Когато кажем испанска поезия, ние разбираме, че е писана от испанци и нейна люлка е древната земя на иберите, защото и в Латинска Америка се пише поезия на испански език. Първите й творби не са записани и не са стигнали до нас. Но е запазен преписът на поемата „Песен за Сид“ от началото на XIV в. Предполага се, че е писана около средата на XII в.
Тази голяма поема възпява познати исторически събития и лица. Неизвестният творец е показал завидно чувство за художествена мярка, когато съчетава реално и измислено. Той изобразява правдиво и точно събития и герои, не прибягва до услугата на иносказателното и вълшебното, нито повтаря формата на други епични поеми.
Кастилия по това време води освободителна война срещу маврите, които са завладели почти половината от испанската земя. Естествено в обстановка на битки и сражения могат да се раждат само героични песни и не без основание книжовните историци смятат, че тук епосът е предшествувал лириката. Нея трябва да дирим в песенните сборници на галисийски и португалски език. Кастилският, който се е утвърдил през XII в., продължавал да се развива, но поетите не пишели лирика на него, а на галисийски. Творецът най-добре възпява онова, което сам е преживял и изпитал. Но и тука имаме два вида творци: едните рицари, хора на оръжието или трубадури, чиято цел е да развличат и възхваляват, и други — люде на църквата. Не са били редки случаите, когато за перото се залавяли крале или епископи. Набожният предпочитал чудесата и благочестивите работи, а благородникът — възхвалата на неговото безстрашие и военните подвизи на подчинението му. Но в повечето случаи творчеството на тези трубадури е твърде изкуствено и условно, извикано да задоволи една неотложна нужда, липсва му дълбокото вълнение на истинския творец; героиката често пъти е привнесена и надута: формите и похватите на изображение са почти едни и същи и много от тия песни си приличат. Тук не бива да се пренебрегва друг един фактор — чете са приготвени набързо и не са извикани от повелите на сърцето. Тъкмо затова много от творенията на трубадурите са останали без име, било че техните автори не ги подписвали от скромност или че просто не им отдавали значение. Други, изглежда, са били подбудите и условията, при които е писал църковният творец. Той е трябвало да отговори на известни потребности на църквата или да брани християнската вяра, докато други отивали да я бранят с ризница и копие. Църковните творци, т.е. монасите, са владеели и латинския език, езикът не само на литургията, но и на древните римски писатели. Това означава, че те са имали достъп до обаянието на творбите с езически характер. Правили са преписи на книги и са тълкували библията, а и сами са писали и намирали готови образци у римските поети. Така манастирите, освен крепители на вярата, се превръщат в училища и в същото време средища на книжовна дейност. С това нещо някои обясняват самобитния характер на испанската литература изобщо „и силата на кастилския дух, който не се поддавал лесно на чуждестранни влияния.
«Песен за Сид» не остава като самотен остров сред изобилието от религиозни и героични песни. Около и след нея през XIII век се появили други песни, някои подражателни на френския епос или повествуващи Общата хроника. Религиозните се отнасят до живота на светци и светици, написани са в по-кратки стихове и с успоредни рими. Книжовното и художественото им значение е несравнимо по-малко. Но то се корени другаде: те хроникират исторически събития и предават развитието на кастилския език, с една дума, дават ни последователно движението на идеите и формите на испанската поезия.
Днеска всички смятат, че кратката «Любовна поема», писана в началото на XIII в., е първата испанска лирическа творба. Изградена върху разговора на двама влюбени, тя възсъздава техните нежни и наивни чувства. Разбира се, тя напомня някои провансалски и италиански любовни песни от онова време, ала с простотата на своя изказ и простодушния си лиричен тон излиза от рамките на католишката смиреност и целомъдрие.
Но тоя век е свидетел и на интересни творби, едни от първите подписани от своя автор. Той е Гонсало де Берсео. Чудесата и преображенията на светците са основна тема на неговата поезия. Покрай тях обаче, понеже бил свързан с людете на своята епархия и ги е писал да отговори на духовните им нужди, той не отминава нравите, грешките и дори пороците на църковници и миряни. Гонсало де Берсео показва своеобразие на творец, нещата у него се явяват в първичния си неподправен вид; пейзажът му е реалистичен, езикът простонароден. Стихотворенията, които пише, имат познатия вече строеж: всяка строфа е от четири стиха с еднаква рима, мъжка или женска; всеки стих съдържа четиринадесет срички с цезура по средата. На този размер, изглежда, се е сторил доста тромав за послешните творци, които почнали да го заменят с шестнадесетосричен и да го делят на две полустишия. Трябва да изтъкна още, че Гонсало де Берсео и незнайните поети, негови съвременници, са умеели вече да изграждат стройни творби. Независимо от образеца, латински или френски, който имали пред очи, те запазвали навсякъде испанския дух на своята лирика.
Следващият, четиринадесети век е най-високото стъпало на Средновековието. Наистина той донася известни победи за испанците и открехва вратите за новите повеи; чувствува се взаимна търпимост на антично и съвременно, християни и мюсюлмани живеят сякаш примирени. Но те познават и умората от дългите походи, и опустошенията на черната чума. Преводаческата школа в Толедо начело с крал Алфонсо Мъдри отваря вратите на Испания за културата на други народи. Отварят се университети и се строят манастири и това не остава без последици за книжовния живот. Поетите виждат, че постничеството не дарява духа с вечно блаженство и живот: от една страна, те се замислят върху противоречието между тялото и душата и от друга — между католическата вяра и живата реалност. В поезията почват да се промъкват идеите на самия живот. Не се отминават човешките низости, разочарованието и неверието в добротата на човека. Новите гледища търсят и нови форми за осъществяване. Двама поети: Хуан Руис и Перо Лопес де Айяла, първият — протопрезвитер на Ита, вторият — воин и министър, изпълват с личната си поезия това столетие. Хуан Руис в своята знаменита «Книга за добрата любов» ни е завещал най-добрия поетичен летопис за своето време. Той е вникнал дълбоко в многообразието на живота; в постъпките и приключенията на своя герой Тротаконвентос. Те отразяват многократното сблъскване на хитроумния идалго с неправдите и несретите и говорят за един извънредно наблюдателен и находчив творец. Той не е пощадил ни папи, ни кардинали, ни обикновени люде. Често пъти шеговитият му тон преминава в изобличителен, когато трябва да се покажат недъзите или да се осмее благоговението пред парите, «които правят всичко и всички ги обичат». Но той е задушевен и нежен, когато възпява жените: отшелникът се е върнал в живота и цял се е потопил в неспирната му река, опиянен от неговата прелест и безкрайност. Хуан Руис е самобитен и изобретателен поет, до каквото и да се докосне, го превръща в свое лично творение, веднага му намира съответна форма, сменя обикнатите размери с по-кратки. Ако протопрезвитерът на Ита се шегува и забавлява предимно в кръга на църковниците, то Перо Лопес де Айяла е насочил взора си към Палата и неговите посетители: своите «Рими от Палата» той също написва в затвора; наред с политически и поучителни те съдържат и лирични песни. Поетът жигосва крале и папи, църковници и търговци и ги съди от висотата на истински хуманист. Но докато благородниците си присвояват всичко и в църквата се намества покварата, то мнозинството испанци в градовете изпитват недоимък. По начало Перо Лопес де Айяла си служи с четиринадесетосричния стих, ала на места го изоставя и минава към октавата и кантилената, за да излее своето разочарование от обществото на богатите или да отправи възхвала към всевишния.
Противоречията в испанското общество между крале и благородници, сеньори и селяни се засилват. Недоволството в края на XIV в. и началото на XV в. намира отдушник в погромите над евреите. Но това не донася никакъв изход от икономическите мъчнотии: занемаряват се обезлюдените земи, търговията замира, занаятите изостават. Тези несполуки намират отглас в обществените отношения. Испанската аристокрация, която се домогва да запази владенията си и да придобива нови, на четири пъти разпалва вътрешни междуособици. Не липсва и съперничество между отделните кралства, което в края на краищата довежда до установяване на единна испанска монархия.
В книжовната област се извършва бавен преход от темите на късното Средновековие към новите гледища на Ренесанса. В поезията темата за смъртта претърпява развитие: отначало смъртта се приема спокойно, един вид като спасение от земните мъки и страдания. Сега тя носи страх и безпокойство на човека, неочакваната й поява прекъсва радостите на живота. Тая испанска смърт, която ни кара да се питаме за смисъла на земното съществование и своите прегрешения, за неговата преходност и краткост, ще се яви в песните на един Хорхе Манрике или в сонетите на Франсиско де Кеведо. Всички застават пред нея, като че взимат причастие или се изповядват, почват да се саморазобличават и разкриват своите недъзи и грехове. Но пред смъртта всички са равни и тя никому не дава прошка. От друга страна, в темите за любовта и жената — идеалният образ на възлюбената (тя е по-скоро боготворена, отколкото обичана!) се надарява с повече земни черти и дори пресветата Мария според думите на Хуан Руис е «майка на грешници». Не можем да не споменем и за влиянието на италианските книжовни образци в лицето на Данте Алигиери и Франческо Петрарка. Опитът да се пренесе тяхната алегорична поезия на кастилска почва не ражда големи произведения. Тя обаче дава нови насоки на испанската поезия. Първо, много за това са спомогнали добрите преводачи на «Божествена комедия» и, второ, преките връзки с италианската земя, с неаполитанското кралство, завладяно вече от испанските крале. Но тези испански поети не са имали дарбата и културата на един Данте, за да се издигнат до неговото художествено равнище. Той дори отвлечените гледища на науката е превръщал в истинска поезия.
«Поезията, според Франческо де Санктис, може да я овладее само тогава, когато науката престане да живее отделно от нея и стане неин живот и душа, нейна реалност.»[1] Испания вече отваря вратите си за италианския Ренесанс. Поетите са твърде образовани и възпитани в духа на италиански книжовни образци. Един маркиз де Сантиляна пръв пише в сонетна форма, разбира се, още несръчно, пръв се заема с преценка на лирическото творчество на своите събратя и макар че се изказва против народното в лириката,[2] най-големи успехи постига тъкмо в тия близки до народната душа песни, които създава по свой начин и насища с известна правда, наивност и свежест.
Хуан де Мена е представител на тъй наречената «учена» поезия: пише философска и любовна лирика, пропита с кастилски и патриотичен дух; съвършената форма и изисканият стих го правят далечен предходник на Луис де Гонгора. В своята поема «Лабиринт» съчетава похватите на древните римски поети с идеите и формите на италианските си съвременници.
Тук искам да отбележа между другото името на Гомес Манрике, когото литературният историк Менендес и Пелайо поставя в поетичната стълбица на века на челно място, явно в ущърб на Хорхе Манрике. Но тъкмо Хорхе Манрике е големият поет на столетието, макар и само с една кратка поема «Песни за смъртта на неговия баща», които са великолепни. Темата е в самото заглавие: смъртта на баща му е предмет на поетическо размишление за преходността на живота. От една видима реалност животът преминава в друга невидима и свръхестествена и там човек почва да живее със славата на своите дела. Хорхе Манрике възславя баща си като рицар, заслужил почест и награда зарад бойните си подвизи и същевременно по непряк начин своя живот на поет и рицар. В неговата малка поема е събрана толкоз мъдрост и преживелици, че отделни стихове звучат като пословици. Но художествената стойност на поемата се дължи и на безукорната й постройка и точното значение на употребените думи. Мисълта и чувството, ако и да са подчинени на словото, стихът навред е останал пределно ясен и неповторим. Хорхе Манрике притежава удивителното умение да уравновесява простата говорима и писаната реч и всеки опит да му се подражава е излизал несполучлив. Наред с личното творчество през този век се създава един нов лироепичен вид — романсът, но според Хегел «без твърдо установена родова отлика»[3], с най-своеобразна тематика: историческа, граничарска, мавърска, любовна и т.н. Романсите са най-хубавото, останало от някогашните героически песни, което е съхранила народната памет. Обикната форма е осемсричният стих с полурими на втори и четвърти ред, но се срещат и романси с шестосричен стих, за които се смята, че са най-стари. Обикновено делят романсите на стари и художествени или нови. Първите са от XV в., а вторите от XVI и XVII в., когато най-големите поети също почват да пишат романси: Лопе де Вега, Луис де Гонгора, Франсиско де Кеведо; през XVIII в. — Хуан Мелендес Валдес, през XIX в. — дуке де Ривас и Хосе Сориля, а през XX в. — Антонио Мачадо, Хуан Р. Хименес, Гарсиа Лорка и Мигел Ернандес.
Не мога да отмина и прекрасните народни песни, в които лиричното чувство на испанеца е намерило неповторим изказ. Повечето са запазени в някои песенни сборници. Един от тях, най-известният, «Сборникът на Баена представя предимно придворната поезия, не и живота на лириката от XV в.»[4], пише Менендес Пидал. Първите сборници с лирични песни са от XIII в., ала успоредно с тях народът е създавал и свои песни. Тези песни може би не са така изискани, както поместените в сборниците, но те са несъмнено по-близки до испанската душа.
Петнадесети век се радва на изобилие от имена на поети. Малцина от тях се помнят и творбите им служат само да допълват пъстрата картина на испанската лирика. Има обаче свидетелства, че някои поети превръщали писането на стихове в доходна сръчност и не са пестили похвалите си за крале и придворни. Знае се, че никоя угодна лира не е надживявала времето си.
Наричат XVI и XVII златни векове на Испания: паднала е Гранада, сетната крепост на маврите, и е открита Америка. Испания при кралете католици е станала империя и владее земи в два материка. Но, от друга страна, с благословията на папата тя установява Инквизицията, призвана да защищава чиста католическата вяра и прокужда много евреи (1492) и маври (1502). Тези обстоятелства не са могли да възпрат идеите на Ренесанса, които влияят върху формирането на личността и разширяването на кръгозора на испанския човек. Той се чувствува по-уверен в себе си и по-независим от църковните предписания, не му липсва дори чувство за гордост и величие. Книжовните произведения, които се създават, са един своеобразен слитък на традиционно и ново, защото литературното развитие не е електрически ток, който може да се прекъсне изведнъж. «Никога две литературни епохи, както пише големият критик Дамасо Алонсо, не са разделени от една чиста граница, а от една зона на взаимопроникване.» Така че новите поети продължават да се учат свободно от римското и гръцкото книжовно наследство и едновременно с това да отварят по-широко душата си за големите идеи на науката и нейните открития във всички области на човешкото знание. Първоначално поетите си служат с кратки размери, главно осемсричен, а после с единадесетосричен стих. Хуан Боскан ведно с приятеля си Гарсиласо де ла Вега не прави само формални нововъведения в испанската лирика. Макар и да е неравен в своето развитие, той усещал дълбоко необходимостта от нови мисли и форми, пише по нов начин, зарежда своите сонети и терцини с много искреност и лирична топлота, без да е успял да създаде и наложи по-съвършени форми. Това сторва Гарсиласо де ла Вега. Той възкресява чувството за природата и възпява не изобщо любовта, а лични любовни копнения, особено в сонетите и еклогите. Винаги се стреми към хубавото и трайното в живота, макар че е заобиколен от грозното и преходното. Стихът му се отличава с неповторима лекота и прозрачност, с прелест и звучност. Трябва да се каже, че той проправя пътя на голямата испанска поезия. По дирите му вървят поети като Франсиско де ла Торе, Гутиере де Сетина, Балтасар де Алка̀сар (отчасти, той е по-скоро поет на угощенията) и Фернандо де Ерера, който ще направи най-проникновените тълкувания към лириката на своя предходник. Фернандо де Ерера, когото Мигел де Сервантес нарича «божествен», е значителен, но доста мисловен поет и проницателен критик, закърмен с новите идеи; в любовната си поезия възпява очарователната графиня Хелвес, живее с любовта си към нея и книгите и с преклонението си пред Отечеството и подвига на испанските воини в боя при Лепанто. Но сам Ерера не е воин, а по-скоро духовник и учен.
Като обяснява и тълкува Гарсиласо де ла Вега, той благодарение на богатата си осведоменост стига до мнението, че ако стихът не притежава съвършенство, по-добре е нещата да се напишат в проза. И наистина той постига голяма чистота и звучност в своята поезия. Тая постоянна грижа за езика, която понякога стига до боготворене на словото, е една от особеностите на испанската поезия. Фернандо де Ерера е само един от многото примери. Но докато в началото на XVI в. Испания е съсредоточила погледа си навън, по-късно ще го обърне навътре, защото страната се е самолишила от най-предприемчивите си люде и върху стожера на католическата вяра напират вече ветровете на протестантството. Тя е готова да се затвори в себе си, като сложи преграда пред чуждите влияния и заприличва на «обор на вярата», както остроумно един историк е назовал тогавашна Франция. Тук Инквизицията и самите йезуити играят незавидна роля особено в гоненията на различно мислещите испанци. В тая обстановка голямата надежда на живота се заменя от разочарование, вярата — от безверие и равнодушие. Двете книжовни направления на традиционалисти и новатори, които се развиват успоредно дотогава, преливат едно в друго и придобиват напълно кастилски облик и дух.
Луис де Леон най-добре е изразил това време, когато неудържимият хуманизъм се сблъсква с мистиката и аскетизма. Познал «низостите на живота» и клеветата, която го праща в преизподнята на Инквизицията:
От завистта и клеветата
тук дълго аз лежах затворен.
Той ще дири винаги спасение «от този свят злосторен» в тихата природа и ще обръща поглед към «вековечната небесна сфера», защото не иска да живее примирен с лъжата и омразата. Неговият светъл идеал за чистота и красота, който никога няма да постигне, ще го противопоставя на една реалност, където се тачат само «ранга и парите». Това драматично чувство и огорчение от света го отвежда или към всемира на идеите, или е само прикрит начин да намери пътя към избавление. От друга страна, Луис де Леон е почувствувал силно обаянието на Хораций и Вергилий, които великолепно превежда на испански; но те не ще могат да успокоят търсещия му дух. Ако Луис де Леон приема някои италиански форми (сонета и строфиката на Петрарка), то друг поет — Хил Висенте, който пише на испански и португалски, остава близък във формално отношение до народната песен, въпреки че поезията му е пропита с духа на Еразмовото учение. Той е особено чувствителен, когато папските послушници искат да си присвоят правото на единствени съдници на човешките постъпки. Затова лириката му е олицетворение на искрено и чисто чувство на свободни люде.
Постничеството, самолишаването на тялото от земни наслади, подлагането му на изпитания вярващите поети съпровождат с дълго бдение и съзерцание на твореца. Така Санта Тереса, гонена ОТ йезуитите, която принадлежала към обществото на босите кармелити, изповядва своята гореща любов:
Живея аз, без да живея в мен,
и с упование едно горя,
умирам, че ме мога да умра.
Ти търси «подкрепа и желание» от господа за всичко, жертвува дори своя живот, за да получи «горе истински живот». Ще отбележа, че нейният прочут стих «умирам, че не мога да умра» е послужил на френския поет Пол Елюар за заглавие на книга.
Подобна насока има и лириката на Сан Хуан де ла Крус, син на тъкач и също член на споменатото по-горе общество. Всичко у него е подчинено на любовта към всевишния и чистотата и прелестта на лириката му сигурно се дължат на душевната му любвеобилност и нравствени добродетели. Той приема нещата раздвоено: тръгва от познатото и реалното, за да стигне до духовното и възвишеното. Образът на реалния свят е като огледало, в чиято дълбочина се крие друга вселена.
Противоположна на тази духовна вселена е жизнерадостната пасторална действителност на един Гаспар Хил Поло, когато възсъздава очарователната околност на родната си Валенсия.
Човекът на Ренесанса, освободен от разни догми и предразсъдъци, може вече да се самонаблюдава и разговаря със себе си, с вътрешния си човек «къде отива, къде се намира», да преценява последиците от «изпълняваната военна служба». Това е случаят на Франсиско де Алдана, един от тримата поети-воини в испанската лирика (с Хорхе Манрике и Гарсиласо де ла Вега), погинали с оръжие в ръка. Единствен, чини ми се, Франсиско де Алдана говори открито за своята тежка професия. Негови теми са любовта към родината, към майката и брата, към обстановката на очакване и влизане в бой.
Безмилостния порив на съдбата моя
как подло той ме запокитва без умора
от край във край и от едни при други хора
и ми затваря пътя светъл към покоя.
Франсиско де Алдана разширява и обогатява тематично испанската лирика, тя изцяло се насочва към многообразието на земния живот, поетът желае да открие причините, които водят човека и го карат без страх от наказание да изповядва своите мисли и чувства. Стихотворенията му притежават вътрешна сила и увереност, носят печата на нещо преживяно и изпитано, което заедно с техния съдържателен и точен и едновременно образен стих ги налага завинаги на ума и сърцето. Поетичният му ръст, изглежда, е много голям за рамките на някои испански книжовни панорами. Те го гледат от разстоянието на четири века и все не могат да видят истинската му величина и хубост. Но мястото му е в редицата на големите поети. Разбита е Непобедимата Армада, пресен е още споменът за нея, когато в Испания се закрепостява управлението на фаворитите. Няма го вече идеала на Ренесанса и доверието в силата на империята отслабва. Въпреки че кралският двор тъне в блясък, народът живее в немотия. Фаворитите винаги са мислили за себе си, не и за него. Поетът, останал без вяра, често угнетяван от неправдите, настройва лирата си сатирично. Възшествието на фаворитите му дава възможност по-скоро да ги хвали, отколкото да ги осмива. Животът предлага изобилие от теми, истини и преживелици, които той трябва да превърне в поезия. Класическият идеал е постигнат, предходниците са оставили напълно окършен езика, едно сигурно оръжие, но той не иска да следва никакъв образец. Иска да постигне нещо по-високо и по-личностно: прибягва до съпоставки и се вдълбочава в подробностите, които му се струват любопитни, познатите езикови и строфични рамки са тесни за неговото въображение. Той поема пътя на постоянното търсене. И тръгва от естественото и живото към преднамереното и изкуственото, от усета и прозрението към понятията и идеята, като ги облича в чудновати метафори. Той избягва прекия изказ, предпочита преразказа и така усложнява своя стих, а оттам и постройката на цялото. Така се поражда литературното бароко, което съществува и в други европейски страни под други названия. Двете му разновидности: култизмът и консептизмът не приемат съществуващата реалност, а се стремят да създадат друга по-убедителна и по-красива. Тези две насоки в лириката (тук става въпрос само за нея!) имат много допирни точки и, както бележи поетът Антонио Мачадо, са «изражение на една и съща празнота и съжителството им се обяснява с растящото обедняване на испанската душа».[5] Но тъй като повечето от големите фигури, които причисляват към това направление, са възпитани в идеите на Ренесанса, те в своето творчество им остават верни или ги възприемат по свой начин и им придават чисто испански облик.
Не всички поети, разбира се, тръгват по този път: двамата братя Луперсио и Бартоломе де Архенсола се придържат към класическите образци, като следват в своята нравствена, религиозна и любовна лирика ясната посока на Лопе де Вега. Особено място между тези поети заема Мигел де Сервантес, защото величието и неповторимостта на прозаика хвърлят сянка върху ръста на поета, когото някои излишно подценяват. Наистина той не блести с изяществото на стиха, което имат един Фернандо де Ерера или Луис де Го̀нгора, и обяснимо е защо ги назовава «божествени». Но на Мигел де Сервантес не липсват ни идеи, ни изобретателност, ни благородство на тона, ни въображение, ни чувство за красота. Никой обаче като него не се е домогвал до такива дълбоки прозрения за бъдещето, не е съумявал да придаде на народното общочовешко значение. Той знае цената на истинската честност и храброст дори и когато пише за гроба на Филип II, краля с желязната ръка.
Лопе де Вега, това «чудо на природата», надарен с изумителна способност да се откликва на времето си и на събитията, от една страна, подзема мотивите на старинните песни и романси, като свързва традиционно и ново, от друга — пренася идеите на Луис де Леон за общуването с природата. На пръв поглед стихът му е извънредно лек и чист.
Остава волът кротък привечер полето
и своя полет ластовката уморена,
пътеката си — скитникът, косата — лена:
отдъхва всичко под стрехата на небето.
Тая лекота и чистота са плод на дълги усилия и дирения, на поправки и избор от написаното, така че един сонет е последица на десетки първоначални стихове. Народното е неделимо от творческата му природа: «той знае, че малък и голям в съня са равни» и за него истината е «език на цялата вселена». Често пъти обаче при него носител на правдата е кралят или господ.
Лопе де Вега е много плодовит писател и неповторимо сръчен поет; каквото е поискал, го е казал в най-привлекателна стихотворна форма, но не винаги е постигал дълбочината и прозрението на някои свои съвременници. Премного може би е бил свързан с придворните и войнствения католицизъм (последните двадесет години от живота си е свещеник) и това му е попречило да бъде безпристрастен и справедлив в своите гледища и постъпки.
Различен от него е Родриго Каро, археолог по занятие и в същото време поет и преводач на римски поети. Той остава по-близък в изразните си средства до тях, отколкото до своите съвременници. В най-добрата си творба «Развалините на Италика» възкресява доста патетично и отвлечено миналото величие и слава на древния римски град. Но с вкуса си към старината и бягството от горчивата реалност той се явява далечен предшественик на романтиците.
Противоположен на него е Андрес Фернандес де Андрада, автор на «Нравоучително послание до Фабио», останало дълго време безименно; поетът ни разкрива в него тягостната обстановка на своето време, покварата и сплетните на придворни и аристократи. Той чувствува умора и разочарование от нея, люшка се между «да бъда или да не бъда». Все пак схваща, че човешкото съществование е само на тая земя и човек трябва да устоява на изкушенията на пороците. Защото
насилието, злото, тъмната разправа
или неправдата добрия само смазва.
Днес на какво се добродетелта надява?
Човекът (това е неговият лиричен герой!) като знае колко кратки са земните му дни, длъжен е да се бори постоянно с мисълта за смъртта и да превръща «постъпките си в приятелки на живота». Това «Нравоучително послание» изкарва на показ испанските нрави от времето на фаворитите и упадъка на аристократическото общество. Неслучайно дълго време то е било потуляно и анонимно, като се има пред вид, че йезуитите са бдели над всяко отклонение от вярата и според това са отреждали една или друга участ на човека. Има нещо сродно между «нравоученията» в тая малка поема и поезията на Франсиско де Кеведо. Той е най-голямата поетическа фигура на века и най-образованият от поетите. Поет, прозаик, преводач, мислител и общественик, човек с богато въображение и отзивчива душа, ала с непокорен и свадлив нрав, с остро и хапливо перо, той ще създава сума главоболия на управлението на фаворитите, а и на себе си: книгите му ще излизат с голямо закъснение или доста осакатени от всемогъщата Инквизиция. Той е не само велик сатирик, а преди всичко велик лирически поет, служи си с всички познати стихотворни видове и форми с еднакво умение и в регистъра на лириката му се чуват всички тонове на испанската душа. Особено стихотворенията му на морално-етични и любовни теми може би са най-дълбоко изживени и постигнати като постройка и художествен изказ. Той изгражда лирическите си творби върху противоположностите и съпоставките на житейски случки и преживелици, съумява да ги завърти около една цялостна идея, за да получи желаното обобщение.
Туй, що днес ме мие, плач не беше,
ни сълзи, че с тебе се деля,
бе вода, която се изля
в оня огън, който ни гореше.
Наред с любовта обикната тема е смъртта, а в сатиричните творби — парите. Духовният му порив го носи от твърдостта на стоика до колебанието на неверника, от дълбокото човеколюбие до сляпата омраза, ала винаги за да защищава истината и справедливостта. Лириката му във формално отношение е строга и изискана, някъде ПО своята неочаквана образност и звучност съперничи с поезията на самия Луис де Го̀нгора, с когото неведнъж са кръстосвали шпаги. Аз не виждам съществена разлика между техните изобразителни похвати. Франсиско де Кеведо е с по-буен темперамент и по-остро виждане за същността на явленията. Луис де Го̀нгора е с по-спокоен нрав и с изключителен усет за живописно и красиво. Но Франсиско де Кеведо е негов непримирим противник: двамата водят жестока война, която не завършва с победа, защото и двамата са класици и имат много почитатели и следовници. Франсиско де Кеведо е бил любим поет на Пабло Неруда, който го чете на смъртния си одър, а Пабло Пикасо от всички поети е предпочитал Луис де Го̀нгора. Това малко отклонение ме отправи към «оня, който и в смъртта е жив» според един стих на Лопе де Вега.
Като поет Луис де Го̀нгора стои в два века едновременно роден и възпитан в Ренесанса, той ще твори и в столетието на големия упадък. Трябва да кажа, че мнозина признават народния характер на неговите романси и песните му, а отричат сонетите и поемите му. Причини: привидно отчуждение от живота, усложнена поетична фраза и прекалена метафоричност и подробности, липса на силни чувства и наличие на простонародни думи. Тези неща в една или друга степен съществуват както у него, така и у други поети от онова време. Мнозина обаче не вземат пред вид обстановката на гонения и ласкателства, в която поетът живее, и не си отговарят на въпроса защо е оставил неподписани толкова сонети и епиграми, които явно са излезли изпод неговото перо. Вгледа ли се човек в тълкуванията, които се дават на сонетите му, лесно ще си обясни защо Луис де Го̀нгора си е служил с толкова намеци и поетически фигури. Правил го е, за да не буди подозрение в Инквизицията, която го е обвинявала, че пише стихотворения със светски характер.
Луис де Го̀нгора е имал между съвременниците си, а и днеска има доста последователи. Нека спомена само трима души, които са застъпени в нашата книга: Хуан де Тасис, граф де Вилямедиана, Педро Сото де Рохас и Габриел Боканхел. Различни по възпитание и възможности, по предпочитание и постижения, всеки се е движил и сянката на своя велик учител и се е стремял към свой личен почерк, както казват критиците. Приликата между тях е очевидна, но тя е външна, инак те са напълно различни. Разбира се, най-близко до учителя стои Хуан де Тасис, подло убит от придворните, но убиецът е останал неизвестен, както убийците на Гарсиа Лорка. Близък, защото е негов приятел, а поетичният му ръст достойно го нарежда до учителя. Жизнерадостен, безкористен и хаплив в своите велико“ лепни епиграми, той си навлича омразата на големци и придворни, които го заточават заради изобличителните му стихове. Убийството му е посрещнато с голямо огорчение от съвременниците. Луис де Го̀нгора пише остра епиграма, в която прави намек, че убиецът е подставено лице: „Белидо беше убиецът, ала подтикът е кралят.“ На свой ред Франсиско де Кеведо, преди негов явен и заклет противник, сега му посвещава сонет, където казва, че граф Вилямедиана „не е мълчал, ала мълчейки, умира“. Хуан де Тасис не е само сатиричен поет; той е изявил своята голяма дарба в редица сонети и писма, изпълнени с много човешка топлота. Ето една строфа от негово „Писмо“:
Осъден да понасям часовете
на моя век суров, несправедлив,
старая се, когато съм щастлив,
упорствувам, когато съм несретен.
Строга е присъдата му над този век на „буйни ласкателства“, когато „лъжата има сила на закон“. Лириката на Хуан де Тасис е самобитна и като лична изповед, и като откровение е вярна художествена картина на времето си; тя поставя своя автор между големите поети на Испания.
Идеите и формите, както видяхме, преминават от една в друга епоха: едната иде да продължи предишната или да я поправя и отрича; в нашия случай — да изостави похватите на бароко и да отпрати в друга посока развитието на литературата. Векът на просвещението донася новите идеи на френските енциклопедисти и насочва вниманието на творците към естествените и философските науки, към всеобщото знание и възпитанието на нова чувствителност. Той забранява да се представят мистериите, едноактни пиеси с религиозно съдържание, и разпуска ордена на йезуитите. Подлага на критика упадъка на нравите и продължава сатиричната поезия на Франсиско де Кеведо. Развиват се баснята, епиграмата, предимство вземат гражданските мотиви, в лириката нахълтват риториката и прозата, изчезва самобитната образност ведно с усложнената фраза. Най-значителните поети на това столетие са общественици и борци за правда и свобода.
Николас Фернандес де Моратин внася в поезията темата за бикоборците. Испания и Мадрид, които дълбоко обича, са постоянен извор на неговото вдъхновение. Гаспар де Ховелянос, един либерал на своето време, е повече литературен критик, отколкото поет. Отначало клони към една идилична и пейзажна лирика. По-късно той ще се обърне към нравствените тежнения на епохата, ала стихотворенията му нямат обхвата ни дълбочината на „Нравоучителното послание“ от предишния век. Все пак с влечението си към природата и вкуса към пейзажа той се явява предходник на романтиците. Леонардо Ф. де Моратин притежава силно чувство не само за смешното, НО и за лиричното. Доказателство е „Елегия на музите“, една хубава творба, и все пак успехите му са повече в театъра.
Това столетие има и своя истински поет: Хуан Мелендес Валдес. Той възпява радостите на младостта и любовта, прекланя се пред приятелството и природата, не остава чужд и на идеите за братство между хората, и на философските въпроси. Както в своите оди, така и в романсите си, той показва тънко чувство за природното и живописното и умее да улавя най-съкровените трепети на сърцето. Това не би могло да се каже за Мануел Хосе Кинтана, който е предимно граждански поет. Главни негови теми са свободата и родолюбието. Стихотворенията му, посветени на важни исторически събития и открития, са пропити с много пламенност и възторг, дори звучат като химни. Сега се ценят като своеобразни поетически хроники за просветителския век. Правата на човека, провъзгласени от Френската революция, намират голям отглас у испанците. Засилва се движението за обществени промени. Испания навлиза в столетие на размирици и нашествия, които докарват известна победа на либералните идеи. В книжовната област, въпреки че кълновете на едно ново гледище за света и изкуството съществуват от преди в поетическата практика и са подсказани от живата традиция, се забелязва възвръщане и преоткриване на миналото и природата. Неудържим е стремежът да се разчупят рамките на прекалена строгост, в които изискванията на неокласицизма поставят полета на човешките мисли и чувства. Поетът сега дава пълна свобода на своето въображение и на формите за изказ. Настъпва истинска художествена промяна, равна на промените, които бе донесъл Ренесансът. Анхел де Сааведра, дуке де Ривас, отначало следва традицията на XVIII в., но от времето на своето изгнание в Англия първи се обръща към испанското минало и от лирата му зазвучават трагичните ноти на средновековната история. Но най-силен романтичен дух кипи в лириката на Хосе де Еспронседа. Не голяма по обем, ала съхранила в себе си най-хубавите черти на испанеца: безкрайна любов към свободата и родината, омраза към всяка тирания и преклонение пред доблестта и истината. Въпреки известно разнообразие на идеи и форми тя звучи доста високопарно и човек не остава толкова трогнат от нея, колкото слисан, като че е слушал духова музика. Хосе Сориля, друг испански романтик, много плодовит, ала несретен, без да е превърнал тая несрета в извор на лирическа поезия. Той е доста повествователен и многословен в своите стихотворения. Поетът у него трябва да търсим в легендите и тъкмо затова е представен с легенда за стария часовник. Густаво А. Бекер и Росалиа де Кастро са най-чувствителната струна на испанската лирика през това столетие. Густаво А. Бекер е чужд на всяка словоохотливост и съвсем свободно разкрива своята интересна личност: у него няма отчаяние и бягство от живота — има примирение и тъга. Любовните му песни са наситени с нежни пориви и топлота. Обаянието, което иде от тях, напомня благоуханието на цвете: първо усещаме него, а после виждаме, че е трендафил или теменужка. Росалиа де Кастро не се придържа към определени форми. Доверява се на силното си чувство за ритъм и изразителност. Предмет на нейните песни са галисийската природа и личните преживявания, страданието и тъгата, любовните чувства, които възсъздава с голяма непринуденост и убедителност. На тези романтични поети обаче времето противопоставя по-късно нови книжовни направления, които ще внесат близки до живота теми. Имам пред вид Поколението от 1898 г. Това са големи писатели, прозаици и поети едновременно, които изпитват особено влечение към лиричния изказ и кастилския пейзаж; те въвеждат в творбите си народни обичаи и думи, без да виждат историческите факти в тяхното движение и дълбочина. Въпреки това те създават една литература, близка до народните тежнения и чужда на идеите на символизма. Тази школа поради особената обществена обстановка в Испания не намира благоприятен климат като във Франция. Тук символизмът е закъснял отглас на нещо отминало, дошъл е предимно чрез силната поезия на Рубен Дарио и не стига до познатите ни крайности. Испанските поети го възприемат по свой начин, придават му известни черти от испанското национално изкуство и остават разбираеми и в не малка степен земни. Това поколение дава трима големи поети: Мигел де Унамуно, Антонио Мачадо и Хуан Р. Химѐнес. Първите двама устояват на модерните веяния в поезията; формирани в духа на испанското класическо наследство, те дирят новото по свой път, в досег с народа и живота, отнасят се критично към литературната мода. Поетическата практика на Мигел де Унамуно — един свободен дух, непримирим с насилието, който приема заточението пред примирението и накрая побеждава. Той е истинска творческа личност, чието слово и постъпки вълнуват и досега европейците. Поезията му е средоточие на нови собствени идеи: в нея постоянно се сблъскват разумът и поривът на вярата; той иска от нас „да мислим високо и да чувствуваме дълбоко“.
Хуан Р. Хименес възприема практиката на късните следовници на символизма, без да я следва напълно и без да може да избегне влиянието на андалуската народна песен. Той приобщава испанската поезия към постиженията на европейската и внася в нея нови форми, довежда до съвършенство поетическия език. Хуан Р. Хименес влияе върху някои поети от Поколението от 1927 г., а Антонио Мачадо върху поколенията, влезли в литературата през Гражданската война (1936–1939 г.) и най-вече след нея. Веднага трябва да добавя, че ходът на годините засилва критичното начало у него, приближава го до народните движения и окончателно го заселва в областта на реалистичната поезия. Той не е съгласен с „днешните поети, които клонят към една лирика извън времето“. Тук има предвид Поколението от 1927 г. Еднакво по произход и възпитание, единно в своите гледища за изкуството, то ще стане участник в съдбовни събития: ще празнува тристагодишнината от смъртта на великия кордовянин Луис де Гонгора, ще посрещне възторжено републиката, ще преживее трагичната гражданска война и накрая в дългото изгнание ще намери образа на майка Испания и на испанския човек. Това даровито поколение издигна испанската поезия до най-високото идейно-художествено равнище, защото остави нейните корени да слязат дълбоко в иберийската земя и народния живот. Дървото на тая поезия сега е толкова могъщо и високо, че се вижда от всички краища на света.
Януари, 1978 г.
„Песен за Сид“
Предполага се, че тази епическа поема е написана към 1140. Запазена е в препис от 1307. Първото издание било подготвено от Томас А. Санчес, ала окончателното установяване на текста и подробно тълкуване е извършено през 1908–1911 г. от Рамон Менендес Пидал, който възстановил и липсващата първа страница съгласно „Хрониката на двадесетте крале“.
Сид плачеше и сълзи проливайки два реда,
назад глава обръща и спира се да гледа
отворените порти, вратите без ключалки,
опразнените прелки, без скъпи наметала
и без соколи ловни, сменили си перата.
Мой Сид[6] въздъхна с мъка дълбока на душата,
мой Сид така разумно и скромно заговори:
„Хвала теб, Отче, който си на небето горе!
Това ми в свойта злоба скроиха враговете.“
Отпуснали юздите, пришпорваха конете.
Видяха вдясно гарван, в Бивар[7] когато бяха,
а влизайки във Бургос, отляво го видяха.
„Добра поличба, Фанес[8], прокудени сме, мили,
но с почест ще се върнем ний някой ден в Кастилия.“
Мой Сид Родриго Диас в град Бургос вече влезе,
а заедно със него шестдесетина флага;
жени, мъже да гледат излязоха веднага,
бургоски и бургосци от порта и прозорец
надничаха със сълзи, потиснати от горест.
Едно и също нещо устата им говорят:
„Би бил васал чудесен, да бе добър сеньорът.“
Подслон му биха дали, но никой смелост няма,
че е на крал Алфонсо[9] омразата голяма:
преди нощта във Бургос пристигна грамотата
със кралската забрана и кралските печати…
да не приема никой мой Сид Родриго Диас,
подслон ако му някой предложи, нека знае,
че си имота губи, очите на лицето
и още на душата спасението свето.
Добрите християни, покрусени, скърбяха,
стоеха мълчаливи и от мой Сид страняха.
Отвън с мой Сид дошлите със властен глас зовяха,
не искаха отвътре онез да отговорят.
Мой Сид пришпори коня, достигна до вратата,
от стремето крак вдигнал, заудря по вратата,
но тя не се отвори — заключена бе здраво.
Едно момиче малко пред него се изправи:
„Къде, Кампеадоре![10] Препасахте вий меча!
Не позволява кралят; дойде писмо таз вечер
със кралската забрана и кралските печати.
Не смеем да отворим сега пред вас вратата,
че инак ще загубим имения и къщи,
очите на лицето, душа и тяло също.
Сид, от бедата наша вий нямате печала,
но нека ви закриля Творецът всемогъщи.“
Това детето каза и се прибра във къщи.
Мой Сид разбра, че милост към него няма краля.
Потегли от вратата, през Бургос той пришпори,
спря пред „Света Мария“[11] и слезе там от коня,
и коленопреклонно молитва тихом стори.
Нощта преваля бавно и утрото настава.
С петлите дваж пропели конете оседлават.
Камбаната припряно за служба зазвъня.
Към църквата Сид тръгна със своята жена.
Там пред олтара доня Химена[12] пада ничком:
от все сърце тя моли Създателя на всичко
да пази милостиво Кампеадор от зло.
И службата завършва с молитвата ведно.
От църквата излизат, за тръгване се стягат.
За сбогом към Химена мой Сид ръце протяга
И плачейки, Химена целува му ръка.
А той към своите щерки обръща се така:
„На бога ви предавам, небесния баща!
Разделяме се днеска, кой знае други път
дали пак ще се случи да ни сбере живота?“
Те плачат всички — с плач, какъвто не е видял
до днес светът,
изтръгват се едни от други подобно нокът от месото.
Мой Сид със своите хора приготвя се за път,
потегля подир всички, възвил назад глава.
Минайя Алвар Фанес му казва натъжен:
„Сид, де е твойта храброст? В добър си час роден!
За похода да мислим, ти остави това.
Ще се превърнат в радост тъги и тежък гнет.
Души ни даде господ, ще ни даде съвет.“
И хванали юздите, те изведнъж препусват:
навършваше се срокът страната да напуснат.
(1140)
В един април след обедния час
полегнах под една маслина аз.
На ябълков зелен върхар
съгледах сребърен пахар.
И вино бистро и червено
догоре в него бе налено;
покрито беше с кърпа бяла,
та жега да го не разваля.
Навярно сложила го бе на сянка
на таз градина знатната стопанка,
та щом приятелят й се отбие,
от виното да му даде да пие.
И който би такова вино пил
с похапката си сутрин подранил
и с него всеки ден се би гощавал,
той никога не би се разболявал.
На ябълковия върхар
по-горе зърнах друг пахар;
напълнен беше със вода студена
отнякъде в градината зелена.
Готов бях с удоволствие да пия,
но се боях да нямаше магия.
Сложих глава на билките ливадни,
да не слънчасам в огненото пладне.
Съблякох дрехите послушно,
да ми не бъде тъй задушно.
Лежах до извор чист и зашуртял,
такъв едва ли някой е видял;
той толкова голямо благо беше,
че с хладина ливадата поеше;
наоколо от злак и ведрина
не се усещаше горещина.
Навред благоухаеха тревите,
които бяха близо до водите:
градински чай и перуника,
и теменужки, и вратика;
там имаше треви неизброими,
едва ли някой знае ги по име.
Но мирисът им благ и лек
би съживил умрял човек.
Аз от водата глътчица отпих
и отведнъж се освежих.
Наведен взех тогава цвете
(и не най-лошото) в ръцете
и за любов да пея пожелах.
Една девойка в тоя миг съзрях,
по-хубава до днес не съм видял,
ликът й беше руменен и бял…
Наметката, плещите й покрила,
не бе от друго, а от чиста свила.
Широкопола шапка на главата,
за да й не вреди горещината.
А на ръцете ръкавици бяли,
не прости люде бяха й ги дали.
Върви така и си бере цветя
и с глас висок за обич пее тя:
„Приятелю, какъв е моят жребий!
Дали ще можем да се видим с тебе?…“
Когато туй мълвеше мойта дама,
тя мислеше, че близо никой няма,
ако ме бе видяла, без съмнение
не би избягала от мене.
„Кажете, дамо, казах в порив нов,
познали ли сте някога любов?“
„Обичам, да — отвърна ми тогаз,
но милия си не познавам аз…“
„Какво говорите вий, моя дамо,
какъв залог ви даде любовта му?“
„Тез ръкавици, тая шапка бяла
и пръстена ми заедно с воала
за своята любов ми е изпратил,
за да ги нося, моя мил приятел.“
И накитите си познах тозчас,
които бях проводил аз.
Тозчас и тя ми пояса позна,
тъкан от хубавата й ръка.
Свали наметката си от плещите,
целуна ми устата и очите…
„Обичам те, ми каза мойта мила,
за крал дори не бих те заменила.“
След туй отиде си, без да се бави,
и безутешен ме остави.
Щом вън я от градината видях,
помръкнах цял, за малко не умрях.
Наистина поисках да умра,
но снежнобяла, нежна и добра
една незнайна гълъбица мина,
летейки над овощната градина.
Звънеше за крачето закачено
едно звънченце позлатено.
Тя щеше в извора да се окъпе,
но ме видя и на часа отстъпи
и гмурна се в пахара заблудена,
но тъкмо да излезе разхладена,
катурнала пахара със крила,
водата му във виното изля.
Гонсало де Берсео (1180–1250)
Роден в края на XII век в село Берсео, епархия на Калаора, и починал през 1264 г. Един от първите испански поети, който подписва своите творби и пръв представител на „учената поезия“ в Испания. Въвел в лириката особена строфа, четиринадесетстъпен стих с еднаква рима.
Написал: „Чудесата на Богородица“, „Похвала на Богородица“, „Страданията на Дева Мария…“ и „Поличбите на Страшния съд“.
Бих искал да разкажа аз сега за чудо друго,
което случи се с един обикновен калугер:
веднъж жестоко дяволът да го изплаши рече,
по Богородица света успя да му попречи.
Откакто влезе в ордена и беше там послушник,
обичаше на Девата да служи той радушно.
И лудост му се струваше за блудство да говори,
ала не щеш ли пленник свой един порок го стори.
Един ден тъй отби се той във кръчмица случайно,
поръча много вино, пи и пи необичайно,
напи се здраво клетият, изгуби си ума
и чак до вечерта лежа на голата земя.
В часа, когато слънцето взе да отслабва вече,
дойде на себе си, стана и сънен се повлече,
до манастира се добра безчувствен и унил;
разбраха там монасите, че доста е препил.
По навик, като се едва държеше на краката,
запъти се към църквата самичък мълчешката,
и тук поиска дяволът най-сетне да го спъне,
че го коварно дебнеше наяве и насъне.
Във образа зловещ на бик разгорещен сега
със застрашително чело, с наведени рога,
земята непрекъснато копаейки с копита,
пред него спря се изведнъж предателят изпитан.
Криви му се, заплашва го проклетника му лош,
готов рога да забоде във гръдния му кош;
страх неизвестен дотогаз човечеца обхвана,
но го спаси Пречистата, царица увенчана.
Света Мария се яви със дреха, на която
тук никой жив човек не би определил цената,
застана между клетника и този хитър дявол
и гневния надменен бик стъписа се тогава.
Владичицата с плаща си го мигом прикова
и за нечистия шега бе лошава това:
побягна презглава далеч със вопли и навети;
успокои калугера свети апостол Петър.
Хуан Руис, протопрезвитер на Ита (1283?–1350?)
Родно място му е Алкала де Енарес. Голям пешеходец, обходил областите на Гуадалахара, Сеговия и Мадрид. Затварян между 1337 и 1350 от толедския архиепископ дон Хил де Алборнос и лежал тринадесет години в затвор. От 1351 г. не е вече протопрезвитер на Ита. Неговата „Книга за добра любов“ (1343) вероятно писана в затвора, е истинска енциклопедия на любовната и сатиричната поезия в Средните векове.
Парите правят всичко и всички ги обичат,
глупака правят умен, а куците да тичат,
човек да бъде щедър, да проговорват неми,
безръкия да иска пари в ръце да вземе.
Орача неграмотен и грубия негодник
с парите се превръщат в мъдрец и благородник.
Човек със тях добива и храброст по-голяма,
и господар не си е, парици който няма.
Пари когато имаш, ще имаш и утеха,
веселие и радост, ще носиш скъпа дреха,
на папата с парите ще купиш даже рая,
където са парите, блаженство има, зная.
Видях в дворците папски какво парите значат.
Парите всички тука благоговейно тачат.
Голяма чест им правят със тържество голямо,
като крале ги славят, на тях се кланят само.
Ще искам да скъся възхвалата си тука:
задоволявам се със кратката поука,
със малката жена и словото, което,
добро и кратко, запечатва се в сърцето.
Че във живота на бъбривите се смеят.
Обичам силно малката жена и нея
не сменям аз за хиляди жени големи,
на тази смяна и от тях да се приеме.
За малките ме любовта замоли даже
добро да кажа. Аз веднага ще го кажа,
вземете го и за една шега ей богу:
студени като сняг, пламтят те като огън.
Те от любов пламтят, макар наглед студени,
на улицата шеговити и засмени,
а в къщи умни, тихи, непредвзети;
ще видите и друго, ако в тях се взрете.
И мъничкият камък скъпоценен святка,
и бучицата захар, знае се, е сладка.
На малката жена е любовта такава:
без много думи умният го проумява.
Във чушката е дребно семенцето скрито,
но повече от орех стопля и крепи то,
така е малката жена, ако залюби,
нито една наслада в нея се не губи.
И както розичката е на цвят богата,
голяма — на парченцето злато цената,
и в балсама упоен сладък мирис има,
тъй малката жена е скъпа и любима.
И както свети с ален цвят рубина дребен
и нежен, топъл е светликът му вълшебен,
така във себе си жената малка крие
любов и красота, и вярност, и магия.
От дрозда и от славея по-малки няма,
но пеят по-добре от птицата голяма,
и затова жената малка по-добра е,
че нейната любов като цветец ухае.
Колибрите са също много малки птици,
но с багрите си грабват нашите зеници.
Подобно нещо и с жената малка става:
душата ни със чар и доброта пленява.
И равна на жената мъничка не зная,
та тя е за човека на земята рая
и щастие, и радост, и любов гореща,
във брака по-добра, отколкото при среща.
Жената малка винаги ми беше драга,
виж, от голямата е умно да се бяга.
От две злини по-мъничката избери ти,
най-малките жени са, значи, най-добрите.
Педро Лопес де Айяла (1332–1407)
Поет и преводач, историограф и участник в политическия живот на Испания. Живял по времето на четирима крале, два пъти затварян. Написал е хроники за четиримата крале и превел „Декадите“ на Тит Ливий, както и редица творби от френски и италиански автори. Оставил ни е своите „Рими за Палата“, написани отчасти в затвора на Овиедес (Португалия). Те са известни още като „Книга за Палата“.
Не ме забравяй, боже, защото много страдам:
натегнал от вериги, лежа в затвора хладен.
Всемилостиви боже, със сълзи аз те моля
да ме избавиш скоро от моята неволя,
не ме оставяй още във мъка и забрава,
че вече съм отпаднал, измъчен и смутен,
и немощта ми расне и гаснат ум и здраве,
че в рани тъне всичко и дух, и тяло в мен.
Рода човешки, боже, изкупен бе с кръвта ти,
в тъма където бяха, там светлина изпрати,
ти, който си дарявал утеха и пощада,
освободи мен, роба, захвърлен в мрак и прах,
покаял се, тъй както ти, боже, заповяда,
макар че съм по-много заслужил с моя грях.
И тъй за нашите търговци какво тогаз да кажа тука,
такъв щом им е занаята да гонят винаги сполука?
Те могат клетви да изричат, да ги престъпват всеки път,
забравят бога и душата и мислят, че не ще умрат!
Във работата тяхна има безкрайно много бъркотия,
престореност и вероломство, лъжи, лъжи до поразия;
бог иска да ни са полезни и с нас да не постъпват зле,
те, както и да се стараят, играят винаги с иле.
За сукно някакво ще искат отпърво петдесет дуката,[14]
но щом неотстъпчив ви видят, му намаляват те цената
и изведнъж любезно казват: „За тридесет ще ви го дам!“
Добре годината да свършат, от нищичко не ги е срам…
Ако поискате отсрочка, покачват два пъти цените:
което петдесет не струва, тогава сто ще го платите.
И полица да им дадете, без друго ще ви задължат,
отгоре лихва ще платите, ако просрочите денят…
Строят дюкяните си тъмни и ги оскъдно осветляват,
платно от Брюге ви показват, но от Руан платно ви дават;
и моравия плат на тъмно представят за червен дори,
ала прозорците отварят, когато им броят пари.
Тъй както казано е в евангелието пресвято,
тоз, който иска зло да стори, затулва хитро светлината,
а който е обикнал мрака, заслужено ще види мрак,
низвергнат в пъкленото царство на нашия всевечен враг.
Иниго Лопес де Мендоса, маркиз де Сантиляна (1398–1458)
Роден в Корион де лос Кондес. Притежавал завидна книжовна подготовка за времето си. Пръв подлага на преценка творчеството на своите съвременници. Противник на народната лирика. Между другото е написал: „Комедии за Понса“, „Пъкълът на влюбените“, „Книга с правила и наставления за любимеца“, „Диалог на Биас срещу Съдбата“, сонети и пасторални песни.
Не знам, макар и боса,
девойка с хубост ярка
като оназ краварка
от село Финохоса.
По пътя, що се вие
от Калатрава[16] горе
за към Света Мария,
ме дрямката обори,
попаднах в местност коса,
де зърнах в пладня жарка
красивата краварка
от село Финохоса.
В зелените ливади
със шипките, с цветята
ведно с пастири млади
наглеждаше чердата
и сякаш ме магьоса:
та можех ли повярва,
че беше тя краварка
от село Финохоса?
Не би ми се сторила
и розата уханна
тъй хубава и мила,
да бях видял по-рано
висока, русокоса
сред толкоз цвят и шарка
чаровната краварка
от село Финохоса.
Не биваше да гледам
тъй чара самороден,
щом исках с нея редом
да бъда аз свободен.
Зададох й въпроса
лукаво, но със мярка:
„Где младата краварка
от село Финохоса?“
Отвърна ми засмяно:
„Добре дошли при нас!
Но вашта цел отрано
добре отгатвам аз.
Не ще да знай какво са
любов и ласка жарка
онази там краварка
от село Финохоса.“
Хуан де Мена (1411–1456)
Той е кордовянин. Учил в родния си град, в Саламанка и Рим, Занимавал се повече с литература и почти никак с политика. Вил секретар на крал Хуан II, кралски историограф и общински съветник в града Кордова.
Главни творби: „Увенчаване на Сантиляна“, „Илиада в романси“, „Светлосянка“, „Песни срещу седемте гряха“ и „Лабиринт на Съдбата“.
Бе майка явно по жалейката и черна,
набързо турната, след като бе видяло
окото й в носилка кървавото тяло
на тоз, що бе отгледала с любов безмерна.
Небето хули тя, в проклятия избухва,
със нови болки покосява свойто здраве
и толкоз мъка силите й съкрушава,
че клета на земята прималняла рухва.
Дере сама лицето си със всичка сила,
с пестници бие се жестоко по гръдта,
целува своя син в студената уста,
кълне ръката, що го беше умъртвила,
кълне войната, що това й зло навлече,
избира жалба от свирепа по-свирепа,
отказвайки се от утехата нелепа,
и още жива сякаш е умряла вече.
Безспир ридаейки, тя вика страховито:
„О ти, убиецо на моя син тъй мил!
Да беше мен убил, а него пощадил:
не бих се била като него упорито;
туй би било за мене по-достойно нещо,
по-малък и грехът, убиецо, за тебе
и ти не би почернил неговия жребий,
ни мене би оставил да скърбя горещо.
Смъртта да бе ме преди него сполетяла,
очите ми на братята си пред очите
би склопил моят син с ръцете си честити
и аз веднъж бих само на света умряла,
а тъй безбройно пъти ще умирам клета,
додето му измивам кървавите рани
с печални топли сълзи, сълзи невидяни,
макар от майка му покрусена пролети“.
Гомес де Манрике (1412–1490)
Животът му е протекъл между 1412 и 1490. Поет, политически оратор и предан служител на кралете католици.
Роден в Амуско, земята на Кампос. Бил управител на Толедо и защитник на Алка̀сар. Съчувствувал на евреите, които тогава били подложени на гонения. Песните му имат предимно любовен характер: „Чувства преди заминаване“, „Битка на любовта“. Освен това „Съветите“, най-доброто от него според някои критици, „Песни за лошото управление на Толедо“.
Със хубостта си ме пленихте,
откраднахте ме с прелестта
и, в мене взряна, ме ранихте
с безкрайната си доброта.
Без страх тъмницата очаквам:
по моя воля ще съм там,
от кражбата не се оплаквам:
на нея аз попаднах сам;
но с удара си, запомнете,
с безкрайната си доброта
най-клетия от всички клети
направихте ме на света.
Хорхе Манрике (1440?–1478)
Живее между годините 1440 и 1478. Произхожда от знатен род, участник в много битки, например обсадата на Уклес (1478). Дължим му алегоричната поема „Крепост на любовта“ и ироничната „Покана на моята мащеха“. Но вечна слава си спечелва с „Песни на Хорхе Манрике за смъртта на неговия баща магистър дон Родриго Манрике“, напечатана едва през 1492 г., макар че известният литературен историк Марселино Менендес и Пелайо поставя по-високо лириката на неговия чичо Гомес Манрике.
Дошла на себе си, щастлива,
ума да оживи душата
и съзерцава
как тук животът си отива,
как мълчаливо до вратата
смъртта застава;
как бързо бяга радостта,
как в спомена ни, без да щеме,
ни скръбта навежда
и как по-хубаво в света
на всички миналото време
сега изглежда.
И виждайки така безшумно
сегашното със стъпки леки
да отминава,
разсъди ли благоразумно,
ще вземе бъдещето всеки
за минало тогава.
Ще разбере без много жал,
че няма повече да трай
туй, що очаква,
от туй, което е видял,
че всичко тука има край,
съдба еднаква.
Животът ни като реките
тече и влива се в морето
на смъртта:
владенията и дворците
завършват заедно с кралете
във пропастта.
И там реките пълноводни
и другите, било то средни
или по-малки,
са равни, както са подобни
богатите и всички бедни,
довчера жалки.
Възвание
Оставям призивите страстни
на знаменитите поети
и витии;
в измислиците им опасни
не искам дъх на диво цвете
да ме опие.
Но вземам оня, под закрила
и само оня що зова
на колена,
чиято чудодейна сила
светът, където той живя,
не опозна.
Но този свят е пътят само
към другия, дом скъп и чуден
от синева,
ала с внимание голямо
ще трябва този преход труден
да извървя.
Родим се, път човек поеме,
вървиме, докато живеем
да го изминем,
и стигаме, когато мреме,
тъй че, дордето в гроба тлеем,
да си починем.
Добър и хубав е светът,
ако живеем ние тук
живот пристоен
и вярваме, че тоя път
от тоя свят ни води в друг,
по по-достоен.
Дори син божи в нощен час
да ни издигне в небесата
тук слезе сам
да се роди помежду нас,
живя и свърши на земята
на кръст голям.
Ако зависеше от нас
със още чар плътта злощастна
да надарим,
тъй както е във наша власт
във ангелска душата страстна
да променим,
ний щяхме цялата година
със ревност още непозната,
така припрена,
да гиздим клетата робиня,
като оставим госпожата
занемарена.
Виж колко малко се ценят
нещата, що така ревниво
дълбоко любим,
че в този вероломен свят
дори догде сме още живи
ги често губим:
едни разваля възрастта,
а други случаи жестоки
ги сполетяват,
и трети поради властта
от своите места високи
се строполяват.
Но ми кажете: красотата
на бузите и свежестта
неповторима,
и тенът весел, белината,
когато дойде старостта,
тях кой ги има?
Похватност, лекота, забавност
и мощ телесна, тоя дял
на младостта,
превръщат се във слабост, бавност,
щом стигнат тъжния квартал
на старостта…
Насладите и добрините
на този тегнещ постоянно
живот тревожен,
не са ли някакви месити,
не е ли и смъртта отрано
капан заложен?
Безгрижни пред беда голяма,
препускаме, без да се спреме,
от кът във кът;
щом видим черната измама,
назад да свърнем няма време,
ни има път.
Кралете властни, за които
четем в писанията древни
и тям навярно
разбърквали са упорито
съдбата случаи плачевни
и зло коварно,
така че няма силно нещо,
че папи и монарси вети
и кардинали
помита ги смъртта зловещо,
като да са пастири клети
с овце постали…
Къде отиде крал Хуан?[17]
Инфантите на Арагон[18]
къде са днеска?
Где кавалерите със сан,
находчиви, с вежлив поклон
в любовна треска?
Турнири, празненства големи
и гребени на шлема турен,
седла пошити,
не бяха ли те губивреме
или те бяха само бурен
насред лъките?
Къде са хубавите дами
с прическите и облеклата
благоуханни?
Къде го оня весел пламък,
на огъня, горял в сърцата
непостоянни?
Къде бездомните поети
със гуслите им гласовити
и звучни песни?
Къде играчите напети,
онези дрехи пъстрошити
с везби чудесни?…
И тез херцози превъзходни,
маркизи, графове честити
и рой барони,
така могъщи и свободни,
кажи ми, Смърт, къде ги скри ти,
в кои притони?
И доблестта им дръзновена,
показана във бран сурова
и в мирно време,
когато ти си разгневена,
поваляш я жестоко в рова
или в джендема…
(Бог стълп за честните стори го,
за добродетелта си тачен
от всички хора
навред, магистър дон Родриго[19])
Манрике, знатен и юначен,
ни бе опора;
постъпките му благовидни
човек не бива да ласкае
с похвала плаха;
не искам да ги правя свидни,
светът го е видял и знае
какви те бяха.
Какъв другар бе за другари!
Какъв стопанин за домашни
и за прислуга!
Какъв враг за вразите стари!
Какъв учител за безстрашни,
каква заслуга!
Какъв мъдрец за просветени!
Какъв благ мъж за люде скромни.
И ум какъв!
И колко кротък с подчинени,
а с храбри и със вероломни
подобно лъв!…
След като бе живот отдавал
и в кървав бой докрай държал
за свойта вяра,
след като бе добре прославил
короната на своя крал[20]
със служба стара,
след толкоз битки и отбрана
(за броя техен по прилика
е друг да смята),
във къщата му сред Окапя[21]
дойде смъртта да го повика
чак на вратата.
(Говори Смъртта)
Тя каза: „Рицарю човечен,
прости се с този свят лъжовен
и прелестта му,
дано тоз удар безсърдечен
сърцето ти със жест чутовен
посрещне само;
и тъй като живот и здраве
пиля за слава без умора
и капка жал,
дано се доблестта ти справи
и гордо изтърпи позора,
на прага спрял.
Не бой се от горчивината
на стълкновението люто
неотменимо —
че ти оставяш на земята
живот по-дълъг на прочуто
безсмъртно име;
макар че тоз живот почтен
не може да остане вечен,
ни е безкраен,
той е по-хубав и блажен
от оня, който е обречен
и тъй нетраен.
Животът, с дните дълготрайни,
не се печели с чиновете,
ни със награда,
ни с наслаждения безкрайни,
където живи греховете
напомнят ада;
но християните, добрите,
печелят го с молитви кратки,
сълзи безмерни,
а рицарите знаменити
в умора и горчиви схватки
със маври черни.
И тъй като си толкоз кръв
невярна на поганци смели
проливал в боя,
наградата очаквай пръв,
която в този свят спечели
с ръката своя;
и туй доверието нарежда
ведно със вярата корава,
която криеш:
тръгни със хубава надежда,
че трети друг живот остава
да придобиеш.“
Отговаря магистърът
Не бива за живот злочест
и за съдбата му ужасна
да губим време,
защото волята ми днес,
във всичко с божата съгласна,
това приема;
тя с удоволствие склони
да свършат моите години
безшумно:
човек да иска още дни,
щом бог отсъжда да загине,
е неразумно.
Молитва
Тоз, който зарад нашто зло
взе образ на човек смирен
и име долно,
и свойто боже потекло
събра с човешка плът и тлен
сам драговолно;
ти, който теглила безбройни
търпя без ропот и унилост
неодолими,
не за заслугите ми бойни,
но от великата си милост
сега прости ми.
Завършек
Така, запазил си ума
и силата на сетивата
предишни млади,
оплакван от жена дома,
от синове, слуги и братя,
душа предаде
на тоз, що беше му я дал,
(да я положи на небето
за чест и слава),
ала макар че е умрял,
той с паметта си за сърцето
жив остава.
Хуан дел Енсина (1469–1529)
Родом от Енсина дел Силвестре, близо до Ледесма. Учи в Саламанка. Постъпва на служба при дук де Алба (1492). Посещава Рим многократно. През 1519 е назначен молител на Леон, отива в светите земи, където отслужва първата си литургия на планината Синай. Хуан дел Енсина е музикант, лирически поет и драмописец едновременно. Неговият „Песенник“ (1496) съдържа по-голямата част от произведенията му: „Изкуството на Испанската поезия“, преводи на Вергилий, езически и религиозни песни, както и малки драматични творби, писани под благотворното влияние на италианския театър. Наричат го „патриарх на испанския театър“.
Ключарю, бързай, че умирам.
Смъртта съзирам,
ключарю, бързай, че умирам.
Ела! В килията ми стара
животът ми да не догаря,
догде е жива мойта вяра.
Смъртта съзирам,
ключарю, бързай, че умирам.
Забавянето ми наврежда
и на съмнение навежда:
във теб е моята надежда.
Смъртта съзирам,
ключарю, бързай, че умирам.
Отключвай тежките окови,
че колебанията нови
ме хвърлят в мъки по-сурови.
Смъртта съзирам,
ключарю, бързай, че умирам.
За пръв път в мене вперил взори,
без да те боря, ме пребори,
пусни ме, както ме затвори.
Смъртта съзирам,
ключарю, бързай, че умирам.
И ключът, който ме избавя,
добра отплата заслужава,
това аз няма да забравя.
Смъртта съзирам,
ключарю, бързай, че умирам.
Ний дните още неживени
живели бихме откровени,
ако се съжалиш над мене.
Смъртта съзирам,
ключарю, бързай, че умирам.
Хил Висенте (1470–1539?)
Роден в Лисабон. Музикант, поет, драмописец и актьор. Писал на испански и португалски. Благородник по произход. Книжовната си дейност почнал от младини. Написал четиридесет и две пиеси на двата езика с различна тематика. Поезията му е народна по дух и по изказ. Умението му да вмъква стихотворни откъси в пиесите си бива възприето по-късно от Лопе де Вега и Педро Калдерон де ла Барка.
Вземи си мъж, мълвят у нас:
не ща да се омъжа аз.
Спокойно искам да живея,
сред тази планина да пея,
а не в нещастие да крея,
омъжена да плача с глас.
Вземи си мъж, мълвят у нас:
не ща да се омъжа аз.
Не ща да се омъжа, мамо,
за да не страдам после само,
че божето добро голямо
аз съм прахосала завчас.
Вземи си мъж, мълвят у нас:
не ща да се омъжа аз.
Че няма тук, нито роден е
достоен мъж да се ожени
сега за цвете като мене,
обхванат от любовна страст.
Вземи си мъж, мълвят у нас:
не ща да се омъжа аз.
От розовия храст дохождам, мамо,
от розовия храст дохождам.
Край брода скитайки, пред мен
съгледах розов храст червен,
от розовия храст дохождам.
На бреговете речни аз
видях един разцъфнал храст,
от розовия храст дохождам.
Разцъфналия храст видях,
с въздишка розите обрах,
от розовия храст дохождам.
От розовия храст дохождам, мамо,
от розовия храст дохождам.
Народни песни
Народните песни са писани да бъдат пети. Много от тях имат рими. Повечето са отпечатани в „Музикалния сборник“ на Паласио, издаден в „Музикалния песенник от XV и XVI век“ през 1850 г. от Асенхо Барбиери и в „Общия песенник“ (1511).]
1
В зори дойди, приятелю мой весел,
дойди в зори.
В зората на най-хубавия ден,
приятелю любим, дойди при мен.
Със светлината на деня дойди,
ала другари с тебе не води.
Със светлината на деня дойди,
ала с дружина само не бъди!
2
Залюбиха ме трима маври
в Хаен:[22]
Аша и Фатима и Мариен.
Напети тримата, припряни,
отиваха маслини да берат,
но ги намериха обрани
в Хаен:
Аша и Фатима и Мариен.
И ги намериха обрани,
и върнаха се онемели,
безпомощни и побледнели
в Хаен:
Аша и Фатима и Мариен.
Тъй трима маври възгордени
отиваха развеселени
да късат ябълки червени
в Хаен:
Аша и Фатима и Мариен.
3
Топлеха ме, мое сърце,
очите твои тъмнозелени.
Кой ги стори чужди, студени?
Мои бяха, непозната, очите,
които впиваше в мен дяволити.
Като ме гледаш, ме умъртвяваш,
като ги гледам, живот ми даваш.
Не бъди непозната за мене,
не ги сторвай чужди, студени,
очите твои тъмнозелени.
4
В малката градина
ще умра,
в розовия храст
ще ме убият.
Аз отивах, майко,
рози да бера,
свойта смърт да найда
в малката градина.
Аз отивах, майко,
рози да откъсна,
свойта смърт да найда
в розовия храст.
В малката градина
ще умра,
в розовия храст
ще ме убият.
5
При тополите отидох, мамо,
да видя как ги вятърът поклаща
При белите тополи на Севиля
да видя мойта хубава изгора.
При тополите отидох, мамо,
да видя как ги вятърът поклаща.
6
Очите си вдигни, девойче:
те от любов към мен искрят.
Не ги повдигаш ти надменни,
но приветливи и засмени,
та мойте болки изцелени,
щом ги съзрат, да се смирят.
Те мъртъвците съживяват,
свободните те роби правят,
към мен ли чужди се отправят,
усещам, ще ме уморят.
Очите си вдигни, девойче:
те от любов към мен искрят.
Стари романси
Старите романси са останки, т.е. откъси от героични песни през средните векове и от разделянето на шестнадесетосричния стих на два полустиха. Испанският романс има небивало развитие през XV век. Първите романси са отпечатани през XV в. от Хуан Ф. де Константина.]
Войниците на дон Родриго
смутено бягаха в безреда,
дордето в осмата им битка
сразяваха ги враговете.
Родриго белите палатки
на своя боен стан остави,
пое несретен и самотен,
защото нямаше другари;
и конят му безкрайно морен
накуцваше с последни сили,
отбиваше се, дето иска,
и скиташе се без посока.
Изгубил вече дух, отпаднал,
безчувствен беше станал кралят;
тъй изтощен от глад и жажда,
че беше жално да го гледаш;
вървеше той опръскан с кърви
и бе досущ като жарава.
Доспехите му нащърбени,
макар със камъни безценни;
бе мечът на трион превърнат
от вражи удари несметни,
а шлемът, смачкан и нагънат,
вдълбаваше му се в главата;
отекло беше му лицето
от непосилната умора.
Той изкачи една могила,
от всички други най-висока,
оттам да гледа свойте люде,
които бягаха сразени,
оттам да гледа знамената,
доскоро горди и развени,
днес вече стъпкани в земята
и до едно със кал покрити.
Той дири своите пълководци,
ала не се показва никой,
и виждайки полето бойно,
от вади кръв почервеняло,
в сърцето си при тази гледка
изпитваше голяма мъка
и като плачеше с очите,
с уста мълвеше тези думи:
„До вчера крал бях на Испания,
днес крал не съм и на паланка;
с безбройни замъци до вчера,
днес нямам ни един-едничък;
до вчера с толкова прислуга,
не ми прислужва днеска никой;
днес нямам даже бойна кула,
която да наричам моя.
Проклет да е часът злокобен,
проклет да е денят нещастен,
във който се родих без време
и наследих такова кралство,
щом трябваше да го изгубя
в един и същи ден напълно.
О, смърт, защо сега не дойдеш
и от това нищожно тяло
душата моя да изтръгнеш,
та да ти бъда благодарен?“
Обхожда дон Буесо
в едно студено утро
на маврите земята,
другарка да намери.
На извора прохладен,
като пере, я свари.
— Махни се, мавританко,
еврейска мръсна щерко,
и остави ми коня
вода да се напие.
— Дано да пукне коня
и този, що го води,
не съм ни мавританка,
ни щерка на еврейка,
току съм християнка,
заробена от маври.
„Абенамар, Абенамар,
мавър от рода на маври,
твоят ден рожден се помни
със знамения големи!
Беше стихнало морето
и луната беше пълна:
който в ден такъв се ражда,
той е длъжен да не лъже.“
И тогаз отвърна маврът,
чуйте туй, което каза:
„Истината ще ти кажа
и живота да ми струва,
аз, сеньор, съм син на мавър
и робиня християнка;
бях дете невръстно още,
учеше ме мойта майка
със лъжа да си не служа,
че е подлост да се лъже;
затова, кралю, ме питай:
истината ще ти кажа.“
„Много съм ти благодарен,
че си искрен, Абенамар.
Тези замъци какви са,
тъй сияйни и високи?“
„Туй, сеньоре, са Алхамбра[24]
и джамията до нея,
а зад тях са Алихарес,
изработени чудесно.
Маврът, който ги строеше,
вземаше сто добла[25] дневно,
а когато не строеше,
губеше по сто наравно.
Там пък е Хенералифе,[26]
няма другаде градина,
по-пленителна от нея;
ето Алената кула,
крепост яка, скъпоценна.“
Кралят дон Хуан[27] отвърна,
чуйте туй, което каза:
„Ако искаш ти, Гранада,
аз за теб да се оженя,
откуп ще ти дам и зестра
Кордова, на и Севиля.“
„Женена, кралю, съм вече,
женена, не вдовица;
люби ме с любов по-силна
маврът, който ме владее.“
На мургавите маври кралят
разхожда се из град Гранада
от тежката врата Елвира[29],
та до вратата Виварамбла.[30]
„Ах, клета ми Алама!“
Писмо проводено му беше,
че е превзел врагът Алама:
писмото в огъня захвърли
и вестоносеца погуби.
„Ах, клета ми Алама!“
От черно женско муле слиза
и върху кон един възседна;
пое от Сакатин[31] нагоре
и изкачи се до Алхамбра.
„Ах, клета ми Алама!“
Едва пристигна във Алхамбра
и даде заповед веднага
високо да тръбят тръбите,
зурните сребърни да свирят.
„Ах, клета ми Алама!“
И барабаните набързо
да призоват на боен поход,
за да ги чуят всички маври
от Вега[32], както от Гранада.
„Ах, клета ми Алама!“
И маврите, за миг дочули
на кървавия Марс тръбата,
поединично и по двама
се сбират за голяма битка.
„Ах, клета ми Алама!“
Един стар мавър заговори
и думите му бяха тези:
„Защо, кралю, ни призоваваш,
защо е тоя боен призив?“
„Ах, клета ми Алама!“
„Да знаете е нужно, друже,
едно известие злочесто:
сърцати, храбри християни
отнеха ни Алама вече.“
„Ах, клета ми Алама!“
Тогаз един законоведец,
с брада голяма, бяла, каза:
„Добре, кралю, си го заслужил
Кралю добър, ще го заслужиш!“
„Ах, клета ми Алама!“
„Абенсерахите[33] убихте,
цвета те бяха на Гранада;
на Кордова вероотстъпна
неверните чеда приехте!“
„Ах, клета ми Алама!“
„И затова, кралю, напълно
ти заслужаваш двойна казън:
и кралството си да загубиш,
и да загине тук Гранада.“
„Ах, клета ми Алама!“
Доспехите са моя накит,
почивката ми е война,
постелята ми са скалите,
а бдение ми е съня.
Убежищата са незнайни
и ме очаква много път,
с промените си небесата
от добрина ми пакостят.
От рид на рид и край морето
вървя със неуморен ход,
за да издиря дали има
към щастието мое брод.
Ала за вас съм аз, госпожо,
готов да страдам цял живот.
В Париж е доня Алда,[34]
невеста на Ролдан[35],
и триста дами знатни
я придружават там.
В едни и същи дрехи,
с обувки все едни,
софра една и съща
за тристате жени,
освен за доня Алда,
най-личната сред тях.
Предат сто златна сърма,
коприна сто тъкат,
сто свирят — доня Алда
с това да развлекат.
И доня Алда тихо
под звуците заспа:
лош сън един сънува,
сън пълен със тъга.
Събуди се в уплаха,
досетила беда,
и викове нададе,
та чу се из града.
Тогава я запитват
придворните жени:
— Какво, госпожо, има?
Кой зло ви причини?
— Лош сън сънувах, мили,
обзе ме скръб и страх:
на планина незнайна
сред пустош се видях,
един сокол летеше
над острата скала,
преследваше го ядно
една орлица зла.
Соколът в мойто рухо
се пъхна бързо сам,
но гневната орлица
последва го и там:
перата с нокти скубе
и го кълве със бяс.
Едната от жените
продума й тогаз:
— Съня ви, о госпожо,
ще изтълкувам в миг.
Соколът от морето
е вашият жених,
орлицата сте вие,
а оня връх е храм
и двама ви със него
ще ви венчават там.
— Ако така е, мила,
ще ви възнаградя.
Писмо с известие важно
донасят сутринта,
отвътре със мастило,
отвън със кръв и кал,
че бе Ролдан загинал
при боя в Ронсевал.[36]
През май, през месец май то беше,
когато топла е пръстта,
когато вретенят житата
и кърът пълен е с цветя,
пей чучулигата в небето,
оглася славеят нощта
и тръгват влюбените двама,
поведени от любовта;
едничък аз угрижен, тъжен,
линеех в тоз затвор без мощ,
лишен от светлина, не знаех
кога е ден, кога е нощ,
една-едничка птица само
ме будеше от сън дълбок.
Уби ми я стрелец незнаен,
да го накаже тежко бог!
„Да, бял съм аз, госпожо моя,
по-бял от слънчев блясък бях:
кажете, тая нощ ще спя ли
с доспехи снети и без страх?
Години цели седем има,
откак не съм доспехи снел.
Месата ми по-черни вече
са станали от въглен чер.“
„Поспи, поспи, сеньоре мили,
с доспехи снети и без страх,
че на Леон[37] във планините
на лов отиде моят граф.“
„Бяс псетата му да изтръшка,
сокола му да рват орли,
до къщи да го влачи конят
по камънаци и скали.“
И двама тъй догдето бяха,
пред къщата съпругът спря.
„Що правиш тук, девойко Бланка,
на стар изменник дъщеря?“
„Сеньоре, къдрите си реша,
какво да правя у дома?
Заминахте си в планините
и ме оставихте сама.“
„Девойко, тази твоя дума
измяна черна е и срам:
кажи ми, чий е конят, който
сега изцвили долу там?“
„Сеньоре, той е на баща ми,
баща ми го изпраща вам.“
„Чии са и онез доспехи,
що виждам в тоя коридор?“
„На моя брат са те и днеска.
Изпрати ви ги той, сеньор.“
„Чие е копието остро,
което тук стърчи пред нас?“
„Вземете го, сеньор, и с него
без жал убийте ме завчас:
че тая смърт, любими графе,
напълно заслужавам аз.“
За Франция пое момата,
нагиздена и натъкмена:
отиваше в Париж, където
тя имаше баща и майка.
Не щеш ли, път погрешен хваща,
а хваща и водач погрешен,
до дъб един се приближава,
за да дочака верен спътник.
Видя — насреща иде рицар,
водач добър в Париж го води.
Щом го видя, момата тихо
такива думи му отправи:
„Мой рицарю, ако обичаш,
вземи ме с твоята дружина!“
„Със радост — рече той, — госпожо,
със радост, мой живот!“ — отвърна.
И слезе тутакси от коня
да й се поклони дълбоко,
отзад на коня сложи нея,
а той качи се на седлото.
Не минали полвин от пътя,
захвана той да я ухажва.
Щом думите му чу, момата
веднага го прекъсна смело:
„Поспрете, рицарю, поспрете,
такава глупост не правете:
дете съм на един прокажен
и на прокажени съм щерка,
човекът, който ме досегне,
прокажен изведнъж ще стане.“
Изпадна рицарят в уплаха,
ни думица не й отвърна.
Когато във Париж да влязат,
момата се усмихва хитро.
„Защо се смеете, госпожо?
Защо ти, мой живот, се смееш?“
„На рицаря се смея само
и неговото малодушие.
Мома да имаш сред полето
и да му мислиш за учтивост!“
Тогава рицарят засрамен
намери да й отговори:
„Госпожо, хайде да се върнем,
че нещо съм, комай, забравил.“
Момата досетлива рече:
„Не бих желала да се върна,
ала и да се върнем, никой
не би докоснал мойто тяло:
на краля френски дъщеря съм
и на кралица Константина;
човекът, който ме досегне,
ще заплати това прескъпо.“
„О свежа розо, свежа розо,
обичана от все сърце,
не знаех никак да ви служа,
когато ви държах в ръце,
а днес, когато бих ви служил,
не мога да ви имам аз.“
„Вината, друже мой, бе ваша
и само ваша, че тогаз
писмо изпратихте ми вие
с един слуга доверен свой
и вместо отговор да вземе,
ми друго изповяда той:
че сте, приятелю мой, женен
далеч в леонските бърда,
че имате жена красива
и росни като цвят чеда.“
„Госпожо, който го е казал,
изрекъл е една лъжа:
не съм бил никога в Кастиля,
нито в земите на Леон,
освен когато много малък
не знаех още за любов.“
Фонте-фрида, Фонте-Фрида,
хладна изворна вода,
всички птички я обичат,
с нея си тешат скръбта,
гърлицата овдовяла
само не дохожда там.
Но оттам наскоро мина
славеят, предател клет;
думите, които каза,
от предателство тежат:
„Ако искаш ти, госпожо,
аз ще стана твой слуга.“
„Махай се оттук, проклетник,
лош измамник и хитрец,
аз на клон зелен не кацам,
ни в разцъфнала лъка;
сваря ли водата бистра,
мътна ще я пия аз;
че не искам мъж да имам,
ни да имам синове;
наслаждения, ни радост,
ни утеха искам с тях.
Остави ме ти, проклетник,
зъл лъжец, предател клет,
че не съм ти аз изгора,
ни ще се омъжа с теб!“
Сънувах сън злокобен снощи,
сън кратък на душата моя,
сънувах, че със обич луда
прегръщам моята изгора.
Видях една госпожа бяла,
по-бяла и от сняг, да влиза.
— Отгде ли влезе, обич моя?
Кажи ми, мой живот, как влезе?
Заключих снощи вечер всичко:
врати, прозорци и решетки.
— Не съм аз любовта, младежо:
Смъртта, която бог ти праща.
— Ах, Смърт, сурова и жестока,
дай ден един да поживея!
— Не може ден един, не давам,
час ти оставям да живееш.
Набързо се обу тогава,
облече се по-бързо още;
върви по улицата вече
към къщата на свойта мила.
— Вратата отвори ми, бяла,
вратата отвори ми, скъпа!
— Как мога аз да ти отворя
във час такъв, в такова време?
В двореца не отиде тате,
не е заспала още мама.
— Ако таз нощ не ми отвориш,
не ще ми никога отвориш.
Смъртта ме търси, мила моя,
аз бих при тебе жив останал.
— Иди под светлия прозорец,
където везя, дето шия,
там ще ти спусна връв от свила
да се качиш по нея горе,
и ако тази връв не стига,
ще я принадя с моите плитки.
Но свилената връв се скъса;
Смъртта дойде и го подкани:
— Да тръгнем, влюбени младежо,
уречения час изтече.
Кой сред водите на морето
късмет е имал тъй голям,
какъвто бе на граф Арналдос
във утрото на Сан Хуан!
Отиваше на лов тогава,
понесъл сив сокол в ръка,
и зърна някаква галера
да се насочва към брега.
Платната бяха от коприна,
въжата сукани от лен.
И странна песничка морякът
си пееше развеселен:
от нея стихваше морето,
на злия вятър яростта
и рибите от дълбините
издигаха се на ята,
по мачтата безбройни птици
накацваха в захлас дълбок.
„Галеро моя, ти, галеро,
от зло да ми те пази бог
и от премеждията морски,
гнева на океана стар,
от равнините алмерийски,
от провлака на Гибралтар,
от залива венециански,
от фландърските низини
и на Леон от бреговете
въртоп на напаст и злини.“
И заговори граф Арналдос,
послушайте що каза той:
„За бога, тая чудна песен
кажи ми ти, моряко мой!“
И отговори му морякът,
гласът му беше откровен:
„Ще кажа тая песен само
на тоя, който тръгне с мен.“
Хуан Боскан (1474–1542)
Роден в Барселона. Произхожда от богата фамилия. Служи при крал Карлос I. Домашен учител на граф де Алба. Пътува много пъти до Италия с важни официални поръчения. Испанският посланик във Венеция го насочва към италианската литература. Превел е „Придворният“ от Кастильоне. Стихотворенията на Хуан Боскан са издадени от жена му през 1543 г.
Една от големите литературни награди в Испания носи неговото име.
Спокоен оставете ме, о мисли тежки!
Не ви ли стига тоя срам и тая горест?
Ако туй всичко преживях, кой с дива корист
за мене готви още мъки нечовешки?
Природата ми своите подтици изгуби;
на болката докрай се покори душата,
привикнала дори за доброта да смята
такива теглила, такива случки груби.
Любов, съдба и смърт ведно ме водят тайно
по своите пътища към края ми неведом
и мисля, че съм стигнал сетните предели.
Вълнението ми отслабне ли случайно,
ако обърна лик следите да огледам,
треперя, виждайки през де са ме превели.
Гарсиласо де ла Вега (1503–1536)
Роден в град Толедо. Произхожда от знатно семейство. Воин и дипломат на крал Карлос I. Високо начетен за епохата си: владее класическите езици, както и френски и италиански. Участвува в много походи и сражения. Изпада в немилост заради отвличането на една придворна дама с братовчеда си, бива заточен на остров Шют в река Дунав. Живее известно време в Неапол, където се запознава с Хуан Боскан, с когото стават неразделни приятели. Погива в едно сражение с французите, когато напада крепостта Фрежюс (1536). Творбите му, еклоги, елегии, сонети и песни, излизат посмъртно през 1543. Ведно с Хуан Боскан той е от първите преобразователи на испанската поезия. Стремлението им било да я приобщят към духа и високите постижения на италианската лирика.
1
Когато осъзнавам своето тегло
и през какви места ме е превело зная,
намирам, заблуден, че съм могъл накрая
да се натъкна и на по-голямо зло.
Ала река ли да забравя моя път,
не зная толкоз зло отгде ме е слетяло;
аз свършвам и усещам как със мойто тяло
тревогите и грижите ми ще умрат.
Ще свърша аз — че се предадох, без да ща,
на оня, който ще умей да ме погуби,
ако тя иска и рече да го залюби.
И тъй като и мойта воля е смъртта,
какво ще може друго нейната да стори,
към мен така враждебна на това отгоре?
2
За миг един надеждата ми се възправя,
но от усилието свое уморена,
отново пада и накрая примирена,
на недоверието свободно място дава.
Кой би понесъл толкоз тягостна промяна
от добрина към зло? О ти, сърце разбито!
Поободри се в своите бедствия, които
ти носят негли щастие освен имане.
Готов съм да разбия страшната грамада,
която моят злополучен дял иззида
от хиляди несгоди, трудности и злости.
Не могат смърт, нито затвор, нито преграда
да ми попречат да отида да ви видя,
свободен дух или човек от плът и кости!
3
В душата ми изписано ви е лицето;
и туй, що искам да напиша днес за вас,
сама го вий написахте, чета го аз,
тъй както го самотен съхраних в сърцето.
Във него ще пребъда и макар далече
цял да не се побира образът ви в мен,
аз вярвам туй, що не разбирам изумен,
и вярата за истина приемам вече.
Аз се родих да ви обичам и се радвам;
по мярката на своята душа ви аз скроих
и според кройката за обич ви избирам.
Което имам, вам дължа го, изповядвам;
за вас живея аз, за вас се аз родих;
готов да мра за вас, за вас сега умирам.
4
Обети сладостни, за мое зло обети,[38]
тъй радостни, когато бог бе щедър с мен!
Бъдете живи в моя спомен съкровен
и с него заедно за мойта смърт заклети!
Кой би ми казал тук, когато в часовете
изминали живях, от вас ощастливен,
че ще ви призовавам скръбен някой ден
със толкоз поплаци и сълзи и навети?
И тъй като за миг отнехте ми доброто,
което давали ми бяхте час по час,
сега със него отнемете ми и злото.
Със право иначе ще подозирам вас,
че ме дарихте с толкова блага, защото
сте искали по тях от жал да гасна аз.
5
На роза и на крин цвета догдето
лицето ви невинно притежава
и погледът ви огнен укротява
и пали едновременно сърцето;
догдето вятърът разрошва, рие
косата, в златни кичури прибрана,
и я стремглаво гони разпиляна
по бялата красива права шия;
плода узрял на пролетта берете,
преди сърдито времето в гнева си
със сняг върха прекрасен да поръси.
Ще свехне розата от студовете,
че възрастта мени чевръста всичко,
но не променя своята привичка.
Със кротко ромолене
повел вода пенлива,
отколе Дунав остров хубав окръжава,
където вместо мене
би могъл да почива
друг, който днешния ми жребий не познава.
Тук пролет величава
минава по тревата
и цвете сей до цвете,
а славееви чети
възобновяват радостта или тъгата
със нежните си свади,
които ден и нощ звучат в горите млади.
Тук бях, ще кажа честно,
не пратен, а затворен,
затворен и заточен сам в държава чужда:
това се върши лесно
с тоз, който е покорен
и себе си осъжда, без да има нужда.
Една ме скръб събужда:
ако умра заточен
и във тегло безкрайно,
да мислят: неслучайно
попаднах тук, от толкова злини нарочен,
и за това аз мра, съзнавам,
от смърт такава, за която се надявам.[40]
Един човек всевластно[41]
невинното ми тяло
лиши от свобода, забравяйки доброто,
но нищо по-ужасно
не би му се удало,
дорде от мене знак не види му окото.
Когато дойде злото
и тлението нелепо
тук трябва да ме свари,
че нещо друго и от гибел по-свирепо
ме връхлетя и ме връхлита,
и най-добре го знае, който го изпита.[42]
Не трябва да се дига
мълва до небесата,
ни да скърбят и питат тук защо съм,
щом в няколко си мига
изгубих добрината,
зарад която е живота ми прахосан.[43]
И тъй накрай дамгосан
да ме смутят желаят?
Макар и да съм плашен,
аз ще умра безстрашен
и няма да се побоя сега от края,
защото моята немилост
в едничък ден отне ми радост и унилост.
Ти, Дунаве божествен,
с водата си голяма
минаваш през земите на народи диви;
от този остров девствен
друг път понеже няма,
сега ще тръгнат моите слова правдиви,
с водите ти пенливи
примесвайки се тайно;
ако във кът далечен
на пясъка предвечен
намери ги нещастник някакъв случайно,
той нека ги дълбоко скъта,
защото грешката ми свършва на брега ти.
Макар и да умреш във нея,
не се оплаквай, песен моя,
защото много грижите по тебе бяха.
По-малко щях по теб да крея,
ако и ти съдбата своя
равнеше с другите, които в мен умряха.
Затуй виновния не крия,
ще го научиш бързо ти от мен самия.
Санта Тереса де Хесус (1515–1582)
Истинското й име е Тереса де Сепеда и Аумада. Родена в Авила в знатно семейство. Едва седемгодишна избягва с брат си Родриго при маврите, за да получи мъченичество. На четиринадесет пише рицарски книги. Влиза в ордена на кармелитите, основава много манастири. Пътува по цяла Испания. Преследвана от Инквизицията.
Написала е „Книга за моя живот“, „Вътрешна крепост“, „Пътят на усъвършенствуването“, всички с религиозна насока. Оставя също много писма и стихотворения. Умира в Алба де Тормес през 1582 г.
Живея аз, без да живея в мен,
и с упование едно горя,
умирам, че не мога да умра.
Тълкувание
Живея вече чужда, вън от мен,
откакто мра от обич и тревога,
защото аз живея само в бога,
поискал с мен да е съединен;
кога му се обрекох, тоя ден
сърцето ми за свой девиз избра:
умирам, че не мога да умра.
И този чист съюз на любовта,
със който аз живея оттогава,
направи бог мой пленник, но оставя
свободно моето сърце в гръдта
и мъка най-голяма на света
бе в бога мой затворник да съзра:
умирам, че не мога да умра.
Ах, колко дълго трае тоз живот!
Ах, колко тежки са и тез изгнания
и тоз затвор, където окована
душата ми скърби под мрачен свод!
Жадувам да изляза от възход
до залез и не ще се примиря:
умирам, че не мога да умра.
Гутиере де Сетина (1520–1557?)
Роден в град Севиля. Получил класическо образование. Участвувал в походите на Карлос I в Италия и Фландрия. През 1544 г. се връща в Севиля. Две години по-късно заминава с чичо си Гонсало Лопес, главен управител на Нова Испания, за Америка. В Пуебла де лос Анхелес (Мексико), влюбен в доня Леонор де Осма, загива под балкона й в улична свада.
Писал е предимно сонети и мадригали, посветени на графиня Лаура де Гонсага, в която също бил влюбен.
1
Очи, със светлина налети,
ако със кроткия си взор сте именити,
защо, в мен взрете ли се, гледате сърдити?
Ако, добри и милостиви,
изглеждате по-хубави и просветлени,
не гледайте ме разгневени,
за да не ми изглеждате по-некрасиви.
Ах, безпокойствия горчиви!
Очи, със светлина налети,
щом гледате така, поне ме погледнете!
2
И да закриете очите
с ръката, за която аз не съществувах,
лукавство беше, ми се струва,
досадата ми само за да удвоите.
Ала на хитростта игрива
печалбата бе по-голяма от щетата:
защото странна светлината
на слънцето изглежда, докато се скрива.
Прощавам вашата обида:
макар да искахте да скриете от мене
очите си, вий заслонени
по-хубави оставихте ми да ги видя.
Луис де Леон (1527–1591)
Роден в Белмонте, Куенка. Учи в Мадрид и Валядолид. Поет и учен, ръководител на Саламанската поетическа школа. Произхожда от еврейско семейство. Четиринадесетгодишен постъпва в университета в Саламанка; като го завършва, става монах августинец. През 1561 г. получава докторска титла по богословие и преподава в същия университет. Съден от Инквизицията, че е превел „Песен на песните“, лежи в затвор от 1572 до 1576 г. Прочути са неговите преводи на Вергилий, Хораций, Пиндар и на библейските псалми. От поетичното му наследство са се съхранили около четиридесет стихотворения.
Сега се вдига със зората ясна
и мойта светлина, сега косата
прихваща в пищен възел и със злато
гърдите си и гърлото опасва.
Сега се чиста във небето рее,
сега с очи, повдигнати нагоре,
на лютия свири, пее и говори,
и жали зарад мойта скръб по нея.
Тъй казвам и в мечтата си увлечен,
я виждам пред очите си с почуда
и с обич я смирено съзерцавам.
Но връща се дъхът от път далечен
и осъзнал сам своята заблуда,
аз дълго воля на сълзите давам.
Животът как е тих и мирен
на тоя, който тръгва с крачки леки,
далеч от светски шум неспирен
по неотъпкани пътеки,
де малко мъдреци вървят отвека.
Гръдта му няма да смущава
богатството на благородник знатен,
ни с хубавата си направа
ще го диви таванът златен,
изработен от мавъра похватен.
Той не желае и да знае
дали мълвата името му слави,
ни от похвали се ласкае,
когато те красят лукави
това, що се на правдата не нрави.
Какво ми дава суетата,
че ме познава всеки дом и хижа,
ако да гоня този вятър,
от безпокойствие и грижа
все изтерзан и запъхтян се движа?
О хълм, о извор, валог китен,
о пристан благосклонен и потаен!
На своя кораб разнебитен
към вашия покой омаен
аз бягам от това море отчаян.
За сън приятен и спокоен,
за весел ден жадуват ми очите,
не ща да виждам мъж достоен,
с навъсен лоб, с очи сърдити,
да тачи само ранга и парите.
Свободната и сладка песен
на птиците желая да ме буди,
не роят грижи, който бесен
човека от дома му куди
и праща го слуга на чужди люде.
Да вкусвам искам без свидетел
доброто, тоз подарък непреходен,
да е животът прост и светъл,
от ревност и любов свободен,
далеч от злоба и от страх безплоден.
Градина посадих си тука
на планината върху ската свита,
щом кукувицата закука,
тя вече, с хубав цвят покрита,
показва, че ще бъде плодовита.
Като че ли нетърпеливо
да види и усили хубостта й,
едно поточенце игриво
се спуща от върха, сияе,
по-скоро да пристигне се старае.
И най-подир успокоено
сред младите овошки криволичи,
облича почвата в зелено
и като някое момиче
я щедро със цветя различни кичи.
Ветрецът тих я освежава,
с ухания ласкае сетивата,
дърветата й разлюлява
и ромоните на листата
те карат да забравяш трон и злато.
Да пазят своето имане,
които вярват още в крехък кораб:
не ми се гледат в плач обляни
обезверени клети хора,
кога противни ветрове се борят.
Връхлитаната права рея
скрипти, денят се в сляпа нощ превръща,
неясната гълчава в нея
небето стига всемогъща,
морето им останките поглъща.
Трапеза сиромашка мене
с мира си по-приятна ми се струва,
а приборите позлатени
охотно давам ги томува,
що от морето зло не се страхува.
И докато по власт нетрайна
изгарят другите до изнемога
от жажда явна и потайна,
да пея аз дали ще мога,
излегнат в сянката на хлад до слога?
О, в сянката на хлад излегнат,
с венчано от бръшлян и лавър чело,
да слушам аз със слух напрегнат
така съзвучието смело,
перце по струни движейки умело.
На Диего Оларте[44]
Когато гледам небесата
от светлини безбройни украсени,
а после взирам се в полята
от дълга нощ обиколени
и в дрямка и забрава потопени;
любов и мъка във гърдите
събуждат смут, подобно огън ален,
без да усетя от очите
изтръгват ми поток кристален
и казвам аз накрая с глас печален:
О, храм на красота свещена,
обител, от сияния обзета,
макар и горе в теб родена,
каква съдба, каква несрета
държи в тоз чер затвор душата клета?
Какво безумство отстранява
от истината свята сетивото,
та без да иска, то забравя,
че е божествено доброто
и гони празни сенки във живота?
Отдаден на мечта щастлива,
човек нехай за своя дял, додето
със крачката си мълчалива
безспирно се върти небето
и дните на живота му краде то.
Събуждайте се вие, смъртни,
и погледнете как сте ощетени,
ще могат ли души безсмъртни,
от добротата сътворени,
с лъжата да живеят примирени?
Ах, погледа си подигнете
към вековечната небесна сфера,
от днес прищевките презрете,
със суета и със химера
живота ви изпълвали довчера.
Не е ли малка точка само
земята наша тромава, сравнена
с изображението голямо
на величавата вселена
преобразяваща, преобразена?
И кой не се учудва много
от сговора на светилата славни
и от движението им строго,
от стъпките им, тъй неравни,
а всъщност съразмерно плавни?
Търкаля колело сребристо
луната и светлика му изпраща,
де властва знанието чисто
и ненагледна и блестяща
Венера пътя на Меркурий хваща;
след тях по други път небесен
Марс кървав и сърдит си следва хода
и кротко Юпитер понесен
сред толкоз благо и изгода
с лъча си влюбен прояснява свода;
баща на вековете златни
кръжи Сатурн по божата повеля,
съзвездията благодатни
като добра разумна челяд
имането от светлина поделят.
И всичко туй когато знае
и низостите на земята съди,
кой не ридай и не желае
душата волна пак да бъде
и да витае радостна навсъде?
Блаженството е тук дълбоко,
тук властвува покоят, тук смирена
върху престола си високо
седи и Любовта свещена,
със почит и наслади окръжена.
Безкрайно чудна красотата
тук цяла се показва; и сияе
невинно бяла светлината,
защото мръкване не знае,
тук вечна пролет грее и ухае.
О, вий, поля необозрими!
О, пасбища прохладни и приятни!
О, извори неизтощими!
О, вие, лона̀ благодатни!
И долини с богатства необятни!
Пастирю свят, какво направи?
Ти в тая мрачна горестна долина
си стадото само остави
и през въздушната пустиня
за своя вековечен дом замина.
Следовниците ти избрани,
преди блажени, днеска натъжени,
които учи и отхрани,
те при кого, от теб лишени,
ще идат, за да бъдат утешени?
До днес лицето твое дивно
що им е съзерцавало окото,
какво не ще им е противно?
Привикнало на твойта кротост,
за друго глухо ще им е ухото.
Кой яростта на океана
ще умири? Кой в дивата природа
ще обуздае урагана?
Без теб коя звезда от свода
към пристан ще насочва ветрохода?
О, облак, пълен с завист още
по тая радост, ти не съжаляваш?
Къде отиваш бърз и мощен?
О, как богат ти отлетяваш!
О, колко бедни, слепи ни оставяш!
От завистта и клеветата
тук дълго аз лежах затворен.
Щастлив е, който тих и морен
отмора търси в самотата,
далеч от тоя свят злосторен,
и с бедничка софра и къща,
самин сред прелестни поляни,
в наслада дните си превръща;
към бога само взор обръща,
не буди злост, ни злоба храни.
Балтасар де Алкасар (1530–1606)
Роден в Севиля. Получил класическо образование. Поет, военен и държавен деятел. Служи във флотата и е пленяван от французите. По-късно кмет на Лос Моларес и управител на владенията на граф Хелвес. Автор на весели стихотворения, песни и епиграми. Превежда Хораций и Марциал.
Ако за волята ви аз съм восък мек,
как да се спогодим, щом виждам изненадан,
че вий за моята сте камък твърд и хладен?
Това неравенство приема ли човек?
Да се отвърне със любов на любовта,
отвеки е такъв на любовта закона,
но вий, госпожо, пожелахте непреклонна
да утвърждавате закона на гнета.
Аз имам плячка прелестите ви чудесни,
насила с моите ръце ги завладях,
тъй като не склонихте да ги предадете.
А щом Любов и вашите очи небесни
виновници са за извършения грях,
закона си суров, госпожо, нарушете!
Алонсо де Ерсиля (1533–1594)
Роден в Мадрид. Произхожда от благородно семейство. Участвува като паж на принц Филип II в пътуването му из Фландрия и Англия. През 1555 заминава за Америка и заедно с дръзкия Алдерете взема участие в седем битки с индианците. Връща се през 1563 г. и е награден от краля за проявена храброст. Смятат го за първия епичен поет на Испания с поемата му „Араукана“.
Аз не от жажда за водителство говоря
на вас, бранители на родния ни кът,
и не че някои от вас ще ми оспорят
това, което всички тука ми дължат,
та аз достигнал съм такава възраст, хора,
когато се запътвам към света отвъд;
но любовта, която вечно в мене свети,
ми повелява да ви дам добри съвети.
Защо за звания и служби да ламтиме
и търсим име и признание навред,
щом като пъшкаме сега неутешими
под чуждестранното владичество и гнет?
Не, ние никога не ще се съгласиме
да бъдем роби на испанеца проклет.
Таз ярост да обърнем, ще е по-достойно
срещу врага ни страшен на полето бойно.
У вас разпалената ревност на душите
не ме смущава, радва ме по-скоро тя,
но се боя, от пътя ще се отклоните,
ако не сложите юзди на ревността,
родината си вие ще обезглавите,
възникнат ли сред вас раздори за властта;
и ако се налага тоя начин, първо
ви моля, прережете мойто старо гърло.
Това безсилно тяло, изтерзано, клето
от ударите на съдбата и светът,
на сабята очаква само острието,
тъй като мъките не ще го уморят.
Щастливо е това съществование, което
се увенчава от внезапна ранна смърт.
Но ето благото всеобщо ни налага
да предприемем нещо още тук веднага.
Еднакви вие сте по храброст и по сила,
с еднаква доблест всеки е от вас познат,
еднакво всеки е съдбата сподобила
със положение, със чин и род богат
и всеки на духа под благата закрила
би сам могъл да управлява този свят.
Но този дар, от вас еднакво непризнаван,
ни е довел до днешния ни дял безславен.
Затуй е нужно вожд един да има само
и за такъв предлагам да се избере
тоз, който може сам с едно дърво голямо
да стигне най-далеч, без никъде да спре.
Надявам се на крепкостта на вашто рамо,
то ще се справи със задачата добре.
И тъй като сте вие всички равни, нека
сред вас най-силен се стреми да бъде всеки.
Фернандо де Ерера (1534–1597)
Роден в град Севиля. Син на скромен свещар. Получава класическо образование в Сан Мигел. Заема дребни служби. Посещава вечерите в дома на граф Хелвес. Там се запознава с графиня Леонор Милян, която обиква и написва много стихотворения за нея. Но любовните му стихове са по-малко познати от неговите оди за „Боят при Лепанто“ и „Загубата на крал дон Себастиан“. Той е главна фигура в така наречената Севилска поетическа школа.
Кралице обаятелна на Океана,
която кичат благородство, дух и сила
и без която сигурно би се лишила
от свойта хубост и величие Испания,
как да те нарека, светило в свода светъл
на материка наш? Земя ли? Не. Не може
в туй слово толкова богатство да се вложи
Небе ли? Да. Небе на чудна добродетел.
За тебе слушат хората, но който сварва
да види твойта мощ, се плаши и не вярва,
тъй славата си надвишаваш ти самата.
Ти град не си, а свят; което разпиляно
е вредом другаде, аз виждам в теб събрано
част от Испания, от нея по-богата.
Франсиско де Алдана (1528?–1575)
Поет и воин. Генерал във Фландрия, управител на крайгранична крепост в Гипускоа. Пратен от крал Филип II да придружава португалския крал дон Себастиан, умира, когато преминавали Алкасаркивир. Олицетворение на Ренесанса. Стихотворенията му са издадени от брат му в Милано през 1589 г. Този стихотворен писмовник има едно издание от 1949 г. в град Бадахос. Най-значителна творба се смята Писмото на капитан Франсиско де Алдана до Ариас Монтано, където излага своята философия за любовта. Някои литературни историци поставят поезията му наравно с тая на големите класици от Златния век на испанската писменост.
Подобно грозд, подобно вишна овдовяла
от славея, привикнал весел и унесен
да призовава призори с омайна песен
на древния Титон[46] къщовницата бяла;
подобно кораб, в нощ беззвездна и самотна,
без капитан сред бурното море заскитан;
подобно пътник, без един водач изпитан,
попаднал във гора незнайна и страхотна;
подобно облак, бит от ветрове насрещни,
подобно птица, що запримчена се мята,
подобно бърз елен, от своя бяг погубен;
подобно дух, сразен от скърби безутешни,
или каквато след Потопа бе земята,
такъв останах аз без теб, красив и влюбен.
Безмилостния порив на съдбата моя
как подло той ме запокитва без умора
от край във край и от едни при други хора
и ми затваря пътя светъл към покоя!
Ако след зло такова тежко, непрестанно,
на свойта плът болнава булото раздрала,
душата с полет бърз, за отдих закопняла,
се връща там, отдето е дошла по-рано!
Ще си отида на небето, съпроводен
от благата душа на скъп и мил приятел,
с когото дните си делил съм в свойта младост.
О, куп неща му бях разказал там свободен,
страха от казън във забравата отпратил,
за време и за смърт, за обич и за радост.
Накрай, накрай, след толкоз патила големи,
промени чести на живот и на съдба,
дела безплодни и безсмислена борба,
да мисля: всичко взех, а нищо да не взема;
след като толкоз много тук и там съм скитал
подобно пътник слаб, изгубил си дъхът,
и сбъркал, боже, не веднъж добрия път,
на свойта казън сам съм бивал изпълнител,
намирам, че е по-добре да нямам слава
и непознат, да се укривам от света,
защото той отплаща с гибел и забрава.
И в кът един, надмогнал себе си и злото,
да заживея и си вложа любовта,
там дето бог е сам награда за доброто.
Франсиско де ла Торе (1534–1594?)
Роден в Торелагуна. Учи в Алкала де Енарес. Участвува в похода в Ломбардия (Италия). На връщане оттам, разочарован, се оттегля в тихо място на брега на Дуеро, където вероятно умира. Стихотворенията му излизат през 1631 г. под грижите на Франсиско де Кеведо.
Веднъж ли ти за мен накичваше се, моя
приятелко сияйна нощ? Веднъж ли ти,
изпълнена със страхове и самоти,
смущаваше на кроткото небе покоя?
Между звездите много мойта скръб приемат
и с радост слушали са моя стон и зов,
но и най-глухата и чужда на любов
изпитвала е сигурно любовен шемет.
Обичат, ах, и знаят те, че съм възпял
премеждието им, оплаквайки и свойто,
на твойто наметало в гънките загърнат.
Хилядоока нощ, чуй тихата ми жал:
тъй като моят плач е плод ненужен, който
на любовта поднасям, в неин роб превърнат.
Гаспар Хил Поло (1529?–1591)
Роден във Валенция и починал в Барселона. Професор по гръцки език. Филип II го назначава главен счетоводител на Кралската курия. Написал „Влюбената Диана“. В своята „Песен за Турил“ отправя възхвали на своите съвременници и поети, която никои сравняват с „Пътуване из Парнас“ на Мигел де Сервантес. После „Лаври за Аполон, за Лопе де Вега“.
Радостно във равнината,
дето със вода искряща
Гвадалавиар[48] се мята
и напущайки нивята,
данък на морето плаща,
Галатея[49] възгордяна
къмто Лисио[50] студена
крачи буйна и засмяна
по брега, заливан с пяна
от вълната разярена.
Раковини тя чудесни
сбира в бляскавия пясък,
пей и звучните й песни
екват, на вълните бесни
елени с веселия плясък.
Гръд на вятъра излага
и вълните полудели
зърне ли да идат — бяга,
а не смогне ли веднага,
мокрят й нозете бели.
Лисио, на който равен
няма в мъката му жарка,
с вопъл изведнъж сподавен
гледа подскока забавен
на красивата овчарка.
Но теглото си сравнил
с веселбата й, овчаря,
влюбен в образа й мил,
с глас покорен и унил
тъй тогаз я заговаря:
„Не играй, богиньо драга,
със вълните разгневени;
и да ти се нрави, бягай
от разбунената влага,
както бягаш ти от мене.
Спри, заклевам те в небето,
виждаш колко се вълнувам!
Не измъчвай ми сърцето,
видя ли те до морето,
от Нептун[51] те аз ревнувам.
Не събуждай грижи морни
и тревоги, и обида,
че са личбите безспорни:
днес не съм ли твой изгорник,
ще ти бъда, щом те видя.“
Сан Хуан де ла Крус (1542–1591)
Роден във Фонтиверос (Авила). Истинското му име е Хуан де Йепес и Алварес. Син на тъкач. Учи в Медина дел Кампо и в Саламанка. Влиза в ордена на кармелитите и заема разни длъжности в него, участвува в религиозните препирни на своето време. Затварян от Инквизицията. Автор на мистичните съчинения „Изкачване на планината Кармел“ и „Тъмна нощ“, които му донасят голямо обаяние. Умира в Убеда. Поезията му е пропита с мистичен Дух.
Във тъмна нощ потайно,
обхваната от обич и желания,
о щастие случайно,
излязох невидяна,
додето спеше къщата смълчана.
Едничка безопасно
по тясната потайна стълба вита
прокраднах се безгласно,
във булото укрита,
додето спеше къщата честита.
В мълчанието вещо,
без никой да ми виждаше лицето,
ни аз да виждах нещо,
без друго да ми свети,
освен светлика кротък на сърцето.
Той водеше ме в мрака
по-сигурно от слънчев ден тъдява,
където, знаех, чака
тоз, който ме познава,
и дето никой нямаше тогава.
О нощ, над мен замряла,
о нощ, по-сладка от зора зорила,
о нощ, ведно събрала
любим с любима мила,
любима във Любим преобразила.
На мойта гръд уханна,
която аз за него пазех щедра,
задрямал той остана
и аз го милвах ведра,
обвяна от ветрилото на кедра.
И повеят полека
върху гръдта ми къдрите му пръсна,
с ръката своя мека
врата ми позабръсна
и мойте чувства изведнъж прекъсна.
Потънах във забрава,
лика си над Любимия склонила;
свърши светът тогава
и грижите надвила,
сред лилиите паднах аз без сила.
О жар на обич жива,
ти нараняваш смело,
дълбоко моята душа гореща!
Сега по-приветлива,
довършвай свойто дело,
разкъсвай нишката на нашта среща!
О плен, така обикнат!
О рана треперяща!
О ласкава ръка! О досег нежен,
но със живот проникнат,
убил, дълга изплаща,
превръща нашта смърт в живот безбрежен.
О букнали огньове,
които озаряват
до дъно пещерите на душата,
дълбоки и сурови,
и милия даряват
със топлота и благост непозната!
Как ласкав и спокоен
пробуждаш мойто лоно,
където само ти живееш тайно!
Домогването твое
любовно, благосклонно
изпълва ме със щастие безкрайно.
Мигел де Сервантес Сааведра (1547–1616)
Роден в Алкала де Енарес. Четвърто дете на хирурга Родриго де Сервантес и на доня Леонор Кортинас. Изучава хуманитарни науки. Участвува в боя при Лепанто, където загубва лявата си ръка. Пет години прекарва пленник в Алжир. Избавен от Антонио де ла Беля и Хуан Хил, членове на ордена „Тринидад“, които плащат за него откуп от двеста и осемдесет ескудо. Завръща се в Испания и живее в голяма оскъдица. Заема разни дребни службици. Затварян е в Севиля през 1597 г. и във Валядолид през 1602 г. Почва да пише от 1580 г. Написва стихотворната драма „Нумансия“ (1584) и пасторалния роман „Галатея“ (1585). По това време пише и редица стихотворения. Голяма слава му донася романът „Дон Кихот“: първа част (1606) и втора (1615). Автор е и на „Нравоучителни повести“ (1613), „Пътуване из Парнас“ (1614) и на романа „Персилес и Сихизмунда“ (1616).
Тоз, що на писането ключа стародавен
с такива тънкости владее изначало,
че никъде в света на него няма равен,
е дон Луис де Гонгора и не нахалост
боя се, че с хвалбите си го оскърбявам,
макар да стигам с тях най-горното стъпало.
Небе просторно, ясно и високо,
що с даровете си обогатяваш
от мойта шир това место широко
и го над другите възвеличаваш,
смили се над теглото ми жестоко
и щом към скръбните благоволяваш,
благоволи за тежките страдания
и към самотна сирота Испания.
Достатъчно е, че на мойто тяло
ти членовете беше изсушило,
в недрата ми пред слънцето изгряло
бе царството на мъртвите разкрило;
богатства на безчет тирани дало,
на финикийци беше подарило
царствата ми, защото тъй поиска
или заслужих го с простъпка ниска.
Нима ще бъда аз на чуждо племе
безропотна робиня непрестанно
и знамето си в толкоз подло време
не ще съзра, от свобода развяно?
Ах, толкова страдания големи
със право сполетяха ме отрано,
защото моите чеда сърцати
се разминават като непознати.
Тъй се и никога не помириха
душите в своята враждебност бясна,
по-силно даже се отдалечиха,
когато немотията порасна,
накрая тази тяхна разпра лиха
на варварите ме в ръцете тласна:
и грабиха те моето богатство,
и мъчиха ме дълго със злорадство.
Едничка е Нумансия, която
от ножницата меч искрящ извади
и гордо защити си свободата,
като до капчица кръвта си даде.
Сега настъпва с края на борбата
и сетен час за стари и за млади.
Умря градът, но неговата слава
и днес подобно феникс оживява.
Когато Пресиоса бий дайрето
и въздуха приятен звън ранява,
цветя с устата вредом разпилява
и бисери раздава със ръцете.
Душата се диви, лудей сърцето,
спокойна и в неземното остава,
с постъпките си грабва и оздравя
и славата й стига до небето.
Пленени в къдрите си носи живи
души и не една стрела ужасна
Амур сега по ходилата има.
Слепи и пали със слънца красиви,
чрез тях поддържа любовта си властна
и търси още власт неутолима.
„Кълна се в бога, че ме плаши тая мощ;
да се опише тя, бих дал една жълтица!
Че кой не ще се спре с учудена зеница
пред тази планина, пред толкова разкош?
И тако ми Христа, от нея всяка част
май струва милион, и жал човеку става,
че туй не трае век, Севильо величава,
ликуващ Рим по дух, по знатност и по власт!
Държа облог, че на умрелия душата,
за да се наслади на туй место велико,
напуснала е днес небесния покой.“
Един лъжихрабрец дочу тогаз словата:
„Така е — каза, — вий сте прав, сеньор войнико.
И който би това отрекъл, лъже той.“
И подир тоя изблик свой
нахлупи шапката, подири свойта шпага,
погледна изпод вежди, тръгна си веднага.
Луперсио Леонардо де Архенсола (1559–1613)
Роден в Барбастро, провинция Арагон. Изучава философия и правни науки в Уеска, а в Сарагоса — история и чужди езици. През 1585 г. пристига в Мадрид и заема разни придворни длъжности, а след като крал Филип III поема властта, той е историограф на Арагонското кралство. През 1610 г. като секретар на граф Лемос се отправя за Неапол, където наскоро умира. През 1634 г. братът му издава „Рими“, където са събрани всичките стихотворения на Луперсио Леонардо де Архенсола.
Жив образ на смъртта, сън безчовечен,
не ми смущавай повече сърцето,
показвайки ми със злорадство клето
на мойта участ възела разсечен.
Върви, търси тиранина страхотен
в палата му от яспис и от злато
или накарай в ложето богато
съперника му да се буди потен.
Единият да види как тълпите
трошат със ярост портите железни
или как роб подкупен с нож го дебне.
А другият — богатствата открити,
и той, с подправен ключ, ограбен, чезне
на любовта без ласките вълшебни.
Прищевките да следвам на любовта голяма
и да превивам шия под нейния хомот,
лик хубав като идол да тача цял живот
и с моите грабежи да му обличам храма,
ще трябва моите взори отново да са бойки
и моят лоб да бъде с къдрици подмладен,
да върнат пак моите устни своя цвят червен,
над тях мъхът младежки да висне в две ръкойки.
Като змия, която ще сменя свойта кожа,
на хубавата Филис[55] пред пътната врата
тогаз на дъжд и вятър самин ще устоявам.
Но ако се не връща онази младост божа
и всичко е в живота различно с възрастта,
защо и аз не трябва така да размишлявам?
Мени се, бързо спада
тревогата голяма,
яви ли се надеждата желана:
човек се чувства в ада,
когато признак няма,
че ще настъпи в мъката промяна.
Доброто като рана
боли, щом закъснява;
утеха е, че времето минава.
Орачът си лекува
умората, когато
брадата му корава скреж покрива,
за жътвата бълнува
на огненото лято
и гроздето на есента щастлива;
а сърпът с радост дива,
щом още плуга стяга,
изпълва неговия дух веднага.
С желязо раменете
готов дори да смаже,
потегля младият към битки смели.
Изнизват се денете,
превръщайки във вражи
рождените приятелски предели,
и ако се изсели,
във боя с чужди войни
бленува за победи многобройни.
Друг всичко поверява
на две дъски в морето,
защото е на злато ненаситен.
Денят му потъмнява,
талази към небето
се качват да се бият с висините:
не стряскат го вълните,
не плаши го смъртта му
и мисли за пари и злато само.
Оставя още с мрака
грижлив и як ловеца
във топлото легло жена си млада.
Търпи той северняка,
иглите на снежеца
и има за това като награда
голямата наслада
в планинската усоя
да пресече на дивеча покоя.
За своя труд човека
цел и награда има,
едната е за другата подкана;
и лятото отвека
изхранва злата зима,
един сезон за друг стои на смяна.
Надеждата остана
едничка на земята,
избяга всичко друго в небесата.
Ако надежда няма,
какво в света остава?
Дома й ти рушиш и го разлагаш
и туй като измама
захвърляш във забрава,
нима от края си, Флерида, бягаш?
Щом шията изпрягаш
от дланите любими,
за грижите с какво възнагради ме?
Любов, която тука
разграничават грубо,
целта си най-подир сама издава.
И всяка злополука
на тоя, който люби
(аз няма да го скрия), позволявам.
Не се съпротивлявай,
сърце, сърце смутено,
че в случая е всичко позволено.
Бартоломе Леонардо де Архенсола (1562–1631)
Роден в Барбастро, провинция Арагон. Учи в Уеска, Сарагоса и Саламанка. Още млад, става свещеник. После преминава на дипломатическа служба и ведно с брат си Луперсио Леонардо де Архенсола посещава Италия. И накрая е историограф на Арагонското кралство. Приятел на Лопе де Вега и на Мигел де Сервантес. Известен е със своите сонети и епиграми. Стихотворенията му излизат ведно с тези на брат му Луперсио в обща книга „Рими“ през 1634 г.
Кажи ми, Татко наш, при твойта правда свята
как провидението твое позволява,
докле невинността без срам се оковава,
измамата да бъде съдник на земята?
Кой дава тая мощ и дързост на ръката
срещу законите господни да въстава,
че пада със небето почитта тогава
на победителя несправедлив в краката?
Защо да вдигат пак ръце несправедливи
победни палми, добродетелта да стене
на победилите сред веселбите диви?
Така мълвях, кога, дошла от висините,
една небесна нимфа се яви пред мене:
„Земята мигар е обител на душите?“
Луис де Гонгора-и-Арготе (1561–1627)
Роден в град Кордова в заможното семейство на градския управител. Изучава правни науки в Саламанка. През 1585 г. приема служба в местната катедрала. Подозиран от Инквизицията: викан да дава обяснение за своето поведение.
Пътува много из Испания. През 1616 г. е назначен за придворен капелан на крал Филип III.
Пише предимно романси и песни. Оставил ни е около 250 сонети и поемите „Възхвала на дук де Лерма“ (1609), „Ода за превземането на Лараче“ (1610), „Мит за Полифем и Галатея“ и „Самоти“ (1613), две песни, само първата завършена. Луис де Гонгора е нападан от мнозина съвременници заради усложнения изказ, необичайните метафори и новите простонародни думи в „Самотите“. Приживе той има много последователи, а и в наше време.
На малкото ни село
най-личната мома,
вдовица днес и само
от оня ден жена,
видяла, че очите му
отиват на война,
на свойта майка каза
след тая новина:
Да плача ме пусни
край морските вълни.
Че ти ми даде, мамо,
в цвета на младостта
насладата тъй кратка,
тъй дълга горестта
и пленница ме стори
на тоз, що на война
ключовете отнесе
на мойта свобода.
Да плача ме пусни
край морските вълни.
Очите ми превръщат
във сълзи занапред
пленителната длъжност
на кроткия ми глед,
едничкото им дело
е тоя плач безспир,
откак на бой замина
мъжът ми, моя мир.
Да плача ме пусни
край морските вълни.
Сълзите ми не спирай,
не ме вини сега,
че туй е справедливо,
напразно — онова.
Доброто щом ми искаш,
не ми навличай зло;
че да мълча и крея
по-лошо би било.
Да плача ме пусни
край морските вълни.
Кой няма, майко мила,
да плаче и скърби,
макар сърце да има
от кремък може би,
щом види как повехва
в слана и студ и мрак
на моите години
най-хубавия злак.
Да плача ме пусни
край морските вълни.
Да си вървят нощите,
ведно да си вървят
с очите, дето моите
са карали да бдят,
да бягат и не видят
такава самота,
откак до мен леглото
е празно във нощта.
Да плача ме пусни
край морските вълни.
На победените зенетци[57]
между конете изтървани,
които диреха в полето
посред кръвта трева зелена,
мъжествен от Оран испанец
улавя кон един свободен
със цвилене необуздано
и със космясали копита,
за да го отнесе веднага
с един ранен във боя мавър,
на двеста конници водител,
когото беше хванал пленник.
Двамината възсядат коня
и пъргавият кон, изглежда,
от шпори четири пришпорван,
със четири крила летеше.
Арабинът печален язди
и колкото се може тихо
стенания горещи рони
и сълзи горестни пролива.
Затуй испанецът учуден,
че вижда, колчем се обърне,
как толкоз нежно плаче оня,
когото е ранил сурово,
със основание голямо
го пита скромен и любезен
защо въздиша да му каже,
ако не го възпира нещо.
Без уговорки, като пленник,
плененият се покорява
и му молбата милостива
задоволява с тия думи:
„Ти храбър си, о капитане,
и тъй любезен, както храбър,
със свойта сабя и обноски
ти два пъти плени ме днеска.
Попита ме защо въздишам
със толкова въздишки топли,
ще трябва да ти отговоря
аз кой съм и за мен ти кой си.
Родих се в Хелвес[58] аз, когато
Испания изгуби Хелвес,
от мавританка благородна
и от един побойник турчин.
Израснах в Тременсен[59] под взора
на мойта майка и роднини,
след като татко си изгубих,
корсар на цели три гемии.
Живееше до нашта къща,
защото гаснеше до нея,
една жена от потеклото
на знатните мелионеси[60],
цветът на всички хубавици,
макар да беше най-свирепа,
дете на пясъците пусти,
змии които въдят само.
(Такава беше хубостта й,
че ти по-скоро карамфили
на устните й би намерил,
отколкото във май и юни.)
И колчем скришом я погледнех,
въз челото пламтеше слънце
и в кръг по него всеки косъм
подобно слънчев лъч трептеше.
Така растяхме ние двама
и Любовта във нашто детство
рани сърцата ни дълбоко
с харпуна два, ала различни.
Изплете златото във мене
чудесни примки, нежни мрежи,
оловото додето в нея
роди презрение и волност.
(Но ето разумът покорен
ми с думи вече повелява
жестокостта й да прощавам
и хубостта й да си спомням.)
Едва видях да се променя
на тази зла змия злината,
когато ти ме хвана пленник:
кажи, не съм ли прав да стена?
Затуй, испанецо безстрашен,
по целия ни път въздишам:
виж, право имам ли да плача
от толкова неволи вкупом!“
„Напети мавре, той му дума,
щом обожаваш, както казваш,
и както казваш, я обичаш,
тогава ти щастливо страдаш.
Кой би могъл да си представи,
като тъгите твои вижда,
че в гръд тъй силна и корава
една душа тъй нежна носиш?
Ако на Любовта си пленник,
оттука можеш да се върнеш:
не ща за плячка да ми смятат
туй, що е твоя участ само.
Не искам аз за тебе откуп
да ми изпраща твойта мила
най-хубавите си килими,
ни платове със живи багри.
Върви си смиром и обичай
и страдайки, ти ще живееш,
но ако я повторно видиш,
за мен те моля да си спомняш.“
Той рипна изведнъж от коня
и мавърът след него слезе
и проснат наземи, поиска
да му целуне коленете.
„Векувай, мъдри капитане,
ти, казва, повече спечели,
като ми даваш свободата,
отколкото кога ме хвана.
Аллах да бъде с теб навеки,
да те дарява със победи
и твойта слава да разнасят
навред добрите ти постъпки.“
Далече във Оран с два коня
испанец служеше на краля,
а със душата и живота
на млада, стройна африканка,
тъй дивна както благородна,
обичаща, а и любима.
Една нощ беше той със нея,
когато дадоха тревога.
Причина бе набегът дързък
на триста мургави зенетци,
чиито щитове от кожа
луната беше осветила.
Тез щитове го известиха
на наблюдателните кули
и кулите на огньовете,
а те на медните камбани;
тъй влюбеният, който спеше
в прегръдките на свойта мила,
чу бойния страхотен грохот
на рогове и барабани.
На мъжка чест бодат го шпори,
юзда на обич го възпира:
да не излезе, ще е подло,
безсъвестно — да я остави.
На шията му тя увисна,
щом зърна сабята да взема,
и със сълзи и със въздишки
му каза, скръбна, тези думи;
„Сеньор, излезте на полето,
ще къпе моят плач леглото,
че то без вас ще бъде също
едно поле за мене бойно.
Излезте даже необлечен,
щом мойте сълзи ви не трогват
вий имате сърце желязно
и ви оръжие не трябва.“
Видял испанецът мъжествен
как го задържа и говори,
отвърна й: „Сеньора моя,
еднакво нежна и досадна,
тъй като трябва да изпълня
дълга ведно със любовта си,
да иде в боя мойто тяло,
а да остане с вас душата!
Затуй и, господарке моя,
ми позволете да изляза
на повика от ваше име,
от ваше име да се бия!“
Завързан о скамейка тежка
на някаква галера турска
със две ръце върху веслото
и взрени две очи в земята,
един неволник на Драгута[61]
срещу крайбрежието ниско
изплаква свойта жалба хрипла
ведно с веригата, с веслото:
„Море свещено на Испания
със ниски брегове спокойни,
грамаден и прочут театър
на хиляди трагедии морски!
Ти както и преди целуваш
със приливите си пенливи
стените каменни и яки
на моята родина горда.
Отново донеси ми вести
от моята съпруга мила
и ми кажи дали са верни
ония сълзи и въздишки,
които пълнят й писмата;
ако наистина оплаква
тя моя плен на твоя пясък,
сълзите й Морето южно
със бистър бисер ще напълнят.
Ти отговор, море свещено,
на моите питания дай ми;
а можеш ти, ако е вярно,
че имали език водите;
но тъй като не ми отвръщаш,
тя несъмнено е умряла.
А трябваше да не умира,
докле съм жив, далеч от къщи;
та аз живях години дълги
без свобода, без дом, без нея,
осъден да въртя веслото:
не, мъки не убиват никой.“
Но шест платна с внезапен трясък
се над неволника издуха,
надзорникът му заповяда
веслото силно да налегне.
По една госпожа черна
черен огорчен поклонник
от сърцето свое черно
черни сълзи все пролива.
С него черна нощ говори,
толкоз черна, че, изглежда,
и от черната му мъка
иде черната жалейка:
носи той китара черна,
с черни и зелени струни
и ключове, също черни,
черен да е, който свири.
„Черни дни ми даде господ,
ако твойта черна обич
не ме правеше по-черен
и от гроба черен даже!
Една черна милост прося,
ако черни ти продаваш
и на черен трябва само
с черна милост да се плаща.“
Строго черната госпожа
черния поклонник среща,
отегчена с черни думи
черния човек почерня:
„Нека черен час споходи
черния тъй както иска;
към поклонниците черни
моето презрение черно.“
Кавалерът чер тогава,
не желаейки да бъде
и от черното по-черен,
сне почтително пред нея
черна шапка и си тръгна.
Във хан един посред полето,
войната дето го остави
прикрит зад няколко горуна
и го пожали, че е беден,
мирът където в овча кожа
ведно с пастирите повежда
овце от хълма в равнината,
кози от равното към хълма,
ранен, ала добре лекуван,
щастлив младеж подслон получи,
че Обич, без да го простреля,
с благоволения го обсипа.
Със малко кръв в самите вени,
със много тъмна нощ в очите
намери го оназ, която
живот и смърт човеку носи.
От коня се поваля хитро,
не че е мавъра познала,
а за да види как тревата
с цветя кръвта проляна плаща.
Измива му лика, ръката
усеща как добрата Обич
се крий зад розите, додето
им багрите смъртта отнима.
Зад розите се тя потули,
защото техните харпуни
елмаза на Катай[62] извайват,
с кръвта му млада, благородна.
Очите му със поглед гали
и без да знай отгде му влиза
любов от потеклото злобно
на незлобиви скорпиони.
И кремъкът ранен е вече
и първият му удар праща
вода искряща, сладка обич!
На род изменнически щерка!
На раните му слага билки,
които, ако не лекуват,
то, от ръце такива брани,
неволно болките ласкаят.
Любов предлага му превръзка,
но тя си булото раздира,
за да му раните превърже;
щадят го на деня лъчите.
Додето възлите последни
с подкрепа на небето връзва,
един селяк с една кобила
навлиза бавно във гората.
На влюбената хубавица
го спират воплите печални:
те твърди дънери разклащат
и глухи камъни ги чуват.
И таз, що по-добре се чувства
в леса, отколкото в Двореца,
на селянина благосклонен
благочестиво отговаря.
Той скромно на земята слиза
и на кобилата поставя
едно почти безкръвно тяло,
ала със две сърца горещи;[63]
в колибата си той ги води,
че вече Слънцето залязва
и само пушекът от нея
пътеводител ще му бъде.
В колибата пристигат рано,
де проста селянка приема
жив-мъртъв с две души в гръдта му
и сляпа с две слънца в очите.
Сено наместо перушина
настила меко за постеля,
тя ще им бъде брачно ложе,
де щастието ги очаква.
Ръцете й, чиито пръсти
на тоз живот богини бяха,
възвръщат бързо на Медоро
младежко здраве, двойни сили.
Те красотата си му дават
и цяло кралство вместо зестра:
на Марс нестихващата завист
и щастието на Адонис.[64]
Със купидончета невръстни
рояк сластолюбив окичва
колибата като пчелите
на корков дъб стеблото кухо.
Какви ли възли не плетеше
на завистта змията мудна,
на гълъбите що броеше
гугуканията жалостиви!
Как Обичта я в миг прокуди,
превръщайки в камшик въжето,
за да се случая не хули
и мястото не се молепсва.
У момъка е всичко прелест,
ухаят скъпите му дрехи,
окачва той лъка си лунен
ведно с извитата си сабя.
А прималнели гургулици
са хриплите му барабани,
и от Венерината[65] рокля
са дипли сякаш знамената.
С разголени гърди тя ходи,
лети косата и в безреда
ту я завърже с карамфили,
ту със жасмини я прихване.
В сандали златни се обува,
снегът да може да се радва
и никога не стъпва боса
красавицата на земята.
На младите помага всичко:
криле ги бързи бързо бият,
разхлаждайки ги с ласкав полъх,
ако се карат и мърморят.
Килими дават им полята,
дърветата зелени шатри,
спокойни сънища чешмата
и славеите свойте песни.
Кората си им дава стволът,
та имената им на нея
да пази по-добре от бронза
или от мраморната плоча.
Без букви няма злачен ясен,
без прякори — топола бяла,
„Анхелика“[66] дол ли извика,
„Анхелика“ му друг отвръща.
Те пещерите, що със сенки
мълчанието населява,
с прегръдките си оскверняват,
макар обхванати от ужас.
Колиба и постеля брачна,
и селяни гостоприемни,
полета, извори, падини,
цветя, заслони, стволи, птици,
тополи, ясени, долини,
свидетели на тази обич,
да ви опазят небесата
от лудостите на Орландо![67]
О прелестна стена, о кули, увенчани
с величие, със хубост, с почести и птици!
О ти, река,[68] на Андалусия кралице,
със златни пясъци, не златни, но пространни!
О плодна шир, о планина със синкав гребен,
които утрото злати, небето спира!
О, винаги еднакво с меч или със лира[69]
прославян роден край, бленуван и вълшебен!
Ако между онез развалини безбройни,
що Даро[70] къпе и Хенил[71] накичва лете,
не бяха твоите спомени кърмата моя,
не биха били моите очи достойни
да видят твоите кули и реката твоя,
на хубава Испания омайно цвете!
Върха на планината пищна и надменна
бразди, кичи и оцветявай, слънце златно,
и следвай с твойто благодушие приятно
на утрината бяла стъпката червена.
Пусни юздите на Флавонио[72] и Флора[73]
и с кралския си дълг, с привичката си щедра
като разпръсваш светлина добра и ведра,
морето посребри и позлати простора.
Вези с цветя полето равно и безкрайно,
когато Флерида излезе засияла;
но ако, слънце, не излезе тя случайно,
ти планината не кичи, не оцветявай,
не следвай стъпката на утрината бяла,
морето не сребри, ни къра позлатявай!
Объркал пътя си, с несигурни крака,
болнав и отмалял, във тъмна нощ залутан,
на глуха пустош тъпчейки покоя смутен,
вървя безсмислено и залудо вика.
Дочу да се повтаря в тъмното отвъд
далечно лаене на куче, още будно,
и в полусрутен хан насред поле безлюдно
съчувствие намери, ненамерил път.
Разсъмна, слънцето простора позлати,
една сънлива хубост, в хермелин укрита,
прекърши пътника със свойта стръвна страст.
Гостоприемството с живота ще плати;
било би по-добре без дом в нощта да скита,
отколкото да гине, както гина аз.
Тоз паметник надгробен с форми вечно млади
от чист порфир, поклонниче, и чисто злато
отказва на Всемира четката, която
живот на глината, дух на дървото даде.
С гръмовен ек като на Славата тръбите,
но със дихание безкрайно по-голямо
прославя склепът името му с тоя мрамор,
склони колени и си пътя продължи ти.
Почина Греко. Наследи изкуство ново
природата, то — знание, а багри — Ирис,[75]
Феб — светлини, Морфей[76] — тъма и сянка свята.
Такава урна, и от вещество сурово,
пий жадно сълзи и с незнаен сладък мирис
дъхти на аравийското дърво кората.[77]
Додето, състезавайки ти се с косата,
под слънцето и златото блести несмело,
додето гледа гордо твойто бяло чело
с пренебрежение на крина в равнината;
додето повече очи от карамфила
привличат твоите млади устни, ми се струва,
и над кристала свойто тържество празнува
надменно твойта шия прелестна и мила,
порадвай се на устни, чело, шия, плитка
преди това, което в твойто време златно
е злато, карамфил, блестящ кристал и китка,
да се превърне във сребро или тинтява,
а всичко заедно със тебе безвъзвратно
в земя, във дим, във прах, във сянка и забрава.
Във скромни урни, в паметници величави
прониквайте, о мои спомени, без страх,
макар палачът чер на дните ни от тях
неравни крачки с равна стъпка и да прави.
Спомнете си на смъртните следите разни,
оголените кости и праха студен,
напук на толкоз много балсам скъпоцен
и благовония свещени, но напразни.
И после слезте в пропастите безконечни,
души де богохулстват денем и нощя,
звънят вериги и се чуват вопли вечни,
ако, о спомени, желаете честити
поне чрез смърт да се спасите от смъртта
и пъкъла със пъкъл друг да победите.
Във този заник на живота ти сегашен,
със промеждутъка от пет години мерен,
съдбовно рухване е всеки ход неверен
и всяко лесно рухване е пъкъл страшен.
Старей ли преходът? Умът го пояснява.
Развързана, пръстта разпръсва се и пада.
Какво благоразумие: от всяка сграда
руината праха подготвен наследява.
Отровната змия не само свойта кожа,
но с кожата ведно годините съблича;
човекът — не. О ти, човешко сляпо време!
Щастлив, щастлив е, който със повеля божа
дъхът си лек на лекия ветрец обрича,
а тежкия си дял на камъните снема.
Бе от годината сезонът на цветята,
във който на Европа[78] злият похитител —
чело със полумесеците на рогата
и косми, смесени на слънцето с лъчите
блестяща слава на небето —
пасе звезди в небесните полета,
когато тоя, що от момъка на Ида[79]
би бил по-пъргав виночерпец на Юпитер, —
клет корабокрушенец — с мъка и обида
нададе толкоз кротки жалби и стенания,
че съжалил се, Океана
спря вятъра, смири вълните
на клетника при стона,
напомнил му за лирата на Ариона.[80]
От бора, който вечно бори се във планината
със северния вятър,
останка счупена и жалка,
една дъска от кораба не беше малка
на тоя странник за доброто,
що пътя си бе поверил на океана,
а на едно дърво — живота,
и тя делфин за него стана.
Погълнат от сърдитата стихия,
насмалко не загина
и после блъвнат с водорасли и със пяна
наблизо до скала подводна, увенчана
със суха тръст и топла перушина,
подслон намери там, където вият
гнездата си орлите.
Целува пясъка и от останките разбити
с благоговение дъската,
която го спаси, отдава на скалата:
и канарите се оставят
подарък благодарствен да им правят.
Младежът дрехите си разсъблече,
изпили океана вече,
изстиска ги на пясъка крайбрежен
и ги простря на слънцето тогава,
а то пък на езика си червен и нежен,
облизвайки ги с кротката жарава,
нападна ги и от най-малката им нишка
най-малката вълна изсмука без въздишка.
Не виждаше той кръгозорите пустинни,
които на деня без светлината златна
размесваха в далечината необятна
рътлини от вода, морета от рътлини,
когато пак облечен във това, което
бе горд избавил от морето,
изкачва между тръни потъмнели
по-малко уморен, отколкото уплашен,
високите скали, които птици смели
не стигат със летеж безстрашен.
Възлязъл върху канарата —
между водата, винаги бучаща,
и сушата, която шиба,
зид непристъпен и закрила справедлива —
със стъпка все по-сигурна отива
към слабата искра на светлинката,
що в далнината се поклаща:
фенер невям от някаква колиба,
която в тоя залив, от мъгли очистен,
закотвена, показва, че това е пристан.
Лопе де Вега (1562–1635)
Велик драматург и поет. Роден в Мадрид в бедно дворянско семейство. Завършва университета в Алкала. През 1588 г. взема участие в „Непобедимата армада“. От ранна възраст се занимава с книжовна дейност. Заема разни длъжности при разни големци, между тях секретар на граф де Алба, по чиято молба написва пасторалния роман „Аркадия“. Води напълно светски начин на живот; съден е за незаконно съжителство.
Оставя много драми, романси, песни, сонети. У нас е известен повече като драмописец, отколкото като поет. Той е един от испанските автори заедно с Мигел де Сервантес, който отдавна е превеждан и се изучава в нашите училища. Написал много пиеси, от които са запазени около двеста. У нас е известен с пиесите: „Кучето на градинаря“, „Фуенте Овехуна“ и „Очарователната влюбена“.
I
Щом кажа ма Лусинда[81], че ме тя убива
и едновременно запалва и смразява,
отвръща ми, че мойта скръб не проумява,
лишавайки ме от отплата справедлива.
С това, що би разбрала и гората дива,
не се Лусинда и до днеска съгласява;
надеждата за изцеление забавя
и продължава мойта скръб немилостива.
Скали, на мъката свидетели бъдете,
вий, камъни, де плаках толкоз дни нещастни,
реки, от моя плач прелели бреговете,
предайте и бълнуванията ми неясни;
за мойта скръб, стени, поне и вий кажете,
дарени със душа от воплите ми страстни.
2
Когато проследя съдбата си човешка
и виждам пътя, минат досега от мен,
аз се учудвам, че човек тъй заблуден
накрай е стигнал да познае свойта грешка.
Когато гледам отлетелите години,
захвърлен разума божествен в мрак и зло,
разбирам, че добро небето е било,
щом на душата ми не даде да загине.
Аз влязох немощен във лабиринта чуден,
на нишката на битието поверил
спомнянето свое толкоз закъсняло.
Надмогна твоя блясък мрака ми разблуден
и ето се завръща в своя край немил
чудовището на заблудата умряло.
3
Овчарю, който ме от сън дълбок извади
с любовните свирни на своята цафара
и върху гегата във лятната омара
разтягаш си ръцете жилави и млади,
възвий очи към мойта клетва милостиви:
за мой изгорник и стопанин те признавам,
ще следвам вредом упорито, дума давам,
свирнята ти и твоите нозе красиви.
Ти, който от любов умираш, чуй за бога,
не се плаши от моите грешки и безсилие,
другар на всички ни, от обич обладани,
почакай и изслушай моята тревога;
ала защо ти казвам да почакаш, мили,
щом твоите нозе са като приковани.
4
Кога те гледам, боже, в моите ръце
и святото причастие вземам на колене,
уплашвам се за миг от мойто дръзновение,
трептя пред благостта на твоето сърце.
Ту в уплах се отдръпва моята душа,
ту от любов отдава се на плач безкраен,
защото аз, за греховете си разкаян,
от мъки се боя и всуе се теша.
Към мене обърни ти милосърден взор,
че на заблудата в пътеките омразни
ме тласнаха неудържимо мисли празни.
И нека не тъжи тъй моя чер позор:
от този, който те държи в ръце негодни,
да не оттегляш ти ръцете си господни.
5
Аз казвах, казвам и ще казвам всеки ден,
че е приятелството благо най-голямо.
Кой грък, кой римлянин и кой испанец само
ще ни даде такъв приятел съвършен?
Да бъде тачен и навек благословен
комуто е небето дало вярно рамо,
приятел съвършен в скръбта и радостта му;
великодушно бе, признавам, то към мен.
Да имаш тъй голям приятел е повеля
и висше благо. О, жадувал бих тогаз
душа, добро и зло със него да споделя.
Но да живея, без да го познавам аз!
Защото се страхувам, ако го спечеля,
случайно да го не загубя в някой час.
6
Ти, дъщеря на времето, живя през оня
далечен златен век невинна на земята,
отдето силом днес изселва те лъжата
във таз епоха на желязото и стона.
Свещена истина, украса на небето,
което твойто слънце огнено затваря,
ти мир донасяш на войната наша стара,
съкровище си на човечеството клето.
Девица непорочна, гола, величава,
от алчността и силата непобедена,
на слънцето прозорец чист, какво аз мога
да сторя, със какви слова да те прославя,
живот и дух, език на цялата вселена,
щом, дивна истина, едно си ти със бога?
7
Овчарят, цял премръзнал, в планината строга
поваля с брадвата една борика черна
и щом изгрее едрата звезда вечерна,
наклажда огън и заспива без тревога.
Оставя волът кротък привечер полето
и своя полет ластовката уморена,
пътеката си — скитникът, косата — лена:
отдъхва всичко под стрехата на небето.
Макар нощта със своята наметка чудна
да ръси сън над цялата природа жива,
очите мои не почиват в тъмнината.
Страхът и стонът ги превръщат в стража будна,
дори Меркурий засиял не ги приспива:
високо взират се очите на душата.
Между две тополи злачни,
заедно извили арка,
птиците да не събуди,
мълчалив течеше Тахо.[82]
Искат стволите сребристи
да сплетат любовно клони,
но реката завистлива
пречи им да се достигнат.
Силвио ги гледа дълго
от една висока чука —
сянка на водите хладни,
кула на полята злачни.
Пръснали са се овцете
във водата, из лъката,
едни пият, други хрупат,
трети спират и го слушат.
Жален жали се овчарят
от ревнивостта на Лаусо,
който, по-богат на злато
от реката, ала глупав,
от Елиса го отделя
както Тахо дървесата,
силен да дели телата,
не и да дели душите.
Взе си свирката овчарят
и на неговите жалби
славеите от гората
му отвърнаха със песен:
Ще сплетете своите клони,
гиздави тополи,
спаднат ли водите бистри
на реката Тахо;
но ако злочести има,
страдали години,
с време ще се умножават
техните обиди.
О свобода безценна,
по-ценна си от злато,
от благото върховно на земята;
по-пищна, по-засмена
от перлата, която
морето южно в раковината затваря;
със пушки, кръв и вяра,
с война, живот и слава
безстрашно завладяна,
мир сладък, обич странна,
що сваля железа, към благо призовава,
съкровище едничко,
ти си живот и блян, и мир, и злато, всичко.
Когато — през тъмите
човешки — във небето
видях лъча, на сладките ми дни начало,
трите сестри,[83] които
редят ни битието,
тъчейки нашето човешко покривало,
теглата ми изцяло
превъплътиха в слава
и волен аз по нея
с еднаква страст живея,
защото всекиму пределно ясно става
от мойта повест кратка,
че свободата като славата е сладка.
Владетел неизменен
на тоя хълм прекрасен,
се радвам аз на славата и свободата
и размисъл надменен
живота ми нещастен
не е повалял и до днеска на земята.
Когато за ръката
момчето сляпо водя,
нападам без умора,
ликувам и се боря,
и огън и стрела, отрова и несгода
със воля побеждавам,
теглото чуждо жаля, моето възпявам.
Кога зората къпе
с росата си студена
лъката, аз излизам, волно горско чадо,
от хижата си скъпа
и в пашата зелена
досам рекичката разтирвам мойто стадо,
а слънцето ли младо
развей от огън гриви
до някоя топола
или на бор до ствола,
от сън оборван, слушам птиците бъбриви
или щом лъхне повей,
дъхът ми уморен събира сили нови.
Когато вечер тъмна
със звезден плащ небесен
залязващия ден затваря във тъмата
и в гъсталака гръмне
безрадостната песен
на синовете, още будни, на земята;
в подножието на ската
броя на глас неволно
аз мойто стадо клето,
а весело сърцето,
от броя на овце и на кози доволно,
си сметката тогава
само на най-старателния крал представя.
Тук крушата зелена
и ябълката ранна,
чиято кожица руменина покрива,
карманката червена
подобно мед уханна
виреят заедно със моравата слива;
тук от лозата дива,
що бряста изкатерва,
откъсвал съм нерядко
аз чепки грозде сладко
през времето, когато клоните разперва
задъханото лято
и дюли увенчават ручея богато.
Не блазнят ми душата
доспехите красиви,
които завист у придворните разпалят;
услаждат ми софрата
и плодовете диви,
с които щедрите полета тук се хвалят.
Би завидял и кралят
със всичкия си блясък
на мойто меко ложе
от листи и от кожи,
на тебе, който мяташ и вода, и пясък,
бълбукащ извор бистър;
блага оскъдни, ала сигурни и чисти.
Коварният придворен
от алчност всичко струва,
подкрепа и добро легло да си достави,
на силния, покорен,
десницата целува
и си въздушни кули от надежда прави,
живей и губи здраве
за служба по-почтена,
мен радва ме полето,
студа, дъжда, небето
и работата моя селска и смирена;
че в мир е нищетата
по-мила от богатство всяко във войната.
Не се боя от властник,
ни от богат ласкател,
не превъзнасям този, който управлява;
ни както зъл нещастник
не завиждам на приятел,
ни почести жадувам, ни безсмъртна слава.
Със мръвчица от брава,
с благоуханно вино,
с бял хляб, овчарят гладен
край извора прохладен
в лъката морен да похапне сяда чинно;
че равни, то се знае,
сме малък и голям, догде сънят ни трае.
При моите самоти отивам,
от моите самоти дохождам,
защото крачат ли със мене,
достатъчни са моите мисли.
Не знам какво селцето има,
де съществувам и умирам,
но идвайки от мен самия,
не мога по-далеч да ида.
Не съм добре, ни зле поставен,
ала ми казва моят разум,
че щом е цял душа човекът,
на тялото си той е пленник.
Разбирам аз какво ми стига
и само никак не разбирам
за себе си как се измъчва
невежата високомерен.
От всичко, що ме уморява,
се защищавам много лесно,
ала не мога да се пазя
от пакостите на глупака.
Ще каже той, че аз съм глупав,
лъжлив е неговият довод;
че скромност и необходимост
в един човек не се побират.
Различието ни познавам,
защото непрестанно виждам
в нахалството му — лудостта му,
в презрението ми — мойта скромност.
Човек ли днес по-много знае,
отколкото във друго време,
или родилите се мъдри
сами за мъдри се представят?
„Знам само, че не зная нищо“,
е философ[84] един изрекъл,
на скромността си теглил сметка,
де многото тежи по-малко.
Не се лаская, че съм умен,
че съм нещастен, се лаская;
от щастие лишени хора
как могат да са предпазливи?
Светът не може да е вечен,
защото казват (и го вярвам):
звънти като стъкло строшено
и трябва да се пръсне скоро.
Преценката изглежда вярна,
защото всички ние губим,
едни със карта по-голяма,
а други със по-малка карта.
Разправя се, че в старо време
отишла правдата в небето;
така човекът е постъпил,
че още тя не се завръща.
Във две епохи са живели
туземците и пришълците,
във сребърната — чужденците,
във медната епоха наште.
Кой няма с грижи и тревоги,
ако е истински испанец,
да гледа хората предишни
и на сегашното цената?
Облечени се движат всички,
а се оплакват от цените:
от кръста римляни нагоре,
паломници оттам надолу.
Бил първия човек от бога
прокълнат да яде наквасен
с потта на челото си хляба,
че му повелята престъпил;
но някои безумци, чужди
на всеки страх и срамежливост,
залагайки сами честта си,
последиците са сменили.
Сега и ум и добродетел
в света се скитат като слепи:
единът другия предвожда
и плачейки, вървят и просят.
Два полюса земята има
с движението си всеобщо:
животът най-добър — доброто,
и най-добрата кръв — парата.
Аз чувам да звънят камбани
и се не плаша, че намирам
под толкоз кръстове да има
и толкова умрели хора.
Чуй, паметниците надгробни
с мълчанието си говорят,
че мраморите им са вечни,
но не стопаните умрели.
Хвала на техния строител,
защото само с тези плочи
тук на всевластните големи
си мъничките отмъстиха!
Знам, завистта рисуват грозна
и си признавам, че я имам
към много хора, що не знаят
отвъд дома им кой живее;
без задължения и книги,
без връзки, без сплетни, без сметки
когато те рекат да пишат,
мастилница назаем искат.
Без да са бедни, ни богати,
градина и комин си имат;
не ги събуждат черни грижи,
ни корист, ни дела съдебни;
пред големеца не роптаха,
ни мъничкия оскърбиха;
и никому подобно мене
не са изпратили честитка.
Като признавам тази завист
и всичко друго премълчавам,
при мойте самоти отивам,
от мойте самоти дохождам.
Нещастна лодко моя,
във канари разбита
и без платна, безсънна,
самотна сред вълните.
Къде сега се луташ,
къде, кажи, се впущаш,
щом няма цели умни
със луди упования?
Като грамаден кораб
ти се отдалечаваш
от сушата съседна
и спущаш се в морето.
Еднаква в съдбините,
от злото по-голяма,
а малка при закрила,
с талазите враждуваш.
Вестиш, че сред скалите
на завистта надменна
ти корабокрушение
на честността отреждаш.
Когато бреговете
допреше с крехък хълбок,
страх нямаше в морето
от яростните бури.
Ти плаваше спокойна,
не е на родна суша
опасността голяма,
щом малка е водата.
Не вижда добродетел
в родината сполука,
ни бисерът цени се
във мидата си още.
Ще кажеш: много лодки
при благосклонен вятър,
излизайки нещастни,
щастливи ще се върнат.
Ти примера не гледай
на тези, що се връщат:
погубила е много
сполуката на други.
В моретата открити
не носиш предпазлива
ни на лъжи платната,
ни на хвалби веслата.
Кой, лодко, те измами?
Кормилото обръщай,
ламтежът да си кораб
съдбите предизвиква.
Какви въжа те стягат?
Какво разкошно знаме
плющи на ветровете,
засенчвайки водата?
От мачтата висока
като надежда блага
откриваш ли земята
и пустите крайбрежия?
Кой облак ти обажда
да хвърлиш свойта котва,
когато ти пътуваш,
загубила посока?
Теб пясък погребе ли,
защо ти трябва слава?
Знай, никога нещастни
целта си не постигат.
Какво, че те опасва
клонак зелен и ален,
че във леса коралов
трева солена никне?
Крайбрежните ни лаври
венчават само кораб
със бордове високи
и със въжета златни.
Не искай с твоя блясък
за пример на лодкари
нов Фаетон[85] да бъдеш,
когото лаври жалят.
Минаха времената,
когото, близал роза,
ромонеше ветрецът
и дишаше ухания.
Свирепи урагани
днес тъй нахално духат,
че пръскайки звездите,
на Феб челото мокрят.
Светкавиците мощни
на звездните ковачи
не кули извисени,
а клети къщи палят.
Доволна в твоите мрежи,
на пясъка пустинен
измокрен ме изваждаш,
но жив. Това ми стига!
Когато с гребен ален
се решеше зората,
бе рибата по-малко
от сълзите й бистри.
Щом слънце изсушеше
бедняшките ми дрехи,
леглото си от листи
ни даваше колиба.
Съпруг ме тя зовеше,
зовях я аз съпруга
и спираше от завист
небесното светило.
Без ропот, без навети
развод смъртта ни даде;
ах, клетата ми лодка
във сълзи се удави!
На плажа останете,
въжета безполезни,
платната са излишни,
щом благото си губиш.
Ако със стъпки вечни
звездите позлатяваш,
стопан на мойта лодка,
и в сладък мир почиваш,
да молиш заслужава
доброто вековечно
със тебе да ме води
по-чиста и красива.
Туй любовта ми иска,
към жалбите човешки
не бива божествата
така да бъдат глухи.
Защо ме ти не чуваш?
Животът ни е кратък:
живееш, всичко липсва,
умреш, прелива всичко.
Родриго Каро (1573–1647)
Археолог и поет. Роден в Утрера. Учи богословски и припни науки. Автор на книгата „Старините на град Севиля“. Като поет е известен предимно с „Песен за развалините на Италика“, която дълго време е преписвана на неговия приятел Франсиско де Риоха.
Направил е много добри преводи на древните римски пости.
Полетата пустинни, Фабио, и оня
гол хълм, що виждаш ти с душа опечалена,
били са някога Италика[87] преславна.
На Сципион[88] победоносната колония
намирала се тук. Жестоко повалена,
страхотната стена лежи с земята равна,
една останка стародавна,
която скръб и жалост буди.
От войнствените древни люде
възпоминания остават погребални,
велики сенки нам за пример и поука.
Туй място е било стъгда и храм бил тука;
до нас са стигнали едни следи печални.
От баните и от игрището голямо
във въздуха се носи лека пепел само.
И кулите, на малко ветрове надвили,
под свойта тежест днес са рухнали без сили.
А този срутен запустял амфитеатър,
на боговете чест, която оскърбява
със жълтите си цветове лопенът прашен,
се е превърнал във трагически театър,
където времето единствено представя
триумфа прежен и разгрома му сегашен.
Защо и днеска с крясък страшен
навалицата разярена
не пълни пустата арена?
Щом равнината с хищници е още пълна,
где гладиаторът? Где силните атлети?
Изчезна всичко, а смехът и гласовете,
звучали някога, мълчание погълна;
но още времето с останки от стените
ужасни зрелища поднася на очите
и гледат те руината така смутени,
че пред печалния й вид душата стене.
Тук се роди светкавицата на войната,
велик баща на нашата родина скъпа,
победния Траян[89], благочестив отрано,
в нозете на когото се простря земята,
която вижда Изгревът, която къпе
кадикското море с талази непрестанно.
Тук някога на Адриано,[90]
на Кайо[91]… странникът известен,
и Теодосия[92] божествен
били люлени люлките от кост и злато.
Тук, щедро увенчани с лаври и ясмини,
са ги посрещали уханните градини,
сега потънали във къпинак и блато.
Дворците мраморни, за Цезаря градени,
са грозно жилище на гущери зелени.
Дворци и цезари умрели са отдавна
и даже камъните с името им славно.
Ако не плачеш, Фабио, при таз обида,
тогава взри се в улиците разрушени,
виж арките и мраморите разпилени,
виж тези статуи, които Немезида[93]
е повалила ничком, как лежат прострени
и спят погребани в дълбокото мълчание
прославените им стопани.
Такава си представям Троя,
злочеста във съдбата своя,
и Рим, от който името едва остава,
отечество на боговете и царете,
и тебе, за която нямаше обети,
ни справедлив закон, Атина величава,
съперница на вековете неуморна,
днес само пепелище, пустота просторна,
която ни смъртта, ни ориста помилва,
макар че мъдра бе, макар че бе и силна.
Ала защо така умът се уморява
да търси за тъга и жал причини нови?
Достатъчно е и това да го принуди,
щом още дим се вие, още тлей жарава,
звучат стенания и плачове сурови!
Поверие ли или някой гений буди
ума на тукашните люде,
та те разправят възхитени,
че чуват в тиха нощ да стене
един печален глас от миналото време:
„Падна Италика“, а Ехо[94] жалостива
отвръща му „Италика“ в гората дива,
която шепотом с листата си подема
„Италика“, и чули името любимо,
въстават сенки, множество неизброимо,
и стона подновяват в тъмната руина.
Тъй простолюдието жали и проклина!
Тез стихове, които, гостенин доволен,
дължа на твойте прадеди свещени,
тям посвещавам аз, Италико ревнива.
Ти (ако моя глас и тоя дар неволен
са угодили на руините студени,
отдето нося тая вест тъй жалостива)
ми дай като благочестива
отплата тази милост още
да видя тук светите мощи
на кардинал Геронцио[95] многострадален.
Къде е неговият гроб, ми покажи ти,
ще издълбая с топли сълзи канарите,
укрили саркофага му от камък дялан.
Но всуе прося аз единствено утеха
за благото, що небесата ти отнеха.
Със злак и хвойна си краси развалините
за завист на света, за завист на звездите.
Франсиско де Кеведо-и-Вилиегас (1580–1645)
Велик поет и прозаик. Роден в Мадрид. Произхожда от аристократическо семейство. Отначало учи при йезуитите. После и университета в Алкала класически езици, френски, италиански и философия. От 1606 г. до 1611 г. живее в Мадрид, добре приет ОТ благородниците и литераторите. Бил е известно време министър на финансите. Неоценим секретар на известния дук де Осуна, заради чиято защита — 1620 г. — е заточен в Торе де Хуан Абад. Но едно негово писмо до Филип IV, което кралят намерил под кърпата си на трапезата и за което го издал един негов приятел — му докарало ново заточение и затвор в манастира Сан Маркос де Леон. На излизане оттам, след близо петгодишно заточение, но вече с разбито здраве, той се оттегля в имението си в Торе де Хуан Абад. Умира във Вилянуева де лос Инфантес. В поезията и прозата си е представител на консептизма, една от разновидностите на испанската барокова литература. Водил дълга книжовна препирня с Луис де Гонгора, която на места напуска границите на етиката. От прозаичните му произведения най-добър е пикаресковият роман „Животоописание на Бускон“ (1626). Сатирични нотки има в неговите „Видения“ (1616), а от сатиричните памфлети остроумната „Книга за всичко и за още много други неща“, в която осмива човешките недъзи и увлечения по модата. Съчинения в два тома „Поезия“ и „Проза“, Агилар, 1952 г.
Прегръщам мимолетни призраци безспир,
от блянове душата ми се уморява;
животът ми така безсмислено минава
самичък да се боря със един вампир.
Когато в примка да го стегна съм готов,
изплъзва се, видял по мен потта избила;
подхвана ли упорството си с нова сила,
пропадат помислите мои за любов.
Аз ще си отмъстя на образа студен,
що от очите ми надменен и коварен
не се отделя и надсмива се над мен.
Унил, да го преследвам взех по моя път
и тъй като желая да го стигна, карам
като река след него да търчи плачът.
От мен щом бягаш, Лисида[96], тогава
бъди и като ручея студен,
що вечно бяга от брега зелен
и винаги го щедро оплодява.
От моите ласки бягаш с вид спокоен,
но виж в очите пламъка игрив:
макар и пътем, този огън жив
поне за стрък тревичка е достоен.
Тъй като причиняваш мойта мъка
и смееш се над скръбния ми зов
във пустошта на нашата разлъка,
при своите лъкатушения нови,
прости ми, горда, моята любов
и отнеси със тебе моя повик.
В един живот, във който толкова се страда
и толкова жестока, Лисида, смъртта е,
знам що е да обичаш, любовта го знае,
не знам що е любов, но ти я заповяда.
С това спокойно чело, хубава сирено,
в опасност по-голяма сигурно по-нежна,
все тъй ли ще вещаеш гибел неизбежна?
Не ще ли моя кораб поздравиш смирена?
Не виждаш ли, че ме разяждат безпощадни
страдания, че всякоя минута упорито
краде от твойта пролет в часовете хладни
и на лика ми сбърчен, свехнал от умора,
въз който отпечатват стъпките си дните,
цвета не ще възвърнат обич ни изгора?
Не виждаш ли с праха на сблъсъка суров
как вдига се пръстта и зракът потъмнява
от храбростта ревнива, силата корава
на двата бика, пощръклели от любов?
Не виждаш ли как разярява ги кръвта
и как на черния от челото широко
се вдига пара, с настървение жестоко
как е изпълнила сърцето любовта?
Защо тогава гледаш с взори възхитени,
о Лисида, вулкана на гнева горещ,
кога любов суши кръвта на моите вени?
Да! В яростта са биковете страховити;
не ще ли позволиш, щом в другиго се взреш,
и аз да оглуша със вопъл планините?
Години десет Слънцето така над мене
изгряваше поруменяло бързешката,
откакто, Лисида, в очите ти зората
видях със красота и блясък удвоени.
Години десет пазех аз във моите вени
тоз сладък огън, който хранех с топлината
на мойта кръв. Години десет във душата
царяха светлините твои съкровени.
И стига ми да видя красота голяма,
тя ще възпламва винаги, веднъж видяна,
и врязана в душата, край за нея няма!
Страстта с безсмъртния живот е съчетана;
не се бои — с плътта не ще я сложат в яма,
ни с времето ще свехне тя благоуханна.
Очите ми ще склопи сянката последна,
отнемайки ми белия прекрасен ден,
и моята душа за полет дръзновен
ще може да развърже свойта мощ победна,
но и оттатък паметта ми непреклонна
не ще забрави тоя бряг, де страдах аз,
студената вода пламтящата ми страст
ще знае да преплува въпреки закона.
Душа, тъмница за която бил е бог,
и вени, дали огън на кръвта гореща,
и мозък, грял на мисли с пламъка висок:
плътта изчезва, не вълнението в тях;
ще бъдат пепел те, но пепел, що усеща,
ще бъдат вече прах, обаче влюбен прах.
Не ми горчи, че ще умра: знам, не отменя
животът своя край, не се домогвах аз
и да лъстя смъртта в един и същи час
ведно с живота и със грижата родена.
Аз чувствувам: плътта, от любещ дух горена,
оставил бих необитаема тогаз
и пусто туй сърце, пламтящо с вечна страст,
където любовта цареше приютена.
Тъй моята любов ми знаците ориса
и на историята дълга на скръбта
ще бъдат воплите ми нежни летописи.
Нали весден повтаряше ми паметта,
щом ада аз търпя на твойта слава, Лиси,[97]
и мъката за слава нека почета.
Осуна[98] може и да нямаше родина,
но храброст имаше за нейната защита;
убиха го онез испанци, на които
направил беше и съдбата той робиня.
Оплакаха го не един завистник злобен
със своите и другите народи-братя
и днеска гроб са му на Фландрия полята,
а кървавият месец — надписът надгробен.
Тържественото погребение с въздишки
разтърси и запали Етна и Везувий,
в потоп всемирен се изля плачът войнишки.
В небето си най-лично място Марс му даде;
реките Тахо, Рейн и Дунав се вълнуват
и бърза всяка свойта мъка да обади.
Щастлив си ти, защото весел цял живот
си дишал въздух чист, далеко от неволи,
и служат ти за люлка и за гроб отколе
стрехата сламена, папурения под.
Във тая самота, която час по час
свободно и безмълвно слънце озарява,
животът по-спокоен сигурно минава
и времето само насочва те без глас.
Тук твоя календар са твоите жътви само,
закрилници годините не смяташ ти
и целия си свят кръстосваш без измама.
Ти всичко непознато оползотворяваш;
награди не желаеш, не търпиш щети
и колкото се свиваш, по се разширяваш.
Стените гледах на родината си мила,
могъщи някога, днес полуразрушени,
на времето от бягането уморени
и виждах я как вече губи свойта сила.
Дошъл в полето, зърнах слънцето да пие
на ручеите, свлекли своя лед, водите
и нажалено стадото, че планината
със сенки светлината на деня му крие.
От мойта къща сварих аз останка слаба,
видях на жилището старо съсипните,
по-крива, немощна тоягата ми скромна.
Надмогната от дните сетих мойта сабя
и не намерих на какво да спра очите,
което за смъртта сега да ми не спомня.
Отнася всичко, всичко кратката година
на смъртния живот, осмяла твърдостта
на мрамора студен ведно със храбростта
и силата на гордата стомана синя.
Преди да се научат да вървят, нозете
отиват към смъртта, животът ми така
превръща се в една размътена река:
с вълни високи, черно, пие я морето.
И всеки кратък миг е дълга стъпка само,
която правя, без да ща, по своя път,
тъй като, спрял и спящ, си хода ускорявам.
Въздишка кратка след премеждие голямо
е наследяваната неизбежна смърт,
но ако е закон, защо се наскърбявам?
Чудовищен и страшен прокънтява
дълбоко във сърцето сетния ми ден
и сетния ми час, злокобен и студен,
изпълнен с призраци и уплах приближава.
Но ако сладостен покой, почивка ведра
под скръбния си вид донася ни смъртта,
любезна в свойта строгост се показва тя:
не във страданията, в ласките по-щедра.
Защо пред нея глупав страх тогава свива
сърцето, щом духа, в несгоди окован,
сама дохожда да избави милостива?
Да дойде молена и тъй зарад доброто
ме свари благодарен, не от страх терзан;
довършвайки го, тя осмисля ми живота.
Който от любов се раздели
и за свойто безпокойство жали,
лъже: без душа кое ли тяло
би почувствувало, че го боли.
Да заминеш, означава смърт:
никой не допуска, че в разлъка
само позволително за мъка
притежава бедната ни плът.
Ако аз усещах на света
и отсъстващ зло така надменно,
без душа живял бих непременно
въпреки закона на смъртта.
Който изменил е на душата
и е тялото погубил клето,
поделил е царството, което
за опустошено вече смята.
Предпочитам да съм мъртъв аз,
не отсъствуващ от място пусто;
мъртвите се тачат с благо чувство,
не отсъстващите като нас.
Ще отдъхне, който е умрял,
ще ридае, който заминава;
почест на умиращия правят,
към заминалия нямат жал.
Аз ти пиша тих и търпелив,
не че с теб животът ми не свършва,
а защото трябваше да върша
и отсъствуващ неща на жив.
И когато, чужд и непотребен,
предусещах, Лиси, своя край
и се виждах вече мъртъв, знай,
жив оплаках се заради тебе.
Туй, що днес ме мие, плач не беше,
ни сълзи, че с тебе се деля,
бе вода, която се изля
в оня огън, който ме гореше.
Орфей нещастен слезе в ада
да дири своята жена:
човек в прокълната страна
с прокълнат помисъл попада.
Запя и си изля тъгата,
но изумление по-голямо
събуждаше от песента му
на подвига му новотата.
Разсърди бога тая дързост
и за най-тежка казън той
избра — от вечния покой
жената му да върне бързо.
Макар да го наказа грубо,
като съпругата му даде,
за песента му във награда
го улесни да я изгуби.
С какъв ли тежък грях,
мил, нежен сън, можах
тъй да се провиня във свойто заточение
че сладостната си забрава
отказваш ти на мене?
Не търся в тебе отдих за плътта,
а образа безмълвен на смъртта.
Направиха очите мои непокорни
на строгия закон на часовете
тревоги неуморни;
нощите моите скърби не сразиха,
ни дадоха ми миг почивка тиха.
На моите клепки клети
блестят сълзите на зората,
преди да заблестят в полята:
по-рано моето тегло изгрява.
Аз убедих очите уморени,
че са родени
не толкова да гледам, колкото да плача
Ти, сън, лиши ги от покой, така че
когато мре деня със светлина болнава,
видях как слънцето им позволява
припряно да го гледат те на Запад.
Със крачки тромави тогава
нощта, помръзнала и сляпа,
се спуска кротко от звездите
след сурата и няма тъмнина
и носи дар на хората съня.
Потулва празничната дреха на лъките
и голотата си разкриват
самотни скатовете и скалите;
облегнати на планините си, заспиват
моретата, вълните.
Ако със някакво звучене
досаждаш на ушите,
то е, задето се оплакват на небето
от твърдите легла, приемите студени,
които меки са по хълмите скалисти.
Във ручеите чисти
приспива моя звънък плач водата
и както знае спи реката.
Спокойни и честити,
цветята да ги завладееш се оставят
и неми са злините,
защото грижи не говорят,
с език и глас се болките не славят;
и в нас, злочести хора,
лежи животът във забрава непрестанна.
Така едничък с моите стенания
мълчанието твое аз не тача,
безпокоя ти отдиха, когато плача,
глуми се моят вик нетърпелив
със славата, що имаш ти на мълчалив.
Ти, момко мил, ми дай успокоение,
не си създавай име на скъперник,
на най-злочест любовник и неверник,
заслужил го със свойто поведение;
дължи ти отдих мойто огорчение.
На теб се радват бедните колиби
и под небето
селяците сурови,
сърцатия войник
намира те в премеждията нови
и среща те в леда и снеговете;
а аз не те намирам ни за миг,
макар да се старая с мисъл и желание.
Затуй си мисля с разкаяние,
че си по-тежък от земята,
по-груб от канарата,
до тебе, както те постига войнът в боя,
не се докосва никога душата моя.
Дай ми поне това, което
скъперникът по-малко ценно смята
от златото, що с радост пълни му сърцето,
додето го огрее пак зората,
това, което си отспива на постеля
и на жена си влюбеният дава,
на тебе се дължи по право;
дай ми това, що ти се от сърце отделя,
за да краде крадецът; туй, което има
завистникът да страда и да плаче.
Задоволи ми жалбата обаче:
допри ме със върха на своя жезъл;
шума да чуят на крилете твои
нещастията мои;
не искам да те видя влезъл,
нито да ме обгърнеш с поглед мътен,
додето покрай мен минаваш пътем,
или на сянката ти черна, в тежки нужди,
ако си странник ти от други кът,
отварят път
очите ми на отдих чужди.
Махни ми, сън, безсънието от лицето
или от него част, и аз ти обещавам,
додето гледат моите очи небето,
да се събуждам само за да те прославям.
Величество свещено, кралю наш, когото
тук долу божество направи божеството:
един клет, честен старец, пълен със смирение,
Ви призовава и говори на колене.
Ще кажа истината и небето моля
към моите думи да прибави свойта воля.
Министър имате от смел и знатен род,
що крал желае да сте Вие цял живот;
тоз поменик от мъки, скърби и несрети
да му изпратите, кралю, благоволете.
Мадрид в епоха просветена като нашта
по-много тегоби, по-много данък плаща.
Напразно плачем тук с изстрадали души —
не стигат воплите до Вашите уши.
Не чувате, владетелю, добре от трона
на Старата и Новата Кастилия[101] стона.
На Андалусия тежат безчет несгоди:
блестеше някога, днес без обувки ходи.
Щом тук от толкоз злато се добро не види,
какво ли е в селата, откъдето иде?
За дамаджана мътно вино с каловина
реала[102] девет плащат, десет — за зехтина.
За всяко шиле — осем и далеч по-много
за всяко останало четириного.
Изчезват рибите — не ги лови рибарят,
защото бият го безмилостно в кантарът.
Което дава бог, добива се в момента,
едно ли струва, плаща му се двойна рента.
Испания на сто крале не е платила
това, което Вам заплаща прекосила.
И скръбните испанци с право се тревожат
на дишането данък да им не наложат.
Обилни плодове небето ни проводи,
но нашта нищета го хули за безплодие.
И честни ли са простият и господинът
без хляб и без месо, щом паднат болни, гинат.
Испанецът изгуби дух за битки смели,
защото храни се с кочаните от зеле.
Ако разчупването тяхно на парчета
ще струва повече, допуска го Съвета.[103]
Вдовици без жалейка и семейства в нищета
гладуват и са неми техните уста.
Безброй нещастници, самотни и укрити,
Ви призовават с плач безмълвен във очите.
Един министър в мирно време за заплата
изяжда колкото пет полка през войната.
Продават чужденци за плъхове капани,
бесила и ками купуват от Испания.
И тъй като предлагат подкуп шест реала,
у нас едничък управлява трибунала.
Обичайте испанци здрави и набити;
но не такива ги желаят пришълците.
Със правото върху имота на васала
в Женева някой си докарва рента цяла.
Хилядо струва, за да ви дадат петстотин,
краде петстотин договорът изработен.
От бюрократи скъпото се оскъпява,
на другите да плачат и да мрат остава.
Да тъпчеш малкия, не е голяма сила,
защото пиленцето нежно бог закриля.
Напразно август с много жито ни товари,
щом повече от мравки трупат го житари.
Добра реколта ечемик се рядко случва,
ала прекупчика отново го заключва.
Тълпата е убиец и крадец омразен,
осмива тя властта, не се бои от казън.
„Какво са хиляди бесилки, казва тя,
по-лошо и от смърт са глад и голота?“
Повтарят си едно богатите самички:
„Щом всичко свършва, вече нека грабим всички.“
Продават постове на близки и далечни,
даряват си народа със палачи вечни.
Купуват Ви селата малкият, големият,
васалите беснеят, че им ги отнемат.
На Кралско пасбище ли продадат земята,
изгубен с нея и добитъкът се смята.
Тръгнете през Испания, испанец даже
коя земя е Ваша няма да Ви каже.
Богатият се чрез права обогатява
и всичко бедният и малкият му дава.
Законът кралски данък тежък ще наложи,
но данък, който е несправедлив, не може.
Съдете: в сметката на всяка дреболия
пресмята се и канцеларската хартия.
Простете ми, ако съм прекалил в молбата,
не търсят доводи тъгите на душата.
Отвек полезни истините са били,
а в доводи лъжовни крият се стрели.
Езици се ценят, прославящи насилия,
изгубения тачат, тъпчат победилия.
Словата Ви са най-голямата похвала,
но ако те са много, би изгубил краля.
Със съдбините ни Ви господ натовари,
но лошо, че ни смазват тежките товари.
Ако войната разходи ужасни взима,
заслужената жалост е непобедима.
Опасност няма и във битката нелепа,
когато има от васалите подкрепа.
Не друг, заблудата, измамната ни вяра
на границите ни французите докара.
От нейния наследник Мантуа[104] отнели,
започнахме войни, и досега не спрели.
Превратности, беди, пожари и провали,
аз всички напасти бих изброил едва ли.
Понеже разходи Италия поглъща,
престават разходите за голяма къща.
И не с кръвта на синовете и бащата,
за веселби се умножават езерата.
С дърво да се настилат градските стъгди,
на, църквите отнемат талпи и греди.
Растат на всеки хълм и рид по сто палата,
ала за Сан Исидро[105] няма гроб земята.
Мадрид на бедните днес милостиня проси
и само разходи ликуващ Рим ни носи.
На тъжния орач му ралото продават,
на Вас балкони от желязо да направят.
С парите, дадени за ловно облекло,
на град голям да се помогне би могло.
На краля позволено е да се развлича,
но да пести и да се сдържа му прилича.
Ненужни орнаменти върху камък плочест
ще Ви приготвят храмове за вечна почест.
Не са трохи такива разходи големи,
щом ги народът от устата си отнема.
Не е добре, че в пурпур са хилядо стаи,
ако и той на сиромасите кръвта е.
Не са полезни Вам величия, които
нещастници оплакват със лице изпито.
Какви постройки, зали, празници и слава,
щом цяло кралство облеклото Ви възпява?
А кралят повече народът му го кичи,
отколкото брокатът, в който се облича.
Щом кралят е глава на свойто кралство цяло,
главата ще е грозна върху голо тяло.
Спогаждат се добре парите пропилени,
не се спогаждат, ако те са прекалени.
Зарад разноски опълчението гладува,
а от разноските лукавството пирува.
Печели битката отчаяният воин;
за разсъдливия издигат тост достоен.
Тоз, който към похвала в бой стреми се пръв,
на копието си я пише с вража кръв.
На собствена заслуга блясъкът дължи се,
а не и на перото на ласкател нисък.
Достойна славата самичка се възпява,
не търси помощта на уличната врява.
Напразно убеждават този, който страда,
че рай били самите кръгове на ада.
Перата, купени, във бога се кълнат,
че камъкът е хляб, подарък — злият прът.
У Вас е цярът: Вие го употребете
и ще Ви стори бог велик във вековете.
Голям бъдете, Филипе, подобно яма;
и довод за това по-хубав, мисля, няма.
Тоз, който я копай, я по-голяма прави;
кой иска, виж, ще разбереш кому се нрави.
Останалото на чиновници е дело:
от вятър те живеят и навеждат чело.
Вий капитал от почестите не правете,
но първо главното и Вашето ценете.
Отвек полезни истините са били,
а в доводи лъжовни крият се стрели.
Простете ми, ако съм прекалил с молбата,
не търсят доводи тъгите на душата.
Хуан де Тасис, граф де Вилямедиана (1582–1622)
Родил се е в Лисабон. Бил придворен на крал Филип III. Поради буйния си начин на живот е принуден да напусне двореца. От 1611 г. до 1617 г. прекарва в Неапол. Осмива неумолимо министри и благородници в сатирични стихотворения и епиграми. Спечелва си доста врагове и една нощ, 21 август на 1622 г., когато слиза от каляските си, е най-подло убит от неизвестен убиец. По този повод Луис де Гонгора пише в едно десетстишие, „че убиецът е Белидо, ала подбудител кралят“. Оставил над двеста сонети, три поеми и много епиграми.
Една злина ме гони, друга ме преваря;
ако мълча, готов съм сам да се накажа,
да се оплача ли реша, каквото кажа,
опасност нова е, ала и грешка стара.
Дошла веднъж, сплетнята се отдалечава,
гласът далечен на един противник иде
отново да събуди моите обиди
и правото на жалбата ми заглушава.
Ще трябва ли тогаз да гина мълчаливо,
додето оправдае някой ден съдбата
умът, що мре, и безразсъдството, що диша?
Макар с наставничеството несправедливо
на времето й да се помири душата,
гласът ми не мълви, перото ми не пише.
О часове, във сълзи пропилени,
не се разкайвах никога за вас;
тъй пропилени, но скъпя ви аз,
отколкото за друго отредени.
И ви познава, часове несдръжни,
плачът ми не от тоз и оня ден,
вий весели не идвате при мен,
позакъснявате, ако сте тъжни.
Осъден да понасям часовете
на моя век суров, несправедлив,
старая се, когато съм щастлив,
упорствувам, когато съм несретен.
Мълвят, че болката се укротява,
изплакал я, отдъхваш в самота
и става много, много кротка тя,
но мойта болка отдих не познава.
Луис Карильо де Сотомайор (1584–1610)
Роден в град Кордова. Произхожда от знатно семейство. Поприще на военен. Неговите „Творби“ излизат под грижите на брат му посмъртно през 1611 г. Някои литературни историци го смятат за родоначалник на култизма: употреба на нови думи, употреба и злоупотреба с метафорите и подредбата на думите.
Лице горещо, умерено във морето,
наплисква слънцето; и на обида ранна
облича тъжната премяна
ливадата опечалена, а небето
би си сменило, за да стене
с езици огнени очите позлатени.
Изплашени от своя тъмнолик тиранин,
цветята са затвор за себе си самите,
в зелената си длан укрити,
и не желаят своя дъх благоуханен
да отдадат на тъмнината,
обгърнат от хлада на вечерния вятър.
Дръвчетата от лавър милват с обич топла
високото небе, загледани нагоре,
с езика им пръстта говори
и песента любовна сменя се със поплак:
подир изгорника далечен
смехът на извора щастлив е плач сърдечен.
Зората бяла със ръката своя бяла
вратите алени на изтока отваря;
зелената лъка в немара
показва сълзите, които е проляла,
замръзнали, едва пролени
и сред смарагди, като бисер разпилени.
Гласът си кръшно славеят извива
с еднаква радост, както и с тъга еднаква,
тъй с нежни стонове оплаква
той на нощта повелята несправедлива
и твърд в страданието свое,
по глас е само птица, а по цвят листо е.
По бряста, постоянният й страж в тъмата,
закрилникът й сигурен в нощта неверна,
лозницата се покатерва
на слънцето да види бързо светлината
и благодарствено, смирено
да увенчае челото му извисено.
Широката лъка, тъгата на небето
без слънце могат, но насладата гореща,
с която тоя ден посреща,
усеща, Селия, единствено сърцето,
сърцето мое прималняло,
при тебе живо, но далеч от теб умряло.
Андрес Фернандес де Андрада (1575–1648)
За него се знае, че е живял през XVII в., бил е капитан и е автор на прочутото „Нравоучително послание до Фабио“.
Любезни Фабио,[107] надеждите придворни
затвори са, където алчният погива
и дето побеляват всички непокорни;
тоз, който ги не пили и не ги разбива,
той името на храбър мъж не заслужава,
нито издига се до слава справедлива.
Обезсърчен, духът плебейски и тогава
приема в своето бунтарство непрестанно
да бъде отстранен, обаче прав остава;
защото благородното сърце припряно
при несполука ще сведе по-скоро чело,
отколкото да свий пред силния коляно.
На мъдрия човек, оттеглил се умело,
съдбата повече успех и чест отрежда,
отколкото на който я очаква смело.
Това нашествие на толкова премеждия
и изпитания ни чака на земята
от първия ни детски въздъх и надежда:
да му дадем да оттече като водата
на Бетис[108] яростна, когато непреклонна
разтваря бреговете си до планината.
Между героите е предпочетен оня,
наградата заслужил, който я добива
заради сана и волята на трона.
Дължи я той на Астрея[109] справедлива,
когато, неин пълномощник, управлява
със страшен меч и със присъда безочлива.
Насилието, злото, тъмната разправа
или неправдата добрия само смазва:
днес на какво се добродетелта надява?
Склони да си починеш в майчината пазва
на Ромулея[110] древна, чийто топъл климат
на теб по-мек и благосклонен се показва;
където в гроба тялото, когато снимат,
разсипват пръст върху ковчега хладен,
„да бъде лека“ казват и печално кимат;
където масата не ще оставиш гладен,
когато върху нея липсва риба рядка
или пауна от Юнона[111] не е даден.
Търси спокойствие, търси почивка сладка,
тъй както в нощите дълбоки на Егея
морякът дири с поглед фара, който святка;
ако желанията твои намалеят,
ще кажеш: „Взех, което мразеше сърцето!“
Защото хората с нелепици живеят.
Обича повече гнездото свое клето
и тихите си жалби славейчето сиво,
укрито в шумата зелена на дръвчето,
отколкото слуха да милва настойчиво
на някой принц прославян всяка вечер,
във златна клетка сложено немилостиво.
Горко на оня, който ще живей обречен
в това котило на порока да разбира
прищевките на фаворита безсърдечен.
Високи постове ти не гони без спира,
които искат дарове и преклонение,
и престани да правиш жертви на кумира!
С живота съгласувай свойто намерение
и не живей от ден за ден момчешки,
ни даже от едно до друго мигновение.
Ти нямаш нищичко, достоен за насмешки,
от древната Италика и още се надяваш?
О, грешка вечна на живота ни човешки!
Умряха знамената, бляскавата слава
на римската монархия и на сената
и само прах и пепел днес от тях остава.
Животът ни не е ли кратък ден, когато
едва-едва изгряло слънцето червено
изчезва на нощта студена във мъглата?
Не е ли той сеното, заранта зелено,
а сухо вечерта? Ще спомня ли във роя
на празните мечти за него непременно?
Възможно ли е да се отклоня от моя
живот и от простотата му да искам бледен
на зорка гибел да се слея със покоя?
О, както тук реките в своя бяг победен
се влачат към морето, тъй и аз съм влачен
на моя клет живот към вопъла последен.
Какво аз имам от годините, обаче?
Какво очаквам аз от идната година
освен известия за моя жребий мрачен?
О, ако можех, виждайки накрай как гина,
да се науча да умирам и да чезна,
преди да дойде неизбежната кончина;
преди дори онази жътва безполезна
да падне на смъртта свирепа под ръката
и на материята в лоното да влезна!
Увехнаха, уви, на лятото цветята,
отмина есента с беритбата голяма,
с покривка бяла зимата застла полята;
листата на горите, що видяхме двама,
окапаха и ние със тъга растяща
живеем неподвижни в нашата измама!
Да се боим от бога, който ни изпраща
и ранния, и късен дъжд и ни дарява
благ класовете на годината блестяща.
И да не бъдем ний като пръстта корава,
като водите изобилни на небето
и лозето, чието грозде не узрява.
Сега ти мислиш ли, че трябва от детето
да стане мъж за мълнията на войната,
за да бразди водите сини на морето,
за да обхване той кълбото на земята
и кръговратите на слънцето да мери?
Греши дълбоко, който мисли тъй и смята!
Таз част божествена у нас от всички вери
за по-големи подвизи е отредена
и се насочва към по-благородни сфери.
Таз част едничка на човека тук дарена,
свещеният и ведър разум, очарова
душата ми от щедър блясък озарена;
и в областта студена, твърда и сурова
на тази гръд отново буен пламък блика
и светлината да се върне е готова.
Аз бих желал да следвам този, що ме вика
безшумно, Фабио, сред хората да мина,
че присърце не ми е славата велика.
Деспотът, който от година на година
натъпква кулите високи и зъбчати
със купища от чисто злато и платина,
не плаща на греха безбройните похвати,
по-евтина за него добродетелта е,
достатъчна за всички бедни и богати.
Горко на оня, който тича и блуждае
без всякакви моря и климати безстрашно
и за сребро и злато винаги мечтае!
Един кът стига ми в огнището домашно,
един приятел и едничка книга
и несмущаван сън от дълг и зло вчерашно.
Не иска друго тоя, който се издига
в живота със усърдието свое будно
и за вечеря проста гозбица му стига.
Че пиша тъй, не трябва да ти бъде чудно:
поставям твърдо добродетелта за цел висока
това, ти знаеш, и за Епиктет[112] бе трудно.
Достатъчно е първо да презреш порока,
да учиш в гордост твоят дух да не изпада,
небето ще те води в правата посока.
Да ненавиждаш всяка временна наслада,
не е приумица на добродетел здрава;
навява тя и на порочния досада.
Ще следваш ти, макар по-труден и да става,
тоз стръмен тежък път към мястото почтено,
обител на спокойствие и на забрава.
Плодът, мой скъпи, не узрява мигновено —
тоз остър разум, който с мярка своя
измерва трайността на всичко сътворено.
Цвят чист и хубав го видяхме вчера в зноя,
тръпчиво и безвкусно бе му веществото,
узрей ли, сладък ще го вкусваш със покоя.
Умът постъпките ни води и каквото
човек направи по добрите му съвети,
остава му завинаги другар в живота.
Не бих желал да проследява бог мъжете,
които скитат в нашите стъгди печални,
на добродетелта комедианти клети,
трагици зли, които вслушват се нахални
във ръкопляскането общо и чиито
гърди са тъмни паметници погребални.
Ах, колко мълчалив минава планините
ветрецът, който горски дъх и хлад разлива!
Ах, колко е бъбрив в тръстиките превити!
За мъдри добродетелта е мълчалива!
Как многословна, пълна с трясък, без изгода,
е за тълпата празна и самолюбива!
Ламтя да нося облеклото на народа,
да следвам навиците му и обичаят,
без да се перча с дрехи вети, не по мода.
И нека златото и цветовете не сияят
по облеклото ни. И то не ни се свиди,
такова и дорийските певци не знаят.
Живот аз имам толкоз прост и незавиден,
че на живота ми насоката смирена
не порицава никой, който тук ме види.
От глината народна, лошо обгорена,
едни с такава жажда и наслада пиха,
като от чашата Мурино[113] скъпоценна,
а други благородни със надменност лиха
подмятаха я, както с крехка вещ не бива,
и бляскавото й стъкло накрай разбиха.
Без изработка и закалка търпелива
ти нещо съвършено досега видя ли?
О Смърт, дойди, тъй както идваш, мълчалива,
а не на колела железни, забумтяли,
с оръдие, в което огъня бушува:
вратата ми не е кована от метали.
Така и истината, без да се страхува,
ми се разкрива, Фабио, и мойта воля
се съчетава с нея и се съгласува.
Като ме чуваш как се доверявам, моля,
не се надсмивай над речта ми изобилна
и не отдавай тоя жар на мойта роля.
Случайно добродетелта по-малко силна
е от порока? Или ще го надделее?
Не казвай, че ще може някой да я килне.
И алчността, щом я съдбата овладее,
се хвърля в морските талази закипели
и славолюбието над смъртта се смее.
И няма ли поне да бъдат толкоз смели
постъпките добри, когато, предполагам,
те са подкрепяни от благородни цели?
Сега, приятелю, оттеглям се и бягам;
забравих всички сладки и горчиви глътки;
дойди, виж на каква велика цел възлагам,
преди да свърши времето във нашите прегръдки,
Педро Сото де Рохас (1590–1655)
Роден в Гранада. Поет и прозаик. Завършва правни науки и става адвокат във Валядолид, а после в Мадрид. Секретар на министър на крал Филип III и на граф Оливарес. После граф Оливарес го назначава адвокат на Инквизицията. С името Ардиенте членува на Академия Селвахе в Мадрид, където прочита своята прочута „Реч върху поетиката“.
Творби: „Любовно разочарование в рими“ (1623), „Светкавиците на Фаетон“ поема в царски октави, „Еклоги мадригали“ (1650), „Адонис“ (1630), „Рай, заключен за мнозина, градини, отворени за малцина“ (1652). Последовател на Луис де Гонгора.
Сърцето ми е преизподня, брачно ложе,
което любовта със фурните си тревожи;
ни нищета, ни плач напразен,
ни скръб, ни болка, ни мъчение признавам,
не премълчавам нищо и не съжалявам.
Във мен (от мен) се раждат уплах и боязън;
в каквото се докосна, се разуверявам;
възмездие страданията мои нямат.
И ако с тъмните води на чужда памет
скръбта не ме сродява,
сроди ме с тъмните води на моята забрава.
Габриел Боканхел (1608?–1658)
Поет и драмописец. Роден в Мадрид. Учи в Алкала де Енарес. Библиотекар на инфант кардинал дон Фернандо (1629). Касиер на приходите на негово височество (1634) и кралски историограф (1637).
Лирични творби: „Ригли и прози“ (1627), „Лира на музите човечни“ (1637), „Елегия за смъртта на доня Исабела де Борбон“ (1648), „Новия Олимп“ (1647) и други.
Аз ще възпея с нежност тиха, но гореща
мига щастлив, когато в изблика си нов
сърцето, никога не сетило любов,
рече да изповяда, че любов усеща.
Ще види то, че радост постоянна няма
под модрия великолепен небосвод,
и радостите земни следват своя ход,
била то радост мъничка или голяма.
Ще види то, че е нетрайна и подвежда
тук любовта, а я човек боготвори,
когато в прелестния мрамор му се мярва.
Защото, ако всяка обич е надежда,
с надежда празна кой от обич ще гори,
щом в постоянството и сам съвсем не вярва?
Николас Фернандес де Моратин (1737–1780)
Роден в Мадрид. Основава с други писатели известния книжовен кръг „Фонда де Сан Себастиян“ в противовес на Академията на добрия вкус, основана от граф Торепалма. Напада яростно класическия испански театър. Поемата „Разбитите кораби на Кортос“, представена като оригинална на Вака де Гусман, е отхвърлени от Испанската академия. Известни са поемите „Празник на биковете в Мадрид“, някои от романсите му например за „Дон Санчо и Сарагоса“ и за „Абделкадир и Галиана“ както и одите му за „Педро Ромеро, убиец на бикове“ и „На граф де Аранда“.
Любов, на порива ми дала смелостта,
ти моята ръка насочи неотклонно
и на Дориса върху девственото лоно
положи я по недокосвани места.
Щом виждаш ти с мълниеносните лъчи
на нейните очи как клетникът се бори,
тъй като му вредата тежка вече стори,
или го умъртви, или го облекчи!
Любов, кажи й, че сърцето ми загива
от болката, която ме измъчва днес:
не е любов същинска, ако е свенлива,
и смелостта ми нежността не оскърбява,
ни казън се полага на един злочест,
що от душа да е щастлив възнамерява.
Гаспар Мелчор де Ховелянос (1744–1810)
Родом от Хихон. Учи в Алкала. Градски съдия в Севиля. Академик по история и съветник на различни ордени. Основател на банката на Сан Карлос и на Астурийския институт. Министър на правосъдието (1779), назначен от Годой. Затворник в крепостта „Белвер“, остров Мальорка, заради нападките му срещу любимеца Годой и Инквизицията от 1801 до 1808 г. Представлява в Астурия Главната кралска хунта, която води испанската съпротива срещу Наполеон. Бягайки от французите, които превземат Хихон, спасява се във Вега де Навиа, където умира.
Автор на сатири и писма, на две пиеси и описания на паметници: „Спомен за крепостта «Белвер»“.
… Горко на оня, що до таз света обител[115]
на добродетелта окови тежки влачи,
оковите, с които още оковава
светът безбройните си роби! Ах, горко
на скръбния, във чийто слух отеква страшно
безмилостния властен вик на господаря,
разбил на тая местност самотата скрита!
Във тия мълчаливи жилища аз търся
мира и отдиха, които тук се крият,
но само неспокойствие злокобно
намирам със душа и сетива смутени.
Спокойствие и отдих търся, но напразно
ги търся, скъпи ми Анфрисо! Тоз подарък,
свето наследство, що преди да си замине,
остави Бруно[116] на чедата си навеки,
не влезе никога в сърце недостолепно,
нито на сладострастници бе даден.
Аз знам, че вън от туй убежище ме чака
светът несправедлив и безразсъден само,
желания напразни, разочарования,
уплахи и печал; и затова все още
не се решавам, за да вляза в него.
Не мога аз да се реша и със покруса
тъй следвам подтика на черната си орис,
която мене към по-тежко робство води.
Аз следвам подтика й гибелен и пося
напред и винаги оковите й тежки,
въздишайки по воля и простор напразно.
С гърди, пронизани от порив и от мъка,
съвет от самотата безответна моля
и с поплаци болнави й досаждам.
Излизам във дола, изкачвам планината
и на реката лъкатушенията следвам,
приятната и свежа сянка търся,
кръстосвам всякъде и ни где не намирам
спокойствието на младите години.
Какви ли гледки тук небето не поднася
на моите очи, от сълзи уморени!
С гори високо, сенчести обиколена,
простира се една долина, с красоти
от мъдрата природа щедро надарена.
Разделя я на две, от канарите
съседни и високи падайки, Лосойя,[117]
прочута с рибата си и водите пресни.
Край бистрата река, в зелените ливади
растат тополи белокори и листати
и дигат в синевата посребрени чаши
или склонени ниско над водите бистри,
оглеждат в огледалото им със почуда
във хиляди фигури стройните си стволи.
От десния й бряг една горичка тъмна
до скатовете чак на планината близка
достига: тъй е сладостна и тъй приятна,
че би я сметнал ти за жилище щастливо
на някой бог или запазена обител
за тайнствата на горски самодиви.
Натам отправям боязливите си стъпки
и в сенчестата и безмълвна местност,
заслон най-сгоден за един несретник,
аз влизам, за да мисля над съдбата своя.
Леандро Фернандес де Моратин (1760–1828)
Поет, драмописец, театрален критик и преводач. Роден в Мадрид. Членува в литературния кръг „Фонда де Сан Себастиан“. Още млад, Академията награждава две негови стихотворения: „Превземането на Гранада“ и „Поетичен урок върху пороците, въведени от кастилското поетично изкуство“ (1782). Посещава Париж по време на революцията, също Лондон и Италия. Библиотекар на Наполеон от 1800 до 1808, а преди това заема службата на театрален директор. След бягството на французкия монарх, Фернандес де Моратин търси спасение в пределите на Франция. Умира в Париж.
По-известни негови книги са: „Поражението на дребнавите“ (1789), „Източници на испанския театър“ (1830). Но славата си дължи на „Стария и девойката“ (1790), „Баронът“ (1787) и най-вече на „Нова комедия“ (1792) и „Да-то на девойките“ (1806).
Венецът, който украсява мойто чело,
и тази звънка лира, тези флейти златни
и маски весели, които, святи Музи,
ми дадохте, от трепетните ми ръце
ги получете днес и песента завършва,
и дързост би било от мен да я повтарям.
Аз огорчен видях как бързата епоха
побърза да не връща вече часовете
и вдъхновението ведно със тях краде.
Знам, че отказвате вий свойта благосклонност
на уморената ми старост и напразно
ще бъде да я моля настойчиво; ала вие,
красиви нимфи, обитателки на Пинд,
не ми отказвайте да ви благодаря
за всички добрини към мене. Ако мога,
наследник скромен на едно прочуто име,
да го направя славно, съдено бе вам
докрай да доведете мойта смелост. Беше
достатъчно желанието ви любовно,
за да ме утвърди в големите стремежи,
смутили моя мир, когато безочливо
и празно знание, ненавист и мъзда,
ламтеж и сляпа корист моята родина
захвърлиха във граждански раздори.
Видях аз да се вдигат от праха тирани,
да властвуват и пропадат главоломно,
законите да се потъпкват и забравят,
престъпността да се нарича добродетел.
Видях оръжията братски с наша кръв
да къпят нашите стени, да се сражават
чеда испански, победен и победител,
и със народния продаден устрем тронът
да се катурва в миг. От пясъците ситни,
които в древния Кадис люлей морето,
до тез, които с раковини и със злато
покрива Тахо португалски постоянно,
ти ще вървиш през не една държава,
разпръсквайки навред безредие и траур,
за да обадиш изтреблението страшно.
Така в Сицилия, когато Етна хрипло
изригне огън и двуликото си било
Везувий с пламъци и пушек гъст покрива,
размътва си безмълвните вълни Аверно[118]
и там на Тибър жълт върху брега етруски
се разлюлява куполът великолепен
над склепа на Христовия наместник.
Кой може струните да движи в толкоз ужас
и да даде на своя стих акорди звучни,
когато чува да кънти предсмъртен вопъл?
Страхотно тресна бурята; рева сърдито
стихията и повали докрай в полята
овошките и цветовете им. Разчупи
на сенчестите майски дървеса разкоша;
разбягаха се боязливо всички птици
от мекото гнездо, в уплаха занемели;
замря любов и песен. Късните години
разтърсиха съществованието мое
и само в странна област моя дух потиснат
можа живот и сладък отдих да намери.
Ще бъда кратък: гробът вече ме очаква,
разтваря своите мрамори да ме приеме,
аз ей сега ще вляза… Ако не е вечна
на съдбините строгостта и те запазват
за клетата родина по-голямо щастие,
вий дайте й го, моята въздишка сетна
ще е за нея… Но това провъзгласете
със слаби звукове, венците изплетете
от погребален кипарис, небесни Музи;
и дето си водите със морето смесва
Гарона[119] пълноводна, в малка мълчалива
гора от древни лаври и от дребни мирти,
между цветя укрийте моите останки.
Хуан Мелендес Валдес (1756–1817)
Родом от Рибера дел Фресно, провинция Естремадура. Участвува в саламантинската поетическа школа на Фра Диего Тадео Гонсалес. Преподавател в университета в Саламанка (1871), магистрат в Сарагоса и Валядолид. Министър на просветата. Извикан от Гаспар де Ховелянос в Мадрид през 1797 г., той по-късно без колебание приема служба от Наполеон Бонапарт и едва не бил разстрелян за измяна. Напуска Испания с френските войски. Умира в Монпелие. Между другото написва книгите: „Любовни целувки“, „На гълъбицата Филис“, „Росана в огъня“, „Жътвари“, „Възслава на изкуствата“ и „Сбогуване на старец“.
Как си отиват часовете,
а подир тях — безшумно дните
и цветоносните години
на нашия живот нетраен!
Тогава старостта дохожда,
към любовта така враждебна,
и между сенки погребални
смъртта се вече приближава.
Ах, колко мършава и страшна,
неугледна, студена, жълта
поваля ни, гаси жестоко
огнището ни, радостта ни!
И тялото се вцепенява,
и охканията уморяват,
насладите от нас побягнат,
веселието ни напуща.
Ако това ни двама чака,
тогаз защо, Дорила моя,
са цветоносните години
на нашия живот нетраен?
Зарад игри и хороводи,
за смях, за песни и забави
небето щедро ни ги даде
и Грациите отредиха.
Ела! Какво пък те задържа?
Ела, ела, любима моя,
под тези сенчести лозници,
където вятърът въздиша
и сред наздравици приятни,
наслади чисти, чиста радост
да се порадваме за малко
на бързокрилата си младост!
Мануел Хосе Кинтана (1772–1857)
Роден в Мадрид. Учи в Саламанка. По време на френското нашествие е секретар на Главната хунта за съпротива. Пропит от идеите на Енциклопедистите, той е либерал в политиката, затварян от 1814 г. до 1820 г. в Памплона. После става министър на образованието (1821–1823). След смъртта на Фернандо VII става възпитател на Исабела II. Написва редица стихотворения, две трагедии и една поема „Правилата на драмата“ (1791). Завещава ни също един интересен подбор „Избрани испански стихотворения“ (1800–1830) и „Биографии на прочути испанци“ (1807, 1830 и 1832).
Какво представяше народът, ми кажете,
когото крал в света провъзгласи съдбата,
крал, който си простря над суши и морета
божествения герб и скиптъра от злато?
Възземаше се той на Запад
и на просторния Атлантик бе водата
покрита с неговата слава и сполука.
В която да е част е все Испания:
в недрата скъпи на Америка богата,
във Азия, във Африка пространна,
и там е пак Испания. Дори и блянът
във свойте полети най-смели и най-луди
напразно се омаряше да я обхване;
земята щедро даваше й своите руди,
а своя бисер и корали океанът;
той, дето и да тласнеше вълни гигантски,
за да надмогне яростта си дива,
намираше все брегове испански.
Сега я тинята на чер позор залива
и изоставена на наглости сурови,
като робиня на пазар покорно чака
нашийника жесток и робските окови.
О, колко рани, господи! Дъхът й смраден,
пропит от чумовата треска,
молепса въздуха, отрови битието;
простря ръцете си мъртвешки,
гладът измършавял й взе, което
заразата бе пощадила; трижди
отваряхме на храма Янусов[120] вратата,
на Марс с дъха си съживявахме тръбата
и трижди ни закрилата си боговете
отказваха и ние се видяхме неми,
сразени на земята, бити във морето.
Какво ли не видя във толкоз време
по твоите безкрайни граници, Иберия?[121]
Какво видя? Злокобен траур само,
тъга дълбока и нечувана мизерия,
тръпчиви плодове на робството голямо.
Така с разкъсани платна, страни разбити,
добрият кораб към потъване отива,
от буря в буря запокитван по водите
на пустите морета; и отзад ги няма
венците му, които го красяха,
ни от надежда и от радост плаха
засмяно знамето във въздуха си дипли.
И песента на пътника угасва,
матросът тръпне бледен,
сподавил воплите си хрипли,
мъртвешки ужас го отвсякъде опасва,
мъртвешки ужас, мълчалив и леден:
и ще се блъсне корабът в брега съседен.
Настана най-подир мигът: ръка простира
тиранът на света към Запада насъщен
и „Западът е мой“ извиква безпощаден;
наслада варварска въз лоба му намръщен
засветва, както лете в лоното стъмено
на облак буреносен и грамаден
светкавица проблясва в миг стремглава
и ужас по-голям със блясъка си всява.
Жестоките му войни
изпълват вятъра със викове надменни,
ридае наковалнята и чукът стене,
горят ковашките огнища; и спокойни
вий мислите, чу туй са саби за борбата,
които те размахват в алчните десници?
Не смятайте така: окови, белезници,
вериги са, които в примки ненадейни
навеки връзват толкова ръце бездейни.
Испания се вдигна,
възсепната от недостойната гълчава
и във гнева си справедлив изригна
вулканът от недрата й тогава.
Деспотите й някогашни
смутени, бледи се укриват плахо,
векът на отмъщението прокънтява,
отвръщат му крайбрежията на Тахо:
„Мъст, мъст!“ Къде са, о река свещена,
титаните на срам и на безчинства,
които благото ни давеха във свинства?
Отмина славата им безвъзвратно
и нашето величие начена;
ти, горда и жестока, виждайки, че има
на тоя свят Кастилия и кастиляни,
в морето тласкаш своите талази златни
и казваш: „Свършено е с подлите тирани!“
Анхел де Сааведра, дуке де Ривас (1791 — 1865)
Кордовянин. Учи в Колежа на знатните в Мадрид. Участвува в боевете срещу французите, единадесет пъти раняван. В Окапя (1809 г.) депутат в Кортесите (1822). После от 1823 г. до 1934 г. е изгнаник в Англия, Франция и Малта. Връща се след тая дата, отново е депутат и два пъти министър и накрая посланик в Париж и Неапол.
По-главни творби: „Подхвърленият мавър“ (1834), „Дон Алваро“ (1835), „Исторически романси“ (1841), „Легенди“. Между лирическите творби ще споменем „Фарът на Малта“ (1828), която се смята за начало на романтизма в испанската поезия.
Печална нощ обгръща огромната вселена,
пресипнал бурен вятър и облаци дъждовни
неудържимо смесват в мъгла неразличима
небе, море и суша:
и сред тях невидим, на хаоса владетел,
издигаш гордо чело със огнена корона,
която хвърля вредом отблясъци и пламък
на мир и на надежда.
Бучи морето всуе и планини издига,
в нозете твои пръска, приижда с бяла пяна,
убежището скрива на каменния пристан
и в миг го заличава;
ти със езика огнен на светлините свои
безгласно „Тук съм“ казваш на плахия кормчия
и той те обожава подобно бог-закрилник
и в тебе поглед впива.
Простира нощ спокойна разкошния си мантел,
извезан със съзвездия и мънички светулки,
раздипля го любовно ветрецът и по него
търкаля се луната;
и със мъгла прозирна облечен, ти тогава
оставяш да се види с неясните му форми
гигантското ти тяло и твойта диадема
пламти ведно с звездите.
Спокойно спи морето, ала коварно крие
подмоли вероломни и канари подводни;
и върхове далечни със чарове измамни
моряците привличат.
Но ти със своя блясък и неподвижна стойка
показваш им престола на благия владетел
и ги предупреждаваш като звезда надеждна
за тяхната измама.
Така, посред кипежа на яростните страсти
и ласките коварни на щастие и радост,
на разума човешки светилникът сияе
в очите на душата.
Откак в земята скъдна, която ти закриляш,
убежище най-сетне от горестната участ
и хан безплатен също небето благосклонно
радушно ми отстъпи,
аз неведнъж съм търсил за моите несгоди
забрава на мечтата в обятията сладки,
без поздрав да ги пратя и поглед да обърна
към челото ти светло.
А колко, колко хора от скута на морето
към теб отправят поглед! Едни, кога се връщат
след тягостна разлъка в любимата родина
при рожби и съпруга,
а други, мъченици и бежанци, които
жадуват като мене убежище далечно
и стигнали до него, светлика те наричат
звезда гостоприемна.
Хосе де Еспронседа (1808–1842)
Родом от Алмендралехо. Учи в колежа „Сан Матео“ в Мадрид. Членува в тайната организация (общество) „Нумантинци“, за което е изпратен на заточение в манастир в Гуадалахара. После отива в Лисабон, където се запознава с Тереса Манча, която възпява в своята поема „Песен за Тереса“. Живее в Лондон и Париж (1830) по време на революцията. През 1833 г. се връща отново в Испания.
Пак е заточен за кратко време. Става секретар на испанското посолство в Хага и накрая депутат на Алмерия.
Завещава ни между другото: „Песен на пирата“, „Песен за казака“, „Към палача“, „Към родината“ и „Студентът от Саламанка“.
На борда с десет тежки топа,
с попътен вятър във платната,
разсичайки на две вълната,
се носи кораб на пират.
Двумачтов ветроход, наречен
за неговата храброст „Смели“,
всял ужас в морските предели,
на цялото море познат.
Блести луната над морето,
вълни подгонва посребрени,
поклаща кораба и стене
в брезента вятърът нахлул;
и весел вижда капитанът
от палубата с десет топа
тук Азия, а там Европа,
стои насреща Истанбул,
„Лети, мой ветроход, в простора,
без страх лети,
не може никой вражи кораб,
безветрие, нито стихия
от твоя път да те отбие,
ни храбростта ти да смути.
Напук на всички
британци горди
ний цели орди
пленихме днес
и сто народи
склониха неми
пред мене знаме,
чело и чест.
Че моят бог е свободата
и корабът — мой дом и път,
законът мой — добрият вятър,
морето — моят роден кът.
За длан земя кралете слепи
от своя трон
повдигат там войни свирепи:
аз имам всичко тук, което
обгръща със води морето,
без да признава друг закон.
И няма знаме,
обвито в слава,
ни бряг остава
във тези дни
да не приема
сега властта ми
и храбростта ми
да не цени.
Щом «кораб иде» избоботва
моряк корав,
и корабът се в миг подготвя
да се спаси, издул платната,
че аз съм кралят на морята
и всички плаши моят гняв.
На вси пленени,
делен поравно,
трофея явно
разделям аз
и си запазвам
момата само
с чаровно рамо
и чуден глас.
Че моят бог е свободата
и корабът — мой дом и път,
законът мой — добрият вятър,
морето — моят роден кът.
На смърт ме пращат господата.
Аз им се смея.
Не изоставя ме съдбата
и този, който ме осъди,
той пръв на кораба ще бъде
обесен на висока рея.
И ако падна,
животът що е?
Дела си в боя
нали приех,
когато още
могъщ, юначен,
на роба мрачен
хомота снех.
Че моят бог е свободата
и корабът — мой дом и път,
законът мой — добрият вятър,
морето — моят роден кът.
От химн по-хубаво за мене
в света звучат
вълните морски разярени,
които ветровете гонят,
на скърцащите мачти стонът
и на оръдията ревът.
На ветровете
в шума и воя,
в гърма на боя
около мен
аз, от морето
люлян неспирно,
заспивам мирно
успокоен.
Че моят бог е свободата
и корабът — мой дом и път,
законът мой — добрият вятър,
морето — моят роден кът.“
Хосе Сориля (1817–1893)
Роден във Валядолид. Учи в Колежа на знатните в Мадрид и в университета на Толедо. Завършва правни науки, но съдия не става заради литературата. Оженен, бяга от ревнивата си жена вън Франция (1850) и в Мексико (1855). Завръща се в Испания през 1866 г. Заема длъжността директор на Народния театър и историограф на град Валядолид. През 1889 г. е увенчан в Гранада с високото звание народен поет.
Писал е много, но както бележи Гарсия Лорка, трябва да го търсим в някои от легендите и драмите му.
Главни творби: „На добър съдия добър свидетел“, „Капитан Монтоя“, „Песни на Трубадура“ (1840–41), „Гранада“ (1852) и драмите „Ножът на Годо“ (1842), „Обущарят и кралят“, „Дон Хуан Тенорио“ (1844) и „Предател, отричащ престъплението си, и мъченик“ (1846). Хосе Сориля е оставил книга възпоминания „Спомени за старото време“ (1880–1883).
Това е истина, на сън подобна,
която, щом нощта възлезе
с луната своя пепелява,
един часовник стар вестява
и я повтаря пак, и пак;
пресичаш ли площада ширен,
ще видиш как едва стрелката
върти ръка по циферблата
и знак оставя подир знак.
Неволно втренчваш си очите
и твоето сърце се стряска,
че времето дорде пораства,
то се смалява със нощта;
че се върти, върти ръката
и с нея си върви живота,
най-сладкия живот, защото
изгубва се подир това.
Ужасно, като минаваш,
във дрезгав вятър да го чуеш,
като че отприщва буен
От кулата помръкнала звънът
на стария часовник, който бие
един часа в звънливата камбана,
над него горе разлюляна;
да чуеш на часовника гласа.
О, този кръг, голям и тайнствен,
на вечност някаква емблема,
увиснал като анатема
върху окъртения зид,
лик на невидимо създание,
показал се от тая кула
през мрежата, що го забулва,
очарователен и страховит.
Ликът на ангел, който чака
часа съдбовен на земята
и ням, невъзмутимо смята
уречените часове;
и на света заспал обажда
с камбаната си часовете,
които, утро щом засвети,
не ще събужда и зове.
Той е на времето окото,
зеницата, която сварва
да мисли, вярно да отмярва
невидимия ход на вечността,
че Всемогъщието божие
над нас я прати да се смее,
създаде слънцето да грее,
а то е истината на света.
Със огъня на тази клада
над нас провесена и жежка
пораства лудостта човешка
и намалява времето така,
запалва слънце часовете,
часовникът брои слънцата,
ала залязлото не смята
да се завърне с бързата стрелка.
Навярно страшно е да видиш
как се един народ възправя
и се опива, смее и запява
наоколо в един площад;
когато в мрачната си кула
един часовник неподвижен
отмерва времето угрижен,
изпълнено със бяс и яд.
А може би зад циферблата
намира се зъл дух незнаен
и кара бързо, в бяг отчаян,
двете стрелки да се въртят;
навярно, щом денят по заник
на запад някъде се скрива,
подава той глава плешива,
та пак да обозре света.
Навярно в светлината лунна,
там нейде сред нощта безгласна,
седи на кулата ужасна
във размишления вглъбен
и през прозореца отворен
тоз, който в стаята умира,
преди да се прости с всемира,
съзира го, от страх смразен.
Навярно тъй във циферблата
минава времето си бледен,
отмервайки часа последен
на тез, що трябва да умрат,
или, тоз циферблат изтръгнал,
лика си нервен през отвора
показва на добрите хора
и злъчен звънва му смехът.
Густаво Адолфо Бекер (1836–1871)
Роден в град Севиля. Сирак от дете, възпитан от своя стринка. През 1854 г. се премества да живее в Мадрид. Постъпва на работа в Управлението на държавните имоти, но един голям началник го сварва, че пише стихове и го уволнява. Урежда вестник „Съвременник“ и „Илюстровано списание на Мадрид“. Единствената му книга стихотворения „Рими“ излиза посмъртно през 1871 г., която имала необичаен успех.
Във къта тъмен на салона,
забравена досущ от всички,
безмълвна и от прах покрита,
лежеше арфа.
О, колко ноти спяха в нея,
тъй както птичка спи на клона,
очаквайки ръката бяла
да ги изтръгне.
Тъй колко пъти вдън душата
спи — мислех — геният незнаен,
очаквайки подобно Лазар
да му рекат: „Стани и тръгвай!“
Отгде дохождам?… От неравните пътеки
най-страшната аз търся.
Следите пресни на нозе окървавени
върху скалата яка
и жалките останки на душа раздрана
по острите къпини
ще ти покажат пътя
към родното ми място.
Къде отивам? Най-печалната и тъмна
от степите кръстосвам,
леговище на вечни снегове и вечни
мъгли меланхолични.
Там, дето се намира чер самотен камък
без надпис и без име,
удавен във забрава,
там гробът ми ще бъде.
Наистина ли, щом сънят докосне
със пръсти розови очите морни,
духът от своята тъмница бяга
с чевръст и волен полет?
Наистина ли, гост на мрачините,
със полъха на нежния вечерник
крилат се вдига в празното пространство,
за да се срещне с други?
И там, оголен от човешки облик,
и там, разкъсал земните окови,
той часове на чистата идея
живей в света безмълвен?
И смей се, плаче, мрази и обича
и от скръбта и радостта запазва
черта, каквато нейде в небесата
оставя метеорът?
Не знам тоз свят омаен на видения
навън ли или вътре в нас живее,
но знам, че се познавам с много хора,
които не познавам.
Ще се завърнат ластовките черни
да свият над балкона ти гнезда
и пак, с крило докосвайки стъклата,
навън ще те зоват;
но тез, що си възпираха крилете
да видят твоя чар, възторга мой
и имената наши да научат,
не ще се върнат те.
Ще се завърнат орловите нокти
на твоя двор зида да изкачат
и по-красиви вечер цветовете
отново ще цъфтят.
Но тези, по които росни капки
ний гледахме засмени да трептят
и падат като сълзи на зората,
не ще се върнат те.
На любовта възпламналите думи
в ушите ти отново ще звучат;
сърцето ти ще се пробуди негли
от своя сън дълбок.
Но ням и удивен и на колени,
тъй както пред олтар се тачи бог,
тъй както аз те любех, мила, вярвай,
не ще те люби друг.
Росалиа де Кастро (1837–1885)
Родена в Сантяго де Компостела. Пише от ранна възраст. Омъжва се за Мануел Моргиа, учен и историограф на Галисия. По негово настояване тя издава своите „Галисийски песни“ (1872), които веднага й донасят известност. „Нови листи“ и „От брега на Сар“ съдържат най-добрите й стихотворения.
Аз ги обичам, аз ги чувам,
тъй както чувам ветровете,
шуртенето на чешмата
и агнето, което блее.
Покажат ли се на небето
лъчите първи на зората,
те като птиците веднага
със своя ек ги поздравяват.
И звуците им се повтарят
от хълмите и равнините:
в туй има нещо простодушно,
спокойно, мило и гальовно.
Ако замлъкнеха навеки,
каква тъга във небесата,
във църквите какво мълчание,
сред мъртвите каква почуда.
В екота на оргела или в шума на ветровете,
в блещукането на звезда или на капчица дъждовна,
във всички диреше те тя и те отгатваше във всичко,
без никога да те намери.
Намери те подир това, намери те и те изгуби
на неспокойния живот отново в битката сурова,
защото продължава тя да те отгатва и те дири,
без никога да те намери.
Но знае: съществуваш ти, не си една надежда празна,
неназовима красота, но съвършена и едничка,
И тъй живее скръбна тя, защото винаги те дири,
без никога да те намери.
Мигел де Унамуно (1864–1936)
Поет, философ, критик, романист. Роден в град Билбао и умира в Саламанка. Учи философия и литература в Мадрид. Преподавател по старогръцки в университета в Саламанка. После ректор на същия университет. Заточен от Примо де Ривера във Фуентевентура, откъдето избягва във Франция. Връща се през 1930 г. победоносно. По време на Гражданската война (1936–1939) е в несъгласие с франкистките генерали, които го поставят под домашен арест. Умира в края на декември 1936 г., след като им казва: „Вие можете да победите, но не и да убедите.“
Творби: „Стихотворения“ (1907), „Броеница от лирични сонети“ (1911), „Христос на Веласкес“ (1920), „Тереса“ — поема, и „Романси на заточението“ (1937), „Песенник“ (1950). Освен това седем тома критика, „Животът на дон Кихот и Санчо“, романът „Мир във война“.
Ти ме издигаш, о земя кастилска,
на твойта длан корава към небето,
което те изгаря и разхлажда,
небето, твой стопанин.
Земя постала, жилеста, просторна,
ти, майка на сърца и мишци яки,
днес придобиваш багрите старинни
на миналото златно.
Граничат твоите гюлета голи
с небесната огъната ливада
и люлка, гроб, светилище голямо
в теб слънцето си има.
Простора ти ограждат остри чуки
и с теб се чувства извисен в небето,
човек планински въздух диша тука
във твоите голи степи.
Олтар огромен, о земя кастилска,
по твоя вятър пускам моите песни:
ако достойни са за теб, ще слязат
от висините твои.
Чуй моята молба, несъществуващ боже,
и в своето небитие я приеми,
тъй като клетниците никога сами
без утешение не оставяш тоже.
Не се противиш, уталожваш всяка жажда.
Когато по-далеч от разума си ти,
по-близо виждам аз как скръбните нощи
с надежда и лъжи душата ми услажда.
Така голям си, боже, в своето мълчание,
защото си Идея само и света
е много, много малък, за да те обхване.
За тебе с мъките си трябва да платя.
Несъществуващ боже, ако съществуваш,
и аз бих също съществувал, ми се струва.
Заточвам се дълбоко в паметта,
с възпоминанието ще живея;
а на историята във пустошта
изгубя ли се, ме търсете в_нея.
Животът дълга болест си остава
и болен тъй, живеейки, аз гина,
отивам в мълчаливата пустиня,
където ме дори смъртта забравя.
И, мои братя, аз ви нося с мен
пустинята си тайно да населя;
помислите ли ме мъртвец студен,
в ръцете ви ще потреперя целия.
Душата моя — книга тук оставям,
човек един, но истинска вселена;
когато ти трептиш с душа студена,
читателю, аз в тебе затрептявам.
Наистина, казваше си той, изглежда,
моята съдба е да умра, като мечтая.
Да умра, мечтаейки, но ако аз мечтая
да умра, смъртта е блян, един отвор отвъд
в празното пространство; не мечтая ли, е смърт;
вечността така заграбва времето накрая.
Да живея празно днешния си ден под стяга
на отминалия, който в него се повтаря пак,
да живея роб на отвращението — как,
мигар е живот това, щом робство ми налага?
За смърт мечтаел, не убивам ли мечтата?
Не убивам ли живота, бляна си живял?
За какво ми са усилията на душата
да науча туй, което се накрай забравя,
като гледам — небосвод смълчан и потъмнял —
челото на господаря гняв да помрачава?
Мануел Мачадо (1874–1947)
Поет, вестникар и драмописец. Роден в Севилия. Завършва философия и литература в Мадрид. Театрален критик на ежедневниците „Либерал“ и „Свобода“. Член на Испанската кралска академия.
По-главни творби: „Душа“ (1902), „Прищевки“ (1905), „Душа. Музеи. Песни“ (1907), „Песни и посвещения“ (1915), „Феникс“ (1936) и „Ритъм на ритмите“ (1947).
Това е случка толкова дълбока,
че важният й смисъл ще те смае.
Една загадка има водоскока:
той казва, що детето само знае.
И тъй като го знае, приближава
внимателно до струята бъбрива
и мисълта му пълна е тогава
на водоскока със речта звънлива.
Макар и слушан често, тоя глас
остава непонятен за ухото.
Познава го човек, и то завчас,
в началото щастливо на живота.
О, сянко, спътнице сърдечна,
ненужна, няма и покорна,
ти вред ме следваш неуморна,
като съмнението вечна.
Другарка незабележима,
другарка, що не се забравя,
животът с теб се утвърждава
и те смъртта от нас отнима.
Рисунка си, карикатура…
Напомняш ме и си различна,
една особеност безлична,
шега досадна — ще притуря.
За стихотвореца самотен
си постоянно развлечение
и тема си за размишление
в превратностите на живота.
На тялото груб отпечатък,
а може би и на душата…
Покоят ти и немотата
усещам като недостатък.
Да те изтрия, искам аз,
рисунко на дебела четка,
но спомням си в последна сметка,
че чул съм нейде твоя глас.
Познавам твойта доброта,
полезна, скришна и позната,
и твоите шеги с луната,
когато скитам се нощя.
Разкъсал земната верига,
щом легна в черната могила
и светлина до мен не стига,
къде ще идеш, моя мила?
Другарка незабележима,
другарка, що не се забравя…
Животът с теб се утвърждава
и те смъртта от нас отнима.
Антонио Мачадо (1875–1939)
Поет и драмописец. Роден в Севиля. Доктор по философия и литература. Преподавател по френски език в Сория, Баеса и Сеговия. Член на Испанската кралска академия. По време на Гражданската война урежда литературното списание „Днешна Испания“ и брани с перо и слово Републиката. Умира в изгнание през 1939 г. в Колиур, Франция.
Творби: „Самоти“ (1903), „Полята на Кастилия“ (1912), „Нови песни“ (1925), „Война“ (1938) и многобройните издания на събрана лирика в Аржентина и Мексико. В Куба съчиненията му са издадени в два тома: „Поезия“ и „Проза“, където са събрани всички негови статии, отзиви за книги и литературни бележки.
По пътищата свечерени
аз замечтан се скитам. Горе
на хълмовете позлатени
бдят дъбовете тъмнокори.
Де води този път невесел?
Вървя по витата пътека
и друмник морен, пея песен.
Припада вечерта полека.
„На обич шипа търпеливо
аз носех във сърцето клето;
един ден го изтръгнах диво:
сега не чувствувам сърцето.“
Притихва в миг полето ширно
и се замисля в тишината.
Прозвънва вятърът немирно
в тополите покрай реката.
Над мен все повече тъмнее;
и пътят, който се изскубва
от мрака и едва белее,
залутва се и се загубва.
И пари мойта жал гореща:
„Шип позлатен, кажи спокоен,
кой би могъл да те усеща
забоден във сърцето свое?“
Припадаше печална
и прашна вечер.
Въртеше се долапът
и пееше водата
в ръждивите му кофи
старинната си песен.
Ах, клето муле старо,
задрямало с юздата
под тъмното ритмично
шуртене на водата!
Припадаше печална
и прашна лятна вечер.
Не знам какъв прославен,
какъв поет чудесен
събра горчивината
на колелото вечно
с хармонията сладка
на струята сънлива
и върза ти очите,
нещастно муле старо!
Но знам, че бе прославен
и бе поет чудесен,
едно сърце узряло
от знание и сянка.
Паласио, приятелю сърдечен,
гиздавата пролет
облякла ли е вече клоните на голите тополи
покрай реката и шосето? Във степта
на буйния Дуеро пролетта е късна,
ала тъй хубава и мила, щом пристигне!…
Дали по брястовете стари
покараха листата пови?
Салкъмите навярно ще са още голи
и заснежено билото на планините.
О, ти грамада на Монкайо, румена и бяла,
далеч под арагонското небе, така красива!
А има ли къпини нацъфтели
между скалите сиви
и бели маргаритки
сред нежната трева?
По старите звънарни
ще да са долетели щъркелите вече.
Ще има сигурно жита зелени
и сиви мулета във угарите черни,
и селяни, които сеят пролетници късни
под дъждовете на април. Пчелите
събират мед от мащерката и от розмарина.
Опада ли цветът на сливите?
Цъфтят ли още теменужки?
Ловци на яребици със примамни свирки
под своите дълги наметала
не ще да липсват там.
Паласио, приятелю сърдечен,
от славеи звънят ли бреговете?
Със първите градински перуники
и първите разпукнали се рози
в една лазурна привечер качи се на Еспино,
високия Еспино[123], дето скъпия й прах почива.
На Франсиско Хинер де лос Риос[124]
Когато си учителят отиде,
в оная утрин светлината
ми каза: „Става три дни,
откакто моят брат Франсиско се не труди.“
„Умря ли?“… „Знаем само,
че ни напусна по една пътека ясна
с поръка: — Помен ми сторете
със работа и със надежди.
Бъдете честни и добри, бъдете туй, което бях
сред вас: човек.
Живейте тук, животът продължава,
умрелите умират, сенките си отминават:
понася, който е останал, и живее, който е живял.
Звънете, наковални! Млъквайте, камбани!“
Към друга светлина по-чиста
замина братът светъл на зората,
на слънцето от работилниците будни,
безгрижният и весел старец на живота.
Приятели, носете
ковчега с тялото му в планината
към върховете сини
на гордата широка Гвадарама.
Там има урви и ровини
със борове зелени, дето пеят ветровете.
Сърцето му спокойно да почива
под някой дъб столетен,
в земя със мащерка, където пърхат
златисти пеперуди…
Там някога учителят мечта
за нова пролет във Испания.
I
Злодейство
Видяха го да крачи между пушки
по някаква безкрайна улица —
под живите звезди, преди да съмне,
да се отправя в нивите студени.
Убиха Федерико,
когато сипваше зора в небето.
Но взводът на палачите смутени
не дръзна да го гледа във лицето.
Като в молба си склопиха очите:
… сам бог не би ти дал спасение…
И падна мъртъв Федерико
с куршум в гърдите млади.
Злодейството извършиха в Гранада,
във неговата просешка Гранада!
В негова Гранада.
2
Поетът и смъртта
Видяха го да крачи сам със Нея
без страх от нейната коса.
А слънцето се вдигаше над кулите
и чуковете върху наковалните
звънтяха с наковалните в бараките.
Любезен Федерико
спореше със Смъртта. А тя го слушаше.
„Понеже вчера в моя стих, другарко,
отекваше шума на твоите сухи длани
и даде хладнина на моите песни,
а на трагедията моя — острието
на твоята коса кована,
аз ще възпявам тялото, каквото нямаш,
косите ти, които вятърът развяваше,
черешовите устни, дето те целуваха…
Днес както вчера, циганко, ти, моя смърт,
нали е хубаво самичък с тебе,
с ветреца на Гранада?… Моята Гранада.“
3
Да се отдалечават ги видели…
Другари, изсечете
в Алхамбра от гранита и мечтата
надгробна плоча за поета!
И нека на една чешма
да плаче вечно там водата,
да плаче и шепти, когато пада:
злодейството извършиха в Гранада,
в негова Гранада!
Пак както вчера… През кепенеца затворен
лъчи и музика; във двора на съседа
златисти плодове висят от теб на педя
и във басейна хладен спи лазура морен.
Севиля! На детинството ни град омаен!
Как ръфа времето напразно паметта ти!
Тъй наша! Спомените съживи си, брате![125]
Защото утре на кого ще е, не знаем.
Огнището ни някой с камъка продаде
на грубия тевтонец, а на мавра гладен
и италианеца — пристанищата сини.
Всели вражда и смут в народа ни юначен,
що мели сам плода на своите маслини
и пости, и копай, и сей, и пей, и плаче.
Една ръка, омразна в свойто заслепление,
Испанио моя, лира между две морета,
наряза твоите хълми, планини, полета
със зони на война и ровове военни.
Вразите, на омраза и коварство челяд,
изсичат твоите дъбрави безвъзвратно,
във пресите ти мачкат твойто грозде златно
и зърното, от твойта пръст родено, мелят.
За кой ли път, за кой ли път, родино скъпа,
туй, що залива вятърът, морето къпе,
играчка на измяна е; сквернѝ забрава
на църквите великолепието едничко;
и туй, що земното ти лоно освещава,
предлага се без срам; продадено е всичко!
Енрике де Меса (1879–1928)
Поет и литературен критик. Учи право. През 1918 г. Испанската кралска академия го награждава за книгата му „Мълчанието на Картуха“. Дълги години е театрален критик на някои мадридски ежедневници.
Творби: „Испански песенник“ (1911), „Езическо цвете“ (1915), „Ханът и пътят“ (1928).
Слънцето прежуря. Нищо
друго не съзира взора,
само жълтите стърнища,
ширнати до кръгозора.
Времето бе дъждовито,
но градушка не удари.
И големите хамбари
пълнят се със русо жито.
През пушилката, до болка
остра, в пладнята гореща
къмто селото отсреща
спуща се една двуколка.
И далеч накрай полята
своя скелет горд възправя
тайнствена и величава
стара мелница крилата.
Хуан Рамон Хименес (1881–1958)
Роден в Могер, провинция Уелва. Завършва колежа на йезуитите. После учи право в Севиля. Почва да пише от юношеските си години. През 1912–1916 г. ръководи изданията на Резиденцията ни студентите. През август 1936 г. напуска Испания и не се завръща повече в родината си. Преподава испанска литература в университета на Порто Рико. През 1956 г. получава Нобелова награда за литература.
Между стихосбирките ще споменем: „Рими“ (1902), „Далечни градини“ (1904), „Чисти елегии“ (1908), „Пасторали“ (1911), „Камък и небе“ (1919), „Красота“ (1923), „Единство“ (1925), „Песен“ (1936), „Песни за новата светлина“ (1939) и др., а от прозата: „Платеро и аз“ (1914) и „Испанци от три поколения“.
Дойдох по тихата пътека
със малко клонче полски рози
на мръкнало.
Зад планината
се раждаше луна червена;
ветрец приятен от реката
поеше сенките с прохлада;
на свойта гласовита флейта
редеше жалби тъжна жаба;
над хълма, потъмнял далеко,
блещукаше една звездица.
Дойдох по тихата пътека
със малко клонче полски рози.
В спокойствието на тез долини,
изпълнени с тъга потайна,
трептят под небесата сини
звънците медни на чердата;
заспива слънцето в тревата;
от бреговете позлатени
се вслушват китните дървета
в шуртението на водата.
Пастирът мълчалив почива
върху голямата си гега,
загледан в аления заник
на пролетта; и от ливада
в ливада кротките му крави
изкачват бавно планината
с далечната звънлива песен
на своите звънци плачливи.
… Пастире, засвири старинна
и жална песен с твойта флейта;
плачи в дълбоките долини,
посърнали и нажалени;
плачи за злака на земята,
за диаманта на водите,
плачи за слънчевия блясък
и залезите на душата.
И нека всичко тук, пастире,
залее с жалби твойта флейта:
полята родни на Испания
разстилат се зад Пиренеите.
Рекох й, че ми хареса —
слушаше, поглед навела.
И любовта е напролет
също облечена в бяло.
Вдигна очите си сини
и се във мене загледа
с плаха и тъжна усмивка
върху моминските устни.
Колчем напролет по заник
минех край тяхната къща,
виждах я строга на прага,
цяла облечена в бяло.
Не ще се върна аз. Нощта,
смълчана, топла и спокойна,
ще приласкай света с лъчите
на своята луна самотна.
Там няма да е мойто тяло
и през прозореца отворен
ще влезе лек и хладен вятър
за моята душа да пита.
Не знам дали ме чака някой
от моята разлъка дълга,
или портрета ми целува
със топли сълзи и милувки.
Но пак ще има росни китки,
звезди, въздишки и надежди
и обич в улиците здрачни
под сянката на гъсти клони.
И ще звъни това пиано
като в оная нощ спокойна,
но няма да го слуша никой
от моя празен чер прозорец.
О, печална, разбита талига,
трополиш ти безспир в паметта
В един кът на душата се гуши
тихо както тогава сърцето.
Твойта чиста сълза, о зорнице,
свети в тъмното все тъй голяма,
затрептяла над хълма задрямал
и зелените кротки полета.
Бе зелено небето дълбоко
и се будеше друмът тогава,
напоен със ухания свежи
на сено, на пшеница и лято,
воденицата бъбреше вечно,
буден пееше някъде славей,
руменееше чистото, свежо,
снежнобяло чело на зората.
И в душата ми спомен се ражда,
блясват сълзи и вдига пердето
пак ръката моминска позната
при шума на талигата стара…
Виждам пак под луната изгряла
да синее самотно шосето
и усещам на моите устни
пак целувките нейни да парят.
Несетно вечерта припада
върху тъгата на полето.
От окосените ливади
ухае на сено и билки.
Заспаха боровете стари.
Със блясък теменужен грее
високо над рида небето.
Един събуден славей пее.
Вървя по витата пътека
подир една печална песен,
на същото годишно време
пропита с аромата пресен.
Оплаква тази песен свята
не знам каква любов умряла
през друга вечер, в друго лято
със мирис на сено и билки.
Там горе пее птица,
тук доле пей водата.
(Там горе и тук доле
излива се душата.)
И между два напева
една колона бяла!
Звездици, листи, птица;
вода, клонаци, корен.
И между две въздишки
една колона бяла.
(Прекрасен ствол, делиш ти
душата от душата!)
Люлей напев звездата,
струята — клона свиден.
(Там горе и тук доле
потрепва ми душата.)
На боровете върху мрака се спря за миг един небето,
избяга вятърът, дойдоха водата, злакът и щурчето.
Вървях аз, пеейки унесен, със радост в тъмните зеници,
по пътя, който пуст и тайнствен се виеше ведно с реката,
и минал край развалините на мавърската воденица,
видях високото момиче със поглед да следи водата.
— Момиче, да не би да гледаш реката как тече? — Аз гледам
дали не си отива също и мойта песен с нея редом.
Дойде си вятърът, избяга водата, злакът и с щурчето,
със колелото воденично поде да се върти небето.
И аз се върнах мълчаливо, с несбъдната мечта в душата,
по пътя, който пуст и тайнствен се виеше ведно с реката.
Ще си отида аз. И ще останат птиците да пеят;
и ще остане моята градина със дървото си зелено
и кладенецът бял.
Небето всяка вечер ще е синьо и спокойно;
и ще звънят, тъй както тая привечер звъняха,
камбаните на старата звънарна.
Онез, които ме обичаха, ще бъдат мъртви;
и всякоя година моето селце ще става ново
и в тоя кът от моята градина, цъфнала и бяла,
ще скита натъжена моята душа.
Ще си отида аз; и сам ще бъда без огнище,
без злачното дърво, без кладенеца бял
и без небе лазурно и спокойно…
И ще останат птиците да пеят.
Как, смърт, да се страхувам
от тебе? Та не се ли трудиш тук?
Не те ли гледам със очите си; не ми ли казваш,
че ти не знаеш нищо, че си празна
и несъзнателна? Със мене
не вкусваш ли ти всичко: слава,
самотност, немотия и любов?
Нима не ми понасяш, смърт,
живота всекидневен упорито?
Не те ли мъкна и не те ли водя,
о сляпа, като твой водач?
И не повтаряш ли с уста покорна
това, което искам ти да кажеш? Не търпиш ли,
робиньо, добрината, със която аз те принуждавам?
Какво ще кажеш ти, какво ще видиш, де ще идеш
без мене? Няма ли да бъда аз,
смърт, твоя смърт, която, смърт,
с уплаха трябва да следиш, да галиш, да скъпиш?
Леон Фелипе (1884–1967)
Роден в Табора (Самора). Завършва аптекарство. Дълго време лектор по испански език в Мексико и САЩ. Умира като изгнаник в Мексико през 1967 г., където му е издигнат и паметник.
Творби: „Стихове и молитви на пътника“, в две книги, съответно 1920 и 1929 г., „Антология“ (1935), „Разбита антология“ (1947) и „Събрани стихотворения“ (1970). Превел е на испански творби от Шекспир и Уитман.
Разглобете този стих.
Отнемете му на римата ресните,
ритъма, размера
и самата му идея.
Думите му попревейте
и ако след туй остане все пак нещо,
тъкмо то
поезия ще бъде.
Има ли значение тогава,
че звездата
е далечна
и на розата са свехнали листата?
Все едно, до нас ще стигат
блясъка и аромата.
Не пътят ми носи умора,
сегашният път.
Не измаря
един-единствен завой.
Измаря
съществуването цял един ден,
час подир час
и ден подир ден цяла година
и година след година цял живот
в кръг като градинарски долап.
Моят живот е,
камъко,
като теб. Като тебе,
камъче дребно;
като тебе,
камъче леко;
като тебе,
песен, търкулната лудо
по шосета
и пътеки;
като тебе,
който в дни на тревога
се забиваш
в калта на земята
и после
искриш
под конски копита
и колелета;
като тебе негоден да бъдеш —
ни камък
на къща търговска,
ни камък
на съдебна палата,
ни камък
на кралски дворец,
ни камък
на църква;
като тебе, който се скиташ далеко,
като тебе,
създаден навярно
само за прашка,
камъче дребно
и
леко…
О, тая мъка,
мъката да нямаш вече сълзи;
мъката да нямаш вече плач,
праха за да полееш.
О, тоя поплак на Испания,
която днес е само засуха и бръчка…
гримаса,
покруса суха на земята
под небеса без дъждове
и хълцане на геранило
над празен кладенец,
стар механизъм на плача без сълзи!
О, таз испанска паметна гримаса,
гримаса смешна и трагична!
Сух поплак на праха
и по праха…
праха на всичките износени неща в Испания,
праха на всичките умрели
и всичките развалини в Испания…
праха на стара каста,
загубена в Историята навеки!
Сух поплак на праха
и по праха. Прахът
на къща без стени
и род без кръв,
на очни кухини без сълзи
и вади без вода…
Сух поплак на праха
и по праха, безсилен да се слепва,
за да се построи един коптор,
нито да се закрили една надежда.
Проклет и жълтеникав прах,
ти ни донасяш злобата и гордостта
на векове
и векове,
и векове…
Защото тоя прах не е от днес,
ни е дошъл отвън:
че всички ний сме африканци и пустиня.
. . . . . . . . . . . . . . .
Земя неоросявана и песъчлива,
до сетни сълзи изцедена плът,
бунтовен прах на злобни канари
и враждебни лави,
безплодни атоми на жълта
пустиня,
мъстителни бодили
и пясъчник на завистта…
очаквайте забравени и сухи,
дордето се разлей морето.
Аз много работи наистина не зная.
Аз казвам само туй, което съм видял.
А аз видях:
че люлчицата на човека люлкат с празни думи
че повика тревожен на човека давят с празни думи
че плачовете на човека задушават с празни думи
че на човека костите погребват с празни думи
И че страхът човешки
е изнамерил всички празни думи.
Аз малко работи наистина познавам.
Но ме приспиваха със всички празни думи…
Аз зная всички празни думи.
В памет на Ектор Маркес,
капитан от испанската търговска
флота, който умря в открито море и
го погребаха в Ню Йорк.
Матроси,
защо вий на земята давате това, което не е нейно
и вземате несправедливо от морето?
Защо сте го погребали, матроси,
когато той бе воин на морето?
Челото му запалено, далечен фар;
очи лазурни, плът от йод и сол.
Умря на своя мостик горе,
в окопа си подобно воин на морето;
със розата на ветровете във ръката,
когато късаше листата
на звездата пътеводна.
Защо сте го погребали, матроси,
и то в една земя без раковини?
На плажа черен!… Там,
върху брега злокобен
на другото море;
Ню Йорк —
цимент, желязо, камък в буря, —
където е безпомощно да стигне
циклопското око на фара,
което корабокрушенци търси;
където кулите и мостовете свършват;
където се не вижда пяната надменна
на белите небостъргачи;
в останките на улиците мръсни
последното предградие пробили;
където се на елеваторите тъмната змия възвива,
за да се напъха във града отново…
Там, в гробищната тъмна пръст, матроси,
погребали сте капитана.
Защо сте го погребали, матроси,
защо бе той погребан,
когато като най-добрия капитан умря
и неговия дух — лих вятър, пяна, вълнение —
е тук между морето и нощта?…
Защото моите крака са уморени,
очите ми са слепи,
изсъхнала ми е устата
и тялото по-леко и покорно,
за да навлезе в синкавия въздух.
Отивам си, защото няма пътища за мене на земята.
Излязох от водата, във кръвта живях
и днеска вятърът ме чака
при слънцето да ме откара…
Излязох от морето… и във огъня ще свърша.
Залутан скитах по света и просех хляб и светлина.
И слънцето е хляб и светлина!
Вижте как излиза от пещта
и в утринта възлиза то за всички
със двойната корона от брашно и от стъкло!…
О, древен, щедър бог, изгонен от човека!
Ти вечно там, редовен във класа и във зората,
аз тука, изгладнял и сляп, с гласа си просешки, изгубен
във Историята толкоз пъти:
сега ми дайте хляба, та до слънцето
аз утре да заема мойто място.
Хосе Морено Виля (1887–1957)
Роден в град Малага. Учи при йезуитите. От 1904–1908 г. живее в Германия, изучава химия. През 1927 г. се премества да работи в САЩ. Умира в изгнание.
Творби: „Пътникът“ (1914), „Борби на мъка и радост и тяхното преображение“ (1915), „Сбор“ (1915), „Безкрайни мостове“ (1936), „Антология, Музиката, която носех“ (Лосада, 1949).
Ботуши груби и шинела тежка,
пищов и пушка: ето го човекът.
С брада небръсната и гъста
той храчи, проклетисва, крачи
със твърд вървеж и поглед вперен,
спи несъблечен: ето го човекът.
Такъв е тук човекът днешен
и друг човек не се съзира
във улицата, влака, входа,
под дъждове, под слънце,
между катурнати столове,
фенери вече загасени,
между книжа омазани и мръсни,
които севернякът зимен гони.
Градът от край до край е негов
и малко го тревожи
къде ще подслони
главата своя натежала
с умората на десет нощи.
Изглежда, не е имал
стада, ни работа в полето,
ни близки да го гледат
или жена да й се радва.
Той пие, пее, бие се и гине
(такава е съдбата на мъжете),
кажи-речи, не знае нищо
(това се случва на мъжете).
Би искал той да е стопанин
и равен на останалите люде.
Би искал също да се учи,
да има хляб, легло и почит,
да има работа, да се развлича
и всичките неща, които
човек създава за човека
или природата му дава
като поредна придобивка.
Под бавната дъждовна зима
между оръдията тежки
аз виждам как човекът скита
в града опустошен, огромен
като една фиданка млада,
която дири своя корен.
Това е днешният човек!
Педро Салинас (1891–1951)
Поет и литературен критик. Роден е в Мадрид и умира в Бостън (САЩ). Учи правни науки. Доктор по философия и литература.
Професор в Севиля и Мурсия. Лектор по испански в Сорбоната и в университета на Кеймбридж.
Творби: „Предчувствия“ (1923), „Злочестина“ (1929), „Безпочвена любов“ (1931), „Гласа на тебе дължим“ (1934), „Право на обич“ (1936), „Събрана лирика“ (1955). „Всичко по-сияйно“ (1949) и „Доверие“ (1954).
Други творби: „Хорхе Манрике, традиция и оригиналност“ (1947), „Поезията на Рубен Дарио“ (1947) и „Отговорността на писателя“ (1960).
Вода в нощта, змия безкрайно колеблива
със съсък слаб и посока неизвестна;
кой ден си сняг, кой ден — море? Кажи ми:
кой ден си облак, ехо свое
и сухо зеленясало корито?
Кажи ми.
— Няма да ти кажа: между устните ме имаш,
целувка аз ти давам, не и светлина.
Съчувствието нощно теб ти стига,
останалото остави
на сянката, защото аз съм сътворена
за жаждата на устните, които никога не питат.
Прости, че ида да те търся
тъй непохватно, вътре
във тебе.
Прости ми болката по някой път.
Но искам аз от теб да извлека
най-хубавото твое ти,
което ти не си видяла, а аз виждам,
плувец в най-скътаната твоя глъбина.
И да го уловя,
да го държа високо, както
държи дървото сетнята заря,
която го със слънцето събира.
Тогава ти
във свойто търсене до най-високото ще стигнеш.
За да се добереш до него,
издигната над себе си, каквато те обичам,
ти миналото си докосваш само
със розовите пръсти на нозете,
изпънала снага, и се възкачваш
от тебе в теб самата.
И новото създание, което ти ще бъдеш,
тогаз на мойта обич нека отговори.
Не си ти вече тук. Това, което
от тебе виждам, плът, е само сянка.
Душата ти отишла е далеко,
където ти едва ще бъдеш утре.
Но тази вечер ми предлага още
заложници лъжовни, уморени
и бавни жестове, усмивки смътни,
едва разсеяна печална обич.
Големият копнеж да отпътуваш
те е отвел, където ти желаеш,
далеч оттук, където в тоя миг
ми казваш ти: „Аз съм със тебе, гледай.
И своето отсъствие ми сочиш.“
Защо те питам аз къде си,
щом сляп не съм,
щом ти стоиш пред мене?
Щом аз те виждам
как идеш и се връщаш
ти с твойто стройно тяло,
което се превръща в глас,
тъй както пламъкът във дим,
в неосезаем въздух.
И аз те питам пак,
и аз те питам от какво си
и на кого си;
разтваряш ти прегръдки
и ми показваш
прекрасния си лик
и казваш, че си моя.
А аз те питам още.
Ти първом чрез мълчанието смогна
да влезеш в мен; в душата ми нахлула
като вихрушка мълчалива,
отвя ти мигом съществата празни,
които населяваха ме всуе.
И твоето владичество започна
с мълчание такова,
че то се смесваше почти с небитието.
И бе досущ като небето
между нощта и идващия ден,
когато то изглежда пусто
и като че опразва се за светлината,
прииждаща и неизбежна.
Огромна сцена, тишина хоризонтална,
която се изпълва цяла,
защото твоите устни се разтварят нежно.
И беше ти накрая глас, и толкоз хубав,
че можеше да бъде взет за поглед.
Глас, който не е бил слуга
на никакъв език, на никакви слова;
клавиши само,
където свириш вечната си песен.
И тъй, когато ти говориш,
говориш не за да спасяваш
нещата мимолетни от забрава.
Пребъдва твоят глас, гласът ти гол,
що сам незабравим се назовава.
Хорхе Гилен (1893–1984)
Роден във Валядолид. Доктор по философия и литература. Бил е лектор и професор по испанска литература в Сорбоната, в Оксфорд и в Харвардския университет. Доскоро изгнаник.
Творби: „Кантико“ (1936), „Вик“ (1957), „Посвещение“ (1967) и „Въздух наш“ (1968).
Каква луна, какъв април!
Как тих и бистър е просторът!
Което съм загубил аз,
със птиците ще се завърне,
със веселите им ята,
които в своя хор предутрен
цвъртят, цвъртят, цвъртят, цвъртят
без помисъл за благодарност.
Над мен голямата луна
в небето неподвижна висне.
Такъв, какъвто бях преди,
откривам се под своите мисли.
На щастието от върха
внезапно славей ще запее.
Руменина, руменина
между ветреца и небето.
Загубените младини
загубени ли са? Душата
отминалите светли дни
живей отново под луната.
Върху отсрещната стена,
под слънцето, което щедро
се лее златно и засеня
петната светнали, спокойно
огряването се мени.
Засмяно слънцето се качва
по бялата стена. Радушно
материята го посреща.
И на едно дърво върхарът,
дордето лист по лист припича,
предава се и се отдава,
действителното ме пленява.
Заскитай сред зеленината,
долавям аз едно ухание,
което свойто тайно свойство
ще ми дари: онуй далечно,
далечно толкова, че даже
не знае себе си. Подарък
на свят един незаменим:
вървя и нося го в душата!
С колко благородство крачат
задружно всички тез младежи
и справедливост прогласяват,
реда объркват, викат силно,
така невинни са лицата,
тъй горда стойката и ходът
със погледа, отправен дръзко
към бъдеще необичайно,
което днеска е в очите
и шествува върху асфалта
на улиците разлюлени
от стъпките и гласовете
на таз навалица синовна,
оркестър от гърла и мишци,
наивно предана и вярна
— поток от искреност, — послушна
на по-големите по възраст,
по безсърдечност и по блясък,
ключари на една тъмница,
де в мрак зазидано е всичко,
без път към бъдеще човешко:
ни към това, което искат
тез, дето дефилират млади,
великолепни пред тирана.
Изгнанието дълго свърши вече.
Не е на никой тая пропаст сляпа,
не дала, изоставена без име,
на мъртвия дори човешко място.
Родина няма за туй тъмно дъно,
забутано във гробището старо,
където ние в тоя час еднички
стоиме — чужденци опечалени.
Изгнаникът във тоя кът почива:
в изгнанието му земя последна.
Хосе Бергамин (1895–1983)
Роден в Мадрид. Поет, философ и есеист. Издава много книги стихове и проза. Ще споменем: „Ракета и звезда“ (1923), „Характери“ (1926), „Испански списък“, три книги (1937–1940), „Като се връщам“ (1962), общо 15 книги и 7 пиеси.
Доскоро изгнаник.
Връщането не е връщане назад.
Онова, което искам от Испания,
то не е далечният й спомен:
не усещам никаква тъга по нея.
Искам аз да я усетя само:
моите нозе пръстта й да докосват;
светлината й в очите ми да грее
и да ослепява моя поглед,
въздухът й да навлиза в мене
чак до костите на моята душа.
Връщането не е връщане назад.
Не изпитвам никак съжаление:
миналото вече се не връща,
върне ли се, то е привидение.
Искам аз да се завърна само,
без назад да се завръщам с нищо.
Искам аз да виждам и докосвам
със петте си сетива Испания,
и, възкръснала, да я усещам
като животворен сън наяве.
Искам да я видя аз отблизо,
гръд до гръд, очи в очите:
пак да я позная, като пипам
белега на тежките й рани.
И защото моята душа е мъртва,
непогребана, далеч от нея,
искам във земята й да се завърна,
за да мога да я погреба.
И когато я земята скъта
в топлата си пазва като зърно,
искам, върнал се, да се надявам,
та надеждата й да се върне.
Връщането не е връщане назад;
аз не се завръщам никога със нищо.
Херардо Диего (1896–1987)
Роден в Сантандер. Завършва философия и литература. Член на Испанската кралска академия. Носител на национална награда за литература (1924). Съставител на „Антология на съвременната испанска поезия“ (1934), която има много издания.
Творби: „Човешки песни“ (1925), „Ангелите на Компостела“ (1943), „Романси за годеницата“ (1943), „Непълна биография“ (1953), „Любов само“ (1958) и Втора антология на стихотворенията му (1968).
А твойто детство, де е то, кажи ми?
Аз искам твойто детство.
Водата, дето пи,
цветята, дето стъпка,
възлюбените плитки,
изгубените смехове
как може да не са били те мои?
Кажи, защото аз по тях тъгувам.
Петнадесет години само твои, нивга мои
Не крий от мене свойто детство.
Моли се бог да върне времето назад.
Ще се повтори твойто детство
и ние заедно ще си играем.
Река Дуеро, стар Дуеро,
не слиза никой с теб да тръгне,
не спира никой, за да чуе
звънът на твойта вечна строфа.
Коварен или равнодушен,
градът ти хладно гръб обръща.
Не иска в твойто огледало
зида си нащърбен да вижда.
Дуеро стар, ти се усмихваш
сред корените си сребристи,
докато лошавите жътви
със своите романси мелиш.
Между светиите от камък
и чародейките тополи
минаваш и с вълните носиш
слова за обич, сладки думи.
Кой едновременно би могъл
спокоен и в неспирен поход
един и същи стих да пее,
но винаги с вода различна?
Река Дуеро, стар Дуеро,
не слиза никой с теб да тръгне
и вече никой не желае
да чуе твойта вечна строфа.
Еднички влюбените млади
при теб дохождат да те питат
и ронят в твойта бяла пяна
слова за обич, сладки думи.
Федерико Гарсия Лорка (1898–1936)
Роден във Фуенте Вакерос. Учи правни науки в Гранада. През 1929–1930 г. посещава Америка, Канада и Куба. През 1934 г. — Буенос Айрес. Редактира литературното списание „Петел“. Убит от фалангисти през август 1936 г. досам гранадското село Виснер.
Творби: „Песни“ (1927), „Цигански романси“ (1928), „Плач за Игнасио Санчес Мехиас“ (1935). Събрани съчинения и шест тома (1938–1942), издание на Лосада, Буенос Айрес.
Далеч
усмихва се морето.
Зъби от пяна,
устни от небе.
— Какво продаваш, моме тъжна,
с гърдите голи и злочести?
— Продавам аз, сеньор, водата
на морето.
— Какво ми носиш, момко черен,
примесено с кръвта ти буйна?
— Сеньоре, нося аз водата
на морето.
— Кажи ми, сълзите солени
отгде извират, мила мамо?
— Аз плача със водата
на морето.
— Сърце, а тая нетърпима
горчивина къде се ражда?
— Безкрай горчива е водата
на морето.
Далеч
усмихва се морето.
Зъби от пяна,
устни от небе.
Когато умра,
погребете ме с мойта китара
под пясък и глина студена.
Когато умра
между портокали
и мента зелена.
Когато умра,
погребете ме вий, ако щете,
в един ветропоказател.
Когато умра.
Аз усещам
как пламти във моите жили
кръв гореща,
пламък ален, който окосява
мъките във моето сърце.
Плискайте вода, жени,
аз ви моля;
и кога изгаря всичко,
само саждите отлитат
с ветровете.
Умра ли,
оставете балкона отворен!
Момчето яде портокали.
(От моя балкон аз го виждам.)
Жътварят ожънва житата.
(От моя балкон аз го чувам.)
Умра ли,
оставете балкона отворен.
Аз я отведох на реката;
бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж.
Бе през нощта на свети Яков
и с дълги уговорки стана.
Фенерите се загасиха
и се разпалиха щурците.
Чак при последната ограда
допрях гърдите й заспали
и се отвориха те мигом
подобно люлякови гранки.
Колосаната нейна фуста
във моите уши пращеше
безспир като парче коприна,
раздирано от десет ножа.
Дърветата с върхари тъмни
израстваха пред нас грамадни
и лаеше отвъд реката
с далечни псета кръгозорът.
Щом минахме безмълвно двама
къпини, тръни и тръстики,
коравият й кок изрови
във тинята една трапчинка.
Аз смъкнах мойта вратовръзка.
Тя смъкна горната си дреха.
Аз — ремъка със пистолета.
Тя — своите четири корсета.
Такава гладка кожа нямат
ни охлювът, ни кринът нежен
и не гори с подобен блясък
дори кристалът под луната,
Под мен в уплаха като риби
изплъзваха й се бедрата,
ту пламнали като жарава,
ту като сняг и лед студени.
По най-добрия друм безумно
през тая тъмна нощ препусках,
седефена кобила яхнал
без никаква юзда и стреме.
Аз като мъж не ще повторя
това, което тя ми каза,
защото моят ясен разум
ме учи предпазлив да бъда.
Изцапана от кал и ласки,
аз я отведох от реката.
А кремовете с дълги саби
се биеха със злия вятър.
Държах се както подобава
на всеки циганин достоен.
Дарих я на раздяла щедро
с красива кошница от слама
и не склоних да я залюбя,
защото имаше си мъж,
а каза ми, че е девойка,
кога я водех към реката.
На Емилио Аладрон
Безсънна моя самотия!
Очите, малки на плътта ми
и на жребеца ми — големи,
не се затварят никак нощем,
но и не гледат там, където
спокоен се отдалечава
един сън със тринайсет лодки.
Но вечно бистри и сурови,
оръженосци, стражи будни,
очите ми на север гледат,
цял от гранити и метали,
без жили дето мойто тяло
допитва се до карти ледни.
Нападат белите волове
на бързея отвред момците,
изкъпващи се въз луните
на техните рога извити,
додето чукове възпяват
въз наковални лунатични
безсънието на ездача,
безсънието на жребеца.
На двадесет и пети юни
бе известено на Амарго:
ти вече можеш да отрежеш
във двора своите олеандри.
Кръст начертай върху вратата,
сложи си името отдолу,
че бучиниши и коприви
ще избуят от твоя хълбок
и шишове от вар гасена
ще ръфат твоите обуща.
Това ще стане нощем, в мрака,
посред магнитните рътлини,
там, де чердите на водата
тръстиките насъне пият.
Поискай свещи и камбани.
Свикни ръцете си да скръстваш
и вкусваш ветровете хладни
като гранити и метали,
че след два месеца, Амарго,
под белия саван ще легнеш.
Замахва гневно свети Яков
в простора сабя от мъглявост
и от плещите на небето
потече тягостно мълчание.
На двадесет и пети юни
отворил бе очи Амарго;
на двадесет и пети август
се просна, за да ги затвори.
Мъже по улицата слизат
да видят клетника осъден
как приковава на стената
самотността си усмирена.
И с твърдия си римски изглед
безукорен и бял саванът
прилягаше си на смъртта му
по свойта строга скъпа тъкан.
Във пет часа след пладне.
Бе точно пет часа след пладне.
Едно дете донесе бял чаршаф
във пет часа след пладне.
Един панер със вар, приготвена отрано,
във пет часа след пладне.
Останалото беше смърт и само смърт
във пет часа след пладне.
Отвя далече вятърът памука
във пет часа след пладне.
И окисът пося кристал и никел
във пет часа след пладне.
На смърт се бият гълъбът със леопарда
във пет часа след пладне.
Едно бедро — със рог един отчаян
във пет часа след пладне.
Разсипаха безбройни тежки звуци
във пет часа след пладне
камбаните от пушек и арсеник
във пет часа след пладне.
По ъглите тълпи от хора мълчаливи
във пет часа след пладне.
И само на бика сърцето бие гордо
във пет часа след пладне.
Когато се потта от сняг порони
във пет часа след пладне,
когато бе арената със йод покрита
във пет часа след пладне,
смъртта във раната яйцата си положи
във пет часа след пладне,
във пет часа след пладне,
бе точно пет часа след пладне.
Един ковчег със колела наместо одър
във пет часа след пладне.
Звънят му на ухото флейти и пищяли
във пет часа след пладне.
Върху челото му бикът мучеше вече
във пет часа след пладне.
Сияеше му стаята от смърт и мъки
във пет часа след пладне.
Гангрената пристига отдалече
във пет часа след пладне.
Рог снежнобял през слабината млада
във пет часа след пладне.
Като слънца му раните горяха
във пет часа след пладне
и чупеше прозорците тълпата
във пет часа след пладне.
Във пет часа след пладне.
Ах, тези страшни пет часа след пладне
Бе пет часа на всички циферблати.
Бе притъмняло в пет часа след пладне.
Не искам да я видя!
Кажете на луната да изгрее,
не искам на Игнасио кръвта
въз пясъка да видя.
Не искам да я видя!
Луната се открива цяла,
бял кон на облаци спокойни.
Блещука сънната арена
с върби по всички бариери.
Не искам да я видя!
И нека моят спомен да помръкне!
Ясмините невинно бели
за тая гибел известете!
Не искам да я видя!
А кравата на дните стари
облизваше с език печален
муцуна от червени кърви,
по пясъка разлени,
и биковете на Гисандо
почти от смърт, почти от камък
мучеха като две столетия,
досита бъхтали земята.
Не искам да я видя!
Игнасио, смъртта нарамил,
се изкачи по стъпалата.
Той търсеше зората бяла,
ала я нямаше зората.
Той търси своя верен профил,
ала сънят го заблуждава.
Той търси свойто стройно тяло,
а си кръвта изтекла найде.
Не искайте от мене да я видя!
Не искам да усещам аз струята
как мъничко по мъничко отслабва,
струята, дето озарява
най-предните места и пада
по кожите и кадифето
на жадната възбудена тълпа.
Кой там ми вика да погледна?
Не искайте от мене да я видя!
Очите му не трепнаха, когато
до себе си рогата остри зърна,
но майките страхотни
издигнаха глава.
И чак от пасбищата като вятър
изви се зов на гласове потайни
към стадото от бикове небесни,
пастири на мъглата бледа.
Не е видяла княз до днес Севиля
по хубост и по смелост с него равен,
ни сабя като неговата сабя,
пито сърце така правдиво.
Като река от лъвове сърдити
бе неговата чудна сила
и като торс от светъл мрамор
бе очертана мъдростта му.
На Андалусия небето
му позлатяваше главата
и неговият смях бе цвете
от прелест и от разум.
Какъв безстрашен бикоборец!
Какъв добър планинец в планината!
Как беше благ със класовете!
Как твърд със шпорите звънливи!
Как мил и ласкав със росата!
Как ослепителен във празник!
Как страховит на тъмнината
със бандерилите последни!
Но ето вече спи навеки.
И мъховете, и тревата
със пръсти сигурни разтварят
цвета на неговия череп.
И пеейки, тече кръвта му,
тя пее по лъки и по ливади,
по ледени рога се плъзга,
люлей се без душа в мъглата,
с копита хиляди се сблъсква
като език печален, дълъг, тъмен,
за да остане локва от агония
до звездния Гвадалкивир!
О бяла крепост на Испания!
О черен бик на скръб и мъка!
О кръв могъща на Игнасио!
На неговите вени славей!
Не.
Не искам да я видя!
За нея няма на света потир,
ни има ластовици да я пият,
ни светъл скреж да я смразява,
ни песен, ни поток от лилии,
ни със сребро кристал да я покрива.
Не.
Не искам да я видя!
Камъкът е чело, дето сънищата стенат
без вода шуртяща, нито кипариси скрежни.
Камъкът е рамо, годно времето да носи
с дървеса от сълзи, от кордели и планети.
Аз видях как тичат дъждовете към реките,
как ръце издигат, изподупчени и крехки,
за да ги хване проснатият тежък камък,
дланите да смаже, без кръвта им да попие.
Камъкът събира посеви, мъгли и бури,
полусиви вълци, скелети на чучулиги;
но не дава звуци, ни кристали, нито огън,
а арени само и арени, и арени.
Върху камъка е благородният Игнасио.
Свърши; що се случи? Погледнете му лицето;
залезът покри го със петна от жълта сяра,
а смъртта му даде вид на тъмен минотавър.
Свърши. Той е мъртъв. Дъжд в устата му прониква.
Вятърът напусна като луд гръдта му празна,
ала любовта му, със сълзи от сняг пропита,
изведнъж се стапя горе в пасбищата тучни.
Що си шепнат? Тегне тук мълчание зловонно.
Ний следим как бавно тялото се заличава
и с бездънни дупки виждаме да се изпълва
ясната му форма, дето славеи звучаха.
Кой савана бърчи? Думите му са лъжовни!
Тук не пее никой, нито в ъгъла ридае,
ни боде със шпори, ни усойницата плаши;
тук с очи разкрити искам аз да видя само
туй могъщо тяло, за което няма отдих.
Искам тук да видя хората със глас гръмовен,
на коне и бързеи укротители безстрашни;
хора с кости звънки, хората, които пеят
със уста засмяна, пълна с кремък и със слънце.
Искам да ги видя. Тук пред този хладен камък.
Пред туй стройно тяло с изпокъсани дезгини.
Искам да ми кажат де е изходът за този
капитан прославен, от смъртта без време свързан.
Нека ми посочат плач като река, която
под мъгли сребристи, между брегове високи
мъртвия Игнасио да отнася и се губи,
без да чуй на биковете двойното мучение.
В кръглата арена на луната да се губи,
на луната, бледа като хилаво момиче,
да се губи в мрака, дето рибите не пеят,
в бурените бели на замръзналия пушек.
Не, лика не искам да покривате със кърпа,
нека той привикне към смъртта, която носи.
Топлото мучение не усещаш ти, Игнасио.
Спи. Лети. Почивай. И морето тъй умира.
Не те познава волът, ни смокинята,
ни мравката в дома ти, ни конете.
Не те познава здрачът и детето,
защото ти завинаги погина.
Не те познава твоят кръст огромен,
ни черния атлаз, потънал в плесен.
Не те познава тихият ти спомен,
защото ти завинаги погина.
Ще дойде с охлювите хладна есен,
с висла от облаци и мрак в горите,
но никой няма да се взре в очите,
защото ти завинаги погина.
Понеже ти завинаги погина,
тъй както всички мъртви на земята,
тъй както мъртвите, които се забравят
сред купчината от избити псета.
Не те познава никой. Не. Но аз те славя.
Сега възпявам твоя облик, твойта прелест,
на твоя ум забележителната зрелост,
охотата за смърт, устата й корава,
веселието мъжко, в скърби потопено.
А тъй чист андалусец, тъй богат на приключения,
дордето се роди, ще изтекат години.
Аз славя хубостта му, думите ми стенат
и спомням тъжен вятър от маслините.
Висенте Алейсандре (1898–1984)
Роден в Севиля. Завършва право. Член на Испанската кралска академия. Нобелова награда за литература (1977).
Творби: „Пространство“ (1928), „Саби като устни“ (1932), „Разрушението или любовта“ (1935), национална награда за литература; „Сянка в рая“ (1944), „Райски стихове“ (1952), „История на сърцето“ (1954) и др. В проза: „Срещи“ (1958).
Ще дойдеш и ще си заминеш тихо,
ще тръгнеш от едно шосе,
по друго. Ще те видя
и няма да те виждам после.
От мост на мост ще преминаваш.
Пред твоята походка бърза
светликът весел ще отстъпва.
Като момче следил бих с поглед
потеклите води надолу
и как огледан твоят образ
тече със тях и отминава.
Кракът отпечатва дребен
следата на своите пръсти
върху нежния морски пясък,
който вятърът дълго целува.
Вдига пясъка, носи го палав,
на моята гръд го слага
и в същия миг, още топли,
пет пъпки от плът усещам.
И кроткият жест на ръката,
с който мигом вятъра отблъсвам,
е сякаш отливка точна
на бързия крак побягнал.
Ала отминал нехайно,
отново се втурва ветрецът
и със ситен дъжд от пясък
кракът пада разпръснат.
Имаше чипо носле, беше дребна.
Как обичаше само да тича по пясъка!
Тя се гмуркаше лудо в морето
и не знаеше що е уплаха.
Тя плуваше там като в своя рождена стихия.
Вълните я бяха понесли към плажа,
невинна въз бялата пяна,
с разкрити очи в светлината.
По ситния пясък се плъзваше бавно с вълните
и се смееше тя
със смеха на дете във смеха на морето
и ставаше мокра и мъничка,
сякаш излязла сега от седефена мида,
и навлизаше в древната суша,
от талазите носена кротко.
Не си ли припомняш?
Разкажи ми какво си видяла на морското дъно!
Кажи ми, кажи ми! — я молех настойчиво аз.
Не си спомняше нищо.
И скачаше пак с бистър смях във водата
и се изтягаше върху вълните покорно.
Аз също влязох в тая къща,
съгледах майката да шие.
Една мома, почти жена (би казал: колко
хубава и стройна е израсла),
очи подигна, тъмни и големи, но не ме погледна.
Детенце, дребна сянка, вик един
и шумоление по пръстения под
докосна моите пети, без да ме види.
Отвън на входа биеше човек
уверено едно желязо.
Аз влязох и не ме видяха.
Аз влязох през една врата, за да изляза пак от друга.
Полюшна дрехите им сякаш някакъв ветрец.
И дъщерята вдигна лик, очи големи, празни,
и сложи пръсти на челото.
Гръдта на майката излъхна
една въздишка мълчалива и дълбока.
Детето уморено склопи кротичко очи.
Бащата своя чук остави
и се загледа в синкавия заник.
Прекрасно е, прекрасно скромен и доверчив, дълбок и животворен
да се почувствуваш под слънцето, между останалите тласкан,
понесен, воден, смесен, грохотно повлечен.
Не е добре
да оставаш на брега,
подобно вълнолом или подобно мекотело,
което, станало варовик, канара наподобява.
Ала е чисто и спокойно в щастието да се плъзнеш,
да течеш и да се губиш,
да се намираш във движението, с което
мощното сърце на хората трепти разпространено.
Тъй както оня, що живее там, не знам на кой етаж,
видях по стълби някакви да слиза,
да нахълтва смело във навалицата и да се изгубва в нея.
Голямата тълпа минаваше. Но припознато беше
малкото сърце, притекло се веднага.
Там кой би го познал? С решителност, с надежда или вяра,
с плаха смелост,
със мълчалива скромност
и то се втурна там.
И бе един голям открит площад, със мирис на съществование,
със мирис на голямо и открито слънце, със бушуващ вятър,
със силен вятър, който рошеше косите със ръка,
с ръката си голяма галеше челата доближени, даваше им сила.
И лъкатушенето се стремеше
като едничко същество, не знам дали безпомощно,
дали могъщо,
но съществуващо и осезаемо, покривайки земята.
Там всеки може да се види, може да се радва,
може да се опознае.
Ако във марна вечер сам във свойта стая
с учудени очи и със въпрос на устни
за нещо ти поискаш да попиташ своя образ,
във огледалото не се търси,
не се търси в един замлъкнал разговор,
във който не се чуваш.
Слезни полека, между другите се подири.
Там са всички и ти си между тях.
О, съблечи се, потопи се и се опознай.
Влез бавно, както плах плувецът с много обич
и без боязън от водата
потапя първо в пяната нозете
и усеща как водата се изкачва
и се осмелява и, кажи го, се решава.
Сега до кръста във водата, той се колебае още.
Ала ръце прострял, разтваря ги, отдава се напълно.
И там се опознава силен; и се укрепва, и се гмурва,
пристъпя той и пръска пяна, скача и се изпълва с вяра,
разсича, бие живите води и пее, и е млад.
Така и ти навлез със голи колена.
Навлез в кипението, на площада.
Навлез в пороя, който те зове, и там се ти показвай.
О, мъничко сърце смалено, о, сърце жадуващо да бие,
за да се слее със единодушното сърце, което го досяга.
Дамасо Алонсо (1898–1990)
Поет, есеист и литературен критик. Университетски преподавател по испанска литература в чуждестранни испански университети. Носител на национална награда за литература. Член на Испанската кралска академия. Най-добрият изследовател на творчеството на Луис де Гонгора.
Стихосбирки: „Чисти стихотворения, песнички за града“ (1921) „Вятърът и стихът“ (1925), „Синове на гнева“ (1944) и „Тъмна новина“ (1944).
Кажи ми от какви ровини се възправяш, сянко черна?
Какво ти дириш?
Хълмовете дълги,
досущ зелени гущери, подават се от долините,
които се потапят в детството мъгливо на света.
Пладнуват пръснати стадата,
дорде потрепва светлината, току-що родена,
дорде се времето изтяга, червеникаво овчарско куче,
което дреме пред вратите божи.
Но ти дохождаш, черно пагубно петно,
кралице зла на пещерите, галопираща на северния вятър,
устремила своите зеници коси
като два метеора, раснещи от тъмнината,
възседнала на заника червените и буйни гриви,
като бичуваш върховете
със плитки от змии, камшици от градушка.
Пристигаш,
празнота, която гълта векове и светове,
като огромен гроб,
подтиквана от фурни, със стиснати чела,
козли жестоки, прави, без уши и без очи,
които нежност не познават.
Да, ти от пропастта пристигаш,
сърдито слънце на тъмите, винаги пристигаш,
вълна размътена, безкрай, безкрай шуртяща,
противница на любовта, откакто си родена
със сътворението на света.
Ти замъгляваш със ръка
от влажна нощ стъклата топли,
където на лазура се показва детството прозрачно,
когато щастието беше още нежно,
и се разгръща светлината,
и слагаш в погледа обистрен
зеления печален пламък на блатата мътни.
Ти трупаш злоба и ненавист
на сърцето старческо във локвата студена
и дразниш силната уплаха
на изоставените тъжни псета,
които лаят яростно от трапа на гората.
И тръгват хората, изтръгнати борики
от празнотата запламтяла, по ровината надолу
и в пукнатините помръкват
подобно тъмни факли, ту мъртвешко бледи,
ту червено-жълти
и като богохулства в ада падат.
… Сега пристигаш и до мен.
Усетих шипа на прогнилите ти тръни
и парата отровна на езика,
размаха страшен на крилата,
които въздуха превръщат на вихрушка.
Душата беше само вой
и смръзваше до мозъка на костите плътта ми смъртна.
Ранявай ме, ранявай ме, сеячко на ненавист:
не ще заскача тук ненавист като пламък серен
от моята дълбока рана.
Но ей ме тук,
аз съм човек, подобно някой бог,
аз съм човек, неяснота приятна, средище горещо,
кипение преходно на метал загадъчен, излъчващ нежност.
Ти можеш да раниш плътта
и даже да усучеш като ленен плат душата:
но няма никога да угасиш
жаравата на силната любов,
която свети
дълбоко във сърцето,
животно злобно и проклето.
Ти можеш да раниш плътта.
Но моето сърце не ще ухапеш,
майко на ненавистта.
Никога моето сърце,
кралице на света.
Емилио Прадос (1899–1962)
Родей в Малага. Завършва философия и литература. Заедно с Мануел Алтолагире основател на литературното списание „Литорал“ (1927–1929). Умира в изгнание в Мексико.
Творби: „Време“ (1925), „Подземен плач“ (1936), „Възпоминание на забравата“ (1940), „Заключена градина“ (1946), „Заспал в тревата“ (1953) и „Писан камък“ (1961).
Аз не завиждам на живота,
че да живея, тъй ми тегне,
нито сърцето ми сияе,
нито словата ми се движат,
нито съм пламък и прашинка,
нито дърво, нито тревица.
Клепачите ми с кърви плачат,
прозорци с лоша участ,
очите ми реки разливат
и като плачове ме дирят,
без да намерят във плътта ми
пръстата, която ги затопля.
Сега са устните ми сухи:
без светлина да ги нахрани,
без думи да ги освежават,
без сънища да ги припомнят,
шуртейки като глухи вопли,
безмълвна сянка на смъртта ми.
Подобно дрехи, вече празни,
увиснал ми е силуета
на слепоочията на човека
и тоз човек не е забрава,
ни форма на века сегашен,
ни ябълка на бъднината,
ни памет да си го представя.
Хосе Мария Кирога Пла (1902–1958)
Роден в Мадрид. Умира изгнаник в Женева. Преподавател в университета на Саламанка.
Творби: „Балади за акордеон“ (1948) и „Да умираш с деня“ (1955).
Кой ти очите склопи, когато с поглед сетен
си чакала напразно, уви, да дойда аз?
Кой твоята възглавка оправи в оня час?
Кой на гръдта ти скръсти безчувствени ръцете?
Ръка благочестива на предобър човек
бе таз ръка, която в предсмъртно покривало
по обичай старинен положи твойто тяло
подобно мъртва роза във черния ковчег.
Ръка благочестива, но не и мойта, мамо;
очи благочестиви, не моите очи,
са плакали горещо над твойто тяло нямо
със болка, от която тъй страшно ми горчи.
Далеч от мен умряла… О, колко сте студени,
студени и високи, стени на заточение!
Толкоз нещо ни разделя!
Толкоз нещо ни сближава!
Мисля си за самотата,
мой дон Мигел, що обгражда
малкото живот,
който още ми остава
и за таз, която стресна
твоята предсмъртна мъка
с леден грохот на окови.
Самота! У мен и тебе
както в пещера подводна
екне на света гласът,
на човека и скръбта му.
Твойта самота и мойта…
Ти седемдесет прехвърлил
между две войни испански
от дете пророк до старост.
Аз — четиридесет и осем,
векове на гръб понесъл! —
уморен да влача кости
около долапа вечен
на годините, принуден
да изтръгвам прясна влага,
бъдещето да поливам.
И с мощта на жили земни
неизменно като хляб
да подквасвам за човека
обещанията днешни.
Ти умираш там отчаян;
мене тука мълчаливо
чакането ме убива.
А каква самотност висне
върху двама като камък!
Ти, погребан, татко мили,
под гранитна хладна почва,
де полето се раздипля
и раздиплено бленува
да пробуди семената!
Аз смъртта си ще намеря
в чуждата земя, когато
трябва гроб да ми отстъпят, —
дават този гроб насила,
никога книжа не дават
на чуждинци като мене, —
хладен гроб назаем,
в чужда пръст, легло последно!
Чужда и, кажи го, моя
пръст, като земята люлка
на съня на моите мъртви
и мечтите мои празни
(от детинство, та до старост,
на реколти и на зрялост,
мойта младост бе тогава
като чаша, що разчупват,
цяла стоплена отвътре,
а отвън съвсем студена),
пръст естествена и нова
като кожата, когато
сменя космите си звярът.
Таз земя и там онази…
Тази, нашата и твойта,
за която те болеше
и тъгуваше сърцето
и която ми душата
чак до дъното изгаря,
днеска, татко, тя е цяла
в тежки гроздове от люде
под едно небе стъмено.
Кой ще защити лозята,
кой — народа и земята?
Ех, Испания, Испания!
Ами моята Европа,
нашата Европа стара
и Америка далечна!
Цялата планета. Тя е
кръв, която оросява
живото човешко тяло,
на живота му сърцето!
Твоят път завърши вече.
И заседна твоят кораб
в неподвижната самотност
на човек, живял достойно
и насочвал свойта роля
както трябва във играта.
Аз на дока своя чакам;
после бавната разруха.
Туй е жребият печален,
който никой не е искал
в нашия живот нетраен.
Но преди да е отсякла
брадва моите антени,
искал бих да видя само
как от знамена и блясък
корабите разцъфтяват
и ги весело зората,
жадна за светлик, пришпорва
към деня, когато никой
самота не ще изпитва.
И през облаците лоши
утрото добро ще грее:
светлината му сърцето
и очите ми ще пълни!
Нека тъй да бъде!
Луис Сернуда (1902–1963)
Роден в Севиля. Завършва право. Дълго време лектор и преподавател по литература в чуждестранни университети. Умира изгнаник в Мексико.
Творби: „Профил на въздуха“ (1927), „Къде обитава забравата“ (1934), „Действителност и желание“ (1936), „Да живея, без да съм живял“ (1949) и „Действителност и желание“ (1958), събрана лирика.
Други творби: „Преводи от Хьолдерлин и Шекспир“ и „Изследване върху съвременната испанска поезия“ (1957), „Поетическата мисъл в английската литература“ и „Литература и поезия“, два тома, 1960 г.
Отвъд решетката отворена между стените
черней земята без дървета и трева,
със пейки дървени, където сядат
по залез-слънце старци мълчаливи.
Наоколо са къщите, наблизо лавки има,
деца играят в уличките, влакове минават
досам гробовете. Тук е квартал на сиромаси.
По сивите фасади виснат като кръпки
в прозорците измокрени от дъжд парцали.
Изтрити са и надписите вече
на гробниците с мъртви от два века,
със мъртви без приятели, които ги забравят,
покойници безвестни. Ала слънце пекне ли през юни,
навярно във пръстта усещат нещо старите им кости.
Ни лист, ни птица. Само камъни. Земя.
Така ли е във ада? Има мъка без забрава,
със ропот и неволя, студ и безнадеждност.
Не съществува тука на смъртта
сънят безмълвен, тъй като животът
се движи още между тези гробове и върши
като развратник свойто дело в мрака неподвижен.
Когато сенките на облаците падат
и пушекът на фабриките се настила
във пепел сива, гласове от кръчмата прииждат
и в миг един преминал влак разлюшква
еха подобно някаква тръба сърдита.
Туй Страшний съд не е, о мъртъвци незнайни.
Аз сън ви пожелавам; ако можете, заспете.
Бог също може би ви е забравил.
След дълъг път в пристанище едно, си спомням, спряхме
и кораба оставили, по уличките тесни
(във прахоляка смесваха се цветове и люспи)
достигнах мястото, където ставаше пазарът.
Голяма бе горещината, сянката — оскъдна.
С разголени гърди вървях залутан и разсеян,
като да знаех селището с неговите нрави.
Аз гледах как в една врата търговецът разгъва
парче коприна, алена и хладна като утрин,
и я усещах мека, гладка, без да я докосвам.
Пред сляп певец във пладнята останах дълго време
едничък зрител — сякаш пееше за мене само.
А после купих от едно девойче малка китка
ясмини жълти, в чийто остър дъх намери отдих
оборилата го нечакано умора странна.
Токата на колана ми се беше разкопчала
и няколко момичета, минавайки край мене,
се смееха извърнати: ме смятаха навярно
пиян. Очите на една от тях горяха
и бяха като юлска нощ, сияйни и дълбоки.
Как бързо изпаряваше се влажната ми кожа
от пламналия въздух, с чийто непрекъснат приток
растеше моята сънливост! Спрях се колебливо,
погалих тялото си, топлината равна сетил,
като да галех нечие покорно чуждо тяло.
Вървях през местности, които не бях виждал още,
но вече предусещах, както оня, що отива
на свиждане. И намаляваше с деня полека
безмилостният зной, когато рекох да подпря
почивка в сянката на някаква голяма порта.
Бе тих кварталът. Тегнеха клепачите ми страшно
(навярно спал бях много) и когато ги отворих,
гореше ниско слънцето отсреща на стената.
Изглежда, чужди стъпки ме събудиха, защото,
обърнал лик, видях една жена да се усмихва.
Несигурна ме гледаше, като да беше отглас
на мой копнеж и отговор на питане неясно;
макар да не пророни нито дума, мълчаливо,
като ме хвана за ръката, ме поведе вътре.
Последвах я с по-малко страх, отколкото желание.
Бе тъмна стаята (вън свечеряваше се вече).
Върху рогозката възглавки, кошничка наблизо,
гнездо от куп магнолии, разпукнали и мокри,
с безмерно благовоние. От улицата думи
процеждаше кепенецът: „Намериха го мъртъв.“
Помислих, че за някакъв приятел се отнасят,
предчувствие за мойта участ негли. Ала силно
към себе си ме тя притегли и върху килима
костюма свлекла, като нож без ножница остана,
корава, гладка, гъвкава, студена.
Ръцете ми потърсиха гърдите й; под мене,
стори ми се, че изведнъж коланът й се пръсна.
В мълчанието околно, в задъхания ритъм
на двете ни тела дочух часовникът й ръчен,
тих стон на птица приказна, изхвръкнала в уплаха.
Изпълнила бе тъмнината цялата й стая,
когато морен, утолен поисках да си ида.
На портата (тя следваше ме като моя сянка)
помежду пръстите си на излизане усетих
часовника й пак, но вече ням и неподвижен.
Измина много време оттогаз. Не ще приема
да изживея туй съществование повторно.
Ала не знам какво бих дал оназ минута само
да си възвърна. Знам добре, едва ли бих измамил
съдбата, пък и тя не се оставя да я мамят.
Когато тъй се връща споменът по своите стъпки
(не е ли немощ на желанието всеки спомен?),
това е знак, че мен и него старостта надмогва;
и нямам вече аз едничкото, което имах:
желание, последвано от случая покорен.
Защо предлагаш твоите песни,
макар и малко те да струват,
на люде, струващи по-малко?
Ти, който сам така говориш,
от всеки друг по-малко струваш,
че да мълчиш не се научи.
Това са само празни думи,
които, ако срещнат ехо,
повтарят туй, що то не знае.
Покри зеленина отново
глогините навред по хълма
и той, цял в бяло и червено,
от въздуха едва потрепва.
Ах, колко пъти си ги виждал
накичени със цвят; те вечно
на срещата ще бъдат верни,
но ти, ти някой ден ще липсваш.
Преди да падне горе здрача,
иди, узнай какво е щастие
пред нацъфтелите глогини.
Качи се! Гледай до насита!
Крайбрежията ниски, пусти,
задремали под русо слънце,
могилите и долините,
самотни, тихи и далечни;
старинни крепости, чифлици
и постници, и манастири,
историята и животът,
във моя спомен толкоз сладки,
от всичко, всичко ме изтръгна
безмилостния победител
и като Каин вечен само
изгнанието ми остави.
Една божествена десница
земята ти в плътта ми дигна
и глас на твоето мълчание
там заповяда да говори.
Със тебе само бях тогава,
единствено във тебе вярвах;
днес мислите за твойто име
отравят сънищата мои.
Как може роза да живее,
щом я от почвата изтръгнат?
Ах, безутешни и горчиви
се нижат дните на живота,
живян в очакване безкрайно
и спомени неотстъпчиви.
Един ден ти, освободена
от тяхната лъжа най-сетне,
ще ме потърсиш. Но тогава
що може мъртвият да каже?
Да се завърнеш? Връща се тоз, който чувства
след дълго скитане и след години дълги
умора от пътуване, когото викат
родината, домът, приятелите скъпи
и любовта на връщане го вярна чака.
Но ти? Не мислиш ти да се завръщаш вече,
а да вървиш и да вървиш натам свободен,
завинаги свободен, момък или старец,
без син да те подири както Одисея,
без Пенелопа да те чака във Итака.
Върви, дръж своя път и там не се завръщай,
до края верен на живота си и пътя,
не искай ти по-малко благосклонна участ,
ни стъпвай на земи, де никой не е стъпвал,
загледан в светове, по-рано невидени.
Рафаел Алберти (1902–1999)
Роден в Пуерто де Санта Мария, провинция Кадис. Поет и художник. През 1925 г. получава национална награда за литература. Дълги години живее в изгнание в Буенос Айрес и Рим.
Днес е депутат в испанските Кортеси.
По-важни творби: „Моряк на земята“ (1925), „Върху ангелите“ (1929), „Поетът на улицата“ (1931–1936), „Столицата на славата“ (1936–1938), „Поетична антология“ (1942), „Завръщания в далечната страна“ (1952), „Балади и песни за река Парана“ (1954).
Преди няколко години „Лосада“ (Буенос Айрес) пусна в един том събраната му лирика.
40
За мене си спомни, изгоро,
когато във море открито
потеглиш.
Когато бурята, изгоро,
забие копие в платното.
Когато блед е капитанът
на поста.
Когато телеграфът вече
замлъква.
Когато мачтата погълнат
вълните.
Когато бъдеш ти в морето
сирена.
57
Ако умре гласът ми на земята
на морски бряг го отнесете
и положете до водата.
На морски бяг го отнесете
и капитан го назовете
на бяла брегова фрегата.
О ти, мой глас честит, окичен
със празничния знак на флота
върху сърцето тежка котва,
над котвата звезда позната,
а над звездата морски вятър
и там над вятъра — платното.
Блуза синя и барета синя
с лента чудодейна на гърдите.
Мамо, виж ме с облеклото
на моряшките земи:
крачоли като камбани,
блузата ми морскосиня,
панделката чудодейна.
— Где, моряко? Пак ли гониш
улиците на земята?
— Не, сега аз гоня, мамо,
улиците на морето.
Може би, море, гласът ми уморен е вече
и му липсва прежната кристалност,
устрема, на твоя устрем равен, и това, което
толкова приличаше на твоето вълнение.
Минаха годините през мен, вълните им сурови
на живота ми разядоха гранита
и във този залез ветровит по пясъка го гледам
да върви прегърбен като продавач на риба.
Но, море, ти продължаваш да си младо
с този вечен глас и този поглед син,
който, буден, вижда как потъват времената.
Корубата на моята китара
не е коруба, а тъмница тъмна,
където страда цялата Испания.
Четирите стени на таз тъмница
са от дърво, дърво кораво,
отдето не излиза никой.
И струните й са железни пръчки,
прозорчето е само от желязо,
отдето моите викове излитат.
А ключовете й какво са,
ако не ключове, които
загасват светлината на сърцето.
Сега започвам аз да пея
и повече кръв носят моите песни,
отколкото морето носи пясък.
Кръв на въстаници безстрашни,
селяци и рудокопачи,
бойци, войници и моряци,
на цяла доблестна Испания,
Испания със пътищата прашни,
извеждащи към свободата!
Въстаници безстрашни от Галисия
и от Астурия, и от Леванте,
от Арагон и Андалусия!
От всички краища левенти!
Възпявам падналите братя,
които са в земята черна
и вече раждат се в житата.
Защо да плача, ако мойта мъка
върху сърцето слага само
решетки повече и повече вериги
Най-хубавата моя жалба
ще бъде пушка да намеря,
да ида в планината да се бия.
4
Донесоха ми облаците днеска
възлюбената карта на Испания.
Ах, колко мъничка върху реката
и колко върху пашите голяма
бе сянката, отхвърлена от нея.
С коне и със кобили се напълни
от нея хвърлената сянка.
Аз от седлото в сянката й дирех
народа си и родната си къща.
И влязох в двора, де преди години
една чешма с вода стоеше.
Макар и да я нямаше чешмата,
чешмата все така шуртеше.
И струята, която не течеше,
потече, за да ми даде вода.
12
Нека създадеме новия човек,
като пеем.
Новия човек на утрешна Испания,
като пеем.
Новия човек на нашата планета,
като пеем.
Пея под звездите в тая нощ студена,
във която съм самотен и прокуден,
ала на света не е самотен никой,
ако има обич и от обич пее.
От листата се дървото придружава
и не е дърво, когато стане сухо.
Птицата — от облака и ветровете,
и замлъкне ли, престава да е птица.
От вълните се морето придружава
и напевите му корабите радват.
Огънят — от пламъците, от искрите
и дори от сенките, кога е буен.
Нищо, знай, не е самотно на земята,
Новия човек да създадеме с песен.
Кои сте вий, които упорити
без глас ме викате от далнината
и в поваления безмълвен вятър
беззвучно мойто име все мълвите?
Какво ми искате, какво зовете
и що умира в повика далечен?
Зовът ви ням изтръгва безсърдечен
от мойта кожа костите ми клети.
Върху зъбите лепне реч студена,
замлъкнал пулс е вледенил сърцето,
немей езикът мъртъв от уплаха.
От биковете капе кръв червена,
струи едно море — от плач морето.
… и няма ги, които ме зовяха.
Те мислеха, че оня бик е вече
с рога строшени, с чело победено;
че даже и когато той мучеше,
се давеше във вятъра ревът му.
И мислеха те, че предсмъртна
е тъмната му болка;
и твърдостта на древната му сила
за удар смъртоносен е узряла;
че яростта му спи,
превърната във доброта.
Но във един прекрасен ден…
Какво се случи там, какво се случи?
Какво ли става, че във утринта
една атака дръзка забушува,
разсъмва се от кръв безстрашна?
Бикът забравен на народа рипва.
Бикът възправен на Испания кипва.
По улиците пусти расне, гладен,
надига се със сила бясна, скача.
Страхотен ураган от красота е,
водовъртеж от мълнии и пламък.
Бикът е още жив, бикът се връща.
За него няма никъде арена,
ни има бариери да го спират,
ни железа краката му да спъват.
Бикът изпосталял на равнината,
металният от фабриките димни,
кафявият от въглищните мини
и снажният от планините зимни,
и слепият на океана и морето,
бикът на дъждовете бял и синкав.
Бикът испански се завърна.
Арена му е цялата Испания.
Ако е той неудържима ярост
и кремък от негаснещи искри,
какво го пали и какви мъгли
насреща меча му излизат?
Ако във Барселона вчера скочи,
ако безстрашен скочи във Мадрид,
днес вече скача през Севиля
и през Астурия, и през Бискайя…
събуждат даже мъртъвците
навред, отдето преминава.
Стремглавият му ход е клада,
куршум изстрелян — яростта му.
Днес няма глупави да се сражават,
ни копия, ни наметала,
ни бандерили — за да го превият,
ни шпаги — за да го накарат
праха да хапе, ни катъри
да го измъкват. Няма вече!
Гневът му само, новите сияния
във планините горди на Испания.
Анхела Фигера (1902–1984)
Родена в Билбао. Завършва философия и литература в Мадрид. Преподава литература в лицея в Уелва от 1933 до 1936 г. После в Алкон и Мурсия. През 1939 г. е уволнена и преследвана заради леви убеждения. От 1954 г. работи в Народната библиотека.
Творби: „Жена от глина“ (1948), „Тежки дни“ (1953), „Жестока красота“ (1958), получила награда за поезия в Мексико; „Докосвам земята“ (1962).
Приближих до човека. Мъртвец като гипс вкоравен.
Като лед без отблясък, вестител на небитието.
Приближих. И му казах: недей си отива
днес, когато един весел ден зад прозорците грее
и деца се усмихват
с бяла капчица мляко във свойта усмивка.
Ние искаме да ни разкажеш
още много неща
тук до тези дървета
и до тези приятелски ъгли
на къщята, които със блясък покриват човека.
Остани. Ще разгърна с ръцете си твоите ръце,
посинели нелепо сега от кръвта умъртвена.
Аз така те обичам. Не бързай. Почакай за малко.
Ще целуна челото ти. Ще ти целуна устата.
Ще ти кажа поеми. Защото те, брате, обичам,
и съм вече до тебе и мисля, че твоите устни
още могат дъха ми горещ да пречистят,
па макар да са свити в безкрайна досада.
Но все пак остани. И не слизай в земята дълбока
на нечистата химия, в мрака на бледия червей.
Уверявам те, има цветя (ти без друго си спомняш)
и лекуват годините. Вятър и косове има.
И шуртящи фонтани. И сладостно слънце
несъмнено в очите ти склопени още блещука,
но един вероломен фермент ги разтваря несетно.
И живеят (това не можа да забравиш тъй бързо)
тези мили девойки, които тревожат сърцето,
щом им пак пролетта заразплита къдриците черни.
Ти ме само послушай. Владея вълшебното слово.
Аз така те обичам. Бъди ти завинаги с мене.
Но той беше спокоен. Жестоко безчувствен.
Мълчалив. Неприветен. Студен. Неотстъпчиво мъртъв…
Да, бих се преклонила
пред очертанията на крина.
Да, бих се възхитила
от птицата и песента й.
Да, бих очи разкрила
пред планината и морето.
Да, бих веднага спряла
дъха си пред един архангел.
Да, бих се преклонила
пред образа на бога, докосвайки праха,
ако гърма с ръката си извика.
Но само пред човека, чедо на човека,
роден виновен, сляп и с вързани ръце,
с окови на крака и гръб ранен,
от плач и пот изцапан, който
се ръфа сам, руши се и греши
седемдесет и седем пъти дневно,
единствено пред него се разбирам
и меря ръста си със ръста му и сещам
кръвта му да тече по моите вени,
и нему аз подавам мойта чаша на надежда
и благославяйки го простодушно,
до него се нареждам и го придружавам.
Мануел Алтолагире (1905–1959)
Роден в Малага. Основава и ръководи заедно с Емилио Прадос списание „Литорал“ (1927–1929), а после редактира „Поезия“ (1931) и „Герой“ (1935). Носител на национална награда за литература през 1933 г. След Гражданската война изгнаник в Мексико. При едно завръщане в Испания (юли, 1959) загива от автомобилна катастрофа.
Творби: „Поканените острови“ (1926), „Бавна свобода“ (1936), „Облак временен“ (1939), „Краят на една любов“ (1949) и „Песни от Америка“ (1955).
Откриваме те аз и светлината,
град, който във една зора
от блянове и слънце
се раждаш на света;
град още неопределен,
с кръв, светлина и сън
по твоите фасади бели.
Не знам каква зора чудесна
от бликнали внезапно песни
аз върху сградите ще хвърля,
нито какво голямо слънце
огрява улиците и морето
във моето сърце.
Светът и аз
си светлините разменихме.
Светът и аз се променихме.
По пясъка като опашка
на моя траур дълго влачен
от моята пленена сянка,
самотен и унил отивам
и скитам се по бреговете
и ту припомням, ту забравям
причината на мойта мъка.
Градът, от мене най-обичан,
в една война го аз изгубих!
Едва ли някога ще видя
на църквата му двете кули
и улиците му без сянка,
които тръгват от площада.
Градът от мене най-обичан
в една война го аз изгубих!
И тъй като не съм свободен,
затвора си ще разширя.
Ще заменя стените тъжни
със веселите кръгозори.
И вместо по земя да стъпвам,
над нощни пропасти ще ходя.
Ще бъде стряхата небесна
от всички стрехи най-добрата.
И тъй като не съм свободен,
затвора си ще разширя.
Викториано Кремер (1906–2009)
Роден в Бургос, но живее в провинция Леон. Редактирал заедно с Еухенио де Нора списание „Еспаданя“ (1949). Носител на наградата „Боскан“ за книгата си „Нови песни за живот и за надежда“ (1952).
Творби: „Пътища на моята кръв“ (1946), „Сабята и стената“ (1949), „Загубени часове“ (1949), „Гняв и гълъб“ (1956), „Време на самота“ (1962) и „Събрана лирика“ (1967).
Така е самотен
човек безработен.
Той нищо не значи и никой към него
не вика:
„Приятелю, хайде
да пеем!“
Той плюе живота
с горчива охота
и крачи лениво, студено
замислен;
дорде сред дърветата златното слънце
задържа на залеза ален
великото чудо.
С толкова храброст в ръцете
и толкова
плаха самотност във бавните крачки!
Студени, далече от обич и радости друми,
притихнали малки градчета,
безсмислен и трескав живот,
създаван неспирно,
без явна умора
в покоя тържествен,
отсъждан ни тук от небето високо.
„Защо ми са тези ръце,
които без полза потапям в нощта,
в които усещам как бързо се дръпва кръвта
дори до сърцето далечно?“
Зоват го
безброй занаяти — свещени
и нужни за всеки човек занаяти:
зидари, ковачи, орачи,
миньори, монтьори, леяри…
Милион плодоносни ръце,
които раняват и галят, и удрят,
които изтръгват еха от земята…
— Аз пръскам
по голите камъни мойта сеитба човешка
и никой не казва:
„Приятелю, хайде
да пеем!“
Заплювам живота безплоден
с горчива охота.
„Лулата“ го наричаха.
И бе като дървото
черешово на своята лула нашарена: с дълбоки дълбеи
и цяла със студена пепел, с въгленчета дребни
и силен мирис на гора.
На улицата изпод сенниците бледи
той гледаше как слънцето червено по стрехите
се плъзга и повдигаше си силом раменете,
за да го съзерцава,
като че светът ще му натегне.
Тогава му сияеха очите. Бяха те дълбоки,
далечни и самотни като слаб отблясък
от някакъв фенер
на кладенеца във водата.
Но не продумваше ни дума.
Кривеше устни, измежду жълтите му зъби
излизаше неясен шум, загърнат в пушек, ехо,
което продължаваше…
(Докато се глумяха с него рой
хлапета.)
Умря той много непохватно.
Пет дни в леглото
отбиваше охотата на всички тез, които
намираха му краят предопределен от първата
минута,
избрана бялата и чиста риза на смъртта.
(Усещаше уханието на грозде неузряло,
на позлатена есен, изпарението безцветно
на почвата.
И си възпираше отчаяно душата.)
Погребаха го бързо.
Никой не помисли повече за него.
Но през нощта, самичка вече,
жена му взе черешовата му лула
и дълго я гледа, дорде гореше
на въглените в пламъците сини.
Мигел Ернандес (1910–1942)
Роден в Ориуела. За участие в Гражданската война осъден на доживотен затвор. Умира в аликантинската тъмница.
Творби: „Познавач на луни“ (1933), „Светкавица непрестанна“ (1936), „Вятър на народа“ (1937), „Човекът следи“ (1939). Посмъртно са издадени „Песни и романси на разлъките“ (1958) в Буенос Айрес и пак там „Събрани съчинения“ (1960). Мигел Ернандес е най-четеният поет от младите хора. Някои дори го смятат за най-добрия испански поет на XX в.
Един нож зъл и месояден,
крило убийствено и странно,
лети, върти се с блясък хладен
около мене непрестанно.
Една светкавица без стълба
се спуща с гърчене метално,
кълве свирепо моя хълбок
и свива там гнездо печално.
Черней сколуфът ми, балкон
на младините разцъфтели,
а моето сърце е стон,
сърцето ми със власи бели.
Такваз е пагубната власт
на таз светкавица крилата,
че в младостта си влизам аз
като във селото луната.
Събирам с миглите солта
от плачовете на очите
и паяжинните цветя
събирам също от тъгите.
Къде да бягам в тоя случай
от моето тегло проклето?
Знам, сушата е твоя участ,
а мен призвание — морето.
Не е възможно да почина
от буря, обич или пъкъл
и от година на година
ще натежава мойта мъка.
Все пак аз ще те победя,
светкавице и птицо злобна,
сърце, което дръзва да
посрещне свойта смърт злокобна.
Ти продължавай, непрестанно
лети, ранявай, нож студен!
Туй време жълто ще остане
на мойта снимка някой ден.
Горчив лимон ми хвърли с толкоз свята
и пламнала ръка, че не разтури
той никак своята архитектура
и му опитах аз горчивината.
Със удара златист от сладка дрямка
кръвта ми мина в неспокойна треска,
усетила мъчително и резко
едно убождане от връх на нянка.
Но щом с лимона, хвърлен шеговито,
съгледах твоята усмивка чиста,
на мойта тъмна злоба толкоз чужда,
заспа кръвта ми изведнъж в гърдите
и се превърна нянката златиста
в лъчиста мъка, в островърха нужда.
1
Безброй ранени бойните поля покриват.
И от полята, с борчески тела застлани,
пониква нива от горещи струи, нива
от хъркащи фонтани.
Кръвта се лее винаги към небесата.
И раните звънят, подобно раковини,
когато има в тях на полет бързината,
летежа на вълните сини.
Кръвта мирише на море, познава трюма.
А трюмът на морето, виното, се пръсва
там, де раненият, пронизан от куршума,
разцъфнал, се разтърсва.
Ранен съм аз: за повече живот копнея.
Тоз, който имам, малко е за боевете,
по-много своя кръв бих искал да пролея.
Че кой не бе ранен, кажете!
Животът ми е рана на щастлива младост.
Ах от кого не съм ранен, кого не е ранявал
животът, кой ранен не е почивал с радост
и раните забравял!
Ако отива с радост в болничната зала,
превръща се в градина от разкрити рани,
от олеандри пред хирургията бяла
с врати, от кръв обляни.
2
За свободата лея кръв, мра, оживявам.
За свободата и очите, и ръцете
като дърво от плът аз на хирурга давам,
окървавен от боевете.
За свободата повече сърца и близост,
отколкото трошинки имам в мен: с разкрити вени
аз влизам в болници, в памуци бели влизам
като във лилии.
За свободата се отделям с рани в боя
от падналите в тинята зловонна ничком.
И се отделям от нозете, от ръката своя,
от своя дом, от всичко.
Там, дето празни очни кухини изгряват,
ще сложи тя за взор два бисера в начало.
И ще направи нови крайници да избуяват
върху окастреното тяло.
Издънки ще дадат останките на мойто тяло,
кръвта от раната, кръвта, проляна с нея.
Защото съм дърво окастрено, издънки дало.
Защото още аз живея.
Изписан, ала празен,
изписан е домът ми
с боите на големи
погроми и несрети.
Ще дойде от сълзите,
където бе отнесен
със пустата си маса,
с кревата си разклатен.
Целувките ще цъфнат
по белите възглавки.
И около телата
ще извиси чаршафът
могъщ и жилав повет
среднощен, ароматен.
Омразата ще стихне
зад малкия прозорец.
Ръката ще е нежна.
Дарявай ме с надежда.
8
Морето също си избира
пристанища, където да се смее
като моряците безгрижни.
На живите морето.
Морето също си избира
пристанища, където да умира.
Като моряците несретни.
На мъртвите морето.
90
Тъжни са войните,
ако те не защищават любовта.
Тъжни, тъжни.
Тъжни са оръжията,
ако ги не води песента.
Тъжни, тъжни.
Тъжни са мъжете,
ако не приемат за любов смъртта.
Тъжни, тъжни.
93
Война
Старостта във градовете.
Без стопанин скъп сърцето,
без любими любовта.
Гарванът, прахът, тревата.
Ами младежта?
В пръстта.
Сухо и само дървото.
Като черен пън от вдовство
младата жена в леглото.
Озлоблението страшно.
Ами младежта?
В пръстта.
Не, тъмница няма за човека.
Никога не ще ме вържат, не.
Тоя свят от кървави вериги
ми е чужд и непривично малък.
Кой усмивка може да заключи?
Кой може да зазида глас?
Ти, далеч от мен, си тъй самотна,
както съм без теб самотен аз.
Ти, далеч от мен, сега усещаш
в твоите прегръдки моя карцер:
в твоите прегръдки, дето бие
и на двамата ни свободата.
Бди свободна, чувствай ме свободен.
Само от любов.
Един зидар желаеше… Не беше малко дързък.
Желаеше да изгради от камък, зид по зид,
чудесен дом на вятъра, на свободата бърза
носител пълновластен и честит.
Желаеше хвърката сграда, лека и без грижи.
Не беше малко дързък. Искаше я страстно той.
Как леко камъни-пера, стени от птици движи
въображението в пладнешкия зной.
Градеше. Смееше се. Пееше. От неговите длани,
по-силни от крило на гръмотевичен светлик,
изникваха като подхвръквания стените странни.
Но тези хвъркания не траеха ни миг.
Все пак му бе градиво камъкът. И планината,
ако е дейна, цялата би литнала завчас.
Но камъкът тежи и свлича всичко тежината,
макар и то да е копнеж и жива страст.
Един зидар желаеше. Но камъкът добива
бездушната си плътност съдбоносно някой ден.
Сам зидаше човекът своята тъмница сива.
Във нея с вятъра и той бе повален.
Габриел Селайя (1911–1991)
Габриел Селайя е литературното име на Рафаел Мухика. Роден в Ернани, провинция Гипускоа. Завършва инженерство. Живее доста години в Сан Себастиан, където редактира поетичната поредица „Север“. От 1956 г. живее в Мадрид. Носител на наградата „Критика“ за книгата си „От ясно по-ясно“.
Написал повече от четиридесет книги. Ще споменем само някои от тях: „Нещата такива, каквито са“ (1949), „Иберийски песни“ (1955), „Съпротивата на диаманта“ (1957) в Мексико, „Поезия“, избрани творби (1962), и „Дълбоки огледала“ (1968).
Когато ти за себе си не чакаш нищо,
по-силно и от съвестта трепери твойто същество,
живот непримирим и вяра сляпа
подобно на сърце, заблъскало се в тъмнините.
Когато гледаш бездната в лицето
с очите ясни на смъртта,
тогава всички истини пред теб се открояват:
свирепи, яростни и страшни.
Тогаз се раждат буйните поеми,
издуват изведнъж гръдта на всички задушени,
на тез, които искат ритъма и битието,
на тез, които искат да извикат
това, което в тях неспирно блика.
Със бързината на инстинкта,
на чудото със мълнията синя,
като магията на очевидността
реалността ни се явява
със свойто тъждество.
Поезия за бедния, поезия необходима
подобно хляба ни насъщен,
подобно въздуха, потребен тринайсет пъти на минута,
за да живеем и ведно с това честта да браним.
Живеем ний под гнет, остава ни едва
да утвърждаваме достойнството човешко
и затова не бива песните ни жалки накити да бъдат.
Ний се докосваме до същността.
Проклинам аз поезията, схващана като разкош
от всички тези неутрални хора,
които днес ръцете си измиват, правят си оглушки.
Проклинам аз поезията на онез,
които, за да не си изцапат пръстите, страна не вземат.
Поемам всички грешки, всички теглила у мен усещам
и пея, както дишам.
Аз пея, пея и защото аз възпявам
не само личните си чувства — себе си надраствам аз.
Бих искал аз живота си да дам за вас,
дела да предизвикам нови
и с тая цел пресмятам средствата на моя занаят.
Аз на стиха съм инженер, аз съм работник,
що изковава с другите Испания.
Такава е поезията моя: сечиво,
а същевременно и тъмно
единодушно биещо сърце.
Това е заредено с бъдеще оръжие,
с което в твоето сърце се целя.
Това не е поезия, цедена капка подир капка.
Това не е предмет разкошен, нито плод узрял.
Това е нещо като въздуха, що дишаме ведно със всички,
и песента на всичките ни съкровени мисли.
Това са думите, които устните на всички ни повтарят,
които — наши до една — летят. И нещо повече са те:
същественото. Те са това, която няма име.
Те са в небето викове; дела върху земята.
Аз слязох до пристанището шумно.
Скрибуцат мокри железа и кранът пъшка.
Работниците работят и проклетисват.
„Една цигара, мой добри човече?“
Мълчанието свое ми изплю добрякът.
Презрението свое ми заби добрякът
на своите очи със блясъка внезапен.
Защото хората са гладни.
Защото хората се плашат.
Но хляб от нас не просят.
Но блян от нас не просят.
Ще изкрещя това, което искат те, за да не бъда мразен.
Когато ме разстрелват,
ще сложи някой може би в устата ми цигара.
Ние сме от векове едни и същи.
Стига със Историята ваша!
Мъртвите са мъртви. Нека ги погребват както се полага.
Ние не живеем с миналото вече,
не въртим на спомена рудана.
Ние сме вода студена и клокочеща във своя извор.
Ние сме безброят, който расне.
Ние сме реката права.
Ние сме стремителния удар на едно сърце несмело.
Ние сме неуки, прости.
Ние сме до смърт испанци,
никога неизявили свойта същност цялостно и чисто.
Храним се със станалото вече,
като се променяме, растеме.
И сме тъй, каквито сме си, удар подир удар,
смърт след смърт.
До един на улицата! Час удари
да преминем волни и сплотени,
да покажем, тъй като живеем, че твориме нещо ново.
Аз не си отричам потеклото,
ала смело казвам, че ще бъдем
повече от стореното, пионери на едно начало.
В бъдещето вгледани испанци,
за да го постигнем, ние трябва
миналото да отхвърлим, въпреки че в нас е въплътено.
Спомням си за грешките ни тежки
с грозен гняв и хубава надежда.
Гняв и светлина, народе, ида пак да те събудя.
Ида да ти кажа ясно кой си.
Ида да те мисля пак, учуден.
Ида да се боря твърдо и да почна, със което почнах.
Не желая да те оправдавам,
както адвокатът би направил.
Бих желал да съм поет и твоя първи стих да изкова.
Обична Испанио, бори се,
яростно раздрусай ме издъно,
за да се спася и те спася, със обич те разчитам.
Вървейки, както се върви,
аз се препъвам.
Но спра ли се и се замисля,
орляци птици ме окрилят!
Ще трябва, мисъл, аз да продължавам
живот и полет.
Ще трябва аз да сътворя живота,
макар легенда да изглежда.
Вървейки, както си вървя,
аз се откривам,
и пред голямото мълчание
осъществявам туй, в което вярвам.
Пред него аз не знам какво отлагам,
стоя спокоен;
и пред света безгласен,
аз съм насилието чисто.
Хосе Луис Кано (1912–1999)
Роден в Алхесирас, провинция Кадис. Завършва право, философия и литература. Поет и литературен критик.
Творби: „Сонети за залива“ (1942), „Преследвани криле“ (1946), „Малагенска есен“ (1955).
Други творби: „Антология на съвременните андалуски поети“ (1952), „Панорама на младата испанска поезия“ (1947), „Антология на новата испанска поезия“ (1958) и „Испанската лирика днес“ (1975).
Със вечерта между тополите внезапно
неудържимо тъмно шествие изниква.
По булеварда бавно плъзга се надолу
подобно някаква потайна лека сянка.
Не, не, през пролетта смъртта не тегне никак.
Раздира тиха нежния и бистър въздух.
Какво тежи плътта, ако зари я носят,
ако щастлив ветрец я негли тласка?
По тротоара винаги деца играят.
Смъртта им погледите детски не привлича.
Едничък старецът се спира, сваля шапка
и шествието белокос и тъжен гледа.
Един човек отива там, ала далече
животът му навярно тъй все още бие
във нечий поглед, който търси светъл спомен
за щастие на вход един във полуздрача.
Към заточение едно вдървено тяло
върви. Очаква го усамотение пълно.
Животът няма там да те ранява вече,
там чист и вечен ти като дете ще бъдеш.
Там всичко ще забравиш. Пролетта ще бъде
гальовна или зла, любима или тъжна.
Но любовта е вече непотребен спомен
под тази пръст, където ти ще се усмихваш.
Колата връща се и скъпите другари,
оставили те в твоята килия нова,
засмени връщат се към своите привички,
да вдъхнат жадни пролетта благоуханна.
Рамон де Гарсиасол (1913–1994)
Поет и прозаик. Роден в Гуадалахара. Завършва право. Работи в голямо мадридско издателство. Носител на няколко литературни награди.
Творби: „Защита на човека“ (1950), „Песни“ (1952), „Испански земи“ (1955), „Всекидневна любов“ (1956), „Майка“, сонети (1958) и „Временна антология“ (1967).
Проза: „Героичният живот на Мигел де Сервантес“ (1944), „Урокът на Рубен Дарио“ (1961), а миналата година издаде една великолепна биография на Франсиско де Кеведо.
Селяни испански,
под спокойствието на земята
хиляди убити са посети
от войната.
И дори да се забива много плуга,
костите им няма да разчупи.
Да орем над мъртъвците,
селяни испански;
над горещото сърце
на твоя брат и моя брат.
Да орем и те да ни орат
със свойта смърт.
Днес да се орат полята
значи не да се дълбай земята,
а да се засява нива свята.
О, ако можех да мълча. Но аз не мога,
но аз не искам. Ето погледни: кръвта
блести по челото им. И мълвят ли, тя
им мокри думите. Високо чак до бога
аз ще говоря с техния език и слово
във хора страшен на ранените. Ала
пак песен нова върху своите крила
издига те над смъртоносното олово.
Не, аз не трябва да мълча. И по устата
с камшик да шибат, до последни сили
не ще замлъкна аз. Огрява всеки кът
зарята моя, тяхната заря, зарята
на тез, що кръв са храчили. Във моите жили
реките топли на сълзите им текат.
Конча Сардойя (1914–2004)
Родена във Валпарайсо (Чили). На седемнадесетгодишна възраст се преселва в Испания, за да я напусне отново през 1939 г. Учи философия и литература в Мадрид. Доктор по философия на Илинойския университет (САЩ). Професор по испанска литература. Носителка на няколко литературни награди.
Творби: „Птици от Новия свят“ (1945), „Земя на плача“ (1947), „Проста красота“ (1953), „Запустялата къща“ (1959) и „Песни от юг“ (1972).
Други творби: „Мигел Ернандес, живот и творчество“ (1955), „Съвременни испански поети“ (1962) и „Поезия и политика“ (1975).
Старите кърви ме замесват
в твоите калища, Испанио.
Моят корен е поникнал
нейде в знатната Кантабрия
и богато избуява
в долината на Навара.
Аз не се родих във тебе,
аз дойдох момиче още
във къщата, където всички
мои близки и роднини
произнасяха със гордост
иберийска мойто име.
Зърното у мен израсна
във дърво под твойто слънце.
И направих твойта мъка
моя същност, моя участ.
Ах, легендата старинна,
чута още от детинство,
днеска е история жива,
с горестни сълзи пропита!
Мойта тъмна кръв трагична
разцъфтява в твоите степи:
едър ален мак израсъл
на една бразда безводна.
Мен ме носи череп вятър
по крайбрежия далечни.
Писано ми е навярно
да умра сама и скръбна
в ясна заран, без да зърна
твоите светлини и птици.
Смърт самотна ме очаква.
Във един романс ти казвам
съкровената си дума:
ако дните ми завършат
в градовете чуждестранни,
нека клетата ми пепел
се завърне в теб, Испанио,
с ветровете и морето.
Нека с твойта пръст се смеси.
Хуан Руис Пеня (1915–1979)
Роден в Херес де ла Фронтера, провинция Кадис. Предава литература в Бургос.
Творби: „Песен за двама ни“ (1940), „Книга на спомените“ (1946), „Животът на поета“ (1949), „Същият живот“ (1958), „Андалусец само“ (1962) и „Възел“ (1966).
Защото си като невинната усмивка на момиче,
аз пия от устата твоя, свежа и червена вишна,
радост.
В площадите, по зидовете, мостовете и стрехите
приижда на талази красотата снежна на смеха ти,
радост.
От всички порти и прозорци, през стъклото замъглено,
с една светкавица лазурна блясват твоите зеници,
радост.
Чевръста светлина и сняг, със сребърните метеори
се совваш; сняг космат, подобно муленце подскачаш,
радост.
В тополата и коловоза колко стенеща и чиста,
в желязото и във дървото колко сребърна и млада,
радост.
По белокората топола и по снежното перило
на белия си крак въртиш се, моя лека балерино,
радост.
Изляза ли и прага на къщата прекрача
и ти, душичко моя, с месата си подтичваш,
с палто и мека шапка, с които всекидневно
по дълг те придружавам, виж, съмнало е вече.
Не съм пристигнал още, когато виждам скръбно
лицето на детенце, което мълчаливо
със майка си отива, ала не към школото,
и гледа неспокойно как другите дечица
си правят снежни топки и виком се замерят.
На прелеза заварвам една жена в жалейка,
със две ръце да спуща над пътя бариера,
за да премине влакът, въздишайки, си спомня
за оня клетник, който не се е върнал вече,
с лице от сажди черно, измокрено от сълзи;
и тя напряга сили и влакът приближава,
ръмжи и свири, свири като ламя в полето.
Но в черните вагони скръбта се настанява,
със куфарите тежки скръбта една пътува.
Аз крача по-нататък по тротоара снежен,
дървета със ледунки и болнични огради,
и скръб официална с мълчание клинично
отвсъде обкръжена (не дават на човека
да вика прекомерно, защото ще смущава
лъжливата представа за моя град спокоен).
Ала по всички ъгли, над всички градски стрехи
скръбта открито вие, вълчица кръвожадна,
за миг замлъква само по-сигурно да хапе.
Блас де Отеро (1916–1979)
Роден в Билбао. Учи право и литература.
Творби: „Духовна песен“ (1942), „Ангел, свирепо човечен“ (1950), „Призив за съвест“ (1951), „Искам мир и думата“ (1955), „Тревога“ (1959), „На испански“ (1960), „Нека назовем Испания“ (1964), „Случки, измислени и истински“ (1970) и „Стихове и проза“ (1974).
Искам аз да пиша вече денем.
Пред очите на човека от тълпата
и ужасно
би било, ако не спре да види.
Искам аз да пиша вече денем.
Пред очите на човека, който срича
по буквара,
за да види — залудо не пиша.
Искам аз да пиша вече денем.
И завиждам на тополите високи,
като гледам как ги вятърът люлее.
Вярвам в човека. Видях
гърбове, набраздени от бича,
заслепени души да препускат
(Испании, яхнали коня
на болката и на глада). И повярвах.
Вярвам в мира. Видях
високи звезди, запламтели земи,
запалили с утрото свои реки
дълбоки, човешки устрем
към друго сияние. Видях и повярвах.
Вярвам във тебе, отечество. Казвам,
което виждам: светкавици гневни,
помръзнала обич и нож един,
който скърца и реже комати
от хляб; и макар тъмнина да е само, видях
и повярвах.
Земя,
оглозгана от грозната война,
Испания печална и несретна,
теб съзерцавам
във тая октомврийска заран,
небето
е стомана окислена, първият есенен мраз
отсича пожълтелите листа,
родина
на моя скитнишки живот,
червени хълмове
на Сиудад Реал,
мъглица тънка върху Виго,
мост
над Тер, редици от маслини
до кроткия лазур на Тарагона,
земя,
орана тежко,
навярно всички те оплакват,
но ние
разтваряме прегръдки за живота
и знаем,
че ще дойде друга есен, бременна и златна,
красива като трактор сред житата.
Два часа преди зората.
Пее
един петел, а друг петел
му отговаря.
Равнината
на моята родина
почива под луната.
О Испанио разстлана,
китаро счупена и стара,
вдигни
клепачи.
(Пее
един петел), защото иде
със живот налята
зората.
Леополдо де Луис (1918–2005)
Роден в град Кордова. Поет и литературен критик. Редактирал поетичната поредица „Послания“. Пише постоянно отзиви за стихосбирки в списание „Папелес де Сап Армаданс“, ръководено от Камило Хосе Села.
Творби: „Лавър“ (1946), „Гост на тъмно време“ (1948), „Дървото и други песни“ (1954), „Чиста игра“ (1961), „Светлината ни нашата страна“ (1964), „Поезия“ (1948–1968), „С петте чувства“ (1970).
В грохота на работилниците всички
всеки ден родината изграждат.
Дърводелецът я прави от дърво
и от къдрави златисти стружки.
Прави я зидарят със варта си бяла
като светлината. Печатарят — от мастило
по пътечката на чистата хартия,
попълзяло като дребни мравки.
От порязаници хляб и тъмна пот —
селянинът груб. От хладна
стъпка, скорошна и мокра,
риболовецът. Дърварят — от трески,
с горски аромат пропити.
От дълбоки рудници стъмнени —
рудокопът. Честният художник —
от бунтарски истини и красота.
Всеки своята родина сътворява
със каквото има под ръка: доброто
сечиво, градивото послушно
на делата свои, излъх от умора,
непостигната любов, накрая роза
на надеждата в усмивката му още.
Като обесени във въздуха привидно,
телата им се полюляват празни.
Съблечени от нас, от кръста, от ръцете,
от хълбока, от шията и окачени.
И преминава светлината януарска
със своя студ през привиденията бели.
Необитаеми и бездиханни форми,
места вакантни, вкочанясали без хора.
Тоз силует, със който вятърът играе,
е бил ей онова печално очертание.
Ръцете ти приятелски са го спасили
със неговата скръб от жалките останки.
Аз може би във въздуха се разпознавам
подобно пряпорец, ранен от вятър,
и като шлейф, полюшван мълчаливо,
в стъклата на един прозорец се оглеждам.
Не знам дали са дрехи, или е животът
това, което висне на въжето.
Оловото водопроводчик,
във свойта скромничка работна дреха,
по лабиринта синкав на тръбите
донася ни до къщи този прост
подарък на водата.
А бакърът,
електричарят, жицата червена,
светкавица опитомена,
проблеснала във сгушения облак
на азбестовата си пазва,
донася ни светлика, всяка нощ
възобновява чудото голямо
на своите мънички слънца.
Бакърът и оловото. Необходими
другари. Също като тях
по тайнствени тръби подземни
и по невидими въздушни жици
ний мълчаливо даваме да мине
на истината бистрата вода,
светлика на надеждата. И вършим
туй скромно дело на добри
проводници, на прости и човешки
проводници до ъгъла последен
на къщата, до къта най-далечен
на жадното сърце на всеки жив човек.
Поезията тук, вода и светлина, пристига
кой знае по какви ли извори високи,
кой знае по какви ли слепи водопади,
какви ли планини от болка и любов пресича,
в какви ли генератори на вдъхновение
се тя превръща. Правят
възможно всичко този ток и тази
дъга сияеща. От всички хора,
неща, пейзажи тази пара се сгъстява
и ни вали върху гърдите,
когато пишем стихове. Да върнем
на всеки светлината и водата,
надеждата и истинското слово,
като металите, които ни провождат
и носят ни най-ясни чудеса.