Роджър Зелазни, Теодор Стърджън
Четири истории от утре

Предговор

В областта на научната фантастика не се е появявал никой като Зелазни, откакто…

Така започваше първата чернова на този предговор; остана си такава около четирийсет и осем часа, докато се чудех и маех как точно да завърша това изречение, за да е справедливо и точно. Единственият възможен начин е да се махне последната дума. Но дори и в този случай няма да е самата истина, защото понятието „научна фантастика“ придава на коментара оттенък на клубно членство, който подкастря истинността. Толкова много неща, етикирани като „научна фантастика“, нямат нищо общо с нея. Все по-често и по-често излиза научна фантастика, която никой не нарича научна фантастика (но пък плащат купища пари за нея — например „На брега“, „Доктор Стрейнджлав“, „Седем дни през май“, „1984“ и т.н., и т.н., и пр., — което гарантира на пронаучните фантасти бъдеща мания за преследване). Засега се задоволете с твърдението, че ще ви е трудно да намерите писател като Зелазни където и да било.

Виждали сме истински поети на прозата, но приложим ли към тях изискванията за ритъм и структура, те много често се провалят. Без съмнение сме имали наистина велики разказвачи, чиято архитектоника на разказа има солидна основа, здрава постройка и е добре скрепена и ясна; най-често става въпрос за хомогенна, свързана с нитове и болтове проза. А онези, които наричам „експерти по хората“, за съжаление са само шепичка — те притежават особената дарба да създават запомнящи се герои, които не са само сносна фотография на истинските… а живи хора — те се променят, както се променя и всичко живо, не само по време на прочита, но и в паметта на читателя, докато той е жив, променя се и постепенно става по-близък с онова, до което го е довел писателят. Но и в този случай „експертите по хората“ проявяват склонност да превръщат рядката си дарба в притеснение (и да създават мънички пламенни клики, проявяващи същата склонност) и да претупват отгоре-отгоре структурата и съдържанието. Ето ви подходяща аналогия: постановка с идеално подбран актьорски състав и добра режисура, за която са забравили да напишат сценарий.

Та ако си мислите, че се каня да кажа, че Зелазни ви предлага всички тези съкровища и избягва всички недоглеждания, че притежава истинско чувство за мярка, плътност и структура и за начини и средства, текстура, каданс и ритъм, то ще сте абсолютно прави.

Три фактора в творчеството на Зелазни изискват обособяване и разглеждане; такова хладнокръвно изявление само по себе също изисква изясняване. Нека да го сведа до две и две и насочен пръст — смътна и недооформена вълна, сочеща към нещо Отвън (или Горе, или Вътре). Това може да се анализира също толкова ефективно, колкото и играта на цветовете по повърхността на сапунен мехур или безшумният взрив в диафрагмата — един от начините да разпознаем любовта.

Първо. Сюжетите на Зелазни са притчови. Използвам тази дума в особен и съвсем конкретен смисъл. Езоп не ни описва фактите от гледната точка на някаква си — да не повярваш! — лисица вегетарианка, която може да говори и да оценява чепка недосегаемо за нея грозде според мерките на човешката ценностна система; нито пък е имал такова намерение. Той ни разказва нещо друго и по-голямо от онова, за което ни разказва. С годините осъзнах, че величието на литературата и важността на литературните герои (капитан Ахав, Били Бъд, Хамлет, Йов, Юрая Хийп) всъщност се дължи на тази притчовост. Някои могат надуто да ги обявяват за архетипи на Юнг, но човек ги разпознава — и тях, и/или онова, което им е присъщо, както и развитието на ситуациите, в които са попаднали — във всекидневните си контакти с хазаина, работодателя и с най-близките си и любими хора. Една басня казва повече, отколкото разказва, по-голяма е от собствените си параметри. Зелазни казва винаги повече, отколкото разказва; всички сюжетни нишки при него водят нанякъде, осветляват истини, награждават читателя със средства (а понякога и с оръжия), които не е притежавал преди и които могат да имат ежедневно приложение извън рамките на въпросния сюжет.

Второ. Колкото повече човек чете този изключителен автор, изпитва все по-голямо вълнение и постепенно започва да разпознава нещо, което (поне при мен) поражда все по-нарастващо благоговение. То идва — колкото и да е странно — не от някое от многобройните му прекрасни качества, а от недостатъците му. Защото той си има недостатъци — и то колкото си искате. Човек понякога усеща, че на някои (бързам да добавя, съвсем малко) от най-цветистите му фрази би им дошъл добре малко далкот (материал, използван от художниците: прозрачен спрей за приглушаване на яркостта и блясъка, където е нужно). Не защото не са красиви — Бог ми е свидетел, че повечето са, — а защото дори и толкова сръчен ковач на думи като Зелазни от време на време забравя, че подобно умотворение би могло да отклони читателя от бързото му пътуване оттук нататък и че би трябвало мебелировката да не пречи на движението. Ако се препъна в някоя масичка, то надали ще й проличи, че е най-изящно изработеното изделие от времето на краля слънце. Особено пък ако онзи, който ме е препънал така смъртоносно, е самият автор. А и онова с екзотичните препратки — инжектирането с онези абсолютно точни, затова и непреводими немски философски понятия или цитати от класическата митология. Трудно е да говориш така и да не те разберат погрешно. Право, ако не и дълг на един наистина добър писател е да бъде нахален и да се чувства свободен да казва каквото си иска и както си иска, без изобщо да му пука. От една страна, писането — също както и изборите, сношението, сонатите или удара в зъбите — е вид комуникация, абсолютна необходимост за самото съществуване на човека във всяка една област, конкретна или абстрактна, която би могла да бъде определена като присъща на човешките същества дейност, предизвикваща подобен отклик при други човешки същества. Комуникацията или е двустранен феномен на препредаване на информация, или просто не съществува. И ако предизвиква не съответния, а друг отклик („Това пък какво е, да му се не види!“ вместо „Ами да, разбира се!“), пак я има, но в осакатен вариант. Между екзотичното вмешателство, последвано от пояснение, което може да е ужасно обидно за сведущия читател, и замерянето му с нещо кораво и на буци без предупреждение и без всякакви обяснения съществува нещо повече от фина разделителна линия. Да, и читателят е длъжен да участва в играта; и колкото повече се включва, толкова по-голямо е участието му, а колкото по-голямо участие го кара да взема авторът, толкова по-добър е сюжетът (и самият автор, разбира се). От друга страна, той не бива да бъде препъван и изхвърлян от потока, по чието течение го е понесъл авторът, от подобни пречки и заплахи за навигацията, колкото и уместни да са те. Всичко зависи от това, доколко слушателят — адресатът на комуникацията — е нащрек и какво заслужава. А заслужава много, защото се намира в отсрещния край на нещо, което не би могло да съществува без него. Онези (а те са мнозина), които имат нужда някой да ги глези, не го заслужават. Другите, способни да поемат всичко, което би могъл да стовари отгоре им един наистина добър писател, са истинска радост за автора — но те винаги са само малка част от много странната и много човешка общност на читателите. Изобретателният писател винаги знае как да доведе комуникацията до максимум по начин, приемлив за авторовото нахалство — той само трябва да си го измисли и толкова. На писател, по-малко изобретателен от Зелазни, лесно ще простим неспособността да измисля, но точно за нашия случай това извинение не важи. Което довежда този коментар до основната му идея: като творец Роджър Зелазни притежава такива достойнства, че го оценяваме според по-високи стандарти от онези, според които оценяваме другите — кръст, който той, докато пише, ще носи. За щастие раменете, носещи този кръст, са показателно мускулести.

По-същественият извод, който следва, щом се замислим над недостатъците му, е свързан с това, що за недостатъци са те всъщност. Защото нищо от онова, което споменах, нито пък от онова, което бих могъл да спомена, не се дължи на някаква некадърност. Всеки недостатък е продукт на развитие, разширяване, изпитание, преминаване, течение. Няма нищо по-страшно от това да наречеш един писател (макар че някои не се плашат) с хвалебственото „завършен“. Идеално шлифованият диамант е прекрасна гледка, защото самото му съществуване е доказателство за голяма сръчност и упорит труд; но оттук нататък той вече няма накъде да върви. Огромното дърво стига до края си, когато го убиват; после може да се превърне и в клечки за зъби, и в храм, но като дърво то вече е мъртво, няма го. Само онова, което постоянно, ден след ден, клетка по клетка се променя — само то е живо. И точно в това отношение благоговението ми пред творчеството на Зелазни постоянно нараства, защото той е млад, а вече е гигант; има навика да работи здравата и да се учи, без да показва ни най-малък признак на спад или отклонение. Не го познавам лично, но ако го познавах, ако някога се запозная с него, повече от всичко бих искал да му доверя, че той може да предизвиква — и е предизвиквал — подобно благоговение, че кривата, начертана от ранното му творчество, може да се издигне до истинско величие и ако следва пътеводната си звезда като писател, всичко друго само ще си дойде на мястото. Ако нещо друго му се струва по-важно, трябва да знае, че всъщност не е. Ако някога нещо го отклони от писането, трябва да знае и в кръвта си, че каквото и да е то, както и да изглежда, е по-маловажно от дарбата му. Засега не дава признаци, че е спрял да се развива или че някога ще престане да се развива. Знаете ли колко рядко се случва това?

Четирите истории в тази книга, подредени тук според моята крайно лична (и затова за вас може би и склонна към грешки) система на нарастващото майсторство, до една принадлежат към онази чудесна порода, която ме кара да завиждам на всеки, който не ги е чел и сега се готви да ги прочете за първи път.

Във „Вратите на лицето му, лампите на устата му“ главното са размерът и скоростта и от нея би излязъл добър разказ, ако се напише в стил „става това и това; ето за какво се разказва тук“; щеше да е добър разказ също и ако се бе ограничил само до ставащото в умовете и сърцата на хората. И в двете отношения новелата си е добра.

„Фуриите“ са tour de force, тук Зелазни лесно постига нещо, което повечето писатели биха сметнали за невъзможно, а малцина от добрите — за неизмеримо трудно. Привидно надве-натри той успява да създаде среда, герои и цел на разказа — точно такива, каквито са нужни; кара ви да му повярвате докрай и си тръгва, без изобщо да се е задъхал, като ви оставя задъхани със сюжета в ръка.

„Сърцето на гробищата“ попада в онази прекрасна категория, която вероятно е най-великият дар, поднесен от фантастиката на литературата и на човечеството: историята „с обратна връзка“ от типа „ако стане еди-какво си“; разширяването на част от моментното състояние, отвеждащо ви във времена и места, които дори не сте си представяли, защото не сте способни да си ги представите; когато всичко свърши, се оглеждате назад, виждате онова, което авторът е разширил заради вас в реалността му тук и сега, в същия този ден и на същата тази планета, където се намирате и вие; така разбирате, че той ви е казал нещо, дал ви е нещо, което преди не сте притежавали, и вече никога няма да погледнете към тази страна на света със същите очи.

„Роза за Еклисиаста“ е един от най-значимите разкази, които някога съм чел, и може би е редно да кажа, едно от най-паметните ми преживявания изобщо. Случайно (нали ви казах, че тази моя оценка е дълбоко лична!) точно тази история — с всичките й наистина смайващи завои и лъкатушения, та чак до преобръщането и отричането накрая, при това по най-болезнен начин — е буквално водещ до агония аналог на мое лично преживяване; астрономически невероятното й развитие може мен да засегне дълбоко, а да не достигне до вас в такава мъчителна степен. Ако ви достигне, ще ви смели на кайма. Колкото и да съм обективен — а пък аз не съм особено обективен, — все още спокойно мога да твърдя, че това е едно от най-прекрасно написаните, умело построени и наситени със страст произведения на изкуството, появили се изобщо някога и някъде.

Нека набързо да привлека вниманието ви и към два романа на Роджър Зелазни — „Безсмъртният“ и „Господарят на сънищата“ — и да обобщя всичко казано дотук и още куп неща, които не съм казал; да обобщя всички мисли и чувства, които пробуждат в мен произведенията на Роджър Зелазни — минали и бъдещи; да обобщя онова, което ме порази във всички тези текстове досега — без нито един пропуск — в онзи тъжен миг, когато затварях последната страница на всяко едно от тях и на всички тях; да го обобщя в една-единствена дума, която гласи:

БЛАГОДАРЯ!

 

Фуриите

Като си помисли човек, природата понякога подхвърля по някой и друг кокал на ония, които е осакатила и отхвърлила — често под формата на някакво умение, обикновено безполезно, или пък проклятието на интелигентността.

Когато Сандор Сандор беше на четири години, той можеше да изреди всичките сто четирийсет и девет обитаеми свята в Галактиката. На пет можеше да посочи основните земни маси на всяка планета и грубо да ги скицира върху празни глобуси. Като стана на седем, знаеше всички провинции, държави, области и градове по главните планетарни маси на всичките сто четирийсет и девет обитаеми свята в Галактиката. Четеше земеграфия, история, земелогия и популярни пътеводители през по-голямата част от времето си; изучаваше карти и гледаше записи на пътешествия. Зад очите му имаше камера (или поне така изглеждаше), защото когато стана на десет години, нямаше град в Галактиката, за който Сандор Сандор да не знае поне нещичко.

Но продължаваше да учи.

Градовете го очароваха. Направи си цяла библиотека от пътеводители и пътни карти. Изучаваше архитектурни стилове, основна промишленост, расови типове, туземни форми на живот, местна флора, забележителности, хотели, ресторанти, летища, пристанища и космодруми, модни стилове и украси на тялото, климатични условия, местни изкуства и занаяти, хранителни навици, спорт, религия, обществени институции, обичаи.

Когато на четиринайсетгодишна възраст защити доктората си по земеграфия, устният му изпит бе проведен по сателитна връзка. Защото той се страхуваше да излезе от вкъщи — досега го беше правил само три пъти в живота си и всеки път се беше сблъсквал с нова травма. А беше така, защото във всичките сто четирийсет и девет обитаеми свята на Галактиката нямаше лек за една определена дегенеративна болест на мускулите. Заради тази болест Сандор не можеше да манипулира дори и с най-фините протези повече от няколко минути, без да се измъчи и да страда ужасно; а за да излиза навън, му трябваха три подобни приспособления — два крака и дясна ръка, които да заменят загубените още някъде по родовото трасе, т.е. преди да се роди.

Вместо да изпитва такива мъки или да се тормози от срещите с други хора освен с леля Фей и болногледачката, госпожица Барбара, той предпочиташе да взема изпитите си по сателита.

Университетът в Брилд на Домбек се намираше от другата страна на малката планета, на която живееше Сандор — иначе професорите щяха да дойдат да го видят, защото изпитваха към него значително уважение. Дисертацията му от осемстотин петдесет и пет страници на тема: „Бележки по теорията за гравитационната матрица, управляваща формирането на подобни земни маси върху неподобни планетни тела“ бе привлякла вниманието на самия земен университет „Интерстел“. Разбира се, Сандор Сандор никога нямаше да види Земята. Мускулите му можеха да понесат гравитацията единствено на малки планети като Домбек.

И така се случи, че интерстеларното правителство, което наблюдаваше всичко, изслуша устния изпит на Сандор и защитата на дисертацията му.

Асистентът Бейнс беше сред малцината приятели на Сандор. Дори се бяха срещали няколко пъти в библиотеката на Сандор, защото Бейнс често се обаждаше, че иска да вземе някои книги, а после пристигаше и прекарваше там целия следобед. След като изпитът приключи, асистентът Бейнс остана още няколко минути на линия, за да си поприказва със Сандор. Точно тогава съвсем случайно спомена един почти безполезен (ще рече, от академична гледна точка) талант на Сандор.

Щом го спомена, ушите на човека от правителството щръкнаха (той беше от Ригел). Много му се щеше да го повишат, затова си спомни една забутана паметка…

Асистентът Бейнс бе споменал, че Сандор Сандор някога бе разгледал поредица от трийсет случайни снимки от цялата цивилизована Галактика и важните данни за същите снимки бяха въведени и в компютъра L–L на Департамента. Във всеки от случаите Сандор бе посочил точната планета, в двайсет и девет от тях — континента, в двайсет и шест — областта или територията; в двайсет и три случая беше посочил точното местонахождение с разлика от сто и трийсетина квадратни километра. L–L бе посочил точно планетата едва в двайсет и седем от случаите.

За компютъра това не беше задача, изпълнена с любов.

И така, стана ясно, че Сандор, да му се не види, познаваше кажи-речи всяка улица в Галактиката!

След десет години вече наистина ги познаваше всичките.

Но след три години ригелиецът — отвратен — си подаде оставката и отиде да работи в частния сектор, където плащаха по-добре и по-често се случваше да те повишат. Обаче неговата паметка и записът попаднаха в архива…

 

 

Бенедик Бенедикт беше роден и израснал във водния свят на Кджум и това му даваше непогрешимата власт да превръща в свой враг всеки, с когото се запознае.

Причината за това е, че докато най-висше удоволствие за някои е писането, други се отдават на лакомия, трети са лениви или пък най-голямото им удоволствие е развратът или това да правят „бррр“, най-върховна радост за Бенедикт беше клюката. Той имаше голяма, ама много голяма уста.

Клюката му беше и мръвката, и виното, и сексът, и религията. Да си стиснеш с него ръката беше груба грешка — често с катастрофални последствия. Защото докато ти стискаше ръката, мачкаше я и се хилеше, изведнъж очите му се овлажняваха и по тлъстите му бузи започваха да се стичат сълзи.

В такива случаи той далеч не беше тъжен. Къде ти! Това беше соматична конверсия на паранормалната му реакция. Той виждаше миналото ти.

На това отгоре и подбираше: виждаше само онова, което му трябва. А на него му трябваха скандали, омраза и, което често е още по-лошо, любов; търсеше нарушения на закона и смут, спомени за неудобство, болка, немощ, слабост. Виждаше всичко онова, което човек иска да забрави, и после приказваше за него.

Ако извадиш късмет, нямаше да ти приказва за теб самия. Ако случайно познаваш някого, с когото той също се е запознал по въпросния начин, и ако това излезе наяве, започваше да ти приказва за въпросната личност. Щеше да започне да ти приказва за този мъж или за тази жена, защото ценеше подобна форма на обществена реакция повече и от собствения ти гняв към себе си. И очите му, гласът му, хватката му щяха да те държат като хватката на Стария моряк в нещо като полусън; и щеше да го изслушаш докрай и под външното състояние на парализа да се окажеш в шок.

А после той щеше да раздува на другите за тебе.

Такъв си беше Бенедик Бенедикт. Той най-вероятно не подозираше колко много го мразят, защото тази реакция идваше чак по-късно — след като кажеше „приятен ден“ и си тръгнеше; а трябваше да минат и още няколко часа. Слушателите му оставаха с чувството, че току-що са били изнасилени, а после страхът, срамът и отвращението ги принуждаваха да потиснат спомена и да се мъчат да го забравят. Или пък си го мразеха тайничко, защото Бенедикт беше опасен. С което искам да кажа, че имаше влиятелни приятели.

Той беше обществено животно — това и само това; обичаше вниманието; искаше да му се възхищават; копнееше за публика.

Пък и винаги все някъде си я намираше. Знаеше толкова много тайни, че в замяна на това да ги сподели, го толерираха на много важни места. Беше и богат и с всеки миг ставаше все по-богат.

Времето си вървеше; ставаше му все по-трудно и по-трудно да се запознава с нови хора. Репутацията му се движеше в геометрична прогресия спрямо приказките му и дори склонните да го изслушват предпочитаха да сядат чак в отсрещния ъгъл, да погълнат достатъчно алкохол, за да си загубят отчасти спомените и да се настанят по-близичко до някоя врата.

Причината за изключителното му богатство беше, че притежаваше силата да вдъхва живот и на предметите. На водния свят Кджум рядко се срещат минерали. И ако някой му донесеше някакъв образец, Бенедикт го вземаше в шепи, сълзите му рукваха и той казваше къде да копаят, за да се натъкнат на основната жила.

По една-единствена рибка, хваната сред безбрежната водна шир на Кджум, можеше да начертае курса на цяла рибешка прогимназия.

С ридаене можеше да докосне туземско колие от рад-перли и да посочи къде се намира туземното находище на рад-перли.

Местните застрахователни асоциации и кредитни компании си водеха досиета Бенедикт — химикалката, с която човек е подписал договора си, угасналият му фас, пластекс-кърпичката, с която си е попил потта от челото, предмети, оставени на съхранение, остатъци от биопсия или кръвна проба, — така че Бенедик да може да използва силата си срещу онези, които бягаха по фланга и се измъкваха или пък престъпваха правилата.

Не че той се опиваше от своята власт. Просто й се радваше. Защото беше един от деветнайсетте паранормални в сто четирийсет и деветте обитаеми свята на Галактиката и си го знаеше.

Освен това от време на време помагаше и на гражданските власти, ако решеше, че каузата им е справедлива. Ако не я сметнеше за такава, внезапно губеше силата си, докато нуждата от нея не изчезнеше. Това обаче не се случваше кой знае колко често, защото Бенедик Бенедикт беше хуманитарий, при това добре платен — беше тестуван в лаборатория и имаше тапия от клиника. Можеше да психометризира. Можеше да вниква в мисловни модели, възникващи извън собствения му череп…

 

 

Линкс Риса изглеждаше като плажна топка с брада — тлъст патриарх с превръзка на окото, човек, който обича доброто хапване и пийване, простите дрехи и компанията на прости хора; човек, който често се смее с тих и мелодичен глас.

На младини беше успял да оформи най-впечатляващия списък на заловени глави сред агентите, наемани някога от Интерстеларното централно разузнаване. По време на петдесетгодишния си стаж като действащ агент Риса бе изпратил четирийсет и осем души и седемнайсет зловредни форми на живот на онзи свят. Беше един от тримата в Галактиката, отслужили половин век в ИЦР. С правителствената си пенсия си живееше добре — въпреки трите съпруги и ордата внуци; от време на време си спомняха за него и го викаха за консултант. Освен това поработваше допълнително и като мисионер на хонорар. Той вярваше, че всичко живо е едно цяло, че всички хора са братя и по-скоро любовта, а не смъртта или страхът трябва да управляват хорските работи. Дори и когато беше убивал, го беше правил с любов, често отбелязваше той на Сесиите по покой, с уважение и почит към човека, набелязан да умре, и към неговия дух.

Ще ви разкажа за това, как той отново бе призован да се върне от Осанна, Света на Великия и славен пламък на Божествения живот, и да се присъедини към Сандор Сандор и Бенедик Бенедикт, за да открият и заловят Виктор Корго, човека без сърце.

 

 

Виктор Корго беше капитан на „Уолъби“. Виктор Корго беше главен астрогатор, първи помощник-капитан и главен инженер на „Уолъби“. Виктор Корго беше „Уолъби“.

Навремето „Уолъби“ беше горд стражеви кораб, абаносова отровна гъба, набучена със своите наподобяващи скъпоценни камъни брадавици на бързофазовите проектори. Навремето „Уолъби“ обикаляше гордо из граничните светове на Интерстел и налагаше уникалната справедливост на Универсалния галактически кодекс там, където нямаше друг закон. Беше време, когато гордият „Уолъби“ под командването на гвардейския капитан Виктор Корго скиташе из дълбокия Космос и се бе превърнал в легенда под легендарни небеса.

Ужас за разбойниците и грозните извънземни, страх за нарушителите на Кодекса и таралеж в гащите на лошите навсякъде и навред, Корго и блещукащата му гъбичка (която можеше да изгори цял континент под морското равнище за един-единствен ден) бяха гордостта на гвардията, най-добрите сред най-добрите и каймакът на каймака.

Ала за зла беда Корго се продаде.

Стана подлога…

… предател…

… скапал се герой…

След четирийсет и пет години в гвардията и само около пет години преди да излезе в пенсия, той изгуби целия си екипаж в резултат на много лошо избрания момент за нападение срещу една пиратска крепост на планетата Килш, която можеше ида стане сто и петдесетият обитаем свят в Интерстел.

Полужив, той бе прекосил с пълзене половината от снежните поля на Брилд на главния континент на Килш. В един случаен миг, когато вече дочуваше характерния шум на приближаващата се смърт, се оказа избутан встрани от нейния маршрут, така да се каже, от дрилените, номадско племе на грозни разумни четириноги, които го замъкнаха в своя бивак, излекуваха раните му, нахраниха го и го сгряха. По-късно с помощта на дрилените той измъкна „Уолъби“ и всичките му оръжия и амуниции от бърлогата му на трийсет метра под леда, до която си бе прогорил пътя на идване.

И тъй като нямаше екипаж, се зае да обучава дрилените.

И заедно с дрилените и „Уолъби“ нападна пиратите.

Победи.

Обаче не спря дотам.

Не.

Когато разбра, че според Универсалния кодекс дрилените трябва да бъдат изтребени, той предаде собствения си род. Дрилените бяха отказали да ги преместят в някакъв си далечен свят резерват. Бяха предпочели да продължат да обитават бъдещия сто и петдесети обитаем свят в Галактиката (което ще рече, в Интерстел).

Ето защо бе издадена заповедта за унищожение.

Капитан Корго протестира и бе обявен извън закона.

Капитан Корго отправи заплахи и на свой ред беше заплашен.

Капитан Корго се би, биха го, умря, възкресиха го, успя да се измъкне от ареста и стана разбойник.

Взе със себе си и „Уолъби“. В дните на стара слава наричаха кораба „Щастливият Уолъби“. Сега беше само „Уолъби“.

Щом попадна в обсега на лъчите търсачи, а вибрациите проникнаха през ебонитовата му черупка и започнаха да разкъсват плътта му, Корго повика при себе си своите шестима дрилени, погали по козината своята любимка Мала, отвори уста да каже нещо и точно когато думите и сълзите започнаха да се изливат, умря.

— Съжалявам… — бе успял да каже само това…

Обаче му присадиха ново сърце. Старото се беше фибрилирало дотам, че се пръсна на парченца; нямаше как да го поправят. Прибраха го в една стъкленица, а на Корго му сложиха лъскаво антисептично яйце от пулсиращ метал, което се свиваше и разпускаше на разнообразни интервали в зависимост от онова, което му казваха вградените в него компютри, големи колкото семка, за дишането, кръвната захар и секрециите на най-различните жлези. Семките и яйцето му поддържаха живота.

Когато се увериха, че е точно така и така и ще продължи да бъде, му обясниха как ще процедира военният съд и му дадоха най-разнообразни съвети.

Но той не изчака да започне съответният процес. Престъпи клетвата си на офицер и избяга от гвардейския си пост, като взе със себе си и Мала, единствената оцеляла дриленка в цялата Галактика. Другите му петима другари не издържаха научните изследвания върху характера на вътрешните им органи. А останалите от тяхната раса, естествено, бяха отказали да бъдат преместени.

И тогава човекът без сърце обяви война на човечеството.

 

 

Изнасилването на една планета е свързано със значителни разходи. Необходими са огромни бластери, резачи, дълбачи и пречиствачи, за да върнеш един свят кажи-речи до състоянието на първичен хаос и после да извлечеш от него най-съществените му (ще рече, жизнеспособни в комерсиално отношение) съставки. В историческите книги можете да прочетете как в древни времена са ошмулили до голо планетата майка чрез добиване на полезни изкопаеми. Е, приложените тогава грубиянски процеси имат подобен ефект и резултат, но тогава операциите са били от значително по-малък мащаб.

Представете си как за една нощ цъфват сто и петдесет километра Гранд каньон; представете си как хиляди хилядолетия земелогия се връщат обратно само докато окото примигне; представете си всички ледникови периоди на Земята и ги сбийте в един сезон. Това би ви дало приблизителна представа за времетраенето и за ефекта.

А сега си представете и целия вложен труд: мъжете, които копаят, взривяват, режат и кълцат в огромните минни комплекси: не че са прости и необразовани тия мъже, обаче със сигурност са склонни да поемат големи рискове — може би само за година, защото плащаха много пари; може пък и да са кариеристи — пак заради многото пари. Тези мъже, които за една година нападат три свята, които връхлитат тези светове с кораби градове, с минни лагери от космически фургони, се стоварват върху им от небето. Тези мъже идват от цялата обитаема Галактика и носят мощта на оръдията на труда и на палеца, разположен срещуположно на останалите пръсти, носят знака на Слънчевия феникс на челото си и студа на прекосените от тях пространства в очите си. Те знаят как да накарат куполите на атомите да се разтворят пред тях, да призоват засмукващите вихри хоботи като на торнадо от товарните кораби от другата страна на небето; и го правят абсолютно сръчно и не без стил, традиции, песни и танци на народите и веселба — защото с пот на челото се борят с времето (което е пари), за да спечелят тонаж (който е пари) и да разбият конкуренцията на пазара (което е важно, доколкото печалбата от един свят влияе върху бъдещите продажби за месеци напред). Тези мъже, които в едната си длан носят пламъка, а в другата — урагана, които кацат заедно със семействата си и цялата си покъщнина, издигат временни метрополии, прилагат магията на изкуството си и си отиват — след като довършат фокуса с изчезването.

Сега, когато имате някаква представа какво става и кой присъства на сцената, ето къде се крие мъчнотията:

Изнасилването на една планета изисква значителни разходи.

Не ме разбирайте погрешно — печалбите са повече от пропорционални на вложения труд. Само дето могат да са и още по-големи…

Как ли?

Ами… Първо, най-общо казано, използваните тежки машини са съвсем заменяеми. Става дума за машините, които домуват в мигрантските метрополии.

Придвижването им е скъпо. Оставането им на едно място не е. Що се отнася до труд и материали, е по-евтино да се произвеждат нови машини, отколкото да се местят старите — средно две цяло и шест пъти.

Минните предприятия не ги произвеждат (пък и не биха искали); на минните производителни предприятия им харесва да произвеждат нови машини също толкова, колкото и да изгубят старите.

Пък и, разбира се, машините са взети под наем или на изплащане и не са изплатени докрай на финансовите асоциации, защото всяка фискална година протакането с плащанията улеснява срещата с интерстеларните данъчни служби.

Да се зарежат машините би било престъпление — това би било нарушение или на договора за наем, или на Интерстеларния търговски кодекс.

Обаче стават и нещастни случаи…

Често — твърде често, за да са удобни за статистиката…

Там отвън, сред суровите и диви пространства.

После големите застрахователни асоциации правят разследвания и най-накрая въздъхват и се разплащат със собствениците.

… А пък товарните кораби успяват да излязат на пазара предсрочно, защото имат доста по-малко за ремонтиране, товарене и препращане.

Пести се време, задълженията се посрещат авансово, най-често се уговаря по-добра цена и по този начин се осигурява начален капитал за щурмуването на следващия свят.

Всичко това си е много хубаво. Но не и за застрахователните асоциации. Но какво ли може да се случи на един подвижен Ню Йорк, претъпкан с тежки машини? Ами някои му викат саботаж.

… Други — масово клане… Несанкционирана война… Светкавицата на Корго.

Но е писано, че е по-добре да подпалиш един град, отколкото да ругаеш мрака. Корго не ругаеше мрака… Много често.

* * *

В деня, когато се събраха на Домбек, Бенедик протегна ръка и се усмихна.

— Господин Сандор…

Щом стисна ръката му, усмивката му се обърна наопаки. После изчезна от лицето му. Стискаше изкуствена ръка. Сандор кимна и сведе очи.

Бенедик се обърна към дебелака с превръзката на окото.

— А вие сте Риса?

— Точно тъй, братче. Ще ме прощаваш, ама няма да ти стисна ръката. Религията ми не го позволява. Вярвам, че животът няма нужда от уверения в единността си.

— Разбира се — отговори Бенедик. — Едно време познавах един от Домбек. Беше контрабандист на гнил и се казваше Уортън Уортан…

— Той се присъедини към Великия пламък — рече Риса. — Което ще рече, умря. ИЦР го докопа преди две години. И той се вля в Пламъка при опит да им избяга.

— Така ли? — възкликна Бенедик. — Едно време той сам беше пристрастен към гнила…

— Знам. Чел съм му досието във връзка с друг случай.

— На Домбек е пълно с контрабандисти на гнил — обади се Сандор.

— О, така ли? Е, нека да си поприказваме за тоя Корго.

— Да — обади се Риса.

— Да — подкрепи го и Сандор.

— Човекът от ИЦР ми каза, че много застрахователни асоциации са изразили протест чрез представителите си в Интерстел.

— Вярно е — кимна Риса.

— Вярно е — потвърди Сандор и прехапа устна. — Господа, бихте ли имали нещо против да си махна краката?

— Съвсем не — отговори Риса. — Колеги сме и затова при нашите събирания трябва да цари неофициалност.

— Но моля ви — обади се Бенедик.

Сандор се наведе в креслото и натисна съответните бутони. Под бюрото му нещо тупна, след него — и второ. Той се наведе и се загледа в кухите си глобуси.

— Болка ли ви причиняват? — попита Бенедик.

— Да — отвърна Сандор.

— Нещастен случай?

— По рождение.

Риса вдигна една гарафа с кафеникава течност към светлината. Загледа се през нея.

— Тукашна ракия — обади се Сандор. — Бива си я. Прилича на ксмили от Бандла, но не можеш да се пристрастиш. Налейте си.

Риса си наля и цяла вечер държа гарафата на една ръка разстояние.

— Корго е унищожител на имущество — обади се Бенедик.

Сандор кимна.

— … и измамник на застрахователните компании, разрушител на планетарни тела, дезертьор от гвардията…

— … убиец… — додаде Сандор.

— … и зоофил — завърши Бенедик.

— … ъ-хъ… — млясна с уста Риса.

— … и такъв нарушител на общественото спокойствие, че трябва да бъде открит…

— … и предаден на Пламъка, за да се пречисти и прероди…

— Да, трябва да го намерим и да го убием — съгласи се Бенедик.

— Двата уреда… Тук ли са? — попита Риса.

— Да, фазовата вълна е в съседната стая.

— А…? — полюбопитства Бенедик.

— Другото е в долното чекмедже на това бюро, вдясно.

— Тогава защо не започнем веднага? — нетърпеливо попита Риса.

— Много добре — кимна Сандор. — Обаче се налага някой от вас да отвори чекмеджето. В кафявия стъклен буркан в дъното.

— Нека аз — обади се Бенедик.

 

 

След малко от него се изтръгна мощно ридание. Седеше с гръб към препълнените със светове рафтове и сълзите се стичаха по бузите му. Стискаше в ръце сърцето на Корго.

— Студено, мътно…

— Къде? — попита Риса.

— Малко пространство. Стая? Кабина? Контролни табла… Жужене… Студ и всичко е под някакви адски ъгли… Вибрации… Боли!

— Какво прави? — полюбопитства Сандор.

— … седи, полулегнал е — кушетка, вързан е за нея. До него нещо космато и спи. Криви… ъгли… всичко… накриво. Боли!

— „Уолъби“ в полет — обади се Риса.

— Накъде пътува? — попита Сандор.

— БОЛИ! — изкрещя Бенедик. Сандор дръпна сърцето в скута си.

Бенедик се разтрепери. Избърса очи с опакото на ръцете си.

— Боли ме главата…

— Удари едно — предложи му Риса.

Бенедик го изгълта на един дъх. Второто започна да го отпива на малки глътки.

— Къде бях?

Риса вдигна рамене.

— „Уолъби“ препускаше нанякъде в бърза фаза, а Корго беше във фазов сън. Бързата фаза е много неприятно изживяване, когато си в пълно съзнание. Усещането ти за разстояние и времетраене се изкривява. Сварил си го в лош момент — упоен и под натиска на континуума. Може би утре ще е по-добре…

— Надявам се.

— Да, утре — обади се Сандор.

— Утре… да.

— Имаше и още нещо — додаде Бенедик. — Нещо вътре в ума му… Там, където преди нямаше слънце, сега имаше слънце.

— Пожарче? — обади се Риса.

— Да.

— Спомен? — предположи Сандор.

— Не. Тепърва възнамеряваше да го направи.

Риса се изправи.

— Ще фазирам ИЦР и ще ги посъветвам да проверят кои светове са били разкопавани напоследък. Имаш ли някаква представа след колко време…?

— Не, това не го знам.

— Как изглеждаше глобусът? С какви континентални конфигурации? — попита Сандор.

— С никакви. Мисълта не беше толкова конкретна. Съзнанието му се рееше и беше изпълнено предимно с омраза.

— На мен за днес ми стига. Ще опитаме пак…

— Утре. И аз се уморих.

— Тогава вървете да си легнете. Починете си.

— Да, това го мога…

— Лека нощ, господин Бенедикт.

— Лека нощ…

— Спете в сърцето на Великия пламък.

— Надявам се да не е точно там…

 

 

Мала изхленчи и се размърда до своя Корго — сънуваше лош сън: те пак се намираха сред огромната снежна равнина на Брилд и тя се опитваше да му помогне да ходи, да върви напред. Но той постоянно падаше и всеки път лежеше все по-дълго, и се надигаше все по-трудно, и тръгваше напред все по-бавно — всеки път. Опита се да напали огън, но снежните дяволи връхлитаха и се вихреха като ледени висулки, падащи от седемте луни, а танцуващите зелени пламъчета загиваха още с раждането си в шепите му.

Най-накрая ги видя на върха на ледената планина.

Трима…

Бяха облечени от главата до петите в пламъци; горящите им глави се въртяха ли, въртяха встрани; после единият се наведе, подуши земята, изправи се и посочи към тях. Те се втурнаха надолу по хълма, следвани от виещи се пламъци — прогаряха пътека, прескачаха преспи и ледени грамади, протегнали ръце напред.

Онези се приближаваха мълчаливо и спираха, за да подуши единият земята, въздуха…

Чуваше вече дишането им, усещаше лъхащата от тях жега…

Само след секунда вече щяха да са тук…

Мала изхленчи и се притисна по-близо до своя Корго.

 

 

Бенедик се опитва три дена, стиснал сърцето на Корго като кристална топка — обливаше го със сълзи, мачкаше го толкова силно, че то аха-аха отново да забие. После главата го болеше часове наред — всеки път, след като се сблъскаше с натиска на континуума. След контакта дълго-дълго ронеше едри сълзи — много странно. Преди винаги бе успявал да избегне непосредствената болка; да запомня чуждите болки — там му беше силата, а беше и съвсем различно.

Всеки път, щом докоснеше Корго и тунелът в небето всмучеше мисълта му, го болеше. А през тези три дена докосна Корго единайсет пъти и тогава силата му се изчерпа. Наистина.

 

 

Неподвижен като буца черен метал в корпуса на „Уолъби“, той се взираше в деветстотин и петдесетте километра пламтяща жарава, нагрята до температурата, при която се калява стоманата; и се чувстваше като парче метал — там, на наковалнята, — което чака чукът отново да се стовари върху му както винаги, да го удря пак и пак и чрез ударите да му придаде нова твърдост; все повече, с всеки нов удар да смачква онова в него, което е слабо, което познава съжалението, угризенията и вината — пак и пак, и пак, и пак, — и да остави само онази корава-корава омраза — като железен ботуш, — която беше жива в сърцето на буцата, в самия него, и изискваше постоянни удари и жар. Запотен и усмихнат Корго снимаше.

 

 

Когато един от деветнайсетте известни паранормални в сто четирийсет и деветте обитаеми свята на Галактиката изведнъж си изгуби силата — при това в решителен момент, — става като в старите приказки: един ден незнайна болест поразява принцесата и баща й, царят, свиква всички свои мъдреци и събира най-добрите лекари в царството.

Големият шеф на ИЦР (един вид rex ex machina^[1]) постъпи по подобен начин — привика мъдреци и съветници от всевъзможни мисломати и серзиви за поправка на мислите из цялата Галактика, включително и самия Интерстеларен университет на Земята. Но уви! Макар и на всички диагнозата да беше ясна, никой нямаше подръка предложение, което всички засегнати страни да са склонни незабавно да приемат.

— Да бомбардираме таламуса му с бета-частици.

— Хипнотично завръщане в утробата и възстановяване в предтравматичен момент от живота му.

— Още по-силен натиск на континуума.

— Месец и половина на курортен сателит и по два аспирина на всеки четири часа.

— Има една древна операция, нарича се лоботомия…

— Много течности и зелени листни зеленчуци.

— Наемете друг паранормален.

По една или друга причина шефът отхвърли всички тези предложения, а последното в момента просто беше невъзможно. Най-накрая болногледачката на Сандор, госпожица Барбара, уреди набързо въпроса — един следобед тя случайно се озова на верандата, докато Бенедик, който седеше там и си вееше с ветрило, пиеше ксмили.

— Леле, господин Бенедикт! — възкликна тя и се пльосна с цялото си достолепие в стола насреща му. После ливна в редлонадата си три пръста ксмили. — Направо да не очакваш — вие тук! Мислех си, че сте в библиотеката с момчетата и работите по онова строго секретно шушу-мушу, критичния проект, дето му викахте… яхния „Уолъби“ ли беше, как беше…

— Както виждаш, не съм — той беше вперил поглед в коленете си.

— Е, понякога е хубаво просто така да се размотаваш. Да поседнеш. Да се поотпуснеш. Да си починеш от това преследване на Виктор Корго…

— Ама моля ви се — вие не трябва да знаете нищо за това! Проектът е строго секретен, критичен…

— А също и шшшт!, знам. Милият ми Сандор — все приказва насън, при това колко много приказва! Нали разбирате, всяка вечер ходя да му оправям завивките и седя, докато се отнесе в страната на сънищата, горкичкото то.

— Ммм… да. Но все пак ще ви помоля да не говорите за проекта.

— Че защо? Да не би нещо да куца, а?

— Не!

— И защо тогава?

— Заради мене, щом искаш да знаеш! Нещо блокирах. Силата не идва, когато я повикам.

— О, колко неприятно! Значи вече не можете да надничате в мислите на хората?

— Точно така.

— Леле Божке! Ами хайде тогава да си поприказваме за нещо друго. Разправяла ли съм ви за онова време, когато бях най-скъпо платената куртизанка на Сордидо V?

Бенедик бавно извърна глава към нея.

— Неее… За онзи Сордидо ли ми говориш?

— Ам’че да! Лошата умница Барби, Най-разтропаната на света — тъй ми викаха. Знаете ли, там още пеят балади за мене.

— Да, чувал съм ги. Много стихове…

— Я му пийнете още едно. Едно време бяха изсекли образа ми даже на монета. Сега тя е колекционерска рядкост, разбира се. В цял ръст, телесен цвят. Ето вижте, нося си я на шията на верижка… Наведете се по-близо, верижката е къса.

— Много… много интересно. Ъ-ъ… такова… как стана?

— Ами то се почна със стария Прурия ван Тест, банкера от „Тест импорт-експорт“. Нали разбирате, той от сума ти време си падаше по синтоженски, ама като понатрупа годинките и усетил, че нещо му липсва. Та един прекрасен ден ми изпрати дузина хравиански орхидеи и диамантен жартиер заедно с покана за вечеря…

— И ти, естествено, си приела?

— Много ясно, че не. Е, поне първия път не. Много напираше, да му се не знае.

— И какво стана после?

— Чакайте да си забъркам още една редлонада.

 

 

По-късно същия следобед Риса, както си медитираше, се озова на верандата и видя госпожица Барбара. А до нея ридаеше Бенедик.

— Какво е нарушило покоя ти, братко мой? — попита той.

— Нищо! Нищичко! Чудесно е, прекрасно е — всичко! Силата ми се върна — усещам я! — и той избърса очите си с ръкав.

— Благословена да си, добра женице! — Риса сграбчи ръката на госпожица Барбара. — Простите ти съвети излекуваха моя брат по-добре от всичките тия скъпоплатени знахари, докарани тука за сума ти пари. В твоите думи прости се крие добродетел и Пламъкът най-много теб обича.

— Ами благодаря.

— Ела, братко, да се заловим отново за нашето дело!

— Да, хайде!… О, благодаря ти, Лоша умнице Барби!

— Недейте да ми викате така!

Очите на Бенедик мигом се замъглиха, щом пое в ръце разбрицаната кръвна помпичка. Той се облегна назад, започна да я гали и от двете страни на носа му се появиха влажни петна, които се разраснаха като охранени амеби, осъществиха митоза и се разляха да изследват околностите на горната му устна.

Той отрони дълбока въздишка.

— Да, там съм.

Примигна и облиза устни.

— Нощ е. Късно е. Примитивна постройка. Кална замазка със сламки в нея… Тъмно е… свети само лампата на машината и осветява…

— Машина ли? — прекъсна го Риса.

— Каква машина? — попита Сандор.

— Проектор. На стената — картини… Свят — голям, изпълва цялата рамка… по света — огнени петна, горе, близо до върха. На три места…

— Бхейв VII! — възкликна Риса. — Преди шест дни!

— Десният бряг е ей такъв… А пък левият — ей такъв…

Бенедик описа с показалеца на дясната си ръка линиите във въздуха.

— Бхейв VII — потвърди Сандор.

— Щастлив и едновременно нещастен — трудно ми е да разделя двете неща. Има обаче и вина, но заедно с нея — и радост. Отмъщение… Омраза към хората, към човешките същества… Сега нагласяме проектора, спираме кадъра на внезапно припламване… Ярко! Колко хубаво! Ох, че хубаво! Ще ги научи! Ще ги научи как са заграбва чуждото… Как се избива цяла раса!… Генераторът бръмчи. От време оно е и мирише лошо… Кучето лежи на крака ни. Кракът ни е изтръпнал, но не ни се ще да безпокоим кучето, защото то е най-любимото нещо на Мала — единствената й играчка, другарче, жива кукла, четирикрака… Тя го чеше зад ухото с предния си крайник, а пък то я обича… Светлина се процежда надолу към тях. Виждат се ясно. Бризът е топъл, много топъл и затова сме без риза. Вятърът люлее проснатото пране… Няма нито силово поле, нито стъкла на прозореца… Около проектора бръмчат насекоми — над „горещия свят“ се мяркат силуети на птеродактили…

— Що за насекоми? — попита Риса.

— Можеш ли да надникнеш през прозореца? — попита и Сандор.

— … отвън има дървета… Ниски са — виждам само очертанията — и като приклекнали. Не е ясно откъде започват стволовете… Листакът е твърде буен, твърде гъст. Отвън е много тъмно. Далеч нататък мъничка луна… На един хълм — нещо такова… — ръцете му описаха ряпа, набучена на обелиск, — … не съм сигурен колко е далече, колко е голямо, какъв му е цветът и от какво е направено…

— Има ли го в ума на Корго името на това място? — попита Риса.

— Де да можех да го докосна с ръце, щях да го узная, щях всичко да узная. Но по този начин само получавам впечатления… повърхностни мисли. Сега той не мисли за това, къде се намира… Кучето се обръща по гръб и слиза от крака ни — най-после! Тя се чеше по корема, миличката ми черничка… То рита със задния си крак, сякаш има бълхи… размахва опашка. Кучето се казва Дилк. Тя го кръсти така, тя го обича… Прилича на нейните хора. Тях ги убиха. Мразя хората… човеците. Тя е хората. По-добра е от… Не убива онова, което диша, заради своя егоистична цел, заради Интерстел. По-добри са от хората — моите кончета, приятелите ми, подобри… Едно насекомо каца на носа на Дилк. Тя го пропъжда. С тяло на членчета, два чифта крила, дълго около пет милиметра, отпред — розова топка като патладжан; и бръмчи насекомото — нали ме попита…

— Колко са входовете? — попита Риса.

— Два. По една врата от двете страни на колибата.

— Прозорците?

— Два. На срещуположните стени — където няма врати. През дългия прозорец не мога да видя нищо — от онази страна е твърде тъмно.

— Нещо друго?

— На стената — меч — дълга дръжка, много дълга, за да се държи с две ръце — може би дори по-дълга… три ръце? Четири?… Но острията са къси, две са — дръжката е по средата — и всяко острие е право, двуостро, колкото ръката до лакътя… До него маска от… цветя? Много е тъмно, за да се види. Острията блестят; маската е матова. Но прилича на цвете. Много малки цветченца… Маската има четири страни и формата на хвърчило — с широкия край надолу. Чертите не различавам. Но стърчи доста навън от стената. Мала е неспокойна… Сигурно снимките не й харесват — или може би не ги вижда и й е скучно. Очите й са различни. Сега тя гуши муцунка в рамото ни. Наливаме й питие в купичката. И ние си наливаме. Тя не пие. Гледаме я втренчено. Тя навежда глава и пие. Под сандалите ни — пръстен под, здраво отъпкан. Много малки бели… камъчета?… в него — като прах. Масата е от дърво, естествена… Генераторът кашля. Картината избледнява, после се връща. Търкаме си брадичката. Трябва да се избръснем… По дяволите! Няма да се явяваме на преглед, я! Пий — раз, два — няма го! Хайде още едно!

Сандор бе включил визьора си на запис и ту го превърташе, ту спираше; ту превърташе, ту спираше; ту превърташе, ту спираше. Проверяваше световия си хронометър.

— Отвън — попита — Луната накъде се движи: нагоре, надолу или през небето?

— През небето.

— Отдясно наляво или отляво надясно?

— Отдясно наляво. Около четвърт след зенита си е.

— Някакво оцветяване?

— Оранжево с три черни линии. Едната започва около единайсет часа, пресича четвърт от повърхността й, пада право надолу и свършва на седем. Другата започва в два часа и пада към шест. Не се пресичат. Третата е малка буква „с“, обърната с главата надолу, в долния десен ъгъл… Не е голяма — Луната де, — но е много ясна. Облаци няма.

— Някакви съзвездия различаваш ли? — попита Риса.

— … главата в момента не е обърната нататък, не беше обърната достатъчно дълго към прозореца. Сега някъде отдалече се чува шум… пискливо бърборене, почти металическо. Животно. Той си представя дървесно същество с шест крака, половин човешки бой високо, с червеникавокафява козина, рядка… Може да върви по земята на два, четири или шест крака. Обаче не ходи много по земята. Гнезди нависоко. Снася яйца. Много зъби. Яде месо. Малки очички, черни — два броя. Големи ноздри. Гадно е, но за хората не е опасно — лесно се плаши.

— Той се намира на Дистен, петата планета от Системата на Блейк — обади се Сандор. — Нощната гледка означава, че е на континента Диденлан. Луната Бабри, която вече отдавна е подминала зенита си, подсказва, че се намира на изток. Джамията тип „мелар“ е знак за селище на мела-мюсюлмани. Мечът и маската като че ли са хортаниански. Сигурен съм, че са донесени от вътрешността на континента. Варовиковите залежи показват, че е близо до Ландеар — мела-мюсюлманска територия. Намира се на река Диета, на северния бряг. Наоколо има гъста джунгла. Дори и онези хора, които искат да се отпуснат, рядко се отдалечават на повече от дванайсет — тринайсет километра от центъра на града — население 153 000; градът се разширява най-малко на североизток заради хълмовете, скалите и…

— Чудесно! Значи ето къде бил! — възкликна Риса. — Сега ето как действаме: разбира се, той е осъден на смърт. Мисля, че… — не мисля, а знам! — на втората планета в тази система има бюро на ИЦР — както и да се казваше там планетата.

— Нирер — обади се Сандор.

— Да. Хммм… чакайте да видим… Ще назначим двама агенти за екзекутори. Ще кацнат на североизток от Ландеар, ще влязат в града и ще разберат къде се е установил мъжът със странното четирикрако — онзи, дето е пристигнал през последните шест дни. После единият от агентите ще влезе в колибата, за да се увери, че Корго е вътре. Ако Корго е там, ще се оттегли веднага и ще даде сигнал на другия, който ще се крие например в гората. Вторият ще даде един откос с осколочни гранати през незащитения прозорец. След това първият агент ще се разположи на безопасно разстояние от североизточния ъгъл на постройката, така че да покрива врата и прозорец. А другият — по същия начин, но на югозапад. Всеки от тях ще носи двеста-канална лазерна субпушка с вибрираща глава… Хубаво! Сега отивам да фазирам Централата. Пипнахме го!

И той изтича от стаята.

Все още с нещото в ръце, Бенедик — ризата му отпред беше подгизнала — продължи:

— Не се страхувай, черна моя. Той е само едно кученце и вие срещу Луната…

 

 

След трийсет и един часа и двайсет минути Риса получи и разкодира две отсечени съобщения:

Екзекуторите — по дирите на всичко живо. „Уолъби“ отново скочи.

Той облиза устни. Другарите му чакаха доклада; те бяха успели — бяха си свършили работата, бяха действали добре и сръчно. Риса беше онзи, който изтърва плячката.

Той направи знака на Пламъка и влезе в библиотеката.

Бенедик разбра — той ли нямаше да разбере! Ръцете на дребничкия паранормален стискаха бастуна на Риса, а това — само това — беше достатъчно.

Риса наведе глава.

— Ще опитаме пак — съобщи им той.

Силите на Бенедик — трябва да признаем, по-големи от всякога — преодоляха натиска на континуума още седем пъти. Тогава той описа нов свят: голям и гъсто населен, ярък и ослепителен под синьо-бялото си слънце; навсякъде — жълта тухлена зидария, неоденебианска архитектура, зелени стъклени прозорци, наблизо — пурпурно море… За Сандор това беше детска игра.

— Светът на Филип — каза веднага той, а след това им съобщи и името на града: — Дел.

— Този път ние ще го изгорим — обади се Риса и излезе.

— Християно-зороастрианци — въздъхна Бенедик, след като Риса затвори вратата. — Тоя май е развил Пламък-комплекс.

Сандор завъртя глобуса с лявата си ръка и се загледа в него.

— Не че пророкувам — продължи Бенедик, — но се обзалагам три към едно, че Корго пак ще се измъкне.

— Защо?

— Когато е напуснал човечеството, той е станал едновременно и нещо повече, и нещо по-малко от човек. Още не е готов да умре.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз държа сърцето му. Той се е предал — във всякакъв смисъл. Сега е непобедим. Но един ден ще се откаже. И ще умре…

— Откъде знаеш?

— … усещам го… Има най-различни доктори, сред тях — и патолози. Те не са по-долу от другите, но са господари единствено на мрака. Познавам хората, мнозина съм познавал. Не претендирам, че знам всичко за тях. Но слабостите им — тях ги познавам.

Сандор завъртя отново глобуса и не каза нищо.

Наистина изгориха „Уолъби“. Тежко.

Обаче онзи оживя.

Оживя с псувни.

Лежеше в канавката, а светът гореше, избухваше, срутваше се наоколо му. Той псуваше този свят — и всички други, и всичко в тях.

После — още един взрив.

И след това — мрак.

* * *

Двуострият хортаниански меч, въртящ се в ръцете на Корго, бе разсякъл първия екзекутор от ИЦР на две още щом онзи застана на вратата. Мала ги бе усетила да се приближават през ветровете, през отворения прозорец.

Вторият рухна, преди да успее да хвърли осколочна граната. Самият Корго също си имаше гвардейска лазерна субпушка и свали онзи, като стреля през стената и през две дървета в посоката, посочена му от Мала.

После „Уолъби“ напусна Дистен.

Но той се тревожеше. Как така го бяха намерили толкова бързо? И преди бе имал близки срещи с тях — с мнозина от тях през годините. Но беше предпазлив; затова този път не разбираше какво е пропуснал и как от Интерстел са успели да го открият. Дори и последният му работодател не знаеше къде се намира.

Поклати глава и пое към Света на Филип.

Смъртта е сън, ала без сънища; Корго не искаше това. Постара се много — фазираше ту в плюс, ту в минус в случайни посоки; даде на Мала златен нашийник с радиоприемник и с предавател в закопчалката; в собствения си „пръстен на смъртта“ сложи негов близнак; обърна много пари, остави „Уолъби“ на грижите на един надежден контрабандист в Неприсъединената територия и пое през Света на Филип към Дел-на-морето. Обичаше да плава, харесваше пурпурните морета на тази планета. Нае голяма вила близо до залива Дел — от едната страна бордеи, от другата — Ривиера. Това му харесваше. Все още имаше мечти — не беше мъртъв.

Сигурно насън чу звук. После скочи в леглото, стиснал в ръка шепата смърт.

— Мала?

Нямаше я. Звукът, който бе чул, беше от затваряне на врата.

Включи радиото.

— Какво става?!

— Пак имам чувството, че ни наблюдават — отговори тя от пръстена. — … Но само чувство.

Гласът й беше слаб, далечен.

— Защо не ми каза? Връщай се! Веднага!

— Не. Аз се сливам с нощта и мога да се движа без шум. Ще претърся. Има нещо, страх ме е… Въоръжи се!

Той го направи. Щом се придвижи към предната част на къщата, те нападнаха. Побягна. Изскочи през входната врата, но те продължиха да го обстрелват. Зад гърба му беше ад — валеше неспирен порой от хоросан, метал, дърво и стъкла. После адът го обгърна.

Бяха над него. Този път бяха предупредени да не го приближават, а да нападат отдалече. Сега се носеха високо над него, обградени от защитно поле, и изсипваха отгоре му горещи разрушителни реки.

Нещо го удари по главата и по рамото. Той падна и се преобърна. Друго го удари в гърдите, в корема. Скри лице и се претърколи. Опита се да стане, но не успя. Загуби се сред гора от пламъци. Понадигна се, побягна, пак падна, пак стана, пак побягна, пак падна, запълзя, падна отново.

И докато лежеше в канавката, а светът около него пламтеше, избухваше и се рушеше, той прокле онзи свят — и всички други, и всички в тях.

После нещо пак избухна.

И след това — мрак.

 

 

Мислеха си, че са успели, затова голяма бе радостта им.

— Нищо — усмихна се Бенедик през сълзи.

Така че този ден празнуваха, на другия — също. Ала не откриха трупа на Корго.

Бяха срутили почти половин квартал и още единайсет обитатели също ги нямаше никакви, тъй че им изглеждаше разумно да приемат, че екзекуцията е била успешна. ИЦР обаче помоли триото да остане заедно на Домбек още десет дни, докато приключат с разследването. Бенедик се засмя.

— Нищо — повтаряше той. — Нищо.

Обаче при хората без сърце има нещо много забавно; телата им не живеят по същите правила като телата на останалите. О, не. Яйцето в неговите гърди беше по-умно и по-хитро от едно просто сърце. Беше център на прекрасна комуникационна система. Самото то беше мъртво, но знаеше всичко за живото около себе си; не беше всесилно, но имаше заложби, каквито не притежава нито едно живо сърце.

Щом по екрана на тялото цъфнаха изгаряния и разкъсвания, то мигом започна да го критикува. Превключи на извънреден режим на работа; превърна се в знаме, трепкащо сред ураган; жлезите откликнаха и заизливаха жизнените си сокове; мускулите затрептяха като докоснати от електрически ток.

Корго само донякъде усещаше нечовешката скорост, с която се движеше през бурята от пламъци и вихъра от строителни материали. Тя го връхлиташе, но тялото му отказваше да възприема болката. Мощното му енергоизлъчване заглушаваше всякакви несъществени външни влияния. Стигна до края на улицата и се строполи, заслонен от един бордюр.

Яйцето пресметна колко струваше акцията, реши, че цената е изключително висока, и взе незабавни мерки да подсигури инвестицията си.

Изпращаше го все по-надолу и по-надолу. В дълбините на субкомата. Човешките същества стандартен модел не могат ей така да решат, че искат да изпаднат в хибернация, да си легнат и готово. Лекарите могат да предизвикат Dauerschlaff^[2] чрез комбинация от лекарства и сложни машини. Но на Корго това не му трябваше. Той си имаше вграден комплекс за оцеляване, който сам си преценяваше какво да прави; и комплексът реши, че трябва да слезе по-дълбоко от обикновената кома, която би позволило едно обикновено сърце. И направи онова, на което едно обикновено сърце не беше способно, докато в същото време поддържаше собствените си функции.

И хвърли Корго в мрака на съня без сънища, на пълната забрава. Защото животът му можеше да бъде спасен само на границата на смъртта — там да укрепне и пак да покълне. За да се приближи толкова до царството на смъртта, тя трябваше да бъде наподобена.

Ето защо Корго лежеше мъртъв в канавката.

Хората, разбира се, са си такива — случи се нещо лошо и се събира навалица.

Онези от Ривиерата се забавиха — трябваше да си облекат най-хубавите дрехи за в случай на катастрофа. Онези от бордеите не се забавиха — гардеробът им не беше чак толкова богат.

Обаче един, вече облечен, минаваше наблизо. Наричаха го Зим — по очевидни причини. Някога бе имал и друго име, но вече отдавна го беше забравил.

Прибираше се на зигзаг от салона за зимлак, където бе осребрил пенсионния си гвардейски чек за текущия месец.

Нещо избухна, но той го усети чак след секунди. Измърмори нещо, спря се и много бавно се обърна по посока на трясъка. И тогава видя пламъците. Погледна нагоре и съзря реещото се кълбо. В ума му се мярна някакъв спомен, той смръщи чело и продължи да гледа.

След време видя мъжа, който се носеше с фантастична скорост пред адския пейзаж. Мъжът се строполи на улицата. Избухнаха нови пламъци, а после кълбото си тръгна.

Най-накрая впечатленията достигнаха до мозъка му, включи се инстинктът му, че е станало нещастие, и го подкара нататък.

Неуспелите да се заличат синапси, врязани отдавна отдавна в мозъка му, запрелистваха страница по страница.

Пълния полеви наръчник на гвардееца за спешна медицинска помощ. Той коленичи до тялото, почервеняло от изгаряния, кръв и огнени отблясъци.

— Капитане… — повика той, втренчен в изпитото лице, в затворените черни очи. — Капитане…

Скри лице в шепи. Шепите му се намокриха.

— Били сме съседи… Тука… Ние двамата… И аз да не знам… — долепи ухо до гърдите на другия, ала нищо не се чуваше. — Повален… На палубата моят капитан лежи… Повален… студен… мъртъв. Ние двамата. Да сме били съседи… — захлипа продрано и най-накрая захълца силно. После криво-ляво успокои треперещите си ръце и повдигна клепача на мъртвеца.

Главата на Корго подскочи с пет сантиметра наляво, по-далече от ярките пламъци. Човекът се разсмя облекчено.

— Жив си, кап! Още си жив!

Корго не реагира.

Зим се наведе, напъна се и вдигна тялото.

— „Не местете жертвата“ — така пише в Наръчника. Обаче сега идваш с мене, капитане. Спомних си… Стана, след като напуснах. Но си спомням… Всичко си спомням. Сега си го спомних. Помня… да. Пак ще те убият — ако наистина оживееш… Ще те убият, знам си аз. Значи се налага да преместя жертвата. Налага се… Ех, да не бях се мъглясал толкова… Съжалявам, капитане. Винаги си бил добър с хората, с мен. Яко ни стягаше на кораба, ала беше добър… Старият „Уолъби“, щастливият… Да. Ние си тръгваме, убиецо. И то по възможно най-бързия начин. Преди да са пристигнали морбите, да. Помня те… тебе. Ти си свестен човек, капитане. Да, точно така.

 

 

И „Уолъби“ скочи за последен път според последвалите разследвания на ИЦР. Но Корго продължаваше да живее на границата на съня без сънища, а семенцата в яйцето поддържаха живота му.

 

 

След като десетте дни изминаха, Риса и Бенедик си останаха при Сандор. На Сандор никак не му се искаше да си тръгват. Никога досега не му бяха давали работа — харесваше му да бъде обкръжен от колеги, от хора, с които има общи спомени за съвместно свършени неща. На Бенедик му беше противна мисълта да напусне госпожица Барбара — тя принадлежеше към малцината, с които можеше да разговаря и които му отговаряха с охота. На Риса му харесваха тукашната храна и климат и той реши, че жените и внуците могат да си починат малко от него.

Затова решиха да поостанат.

 

 

Завръщането от смъртта си е смъртно бавна работа. Реалността танцува с воали и ги хвърля един по един; докато видиш какво има под всички тях, минава много време (ако някога изобщо видиш).

Когато Корго си създаде някаква приблизителна представа за онова под воалите, извика:

— Мала!

… Мрак…

После от дълбините на времето изплува лице.

— Сержант Емил…?

— Да, сър. Тук съм, капитане.

— Къде съм?

— В мойта колиба, сър. Вашата изгоря.

— Как?

— Хеликоптер кълбо. С лъч.

— Ами моята… животното ми? Една дриленка…

— Само вас намерих, сър — нямаше никой друг, нищо нямаше. Ъ-ъ… беше кажи-речи преди месец…

Корго се опита да се надигне, не можа, пак се опита и този път донякъде успя. Подпря се на лакти.

— На мен какво ми има?

— Ами фрактури, изгаряния, разкъсвания, вътрешни наранявания… ама вече почти сте се оправили.

— Чудя се как ли ме намериха толкова бързо… пак?

— Не знам, сър. Искате ли малко бульон?

— После.

— Топъл-топъл!

— Добре, Емил, добре. Донеси го.

Отпусна се по гръб и се зачуди.

Чу гласа й. Цял ден дремеше и гласа й също чу насън.

— Корго? Корго? Там ли си? Там… Ръката му! Пръстенът!

— Да! Корго е! Ало! — той го активира. — Мала! Къде си?

— В една пещера край морето. Всеки ден те виках. Жив ли си или се обаждаш от Оттатък?

— Жив съм. В нашийника ти няма никаква магия. Ти как се опази?

— Излизам само нощем. Крада храна от големите къщи със зелените прозорци като врати — за Дилк и за мен.

— Кученцето? И то ли е живо?

— Да. Онази вечер го вързах на двора… Ти къде си?

— Не знам точно… Близо до нас. Няколко пресечки по-нататък. При един стар приятел съм…

— Трябва да дойда!

— Изчакай да се стъмни. Ще ти обясня как да стигнеш… не. Ще го изпратя да те вземе, моя приятел… Къде е тая твоя пещера?

— Нагоре по брега, зад оная червената къща, дето каза, че била грозна. Има три скали със заострени върхове. Зад тях — тясна пътека; водата стига до нея, понякога я залива. После завиваш, следват трийсет и една мои крачки, а пък скалата стърчи отгоре. Вървиш, вървиш и стигаш до пукнатина в стената — достатъчно е тясна да се промъкнеш едва, но след това се разширява. Тук сме.

— Приятелят ми ще дойде да ви вземе по тъмно.

— Ранен ли си?

— Бях. Но сега съм по-добре. По-късно ще се видим и ще говорим повече.

— Да…

През следващите дни силата му се върна. Играеше на шах с Емил и си говореха за едно време, когато и двамата служеха в гвардията. Смя се — за първи път от много години, — когато приятелят му му разказа за командирската перука в Голямата патърдия на Сордидо III преди трийсет и кусур години…

Мала си траеше и се занимаваше само с Дилк. От време на време Корго усещаше погледа й, но обърнеше ли се, тя вечно гледаше в друга посока. Осъзна, че никога досега не го е виждала да се държи приятелски с някого. Май беше объркана.

Пиеше с Емил зимлак и двамата пееха — ужасно фалшиво — разни балади…

И един ден му щукна:

— Емил, ти с какви пари живееш?

— Гвардейска пенсия, кап.

— Огън и пламък! Ама ние сме ти изяли хляба на тебе! Храна, лекарства, какво ли не…

— Бях си спестил малко за гадни черни дни, капитане.

— Това добре, но не трябваше да ги харчиш! В ботушите ми са скатани сума ти пари! Чакай. Само секунда… ето ги! Вземай!

— Не мога, капитане…

— Не можеш — дръжки! Вземай! Това е заповед!

— Добре, сър, ще ги взема, но вие не трябва да…

— Емил, знаеш ли колко дават за главата ми?

— Знам.

— Доста голяма сумичка.

— Да.

— И тя по право е твоя.

— Не бих могъл да ви издам, сър.

— Въпреки това наградата си е твоя. Даже двойно ти се полага. Ще ти ги изпратя няколко седмици, след като си тръгна.

— Не мога да ги взема, сър.

— Дрън-дрън. Ще ги вземеш.

— Не, сър. Няма.

— Какво искаш да ми кажеш с това „няма“?

— Че просто не мога да взема тия пари.

— И защо? Какво им има?

— Ами нищо… просто не ги ща. Тия, дето ми ги дадохте за храна и за всичко, ще ги взема. Но само толкова и край.

— О… добре, Емил. Както искаш. Не исках да ти се налагам…

— Знам, капитане.

— Да изиграем ли още една? Този път ти отстъпвам офицер и три пешки.

— Много добре, сър.

— Едно време добре си прекарвахме с тебе, а?

— Можете да се обзаложите, капитане. Тримесечна отпуска на Тау Кит. Помните ли Долината на червената река и онова семейство местни форми на живот?

— Ха! Ами Сигнус VII — пурпурният свят с жените дъги?

— Цели три седмици я чистих от себе си тая боя. Отначало си мислех, че пак е някоя болест. Огън и пламък! Как ми се иска пак да летя!

Корго се сепна.

— Хммм… А бе, знаеш ли, Емил… Може и да се уреди.

— За какво говорите?

Корго довърши движението си.

— На борда на „Уолъби“. Той е тук, в Неприсъединените територии, и ме чака. Аз съм капитан, аз съм екипаж — точно сега съм сам-самичък. Е, Мала ми помага, но… Знаеш ли, бих могъл да си взема първи помощник-капитан. Както едно време.

Емил остави коня, който държеше в ръка, обратно на дъската, погледна нагоре, погледна надолу…

— Н-н-не знам какво да кажа, капитане. Не очаквах такова предложение…

— Че защо не? Един свестен човек ще ми влезе в работа. Много екшън — като едно време. Сума ти пари. И никакви грижи. Искаме три месеца отпуска на Тау Кит — пускаме си заповед и готово.

— Н-н-наистина искам пак да летя в Космоса, капитане, страшно го искам. Но… не, не мога…

— Защо не, Емил? Защо не? Ще е същото като преди!

— Не знам как да го кажа, капитане… Но едно време… такова де, като горяхме, горяхме престъпници — пирати, нарушители на Кодекса, нали ме разбирате. А пък сега чувам, че вие горите… ами просто хора. Не нарушители на Кодекса. Ъ-ъ… такова, най-обикновени граждани. Ами… не мога.

Корго не отговори. Емил премести офицера.

— Мразя ги, Емил — обади се той след малко. — Мразя ги до последния дребосък. Знаеш ли какво сториха на Брилд? С дрилените?

— Тъй вярно, сър. Но те не са били граждани, не са били миньори. Не всички са такива. Последните дребосъци не са такива, сър… Просто не мога. Не ми се гневете.

— Не се гневя, Емил.

— Така де, сър… има и такива, дето нямам нищо против да ги изгоря, без да ме интересува никакъв Кодекс. Обаче не по тоя начин, сър. И само да ми падне, бих ги изгорил без пари!

— Хм!

Корго премести единия си офицер.

— И затова не щеш парите ми?

— Не, сър. Не е заради това. Е, може би донякъде… но само донякъде. Просто не мога да взема пари, задето съм помогнал на някого, когото… съм уважавал и съм му се възхищавал.

— Говориш в минало време.

— Тъй вярно, сър. Аз пак си мисля, че онова, дето ви се е случило, е било много гадно, и онова, дето са го направили с дрилените, също е било много гадно; не е бивало така и… много е ужасно… но не можете да мразите всекиго затова, капитане, защото… онези, дето са го направили, не са всички.

— Те го подкрепиха, Емил — а то си е същото. Само затова пак ги мразя. Пък и хората си приличат. Всичките са еднакви. Сега горя наред, защото всъщност няма значение кого горя. Вината е разпределена по равно. Човечеството е виновно — цялото.

— Не, сър, ще ме прощавате, сър, ама в една толкова грамадна система като Интерстел не може всеки да знае какви ги е намислил другият. Има хора, които са на вашето мнение, има и такива, дето хич не им пука, а има и трети, дето просто не знаят какво става, но ако знаеха, щяха да направят нещо и то бързо-бързо.

— Ти си на ход, Емил.

— Тъй вярно, сър.

— Знаеш ли, щеше ми се да те бяха повишили, Емил. Имаше възможност. От тебе щеше да излезе добър офицер.

— Не, сър, нямаше да излезе. Много съм мекушав. Щяха да ми се качат на главата.

— Жалко. Но винаги става така. Нали ме разбираш? Добрите са твърде слаби и мекушави. Защо така?

— Де да знам, сър. След няколко хода:

— Знаеш ли, ако можех да се откажа — така де, от горенето — и да се захвана с най-обикновена прилична контрабанда с „Уолъби“, щеше да бъде хубаво. На мен щеше да ми дойде добре. И то точно сега. Уморен съм. Толкова съм уморен, дявол да го вземе, че ми се иска да заспя и да спя… о, ами четири — пет — шест години. Да речем, спра с горенето и просто започна да превозвам насам-натам това-онова — тогава би ли постъпил при мен?

— Трябва да си помисля, капитане.

— Ами помисли си тогава. Моля те. Хубаво ще е да си с мен.

— Тъй вярно, сър. Вие сте на ход, сър.

 

 

Нямаше как да го познаят по делата му, защото той наистина спря да се занимава с горене; нямаше как и някой да го открие, защото в дневниците на ИЦР беше записано, че е мъртъв. Но всичко стана заради изобилното количество ксмили и добрата воля на преследвачите.

В навечерието на раздялата след въодушевлението ги налегна носталгия.

Бенедик никога досега не бе имал приятели, не го забравяйте. А сега имаше цели трима, пък се налагаше да ги остави.

Риса бе погълнал сума ти хубаво ядене и пиене — и то в добрата компания на прости, осакатени хора, чиито неврози не бяха така завързани като на нормалните; това страшно му харесваше.

При Сандор сферата от човешки взаимоотношения се бе разширила приблизително с една трета и постепенно той бе започнал да се смята поне за почетен член на огромния поток, известен му преди единствено като човечество — или Другите.

Така че както се хранеха, пиеха и си приказваха в библиотеката, се върнаха към преследването. Най-добрият тигър е мъртвият тигър.

Разбира се, не мина много време и Бенедик взе в ръце сърцето. Държеше го така, както ценител държи произведение на изкуството — нежно, с някаква смес от страхопочитание и обич.

И както си седяха там, в стомаха на дундестия паранормален пропълзя някакво странно чувство и започна да се надига бавно като газ. Очите му пламнаха.

— П-п-получавам сигнал — изтърси той.

— Няма начин! — обади се Риса.

— Така е — потвърди Сандор.

— Ама наистина!

— Много ясно — каза Риса. — Той се намира на Дистен, петата планета от Системата на Блейк, в туземна колиба край Ландеар…

— Не — прекъсна го Сандор. — В Света на Филип, в Дел-на-морето.

Разсмяха се: смехът на Риса — дълбоко ръмжене, а на Сандор — задъхан кикот.

— Не — обади се Бенедик. — На път е. На борда на „Уолъби“. Току-що се е включил във фаза и съзнанието му все още е, общо взето, будно. Вози товар кехлибар към системата на Тау Кит, към петата планета — Толмен. После има намерение да си почине в Долината на червената река на третата планета — Кардиф. Освен дриленката и кучето този път с него има и още един човек. Не мога да разчета нищо за него, освен че е пенсиониран гвардеец.

— О, свещена светлина на Великия и славен пламък!

— Да, кораба му така и не го намериха…

— И трупа му — също. А може би бъркаш, Бенедик? Може ли сигналите да са от някой друг, от нещо…?

— Не може.

— Сега какво ще правим, Рис? — възкликна Сандор.

— Един неетичен човек би бил склонен да остави нещата така. Случаят е приключен. Платиха ни и ни освободиха.

— Така си е.

— Но само си помислете — когато удари пак…

— … ще е заради нас. Провалът ще си е наш…

— Да.

— … и мнозина ще умрат…

— … а много машини ще бъдат унищожени, много застрахователни асоциации — измамени…

— Да.

— … заради нас.

— Да.

— Така че трябва да докладваме — предложи Риса.

— Да.

— Лош късмет извадихме…

— Да.

— Но ще е добре да поработим заедно за последно.

— Да. Ще е добре. Даже много добре.

— Толмен, значи, Тау Кит — и току-що се е включил във фаза? — попита Риса.

— Да.

— Ще се обадя и те ще го причакат там.

— … нали ви казах — разридан се обади паранормалният. — Не беше готов да умре.

Сандор се усмихна и вдигна чаша в ръката си с телесен цвят.

Имаха още работа.

 

 

Когато „Уолъби“ стигна до Тау Кит, адът се развихри. Чакаха го три кораба с пълен екипаж — като самия „Уолъби“.

За три дена ИЦР беше завардило цялата система. Нямаше как да сбъркат абаносовата гъба, щом се появи на екрана. Никаква идентификация не им трябваше.

Първия път лъчите търсачи обаче го пропуснаха и новият първи помощник на „Уолъби“ гръмна едновременно с всички оръдия на борда във всички посоки веднага щом алармата зави. Това беше една от малките промени на Корго в командването на стрелбата, наложена от мащаба на операциите му: никакви обезопасителни вериги. Ако беше нужно, корабът се превръщаше в кораб самоубиец: вълк единак, на който изобщо не му трябва глутница. Едно копче и толкова: докоснеш ли го, „Уолъби“ се превръщаше в бодливо свинче, набучено с лазери, които промушваха всичко във всички посоки.

Корго се подготви отново да превключи на фаза, но затова му трябваха четирийсет и три секунди.

През това време един оцелял гвардейски кораб го удари два пъти.

И изчезна.

Времето и късметът, които управляват всичко на света и от време на време обичат да минават за съдба, сграбчиха „Уолъби“, кученцето, дриленката, първия помощник-капитан Емил и човека без сърце.

Когато превключи на фаза плюс, Корго не беше определил курс. Нямаше време.

Двата изстрела на гвардейския кораб промениха радикално курса на „Уолъби“ и изгориха двайсет и три бързофазови проектора.

„Уолъби“ скочи на сляпо и със счупен крак.

Ударът на континуума разтресе екипажа. Корпусът се зае да оправя драскотините по кожата си.

Така продължи трийсет и девет часа и двайсет и три минути — редуваха упоението с бдение и се изреждаха да дежурят, за да разберат дали на контролното табло ще светне предупредителна лампичка. Обаче „Уолъби“ издържа.

Никой не знаеше къде са попаднали, а най-малкото един ридаещ паранормален, който — въпреки натиска на континуума и на махмурлука — бе проследил и битката, и всяка вахта на Корго.

Но изведнъж Бенедик разпозна страх.

— Готви се да се изключи от фаза. Ще трябва да го пусна.

— Защо? — учуди се Риса.

— Знаеш ли къде е?

— Не. Много ясно, че не знам!

— Е, ами и той не знае. А ако при тази скорост вземе, че цъфне насред някое слънце или атмосфера?

— И какво? Ще умре.

— Е, точно, де! Натискът на континуума, едно на ръка, си е нещо много гадно. Досега не сме попадали в ума на умиращ човек — мисля, че не бих могъл да го понеса. Съжалявам. Просто не мога. Ако ми се случи, сигурно ще умра и аз. Толкова съм уморен… По-късно ще го проверя.

При тези думи рухна на земята и беше дотук.

 

 

И така, сърцето на Корго се върна в буркана, а бурканът се върна в долното дясно чекмедже на бюрото на Сандор и никой не чу какво отговори Корго на първия си помощник, след като се изключиха от фаза.

— Къде сме?

— Компютърът казва, че сме близо до една пингпонка на име Домбек — планета, незабележителна с нищо. Ще трябва да кацнем там да се потегнем малко — някъде извън отъпканите пътища. Трябват ни проектори.

Приземиха „Уолъби“ и се захванаха да кърпят черупката му, докато ловците спяха на някакви си осемстотин седемдесет и два километра от тях.

Точно когато подпъхнаха завивките на Сандор, те лъскаха кухината на проекторите.

Когато Риса омете половин калъп шунка, три бисквити, две ябълки и една круша и изпи литър от най-доброто мозелско вино на Домбек, те тъкмо бяха закърпили обшивката на три места.

Когато Бенедик се усмихна — сънуваше Лошата умница Барби, Най-разтропаната на света на младини, — те тъкмо свързаха скъсените електрически вериги.

А Корго се качи на светлинната лодка и потегли към града, който се намираше на петстотин километра оттам, точно когато бледото слънце на Домбек започна да изгрява.

 

 

— Той е тук! — Бенедик се втурна с боен вик в стаята на Риса и притича до леглото му. — Той е…

И изгуби съзнание, защото не можеш току-така да му скочиш на Риса, докато спи.

След пет минути се свести на леглото, заобиколен от цялото домочадие. На челото му имаше хладна кърпа, а вратът му като че ли беше счупен.

— Братко мой — обади се Риса, — никога не трябва да приближаваш спящ човек по такъв начин.

— А-а-ама той е тук! — запелтечи Бенедик. — Тук, на Домбек! Дори и Сандор не ми трябва, за да ви го кажа!

— Сигурен ли си, че не си се наквасил твърде много?

— Не, тук е, казвам ви! — той махна кърпата и се надигна рязко. — Онзи малкия град, Хладенручей… — посочи през стената. — Аз бях там само преди седмица! Познавам го!

— Сънувал си нещо…

— Я си ливни една студена вода на Пламъка! Не съм! Държах му сърцето с ей тези ръце тук и го видях!

Ругатнята накара Риса да се намръщи, но той се замисли над подобна възможност.

— Хайде тогава да вървим обратно в библиотеката да видим сега какво ще разчетеш.

— На бас, че ще го разчета!

Точно в този миг Корго си пиеше кафето и чакаше града да се събуди. И обмисляше оставката на първия си помощник-капитан.

— Никога не съм искал да горя никого, капитане. Най-малкото пък гвардията. Съжалявам, но това е положението. Стига ми толкова. Оставете ме тука и ми позволете да си замина за Света на Филип — друго не желая. Знам, че не искахте да става така, но ако продължа да летя с вас, един ден може пак да се случи. И най-вероятно ще се случи. По някакъв начин са ви хванали цаката, а аз никога вече не бих могъл да сторя подобно нещо. Ще ви помогна да поправите „Уолъби“, обаче после се махам. Съжалявам.

Корго въздъхна и пак си поръча кафе. Погледна към стенния часовник. Скоро-скоро…

— Същият часовник, същата стена, същият прозорец! Точно в това кафене обядвах миналата седмица в Хладенручей! — примигна с навлажнени очи Бенедик.

— Не смяташ ли, че целият онзи натиск на континуума… — подметна Риса.

— Знам ли — обади се и Сандор.

— Как да проверим?

— Звъннете в това кафене, огън да го гори дано, и помолете да ви опишат единствения си клиент! — настоя Бенедик.

— Много добра идея! — кимна Риса.

И се приближи до телефона на бюрото на Сандор. Окончателното решение на Риса беше внезапно като всичко във връзка с този случай:

— Братко Сандор, флаерът ти… Би ли ми го заел?

— Ами да, разбира се. Иска ли питане…

— Веднага ще се обадя в тукашното бюро на ИЦР и ще поискам лазерно оръдие. Заповядано им е да ни сътрудничат, без да задават въпроси, и тази заповед още е валидна. Правата ми на екзекутор никога не са били отменяни. Излиза, че ако някога искаме да приключим с тази задача, ще трябва да се справим сами. Монтирането на оръдието върху флаера няма да отнеме много време. Бенедик, недей да губиш връзката нито за секунда. Сега той трябва да купува части, да се върне и да ги инсталира. Ти само го дръж под око и ми казвай къде е и какво прави.

— Готово.

— Сигурен ли си, че точно това е правилният начин? — попита Сандор.

— Повече от сигурен…

 

 

Когато доставиха оръдието, Корго купуваше нужните му неща. Докато го инсталираха, той ги натовари на леката лодка и потегли. Докато пробваха оръдието, като използваха за мишена един пън, който леля Фей отдавна искаше да разкара, той се издигна във въздуха и се насочи към пустинята.

Докато прекосяваше пустинята, Бенедик наблюдаваше през очите му нижещите се дюни, остри шубраци и стрелкащите се насам-натам зайкофери.

Освен това следеше и контролното табло.

Когато Риса потегли, Мала се разхождаше с Дилк около „Уолъби“ и се чудеше дали наистина са приключили с убийствата. Не беше сигурна дали Корго й харесваше също толкова, колкото старият отмъстител. Чудеше се дали тази промяна е трайна. Надяваше се да не е така…

Риса поддържаше радиовръзка с Бенедик.

Сандор пиеше ксмили и се усмихваше.

След известно време Корго се приземи.

Риса летеше над пясъците от противоположната посока.

Започнаха да разтоварват лодката.

Риса ускори.

— Вече съм близо. На пет минути път — предаде той по радиото.

— Значи да се изключвам? — попита Бенедик.

— Още не — дойде отговорът.

— Извинявай, ама нали помниш какво ти казах. Няма да присъствам на смъртта му.

— Добре, оттук го поемам аз — съгласи се Риса.

И ето как, когато той най-после стигна до набелязаната цел, видя край „Уолъби“ мъж, куче и едно грозно разумно четирикрако.

Първият му изстрел порази кораба. Мъжът се строполи.

Четириногото побягна и той го изгори. Кучето се стрелна през люка в кораба. Риса сниши флаера за нов удар.

От другата страна на кораба, над която работеше, изтича друг мъж.

Той вдигна ръка и блесна светлина.

Смъртоносният пръстен на Корго бе изстрелял единствения си лазерен заряд.

Лъчът прекоси разстоянието помежду им, проникна през обшивката на флаера, прониза лявата ръка на Риса над лакътя и проби покрива.

Риса изкрещя и заблъска по копчетата, а Корго се хвърли в „Уолъби“.

Риса пак натисна спусъка — и отново, и отново, и отново; кръжеше над „Уолъби“, докато корабът се превърна в тлееща развалина сред море от разтопен пясък.

Той продължаваше да сипе огън над развалината. Най-после се свърза с Бенедик Бенедикт и му зададе един-единствен въпрос.

— Нищо — дойде отговорът.

После Риса обърна флаера и пое обратно. Превключи на автопилот и отвори пакета за първа помощ.

— … и тогава той се втурна да задейства оръдията на „Уолъби“, обаче аз ударих пръв — разказваше Риса.

— Не — възрази Бенедик.

— Какво значи твойто „не“? Че нали аз бях там?

— И аз. Трябваше да усетя какво му е.

— И?

— Той влезе заради кученцето, Дилк. Прегърна го и каза: „Съжалявам.“

— Както и да е. Сега е мъртъв, а мисията ни е приключена. Край — обади се Сандор.

— Да.

— Да.

— Тогава да пием за добре свършената работа, преди да се разделим завинаги.

— Да.

— Да.

Така и направиха.

Макар от „Уолъби“ и от капитана му да не бе останало много, ИЦР със сигурност идентифицира изкуственото сърце, което, когато го намериха, все още биеше на пресекулки сред горящите отломки.

Корго беше мъртъв и това беше краят.

Той трябваше да знае с кого си има работа и да се обърне към съответните власти. Как да победиш човек, който може да проникне с шперц в ума ти, човек, затрил четирийсет и осем души и седемнайсет зловредни форми на живот, и човек, който познава и най-забутаната уличка в Галактиката?

Не му трябваше да се захваща със Сандор Сандор, Бенедик Бенедикт и с Линкс Риса. Трябваше, трябваше да се сети.

Защото истинските им имена, разбира се, са Тисифона, Алекто и Мегера. Фуриите. Изникнали от Хаоса, те носят отмъщение; носят неприятности и беди за онези, които излизат извън закона и напускат правия път, които се борят със светлината и насилват живота, които си присвояват силата на Пламъка и я размахват като жезъл светкавица в двете си твърде смъртни ръце.

Сърцето на гробищата

Танцуваха:

— на Купона на века, на Купона на хилядолетието, на Купона на Купоните;

— освен според календара — и наистина;

— и той искаше да я смаже, да я разкъса на парчета… Мур всъщност изобщо не виждаше павилиона, където танцуваха, нито пък гледаше към стотиците безлики сенки, които се плъзгаха около тях. Не обръщаше особено внимание на плаващите кълба от цветна светлина, които се носеха над тях и зад тях.

Възприемаше това, без обаче да усети и лъх от пустота от онази вечнозелена реликва от минали Коледи, която се въртеше на яркия си пиедестал насред стаята и сипеше огнеустойчиви иглици и традиции днес, шест дни след събитието.

Всичко беше отвлечено и свободно, носеше се и отминаваше…

Само след секунди щеше да настъпи Двехилядната.

Леота (родена Лилит) се облягаше на лъка на ръката му като трепкаща стрела и на него му се искаше да я прекърши или да я пусне да лети (незнайно къде), да я пречупи и осакати, да накара онова самадхи, късогледство, или каквото беше там, да изчезне от зеленикавите й очи. И всеки път горе-долу в такъв момент тя се навеждаше към него и прошепваше нещичко в ухото му — нещичко на френски, езика, който той още не говореше. Тя обаче следваше непохватните му стъпки така съвършено, затова не беше чудно, като му се струваше, че му чете мислите чрез чиста кинестезия.

Още по-лошо ставаше, когато и дъхът й парнеше врата му с влажния си полъх, който се плъзваше надолу под сакото му като зараза. Тогава той смънкваше „c’est vrai“^[3], „да му се не види“ или и двете и се опитваше да смаже девствената й белота (покрита с черни паяжини) и тя отново се превръщаше в стрела. Но танцуваха заедно — за него това беше решително подобрение от миналата година, а за нея — от вчера.

Двехилядната година почти беше настъпила. Сега…

Музиката се разцепи на две и пак се срасна. Глобусите изригнаха дневна светлина. Той си спомни, че със старо познанство не бива да си играеш.

Едва се сдържа да не се изкикоти, но след миг светлините блеснаха и той изведнъж се оказа зает.

Един глас изговори в ухото му — във всички уши:

— Настъпи Двехилядната. Честита Нова година!

И той я смачка.

На никого не му пукаше за „Таймс скуеър“. Тълпите на „Таймс“ гледаха Купона на набързо издигнат екран с размерите на футболно игрище. Точно в този миг кибиците се забавляваха с негатива на едрите планове на двойките по дансинга. Може би точно в този миг, реши Мур, самите те представляват потресаващо смешна гледка, сервирана преди онова изобилно традиционно презокеанско блюдо. Много беше вероятно, като се има предвид коя е партньорката му.

Но не му пукаше дали му се смеят. Вече беше стигнал твърде далече, за да му пука.

— Обичам те — прошепна той безмълвно. (Използваше мисловни сигнали, за да предизвика отговор, и това по някакъв начин го правеше малко по-щастлив.) После светлините примигнаха като светулки; той пак си спомни за старото познанство. Виелица от стотици разбити дъги се разсипа над двойките; бавно топящи се спирали от конфети се рееха в светлините и се разтваряха във въздуха, докато се стелеха над танцуващите; рошави изображения на китайски хвърчила във формата на дракони плуваха над тях и се хилеха сред бурята.

Отново затанцуваха и той й зададе същия въпрос, който й беше задал и миналата година:

— Не можем ли да се скрием някъде сами — само за малко?

Тя едва потисна прозявката си.

— Не. Вече ми писна. След половин час си тръгвам.

Ако гласовете могат да са плътни и гърлени, то нейният преливаше от гърлото й. Гърлото й беше златно — с добър слънчев тен.

— Тогава да си поприказваме в някоя от малките трапезарии.

Първобитният Мур, прекарал по-голямата част от живота си, задрямал нейде в мозъка на цивилизования Мур, се надигна леко и изръмжа.

Цивилизованият Мур му сложи намордник — не искаше онзи да развали всичко.

— Кога ще те видя пак? — попита навъсено.

— Може би в Деня на свети Базил — прошепна тя. — Тогава е Liberté, Egalité, Fraternité Fête Nue^[4].

— Къде?

— Под купола на Новия Версай в девет. Ако искаш покана, ще се погрижа да я получиш.

— Искам!

(„Тя те накара да й се молиш!“ — изръмжа първобитният Мур.)

— Много добре, ще я получиш през май.

— Сега няма ли да ми отделиш един-два дена?

Поклати глава — синьо-русата й грива изгори лицето му.

— Времето ми е твърде скъпо — прошепна тя с пародиен патос. — А и дните на Купоните край нямат. Искаш да отрежа години от живота си и да ти ги поднеса.

— Точно така.

— Много искаш… — усмихна се тя.

Пожела на момента да я наругае и да се махне, но още повече искаше да остане с нея. Беше на двайсет и седем години — възраст, която, първо, не одобряваше, — и бе прекарал цялата 1999 година в копнеж по нея.

Преди две години бе решил да се влюби и да се ожени, защото вече можеше най-сетне да си го позволи, без да променя начина си на живот. Липсваше му жена, която да съчетава качествата на Афродита и на дигитален компютър, и бе прекарал цяла година в сафари по дирята на онази, писана му от звездите.

Поканата за орбиталното новогодишното тържество на „Бледсоус“, което бе погнало старата година около света, бе я гонило по международната линия за запознанства и я бе прогонило от цялата земя там, където отиват старите години (където и да беше това място), му бе струвала месечната заплата, но там за първи път съзря Леота Матилда Мейсън, красавицата на Спящите. Съвсем забрави за дигиталните компютри и начаса и на място реши да се влюби в нея. В много отношения беше старомоден.

Бе говорил с нея точно деветдесет и седем секунди, първите двайсет от които бяха като арктически лед. Ала осъзна, че тя съществува, за да бъде обожавана, и настоя да я обожава. Най-накрая тя се съгласи да я видят да танцува с него на Купона на хилядолетието в Стокхолм.

Бе прекарал цяла година в предчувствие как ще я съблазни да се върне към един по-разумен и по-човешки начин на живот. А сега в най-прекрасния град на света тя току-що му бе съобщила, че й било писнало и ще се оттегли до деня на свети Базил. И точно тогава първобитният Мур разбра онова, което цивилизованият Мур трябваше да е разбрал от самото начало: следващия път, когато я видеше, тя щеше да се е състарила приблизително с два дена, а той щеше да е на двайсет и девет. За Каймака на обществото времето спира, а цената на смъртното съществуване е възрастта. Парите можеха дай купят най-желаната от всички нарцистични прищевки: ледения бункер.

Затова шансът му да поговори с нея беше по-малък от този на стокхолмска снежинка да падне в Конго — нямаше да си кажат нищо повече от няколко несвързани изречения, да не говорим пък да я убеди да напусне Клуба на фризерите. (Пък и точно в този миг Сетмановият лауреат Уейн Унгер се приближаваше към него с физиономия на професионален играч на голф, готвещ се да даде пореден урок.)

— Здравей, Леота. Извинете, господин Ъ-ъ…

Първобитният Мур се озъби и го перна с бухалката; цивилизованият пусна една от най-недостижимите жени в света да отиде при един от боговете на Каймака.

Тя се усмихваше. Той се усмихваше. А след миг изчезнаха.

Чак когато стигна до другия край на света, в Сан Франциско, и седна в бара на стратокрайцера в лето Божие 2000-но, — което ще рече: две-нула-нула-нула — Мур усети, че Времето се е объркало.

 

 

Чак след два дена реши какво ще направи. Запита се (от раковиновидния балкон на апартамента си в Стоте кули на комплекса „Хилтън — Фриско“):

— За това момиче ли искам да се оженя?

И си отговори (като местеше поглед от едва видимия под краката му трафик към Залива и обратно):

— Да.

— Защо? — поиска да знае той.

— Защото е красива — отговори си — и бъдещето ще е прекрасно. Искам тя да бъде моята красива съпруга в прекрасното бъдеще.

И реши да стане част от Каймака.

Съзнаваше, че онова, което смята да направи, никак няма да е лесно. Първо, трябваха му пари, много пари — цели зелени хектари с ликовете на президентите, пръснати както трябва и където трябва. Следващото изискване беше да се отличи и да го признаят. За нещастие светът беше пълен с електроинженери, които бутаха двайсетчасовите си седмици и се бъзикаха с дребни проектчета: кадърни, способни, дори вдъхновени и все пак дълбоко неизвестни и непознати. И той разбра, че ще му бъде трудно.

Потъна в изследователска работа, като прояви уникална воля: прекарваше по четирийсет — шейсет — осемдесет часа на седмица в четене, проектиране, изучаване на разни дисциплини, които не бе и подозирал, че някога ще са му нужни, чрез задочни курсове. Отказа се от всякаква почивка.

През май, когато получи поканата, се втренчи в гравирания (а не факскопиран) пергамент (а не набързо надраскан лист) със замъглени очи. Вече имаше девет признати патента и очакваше да му признаят още три. Един беше продал, а в момента водеше преговори с мините „Аква“ за водопречиствателен процес, с който знаеше, че ще се справи. Щеше да спечели и пари, реши той, стига да издържи на темпото.

Можеше даже да стане известен. Това сега зависеше най-вече от пречиствателния процес и от онова, което щеше да направи с парите. Леота (родена Лорелай) се промъкваше зад страниците, които бе изпълнил с формули; със скиците си рисуваше кубистичния й, излязъл сякаш изпод четката на Брак образ; тя гореше, докато той спеше, той гореше, докато спеше тя.

През юни реши, че му е нужна почивка.

— Зам. шеф на отдел Мур — каза на лицето в огледалото (похвалното му старание му бе спечелило повишение в отдел „Пломби и ключалки“ на корпорация „Апаратура под налягане“), — вие имате нужда от по-добри познания по френски и танци.

Ръцете на роботизираната тоалетка се заеха с русолявата му четина и я пригладиха зад ушите. Морните очи в огледалото дадоха синьото си съгласие — уморили се бяха да се взират в абстракции.

Ала интензивността на почивката му по свой начин беше също толкова уморителна, колкото и работата му. Мускулният му тонус наистина се подобри, докато скачаше сред безтегловността на Трамплинната зала в Младежката християнска асоциация на Сателит 3; танцовите му стъпки изглеждаха по-грациозни, след като бе въртял по паркета стотина робота и десетина дузини жени; захвана се с ускорения лекарствен курс по френски на Берлиц (като пропусна сериите за допълнително ускоряване чрез електроцеребрална стимулация заради слуховете, че по-късно, през лятото, това може да избие в забавени рефлекси) и усети, че започва да звучи по-добре — беше наел самоучител по фонетика и пъхаше във възглавницата си (надяваше се, че и в главата си) пиеси от времето на Реставрацията, когато и да легнеше да спи (общо взето, проспиваше всеки трети ден). И така, с приближаването на Fête все повече започваше да се чувства като ренесансов кавалер (макар и много уморен).

Първобитният Мур се втренчи в цивилизования в огледалото и се зачуди колко ли ще трае това чувство.

Два дена преди да замине за Версай, вече бе добил равномерен тен и бе решил, че този път ще остане с Леота.

— Обичам те! (По дяволите, не!)

— Ще се откажеш ли от ледения бункер? (Хм-хм…)

— Ако аз вляза сред Каймака, ти ще бъдеш ли с мене? (Това май беше най-добрият начин да й го каже.)

 

 

Следователно третата им среща щеше да има по-друг характер. Вече никакви забежки към прозаичната пустош. Ловецът се готвеше да навлезе сред шубраците.

— Напред! — ухили се Мур в огледалото. — И все напред!

Тя беше облечена в бледосин корсаж с гарнитура от орхидеи. Подвижният купол на двореца се въртеше ли, въртеше и възпяваше зодиака, а подовете сияеха като огньове на вещици. Мур имаше неловкото усещане, че проклетите цветя си растат точно над лявата й гърда като екзотичен паразит; отхвърляше вмешателството им с тесногръдото чувство за собственост, което (знаеше) никак не е ренесансово. И въпреки това…

— Добър вечер. Как растат цветята ти?

— Едва-едва и съвсем наопаки — реши тя, докато отпиваше нещо зелено през дълга сламка. — Но са се вкопчили здраво в живота.

— Разбирам страстта им — отбеляза той и хвана ръката й. Тя не се отдръпна. — Кажи ми, Ево на микропроспорите, накъде си се запътила?

По лицето й премина сянка на интерес и се спря в очите й.

— Френският ти е по-добър, Адам… Кадмон…? — отбеляза тя. — Тръгнала съм напред. А ти накъде си?

— И аз нататък.

— Съмнявам се — за жалост.

— Съмнявай се в каквото си искаш, но ние с тебе вече сме паралелни потоци.

— Да не би така да се надува някой инженер лауреат?

— Чакай само да ти проектирам леден бункер! — закани се той.

Очите й го пронизаха с рентгенови лъчи и загряха костите му.

— Знаех си, че нещо си си наумил. Ако говориш сериозно…

— Ние, нищите духом, трябва да се поддържаме тук, в Малккут. Сериозно говоря — той се прокашля и продължи с очи: — Ще останем ли заедно, все едно че танцуваме? Виждам Унгер; и той ни видя, а аз те искам.

— Добре.

Тя остави чашата си на един реещ се поднос и го последва към дансинга под въртящия се зодиак; оставиха Сетмановия лауреат Унгер пред лабиринта от плът. Мур се разсмя — предсказанието му беше излязло вярно.

— На такъв антимаскарад е по-трудно да кажеш кой кой е.

Тя се усмихна.

— Знаеш ли, сега танцуваш по-различно от снощи.

— Знам. Виж, как да се сдобия с частен айсберг и с ключ към Schlarafenland^[5]? Реших, че може и да се окаже забавно. Наясно съм, че не зависи от генеалогия, нито дори от пари, ако става дума, въпреки че и двете сякаш помагат. Изчел съм всичко по този въпрос, но някой и друг практически съвет би ми бил от полза.

Ръката й в неговата трепна едва-едва.

— Чувал ли си за доайената?

— Предимно от слухове — отговори той. — Знам, че е някаква дъртофелница, дето са я замразили, за да уплашат Звяра, когато настъпи Армагедон.

Леота не се усмихна. Вместо това пак се превърна в стрела.

— Донякъде — отвърна студено. — Тя наистина не пуска в Каймака хора зверове.

Цивилизованият Мур си прехапа езика.

— Макар мнозина да не я харесват — продължи тя и съвсем лекичко се оживи, — аз винаги съм я смятала за много рядък екземпляр. Бих искала да я поканя у дома, ако имах дом, и да си я сложа на камината, ако имах камина.

— Чувал съм, че я държат във Викторианската стая на галериите НАМ — обади се Мур.

— Тя наистина е родена по времето на Вики — и наистина била прехвърлила осемдесетте, когато разработили ледените бункери, но съвсем отговорно бих могла да твърдя, че нещата свършват дотук.

— И на тия години е решила да гуляе из Времето?

— Точно така — отговори Леота. — Доколкото тя желае да бъде безсмъртният арбитър на трансобществото.

Въртяха се в такт с музиката. Леота отново се беше отпуснала.

— На сто и десет години тя вече е на път да стане архетип — отбеляза Мур. — Това ли е една от причините, поради които е толкова трудно да стигнеш до интервю?

— Една от причините… — потвърди тя. — Ако например сега подадеш молба да се включиш в Каймака на Купоните, пак ще трябва да чакаш чак до следващото лято за интервю — ако изобщо стигнеш дотам.

— Колко души наброява списъкът на кандидатите?

Тя затвори очи.

— Не знам. Хиляди, бих казала. Тя, разбира се, приема едва няколко десетки. Другите ги шкартирват, окастрят, проучват — и изобщо директорите ги дисквалифицират по най-разнообразни начини. Най-накрая, естествено, тя има последната дума за това, кой ще е вътре.

Изведнъж залата позеленя, стана прозрачна — музиката, светлините, ултразвуците и деликатните упойващи аромати, витаещи из въздуха, леко се промениха — и се превърна в тъмно и хладно място на морското дъно, опияняващо и носталгично като мислите на русалка, съзерцаваща руините на Атлантида. Елегичният гений на мястото ги сближи чрез някаква нежна гравитация и когато той продължи, Леота се оказа хладна и лепкава.

— Всъщност каква е нейната власт? Гледах записите; знам, че е крупен акционер — е, и какво? Защо директорите не могат да й се наложат? Ако си платя…

— Не биха могли — отвърна тя. — Парите й не значат нищо. Тя е институция. Притежава онази чувствителност, която прави от Каймака Каймак — продължи жената. — Имитаторите винаги ще се провалят, защото им липсва нейният разум. Те биха взели всяко тяло на грубиянин, който си плаща. И точно това е причината Хората, Които Важат — тя отчетливо произнесе главните букви, — нито да се включват, нито да спонсорират друго освен Каймака. Изключителността ще изчезне от Земята, ако Каймакът занижи изискванията си.

— Парите са си пари — отбеляза Мур. — Ако и другите плащаха толкова за купоните си…

— … то хората, които приемат парите им, ще престанат да важат. Каймакът ще ги бойкотира. Ще изгубят своя устрем и ще ги смятат за търгаши.

— Звучи ми доста зловещо — като по Мьобиус.

— Това е кастова система с проверки и баланс. Всъщност никой не иска тя да се пропука.

— Дори и онези, които отпадат?

— Глупавичкият ми! Те ще са последните, които ще го искат! Нищо не може да ги спре да си купят сами леден бункер, ако могат да си го позволят, и да изчакат още пет години, за да опитат пак. Докато чакат, ако инвестират както трябва, при всички случаи ще забогатеят още повече. Някои чакат вече от десетилетия и още ще си чакат. Някои след години на постоянство успяват. Така играта става по-интересна и ако спечелиш, удовлетворението е по-голямо. В свят, в който не съществуват физически трудности, цари брутално социално равенство и разумно икономическо равенство, изключителността на една фриволност се превръща в най-търсената от всички особености.

— „Стоки“ — поправи я той.

— Не — възрази тя. — Не става дума за покупко-продажба. Опитай се да си го купиш, ако можеш да предложиш само и единствено пари.

Това отново върна мислите му към по-непосредствените му планове.

— Каква е цената, ако отговаряш на всички други изисквания?

— Правилото е, че е доста различна, за да позволи на човек, който иначе се е класирал във всички останали отношения, да плати дължимото. Той гарантира собствеността си — в бункер или на Купони — до времето, докато изплати задълженията си. Така че дори състоянието му да е скромно, пак може да бъде сериозен кандидат. И така трябва да е, ако искаме да запазим демократичните си идеали.

Тя извърна глава, после пак го погледна.

— Обикновено му уреждат стъпаловиден процент на връщане на инвестициите. Всъщност при ликвидация на имуществото ти присъства съветник от Каймака, който ти препоръчва най-добрите конверсии.

— Значи Каймакът трябва да го уреди?

— Certainement^[6]. Това е бизнес и Купоните не излизат евтино. Но тогава ти сам си част от Каймака — притежаването на акции е едно от изискванията за членство, — а ние сме ограничена корпорация и изплащаме високи дивиденти. Основният ти капитал ще нараства. Ако те приемат, включиш се и напуснеш дори след един обективен месец, всъщност ще са изминали вече някъде около двайсет години. Ще си остарял само с един месец и ще си много по-богат, когато напуснеш — а може би и малко помъдрял.

— Как да се включа в списъка на кандидатите?

Знаеше, но се и надяваше.

— Можем да се обадим още тази вечер и оттук. В офиса винаги има някой. След седмица — седмица и нещо ще те посетят. След предварителното проучване.

— Проучване ли?

— Нищо обезпокоително. Да не би случайно да имаш криминално досие, лош кредитен рейтинг, или си диспансеризиран луд?

Мур поклати глава.

— Не, не и не.

— Значи ще се класираш.

— Но имам ли всъщност някакъв шанс да вляза при такава конкуренция?

Сякаш една-единствена капчица дъжд капна на гърдите му.

— Да — тя прилепи буза към извивката на шията му и се загледа през рамото му, така че да не може да види израза на лицето й. — Ако някой член те спонсорира, ще се добереш чак до леговището на Мери Мод Мълън. Но това последното препятствие трябва сам да го прескочиш.

— Значи ще вляза.

— Интервюто може да продължи само няколко секунди; тя действа бързо — решава почти на мига и никога не греши.

— Значи ще вляза — повтори той въодушевено.

Зодиакът трепна над тях.

 

 

Мур намери Дарил Уилсън в някакъв бар в Поконос. Актьорът беше западнал; това не беше човекът, когото Мур си спомняше от спечелилия много награди каубойски тривизионен сериал. Онзи мъж беше прериен викинг с рунтави вежди и чорлава брада. За четири години по лицето му сякаш бе минала лавина, оставила пробойни и бразди по скъпите бръчки на челото му и изсветлила с един нюанс космите по лицето му. Уилсън бе оставил всичко така и бе изгорил търбуха си с огнената вода, която седмица след седмица бе отказвал на червенокожите. Според слуховете и вторият му черен дроб вече сдаваше багажа.

Мур седна до него и пъхна картата си в процепа. Набра кода на мартини и зачака. Разбра, че мъжът не забелязва присъствието му, и се обади:

— Вие сте Дарил Уилсън, а аз съм Алвин Мур. Искам да ви питам нещо.

Погледът на точния стрелец си остана разфокусиран.

— Новинар ли си?

— Не, отдавнашен твой фен — излъга той.

— Питай тогава — изрече все още познатият глас. — Стига да е нещо тайно.

— Мери Мод Мълън, богинята кучка на Каймака… Що за човек е тя?

Погледът най-сетне се фокусира.

— Ще се явяваш на тази сесия за обожествяване, а?

— Точно така.

— А ти как мислиш?

Мур изчака, но не последва нищо друго, и най-накрая отговори с въпрос:

— За какво?

— За всичко. Ти кажи.

Мур си взе питието. Реши да се включи в играта, ако това щеше да направи човека по-податлив.

— Мисля, че обичам мартини — отбеляза той. — А сега…

— Защо?

Мур се навъси. Може би Уилсън бе стигнал твърде далеч, за да му е от помощ. Но все пак още един опит…

— Защото отпуска и ободрява едновременно, а аз определено имам нужда от това, след като съм бил толкова път.

— Защо искаш да бъдеш хем отпуснат, хем ободрен?

— Защото ми харесва повече от това, да съм напрегнат и вял.

— Защо?

— За какво, по дяволите, са всичките тия дрънканици?

— Губиш. Върви си вкъщи.

Мур се изправи.

— Да речем, че изляза, пак се върна и започнем отначало? Става ли?

— Сядай. Моите колела се въртят бавно, ама все пак се въртят — рече Уилсън. — Говорим за едно и също. Искаш да знаеш какво представлява Мери Мод? Точно това представлява — говори само с въпросителни изречения. И то безсмислени. Мнението е болест, срещу която никой не е имунизиран, и толкова лесно се променя при един и същи човек. За две минути тя буквално ще те разфасова и отговорите ти ще зависят само от биохимията и от времето. Както и нейното решение. Нищо не мога да ти кажа. Тя е капризът в чистия му вид. Тя е животът. И е грозна.

— Това ли е всичко?

— Отхвърля тези, които не стават. Това ти стига. Върви си.

Мур допи мартинито и си тръгна.

 

 

Същата зима Мур натрупа състояние. Е, скромно наистина.

Напусна работата си и постъпи в Изследователската лаборатория на мините „Аква“ в клона им в Оаху. Това добави десет минути към приемното му време, но титлата „директор развитие“ звучеше по-добре от „заместник-началник на отдел“, а той беше петимен за нещо ново. Не забави ритъма на форсираната си програма за утвърждаване в обществото и един от резултатите й беше съдебен процес през януари.

В Каймака, така го бяха посъветвали, предпочитат разведените кандидати мъже пред заклетите ергени. По тази причина той се бе консултирал с една много реномирана брачна агенция и сключи тримесечен (с възможност за подновяване) договор с един партньор (с възможност за прекратяване по желание) — с Диан Деметриос, безработна манекенка от гръко-ливански произход.

Един от проблемите да си манекенка, реши той по-късно, беше, че имаше прекалено много работна сила в лицето на усъвършенствани по хирургичен път идеални жени, затова беше трудно да си опазиш работното място. Новопридобитият му статут беше достатъчна причина Диан да подаде иск за нарушение на дадено обещание на базата на съществуваща устна договореност, че договорът ще бъде подновен.

Службата за обществени договори „Бърджис“, разбира се, изпрати дежурния раболепен помирител, освен това платиха и съдебните разноски и разходите по лечението на счупения нос на Мур. (Диан го беше праснала с „Основи на представянето на дрехата“ — тежка илюстрована тухла, която разнасяше в пластмасово куфарче, — докато той си спеше край басейна им. С куфарчето, тухлата и всичко останало.)

Така че през март Мур вече се чувстваше достатъчно готов, достатъчно умен и в състояние да се изправи лице в лице с последния жител на XIX век.

През май обаче започна да усеща, че се е престарал. Изкушаваше се да си вземе едномесечна отпуска по психиатрични причини, но си спомни въпроса на Леота за диспансеризирания луд. Така че се отказа от идеята и се замисли за Леота. Светът спря, а мислите му се въртяха ли, въртяха. С чувство за вина осъзна, че от месеци не се е сещал за нея. Беше твърде зает с автодидактиката си, с новата си работа и с Диан Деметриос, за да мисли за кралицата на Каймака, за своята любима.

Изкикоти се.

„Суета — реши той. — Искам я, защото всеки я иска…“ Не, и това не беше съвсем вярно… Той искаше… какво? Замисли се за мотивите и желанията си. И осъзна, че целите му са се променили; действието беше станало действащо лице. Онова, което наистина искаше най-много и най-вече, нечисто и непросто, беше да влезе в Каймака — в този порещ вековете стратокрайцер, клас луксозен, който се носи през утре, през следващото утре и през всички идващи дни — и да преминава през времето като старинните богове, които са се появявали на обредите на равноденствието, спели са между тях и са се събуждали за всеки нов сезон, докато по-голямата част от човечеството някак си избутва сивото си ежедневие в дните между две събуждания. Да бъдеш част от Леота, означаваше да си част от Каймака и точно това искаше той сега. Разбира се, беше суета. Беше любов.

Разсмя се на глас. Автосърфът му режеше синята леща на Тихия океан като диамант с човешки екипаж, а студените остри отломки хвърчаха от повърхността право в лицето му.

 

 

Да възкръснеш от абсолютната нула като Лазар отначало не е нито болезнено, нито притеснително. Не усещаш нищо, докато не достигнеш температурата на що-годе топъл труп. Тогава обаче в потеклите отново реки на тялото се влива инжекция нирвана.

Едва тогава съзнанието започва да се завръща, помисли си госпожа Мълън, да се завръща с достатъчна сила, така че напълно да осъзнаеш станалото: да осъзнаеш, че виното е оцеляло още един сезон в паянтовата си бъчва и е отлежало още повече; едва тогава неизказан страх изпълва баналните очертания на мебелите в спалнята. Но само за миг.

Това е преди всичко суеверие, умствен шок при възможността някой да е бърникал в живота ти, в собствения ти живот. След микросекунда остава само смътният спомен за лош сън.

Тя потръпна, сякаш студът все още беше заключен в костите й, и отхвърли спомена за отминалия кошмар.

После насочи вниманието си към човека в бяло, застанал до лакътя й.

— Кой ден сме днес?

Той беше шепа прах сред Ветровете на Времето…

— Осми август две хиляди и втора — отговори шепата прах. — Как се чувствате?

— Отлично, благодаря — реши тя. — Току-що се докоснах до нов век — значи ми стават три, — така че защо да не се чувствам отлично? Имам намерението да посетя още много векове.

— Убеден съм, че ще е така, мадам.

Малките й набръчкани ръчички оправиха покривката на леглото. Тя вдигна глава.

— Кажете ми какво ново по света?

Докторът извърна глава — изведнъж в очите й беше избухнал ацетиленов пламък.

— Най-накрая стъпихме на Нептун и на Плутон — заразказва той. — Изобщо не стават за живеене. Излиза, че човекът е сам в Слънчевата система. Проектът „Езеро Сахара“ среща все по-големи трудности, но работата по него може да започне идната пролет, след като проблемът с глупавите френски претенции е на път да се уреди…

Очите й разпръснаха праха му по стъклени равнини.

— Преди три седмици в бизнеса с бункерите се намеси нов конкурент, „Весело бъдеще“ — той се опита да се усмихне. — Но се срещнахме с врага и те вече са наши — Каймакът ги купи преди осем месеца. Между другото, обитателите на нашите бункери вече са много по-изтън…

— Повтарям — прекъсна го тя. — Какво ново по света, докторе?

Той поклати глава и отбягна погледа и.

— Вече можем да удължаваме ремисиите — най-сетне й съобщи той. — Много по-дълго време от онова, което постигахме със старите методи.

— По-добро забавящо действие ли?

— Да.

— Но не лекарство?

Той поклати глава.

— В моя случай — съобщи му тя — забавянето вече е ненормално дълго. Старите пенкилери вече са се износили съвсем. Новите колко издържат?

— Още не знам. Вие имате много необикновена разновидност на множествена склероза, а нещата се усложняват и от други фактори.

— Близо ли сме вече до лекарството, как ви се струва?

— Вероятно ще отнеме още двайсетина години. А можем да го имаме и утре.

— Разбирам — светлината помръкна. — Можете да си вървите, млади човече. Като излизате, включете записа с моите съвети.

Той се радваше, че оттук нататък машината поема нещата.

 

 

Диан Деметриос се обади в библиотеката и помоли за каталога на Каймака. Запрелиства страниците на екрана, намери нужната и спря.

Втренчи се в екрана, сякаш беше огледало. Най-различни изражения се сменяха на лицето й.

— Не си по-хубава от мене — реши след време тя. — Даже аз съм по-хубавата. Можеш да си пооправиш носа, а пък веждите ти… Ако не бяха лицеви фундаменталисти — продължи да говори тя на снимката, — ако нямаше дискриминация по отношение на пластичната хирургия, госпожичке, сега ти щеше да си тук, а аз — там.

Кучка!

 

 

От пречиствателя на Мур изскочи милионният барел пречистена морска вода — прясна, леденостудена. Плисна в камерата и потече по тръбите — чиста, годна за употреба и съвсем несъзнаваща тези свои добродетели. От другия край се вля нова струя солен Тих океан.

Отпадъците ги използваха за псевдокерамика.

Човекът, проектирал пречиствателя с двоен режим, беше богат.

Температурата в Оаху беше осемдесет и два градуса.

Плисна милион и първият барел…

 

 

Оставиха Алвин Мур, заобиколен от порцеланови кученца.

Рафтове покриваха две от стените от пода до тавана. Рафтовете бяха отрупани със сини, зелени, розови, керемидени (да не споменаваме охрата, кармина, бледоморавото и шафрана) кученца (макар че някои от тях бяха само груби отливки) с размери, които варираха от „хлебарка гигант“ до „шопар пигмей“. Отсреща дървена камина — същински Хадес — ревеше метафизични предизвикателства към горещия юли на Бермудите.

На камината бяха наредени още кученца.

До миниатюрния ад имаше писалище, а зад него седеше Мери Мод Мълън, увита в одеяло на зелени и черни карета. Тя разгледа досието на Мур, което лежеше отворено под попивателната.

Мур стоеше до стола, на който не му бяха предложили да седне, и се преструваше, че разглежда кученцата и купищата джорджиански борини, от които стаята чак преливаше.

Макар и да не изпитваше прекалена любов към живите кучета, Мур не им мислеше злото. Но щом за миг затвори очи, го обзе клаустрофобия.

Това тук не бяха кучета. А извънземни, вперили немигащ взор през решетките на клетката към последния землянин. Мур си обеща да не казва нищо благосклонно за шарената като дъга глутница (която може би ставаше за лов на изумрудени елени колкото чихуахуа); реши, че тя може да е родена само от мисловните криволици на мономаниак или на някой, който притежава крайно немощно въображение и им няма никакво уважение на кучетата.

След като провери общите данни, изброени в молбата му, госпожа Мълън го погледна в очите.

— Харесват ли ви моите кученца? — попита тя.

Седеше там — сбръчкана жена с изпито лице и огнена коса, нос като копче и невинна физиономия, — а въпросът още трептеше на тънките й устни.

Мур бързо прехвърли последните си мисли и реши да не изневерява на себе си по отношение на порцелановите кученца и да отговори обективно.

— Много са шарени — отбеляза той.

Усети, че е казал не каквото трябва, още щом го каза. Въпросът му дойде твърде рязък. Беше влязъл в кабинета, готов да лъже за какво ли не, но чак пък за порцеланови кученца… Така че се усмихна.

— Толкова са много, че направо са ужасни. Но, разбира се, те не лаят и не хапят, не им пада козината и други работи не правят…

Тя му се усмихна в отговор.

— Миличките ми мънички шаренки кучки и кучи синове — рече тя. — Нищичко не правят. Един вид символи. Точно затова ги събирам. Седнете — посочи му тя — и се преструвайте, че ви е удобно.

— Благодаря.

— Тук пише, че съвсем скоро сте се издигнали от щастливите редици на анонимността и сте постигнали някакво езотерично признание в научния свят. Защо сега искате да се откажете от това?

— Исках пари и престиж — дадоха ми да разбера, че и двете помагат при кандидатстване за Каймака.

— Аха! Значи са били по-скоро средство, отколкото цел?

— Точно така.

— Тогава ми кажете защо искате да влезете в Каймака.

Беше си написал отговора още преди месеци. Беше го опекъл в мозъка си, така че да може да го изговори с естествен тон. Думите започнаха да се оформят в гърлото му, но той ги остави да умрат там. Беше ги измислил така, че по негова преценка най-много да се харесат на една почитателка на Тенисън. Сега обаче не беше чак дотам сигурен.

И все пак… заряза колебанието и си избра неутралната позиция — за това как искал да следва знанието като метеор.

— През следващите няколко десетилетия ще настъпят много промени. Бих искал да ги видя през погледа на младеж.

— Като член на Каймака вас повече ще ви гледат, отколкото вие ще гледате — каза тя и си отбеляза нещо в досието му. — И мисля, ако ви приемем, че трябва да ви боядисаме косата.

— Как пък не, по дяволите!… Извинете, изпуснах се.

— Добре, добре — тя пак си отбеляза нещо. — Не можем да си позволим да приемаме хора с твърде много задръжки… нито пък с твърде малко задръжки, ако става дума. Реакцията ви беше доста старомодна. Защо толкова силно искате да видите бъдещето?

Стана му нервно. Сякаш тя знаеше, че я лъже.

— Най-обикновено човешко любопитство — отговори немощно той. — И донякъде професионален интерес. Като инженер…

— Ние не провеждаме семинари — прекъсна го тя. — Няма да губите много време навън извън присъствието на Купони, ако искате да останете в Каймака много-много дълго. След двайсет години — не, след десет — по отношение на инженерните науки вие ще сте отново в забавачката. За вас всичко ще е като китайски йероглифи. Вие нали не четете йероглифи?

Той поклати глава.

— Добре, добре — продължи тя. — Несполучливо сравнение. Да, ще е като йероглифи и не че ще е необходимо да работите, но трябва да знаете, че ако напуснете Каймака, ще сте прост неопитен чертожник. А ако наистина имате желание да работите, ще трябва сам да сте си работодател — а това става все по-трудно, даже почти невъзможно с хода на времето. Без съмнение ще изгубите пари.

Той сви рамене и вдигна ръце. Беше си го мислил. Петдесет години, беше си казал — и можеше да зареже Каймака. Щеше да е богат. „И мога да мина някой опреснителен курс и да се пробвам като консултант по морско инженерство.“

— Ще знам достатъчно, за да мога да оценя нещата, дори и да не участвам — обясни той.

— И ще ви задоволява да сте само наблюдател?

— Мисля, че да — излъга той.

— Съмнявам се — очите й отново го пронизаха. — Мислите ли, че сте влюбен в Леота Мейсън? Тя ви препоръча, но, разбира се, това е нейна привилегия.

— Не знам… — каза той най-сетне. — Отначало, преди две години, си мислех, че е така…

— Нямаме нищо против романтичните увлечения — увери го тя. — Материал за клюки. Но, от друга страна, няма да толерирам една любов. Избийте си я от главата. Нищо не е толкова отегчително и невесело като любовна връзка в Каймака. От това клюка не става — става само за присмех. Та значи, увлечение ли е или любов?

— Увлечение — реши той.

Тя погледна огъня, после — ръцете си.

— Ще трябва да си изградите будистко отношение към околния свят. Светът ще се променя от ден на ден. Когато спрете и се огледате, всеки път ще бъде съвсем различен — нереален.

Той кимна.

— Ето защо, ако искате да останете стабилен, Каймакът трябва да е центърът на всичко. Където е сърцето, там трябва да е и душата…

Той отново кимна.

— … и ако случайно не харесате бъдещето, когато спрете и се огледате, помнете, че не можете да се върнете. И не само си го помислете — почувствайте го!

Почувства го.

Тя започна да нахвърля нещо. Дясната й ръка изведнъж се разтрепери. Мери Мод изпусна химикалката и прекалено внимателно пъхна ръка обратно под шала.

— Не сте толкова живописен като повечето кандидати — подметна тя твърде небрежно, — но пък поне засега ни липсват духовни типове. Контрастът добавя дълбочина и плътност към представленията ни. Идете и изгледайте всички записи на миналите ни Купони.

— Вече ги изгледах.

— И… можете да посветите душата си на това или на значителна част от него?

— Там, където е сърцето ми…

— В такъв случай можете да се връщате в бърлогата си, господин Мур. Ще получите решението ни още днес.

Мур се изправи. Имаше толкова много въпроси, които не му бяха задали, толкова много неща, които искаше да каже, но беше забравил или не бе имал възможност да ги каже… Дали вече беше решила да го отхвърли — зачуди се той. Затова ли интервюто беше толкова кратко? Ала последната й забележка все пак наистина беше насърчителна.

Изскочи от крехкия кучкарник. Чувстваше всичките си пори като дупки от току-що забити пирони.

Цял следобед се мота около басейна на хотела, а вечерта се премести в бара. Не вечеря.

Когато получи вестта, че е приет, куриерът го информира, че имало традиция да изпрати малък подарък на инквизиторката си. Мур се разсмя с пиянски смях, щом се сети какъв ще е подаръкът.

Мери Мод Мълън прие първото си кученце от „тихоокеанска керамика“ от Оаху с леко свиване на рамене, което след това почти премина в трепет. После се разтрепери и едва не го изпусна. Бързо го постави на най-долната полица зад бюрото и се пресегна за хапчетата; по-късно то се спука от жегата.

Танцуваха. Морето беше вечнозелено-златно небе над купола. Денят беше страшно млад.

Уморени останки от шестнайсетчасовия Купон, те се бяха вкопчили един в друг — краката ги боляха, раменете им бяха прегърбени. На дансинга все още се въртяха девет двойки, а капналите от умора музиканти им свиреха възможно най-бавната музика. Проснати по краищата на света, там, където зелената купа на небето се сливаше със сините плочки на Земята, около петстотин души с разкопчани дрехи и зяпнали усти се пулеха като златни рибки срещу масата край водата зад стената.

— Мислиш ли, че ще вали? — попита я той.

— Да — отговори тя.

— И аз. Стига толкова за времето. Виж сега, за онази седмица на Луната…

— Че какво й е на добрата стара майчица Земя? — усмихна се тя.

Някой изпищя. Почти веднага отекна и плесница. Писъците замлъкнаха.

— Никога не съм бил на Луната — отвърна той.

На нея като че ли й стана малко забавно.

— Аз съм била. Не ми хареса.

— Защо?

— Ами тия студени, смахнати светлини отвъд купола — отговори тя. — И навсякъде около купола черни мъртви скали — лицето й се изкриви. — Също като гробище в края на Времето…

— Добре — съгласи се той. — Забрави.

— … и чувството за безплътна лекота вътре в купола…

— Стига!

— Съжалявам — тя докосна врата му с устни. Той докосна челото й със своите. — Каймакът е загубил блясъка си — усмихна се тя.

— Вече не ни снимат. Вече няма значение.

Една жена се разрида някъде край гигантското морско конче на масата с напитките. Музикантите засвириха по-силно. Небето беше пълно с фосфоресциращи морски звезди, които плуваха лениво в лъчите на прожекторите. Една от морските звезди ги покапа със солена вода.

— Утре тръгваме — каза той.

— Да, утре — отговори тя.

— Какво ще кажеш за Испания? — предложи той. — Сега е сезонът на шерито. Ще има и Цветни празници на хереса от Вендимия. Може би пък последното.

— Много е шумно — намръщи се тя. — С всичките тия фойерверки…

— Но е весело.

— Весело… — Въздъхна тя нацупено. — Хайде да заминем за Швейцария и да се преструваме на стари или на умиращи от нещо романтично.

— Некрофилка — ухили се той. Подхлъзна се на една мокра плочка, ала се задържа и не падна. — По-добре някое закътано езерце в планините на Шотландия, където ще има мъгла и миазми за тебе и мляко и медна роса — поотделно — за мене.

— Не, не. — Изведнъж се разнесе пиянско бърборене. — Хайде да заминем за Ню Хампшър.

— Че какво й е на Шотландия?

— Никога не съм била в Ню Хампшър.

— Аз съм бил и не ми харесва. Същото е, както ми описа Луната.

Пеперудка, докоснала пламъка на свещ; трепването.

Замръзнала черна светкавица бавно се разгъна в зелените небеса. Запръска тих дъждец.

Тя ритна обувките си настрани. Той се протегна и взе една чаша от подноса, който плаваше над лявото му рамо. Пресуши я на екс и я остави обратно.

— Сякаш някой разводнява питиетата.

— Сигурно Каймакът икономисва — предположи тя.

И тогава Мур видя Унгер, който бе застанал в края на дансинга с чаша в ръка и ги наблюдаваше.

— Виждам Унгер.

— И аз. Клатушка се.

— Ние също — разсмя се той.

Косата на дебелия бард беше снежен хаос, а лявото му око — толкова подуто, че почти се бе затворило. Той се строполи на пода, като си мърмореше и пелтечеше нещо. Чашата му се разля. Никой не помръдна да му помогне.

— Май е попрекалил.

— Унгер — изрече тя с безизразно лице. — Добре го познавах. Дъждът продължаваше да се сипе, а танцьорите се движеха по дансинга като кукли в любителски театър.

— Идват! — извика един мъж, който не беше от Каймака. Алената му мантия плющеше. — Слизат!

Всички, които все още бяха в съзнание под купола на Купоните, извърнаха глави нагоре и в очите им закапа вода. Сребърните дирижабли ставаха все по-големи сред безоблачната зелена шир.

— Идват за нас — отбеляза Мур.

— Ще успеят!

Музиката заглъхна за миг като махало, стигнало до крайната си точка. После отново засвири.

— Лека нощ, о, дами… — свиреше оркестърът. — Лека нощ, о, дами…

— Ще оживеем!

— Да заминем за Юта — предложи й той. Очите му се бяха навлажнили. — Там няма моретресения и приливни вълни.

— Лека нощ, о, дами…

— Ще оживеем!

Тя стисна ръката му.

— Весело се носим — пееха гласовете. — Весело се носим…

— „Носим“ — рече тя.

— „Весело“ — отговори той.

— По морските вълни!

 

 

Един „каймачен“ месец след най-близкото до бедствие в Каймака документирано събитие (което ще рече в лето Господне и президент-Камбъртово 2019-о, две години след моретръса) членът на Каймака Мур и Леота (родена Лахезис) стояха пред Залата на съня на Бермудските острови. Почти се беше зазорило.

— Вярвам, че те обичам — подхвърли той.

— За късмет любовта не изисква акт на вяра — отбеляза тя и позволи той да запали пурата й. — Защото аз в нищо не вярвам…

— Преди двайсет години видях на един Купон една хубавица и танцувах с нея.

— Преди малко повече от месец — поправи го тя.

— Зачудих се дали тя не би напуснала Каймака, за да стане отново човешко същество, подвластно на всички болежки на смъртните.

— Често и сама съм се чудела — отговори тя. — В моменти на безделие. Но не, тя не би го направила. Докато не е остаряла и погрозняла, не.

— Това означава завинаги — тъжно се усмихна той.

— Ти наистина си благороден — тя издуха дима към звездите и докосна студения зид. — Някой ден, когато хората вече не я поглеждат — освен за да я сравнят с някоя пухкава рожба на далечното бъдеще — или когато световните стандарти за красота се променят, тогава тя ще се прехвърли от експресната линия на нормалната и ще остави останалия свят да се изнизва край нея.

— Която и да е гарата, тя ще е сам-самичка в непознат град — продължи Мур. — Като че ли всеки ден премоделират света. Снощи — извинявай, миналата година — срещнах един член на братството ни в колежа и той се държа с мене така, сякаш ми е баща. Всяка втора дума му беше „синко“, „момче“, „хлапе“ — а пък изобщо не си правеше майтап. Просто реагираше на това, което вижда. А след това нямах апетит. Разбираш ли накъде отиваме? — попита той тила й, щом тя се обърна и се загледа в спящите цветя в градината. — Далече-далече, ето къде! Не можем да се върнем! Докато спим, светът върви напред!

— Много ободрително, нали? — обади се тя след малко. — И стимулиращо, и благоговейно. Искам да кажа, да не си вързан. Всичко изгаря. Ние оставаме. Нито времето, нито пространството могат да ни спрат — освен ако сами не склоним. А аз не съм склонна да се привържа!

— Към нищо ли?

— Към нищо.

— Ами ако всичко е един голям майтап?

— Кое?

— Светът… Да предположим, че всички мъже, жени, деца са измрели миналата година след нахлуване на същества от Алфа Кентавър — всички освен замразения Каймак. Или пък някакъв тотален вирус…

— В Системата Кентавър няма никакви живи същества. Онзи ден го четох.

— Добре, тогава отнякъде другаде. Да предположим, че всички останки и следи от хаоса са разчистени, а после някое от съществата посочи с перка тази сграда — Мур удари по стената — и каже: „Ей! Тук вътре има живи от тия, ама замразени. Питайте някой от социолозите дали си струва да ги запазим или да отворим хладилника и да ги оставим да изгният.“ После някой от социолозите идва, оглежда ни в ледените ни ковчези и казва: „Струват колкото да си направим майтап плюс дузина странички в някое забутано списание. Така че да ги преметнем, че всичко си е точно както преди нахлуването. Според тези таблици излиза, че всички техни ходове са предварително планирани, значи не би трябвало да е много трудно. Ще напълним Купоните им с хуманоидни симулации, натъпкани със записваща апаратура, и ще класифицираме моделите им на поведение. Ще променяме обстановката, а те ще смятат, че се дължи на прогреса. По този начин ще ги наблюдаваме как действат в най-различни ситуации. После, когато приключим, винаги можем да строшим часовниците в бункерите и да ги оставим да си спят — или да отворим вратите и да ги гледаме как се разлагат.“

И те се съгласяват — завърши Мур — и ето ни на тук, последните живи хора на Земята — фръцкаме се пред машини, управлявани от някакви нечовеци, които ни наблюдават по непонятни причини.

— Тогава ще им осигурим добро шоу — отговори тя — и може би ще ни ръкопляскат, преди да се разложим.

Тя угаси пурата си и го целуна за лека нощ. И те се върнаха във фризерите си.

 

 

Изминаха близо три месеца, преди Мур да усети, че има нужда да си почине от постоянните Купони. Беше започнало да го хваща страх. С Леота прекарваха заедно цели нефункционални декади от времето й по почивки и напоследък тя беше започнала да се цупи — очевидно съжаляваше, че е загубила толкова време по него. И той реши да види нещо истинско — да се разходи в 2078-ата година. В края на краищата беше прехвърлил стотака.

„Кралицата ще живее вечно“ — пишеше на избелялата изрезка, закачена в главния коридор на Залата на съня. Под заглавието имаше стара/скорошна статия за победата й над последния проблем на множествената склероза и за медицинските разходи на една от най-известните й жертви. Не беше виждал доайената от интервюто насам. А и изобщо не му пукаше дали някога ще я види отново.

Облече костюм, измъкнат от чекмеджето с ежедневните дрехи, и тръгна през градината към летището. Наоколо нямаше никакви хора.

Всъщност не знаеше къде точно иска да отиде, докато не застана пред билетното гише и гласът от високоговорителя не го попита:

— Крайна точка на пътуването, моля?

— Ъъ… Оаху, лабораториите на „Аква“, ако имат собствен аеродрум.

— Да, имат. Но ще трябва да е частен чартър, защото последните деветдесет километра…

— Дайте ми частен чартър до там — и в двете посоки.

— Картата, моля.

Той я пъхна в процепа.

След пет секунди картата изскочи обратно в шепата му. Пусна я в джоба си.

— Кога ще пристигна? — попита той.

— В деветстотин трийсет и два часа, ако тръгнете със стрела девет след шест минути. Багаж?

— Не.

— В такъв случай вашата стрела ви чака на поле А–11.

Мур прекоси полето до пистата за вертикално излитане и до стрелата с изписан на нея номер девет. Тя летеше на автопилот. Маршрутът на полета, тъй като това беше специален чартър, се изписа в касата милисекунди след като Мур бе споменал докъде иска да лети. После вълново бе прехвърлен на празна лента вътре в стрела номер девет; самоконтролиращият се мозък позволяваше на стрелата да променя курса си при непредвидени обстоятелства и после пак да го поправя и да кацне точно по план там, където се предвиждаше да кацне.

Мур се изкачи по рампата, спря и пъхна картата си в процепа до люка. Люкът се отвори; той прибра картата и влезе. Избра си седалка до илюминатор и закопча предпазния колан. Люкът се затвори.

След няколко минути закопчалката щракна и коланът изчезна в облегалките на креслото. Стрелата летеше плавно.

— Искате ли да намаля светлините? Или бихте предпочели да са по-ярки? — попита някакъв глас отстрани.

— Така са си много добре — отговори той на невидимия.

— Бихте ли желали да хапнете нещо? Или да пийнете?

— Бих искал едно мартини.

Чу се звук от приплъзване, нещо изщрака приглушено. В стената до него се отвори малка ниша. Мартинито му беше вътре.

Взе го и отпи.

Зад илюминатора в задната част на стрелата, над страничните пластини, се издигна бледосин ореол.

— Бихте ли искали още нещо? — Пауза. — Да ви прочета статия на тема по ваш избор? — Пауза. — Или белетристика? — Пауза. — Поезия? — Пауза. — Бихте ли желали да разгледате каталога? — Пауза. — Или предпочитате музика?

— Поезия? — обади се Мур.

— Да, разполагам с много…

— Знам един поет — сети се той. — Имате ли нещо от поезията на Уейн Унгер?

Последва кратък механичен размисъл, а после гласът се обади:

— Уейн Унгер. Да. Разполагаме с „Нежеланият рай“, „Стоманени гъби“ и „Резец в небето“.

— Кое е най-скорошното му произведение?

— „Резец в небето“.

— Прочетете ми го.

Гласът отначало му изреди цялото издателско каре и го информира за авторските права. Когато Мур започна да протестира, той отговори, че така било по закон, и цитира някакъв прецедент. Мур си поиска още едно мартини и зачака.

Най-накрая гласът каза:

— „Зимният ни път, пресичащ вечерта, а край него — горящи храсти.“

— Ъ?

— Това е заглавието на първото стихотворение.

— Хубаво, давай, чети!

„(Там, дето побелява само вечната зеленина…)

 

Зимноснежинкова пепел се издига

във кули вихрени.

Силуети разкриват очертания

и мрак — като отсъстващи лица —

се излива от отворения дом;

промъква се през повалени борове,

залива и прекършения клен.

 

Може би това е същността ефирна,

събраната от спящите насън,

просмукала пътеката

в обилие, родено от порой,

или великият Антиживот

се учи да рисува с отмъщение,

да пусне ледена висулка в окото на гаргойла.

 

Но ако си говорим честно,

то никой никога не би могъл

да се изправи срещу себе си in toto.

Аз виждам — рухват небесата Ви,

изчезнали отдавна богове

като в изпълнен с пушек сън

за древни статуи — и те догарят

беззвучно до основи.

 

(… и нивга — вечнобялата зеленина.)“

Последва десетсекундна пауза, а после гласът отново се обади:

— Следващото стихотворение е озаглавено…

— Чакай малко — прекъсна го Мур. — Това, първото… Програмиран ли си да го обясниш?

— Съжалявам, не. За това е нужно по-сложно устройство.

— Я повтори кога е издадена книгата.

— През 2016 година в Северноамериканския съюз…

— И това е последното му произведение?

— Да, той е член на Каймака на Купоните и обикновено между две негови книги минават няколко десетилетия.

— Продължавай.

Машината продължи да чете. Мур не разбираше много-много от поезия, но го порази постоянното споменаване на лед и студ, на сняг и сън.

— Спри — нареди той на машината. — Имаш ли нещо от него от времето, преди да влезе в Каймака?

— „Нежеланият рай“ е излязла през 1981 година, две години след като е станал член. Според предговора обаче повечето стихотворения са писани преди това.

— Прочети ми я.

Слушаше внимателно. Имаше много малко лед, сняг и сън. При това дребно откритие сви рамене. Облегалката мигом се нагоди към движението.

Почти не познаваше Унгер. Не харесваше поезията му. Всъщност изобщо не харесваше никаква поезия.

Четецът отново започна.

— „В къщата с кучетата“ — обяви той.

Сърцето — гробище на крига,

далече от окото на ловеца скрит —

там любовта окичена със смърт е

и кучетата изпълзяват вътре да умрат…

Мур се усмихна, докато четецът продължаваше с другите строфи. Тъй като се бе сетил за какво става въпрос, това стихотворение му хареса малко повече.

— Стига — нареди той на машината.

Поръча си лек обяд и се замисли за Унгер. Беше говорил с него само веднъж. Кога ли?

През 2017 година…? Да, на стогодишнината от освобождението на работниците в двореца „Ленин“.

Реки от водка…

Фонтани от сок — прерязани нечовешки артерии — шуртяха като яркоцветни чадъри — пурпурни, лимонени, зелени, оранжеви. Скъпоценни камъни, с които можеше да се откупи емир, блестяха над много сърца. Техният домакин, премиерът Корлов, приличаше на щастлив леден гигант зад екрана си.

… Бяха в павилиона за танци от полароиден кристал, а светът отвън ту светваше, ту изгасваше, ту светваше, ту изгасваше — като реклама, бе забелязал Унгер, облегнал и двата си лакътя на бара, подпрял крак на неизменната релса.

Щом Мур се приближи, той завъртя глава. Бухал албинос със замъглени очи.

— Албион Мур, ако не греша — протегна той ръка. — Quo vadis, дамусеневиди?

— Гроздов сок и уодка — поръча Мур на излишния човек до машината за коктейли. Униформеният натисна две копчета и му подаде чашата през половината метър заскрежен махагон. Мур я вдигна леко за наздравица срещу Унгер. — Честита ти стогодишнина от освобождението на работниците.

— За освобождение ще пия — поетът се наведе и сам набра нещо.

Човекът с униформата силно изсумтя.

Пиха.

— Те ни обвиняват — Унгер описа с широк жест околния свят, — че нито знаем каквото и да било за нещата и хората извън Каймака, нито ни е грижа.

— Е, това си е вярно, нали?

— О, да, но може да го разширим и още. И със собственото си обкръжение сме така. Кажи си честно: с колко хора от Каймака си се запознал?

— Малко са.

— Не съм те питал колко имена знаеш.

— Е, ами аз през цялото време си говоря с тях. Нашата среда е подходяща за много движение и разговори — имаме цялото време на света. Ти колко приятели имаш?

— Току-що допих един — изсумтя поетът и се наведе напред. — Сега ще си забъркам още един.

На Мур не му се искаше нито да го депресират, нито да си правят майтап с него, а не беше сигурен към коя категория спада. Живееше като в сапунен мехур от злополучния Купон в чест на Дейви Джоунс насам и не желаеше никой да го ръчка и боде с разни остри неща.

— Значи си саможив. Е, ако не ти харесва в Каймака, напусни го.

— Не си истински таварищ! — размаха пръст Унгер. — Беше време, когато човек е можел да си излее мъките пред бармана и приятелчетата от бара. Ти обаче не ги помниш — това време си отиде, когато въведоха никелираните автоматизирани барове. Майната им и на екзотичните им очи, и на научно забърканите коктейли!

Изведнъж извика три питиета едно след друго и ги подбутна по тъмната лъскава повърхност.

— Опитай! Пийни от всяко! — окуражи той Мур. — Без меню не можеш да кажеш кое какво е, нали?

— Така обаче е по-сигурно.

— По-сигурно? Да бе, как не! Сигурно е, че водят до невротизъм. Едно време човек можеше да си вземе бира и да я глътне на мира. Обаче всичко това изчезна, когато инсталираха зависимите смесители. А сега се присъединяваме към някакъв клуб за дрънканици, променен до лудост и неестествен до ужас! Ех, де „Русалката“ да беше такава кръчма! — оплака се той с трескав фалцет. — Или „Кървавият лъв на Степни“. Ама какви кукундели са били приятелчетата на Марлоу!

Прегърби рамене.

— Да? Пиенето не е като едно време…

Международният език на оригването му накара обслужващия смесителя мъж да извърне лице, но преди да успее, болезнената му гримаса го издаде.

— Та повтарям въпроса си — Мур се стараеше да поддържа разговора. — Щом се чувстваш нещастен, защо си тук? Можеш сам да отвориш истински бар — ако това искаш. Сигурно ще има успех, като се замисля — живи хора да сервират напитките и изобщо…

— Давай! Говори ми, говори! — Унгер се втренчи в нищото. — „Но може би някой ден ще направя точно това“ — замисли се той и след това каза: — Ще отворя истински бар…

После Мур му обърна гръб, за да гледа как Леота танцува с Корлов. Беше щастлив.

— Хората влизат в Каймака по най-различни причини — мърмореше Унгер, — но главната е ексхибиционизмът, а може би зад кулисите се промъква и гъделичкащият дух на безсмъртието. С течение на времето е все по-трудно и по-трудно да привлечеш нечие внимание към себе си. А в науката е почти невъзможно. През XX век все още имаше велики имена; сега има велики изследователски екипи. Изкуствата дотолкова се демократизираха, че престанаха да съществуват — а къде изчезна цялата онази публика? Не ти говоря за зрители. Значи имаме Каймака — продължи той. — Вземи например нашата Спяща красавица, дето танцува с Корлов…

— А?

— Извинявай, не исках така рязко да те събуждам. Точно казвах, че за да привлече нечие внимание днес, госпожица Мейсън не трябва да става стриптизьорка, а просто да влезе в Каймака. По-добре е дори и от тривизионна звезда, пък и изисква по-малко работа…

— Стриптизьорка?

— Народна танцьорка, която се съблича под музикален съпровод.

— Да, спомням си, чувал съм за тях.

— Но и тях ги няма вече — въздъхна Унгер. — И макар че не мога да кажа нищо лошо за днешните навици на събличане и обличане, на мене все ми се струва, че със стария свят умря и нещо лъчезарно и крехко.

— Тя е лъчезарна, нали?

— Определено.

После се бяха поразходили навън, в студената московска нощ. Всъщност на Мур не му се излизаше, но вече беше пил доста и лесно се остави да го убедят. Освен това не искаше залитащият бърборко до него да падне в някой изкоп; да се загуби нейде из улиците и да си пропусне полета или да се върне с телесна повреда. Така че обикаляха по ярко осветени булеварди и по тъмни улички, докато най-накрая излязоха на площада. Спряха пред голям, разнебитен паметник. Поетът откърши клонче от един храст и го сви на венец. После го подхвърли към стената.

— Горкичкият — измънка той.

— Кой?

— Онзи вътре.

— Кой е той?

Унгер го погледна под око.

— Ама ти наистина ли не знаеш?

— Признавам, в образованието си имам известни пропуски, ако това се опитваш да ми кажеш. Постоянно се стремя да ги запълня, но винаги съм бил слаб по история. Специализирах се още в ранна възраст.

Унгер махна с палец към паметника.

— Благородният Макбет почива тук — рече той. — Кралят на древността, убил предшественика си Дънкан по най-подъл начин. И още сума ти хора. Когато седнал на трона обаче, обещал на поданиците си, че ще е добър. Славянската душа е странно нещо. Помнят го най-вече с многобройните му изящни речи, преведени от човек на име Пастернак. Вече никой не ги чете.

Унгер въздъхна и седна на едно стъпало. Мур приседна до него. Беше му твърде студено, за да се засегне от наглите подигравки на пияния поет.

— Едно време хората са водили войни — обади се Унгер.

— Знам — отговори Мур. Пръстите му замръзваха. — Някога Наполеон е изгорил част от този град.

Унгер килна шапката си.

Мур огледа хоризонта. Площадът беше заобиколен от объркващо разнообразни постройки: тук — светло и функционално, прилично на стълба здание с канцеларии се извисяваше нагоре и гледаше в далечината така, както го могат малко от най-новите наблюдателни постове, замислени като такива; там — онова, което през деня беше аквариумният офис на някаква агенция, сега беше черно огледало — място, където пред зяпача демонстрираха вдъхващата доверие сръчност на обучените служители; а точно отсреща — сенките съвсем бяха възстановили чистата му младост — зад издигащите се във въздуха превозни средства стърчеше луковицата на изоставен купол. Дори и сега сред звездните огньове се забелязваха ракети. Мур духна на пръстите си и набута ръце в джобове.

— Да, народите са воювали — разправяше Унгер. — Гърмяла е артилерията Ляла се е кръв. Умирали са хора. Но сме преживели и това, дума по дума сме прекосили тресящия се Шинват. И един ден край. Мир. Така беше дълго време, преди някой да забележи. И още не знам как го забелязахме. Постоянно отлагане и къса памет, предполагам, тъй като човек е зает по двайсет и четири часа в денонощието с какви ли не други неща. Сега вече няма за какво да се бием и всеки се хвали с плодовете на мира — защото всеки си ги има, цял килер. Те друго не искат. Нищо повече. Обаче това което пълни килера — заразмишлява той, — и съзнанието — как процъфтяват! Всеки месец версията е по-добра от предишната по някакъв свръхизтънчен начин. Като че ли са абсорбирали мислите, с които са пропити…

— Всички можем да се върнем в горите — обади се Мур. Щеше му се да бе имал време да пъхне в джоба си кристал-батерия и термостат за костюма.

— Много неща можем да направим и ще ги направим най-накрая, така предполагам. И все пак, както казваш, май най-накрая ще стигнем точно до горите.

— В такъв случай хайде да се връщаме в двореца, докато още има време. Замръзнах.

— Защо не?

Изправиха се и тръгнаха обратно.

— Но защо все пак си влязъл в Каймака? За да можеш да недоволстваш векове наред?

— Не, синко — тупна го поетът по рамото. — Аз съм публика, която си търси представление.

Цял час Мур си гря костите, докато ги сгрее.

 

 

— Хъм, хъм — обади се гласът. — Готвим се за кацане в лабораториите на „Аква“, Оаху.

Коланът се промъкна в скута на Мур. Закопча го здраво. Изведнъж някакво чувство го накара да помоли:

— Я пак ми прочети последното стихотворение от „Длетото“.

— „Бъдеще, не бъди нетърпеливо“ — прочете гласът.

Някой ден може би, ала днес — едва ли.

По някое време, но не и сега.

Човекът е бозайник, който издига пиедестали —

и хич не ме питай как става това.

Сети се как Леота му бе описала Луната и през четирийсет и четирите секунди, докато трая приземяването. Мразеше Унгер. Не беше сигурен защо.

Изправи се до стрела девет. Към него се приближи дребничък човек, усмихнат до уши и с ярки тропически дрехи. Той автоматично му подаде ръка.

— Много сме доволни — говореше човекът на име Тенг — и се радваме, че едва ли ще познаете много неща тук. Умуваме какво да ви покажем още откакто ни се обадиха от Бермудите. — Мур се престори, че знае за обаждането. — Не са много хората, които си спомнят работодателите си от толкова отдавна като вас — бърбореше Тенг.

Мур се усмихна и нагоди крачката си към неговата, докато вървяха към Преработвателния комплекс.

— Да, бях любопитен — съгласи се той — да видя как изглежда всичко сега. Старият ми офис, лабораторията…

— Вече ги няма, разбира се.

— … първият ни камерен тандем с ония големи помпи пръскалки…

— Естествено, заменен е с нов.

— Естествено. И големите стари помпи…

— Нови и лъскави.

Настроението на Мур се разведри. Слънцето, което не беше виждал от няколко дена/години, топлеше приятно гърба му, но климатикът беше още по-приятен, когато влязоха в първата сграда. Имаше някаква красота в чистата функционална компактност на всичко наоколо — нещо, което Унгер сигурно щеше да нарече с друго име, осъзна той, но за Мур това беше красота. Той прокарваше длан по устройствата, които нямаше време да огледа внимателно. Потупваше тръбите и надничаше в пещите, където се произвеждаше страничният продукт-керамиката; кимаше одобрително и спираше пак да разпали лулата си, колчем човекът до него го питаше за мнението му за нещо — технически твърде далечно за него, за да има мнение.

Прекосяваха пътеки, вървяха през приличната на храм вътрешност на затворени резервоари, обикаляха алеи, покрай които мълчаливите мигащи табла сочеха, че някъде се извършват невидими операции. От време на време виждаха по някой работник, седнал пред заспало алармено табло, който си гледаше някакво предаване или си четеше нещо на портативния тривизор. Мур се ръкуваше и забравяше имената.

Директорът по преработката Тенг не можеше да се сдържи — отчасти се чувстваше хипнотизиран и от младоликия вид на Мур, и заради това, че знаеше, че някъде в миналото той беше разработил ключов процес (както и от очевидния факт, че разбира сегашните операции) — и вярваше, че той е инженер от сой и е наясно със съвременните постижения. Всъщност предсказанието на Мери Мълън, че професията му един ден ще излезе извън обхвата на разбирането му, още не се беше сбъднало, но той виждаше, че нещата вървят натам. И точно както подобава, забеляза снимката си да събира прах в някаква малка заличка сред другите мъртви или пенсионирани предшественици на Тенг. Щом го усети, Мур попита:

— Смятате ли, да кажем, че бих могъл отново да се върна на работа?

Човекът рязко врътна глава. Лицето на Мур си остана безизразно.

— Ами… предполагам, че… нещо може да се уреди… — заекна той с немощен глас, а Мур пусна широка усмивка и отново поведе небрежен разговор. По някакъв начин му беше забавно, че е предизвикал онзи внезапен, странен поглед на проумяване на отегчената физиономия на мъжа — тогава той всъщност за първи път видя Мур. И му стана страшничко…

— И все пак, като гледам целия този процес, се въодушевявам — заяви Мур. — На човек направо да му се приисква да се върне на работа. Радвам се, че не ми се налага, разбира се. Но има и малко носталгия в това да се върнеш след толкова години и да видиш как се е разраснало всичко — навремето това начинание си беше истинска дреболия, а сега тук има повече сгради, отколкото бих могъл да обиколя за седмица, и всичките — натъпкани с нови машини, които работят ли, работят. Гладко. Ефикасно. Харесва ми. Предполагам, че на вас ви харесва да работите тук?

— Да — въздъхна Тенг, — доколкото на човек може да му харесва да работи. Да ви питам — имате ли намерение да преспите тук? Работниците всяка седмица могат да нощуват тук и вие ще сте добре дошъл — погледна подобния на вафла часовник на китката си. — Всъщност вече е започнало — добави той.

— Благодаря — отговори Мур, — обаче имам среща и трябва да вървя. Просто исках да си затвърдя вярата в прогреса. Благодаря ви за обиколката и за това, че ми отделихте време.

— Няма нищо — Тенг го поведе към пищната зала за почивка. — Вие не възнамерявате да се стрелнете веднага обратно, нали? Та докато похапваме тук, се чудя дали не мога да ви поразпитам за Каймака? По-специално за това, какви са изискванията за влизане…

 

 

По обратния път около света към Бермудите, като радостно се напиваше в търбуха на стрела девет в лето Божие 2078-о, Мур реши, че Времето се е оправило.

— Значи го искаш? — попита Мери Мод, докато внимателно се измъкваше от пещерите на шала си.

— Да.

— Защо?

— Защото не разрушавам онова, което ми принадлежи. И без това притежавам толкова малко.

Доайената леко изсумтя — вероятно защото се беше развеселила. Потупа любимото си куче, сякаш искаше то да й отговори.

— Макар да плува над море бездънно към бляскавия Ориент — занарежда тя, — корабът пак ще се опита да пусне котва. Не знам защо. Ти можеш ли да ми кажеш? Дали е просто небрежност от страна на капитана? Или на втория помощник?

Кучето не отговори. Нито пък някой друг или нещо друго.

— Или пък е желанието на размирника да обърне кораба и да заплува обратно? — попита тя. — Да се върне у дома?

Последва кратка тишина. И най-сетне:

— Аз живея в последователност от домове. Те се наричат часове. И всеки е прекрасен.

— Но недостатъчно прекрасен и няма как да се върнеш в никой от тях, нали? Позволи ми да предвидя какви ще са следващите ти думи: „Нямам намерение да се омъжвам. Нямам намерение да напусна Каймака. Ще родя детето си…“ Между другото, момче ли е или момиче?

— Момиче.

— „Ще родя дъщеря си. Ще я настаня в чудесна къща, ще й уредя бляскаво бъдеще и ще се върна за Пролетния фестивал.“ — Тя потърка гледжосаното куче, сякаш беше кристална топка, и се престори, че се взира в зеленикавата му непрозрачност. — Не съм ли същинска циганка? — попита.

— Да, наистина.

— И мислиш, че ще стане?

— Не виждам защо не.

— Кажи ми какво ще прави гордият й татко. Ще й напише сонетен венец или ще й измисля механични играчки?

— Нито едно от двете. Той изобщо няма да научи. Ще спи до пролетта, а аз няма. И тя не бива да научи никога.

— Още по-зле.

— Защо? Обяснете, моля ви!

— Защото за по-малко от два месеца по часовника на Каймака тя ще стане жена — при това, смея да кажа, красива жена, защото ще може да си позволи да е красива.

— Разбира се.

— И като дъщеря на член тя ще заема привилегировано място сред кандидатите за Каймака.

— Тя може да не иска.

— Само онези, които не могат да го постигнат, разправят такива работи. Не, ще иска. Всеки иска. И ако красотата й е постигната по хирургичен път, май в този случай ще трябва да променя едно от правилата си. Ще я прослушам и ще я приема в Каймака. Тя ще срещне много интересни хора — поети, инженери, майка си…

— Не! Ще й кажа, но няма да позволя това да се случи!

— Аха! Кажи ми: твоят страх от кръвосмешение на страха ти от конкуренция ли се основава или е обратното?

— Моля ви! Защо ми говорите тези ужасни неща?

— Защото за беда ти си нещо, което не мога да си позволя да държа повече тук. Дълго време беше прекрасен символ, но удоволствията ти вече не са олимпийски. Това твоето е подхлъзване в баналното. Показваш, че боговете са по-малко изтънчени и от учениците — че могат да станат жертва на биологията, въпреки че имаме подръка цял океан медицински съюзници. Принцесо, в очите на света вие сте моя дъщеря, защото Каймакът — това съм аз. Така че се вслушай в майчиния съвет и се оттегли. Не се опитвай да подновиш членството си. Първо се омъжи, после поспи няколко месеца — до пролетта, когато срокът ти изтича. Спи си спокойно в бункера, докато мине горе-долу година. Ние ще си поиграем с романтичните страни на твоето оттегляне. Изчакай година — две и роди дъщеря си. Студеният сън няма с нищо да й навреди — имало е и други подобни случаи. Ако не се съгласиш, майчината присъда е да бъдеш изгонена още сега.

— Не можете!

— Прочети си договора.

— Но защо трябва някой да разбира?

— Ти, глупава кукличке! — ацетиленът избухна. — Наблюденията ти над външния свят са фрагментарни и изключително подбрани — поне от шейсет години насам! Всяка медия в света наблюдава почти всяка крачка на всеки член на Каймака от мига, в който се надигне в бункера, до мига, в който се пъхне обратно там след последния Купон. Сега папараците и новинарските хрътки имат в арсенала си повече джунджурии и джаджи, отколкото шарените косми по главата ти! Не можем да крием дъщеря ти цял живот, така че няма и да се опитваме. И без това ще имаме достатъчно грижи на главата, ако решиш да не раждаш — но мисля, че бихме могли да подкупим и да упоим собствените си служители, колкото и да не ни се иска. Ето защо те призовавам да вземеш решение.

— Съжалявам.

— И аз — отговори доайената.

Момичето стана.

Когато си тръгваше, й се стори, че отнякъде чува скимтене на порцеланово кученце.

 

 

Зад грижливо подкастрения градински плет по един нарочно неравен хълм се спускаше незастланата пътека, която лъкатушеше като импулсивна река през буйни гъсталаци от форзиция, които те гъделичкат по врата, покрай високи острови от гъста смрадлика и сегиз-тогиз покрай трепкащите клони на някое гинко, и се виеше под чайките в небето, докато си мечтаеше за летящ високо горе археоптерикс, който да се гмурне в сърцето й; може би са нужни триста метра завои, за да се превъзмогнат сто и двайсетте метра планирана пустош, разделяща градините на Залата на съня от изкуствените развалини, ширнали се на половин хълмист хектар, тук-таме изпъстрени с оформящи се люлякови джунгли, а другаде — с камбаните на големи вълни, които отначало скриват, а после отвеждат окото към разрушени фронтони, разбити фризове, изправени колони с отчупени върхове, после — повалени колони, после — статуи без лица и без ръце и най-накрая — привидно случайно разположени купчини отломки между тях; сега пътеката, по която стигнаха дотук, преминава в делта и най-накрая се губи там, където приливът на времето изтрива онова memento morí, което отначало сякаш внушават развалините, като временен ентазис^[7] в очите на човека от Каймака, така че той да може да ги погледне и да каже:

— Аз съм по-стар от това.

А пък спътничката му да отвърне:

— Някоя година пак ще минем оттук и всичко това няма да го има. — (Макар че този път тя не го каза.) И да се чувстват по-щастливи от това, че се чувстват по-малко смъртни; да минат сред камънака както този път и да стигнат до мястото, където един варварски разрушен Пан се хили сред пресъхнал шадраван. Там се вижда нова пътека, този път непланирана и прокарана едва наскоро, където тревата жълтее под краката им и минаващите трябва да вървят в индийска нишка, защото тя минава между шипкови храсталаци и стига до стария порутен зид, който те обикновено прескачат като командоси, за да стигнат до около километър дълъг пустинен плаж покрай заливче, където пясъкът не е толкова чист, колкото на градските плажове — тях, общо взето, ги пресяват през три дена, — но там сянката по свой начин е също толкова силна, колкото и слънчевата светлина, а навътре в морето има плоски скали, на които можеш да седнеш и да размишляваш.

— Започва да те домързява — отбеляза той, ритна обувките си настрана и зарови пръсти в хладния пясък. — Не можа да се изкатериш.

— Домързява ме — съгласи се тя.

Хвърлиха робите си и се приближиха към края на водата.

— Не ме бутай!

— Хайде. Да видим кой по-бързо ще стигне до скалите. Този път спечели той — като никога.

Плискаха се в скута на Атлантика — биха могли да бъдат двама къпещи се къде ли не, кога ли не.

— Мога да остана тук вечно.

— Нощем става студено, а ако извие силна буря, току-виж си пипнала някоя настинка или те отмъкне навътре.

— Исках да кажа — поправи се тя, — ако винаги можеше да е така, както е сега.

— Verweile doch, du bist so schöen^[8] — спомни си той. — Фауст е изгубил облог по този начин, спомняш ли си? И със спящия е същото. Унгер ме накара пак да започна да чета… Хей! Какво става?

— Нищо!

— Май нещо не е наред, момиченце. Дори и аз го виждам.

— Е, и какво?

— Много, това е. Кажи ми какво става.

Ръката й мина над тесния канал между скалите им и намери неговата. Той се претърколи настрани и се загледа в мократа й сатенена коса и залепналите мигли, в пустините с трапчинки на бузите й и в кървавия оазис на устата й. Тя стисна ръката му.

— Хайде да останем тук завинаги — въпреки студа и въпреки че може да ни отнесе.

— Да не искаш да кажеш, че…

— Можем да слезем на тази спирка.

— Предполагам. Но…

— Но сега ти харесва? Голямата шарада ти харесва? Той извърна глава.

— Мисля, че беше прав — обади се тя. — Онази нощ преди много-много години.

— Коя нощ?

— Онази нощ, когато каза, че всичко е шега — че ние сме последните живи хора на Земята и ни разиграват машини, управлявани от нечовеци, които ни наблюдават по непонятни причини. Какво сме ние освен вълни в осцилоскоп? Писна ми да бъда експонат!

Той продължаваше да се взира в морето.

— Аз вече доста се привързах към Каймака — най-сетне се обади той. — Отначало изпитвах смесени чувства. Но преди няколко седмици… години посетих предприятието, в което навремето работех. Беше… по-различно. По-голямо. По-добре управлявано. Но всъщност имаше и нещо друго. Не само че беше пълно с неща, за които преди петдесет-шейсет години изобщо нямаше да се сетя. Докато бях там, изпитах странно чувство. Бях с един от директорите по производството, с един малък бърборко на име Тенг, който дрънкаше ли, дрънкаше по-зле и от Унгер, а аз само зяпах онези тандем-резервоари и редове от машини, израсли вътре в черупката на онази стара сграда — като в утроба, един вид, — и изведнъж усетих, че някой ден нещо ще се роди, ще се роди от стомана, пластмаса и танцуващи електрони в едно такова безупречно чисто място, дето не вижда слънце — и то ще е толкова прекрасно, че искам да съм там, за да го видя. Не мога да го удостоя с името „мистично преживяване“ или нещо такова. Просто някакво чувство. Но ако онзи миг можеше да трае вечно… Както и да е — Каймакът е моят билет за представлението, което искам да видя.

— Мили — рече му тя, — онова, което пълни сърцето, са очакването и споменът — никога онова, което усещаш в момента.

— Може би си права…

Той стисна ръката й по-силно, а тунелът между очите им се скъси. Той се наведе над водата и изтри с целувка кръвта от устните й.

— Verweile doch…

— … Du bist so schöen…

 

 

Това беше Купонът — край на всички Купони. Изненадващото съобщение на Алвин Мур и Леота Матилда Мейсън порази коледното тържество на Каймака като най-голямото събитие на сезона. След пространната вечеря и размяната на лъскави, скъпи дреболии светлините помръкнаха. Огромната коледна елха най-горе върху прозрачния покрив сияеше като сгъстена галактика през капчиците стопен сняг по стъклото.

Часовниците в цял Лондон сочеха девет.

— Женени на Коледа, разведени в Дванайсета нощ — обади се някой в мрака.

— Какво смятат да направят за бис? — прошепна друг.

Разнесе се кикот, а след него — няколко фалшиво изпети коледни песни, фоновите случайни познанства вероятно се бяха задействали.

— Тази вечер сме старомодни чудаци — рече Мур.

— Ние танцуваме в Раклата на Дейви Джоунс — отговори Леота, — докато те се гърчат и повръщат на пода.

— Това не е същият Каймак — каза той. — Всъщност не е. Колко нови лица преброи? Колко от старите са изчезнали? Трудно е да се каже. Къде ли отиват старците на Каймака?

— В слонското гробище — предположи тя. — Кой знае?

Мур изрецитира:

Сърцето — гробище на крига,

далече от окото на ловеца скрит —

там любовта окичена със смърт е

и кучетата изпълзяват вътре да умрат…

— От Унгер е, нали? — попита тя.

— Точно така, случайно си го спомних.

— Ще ми се да не си го беше спомнил. Не го обичам.

— Извинявай.

— Къде ли е Унгер? — попита тя, щом мракът се разсея и хората започнаха да се изправят.

— Сигурно до купата с пунш… Или под масата.

— Не и толкова рано вечерта — искам да кажа, под масата.

Мур се размърда.

— А ние какво правим тук? — настояваше той. — Защо трябваше да идваме на този Купон?

— Защото е сезонът на милосърдието.

— И на вярата и на надеждата също — ухили се той. — Искаш да си поревеш, така ли? Е, и аз ще си порева с тебе. Всъщност това си е едно удоволствие.

Той вдигна ръката й към устните си.

— Престани!

— Добре.

Целуна я по устата. Разнесе се смях. Тя се изчерви, но не стана.

— Ако не искаш да ме правиш… да ни правиш на глупаци — каза той, — ще я карам докрай. Кажи ми защо трябваше да идваме на този Купон и да обявяваме на всички, че напускаме Каймака? Можехме просто да се изпарим от Купоните, да спим до пролетта и срокът ни да изтече.

— Не. Аз съм жена и не можах да устоя на възможността да се появя на още един Купон — последния за годината, съвсем последния, — да показвам подарения от тебе пръстен и да знам, че дълбоко в душата си всички други ни завиждат. Наистина — ако не за друго, то поне заради куража… а може би и заради щастието ни…

— Добре — съгласи се той. — Ще пия за това… или поне за тебе — вдигна чаша и я пресуши. Нямаше камина, в която да я метне, и макар да обожаваше този жест, той я остави обратно на масата.

— Ще танцуваме ли? Чувам музиката.

— Още не. Нека просто поседим тук и пийнем.

— Добре.

Когато всички часовници в Лондон посочиха единайсет, Леота поиска да разбере къде е Унгер.

— Тръгна си — осведоми я едно стройно момиче с пурпурна коса. — Веднага след вечеря. Може би лошо храносмилане — сви рамене тя — или пък е тръгнал да търси глобуса.

Тя се намръщи и си взе ново питие.

После танцуваха. Мур всъщност не виждаше залата, из която кръжаха, нито пък другите танцуващи. Те бяха безлични герои от книга, която вече беше затворил. Само танцът беше истински — и жената, с която танцуваше.

Триенето на Времето — реши той — и вдигането на погледа. Имам онова, което исках, а искам още… Ще го преодолея.

Това беше огромна зала с огледала. Пълна със стотици Алвин-Муровци и Леоти (родени Мейсън), които танцуваха. Танцуваха на всичките си Купони за последните седемдесет и няколко години — от Тибетската скиорска хижа до Раклата на Дейви Джоунс, от Новата година в орбита до плаващия дворец Канаяша, от Вси светии в пещерите на Карлсбад до Майския празник в Делфи — бяха танцували къде ли не, а тази вечер беше последният Купон, лека нощ, о, дами…

Тя се беше облегнала на него и не казваше нищо, а дъхът й пареше врата му.

— Лека нощ, лека нощ, лека нощ — чу се той да повтаря и си тръгнаха, щом камбаните звъннаха в полунощ — рано-рано; и беше Коледа, когато влязоха в хопера и съобщиха на шофьора, че ще се прибират рано.

Прелетяха над един стратокрайцер, кацнаха до стрелата, с която бяха дошли, прекосиха пухкавото руно, покриващо земята, и влязоха в по-малката ракета.

— Искате ли да намаля светлините? Или предпочитате да са по-ярки? — обади се глас до тях, след като Лондон, часовниците му и Мостът му рухнаха.

— Намали ги.

— Искате ли нещо за хапване? Или за пийване?

— Не.

— Не.

— Да ви прочета ли статия на тема по ваш избор? — Пауза. — Или белетристика. — Пауза. — Или поезия? — Пауза. — Искате ли да разгледате каталога? — Пауза. — Или може би предпочитате музика?

— Музика — отговори тя. — Тихо. Не такава, каквато слушате вие.

След около десет минути полудрямка Мур чу гласа:

С дръжка от пламък

крехкото ни филастично острие

прорязва в черно

под острите забележки

на Полярната звезда,

подкастря бодлите

на омекналия ад

и плиска светлини, без да огрява.

Нишки от песен,

политнали със него в жилещ полет,

се лющят и се белят,

за да прилепнат към идиотска тема.

Тук, през отключения хаос,

възседнат от скитаща логика,

силуетите на черни знаци

подхвърлят черно пламък като зар.

— Изключи го — обади се Мур. — Не сме искали да четеш.

— Аз не чета — обади се гласът. — Композирам.

— Кой…?

Мур се събуди и се обърна към седалката, която веднага се нагоди към движението. Над облегалката на една двойна седалка в дъното стърчаха чифт крака.

— Унгер?

— Не, Дядо Мраз. Хо! Хо!

— Какво правиш тук толкова рано?

— Току-що сам си отговори на въпроса, нали?

Мур изсумтя и отново се облегна назад. До него Леота деликатно похъркваше, а седалката й се беше превърнала в кушетка.

Затвори очи, но сега, като знаеше, че не са сами, предишният спокоен унес му убягваше. Чу въздишка, после — тътрещи се стъпки. Не отвори очи — надяваше се Унгер да го подмине и да отиде да спи. Не го подмина.

Гласът му рязко отекна — величествено-ужасен баритон. Той пееше:

Слязох долу, В боооолницата „Сейнт Джеймс“.

И видях там моооойта мила,

върху бяааала маса тя лежееееше —

толкоз сладка и студена, и красива…

Мур замахна с ръка към корема на поета. Мишената беше обширна, а той — твърде бавен. Унгер блокира удара му, дръпна се назад и се разсмя.

Леота трепна и се събуди.

— Какво правиш тук?

— Композирам — отговори той. — Сам.

— Честита Коледа — добави след малко.

— Върви по дяволите! — обади се Мур.

— Честитя ви скорошния брак, господин Мур.

— Благодаря.

— Защо не бях поканен?

— Церемонията беше много скромна.

Той се обърна.

— Вярно ли е, Леота? Да не поканите стар боен другар като мене само защото не било достатъчно лъскаво за изтънчения ми вкус?

Тя кимна — вече се беше събудила напълно. Той се плесна по челото.

— О, ранен съм!

— Защо не се върнеш там, откъдето дойде? — попита Мур. — Кръчмата черпи!

— Не мога да присъствам на среднощна литургия употребил.

Пръстите на Мур отново се свиха в юмруци.

— На заупокойна литургия не е задължително да коленичиш.

— Май намеквате, че искате да останете сами. Разбирам ви.

Той се оттегли в дъното на стрелата. След малко захърка.

— Надявам се никога вече да не го видим — обади се тя.

— Защо? Безобиден пияница.

— Не, не е безобиден пияница. Той ни мрази — защото ние сме щастливи, а той не е…

— Според мене той е най-щастлив, когато е нещастен — усмихна се Мур — и когато спаднат температурите. Мисля, че на него фризерът му харесва, защото да спиш в него е като малка смърт. Веднъж ми каза: „Всеки човек от Каймака умира много пъти. И точно това ми харесва тук.“ Та казваш, ако поспим още, това няма да навреди… — изведнъж смени той темата.

— Не, няма никакъв риск.

Под тях Времето тичаше обратно в студа. Коледата беше изтикана в коридора и после през прага на входната врата на света им — света на Алвин, на Леота и на Унгер — и застана разтреперана пред вратата на собствената си Бъдни вечер на Бермудските острови.

Вътре в стрелата Мур се върна назад във времето и си спомни онова новогодишно парти преди много-много години, спомни си тогавашните си желания и се замисли как се сбъдват сега; припомни си всички Купони оттогава насам и се замисли колко ще му липсват онези оттук нататък; спомни си своята работа по времето преди Времето — преди няколко месеца — и се замисли, че вече не може да я върши както трябва и че Времето наистина се е объркало и той не може да го оправи; спомни си стария си апартамент, в който никога повече не се върна, старите си приятели, включително и Диан Деметриос, сега или мъртва, или вече изкуфяла, и се замисли, че отвъд Каймака, в който живееше, не познаваше никого освен може би момичето до себе си. Само Уейн Унгер беше без възраст, защото бе наемник на Вечността. След месец — два Унгер можеше да отвори бар, да си създаде собствен кръг от отхвърлени и да си спретне частен Ренесанс — ако изобщо някога се решеше да напусне.

Изведнъж Мур се почувства страшно вкиснат и уморен, поръча шепнешком на призрачния им прислужник едно мартини и се пресегна през дремещата си съпруга да го извади от нишата. Седеше, отпиваше и се чудеше какъв ли е светът там, долу.

Трябваше да върви в крак с живота, реши той. Не знаеше нищо за съвременната политика, право или изкуство; стандартите му бяха тези, до които допускаха Каймака, и засягаха предимно цветове, движение, веселие и остроумия; що се отнася до науката, там се беше върнал в детството. Знаеше, че е богат, но Каймакът управляваше всичките му финанси. Той имаше само карта за всичко, с която можеше да си купи каквото и да било — стока или услуга — където и да било по света. Периодично преглеждаше досието си и виждаше балансови документи, които свидетелстваха, че никога не трябва да се притеснява, че парите няма да му стигнат. Но не се чувстваше нито достатъчно уверен, нито достатъчно компетентен, когато трябваше да се срещне с хората, живеещи в света отвън. Може би щеше да им изглежда скучен, старомоден и „чудак“, както се бе почувствал тази вечер, когато блясъкът на Каймака вече не скриваше човешкото в него.

Унгер хъркаше, Леота дишаше дълбоко, а светът се въртеше. Когато пристигнаха на Бермудите, се върнаха на Земята.

Застанаха до стрелата точно пред летището.

— Искаш ли да се поразходим? — попита Мур.

— Уморена съм, любов моя — Леота беше зареяла поглед към Залата на съня. Погледна го.

Той поклати глава.

— Аз не съм съвсем готов.

Тя се обърна към него. Той я целуна.

— Тогава ще се видим през април, мили. Лека нощ.

— Април е най-жестокият месец — отбеляза Унгер. — Ела, инженере. Ще се поразходя с тебе до совалките.

Тръгнаха. Пресякоха шосето, което водеше в посоката, противоположна на терминала, и излязоха на широката покрита алея към гаража с роколите.

Нощта беше кристална, със звезди като сърма, а фарът на един спътник блестеше като къс злато дълбоко сред небесното езеро. Докато вървяха, дъхът им се издигаше като бели венци от пара, които се топяха, преди да са се оформили съвсем. Мур напразно се мъчеше да разпали лулата си. Най-накрая се спря, обърна се с гръб към вятъра, заслони я с рамене и успя.

— Хубава нощ за разходки — обади се Унгер.

Мур изсумтя. Вятърът лъхна и изсипа яростен дъжд от тютюн върху бузата му. Той продължаваше да пуши, натикал ръце в джобовете на якето си, с вдигната ръка. Поетът го потупа по рамото.

— Ела с мене до града — предложи му той. — Съвсем близо е, зад хълма. Можем да стигнем пеша.

— Не — процеди през зъби Мур.

Продължиха. Щом наближиха гаража, Унгер започна да нервничи.

— По-добре щеше да е, ако не бях сам тази вечер — троснато рече той. — Чувствам се странно, все едно съм изпил сушата на всички векове и изведнъж съм помъдрял във време, когато мъдростта не е нужна никому. Аз… Страх ме е. Мур се поколеба.

— Не — повтори най-после той. — Време е да се сбогуваме. Ти продължаваш, аз слизам. Приятно пътуване.

Никой не подаде ръка на другия. Мур го проследи с поглед как влиза в гаража на совалките.

Заобиколи сградата, пресече диагонално през ширналите се ливади и навлезе в градината. Няколко минути се разхожда безцелно, после намери пътеката, която слизаше надолу към развалините.

Слизането беше бавно — той лъкатушеше през студената пустош. След като почти се паникьоса, докато го заобикаляха дървета и се налагаше да търси пътя си между тях, най-после излезе на осветената от звездите поляна, където храсталакът заплашително изпъстряше порутените сгради с тъмни петна и се люшкаше, неспокойно от вятъра.

Тревата прошумоля около глезените му, когато седна на една повалена колона и отново запали лулата си.

Замисли се — същинска мраморна статуя. Пръстите на краката му изтръпнаха; чувстваше се като част от това място — изкуствен пейзаж, развалини, изтръгнати от историята и присадени на непозната почва. Не му се искаше да мърда. Искаше да замръзне сред пейзажа и да се превърне в паметник на самия себе си. Седеше там и сключваше договори с въображаеми дяволи: искаше да се върне обратно, да се върне заедно с Леота в своето „Фриско“, отново да работи. Също като Унгер и той изведнъж се почувства мъдър във време, когато мъдростта беше ненужна. Знание — това му беше нужно. Страх — това имаше.

Тласкан от вятъра, тръгна през равнината. Сред своя фонтан Пан беше или мъртъв, или спеше. Сигурно това е студеният сън на боговете, реши Мур; един ден Пан ще се събуди, ще надуе празничните си тръби и само вятърът сред високите кули ще му отвърне, а тътрещите се стъпки на данъчен робот ще се ускорят към него — защото купонджиите ще са забравили вече празничните мелодии, восъчните фигури ще са изолирали мъдростта на кръвта върху ярките си диапозитиви и ще са ваксинирали човечеството срещу нея — и програмирана срещу емоции, една машина за фриволност постоянно ще генерира чувство на веселие в трескавите сънища на изпадналите в делириум, за да не разпознават те свирнята му — и сред децата на Феб няма да има нито едно, което да повтори атическия вик на първото му преминаване, разнесъл се преди много Коледи над средиземноморските води.

На Мур му се искаше да бе поостанал още с Унгер, защото сега чувстваше, че за миг е погледнал през погледа му. Тези чувства идваха, бяха породени от страха от новия свят, но той започваше да разбира поета. Защо обаче този човек оставаше в Каймака, зачуди се Мур. Дали не му доставяше мазохистично удоволствие да гледа как се сбъдват ледените му пророчества, докато все повече и повече се отдалечава от собственото си време? Може би.

Стоеше на ръждясалия ръб на кофата на света, в чието дъно се отразяваха звезди. Взираше се в черните гърбици на скалите там, където бяха провели слънчевия си разговор преди дни/месеци. Тогава бе говорил за своите машини, преди да заговорят за себе си. Беше вярвал — и все още вярваше — в неизменното им сливане с духа на неговия род, в по-големи, по-прекрасни съсъди на живота. А сега също като Унгер се страхуваше, че тогава, когато това ще се случи, може би нещо друго ще се изгуби и прекрасните нови съсъди ще се изпълнят само донякъде, а някаква много важна съставка ще липсва. Надяваше се Унгер да греши; усещаше, че върховете и падовете на Времето в някое бъдещо равноденствие ще възстановят всички онези дремещи истини в дъното на душата, които той сега чувстваше — и че ще има уши, които да чуят флейтата, и крака, които да се разиграят под звуците на мелодията. Опитваше се да повярва. Надяваше се, че е истина.

Падна звезда и Мур погледна часовника си. Беше късно. Запромъква се обратно към зида и отново го прескочи.

 

 

Вътре в клиниката за подготовка за сън срещна Джеймсън, който вече се прозяваше след подготвителната инжекция. Джеймсън беше висок, кльощав мъж с коса на херувим и с очите на онзи другия.

— Мур — усмихна се той, докато го гледаше как закачва якето си на стената и си навива ръкава, — ще прекараш медения си месец в лед, така ли?

Хипопистолетът въздъхна в здравата ръка на лекаря и лекарството се вля в ръката на Мур.

— Точно така — и той впери поглед в недотам трезвия Джеймсън, — защо?

— Ами просто ми се струва малко неуместно — Джеймсън продължаваше да се хили. — Ако аз бях женен за Леота, надали щях да тръгна да се пъхам във фризера. Освен ако не…

Мур пристъпи към него и издаде звук, подобен на ръмжене. Джеймсън се дръпна назад. Очите му се разшириха.

— Шегувах се! — възкликна той. — Аз не…

Мур усети болка в инжектираната си ръка — едрият медик я бе хванал и извил.

— Добре де, добре — измърмори Мур. — Лека нощ. Спи дълбок сън, събуди се трезвен.

Обърна се към вратата и лекарят пусна ръката му. Мур си смъкна ръкава, облече си якето и излезе.

— Хлопа ти дъската! — викна Джеймсън подире му.

Мур имаше около половин час, докато дойде време да се прибере в бункера. Точно сега не му се тръгваше натам. Беше решил да изчака в клиниката, докато инжекцията започне да действа, но присъствието на Джеймсън промени плановете му.

Тръгна по обширните коридори на Залата на съня, качи се с асансьора до бункерите и се отправи надолу по коридора. Най-накрая се добра до своята врата. Поколеба се, после продължи нататък. Щеше да спи три месеца и половина вътре; не му се щеше да прекарва там и следващия половин час.

Отново напълни лулата си. Щеше да попуши малко на стража край ледената си богиня, край съпругата си. Огледа се дали не се задава някой лекар. След подготвителната инжекция човек трябваше да се въздържа от пушене, но досега нито той беше имал някакви проблеми, нито някой друг, доколкото знаеше.

Продължи нататък по коридора. Някакво тупване стигна до ушите му. Зави зад един ъгъл и то спря, после отново започна — още по-силно. Идваше някъде отпред.

След миг отново се възцари тишина.

Спря пред вратата на Леота. Усмихна се, както си беше с лулата в уста, намери писалка и зачерта фамилното й име на табелката. Изписа над него с печатни букви „Мур“. Докато изписваше последната буква, тупането отново започна.

Идваше от нейната стая. Отвътре.

Той отвори вратата, пристъпи крачка напред и спря.

Мъжът беше с гръб към него. Беше вдигнал десница. В юмрука си стискаше дървен чук.

Задъханото му мърморене достигна до ушите на Мур като литании:

— „И ще я обсипвам с рози, рози и нивга с клонка тис… В покой почива тя…“

С два скока Мур прекоси стаята. Сграбчи чука и успя да го изтръгне. После усети как нещо се строши в ръката му и юмрукът му се вряза в челюст. Мъжът се блъсна в отсрещната стена и се просна по очи на пода.

— Леота! — извика Мур. — Леота…

Тя лежеше — бяла пароска статуя дълбоко сред намотките на бункера. Куполът беше вдигнат високо. Плътта й вече беше твърда като камък — защото по гърдите й, там, където беше забит колът, нямаше кръв. Само пукнатини и отломки — като от камък.

— Не… — пророни Мур.

Колът беше от много твърдо синтодърво — като кокоболо, кебрачо или може би lignum vitae — и не се беше разцепил…

— Не… — пророни Мур.

Лицето й беше спокойно като на мечтател, косата й — с цвят на алуминий. Неговият пръстен беше на пръста й… От ъгъла на стаята се разнесе мърморене.

— Унгер — изрече той безизразно. — Защо… го… направи?

Мъжът всмукваше въздух, докато изплюваше думите.

Очите му бяха вторачени в нещо безименно.

— Вампир… — мърмореше той. — Подмамва мъже на борда на своя „Летящ холандец“ и ги изпива години наред… Тя е бъдещето — богиня отвън, ненаситен вакуум отвътре — изрече той със съвсем равен тон. — „И ще я обсипвам с рози, рози… Мирото й — това искаше светът. Тя се къпеше в усмивки, тъй блажени…“ Щеше да ме зареже тук, увиснал във въздуха. Не мога да сляза от въртележката, а не мога да надяна и пиринчената халка. Но никой няма да загуби така, както аз — вече не. „… Животът й въртеше се, въртеше сред мрежите от звук и топлина…“ Мислех си, че ще се върне при мене, когато й омръзнеш.

Вдигна длани и закри очите си, щом Мур тръгна към него.

— Бъдещето е на техниците…

Мур го удари с чука — веднъж, дваж. След третия удар престана да ги брои, защото умът му вече не можеше да преброи до повече от три.

После вървеше, тичаше, стиснал все още чука в ръка — покрай врати като слепи очи, нагоре по коридори, надолу по стълбища, които почти никой не използваше.

Когато се измъкна от Залата на съня, чу как някой вика подире му в нощта. Продължи да бяга.

След много-много време отново премина в ход. Ръката го болеше, дъхът изгаряше дробовете му. Изкачи някакъв хълм, на върха му се спря, после започна да се спуска.

Партиград, скъпият курорт, собственост на Каймака, който го спонсорираше, макар че рядко му обръщаше внимание, беше пуст; имаше само коледни лампички по прозорците, варак и елхови клонки. От някакво забутано местенце се чуваше запис на коледни песни от частно тържество, а също и смях. Това накара Мур да се почувства още по-самотен, докато кръстосваше улиците. Все повече започваше да усеща тялото си като нещо чуждо — подготвителната инжекция неизбежно се беше задействала. Краката му бяха като олово. Очите му постоянно се затваряха, а той се мъчеше да ги държи отворени.

Когато влезе в църквата, нямаше служба. Вътре беше по-топло. И тук беше сам.

Вътре беше тъмно. Привлякоха го светлините в подножието на една статуя — там имаше нещо изложено. Сцената в яслите. Той приседна на една пейка и се загледа в майката с детето, в ангелите и любопитния добитък, в бащата. После издаде звук, за който нямаше думи, метна чука в малкия обор и се извърна. Вкопчен в стената, направи десетина залитащи крачки, строполи се с ругатни и ридания и заспа.

Намериха го в подножието на кръста.

 

 

От времето на детството на Мур досега правосъдието се бе развивало с ракетна бързина. Големият прираст на населението на света отдавна бе претъпкал до крайност всеки ъгъл на всеки съд и в последна сметка, за да се поемат колкото се може повече случаи, бяха взети мерки съдът да заработи целодневно. Точно затова Мур се изправи пред съда в десет часа вечерта на втория ден след Коледа.

Процесът продължи по-малко от четвърт час. Мур се отказа от адвокат. Прочетоха обвинението: беше признат за виновен и съдията, без да вдига поглед от купчината бумаги на бюрото, го осъди на смърт в газова камера.

Мур напусна безмълвно съдебната зала и го заведоха обратно в килията му за последна вечеря — не помнеше дали я е изял. Нямаше никаква представа от юридическите процедури в годината, в която беше спрял. Адвокатът на Каймака просто го бе погледнал отегчено, когато му разказа историята си, след това спомена „символични наказания“ и му каза да се откаже от адвокат и просто да се признае за „виновен по обвинението в убийство“. Подписа признание. Адвокатът го остави и докато дойде време за процеса, Мур не бе говорил с никого освен със стражите; после адвокатът размени само още няколко думи с него, преди да се яви в съда.

И сега — получил смъртна присъда, след като си бе признал, че е убил убиеца на жена си — не смяташе, че това е справедливо. Но въпреки всичко, докато предъвкваше механично онова, което си бе поръчал, чувстваше неестествено спокойствие. Не го беше страх от смъртта. Не можеше да повярва, че ще умре.

След час дойдоха да го отведат. Заведоха го в малка, тясна стая с едно-единствено прозорче високо в металната врата. Седна на пейката вътре и стражите захлопнаха вратата след него.

След незнайно колко време сачмите изтракаха и замириса на пушек. Миришеше все по-силно.

Той кашляше, вдишваше огън, задъхваше се, крещеше и си я представяше как лежи там, в бункера, а ироничната песен, която Унгер бе пял в стрелата, отново изникна в ума му:

Слязох долу, в боооолницата „Сейнт Джеймс“.

И видях там моооойта мила,

върху бяааала маса тя лежееееше —

толкоз сладка и студена, и красива…

Дали Унгер още тогава не е обмислял как да я убие, чудеше се той. Или просто нещо е витаело в подсъзнанието му? Нещо, което той е усетил, че се раздвижва, и затова е искал Мур да остане при него — за да не се случи?

Никога нямаше да го разбере, осъзна той, щом огънят проникна в черепа му и погълна мозъка му.

 

 

Събуди се. Чувстваше се много слаб, лежеше на бели ленени чаршафи.

— Алвин Мур… това да ти е за урок — каза гласът в слушалките.

Мур ги сграбчи и ги дръпна от главата си — както му се стори, със замах, — но мускулите му реагираха много слабо. Все пак успя да ги махне.

Отвори очи и се огледа.

Можеше и да е в болничното отделение на Каймака, което се намираше високо-високо, на най-горните етажи в Залата на съня; можеше и да е в ада. Франц Андрюс, който го бе посъветвал да се признае за виновен, бе приседнал на стол до леглото му.

— Как си? — попита той.

— О, страхотно! Едно тенисче?

Мъжът се усмихна едва-едва.

— Ти изкупи дълга си пред обществото — заяви той — чрез символична наказателна процедура.

— О, това обяснява всичко — тросна му се Мур. Умълча се, после продължи: — Не виждам защо изобщо трябваше да има наказание — нито символично, нито каквото и да било. Тоя стихоплетец уби жена ми.

— Ще си плати — рече Андрюс.

Мур се преобърна настрани и се втренчи в безстрастното, плоско лице до лакътя си. Късата коса на адвоката беше нещо средно между руса и бяла, погледът му — непоколебимо трезвен.

— Имаш ли нещо против да повториш какво каза току-що?

— Съвсем не. Той ще си плати.

— Не е ли мъртъв?

— Не, жив и здрав си е — на два етажа под нас. Първо трябва да му заздравее главата, тогава ще го съдят. Твърде е болен, за да бъде екзекутиран.

— Жив! — възкликна Мур. — Жив?! Тогава за какво, по дяволите, ме екзекутираха мене!

— Е, ти наистина го уби — отговори Андрюс леко раздразнен. — Това, че докторите после успяха да го съживят, не променя факта, че е извършено убийство. Символичното наказание е точно за такива случаи. Преди да тръгнеш пак да го вършиш, ще си помислиш добре.

Мур се опита да се надигне. Не успя.

— Леко-леко. Трябва да си починеш още няколко дена и тогава ще ставаш. Нали те съживихме едва снощи.

Мур се изкиска немощно. После дълго-дълго се смя. Най-накрая изхлипа и престана.

— Сега по-добре ли си?

— И още как — прошепна той пресипнало. — Направо се чувствам като един милион долара или каквато и смахната валута там да използвате. Какво ще е наказанието на Унгер за убийството?

— Газ — отговори адвокатът. — Също като твоето според действащия…

— Символично или наистина?

— Символично, разбира се.

Мур не си спомняше какво стана после, освен че чу как някой пищи и че изведнъж се появи лекар, когото досега не беше забелязал, и направи нещо с ръката му. Чу тихото съскане на инжекция. После заспа.

Когато се събуди, той се чувстваше по-силен, а един нахален слънчев лъч огряваше отсрещната стена. Андрюс като че ли не беше помръдвал от мястото си до леглото.

Вгледа се в мъжа и нищо не каза.

— Информираха ме — обади се адвокатът — за липсата ти на познания относно днешното състояние на правосъдието, засягащо тези неща. Не предвидих от колко време си член на Каймака. Толкова рядко се случват такива неща — всъщност това е първият такъв случай, с който си имам работа, — затова още когато говорих с тебе в килията ти, просто приех, че знаеш какво е това символично наказание. Поднасям ти извиненията си.

Мур кимна.

— Освен това — продължи той — бях приел, че си взел под внимание обстоятелствата, при които господин Унгер, както се твърди, е извършил убийство…

— „Както се твърди“ — по дяволите! Аз нали бях там! Той заби кол в сърцето й! — гласът на Мур секна.

— Това наистина беше прецедент — заобяснява Андрюс. — Дали да бъде обвинен още сега в опит за убийство или да изчакаме операцията и да бъде обвинен в убийство, ако тя не мине добре. Но забавянето би повдигнало още много проблеми — които за късмет се разрешиха от собственото му предложение. След като се възстанови, той ще се върне в бункера си и ще остане там, докато природата на престъплението му се изясни както трябва. Предложи го по своя собствена воля, така че не е взето никакво законно решение. Ето защо отложиха процеса, докато се усъвършенстват някои хирургични техники…

— Какви хирургични техники?! — Мур се надигна на леглото и се облегна назад. За първи път от Коледа насам беше в пълно съзнание. Предчувстваше какво ще последва.

Каза само една дума:

— Обясни.

Андрюс се размърда на стола си.

— Представата на господин Унгер — започна той — за това, къде точно се намира човешкото сърце, е била представа на поет. Той не го е пронизал централно, макар случайният наклон на кола наистина да е бил такъв, че е минал през лявата камера. Това може да се поправи доста лесно според лекарите. За лош късмет обаче разцепилото се острие е засегнало гръбначния й стълб — продължи да обяснява той, — счупило е две ребра и е спукало още няколко. Излиза, че гръбнакът й е бил строшен…

Мур отново бе онемял — онемял от прозрението, което бе получил, докато думите на адвоката изпълваха въздуха помежду им. Тя не беше мъртва. Нито пък беше жива. Тя спеше ледения си сън. Искрата на живота й щеше да остане в нея, докато започне пробуждането. Тогава и само тогава тя можеше да умре. Освен ако…

— … усложнението от бременността и нужният период от време за вдигане на телесната й температура до подходяща за операция… — говореше Андрюс.

— Кога ще я оперират? — прекъсна го Мур.

— На този етап не могат да кажат със сигурност — отвърна Андрюс. — Ще трябва да е специално разработена операция, тъй като повдига проблеми, за които има отговор на теория, но не и на практика. В момента всеки от факторите би могъл да бъде третиран, но другите не могат да бъдат суспендирани, докато протича операцията. Всичко е доста сложно и трудно — да се поправи сърцето, да се фиксира гърбът и да се спаси детето — всичко това наведнъж би изисквало някои нови инструменти, както и някои нови техники.

— Колко време? — настоя Мур. Андрюс сви рамене.

— Не може да се каже. Месеци, години. В момента тя си е съвсем добре, но…

Мур го помоли да си отиде — на доста висок глас — и той излезе.

 

 

На другия ден му се виеше свят, но той стана и каза, че няма да се върне в леглото, докато не види Унгер.

— Той е под арест — съобщи му лекуващият лекар.

— Не, не е — възрази Мур. — Ти не си адвокат, а с адвоката вече говорих. Няма да бъде арестуван законно чак докато не се събуди от следващия си леден сън — когато и да стане това.

Отне му час да получи разрешение да посети Унгер. Придружаваха го Андрюс и двама санитари.

— Не вярвате ли в символичното наказание? — ухили се той на Андрюс. — Нали трябва да си помисля добре, преди да тръгна да го правя пак?

Андрюс извърна поглед и не му отговори.

— Както и да е. Твърде слаб съм, пък и нямам чук подръка. Почукаха и влязоха.

С глава, увита в бял тюрбан, Унгер седеше, облегнат на възглавници. Върху покривката на леглото имаше затворена книга. Беше се загледал през прозореца към градината. Извърна глава към тях.

— Добро утро, кучи сине — поздрави Мур.

— Моля, заповядай — отговори Унгер.

Мур не знаеше какво да каже. Вече бе изразил всичките си чувства. Така че се отправи към стола до леглото и седна. Измъкна лулата от джоба си и взе да си играе с нея, за да прикрие неловкото положение. После се сети, че няма тютюн. Нито Андрюс, нито санитарите ги гледаха.

Захапа между зъбите си празната лула и вдигна поглед.

— Съжалявам — обади се Унгер. — Можеш ли да го повярваш?

— Не — отвърна Мур.

— Тя е бъдещето и е твоя — рече Унгер. — Аз забих кол в сърцето й, но тя наистина не е мъртва. Казват, че в момента работят по оперативните машини. Докторите ще оправят всичко, което съм повредил — ще бъде като нова — лицето му се сгърчи и той се загледа в чаршафите.

— Ако това ще е някакво утешение за тебе — продължи той, — аз страдам и ще страдам още. За този „Холандец“ няма Сента, която да го спаси. Ще продължа да пътувам с него със или без Каймака, в бункер ще умра на чуждо място, сред чужди хора — той вдигна поглед към Мур и се усмихна едва-едва.

Мур се втренчи в него и той пак сведе очи.

— Ще я спасят! — настояваше Унгер. — Тя ще спи, докато са абсолютно сигурни в техниката. После вие двамата слизате заедно, а аз продължавам. И никога вече няма да ме видите. Желая ви щастие. Няма да моля за прошка.

Мур стана.

— Няма какво повече да си кажем. Ще си поговорим пак някоя година — след ден-два.

Излезе от стаята, като се чудеше какво ли друго е могъл да каже.

 

 

— Каймакът е изправен пред морален проблем — ще рече, пред мене — каза Мери Мод. — За лош късмет той е поставен от властите и не можем да се справим с него така, както с повечето морални проблеми. Този изисква отговор.

— Онзи, който засяга Мур и Унгер ли? — попита Андрюс.

— Непряко. Засяга целия Каймак в резултат на тяхната щуротия.

Тя посочи факса на бюрото си. Андрюс кимна.

— Роди се Младенец — прочете тя, като разглеждаше снимката на човека от Каймака, проснат на църковния под. — Статия на първа страница в това издание ни обвинява, че създаваме всевъзможни невротици — от некрофили нататък. Пък и онази другата снимка — още не знаем кой я е направил — тук, на трета страница.

— Видях я.

— Сега искат гаранции, че бившите членове на Каймака ще си останат фриволни и няма неизбежно да се превръщат в нежелани елементи.

— За първи път се случва такова нещо.

— Разбира се — усмихна се тя. — Обикновено се държат достатъчно прилично и изчакват някоя и друга седмица, преди да започнат да се държат антисоциално — пък и богатството обикновено компенсира повечето обичайни неприспособимости. Но според обвиненията ние или избираме не когото трябва — което е абсурд, — или не ги преглеждаме както трябва при напускане — което е пълен абсурд. Първото — защото интервютата ги правя само аз; а второто — защото не можеш да изриташ никого половин век или повече напред в бъдещето и да очакваш той да се приземи на два крака и пак да си е той — нормален, бодър и весел, — без значение каква ориентация ще му дадеш. Нашите хора обаче правят добро шоу от цялата тази работа, защото, общо взето, нищо не правят.

Но и Мур, и Унгер са били сравнително нормални; никога не са се познавали особено добре. И двамата са наблюдавали малко по-внимателно от другите в Каймака как световете им се превръщат в история, и двамата са го приемали много навътре. Но проблемът им е бил междуличностен.

Андрюс не се обади.

— С това искам да кажа, че е обикновен случай на ревност към една жена — нещо непредвидимо и присъщо на човека. Не бих могла да предвидя конфликта им. Това че времената се менят, няма нищо общо с тази история. Нали така?

Андрюс не отговори.

— Ето защо проблем няма — продължи тя. — Ние не изхвърляме на улицата Каспар-Хаузеровци. Просто прекарваме богати хора с добър вкус няколко поколения напред в бъдещето — и те се справят добре. Единственият ни пропуск досега се дължи на мъжки антагонизъм от взаимоускоряваща се разновидност, причинен от красива жена. Това е. Съгласен ли си?

— Мислел си е, че наистина ще умре… — каза Андрюс. — Изобщо не се сетих, че той нищичко не знае за Световния правен кодекс.

— Дребна работа — махна тя с ръка. — Нали е жив.

— Трябваше да видите лицето му, когато се свести в клиниката.

— Лицата не ме интересуват. Виждала съм ги твърде много. Проблемът ни сега е да изфабрикуваме проблем и да го решим, за да е доволно правителството.

— Светът се променя толкова бързо, че и аз, кажи-речи, трябва всеки ден да се нагаждам към него. Тези нещастни…

— Има и неща, които не се променят — прекъсна го Мери Мод, — но разбирам накъде биеш. Много умно. Ще наемем независим психоекип, за да направи проучване, което да установи, че Каймакът се нуждае от по-голяма приспособимост и да препоръча да си оставяме един ден в годината за терапевтични цели. Всеки такъв ден ще провеждаме в различни краища на света, на места, където не се правят Купони. Сума ти градове реват за концесии. В тези дни ще вършим прости неща, които ни помагат да се приспособим към общуване с хора извън Каймака. А вечерта — лека вечеря, после — някакво приятно развлечение и танци. Танците са добри за душата, отпускат, премахват напрежението. Сигурна съм, че така ще бъдат удовлетворени всички засегнати страни — при това, последното, тя се усмихна.

— Вярвам, че сте права — обади се Андрюс.

— Естествено. След като психоекипът изпише няколко хиляди страници, ти ще нахвърлиш неколкостотин, за да обобщиш откритията им и да ги оформиш в резолюция, която да бъде прочетена пред съвета.

Той кимна.

— Благодаря за предложението.

— Моля, пак заповядай. Нали затова ми плащат.

След като той си тръгна, Мери Мод си сложи черната ръкавица и бутна още една цепеница в камината. С всяка година истинските цепеници ставаха все по-скъпи и по-скъпи, но тя нямаше вяра на печки без пламък.

 

 

След три дена Мур вече се бе възстановил достатъчно, за да изпадне отново в сън. Щом подготвителната инжекция притъпи сетивата му и очите му се затвориха, той се зачуди какъв ли извънземен Страшен съд ще завари, когато се събуди. Ала знаеше, че каквото и да донесе Новата година, неговият кредит ще е добър.

Заспа, а светът се въртеше ли, въртеше…

Вратите на лицето му, лампите на устата му

Аз съм човек стръв. Никой не се ражда такъв освен в един френски роман, където всеки се ражда стръв. (Всъщност си мисля, че точно така се и казваше — „Всички сме стръв“. Пфу!) Как станах такъв, надали си струва да ви разказвам и няма нищо общо с неоексите, но за дните на звяра си заслужава да се кажат няколко думи, така че започвам.

 

 

Равнините на Венера се простират между палеца и показалеца на континента, известен като Ръката. Навлезете ли в Облачната алея, той люшва сребристата си топка за боулинг към вас без предупреждение. Вие подскачате в онази тенекия с огнена опашка, в която ви возят, но ремъците ви пречат да изглеждате като глупак. После обикновено се кискате, но винаги първо подскачате.

След това съзерцавате как Ръката разгръща илюзията си и средният и безименният пръст се превръщат в архипелази с дузина пръстени, а другите се разгръщат в сивкаво-зелени полуострови; палецът е твърде къс и е извит като опашката на ембрион на нос Хорн.

Вдишвате чист кислород, може би въздъхвате и започвате дългото кандилкане към Равнината.

Там ви хващат като поле — муха в площадката за приземяване „Линията на живота“ — кръстена е така, защото се намира близо до голямата делта в Източния залив между първия полуостров и „палеца“. За минутка ви се струва, че ще пропуснете Линията на живота и ще свършите като рибна консерва, но после — без метафори, моля — се спускате върху опърления бетон и представяте телефонния си указател — среден размер — от всякакви разрешителни на ниския дебелак със сивото кепе. Документите доказват, че не сте подложен на някакво тайнствено вътрешно загниване и т.н., и пр. После той ви пуска ниска, дебела, сива усмивчица и ви побутва към автобуса, който ви мята на Рецепцията. На Рецепцията си прекарвате три дена в доказване на това, че наистина не сте подложен на някакво тайнствено вътрешно загниване и т.н., и пр.

Скуката обаче си е съвсем друг вид скапване. Когато ви минат трите дена, вие фрасвате един як на Линията на живота и тя ви връща комплимента — въпрос на рефлекс. Ефектът от алкохола в различните атмосфери е дисциплина, по която познавачи са написали многобройни томове, така че ще огранича бележките си с това да посоча, че на един свестен гуляй си струва да посветиш поне седмица и той често изисква доживотен разбор.

Бях изключително обещаващ студент (строго незавършващ) вече от две години, когато „Бистра вода“ падна върху нас през мраморния таван и разсипа хората си като мишени в града.

Пауза. Алманахът на световете за Линията на живота: „Пристанищен град на източния бряг на Ръката. Служителите на Агенцията за извънземни изследвания съставляват приблизително осемдесет и пет процента от населението му (по данни на преброяването от 2010 г.). Останалите му жители са най-вече личният състав на няколкото промишлени корпорации, извършващи основни проучвания, както и независими морски биолози, богати рибари ентусиасти и шелфови предприемачи.“

Обърнах се към Майк Дейвис, колега предприемач, и изкоментирах гадното състояние на основните изследвания.

— Не и ако стане известна истината, прошушната под мустак.

Той се умълча зад чашата си, преди да продължи бавния процес на поглъщане, изчислен така, че да спечели моя интерес и някоя и друга клетва, преди да продължи.

— Карл — рече той най-накрая, все едно играеше покер, — те формират „Десетте квадрата“.

Можех да го фрасна. Можех да му налея в чашата сярна киселина и радостно да наблюдавам как устните му почерняват и се пукат. Вместо това изсумтях.

— Кой е толкова тъп, че да пръска по пет стотака на ден? АИИ?

Той поклати глава.

— Джийн Лухарич — отговори той. — Момичето с виолетови контактни лещи и петдесет-шейсет идеални зъба. Доколкото знам, иначе очите й са кафяви.

— Че не продава ли напоследък достатъчно крем за лице?

Той сви рамене.

— Публичността върти колелото. „Лухарич ентърпрайзис“ скочиха с шестнайсет пункта, когато тя отмъкна Слънчевата купа. Вие там на Меркурий играете ли голф?

Аз играя, но го пуснах покрай ушите си и продължих да го натискам:

— Та значи тя идва тук с празен чек и въдица?

— Днес, с „Бистра вода“ — кимна той. — Вече трябва да е кацнала. Много камери, много нещо. Тя иска Ики — и то страшно.

— Хммм… — изхъмках аз. — Колко страшно?

— Договор за шейсет дни. „Десетте квадрата“. С клауза за безсрочно продължаване. Депозит милион и половина — издекламира той.

— Ти май множко поназнайваш…

— Отговарям за привличане на персонал. „Лухарич ентърпрайзис“ се свързаха с мен миналия месец. Като пиеш в които кръчми трябва, това помага.

— Да си им собственик също помага — ухили се той след малко.

Извърнах поглед и отпих от горчивата бира. След малко попреглътнах това-онова и попитах Майк каквото се очакваше, като се оставих на ежемесечната му лекция по Въздържание.

— Казаха ми да се пробвам да те привлека — подметна той.

— Кога си плавал за последен път?

— Преди месец и половина. С „Корнинг“.

— Дреболийка — изсумтя той. — Кога си плавал сам за последно?

— Оттогава мина доста време.

— Повече от година, нали? Онзи път, когато се навря под винта на „Делфин“?

Обърнах се към него.

— Миналата седмица ходих по реката горе до Англефорд, а там теченията са силни. Още си ме бива.

— Трезвен — добави той.

— Такъв ще съм — рекох. — При такава работа…

Кимна съжалително.

— Точно според изискванията на съюза. Тройно — за извънредни обстоятелства — изрецитира той. — Ела в хангар 16 с екипировката си в петък сутринта, в 5:00 часа. Тръгваме в събота призори.

— И ти ли?

— И аз.

— И как така?

— Пари.

— Икиево гуано!

— Барът не върви толкова добре, а пък мацето има нужда от нови норки.

— Повтарям…

— А пък аз искам да се отърва от мацето и да си възстановя контакта с първичното — чист въздух, гимнастика, изкарване на мангизи…

— Добре де, извинявай, че попитах.

Налях му едно, като се концентрирах върху H₂SO₄, обаче не се преобразува. Най-накрая го наквасих и тръгнах в нощта — да се поразходя и да пообмисля нещата.

През последните пет години бяха осъществени около дузина сериозни опити за улавяне на ихтиоформа Leviosaurus Levianthus, известна като Ики. Когато Ики бил забелязан за първи път, приложили китоловни техники. Оказвали се или безплодни, или плачевни и били въведени нови процедури. „Десетте квадрата“ беше построен от богат спортист на име Майкъл Джант, който си профука цялото състояние по проекта.

След година в Източния океан той се завърна, за да банкрутира. Карлтън Дейвиц, плейбой и рибар ентусиаст, купи огромната лодка и заварди местата, където Ики си хвърляше хайвера. На деветнайсетия ден клъвна и той загуби нетестувано оборудване за сто и петдесет каймета заедно с една ихтиоформа Levianthus. След дванайсет дни с тройна корда закачи, упои и започна да вади огромния звяр. Обаче онзи се събуди, попиля контролната кула, утрепа шестима и създаде същински ад на пет квадратни блока от „Десетте квадрата“. Карлтън си остана с частична хемиплегия и собствен алгоритъм как се банкрутира. Изчезна в атмосферата над водата, а „Десетте квадрата“ оттогава започна да минава от ръка на ръка с по-малко зрелищни, ала също толкова скъпи резултати.

Най-накрая голямата лодка, построена с една-единствена цел, беше закупена на търг от АИИ за „морски изследвания“. „Лойдс“ пак не искаха да я застраховат и затова единственото морско изследване, което някога е видяла, е, че чат-пат я дават под наем за петдесет стотака на хора, на които много им се ще да раздуват рибарски истории за Левиатан. Бил съм стръв в три такива начинания и на два пъти бях достатъчно близо до Ики, за да мога да му преброя зъбите. Бих искал да си имам един да го показвам на внуците — по лични причини.

Обърнах се с лице към площадката за приземяване и взех решение.

— Маце, ти мен ме искаш за местен колорит. Ще изглеждам добре на страниците и изобщо… Но да ти е ясно: ако някой ти хване Ики, то тоя някой ще съм аз. Обещавам.

Стоях насред празния площад. Мъглявите кули на Линията на живота преплитаха мъглите си.

 

 

Преди две — три ери — морски бряг; на места западният склон на Линията на живота се простира на цели шейсет и пет километра навътре. Наклонът му не е кой знае какъв, но успява да се издигне на няколко пъти по неколкостотин метра, докато стигне до планинския район, който ни отделя от Високите планини. Около шест километра и половина навътре в сушата и сто и петдесет метра навътре по-високо от Линията на живота са разположени повечето от повърхностните въздушни шлюзове и частни хангари. В хангар 16 се намира такси по договаряне на Кал — пренос-превоз, от брега до кораба. Не обичам Кал, но него го нямаше там, когато слязох от автобуса и махнах на механика.

Два хопера ровеха бетона, нетърпеливи под летателните ореоли. Онзи, на който работеше Стив, се оригна дълбоко във вареловия си карбуратор и се разтресе в спазъм.

— Коремът ли го боли? — попитах.

— Да бе, газове и изгаряне на сърцето.

Той завинти винтовете, докато звукът, издаван от онова, стана равен, и се обърна към мен.

— Ще излизаш ли?

Кимнах.

— „Десетте квадрата“. Козметика. Чудовища. Такива ми ти работи.

Той примигна срещу светлината и избърса луничавото си лице. Температурата беше около двайсетте, но големите прожектори отгоре я качваха двойно.

— Лухарич — измърмори той. — Значи наистина ти си този. Има разни хора тук, дето искат да те видят.

— За какво съм им?

— Камери. Микрофони. Такива ми ти работи.

— По-добре да си пазят екипировката. Кой ще яхам?

С отвертката ми посочи другия хопер.

— Оня. Между другото, в момента те снимат на видео. Искаха да си те имат как пристигаш.

Извърна се към хангара, после — пак към мене.

— Кажи „зеле“. Едрите планове после.

Не му казах точно „зеле“. Сигурно са използвали телеобектив и са прочели по устните ми какво казвам, защото точно това никога не го излъчиха.

Метнах си боклуците отзад, настаних се на пътническото място и запалих цигара. След пет минути от бараката офис се показа самият Кал и се огледа с леден поглед. Приближи се и задумка по хопера. Вдигна и палец към хангара.

— Искат те там вътре! — извика ми той, сбил шепи край устата си. — Интервю!

— Шоуто свърши! — викнах му в отговор. — Или ще е така, или да си търсят друга стръв!

Ръждивокафявите му очи се превърнаха в главички на пирони под русите вежди, а погледът му — в шило. После той се фръцна и се измете. Зачудих се колко ли са му платили да си клечи в хангара и да изсмуква соковете на генератора.

Сигурно достатъчно — знам го аз Кал. И без това никога не съм си падал по него.

 

 

Венера нощем е свят на траурни води. По брега не можеш да кажеш къде свършва морето, къде започва небето. На зазоряване все едно си лиснал малко мляко в кладенец с мастило. Първо се появяват отделни бели съсиречета, после — потоци. Отначало с цвят на сив колоид, след което малко избелява. Изведнъж — хоп! — ден. И започвате да загрявате тази смес.

Докато хвърчахме над залива, се наложи да си сваля якето. Отзад небето можеше и да е под вода — така се люшкаше на вълни и се къдреше в жегата. Хоперът побира четирима души (петима, ако ще нарушавате Правилата и подценявате теглото) или трима плюс съответната екипировка на човека стръв. Аз обаче бях единственият товар, а пилотът беше същият като машината. Тананикаше си и не произвеждаше излишен шум. Линията на живота извъртя едно салто-мортале и се изпари в задното огледало горе-долу в същия миг, когато отпред на хоризонта цъфнаха „Десетте квадрата“. Пилотът спря да си тананика и поклати глава.

Наведох се напред. В червата ми чувствата си играеха на хоп-троп. Познавах всеки проклет сантиметър на голямата лодка, но онези чувства, които някога си ги имал за едно на ръка, се променят, когато източникът им не е в твоя обсег. Честно да си кажа, съмнявах се дали пак някога ще стъпя на борда на тая грамада. Но сега кажи-речи бях способен да повярвам в провидението. Ето го там!

Корабът „Десетте квадрата“ — цяло футболно игрище. Задвижва се с А-енергия. Плосък като палачинка, ако не броим пластмасовите флюски по средата и „щъркелите“ отпред и отзад, по левия и по десния борд.

Щъркеловите кули бяха кръстени така заради разположението им по ъглите — и всеки чифт можеше да работи в двойка със съвместната сила на кукопрътите помежду им. Кукопрътите — наполовина прът, наполовина кука — могат да повдигат огромни тежести почти до равнището на водата; онези, които са ги проектирали, обаче са имали само едно наум, що се отнася до куките. На равнището на водата слайдерът трябва да приложи издигане до два и половина — три метра, преди кукопрътите да успеят по-скоро да бутнат нагоре, а не да дърпат.

Слайдерът, най-общо казано, е подвижна стая — голям сандък, който може да се мести по всичките кръстосани канали на „Десетте квадрата“ и да се „закотвя“ от страната, от която уловът е захапал въдицата чрез мощна електромагнитна връзка. Винчовете му могат да вдигнат боен кораб на нужната височина и по-скоро целият плавателен съд ще се килне, отколкото слайдерът ще пусне, ако искате що-годе да имате представа колко силна е тази връзка.

В слайдера се намира един индикатор на оперативно контролно табло, който е най-завързаната „макара“, измислена някога. Той черпи енергия, излъчвана от генератора до централната флюска, и е свързан късовълново със сонарната зала, където движенията на плячката се записват и се повтарят пред въдичаря, седнал пред контролното табло.

Рибарят може да си играе с „кордата“ часове, даже дни наред, без да вижда друго освен метал и някакъв силует на екрана. Едва когато кукопрътите вдигнат звяра и екстензорният шелф, който се намира на три и половина метра под водата, се издигне, за да го подпре отдолу в помощ на винчовете — едва тогава рибарят вижда как уловът се възнася пред него като паднал серафим. После, както разбра Дейвиц, човек поглежда в самата бездна и трябва да действа. Той обаче не се задейства и сто метра невъобразим тонаж, упоен, но усещащ болки, скъса кабелите на винча, строши един кукопрът и се разходи половин минута по „Десетте квадрата“.

Започнахме да кръжим и най-накрая механичният флагман ни забеляза и ни махна да кацаме. Кацнахме до люка за екипажа, разтоварих оборудването и скочих на палубата.

— Късмет! — подвикна ми пилотът, докато вратата се затваряше. После затанцува във въздуха, а флагманът щракна напразно.

Метнах багажа на гръб и заслизах надолу.

Когато подписвах с Малвърн, капитанът де факто, бях разбрал, че другите ще пристигнат след цели осем часа. Искаха да дойда сам в дюкяна на Кал, за да го докарат като във филм от XX век.

Първи кадър: писта за приземяване, мрак. Механик бъзика хеликоптер. Спира автобус — забавен кадър. Човек стръв в тежко облекло слиза, оглежда се и закуцуква през площадката. Едър план: той се ухилва. Реплика:

— Мислиш ли, че ще е сега? Че ще го хванем?

Неловкост, мълчание, свиване на рамене. Кажи нещо.

— Разбирам. А защо смяташ, че госпожица Лухарич има подобри шансове от всички? Защото е по-добре екипирана ли? (Усмивка.) Защото сега знаем повече за навиците на това чудовище отпреди? Или заради нейната воля за победа — или заради всичко това?

Отговор:

— Ми зарад сичко.

— Затова ли подписа договор с нея? Защото инстинктът ти подсказва: „Този път ще стане“?

Отговор:

— Тя плаща според определените от съюза такси. Аз тая пущина не мога да я наема сам. Пък искам да съм вътре.

Изтриване. Кажи нещо друго. Екранът потъмнява, докато той се приближава към хопера и прочее.

— „Зеле“ — казах аз или нещо от сорта и тръгнах да се разхождам самичък по „Десетте квадрата“.

Качих се на всички щъркели подред и проверих управлението и подводните видеоочи. После вдигнах главния повдигач.

Малвърн не възрази, че проверявам. Всъщност ме насърчи. И преди бяхме плавали заедно, а по едно време дори си бяхме разменили местата. Така че не се изненадах, когато излязох от асансьора в Долапа на Хопкинс и го намерих там. Следващите десетина минути двамата мълчаливо оглеждахме голямата стая и горещите като реотани сепарета, в които след малко щеше да си бъде жива Арктика.

Най-накрая той плясна по стената.

— Е, ще го пипнем ли?

Поклатих глава.

— Ще ми се, обаче ме съмнява. Пет пари не давам и хич не ми дреме кой ще обере славата за улова, щом и аз съм участвал. Обаче няма да стане. Тая е егоманиачка. Тя ще иска сама да борави със слайдера, а пък не може.

— Ти срещал ли си я изобщо някога?

— Ъхъ.

— Кога?

— Преди четири-пет години.

— Тя тогава е била момиченце. Откъде знаеш сега на какво ще е способна?

— Знам. Вече ще е научила кое къде е до последното копче и до последната лампичка. На теория ще е бетон. Обаче помниш ли? Веднъж бяхме заедно на деснобордовия щъркел, когато Ики изскочи от водата като костенурка?

— Как да забравя?

— Е?

Той потърка брадичката си, наподобяваща шкурка.

— Може би ще успее, Карл. Там вкъщи се е надбягвала с кораби факли и се е гмуркала в мътни води — той погледна към невидимата Ръка. — И е ловувала във Високите планини. Може и да излезе достатъчно луда, за да издърпа и оня ужас в скута си, без да й мигне окото…

— … защото Джон Хопкинс плати скъпо и прескъпо за седемте фигурки по корпуса — добави той. — Това са пари — дори и за Лухарич.

Мушнах се през един люк.

— Може и да си прав, но като се запознах с нея, беше богата вещица.

— И не беше руса — добавих гадно.

Той се прозина.

— Я да си спретнем нещо за закуска.

Точно така и направихме.

 

 

Като малък си мислех, че да се родиш обитател на морето, е най-прекрасният избор, който би могла да направи природата за всекиго. Израснах на брега на Тихия океан, а лятото прекарвах в Залива или на Средиземно море. Цели месеци от живота си съм търсел корали, снимал съм обитателите на дълбините и съм си играел на гоненица с делфините. Ловял съм риба навсякъде, където я има, като пренебрегвах факта, че рибите могат да се промъкват там, където аз не го мога. Пораснах и исках да ловя по-големи риби, а пък не познавах нищо живо, по-голямо — като не броим секоята — от Ики. Това едно на ръка…

Пъхнах две кифлички в хартиена кесия и си напълних термоса с кафе. Извиних се, излязох от корабната кухня и се запътих към каютата на слайдера. Беше си точно такава, каквато я помнех. Натиснах няколко копчета и радиовръзката изпращя.

— Ти ли си, Карл?

— Точно така, Майк. Пусни малко сочец тука бе, плъх неден.

Той се замисли над това, после усетих как корпусът започна да вибрира — генераторите се бяха включили. Налях си трета чаша кафе и извадих цигара.

— Та защо съм плъх неден тоя път? — чух отново гласа му.

— Знаеше ли за тия с камерите в хангар 16?

— Да.

— Значи си плъх неден. Последното нещо, което искам, е да ме пишат по вестниците. „Той, който досега толкова често я е оплесквал, е готов храбро да се опита още веднъж.“ Направо ти го цитирах.

— Грешиш. Прожекторите могат да осветят само един човек, а тя е по-хубава от тебе.

Следващата ми забележка беше прекъсната. Натиснах копчето на елеватора и слонските уши заплющяха покрай мен. Станах, за да отида да се слея с палубата. Издърпах страничната релса и влязох в канала. Насред кораба спрях на едно кръстовище, пуснах страничната и издърпах надлъжната релса.

Плъзнах се по десния борд, по средата между щъркелите, спрях и хвърлих термоса.

Не бях разлял и капчица кафе.

— Дай кинце.

Екранът засвети. Нагласих го и видях очертанията на дъното.

— Добре.

Натиснах копчето за положение „синьо“ и Майк го нагоди. Светлините светнаха.

Винчът се отключи. Прицелих се във водата, разтегнах рамото и стрелях.

— Чистичко — забеляза Майк.

— Положение „червено“. Ще удрям — и натиснах копчето.

— Положение „червено“.

Човекът стръв трябваше да ги владее тия номера, за да направи куките изкусителни.

Не е точно рибарска кукичка. В кабелите има кухи тръби; в тръбите — достатъчно трева да се напуши цяла армия. Ики лапа стръвта, която се кандилка под носа му, управлявана дистанционно, а огнярят издърпва тръбите.

Ръцете ми щъкаха по конзолата — нагласях каквото трябва. Погледнах лампичката на наркорезервоара. Празен. Добре, още не бяха го напълнили. Натиснах копчето „помпа“.

— Право в глътката! — измърмори Майк.

Пуснах кабелите. Заиграх се с въображаемия звяр. Оставих го да избяга, като клатех винча, за да имитирам как офейква.

Бях пуснал климатика, бях си махнал ризата, но пак беше адска жега — по това си личеше, че сутринта клони към пладне. Смътно усещах как хоперите излитат и кацат. Някои от екипажа седяха „на сянка“ до вратата, която бях оставил отворена, и наблюдаваха операцията. Не видях, че Джийн пристига — иначе щях да прекратя сеанса и да се покрия.

Тя ми наруши концентрацията, като така блъсна вратата, че кабината се разтресе.

— Да имаш да кажеш нещо по въпроса кой те е упълномощил да изкарваш слайдера?! — попита ме тя.

— Никой — отвърнах аз. — Прибирам го.

— Само се дръпни.

Дръпнах се и тя седна на мястото ми. Беше облечена с кафяви торбести панталони и широка риза и практично бе вързала косата си назад. Бузите й бяха поруменели, но не беше задължително да е от жегата. Нападна таблото с почти забавна стръв, обаче мене ме разтревожи.

— Положение „синьо“! — тросна се тя и си счупи виолетовия нокът, щом фрасна копчето.

Насилих се да се прозина и бавно започнах да закопчавам ризата си. Тя ми метна поглед с бялото на очите си, провери данните и изстреля заряда.

Следях екрана. За секунда тя се обърна към мен, а след туй спокойно произнесе:

— Положение „червено“.

Кимнах одобрително.

Тя изкриви винча настрани, за да ми покаже, че знае как. Не се съмнявах, че знае как, а тя не се и съмняваше, че не се и съмнявам, но…

— В случай че се чудиш — обади се тя, — ти до това нещо тук няма ида припариш. Наехме те за стръв, помниш ли? Стръв! Задълженията ти се състоят в това, да излезеш във водата и да наредиш масата на нашето приятелче чудовището. Опасно е, но ще вземеш добри пари. Някакви въпроси?

Тя прасна копчето „помпа“, а аз се потърках по врата.

— Ъ-ъ — и се ухилих. — Обаче мога да се оправям с тая джаджа тука и ако ти потрябвам, съм на разположение — на цените на съюза.

— Господин Дейвиц — каза тя, — не искам някакъв си неудачник да борави с това табло.

— Госпожице Лухарич — отговорих аз, — в тази игра никога не е имало победител.

Започна да навива кабела и в същото време прекъсна магнитната връзка, така че целият слайдер се разтресе, щом голямото йо-йо замахна обратно. Подскочихме с половин-един метър назад. Тя вдигна страничните релси и се втурнахме обратно напред по канала. Забави ход, смени релсите, кабината подскочи, издрънча и спря, после се катурна под прав ъгъл. Екипажът се разкара от люка, а ние се плъзнахме в асансьора.

— За в бъдеще, господин Дейвиц, не припарвайте до слайдера, без да ви е било наредено.

— Не се притеснявай. Няма да припаря дори и да ми е наредено — отговорих. — Подписал съм договор за стръв. Спомняш ли си? Ако искаш да вляза там, ще трябва да ме помолиш.

— Да бе, ей сегичка — усмихна се тя.

Съгласих се и вратите се затвориха над нас. Зарязахме темата и след като слайдерът слезе в каютата си, се отправихме в различни посоки. Е, тя наистина ми рече „приятен ден“ — което според мене бе проява на възпитание, както и на решителност — в отговор на това, че се изкисках.

 

 

По-късно същата вечер ние с Майк си пушехме лулите в каютата на Малвърн. Ветровете браздяха вълните, а упорито сипещите се дъжд и град превръщаха палубата в тенекиен покрив.

— Гадно — обади се Малвърн.

Кимнах. След два бърбъна каютата се беше превърнала в познатата гравюра с махагоновите мебели (които много-много отдавна ми беше щукнало да докарам от Земята) и тъмните стени, обветреното лице на Малвърн и неизменно слисаната физиономия на Дейвиц сред големите локви от сенки зад столовете, които се плискаха в ъглите, всичките — хвърлени от мъничката нощна лампичка на масата. Гледахме ги като през кафеникаво стъкло.

— Радвам се, че съм тук.

— Какво ли е там долу в такава нощ?

Изпухтях — сетих се как прожекторът ми се врязваше в черния диамант, леко разлюлян. Внезапно осветена риба се стрелна като метеор, гротескни папрати се полюшнаха като мъгляви сенки, след това — зелени и после изчезват — всичко това проплува за миг през ума ми. Предполагам, че така би се чувствал — ако можеше да чувства — космически кораб, кръстосващ между световете; и покой, непоносим, неестествен покой; тихо като в сън.

— Тъмно — обадих се аз. — И след няколко клафтера^[9] няма вълнички.

— Още осем часа и се започва — отбеляза Майк.

— Десет-дванайсет дни и готово — обади се Малвърн.

— Какво според тебе прави Ики сега?

— Спи на дъното с госпожа Ики, ако има поне малко ум.

— Няма. Виждал съм скелетната екстраполация на АИИ по кости, намерени в…

— Че кой не я е виждал?

— В плът трябва да е над сто метра дълъг. Прав ли съм, Карл?

Съгласих се.

— Обаче кофата му хич не е голяма за такава грамада.

— Достатъчно акъл има да не влиза в капана.

Кискане — защото всъщност не съществува нищо друго освен тази стая. Светът навън е празна, засипана от лапавица палуба. Облягаме се назад и пускаме облачета.

— Шефката не одобрява риболова без разрешение.

— Шефката да си оди на север, докато й плува капелата.

— Какво ти каза там вътре?

— Каза ми, че мястото ми било на дъното, при рибешкия тор.

— И няма да управляваш слайдера?

— Аз съм стръв.

— Ще видим.

— Ами на мене това ми е работата. Ако й трябва човек за слайдера, ще трябва да ме помоли много любезно.

— Мислиш ли, че ще й се наложи?

— Според мен да.

— Ами ако помоли, ще се справиш ли?

— Добър въпрос — пафнах аз. — Само че не му знам отговора. Бих си регистрирал душата като акционерно дружество и бих разменил четирийсет процента от акциите в замяна на отговора. Бих дал две-три години от живота си в замяна на отговора. Обаче нещо свръхестествените клиенти не се редят на опашка — нали никой не ме знае. Да речем, като излезем, ни проработи късметът и намерим Ики? Да речем, че го накараме да налапа въдицата — и после какво? Ако го натоварим на кораба, ще издържи ли той или ще сдаде багажа? Ами ако пък тя е направена от нещо по-кораво от Дейвиц, който някога гонеше акули с въздушен пистолет с отровни стрели? Да речем, тя го разтовари — и Дейвиц ще трябва да застане до него за украса, докато снимат?

Или още по-зле: тя да пита за Дейвиц, а пък той да си стои там като украса или нещо друго — да речем, някой жълтокоремест истукан на име Раболепник?

И точно тогава го мернах над два и половинметровия стоманен хоризонт и съзрях онова ми ти тяло, което се виеше ли, виеше и накрая изчезна от погледа като зелена планинска верига… И оная ми ти глава. Малка за такова тяло — ама пак си беше огромна. Дебела като канара, с едни такива рулетки без клепачки, които са се въртели и са показвали черно и червено още когато прадедите ми са решили да пробват Новия континент. Люшкаше се насам-натам.

Включихме нови наркорезервоари. Трябваше още един изстрел и то бързо. Но бях парализиран.

Издаде звук — все едно Господ Бог свиреше на органа на Хамънд…

И ме погледна!

Не знам дори дали с такива очи зрението е същият процес. Много се съмнявам. Може би съм бил просто сиво петно зад черна скала, а отблясъкът на небето в плексигласа е режел зениците му. Но то се вторачи в мен. Вероятно змията всъщност не парализира заека, просто зайците са си страхливи по природа. Но то започна да се бори, а аз все още не можех да се помръдна — бях като хипнотизиран.

Хипнотизиран от цялата онази мощ, от онези очи — намериха ме там след петнайсет минути с малко поочукани глава и рамене, а копчето „помпа“ си стоеше непокътнато.

Тези очи ми се присънват. Искам да ги видя още веднъж, ако ще и да ги търся цял живот. Трябва да разбера дали в мен има нещо, което ме различава от заека, от вградените рефлекси и инстинкти, които вечно се проявяват по един и същи начин, когато излезе нужната комбинация.

Погледнах надолу и забелязах, че ръката ми трепери. Но вдигнах поглед и установих, че никой не го забелязва.

Допих си питието и изпразних лулата си. Беше късно и птички не пееха.

 

 

Седях и си дялках, прехвърлил крака през задния ръб, а треските падаха с въртене в браздата зад нас. Три дена. И нищо.

— Ти!

— Аз?

— Ти.

Коса като края на дъгата, очи, каквито в природата няма, прекрасни зъби.

— Здрасти.

— Правилата за безопасност забраняват онова, което вършиш — нали знаеш?

— Знам. Цяла сутрин все за това се притеснявам.

Под ножа ми се изви изящна заврънкулка, после се зарея след нас. Докосна пяната и се вряза в нея. Гледах отражението й върху острието и тайничко се кефех колко е изкривено.

— Ти да не ме предизвикваш? — попита тя най-сетне.

Чух я да се смее и се обърнах — разбрах, че го е казала нарочно.

— Кой, аз ли?

— Много лесно мога да те бутна оттам.

— Ще се изкатеря обратно.

— А ти би ли ме бутнал — например през някоя тъмна нощ?

— Всички нощи са тъмни, госпожице Лухарич. Не, бих ви издялкал някакъв подарък.

Тя седна до мен и не можах да не забележа ямичките на коленете й. Беше с бели шорти и бюстие и пак си имаше извънземен тен, ужасно привлекателен при това. За малко да ме парне чувство за вина, че всъщност бях нагласил нещата — но продължавах да закривам с дясната си длан дървеното животно.

— Добре, захапах. Какво си ми приготвил?

— Само секунда. Почти свърших.

Тържествено й подадох дървената гад, която бях издялкал. Самият аз малко съжалявах и се чувствах малко като гадняр, но трябваше да я карам докрай. Винаги така правя. Устата се хилеше като магаре, когато реве. Ушите бяха щръкнали.

Тя нито се усмихна, нито се намръщи. Просто го огледа.

— Много е хубаво — реши тя най-накрая. — Като повечето работи, които правиш… и уместно може би.

— Дай ми го — протегнах ръка.

Тя ми го подаде и аз го метнах във водата. То не уцели бялата диря и известно време подскачаше по вълните като морско конче пигмей.

— Защо го направи?

— Беше гадна шегичка. Съжалявам.

— Но може би си прав. Май този път налапах голям залък.

Изсумтях.

— Тогава защо не се занимаваш с нещо по-безопасно — пак със състезания например?

Тя разклати края на дъгата.

— Не. Трябва да е Ики.

— Защо?

— Ти защо толкова много го искаше, че прахоса цяло състояние?

— По много причини — отговорих аз. — Един разжалван психоаналитик, който едно време провеждаше терапевтични сеанси на черно в мазето, веднъж ми каза: „Господин Дейвиц, имате нужда да подсилите образа на своята мъжественост, като хванете де що риба съществува.“ Нали знаеш, рибите са много стар символ на мъжествеността. И аз се захванах с тая работа. Остана ми още една. А ти защо трябва да си подсилваш мъжествеността?

— Не я подсилвам — отвърна тя. — Нищо не ща да подсилвам освен „Лухарич ентърпрайзис“. Главният ми статистик ми рече веднъж: „Госпожице Лухарич, ако продадете всичкия колдкрем и пудра за лице в Системата, ще сте едно много щастливо момиче. А и богато.“ И беше прав. Аз съм доказателството. Мога да изглеждам така, както изглеждам, да правя каквото си искам и да продавам по-голямата част от червилата и пудрата в Системата — но трябва да мога да правя каквото си искам.

— Ти наистина изглеждаш хладна и делова — установих аз. — Мога ли да изтъкна, че си прекарваме доста добре?

— Ако искаш да изтъкнеш очевидното, то да. Каза, че можеш да се изкатериш обратно на кораба без чужда помощ. Все още ли го твърдиш?

— Да.

— Тогава докарай тука два водолазни костюма и ще се състезаваме под „Десетте квадрата“.

И тя добави:

— И ще те бия.

Изправих се и я изгледах отгоре — обикновено това ме кара да се чувствам над жените.

— Дъще на Лир с очи на Пикасо — рекох аз, — имаш го твоето надбягване. Ще се срещнем на предния щъркел на десния борд след десет минути.

— Десет да са — съгласи се тя.

Десет бяха. От централната флюска до щъркела пътят беше може би две от тях — заедно с товара. Сандалите ми пареха и щом стигнах до сравнително хладното ъгълче, с най-голяма радост ги смених с плавници.

Нахлузихме ремъците и нагласихме апаратурата. Тя се бе вмъкнала в оскъден цял зелен бански, който ме накара да си закрия очите и да извърна глава, а после пак да погледна.

Закрепих въжената стълба и я преметнах през борда. После задумках по стената на щъркела.

— Да?

— Ще говориш ли с левобордовия щъркел отзад? — извиках аз.

— Всичко там е готово — дойде отговорът. — Пълно е със стълби и тегличи.

— Сигурна ли сте, че искате да го направите? — попита я изгорелият от слънцето дребосък, неин агент по връзките с обществеността, наречен Андерсън.

Беше се опънал на един шезлонг зад щъркела и си посръбваше лимонада през сламка.

— Може да е опасно — отбеляза той с хлътнала уста (зъбите му бяха до него в чашка).

— Точно така — усмихна се тя. — Ще бъде опасно. Ама не прекалено.

— Тогава защо не ми позволите да направя няколко снимки? След час ще ги получат в Линията на живота. Довечера ще стигнат в Ню Йорк. Добри ще са.

— Не — и тя обърна гръб и на двама ни.

Вдигна длани към очите си.

— Дръж, пази ги.

Подаде му кутийката с лещите и когато се обърна, очите й бяха същите кафяви очи, каквито си ги спомнях.

— Готови?

— Не — отговорих напрегнато. — Чуй ме внимателно, Джийн. Щом ще играеш тази игра, има си правила. Първо — и аз прегънах пръст. — Ще бъдем точно под корпуса, така че трябва да стартираме по-надълбоко и да не спираме да се движим. Ако се ударим в дъното, можем да разкъсаме някой резервоар с въздух…

Тя понечи да протестира, че всеки малоумник го знаел, но аз я отрязах.

— Второ — продължих. — Няма да е много светло, затова ще се държим един за друг и двамата ще носим фенерчета.

Мокрите й очи пробляснаха.

— Аз те измъкнах от Говино без…

Млъкна и се извърна. Взе една лампа.

— Добре, фенерчета. Извинявай.

— … и ще внимаваме с витлата — довърших аз. — Поне на петдесет метра зад тях ще има силни течения.

Тя пак избърса очи и си нагласи маската.

— Добре, давай да вървим.

Тръгнахме.

По мое настояване водеше тя. Повърхностният слой беше приятно топъл. Два клафтера по-надолу водата беше хладна; пет по-надолу — хубава и студена. На осем се пуснахме от люлеещата се стълба и заплувахме. „Десетте квадрата“ бързаше напред, а ние се носехме в обратна посока и на десет секунди татуирахме корпуса в жълто.

Корпусът си стоеше на мястото, но ние се носехме като два спътника от тъмната страна на планетата. От време на време гъделичках жабешките й плавници с лъча на фенерчето и проследявах нейните антени от мехурчета. Преднината й от пет метра ме устройваше — щях да я задмина на финалната отсечка, но засега не можех да й позволя да изостане.

Под нас — чернилка. Огромна. Дълбока. Венерианското Минданао, където вечността можеше да подмине мъртвите, за да си почине в градовете на безименните риби. Извърнах глава и докоснах корпуса със светлинно пипало; то ми каза, че сме изминали около четвърт от пътя.

Ускорих ритъма, за да бъде в такт с нейния, и скъсих разстоянието, което тя неочаквано бе увеличила едва три метра. Отново ускори, аз също. Улових я в лъча си.

Тя се обърна назад и той огря маската й. Така и не разбрах дали се усмихваше. Вероятно. Вдигна два пръста в знака V — победа — и дръпна напред на пълна скорост.

Трябваше да знам. Трябваше да го предчувствам. За нея беше само състезание — поредното, което трябваше да спечели. Майната им на торпедата!

Така че натиснах здраво. Не трепвам във водата. Или ако трепвам, няма значение и аз не го забелязвам. Започнах пак да скъсявам разстоянието.

Тя се огледа назад, ускори ход, огледа се пак. Всеки път, когато поглеждаше, беше по-близо до мен, докато накрая не скъсих разстоянието до първоначалните пет метра.

И тогава тя удари жатузите.

Точно от това се страхувах. Бяхме горе-долу по средата и тя не биваше да го прави. Мощните потоци от сгъстен въздух лесно можеха да я метнат нагоре и тя да се вреже в обшивката или да откърти нещо, ако позволеше на тялото си да се гърчи. Те се използват предимно за разсичане на водорасли или за борба с гадни течения. Бях настоял за тях като за мярка за безопасност — заради огромната вятърна мелница „засмучи и дърпай“ зад нас.

Тя се стрелна напред като метеорит. Усетих как тънка струйка пот се втурна от мен да се влее в пенливите води.

Метнах се напред; не исках да си изстрелвам патроните, но тя утрои, учетвори периферията.

Моторите замряха, а тя продължаваше. Добре де, аз съм стар глупак. Можеше да се обърка и да тръгне нагоре.

Порех вълните и пак започнах да скъсявам пътя си — по един крак на един такт. Вече не можех да я догоня и да я бия, но преди да се качи на палубата, я чакаха въжетата.

После въртящите се магнити започнаха да оказват натиск и тя се поколеба. Течението влачеше ужасно силно дори от това разстояние. Зовът на месомелачката.

И мене ме бе одрасквала веднъж — под „Делфин“, рибарския кораб за средната класа. Наистина бях си пийнал, но и денят беше много тежък и бяха включили това нещо доста по-рано от необходимото. За късмет сега беше изключено, а с изкуственото сухожилие всичко беше като ново освен в досието, където се споменаваше само, че съм пил. Нищо, че е било в свободните часове, когато имам право да си правя абсолютно каквото ми скимне.

Беше забавила ход наполовина, но пак се движеше напреко към левия заден ъгъл. Аз започнах да усещам как ме тегли нататък и се наложи да забавя. Беше отминала главния винт, ала като че ли беше твърде назад. Под водата разстоянието се определя трудно, но всеки червен проблясък в ритъм ми подсказваше, че съм прав. Главният винт вече не я заплашваше, но по-малкият ляв винт, на около осемдесет метра по-навътре, вече не беше заплаха, а нещо неминуемо.

Беше се обърнала и се мъчеше да се дръпне по-далече от него. Разделяха ни двайсет метра. Спря да шава. Петнайсет.

Тя започна бавно да се носи обратно. Ударих си джатузите, като се целех два метра зад нея и на около двайсет от остриетата.

Направо! Слава Богу! Хванах я — мек корем, бързо на рамо, ПЛУВАЙКАТОДЯВОЛСЕГА!; с пропукана маска, обаче не счупена — и СЕГА НАГОРЕ!

Хванахме въжето, а после си спомням някакво бренди.

 

 

Плюх в безкрайно люлеещата се люлка, докато сновях по палубата. Тази вечер пак ме беше погнало безсънието, лявото рамо ме болеше, така че да ме вали — ревматизма го лекуват. Егати тъпотията, дето я изръсих. Увит в одеяла и разтреперан. Тя:

— Карл, не мога да ти кажа колко…

Аз:

— Тогава да речем, че сме квит за оная нощ в Говино, госпожице Лухарич. А?

Тя:

— Нищо.

Аз:

— От онова бренди има ли още?

Тя:

— И аз искам.

Аз:

— Гъл-гъл-гъл.

Беше продължило само три месеца. Без издръжка. Много долари и от двете страни. Не знам дали бяха щастливи или не. Вино — тъмно, егейско. Добър риболов. Може би той трябваше да прекарва повече време на брега. Или пък тя да не прекарва толкова време на брега. Но мацката плуваше добре. Замъкна го чак до Видо и направо му съсипа белия дроб. Млади. И двамата. Силни. И двамата. Богати и кошмарно разглезени. Толкова. Корфу трябваше да ги сближи. Не успя. Мисля, че умствената жестокост е пъстърва. Той искаше да замине за Канада.

Тя:

— Върви, ако искаш, по дяволите!

Той:

— Ти ще дойдеш ли с мене?

Тя:

— Не.

Обаче дойде. По много дяволи. „Скъпи“. Той пропусна едно — две чудовища. Тя пък наследи едно-две. Тази нощ има много светкавици. Егати тъпотията. Учтивостта е ковчегът на дресираната душа. От кого? Звучи като проклет неоекс… Но аз те мразя, Андерсън, с твойта чаша, пълна със зъби, и с нейните нови очи… Все не мога да я овардя тая лула запалена, все тютюн ми влиза в устата. Я плюни!

 

 

Минаха седем дни и на екрана се появи Ики.

Раздрънчаха се камбани, разтропаха се крака, някакъв оптимист включи термостата в Долапа на Хопкинс. Малвърн искаше да изчакам, но аз си закопчах ремъците и — каквото дойде. Отокът изглеждаше по-зле, отколкото болеше. Всеки ден правех гимнастика и рамото ми не се беше схванало.

На километър по-напред и на дълбочина от трийсет клафтера то копаеше тунел пред нас. На повърхността не се показваше нищо.

— Ще го преследваме ли? — попита възбудено някой от екипажа.

— Не и докато тя не реши, че ще дава пари за гориво — свих рамене аз.

Скоро екранът се изчисти и така си и остана. Останахме под тревога и продължихме по курса.

Откакто се давихме заедно последния път, не бях казал и десетина думи на шефката, така че реших да увелича резултата.

— Добър ден — приближих се аз. — Какво ново?

— Плува на север-североизток. Ще трябва да го оставим да си отиде. След няколко дена ще можем да си позволим преследване. Но не и сега.

Гладка глава…

Кимнах.

— Няма как да знаем накъде се е запътило.

— Как е рамото ти?

— Бива. А ти как си?

Дъще на Лир…

— Добре съм. Между другото спечели червена точка.

С очи гибелни!

— Не думай! — отговорих й аз.

По-късно същия следобед и съвсем на място ни връхлетя буря. (Предпочитам „връхлетя“ пред „изви се“. Дава поточна представа за това, как се държат тропическите бури на Венера и пести сума ти думи.) Помните ли онзи кладенец с мастило, дето ви го споменах по-рано? Ами вземете го сега между палеца и показалеца и го фраснете с чук. И внимавайте! Да не си смачкате пръстите и да не се оцапате…

Суша. После — потоп. Небето — милион ярки пукнатини, щом удари чукът. И шум от трошене.

— Всички долу! — предложиха високоговорителите на вече разбягалия се екипаж.

Къде бях аз ли? Ами кой, мислите, говореше по високоговорителите?

Всичко незакрепено се люшна зад борда, когато нахлу водата, но хора там вече нямаше. Слайдерът беше първото нещо, което смъкнахме под палубата. После големият асансьор свали и бараките им.

Метнах се на първия щъркел с вик още в мига, когато разпознах сиянието, предшестващо гибелта. Оттам включих високоговорителите и половин минута обучавах екипажа.

Имало съвсем незначителни повреди, съобщи ми Майк по радиовръзката, но нищо сериозно. Аз обаче бях затворен там, докато свърши. Щъркелите не водят наникъде — стърчат твърде високо над корпуса, за да имат излаз надолу, да не говорим за екстензорните шелфове по-надолу.

Така че смъкнах кислородния резервоар, който мъкнах през последните няколко часа, кръстосах плавници на масата и се наведох да гледам урагана. И горе, и долу беше еднакво черно, а ние бяхме по средата и малко светехме — заради цялото онова плоско лъскаво пространство. Над нас не валеше — просто водите горе и долу се събираха и ни се изливаха на главите.

Щъркелите са си здраво нещо — колко ли такива нападения са изтърпели! Просто заради разположението им дъгата, която описват нагоре и надолу, докато „Десетте квадрата“ се люшка като люлка, люляна от някоя много нервна баба, е по-голяма. Използвах ремъците на моя „тоалет“, за да се завържа за завинтения за пода стол, и спестих няколко години чистилище за душата на онзи, който си беше забравил цигарите в чекмеджето на масата — който и да беше той.

Гледах как водата оформя пагоди, планини, ръце, дървета. Най-накрая започнах да виждам лица и хора — та затова се обадих на Майк:

— Какво си правите там долу?

— Чудим се какво ли си правиш ти там горе — отговори той. — Като как е?

— Ти нали беше от Средния запад?

— Аха.

— Там нали си имате лоши бури?

— Чат-пат.

— Опитай се да се сетиш за най-гадната, в която си попадал. Да имаш подръка сметачна линийка?

— Ей я тука.

— Тогава я нагласи на едно, тури отзад една — две нули и започвай да умножаваш до безкрайност.

— Не мога да си ги представя нулите.

— Ами тогава задръж само резултата от умножението — това ти остава.

— Та какво си правиш ти там горе?

— Вързал съм се за стола. Точно в момента гледам как разни неща се въргалят по пода.

Пак погледнах навън. Сред гората забелязах една по-тъмна сянка.

— Молиш ли се или псуваш?

— Да пукна, ако знам. Но ако това беше слайдерът… ех, де да беше слайдерът!

— Той е там навън?!

Кимнах — бях забравил, че не ме вижда.

Голям — точно какъвто си го спомнях. Беше се показал на повърхността само за някакви си секунди, колкото да се огледа. Няма на земята сила, която може да се сравни с него — създадения да не се бои от никого. Изпуснах си цигарата. Беше същото като преди. Парализа и нероден вик.

— Добре ли си, Карл?

Пак ме беше погледнал. Или така ми се стори. Може би безмозъчният звяр беше чакал половин хилядолетие, за да съсипе живота на екземпляр от вида, най-високоразвит в бизнеса…

— Ей, добре ли си?

… или може би той вече е бил съсипан далеч преди тяхната среща, а това е само среща на два звяра — по-силният изтиква встрани телом и духом по-слабия…

— Карл, мътните да те вземат! Кажи нещо!

Той пак се показа, този път по-близо. Някога да сте виждали ствола на торнадо? Изглежда като жив, докато се движи из оная ми ти тъмнина. Нищо на света няма право да бъде толкова голямо, толкова силно, толкова чевръсто. Да ти се доповръща.

— Моля те, отговори!

Той изчезна и повече не се върна този ден. Най-накрая тръснах два-три мъдри лафа на Майк, но цигарата си стоеше незапалена в ръката ми.

 

 

Следващите седемдесет-осемдесет хиляди вълни се разбиваха наоколо с монотонна еднаквост. Петте дни, изпълнени с тях, също не се отличаваха един от друг. На сутринта на тринайсетия ден обаче късметът ни проработи. Звънците разбиха пропитата ни с кафе летаргия на малки парченца и ние изскочихме от кубрика, без да чуем може би най-забавния лаф, тръсван някога от Майк.

— Отзад! — кресна някой. — Петстотин метра!

Съблякох се по гащета и започнах да затягам ремъците.

Винаги си държа такъмите подръка.

Заподскачах по палубата, опасан с пояс, все още ненадут.

— Петстотин метра, двайсет клафтера! — гърмяха високоговорителите.

Огромните капани се вдигнаха с дрънчене, а слайдерът се изправи в пълен ръст — с милейди на контролното табло. Той издрънча покрай мен и пусна корен там отпред. Единствената му ръка се вдигна и се издължи. Изпъчих се срещу слайдера.

— Четиристотин и осемдесет — двайсет! — изгърмяха високоговорителите.

— Положение „червено“!

Оригване — все едно, че изскочи тапа от шампанско — и въжето се метна над водите.

— Четиристотин и осемдесет — двайсет! — повтори гласът — Малвърн плюс статично електричество. — Стръв, готов!

Нагласих маската си, после я смъкнах надолу. После — топло, после — хладно и после — хайдеее!

Зелено, огромно, надолу. Бързо. Тук съм равен на заврънкулка. Ако нещо по-големичко реши, че човекът изглежда по-вкусен от стръвта, която носи, то тогава иронията обагря зрението му; водата около него също се обагря.

Мярнах носещите се въжета и ги последвах надолу. Зелено — тъмнозелено — черно. Дълго въже, твърде дълго. Преди никога не ми се беше случвало да слизам чак толкова надолу. Не исках да си гася фенерчето.

Ама нямаше как…

Лошо! Имах още много път надолу. Стиснах зъби и набутах въображението си в усмирителна риза. Най-накрая въжето свърши.

Улових го и отвързах пояса. Прикрепих го — пипах бързо, доколкото можех — и подключих малките изолирани свръзки, поради които той не може да бъде изстрелян заедно с въжето. Ики можеше да ги строши, но тогава вече нямаше да има значение.

Механичната ми змиорка се закачи на кукичката, махнах й вентилите и тя започна да се разраства. По време на тази операция бях издърпан още по-надолу — а тя ми отне около минута и половина. Бях близо — твърде близо — до мястото, където никога, ама никога не съм искал да бъда.

Колкото и противно да ми беше да запаля лампичката, сега изведнъж ме хвана шубе да я угася. Паниката ме притисна и аз стиснах въжето с две ръце. Поясът засия в розово. Започна да се гърчи. Беше два пъти колкото мен и без съмнение два пъти по-привлекателен за същества, които ядат розови пояси. Повтарях си го, докато повярвах, после изключих фенерчето и поех нагоре.

Ако се блъснех в нещо огромно със стоманена кожа, бях дал заповед на сърцето си веднага да спре да бие и да ме пусне — да се стрелкам вечно на пресекулки покрай Ахерон и да ломотя несвързано.

Без да ломотя несвързано, стигнах до зелената вода и се юрнах обратно към гнезденцето.

Веднага щом ме изтеглиха на борда, обърнах маската на герданче, закрих очи и огледах повърхността за завихряния. Първият ми въпрос, разбира се, беше:

— Къде е?

— Няма го — отговори ми някой. — Загубихме го веднага щом се гмурна. Не го хващаме с камерите. Сигурно се е гмурнал в дълбокото.

— Лоша работа.

Поясът си се плацикаше радостно там долу. Засега нямах повече работа и тръгнах да си подгрея кафето с ром. Изотзад дочух шепот:

— Можеше ли ти да се засмееш така след такова нещо?

И проницателния отговор:

— То зависи на какво се смее.

Като продължавах да се кискам, влязох в централния блистер с две чаши в ръце.

— Все още ли го няма никакъв?

Майк кимна. Едрите му ръце трепереха — а моите, когато оставих чашите на масата, не трепнаха — ръце като на хирург.

Смъкнах кислородните бутилки и се огледах за пейка. Той подскочи.

— Недей да капеш по онова табло! Искаш да се утрепеш и да вдигнеш скъпите бушони във въздуха, така ли?

Забърсах с кърпа, а после се настаних и се втренчих в празното око на стената. Прозях се радостно. Чувствах рамото си като ново-новеничко.

Малката кутийка, през която хората си приказват, искаше да каже нещо, така че Майк вдигна лостчето и й рече:

— Давай!

— Карл там ли е, господин Дейбис?

— Да, ма’ам.

— Нека си поговоря с него.

Майк ми махна и аз се приближих.

— Казвай.

— Добре ли си?

— Да, благодаря. Не трябва ли да съм?

— Гмуркането беше дълго. Аз… аз май пуснах въжето твърде дълго.

— Много се радвам за което — отвърнах. — Повече извънредни за мене. По тая точка за рисковите начинания съм страшно наясно.

— Другия път ще внимавам повече — извини ми се тя. — Май се престарах, много бях възбудена. Извинявай…

На изречението нещо му стана, тъй че тя го прекъсна там и ме остави с половин торба отговори, които си кътках за накрая.

Измъкнах цигарата иззад ухото на Майк и си я припалих от онази в пепелника.

— Карл, тя се опитваше да се държи любезно — обади се той, след като огледа приборите.

— Знам. Аз обаче не.

— Искам да кажа, така де, тя си е ужасно хубавко маце и е приятна. Вироглава, но изобщо… Но на тебе какво ти е направила?

— Напоследък ли? — попитах аз.

Той ме погледна, после сведе очи към чашата си.

— Знам, че не ми влиза в ра… — започна той.

— Сметана? Захар?

 

 

Ики не се върна този ден и тази нощ. Хванахме някакъв диксиленд по някаква станция от Линията на живота и оставихме музиката да гърми, а Джийн помоли дай занесат вечерята в слайдера. По-късно й стъкнаха там и койка. Когато засвириха „Блусът на дълбоките води“, й го пуснах и зачаках да се обади и да започне да фучи. Обаче тя не го направи и реших, че е заспала.

После заинтересовах Майк с една партия шах, която се проточи до зори. Разговорът се ограничи до няколко пъти „шах“, един път „шах и мат“ и едно „мамка му!“. Тъй като той не умееше да губи, това също ефикасно саботира всякакви по-нататъшни разговори. Аз нямах нищо против. Излапах за закуска една пържола с пържени картофки и си легнах.

След десет часа някой ме разтресе. Подпрях се на лакът и отказах да отворя очи.

— К’оста’а?

— Съжалявам, че се налага да ви будя — отвърна ми едно младо момче от екипажа, — но госпожица Лухарич иска да откачите пояса, за да можем да продължим.

Поотворих си едното око — още не бях решил дали ми е забавно или не.

— Издърпайте го догоре. Всеки може да го откачи.

— Издърпали сме го, сър. Но тя каза, че тъй пишело в договора и е по-добре да вършим всичко както трябва.

— Много разумно от нейна страна. Сигурен съм, че местният отдел ще оцени, че се е сетила.

— Ъъ… Освен това ми каза да ви кажа да се преобуете в други гащета, да се срешете и да се избръснете. Господин Андерсън ще снима на филм.

— Добре. Бягай и й кажи, че идвам… и я питай дали й се намира малко лак за нокти за крака, та да ми даде.

Ще ви спестя подробностите. Отне ми всичко на всичко три минути и аз го изиграх както трябва — дори се извиних, когато се подхлъзнах и се стоварих върху бялото тропическо костюмче на Андерсън с все пояса. Той се усмихна и се поотупа; тя също се усмихна, макар че „Лухарич комплектаколор“ не бе успял да скрие напълно тъмните кръгове под очите й; и аз се усмихнах и помахах на всичките ни фенове там, в Страната на видеото. Запомнете, госпожо Вселенска, и вие можете да изглеждате като ловец на чудовища. Просто използвайте крем за лице „Лухарич“.

Слязох долу и си спретнах сандвич с риба тон и майонеза.

 

 

Два дена като айсберги — мрачни, бели, полустопени, студ на буци, предимно извън полезрението и определено заплаха за покоя на ума — се изнизаха и слава Богу. В мен се надигна старо чувство на вина и сънувах няколко притесняващи ме сънища. После се обадих в Линията на живота и си проверих банковия баланс.

— Ще пазаруваш ли? — попита ме Майк, който се беше свързал с тях от мое име.

— Ще се прибирам.

— Ъ?

— Като приключим, отказвам се от бизнеса, Майк. Ики да върви по дяволите! Венера и „Лухарич ентърпрайзис“ също да вървят по дяволите! И ти също върви по дяволите!

Веждите му подскочиха.

— Това пък защо?

— Чаках тази работа повече от година. И сега тук, на място, реших, че цялата тая история смърди.

— Знаеше как ще е, когато подписа. Без значение какво правиш, като бачкаш за търговци на крем за лице, ти продаваш крем за лице.

— Ох, не е това, дето ме гризе. Признавам, че комерсиалният уклон ме дразни, но „Десетте квадрата“ открай време са си публично място — още от първото му плаване.

— Е, какво тогава?

— Пет-шест неща, всичките накуп. Главното е, че вече не ми пука. Някога да я хвана тая гад за мен значеше повече от всичко, но сега не значи. Започна се на майтап, обаче аз се разорих и ми струваше толкова, че исках да се лее кръв. Сега разбирам, че сигурно така ми се е падало. Започва да ми става жал за Ики.

— И вече не го искаш?

— Ако си дойде мирно и кротко, ще го взема, ама не ща да си изпружвам вратните жили, за да го накарам да допълзи в трюма.

— Склонен съм да мисля, че това е едното от ония четири-пет неща, за които спомена, че ти се били струпали.

— Като например?

Той се вторачи в тавана. Изръмжах.

— Добре, но няма да ти го кажа — не и само за да те зарадвам, че си познал.

Той се ухили самодоволно.

— Тя не само заради Ики така гледа.

— Не става, не става — поклатих глава. — И двамата сме си пукнати камери по природа. Не можеш да сложиш двигатели и в двата края на ракетата и да чакаш да полети — онова по средата просто става на кайма.

— Така е било. Не че ми е работа, разбира се…

— Повтори го пак и ще го профъфлиш без зъби.

— Когато кажеш, бабанка такава! — той вдигна очи. — Където кажеш…

— Давай. Кажи си го!

— На нея изобщо не й дреме за онова проклето влечуго — дошла е, за да те замъкне обратно там, където ти е мястото! На това плаване не ти хвърляш стръвта.

— Пет години са много време.

— Под тая твоя груба кожа трябва да има нещо, което хората харесват — измърмори той, — иначе нямаше да ги приказвам тия. Може би ти напомняш на нас, човеците, за някое, ама наистина много грозно псе, за което ни е било жал като деца. Както и да е, някой иска да си те заведе вкъщи и да си те гледа — и освен това… как беше онова за просяците, дето не им давали меню?

— Приятел — изкикотих се аз, — знаеш ли какво смятам да правя, като се върна в Линията на живота?

— Сещам се.

— Не позна. Хващам пътя за Марс и после се връщам вкъщи с първа класа. Венерианските клаузи за обявяване на банкрут не важат за марсианските доверителни фондове, а пък аз все още си имам скътана една пачка там, където молец и корупция не влизат. Ще си харесам някоя голяма стара къща край Залива и ако някога тръгнеш да търсиш работа, можеш да дойдеш да ми отваряш бутилките.

— Ти си жълтокоремест финк — изкоментира той.

— Добре — признах си аз. — Но си мисля и за нея.

— Чувал съм разни истории и за двама ви — рече той. — Та значи ти си гаден и глупак, а пък тя е кучка. На това в днешно време му викат съвместимост. Ей, човеко стръв, като хванеш нещо, опитай се да го задържиш!

Обърнах се и казах:

— Ако решиш някога, че искаш да постъпиш на оная работа, намери ме.

Затворих тихо вратата след себе си и го оставих да чака да я тресна.

 

 

Денят на звяра се зазори като всеки друг. Два дена след страхливия ми полет в празното слязох долу да заложа нова стръв. На екрана — нищо. Просто подготвях нещата за дежурния опит.

Подхвърлих едно „добро утро“ към слайдера и получих отговор, преди да тръгна. Бях си помислил над думите на Майк, без да вряскам и да бесувам, и макар че не одобрявах нито чувството, нито значението им, бях решил да се пробвам да бъда любезен.

Така че — гмур и хайдеее! Въжето този път беше със съвсем прилична дължина — около 290 метра. Виещите се кабели горяха в черно отляво и аз следвах извивките им от жълто-зелените води надолу към мрака. Мократа нощ беше беззвучна и аз си проправях път през нея като оцъклена комета с ярката опашка напред.

Улових въжето, хлъзгаво и гладко, и започнах да закрепвам стръвта. И тогава покрай мене профуча един цял леден свят и ме обля от главата до петите. Беше течение — сякаш някой беше отворил под мене огромна врата. Дотогава не ме беше теглило надолу толкова бързо.

Което значеше, че нейде нещо шава — нещо, достатъчно голямо, за да разплиска толкова много вода. Все още не смятах, че е Ики. Някакво откачило водно течение може би, но не и Ики. Ха!

Тъкмо прикрепих тежестите и измъкнах първата тапа, когато под мен се надигна голям, раздърпан, черен остров…

Включих фенерчето и го осветих. Стомахът ми се сви на топка. Зави ми се свят.

Оставаше ми едно, само едно. Най-накрая успях. Измъкнах и останалите тапи.

Тогава вече можех да преброя люспестите израстъци около очите му.

Поясът се разрасна, засвети в розово… и се загърчи!

Фенерчето. Трябваше да го угася и да му оставя само стръвта.

Хвърлих му един поглед, фраснах джатузите и те оживяха.

Беше толкова близо, че поясът се отразяваше в зъбите му, в очите му. Четири метра — цунках святкащата му паст с два реактивни потока и се издигнах нагоре. Не знаех дали ме е последвал или си е затраял. Стана тъмно и зачаках да ме изядат.

Джатузите затихнаха и аз приритах немощно. Много бързо усетих как започнах да се схващам.

— Само едно светване с фенерчето — проплака заекът. — Една секундичка — само да видя…

— Или всичко да свърши — отвърнах. — Не, зайче, няма да тичаме пред ловците. Стой си на тъмно и трай.

Най-накрая — зелени води, после жълто-зелени и — горе!

Прегънах се одве и се пльоснах на „Десетте квадрата“. Вълните от взрива ме побутнаха още по-напред. Светът се затвори и аз изкрещях в далечината:

— Жив е!

Огромна сянка, яростна вълна. Въжето също беше живо. Кълве, кълве… Може би нещо не съм направил както трябва? Някъде захапаха една ръка. Какво е това стръв?

* * *

Минаха някой и друг милион години. Спомням си как започнах като едноклетъчно, после с много зор се превърнах в амфибия, а по-нататък задишах и кислород. Нейде високо от върхарите на дърветата се разнесе глас:

— Свестява се!

Еволюирах до хомо сапиенс, а после още стъпка напред — до махмурлия.

— Не се опитвай още да ставаш.

— Хванахме ли го? — изломотих.

— Още се дърпа, ама е налапал въдицата. Мислехме си, че те е мезнал вместо ордьовър.

— И аз така.

— Я вдъхни ей това и млък!

Една фуния захлупи лицето ми. Хубавичко. Вдигнете чаши и пийте…

— Ужасно дълбоко беше. Камерите не го хващаха. Чак като се размърда, го забелязахме. Твърде късно.

Прозинах се.

— Сега ще те вкараме вътре.

Успях да измъкна от калъфа ножа, прикрепен към глезена ми.

— Само пробвай и ще те съкратя с един палец.

— Имаш нужда от почивка.

— Тогава ми донеси още някое и друго одеяло. Оставам тук.

Паднах по гръб и затворих очи.

 

 

Някой ме друсаше. Мрак и студ. Прожекторите кървяха в жълто по палубата. Намирах се в койка, прикрепена с въжета към централния блистер. Увит бях във вълна до уши и пак треперех.

— Минаха единайсет часа. Сега нищо няма да гледаш.

Усетих вкус на кръв.

— Изпий това.

Вода. Имах какво да кажа по въпроса, но не можах да го изговоря.

— Не ме питай как се чувствам — изграчих. — Знам какво следва, обаче не ме питай, става ли?

— Става. Искаш ли сега да слезеш долу?

— Не. Само ми донесете якето.

— Ей ти го.

— Той какво прави?

— Нищо. Надълбоко е, напушен е яко, но си стои долу.

— Колко време мина, откакто се показа за последен път?

— Ами към два часа.

— Джийн?

— Не пуска никого в слайдера. Виж какво, Майк те вика да влезеш. Точно зад тебе е, в блистера.

Надигнах се и се обърнах. Майк ме гледаше. Махна ми. Махнах му и аз.

Метнах краката си през ръба на койката и два — три пъти дълбоко си поех въздух. Стомахът ме заболя. Изправих се и тръгнах към блистера.

— К’ва хава? — подвикна ми Майк.

Погледнах екрана. Ики не се виждаше никакъв. Много надълбоко беше.

— Ще черпиш ли?

— Да, кафе.

— Кафе не ща.

— Болен си. Освен това тука дават да се пие само кафе.

— Кафето е една кафеникава течност, която изгаря стомаха. В долното чекмедже къташ нещичко.

— Няма порцеланови чаши. Ще трябва в стъклена.

— Ама яко.

Наля.

— Добре се справяш. Да не тренираш за онова работно място?

— Кое?

— Онова, дето ти го предложих…

Петно на екрана!

— Надига се, гос’жа! Надига се! — кресна той в микрофона.

— Благодаря, Майк. И аз го виждам — изпращя тя в отговор.

— Джийн!

— Млъкни, бе! Тя си има работа!

— Това Карл ли беше?

— Аха — подвикнах аз. — После ще си поговорим — и прекъснах връзката.

Защо така?

— Защо така?

Не знаех.

— Не знам.

Да му се не види и ехото! Надигнах се и излязох навън.

Нищо. Нищо.

Нещо?

„Десетте квадрата“ се клатеха! Като е видял корпуса, сигурно е обърнал и се е гмурнал обратно. Отляво бяла пяна. И кипи. Безкрайни кабелни спагети ревяха на пожар в търбуха на дълбините.

Постоях, погледах и се обърнах пак да вляза вътре.

Два часа драйфане. Четири — и по-добре.

— Тревата започва да го хваща.

— Аха.

— Ами госпожица Лухарич?

— Какво госпожица Лухарич?

— Сигурно вече е полумъртва!

— Ами сигурно.

— А ти какво ще правиш?

— Тя подписа тоя договор. Знаеше какво можеше да стане. И то стана.

— Според мен ти можеш да го изтеглиш.

— И според мен.

— И според нея също.

— Ами да ме помоли тогава.

Ики се носеше летаргично на трийсетина клафтера дълбочина.

Пак тръгнах да се поразходя и случайно наминах покрай слайдера. Не ме и погледна.

— Карл, влез!

С очи на Пикасо, това е — и някакъв заговор, за да ме накара да слайдирам…

— Това заповед ли е?

— Да… Не! Моля те.

Втурнах се вътре и погледнах екрана. Надигаше се.

— Да дърпам или да бутам?

Натиснах „издухване“. Кротна като коте.

— Ами решавай си.

На десет клафтера дълбочина той се запъна.

— Да си поиграя ли с него?

— Не!

Тя го вдигна — пет клафтера, четири… На два пусна екстензорите и те го подбраха. После — кукопрътите.

Врясъци, трясъци и жежки светкавици. Екипажът беше съзрял Ики.

Той започна да се противи. Тя задържа кабелите опънати, вдигна кукопрътите… Нагоре…

Още половин метър и кукопрътите започнаха да бутат. Писъци и топуркане.

Шията му се изви — огромно бобено стъбло на вятъра. Заиздигаха се зелените хълмове на плещите му.

— Карл, той е грамаден! — извика тя.

И той растеше ли, растеше. Растеше и се поизнерви…

— Сега!

Той погледна надолу.

Погледна надолу, както вероятно е поглеждал надолу богът на най-древните ни прадеди. В главата ми кънтяха срам, страх и подигравателен смях. Може би и в нейната?

— Сега!

Тя погледна земетресението в зародиш.

— Не мога!

Този път щеше да е ужасно просто — заекът беше умрял. Протегнах ръка. Спрях.

— Ти го натисни самичка.

— Не мога. Хайде ти. Тръшни го, Карл!

— Не. Ако го тръшна, после цял живот ще се чудиш дали ти би могла. Направо ще си измъчиш душицата. Знам го, защото ние с тебе си приличаме, а аз постъпих точно така. Разбери го още сега!

Тя го гледаше втренчено. Стиснах раменете й.

— Онова там може да съм и аз — предложих й. — Аз съм зелено морско влечуго, чудовищен, омразен звяр и се глася да те попилея. Пред никого не отговарям. Натисни „помпа“.

Ръката й посегна към копчето, рязко се дръпна назад.

— Сега!

Тя го натисна.

Минаха цели седем часа, докато ме събуди равномерният шум от витлата на „Десетте квадрата“, които кълцаха морето.

— Драйфа — осведоми ме Майк.

— Как е Джийн?

— И тя драйфа.

— Къде е звярът?

— Тука е.

— Добре — претърколих се на другата страна. — Тоя път не може да се измъкне…

Това беше. Никой не се ражда стръв, така де, но пръстените на Сатурн пеят епиталамии за зестрата на морския звяр.

Роза за Еклисиаста

I

Онази сутрин, когато ме намериха, превеждах един от моите „Мрачни мадригали“ на марсиански. Интеркомът избръмча, аз пуснах молива, посегнах и щракнах бутончето.

— Господин Г. — изчурулика младежкият контраалт на Мортън, — старецът разправя, че трябвало веднага да „издиря тоя проклет надут стихоплетец“ и да го пратя в каютата му. И тъй като за друг „проклет надут стихоплетец“ не се сещам…

— Прочее, не хулете това, което смятате за добро — отрязах го аз.

Значи марсианците най-после се бяха решили! Тръснах петте сантиметра пепел от тлеещия фас и си дръпнах за първи път, откакто си бях запалил. Чакал го бях цял месец и сега цялото това очакване се опитваше с всички сили да се набута в този един-единствен миг, обаче нещо не се получаваше. Беше ме страх да измина онези тринайсет метра и да чуя как Еймъри произнася думите, които отнапред си знаех, че ще каже; и това чувство успя да изтика назад другото.

Тъй че довърших строфата, която превеждах, и чак тогава станах.

Стигнах до вратата на Еймъри за нула време. Почуках два пъти и отворих точно в мига, в който той изръмжа:

— Влез.

— Искал си да ме видиш? — и веднага седнах, за да му спестя труда да ми го предлага.

— Бързо дойде. Ти какво, да не си тичал?

Оцених бащиното му недоволство.

Дребни тлъсти петънца под воднисти очи, оредяла коса и ирландски нос; глас, с един децибел по-силен от всеки друг… И Хамлет рече на Клавдий:

— Работех.

— Да, бе! — тросна се той. — Зарежи ги тия. Тебе никой не те е виждал да вършиш подобно нещо.

Свих рамене и понечих да стана.

— Ако затова си ме повикал…

— Сядай!

Той се изправи. Излезе иззад бюрото. Надвеси се над мен и сърдито ме погледна отвисоко. (А това е трудно дори и когато съм седнал на ниско столче.)

— Без съмнение ти си най-антагонистичното копеле, с което ми се е налагало да работя! — ревна той като бизон, намушкан в корема. — Защо, по дяволите, някой път не започнеш да се държиш като нормален човек, та да смаеш всички? Не че не ти признавам акъла, може би дори си гений, но… ох, по дяволите! — махна с ръце и се върна на стола си.

— Бети най-накрая успя да ги навие да ви пуснат вътре — тонът му отново беше станал нормален. — Ще ви приемат днес следобед. Като се наобядваш, мятай се на някой от джипстерите и бягай долу.

— Добре — съгласих се аз.

— Ами това е.

Кимнах и се изправих. Вече бях хванал дръжката на вратата, когато той додаде:

— Няма какво да ти обяснявам колко е важно. Не се дръж с тях както с нас.

Затворих вратата след себе си.

 

 

Изобщо не си спомням какво обядвах. Бях нервен, но инстинктивно усещах, че няма как да я оплескам. Бостънските ми издатели очакваха „Марсианска идилия“ или поне космически полет в стил Сент Екзюпери. Националната научна асоциация пък искаше пълен доклад за „Възход и падение на Марсианската империя“.

Знаех си, че и тия, и ония щяха да останат доволни.

Точно затова всеки ми завиждаше. Затова ме мразеха. Винаги се справям, а мога да се справям по-добре от всеки друг.

Ометох и последния мравуняк буламач и се запътих към гаража. Метнах се на един джипстер и тръгнах към Тирелиан.

Пясъчни пламъци, бъкащи от железни окиси, лижеха таратайката. Вдигаха се на талази над сваления гюрук и ме хапеха през шала; захванаха се здравата да дупчат очилата ми.

Джипстерът, който залиташе и се задъхваше също като магаренцето, което яздих веднъж в Хималаите, постоянно ме подритваше отдолу. Тирелианските планини запристъпваха от крак на крак и взеха да се приближават, килнали се настрана.

Изведнъж се заиздигах по стръмното и трябваше да превключа на друга скорост, за да успокоя ревналия мотор. „Нито на Гоби прилича, нито на Великата югозападна пустиня — размишлявах си аз. — Червено мъртвило и толкова… Кьорав кактус даже няма!“

Стигнах до билото, но бях вдигнал такъв прах, че изобщо не виждах какво има нататък. Не че имаше значение — главата ми е пълна с карти. Завих наляво и започнах да се спускам надолу, след като нагласих регулатора. Насрещният вятър и твърдата земя потушиха пламъците. Чувствах се като Одисеи в ада — с реч в терцини в ръка и се оглежда за Данте.

Заобиколих една скална пагода и спрях. Бях пристигнал.

Щом гумите ми изскърцаха, Бети ми махна и скочи долу.

— Здрасти — изхъхрих аз, докато размотавах шала. Изтръсках кажи-речи кило пясък. — Тъй да се каже, къде и при кого да отида сега?

Тя си позволи да се изкиска кратко, по немски — повече задето бях започнал с „тъй да се каже“, отколкото заради притеснението ми. (Тя е лингвист от класа, тъй че за нея такива селски лафове са голям гъдел!)

Ценя точната й рошава реч — много информация дава и въобще. Що се отнася до размяната на любезности, вече толкова ми се бяха натрупали, че щяха да ми стигнат до края на живота. Погледнах очите й като блокчета шоколад, идеалните й зъби, изрусялата й от слънцето коса, подстригана съвсем ниско (мразя блондинките!) и реших, че е влюбена в мен.

— Господин Галинджър, матриархът чака вътре да ви представят. Тя се съгласи да отвори архивите на Храма, за да ги проучите — млъкна, за да приглади косата си, и взе да се върти. Дали втренченият ми поглед я притесняваше?

— Това са религиозни документи, но са и единствената им история — продължи тя. — Един вид „Махабхарата“. Тя очаква от вас да спазвате определени ритуали, докато боравите с тях — например да повтаряте свещените думи, когато обръщате страниците — тя ще ви обясни системата.

Бързо закимах.

— Добре, хайде тогава да влизаме.

— Мммм… — заекна тя. — Не забравяйте техните единайсет форми на вежливост и почитания. Отнасят се много сериозно към формалностите. И не влизайте в никакви спорове относно равенството на половете…

— Знам им табутата — прекъснах я аз. — Не се безпокой. Живял съм в Ориента, нали си спомняш?

Тя сведе очи и ме сграбчи за ръката. Едва се сдържах да не я издърпам.

— Ще е по-добре, ако аз те водя на влизане.

Преглътнах забележките си по въпроса и я последвах като Самсон в Газа.

* * *

Щом влязох вътре, последната ми мисъл срещна странно съответствие. Покоите на матриарха бяха доста отвлечена версия на представата ми за шатрите на племената Израилеви. Казвам „отвлечена“, защото целите бяха от тухли и изрисувани със стенописи, островърхи като грамадна шатра — покрити с животински кожи с изображения като сивосинкави белези, сякаш направени с мастихин.

Матриархът, М’Куайи, беше нисичка, белокоса, към петдесет и нещо и облечена като циганска кралица. С цялата дъга от пищни поли приличаше на обърната купа за пунш, пльосната върху възглавница.

Докато приемаше почитанията ми, тя ме гледаше като кръстоска между бухал и заек. Клепачите на черните й, пречерни очи подскочиха нагоре, щом чу прекрасното ми произношение. Магнетофонът, който Бети разнасяше, докато правеше интервюта насам-натам, си беше свършил работата и аз знаех наизуст езиковите доклади от първите две експедиции. Като стане въпрос за произношение, направо съм трепач.

— Вие сте поетът?

— Да — признах си.

— Моля ви, издекламирайте едно ваше стихотворение.

— Съжалявам, но само един съвършен превод би бил достоен както за вашия език, така и за моята поезия, а все още не владея достатъчно вашия език.

— О?!

— Но правя такива преводи за собствено удоволствие — нещо като упражнение по граматика. — За мен ще е чест някой път да ви донеса някои свои преводи.

— Да. Донесете.

Точка за мен!

Тя се обърна към Бети:

— Вие можете да си вървите.

Бети измърмори съответните официалности, хвърли ми странен кос поглед и излезе. Очевидно очакваше да остане и да ми „помага“. Както всички и тя искаше да закачи от славата. Но в тази Троя Шлиман бях аз и под доклада за Асоциацията щеше да се мъдри само едно име!

М’Куайи се изправи и забелязах, че от това не стана кой знае колко по-висока. Пък аз съм си близо два метра и мязам на топола през октомври: кльощав, а най-отгоре — светлочервен, и стърча над всички.

— Записите ни са много-много стари — започна тя. — Бети спомена, че вие бихте казали, че датират от „хилядолетия“.

Кимнах признателно.

— Нямам търпение да ги видя.

— Не са тук. Трябва да влезем в Храма — те не могат да се изнасят оттам.

Изведнъж застанах нащрек.

— Нали не възразявате да направя копия?

— Не. Виждам, че ги почитате, иначе желанието ви надали щеше да е толкова голямо.

— Прекрасно.

Като че ли се забавляваше. Попитах я какво толкова е смешното.

— Високият език може да не се окаже толкова лесен за чужденец…

Бързо се справих.

По време на първата експедиция никой не се беше приближавал чак толкова. Нямаше начин да разбера, че те си имат два езика — класически и просторечен. Поназнайвах пракрита им, а сега трябваше да изуча и целия им санскрит.

— Уф! Да му се не види!

— Моля?

— Това не може да се преведе, М’Куайи. Но си представете, че набързо трябва да научите Високия език — можете да си предположите как се чувствам.

Като че пак й стана забавно; нареди ми да си сваля обувките.

Преведе ме през една ниша…

… и попаднах сред взрив от византийски блясък!

* * *

Земен човек не бе припарвал в тази стая досега, иначе щях да съм чувал за нея. Картър, лингвистът на първата експедиция, с помощта на някоя си Мери Алън, доктор по медицина, бе изучил цялата граматика и речник, с които разполагах, докато седях по турски в преддверието.

Нямахме никаква представа за съществуването на това. Огледах се алчно. Зад този декор стоеше много сложна естетическа система. Щеше да ни се наложи да правим пълна преоценка на марсианската култура.

Първо, таванът беше сводест и се крепеше върху колони; второ, имаше странични подпори с обратни канелюри; трето… ох, по дяволите! Мястото беше огромно. Много натруфено. Нямаше как да се сетиш, като гледаш схлупената сграда отвън.

Наведох се, за да огледам позлатения филигран, покриващ обредната маса. На М’Куайи като че ли й беше кеф да ме наблюдава, но пък никак не би ми било приятно да играя покер с нея.

Масата беше отрупана с книги.

Проследих с палеца на крака си орнамента на подовата мозайка.

— Целият ви град ли се намира в тази една-единствена сграда?

— Да, тя продължава навътре в планината.

— Разбирам — казах.

Но нищо не разбирах.

Все още не можех да я помоля за обиколка с екскурзовод. Тя приседна на малка табуретка до масата.

— Да започваме ли да ви сприятеляваме с Високия език?

Опитвах се да фотографирам залата с очи — рано или късно трябваше някак си да вкарам тук, вътре, камера. Откъснах погледа си от една статуетка и закимах усърдно.

— Да, запознайте ме с него.

Седнах.

През следващите три седмици букви буболечки се погваха по клепачите ми, колчем затворех очи, за да спя. Небето беше тюркоазено езеро без нито едно облаче и колкото пъти му хвърлех поглед, по него плъзваха калиграфски вълнички. Докато работех, изпивах литри кафе, а в почивките си бърках коктейли от бензедрин и шампанско.

М’Куайи ме обучаваше по два часа сутрин, а от време на време — и по два часа вечер. Занимавах се сам по още четиринайсет часа допълнително на ден, след като набрах достатъчно инерция да продължа сам.

А нощем асансьорът на времето ме смъкваше до най-долните си етажи…

 

 

Пак бях на шест години и си учех иврита, гръцкия, латинския и арамейския. Бях на десет и надничах в „Илиадата“. Когато татко не сипеше огън и жупел — и братска любов — от амвона, ме учеше да дълбая в Словото, както е в оригинала.

Боже! Оригиналите и думите са толкова много! На дванайсет години започнах да му изтъквам дребните разлики между онова, което той проповядваше, и онова, което четях.

Фундаменталистката жизненост на отговорите му не оставяше място за спор. По-зле беше от бой. После си държах устата затворена и се учех да ценя поезията на Стария Завет.

— Господи, прости ми! Татко… сър… простете! Това не може да бъде! Не може…

Когато момчето завърши гимназия с награди по френски, немски, испански и латински, татко Галинджър каза на четиринайсетгодишното си, височко близо два метра плашило син, че иска то да стане свещеник. Спомням си как се измъкваше синът:

— Сър — беше казал синът, — по-скоро бих искал сам да поуча горе-долу година, а после да се запиша в подготвителните курсове по теология в някой университет за свободни изкуства. Чувствам се все още прекалено млад, за да постъпя веднага в семинария.

Гласът Господен:

— Но ти имаш дарба за езици, сине. Можеш да проповядваш Евангелието по всички земи Вавилонски. Ти си роден мисионер. Казваш, млад си, но времето те върти като вихър. Ако започнеш по-рано, ще се радваш на повече години служба на Бога.

Повечето години бяха повече езици на бича, който постоянно се стоварваше върху гърбината ми. Сега не мога да си представя лицето му — никога. Може би защото винаги ме беше страх да го погледна в очите.

А след време, когато почина и лежеше целият в черно сред букети, сред ридаещото паство, сред молитви, зачервени лица, кърпички, ръце, които те потупват по рамото, утешители със сериозно изражение… го гледах и не можех да го позная…

Бяхме се срещнали девет месеца преди раждането ми — аз и този непознат. Той никога не се бе държал жестоко с мен — беше строг, имаше изисквания, презираше недостатъците на всеки, но никога не беше жесток. Освен това заместваше и майка ми. И братята. И сестрите. Беше изтърпял тригодишното ми пребиваване в „Свети Йоан“ вероятно заради името, без изобщо да разбере колко либерално и прекрасно място е това.

Но аз така и не го опознах, а човекът в катафалката не искаше нищо от мен; бях свободен да проповядвам Словото. Обаче сега вече го исках — само че по по-различен начин. Исках да проповядвам слово, за което, докато беше жив, не бих посмял дори да гъкна.

През есента не се върнах в колежа. Бях получил малко наследство и имах известни проблеми с контролирането му, тъй като бях на осемнайсет години. Но се справих.

Най-накрая реших, че ще е Гринуич вилидж.

Не съобщих на никого от загрижените за благото ми енориаши на баща ми новия си адрес и започнах всекидневно да пиша поезия и да уча японски и хинди. Пуснах си огнена брада, пиех еспресо и се научих да играя шах. Исках да пробвам някои от по-различните пътища към спасението.

После бях две години в Индия със стария Корпус на мира — където се поизлекувах от будизма — и времето, прекарано там, ми даде книгата със стихове „Лулите на Кришна“ и заслужената за тях награда „Пулицър“.

После се върнах в Щатите, за да си взема дипломата, написах дипломна работа по лингвистика и спечелих още награди.

И един ден към Марс литна кораб. Съдът, който се приземи в огненото си гнездо в Ню Мексико, съдържаше нов език. Той беше фантастичен, екзотичен и притежаваше невероятна естетическа мощ. След като научих всичко възможно за него и написах книгата си, аз се прочух и в други среди.

— Върви, Галинджър. Гребни с кофата си от кладенеца и ни донеси марсианско питие. Върви опознай новия свят, но се дръж на положение, ругай го по-лекичко — като Одън — и ни поднеси душата му в ямб.

И аз пристигнах в земята, където слънцето е потъмнял грош, където вятърът е камшик, където двете луни си играят на криеница и където адският пясък, колчем го погледнеш, започва да те сърби на пожар.

 

 

Надигнах се от леглото, в което се бях въртял цяла нощ, прекосих тъмната каюта и застанах до илюминатора. Пустинята беше безкраен оранжев килим, издут там, където столетията бяха натрупали боклука си под него.

„Аз чужд съм тук — не ме е страх,

туй е земята — аз успях!“

Разсмях се.

Бях успял да хвана Високия език за опашката — или за корените, ако искате да се изразявам не само смислово, но и анатомически вярно.

Високият и Ниският език не са толкова различни, колкото изглеждат на пръв поглед. Познавах единия достатъчно, за да ми помогне да вникна в най-смутните дялове на другия. Набързо опрасках граматиката и всички по-употребими неправилни глаголи. Речникът, който съставях, растеше с всеки изминал ден като лале и скоро щеше да цъфне. Всеки път, щом пуснех записите, стъблото се удължаваше.

Сега му беше времето да проверя изобретателността си и наистина да приложа уроците на практика. Нарочно досега се бях въздържал да се гмурна в най-важните текстове — изчаквах да стана достоен за тях. Четях по-маловажни коментари, стихчета, исторически фрагменти. И от всичко, което прочетох, едно нещо ми направи силно впечатление.

Те пишеха за конкретни неща: скали, пясък, вода, ветрове; а скритият зад тези стихийни символи смисъл беше песимистичен до болка. Напомняха ми на някои будистки текстове, но още повече — както разбрах от последните си проучвания — приличаха на части от Стария Завет. И по-специално на Книгата на Еклисиаста.

Значи това ще е. Както чувството, така и речникът им бяха толкова сходни, че това щеше да е прекрасно упражнение. Все едно да превеждаш По на френски. Никога нямаше да приема вярата на Малан, но щях да им покажа, че някога и един земен човек е мислел и чувствал същото.

Включих настолната си лампа и намерих сред книгите си Библията на крал Джеймс.

Суета на суетите, каза Еклисиаст, суета на суетите — всичко е суета! Каква полза за човека…^[10]

 

 

Напредъкът ми като че ли постресна М’Куайи. Тя ме гледаше втренчено през масата като Другия на Сартр. Прехвърлях глава от Книгата на Локар. Не я поглеждах, но усещах как очите й затягат мрежата около главата ми, около раменете ми и бързите ми ръце. Обърнах страницата.

Дали претегляше мрежата и преценяваше колко голяма е плячката? И защо ли? В нейните книги не се споменаваше нищо за рибари на Марс. В тях пишеше, че някакъв си бог на име Малан бил плюнал или бил направил нещо още по-гадно (зависи от това, коя версия четете) и животът тръгнал като болест по неорганичната материя. Пишеше, че първият закон на живота било движението и че танцът бил единственият законен отговор на неорганичното… качеството на танца било неговото оправдание… дание… а любовта била болест на органичната материя… на неорганичната? Поклатих глава. Почти бях заспал.

— М’нара.

Изправих се и се протегнах. Очите й ме поглъщаха алчно. Така че се взрях в тях и тя сведе поглед.

— Уморих се. Искам да си почина. Снощи спах много малко.

Тя кимна — стенографското земно „да“ — беше го възприела от мен.

— Искате ли да се отпуснете и да видите недвусмислеността на доктрината на Локар в цялата й пълнота?

— Моля?

— Искате ли да видите Танца на Локар?

— О… — проклетите им завъртулки на формата и перифразата — беше по-зле и от корейски!

— Да. Непременно. Всеки път, когато се изпълнява, бих се радвал да го видя. И смятах да ви питам също така не бих ли могъл да направя някои снимки…

— Сега е моментът. Седнете. Починете си. Ще извикам музикантите.

Тя изхвърча през една врата, която досега не бях забелязал.

Вижте: според Локар танцът е най-висшата форма на изкуството — да не споменавам Хейвлок Елис — и сега щях да науча как според техния мъртъв от векове философ трябва да се изпълнява той. Разтърках очи, превих се напред и докоснах няколко пъти палците на краката си.

Кръвта започна да пулсира в главата ми и на няколко пъти си поех дълбоко дъх. Наведох се отново и точно тогава откъм вратата се чу суматоха.

За триото, което влезе заедно с М’Куайи; така прегънат на две, сигурно съм изглеждал сякаш си търся по пода загубените топченца.

Усмихнах се едва-едва и се изправих; бях се изчервил, но не само от усилията. Не бях очаквал да се появят чак толкова бързо.

Изведнъж пак се сетих за Хейвлок Елис и за по-популярната му книга. Малката рижава кукличка, увита в прозрачно парче марсианско небе като в сари, ме погледна учудено — като дете, което съзерцава развяно на висок прът шарено знаме.

— Здравейте — казах това или нещо такова.

Преди да ми отговори, тя се поклони. Очевидно ме бяха повишили по сан.

— Аз ще танцувам — промълви червената рана сред бледата, бледа камея на лицето й. Очите й бяха с цвят на мечта, с цвета на роклята й. Те се откъснаха от моите.

И тя заплува към средата на стаята.

Застана там като фигура от етруски фриз — или медитираше, или разглеждаше орнаментите по пода.

Мозайката ли имаше някакво символично значение, що ли? Разгледах я. Ако имаше такова, то ми убягваше — би изглеждала много добре в някоя баня или на някоя веранда, но в нея не виждах нищо повече.

Другите бяха вапцани врабчета като М’Куайи и на средна възраст. Едната се настани на пода с някакъв триструнен инструмент, смътно напомнящ самисен. Другата държеше просто парче дърво и две палки.

Преди да се усетя, М’Куайи презря табуретката и се настани на пода. И аз се подчиних на етикета.

Свирачката на самисен все още го настройваше, тъй че се наведох към М’Куайи.

— Как се казва танцьорката?

— Бракса — отвърна тя, без да ме погледне, и бавно вдигна лявата си ръка, което означаваше: „Да, давайте, хайде, започвайте.“

Струните запулсираха като зъбобол, а от дървото заизскача тиктакане — сякаш тиктакаха призраците на всички никога неизобретени часовници.

Бракса стоеше като статуя, вдигнала длани към лицето си, с щръкнали, разперени нагоре лакти.

Музиката се превърна в метафора на огъня.

Хруссс, мъррр, щрак…

Тя не помръдваше.

Съскането премина в плисък. Каденцата стана по-бавна. Сега музиката беше вода, най-ценното на света, която шипеше, прозрачна и зелена, над мъхнати скали.

Тя продължаваше да не помръдва.

Глисандо. Пауза.

После — толкова слабо, че отначало не бях сигурен — крилете започнаха да трептят. Леко и нежно въздишаха и неуверено притихваха. Пауза, хлипане, след което повторение на предишното, но по-силно.

Дали очите ми съвсем се бяха премрежили от четенето или Бракса наистина трепереше цялата — от главата до петите?

Трепереше.

Започна едва забележимо да се поклаща. Само милиметър наляво, после надясно. Пръстите й се разтвориха като листенцата на цвете. Забелязах, че очите й са затворени.

Отвори ги. Погледът й беше отнесен, стъклен, гледаше през мен, през стените. Започна да се люлее по-забележимо в такт с ритъма.

Сега вятърът вееше от пустинята и връхлиташе върху Тирелиан като вълни върху дига. Пръстите й трептяха, те бяха вихрите. Ръцете й — две махала, които се поклащат бавно — се спуснаха надолу и отново се издигнаха.

Надигаше се буря. Тя започна да се върти на място, ръцете й настигнаха тялото, а раменете й заописваха осморки.

Вятърът! Вятърът, казвам. О, див и загадъчен! О, музо на Сен-Джон Перс!

Циклонът се вихреше около очите й, те бяха неподвижният му център. Главата й беше отметната назад, но аз знаех, че между нейния взор, безстрастен като взора на Буда, и вечните небеса няма таван. Само двете луни може би се бяха сепнали от дрямката си сред тази стихийна нирвана на необитаем тюркоаз.

Преди години бях наблюдавал девадасите в Индия — уличните танцьорки, които плетяха пъстрите си паяжини и привличаха мъжките насекоми. Но Бракса беше нещо повече — тя беше рамадани като свещените танцьори — жреците на Рама, въплъщение на Вишну, дал танца на хората.

Сега почукването беше монотонно; хленченето на струните ме караше да мисля за палещите слънчеви лъчи, чиято жар крадеше повеят на вятъра; синевата беше Сарасвати и Мария, а също и момиче на име Лаура. Чух отнякъде да се обажда ситар, статуята оживя и вдъхна божествено озарение.

Отново бях Рембо и неговият хашиш, Бодлер и неговият лауданум, По, Де Куинси, Уайлд, Маларме и Алистър Кроули. За мимолетен миг се превърнах в баща си на черния амвон в още по-черни одежди, а химните и хриптенето на органа ставаха сияен вятър.

Тя беше плющящ флаг, пернато разпятие, носещо се из въздуха, въже за простиране, на което висеше ярка дреха, развяваща се успоредно на земята. Сега рамото й беше оголено, а дясната й гърда се движеше нагоре-надолу като луна в небето, червеното зърно изскачаше за миг над гънката и отново изчезваше. Музиката беше официална като спора на Йов с Господа. А нейният танц беше отговорът на Бога.

Музиката забави темпо, успокои се; тя я посрещна, откликна й, отвърна й. Дрехата й като жива отново се подреди в първоначалните спокойни гънки.

Тя се наведе ниско, все по-ниско към пода. Главата й падна между издигнатите колене. Не трепваше.

Настъпи тишина.

По болката в раменете разбрах колко напрегнато съм седял. Подмишниците ми бяха мокри. По бузите ми се стичаха вадички. Сега какво трябваше да правя? Да ръкопляскам?

Хвърлих поглед на М’Куайи с бялото на очите си. Беше вдигнала десница.

Сякаш по телепатия момичето потръпна и се изправи. Музикантките също се изправиха. Също и М’Куайи.

Станах и аз — левият ми крак беше изтръпнал — и казах:

— Беше прекрасно — колкото и тъпо да звучеше това.

В отговор получих трите различни форми на „благодаря“ на Високия език.

Последва пъстроцветна суматоха, а после отново останах сам с М’Куайи.

— Това е сто и седемнайсетият от 2224-те танца на Локар.

Погледнах я.

— Не зная дали Локар е бил прав или не, но е изработил прекрасен отговор на неорганичното.

Тя се усмихна.

— Танците във вашия свят приличат ли на този?

— Някои — да. Докато гледах Бракса, се сетих за тях — но никога не съм виждал нищо подобно на нея.

— Тя е много добра — рече М’Куайи. — Знае всички танци.

Лек намек за онова нейно по-раншно изражение, което ме беше разтревожило…

Изчезна след миг.

— Трябва да се върна към задълженията си — тя отиде до масата и затвори книгите. — М’нара.

— Довиждане. — Обух ботушите си.

— Довиждане, Галинджър.

Излязох, качих се на джипстера и се понесох с рев в нощта, а крилете ми от пустинен прах плющяха бавно зад гърба ми.

II

Току-що бях затворил вратата след Бети след кратък урок по граматика, когато чух гласове в коридора. Бях пооткрехнал отдушника, тъй че застанах до него и наострих уши.

Чуруликащият дискант на Мортън:

— Познай! Преди малко ми каза „здравей“!

— Хммм! — избухнаха слонските дробове на Еймъри. — Или нещо се е объркал, или си му бил на пътя и е искал да мръднеш малко.

— Сигурно не ме е и познал. Според мене той вече не спи, откакто си има тоя език да си играе с него. Миналата седмица бях нощен наряд и колкото пъти съм минавал в три часа покрай вратата му, все чувах магнетофонът да дърдори. В пет, когато си тръгвах, той продължаваше.

— Яко си бачка момчето — призна неохотно Еймъри. — Всъщност мисля, че взема нещичко, за да стои буден. Тия дни се разхожда с един такъв изцъклен поглед… Но може би те, поетите, така си гледат…

И Бети беше там, защото сега се намеси и тя:

— Без значение какво си мислите за него, на мен ще ми трябва поне година да науча онова, което той успя да усвои за три седмици. А пък аз съм обикновен лингвист, не съм поет.

Мортън явно тайничко си падаше по кравешкия й чар. Това е единствената причина, за която се сещам и която би могла да го накара да свали оръжието и да каже следното:

— В университета минах курс по съвременна поезия — започна той. — Четохме шестима автори: Йейтс, Паунд, Елиът, Крейн, Стивънс и Галинджър — и в последния ден на семестъра даскала го беше хванала реториката и ни каза: „Тези шест имена са поетите на века и никакви прегради не могат да ги надвият — нито критиците, нито самият ад.“

Колкото до мене — продължи той, — мисля, че „Лулите на Кришна“ и „Мадригалите“ са велики. За мен беше чест да ме изберат в експедицията, в която участваше и той. Мисля, че откакто се запознахме, я ми е казал двайсетина думи, я не — довърши той.

Защитата:

— Някога да ти е хрумвало — рече Бети, — че той може да е ужасно притеснен от това, как го възприемат хората? Нали е бил рано развило се дете и сигурно и в училище си е нямал приятелчета. Той е чувствителен и много интровертен.

— Чувствителен ли? Притеснен, казваш? — Еймъри се задави от кикот. — Тоя, дето е по-надут и от Луцифер и е ходеща машина за обиди! Натиснеш някое копче с някое „здрасти“ или „хубав ден, а?“ и той ти вирва нос насреща. Станало му е условен рефлекс.

Измърмориха още някоя и друга любезност по мой адрес и се отдалечиха.

Е, Господ да те поживи, Мортънче. Ех, ти, мъничък, пъпчив познавачо с университетско възпитание! Аз никога не съм се изучавал в университет, но се радвам, че някой е казал онова, дето го каза. „Преградите на ада“. Стига бе! Може пък някой да е дал ухо на татковите молитви и в края на краищата да съм станал мисионер!

Само че…

Само че един мисионер има нужда от нещо, към което да привлича хората. Аз си имам лична естетическа система и предполагам, че тя произвежда някъде по трасето страничен етичен продукт. Но ако някога съм искал да проповядвам нещо — даже и в стиховете си, — хич нямаше да си правя труда да го проповядвам на такива никакъвци като тебе. Може да ме мислиш за простак, обаче съм и сноб и в моя рай няма място за тебе — той е уединено място, където идват на вечеря Суифт, Шоу и Петроний Арбитър.

И какви гуляи си правим — у-ха! Как само разчленяваме Трималхионите и Еймъриевците!

А тебе те хапваме за предястие, Мортън!

Обърнах се и седнах зад бюрото. Щеше ми се да напиша нещо. Еклисиастът можеше да си вземе една нощ отпуска. Искаше ми се да напиша стихотворение, стихотворение за 117-я танц на Локар; за роза, която следва светлината, гонена от вятъра — болна като розата на Блейк, умираща…

Хванах молива и започнах.

Бях доволен, когато свърших. Не беше велико — или поне не беше по-велико, отколкото трябваше. Високият марсиански не е езикът, в който съм най-добър. После се пробвах да го преведа на английски с непълна рима. Може да го включа в следващата си книга. Кръстих го „Бракса“:

В земята на Вятъра и на червеното, където ледената привечер на Времето смразява млякото в гърдите на Живота, подобни на луните горе, двете, куче и котка от сокаците на сънищата — те дращят и боричкат се, без възраст, в моя полет…

Последно цвете пламнала глава извръща.

Сложих го настрани и глътнах фенобарбитал. Изведнъж се бях уморил.

 

 

Когато показах стихотворението на М’Куайи на другия ден, тя го прочете няколко пъти един след друг — много бавно.

— Хубаво е — каза. — Но сте използвали три думи от собствения си език. „Куче“ и „котка“, предполагам, са две дребни животни, които се мразят по наследство. Но „цвете“ какво е?

— А — казах аз. — Никога не съм попадал на вашата дума за цвете, но всъщност си мислех за едно земно цвете, розата.

— Какво представлява тя?

— Ами венчелистчетата й най-често са яркочервени. Тъкмо това на определено равнище искам да кажа с „пламнала глава“. Исках също така обаче да намекна и за треска, за червена коса и за огъня на живота. Самата роза има бодливо стъбло, зелени листа и характерен приятен аромат.

— Бих искала да я видя.

— Мисля, че може да се уреди. Ще проверя.

— Моля ви, проверете. Вие сте… — тя използва думата за „пророк“, или религиозен поет, като Исайя или Локар — и сте написали много вдъхновено стихотворение. Ще кажа на Бракса.

Отклоних названието, но се почувствах поласкан.

Значи днес беше стратегическият ден, когато да попитам мога ли да вкарам машина за микрофилми и камера, реших аз. Обясних, че искам да копирам всичките им текстове, а не мога да пиша толкова бързо, че да успея.

Тя ме изненада, като се съгласи незабавно. Но последвалата й покана съвсем ме шашна:

— Бихте ли желали да дойдете да живеете тук, докато се занимавате с това? Ще можете да работите и денем, и нощем, когато си искате — освен, когато в Храма има служба, разбира се.

Поклоних се.

— За мен ще бъде чест.

— Добре. Донесете машините си, когато пожелаете, и ще ви покажа стаята ви.

— Днес следобед бива ли?

— Разбира се.

— Тогава отивам да подготвя нещата. До днес следобед…

— Довиждане.

 

 

Очаквах Еймъри да ми създаде известни проблеми, но не особено големи. Всички на кораба имаха страшен мерак да видят марсианците, да ги бодат с игли, да ги разпитват за марсианския климат, болести, химичен състав на почвата, политика и гъби (ботаникът ни беше изперкал на тема гъби, но иначе си беше доста свестен тип), а само четирима — петима бяха успели да ги видят. Екипът си прекарваше повечето време в разкопаване на мъртви градове и техните акрополи. Играехме играта по строги правила, а местното население се държеше толкова изолирано, колкото и японците през XIX век. Предполагах, че няма да ми окажат кои знае каква съпротива, и излязох прав.

Всъщност останах определено с впечатлението, че всички се радват, че се изнасям.

Отбих се в хидропонната градина да си поприказвам с повелителя на гъбите.

— Здрасти, Кейн. Поникна ли някоя мухоморка в пясъка?

Той кихна. Киха постоянно. Може пък да е алергичен към растенията.

— Здравей, Галинджър. Не, с мухоморките не постигнах никакъв успех, но следващия път, като излезеш, надникни зад гаража. Посадил съм няколко кактуса.

— Страхотно — отбелязах аз.

Доктор Кейн май ми беше единственият приятел на борда, ако не броим Бети.

— Да ти кажа, дошъл съм да те моля за услуга.

— Казвай.

— Искам роза.

— К’во?

— Роза. Нали се сещаш, една хубава червена „Американска красавица“ — с шипове, мирише хубаво…

— Не смятам, че ще се хване на тази почва. Апчих!

— Не, не ме разбра. Няма да я садя, искам само цветето.

— Ще трябва да използвам резервоарите — той се почеса по голото кубе. — Ще трябват три месеца да разцъфти — дори и при форсиран растеж.

— Ще го направиш ли?

— Разбира се, ако нямаш нищо против да изчакаш.

— Нямам нищо против. Всъщност ще стане тъкмо преди да си тръгнем. — Огледах пълните с жвакаща тиня басейни и подложките с кълнове. — Днес се местя в Тирелиан, но ще наминавам сегиз-тогиз. Ще дойда, като разцъфти.

— Ще се местиш, казваш? Мур рече, че били затворено общество.

— Ами значи са ме пуснали вътре.

— Май така излиза… Обаче още не мога да проумея как така им научи езика. Разбира се, като си защитавах доктората, доста зор видях с френския и немския, но на обяд чух Бети да го демонстрира. Някакъв набор от смахнати звуци. Тя казва, че да го говориш, е като да решаваш кръстословица от „Таймс“ и да се опитваш да имитираш птиче чуруликане едновременно.

Разсмях се и поех предложената ми цигара.

— Сложен е — признах си аз. — Ама то е, да речем, все едно ти тук да попаднеш на цял нов клас гъби — нощем има да ги сънуваш!

Очите му светнаха.

— Те това ще е нещо! Абе, знаеш ли, току-виж наистина съм го открил…

Изкиска се и тръгна да ме изпраща.

— Довечера се захващам с твоите рози. И гледай да не се преработиш там.

— Можеш да се обзаложиш. Благодаря ти.

Както вече казах, изперкал е на тема гъби, ама иначе си е свястно момчето.

 

 

Квартирата ми в цитаделата на Тирелиан се намираше точно до Храма, от вътрешната страна и леко вляво. Беше значително по-добра от тясната каюта и се зарадвах, че марсианската култура е достатъчно напреднала, за да открие, че дюшекът е за предпочитане пред голия под. Освен това леглото ми се оказа по мярка, което си беше голяма изненада.

Тъй че си разопаковах багажа и изщраках два филма из Храма, преди да се заловя с книгите.

Щраках, щраках и накрая взе да ми призлява от това да обръщам страници, без да знам какво пише на тях. Така че започнах да превеждам някакво историческо съчинение.

Ло. През година трийсет и седма от Процеса на Силена дойдоха дъждовете и настана ликуване, защото това се случваше рядко и бе удивително, и го смятаха за благословия.

Но туй, що падна от небето, не беше животворното семе на Малан. Туй беше кръвта на Вселената, бликнала от артерия. И дойдоха последните ни дни. Започваше последният танц.

Дъждът донесе чумата, която не убива, и с неговото барабанене започна последният път на Локар…

Запитах се какво ли, по дяволите, иска да каже Тамур с това — той беше историк и се предполагаше, че строго се придържа към фактите. Това не беше техният Апокалипсис.

Или може би беше…

Защо не? Размишлявах. Тирелианците бяха шепа хора, останки от култура, която очевидно някога е била високоразвита. Бяха водили войни, но без да стигат до пълно изтребление; имаха наука, но технологиите им не бяха дотам високоразвити. Чума — чума, която не убива? Може би беше това? Но как, щом не е смъртоносна?

Продължавах да чета, но нищо не се споменаваше за природата на тази чума. Преобръщах страници, надзъртах напред, а не стигнах доникъде.

М’Куайи, М’Куайи! Точно когато най-много искам да те попитам нещо, тебе те няма!

Ако тръгнех да я издирвам, нямаше ли да е погрешен ход? Ще бъде, така реших. Не трябваше да престъпвам прага на стаите, в които бях настанен — не бяха ми го казали направо, но се подразбираше. Трябваше да чакам.

Тъй че псувах дълго и цветисто на всякакви езици и без съмнение свещените уши на Малан в Храма горяха.

Той като че сметна за неуместно да ме порази и да падна мъртъв, затова реших да приключа за днес и да легна да поспя.

 

 

Сигурно бях спал няколко часа, когато Бракса влезе в стаята ми с малка лампа в ръка. Събуди ме, като ме задърпа за ръкава на пижамата.

Казах й „здравей“. Сега като си мисля, май не се сещам какво друго бих могъл да й кажа.

— Здравей.

— Дойдох — рече тя — да чуя стихотворението.

— Какво стихотворение?

— Твоето.

— О…

Прозях се, надигнах се и направих онова, което обикновено правят хората, когато ги събудят посред нощ да четат поезия.

— Много любезно от твоя страна, но не ти ли се вижда малко неуместно?

— Аз нямам нищо против — отвърна ми тя.

Някой ден ще напиша статия за „Семантичен журнал“ със заглавие „Интонацията: недостатъчно средство за ирония“.

Както и да е, вече се бях събудил, тъй че си наметнах халата.

— Що за животно е това? — попита тя и посочи извезания на ревера ми дракон.

— Митично — отговорих. — Виж сега, късно е вече. Уморен съм. Утре сутринта имам много работа. А ако М’Куайи разбере, че си тук, може да го изтълкува погрешно.

— Да го изтълкува погрешно ли?

— Много добре знаеш за какво ти говоря, да му се не види! — за първи път ми се удаваше възможност да ругая на марсиански и аз се провалих.

— Не — отвърна тя. — Не зная.

Изглеждаше ми уплашена като кученце, на което му се карат, а то не знае за какво.

Омекнах. Червеното й наметало отиваше на косата и на устата й толкова много, а устните й трепереха.

— Виж сега, не исках да те разстройвам. В моя свят обаче съществуват определени… хммм… правила относно присъствието на хора от различен пол в една и съща стая и несъединени от брачни връзки… Хммм… не разбираш ли за какво ти говоря?

— Не.

Нефритови бяха очите й.

— Ами става въпрос за… Ами за секса, за това ти говоря!

Нефритовите лампички светнаха.

— О, говориш ми за правенето на деца?

— Да. Точно за това. Много добре го каза!

Тя се разсмя. За първи път чувах смях в Тирелиан. Прозвуча така, сякаш цигулар прокарваше лъка си по тънките струни — късо и отсечено. Общо взето, не беше най-приятният звук — особено ако тя се смееше твърде дълго.

Когато най-сетне млъкна, се приближи до мен.

— Сега си спомних — каза тя. — И ние сме имали такива правила. Преди половин процес, когато бях съвсем малка, имахме такива правила. Но… — погледна ме така, сякаш всеки миг щеше отново да избухне в смях. — Сега няма нужда от тях.

Умът ми щракаше като магнетофон на тройно бърз ход. Половин Процес! Половин Процес-процес-процес! Половин Процес, грубо казано, се равняваше на 243 години!

— Достатъчно време да научиш 2224-те танца на Локар.

— Достатъчно време да остарееш, ако си човек…

— Земен човек, имам предвид.

Погледнах я пак, бледа като бялата царица от комплект шахматни фигури от слонова кост.

Тя беше човек — залагам душата си — здрав, прав, нормален човек. Беше жена — залагам тялото си…

Но беше на два и половина века, а това значеше, че М’Куайи е бабата на Матусаил. Бях поласкан от постоянните комплименти, които ми правеха като лингвист и като поет. Тези висши същества!

Но какво искаше да каже с това „сега няма нужда от тях“? Защо се държеше почти истерично? Защо М’Куайи току ме поглеждаше така странно?

Изведнъж разбрах, че ето сега това хубаво момиче ще ми разкрие нещо важно.

— Я ми кажи — изрекох аз с небрежния си тон. — Това има ли нещо общо с чумата, която не убива и за която пише Тамур?

— Да — отвърна ми тя. — Децата, родени след Дъжда, не могат да имат свои деца, а и…

— И какво?… — наведох се напред и натиснах клавиша „запис“ в паметта си.

— … а и мъжете нямат желание да имат собствени.

Облегнах се назад. Расов стерилитет, мъжка импотентност след изключително природно явление. Дали някой заблуден облак от радиоактивен боклук, довян Бог знае откъде, не е проникнал навремето през тънката им атмосфера? Някога, далеч преди Шапарели да види онези канали, също толкова митични, колкото и моя дракон, преди тези „канали“ да са вдъхновили някои правилни догадки по съвсем погрешни причини, Бракса е била жива и е танцувала тук — обречена още в утробата по времето, когато слепият Милтън е писал за друг рай, също толкова изгубен.

Извадих цигара. Добре, че се бях сетил да донеса пепелници. На Марс никога не е съществувала тютюнева промишленост. Нито пък къркане. В сравнение с това тук аскетите, които бях срещал в Индия, бяха Дионисовци.

— Каква е тази огнена тръбичка?

— Цигара. Искаш ли?

— Да, моля.

Тя седна до мен и аз й я запалих.

— Дразни носа.

— Да. Вдъхни дима в дробовете си, задръж и после издишай.

Измина известно време.

— Ооо! — възкликна тя. — Свещено ли е?

— Не, това е никотин — отвърнах. — Ерзацформа на божественото.

Нова пауза.

— Моля те, не ме карай да ти превеждам „ерзац“.

— Няма. Понякога, когато танцувам, изпитвам подобно чувство.

— След малко ще ти мине.

— Сега ми кажи стихотворението.

Хрумна ми една идея.

— Чакай малко — казах. — Сетих се за нещо по-добро.

Станах, разрових се из тетрадките си, после се върнах и седнах до нея.

— Това са първите три глави на Книгата на Еклисиаста — обясних й. — Много прилича на вашите свещени книги.

Започнах да чета.

Бях стигнал до единайсетия стих, когато тя извика:

— Моля те, спри! Прочети ми твоето!

Спрях и хвърлих тетрадката на съседната масичка. Тя трепереше — не така, както когато танцуваше и изобразяваше вятъра, а сякаш всеки миг щеше да се разплаче. Държеше цигарата непохватно, като молив. Обгърнах несръчно раменете й с ръка.

— Толкова е тъжно! — каза тя. — Като всички други…

И аз огънах мисълта си като ярка панделка, нагънах я и я завързах като смахнатите фльонги на коледните подаръци, които толкова обичах. От немски на марсиански и с любов импровизирано перифразирах стихотворението за испанската танцьорка. Мислех, че ще й хареса. Излязох прав.

— О! — каза тя пак. — Ти ли си го написал?

— Не, един по-добър от мен.

— Не ти вярвам. Твое е.

— Не, написал го е един човек на име Рилке.

— Но ти го пресъздаде на моя език. Запали още една клечка, за да видя как тя е танцувала.

Запалих.

— Вечният огън — обади се тя. — А тя го е тъпкала с „малките си твърди краченца“. Бих искала и аз да мога да танцувам така.

— Ти танцуваш по-добре от всяка циганка — разсмях се и духнах пламъчето.

— Не. Не бих могла да танцувам така. Искаш ли да ти потанцувам?

Цигарата й догаряше, така че я измъкнах от пръстите й и я угасих заедно със своята.

— Не — отвърнах. — Върви да си лягаш.

Тя се усмихна и преди да се усетя, разкопча токата над червените гънки на рамото си. И всичко изчезна. И аз преглътнах — тежко.

— Добре — каза тя.

Тъй че я целунах, а полъхът от падналата дреха угаси лампата.

III

Дните бяха като листата на Шели: жълти, червени, кафяви, носени от сияйния полъх на западния вятър. Те се въртяха покрай мен с тракането на микрофилми. Вече бях преснимал почти всички книги. На учените щеше да им отнеме години да ги прочетат и да оценят правилно стойността им. Марс беше заключен в бюрото ми.

Еклисиастът, който зарязвах и към който се връщах десетина пъти, вече бе почти готов да проговори на Високия език.

Когато се намирах извън Храма, си подсвирквах. Пишех поезия, от която преди бих се срамувал. Вечер се разхождах с Бракса край дюните или високо в планините. Понякога тя ми танцуваше; аз пък й четях дълги стихотворения в дактилен хекзаметър. Тя все още си мислеше, че Рилке — това съм аз, и почти ме накара и аз да го повярвам. Бях тук, в замъка Дуино и пишех неговите „Елегии“.

… Странно е вече да не обитаваш Земята, да не изпълняваш наследените отдавна обичаи, да не тълкуваш розите…

Не! Никога не тълкувай розите! Мириши ги(апчих, Кейн!), бери ги, радвай им се. Живей за мига. Дръж се здраво за него. Но не искай от боговете да ти ги обясняват. Тъй бързо отлитат листата, отвяни от вятъра…

И никой не ни забелязва. Нито пък го е грижа.

Лаура. Лаура и Бракса. Знаете ли, те двете се римуват, макар и с трясък. Беше висока, хладна, руса (мразя блондинките!), а татенцето ме бе обърнал целия наопаки, като джоб и аз си мислех, че тя може да ме напълни отново. Но едрият, голям стихоплетец с брада на Юда и кучешка преданост в очите беше хубава украса на нейните купони. И само толкова.

Сега машината ме кълнеше в Храма! Богохулстваше срещу Малан и Галинджър. А лудият западен вятър вееше ли, вееше и нещо не беше далеч.

Задаваха се последните ни дни.

 

 

Измина ден и не видях Бракса. През нощта — също. И втори. И трети…

Почти щях да откача. Не бях осъзнал колко близки сме станали, колко важна е тя за мен. С няма увереност, че ще дойде, се борех с въпросите на розите.

Трябваше да питам. Не ми се искаше, но нямах избор.

— Къде е тя, М’Куайи? Къде е Бракса?

— Отиде си — отвърна тя.

— Къде?

— Не знам.

Взрях се в тези дяволски птичи очи. „Анатема мараната“ се надигна към устните ми.

— Трябва да знам.

Тя гледаше през мен.

— Тя ни напусна. Отиде си. Предполагам, горе в планината. Или в пустинята. Няма значение. Всъщност нещо има ли значение? Танцът приключва. Скоро храмът ще е празен.

— Защо? Защо си е тръгнала?

— Не зная.

— Трябва да я видя пак. Само след броени дни отлитаме.

— Съжалявам, Галинджър.

— И аз — отвърнах и захлопнах с трясък книгата, без да кажа „м’нара“.

Изправих се.

— Ще я намеря.

Излязох от Храма. М’Куайи не помръдна, неподвижна като седнала статуя. Ботушите ми си бяха там, където ги бях оставил.

 

 

Цял ден обикалях с рев нагоре-надолу из дюните и доникъде не стигнах. На екипажа на „Аспик“ сигурно съм изглеждал като пясъчна буря — такъв сам-самичък. Най-накрая ми се наложи да се върна, за да заредя.

Еймъри излезе с наперена крачка.

— Добре го даваш. Изглеждаш като някой противен боклукчия. Защо беше това родео?

— Ами аз такова… изгубих нещо.

— Насред пустинята? Някой от твоите сонети ли? Не мога да се сетя за друго, за което би вдигнал такава тупурдия.

— Не, по дяволите! Беше нещо лично.

Джордж напълни резервоара. Понечих отново да се кача на джипстера.

— Я задръж! — сграбчи той ръката ми. — Няма да тръгнеш, докато не ми кажеш за какво е всичко това.

Можех да се изтръгна, но тогава той пък можеше да заповяда да ме влачат по земята и щеше да има доста мераклии. Тъй че се принудих да говоря бавно и тихо:

— Просто си загубих часовника. Подарък от майка ми е, семейно наследство. Искам да го намеря, преди да си тръгнем.

— Сигурен ли си, че не е в каютата ти или в Тирелиан?

— Там вече проверих.

— Може би някой го е скрил, за да те ядоса. Нали знаеш, тук не си най-обичаният човек.

Поклатих глава.

— Мина ми през ума и това. Но винаги го нося в десния си джоб. Сигурно е изскочил, докато съм препускал по дюните.

Той присви очи.

— Спомням си, че на обложката на една от книгите ти прочетох, че майка ти е умряла при твоето раждане.

— Точно така — прехапах си аз езика. — Часовникът е бил на баща й и тя е искала да го предаде на мен. Баща ми го запазил.

— Хмммм! — изпухтя той. — По доста странен начин си издирваш часовника — щъкаш насам-натам с джипстера…

— Мога да го видя, ако блесне отнякъде — възразих му немощно.

— Е, обаче се стъмва — отбеляза той. — Днес вече няма смисъл да го търсиш.

— Покрий джипстера — нареди той на механика.

После ме потупа по рамото.

— Влез, вземи си душ и хапни нещо. Май и двете ще ти дойдат добре.

Дребни тлъсти петънца под воднисти очи, оредяла коса и ирландски нос; глас, с един децибел по-силен от всеки друг…

Единственото му лидерско качество!

Стоях там и го мразех. Клавдий! Защо това не беше пето действие!

Изведнъж идеята за душ и храна най-после стигна до ума ми. Двете щяха да ми дойдат отчайващо добре. Ако настоявах веднага да се върна обратно, щях да събудя още повече подозрения.

Тъй че изтръсках песъчинките от ръкава си.

— Прав си. Добре ми звучи.

— Влез, ще хапнем в моята каюта.

Душът беше истинска благословия, чистите дрехи — Божия благодат, а храната миришеше на рай небесен.

— Доста вкусно мирише — отбелязах аз.

Задъвкахме пържолите в мълчание. Когато стигнахме до десерта и кафето, той ми предложи:

— Защо тази нощ не си дадеш почивка? Остани, поспи.

Поклатих глава.

— Имам доста работа. Довършвам. Не ми остава много време.

— Преди два-три дена спомена, че почти си свършил.

— Почти, но не съвсем.

— Освен това спомена и че тази вечер в Храма има служба.

— Точно така. Ще работя в стаята си.

Той сви рамене.

— Галинджър — рече ми най-накрая и аз се сепнах, защото обърнеше ли се към мен по име, това значеше неприятности.

— Не че това би трябвало да ми влиза в работата — рече той, — обаче ми влиза. Бети разправя, че си се хванал с някакво тукашно момиче.

Не долових въпросителна. Беше си твърдение и то увисна във въздуха. Той чакаше.

Бети, кучка такава! Ти си крава, но и кучка. При това ревнива. Защо си вреш носа, където не ти е работа, и не си затваряш очите? Както и устата?

— Е? — обадих се аз.

Твърдение, завършващо с въпросителна.

— Е — отвърна той, — мой дълг като шеф на тази експедиция е да се грижа отношенията с туземците да имат приятелски, дипломатичен характер.

— Говориш за тях, сякаш са аборигени — рекох му аз. — Ако знаеш само колко си далече от истината!

Станах.

— Когато публикувам материалите си, всеки на Земята ще го разбере. Имам да им казвам неща, за които доктор Мур представа си няма. Ще им разкажа за трагедията на една обречена раса, която чака края си с примирение и апатия. Ще им кажа и защо е така и това ще покруси и закоравелите учени сърца. Ще пиша за това и пак ще ми дават награди, но този път няма да ги приема.

— Боже! — възкликнах. — Те вече са имали култура, когато нашите предци са трепали саблезъби тигри с боздугани и са изнамирали огъня!

— Имаш ли си момиче там?

— Да! — креснах. Да, Клавдий! Да, татенце! Да, Еймъри! — Имам си. Но сега ще ти сервирам големия ти научен удар. Те са вече мъртви. Стерилни са. След едно поколение вече няма да има марсианци.

Замълчах, после добавих:

— Освен в моите статии, освен на няколко микрофилма и записа. И в някои стихотворения за едно момиче, на което му пука и може да се бунтува срещу това, колко е нечестно всичко, като танцува.

— О?! — каза той.

А след малко продължи:

— Наистина през последните един-два месеца ти се държеше по-различно. Дори сегиз-тогиз се държеше съвсем прилично, да не повярваш. През цялото време се чудех какво става. Не знаех, че съществуват и неща, които наистина имат голямо значение за тебе.

Наведох глава.

— Заради нея ли препуска като бесен цял ден из пустинята?

Кимнах.

— Защо?

Вдигнах глава.

— Защото тя е някъде там. Не знам нито къде е, нито защо. А трябва да я намеря, преди да си тръгнем.

— О?! — каза отново той.

После се облегна назад, отвори едно чекмедже и извади нещо, увито в кърпа. Разви го. Снимка на жена в рамка.

— Жена ми — съобщи той.

Привлекателно лице с големи бадемови очи.

— Нали знаеш, служех във флота — продължи той. — Някога бях младо офицерче. Запознахме се в Япония. Там, откъдето идвам, смятаха за неприлично да се ожениш за човек от друга раса и ние никога не се оженихме. Но тя беше моя жена. Когато умря, бях на другия край на света. Взеха децата ми и оттогава не съм ги виждал. Не можах да разбера в кое сиропиталище, в кой дом са ги настанили. Това беше отдавна. Много малко хора го знаят.

— Съжалявам — казах.

— Недей. Забрави. Но… — той се размърда на стола си и ме погледна. — Ако искаш да я вземеш със себе си, направи го. Ще ми струва главата, но съм твърде стар, за да оглавя някога още една подобна експедиция. Така че — дерзай!

Преглътна студеното си кафе.

— Върви си изкарай джипстера.

Завъртя се на стола.

На два пъти се опитах да кажа „благодаря“, но не можах. Затова станах и си излязох.

— Сайонара и тъй нататък — измърмори той подире ми.

 

 

— Ей ти я, Галинджър! — викна някой след мен.

Врътнах се на пети и погледнах назад към рампата. Кейн!

Стоеше на вратата — черен силует на фона на светлината, — но го чух как кихна. Върнах се няколко крачки.

— Кое?

— Розата ти.

Той извади пластмасов контейнер, разделен отвътре. Долната част бе пълна с течност. Там беше стъблото. Другата половина — чаша кларет в тази ужасна нощ — съдържаше голяма, току-що разтворена роза.

— Благодаря. — Пъхнах я в якето си.

— В Тирелиан ли се връщаш?

— Да.

— Видях те да се качваш на борда, та ти я приготвих. Обаче те изпуснах за малко в капитанската кабина. Той беше зает. Но ми викна, че съм можел да те настигна при гаража.

— Пак ти благодаря.

— Обработена е с химикали. Ще цъфти месеци наред.

Кимнах и потеглих.

 

 

А сега — нагоре към планините. Далече. Далече. Небето беше като кофа лед и в него не плаваха никакви луни. Ставаше все по-стръмно и малкото магаренце протестираше. Шибнах го с регулатора и продължих. Нагоре. Нагоре. Забелязах една зелена, немигаща звезда и усетих как в гърлото ми заседна буца. Розата в кутията удряше гърдите ми като второ сърце. Магарето изрева протяжно и силно и се разкашля. Пак го шибнах и то умря.

Натиснах спирачката за спешен случай и излязох навън. Тръгнах пеша.

Студено, все по-студено. Тук, горе. Нощем? Защо? Защо го беше направила? Защо бе побягнала от лагерния огън с падането на нощта?

Обикалях нагоре, надолу, наляво и надясно всяка пропаст, всяко дере и всеки проход с дългите си крачки и с лекота, непозната нийде на Земята.

Остават само два дена, любов моя, а ти ме изостави… Защо?

Пълзях по первази. Скачах над ридове. Издрасках си коленете, лактите. Чух как якето ми се съдра.

Не ми отговаряш, Малан? Наистина ли мразиш толкова своя народ? Тогава ще опитам с някой друг. Вишну, ти си Пазителят. Запази я, моля те! Позволи ми да я намеря.

Йехова?

Адонис? Озирис? Тамуз? Маншпу? Легба? Къде е тя?

Бях стигнал много нависоко и се подхлъзнах.

Камъчетата изтрополиха под краката ми и аз увиснах на ръба. Пръстите ми бяха толкова студени. Беше ми трудно да се вкопча в скалата.

Четири метра или някъде там. Пуснах се, паднах долу и се затъркалях.

И тогава чух писъка й.

 

 

Лежах неподвижно, вперил поглед нагоре. Тя извика от мрака:

— Галинджър!

Лежах и не помръдвах.

— Галинджър!

И изчезна.

Чух как камъните заскърцаха и разбрах, че слиза по някаква пътека вдясно.

Скочих и се спотаих в сянката на един балван.

Тя заобиколи една скала и започна несигурно да си пробива път през камънаците.

— Галинджър?

Пристъпих напред и я сграбчих за раменете.

— Бракса.

Тя отново изпищя, а после се разплака и се сгуши в мен. За първи път я чувах да плаче.

— Защо? — попитах я. — Защо?

Но тя само се гушеше в мен и ридаеше.

— Помислих, че си се убил — изхълца тя най-сетне.

— Може би щях да се убия. Защо напусна Тирелиан? И мен?

— М’Куайи не ти ли каза? Ти не се ли досети?

— Не съм се досетил, а М’Куайи ми каза, че не знае.

— Значи те е излъгала. Знае.

— Какво? Какво знае?

Тя се разтресе, а после дълго мълча. Внезапно забелязах, че е облечена само в ефирния си танцов костюм. Оттласнах я от себе си, смъкнах якето си и го наметнах върху раменете й.

— Велики Малан! — извиках. — Ще замръзнеш до смърт!

— Не — отвърна ми тя. — Няма.

Преместих кутията с розата в джоба си.

— Какво е това? — попита тя.

— Роза — отвърнах. — В тъмното не можеш да я видиш добре. Някога те сравних с нея. Помниш ли?

— Да, да. Може ли да я нося?

— Естествено. — Мушнах кутията в джоба на якето.

— Е? Все още чакам обяснение.

— Но ти наистина ли не знаеш?

— Не!

— Когато дойдоха Дъждовете — заобяснява тя, — очевидно засегнаха само мъжете ни, но това беше достатъчно… Защото… аз… явно… не съм… била… засегната…

— О?… — казах аз. — О!…

Стояхме така. Мислех.

— Е, защо избяга тогава? Какво му е лошото да си бременна на Марс? Тамур е сбъркал. Твоят народ може отново да живее.

Тя се разсмя — отново онази пощуряла цигулка, на която свиреше полудял Паганини. Накарах я да млъкне, преди да отиде твърде далеч.

— Как така? — попита най-накрая тя, като си търкаше бузата.

— Вашите хора живеят по-дълго от нашите. Ако нашето дете е нормално, това означава, че нашите раси могат да се женят помежду си. Би трябвало да има жени от твоята раса, които все още са плодовити. Защо не?

— Ти си чел Книгата на Локар — рече ми тя — и пак ме питаш? Смъртта е била решена, била е гласувана и ни е сполетяла скоро след като тя се е появила в тази си форма. Но последователите на Локар са го знаели много отдавна. Решили са го преди много време. „Направихме какво ли не — казали те, — видяхме какво ли не, чухме и почувствахме какво ли не. Танцът беше хубав. Но нека той да свърши.“

— Не може да вярваш в това.

— Няма никакво значение в какво вярвам аз — отвърна тя.

— М’Куайи и майките са решили, че трябва да умрем. Сега самата им титла е подигравка, но решението им ще се осъществи. Останало е само едно пророчество и то е погрешно: ние ще умрем.

— Не — казах аз.

— А какво тогава?

— Ела с мен на Земята.

— Не!

— Добре. Ела тогава сега с мен.

— Къде?

— Обратно в Тирелиан. Ще говоря с майките.

— Не можеш! Тази вечер има обред!

Разсмях се.

— Обред в чест на бог, който те събаря на земята и те изритва в зъбите?

— Но той си остава Малан — отвърна тя. — А ние си оставаме неговият народ.

— С баща ми щяхте да се разбирате идеално — изръмжах аз.

— Но сега аз отивам там, а ти идваш с мен дори и да се наложи да те нося, по-едър съм от тебе.

— Но не си по-едър от Онтро.

— А кой е Онтро, по дяволите?

— Той ще те спре, Галинджър. Той е Юмрукът на Малан.

IV

Спрях джипстера пред единствения известен ми вход — този на М’Куайи. Бракса, вече разгледала розата на светлината на фара, сега я гушкаше в скута си — също като нашето дете — и мълчеше. Лицето й беше примирено и прекрасно.

— В Храма ли са сега? — поисках да знам аз.

Изразът й на мадона не се промени. Повторих въпроса. Тя се размърда.

— Да — отвърна сякаш отдалеч. — Но ти не можеш да влезеш.

— Ще видим.

Заобиколих и й помогнах да слезе.

Поведох я за ръка, а тя пристъпваше като в транс. Под светлината на току-що изгрялата луна очите й бяха същите като в деня, когато се запознахме, когато тя танцува. Щракнах с пръсти. Нищо.

Така че бутнах вратата и я поведох навътре. Стаята тънеше в сумрак.

И тя изпищя — за трети път тази вечер.

— Не го наранявай, Онтро! Това е Галинджър!

Досега не бях виждал марсианец, само жени. Така че нямаше как да знам дали този тук е урод, макар че силно го подозирах.

Погледнах го.

Полуголото му тяло беше покрито с буци и отоци. Предположих, че нещо с жлезите му не е наред.

Мислех, че съм най-високият мъж на планетата, но този тук беше над два метра, че и с наднормено тегло. Сега разбрах откъде се е взело грамадното ми легло!

— Връщай се — рече ми той. — Тя може да влезе. Ти — не.

— Трябва да си прибера книгите и багажа.

Вдигна огромната си левица. Погледнах накъде ми сочи. Всичката ми покъщнина беше спретнато подредена в ъгъла.

— Трябва да вляза. Трябва да поговоря с М’Куайи и с майките.

— Не можеш.

— От това зависи животът на вашия народ.

— Връщай се! — прокънтя гласът му. — Връщай се при твоя народ, Галинджър. Остави ни!

Името ми, изговорено от него, прозвуча толкова различно. Сякаш беше чуждо. На колко години ли беше тоя? На триста? Четиристотин? Дали цял живот е бил пазач на Храма? Защо? От кого ли трябваше да го пази? Не ми харесваше как се движи. И преди бях виждал мъже, които се движат така.

— Връщай се — повтори той.

Ако и бойните им изкуства са също толкова усъвършенствани, колкото и танците, или — още по-зле — ако бойните им изкуства са част от танца, лошо ми се пишеше.

— Влизай — подканих аз Бракса. — Дай розата на М’Куайи. Кажи й, че аз я пращам. Кажи й, че идвам след малко.

— Ще направя както казваш. Помни ме на Земята, Галинджър! Сбогом!

Не й отговорих. Тя подмина Онтро и влезе в залата с розата си.

— А сега ще си тръгнеш ли? — попита той. — Ако искаш, ще й кажа, че сме се били и ти почти си ме победил, но аз съм те повалил в несвяст и съм те отнесъл до кораба.

— Не — отвърнах. — Или ще те заобиколя, или ще те прескоча, но ще вляза вътре.

Той приклекна, протегна ръце напред и рече:

— Грях е да докосваш свят човек, но аз ще те спра, Галинджър.

Паметта ми беше като замъглен прозорец, облъхнат изведнъж от чист въздух. Всичко ми се изясни. Върнах се шест години назад.

Учех източни езици в Токийския университет. Вечер си почивах два пъти седмично. Бях застанал сред деветметровия кръг на Кодокан, а около хълбоците ми с кафяв колан беше пристегнато джудоги. Бях ик-кю — малко под най-ниския дан. На кафявата ромбоидна значка вдясно на гърдите ми на японски пишеше „жиу-жицу“, но това всъщност означаваше атемиваза, тъй като бях отработил само един удар, но той се оказа невероятно подходящ за ръста ми и с него печелех двубоите.

Никога обаче не го бях нанасял на човек, а и спрях да тренирам преди пет години. Знаех, че не съм във форма, но се мъчех да се принудя да мисля за цуки-но-кокоро — като луната, която осветяваше целия Онтро.

Нейде от миналото се обади глас:

— Хаджиме. Започвайте.

Мигом заех котешката си стойка неко-аши-дачи, а в очите му блесна странен пламък. Той побърза да поправи собствената си поза — и аз се метнах към него!

Моят номер — единственият!

Дългият ми крак се изстреля като пружина. На два метра над земята стъпалото ми се вряза в челюстта му, щом той се опита да отскочи.

Главата му отхвръкна назад и той се строполи. От устните му се откъсна тих стон. „Това беше — помислих си. — Съжалявам, стари друже.“

Но когато го прескочих, той някак си успя да ме спъне и аз се проснах отгоре му. Не можех да повярвам, че ще има достатъчно сили да остане в съзнание след онзи удар, да не говорим пък и да се движи. Беше ми противна мисълта да продължа да го наказвам.

Но той докопа гърлото ми и го притисна с ръка, преди да схвана, че действа целенасочено.

Не! Тая няма да я бъде!

Сякаш стоманена тръба притискаше гръкляна ми, сънната ми артерия. После осъзнах, че той си е в несвяст, а това е рефлекс, резултат от безкрайни години на тренировки. Бях го виждал веднъж и преди, в шиай. Човекът умря, защото бе задушен, изпадна в безсъзнание, но продължаваше да се бори, а противникът му мислеше, че не прилага душенето както трябва. И натискаше още по-силно.

Но това става рядко, изключително рядко!

Смушках го с лакти в ребрата и го фраснах в лицето с глава. Хватката се разхлаби, но не особено. Много ми беше неприятно, но се пресегнах и му счупих кутрето.

Ръката се отпусна и аз се измъкнах.

Той лежеше там и дишаше тежко с изкривено лице. Болеше ме сърцето за този повален гигант, който защищаваше народа си, религията си, изпълняваше дадената му заповед. Наругах се така, както не се бях ругал никога, задето го прескочих, а не го заобиколих.

Със залитане тръгнах през стаята към малката купчинка с багажа ми. Седнах върху сандъка с проектора и запалих цигара.

Не можех да вляза в Храма, преди да си успокоя дишането и да измисля какво да кажа.

Как да убедиш цяла раса да не се самоубива? Изведнъж…

… Беше ли възможно? Дали щеше да свърши работа? Ако им прочета Книгата на Еклисиаста… Ако им прочета произведение, по-велико от произведенията на всякакви там Локаровци… и също така мрачно… и също толкова песимистично… и им покажа, че нашата раса е продължила да съществува, въпреки че един човек е проклел всичко живо с най-висша поезия — ако им покажех как суетата, над която той се е подиграл, ни е издигнала до небесата, щяха ли да повярват? Щяха ли да променят решението си?

Смачках цигарата върху прекрасния под и извадих тетрадката. Щом се изправих, ме обзе странен бяс.

И влязох в Храма, за да проповядвам Черното Евангелие от Галинджър, от „Книга на живота“.

* * *

Вътре цареше тишина.

М’Куайи четеше Локар и държеше в десница розата — мишена на всички погледи. До мига, в който влязох аз.

На пода седяха стотици хора — боси. Забелязах, че малцината мъже са дребни като жените. Бях с ботуши.

„Карай докрай — рекох си. — Или печелиш, или губиш — при това всичко!“

В полукръг пред М’Куайи бяха насядали дузина дъртофелници. Майките.

Безплодната земя, пресъхналите утроби, докоснатите от огъня.

Приближих се до масата.

— Със смъртта си вие обричате и своя народ на гибел — обърнах се към тях. — Те няма да познаят живота, който сте познали вие — радостите, мъките, осъществяването… Но не е вярно, че всички трябва да измрете — сега вече говорех на множеството. — Онези, които ви го казват, лъжат! Бракса го знае, защото тя ще роди дете…

Седяха като редици статуи на Буда. М’Куайи се оттегли обратно в полукръга.

— … моето дете! — продължих и се зачудих какво ли би казал баща ми за тази проповед.

— … и всички жени, които са достатъчно млади, могат да раждат деца. Само мъжете ви са стерилни. Ако позволите на лекарите от следващата експедиция да ви прегледат, вероятно дори на мъжете ще може да се помогне. А ако не може, то бихте могли да се чифтосате със земните мъже.

Нашият народ не е дребен и незначителен, нито пък земята ни е дребна и незначителна — продължавах аз. — Преди хиляди години нашият Локар е написал книга, в която е твърдял това. Казвал е същото като Локар, ала ние не сме се предали — въпреки чумата, войната и глада. Не сме измрели. Справили сме се с болестите — една по една, нахранили сме гладните, победили сме войните и тях отдавна вече ги няма. Може би най-накрая сме ги надвили окончателно. Не зная.

Ала прекосихме милиони километри пустош.

Дойдохме на друга планета. А нашият Локар е казал: „Защо да те е грижа? Какъв е смисълът? Всичко и без това е суета.“

А тайната е — понижих глас, сякаш четях поезия, — че той е бил прав! Да, суета е. Всичко идва от гордостта! Надменността на разума вечно напада пророка, мистика, Бога. Точно нашето богохулство ни е направило велики и ще ни крепи и точно то е, на което боговете тайно се възхищават! А действителното произнасяне на свещеното име на Бога — това е богохулство!

Потях се. И замълчах. Виеше ми се свят.

— Ето Книгата на Еклисиаста — обявих аз и зачетох:

— Суета на суетите, каза Еклисиаст, суета на суетите — Всичко е суета! Каква полза за човека…

Забелязах в дъното Бракса — онемяла, унесена… Зачудих се за какво ли си мисли.

И започнах да увивам часовете на нощта около себе си като черни нишки около вретено.

 

 

О, беше късно! Говорих чак до зори и продължавах да говоря. Привърших с Еклисиаста и продължих с Галинджър.

А щом свърших — отново само тишина…

Будите, строени в редици, не бяха и помръднали цяла нощ. След много-много време М’Куайи вдигна десница. Една по една и другите майки сториха същото. И аз разбрах какво значеше това.

Значеше: не, недей, престани, стига!

Значеше, че съм се провалил.

Бавно излязох от залата и се строполих до багажа си. Онтро го нямаше. Добре, че не го бях убил… След хиляда години влезе М’Куайи.

— Работата ти приключи — рече ми тя.

Не помръднах.

— Пророчеството се сбъдна — продължи тя. — Моят народ ликува. Ти спечели, свети човече! А сега бързо си тръгвай!

Умът ми беше като спихнат балон. Надух го мъничко.

— Не съм свят човек — рекох. — Просто второразреден поет, страдащ от лоша надменност.

Запалих последната си цигара.

— Добре де. Какво пророчество? — попитах най-накрая.

— Обещанието на Локар — отвърна тя, сякаш нямаше какво повече да ми обяснява. — Че от небето ще дойде свят човек и ще ни спаси в последния час, макар и всички танци на Локар да са привършили. Че ще победи Юмрука на Малан и ще ни донесе живот.

— Как?

— Като с Бракса и с примера в Храма.

— Пример ли?

— Ти ни прочете неговите думи — също толкова велики като тези на Локар. Ти ни прочете, че „няма нищо ново под слънцето“. И докато четеше, ти се подигра с думите му и ни показа нещо ново.

На Марс никога не е имало цветя — продължаваше тя. — Но ние ще се научим да ги отглеждаме.

Ти си Светият безбожник — завърши тя. — Ти си Онзи, който се гаври в Храма. Ти потъпкваш свещената земя…

— Но вие гласувахте „не“ — рекох.

— Гласувах да не изпълняваме първоначалния план и да оставим детето на Бракса да живее.

— О! — цигарата падна от пръстите ми.

Колко близо е било! Колко малко знаех!

— Ами Бракса?

— Тя беше избрана преди половин Процес да танцува танците и да те чака.

— Но тя ми каза, че Онтро щял да ме спре.

М’Куайи стоя така дълго време.

— Самата тя никога не е вярвала в пророчеството. Сега не е добре. Избяга, защото се страхуваше, че е истина. Когато ти го осъществи и ние гласувахме, тя разбра, че е така.

— Значи тя не ме обича? И никога не ме е обичала?

— Съжалявам, Галинджър. Точно с тази част от своя дълг тя така и не успя да се справи.

— Дълг… — изрекох безизразно. — Дълг, дълг, дълг! Опа!

— Тя се сбогува с тебе; не иска да те вижда никога повече…

— … а ние никога няма да забравим на какво ни научи — добави тя.

— Недейте — отвърнах механично и изведнъж разбрах какъв е големият парадокс, който се крие в сърцето на всички чудеса. Аз не вярвах и на дума от своето евангелие — дори на една-едничка думица.

Изправих се като пиян и измърморих:

— М’нара.

Излязох навън. Беше последният ми ден на Марс.

„Победих те, Малак — и победата е твоя! Лежи си спокойно на звездното легло. Проклет да си!“

Зарязах джипстера там, върнах се на „Аспик“ и оставих бремето на живота на много-много крачки зад себе си. Влязох в каютата си, заключих вратата и се нагълтах с четирийсет и четири приспивателни.

 

 

Но когато се събудих, бях в лазарета и жив.

Усетих пулса на двигателите, докато бавно се изправях. Някак си стигнах до илюминатора.

Размазаният Марс висеше над мен като подут корем, докато после се разсея, преля и се разтече по лицето ми.

Допълнителна информация

$id = 401

$source = Моята библиотека

Издание:

Роджър Зелазни. Четири истории от утре

Библиотека „фантастика и фентъзи“ №5

Редактор Силвия Вълкова

Коректор Зефира Иванчева

Софка Ташчиева, библиотечно оформление, 1998

Веселин Праматаров, художник, 1998

Компютърен дизайн София Делчева

Издателство Дамян Яков, 1998

Печат „АБАГАР“ ЕООД — Велико Търново

ISBN 954–527–095–0