Един царски син направил чешма срещу своя дворец. Мед и масло текло от чешмата. Почнали да идват моми от цялото царство, да си наливат мед и масло. Царският син ги гледал от двореца. Искал да избере най-хубавата мома и да се ожени за нея.
Веднъж дошла на чешмата прегърбена бабичка. Напълнила си стомничките. Взела да налива мед и масло в яйчени черупки. Царският син замерил с камък и счупил черупките. Погледнала го бабата. Рекла му:
— Да даде господ, синко, за неродена мома да се ожениш!
— Де ще я намеря, бабо? — попитал царският син.
— Не зная — отговорила бабата и си отишла.
Минало дълго време. Царският син не можал да се ожени. Не харесал нито една от момите, които дохождали на чешмата. Един ден гой рекъл на майка си:
— Разбра се то, майко, че за неродена мома трябва да се оженя, както ми рече бабичката. Но къде мога да намеря такава мома?
— Ще питаш слънцето, синко — отговорила майка му. — То грее отвисоко и гледа нашироко, та ще знае де има неродена мома.
Царският син тръгнал да дири слънцето. Вървял, вървял, преминал много поля, много реки и планини. Но слънчовите дворци нигде не видял. Изкачил се на висока планина. Намерил стар овчар. Казал му:
— Добър ден, дядо. Знаеш ли къде живее слънцето?
— Защо ти е, синко?
— Да го питам де ще намеря неродена мома, та да се оженя за нея.
Старецът посочил с ръка на запад и рекъл:
— Видиш ли ония три планини, дето се редят една зад друга? Като ги преминеш и трите, ще ти се изпречи голяма златна порта, а зад нея безкрайна градина. Там живее слънцето. Ти чакай да се стъмни по планините и щом светне в градините, почукай на портата.
Тръгнал пак царският син. Вървял, вървял, минал първата планина, минал втората, превалил и третата и стигнал до чудни градини, обградени с бял камък и на оградата златна порта. Скоро притъмняло наоколо, а в градината блеснали прозорците на слънчовите дворци.
Царският син почукал на вратата.
Излязла слънчова майка. Попитала го:
— Какво дириш, момко?
— Дойдох да ми каже слънцето къде ще намеря неродена мома, за да се оженя за нея.
Слънчова майка отговорила:
— Слънцето сега е уморено и сърдито. Но аз ще ти кажа как ще намериш, каквото си тръгнал да дириш.
Слънчова майка откъснала три ябълки и рекла:
— Вземи, момко, тези ябълки. Като намериш вода, срежи едната. От нея ще излезе хубава мома. Щом ти каже: „Дай ми, бате, водица“, ти й дай и тя ще остане при тебе.
Царският син взел ябълките. Тръгнал си. Вървял, вървял — вода не намерил, прижадняло му. Срязал една ябълка да си разкваси устата. От ябълката излязла хубава мома и рекла:
— Дай ми, бате, водица!
— Нямам — казал царският син.
Момата се изгубила. Царският син продължил пътя си. Пак ожаднял. Срязал и втората ябълка. От нея излязла още по-хубава мома и рекла:
— Дай ми, бате, водица!
— Нямам — отговорил царският син.
И тая мома се изгубила.
Тръгнал пак царският син. Вървял, вървял — стигнал един кладенец. Срязал и третата ябълка. От нея излязла чудна хубавица, цялата греела като слънце. И тя рекла:
— Бате, дай ми водица!
Царският син й дал, и тя останала при него.
— Искаш ли да се омъжиш за мен? — попитал я той.
— Искам — отговорила момата.
— Знаеш ли къде ще те заведа?
— Не зная.
— В царския дворец. Ти почакай малко ей на тази върба. Аз ще дойда да те взема с царска колесница. Ще доведа свирачи и сватбари, както му е обичаят.
Царският син покачил момата на една върба до кладенеца и заминал.
Не се минало дълго време, при кладенеца дошла една циганка. Тя съгледала момата. Попитала я:
— Кого чакаш тука, моме?
— Царският син — отговорила момата. — Ще дойде да ме вземе със свирачи и сватбари.
— Така ли? Чакай тогаз да си извадя вода, че да се махна от тука. Не съм за пред царски сватбари. Ох, колко мъчно се вади вода от този кладенец! Не мога да измъкна ведрото!
— Дърпай, дърпай — ще го извадиш! — рекла хубавицата.
— Не мога, сестричко.
— Чакай да сляза да ти помогна.
Момата слязла. Извадила вода. Циганката си наляла стомната и рекла:
— Знаеш ли какво, сестричко? Облечи моите дрехи, пък аз твоите. Ще се огледаме в кладенеца, да видим коя е по-хубава: ти ли, аз ли.
Сменили си дрехите. Когато се оглеждали, циганката бутнала неродената мома в кладенеца и се покачила на върбата.
Дошли сватбарите. Царският син погледнал нагоре към върбата. Не можал да — познае момата.
— Защо си така почерняла, моме? — попитал той.
— От слънцето — отговорила циганката.
Облекли булката в сватбена премяна. Завели я в царския дворец. Направили сватба.
Минало се, каквото се минало, царският син отишъл веднъж да напои коня си на кладенеца, дето видял за пръв път неродената мома. Но конят пръхтял. Не искал да доближи до водата.
Царският син заповядал, да изгребат кладенеца. Искал да види от що се плаши конят му.
Като изгребали водата, намерили в кладенеца златна рибка.
Сготвили рибката и царският син ял от нея. Като изхвърлили костите, една кост паднала в градината под прозорците на царския син. От тая кост израснала висока топола. Тя стигнала чак до прозорците. Щом се покажела царицата, тополата я шибала с тънките си клони. А когато се подадял царският син, тополата го милвала.
Циганката заповядала да отсекат тополата. Когато я секли, дошла една бабичка и си събрала тресчици. Занесла ги в къщи. Харесала й една тресчица. Дигнала я на полицата.
Когато бабата отидела нанякъде, тресчицата ставала на момиче. То помитало и разтребвало. После пак на тресчица ставало. Идвала си бабата, па се чудела и маела кой й разтребя из къщи.
Тя често думала:
— Ей ти, дето ми шеташ! Покажи се! Ако си момче, син бъди ми! Ако си момиче, щерка ще ми станеш!
Момичето всичко чувало, ала си мълчало. Една сутрин бабата се скрила зад вратата. Момичето тъкмо слязло от полицата, бабата извикала радостно:
— Стой, моме! Щерка ще ми станеш!
И заживели си бабата и момичето като майка и дъщеря.
Случило се един път, че царицата си скъсала огърлицата. Свикала всички момичета от царството, ала никое не могло да наниже както трябва маргаритните зрънца на огърлицата.
Дошло ред на бабиното момиче. То седнало на царския миндер. Насъбрали се около него царят и всички царедворци. Колко било хубаво бабиното момиче, като влязло в царския дворец, още по-хубаво станало. Всички се омаяли от хубостта му. Не снемали очи от него.
А то почнало да ниже маргарита. Нижело и нареждало: „Имало едно време един царски син. Той направил чудновата чешма. От нея мед и масло текло…“
Така, без да прекъсва, момичето разказало всичко, каквото било претеглило. Когато стигнало дотам, как циганката го бутнала в кладенеца, скочил царският син. Прегърнал бабиното момиче и рекъл:
— Разбрах, всичко разбрах! Ти ще бъдеш моя жена!
Той се оженил за хубавото момиче, а циганката пропъдил през девет села в десето.
Веднъж умът и щастието на едно момче се запрепирали помежду си.
— Ти, умчо, без мене не можеш — рекло щастието. — Аз нося радост на момчето. А какво струва живот без радост?
— Ами ти, щастливко, какво можеш да направиш без мене? Само заслепяваш момчето. Аз трябва после да му отварям очите.
— Момчето и без ум може да мине, щом аз съм с него!
— Не може! — твърдял умът.
— Може.
— Добре. Щом може, аз ще изляза от момчето. Да видим какво ще прави то без ум!
Речено — сторено. Умът напуснал момчето.
То разкъсало дрехите си. Грабнало мотика. Почнало да копае под една круша край пътя.
Копало, копало — намерило цял котел, пълен с жълтици и скъпоценни камъни. Но нали било без ум — не знаело какво да ги прави.
Минал един пътник. Загледал се в дрипавото момче. То грабнало шепа скъпоценни камъни, подало ги на пътника и рекло:
— На̀, пътниче, дай тия камъни на царя и му носи много здраве от мене!
Пътникът взел скъпоценните камъни и си тръгнал зарадван. Ала момчето грабнало още една шепа и викнало подире му:
— Чакай, чакай! На̀ ти още една шепа камъни за царската дъщеря. Кажи й, че Дрипльо й ги праща!
Пътникът продал скъпоценните камъни. Станал много богат. Направил си голяма къща срещу царския дворец.
Почнал да живее като цар. Мъчно му било само, че нямал деца. Жена му го накарала да намери онова момче, дето го обогатило, и да го доведе за техен син.
Богаташът намерил дрипавото момче. Довел го да живее в хубавата къща срещу царския дворец.
Колкото хубаво било момчето, като го облекли в скъпи дрехи, станало още по-хубаво. Кой как минел, все се спирал да го гледа.
Видяла го царската дъщеря от двореца. Харесала го. Поискала да се омъжи за него. Ала царят не давал.
Посърнала тя. Не спи, не яде. Все за момъка мисли. Най-после баща й се съгласил и тя се омъжила за него.
Но царският зет не продумвал нито дума на жена си. По цял ден седял в един ъгъл на стаята и не дигал глава да погледне царската дъщеря. А един ден станал, ударил й три плесници и пак седнал.
Отишла царската дъщеря плачешком при баща си и му рекла:
— Татко, или ще премахнеш тоя глупчо, или аз ще се погубя. Не ми стига, дето мълчи като ням, ами сега и ръка почна да дига върху мене. Три плесници ми удари!
Разсърдил се царят. Заповядал да отсекат главата на момчето. Джелатинът извел царския зет и дигнал ръка да го погуби. Но умът дошел в главата на момчето и попитал щастието:
— Е, как си, побратиме?
— Остави се! Лошо! По-скоро виж какво ще направиш, че отиде животът на момчето!
— Няма да отиде. Не бой се! — казал умът. — Аз чаках да видиш сам докъде ще докараш работата без мен. Сега съм вече тука. Всичко ще се поправи.
Момчето спряло ръката на джелатина и рекло:
— Искам да кажа две думи на царя.
Съобщили на царя и той заповядал да заведат момчето при него. Там била и царската дъщеря.
— Е, проговори ли, момко? — попитал царят.
— Проговорих, царю честити — отвърнало момчето. — Искам, преди да умра, да ти кажа защо мълчах толкова време и защо ударих твоята дъщеря.
— Кажи да чуем!
— Аз мълчах и стоях с наведена глава, защото исках да отдам чест на вашия царски род. Първия път ударих царската дъщеря, задето не можа да ме разбере защо мълча. А другите две плесници й ударих, защото не послуша татка си, а се омъжи за момък, който не е за нея.
— За мене си ти, за мене! — извикала царската дъщеря и се хвърлила върху шията на момчето. — Татко, прости му!
Царят се засмял и простил на момчето.
То станало толкова умно, че царят, когато да умира, му оставил цялото си царство.
Младият цар и младата царица царували весело и честито.
Имало едно време една бедна вдовица. Тя си имала едно-едничко момченце. Разболяла се вдовицата. Тръгнало момчето да работи, та да прехранва болната си майка. Една вечер момчето се връщало от работа. По пътя застигнало деца. Децата биели кученце.
— Защо биете кучето? — попитало момчето.
— Защото ни се бие! — отвърнали децата.
— Дайте ми го!
— Ти какво ще ни дадеш?
— Каквото искате!
— Дай ни парички, да си купим халвица!
Момченцето дало парите, що било спечелило през деня, взело кученцето и се прибрало при майка си.
— Мамо — рекло то, — каквото спечелих през деня, дадох го да отърва от бой това кученце. Нищичко не купих за ядене.
— Добре си направил, синко — отговорила майката. — Тази вечер можем и гладни да си легнем. Погледни как се радва кученцето!
След няколко деня момчето пак се връщало от работа. Гледа: две момчета мъчат едно котенце.
— Дайте ми това котенце! — рекло момчето. — Стига сте го мъчили.
— На ти го — казали лошите момчета. — Ама дай ни парички, да си купим бозица!
Момченцето им дало каквото спечелило през деня. Взело котенцето. Занесло го в къщи.
— Отде взе това котенце? — попитала го майка му. Момченцето отговорило:
— Мъчеха го лоши момчета. Дадох им парите, що спечелих днес, и го отървах.
— Добре си направил, синко — казала майката.
На другата вечер момчето срещнало един малък пакостник. Той влачел вързана жаба по улицата.
— Защо влачиш тая жаба? — попитало момчето.
— Да плаша децата.
— На ти пари, дай ми жабата!
Момчето дало каквото спечелило през деня, взело жабата и я занесло в къщи.
— Отде носиш тая жаба? — попитала го майка му.
— Лошо момче я влачеше по улицата. Дадох му всичките си пари и взех жабата.
— Добре си направил, синко.
Пак легнали гладни.
На сутринта майката казала:
— Жабата не може да живее на сухо. Като отиваш на работа, пусни я в реката.
Момчето взело жабата. Тръгнало към реката. Когато да я хвърли във водата, жабата му рекла:
— Ти ми спаси живота. Искам да ти се отплатя. Почакай на брега. Ще дойде баща ми — жабешкият цар, и ще ти донесе чудна кутийка. Ти я вземи от устата му. Като близнеш тая кутийка, от нея излиза чер човек. Каквото му поискаш, дава ти го начаса.
Момчето пуснало жабата. След малко из водата се показал голям жабок с корона на главата. Той държал в устата скъпоценна кутийка.
Взело я момчето и право при майка си.
Близнало кутийката. Чер човек изскочил из нея, поклонил се и рекъл:
— Какво искаш, господарю?
Смаяла се майката, а момчето казало:
— Искам да оздравее майка ми и да ни донесеш нещо за ядене.
Тозчас майката оздравяла и в стаята се явила богата трапеза с хубави ястия. Наяли се майката и момчето. Нагостили кученцето и котенцето.
На другия ден пак ги нахранила скъпоценната кутийка. Заживели си майка и син от хубаво по-хубаво. По това време глашатаи разгласили по цялото царство: „Царската дъщеря търси момък да се жени. Който й направи златен дворец за три деня, него ще си вземе.“
Никой момък не се наел да построи златен дворец за три деня. Отишло момчето с чудната кутийка при царя и казало:
— Царю честити, аз се наемам да построя двореца.
Разсмял се царят. Рекъл му:
— Ех, момко, такива прочути майстори не се наеха да издигнат двореца, че ти ли ще го построиш! Но щом искаш, опитай се!
Минало ден. Минали два. Момъкът не бързал. На третия ден близнал кутийката. Черният човек изскочил и рекъл:
— Какво искаш, господарю?
— Искам да ми направиш златен дворец, но да бъде от царския по-хубав!
Още същия ден дворецът бил готов и момчето се оженило за царската дъщеря. То завело в двореца майка си, кученцето и котенцето.
Наскоро царският зет отишъл на война. Той оставил кутийката в двореца. Царската дъщеря я гледала, ала не знаела каква е.
Веднаж край двореца минал продавач на скъпи неща. Царската дъщеря го повикала да си купи премени. Като видял кутийката на поличката, продавачът рекъл:
— Дай ми тая кутийка, царкиньо, и вземи всичко, що нося за продан.
Царската дъщеря се излъгала. Дала кутийката. Продавачът я близнал. Черният човек изскочил и рекъл:
— Какво искаш, господарю?
— Искам този дворец и царската дъщеря да се преместят на самодивската поляна зад морето!
Още не издумал продавачът, и дворецът и царската дъщеря се преместили зад морето.
Върнал се царският зет. Гледа: няма ни двореца, ни жена му, ни кутийката. Разплакал се.
Дошли при него кучето и котката. Попитали го:
— Защо плачеш, батьо?
— Кутийката ми откраднали.
— Недей плака! Ще я намерим.
И кучето и котката тръгнали да я търсят.
Вървели, вървели — стигнали до морето. Котката се покачила върху гърба на кучето и то я пренесло. Щом излезли на брега, видели златен дворец. Познали го. Батювият им дворец!
Кучето останало вън. Котката влязла в двора. Промъкнала се на тавана. Подгонила мишките. Из една дупка се подал голям плъх и попитал:
— Защо ни гониш, котарано?
— Защото вашият господар взел батювата кутийка.
— Тъй ли? Тогава почакай малко! Аз ще ти я донеса. Сега всички спят в двореца. Лесно ще я взема.
Плъхът се промъкнал в спалнята на своя господар, взел кутийката и я дал на котката.
Котката изскочила при кучето и викнала:
— Хайде сега, побратиме! Стъпвай, да стъпваме! Ето кутийката!
— Дай аз да я нося! — рекло кучето.
— Не може. Аз я намерих, аз ще я нося.
— Ти я намери, ама кой те пренесе през морето?
— Туй е лесна работа.
— Ще видим колко е лесна!
Стигнали до морето. Кучето се из стъпило настрана и рекло:
— Плувай сега, котарано!
— Не се моля — отговорила котката. — И сама мога!
И заплувала сама котката. Но изтървала кутийката. Спуснала се една голяма риба. Глътнала я.
Излязла на брега котката. Не смее да погледне кучето.
— Аз нали ти казах, самохвалке! — рекло кучето. — Видя ли сега какво стана? Отиде ни кутийката. Ще плаче батьо, доде е жив!
Разплакала се котката. Заплакало и кучето.
Три дни обикаляли край морето. Обикаляли и плачели. На четвъртия ден съгледали край брега риби черва. Рекли да си похапнат за разтуха. Но що да видят? Из едно разкъсано черво се подавала скъпоценната кутийка.
Котката тозчас се досетила как стои работата.
— Пак сме имали щастие, побратиме — рекла тя. — Някой рибар е хванал рибата, дето глътна кутийката, разпрал я и оставил тука червата. Вземи кутийката, та хайде при батя!
Батю им взел кутийката. Близнал я. Изскочил черният човек и рекъл:
— Какво искаш, господарю?
— Искам да дойдат тука жена ми, дворецът и крадецът на кутийката.
Начаса всичко си дошло на място.
Измамникът бил наказан. Момчето, майка му и царската дъщеря си заживели пак весело и честито. А кучето и котката се разхождали като царедворци из златния дворец.
Един цар имал едничък син, умен и хубав, за чудо и приказ. Дошло време да се задоми царският син. Царят изпратил най-умния царедворец да търси мома, лика-прилика на сина му.
Тръгнал сгледникът по всички земи. Обиколил девет царства. Никъде не харесал мома за царския син. Навлязъл в десетото царство. Чак там намерил мома, каквато дирел.
Сгледникът се върнал при царя и рекъл:
— Намерих, царю честити, девойка, умна, хубава и работлива.
Царят поразмислил и казал:
— Ти си най-умният ми царедворец. Добре си преценил момата. Но не е зле още веднъж да изпитаме колко е умна. Ще пратим годежник с поръка до нея. Ще видим дали ще разбере, каквото й кажем.
Царят избрал годежник. Заповядал да му дадат дванадесет жълтици, една голяма погача и кози мех, напълнен с вино. Когато годежникът бил готов, царят му поръчал:
— Много здраве на царската избраница. Ще й предадеш жълтиците, погачата и виното и ще й кажеш тия думи: „У нас годината има дванадесет месеца, месечината изгрява винаги пълна и козите ни имат четири крака“.
Тръгнал царският годежник. Минал девет царства. Стигнал в десетото. Намерил умната девойка. Поклонил се и рекъл:
— Много здраве, хубава девойко, от нашия цар. Той те избра за снаха. Праща ти тия дарове и поръча да ти кажа, че у нас годината има дванадесет месеца, месечината изгрява винаги пълна и козите ни имат по четири крака.
Девойката взела даровете и отвърнала:
— Благодаря, пратениче. Влез в къщи да си починеш и да похапнеш от нашата трапеза!
Девойката нагостила добре царския пратеник. Когато той си тръгнал, тя му рекла:
— Много здраве на царя! Ще му кажеш, че у нас годината има единадесет месеца, че месечината изгрява нащърбена и козите ни имат по три крака. Кажи му още на гарвана око да не вади!
Царският пратеник се завърнал и казал на царя какво отговорила момата. Царят се учудил, че тя е толкова досетлива. Пратеникът, без да знае сам, съобщил на момата, че са му дали да й занесе дванадесет жълтици, че погачата е цяла и че мехът с виното е пълен. А тя получила единадесет жълтици, погачата била наядена и виното напито — единият крак на меха бил празен. Затова царят получил такъв отговор.
— Ти не си занесъл даровете, както ти ги предадох — казал царят на пратеника. — Защо си скрил една жълтица? Защо си ял от погачата? Защо си пил от виното?
Пратеникът паднал на колене пред царя, извадил от джеба си жълтицата, па почнал да се моли и плаче:
— Прости ме, царю честити! Полъгах се. Ето жълтицата, която задържах… Бях много уморен и гладен. Затова хапнах от погачата и пийнах от виното.
Царят се усмихнал и простил пратеника, защото умната девойка се досетила да поръча — на гарвана око да не вади.
Още същия ден царският син отишъл да доведе в двореца умната девойка.
Когато девойката пристигнала в двореца, царят, царицата и всички царедворци я посрещнали с голяма радост. Тя била не само умна, но и много хубава.
Скоро направили сватба. Царят дал нечувана гощавка. Три дни яли, пили и се веселили.
Една жена казала на момчето си:
— Вземи, сине, тавата! Иди в избата! Донеси ми брашно да меся хляб!
Момчето взело тавата. Отишло в избата. Гребнало брашно. Излязло на двора.
Духнал вятър — разпилял, брашното.
Върнало се момчето в избата. Напълнило отново тавата. Излязло на двора. Духнал вятърът. Разпилял пак брашното.
— Няма да е по твоята, лудко! — извикало момчето и влязло пак в избата.
Гребнало брашно. Излязло на двора. Духнал пак вятърът. Не останало нищо в тавата.
Захвърлило я момчето. Тръгнало да гони вятъра. Тичало, тичало — стигнало го.
— Ей, ветре!
— Какво?
— Дай ми брашното, дето го разпиля!
— Бре момче, вятър брашно държи ли? Но щом си дошло чак тука, няма да те върна с празни ръце. Вземи тази кърпичка. Като й кажеш: „Кърпичке, дай да ям!“ — тя сама се постила. Каквото ядене поискаш, тозчас ще се яви пред тебе!
Взело момчето кърпичката. Тръгнало си. Върви и си мисли: „Право ли казва вятърът? Лъже ли ме? Чакай да опитам!“
Постлало кърпичката и рекло:
— Кърпичке, дай да ям мед и масло!
Изведнъж върху кърпичката се наредили златни блюда с мед и масло.
Момчето поискало и друго ядене. Каквото пожелало, тозчас се явило пред него.
Момчето яло, яло — наситило се. Тръгнало пак. Вървяло що вървяло — замръкнало. Отбило се да пренощува в една кръчма.
Седнало на една маса, постлало кърпичката и рекло:
— Кърпичке, дай да ям!
Докато издума, пред него се наредили все хубави гозби. Смаяли се хората в кръчмата. Момчето ги поканило. Нагостило ги богато.
— И това чудо не бях виждал! — рекъл кръчмарят. — Кърпичката гозби да дава. Отде я взе, бре момче? Има ли някъде да се продават?
— Вятърът ми я даде.
— Добър дар! — обадила се кръчмарката. — И царят би ти завидял!
Нахранило се момчето. Прибрало кърпичката. Отишло да спи. През нощта кръчмарката казала на мъжа си:
— Мъжо, да вземем на момчето кърпичката. Без работа богатство ще трупаме. „Дай, кърпичке, ядене! — На. Дай, кърпичке, пиене! — Готово.“ Ще поднасяме на хората и без труд пари ще печелим!
Като заспало момчето, жената влязла при него, взела кърпичката от пояса му и оставила друга кърпичка.
Тръгнало си на сутринта момчето. Стигнало до тяхната къща и още от вратата завикало:
— Мамо, да видиш каква кърпичка ти нося! Даде ми я вятърът. Няма вече да месиш и готвиш!
— Каква кърпичка, синко? Дай да я видя!
Момчето извадило кърпичката, постлало я на стола и рекло:
— Кърпичке, дай да ям!
Кърпичката нищо не дала.
— Чуваш ли, кърпичке? Дай да ям.
Кърпичката стояла празна.
— Щом не щеш да даваш вече ядене, хайде при вятъра! Взело момчето кърпичката и право при вятъра.
— Ветре, на ти кърпичката, дай ми брашното! Кърпичката не дава вече ядене.
— Защо не дава, момченце?
— Не зная. По-напред даваше. Сега не ще. Разбрал вятърът каква е работата и казал:
— Вземи това петленце. Щом му кажеш: „Запей, петленце!“ — то ще запее и жълтици ще падат от устата му.
Взело момчето петленцето. Тръгнало си. На вечерта се отбило да пренощува пак в същата кръчма. Като седнало да вечеря, казало:
— Запей, петленце!
Петлето запяло: кукуригу-у! Из устата му западали жълтици. Момчето ги взело и си поръчало ядене. Като се нахранило, легнало да спи.
През нощта кръчмарката взела петленцето и сложила на негово място друго.
Събудило се на сутринта момчето, взело другото петле и си тръгнало.
Стигнало, не стигнало в къщи, отдалеч завикало:
— Мамо, мамо, да видиш какво петленце ти нося! Щом запее, жълтици падат из устата му! Хайде запей, петленце!
Петлето мълчало.
— Петленце, запей!
Петлето пак мълчало.
Грабнало го момчето — отърчало при вятъра.
— Ветре, не ща ти петлето. Дай ми брашното! Петлето не дава вече жълтици.
— Тъй ли? — рекъл вятърът. — На ти тази пръчка! Тя ще оправи работата. Щом й кажеш: „Удряй, пръчко!“ — тя ще почне, де кого свари, да шиба. Щом й речеш: „Спри, пръчко!“ — тя престава да удря.
Взело момчето пръчката. Тръгнало си. Вечерта пак се отбило в кръчмата. Кръчмарят и жена му видели пръчката. Помислили, че и тя е чудновата. Сдумали се и нея да вземат.
Като заспало момчето, те влезли при него. Жената посегнала да вземе пръчката. Момчето усетило, стреснало се и викнало:
— Удряй, пръчко!
Ех, че като се разфучала оная ми ти пръчка! Удря ли, удря — ту кръчмаря, ту кръчмарката.
— Чакай, бре момче! Кажи да спре пръчката! — викал кръчмарят. — Ще ти дадем кърпичката!
— Ох, олеле! — пищяла кръчмарката. — Стига! Умирам! Ще донеса петленцето!
— Пръчко, спри! — извикало момчето. И тя спряла.
Отърчала плачешком жената. Донесла кърпичката, донесла и петленцето.
Взело ги момченцето и припнало при майка си. Още от вратата завикало:
— Мамо, мамо, сега ще видиш истинската кърпичка и истинското петленце!
Постлало момчето кърпичката и рекло:
— Кърпичке, дай да ядем мед и масло!
Върху кърпичката се наредили златни блюда с мед и масло.
— Запей, петленце!
Запяло петлето. Жълтици западали из устата му. И заживели си майка и син весело и честито.
Имало едно време един умей и хитър момък. Викали го Голобрадко. Умен бил Голобрадко, ала сиромах. Когато умрял баща му, само едно конопено повесмо му оставил. Пък и момъкът нищо не припечелил.
— Докога ще ходиш сиромах, Голобрадко? — питали го често другарите му. — Колко ти струва хитрината, когато нямаш здрава дреха да се облечеш.
— Сега само хитрина и ум събирам — отговорил Голобрадко. — После ще видите колко струва тая хитрина.
Една сутрин Голобрадко взел повесмото, що било оставено от баща му, и отишъл на дяволското блато. Там никой не смеел да отиде. Който отидел, не се връщал.
Голобрадко седнал край блатото. Почнал да плете въже от повесмото.
Изведнъж изскочило от блатото малко дяволче. Приближило се до Голобрадко. Запитало го:
— Ей, чичо, какво правиш тука край нашето блато?
Голобрадко се постреснал. Но тозчас се съвзел и рекъл:
— Плета въже и пресмятам как ще нарамя това блато!
Уплашило се дяволчето. Избягало при баща си. Рекло му:
— Тате, отиде ни блатото! Един голобрад човек иска да го задигне. С въже да го нарами!
— Не бой се, синко! Иди кажи на голобрадия човек да се надтичвате. Който надпревари, негово ще бъде блатото. Тебе никой човек не може те надтича!
Дяволчето отърчало при Голобрадко.
— Ей, чичо!
— Какво?
— Тате каза да се надтичваме. Който надтича, той ще вземе блатото.
Усмихнал се Голобрадко, па отвърнал:
— Какво ще се надтичвам с тебе! Такова мъничко, черничко! Ей там в гъстака играе тримесечното ми братче. С него се надтичвай.
Голобрадко показал на дяволчето едно зайче. То мърдало ушички, готово да скокне.
Дяволчето тръгнало към зайчето. Хукнало зайчето колкото му сили държат.
Зайчето тича, дяволчето тича, зайчето тича, дяволчето тича… Най-после зайчето избягало.
Дяволчето се върнало запъхтяно при татка си. Рекло му:
— Остави се, тате! Отиде ни блатото! Човекът ме прати да се надтичвам с неговото тримесечно братче. Аз него не можах да надбягам! Ами ако бях тичал с голобрадия! Душичка не щеше да остане в мене!
— Не се плаши, сине. Иди го накарай да се поборите. Който надвие, той ще вземе блатото.
Дяволчето отърчало при Голобрадко. Рекло му:
— Тате каза да се поборим. Който надвие, той ще вземе блатото.
Голобрадко отговорил:
— Аз с вчерашни дечурлига не се боря. Иди в гората! Там имам сестра тригодишна. Побори се с нея!
Дяволчето отишло в гората. Там лежела рунтава мецана. Дяволчето дотърчало до нея. Побутнало я.
— Мммм! — изръмжала мечката.
— Ставай да се борим, рунтавелке! — подръпнало я дяволчето.
— Аммм! — изръмжала по-силно мечката, па хванала с лапи дяволчето. Пухнала го о земята.
Дяволчето се върнало ни живо, ни умряло при баща си.
— Тате… ох, тате!
— Какво?
— Страшно, тате-е!
— Кое е страшно?
— Сестричето му… На човека сестричето… Тригодишно, пък щеше да ме забие в земята! Още се въртят звезди пред очите ми. Пък ти ме пращаш с човека да се боря! Ох, тате! Отиде ни блатото.
— Съвземи се, сине! — рекъл старият дявол. — Бива ли така да се плашиш! На ти тая златна топка, па иди да се надхвърляте с човека. Който хвърли по-високо топката, той ще вземе блатото.
Дяволчето отърчало пак при Голобрадка. Той все си плетял въжето. Не поглеждал.
— Чичо!
— Е?
— Тате каза да се надхвърляме с тази топка. Който я хвърли по-високо, той ще вземе блатото.
— Добре. Хвърляй!
Дяволчето хвърлило топката три пъти по-високо, отколкото човек може да я хвърли.
Голобрадко взел топката. Почнал да я върти в ръцете си.
— Хвърляй де! — рекло дяволчето.
— Чакай да се размахнат облаците. Инак отиде ти топката! Ще се изгуби зад облаците.
— Толкова ли високо искаш да я хвърлиш? Не си давам аз златната топка.
Дяволчето си взело топката. Върнало се при баща си.
— Тате — рекло, — с този човек не можем излезе наглава! Чак до небето щеше да хвърли топката! Но аз не си я дадох!
Старият дявол помислил, помислил, па рекъл:
— Иди занеси на тоя Голобрадко две торби злато, че да се махне оттука! Но гледай да му научиш къщата. Ще отидем после у тях. Хем златото ще си вземем, хем ще му направим някоя пакост!
Дяволчето занесло златото на Голобрадко и му рекло:
— Тате ти прати това злато, да не ни вземаш блатото. Ако искаш, аз ще ти нося торбите чак до у вас. Искам да науча къде ти е къщата, че да ти идваме с татка на гости.
— Добре — отговорил Голобрадко.
Вървели, вървели — наближили Голобрадковата къща. Голобрадко спрял дяволчето. Почнал с педя да го измерва.
— Какво ме измерваш? — попитало дяволчето.
— Меря да видя дали ще ми стигне твоята кожа. Къщата ми е покрита все с дяволски кожи. Остава само едно ъгълче недопокрито. И твоята кожа като одера, тъкмо ще го покрия.
Дяволчето се уплашило. Оставило златото и дим да го няма.
Голобрадко нарамил торбите. Отишел си жив и здрав.
Скоро се разчуло навсякъде за дяволското злато. Надошли Голобрадковите другари. Гледали и се чудели. Толкова богатство не били виждали.
Позасмял се Голобрадко. Рекъл им:
— Какво се чудите, братя! Това е все мое злато! Видите ли сега колко струват моят ум и моята хитрина!
Имало едно време една жена. Тя имала широк двор. Сред двора растяло ябълково дърво. То раждало всяка година само по една ябълка. Но щом узрявала ябълката, дохождала лоша хала и я откъснала.
Жената имала трима синове.
Едно лято най-големият син рекъл на майка си:
— Майко, наближава да узрее ябълката. Дай ми нож и орехи. Ще отида да я вардя от халата.
Майката отговорила:
— Мъчно ще я увардиш, сине. Хала е то. Доде я зърнеш, отива, та се не вижда!
— Отива тя, ала от моите ръце здрава няма да се изкопчи…
— Добре, сине. Щом се наемаш, ето ти нож, ето ти и орехи.
Синът взел ножа и орехите. Като се мръкнало, отишъл под дървото. Той трошил орехи и поглеждал към ябълката, трошил орехи и слушал отде ще се зададе халата. По едно време притъмняло много. Нещо изфучало. Погледнал синът — няма ябълката. Той отишъл при майка си и рекъл:
— Ти право казваш, мамо. С хала шега не бива. Не я видях кога дойде и грабна ябълката!
На другата година средният син казал на майка си:
— Мамо, дай ми нож и орехи! Сега аз ще ида да вардя ябълката.
— И ти няма да я увардиш, синко. Ала щом искаш, иди. Ето ти нож, ето ти и орехи.
Като се мръкнало, той отишъл под дървото. Затрошил орехи. Но халата изфучала над главата му и грабнала златната ябълка. На третата година най-малкият син рекъл на майка си:
— Дай сега на мене ножа. Аз ще вардя ябълката.
— Орехи не искаш ли? — позасмяла се майка му. — Вземи си повечко, да си похапнеш. А то ябълката — я ще я увардиш, я не. Батювците не я упазиха, та ти ли?
— Не ми се смей, майко! Дай ми нож, после ще приказваме.
Той взел ножа. Като се стъмнило, качил се на дървото и седнал близо до златната ябълка.
Посред нощ изфучала халата. Посегнала да откъсне ябълката. Замахнал синът. Убол я с ножа. Халата изпищяла. Избягала назад. А синът откъснал ябълката и я занесъл на майка си.
Майката, като я видяла, извикала:
— Жив да си ми, сине! Ти засрами батювците!
На сутринта момчето повикало братята си да търсят халата. Тръгнали по дирите на кръвта.
Вървели, вървели — стигнали до една дупка, дето се губели дирите.
— Тука е влязла халата — рекъл най-малкият брат. — Трябва да спуснем едного от нас в дупката!
— Мене спуснете! — казал най-големият брат.
Вързали го с едно въже и почнали да го спущат. Като стигнал до средата на дупката, той се уплашил и заклатил въжето. Изтеглили го горе.
Спуснали средния брат. Но и той заклатил въжето. И него изтеглили горе.
Тогава най-малкият рекъл:
— Спуснете мене! Поклатя ли въжето, спускайте надолу, докато стъпя на земя!
Братята го спускали, спускали, докле слязъл чак на дъното. Той повървял малко. Съгледал светъл дворец. Надзърнал през прозореца. Вътре видял три девойки. Двете подхвърляли златни ябълки, а най-малката си играела със златен плъх на златна тепсия.
Момъкът потропал на прозореца и извикал:
— Ей, девойки, отворете!
Най-малката девойка се обадила:
— Знаеш ли де искаш да влезеш, момко? Тука живее лоша хала. А сега е много разярена. Всяка година ходеше на горната земя и донасяше по една златна ябълка. Сега си дойде наранена и нищо не донесе… Ако те види, ще те погуби!
— Ами вас защо не погуби?
— И нас ще погуби. Затуй ни е довела тука. Но ни държи още, да й редим къщата. Залъгва ни сега с играчки.
— Пуснете ме, момичета! — рекъл момъкът. — Аз не се плаша от халата. За нея съм дошел.
Другата девойка се обадила:
— Иди си, момко! Ще те изяде халата! И нас живи няма да остави, ако те пуснем.
Момъкът отвърнал:
— Отворете, отворете! С халата ще се разправя и вас трите ще избавя!
Отворила му най-малката девойка. Той влязъл в задната стая при халата. Втурнал се, забил ножа в сърцето й. Халата тозчас издъхнала.
Момъкът извел девойките из двореца. Отишли при въжето. Той свързал най-напред най-голямата и заклатил въжето. Братята я издърпали горе. После свързал по-малката. И нея изтеглили. Останала най-малката. Той свързал и нея, па рекъл:
— Братята ми може да се скарат за тебе и да ме оставят тука. Но нека правят каквото щат. Ако ме обичат, ще ме извлекат и мене. Ако ли не — добър е господ!
Девойката извадила от пръста си златен пръстен, подала му го и рекла:
— Вземи този пръстен! Той е чудотворен. Ако горе се скарат за мене, аз ще поискам дрехи самотворни. Само който има този пръстен, може да ми даде такива дрехи. Ако братята не те изтеглят горе, ти ще паднеш още по-надолу. Там има два овена — един бял, друг чер. Ако паднеш върху черния — ще отидеш в долната земя.
Момъкът поклатил въжето. Братята извлекли и най-малката девойка.
Подир малко земята се продънила под момъка и той полетял надолу. Летял, летял — паднал върху черния овен. Той го отнесъл на долната земя и се изгубил.
Момъкът тръгнал, където му очи видят. Вървял, вървял — стигнал в столнината на долното царство. Накрай града съгледал малка къщурка. Надзърнал през отвореното прозорче. Видял прегърбена баба. Тя месела хляб. Но замесвала брашното със слюнки.
— Помага бог, бабо! — рекъл момъкът.
— Дал бог добро, синко! — отговорила бабата.
— Бабо, нямаш ли вода, ами замесваш хляба със слюнки?
— Ех, какво да сторя, синко! От лоша ламя теглим! Завардила е всичките извори. Не ни пуска капка вода да си налеем, ако не й дадем да изяде някоя девойка. Аз имах шест момичета. Давах, давах — издавах се вече. Сега царят ще изпрати дъщеря си да я глътне ламята. Тогава целият град ще има вода.
— Бабо — рекъл момъкът, — кажи ми къде е царският дворец. Аз ще се разправя с ламята.
— Ох, стига да можеш, синко, стига да можеш! Много момци като тебе е погубила тая проклетница!
Бабата излязла вън, посочила широката улица и казала:
— Все по тая улица ще вървиш и ще стигнеш царския дворец.
Момъкът отишъл в двореца. Явил се при царя, поклонил се и рекъл:
— Царю честити, позволи ми да отида и аз с царската дъщеря при ламята.
Царят поклатил глава и отвърнал:
— Не стига ли, дето ще загине дъщеря ми, ами и ти да умреш с нея!
— То не се знае, царю честити, може и двама живи да се върнем.
Съгласил се царят. Царската дъщеря и момчето се качили в една колесница и отишли на мястото, дето излизала ламята.
Царската дъщеря седнала до едно дърво. Момъкът отпуснал глава и заспал върху скута на царкинята. В това време ламята излязла от пещерата и се затекла право към дървото. Царската дъщеря заплакала. Една сълза капнала от очите й върху лицето на момъка. Той скочил, грабнал ножа и пробол ламята.
Водата от всички извори тозчас потекла. Отдъхнали всички хора в столнината. Зарадвал се царят. Прегърнал момъка и рекъл:
— Искай, момко, искай всичко що желаеш! Ти избави народа ми. И още сега ще имаш половината царство. А като умра, ще станеш мой заместник.
— Благодаря, царю честити! Да бъде велико твоето царство! Да даде бог щастие на твоята хубава дъщеря! Но аз едно-едничко нещо искам — да си отида в родната земя…
— Къде е тя?
— На горния свят.
Замислил се царят и рекъл:
— Мъчно ще се намери някой да те изнесе. Но почакай! Ще подирим! Ако се намери такъв човек, аз ще дам всичко каквото трябва.
Минало се, що се минало, момъкът все мислел за горната земя. Веднъж той излязъл вън от града да се поразтуши. Седнал под едно високо дърво. А на дървото имало орлово гнездо. Неусетно момъкът заспал. Изведнаж нещо писнало над главата му и той се събудил. Погледнал нагоре и що да види: една триглава змия лази по дървото. Момъкът извадил ножа, умъртвил змията, па легнал пак да си поспи. Когато се събудил, видял, че два големи орела му пазят сянка.
— Бре, орли! — рекъл той. — Какво сте разперили криле сянка да ми пазите?
Орлите отговорили:
— Доде сме живи, не можем ти се отплати, юначе. Ти избави нашите орлета. Три години става не можем челяд да си отвъдим от тая змия триглава! Казвай сега какво добро да ти сторим!
— Искам да ме изнесете на горната земя.
— Ще те изнесем, юначе — казали орлите. — Но трябва да ни храниш един месец с угоени крави. Направи после железен сандък с вериги. Турни в него много месо и един мех, пълен с вода. Ти ще седиш в сандъка. Ние ще преметнем веригите през шия и ще те понесем. Като кажем „га“, ще ни даваш месо. Като извикаме „пиу“, ще ни даваш вода. Така ще те изнесем на горната земя.
Момъкът отишъл при царя и му казал какво поръчали орлите. Царят заповядал да му приготвят всичко, що било потребно, да го изнесат на горната земя.
След един месец те го дигнали и понесли нагоре. Ала приготвеното месо не стигнало. А орлите пак изкрякали „га“. Момъкът откъснал месо от стъпалата на краката си, та им дал.
Най-после стигнали на горната земя.
— Побратиме — рекли орлите. — Хайде ставай и си иди в къщи!
— Не мога да стана — отговорил момъкът. — Болят ме краката.
— От какво?
— Късах мръвки от стъпалата, да ви дам, когато се свърши месото.
— Почакай! — рекли орлите и отлетели. Върнали се подир малко. Орлицата донесла в човка желъдова чашка, пълна с жива вода. Изляла водата върху краката на момъка и той тозчас оздравял. Скочил на крака и отишъл в къщи при братята си. Те още се карали за най-малката девойка. И двамата нея искали.
А тя, като видяла най-малкия брат, казала:
— Който ми даде дрехи самотворни, за него ще се омъжа!
Малкият брат си спомнил за пръстена. Той го извадил и щом го преместил на малкия пръст, дрехите се явили пред хубавицата.
Братята престанали да се карат. Най-малката сестра се оженила за най-малкия брат, сестрите й се венчали за другите братя. Три сватби в един ден дигнали. Девет дена яли, пили и се веселили.
Имало едно време един цар. Той овдовял и се оженил втори път. Царят имал от първата си жена едно момче. Новата царица никак не обичала завареничето. Гледала да го премахне.
Момчето имало бяло конче със звезда на челото. Всяка вечер то ходело при кончето.
Една вечер кончето рекло на момчето:
— Довечера не яж от хубавите гозби на мащехата! В тях има отрова.
Вечерта момчето казало, че му се прияло хляб и сол. Поискало да му донесат. Наяло се с хляб и сол, та не се отровило.
На другата вечер кончето рекло на момчето:
— Довечера недей ляга на постелките си! Под тях има бръсначи. Царицата ги е сложила, та като легнеш, да се заколиш.
Вечерта момчето легнало на дъските и се избавило. На третата вечер кончето пак рекло на момчето:
— Сега пък царицата е сложила змия под твоята възглавница, та да те ухапе. Убий змията, преди да си легнеш!
Вечерта момчето убило змията и останало живо и здраво.
Царицата съгледала, че момчето всяка вечер влиза в обора. Досетила се, че кончето го е научило да не яде от гозбата, да легне на дъските и да убие змията. Затова намислила да премахне кончето. Престорила се на болна. Дошел царят да я види. Тя му рекла:
— Моля ти се, царю честити, намери ми сърце от бяло конче със звезда на челото! Щом изям това сърце, тозчас ще оздравея.
— Такова конче има само моят син — казал царят. — Но той го пази като очите си. Дано се съгласи да го заколим!
Царицата се престорила на сърдита и извикала:
— Прави каквото щеш! Сега разбрах какъв цар си ти. На едно момче не можеш да отсъдиш!
Бащата отишел при момчето. Рекъл му:
— Майка ти е болна. За да оздравее, трябва да заколим твоето конче, та да му изяде сърцето.
— Бива, тате — рекло момчето. — Но искам да ми направиш златни дрехи. Да греят като слънце! А кончето ми със златно седло да оседлаеш. Ще се пременя и ще го препусна за последен път. Затворете портите, ако се страхувате, че ще избягам.
Царят се съгласил. Момчето отишло при кончето. Разказало му какво иска царицата. А кончето рекло:
— Не бой се! Като ме препуснеш, аз ще избавя и тебе, и мене!
Направили златни дрехи. Приготвили седлото. Облякло се момчето. Пременило кончето. Извело го на двора. Яхнало го.
Събрало се мало и голямо да гледа. Царят излязъл на двора.
Запрепускало момчето. Кончето обикаляло двора и все повече се засилвало. По едно време момчето се хванало за гривата. Кончето полетяло като вятър, прескочило оградата и се спуснало низ полето.
Припкало, припкало кончето — стигнало в друго царство.
Момчето съблякло златните дрехи. Вързало ги на седлото. Кончето му дало три косъма от гривата си и рекло:
— Щом ти дотрябвам, нагрей космите и аз ще дойда!
Кончето отишло в гората. Момчето купило от един овчар скъсани дрехи, облякло се и се запътило към столицата на царството. Главило се градинар в царската градина. По цял ден копаело, садило, плевило, поливало цветята. Разхубавило царската градина.
Една вечер нагряло трите косъма. Тозчас дотърчало кончето. Момчето облякло златните дрехи, яхнало кончето и цяла нощ препускало из градината.
Чак на разсъмване съблякло златните дрехи, привързало ги на седлото и изпратило кончето.
Момчето си мислело, че никой не го забелязал. Ала царската дъщеря цяла нощ го гледала от прозореца на двореца.
На сутринта всички видели изпотъпканата градина. Видял я и царят. Попитал момчето:
— Кой изтъпка градината?
— Незнаен юнак, царю честити.
— Незнаен юнак ли? — викнал царят. — Скоро да се махаш от очите ми!
Царят изпъдил момчето.
Ала царската дъщеря по цял ден и по цяла нощ плачела за младия градинар. Искала да се омъжи за него. А царят не давал да му се издума.
Царската дъщеря плакала, плакала — поболила се от мъка по момъка. Най-после царят я повикал при себе си. Рекъл й:
— Дъще, не вярвах, че толкова ще изглупееш. Свършиха ли се царските синове, та искаш за прост градинар да се омъжиш? Но щом не можеш да живееш без него, венчайте се. Ала никога не се вестявайте пред очите ми!
Царската дъщеря се омъжила за младия градинар.
Царят оставил младите да живеят в една стаичка под стълбата.
Минало се, що се минало, царят тръгнал да се бие срещу друг цар. Царският зет възседнал куцо магаре и го подкарал из пътя, дето минавала войската. Като стигнал до едно блато, вкарал магарето в тинята. То затънало и не можело да се помръдне.
Кой как минел край царския зет, все думал:
— Ехе, и ти с твоето магаре ще помогнеш на царя, че никой няма да те види!
Незнайният юнак седял върху магарето и нищо не отвръщал.
Като отминали всички, нагрял трите косъма. Кончето начаса дотърчало. Той облякъл златните дрехи, яхнал кончето и полетял към бойното поле.
В разгара на боя противниците нападнали царя и малко останало да го убият. Но тъкмо в тоя миг долетял като хала млад конник, развъртял златна сабя, прогонил враговете и спасил живота на царя.
В битката момъкът бил ранен в кутрето на дясната ръка. Царят извадил златошита кърпа и сам превързал раната.
След боя момъкът препуснал кончето. Стигнал до блатото. Магарето стояло в тинята. Той съблякъл златните дрехи, привързал ги о седлото, изпратил кончето и яхнал пак магарето.
Задала се войската отдолу. Войскарите почнали пак да присмиват на царския зет. Всички му думали:
— Хайде, връщай се вече и ти, славни юнако!
И царят дори се позасмял.
Когато извървяла войската, царският зет изкарал магарето от тинята и куцук-куцук — стигнал в двореца. Влязъл в своята стаичка под стълбата. Легнал да спи и поръчал на жена си да не го буди три дни и три нощи.
В това време царят преглеждал войниците. Искал да види кои са останали живи и кои убити. Дошло му наум за зетя. Пратил да го повикат, та да се посмеят с него. Ала колкото души отивали да го викат, все се връщали. Царската дъщеря им казвала, че мъжът й заръчал да не го буди три дни и три нощи.
Ядосал се царят. Сам отишъл в стаичката под стълбата. Но що да види? С неговата кърпа била вързана ръката на зетя му. Той го събудил и му рекъл:
— Казвай, зетко, отгде взе тази кърпа на ръката си!
Момъкът разказал всичко от край до край.
Зарадвал се царят, завел зетя си в двореца и го поставил да царува в царството му.
Като станал цар, момъкът нагрял трите косъма. Дошло кончето. Той взел дрехите, пременил се и грейнал като слънце.
А на кончето направил широк обор от чисто злато.
Изгубили се братче и сестриче в гъста гора. Вървели, вървели, братчето видяло изворче и рекло:
— Ще пия вода.
— Не бива! — спряло го сестричето. — От нея мечка е пила. Ако сръбнеш, ще станеш мечка.
Като повървели още малко, братчето пак рекло:
— Много съм жаден. Ще сръбна от това изворче.
— Недей! — казало сестричето. — Вълк е пил от него. Ако сръбнеш, на вълк ще се превърнеш. Какво ще правя без тебе?
Вървели пак, какво вървели, съгледали друго изворче. Момчето казало:
— Умирам за вода! Ще сръбна от това изворче.
— Недей — рекло сестричето, — рогач е пил от него! Ако пиеш, рогач ще станеш.
Момчето не се стърпяло, сръбнало и станало рогач. Заплакало сестричето. Какво ще прави само-самичко с рогача в гъстата гора?
Мръкнало се. Момичето се покачило на високо дърво край един извор, а рогачът легнал под дървото. На сутринта момичето останало на дървото, а рогачът отишъл да пасе из гората. Върнал се на обед и донесъл на сестричето си круши и къпини. То слязло, помилвало рогача, хапнало от плодовете и сръбнало от бистрия извор, що течал под дървото.
Един ден царският син отишел по лов из гората. Той съгледал извора под дървото, дето седяло момичето, и рекъл да напои коня си. Но конят пръхнал и не искал да пие. Царският син погледнал във водата и видял образа на момичето. То било толкова хубаво, че тозчас го обикнал и рекъл:
— Слез, моме, и ела с мен в царския дворец!
Момичето не слязло. Не искало да остави братчето си в гората. Царският син заповядал да отсекат дървото. Повикали дървари. Те секли, секли — не могли да го отсекат. Легнали да спят. През нощта рогачът дошел под дървото, близнал една по една треските и ги лепил о стъблото. На сутринта дървото си било пак цяло-целеничко. Смаяли се дърварите. Почнали пак да секат. Секли, секли — не могли да го отсекат до вечерта. През нощта рогачът пак залепил треските. На другата нощ направил същото. Дърварите не могли да отсекат дървото. Тогава царският син повикал хитра бабичка. Тя се наела да накара момичето да слезе. Престорила се на сляпа и отишла под дървото, а царският син и хората му се скрили навътре в гората. Бабичката почнала уж да сее брашно, за да меси хляб. Тя хванала ситото наопаки и взела да сее брашно над водата. Видяло я момичето и попитало:
— Защо държиш ситото наопаки, бабо, и защо сееш брашно над водата?
А бабата отговорила:
— Не виждам, не виждам, дъще. Де си ти? Ела ми помогни!
Момичето слязло. Бабата го хванала. Дошел царският син, качил момичето на коня и препуснал към двореца. Рогачът тръгнал подир сестра си. Царските хора го подгонили. Тогава момичето казало на царския син:
— Кажи на твоите хора да не убиват рогача! Той ми е брат, но пи в гората омагьосана вода и стана рогач.
Царският син заповядал на своите хора да оставят на мира рогача, който тръгнал заедно със сестра си. Като стигнали в двореца, царският син се оженил за хубавото момиче, а рогачът ходел свободно из царските палати. Когато виждал царския син и сестра си, той лижел нежно ту ръката на зетя си, ту ръката на сестра си и думал: „Мила батьова ръчица, мила какина ръчица!“
Царската снаха ходела всяка вечер за вода на един кладенец. Рогачът вървял винаги подире й. Еднъж тя заварила на кладенеца една хубава циганка, която много приличала на нея. Циганката съблякла царската снаха, облякла й своите дрехи и я хвърлила в кладенеца. После се пременила с царските дрехи, взела стомните и отишла в двореца. Никой не можал да я познае. Но когато царският син излязъл с нея в градината, рогачът се приближил, близнал ръката на батя си и казал: „Мила батьова ръчица! Кака плаче в кладенеца!“
Циганката се уплашила, че рогачът ще я издаде. Затова се престорила на болна и рекла на царския син:
— Заколете рогача и ми дайте от месото му! Щом хапна, ще оздравея.
Като чул това, царският син рекъл:
— Как ще го заколим! Нали ти е брат!
— Не ми е брат. Аз ви лъжех по-рано, да не го заколите.
Царският син повярвал и пратил хора да заколят рогача. Но той избягал при кладенеца и викнал:
— Како, циганката иска да ме заколят!
Сестра му се обадила:
— Не бой се, братко!
Царските ратаи, що гонели рогача, надзърнали в кладенеца и видели царската снаха. Те я извадили. Завели я при царския син. Тя му разказала всичко от край до край. Царският син заповядал да пропъдят циганката през девет царства в десето. А той и младата хубавица отишли при рогача. Сестра му го прегърнала и заплакала. Щом капнали сълзи на челото му, той се превърнал на хубав момък. И братът, и сестрата заживели весело и честито в царския дворец.
Младо овчарче пасло стадо край царския път. Хрупали овцете тревица. Овчарчето се подпряло на кривака. Мислело си нещо.
Изведнъж скочило, ударило си калпака о земята и викнало:
— Отгатнах, отгатнах!
Тъкмо в туй време минал царят в златна колесница. Подплашили се конете от калпака на овчарчето. Втурнали се — не могат да ги удържат. Като укротили конете, царят дал знак да спрат. Пратил да повикат овчарчето. Довели го. Взели му калпака. А царят го попитал сърдито:
— Защо подплаши конете, момче?
— Не съм искал да ги подплаша, царю. Аз отгатнах една гатанка. Зарадвах се. Ударих си калпака. Не помислих, че ще уплаша конете.
— Каква е тая гатанка?
— Ще я кажа, царю честити: „Кое е това нещо, дето е от човек по-високо, а от кокошка по-малко“?
Замислил се царят. Не можал да отгатне. Попитал и царедворците, що били с него. И те не отгатнали. Обърнал се към момчето:
— Кажи, момче, кое е това нещо, което е от човек по-високо, а от кокошка по-малко?
— Калпакът, царю честити. Нали е по-малък от кокошка, а като го нахлупим, става по-висок от човека.
— Така е — рекъл царят. — Ти си учено момче. Прощавам ти, дето подплаши конете. Вземи си сега калпака и си закарай стадото. А утре ще пратя да те доведат в двореца. Ще ти поръчам нещо. Ако го изпълниш, ще те наградя богато.
Завели на другия ден овчарчето в двореца. Царят му рекъл:
— Искам да ми намериш едно агне, но да не бъде бяло, нито черно, нито сиво, нито шарено, нито пък да има друг някакъв цвят.
— Добре, царю честити! — поклонило се овчарчето и си отишло при стадото.
На сутринта дошло пак в двореца. Пуснали го при царя.
— Намери ли такова агне? — попитал го той.
— Намерих, царю честити! Затворих го в кошарата. Можеш да пратиш човек да го вземе. Но не го пращай в понеделник, нито във вторник, нито в сряда, нито в четвъртък, нито в петък, нито в събота, нито в неделя, а в друг някой ден.
Засмял се царят. Харесал му умният отговор. Повикал един царедворец. Рекъл му:
— Вземи на това момче калпака и го напълни с жълтици!
Напълнили на овчарчето калпака с жълтици.
Купило си то вакло стадо. И станало прочут овчар, най-прочутият в царството.
Един баща имал трима синове. Двамата били едри и хубави. Третият бил нисък, дребен, с голяма глава. Казвали го Главчо.
Посял бащата пшеница. Тя израсла буйна и едра за чудо и приказ. Но научило се някакво животно да влиза нощем в нивата. Един ден бащата казал на синовете си:
— Деца, отсега нататък ще вардите по ред нивата, та дано хванете животното, що прехапва класовете.
Първата вечер отишел най-големият син. Скрил се в житото. Седнал да чака. Чакал, чакал — няма нищо. Додрямало му се. Заспал. Събудил се по едно време, гледа — съмнало се. Отишел си и рекъл на баща си:
— Тате, цяла нощ вардих. Нищо не можах да видя.
Втората вечер отишел средният брат. И той вардил, докато притъмняло, па си легнал. Чак сутринта се събудил. Отишъл си в къщи. Казал на баща си:
— Не отивам вече, татко. Цяла нощ вардих, нищо не можах да видя.
Третата вечер отишел Главчо. Скрил се в нивата и седнал на един камък да чака. Станало среднощ. Главчо не заспива. По едно време нещо зашумяло. Гледа Главчо: хубав бял кон гази нивата и прехапва класовете.
Момъкът не се уплашил. Разпасал си пояса, направил примка и се снишил в нивата. Конят дошел наблизо, без да го забележи. Главчо хвърлил примката на главата му и го хванал. Конят взел да се моли:
— Пусни ме, Главчо! Голяма добрина ще ти направя!
— Каква добрина?
— Ще видиш.
— Ами ще влизаш ли пак в нивата?
— Няма да влизам, Главчо.
— Ще те пусна, коньо, ала кажи ми как ще те намеря, ако ми потрябваш!
— Много лесно — рекъл конят. — Свирни три пъти и извикай: „Вихрогоне, ела тук!“ — и аз тозчас ще дойда.
Главчо го пуснал.
На сутринта рано-рано си отишъл. Братята почнали да му се смеят:
— Е, Главчо, хвана ли нещо?
— Хванах. Среднощ дойде голям бял кон. Хванах го с пояса. Даде дума, че няма вече да влиза в нивата и аз го пуснах.
— По-малко се хвали! — рекли братята. — Ти да видиш такъв кон, ще бягаш три дни надалече!
Главчо нищо не им казал. Легнал си и заспал.
Наскоро царят разгласил по цялото царство да се съберат в столицата всички хора: и богати и бедни, и прости и учени, и селяни и граждани, и мъже и жени. Три дни ще се веселят. Всеки момък, който има коне, да избере най-хубавия и с него да се яви. Ще има надпрепускване. Който надмине всички, той ще се ожени за царската дъщеря.
Тръгнали братята на Главча да погледат веселбата в столицата. Главчо им се помолил:
— Вземете и мене да видя какво става в столицата!
Братята му се присмели:
— И без тебе ще мине. Ще дойдеш там за смях на хората!
Главчо си премълчал. Като заминали братята му, той нарамил торбичката и отишел в гората. Свирнал три пъти и извикал:
— Вихрогоне, ела тука!
Тозчас конят дотърчал и рекъл:
— Влез в дясното ми ухо и излез през лявото!
Главчо направил, каквото му рекъл конят. Като излязъл през лявото ухо, той станал хубав като слънце. Яхнал коня и се озовал в столицата. Спрял се на широкия мегдан и погледнал наоколо. Хора, хора — яйце да хвърлиш, няма къде да падне. И коне — един от друг по-хубави. Но като неговия други нямало. Царската дъщеря гледала от чардака на двореца.
По едно време царският глашатай извикал:
— Хайде, които ще се надпрепускат, нека дойдат пред двореца! Хайде-е!
Конниците се струпали пред двореца. Дошел и Главчо. Всички обърнали очи към него. Такъв снажен юнак и такъв хубав кон никой не бил виждал.
Главчо плеснал с камшика и извикал:
— Който желае, нека излезе да се надпрепускаме!
И конят му се изправил на задни крака.
Никой не се наел да излезе. Глашатаят подканил бързоконците отново. Пак никой не излязъл. Уплашили се всички. Тогава Главчо бутнал коня и отлетял като стрела.
Стигнал в гората. Слязъл от коня. Влязъл в лявото му ухо, излязъл из дясното и станал пак такъв, какъвто бил по-напред. Набрал си гъби в торбичката и си отишъл.
Върнали се и братята. Почнали да разказват на баща си какво чули и що видели на веселбата: как дошел млад хубавец с кон вихрогон, как се изплашили всички бързоконци и никой не се наел да се надпрепуска с него, как юнакът бутнал коня и отлетял като вятър.
А Главчо лежал на одъра и току се подсмивал.
— Дали ще се върне пак юнакът? — попитал бащата.
— Трябва да се върне — рекли синовете, — защото веселбите ще продължат три деня.
На другия ден братята пак заминали за столицата. Главчо нарамил торбичката, отишел в гората, свирнал три пъти и викнал:
— Вихрогоне, ела тука!
Конят дошел. Главчо влязъл в дясното му ухо, излязъл през лявото и станал пак хубав като слънце. Яхнал коня и право в столицата.
Като го видели хората, отдалече взели да му струват път. Главчо плеснал с камшика, па извикал:
— Кой желае да се надпрепуска?
— Аз! — извикал един бързоконец. — Пущай!
Дорде каже тоя „пущай“, Главчо отлетял като стрела. Бързоконецът бил насред пътя, а Главчо се връщал вече.
— Хайде — рекъл, — има ли друг да излезе?
Излязъл втори юнак. Главчо и него надбягал. Излязъл трети. И него надпреварил, па извикал:
— Има ли още някой?
Никой не се наел. Главчо бутнал коня и се изгубил.
На третия ден пак долетял. Царският глашатай излязъл на чардака при царкинята, па извикал: „Слушайте, бързоконци! Днес е последният ден за надпреварване. Който надпрепуска, него ще поздрави царската дъщеря с копринена кърпа. Нему ще даде пръстена си и той ще стане царски зет!“
Изправил се Вихрогончо. Викнал Главчо:
— Хайде, бързоконци! Кой ще се надпрепуска?
Наел се най-добрият юнак. Пуснали конете. Юнакът бил още насред пътя, а Главчо се връщал вече. Посрещнал го радостно народът. Царската дъщеря му замахала с кърпичката и му показала пръстена.
Главчо дръпнал юздите. Вихрогончо скочил наспоред чардака. Грабнал Главчо кърпичката и пръстена, па извикал високо:
— Довиждане, хубавице! Утре ще доведа сватбарите!
И царският годеник отлетял като вятър.
Върнали се пак братята в къщи. На другия ден пак почнали да разказват на баща си за незнайния конник: как надпрепускал най-добрия юнак и как грабнал пръстена и кърпичката на царската дъщеря.
А Главчо станал от одъра и попитал:
— Ами покани ли ви царската дъщеря за сватбата?
— Тя нас ли ще покани, глупчо! — отвърнали братята.
А Главчо добавил:
— Тя като не ви е поканила, аз ви поканвам. Хайде, стягайте се за царската сватба!
И той им показал кърпата и пръстена.
Дигнало се цялото село. Отишли всички на Главчовата сватба. Три дни яли, пили и се веселили.
Имало едно време хубаво момиче. Когато се засмивало, чуден трендафил цъфтял на устата му. Когато заплачело, едър маргарит капел от очите му.
Момичето толкова се прочуло, че и царят се научил за хубостта му. Той поискал да се ожени за него. Пратил хора да го доведат в двореца.
Царските пратеници отишли, взели момичето, качили го на царска кола и потеглили.
Между пратените хора имало лоша девойка, която искала с измама да се ожени за царя. Вървели, що вървели, на хубавицата се припило вода. Завистницата й рекла: „Ако ми дадеш да ти извадя едното око, ще ти дам вода“. Хубавицата нямало що да прави — съгласила се. Завистницата извадила едното й око, скрила го в една кутия, дала й вода и пак тръгнали.
Вървели, що вървели, хубавицата поискала вода. Завистницата й рекла: „Ако дадеш да ти извадя и другото око, ще ти дам вода“. Момичето било много жадно, нямало какво да прави — съгласило се. Завистницата му извадила и другото око, скътала го в друга кутийка и пак му дала вода. Жените, които били в друга царска кола, съгледали, че момичето няма очи, и рекли: „Защо ли е на царя сляпа царица? Как ще живее с нея пред света? Хайде да я оставим в тая гъста гора, през която вървим сега.“
Оставили момичето и заминали.
Те пременили завистницата и я завели при царя, като казали, че това е прочутото момиче. Царят се оженил за нея. Минало се доста време. Царят все чакал царицата да се засмее, за да падне трендафил от устата й, или пък да заплаче, за да порони маргарит от очите си. Ала тя нито се засмивала, нито заплаквала. Все замислена и намръщена ходела.
Белобрад старец намерил момичето в гората. Той го прибрал в къщата си. Момичето живеело добре при дядото и му пазело къщата. Веднъж дядото кихнал, момичето се засмяло и тозчас от устата му паднал трендафил. То го дало на дядото и рекло:
— Дядо, на ти тоя трендафил, па иди го продай в града! Мини по улицата и викай: „Хайде, трендафил за око, трендафил за око!“ Който ти даде око, нему да го дадеш.
Дядото взел трендафила, отишел в града и почнал да вика из улиците: „Трендафил за око, трендафил за око!“ Всички му се чудели и никой не купил трендафила. Като минал покрай царския дворец, от прозореца се показала царицата и попитала:
— Какво продаваш, дядо?
Той отговорил:
— Трендафил за око, дъще!
Царицата извадила една кутийка, отворила я, дала му око и взела трендафила. Дядото взел окото и го отнесъл на момичето. То го турнало на мястото му и прогледнало.
Минало се, какво се минало, момичето пак се засмяло и в устата му пак цъфнал трендафил. То пак го дало на дядото да иде да го продаде за друго око. Дядото взел трендафила, отишъл в града и пак тръгнал да вика из улиците: „Трендафил за око, трендафил за око!“ Всички се чудели, но никой не купил цветето. Като минал край царския дворец, на прозореца се показала царицата и попитала:
— Какво продаваш, дядо?
Старецът отговорил:
— Трендафил за око, дъще!
— Дай го на мене, дядо, аз ще ти дам око!
Тя извадила из пазвата си малка кутийка, отворила я, взела от там око и го занесъл на момичето. То турило окото на мястото му. Прогледнало и с него.
Веднъж на момичето му станало нещо мъчно. Заплакало и от очите му закапали зрънца маргарит. То ги дало на дядото и му рекло да иде в града и да ги продаде, та да купи едно друго за в къщи. Дядото взел маргарита, занесъл го в града и го продал пак на царицата.
С тия трендафили и с маргарита царицата рекла да измами царя. Веднъж тя се засмяла и показала скрития от по-рано в устата си трендафил. Друг път налепила маргарити по очите си и като заплакала, надвесила се над царевия скут и поронила скъпоценните зрънца.
Дядото много пъти ходил из града да продава цъфнали трендафили и маргарити. Това стигнало до ушите на царя. Царедворците му казали, че царицата купувала тия трендафили и тоя маргарит. Царят тогава разбрал хитрината на царицата и решил да издири тая работа. Веднъж той поканил най-хубавите момичета, богати и сиромашки, на тлака. Хубавиците от цялото царство отишли на тлаката. Отишло и дядовото момиче.
Момичетата насядали около огньовете, запрели, завлачили и запели поред кое каквато песен знаело. Царят седял и слушал. Дошло ред на дядовото момиче, което седяло настрана със забулено лице и предяло. То казало: „Аз няма да пея, а ще разкажа приказка“.
И като завъртяло чекръчето, почнало: „Речи, чекръче! Едно време имало едно момиче. Когато се засмивало, трендафил цъфтял на устата му. Когато плачело, маргарит капел от очите му…“
Така, без да прекъсва, момичето разказало своите патила. Царят изслушал приказката докрай. После подигнал булото на момичето и то блеснало като слънце. Толкова хубаво било! Тогава царят се оженил за дядовото момиче.
А лъжливата хубавица пропъдил през девет царства в десето.
Похвалил се лъвът пред баба Мецана:
— Знаеш ли, Мецано, юнак като мене?
— Зная, Лъвчо, зная! — рекла баба Меца. — Погледни как куцам! От човек си патя. От него по-силен на земята няма!
— Що думаш? Човек ли! По-силен от мене! — запънал се лъвът. — Де е да го видя?
— Зад хълма, в гората! — отвърнала Меца.
Подпътил се лъвът. На една поляна вързан кон съгледал.
— Кой те върза, коньо?
— Човекът!
— Де е той?
— В гората.
Постреснал се лъвът, но тръгнал нататък. До гората стигнал. Там наблизо видял впрегнати волове. Попитал ги лъвът:
— Кой ви впрегна, братя?
— Човекът! Човекът!
— Де е да го видя?
— Не чуеш ли? В гората. Дървета събаря.
Уплашил се лъвът, но влязъл в гората. Там с топор дърварин дървета събарял. Но щом видял лъва, тозчас се покачил на дърво високо.
— Ей, чуй! — рекъл лъвът.
— Е? Чувам!
— Кой си ти?
— Човек съм.
— Слез да се поборим!
— Бива. Ала покажи ми каква сила имаш. Поне едно дърво събори пред мене.
Запретнал се лъвът. Блъскал, драскал, хапал. Избил си зъбите. Изхабил си ноктите. Изморил се страшно. Ала най-подире съборил дървото.
— Ей, човече, слизай! Ела да се поборим!
— Слизам, слизам, Лъвчо. Щом толкова искаш, нека се поборим. Но по-напред трябва е-е от онуй дърво клина да извадя. Ти си силен, виждам. Хайде, помогни ми! Пъхни твоите лапи в цепката до клина, па напъни здраво! Клинът ще изскочи.
Лъвът пъхнал лапи. Дърварят тогава слязъл от дървото. Замахнал с топора. Избил бързо клина. Приклещил юнашки лъвовите лапи.
Охнал, ревнал лъвът — разлюлял гората.
— Пата-кюта-пата! — заудрял дърварят. Примрял от бой лъвът.
Като натоварил дърварят дървата, наместил и лъва. Завързал го здраво. Подкарал колата.
Щом пристигнал в къщи, от двора завикал:
— Излез, излез, жено! Кожухче ти нося!
Излязла жената. Скочили децата. Хукнали на двора. Гледат и се чудят:
— И-и, какво мечище ни домъкнал тато!
Чак до тъмно вънка разглеждали лъва. А той не помръдва. Най-подир дърварят викнал на децата:
— А влизайте вътре! Чака ви софрата!
Прибрали се всички. Взели да вечерят. Лъвът поотворил очи и въздъхнал:
„Няма никой вънка. Вече съм отвързан. Мога да избягам.“
Тъй си мислел лъвът.
Но изведнъж вътре чул се вик и тропот. Дръннала машата.
— Ах ти, котарако! — извикал дърварят. — От сами софрата мръвка ще ми дърпаш! На ти сега мръвка! Че ако ти струва, други път пак дърпай!
С пребит гръб котакът на двора изскочил.
— Що има, роднино? — попитал го лъвът.
— Пребиха ме, братко!
— Кой? Пак ли човекът?
— Той, ами кой друг!
— Често ли те бие?
— Ден се не минава да не ме наложи. Но инак не може. Той е много силен, па и с ум се бори?!
— От бой ли, роднино, ти не си порасъл?
— Постой и ти тука, после ще се видим!
Уплашил се лъвът и дим да го няма. Избягал далече. По горите наши не се върнал вече.
Един цар имал хубава градина. Сред градината расло златно дърво. То раждало златни ябълки. По пладне цъфтяло, вечер завързвало и нощем ябълките узрявали. Ала нещо идвало през нощта и ги изяждало. Царят имал трима синове. Еднъж най-големият син се явил пред бащата и казал:
— Татко, искам да вардя нощес ябълките.
— Добре, синко — рекъл царят.
Като се мръкнало, синът отишел при дървото. През нощта му се додрямало. Полегнал уж на шега. Но чак на заранта се събудил. Става, гледа — няма ни една ябълка. Другата вечер вторият царски син рекъл на баща си:
— Татко, тая нощ аз ще отида да вардя ябълката.
— Иди, синко — отговорил царят. — Дано я увардиш!
Синът отишел вечерта. Но и той заспал. Нищо не видял.
Третата вечер най-малкият син се явил при царя и казал:
— Татко, тая нощ аз ще вардя ябълката.
Бащата отговорил:
— Ех, иди, като искаш! Но и ти не ще я увардиш.
Най-малкият син отишел в градината. За да не заспи, той порязал малкия си пръст и го вързал със сол, та да го боли. Посред нощ едно златно птиче, светло като слънце, долетяло право на дървото и захванало да яде ябълките. Царският син померил с лъка върху птичето. Пуснал стрелата. Птичето хвръкнало. От крилото му паднало само едно перце.
Синът занесъл перото на баща си и цялата стая светнала. Царят повикал другите си синове и рекъл:
— Щом перото е толкова хубаво, птичето трябва да е сто пъти по-хубаво. Искам да ми донесете самото птиче. Който го намери и ми го донесе, ще му дам половината царство.
Синовете тръгнали да дирят птичето.
Вървели, що вървели, двамата по-големи братя взели да се карат на по-малкия брат:
— Не те искаме да вървиш с нас! Иди, където щеш, сам!
Малкият брат се отделил и тръгнал сам.
По едно време из пътя се задал белобрад старец. Той срещнал най-напред двамата братя. Казал им:
— Добра среща, момчета! Къде отивате?
— Много ти трябва да питаш! — отвърнали сопнато двамата.
Старецът си заминал. По-нататък срещнал младия брат и му рекъл:
— Добра среща, момче! Къде отиваш?
— Добра стига, дядо! — рекло момчето. — Ела поседни да си починем и да ти разкажа къде отивам.
Седнали. Момчето извадило из торбата ядене. Поканило дядото и му разказало къде отива.
Тогава старецът рекъл:
— Да не вървиш подир братята си! Те са лоши хора. По-нататък пътят се разделя. Ако братята ти идат из горния път, ти тръгни из долния. Ако тръгнат из долния, ти тръгни из горния. Аз ще се отбия тук на едно място. След малко ще те настигна и ще те заведа при златното птиче.
Момчето тръгнало. То гледало кои път ще хванат братята му. Те тръгнали из горния. То взело из долния.
Като повървяло малко, старецът го застигнал и му казал да легнат да поспят, че бил много уморен. Отбили се под едно дърво на сянка и легнали. Момчето наскоро заспало. Тогава старецът го взел на ръце и го занесъл много, много напред, оставил го и му извикал:
— Хайде, синко, ставай да вървим, че сме се успали!
Момчето станало. Но не познало, че не става оттам, дето били. Тръгнали пак. Вървели, вървели и щом замръкнали, легнали да спят. Момчето заспало. Старецът пак го взел и го занесъл много напред. Щом се зазорило, събудил го и пак тръгнали. Тъй вървели няколко дена. Най-после стигнали до града, дето било златното птиче. Изкачили се на висок хълм, отдето се виждал целият град, и старецът рекъл на момчето:
— Видиш ли ония високи къщи? Това са царски дворци. Там е златното птиче. Като идеш, ще видиш голяма порта отворена. При портата има двама вардачи. Влез! Те няма да те видят. Оттам ще минеш през седемдесет и седем по-малки порти. При всяка порта има по един вардач. И те няма да те забележат. Като минеш и тия порти, ще влезеш при златното птиче. То седи в златна клетка, два пъти по-хубава от него. Вземи птичето, а клетката остави! Ако вземеш и клетката, ще те хванат. Хайде сега върви и помни какво ти поръчах!
Момчето отишло в града. Стигнало пред голямата порта на двореца. Влязло, без да го видят вардачите. Преминало и седемдесет и седем по-малки порти. Пак никой не го забелязал. Стигнало до златното птиче. То седяло в чудно хубава клетка. Момчето взело птичето и тръгнало да си върви. Ала се поспряло малко и си рекло: „Клетката е два пъти по-хубава от птичето. Защо да я оставя? Ще взема и нея, па каквото ще да става!“
Върнало се и я взело. Ала тъкмо да прекрачи прага на първата порта, вардачът го хванал и го завел при царя.
Царят, щом го видял, много се ядосал и му извикал сърдито:
— Ти какъв си, та искаш да ми откраднеш златното птиче?
Момчето казало, че е царски син, и разправило защо е дошло за птичето.
Царят, като чул това, рекъл му:
— Аз ще ти простя, ще ти дам птичето, ще ти дам и дъщеря си за жена, ако ми доведеш хвъркатия кон на най-прославения цар, който живее през девет царства в десето. Ако не ми го доведеш, ще те погубя!
Момчето излязло от палата и отишло право при стареца. Разказало му как взело клетката и как го хванали. Оплакало му се, че царят ще го погуби, ако му не доведе хвъркатия кон.
Старецът му рекъл:
— Лошо си направил, дето си взел клетката. Но и тоя път ще ти помогна.
Вървели, вървели — стигнали до царството на царя с хвъркатия кон. Старецът все носел момчето, когато заспивало. Като дошли край града, старецът завел момчето на един висок хълм и му рекъл: — Видиш ли хе ония високи къщи? Това са царски дворци. Там е хвъркатият кон. Като идеш, ще видиш голяма порта отворена и при портата шестима вардачи. Ти влез! Те няма да те видят. Оттам ще минеш през деветдесет и девет по-малки порти. При тях има по двама вардачи. И те няма да те забележат. Когато минеш край тия вардачи, ще влезеш при хвъркатия кон. Той е в златен обор. На главата му има оглавник, а края на оглавника държи човек, който лежи в яслата. Конят е оседлан със златно седло, украсено с безценни камъни, а на стената на обора е закачена още по-хубава юзда. Като влезеш, свали седлото и изхлузи оглавника от главата на коня, та да не усети човекът, дето е в яслата. После качи се на коня и карай право тук? Аз ще те чакам. Само да не се излъжеш да вземеш седлото или юздата. Щом ги вземеш, тозчас ще те хванат.
Момчето отишло в града и стигнало в двореца. Минало голямата порта. Преминало деветдесет и девет малки порти. Влязло в обора. Почнало да сваля седлото, ала то светело като слънце, та не му се сваляло. Но щом си спомнило, че ще го хванат, ако вземе седлото, свалило го. То не посмяло да побутне юздата. Изхлузило оглавника от главата на коня, яхнало го и хайде при стареца. Качил се и старецът на коня и полетели към царя със златното птиче.
Царят много се зарадвал, като видял хвъркатия кон. Той дал птичето на момчето и го сгодил за дъщеря си. Царят им дал много злато и дрехи. Подарил им и един пръстен, който светел като слънце. Момчето взело със себе си пръстена. Другите неща натоварило на няколко коли. Качили се младите и старецът в царската колесница и се упътили към царството на момковия баща. Пътували, що пътували, старецът слязъл от колесницата, простил се с момчето и с царската дъщеря, па си отишел.
Момчето подкарало колесницата. Стигнало до една гостоприемница. Като слезли, то видяло, че стопаните били неговите братя. Те разбрали, че не ще могат да намерят златното птиче, затова отворили гостоприемница, да търгуват, докато умре баща им.
Щом видели малкия си брат, познали го. Заприказвали се. Той им разказал как намерил златното птиче. После ги помолил да се върнат при баща си.
По-големите братя се качили заедно в една кола, а малкият брат с царската дъщеря — в колесницата и тръгнали.
Из пътя двамата братя се надумали да свалят малкия си брат от колесницата, да му вземат златното птиче и да го вържат сред гората.
Речено-сторено. Свалили брата си от колесницата, взели му птичето и го вързали за едно дърво. А на царската дъщеря казали, че ще я убият, ако обади какво е видяла.
Качили се след това двамата по-големи братя при царската дъщеря в колесницата и отишли при баща си. Царят много се зарадвал, като видял, че носят златното птиче. Той попитал за малкия им брат. Те казали, че се бил отделил от тях и не знаели къде е.
Не се минало дълго време, почнали да приготвят двореца за сватба — щели да женят най-големия брат за царската дъщеря. Ала тя била угрижена. Не искала да се омъжи.
Веднъж, както си седяла в стаята, нещо светнало като слънце.
Тя отишла при прозореца и забелязала, че тази хубава светлина иде откъм готварницата. Дошло й тогава наум, че тъй хубаво светел пръстенът, който баща й дал на нейния годеник. Тя се усетила, че той е жив, и че е в двореца. И наистина, най-малкият брат бил жив. Той стоял два дни и две нощи вързан за дървото. На третия ден го отвързало едно козарче. Тъй предрешен, отишел в двореца. Примолил се да го приберат за слуга в готварницата. И оттам той насочил пръстена към прозореца на царската дъщеря.
На другия ден братята пак рекли на царската дъщеря да се приготви за венчавка. Тя отговорила:
— Ако накарате всички хора, що са в града, да минат покрай мене и да ми кажат по една дума, ще се венчея.
Обадили на царя и той заповядал да викат из всички улици: „Утре всички хора от града да дойдат при двореца, та да минат край царската снаха. Всеки да й каже някоя дума. Който не излезе, ще бъде наказан!“
На заранта всички хора минали край царската снаха. Като се извървели, тя попитала:
— Има ли още някой да минава?
— Има още един слуга, но много е окъсан, та го не доведохме — отговорили царските хора.
— Доведете и него — рекла царската дъщеря.
Щом се задал престореният слуга, тя го познала, припнала към него, хвърлила се на шията му и заплакала. Царят и всички, които били там, се зачудили. Но царската дъщеря завела момъка при царя и рекла:
— Царю честити, този е най-малкият ти син. Той намери златното птиче. Баща ми нему ме даде. Когато си идехме, намерихме по-големите ти синове, които бяха отворили гостоприемница. Поканихме ги да дойдат заедно с нас. Те тръгнаха. Но по пътя влязоха в нашата колесница, извлякоха най-малкия ти син и го вързаха о едно дърво в гората. А мене заплашиха, че ще ме убият, ако обадя що съм видяла.
Царят изслушал всичко. Много се ядосал и пропъдил далече двамата си синове. Той благословил малкия си син, оженил го за царската дъщеря и му дал половината царство. А като умрял, оставил му и другата половина.
Младият цар и хубавата царица царували дълги години. И народът в царството бил доволен и честит.
Живели си двама братя заедно. Много се обичали. Завидял им дяволът. Накарал ги да се скарат и сбият. По-големият брат замахнал с дърво и ударил брата си в окото. Малкият брат се уплашил да го не убие бате му и побягнал в гората. Като се мръкнало, той се качил да пренощува на едно дърво. През нощта чул разговор под дървото. Вслушал се и разбрал, че разговарят дяволи. Те се били сбрали при главатаря си, да му казват кой какви злини сторил през деня. Един дявол рекъл:
— Аз скарах двама братя и по-големият ослепи по-малкия.
Друг дявол казал:
— Аз повредих воденица с девет камъка. Тя никога няма да промели.
Трети дявол се обадил:
— Аз пък измамих царската дъщеря, та се хлъзна и си счупи двата крака.
Един стар дявол, който седял отдясно на главатаря, се позамислил и рекъл:
— И вие сте седнали да се хвалите! Мислите, че голяма работа сте свършили? Ако ослепелият брат се умие от водата, що извира под това дърво, начаса ще прогледне. Ако някой отнесе от водата и полее камъните на воденицата, тя тозчас ще тръгне. Пък и царската дъщеря, ако се умие от тази вода, тоз миг ще оздравее.
Братът, сгушен между клоните, чул всичко.
На сутринта той си умил окото от извора под дървото и прогледнал. Отишел после при воденицата. Полял малко вода върху камъните и те тръгнали.
Най-после отишел при царя и му казал:
— Царю честити, аз се наемам да излекувам дъщеря ти.
— Добре — рекъл царят. — Ако я излекуваш, ще те надаря богато. Ако ли не сполучиш, ще ти взема живота.
Братът дал на царската дъщеря от лековитата вода. Тя си умила краката и начаса оздравяла.
Тогава царят заповядал да му дадат много пари и добитък.
Върнал се братът в къщи. Бате му, като го видял, смаял се. Той го запитал как си из церил окото и как спечелил толкова богатство.
Малкият брат разказал всичко, както било.
Най-после добавил:
— Та така, братко, кривдата е дяволска работа. С правда всичко се добива.
Големият брат много завидял на малкия, та рекъл:
— И аз ще ида на дървото да подслушам дяволите. Ако видя, че нищо няма да спечеля от разговора им, ще им кажа, че ти си ги подслушвал. Тогава те пак ще ти извадят окото и ще ти вземат всичкото богатство.
— Не ходи, братко! — рекъл по-малкият брат. — Лошо ще си изпатиш. Аз, без да ща, слушах дяволите какво си приказват, а ти тръгваш с кривда в душата си. Ако искаш богатство, ето вземи половината от моето!
Ала кой ти слуша? По-старият брат отишел в гората и се качил на дървото. През нощта надошли пак дяволите. Заобиколили главатаря и почнали да разказват кой какво е вършил през деня. Тримата дяволи, които се хвалели през вечерта, почнали да се оплакват на главатаря.
Единият казал:
— Има някой по-силен от нас, който разваля, каквото направим. Оня човек, дето го ослепих вчера, днес прогледнал.
Вторият рекъл:
— И воденицата, що бях развалил, тръгнала.
Третият добавил:
— И царската дъщеря оздравяла.
— Ще разберем тая работа — рекъл главатарят. — Ами ти, дядко, какво зло направи днес?
Старият дявол, който седял отдясно на главатаря, се позасмял и рекъл:
— Цял ден съм тичал, докато доведа е оня човек, който ни подслушва на дървото.
Скочили дяволите, смъкнали човека от дървото, повлекли го из гората.
И никой не го чул, нито го видял вече.
Имало едно време един цар. Той имал трима синове. Единият бил задомен, другият — годен, третият — неженен. Когато остарял, царят повикал синовете си, па им казал:
— Чувал съм, че в далечна земя, в царството на дивна хубавица, извира жива вода. Умие ли се някой от тая вода — ако е млад, не остарява; ако е стар, ще подмладее; ако е болен, ще оздравее. Който от вас ми донесе жива вода, той ще царува вместо мене.
Тръгнали тримата синове да търсят жива вода. Вървели, вървели — стигнали чешма на кръстопът. На чешмата било написано:
„Пътниче, тръгнеш ли в левия път, жив и здрав ще се върнеш. Хванеш ли средния, я ще се върнеш, я не. Ако тръгнеш по третия, прости се с живота си!“
Спрели се царските синове. Трябвало да се решат кой брат по кой път да тръгне.
— Какво да правим? — рекъл големият брат.
— Кой път да хвана? — двоумял се средният.
— Не се чудете! — казал малкият брат. — Ти, бате, имаш жена и деца. Хвани левия път, та жив и здрав да се върнеш. Ти пък, братко, си сгоден. Хвани средния път. Ако има щастие годеницата ти, няма да загинеш. Аз ще отида по тоя път, дето пише — който тръгне, няма да се върне. Не съм женен, нито годен. Няма кой да ме чака и да плаче за мене… Дайте сега по един пръстен! И трите пръстена ще оставим под тая плоча. Който се върне, ще си вземе пръстена, та да се знае кой си е отишел в къщи и кой не.
Разделили се братята. Всеки тръгнал по своя път.
Най-малкият вървял, вървял, стигнал до една пещера. Пред входа на пещерата горяла копа сено, а отвътре се чул жален глас:
— Брат да ми си, юначе, помогни ми да избавя рожбите си! Ще се задушат от дим в пещерата!
Юнакът разпръснал сеното със сабята си и влязъл в пещерата. Съгледал, че нещо свети сред дима. Приближил се и видял змеица с две змийчета.
Момъкът изнесъл змейчетата вън от пещерата, а после помогнал и на змеицата да излезе. Като се посъвзела, тя рекла:
— С какво да ти се отплатя, юначе?
— Няма за какво да ми се отплащаш — отговорил момъкът. — Но кажи ми, ако знаеш, къде мога да намеря жива вода.
Змеицата откъртила сребърна люспа от опашката си, дала я на момъка и казала:
— Вземи тая люспа и върви все на изток! Ще се изкачиш на висока планина. На връх планината има сребърен дворец. В него живее моят брат, който вижда през реки и планини. Предай му тая люспа и той ще ти каже къде ще намериш жива вода.
Тръгнал момъкът на изток. Вървял дълго време. Стигнал сребърния дворец. Но в двореца нямало жива душа. Наблизо течел сребърен поток. Край потока на сухо скачала сребърна рибка, ала не можела да попадне във водата. Момъкът я хванал и я хвърлил в потока. Тогава дворецът блеснал с ослепителна светлина, пред входа се явил крилат змей и попитал:
— Какво търсиш тук, момко?
Момъкът му подал сребърната люспа и рекъл:
— Жива вода диря. Можеш ли ми каза къде мога да намеря.
Змеят откъртил златна люспа от опашката си, дал я на момъка и казал:
— Ще вървиш все на изток. Ще стигнеш планина, по-висока от тая. На връх планината има златен дворец. В двореца живее моят по-голям брат, който лети по-бързо от вятър. Той е обиколил много земи и морета. Той ще ти каже къде има жива вода!
Тръгнал момъкът на изток. Вървял, какво вървял, стигнал златния дворец. Пред двореца видял златен гарван, с отпуснати крила и с разтворена човка.
Момъкът го взел на ръка, занесъл го на срещния извор и му капнал няколко капки вода в устата. Гарванът изперпелил с крила и изхвъркнал. В тоя миг дворецът грейнал като слънце. Пред входа се явил златен змей и попитал:
— Какво дириш тука, момко?
Момъкът му подал златната люспа и отговорил:
— Диря жива вода. Къде мога да намеря?
Змеят му подал скъпоценен камък и рекъл:
— Ще вървиш все на изток. Ще стигнеш до планина, по-висока от тая. На върха на планината грее дворец от скъпоценни камъни. Там живее най-хубавата от всички хубавици на света. Предай й тоя скъпоценен камък и тя ще ти каже къде ще намериш жива вода.
Тръгнал момъкът на изток. Стигнал скъпоценния дворец. Влязъл вътре. На светъл чардак спяла невиждана хубавица. Щом момъкът показал скъпоценния камък, тя се събудила, усмихнала се и рекла:
— Какво дириш, момко?
— Жива вода.
— Щом си стигнал дотука, заслужаваш я. Иди си налей хе от оная чешма пред двореца. Вземи и тоя пръстен. Сложи го на лявата си ръка. С него ще стигнеш жив и здрав, откъдето си дошел. Щом имаш нужда от нещо, премести пръстена на дясната си ръка. Каквото пожелаеш, тозчас ще го постигнеш.
Момъкът се зарадвал. Взел пръстена, поклонил се на хубавицата, налял жива вода и си тръгнал.
Като повървял малко, преместил пръстена на дясната си ръка и рекъл:
— Пръстенче, желая да бъда колкото може по-скоро при кръстопътната чешма!
Още не издумал момъкът, свила се вихрушка и го отнесла при чешмата. Погледнал — и трите пръстена си седят, не били се върнали братята му.
Пак преместил пръстена и рекъл:
— Пръстенче, искам да се видя с братята си!
Още не издумал, ето братята му.
— Къде бяхте, братя мои? — попитал ги момъкът.
— Пленник бях в далечно царство — отговорил големият брат.
— Преди малко долетя сребърноопашат змей, грабна ме и ме донесе тука, близо до чешмата.
— Аз пък — рекъл другият брат — се скитах изгубен в безизходната гора. Изведнъж над мене изфуча змей със златна опашка, грабна ме и ме донесе тука. А ти, братко, какво направи?
— Намерих жива вода в царството на чудна хубавица. Тя ми даде тоя пръстен. Щом го преместя на дясната си ръка, каквото пожелая, имам го… А сега да отидем при татка в двореца!
Тръгнали. Като повървели малко, големият брат рекъл:
— Наистина, чуден пръстен ти е дала хубавицата. Дай да го премеря на моята ръка — да видим дали ще се изпълни каквото аз поискам.
Момъкът извадил пръстена и го подал на брат си. Той го сложил на дясната си ръка и казал:
— Искам живата вода да дойде в мои ръце, а по-малкият ми брат да се върне и да тръгне пак по оня път, който сам си избра.
Момъкът останал като замаян. Той не сетил кога големият брат взел водата от ръцете му. Не сетил и кога се върнал. Като се опомнил, той вече вървял по страшния път.
През туй време другите братя стигнали в бащиния си дворец. По-големият дал на баща си живата вода и станал цар. С помощта на чудния пръстен той направил и брат си цар на съседно царство.
Един ден той преместил пръстена на дясната си ръка и рекъл:
— Искам да дойде тука царицата на живата вода!
Подир малко време пред двореца спряла златна колесница. Слязла чудна хубавица и влязла в двореца. Завели я при царя. Тя се поклонила и рекла:
— Какво ще заповядаш, царю честити?
— Искам да останеш в моя дворец!
— Ще остана, защото съм безсилна, докато пръстенът е на твоята ръка. Но знай, че радост няма да видиш, докато не стъпи кракът на добрия ти брат в тоя дворец!
А тъкмо в това време добрият брат стигнал до пещерата, дето спасил рожбите на змеицата. Срещнали го двете змейчета.
— Къде е майка ви? — попитал момъкът.
По-голямото отговорило:
— Тя умря от мъка, щом се научи, че чудноватият пръстен не е вече в твои ръце. Но ти върви по тоя път и пак ще сполучиш! На ти една сребърна люспица от моята опашка. Покажи я на моя вуйчо в сребърната планина, и той ще ти помогне.
Тръгнал момъкът на изток. Вървял, вървял — стигнал двореца на златоопашатия змей. Спрял се пред входа. Вратата била заключена.
— Змея ли търсиш! — чул се глас от близкия поток. Момъкът приближил до потока и видял сребърната рибка, на която бе спасил живота по-рано.
— Змея търся, рибке! — рекъл момъкът. — Не е ли в двореца?
— Змеят умря от мъка, щом видя, че чудноватият пръстен мина в лоши ръце. Вземи от мене едничката ми златна люспица. Тя ще те заведе при брата му, който ще ти помогне.
Момъкът взел златната люспица и пак тръгнал.
Стигнал двореца на бързокрилия змей. И тоя дворец бил заключен. Момъкът взел да се чуди какво да направи. Но в тоя миг долетял гарванът, на когото момъкът бе уталожил жаждата, и попитал:
— Кого търсиш, златен момко?
— Змея — отговорил момъкът. — Нося му тая златна люспица.
— Змеят умря от мъка, щом узна, че ти си изгубил чудноватия пръстен, който ти даде царицата на живата вода. Но кажи какво искаш. Аз ще ти помогна.
— Искам да отида при царицата на живата вода — рекъл момъкът.
Но гарванът отговорил:
— Царицата на живата вода не е вече в своето царство, момко. И тя е пленница на твоя брат. Докато пръстенът е в негови ръце, тя е безсилна.
Момъкът заплакал.
Гарванът кацнал на рамото му и рекъл:
— Не губи надежда, момко. Аз ще се опитам да взема пръстена от твоя брат. Ти влез през задните врата в двореца и чакай, докато се върна. Ще гледам да не се бавя много… Хайде, довиждане, момко!
— На добър час, гарванчо!
Момъкът влязъл в двореца, а гарванът литнал към царството на лошия брат. Когато стигнал над царския дворец, царят се разхождал в градината. Гарванът се спуснал и го клъвнал по лявата ръка. Докато царят разбере какво става, гарванът го клъвнал и по дясната. Лошият брат викнал от болка. Надошли царедворци и лекари. Превързали раните. Прибрал се царят в своите покои, ала болките се засилили. Ръцете му почнали да отичат.
— Ох, умирам от болки! — извикал царят. — Махнете ми пръстена от ръката! Сложете го на това столче до леглото и нека дойдат десет верни стражи да го пазят! Отворете прозореца! Задушавам се!
Каквото заповядал царят, всичко било изпълнено. Но не се минало дълго време, през отворения прозорец се впуснал гарванът, грабнал пръстена и отлетял…
Дигнала се голяма тревога в двореца, а през това време гарванът долетял при добрия момък, дал му пръстена и рекъл:
— Сега можеш да правиш, каквото искаш.
Момъкът пъхнал пръстена на дясната си ръка и викнал:
— Пръстенче, отнеси ме в бащиния ми дворец!
Още не изрекъл момъкът, вън долетял крилат кон вихрогон. Яхнал го юнакът и право в двореца.
Щом го видял брат му, паднал на колене пред него и завикал:
— Накажи ме, братче, с най-тежкото наказание! Аз съм най-лошият човек на земята! Нека дойде и баща ми, нека дойде и хубавата царица! Пред всички ме накажи!
Дошел старият цар. Прегърнал малкия си син и заплакал от радост. Дошла и хубавата царица на живата вода, целунала момъка по челото, обърнала се към стария цар и рекла:
— Царю, тоя момък взе от мене живата вода. Нему дадох чудния пръстен. Само той е достоен да бъде цар на твоето царство.
А старецът хванал ръката на царицата и рекъл през сълзи:
— А само тая ръка е достойна за ръката на моя син.
После се обърнал към сина си и добавил:
— Синко, накажи, както искаш, своя брат. Да ти са честити и царицата, и короната!
Но момъкът дигнал брата си от земята и рекъл:
— Стани, братко! Ти имаш жена и деца. Работи за тях и ще ти се прости.
След това момъкът се венчал за хубавата царица и царувал дълги години, за чудо и приказ на мало и голямо.
В едно царство имало закон да се не палят вечер свещи. Тоя закон не се спазвал само в една къща, дето живеели три сестри. Една вечер царят, като ходел по обиколка, видял, че в тази къща гори свещ. Той спрял до прозореца и чул какво си приказват сестрите.
— Да ще царят да ме вземе — рекла най-голямата сестра, — ще му напреда вретено прежда, да облече цяла войска!
Втората казала:
— Да ще царят да ме вземе, ще му омеся пита хляб, да нахрани де що войник има в царството си!
Най-малката пък рекла:
— Да ще царят да ме вземе, ще му родя две хубави деца — едното като слънце, другото като месец.
На другия ден пратил царят хора да кажат на най-малката сестра, че я иска за жена.
Завели девойките в двореца. Царят се оженил за най-малката, а другите останали да живеят при сестра си.
Като дошло време, царицата родила две деца — едното греело като слънце, а другото светело като месец.
По-големите сестри завиждали много на царицата. Те взели скришом децата, а на тяхно място турили кученца в люлката. После отнесли и хвърлили децата в гората.
На другата вечер царят свикал на гощавка всички царедворци, да им се похвали, че му се родили такива хубави деца. Когато се събрали гостите, той заповядал да донесат децата. Балдъзите донесли цвете кученца. Гостите, като ги видели, смаяли се.
— Какво е това? — извикал разсърден царят.
— Кученца — отговорили балдъзите.
— Кученца ли? Аз ви пратих деца да ми донесете, а не кучета.
— Кученца намерихме в царската люлка, царю честити, кученца донесохме.
— Тъй ли?! — викнал разярен царят. — Значи моята жена ме е лъгала! Надсмивала се над мене! О, тежко й! От днес нататък тя ще бъде за присмех на всички! Заповядвам да бъде заровена до пояс в купище смет! Да се постави стража и всеки, който мине, да заплюва измамницата! Който не я заплюе, да бъде тозчас погубван!
Каквото заповядал царят, още същия ден било изпълнено.
В това време русокоса самодива намерила хвърлените деца в гората, отвела ги в своя дворец сред планината и ги отгледала като истинска майка. Когато децата пораснали, тя ги завела на връх планината, па им рекла:
— Дойде време да се разделим. Трябва да си отидете вече при своята майка. Вас ви е родила царица, ала завистливите й сестри ви откраднали от люлката и ви отнесли в гората, дето ви намерих. Вместо вас в люлката турили две кученца. Майка ви и до днес е заровена в едно купище и кой как мине, все я заплюва. На ви това камъче. Щом го целунете, ще се яви пред вас хубав кон, който ще ви отнесе при майка ви. Вие ще я изровите от купището и ще разкажете всичко на царя.
Като казала това, самодивата изчезнала. Момчето и момичето останали сами сред планината. Братът целунал камъчето и тозчас дотърчал хубав кон, обседлан, пременен и приготвен за път.
Тогава момчето рекло на сестра си:
— Почакай тук, сестрице! Аз ще ида при мама да я изровя от купището. После ще дойда да взема и тебе.
Момчето яхнало коня и той го отнесъл право при майка му. То слязло от коня, измило майка си, целунало я и си отишло. Стражата, замаяна от хубостта на момчето и коня, не посмяла нищо да му стори.
Момчето обиколило града и пак си отишло в планината.
Всички се чудели и маели, като го гледали как свети като слънце.
И царят се научил за момчето. Той повикал началника на стражата, която пазела царицата, и му рекъл:
— Като дойде светлото момче втори път, кажи му, че искам да го видя.
На другия ден момчето дошло пак и отишло при майка си. То пак я умило и целунало.
Тогава началникът на стражата му се поклонил и рекъл:
— Незнайни момко, царят желае да те види.
А момчето отговорило:
— Докато царят не извади тая жена от купището и не я прибере отново в двореца, няма да се явя при него!
Като казало тия думи, момчето обиколило града и се прибрало при сестра си. Хората пълнели улиците, дето минавало. Не можели да се нагледат на хубостта му.
На третия ден момчето пак пристигнало и се запътило към купището, ала майка му я нямало вече там.
— Къде е жената от купището? — попитало момчето пазача пред двореца.
— В двореца — отговорил пазачът. — Царят заповяда да я извадят от купището.
Момчето влязло в двореца. Явило се пред царя и рекло:
— Викали сте ме, царю честити. Ето ме, дойдох.
Царят се смаял от хубостта му и попитал:
— Кой си ти, момко?
— Нека дойде и царицата, та пред двама ви да разкажа кой съм аз и откъде ида.
Пратил за царицата. Когато тя дошла, момчето разказало пред баща си и майка си всичко от игла до конец. Разказало им как били откраднати от лошите лели и хвърлени в гората, как се спасили и кой ги отгледал.
Бащата и майката го прегърнали и заплакали от радост. Пратили го да доведе и сестра си.
Царят, царицата и народът излезли край града, та посрещнали царските деца.
А двете завистници били пропъдени през девет царства в десето.
Имало едно време двама братя. И двамата били богати. Веднъж по-малкият брат рекъл на батя си:
— Бате, парите държат света. Без пари няма сполука.
— Не — казал другият брат. — Сполуката докарва парите.
— Пари ми дай ти, пари! Сполуката сама ще дойде!
— Не е така. Ако не дойде Сполуката, ще има дълго време да чакаш парите.
Тоя казва тъй, оня инак — най-сетне братята решили да изпитат кой е прав. Взели пари и тръгнали на път. Вървели, вървели, стигнали в едно село. Изпитали кой е най-бедният селянин. Повикали го, дали му петдесет жълтици и рекли:
— Вземи тези пари и подкупи Сполуката, да ти тръгне на добре.
Сиромахът се зарадвал. Тръгнал си към къщи. Срещнала го русокоса жена. Попитала го:
— Къде отиваш, човече?
— Отивам да подкупя Сполуката — отговорил бедният селянин.
— Ето нося петдесет жълтици.
— Сполука с жълтици не се подкупва — рекла жената, — ами купи нещо за децата. А жълтиците скрий в калпака.
Сиромахът купил един дроб да занесе в къщи, а другите пари скрил в калпака.
Като вървял по пътя, един гарван захвърчал над главата му.
— Га-га-га! — грачел гарванът.
— Не е за тебе дроба-а! — отговорил сиромахът и скрил дроба под дрехата си.
Но гарванът се спуснал, грабнал му калпака и отлетял, та се не видял…
Минало се какво се минало, двамата братя пак дошли в селото. Искали да видят що е направил сиромахът с парите. Той им разказал как му грабнал гарванът калпака. Братята му дали сто жълтици и рекли:
— Вземи тия пари и подкупи Сполуката.
Сиромахът взел жълтиците в ръка и си тръгнал за дома. Срещнала го пак русокосата жена и го запитала:
— Какво стискаш в ръката си?
— Жълтици — отговорил сиромахът.
— Защо ти са тези жълтици?
— Дадоха ми ги едни хора да подкупя Сполуката.
— Ех, човече! Не разбра ли? Сполука с пари не се подкупва. Скрий парите в къщи! После ще те науча как ще намериш Сполуката.
Сиромахът взел парите, отнесъл ги в къщи и ги скрил в едно гърне с трици.
Еднъж сиромахът отишел на пазар. В това време край къщата му минал ябълкар.
— А ябълки, а! — викал ябълкарят.
Чули го децата на сиромаха. Поискали от майка си да им купи ябълки. Тя дала триците с гърнето и взела ябълки. Дошъл си сиромахът, потърсил гърнето — няма го.
— Де е, жено, гърнето?
— Дадох го на ябълкаря. Взех на децата ябълки.
— Де е ябълкарят?
— Отиде си.
Ахнал, викнал сиромахът, хукнал да стигне ябълкаря. Тук ябълкар, там ябълкар — няма го. Сякаш в земята потънал…
Дошли пак братята. Разказал им сиромахът какво направил с парите. Те му дали два куршума и му рекли:
— На ти тия два куршума: единият за тебе, другият за Сполуката.
Сиромахът взел куршумите. Тръгнал си. Срещнала го русо косата жена. Попитала го:
— Какво носиш в ръка, човече?
— Куршуми.
— Защо ти са?
— Дадоха ми ги едни хора. Един куршум за мене, другият за Сполуката.
— Сполуката куршум не я хваща! — рекла жената. — Пък и ти не си луд да се убиваш. Слушай сега как ще намериш Сполуката! Ще излееш още сто куршума. Ще оплетеш дълга мрежа. Ще вържеш куршумите о мрежата и ще хвърляш девет деня наред в морето. На деветия ден ще хванеш Сполуката.
Работил сиромахът. Мъчил се. Спечелил малко пари. Купил олово. Излял куршуми. Пак работил сиромахът, мъчил се. Спечелил още малко пари. Купил конци — изплел мрежа. Вързал куршумите о мрежата. Отишел край брега. Девет деня хвърлял мрежата в морето. Нищичко не хванал. На десетия ден вечерта хвърлил за последен път. Извадил мрежата. Що да види! Златна рибка.
Занесъл я на жена си. Тя я разпрала да я сготви. Но от рибата извадила безценен камък, който греел като слънце. Погледнал го сиромахът и подскочил. В безценния камък видял образа на русокосата жена, дето го бе научила как да хване Сполуката.
— Не се плаши, човече! — продумал с човешки глас безценният камък. — Сполуката ти е в ръцете. Занеси ме на царя.
Сиромахът занесъл безценния камък на царя и рекъл:
— Царю честити, на ти тоя безценен камък. Девет деня хвърлях мрежата в морето. На десетия ден хванах една златна рибка. А в рибката намерих тоя камък.
Царят взел камъка и попитал сиромаха:
— Какво искаш за тоя камък?
— Каквото ми дадеш, царю честити.
Тогава царят му рекъл:
— Девет дена ще вървиш и колкото земя изходиш, все твоя ще бъде. На тая земя цар ще станеш.
Както казал царят, така сторил сиромахът. Станал цар.
Тръгнали пак двамата братя да видят какво е направил сиромахът. Като минали край двореца на новия цар, той ги видял от прозореца. Пратил да ги повикат.
Братята, като видели, че сиромахът станал цар, смаяли се. А той се усмихнал и казал:
— Какво? Чудите се как съм станал цар, нали? Сполуката ме направи.
— Видиш ли? — рекъл големия брат на по-малкия. — Сполуката всичко може.
— А как подкупи Сполуката? — попитал малкият брат. — С пари, нали?
— С работа и мъка! — отговорил царят.
Един момък се главил ратай у стар овчар, който пасял стада в планината. Всяка вечер момъкът излизал пред кошарите и свирел с меден кавал. Една нощ той засвирил на месечина сред самодивска поляна. Когато заситнил на хоро, долетели три дългокоси девойки и почнали да играят. Най-хубаво играела най-малката. Тя била толкова хубава, че овчарят не снемал очи от нея.
— Ех, да мога да се оженя за тая мома — мислел си момъкът, — цяло село ще ми завижда! Само слънцето може да се мери с нея!
Щом спрял свирнята, девойките отлетели като птички. Като се прибрал в колибата си, момъкът цяла нощ не мигнал. Все за хубавата девойка си мислил. На сутринта отишел при стария овчар и му рекъл:
— Ех, да знаеш каква мома видях нощес, дядо! Очите ми останаха в нея.
— Да не си сънувал, синко?
— И насън не може да се види такова момиче, дядо.
— Къде го видя? — попитал старецът.
— На Самодивската поляна. С още две девойки играеше по свирнята ми. Но нейната хубост никъде няма. Ех, да мога да се оженя за нея!
— Не думай, синко! — пресякъл му думите старецът. — Самодива невеста става ли? На самодива дай цветя да бере, песни да пее и хоро да върти. Не ти трябва за такава мома да се жениш! Пък и да я заведеш в къщи, тя няма да остане при тебе. Няма да я видиш кога ще избяга!
— Ти ме научи как да я хвана, дядо, и как да я придумам да дойде в село, а за бягането — нека бяга, ако може!
— За хващането — лесна работа — рекъл старецът, — ще те науча какво да направиш. Но за придумване не мога да ти помогна. Трябва насила да я заведеш.
— Е, как мога да я хвана? — попитал нетърпеливо момъкът.
— Как ли? Ще засвириш на хоро. И когато тя се унесе в играта, ще скочиш изведнъж към нея и додето се сети, ще й грабнеш венеца от главата. Щом венецът е у тебе, момата не ще има сила да хвръкне и да избяга. Само пази добре венеца. Вземе ли го, още същия миг ще литне като птичка. Иди я стигай тогава!
— Добре, дядо, жив да си! — рекъл зарадван момъкът. — Ще направя, както ме научи.
Вечерта той пак засвирил на Самодивската поляна. Дошли самодивите. Почнали да играят. Когато се унесли в играта, скочил изведнъж овчарят и грабнал венеца от главата на най-малката самодива. Двете избягали. Дружката им останала самичка сред поляната и затреперала като ранена птичка.
— Дай ми венеца, овчарко! — замолила се тя. — Без венец не мога никъде да отида.
— При мене ще дойдеш, хубава девойко. В село ще те заведа. На стара майка отмяна да бъдеш.
Самодивата започнала да го раздумва:
— Остави ме, овчарко! Аз съм самодива. Самодива в село не ходи. Самодива невеста не става.
— Ще станеш, ще станеш. Ще ти се радват мама и татко, като писано яйце ще те гледаме всички! Хайде сега да те заведа при стареца, а утре рано ще отидем в село.
Като казал тия думи, овчарят завел самодивата при стареца. Щом влязла в колибата, сякаш слънце грейнало. Старецът отворил очи, погледнал усмихнат девойката и рекъл:
— Ти случи с момчето, девойко. От него по-добро няма в село и наоколо тъдява. Пък и овцете му бол. Видиш ли онова стадо в срещната кошара? Негово е. С труд го е припечелил. Утре ще си го подкарате, като тръгнете за село.
Девойката гледала тъжно и нищо не продумвала. Овчарят я накарал да седне край огъня, погледнал я зарадван и пак надул кавала…
Сутринта рано той подкарал стадото и завел девойката в село. Облякъл я със селска премяна и се венчал с нея.
Заживели си хубаво овчарят и самодивата.
На другата година роднини го поканили на сватба. Голямо хоро се извило сред село. Всички моми и невести се наловили да играят. Само овчарювата булка стояла настрана и гледала. Попитали я сватбарите:
— Защо не потропнеш, невесто?
— Защото овчарят ми не дава самодивската премяна и горския венец. Без тях не мога да играя.
Сватбарите почнали да придумват овчаря:
— Дай й премяната и венеца, бе овчарко! Нали видиш колко й е мъчно, като гледа другите, че играят, а тя стои настрана.
— Дай й ги, дай! — добавяли други — Да заситни хоро самодивско, та да смае мало и голямо!
Овчарят не се съгласявал. Боял се да не избяга хубавата му невеста.
Но придумките не преставали. Най-после той не устоял. Пък и на него се дощяло да види невестата в самодивска премяна и с венец на глава. Затова й дал дрехите и венеца.
Невестата влязла в къщи, преоблякла се и излязла пак при сватбарите. Всички само нея гледали и не можели да й се нагледат.
А когато се хванала на хорото и заситнила, когато закършила тънка снага и развяла златна коса, събрало се цяло село да я гледа.
Както играела самодивата, изведнъж се пуснала от хорото и хвръкнала.
Овчарят викнал подире й:
— Защо ме оставяш, невесто? Къде отиваш? Де да те търся?
Тя му махнала с ръка и както хвъркала, викнала:
— Ще ме намериш в село Омайниче!
Като изрекла тия думи, захвърчала още по-силно и се изгубила в облаците.
Овчарят си отишел в къщи, приготвил се за път и тръгнал да търси самодивата.
Той вървял и разпитвал, вървял и разпитвал, ала никой не знаел къде е село Омайниче. Обходил села и градове. Никой му не казал де е това село. Тръгнал из гори и пущинаци, дето човешки крак не е стъпвал. Най-после стигнал до един извор. Там видял белобрад старец с патерица в ръка.
Къде отиваш, момко, из тия пущинаци? — попитал го старецът.
— От мъка съм тръгнал, дядо. Моята жалба е голяма. Оженил се бях за хубаво горско момиче. Но то отлитна и ми поръка поръча — в село Омайниче да го търся. Затуй се лутам из тия пущинаци. Ти не знаеш ли къде е това село?
— Не зная — поклатил глава старецът. — Ала иди по-нататък. Ще срещнеш друг старец. Той ми е брат и е по-стар от мене. Попитай него. Той е цар на всички зверове и може да знае де се намира село Омайниче.
Вървял, вървял овчарят, видял втория старец. Разказал му мъката си и го попитал дали не знае къде е село Омайниче.
— Не зная, синко — отговорил старецът. — Но каквото не знаят хората, зверовете го подсещат. Почакай да събера зверовете, та да ги питам.
Старецът извадил една свирка и свирнал. Надошли всички зверове. Поклонили се на стареца, а той им рекъл:
— Слушайте, мечки, вълци, лисици и всички други зверове, какво ще ви запитам! Знаете ли да има някъде село Омайниче?
— Не знаем, царю честити! — извикали в един глас всички животни.
Тогава старецът казал на овчаря:
— Видиш ли, момче, няма такова село, каквото ти търсиш. Но ако искаш да разбереш по-добре, иди при моя брат, който е по-стар от мене. Той е цар на птиците. Попитай него. Той може да знае.
Тръгнал пак момъкът. Вървял, вървял, стигнал при птичия цар. Разказал му жалбата си и го попитал:
— Ти не знаеш ли, дядо, къде се намира село Омайниче?
— Не зная, синко. Но ще попитам птиците. Те хвъркат нависоко и гледат нашироко. Може да знаят къде е това село.
Старецът събрал всички птици и рекъл:
— Слушайте, орли, соколи, гарвани и всички по-дребни птици! Има ли някой да е чул да има някъде село Омайниче?
— Не сме чули, не сме чули! — извикали птиците.
През това време се задала куца сврака.
— Защо се забави толкова, сврако? — попитал я сърдито старецът.
Свраката отговорила:
— Забавих се, царю честити, защото ида много отдалече: чак от село Омайниче, дето живеят самодивите. Когато чух, че ни викаш, самодивите ме бяха впрегнали да вършея. Аз побързах да дойда, но една самодива ме перна по ногата и ме окуци. От болка не можах да летя бързо, та затуй закъснях.
Тогава старецът се обърнал към момъка и му рекъл:
— Чу ли, момче, що рече свраката? Тя знае къде е село Омайниче. Хайде, тръгвай с нея! Тя ще те води. За да не се уморяваш, ще ти дам един орел да те носи.
— Ако ми направиш това добро — рекъл момъкът, — цял живот ще съм ти благодарен!
Старецът дал знак с ръка. Долетял най-силният орел. Яхнал го овчарят. Свраката хвръкнала напред и орелът полетял подир нея.
Летели, летели — стигнали до село Омайниче. Овчарят слязъл от орела и му рекъл:
— Кацни на тоя висок дъб и ме чакай! Скоро ще се върна.
Овчарят влязъл в самодивското село. Срещнал една баба и я попитал за жена си.
Бабата му отговорила:
— Иди сред селото. Ще видиш висока кула. Там живеят три сестри. Едната се беше изгубила някъде. Навярно тя ще да е оная, за която питаш.
Отишел овчарят сред селото. Влязъл в кулата. Намерил сестрите. Самодивата се зарадвала, като го видяла. Повикала домашните си, па им рекла:
— Елате вижте моя вакъл овчар! Чак тука ме намери.
Всички го посрещнали радостно. Нагостили го, напоили го със самодивско вино и го поканили да легне да си почине. Тогава овчарят хванал самодивата за ръка, па й казал:
— Аз имам другар, който ме доведе тука. Чака ме вън от селото. Да поканим и него да похапне от вашите гостби и да сръбне самодивско вино.
Самодивата тръгнала с овчаря. Като стигнали до високия дъб, момъкът извикал:
— Слез, верен другарю!
Тоз миг орелът се спуснал. Овчарят метнал самодивата на гърба му, яхнал го и той и орелът полетял като хала.
Летели денем и нощем. Преминали реки и планини. Най-после стигнали в овчарювото село.
Овчарят завел отново самодивата в къщата си. Изгорил й самодивските дрехи и венеца, па заживял с нея радостно и честито. Самодивата родила лични и хубави момичета. И старите люде вярват, че оттогава хубостта се предала и на хората.
Един цар имал син и дъщеря. Син му бил на десетина години, а дъщеря му била още по-малка. Една нощ царският син сънувал, че си мие лицето. Царят му поливал, а царицата му давала кърпата да се избърше. На сутринта момчето разказало на баща си своя сън. Царят кипнал и викнал разсърден:
— Тъй ли? Аз да ти слугувам? Как смееш да говориш пред мене! Отсега нататък ти не си ми вече син! Върви, където ти очи видят.
Царят напълнил една торба с пари на детето, дал му кон от обора си и го изпъдил.
Момчето яхнало коня и тръгнало, където му очи видят. Вървяло, вървяло, навлязло в една гора. Не се виждало из нея нито човек да е ходил, нито пиле да е хвръкнало.
Момчето обикаляло, обикаляло гората и стигнало до една колиба. При колибата имало овчарска кошара, а пък нямало нито куче, нито човек. Момчето слязло от коня, вързало го за кошарата и влязло в колибата. Вътре видяло сляп старец, който седял при огнището. В колибата имало паници, чували и други овчарски покъщнини. Като видяло, че овчарят е сляп, момчето не му се обадило.
Изминало се доста време. Момчето огладняло. Но и на стареца се прияло. Той станал, намерил качамак, сипал в една паница кисело мляко и седнал да се храни. Седнало и момчето, па почнало мълчешком да яде. Като се довършило млякото, старецът станал и сипал още една паница. Довършила се и тя, та сипал трета. Старецът се много зачудил: друг път се наядал с една паница, а сега сипал тъкмо три паници. Сетил се той, че има някой в колибата, който го подяда. Станал, дигнал паницата от софрата, седнал пак при огнището и казал:
— Познавам, че има някой в колибата ми. Който си, обади ми се, та да зная човек ли си!
— Човек съм, дядо, човек.
— Кой си ти и отде идеш? — попитал старецът.
Момчето му разказало какво патило, как изпаднало в колибата и добавило:
— Искаш ли ме, дядо, да остана при тебе?
Старецът отговорил:
— Искам те, синко, как да те не искам. Ти виждаш, аз съм сам-самичък тука. Ще те имам за свое дете. Не ще видиш нужда от нищо.
Вечерта надошли стада кози и овци. Те самички се прибрали от гората и влезли в кошарата. Старецът рекъл на момчето:
— Хайде сега да ми помогнеш да издоим овцете и козите!
Момчето му помогнало.
То обикнало стареца като баща и за всичко го слушало и му помагало.
Така отрасло юнак за женене.
Веднъж момъкът видял, че в една дупка на колибата имало пъхната свирка. Помолило стареца да му я даде. Старецът му я дал и царският син се научил толкова хубаво да свири, че никой не би го надсвирил.
Но не излизал никога в гората. Веднъж много му се приискало да излезе, та рекъл на стареца:
— Дядо, яде ли ме пуснеш да отида с овцете и козите из гората?
— Защо не — рекъл старецът, — иди, само чуй какво иде ти кажа! Ехе-е там, зад полянката, има две големи дървета. Ти ще ги видиш и познаеш отдалеч. По-високи са от другите. До тях не се доближавай, защото лошо ще изпатиш. Аз от тях ослепях.
Момъкът обиколил гората, видял дърветата и си рекъл:
— Какво ще ми стане, ако ида при тях?… Отдалеко ще ги видя какви са.
Той ги наближил и видял, че под тях имало шарена чешма, от която течала бистра вода. Момъкът седнал настрана и надул свирката.
Щом засвирил, две шарени, птички запели от върха на дърветата. Те пеели така хубаво, че да се забрави човек, като ги слуша.
Свирил момъкът, пели птичките. По едно време те слетели от дърветата, та станали, моми, ама какви моми! — като слънце греели. Момите се съблекли и се хвърлили в коритото да се къпят. Момъкът полека, полека се приближил до дрехите им. Едната го видяла, изскокнала бързо, грабнала си дрехите и хвръкнала. Но другата не могла да сети, когато се приближил, та той й взел дрехите и се отдалечил от чешмата.
Момата се окъпала и вече излязла да се облече. Но видяла, че дрехите й ги няма. Чак тогава забелязала момъка, видяла си дрехите у него и взела да му се моли:
— Дай ми, момко, дрехите! Брат да ми си, не ми ги вземай!
Момъкът й рекъл:
— Ако се омъжиш за мене, ще ти ги дам.
Момата се съгласила, и той я завел в колибата. Старецът, като узнал каква е работата, много се зарадвал. Момъкът и момата станали мъж и жена. Те почитали и гледали добре стареца. Той ги имал като свои деца. Невестата намазала с някакви билки очите на стареца и той прогледнал. Станало му много драго и още повече ги обикнал. Не давал прах да падне върху юнака и невестата му.
По едно време момъкът се научил, че сестра му се жени. Той отишел при стареца и му рекъл:
— Научих от един ловец, че сестра ми се жени. Ще ме пуснеш ли да й отида на сватбата. Пак ще се върна. Невестата ще остане при тебе. Няма да бъдеш сам.
— Ще те пусна, синко, как няма да те пусна. Но най-напред ще те заведа да видиш богатствата ми, та да ти е умът все в тях. По-сигурно ще се върнеш.
Старецът извадил от една дупка четиридесет ключа и въвел момъка и невестата в широка изба под земята. Най-напред отворил голяма желязна врата. Вътре имало тридесет и девет стаи. Старецът отворил първата. Тя била пълна само със сърмени дрехи. Той рекъл на момъка да си избере дрехи, каквито си хареса. Отворил друга, пълна със сребърни оръжия. И там му рекъл да си избере, каквото си ще оръжие. Отворил една по една всички стаи, и всичките били пълни с всякакви неща: в една само жълти жълтици, в друга сребро, в трета дребни пари, в четвърта сърмени дрехи, в пета отбор коне. Нито една стая не била празна.
Момъкът останал смаян от богатствата на стареца. Избрал си той дрехи и оръжие. Старецът му дал хвъркат кон, покрит със свила и сърма, и му поръчал да върши каквото конят му каже. Конят знаел да приказва.
Натъкмил се момъкът, та греел като слънце. Яхнал коня и тръгнал. Конят го попитал:
— Сега в кой град искаш да идем?
— В бащината ми столица — отговорил момъкът.
— Тогава превържи си очите и се дръж здраво за гривата ми! — рекъл конят и хвръкнал по небето.
Летели, летели — стигнали в столицата. Конят рекъл на момъка:
— Развържи си сега очите, та да идем в бащиния ти дворец.
В царския дворец се тъкмели вече за сватба, та имало много народ. Всички забелязали момъка и излезли да го посрещнат. Излезли и царят, и царицата, но не могли да го познаят. Пък и момъкът нищо не им открил. Въвели го вътре и му сторили големи почести.
Забелязала го сестра му. Но и тя не го познала. Щом го видяла, тя го обикнала и поискала да се омъжи за него. Когато сватовете дошли да я вземат, тя повикала баща си и майка си, па им рекла:
— Колете ме, бесете ме, не ща да тръгна с тия сватове. Не ща да се омъжа за моя годеник. Искам младия гостенин със сърмените дрехи!
И тъй я мъчили, и инак я придумвали — нищо не помогнало. Нямало що, изпратили викач да вика, че сватбата се отлага, и хората се разотишли. Върнали се сватовете без невеста.
Сега царят какво да прави! Да каже на госта, но не знае дали той ще се съгласи. Ако откаже, тогава къде да се дене от срам!…
Царят решил да даде богата гощавка и след гощавката да каже на госта.
На другата вечер се събрали всички царедворци на царската трапеза. Преди да почнат да ядат, царят станал самичък, та полял на момъка да се умие, а пък царицата му подала кърпа да се избърше. Като седнали на трапезата, момъкът запитал царя:
— Само тая ли щерка имате, царю честити, или имате и други деца?
— И син имах, момко, на твоя възраст. Но преди години сънува сън, че аз му поливам да се мие. Когато ми каза какво е сънувал, аз викнах сърдито: „Не искам да ти слугувам! Не си ми вече син. Иди, където ти видят очите!“ И той забягна и не го видях вече.
— Че какво има, ако сте му полели да се умие и ако сте му поднесли кърпа да се обърше? Вижте сега, не ми ли поляхте и не ми ли поднесохте кърпа ти и майка ми? Ето на, сънят ми се изпълни.
Като чули, че този момък е техният син, царят и царицата го прегърнали и дълго плакали от радост.
Момъкът преседял няколко дена още при родителите си и се разтушавал с тях. После им казал, че ще си отиде при стареца и при невестата. Поплакали баща му и майка му, мъчили се да го възпрат, ала не могли. Момъкът си отишел пак в гората.
Когато старецът умрял, царският син събрал всичкото му богатство, взел своята невеста и отишел при баща си, та станал цар.
Имал дядо козичка. Цанил си козарче. То си имало свирка. Ама каква свирка! Като я надуе, де що има живо нещо, скача, та се къса.
Сутрин дядо му слагал хляб в торбата, пущал го след козите и му думал:
— По-малко да надуваш свирката, повече да пасеш козите!
Вечер се връщало момчето. Докарвало козите. Посрещал го дядо и виквал ядосано:
— Бре, сине, къде ходиш, какво правиш, та не пасеш козите! Я ги погледни на какво приличат! Живи умрели от глад!
— Паса ги, дядо, паса ги. Сека им бръстина.
Днеска тъй, утре тъй — козарчето щяло да измори козите. Станал дядо една сутрин, та след него. Скрил се в гората зад, една шипка.
Момчето докарало козите в гората. Насякло им бръстина. Почнали да ядат: руп, руп, руп!
Козарчето седнало на един пън, извадило свирката, па като засвирило! Козите оставили бръстината, па като заскачали! Зарипал и дядото в шипката: друс, друс, друс! Изподрал си дрехите. Почнал да вика:
— Спри бе, сине! Изподрах се в шипката!
— Аз спирам, дядо, ами свирката не спира.
И пак рипал дядо.
Чакала го баба да се върне в къщи, па току си рекла:
— Я да видя що стори тоя дядо.
Отишла баба в гората. Гледа — козарчето свири, козите скачат и дядо рипа ли, рипа в шипката.
— Бре, сине, бре, дядо! Каква е тази работа от вас!
Но додето издума, засвирила по-силно свирката и бабата заиграла: друс, друс, друс!
Баба и дядо си имали: син и снаха. Имали си и внучета.
Чакал синът да се върнат дядо и баба, па като не ги дочакал, рекъл на жена си:
— Чакай, невесто, да отида да видя що сториха татко и мама!
Отишел синът в гората. Гледа отдалече: козарчето свири, козите скачат, дядо и баба рипат ли, рипат.
— Каква е тая работа, бре хора! — викнал синът, но свирката свирнала по-силно и той затропал заедно с другите: друс, друс, друс!
Снахата чакала, чакала при децата в къщи, па току рекла:
— Чудно нещо! Що направиха тия хора? Къде отидоха, та се не върнаха? Трябва да ги потърся!
Снахата оставила децата да пазят къщата, а тя отишла в гората. Погледнала и какво да види? — Козарчето свири. Козите скачат. Бабата, дядото и синът рипат ли, рипат.
— Какво е туй чудо, бре хора! — викнала снахата, но козарчето свирнало по-силно и тя затропала редом с другите: друс, друс, друс!
Дядовите внучета пазили, пазили къщата, па като видели, че никой не се връща, хукнали да видят що става в гората.
— Тропайте да тропаме! Карай, козарко!
И те зарипали редом с другите: друс, друс, друс! Цял ден свирило козарчето. Цял ден рипали козите и дядовите хора.
Взело да се мръква. Козарчето тръгнало напред със свирката. Тръгнали след него скачешком и козите, и дядо, и баба, и син, и внучета малки и големи.
Кой как ги видял, тръгвал с тях и почвал да тропа: друс, друс, друс!
Разиграло се цяло село. Нямало кой да спре играта. Тропали цяла нощ, рипали и на другия ден. Кой знае. Може и до ден-днешен да тропат.