, който Яворов рисува с изумителна проникновеност и най-музикално изящество на формата, внася напълно ново измерение в националния портрет.
За повече от половин век новата българска литература си остава почти чисто селска литература. Дори когато се извисява интелектуално, докосвайки по-общочовешки и философски проблеми, тя пак си остава селска, защото и писатели, и герои са селяни, корените им са дълбоко в миналото и бита на българското село, и магнитните сили на селската душевност не им позволяват да се отделят от нея. Според мен, тази селска принадлежност е огромно предимство за българската литература и точно на нея ние дължим цялата си класика. Не зная дали на партийните академици е направило впечатление, че през по-голямата част на 19 век и началото на 20 век Англия и Германия са силно развити индустриални страни, с огромна организирана работническа класа. Но явно духовният живот на тази работническа класа е бил толкова беден, толкова далеч от многоцветието на селския живот, от неговата чувственост, че днес ние не помним нито един що-годе приличен образ на работник или какъв да е работнически роман, отразяващ живота на работническата класа. За същия период от време българската литература създава забележителна селска класика. Повече от очевидно е, че общуването с природата предполага далеч по-пълноценно развитие на човешката душевност, отколкото общуването с машините. Тази теза се потвърждава и от по-късното развитие на българската литература. Когато партията принуди маса селяни да станат градски работници и по доста изкуствен начин създаде работническа маса (никога — работническа класа), писателите, въпреки партийните новели, останаха напълно безсилни да отразят живота на това работничество. Най-лошите произведения („Семейството на тъкачите“) и най-лоши части от добри произведения („Тютюн“) са тези, където се разказва за работническия живот. Воловете на Елин-Пелиновите селяни, кучетата и конете на йовковите селяни, реките, водениците, нивите, харманите, мегданите са равностойни по своята вътрешна душевност партньори на хората. Те са важни сподвижници на селския герой, чиято фантазия ги е одухотворила. Тук не искам да се спирам на фантастичното народно творчество в България, пък и не е нужно, за да покажа колко богата, колко чувствена, колко чувствителна, колко мъдра, колко устойчива е била душата на българския селянин.
Ала през цялото време от „Дядовата Славчова унука“ на Влайков този главен литературен герой, българският селянин, носи в себе си предчувствието за неизбежни и може би фатални промени. Колко бавно се руши патриархалната атмосфера на Влайковия селски бит, както бавно се пропукват вековни стени, така бавно и сигурно прониква дъхът на новото и чуждото. Интересно е да се отбележи, че и тримата големи писатели на българското село — Влайков, Елин Пелин и Йовков — в по-голяма или в по-малка степен противопоставят човечността на старото, срещу безчовечието на новото. Особено силна е тази селска носталгия у Влайков и Йовков, които едва ли виждат в промените нещо друго освен бездънно нещастие. Турското робство вече е история. Националната свобода — официален факт. Политическите борби — грозна действителност. Затова образът на българина при тримата писатели напуска координатната система Бойчо Огнянов — Бай Ганьо, за да навлезе в дълбочините на селския бит, където огняновското и ганьовското са две стилизирани крайни черти. Между тях е широкото пространство на голямата и многообразна селска душа. Човек може само да се удивлява на способността на писателите да навлязат дълбоко всред действителността и да уловят същественото, което се ражда от конфликта между нея и хората.
Когато говоря за образа на българина в литературата, пред мен най-внушително се изправя този невероятно жив, истински шоп, с желязната му устойчивост, земно чувство за хумор, забележителен усет за красота, естествено самочувствие и проста цветиста реч, образът, създаден от Елин Пелин. Господи, какъв свят! Дядо Матейко с неговите приключения на онзи свят; Боне Крайненеца, който разорава нивата с някаква свещена, негова си любов, за да преживее с черна мъка загубата на Сивушка; Гераците с тяхната драма на развихрили се страсти; тъжно-красивото суеверие на дядо Захари от „Спасова могила“; земната справедливост на Андрешко; трагикомичната среща на Станчо и Стоилка в „Задушница“.
Пред нас се изправя в цял ръст истинският жител на вечната България. Елин Пелин е признат и безспорен реалист. Неговото отношение към живота е съвсем непосредствено, към хората — честно и с разбиране. И ето, че при цялото си художествено разкриване на българина, той почти никъде не е отбелязал присъствието на мръсни пороци. Едва ли някой от неговите герои е рафиниран подлец, безогледен кариерист, политически мошеник. Елин-Пелиновите герои не конфликтуват толкова със себе си, колкото със съдбата си. И фактът, че в създадения с истински реализъм образ на българина липсват нравствено отвратителни черти, ни води към девствеността на един млад народ.
Понякога си мисля, че ако мога да избирам идеалната страна, в която да пусна корени, това би била Елин-Пелинова България. Трудно мога да си представя, че човек би могъл да бъде повече човек, отколкото всред тези прости, добродушни селяни, при които присмех и мъдрост вървят ръка за ръка и чиято нравствена чистота днес звучи като легенда. Елин-Пелиновият българин е роден оптимист. Дори в най-страшна тъга и най-черна мъка оптимизмът остава неделим от самата сила на чувството. Дори в самата безнадеждност на края на разказа „На браздата“ се чувствува силуетът на далечна надежда, идваща от природата или от Бога.
Днешните критици в България, отдавайки дължимото на художественото майсторство, с което е нарисуван този образ на българина, подмятат, че той е притежавал тази мекота на характера и незлобливост, защото не бил преминал още през войните. А пък аз си мисля, че въпреки трите войни в седем години, този образ не би се променил съществено. И доказателството за това са героите на Йордан Йовков, които наистина преминаха през ужасите на тези три войни — Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Вярно е, не Елин Пелин нарисува портрета на българина от шопския край, а Йовков на българина от Добруджа, но повече от очевидно е, че и в двата образа тече една и съща кръв, че те носят обща душевност, макар и да се различават по нещо в характера си. Нещо повече — бих казал, че и единият и другият портрети се отнасят с еднаква достоверност за българите от всички краища на България.
Може ли някой със сигурност да определи от кой край е Стоил, героят на „Земляци“ на Йовков? Може ли някой да каже, че този Стоил не е син на Елин-Пелиновия дядо Захари, че не е братът на Боне Крайненеца? Същата простота, добродушие и кротост, същите неизказани, богати отношения с природата, същото огромно търпение, същото оптимистично примирение със съдбата, същия копнеж към нивата, към браздата.
Но при Йовков, чисто сюжетно, ние виждаме българина като войник. Никой друг български писател никога не е улавял така проникновено, така вярно образа на войника — българин. В сравнение с Йовковите фронтоваци „Втора рота“ на Павел Вежинов е сборище от евтино фалшифицирани образи.
Войникът на Йовков си остава селянин, облечен във войнишка униформа и тласнат от висши сили към нещо страшно и същевременно красиво. Събитията, които се разиграват, не са романтизирани, не са подсладени, а просто са предадени през очите на човек, познал почти едновременно блестящата красота на „Белият ескадрон“ и зловещия лик на смъртта в холеричните войници от „Последна радост“. Този войник не изпитва никаква смъртна омраза към войниците на противника, той не носи в себе си книжните идеали да освобождава в името на една или друга кауза, той не изпитва никакви чувства за историческа мисия, нито пък боготвори монарха. В замяна неговото разбиране на войната се основава пак на чувството му към земята. Когато прочетете „Балкан“, тъжната картина на напуснатата от българите българска Добруджа е толкова завладяваща, че ви става ясно, че българинът не може да не опита да си вземе обратно отнетото. Вижте колко силно и естествено е това чувство. Тук няма партийни повели, няма военна пропаганда, няма политически мотивировки. Има пронизваща болка по загубена природа, загубена земя, загубена красота — всичко изразено чрез едно куче.
Българинът, герой на Йовков, ярко се характеризира с чувството си за добро и зло, което съответно се изразява в чувството за красота и чувство за грозота.
Грозотата вилнее по бойните полета осеяни с трупове. Грозотата поглъща живота на Стоил. Грозотата нахлува в мирния живот, за да отрови със завист, користолюбие и земна злоба героите на „Жетварят“ и да разруши вековен патриархален бит.
Красотата е още по-всеобемаща. Тя е в героичната легендарност на миналото — „Индже“, в чудното отношение към творчеството — „Песента на колелетата“, в обаянието на женската красота — „Боряна“, в народния бит, веселби и поверия — „Вечери в Антимовския хан“.
В цялата т.нар. социалистическа литература няма нищо, което да може да се сравни с този химн на човешкото чувство за съзидателност и красота, какъвто е „Песента на колелетата“. Защото любовта на Сали Яшар не се определя от ковчега на класовото или партийното съзнание, а принадлежи на примамливата шир на пътищата, на свободата да изразиш себе си като себе си. Йовков е първият художествен майстор на словото, който снема шапка пред олтара на любовта. Има нещо много своеобразно, силно и здраво в любовта на българина към жената. Любов, пропита с мистична красота и недекларирано благородство. Едва по-късно в „Железният светилник“ ние ще почувствуваме подобни по сила и чистота тонове на любовта.
Естествено не е възможно в такъв кратък преглед да се проследят дори значителни приноси към разкриване образа на българина от такива дълбоки и оригинални майстори като Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Николай Лилиев. Но мимоходом искам да кажа, че при цялото ми голямо уважение към таланта на Христо Смирненски, струва ми се, че той си е отишъл прекалено млад, за да има свое собствена представа за българина, който почти отсъствува от поезията му. Човек лесно различава чуждите повеи и влияния при формирането на български образи и у такива забележителни творци като Христо Ясенов и Гео Милев.
Но когато говорим за портретуване на българското, за българска характерност, за българска чувственост, не можем да отминем великолепния принос на Елисавета Багряна. Чрез нейните стихове до нас достига човешката жизнерадост на вековния български род, чувствеността на силната и гореща кръв и недвусмислената сигурност за свое място на планетата. Багряна от „Вечната и святата“, от „Звезда на моряка“, която създаде може би най-богатия образ на любовта в цялата ни литература. Едва ли някой друг в българската литература се е отдавал така на полети в простора, на неспирно движение, на поривисто втурване в една или друга посока — като чрез движението тяло и дух непрестанно утвърждават своето единство. Какво красиво предупреждение прави Багряна в „Птицата с моторното сърце“!
Не искам да пропусна и портрета на българина, нарисуван от Борис Шивачев в „Писма от Южна Америка“. Дори накрая на земята в прериите на Патагония, българинът върви с непокътнато българско съзнание, с трайна и силна любов към далечната родина. Той гладува, преминава дни на изтощителен труд и мизерия, на сблъскване с чужди отношения и обичаи, на самота и неразбиране, но нищо не е в състояние да накърни жизнеустойчивостта му, чувството, че все пак планетата му принадлежи. Този българин е много различен от глезените партийни примадони, като Слав Хр. Караславов, Емилиян Станев И други, които, посетили на държавни разноски Париж и Лондон, съкращават престоя си и бягат ужасени от това, че никой там не ги е забелязал. Сърдят се на света, че бил студен и безчувствен към тях.
Но светът не се сърди на българина на Далчев, на българина на Кирил Христов, нито е студен към тях. Тъкмо напротив — за този българин България е част от света и Париж, Москва и Ню Йорк са част от живота на българина.
Без съмнение краят на Втората световна война донесе най-голямата промяна в цялата нова история на България. Промяна от такъв необикновен вид, която запази формално съществуването на българска държава, но фактически ликвидира смисъла на това съществуване — нейната независимост. На картата има държава, наречена България, със свой език, със свой национален химн, със свои дипломатически представители в чужбина, т.е. формата е налице. Но тази държава няма независима външна и вътрешна политика, независима икономика, независима армия, независим печат и литература, т.е. съдържанието го няма. Може със значително основание да се каже, че животът на отделния български гражданин зависи от СССР днес повече, отколкото зависеше от Отоманската империя преди 100 години.
В пряко съответствие с тази промяна, на българската литература бе отнето правото да бъде субективен отразител на действителността, да бъде свободен в своите творчески търсения дух, да бъде себе си. По желязна логика, псевдодържавата изисква псевдолитература. Затова тя се опита да сведе творчеството до евтина рекламна дейност, наречена социалистически реализъм. На всички писатели беше дадена една и съща рецепта и това доведе до едни и същи литературни произведения, където само имената, словоредът и авторите са различни. Съвсем искрено искам да кажа, че не съм в състояние да направя каква да е съществена разлика между творчеството на Богомил Райнов, Павел Вежинов, Андрей Гуляшки, Драгомир Асенов и други изтъкнати партийни автори, тъй като всеки един от тях спокойно би могъл да бъде авторът на произведенията на другите. Като хора изброените писатели са много различни, а като писатели — много подобни. Две са основните неща, характеризиращи казионната литература в днешна България. Първо, липсата на творческа индивидуалност. И второ, липсата на връзка с действителността.
След всичко казано дотук става ясно, че от 33 години насам България и Българското не са вече свободна територия за творческо търсене, партийно-пропагандна даденост. Или, с други думи, българинът е това, което Партията (респективно СССР) каже, че е. Разбира се — за онези писатели, които следват партийната линия.
Прилагането на идеологически формулировки, произтичащи главно от т.нар. закон за класовата борба, плюс съществуващите съветски схеми, доведе до почти абсурдното разделяне на българския образ на два категорично противопоставени образи — положителния герой и врага. Впоследствие пък бе наложена теорията за безконфликтността, чрез която бе унищожена и последната жизненост във вече осакатения положителен герой.
Но нека разгледаме нещата последователно. Българските граждани, независимо дали те бяха партийци, безпартийни или врагове на партията, за първи път в живота си попаднаха всред напълно нови обстоятелства. Те трябваше или да се нагодят към тях, или да се борят с тях. Режимът наложи със сила на българския селянин да се откаже от земята си в полза на обществото. А това беше същата земя, за която героите на Вазов, на Елин Пелин и на Йовков бяха готови да умрат, но никому да не я дадат. Насилственото ликвидиране на дребнособственическата селска традиция, на дълбоко вкоренения инстинкт към „своето“, беше силно посегателство срещу една от главните черти на класическия български образ. От литературна гледна точка, това би трябвало да бъде централната драма на съвременния български селянин. Тя предложи изключително богати възможности за изследване и художествено пресъздаване на националния характер. И точно тук ние имаме най-ясните доказателства за творческата неспособност на писателите т.нар. социалистически реалисти. Произведенията на Ст. Ц. Даскалов „Път“, „Мелницата Липовански“ и други, произведенията на Андрей Гуляшки „МТС“ и „Ведрово“, пиесата „Вуйчо Владика“ на Георги Караславов и други от този род са образец на повърхностно и най-схематично отношение към голям драматичен материал. Сравнете селяните на Даскалов, тяхната душевна опустошеност, тяхната умствена тъпота, техния изкуствен фанатизъм, липсата на чувство за хумор, отсъствието на каква да е любов — с голямото вътрешно богатство на героите на Елин Пелин и Йордан Йовков, и вие ще видите уродливата комерческа схема. Малко по-сполучлив опит за изобразяване на същата българска драма направи Ивайло Петров в „МЪРТВО ВЪЛНЕНИЕ“. Но дори безспорният талант на автора не можа да превъзмогне ограниченията, наложени му от метода. Едва значително по-късно тази епохална война между дълбоко вкорененото чувство за „своето“, и вносната партийна формула за любов към общественото, т.е. „чуждото“, намери силен и достоен художествен еквивалент в „ПОСЛЕДНО ЛЯТО“ на Йордан Радичков. Макар че проблемът е поставен при други обстоятелства, Радичков създаде един от най-внушителните български народни образи през последните 30 години. Неговият Иван Ефрейторов, с колосалната му съпротива срещу враждебния околен свят, със силната му любов към онова, което той вярва, че му принадлежи, със здравата земна логика на неговото мислене, събира в себе си най-ярко изявените традиционни черти.
В своята вътрешна отчужденост и неразбиране на българина, писателите социалистически реалисти се обявиха против образа, създаден в миналото и с особена стръв се опитаха да очернят близкото минало. Прочетете автобиографичните творби на Богомил Райнов „Този странен занаят“ и „Третият път“, и повестта на Павел Вежинов „Бариерата“, за да почувствувате неприкритата авторска ненавист към някогашна България, представена сега за държава на проститутки, бакали, слугини и стражари. Изглежда, паметта на въпросните писатели е много къса, защото дори Ефрем Каранфилов би казал, че проститутщината, слугинството, бакалщината и полицейщината никога не са били типично български черти. От другата страна на същата фалшификация е образът на комуниста борец, идеализиран до същата абсурдна степен.
Поради всичко това, когато търсим разкриването на образа на българина, ние трябва да пренебрегнем всички тия произведения, които робуват било на идеологически клишета, било на странни предрасъдъци, било на творческа импотентност. Забележете, че всички сполучливи произведения, разкриващи в нова светлина образа на българина, са далеч от казионщината. И са толкова по-добри, колкото са по-далеч.
Успехът на романа „Тютюн“ на Димитър Димов се дължеше преди всичко (ако ли не и единствено) на правдивото разкриване на два нови за българската литература образа. Борис Морев и Ирина. Въпреки схематичния край, въпреки данъка, платен на казионщината, Борис Морев с всичко положително и отрицателно у него е внушителна българска фигура, която завладя въображението на читателите. Мнозина от тях възприеха дори отблъскващи черти от характера му като положителни, само защото бяха толкова достоверни. Ирина също беше едно средно интересно развитие на българка.
Отказвайки да прави компромиси с действителността, Димитър Талев пренесе своето внимание в Македония в началото на века, и нарисува едни от най-чудесните български портрети. Трилогията „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“ преутвърждава по най-художествен начин класическите черти на българина. Ние сме пак в извънкласова територия, пак близо до бойчоогняновското начало, но в чувствително по-сложен и по-богат план. Талев създаде чудния образ на Ния, която е българка от главата до петите.
Интересни въпроси повдига един от най-странните образи в цялата българска литература, този на Иван Кондарев. Преди много години, когато Емилиян не беше приятел на Тодор Живков и работеше като обикновен редактор, официалните критици посрещнаха романа с насмешка. В интервю, напечатано в списание „Септември“, аз единствен защитих образа на Иван Кондарев като значително и интересно явление. Но време се мина, Емилиян бе наложен: по партийна линия като най-големия жив класик на българската литература, и Иван Кондарев обявен за образ на комунист, претърпял сложно развитие. А пък аз пак ще кажа, че Иван Кондарев е сполучлив само дотолкова, доколкото стои на българска земя, доколкото българското у него съществува. Там където идва комунистическото, образът отива по дяволите и се превръща в схема.
Аз съм съвсем далече от мисълта да отрека комунистическото развитие на съвременния българин. Но тъкмо това развитие, по понятни причини, е най-фалшивата, най-повърхностната, най-неубедителната част от съвременното портретуване на българина. Отличен пример за успех и провал, според мен, ни представя Йордан Радичков. Както в „Последно лято“ той създаде внушителния български портрет на Иван Ефрейторов, така евтиният компромис и авторската хитрещина не можаха да помогнат на комуниста Иван Мравов от „Всички и никой“ да бъде нещо повече от схема. Ако в душата на Иван Ефрейторов живеят и ангели и дяволи, и бушуват живи човешки сили, Иван Мравов е книжна представа, за съжаление, угоднически поднесена. Не мога да повярвам, че твърде проницателният, мислещ автор Радичков, не е могъл да отиде по-навътре от вестникарските щампи за положителен герой. И затова аз не съм изненадан, че критикът Георги Пенчев, анализирайки „Всички и никой“, намира известно подобие между Радичков и Драгомир Асенов.
Мислейки за образа на българина в съвременна България, не мога да отмина приноса на Георги Мишев. В някои от неговите разкази като „Златотърсачи“, „Рак“, в „Матриархат“ и в по-новите му творби ние виждаме добросъвестни опити за улавяне на съществени черти, за разкриване на българина в светлината на новия живот около него. Струва ми се, че Георги Мишев отново ни връща към оптимистичното начало на българския дух, към красивото и грозното в простите човешки отношения.
Пак в тази посока бих посочил силните образи на Генчо Стоев в „Цената на златото“.
Ако се запитаме кой от класическите български образи е най-популярният в действителността на съвременна България, ние ще посочим образа на бай Ганьо. Животът в България даде огромно предимство за развитието на байганьовщината. Мисля, че дори най-запален привърженик на българския режим не би отрекъл повсеместното присъствие на байганьовщината, понякога в невероятни съчетания с партийната политика. Образът на бай Ганьо е, така да се каже, постоянното присъствие в българския живот, независимо дали се явява в позата на държавник, академик, генерал, милиционер, търговец, кадровик, писател и т.н. Бай Ганьо и братовчед му Големанов, според мен, принадлежат много повече на последното десетилетие от нашия век, отколкото на последното десетилетие от миналия век. Но тъй като бай Ганьо командува и издателствата, и печатниците, и хонорарите, той не желае да бъде изобразяван по подобие на портрета, създаден му от Щастливеца. Той иска да бъде представян за герой, мъдрец, безкористен служител на народа, съвестен и честен до фанатизъм — и дори не като служител! Затова байганьовщината почти липсва от литературата. Шепа сатирици, начело с великолепния Радой Ралин, могат от време на време да нахвърлят някаква скица на тази доминираща времето българска (пък и не само българска) черта. Държавният сатиричен театър, който бе замислен като специална войскова част за справяне с байганьовщината, отдавна прилича на беззъбо и безгласно куче, чиято единствена външна реакция май че е махането с опашката.
Ала точно тук, в това поле, двама поети внезапно нанесоха решителни четки върху националното платно. Константин Павлов и Стефан Цанев. Мисля, че ако Андрешко на Елин Пелин бе жив човек в наше време и притежаваше голям поетичен талант, би се нарекъл Константин Павлов и би разпрегнал по същия начин атовете на своето чувство за справедливост от пълната с негодници каруца. Константин Павлов, който е повече българин от всеки друг жив български писател, ни даде възможността отново да усетим болката за правдата, ненавистта към пошлото, чувството за достойнство и дръзката вяра в собствената физиономия. Когато чета стиховете на Константин Павлов, аз си припомням думите на един чужденец, който ми каза:
„Изглежда, че за да бъдеш българин, трябва да си много силен!“
Не зная дали нещо друго в историята на човечеството е причинило повече мъки и страдания на хората от това налудно пламъче в очите на някои представители на човешкия род, наречено патриотизъм. На пръв поглед изглежда, като че необяснимо как нормални, разумни хора внезапно загубват чувството си за реалност, разсъдливостта си, чувството си за хумор и самокритицизъм, и стават плячка на истинско психо-патологично състояние, което ни отнема естествения контакт със себеподобните, за да им даде в замяна единодушието на стадото.
Нашата махала, нашето село, нашият град, нашата страна, нашата история, нашите плажове, нашите ябълки, нашата армия… са по-силни, по-красиви, по-смислени, по-вкусни, по-богати, по-изключителни, по-храбри от всички други в света.
Като не правя никаква съществена разлика между патриотизъм и шовинизъм, в съвременния им контекст, мисля, че това е трагикомичното противопоставяне на мъничкия „свой“ свят срещу огромния „истински“ свят. Като психология може би това да е продиктувано от душевната необходимост да отдаваме на себе си, и на своето място в живота, по-голямо значение, да търсим някакви източници на себеуважение и пълноценност и да намираме всичко това в произволното ни съпоставяне с другите. В края на краищата грамадното мнозинство от хората на този свят се смятат за щастливи, само когато знаят, че другите са по-нещастни от тях и обратното — чувствуват се нещастни, ако мислят, че другите са по-щастливи.
Обикновено е прието да се казва, че патриотизмът не е нищо друго освен любовта към родината, родния език, история, красоти. И аз ще се съглася, че няма нищо неестествено и лошо в това човек да обича езика, който говори, да обича страната, в която живее, дома, в който се е родил; да уважава рода, от който е произлязъл и да бъде свързан с историята на този род. Разбира се, нека веднага отбележа, че няма нищо неестествено и в обратното, т.е. да не обича нито страната си, нито рода си, нито историята си, нито езика си, за което всеки може да си има своите причини. Но ние не трябва и не можем да отъждествяваме естествената привързаност и любов с патриотизма. Защото тези чувства са дълбоко лични, интимни, те са в сферата на индивидуалната човешка душевност, докато патриотизмът е явление, което принадлежи на площада.
Същата тази любов и привързаност към страна, история и език, напускат интимния си кът в човешката душа в момента, когато се появи съпоставянето или още по-добре — противопоставянето: „Знаете ли ви, кои сме ние?“
При всички случаи патриотизмът винаги е бил израз на комплекс за малоценност, и най-силно е бил изявяван от национални комплекси за малоценност и, може би, в това е неговата масова сила. Нормално патриотите образуват най-единните, силни, устремени, безмозъчни стада, лесно експлоатирани от амбициозни вождове или хитри политици. И затова патриотизмът е онзи дивашки, варварски фактор, допринесъл най-много за противопоставянето на едни народи на други народи, за отчуждаването на едни народи от други народи. Патриотизмът е може би най-силният алкохол за масите, най-опияняващ и вдъхновяващ, и не рядко мъдри и трезви хора са ставали негова жертва, тъкмо защото патриотичното общение въздействува върху инстинктите, върху най-първичните и примитивни човешки усещания, и се противопоставя на разума. Логиката е безпощадна — там където има силен разум — няма патриотизъм, там където разумът отсъствува — патриоти колкото щете.
Чудесно е, че на нашата малка планета историята е оформила толкова много и различни народи, с различни особености. Чудесно е, че на земята се говорят толкова много и различни езици, които звучат като различни чудесни песни. Чудесно е, че различните краища на земята ни предлагат най-различни природни хубости. В последна сметка цялото това многообразие, е пъстротата и богатството на един букет. Ужасното, патриотичното започва от тяхното противопоставяне, което е противопоставянето на един народ на друг народ. И още по-лошото — патриотичната акция на едната страна, предизвиква патриотичната реакция на другата страна. Всички стълкновения са винаги между патриоти. Всеки ще се съгласи, че нито материалните предимства, нито историческите приноси, които различни народи са дали, не им дават абсолютно никакво основание да се смятат за повече от други народи. Произволните обобщения в народностните характеристики, с които всички сме свикнали (като някакъв вид игра на знания), са повече или по-малко неверни, защото всеки, който е пътувал достатъчно из света, е срещнал във всяка страна добри и мили хора, както е срещнал във всяка страна груби и невъзпитани типове, които винаги са патриоти.
Някои полуинтелигентни писатели и полусмахнати общественици свързват патриотизма с чувството за национално достойнство. На мене никога не ми е било ясно какво значи чувство за национално достойнство — може би да реагираш на обидните подмятания на някакъв патриотичен простак или да се разбунтуваш срещу твърдението, че свети Кирил и Методий не са българи? Или, като бай Ганьо, да се удряш в гърдите и да крещиш „Бюлгар“? Може би в известни исторически времена, при известни условия, чувството за национално достойнство да е имало някакво значение, но днес то се явява израз на душевна човешка осакатеност, ако не е плитка политическа игра. Не зная нито един случай, когато човешкото достойнство на един човек да е уронило националното му достойнство, но в замяна на това зная безброй случаи, когато националното достойнство е уронвало човешкото.
Нека хвърлим за момент поглед върху някои характерни черти в психиката на патриота. Както казах вече, това е човешко същество много по-инстинктивно, отколкото разумно, което означава преди всичко отсъствие на жизнен опит и жизнена мъдрост — резултат на беден и ограничен духовен живот. Обикновено патриотът е невежа, а когато е образован, той е типичен полуинтелигент. Той няма навика да разсъждава, да подхвърля на съмнение, на критика, а приема нещата аксиоматично. Обикновено всичките му оценки са в суперлативна форма — най-добро и най-лошо. Поради слабата си способност да разсъждава, е твърде трудно той да бъде убеждаван или разубеждаван. Поради твърде ограничения си личен живот, той намира известна необходимост и компенсация в живота на стадото. Поради липса на уважение към себе си и на сигурност в собствените си познания, той чувствува постоянна нужда от закрила и я намира пак в стадото. Като индивид патриотът е слаб, като част от стадото той е сила. Тъй като дълбоко не вярва в себе си, и е абсолютна жертва на комплекса си за малоценност, патриотът има нужда от някой, който да го води, някой който да направлява живота му, и застава естествено зад някакъв патриотичен вожд. И накрая, може би най-жестокото — като няма смелостта да поеме отговорността за собствените си действия, най-често насочени срещу други хора, като не може да оправдае ужасните и безобразни последици на инстинктивната си дейност, на омразата и насилието, той намира благородното извинение на патриотизма.
От тези набързо нахвърлени щрихи става ясен портретът на патриота и ние виждаме колко далече е той от първоначалната, безобидна любов и привързаност към родина и език. За мен патриотът е потенциален престъпник, а патриотизмът — средство за масово човешко душевно осакатяване.
Затова може би едно от най-големите постижения на съвременното човечество, преди всичко в Европа, като горчива поука от жестокостите на Втората световна война, е приближаването на народи и хора един към друг, създаването на едно младо поколение, за което опиумът на националното чувство свършва с етнографията. И което не смята, че родът, от който иде, превъзхожда другите родове. Като че най-после много хора в Западна Европа проумяха какво са дали на национализма и все по-рядко са ония примитивни същества, които съсредоточават умствената си дейност, за да доказват, че Франция е по-велика страна от Германия или обратното. Едно общо, естествено чувство на интернационална взаимност се просмуква навсякъде на Запад, заличавайки постепенно гранични бариери и национални претенции. Всеизвестно е значението на Общия пазар, на тенденциите за обединяването на Европа и на всички ония нови и чудесни начинания за трайното разрешаване на всички национални противоречия. Дори консерватизма на англичаните, които векове наричаха останалия свят презрително „континента“, се изпари, когато те почукаха на вратата на този континент и чуха приветственото „Влез!“
Като че за всеки здравомислещ човек тук стана ясно, че той не е длъжен да смята града, в който се е родил, непременно за най-хубавия град в света, или езика, който говори, за най-богатия език. Някога Гьоте беше казал: „Моята родина е там, където ми е най-добре.“ И хората виждат сега колко смислени и човешки са думите на великия поет.
Но ако ние можем да се радваме и да приветствуваме този процес в западноевропейските страни, то за най-голяма изненада и съжаление в Източна Европа картинката е коренно различна. Като че умишлено, в противовес на онова, което става в свободния свят, на Изток и особено в страни като България и Съветския съюз, се развихря може би най-крайната националистическа и патриотарска кампания, която сме виждали.
Почти веднага след войната — вероятно сепнат от впечатленията, които руските войници събраха по света, вероятно обезпокоен от потискащото сравнение, което обикновеният русин е направил между сламения покрив на своята неосветена селска къща и цивилизованите красиви домове в Чехия, Унгария, Германия, Австрия и другаде — Сталин започна истински поход за възкресяване на руското национално и патриотично чувство. Мнозина си спомнят как за часове светът узна, че почти всичко значително на нашата планета е било създадено изключително от руснаци или руси, както казват по-старите българи. Оказа се, че първата печатница не е на Гутенберг, а на някакъв неизвестен руски мужик, че законът за съхранение на веществото принадлежи не на Лавоазие, а на Ломоносов, че Маркони откраднал тайните на радиото от Попов и т.н., та чак до шегата, че Адам и Ева са били руси. Една неудържима патриотична вакханалия се разигра по цяла Русия с цел да върне самочувствието на руския народ.
Доколко този Сталинов театър успя, е съвсем друг въпрос. Но когато човек знае, че едно от най-силните оръжия на съветския комунизъм винаги е бил неговият деклариран интернационализъм, не може да не си зададе въпроса — защо се играеше и се играе патриотичната игра? Защо в изкуството дори съветската, комунистическата тема отстъпи мястото си на патриотичната? Спомням си серия от ужасни патриотични филми, като например този за Модест Мусоргски, където знаменитият композитор беше представен в гротескната светлина на кръчмарско патриотче. Или филмите за Римски-Корсаков, за Пушкин, последния филм за Глинка и цял потоп от литература. Защо марксистът-ленинец Сталин се превърна и във вожд на патриотизма? Защо денонощно по съветските радиостанции гърмеше „Широка страна моя родная“ и се появи лозунгът, че комунистът е преди всичко патриот и че интернационалист значи патриот. Защо дори философите — марксисти се заеха да свързват несвързваеми неща и, разбира се, обясниха всичко като необходимост на преходния период? Защо?
Отговорите са много, но като че най-съществен е един от тях. Интернационализмът се оказа неспособен да работи върху низшите човешки инстинкти, защото предполага по-високо интелектуално ниво. Следователно, за да повлияе по най-ефектен начин на полуосакатените, полуграмотните маси, Сталин прибегна до изпитаната магия на патриотизма. Можем да добавим, че съставът на самата комунистическа партия претърпя известна промяна, като мястото на комунистите-революционери, мечтатели за „световната революция“, се зае от обикновени патриотчета, които винаги са образували ядрото на всяка дребнобуржоазна партия. Така Сталин и хората след него вляха прясна, макар и напълно чужда кръв, в изтощеното тяло на съветския комунистически идеал. Близко е до ума, че за характера на съветския режим ограничеността на патриотите е далече по за предпочитане, пред интелекта на интернационалистите. Същевременно съветската пропаганда заклейми неведнъж различни интернационални тенденции като „космополитизъм“, „капиталистическо гражданство на света“ и т.н.
Естествено в България нещата са отражение на онова, което става в Съветския съюз. Все пак, за „честта“ на Вълко Червенков, може да се каже че той провеждаше своеобразна политика — интернационална по отношение на България и патриотична по отношение на Съветския съюз. Той не беше далеч от идеята да обяви България за съветска република и сигурно това щеше да стане, ако не бяха международните съветски интереси. В този период БКП атакуваше остро и непримиримо всяка проява на национално чувство и пробългарски патриотизъм, като смяташе, че това уврежда на верността към Съветите. Същите хора — които днес се бият в гърдите като най-последователни български патриоти, през ден освещават патриотични паметници и произнасят най-пошли свръхпатриотични тиради — преди 20 години не смееха да произнесат думата българин, кръщаваха децата си с руски имена и говореха помежду си на руски език.
Но някъде в началото на 60-те години БКП узря за идеята, че спасението е в патриотизма. И внезапно отвред започнаха декларации: „Ние сме българи.“ Претърпели провал в опита за създаване на комунистически добродетели, основани на интернационализма, стреснати от апатията и безверието на младежта, днешните български идеолози се обърнаха за спасение към старото изпитано оръжие. Така „Интернационалът“, химнът на СССР и „Мила родино“ зазвучаха заедно. Армията от писатели, художници, композитори… се хвърли да разработва патриотични теми във всички посоки, историци се хванаха да откриват нови страници в нашето минало, в казармите отново екна „Велик е нашият войник“ и „Бдинци, лъвове, титани“, презреният от червенковци паметник на Гюро Михайлов отново стана предмет на уважение, а вестниците се пълнеха с най-неокачествими заглавия, пред които дори крайните шовинисти от миналото биха свалили шапки. „Българско значи висококачествено“, „Светът се прекланя пред подвига на българина“, „Българската култура завладя света“, „Българската музика шествува из света“, „България смая света“ и т.н.
И точно както в Съветския съюз, в партията се вля користно или искрено, цялата мътилка на родното патриотарство, за което дори никой не забелязва, че е доста далеч от идеалите на Ленин и Димитър Благоев.
Много по-важно се оказва за момента използуването на патриотизма като средство за отричане на чуждите красоти, чрез превъзнасяне чара на собствената си страна. И така „От Витоша по-високо няма“ не е вече израз на шопска дебелоглавщина, а патриотично чувство, предназначено да охлади желанията на българските граждани да изкачат Алпите или Хималаите. Безспорно българската природа е облагодетелствувана с чудни красоти, но аз не зная една страна в света, която да няма свои собствени красоти. И защо любовта към родната къща трябва да се превръща не само в култ, но и в задължителна омраза към родните къщи на другите?
Когато човек прелиства днешните български вестници, изпитва болезненонеприятното чувство за жестока-примитивна игра, която цели осакатяването на един народ и откъсването му от хуманната общност на съвременното човечество.
Моят съученик Петко беше странно момче. Той имаше неприятния навик да задава въпроси, на които учителите не можеха да отговарят или пък не искаха да отговорят. Това беше в първата година след Девети септември, когато ние току-що бяхме освободени от нашите традиционни братя — освободители, и нашият учител по математика Раденков (който по-късно стана директор, след това началник на средното образование в страната и след това нещо още по-голямо), тържествено каза нещо, което би трябвало да бъде отбелязано от летописците.
„Нашата свобода, момчета, не е КАКВА ДА Е свобода! Тя е свобода с мустаци! И името на тази свобода е Сталин!“
Това беше първият път, когато на нас ни беше казано, че между свободата, окосмяването и бръсненето има нещо общо. Десет години по-късно почти всички щяхме да бъдем наясно по този въпрос, особено когато някои щяха да чуят учтивия израз на дежурния милиционерски офицер:
„Иди се обръсни, че те пускаме на свобода!“
Но в онази особена година тия работи ние не ги знаехме и затова неизбежният Петко най-сериозно запита:
„Господин Раденков, бихте ли ни обяснили каква е разликата между свобода с мустаци, и свобода без мустаци?“
„Разликата е огромна! — отвърна с удоволствие нашият учител. — Свободата без мустаци е абстрактно понятие, което всеки човек може да разбира както си иска. Докато свободата с мустаци е ясно дефинирана от обществените условия и е толкова конкретна, че всеки има най-ясна представа за нея!“
„Смятате ли, че ние скоро ще придобием тази конкретна представа?“ — попита с известно нетърпение Петко.
„Никак не се съмнявам в това!“, отвърна математикът-марксист-ленинец-сталинец, готов да отговори на повече въпроси.
„Доколкото аз схващам тази конкретност на свободата с мустаци — продължи Петко, — а аз ви моля да ме поправите, ако греша, тя се съдържа в правото на избор да имате или да нямате мустаци, като зачитате това право и у другите!“
„Ооо, не! — възкликна нашият учител. — Тя се състои в правото на обществото, според неговите интереси да реши дали да имате или да нямате мустаци!“
„Разбрах най-после! — на свой ред възкликна Петко. — Ние сме освободени от свободата да решаваме да имаме или да нямаме мустаци! Трябва да ви кажа, господин Раденков, че това е много голямо облекчение за нас, защото ние тук, макар че все още не се бръснем, се измъчваме ужасно много с тази дилема — да имаме или да нямаме мустаци. Но след като обществото поеме тази грижа, ние сме, така да се каже, свободни от свободата си да решаваме сами този въпрос! Ето, че за първи път разбирам, че човек МОЖЕ да бъде освободен от свободата си!“
„Точно така! — потвърди нашият учител и добави: — Свободата с мустаци е най-висшата форма на свободата, тъй като освобождава човек от задължението да се чуди какво да прави със свободата си!“
Трябва да си призная, че този диалог, воден в изгрева на нашето ново освобождаване, ме остави с мъчителното чувство, че не съм разбрал нищо. Но с всяка следваща година сякаш нещата се изясняваха все повече и повече, като че мустаците на свободата ставаха все по-дълги и все по-засукани. Но особено просветление настъпи у мен, когато прочетох известната мисъл на Андре Жид:
„Да знаеш как да се освободиш е нищо. Мъчното е да знаеш какво да правиш със свободата си!“
Значи нашият учител беше абсолютно прав — ние бяхме освободени от такава мъка като свободата, просто защото не знаехме какво да направим с нея. Една от най-честите фрази, които слушахме през последвалия четвърт най-свободен век в българската история, беше — че не бива да злоупотребяваме със свободата си.
Веднъж на голямо събрание в квартала, един партиен оратор със забележително дълги и заострени мустаци каза нещо, което направи дълбоко впечатление:
„Русия, другари, ни освободи веднъж! Но ние злоупотребихме с подарената ни свобода и стана нужда Съветският съюз да ни освобождава още веднъж, т.е. отново да ни подарява свободата. Сега, искам да ви предупредя, че ако пак злоупотребим със свободата си, не се надявайте на никаква помощ и на никакви нови подаръци! Казвам ви го и запомнете — Съветският съюз няма да дойде да ни освобождава трети път! Че хората няма да се занимават само с това — всеки век да ни освобождават! Кажете ми, колко пъти ние отидохме да ги освободим тях? Нито веднъж! Тогава откъде-накъде те са длъжни да ни освобождават? Така че, другари, не злоупотребявайте със свободата си! Няма да има трето освобождение!“
Да си кажа откровено аз бях силно опечален от такава трагична възможност — че Съветският съюз няма да ни освободи трети път. И изведнъж ме обзе такъв гняв спрямо тия неблагодарни българи, които бяха злоупотребили с първия подарък. Казах си, какво чудовище трябва да е бил Стефан Стамболов, за да изрази такава непризнателност към освободителите? Как е посмял този невъзпитан българин да не коленичи пред генерал Каулбарс, който дошъл в България да провери точно какво правим със свободата си. Ами как посмя Радославов само 38 години след Освобождението да прати българската армия да се бие срещу освободителите? Ако това не е злоупотреба със свободата, ако това не е неблагодарност, здраве му кажи! Но в края на краищата грешката си остава на Александър Втори. Ами че защо изобщо ни е освобождавал? Защо ни е дал абстрактна свобода, а не конкретна, например свобода с мустаци! Което ще рече, че стамболовци никога не биха дошли на власт. Много наивен човек трябва да е бил Александър Втори, като не е потърсил някои истински руснаци от български произход, които да поемат здраво управлението на България, да разтурят партиите и да обесят незабавно Стамболов и всички като него. Когато руската армия е преминала Дунава при Свищов, толкова ли не е забелязала, че остров Белене си е бил все там?…
Наистина представете си, че руският император беше сложил начело на България един абсолютно верен и предан на Русия управник, ние никога нямаше да злоупотребим със свободата и нямаше изобщо да стане нужда Съветският съюз за втори път да ни я подарява. Колкото и да е голям складът на свободата в Съветския съюз, той ще се поопразни. Ами помислете си само на колко много народи той подари свободата: поляци, чехи, словаци, унгарци, германци, румънци, латвийци, литовци, естонци, монголци, корейци и т.н. Че Съветският съюз да не е някаква безстопанствена мандра на свободата!
И, вътрешно в себе си, аз най-искрено обещах да не злоупотребявам със скъпоценния подарък.
„Ако всеки един българин — казах си аз, — се проникне от такова съзнание, ние ще спестим на Съветския съюз мъката да ни освобождава още веднъж!“
Особено успокоително беше за мен сравнението между Царя-император и Вожда — генералисимус. Можеше със сигурност да се каже, че нашият любим Вожд, баща и учител не повтори грешките на Негово Величество и в резултат на това ние получихме не каква де е свобода, а такава с мустаци. А досега все още няма пример на злоупотреба с мустаката свобода. Нали унгарците и чехите опитаха. И какво излезе? Няма начин да злоупотребиш! И след като не можеш да злоупотребиш със свободата си, единственото което ти остава, е да й се наслаждаваш.
Именно в такова състояние на пълна наслада аз срещнах моя някогашен съученик Петко с неговите странни въпроси. Случайно или не, срещнах го в гробищата при Орландовци. Беше някакъв безкрайно щастлив ден с безспирен дъжд и безнадеждно повтарящи се вопли от няколко едновременни погребения. Но Петко не участвуваше в ничие погребение, а се луташе някак объркан сред гората от паметници.
„Здрасти, Петко, как си?“ — изпречих се срещу него.
Той просия:
„Никога не съм бил по-щастлив! — отвърна той в твърде неполемичен тон. — Толкова съм щастлив, че реших да си потърся гроб!“
Учтиво казано, аз намерих отговора му за безцветна шега. Но той не ме остави в недоумение, а ме хвана за ръка и, като ме поведе през гробищата, започна:
„Слушай, Жан-Жак Русо — да яде кифли! Когато е лежал в лодката и е гледал само небето и си казал, че е най-свободният човек на земята, той се е самозаблуждавал. Не е имал предвид вятъра. Той не е бил толкова свободен, след като вятърът е могъл да тласне лодката, в която посока си иска, и която посока не непременно би съвпаднала с желанието на Жан-Жак! Затова аз, който имам абсолютно всички основания да се смятам за най-свободния човек на земята, искам да кристализирам това чувство като легна в гроб. Няма вятър и човек може да се отдаде на свободната си воля!“
„Какво ми говориш?“ — запитах аз, защото нищо не разбрах от идеята най-свободният човек в България да легне в гроб. Този път се усъмних в разума на Петко и даже го заподозрях в долен опит да злоупотреби със свободата си…
„Ние не сме се виждали почти четири петилетки! — продължи той с по-спокоен, обяснителен тон. — Знаеш още от училище, че моята мечта беше да се осъществя като абсолютно свободен човек. И сега трябва да ти кажа, чувствувам вътре в мен, че съм много близо до това осъществяване. Помниш какви дивотии и глупости бяха натрупали у нас преди Девети септември. Знаеш ли какви усилия ми струваше да очистя всички тия боклуци, за да се почувствувам наистина свободен човек? Трябва да ти призная, че това беше болезнен процес, понякога твърде грозен и неприятен, но аз упорствувах, знаеш какъв инат съм. Да се освободиш от мъката да си свободен — за мен това е революционното, уникалното постижение, с което човек би могъл да се гордее. Не е никак лесно, но нашето общество, партията, идеологията — всички ми помагаха през всеки ден. Когато искаш да се освободиш истински, първото което трябва да направиш е да смачкаш, убиеш без остатък правото ти на избор, защото Сартр е прав, свободата наистина започва от правото на избор. Помисли дълбоко и ще видиш какви тежки проблеми повдига всеки избор, до каква страшна вътрешна драма можеш да стигнеш, ако трябва да избираш между две неща. А какво да кажем, ако трябва да избираш между двеста и две? Това е по-черно робство и от турското. Затова братко, аз си наложих да не избирам никога нищо. Предоставих това задължение на обществото, на партията. И знаеш ли, те са толкова щастливи, че могат да избират вместо тебе, от твое име. А пък аз съм щастлив, че те ме освобождават от това задължение. Аз успях да се усъвършенствувам дори там, че не избрах жена си, а те ми я избраха. И нещо повече, струва ми се, че те избраха и децата ми! И трябва да знаеш колко свободен се чувствувах, че други избираха за мен. Втората ми стъпка към свободата беше още по-голяма, аз успях да се откажа от всякакви претенции да бъда себе си. В редакцията аз съм известен с прозвището:
«Както каже бай Георги!»
Хората се присмиват зад гърба ми, защото са глупави, защото не виждат каква огромна свобода е да не мислиш върху това, което правиш. Друг да мисли! Ти просто правиш това, което ти се каже, без въобще да се замисляш. Най-робският въпрос от всички въпроси е «Защо?». Ако цениш свободата си, прехвърли този въпрос на някой друг. Но някой ще ти възрази, че си се превърнал в инструмент, в оръдие на другите. Но помисли! Точно като инструмент на другите, ти ги надвишаващ със свободата си, защото те имат адското задължение да се чудят какво да правят с тебе!… Ти просто казваш «Партийо, води ме!» И тя те води. Тя отговаря! И това е много важен аспект на нашата свобода, че друг отговаря! И ако стане нещо, винаги можеш да кажеш партията отговаря! Може да ме наричат мекотело. Но аз съм свободно мекотело, а не обременен камък. После, когато разни глупаци у нас започваха да говорят дивотии и да искат свобода на движение, на слово, на организиране и т.н., аз съм първият който написа писмо, с което заявих, че има достатъчно свободно пространство за движение и у нас, че един вестник е абсолютно достатъчен, защото казва всичко, което трябва да се каже, че една обществена организация ни дава далече по-голяма свобода от повече организации… Виждаш ли, вътрешно аз достигнах такава свобода, че за разлика от Жан-Жак твърде често чувствувам, че аз не съм аз, а аз съм това, което всеки би желал да види в мене или както се казва, аз съм се разтворил в обществото…, аз съм всички! Разбираш ли, това е квинтесенцията на свободата, това е мустаката свобода! И единственото, което ми трябва е един гроб, без вятър!“
В този момент, както минавахме край широк паметник, двама скрити яки санитари внезапно се хвърлиха върху Петко, завчас наденаха върху него усмирителна риза и за мой ужас го поведоха към линейката, която чакаше на пътя.
„Аз съм щастлив — викаше той, — защото друг ме води!“
Умря в болницата. Като най-свободния човек. Но, изглежда, свободата му беше изневерила веднъж, защото бе написал до жена си много нормално писмо, което завършваше със следните думи:
„Безкрайно уважавам турците, защото са единствените чужденци, окупирали България, които никога не са претендирали, че са ни освободили.“
Наскоро в Лондон излезе едно ново списание със сполучливо подбраното име „Индекс“, което ни напомня за прочутия папски „Индекс“ на забранените книги. Книжката има солиден вид и добро оформление. И аз прелиствам страниците и с вълнение, защото пред мен е списание за чието съществуване сме мечтали от дълги години. Става дума за издание, посветено на творби от цял свят, които са обект на цензурни санкции, независимо от тяхната идеологическа принадлежност. Едно списание, което си е поставило за задача да служи на свободата на човешката мисъл навсякъде, където тя е потискана. Както първата страница ни пояснява, то се явява издание на новообразуваната Международна асоциация на писатели и интелектуалци под председателството на лорд Гарднер. В редакционния съвет влизат видни общественици, писатели и журналисти като Дейвид Астор, Луис Блум Купър, Едуард Кранкшоу, Дан Якобсън и други. Директор е Майкъл Скамел, а в патронажния съвет влизат имена като Йехуди Менухин, скулпторът Хенри Мур, поетът Оден, актрисата Пеги Ашкрофт, писателката Айрис Мърдок и други.
Всички тези имена безусловно обуславят сериозния характер на списанието и гарантират чистотата на неговите принципи. И човек не може да не оцени и приеме благородната идея на група свободни интелектуалци да служат и да се борят за свободата на най-голямото човешко достойнство — мисленето. Но което е още по-важно, списанието не е антикомунистическо, антифашистко, антисоциалистическо, или каквото и да е „анти“ от този род, а просто списание, което иска да компенсира в някаква степен нравственото унижение на човешкия дух, потискан от всякакъв род цензура. Впрочем мотото на списанието е член 19 от Всеобщата декларация за човешките права:
„Всеки има право на свобода на мнение и изразяването му. Това право включва свободата да се поддържат мнения без вмешателство, както и да се търси и обменя информация и идеи без оглед на средство и граници.“ А задачите на Международната асоциация на писатели и интелектуалци е формулирана, както следва:
1. Да съдействува с различни средства изучаването на конституциите, законите и правилата, отнасящи се до свободата на изразяване и публикация, и да насърчава изследването на цензурата като психологически и философски феномен.
2. Да публикува списанието „Индекс“, което да проучва действието на цензурата в отделните страни във връзка с различните конституции и закони. Примери на цензурирани материали (проза, поезия, статии) ще бъдат публикувани в списанието като резултат на направените разкрития.
3. Ще подпомага публикуването на книги, памфлети, статии и пр., които поради цензурата не могат да достигнат до публиката в техните собствени страни…
Ето че само с тия си задачи списанието и асоциацията, която го издава, идват да запълнят една отдавнашна необходимост. Защото винаги ми се е струвало, че човечеството нехайно е пренебрегвало тази необходимост. Това, разбира се, съвсем не значи, че списанието ще излекува раните на потисническото осакатяване на мисълта, но то е лъч на внимание към всички ония, които въпреки жестоките условия при които се намират, се борят да творят и да се изразяват.
Разбира се, били сме свидетели на множество най-благородни намерения, които в края на краищата са се оказвали не толкова лесно осъществими или са били компрометирани от някакви обстоятелства. Затова с най-голямо внимание прочетох цялата обемиста книжка от 160 страници. В началото е уводната статия на един от основателите на списанието, известният английски поет Стивън Спендер, озаглавена „С грижа за тези, които не са свободни“. В нея той разказва как се е стигнало до идеята, или по-точно — до създаването на необходимостта за създаването на „Индекс“. Той цитира прочувственото писмо от 1970 година, изпратено от сина на Даниел до световно известния писател Греъм Грийн. А също говори за писмото на друг руски писател, който сега се намира в трудов лагер, с което самият той предлага да се проучи възможността за начините за оказване по-осезаема помощ на писателите в потиснатите страни, които не бива да се ограничат само със Съветския съюз и страните от Източна Европа.
Стивън Спендер намира, че произведенията на цензурираните автори от страните на Източна Европа, Гърция, Южна Африка и другаде са между най-вълнуващите и интересни творби, написани в наше време. И той подчертава още веднъж, че ролята на асоциацията е да изучава положението на ония, чийто уста са затворени в собствените им страни, както и да известява на света, към който те духовно принадлежат, всички обстоятелства, свързани с тях. „Това е начин — пише Спендер, — за активизирането на международната съвест през всякакви политически граници.“
Първата голяма статия е посветена на положението на интелигенцията и борбата за културна независимост в Бангладеш. В предисловието се изтъква трагичното избиване на интелектуалците в Дака, което по своята жестокост напомня злодействието на Сталин с избиването на полските офицери в гората Катин. Между 13 и 15 декември 1971 година над 250 бенгалски интелектуалци, цветът на нацията, университетски професори, доктори на науките, видни специалисти са избити. Поместен е списък на част от тях и човек настръхва от онова, което е станало в наши дни.
Следва обстойна статия върху цензурата върху пресата в Бразилия, като се проследява въздействието на закона върху осакатяването на правото на изразяване.
Може да се каже, че основно място в първия брой на „Индекс“ е посветено на Гърция. Започва с встъпителна статия на известния професор Герги Мангакис, озаглавена „Свободата изисква както добродетел, така и смелост“, която е част от заключителната му лекция, изнесена пред студентите в Атинския университет на 5 февруари 1969 година, след което той е бил изгонен от университета. Множество студенти са присъствували на тази лекция и тя ми рисува възхитително честния, смел и обаятелен образ на професор Мангакис. Нека цитирам няколко реда:
„Скъпи студенти, основното съкровище, към което Законът, като институция на цивилизацията е ориентиран, е свободата… Без тази ориентация той се превръща в средство за потисничество в ръцете на властниците, за да осигурява тяхното господство.“… „Юристът трябва да бъде ръководен от същото съкровище на свободата, в противен случай той се превръща просто в служител на Закона, който носи риска да стане жалък слуга на ония, които имат властта!“
Мисля си само колцина наши професори в София, които чувствуват дълбоко значението на „съкровището на свободата“, биха се осмелили да произнесат мислите си пред студентите и да споделят участта на своя колега Мангакис. Но, ще каже някой, у нас не е както в Гърция, у нас е по-друго. На което аз бих отговорил, че нищо на този свят не може да оправдае посегателството върху свободата на мисленето и изразяването, че никакви идеологически, политически, псевдофилософски, литературни аполози на потисничеството не могат да защитят необходимостта от цензурата.
По-нататък следва прочутото „Писмо до европейците“ на Герги Мангакис, което според мен е един от най-прочувствените и мъдри разкази за затвора на един човек. Бих добавил, че това писмо е истинска поема за човешкото достойнство, за страданието и благородството. Затворникът Мангакис размишлява за естествената човешка съпротива срещу диктатурата, за естественото човешко чувство да бъдеш като себе си, да не копираш, да не си маймуна, облечена в човешки дрехи. Мангакис се опитва да обясни на света психологическите и социални мотиви на всеки човек в неговото положение. „Аз изпитах съдбата на жертва. Аз видях лицето на моя инквизитор… Не е лесно да се мъчат хора. Това изисква вътрешно участие. При това положение аз бях по-щастливият. Аз бях унижаваният, аз не унижавах другите…“
По понятни съображения анонимен е следващият в списанието обзор на положението в днешна Гърция, под заглавие „Представлението на часовниковия механизъм“. Авторът пресъздава психологическата картина на съвременната гръцка диктатура. Най-интересното в този обзор е да се установи в каква голяма степен днешните гръцки ръководители са взаимствували средства за потискане на свободата от своите комунистически съседи. А отношението към печата, литературата и изкуството ги приближава доста много до гневните идеолози на социалистическия режим. „На киноизкуството в Гърция, доста анемично, бяха направени убийствени инжекции от конформизъм чрез поощрителни средства, като например държавната награда, която се отрежда всяка година на най-добрия гръцки филм върху национален сюжет.“
По-нататък „Индекс“ отделя внимание на цензурата в Португалия по времето на Салазар и днес, и се спира на някои не съвсем демократични порядки във Великобритания и Съединените щати.
В рубриката за филмовата цензура се съобщава за спирането в Чехия на чешко-българския филм на Рангел Вълчанов „Езоп“, както и на чешкия филм на Евалд Щорм „Седми ден, Осма нощ“. Между забранените нови филми в Чехословакия са „Голямото погребение“, „Убитата неделя“, „Бегълци и странници“ и др. Огромен е списъкът на забранените съветски филми, като се започне със знаменития филм на Тарковски „Андрей Рубльов“ и се свърши със „Зла приказка“ по Достоевски на Алов и Наумов, две от най-силните имена на съветското кино.
„Индекс“ отпечатва и забележителната „последна дума“ на Андрей Амалрик в съда:
„Наказателното преследване на хора заради изразяването на техните мнения ми напомня за средните векове с техните «процеси срещу вещици» и индекси за забранени книги. Но ако средновековната борба срещу еретичните идеи би могла донякъде да бъде обяснена като религиозен фанатизъм, всичко, което става сега се дължи на страха на един режим, който вижда опасност в разпространяването на всякаква мисъл или всякаква идея, чужди на върхушката от бюрокрацията…“
И Амалрик завършва последната си дума:
„Нито ловът на вещици, ръководен от режима, нито този съд, отделен пример на това ми вдъхват респект или страх. Аз разбирам, естествено, че процеси като този са предназначени да уплашат мнозина, и мнозина ще бъдат уплашени — но аз продължавам да мисля, че процесът на идеологическо освобождаване, който сега започна, е необратим. Нямам за какво да моля съда.“
Сигурно ще дойдат времена, когато името на Амалрик ще спасява честта на Русия в преживените дълги години на партийно безчестие.
В особени цветни страници „Индекс“ прави своя индекс, т.е. показва накратко действията на цензурните потисници в цял свят. България присъствува, малко неудобно, само със съобщението за уволнението на Борис Крумов като главен редактор на „Антени“. „Индекс“ обяснява това с някакъв опит на Крумов за независимост, но на мен ми се струва, че списанието не е достатъчно добре информирано, и че най-вероятно уволнението се дължи на всичко друго, но не и на политически причини.
Значителна част от списанието е посветена на руската литература от „самиздат“. Напечатани са четиринадесет поеми на Наталия Горбаневская, младата съветска свободомислеща поетеса. Мисля, че някои от стиховете са много хубави и би трябвало да се стори нещо, за да се преведат и на български. Следва съобщението за освобождаването на Горбаневская от лудницата, където принудително е била задържана заради свободомислието си. От биографията и читателят научава, че тя е родена през 1936 година, че е завършила Ленинградския университет през 1963 година.
Александър Солженицин е представен в списанието с речта си над гроба на поета Твардовски и с един много къс разказ-импресия под заглавие „Транспортни средства“. Разказът е преведен по записа на магнетофонна лента, четен от самия Солженицин.
Следва разказ от Милован Джилас, бившия югославски държавник и партиен ръководител, и една чудна малка поема от прочутия гръцки поет Сеферис.
Разбираемо е, че при такъв кратък преглед на страниците на списанието, човек и при най-добро желание не може да се разпростре подробно, но моята идея беше да се съобщи на слушателите, че такова списание съществува и да дам представа, чрез съдържанието му, доколко то покрива целите, които си е поставило.
Определено мога да кажа, че първият брой на „Индекс“ наистина се е придържал здраво към своите декларирани позиции и, както вече казах, то не е насочено нито срещу комунизма, нито срещу фашизма, нито срещу каквато и да е определена идеология, а срещу онази ужасна деформация на човешкия живот, онази болест на духа, която наричаме потисничество.
И тъкмо затова, независимо от отделни слабости, първият брой на „Индекс“ трябва горещо да се приветствува.
Заглавието на книгата на лорд Беттел „Последната тайна“ е извлечено от следния пасаж от „АРХИПЕЛАГ ГУЛАГ“ на Александър Солженицин: „Изненадващо е, че на Запад, където политически тайни не могат да бъдат укривани дълго време, тъй като те неизбежно биват отпечатвани или разкривани, тайната на ТОЗИ особен акт на предателство е била много добре и внимателно укривана от британското и американското правителства. Това наистина е последната тайна, или една от последните тайни на Втората световна война. Срещайки често тези хора по лагерите, аз не можех да повярвам, че обществото на Запад не знае нищо за действията на Западните правителства, за масовото предаване на обикновени руски хора на изтребление и смърт.“
Книгата на лорд Беттел „Последната тайна“ ни разказва в строга документална повествувателност една от най-чудовищните страници на историята през този век — насилственото репатриране на повече от 2 милиона руси, украинци, казаци, калмици и други, които по време на войната са се намирали в Германия като военнопленници или като работници, и някои от които са се били на германска страна. Това репатриране е станало по силата на едно тайно споразумение, подписано в Ялта от Сталин, Рузвелт и Чърчил, споразумение, което хвърля огромно петно върху хуманистичните претенции на западната цивилизация, която, за да угоди на един сатрап, погазва свещени нравствени принципи.
Нека кажа направо, че книгата на Беттел оказа върху мен по-голямо въздействие отколкото дори „Архипелаг Гулаг“. Защото ако книгата на Солженицин е трагична летопис за престъпленията на един маниакален убиец и диващината на неговите последователи, то книгата на Беттел е книга за падението и безсъвестното отношение на западните правителства и не оставя никакви илюзии, че при подобни обстоятелства те не биха постъпили по подобен начин. Прочитът на тази книга ме втресе, макар нейното появяване да е изблик на самокритика и може би разкаяние.
Както вече казах, „Последната тайна“ е написана строго документално, като се позовава главно на документи на английското правителство, в което лорд Беттел е бил за известно време младши министър, както и на множество показания на очевидци, като английските офицери за свръзка и офицерите от апарата за репатрирането. Тази документална студенина на книгата и придава най-голяма убедителност.
Когато през 1941 година армиите на Хитлер завладяха огромна част от Съветския съюз, милиони съветски войници от всякакви националности попаднаха в германски плен. Голям брой от тях, изправени пред тежките условия на пленническите лагери, се съгласиха да станат работници в Германия, докато други, които имаха стари сметки с комунистическата власт, като казаците, направо и ентусиазирано изявиха желание да се бият срещу Сталин. Тук човек може да види първото лекомислие и глупост на общественото мнение на Запад, което, залюляно в левичарската люлка на тридесетте години, никога не е проумяло какво става в Съветския съюз, за да може да си зададе съвсем нормалния въпрос: „Защо милиони съветски хора всъщност посрещнаха германските войски като освободители и защо стотици хиляди се присъединиха към тях, за да смажат съветската защита?“ Това не се случи нито с френски, нито с английски, нито с американски военнопленници. Съвсем неубедително е да се приписва всичко било на германската пропаганда, било на нацистката жестокост, а да се отминава твърде неудобния факт, че Англия и Америка всъщност бяха съюзници на дявола.
С приближаването на края на войната, все по-голям брой от тези „съветски“ граждани, намиращи се било принудително, било доброволно на германска територия, падат в ръцете на съюзническите войски. Първият въпрос, който възниква, е как те да бъдат третирани? Като врагове или като военнопленници на съюзна държава? И тъкмо навреме, в Ялта, Сталин предявява абсолютно право над тях. Западните съюзници се съгласяват с искането на генералисимуса и особено недостойна чиновническо-угодническа роля играе тогавашният министър на външните работи на Великобритания Антони Идън. Той е този, който ще заповяда първото насилствено репатриране на 10 хиляди души с кораб до Мурманск. Споразумението е всички военнопленници, които са съветски граждани, да бъдат репатрирани независимо дали те искат или не искат. Така редактирано споразумението отваря известна вратичка, която само американците се опитват да държат отворена, а именно, че всеки който претендира, че не е съветски гражданин, не подлежи на репатриране. Последното предизвиква силна реакция от страна на Съветския съюз, който пък държи в ръцете си десетки хиляди западни военнопленници, заловени при завладяването на германските пленнически лагери в Полша и Източна Германия. Лорд Беттел обяснява, че единственото сериозно оправдание, с което и тогава, и днес западните дипломати се опитват да защитят стореното от тях, е именно страхът, че Съветският съюз никога не ще им предаде собствените военнопленници, ако те не предадат неговите. След хвърлянето на американската атомна бомба над Хирошима, човек не може да повярва на такова скърпено обяснение. Човек се приближава до истината, като чете за коленопреклонното отношение на Идън към Сталин.
И така, против волята на огромното мнозинство от тези съветски граждани, те биват насилствено качвани на кораби и откарвани за Съветския съюз. Всяко заминаване на кораб се съпровожда с опити за бягства, опити за самоубийства, хора си прерязват гърлата със счупени бутилки, при преминаването на Босфора имаме всеки път масово скачане от борда на всеки, който знае да плува — и който, разбира се, акуратно е задържан от турската полиция и върнат отново на кораба. Човек въздъхва, когато някакъв отчаян смелчага успява да избяга при Гибралтар. Английски и американски войници конвоират милиони хора към тяхната смърт. Нима това действие не е равностойно на Дахау или Аушвиц?
Потресаващ е докладът на британския офицер за свръзка Юматов, който като преводач придружава един от корабите до Одеса. Още със слизането на брега, вместо да бъдат посрещнати човешки, бившите военнопленници биват отвеждани в един склад край кея, където стрелят автомати. По-късно Юматов сам прониква в склада и вижда кървавата баня. Връщайки се обратно във Великобритания, той отказва да работи повече в това поделение. На военнопленниците, все още в английски лагери, се казва, че онези от полски произход няма да бъдат репатрирани. Изведнъж всеки се обявява за поляк и човек чете за комисията, която изпитва човек по човек, за да отдели поляците от русите. Или да вземем историята със Сидоров, който е работник в Германия и малко преди падането й се оженва, и попада с жена си в английски пленнически лагер. Ражда им се дете. Сидорови не желаят за нищо на света да се върнат в Русия. По една случайност общественото мнение бива скандализирано, тайното споразумение заплашва да излезе наяве и Сидорови са единствените, които успяват да останат във Великобритания.
Може би най-жестоката и най-страшната история е тази на казаците. Това са традиционните противници на съветската власт. От гледна точка на Съветския съюз, те са предатели. От гледна точка на собствената си нация, те са герои. Казаците са буйни, непокорни чада, при това с великолепна дисциплина. Техният конен корпус се предава на западните съюзници без съпротива, защото те заявяват, че врагът им е Съветският съюз. Биват настанени в лагери в Австрия заедно с жените и децата си — около 25 хиляди души. На всички бива казано, че те не ще бъдат репатрирани. Но след това английското командване поканва на конференция всички офицери, 1500 на брой, и ги задържа, за да ги предаде на съветските власти. Никой не може да каже колко казашки офицери в тази страшна нощ са се самоубили. На другия ден, когато съветските камиони пристигат, се разиграва една от най-трагичните сцени на казашката драма. Представете си всички тия мъже, родени войници, коленичили, за да изпеят последното Отче наш. След което започва истинска ръкопашна битка между тях и въоръжените им английски пазачи. Накрая те са качени на камионите, начело с генерал Доманов, и откарани към другата, по-страшната смърт.
Книгата на лорд Беттел е един безспорно смел отчет за западното съучастничество и принос към едно от най-големите злодейства, които историята познава. И тя сякаш идва да напомни и предупреди правителства и общество за отговорността, която Западът носи за съхраняването на човешкия облик на тази нещастна планета.
Не вярвам да има много страни по света, където съответният режим да е заповядал на подчинените му граждани в определен ден да празнуват свободата, а следващия ден да празнуват Държавната сигурност, милицията или полицията. Струва ми се, че в това тясно съседство на двата празника в България — 9-ти септември „Ден на свободата“, и 10 септември „Ден на милицията и държавна сигурност“ — някой без да иска е изразил по най-ироничен начин същността на 34 годишната българска ера. Само талантът на голям сатирик би могъл да постави редом очевидно несъвместими понятия. Денят на свободата бива следван на другия ден от Деня на нейното отрицание, деня на онзи институт, чиито най-мек синоним е потисничеството.
Всеки българин не може да не забележи колко наивна е била в това отношение (и колко недосетлива) някогашната полиция. Денят на свети Арахангел Михаил беше ден на касапите и полицаите. Но ако тази празнична комбинация от касапи и полицаи ни слисва с пряката идея за очевидно професионално подобие, то празничната комбинация днес от Свобода и Държавна сигурност ни омайва със своята абсурдност, с качеството си на свръхгавра.
Ако можех сега да запитам един някогашен мой познат, полковник от Държавна сигурност и настоящ член на Съюза на писателите, защо „Денят на свободата“ се придружава от деня на Държавна сигурност, той вероятно би ми отговорил:
„Че каква свобода може да има без Държавна сигурност? Кой ще я пази свободата?“
И ако при тази декларация аз изразех мълчаливо съмнение, той би продължил по следния логичен път:
„Ако нямаше свобода в нашата родина, тогава не би имало нужда от Държавна сигурност. Колкото по-голяма е нашата свобода, толкова по-голяма и по-силна трябва да бъде нашата Държавна сигурност. Ето защо ония страни, които нямат свобода /нито ден на свободата/ нямат и Държавна сигурност, което означава, че не ги е грижа за свободата. Разбираш ли, съществуването на държавна сигурност не е нищо друго, освен необходим израз на грижата за свободата. Не можеш ти да оставиш свободата току-така свободно да се разнася нагоре-надолу, и всеки да прави с нея каквото си иска. Трябва грижа и грижата сме ние!“
И ако моят някогашен приятел Киро чуеше този разговор, би ме дръпнал встрани и би ми казал почти шепнешком:
„Защо си толкова глупав и прост! Девети и десети септември не са два празника, а един-единствен, който се казва «Ден на свободата за милицията!».“
И сега си спомням една наистина страшна тирада на моя съсед по легло в болницата, Борката, с преброените дни.
„Докторе — обърна се той към лекаря на отделението, — защо да не празнуваме Ден на здравето?“
„Защото не е много уместно да се празнува Ден на здравето в болница и от болни хора!“ — отвърна внимателно лекарят.
„Защо, бе докторе — повиши глас Борката. — НАЛИ НИЕ ПРАЗНУВАМЕ ТОВА, КОЕТО ГО НЯМАМЕ?“
Лекарят и аз се погледнахме с подозрение. Но Борката знаеше, че няма какво да губи и изригна трескаво, почти на един дъх:
„Не празнуваме ли Новата година именно защото няма нищо ново. Не празнуваме ли Ден на труда именно защото ненавиждаме работата. Не празнуваме ли ден на печата, защото няма никакъв печат? Не празнуваме ли Ден на конституцията, именно защото няма никаква конституция. Защо тогава ние умиращите да не празнуваме Ден на здравето? Защо лудите да не празнуват Деня на ума?“
И лекарят и аз се направихме, че не сме чули. Борката си отиде, но през всичките тези години неведнъж чувах високия му, почти писклив глас:
„НАЛИ НИЕ ПРАЗНУВАМЕ ТОВА, КОЕТО ГО НЯМАМЕ?“
Много пъти през тези години бях уверяван по най-категоричен начин, че не само се празнуваше това, което го нямаше, т.е. не само празниците бяха изпразнени от съдържанието, съответствуващо на техните имена, но и маса понятия, маса думи имаха точно обратното съдържание. Колко пъти съм се смайвал от пълната несъвместимост на думи и съдържание в официалния речник на режима. Понякога ми се струваше, че затъвам в непроходимо тресавище между истинското съдържание на думите и неговото пълно отрицание, че преставам да разбирам какъв смисъл е вложен в произнесения звук, в написаното слово.
И пак на помощ ми дойде моят приятел Киро. Нека цитирам един от съветите му, които съм записал така, както съм ги чул:
„Цаката му е, братко, да умееш да превеждаш. Не от английски, не от руски или от немски, а от български на български. Това са два съвсем различни езика — предишният и сегашният или нека ги означим като НАШИЯТ и ТЕХНИЯТ. Някой ще каже, ами нали и единият и другият език са всъщност български език. Абсолютно погрешно! Това са два различни езика, толкова различни, колкото ако единият се чете отзад напред. Защото съдържанието е точно обратното. Точно на 180 градуса! Например, ако аз дойда и ти кажа «нека да ти ПОМОГНА в нещо си», това означава, че ти предлагам помощ, че можеш да разчиташ на мене. Но когато в предприятието директорът каже «нека да ПОМОГНЕМ на другаря да се оправи», това означава «нека го натопим докрай, нека натиснем главата му в кюпа, та по-бърже да пукне!» Или пък, ако те извика началството и ти каже «ние сме приятели, нали?», това означава, че всъщност човекът те мрази до дъното на душата си. И всичко е така. Всяка тяхна дума има обратно съдържание на нашата дума. Когато казват «свобода», това значи робство, а когато казват «робство», това значи «свобода». Когато наричат някакво движение «реакция», това всъщност означава най-прогресивно движение. А когато кажат, че нещо е прогресивно, това си е истинска реакция. Когато кажат «ревизионизъм», това значи просто «антидогматизъм». Когато нарекат някого «любим вожд на народа», това означава, че той е най-ненавижданият човек в страната. Когато говорят за независимост това означава абсолютна зависимост. Когато кажат «патриотизъм» — това значи да сме верни на чужда държава. Когато кажат «щастие» — това означава голямо нещастие. Когато обещаят, че благосъстоянието на народа ще се увеличи, това означава че голяма беднотия ни чака. Когато кажат да се ПЕСТИ народната пара или валутата, това значи, че се готвят да пилеят двойно повече. Когато ти кажат, че изкуството и литературата трябвало да отразяват действителността, това означава, че не бива да имат нищо общо с нея. Когато ти устройват избор, това означава, че всъщност няма да имаш никакъв избор… Разбра ли ме добре, сега? В нашата страна ние имаме два езика — език и антиезик. И ако не си добър преводач — яка ти душа!“
След това Кирово обяснение става ясно, че ако на времето касапите и полицаите празнуваха заедно в един и същи ден, това е било чиста случайност. Но няма абсолютно нищо случайно в съвместното празнуване на Деня на Свободата и Деня на Държавна сигурност. Защото по Кировия тълковен речник на езика и антиезика, това е Ден на потисничеството и Ден на човешката несигурност.
Но за да не бъде човек голословен, когато борави с такива опасни понятия като свобода и потисничество, бих се опитал за 34 път да направя едно сравнение между живота на българите през кой и да е девети септември на трийсетте години, и кой и да е девети септември през последните трийсет години. По този начин ще стане ясно дали Денят на свободата наистина е направил българите по-свободни или пък просто ги е освободил от самата свобода. А единственият критерий за свобода, който историята е утвърдила до ден-днешен, са правата (или свободите), на които се радва отделният обикновен човек. Свободните общества и свободните държави са свободни само дотолкова, доколкото са осигурили свобода за своите отделни обикновени граждани. На нормален човешки език не съществува друг критерий за свободна страна. За никое здраво човешко съзнание не е възможно да приеме, че например едно общество от затворници, живеещо според затворническия правилник, откъснато от света с високи стени, обучени кучета и стреляща без предупреждение охрана, може да се нарича СВОБОДНО ОБЩЕСТВО. Нещо повече, и това специално искам да подчертая, ако същите затворници спят на пухени възглавници, ядат фазани с кестени, имат разкошни телевизори и още по-разкошни автомобили, ядат със сребърни прибори и могат да се радват на най-скъпи удоволствия — това с нищо не променя статута им на затворници. Те не са и не могат да бъдат свободни хора, поради простата причина, че не могат да отидат отвъд стените и кучетата.
Тази елементарна истина изглежда странно пренебрегната от ония, които казват, че българите сега били със 720 процента по-щастливи, отколкото българите преди 40 години, тъй като имали асфалтови шосета и броят на тракторите се увеличил с 490 процента или нещо подобно. Асфалтовите пътища и тракторите безспорно са важно нещо от живота на съвременния човек, но те сами за себе си едва ли имат някакво значение за свободата на кой и да е отделен българин. Още по-малко за щастието му.
Преди идването на комунистите на власт в България, повечето от пътищата наистина бяха прашни (както бяха по онова време в много страни по света). Но по тези прашни пътища се ходеше значително по-свободно и те водеха човека много далече. Притежаването на паспорт за чужбина беше зачитано гражданско право и не представляваше проблем за никого, нито пък съществуваше страшната машина на днешния паспортен отдел при Дирекцията на народната милиция. Почти сигурен съм, че ако човек запита днешните български граждани какво биха предпочели — да имат прашни пътища с паспорти или асфалтови пътища без паспорти — отговорът категорично би бил в полза на прахта. Разбира се, асфалтовите пътища не се дължат на комунистическия режим, а на развитието на цивилизацията и технологията и твърде възможно е при демократично управление страната да придобиеше по-удобни и по-широки асфалтови пътища.
Но когато говорим за правото на гражданите на свободно движение, ние не трябва да изчерпваме въпроса само с пътуването за чужбина. Преди Девети септември — още по-точно, преди войната — в България не съществуваше системата на закрепостяване на гражданите ДО ЖИВОТ към дадено предприятие или дадено населено място. Въпросът с промяната на жителството беше въпрос на лично желание и материални възможности. Така че денят на свободата освободи българските граждани от една традиционна българска свобода. Все пак човек трябва да признае, че нещата не са както в Съветския съюз, т.е. все още не се иска разрешение от милицията, за да отиде някой софиянец в Перник, или пък старозагорчанин в Пловдив. Но в процеса на проектираната интеграция би могло да се стигне и до подобно ограничаване на вътрешните пътувания.
Прехвърляйки се в сферата на най-основното човешко право, словото, ние не можем да не потръпнем от огромната разлика между „черното“ (както го ругаят) минало и светлото (както го славословят) настояще. Въпреки известни ограничения в дадени периоди, в страната съществуваше принципна свобода на словото и дори комунистите в значителна степен се ползуваха от нея. Онзи, който се съмнява в това, нека отиде в народната библиотека „Иван Вазов“ и просто прелисти издаваните дори по времето на войната вестници. Цялата комунистическа и лява литература (даже чисто подривната литература) се разпространяваше почти безпрепятствено. Не е възможно да си представим днес, че ако един писател напише роман, с който атакува идейната и нравствена същност на строя, този роман ще види бял свят. Но романът „СНАХА“ на Георги Караславов, на комуниста Караславов беше не само публикуван, но получи и официална награда… от „фашисткия мракобеснически режим“. Цензорът от старите времена, на мен поне, ми изглежда мил и наивен човек в сравнение със страхотната тотална цензура на днешния режим. Но да оставим литературата и вестниците, а да преминем на нещо далече по-важно. Ако при някогашните диктаторски и полудиктаторски режими проблемът на гражданите беше как да изкажат на всеослушание това, което мислят, проблемът на гражданите в днешните комунистически страни е как да скрият това, което мислят. Неотдавна, имайки предвид положението в Чехословакия, видният американски писател Артър Милър заяви, че именно поради силния инстинкт на хората да крият мислите си се е появила опасност от пълното обезсмисляне на цял национален език. Както чувате, това не е много далече от Кировата теория за езика и антиезика. Днес никой българин не може да си представи, че би имал дързостта да стане и каже на представителите на режима точно какво мисли за тях. И дори когато такива импулси на гражданска смелост се появяват, те бързо се стопяват в страхливата тишина на масата. Дори уж поощряваната официално критика и самокритика в края на краищата се свежда до перверзни комплименти към режима, и си остава далече от истината.
Друго човешко право — на което българите по традиция са се радвали в миналото, дори и при полудиктаторски режими, а именно правото на свободно сдружаване — днес принадлежи към царството на отдавна умрелите блянове. Никак не е необходимо да влизам във всеизвестни подробности. Но за онези млади български граждани, които биха изпитали някакво съмнение към това, което казвам, бих предложил — опитайте се да образувате някакъв най-безобиден кръжок или дружество. Да кажем „Дружество на приятелите на пойните птички“. И тогава най-мекият отговор на властите ще бъде, че такова дружество никому не е нужно и че дейността му всъщност се покрива с тази на Ловно-рибарския съюз. Но по-вероятният отговор ще бъде: „За какви пойни птички става дума?“. Кой би дръзнал да говори за свободно професионално, религиозно, идейно или политическо организиране? На българските граждани без съмнение е предоставена свободата да членуват задължително в Отечествения фронт и разни други казионни организации.
Тук естествено стигаме до правото на свободни избори. От всички досега споменати права това е най-абсурдното в днешна България. Ето ви типичен случай, когато целият смисъл на глагола ИЗБИРАМ — а именно ПРЕДПОЧИТАНЕТО на ЕДНО НЕЩО от НЯКОЛКО НЕЩА — е ликвидиран, и днес на българските граждани е предоставена шизофреничната възможност да ИЗБИРАТ ЕДНО НЕЩО от ЕДНО НЕЩО. Въпреки ликвидирането на партиите с преврата от 19 май 1934 година, в Народното събрание все пак се озоваха огромен брой народни представители — противници на тогавашното правителство, защото въпреки всичко глаголът ИЗБИРАМ все още имаше смисъл.
Трябва ли да говоря за неприкосновеността на кореспонденцията, когато и децата в днешна България знаят за рутинното отваряне на кореспонденцията на всеки български гражданин, към когото Държавна сигурност проявява интерес. Трябва ли да споменавам за трите списъка за подслушване на телефонни разговори — постоянно, периодично и временно — с които бяха удостоени софийските граждани по мое време…
А какво да кажем за неприкосновеността на жилището, за правото на справедливо правораздаване, за равенството пред законите, за свободно вероизповедание и така нататък…
Всички тия човешки права и свободи, които дори се съдържат в духа на прокламацията на Отечествения фронт и в името на които неговото правителство взе властта на 9-ти септември — „Денят на свободата“, изглежда бяха бързо погребани на другия ден — 10 септември, „Денят на народната милиция и Държавната сигурност!“.
И сега си спомням за онзи лозунг, опънат навръх 10 септември на една голяма българска гара, където върху червеното платно с „революционна искреност“ беше написано:
„Да живее десети септември, ден на Народната милиция — единствена опора на Народната власт!“
Още преди много време бях чул за тази особена поема на Александър Солженицин, която той създал в лагера за принудителен труд, но не я записал, а само я запомнил. Писмената форма на поемата, както и нейното заглавие, са се появили едва след освобождаването му. Сега, след толкова години, поемата е пред мен в руското издание от 1974 година в Париж и с току-що появилия се превод на английски.
Както всяка предишна творба на големия руски писател, поемата „ПРУСКИ НОЩИ“ предизвика интерес към който този път се прибави и любопитството да се види що за поет е Солженицин. Досега ние го знаехме като чудесен разказвач, като силен романист и като твърде емоционален документалист. И трябва веднага да се каже, че любителите на поезията не биха останали много очаровани от чисто поетичната страна на „ПРУСКИ НОЩИ“. В точния смисъл на думата, едва ли би могло да се говори за друго, освен за римувана и ритмувана проза. Критиците вече определиха жанрово поемата като „разказна поезия“.
Но за мен жанровите особености на Солженициновата поема не са толкова интересни. В края на краищата всяка форма на изкуство бива приета дотолкова, доколкото защитава съдържанието. А това съдържание този път ни разкрива друг свят, който паметта на Солженицин е съхранила, за да бъде постоянно бреме за съвестта.
Поемата „ПРУСКИ НОЩИ“ ни връща назад към първите януарски дни на 1945 година, когато съветската армия нахлува в Източна Прусия. Всред тази армия е и младият артилерийски офицер Александър Солженицин, който става свидетел на най-ужасяващи събития. По една съдбовна случайност Вторият белоруски фронт, към който принадлежи Солженицин, достига на 20 и 22 януари 1945 година Найденбург и Аленщнайн като следва точно линията на настъплението на Втората армия на генерал Самсонов през 1914 година, която бива обкръжена от германците и напълно унищожена само на няколко километра източно от Найденбург. Това поражение Солженицин вече описа в романа си „АВГУСТ 1914“. „ПРУСКИ НОЩИ“ ни разказват за съветската победа 31 години по-късно. Но дали победата на едната армия над другата армия представлява триумф на победата над злото? Дали тази победа е демонстрация на по-достоен, по-нравствен, по-човечен дух?
И тук, както във всички свои творби, Солженицин подлага на преоценка, в името на истината, на официалните тълкувания на исторически факти.
Никъде другаде в съвременната съветска литература ние нямаме образа на този съветски офицер, в чието съзнание възникват болезнени въпроси, който вижда неща, пред които всички официални писатели и поети си затварят очите, и който се опитва да съди нещата чрез виновна човешка съвест.
До публикуването на „ПРУСКИ НОЩИ“ Солженицин писа съвсем малко за своя опит от времето на войната. Опит, който по негови собствени думи, е имал най-решително значение за оформянето на бъдещите му възгледи. Втората световна война е голямото събитие в неговия живот, в известно отношение по-голямо от престоя му в лагера, и повече от явно Солженицин е възнамерявал да се спре върху това време. И за мен „ПРУСКИ НОЩИ“ е по-скоро музикалната увертюра към бъдещ обемист и внушителен епос. Затова е твърде интересно да се улови предсказанието, заложено в увертюрата, за посоката, в която ще се движи ненаписаната още творба. Поемата започва с познатия победоносен патос на настъплението на съветската армия, но постепенно, вдъхновените от победоносния марш очи на съветския офицер, започват да се спират на особеностите на германската земя и волю-неволю да сравняват високите красиви къщи със сламените колиби на своите собствени съветски села. Изненадата преминава в болка, болката в ярост, която крещи:
„Изгорете тия къщи, братя!“
Но проклетите солидни немски стени не горят, не ги хваща огън, докато накрая съветските войници успяват да победят нощта със заревото от пожари. И едва тогава — в януарския студ, през нощта — те се сещат, че всъщност са изгорили квартирите, в които биха могли да спят.
После идва сцената на площада в германския град, където сякаш още по-силно и по-болезнено личи богатството на немския начин на живот, в сравнение с отчайващата мизерия и бедното в Русия.
„Това е денят на неизвестния воин!“, провиква се Солженицин, за да започне описанието на най-потресаваща картина на безумно плячкосване, което вършат войните на комунистическата страна. Магазини за спиртни напитки са разбити, в раниците се натъпкват черни смокинги, роялът от „гастхауз“ се изхвърля на площада и клавишите му се чупят със стара лопата. И накрая онова, което не може да се задигне или разруши, отново бива подпалено. Още един пожар. И още един пожар.
Това е страшна картина на играещи пламъци, които поглъщат вековни сгради и вековен труд. Но „политическите комисари всичко са разрешили, а военните съдилища — заминали в отпуск“.
Изглежда, че войната между двете армии е свършила. Но войната между армията победител и беззащитното гражданско население е започнала с целия си ужас. Същата картина на плячкосване, разрушение и опожаряване идва и в Найденбург. Развилнелите се съветски войници отново грабят и се опитват да носят със себе си всичко, което им попадне, дори най-ненужни, смешни вещи. „Победителите на Европа“, казва Солженицин, са натъпкали камионите си с прахосмукачки, вино, свещи, поли, рамки за картини, немски пишещи машини, гребени, вилици и чаши, салам и сирене, и накрая запалват общинската кула, на която часовникът, въпреки пожара, продължава да върви.
Населението изглежда се е изпокрило под земята. Но руските солдати го намират. Водят съветския офицер в един дом, който не е опожарен, само ограбен, само обезобразен. На земята лежи тежко ранена, но все още жива майката, а до нея малката и дъщеря — мъртва. Офицерът се пита дали един взвод или цяла рота са изнасилили майката и дъщерята. „Убий ме, войнико!“, моли майката. А те са семейството на стар германски комунист, който посрещнал съветската армия с хляб и сол.
И пак същата картина — още по-жестока, още по-свирепа — се повтаря в Аленщайн, където купища захар горят с виолетов пламък, всичко е разбито и ограбено, а двама узбеки се бият за плячката си в една локва.
Картината на безчинствуващите победители са предадени с внушителност, която ми напомня силните страници на „КЪРВАВА ПЕСЕН“ на Пенчо Славейков. Като че това не е редовна, дисциплинирана армия на голяма и силна държава, а истински башибозук, който ни връща назад към времената на Атила. Тук Солженицин не коментира, а просто пресъздава жестоката истина на тази война между въоръжена до зъби армия и беззащитни жени и деца. Колко ужас има в простата картина на нахлулите в самотна къщичка съветски войници, които без никаква причина убиват съпругата, отправят цял автоматичен откос в прикования на легло болен съпруг и гонят като заек малкото им момченце, като стрелят по него като по мишена, но то успява да избяга…
Оправданието, че всичко това е отмъщение за действията на германците в Русия, тук няма никаква тежест. „Око за око“, „Зъб за зъб“ не прави ужаса по-малко ужасен. Старият принцип, че войната оправдавала всичко, тук в поемата на Солженицин „ПРУСКИ НОЩИ“ води до пълно отвращение и до кристално ясната идея, че войната не оправдава нищо.
Когато малкото германско дете успява да избяга от автоматите на пияните съветски войници, Солженицин завършва цялата картина с думите:
„Той избяга… Но когато порасне?“
И пак там, край Аленщайн, по дългия зимен път младият съветски офицер среща колоната от току-що освободени съветски военнопленници. Това е една от най-силните и тъжни картини. Вървят тези освободени съветски хора назад, към своята родина, която вече ги е осъдила; вървят със съзнанието, че немските лагери, в които са били са нищо пред ужаса на собствените лагери, чакащи ги някъде далече в убийствения студ зад Полярния кръг. Уж освободени, а никой не ги е посрещнал с усмивка, никой не ги е поканил да празнуват победата, никой няма добра дума за тях. Те са единствените хора в света, които никой не желае — нито победители, нито победени…
И това печално видение се сменя отново с друга варварска картина. Авангардна част пресича пътя на цял конвой шейни от напуснали родните си села немски селяни, главно жени и деца, които се оттеглят на запад с оскъден багаж. Съветското войнство храбро се хвърля към жените. Но най-страшна, истински кошмарна, е картината на войниците, които пред очите на офицера разстрелват за нищо немско момиче…
Тук разказът в ритми и рими на Солженицин спира, за да потърси обяснението, за да отговори на пронизващо болезнения въпрос ЗАЩО. Отговорът не е в пропагандните плакати на Жданов, нито в лъжливите кореспонденции на Сурков и Горбатов или „старшият фокусник Иля Еренбург“ (И аз бих могъл да съм един от тях, извиква Солженицин).
„ВСИЧКИ ТАКА ПРАВЯТ“ провиква се младият офицер, за да надвие ужаса и отвращението, които са го обзели. Той няма никакъв друг изход, освен да принадлежи на своите, освен да бъде като тях. И сега идва силният, драматичен финал на поемата, когато офицерът също заставя насилствено немска девойка да спи с него. Той не я изнасилва, както правят другите, той просто я заставя. И когато това става, резултатът е точно обратният. Бунтът на съзнанието му избухва още по-силно. Погнусата от собствената постъпка го води до още по-пълно отрезвяване и колебанията му се превръщат в решителност. Това е спасение чрез падението. Ние знаем, че от тук нататък този офицер ще се обърне против собствената си армия.
Автобиографично, кратко време след акцията при Аленщайн, Солженицин е арестуван и поемата сигурно ни разкрива нравствените основания, които са тласнали младият съветски офицер към гибел.
Както казах в началото, цялата сила на тази поема не е в нейната поетична форма, а в твърде прозаичните и драматични картини, които разказът изгражда. Това е кошмарна върволица от ужасни спомени, които идват да погребат всички захаросани измишльотини за романтиката на войната, за човечния триумф на победата, за хуманността на съветската армия. Поемата не е клевета срещу една страна, защото никоя истина не може да бъде клевета.
Но преди всичко това е поема за личната отговорност на човека. Тук Солженицин отново извисява нравствения проблем, пред който е изправено цялото днешно организирано и индивидуално човечество. Въпросът за личната отговорност излиза с най-страшна острота против всички цинични оправдания за справедливи каузи, против всички прикривания зад гърба на партии, масови организации или цели народи. Поемата „ПРУСКИ НОЩИ“ е апел към отделното човешко съзнание да не позволи никога, никому да бъде въвлечено в чудовищните деяния, на които офицерът Солженицин е бил свидетел.
Не зная доколко тази поема е принос към литературното майсторство на големия руски писател, но безспорно тя е значителен принос към неговото дело — да се служи фанатично на истината, дори когато тази истина стреля срещу самия него, съветския офицер, и войниците му, към които той е изпитал братска привързаност и любов.
Човек трябва да съжалява средновековните алхимици, фанатичните търсачи на вълшебния философски камък, затова че не са имали късмета да живеят в подходящия век и всред подходящото общество. Техните амбиции да превърнат обикновеното стъкло в диамант, желязото в злато и сламата в сърма така са и угаснали сред презрителното недоверие на техните съвременници. Според мен нещастието на тези среднощни поети на псевдонауката се е състояло главно в липсата на добре организирана пропагандна машина. Защото, както нашият век показа и продължава да показва, пропагандната машина в ръцете на един тоталитарен режим сама за себе си представлява вълшебството на философския камък, т.е. може да превърне нищото в нещо — разбира се, при дадени обстоятелства. Явно средновековните дейци на илюзиите не са имали на разположение такива чудесни агитационни средства като радиото и телевизията, нито дори кино и телеграфна агенция. Но какво им е пречило да организират трубадурите в ударни агитки, които да скандират без прекъсване, че стъклото е диамант, че сламата е сърма и желязото — злато? Какво им е пречило да създадат законодателство, че всеки който изрази съмнение в песента на трубадурите трябва да бъде набит на кол? Тогава всичко щеше да бъде наред… поне докато трубадурите прегракнат или пък настъпи ерата на глухонемите.
Някой би ми възразил, че нямам право да се подигравам на алхимиците, защото те са били честни към своето дело и, колкото и болезнено да е било за тях, накрая са намирали сили да признаят, че всичко е било напразно и че не е било възможно да се превърне нищо в нещо, нито да се построи перпетум-мобиле. Те честно и почтено са вдигнали ръце пред законите на науката. И това е много съществена разлика между тях и днешните политически алхимици, които продължават да скандират, че държат в ръцете си бъдещото щастие на човечеството, че притежават философския камък на историята.
Може би основната причина за провала на старите алхимици е била в това, че те са се захванали с такива очевидни проблеми като превръщането на желязо в злато, забравяйки, че всяко човешко същество може лесно да разпознае единия метал от другия. Виж, ако бяха се заели с нещо от областта на духовния живот, на изкуството, литературата, философията, идеологията, тогава биха могли да разчитат на успех. Колко по-умни са техните партийни последователи, когато се захващат да превръщат един бездарник в гений, един политически въжеиграч в национален герой, една пошла картина в шедьовър, една отвратителна постановка в най-високо постижение, един плиткоумен роман — в литературна класика. Никога, нито за секунда, те не се опитват да приложат своя диалектически окус-фокус-препаратус, за да превърнат например зле стопанисваната земя на Русия и Украйна в житница на света, нито да подобрят разнебитеното си снабдяване…
Друга причина за неуспеха на средновековните алхимици е, че те не са се сетили да ликвидират сериозните представители на науката, да ги заклеймят като робовладелски остатъци, да отрекат постиженията им, да забранят книгите им и да ликвидират всякакви следи, всичко, което би могло да бъде критерий при приемането на техните амбициозни теории…
Това, на което ние, в нашия век, сме свидетели, представлява двупосочен процес на партийно-алхимически фалшификации, т.е. от една страна НЕЩО се превръща в НИЩО, а от друга страна пък НИЩО се превръща в НЕЩО. Партийните понятия НЕЩО и НИЩО не се определят според критериите на обективната, научна действителност, а от това доколко те служат на текущата партийна доктрина. Щом като НЕЩО не е в угода на другаря диктатор, то се обявява за НИЩО, избутва се встрани, затрупва се, погребва се. Но празното пространство винаги буди спомени за онова, което е било преди. И по тази причина на мястото на премахнатото НЕЩО се поставя едно НИЩО, провъзгласено за НЕЩО.
Но някой ще каже: „Ами хората? Те не виждат ли, че НЕЩО е заменено с НИЩО? Толкова ли са глупави да не видят разликата?“
Тук вече идва великата магия на тоталната пропаганда. Д-р Гьобелс би могъл да бъде само чирак пред умението на ония, чиято милионократно повторена лъжа се превръща в… истина. Алхимична истина, но все пак истина, която е полезна, нужна на съответния режим. Нали всяка полезна лъжа е далече по-необходима от всяка вредна истина?
Ала нека дам няколко нагледни примера на такива съвременни алхимични фокуси:
Живееше в една от тези страни скромно, тихо, дисциплинирано момченце. То не блестеше с никакви особени качества, нито проявяваше някакъв забележителен талант в каква да е област. То дори не знаеше, че най-големият му талант щеше да се окаже именно липсата на всякакъв талант. И понеже момченцето нямаше самостоятелен ум, и не можеше нищо да решава със собствената си глава, то естествено стана член на съответната партия, където единствената му функция беше да гласува за всеки, който е най-силен в момента. Междувременно момченцето почувствува някакъв литературен напън, който се изрази във взимане на диплома по филология и пописване из вестниците на някоя мършава дописка. До този момент никой не бе забелязал неговото съществуване, защото в литературно-художествен смисъл той беше равен на абсолютното нищо. Но какъв късмет всъщност е да си чиста нула! По някакъв повод режимът извърши чистка на цяла редколегия, където някои хора се бяха опитали да пишат онова, което мислят. Двама или трима от тях се бяха оформили като не особено приятни за ръководството личности. И затова инстинктивно търсенето на техни заместници се превърна в търсене на гарантирано безличие. И ето, нечии наблюдателни очи успяха да доловят нулевата стойност на нашето момченце. „Ние сме в състояние да дадем смисъл на всяка нула, като поставим пред нея цифрата, която ни трябва!“
Разбира се, когато назначават НИЩОТО заради качеството му на НИЩО, предварително го обявяват за НЕЩО.
Цялата мощна машина на системата започва да работи за създаването на име, авторитет, популярност на новоизкалъпения важен другар Д. По-опитни другари се заемат да му помогнат да понапише някакво и друго произведение — статийки, очерци, беседи, че дори и романче. Няма никакво значение, че всичкото е ала-бала-портокала. Критиците от всевъзможни издания, верни на системата (критиците също в голямото си мнозинство са алхимически превърнато НИЩО в НЕЩО), се втурнаха да публикуват обемисти статии за забележителните качества на писанията на другаря Д. Изведнъж се оказа, че той имал особена дълбочина на мисълта, че изразните му средства били ЗАГАДЪЧНО прости, че речта му била ЗВУЧНО КРАСИВА, че той разравял корените на родния си край и внасял нов цвят върху палитрата на родната книжнина…
И след като новооткритият творец и важен член на важна редколегия получи толкова много похвали за своето безспорно творчество, следваше да му се даде и награда. Въпреки че в комисията за наградите имаше някакви съмнения, те бързо бяха смачкани от „пътеводната звезда“ на новата личност. Той беше награден и провъзгласен за откритието на годината. Оттук нататък нещата се развиха като по ноти. Другарят Д. стана партиен секретар на важен институт, където цялата му работа беше както и преди — да бъде послушен, безотказен робот на ония, които го бяха превърнали от НИЩО в НЕЩО. Едно нещо той знаеше много добре, понякога дори го съзнаваше с твърде мъчителна болка; че без неговите повелители, без могъщата магия на системата той би си останал за цял живот едно скромно, незабелязано нищо.
„Аз всичко дължа на тази система и съм готов да умра за нея! Системата ме направи това, което съм!“ — произнасяше гордо той в своите речи пред младите си последователи от комсомола.
Той беше вече в номенклатурния списък, явяваше се по коктейли и приеми — понапълнял, със самочувствие на признат гений, със замислеността на гражданин, от когото зависят много неща, с жестове на снизхождение, с няколко добре заучени шеги, с добър арсенал от цитати и дори (какъв шик) намек за самоирония… Той беше триумфиращият успех на партийната алхимия.
Последваха лауреатства, дъжд от медали и титли — заслужил, народен — снимки по вестниците и т.н. Неговата главна опора вече бяха няколкото дузини личности, партийно производство: еднакво безлични, еднакво бездарни, еднакво послушни, еднакво тщеславни. Всички те бяха свързани в бетонно здрав съюз. Глупостите, които другарят Д. пишеше или казваше, се отпечатваха в списанието на другаря В., минаваха по радиото в отдела на другаря Г., биваха рецензирани от другаря Ж., докладвани пред голямото началство от другаря З. и прочие по принципа на скачените съдове. Обратното, всеки опит за критика срещу другаря Д. биваше съответно смачкван от всички останали негови апапи.
Понеже, въпреки високото си положение, вътрешно той си оставаше НИЩО, системата никога не се почувствува заплашена от него. Затова тя щедро го ползуваше и щедро го възнаграждаваше. Той не можеше да я изненада с нищо неприятно, тъй като той не излъчваше нищо свое, а само отразяваше нейната светлина. Другарят Д. беше изпращан с дипломатически мисии, водеше важни делегации на Запад и на Изток, обядваше и вечеряше с видни държавници и името му беше във вестниците. Той беше личност, защото представляваше цяла страна, цял режим и дори някои чужди представители смятаха неговото очевидна ограниченост и лична безцветност за добре изработено качество.
Името му беше поставено в националната енциклопедия, с портрет отгоре и с изброяване на неговите творчески постижения. С една дума, той си беше осигурил държавно погребение първа степен.
И всъщност, тъкмо по този повод, силата на магията свърши. Когато той умря от някаква съвсем безлична смърт и го погребаха, светът моментално забрави за него. Но един ден, отивайки в нашето читалище, видях, че вътре се втурна гневно момче, което хвърли книгата, която носеше на библиотекарката и извика:
„За какво ме карате да си губя времето с този глупак! Дайте ми нещо свястно!“
Беше едно от наградените романчета на другаря Д.
Но това е само един и може би не най-яркият пример на партийната алхимия. Бих могъл да ви разкажа за друго абсолютно НИЩО, което шумно седна на мястото в друг национален институт, заемано в миналото от достойни и горди личности. Бих могъл да разкажа как например човек, който никога не е имал елементарно понятие от театър, бива поставен за пръв художествен ръководител на първия театър в страната. Бих увеличил списъка с едно още по-безлично филмово недоразумение, което в течение на години решаваше съдбата на националната кинематография, и още много-много примери. Всички те биваха превръщани от нищо в нещо с един и същ изпитан процес, с една и съща магия, за да излъжат себе си, обществото и света, че са личности, че са творци, че са истинските представители на цяла духовна култура.
В действителност единствените, които накрая остават излъгани, са самите те и тяхната система, защото са имали нещастието да повярват на собствената си лъжа. Винаги идва моментът, когато детето от приказката на Андерсен „Новите дрехи на краля“ се появява изневиделица и извиква:
„Кралят е гол!“
Останалото е прочистване на библиотеки, шкафове, витрини и прочие от нетърсена и непродаваема стока, плюс мълчаливо шествие към книжната фабрика, където изчезват последните остатъци на фалшивото нещо, за да остане само истината за нищото.
Преди години, в качеството ми на сценарист, трябваше да правя адаптация на известната пиеса на Ибсен „ПРИЗРАЦИ“. С оглед задоволяването на сексуалната мода, продуцентът поиска да се въведат някои нови моменти, за които явно на Ибсен не му беше дошло наум (по онова време май не са имали сексуална мода). И един от тези нови моменти водеше до пълното опростяване на великолепния край на пиесата, където, при думите на умиращия син: „Слънцето, майко, слънцето!“, майката трябваше да се съблече гола. Просто продуцентът смяташе, че малко майчин стриптийз накрая би помогнал на зрителите да доловят някаква фройдистка идея.
За щастие този филм никога не се сне. Но, за съжаление, много други подобни филми се снеха или се снимат. Примерът, който дадох, е само една капка от пороя от издевателства, които вече толкова години заливат световната класика. Тук смятам, че могат да се поставят в един и същ кюп комерческите изисквания на западното търговско кино и пропагандните изисквания на източното партийно кино. И в двата случая става въпрос за изопачаване и принизяване на творби, които най-ясно и красноречиво могат да говорят сами за себе си, без помощта на телевизионна или филмова камера, без посредничеството на обикновено твърде посредствен режисьор.
Неотдавна изгледах с ужас телевизионната серия на ББС „АНА КАРЕНИНА“. Самата Ана Каренина, така както Лев Толстой я е създал и така както всяко средно интелигентно въображение може да си я представи, я нямаше. Вместо нея имаше някаква крехка женичка с куклена хубост. Нейната драма представляваше горе-долу драмата на ученичка, която не я пускат да отиде на танци в събота вечер. Зад нея вървеше някаква странна комбинация от английски викториански клишета, плюс евтини представи за стара Русия. Безумно препускащи тройки, преливаща от всички страни руска страст и дълбоковъздишаща славянска душа. Що се отнася до образа на Каренин — игран от Ерик Поотър, който носеше бяла фуражка — той напомняше много на нашия млекар, който се цупи, когато му правим бележка, че бърка в сметките. Нищо нямаше от аристократизма на Каренин, люшкането между поза и реалност, вътрешната драма на бюрократичното себеотношение, трагичната руска противоречивост. Любовникът Вронски пък напомняше повече на оперетъчен герой. Да не говорим, че останалите образи бяха напълно съсипани, така че през цялото време трябваше да се пита кой какво играе.
Трябва да кажа, че аз съм вероятно от малцината, които не харесват смятаното за класическо изпълнение на Ана Каренина — това на Грета Гарбо. Струва ми се, че личното обаяние на Гарбо е твърде далече от толкова жизнения, пълнокръвен, силен образ на Толстоевата Ана.
Историята на последната телевизионна серия по „АНА КАРЕНИНА“ започна през 1970 година и не беше английска, а италианска идея. Тя дойде от страна на София Лорен, която ужасно искаше по някакъв начин да се приравни с легендарната Гарбо. Може ли някой да си представи Ана Каренина италианка? След години протакане, умни хора успяха да убедят неаполитанската красавица, че между нея и Ана има почти толкова непреодолима разлика, колкото между нея и Мохамед Али. Така на нас ни се спести още едно мъчение. Но филмовите търговци решиха, че и без София Лорен от Толстой могат да се изкарат пари, и така се стигна до въпросната серия.
Горкият Толстой! Май той е един от най-изтезаваните класици. Спомнете си на какво направиха „ВОЙНА И МИР“. Най-напред американците я превърнаха в полусантиментален уестърн, след това съветската кинематография, вдъхновявана от Бондарчук, изработи едно суперпатосно произведение, стил „Широка страна моя родная“ и накрая британската телевизия пресъздаде романа в определения маниер на восъчните фигури на мадам Тюсо.
Кой нормален човек би възприел, че великолепният образ на Пиер Безухов има нещо общо с патетичния евтин патриот, който ни представи Бондарчук? Но при адаптирането на руската класика, рекордът на ужаса, според мен, принадлежи на италианската серия по „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“. Това беше наистина неописуема каша, където всички вътрешни линии на образите бяха пожертвувани за евтини мелодраматични външни ефекти. Цялата философия на романа бе разпъната на кръст, под който бе застанал не Великият Инквизитор, а Диего Фабри и все едно казваше на мъртвия Достоевски: „Ако възкръснеш, ние пак ще те разпънем, т.е. ще те адаптираме!“
Миналата година на кръста беше разпънат Флобер. Рядко човек може да види нещо по-блудкаво от английската серия „Мадам Бовари“.
Човек може да продължи със стотици примери за подобни филмови покушения срещу прочути литературни творби. Слушателите вече са видели в България друго забележително покушение — срещу романа на Скот Фитцджералд „Великият Гетсби“. Човек гледа и немее пред нахалната бедност на режисьорското въображение, което съсипва цялото великолепие на творбата, превръщайки един от най-интересните образи на века в нищо. „Великият Гетсби“ беше вече превърнат в една пиеса и три филма. Четирите големи романа на Скот Фитцджералд бяха снети за кино и телевизия не зная колко пъти, и едва ли някой помни какво да е от тези филмови фокуси. Преди време пък продуцентът Сам Шпигел и режисьорът Елиа Казан, които умират да изглеждат дълбоки и сериозни, екранизираха незавършения шедьовър на Фитцджералд „Последният магнат“, който фактически стана последният боклук. Когато Шпигел каза, че цели три години бил създавал този филм, аз исках да го попитам защо не се е самоубил преди три години.
Но театърът също не остана назад от адаптирането на класически произведения. Вероятно подведени от сполучливата театрална адаптация на романа на Достоевски „Бесове“, която бе направена от Анджей Вайда, англичаните се хвърлиха да адаптират „ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ“. Няколко театри поставиха разни варианти от около два часа и половина, където романът беше сведен до голите действия на Расколников и екстравагантното присъствие на Мармеладов. Нищо не бе останало от идеята на романа, от вътрешната мотивировка на героя, от постепенното усилване на драмата му, от силната развръзка. Просто някакви хора с руски имена тичат по сцената и се опитват да привличат внимание, което явно не заслужават. Помислих си, че само заглавието съответствуваше на това, което видях, и си казах: „Престъплението беше на режисьора, а наказанието беше на нас, зрителите.“
След всички тези примери възникват няколко въпроса, от които смятам един за най-сериозен. И той е следният: „Някъде в чудесните години на откриването на света, вие сте прочели известна книга, която ви е направила силно впечатление. Вие сте открили в главния герой или в цялата идея на книгата нещо много свое, ваше си, и това откритие е оцветило вашето въображение по неповторим начин. Героят, който сте открили, е станал не само ваш приятел, но и ваш спътник в последвалите години. Вие сте си изградили лични отношения с този герой. В дадени моменти вие сте се обръщали към него с въпроси, с упование или с отчаяние, и сте дирили отговорите или надеждите в ново прочитане и ново разбиране на книгата. Вашият Швейк например не е моят Швейк и най-чудесното е, че вероятно във въображенията на хората живеят толкова Швейковци, колкото хора са прочели романа на Хашек. Вашият Печорин не е моят Печорин поради това, че ние сме ги приели по различен начин, макар думите, с които те са се представили, са били едни и същи. Може би вашият Печорин съжалява за самотата си, а моят е щастлив с нея!…“
Всеки голям класически образ е станал постоянен гост на вашето въображение, защото в по-малка или по-голяма степен той отъждествява нещо ваше.
Представете си сега, че се яви някакъв не особено интелигентен нахалник, който изведнъж ревне: „Вашият Швейк или вашият Печорин са нищо! Вие не сте ги разбрали! На света има един-единствен правилен и верен образ и той е този, който аз ви давам в моя филм!“
И пред вас се показва филм, където под името на вашия личен, скъп и дългогодишен приятел се явява някакъв крещящ натрапник, който се подиграва и на въображението ви, и на цялата ви вечна чувствителност, подиграва се на вкуса ви, на разбирането на класическото произведение. Направо казано, вие сте деградиран, сведен до училищния чин на някакво вечерно училище за много възрастни и много глупави хора. Защо? От къде на къде някой ще ви обяснява, че всъщност Швейк пародирал Австроунгарската империя и че това бил смисълът на неговото литературно съществуване? От къде на къде някой си ще ви натрапва идеята, че „Великият Гетсби“ бил обречената жертва на следвоенното разочарование в Америка?
Мисля, че е грубо нахалство, когато някой си режисьор или сценарист нахлуе, без дори да почука, в свещената обител на вашето въображение и се опита да умъртви скъпи образи, създадени от магическия контакт между голям творец и чувствителното въображение, създадени чрез непосредствените реакции на чиста човешка интуиция и одухотворени от чисти субективни чувства. За да замени всичко това с твърде компромисните плашила на своето твърде бедно въображение. Ето, това е най-сериозният въпрос, за адаптирането, който на Запад не повдигат по търговски съображения, на Изток — по политически. А представете си сега онези, които не са чели въпросните класически шедьоври, и които никога няма да ги прочетат, защото са видели филмчето и смятат, че знаят за какво се разказва. Представете си колко много естествен интерес бива ликвидиран с подобни адаптации. И представете си, че за в бъдеще ще има все повече и повече хора с униформени представи, т.е. вашият Швейк и моят Швейк ще бъдат едни и същи, просто няма да бъде нито вашият, нито моят, а този, който ще ни го покажат по телевизията.
Литературният образ, както живее в даден роман, винаги носи в себе си магията на известна условност, която провокира нашето въображение и ни кара да си го „доизмисляме“; ние всички до един ставаме малко или много съавтори в изграждането на собствена представа за определен герой. В същото време телевизията или киното не ни предлагат тази условност. Образът там е даденост, която няма нужда от нашето съавторство, защото няма нищо за „доизмисляне“. Или, с други думи, всичко ни е сдъвкано, приготвено като детска кашица и дори лъжичката е пъхната в устата ни.
Това е принципно положение, което не съществува само когато създателите на филма се окажат големи майстори, равни на създателя на романа, и успеят да изградят пред нас образ, с който ние също можем да се отъждествяваме. Въпреки че и в тези случаи съществува неприятното чувство за накърнената интимност на отношенията читател — герой. Сполучливите адаптации са извънредно малко. Толкова малко, че човек може да ги разглежда като специален случай. В повече от 99 на сто тези произведения са безпомощни. И тук забележете интересен факт. Обикновено големите филмови майстори трудно пристъпват към адаптиране на класическо произведение. Те чувствуват, че не биха могли да добавят нищо към онова, което е казано, нито към начина, по който е казано. Докато, изглежда, първата работа на всички амбициозни посредственици е да си намерят класически роман и да го атакуват незабавно, като по този начин поставят имената си редом до тези на Сервантес, Гьоте или Достоевски.
Струва ми се, че това е недопустимо отношение, както недопустимо е някой да ви се натрапи в къщата ви. И мисля, че трябва да се създаде закон срещу безобразните посегателства върху световната класика и върху нашите единствени и толкова скъпи и интимни представи, свързани с нея.
Влизали ли сте някога в онези павилиони на смеха и ужаса, където внезапно се озовавате всред стени от различни огледала, които заселват пространството около вас с безброй ужасно деформирани двойници на вашата собствена физиономия. Всички тези образи се кривят срещу вас и ви карат да потръпвате пред възможността вашето собствено лице да приеме някоя от тези уродливи черти, някой от идиотските изрази, създадени от кривите огледала. Но онова, което най-много ви поразява при това деформирано размножаване на физиономията ви, е мисълта, че никога преди не бихте могли да си представите, че може да съществуват толкова невероятни, толкова фантастични и толкова многобройни изкривени варианти на вашите черти.
Точно това чувство, при което първоначалният смях стихва и се появява сянката на ужаса, предизвикват у мен известни действия на отговорни граждани, които управляват хората в днешна България. Действия, деформирани не от присъствието на смешни огледала, а от присъствието на изкривено мислене. Не бих искал да обиждам никого, но, струва ми се, че тук нещата излизат извън нормалните човешки понятия за правилно и погрешно, и принадлежат по-скоро към света на медицината. Човек не може да нарече мероприятията, за които ще стане дума, неразумни, ограничени, невъзможни, наивни, защото те надхвърлят нормалността на тези недостатъци и ни водят към нещастно-деформирания свят на лунатиците.
Трябва да призная, че не исках да повярвам на разказа на един български научен работник, който неотдавна се пресели на Запад. Той ми разказа, че в продължение на няколко години е оглавявал група от научни работници, които под шефството на един от заместник-председателите на Държавния съвет са разработвали нещо под заглавие НАСОКИ ЗА БЪДЕЩОТО ЩАСТИЕ НА НАРОДА. Дори създаденият отдел се е казвал (официално или не) отдел за ЩАСТИЕТО НА НАРОДА. Между другите проблеми, които тези научни работници трябвало да решат, били и такива като: Какво трябва да четат българските граждани през следващите 20 години? Как трябва да прекарват свободното си време? Как трябва да празнуват? Каква телевизия и какво кино трябва да гледат? и т.н.
Крайната задача била да се изработят строго определени рамки за бъдещата духовна дейност на българите, като силно се поощряват едни тенденции, и ликвидират — други. Въз основа на тези рамки щял да се изработи нещо като закон или правилник за бъдещото щастие. Може би инициаторите на тази научна работа са сметнали, че щастието на всеки отделен български гражданин ще се определя от степента на придържането му до закона или правилника за щастието.
Не исках да повярвам на този разказ, не защото имах някакви съмнения в разказвача, но защото ми беше невъзможно с моя беден ум да приема, че на света съществуват хора, които са се заели да институционизират и легализират… ЩАСТИЕТО.
Обаче моето неверие беше силно разклатено, след като прочетох публикуваните през месец май ОСНОВНИ НАСОКИ ЗА РАЗВИТИЕТО И УСЪВЪРШЕНСТВУВАНЕТО НА ПРАЗНИЧНО-ОБРЕДНАТА СИСТЕМА В НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, приета от Държавния съвет на 12 април 1978 година. Трябва веднага да кажа, че преведен на западните езици, този документ би смаял всички ония, които вярват в съществуването на някакъв разум и реалистично отношение към живота всред ръководните кръгове на източноевропейските режими. Защото тук не става въпрос за национализиране на средствата за производство или на обработваемата земя, не става въпрос за национализиране на образователната система или за пренаписване на историята, а за опит да се национализира (да се одържави) и ликвидира самосъхраняващата се същност на духа на един народ — онова, чрез което той е оцелял през вековете. Извадете от живота на един народ неговите традиционни празници, обреди, ритуали, обичаи. Какво остава от този народ? Почти нищо! Извадете от историята на българина всички Коледи и Великдени, извадете кръщенетата и погребенията, извадете водосветите и маслосветите, извадете местните обичаи и ритуали, все едно колко християнски и колко езически са били, и вие ще почувствувате, че сте извадили цялото национално съзнание, цялото народно творчество, целия народен език. Ако не са били всички тези свещени обреди, празници и обичаи на нашите деди, днес България щеше да бъде географско понятие, страна, заселена от еничари, хора без минало, без език, без история. Вероятно такъв еничарски народ би бил идеалният за осъществяването на пълна интеграция с някой Голям Брат.
Не е никак необходимо да доказвам жизненото и ако щете фаталното значение на обредите и празниците за съхраняването индивидуалността на кой и да е народ.
Затова след установяването на пълно съветско господство над България, по указания от Москва, бяха предприети системни и решителни опити за ликвидиране на всички съществени традиционни празници и обреди. Огромната част от тях попаднаха под ударите на антирелигиозните кампании на режима и бяха дамгосани като попски отживелици. Всеки днешен българин знае, че бяха ликвидирани не само пряко свързани с религията празници като Коледа, Великден, Богоявление, Гергьовден и други, но и празници, свързани пряко с националното самосъзнание и във висша степен „надрелигиозни“ като Деня на Кирил и Методий. Вместо тези празници, които българите бяха зачитали от около хиляда години, бяха въведени празници на режима като Първи май и Девети септември. Но ако човек може да разбере желанието на една диктатура да има свои празници, то как би могло да се квалифицира изхвърлянето на Деня на Кирил и Методий и заменянето му с официалното празнуване на Деня на съветската конституция. Как би могло да се обясни задължителното празнуване на националния празник на чужда държава — 7-ми ноември? Ако тези действия не представляват гавра с българското национално съзнание, не зная какво друго име би им подхождало. Трябваше да мине доста време, докато в обърканите следсталински години, под натиск отдолу, Денят на съветската конституция отстъпи мястото си на Деня на Кирил и Методий.
Днес може да се каже, че всички опити на режима в България да ликвидира традиционното празнуване на религиозните празници се провалиха напълно. Въпреки заличаването на Коледата и Великдена от официалния календар, огромен брой българи, особено по селата, и не само възрастните и религиозните, продължават да спазват традицията.
Когато на един Великден запитах мой познат, драгалевчанин, защо отива на църква, отговорът му беше твърде красноречив:
„Я не знам дали има или нема Бог, ама знам, че я не съм поганец!“
А поганството за този драгалевчанин беше не отричането от религията, а отричането от свещената традиция на миналото, от онова, което жилави български родове са пазили векове наред.
Когато българската власт обяснява, че ежегодните великденски демонстрации на площад Александър Невски били дело на хулигани, тя знае много добре, че това не е вярно. По-сериозните представители на тази власт са достатъчно досетливи, за да видят, че по-голямата част от тълпите, обсадили площада, не се състои от истински вярващи християни, а от истински българи, дошли да зачетат един български празник. При това никой не ги е организирал, никой не им е казал, че ако не отидат на църква ще бъдат уволнени от работа, никой дори не ги е агитирал. Те отиват там просто от себе си и заради себе си.
Още по-голямо поражение претърпяха партийните ликвидатори на националната традиция с календарните светци. Ако погледнете старите вестници от края на 40-те, от 50-те и 60-те години през всеки месец януари вие ще откриете силно оркестрирана кампания против именните дни, изразили се в голямо отсъствие от работа. Особено от края на 50-те години празнуването на именните дни в България доби т.н. „епидемичен“ характер. Подкрепяната от партията идея рожденият ден да замести имения ден — пропадна. Бих могъл да изпиша цяла книга за разни именни дни, които се празнуваха в София като между празнуващите имаше видни писатели, актьори и дори обществени дейци. В предприятията, в които работех, никой не ме беше поканил на „рожден ден“, но съм бил на стотици именни дни. Аз още не знам един български гражданин, който да е поканил друг български гражданин на приятелска вечеря за чествуването на рождения ден на Георги Димитров, или деня на Бузлуджанския конгрес, или друга партийна дата. Дори за най-праведните партийни членове това са външни, изкуствени календарни дати, в които няма нищо от голямото съдържание на такъв празник като например Петровден.
Същевременно човек не може да не си спомни трагикомичната ситуация, в която се намери българският режим, когато до 1953 година чествуваше с невиждана помпозност рождения ден на Сталин, а десет години по-късно датата 21 декември беше мъртъв ден.
Още по-категорично е поражението на партийната политика в борбата за ликвидирането на традиционните български обреди. Бивайки извънредно повърхностни в своя догматичен подход към това огромно богатство на българското минало, партийните идеолози предизвикаха обратна реакция — дори обреди, които бяха започнали да чезнат във времето, внезапно се съживиха. Други стари обреди като традиционната българска сватба и традиционното кръщаване на децата се наложиха най-категорично. В по-ранните години много свещеници в България биха могли да разказват как са били викани да извършват тайно кръщаване на деца, чиито родители са били партийци. Много сватби, особено в селата, ставаха с гласна или негласна венчавка в църквата. Но със свещеник или без свещеник, както при кръщаванията, така и при сватбите, в различните райони на страната се спазваха местни обичаи. За жените в Княжево например продължаваше да бъде свещен закон правенето на „погача“ за новороденото. Колко пъти колите, които се опитваха в неделя да прекосят Драгалевския площад, трябваше да спрат, защото цялото село беше излязло на площада, за да участвува в толкова живописните обреди на стара българска сватба.
„Така се е женйл та̀та, така съм се женил я, така че се жѐни и сино̀!“
Това е горе-долу неписаният закон на драгалевската сватба. Тук не става въпрос за театрално възпроизвеждане на традиционно зрелище с всевъзможните декоративни елементи, а за искрено, непосредствено приобщаване на отделния българин към великата традиция на дедите. Когато днес в България всевъзможни автори сантиментално са се разписали за народните корени, никой от тях не отбелязва, че българските корени никога не са били в Русия, нито някога ще бъдат.
Никакво друго зрелище от моето детство не ме е изпълвало с такова вълнение като обреда на Богоявление, когато трябваше да се вади хвърления в княжевската река кръст и дузина смелчаци скачаха в отворената всред леда дупка, за да дирят кръста. А кой може да забрави конските надпреварвания на Тодоровден? Кой може да ми каже по-смислен и по-драматичен обред от ПРОШКАТА, когато хората трябваше да поискат от близките си да им простят възможни прегрешения? Само онзи, който не е живял на село, не знае вътрешния чар на този традиционен смут и трепет, на това превъзмогване на неприязненост, на вражди, за да се спази обредът на ПРОШКАТА.
Няма да ми стигнат и десет предавания само, за да изброя огромния брой традиционни народни обреди, останали в България от много векове, дълбоко български не само по своята религиозна принадлежност, но преди всичко по своята народностност.
Ала цялото това огромно богатство, чрез което българите са българи (а не руснаци), не се харесва на ония, които сега управляват България. Те твърдят, че то е отживяло времето си, че било израз на попщината, че нямало нищо общо със социализма, че отклонявало хората от верния път към социализма и комунизма.
Не друг, а председателят на Държавния съвет заяви в отчета си пред ЦК на БКП „за периода между Десетия и Единадесетия конгрес“ (цитирам буквално):
„Твърде беден, твърде ограничен и изостанал беше старият патриархален бит, за да жалим за него. Но и новият бит все още не е изкристализирал достатъчно, за да бъдем доволни и спокойни.“
Ако трябваше да пиша пиеса за онова, което най-много ме развълнува през последните пет години, заглавието и сигурно би било „Солженицин и Вие“. А може би още по-добре „Солженицин ИЛИ Вие“. Но се боя, че качествата на нито един драматург не биха могли да съперничат на драматургичните качества на историята, която с неповторимо умение и жестока логика създаде този епохален конфликт, за да пресъздаде още веднъж вечните образи на Ариман и Ормузд, на Мрака и Светлината, на Исус Христос и Юда, на Тирана и Човека. Феноменът Солженицин отдавна надхвърли рамките на литературен и политически епизод и се превърна във феномен на века. Легенда, която ще се разказва дотогава, докато планетата съществува. Съмнявам се много дали след век само хората ще си спомнят кой е бил първият секретар на комунистическата партия в Русия или в България, положително не ще помнят съществуването на такива детски организации като съюзи на писатели, нито пък имената на две дузини нещастници, подписвали някакви декларации. Но ще знаят, че това е била епохата на Солженицин. Ситото на историята е едро, прахолякът и дребните камъчета изпадат моментално и безмилостно.
И тъкмо историята — автор на документалната драма, на която ние сме съвременници — възложи на образа, наречен Александър Солженицин, ролята на апостол на истината. На едната, единствената, истинската истина. Тая истина, която всички ние, по един или друг начин, в по-малка или по-голяма степен отбягваме, не признаваме, крием, бием, тъпчем, иронизираме подиграваме, обезчестяваме, предаваме, убиваме, зариваме, погребваме.
Защото основният конфликт на нашето време, основният конфликт на всички времена е бил конфликтът за признаването на истината.
Съвсем не искам да кажа, че самият Солженицин е единственият блюстител на истината в нашия свят. Не. Той е просто типът, обединителният, представителният образ на много-много неизвестни, безименни, неупоменати апостоли на истината.
Според най-различни идеологични квалификации нашият век бил полесражение на революцията срещу реакцията, на комунизма срещу капитализма, на правата вяра срещу кривата вяра, на бедните и гладните, срещу богатите и ситите, на онеправданите срещу властниците и т.н. Класа срещу класа, раса срещу раса, маса срещу маса…
В действителност конфликтът е един: Истината срещу лъжата. Или ако щете — срещу Неистината.
Едва ли може да се каже, че демократичните и цивилизовани държави са осеяни с храмове на истината, или че на последната е отдадено пълно признание. Но все пак човек може да я каже. Може да вземе един стол, да застане на него всред някой площад или парк, и да изкаже какво мисли и какво чувствува. Някои ще се спрат да го чуят, други ще си отминат. И дотогава, докато към красноречието на оратора не се прибавят куршуми или бомби, никой не ще го свали от стола. Още повече, ако той е писател или какъв да е друг творец, мислител, общественик. И фактът, че можеш да произнесеш това, което мислиш — истина или неистина — определя по най-категоричен начин разликата между този свят и онзи, който изгони Солженицин.
Но за каква истина говоря аз? И има ли въобще истина? И колко истини има? Според пиесата на Лозан Стрелков, която е озаглавена „Има сто истини“, диалектическият материализъм ни разрешава толкова истини, колкото ни е удобно. Всичко което ни ползува, всичко което ни изнася, е истина. Далеч съм от подобни закъснели рецедиви на древен софизъм.
Нека започна отначало. Може би рискувам да повторя Всеобщата декларация за правата на човека на Организацията на обединените нации, между другото подписана и от родната страна на Александър Солженицин. Истината, че си се родил. Истината, че си човек и имаш право да се отнасят с тебе като с човек. Истината, че имаш свое лице, свой ум, свои чувства, свой език: истината, че се различаваш малко или много от другите; истината, че ти си ти. Истината, че в твоята единственост и неповторимост е смисълът на твоето съществуване. Истината, която отрича всякакъв опит да ти префасонират лицето, да ти премодулират гласа, да ти коригират зрението, да ти изтръгнат собствеността на мислите и чувствата и те превърнат от цвете в природата на песъчинка в пустинята.
Всички историци, философи, писатели, пропагандатори, идеолози, политици и пр., които твърдят, че пътят на обезличаването на човешката личност в името на някакво абсурдно бъдещо човешко щастие е оправдан път — лъжат. Защото неистината няма и не може да има никакво оправдание, дори когато трябва да спести страшни болки.
Били ли сте случайно с група съветски туристи в чужбина? Всички знаем, че обикновените руски граждани са много мили, сърдечни и приветливи хора. Но вгледайте се в тяхната група, която крачи от музей на музей в строг първолачески строй, с почти еднакви изрази на лицата (като че някой им ги е налепил при напускането на границата) на овчо покорство и страхопочитание и много рядко с едва мъждееща светлина на възпряна дързост. Заслушайте се в разговорите им. Това е поредица от най-банални полуинтелигентни фрази, повтаряни милиони пъти, като че да убият и последния зародиш на собствения глас. В сравнение с тях един драгалевски поп изглежда почти Аристотел. Вгледайте се в старанието им да вървят в крак, в плахите погледи и, ако случайно някой остане сам и дръзне да ви приближи, вижте само колко пъти ще се озърне преди лицето му да изрази нещо друго. И на вас ви става неловко, страшно от това, което са направили, от този може би богато индивидуален, мил и добър човек. Вие си спомняте, че в края на миналия век и в началото на настоящия Русия имаше една от най-чудните интелигенции някога живели на земята, Русия имаше най-богатото и разностранно движение на духове и идеи, и създаде неповторими паметници на човешката култура. Къде отиде цялото това благородство, сила, творчество, богатство на руския народ?
Вие знаете отговора. Но си мълчите.
Но нека отидем на друга, по-близка илюстрация на истината. През пролетта на 1968 година събрание на Съюза на българските писатели трябваше да гласува резолюция, в която косвено се взимаше отношение към чешките събития. Трябваше да видите гората от 250 вдигнати ръце в подкрепа на партийната резолюция, плюс 250 изкривени лица, трите четвърти от които гледаха надолу. По-късно един писател изповяда: „Ръката ми сама отиде нагоре, а лицето ми само се наведе надолу. Не ме интересува членската маса от пишещи нещастници, но бях поразен от лицата на малцината талантливи писатели или поети, от жестокото и пълно обезличаване на собствените им черти, от изпепеляването на лицата им, от угасването на погледите им. Те искаха секунда по-бързо да смъкнат ръцете си, но председателствуващият издевателствуваше над тях и броеше бавно гласовете. Едва ли някога в живота си тези мои (бивши) колеги са вдигали по-големи тежести, от тежестта на собствената си дясна ръка.“
Тринадесет души гласуваха против. Един се въздържа.
Това беше гласуване за лъжата. Всички знаеха добре истината.
Искам съвсем твърдо и ясно да кажа, че нито имам намерение, нито имам право да съдя когото и да било. След това гласуване се проведоха дузина подобни гласувания, последното от които е декларацията за осъждането на Солженицин.
Искам за мое собствено успокоение да разбера, да приема, някак да оправдая това самоотричане на хора като Николай Хайтов или Йордан Радичков като някаква драма на таланта, като разрушителен опит за самосъхранение, като трагична съвместимост на несъвместими образи. Искам да изведа обяснението далече от страха за работата, семейството, вилата, колата и привилегията. Искам да го поставя в оная светлина на потресаващо искреното и необяснимо падение на един велик Достоевски, когато пише ужасното раболепно писмо до Царя. Писмо, което и хора, и история са забравили.
Една от най-хубавите и надеждни мисли на Александър Солженицин е, че всеки писател е правителство. Бих само забелязал, че писател значи непременно член на Съюза на писателите. Солженицин е дълбоко прав. Толстой беше повече от правителство. Достоевски беше повече от правителство. Шекспир беше повече от правителство. Ботев сам самичък беше далеч повече от всички български правителства, събрани заедно. Писателят е правителство, което създава, обогатява и води духовния живот на народа. В „Тихият Дон“ Шолохов беше истинско правителство, но след това той си подаде оставка. Защото писателското правителство е изградено на един принцип — истината. Няма писателско правителство на лъжата.
Напълно сигурен съм, че няма нормален български гражданин, който да смята, че партийната българска литература (спестете ми имената) е нещо друго освен удобно, добре заплатено средство за препитание. Тя е монотонно ехо на втръснали се всекиму лъжи. Всичките и малко по-интелигентни създатели дълбоко не вярват в това, което са написали. Те знаят, и всеки знае, че до ден-днешен под слънцето няма едно-единствено значимо партийно художествено произведение. Думите „значимо“ и „художествено“ са свързани много тясно с истината.
Но в тази пустиня отведнъж ще бликне силният фонтан на животворен оазис от момента, когато някой дръзне да изкаже истината. Когато дръзне да опише страшната картина на българския архипелаг ГУЛАГ — Белене, Ловеч, Пазарджик; когато дръзне да възкреси истинската история на последните 25 години и разруши фалшиви жестоки митове; когато измъкне от тайни и явни архиви струващи кръв заблуди и грехове и поиска отговорните и безотговорните да отговарят. И общество и хора да кажат — това беше лъжа, нека обърнем нова страница, нека започнем на чисто, с истината. Може би не винаги ние ще я намерим, не винаги ще я открием, не винаги ще я разберем, но важното е, че я търсим. Истината — това е път.
Нима някой сериозно може да мисли, че е възможно да се построи ново, справедливо общество — комунизъм или както щете го наречете — върху принципите на лъжата, безчестието, терора, насилието, гаврата, неравенството? Човек трябва съвсем да не е в ред, за да пише това като необходимост от някакъв преходен период, който щом преминел и всичко щяло да стане по мед и масло. Нима някой може да вярва, че политически мошеници и въжеиграчи, литературни ментърджии и манияци, духовни или физически терористи утре внезапно ще се превърнат в апостоли на истината. Но има нещо по-страшно. Вече десетилетия наред всички ония цветя на човешкото достойнство и на човешката правда неумолимо са изтръгвани, за да се предостави цялото пространство на бурените на лъжата. Бурени раждат само бурени. Никога бурени не са се превърнали в цветя. С хората е почти същото. Поколения от обезличени робски същества раждат поколения от обезличени робски същества. Нормално поколения от политически и обществено корумпирани граждани раждат същите поколения. Защото най-добрите синове на един народ, най-достойните, най-честните са унищожени, обезличени. И нравствените еталони на лъжа са също лъжи. Но аз казах „почти“, тъкмо защото имам предвид онова, което е легендата Солженицин.
Фактът, че измъчваната, опустошаваната, трагичната и изнасилвана руска земя успя да отгледа един Солженицин (а може би и още хиляди като него, които не знаем) това е най-голямата надежда за бъдещето и на Русия, и на света.
Преди време нарекох Солженицин съвременен Давид, който се е изправил срещу страхотния Голиат. Сега искам да кажа, че не е толкова важно колко смъртоносна ще бъде прашката на Давид, за да порази Голиат, колкото важно е, че се е намерил Давид и че е застанал срещу Голиат.
Оттук нататък всичко е само въпрос на време. Историята усмихнато и успокоително ни казва, че накрая Давид винаги побеждава.
От тази година и кориците на списание „СЕПТЕМВРИ“ са ликвидирани. Блестящата му синя повърхност вероятно ще се зачете за актив на редколегията и главния редактор, които са използували гланца, за да внесат хармония между хартия и съдържание. Но ония, които все пак се опитват да прочетат редовно списанието, може би ще се сблъскат с поговорката „Променил се Илия — пак в тия“, защото, покрит със син гланц или червен гланц, с шоколаден станиол или мека кожа, Илия си е все Илия. Поезия или проза, очерци или пътеписи, критика или публицистика, снимки или картинки — човек не може да се отърве от чувството, че всичко това е производство на един и същ Илия, което се римува с „не по врат, а по шия“.
И за да не изглеждат необосновани подозренията ми за гланцираното единство, нека отбележа, че в книжка първа под заглавие „Повелите на юлския пленум“ е отпечатан разговор, станал в редакцията на списанието между главния прокурор на Републиката Иван Вачков и писателите Атанас Наковски, Божидар Божилов, Герчо Атанасов, Йордан Радичков, Мирон Иванов, Никола Инджов, Симеон Султанов и главния редактор Владимир Голев. Нека мимоходом отбележа, че тази форма на колективни разговори върху актуална тема стана особено популярна, ако ли не и единствена в българския обществен живот. Вече се проведоха куп разговори за нравствени теми, в които най-характерното беше надбягването по перваза. Ако някой не знае какво значи надбягване по перваза, достатъчно е да прочете информацията, за който и да е от тези разговори. Като че единствената цел на разговарящите другари е да не засегнат по никакъв начин естеството на темата по която разговарят. От друга страна, колективността на тия разговори като че предоставя най-добро защитно средство на всеки участник, който може щедро да прехвърли горещия кестен в ръцете на друг.
Разговорът започва съвсем сериозно. Владо Голев обяснява, че причината да се покани главния прокурор на Републиката била във факта, че при него „се събират голяма част от отрицателните прояви в нашето общество“. Писателите искат той да им разкаже за най-характерни отрицателни явления от социално-нравствен характер, като се засегне въпросът до каква степен закононарушенията и престъпността са онаследени от миналото, и до каква степен някои съвременни фактори влияят върху тях. Между престъпленията Владо Голев постави т.н. „потребителска психика“ и бягството на младежта от физическия труд.
После главният прокурор и главният редактор стигат до една главна мисъл — че литературата и прокуратурата имали общи проблеми, които разрешавали с различни средства. Това гениално откритие поне на мен ми се видя много странно, тъй като ми е трудно да сложа в едно гърне Шекспир, Гьоте, Достоевски, Ботев и Вазов и да кажем товаришч Вишински. Последният би могъл да бъде чудесен обект на литературно внимание, но едва ли някой може да се съгласи, че прокурорските проблеми и тия на Лев Николаевич Толстой са сходни.
Оттук нататък цялата сериозност на срещата между главен прокурор и писатели изчезва и разговорът се превръща в нещо като взаимно будалкане или обикаляне по перваза. Така главният прокурор определя, че престъпността в социалистическата страна идвала на първо място от буржоазното наследство, след това от идеологическата диверсия (част от която е международният туризъм) и накрая от нерешените проблеми на самата действителност. Тук той подчертава, че все пак не бива всички причини да се търсят в миналото, както не бива за всичко да се обвинява настоящето. След това ни се казва, че в страната имало закони за всичко, но хората ги заобикаляли или извъртали. Когато говори за хората, главният прокурор явно има предвид гражданите, които по йерархичната стълба заемат място от средата надолу. Малко по-нататък той охотно разказва за борбата срещу крадците на череши в някои селища по време на черешовия сезон, за мобилизирани групи, които да пазят черешите и за обиск по пътищата, за да се види кой е брал и кой е крал череши. От важността, която главният прокурор отдава на краденето на череши, излиза, че прокуратурата е хванала бика за рогата.
Но писателите не остават длъжни на главния прокурор в своето разпознаване на важни престъпления и изобщо на престъпността. Божидар Божилов и Йордан Радичков дълго говорят за нарушителите на уличното движение, за тия, които паркирали на забранени за спиране места без никой да смее да им каже нещо. Но кои са тия граждани, които си позволяват такива волности? И прокурор и писатели знаят много добре за кого става дума, но нито той, нито те дръзват да споменат, защото тук нещата отиват доста над черешите. Всеки път, когато в този разговор се докоснат съществени престъпници и съществени закононарушения, разговарящите моментално изпадат в дискретност и наричат въпросните закононарушители с твърде мекото „някои хора в нашето общество“. Друга подробно изчерпана тема на престъпност е… защитата на природата и околната среда, следвана от много важното престъпление за доставянето на баят хляб и особено от престъплението за замяната на софийската баница със софийски тутманик. Симеон Султанов намира софийския тутманик за нещо като обществена измама или предателство. Но Божидар Божилов и Владо Голев като страстни автомобилисти бързо връщат обвиненията срещу ония, които създали известна неразбория с въвеждането на бензинови талони. Атанас Наковски и Божидар Божилов протестират срещу хулигански изстъпления водещи до изпочупването на телефонни кабини и лампи. Вероятно съзнал издребняването на целия разговор, прокурорът се опитва да върне нещата към стопанските престъпления и по-специално фиктивното изпълнение на плановете, което някои директори на предприятия умело отчитат.
Ала въпреки старателното избягване на главната тема, на онова, което всъщност изисква много повече от един разговор, то само изплува над това блато от страхливи, тромави думи. Дори човек, който няма никаква представа за съвременна България, ще долови съвсем ясно, че там ЗАКОНИТЕ ВАЖАТ ЗА ЕДНИ ГРАЖДАНИ И НЕ ВАЖАТ ЗА ДРУГИ. Но писатели и прокурор са достатъчно тактични, за да говорят само с общи приказки и да държат разговора в рамките на черешите и тутманика. Кой наистина е главният нарушител на законите в България? Крадците на череши или майсторите на тутманици? Обикновените граждани, които се опитват да преодолеят едни или други безобразия в снабдяването? Или младежта, която търси еталони за нравственост?
Тук Иван Вачков повдига за миг пердето и казва:
„Очевидно става въпрос не за други, а за наши другари, за наши хора, доверени лица, на които държавата чрез съответната организация е гласувала доверие… Видите ли, тогава, когато опре въпросът до него, до «нашия приятел», този който трябва да приведе в действие, в изпълнение една законно съществуваща норма, той там вече почва да заобикаля.“
Едва сега ние внезапно разбираме, че буржоазното минало и идеологическата диверсия съвсем не са първопричина за престъпленията в социалистическата държава, защото престъпникът си е „наш другар“. Защото той е продукция на комунистическата идеология, на режима и действителността. Но какво представлява този „наш нарушител“ на законите, какви са психическите му подбуди, каква марка е моторът на престъпното му действие, нам не се казва. Никой дори не пита. Писателите са достатъчно благоразумни, за да не нагазват в опасен терен, където се стреля без предупреждение. Психологията на социалистическия престъпник, която, забележете, липсва напълно от произведенията им, би ги завела отвъд гланцираните корици на списанието „Септември“, при прости и ясни истини за човека и живота. Законите в България не важат за онези, които могат да си позволят безопасно да ги пренебрегнат. А такъв лукс могат да си позволят само тия, които по начало стоят над законите. И точно тези граждани от най-високото място създават онзи толкова привлекателен пример за подражание, който ония по-надолу следват. Писателите драговолно се нахвърлят върху онзи хулиган, който изпочупил лампите в подлеза, но те не казват нито дума например за началника на паспортния отдел, който всекидневно (и незаконно) съсипва вярата и надеждите на стотици почтени и добри български граждани. Писателите се нахвърлят срещу замърсяването на реките, където рибата била изтровена, но не обелват нито дума срещу замърсяването на литературата, която е отровена от фалш и неистини. Явно при анализа на престъпленията се вижда, че централно място при тях заема лъжата. Но никой от разговарящите не задава въпроса откъде и как лъжата е намерила толкова много последователи в съвременна България. Защо хората лъжат или са принудени да лъжат? Кой ги научи да лъжат, защото преди 40 или 50 години честността се смяташе за висша човешка добродетел? Когато Симеон Султанов говори, че майсторите баничари били намерили „на хляба мекото“, той не желае да увеличи своя списък с доста по-високостоящи тарикати. Когато Владо Голев говори, че младежта отбягвала общественополезния ФИЗИЧЕСКИ труд, аз бих го запитал дали той би изпратил децата си да вършат такъв труд. Има ли един-единствен случай на дете от привилегированата върхушка, в това число и писателско дете, да стане миньор, стругар или тъкачка? Чул ли е някой за министерска щерка — краварка? Или синът на някой генерал да стане бетонджия? И какво излиза? Излиза, че привилегията за общественополезния ФИЗИЧЕСКИ труд е предоставена на простия народ и неговите деца. Но тия деца имат уши и очи и не са толкова загубени, за да не направят сравнение между така щедро определеното им ТРУДОВО БЪДЕЩЕ и лентяйския рай на привилегированите мамини синчета. И когато те изпочупват лампите и телефонните кабинки в привилегированите квартали, струва ми се, другарю Божилов, че те не правят това от „разпасаност“, а по-скоро по съвсем друга причина. И писателят трябва да е съвсем сляп и бездарен, за да не я види.
Когато писателите говорят за липса на чувство за отговорност спрямо законите, те пак бързо се озовават на перваза, за да избегнат въпроса — кой по-точно няма това чувство? Този който знае, че законът му е бащиния и че се отнася за другите, а не за него. А що се отнася до страх от закона, положението е пределно ясно. Този, който стои над закона, няма защо да се бои от него.
„Очевидно въпросите са много и са сложни“, забелязва многозначително Йордан Радичков.
Същият отказ да се навлезе в същността на темата е очевиден, когато писателите и прокурорът говорят за възпитанието на младежта и за влиянието на „улицата“.
„Улицата трябва да стане наша улица“ декларира прокурорът:
„Но нали от тридесет години тя е наша!“ възкликва Симеон Султанов.
И тук нещата спират, защото никой не желае да говори за оставените на улицата деца, чиито родители трябва да изкарват насъщния. С присъщото си лекомислие партията отдавна е декларирала, че такъв проблем не съществува, а за всеки нормален гражданин е ясно, че това е един от основните проблеми. Прав е прокурорът да се отнася със снизхождение към „правната просвета“, която тук-там се провеждала. Това е горе-долу да се опитваш да се научиш да четеш, без да знаеш азбуката. Защото каква правна просвета може да има в страна без узаконено право?
Колко вяли и неискрени изглеждат писателите, когато въобще не засягат може би най-основното, най-важното престъпление, най-характерното и най-типичното престъпление в България — ЗЛОУПОТРЕБАТА с ВЛАСТТА! Престъпление, което особено силно вилнее в провинцията, където законът е на този, който е по-силен. Прокурорът не скрива, че много пъти невидими ръце възпрепятствуват прилагането на закона. Но фактът, че той не посочва кой е собственикът на невидимите ръце, навежда на мисълта, че поне някои от пръстите са неговите, на главния прокурор. Никола Инджов поставя най-интересния въпрос — за взаимоотношенията между правата на личността и тези на обществото. Доколко обществото може да ограничава индивида. Но на този опасен въпрос въобще не се отговаря. Целият разговор оставя тъжно впечатление не само с картината на ширещото се беззаконие в България, но и с повърхностното и твърде заешко отношение на писателите към него. Твърде показателно Герчо Атанасов цитира шопската мъдрост:
„Законо е гола врата у поле.“
В един от последните броеве на „Литературен фронт“ са поместени РАЗМИСЛИ ЗА ПОДЛЕЦА И ПОДЛОСТТА от Кирил Попов, които вероятно се отнасят до действителността в Народна република България, макар авторът да се е опитал да им придаде универсалност. Самото публикуване на този материал в български вестник, и особено в „Литературен фронт“ изглежда твърде странно. Най-малко той е в рязък контраст с идейната атмосфера на всеобщ героизъм и всеобщо щастие, която залива страниците на честния, доблестен, високонравствения, самокритичен български печат. Не мисля, че този материал предполага добре замислен план за всеобщ разговор за подлостта, защото в такъв случай, той щеше да бъде написан по партийните традиции от някой архиподлец. У нас за тия работи винаги се следва едно правило: Най-големите прахосници отправят апели за икономии, най-сивите автори се борят срещу сивия поток, най-големите хамелеони произнасят патетични тиради за последователност, най-доказаните некадърници се заемат с най-сложните дела, най-големите връзкаджии говорят срещу връзките, най-големите развратници пледират каузата на чистата любов и т.н. Но в случая с материала на Кирил Попов, изглежда, че не е така, защото поне на мен неговото име не ни говори нищо многозначително. Пък и съдейки от тона на написаното, съм склонен да приема, че това е един от случайно промъкналите се вестникарски материали, вероятно префасониран и редактиран. Той е написан доста емоционално и най-общо казано представлява по-скоро „ЧУВСТВА“ отколкото „РАЗМИСЛИ“ за подлеца и подлостта. Човек не може да вземе сериозно декларации като тази, че подлостта била обезщетение, което природата раздавала на хората без добродетели и че била единствено средство за изява на сивата личност. С романтична пламенност Кирил Попов (предполагам млад човек) прави опит за психологическа оценка на гражданина, който е подлец, но всички понятия, с които той си служи, като „ярки и надарени хора“, „сива личност“, „дезинформация“, са лишени от тяхното конкретно съдържание и затова звучат въобще. Когато говори за субективни оценки и безпринципни указания, за лъжа и полуистина, Кирил Попов просто е пропуснал да каже какъв е критерият, с който той си служи, какви са нравствените норми въз основа на които той решава какво е подлост и какво не е. Дали измерването на подлостта става по партийния критерий или по общочовешкия. А разликата между двата критерия е огромна. Толкова огромна, че те се отричат напълно един друг. Онова, което по общочовешкия критерии е израз на високи нравствени качества, често пъти по партийния критерий бива наричано подлост, мерзост или предателство. И в такъв случай, ако Кирил Попов мери нещата с партийните мерки, то нищо чудно подлостта, за която той говори, въобще да не е подлост, подлеците, за които е писал, да се окажат най-чистите и честни хора в страната. Но фактът, че той не е уточнил ясно критерия, ми подсказва, че неговите чувства са породени от мъчителната настойчивост на човешкия критерий. Общите фрази, декларативните определения и търсенето на корените на подлостта изключително в отделния човек, а не в обществото, издават внезапно осъзнатото благоразумие на човек, който е извикал, че ще каже много неща, а след това леко си е затворил устата.
Нека започна с това, че Кирил Попов разделя подлеците не на дребни и големи, а на дребни и ЗРЕЛИ. Не е трудно човек да се досети защо естествената дума ГОЛЯМ е заместена с доста неподходящата дума ЗРЯЛ. Явно това е направено, за да се избегне другото логично разграничение — на самата подлост, която естествено може да бъде МАЛКА или ГОЛЯМА. Като че самото бягане от думата ГОЛЯМА веднага издребнява и обезсилва целия внушителен емоционален заряд, с който авторът започва. Защото истинската тема на каквито и да е сериозни размишления върху подлостта и подлеците, е темата за ГОЛЯМАТА ПОДЛОСТ. Нещо повече, ако Попов е марксист и знае теорията на отражението, ще види, че дребните подлости в най-значителна степен произлизат от ГОЛЯМАТА ПОДЛОСТ.
Попов характеризира дребния подлец с думите „той е неспокоен, върти глава като уплашена птица, когато прецени, че е изгодно, става услужлив, раболепието пред началниците счита за свое основно задължение…“. Аз спокойно бих казал, че същата характеристика може да се отнесе и към големите подлеци, държавни ръководители, членове на Политбюро, важни общественици, особено що се отнася до раболепието пред техните началници. Попов абсолютно греши като казва, че подлецът нямал приятели. Точно обратното — подлецът, дребен или голям, винаги има огромен брой приятели, които в по-голяма степен или по-малка степен са подлеци като него. Вместо с несигурната връзка на приятелското човешко чувство, те са сплотени от далече по-силната връзка на взаимния интерес и на съзнанието, че са от един дол дренки. В България съществуват дори цели организации на подлеци, чиято цел е да узаконяват, развиват и усъвършенствуват всевъзможни обществени подлости. Харесва ми изразът на Попов „Колективът на подлеците“.
Въпреки известни уместни и верни забележки за подлостта, авторът на материала в „Литературен фронт“ явно не е искал, или пък не е могъл, да хвърли светлина върху обществения характер на подлостта и причините, които я пораждат. Вместо да анализира действията на съвременните български подлеци в конкретна обстановка и разкрие гнилостта на принципите, които ги подхранват, той се впуска в претенциозни, често пъти празни фрази, които ми напомнят на неадресираните критични избухвания на някои другари. Междувпрочем, струва ми се, че един от изразите на подлостта са и тези критики и обвинения без точен адрес.
Наистина, в основата на подлостта стои лъжата. Аз бих казал измамата. Но когато обвиняваме отделния гражданин в лъжа или измама, можем ли да си затваряме очите пред факта, че този гражданин живее в общество, изградено върху лъжа и измама? Можем ли да пренебрегнем категоричната истина, че господствуващата идеология на това общество е именно идеологията на лъжата? Можем ли да забравим, че тя идва от философия, според която черното е черно или бяло, според това как някому изнася в даден момент? Можем ли да отречем, че законите, които управляват живота на това общество, са точно законите на лъжата и измамата? И ако това е така, не излиза ли, че огромната маса обикновени граждани си служи с лъжата просто като със законно средство в борбата за оцеляване, и че едва ли някой има право да вини обикновените хора за това, че са принудени да изневеряват на своето традиционно чувство за чест и доблест. Попов обвинява малките хора у нас, че се държали раболепно и че казвали не това, което мислят. Но той не се пита защо са такива? Кое ги кара да постъпват така? Той не си задава въпроса защо само преди 30 години тези хора и техните бащи и деди твърдо изповядваха най-високонравствените принципи на човечност и достойнство? Какво ги промени? Ако иска да направи сравнение нека прочете старата ни литература, която гъмжи от герои, и я сравни с новата, която гъмжи от мижитурки или олигофрени? Защо например не сравни мечтателния свят на Йовковите герои със света на доносчиците, агентите и биячите на Богомил Райнов?
Но кои са огнищата на обществената подлост, в които изгоряха моралните скрупули на цял народ? Да започна с измамата на една власт, която идва в името на свободата и справедливостта, за да наложи най-потисническото и несправедливо общество в нашата история? Това не е ли подлост? Не е ли подлост да разделиш хората на свои и чужди, да грабиш от едните и да даваш на другите? Не е ли подло да отнемеш на хората естествените човешки права, които всеки човек има по рождение, а именно правото на избор? Не е ли подло със сила да запушваш устата на хората, които не са съгласни с тебе? Не е ли подло да обявяваш за враг всеки, който не ти играе по гайдата? Не е ли подло да биеш и убиваш хора? Да издевателствуваш над тях, когато те са безпомощни? Не е ли подло да оформиш собствената привилегирована върхушка, която да обира каймака на живота? Не е ли подло да съдиш хората за кражби, когато самият ти си най-големият крадец? Да обвиняваш други в разхищения, когато ти си най-големият прахосник? А какво да се каже за онези висши български държавници, които подписаха смъртта на свой другар при пълно съзнание за неговата невинност? Как да се нарече искането на Държавна сигурност децата да донасят родителите си? Не е ли подло да поощряваш с всички средства борбата за власт, кариеризма, предателството, доносничеството, раболепието, унижението? Как Попов би нарекъл постъпките на разни полковници от Държавна сигурност, които обещават паспорти на младите момичета при условие, че споделят леглата им?… Или как да се категоризират действията на важни партийни ръководители, които от една страна заставят обикновения народ да блъска като роб, а от друга страна пращат децата си и любовниците си да живеят на държавни разноски в чужбина? Или да вземем изкуството. Не е ли подло да лъжеш един нещастен народ, че е щастлив? Да създаваш образи и идеи, които не само че не разкриват действителността, но са предназначени да притъпят съзнанието на читателите? Не е ли подлец онзи народен артист, който създава върху сцената фалшиви образи, изфабрикувани от партийната пропаганда? Не е ли подло да не разрешаваш на хората (под претекст че са малоумни) да четат, гледат или слушат свободно онова, което искат?…
Ето това са някои от най-дебелите координати на обществената подлост, която превръща индивидуалната подлост на обикновения човек едва ли не в самозащита. Мазната усмивка на един портиер ме изпълва със съжаление, докато мазните усмивки на ония, които махат от трибуната на някоя манифестация — ме изпълват с отвращение.
Питал ли се е някога Кирил Попов защо дребният човек лъже? Какво го заставя да върши дребни подлости? Какъв е моторът на безчестието му? Ученически Попов декларира, че хората били подлеци от завист. Впрочем това обяснение ме кара да мисля, че той самият принадлежи към привилегированата класа. Но нека му посоча един пример на очевидна подлост. Преди време българските писатели единодушно гласуваха за изгонването от тяхната партийна организация на няколко техни колеги, чието единствено провинение беше желанието да бъдат верни на себе си. Гласуващите бяха убедени, че изключените писатели са напълно невинни. И въпреки това вдигнаха ръце. Там нямаше никаква завист. Никой не завижда на герои, когато ги изправят пред наказателен взвод. Подлостта беше извършена от СТРАХ. И за всеки нормално мислещ гражданин на народната република главният двигател на съвременната родна подлост е СТРАХЪТ.
Страхът да не загубиш това, което имаш, страхът да не пострадат близките ти, страхът да криеш онова, което чувствуваш и мислиш, страхът, че те следят непрекъснато, страхът, че не можеш да разчиташ на закрилата на закони и принципи, страхът да не ти открият грехове в миналото или грешни помисли за бъдещето, страхът да не си в компания случайно на опасни хора, опасни идеи и мисли, страхът да се страхуваш от всичко и може би най-вече от себе си… Цар Страх превива воля и съвест, разтреперва съзнание и колена… и подава ръка на Царица Подлост.
В тази джунгла на потисничество, диктатура и пълно неуважение на отделния човек, съвсем естествено владее законът „всеки има право толкова, колкото е силен“. И затова всички обитатели се стремят да бъдат по-силни, което означава да имат по-голяма власт. В стремежа към получаването на власт и нейното упражняване подлостта намира допълнителна мощна подкрепа. При българските условия власт означава да се налагаш на другите против тяхната воля. Властникът у нас не е избран чрез свободно изразената воля на другите, нито пък е контролиран от тях, което по принцип го прави подлец. Всеки диктатор по света — ляв или десен, голям или малък — е подлец, защото насилствено налага своята воля на мнозинството. Ако Попов се огледа около себе си ще види толкова много хора, които използуват силата на властта си, за да господствуват над други хора, които нямат тази сила. И от тук стигаме до един от най-популярните изрази на властническата подлост в България — връзките. Какво друго е връзкаджийството у нас, ако не триумф на подлостта? Не е ли подло да отритнеш един кандидат за служба, длъжност или университет, за да пробуташ своя? Не е ли подло да въртиш телефоните и пререждаш опашката на обикновените граждани при разпределението на жилища, коли, хранителни продукти и какво ли не? Има ли някакво елементарно човешко достойнство във вечната игра „Ти на мене, аз на тебе“? Мисля, че най-големият подлец в България е „МОЯТ ЧОВЕК“. „Ще се обадя на моя човек, ще опитам с моя човек, моят човек ще оправи играта, моят човек…“ Това е най-баналният речитатив на българското ежедневие днес.
Съгласен съм с Попов, че подлецът е завистлив, че е безочлив, че е страхлив, но всички тези човешки прелести се подхранват най-плодоносно именно от обществената атмосфера у нас, от властта. Първенците на страната са тези, които дават тона на общественото безчестие. Те са тия, които се ограждат с безпринципни хора и методи, защото цялото им поведение е под командата на един-единствен, истеричен инстинкт — да се задържат на постовете си колкото може по-дълго. Те не само не могат да търпят никаква конкуренция от други подлеци, но изпитват безпределна ненавист към всякакви еталони за нравственост и достойнство. Те мразят смъртно всеки честен и достоен гражданин, който се осмели да застане пред тях. Какъв адски натиск се упражнява за превиването на свестни хора, за смазването на личното достойнство, за оцапването на всеки, чиято вътрешна чистота провокира опасни сравнения. Знае ли Попов, че огромната част от клюките, сплетните, подмятанията, клеветите и доносите у нас се разпространяват и виреят по официална държавна линия? Те са необходимост на властта, защото са чудесно средство за прилагане на принципа „разделяй и владей“. А какво да кажем за корупцията като неделима част от обществената подлост?
Накрая искам да кажа на автора от „Литературен фронт“, че подлостта започва най-напред от измяната към себе си, от момента, когато човек даде воля на черни мисли и чувства с оправданието, че всички правят така. Всички подлеци на този свят имат най-убедителни оправдания, едва ли не се представят за жертви на обстоятелствата и върха на тяхната подлост е, че хвърлят вината за собственото си падение върху честните хора.
Всеки път, когато погледна назад или пък случайна среща ме върне към твърде пресните ми спомени от българската действителност, у мен неизбежно откликва едно много ярко чувство, идващо от дълбините на тази действителност — ПОДОЗРЕНИЕТО. Без значение какво и кого си спомням, виждам очи, които не вярват, които подозират, които се безпокоят, често пъти страхуват. Колко пъти върху лицата на всички, които познавам съм виждал въпроса: „Кой знае кой си и какво искаш?“ Въпрос, отправян към всекиго и спрямо всекиго, сякаш от всекиго може да се очаква всичко. Но дори когато изразът е липсвал, човек винаги е разбирал, че подозрението си стои — неизбежно, неотстранимо.
Мисля, че подозрението е един от най-характерните белези на съвременния български характер. То е доведено до жизнена степен далеч надвишаваща нормалното човешко подозрение и се е превърнало в неделим спътник на всичките ни мисли и чувства. Нека кажа, че подозрението също е един от най-ужасните и мъчителни елементи на нашето съвременно, българско общуване. Не познавам човек в България, дори най-благородните и най-честни личности, срещу които да не е хвърляно подозрение, че те не са това, за което се представят, че зад цялото им поведение стои нечиста цел. Разбира се, цялата тази атмосфера на взаимно и всеобщо подозрение, на предчувствие и очакване на внезапни тайни врагове, е изключителна рожба на комунистическата действителност и на невероятно низкото нравствено падение, последвало девети септември 1944 година. Въпреки твърде мъчителната и изпълнена с изпитания историческа съдба, българинът никога не е живял под страха на непрестанно подозрение. Върнете се назад и погледнете онова, което отличава вас, съвременните българи и достоверните портрети на нашите прадеди, нарисувани от Любен Каравелов, Захари Стоянов, Иван Вазов, Йордан Йовков… Може ли някой да твърди, че подозрението е господствуваща черта в характерите на дядо Либен, или на Вазовите „Чичовци“ или на кой и да е от Йовковите селяни? Подозрението, основателно или неоснователно, го няма и при българите на Талев. А ако то някъде съществува, то е в кръга на нормалните човешки реакции и твърде далече от морето на всеобща национална болест или лудост.
„В България всеки подозира всекиго.“
Подозрението завладя нашата страна върху черните крила на страха. По същество постоянното подозрение е един от изразите на постоянния страх. И тъй като страхът има своите реални основания, то и подозрението лежи върху солидна основа. За нещастие подозренията на мнозина български граждани в края на краищата са били оправдани от живота и затова никой не може да им отнеме правото на лична бдителност, правото да ви подозират. Но въпреки това, като знам колко огромен и преобладаващ е процентът на честните и свестни хора у нас, аз мисля, че тази луда степен на подозрение е неоправдана, че заради няколко истински черни петна в нашия живот ние сме придобили неоправдания навик да отричаме цялото хармонично царство на човешкото доверие. В действителност всичко това е резултат на партийната идеология и политика да се противопостави човек на човека, всеки да бъде враг на всекиго, което улеснява извънредно много работата на диктаторите.
С всички свои безогледни действия партията и нейната държавна машина успяха да създадат тази огромна по количество и качество отрова — подозрението. Колко пъти сме чували трагичния възглас:
„Не вярвам никому! Не вярвам и на себе си!“
Като приемем, че подозрението не е само липса на доверие, но и предположение за прикрита заплаха, виждаме явно, че режимът у нас не само не вярва на народа, който управлява, но и го смята за потенциален враг. Защото този режим е изградил в резултат един огромен институт, чиято задача е да подхранва, отглежда и материализира подозрението. Ужасният факт е, че обществената организация у нас се отнася към всеки член на обществото като към потенциален враг, който трябва да се следи непрестанно и чиито действия са във висша степен подозрителни. Всеки у нас може да приведе стотици доказателства за тази нестихваща подозрителност на режима, която твърде често води до измислянето на врагове, дори когато явно ги няма. Думата подозрителност се заменя в този случай с по-благополучната дума — БДИТЕЛНОСТ. Принципът на доверието между общество и индивид, върху което всяко нормално човешко обществено устройство почива, у нас е пожертвуван абсолютно стопроцентово, за да бъде заменен от принципа на подозрението. И ако обществената организация непрестанно подозира отделния гражданин, то последният съвсем логично се отнася със същото подозрение спрямо обществената организация. Оправдано или неоправдано режимът подозира българските граждани в съзнателен или несъзнателен опит да му се противопоставят и го разстроят. Оправдано или неоправдано, българският гражданин подозира режима в постоянен опит да му отнеме нещо, да го ограничи още повече и направи още по-зависим. И тъй като режимът се представлява от хора, то фактически подозрението е между хора и хора. А тъй като не е много лесно да се разбере кой е по-тясно свързан с режима, тъй като, без съмнение освен явните му представители съществуват огромен брой тайни представители, подозрението върви във всички посоки.
Не по-слабо е подозрението вътре, в представителите на самия режим, които са в непрестанна борба за надмощие, при която те се опитват да увлекат колкото могат повече привърженици. Така че веднъж създадено от болната структура на диктатурата, подозрението непрекъснато се подхранва от непрестанната борба за власт, от непрестанното възникване на всевъзможни врагове и на взаимна ненавист.
Не познавам нито един представител на властта, който някога да не е изразил подозрението, че някой друг се опитва да му вземе мястото. Всъщност това е постоянното състояние на управляващите у нас. Очакването всеки момент отнякъде, изневиделица да дойде ритникът, който да ги изхвърли от заеманото място. И тъй като животът пребогато потвърждава през цялото време тези подозрения (нека не се впускаме във всеизвестни примери), човек едва ли би могъл да ги вини, че те прекарват 90 на сто от времето и живота си, за да подозират и гадаят откъде ще дойде ударът. Но което е още по-трагично — у нас се ДЕЙСТВУВА ПО ПОДОЗРЕНИЕ, което означава, че се действува по ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ, по ЧУВСТВО ЗА ОПАСНОСТ, което много пъти е заблуждаващо и невярно. Сигурен съм, че съотношението на хората, пострадали от неоснователни подозрения, спрямо тия пострадали от оправдани подозрения — е огромно.
Това е просто следствие от параноичния характер на идеология и режим. Познавам не един и двама способни хора, изхвърлени завинаги от служебното им поприще въз основа на подозрения, които никога не са били оправдани, нито ще бъдат оправдани. Но познавам също хора, които направиха фантастични кариери с умението си да бдят, т.е. да плашат силните си господари с купища подозрения и така да бъдат сладко-горчивата необходимост на всяка власт. Може би, за да се реализира властта на всекиго, има нужда от подозрения. И те й се доставят.
Но това, което ме засяга не са извратените отношения между едно диктаторче у нас и друго кандидат-диктаторче, а отношенията между обикновените българи, които са отровени във висша степен от параноичната действителност. Нямам никакво намерение да оспорвам законното чувство за самосъхранение, което страхът е развил у всеки наш гражданин, и което повелява всеки да внимава. Въпросът е за прекаляването, за твърде волното участие на фантазията при адресирането на нашето подозрение. Защото, нека отбележа, твърде лошо е ако заради един или двама безчестни граждани ние не само сметнем, че такива са всичките ни приятели, но отгоре на всичко намерим за оправдано собственото си безчестие. И това е, от което най-много ме е страх — че недостойното поведение на някого си става извинителна бележка за нашите собствени грехове.
Най-популярното обвинение, което обикновените български граждани отправят неказано един към друг е, че са свързани по таен начин с Държавна сигурност. Като прелистим списъка на хората, които познавам, мога да кажа, че няма нито един, за който отнякъде да не ми е казано: „Внимавай, не се знае кому точно служи!“ Предполагам, че на огромен брой хора същото е казано за мен и за приятелите ми. Имаше време у нас (предполагам, че сега е същото), когато повечето от разговорите ни се занимаваха с това да се говори кой е „кука“ и кой не е. Знам не един и два случая, когато нищо неподозиращи и напълно невинни хора бяха надарявани от нашите въображения с майорски, полковнишки и дори генералски пагони от Министерството на вътрешните работи. Ако някой постигнеше някакъв успех, макар и в съвсем неутрално поле, ние веднага решавахме, че Държавна сигурност е зад гърба му, ако някой тръгваше за чужбина, ако някой си купеше по-особена кола, ако някой просто вечеряше с важна личност — той биваше обявяван за човек на Държавна сигурност. Ако някой беше по-смел и критикуваше (което ние не смеехме) обяснението беше пак същото. Ако някой имаше хубава любовница, или пък беше добре информиран, ако му повишеха заплатата, или му отпечатеха стихосбирка, или пък излезеше положителна статия за него, нашето подозрение бликаше отново и отново. Ако човек беше чудак, носеше предизвикателно брада или разказваше милиционерски вицове — пак му лепвахме етикета. Един мой познат случайно попадна в плувен басейн с министъра на вътрешните работи — половин София на другия ден го произведе генерал от съответното ведомство. Всичко това, което другите имат или получават, а ние нямаме, но го искаме, се обяснява най-лесно по този начин. Човекът е такъв и такъв. Не искам да кажа, че няма такива граждани. Идеята ми е, че всичко е ужасно преувеличено. Един режисьор отказа опасна постановка. Веднага го обвинихме, че е таен човек. Друг режисьор храбро я прие. Пак го обвинихме, защото другояче не можехме да си обясним храбростта му. Това ни е станало дълбоко вкоренен навик и най-лесно оправдание, за да извиняваме в края на краищата себе си. Някога, в производството, един познат началник измисли цяла мрежа от врагове просто, за да оправдае некадърността си. Близък режисьор отдаде провала на своята постановка изключително на внедрени отвън врагове, когато беше ясно като бял ден, че концепцията му за пиесата бе погрешна.
Но нека подчертая, че не смятам, че вината за това тотално взаимно подозрение е равномерно разпределена. Като оставим настрана реалните източници за подозрение, защото наистина съществуват много тайни хора с тайни задачи, то преувеличението се подхранва според мен главно от два източника — отхвърлените неудачници, и самите тайни граждани. Казах, че е изключително удобно човек да оправдава успеха на другите и собствения си неуспех като приписва на хората нечестни методи. Колко горчиво озлобени граждани вървят и наляво и надясно прошепват за своя преуспяващ противник „ами той си е специален човек!“. И от друга страна, ако някой започне да се изявява като личност в какво да е поле, ако той внезапно стане притегателен център на вниманието на другите, ако жъне категорични и независими успехи, тогава, за да съсекат с един удар популярността му и отдалечат хората от него, самите органи на сигурността подхвърлят, че той е „техен човек“. И често пъти, това е достатъчно, за да отдалечи приятели и почитатели.
Защото ПОДОЗРЕНИЕТО това е прекъсването на нормалното общуване между хората, прекъсването на ДЕЙСТВИТЕЛНИТЕ КОНТАКТИ между човек и човек. Подозрението предизвиква веднага неискреност, притворство, външна учтивост, демагогия, лицемерие. Подозрението праща по дяволите откритите честни погледи, откритите честни думи, желанието на човек да покаже себе си, да бъде това, което е. Вместо прям, силен и вълнуващ разговор идват мълчание и дежурни фрази. Подозрението е най-силното оръжие на алиенацията в комунистическото общество. То е главният фактор на отчуждението, на неразбирането. Колко пъти с болка съм установявал, че човекът отсреща не ми вярва, защото смята, че зад всичко, което му казвам, стои нещо друго. Колко пъти аз съм бил измъчван от подозрения, че внезапната, привидно искрена емоционална експлозия на някого, не е поредно представление. Колко пъти, сграбчван от подобна параноя, съм се задушавал в желанието си да се „изприкажа“ пред някого, а подозрението ме е възпирало.
Но кой печели от тази оргия на всеобщо подозрение у нас? Този, който е заинтересован хората да нямат истински контакти, да нямат истински разговори, да не знаят и да не се познават един друг, да се боят един от друг и никога да не застанат в една редица. Затова подозрението се поощрява. Бедата е, че хората, които го разпространяват, започват да си вярват. Има нещо трагично във факта, че колкото повече един гражданин вярва, че е подозиран, толкова повече му се струва, че той е нещо, че заема важно място в света и живота. Познавам хора, които биха умрели, ако им се докаже, че никой не ги подозира за нищо. В замяна на това, колкото по-високо човек се изкачва в обществената йерархия, толкова по-силно параноята расте. И тогава сякаш самовнушението, измислицата стават реалност, защото гражданинът на голямата власт най-често действува по подозрение и в създадения хаос от лъжа и истина никой не може да разбере кое какво е.
Подозрението е една от нашите най-мъчителни болести, защото, когато човек внезапно се намери в чужбина, всред съвсем друг свят, където напълно отсъствува натискът на всекидневното подозрение, струва му се, че е загубил мястото си в живота. Боя се, че ние толкова свикнахме да подозираме, че много трудно ще отвикнем.
Беше време, когато вестниците, излизащи в България, обясняваха незавръщането на български граждани обратно в страната (след пътуване на Запад) единствено с дейността на разни разузнавателни централи, които успявали да купят невинните души на строителите на социализма. Беше време, когато на всеки, който не се завърнеше, се гледаше като на заклет враг на режима, човек който си няма друга работа в живота, освен да мрази комунистите. Все още помним стотици басни, поместени по страниците на тези вестници за активни политически центрове, които организирали невъзвращенците и направлявали някакви техни действия срещу Народната Република. Привеждаха се и показания на завърнали се блудни синове, които не могли да издържат на болката, която носталгията предизвиквала в чувствителните им души. Разбира се, така загрижените за съдбата на българските вестници, издавани у нас, нито веднъж, нито с един ред, нито дори с намек се запитаха ЗАЩО ТЕЗИ ХОРА НЕ, ИСКАТ ДА СЕ ЗАВЪРНАТ? Защото и за децата у нас е ясно, че всички тия басни за западни разузнавателни организации, които придумвали или купували българите, за да не се завръщат, се оказаха инфантилна измислица на полуинтелигентни полужурналисти, или пък плод на жълто писателско въображение. Всеки, който е имал възможността да изпита пътя на едно оставане в чужбина, би се усмихнал с горчиво снизхождение на подобни нелепости.
Но сега изглежда, че политическото обяснение също е омръзнало на хората, които списват тези вестници и затова започва все по-силно да се набляга на друг елемент — престъпният, чисто криминален характер на българите, живеещи в чужбина без съгласието на паспортния отдел в София. Особена активност в това отношение проявява едно особено вестниче, което се нарича „АНТЕНИ“, седмичник за политика и култура. В един от последните броеве на „АНТЕНИ“ е поместен обширен материал под патетичното заглавие „КОГАТО ИЗМЕНИШ НА РОДИНАТА“. Ако един невинен български гражданин прочете този материал, ще му хвръкне шапката. Излиза, че Ал Капоне, Киршвенг, големият влаков обир в Англия и други подобни бледнеят пред дейността на българските емигрантски гангстери, които разтърсвали (съгласно „Антени“) Швеция и Австрия с бандитските си и кървави дейности. Взимайки повод от два конкретни случая, авторката на този материал, чието име или псевдоним е Калина Канева, си поставя за задача да подведе едва ли не всички българи, живеещи в чужбина под знаменателя на потенциални убийци или касоразбивачи. Сантименталната другарка лее сълзи на патриотично възмущение за това как тези „изменници“ петнели името на родината.
Най-установената практика на комунистическия печат, откакто съществува, е произволното обобщение. Тъй като диалектиката освобождава хората, които списват тези вестници, от моралното задължение да правят разлика между лъжа и истина, те въртят нещата както им изнася в момента. Колко пъти заради едно малко и незначително петно са се отричали огромни чисти и блестящи пространства. И колко пъти въпросните граждани са се правили, че не забелязват блатото, в което сами се давят.
Нямам никакво намерение да оспорвам достоверността на двата криминални случая, които са цитирани. Може би те отговарят на истината, може би — не. В двата случая безкрайно трудно е да се повярва, че подобен вестник може обективно да разкаже дори едно очевидно престъпление. Така както фактите са изложени, струва ми се, че въпросният убиец Стефанов прилича повече на патологичен случай. Зад всичко обаче стои една многозначителна истина — че този Стефанов, който след като извършва куп престъпления и убийства, не се предава на австрийската полиция, нито пък се укрива, а бяга обратно в България, където вероятно е смятал, че ще намери закрила. На човек не може да убегне впечатлението, че описаният герой е това, което ние тук наричаме „продукция на режима у нас“. Ако се приеме поне част от материала на Канева за що-годе обективна, човек среща типични характери и типични отношения на хора, израснали и възпитани в познатата атмосфера у нас. Главните елементи на това възпитание, което се култивира от режима са: мързел, жажда за удоволствия, дребнобуржоазна алчност, безскрупулност, отчайваща неинтелигентност. Човек трябва наистина да притежава вродени високи нравствени добродетели, за да се запази от разложителната атмосфера на обществено възпитание у нас. Не е време и място да анализирам пагубното въздействие на това възпитание, данък, на което всички сме платили и още плащаме. Възпитание, което идва не от вековните нравствени закони на народа ни, а от една конюнктура на крещяща обществена несправедливост, от привилегии, които са равни на престъпления — и престъпления, които се прикриват като привилегии. Защото ако един важен гражданин на Народната Република може да прави каквото си иска в интереса на собственото си щастие, то защо друг, обикновен гражданин, да не прави същото? Безогледността и в двата случая, изглежда еднакво оправдана. Така че, що се отнася до полученото възпитание, описаните престъпници имат твърде малко общо със страните, в които са се проявили, а стоят здраво в днешната нравствена атмосфера на родината си. Те са откърмени в тази атмосфера, те са нейни рожби и политическите подмятания тук нямат място. Канева, изглежда, чувствува, че е върху хлъзгава почва, и затова се опитва да премести нещата в по-друга посока. „Откъде започва измяната към родината — пита се тя и сама отговаря: — Тази измяна се предшествува от предателства към семейството, към родителите, към социалната среда, към любовта, от предателството към най-обикновените и чисти човешки качества — честност, искреност, трудолюбие, любов към човека.“
С удоволствие бих се подписал под нейния отговор. Наистина измяната към родината няма нищо общо с това дали живееш в нея или извън нея, дали са ти дали паспорт да излезеш или не са ти дали. Измяната наистина е свързана с изброените човешки качества и ако дефиницията на Канева се приеме, това означава, че огромен брой днешни български величия ще бъдат наречени с името, което заслужават. Всички познаваме този тип важни граждани, които всекидневно предателствуват спрямо честността, любовта, искреността, трудолюбието. Но за съжаление те са тези, които са си присвоили правото да преценяват кой е изменник и кой не е. Но явно Канева няма предвид тях. Иначе едва ли би могла да се появи отново във вестник, издаван у нас. Тя, горката, има предвид хора извън пределите на България и косвено се опитва да им лепне етикета и на криминални престъпници. Тя се опитва да си затвори очите и да сложи знак за равенство между неколцина криминалисти (израснали и отгледани в социалистически условия) и огромен брой българи, които са намерили нравствена сила да се откъснат от една унизителна и съсипваща действителност, и са запазили себе си чисти за новия живот, който са поели.
Трябва да кажа, че далече от сълзливите срамове и обвинения на платени наши патриоти — като въпросната журналистика — името на България и българите има безспорен авторитет и вдъхва уважение навред на Запад. Но нека подчертая, че това уважение и авторитет съвсем не се дължат на българските дипломати, нито пък на подскачащи народни ансамбли, пет оперни певци и десет спортисти, а преди всичко на упоритата, достойна, резултатна работа на хиляди българи, които Канева и Каневци за кой ли път дръзват да обиждат. Това са учени, инженери, лекари, професори, специалисти от най-всеобхватен спектър, производители, търговци, служители, обикновени работници. Хора, които с труда си и с честното си отношение към човек и общество са си извоювали най-добро име — и за себе си, и за България. Нещо повече, много от тези хора трябва да поправят лошите впечатления, които туристическите безобразия в България създават у чужденците. И ако Канева наистина се вълнуваше от патриотични чувства и трепереше за името на България, щеше да бъде по-добре да пропътува на Запад и да се опитва да срещни някои от хората, които тя сега безотговорно свързва с престъпления.
Съвсем неотдавна предприех пътуване през Европа. През целия си път срещнах познати и непознати за мен българи. Като всички емигранти по света, и ние сме една дълга верига от роднини. Посетих дузина домове, запознах се със съпруги и деца, говорихме за всичко — минало, настояще и бъдеще, изразиха се цели поменици от имена на приятели и познати, и във всеки един от тях аз видях една малка странствуваща България. Гостоприемството, добродушието, чистосърдечието, любезността, щедростта им носеше неизбежно онзи носталгичен, сладък и горчив вкус на трайна привързаност към онова, което бе останало отвъд Калотина. Бях щастлив да видя мнозина, които преуспяваха в работа и живот, силни, инициативни характери, които знаеха как да се борят в условията на свободно човешко съществуване. Не ще преувелича ако кажа, че извън пределите на България съм срещнал толкова оригинални и интересни българи, колкото и в нейните предели.
Беше радост за мен да видя д-р Б., който сега е душата на един от най-авторитетните химически изследователски институти в Западна Германия. Познавах го добре от София, където винаги бе ограничаван и потискан от тежка полуинтригантска атмосфера, и талантът му явно страдаше. Сега си бе извоювал възможности за работа, които съответствуват на способностите му. Слушах възбудения му разказ за изключителния проблем, който той и колегите му са си поставили, и чието решаване може да революционира цяла наука. Радвах се да открия хубавите чувства на колегите му към него и доверието, с което се ползуваше. Единственото съжаление на д-р Б. беше, че при други условия би могъл да бъде в български институт и да работи за успеха на българската наука.
В Мюнхен ме заведоха на упражнения по атомно строителство. Преподавателят бе българин — инженер, неотдавна напуснал България. Съвсем млад, той говореше свободно немски, френски и английски, студентите го обожаваха, защото притежаваше дарбата да разказва всичко най-увлекателно. Живееше скромно и всичките му спестявания бяха книги, книги и книги. И аз си помислих, че ако някой е загубил от напущането на инж. К., то не е той, а онези, които са го третирали като някаква пионка.
Пак в Южна Германия, където бях с английска компания, вечеряхме с няколко български семейства. Изпитах детско чувство на национална гордост, когато моите английски приятели оставаха изумени, че всички българи на масата говореха добър английски. „Вие трябва да сте народ от полиглоти“ ми казаха англичаните… Но нека разкажа на Канева за друг един българин в Лондон, на когото хората от улицата, където живее, казват „Фадър Крисмас“(дядо Коледа). Човек, който въпреки скромните си възможности, сякаш си е поставил за цел в живота да помага на другите, да им подава ръка в нужда, да облекчава страданията им. Винаги ми е било приятно да го срещам и да слушам мекия му глас с източнобългарски диалект, с чувство на топлота и човечност, което напомня Йовковите българи. Бих могъл да удължа значително списъка си, но имената нямат значение. Във всички тези странстващи българи аз видях отразени най-силните, най-положителните черти на нашия народ, такъв какъвто го помним и знаем отпреди 30 години. Плюс чувството за високо национално съзнание, за онази красива, нравствена и устойчива на всичко България. В същата тази Виена, която Канева описва като българско гангстерско Чикаго, живеят великолепни сънародници, които нямат нищо общо с разглезените социалистически рожби, втурнали се тук и там на Запад за евтини печалби и удоволствия. Познавам много българи извън пределите на България, но до ден-днешен още не съм срещнал хора подобни дори на описаните герои в „АНТЕНИ“. Всеки, който има някаква най-бледа представа от живеене в чужбина, знае, че ако в България, за да постигнеш нещо се иска едно усилие, в чужбина усилието е петкратно. Пътят на личното и професионално издигане е далече по-стръмен и естественият подбор далече по-строг. Един инженер в България може понятие да няма от работата си и пак да си бъде добре платен инженер. Един инженер на Запад трябва да бъде най-добрият специалист и непрестанно да върви напред. И така е във всяка професия. Възможностите са много по-големи, но и стандартите са много по-високи. И затова човек не може да не се радва искрено, че огромният процент от българите в чужбина са постигнали значителни успехи, чрез които най-добре са защитили името на България. И ако някога някъде много рядко са се появявали авантюристи, герои на криминални подвизи, то корените на техните действия нямат нищо общо с високите нравствени добродетели на българите в чужбина, а стоят здраво в ръждивата атмосфера на днешната действителност у нас. И човек трябва да е много безскрупулен, за да прехвърля другиму отговорността за собствено възпитаните рожби.
Винаги ми е било трудно да проумея достоверността на всички национални характеристики, които питани и непитани хора раздават по света. Така често съм слушал и слушам разни граждани с най-авторитетен и компетентен тон да казват, че цели народи са или прости, или подли, или мързеливи, или стиснати, или мълчаливи, или работливи, или Господ знае какво. Нали въпросът е човекът да покаже, че и той знае света и разните народи! От друга страна е толкова удобно да се твърди нещо, което не е толкова доказуемо. Най-често нашите представи за цяла нация идват от личната ни среща с един, двама или неколцина представители на тази нация. И тежко̀ и горко̀ на останалите й членове, ако случайно тия, които ние сме срещнали, се окажат не от най-добро качество.
Но въпреки пълната ми ненавист към този вид обобщения, човек не може да отрече, че все пак има известни черти, които са по-характерни за един народ, отколкото за друг. Може би те не се отнасят за всички хора, но важат в някакъв значителен процент за по-голямата част от тях. При това нека кажа, че колкото и да се опитва, човек не може да избяга от народността си. Когато говорим например за българи, никой не разбира само хората, които живеят на територията на народната Република, а всички ония, които по рождение и по език принадлежат към България, колкото приятен или неприятен да им е този факт. Нещо повече, един добросъвестен изследовател на българщината може би ще намери повече български черти, запазени в българите, които не живеят в родината си, отколкото в сънародниците им, живеещи там. Обяснението може да се търси в по-силното национално съзнание, което имат хората, откъснати по едни или други причини от родината си. Но и едните и другите, каквато и да е разликата между тях, са българи, за всички други хора по света. Вие можете да нямате нищо общо със спорт или с пеене, но когато във влака чужденец чуе, че сте българин, обикновено следва някаква бележка като:
„А вашите загубиха вчера мача!“ или „Слушах снощи един ваш певец“. Толкова по-странно е, когато кажат „вашият министър-председател“, или „вашата партия“ и вие искате да обясните, че въпросните два артикула съвсем не са ваши… Щете или не щете светът ви приписва всички грехове и подвизи на собствения ви народ. Затова, когато се говори за България и българите, вашето любопитство внезапно се изостря, вие ставате особено чувствителен, сякаш всичко, което се каже, е непременно вярно. Понякога вие реагирате твърде драматично на най-странни твърдения, забравяйки, че хората обичат произволните обобщения. Аз си спомням например, че след като прочетох за шовинистичния апел на Анатол Франс до френските войници, сражаващи се срещу българите по време на Първата световна война — да не се предават, че българите щели да ги пекат и ядат — намразих така силно френския писател, че и до ден-днешен не желая да чета произведенията му.
Но нека започна с това, че за наше щастие или нещастие, ние българите сме едни от най-рядко споменаваните народи, що се отнася до западното обществено мнение, вестници, радио, телевизия. Тъжно е да се признае, че в очите на обикновения западен гражданин има две непознати източноевропейски страни — Албания и България. За всеки що-годе грамотен гражданин Унгария, Чехословакия, Полша и Румъния са страни с ярко изявена национална самоличност. Една от любимите страни на Запад е Гърция. Югославия и Турция имат своето място в политическата популярност, докато България, за почти стоте процента от хората, е някакъв придатък на Съветския Съюз, който никога и в нищо не е изявил национална политическа самоличност. Оставям настрана факта, че огромен брой западни граждани дори не знаят къде се намира България. Колко пъти любезни граждани са ми казвали нещо като: „Ах, да… един мой приятел е бил във вашата столица… Букурещ се казваше, нали?“ Вие не можете да смятате това за пренебрежение, защото хората просто не знаят и не са чули. Спомням си, че в цяла една година името на България се появи в английския печат веднъж или два пъти — в спортните колони. В Лондон например, ние сме вероятно най-малката представена нация. Мисля, че ние, българите, допълваме 8–9 милионния град с около 40–50 души, след като дори тибетците и албанците броят стотици. Но не броят на българите в чужбина определя популярността на България, колкото животът на самата страна, нейните отношения с другите страни и мястото, което тя заема в политическо, стопанско и културно отношение.
Тъкмо защото нашата най-нова история покрива страната ни с печата на пълното безличие, мнозина се чудят, че ние въобще съществуваме. За огромния брой хора името България не предизвиква никакви дълбоки асоциации, нито пък буди някакво особено любопитство. Разговорите никога не отиват по-далече от кръга на баналната любезност. Беше ми втръснало, когато казвах, че съм българин, да слушам един и същ рефрен на любезност „Ах, колко интересно!“ И неволно си мечтаех за някаква остра реакция, като тази на един възрастен руски келнер, който преди 16 години, в един ресторант край Москва, като чу, че съм българин, хвърли чиниите и отказа да ми сервира. Ще кажете — невероятно поведение за съветски гражданин. Да, но човекът ми каза, че през Първата световна война, някъде в Северна Добруджа, конницата на генерал Колев връхлетяла върху руската армия и той, тежко ранен, едва оцелял от ударите на българските саби.
Повечето представи на днешните западни граждани за България идват не от страната, нейната политика и култура, а от случайните им срещи с българи. Тези срещи до голяма степен предопределят отношението на хората към цялата страна. И тежко ви, ако вашите български предшественици не са били от най-добро качество. Трудно може да изличите предубежденията на някого. Един дипломат шеговито ми каза, че на официални приеми най-лесно било да разпознаеш кои са българите. „Те винаги пият само оранжада и не докосват алкохол! — каза той, — докато ние се наливаме порядъчно!“ За наше щастие голяма част от българите, прокудени из света, изглежда, са интересни и забележителни хора, защото са оставили трайни спомени. Дузина пъти ми се е случвало да открия, че пътят към приятелските чувства на някого вече е бил проправен от непознат на мен сънародник. От друга страна, напълно необяснимо ми е как и защо Флеминг е населил романите си за Джеймс Бонд с българи, които са мрачни мълчаливи убийци, слепи оръдия на чужда воля. Струва ми се, че това е перверзна литературна презумпция, която така или иначе оскърбява.
В пълен противовес със самохвалствата на някои вестници, излизащи в България, за шествието на българската култура и литература по света, трябва да кажа, че те са далеч от истината. Вярно е, че неколцина оперни певци, музиканти и спортисти допринасят името на страната ни да се споменава от време на време. Дали Гяуров е българин или не, това абсолютно не е показателно за българската култура, тъй като гласът няма националност. Колко пъти горчиво съм установявал, че ако древната елинска култура, плюс Никос Казандзакис и Микис Теодоракис, са осигурили голяма културна популярност на Гърция, че ако Иво Андрич е сторил същото за Югославия, Йонеско представя Румъния, Чапек, Хашек, Дворжак и Сметана — Чехословакия, да не говорим за Унгария и Полша, то няма значително българско име, което да се отъждестви с България. Както разбирате, не е въпросът за пропаганда и изкуствена популярност, а за реалното съществуване на реално име, което да бъде мост между духовния живот на един народ и света. Тук не говорим за делнични явления, а за отсети и установени от времето имена. Но дори и делничният литературен обмен сега върви на изключително долно ниво. Усилията, които се правят от разни пропагандни институти, са погрешно адресирани и безпомощни като качество. Понякога се питам за какво се харчат пари за списания като „Обзор“, където невъзможни и посредствени произведения разстрелват моментално и най-настоятелния интерес на чужденец към българска литература. Неотдавна един уважаван критик посети България и се завърна с половин куфар книги на издателството за чужди езици. Когато го посетих, видях пред него книги, които едва ли някой в самата България чете, но които се издават на чужди езици, за да угодят провинциалното тщеславие на техните автори. С неудобство и от възпитание, човекът каза:
„Изглежда, че преводът не е добър!“
Същевременно една моя позната намери в библиотеката „Крадецът на праскови“ на Емилиян Станев в английски превод и ми телефонира, за да ми каже, че я чела с голям интерес и било толкова хубаво, че накрая плакала. Ако човек трябва да си съставя представа за България по българските антологии, които Съюзът на писателите организира, тежко и горко. Обикновено липсват ярки и талантливи автори, или пък няколкото добри неща са удавени от пищното представяне на бездарието. Човек трябва да няма чувство за срам, за да предложи подобна антология на интелигентен приятел-чужденец.
Като имам някаква представа за театъра в различни западни страни, много пъти съм си мислил, че ако факторите у нас биха изпратили по линия на Театъра на нациите — било в Париж, било в Лондон — постановката на „Суматоха“, вероятно националната ни култура би спечелила повече.
И все пак, ако за маса хора България днес е някакъв безличен сателит на Съветския съюз, който не притежава своя културна или литературна физиономия, за интелигенцията и за специалистите нещата са малко по-различни. На няколко пъти съм оставал изненадан от популярността на богомилското движение всред западни интелектуални кръгове. Принципите на богомилската ерес, за чиито корени претендират и други народи, се приемат навред като български, и това е едно от малките очарования, които името България е създало. Световната интелигенция винаги е изпитвала уважение и слабост към всякаква форма на духовен протест, на духовно противопоставяне и оспорване, както винаги се е отнасяла с презрение към всякакъв вид ортодоксалност. На богомилската ерес днес се гледа като на първата, мощна експлозия на онзи дух, който векове по-късно доведе до Ренесанса и до множество брожения на духовете в Средновековието. Но колкото и да се гордее човек с факта, че неговата земя е родила едно такова световно, бунтарско движение, че древните българи са дръзнали да се противопоставят на най-властната догма на онова време, човек не знае какво да отговори на въпрос като този:
„Е как така, вие, които сте наследници на богомилите, сега представлявате жалки и послушни марионетки, и сте единствените, които робски мълчат? Вие сте единствената страна в света, с която СССР не си е имал неприятности.“
Туризмът и Черното море естествено помогнаха за туристическото популяризиране на България. Но от хотелите в „Златни пясъци“ или „Слънчев бряг“ човек не може да долови действителния пулс на страната. Затова за мен по-голям интерес представляват впечатленията на онези непредубедени западни граждани, които са имали възможност да се сблъскат с нетуристическата действителност. Една двойка мои познати, с твърди марксически убеждения, посети България в продължение на три седмици, за да ми каже след това, че там им е бил нанесен първият сериозен удар върху тяхната марксическа религия. „Изключително красива страна, обикновените хора по селата са толкова добросърдечни и мили, но атмосферата е толкова потискаща, че ние истински се измъчихме.“ Почти всички изказвания съдържат два основни елемента: възторг пред българската природа, уважение и най-добри чувства към обикновения българин и, от друга страна, ужас от обществено-политическата атмосфера, която всички характеризират като „дълбоко-потискаща“.
Но може би най-хубавите впечатления от България ми бяха дадени от един преподавател в университета в Амстердам. Той ми каза:
„Посетил съм много страни, видял съм различни видове красоти, но такава ЕСТЕСТВЕНА красота, каквато има българската природа, никъде не съм видял. Всичко у вас, пейзажът, реките, небето, плодните дървета, къщите съдържат такава естественост, която ги прави особено близки на човека. Никъде на друго място не съм доловил тази топлота в присъствието на всеки плод или всеки камък. И никога преди не бях изпитвал такава дълбока привързаност към земя и природа, такова влечение да бъда между тях. Швейцарската, австрийската или английската красота са далечни, стоят на километри от теб, докато българската красота те докосва, ти я чувствуваш върху кожата си… Но, Господи, от друга страна обществената атмосфера ти действува с подобна смразяваща конкретност. Аз си мисля, че България — това е драмата на нашето време.“
Аз само бих добавил, че ако за зрителите на тази драма е мъчително, какво да кажем за участниците?
Една от най-често повтаряните истини за съвременната българска литература е нейната откъснатост от живота. И за най-непредубедения читател на българска литература става ясно, че между авторите на тази литература и реалността на онова многоцветно, пълнокръвно и пълно с мистерии движение, наречено живот, се издига плътна стена. Почти при всеки опит да прочетем нещо за този живот, ние се натъкваме на банални измислици, плитки конфликти и сладникави разрешения. Ужасно странно е да кажеш, че в цялата официална наша литература човек не може да прочете една писателска изповед. Но докато в полето на обществено-политическите явления писателската слепота може да бъде някак обяснена, то няма и не може да има никакво обяснение за липсата на реални усещания и разбирания на интимния живот. Много пъти съм казвал, и пак повтарям, че е просто невероятно, че в последните тридесет години аз все още не съм прочел една хубава, реалистична любовна сцена. А никой не може да приеме, че животът не изобилствува с тях. Дори правдиво разказани собствените любовни истории на някои писатели биха звучали доста силно.
Всички тези мисли се родиха отново у мен, когато прочетох последната новела на известния наш писател Емилиян Станев — „Язовецът“. Нека най-напред да кажа, че винаги съм имал слабост към този наш писател, с когото ме свързват добри спомени и към чието творчество съм се отнасял с уважение. Независимо дали го харесват или не, малцина досега биха дръзнали да причислят Емилиян Станев към сивото блато на ортодоксалната литература. Той като че предпочиташе да изразява своята ортодоксалност в речите си в Съюза на писателите, вместо в своите разкази. Неговото развитие е твърде интересно, защото демонстрира най-добре провал на добър писател, който се опитва да хитрува с времето, в което живее. След романа „Иван Кондарев“ Емилиян реши, че най-удобната позиция за писател е да си намери някакъв астероид, който лети на известно разстояние от земята, да си построи хубаво жилище върху него, и от там да наблюдава живота на планетата Земя, като от време на време пътува до нея (както английските лордове пътуваха на времето до Кения), за да вземе участие в някой аристократичен лов на дивеч в правителствен резерват. Така и стана. Но тъй като Емилиян Станев все пак беше писател, все пак имаше публика, която чакаше от него произведения, той трябваше и да пише. Но как човек да съчетае писателска актуалност с гражданска безопасност? Как да продължаваш да бъдеш добър писател, да удовлетворяваш читателската нужда от красота и правдивост, без да дразниш собствениците на резерватите? Емилиян Станев е от онези, които знаят, че цяла България всъщност представлява човешки резерват, и че ако в литературата е хубаво да си „язовец“, то в живота май е по-добре да си куче или ловджия. И той последва твърде благодатния пример на някои негови колеги, като се захвана с историята, с историческия сюжет. Толкова удобно е понякога да гледаш на живота на другите (не на своя живот, разбира се) с безстрастните очи на историята. При това можеш да настояваш колкото си искаш, че зад историческите образи си поставил съвременни прототипи, че историческият сюжет е една условност, която ти помага да изразиш чисто съвременни позиции. И като истинска демонстрация на гражданска смелост, писателят може в съвсем интимен кръг да подшушне, че зад образа на цар Борил например, стои лицето на някакъв съвременен некоронован цар. Цялата тази уж езоповска игра се прави, за да разреши един важен проблем, най-важният в българската литература, който се изразява ужасно добре с поговорката: „И вълкът сит, и агнето — цяло.“ Бедата е, че в цялата история на световната литература няма нито едно що-годе свястно произведение, написано върху този принцип. Същността на литературата винаги е била „Или вълкът — или агнето“.
Защитавайки се, Емилиян е казвал, че никой не смята „Война и мир“ за исторически роман. И това е напълно вярно. Но разликата между „Война и мир“ и богомилския роман на Емилиян Станев е тъкмо в това, което наричаме художествена вярност към живота. Разлика между живеене на самата планета и живеене на астероид, откъдето писателят гледа с немощен телескоп, така че едва ли може да различи маймуна от човек. За наблюдателя от астероида това може би няма значение, но за писателя е фатално. Мисля, че онова за което човек може справедливо да обвини Емилиян Станев, е скъсването му с живота на времето, в което живее, дълбокото му и често трагикомично неразбиране на хората и проблемите им.
И ето сега, сякаш обхванат от отчаяно угризение по пренебрегнатото си призвание, Емилиян Станев се опитва да ни демонстрира, че въпреки разстоянието си от българския съвременен живот, той не е загубил връзката си с него, че бивайки в тима на ловджиите и кучетата, той не е престанал да мисли за черната съдба на язовеца. Със смелост на парашутист неговото въображение прави главоломен скок през времето и се опитва да кацне върху изпробваната територия на „Крадецът на праскови“. Пак подобен триъгълник, с хипотенуза една неудовлетворена жена. Мистериозният сръбски пленник сега е мистериозен български художник. Героинята е французойка, а полковникът — френски археолог. Военновременно Търново е заменено с мирновременно черноморско градче в разгара на сезона. Вместо грубата графика, сега стилът е нещо като концертно рисуване. Звучи като че авторът е пародирал себе си. Разстоянието между „Крадецът на праскови“ и „Язовецът“ е много голямо. То е точно разстоянието между талантливото и бездарното, между красивото и грозното.
Прочитайки новелата изпитах силно чувство на неудобство, че един наистина талантлив писател е написал толкова евтино и долнокачествено произведение, което ми звучи като превод от блудкав френски роман на тридесетте години. Цялата история е съшита с такива бели конци, че от всеки ред крещи фалш и непознаване на живота. Накратко, една скучаеща френска летовничка, жена на вечно зает археолог, внезапно получава на черноморския плаж един анонимен портрет. Някакъв художник скришом я е нарисувал и то по някакъв изумителен начин. След това героят се появява и се представя. Не знам защо, физически той ужасно ми напомня на моя приятел Васил Попов. С декларирани мъжествени маниери и мистериозната маска на непризнат гений, той обладава самотната французойка и изчезва. Тя, разбира се, е смаяна от изкуството му — той е почти равен на Пикасо, но по най-необясними причини работи за другиго, просто продава картините си на друг (бездарен) художник, който ги представя из света като свои. Французойката му предлага пари, подкрепа, изложба в Париж, връзки, критици и световна слава, но нашият язовец, казва „не“, запалва колибата си (той живее в колиба край морето) и така се свършва.
Цялата новела е написана под формата на монолог или дневник на французойката, като от формална гледна точка едва ли може да има по-лош избор на форма. Малко трудно е било на Емилиян Станев да опише в първо лице мислите, чувствата и самоанализите на една съвременна полуинтелигентна френска интелектуална, която сякаш е уродлива рожба на рахитично провинциално писателско въображение. Струва ми се, че Емилиян би могъл с по-голям успех да изпее върху сцената на Софийската опера арията на Тоска, или пък тази на Иван Сусанин.
От цялото произведение лъха такъв непоносим провинциализъм, долнокачествена интелигентност и празнословие, че всичко изглежда като блян на инфантилен младеж, който измисля себе си като герой на красиви и безподобни любовни подвизи. Нямам нищо против самата история, въпреки абсолютно неправдоподобното съществуване на героя Тасо, такъв какъвто Емилиян ни го представя. Онова, което ме разтърси, е изумително лошото написване, което човек не би могъл дори да прости на начинаещ писател.
Най-напред погледнете образа на тази французойка. Никой не ще убегне от чувството, че това е самият Емилиян Станев, малко непохватно превърнал себе си в съблазнителна френска летовница, която пише или изговаря дневника си с литературните претенции на самотен ветеринарен фелдшер от Айтоския край. Всичко, което тя казва за себе си или за другите, представлява ужасно клише на ужасно осакатени примитивни представи, разкрасени от обилни трупове на мъртви прилагателни. Ема Моран, разбира се, чете криминален роман, разбира се, играе бридж, разбира се, скучае, разбира се, чака нещо да се случи. И когато то се случва, за да няма никаква грешка, Емилиян Станев слага два реда от многоточия. С други думи, сещай се читателю, където са точките, двамата се любят?
Но чуйте сега описанието на тази работа от самата Ева:
„Потъвах в сладостна бездна и накрая се разплаках. В моя плач се криеше съзнанието, че му се отдадох като паднала жена. Държеше се, както би се държал с всяка друга на мое място — шеговит и недостъпен… Докато се гушех в силните му обятия чувах глухия отглас на всяка негова дума в косматата му гръд…“ Почти като във „Вечната Амбър“.
Слушайте по-нататък: „Нима не беше оскърбително за прекрасната Ева да се отдаде на този човек, както се беше отдавала на предишните си любовници, без по-дълбоки чувства и преклонение пред неговия талант? Но подобно увлечение можеше да ме завлече в сложна душевна драма! Инстинктивно чувствувах тази угроза за моето спокойствие…“ и т.н. А как ви звучи това:
„Защо бягаш от душевна интимност, защо искаш да го съблазниш с тялото си, да пренебрегнеш душевната му сложност, да го събориш от неговата непристъпност и после да му обърнеш гръб?“
Диалогът между двамата пък ми разкрива претенциозния разговор, произнесен между двама предрешени Емилияновци, които се чудят с какви високопарни слова да направят впечатление един другиму.
Имаше една област в писането, където Емилиян Станев бе добър. Езикът. Но сега, след като прочетох „ТИХИК И НАЗАРИЙ“ и „ЯЗОВЕЦЪТ“, мога да кажа, че това е един лош, натруфен, обременен от псевдокрасиви думи език. Знаейки, че езикът, това е всъщност животът, ние не можем да избегнем впечатлението, че този човек-писател не живее, че той е загубил реалната си представа не само за движението на живота, но и за движението на думите. В неговите изречения всички те плуват като празни черупки, които са по-скоро спомени за думи. Просто за илюстрация. Чуйте още един малък пасаж. Язовецът казва на Ева:
„Защо така силно ме привличат вашите цивилизовани, бих рекъл, очи? В тяхната глъбина виждам завършек, който ми е познат, близък и скъп. Но в тях липсва душевна благоустроеност, която не ви позволява да се уедините в душата си, да повярвате в нейната божественост и да я уважавате…?“
Можете ли да приемете този пасаж като художествена литература? Можете ли да произнесете този поток от глупости пред момичето, с което седите? Няма ли да ви се стори, поне за секунда, че сте смешен, че сте даже жалък, защото сте ужасно неестествен, защото всичко това го правите само от един дълбоко провинциален инстинкт — да направите впечатление?
Наистина ми е тежко и тъжно да чета такива неща от Емилиян Станев. Тежко и тъжно ми е да пиша за тях. Потискащо ми действуват неговите патриотични провиквания и дълбокозамаскираният му протест срещу самопродажбата, защото не са искрени, защото авторът не страда — и не е на една крачка от разрухата. Той е в правителствения резерват, с ловджиите и кучетата.
За разлика от мнозина мои колеги винаги съм вярвал, че значително произведение на изкуството не може в края на краищата да не си пробие път, дори появяването му на бял свят да е съпроводено с най-потискащи обстоятелства. Струва ми се, че след като авторът е имал силата да създаде творбата си, последната ще има силата да се наложи. Следователно не само не може да има някакви оправдания да не се работи, но не може да има и някакви извинения за създаването на посредствени творби. Историята ни показва, че едни от най-големите шедьоври са създадени при най-неблагоприятни за творчеството обстоятелства — било политическо потисничество, било материална мизерия. И същевременно няма нито една творба (книга, картина, композиция и прочие), създадена от някой, който чакал обстоятелствата да се оправят, та да проработел. За мен това е една от най-оптимистичните поуки от миналото, която прави смешни твърде популярни извинения в средите на българските писатели, художници, композитори, режисьори, които обичат да казват:
„Сега човек не може да работи, но когато се оправят нещата, тогава ще видите на какво съм способен!“
Човекът не иска да признае, че май на нищо сериозно не е способен. Защото, ако беше способен, той щеше да покаже това — въпреки обществена атмосфера, материални стимули и безперспективност за признаване на творбата му. Има нещо твърде неприятно във факта, че нито един от писателите, които познавам и които твърдят, че носят в себе си големи, неосъществени произведения, никога не е седнал да ги напише въпреки липсата на реални изгледи за публикуването им. Лично аз не познавам нито един, който да е написал нещо значително така, за себе си, да го има в чекмеджето си, за да може да каже: „Въпреки че няма да се отпечата, аз написах това, което исках да напиша.“ Приемливо или не, творческият процес у тези писатели, изглежда, непрестанно съобразява възможността не само за отпечатване, но и за добър хонорар…
Щастливото изключение от тази тъжна картина са поетите. Ние знаем, че има великолепни стихове, които никой тоталитарен режим не ще отпечата и не ще плати. Тъкмо тези поети и техните низвергнати стихове са едно от най-оптимистичните явления в днешната българска действителност. Те показват, че истинският творец, истинският творчески процес са далече по-силни от най-ограничаващите обществено-политически обстоятелства. Те са това, което, изглежда, Христо Радевски имаше предвид, когато преди време каза, че „секретарите отминават, а поетите — остават“.
Тук според мен е първото голямо достойнство на пиесата на Стефан Цанев „ПРОЦЕСЪТ ПРОТИВ БОГОМИЛИТЕ“. Нека припомня, че тази пиеса беше написана преди горе-долу десет години. Бях свидетел на нейното написване, бях първият й читател. Докато пишеше пиесата, Стефан едва ли вярваше, че тя ще види бял свят, но той я написа, защото тя беше вътре в него, беше същността на разбиранията му, на чувствата му, на идеята му за света, всред който живееше.
Определено казано, това беше една от най-силните пиеси, които бях чел не само в България. Но нейното звучене в условията на българската действителност и придаваше още едно превъзходно качество. Защото това беше пиеса за богомилите, за ереста, за еретиците, за правото да вярваш в това, което си избрал, за силата да отстояваш тази си вяра дори, ако тя е гибелна за тебе. По форма пиесата е историческа и документална. По съдържание тя е напълно съвременна и представлява най-страстна апология на богомилството. Историята и документът тук (за разлика от книгата на Емилиян Станев) са само повод да се разискват съвременните аспекти на богомилството. Историята тук има своето значение само дотолкова, доколкото е свързана с най-актуалното в наше време — ПРАВОТО ДА БЪДЕШ ЕРЕТИК. Така че пиесата на Стефан Цанев не е една от многобройните пиеси на исторически теми, където се пресъздава част от историята заради интереса ни към нея, а е историческа пиеса в Шекспировия смисъл на думата, където историята е само удачен повод за художественото разкриване на вечни човешки категории. Хамлет би бил празно зрелище без хамлетовщината, Макбет — без макбетовщината… и богомилите на Стефан Цанев — без еретизма. Ако богомилите, представени от Емилиян Станев и други подобни автори, са сантиментални рицари на миналото, едва ли не съществували, за да повдигат националното самочувствие на българите от бъдеща комунистическа България, т.е. като необходим атрибут за всеки ортодоксален патриотизъм, богомилите на Стефан Цанев са вечните еретици, родените страстни противници на всяка ортодоксалност — държавна, църковна или човешка. Това са вечните бунтовници, за които ереста е синоним на непокорството, а непокорството е синоним на живота. Те живеят, за да бъдат еретици, за да развалят с несъгласието си всяка мнима или действителна обществена хармония, за да разстройват и разтърсват епохата, да събарят култове, да разрушават митове, да посягат на всичко установено. Всеки знае, че създаването и разрастването на богомилското движение в България е огромно историческо явление, тъй като то е свързано с началото на големите протестни движения, довели по-късно до Възраждането. Богомилите са една от великите легенди на българската история, която естествено днешният български режим се опитва да експлоатира за свои делнични цели. Човек може само да се прекръсти, когато чуе неграмотни идеологически обяснения, че богомилите били духовните предшественици на комунистите… и поради това били прогресивни.
Същината на пиесата на Стефан Цанев защитава честта на богомилите от подобно срамно роднинство. При съвременните обстоятелства неговите богомили биха се хвърлили с цялата си еретична страст срещу господството на най-уродливата ортодоксалност в българската история. И твърде забележително е, че пиесата просто натрапва паралела между държавата на Цар Борил и днешната българска държава.
В центъра на пиесата е процесът, който цар Борил устройва срещу богомилите и техния водач по негово време — поп Стефан. Царят е принуден да прибегне до този процес, защото в разкапаната от интриги, нравствено и материално разложение държава ереста на богомилите се развива с нова мощ. Еретичният дух е духът, който търси обновление. Влиянието на богомилите е толкова силно, че хитрият и безскрупулен Борил е принуден да вземе мерки. През 1211 година той свиква известния Търновски съд-събор, който по подражание на Цариградския събор от 1084 година осъжда богомилското движение и изпраща водача му поп Стефан на кладата. Двата процеса, макар и на разстояние от около 200 години, са напълно подобни. Както Алекси Комнин се опитва да се приближи до богомила поп Василий, така и Борил се опитва да спечели поп Стефан.
Българският цар и гръцкият император не ще бъдат последните, които ще се опитат да купят ереста и еретиците. Но не се купува онова, което не е за продан. Краят на поп Василий върху кладата двеста години по-късно става краят на поп Стефан.
Почти огледалното подобие на двата процеса, както и тяхното подобие с много процеси в по-ново и най-ново време, дава идеята на автора да отстрани от пиесата си понятието „време.“ Тъкмо този подход на Стефан Цанев декларира недвусмислено, че това не е историческа пиеса и че конкретните исторически обстоятелства са просто ненужен декор на една многовековна борба. Защото идейният заряд на борбата против ереста при Тодор Комнин, при цар Борил, при Сталин или при Брежнев е един и същ, похватите са едни и същи, механизмът е един и същ… и резултатите са едни и същи.
Богомилите имат адвокат, който е от нашия век. Просто Стефан Цанев заставя героите си да пътуват из историята без оглед на разстоянията, които биват преодолявани именно от подобието на събитията. В течение на процеса, който цар Борил устройва, на сцената се явяват Алекси Комнин и неговата дъщеря, дошли от преди два века, явява се богомилът Йоан, явяват се куп исторически лица от разни епохи и драматургичното стълкновение се превръща в сблъскване между идеите, на които са носители. Целият този исторически персонаж, събран на едно място по волята на автора, дава възможност да се обхване доста плътно еретизмът на богомилите и борбата срещу тях. Лагерите са съвсем ясно определени: от едната страна гонителите, от другата — преследваните. Подобен похват на елиминиране на времето би могъл да бъде използуван например при драматургично изследване на злоупотребите с власт. Представете си, събрани на едно място за обмяна на опит, Калигула, Сталин, Хитлер, Ричард Трети, Цезар Борджия и т.н. Еднаквостта на постъпките, приблизителността на мотивите, подобието на образите ликвидират времето и ни карат да настръхваме пред исторически неизменната последователност на злото.
Именно за да подчертае духовното единство на всеки от двата лагера, Стефан Цанев прилага още един похват — всички реплики в пиесата, засягащи исторически лица, са документални. Това са цитати от исторически, църковни и богомилски книги. Диалогът често пъти става двубой между цитати и ни характеризира блестящо не само образите на героите, но и конфликта на сражаващите се идеи. Стефан Цанев е очисти пиесата от всякакви обстоятелствени дрънкулки и битово — исторически подробности, за да освободи сцената за генералните въпроси на човешкото съществуване. Там се говори за Бога и за Дявола, за доброто и за злото, за съвършенството и падението, за чистотата и калта, за вярата и безверието. Всеки може да си представи колко силна и недвусмислена е кореспонденцията на зрелището от 1211 година с подобните зрелища в нашия век. Да оставим настрана, че по-голямата част от цитатите от историческите книги сякаш са извадени от днешните вестници.
Защо на този свят има богомили? Кои са богомилите? Защо не искат да приемат казионната вяра, а гинат, за да бъдат това, което са? Може ли един диктатор да купи богомил и на каква цена? Как да се ликвидират богомилите и цялата ерес? Как да се предотврати разпространяването на заразата? Как да се организира обществото в борба срещу богомилите? Може ли император да стане богомил? Целият огромен исторически материал е организиран от Стефан Цанев великолепно, за да създаде една монолитна съвременна пиеса.
Най-интересен според мен е образът на Цар Борил. Борил въплътява най-познатите исторически и съвременни черти на подобни властелини. Той е лицемер, интригант, подъл и жесток, с проблясъци на наивност, с маниакален комплекс за преследване, алчен до полуда за власт и величие, човек, който иска на всяка цена да бъде повече от всичко друго в света, а разбира с ужас, че е нищо. Но не иска да признае това и трупа ритуали и жертви като доказателство, че е полубог. Борил е гъвкав, той флиртува с общество и народ, прочувствено се обрича в служба на народа и неговата идеология е антибогомилството. Борил разбира, че единственият изход за корумпираната му държава, единственият начин да избегне отговорността за цялото и разложение, за крещящите неправди, за мизерията на народа, за духовното невежество, за пълната безнадеждност, е да стовари вината върху богомилите. Богомилите са виновни за всичко. Процесът срещу тях е показен.
Борил на Стефан Цанев е комплексна Шекспирова фигура, може би събрал в себе си нещо от черната сила на Макбет, от уродливостта на Ричард Трети, от шутовщината на крал Джон, но на мен ми се струва, че авторът е имал дузина съвременни прототипове.
Може би най-хубавата идея в тази пиеса е историята с Цар Борил и неговите двойници. Непрестанно в процеса на действието се правят заговори за убийството на царя. Но всички свършват с това, че е убит поредният царски войник. Всеки път, когато на сцената Борил пада, прободен от меча на убийците, и се чува възгласът „Убиха царя!“, в следващия миг внезапно се появява новият Борил, който прекрачва трупа на убития цар, сяда на трона и усмихнат казва: „Царят съм аз!“ Постепенно заговорници и богомили са обзети от чувство на ужас, че не са в състояние да убият истинския Борил, защото явно той разполага с безчислено количество двойници, които ще представляват бориловщината през цялата човешка история… Борил е безсмъртен, както е безсмъртно злото… Но и богомилите са безсмъртни, както е безсмъртна борбата срещу злото.
Когато прочетох най-първия вариант на пиесата, спомням си, че тя ме разтърси до дъно. Бях във възторг от онова, което Стефан Цанев беше написал. Мнозина български интелектуалци, които четоха пиесата по-късно, бяха единодушни, че се е появила голяма българска пиеса. Под наше влияние театър и режисьори се заинтересуваха от нея. Но всички перспективи за поставянето й на сцена бяха погребани от злощастното репертоарно бюро при Комитета за култура и, разбира се, най-вече от ония, които пазят режима от врагове. Отнякъде плъзнаха слухове, че всички образи са алегорични, че пиесата всъщност визирала най-важни персони от съвременния български политически живот. Излишно е да казвам, че това бяха реакции на обществени клюкари, че Стефан Цанев беше далече от това, да си даде труд да карикатури карикатурните сами по себе си образи от българското съвремие. Стефан Цанев, с когото ме свързваше дълго и скъпо приятелство, беше идеалист. С това чувство е пропита цялата му поезия и „Процесът против богомилите“ е защита на собствения му идеализъм, на остатъците от вяра, които все още се крепят в душата му. ВЯРА В СПАСИТЕЛНАТА СИЛА НА ЕРЕТИЗМА. ВЯРА В СВОБОДОМИСЛИЕТО.
Точно като богомила поп Стефан и Стефан Цанев се опитва да брани светостта на идеала си от цинизма на бориловци и техните потомци. Пиесата завършва с внушителен трагизъм. Богомилите изгарят на кладата, верни на себе си. А двойниците на Борил продължават да заемат мястото на убития си предшественик, за да продължат конфликта през целия живот на човечеството.
И ето че сега, след близо десетгодишна негласна забрана, отхвърляне и потулване, пиесата на Стефан Цанев най-после видя бял свят. Няма значение, че това не стана на сцената на един от първите софийски театри, че дори нито един от известните режисьори не се зае с нея, а работата беше предоставена на великотърновския театър „Константин Кисимов“, пробивът е голям. Изглежда, че най-после се е намерил разумен човек, който да разбере от какво богатство е била лишена българската сцена. Нямам представа как е прозвучала пиесата при скромните възможности на търновци. Може би някой нарочно я е изпратил там с надеждата, че щом веднъж се провали, никога повече няма да има искане за нейното поставяне. Но съдейки от рецензиите, които досега изглеждат предпазливо положителни, вярвам, че спектакълът в Търново е успял да разкрие нещичко от мощта на драматургичния материал. Изглежда също, че представлението е спечелило завидна популярност, защото това е едно от обясненията за награждаването на „Процесът против богомилите“ в прегледа на историческата драма. Другото обяснение е, че определяйки тази пиеса като „историческа“, журито се е опитало да заяви на зрителите да не търсят в нея съвременния алегории.
Искам да завърша пак с мисълта, с която започнах. Колко чудесно е, че въпреки пълната безнадеждност за поставянето на пиесата Стефан Цанев я написа, защото в края на краищата дойде време пиесата да се играе. И би било прекрасно, ако чекмеджетата на много други автори са пълни с подобни творби, които въпреки всички съвременни ограничения един ден сигурно ще се появят на бял свят, за да произнесат богомилски присъди срещу поредния цар Борил.
Ако обективно и честно погледнем в историята на нашата литература, ще трябва с горчивина да признаем, че между празните лавици на някои литературни жанрове най-празна като че е лавицата на драматургията. След Друмевия „Иванко, убиецът на Асеня“ постиженията на българската драма стигнаха до „В полите на Витоша“ и като че там си останаха, безсилни да се покатерят върху билото на театралната планина. Колкото и мило и трогателно да е наследството, което ни оставиха Яворов, Антон Страшимиров, Ст. Л. Костов, Йордан Йовков, ние не можем да отминем истината, че всичко това беше твърде далеч от развитието и върховете на световната драматургия, че повече или по-малко беше плод на любителска драматургия. Изпитвам известно неудобство, когато от време на време чета хълцанията на новоизлюпени литературни патриоти, които през ден откриват неоткрити български шекспировци. През последните двадесетина години българската драматургия по принцип запази любителския си характер, но с една съществена разлика — идеализмът на класиците ни беше подменен с казионния рационализъм на техните наследници. Нещо повече: от чисто професионална гледна точка ние още нямаме комедиен автор от класата на Ст. Л. Костов, нито пък можем да сравним драматургичния заряд на „В полите на Витоша“ и „Когато гръм удари“ на Яворов с най-добрата пиеса на Камен Зидаров „Царска милост“ или „с шедьоврите“ на Орлин Василев. Също така никакъв обективен критерий не може да приеме като сериозни постижения благородните опити на Димитър Димов да напише пиеса. Далеч съм от мисълта да се занимавам с нещата, които сега задръстват българските сцени, наричани по някакво фатално недоразумение „пиеси“ — на Божидар Божилов, Боян Балабанов, Тодор Генов, Климент Цачев, Лада Галина и така нататък. Известни проблясъци на оптимизъм имаше при Иван Пейчев, поне поради чистото му отношение към сцената.
Едва преди десетина години животът на драматурзите се посъживи — с всички надежди, че най-после на наша сцена ще се появи действителна пиеса. Трябва да отдам дължимото на вече професионалните усилия на Никола Русев, Йордан Радичков, Иван Радоев, Недялко Йорданов и неколцина други, които с цената на големи усилия си пробиха път до сцената.
Имаше време, малко преди годината на Чехословакия, когато театрите, водени от ентусиазирани директори и режисьори, подадоха ръка на тези драматурзи. Върху сцените на много театри се появиха едни от най-оригиналните наши пиеси, като „Суматоха“, „Старчето и стрелата“, „Автостоп“, „Пътеки“… Но само една година след Пражката пролет всичко това свърши. След последния, т.нар. национален преглед и след съответната статия на „Работническо дело“ от 26 юни 1969 година множество пиеси бяха изхвърлени, за да се предоставят театралните сцени на крещящата посредственост от задния двор на литературата ни. Нямам никакво желание да изреждам имена, които са обида не само за драматургията ни, но и за времето, в което живеем. Има наистина нещо унизително да бъдеш съвременник на драмоплетци, чието умствено развитие е останало някъде отвъд каменната епоха, които внезапно откриват, че „хлябът служел за ядене“, и разхождат из сцените герои — досадни малоумници, чието интелектуално ниво може да се сравни единствено с това на техните автори. Ако човек си даде труда да прочете заключителната статия на „Народна култура“ от миналата година за театралната анкета, ще намери най-категорично потвърждение на гореказаното. Разбира се, статията е пропита от лицемерие и фалшифицирани оценки, плюс ужасна театрална некомпетентност. Като че е писана от група идеологически офицери по време на предпарадна подготовка. Както и да е, чели сме не една и две подобни статии и не за тях е думата. Като прелиствам репертоара на театрите, виждам, че нещата наистина са стигнали до дъното. Няма пиеси. Няколко плахи опита някъде по периферията и това е всичко. Като че в света няма друга страна (може би с изключение на Съветския съюз) с по-беден национален театрален живот. И човек не може да не бъде покрусен от похабяването на истински театрални творци, като режисьорите Асен Попов, Леон Даниел, Вили Цанков, Коко Азарян и великолепните артистични дарования на актьори, като Наум Шопов, Георги Калоянчев, Апостол Карамитев, Димитър Панов, които трябва да газят в плитките литературни локвички на множество набедени драматурзи. Не е вярно, както вестниците се оплакват, че пиеси нямало. Има пиеси, има чудесни пиеси, но те, господа другари, изглежда, не са вашите пиеси!
Преди около три години бях един от първите читатели на една току-що написана пиеса, наречена „Процесът срещу богомилите“, на младия български поет Стефан Цанев. Определено казано, това е една от най-хубавите пиеси, които съм чел, и според мен действително най-хубавата българска пиеса. Тя е историческа, документална и както заглавието показва, се отнася до процеса, който българският цар Борил устройва срещу богомилите и техния водач по негово време поп Стефан. Всеки знае, че създаването и разрастването на богомилското движение в България е огромен исторически факт, който днес се явява началото на всички протестни движения, довели по-късно до Възраждането в Европа и до революционните промени в света през последните векове. Богомилите — това е една от големите легенди в нашата история и много от онова, което те са оставили, продължава да има своята валидност и днес.
В разкапаната от интриги и заговори държава на Борил богомилското движение се развива с нова мощ. То е духът, който дири обновление, духът, който протестира от позициите на фанатичен идеализъм. Влиянието на ереса е толкова силно и неудържимо, че Борил е принуден да вземе мерки, и през 1211 година свиква известния Търновски съд-събор, който по подражание на Цариградския събор от 1084 година осъжда богомилското движение, а водача му, поп Стефан праща на кладата.
Подобието на двата процеса дава хубавата идея на Стефан Цанев да отстрани от пиесата си понятието „време“, като разположи действието на процеса в повече от 10 века. Защото адвокатът на богомилите е наш, съвременен адвокат от двадесетия век и цялата пиеса напомня на театрална реставрация. Така в течение на процеса на цар Втори на сцената се явяват Алекси Комнин и неговата дъщеря, живели век преди това, явяват се куп исторически лица от разни епохи и драматургическото стълкновение между тях ни демонстрира ярко стълкновенията между идеите във всички времена. Но което е още по-важно, всички реплики в пиесата са документални. Това са цитати от църковните, историческите и богомилските книги. Сигурно Стефан Цанев е хвърлил огромен труд, за да превърне историята в диалог. И тук е един от успехите на драматурга: че битката между цитатите ни характеризира по най-блестящ начин не само образите на героите, но и целия ръст и дълбочина на сражаващите се идеи. И като прибавим и това, че на сцената се разискват генералните въпроси на човешкото съществуване — за Бога, за Доброто и Злото, за съвършенството, за чистотата. Всеки може да си представи колко силна и недвусмислена е кореспонденцията на зрелището от 1211 година с нашето време. Целият исторически материал — вече преобърнат в истинска драматургия, според всички модерни изисквания — е организиран великолепно. Може би най-хубавата идея в тази пиеса е историята с цар Борил и неговите двойници. Множеството опити на заговорници да убият царя свършват с това, че бива убит поредният негов двойник. Всеки път, когато Борил пада под меча на убийците и се чува възгласа: „Убиха царя!“, внезапно се появява новият Борил, който прекрачва трупа на убития, сяда на трона и усмихнат казва: „Царят съм аз!“ А Борил въплъщава в себе си най-ужасните съвременни черти на лицемерие, интригантство, подлост, политическо двуличие и жестокост. Борил на Стефан Цанев е една комплексна шекспирова фигура, събрала в себе си може би Макбет, Ричард Втори, Ричард Трети и нещо от Крал Лир. Защото и пиесата носи плътта на Шекспирова пиеса, при която от всеки връх се открива бездънна пропаст. И всичко това потопено в страхотната мистерия на българското Средновековие.
Спомням си, че пиесата ме разтърси от дъно. Малко е да кажа, че бях във възторг от онова, което Стефан Цанев беше написал. И мнозината български интелектуалци, които четоха пиесата по-късно, бяха единодушни, че най-после се е появила голяма българска пиеса. Под наше влияние театри и режисьори се заинтересуваха от нея. Но всички перспективи за поставянето й на сцената бяха погребани от злощастното репертоарно бюро при Комитета по култура и разбира се, най-вече от ония, които пазят българския народ от врагове. Отнякъде плъзнаха слуховете, че всички образи в пиесата са алегорични, че техните прототипове дишат въздуха на нашия век, че с пиесата се обиждали важни персони. Излишно е да доказвам, че това са елементарни реакции на политически клюкари, че Стефан Цанев е бил твърдо далече от това — да си даде труд, за да карикатури карикатурните сами по себе си образи на българското съвремие. Макар че не е партиен член, Стефан Цанев е убеден комунист-идеалист. С това му убеждение е пропита цялата му поезия и той използува процеса срещу богомилите за защита на собствения си идеализъм и, предполагам, на остатъците от вяра, които все още се крепят в душата му. Неговият идеализъм понякога наистина го отнася в небитието на поетичната наивност и невинност. И не е негова грешка, че всичко това, за което се говори в пиесата му, има наистина абсолютно съвременно звучене. Дори и самата забрана да се постави пиесата му кореспондира напълно със забраните и изгарянията на богомилските книги. Точно като богомила Стефан Цанев се опитва да брани светостта на идеала си от цинизма на Бориловци и неговите потомци. Пиесата завършва с внушителен трагизъм. Богомилите изгарят на кладата, верни на себе си. И двойниците на Борил продължават да заемат мястото на убития си предшественик, така че в действителност никой не знае кой е Борил, защото всички са Бориловци.
Нямам възможност да се спра на другите достойнства на пиесата както и на отделните образи. Но онова, на което искам да обърна внимание, е другото — отношението, което съвременната българска действителност има към тази пиеса. Може би точната дума в случая е варварството, иначе с какво друго може да се квалифицира дейността на театралните власти, които лишават народа ни от една наистина внушителна и проникновена творба, при това изключително национална. И докато с всички средства се насърчава развитието на пошлостта, бездарието и политическата конюнктура, едно истинско творение на истински творец трябва да стои в кошчето за боклук.
Утехата ми е, че това вече много пъти се е случвало в историята, но времето винаги е отсъждало своето. Идва оня безпощаден миг, когато историята безкомпромисно поставя всекиго на мястото му. И за разлика от диалектиците аз ще кажа — няма ваша и няма наша история, има истинска история. И тя казва, че богомилите много пъти са били изгаряни, но богомилството не е изгоряло.
Сигурно мнозина преди мен са минали по този път, и сигурно мнозина след мен ще минат. Но прастара истина е, че всеки иска сам да мине един или друг път, че може би не пътят е толкова важен, а минаването по него — собственото минаване! Спомням си, че един мой съученик в отделенията, на въпроса какъв иска да стане, беше написал „пътник“. Във всяко пътуване има два чудни момента — тръгването и завръщането. Разбира се, ако има къде да се завърнеш. Пред мен е писмото на мой приятел, който преди време „тръгна“ и не се завърна… „Никога“ преди не бях чувствувал така категорично безвъзвратността. Минах сред окъпания от пролетния дъжд град, блеснал под захождащото слънце. Буйна и златна зеленина махаше в лицето ми и чистото синьо небе над Витоша ме съпровождаше дълго. Никога преди не бях чувствувал, че тази земя ми е толкова близка, така дълбоко и странно споена с мене, трайно и задгробно моя. И ясният глас, който през цялото време ми повтаряше: „Гледай, ние никога повече няма да се видим.“ Продължавах да се отдалечавам и виждах от двете страни на пътя натрупани тълпи от спомени, които с нечовешки бавни движения ми махаха за сбогом. Това беше погребение. Само не знаех дали аз съм мъртвецът или е мъртво това, което остана зад мен.
Познавам това чувство. Но познавам и другото — радостта, че си преминал една граница, една стена по-дълга от Китайската. Чувството, че пред теб стои друг свят, който независимо от това дали е по-лош или по-добър, е интересен, тъкмо защото е неизвестен. Всяко начало винаги ме е вълнувало, защото предстои път, предстои да се измине някакво разстояние, да се срещнат нови цветове, нови звуци, нови лица. И всичко срещнато да ти засвидетелствува най-недвусмислено, че съществуващ. Че те има.
Докато чакам на лондонското летище „Хитроу“ разбирам, че чувствата ми сега са по-умерени и по-хладни в сравнение с крещящата радост и вълнения на българските ми пътувания. Липсва ми всякаква емоция при преминаването на паспортния контрол, липсва ми дълбоката тревога — дали няма да ми вземат паспорта. Чиновникът дори не си прави труда да види снимката ми. Огромен полупразен самолет и… неприятно закъснение на излитането. Пристигат група мъже в униформи, извиняват се и започват да преглеждат всичко. Това е така нареченият „бомбен отряд“. Търсят възможна бомба на самолета, една много приятна увертюра за пътуването ми до Мадрид. Бомба няма и ние излитаме, все пак с известно съмнение, че може би има бомба. Това ни кара да се обръщаме и гледаме един друг в лицата, сякаш да разберем кой е този, заради когото може да бъде поставена бомба. Тия вълнения не траят по-дълго от Ла Манш, след което вниманието ми е привлечено от огромното зелено пространство под нас, наречено Франция. Денят е слънчев, небето е чисто и от десет хиляди метра височина земята изглежда като рай. Зелени полета, реки и тук-там купчините на някакъв мравуняк — Париж или Бордо.
После внезапно зеленият цвят изчезва, за да се смени със странен бежов цвят, като на пустините, пресечен тук-там от огромни червени пространства. И ние разбираме, че летим над Испания. За човек като мен, който никога преди не е виждал тази страна, бежовият и червеният цвят някак съответствуват на предварителните ми представи, които историята и географията са ми дали. Някой беше писал за Испания „Слънце и драма“. Толкова по-близка и позната ми изглежда тълпата по централните мадридски улици, с нейната човешка, южняшка глъч и топла непосредственост. Не обичам туристическите градове и туристическите обстановки. Мисля, че една от най-неприятните болести на нашето време, е туризмът, който постепенно обезличава чудни местности, обичаи, храна; фетишира по най-комерчески начин едни от тях и ви лишава от удоволствието да ги откриете сам, а от друга страна стандартизира почти всички отношения на някакво общоприето „туристическо ниво“. Колко по-щастливи са били някогашните пътешественици от Средновековието, които са се сблъсквали с девствената непосредственост на световете. Но ако от естетическа гледна точка туризмът е грозно явление, то като историческо явление неговата красота е безспорна. Той е израз на действителната демократизация на света във втората половина на двадесети век. Всеки пристанищен работник от Ливърпул или домашна прислужничка от Глазгоу могат да си позволят да видят Каталония или да прекарат 14 дни в Малага. Безспорно Испания е туристическа страна, но Мадрид не е туристически град. Напротив, от туристическа гледна точка той дори не е интересен, може би защото е така своеобразно обикновен. Туристът би приел града чрез „Ел Прадо“ и Гойя, плюс бикоборството. Но туристът би потънал в тълпите, които бавно се влачат около „Пуерта дел Сол“, за да се намери след здрач на „Месонес“, където цяла нощ се пие и пее, и се водят най-невероятни разговори. Нетуристът също би открил, че съвременното испанско изкуство съвсем линее в сянката на диктатурата и църквата, че в театрите се играят посредствени патриотично-църковни пиеси и кината прожектират патриотично-църковни филми. Картина, която съпътствува всички диктатури. Човек би се удивил от сходството между фалангистка Испания и комунистическа България. Защото е невероятно да кажеш, че страната, която притежава зад граница такива върхове като Пикасо, Бунюел, Пабло Казалс, Салвадор Дали или младия Арабал — е културна пустиня. И това ми напомня известното изявление на един български критик, партиец, който преди време се провикна: „Другари, в нашата идеологическа робота трябва да се учим от католическата църква.“ И в същото време, по театрите на цяла Европа гостува Барцелонският театър на Нуриа Есперт с наистина незабравима постановка по Федерико Гарсия Лорка. Представление, анатемосано в Испания.
От Мадрид тръгнах с кола по дълги неудобни пътища. Движех се безкрайни часове между голи планински чукари, сипеи и безплодна земя, същата онази земя, която бях съзрял от самолета като червено петно. И си спомних, че тази огромна страна има малко повече от 30 милиона жители. Нещо от Барцелона ми напомни старата София, времето, когато центърът се заемаше не от уродите на диктаторската грандомания, а от човешките сгради по улица „Търговска“, „Дондуков“, пасажа „Свети Никола“. Естествеността на Барцелона ми напомни фалша на София. Мисля, че хиляди пъти по-добре е човек да среща по улиците проститутки, отколкото невзрачните лица на разни отговорни фактори. Плюс пазара, от който свят може да ви се завие. Ония, които обичат риба или морска храна, могат да получат гастрономически удар пред вида на сергиите — толкова фантастично богати са те, че карат всеки да се чувствува беден и гладен. Барцелона ми се видя много по-космополитен, по-пъстър и по-европейски отколкото Мадрид. Не обичам туристическите обобщения, защото обикновено са повърхностни и далеч от действителността. Пък и на българите им е омръзнало от подобни пътни бележки, където туристи — журналисти раздават категорични оценки за цели светове.
Но ако Испания ми остави чувство за мистична бездна, за драматичен контраст между живот и характер, където разстоянието между щастието и болката е много кратко, френският Прованс ме върна в обратна посока — животът на спокойното провинциално удоволствие. Късно през нощта се намерих пред високи стари крепостни стени и обикалях около тях в търсене на града Арл. И тъкмо когато смятах, че съм се заблудил, съзрях врата в стената и видях, че градът е вътре. Утрото ми откри малък, невероятно красив град, в който съвместно живееха чаровните останки на историята и гастрономическите радости на съвремието. Един от малкото европейски острови на съзерцателното съществуване на вековни наследствени навици, на естествено добродушие и делнична непосредственост. Арл беше приятно въведение към срещата ми с Екс ан Прованс и Авиньон. Мисля, че това са едни от най-красивите френски градове. Имах желанието да остана и да се заселя завинаги там, без да се боя, че зад външния чар може би стои жестоката болест на нашето време — отчуждението.
Тъкмо него срещнах, открито и натрапчиво, по цялото протежение на Френската Ривиера и по време на фестивала в Кан. Има една дума, която на Запад употребяват, според мен, с огромен успех: „Пластмасова“. „Пластмасова цивилизация, пластмасови хора, пластмасови отношения, пластмасово изкуство, пластмасова храна“ и т.н. Това е дума, която идва да събере заедно думите „изкуствено, фалшиво, грозно, евтино-ефектно, модно“. Без никакво колебание бих означил Френската Ривиера като „пластмасов курорт“, който вероятно е имал някаква стойност и съдържание преди много години, и чиято естествена красота вероятно е била погълната от необходимостите на пластмасовия свят. Кан и Ница ми се видяха непоносимо грозни, а Монте Карло ми напомняше на затвор. Снобизмът и глупостта докарват безброй посетители тук, защото от векове е прието, че ако сте истински английски лорд или идете от истинско благородно семейство, вашата ваканция трябва да бъде прекарана в Ница. А това, че Ница сега е стълпотворение от туристически сгради и автомобили с ужасно тежък въздух, това че всяко позабогатяло същество бърза да си купи малко престиж по крайбрежния булевард и да имитира някогашната аристокрация, че всички отношения с продавачи, хотелиери, келнери са напълно корумпирани и пластицирани — това няма значение. Все пак, все още звучи ефектно: „Лятото прекарах в Ница.“ Изглежда, че човек в много отношения си остава бебе, което може да се утешава с най-шарената дрънкалка. А пък на такова място да ви пази Господ от срещи с интелектуалци. Сякаш присъствувате на добре познато банално представление, в което всеки се опитва да играе главната роля или поне по някакъв начин да напомни за съществуването си.
Седмица по-късно в Пиза, като лежах на тревата срещу едно от големите чудеса на света — Наклонената кула, чух някакъв стар гид — смешник да обяснява на група зяпнали американци: „И така, джентълмени, ние стигаме до заключението, че кулата не е крива, а светът е изкривен!“ Джентълмените кимаха глави в знак на ученическо съгласие, и после устремиха огромните обективи на фотоапаратите си, за да увековечат себе си като част от чудесата на света.
Преди време, когато преминавах италианската граница с влака при Комо, с мен в купето беше възрастен италианец, който работеше в някакви мини в Норвегия и си идваше за ваканцията. Посрещна ни чудното италианско слънце и цялата тази мека, празнична атмосфера. Моят спътник отвори прозореца и просълзен каза: „Колко си хубава, Италио!“ Но в следния миг, вероятно спомнил си нещо друго, той се изплю драматично през прозореца и извика: „Колко си грозна, Италио!“ И това ми спомни изказването на един английски журналист, че Италия вероятно е най-хубавата страна в Европа, и вероятно е и най-отвратителната. Английските журналисти винаги казват „вероятно.“ И във всичко това има нещо вярно. От една страна — прекрасната природа и всички богатства, с които тя е натъпкала италианския ботуш, плюс човешкото простосърдечие на италианеца и неговата забавна игра от хитрини. И от друга страна — модерно организираната пластмасова туристическа империя, която ви посреща в съответствие с портфейла ви. Туристическата империя, която ви заповядва да платите топлината на всеки слънчев лъч, и която ви продава всяка среща с Микел Анджело или Леонардо на добра цена, а също, която превръща гостоприемството в интересчийство.
И това е причината да не обичам никак Флоренция и обожавам Болоня. Флоренция е място за туристи. Болоня е място за живеене. Във Флоренция ви водят да разглеждате музеи като посетител, в Болоня вие живеете в музей, който сами откривате. Точно в центъра на града, зад пиаца „Маджоре“, има една стара — стара кръчма. Когато запитах кръчмаря от кога съществува кръчмата, той ми показа датата — 1410 година.