В младенческа възраст почти всеки е поет и копнее да пресъздаде видимия свят. Но какво може да пресъздаде роденият с поетичен дар, ала без зрение? Отговор ни дава поезията на Румяна Каменска-Донкова.
Родена в Банкя през 1963 г., тя прави творческия си прощъпалник в началните класове и не го изоставя след гимназиална възраст. По това време носи три дини под мишница: работи като клавиатуристка по брайловата азбука в печатница, следва задочно българска филология, пише и публикува стихове.
В литературния клуб „Ив. Вазов“, който ръководех, тя дойде деветнадесетгодишна, но бързо спечели обичта на всички колеги с искреност и прямота, с висок художествен критерий, с чувство за хумор. Редовно участваше в публичните изяви на творците, сътрудничеше на вестници и списания: „Зари“, „Пулс“, „Читалище“, „Жената днес“, „Пламък“ и др. В конкурса на Шестия републикански фестивал на художествената самодейност стиховете й бяха отличени с лауреатско звание и златен медал. За живота и творчеството й бе създаден документален филм.
Кое е характерно за нейната лирика? Поетесата владее класическата форма на стиха, предоставяйки му повече свобода. Но главно достойнство на поезията й си остава наситеното с емоции и мъдрост вътрешно състояние на лирическия герой, неговата отдаденост на Божественото начало. Така Румяна разкри изстрадани ценности от един невидим и непознат за зрящите свят, като „досътво-ри“ и обогати видимия човешки свят.
Преди години й посветих и публикувах стихотворение, с чийто финал завършвам тези редове и пожелавам на първата нейна книга „На добър час!“:
„Невидимият свят те вика:
Покръсти ме с красота!
А ти си жрица на езика
и слуга на съвестта
и с думи, тайно уловени
от безмълвните вселени,
изпей душата си столика —
по-красива от света!“
Скъпи приятели,
Наричам ви така, защото искам да споделя с вас най-съкровените и ценни истини, до които съм достигнала в живота си. Поезията е изповед, затова всеки, който я приеме със съчувствие и разбиране е мой приятел. В тази книга са събрани моите търсения, надежди, радости и разочарования — и, най-важното, отговорът на въпроса, който винаги ме е вълнувал — какъв е смисълът на човешкия живот. Но преди това ще ви разкажа накратко за себе си.
Родена съм в Банкя. Не виждам от рождение. Пиша от малка. Винаги търсех някакъв идеал, нещо, което да даде смисъл на живота ми. Пишех за България, за велики личности в нашата история. Когато пораснах, пишех за любимия с надежда, че само той може да направи живота ми красив и полезен. Постепенно всичките ми надежди нещо да запълни празнотата в мен угасваха. Оставаше ми за спомен само написаното в безнадеждни и радостни мигове. Разбрах, че славата не може да даде истинска радост. Омъжих се, имам щастливо семейство, но самотата си оставаше в мен. Мислех, че е неестествено човек да страда, да има нужда от разбиране и подкрепа, но да е несподелимо сам със себеси.
Имах възможност да издам книга, но нямах желание за това. Съзнавах голямата отговорност на всяко изкуство да възпитава, да учи хората на добро. Аз нямах какво утешително да дам на моите приятели, а тъгата човешка и без това е достатъчна.
Дълго живеех, унесена в делничните грижи и не усещах как минава времето. Със съпруга ми с болка се питахме няма ли нещо, което да запълни сърдечната празнота. Тогава намерих ме Библията.
Изслушахме я на касети. След дълги години на забрана в нашата фонотека се бяха съгласили да я запишат. Четяхме без предубеждение, приемахме я като израз на волята на нашия Създател за нас. Разбрахме, че самотната празнота, от която толкова страдаме, не е естественото състояние на човека. Той си е избрал да бъде сам още в Едемската градина, когато се е отделил от Твореца си. Но Бог е знаел за огромната му нужда и е оставил Своята свещена книга като пътеводител за уморените и измъчени от лутане Негови деца. Четяхме Библията със съзнанието, че това е най-важно за нас. Изследвахме пророчествата в нея и разбрахме голямата Божия сила и мъдрост. Там Той е предсказал цялата човешка история. Като виждахме как всяко пророчество се е изпълнило, изпитвахме гореща благодарност към всемогъщия Бог, Който владее цялата Вселена, от началото предсказва края и с нежна грижа води всеки човек по трудния му път. Избрахме нашия спасител Исус Христос за приятел и водач в живота си. Заплашителната празнота изчезна, защотто Бог е оставил в сърцата ни място за Себе Си, което ние така старателно се опитваме да запълним с нещо друго. Дълго не бях писала. Когато повярвах, пожелах да споделя с другите моето щастие и пълнота. За кратко време написах много неща и ги подарявам на вас, защото сега имам да ви кажа нещо много важно — Бог ви обича и ви моли да приемете Неговата воля в живота си.
Един човек донесе ми награда,
ЧЕ ДАЛ МУ МИГ НАДЕЖДА МОЯТ СТИХ.
Усмивка и два кестена ми даде
и каза: — Нека с тях да ти върви.
Два кестена обикновени, диви.
Как хубаво е, нямат те цена.
Аз взех ги и усетих как се влива
в душата ми човешка топлина.
Застанах срещу дребните тревоги,
закриляна от верен талисман.
Два кестена на мене са ми много,
единия на някого ще дам.
Ще му го дам със искрено желание
и зная, ако вярва като мен,
добрият с него по-щастлив ще стане,
от обич злият ще е победен.
Но ето, будна час след час прекарвам,
в ума ми се върти въпрос нелек.
На кестенова мъдрост да повярва
ще може ли практичният човек.
Когато те мъчи с властта си
до болка разчетено време,
когато от чуждо безстрастие
в душата ти стане студено,
когато до смърт ти омръзне
стандартната роля в живота,
когато в теб чувствата зъзнат,
пленени от тиха самотност,
вземи един бял лист хартия
и в пристъп на странна жажда
направи лястовичка, от тия,
дето надежди възраждат.
Драсни две слова на крилата й,
простички, неримувани,
като пробуждане кратки,
като възторг несъгласувани.
И повери ги на вятъра,
нека немирникът носи
по улиците стандартни
твоите странни въпроси.
Птичката някой ще хване,
неволно ще я хареса
и в делника той ще стане
някак неясно весел.
Нека тогава гневен
отново светът да те гледа.
Гордо празнувай над него
своята първа победа.
Едно момче разказва на брезите,
че бил е хубав миналият ден.
Неволно в мисълта му се преплитат
ту спомени за нея, ту за мен.
Два образа в една мечта се сливат,
коя е всъщност как да разбере.
Брезите пита, за да е щастливец
коя от нас все пак да избере.
Прошепват нещо в отговор листата
и го оставят с мислите му сам.
Коя от нас, коя е по-добрата
дали са му подсказали не знам.
Изминаха години оттогава.
Мъдрецът време всичко промени.
Момчето е забравило отдавна
и мене, и тогавашните дни.
Сега минава тихо под брезите,
прегърнал нежно своя малък син.
За нищо вече те не го разпитват,
видели са щастливец не един.
Той бърза. Там го чака топла стая
и нейната, най-нежната ръка…
Дали ще ми повярвате не зная,
но искам винаги да е така.
Щом неканена вечер промъкне се в стаята
и умората плътна властно прилепва миглите,
отегчени, нещата край мене разменят местата си,
а немирните думи в мелодия нежно сплитат се.
Мъдростта ми се носи на спомена в леката лодка,
непознати съдби по пътеки забравени търси.
Сред безброя добре разпознала самотните,
над съня им неравен прашинки надежда поръсва.
Любовта ми почуква на малко човешко прозорче,
за отговор пита, от векове ненамерен,
несломена си тръгва — все някога ще й отворят
и дори не усеща от нощния хлад че трепери.
А надеждата моя, усмихната стара вълшебница,
неродените дни преоткрива със стъпки нечути.
От мечтите човешки открадва за мен най-потребните
и втъкава ги в приказка трудна за моето утре.
Стреснати трепват от допир нечакан
будни стихове.
Питат ли те или зов са към някой,
който вика ме.
Може би споменът просто ме връща
към сегашното,
всякакви грешки животът поглъща,
и най-страшните.
Жадно летяло е моето време
пред годините.
Нищо не искам назад да си взема,
то е минало.
Сплита съдбата житейските тайни
в странни сънища.
Нищо не мога напред да узная,
то е бъдеще.
Само тревожната власт ми остава
на надеждата.
Може би нещо все пак ще поправя
поне в днешното.
Пресяват годините множество спомени,
но ценните в нас си остават.
По-топло ми става в минути бездомни,
щом зная — не си ме забравила.
Ти помниш как крихме въздишки нечути
под маска на волна небрежност
и как безпогрешно броихме минутите
до края на много надежди.
След мъртва любов и безсилна омраза
за мен най-добрата награда
бе твоето просто, почти неизказано:
— Разбирам те, зная как страдаш.
Когато в мъчителна нощ не заспивахме
в борба за решение ново,
на нашата слабост без страх се надсмиваше
отдавна известният отговор.
Все още е рано да мислим за минало,
но питам се кой ще отсъди
успяхме ли днес и ще можем ли винаги
на себе си верни да бъдем.
Душата ми плаче, отхвърлила маската,
измъчена от непосилните роли.
Тя моли нощта за пристанище ласкаво,
за малко утеха отчаяно моли.
Душата ми плаче, на всичко готова е,
за дума една — скъпоценна и проста,
а всяка сълза като капка отрова
болезнено моята обич докосва.
Душата ми плаче — сълзи на скъперница,
мъчително чисти като изповед няма.
Те щедро обливат ненужната вярност,
но знам, за неверие още е рано.
Душата ми плаче, безсилна от чакане,
обезличена от натрапвани роли.
Пощадена от враг, лъгана от приятел,
пред новия ден за подкрепа душата се моли.
Краят на отлива бавно идва за мене.
С любовта си, най-трудната, сбогом си казах
и е някак по-лесно да съм откровена —
като тиха вода изоставя ме празното.
В края на отлива плуват крехки надежди,
там е скрита загадка за прилив далечен.
Уморени, вълните брега не поглеждат,
а умората ражда начало на песен.
Краят на отлива нещо грабна от мене,
нещо ценно навътре животът отвлича…
В края на отлива всичко е позволено,
но не мога да кажа: довчера обичах.
Не идвай в живота ми тих като празник.
Делнично моят свят подреден е.
Празникът тъжни неща ми разказва,
вкъщи става призрачно и студено.
Ранява ме всеки щастлив прозорец —
да викам дори ми се иска
от болка, че някога имаше хора,
които наричах родни и близки.
А редките празници на душата
скъпернически предлагат ми нещо
чакано, тайнствено и познато
и страшно ми е, че няма пак да го срещна.
Не идвай, от времето капка откраднал.
След тебе душата ми двойно по-празна остава.
Сладък е празникът като награда,
а добрите неща делници ги създават.
Последвай ме, нищо няма да скрия
от моите истини, до обреченост верни.
Да изстрадаме заедно пътя към най-добрия,
най-празничния човешки делник.
Студено е, когато някой плаче,
а ти не можеш да го утешиш,
студено е, щом някоя задача
в живота си неправилно решиш.
Студено е, когато някой вземе
за тебе отреденото место.
Когато за въпроси няма време,
смразява премълчаното „защо“.
Студено е, когато си отгатнал
на бъдещето всичките си дни
и страшно ти е, и невероятно,
че нищо няма да се промени.
Студено е, когато си отиваш
и няма кой след тебе да тъжи,
студено е, когато сам заспиваш
във люлката на своите лъжи,
когато изоставяш малък извор
без вярата, че ще се върнеш там…
Но най-студена тръпка те пронизва,
когато сред приятели си сам.
Ако властта на твоята магия
не се заличи от годините
и образът ти не се покрие
с прах на забрава и минало,
ако името ти не се слее
с потока думи случайни,
ако гласът ти не се разпилее
в монотонно звучаща безкрайност,
ще те извиквам в паметта си —
полуистински, полувидение,
ще трептят в мен почти угаснали
следи от предишни съмнения.
И както сега ще се питам
за онова, неизживяното,
но не с тъга, с любопитство,
нищожно ли бе или голямо.
Прибирам се. Във къщата ми празна
пак вечерта единствена ме чака.
Следи в снега небрежно ми разказват,
че преди нея тук е идвал някой.
Приятел някой сигурно е минал,
та двама самотата да разсеем
със думи прости и необходими,
които ни напомнят, че живеем.
Усмихнат на вратата е почукал,
отишъл си е без да се оглежда.
А стъпките останали са тука
като следи от кратката надежда.
Но вечерта е някак по-студена,
смразява ме предчувствие тревожно
и питам се за стотен път при мене
да дойдеш ти дали е невъзможно.
Дошъл си, пълен с чувства неразбрани,
отминал си замислен, но спокоен.
А стъпките в снега сега са рани,
разкъсали очакването мое.
Безстрастно спокоен, денят изостави ме.
Прибирам се пак с вечерта.
В дома от надежди и хора забравен
посрещаш ме ти, самота.
С люлеещи звуци обгръща ме музика
и уж е добра песента,
ласкае ме тя, но това е илюзия.
Реална си ти, самота.
Безкрайна верига цитати и формули
за всичко добро на света.
Те други спасяват, на мене защо са ми,
щом още си тук, самота.
Желязна ръка бавно хваща сърцето ми,
смразява ме, страшна е тя.
Със злоба изричам най-тежките клетви.
Присмей се поне, самота.
Заспивам. Сънят ми е празен от чакане,
без капка живот, без мечта,
безличен, със хиляди други еднакъв.
Защо не поспиш, самота?
Будилников звън. Вече няма илюзия.
С въздишка отхвърлям нощта,
отново усмивката дневна нахлузвам.
Почакай ме тук, самота.
Почакай деня, в който порив на вятър
ще блъсне пак тази врата
и тук ще отекне смехът на приятел,
по-силен от теб, самота.
Нарисувай ми роза, обвита във мрежа от нежност,
подчертавай бодлите — по-вярно да пазят покоя з.
По листата, които те чакат с безкрайна надежда,
ще позная сред хиляди рози, че тази е твоята.
Нарисувай сърце, безпределно сърце на приятел,
дом за обич и болка, и вярност прекършена.
Щом доброто докосване в миг излекува мечтата ми,
ще позная сред хиляди други, че него съм търсила.
Нарисувай и кладенче малко, родено в пустиня,
от молитвена ласка и клетвена обич създадено.
Победили смъртта, светли хора до него ще стигнат
и от тяхната жажда ще стане вълшебна водата му.
И смеха си ми дай, да нахълта във моето празно,
тъжновесела истина, детска вяра във мен да събуди.
Като най-ценен дар всеки сребърен звук ще запазя,
няма в стих да го сложа — от думи стопява се чудото.
Искам да върна всички стари приятели,
отшумели край мен като прелетни птици.
За спомен остават ми днес имената им —
верността ми ги свързва — ненужна и истинска.
Искам да сбъдна всички срещи нестанали,
да не скита без дом изоставена нежност,
но в делата житейски често нещо несхванала,
разпилявам и моя, и чужда надежда.
Искам да стопля всички делнични вечери
и за всяка умора кът топъл да има,
а оставам сама със мечтата обречена
да намеря за мъката хубаво име.
Искам много неща, но не съм аз вълшебница,
над съдбата не властвам със сила магическа.
Само моята песен жадува да бъде потребна
и с виновна усмивка прошепва: — Обичам ви!
Не знам какво в света е неизбежно,
кога ще се размина със целта си,
какво е клетка и какво безбрежност,
какво измъчва ме, какво е щастие.
Животът ми насочен е обратно,
посоките се губят сред безкрая.
Реалното звучи невероятно,
презряното ме кара да мечтая.
Зад страшното прозира красотата,
зад прелестта невзрачното поглежда.
За да пребъде, влюбва се душата,
а любовта до гибел я довежда.
Неясна ми е моята присъда,
но друга не желая тя да бъде.
Трима братя плода златен пазили
от триглавата страшна ламя…
Тази приказка баба разказваше,
продължавах я често в съня.
В суетнята си дните отвлякоха
на вълшебствата мъдрия свят,
но в съня ми все още понякога
появява се третият брат.
Идва той и усмихва се царствено:
— Искай, в твоята власт съм сега,
на дворците огромни богатствата
или свят, дето няма тъга.
— Не, юначе, за друго потребен си
в тези делнично правилни дни.
Над света на компютри и ребуси
като приказен страж застани.
Подари ни запаса си, целия
от спасените златни зрънца.
Семената на трудната смелост
нека стигнат за всички сърца.
Като кораб потъващ се мята душата ми,
любов-светкавица безпощадно прониза я.
Мъдро се свиха платната — довчера приятели,
мачтите-чувства от студа са изгризани.
Не ме е страх. SOS няма да викам.
Така по-добре е, краят смирява мислите.
Да разбира, че всички пътища водят никъде —
за човешкия кораб няма съдба по-убийствена.
Само ти ми остана с целебния полъх на детство,
нас ни свързва вкуса на печални и весели мигове.
Ти стоиш на брега и безсилна се вглеждаш в морето,
ти не знаеш до другия бряг как да стигнеш.
Послушай, да чакаш няма да те оставя,
вярно, меланхолия ме е хванала,
всички напускат моя кораб-удавник,
но вземи, нещо и за теб е останало.
Направи сал. Дъските от истинска вярност
свържи на нашата дружба с въжетата,
нека кормило ти бъде моята слабост,
по-твърда от силата на мъжете.
Верен фар ще те води добрата надежда,
към брега тя най-верния път ще прокарва.
Ще те вика страхът, но назад не поглеждай,
откъсни част от себе си, но върви, трябва!
Дали птиците плачат, когато умират
или с песен изпращат последния дъх,
или може би някакво тайнство разбират
и, съгласни с Вселената, миг примирено мълчат.
Дали плачат не зная, говори се само,
че когато крилете им въздуха движат едва,
търсят птиците нещо — крило или камък,
за да сложат на него от път натежала глава.
Дали плачат мечтите, когато умират
или ние единствени плачем над тях?
Не, мечтите оставят ни, те ни презират,
щом усетят, че тайно ги храним с измяна и страх.
От гнездото на нашите, сплетени с чуждите грешки
като птица ранена душата се вдига едва
и в морето човешки заблуди избира си нещо,
за да сложи на него от истини тежка глава.
След бляскавия шум на рецитала
душата ми отново е сама.
От делничност и болка натежала,
смирено се прибирам у дома.
Протяга алчно пипалата мракът,
към моята самотност той пълзи,
а пред вратата като гост нечакан
стои букетче момини сълзи.
Не зная от кого са и не питам,
разбирам само с тиха яснота:
една човешка тайна неоткрита
е чакала пред моята врата.
Събрал е някой стръкчета надежда,
грижливо после ги обвил с листа,
та студ и слънце да не ги повреждат,
да устояват на случайността.
Цветчетата като вълшебни капки
спасяват ме от празния ми ден.
Добра всеопрощаваща загадка
присяда тихо вечерта до мен.
Един копнеж, забравен от години,
като вълна се връща и сега
пак искам нещо в дните ми да има,
не зная Бог, човек или съдба —
надеждите ми мъдро да запази
на разума в безсмъртните листа,
сред ледове от болка и омраза
да процъфтява тихо радостта.
Приемай словото на ранина
като роса целебна за душата,
от Божиите дарове богати
ще бликне в тебе блага светлина.
Изпраща Господ манна от небе
на всеки, който гладен е за правда,
събирай я и приеми с наслада
закона Божи в твоето сърце.
Събирай я, за да не се стопи
на грижите под палещото слънце,
в душата ти от всяко нейно зрънце
богата жътва да се умножи.
Ще се всели във тебе святостта
и всички ще познаят по делата ти,
че си писмо до този свят изпратено,
написано с ръката на Христа.
Бях тревожна, изгубила своето стадо
не намирах в пустинята път.
През самотните дни без утеха и радост
верен спътник ми беше страхът.
Любовта ми ограбиха вещи и хора,
като миг отлетя младостта,
преизпълни душата ми тежка умора
от безсилие и пустота.
Под товар непосилен от грях и страдания
аз превих се в дълбока печал
и разбирах в безумното си отчаяние,
че смъртта ще посрещна без жал.
През дълбоки води, през безбрежни пустини
чу гласа ми добрият Пастир.
По опасния път Той за мене премина,
да ми вдъхне надежда и мир.
По следите Му падаха кървави капки
от ранени ръце и нозе.
Слабостта ми прегърнал, от радост заплака,
и греха ми, и болката взе.
Като в дом подслони Той душата ми празна
до ранените Свои гърди
и остави ме дълго през плач да разказвам
за безпътното мое преди.
След това ме поведе по пътя обратен
при спасените мои сестри.
Във кошарата Своя прибра ме зарадван,
с вярна нежност от злото ме скри.
Слънчев, радостен химн затрептя в небесата.
Известяваше ангелски хор,
че добрият Пастир е намерил овцата
и я води в небесния двор.
В дома на умората плахо се скрих —
ненужна, сама, неразбрана.
Животът щастливите мои сестри
на бала си шумен покани.
Светът беше моята мащеха зла,
с бездушие той ме отхвърли.
Мечти и надежди пред мен разпиля —
подреждах ги в стихове скръбни.
Глас ведър съчувствено чух да шепти,
глас, който тъгата лекува:
— В небесното царство не искаш ли ти
навеки със мен да царуваш?
Но как ще отида в небесния двор
със старата дрипава дреха,
тъкана от рано прекършен възторг,
от скрита печал без утеха.
Опасния порив за да издържи
на зли ветрове неуморни,
закърпих я с куп неумели лъжи
и лошо прикривана гордост.
С разбираща мъдрост Спасителят мой
докосна ми нежно сърцето.
Загърна ме в Своя целебен покой,
във дреха от слънце по-светла.
Погледна нозете ми прашни с тъга,
вървели след много заблуди.
На вярата в пътя да ходят сега
в кристални пантофки обу ги.
— На бала житейски без страх отиди
и щедро показвай на всички
на Моята обич добрите следи.
Да знаят, че Аз ги обичам.
Почукваше на чуждите врати
душата ми, бездомница сиротна
и питаше в отчаяна самотност:
— Тъгата моя кой ще приюти?
Ти каза ми, Исусе, с топъл глас:
— На Мене дай на грижите товара,
ако вървиш по Моя път със вяра,
ще те успокоя навеки Аз.
Измъчван от съмнения и страх,
умът ми виждаше в недоумение
как истини човешки и учения
със трясък се превърнаха на прах.
Ти каза: — Аз съм вечната скала,
на мен гради, щастливо ще живееш,
като звезди делата ти ще греят
и няма да ги срине буря зла.
Шептеше в нощ безсънна не една
и съвестта ми, тръпнеща в тревога:
— Срамът и греховете ми са много.
Кой ще изкупи моята вина?
— На Мене изповядай ти греха,
Аз имам власт да ти даря прощение,
от теб ще снема грях и унижение
и в чиста правда ще те облека.
Аз от греха ти нося свобода
и всяка истина ще ти открия.
От светия ми извор който пие
ще бликне в него живата вода.
— О, Господи Исусе, в този час
на милостта Ти аз се доверявам,
с преливащо сърце Ти обещавам,
че до смъртта ще следвам Твоя глас.
— Не се страхувай, победих смъртта,
изкупих те с кръвта Си на Голгота,
за да проправя пътя към живота
платих Аз най-високата цена.
Моята радост не е вихрушка,
преобърнала сивите дни,
нито ветрец, тишината разлюшкал,
сякаш без да остави следи.
Тя е добра като хляба насъщен,
храни тяло и дух всеки ден.
Споделя ли със друг всяко късче
двойна сила подкрепя и мен.
Ведра като поточето младо,
хукнало през планински поля.
Гали весело с нежна прохлада
уморени треви и цветя.
Тя е дърво зелено в гората,
устояло на зимния хлад.
Пръска то като щедър приятел
чист въздух и свеж аромат.
Както напролет кокичето крехко
с тиха дързост разчупва леда,
търси тя кротко път към сърцето,
да запали във него звезда.
Жаркото слънце не я изгаря,
не я превръща в сянка нощта.
Тя ми е подарена от Царя,
от Твореца добър на света.
Плътна завеса скрива от мене
на всеки слънчев лъч светлината.
Неща, за всички обикновени,
за мен са тайни и непонятни.
Не знам как сутрин леко зората
с розови пръсти мрака изтрива,
на огнения залез тъгата
как с красотата странно се слива.
Не знам звездите как украсяват
на небесата синята дреха,
в поглед помръкнал как засияват
сълзи на радост, вик за утеха.
В кротки очи не търся спасение
от безнадеждност в дните студени,
не съм потъвала уморена
в топлия необят на зеленото.
Чужди и свои аз призовавам,
капка приятелство да получа.
Света ми странен те отминават —
страшно им става или пък скучно.
Трепва в гласа им тиха досада,
жалост стаена и безразличие.
Чакайте, спрете, нося ви радост,
истинска радост нося за всички.
Задоволило моята жажда,
блика във мене изворче скрито.
С думи не може да се разкаже,
трябва със вяра да се опита.
Срещнах приятел, казва се Верен.
Света ми беден мъдро подрежда.
Смисъл в живота за да намеря
сам се превърна в жива надежда.
Гласът Божествен все ми нашепва,
че съм за Него нужна и ценна,
че на Голгота за мен се жертва
Създателят на цяла Вселена.
Душата ми цигулка съвършена е,
създадена от Царя на всемира.
Настроил я с любов и вдъхновение,
на нея Той желае да засвири.
Вземи я, Отче, тя по право Твоя е,
свири без отдих песента Си свята.
с НАДЕЖДА НЕКА ДА ОТКРИЯТ ХОРАТА
НА БОЖИЯТА МЪДРОСТ КРАСОТАТА.
Ако от горест се задавят струните
и плач прекъсва трудната ми песен,
то нека е за болките на другите,
в душите им за мрака безпросветен.
Ако широко песента разгръща се,
пресътворила образ най-възвишен,
то нека е за Твоето могъщество,
което нямам сили да опиша.
Ако шуми като ветрец в дърветата
и нещо скрито на листата шепне,
разказвам нежността Ти как е сплетена
с увереност за сигурна подкрепа.
Ако във хор щастлив гласът ми губи се,
разказвам за великата награда —
в морето на безбройните изкупени
как влива се победната ми радост.
Никъде по пътя си не спирай,
щом те води Господ, твоят Бог.
Най-доброто Той за теб избира,
приеми премъдрия урок.
В дни спокойни ти не Го забравяй,
пий от извора на мъдростта,
да не те положи дрямка равна
в мекия килим на леността.
Ако някой каже ти: — Върни се,
друг път Бог приготвил е за нас.
В словото свещено ти вглъби се,
слушай само Неговия глас.
Ако падне в кървавата битка
брат ти, в слабостта си изкушен,
ти ръка подай му, подкрепи го,
но не падай с него съблазнен.
Не допускай страх да те обхване,
като дойдат трудни времена.
Казва Бог: — Каквото и да стане,
Аз съм ти от дясната страна.
С теб ще съм в пустини и огньове,
от стихиите ще те спася,
през бедите на крила орлови
с чест и слава ще те пренеса.
Не оставяй грижи или скука
да приспят за Бога ревността.
Твоята почивка не е тука,
тя те чака там, във вечността.
Под тежестта на множество товари
превиваш се измъчен и отчаян.
Въпросът безнадежден те изгаря:
— Така ли ще е винаги, до края?
За миналото спомените мрачни
натрапчиво покоя ти размътват,
забавят уморените ти крачки,
пред тебе правят по-опасен пътя.
Увличат те със стъпките си бързи
задачите на времето сегашно.
Неуловимо дните се изплъзват,
броиш ги ти и някак ти е страшно.
За бъдещето мислите неясни
изпълват те с досада и умора.
Непредвидими, често те те стряскат,
не знаеш как със тях да се пребориш.
Притиска те товарът на вината,
а клеветата с ярост те изпълва.
На гордостта ранена семената
в душата ти обидена покълват.
Товари тежки. Смазващи вериги.
Огромната им тежест аз разбирам.
От себе си спокойно отхвърли ги.
Ти, без да искаш, сам си ги избирал.
Товари други Господ ни отрежда,
те леки са и в тях наслада има —
товарът благ на живата надежда,
честта да носим Неговото име.
Носи си кръста тихо, без роптание,
като подарък от баща загрижен
и не мисли за утре постоянно —
достатъчно са днешните ти грижи.
Въздиша някой. Вика слабостта му,
под кръста непосилно се превива.
Иди, подпри го ти с другарско рамо —
в сърцата ви ще бликне радост жива.
Щом лодката житейска се разклати
и свъсено небето загърми,
обезумели грабваме веслата,
за да се борим с бурята сами.
Дори да управляваме изкусно,
стихията по-силна е от нас.
Надеждата полека ни напуска,
усетила безизходния час.
Разтърсваща светкавица проблясва,
след миг последен гръм ще ни срази.
От устните отронва се безгласно:
— Загиваме, о, Господи, спаси!
Увлечени в отчаяната битка,
забравяме Учителя любим,
тревожно чакащ нашата молитва
навсякъде със Него да вървим.
Със царствен жест Той укротява властно
вълните и настава тишина.
Превръща ураганът яростта си
в попътен бриз за нашите платна.
Отново плува малката ни лодка,
черупка сред огромните вълни.
Заплашват я в морето на живота
скали подводни, бури и злини.
Но знаем: с нас е Божият избраник,
готов каквото и да ни грози
да отговори кротко на вика ни:
— Доверието в Мен ще ви спаси.
Преследвана от безпросветен страх,
от погледите исках да съм скрита.
За да намеря някъде защита,
под маска да живея си избрах.
Ревниво пазех зад стена от хлад
частицата добро, което носех —
с насмешка някой да не го докосне,
отровни думи да не го ранят.
Уплашена от помислите зли,
следях грижливо скрити те да бъдат —
с омраза някой да не ме осъди,
дъжд от обиди да не ме вали.
Исус помолих с детска простота:
— Бъди стопанин в моя дом сърдечен!
И маската не ми е нужна вече,
не крия вече нищо от света.
Спокойна радост имам всеки ден.
Щом моят Бог в сърцето ми живее,
Той с благодат доброто ще полее,
със правда ще премахне злото в мен.
Ако те мъчи често мисълта
да бъдеш пръв в житейския театър,
спомни си, че това е суета
и гонене на вятър.
Пази се на успеха от властта,
на славата от силната прегръдка.
Отравя виното на гордостта,
не вкусвай нито глътка.
Не позволявай бавно завистта
в сърцето ти гнездо от страх да свие
и неусетно с лепкава ръка
доброто да убие.
Изчезна младостта като мираж.
В нечакан ден сред грижи и тревоги
смъртта ще дойде — твоят верен страж
и кой ще ти помогне?
Ще свършиш просто земния си път,
труда ти тежък ще обсебят други.
Забързан, ще си спомни ли светът
за твоите заслуги?
За краткия живот в борби и труд
смъртта ли ще е най-добра награда
запитваш се понякога и студ
в ума ти се прокрадва.
Повярвай, има Бог на небеса.
Той никого от нас не е забравил.
За да смекчи човешките сърца
лекарство е оставил.
Свещеното Му слово призови
да ти говори кротко на душата
как волята добра се изяви
на нашия Създател.
Изстрада Той за своите деца
на любовта най-хубавата песен —
чрез Своя Син отвори ни врата
към царството небесно.
Ако поискаш пръв да бъдеш там,
на всички трябва радостно да служиш.
Как хубаво е, ще откриеш сам
да си желан и нужен.
Ще те обгърне мир благословен,
какъвто досега не си познавал.
Ще светиш от любов преобразен
за Божия прослава.
Сънувах сън. Премина цял животът
като на лента филмова пред мен.
Покрай морето бурно на разходка
Исус и аз вървяхме в летен ден.
По пясъка оставаха следите
от стъпките ни и разбирах аз,
как неотклонно моят изкупител
до мен вървял е всеки ден и час.
До стъпките ми Неговите бяха.
Но как така? Озадачен се спрях,
обърнах се с тревога и уплаха —
следи самотни в пясъка съзрях.
Припомних си. То бяха дни ужасни
на безнадеждност, болка и борба.
Към Господа молитвите безгласни
душата ми отправяше едва.
— Спасителю, — изрекох с глас сподавен —
ти толкоз благ си, но защо не знам
в най-трудните ми дни си ме оставил,
в най-огнения час да бъда сам.
— Приятелю, не гледай тъй унило
по пясъка самотните следи.
Когато в тебе не остана сила
Аз носех те през огън и води.
Кой може да разбере самотата,
която като черен воал
с ледена власт обгръща душата,
прави я дом на скръб и печал?
Кой иска да погали сърцето,
от никого несгрято в света,
да посади там крехкото цвете,
живото цвете на любовта?
Кой търси да подкрепя ръката,
отслабнала в житейски беди
и с мъдростта на верен приятел
кротко ни води в трудните дни?
Кой чува колебливите стъпки
как безутешно отекват в нощта,
за да посрещне с топла прегръдка
странника беден, търсещ смъртта?
Кой чака да ни отнеме товара —
мъчително несподелим
и на мечтата ни пътя прокара
към вечния мир да вървим?
Кой моли да Му отворим вратата
на сърцето си, болно от грях,
та с радост да ни дари свободата
от самота, умора и страх?
Чул целебния глас, не оставяй
любовта Му да търси подслон.
Отвори Му и Той ще направи
от сърцето ти грешно Свой дом.
Говори ми се с някого — с приятел
или случайно срещнат непознат.
Несподелени, моите богатства
като нестихващ огън ме горят.
Ако е гладен, ще вечеря с мене
и ще му поверя като на брат
небесен хляб, наситил съвършено
за истина и правда моя глад.
Ако е жаден, извора познавам —
тече обилно живата вода,
чиято свежа струя утолява
копнежа за добро и свобода.
Ако е скитник, ще намерим в мрака
дома, грижовно мене подслонил.
Да ни прегърне търпеливо чака
приятел благ, вината ни простил.
Да споделя жадувам всяко благо,
подарък от небесния Баща,
уверена в щастливата награда:
ще споделя така и вечността.
Когато в неразбрана самота
отблъсната надежда тихо стене,
пред моя Бог ще сложа горестта,
защото ме познава съвършено.
От трудности без изход канара
заплашва да се срути върху мене.
Безсилието ще Му поверя,
защото ме подкрепя съвършено.
Виновно зъзна зад стена от срам.
За да не ми е тъмно и студено
вината си на Него ще предам,
защото ме обича съвършено.
Обрулена от ветрове и дъжд,
аз няма да отпадна уморена,
щом води ме Спасителят могъщ,
готов да ме направи съвършена.
На венци
Чакам ръцете ти силни и твърди,
носещи ведър покой.
Чакам те в нашия дом да се върнеш —
болен, измъчен и мой.
Чакам гласа ти в зимната вечер
да ми даде топлина.
Чакам след думите недоизречени
сладостната тишина.
Чакам сърцето ти, да го докосна,
да му разкажа без глас
твоето идване тихо и просто
как съм жадувала аз.
Чакам те, благодарна на Бога,
че в милостта Си безкрай
преобрази този дом на тревоги
в кътче от земния рай.
Че подари ни крехкото щастие,
сгряло живота суров,
за да познаем поне отчасти
Неговата любов.
Ела в моя дом, дето с мене мечтите растяха,
да слушаме с трепет на лятната вечер гласа.
Младостта ми отминала чака под родната стряха,
стаила на спомена жаждата и радостта.
На моето детство водата шепти като жива,
за мен най-добра е на въздуха тук свежестта.
Славеева песен с дъха на липите се слива
в хармония нежна извира от тях красота.
В безкрайните вечери, пълни с възторг и ухания,
от мисли безсънни мечтата за теб изтъках.
А после — изстрадана радост — дойде любовта ни,
да стопли житейския наниз от сълзи и смях.
Под крепка закрила мечтите си с теб поверихме.
В молитвен покой благодарни сърцата трептят,
че дал ни е благият Господ пристанище тихо
за отдих целебен на дните по прашния път.
Внезапно ни сепват на грижата тихите стъпки,
със пръсти изкусни тя мрежи от болка плете,
в лицата, в душите вдълбава ги в нас неотстъпно
и сякаш не могат да бъдат загладени те.
Друг дом обещава Спасителят наш в милостта Си,
за Своите верни приготвил е дом по-желан.
Виновно ще стихнат на грижата стъпките властни,
дълбоките бръчки с любов ще изтрие Той сам.
Спокойно предали съня си в ръцете Господни,
след миг ще потънем в уханната власт на нощта.
По вярна пътека ръката Христова ни води
в дома благодатен на нашия вечен Баща.
Прелиствам бавно старите си стихове,
на чувствата неравните пътеки.
Нетърпеливи, спомените сипят се,
с жестока яркост ме пронизва всеки.
Сиротното ми детство е пред мене,
познало рано как скръбта убива,
усмихва се през сълзи, победено
от простия стремеж да съм щастлива.
С ревнива жажда в думите заключвах
тъгата, любовта несподелена.
От грешките урока ненаучила,
грешеше пак душата ми ранена.
На младостта ми радостите прости
животът равнодушно ми отказа.
Студът и самотата бяха гости
на всеки мой неотпразнуван празник.
Преследвана от чувство за бездомност,
защо живея трескаво се питах —
на листа бял, печално, като в гробница
обречени заспиваха мечтите.
На много богове неволно служих,
потънала на делника в безкрая.
Обзета от непобедима нужда
жадувах Тебе, Отче, да позная.
Защо бе нужно да се лутам дълго,
да търся радостта неизживяна?
От виковете в себе си погълната
гласа Ти благ защо не чух по-рано?
В безпътицата Ти си ми помагал —
лъч светлина сред облаците гъсти —
дар си ми дал — в стих болката да слагам,
сърцето ми за да не се разкъса.
Как да намеря думите не зная,
затрогната от тайната едничка,
че никой друг, дори и да желае,
не може като Теб да ме обича.
На верните везни сложи сърцето ми,
виж пътя ми дали е прав пред Тебе,
за да изпълня, Господи, завета си —
за свята служба да съм ти потребна.
На мислите неясното движение
пред Тебе като книга се разтваря.
Виж на душата в скритото владение
дали си Ти единствен господарят.
Там, на престола, тайно не царува ли
на егоизма сянката всевластна,
дали напълно съм се излекувала
от мамещия плен на гордостта си.
Отхвърлила безпътното си минало,
на Теб ли вярна винаги била съм?
На някой от предишните си идоли
дали неволно жертви не принасям?
Дарявам ли безкористно на гладния
доброто, от душата ми желано?
Отблъсната, на погледите хладни
с любов ли отговарям непрестанно?
Със думите добри, от Теб научени,
подкрепям ли навреме уморения?
Оставям ли да зъзне с равнодушие
от мъка натежала откровеност?
Ценя ли като дар небесен времето?
Отивам ли, където си ме пратил?
Прикривам ли небрежно от сломените
спасителния зов на любовта ти?
По мъдрата Си праведност изпитай ме —
път недостоен има ли у мене.
Кажи ми всяко дело пред очите Ти
нищожно ли е или скъпоценно.
В дни тежки помогни ми да науча
и в благоденствие да не забравя,
че всеки дар от Тебе съм получила,
за да Те опозная и прославя.
От злото очисти ме. Зная, трудно е —
разкъсва се душата в стон болезнен.
Но само с болка се създава чудото —
в мен славният Ти образ да проблесне.
Изваял ме с длетото Си изкусно,
вгради ме като скъпоценен камък
да те прославям с мисъл и със чувство
на Твоето величие сред храма.