Едгар Алън По
Страната на сънищата

Ленора

Разбит е златният кристал! Духът отлитна в миг!

Скърби, ридай — той може би е край брега на Стикс!

Сломен сега, плачи в тъга, че там под бял покров

ковчег стои и в него спи тя — твоята любов!

О, скръбен глас, над всички нас вести злочестини!

О, тих псалом с камбанний звон на царска смърт звъни!

Тя дваж умре, затуй че мре невинна в младини!

 

„Не с гордостта — с богатство тя вам скъпа бе дори!

И в смъртний час със радост вий нашепвахте: «Умри!»

О, как сега звукът с тъга да не вести смъртта

на таз — уви! — която вий убихте с клевета

и дваж умре, затуй че мре невинна в младостта!“

 

Peccavimus… Пред светлий химн да млъкнем най-подир!

Духът й свят от тоя свят да отлети със мир!

Дете бе тя, за теб цъфтя и твоя би била —

ала смъртта над радостта разпери днес крила!

И ти мълчиш, и ти скърбиш, че тя навек мълчи,

но дава пак животът знак в косите й с лъчи,

без туй — уви! — да съживи и нейните очи!

 

Вървете си! Махнете се! Не пея днес сломен

за смърт и скръб, а химн най-скъп за най-възторжен ден!

О, престани и не звъни ти, звън на ранна смърт!

Скръб не вести, да не смути духа й милосърд!

Защото тя днес отлетя от враг и от другар,

от тоя свят, превърнат в ад от зло и зъл кошмар,

там, де цари — открай в зори — на трон Небесний цар.

Химн

И в тъмна нощ, и в ясен ден —

чуй моя химн и бди над мен!

О, Майко Божия, бъди

над мен и в радост, и в беди!

 

Бе време — моят ясен ден

не бе от облак помрачен

и с твоите ангели свети

духа ми слаб крепеше ти.

 

Но моите светли дни — уви! —

съдбата в черен мрак обви!

О, грей над мен и ме води

и в дни на горест, и беди.

Колизеят

Лице на Рим! Хранилище богато

на мисълта, с която векове

на пищна власт дариха Вечността!

Накрай — накрай — след толкоз много дни

на мрачно скитане и люта жажда

(по изворите древни, скрити в теб)

аз коленича, скромен, променен,

сред сенките ти и с духа си пия

от твоето достойнство и печал!

О, необятност! Древност! Спомен стар!

Покой! О, Самота! О, тъмна Нощ!

Сега ви чувствам — с цялата ви сила —

по-мощни заклинания от всички,

що Цар Юдейски в Гетсиман шептял,

и чарове по-мощни от онез,

що черпил е халдеец от звездите!

 

Де падал нявга воин, днес колона пада!

А дето е блестял орел от злато,

днес тъмен прилеп бодърства среднощ.

Де римлянки коси от злато вели

на вятъра, днес вее се тръстика!

Там, де на златен трон царете спели,

днес лази като дух към дом от мрамор,

огрян от бледността на сърпа лунен,

безмълвният и пъргав скален гущер!

Но как? Стени, аркади във бръшлян,

колони черни, плинтове разбити,

антаблемани, фризове ронливи,

порутени корнизи, таз руина,

и тия сиви камъни — това ли

е всичко от могъществото славно,

дошло до мен с разяждащото Време?

 

Не всичко! — казва Ехото — не всичко!

От мен и от руините вълшебни

и силни звуците ехтят, към всички,

които чуват, сякаш пее Мемнон.

Владеем силните сърца, владеем

с тиранска власт могъщи умове.

Не сме безсилни — бледен камънак.

Не всичката ни мощ си е отишла,

на словото не всичкото вълшебство,

не всичката загадъчност кръжаща,

не всички древни тайни, тука скрити,

не всички спомени наразрушими,

които ни обвиват в свойта дреха,

във мантия, по-светла и от слава.

Колизеят

Лице на Рим! Хранилище богато

на мисълта, с която векове

на пищна власт дариха Вечността!

Накрай — накрай — след толкоз много дни

на мрачно скитане и люта жажда

(по изворите древни, скрити в теб)

аз коленича, скромен, променен,

сред сенките ти и с духа си пия

от твоето достойнство и печал!

О, необятност! Древност! Спомен стар!

Покой! О, Самота! О, тъмна Нощ!

Сега ви чувствам — с цялата ви сила —

по-мощни заклинания от всички,

що Цар Юдейски в Гетсиман шептял,

и чарове по-мощни от онез,

що черпил е халдеец от звездите!

 

Де падал нявга воин, днес колона пада!

А дето е блестял орел от злато,

днес тъмен прилеп бодърства среднощ.

Де римлянки коси от злато вели

на вятъра, днес вее се тръстика!

Там, де на златен трон царете спели,

днес лази като дух към дом от мрамор,

огрян от бледността на сърпа лунен,

безмълвният и пъргав скален гущер!

Но как? Стени, аркади във бръшлян,

колони черни, плинтове разбити,

антаблемани, фризове ронливи,

порутени корнизи, таз руина,

и тия сиви камъни — това ли

е всичко от могъществото славно,

дошло до мен с разяждащото Време?

 

Не всичко! — казва Ехото — не всичко!

От мен и от руините вълшебни

и силни звуците ехтят, към всички,

които чуват, сякаш пее Мемнон.

Владеем силните сърца, владеем

с тиранска власт могъщи умове.

Не сме безсилни — бледен камънак.

Не всичката ни мощ си е отишла,

на словото не всичкото вълшебство,

не всичката загадъчност кръжаща,

не всички древни тайни, тука скрити,

не всички спомени наразрушими,

които ни обвиват в свойта дреха,

във мантия, по-светла и от слава.

На Елена

Веднъж видях те, о, веднъж, преди години,

не казвам преди колко, но не бяха много.

Бе юлска полунощ, от лунния

запълнен кръг, подобно на душата ти летяща,

потърсила пътеката най-кратка във небето,

се спускаше копринено-сребрист воал от светлина —

безмълвен, влажен, топъл и сънлив,

върху повдигнатите личица на хилядите

рози, поникнали в градината вълшебна,

където вятърът минаваше единствено на пръсти

и падаше върху повдигнатите личица на тия рози,

предаващи в замяна на любовния светлик

душите си уханни в екстаза на смъртта.

Той падаше върху повдигнатите личица на тия рози,

които се усмихваха и мряха във лехите, покорени

от теб и от поезията на твоето присъствие.

 

С одежди бели на брега сред теменуги

полегнала те зърнах, докато луната

все грееше върху повдигнатите личица на тия рози,

а и по твоето, повдигнато лице, уви, със горест!

 

Не беше ли Съдбата в юлската среднощ —

не беше ли Съдбата (с друго име — Горест),

която спря ме там, пред портите градински

да вдъхна аромата на тия спящи рози?

Ни звук от стъпки; светът омразен спеше,

но не и ние с теб. (О, Небеса! О, Боже! —

сърцето ми как бие, когато пиша „ние“.)

Но не и ние с теб. Аз спрях — погледнах —

и ненадейно всичко се изгуби.

(Градината вълшебна бе, нали?)

Угасна перленият лунен блясък;

мъхът по бреговете, извитите пътеки;

щастливите цветя, унилите дървета

се скриха от очи. Самият розов мирис

умря обожествен в ръцете на ветреца.

Умря светът. Остана ти, ти с нещо,

с божествената светлина във твоя поглед,

с душата в твоя поглед, устремен нагоре.

Аз виждах само тях — света за мен те бяха,

аз виждах само тях еднички с часове,

тях само, докато залязваше луната.

Какви неистови истории сърдечни

записани видях по сферите кристални!

И колко мрачен плач! И колко светла вяра!

И колко тих и ведър океан от гордост!

И колко дързък порив! Но и каква дълбока,

каква бездънна дарба за любов!

 

Ала накрай изчезна от очи Диана,

на запад, в облачното буреносно ложе,

и ти, безплътна сред гробница от клони,

отплува надалеч. Остана твоят поглед.

Остана и до днес не си е тръгнал;

той озари в оная нощ самотното ми връщане

и (от надеждата по-верен) от тук не си е тръгвал.

 

Той следва ме — и води ме през всичките години.

Подкрепа ми е — аз пък роб му станах.

Дългът му е да грее и да ме разпалва,

а моят дълг — да ме избави светлината ясна,

да ме пречисти наелектризираният огън,

да ме благослови божественият пламък.

Душата ми той пълни с красота (а тя е Вяра).

В небето са звездите му, пред тях аз коленича,

във тъжните безмълвни бдения на свойта нощ.

Дори на пладнето в сиянието светло ги виждам пак —

две нежно трепкащи Венери, неизгаснали от слънцето!

На…

Доскоро пишещият тези стихове,

със гордостта безумна на ума

говореше за „силата на словото“, отричайки,

че нявга мисъл на човешко същество

надскочила би слога на езика:

сега, на подбив сякаш вземайки хвалбата,

две думи — нежни, чужди и двусрични,

италиански звуци, създадени да бъдат

от ангели шептяни, бленуващи сред лунна

роса, чист наниз перли, там, на връх Хермон —

изтръгнаха от бездните дълбоки на сърцето

немислените мисли, души на мисълта,

видения по-пищни, необуздани, святи,

отколкото арфистът Израфил

(с гласа най-сладък сред творенията Божи)

могъл би да събуди. Пък аз — от мощ лишен съм!

Ръката разтреперана перото пуска —

не мога текст със скъпото ти име — макар и да го искаш —

да пиша, да помисля, да продумам.

Уви, не мога и да чувствам. Защото не е чувство, не, не е,

това застиване на прага златен,

пред дверите широки на мечтите

и взирането до екстаз във бляскавия път.

И развълнуван, виждам и надясно,

и вляво, и напред, и все напред,

в загубилите своя пурпур пари, надалеч,

де видимото чезне — само теб.

Юлалюм

Небосвода бе скръбно надвесен,

вихър ронеше жълти листа,

вихър гонеше мъртви листа.

То бе нощ — късна нощ в късна есен —

нощ над всички нощи над света —

бе сред Вейрския край омагесан,

бе край езеро Обер, в нощта —

там сред Вейрския лес омагесан,

дето призраци бродят в нощта.

 

Там в една исполинска алея

с кипариси, склонени над мен,

тъй печално склонени над мен,

бродех с мойта Душа — със Психея.

А духът ми бе плам разкален,

като огнен поток разкален,

който с лава щом гневно залее

върха Янек — лети устремен,

като стене, и свети, и тлее

през нощите на север студен.

 

В разговор меланхолно унесен,

думи ронеха наште уста,

както вихърът жълти листа.

Аз забравих, че бе късна есен

и нощта на нощите в света —

аз не помнех тоз край омагесан

и мъглата над Обер в нощта —

нито Вейрския лес омагесан,

дето призраци бродят в нощта.

 

Полунощ вече бе превалила,

заредяха звезди към възток,

сякаш чакаха ден от възток,

и тогава, лъчи заструила

в лъкатушен и светъл поток,

там Астарта, едва появила

своя сърп фантастичен, двурог,

възгордя в небосклона — извила

своя сърп фантастичен, двурог.

 

Аз казах: „Тя засенва Диана,

тя се носи в ефирно море —

от въздишки ефирно море;

тя в сърцето ми знай всяка рана,

дето червея нивга не мре;

и предвестница скъпа, желана

над звездите на Лъва изгре —

в мрака нас да упъти изгре,

да вести в нашта скръб непрестанна

нам небесен покой — тя изгре!“

 

Но Психея простена неволно:

„Аз не вярвам звездата в нощта!

Тя е бледна! Тя свети в нощта!

Тук е страшно — и скръбно — и болно!

Да си идем от тия места!“

И от ужас сломена, безволна,

в миг отпусна крилата си тя

над развените мъртви листа —

да се валят в праха меланхолно

над развените мъртви листа.

 

„Туй е сън — и той странен изглежда —

утешавах я тъжен и блед, —

но без страх нека минем напред!

Погледни — красота и надежда

над нощта тя разлива навред

и ни праща далечен привет!

Нека смело ней в сетен копнеж

да доверим свойте мъки безчет —

тя от земния мрак ни извежда

и напътства, в небесен полет,

тъй жадуван сред мъки безчет!“

 

Тъй мълвях и вървях аз до нея,

над листата из нашия друм,

глух за техните вопли и шум —

и видях гроб пред нас да чернее,

чийто надпис смути моя ум,

но — уви! — не разбра моят ум —

и през сълзи прочете Психея:

„Тука твойта любов — Юлалюм —

спи во веки веков — Юлалюм.“

 

И посърна в тоз край омагесан

моя дух под дъха на скръбта,

както жълтите мъртви листа —

и разбрах аз, че бе късна есен

и нощта на нощите в света,

сред който аз бродех унесен.

Запленен навсегда от смъртта —

о, кой Демон, кой Дух на Скръбта

ме доведе сред тия места!

— И сега ми е Вейр известен,

и туй езеро Обер в нощта,

и Вейрския лес омагесан,

дето призраци бродят в нощта.

Камбаните

I

Чуй сред полунощни сън

как шейни отронват вън

        звън след звън,

        звън след звън!

Как полъхват и ни вдъхват несънуван, дивен сън!

 

О, как звънко, звънко, звънко

плуват в нощни въздух вън!

А в мъгла обвити тънко, слушат рой звезди през сън

как напява всеки звън,

че след мъка и заблуда

идват дните на пробуда,

на очакваното чудо —

на блажен и влюбен сън!

В снежен път шейни летят:

сребърни звънци звънтят

и с припевен ритъм верен,

като древен стих размерен,

разпилени, ту пък слени —

        звън след звън

        в звън един:

        — Дин! — Дин! — Дин! —

        — Дин! — Дин! — Дин! —

Как полъхват и ни вдъхнат несънуван, дивен сън!

II

Сватбен звън звъни навън —

        златен звън!

Вечно девствен, лей приветствен той възторжен сън!

        Вест понесъл с весел ек,

        той лети в нощта далек

        и подобно чучулига,

        всеки миг

от вълните златорунни на акорди тънкострунни

        той се вдига и достига

        лунни лик!

        А камбаните черковни

нежно тръпнат, сякаш шъпнат древни приказки любовни.

        И съгрян

        в техни блян,

цели свят навред съзира в бъдещето светъл сън.

Възвестен от хор камбани с благодатен златен звън

        посред дим

        от тамян,

        смях и шум —

— Бим! — Бам! — Бум! —

Бим!

Бам!

Бум!

III

        Мирни сън прокуди вън

        меден звън!

В нощ безсънна той прозвънна бедствие навън!

        Звън след звън

        с гневна мощ

        ужас вей в самата нощ

        и отмина по-нататък!…

        Звън след звън —

ту по-дълъг, ту по-кратък —

страх навред вселява вън!

И страхът е тъй голям!

Въздухът от плач раздран!

        — Дан! — Дан! — Дан! —

        — Дан! — Дан! — Дан! —

Че камбаните пияни, неспособни да звънят,

само бият, само вият и вопият, и крещят!

        Само плачат за пощада

        и към пламналата сграда

        вопли горестни редят…

А пожарът многошумен,

        ту затихнал, ту безумен,

        пак пламти —

        носи се, пълзи, лети

        все нагоре, все нагоре

        и настръхнал той говори:

        „Ще хвърча!

Ще се нося, огнекрили, срещу лунната лъча!

Месеца ще стигна или — ще умра, ще замълча!“

 

        То сред кипнала метежност

        и безбрежност от огън

        приказка за безнадеждност

        там навън

с тръпки ледни шепне медни звън —

и със слух от страх терзан.

        Знай ухото:

        вред е злото!

Вред пожара се разгаря, вред е пламъкът разлян —

        — Дан! — Дан! — Дан! —

        — Дан! — Дан! — Дан! —

В общи пукот сетне звукът, ужас — звукът сам!

IV

        Погребален скръбен звън

        стене вън!…

Вечна горест в тленна орис — край на горки жизнен

        сън…

        В тихия вечерен час

        с ужаса на своя глас

        колко скръб той буди в нас!

        И неволно ний тъжим:

        поглед в сълзи потопим

и ридаем в скръб, че знаем: сън навеки ще заспим!

        Тъй унил и тъй печален,

        той нараства в дълъг плач

        и в привечерния здрач

        със припева погребален

        в Божи храм слят едвам —

        Бам!…

        Бам!…

Ту плачевен, ту сподавен, тоя гневен, бавен звън

възвестява, че страдалец е заспал последен сън!

 

        От черковните килии

        и за грешни, и светии

        отечава тъжен звън —

пръст сърцето ще покрие, а очите — вечен сън!

О, там черният звънар,

        смел и твърд,

        бий на смърт —

        Смърт!

Той над всички горд стои

като някой господар —

някой цар!

Той се смее и шуми

и гърми, гърми, гърми;

до камбаната застава

и така я разлюлява,

че тя горко заридава —

и с плача си възвестява,

        че вървим

        все натам

        в своя друм —

        Бим!…

        Бам!…

        Бум!…

Аннабел Ли

То бе тъй отдавна в далечна страна —

        в приморска страна сред мъгли.

И в тази страна бе девойка една,

        наречена АННАБЕЛ ЛИ.

Обичах я аз — и обичан аз бях:

        в разлъка не бихме могли.

 

Ний бяхме деца — две деца в таз страна,

        окръжена от сиви мъгли,

но безкрайна любов — непозната до днес —

        ме обвързваше с АННАБЕЛ ЛИ!

И за нея дори да завиждат на нас

        серафимите биха могли!

 

Но за туй ли — уви! — в тая морска страна,

        окръжена от вечни мъгли,

ах, за туй ли — уви! — буря есенна сви —

        и уби мойта АННАБЕЛ ЛИ!

И тогава от мен в онзи траурен ден —

        там роднини и близки дошли —

скриха в скъп саркофаг върху морския бряг

        навсегда мойта АННАБЕЛ ЛИ!

 

О, без завист — уви! — горе в ангелский хор

        да ни гледат не биха могли!

И аз знам: затова — знаят всички това

        във онази страна сред мъгли, —

затова там — уви! — буря есенна сви

        и уби моята АННАБЕЛ ЛИ!

 

Но аз знам, че сега да обичат така,

        както двама ний с АННАБЕЛ ЛИ,

        вече други не биха могли!

И затуй — нито Бог в своя светъл чертог,

        нито земните духове зли —

не ще разделят вече мойта душа

        от душата на АННАБЕЛ ЛИ!

 

Щом луната изгрей, скъпи мисли навей

        за нетленната АННАБЕЛ ЛИ!

И звездите навред ми изпращат привет

        със очите на АННАБЕЛ ЛИ!

В нощни мрак аз съм пак там под гробния свод

        с нея — мойта душа — и любов — и живот!

Сякаш двама ни сбра пак в един саркофаг

        любовта там на морския бряг!

На майка ми

Защото чувствам, горе в небесата

когато ангелите си шептят,

на любовта най-нежна имената,

туй име „майка“ пак ще изберат,

аз дълго с него те зовях — задето

ти повече от моя майка бе

и пълниш дълбините на сърцето,

откак Вирджиния взе туй небе.

Отдавна съм загубил майка мила.

Тя беше само моя майка.

Ти, ти моята любима си родила.

По-скъпи са ми твоите черти —

безмерно скъпи, както с нежна страст

не своята душа, а теб обичах аз.

Омагьосаният замък

В кътче, дето злак цъфтеше —

дом на ангели добри —

замък приказен стоеше,

замък в блеснали зари.

Властелинът Разум там

го е правил.

Серафим по-дивен храм

нивга с химни не е славил.

 

Жълти знамена плющяха,

славни, златни знамена.

(Отлетяха, отлетяха

тия времена.)

Там над бойници трептеше

лъх крилат

и от кулите струеше

нежен, палав аромат.

 

Странник ако се огледал

в светлите стъкла,

би видял — танцуват бледи

сенки със крила.

А сред зала величава,

(с подобаващ сан!)

властелин царува, в слава увенчан.

 

В блясък грееха вратите

от рубин и бисер чист

и прииждаха тълпите

с ореол златист —

рой сестри на Ехо, дето

в хор стоглас

ще прославят до небето

мъдра царска власт.

 

Но нахлуха с вой и вопли

грозни, скръбни същества.

(Няма утрен лъч да топли

вече царствена глава!)

На отминалата слава

цъфналия цвят

Времето покри в забрава,

в гробен хлад.

 

Днеска странник тука спре ли,

в алени стъкла

вижда сенки полудели

да плющят с крила.

А от мрака на вратата —

като див порой

иде, иде тук тълпата,

с кикот и със вой.

Победител — червей

О, нощ на изискано празненство — гала

в самотни години за сетния път!…

Сонм ангели бели, закрити с воали,

през сълзи в театра следят

към тъмната сцена, де в тягостна смяна

Надежда и Ужас безспир се редят.

А странен маестро разплаква оркестра

и струни неземни трептят…

 

Там жалки палячовци — с образ на Бога —

на сцената с мъка заекват, крещят;

дохождат, отхождат и в смъртна тревога

насам и натам като кукли сноват.

А водят ги сенки, огромни и странни,

декорите блъскайки в техния път,

навявайки с черни крила непрестанно

прокоба на тъмна, невидима смърт!

 

О, пъстрата драма — ти никога няма —

щом видиш, след туй да забравиш — уви!

След призрак невзрачен тълпата се влачи

с напразни усилия да улови!

А той се изплъзва и в кръг пак забързва

в изходната точка да свий

и да си послужи с Безумие, с Ужас,

сюжета до край да развий!

 

И ето че в миг сред тълпата кафява

пролазва, пълзяща, безформена гад —

червена от кръв се проточва гнуснава

и челюст разтваря, и трака със жад.

Тя лази, извива и челюсти впива

в актьорите сгърчени — плячка и стръв.

И в плач всеки ангел очи в миг закрива,

зъбите на червея плуват във кръв!

 

Угасват в миг факли, свещи и лампади.

И ето над жалкия гърчещ се рой

със полъх на саван завесата пада

сред вопли, скимтение, вой…

И ангелски сонм отлетява далеко

и с плач възвестява в небесний покой,

че тази пиеса се казва „Човекът“,

а червеят — нейни герой!

На Ф-С С. О-Д

Любов ли искаш, пред сърцето

пътека очертай.

Бъди, което си, което

не си, не го желай.

Светът за кротък нрав тогава

и дивна красота

неспирно ще те възхвалява

и люби с лекота.

На една в рая

Ти бе радост за мене мечтана,

ти бе всичко за мене в скръбта

като остров зелен в океана,

като ручей звънтящ в самота!

Ти бе храм сред цветя в пролет ранна

и за мен бяха тези цветя!

То бе сън — и сънят бе тъй кратък —

и крила пак нощта разпростря…

„Забрави! Отмини по-нататък!“ —

всуе бъдния ден ме огря.

Над отминалий ден в спомен сладък

моят дух неподвижно замря.

 

А в душата — под скръб и умора —

сетни лъч догоря без следа!

И солената морска вода

безутешно оглася простора:

„Навсегда — навсегда — навсегда —

на прострелян орел пак във взора

не запалва живота звезда!“

 

И нощите ми — призрак кошмарен, —

и — без теб! — моите тягостни дни

ме зоват в онзи край легендарен,

дето твойта походка звъни.

О, в какъв ли пак танц лъчезарен!

Над какви ли въздушни вълни!

Тревожната долина

Беше нявга мирен кът,

дето хора не гълчат.

Всичките поели в бой.

Вместо тях звездици рой

в кули от ефирен мрак

бдяха над разцъфнал злак,

дето спеше през деня

слънчевата мараня.

Ала днеска би видял

пътникът една печал:

тук светът трепери цял.

Въздухът трепти в нощта

стели се над самота.

Не, не вятър шумоли

в тез гори — морета зли

под Хебридските мъгли.

Не, не вятър гони тук

бързи облаци на юг

в небесата с гневен звук

върху теменужен свят,

де око е всеки цвят.

Плачат лилии — венци

над незнайни мъртъвци.

Ронят капчици роса

под уханни небеса.

Плачат, свели нежен гръб

със сълзи от бисер скъп.

Градът в морето

        О, виж: Смъртта издигна трон

        там в странен град, под небосклон

        на запад, в мрака скрит далек,

дето зли и добри, дето твар и човек

        упокой са приели навек!

 

        Там храмове, дворци и кули,

        разядени от векове,

        ни дъжд, ни буря ги не брули —

        там дремят мъртви ветрове;

        а под небето без звезди

        разстилат морна глад води.

 

        Звезда не милва с поглед свят

        нощта безкрайна в тоя град —

само лъч на червено от кърви море

над дворците ту пламва, ту мре

и разискрен лети, без да спре,

        над храм, над купол, над стени,

        над Вавилонски твърдини,

        с беседки, мъртви в паметта,

        що спят под каменни цветя —

над трон, над чертози, де гибел грози,

де изплитат гирлянда, която пълзи,

        теменуги, бръшлян и лози.

 

        Там под небето без звезди

        разстилат морна глад води

        и сякаш сграда, кула, храм —

        със свойте сенки, слени там —

        увисват в миг в безкрайността,

        а върху тях от черна твърд

        поглежда исполинска смърт.

 

        Ту гроб, ту храм от древни дни

        откройват мъртви дълбини,

        но ни брилянти, що безспир

        горят в очите на кумир,

        ни мъртъвци във скъп саван

        съня им не пробуждат там —

        не трепет бръчки е чертал

        над таз пустиня от кристал —

нито знак от вълна, че бесней или мре

нейде буря в съседно море —

нито — трепет, че вихър би нявга повял

над подобно море от кристал.

 

        И в миг там трепет се яви!

        Вълна обширен кръг изви!

        И сякаш кула, сграда, храм

        потъна — рухна — грохна там.

        А всеки техен връх в нощта

        остави в свода празнота —

всеки кръг от вълна стана кървав тогаз

и по-слаб, и по-блед всеки час, —

а когато сред вопли от друг някой свят

от основи там грохне загадъчни град,

сам Адът, прав от своя трон,

ще го срещне със поклон.

Спящата

Във юнска нощ, сред тъмнина

стоя под тайнствена луна.

Упоен, росен, смътен лъх

струи от златния й връх.

На леки капки капе той

върху планинския покой

и носи сънно песента

към Долината на света.

Над гроба клюма розмарин,

спят лилии в потока син.

С мъгли обвила своя кръст,

руината почива в пръст.

Същинска Лета, погледни,

спят тежко езерни вълни

до сетните си земни дни.

Спи Красотата, спи дори

(откак прозирен здрач я скри)

Ирена с парките — сестри.

 

Любима, в мрак сънувам как

прозорецът ти зее пак.

Между решетките му лъх

през смях изпраща боров връх.

Безплътен лъх, магесник цял —

излиза-влиза полудял.

Завесите-платна летят

и хвъркат-пърхат всеки път

върху перваза в къдри цял

де, скрит, духът ти е заспал

и сенки-призраци безчет

пробягват вред, назад-напред!

 

Не те ли е, любима, страх?

Съня ти аз ли разгадах?

Летиш над морския простор,

далеч, далеч от тоя двор!

Бледнееш в странна роба ти,

със странни къдри до пети

и тишина ехти, ехти…

 

Ти спиш! С тъй дълъг да е срок

сънят ти, както е дълбок

и нека да те пази Бог!

Чертога си с по-свят смени,

в по-скръбно ложе полегни.

Ще моля Господ ден след ден

да трае унесът свещен,

от призраците несмутен.

 

Тя спи! С тъй дълъг да е срок

сънят й, както е дълбок!

По-тихо, червею жесток!

И гробница във горски кът

за нея да отвори гръд.

О, гробница със черен вход,

погълнал не един живот,

и смъртен плащ на не един,

достоен за рода й син,

отвъд реки и планини.

Как с камъчета в детски дни

замеряше я, да звъни!

Ала старинният портал

сега не би за нея пял —

дете на грях, тя тръпне в страх,

че пели са й тлен и прах.

Тишина
сонет

О съществуват, същества без тяло.

В сдвоените им бития личат

проявите на двойственото цяло,

на светлина и твърд, на сянка с плът.

И тишините две са на света:

Душа и тяло. Бряг — море. Едната

намира вечния си дом в тревата.

Обредите, сълзите, паметта

я правят поносима. На плътта

това е тишината. „Нивга вече“

зове се и злината не познава.

Но щом я зърнеш в кът далечен

(като безимен, странен елф), тогава

ти начаса в неведомия край

на божията милост се предай!

Сън в съня

На раздяла дай страни

за целувка и помни

дълги, дълги дни:

права си била тогаз.

Сън в съня живея аз.

Ала щом и в зрак, и в мрак

вярата отлита пак,

ние, спящи или не,

как ще върнем миг поне?

Всичко нощем и деня

си остава сън в съня.

 

И стоя сред бесен вой,

вслушан в морския прибой,

и държа в ръце слънца —

златни пясъчни зрънца.

Как през пръстите сега

всяко тича към брега,

и струи тъга, тъга…

Боже! Няма никой път

пръсти да ги удържат!

Боже! Как поне това

от вълна да отърва?

Всичко нощем и деня

само сън ли е в съня?

Страната на сънищата

        По стръмен и самотен път,

        де злите ангели летят

        и в здрачини Кумирът Нощ

        издига трон на черна мощ —

        дойдох аз в родните места —

        от Туле — края на света, —

от онзи край, де Сън витай, и сред мъгли забулен дреме —

вън от Пространство — вън от Време.

 

Там дремят страшни бездни — долини — пещери;

текат реки безбрежни в титанските гори,

чиито странни форми очите не разкриват,

затуй че с капки тъмни мъглите ги обливат;

там планини издигат високо мощен стан,

готови пак да рухнат сред някой океан;

морета там изригват с гнева на вечни бури

вълни — и с тях достигат горящите лазури;

там езера, в които спят паднали звезди,

разстилат морно-мъртви, заглъхнали води —

води тъй морно-мъртви и тъй безмълвно ледни —

под сняг, над тях посипан от лилиите бледни.

Но там, до езерата с погребани звезди,

които в скръб разстилат заглъхнали води —

води безмълвни — морни — и мъртви — и вледени

в снега на лилиите, от вечен сън обвени —

до планините тъмни — и там, до бистри вир,

що ромоли тъй глухо и ромоли безспир —

до мрачните дъбрави — до черните блата,

де гущери и змии изскачат през нощта

до върха, де живеят в обител над скали

        вещиците зли!

До всеки кът и ъгъл, магесан и потаен,

там пътникът ще срещне на всяка стъпка, смаян,

рой спомени от дните в живота неживян —

видения въздушни, обвити в бял саван,

които тръпнат — стенат из вечен път към Заник

и мълком отминават учудения странник —

видения — другари, които по-преди

оттук — Небето грабна, Земята похити.

 

Но за духа — измъчен из мрака да блуждай —

и за сърцето морно, преситено да страда,

там е целебен край! —

И рай! — И Елдорадо!

 

Но пътникът щом дойде във таз страна — той сам,

той сам не смей открито да гледа всичко там;

и нейните вълшебства е слаб да различи:

навеки те са скрити за тленните очи!

Че властно техни Цар им навеки заповеда

да не повдигат нивга ни клепка, ни чело!

И затова душата измъчена ги гледа

там винаги през тъмно, опушено стъкло…

 

        По стръмен и самотен път,

        де злите ангели летят

        и в здрачини Кумирът Нощ

        издига трон на черна мощ —

        дойдох аз в родните места

        от Туле — края на света.

Евлалия

Живях нерад

в печален свят

сред мъртвите води,

но с мене дивната Евлалия свенливо се сгоди,

със мене русата Евлалия засмяна се сгоди.

 

С такъв разкош

и звездна нощ

не гряла би победно.

И на кристал

от пара цял

сиянието ледно

не ще се мери на Евлалия със кичурче безредно,

не ще сравните на Евлалия и с кичурче най-бедно.

 

На страх и скръб

обръщам гръб —

с мен стене й душата,

а денем в дар

ни праща жар

Астарта в небесата

и гледа своята Евлалия с очи на майка свята,

тя гледа младата Евлалия с очите на цветята.

Елдорадо

        Скитник-рицар аз знам,

        който бродеше сам —

в мраз и зной, без покой, без отрада;

        с песен грижите снел,

        вредом диреше — смел —

оня приказен свят: Елдорадо.

 

        Скръб духа умори;

        сянка пътя покри,

впи ръце във сърцето му младо.

        И закрея той блед —

        слаб да дири навред

в дни и нощи безчет — Елдорадо.

 

И пред Сянката спря

        той, когато разбра,

ден и нощ сетна мощ че отпада:

        „Де е златният край,

        дето скръб не витай? —

Посочи ми с лъчи Елдорадо?“

 

        Но от нея чу вест:

        „Между Сенките слез!

И злочест в лунний лес ти изстрадай

        всяка мъка докрай —

        там е златният рай,

в който ти ще прозреш Елдорадо!“

Израфил

Живее в лазурите дух властелин,

в чието сърце има струни от лира —

и той — Израфил — е навеки един,

за чара на глас сладкопоен любим

от всички в надзвездния край ведросин

и щом вдъхновено запее той химн,

замлъкват звездите в ефира.

 

Над здрачния нощен покров

изгряла в небесния склон,

луната мълчи в своя трон —

и слуша, и тръпне с любов.

 

А небесната бърза Плеяда

зачарована спира и тя

своите седем звезди там в отрада,

за да слушат с възторг песента.

 

И тихо от свода небесен

пленения сонм от звезди

потръпва и знае унесен,

че сам Израфил там реди

словата от огнена песен

на лирата в своите гърди!

 

Но той е певец на лазура —

а мощна е там мисълта,

божествен възторг — любовта,

и взора на всякоя хурия

изпълня оназ красота,

що грей зад далечна звезда!

 

О, нека звучи в твоя глас

навеки презрение властно

към всякоя песен безстрастна: —

Няма песен без порив, без страст!

Затуй всичко в теб е прекрасно!

И венец ти поднасям и аз!

 

Възторга на чувства безсънни,

избликнали в твоята гръд,

щом в песен на лирата звънне,

звездите, пленени, ще спрат!

Звездите с възторг ще мълчат!

 

За теб — и Небе, и блаженство!

А нашият свят е тъй блед!

Разцветът ни — само разцвет,

и твоето всесъвършенство

стопява човешкия лед!

 

Да бе Израфил с мойта орис

или аз ако бях Израфил,

май смъртните песни за горест

не бих никога повече пел!

А звукове в химни по-смели

възторжено би полетели

и в огнен поток би изгрели

над този небесен предел!

На Ани

Отминаха вече

и треска, и страх.

Отлитна далече

и болката с тях.

Накрай от живота

съвсем оздравях.

Останах без сили

и мъчи ме скръб.

Не мърдам и пръстче,

лежа си по гръб.

Но знайте, покоят

така ми е скъп!

 

И в своето ложе

спя сън на агнец

в мен пътник случаен

видял би мъртвец.

Би почнал да мисли,

че аз съм мъртвец.

Стенания тежки,

сълзи от болежки,

утихнаха днес.

И пулса лудешки,

измъчил сърцето,

да, пулса ужасно лудешки.

О, секнаха днеска,

и болка без жал

и слабост, и треска

на ум полудял,

животът ми, треска

на ум полудял.

И мъката, дето

най плаши, нали,

и жажда, що извор

не ще утоли:

проклетата жажда

на страстите зли,

че пих от реката

на сънни мъгли.

 

Че пих от реките,

които текат

на няколко стъпки

във земната гръд,

там, там — в пещерите

на земната гръд.

 

Не искам аз нивга

да каже глупак,

че с тясно съм ложе,

че тегне ми мрак.

Дълбок е сънят ми

в такъв точно мрак.

За сън ни е нужен

ей този тук мрак.

 

Духът ми измъчен

тук спи сред покой.

Забрави, не жали

за розите той,

за мирти и рози

на страсти безброй.

 

Че тихо полегнал

на одъра свят

духът си представя

по-чист аромат:

на дъх теменужен

и люляков цвят,

парфюма уханен

на люляков цвят.

 

Тъй легнал, щастлив

от представи мечтани,

той къпе се в тях

и във чара на Ани.

Обливат го в струи

косите на Ани.

 

Със нежна целувка

ме тя приласка

и аз на гръдта й

бленувах така,

и сякаш заспал бях

във рая така.

 

Изтля светлината.

Загърна ме тя

и тихи молитви

за мен зашептя,

към ангел-хранител

молитви шептя.

 

И с нейната обич

спя сън на агнец,

а вие решихте —

лежи тук мъртвец,

да, с нейната нежност

спя, кротък агнец.

Как вие решихте,

че аз съм мъртвец,

та тръпнете цели —

„Това е мъртвец“!

 

Не греят в небето

звездите събрани,

тъй както сърцето

ми сгряла е Ани.

Гори то с лъчите

на моята Ани,

щом помни лъчите

в очите на Ани.

На…

Какво че земният ми път

не е от земна пръст,

че дни на обич се топят

в едничък миг на мъст.

Не жаля, че е по-блажен

беднякът в час нелек,

а скъпа, теб, че жалиш мен,

случайния човек.

Сватбена балада

С халка сега съм аз

и със венец в косите.

Брилянт и скъп атлаз

са цели в моя власт

и кой така честит е?

 

Обича ме жениха,

но тупкат ми гърдите,

че в клетвата му тиха

камбани глас извиха

за оня, що убиха

там долу край върбите

и толкова честит е.

 

Той с думи утеши ме,

целуна ми косите.

И унес тих обви ме

и в гробен кът свали ме.

Делорм, любимо име,

там толкова честит е!

 

Да, бяха туй словата,

що свързваха душите

макар без клетва свята,

без вярност във сърцата.

Но шепне ми халката:

„Кой толкова честит е?“

Знак златен е халката —

кой друг така честит е?

 

Да можех да прогледна,

но сън слепи очите.

Кърви душата бедна,

пред стъпката поредна.

Във къщата си ледна

дали Делорм честит е?

Посвещение

Сред черните сенки, с които скръбта

прибулва навред моя път безначален —

о, път мой печален, де с поглед прощален

не лъхат, не вдъхат надежда цветя! —

за тебе отново душата мечтай

и в сън пак за тебе можа да узнай

тя отдих желан като в рай.

 

И днес твоят спомен за мен е

тих остров посред океан,

де бурята стене с вълни разярени

и гневно реве ураган,

но островът в дрямка мълчи,

че пращат му ласки с лъчи

две вечни небесни очи.

Към науката
сонет

Науко! Дъщеря на Времето си ти

и тоя свят мениш със взора си студен.

Поета замечтан защо така смути,

о, лешояд, с криле от скука и от тлен?

Не бил те той ценял? От теб не бил пленен

Нима остави го, зареян в самота,

да търси скъп брилянт по свода озарен,

неопетнил криле във допир със света?

Диана ти свали от впряга й хвъркат,

дриадите изгони от китните гори,

по другите звезди да дирят роден свят.

От ручея отне наядите добри,

от всеки цъфнал храст — ефирно същество,

а пък от мен — съня под лятното дърво.

Ал Аарааф[1]

I

О, нищо земно! Оразен

в цветята само взор лъчист,

в градини, дето всеки ден

родил се е от бисер чист.

О, нищо — тръпният разкош

на ручей, звъннал в късна нощ

и (на духа игрив любим)

избликнал смях неуловим,

що, като раковинен шум

отеква вечно в сънен ум.

О, нищо, расло във прахта.

Едната цветна красота

от хълмите на любовта

крилатата звезда краси

с разветите коси.

 

Несация, на щастието връх!

Полюшваше света й златен лъх

край четири слънца — о, миг покой,

блажен оазис сред пустинен зной.

Далеч, далеч — в морета от зари,

що къпят волната душа в искри —

душа, която в гъстите вълни

не стига отредени висини —

тук в рядък миг допря до чужд предел

и тоя мир, що бог е предпочел.

Но днес, царица на закотвен свят,

тя мята скиптър, хвърля шлем назад

и сред тамян и химн благочестив

в зари четворни плува — ангел жив.

 

Най-дивна, туй ли място във света

роди „Идеята за красота“

(с венци от огън сепна тя звездите

като девойка с перли във косите,

дорде при хълмите ахейски спря)?

И коленичила, далеч се взря.

И всеки облак разпна балдахина,

подобие на нейната родина,

красив, но без да пречи на очите

на друга хубост да съзрат лъчите —

венеца, свит край всяка форма звездна

и въздуха опалов и цветна бездна.

 

И коленичи върху карамфили

и лилии, главици извисили,

като онез на Капо Деукато[2],

растящи вредом толкова сърцато

по стъпките на властница надменна,

от любовта към смъртния сразена[3].

Сефалика, в рояка пчелен скрита,

в нозете й стъбло от пурпур вплита.

На Трапезунд нареченото цвете[4],

родено сред звездите, също вплете

стъбло, покрито с медена роса

(нектар, що нявга правел чудеса).

Упойно сладка, тя вали с години

в лишените от благодат градини

на Трапезунд — и върху цвят златист,

тъй близък до цвета в оная вие,

че подлудява всичко хвърковато

с копнение, до днеска непознато.

 

В небесните селения листата

на цветето е скършила тъгата,

тъгата безутешна, свела чело

пред грешка минала, пред скверно дело.

Гръдта й как уханието движи!

Виновна хубост расне тъй от грижи.

Никтант не гали с лъх, от лъч по-свят.

Нощта облъхва с нежен аромат.

И Клития сред сто слънца в печал[5],

и също земно цвете възвисено[6],

което гине, още неродено —

сърце уханно пръсва, та духът

към райските лехи да найде път,

и оня лотос, дето победи

на Рона непокорните води[7],

и твоя ароматен пурпур, Занте[8]!

Isola d’oro! — Fior de Levante!

И пъпката от Индия далечна[9]

що плува с Купидон в реката вечна.

Цветя омайни и магични, дето

уханни литват с песен към небето[10];

 

Дух, зареян над земята

в синия простор,

де кошмарът с красотата

водят вечен спор.

Синевата очертана,

на Звездата праг,

как пред твоята забрана

бяга пак и пак!

Но забраната ти пада

пред кометите, със скок

хвръкнали направо в ада

от престола си висок,

та навеки да блуждаят,

огъня да носят свой,

миг почивка да не знаят,

ни от болката покой.

Знам поне, че той живее.

Вечността е негов храм.

Но чие чело тъмнее

и от кой ли Дух — не знам.

Да, Несация ги знае

тия същества.

Всяко дух да е мечтае

с твойта синева[11].

 

Волята ти, Боже, стана…

Пътят бе щастлив.

Водеше я в океана

поглед — огън жив.

И днес със мисъл, Боже —

че мисълта нали

до теб да литне може,

с теб трон да подели —

с фантазия крилата

ще следвам своя път,

докато небесата

в познание мълчат.

 

Тя спира, и заравя пламнал лик

във лилиите, да смекчи за миг

жарта на всепроникващи очи!

От страх пред тях Вселената мълчи.

Не мърда и не диша — глас могъщ

от въздуха се сипе като дъжд.

Безмълвен звук — как стряска се слухът!

Наричат го на сферите гласът.

От думи е светът ни — „тишина“ —

така зовем покоя с реч една.

Природата говори. И, ефирни,

отронват звук тела с криле прозирни,

но не щом там горе в небесата

на Господ вечни проехтят словата

и догори на вятъра душата.

„Какво че светове кръжат полека

край своята звезда от памтивека,

щом грешка любовта ми е и смята,

че моят гняв таи се в гръм тълпата,

или пък в буря, в трус, във морски шквал

(а! кой ме би в гнева по-чист видял?),

какво че в светове с едничко слънце

тече смрачено Време с всяко зрънце?

Нали летиш със моя блясък ти

и мойта тайна в свода с теб лети!

О, напусни дома си от кристал

и политни към месеца изгрял

и с рой светулки южни във коси[12]

далече светлината отнеси.

Разкрий загадката на своя път

пред орбитите горди, що блестят.

Преграда пред сърцата ни бъди,

вината ни да не гаси звезди!“

 

И в жълта нощ с единствена луна

се вдигна девата — нали в една

любов кълнем се и луна в нощта.

При нас сама се ражда прелестта…

И щом изгря във пухен час звездата,

там девата се вдигна от цветята

и над просветнал връх и мрачен кът

пое по теразейския си път[13].

II

Високо в планината белочела,

каквато в дрямката, пастир обзела,

когато, легнал сред треви огромни,

сънливо мига, нищичко не помни,

явява се и гледа той смутено —

и си мърмори: „Да ми е простено“ —

кога луната пълни се в небето —

розовочела, вдигнала се, дето

ефирът грее в залези безчет

и сърпът лунен прави пирует —

израснаха в сияйните простори

колони сред олекналата вис.

И мрамор пароски смеха повтори,

щом прати му вълна смеха си чист,

и скъта планината в дом сребрист.

Това звезди втечнени са, що носи[14]

небето във покров от абанос и

със тях сребрее, докато умрат

и царството въздушно украсят.

И купол в светлина от небесата

на тез колони увенча челата.

Прозорецът от диамант овален

обърнат бе към оня въздух ален

и божите лъчи от метеора

сдвояваха таз хубост във простора,

освен когато откъм Емпирея

дух сумрачен допърхваше при нея.

Но гледаха очи на серафими

как смътен е светът и как, любими

на естеството, сиво и зелено,

за гроб на красотата отредено,

витаят във корниз, при архитрав,

край мраморния ангел къдроглав.

Като ахейска статуя наднича

от здрачна ниша той — на жив прилича!

И от Тамдор и от Персеполис[15]

изящен фриз, и Баалбекски фриз!

И бездната Гоморска! О! Но цяла

вълната[16] върху теб се е изляла!

 

Звукът пирува в лятна нощ щастлив:

Я чуйте шепота на здрача сив

достигнал във Халдея до ушите

на не един мечтател, взрян в звездите —

как той изпраща звуците си вечни

до някой, вгледан във мъгли далечни —

как облака на мрака той посреща

и формата му като глас усеща[17]!

Но що е туй? То иде и тогава

мелодия в крилата зазвучава.

Миг пауза — подир акорд дълбок —

Несация е в родния чертог,

но с порива на полет разлудян,

задъхана и с пламнало лице.

Как всичко покрай кръшния й стан

се пръсва от туптящото сърце!

Във центъра на дивния си храм

тя спря да вземе дъх и — Занте! — там

лъчът, играл в златистите коси,

жадуващ мир, в зари се извиси!

 

Дърво с дърво шептеше в тъмнината

и със цветя шушукаха цветята[18].

Струеше песента на водопади

в горички звездни, в лунните ливади.

Но тишина обзе света телесен,

цветя, води и ангела небесен

и само звуци, от духа родени,

припяваха на думите свещени:

 

„Под синя камбанка —

под клон разцъфтял —

на спящия сянка

от месеца бял[19]

сияйни, следите

във сънен захлас

в небето звездите

как никнат за вас,

дорде не разпръснат

и мрак, и мъгла

и тихо възкръснат

по ваште чела.

Съвсем — погледнете —

девичи очи.

Станете, станете —

зовът им звучи

от дрямка щастлива

под люляков храст,

че друго отива

на звездния час.

Тръснете росата,

и с нея дъхът

на ласки в косата —

те също тежат —

(Любов, и в небето

те чакат, разбрах!)

на ласките, дето

заспивате с тях!

Размахай крила

без примката зла.

Росата среднощ

отнема им мощ.

И ласки отново

на тях не носи.

В гръдта ти олово,

пух в твоите коси.

 

Лигея! Лигея!

Прекрасен мой сън!

В теб всяка идея

звучи с нежен звън.

Сама ли на бриза

реши да си гост

или със каприза

на сам албатрос[20]

се сливаш с тъмата

във полета свой,

пазителко свята

на вечен покой.

 

Лигея, бъди ти

във разни неща.

Нима някой би

ти отнел песента?

Очи под дланта

ти сънуват и спят.

Но звуци струят и

теб будна държат:

на капки, запели

в цветята при дъжд

и в танц полудели

с пороя могъщ,

шумът на тревата,

която расте[21]

гласът на нещата —

но външни са те!

Избягай, любима,

в далечна страна,

де извори има

под бяла луна,

де езерни бездни

усмихнати спят,

че с острови звездни

гръдта си красят,

де сплитат главици

за сянка цветя

и спящи девици

е скътала тя.

Спят други далече —

при диви пчели[22].

Разбуждай ги вече —

в поля, край скали.

В ушите с дъха си

дъхни оня звук,

когото в съня си

са дирили тук.

Какво ли ще вдигне

и ангел заспал,

полегнал да мигне

под месеца бял?

Еднички, еднички,

със песенен звън,

ритмичните срички

дарили му сън!“

 

И духове, и ангели се реят,

и пръска серафими Емпиреят,

и млади сънища кръжат незрими —

не са те в Знанието серафими,

на твоите селения в зарите,

о, Смърт! дошли на Бога от очите:

Бе сладък грях — по-сладък и от смърт —

бе сладък грях — дори за нас дъхът

на Знанието радостта смрачава.

За тях бе той самум, що разрушава.

Защо ли те поискаха да знаят,

че Правдата е фалш, че скръб е Раят?

Бе сладка смърт за тях — струеше цяла

със сетния екстаз на битност зряла.

Безсмъртието не е там отвъд.

Там сън-небитие душите спят

и там дано да спре духът смутен —

от Рай далеч, далеч от Ад проклет[23]!

Кой гузен дъх в какъв ли храсталак

не чува в химна призивния знак?

Не чули, двама паднаха, че Бог

със вслушаните в свойта кръв е строг —

девица-ангел, влюбен серафим.

О! де (търсете вред по свода зрим)

бе сляпата Любов, без дълг-водач?

И падна Любовта — „в изящен плач“[24].

 

Красавец беше падналият дух.

Все скиташе край изворния мъх,

във светлите звезди отгоре взрян,

сънуващ под луната своя блян.

Какво е чудно? Та нали звездите

очи са, взряни нежно във косите

на Красотата. Всяко езерце

бе храм за влюбеното му сърце.

Нощта откри (за него нощ на скръб)

как Анджело възсяда скален гръб,

що висне страховито в свода строг

и над звезди се мръщи на възбог.

Там, вперил в свода вишен взор орлов,

седеше той със своята любов.

За миг един очи на нея спря

и в орбитата земна пак се взря:

О, Янта, гледай! Потъмня лъчът!

Как сладостно е да се взреш отвъд!

А беше друго в есенния здрач.

Разкоша му напуснах аз без плач.

О, здрача, здрача, нося го у мен!

Там, в Лемнос лъч сред приказен рефрен

изгря над зала с източна резба,

дето седях. По пищната везба,

връз клепките, по всичките неща…

 

О, колко сънно прати ги в нощта!

И по цветя, и връз любов, преди

да литнат в Гюлестан със Саади!

Ала лъчът! Аз спях — за пиршество

пролази смърт във всяко сетиво

тъй тихо, че къдрица ни една

не се пробуди и не я позна.

 

Последно спрях под тоя небосклон

при древен храм, наречен Партенон.

С тъй стройни колонади той гори,

че би оставил в сянка теб дори[25].

Старикът-време щом докрай изтри

умората — политнах, лек орел,

годините за час едничък взел.

Но всеки път, достигнех ли до тях,

над купола-градина все летях.

Той като карта гънеше се лек —

Пустинни градове без жив човек!

О, Янта, толкоз хубост ми се сбра,

че исках пак човек да си умра!

 

Мой Анджело! Какъв човек, та ти

тук имаш дом с такива красоти,

с един ли по-зелен, по-дъхав храст?

И женска хубост, и любовна страст!

 

Но чуй ме, Янта! Щом ефирът чист

олекна и духът ми напорист

политна, май помръкна моят ум

и оня свят от хаос и от шум

със всички ветрове се възвиси

и в пламъци небето прекоси.

С крилете не докосвах аз звезди,

а падах, да, по-бавно от преди —

но все надолу, с поглед трепетлив,

към бронзови лъчи, към огън жив!

И не след дълго в устрема крилат

достигнах твоя тук най-близък свят.

О, свят, що сее страх! Дедалион,

изтръгнал от Земята скръб и стон.

 

Достигнахме Земята ти във мрак

и тя да съди на чий дух сме знак.

Дойдохме, скъпи. Горе, долу, вред,

светулчици, летим — назад, напред.

И чакаме да кимне тя с глава,

че тя от Бог е чакала това.

Но свят по-свеж над Времето-старик

не разпростря крило дори за миг.

Леко ореол — и ангелски очи

се вглеждат горе в призрака лъчист.

Но сетне Ал Аарааф прозря

пътя стремглав през звездните моря.

И щом започна гордо да расте,

жив паметник в очите на дете,

пред тоя дар на земните чеда

ний сепнахме се с твоята звезда!

Тъй всеки влюбен, в разговор вгълбен,

нощта изкара, без да види ден.

Те паднаха — нали докрай е строг

със вслушаните във кръвта си Бог.

Романсът

Романсът, който, свил крило,

припява с унес на чело

сред златни листи, що безспир

потрепват в сенчестия вир,

за мен е пъстър папагал,

нали ми е познайник стар.

Той първо слово ми е дал

и бил е първи мой буквар,

додето сред леса зелен

почивах, юноша вгълбен.

 

А днес кондорът — Вечността

така раздира свода клет

и праща мълнии безчет,

че нямам миг за суета

и кротко взиране в нощта.

Но идва час с криле от пух

и с тях докосва моя дух.

Тогава с лира и със стих

изпълвам го, за всичко глух,

престъпно инак сметнал бих

със струна да не галя слух.

Езерото

Отколе имах участта

да обитавам кът в света,

от който друг не знам по-мил —

със самота ме бе пленил,

със диви езерни скали

и тънки борове — игли.

 

Но щом Нощта обви с покров

и тях, и тоя свят суров,

и щом мистичен лъх повя

и шепотът му проехтя,

във свойта самота — разбрах —

укрива езерото страх.

 

Това не беше ужас див,

а трепет сладостно-щастлив:

не бих го с име назовал

и за най-чистия кристал.

И за Любов не бих го дал.

 

Таяха смърт онез вълни

и гроб — ония дълбини,

за всеки, дирил в тях приют

и свършек за копнежа луд,

та самотата — да роди

нов Рай от тъмните води.

Песен

Видях те в твоя сватбен ден

и ти бе с лик заруменен,

и радост бе край теб навред

любов пред теб бе цели свет.

 

Лъча на твоя поглед скъп

бе туй едничко на света,

в което мойта болна скръб

можа да види красота.

 

То може би не бе освен

руменец от момински свен,

макар скръбта да удвои

у този, който те — уви! —

 

видя във твоя сватбен ден —

и ти бе с лик заруменен,

и радост бе край теб навред —

любов пред теб бе цели свет.

Душите на мъртвите

Душата в самота ще заридай без глас,

сломена в мисълта на гробний камък хладен…

За цялата тълпа ще мине неразгадан

последния ти час…

 

Бди с примирение ти в тази самота!

Не запустение ще ти открие тя —

душите на онез, умрели по-напред,

но с теб били в света, ще бъдат с теб навред

отново и в Смъртта — и сянка най-подир

ще хвърлят върху теб:

        „Почивай в мир!“

 

Нощта — една, що бди — ще смръщи черни вежди

и вечните звезди, като далечен хор,

от целий земен свят в миг ще отвърнат взор

със лъч по-слаб, по-блед от тленните надежди.

Но техните очи, покрити сякаш с креп,

червени — без лъчи — ще плуват из простора;

ще бъдат те пожар за твоята умора —

и той, като кошмар, все ще витай над теб!

 

Тогаз видения из мрака ще възлезнат

и странни мисли в теб ще се вгнездят — уви!

От твоя беден ум те няма да изчезнат,

както роса ноще от скръбните треви!

 

Вечерникът — божи дъх — въздъхна и изтле —

и бялата мъгла над хълма в туй поле,

подобно сянка зла, загадъчна, потайна,

стои като символ, като предвестен знак —

над дървесата там тя расне в нощний мрак

на всички тайни тайна!

Елена

Твойта прелест, която печали не знай,

като лека трирема от старите дни,

приютила изгнаника в чужди страни,

все по-нежно ме носеше в родния край

        над моря — благовонни вълни.

 

На изгнаника морен — във знак на пощада —

от съдбата изпратена в бури и дим —

с хиацинтови къдри и мраморен лик на Найада

ти разкри ми античния чар на Елада

        и старинния блясък на Рим!

 

Аз те помня и виждам все тъй и сега,

като статуя мраморна в нощната тма,

със ахатов светилник, издигнат в ръка…

— О, Психея от друга земя без тъга,

        наречена Свята Земя!

Сам

От детство бях си по-различен

от другите и непривичен

бе погледът ми, а очите

от свой вир черпеха сълзите.

От място собствено струеше

тъгата ми и трудно беше

да свиря с други бодра нота.

Обичах всичко сам в живота.

Но после, после във зората

на пътя ми трънлив, недрата

на естеството се откриха

пред мен и тайна ми дариха:

тайна, скрита във потока,

във скалата най-висока

и във слънцето от злато,

потъмняло в късно лято,

във светкавица небесна,

дето преди миг ме стресна,

във гърма и урагана,

и във облак, който стана

(както свода бе в лъчи)

демон в моите очи.

Едгар Алан По
Живот в дати

1809 — Роден на 19 януари. Второ от трите деца на Дейвид и Елизабет Арнълд По. Родителите му са актьори в Бостън. Баба му, Елизабет Смит Арнълд, както и майка му, англичанка по произход, са известни актриси. Баща му, Дейвид По, ирландец по произход, скоро изоставя семейството си.

1811 — Майка му умира на 8 декември в Ричмънд, Вирджиния. Децата — Уилям Хенри, Едгар и Розали попадат под опеката на различни осиновители. Едгар заживява в дома на Франсес и Джон Алан, който е преуспяващ тютюнотърговец с шотландско потекло. Бездетната двойка официално не го е осиновила, но той е преименуван на Едгар Алан и отгледан като техен син.

1815–20 — Джон Алан планира да основе клон на предприятието си в чужбина и за кратко време се премества със семейството си в Шотландия, а по-късно и в Лондон. Едгар учи в един от най-реномираните лондонски пансиони.

1820–25 — Семейство Алан се завръща в Ричмънд през 1820 г. Едгар продължава образованието си в частни училища. Съчинява сатирични куплети, всичките изгубени с изключение на „O Tempora! O mores!“. Привързва се към Джейн Станард, майка на негов приятел, която по-късно става вдъхновителка на стихотворението „На Елена“ (1831). През 1824 г. Джон Алан фалира, но през 1825 г. той наследява чичо си и финансовото му положение отново се стабилизира. Едгар се сгодява за Елмира Ройстър, въпреки силната съпротива от страна на двете семейства.

1826 — Постъпва в университета на щата Вирджиния (основан предишната година от Томас Джеферсън) и показва изключителни способности при изучаването на древни и съвременни езици. Издръжката, която му отпуска Джон Алан, се оказва недостатъчна да покрие неговите разходи и той се отдава на хазарт, при което изгубва 2000 долара. Джон Алан отказва да изплати дълга му. По се връща в Ричмънд, където разбира, че семейство Ройстър е успяло да развали годежа му с Елмира.

1927 — Оплаква се, че Джон Алан не го обича достатъчно и през март напуска дома му, въпреки опитите на Франсес Алан да ги помири. Заминава за Бостън под името Анри льо Рене. През май постъпва в американската армия под името Едгар А. Пери, посочвайки възраст 22 години и професия чиновник (тогава той е на 18 години). Определен е да служи в бреговия артилерийски полк при форт Индипендънс в Бостънското пристанище. Успява да убеди един млад издател да отпечата първата му книга „Тамерлан и други стихове“, подписана от „един бостънец“ — тънко томче, което остава незабелязано от критиката. През ноември частта на По е прехвърлена във форт Моултрн, Южна Каролина.

1828–29 — По става старши сержант и решава да направи военна кариера. Търси помощ от Джон Алан, за да бъде назначен в Американската военна академия Уест Пойнт. Франсес Алан умира на 28 февруари 1829 г. Докато очаква вести от Уест Пойнт, Едгар пише на Джон Алан, че се нуждае от пари, за да издаде втората си стихосбирка. Алан му отказва, но въпреки това „Ал Аарааф, Тамерлан и други стихове“ излиза вече под собственото име на поета в балтиморското издателство „Хач и Дънинг“ през декември 1829 г. Тази книга получава кратка, но ласкава рецензия от известния литературен критик Джон Нийл.

1830–31 — Постъпва в Уест Пойнт през май 1830 г. Става популярен сред кадетите със сатиричните си стихотворения, в които осмива офицерите. Джон Алан се жени повторно през октомври 1830 г. и прекъсва връзките си с Едгар, когато прочита в едно негово писмо следния коментар: „Господин Алан доста рядко е трезвен.“ Разочарован от Уест Пойнт, По съзнателно нарушава дисциплината, за да бъде освободен от академията. През януари 1831 г. той е осъден и изключен от нея. През февруари заминава за Ню Йорк. Със средства, дарени от негови приятели кадети, успява да издаде книгата „Стихотворения“. Второто й издание е посветено на Американския кадетски корпус и включва „На Елена“, „Израфил“, първата му критическа работа, публикувана в периодичния печат преди това, както и „Писмо до г-н …“. Живее в Балтимор с леля си по бащина линия Мария Клем, с осемгодишната й дъщеря Вирджиния, с брат си Уилям Хенри, който умира през август, и с баба си Елизабет По. Едгар участва в конкурс, организиран от филаделфийския „Сатърдей Куриър“ с пет разказа. Нито един не му донася награда, но всичките са публикувани в „Куриър“ през следващата година.

1832–33 — Продължава да живее в дома на Клем. Дава уроци на братовчедка си Вирджиния. Написва нови шест разказа, които се надява да отпечата заедно с петте разказа от „Куриър“ под заглавието „Разкази от Фолио Клъб“. През лятото на 1883 г. участва с тези разкази в конкурс, обявен от балтиморския „Сатърдей Визитър“. Разказът „Ръкопис, намерен в бутилка“ печели първа награда в размер на 50 долара, а „Колизеят“ заема второ място в поетичен конкурс. И двете творби са отпечатани във „Визитър“ през октомври 1833 г.

1834–35 — Разказът „Прорицателят“ излиза в януарското издание на „Гоудис Лейдис Бук“ през 1834 г. — първа публикация на По в списание с голям тираж. Джон Алан умира през март, но Едгар не е споменат в завещанието. Джон П. Кенеди, член на журито в конкурса на „Визитър“, препоръчва По на Томас У. Уайт, издател на „Садърн Литъръри Месинджър“ и от март 1835 г. той започва да му сътрудничи. Там излиза и „Ханс Пфаал“. Баба му умира през юли, а през август По заминава за Ричмънд. Язвителните рецензии на По, спечелили му прозвището „човекът с томахавката“, покачват значително тиража и престижа на списанието. Уайт назначава По за редактор и главен рецензент. По иска ръката на братовчедка си Вирджиния и през септември се връща в Балтимор. Уайт предупреждава По, че ако не се откаже от пиенето, ще загуби работата си. През октомври По се връща в Ричмънд с Вирджиния и госпожа Клем, а през декември Уайт му предлага да стане редактор на вече преуспяващото му списание. В декемврийския брой на „Месинджър“ излиза част от незавършената му трагедия в стихове „Полициан“.

1836 — Жени се за Вирджиния Клем, малко преди тя да навърши четиринайсет години. Госпожа Клем живее със семейство По и се грижи за домакинството. По написва над осемнайсет рецензии за „Месинджър“, включително две ласкави статии за Дикенс. Издава и преиздава разкази и поеми. Взема заем от роднини, за да отвори пансион, ръководен от госпожа Клем, и смята да съди правителството, за да си върне военните заеми на дядо си. И двата плана остават неосъществени. Не успява да намери издател за „Разказите от Фолио Клъб“.

1837–38 — През януари 1837 г. По си подава оставката и напуска „Месинджър“, тъй като не стига до споразумение с Уайт относно заплатата и редакторската си независимост. Заминава със семейството си за Ню Йорк, да търси работа, но не успява. Госпожа Клем отваря пансион, за да му помогне финансово. По публикува стихове и разкази, включително и „Лигея“ (по-късно посочен от него като „моят най-добър разказ“). Подновява работата си върху „Артър Гордън Пим“ — две части от романа вече били публикувани в „Месинджър“. „Харпърс“ издава „Приключенията на Артър Гордън Пим“ през юли 1838 г. По заминава със семейството си за Филаделфия. Продължава да пише, но не успява да си намери работа и дори мисли да се откаже от писателската професия.

1839–40 — По е в тежко финансово положение и се съгласява да стане автор на наръчник за събиране на миди. Започва да публикува първата си поредица от решения на криптограми в „Алекзандърс Уикли Месинджър“. Предлага редакторските си услуги на сп. „Джентълмен“, като предварително приема политиката на неговия основател и собственик — Уилям Бъртън. Води собствена рубрика и пише повечето от месечните рецензии. („Западналият дом на Ашър“ и „Уилям Уилсън“). В края на 1839 г. „Ли и Бланчър“ от Филаделфия публикуват „Гротески и арабески“ (в два тома), които включват всичките двайсет и пет разказа, писани дотогава. Започва да публикува „Дневникът на Джулиъс Родмън“ през януари 1840 г. в „Джентълмен“, но По се скарва с Бъртън и е уволнен. Опитва се да основе собствено списание — „Пен“, но не намира финансова подкрепа и отлага плановете си. Джордж Греъм купува сп. „Бостънс Джентълмен“ през ноември 1840 г. и го слива със собственото си „Каскит“, създавайки сп. „Греъмс“. По присъства в декемврийския брой с „Човекът от тълпата“.

1841–42 — Става редактор на „Греъмс“ (със заплата 800 долара плюс хонорари за собствените му материали), считано от априлския брой. Публикува „Убийствата на улица Морг“. Пише нови разкази и стихотворения, поредица статии върху криптографията и статия върху изследването на почерците. В края на годината абонаментът на „Греъмс“ нараства повече от четири пъти. Проучва възможностите за чиновническо място в администрацията на Тайлър. Подновява проекта си за сп. „Пен“, като се надява на финансова помощ от Греъм. През януари 1842 г. Вирджиния получава кръвоизлив, докато пее. Едва не умира и никога повече не се възстановява напълно. По се среща с Дикенс. Напуска „Греъмс“ през май 1842 г. — наследява го Руфъс Гризуълд (сетнешен негов литературен екзекутор). Не успява да заинтересува филаделфийския си издател с едно разширено издание на „Гротески и арабески“ и започва работа над нов преработен двутомник с разкази, озаглавен „Фантазии“.

1843 — Поканен е от Джеймс Ръсел Лоуел за постоянно сътрудничество в новото му сп. „Пайъниър“. В него са публикувани „Издайническо сърце“, „Ленора“ и едно есе, по-късно озаглавено „Обосноваване на стиха“, но от списанието излизат само три броя. По заминава за Вашингтон, за да се кандидатира за незначителен пост в правителството на Тайлър и да набира абонамент за собственото си списание, което вече се нарича „Стайлъс“. Отново се отдава на пиянство и проваля шансовете си. Приятели го качват обратно на влака за Филаделфия, финансово е притеснен и се опитва да вземе заем от Гризуълд и Лоуел. През юни „Златният бръмбар“ печели стодоларовата награда в литературния конкурс на филаделфийския „Долар Нюзпейпър“. Многократното публикуване на разказа и неговата драматизация спечелват на По широка популярност. През юли излизат „Романсите в проза на Едгар А. По“. Тук са включени „Убийствата на улица Морг“ и „Изчерпаният човек“. По се сприятелява с Джордж Липард — автор на готически романи. През ноември започва поредица лекции на тема „Поетите и поезията на Америка“. Публикува „Черната котка“.

1844 — Мести се в Ню Йорк. Публикува в „Сън“ своята мистификация, описваща пътешествие с балон през Атлантическия океан. Тази публикация увеличава и без това нарастващата му слава. Продължава да прави планове за „Стайлъс“. Работи върху останалата недовършена „Критическа история на американската литература“ и продължава да изнася лекции за американската поезия. През октомври отива да работи в нюйоркския „Ивнинг Мирър“ — пише статии за книжния пазар, за съвременните писатели, за липсата на международен закон за авторското право. През ноември започва поредицата „Маргиналия“ в „Демократик Ривю“.

1845 — В януарския „Ивнинг Мирър“ излиза „Гарванът“. Той се радва на огромен успех сред читателите и критиката. По е приет от нюйоркското литературно общество и се среща с Евърт Дюикинк, който подбира дванайсетте заглавия, публикувани през юли като „Разкази“ от „Уайли и Пътнам“. Книгата се приема добре и насърчава издателите да отпечатат през ноември „Гарванът и други поеми“. През юли По става редактор на „Бродуей Джърнъл“, а не след дълго, като взема заеми от Гризуълд, Халек и Грийли, и негов собственик. Отпечатва в него варианти на повечето от своите разкази и стихотворения и написва над шейсет литературни есета и рецензии, като в същото време публикува рецензии в „Месинджър“, както и обширна статия върху американската драма в „Америкън Уиг Ривю“. Ухажва в стихове поетесата Франсес Сарджънт Осгуд. Чрез статиите си воюва срещу плагиатството. Под стрелите на неговите обвинения попада най-вече Лонгфелоу. През май По изнася лекции на тема „Поетите и поезията на Америка“ в Ню Йорк. Чете „Ал Аарааф“ в Бостънския лицей през октомври — отзвукът е негативен, а начинът, по който По отговаря, още повече накърнява неговата репутация. Въпреки всичко известността му расте. През есента състоянието на Вирджиния се влошава.

1846 — По е финансово притеснен, болен и изпада в тежка нервна депресия. Принуден е да преустанови отпечатването на „Бродуей Джърнъл“. Премества се със семейството си в Ню Йорк — по това време Вирджиния вече е полуинвалид и за нея се грижи Мари Луиз Шоу. По пише на Вирджиния: „Ти си моят най-голям и единствен стимул да се боря с този враждебен, жалък и неблагодарен живот.“ Въпреки че е сериозно болен, той все пак успява да отпечата „Бъчвата от Амонтилядо“ и „Философия на композицията“, предлага рецензии за „Гоудис“ и продължава своите „Маргинални“ в „Греъмс“ и „Демократик Ривю“. През май започва да публикува в „Гоудис“ сатиричните скечове „Образованите люде на Ню Йорк“. Скечът за Томас Дън Инглиш, с когото се познава от Филаделфия, предизвиква свирепите нападки на Инглиш върху морала и душевното здраве на По. По завежда дело срещу „Ивнинг Мирър“, където е отпечатан материалът срещу него и през следващата година получава парична компенсация. Работи върху пълния вариант на „Образованите люде“ под заглавието „Литературна Америка“. До По достигат първите слухове за голямата му известност във Франция, където са публикувани преводи и обширен критически анализ на „Разкази“.

1847 — На 30 януари умира Вирджиния. По се разболява тежко и преживява най-непродуктивната си година. Възстановява своето здраве благодарение на всеотдайните грижи на госпожа Клем и госпожа Шоу. Отново търси финансова помощ, за да издава литературно списание и отново не я намира. Окончателно завършва рецензията си за Хоторн. Нараства интереса му към космологията, което предопределя и бележките към „Еврика“.

1848 — Започва годината в по-добро здраве. В свое писмо обяснява, че е пиел непрестанно, защото постоянно се е страхувал от смъртта на Вирджиния и този страх го е довеждал до лудост. „Моите врагове — пише той — отдаваха лудостта ми на пиенето, а не пиенето на лудостта… Не можех да изтърпя това непрекъснато люшкане между надеждата и отчаянието, без напълно да загубя ума си. Сега, след смъртта на онова, което беше моят живот, се сдобивам с ново — но, о, Боже! колко скръбно! — съществуване.“ Изнася лекции и организира литературни четения, за да събере пари за „Стайлъс“. Февруарската му лекция „Вселената“ обхваща тематичен материал, изцяло разработен в „Еврика“, публикувана от Пътнам през юни. Привързва се дълбоко към „Ани“ (госпожа Нанси Ричмънд), която става негова довереница. По-късно в Провидънс, Роуд Айланд, ухажва в продължение на три месеца четирийсет и пет годишната поетеса и вдовица Сара Хелън Уитман, на която прави предложение за женитба. Когато тя забавя отговора си, поради слуховете за „безпринципния характер“ на По, той изпада в силна нервна възбуда. Двамата развалят краткотрайния си годеж под влиянието на майката и приятелите на госпожа Уитман. По чете „Поетичният принцип“ като лекция в Провидънс. Пише „Камбаните“.

1849 — Основният му отдушник е популярния бостънски седмичник „Флаг ъв Ауър Юниън“. В началото на лятото заминава за Ричмънд, за да търси южняшка подкрепа за „Стайлъс“. След това отива във Филаделфия. Той е болен, объркан и очевидно обзет от мания за преследване. Приятелите му Джордж Липард и Сартейн, илюстратор, се грижат за него, а Чарлс Бър плаща пътуването му до Ричмънд. Посещава сестра си Розали, става член на въздържателно дружество и се сгодява за юношеската си любов Елмира Ройстър Шелтън, по това време вдовица. Заминава за Балтимор — седмица след пристигането му, на 3 октомври, е намерен в безсъзнание край една изборна урна. Умира на 7 октомври. „Камбаните“ и „Аннабел Ли“ излизат посмъртно в края на годината. Клеветническата бележка по повод смъртта на По, чийто автор е Гризуълд, очерня репутацията му за дълги години.

Допълнителна информация

$id = 405

$source = Моята библиотека

Издание:

Едгар Алан По. Страната на сънищата

Съставител: Огняна Иванова

Превод: Георги Михайлов, Евгения Панчева

Корица: Атанас Василев

Редактор: Виктор Самуилов

Технически редактор: Йордан Зашев

ИК „Златорогъ“, София, 1996

ISBN 954–437–042–0

Книгата е издадена с любезното съдействие на информационната служба при посолството на САЩ в България

 

Edgar Allan Poe. The Complete Tales and Poems. Penguin Books

Бележки

[1] Тихо Брахе открива звезда, която се явява внезапно в небесата, за няколко дни достига яркост, надвишаваща тази на Юпитер, после изчезва без да се появи до днес.

[2] На Санта Маура — Olim Deucadia

[3] Сафо.

[4] Това цвете прави силно впечатление на Льовенхук и Турифор. Пчелата, която се храни от него, изпада в опиянение.

[5] Клития — Chrysanihemum Peruvianum, която се обръща винаги към слънцето и се покрива, подобно на Перу, страната, откъдето идва, с росни облаци, които охлаждат и освежават цветовете и по време на най-силните дневни горещини и с цвят от ядни сълзи натежал.

[6] В кралската градина в Париж се отглежда вид алое без бодли, чийто едър и красив цвят излъчва силна миризма на ванилия по време на растежа му, който е много кратък. То не разцъфтява преди месец юли — тогава се вижда как постепенно отваря чашката си — расте — вехне и умира. — Ст. Пиер.

[7] Във водите на Рона расте красив лотос от вализнерския вид. Стъблото му достига дължина три-четири фута и така главицата му остава над водата при приливите на реката.

[8] Зюмбюлът.

[9] Според история, разказвана от индийците Купидон бил видян за пръв път да плува в едно от тези цветя по реката Ганг.

[10] И златни чаши, пълни с тамян, които са молитвите на светците. (Откровението на Йоана, 5).

[11] Хуманитаристите вярват, че Бог трябва да се приема като имащ действително човешка форма. (Бележки на д-р Съмнър върху Милтъновото „Учение на християнството“.) Това мнение, независимо от многото доказателства за противното, навярно никога не е било много широко разпространено. Андрей, сириец от Месопотамия, бил осъден за него като еретик. Той живял в началото на 4 в. Последователите му се наричали антропоморфити. Сред по-незначителните творби на Милтън се срещат следните стихове: Dictie sacrorum praesides nemorum Deae, &c=/ Quis ille primus cujus ex imagine/ Natura solers finixt humanum genus?/ Eternus, incorruptus, aequaevus polo,/ Unusque el universus exemplar Dei/ (Букв. Кажете, вие богини, които властване над свещените гори (…)/ Кой бе оня пръв човек, по чието подобие/ изкусната природа извая всички синове човешки?/ Вечен, чужд на разпада, връстник на небесата./ Единствен, но всеобщ модел на Бога? — Б.пр.) И по-нататък: Non cui profundum Caecitas lumen dedit/ Dircaeus augur vidit hunc alto sinu. &c./ (Букв. He, не! Диркейският пророк, чиято слепота му даде безкрайна светлина,/ никога не е виждал този човек в дълбините на гръдта си и т.н. — De Idiea Platónica quemadmodum, Aristoteles Intellexit. — Б.пр.)

[12] Често съм забелязвал странно движение на светулките — те се събират заедно и отлитат, от един общ център, по посока на безброй радиуси.

[13] Теразея — островът, споменат от Сенека, който за миг се издигнал от морето пред очите на удивените моряци.

[14] Звезда, отронена съвсем случайно/ от срутения покрив на Олимп. — Милтън.

[15] Говорейки за Персеполис, Волтер казва: „Je connois bien l’admiration qu’inspirent ces ruines — mais un paiais érige au pied d’une chaîne des rochers sterils — peut il être un chef-d’oeuvre des arts?“ (Известно ми е възхищението, което будят тези развалини, но може ли един дворец, издигнат в подножието на пусти зъбери, да бъде шедьовър на изкуството? — Б.пр.)

[16] „Вълната…!“ — Ула Дегизи е турското название, но на родните й брегове я наричат Бахар Лот, или Алмотанах. Несъмнено повече от два са градовете, погълнати от „мъртвото море“. В долината Силим те били пет — Адрах, Цевоим, Зоар, Содом и Гомора. Стефан Византиец споменава осем, а Страбон тринайсет (потопени) — но последното е съвсем невероятно. Разпространено е твърдението (Тацит, Страбон, Йосиф, Даниел от Св. Сава, Нау, Мъндрел, Троило, Д’Арвю), че след изключителна суша останките от колони, стени, и др. се виждат над повърхността. През всеки сезон, подобни останки могат да се открият, ако се взрем в прозрачното езеро, и на такива разстояния, които биха били потвърдили съществуването на много поселища в пространството, понастоящем изцяло обитавано от „асфалитите“.

[17] Неведнъж съм си мислел, че чувам ясно звука на мрака, когато той се прокрадва над хоризонта.

[18] Феите използват цветя в своето описание — „Веселите уиндзорки“.

[19] В Светото писание срещаме следния пасаж: «Слънцето няма да ти навреди през деня, ни чумата през нощта». Едва ли се знае от всички, че луната в Египет може да причини слепота у тези, които спят с лице, изложено на нейните лъчи, за което този пасаж очевидно загатва.

[20] Казват, че албатросът спи по време ма полет.

[21] Срещнах тази идея в една стара английска приказка, която сега не мога да открия и която ще цитирам по памет: «Самата същност и, като че ли, изворът и източникът на всяка музика е много приятният звук, който дърветата в гората издават по време на своя растеж.»

[22] Дивата пчела не спи при лунна светлина.

[23] У арабите съществува място между Небето и Ада, където човеците не търпят никакви наказания, но и не се сдобиват с онова спокойно и неизменно щастие, което според тях е характерно за райското блаженство. Un no rompido sueno —/ Un día puro — allègre — libre/ Quiera —/ Libre de amor — de zelo —/De odio — de esperanza — de rezelo. — Luis Ponce de Leon. (Букв. — Непрекъснат ден./ Чист ден — весел — волен. Желал бих —/ Свободен от любов — от ревност — От ненавист — от надежда — от боязън. — Б.пр.)

[24] „О зарад теб в изящен плач/ ще екне Хеликон“ — Милтън. (Епитафия за Маркизата на Уинчестър, 55–6 — Б.пр.)

[25] Челата им ще бъдат по-прекрасни/ и от гръдта на бялата Венера. — Марлоу. (Доктор Фаустус, I.1, прев. Ал. Шурбан — Б.пр.)