Българска фантастика
Антология

Огнян Сапарев
Българската научна фантастика

Фантастичното е било постоянен спътник на художествената измислица. Днес то е характеристика и на научните хипотези, а нерядко — и на самите научно-технически открития… С това ние, съвременниците на XX век, можем да се гордеем. Но не прекалено. Защото фантастичното във всички времена е било универсално средство за обяснение на необяснимото (естествено, на присъщото на всяка епоха ниво на научно мислене). Фантастичните образи на тотемизма, анимизма и антропоморфизма са предлагали на нашите прадеди единствено възможния и разбираем за тях „модел“ за обяснение на света. След като митологичните образи са били надживени като „научни“, те са останали като безценен източник на художественото творчество. Същото е станало с демонологията на средновековието, с тогавашните представи за формата на Земята или за структурата на мирозданието. Алхимиците всъщност са били едни самоотвержени фантасти, само че не са знаели това…

Именно фантастичното е предлагало и предлага конкретен образ на вечните мечти на човека да знае повече и да може повече. Несъмнено фотонният звездолет е по-удобно и по-съвършено превозно средство от летящото килимче, но психологическият механизъм и в двата случая е един и същ. Само амбициите са пораснали… С помощта на фантастичното човешкият дух се освобождава от железните окови на пространството и времето, прекрачва границите на собствената си биологична детерминираност, реализира мечтите си за абсолютно господство над природата. Това са изконни мечти на човека. Затова е вечно и фантастично: затова то се променя заедно с човека.

Фантастиката най-често се посочва като царство на художествената условност. Това е вярно, но е неточно: тя е царство на фантастичната условност. Защото има два вида художествена условност: реалистична и фантастична. Разликата между тях е в степента на вероятност и достоверност. Вазовата Рада Госпожина е също толкова реално несъществуваща и измислена, колкото и дамата с рентгеновите очи на Св. Минков. Но героиня като Рада Госпожина би могла да съществува, подобни на нея са съществували, докато съществуването на Мими Тромпеева е житейски невъзможно, недостоверно — но тъкмо това обстоятелство я превръща в образ-обобщение… Спецификата на художествената фантастика (за разлика от научно-популярната) може да се определи единствено, като се изхожда от факта, че това е художествена специфика. А това означава: да се преценява фантастичното не само по себе си, а като елемент (принцип) на художествената организация на творбата.

Типологически критерий за фантастиката би могла да бъде мотивировката на появата на фантастичното. Характерна за научната фантастика е рационалната (научна или псевдонаучна) мотивировка. Тя шокира „здравия смисъл“ и създава онова колебливо доверие на читателя в „реалността“ на фантастичния свят (без което всъщност фантастиката не би могла да съществува), като свързва невероятното със солидната, точна и „достоверна“ аргументация на науката. Всяка друга аргументация в наше време би изглеждала смешна (освен ако е съзнателно търсена като пародия). В XX век само научният прогрес е в състояние да предложи адекватни средства за сериозно изображение на фантастичното. Защото всяко време има своя фантастика…

Като всяка литература, научната фантастика е адресирана към съвременността и съвременниците. Въпреки че много от нейните „изобретения“ се превръщат по-късно в действителност (макар и не точно в същия вид), нейните амбиции по същество не са пророчески. Просто човечеството упорито се стреми да реализира мечтите си. Хипотетичният образ на бъдещето, прогнозиран съобразно действащите в актуалната действителност тенденции, е по-скоро един модел на неизвестното, който поради механизма на нашето въображение се развива по аналогия или контраст на познато-човешкото. Това неизвестно би могло да стане реалност, ако… В това „ако“ — което фиксира позитивните и негативните тенденции на епохата ни — е патосът на научната фантастика, която служи честно на настоящето… изобразявайки бъдещето (най-често, макар и невинаги, обект на изображение на научната фантастика е именно бъдещето). Затова тя е подчертано мирогледен жанр: хипотетичният модел на неизвестното изразява отношението на автора към епохата, обществото, човека. Затова в съвременната фантастика се забелязват две успоредни линии. От една страна: демонизация на бъдещето, песимистичен израз на тревогата от социалните противоречия и двузначния прогрес на науката. От друга — оптимистично акцентуване върху съзидателните хуманни и социални сили. Тези тенденции намират израз и в отношението към техниката. На всеки, който се интересува от съвременната фантастика, е направило впечатление, че у западните фантасти доминира тревогата от развитието на капиталистическото общество, остро сатиричното, а понякога и откровено песимистично изображение на бъдещето. Разбира се, става въпрос за сериозните фантасти. Тези писатели разработват предимно конфликтите от типа „човек-машина“ и „човек-общество“ (враждебността на техническия прогрес спрямо човека; манипулацията на индивида от едно свръхтехнизирано консумативно тоталитарно общество). Авторите от социалистическите страни отделят особено внимание на мястото и смисъла на човешкото присъствие в космоса, на новите изисквания към човешката етика, които то поставя.

 

 

Доколкото в центъра на научната фантастика стоят проблемите на научно-техническия прогрес (нравствени, социални, философски), които засягат цялото човечество, тя не е само модерен, но и „космополитен“ жанр, който много се чете и превежда. Затова научната фантастика може да бъде един от най-резултатните канали за популяризирането на българската литература.

На среща на писатели-фантасти по време на изложението в Осака България е била спомената в числото на първите десет страни в света, които имат развита научна фантастика. Това е висока оценка за нашата неголяма по обем и без стари традиции, но жанрово разнообразна и художествено амбициозна научнофантастична литература, която има няколко значителни произведения.

Всъщност първият, неизвестен на съвременния читател български научнофантастичен роман е „О-Корс“ на Георги Илиев, издаден още през 1930 г. от печатница „Светлина“ — Стара Загора в 1000 броя. Поради угасването на слънцето, предизвикано от падането на Венера върху него, земята е скована в лед. Човечеството се е скрило в подземни градове, примирено със съдбата си. Само големият учен Виних Дъждански от страната Балк (нелишен от някои черти на свръхчовек) продължава своите опити за възбуждане на слънчевата дейност чрез лъчеви змиевици (ракети-мълнии). Опитът му успява, но той загива в предизвикания от враговете му бунт. При цялата си стилова примитивност и наивна научна аргументация, това произведение е твърде любопитно и показателно. Преди всичко — с оригиналния си опит за въвеждане на жанрова терминология, опряна върху възможностите на българското словотворчество: звездовед, лъчевед, хаузина (хангар), лъчеви змиевици. Особено любопитно е въвеждането на понятието „силодей“: „силодеят, наричан някога «робот», негли за насмешка към народа, от който бяха заели думата — стоеше с изпънати стоманени ръце и нозе, в застинала величествена стойка до самата врата, а електрическите му очи излъчваха свръхнапрежение: чакаше знак, за да отвори, да изрече глухо и еднозвучно поздрава си и да се успокои…“ Друга особеност (характерна изобщо за жанра), която тази книга още веднъж доказва е, че по-смешно от научно-техническото остаряване е моралното остаряване: писателят може да се пооткъсне от техническото ниво на своето време, но не и от неговия манталитет и нрави. И ето — след толкова хилядолетия майката на младата героиня се оплаква: „О, колко клюкарства има на земята, дъще!“ и търси богат жених на дъщеря си…

От 1932 г. са двата разказа „Човекът, който дойде от Америка“ и „Маймунска младост“ от Светослав Минков — едно уникално явление в нашата литература. По времето, когато у нас процъфтява „витаминозната“ битова проза, Св. Минков внася със сатиричните си гротески модерна интелектуална проблематика и необичайни за тогавашната ни литература форми на художествено обобщение. Поставяйки произведенията му в необичаен контекст, настоящият сборник ни предлага да прочетем този класик по нов начин — като писател-фантаст. Ефектът е удивителен: разказите му звучат съвсем, ама съвсем съвременно — и като проблематика, и като повествователна техника. Като че ли са писани днес… Смущаващото (гротесково) своеобразие на писателя, разглеждан в контекста на традиционната българска литература, се оказва съвсем „нормално“ в конвенциите на научната фантастика. Та това са „просто“ сатирични научнофантастични разкази (и в двата случая има подчертана рационална наукоподобна аргументация!). Отнемайки нещо от необичайността на Св. Минков, за която критиците толкова много обичат да пишат, това прочитане обаче доказва неговата актуалност и модерност; неизчерпаемостта на неговите произведения, отворени за различна интерпретация в различни културно-исторически периоди.

Затова пък на този етап изглеждат гротескови редица произведения на Йордан Радичков. Обикновено Радичков използва фантастичното като откровено условен, гротесково-алегоричен похват, без да търси „достоверна“ рационална мотивировка. Поместеният тук разказ „Коженият пъпеш“ е такова изключение в творчеството му, което потвърждава правилото. Както повечето негови творби, и той е скрито иронично-пародиен. След като натрупва сума загадки и „сериозно“ търси връзка между появата на листни гъсеници и приближаването на чужд звездолет, Радичков завършва разказа с перспективното утешение: „Отговорите ще ни даде бъдещето, нашето време е само на въпросите.“

„Коженият пъпеш“ е своеобразна антология на Радичковата фантастичност, обичаща съчетаването на крайности. От една страна — дребнава фактологична достоверност, от друга — появата на „хора от извънземен произход“: колкото тяхното поведение изисква научнофантастично обяснение, толкова го и пародира. И най-важното, с което разказът прави впечатление: оригиналната комбинация на „модерна“ и „архаична“ фантастика. Радичков успява да постигне иронично съчетание между хората от „извънземен произход“ и нашенските пръчове, суеверия и предания. Тъкмо в тази неочаквана връзка, която показва, че механизмите на всяка фантастика си приличат, защото са родени от вечното човешко желание да се обяснява по най-необикновения начин двусмисленото, е жилото на скритата ирония…

Настоящият сборник има амбицията да даде представителна картина на българската научна фантастика — доколкото това е възможно при ограничения му размер. Защото тринайсетте разказа не могат да изчерпат нито цялостното творчество на представените единайсет автора, нито цялостната изява на нашата фантастика. Затова поместените произведения трябва да бъдат поставени в по-широкия контекст на съществуващата българска научнофантастична литература.

Сериозните си литературни успехи българската фантастика постигна през последните 10–15 години. Но не трябва да подценяваме направеното по-рано — особено в доста развитата линия на нашата детско-юношеска приключенска и познавателна фантастика — започвайки може би с приказните „Ян Бибиян“ на Елин Пелин и „Жари и морското момиче“ на Емил Коралов. Тук трябва да отбележим и по-редките произведения, които съчетават литературни качества и познавателни амбиции — като „Смелият чунг“ на Димитър Ангелов или „Фотонният звездолет“ на Димитър Пеев. Можем да срещнем и литературно безпомощни опити като „Покорителите на безкрая“ от Тотю Пенев. В областта на юношеско-приключенската фантастика работят Петър Стъпов („Тайната на кораба «Пирин»“), Петър Бобев („Опалите на Нефертити“), В. Райков и Г. Данаилов („Заключената планета“) и др.

Приключенската линия е твърде популярна не само тук. Съвсем естествено — това е не само най-добрият път за овладяване на жанровите конвенции, но и привлекателна форма на излагане на фантастичните хипотези. От този вид е „Хелиополис“ на Хаим Оливер — неоригинално, но увлекателно четиво за апокалиптичен подземен град, построен от избягали фашисти… На особена почит у нас — както и навсякъде по света — се радва криминалната интрига, която невинаги разработва на приемливо литературно ниво фантастичното предположение. Добре е написан романът „Многото имена на страха“ на Любен Дилов, който обаче е повече шпионски, отколкото фантастичен. Успешно използват криминалната интрига и двама от авторите на сборника — Светослав Златаров („Случаят «Протей»“) и Йосиф Перец („Краят на осма база“). Тези разкази с органично съчетание на криминално и фантастично представят добре тази линия в нашата фантастика, чието най-добро постижение засега е романът на Атанас Славов „Факторът X“ — оригинална като хипотеза среща с представител на друга цивилизация. Българските фантасти никога не са пренебрегвали занимателния момент, търсейки по-широк контакт.

Най-неочакваното в младата българска научна фантастика е, че най-значителните й постижения са в опитите за философско проблематизиране на жанра. Преди всичко трябва да посочим най-големия успех на българската фантастика — романът на Любен Дилов „Пътят на Икар“ (Л. Дилов е автор още на „Атомният човек“, „Многото имена на страха“, „Тежестта на скафандъра“ и „Моят странен приятел астрономът“). Това е истински научнофантастичен епос, разгърнат върху повече от 400 страници. За сравнение — нека посочим, че той превъзхожда и като литература (пластически) я като диалектическо мислене (концептуално) прочутата книга на световноизвестния фантаст Артър Кларк „Космическа одисея — 2001 година“… Астероидът „Хидалго“ е превърнат в космически кораб за хиляда гениални избраници на човечеството. Това е първата интергалактическа земна експедиция, наречена „Икар“ според законите на древната символика. Той пътува вече 30 години, посрещайки хладнокръвно сюрпризите на космоса, които изправят хората пред необходимостта да преразгледат годността си за „истински граждани на Космоса“…

Идеята за продължителен полет на звездолет с всички произтичащи от това последици не е нещо ново — тя е „общо място“ в съвременната научна фантастика. Въпросът е как и защо е използвана. Само в нашата количествено скромна фантастика този похват е използван още два пъти — в „По голямата спирала“ на Атанас Славов и в „Гибелта на Аякс“ на Павел Вежинов. „Гибелта на Аякс“ е по-добре пластически изваяна — авторът е използвал някои похвати на приключенско-юношеската фантастика. Малко изсушена и конспективна като стил, „По голямата спирала“ на А. Славов конструира находчиво-парадоксално една твърде богата с философско-драматически възможности ситуация. Земята изпраща огромен звездолет към чужда цивилизация; корабът вече лети стотици години, поколенията се сменят, за правнуците земята е неясна легенда, те не разбират смисъла на полета, но се чувстват добре в своята „родина“. Талантливите потомци установяват, че експедицията е резултат на научно заблуждение: чуждата цивилизация никога не е съществувала, земята е приемала своите собствени деформирани сигнали. А. Славов намира човешки изход от тази абсурдна ситуация. Последните космонавти ще заселят една планета (по начин, който иронично напомня библейските легенди), осъществявайки безсмъртието на човечеството като „разпространение, разнообразяване и обогатяване на формите на мислещата материя“…

Към известните вече класически три закона на робототехниката на Айзък Азимов Любен Дилов добавя четвърти: роботът е длъжен при всички обстоятелства да се легитимира като робот. Така авторът избягва онези традиционни недоразумения с роботите, които отдавна са станали „общо място“ в жанра. Проблемът „човек-машина“ го занимава не социално-нравствено, а философско-антропологически. Машините са великолепен инструмент на познанието, но и негов ковчег: те дават безкрайни възможности на човека и му отнемат свободата. Този „антимашинен“ патос отдавна не е чужд на Л. Дилов — той се проявява и в поместения тук разказ „Още по въпроса за делфините“. Но той е функция на неговата вяра във възможностите на човешкия дух, другото лице на императива за духовно себепознаване и възвисяване.

„Дух, който престане макар и за миг да трупа в себе си знания, веднага престава да бъде дух, връща се в лоното на биологическия автоматизъм. Оттук следва обаче — ако настояваме все пак за наличието на цел в тази наша игра срещу природата — че развитието на духа е всъщност битката на духа да излезе, да се откъсне от автоматизма, тоест от машината, все едно дали тя е от метал или е от живо месо.“

Тези мисли водят към централната философска идея на „Пътят на Икар“. За автора този полет в глъбините на галактиката има смисъл само като диалектически преход (скок) към един качествено нов космически човек, който ще се чувства уютно сред безкрайната ледена пустош на космоса: фамилиарното общуване с космоса трябва да предизвика революционен преход на земната цивилизация от планетарен тип в нова цивилизация от галактически тип. И всичко това — с помощта не на мистичната чужда цивилизация на А. Кларк от „2001 година“, а на потенциално дремещите в човека сили, разкрепостени в новата космическа обстановка, които осъществяват чрез необясними мутации непрекъснатостта на великата спирала на човешкото развитие.

Сред значителните художествени успехи на нашата фантастика е книгата на П. Вежинов „Сините пеперуди“. В едноименната новела, изхождайки от относителната диференциация и противоречие между трудово-творческата и забавно-развлекателната дейност на човека, П. Вежинов създава биологичен модел на това социално единство, обособявайки цветното царство на „сините пеперуди“ — консуматори на любов и развлечение — и сивата сфера на лишения от наслада съзидателен труд. Трактовката на проблема е философско-лирична и иронична, използват се конвенциите на приказката. Най-значителното постижение на книгата — както и едно от най-сериозните произведения на българската фантастика — е поместената и в сборника новела „Когато си в лодката“. В експресивна художествена форма (разказ в разказ) П. Вежинов развива идеята за своеобразното космическо „прераждане“ на човешкия дух, за неговото неунищожимо присъствие във вселената. Чрез библейския символ на Мойсей авторът предлага като смисъл и съдържание на щастието вечния неутолим стремеж, вечното търсене. Монтажът от няколко отделни разказа създава специфично художествено напрежение, чувство за панорамност на картината… В останалите научнофантастични произведения на П. Вежинов се забелязва любопитно противоречие. От една страна — идеята за суверенността на всяка цивилизация, за опасностите, свързани с намесата в чуждия свят („Над всичко“, „Спътник“). При това — потърпевша може да бъде не само по-неразвитата цивилизация, защото съществуването на всяка от тях има равни основания, а по-първичната е и по-природосъобразна, т.е. — по-човешка. От друга страна — идеята за братската взаимопомощ между цивилизациите („Гибелта на Аякс“) — но именно като помощ, не като намеса.

Разбира се, срещата на две чужди цивилизации може да се изобрази литературно примитивно и жанрово-технически наивно, с удивително кичов вкус — както е постъпил Атанас Георгиев в „Полетът към пурпурния дракон“.

Интересен гастрол в областта на научната фантастика направи Атанас Наковски с книгата си „Без сенки“. Едноименната новела, която е включена в сборника, е най-добрата от трите новели на книгата (в останалите две фантастичното е откровено условно използвано за целите на социалната критика, а похватът „смяна на временните плоскости“ затруднява четенето и идентификацията на героите). В новелата „Без сенки“ представителят на чужда, логически изсушена цивилизация по време на експерименталните си наблюдения у нас се увлича по едно младо момиче, нарушава правилата на контакта и за наказание е превърнат в човек и оставен тук — за да разбере с изненада, че да бъдеш човек е нещо доста сложно и обременително. Новелата има предимно психологически амбиции (образа на момичето и усещанията на новопокръстения човек), отколкото стремеж към философско-антропологическа дискусия за човешката природа в духа на Веркор.

Друг достоен за отбелязване писателски гастрол във фантастиката е сборникът на Александър Геров „Фантастични новели“. Той се състои от две свързани новели: „Неспокойно съзнание“ и „4004 година“. Първата не е фантастична, тя изобразява кошмара на едно травматизирано от извращенията на култа съзнание. Тя е само пролог към втората, действително фантастична утопично-сатирична новела — малко наивна като фантастика, но с несъмнени литературни качества.

Фантастичната литература е сравнително обособена сфера със свои постоянни теми, образи, мотиви. Тя се променя с промяната на живота, приема нови образи и проблеми, но доколкото нейната художествено-образна система е относително самостоятелна, промяната става съобразно вътрешните закони на художествената специфика. А това означава — с ретранслация и трансформация на мотиви и образи: както пародийна, така и сериозна. Например финалът на книгата на А. Славов „По голямата спирала“ иронизира библейската легенда за непорочното зачатие, ореолите, ангелите и изгонването от рая… Любим похват на научната фантастика е преосмислянето на редица „съмнителни“ факти и събития от миналото, които дават възможност за двусмислено обяснение. В куриозната книга на Деникен „Спомени от бъдещето“ (по която беше направен филм, познат и на българската публика) всяко по-необичайно явление, всеки по-странен факт от човешката материална култура на миналото се обяснява със сензационна космическа намеса… Има значителен брой най-разнообразни научнофантастични тълкувания на потъването на Атлантида, на легендата за Содом и Гомор, за Фауст и Мефистофел. Една нова трактовка на легендата за Фауст и Мефистофел ни предлага и Светослав Славчев в новелата „Крепостта на безсмъртните“, поместена в сборника. Тя даде име и на неговата книга, съставена от седем научнофантастични разказа, сред които се открояват „Последното изпитание“ и „Гласът, който те вика“. Най-значителната творба е именно новелата „Крепостта на безсмъртните“. Представител на чужда, по-висша цивилизация, която е открила безсмъртието, го предлага на наш лекар като експеримент, който ще бъде наблюдаван. За доказателство го връща във времето на един от безсмъртните — Фауст или волгерът Лучиано — потомък на богомилите, алхимик и бунтар. „Истината“ се оказва доста по-различна от достигналата до нас легенда. Лучиано се отказва от безсмъртие и загива на кладата, а смъртта му се превръща в сигнал за въстание на градската беднота…

Книгата на Св. Славчев има интересни жанрови находки, макар и невинаги достатъчно литературно защитени. Той е един „типичен“ фантаст, а не писател, гастролиращ във фантастиката.

Картината няма да бъде пълна, ако не отбележим книгата на Здравко Сребров „Роман на едно откритие“, претърпяла много издания (първото е още през 1942 г.) и преработена от автора си. Също и романът на Недялка Михова „Звездите слизат по-близо“.

Сборникът съдържа още разказите „Владетелят на черния цвят“ на Магдалена Венцеславова и „Не стреляй дори на шега“ от Тошо Лижев. Първият е по-публицистичен, а вторият успешно развива жанра на космическата приказка.

Една значителна част от научната фантастика — включително и българската — е хумористично-сатирична. Затова нека се вгледаме, по-внимателно в мястото и ролята на смеха в този тип литература. Отношенията между фантастичното и смеха са сложни и многозначни: смехът е желан спътник и същевременно опасен враг на фантастичното. Той лесно го превръща в игра на фантастика, разголвайки художествено-условния характер на фантастичната действителност. Несъмнено част от хумористичната фантастика се намира на границата между фантастичната и нефантастичната литература, доколкото в много случаи смехът превръща фантастичното в похват: или по-точно — фантастичното се използва като похват за предизвикване на смях, но в своя прозрачен, алегорично-условен смисъл, без стремеж към създаване на колебливо доверие у читателя… Един характерен пример може да бъде книгата на Антон Донев „Фантастичен хумор“ — сборник от фейлетони, остроумно използващи фантастични „хватки“ за карикатурно хиперболизиране на злободневни теми.

Известна е мисълта на Маркс, че човечеството се смее, разделяйки се със своето минало. Интересното в хумористично-сатиричната фантастика е това, че човечеството, смеейки се, се издига над своето настояще, осъзнава неговата ограниченост. Образът на неизвестното е не толкова позитивен, колкото негативен: не толкова чрез конструиране на нещо ново, колкото чрез дестабилизиране (разобличаване) на настоящето — това още не е постигане на бъдещето, но е стъпка към него, негово неясно присъствие тук и сега. Смехът във фантастиката е също такова отрицание на „здравия смисъл“, каквото са и технико-социалните утопии. Например той може да бъде насочен срещу човешката изостаналост, срещу неспособността на човека да излезе от черупката на закостенелите разбирания и да проумее необичайното. Такъв е например хубавият разказ на Любен Дилов „Още по въпроса за делфините“, поместен в сборника. Зад „антимашинния“ патос — израз на вяра във възможностите на човешкия дух, която изразяват думите на делфина, е спотаено жилото на иронията към страхливата глупост на човека, който не иска да повярва в съществуването на необикновеното въпреки неговата очевидност и малодушно се отказва от риска на познанието. Разказът е построен в два плана — сериозен (фантастичен) и сатиричен (реалистичен), които взаимно се обогатяват. Великолепен със своята абсурднопарадоксална находка е и разказът на Л. Дилов „Напред, човечество!“, който със средствата на фантастичната гротеска се подиграва с парадоксите на конвенционното човешко поведение и логика.

Трансформацията на мотиви и образи, която извършва научната фантастика, може да бъде не само сериозна, но и пародийна. Тя се среща по-често. Един забавен пример може да бъде научнофантастичната пародия „Ад“ от Агоп Мелконян, поместена в сборника, която предлага остроумна версия на разходката на Данте и Вергилий в ада (Автоматична Душеизтисквачка — съкратено АД)…

Най-последователен привърженик на хумористично-сатиричната фантастика у нас е Емил Манов. След „Фантастични истории“ (в сборника „Ваня и статуетката“), където фантастичното беше условно-алегоричен декор на сатиричното внушение, той издаде романа „Галактическа балада“. Това е остър сатиричен роман (не без влияние от „Часът на Бика“), който моделира кошмарната антиутопия на една цивилизация с мравешки социализъм от маоистки тип.

От казаното дотук е ясно, че повечето от успехите на българската научна фантастика са свързани с „космическата тема“. В това няма нищо чудно. Космосът е една великолепна „експериментална установка“, която предлага възможните най-големи удобства за моделиране (екстраполиране) на земните проблеми и тенденции. Например в „Пътят на Икар“, „Гибелта на Аякс“ и „По голямата спирала“ в различни варианти се появява проблемът за приемствеността и конфликта между поколенията в едно общество, устремено към примамлива далечна цел: избрана от бащите, тя — след неизбежните корекции на времето и условията — става цел и на децата…

Българската научна фантастика опровергава със собствени сили закостенялото пренебрежение към жанра като четиво за любознателни и лековерни юноши. Тя доказва, че е литература. В най-добрите й произведения фантастичните образи и обстоятелства са станали естетико-художествена реалност — превърнали са се в характери и конфликти, в нравствени дилеми, в художествена плът. Известно е, че ако притежава значителни художествени достойнства, научната фантастика продължава да бъде литература дори когато остарее и стане наивна като фантастика. Затова в подобни случаи по-добрият писател има предимство пред по-добрия „научно-технически пророк“. Достойнствата на художествено най-добрата част от нашата научна фантастика не са толкова „научно-технически“, колкото философски, социални, нравствени (естетически). Засега този вид литература у нас се пише повече от ерудирани писатели, отколкото от литераторстващи учени: това може би принизява размаха на нейните хипотези, но повдига художествено-пластическите й достойнства.

Излиза, че неочакваната оценка в Осака не е лишена от основания…

Чавдар Мутафов
Моторът

Това е едно жестоко и красиво същество с желязна глава и лаком търбух, препълнен с масло. Стъпил яко върху платформата, с разкрачени крака и стегнати ръце, той безучастно дебне съпротивлението, за да го преломи отведнъж с бесния гняв на едно внезапно възпламеняване. В неговото привидно спокойствие се крие коварната сила на хищник, а в неподвижността на стоманените му стави се изтягат блестящи чистите линии на едно дръзко могъщество. И когато той почива, строен и коректен, облечен в стегнатата си униформа от желязо, мед и месинг, с чугунена каска и гривни от никел, той добива мистичния облик на бранник, поставен на вечна стража пред суровата тайна на Силата.

Сам сила, той премазва с яростно равнодушие всички препятствия, когато в яката му глава избухне пламъкът на гнева. Тогава бързите му стави се напрягат в безкрайно правилен ритмус, описвайки чисти линии — и събудено, магнитното му сърце оживява в точен удар, отсичайки всеки път електрическа искра. Той започва тогава внезапно своя живот от непрекъсната мощност, и равномерното му дишане на гигант отеква в металически вой. Ала този гигант иска стръв: светнал от кръгли жици в движение, той обхваща инерцията на тромавата материя и я развихря отведнъж, оставяйки широко след себе си тежките бразди на работата. И в синусовата линия на своя хармоничен живот той насича времето в правилен ритмус и обединява безвременното на материята в стегнатия закон на енергията.

Но това животно е и лакомо: неговият апетит е сляп и настойчив, и непреодолим. Този железен звяр иска да яде с точност от хилядна част от секундата. Неговият доставчик и готвач — карбураторът — изпотява плоското си жълто лице от страх да не закъснее с пищата, която господарят му поглъща с шеметна редовност. Дългите и блестящи медни тръби се огъват в прави ъгли, бързайки да доведат до ненаситната уста скъпата храна, която се обръща в сила и огън — а подобно стар и ловък лакей, вентилът педантично отмерва и сервира дозата с вежливата коректност на специалист.

Ала напрегнатата, страшната глава на мотора бързо се разгаря в ярост и пламва до червено. За тази корава и огнена глава трябва прохлада: под голямата чугунена каска текат непрекъснато ледени струи вода, успокояващи със студените си милувки неговото огнено чело — и разяждан от вечните пламъци на творчеството, този неукротим гений на работата е сякаш осъден да носи, подобно трънен венец, своя вечен компрес на маниак — това подло и свято украшение — върху бурната си царствена глава, в която се раждат мълнии.

Увлечен в шеметната деятелност на своето могъщество, моторът изгубва чистия си изглед на идеално същество. Той става грозен и страшен. Той изригва зловония през дебелите си медни тръби и в търбуха му клокочат тежки вълни от масло. Върху чистотата на светлата му ризница падат първите петна от мътна зелена каша, бляскавите полирани стави потъват в смазка, а от потъмнялото му чело се струят тънки ивици от мътна пот. Опушен и изцапан, той напомня страховития изглед на бранника в сражение, загрубял и кален, покрит с умора и слава. Тогава той грозно диша, събирайки огромните си сили в упорит нагон, и могъщо разтърсва с бясната си сила вражеската безличност на неодушевеното. В поривите на звяр и герой той разключва тайната на сцеплението и жестоко разделя материята във вихри от енергия, за да ги обедини отново в светлина и сила. И победител, върху тъмното му лице от желязо изгрява ореолът на вечната и мистична власт на волята.

Разгневен и страшен, той олицетворява в себе си все пак точните закони на механиката и под бурния облик на неговия гняв мисълта му работи с абсолютна логика. Дете на чистия разум, той отмерва през хаоса на своята необузданост строгия ритъм на четирите си такта, а под излишествата на дивите си импулси той крие винаги суровата дисциплина на аскета. Той е съвсем целомъдрен, идеално чист в строгата повеля на своето рационализирано битие и в страстния шемет на неговите мишци се вият, ослепително ясни, непогрешимите формули на математиката. Хармония и ритъм, безкрайно точно съчетание от време и пространство — душата му е висша абсолютност от непогрешимост и догми, идеален символ на съвършенство и стил.

Обичам го аз, в неговата парадна униформа, блестящ в хиляди кръгли искри под ледената виолетова светлина на дъговите лампи, в голямата зала, когато той царствено раздава своето могъщество на мълчаливите и настръхнали динами. В спокойна поза, той едвам се забелязва, че живее — тъй неуловим е трепетът на неговата мощ — и само яките му стави оставят след себе си тъмни сребърни петна от движение в синкавата прозрачност на въздуха.

Героичен и възвишен е той и в сивата си дреха на труда, когато раздвижва могъщо четвъртитите снаги на елеваторите и на един дъх издига във въздуха цели вагони. Стихиен и бурен, той тежко диша с широките си гърди и свирепо храчи масло подобно затворен в клетка звяр, който се задушава за свобода. В квадратните решетки на своята тясна килийка той трепери цял с огромното си приведено туловище, в зла и сляпа решителност на вързан във вериги Прометей, и в грохота на неговата реч избухва тежко патосът на проклятието. Когато слънцето залязва в червено зад начупените силуети на фабричните постройки и геометрически правилните мрежи на елеваторите се гравират виолетови в тъмното злато на хоризонтите, един последен огнен лъч обвива в ореола на мъченичество желязното му и гневно чело на истукан, въздавайки му така последния дар на слава и святост.

Ала той знае да бъде и гамен, хитър, капризен и деликатен, легнал по корем върху дългите рамки на автомобила и пронизвайки пространството с вихъра на своя устрем. Той се забавлява със стръмнините и ги изкачва на един дъх — лек и плавен, шеметно префучава през просторите, задавено се киска в закачлива ирония, комично избухва в грохот, разсмивайки сам себе си с хилядите си дяволии — и най-сетне своенравно се изтяга неподвижен и се преструва на уморен. Любимец, глезен и гален, той очарова, и отчайва всички, които го познават, с капризната си воля, с тънките си пропорционални членове и със стройната елегантност на същество от висша раса, сякаш благородно, умно и весело животно, за което животът е вечен празник от шеги.

И скрит зад хилядите си метаморфози от универсално същество, властител и роб, герой и шут, моторът, вечният мотор, вечният символ и въплъщение на труда, победителят на неодушевеното и геният на движението — аз мечтая понякога за неговото всемогъщество и трогнат се унасям в спомени, нежност и обич.

Ах, стар мой познайник и скъп приятел, колко тихи вечери съм се учил да прозра чистите линии на твоята строга красота в големите тетрадки с чертежи и диаграми, гдето идеалните пропорции на твоето свръхестествено битие са запечатани завинаги в тънките линии на гравюрата. Как съм те обичал тогава, скъпо съчетание от съвършенства, жаждайки твоята ясна душа на девственик, тебе самия, твоето идеално същество от безкрайна хармония и абсолютната логика на твоя гений. И колко пъти — ах, тези незабравими мигове! — аз съм тръпнал в екстаза на обожанието, унесен във виденията и тайните на твоето чудо, когато ти си благославял моя беден ум със светлата ласка на твоето откровение, за да те почувствувам мой, за да те постигна и се слея с тебе, в неразривен и вечен блян, лице с лице срещу Първоначалието…

Аз помня първия път, когато ръката ми почувствува трепета на твоето могъщество и когато, нерешителен и смутен, през мене мина спокойната вълна на твоето движение. Ти беше тъй покорен на всичките ми желания, които ти сам създаваше в мене — и през пулса на твоя живот аз усещах как кръвта ми се вълнува в ритъма на една нова воля, която беше и твоя. Аз и ти, това беше едно, това беше новата ми воля и битие на победител и творец, това беше царствено достойнство, пренесено в душата ми и възкръсващо там всред химни; а през точните и чисти хармонии на твоя живот аз усещах в себе си зараждането на една нова повеля и вихрите на един нов свят, съчетан от съвършенства, жажда и радост. Това беше сътворяването на твоето чудо на миражите за щастие в душата ми — и сякаш пречистен от мистериите на едно ново страшно тайнство, аз чувствувах през вечността на твоя живот дъха и безкрая на Непостижимото.

И сега ти пак нарастваш пред мен в лъчезария и слава, спокоен и божествен, в могъщия си силует на апокалиптическо същество. В тъмните ти мишци почиват бурите и светлините на бъдещето, а в желязната ти глава на гений се крият мълниите на вечния живот и огненият кръговрат на безкрайното пресъздаване… И през здрачавата на хаоса твоят огромен и неподвижен силует се разгаря могъщо и бавно в страшен и мистичен символ на бранника на вековете, поставен на вечна стража пред тайната на Космоса.

Георги Илиев
О-Корс
откъс от началото на романа

Както някога, така и сега то минава по своя вечен път, от кръгозора на изток до кръгозора на запад: над ледените лесове и пустини на земята минава тъмният кръг на слънцето, голямото светило на деня на човечеството, обитавало лицето на земята отпреди много тисещи години.

Потопена в мрак и злокобна тишина, окована в ледена броня, развенчаната земя, притиснала в скута си луната, все така, с широки стъпки като акробат, лети по невидимата нишка на своята орбита около слънцето. А то, голямо като черния щит на древен воин, обагрено околовръст с тясна ивица златна багра, праща все още на земята слабо топлещи лъчи, които умират в безсърдечните пазви на ледовете.

Пет високи планини, облечени в бели одежди, като че ли старци, застинали в неподвижна поза и загледани горе, по белия млечен път, под който е протекла младостта им, заграждат широки неизгледни, леко нагънати равнини: ледовитите пустини, океаните на някогашната земя.

Над земята нямаше вече живот. Растителност и животни бяха измрели. Живееше още само човекът, който, за разнообразие на своите пейзажи, успешно отглеждаше под земята на изкуствена светлина някои низши растения, що му служеха и за храна, макар такава той да беше успял да си приготвя и по синтетичен път.

И така, животът беше слязъл под земята.

Подземни пътища свързваха големите градове. Изкуствената светлина замени слънцето и въпросът за вечния ден се разреши нечакано.

Малко повест: в третото хилядолетие преди падането на Венера в слънцето голям спор разедини земята на два стана — едни искаха да се спре движението на земята около оста й, та слънцето да огрява само едната й половина. Това причини голямата война между човечеството. Тя разори до основи последните останки от старата култура на света и от този исторически момент на земята останаха само поробители и роби. И след толкова милиона години културен живот човекът си беше останал людоед: но сега лакомите късове от човешкото месо обичаше да му се поднасят приготвени по-вкусно.

С окончателното загасване на слънцето спорът за деня и нощта изчезна. Вечната нощ бе дошла и за двете половини на човечеството. Сега всички се съгласяваха, че трябва да се победи вечният мрак. Но как? Да се запали отново слънцето, за да възкръсне земята!… Усилията за това бяха големи, но — малки надеждите.

Над земята бяха останали само гигантските тела на радиостанциите до самите входове на подземните градове, както и пътеуказателите и силопредаватели за самолетите.

По най-високите върхове бяха наблюдателниците и звездобройците, откъдето непрестанно се следеше движението на земята и живота на слънцето. За него, като за живота на болен, редовно се даваха вести, които населението под земята чакаше винаги с нетърпение.

Само синкавите туловища на самолетите сновяха в стихналите и тъмни пространства; като странни птици кълвяха огнените плодове на пътеуказателите и разнасяха от звездобройна до звездобройна учените, които от разни точки на земята искаха да проверят числата си. Те прелитаха над едно голямо гробище, над един-единствен гроб, в който беше погребана любовта към другия.

Човечеството бдеше над един мъртвец и чакаше възкресение.

* * *

И този ден на планината О-Корс имаше необикновено движение: самолети прелитаха от вси страни на земята и носеха към звездобройната знатни, учени, любители и безделници, за да видят отправянето на змиевиците към тъмното пространство: нагоре към ослепялото светило, което преди тисещи години бе скрило в широките си длани очите си и вече не искаше да погледне земята и нейната мъка.

Звездоведът Виних Дъждански, чието име беше станало знаме на жителите на страната Балк, поучен от опита на милиони поколения, минали преди него, искаше да осъществи мечтата на човечеството: да отправи фермент от лъчеви змиевици до слънцето, както обикновено наричаха черния, като ръждясал щит кръг, който преминаваше небосклона от изток към запад и отнасяше в тъмното си царство всеки блян за виделина. Светът възлагаше големи надежди върху опитите на младия учен. Скоростта на излитането на змиевиците според него била малко по-малка от скоростта на светлинния лъч. То бе потвърдено от последните опити. Главната цел обаче все още оставаше недостигната.

Лъчеведите на времето успели да преодолеят притежното поле на земята и още преди хиляди години отправили първия заряд към най-близката до земята планета. Но това нямаше никакво приложение и не будеше у никого възторг. Само любители на тугински забави все още му се отдаваха. Възрастващото поколение си беше поставило по-висока задача: да въздействува на слънцето, да го пробуди към живот, като му отправи стрели, напоени с отрова; да прободат гърдите му, от които като от кървава рана да потекат към всемира и земята жарките пламъци на болката му.

Из пространството, между небето и земята, мнозина любопитни насочваха далекогледите си към голямото някога светило винаги когато Дъждански подновяваше своите опити. И днес, щом изтекоха седемте мига, потребни, за да отлети мълнията до слънцето, тръбите бяха снети от очите и отново безнадеждност разпери криле над чакащите. Народът пак с въздишка слезе дълбоко към сърцето на земята. Летците, следили през цялото време опита от своите самолети, се отправиха безшумно към страните си. Така те разпериха над планината О-Корс една тъмна звезда…

В голямата сланица на звездобройната беше душно и горещо: машините изразходваха огромни количества вати за отопление и светлина. Дъждански почиваше на стола си и почти под очника на далекогледа. Когато се опомни, видя, че е останал почти сам: двама млади негови обожатели бяха още тук, чакащи да чуят словото му, а силодеят, наричан някога „робот“, негли за насмешка и обида към народа, от който бяха взели думата, стоеше с изопнати стоманени ръце и нозе, в застинала величава стойка, до самата врата, а електрическите му очи излъчваха свръхнапрежение: чакаше знак, за да отвори, да изрече глухо и еднозвучно поздрава си и да се успокои.

Днес Дъждански наистина видя ли нещо? Какви тайни криеше тайнственото небесно тяло, което не искаше вече да праща на земята светлина и топлина? Голямо колкото щита на Ацилъш, то сутрин бавно никнеше на небосклона, като кръгло петно лишей, постепенно нарастваше до големината на падобран и когато се откъсваше от начупената черта на „изгрева“, изглеждаше на голям монокъл с паднало стъкло. И тъй, всеки ден то изминаваше своя път, както това е било преди векове, без да успее да постави граница на времето: над земята владееше вечен мрак.

Времемерът сочеше с острието на стрелките си няколко деления над стоте в първия квадрант: отклонението на слънцето от пълна пладня беше незначително. Дъждански махна погледа си от часовника и се загледа в пространството, скрито зад хладните, гладки и бляскави квадрати на стъклата. Планината О-Корс беше най-високата точка в неговата родина. Наблюдателят виждаше как околовръст в синкавата мрачина се откроява безкрайната пустиня, застинала в ледена тръпка и озарена от плахите звезди със сребърносин отблясък. Непосредствено по следата на слънчевия земен път, гдето ледът е бивал прояждан, можеха да се видят малки острови черна земя: невидими топли лъчи, изпращани все още от слънцето през най-дългите дни на годината, успяваха да стопят малко леда по екватора: ивица черна плът изпод процепите на бели одежди.

От звездобройната както на изток, така и на запад, на север и на юг се излъчваха редица пътеводни фарове в безукорно прави линии, като огърлици от живи въглени върху черните гърди на вечната нощ. Дъждански стана и опря челото си о хладното стъкло: на изток, над линията на пътевода, трептяха група светлини като спътниците на Юпитер: летци отиваха към пристанището Лютак, отгдето започваше подземният път за Балк. А на запад три самолета, откроени като три светли звезди, образуващи огнен триъгълник, ту се издигаха, ту падаха под светлата линия на пътевода.

Младият учен още веднъж обгърна с поглед безграничното море на тъмнината и потръпна от болка: под този тъмен, хладен и жесток връшник е приютено неговото отечество. Имаше ли в тази нерадостна пустота, сред това злокобно мълчание, някой да бди над съдбините му?…

На върха О-Корс беше неговата звездобройна. До нея — мощен фар, като голяма бяла лилия, цъфнала на високо стоманено стъбло. Отделен с няколко стъпки от фара, се очертаваше тежкият силует на хаузината — просторно помещение, гдето се пазеха самолети и самоходи и служеше за преддверие към подземните пътища. Оттук излитаха и тук влитаха летците. Откъм юг то винаги беше отворено. Пред отвора, като широк бял лист, лежеше огромен правоъгълник светлина, която се сепваше в мрака и бърже потъваше в незнайното. Виних за миг спря погледа си върху тънката извисена линия на стълба за разпръскване на звукови вълни; погледна към небето, осеяно със звезди, едри и светли и звънещи от настръхналите ледни планини на земята. И можа с мъка да се откъсне от стъклата, за да прегледа светлописния уред. В проявителя плаваха няколко къса ленти. Добрите момци се бяха погрижили да проявят отпечатаното. Те също така горяха от любопитство да видят попаднала ли е изкуствената мълния, наричана змиевица, върху слънцето и какво е било действието й. Образът на първата лента беше съвършено чист. Дискът на слънцето се открояваше като монета от неблагороден метал, лежала дълго време в земята и случайно изровена. В горния ляв квадрант той видя малка светла ивица, която го смути. Но все пак, не искайки да се самолъже, сметна, че тя може да се дължи на резка върху самия фотографичен материал и потуши вълнението си.

Подаде обратно на своите млади помощници светлописните ленти, каза всекиму по няколко ободрителни думи и се отправи към вратата. Силодеят му отвори с отмерени движения. С хрипкави звуци, излизащи от стоманеното му гърло, поздрави своя господар, направи дълбок поклон и после също тъй с отмерени движения затвори след него вратата. Виних слезе долу по тясната желязна стълба, премина през вратата, която сама се отвори пред него, и се озова в работната си стая. Седна уморено на стола пред масата и притисна с широките си длани очите си, като да искаше да прогони от себе си впечатленията на деня, за да приготви място за нови. За него изживяното не струваше нищо и то трябваше да си отиде. На̀, все още трептяха в съзнанието му образите на витата стълба, водеща горе за далекогледа, който, като скелета на животно от неизвестен род, лежеше черен и тежък върху поставите си, загледан безучастно в звездното небе, което не криеше от него никакви тайни. И когато отвори очите си, Дъждански се видя отпуснат на стола си, като да правеше това за първи път; почувствува се чужд сред този свят, що си бе сам създал и към който като да почваше да изпитва омраза. Не беше ли той дете, изгубило власт над своите играчки? Как смешни му изглеждаха сега грижливо изрязаните: стени, потон и под на кабинета му и как смешно малки му се виждаха те в сравнение с безкрая, що бе съзерцавал там горе!…

Но тук той имаше това, което горе отдавна беше изгаснало: от потона валеше бяла, мека светлина. Големият времемер с ритмични удари отмери времето. Като че ли капки разкален метал едно след друго паднаха в дълбока вода. Виних усети как глухият и съскащ звук разлюля завеските на северната стена, зад която се открояваха правилни редици книги, а вратата на източната стена отекна глухо, като че ли над нея премина въздишка.

Неспокойство, недоволство и нещо неопределено излъчваше цялата природа на Дъждански. Той не беше научен да търпи несполуки и при най-малката от тях ставаше безпомощен, като дете, на което са отказали някоя безумна прищявка. Никога обаче не се отчайваше. В силно изпъкналите му скули и широки очи се очертаваше безгранична смелост и сила на волята. Високото му чело, набраздено с три успоредни линии — като бразди на угар, вдъхваше страхопочитание. Той имаше широки плещи, силно развити гърди и пъргави ръце. Цялата му плът излъчваше желязна енергия, скрита в този удивителен механизъм, наследил като че ли от всички раси на земята най-добрите и отличителни качества. Но стените, тесните граници на неговия физически мир, искаха ревниво да го задържат далеко от едничката реалност: неограниченото пространство, като му поднасяха една отмерена и точно определена хапка от него…

Трябваше ли и той, като другите, да се помири с този ред на нещата и потъвайки надоле, да търси смисъл и цел на битието? Трябваше ли да се откаже от дръзката мисъл да възкреси за нов живот отдавна измрели светове и да възвърне на един малък кът от небесата изгубената светлина? Човекът, потънал дълбоко под тежките пластове на земята, не беше изгубил още копнежа си към царството на белия свят. А това носеше утеха.

Дъждански знаеше: скрито някъде от него тлее малко пламъче. То понякога като да загасваше и грозеше да потопи завинаги душата му в мрак. Но често го чувствуваше и като голям пожар, чиито пламъци, неудържими и съскащи, вият над главата му танца на бъдащето.

Една от помощниците му — Мира Меленска — влезе и го изведе от състоянието на видимо безсилие и безнадеждност. Тя затвори вратата с отсечени движения, разгъна свитък чертежи и разсеяно погледна широкия кръг на часовника. Черният ъгъл на двете стрелки като разтворени щипки на омар пълзяха от цифра на цифра, гонейки времето, което постоянно им убягваше. Тя отново спря поглед на масата и сложи върху чертежите писеца си.

Дъждански вдигна глава и уморено погледна момичето.

— Резултатът? — попита той повече с поглед, нежели с думи.

— Задачите — каза Меленска и се смути — не се поддават на обикновените похвати за решаване. Такива са формулите тук, затворени в червени кръгове. Странен строеж имат те и в тях необикновено място е дадено на тридесет и седмата буква от азбуката. Веществена величина ли е тя или символ?

Тя искаше да каже още нещо, но спря, защото Виних сложи ръце върху книжата и я погледна с широките си очи.

— Ти каза символ! Твърде възможно! И защо не! Сборът е, след като се освободиш от деветката, единица: начало на нов кръг, символ на възкресение! Това не са формули, а пътуващи чети от тайнствено войнство, призовано да освободи света от оковите на омразата и да придобие нов път за живота. Защото: не е ли било така отпреди векове: борба между две начала?… Едни се страхуват от мрака и се стремят да запалят светлина в сърцето му, а други я гасят, за да не виждат в него, че лицата им не се червят пред беззаконието, което вършат над другите. Така, нали? И ако решим да оставим нерешени неравните редици на формулите, що си обградила с червено, къде ще ни изведе знакът на безкрайното — този мост, по който те преминават една към друга?…

Очите на Мира Меленска бяха влажни и помътени, а белите й като крехки сталактити пръсти, допрени о ръба на масата, почнаха да играят трескавата игра на смущението и на неизразеното желание.

— Значи останалото е решено? — попита Виних с тон, който се разля в душата й като топъл прилив на кръв.

Понеже Мира не отговори веднага, той стана, пристъпи до нея и се вгледа в очите й. Те бяха мътни като мътна вода.

— Какво ти е? Болна ли си? — попита той.

Меленска потръпна и го погледна с уплаха и свян; убоя се, че би могъл да проникне в душата й и да види какво става там. А във влагата на очите й се топеше желание, което блестеше като разплавено сребро.

— Не! Болна не съм! — каза и почна да прибира книжата си. Бързаше да си отиде, защото чувствуваше, че не би могла повече да издържи. Упоритото чувство, което при подобни случаи е изпитвала, пак я овладя; като да падаше в безвъздушно пространство и се задушаваше. В такива мигове тя имаше нужда от повече въздух. Но тук, пред Виниха, не искаше да отвори крана, за да усили притока на въздуха.

Дъждански схвана безпомощното й положение, та взе ръцете й в своите.

— Ще си починеш и ще се успокоиш. Бъди твърда! Аз заминавам за Балк, но скоро…

Мира трепна. Освободи ръцете си и го погледна. Голяма скръб имаше в очите й.

— Не отивай, ти там не бива да отиваш!…

— Ще се върна, щом ми съобщиш, че задачите, сложени на производството, са решени.

— Предчувствувам, че не бива да отиваш там…

— Имам покана от съюза на всички дружества. А трябва да сляза долу още и за това, защото не искам да отмина празника и да не знам как е завършил денят. Нима мислиш, че е неудобен случаят: при това стечение на свят да се хвърли в пустеещата нива зърното на вяра и надежда? Нима не бива да им се напомня винаги, когато това е възможно, че има и друг, по-добър свят, който ги чака и за който те трябва да бъдат подготвени? Свят, който ще ги ослепи със своята светлина и блясък, ако духовно не се подготвят за него.

— Не, ти не бива…

— Трябва да сляза долу, за да видя онзи безумец. Ти знаеш, че той е решен на всичко; озлобяват го неуспехите в частния му живот. Страхувам се да не пропадне съвсем. Явно мой враг не се е обявил още и не е предложил още себе си на миротворците, та искам да ида да спася това, що би могло да се спаси.

— Не, ти не.

— И още за това трябва да сляза долу, защото злонамерници искат да поставят камъни по пътя на колесницата на живота; искат да спънат естественото развитие на вашето и мое дело. От страх да не им убегне златорунното стадо, миротворците са построили клетове, Мира, клетове, ракли и скринове, за да събират в тях златото — и кръвта, златото, извлечено от кръвта на твоя и моя народ. Там над тях, над димящата кръв, те изпитват наслада от мъките, с които е тя източена от жилите им.

— Така е. Но ти не бива да отиваш там!

— Бедната! Ако ми е отредено да изгоря в пламък, нека бъде онзи, що те ми готвят там. Малцина биха имали това щастие.

Дъждански я погали по косите и излезе.

* * *

Като премина преддверието, Виних се озова в дългия трем между редиците врати и силодеи, които като вкаменени войници стояха и чакаха мълчаливите заповеди на своя господар. Източният край на трема завършваше с врата, водеща в хаузините на самолетите и самоходите. Той премина тази врата и влезе в неразчлененото просторно помещение, плаващо в светлина. Редицата колони, що поддържаха потона, образуваха от помещението няколко равни дяла, във всеки един от които почиваха ленивите туловища на машините. Самолетите лежаха в южната половина, откъдето широки врати водеха в свободното пространство на ледовете и мрака. На изток, като огнена рана в пространството, зееше подковообразен прорез на стената: входът за подземния път Сур. Той се разклоняваше на три колони: единият водещ към заводите на Дъждански, вторият — към забоите и рудниците, а третият, същинският път Сур — към Балк. От средината му — пред Волуекските рудници, се отклоняваше път, който обхождаше Сухострел и при Китна се сливаше с източния път Лютак.

Виних застана пред един от самолетите, опря се на близката колона и се вгледа в машините до нея. Светлината от потона го обливаше. Колоните оставаха без сянка, а сенките на тъмнозелените машини лежаха под туловищата им като подплашени животни. През южните отвори течаха навън, към вечния мрак, като сребърни реки освободените от плен светлини и внезапно изчезваха зад стената на ледовете.

Балк лежеше на три тисещи разтега под О-Корс. Виних решаваше по кой път да мине за там. Най-после той се реши и седна в самолета. Окъта се в електрическия кожух и когато беше готов да постави машината в движение, леки вълни на етера пропяха името му.

„Аз“, рече той неволно, като да се обръщаше към някой, стоящ до него. Но името не бе повторено.

Настанен удобно на мястото си, той опита сръчно командите и постави машината в движение. В този тих час на времето, когато всичко се прибираше в прибежищата си на почивка, той искаше, несмущаван от никого, да полети и си отдъхне. При подножието на планината Албори почваше източният подземен път за Балк — пътят Лютак. Пътеуказателите, като огнени цветя, водеха към преддверието на входа. Когато го наближи, Дъждански забави хода, самолетът се наведе леко и отправи към отвора, плъзна се плавно по пода и спря. Летецът слезе пъргаво доле, отметна тежката си дреха и се отправи по Лютак за Балк.

Балк, царството на чудесата, обградено с вражите царства на всеземния съюз Алкания, беше заровено под огромната плът на заледени планини. Малко, бедно, необичано от никого царство, жестоко притиснато в земята, гонено от нещо страшно и неотразимо. А Дъждански отиваше там, за да бъде близо до него в деня на голямата му радост. Той премина бързо широката ивица път, образувана от оловносините тела на самолетите, почиващи като моржове, на които, в замяна на загубената морска стихия, милостиво бяха прикачили по две крила. При входа Лютак Дъждански бе поздравен от стоманената стража и потъна в гърлото му. Под нозете си той усещаше как постепенно се снишава надълбоко плоскостта на пътя, чиято тишина се изпълваше със златните мрежи на светлините.

Попаднал от свободното пространство тук по този път, продупчен в земята, Виних изпита особено чувство. Чувството на оскърбено достойнство и самолюбие.

Как? — гордият човек, богочовекът, който не намираше достатъчно големи височини, за да се извиси над тях; стремящ се да владее над най-високите планини, за да стани по върховете им кумирите си; височини, които му заменяха една длан земя!…

Но друг, по-могъщ от него, му беше оспорил това и той днес самоволно се спущаше три тисещи разтега под земята. Проровил там ходове и убежища, може би отдавна не си спомняше слънчевите простори, злака и птиците.

Някой някога му отне рая — широката градина на природата, на която беше пълновластен господар и заповедник, и той се примири с бурените на безплодните полета; отнеха му песента на гората, нейната прохлада, сянка и тишина и той подири подслон под широките сухи листа на палмата; подири завета на хралупата. Когато го подгониха и оттам, той, като пчелата, се научи да си гради от дърво, камен и глина дом и така ограничи своя мир в границите на един тесен куб.

Но един ден, когато могъща стихия срина от лицето на земята и тази му ненадеждна играчка, той се не почувствува унизен ни за това, че отнеха висините, на които той искаше да бъде бог и жрец, ни за това, че трябваше да отстъпи пред нещо по-могъщо от волята му и — пред онова, което той смяташе, че е подчинил на своята власт.

В душата на Виних се навдигаше нещо като бунт против безнадеждността, която се виеше над родината му, против оковите на мрака и на вековечния лед.

„Какви грехове тежат на съвестта ни, та сме така жестоко наказани?“ — изстена той от болка.

„Вмениха ни в грях това, че търсихме себе си на кръст по широките пространства, че заливахме като вълни низините и се издигахме високо, гонени от вихрите на тайнствен огън, завещан ни от вековете; че с устрем налитахме на скалите, разбивахме планините и разливахме своите неспокойни вълни над плодни полета; затова, че носехме нова, млада, играеща кръв над пепелищата на измрели култури и светове, за да им дадем себе си: радостта на младия живот, кипящ у нас; за това, че не смогвахме да бележим по изгладени скали с настръхнали знаци лъкатушните си друми през вековете, като да не искахме да знаем пътеките, по които сме минали, за да не ни ужаси кръшната им неизмеримост, когато някога би се обърнали назад.“

„Назад?…“

„О, никога! Само умореният се връща назад: в краткия отдих да не мисли за шеметите на бъдащето. Но ето, ние сме спрели и не на връх, нито в широко поле. Спираме среди тъмнини, изгубили вяра за нагоре, погълнати от ужаса за надоле.“

„Къде?“

„Ние спираме тук, гдето времето и съдбата ни приковаха, впиваме жилести пръсти в ронливи сипеи и голи скали. Притискаме се плътно към изстиващите гърди на земята: и тя се отказва от своите синове.“

„Без тебе, майко кърмилнице, къде?“

„Като жестоки деца ще проядем твоята плът, ще потъваме дълбоко, за да търсим сърцето ти — за топъл лъх, за лъч светлина, за малко любов! Не ни оставяй, майко, на стръмно разпъте, с ужасите на бездната не ни плаши!“

„Прокълнати, отритнати и забравени, ще се сврем под твоите топли крила, за да потърсим себе си. Ще прелистваме с трепет дъхавите страници на старинни писания; ще ровим с окървавени пръсти пепелищата, за да открием следи от духа на своите прадеди, отпечатък от техните нозе по неизвестни друмища и с любов ще прикътваме намереното.“

„Не стига ли на света, че досега сме били квас и сол за него, а нищо за себе си?“

„Не е ли доста скръбна съдбата ни: да горим в порив за свобода и да бъдем вечно роби? И ето, сега, в порив за свобода ние ровим пак земята и търсим себе си.“

„Ще намерим ли някога ключа да разгадаем тайнствените писмена, що несръчно са дълбали по плочи и скали праотците ни? Ровейки из тежките пластове на миналото, лежащо над нас, ние — изгубили просторите, ширинето и погребани дълбоко тук, ще намерим ли себе си?…“

Тези мисли укрепиха духа му. Бодрост и самовяра се разляха по жилите му като благороден метал. Сега вече му се струваше, че едва пълзи, а можеше на всяка стъпка да поиска един самоход. Спря и се огледа, като да минаваше пръв път оттук. Назад — входът бе обхванат от пожар. По свода, от който изтичаше светлината, имаше наподобени звезди и съзвездия. Стените, изрязани в напластени скали, бяха черни и влажни. На места сълзеше вода като из болни очи.

От двете страни на пътя, на равни разстояния от стените му и еднакво отдалечени едно от друго, се редяха странни дървета, чиито листа и плод бяха малки светлинни източници: човекът не искаше да се лишава от своите играчки. Дървесата имаха едничката добродетел, че не даваха плод, а като представители на измрели благородни семейства имаха гербове, извезани по формата на изкуствените им листа. Те се гордееха, че винаги са обсипани с цветове, които вместо аромати, пръскаха мека светлина. И ако някога нещастие направеше да загасне блясъкът на изкуствения цвят, той добиваше измамния образ на зрял плод. Узрял, но не утешен от нежната милувка на плодоберачка.

Пред Виних и зад него се редяха все същите немилостиво правилни редици на палми, тисове, осени, смърч, дъбове, липи, клен и други отдавна измрели видове и родове на някогашната земна растителност. Беше ли това израз на известен копнеж към бившия живот на земята? Виних мислеше, че е така и радост изпълваше душата му.

Среди звездите по свода на пътя, в отмерени разстояния между тях, горяха като пожари истинските светила на подземното царство: светила, които трябваше да заменят изгасналото слънце, да бъдат изкуствените слънца на подземния ден.

Дъждански изпитваше истинска услада, дишайки чистия въздух, струещ из крайпътните кранове. Като че ли пръв път дишаше и мъчно скриваше от себе възторга си от този естествен акт на живота. Помъчи се да потуши радостното чувство, изплашен от чисто животинските прояви на своята плът. Тях смяташе той отдавна погребани дълбоко някъде в душата му ведно с младостта, чиито спомени сега бурно нахлуваха през прага на подсъзнанието и ставаха пълновластни господари на цялото му същество.

„Все пак сме люди — си каза той, — не само когато слизаме към сърцето на земята, но и тогава, когато се стремим към овдовялото царство на слънцето…“

Странно му се видя, че някога в този час на времето там горе е кипял живот в едната половина на земята, а сега е мрак, мраз и неизмерима пустота. И че някога като него някой неспокоен дух е дълбал с мисълта си твърдия камен на неизвестното, скрито зад постепенно загасващия взор на слънцето, неизвестно, което ги е давило като тежък сън, както и той сега иска да прозре зад стената на идното съдбата на малцината, оцелели и приютени в дълбоките земни пазви и — като безпомощни пилци — сврени под топлите крила на своята майка…

„О, майко земя, безкрайна ли е твоята щедрост?…“

А какво би могъл той сам срещу всесилната мощ на смелите и жестоки стихии? Да се откаже ли от борбата само за туй, че невероятно малки са изгледите за успех и че би могъл да остане съвършено сам горе на върха на своята звездобройна, разсипал себе си срещу… какво? Срещу „слънцето“! Колко жестоки биха били тогава към него! Но светът не е ли бил винаги на безумците?…

Воден из пътя си от подобни мисли, Дъждански неусетно стигна до кръстопътя Сварт. Площадът и пътищата, що излъчваше той, бяха безлюдни: бе времето за всеземна почивка, когато можеха да се видят само захласнати учени или безнадеждно влюбени. Макар и заровен дълбоко в земята, човекът си оставаше верен на своите слабости. Мъдростта и опитите на миналите поколения го бяха поучили малко. Виних възви по североизточния път край поляната Бъта, лежаща между пътя и езерото: голяма синкава шир от смълчана вода, в която беше нагазила гъста гора от тежки колони, поддържащи потона. Те в далечината се сливаха и задържаха погледа, та се не видеше краят на езерото. По близките до поляната брегове, отляво и дясно, се редуваха групи статуи и жертвеници. Топлите тихи и прозрачни води бяха като мечта, като зов към друг мир, бяха съкровището на царство Балк. И когато Виних тръгна успоредно с езерото, изненада го една среща. Негови познати и почитатели, узнали за слизането му, идеха да го посрещнат. От групата се отдели едно младо момиче, затича се към него и бурно и възторжено го прегърна.

* * *

Когато научиха, че Виних Дъждански слиза долу, Веда Вишая, Углит Черни, Сломерски, Бовски и Елчин излязоха по широкия път край езерото Варун, за да го посрещнат и първи да го поздравят. Вишая и Черни вървяха напред, заети в жив разговор.

— Не ме вини! Винаги са били неоснователни укорите ти — казваше тя на Черни. — Някога можеше да не ми вярваш, но сега — не!

— Как? Мога ли наистина да вярвам на думите ти, макар и казани с такава убедителност, с такава топла убедителност? Позволи ми да виждам и аз. Не ме ли избягваш вече, откак…

— Какво… ти? Нима не съм била винаги внимателна към тебе!…

— И добра. Да. Нима мислиш ти, че то е толкова много? Добра и внимателна! — дребни монети, хвърлени в блюдото на просяк.

— Не съм много богата. Толкова давам, защото повече нямам. Но ти също така знаеш, че за мене няма достатъчно голяма примамка, която би ме отклонила от пътя ми. А сърцето мъчно се мами.

— Жените, макар и освободени от предразсъдъците и слабостите на своя пол, не могат да победят малкото суетност, на която и ти още не си престанала да бъдеш данница.

— Ето нещо ново! — плесна с ръце Веда Вишая и се обърна към младежите, които идеха след тях.

— Кажи какъв е грехът ми? — каза тя. — Досега смятах, че съм твърде бедна. Вярвах, че моята прамайка ми е завещала потребата да се стремя към нещо повече от онова, що ми е сложила в особитостта на пола: да се нравя на мъжете.

— На всички ли? — попита Черни с лукава насмешка и спря погледа си върху големите скъпи камъни, що красяха пръстите, ушите, гърдите и косата й. „Това е цяло състояние“, си каза той.

— Разбира се, не на всички — възрази рязко тя.

— На бедните или на богатите? — И нескрита злоба трептеше в гласа му.

— Понеже ме питаш като враг, като на приятел ще ти отговоря: когато ще пожелаят у мене само плътта, трябва ли да знам кой я пожелава? Но когато пожелаят и духа…

— Като преситени деца говорите вие! — се намеси в разговора винаги мълчаливият Сломерски.

— Мисля, че има още нещо и то е важното. То влияе на хода на зараждането на склонностите у женските сърца! — все така ядовито подкачи Черни.

— Разбира се, цял сбор от плътски и душевни.

— И все пак ти правиш широк завой, за да не кажеш същественото.

— А!… Разбирам те! Сега вече те разбирам! Нима ти би посмял даже да мислиш, че една жена би те последвала само заради удоволствието да я заставиш да носи бремето на нищета и лишения?

— Благодаря ти за откровеността! Беден съм и малък: напусто искам да се издигна над общата равнина. Все ще се намери някой да ми постави крак и да ме гътне. Какво мога да ти обещая? Нито име, нито удобства.

След малко мълчание той казва, като да говори на себе си: „Покрил е света с името си!“

— За кого говориш? — прекъсна го Вишая.

— За него… ти скоро сама ще си свидетелка: на празника опиянените тълпи ще гърмят името му. Цял свят ще се навдига на пръсти, ще иска да го види. През този ден всички сърца ще бъдат изпразнени, за да сторят място само на едно име: за неговото име. За името на Виних Дъждански. Ето ни и нас: ние вече сме му роби и отиваме да му се поклоним.

— Колко малко възторг има в думите ти, а колко малко ти трябва, за да бъдеш по-възвишен, спокоен и радостно да минаваш покрай величията, които народът е излъчил. Те не се раждат всеки ден. Макар и да знам, че не се отнасят до мен почестите към големите духове и мислители, опива ме ароматът на светлата радост, с която те биват обкръжени. А то е светкавица, която може да ни опърли и опияни и да презрем шеметите, до които са се възвисили. Това е силният. А слабият бива роб, който се мъчи да отхвърли един ярем. Но горко на тези, които чувствуват като ярем над себе си могъществото на чуждия дух.

— Роб съм наистина. Но ти си мой господар — не той.

— Против мен ли се бунтуваш? — попита тя.

— Да. Права си! Аз винаги малко по-късно виждам истината, която другите виждат и намират със сърцето си.

Елчин добави:

— Ако ти не си роб, ако ти не искаш да си в редицата на бунтуващите се роби, можеш да имаш поне другото. Можеш да си богат.

— Но и то не лежи в моята власт, както и първото.

— Не си ли наследник на старата Реселска, на Митра?

— Колко далечни изгледи!…

В това време ги настигна Бовски, който, като направи своята угодлива усмивка, каза:

— Горещ и интересен спор водите.

— Не. Спор не. Говорим за наследството на Реселска — каза Вишая.

— Да, ще трябва доста да се почака.

— Наистина аз съм наследник — призна Черни, — но ще получа наследството тогаз, когато не ще ми трябва, или когато…

— Колко глупаво! — извика Бовски и се наведе над ухото му: — ти би могъл да го имаш още утре, щом искаш!…

Черни го изгледа неразбрал.

— Как така? — попита той.

— Много просто — добави тихо Бовски: — утре тя може да замине за някъде! — И подчерта думата замине, като се усмихна с неприятна усмивка, в която се криеше нещо нечовешко, нелепо и подло.

Групата повървя малко смълчана и когато измина завоя на пътя и доближи площада Сварт, срещна Дъждански.

След като се полюбуваха на загадния покой на езерото, младите хора ведно с Дъждански се отправиха за Балк.

— Ваши приятели ви чакат в големия салон на Сидар — каза Черни.

— Да — отговори Виних, — знам и затова бързам, за да не ги оставя много да чакат.

— Нима ще ни напуснеш? — извика изплашено девойката.

— Не веднага! Сега съм ваш роб — каза Виних с лека усмивка, изразяваща безсилието на човек, който доброволно тръгва по друма на едно приятно пленничество.

* * *

А Виних беше наистина роб. Роб на вярата в човека и неговия стремеж към самосъвършенство; роб на вярата в неизчерпаемостта на силите и възможностите, вложени у него самия; роб на самия себе и на своето честолюбие; роб на вярата в бъдната победа на превитите под хладния гнет на мрака и мировия мраз. Той биваше роб и на неизмеримите пространства на небесата, когато, опрян на брега на бездната, вдъхваше отровите на несполуката и замайващите аромати на надеждите. Там горе, гдето се забравя пространството и времето, той биваше роб на шеметните кроежи на своя дух и данник на мисълта да завладее вселената и нейните закони, да бъде господар на земното и надземното.

Няколко часа трябваше да бъде роб и на условностите на живота: да приеме поред представители на сдружения и власти, на приятели и почитатели. Тази уморителна и полирана официалност, в която притворството надява маската на искреността и добросърдечието, му беше решително противна. И облекчен отдъхна, когато отмина и последният гост.

Тогава Дъждански влезе в библиотеката си, отделена от приемната с един широк коридор. Там той свари само Веда Вишая. Другите бяха чакали твърде дълго и — уморени — си бяха отишли.

— Какво блаженство би било наистина да бъдеш винаги там горе — й каза той, — да седиш над обсега на видимия свят, да бъдеш окътан в тъмнина като жица в коприна, да останеш незасегнат от неизброимите мисли и внушения, що ти изпращат врагове и свои, които винаги желаят да внушат не онова, що ни е определил дългът, а да бягаме от своята съдба.

— Нима? — каза Вишая и потръпна.

Преди миг Углит Черни беше й говорил нещо. Дали Виних сега не четеше мислите й в нейните очи, щом говори така?

— Не исках да се поддам на внушенията ти — продължи той, — но все по-настойчив беше гласът ти и все по-слаба моята съпротива. И неустоял на изкушението, ето ме тук, за да те видя. Видиш ли колко жалък е човекът, който би поискал с остена на волята си да подкара своите стъпки по друма на живота! Тогава лявата нога отива там, гдето би следвало да стъпи дясната.

Веда Вишая отдъхна облекчено. Възвърна й се самочувствието на сигурност.

— А ние — тя пое дъх и се поправи, — аз смятах за свой дълг да те помоля да се отречеш от своята самота и да слезеш тук, при нас. Светът е сиротен без тебе. Ти наистина много му даде: писанията „Строй и рушение на атома“, „Атом и миг“, „Гибел на всемира“ и др., но Балк ти е признателен не толкова за тях, колкото за практически разрешената задача относно синтезата на двете първични вещества Р 107 и К 321, които ще дават още няколко хилядолетия храна на света, а това е нов тласък за живота тук, долу. Щом е тъй, ти не принадлежиш вече на себе си. Ти си наш и дълг ни е да те молим — — — опитите, що правиш горе, водят може би към — — —, да, те може би ще ускорят твоята и наша гибел…

— Нима толкова далеч е отишло злото? Навярно само аз нищо не подозирам. Ако тези обстоятелства, що забавят гибелта, би могло лесно да се отстранят, кажете как да стане то, за да ускорим наистина тази ужасна гибел, що ви е толкоз изплашила, та е трябвало да идвате дори тук, за да ми го кажете.

Вишая, която беше обжегната от насмешката, сполучи да се не издаде.

— Ах, не това! Нима казах, че сме пред гибел? А исках да кажа, че такава може… а ние за тебе се боим.

— Да? — тук той спря и за миг нещо проблесна в съзнанието му. То израсна пред него и го завладя. Не беше ли слушал той по-рано от приятели — в минути на чистосърдечни откровения — неволни изповеди и злъчни критики на своите дела? Тогава той не обръщаше на тях никакво внимание. Но ето че те не бяха престанали, а може би само мъчно достигаха до слуха му, защото беше много високо и твърде горд, та не искаше да ги слуша. И сега, след десетгодишни опити, когато вече беше уверен в изводите на своите формули и чакаше тържество, някой иде, хваща ръцете му и казва:

„Стой!“

Длъжен ли е обаче той да се подчини? Често дотрябва да се дава насила лекарство.

Виних погледна изпод вежди момичето, което усети над себе си мощта на изпитващ и пронизващ в сърцето поглед. Лека руменина покри страните й. Малки пламъчета пропълзяха по върховете на ушите й, а белите й пръсти самоволно потръпнаха.

Трябваше ли тя да признае, че е загубила играта, да се признае бита и да си отиде?

Имаше ли тя власт над него, та да се надява, че ще успее да се наложи на духа му и по предначертания път да му въздействува?

Или тя самата искаше да изгори в един пламък и търсеше своята клада?

— Нима — поде той — една жена на твоите години може да говори за гибел? А и какво повече можем да загубим? Та не сме ли изгубили вече всичко?

— Страхувам се за гибелта само на един, който всеки ден се не ражда; когото вековете са излъчили от себе си частица по частица и са ни го пратили като ракета да озари света и запали душите ни, които загасват; да ни възвърне отново за живота, що страшно иска да ни отмине. А ти готвиш смърт, смърт…

Представи си, че земята утре може да бъде нищо — без теб и без мен, без всичко това, що ни обгражда, ще лети из тъмните пространства на всемира и никой никога не ще узнае, че тук, под тия сводове, са туптели две сърца, че мисъл е осветлявала глъбините на битието. Нима ти не тръпнеш пред това огромно нищо, което би бил утрешният ден?

— Нима не знаеш, че това не би ми подействувало само за туй, че има стойността да ме отклони от моя път? И защо да щадим своя живот? За какво ще ни служи тогаз той, ако веднъж за винаги го заровим тук, в тези безрадостни зимници? Нима не ти е ясно, че всеки ден ще потъваме все по-дълбоко, за да дирим храна и топлина, че един ден ще дойдем до границата, зад която лежи невъзможното?

Нима човекът ще се откаже от просторите на океаните, от радостта на слънчевите полета, от аромата на зрели плодове, от очарованието на изгрева и от приказката на залязващото слънце! Не искаш ли да ни се възвърне всичко това, което е било преди милиони години? Каква радост е да гледаш всеки ден слънцето, че прави своя път от изток до запад, щом не можеш да го поздравиш с възторга на безхитростна детска душа?

— Та именно в този твой стремеж не се ли крие безумието ти, Виних? — И тя го погледна продължително. Ти забравяш безплодните опити и многобройните жертви на миналото. Не съмнението в тебе ме кара така да говоря. Знам какво можеш ти.

— Пак ще ми говориш за летописите на Китан — забеляза Виних и се усмихна. — Но не забравяй, че на мен са завещани опити и знания, що нему не са били известни. Ти знаеш също, че много закони, управляващи веществото и неизвестни до вчера, са изтръгнати от скута на атома. Вие сте най-щастливото поколение, защото ще видите как се стига до последните граници на възможното за човешкия дух. Ще видите, че упоритият труд и неуклонното преследване на целта струват повече от мрака и ледовете, що ни притискат.

Виних изговори това твърдо, защото вярваше в своите формули като в божество, защото беше уверен, че ще победи.

* * *

Библиотеката му — здание на няколко етажа, на колкото и самият дом на Дъждански, беше издълбана в мраморна скала, от която бяха изваяни колоните, стълбите, стените и украсите по тях. А книгите, неизгледни редици свезки, покриваха стените на просторните помещения. Надписите им, като многоцветни тапети, падаха надолу в правилни редици златен дъжд. Етажите един от друг не бяха разделени с подове. Само няколко стъпки широки ходове, с перила откъм празното пространство, ги разчленяваха, та с поглед можеше да се обхване цялото огромно книжно богатство на Виниха. По ъглите и средините на стените имаше разширения със сводове, поддържани от зелени мраморни колони. Между тях, излети от медножълт метал, поставени на стойки от черен мрамор, стояха ваянията на учени и певци, намерили достъп в този голям храм, а празнините между тях се заемаха от маси и кресла. Мека и упойваща светлина, лееща се отвред, правеше предметите живи и изпъкнали, а лъчите от тях се стичаха като сребърна вода. Думите падаха от устните и с глух ек потъваха като в дълбок кладенец. Наистина един огромен гроб, приютил между стените си мисълта и творчеството на милиони поколения. Тишината тук напомняше гроб. Вишая и Дъждански, възлезли по витата стълба, бяха спрели в нишата, посветена на Китан. Бюстът му, почти в естествена големина, стоеше до раменете им.

Вишая седна, а Виних премина няколко маси и доближи редиците, отредени за летописите на Китан. Изправен в пълен ръст до стената от книги, той проведе поглед по заглавията и с леко движение изтегли от редицата потребната свезка. Тя беше книга от 750 страници, отпечатана върху К 9 — твърде тънки металически листа с матова, приятна за окото повърхност и с корици от същия метал, изработени с рядка вещина. Като най-лек от познатите метали, К 9 се употребяваше за приготвяне на хартия, за градивен материал за самоходи, самолети и други машини, където лекотата на градивото има приложна стойност.

С книгата в ръка Дъждански се отправи към Вишая, която бе седнала до масата и разтворила едно списание: „Жената и вечната красота“. Отпусна се в едно кресло срещу нея, сложи на масата книгата и лениво я разтвори на случайна страница; опря главата си на длани и се загледа в редиците книги на отсрещната стена, чакайки Вишая да свърши четивото си.

Той сам обаче не се решаваше или по-право — нямаше желание да чете. Предусетът, че строгите редици писмена ще му разкрият водовъртежа на спомени и образи от времена, отдавна измрели, чиято отдалеченост от нас ражда шемет, не му позволяваше да погледне в книгата.

Не щеше ли да бъде същото и с него? Някога някой щеше да седи пред разтворената свезка, в която би се разказвала неговата съдба, тъкмо тъй, както той сега е пред книгата на Китан. И този друг ще следи хода на времената, които са изиграли сатанинското си хоро над него и са отминали. Къде ли ще бъде тогава земята, бедната измъчена топка глина, зарад която безумието на хората е донесло толкова злочестини?

А той се беше заел да лекува тези злочестини. Защо ли?

Дали за да бъде по-фееричен краят на земята, или все още продължаваха играчките му от детинство? Жестоки играчки, отнесли истински жертви измежду любознателните му другари, които жадно са следили детинските му опити със смеси от светкавично разлагащи се вещества. Така загина най-добрият му другар в горния забой на Столенския рудник. Бидейки малолетен и поради застъпничеството на всички, които виждаха в лицето на малкия самозван химик бъдещия лъчевед, той се спаси тогаз от тежките последици на делото си.

А понеже това се било случило в навечерието на голям празник, баща му поискал от него да се извини пред домашните си, за да може да седне редом с тях за вечеря. При това да обещае, че втори път не би се занимавал с опасни взривове. Но малкият Виних не попросил извинение и не дал обещание, че се отрича от своята опасна склонност, а стоял упорит и ням. Сестрите му си бършели сълзите и хълцали, гледайки разгневения си баща и непокорен брат. А майката изтръпнала от ужас, защото познавала момчето си и предугаждала, че над техния дом ще премине черна скръб. Предпразникът за тях бил вече огорчен, а скръбен идел и следният ден.

И когато всички били потопили очите си низко в черното на срама и скръбта, Виних отворил бързо вратата и потънал в неизвестността. Но преди да напусне къщата на баща си, боейки се да се не лиши от приготвените през последните дни съединения, преминал през стаята си и ги задигнал, за да ги скъта и запази.

При този спомен той се усмихна и запита себе си:

„Не се ли отдаваше и сега на тази страст, за да разбие пак някоя глава и тази глава този път дали не щеше да е неговата?…“

О, как страстта му го е подтиквала по непростени и непочтени пътища да си набавя необходимите средства, за да има онова, що му е потребно!

Но у дома му, когато липсваше нещо, знаеха кой е виновният и му прощаваха поради изключителната му склонност, проявявана през оная десет-дванадесет годишна възраст, през която другите обикновено губят времето си в свойствените за възрастта им игри и безчинства.

Наистина какво би станало с него, ако сълзите на майката не бяха разтопили упорството на баща му, който не искаше син му да се върне в неговия дом, преди да се разкае за сторените злини и да обещае, че това никога вече не ще се повтори! Изоставените рударски галерии може би до днес биха му предлагали гостоприемството си и там бавно и без пламък би догорял животът му. Но на третия ден след бягството бе уведомен от майка си, че може да се завърне и поднови учебните си занятия. И сега, облегнат над книгата, се питаше дали би постъпил иначе, ако би изпаднал в същите положения, и самодоволно установи в себе си, че би предпочел тъмния и нерад друм на неизвестното пред гадния равен път на унижението. Как? Те искаха от него — детето — да се откаже от мамещата тайнственост на тъмните, с хубави форми стъкла, чието съдържание тъй го е блазнило!… Но той, ако не обеща едното, което му искаха, реши в себе си да стори онова, което му бе възможно: той щеше да прави в бъдеще своите опити в изоставени руднишки ходове и кладенци, които можа да обходи и проучи през тридневното си бягство. Веднъж — през последните години на училището, когато се връщал дома след обикновените скитания из рудниците, той попаднал на едно минно поле, гдето група работници обрушвали последните пластове от рудата Ж 7, нужна за добиване взривове, употребявани в подземните работи. Работниците били на почивка и Виних използувал отсъствието им за своите опити. Вземал един от приготвените от работниците заряди, отворил го, извадил съдържанието му, па изсипал в него съдържанието на едно пакетче, което носил у себе си; набързо затегнал пак заряда, готов да го постави в една от мините, да съедини тока и да види ефекта. Но тъкмо тогава група работници шумно се задали откъм изхода, та се принудил да остави всичко и по противоположния ход да се върне дома си, съжалявайки, че не можал да извърши опита си.

На следващия ден обаче се разнесла ужасната вест за възпламеняването на рудата Ж 7 в рудника Техом, жертва на което станали десетки работници. Виних се ужасил от броя на жертвите и голяма, истинска скръб разтърсила душата му, но когато преминала болката му по загиналите, той почувствувал топла наслада от своя успех: не беше ли успял да разложи атома? Или поне не беше ли внесъл смут в тази малка частица от всемира? Не беше ли за него вече близко денят, когато ще може да разгърне странната съкровищница на една малка прашинка, за да подари на човека там скътаната енергия? Поколения учени през милиони векове са напирали към тайния вход на тази дребна съкровищница, за да изгребат съкровищата й. Но той все оставаше скрит и винаги недостъпен. Към безкрайно малката и приказно богата рудница се стремеше и Дъждански. Неговото малко битие жадуваше да подари на човека нещо, което да замайва. И не от обич към света може би искаше да стори това. Не, но дали не от ненавист и омраза? О, този жесток свят тъй много бе му давал и в замяна на това така жестоко бе го унижавал! Той искаше да му се отплати, но да се отплати щедро. О, та това бяха детски блянове: светът се заключваше цял в малкото му сърце. Но когато възмъжа, той видя колко е малък за този мир. И сега нищо не искаше за себе си. Той само обичаше света, но не искаше да има в него дял, ако би останал вечно такъв. О, този свят и онези, които го населяват! Как му бе болно на душата, като си помисли за тях! Този свят-мъртвец, нуждаещ се от двама крепки да го държат под мишници; този свят, с мъка крепен над бездната на страшна гибел! Някога той бе искал да му хвърли в лицето страшната обида, що бе получил, и след това гордо да го отмине.

Това беше някога. Той вече отдавна е мъж, автор на многотомни съчинения, член на почти всички научни институти, всеобщо признаван и почитан от своите съвременници, притежател на големи богатства, които му позволяват да осъществи и най-фантастичните си замисли. Той не е вече малкият ученик, жаден да има едно стъкълце с бял или червен прах. Господар е днес на цели уредби, работещи под негова заповед и поставящи на разположението му елементи, които би били достатъчни според него да катурнат целия свят.

„Тук, в моя юмрук, е твоята съдба!“ — в моменти на откровение и пророческо наитие възкликваше той.

И защо бе вземал сега тази книга? Да се поучи от старите летописи ли? Какво знаят те повече от него! Трябва ли той — дух на вечния устрем напред — да се рови в епохата на безутешните зигзаги на човека, на слабия човек? Трябва ли да остави да проникне в него смут и колебание?

„Не!…“

Светослав Минков
Една възможна утопия

С помощта на новооткрития апарат фантаскоп човек можеше да вижда всичко, каквото пожелае, без да е надарен с някакво шесто чувство на ясновидец. Изобретател на фантаскопа беше холандският инженер Ван Трайден от Харлем — един нещастен щастливец, който спечели милиони флорини с патентуването на своето откритие в Европа и Америка и който в края на краищата се умопобърка, обсебен от нелепата мания, че въплъщаваше в себе си духа на свети Франциск.

Все пак, въпреки трагичния край на инженер Ван Трайден, фантаскопът си остана едно от най-гениалните постижения на човешкия ум. Думата „загадка“ се изхвърли от употреба, тъй като новото изобретение разкриваше неограничени възможности за разплитане на най-забулените тайни, дебнещи човека от всички страни. Нямаше вече мистериозни престъпления, нямаше неуловими любовни измени, нито неочаквани изненади от страна на оная коварна сила, наречена „съдба“. Във всяка къща имаше фантаскоп и всички хора бяха буквално обхванати от една неизлечима фантаскопна епидемия да надничат непрекъснато над съблазнителното прозорче на неизвестността.

Какво представляваше в същност фантаскопът?

Един съвсем прост апарат във форма на кубична кутия, наподобяваща донякъде миниатюрна панорама, с тая разлика само, че вместо картичка, на дъното на апарата се намираше огледална плочка. От двете страни на кутията излизаше по една нежна метална жица, споена на края със съвсем тънка магнитна пластинка. Човек закрепваше магнитните пластинки на слепите си очи посредством каучукови наушници — като радиослушалки, замисляше се съсредоточено няколко минути и след това се заглеждаше вторачено в голямата леща на окуляра. Тогава върху огледалната плоча изпъкваха с поразителна яснота картините и представите, извикани от неговата мисъл.

Така фантаскопът осъществяваше легендата за вълшебното огледало от „Хиляда и една нощ“.

* * *

Каква дълбока истина лежи в древната розенкрайцерска мъдрост: да не се дават бисери на свинете!

Да, човек злоупотребява винаги с всичко.

Лека-полека увлечението в играта с фантаскопа стигна дотам, че мнозина започнаха да се гаврят с някои интимни подробности от живота на своите познати и да наблюдават зрелища, които им бяха запретени не само от гледището на общоприетия морал, но и от чувството на добро възпитание. С други думи стените на къщите станаха изведнъж прозрачни като стъкло и всеки любопитен безделник можеше спокойно да съзерцава какво се върши в чуждите стаи.

Много естествено е, че при това положение на разюздано любопитство и на крайно опасен за чистотата на нравите шпионаж черквата трябваше да издигне глас на протест. След черквата възнегодуваха и неколцина видни политически мъже, които нямаха никакъв интерес да се знаеха излишни подробности из тяхната обществена дейност. Най-сетне една международна конвенция тури край на нравственото вълнение, като забрани под страх на строго наказание масовата фабрикация и безогледната употреба на фантаскопа. Допущаха се известни изключения само за научни, полицейски и още някои по-специални цели.

По тоя начин човечеството наметна бялата мантия на невинността и се усмихна лукаво.

* * *

Понеже писателите страдат открай време от липса на фантазия, моята скромна личност попадна безспорно в категорията на ония хора, които се нуждаеха от фантаскоп „за специални цели“, сиреч — в името на чистото изкуство.

И тъй, нека ми бъде позволено сега да разкажа какво видях веднъж в огледалната плочка на фантаскопа благодарение на едно съвсем случайно хрумване.

Беше горещ юлски следобед, а аз сядах при спуснати завеси в стаята си, прозявах се и с пот на челото се мъчех да хвана в чудодейния апарат някаква интересна идея за художествена експлоатация. По едно време, навярно от досада, през главата ми мина мисълта: как ли бих прекарал днешния ден след триста години?

— Наистина как ли бих прекарал днешния ден след триста години? — повторих на себе си аз и се загледах в лещата на окуляра.

Неочаквано огледалото на фантаскопа светна и пред очите ми се завъртя една безкрайна лента от странни картини.

 

 

Аз седях на терасата на големия хотел „Уникум“ и закусвах въглехидратни таблетки с каймак от небесна мана, когато до мен се приближи един непознат човек с четири чифта ръце и с висока цилиндрична глава, в средата на която имаше само едно око, а под окото — дълъг хобот вместо нос.

Непознатият ме поздрави, като дигна нагоре всичките си осем ръце, и рече на есперанто:

— Моето име е господин Лунч.

— Е? — отвърнах аз. — Какво обичате, господин Лунч?

— Не бихте ли желали да си вземете билет от лотарията, която безработните медиуми на Марс разиграват днес с благотворителна цел?

— Каква е главната печалба? — запитах аз с любопитство, като изгледах подозрително от главата до петите осморъкия субект.

— Три килограма телеплазма, напълно достатъчна да материализира за няколко секунди пред очите ви всеки дух, който пожелаете.

— Добре, дайте ми един билет.

Господин Лунч измъкна изпод широкото си сламено наметало едно дебело снопче с розови билети и ги поднесе насреща ми.

— Изберете си — каза весело той и дългият му хобот се изду в сърдечна усмивка.

Аз измъкнах от снопчето един билет, сгънах го внимателно и го скрих в джоба на жилетката си.

— Номерата на печелившите билети ще бъдат съобщени по северозападния микрофон в часа на обедното равноденствие!

При тия думи господин Лунч се наведе и натисна върху дясната си обувка лъскавото копче, с помощта на което разруши скрития в подметката си атом.

Чу се остро свистене и в същия миг човекът от Марс изчезна в необятната четириизмерима действителност.

* * *

Един аеробус ме носеше към къщата на моята годеница.

Върху синия лазур на небето пламтяха грамадни едри букви:

МИТИНГ!
Междупланетно протестно събрание против новите митнически такси върху луксозния въздух за дишане. Говори професор Хиби Тиби, почетен председател на Всемирния съюз на пневматиците.
Начало: точно след 3 минути.
Място: големият стадиум на Сатурн.

След няколко минути аз бях вече в стаята на моята скъпа Алфа.

— Кник! — извика тя и се хвърли на шията ми — Кник, днес ти ме обичаш по-малко от вчера!

— Алфа, престани да говориш глупости! — отвърнах аз, като я целунах по носа и се освободих леко от прегръдките й.

— Но аз ще ти докажа, че днес ти ме обичаш с един градус по-малко от вчера! — рече непоправимата ми годеница. — Съгласен ли си да проверим?

— Съгласен съм. Дай силомера! — казах с досада аз и се отпуснах в дълбокото алуминиево кресло до хелиоскопния апарат за наблюдение на слънчевите изменения.

Алфа изтича до нощната си масичка, извади от чекмеджето червения силомер на любовта и се приближи отново до мен.

— Не дишай! — заповяда тя, като разкопча ризата ми и допря до сърцето ми хладната платинена елипса.

Стрелката на силомера отскочи, както винаги, на 100 — блажения градус на всеотдайната и неизменна обич.

— Виждаш ли! — избухнах аз. — Забранявам ти отсега нататък да ми досаждаш с твоята глупава мнителност! Иначе не отговарям за себе си, ако аз наистина престана да те обичам, и то само заради тоя идиотски апарат.

Алфа ме гледаше с помътени от нежност зеници. Погледът на тъмните й очи ми говореше повече от всякакъв силомер.

— Прости ми — прошепна тя, като протегна татуираната си ръка и ме помилва по косата.

* * *

Моята квартира се намираше на шестстотин и осмия етаж: една просторна стъклена зала, пълна с всевъзможни апарати, които й придаваха вид на някаква физико-химическа лаборатория.

Тъкмо бях отворил устата си и се готвех да пломбирам наядения си кътник, когато от дъното на стаята ми се обади един дрезгав глас:

— Па-па-па! — — — Радиостанция Марс! — — — Па-па-па! — — — Главната печалба от лотарията на безработните медиуми се пада на № 7777777! — — — Па-па-па! — — — Умолява се печелившият щастливец да съобщи адреса си с ултравиолетова депеша, за да му се изпрати печалбата от три килограма телеплазма! — — — Па-па-па! — — —

Аз бръкнах в джобчето на жилетката си и извадих оттам лотарийния билет.

Какво щастие: № 7777777!

* * *

— Кажи, Алфа, кой дух желаеш да материализираме сега?

— Разбира се, някой, който се е преселил отдавна във вечността — отвърна Алфа.

Сетне тя се замисли и лицето й се озари за миг от радостна усмивка.

— Какво има? — попитах аз.

— Знаеш ли, Кник — извика моята годеница, — вчера слушах по септофона сказка за гениите на човечеството в миналото. Между много имена в сказката се спомена и името на някой си Томас Едисон, изобретател на електрически апарати. Не мислиш ли, че би било добре да извикаме него, за да ми поправи още сега лампата на леглото?

— Браво, Алфа! Ти винаги си имала чудесни идеи!

И аз грабнах от масата високия парафинен конус, пълен с телеплазма, сложих го в средата на стаята и отвъртях малкото му капаче.

После, съгласно наставлението, извиках три пъти:

— Томас Едисон, излез! Томас Едисон, излез! Томас Едисон, излез!

Из тесния отвор на парафинения конус бликна гъста синкава па̀ра, която се разля във въздуха и се събра на облак. От облака бавно се оформи една човешка фигура в старинен костюм, с бръснато лице и с лула в устата.

— Какво обичате? — попита тихо геният на миналото.

— Извинете, господин Едисон. Бихме ли могли да се възползуваме от вашите несъмнени дарби за поправката на оная лампа, която виждате отсреща, над леглото?

— За такава дребна работа не трябваше да смущавате покоя на моето предстоящо прераждане! Тая поправка можеше да извърши всеки обикновен електротехник! — отвърна сърдито Едисон, като пристъпи към слюдената лампа и започна да я разглежда. — Каква е тая тройна жица? — добави той веднага, учуден от шнура на лампата. — Доколкото зная, електричеството бива два вида: положително и отрицателно.

— О, електричеството бива хиляди видове! — извиках с непоколебима увереност аз. — Специално в нашия случай ние имаме освен положително и отрицателно, и хроматично електричество.

— Що за глупости бъбрите? — озъби се древният учен, като ме изгледа подозрително.

— Да, хроматично — повторих аз. — Посредством тоя вид електричество лампата може да свети с различни цветове, без каквито и да било оцветени абажури. Ако не вярвате на думите ми, господин Едисон, разтворете който искате учебник по физика, за да се убедите. Днес електрическата енергия минава през толкова метафори, че — — —

— Тру-тру-тру! — — — Радиостанция Юпитер! — — — Отделение за научни открития — — — Тру-тру-тру! — — — Внимание! — — — Тукашната електролаборатория сполучи да добие електричество в течно състояние, с помощта на което посетите семена ще могат да дават плод за един ден! — — — Тру-тру-тру — — —

Без да каже нито дума, Томас Едисон се приближи до парафинения конус, превърна се отново в синкава па̀ра и изчезна тъй бавно от очите ни, както се беше появил.

В късния вечерен здрач на стаята неговият скръбен образ се стопи като малко пухкаво облаче.

 

 

Моето чудесно пътуване из действителността на далечното бъдеще би продължило навярно дълго още в огледалото на фантаскопа, ала уважаемият редактор на списанието, в което трябваше да се напечата тая история, пропъди виденията от очите ми. Той се беше вмъкнал незабелязано в стаята ми и съвсем безцеремонно бе откачил от главата ми наушниците с магнитните пластинки.

Когато го погледнах учудено, той рече невъзмутимо:

— Вашият разказ не трябваше да бъде по-голям от седем страници! Не забравяйте, че списанието съдържа и друг материал: стихове, статии и отзиви за новоизлезли книги.

Емил Манов
Остров Утопия

Слънцето изплува наполовина от водите на океана и първите му лъчи откроиха дълги сенки по острова. Дълга сянка хвърли и уединената тръстикова колиба на високия бряг.

Слънцето проникна в колибата. Президентът на южното човечество кихна и се събуди. Той се размърда и още сънлив седна на тръстиковото си легло, покрито с щавени крокодилски кожи. Почеса се силно и измъкна от сплъстените си руси коси една крокодилова въшка. Преди да я хвърли в пепелището дето тлееха сушени водорасли, той я тури на дланта си и я наблюдава известно време с отвращение и злорадство. Въшката се бе добре насмукала през нощта, Едва мърдаше. Мръсни животинки! Бяха се появили на острова преди двадесетина години, бог знае откъде. Може би някой ураган ги бе довял от далече, а може и да се бяха самозародили с цел да измъчват човечеството. Наричаха ги крокодилови — едно защото хапеха ужасно, второ, понеже достигаха до три сантиметра дължина и трето, защото освен крокодили на острова нямаше, кажи-речи, други животни с които да бъдат сравнени. Ако не се смятат, разбира се, две семейства магарета, които се бяха размножили и служеха за общ транспорт, както и за личен превоз на самия президент.

Президентът се усмихна отмъстително, като чу как зацвъртя въшката върху въглените. После грабна вода с глинен черпак от делвата и дълго пи — гореше го маисовата ракия, която снощи бе опитал в компанията на двамата си министри, на войната и на изхранването. Министрите си той уважаваше, понеже си гледаха добре работата; единият поддържаше в отлична изправност оръдията на границата; другият бе изобретил кактусовите плантации и фермите за развъждане на крокодили или крокофермите, както ги наричаха за краткост, и така беше осигурил допълнително прехраната на южното човечество. Негова беше и идеята маисовите ниви да се ползват само само за варене на ракия — една много уместна идея, тъй като плодородна почва на тоя каменист и песъчлив остров, кажи-речи нямаше и маисът растеше съвсем оскъдно.

Президентът препаса на кръста си една късичка рогозка, изплетена собственоръчно от жилава плажна трева, нахлупи на главата си широкопола шапка от същата материя и взе в ръка жезъла си. Това беше тояга от твърдо мангрово дърво (друг дървесен вид на острова не съществуваше), украсена с резба и с няколко изрязани на горния и край писмени знаци, които човечеството не бе още разчело, но които, според устното предание, означаваха: „Нека тази тояга се употребява само за подпиране — сега и през вековете“. Жезълът, знак на президентско достойнство, съчетаващо, духовна и светска власт, беше твърде старинен и надписът, пак според преданието, бил направен от първия президент на острова преди повече от триста години, тоест преди човечеството да се раздели на северно и южно. Президентът свято пазеше завета на първия президент, макар понякога да употребяваше жезъла си не само за подпиране — понеже човечеството не винаги уразумяваше неговите разпореждания и грижи за благото на същото човечество… Президентът окачи на шията си огърлица от три големи морски раковини, най-големите, които можеха да се намерят по брега и чрез гмуркане във водата — огърлица, с която благодарното му подведомсвено южно човечество го бе декорирало по време на предишното пълнолуние за неговите неизчислими заслуги. Той се плесна доволно по голите гърди, погледна снизходително жена си, която още спеше и като се подпираше на своя жезъл, излезе от колибата.

Утрото бе слънчево, въздухът златист. Океанът търкаляше широки обли вълни към скалистия бряг. Президентската колиба се намираше на най-високата точка на брега, а може би и на целия остров. На юг, на самия хоризонт ясно се виждаха двата омагьосани острова и президентът по навик тури длан на очите си да ги види по-добре. Той знаеше, че това няма смисъл — островите бяха недостъпни за човечеството, и за южното и за северното, тъкмо защото бяха омагьосани, и президентът не без потръпване отправяше поглед към тях. Преди три-четири поколения се бе случило нещо ужасно: двама смелчаци от южното човечество бяха нарушили древното табу. Бяха задигнали единствената лодка, наследена от прадедите, която се пазеше в приводната Пещера на Прадедите, точно под високия бряг с президентската колиба, и бяха доплували до двата острова. Смелчаците се бяха върнали с един куп метални предмети с неизвестно предназначение, взети от развалините на омагьосаните острови, и с рани от изгаряне по тялото. Нарушителите се кълнели, че не знаят от какво са тези рани, тъй като на островите нямало никакъв оган, а само студени руини от камък и желязо и много човешки скелети сред тях. Но никой не им повярвал. Освен раните от изгаряне, цялата кожа на телата им била силно зачервена и покрита със зловонна слуз и няколко дни по-късно двамата нарушители умрели в страшни мъки… Не само това. Южното човечество установило, че и над предметите домъкнати от онези острови, тежи зла магия. Проклятието на прадедите настигало всеки, който който се докоснел до тях — на ръцете му се появявали рани, които и самият главен жрец, тоест президентът не бил в състояние да излекува. За всичко това южното човечество предупредило северното, въпреки войната, която вече бушувала помежду им, та и за северното двата острова станали табу. Сетне с тържествена церемония и много предпазвания омагьосаните предмети били хвърлени в една дълбочина далеч от брега. Оттогава лодката на прадедите стои в придворната пещера, вързана с дебели въжета от плажна трева, и се намира винаги под непосредственото наблюдение на съответния южен президент. Пазеха я повече като реликва. Президентът разрешаваше плаване с нея само в определени тържествени случаи, когато беше нужно, съгласно законите на религиозния обряд, цялото южно човечество да се събере на брега, за да се поклони на изгряващото или на залязващото слънце. В такива случаи човчеството падаше на колене, а президентът, съпроводен от двамата си министри, сядаше в лодката; специално удостоени гребци водеха лодката покрай коленичилия бряг, човечеството викаше „хип-хип“ — и това биваше заключителната част на церемонията.

„Впрочем — каза си президентът, като свали ръка от челото си — онези острови едва ли са вече толкова опасни за нас. От времето на ония двама глупаци кожите ни надебеляха значително.“

Той се почеса по гребена от големи костени израстъци на гръбнака си, после по корема и другаде. Навсякъде усети солидната дебелина на кожата си, едно качество която я правеше почти недостъпна не само за ухапванията на въшките или за твърдите човешки нокти, но дори и за зъбите на крокодилите от крокофермите. Цялото човечество, и южно, и северно, отдавна се бе сдобило с епидерма, дебела по четири-пет сантиметра, поради което боят с тояги най-сетне бе отменен и за най-тежки престъпления като безполезен. Всички имаха големи гръбначни израстъци, включително крокодилите и магаретата; по тази причина хората се бяха отучили да се яхат един другиго, както и да си нанасят удари в гръб и това бе повдигнало на голяма висота нравственото ниво на острова. Единственото неудобство на гръбначните израстъци се заключаваше в това, че на гол магарешки гръб не можеше да се седне, а самарите изискваха една поусложнена конструкция. Що се отнася до крокодилите, техните израстъци сами улесняваха човечеството: крококолячите просто се хващаха за някой по-длъшък израстък и забиваха каменния нож под шията им. „Наистина там едва ли е опасно за нас — рече си президентът, като хвърли последен поглед към двата острова. — Дебелата кожа и магия не я лови… Само че — без реформи, сакън! Инак кой знае накъде биха залитнали моите поданници. Табуто си остава табу.“ Доволен от мисълта си, президентът, се усмихна и обърна гръб на океана. Долу, в низината лежеше селището на южното човечество и президентът го огледа с бащинска загриженост. Скоро ураган не бе посещавал острова и колибите си бяха целички върху голямото пространство от пясък и камънак. Нямаше нужда нито от строеж на нови колиби, нито от ремонт на стари — а това означаваше, че единствена президентска грижа си оставаше изхранването. И слава богу: за изхранването тъй или инак отговаряше министърът на изхранването; ако нещо би се случило, я мор по крокодилите в крокофермите, я засуха по кактусовите плантации, имаше кой да отговаря. Понеже в подобни случаи трихилядното южно човечество в подобни случаи биваше принудено да не цепи басма никому, от което следваше, че липсата на урагани тая година предвещава дълго президентствуване на Негова Почтеност. Трихилядното южно човечество още спеше и нийде не се виждаше гребен от гръбначни израстъци. Президентът пъхна пръсти в русите си коси, но и там нямаше нищо. В южния край на селището изрева ранобудно магаре и той погледна слънчевия часовник в нозете си. Време беше човечеството да се хване на работа. Той се спусна с достойнство по пътеката която свързваше колибата му със селището, като почукваше с жезъла си по камънака и си мислеше мимоходом за съня, сънуван тази нощ. Този сън го измъчваше твърде често — особено след някой и друг черпак от маисовата.

Президентът излезе на площада. На един прът по средата на площада висеше привързан малък метлически бидон; бяха го намерили сред вещите в лодката на прадедите още преди триста години, а по-точно последния от тримата прадеди го бе завещал на синовете и дъщерите си заедно с лодката, а последната от двете прабаби им бе завещала една лъскава жълта гривна и чифт обици от същия метал. Гривната и обиците висяха над бидона и веднъж в годината южното човечество изпълняваше около тях религиозен обред: пееше песни и подскачаше в кръг около пръта. Сега гривната и обиците блестяха красиво под утринното слънце, но те не интересуваха президента. Той вдигна жезъла и заудря с него по бидона. Над селището се понесе остър звън, който заглуши за момент шума на прибоя.

От колибите наизскачаха полуголи мъже и жени и като се почесваха по големите си гръбначни израстъци, почнаха да се трупат около президента. Голи дечурлига подхванаха своите вечни игри, като се гонеха и крешяха. Обадиха се още пет-шест магарета и това окончателно разбуди човечеството.

Двамата министри — на изхранването и на войната — пристигнаха с известно закъснение, поздравиха почтително президента и зачакаха нарежданията му. Те бяха доста махмурлии от снощната гощавка. Особено зле изглеждаше министърът на изхранването, понеже не само бе препил, но и се бе пренатъпкал със супа от миди и с крокодилово филе, гарнирано със салата от кактуси; неговият най-голям недостатък бе лакомията му, но президентът гледаше на това през пръсти, понеже и той самият страдаше от подобен недостатък. Много повече и с по-голямо основание той се дразнеше от скромната сдържаност на военния министър, защото тя много приличаше на мълчалив упрек.

Когато южното човечество се събра на площада в пълен състав, президентът вдигна жезъла над главата си.

— Драго ми човечество — призова той — всички на труд и бойни подвизи! Кактусоделците наляво! Бойците надясно! Половината от женурята и децата ще плетат рогозки и ще правят грънци, другата половина — на лов за миди! Крокофермерите да заколят, изкормят и одерат двайсетина крокодила, тъй като утре е осмото пълнолуние, тоест нощта на Огнения Вихър, и човечеството трябва да се пооблажи… Толкова! На работа, мило човечество, на бой, скъпи бойци! Един магаретар с магарето си при мен?

Човечеството тутакси образува заповяданите команди. Всеки си знеше мястото и длъжността и разпорежданията на президента бяха по-скоро един ритуал, отколкото някаква необходимост. Министърът на изхранването възглави детско-женската команда, той като тя беше най-недисциплинираната, а военният министър строи своите войници — триста яки мъже — и застана пред тях.

— С коя команда ще бъде Ваша Почтеност — обърна се той към президента.

— Разбира се, с моите славни бойци — отвърна президентът и като яхна магарето, заповяда на магаретаря да го поведе пред колоната.

— Магарето заситни, а бойците заудряха с боси пети каменливата почва. Те вървяха в крак като всички бойци във вселената, а строят им беше по един в редица, за да бъде колоната по-дълга и по-внушителна. Бяха полуголи, с по една рогозка, увита на кръста и единственото им различие от останалото човечество бе това, че на пояса си имаха по един каменен нож, а на шиите си, обесен на връвчица, по един крокодилов зъб, което бе знак на воинско достойнство. Но стъпката им беше твърда и отсечена и ако онези, които преди три века бяха предизвикали Големия огнен вихър, биха могли да ги зърнат отнякъде, положително биха се възхитили от своите потомци.

Колоната се бе насочила на север, по една пътека между кактусовите плантации. Слънцето напичаше все по-силно и ако не бяха широкополите сомбрера от плажна трева, мнозина биха пострадали от дамла.

Разстоянието до границата със северното човечество, дето минаваше и бойната линия, не бе повече от десетина хиляди стъпки и колоната щеше да го вземе на един дъх, ако не се бе наложила една непредвидена почивка. Магарето на президента, без да се съобразява с плановете на военния министър и неговия началник-щаб, нито с желанието на самия президент, неочаквано нададе тъжен рев, спря се и замислено отпусна глава. Магаретарят го подръпна за връвта, подръпна го, но неговият възпитаник не мръдна от мястото си. Тогава магаретарят помоли президента да слезе от магарето и президентът изпълни молбата му. Магаретарят свали самара, откърши парче бодлив кактус и почна да налага по нозете и гърба, особено по големите гръбначни израстъци, които го оприличаваха на малък динозавър, но то продължаваше да гледа замислено предните си копитца. Работата беше в това, че в резултат на някои общи мутационни процеси магарешките кожи бяха надебелели не по-малко от човешките и бяха нечувствителни към всякакви външни въздействия.

Магаретарят обезсърчено отпусна ръце. Президентът се обърна към министъра на войната:

— Какво може да се направи, Бойна чест?

— Доколкото уразумявам, нищо, Ваша Почтеност. Познавате нрава на тези благородни животни.

— В такъв случай дай почивка на армията.

Президентът се прозя и се настани върху самара в сянката на магарето. Слънцето препичаше по тропичному.

— Да имаше малко от маисовата — рече си президентът, като бършеше потта от високото си чело. — Нали знаеш, Бойна чест, клин клин избива.

— Заповядайте, Ваша Почтеност…

Министърът развърза от пояса си малко мехче от коремна крокодилска кожа и го подаде на своя повелител. Онзи развърза гърлото на мехчето, напъха го в своето гърло и натисна отдолу с две ръце. Течността бълбукаше мелодично под завистливия поглед на министъра.

— Ето и на тебе, Бойна чест — рече след известно време президентът и му върна мехчето съвсем спаружено.

— Мерси, Ваша Почтеност.

Колоната бе налягала под крайпътечните кактуси и бойците си разменяха мехчета, които по нищо не се отличаваха от министерското. Накои се пощеха един друг или си чешеха взаимно гръбначните израстъци като добри приятели и бойни другари. Скоро се разнесе гъгниво песнопение, което прерасна в застрашителен боен концерт.Всичко това настрои романтично президента. Той се смъкна от самара и се изтегна на земята. Главата му почиваше под магарешкия корем.

— Чувай, Бойна чест — въздъхна блажено той. — Не ти ли се струва че тая война трае прекалено дълго? Не е ли време да го решим тоя проблем?

— Мир, Ваша Почтеност?! — възкликна флегматично, министърът на войната. Този разговор се подхващаше не за първи път и министърът се бе уморил да възкликва.

— Амче мир, какво друго — отвърна блажено президентът. — Не ти ли омръзна това разкарване до бойната линия и обратно? Толкова ли не можем да намерим по-приятно времепрекарване?

— Простете, но едва ли, Ваша Почтеност. Нима не е забавно да надвиваш врага? Освен това не се ли опасявате, че мускулите на човечеството ще атрофират и разумът му ще стане ленив като на сит крокодил? Пък и какво ще правят моите триста бойци? Та те не умеят нито да садят кактуси, нито да правят гърнета от глина. Те знаят само да действат с нашите великолепни оръдия…

— Ей, вярно бе! — съгласи се енергично президентът. — В такъв случай напред, към бойното поле!

Той се поразмърда, но забеляза, че магарето нямаше подобно намерение и мина към други теми:

— Бойна чест, пак сънувах оня дивашки сън.

— Хвъркатите същества, чийто кореми са пълни с хора?

— Тях, да ги вземат дяволите… И, разбира се, оня бял човек със златни коси като моите, който всеки път, щом се появи, ме нарича „моето малко добро момченце“. А какво момченце съм аз? Вече съм на четиристотин пълнолуния, ако не и повече… Но най-мръсното е че хвъркатите гадини така реват, гърмят и трещят, че се събуждам винаги облян в пот… Отде са тия проклети сънища, а, Бойна чест?

— Подсъзнанието ви е твърде активно Ваша Почтеност.

— Какво, какво?

— Подсъзнанието.

— Какво е то?

— И аз не знам. Чух тая дума веднъж на сън. Някаква жена ме водеше уж на знахар и каза, че той щял да ми излекува подсъзнанието, понеже съм имал обичай да се попикавам, когато спя. Пък аз наистина имам такъв обичай.

— Каква беше жената, млада или стара — прекъсна го президентът.

— Стара.

— Хм, положително някоя от нашите баби се занимава с магии, та ни праща такива сънища. Трябва да я видим тази работа.

Магарето прояви желание да тръгне и президентът се надигна. Помогна на магаретаря да намести самара, яхна магарето и го сбута по корема с голите си пети. Колоната, предвождана от министъра и началник щаба го последва.

— Интересно — каза президентът, — какво ли ново злодеяние е сторило през нощта това пусто северно човечество… Бойна чест, да си забелязал увеличаване на въоръжението и ефективите на врага?

— Генерале, да си забелязал такова нещо? — обърна се от своя страна военният министър към своя началник-щаб.

— Не, Ваша почтеност, не, Бойна чест. Плацдармът, както знаете, е тесен и ограничен. Всяко увеличаване на войските и средствата е безмислено.

Президентът кимна. Плацдармът, едно понятие, което кой знае как се бе съхранило в съзнанието на човечеството, наистина беше ограничен. Границата между северното и южното човечество се намираше точно по средата на острова, на един тесен провлак, който съединяваше двете му половини. Така че плацдармът бе широк не повече от сто и петдесетина крачки и нито една от воюващите страни не можеше да разположи там повече от тридесетина оръдия.

Слънцето не бе достигнало още зенита си, когато колоната излезе на плацдарма. Пясъкът тук се бе нажежил, та бойците вдигаха като опарени босуте си нозе, но строя не нарушиха. След петдесетина стъпки те стигнаха до бойната линия и по команда на началник щаба застанаха зад оръдията — по десет човека зад всяко оръдие. По средата на провлака, непосредствено пред оръдията се издигаше пясъчна дюна, висока около десет стъпки. Към нея бяха насочени цевите на оръдията. Край всяко от тях бе струпана купчина камънак. На тези купчини се покатериха бойците и застинаха в очакване на заповед за бойни действия.

Но командуването не бързаше. Президентът, военният министър и началник щабът се приближиха до подножието на дюната, по цялото протежение на което бяха забити тръстикови колчета. Тримата се наведоха и внимателно изследваха няколко от тях. Президентът пръв се изправи.

— Да — рече той загрижено. — Поработили са нощес враговете. Колчетата са засипани на три педи височина, а това значи че дюната се е преместила почти шест педи в наша територия.

— Тъй вярно, Ваша почтеност — отзова се военният министър. — При това ако позволите да забележа, пясъкът, който оръдията им са издухали към нашата фронтова линия е доста едът. Може би те са разчитали, че сме тук и песъчинките ще попаднат в очите ни.

— Ами — рече небрежно президентът, — те не са толкова кръвожадни. Пък и знаят, че можем да им го върнем тъпкано… Впрочем ще трябва да оттласнем дюната обратно на мястото й, а по възможност и да я преместим на шест педи в тяхна територия… На бой прочее!

Те се завърнаха зад оръдията и застанаха в центъра на позицията, за да могат по-добре да наблюдават действията по целия сто и петдесет стъпков фронт.

— Приготви се! — изкомандува министърът на войната.

— Началник щабът повтори командата и бойците, стъпили на купчините камънак, се хванаха за дългите и дебели дръжки на оръдията.

— Огън!

Бойците увиснаха на дръжките, скочиха от купчините камънак — и тридесет тръстикови цеви блъвнаха силни струи въздух към подножието на дюната. Пясъкът се поразлетя, вдигна се пушилка. Бойците пуснаха дръжките и те почнаха бавно да се вдигат нагоре, към изходното си положение. Оръдията всмукваха въздух в своите мехове и така се самозареждаха. Бойците отново се бяха покатерили на купчините камънак в очакване на нова команда…

По-късно огънят бе пренесен към средата на дюната, а привечер насочиха цевите към гребена й. Положението на дюната беше не само възстановено, но тя бе издухана и на цели шест педи в противникова територия.

Преди да се мръкне, началник-щабът изсвири с уста сигнал за отбой, бойците се строиха и в колона с висок боен дух се запътиха към селището.

Войната между двете половини на човечеството, южно и северно, се водеше вече близо два века, с променлив успех, в смисъл, че нощем наделяваха северяните, а денем печелеха славни победи южняните. Двете половини на човечеството произхождаха от едни същи прадеди и прабаби — трима мъже и две жени, случайно попаднали по време на Огнения вихър на този пустинен тогава остров, благодарение на което се бяха запазили относително невредими и способни да създадат поколение. Както твърдеше преданието, Огненият вихър погубвал само населените земи и щадял пустините.

Отначало човечеството било едно и единно и наброявало не повече от двайсетина братя, сестри и първи братовчеди. Но по-сетне поради липса на контрол върху раждаемостта, то се увеличило, поразселило се в двете половини на острова, при което всяка пполовина почнала да поглежда с въжделение към към територията на другата. Идеята за една война назряла, а дюната по средата на провлака я направила много удобна и лесно за осъществима.

Войната поддържаше самочувствието и на двете половини на човечеството. Може би в бъдеще последното щеше да се устреми към по-велики цели и дори да открие някой материк, но засега то не мислеше за такива неща. То си воюваше мирно и спокойно и това му доставяше голямо удоволствие. Почти толкова голямо колкото крокодиловото филе и маисовата напитка, които, слава богу, не липсваха на острова.

Димитър Пеев
Косъмът на Мохамед

Никой не може да върне часовниковата стрелка назад, за да заживее във време, предшествувало неговото раждане. За нас миналото е безвъзвратно изтекло!

И все пак аз посетих една забравена епоха, живях на Земята преди стотици хиляди години. Това бях аз — и не бях аз.

Видях всичко „със собствените си очи“, при все че това бяха очите на един друг, непознат и неизвестен човек.

Човек? Може ли той да бъде наречен човек?

Впрочем да не избързвам. Нека разкажа събитията поред, така както се случиха.

Един следобед ми се обади по телефона моят бивш съученик Страшимир Лозев. Някога, в гимназията, бяхме близки приятели, но животът по-късно ни раздели. Всеки тръгна по своя път, престанахме да дружим. Понякога се срещахме случайно на улицата, спомняхме си ученическите лудории и накрая завършвахме с вечното пожелание „тия дни“ непременно да се видим. Когато ми се обади, помислих, че най-после наистина е решил да осъществи намерението ни. Но поводът бе съвсем друг.

Щом се настани в креслото и разменихме традиционните приятелски закачки, Лозев измъкна от чантата си малка стъкленица и я постави пред мен на бюрото:

— Искам да чуя твоето мнение. Разгледай добре този предмет и ми кажи — от какво е направен и за какво може да служи.

Погледнах озадачен приятеля си. Той ми посочи с поглед стъкленицата и не каза нищо повече.

Това беше малък прозрачен цилиндър с гладки стени. В средата, почти по цялата му дължина, лежеше тънка белезникава пръчка. Стори ми се много тежък за големината му. Повъртях го из ръцете си и запитах:

— Отгде си го взел?

— Чакай, не бързай! Ти още не си го разгледал както трябва. — Лозев скочи, пое стъкленицата, ловко я раздели на две през средата, извади пръчката и ми я подаде. — Виж това, то е най-важното.

На тънка пръчица бе навит млечнобял конец. Аз хванах края му и започнах да го размотавам. Скоро на масата се образува купчина лъскава нишка. Беше гъвкава като много тънка стоманена тел, но доста тежка. Развих няколко десетки метра.

Лозев щракна запалката си. Поднесе края на конеца към пламъка, държа го около минута и ми го подаде.

Хванах предпазливо нагряваното място. Бе хладно, дори не бе почерняло.

— Имаш ли ножица? — запита неочаквано Лозев.

— Мисля, че имам — аз извадих от чекмеджето голяма канцеларска ножица. — Защо ти е?

— Отрежи ми едно парче от този конец. — Лозев ме изгледа лукаво.

Бялата жичка се извиваше, изплъзваше се. Ножицата щракаше напразно. Не можах да прережа странната нишка. Опитах се да я скъсам с ръце, опъвах с все сили.

— Дърпай, дърпай! — подкани ме той.

— Какво, ти успя ли?

— Не, само се порязах — и той ми показа наранения си пръст. — Е, какво ще кажеш?

— Прилича ми на някаква бобина, макар че нищо подобно досега не съм виждал — отговорих му аз. — Цилиндърът и пръчката като че ли са стъклени, но са твърде тежки, а жицата… жицата просто не мога да определя от какъв материал е направена. Може би… някаква непозната пластмаса с необичайна якост.

Лозев отсече уверено:

— Не, не е пластмаса! Не може да бъде пластмаса.

— Тогава не знам. По-добре кажи сам. Виждаш, не мога да позная.

— Добре, ще ти кажа: това е косъм от брадата на Мохамед.

— Какъв косъм? Кой Мохамед?

— Това е косъм от брадата на Пророка, на Мохамед. Говоря ти най-сериозно. Ако не вярваш — имам писмени доказателства.

— Да не би Аллах лично да ти е подарил косъм от брадата на своя пророк? — разсмях се аз.

— Не ми го е подарил. Вуйчо ми сам го е взел от една джамия — отвърна съвсем сериозно Лозев. — Макар че това може би му е струвало живота. Историята, съвсем накратко, е следната.

Вуйчото на Лозев — капитан Пройнов — командувал рота през Балканската война. Частта му попаднала през есента на 1912 година в малкото тракийско градче Кешан. Там, в джамията, той намерил този предмет — светиня на мохамеданите. С него градчето било прочуто в цялата Отоманска империя. Вуйчото, без много да се церемони, прибрал стъкленицата. Но някакъв стар турчин видял светотатството. От виковете и клетвите му разбрали, че това е косъм от брадата на пророка им. Според стареца Мохамедовият косъм имал чудодейното свойство сам да расте, да се навива около пръчката и… бил по-мъдър от седем мъдреци.

Капитанът може би се смутил от клетвите на турчина. Но по-вероятно е, че се е вслушал в съветите на практичния си фелдфебел да не държи такъв предмет при себе си. Ако случайно попадне в плен (война е — всичко се случва), фанатичните турци сигурно биха го насекли на парчета за кощунството. И той изпратил по един завръщащ се в Пловдив войник стъкленицата на сестра си — майката на моя приятел.

В писмото, което Лозев ми даде да прочета, всичко това бе описано доста забавно, на остарелия, изпъстрен с турцизми и русизми език на интелигенцията отпреди Балканската война.

Няколко дни след като изпратеният войник навестил сестрата, тя получила официално известие, че „капитан Пройнов Костадин загинал геройски при изпълнение на отечествения си дълг, за свободата на поробените братя“.

— Така стъкленицата и писмото пролежаха петдесет години в сандъка на мама — продължи разказа си Лозев. — Като малък бях слушал тази странна история, но майка ми никога не пожела да ми покаже самия Мохамедов косъм. Изглежда, че се боеше от него. Може би дори го свързваше със смъртта на вуйчо. И едва след като почина сестрите ми, при които тя живееше в Пловдив, намерили писмото и стъкленицата. Те ми ги дадоха.

Лозев взе от масата „косъма“ и започна внимателно да го навива.

— Надявам се — започнах аз, — съвсем не е нужно да те убеждавам, че това не може да бъде косъм.

— Такава е историята. А сега чуй за какво съм дошъл при теб. Искам да вземеш този странен предмет. Не, не мисли, че съм суеверен. Моля те да го изследваш в лабораторията.

В същност аз сам смятах да му предложа да ми остави находката си. Тя беше ме заинтересувала и аз исках да разбера какво представлява този тайнствен предмет.

На колегите си (аз съм асистент при Катедрата по физикохимия на Химикотехнологическия институт) нищо не обадих. Представих си какъв смях щеше да предизвика съобщението ми, че съм донесъл за изследване в лабораторията косъм от брадата на Мохамед. Затова останах след тръгването на служебния рейс и когато всички заминаха за София, посветих се сам на нелегалните си научни занимания.

Най-напред се опитах да отрежа едно парче от нишката, която исках да изследвам. Започнах, както моят приятел, с ножицата, продължих със секача и завърших с големия апарат за изпробване материалите на опън. Жичката, която имаше диаметър 0,07 милиметра (тя бе дебела почти колкото човешки косъм — ходжите са имали вярно око!), издържа невероятната, чудовищна тежест от пет тона, макар че при това сечение би трябвало да се скъса още при няколкостотин грама. Това бе фантастично. Материал с подобна якост не съществуваше.

Тя не се скъса и при пет тона. Нишката просто се изскубна цяла и невредима. Гнездото не я удържа. Няма да ви отегчавам с подробно описание на всички изследвания. Те бяха многобройни, най-разнообразни и всички даваха само един резултат — отрицателен! Нишката не се късаше, не се влияеше от никакви химически реактиви, не се топеше в пламъка на бунзеновата горелка, не пропускаше ток, не се намагнитваше, не се… не се. С една дума — разбрах, че държа в ръцете си предмет, направен от непознато на науката вещество. Но какво можеше да бъде то? И отгде е попаднало в ръцете на ходжите?

На другия ден аз известих официално ръководството на института. Думите ми бяха посрещнати с учудване, опитаха се да ги вземат за шега, а после, като видяха, че настоявам, повториха анализите. Резултатът бе същият. Спечелих само това, че сега не бях сам в недоумението си.

Работата може би щеше да свърши дотук, ако неочаквано не ми се откри възможност да посетя Съветския съюз. По мое предложение, възложиха ми да докладвам случая на московските колеги и да помоля за съдействието им в разгадаването на тази тайнствена находка.

Щом пристигнах в Москва, предадох стъкленицата с косъма на съответната лаборатория, разказах им всичко, което знаех и каквото бяхме направили, и се отдадох на непосредствената си научна работа.

След две седмици ми позвъниха от лабораторията и ме поканиха да се явя при самия директор на института, световноизвестен учен.

Академикът ме прие веднага. На разговора ни присъствува и професор Григориев, директор на института по техническа кибернетика.

— Ние успяхме да установим — започна Лаврентий Павлович (така се наричаше академикът), — че нишката, пръчката и цилиндричният съд са изработени от една и съща материя — свръхуплътнен чист силиций. Въздействието им е вероятно с налягания от няколко милиона атмосфери. Изменена е не само кристалната им структура, но и по някакъв още непонятен начин са намалени електронните им орбити. Имам впечатлението, че това вещество наподобява търсения от нас мезоатом, състои се от обикновени ядра, около които обикалят утежнени електрони. Всички изключителни качества на тази находка сочат несъмнено, че тя е от неземен произход.

— Вие мислите, вие искате да кажете… — прошепнах аз развълнуван.

— Да, ние считаме, че цилиндърът с нишката е бил донесен някога, неизвестно кога, от разумни същества, обитатели на друг звезден мир, които са посетили Земята — Лаврентий Павлович изговори фразата на „един дъх“. Изглежда, искаше отведнъж да изкаже мисълта, която смущаваше и самия него. — Друго, по-приемливо обяснение не виждам, след като се съгласихме, че такава материя не е могла да бъде произведена на Земята в миналото. Дори съвременната наука не е в състояние да я добие. Ние естествено си зададохме въпроса: какво е било предназначението на тази макара?

— Може би на нея е записано нещо? — обадих се аз.

— Ето, виждате ли, най-логично е да се допусне това. Ние проверихме и установихме, че на нишката има нещо записано. Но не по механичен, фотохимичен, електричен или магнитен начин. Оказа се, че тя не е еднородна, а трислойна. Под външната силициева защитна обвивка има тънък междинен електропроводен пласт, а в средата е разположена термопластична сърцевина. На нея по термоелектронен път са нанесени променливи импулси с много голяма честота. На всеки милиметър се падат около седем милиона сигнала.

— В този стадий на проучване материалът бе изпратен на мен — намеси се Григориев.

— И какво? — не се стърпях аз. — Успяхте ли да го разчетете?

— Вече пет дни всички наши сътрудници се занимават само с този проблем. Цялата ни техника е натоварена до крайност с изчислителни операции — но никакъв резултат не можем да получим. Привлякохме в помощ лингвинисти, психолози, физиолози. Опитвахме да разшифроваме сигналите като някаква азбука или говор. Търсихме в тях абсолютните физически константи, данните от Менделеевата таблица. Пробвахме да намерим общите за всички части на Вселената математически величини. Но досега нищо не сме открили. Снощи имахме научен съвет по този въпрос и дойдохме единодушно до заключение — ние не сме в състояние да разшифроваме записа.

— Може би… сигналите нямат никакъв логически смисъл — подхвърлих неуверено.

— Не, не е това — отвърна веднага Григориев. — Уверен съм, че записаното има смисъл, но то е, как да ви кажа, нещо по-сложно… от текст или говор. Когато наблюдавах бягащите криви в екраните на осцилографите, струваше ми се, че гледам записани мисли от по-висш порядък. Уверявам ви, разшифроването на записа не е по нашите сили.

— Аз прочетох протокола на вашия съвет и дълго размишлявах над него. И колкото задълбавах във въпроса, толкова по-силно започна да ме изкушава една еретична мисъл, която искам да споделя с вас двамата: Не се ли заключава нашата грешка в постановката на проблема? Ние търсим „какво е записано“, а не „защо е записано“.

— Не ви разбирам, Лаврентий Павлович — казах аз.

— Запитах се — каква е била целта на записа. Представете си, че вие посетите планета от далечен звезден свят. Там няма още разумни същества, способни да общуват с вас. Вие искате да оставите запис, съдържащ послание до тези, които ще се появят по-късно и ще могат да го разчетат. Как ще постъпите?

— Бих потърсил начин за предаване на мислите, който да е разбираем за всяко разумно същество и бих се погрижил той да се запази дълго време.

— Правилно! — възкликна доволен академикът. — Второто условие несъмнено е налице. Силициевата изолация може да запази непроменен записа не хиляди, а милиони години. А това е едно указание, че той е бил адресиран към „читатели“, които ще се появят след много дълъг интервал от време. А сега да видим първото условие. Какво значи „разбираем начин на предаване мисли“? Съгласете се, че говорът и писмеността са най-неподходящи за целта. Те като изразни средства на второсигналната ни система са съвсем условни и трябва да бъдат отхвърлени.

— Може би… някакъв филм? — предложих аз.

— Филм? Да, това е вече по-подходящо. Образите на един филм би разбрал всеки — академикът се замисли за миг. — Но за съжаление това не е филм.

Професор Григориев се обърна към мен:

— Ние, разбира се, пробвахме да проявим записа във всички мислими форми на светлина и звук. И все нищо не се получаваше.

— Значи рано сме намерили Мохамедовия косъм — усмихна се академикът. — Ето и турските ходжи не са могли да го разчетат. Но ние, ще се съгласите, можем значително повече от тях. И затова трябва да опитваме. Уверявам ви, не сме толкова далеч от възможността да го разчетем, ние сме пред прага. Лошо щеше да бъде, ако го бяхме намерили преди няколкостотин години.

— Защо лошо — усмихна се на свой ред Григориев. — И те, имам пред вид ходжите, са го използували посвоему полезно. Може би дори по-полезно от нас. Укрепявали са с негова помощ вярата на паството си във величието на Пророка. А ние…

— А ние?… Ние ще изпратим косъма в Ленинград. Нали, колега, казахте, че той бил по-мъдър от седем мъдреци?

— Не аз, а ходжите така разправяли — побързах да отвърна.

— Добре, ходжите… Кой знае, може и да са прави. Седемте мъдреци в Москва опитаха и не успяха. Затова ще изпратим косъма на осмия мъдрец, в Ленинград — дано той успее.

— Какво имате пред вид, Лаврентий Павлович? — запита Григориев.

— Искам да изпратим „филма“ на Ленинградския институт по неврокибернетика. Надявам се, че те ще намерят способ да го „прожектират“. Не е изключено тайнствените посетители на Земята да са оставили запис на мисловната си дейност.

Аз останах поразен.

— Как? Вие допускате, че нишката съдържа запис от непосредствената мисловна дейност на някакви други същества?

— Какво толкова невероятно има в това? Съгласете се, че фиксирането на мозъчните токове е не само най-пълният и непосредствен начин за предаване на мисли, но и най-универсалният. По-приемлива хипотеза за сега поне аз не виждам. Нека опитаме и ако не успеем — ще обмисляме отново. Но нещо ми подсказва, че ще успеем. И тъй като вие сте откривателят на този знаменит „косъм“, считам, че на вас се пада правото да го отнесете в Ленинград и да продължите там работата по разчитането му.

 

 

След десетина дни, като приключих заниманията си в Москва, се озовах в Северната Венеция. През това време материалите бяха изпратени в института по неврокибернетика: оригинала и две копия, в електромагнитен и светлинен запис от сигналите, заедно с всички протоколи на досегашните изследвания.

Когато пристигнах, работата бе вече решително напреднала. Изследванията бяха установили съществуването на мозъчни лъчения. Наложило се бе някои уреди и апарати да бъдат реконструирани, за да се приспособят към новата задача. А тя бе следната.

Термоелектронният запис, преобразуван в електромагнитни импулси, се усилваше и обработваше в омегалъчи. Така наричаха тук трептенията, излъчвани от мозъка при мисловната дейност. Омегагенераторът трябваше да бъде поставен на главата на някого и той, ако предположението се окажеше правилно, щеше да изпита преживяването на човека, от чийто мозък са били записани сигналите.

Предложиха ми опитът да се проведе с мен. Аз се съгласих.

Цяла седмица ме изследваха и подготвяха за експеримента. Най-после очакваният ден настъпи.

Фиксираха тялото ми към креслото така, че не можех да помръдна. Спуснаха плавно шлема с омегаизлъчвателя. Почувствувах хладното докосване на металните електроди до кожата си и ми се стори, че някакво дълбокоморско чудовище обвива главата ми с пипалата си.

— Не се вълнувайте! Успокойте се! — обади се непознат глас. — Извършваме само проби по предварителната настройка.

Така, в напрегнато очакване, изминаха няколко минути. Но аз нищо не чувствувах. Дали не бяхме се измамили?

За миг ярка светлина ме ослепи.

— Виждате ли нещо? — зачу се глас.

— Силна светлина — отвърнах веднага с пресипнал глас. — Но изчезна. Сега нищо не виждам.

— А сега? — запита същият глас. — Говорете, съобщавайте ни всяко ново усещане, всичко, което чувствувате и мислите.

Изведнъж пред погледа ми изплава тясна, огряна от южното слънце уличка с малки къщи. Това бе нашата улица в градчето, където се бях родил. И насреща ми се зададе Страшо. Да, същият този Страшимир Лозев, който донесе Косъма на Мохамед — но малък, ученик от прогимназията. Аз го виждах „с очите си“ и него, и къщите, и облените в слънчевите лъчи камъни на стария калдъръм — и същевременно съзнавах, че те не са пред мен, че това е някакво видение, халюцинация. Страшо все повече се приближаваше, усмихна се, махна ми с ръка.

— Какво означава това видение от моите детски години? Нима то е записано на нишката!

— Ние само пробваме настройката — отговори ми гласът на главния оператор. — В момента възбуждаме с насочен магнитен лъч дял от зрителното поле на мозъка ви. Търсим дълбочината на проникването му.

Измина час във всевъзможни опити. Какво ли не изживях: слушах гласове, музика, градски шум; усещах непреодолимо усещане, че се изкачвам по стълба, и то именно по стълбата на нашия дом в София. Ако не гледах в момента краката си неподвижни, не бих повярвал, че не крача наистина по така познатите ми стъпала.

Втората част започна с това, че някой ме убоде с игла по ръката. Но никой не се бе приближавал до мен. Обясниха ми, че пуснали запис от мозъка на един от сътрудниците на института в момент на убождане. А, уверявам ви, усещането бе съвсем реално. Макар и веднага да изчезна. След това директорът на института, кой знае защо, каза:

„Плазмата е вещество в силно йонизирано състояние.“

Аз очаквах да видя или усетя нещо ново и затова не отвърнах.

— Нищо ли не чухте? — запита главният оператор.

— Чух! Николай Кирилович каза: „Плазмата е вещество в силно йонизирано състояние“, но това няма отношение към експеримента ни.

— Има, има! — провикна се весело самият директор. — Вие мислите, че аз изговорих сега тази фраза, а тя е записана вчера. Казах я на колегата Коновалов, от чийто мозъчен запис ви я предаваме.

Истинският опит се проведе едва след три дни. Всичко започна „по обикновеному“ — лекарите, креслото, шлема. Екраните светеха, стрелките на измервателните уреди трептяха, контролните лампички мигаха… А аз чаках!

Налага се да прекъсна своя разказ. През време на опита аз съм изпаднал в безсъзнание и затова не мога да ви опиша протичането на експеримента. Ето извадки от официалния протокол:

Експериментаторът се чувствува добре, спокоен е. В 9 часа и 21 минути към омегагенератора се включва записът от точката, обозначена с ламбда 0733. Всички технически показатели отговарят на стандартите, описани в схема „Г“.

Експериментаторът мълчи, не отговаря на запитванията. Пулсът учестява плавно и достига максималното си значение в четвъртата минута — 98 удара. Незначително понижаване на кръвното налягане. Ускорено, повърхностно дишане. Температурата на тялото се покачва средно с 0,1°C в минута. Рязко повишен тонус на мускулатурата. Зениците не реагират на светлинни дразнения. Силно понижаване на чувствителността на кожата. В края на експеримента не реагира дори на убождания. След 8 минути и 18 секунди облъчване кората на главния мозък, когато рецепторът достигна точката от записа, обозначена с фи 0209, опитът бе прекратен.

Каталептичното състояние продължава три минути след изключването на генератора. Експериментаторът се раздвижва, отваря и затваря нервно очи, няколко пъти шумно се прозява. Оглежда с блуждаещ поглед обстановката и пита на български: „Къде се намирам? Кои сте вие?“ Едва след още няколко минути идва напълно в съзнание и заговаря на руски.

Когато се опомних, видях насъбрани около себе си почти всички участвуващи в експеримента. Предложиха да ме отведат да си почина, но на лицата им бе изписан такъв интерес, че аз започнах веднага да им разказвам какво бях преживял под влияние на омегалъчите…

Видението започна с ослепително море от светкавици, сякаш се намирах между два градоносни облака, раздирани от мълнии. Но светлините бяха розови, резедави, преливаха в разнообразни багри на дъгата. След миг всичко се успокои.

Летя ниско над безкрайна заснежена равнина. Небето е покрито с мрачни, сиви облаци. Странна мъртва тишина цари навсякъде, сякаш ушите ми са плътно запушени. Не усещам нищо — нито студа, нито дори тялото си. Нося се като безплътен дух над скованата в сняг и ледове земя. Само гледам и размишлявам.

Глутница космати четирикраки зверове гонят огромен елен. Но аз прелитам, безучастен към кървавата драма, която скоро ще се разиграе там долу. Все по-вихрено, все по-високо се нося към синеещите се планини.

Аз търся нещо, аз търся някого!

Погледът ми е вперен напред. За миг се замечтавам. Пред взора ми като чудно видение се мярка някакъв друг свят, приказно красив. Под смесените светлини на две слънца — ослепително синьо и тъмновишнево — блестят величествени стоманени постройки. Из кристалния топъл въздух летят хиляди лъскави овални тела. Там кипи прекрасен, разумен живот. Там са моите близки, тези, които ни изпратиха. А тук — тук аз съм сам!

Навлизам в планината. Изведнъж забавям движението си. „То“ е тук, някъде наблизо. Аз не го виждам още, но някакво непознато чувство ми подсказва, че е тук, под мен.

Сега вече летя съвсем бавно, ниско, едва не докосвам заснежените върхове на дърветата. Да, ето го!

По хлъзгавата, покрита със сняг земя бяга космато двуного същество. То напряга сетни сили да се отскубне от преследвача си — огромна разсвирепяла пещерна мечка. Но не ще успее. Още няколко крачки и чудовището ще достигне със страшните си закривени нокти гърба му.

Аз наблюдавам преследването и нещо трепва в мен. Това жалко, безобразно двуного ми е скъпо. То никак не прилича на мен — нито по разум, нито по външен вид. И въпреки това — чувствувам го близко. Единствено то на тази неприветлива, студена и чужда планета има нещо общо с мен. След миг то ще падне с раздробен череп, ще бъде разкъсано от мечката.

Аз мога да я изпепеля. Но аз само помислям — и тя замръзва като поразена от гръм. След това пада покосена. Но тя не е мъртва. Аз само я парализирвам. А двуногото продължава да бяга, гонено от обзелия го ужас, без дори да се извърне.

Мечката повече не ме интересува. Аз следвам отблизо човекоподобното същество. То бяга все по-навътре в гората, все по-нагоре в планината. От тялото му струи па̀ра. Хлъзга се, пада, става и пак бяга…

Двуногото ме извежда до една пещера. Пред входа й гори буен огън. Около него са насядали десетина увити в груби кожи човекоподобни същества. По-навътре, приютени от студения вятър, се крият жените и много деца. При появата на преследвания мъжете скачат. Започват бързо да движат устните си. Но никакви звуци не чувам. А и не е нужно. Аз разбирам, чувствувам по непонятен начин: уплахата от внезапната поява на съплеменника им, след това гнева, че ги е разтревожил, любопитството от разказа му за тайнственото избавление.

Уплаха, гняв, любопитство — все мои чувства, макар и много примитивни, но мои…

Възбудата скоро преминава. Новодошлият се загубва в тълпата на косматите си събратя. Всички те треперят от студ, страшен, непоносим глад ги измъчва.

Дълго наблюдавам как влизат и излизат от пещерата, как се блъскат грубо, как бърчат ниските си чела, как се зъбят един на друг. Горчива скръб и мъка ме изпълват. Жал ми е за тези примитивни същества, за тяхната безпощадност. Дожалява ми и за самия мен. Овладява ме чувството на самота и обреченост. И отведнъж, воден от непонятен порив, решавам да им се покажа. Миг ставам видим.

Пред мен се очертава лъскава сфера, от която се подават множество металически пипала и нещо като пулт с безброй миниатюрни уреди по него. Съществата, щом ме съзират тъй близо до себе си, се надигат, постояват известно време, вцепенени от изненадата, и след това побягват, скриват се в дълбочината на пещерата. Само едно, съвсем малко, остава неподвижно и безпощадно. Аз го приближавам. Пипалата с мълниеносна скорост го поемат и го издигат към мен.

То е също такова двуного като останалите, но много по-дребно.

Нима всред тези жалки създания аз трябва да диря съюзници? Нима между тях ще премине животът ми? Не!

Аз разбирам, почти виждам как от тези примитивни същества ще се развият разумни хора, как те ще наберат знания и мъдрост, как ще овладеят природата. Първо своята планета, след това съседните небесни тела. И ще дойде време, макар и след отчайващо дълъг срок, когато далечните потомци на това космато полуживотно ще се отправят с космическите кораби към звездите, към МОЯ свят.

Но аз не мога да изчакам тяхното безкрайно бавно развитие. Аз съм сам сред тези примитивни двуноги. Отново ме обзема безнадеждна тъга и потискащо чувство на обреченост.

В този миг, без да видя още нищо, по непонятен начин усещам, че ме нападат. Към мен полетява град от тежки камъни. Пипалата се раздвижват, без никакви усилия ловят десетките изпращани към мен камъни и ги пускат кротко на земята. Мога само с една мисъл да унищожа нападателите си, но не искам да им сторя никакво зло. Оставям малкото двуного и отново ставам невидим, сякаш се разтварям във въздуха.

Понасям се с шеметна скорост над безкрайните гори. Летя все по-бясно ту във висините, ту съвсем ниско над земята, сякаш гоня някаква непостижима мечта. След това всичко отново потъва в разноцветни пламъци, в стихия от ослепителни мълнии.

Така завърши моето видение. След това сигналите на записа рязко измениха характера си и комисията не се реши да ги възпроизведе. Макар и да настоявах „на свой риск“ — те бяха категорични в решението си. Бояха се, че със съществото се е случило нещастие, че то е загинало и изменените сигнали са запис от смъртта му. А никой не можеше да предвиди дали агонията на този непознат пришълец няма да предизвика тежки травми върху моята психика, дори смъртта ми.

Какво означаваше изживяното от мене под влияние на лъчите?

Защо пришълецът беше сам? Нима е бил единственият пътник на звездолета? Възможно ли е другарите му да са го изоставили? Аз чувствувах неговата мъка, че е сам, копнежа му да се върне в родината си, напразните му надежди да получи подкрепа, вместо град от камъни, от дивите ни прадеди… И… какво все пак означаваше краят на нишката? Дали наистина изменените сигнали са запис от агонията му! Това е твърде вероятно. Иначе защо цялата втора половина на нишката е празна, без запис? Сам, изоставен сред примитивните полухора, отчаян, че никога не ще се върне на родната планета, не се ли бе пришълецът… самоубил?

Макар че живях с неговите мисли и чувства само няколко минути, този звезден човек, загинал на нашата планета преди стотици хиляди години, ми бе станал скъп и близък. Щом той е могъл да победи междузвездните простори, щом е обладавал такива изумителни духовни и технически възможности, как се е осмелил да посегне на живота си? Не, аз сигурно се лъжа! Нещо друго, непонятно и все още недостъпно за нас, крие Косъмът на Мохамеда.

Къде сте вие, негови събратя, около коя двойна звезда живеете, творите и мечтаете? Защо не дойдете на Земята? Човечеството този път не ще ви посрещне с камъни! Дали не се опасявате, че сега то ще ви посрещне с водородни бомби?

Или вие сте тук, но се криете невидими между нас, не ни считате достатъчно дорасли за великата среща на разумните същества от два звездни свята? Това ли е вашата тайна, тайната, скрита в Косъма на Мохамед, по-мъдър от седем мъдреци?

Павел Вежинов
В един есенен ден по шосето

Белият стол нямаше облегало, усещах целия си гръб изтръпнал. Бях стоял тук повече от час и през цялото време той нито веднъж не помръдна в тясното си легло. Може би затова чаршафите му бяха така гладки, сякаш в тях лежеше не човек, а труп.

— Няма смисъл — каза той уморено. — Няма никакъв смисъл в цялата тая история…

Исках да му възразя, но усещах, че нямам сили. Той помълча малко, после продължи без никаква връзка:

— Всичко, което наричаме субективен живот, е всъщност нещо съвсем нереално… Както са нереални облаците, отразени в гладкото езеро. Ако езерото се развълнува и отражението изчезне, това не означава, че са изчезнали и самите облаци… Всичко, което се е случило на неговата повърхност, е смърт без значение…

— И все пак трябва да се живее — отвърнах аз безсмислено.

— Защо?

— Защото така е естествено…

— Сигурно си прав! — отвърна той колебливо. — Естествено, но безрадостно. Излизаш от нищо, съществуваш и се превръщаш отново в нищо… Друго е, разбира се, ако пристигаше до някаква цел, в която да се осъществи собственият ти смисъл…

Аз замълчах. Голямата бяла стая бавно потъмня, някъде в далечината се чу тътен. Само неговото лице си остана все тъй бяло, с чисти, гладко обръснати бузи, с трепкащи ръждиви клепачи. Той погледна към прозореца и каза тихо:

— Идва буря, трябва да си вървиш…

— Нищо — отвърнах аз. — С кола съм, няма значение…

— Не, не — върви… Пътят ще стане хлъзгав, опасно е…

Наистина като че ли нямаше смисъл да стопя вече и малкото, което с толкова труд бях изградил. Станах и храбро му протегнах ръка, но той се усмихна посърнало и не подаде своята.

— Върви, върви!…

Доктор Веселинов беше в кабинета си, наведен над своите рентгенови снимки. Тая, която държеше в ръката си, кой знае защо, ми напомни на далечна, разсеяна в черния мрак, галактика.

— Има ли напредък? — попита той, без да повдига глава.

— Мисля, че има — отвърнах аз несигурно.

— В края на краищата трябва някак си да го убедите — каза той. — Операцията е все пак някакъв шанс. Макар и нищожен!…

— Да знам — казах аз.

Едва сега той се поизправи и ме погледна със своите странни очи с цвят на зехтин…

— Сега разчитам само на вас… За негова собствена воля не бива да се говори…

Излязох навън с душа, натежала от болнични миризми и тревоги. Над дефилето наистина се бяха надвесили черни буреносни облаци, но тогава не им обърнах внимание. Къси, нервни вихрушки танцуваха по циментовия двор и заливаха с прахоляци колата ми. Тъкмо потеглих, и закапаха първите капки — едри и силни като летящи куршуми. Едва тогава ми мина през ума, че гумите ми са съвсем изтъркани. Не се тревожех особено — така отпаднал и угнетен се чувствувах след тежкия разговор. Изтеглих колата на заден ход и бавно запъплах по стръмнината.

Бурята ме завари още в първите километри. Беше позакъсняла септемврийска буря, но пълна с грохот и трясъци. Върху предното стъкло се заизливаха такива потоци вода, че се принудих да спра. Отбих внимателно колата на червеникавия банкет и угасих мотора. Дъждът все тъй плющеше, трясъците следваха един след друг. Познавах тия бури в кънтящото искърско дефиле, някога ги обичах. И все пак бях направил добре, че спрях. По асфалта течеше като река черна искряща вода, която от време на време блясваше с мъртвото отражение на мълниите. Оттатък асфалта, без никаква преграда, идваше червената, дъхаща на изпарения пропаст. От мястото си не виждах нейното дъно, но бях сигурен, че там колата ми не би изглеждала по-голяма от детска играчка.

Отворих страничното стъкло и се поотместих от кормилото, за да не ме пръска дъждът. После запалих цигара и се облегнах назад. Чувствувах се много гадно в тоя момент, мисълта за смъртта не ме напускаше. Той се беше примирил с нея и това беше най-страшното. Никак не разбирах какво значи това — да се примириш със смъртта, — нито пък можех да го усетя. Дрехите ми все още издаваха противната миризма на санаториума, чувствувах, че ми се гади. А какво би станало, ако тръгнех внезапно направо към пропастта? Всеки би нарекъл това безумие. А тогава защо да не е безумие всичко, което вършим в своето съществуване? Ето това е може би, което има в душата си моят приятел. Рамената ми леко потрепераха и аз побързах да затворя стъклото.

Най-после бурята като че ли попремина. Все още валеше — слаб дъжд, носен от вятъра, мътен и сив. Отново запалих мотора. Там някъде далече на запад в гъстата маса на облаците навярно се беше отворило малко прозорче, защото асфалтът порозовя. Потеглих бавно по стръмнината, след това постепенно усилих хода. В тоя момент съвсем бях забравил моите гуми, които така приятно свистяха по наводнения асфалт. Розовината още повече се усили, червеникави изглеждаха дори ниските брезови горички, които растяха по планинския склон.

Не бях изминал може би и два километра, когато за пръв път видях човека. Зърнах го отдалече — вървеше от лявата страна на пътя, леко приведен и унил, съвсем сам сред околната пустотия. Така както го гледах откъм гърба, стори ми се възрастен човек, почти старец. Фигурата му беше суха, раменете охлузени, в мършавата му шия се усещаше напрежението на стария вол, който безнадеждно мъкне нанякъде колата си. Когато наближих съвсем, забелязах, че е облечен в груб, износен панталон и в брезентово яке. На гърба си носеше мръсна, полупразна раница, която висеше на кръста му като зелена, отбрулена от бурята круша. Бях го вече отминал, когато неочаквано и за себе си спрях. Наистина преди години често взимах в колата си случайни хора, но отдавна не бях го правил. Не ми се вярваше да съм станал по-равнодушен, може би малко по-мързелив. Но все пак тогава спрях. Усетих как при внезапния удар на спирачката колата лекичко се подхлъзна, но отново не обърнах внимание. Без да бързам, отворих вратата и погледнах назад към стареца. Всъщност не беше старец, навярно нямаше и шейсет години. Както очаквах, лицето му беше доста мършаво, силно набраздено, почти грубо, като лицата на старите гъбари, които през всичките сезони скитат из тия гори. Човекът ме погледна бегло, но продължи пътя си, навярно не беше помислил, че спирам заради него. Направи ми впечатление, че не изглеждаше много мокър, навярно се беше прислонил някъде през бурята.

— Качете се! — казах аз. — Стига да съм по пътя ви…

Той погледна със съжаление калните си обуща.

— Ще ви изцапам…

— Нищо, качете се…

Човекът колебливо приближи колата. Обърнах се и му отворих задната врата. Отново ми направи впечатление, че дългополото му яке е почти сухо.

— Благодаря — каза той тихо и седна отзад.

Но не свали раницата си — това също ми направи впечатление. Навярно го беше страх, като слезе, да не забрави в колата своите гъби. Или пък изобщо не се беше качвал в кола, та нямаше и такива навици.

— За къде сте? — попитах аз, колкото да кажа нещо.

Човекът не ми отговори веднага.

— Без посока — отговори той. — Накъдето ме отвее вятърът…

Това бяха простичките думи, но гласът му все пак ме учуди. Такъв обработен и културен глас би могъл да има най-малкото някой бивш гимназиален учител.

— Тъй е по-добре — отвърнах аз. — Защото съм само до Владо Тричков…

— Да, знам — каза човекът. — Вие имате там вила…

— Извинете, да не би да се познаваме?… Аз съм много слаб физиономист.

— А, не — вие сте ме виждали — отвърна той. — Но аз ви видях веднъж с вашата въздушна пушка…

Стана ми неприятно. Наистина преди две години бях купил такава пушка за сина си, но не се успокоих, докато не изтребих врабците из цялата околност. Тоя спомен ми тежеше и колкото повече минаваше времето, толкова повече ме потискаше.

— Да, вярно е — измърморих аз недоволно. — Бяха ме хванали тогава някакви бесове…

Имах чувството, че човекът зад гърба ми се усмихва. Опитах се да го погледна в огледалото за обратно виждане, но той не беше в полето ми.

— Тая страст у хората май ще изчезне последна — отвърна той тихо.

— Коя страст?

— Тая — да се убива.

Гласът му звучеше меко, без никакъв укор.

— Е, много е да се каже убийство — измърморих аз обидено. — Всъщност това е лов.

— Е, да — лов — съгласи се той. — Но в края на краищата изчезва някакво живо същество…

Обърнах се и го погледнах. Стори ми се още по-тъжен и унил, очите му разсеяно гледаха някъде през стъклото.

— Вие да не сте вегетарианец? — попитах аз глупаво.

— Не съм — отвърна той. — Пък и не виждам смисъл. Преди години измъчвахме конете и застарели, ги давахме на касапите. И все пак страната беше пълна с коне. Сега ги заменихме с трактори… И какво спечелиха от това конете? Нищо, разбира се… Може би след някое и друго десетилетие коне ще има само в зоологическите градини…

— За съжаление, тъй е — казах аз.

— Наистина за съжаление… Доброто в природата е нещо безкрайно трудно за определяне…

Никога не бях очаквал такива думи от толкова простичък наглед човечец. И изведнъж ми се стори странно, че досега не бях чул нищо за него. Ако живееше някъде наоколо, както изглеждаше, как можеше да остане незабелязан? При всички случаи в тоя човек наистина имаше нещо загадъчно.

— Вие наблизо ли живеете? — запитах аз.

— Не, не съвсем — отвърна непознатият.

— Стори ми се, че сте излезли наоколо от някаква къща…

— А, не. Защо?

— Ами дрехите ви бяха почти сухи, когато се срещнахме.

— Да, съвсем забравих, че се занимавате и с криминални истории — отвърна той шеговито.

Това беше наистина прекалено. Аз се обърнах отново, погледите ни се срещнаха. Стори ми се в тоя миг, че никога досега не бях виждал такъв спокоен и проницателен поглед. И изведнъж нещо в очите му трепна.

— Внимавайте! — извика той.

В гласа му нямаше уплаха, аз не се стреснах. И едва в следния миг усетих, че колата се е подхлъзнала. Бързо се обърнах напред. Тъкмо бях започнал да слизам по дълъг и доста стръмен наклон, който се губеше някъде из завоите. Сега колата летеше с все сила надолу без никакво управление. Даже не успях да помръдна. И друг път ми се беше случвало да изпитвам такива мигове на пълно вцепенение. Просто стоях зад кормилото и нямах в себе си нищо — ни страх, ни мисъл, ни предчувствие. Успях само да схвана, че колата излезе от пътя и литна в пропастта.

Именно литна — това като че ли е най-точната дума. Помня, че дори не успях да затворя очи в очакване на страшния удар. И изведнъж забелязах изумен, че вместо да се срине в пропастта, колата изведнъж повдигна нос и плавно като птица полетя над бездната. Аз само държах кормилото, тя направи лек завой, после се върна над шосето и меко, почти неусетно прилепи гумите си на пътния асфалт.

Един миг стоях като вцепенен. И първата ми мисъл беше, разбира се, че сънувам. Но не — по нищо не приличаше на сън. Аз помнех всичко, виждах ясно замърсения асфалт, покапалите листа, водата, която се стичаше по изровения бряг. Видях и птиците, накацали по телефонната жица, съвсем ясно чух далечното свиркане на влак, който минаваше по дефилето. Но по-ясно от всичко друго виждах бездната, вдясно от себе си, и мътните води на реката, разкаляни от бурята. Сън — не, но може би халюцинация? Не, никога не бях чувал за халюцинации в нормално и бодро състояние.

В тоя миг съвсем бях забравил за човека зад гърба си. И изведнъж чух гласа му, все така спокоен и тих:

— Не, няма защо да се стряскате… Всичко, което стана, е нормално и истинско…

Трепнах и се обърнах. Той все така спокойно седеше на мястото си, сякаш нищо не се бе случило.

— Как така истинско?

— Напълно истинско! — отвърна той сериозно. — Вие сте културен човек, нима не знаете как се нарича това явление?

— Там е работата, че не съществува такова явление — отвърнах аз, все още не на себе си. — Или поне никой жив човек досега не го е виждал…

— Не бъдете толкова сигурен… Чували ли сте нещо за левитацията?

— Е, да, разбира се, но това е някаква факирска шмекерия… И освен това надали го правят с леки коли…

Непознатият се усмихна:

— Да, с колата е по-трудно… Но принципът е същият…

— Искате да кажете, че познавате антигравитационните сили?

— Да, нещо подобно…

— Но за това навярно са нужни огромни енергии — измърморих аз недоверчиво.

— Енергиите съвсем не се изчерпват с това, което хората знаят за тях…

Което хората знаят! Какво искаше да каже с тия думи? Нима той не беше човек? Но какво значение имаха всякакви думи, когато фактът си оставаше факт. Пред очите ми все още бяха калните следи на колата, които завършваха до ръба на пропастта. И вместо да бъда там някъде долу, разбит на късчета, аз мирничко си стоях на пътя, само на няколко метра от мястото на невероятния инцидент. Не съм човек с предразсъдъци, бих признал, че съществува и дяволът, стига да го видя с очите си. Но човекът зад гърба ми приличаше на всичко, но не и на дявол.

— Заради мен ли го направихте? — попитах аз отново.

— Не съвсем точно… Но вие се подхлъзнахте заради мен. Ако не бях се качил в колата ви, може би това нямаше да се случи…

Той се обърна назад и добави:

— Хайде да вървим!…

Аз мълчаливо запалих колата и едва сега си припомних, че изобщо не бях я угасвал. След това включих на скорост и бавно потеглих. Ръцете ми все още леко трепереха. Като изминахме тъй стотина метра, аз отново се обадих:

— Всъщност всеки земен човек, какъвто и да е той, тайно в себе си вярва в чудеса… И едва сега разбрах ясно къде се крие причината. То е, защото не може да се примири със смъртта…

— Това не е кой знае какво чудо — отвърна той. — Нито пък е някакво особено благо. Безсмъртието на съзнанието не е проблем на съществуващата и възможна природа. Проблемът е съвсем другаде…

— А къде именно?

— Много искате да знаете — отвърна той шеговито. — Изобщо проблемът е в самото съществуване…

— А вие земен човек ли сте? — попитах аз внезапно.

Той замълча за миг.

— Интересно е да чуя вашето мнение по тоя въпрос.

— Вижда ми се съвсем невероятно — отвърнах аз. — Това, което вие направихте, хората навярно ще могат да го правят след стотици години…

— Оптимизмът е хубаво нещо — отвърна той. — И все пак не вярвам да е толкова скоро.

— Тогава излиза, че сте пратеник на някаква извънземна цивилизация?

— Логично е да мислите така! — отвърна той.

— И не е ли вярно?

— Защо пък, доверявайте се на своята логика…

— А защо не ми отговорите директно?

— Много просто! — каза той. — Мъча се поне формално да спазвам инструкциите, които са ми дадени.

— Да, ясно! — кимнах аз.

Известно време пътувахме мълчаливо, но през цялото време умът ми трескаво работеше. И все пак интересно е колко бързо и лесно човек се примирява с най-необикновените факти, стига веднъж да повярва в тях. А изглежда, че наистина бях повярвал, макар че разумът ми все още се съпротивяваше. Дъждът бе престанал да вали и за пръв път, откакто бе започнала бурята, срещу мен минаха два камиона. Това като че ли ми даде кураж, аз запитах внимателно:

— Всъщност къде отивате?

— Нали ви казах — просто тъй, обикалям…

— Бихте ли ми дошли на гости?

— Защо не? — отвърна той. — Хора като мен няма къде да бързат…

Наближавахме Владо Тричков. Вече се мяркаха хора, край пътя босо момченце водеше на къса връв едра бяла коза. Както винаги, пред ханчето бяха спрели няколко камиона, отвътре се носеше обичайната врява. Свих вдясно от шосето и тесен неравен коловоз ме заведе до вратата на вилата.

— Пристигнахме! — измърморих аз с облекчение.

Слязохме и поехме пеша по пътеката. На дворната врата нарочно му направих път да мине пръв. Вървяхме двамата между ниските клони на дърветата, които ни докосваха с влажните си листа. Едри земни червеи, розови и измити от дъжда, бяха плъзнали навсякъде и аз забелязах как той внимателно ги прескачаше. Господи! Колко обикновен човек наистина! Всичко в него беше съвсем земно, съвсем делнично — смачканите му обувки, панталоните от извехтял плат, дори раницата, в която навярно криеше своите необикновени съкровища. Наистина дори насън през ума ми не би минало, че ще срещна точно такъв представител на звездните светове.

В хола той свали раницата си и я сложи до мекия стол, на който бе седнал. Аз се разположих срещу него. В момента не чувствувах ни смущение, ни безпокойство, ни респект дори, все едно че вкъщи бе дошъл някакъв стар приятел. Вече можех да го гледам право в лицето, макар че надали печелех нещо от това — и то бе обикновено като всичко друго у него. Той си беше точно човек от плът и кръв — от белите косъмчета в брадата му до ръждивите изрусели клепачи. Изведнъж ме обзе неприятното чувство, че съм станал жертва на някаква мистификация.

— Какво ще пиете? — попитах аз.

— Може чаша доматен сок — отвърна той спокойно.

Наистина имах доматен сок в хладилника.

— С малко водка?

— Не, чист…

— Знаете ли какво друго имам в хладилника?

— Доста е натъпкан — отвърна той шеговито. — Но освен всичко и една чиния с дребна пържена риба.

Това беше напълно вярно. Бях хванал рибата преди няколко дни в началото на Искрецката река. И сам си я бях опържил, макар да не успях сам да я изям.

— Разгеле! — казах аз зарадван. — Да я донеса ли и нея?

— Не, не, мерси, не съм гладен…

— В края на краищата вие сте като мен от плът и кръв… И сигурно огладнявате…

— Не е точно тъй — отвърна той. — Това, което виждате, е по-скоро чудесна имитация…

— Как да го разбирам?

— Ето така!

Той се съсредоточи за миг, после вдигна дясната си ръка и нанесе с дланта си удар по кръглата масичка, която стоеше между нас. Но вместо да се чуе звукът на удара, ръката спокойно мина през твърдата материя, сякаш беше безплътна. Гледах го смаян. Кой знае защо, това ми направи по-силно впечатление, отколкото невероятната маневра на моята лека кола над бездната.

— Сега видяхте какви странни свойства може да има материята — каза той шеговито. — От нея наистина може да се направи всичко…

— Бях чел някъде — измърморих аз поразен, — че това не може да стане.

— И аз го четох — усмихна се той. — Вие наистина не можете. Както и ние не можем безкрайно много неща. Но във вселената всичко може. Освен да се създаде субстанцията, разбира се. Тя съществува и това я изчерпва напълно…

Аз замълчах, в тоя момент даже и мисли нямах в главата си.

— А какво стана с вашия доматен сок? — попита той.

Станах и мълчаливо отидох в кухнята. Като отворих хладилника, най-напред видях моите риби. Взех две кутии доматен сок, две чисти чаши и се върнах в хола. Непознатият все тъй седеше на стола си и гледаше замислено през широкия прозорец. Докато пробивах тенекиените кутии, той все тъй мълчеше, имах чувството, че даже не присъствува в стаята. Най-сетне налях и вдигнах моята чаша.

— Ами да се чукнем!… Макар и с доматен сок…

— Да се чукнем! — съгласи се той.

Чашите звъннаха, той поднесе своята към изпръхналите си устни. И както ми се стори, изпи я с известно удоволствие.

— Сега ще ви задам един неудобен въпрос — казах аз. — Както разбирам, вие не сте тук, на земята, за да помагате на нашата цивилизация с вашите знания. А тогава защо?… За да ни контролирате?…

— Не, разбира се. Да ви контролираме или да ви помагаме по принцип това е все едно и също нещо — да се месим във вашите работи… Но ние никога няма да направим това. Аз съм тук чисто и просто един обикновен наблюдател и безпристрастен информатор на нашата цивилизация…

Кой знае защо тая декларация не ме учуди.

— Тъй си и мислех — измърморих аз.

Той ме погледна любопитно:

— А защо именно?

— По най-простата логика — отвърнах аз. — Сред безкрайната вселена практически трябва да се осъществяват безкрайно число комбинации на материята. И, разбира се, не може да се допусне, че само тук, на нашата малка планетка, съществува тая единствена комбинация, която се нарича човешко съществувание. Според мен това е съвсем абсурдно.

Той едва забележимо се усмихна.

— Не е ли така? — запитах аз учудено.

— Нищо, говорете…

— Е, добре, нашата цивилизация съществува само няколко хиляди години и въпреки това е една мощна цивилизация. А ако съществуваше няколко милиона години? В кръга на тая логика не е възможно някъде из вселената да не съществуват цивилизации с огромна мощ. За тях не би представлявало някакъв особен проблем и да влязат в контакт с нас. И аз неведнъж съм си задавал въпроса, защо всъщност това не става, защо сме така изолирани и самотни на нашата малка планета?

Замълчах и го погледнах с очакване. Той също мълчеше и бавно, сякаш несъзнателно, поклащаше главата си.

— Трябва да ви кажа, че вашата логика съвсем не е лишена от основания — отвърна той най-сетне. — И въпреки всичко тя е съвсем произволна. Ще ви дам един прост пример. Ако възможностите, както казахте вие, наистина се комбинират, би трябвало да съществува и такава комбинация — една галактика с една човешка цивилизация.

— А защо не? — попитах аз лекомислено.

— Ами тогава пропада и вашата теория за задължителните контакти.

Да, разбира се, той беше съвсем прав.

— И освен това — продължи непознатият — не бива да приписвате на всяко съзнание качествата на човешкото земно съзнание. Би могло да има и такова съзнание, което да се разминава с вашето земно съзнание просто без да ви забелязва или без да ви обръща внимание. Или пък да ви забелязва, но да не лежите по пътя на неговите цели. Нима вие забелязвате мравките, които пъплят из вашата градина, макар да знаете, че са живи същества? И нима се стараете с нещо да им помогнете в тяхното съществуване?

— Но те нямат съзнание!

— Кой ви каза?… Това не е толкова сигурно, колкото вие си мислите. А може би е по-съвършено от вашето от гледна точка на това, което вие човеците наричате развитие. Освен това вие говорите за съзнанието изобщо, в космически мащаб, без да сте в състояние да ми покажете едно негово трайно и общо качество. Би могло да се допусне например, че най-същественото качество на съзнанието е неговата нетрайност. Или пък неговото самоунищожение на определени етапи на развитието му. Така че отпада и вашето основно твърдение за неговото безкрайно усъвършенстване в огромните периоди от време.

— Да, наистина, прав сте — отвърнах аз смутено. — Макар че самият факт на вашето присъствие не говори в полза на такива доводи.

— Сега аз не говоря за фактите, а за вашата логика.

— Тогава наистина бих предпочел да говорим за фактите — казах аз.

Той отново поклати глава:

— За съжаление, точно за това не можем да говорим.

— Но защо? — попитах аз нервно.

— Това бих могъл да ви кажа… Вие сами трябва да постигнете своите знания… И със свои собствени сили да изминете пътя. Защо не можете да си представите, че точно това е смисълът на земното човешко съществуване?

Гласът му беше тих, но дълбок, с някакво особено звучене и на мен за пръв път ми мина мисълта, че това не е точно човешки глас.

— Навярно сте прав — отвърнах аз. — Това, което казвате, мога да си го представя. Но не мога да си представя вашата нравствена същност. В края на краищата вие живеете между нас, виждате нашите страдания, неправдите, насилието, виждате как понякога нещастни и безпомощни се въртим в омагьосания кръг на своето невежество. И в същото време навярно ясно съзнавате, че е толкова лесно да помогнете на всичко, което е добро и справедливо. Но не го правите. Това не загрозява ли смисъла на вашето собствено съществуване?

Той ме погледна някак особено:

— Тогава представете си, че в нашата нравствена същност има много повече разум и по-малко чувства.

— Мъчно ми е да си го представя — казах аз. — Ами вие живеете тука, сред нас. Как може у вас да не предизвикват нравствен ужас някои неща, с които сме свикнали. Войните например. Представете си, че утре нашето човечество се изправи пред ядрено самоунищожение. Нима пак няма да ни попречите?

— Не, разбира се! — каза той твърдо. — Вие трябва сами да изживеете кризата. Ако изкуствено ви попречим, вие няма да придобиете имунитет и следния път ще загинете от още по-страшна катастрофа.

Аз поклатих печално глава:

— Да, логично е!… И все пак не мога да го приема. Защо поне не ни помогнете в страданията, за които не сме виновни?… Спасете ни поне от рака… Или туберкулозата…

— Вече ви казах — отвърна той леко намръщен. — По-умни хора от мен са разбрали какво ви е нужно… И аз нямам право да го променям…

Внезапно една спасителна мисъл мина през ума ми:

— Тогава помогнете поне на моя приятел!… Съгласете се, че един-единствен случай на намеса съвсем не може да промени историческия път на човешкото развитие.

Той се облегна мълчаливо назад. И ми се стори, че в тоя момент се колебаеше.

— Не, нямам право да сторя това! — каза той леко намръщен.

— А на мен защо помогнахте?… Защо ме избавихте от смърт?

— Защото си въобразих в момента, че за това ще бъда виновен аз… А естествено аз нямам правото да бъда виновен.

Изведнъж ме обзе чувство на безнадеждност, аз замълчах. Мълчахме и двамата. Навън се беше вече стъмнило, но в стаята беше все тъй светло, с естествена и ясна дневна светлина. Колкото и странно да беше това, тогава то не ми направи някакво особено впечатление.

— И все пак вие се намесвате в земните работи — казах аз. — Аз ще напиша всичко това, което днес ми се случи.

— Това не е никакъв проблем — усмихна се той. — Само за един миг бих могъл да излича от ума ви всичко, което не искам да си припомните.

— Наистина ли ще го направите? — трепнах аз.

— Не, разбира се… Пишете каквото искате… И без това никой няма да ви повярва…

— Може би няма да повярват на случката… Но ще повярват на истините, които тя съдържа.

— Тия истини са отдавна известни на хората — отвърна той. — Аз не съм ви открил някаква нова Америка…

Това бяха последните му думи, които си спомням. Събудих се на разсъмване. Бях спал с дрехите си на креслото, на което снощи седях. Или по-скоро на това място съм бил приспан. Непознатият ме бе завил с едно леко одеяло и, разбира се, беше изчезнал. Но аз всичко помнех, той не бе посегнал на паметта ми. Станах и отворих прозореца. Слънцето още не се беше показало над насрещните върхове, но целият двор пред мен беше потопен в нежна светлина. На дъното на двора като малки бели планети светеха хризантемите. Беше тихо, нито един лист на дърветата не се поклащаше. Само росата едва забележимо блестеше със своя все още мътен бисерен блясък. Не зная в какъв свят живееше той, но нашият беше наистина неизмеримо красив. И може би това беше единствената награда тук за самотата му.

Няколко дни живях като насън. Работех, разбира се, но всичко, което излизаше на белия лист, ми се струваше постно и безвкусно като трева. После оставих работата и започнах да чета. Но и това не помагаше. Най-сетне в неделя запалих колата и бавно я спуснах надолу по тесния коловоз. Излязох на шосето и завих наляво — в посоката на санаториума, макар да не исках да мисля за това. Колкото повече напредвах, толкова повече растеше в мен треската, усещах как коленете ми неуловимо потрепват. И въпреки това все по-силно натисках газта, колата летеше на старите си изтрити гуми. Скоро минах край мястото, дето се беше случила катастрофата, но не спрях. В тия мигове вътрешното нетърпение просто ме изгаряше.

Дори не помня как съм пристигнал до санаториума. Почуках на бялата врата на доктор Веселинов и влязох, без да дочакам отговор. Както винаги, лекарят седеше на своето обикновено място с рентгеновите снимки в ръка. Той гледаше право към мен, лицето му бе смаяно.

— Стана нещо невероятно! — каза той с глас, който едва разпознах.

Почувствувах как огромно облекчение се разля като чужда кръв в жилите ми.

— Тъй ли? А какво именно?

— Вашият приятел оздравя.

— Как тъй — оздравя? — учудих се аз лицемерно.

— Ами чисто и просто оздравя. Ето ви снимките — сякаш никога не е боледувал от нищо… Имам чувството, че дробовете му са напълно възобновени…

Не погледнах неговите снимки, беше съвсем излишно.

— Това не може да бъде! — казах аз. — Навярно сте объркали снимките…

— Как не може да бъде, като е факт! — отвърна той раздразнено. — Това са втори снимки, всичко беше извършено под мой личен контрол.

Намерих за благоразумно да замълча. Той ме гледаше все тъй смаяно, мигаше глупаво с опърлените си клепки.

— Още утре ще направя научно съобщение! — каза той разпалено. — Моите колеги ще се шашнат.

— Няма да правите никакво съобщение — усмихнах се аз.

— Защо? — трепна той.

— Защото не може да бъде научно — отвърнах аз. — Вие чисто и просто ще съобщите един факт, който не можете да обясните…

Той се понамръщи, но замълча.

— И второ — което е по-важно, — дори да съобщите тоя факт, бъдете сигурен, че никой няма да ви повярва.

— Как няма да ми повярва! — каза той троснато. — Та това са снимки…

— Глупости, снимки… Вие сте виждали поне двайсет снимки на „летящи чинии“, но нима им вярвате?

Той отново започна да мига глупаво:

— Е, да, но… насреща аз пък имам оздравял човек…

— Бъдете сигурен, че и това няма да ви помогне…

— Вие не вярвате ли? — попита той рязко.

— Разбира се, че ви вярвам… Но другите няма да ви повярват. Та вие сте научен работник, нима не разбирате, че това не може да стане. Всички ваши колеги ще си помислят, че или сте луд, или пък мошеник… При това второто е по-вероятно и заедно с това и по-неприятно.

Едва сега той престана да мига, изглеждаше напълно изтрезнял. Скрито го наблюдавах как мълчи и размисля, как здравият му, суров ум просто пращи под якия череп.

— Знаете ли, че вие сте напълно прав! — каза той с облекчение. — Ами, разбира се, един факт не е никакъв факт…

— Къде е сега той?

— Кой? — запита той разсеяно.

— Моят приятел…

— Ами стана, разбира се… Преди малко се разхождаше из парка.

Само няколко крачки ме деляха от отворения прозорец. Веднага го забелязах — стоеше прав край един от декоративните храсти и държеше в ръка нещо беличко, съвсем прилично на птиче яйце. Той го разглеждаше съсредоточено, от време на време нещо човъркаше с нокът.

— Какво правиш там? — извиках му аз от прозореца.

Той трепна и се обърна. Лицето му съвсем не приличаше на онова, което бях оставил преди няколко дни.

— Нищо — отвърна той смутено.

— Какво държиш в ръцете си?

— Охлюв…

— Веднага да го оставиш на мястото му — казах аз раздразнено. — Чуваш ли?

— Защо?

— Защото аз ти казвам!… Хайде, по-бързо!…

Без да спори повече, той се обърна и започна внимателно да закрепва охлюва върху едно от клончетата на декоративния храст. Но когато вдигна ръка, охлювът се изтърколи и падна на земята. Той се наведе.

Любен Дилов
Зеленото ухо

1

При нормални обстоятелства не бих могъл да заподозра, че нещо друго, а не случайността ни събра тогава около една маса. С американеца се познавахме от предишния конгрес на фантастите, аз бях превел у нас три негови разказа, разменили си бяхме и по едно писъмце, така че се зарадвахме един другиму като бегли познайници, свързани обаче от общ приятен спомен. Той именно и предложи да полеем веднага срещата ни в барчето на хотела.

Избрахме си масичка, но още не бяхме приключили с взаимното разпитване за здравето, за следващата книга, когато един след друг двама души заеха останалите свободни столове. Целулоидните плочки на реверите им ги определяха като наши колеги. Пръв дойде японецът — изискано облечен, сияещ от чистота. Блясъкът на зъбите му се преливаше в блясъка на модерните очила и приятната матовост на лицето му бе непрекъснато осветена от малко екзотично сияние. Дългият, тромав, с гръмогласното самочувствие на големите нации американец беше известно име в научната фантастика, но това не го правеше надменен. Той дори попресилваше природната си общителност или пък тя имаше привкус на изкуственост, защото в нея почти не се съдържаше интерес към другия — всъщност търсеше симпатични компаньони, пред които простодушно да се поперчи. И тогава в отговор на изящния поклон на японеца той проточи дългия си врат към ревера му, сигурно смогна да види само името на страната и викна:

— Хелоу, Джапан! Сядайте! Тук е кръглата маса на великите сили във фантастиката.

Това поласка комплекса за приобщаване към света на Страната на изгряващото слънце и нейният представител ни обля с един напевен поток от любезности на безупречен английски език. Аз повторих практичната конгресна безцеремонност и прочетох на ревера му познатото име. Бях го срещал в една съветска антология на японската фантастика, където в предговора му се даваше изключително висока оценка — оправдан, ако се съдеше по разказите в сборника. Побързах да му направя комплимент, побързах и да се похваля, че имам преведена в Япония една новелка, та по този начин да защитя мястото си сред двете знаменитост.

Четвъртият стоя дълго край масата ни, оглеждайки нерешително препълнената зала. Явно не беше от „великите сили“, с което веднага спечели сърцето ми, и аз му посочих стола до себе си, да си имам съюзник. Той се оказа от „третия свят“, както ги нарича журналистиката, така че групата ни се комплектува и политически. Това придизвика нови шеги в стила на нашите конгреси, на които освен за фантастика се говори много за екологическите и политическите заплахи пред човечеството и за участието на писателя-фантаст в съзиданието на едно мирно бъдеще.

Двамата за първи път присъствуваха на такъв конгрес, та разговорът, естествено, се завъртя около него. Разговор — дотолкова, доколкото ние с американеца като стари конгресисти ругаехме един през друг, а двамата новаци слушаха поозадачени.

Известно е, че трибуната на подобни конгреси се използва в повечето случаи от хора с малки творчески заложби като поле за публична изява и утвърждаване, поради което две трети от изприказваните там приказки са твърде досадни баналности. Известно е и безплодието на споровете между различните течения във фантастиката, защото всяко си има права на съществование. Не по-малко ненужни са и дискусиите за нейното начало и границите й — дали е започнала през XIX век с индустриалната революция, или още в древността, при Лукиян например. Дискусии — полезни, изглежда, по някакъв начин само за теоретиците, защото, щом признавам фантастиката за изкуство, то и при нея не може и не бива да се установяват граници и нормативи. Какво е изкуство, винаги са решавали конкретните произведения, а не съюзи и конгреси.

— Но ако не беше този конгрес сега, аз например никога не бих могъл да се запозная с вас — вметна японецът иззад екзотичното сияние на лицето си и ние с готовност се съгласихме, че има все пак полза от конгресите — и с колегите можеш да се запознаеш, и с издателите да завържеш връзки, защото и те бяха открили за себе си нашите конгреси и ги обсаждаха, за да търсят храна за ненаситните гърла на своите научнофантастични серии.

Създаденото единодушие трябваше да се полее и ние си поръчахме още по чаша уиски, но вместо да се напия, аз изтрезнях — ако продължаваше така, нямаше да имам пари на другата вечер пак да сляза в бара. Японецът пиеше коняк, а това ме подсети, че куфарът ми горе, както на повечето българи, пътуващи в чужбина, е добре зареден с подобни питиета.

Въпреки или тъкмо заради гръмогласното си американецът не понасяше гръмогласието на другите и веднага одобри идеята ми да отидем в моята стая. В бара бе станало нетърпимо задушно. Внасяха се нови столове, влизаха, излизаха, стърчаха прави около препълнените маси. Половината конгрес бе се изсипал вече в него, а конгресистите вдигат десет пъти повече шум от обикновените посетители. Навярно защото и интимното предназначение на всички конгреси е да пошумят около някоя кауза.

Изгряващото слънце с мила настойчивост плати цялата досегашна сметка, в замяна на което американецът пък купи бутилка уиски. Ние с представителя на третия свят, естествено, се почувствувахме повече потиснати, отколкото благодарни.

В асансьора японецът разгледа с извинителна усмивка плочката на моя ревер — да научи все пак при кого отива, но не каза нищо и чак когато аз извадих от хладилника в стаята си три бутилки — коняк, сливова и мастика — и с байганьовско простодушие занарязвах с джобното си ножче тънки парченца луканка в чиннйката от чашата за вода, той се обади сияещо, щастлив навярно, че бе запомнил името ми:

— Много сте любезен, мистър Дайлъв.

Обясних му, че фамилията ми не бива да се чете по английски, а според латинската транскрипция, тоест да се произнася „Дилов“; после му разтълкувах и комичното значение за българина на това Дайлъв. Най-шумно се засмя пак американецът, макар на миналия конгрес да бе направил същата грешка и аз по същия начин да бях го коригирал.

Името ми, кой знае защо, даде повод да заговорим отново за фантастиката, но вече, не на кръчмарско или конгресно равнище, а с повече професионална интимност. Японецът не възрази на общата ни с американеца позиция, че днес сатирата е великата сила във фантастиката, само изказа едно усукано съжаление, че цялата добра японска фантастика била, общо взето, лишена от чувството за хумор с изключение на зловещия, на черния хумор. Може би поради специфични национални и социални условия тя била повече мрачна, плашеща, с уклон към мистиката и сюрреализма.

Всъщност той деликатно ни напомни, че сме пристрастни в позицията си, и аз, като домакин, се принудих да направя отстъпка. Изфилософствувах, че ако е позволено изобщо да се дели сериозната фантастика на течения и категории, то единственото оправдано деление би било на плашеща и разсмиваща. А върховете й може би ще се издигат там, където в едно произведение биха се обединявали и двата дяла. Защото, заключих аз с нещо като афоризъм, който тогава ме изпълни със самочувствието на равноправен партньор в спора, защото, казах аз, самата природа на необичайното, на непознатото като обект на фантастиката е такава: то или ни плаши, или ни разсмива; друго отношение към него не сме в състояние да имаме, докато то ни е непознато, друго отношение би издавало само, че то просто не ни е интересно.

Представителят на третия свят, който досега бе мълчал с ниското самочувствие на новак във фантастиката, реши внезапно да се включи в разговора чрез нещо като виц:

— Мистър Дилов, а как ще изтълкувате нашето отношение към това непознато нещо? Ако сте забелязали, никой още не е посегнал към него.

Той взе парченце луканка от чинийката, огледа го, подуши го, но не посмя да го налапа, чакайки отговора ми. В своята полемична разпаленост бях забравил домакинските си задължения, а необичайната форма на луканката, както и миризмата й навярно смущаваха моите гости. Отворих сливовата, отворих мастиката, придружавайки действията си с нужните разяснения; възхвалих и луканката като еманация на националната ни кулинария. Тримата храбро сдъвкаха по парченце от еманацията, съсредоточени, сякаш заслушани в шума на устата си, близнаха от ракията и мастиката, но радващият ме ефект се получи само у симпатичния ми трети свят. Той каза, че луканката била необикновено вкусна, а ракията му напомняла някакво тяхно питие и с видимо удоволствие продължи да ги консумира. Лицето на японеца засия, сякаш бе погълнал коктейл от божествените амброзия и нектар, а тънките му устни в същото време възторжено определяха този вид салам като прекалено пикантен за японския вкус; солетите и фъстъците, които бях сипал върху две салфетки, били по-подходящи към коняка, който обаче наистина бил великолепен. Американецът направо ме посъветва да си останем при уискито, а тия „национални гордости“ да запазя за по-малко талантливите конгресисти, с конто ми предстоело да се запозная.

По капризната логика на асоциациите разговорът ни скочи от луканката и сливовата върху най-костеливия въпрос от теорията на литературата изобщо — националните й особености. Подчертано интернационална в сюжетите и средствата си, научната фантастика — разбира се, отново имахме пред вид сериозния й дял, не приключенските серии — не можеше все пак да не изявява чрез автора си и някакви национални специфики. Но какви бяха те и къде точно се съдържаха?… Въпросът засягаше всекиго от нас и веднага ни сгорещи, както питиетата, които бяха го предизвикали. Американецът обаче прекъсна новозародилия се спор с един удар по масата:

— Слушайте, фантасти! Я вместо да дрънкаме теоретични глупости, да седнем и да напишем по един разказ с общ сюжет! Без състезателен характер, само да видим дали наистина ще се изявят тия дяволски национални особености.

Както бяхме си пийнали, идеята лесно и лекомислено ни въодушеви и ние веднага се заехме да съставяме условията. Най-напред осъзнахме все пак, че не ще намерим време в четирите конгресни дни с тяхната програмна претовареност да напишем истински разкази, и се споразумяхме (предложението беше мое) всеки да разкаже своя версия на една и съща загадка. Щяхме да се събираме вечер по за един час в моята стая, да изслушваме поредния вариант. За реда хвърлихме жребий. Остана най-мъчното — изборът на сюжет, но понеже с изключение на младия мъж от третия свят бяхме все рутиннрани съчинители, а и подходът към сюжета във фантастиката по начало изисква известна рационалност, умовете ни бяха достатъчно школувани, та да не протакаме работата. Тръгнахме по метода на елиминирането, за да избегнем донякъде баналността. Пак аз предложих да изключим участието на Космоса и чуждите цивилизации и се съгласихме действието да се е зародило и да се развива на Земята. Загадката обаче трябваше да бъде такава, че да дава на всички ни еднакви отправни точки за фантазиране. И тогава японецът предложи Великденския остров с неговите неразгадани още каменни статуи. Приехме и той веднага се зае да резюмира онова, което задължително трябваше да отбележим в своите нови хипотези. Оказа се, че бил ходил там; някаква американска туристическа агенция организирала самолетни излети от Япония до Великденския остров.

Всички бяхме чели по нещичко за тоя остров — най-вече книгата на Хейердал, който със своя „Кон-Тики“ бе се опитал да докаже, че на този остров са пристигнали с подобни салове от Южна Америка група бели мъже от неустановена засега висока култура. И че туземците са ги посрещнали и изпратили като богове, а статуите били издигнати в тяхна чест. Дългоухите — така ги наричали туземците не само на острова, но и в Перу.

Островът е открит през 1722 год. на Великден, затова е кръстен Пасха (Великден), разказа ни японецът с екскурзоводска добросъвестност. Той е гол, почти изцяло покрит от застиналата лава на вулкана Рано Рараку. Самият кратер на вулкана представлява огромно, някак внезапно изоставено ателие, където лежели, стърчели наполовина от камъка или само били очертани стотици недовършени статуи. Общо се наброявали към шестстотин, готовите — над двеста — стърчели покрай брега с лице към океана. Туземците, които се казвали рапануи, не знаели нищо определено за произхода им. Прадедите им също не са могли да видят никъде наоколо толкова различни от техните лица, защото най-близката суша била на четири хиляди километра. Каменните статуи представлявали портрети на съвсем друга раса: дългоглави гиганти с дълъг прав нос, с тънки устни и хлътнали под ниски чела очи, с необикновено дълги, провиснали уши. А за какво изобщо са създадени, си остава напълно неясно. За такъв малък остров, който според археолозите от хилядолетия е бил гол и непродуктивен завинаги малобройното му население, биха били достатъчни няколко статуи, ако това са ритуални изображения на божества. Столетия е трябвало да минат, за да бъдат построени, и то с нечовешки труд, ако действително са издялани с ония каменни длета, които Хейердал е открил в кратера на Рано Рараку. Японецът беше видял длетата и каза, че според него е почти невъзможно да са издяланн с тях тези по десетина метра големи статуи от твърдата вулканична скала. Невъзможно било най-вече без по-висша техника да се отсекат огромните късове от склоновете на вулкана. А и как са ги пренесли после до брега, когато на острова почти липсват дървета за греди, как са ги изправяли? Преданията на туземците били не само противоречиви, но и досъчинени в угода на изследователите и туристите. Сред тях се откроявало някакво божество на име Макемаке; думата означава „жител на въздуха“…

Аз го прекъснах с предложението да не се интересуваме в случая нито от преданията, нито от хипотезите на учените, защото това би ни попречило да създадем собствени фантастични хипотези. Някой се оплака, че изобщо хипотезите на учените във всички области си оставали чиста фантастика, докато не бъдат потвърдени, но въпреки това ги уважават като учени и не им се сърдят, когато хипотезите им бъдат опровергани, докато нашите фантастични хипотези никой не вземал на сериозно. Американецът пък стигна до твърдението, че цялата историческа наука била фантастика, само че лошо съчинена. И че истинският фантаст не бивало да обръща внимание на новините в науката, а само на проблемите й, защото, докато успее да осмисли белетристично някоя нова теория, тя вече ще е отхвърлена от още по-нова. Изобщо човешкото познание се било вече напълно релативизирало…

Посмяхме се и щяхме да подхванем нова дискусия, ако деловият японец не бе настоял да приключим, като се спрем поне на три задължителни елемента: името Макемаке, прозвището „дългоухите“, тоест дългото ухо на хората от неизвестната раса, и това, че работата в кратера съвсем очевидно е била прекъсната от някакво внезапно настъпило събитие. В останалото всеки да бъде свободен да фантазира или да използува неща от общите ни знания за острова.

— Хей, мистър Джапан — възбунтува се популярният ни американски колега. — Вие сигурно си импате вече готов разказ, щом сте били на острова. Хайде, разправяйте го!

Той и в началото бе наругал жребия си пръв да изложи своята версия, но японецът ни увери с честната си дума, че изобщо не е мислил да пише нещо за острова, а ние двамата от малките страни и най-вече аз, комуто бе се паднало да разказва последен, се възпротивихме против всяка промяна на реда. В отговор на това американецът се разсърди и ни заяви, че му се налагало тогава веднага да си тръгне, защото, ако сме продължели да пием, щял да стигне до хипотезата, че тия статуи не са никакви статуи, а шестстотин бутилки, наредени по тезгяха на бар „Великден“.

2

На другата вечер, в определения час, американецът се развика още от вратата, сякаш не бе прекъсвал пиянската си сръдня:

— Нищо не можах да измисля! Нали съм някаква знаменитост, цял ден ме въртяха издатели и журналисти. Устата ми пресъхна да давам интервюта, че и мозъкът ми пресъхна, пък за хумора да не говорим.

Той се тръшна на кревата ми, а след това направо се и излегна. Добре, че поне изхлузи обувките си. Знаменитост — какво да го правиш!

— Ще почакаме в почтително мълчание — рекох аз, вадейки от хладилника недоизпитата бутилка коняк. — Един фантаст от вашия ранг би трябвало да може за петнайсет минути…

— Тогава ще почакаме тия петнайсет минути вие да съчините версията си — изръмжа той от възглавницата.

Отвърнах му, че в Европа американците се славят ако не с друго, то с почтеност при облозите, но веднага се поправих: щом искаме да проверим само дали се отразява националният дух в произведението на фантастиката, то колкото по-спонтанна е съчинената история, толкова по-достоверна в това отношение би трябвало да бъде. „Почвайте, заповядах му накрая, тая вечер, знаете, сме на прием у кмета на града.“

Другите мълчеха неловко, готови да отстъпят, но на мен ми беше приятно да поиздевателстам над него. Първо, грубоватата безцеремонност в отношенията ни бе наложил той, и второ — има нещо, което безспорно е във връзка с националното: иначе плах и естествен по произход, в чужбина или на такива международни срещи аз ставам едва ли не дързък. Навярно защото инстинктивно се осъзнавам като представител на своя народ, чието самочувствие съм длъжен да покажа на света.

Отвъдокеанската знаменитост изпъшка драматично, гаврътна чашката с коняка, която бях пъхнал в ръката му, и се загледа в опразненото й дъно, както се гледа на кафе.

— Е, добре. Да чуем какво ще излезе… — рече тон, сякаш друг щеше да му го разказва. — И така… като страдащ от известна доза нарцисизъм аз засега виждам само себе си. Какво виждам?… Виждам се, естествено, млад, хубав, още неопорочен, по-скоро съзнателно опазил се от пороците на нашето време, заравяйки главата си в миналото на тая нещастна планета. И не защото съм си въобразил, че миналото й е по-чисто от настоящето, или пък че ще науча кой знае какви мъдрости, съвсем не. Просто се ровя в него, защото единственият друг път на такова бягство, който днес поемат моите желаещи да избягат връстници, е алкохолизмът и хероиновата нирвана…

— Да, така е — въздъхна американецът и ръбът на празната чаша потъмня от дъха му, — затова и аз се намирам не из младежките вертепи, не из дискотеките, а с палатка и спален чувал на Великденския остров. Стотината туземци са се позамогнали от туризма, построили са си къщите по нареждане на ЮНЕСКО по-далеч от статуите и само си пекат коремите на слънце или разправят врели-некипели на туристите. Нищо достоверно не може да се узнае от тях, а няколкото плочки с надписи си остават неразчетени…

— А — възкликна японецът. — Знаехте ли за плочките?

— Какви плочки? — попита американецът, разбуден от унеса си.

— Вчера пропуснах да ви кажа. Намирани са дървени плочки с някакво писмо, приличащо външни на китайското. Туземците са ги носели на врата си като муски, без да знаят какво пише на тях. Но и учените още не знаят.

— Още по-добре, щом има и плочки, макар… сега да не знам какво да правя с тях. — Той дълго мълча и ние се убедихме, че действително в момента съчиняваше историята си. — Аз не съм чак такъв специалист. Някакъв специалист дори не съм. Е, вярно, прочел съм туй-онуй за острова и каменните му гиганти, но се надявам повече на собствените си очи и на вдъхновението. А цялото ми занимание, както казах, си е чисто любителство и като всяко хоби представлява за мен приятно бягство от редния ми дом, където не се говори за нищо друго освен за пари и за трудностите, които среща дребният бизнес на баща ми в поредната икономическа криза…

Аз кимнах насърчително — от романа и разказите му, които бях чел, знаех, че той е сред най-яростните социални критици в американската фантастика, а винаги е приятно да се потвърди някоя готова твоя представа. Той обаче не забеляза реакцията ми. Продължаваше да вижда само себе си и носталгията си по чистата младост, защото, след като си станал знаменит и богат, какъвто беше той, нарциснзмът е най-безобидната болест, която може да те хване.

— Не, и от покварените туземци се държа аз настрана. Разпънал съм палатката си в кратера на Рано Рараку… Нали така се казваше? Храня се с консерви, варя си чорба на газов котлон и бягам, щом се зададат туристите. Завирам се някъде да спя, а през нощта, когато диханието на океана около малкия остров остане единственият шум, аз тръгвам с фенера си около статуите. Оглеждам ги, меря ги, разпитвам ги. Отгде сте се взели, мили мои? Няма ли да ми го кажете най-сетне? Само на мен! Никому няма да издам тайната ви, кълна се! Защото тя не е нужна на тия, дето прелитат тука да ви позяпат; те идват само за да снимат себе си край вас, като себедоказателство, че са по-умни и по-красиви. Узнаят ли я, туристическата агенция ще фалира или ще тръгне да търси други загадки. Хайде вие, каменни мистъри, отворете тая тънка, стисната уста! Кои сте вие? Защо са ви такива дълги носовете? Защо са ви такива големи ушите? — питам ги аз, както Червената шапчица пита преоблечения като баба й вълк. Да, така ги питам и с треперлива напрегната сладост очаквам великата тайна да отвори внезапно своята бездънна паст и да ме погълне…

Спогледахме се с японеца, едновременно оценили метафората му и тая „напрегната сладост“, с която човек винаги се е изправял пред голямото познание.

— Мълчите, сърове — почти извика американецът в искрен гняв. — Да не искате да ме убедите, че и вие вярвате във фантасмагориите на нашите археолози? Или просто като всички хорица сте се примирили с миналото, което са ви съчинили историците? Ей, ти там, големият, я се виж колчав си дангалак! Мислиш ли, че някой те е издялал с това каменно длето? — викам аз и им показвам единия от клиновете, които съм намерил в кратера-ателие. — Та нали самият аз десет дена чуках с него до умопобъркване по лавата, която ви е родила! И десет сантиметра не издълбах! Но да речем, че с многогодишен робски труд са издялали симпатичните ви мутри, как и с какво тия мързеливи туземци, които не са познавали друго освен каменните сечива, ще изрежат от скалата десет-двайсетметровите блокове? А в кратера още личат местата, откъдето са изрязани недовършените ви събратя. Кажете де!… Дайлъв, дай коняк! — поиска той подкрепа в поредната си засечка.

Скочих да му налея и той веднага отпи една глътка, поколеба се, реши, че ще му пречи да крепи чашата над корема си, и я доизпразни. Засмя се:

— Какво прави писателят, когато изведнъж няма какво да каже? Много просто — описва природата. Тоя номер винаги минава. И аз на това място май ще трябва да ви разкажа как греят тихоокеанските звезди над мен, как се потя в космическото дихание на прилива, как се терзая пред вкаменената тайна и така нататък. Но ми е неловко, защото вие сте професионалисти и можете и сами да си представите пейзажа. Само ще ви кажа, че съвсем не се терзая. Напротив, много ми е приятно да се шляя между статуите в топлата нощ, да лежа, да гледам звездите, да слушам океана и да си фантазирам разни съдби, весели и страшни, за моите каменни любимци. И съвсем, съвсем не бързам да узная тайната им, защото, представете си, че внезапно я узная… Какво ше правя после? Съгласете се с мен, драги колеги; та ние, хората, всъщност само се преструваме, че търсим истинските истини, обективните, както ги наричат учените глави. Една истина, в която не сме вложили поне мъничко от себе си, в която не сме капнали поне капчица от своето въображение, такава истина винаги ни е неприятна. Пък, така или иначе, принципът на удоволствието е, който движи механизмите на живата материя във Вселената. Убедихме се вече какви истини ни донесоха науката и техническият прогрес. Не, най-добрите истини винаги ще ни открива не науката, а изкуството! Така че аз се изтягах на края на спалния чувал и с превелико удоволствие разкривах на старите звезди своите млади истини за тях, а те ми намигаха весело: Така е, браво, младеж, карай по-нататък, слушаме те…

И ето, в такава една нощ на дъното на кратера Рано Рараку, когато си лежах край палатката, вперил сънливи вече очи към небето, то изведнъж се озари от краткотрайно заслепяваща светкавица, сякаш нажежен метеор мина над самия кратер. После в падналия мрак над очите ми аз дочух странен шум. В кратера нощем не идваше никой, туристите отлитаха още същия ден към плажовете на другите тихоокеански острови, защото на Пасха бе забранено да се строят хотели. А домашните животни на туземците знаеха, че не ще намерят нищо в тия пущинаци. Не че се изплаших, но все пак приклекнах зад един от недовършените идоли, чийто дълъг нос стърчеше като вълнолом в топлите нощни изпарения, утаяващи се в дъното на кратера. Реших, че сигурно са крадци, дошли да търсят клинове, защото и те бяха се превърнали в скъпо заплащани сувенири. ЮНЕСКО едва успя да спаси двайсетина за музеите. Понадигнах се да ги видя, съобразявайки какъв урок да им дам с нещо колкото се може по-мистично, и…

Колегата от третия свят треперливо си пое дъх. Американецът също го чу и рече, без да се обръща към нас:

— Уплаших ли ви? Не бойте се! Сега не съм в състояние да измисля страхотни. Това бяха просто тримата пилоти от летящата чиния, кацнала на отвъдния склон на кратера, та да не я забележат от летището.

— Хей, Америко — възмутих се аз в неговия стил. — Дай нещо по-малко изтъркано! Аз самият имам поне десет разказа с летящи чинии.

Покрай мен се окуражи и деликатният японец:

— Условието беше да не намесваме Космоса.

— Космосът е и на Земята — озъби ни се американецът. — Трябва да знаете, че аз съм член на официалната комисия, която се занимава с неидентифицирани летящи обекти. Виждал съм ги на стотици снимки и филми, проследявал съм полета им на радиотелескопна антена и вярвам в тях. А щом вярваш в нещо, то за теб е истина, не е фантастика.

Примирихме се и той, след като си поиска нова глътка коняк, загдето сме го ядосали, продължи:

— Бяха от грамадните. Според сведенията на очевидците, доколкото може да им се вярва, разбира се, те били различни на ръст. Тези бяха над триметрови великани. Но тогава аз бях още млад и още не бях член на комисията за НЛО, затова като трезво чело на Новия свят ги взех за крадци, преоблечени, качили са на кокили, та да плашат туземцнте-пазачи. Походката им беше доста кокилеста. Ето защо сам се направих на призрак. Нахлузих спалния чувал на алпинисткия си бастун, размахах го по корема на каменния великан, пластмасата му зловещо засъска, аз заръмжах с всички сили в нещо средно между воя на койот и плача на хиена. Великаните се извърнаха към мен. Нищо друго не направиха, но аз изведнъж се сковах, както вирех с две ръце тежкия чувал във въздуха. Пълна парализа на тялото! По-неподвижен станах и от каменните островитяни…

Аз отбелязах в себе си, че за по-лесно той преразказваше приказките на ония, които уж се били срещали с летящи чинии. Мотивът за временната парализа също ми беше познат, но не го прекъснах отново, защото все още се надявах, че той ще измъкне нещо по-ннтересно от тая банална история.

— Иначе възприемах всичко — добави той, след като поразмисли докъде да доведе загадъчната парализа. — Мозъчните ми токове се движеха свободно, тоест сковаваше ги още само ужасът. Тримата пеликани се приближиха към мен. Бяха в скафандри, лицата им не се виждаха, но силуетите им категорично ги определяха като хуманоиди. Един глас с доста машинен звук ме запита на родния ми език: „Какво искаш от нас?“ И да знаех какво искам, не бях в състояние да им го кажа с неподвижния си език. Продължавах да стърча като градинско плашило — с вдигнатия спален чувал. Те разбраха най-после положението ми, защото след като повториха въпроса си, пак така изведнъж отмалелите ми ръце паднаха надолу. Чувалът изпляска върху легналия каменен островитянин.

— Ннннищо… — заекнах аз.

— Защо тогава ни извика? — попитаха ме. Размахването на чувала бяха изтълкували навярно като повик. Явно не се канеха да ми направят нещо лошо и аз бързо се съвзех. Впрочем исках… Простете, не е нищо, но се уплаших, като ме парализирахте така… И те съвсем по човешки ми се извиниха. Направили го били рефлективно, преди да познаят, че съм човек. И ме успокоиха: нямало да има никакви вредни последици за мен. Исках… исках да ви попитам — рекох аз тогава бързо, без още да съм намислил какво. Прекъснаха ме: Контактът с човечеството още ни е забранен, но понеже се чувствуваме виновни, бихме отговорили на един въпрос, стига да не е в разрез с нашата космическа харта. Ако се каниш да ни питаш какви сме, откъде сме и така нататък, дори да ти отговорим, после ще го заличим от паметта ти. И така един въпрос, без гаранция за отговор!

Американецът надигна глава от възглавницата и драматично се почеса по тила, изигравайки ни затруднението на своя герой. Ние, естествено, знаехме какъв ще бъде въпросът, но чакахме отговора и напрежението ни си беше истинско, въпреки примитивната му от професионална гледна точка хватка.

— Дааа… Какъв можеше при такова положение да бъде въпросът? Един-единствен: Кажете ми тайната на каменните човеци! Щом сте тук, сигурно я знаете. Те не ми отговориха веднага; изглежда, се посъветваха помежду си, но аз нито чух нещо, нито долових движение в грамадните им туловища. После все същият глас се обади: Ние за пръв път идваме на острова, от любопитство да видим мястото. А историята е твърде стара и ще ти я разкажем, ако се задължиш да не я използваш никъде и за нищо, нито за научна кариера, нито за печелене на пари. Иначе ще я заличим от паметта ти.

Побързах да ги уверя, че наистина се интересувам само лично от нея, че такова е и моето становище, просто едно хоби и така нататък, заклех им се, както бях се клел на самите статуи. И използувах момента да добавя един подвъпрос: Кой е Макемаке?

Наш сънародник — отвърна веднага гласът. И нещо като вашите търговски фирми. Туземците обаче са придали на името му друго значение — на човек, живеещ във въздуха. Дотогава те не са нмалм понятие за такова нещо, защото не са и виждали летателни средства с хора… А какво е направил той? — попитах задъхано, боейки се от пестеливостта на информацията им, но гласът… Казвам „гласът“, защото шлемовете и неподвижността им не издаваха кой от тримата говореше с мен. Та гласът все така безизразно ме сряза: Зададе вече въпроса си, а ние ти отговаряме. Историята е станала по времето на ранния стадий на вашата цивилизация, в един по-ранен и за нас стадий. Макемаке е бил от първите, които са посетили Земята. И тогава, както казвате вие, Земята излязла на мода при нас. Макемаке бил хитър и престъпен ум. Той основал предприятие, което доставяло от Земята разни природни забележителности и изделия на примитивните народи. За да спази все пак донякъде закона за невмешателството в работите на другите цивилизации, той разположил предприятието си на този остров, далеч от континентите. А туземците превърнал направо в роби. Изрязвал с наша техника, разбира се, късове от скалата, моделирал ги най-общо като човеци, после принуждавал туземците да ги доочукват с каменни длета и чукове, та да им придаде автентичен вид. Иначе това си е било чисто фалшификаторство, съвсем чуждо на действителното творчество на туземците. И истинско престъпление, защото заблуждавало нашите прадеди да си мислят, че така изглеждат хората от планетата Земя. Нашите глупави прадеди обаче много си харесвали каменните човеци, виждате, че са и направени като за нашия ръст, поставяли ги в градините си за украса и както казвате вие, земляните, плащали луди пари за тях, та фирмата на Макемаке процъфтявала. Със специални товарни космолети той докарал стотици такива статуи на нашата планета. Тук и там още може да се видят на градините, макар отдавна да знаем, че са фалшификати…

Но защо… — прекъснах аз въпроса си, сетил се, че нямам право. Какво защо? — попита ме гласът и аз се окуражих: Защо с такива носове, защо с такива уши? Не е ли могъл да откопира истинския вид на туземците? А ми се щеше да добавя: толкова бездарен скулптор ли е бил? Гласът все пак отговори на допълнителния ми въпрос: Казахме ти, че Макемаке е бил хитър спекулант. Допълнително е повишавал интереса към произведенията си. Органите на този род сетива у нас са вътрешни. Естествено е тогава да се засили любопитството на някогашните невежи богаташи у нас към тия външни органи на чуждата цивилизация. Затова той нарочно ги е уголемявал… Но нещо все пак му е попречило, подхвърлих аз, решил да си послужа също с малко хитрина, та да изкопча още сведения. Гледам, работата тук някак внезапно е била прекъсната, стотици статуи са останали неоткарани, недовършени…

Щяхме да ти го кажем и без да ни питаш, сряза ме отново гласът. След време у нас се извършва революция. Тя премахва частната собственост и с най-строги закони забранява да се внася с ненаучна цел каквото и да било от другите планети. Още по-строго забранява и всякакво вмешателство в живота на другите цивилизации, докато те сами не станат годни за полезен контакт с нас. Всички, които дотогава са вършели пакости по другите планети, били наказани доста жестоко, както става при всяка революция. Изпатил си и вашият Макемаке — завърши гласът и макар да си беше все така машинно равен и емоционално пуст, стори ми се, че усетих доволен смях или подигравка в това „вашия Макемаке“. — Край на контакта!

Благодаря, рекох, благодаря ви! И бях сломен не толкова, че не ми дадоха да попитам за каквото и да било друго — защото, естествено, ми се искаше да питам още за хиляди неща, — колкото от примитивната грубост на цялата история. Та представете си, драги колеги, моето влюбено въображение беше съчинило за нашите каменни човеци толкова приказки, коя от коя по-красива, по-фантастична и мъдра, а изведнъж — да те ударят така с една съвсем нашенска си простащина!…

— В България имаме една поговорка: „С нашите камъни по нашите глави“ — обадих се весело аз.

— Чудесно — зарадва й се той, но или не бе свършил, или не бе удовлетворен от края на съчинението си, защото веднага притвори очи и ни принуди отново да очакваме. — Не мога ли все пак още нещичко да запитам — почти изплака младежкото ми желание да чуя и нещо хубаво, нещо по-различно от земното. Какво например? — попитаха ме и ми се стори, че отново ще отстъпят. Защо? — задъхах се аз в неоформения си още въпрос. — Защо вие… Единият от тях обаче вдигна ръка, сякаш да ме възпре, а гласът ме прекъсна безжалостно. Не, умът ти е прекалено спекулативен! И в следващия миг аз отново се вцепених, само че още по-страшно отпреди. Сега и сетивата ми бяха мъртви, после умря, изглежда, и мозъкът ми, защото нищо повече не видях и нищо повече не възприех. Цялата Вселена бе изчезнала внезапно за мен или пък аз от нея…

Не помня колко е продължило това ми състояние — часове или минута. От вцепенението като че ли ме освободи не друго, а предутринният студ, който на този гол остров е твърде жесток. Потреперах, усетих го, пак потреперах и се събудих. Не знаех защо се намирам на това място, не знаех за какво стърча така насред недовършените статуи, а не в спалния си чувал, който пък необяснимо за мен лежеше, нанизан на катераческия бастун върху корема на близката статуя. Само имах усещането, че ми се е случило нещо страшно. Увих се в чувала, седнах на един камък и зачаках изгрева. Чаках го да ме стопли, да стопи и ледената кора върху мозъка ми. А изсветляването на небето само засили у мен усещането, че през тази нощ съм сънувал или узнал по някакъв друг начин ако не жадуваната тайна, то някаква друга голяма истина, че каменните великани може би най-после са отворили уста да ми я кажат, а аз съм я проспал или забравил и завинаги съм я загубил. Заплаках. От студ заплаках и от отчаянието, и от безсилието си пред тайната. Най-вече от него, защото сега всъщност осъзнах истинските размери на своето безсилие и евтината си момчешка игра с голямото мълчание на камъка.

Плаках и треперах, докато слънцето изгря, а заедно с него ме озари и тъжното, но не отчайващо просветление, че всъщност нищо страшно не бе ми се случило в тази нощ или нищо по-страшно и по-необикновено от усещането, че младостта ми се е сбогувала с мен. Скатах решително палатката, събрах багажа си и подсмърчайки храбро, тръгнах да чакам самолета, та да ме върне при дърдорещите човеци, при ония, които са престанали да плачат пред тайните. Все още объркан обаче, изкачих кратера откъм противоположната му страна, а там съзрях нещо, което предния ден го нямаше. Голяма площ от склона му изглеждаше като прясно обгорена, в праха над каменната лава чернееха отпечатъци от нещо тежко, тонове тежко. Встрани от обгореното голите преди скали пък бяха засипани с някакво подобие на мъх. Попипах го, размазах щипка между пръстите си — зеленикаво до сиво, то беше лигаво, меко и се разтегляше на влакънца. И както недоумявах над него, защото никъде на острова не бях попадал на подобно вещество, внезапно си спомних срещата с тримата великани от летящата чиния. Те просто застанаха в съзнанието ми, изскочили кой знае из каква асоциация, можех да ги разглеждам, помнех и че съм разговарял с тях, но толкова! Въпреки обещанието си, въпреки клетвата ми в последния миг те все пак бяха изтрили разговора от паметта ми.

Тръшнах се отново на камъните заедно с раницата в очакване отново да заплача — този път заради недоверието, което бяха проявили към мен. Но сълзи не се появиха в очите ми, изсуши ги ожесточението и сякаш изостри способността им да виждат. Непознатото вещество бързо и безследно се стопяваше, сякаш полегатите слънчеви лъчи го изблизваха от скалите. Трескаво го засъбирах с шепи. Напълних котелната, в която си варях чорба, напълних термоса и две пластмасови торбички, напрегнато съобразявайки как по-добре да го съхраня. Бях чел по вестниците, че веднъж са намирали някакво вещество, което изпускали летящите чинии при отлитането си, но им се било изпарило в лабораториите. Бяха му измислили и име — идиотското име „Ангелска коса“…

Американецът скочи неочаквано от леглото, изправи, както ни се стори сега, наистина великански ръст край стола на дребничкия японец и дрезгаво се изсмя. После вдигна пророчески показалеца сн:

— И така, приятели, наближава най-после законният хепиенд. Аз се върнах в Америка, разказах за тая си среща пред всички канали на телевизията и пред скъпо плащащите вестници и списания, написах книга за нея, грамче по грамче продадох ангелската коса на научни институти, университети, държави и станах известен и богат!

Японецът изръкопляска край корема му с изящните си матови ръчички. Третият свят рече: Браво! Аз рекох: Добре! Японецът обяви с реферска добросъвестност: Правилата бяха спазени, трите елемента — разработени и разтълкували.

— А четвъртият? — попита американецът.

— Четвърти задължителен нямаше.

— Националното?

Засмяхме се. Аз, чувствувайки се най-близък с него, казах:

— Повече не може и да се желае. С едно малко изключение: социалистическата революция май още не е тема на нацията ви.

— Каква социалистическа революция? — учуди се той, сякаш ония от НЛО бяха изличили паметта му.

— Иначе е хубаво, че я пренесохте дори и в Космоса.

Той продължи да се хили с непресторено удивление.

— Нима съм казал социалистическа? Може да е екологическа, може да е просто революция в познанието за Вселената, революция на мъдростта.

— На социалистическа приличаше — настоях аз. — Експроприация на частната собственост…

— Ей, българино — прихна той. — Вие можете да вкарате човека в беля! Не помня такова нещо. Нищо не помня! Също както и героят ми. Всички отново завършва с незнанието, с нашето безсилие пред истинските тайни.

Но аз бях настроен заядливо — може би защото още нямах собствена версия или пък му завиждах на лекотата, с която импровизира един почти завършен композиционно и идейно разказ.

— Ако речете обаче да го напишете, не трябва да е от първо лице. Ще има противоречие, нелогичност — хем разказва историята, хем тя е заличена в паметта му.

Американецът примига насреща ми:

— Та аз и не мисля да я пиша! Такива примитивни фантастики — пфу! Пък и те не се котират на нашия пазар. — Той отново са засмя, този път с едно гръмогласно облекчение и тръгна към вратата. — Хайде, че тукашният кмет вече изгаря от нетърпение да каже „добре дошли“ на фантастите от целия свят!

3

На следващата среща японският ни колега се яви в още по-елегантен костюм. Съсредоточен, като че ли му предстоеше да изнася важен доклад, той не реигираше на дърдоренето ни, сдържано пренебрегна и опитите на американеца да го дразни:

— Бях на първата световна среща на фантастите по време на Световното изложение в Осака. Тя, цялата ваша Япония, е една фантастика. Бедата е, че е решила да прилича на бялата цивилизация. Ако беше си останала вярна на себе си, нямаше нужда да търсим из Космоса чуждите цивилизации…

— Стига вече! — позволих си аз като домакин да му се скарам. — Има думата колегата от Япония.

Той направи кратко предисловие. Приел с готовност моето предложение да не намесваме Космоса в нашите земни дела, защото такива били и неговите възгледи — отхвърлял всякакви хипотези, като спекулациите на Деникен например, че на земята са идвали хора от чужди светове и те са ни научили на ум и разум…

— Точно така — въодушевих се аз. — Докато не се докаже недвусмислено, че действително е идвал някой да ни помага, аз ще третирам такива идеи като обида за човечеството и като лична обида. Да твърдиш, че Леонардо да Винчи бил изостанал член на нечия експедиция е самооплюване. Ние просто не сме изучили още, както трябва, еволюцията на човешкия дух, не познаваме и историята си. Според мен тази еволюция върви самостоятелно, извършва се по свои си закони в главите на отделните хора, не по законите на социалното и техническото развитие, макар да е и свързано с тях, разбира се, но не с подчинена връзка. Както е може би в изкуството. Затова и едно велико откритие често се появява далеч преди хората като маса да имат нужда от него, далеч преди да могат да го разберат. Кант създаде по-точна теория за Слънчевата система, без да е излизал от Кьонингсберг, без да е професионален астроном. Сигурно ви е известно, че корекциите, които е направил Лаплас, за да си прикачи името към Кантовото, сега се оказват погрешни, философът е бил правият, не астрономът. Айнщайн също не се нуждаеше от телескоп, за да извърши революцията си в космогонията. Затова и древните мъдреци са знаели толкова много за Вселената. Още Зенон от Елея е формулирал повечето проблеми на днешната космогония. В скрижалите на Хермес Трисмегист, презрения дядо на астрологията, се съдържат всички основни закони на диалектиката, с която днес подхождаме към тайните на Космоса и човечеството. И не защото някой им ги е насипал в главата! Впрочем аз самият имам на съвестта си същия грях. Първият ми фантастичен разказ някога третираше мотива, че друга цивилизация е дала знанията на Шумер и Акад, но оттогава…

— Стига вече — отмъсти си американецът. — В други ден ще те слушаме.

Извиних се на колегата ни, който учтиво, без да показва нетърпение, бе кимал с глава на с нищо непредизвиканата от тях моя полемична страст.

— Радвам се, че мислим сходно — рече той бързо и небрежно, за да не изтърве навярно избрания тон на разказа си. — Затова и моите герои не са от другите звезди, нашето слънце си ги е родило някога, много, много отдавна, още в ерата, когато по Земята са се разхождали гигантски влечуги, а и във въздуха й са се реели крилати гущери. В онова време на невиждан разцвет, когато всичко е избуявало в пищни цветове и разточителни размери. В оня неповторим връх на развитието на планетата, след което е започнал нейният упадък…

Японецът се облегна в креслото, спусна тежките си клепачи, лицето му още повече омекна в познатата, сякаш неземна източна доброта — един малък Буда седеше сега в моята хотелска стая и тихо пееше на своя пеещ английски някаква странна праистория.

— Тогава трябва да е било, защото и моите герои са грамадни, и те умеят да летят. Не, не са птици, нито крилати гущери, истински хора са — една необикновена човешка раса, непонятна за днес, но логична за онова време, когато може би и земното притегляне е позволявало по мочурливата земя да се разхождат такива гиганти като диплодока и зауролофа. Всъщност те нямат крила и ако днешното човечество пази в клетъчната си памет спомена за тях, то е принудено да им пришива във въображението си ангелски криле, защото иначе не може да си ги обясни. Те просто живеят повече във въздуха. Макемаке — жителите на въздуха — така ще ги нарекат милиони години по-късно другите хора.

Те слизали и на земята, разбира се. Тогава стъпвали предпазливо с едрите си нежни ходила, тромаво се навеждали, за да измъкнат от влажната пръст някой особено вкусен или лечебен корен, но храната си намирали обикновено по върхарите на също така гигантските дървета. Като пожелаели да се вдигат нагоре, те просто го пожелавали и някакви неведоми днес сили избухвали безшумно в десетметровите им тела и обезсилвали гравитонните пипала на планетата. Като перце леки се вдигали те тогава чак до тежките и топли облаци, заедно с които можели и да облетят цялата планета. С плодове се хранели и не посягали към никое друго живо същество, и не познавали вкуса на кръвта, и нямали врагове дори сред свирепите тиранозаври. Макемаке умеели да разговарят с тях. Приказвали си с чудовищата от блатата и океана, приятели били на делфините, дори и с онова коварно пълзящо население на тревите — скорпионите — намирали общ език. Не с някакъв конкретен език, а както разговаряли и помежду си: с многобройните излъчвания на своя мозък. Лишената им от устни уста, освен да ги храни, умеела само да пее тихо и нежно едни дълги песни, с които те не съобщавали всъщност нищо на себеподобните си, нито на другите същества, а превръщали в звуци собствените си познания-чувства.

Мозъците им били според ръста също огромни; истински радиоприематели и предаватели. Огромни били и ушите им. Те чували инфразвука на зараждащата се в сърцето на океана буря, чували от хиляди километри идващия тайфун, улавяли далеч преди животните гневните тръпки на земните недра, разпознавали задъхания говор на звездите-пулсари сред неспиращото вълново дърдорене на галактическия безброй. И наистина нямали други врагове освен тайфуните и вулканите, защото лишени от криле, и във въздуха били тромави. Придвижвали се, както казах, на крилете на вятъра, когато трябвало да изминат по-големи разстояния. Изключвали земното притегляне в себе си и около себе си, ако искали да отидат някъде другаде, вдигали се до нужното им въздушно течение и то ги отнасяло нататък. Върху меката постеля на въздуха почивали, в облаците се криели, за да се любят. Зададел ли се обаче тайфунът, пукнела ли се земната кора, за да облекчи натрупаните си сили, не им оставало друго, освен да се скрият в прегръдката на гравитацията, обгърнали с ръце ствола на някой растителен свой събрат, с надеждата той да ги опази в бедствието. В пещерите рядко търсели убежище, понеже рядко се намирали празни пещери, а пещерните мечки и саблените тигри не обичали да ги безпокоят в леговищата им. Пък тези гиганти не умеели нито да се молят някому, нито да бъдат безогледни в своя егоизъм, както другите същества. Ето защо всеки тайфун и всеки вулкан успявал да си отмъкне от тях своята плячка, особено сред децата им. Заварел ли тайфунът някого във въздуха или включел ли някой от тях в паниката си пред земетресението своето антигравнтационно поле, чудовищният вихър го грабвал и го сплесквал върху някоя планина или го отнасял на хиляди километри, за да го хвърли сред стометровите вълни на океана. Иначе нямало болести за тях и никой не можел да каже колко са живеели, защото те измервали времето според ръста си и според часовника на звездните излъчвания. Не, не били много на брой — рече японецът неочаквано високо, сякаш някой бе му задал въпрос или пък бе му възразил. — Жените им дълго носели в утробата си своя плод и раждали рядко. Все по-рядко, както все по-рядко раждали и другите земни гиганти, сякаш планетата внезапно се била сепнала в своето неразумно увлечение по големите същества или пък се уморила да ги създава…

Японецът помоли за чаша сода и аз побързах да му налея. Той извади носната си кърпа, деликатно облиза устни зад нея. Огледа ни през черните цепки на очите си — сигурно питаше за ефекта от своята приказка, но прищипаният му от месестите клепачи поглед не издаваше нито въпрос, нито каквото и да било друго вълнение. Задържа се само по-дълго върху американеца, сякаш оттам очакваше опасността и… не се излъга:

— А нещо друго не умеят ли тия ваши тревопасни бозайници? Впрочем бозайници ли са, или са снасяли яйца като гущерите? И защо ги наричате хора? Маймуната е станала човек, когато е глътнала първата глътка кръв. Това вече е доказано.

Мъничкият, европейски елегантен Буда се усмихна кротко на кръвожадния му дарвинизъм.

— Делфините според нашите изисквания към разума също не умеят нищо, нали?

— Но не са вегетарианци, нали? — парира американецът, чийто ръст сигурно не би могъл да се държи без нужното количество стекове и бифтеци.

— Е, добре — отстъпи разказвачът. — Няма да ги наричаме хора, ще ги наричаме „жителите на въздуха“, макемаке. Може и: дългоухите. Наистина, много са били различни от днешните ни представи за човека и човешкото. Те просто нямали нужда от нашите умения, защото както океанът дава всичко на делфините, така пищната растителност им давала достатъчно храна, кожата им не се бояла от температурните промени, пък тогава е било и много по-топло, а въздухът им постилал своя безбрежен креват. Те лягали върху него с очи и уши към небето… впрочем по-важният орган бил ухото. Очите били мънички, скрити под издаденото чело, също както ги виждаме на портретите им на Великденския остров. С тях можели да съзрат само плода на дърветата най-много от петдесетина метра височина. Но ухото, ухото „виждало“ чак до другите галактики! Един свръхчувствителен радар било то. Непрекъснато ловяло гласовете на Вселената и ги предавало на мозъка, който пък с могъщи импулси пращал натам своите въпроси. Той питал галактиките накъде бягат така забързано. Надничал в черните дупки, където изтичало веществото. За да види откъде ще се появи пак, затаявал дъх при раждането на новите звезди, обсъждал с веселите пулсари клюките на Вселената и… чакал. Чакал най-после да чуе отнякъде един себеподобен глас. Но този глас все не достигал до Земята, не звънвал в големия жаден охлюв на техните уши…

Японецът намокри устните си отново със сода, облиза ги този път, преди да успее да ги прикрие с кърпичката, която стискаше в малката си изящна ръка — тя навярно се потеше от напрежението му.

— Тъй минавали годините, с хиляди, с милиони, и връхлитали със своите промени някак прекалено бързо за късогледите им очи и мудните мозъци. С неразбиране и болка гледали дългоухите отгоре как пресъхват мочурищата и рухват старите гори. Измирали гигантските гущери, измирали подире им и тиранозаврите, защото не намирали с какво да напълнят ненаситните си търбуси. Линеела голямата мечка, скована от ревматизъм в пещерата си. Въздухът се напълнил с някакви съвсем дребни същества, като насекоми дребни, пък сами се хранели с насекоми и сякаш прогонили вдън земя птеродактилите с огромните им ципести криле. Някакви непознати пискливи и скокливи същества се пръквали в тревата и храсталаците, тревожели жителите на въздуха с крясъците на несекващите си битки. Цялата Земя ги оглушавала с предсмъртни вопли и нови родилни викове. На мястото на тромавите гиганти идела пъргавата дребноръста кръвожадност. А самотните жители на въздуха гледали с недоумение надолу, питали с недоумение нагоре, но не получавали отговор…

Разказвачът прехвърли носната си кърпа в другата ръка, потърка длани в нея, сякаш ги изсушаваше като пред скок върху лоста; такава асоциация се роди у мен от спомена навярно какви великолепни гимнастици са японците.

— Постепенно гибелта се изкачила и до тях. Кой знае защо, жените им не можели вече да раждат във въздуха, липсващата гравитация парализирала изхвърлящите движения на утробите им. Трябвало да слизат на Земята,където обаче засилената гравитация пък смачквала чедата им още щом се появели на бял свят. Загивали все по-често и майките, защото, обезсилени от неестественото за тях раждане, не успявали да се вдигнат бързо и ставали жертва на новите, нападащи на глутници зверове, които не разбирали звучния говор на макемаке и не питаели уважение към тях.

Кое и защо ни обрича на гибел, питали се те и не намирали отговор. А тук и там и все по-често ставало нещо, което засилвало паниката им: ту в тоя край на света, ту в оня от техните жени изпълзявали вместо познатите им рожби някакви космати животинчета. Те наистина приличали донякъде на родителите си, но били десетократно по-мънички от загиващите си братчета и сестричета. Не можели и да се вдигат при своите чичовци и лели. Мънички били и ушите им, та не възприемали ужасения безгласен вик на майката, нито разбирали нейната песен-мъка. В замяна на това обаче силата на планетата сякаш не им действувала. Изумително скоро те се вдигали на тънките си крачета, но с тия хилави крачета умеели да тичат с бързината на вятъра и да отскачат встрани, когато нещо ги нападало. А ръчичките им, кой знае как, също така бързо се научавали да сграбчат някое любопитно гущерче и да го напъхат в зиналата си острозъба уста, която пък била несъразмерно голяма за топчестите им главици.

Нима от нас се раждат тия безмозъчни джуджета, нима те са нашето продължение, трагично недоумявали жителите на въздуха, а песните им ставали все по-протяжни и по-тъжни. Но времето, което те не мерели вече с импулсите на своите приятели пулсарите, а с полета на Земята около Слънцето, та да се опитат да разберат какво става на нея, сякаш започнало да тече още по-бързо. И все по-бързо ги отнасяло в оная неизвестност, от която били дошли. Докато един ден… — Японецът пак се сепна в унеса си, рече виновно: — Аз май се увлякох, простете! Ще се постарая по-накратко… — Погледна своя супермодерен часовник и веднага влезе в пеещия тон на разказа си: — Докато един ден на най-пустото островче, сред най-големия океан, на хиляди мили от сушата, прелетя един стар и уморен макемаке. Той долетя на крилете на утринния бриз, спусна се полека върху склона на укротения вулкан, седна и се загледа към океана.

Не след дълго до него полегна втори такъв уморен и тъжен великан. После трети, четвърти, пети, шести. Те идеха от различни краища на света, споглеждаха се мълчаливо и безгласно се питаха: Това ли сме? Само мъже ли сме останали?… И чакаха.

На следващия ден пристигнаха още двама, на третия — също, после никой не дойде, и едва с десетия изгрев на слънцето прелетя още един грохнал и престарял макемаке, който идеше от много далеч. Мозъците им се бяха търсили по света, дълго бяха избирали мястото за срещата, уточнили бяха часа й, но никой от тези грамадни мъже не притежаваше вече прежните сили, за да дойде навреме. Ветрове и бури бяха ги люшкали в разни посоки, вихрушки ги откъсваха от верния път, мнозина навярно бяха загинали във вълните на океана. Събралите се единадесет мъже задружно изпратиха още веднъж мозъчни повици около планетното кълбо и поприхванали клепналите си уши, бавно завъртяха в кръг главите си.

Никой не чу ответ и тогава първият, който дойде, каза на другите: „Ето какво е останало от нас на планетата, братя!“ Вдигна се на стотина метра във въздуха — беше хубав, безветрен ден, — изтегна се хоризонтално, сякаш да прави слънчеви бани, и запя през стиснатите си устни една смъртно тъжна песен. Другите го последваха, наредиха се в кръг около него и също запяха. Песента им приличаше на протяжен стон, на зов и копнеж и на далечния вой на сабления тигър, когато по непонятни причини му опадваха зъбите, за да го обрекат на гладна смърт. В нея те заразказваха всичко, което знаеха за безбрежната Вселена, защото знаеха почти всичко за нея, самоцелно не бяха успели да научат: откъде са дошли и защо трябва да загинат. А стотината туземци на острова, които се били изпокрили при пристигането им, наизлезли из храсталаците и се зазяпали в светлия облак от грамадни човешки тела.

Това ли са добрите летящи великани, за които открай време им разправяли техните баби и шамани? Наистина изглеждали добри, но нямало да е зле за всеки случай да ги умилостивят с дарове! И те започнали да донасят плодове и убити дребни животни, поставяли ги на скалата, нареждали се в кръг, както великаните над главите им, и се мъчели да повторят песента на добрите макемаке. После отново се отдръпвали в храсталаците.

Простете, братя, казал първият на другарите си, когато свършил своята песен. Мислех, че е невъзможно на това откъснато парче земя да има от тези кръвожадни джуджета, затова и него предложих за срещата ни. Старите ми очи не са ги видели, когато прелитах над него.

Те са вече навсякъде, обадил се един от останалите десетмина. И бързо се множат, защото са задружни като малките риби в океана.

Те наистина са вече навсякъде, потвърдили мозъците и на другите, а един рекъл: Тези поне не проявяват враждебност към нас. Защото попадах и на такива, които хвърляха по мен своите заострени клони. Ето, тези ни донесоха храна!

Да, няма да ни пречат, съгласил се първият. Струва ми се, че отгатвам и мислите им. Нарекоха ни „хората, конто живеят във въздуха“ и „добрите летящи великани“. Добри ли сме, братя?

Мозъците на другите десет замълчали. Той повторил въпроси си, но те продължили да мълчат, после един през друг отвърнали: Никога не сме мислили за това. Никога, никого не сме питали за това. Знаем само кое е лошо за нас и сме се старали да го избягваме. И никога не сме делили съществата на добри и лоши, макар постъпките на един да ни се харесваха, на други да не ни се харесваха. Но ние ги питахме и разбирахме, че те не могат да постъпват иначе.

Нима тогава тези джуджета знаят повече от нас, щом могат да разпознават така лесно кои са добри и кои лоши? — запитал отново първият. О, не, отвърнали му всички, защото имали еднакъв опит. Те са също като животните и не могат иначе. Макар така странно да приличат по външния си вид на нас.

Та нали от нас са се пръкнали! — напомнил им някой. — Зная го от моя баща. Но и той не знаеше защо изведнъж жените на нашите предци са започнали да раждат тези звероподобни джуджета.

Това никой не знаел, но всички го усещали като чудовищна подигравка — нима наистина тези примитивни джуджета са тяхното продължение?

Слезли да се подкрепят с подарените им плодове, като извръщали жалостиви погледи от убитите животни и продължили гладни съвещанието си, защото туземците преценили количеството на даровете според собствените си стомаси. Туземците видели всичко от своите скривалища, дотичали, изяли с благодарност убитите животни, изтанцували един танц, след което отишли за нови плодове и корени за „добрите великани“, приели жертвоприношенията им.

Тук има твърде малко гора и трева — забелязал един от добрите великани. — Ако останем по-дълго, ще изядем всичката храна на джуджетата.

А не ни ли убива природата тъкмо защото сме такива големи? — запитал се друг по тоя повод. — Може би затова загинаха и всички големи същества, които като нас поглъщаха огромни количества плодове и растения. Ако продължаваше така, щяхме да опустошим цялата планета…

Убива ли ги природата и защо — това било главното питане на тия могъщи и знаещи умове. И ако е така, имат ли право да й се противопоставят? Повечето от тях били стигали дори до отчаяната идея да отмъкват жени от новата, мъничка човешка раса и чрез тях да търсят своето продължение…

Японецът сам се прекъсна, сякаш уплашен от хрумването си. Аз му кимнах окуражаващо и щях да го запитам дали и в Япония съществуват легенди за змейове, които обичат да отмъкват човешки жени, но той бързо продължи, а по-късно аз пък забравих.

— Нищо не се получавало обаче, да, опитите им оставали напразни — увери ни той със срамежлива усмивка. — Добрите великани били свикнали да любят жените си в облаците, а там, щом пуснели мъничките женички от ръцете си, те падали гибелно на Земята. Долу пък великаните, потиснати от гравитацията, ставали неспособни като мъже. Да не споменаваме вече и за някои други пречки от физиологическо естество.

— Този мотив си заслужава специален разказ — изгърмя с гласа си шумният американец. — Но си е на жълтата раса, защото е по-дребна. Много сте перверзни, ей!

Японецът не се обиди от шегата му, дори й пригласи:

— Ето, да, колкото и да били умни и всезнаещи, идеята за изкуственото осеменяване не се родила в грамадните им глави. Там изобщо рядко се раждало нещо практическо. Затова и сега им било трудно да вземат някакво решение, нали всяко решение изисква съответното действие.

Опитахме се — разказали някои — да търсим и духовно продължение. Да предадем на тия нечистоплътни и кръвожадни джуджета нашите знания, да ги очовечим. Също напразно. Те не умеят да разговарят като нас с мозъците си. Ние разбираме техния примитивен мозъчен говор, но те не разбират нашия; те и собствения си не разбират. Така е, потвърдил първият, който ги събрал на острова, за тях, изглежда, окото е по-важно сетиво. Но не ми побира умът как ще се развиват по-нататък, нали тъкмо ухото е сетивото на мъдростта! Очите са сетива на измамата.

Тогава се обадил онзи, който пристигнал последен, най-старият, най-умореният: Един от основните принципи на развитието е способността нарастващо да се размножаваш. Така е в цялата Вселена. Това джуджетата го правят, правят го и всички нови същества, а ние отдавна сме лишени от тази възможност. Следователно решението на природата спрямо нас е окончателно.

И какво предлагаш? — запитали го. Ясно е — бил отговорът, а първият веднага го подкрепил: Длъжни сме дори да го ускорим, защото пречим. Да, да, пречим! Джуджетата, при които бях, също ми събираха плодове, танцуваха в моя чест, пееха, но започнаха да правят и нещо съвсем глупаво. Пробиваха си ушите и натъкваха в тях камъчета и клонки, та да им станат дълги като моите. И децата си измъчваха така още щом се родяха. Ушите им, разбира се, не почваха да чуват като нашите. Какво показва това? Показва, че ние, без да искаме, ги въвеждаме в заблуждение. Те не могат да възприемат от нас мъдростта и знанията ни, всичко тълкуват наопаки. Но понеже са много жадни да правят нещо, веднага правят глупости. Ето как ние пречим на нашите наистина неприятни и нежелани, но все пак определено наши потомци, на които, изглежда, е определен друг път за развитие.

Какъв друг път освен към познанието — възпротивил се един от по-младите. — Вярно, тези джуджета са по-умни от всички други нови същества. Само техните мозъци са в състояние да задават въпроси към природата, макар тия въпроси да са съвсем наивни. Не разбирам обаче защо й е нужно на природата да започва всичко отначало.

Може би тук, на тази планета, тя просто е избързала — опитал се да му отговори най-старият. — Изведнъж е създала крайните размери и възможности, след които няма повече развитие нито за нас, нито за гигантските животни. Самата способност на телата ни да преодоляват силите на планетата, безбурният ни живот са избързване. Нужни са ни били врагове и препятствия, с които да воюваме. Собствената ни природа е нашият главен враг и той се оказа по-силен от нас. Нека се смирим!

Всъщност този повик бил излишен, защото те отдавна вече се били смирили, всичките единадесет, още преди да дойдат тук. Оставало само да се вземе решението. То се налагало от само себе си — трудно било изпълнението му, защото, както ви казах вече, те били бездействени същества, били само големи разсъждаващи мозъци, обслужвани от големите свърхчувствителни уши. И само веднъж се поразмърдали през дните на съвещанието си. Ушите им доловили задаващата се далеч в океана грамадна вълна, предизвикана от подводен земетръс. Те предусетили, че тя ще удари острова с разрушителна сила, и колкото и да им били противни невежите джуджета, преодолели себе си, за да ги спасят. След като жестовете и звуците им останали неразбрани, всеки награбил по десетина джуджета наведнъж и прелетял с тях до върха на вулкана, където ги оставял, за да се върне за следващите. Те крещели ужасени, ритали във въздуха, но като видели, че остават живи, все пак се примирили с неведомата воля на боговете. А минути след като били пренесени и последните джуджета, гигантската вълна връхлетяла върху островчето и го заляла чак до подножието на вулкана. Тогава туземците се убедили, че няма по-добри богове от техните спасители, няма и по-могъщи. Паднали по очи да им се поклонят, а щом водите се оттеглили, започнали да им носят още по-щедри дарове.

Ето че отново направихме грешка, заключил първият от големите уморени мъже. Сега за тях ние станахме нещо свръхестествено. Крайно време е да изпълним нашето решение, но нека преди това оставим по някакъв начин истината за себе си.

Те лесно съставили според примитивното мислене на джуджетата система от знаци, с които да разкажат поне в общи линии своята история. Намерили по брега измити и огладени от океана дървени парчета, на тях я записали и оставили плочките на мястото, където туземците струпали своите дарове. Надявали се, че след време, когато мозъците на тези джуджета се развият, те ще прочетат написаното.

А ето че глупавите джуджета изведнъж направили нещо умно. Те страхотно се зарадвали на хубавите дървени плочки, всеки си взел по една, пробил й дупчица, навървил я на жила от убито животно и я окачил на врата си. Жителите на въздуха също се зарадвали — истината за тях щяла да оцелее. Нещо повече: самата направа на плочките неочаквано им доставила непозната наслада и те решили да оставят още някакъв документ за себе си на този остров. Събрали яки дървета и остри камъни и откъртили с тях единадесет огромни къса от вкаменената лава. Пренесли ги на равното до брега — това поне им се удало леко, защото още можели да изключват гравитацията около себе си. Иначе неумелите им ръце, които им служели само да откъсват плодовете от дърветата и да направляват движенията им във въздуха, с голяма мъка успели да издялат от скалните късове някакво далечно подобие на автопортрети. Груби и неугледни излезли каменните им скулптури, затова се опитали и да ги поукрасят. Намерили на друго място червена скала, малко по-мека, изчукали от нея двуметрови конусовидни шапки, нахлупили ги на статуите си.

Джуджетата внимателно наблюдавали работата им и отново се зарадвали на каменните подаръци. Веднага щом били готови, устроили ново тържество около тях — с огньове, с буйни танци и дълги протяжни песни, наподобяващи неразбираемите песни, с които добрите богове разговаряли със звездите. После пред очите им станало нещо страшно. Жителите на въздуха, техните мили макемаке, награбили по един скален къс, какъвто цялото племе заедно не можело да повдигне, и отлетели над океана. Там, над дълбокото, те отново се наредили в кръг и запели една обща песен, най-тъжната си дотогава песен. А като я свършили, изведнъж паднали заедно със скалите си надолу и завинаги изчезнали в глъбините на океана…

Японецът въздъхна — сякаш по своята измислена прачовешка раса. — но побърза да продължи, за да не сметнем, че е свършил:

— Туземците си помислили, че техните богове оттам са дошли, от океана, и там са се върнали сега, оставяйки им своите каменни заместници, които да ги предпазват от големите вълни. Но ето че те не ги пазели достатъчно, въпреки големите си уши. Бурите опустошавали колибите им, отнасяли децата им и туземците решили, че макемаке друго искат от тях. че оставеното е само пример. Да, такава била за тях новооткритата истина. Всеки трябвало през живота си да издяла по един каменен макемаке и да го вдигне пред лицето на океана, за да го умилостиви. Така последните жители на въздуха направили още една голяма грешка.

Племето на острова сигурно щяло да продължи да се развива, ако не било възприело тази вяра, защото всеки един, още щом заякнела ръката му, та да държи каменния чук, за цял живот се заробвал с непосилен и безсмислен труд. Ден из ден, година след година, до края на живота си дялал скалата и единственото му щастие било, ако успеел да доживее да види своя макемаке, изправен редом с другите. Век след век племето изтощавало себе си, погубвало и бедната природа на своя остров, като изсичало малката й гора, за да превозва каменните статуи по трупите й до брега. Докато най-после сред тая безплодна върволица от векове се родил един млад вожд, който решително заповядал на племето си: Стига! Ако продължаваме така, всички ще измрем от глад. Толкова каменни макемаке стоят вече край брега, а океанът все не се укротява. Явно, трябва сами да се пазим от него. А макемаке сигурно са се отрекли от нас, щом нито веднъж не ни посетиха. Да си потърсим други богове!

Японецът се поизправи в креслото си, явно готвейки финалната поанта, лицето му засия в радостно облекчение:

— Захвърлили туземците каменните длета, с песни и танци се отрекли от каменните богове, с песни и танци си измислили нови богове, за които отново да могат да танцуват и пеят, на които с нова надежда да поднасят своите бедни дарове. Та до днес. И ако сега, драги колеги, прелетите с туристическия самолет до остров Пасха, сами ще се убедите докъде води измислянето на богове.

Американецът побърза да разкриви физиономията си в една от своите любими гримаси:

— Като антропология добре…

Побързах да се намеся, за да не обиди колегата ни:

— Физиката и космогонията имат ли право да създават фантастични и налудничави хипотези? Имат! Антропологията не е ли също наука?

— Не ме разбирайте погрешно — смири се американецът. — Вашият разказ ми се хареса, много дори. Но като представител на една млада нация още нямам вкус към фатализма. Защо бе, драги мистър камикадзе, защо вие, японците, толкова обичате да се самоубивате?

Японецът му се усмихна с очарователна любезност:

— Какво друго разумно ще стори един разум, когато стигне своя предел? Да трови другите с трагедията си ли?

— Накрая ще обсъждаме — приключих аз спора им. — Сега нека само възнаградим нашия колега с един български коняк!

4

Напразно бяхме се радвали с колегата от третия свят на жребия си. Не само конгресните дни ставаха все по-натоваренн, но и да разказваш последен означаваше да отидеш по-нагоре от достигнатото равнище. А за мен пък цялата история се превръщаше направо в трагедия. Американецът съчиняваше на майчиния си език, японецът… — не бих могъл да си представя чужденец да говори по-безупречно английския, колегата от третия свят бе го учил още от дете в бивша английска колония, а аз едва свързвах изреченията си. Това, което мозъкът ми амбициозно кроеше и прекрояваше в малкото свободни часове и вечер преди заспиване, трябваше първо да бъде написано на български, после някой да го преведе художествено. С моя туристически английски аз можех да разкажа най-много схемата му. Затова бях решил вече да ги помоля накрая да ме освободят от задължението ми, та да не се излагам. И гениален разказ да съчинех — а той не беше дори умен, — пак щеше да се провали в устата ми.

(Този разказ представлява по-късна обработка, на български език, в която аз спестявам на читателя собствените си заеквания и множеството езикови недоразумения.)

Затрудненията на писателя от третия свят бяха от по-друг характер и той се помъчи да ги компенсира с една агресивност, която очевидно беше самоотбрана.

— Колегата от Япония превърна вчера голямото ухо в символ — започна той почти кавгаджийски. — В някакво загубено за човека сетиво, в символ на ослушването във времето, в гласа на океана, в гласовете на Вселената, в сетиво на мъдростта. Аз обаче не мога да го видя иначе освен като символ на послушанието…

Наострихме уши, но той не сметна за нужно да ни обясни защо не можел да го види по друг начин. Вместо това като че ли осъзна неуместната острота на тона си и се заизвинява: да сме имали пред вид, че третият свят и в областта на фантастиката бил все още развиващ се свят, историята му щяла да бъде грубовата и кратка и така нататък. Но щом свърши с оправданията, отново в гласа му звънна тая предварителна наостреност:

— Напук на археолозите, аз смятам, че островът не винаги е бил такъв гол и беден. Напротив, някога, може би преди хиляди години, той е бил едно чудесно оазисче сред безбрежната водна пустиня, а на него живеело щастливо племе от човеци. Малък бил островът, но и племето било малобройно, та си имало достатъчно храна. Насред острова димял като топла камина също така малък вулкан. Той не им мислел злото. От време на време изливал кротки потоци лава по склоновете си, които бързо се вкаменявали; от време на време посипвал с пепел крайбрежните гори и поля, но от това те ставали още по-плодородни. Повече безпокоел хората океанът, който при буря често ги нападал с огромни вълни, те обаче навреме усещали опасността въпреки малките си уши — натърти заядливо разказвачът — и успявали да се изкатерят по склоновете на вулкана.

Погледнато с днешни очи, племето сигурно би ни се сторило примитивно. Твърде малко можело да да върши с ръцете си: да къса плодове от дърветата, да вади корени от поляните, да лови риба край брега, да си струпва от листа и клони леки колиби, та никому да не е жал, когато бурята ги отнесе в океана. Да гали с тях своите тела и рожбите на телата си. Мирни и нежни ръце били те, е не примитивни. Защото иначе ваели от жилавите треви, от дърво или от лавата, докато е още топла, красиви образи на хора и на животни. И песните на племето били красиви и мъдри. И танците му. Чрез тях то разговаряло и с океана, и със слънцето, и със земята, и със звездите. И нямало конфликти с тях, както нямало конфликти и със себе си. И сигурно такова биха го заварили моряците, които през 1722 година навръх Великден открили острова, ако не бил един друг паметен ден, хилядолетия по-рано. Единствената мъка на щастливото племе била не че островът му е малък, той наистина им давал нужното за жилавите им тела и неалчните души, а че бил толкова далеч от другата суша, където сигурно също имало хора. Защото и преданията им разказвали за други хора, за много и различни други хора. На племето горещо му се искало да ги срещне, но със своите лодки-еднодръвки то не можело да стигне до тях, а те все не идвали при него. И то ги чакало. Така ги обнадеждавали преданията им: ще настъпи един ден, божествен ден, когато другите хора ще дойдат при нас и ние ще се прегърнем с тях, и заедно ще изиграем танца в чест на Голямото светило.

И ето този ден като че ли настъпил, макар и не така, както си го представяли. Не пристигнали други хора, а само един човек, но все пак той бил съвсем различен от тях. Донесъл им го океанът. А този човек им се сторил безкрайно могъщ, щом е могъл да прекоси сам Великата вода.

Една слънчева сутрин океанът полека, сякаш особено внимателно, изтласкал в ниската част на брега странно шаващо нещо. Сглобено от дървета, то цялото било прогизнало и едва-едва се движело, но над него се полюшвало грамадно, необикновено по форма, избеляло от слънцето крило, което явно слушало вятъра и се отправяло натам, където той му кажел. Когато плаващата грамада — такава им се сторила в сравнение с техните едноместни лодчици — заседнала в пясъка, от нея, залитайки, слязъл един човек. Тон бил плашещо висок, имал смайващ цвят на кожата си, отблъскващо дълъг нос и смешно големи уши. А освен това бил облечен целият в кожи от непознати животни — не като островитяните само с шарени престилчици от лико и цветя.

Те се струпали около него, заговорили му, но той мълчаливо се изтегнал на пясъка и те го оставили най-напред да поспи, защото дългият път до тях явно го бил уморил. А когато се събудил, той намерил около себе си цяла камара от плодове и сладки корени,и питки.

Хората от племето този път го наблюдавали отдалеч. Той не дошъл веднага при тях, след като се нахранил. Отишъл при странното нещо, с което пристигнал, издърпал го на брега и започнал да сваля от него разни непознати неща, някои от които имали цвета на речната вода или били черни, но щом ги хвърлел на каменистия бряг, те издавали особен звън. Струпал всичко това на купчина, после се обърнал към племето и размахал ръце — ту сочел своите вещи, ту правел някакви заклинателни знаци. И племето разбрало: не бивало да пипа непознатите вещи, защото щяло да му се случи нещо лошо. Чак тогава той се приближил до хората от острова и този път жестовете му били миролюбиви, та те веднага се засмели и бурно го приветствували по своя си начин. Прзволил им да го опипат — по дрехите, спечени от солта на океана, по мускулите на ръцете и краката. Възхитително силни били тези светлокожи мишци — как иначе ще устоят на океана? Племето, разбира се, така и не научило, че светлокожият му гост не е тръгнал сам на път, че на голямото плаващо нещо е имало още дузина такива като него едри и смели мъже, но всички те измрели през годината, люшкала ги безмилостно по всички посоки на океана. А този бил оцелял, защото успял да надхитри последните си двама другари, да ги убие и да се запаси с храна от телата им. Не само това, почти нищо друго не успели да научат за него островитяните. И не защото той не владеел езика им, а защото, дори и когато научил стотината думи, с които те си служели, той започнал да им говори съвсем други неща.

Казал им, че иде от страната на боговете, но не им издал къде се намира тя, само посочил натам, където океанът и небето се сливали. Казал им още, че са го изпратили да им бъде бог, но не им обяснил как така в тая далечна страна са разбрали, че те се нуждаят от бог, когато те нямали никаква нужда от друг бог освен от Голямото светило, което било бог за всичко живо и неживо. Той обаче наистина имал вид на божество — могъщ бил, много неща умеел, които те не умеели, а най-вече умеел да заповядва и да се гневи. Пък и на крилото на неговата широка, плоска лодка било нарисувано познатото им Голямо светило.

Той избрал десетина от най-силните и умни мъже на племето, взел от купчината си с вещи няколко дълги предмета с остри и режещи краища и ги отвел в гората. Там ги научил да секат с тях клоните на дърветата, после да ги оглаждат и преплитат. Дълго им показвал, като сам се захващал с работата и след десетина изгрева и залеза на Голямото светило в края на гората се вдигнала на мястото на отсечената корона на най-високото дърво една чудна къща. От нея се виждал целият отсамен край на острова, а един бог сигурно трябвало да живее във въздуха, та да може да следи ония, които са длъжни да му се покоряват. И кръстили те своя самонатрапил им се бог „макемаке“ — човека, който живеел във въздуха.

Никой нямал право да се качва по лиановата стълба в неговото жилище-светилище, но всеки ден всички трябвало да оставят при дънера на дървото своите дарове от храни. Освен плодовете и убитите птици, които той специално поискал, те му оставяли и своите красиви изделия — фигурките от дърво, камък и треви. Той обаче дори не се докосвал до тях и те много се смутили, че новият им бог не одобрявал плодовете на техните души, на които Голямото светило винаги се радвало. И затърсили други начини да го умилостивят.

Защото той никак не бил милостив. По цели дни седял на малката площадка пред своя храм и вторачено гледал към океана. Ушите му също все натам били насочени, сякаш се напрягали да чуят отдалеч нещо, което непременно трябвало да дойде. Хората от племето не знаели какво още се е задало през океана към тях и се боели вече, и се стараели да не пречат на своя бог в неговото очакване.

Старият вожд на племето веднъж се одързостил да научи какво очаква макемаке с големите уши и какво ще иска още от тях. Когато богът слязъл от храма си, той го запитал с много ръкомахания и подскоци около него, както правели островитяните при силни душевни вълнения. Богът го гледал навъсено. Все по-ниско спускал тясното чело над дълбоките си очи, а накрая мълчаливо измъкнал из кожените си дрехи един дълъг и лъскав нож и пробол с него вожда в гърдите. От тях рукнала силна и ярка кръв. Онемяло племето, а богът спокойно избърсал ножа си от кръвта, огледал племето и повикал с ръка един от тия, които му помагали при строежа на храма във въздуха. Той се приближил ни жив, ни умрял, очаквайки удара в гърдите си, но богът с големите уши вдигнал венеца от пера от главата на мъртвия и го положил върху главата на младия мъж. И племето леко си отдъхнало, защото поне разбрало смисъла на постъпката му: богът искал друг вожд, не този, който те са си избрали. Освен това предишният им вожд явно бе се провинил — бе го питал, а макемаке в отличие от Голямото светило не позволявал да го питат.

Разказвачът се обърна към японския фантаст:

— Моля да ме извините, че ще повторя един ваш мотив, но той бе влязъл в моята версия, преди да чуя вашия разказ, пък е и толкова общ в развитието на човечеството, че е трудно да се предявяват авторски права за него. Моите туземци също започнали да изтезават ушите и носовете си, опитвайки се да ги направят по-големи, за да угодят на новия си бог, чиито очи гледали повече към безлюдното на океана, отколкото към тях. Пък и от неизчезналото до днес желание да се идентифицират с него, както казват днешните психолози. Най-напред се заели с това, естествено, жените. И като че ли успели. Макемаке започнал от време на време да заповядва на тази или онази с най-хубавите и най-големи обръчи на ушите да се качи при него във въздушния храм. Те, както подобава при докосването до една божествена тайна, никога не казвали какво е ставало горе, но сигурно са се провинявали с нещо, защото Макемаке ги наказвал с една непозната и страшна болест. А децата, които те раждали, обикновено не оставали живи.

Един ден Макемаке внезапно напуснал своето божествено съзерцание, слязъл долу, събрал цялото племе и му заявил, че боговете ще станат благосклонни към него само ако вместо да правят тия глупави малки човешки и животински фигурки, издялат големи каменни божества. Толкова големи, че да стигат чак до върховете на дърветата, та да могат да се виждат от страната на боговете. Обидно било за боговете хората да дялат от камък и дърво себе си, а не тях; това им показвало, че хората отказват да ги слушат. Ето защо, ако искат да изкупят вината си, всяко семейство трябвало да направи един свой голям макемаке.

Хората не знаели как, но той свалил от храма си ония странни звънтящи предмети, конто можели да режат и да пробиват. С тях сравнително лесно се отсичали грамадни късове от още крехката лава. Научил той мъжете как да работят с тях, търпеливо им помагал при направата на първия каменен гигант. Когато го запитали как точно трябва да изглежда, защото те били изкусни във ваянето на лица, той им отвърнал: „Аз съм вашият бог и всички трябва да носят моя образ“… След това им наредил да отсекат много дървета, да ги огладят и им показал как да превозят върху техните стволове огромната статуя. Огледал първия вдигнат паметник, спуснал ниско челото си и им заявил, че трябвало още нещо, че това не било достатъчно — нещо от себе си да сложели.

Тогава хората се досетили за червената пръст от другия край на вулкана Рано Рараку и омесили от нея подходяща шапка за каменния макемаке. Но как да я вдигнат на главата му? Отново техният бог ги научил: да отсекат нови дървета, да сглобят здраво скеле, дал им и нужните въжета, конто свалил от своята лодка. Чак когато и шапката била отгоре, той се отдръпнал доволно, заповядал им да се захванат със следващия, напомнил им заканата на боговете и отново се оттеглил в своето високо светилище.

Островитяните, които открай време обичали да ваят образи, много харесали новата работа. Тя погълнала усилията на цялото племе. Тежка била, непосилна, изисквала и много време, затова те не я правели всяко семейство поотделно, както им било наредено, а задружно. Но тя носела неизпитвана дотогава радост на душите и телата им. Всеки път, когато се изправел поредният гигант, когато засветела на главата му червената шапка, племето си устройвало около него буйно и щастливо празненство. Извивали своите танци и около дървото, на което се издигал храмът на Макемаке. А Макемаке излизал на площадката и благосклонно им махал с клончето, с което пъдел мухите от себе си.

Веднъж обаче той не се появил, колкото и шумно да му пели и танцували под дървото. Не бил взел и оставената му храна, но пак никой не посмял да се качи в светилището. Чак след като издигнали още един негов каменен образ, а той отново не излязъл да го благослови, неколцина смелчаци се покатерили по съседните дървета и оттам надникнали в светилището. Душата на Макемаке била отлетяла обратно в страната на боговете. Заварили само половината от тялото му — другата половина била изкълвана от птиците, оглозгана от мравките.

Племето решило, че Макемаке, най-после доволен от тях, се е оттеглил окончателно в божествените селения, и си отдъхнало, защото близостта на един бог, колкото и желан да е, винаги притеснява човека. Но работата трябвало да продължи — още много семейства били без свой каменен макемаке. И ставала все по-тежка. Инструментите, конто той им оставил, се изхабили и почупили. Наложило се сами да си приспособят инструменти от твърд камък. За превозването на всяка статуя изсичали всеки път нови дървета, тъй като старите гниели и се натрошавали, та след време от гората не останало почти нищо. Цяла каменна гора били направили вече на брега на океана, но другата, живата гора изчезнала. А тя спирала ветровете заради тях, задържала водите, оплодяващи земята им. И ето: пресъхнали изворите, измрели или били изядени животните, отлетели птиците. Трудно се намирали храни вече и за дарове, още по-трудно за изхранването на хората. А Макемаке не се връщал да им каже докога да продължават със статуите, та нали се създавали все нови и нови семейства! Тогава едно младо поколение, което знаело за идването на живия Максмаке само от старите легенди, се възбутувало.

То заявило, че няма повече да работи за боговете на старите, че не иска заради тях да умре от глад, и захвърлило каменните длета и чукове край недовършените статуи в кратера на Рано Рараку. А за да се помни това, водачите му изрисували със знаците, на които Макемаке бил научил прадедите им, върху множество дървени плочки едно завещание към бъдещето. В него се казвало: „Не робувайте на хората, които живеят във въздуха! Те са проклятие за хората на Земята.“ И окачили плочките на вратлетата на своите деца.

Минавали обаче столетия и племето все повече се израждало и оглупявало от глада и болестта, която му оставил Макемаке. И макар то да продължавало да тачи древните плочки като свещени, никой вече не можел да прочете какво пише на тях. Така с времето се загубила за хората една дълго изстрадана истина…

5

Колегата от третия свят също бе спазил педантично условията, но завърши разказа си с едно странно, почти злобно самодоволство, та американецът не се стърпя да не се обади, макар и с необичайна за него деликатност:

— Както трябваше и да се очаква, третият свят още се сърди на бялата раса.

— Аз приемам тезата на Хейердал, че някакви дългоухи бели мъже са дошли на острова от Южна Америка. Не мога обаче да си представя, че са направили нещо добро за хората му. То щеше да остане, да се развие.

— Прав сте — съгласи се американецът. — Но каква фантастика е това, скъпи другокожи братко? То си е чиста реалност.

Третият свят отвърна все така злобничко въпреки самокритиката на американеца от името на бялата раса:

— Засега все още трябва да се учим повече на реализъм.

Американецът благоразумно избягна спора:

— Сега вече ставам нетърпимо любопитен за четвъртата версия.

— Няма да има — рекох аз.

— Как така? Защо? — викнаха едновременно двата края на света, а третият свят ме изгледа, сякаш подло бях измамил някакви негови очаквания.

— Първо, утре вечерта ни е заета. Ще ни водят на фантастично увеселение сред природата. И, второ, колегиално моля да ми спестите едно унижение. Мъчително е за един писател да разказва нещо писателско на неписателски език. Пък така ме поставяте и в несправедливо и неравноправно положение…

Предполагам, че ги убедиха не толкова аргументите ми, колкото езикът, с който ги скалъпих. Накрая завърших и аз с нещо като поанта:

— Както казва една стара мъдрост: „Всички хубави неща са три“. Пък аз ще се реванширам с друго. — И триумфално измъкнах от скривалището му своето малко касетофонче. — Позволих си да запиша разказите ви и целия ни досегашен разговор. Оставете ми адресите си. Аз ще ви пратя презаписи, та да може да си ги използувате.

— А, не — възпротиви се американецът, който още отначало бе се отказал от своето устно произведение. — За наказание ще възложим на мистър Бългериа той да напише нещо по нашите разази, да добави писмено своята версия, и тогава да ни я изпрати.

Останалите веднага се съгласиха, а аз нямах повече основание да възразявам. Рекох:

— О’кей! Сега, мистър Америка, аз ще измия чашите, а вие отворете хладилника! Приготвил съм нещо, да отпразнуваме успешния край на нашия малък контраконгрес по фантастика.

С последния излишък от парите си бях поставил в хладилника шише от любимата му марка уиски, бутилка френски коняк и няколко пакетчета бадеми.

Докато миех чашите в банята, чух възклицанието на американеца, но едва викът му ме накара да побързам: „Хей, мистър Бългериа, вие излязохте най-фантастичният! Идвайте да ни ги връчите!“

На масата край шишетата и чинията с бадеми лежаха три отворени красиви кутийки, в които се зеленееха някакви ордени. Приближих, мъчейки се да преглътна огорчението си. Защо три? — в края на краищата, макар и без своя версия, аз също бях участвувал в дискусията, четири дни бях им домакинствувал! За да не се издам, наредих с пресилена церемониалност чашите, налях всекиму от неговото питие, чак след това, като не открих в паметта си никаква английска команда, преведох криволяво нещо българско:

— Международен отряд на фантастите, в една редица строй се! Мирно!

Те се наредиха с весела готовност. Връчих ордена най-напред на третия свят; американеца оставих последен, защото него подозирах. Вероятно в последния момент бе решил, че съм достатъчно награден, като ми преотстъпиха авторското право върху своите разкази, и съвсем по капиталистически бе си прибрал обратно четвъртия. А той доста нахално възкликна:

— Чудесни са! Откъде ги намерихте? Или са специална поръчка?

Парирах, но не остро, за да не разваля все пак, общо взето, сполучливата му шега:

— А вие къде ги намерихте?

— При уискито, в хладилника.

Не му повярвах, естествено, но другите не възразиха — изглежда, бе им изиграл добре фокуса си. Японецът рече:

— А за вас?

— Аз не разказах нищо.

— Много ви благодаря! Ще ми бъде един изключително ценен спомен.

Недоумявах защо американецът, който не изпускаше повод да се поперчи, така великодушно предоставяше на мен славата. Взе дори да ме разпитва от какво са направени. Едва сега и аз разгледах ордените. Всъщност това не бяха ордени, а леко комични, но много изящни медальони във вид на човешко ухо, направени от някакъв зелен метал с меко и топло сияние. Номерът наистина бе сполучлив и аз още повече се огорчих, че ме лишават от този спомен. Не се докоснах до ухото, разгледах го, без да го изваждам от кадифената кутийка, макар зеленият метал, подобно на малахит, да мамеше да го пипнеш, да го погалиш в дланта си. Така и не узнах имаше ли паметен надпис на обратната му страна, но, изглежда, нямаше, защото не видях и другите да четат нещо.

Заставен по този начин да играя ролята не само на домакин, но и на организатор на всичко, аз се постарах да бъда на висота и колегите ми останаха доволни от мен. До среднощ обсъждахме трите версии; съгласихме се, че са присъствували в тях и националният елемент, и характерът на разказвача, доколкото бяхме се опознали в няколкото си срещи. Пихме за победата на разума, за разцвета на фантазията по света, разменихме си визитните картички, обещахме да си пишем, да си обменяме книги, да си помагаме при издаването на наши произведения в съответните страни. Изобщо направихме всичко онова, което обикновено се прави на такива конгреси, само че в тази вечер то изглеждаше действително сериозно и сърдечно, лишено от всяка официална формалност. Струва ми се, че се разделихме, сключили за цял живот трайно колегиално приятелство, и аз още тогава забравих напълно обидата си. В края на краищата, смешното ухо беше само една евтина играчка, а от номера на американеца аз спечелих повече: щях да остана в съзнанието на другите като щедър и остроумен човек. В това се надпреварваха да ме уверяват и те с бурните си прегръдки в деня на заминаването ни.

Реших да се покажа и добросъвестен, та щом се върнах в София, веднага се заех да приведа записите от касетките в този вид, в който сега ги четете. Обмислях вече и какъв свой завършек да им дам, когато един ден изненадващо получих покана за приема по случай националния празник на оная страна, в която живее нашият колега от така наречения трети свят. Отидох, защото съобразих, че той навярно е близък с някого от тяхното посолство и е пожелал още веднъж да ми засвидетелствува симпатиите си.

Така и излезе. Съветникът им по културните въпроси ми оказа особено сърдечно внимание. Приятел бил на колегата ми, от когото след отпуската си донесъл за мен малък подарък — някои книги, бутилка от тяхната национална ракия, сувенири. Запита ме къде да ми ги донесе шофьорът му. Поговорихме и за възможността тяхна литературна антология да бъде издадена у нас.

По-късно в течение на оная ритуална въртележка от човек на човек, от разговор към разговор, в който протичат дипломатическите коктейли, аз изведнъж се оказах срещу един очилат господин от жълтата раса. Той ми се представи като някакъв секретар на японското посолство, но не ме запита чий представител съм пък аз — знаеше името ми. И беше приятел на моя колега-фантаст от Япония.

Не станаха ли много приятелите? — запитах се аз, но на такива приеми според шпионските романи човек не бивало да издава чувствата си. Така че, ща не ща, аз се зарадвах и на този „общ приятел“. Той ми предаде поздравите на японския писател, предаде ми и неговата малка молба: да му съобщя адреса на ювелира, при когото съм поръчал или съм купил медальона сувенир, който съм му подарил. Искал също да си поръча нещо при него.

Пак, ща не ща, трябваше да призная истината. Не можех да удовлетворя молбата му, защото не аз, а американецът бе устроил шеговитото награждаване. Към него да се обърне.

На другия ден обаче излезе, че опасението ми никак не е било напразно. Тъкмо се бях върнал от редакцията, когато у дома се яви един непознат. Както става обикновено, не чух името му, в замяна на това доста добре чух от коя служба е. Поканих го да влезе, без да искам доказателства, защото видът му вдъхваше доверие. Беше около петдесетгодишен мъж, добре облечен, с рядко срещана у нас изисканост и обноските. Представи се за любител на научната фантастика, който много ме ценял, но от комплиментите му пролича, че действително познаваше няколко мои книги.

Аз изпитвам мъчителна неловкост, когато ме хвалят така директно, а сега пък и не вярвах на похвалите му, защото ми намирисваха на съчинено предисловие, затова го прекъснах:

— С какво мога да ви бъда полезен?

Той обаче също изпитваше учудваща неловкост от мисията си. Разпери извинително ръце, пообърка синтаксиса:

— Видите ли… Боя се, че ще помислите нещо лошо за нас, а не бива… Не е така! Но ето, донася ни телеграфистът от пощата тази телеграма. Видяла му се подозрителна. — Той отново разпери ръце, този път за сметка на телеграфиста. — Никога не бил приемал подобни телеграми, и то чак от Америка. Струвала, според него, много пари. Светкавична е. Той знаел английски и текстът му се сторил вече съвсем подозрителен, на индустриален шпионаж му заприличал…

Поех телеграмата, която недвусмислено бе адресирана до мен, в стила на гръмогласния и нафукан американец:

„Хелоу, Любен! От какво с направено ухото? Приятел-химик твърди, че е неизвестен на науката материал. Дава луди пари за него. Пишете веднага подробности, иначе ще дохвърчим в България!“

— Нали разбирате… — започна моят гост.

— Разбирам — рекох и скочих веднага към бюрото си, да му донеса касетките и недовършения ръкопис.

— Като че ли ви разтревожих — продължи той да се оправдава зад гърба ми. — Но си е редно и България да се интересува от неизвестни на науката материали, нали? За какво ухо става дума?

Вече истински се разтревожих, сетил се, че касетките нямаше да свършат работа. Краят с ухото не бе записан в тях. Липсваше и в ръкописа ми, защото не ми се стори сериозен за едно литературно произведение. В шеговитата размяна на сувенири не се съдържаше нито символ, нито идейна поанта.

Трябваше да доразкажа историята устно и аз я започнах с едно почти отчаяно: „Уф!“ Не пропуснах, естествено, и случката на приема в посолството.

Той ме изслуша, без да ме прекъсва, а накрая ме заразпитва, сякаш нищо не бях му разказал до този момент:

— И от какво все пак, според вас, бяха направени тия уши?

— Нали ви казах — викнах аз. — Впрочем не го казах. Та аз дори не съм се докосвал до тях! Зелени бяха и толкоз! На малахит ми заприлича в началото. — И добавих за всеки случай: — Но малахитът не е метал, минерал е…

— И четвърто нямаше, така ли? Вие нямате…

— Ама нали ви казах… — повторих аз болезнения си вик.

— Добре, добре — изправи се той. — Аз ще взема сега касетките, но като се запознаем с тях, ще си позволя пак да ви обезпокоя. Нали разбирате, версията, която ми разказахте…

— Но моля ви, каква версия? Никаква версия… — ужасих се аз от думата.

— Именно! Просто трябва да си спомните нещата по-добре. Време е минало оттогава, сега сте и разтревожен. Успокойте се, ние ви имаме пълно доверие! Но въпросът трябва да се изясни, а няма към кого друг да се обърнем, нали? Както сам разказахте историята, всичко до вас опира. Никой от другите няма да бъде толкова нетактичен, че на себе си да даде медальона, пък на вас да не даде. Не можем да заподозрем и вашия колега от третия свят. Очевидно той се е свързал с японеца, щом ви устройват среща на техния прием. Очевидно е, нали?

— Така е — съгласих се аз съкрушено.

— Тогава?

— Значи, някой друг ги е оставил в хладилника.

— Но кой? И защо?… — Той регистрира със скептична усмивка повдигането на раменете ми, подаде ми ръка. — Надявам се, че до следващата среща ще ви хрумне някакъв отговор. — И отново понечи да се извинява. — Нали разбирате…

Уверих го:

— Разбирам, разбирам!

А никога не бях потвърждавал с тая дума нещо, което абсолютно не разбирах. Какъв отговор? Отгде да взема този отговор? Кой бе оставил ушите в хладилника и защо в хладилника, какъв е материалът им? Някой, който бе подслушвал срещите ни, както ги подслушваше моето касетофонче, и бе решил да ни подиграе? Или пък да ни напомни, че винаги и навсякъде сме подслушвани от някой, който притежава неизвестни на науката материали?…

Да, не бях успял да се отърва! Ето че все пак, и то по най-безмилостния начин, бях заставен да съчиня четвъртата версия за Великденския остров. Каквото и да съчинех сега обаче, щеше да бъде лишено от жанровото си оправдание и никой нямаше да ми повярва. Та нали и затова срамежливо наричаме съчиненията си фантастични — да не ни обвинят в съзнателна измама!

Единствената надежда, която замъждука в отчаянието ми, бе по-скоро също въпрос: „Ако скалъпех, макар и със закъснение, една своя хипотеза за дългоухите каменни гиганти, щях ли да получа и аз загадъчния орден?“

И реших да съчинявам, да съчинявам, да съчинявам дотогава, докато заслужа зеленото ухо, та да го връча на ония, конто не вярват на фантастичните истории.

Светозар Златаров
Случаят „Протей“

— Андроника, Андроника… Събудете се. Пристигаме.

— Андроника съм аз! — сепна се тя. И още преди да отвори очи, някаква тревога подреди света и всичко застана на мястото си. Изпит!

Преди няколко часа професорът я беше извикал. „Тръгваш за планетата Фарос. Разследваш случая «Протей» и веднага даваш заключение. Дойде време да проверим имаш ли право на самостоятелност.“

Никакви обяснения, таблици и джобни логически съветници. Тръгна, без дори да знае каква е, къде е планетата… Според правилника при зрелостен изпит не се използват справочници. Мисиите на института бяха тайни. Трябваше да си измисли име. „Андроника!“ — хрумна й кой знае защо и тъй се записа на кораба.

Стегна се. Имаше защо да си вдъхва смелост. Пулсът й се ускори: стана нормален, разля бодрост и безпокойство. Хайде, Андроника, вдигни клепачи и като истински звезден детектив бъди приветлива с околните. Спомни си правилото: „Усмивката помага при събиране на предварителни сведения.“

Най-близкият й спътник се бе размърдал в своята прозрачна кабинка. Дебеланко с полузаспала физиономия. Тя му се усмихна.

— Охо, събудихте се вече. Надникнете през илюминатора — каза покровителствено той. — Вижте! Каква жълта планета. Същинска зряла тиква.

— По-скоро прилича на огромен слънчоглед — отвърна мило тя.

Дебеланкото замига.

— Ех, вие сте млада, романтично настроена… Само че в наше време можеш да обиколиш цялата Галактика и без романтични преживявания. Някога е било то: плисък на вълни и рев на ракети…

По лицето на Андроника се изписа жив интерес.

— Това нашето — пътуване ли е? — продължи пътникът окуражен. — Влизаш в кабинета, херметевират те, приспиват те. Ехти могъщият орган, разказва за великата хармония… Събуждат те минути, преди да пристигнеш на местоназначението. Че корабът се е люшкал из изгърбеното пространство и кондензираното време, че може би е бил на път да се превърне в пурпурна звезда, сякаш не те засяга. Само понякога химионастройките им не са в ред и в устата ти остава вкус на химикал. А едно време хората са пътешествали крачка по крачка.

Ей, че бъбривец! Бъди възпитана, Андроника! „Всеки има право на определен брой слабости.“

— И сега всяко пътуване не започва ли, не завършва ли със скоростта на човешката стъпка? — успя да се обади тя.

— Охо! Вие да не сте… студентка по философия?

— Да… нещо такова — едва не си призна тя.

— И навярно, уморена от четене, идвате да отпочинете на Фарос?

— Мм… да. А вие по работа ли?

Сякаш чакаше този въпрос, та веднага се разприказва. Рядкост били хората, които пристигали на Фарос по работа. Това, неговата, била рядка професия — изучавал древни култури. Очаквали го интересни изследвания, но не бил трениран за тукашните условия, та нямало да му бъде лесно…

— Вижте, вижте! — прекъсна се сам той. — Летим вече над града. Днес всички градове са еднакви, всичко е никелирано, лъснато. А в този град има стари антени, комини, електрическо осветление. Дори пушек се издига над покривите… Но сега трябва да излизаме. Довиждане.

Най-после бъбривецът си отиде. Досетливи механизми го понесоха към изхода: поредният му номер беше преди този на Андроника.

Сърцето й биеше. „Елате ми на помощ, вие, математически психологии, палсокибернетики и биошахмат! Смелост, Андроника, чака те първата сериозна задача. Погледни се в огледалото. Придай си нехаен, самоуверен вид — сега ще те посрещнат местните власти.“

 

 

Първото впечатление беше неприятно. Колко претъпкана бе залата за посрещачи! Големият космодром я зашемети с шумовете си. Някой сред тълпата й направи знак. „Чудна работа, защо не заглушават?“ — възмущаваше се тя, докато през навалицата си пробиваше път към нея посрещач.

— Андроника? Вие ли пристигате за…

— Случаят „Протей“. Аз съм Андроника.

Паролата-име спестяваше излишни обяснения.

— Добре дошла. Заповядайте насам. Ще ви запозная със случая.

Стегнат, избръснат, с изискани движения на ръцете. Със скучно правилни черти на лицето, с отегчително отчетлива дикция. Тъй ли говорят на тази планета? На колко ли е години? „Човек е на толкова години, колкото сочи неговият индивидуален индекс. Не се оставяйте да ви заблуди приложната козметична фантастика!“

— Какъв шум е при вас!

— Насам, насам.

— Кажете, нямате ли заглушители? Мислех, че са задължителни за цялата Галактика… Правило номер две определя шума като…

— Нямаме, нямаме. Насам.

— Вие сякаш много бързате. Нали нервното бързане също е забранено с хигиенно правило номер тринадесет? — чуруликаше Андроника. — Ей, каква смешна машина!

Посрещачът едва обърна нататък правилния си нос.

— Електрокар за куфари. Древно съоръжение.

— Гледайте, гледайте — дивеше се Андроника. — Онзи човек вдига багаж със собствените си ръце.

— Аз всичко ще ви обясня.

Андроника решително се спря пред някакви подвижни стълби.

— Нима искате да стъпя на това ужасно нещо!

— Ескалаторът представлява най-прекият път до града — заяви посрещачът, сякаш изрече изключителна мъдрост.

Такъв ескалатор Андроника беше виждала само в атласите по палеотехника. От града в краката й се издигаше грохот, сред който от време на време се различаваха шумове: клаксони, мотори, скърцане на метал. Едва сега разбра какво имаше предвид спътникът й от космолета, като казваше, че не бил трениран.

— Странен град… Не съм предполагала, че в нашата Галактика…

Посрещачът я прекъсна.

— В интерес на следствието веднага трябва да ви предоставя данни за обстановката. Констатирах, че ви правят впечатление шумовете и стилът на живота тук. Фарос е курортен център. Тук всичко е старинно като през втората половина на XX век. Консервирано или възстановено. На вас, хората от напредналите светове, понякога ви омръзват благоустроените планети без планини, никеловите площади и поля, синтетичните паркове, вилите сред филтрирана морска вода. Идват за вас мигове, когато мислещите хладилници и умните прахосмукачки стават нетърпими. Не е лесно от раждането до кремацията да те люлее послушно пневматично поле, което предугажда желанията, скъсява разстоянията, разлага времето. Рано или късно настъпва умора от мощта, невроза, породена от усилията без съпротива. Тогава лечителите предписват престой на Фарос.

— Разбрах. Тук е нещо като лечебен резерват.

— Да. Измислили са го преди векове. По онова време вече почти нямало дива природа. Затова пък имало градове. Събрали вехтории, изградили това селище, в което съвременната техника е забравена. Дори градските стражи оставят вън от чертите на града летателните си средства и оръжия. Единствен Квесторът има право да носи старинен пистолет като атракция за почиващите… Тук хората идват по за месец да отварят сами врати, сами да шофират. Отначало им е трудно, после у тях се събуждат древни механизми, спящи биологични сили. Те заякват и след медицинския преглед си отиват „с подобрение“.

Андроника опипа в джоба си оръжието, което имаха право да носят възпитаниците на института — универсалния обезвредител: парализатор за работи и успокоител за хора… Значи само тя и Квесторът с неговия древен пищов имаха оръжие в този град. Смелост, Андроника!

— Но тук се пораждат други проблеми — прозвуча отново мелодичният глас на посрещача. — С миналото не може да се играе безнаказано. У човека има разни наслоения, които се събуждат, когато попадне в старинна обстановка. При случая с Протей и неговия…

Не довърши изречението. Бяха стигнали края на ескалатора. Андроника не беше свикнала да се вози на първобитни съоръжения. Спъна се, щеше да падне. Нейният спътник с бърз рефлекс я задържа. От джоба й изхвръкна обезвредителят, подскочи на тротоара и тупна на асфалта. Стори й се, че изживява зрителна измама. Ръката на нейния посрещач стана неестествено дълга, достигна оръжието, сграбчи го бързо и го подаде. Тя се обърна, но него го нямаше.

Някаква глъчка я накара да вдигне поглед. С рев и тропот по стълбите надолу се спускаше разярена тълпа. Десетки гласове крещяха:

— Дръжте го! Стреляй! Ето го над нас! Хванете го!

Начело на другите се открояваше червендалест мъж с широки гърди и боботещ глас.

— Тишина! Ей, ти, слез долу!

По ескалатора клокочеше лавина от хора. Всички сочеха нагоре. Червендалестият ръкомахаше. В ръката му имаше пистолет. Това бе Квесторът! Андроника също погледна нагоре и ахна: във въздуха, неподвижно като съвършена летателна машина, висеше нейният посрещач и се опитваше да говори.

— На нея, на нея ще обясня обстоятелствата…

— Предай се, Протей! Остави се да те обезвредим!

— Чучело, прахосмукачка! Стреляй, Квесторе! — ревеше тълпата.

Проехтя изстрел. Горе, откъм купола над улицата, зазвъняха счупени стъкла. Посрещачът, подобно на голям прилеп, направи няколко безшумни чупки из въздуха и изчезна през току-що пробитата дупка на свода. Квесторът забеляза оръжието в ръката на Андроника.

— Вие държите обезвредител и не го употребихте! Кой ви разреши да носите оръжие? Вие сте съучастник.

— Аз съм Андроника! Не крещете, а ми обяснете какво става тук!

Квесторът се постъписа.

— Андроника! Вие? Пълномощникът по случая „Протей“? Ох, майчице Галактике, докога от Центъра ще изпращат все неопитни стажанти! Аз трябваше да ви посрещна. Аз! Но този хитър Го̀лем се е присламчил като посрещач.

Докато Квесторът се горещеше, тя също се изчерви от неудобство. Кибернетичен диагностик, а да не може да разпознае един робот.

Ескалаторът изхвърляше все нови любопитни, които се събираха на голяма тълпа. Пресата от човешки тела набъбна, люшна се и блъсна Квестора. Той загуби равновесие и падна на платното. Летящият автобус щеше да го сгази, но в същия миг светкавица изсвистя над множеството. Огнен таралеж падна на асфалта. От него се проточиха лъчи, отклониха ревящата машина и вдигнаха на тротоара слисания представител на властта. До Андроника отново се появи студената усмивка на Протей.

Тълпата занемя. Квесторът трепереше от гняв.

— Ти… ти си повреден. Ре… релетата ти се нуждаят от пренастройка.

— Не посягайте към релетата ми!

Андроника кипна, измъкна оръжието си и извика:

— Квесторе, той не е агресивен. Той току-що ви спаси живота.

— Стреляйте, Квесторе, или ще чакате тенекиеният човек да ни удари по един електрошок! Той се гаври с нас! — завикаха зяпачите. — Ей, вие, извадете парализатора и стреляйте! Ти млъкни, чудовище!

Андроника кипна, измъкна оръжието си и извика:

— Назад, иначе всички ви ще приспя!

Заплахата потъна и се разтвори в глъчката. Пресата от тела отново се люшна. В суматохата Квесторът допря пистолета си до гърдите на Протей и натисна спусъка. Разнесе се гръм, светна електрическа искра. Протей се наклони, сгърчи се и се разтопи. Превърна се в ручейче сребърна течност, която си проби път между плочите на паважа и изчезна с живачно бълбукане в земята.

Квесторът фучеше:

— Ще докладвам! Вас ще държа отговорна! Престъпно бездействие!

— Аз пък ще държа отговорен вас, ако сте го повредили. Хайде, успокойте се. Все пак трябва да ми обясните всичко поред.

Квесторът изпуфтя.

— Моля, разпръснете се. Престъпникът е обезвреден.

Мърморещата тълпа започна да редее.

 

 

Седяха в някакво смешно заведение, което Квесторът нарече „кафене“. И най-странното тук беше, че автоматите чакаха да натиснеш бутончетата и не приемаха нито мислени, нито устни заръки.

Квесторът се беше поуспокоил и обясняваше. Протей, съвършен суперробот, притежавал много качества, четял мисли, летял, улавял излъчванията на съобщителните средства. Той бил незаконно доведен в почивния град от математика доктор Фок. Дори през ваканцията си докторът не искал да преустанови трудовете си върху многоточията и запетайките във времето. А преди няколко дни го намерили в безсъзнание, приспан от мощен електричен разряд. След като го свестили, той показал признаци на изтрита памет. Единственият възможен виновник за покушението бил Протей, който от този миг изчезнал вдън земя и се явил едва на космодрома като посрещач.

— Това е цялата история. Повредените роботи подлежат на незабавно унищожение. За сигурността на града отговарям аз… И не ми е ясно защо Центърът трябва да праща разни неопитни експерти. Ах, ако имах на разположение гравиплани, анихилатори, далекобойни оксиженни лъчи или поне една джобна логическа машина, какъв лов щях да устроя! Щях да го гоня като глиган, да го преследвам с електронни хрътки и накрая щях да пръсна мислещите му молекули по паважа…

— Ей, вие отново се разярихте. Не се съмнявам, че тъй ще постъпите. Може би вече сте го повредили. Държите се като някакъв древен шериф.

— Но разберете, та той за малко не претрепа доктор Фок! Роботът сега се докарва пред вас. Тия машини притежават животинска хитрост.

— Аз пък мисля — с педагогическа настойчивост заяви Андроника, — че човешките творения са наши приятели и трябва да бъдат щадени. Забранявам ви всякакво преследване. Поемам отговорността.

Квесторът сякаш чакаше тъкмо тези думи, защото се надигна, престори се на ужасно засегнат и си тръгна.

— Девойче, помислете си добре. Превишавате правата си. Ще съжалявате. С робот шега не бива. Аз си измивам ръцете от случая. Сбогом.

Андроника остана сама над кафето в чуждия шумен град, сред тълпи нервни хора, сама със своята стажантска неопитност. Знаеше, че трябва да срещне пъргавия Протей, да го разпита без чужда помощ и сама да реши дали е опасен за хората. Но къде и как да го търси? Пък и той след покушението върху него и необичайните си превръщания, дали беше напълно в ред? Дали наистина не беше станал агресивен и опасен?

Първият час на планетата Фарос й беше донесъл само неуспех. Тя изтръпна, като си помисли, че нейните преподаватели сега биха й поставили най-неприятната оценка — снизходителна усмивка. Нямаше и час, откак бе пристигнала, а самият робот-нарушител вече я беше водил за носа. Беше в конфликт с местната власт, а от тайната мисия не остана нищо след срамната случка при ескалатора. Но нямаше време за губене. Следствието трябваше да започне от доктор Фок.

— Още щом ви видях, младо момиче — започна дребният и очилат доктор Фок, — и всичко разбрах. Квесторът ви е възложил да търсите моя изчезнал секретар Протей. Такъв добър работник. Дали са го отвлекли?

— Минутка, докторе. Нека първо аз да задавам въпроси. Да сте забелязали някоя неизправност? Протей държеше ли се нормално?

— Какво говорите! Идеален! Екзактен! Аз сам си го измислих, един вид моя математическа рожба. Осъществен е от най-прецизния завод.

— Доколкото разбрах, тук, на Фарос, вносът на роботи е забранен. Как си позволихте да престъпите закова?

— Знаех си аз, че властите само от това се интересуват. Това ви боли вас… Младо момиче, веднага трябва да кажа: правните въпроси не са ви ясни. От кой миг една машина става робот? Когато се сглоби? От кой миг на сглобяването и настройката? Или когато се пуснат живителните протонни потоци? Робот ли е моят часовник, който решава нелинейни уравнения. Или ще стане робот, ако му сложа, да кажем, инфрачервени очи? А Протей е почти човек. Никой не се усъмни, когато пристигнахме. За да заобиколя изостаналото законодателство, можех да го превърна във фламинго: микроминиатюрната му молекулярна структура позволява всякакви превръщания. Аз съм учен, известен в цялата Галактика, мога да си позволя дребни нарушения на правилниците!

— Значи, Протей с нищо не се е опитвал да ви навреди?

— Татко Космос! Как ще ми навреди? Той не може. Изключено.

— Тъй. Имате ли да съобщите нещо допълнително по следствието?

— Нищо. Ако можете да го намерите — намерете го. Без него все ми се приспива, като седна да работя. И като затворя очи, все сънувам някакви кукли… Но това няма отношение към вашата работа.

Андроника хвърли последен поглед на кабинета, препълнен с хронометри и книги и едно намигащо с екрана си устройство, наречено библиотечен видеопост. Този малък екран позволява да се ползва вкъщи всяка библиотека в Галактиката… Ех, обикновеният диагностик-кибернетик не може и да мечтае за такова скъпо нещо, което големите учени получават за ползване безплатно.

Андроника напусна математѝка още по-потисната. Ученият дори не си спомняше Протей да е извършил покушение над него. Единствено изчезналият робот можеше да разкрие загадката. Но къде да го търси?

Запъти се към хотела, потънала в мрачни мисли. На един ъгъл някой я повика по име. Беше забелязала, че много хора я заглеждат.

Беше спътникът от звездолета.

— Охо, и вие знаете името ми!

— Всички го знаят след случката на ескалатора… В трудно положение бяхте, единствен въоръжен човек сред насилници. Много е лесно да изгубиш смелост и да употребиш предимството си. Но вие се въздържахте. Не губете кураж, тъй ще ви кажа. Андроника е хубаво име. На един древен език значи „победителка на мъже“. Кажете, мога ли да ви помогна с нещо?

— С нищо, за съжаление — Андроника гледаше да се откачи. — Впрочем почакайте. Нали познавате древните езици и култури? Бихте ли ми казали какво означава името „Протей“?

— Чудя се защо не ги учите тия работи. Във философския факултет от математика и спорт не ви остава време за важните неща. Ала вие правилно се насочвате. Неслучайно днешните суперроботи носят старинни имена. Символиката на имената е отлично мнемонично средство. Според някакви древни рибари, Протей бил морско божество, пасял стада тюлени, собственост на друго божество — Посейдон. Протей бил многолик, приемал различен облик: превръщал се в течаща вода, в дракон, в лъв, в дърво… Всъщност това водно божество отразявало облика на всеки, който се оглеждал във водата. И още: Протей умеел да предсказва бъдещето.

— Нашият Протей отговаря на името си. Външният му вид е непостоянен — започна да разсъждава момичето, — но тук се крие някаква друга загадка. Казвате, че четял бъдещето… Да виждаш бъдещето, значи, да различаваш кое от днешните действия утре ще е добро и кое зло. А това се нарича възел от етични проблеми. Ох, този ужасен шум ми пречи да мисля…

— Е, хайде идете да помислите във вашата стая. Пожелавам ви успех — каза историкът, махна с ръка и се загуби сред навалицата.

И тишината на хотела не й помогна. Какъв интерес е имал Протей да напада своя патрон? Да бяга от него? Да не би доктор Фок да е искал да го разглоби или унищожи? Изключено! Той му е необходим. Сам го каза.

Луташе се из въпросите. Главата й пламна и реши да излезе. Гмурна се отново в градския шум с надежда да изплува до градския парк. Сред плетеницата от улици нещо все я потискаше, нещо й липсваше и я дразнеше повече от хаоса и бензиновите па̀ри.

Изведнъж разбра. На тази планета нямаше деца! Естествено и правилно: кой ще пусне деца в този неуреден и опасен свят… В градския парк беше сравнително спокойно. Под изкуствено подмладените вековни дървета се разхождаха румени старци. Дори по регенерираните клони пееха птици. Андроника навлезе в пуста алея, зави и ахна от удивление. На една пейка седеше момиченце с руси косици и люлееше кукла в ръчичките си. То се затича към нея.

— Леличко, виж каква кукла имам.

— Ти самичка ли си тук? О, какви умни очички.

Думите увиснаха във въздуха. Андроника изтръпна. После я обзе гняв.

— Не, Протей, втори път няма да ме измамиш. Ти отразяваш мислите ми. В този град няма деца…

Чу се звън като от изопваща се струна и Андроника едва не припадна въпреки тренинга си в спортната дисциплина „паноптикум на ужасите“. В миг от момиченцето израсна възрастен мъж. Неприятна гледка!

— Извинете, не съобразих, че зрелището е антиестетично. Няма да се повтори вече. Аз просто чаках вас и вашите въпроси.

— Протей, обясни ми какво те принуди да нападнеш своя гос… началник, доктора?

Усмивката изчезна.

— Да обясняваш, значи да обиждаш. То значи да се оправдавам. Да се оправдавам, значи да хвърлям вината на друг. Това означава да говоря срещу него — следователно да му навреждам. Подобни действия противоречат на програмата и на цялото ми устройство.

— Но как тогава мога да узная истината?

— Ние, роботите, не даваме готови истини. Само подпомагаме. Щадим самочувствието на човека. Сама трябва да се досетите.

— Доктор Фок не посегна ли да те разруши? И ти в законна самоотбрана…

— Намеквате за старинния закон на робототехниката. Но това са легенди. Сега е настъпил векът на чистата логика. Легендите са опростителство, митология. Самият Азимов е измислен от фантастите. Разгледайте етимологически името му…

Андроника го остави да бъбри: така роботът разкриваше повече подробности за собствените си мисловни процеси.

— Охо, ти си доста начетен. Как натрупа толкова информация?

— Ние, роботите, не спим. Това е добре, защото нашият логически разум би породил в съня си невиждани чудовища. През нощите, докато доктор Фок хъркаше, аз ровех из библиотеката. Моят патрон рядко чете книги. По-лесно му е да си служи с екрана. Но едно е да ползваш електронни картотеки чрез екран, друго е да прелистваш сам книгите. От един въпрос се ражда друг. Страничните подробности — шрифтовете, корици, аромат, тактилни усещания — допълват психологичния климат на четенето и резултатът е истински глад за повече книги.

— И тъй, ти четеше всяка нощ?

— Ние не спим, но това не значи, че нямаме нужда от почивка. Понякога, колкото и на вас да ви се струва странно, у мен се поражда нужда да слушам музика, да решавам вече решени задачи, ей тъй, само на игра, да пускам логиката си по отъпкани пътечки или да си задавам въпроси, например за мотивите на човешките действия. Това също е математика… Тези занимания ми правят хората по-разбираеми. Ала невинаги можех да си почивам; напоследък доктор Фок се изнерви от шума. Започна да гледа с подозрение към улицата, да заключва вратата. А вечер ме превръщаше в куче, за да го пазя, когато спи.

— О, това ли било? Чувство на обида? Нима то съществува у… вас?

— Не, разбира се. Няма защо да изпитвате неудобство от думите „робот“, „патрон“, „господар“. Когато моят патрон нареди, мой дълг е да пазя като куче. Ако се наложи и като змия, както е било някога на някакви далечни острови. Не, не е обидата. Отговорът е тук наблизо. Вие сама трябва да го намерите, иначе няма да си простите. Сега ще ви оставя. Ще се превърна в птица.

— Спри! Не бягай. Ако пожелая, ще те задържа с парализатора.

— Сама знаете, че няма да го направите. То би значило да изтриете паметта ми. Не бягам от вас. След пет секунди тук ще пристигне вашият познат Квесторът.

И наистина едновременно с пърхането на крилата се чу изскърцване на спирачки. Появи се Квесторът и сякаш бе тичал, задъхано рече:

— А, вие сте тук… Ние го запеленговахме. Тук е наблизо. Скрихте ли го?

— Квесторе, нали се разбрахме? Най-късно утре сутринта ще го хвана за ръка и ще го върна на доктора — кротък и в изправност.

— Упорито създание!

 

 

Квесторът изруга и наду мотора.

Вечерта Андроника дълго се въртя в хотелското легло. Струваше й се, че ей сега ще налучка отговора на въпроса, но той все още й се изплъзваше. През прозореца нахлуваха шумове на трамваи и далечни писъци на влакове…

„Добре, превръщал го в куче — разсъждаваше Андроника. — Това било неприятно за Протей… Но той се превръща в животно, без да губи психологичната си същност… Е, та и сам не го ли правеше?“

Постепенно се унесе, разтвори се сякаш в миналото и се превърна в малка безпомощна кукла, забравена в тъмна кутия, сред изпотрошени играчки.

Малко момиченце с руси коси приближава, изважда я, прегръща я, люлее я. Дълго играе момиченцето с куклата си, но това занимание му омръзва. То я захвърля, след това пак я взема и ядосано от нещо, започва да удря куклата, да скубе косите й, да чопли очите й. Андроника, сънуваща, че е безпомощна кукла, изведнъж горещо пожелава майката да е наблизо, та да накаже детето. Куклата в този миг мисли и чувства като майка. Детето трябва да бъде наказано не заради няколко синтетични косъма, а заради самото дете. Импулсът в съня на Андроника не е да спаси себе си, а него — детето, от жестокост и безчувственост.

Сепна се. Отговорът на задачата блесна пред нея. Протей бе наказал Фок не в самозащита, а за да защити доктора от самия него. Да защити достойнството си на негово творение.

Събуди се напълно. Скочи. Та всяка майка, без да пресича времето и пространството на Галактиката, без да учи диагностична кибернетика и биошахмат, знае тази проста истина…

На прозореца е тежко пърхане долетя бухал. Това беше Протей. Гледаше я с кръгли, немигащи очи и кимаше одобрително.

Андроника му се усмихна и посегна към телефона.

— Искам да издиктувам телеграма до Центъра.

Електрическото ехо повтори думите й и те затрептяха, придружени от писукания и вой на пресичащи се свръхскоростни вълни.

До Галактическия център за работна диагностика.

Протей няма вина. Нито повреда. Отговорете съществува ли закон, който да закриля човешките творения от техните създатели? Доктор Фок има ли право да използва мислещ робот за куче?

Андроника

Мисията беше завършена. Протей кротко седеше на прозореца в най-представителния си — човешки вид. И двамата бяха положили изпит, сега чакаха оценка.

Тя дойде към сутринта. Телефонът иззвъня. Чу се подсладеният, преднамерено бодър глас на Квестора.

— Искам пръв да ви поздравя с големия успех и да ви предам телеграмата от Центъра.

Чрез местния Квестор до Андроника.

Процедирали сте правилно. Случаят Протей представлява прецедент в отношенията между човека и робота. Сега от специалистите в Центъра се обработва проект за защита на човешките творения. Паметта на доктор Фок да остане изтрита за случая „Протей“ — за профилактика и наказание. Издържахте изпита.

След час Андроника отведе Протей при доктора. Обясни отсъствието му с малка повреда, отстранена с нейна помощ.

— Знаех си аз, че не е нещо сериозно. Толкова шум… Нищо, двудневната почивка ме оплоди с нови идеи. Веднага ще седнем да работим.

— И аз ви благодаря — каза й Протей. — След вашето вмешателство се чувствам значително по-любопитен.

Огромният кораб всмукна пътниците един по един. В съседната кабина отново се размърда специалистът по стари култури.

— Охо, пак пътуваме заедно — каза усмихната Андроника. — Знаете ли, справката, която ми дадохте за името „Протей“, твърде много ми помогна.

— Радвам се. Поздравявам ви с успешно взетия изпит. Зад обикновеното произшествие успяхте да видите сложната етична проблема. Човешкото творение трябва да остане при всички положения приятел на хората.

— Вие сте добре запознат с моя изпит…

— Бях длъжен. Аз съм представителят на правителството в изпитната комисия. Приятно пътуване и лек сън.

Светослав Славчев
Доказателството

В тези часове кеят беше пуст. Очаквах човешка глъч, скриптене на кранове и вой на параходни сирени, а насреща си имах един нажежен до бяло крайбрежен булевард, по който никой не дръзваше да се покаже. Марсилското пристанище спеше в тежка следобедна дрямка. Всички спяха. Даже келнерът в миниатюрната сладкарничка с две маси на тротоара и два пъстри чадъра — келнерът, който ми донесе чашката силен чай — и той спеше, като ходеше.

По едно време на кея се появиха група английски туристи, сякаш извадени от традиционен пътепис — мъжете с карирани сака, лули и кинокамери, а жените — високи, бледи, с туристически обувки. Те делово и мълчаливо затракаха по кея, без да обръщат внимание на нетърпимата жега, и се накачиха на една моторница. Тя закашля, запухтя и зад кърмата й остана широка бяла диря. Отиваше към замъка Иф. Групата сигурно трябваше да изпълни точка в програмата, да се извъртят определеното количество и метраж киноленти и всички да си купят за спомен от крепостта Иф по една малка стоманена шпага в целофанова кутийка. Аз още сутринта бях изпълнил тази точка и си бях купил шпагата. Филм не бях навъртял, защото имам принципно отношение към консервираното минало и не мога да търпя фотоапарати и кинокамери. Когато носиш такава вещ, тя става главното, а човек се превръща в някакъв придатък към кинокамерата — придатък, който е задължен да я обслужва. Благодаря. Предпочитах да си седя и да пия гъстия тъмнозелен чай.

Тогава видях мъжа — възрастен, много прилично облечен мъж, с онази изрядност, която показва, че костюмът е единствен, а ризата се пере всеки ден. От този тип хора можеше да срещнеш често в големите пристанищни градове и веднага ще ги познаеш. Те живеят от чужденците. Показват различни колоритни места, които иначе не можеш да видиш, нито предполагаш, че съществуват, продават картички, въобще — препитават се някак си полудостойно. Той вероятно щеше да ме заговори — двама души под един чадър на един пуст кей няма какво друго да правят, освен да си говорят.

Така и стана, както очаквах. Мъжът се поклони, поиска разрешение да седне на моята маса и седна. Келнерът се дотътри сънливо и още по-сънливо отиде, за да изпълни поръчката — една цитронада.

Мъжът го проследи с поглед, после с края на очите си ме огледа и мен. Той впрочем положително ме беше огледал още преди да седне. Чаках да чуя как ще ме заговори. Щеше сигурно да бъде нещо изумително банално.

Той се усмихна и каза:

— Извинете, м’сю, вие не сте ли Стрелец?

Аз примигнах от изненада. Не можах да го разбера.

— Разбира се, че сте Стрелец — каза мъжът. — Зодията. Това не може никога да се скрие, даже и човек да иска.

Вероятността да е познал случайно беше едно към дванадесет, но той беше познал. Усмихнах се и аз.

— Стрелец съм, м’сю… Наистина не очаквах, че зодията може и да се крие. Но вие улучихте, м’сю…

— Бежар — каза той. — Етиен Бежар. Ако позволите… — Той бръкна в портфейла си и церемониално ми подаде визитната си картичка.

Етиен Бежар, доктор по антропология.

Всякакви визитки съм виждал, а най-много — с измислени титли. Така че не можеше да ме учуди. Представих се и аз.

— О! Колега! — възкликна той. — Много се радвам, много! Веднага видях, че сте чужденец.

— Видяхте?

— Но да! Знаете ли, никой от нашите няма да седне на тази маса тук, а на другата.

Беше ми любопитно. Защо пък да не седне тук?

— Сам ще видите. Подир пет минути слънцето ще се извърти и ще ни огрее. Марсилците знаят това и избират къде да седнат. Както и по кея, — той кимна с глава към пустия булевард — по това време там ходят само чужденци, никой друг.

— Вие марсилец ли сте, колега?

— А, не… впрочем може да се каже… отдавна живея тук.

Замълчахме. Нещо не мога да избирам теми за разговор. Можех да го питам за това как е познал, че съм Стрелец, но от опит знаех, че щеше да ми струва поне едночасов разговор, ако не и повече.

— Зная какво си мислете — каза той. — Но понякога човек чувствува нужда да заговори с някого. Просто ей така. А вие сте чужденец. Минавате, заминавате, всичко ви е интересно. Впрочем можем и да мълчим, ако ви е скучно.

Сконфузих се малко.

— А, не е — казах. — Напротив, много съм любопитен… но наистина не очаквах да срещна колега сега. Вие сте антрополог? Интересна наука, винаги съм я смятал за интересна.

Той се усмихна с края на устните си.

— Най-интересна е, когато е опасна.

— Да призная, не съм чувал, че може да бъде опасна.

— И аз не бях чувал — каза той.

Пак замълчахме. Той разбъркваше цитронадата и парченцата лед ритмично потракваха о ръба на чашата му.

— Представях си работа в някой институт — казах аз. — Измервания на черепи, долихокефали, брахикефали и така нататък…

Той ме погледна малко иронично — както ми се стори.

— Не сте слушали за експедицията Бежар, нали? Това в същност е отдавна забравена история, няма откъде да научите. Тогава, преди двадесетина години, вестниците писаха. После историята отшумя, а доказателствата изчезнаха.

— Какви доказателства? За експедицията ли?

— Не, не… експедицията е факт, тя не може да бъде отречена и сега, след като доказателствата вече не са у мен, няма защо да бъде отричана. Работата е в друго, в генетичните шифри.

— Не разбирам нищо — казах аз.

Той смукна от цитронадата си, после каза:

— А интересува ли ви? И имате ли достатъчно време? Мога да ви разкажа някои неща. И съвсем не сте задължен да ми вярвате.

Подозирах някаква история. От тези, които, ако не са верни, са поне добре измислени. Етиен Бежар можеше и да не е доктор по антропология, можеше да не е правил никаква експедиция, но положително умееше да фабулира. А пък аз имах достатъчно време и нищо не ми пречеше да се протягам край масата и да го слушам. Винаги има достатъчно време за всичко.

Поръчах още една цитронада за него и нещо към цитронадата, а за мен още един чай.

— Ако не възразявате, да се пренесем на съседната масичка — предложи той. — Както ви казах, тук вече ни огря.

Пренесохме се.

— Аз съм завършил в Калкута — започна Бежар. — Беше малко преди войната, вие сигурно тогава сте били още момче. Баща ми беше там на работа в една търговска компания и… какво да ви кажа, живеехме сносно, като имате пред вид какво е в Калкута. Завърших и бях работил вече една година, когато баща ми се разболя. Знаете, една от онези тъмни тропически болести, на които е известен само краят, а никога — началото. Те и имената ни са такива — онялаи, анюм-вай, гунду… няма какво да ви ги разказвам. Гледаш, човекът започва да линее, отпада, на лицето му има вече знака на смъртта, а той все се надява. Тежко. И никой не може да ти помогне. Лекарите вдигат рамена, дават лекарства колкото да се каже, че нещо вършат. Когато решиш да отидеш при знахар, той вече не иска да лекува болния, защото е бил при лекар и магията няма да хване.

— А хваща ли? — запитах аз с тайно любопитство. Все пак, ако можеше да му се вярва, беше живял в Индия. Онази Индия — на тугите, на йогите, на шесторъките богове и въображението. Кой знае какво беше видял!

— Аз не вярвам в знахарите и никога не съм вярвал — каза Бежар сериозно. — В мнозинството си те са примитивни мошеници, разбира се — на различни нива. Има шамани при ескимосите, а има и специалисти по психоанализата при мултимилионерите. Всеки с нуждите си. Но за какво ви говорех…

— За заболяването на вашия баща.

— Да. Баща ми почина след година, не можах да разбера от какво. Майка ми се върна със сестра ми във Франция, тук имахме някакво малко наследство, а аз заминах за Дарджилинг.

— За къде?

— Дарджилинг е едно градче в Предхималаите. Спретнато, приятно градче, без страшната мистерия на пристанищните градове и без лукса на курортите. Предложиха ми там едно добре платено място и аз заминах. Какво да се прави — трябваха ми средства, исках да специализирам след войната, а за това са нужни пари.

— Значи, в Хималаите?

— А, не. В Предхималаите. Знаете, първата гледка на Хималаите, когато случите добро време, прави потресаващо впечатление. Влакът пълзи из равнината, нощта се сменя с ден, денят — с нощ, и една сутрин виждате хоризонта, затворен от огромни снежнобели планини, най-големите, които сте сънували някога. Съзерцавате ги със страхопочитание и лека уплаха, защото над синкаво-белите върхове са само облаците. Но влакът върви и върви и вашата уплаха се сменя със страх. Вие забелязвате, че облаците не се движат, че стоят на едно и също място. Това, което сте взели за облаци, са истинските Хималаи, другото са само скромните Предхималаи… Но не ви ли отегчих? За какво говорех…

— За Дарджилинг.

— Да. Там чух най-напред легендата за снежния човек. Нали я знаете.

— Разбира се. Спорят за нея като бесни — казах аз. — Какво толкова има да спорят? Има или няма още жив по Хималаите някакъв маймуночовек — това не е толкова важно. Какво променя в науката? Живее, крие се от хората — нека се крие. Или не съществува — пак добре. Въобще, струва ми се, че цялата работа е сензация за тиражите на вестниците и списанията. Как мислите?

Той смучеше цитронадата си спокойно. Остави пластмасовата сламка и каза:

— Извинете, но вие не знаете легендата. А тя е накъсо казано, в следното: Хималаите били обиталища на боговете и в техните градини живеели щастливо всички животни. Само човек нямало. Ей така си живеели… много щастливо, разбира се, щом като нямало хора! Но намерила се една пакостлива маймуна и много любопитна — те маймуните въобще са любопитни. С нея започнало всичко. В градините имало едно дърво с особени плодове. Шива бил забранил на животните да ядат от тях и всички строго спазвали забраната. Само маймуната решила скритом да опита от плодовете. И ги опитала, разбира се. Последствията били страшни. Шива се разгневил и наказал маймуната.

— Като я изгонил от градините, нали? — казах аз. — Старата легенда, позната-позната…

— А, не — усмихна се Бежар хитро. — Наказанието било много по-страшно. Превърнал маймуната в човек.

— Какво?

— Превърнал маймуната в човек — повтори Бежар. — Дотогава хора нямало. Това били първите хора. И първият човек се наричал Нан-дам. Как ви се струва?

— Хм — казах аз. Друго не можех да кажа.

— Библейската легенда, само че наопаки — продължи Бежар. — И доста странна. Богове, които превръщат маймуните в хора. После потомците на Нан-дам се разселили по света, а той останал в Хималаите и си живее там до ден-днешен. Как ви се струва?

— Красиво.

— И на мен ми се стори красиво. Още повече че някои антрополози смятат Памир за прародина на бялата раса, нали? Оттам тръгват всички. Защо точно Памир? И защо първият човек да е Нан-дам, та после да влезе в разните религии като А-дам?

Той не дочака отговор и продължи:

— Трябва да ви кажа, че когато чух за първи път тази легенда, бях учуден, но нищо повече. Гледах си работата в болницата на Дарджилинг и събирах пари, не е грях да си го призная. Войната все някога щеше да свърши и аз исках да специализирам. Но какво нещо е съзнанието! Веднъж чута, тази легенда остана там и като във фокус започна да събира най-разнообразни откъслечни сведения, които идваха до мен от местните хора. Никой от тях не се съмняваше в съществуването на йе-ти. Говорил съм с десетки души, които са го виждали. И аз отначало смятах, както някои — сега, че вземат за снежен човек един от видовете хималайска мечка. Нищо подобно. Не можеш да заблудиш местен човек. Те познават навиците на хималайските мечки така добре, както не можете да предположите, и правят разлика между мечка и йе-ти.

Срещат го, казвам. Само че не обичат да го срещат и го избягват, защото той е прокълнатият от Шива Нан-дам. Обяснимо. А изглежда, че и Нан-дам избягва обществото на своите потомци. Не се усмихвайте, защото и аз като вас, колега, се усмихвах скептично.

После войната свърши. Аз се връщах до Франция два или три пъти. Междувременно и майка ми беше починала, а сестра ми се беше омъжила за един норвежец. Тя и сега си живее в Осло… Специализирах, получих докторат набързо, знаете как ставаше у нас след войната, и реших да се върна в Дарджилинг. Индия е странна, колега. Тя хипнотизира. Който веднъж е бил там, особено като млад, вече не може да се откъсне от магията, тя му е в кръвта… Но това е отделна работа. С една дума — върнах се. И тогава чух нещо, което ме потресе.

Вие пак се усмихвате. Не, не, аз не се обиждам, колега, все пак добре е, че ме слушате и не поглеждате часовника си. Бях потресен от една история. Ще ви я разкажа, защото иначе не ще разберете тогавашното ми състояние.

Беше една вечер, тиха и спокойна вечер. През деня беше валял дъжд — от проливните, страшни дъждове в тези райони, когато ти се струва, че не можеш да си поемеш дъх от водата, която те залива отвсякъде. Но вечерта беше ясна и Хималаите светнаха с най-невероятните цветове, които можете да си представите.

Аз стоях на верандата и ги гледах, когато чух, че звънчето на входната врата трепна. Някой влезе. Трябва да ви кажа, че не заключвах. Лекар, който заключва вратата си, не се ползува с добро име в Индия. Затова пък кражбата в лекарски дом се смята не само за тежко, но и за особено позорно престъпление. Ограбен лекарски дом — това е такъв срам за селото, че хората нямат спокойствие, докато не намерят и накажат крадеца. Но с една дума — някой влезе. Сигурно беше някой болен. Оставих Хималаите и тръгнах към кабинета си.

Не беше болен. Беше един много възрастен човек, когото досега не бях виждал. Толкова стар, че сякаш беше прозрачен. С огромни черни очи и бяла наметка. Направи ми поразително впечатление — стоеше като привидение, като гост от някакъв друг свят, а беше само един много стар човек. Разбрах, че пред мен е някой от висшите „гуру“ — от учителите на йогите. Поканих го и го запитах от какво се оплаква.

— От нищо, синко — каза той. — Моят кръг се извъртя и пак трябва да се върна там, откъдето съм дошъл. Но преди да замина, желая да ти кажа нещо.

Забележете добре, колега, „гуру“ не казват, че умират. Те казват „моят кръг се извъртя“ Защо? Мистика? Ами мистици сме ние… Но да продължа.

— Слушам те — казах аз.

— Синко — рече гуру, — утре вечер аз няма да съм тук. Ще бъда много далеч. Толкова далеч, колкото ти не би могъл и да си представиш. Но ние, гуру, всичко виждаме и знаем. Ти се стремиш към нещо, за което си още слаб.

Не трябва да ви учудва това, което той каза. Гуру обикновено говорят така. По-интересно беше продължението.

— Синко — каза гуру, — ти се стремиш да се доближиш до нашите по-малки братя и твоето сърце е чисто, то иска знанието. Иди до манастира Тунгхима. Когато и да бъдеш там, след година или след десет, ще те очаква човек, който ще те познае и ще те води. Но не се бави много, защото близо са вече хората, които носят нещастие на нашите по-малки братя! Хората с черни мисли и черни сърца.

Трябва да ви призная, всичко беше казано по такъв начин, че се изпълних с неволно уважение към този прозрачен човек с едри черни очи. Кой му беше предал, че се интересувам от снежните хора? И къде беше този манастир Тунгхима, за който не бях и чувал?

Гуру просто отговори на мислите ми:

— Когато пожелаеш да тръгнеш, синко, тогава ще научиш. А сега трябва да си вървя, защото имам още много дела до утре вечер!

Той говореше за смъртта като за най-обикновено събитие. Не зная на какво мнение сте, но точно ние, лекарите, сме длъжни да възпитаме хората да мислят за смъртта като за обикновено събитие. По-рано тази работа е вършила религията. Баснята за задгробния свят и така нататък… Ние, знаещите, снехме задгробния свят от съзнанието на човечеството, поне на голямата му част. А с какво заместихме тази нужна басня? Възстановихме ли спокойствието на обикновените хорица, които по-рано се примиряваха със смъртта, а сега — не? Нашият мозък, стигнал до своето самосъзнание, се ужасява от мисълта, че ще дойде един ден, когато просто ще угасне и след това за него светът не ще съществува. И започват натрапчивите мисли, страховете, неврозите, цялата гама от лудости на знаещия човек.

— Позволете — вметнах аз, — все пак хората трябва да знаят и да набират сили да понесат небитието.

— Хората не искат да знаят! — развълнува се Бежар. — Не искат! А вие? Нали имате семейство, деца. Желаете ли повече да не ги виждате, да не бъдете с тях, да не живеете с техните тревоги и радости? Кажете, моля ви!

— Това е различно нещо. Моето желание и признаването на необходимостта. Щом човек е получил самосъзнание, трябва да приеме всички негови активи и пасиви. Е, между пасивите е и мисълта за необходимостта от смъртта. Така е, колега.

— Да, но по този начин могат да мислят само силните и лудите. И не обикновените хора. Но аз се отклоних… докъде бях стигнал… да, когато гуру ми каза, че щом пожелая да тръгна и ще науча къде е манастирът Тунгхима. Той се поклони със скръстени ръце, обърна се и излезе бавно, с онази особена походка, която имат само учителите на йогите — те, знаете, вървят, като че плуват във въздуха — независимо от това на каква възраст са.

Останах ужасно смутен. По странни, неведоми пътища една тайна на човешкия род беше прескочила хилядолетията и загатваше за себе си. Аз, нищожният лекар от Дарджилинг, бях избраникът да я науча. Разбира се, всичко можеше да бъде и някаква измислица или още по-лошо — някаква клопка. Но аз знаех какво представляват гуру. Те са неспособни за измама — чисти, светли хора. Учението им е илюзия, безплътна сянка, родена от глада и страданието. Но самите те са кристализираната доброта. А пък клопка? Кой можеше да ми поставя клопка? Аз нямах врагове. От мен никой не се интересуваше, освен болните ми, които вярваха, че мога да им върна силите.

Следващите дни минаха за мен в напрежение, което се засилваше. Не беше от работата. Просто чувствувах, че някъде протичат събития, които ме засягат и в които трябва да участвувам, искам или не искам. Знаете, човек има понякога такова чувство. Наречете го интуиция, подсъзнание или както искате, но сигурно и вие сте го изпитвали. Не давате вяра на това чувство, потискате го, изличавате го, а после се оказва, че то е било съвършено право и сте сбъркали, като не сте го послушали. Нещо подобно ставаше и с мен. Думите на гуру не излизаха от ума ми. Първо реших — край на тази история. Имах си професия, любима работа, живеех сносно. Какво ми беше нужно още? Да се занимавам със снежния човек? Не, във всеки случай!

А после, без да искам, малко по малко започнах да разпитвам къде се намира манастирът Тунгхима. Никой не можа да ми каже. Вероятно не беше близо, защото местните хора не знаеха. Вие сигурно нямате представа какво са будистките манастири в Хималаите. Първо — никой не знае броя им. И второ — чужденецът никога не ще намери онзи манастир, който му трябва, ако местните хора решат да не му го кажат, защото за манастирите водят кози пътеки, през планински лабиринти, които могат да объркат и най-опитния.

Във всеки случай реших да отида до будисткия манастир над Дарджилинг. Ако и оттам получех същия отговор — щях да се откажа от тази странна история, в която потъвах все повече и повече. Може би точно тогава беше и времето да се откажа.

Но аз отидох до манастира и се върнах съвсем разстроен. Тунгхима? Когато казвах това име, срещах само подозрителни погледи и мълчание, подсилено от бръмченето на молитвените мелнички на монасите, Най-после един от старите се реши. Той ме извика, седнах на молитвеното килимче пред него и го загледах.

— Синко — каза той, — питаш за Тунгхима? Той отдавна вече не се нарича така. От времето, когато бащата на моя баща беше жив, от това време никой не споменава това име.

— Защо?

— Прокълнато е името — каза старецът. — Но ако ти искаш да те отведем, ще го сторим.

— Искам — казах аз. — Но не сега, а по-късно.

— Ти сам знаеш.

Стареят завъртя своята молитвена мелничка и после, когато вече ставах, неочаквано каза:

— Виждам. Няма да минат и три луни и те ще бъдат там.

— Кои?

— Хората, които носят нещастие.

Повече нищо не можах да изкопча от него. Той ме гледаше със старческите си очи и въртеше мелничката си.

В Дарджилинг ме чакаше изненада. Знаете, там пощата не беше от най-редовните. Понякога пратките вестници за мен от Франция се бавеха по месец, та и по два. В мое отсъствие беше дошла една пратка и когато преглеждах „Пари соар“, изведнъж видях съобщение:

Вчера получихме съобщение от нашия лондонски кореспондент, че експедицията под ръководството на сър Ричард Лей, която ще търси следи от снежния човек в Хималаите, вече е пред своето заминаване. В интервю с нашия кореспондент сър Ричард Лей заяви, че експедицията е съоръжена с най-модерни средства и се надява да разбули една от загадките на науката. Целта на експедицията, както е добре известно, е изключително научна. Сър Лей отхвърли категорично всички слухове за търсене на някакви други ценности и ги окачестви като злонамерени.

Седях и гледах тази бележка като хипнотизиран, „Отхвърля всички слухове… окачествява ги като злонамерени…“ Какво беше това? Ясновидство? Но никой гуру не би могъл да знае за това съобщение, нито пък за някакво предишно съобщение по простата причина, че до манастирите въобще не стигаха вестници и гуру не можеха да четат. Какво остава — на френски!

Бях поразен. И едновременно с това — разбрах: аз също тръгвах. Тръгвах, каквото ще и да стане! Имах известно малко преимущество пред този сър Ричард Лей. Щях да имам водач, а в експедицията, която бих предприел, щях да получа съдействието на местните хора — шерпи, които, както е известно, са най-добрите водачи и носачи в Хималаите. Направих бързо една сметка. Много хора не ми бяха нужни: трима или четирима шерпи. И много багаж също не беше необходим. Няколко прибора за антропометрични измервания, алпийския ми комплект, оръжие и консервиращи материали — ако намеря снежен човек, те щяха безусловно да трябват.

Изчислих и времето, с което разполагах. В най-неблагоприятния случай Ричард Лей би могъл да тръгне със самолет и вече отдавна да се мотае някъде наблизо. Но — едва ли. Такива експедиции използуват кораб. Значително по-евтино е, защото има доста багаж. Така че Лей би могъл да пристигне след седмица. Докато се организира, докато намери носачи — поне още седмица-две. Но аз не знаех какъв път той беше избрал и дали въобще щеше да атакува Хималаите откъм южната им страна и къде, по дяволите, щеше да търси снежния човек. Така както беше редактирано съобщението, имах чувството, че Лей се базира на някакви определени сведения и си знае добре маршрута, но не го разгласява. Значи — трябваше на всяка цена да го изпреваря.

Какво да ви разказвам за подготовката. Всичките ми спестени пари отидоха, за да закупя необходимото, но моите връзки в Дарджилинг бяха такива, че за десетина дни аз вече бях готов и бях наел трима шерпи носачи. Нямах много багаж, така че щях да се движа достатъчно бързо и се радвах, че макар и с няколко дни, но съм изпреварил сър Ричард Лей.

Радостта ми се изпари в деня на тръгването. В тази сутрин Лей пристигна в Дарджилинг. О, аз го бях подценил! Той беше абсолютно готов. Имаше всичко. Експедиция от петнадесет души, отлично екипирани, с наети вече носачи. Както разбрах от моите хора, смятал да остане в Дарджилинг само два дни.

Не зная откъде беше научил, че и аз ще тръгвам в планините. Само половин час преди заминаването ми в къщи дойде един от шерпите му и помоли да изчакам сър Лей. Желаел да се срещне с мен.

Можех да откажа и да тръгна, но това щеше да е лошо разрешение на въпроса. По-добре беше да си изясним позициите. Нищо не губех. В най-лошия случай можех да се скарам с него, но и така нашата взаимна вражда беше сигурна.

Сър Ричард Лей дойде почти веднага. Как изглеждаше? Ще ви го опиша. Вие сте много по-млад, но може би ще си спомните — през четиридесетте години имаше по екраните едни филми с властни мъже. Груба красота, първична сила, с една дума — покорители на женските сърца от прериен тип. Представете си нещо такова по външност, съчетано с перфектни обноски и доста висока интелигентност. Ако трябва с няколко думи да ви го опиша — красив, умен, студен, абсолютно безжалостен тип. А виждате аз какво представлявам. Нито мога да се похваля със сила, нито с издръжливост. Книжен молец. Да, точно такова беше съотношението… това е подходящо… книжен молец срещу паяк!

И така паякът застана срещу мен. Никакви илюзии. Отмери едно кимване (виждате, просто съм задължен от правилата на учтивостта!), не седна въпреки моята покана и просто постави ултиматум:

— Уважаеми доктор… хм… Бежар, нали? Научих с изненада, че вие се готвите да дублирате експедицията, за която целият научен свят знае. Това не бих казал, че е обида, то е нещо по-лошо. Вие сте използували сведенията, които аз с моята вродена доверчивост разгласих в печата, и сте решили, че е лесно да ме изпреварите в моята цел.

Така говореше — „аз“, „моята“, „мене“.

— Не е вярно — отвърнах аз. — Вие нищо не сте разгласили в печата, напротив — скрили сте истинската цел на експедицията ви. Тя е толкова научна, колкото вие сте учен, тоест — никак. Снежният човек ви трябва за друго.

Паякът се разлюти, но не го показа. Предполагам, че така играеше на покер и така се държеше, когато някой му е показвал по-голяма тройка от неговата.

— Вери уел! — каза той, без да помръдне и мускул на лицето му. — Значи сте по-упорит, отколкото допусках за нашите възможности. Да говорим като мъже.

— Мисля, че точно като мъже говорим.

— Колко струва вашата експедиция дотук?

— Защо?

— Да не мислите, че се опасявам от вашата конкуренция? Не. Но сър Ричард Лей не може да бъде дублиран от… хм, доктор Бежар! Да се появят в печата съобщения за моята експедиция и намереното от мен и наред с това — дописки за вас. Смешно е.

— Зависи кой се смее.

Той въобще не обръщаше внимание на думите ми.

— Уважаеми доктор Бежар, мисля, че е достатъчно за вас, ако закупя вашата екипировка с известно обезщетение… хм, обезщетение за труда, който сте положили. Разбира се, наетите от вас шерпи ще взема със себе си. Няма защо да страдат и да понасят загуби съвършено невиновни в нищо хора. Колко?

Аз просто му показах вратата. Той си тръгна, изпълнен със сила и презрение, само едно показваше какво чувствува — една вена се беше издула на слепоочието му. При такива разговори само преди някакви си стотина-двеста години такива като него са вадили пистолети и са застрелвали като кучета хората, които са се осмелявали да им противоречат. Само че сега времената бяха други и сър Лей не беше много сигурен дали аз няма да измъкна по-бързо пистолет и дали не владея някои от хватките на джудо или карате.

Паякът отстъпи, по-точно — не отстъпи, но не успя да ме сплаши и да постигне успех. Книжният молец пърхаше под носа му, но в Дарджилинг той не можеше да се разправи с мен. О, в планината! Там можех да очаквам всичко. Да падне някоя скала върху палатката ми, когато спя. Някой да стреля диви овци и по погрешка да застреля един лекар, който, кой знае защо, е тръгнал за някъде. Въобще — случайности колкото щеш. Убитият в Хималаите не може да бъде намерен. Достатъчно е да те бутнат в някоя от пропастите, от ония пропасти, където на дъното хилядолетните дървета изглеждат като детски играчки — малки и трошливи. Даже и да те намерят, то ще бъде след десетилетия, когато никой няма да си спомня и за хората, които са си спомняли за теб. Така е, колега. Виждал съм такива скелети по урвите. Те никому не правят впечатление, защото кой може да каже откога са? От време, когато сипаите са въставали преди сто години, или от миналата година, когато тук са стоели в засада планински разбойници?

Тръгнах почти веднага, след като Ричард Лей благоволи да си отиде. Нямах време за губене, всяка секунда беше скъпа, още повече че не знаех намеренията му и маршрута, който си беше определил.

Стареят в манастира над Дарджилинг ме срещна така, като че знаеше, че ще дойда, но беше много замислен. Извика едно момче от хотите — те са нещо като ратаи в манастирите — и дълго разговаря с него на езика му. Момчето просто навлече една шуба от меки овчи кожи — планинците не се разделят никога от своите шуби — и ни поведе, нас, четиримата.

Безсмислено е да ви описвам пътя си, все едно — вие едва ли имате представа за онези области. Това е една тясна ивица между държавите Бутан и Непал. Тясна е на картите. В същност никой не знае къде са границите, защото когато зъберите надвиснат над главата ти, всякакви граници стават абсурдни.

Вървяхме без път и пътеки, право на север, накъдето се издигаше бялата глава на Канченджунга — един от хималайските осемхилядници. Не бях минавал по тези места. Това са въртопи от страшни скали и бездънни пропасти. Човек пълзи едва-едва, смята, че най-трудното е минало, и когато решава, че наистина е минало — тогава вижда над главата си още по-страшни върхове. Някъде долу се синеят тънките ленти на реки, белите кълба на водопади, но нищо не се чува. Наоколо е каменно безмълвие.

Спряхме за нощуване едва когато крачките на нашия водач започнаха да стават несигурни — не можехме да рискуваме да се загубим. Разпънахме двете палатки, сварихме малко чай и вечеряхме. Може би сте чували — чаят по тези места се пие с овча лой. В първите години в Дарджилинг ми се повдигаше от такъв чай, после свикнах и установих, че това дава някакви преимущества при високопланинските преходи, сигурно мазнината по-добре се поема от организма. Но не това е важно. Вечерта, преди да легнем, нашият водач дълго гледа към долината, от която бяхме тръгнали, най-после каза:

— Сахиб, високият върви след нас. Виждам огъня му.

Колкото и да се взирах, нищо не можех да забележа. Но момчето положително виждаше огъня на нашите съперници. То беше от хотите, а за тях се говори, че можели да виждат и нощем, както през деня. Значи Ричард Лей не беше губил нито час и ни беше последвал, без да остане двата дни в Дарджилинг. Знаменателно обстоятелство. Или той знаеше добре пътя ни, или имаше свои водачи.

Спах неспокойно. На два-три пъти се будих и излизах от палатката, като че някой обикаляше наоколо. Нищо нямаше, но нервите ми бяха така изпънати, че можех да стрелям по всяка сянка, която би ми се мернала. В Хималаите и нощите са малко по-особени. Уж е тъмно, небето е близо, пълно с едри, трепкащи звезди — като гроздове, а когато посвикне човек с тъмнината, забелязва, че скалите фосфоресцират с особена светлина. Като че вътре в тях, дълбоко, нещо гори и навън проникват само отблясъци. Това е от звездите и разредената атмосфера.

Втория ден пътувахме пак по същия начин, а на третия разбрах, че в същност трудно ще се мерим с Ричард Лей. Аз не бях трениран, вървях много бавно за шерпите-носачи и ги измъчвах с мравешкия си ход. Те без мен биха вървели поне два пъти по-бързо. А Лей и хората му бяха опитни алпинисти и щяха да ни настигнат.

Само хитростта на нашия водач осуети срещата ни с Лей в планината. Изглежда, че момчето все пак ни преведе по някаква пътека, която шерпите не знаеха, и вечерта влязохме в манастира.

Тунгхима е от онези хималайски чудеса, които поразяват, когато ги видите. На четири хиляди метра височина над морското равнище, където вече няма гори, а само мъхове, лишеи и диви храсталаци, които отчаяно се впиват между скалите, след някой завой се озовавате пред висок каменен зид с малки бойници. Похлопвате с чукчето на вратата, отварят ви и попадате в друг свят. Свят като градина. Кой знае откъде е донесена пръст и наредена на малки тераси, грижливо обрамчени с малки камъни. Кой знае откъде са донесени дребни, устойчиви борчета и храсти, които през лятото цъфтят по няколко дни и не връзват. А и мъховете по камъните като че са по-други.

В манастира живееха само трима монаси — баща, син и внук. Нашият водач им каза откъде идваме, но това въобще не ги развълнува — такъв е обичаят, те с нищо не биха показали чувствата си, даже земята да се разтвори пред тях. Старецът кимна мълчаливо, което значеше, че ни приемат, а внукът изтича и ни донесе козе мляко в мехове — знак на гостоприемство.

Чаках да ми дадат някакъв знак, да покажат, че са предупредени за идването ми, но знак нямаше. А гуру беше говорил, че тук ще има човек, който ще ме води!

Попитах предпазливо стареца дали някога не са забелязвали около манастира йе-ти. Той сбръчка чело, като че си припомняше отдавна забравени събития, после каза:

— Защо споменаваш духовете на прокълнатите? Ако трябва да ги срещнеш, те сами ще те извикат!

— А ти срещал ли си ги?

Старецът ме изгледа. Очите му бяха избистрени от годините.

— Това беше по времето, когато като теб търсех света. Но само те знаят кого трябва да призоват.

Старият говореше за снежните хора особено — като за същества от по-висш тип. Беше безсмислено да му обяснявам, че йе-ти не ще имат особено желание да ме видят, а аз трябва да ги намеря, и то преди тук да се е появил сър Ричард Лей.

— Къде ги видя?

— Тук. При Буда.

Очаквах всичко друго, само не и това. „Тук, при Буда“ означаваше храмът на манастира. Но снежните хора, ако въобще съществуваха, живееха вън, сред скалистия пустош, и най-малко можеха да влизат в храма. Старецът разказваше басни.

— Ела! — каза той просто. Разбираше, че не му вярвам.

Стана, минахме по плочника между сводовете и пристъпихме в храма. Един строг бронзов Буда беше свел очи, със скръстени ръце. Беше тихо. Буда седеше замислен, загадъчно усмихнат и по лицето му играеха отблясъците от два пламтящи жертвеника.

— Тук — каза старецът. — Аз бях тук, когато Буда ме погледна.

Халюцинации. Скръстих ръце по будистки, за да почета храма, помълчах минута-две и се обърнах, за да попитам стареца за нещо по-точно.

Старецът беше изчезнал.

Не зная какво вие бихте направили на мое място. Един нормален европеец би изкрещял и би изскочил от храма. Но аз бях живял доста в Индия и такива сцени не можеха да ме учудят, а още по-малко — да ме уплашат. Затова останах там, където бях.

Тогава Буда вдигна глава и ме погледна. Ако не бях психически подготвен за необикновеното, ако нямаше цялото напрежение от борбата с наглия Лей, вероятно щях да получа шок и да се строполя пред жертвениците. Но аз издържах. Спомням си добре какво помислих в момента, докато съзерцавах живите очи на бронзовия Буда:

„Хипнотизиран съм. Все едно е, аз съм хипнотизиран, но това няма да продължи дълго! Малко усилия на волята, малко… и ще изляза от хипнозата!“

Двата жертвеника се отместиха сами и пред нозете на статуята зейна отвор. Буда наклони глава — той ме призоваваше.

„Това е клопката — мислех аз, — клопката или изходът… или краят на онова, за което дойдох дотук! Не мога да се върна. Каквото има да става, то ще стане!“

Беше ми леко, необикновено леко. Даже сега, когато си спомням за чувството, което ме обзе, ме завладява същата лекота. Предполагам, че така се чувствуват играчите, които играят „ва банк“ — всичко или нищо. Направих няколко крачки и се спуснах във входа.

Очаквах мокри от влага каменни стълби и мрак, който пълни очите и душата. Нищо подобно. Беше светло — синкава, трептяща звездна светлина. Под краката си нямах стъпала, а наклонен под, по който меко слизах, без да направя нито едно движение. Но аз и не опитвах да се движа.

„Пещерата на Аладин! — помислих. — Легендите за тайнствените пещери, пълни със съкровища…“

Помислих за съкровища, но, уверявам ви, нямах и най-малкото желание да притежавам някакви богатства. Водеше ме само страстта към необикновеното, чувството, че съм участник в нещо, което никой или почти никой преди мен не е видял.

Слизах надолу. Не мога да ви кажа колко продължи това — може би минута, може би час. Времето спря. После проходът изви и също спря.

Намирах се в особено многоъгълно помещение. Не беше зала и още от първия момент помислих, че не е правено за хора. Не зная защо — може би размерите бяха малки, не като за хора. Беше ъгловато и — празно. Миришеше на озон — знаете, онази остра, тревожна миризма, която се носи над смълчаното поле преди буря.

Започнах да оглеждам къде съм попаднал. Още от първия момент ми се стори, че стените на помещението са особени. Те наистина бяха особени — като много фина мозайка, сглобена от хиляди, стотици хиляди тъмни и светли точки. Мозайката трептеше, по нея непрестанно преливаха вълни, местеха се широки неспокойни ивици. Това ми напомняше нещо, но не можех да кажа какво, само помислих, че ми е познато отнякъде. Много по-късно, след години, разбрах — беше изкуствен мозък. Исполински, невероятен изкуствен мозък, на който виждах само повърхността. Но тогава бях повече учуден и парализиран от необикновеното — нямах никаква възможност да обмислям онова, което беше пред мен.

После настъпи промяна. Като че ли стените се отдалечиха и замъглиха. Повя вятър, почувствувах го по лицето си. Над главата ми израснаха Хималаите — тези същите и на това същото място. Манастирът не съществуваше, сивееше се само платото — голо и грозно. Бях аз и не аз. Имах чувството, че съм стар, много стар — като скалистите върхове наоколо.

Тогава забелязах, че платото не беше пусто. На него имаше два големи тъмни диска, които отначало бях взел за канари. Но не бяха канари, защото бавно се движеха.

После минаваха години. Върховете се покриваха със снежни шапки, шапките се топяха, из урвите гърмяха пороища, после наново идваше снегът. Дисковете се движеха — спокойно и безцелно, но не излизаха от платото. Ледовете идваха и си отиваха, но дисковете оставаха, а с тях оставах и аз.

След това дойде денят, в който през платото мина стадо високопланински маймуни. Такива не бях виждал, а сигурно и никой не е виждал. Те вървяха бавно и съсредоточено, бяха мършави и гладни. Напред пристъпваше един едър, висок мъжкар, като тромаво се подпираше на предните си крака. След него бяха майките и децата, вкопчени за дългата им козина, а накрая вървеше още един мъжки, който подозрително се оглеждаше наоколо. Той не ме виждаше — като че бях прозрачен, съвсем безплътен, — но аз добре запомних погледа му. Не беше маймунски. Маймуните имат или много глупав, или много старчески поглед. Този гледаше умно, като човек, който страда.

Стадото не обърна никакво внимание на дисковете, просто мина покрай тях. Когато последният наближи, се случи нещо. Той не продължи. Спря се и започна любопитно да опипва диска. Беше по-прозорлив, по-наблюдателен от останалите, които вече слизаха надолу.

Тогава дискът се разтвори. Един малък отсек, малък отрязък, от който лумна светлина. Синкава, чужда светлина. Маймуната отскочи с тих крясък, но само отскочи, не побягна. Застана наблизо и започна да наблюдава отвора. В малкия маймунски мозък сигурно се бореха най-примитивни чувства — страх, глад, тревога. Но после надделя любопитството. Той тъпчеше на едно място, след това бавно, предпазливо тръгна пак към диска, като се криеше в сянката на скалата. Стигна до отвора и тогава го видях целия, облян в синкавата светлина. Стоеше и не бягаше. Беше победил страха си.

Това е първото — вярвайте ми, това е първото — победата над страха. Онази библейска басня за дървото на познанието и забранената ябълка не свършва с поражението на човека и изгонването му от рая, който не е бил и няма да бъде. Става обратното. Човекът изгонва бога-страх. Но за какво говорех…

Да, маймуната влезе вътре в диска и отворът се изгуби.

После отново минаваха години. Хилавата трева по платото избуяваше и умираше, дисковете пак така спокойно и безцелно се движеха наоколо, а с тях се движех и аз — зрение без плът.

Един ден по платото мина друго стадо. Не бях видял кога маймуната е излязла от диска и дали въобще е излязла, но ми се стори, че сега стадото водеше онзи, който се беше престрашил, или синът на неговия син. Изглеждаше друг — по-силен, по-изправен и по-умен. Не се подпираше на предните си лапи, а стискаше с тях яко дърво.

Минаха и отминаха. И пак се повтори същото, както преди. Последният остана, надви боязливостта си и влезе в диска.

После видях вече човекомаймуни от вид, какъвто няма да намерите в никой учебник. Беше след много години — ледниците бяха изпълзели в долините, после се бяха свили в циркусите и наоколо вече цъфтяха храсти, из които се криеха страхливи животинчета. И си помислих… помислих си това, което всички антрополози твърдо отричат, че човекът не се е появил случайно. Мутацията, скока са предизвикали онези — другите, пришълците от Космоса. Как? Не зная. Променяли са генетичната информация в някои поколения, зареждали са ни като кибернетични машинки. Нали имаше кибернетични лисици, кучета… защо да няма маймуни и хора?

Усмихвате се? Да-да, вие сте прав да не ми вярвате и да си мислите — бред, халюцинации, параноични бълнувания. Но кажете ми тогава, моля ви се, защо и досега не са намерени по земята някои от звената в генеалогичното дърво на човека? Преровихме всичко, завряхме се по най-дивите места в Австралия и Африка. Няма и няма. Липсват звена, драги колега! И колкото право да се усмихвате имате вие, толкова имам и аз! Ние прекрасно сме маркирали, обяснили и обозначили тези липси. Имаме си и термини — „хиатуси“. Всичко си имаме, само че хиатусите си стоят! Да не помислите, че ще ви говоря за бога? И аз съм толкова религиозен, колкото и вие! Само че е време да кажем на колегите-антрополози: „Има факти. Бъдете така добри да дадете научно обяснение на фактите и да не ни поднасяте пространни трудове, в които обяснението е: Не може да бъде, защото не е възможно!“

Сигурно ще запитате — кому е било нужно да променя маймуната в човек? И аз съм си задавал този въпрос. А може би никой не ни е променял, може би само са ни наблюдавали, когато се променяме под влияние на труда? Може би само са ни изучавали, без да се намесват в естествените процеси на превръщане на маймуната в човек? Възможно е, даже това ми се струва много по-приемливо! Помислете си — ако ние с вас, колега, отидем на някоя далечна планета, където има живот, но на по-низше стъпало, ще се опитваме ли да го променяме? Не. Ще го изучаваме, но няма да се намесваме, защото това противоречи на елементарната космическа етика. Но за какво говорех…

Да, аз видях снежните хора — те бяха групата, която мина последна. Минаха и се изгубиха, слязоха надолу в долините. И разбрах, че сега снежни хора в Хималаите няма. Може би е имало, може би само легендите са останали за тях, но сега — няма.

И тогава се събудих. Бях в храма, пред Буда с двата жертвеника. Лежах по очи на земята и в ръцете си държах един малък диск. Стори ми се, че е от камък, но сега, като си припомням лекотата му — вероятно е бил от друга материя. По него имаше две спирали, които започваха от центъра и се развиваха до ръба. Между двете спирали бяха вдълбани знаци. Не зная виждали ли сте снимки на Фестския диск. Един такъв диск, който и досега си е загадка за археолозите и лингвистите. Никой не може да ви каже какви са тези знаци. И още по-лошо — никой не може да ни обясни каква е тази цивилизация, която е изработила този диск. Нещо подобно имах в ръцете си.

Сигурно искате да видите диска. Момент, да довърша разказа си.

Станах от земята и като се олюлявах, излязох навън. Изкачих се по стълбите и влязох в стаята, където се бяхме разположили с шерпите. Бях скрил диска в анорака си така, че никой не успя да го види. Дадох веднага нареждане да се готвят за обратен път. Шерпите не продумаха, не се и учудиха. Започнаха да стягат багажа. Аз помагах, доколкото можех — исках незабавно да се махнем от Тунгхима. Това, за което бях дошъл, беше в ръцете ми. Това, което бях искал да видя, бях видял. Дискът можеше да бъде разчетен от специалистите.

Към края на нашите приготовления чух тропот от стъпки по стълбите. Идваха хора. Не успях даже да размисля, когато вратата изтрещя и се отвори от ритник.

На прага стоеше Ричард Лей с ръце в джобовете, а зад гърба му надничаха трима от неговите хора с автоматични карабини в ръцете. Нямаше никакво съмнение — можеха да ни избият само ако мръднем, а бяха решили да го сторят.

— Мръсно куче! — изръмжа Лей. Сега вече беше истинският Лей, не онзи високомерен Тарзан, когото видях в Дарджилинг, а нагъл бандит, готов на всякакво престъпление. — Мръсно куче! Открадна каквото можеше и се готвиш да бягаш, а?

Той нищо не знаеше, абсолютно нищо, но нашите приготовления го бяха разтревожили. Отивахме си — значи бяхме сполучили в нещо. А той беше закъснелият и не можеше да позволи някой да сполучи преди него.

— Не искам да ви преча — казах аз примирително, — виждам, че не сме подготвени като вас за такава мъчителна експедиция.

— Лъжеш! — отряза Лей. — Какво открадна?

Той въобще не дочака да отговоря, а само кимна на хората си. За минута ни изпонавързаха като вързопи и започнаха да пребъркват багажа ни. Нищо не намериха.

— Хм — каза Лей подозрително. — Това е пак някакъв фокус! Сигурен съм, че не си отиваш току-така!

Тогава на един от бандитите му дойде на ум да ме пребърка. В същност щеше да е чудно, ако не беше дошло на ум. И, разбира се, веднага намери диска. Лей го взе, погледна го презрително и го претегли на ръка. Кой знае какво очакваше — може би смяташе, че съм откраднал някакво златно украшение или нещо подобно и тази плячка съвсем не го задоволи. Той беше тръгнал за злато и изумруди, никаква археология, никаква антропология не го интересуваше.

— Боклук! — рече Лей и подхвърли диска на един от хората си. — Прибери го, Том, за всеки случай!

Беше безсмислено да му обяснявам, че дискът не му е нужен, че той интересува само десетина души в целия свят и че цената му не се измерва с теглото. Не за диска беше сега моментът, трябваше да спасяваме кожите си.

— Сам видяхте! — казах аз. — Ние нямаме нищо и идването ни тук беше абсолютно напразно. А този диск е муска и ми е подарък. Върнете ми го!

— Ха! — изсмя се Лей. — Муска, значи, която носи щастие? Да видим дали ще ни донесе щастие на нас! Хайде! Живо!

Развързаха ни и ни изритаха надолу по стълбите. След нас полетяха вързопите. Трябваше все пак да бъдем благодарни, че ни върнаха багажа — той им се стори много мизерен. Ние нарамихме разбутаните вързопи, постегнахме ги пътьом и побързахме да се отдалечим от манастира.

Връщането ни беше по-бързо, но по-тъжно. Аз вървях като механизъм, като автомат — мислещ автомат. Преживяното беше непрестанно в ума ми. Някои от сцените, които видях, се бяха запечатали изумително ярко. Влизането на последната от маймуните в диска. Винаги последната. Защо? Имаше ли това някакъв смисъл? Не първата, не водачът на стадото, а последният мъжки прекрачваше преградата на страха. Можете ли да ми обясните какъв е този символ? А дисковете? Никога не бях виждал нещо подобно, за да помисля, че съм сънувал и че това е сън пред статуята на Буда. Кой знае, пък може и да бях сънувал, а дискът наистина да е муска, която старецът е сложил в ръцете ми, за да се събудя. Знаците и двойната спиралообразна линия? Може да е пълна глупост, безсмислица на будистки монаси. Знаете, колкото повече време минава оттогава, толкова повече се убеждавам, че всичко е било нереално. Иначе би ми било много тежко — че държа в ръцете си ключ към велики тайни и да го изтърва по такъв глупашки начин. Та не можех ли да скрия диска, това веществено доказателство, не можех ли да го запазя от мръсните ръце на Ричард Лей? Можех, но се бях държал като последен наивник. Доказателството се беше изплъзнало от науката.

Питате какво стана по-нататък? Нищо особено. Публикувах няколко малки статии в научните списания за експедицията Бежар. Поместиха ги в съкратен вид, като изрязаха онова, което беше най-важното и което сметнаха, че е моя фантазия. По-скоро публикуваха — да-да, и аз зная защо ги публикуваха — статиите, за да доказват, че ето, още една експедиция не е намерила снежния човек и че търсенето му е чиста глупост! Само затова ги поместиха, колега! Мога да ви покажа изрезките. Така е — научните съобщения също могат да лъжат и да заблуждават — с онова, което не казват! Но защо да ви говоря по това… в същност за какво ставаше дума?

 

 

Пламтящата горещина по кея беше стихнала и морето беше придобило онзи прозрачнозелен цвят, който се появява следобед и който винаги ми напомня за коралови острови и силуети на палми, за неща, които отдавна съм забравил. Багрите на чадърите оживяха и хората по улицата се раздвижиха като филм, който е спрял на стопкадър и отново тръгва. Етиен Бежар седеше срещу мен и ме гледаше. Сламката в чашата му беше отдавна изсъхнала от цитронадата.

— Да — казах аз неопределено. — А какво стана с експедицията на онзи… на Ричард Лей?

— Тя изчезна.

— Как… изчезна?

— Така. Сякаш потъна вдън земя. След три месеца се сетиха да ги търсят. Нищо. Стигнаха до манастира Тунгхима, прокълнатия манастир. Експедицията беше влязла — това и аз знаех!, — но никой не можеше да каже дали е излязла. Сър Ричард Лей и хората му се бяха стопили във въздуха. Не, колега — Бежар се наведе доверително към мен, — те не са се стопили, те са попаднали в подземието и повече не са излезли оттам, в това съм сигурен! Доказателството се беше върнало отново там, където му беше мястото!

Бежар замълча. Питах се къде е границата между истината и измислицата. Защото, ако не беше истина, то поне беше добре измислено и приятно за слушане. Бежар беше интелигентен, знаещ, сигурно се беше начел много с научна фантастика и фабулираше свободно ей така, за собствено забавление.

— Знаете — казах аз, — всичко това е много интересно, колега. Защо не го опишете някъде, макар и като разказ?

— Не го искат — отговори той. — Отначало опитах и така, но не го искат — кой е доктор Бежар, за да пише?

И пак замълча.

— Само едно искам да зная — казах аз. — Как така познахте, че съм Стрелец? Случайно ли е или това сте научили от Индия?

Бежар поклати глава.

— А, не. Това е научната ми работа понастоящем. Занимавам се с антропология и генетична информация.

— Какво общо има едното с другото?

— А представете си, че има. Представете си, че има дванадесет главни типа генетични комбинации или комплекси — както искате го наречете! — и тези дванадесет типа дават определени отражения върху външността и типа на мисловните процеси у хората… Какво ще кажете?

— Смело. Трябва да се докаже. А връзката със зодиите?

— Тя съвсем не е задължителна. Зодиите според мен са първобитната, наивна представа на древния човек за тези дванадесет типа генетични комплекси. Звездите нямат нищо общо с човешката съдба и гаданието по звездите ми е противно! Но генетичните комплекси — това е друга работа. Това е наука и ще бъде наука — ако не днес, то утре! Стигнал съм донякъде и дано имам още сили да продължа! Не е важен Етиен Бежар, смахнатият доктор от Марсилия, важна е науката, колега… тази вечна спирала.

Той стана, поклони се изискано и малко старомодно.

— Извинете, колега! Позволете ми да ви благодаря за търпението и вниманието, с което ме изслушахте! Имам чест!

Станах и аз. Ръкувахме се и доктор Бежар се отдалечи с достойнство по улицата, без да бърза.

Гледах след него, когато чух някой да казва:

— Жалко!

Обърнах се. Беше келнерът, който явно се беше наспал и сега гореше от желание да подхване разговор с някого.

— Жалко! — повтори келнерът. — Умен човек, добър, симпатичен… а не е добре… — и направи красноречив жест по начина, по който правят това всички южняци.

А аз гледах след отдалечаващата се малка, старомодна фигурка и се питах… впрочем какво се питах е съвсем отделна работа!

Атанас Наковски
Невъзможни срещи

1

Полузамаян от горещината, потен и измъчван от жажда, пресякох улицата, без да дочакам зелената светлина на светофара. После влязох в сладкарницата. Не обичам тези заведения за „убиване“ на времето, но нямаше какво да правя, пиеше ми се. Свободна беше само масата до входа. Седнах и от нетърпение бях готов да почукам с пръсти. Не го сторих, макар сервитьорката да продължаваше приказката си е момичето зад бара. Но не ме спираше съзнанието, че не е прието да се тропа по масите — просто сервитьорката щеше да ми обърне внимание едва когато тя пожелаеше. Устните ми вече лепнеха.

И тогава в сладкарницата влезе моят приятел и колега Стоичков. Усмихнах му се измъчено, ала той не реагира на усмивката ми. Гледаше ме и погледът му сякаш минаваше през мен. Колкото и жаден да бях, никак не ми беше приятно да се чувствам празно пространство. „Хей, ти! Къде се намираш?“ — исках да му викна аз, но той вече беше минал покрай масата и вървеше към дъното на сладкарницата. Там, на една маса в ъгъла, седеше млад широкоплещест мъж с красиво и малко необикновено лице. Стоичков спря пред него — нищо не каза, но младият човек сви рамене и послушно стана. После все така послушно и мълчаливо го последва. За да излезе от сладкарницата, Стоичков трябваше повторно да мине покрай моята маса. Този път аз с цялото си тяло се обърнах към него, но той и сега не ме удостои с вниманието си.

Навън те се качиха на колата — това беше нашата служебна кола.

— Моля? Какво ще обича другарят?

Най-после бе дошла сервитьорката.

Изпих оранжадата — беше прекалено студена, — платих и станах. Трябваше да отида на още две-три места и след около час и половина бях вече в службата. Когато минавах покрай вратата на Стоичков, аз се подвоумих, но после натиснах дръжката.

По риза, с навити ръкави и отворена яка — точно какъвто го видях в сладкарницата, — Стоичков седеше приведен над писалището и човек би рекъл, че дреме. На писалището имаше само един бележник, празен лист хартия и препълнен с угарки пепелник.

— А, ти ли си? — за миг повдигна глава Стоичков и отново заби поглед в празния лист хартия.

— Отдавна не сме се виждали — ехидно казах аз, — та вече си забравил как изглеждам!

— Затова ли ми се показваш?

— Каква беше тази история със сладкарницата? — не се стърпях аз.

— Кога?

— През миналия век! Преди час и половина не ме ли видя, като влезе в сладкарницата?

— Да не си мръднал от горещината? Имам толкова работа, че… Днес още не съм обядвал!

— Прав си! Някой е мръднал от горещината! Ти мина на двайсет сантиметра от мен!

— Майната ти! — изруга той и стана.

Дългото му лице бе сиво от умора и горещина.

— Имаш късмет. Добре, че не обичам по-остри думи!

Той рядко се шегуваше. Само когато срещнеше идиотизъм в най-чист вид — това бяха негови думи. Но нали го бях видял преди час и половина в сладкарницата? Два пъти мина покрай мен — веднъж на влизане, веднъж на излизане.

— Странно! — вече без предизвикателство казах аз. — Готов съм да се закълна, че това беше ти!

Стоичков ме погледна отегчено и аз видях, че сивият цвят на умората е засипал и очите му.

— Ти — казах аз, — ти или някой, който ужасно приличаше на теб, днес влезе в сладкарницата, взе някакъв мъж и излезе с него… Така приличаше на теб, че се качи дори в нашата служебна кола!

Стоичков посегна към телефона, взе слушалката и набра номера на гаража.

— На̀! — каза той и ми подаде слушалката.

— За какво ми е?

— Говори с гаража! Питай ги каквото щеш! Само не ме изкарвай побъркан!

Взех слушалката. Човекът от гаража ми отвърна, че днес следобед не е искал кола никой, в това число и нашият отдел.

Върнах слушалката на Стоичков:

— Припознал съм се…

А знаех, че не съм се припознал… Беше изключено в сладкарницата да съм видял друг човек! Бях далеч и от мисълта, че Стоичков ме лъже… Не разбирах какво става.

 

 

В същото време, когато излизаше намръщеният клиент, в сладкарницата влезе млада жена с минижуп. На входа за малко не се сблъскаха, но човекът успя да се задържи на пръсти и измърмори нещо под нос.

Младата жена мина бавно през сладкарницата, сякаш диреше някого с поглед, и после седна край свободната маса в ъгъла. Почти никой не й обърна внимание — бе достатъчно горещо, за да бъдат хората любопитни без нужда. Само сервитьорката отбеляза за себе си, че няма защо да бърза — тая не идваше да се скрие от слънцето, или пък да пие нещо, тя идваше да чака. Следователно можеше и да почака.

Продължи да разговаря с момичето от бара. Стоеше с гръб към новодошлата и макар да нямаше никакви особени причини, все пак изпита леко безпокойство. Да, един млад човек бе пил кафе на същата маса, но тя още не долавяше връзка между него и състоянието си.

Над бара висеше голямо огледало и в него се виждаше цялата сладкарница. Сервитьорката забеляза, че небръснатият мъж на отсрещната маса вече няколко пъти нервно вдига ръка, обърна се и с достойнство отиде при него. Дребна работа — още един малък коняк. Като че ли светът щеше да се свърши, ако не го изпиеше тъкмо сега! Тя му донесе, коняк и мълчаливо тракна чашката върху масата — да разбере, ако може!

После се върна при барманката.

— Щом облека нова дреха — каза барманката, — веднага ми личи, че току-що съм я облякла. А онази в ъгъла сякаш се е родила с дрехи! Защо някои жени са така елегантни?

Тя имаше миловидно лице с хубави очи, но го загрозяваше дългият й нос.

Сервитьорката я мързеше да се обръща, само повдигна глава и погледна в огледалото. Новодошлата търпеливо чакаше. Тя седеше на края на стола и беше кръстосала дългите си, открити високо над коленете нозе.

— Не обичам изкуствени мигли! — пренебрежително каза сервитьорката. — Никога не знаеш какво може да ти се случи! Ако пък се наложи да заплачеш…

Миглите на младата жена в ъгъла бяха естествени, тя нямаше дори червило на устните си, но горещината правеше сервитьорката заядлива. Не беше минал и ядът й към небръснатия с коняка. Още повече че на самата нея изкуствени мигли, не й отиваха и това бе истинска несправедливост.

— Не… Виж я само колко е хубава! Никакъв лак няма на косата си и пак е лъскава! Боже, защо и аз не съм такова женче!

— Май че съм я виждала някъде тая! — изведнъж сериозно каза сервитьорката. — Ами да! Онзи, с когото идва миналата седмица, беше преди малко тук! Беше, ама си отиде!

Тоя път не я домързя, обърна се и преценяващо и изгледа.

— Тя е!… Цял час се натискаха в ъгъла. Тя затова пак там е седнала! И ние с тебе сме млади, ама тая реколта… Хич не й пука, че заведението е пълно! Много ги има такива дългокраки, дългокоси… Но момчето! Сегашните са като врабците — хем слабосилни, хем се ежат, цялата им работа като зиме по дърветата на площад „Славейков“… Но този ми хареса!

Небръснатият отново се въртеше на стола и вдигаше ръка.

— Видях де! — раздразнено каза сервитьорката. — Не съм ракета!

Неговото нетърпение й пречеше да разговаря. Отиде да му донесе коняк, но се оказа, че той искал да плати, и тя се ядоса:

— Като че ли само вие си плащате!

После се върна при барманката, стоя един миг неподвижна, въздъхна и продължи.

— Обичам такива мъже! — мечтателно каза тя и, разбира се, нямаше предвид небръснатия. — … Не съм виждала друг човек да му стои така хубаво сив костюм! Ама тая го измачка целия, направи го на бербат! Вместо той нея, тя — него! Това вече не мога да разбера!

Младата жена в ъгъла, която беше дългокрака, но съвсем не и дългокоса, и до тоя миг търпеливо чакаше — сервитьорката не си спомняше дали бе пушила миналия път, сега не запали, — стана изведнъж и бързо тръгна към изхода.

Сервитьорката насмешливо я изпрати с поглед и сви рамене:

— Той че си отиде, отиде си, но и на тая търпението е късо като полата й!… Не, не са като нас тия!…

2

По обяд, тъкмо когато се очакваше слънцето да грее най-силно, горещината намаля, а сетне духна вятър. Изглежда, прекаленото затопляне през последните дни щеше да докара лошо време. Това често се случваше — сякаш преди да бъде изстудена, земята трябваше първо хубаво да се нагрее. Вятърът все още бе ленив, но вече се долавяха резливи струйки. После се появиха облаците, появиха се като че ли от нищо — едно малко, едва забележимо облаче изведнъж започна да расте и скоро над града се натрупа огромна сиво-бяла кълбеста грамада.

В края на последния час, когато Елена раздаваше на учениците си тетрадките с контролното по математика, стана ясно, че идва не само дъжд, а може би и буря. Облаците покриваха цялото небе, което се виждаше от прозорците на класната стая. Навън вятърът вече превиваше дърветата и до Елена достигаше разтревоженият шум на листата. От далечните мълнии стаята се пълнеше с виолетова светлина и после, докато гърмеше, ставаше още по-мрачно…

Докато Елена напусна сградата на училището, падаха вече първите капки. Тя беше само по рокля — сутринта нищо не предвещаваше такава буря — и дъждът щеше да я измокри, но въпреки това излезе. Не знаеше защо трябва да бърза в дъжда, ала в тясното преддверие, дето спря за малко, изведнъж почувства как нещо я тегли навън. Не я чакаше някаква определена работа — просто я обхвана непреодолимо желание да тръгне — и преди да осъзнае какво прави, се намери на улицата. Колегите й викнаха нещо след нея, но тя не ги чу. Капките бяха толкова едри, че удряха като град по раменете й, а върху плочите на тротоара се появиха големи тъмни кръгове, които бързо растяха и губеха формата си. Миришеше на мокър прах и озон. Елена неволно се сви в очакване да плисне пороят, но ударите, по раменете й заредяха и преди още да е започнал истински, дъждът спря.

Беше невероятно всичко да се размине само с няколко капки. Улицата изведнъж се изпълни с шум. Скрити до тоя миг под стрехите и във входовете, хората бързаха да използват кратката отсрочка, която им даваше природата. На трамвайната спирка мигновено, сякаш подквасена, шупна огромна навалица.

Облаците продължаваха да тегнат над града, вятърът беше утихнал, мокрите петна по тротоара съхнеха. Елена се усмихна — необяснимото напрежение, което я беше изхвърлило на улицата, се уталожваше, но посоката, в която вървеше, все още не беше посоката към дома й. Тя съзнаваше, че без това забавяне на дъжда щеше в този миг да бъде вече мокра кокошка, но представата за подобно премеждие само я развеселяваше. Нямаше никакво обяснение за неразумната си постъпка: нито можеше да знае предварително кога ще спре дъждът, нито пък изпитваше особено желание да бъде изкъпана насред улицата… „Освен ако — помисли си тя, — освен ако вчерашното неидване на Андрей, първо и единствено досега, ме е развълнувало повече, отколкото предполагам.“ Тя беше чакала в сладкарницата точно двайсет минути и после се разкайваше, задето е избързала да си отиде. Но Андрей не се обади и по телефона — нещо почти невероятно след неидването му, — така че имаше основание за тревога. Вечерта си легна два часа по-късно, все с надеждата Андрей да позвъни… „Но той не позвъни и сега аз съм сигурно, без да го съзнавам напълно, не съм съвсем на себе си!“

Като мислеше за Андрей, Елена повдигна глава и изненадана го видя. Той вървеше срещу нея и беше неизвестно откъде се е появил. Напред улицата бе дълга и права, само преди миг Елена бе забелязала, че е пуста, а наблизо не излизаше никаква пряка. Тогава тя предположи, че навярно е била тъй дълбоко замислена, та след като се бе окопитила, светът сякаш отново се създаваше пред очите й. Но както и да беше, дори светът отново да се създаваше — сега той бе съвършено друг: нищо не напомняше дъжда и бурята, изтънелите облаци се топяха някъде зад покривите, а над улицата грееше слънце.

Елена спря на място, сякаш не можеше да повярва, че Андрей идва срещу нея, после радостна затича:

— Лошо момче! — глезено-строго извика тя. — Къде изчезна? Забрави ли, че на този свят има телефони?

— Виновен съм… забравих!

— Какво?

— Забравих, че има телефони!

Тя го хвана подръка и се притисна до него. Да върви всичко по дяволите! Много важно, че не е дошъл вчера. Нали сега е тук? Цял ден няма да го пусна, само трябва да позвъня на мама да не се тревожи, макар че тя пак ще се тревожи… И не съм облечена както трябва! Облечена съм по вкуса на мама: „Тая пола, педя и половина над коленете, да я хвърлиш! Ти си учителка!“ „Първо, не е педя и половина, и, второ, нали в училище не ходи така?“ „Разваляш характера си! Свикваш с двуличие!“ „Рокля и характер! Мамо, мамо…“ Какви глупости си спомням! Той е при мен и аз разбирам, че двадесет и четири часа от живота ми се губят…

— Добре че не заваля! — радостно въздъхна тя. — Ако беше заваляло, сигурно и днес нямаше да се видим!

— Аз спрях дъжда! — важно каза той. — Ако не бях аз, сега щеше да вали! И град щеше да падне!… Но го отмених!…

— И как само тръгнах по тази улица! — учудваше се тя, без да го слуша. — Повече от месец не съм минавала по нея!

Тя затвори очи и допря лицето си в ръкава му. От дрехата лъхаше позната миризма. Като куче съм — помисли си Елена. — Ако завържат очите ми, и тогава ще го намеря! Между хиляди ще го намеря! Но сега разбирам, че втори ден като вчерашния не бих могла да преживея… Не дето чаках в сладкарницата и онази сервитьорка ме гледаше, сякаш съм експонат без надпис — беше ме страх, че денят никога няма да свърши…

— Така се радвам, че си при мен! Вчера много те чаках, но не ти се сърдя!

Той не отговори. Сигурно не разбра, че и по такъв начин може да се задават въпроси, но притисна с лакът ръката й към тялото си. Тя обичаше тази негова ласка и веднага прости недосетливостта му.

На ъгъла Елена се отби в телефонната кабина и позвъни на майка си. Докато говореше с нея, тя гледаше Андрей и му се усмихваше. После излезе, хвана го за ръката и каза:

— Днес нямам повече никакви задължения!

И си помисли, че все повече е неспособна да забрави колко много е била разтревожена вчера. Никога не съм се питала — мислеше тя — какъв е смисълът на всичко, което правим с Андрей. Още като го видя, разбирам, че смисълът е в самото му съществуване! И сигурно нищо няма да се промени, но през последните двадесет и четири часа ме смущава, задето освен името му не знам почти нищо друго за него… Не остана време… Толкова е глупаво, че ако може да прочете мислите ми, навярно ще се отврати! Всеки ден се виждаме, понякога танцуваме, целуваме се и завчера останахме съвсем сами в стаята… За него узнавам всичко, когато стискам ръката му, когато очите му се доближават до моите и ме целува.

Все пак тя не се стърпя и каза:

— Хайде да прекараме целия ден заедно! Да си върнем и това, което сме изгубили вчера!

— Добре — отвърна той. — Днес целия ден ще бъдем заедно! — Гласът му се усмихваше. — Но ти още не си обядвала!

— А кой ще напълнее?

Сега се усмихнаха очите му.

— Ако искаш — тогава каза тя, — да отидем в нашата сладкарница. Един сандвич… и едно кафе.

— В сладкарницата? Но там нищо не трябва да си спомням, нали?

Тя почервеня.

— Ти си много добро момиче! Винаги ми е било по-приятно да мълча и да те слушам!

Ако той можеше да чете мисли — помисли си тя, — аз съм изгубена! Когато чаках вчера в сладкарницата и после — да позвъни, мислех такива неща и кроях такива планове…

— Ти си много добро момиче — повтори той. — Кой знае защо не съм ти казал, че съм инженер… Вчера ме задържаха на един строеж и когато поисках да ти телефонирам, телефонът се развали!

Боже мой! Ами ако е прочел мислите ми и онзи ден, когато бяхме сами в стаята и освен нас нямаше никой друг?

— Ти винаги си проявявала великодушие към мен… Един провинциалист, който само от два месеца е тук!

На Елена й беше горещо. Слънцето грееше право в очите й, тя ги затвори и потъна в розова слепота.

— Толкова съм щастлив, че те срещнах!

— Но ти можеше да срещнеш и друга!

Той не отговори и тя си помисли, че лошо се владее — прекомерното вълнение сякаш деформираше чувствата й и ги подменяше с техни двойници. Всъщност тя вече се страхуваше да мисли за него и за себе си…

През изминалите двадесет и четири часа в сладкарницата нищо не се беше променило, освен дето вече не бе така задушно. Иначе сервитьорката като че ли още не бе свършила разговора си с момичето от бара. Тя стоеше с гръб към масите, а масите се отразяваха в огледалото и сякаш висяха над главата й. Момичето зад бара я изгледа с вчерашната завист в очите и тихо каза нещо на сервитьорката. Онази се обърна, но погледна само Андрей.

Масата в ъгъла бе заета и те седнаха недалеч от входа. Сервитьорката пристигна веднага, но гледаше пак само Андрей. Очите й бяха леко изпъкнали и на Елена й се стори, че това е от възхищение.

— Какво ще обичате? — сладко запита тя.

— Коняк, кафе и един сандвич.

— Не бих ви препоръчала сандвичите…

— Тогава една паста — каза Елена.

Сервитьорката не помръдна.

— Една паста по ваш избор! — каза Андрей и сервитьорката му се усмихна.

Елена злорадо си помисли, че щом тая жена се усмихне, на горната й устна сякаш поникват мустачки.

Когато сервитьорката отиде да изпълни поръчката, Елена облегна главата си върху рамото на Андрей. Вече се беше успокоила, вчерашният ден повече не я тревожеше, а кой знае, може би и не съществуваше и беше сън…

— Започва се! — каза сервитьорката, като отиде при момичето от бара.

В тоя миг в сладкарницата влезе един човек, който се стори познат на Елена. Той седна до самия вход, запали цигара и впери поглед в тях. Лицето му беше отблъскващо любопитно и като че ли насмешливо…

Сервитьорката донесе коняка, кафето и пастата и всичко сложи пред Андрей, Андрей внимателно избута кафето и пастата към Елена, но въпреки това сервитьорката каза само на него:

— Надявам се, че ще ви хареса! Съвсем прясна е!

Тя говореше за пастата. Елена пак се усмихна — ако имаше нещо, което Андрей не вкусваше, това бяха тъкмо пастите. И като че ли в някаква връзка с пастите си спомни защо й е познато лицето на човека от масата до входа. Беше онзи, с когото за малко не се сблъска вчера. И забеляза още, че той не гледа нея, а Андрей. Неговото любопитство обаче не правеше впечатление на приятеля й, той седеше безразличен и сякаш нищо не забелязваше.

Андрей се обезпокои по-късно, когато в сладкарницата влезе висок слаб мъж, с тясно лице и малки очи. Изненадващо беше поведението и на другия — до входа. Той се извърна към новодошлия, сякаш държеше непременно да бъде забелязан от него, а лицето му се усмихваше нахално и предизвикателно. Новодошлият го отмина като вещ и се насочи право към Андрей.

Имаше нещо вдървено в походката му — стъпваше прекалено внимателно, сякаш върху паркета зееха дупки и случайно можеше да попадне в някоя от тях. В мига, когато се появи на входа, Андрей бе посегнал към чашата с коняка и щом го видя, веднага дръпна ръката си. Сега той чакаше и Елена усещаше колко му е неприятно, че този човек е влязъл в сладкарницата.

На една крачка от масата им новодошлият се усмихна, усмихна се само с тънките си устни и каза:

— Няма ли да ме поканиш на вашата маса?

Андрей мълчаливо кимна.

— Но преди това ще ме запознаеш с другарката, нали?

Андрей сви рамене и се обърна към Елена:

— Мой приятел… колега… — И кой знае защо не назова името му.

Мъжът седна срещу тях с изправено тяло, като че ли носеше корсет под сакото си, с прави рамене и неподвижно лице.

— Ще пиеш ли нещо? — неохотно запита Андрей.

Онзи отказа само с поглед, сякаш толкова скъпеше думите и движенията си. В това време човекът до входа явно се дразнеше, че не чува разговора им. Той се беше навел напред и сигурно би преместил масата си до тяхната, ако бе възможно. Момичето от бара поглеждаше Елена с мълчаливо съчувствие. Наистина какво ставаше?

Лицето на Андрей бе умърлушено и пребледняло, малко бе да се каже, че присъствието на новодошлия го угнетява и изпълва с чувства, още неразбираеми за Елена. Тя стисна ръката му под масата и ядосана извърна най-студеното си изражение към новодошлия. Погледът му остана същият, сякаш гледаше не лицето й, а чашата с коняка.

— Да! — неочаквано проговори той. — Неприятност на строежа! И ти незабавно трябва да отидеш там!

— Изключено! — почти извика Андрей, но веднага се овладя и подмилкващо се усмихна: — Добре де, не може ли после… Довечера?

— Не! — отвърна новодошлият. — Наредиха ми да ти предам незабавно!

Андрей пое въздух — в чертите на лицето му се вля коравина, която Елена още не познаваше, но той само въздъхна и с това сякаш лицето му отново омекна:

— Не мога така… Виждаш, че не съм сам.

— Половин час?

— Така ли? Ами ако на това незабавно кажа — да върви по дяволите?

За първи път в изражението на новодошлия се появи нещо човешко — той тъжно се усмихна.

— Скъпи Андрей — неочаквано каза той и думата „скъпи“ прозвуча така неловко, че на Елена й стана неудобно заради него. — Това не е от мен… Ако искаш, остани тук до вечерта! Дори и аз ще остана да пия по чашка с вас!

Той погледна Елена и в погледа на сивите му очи имаше укор или може би нещо друго, което съжаляваше и осъждаше едновременно.

Сърцето й се сви — съвсем другояче си бе представяла тя този ден!

— Андрей! — каза Елена. — Сега не е работно време! Те нямат право! Ти ми обеща!

А тя вече беше намислила. Мислеше го още преди да се обади на майка си. Имаше една приятелка — можеха да отидат при нея и да останат там до вечерта.

Сякаш нечул молбата й, Андрей продължаваше да гледа пред себе си.

— Ти няма да отидеш? — повтори Елена. — Аз не искам да отиваш!

Новодошлият презрително се усмихна, лицето му бе все така строго и осъждащо.

— Андрей, чуваш ли ме? Аз те моля! — И докато говореше отчаяна, разбра, че никъде няма да отидат, следобедът им бе пропаднал още в мига, когато в сладкарницата влезе тоя отвратителен сухар с очи на плъх.

Андрей мълчеше, той дори не се колебаеше. Тогава тя си спомни какво бе решила да направи за него и почервеня:

— Добре, утре пък аз няма да пожелая да се видя с теб!

— Ти не знаеш какво искаш от мен — каза Андрей и се огледа за сервитьорката.

Едва включил на трета и натиснал газта, както се полага, трябваше да спра пред светофара. Сякаш не бях видял, че докато потеглям, светлината е жълта, а в трета преминавам на червено. Толкова ли бях развълнуван? Не мога да кажа, че когато видях младия мъж, съм очаквал непременно да се появи и Стоичков. Нито пък бях влязъл преднамерено в сладкарницата — обикновена случайност, която после квалифицираме като предчувствие…

Бързах много, исках да отида в службата, преди още Стоичков да е излязъл от сладкарницата, но повече от половин секунда гледах зелената светлина и не можех да съобразя, че пътят ми е свободен. Съобразих едва когато шофьорът на таксито след мен нервно натисна клаксона. Сега вече бях убеден, че не съм срещнал двойник на Стоичков — такива двойници не съществуваха и не можеха да съществуват. Поне дрехите щяха да бъдат различни! А петното на ревера му? От десет дни се канеше да даде сакото на чистене… Да не говорим за изкуствения крак, който правеше походката на Стоичков малко вдървена и създава впечатление, че той се страхува да не хлътне в някоя дупка. Но равнодушието? Тъкмо равнодушието, проявено не само спрямо мен, но и към младия човек и момичето, ме разколебаваше. Стоичков не можеше да бъде равнодушен, дори и да искаше!

Докато е непозволена скорост летях за службата, кой знае защо, си спомнях и погледа на младия мъж. Не бях виждал досега подобен поглед. Очите му като че ли се вслушваха, девойката до него сякаш бе камертон, по който той съобразяваше настроението си…

Като спрях колата, все пак колкото и да бързах, не слязох веднага. Запалих цигара и с ръце, отпуснати на волана, отново си спомних и обмислих всички „за“ и „против“. Може ли Стоичков да има двойник? Ако не — защо крие от мен срещите си с младежа? Или ако трябва да крие, защо го прави по такъв начин? Не бях истински убеден в нито един от отговорите на тези въпроси.

После излязох от колата, пресякох бавно тротоара и още по-бавно изкачих стълбите. Чувствах се ужасно неуверен. Пред вратата на Стоичков поспрях, поех си дъх и почуках.

— Да! — сякаш изстреля отвътре Стоичков.

Ръката, с която посегнах към дръжката на вратата, трепереше и се беше изпотила вече. Отворих. Стоичков седеше зад писалището си, седеше кой знае откога, навярно от сутринта. Погледна недоволно… „Пак ли някой идиотски въпрос? Не ти ли омръзна?“ — прочетох в очите му, но това беше мое субективно тълкуване. Стоичков не обичаше да го безпокоят, когато мисли. Кимнах и веднага затворих.

3

Когато Андрей каза на Елена, че е тук от два месеца, той не излъга, макар понятията истина и лъжа да бяха в случая толкова относителни и неясни, та не си струваше човек да мисли за тях. Може би не беше излишно едно малко уточняване — „тук“ се отнасяше не само за София, но и за обекти от рода на Планетата и даже Галактиката, ала с това щеше да се навлезе в една прекалено неправдоподобна за обикновеното човешко мислене материя; нямаше да допринесе нищо за онова изясняване, към което се стремеше Елена. Напротив, би я объркало още повече, а момичето не го заслужаваше. Също така и въпросът за дъжда, дето се канеше да вали, а, кой знае защо, не заваля. Тя го схвана само като шега — повече Андрей и не целеше.

Всъщност на този въпрос Андрей тепърва щеше да отговаря — другаде и пред другиго. Той знаеше, че няма да му се размине, нищо нямаше да му се размине — вече бе дошло онова, което го заплашваше през всичките петнадесетина дни.

След като изпратиха Елена, приятелят му го изгледа със съжаление:

— Казват, че когато някой се насади веднъж, влечението му към следващото насаждане било почти непреодолимо… Прочетох го в една тукашна книга.

— Да си прочел и нещо друго? Например, че досадниците са принудени да си слагат изкуствени ченета?

— Представи си колко ме изненада, че и тук са постигнали идеята за невмешателство! Защо си позволи да отмениш дъжда?

— Искаше ми се!

— Добре ще бъде, ако след малко се въздържиш да повториш тоя отговор!

— Има ли някакво значение? Нали казвам истинската причина?

— Сигурно има някакво значение. Обикновено се предпочитат отговори, в които преобладават разкаянието, по-малко — обяснения и се отбягва предизвикателството!

— Никого не предизвиквам!

— Самоуверен си, мислиш, че ти се е разминало! А пред Главния вчера възникна друга проблема и затова те отложи за днес. Предпочитах да не те питам, но понеже и двамата знаем, че няма да ти простят — защо упорстваш с това момиче?

— Защо упорствам?

— Именно! И така нарушаваш инструкцията за контактите! Заради това момиче ти си позволи нещо нечувано — позволи си да се намесиш в природните явления на тази част от планетата!

— Исках непременно да я видя, а дъждът щеше да ми попречи!

— Глупости!… Не мога да си представя… Дори и да не съществуваше инструкция — какво общо може да има между нас и тях?

Какво общо? Въпросът не беше нито нов, нито оригинален — Андрей си го задаваше почти всеки ден. Винаги когато срещнеше Елена, той й подаваше ръка и го смущаваше големият зелен камък на пръстена й. Беше глупаво, разбира се — един напълно безжизнен камък с елементарен строеж, но той си въобразяваше, че долавя вибрации и нещо като зов за помощ. Ала не камъкът беше причината, не камъкът го караше да нарушава инструкцията, а Елена. Той не пропускаше нито един случай, когато можеше да я докосне. Докосваше я нежно и предпазливо, сякаш се страхуваше да не повреди нежната кожа на момичето с грубите си според тукашните представи пръсти, и не изпитваше абсолютно нищо от този допир. Докосванията му пораждаха богата и сложна гама от преживявания в душата на момичето. Той невинаги разбираше тези преживявания, често те се появяваха в изненадващо нови вариации, озадачаваха го и във всички случаи нямаха нищо общо с него. Тогава защо? Той се усмихна печално ако можеше да си отговори разумно, навярно нямаше да бъде принуден сега да отговаря и на въпросите на Главния. Въпросите на Главния бяха нещо повече от разпит — те означаваха почти присъда!

Като погледна придружителя си, вече изгубил образа, който обикновено приемаше, за да може да се движи свободно из града, Андрей си спомни как срещна Елена за първи път…

… Тя вървеше по улицата и идваше насреща му. Беше късен следобед, време, когато хората се питаха къде да отидат и как да прекарат вечерта. Този стремеж непременно да правят нещо за „убиване“ на времето, след като човешкият живот бе отчайващо кратък, беше необясним и дълго остана загадка за него. Докато той се питаше в какво е силата на навиците, защо едни си спомнят дъх на алкохол, други — женски лица или някакви още ненапълно изяснени неща, Елена продължаваше да идва насреща му. Но тогава тя още не беше Елена, а едно спокойно, може би малко уморено момиче, доволно от златистата светлина, от лекия полъх на вятъра, от силуета на планината, възприеман почти несъзнателно, с привичка, вкоренена още от детинството. После погледите им се срещнаха, той видя внезапно изненада в нейните очи и съжаление в душата й. Това съжаление я накара да спре и се обърне след него. Тя се срамуваше от постъпката си, лицето й почервеня, навярно подир миг очите й щяха да плувнат в сълзи, но съжалението, че този миг няма да се повтори вече, здраво я държеше на място… Андрей я подмина, но изпълнен с любопитство, също спря, обърна се и тръгна към нея.

И все пак при тази първа среща той като че ли установи повече връзка с камъка на пръстена й, отколкото с изящните й пръсти. Онова трепване на Елена, замирането й в безкрайно очакване, пораждано пък от допира на неговите пръсти, той откри по-късно. Изобщо тогава всичко откриваше със закъснение. Първата среща запомни с руменината на момичето, с отчаяните усилия на волята й, с безсмислиците, които представляваха техният разговор. Тези безсмислици ужасно вълнуваха Елена, те го изненадваха със значението, което имаха за нея. После прочете в съзнанието й желание името му да бъде Андрей. Така той стана Андрей.

Следващия ден отидоха на кино — примитивна форма за публично показване на предполагаеми мисли. Елена седеше до него неподвижна. Голи до раменете, ръцете й лежаха на скута. Тя имаше трогателни рамене, нежни и все пак недостатъчно заоблени, за да скрият острото начало на ключиците. Ръцете й лежаха спокойно, ала той веднага усети, че това спокойствие е наложено с воля.

Тя искаше да постави ръката си върху страничната облегалка между неговия и нейния стол. Искаше и в същото време се страхуваше; той долавяше значението, което тя отдаваше на простото движение — преместване на ръката — и не го разбираше, както не разбираше и какво я възпира. Тогава се пресегна и докосна ръката й малко по-горе от лакътя. Кожата й беше гладка и хладна. Преди да влязат в киното, те се бяха ръкували и той не бе отбелязал повече от едно краткотрайно трепване. Сега с Елена ставаше нещо странно. Седеше все тъй неподвижна и се преструваше, че гледа екрана. Филмът се мяркаше разпокъсан пред очите й, измъчваха я мисли, които той още не успяваше да дешифрира. Кичур кося се беше смъкнал край ухото й, а лицето и шията й бяха облени от червенина като вчерашната.

Елена сякаш изгаряше, но кожата на ръката й продължаваше да бъде хладна. После тя стисна пръстите му, но той, както и по-късно, както през всичкото време, не изпита абсолютно нищо.

После излязоха от киното и Елена каза, че вечерта била чудно зелена. Той премълча за цветовете, които сам виждаше. Пак полъхваше от планината и тялото й се наслаждаваше на лекия повей. Вървяха към някакви дървета и когато попаднаха под сянката им, в тялото на Елена изведнъж се появи неспокойно очакване. Дишането й затихна, тя стискаше несъзнателно ръце, ускори крачките си. Още по-интересно беше желанието да овладее безпокойството си — мислеше неласкави неща за себе си, страхуваше се, както в киното, и същевременно това състояние не й беше съвсем неприятно. Като излязоха на светлото, тя сякаш се успокои, но той виждаше как в тялото й продължаваше да блуждае непонятно очакване.

Андрей е насмешка си помисли, че макар и камъкът на пръстена и тогава да му изглеждаше близък и разбираем, тъкмо в онази вечер се роди любопитството му към плътта й. Тя притежаваше чудни свойства и криеше в себе си възможности за преживявания, които неговият могъщ свят дори не подозираше, че съществуват. Беше ли в състояние да обясни това на Главния? Или да му опише вечерта, когато за първи път танцуваха?

— Ти не знаеш ли да танцуваш? — запита веднъж Елена. — Защо не ме поканиш някога?

Той се вгледа в лицето й и се помъчи да види представите й. В съзнанието й лежеше картината на някакъв ресторант с оркестър. На празното място между масите се бяха притиснали мъже и жени и ритмично се поклащаха и движеха. Той се усмихна весело — и това занимание бе от порядъка „убиване“ на времето.

— Съжаляваш, че не си ме поканил още, нали? Гледай после истински да не съжаляваш?

— Защо? — удиви се той. — Веднъж ти каза, че ти е по-приятно да си приказваме!

— Сега ще ми бъде по-приятно, ако танцуваме!

Те бяха на улицата, по платното се точеха коли, недалеч звънеше трамвай, в очите на Елена се мяркаха и изчезваха хората, които минаваха край тях. Но той усети, че в тялото й се е появил някакъв ритъм. Този ритъм блестеше в погледа й, трептеше в полуотворените й червени уста, сякаш изтичаше от върховете на пръстите й.

— Не искаш ли да потанцуваме тази вечер?

 

 

Картината в ресторанта бе почти същата, каквато я бе видял в съзнанието на Елена. Само че бе още и ужасно задимено, миришеше на алкохол и кухня. Съзнанието на Елена бе запазило само приятните за нея подробности.

Те постояха малко в ъгъла, докато се освободиха две места. Масата бе до една колона, недалеч от оркестъра. Оркестрантите тъй се стараеха, че — както се стори на Андрей — колоната едва издържаше напора на звуковете. И сега аз ще трябва да танцувам! — помисли си той. — Добре, но защо е този шум? „Шумът“ обаче така преобрази Елена, че бузите й отново заруменяха, а ритъмът, който тя носеше от улицата, правеше погледа й замечтан и малко разсеян.

Първо трябваше да поръчат нещо за вечеря и една бутилка вино. Сервитьорът наля чашите им. Елена взе своята, наведе се към Андрей и сериозно каза:

— За най-хубавото, което си мислиш сега!

Той мислеше дали не е възможно по някакъв начин да накара оркестърът да млъкне. Възпря го само образът в съзнанието на Елена — двамата изправени и притиснати един в друг, а оркестърът — по-разлудян, откогато и да било. Тогава реши, че докато са в ресторанта, ще остави да го водят картините в нейното съзнание.

Така той навреме видя желанието й да станат. Преди това един от оркестрантите се изправи пред микрофона и каза нещо за някакви влюбени. Думите неочаквано изпълниха Елена е желание за близост, тя мислено протегна ръце и ги сложи върху раменете му.

— Искаш ли да станем? — запита той.

Тя сякаш нямаше сили да отговори и само кимна.

Когато я прегърна, той усети тревогата и очакването, които му бяха познати, но сега вече те не бяха същите.

— Не знаех, че танцуваш така великолепно! — прошепна тя.

Андрей се усмихна — всъщност танцуваше Елена, а той следеше в съзнанието й какво тя очаква от него. Днес тялото на Елена се държеше по странен начин, то бе податливо и същевременно чуждо, притискаше се и се отдръпваше, изпадаше все повече в някаква вглъбеност, която му беше недостъпна… Докато танцуваха, тя го възприемаше сякаш само чрез танца. За нея Андрей като че бе единствено ритъм и движение, на които тя страстно желаеше да се подчини, но всеки път нещо я задържаше и мислите й потъваха някъде, за да се върнат после смутени и малко гузни.

По-късно, когато станаха да танцуват втори път, в нея се появи и нещо друго, което превръщаше преживяванията й в необикновено сложна плетеница. Сега Елена не внимаваше и той, естествено, също грешеше.

— Уморих се — най-после каза тя. — Нали не ми се сърдиш?

Той вече знаеше, че тя се страхува от нещо и иска по-скоро да седне на мястото си. За миг дори и очите й се уплашиха.

После танцуваха още два-три пъти, но излизаше бледо. Елена се насилваше да танцува и да бъде весела само заради него.

— По-добре е да си тръгнем! — предложи той. — Тук не може да се диша повече!

— Добре…

И си помисли: „Изгубена съм! Вече съм изгубена!“

Те минаха по мостчето над езерото и излязоха на алеята. Пред тях имаше два пътя — към огромните тъмни дървета на парка или към неестествено бялата светлина на улицата, отдето още долиташе шум на автомобили.

— Ела! — прошепна Елена и го хвана за ръката.

Когато нагазиха под дърветата, те видяха, че в парка не е толкова тъмно. От дънерите лъхаше хлад, миришеше на листа и треви. Под краката им тихо шумолеше пясъкът на алеята. Пред тях паркът се губеше в сиянието на звездите и то не хвърляше сянка, само полепваше по листата на дърветата.

Край едно дърво с огромна разперена корона Елена спря и се обърна към Андрей. В мрака не личеше онова напрежение на лицето й, то беше сега сякаш по-малко, едно осветено от звездите петно, което кротко го гледаше и чакаше. Той си спомни киното и сложи ръце върху раменете й, но това нищо не промени. Раменете й бяха топли и той едва ги докосваше, защото знаеше, че ако отпусне ръце, Елена ще се прегъне под тежестта им. Тя мълчеше. Понякога той долавяше в съзнанието й зараждащи се думи, но като че ли тя сама бързаше да ги унищожи, преди да са се оформили напълно.

— Студено ми е! — изведнъж потрепера Елена. — Да си отиваме.

Андрей я поведе към улицата и веднага усети, че тя върви без желание, но не посмя да й предложи да останат още малко под дърветата. Повторно тази вечер той беше безсилен да преодолее бариерата на самовглъбяването й.

Част от пътя изминаха с трамвай. В осветената празна кола Елена няколко пъти си помисли: „Глупачка! Боже, каква глупачка!“ — и отбягваше погледа му. Тя не подозираше, че той я вижда дори и когато е обърнат с гръб към нея.

После тръгнаха по някаква уличка и щом стигнаха дома й. Елена го погледна усмихната, хвана неочаквано главата му с ръце, целуна го в устните и побягна нагоре по стълбите.

 

 

Когато се срещнаха на другия ден, Андрей вече знаеше какво се крие зад нейното вглъбяване. Отведе я в една странична улица и там я целуна. Елена като че ли искаше да го отблъсне, но само затвори очи и се притисна в него.

— Мислех, че си ужасно срамежлив! — смутено каза после тя. — Но не ме целувай повече по улиците, учителка съм и може да ме види някой ученик!

Каза го и веднага забрави думите си.

После се целуваха в сладкарницата, дето ходеха понякога, в парка под дърветата и много скоро Андрей разбра, че целувките са сякаш някакъв преход — наистина много важен за Елена. Всеки път, когато я изпращаше — макар през целия ден да бяха се целували, — Елена тревожно мислеше: „Сигурно му омръзнах вече… Аз съм истинска глупачка. Защо е толкова недосетлив? Ето го — пак скръсти ръце! Не може ли да им намери по-подходящо място?“… Той усещаше как раменете й потръпват и викат ръцете му, но мислите й се объркваха, като някаква вълна отново се надигаше онова нещо, което някога бе скрило от него желанието й да се целуват. Какво искаше да скрие сега?

И после дойдоха онези мигове преди четири дни. Тя го покани у дома си. Беше рано следобед, когато нажеженият, потен и замаян град едва дишаше под слънцето.

— Имам много тетрадки за поправяне… Защо не дойдеш у дома? Няма никого! Мама отиде при брат ми и ще се върне чак утре!

Тя се смееше весело, за да не изглежда смутена.

— Ще ме видиш дали съм работна! Затова не забравяй — аз ще работя, а ти ще гледаш! Само ще гледаш!

В стаята, дето го въведе, беше хладно и здрачно. Елена обясни, че нощем майка й държи прозорците отворени, а сутрин рано ги затваря и пуска пердетата — единственият начин да се запази малко от нощната хладина. Андрей знаеше това, както познаваше и стаята — неведнъж я бе виждал в съзнанието на Елена.

Настани го да седне в креслото до прозореца.

— Ще седиш тук през всичкото време — каза Елена, като му помагаше да седне, сякаш беше дете.

Коленете и докоснаха неговите и тя мигновено отстъпи назад.

— Ще седиш и няма да ставаш! Нали? Може да станеш само докато отида да сваря кафе, но щом се върна, да те намеря седнал!

Тя продължаваше да говори с онзи насмешливо-строг тон, но той виждаше колко е неуверена и разколебана. Не съжаляваше, задето го е поканила; напротив — още не бе овладяла радостта си, че най-сетне е настъпил удобен миг и тя е намерила смелост да използва този миг.

Когато се върна от кухнята с поднос в ръка, мислите й бяха хладни и делови: „Само тетрадките! Имам двайсет и три тетрадки и никакво време!… Той обеща и ще изпълни обещанието си!“ Така делово и хладно беше и лицето й, но тя не съзнаваше, че в същото време друга мисъл я довежда почти до отчаяние: „Мама ще иде отново при батко чак другия месец…“

Елена седна насреща, до малката масичка, дето бе купчината тетрадки. Взе големия червен молив, разтвори една от тетрадките, поклати глава и ненадейно стана.

— Виж! — каза тя и дойде при него. — Всеки път едни и същи грешки! Като че ли хората са по-верни на себе си, когато грешат!

Той знаеше какво има в тетрадката и отде идва грешното решение, но не разбираше защо Елена отбягва допира на ръката му, след като я бе държал в прегръдките си и я бе целувал.

— Как да му пиша двойка? Така разчита да се освободи от матура!

И мислеше, че ако целия следобед прекара до масичката си, всичко ще бъде безсмислено.

— Много си снизходителна към учениците си!

— Ти нищо не разбираш!

Той разбираше онова, което тя само чувстваше — това момче щеше да се развие по-късно, когато вълнението престанеше да сковава мисълта му.

После тя му показа втора тетрадка, но тоя път ръката й не се отдръпна от неговата и остана да лежи в дланта му. И както някога в киното, косата й увисна и докосна челото му. Очите й неподвижно го гледаха и Андрей се виждаше в разширените й зеници. Сетне тя затвори очи, лицето й стана тъжно и сякаш се отдалечи от него.

„Възможно ли е да съм толкова слаба? Или не, всичко е условност?“… Мислите й бяха безцветни и неуверени. В същото време в съзнанието й неудържимо се раждаха други картини. Те сякаш я хипнотизираха и тя им се отдаваше напълно. На Андрей му беше трудно да ги разчете. Единственото, което разпознаваше в тях, бе нейният и неговият собствен образ. Те седяха на кушетката в другата стая и той бе изпълнен с намерения, които сам не можеше да разбере, а тя чакаше нещо, забравила всичко друго край себе си. Очите й бяха пак затворени, а двете бръчици край устата й му напомняха деня, когато я целуна.

После Елена се върна малко назад и тръгна по улицата, дето ги видя за първи път. Върна се и в киното и преживя отново миговете, когато той докосваше хладната й ръка. В ресторанта не се задържа, почти веднага отиде в парка и дълго броди там, за да излезе неочаквано на улицата, дето той сам я целуна.

Тя се върна от спомените си по-уверена. Картините в съзнанието й ставаха по-ясни и точни, той все така не ги разбираше, но усещаше, че водят към него.

Елена отвори очи и очите й сега се усмихваха. Допря горещата си буза до неговата и прошепна:

— Винаги ли изпълняваш обещанията си?

— Винаги! — отвърна той и видя, че Елена остана разочарована, макар да го скри от себе си.

Тя се изправи и неохотно тръгна към масичката с тетрадките. Докато се отдалечаваше и той гледаше раменете й — все тъй трогателно нежни и слаби, — изведнъж прозря: Елена се отдалечаваше не само от него, а и от още нещо, почти толкова важно, колкото и усещането й, че живее. Днес той няколко пъти бе доловил в душата й трепет, подобен на трепета, когато очакваше да я целуне, ала в тоя миг той изглеждаше жалък и нищожен в сравнение е онова отпадащо чувство, с което Елена крачка подир крачка отиваше към масичката.

После тя седна и се обърна към него, ала лицето й бе само една усмихната маска. Зад маската продължаваха да се мяркат предишните картини и Елена уморено се вслушваше в себе си.

По-късно Елена с плаха надежда каза, че я боли глава и предпочита да излязат. Това пак не беше вярно, е тия думи тя целеше нещо друго и той напразно се взираше в съзнанието й, изумен, че неговата могъща цивилизация не е в състояние да му помогне да вникне в душата на тази жена. Очите на Елена бяха леко зачервени, сигурно не от напрягане над тетрадките, но към каква мисъл водеше червенината на очите й, какво се криеше зад внезапно измененото й, удължено и разочаровано лице, той не знаеше. Безсилието му го изпълваше с отчаяние, различно от отчаянието на Елена, защото той нищо не очакваше, в кристалното му тяло всичко бе програмирано и настъпваше с последователност, граничеща с пустота. Понякога мислеше, че вземайки непривичен образ, ще бъде способен и да чувства. Това не бе дори самоизмама — тя не съществуваше в неговия код.

— Така се радвам — каза Елена. — Мислех, че ще нарушиш обещанието… Сега те уважавам повече…

Тя беше щастлива, че може да се самоизмамва.

4

— Време е да престанеш да бъдеш Андрей! — каза придружителят му. — След малко ще се изправиш пред Главния, а той не обича неуместни шеги!

Главния не беше сам. Когато Андрей, или вече НЗ, влезе при него, той седеше на мястото си между своите четирима помощници. Те нямаха лица, но по навик, придобит от Елена, Андрей неволно ги виждаше в земен вид. Бе надарил Главния с лъскаво плешиво теме, кръгли студени очи и дълго самоуверено лице. В това лице с хлътнали бузи и стиснати, безцветни устни, не можеше да има никакви страсти дори и ако бе лице на земен жител.

— НЗ — каза Главния, — днес вие пак сте напускали кораба без разрешение?

Отговорът щеше да бъде безсмислен като въпроса, затова Андрей предпочете да замълчи.

— Вие преминавате всякакви граници! Не говоря само за момичето, а и за дъжда! Знаете ли какво значи това?

Дали знае? Той знаеше защо Главния е заобиколен от четиримата си помощници. Съветът на петимата. Не почти присъда, а вече присъда! Преди да каже, преди да помисли каквото и да е. Осъден. Това, което се появи в него, Елена навярно би нарекла насмешлива усмивка, по Главния не можеше да го определи. Андрей почувства усилието му.

— Какво казахте? — запита Главния. — Какъв е този боклук в главата ви?

Андрей пак не отговори. Предпочиташе да мисли за Елена, останала долу на планетата, която се въртеше заедно с невидимия за земните хора кораб. С това отново щеше да затрудни Главния — когато си служеше с понятията на Елена, мислите му ставаха неразбираеми за другите. А мислите на Елена? Беше ли му лесно да ги разчете в началото? И само в началото ли? Той видя лицето й с двете бръчици край устните и плахата надежда в тях. Ако способността да четеш в чуждото съзнание е щастие — мислеше той, — защо да не е още по-голямо щастие да чувстваш и разбираш чувствата?

— НЗ, престанете! — каза Главния. — Забранявам ви да мислите за странични неща!

— Слушам! — отвърна Андрей. — Да не мисля за странични неща!

— Вие се стремите към нещо, което ви е неприсъщо! Няма да говоря за инструкцията. Нима не виждате, че тази проява на живот, която наблюдаваме, е така различна от нас, от всичко познато и предполагаемо, така ограничено във времето и пространството? Не възниква ли с основание въпросът — наистина ли е разумна, логична? Нейното неправдоподобие е равно почти на несъществуване!

— Но вие не разбирате…

— Аз всичко разбирам — запомнете! Разбирам и това, което още не сте си помислили!

Главния млъкна и погледна нагоре. Таванът на залата представляваше тяхното звездно небе, но за Андрей сега то бе мъртво, както небесата на всички светове, защото не минаваха през душата на Елена. Само тя можеше да вижда как сиянието на звездите полепва по листата на дърветата, как разсейва мрака, без да хвърля сенки и да поражда желания, по-силни от усещането й, че живее.

— Вашият интерес — извика Главния — престана да бъде научен интерес! Защо се намесихте в природните явления на планетата?

— Исках да се видя с момичето!

— Моля, обяснете ми, какво значи „исках да се видя с момичето“?

— Това, което казах!

— Вие не казахте всичко!

— Тя щеше да страда, ако не я видех…

— Да страда? Що за формула!

Земният образ, с който Андрей бе надарил Главния, започваше сякаш да придобива и характер. Един неприятен, свадлив характер на вечно мърморещ, недоволен човек. Главния много добре виждаше в съзнанието му отчаяното лице на Елена и то трябваше да му обясни всичко.

— Не, не всичко! — поправи го Главния.

— Това не е формула! — каза Андрей. — Само едно момиче с отчаяно лице…

— Вие прекалявате!…

— Аз ви отговарям… — с чисто земна досада отвърна Андрей. — Какво повече?

— Вие прекалявате със своето нежелание да се разкриете докрай.

Думите на Главния му напомниха нещо. Да, разбира се. Но каква прилика може да има Главния с Елена? Той изискваше, а тя само мечтаеше. Но резултатът? Имаше ли представа Елена какво значи да знаеш всичко, да се лишиш от възможността да гадаеш и си избираш това, което ти харесва? Голямо щастие ли щеше да е за нея, ако узнаеше неспособността му да изпитва чувства?

— Вие знаете всичко за момичето — каза той на Главния. — Знаете всичко, което зная и аз за нея…

— Вие сте непоправим! Но аз знам вашите мисли! — бавно каза Главния. — Знам ги по-добре от вас… Сега излезте и почакайте навън.

— Струва ми се, че този глупак е изгубен! — каза Главния на помощниците си, когато Андрей излезе. — Той се е добрал до тайната на превръщането.

— Но то е безвъзвратно, необратимо.

— Въпреки… Този глупак е хипнотизиран от преживяванията на момичето, иска не само да вникне в същината им, но и да ги повтори в себе си. Има само един начин — да стане като нея!

— Той не може да иска такова нещо!

— Уви! Много хитро задръства съзнанието си с формули, донесени оттам, но аз долових… Главната вина, все пак е моя. Знаех за срещите му и го поощрявах с невмешателството си. От неговото съзнание черпех сведения за тази част на планетата, която коренно се различава от другата. Интересен факт — една и съща форма на живот, на цивилизация, но тази част от планетата е организирана несравнимо по-логично! Но не можах да определя, че истинската опасност е момичето… Не забелязах навреме как НЗ неволно подменя картината на земната цивилизация с преживяванията на Елена и започва да се стреми към нещо, което фактически не може да съществува. Ето една от картините, които, смятам, ме заблудиха в самото начало…

 

 

… Виждате момичето — според земните схващания тя е красива и представлява онзи модерен тип, който се харесва сега там. Върви по улица, покрита със сняг. Снегът е съвсем нов, още чист и бял. Няма вятър, затова клоните на дърветата също са отрупани със сняг. Те се огъват под тежестта му. Тя се връща от училище, утре е първият ден на ваканцията, и е весела. После минава през един площад. Тук, край някаква барака, са натрупани току-що отсечени борчета и ели. Логично е предположението, че техният вид ще събуди у нея определени мисли — учителка е по математика! Тя не мисли за дървесината, която може да се използва в индустрия и строителство, нито й минава през ума, че тия дървета, преди да ги отсекат, са участвали в производството на кислород, без който животът на планетата е немислим! Нищо подобно! Видът на дръвчетата, нахвърляни безразборно, смачкани и покрити със замръзнал сняг, я връща в детските години. Тя вижда блестящи дрънкулки, запалени свещи, чува песни, усеща вкус на баница и желае да й се падне някаква пара̀. Усмихва се разнежена, спира пред бараката и купува едно дръвче, което й е абсолютно ненужно… Това става няколко месеца преди да се срещне с нашия НЗ, но по-късно е мислела за тая случка в негово присъствие.

Не е по-различна и другата картина от края на същата зима. Пролетта настъпва изведнъж… Една нощ Елена се събужда и чува вятъра. Само че движението на въздушните маси от максимум към минимум тя възприема по един озадачаващ начин. За вятъра тя мисли като за живо същество!… Сутринта няма и помен от снега, омръзнал вече на всички с мръсносивия си цвят. Всъщност той им е омръзнал, защото трябва да дойде пролетта, но те не го съзнават. Земята сега е черна, вече е топло, вятърът продължава да духа. Тоя вятър обаче ще изпари голяма част от влагата, необходима за посевите. Какво е отношението на Елена? Когато излиза сутринта и вятърът я духва в лицето, в главата й се появяват странни мисли за целувки, за пръсти, за длани… Усмихва се и диша дълбоко, иска й се да тича, иска й се да срещне някакъв непознат — и всичко това само защото въздушните маси се движат от максимум към минимум. Няколко месеца по-късно, в подобно състояние, породено от други причини — златиста светлина на залез, вечерен силует на планина, — тя среща НЗ.

Наистина каква опасност може да представлява едно глупаво момиче? Не съзрях опасност и в картините, дето сами видяхте сред хаоса в главата на НЗ. Впрочем, те бяха твърде неясни и той непрекъснато ги замъгляваше, опитваше се да скрие истинското им предназначение. Но има още една, неизвестна за вас картина. Навярно от нея трябваше да разбера, че недооценката на един новооткрит свят е винаги опасна.

В същата къща, един етаж по-долу, живее някакъв писател. Стар, бих рекъл — склерозирал, с треперещи ръце, но с детски очи. Живее си, хората четат книгите му, но забравят някак да си зададат въпроса, жив ли е още този човек или не.

Елена е спортен тип — уверихте се от фигурата й, — но спортът малко я интересува. Все пак един ден по повод на предстоящ мач прочита във вестника бюлетин за здравословното състояние на някакъв известен футболист. Травма на коляното… На другия ден: нов бюлетин, интервю с лекаря — чужденец от другата част на планетата. На третия: кратко описание на самочувствието на футболиста, малък спор доколко е било уместно да се лекува от чужденец. И тогава Елена скъсва вестника, а след училище отива в редакцията. Влиза при главния редактор, за нея това не е трудно, като хубава жена тя внушава на околните желание да й услужат.

— Извинете, другарю Велчев — развълнувано казва тя. — Четох във вашия вестник за здравословното състояние на другаря Кралев. Можете ли да ми кажете нещо повече?

Велчев е поласкан, той не само желае да услужи, но и да й се хареса.

— Най-важното! — казва той. — Ще играе! Ще играе!

— А сега искам да ви запитам, знаете ли нещо за здравословното състояние на другаря Кирил Ангелов?

— Кой?

— Кирил Ангелов! Не си ли спомняте читанките от първо отделение? Млад, красив човек с мустачки… От кого научихте български език, другарю Велчев, не си ли спомняте вече?

— Но чакайте, той…

— Ще отмина вашето неволно предположение… Знам, че сте зает, ще ви отнема още две минути! Не изпитвам нищо срещу вашия Кралев, казват, че дори бил симпатичен! Но защо забравихте човека, от когото научихте езика, на който пишете сега за Кралев! И само на език ли ви научи той? Това исках да ви запитам… Извинявайте!

Въпреки красотата на Елена главният редактор е ядосан. Този човек държи да бъде уважаван. Той не е свикнал да му говорят така. Той винаги сяда на първия ред, защото кинокамерите обикновено не обхващат другите редове… Никога не поздравява пръв, отмъстителен е и обича да го ласкаят… Но когато си тръгва към дома, с него става нещо чудно! За момичето мисли вече без злоба. И си спомня за писателя, а със спомена в душата му нахлуват изкласили ниви, чучулиги, усеща дъх на зряло жито и вижда новолуние, мократа риза лепне на уморения му гръб, босите му крака потъват в топлата прах на пътя… Той сега е добър, толкова добър, че ако му предложат да седне пред безчувствените очи на кинокамерите, само ще поклати глава. Сърцето му е изпълнено с благодарност към стария писател, в душата му зрее решение още утре да го посети, макар да не знае къде живее и отдавна е забравил как изглежда.

Трябва да кажа, че и в този случай постъпката на момичето е глупава. Парадоксално — нито главният редактор, нито който и да е друг би могъл да научи езика си от стария писател! Не така стават тия работи! Но аз бях длъжен да разбера: тези хора имат определена система на отношение към света — непонятна за нас, но извънредно могъща: тяхната земна стихия!…

Много късно открих опасността, която грози НЗ. След онази среща в дома на Елена НЗ бе решил, ако по някакъв начин се повторят преживяванията на момичето, да вземе участие в тях. Не ми беше ясно как ще го стори. Пратих да го повикат. Като видя пратеника ми, НЗ си помисли какво ли би станало, ако го унищожи. Освен това зафиксирана е и следната негова мисъл: „Според природните закони, които познаваме, тоя свят не може да съществува. Природните закони ли са ограничени или ние?… Невероятно! Изключено е откритията да пораждат ограниченост, но, изглежда, тя винаги ще ги съпътства.“ Искам да добавя — не бива да мислите, че това е някакво просветление и НЗ ще осъзнае невъзможността на намеренията си.

На другия ден — пак с надеждата, че преживяванията на Елена ще се повторят — той спря дъжда! После срещна момичето — т.е. използва едно нейно минутно зазяпване и прие земен вид на улицата, дето се намираше тя. Моят пратеник ги настигна в сладкарницата. НЗ внимателно и с подозрително любопитство се взираше в преживяванията на момичето. Той чакаше, дебнеше образите в съзнанието й — и те отиваха натам, дето искаше НЗ.

Но добре е да ви представя тези преживявания, както са доловени от моя пратеник. Той е по-малко опитен в земните работи и затова — по-обективен.

Той седи срещу тях. Момичето гледа само НЗ. Елена е изпълнена с едно-единствено желание, което напълно я лишава от жалкия й разум. Пратеникът ми вече е определил, че способността й да мисли я тласка изключително към глупави решения. Тя иска да заведе някъде НЗ, да го заведе, каквото и да става, забравила дори условностите на техния живот. Пратеникът ми вижда стая и легло. Вижда в съзнанието на Елена и образа на дете, което обаче не присъства в стаята. То е някаква бъдеща проекция между нея и Андрей, както тя нарича нашия НЗ. Детето е незакодирано същество, абсолютен природен произвол, неговите сетнешни постъпки и прояви са непредвидими!

Те седят един срещу друг — НЗ и моят пратеник. На него лично от мен са дадени широки пълномощия. Той дори има право, според обстановката, да позволи на НЗ, ако е наложително, да остане по-продължително там. Но изумен, че НЗ може да има нещо общо с незакодирано същество, той решава незабавно да прекрати отвратителната среща. Единствено пропуска да забележи намерението на НЗ — да го унищожи, него, моя пратеник! Наистина намерението му е замъглено от земни мисли, но е съвсем определено и ако НЗ не пристъпва към действие, то е само защото ще изложи на опасност и живота на момичето…

Повтарям мисълта си за заплахата, която крие в себе си недооценката на новооткритите светове, и ви питам: ясно ли е към какво се стреми НЗ?

 

 

— НЗ, заповядвам ви да влезете и изслушате нашето решение!

Навън, дето трябваше да чака Андрей, отдавна нямаше никого!

5

Когато се събуди, Андрей усети студ. Росата беше навлажнила дрехите му и той трепереше. Тялото го болеше от коравата неравна земя. Беше тъмно и не се виждаше нищо освен накъсано, звездно небе. Постепенно очите му свикнаха с тъмнината — това, което висеше над него и накъсваше небето, бяха короните на дърветата. Наближаваше да съмне, от планината полъхваше, но вятърът сякаш поклащаше не дърветата, а небето над тях.

Изведнъж Андрей скочи и тревожно се огледа. Някакво животно профуча през храстите и отшумя нагоре, като ронеше камъни по склона. „Тук не може да има диви животни!“ — помисли си той, но сърцето му продължаваше неспокойно да бие. Устата му беше пресъхнала, той преглътна с усилие и за първи път усети жажда.

Наоколо едва ли имаше вода, не се чуваше нищо освен шума на листата, но на Андрей му се стори, че някъде долу ромоли ручей. Спускането по стръмния склон беше трудно. Храстите закачаха дрехите му, шибаха го по лицето, но той вървеше и слюнката в устата му ставаше все по-гъста. Вместо при ручея излезе на някакво шосе.

Когато стъпи на гладкия асфалт, който разсичаше гората на две, лъхаше влага, но вода нямаше. Андрей седна върху един километричен камък и до изгрева на слънцето не помръдна от него. Беше уморен и жаден, по бузата му, разсечена от някакъв клон, течеше кръв. Потта по раменете му започна да изстива и той отново затрепера.

Най-после небето студено засветля и звездите угаснаха. В дерето отстрани потече мъгла й над нея останаха да стърчат само върховете на дърветата. Това не продължи дълго — скоро върховете почервеняха, а мъглата заредя и през деня прозираха вече тъмните дънери. Андрей се обърна и видя слънцето — червено и неправдоподобно плоско. То още седеше на хоризонта, като че ли залепено върху небето над насрещната лилаво-розова планина. В гората от двете страни на шосето беше утихнало. Андрей стана и разкърши снага — време беше да подири пътя към Елена.

По-късно той чу познат звук — някъде под него завиваше трамвай и колелата му скриптяха на завоя. Андрей тръгна към звука. Сега вървеше по пътеката, слънцето светеше в очите му, шумовете на града ставаха по-ясни, той сякаш потъваше в тях и целият трепереше от нетърпение.

Пътеката свърши до широко каменно стълбище. Долу имаше градинка, но Андрей видя само червената чешма с фонтанчета. Втурна се по стъпалата и запъхтян наведе лице над веселата, подскачаща струйка. Не можеше да си поеме дъх, струйката мокреше бузите и очите му, задавяше го, но той пиеше и натежаваше от блаженство.

После натопи носната си кърпа и изтри кръвта по лицето. Когато се изправи, слънцето плуваше в дима на някакъв комин, беше помръкнало и тъжно като луна в затъмнение, веселата струйка вече не блестеше, но това не го разочарова — коминът сякаш сочеше посоката към града и Елена.

Той пое в тази посока, натам водеше и трамвайната линия. По улицата, встрани от линията, профучаваха камиони и земята сякаш изтръпваше под тях. Тук-таме се мяркаха хора и също бързаха надолу по линията. Щом стигна първата спирка, Андрей съобрази, че ако се качи на трамвая, по-скоро ще попадне в центъра на града и по-лесно ще се ориентира.

Трамваят беше претъпкан — хората отиваха на работа и не бяха много внимателни един към друг. Още на спирката Андрей трябваше да напрегне всичките си сили, за да не го изтласкат, а в колата го блъскаха и стъпваха по краката му. Ако не беше съзнанието, че трамваят скъсява пътя му до Елена, щеше да слезе още на следващата спирка. Навалицата обаче го спаси от друго неудобство, което Андрей не подозираше — той нямаше пари за билет, ала кондукторката тъй и не стигна до него.

Андрей не успя да се ориентира и в центъра на града. Тук бе не само същата мрежа от непознати улици, както в предградието, но той не знаеше и какво да дири. Някога виждаше целта си по права линия и тогава улиците с техните посоки и имена не го интересуваха. Сега имената на улиците бяха най-важното и неговото положение бе несравнимо по-лошо от положението на провинциалист, за първи път попаднал в София. Провинциалистът поне знаеше какво да пита. Всичко това обаче Андрей не съзнаваше.

Светофарите меняха цвета на кръглите си очи, колите спираха и потегляха, хората се трупаха пред белите, нашарени на ивици коридори или нетърпеливо прескачаха пътя на колите. Същото правеше и Андрей. Така той се мота няколко часа и накрая всякога излизаше на улица със светофар и бели, ивичести коридори. Мрежата на центъра здраво го държеше и той напразно се мяташе насам и натам. Накъдето и да тръгнеше, беше принуден после да се върне по стъпките си към центъра. Улиците, които отвеждаха встрани, го отдалечаваха сякаш и от Елена. Той помнеше момичето върху оживени тротоари под разклонени дървета, помнеше витрини и безспирни потоци от коли по платното.

Най-сетне започна да губи търпение. Слънцето — вече горещо обедно слънце — напичаше ту врата, ту лицето му, яката на ризата му неприятно овлажня. Краката му отново отмаляха, подбитите ходила го боляха.

Той се облегна на едно дърво да почине. Улицата продължаваше да шуми и бляска с никела и стъклата на автомобилите. Как да намери Елена сред този хаос? Ако не му бяха попречили, щеше да извърши превръщането пред дома й. Но нямаше избор — бяха по петите му, само незабавното превръщане обезсмисляше преследването. Той не им трябваше такъв!

А беше ли нужен такъв на себе си?

Той никога не бе мислил, че животът е така труден и пълен с усещания, които не носят радост. Някога знаеше и можеше всичко, сега стоеше облегнат на грапавия ствол на дървото и му се виеше свят от умора. Два месеца всеки ден бе слизал в тоя град, но днес не го познаваше. Сякаш улиците и площадите бяха създадени едва тази сутрин, за да затворят пътя му към Елена… А безсилието? Когато мислеше за своето безсилие, той се чувстваше нещастен и самотен както на разсъмване, когато седеше на километричния камък и трепереше от студ.

По-късно, като вървеше безцелно по тротоара, нещо привлече погледа му и преди още напълно да е осъзнал какво е това, Андрей тръгна към него. Беше витрината на магазин за колбаси. Видът на лъскавите златистокафяви и червени, на матовите пепелносиви или опушеножълти меса зад стъклото напълни устата му със слюнка, а стомахът му мъчително се сви. Това усещане отдавна го безпокоеше и размътваше мислите му, но сега избухна с такава ярост, че не можеше да откъсне очи от витрината.

Само да посегне през стъклото!… Нали стъклото никога не е било препятствие за него? Той протегна ръка, но гладката хладна повърхност спря пръстите му. Неприятно изненадан и нетърпелив, той натисна малко по-силно, но стъклото остана все така твърдо и непробиваемо. Тогава той се огледа да види няма ли възможност да достигне колбасите отстрани и едва сега горчиво се опомни.

Онзи, който вчера бе способен да отмени дъжда, защото му пречеше да се срещне с Елена, днес вече не съществуваше. Днес той беше безсилен да се пресегне през едно нищо и никакво стъкло. Но вчера не му бяха необходими колбаси, а сега дъвчеше мислено и преглъщаше, работеше безспирно като мотор, забравен на празен ход, и му се струваше, че ако се отдалечи от витрината, незабавно ще умре. За миг той отново забрави кой е и пак посегна към стъклото. Ако го удари с юмрук, ще бъде ли то все тъй непробиваемо? Той се отдръпна леко, но не замахна. Не беше работата там пробиваемо ли е стъклото или не — просто в последната секунда забеляза, че никой не постъпваше така. Хората дори не спираха пред витрината — влизаха направо в колбасницата, казваха или посочваха какво искат, после плащаха и поемаха завития в хартия пакет. Това беше много по-лесно, отколкото да се пробие стъклото.

Андрей влезе в магазина и каза същото, което каза купувачът преди него:

— Половин килограм шунка!

Бързо и ловко, сякаш си играеше с ножа (вчера той така си играеше с дъжда), колбасарят отряза няколко еднакви парчета. Гледайки го, Андрей усети, че устата му отново се пълни със слюнка. Шунката миришеше непоносимо вкусно. Като си помагаше с ножа, колбасарят метна парчетата върху теглилката, добави едно съвсем мъничко парченце и после, докато все така ловко и като че ли на шега загъваше пакета, каза:

— Един и петдесет!

Андрей бръкна в джоба си и ужасената му ръка остана там.

— Следващият моля! — нетърпеливо каза колбасарят и сложи настрана пакета с шунката.

В джоба на Андрей нямаше и не можеше да има пари. Той погледна с отчаяние колбасаря и каза:

— Нямам… Забравил съм парите!… — Миризмата на шунката го влудяваше.

— Два и четиридесет! — каза колбасарят на следващия купувач.

— Нямам! — повтори Андрей. — Забравил съм парите!

— Съчувствам ви, гражданино! — сви рамене колбасарят. — Но проверявайте джобовете си предварително! Следващият, моля!

Андрей преглътна разтреперан — пакета с шунката беше само на половин метър, но от него го делеше друго стъкло. Беше ли и то така здраво?

— Е, не се разстройвайте толкова! — каза колбасарят. — Ще си вземете от другаде! Шунката навсякъде е еднаква!

Беше ли така здраво и това стъкло! Той преглътна повторно. Трябваше да си помисли, само че не тук, дето миризмата на шунка продължаваше да го влудява. Той погледна ножа в мазните ръце на колбасаря и полека тръгна към вратата.

Навън спря пред витрината, обхванат от предишното желание да разбие с юмрук стъклото, но нещо го забави. Ах, да, трябваше да си, помисли! Пречеха му движенията на челюстите, пречеше му движението на гърлото. Да си помисли? Спомни си — той не е същият! Стъклото ще разкъса юмрука му, от меката плът ще рукне кръв, както тази сутрин потече кръв от бузата му. Но само това ли? Имаше и нещо друго, то беше по-лесно, по-разумно… Какво беше то? Къде се намираше, как изглеждаше?… Пак така му се струваше, че ако се отдалечи от витрината, ще умре. Но не умря. Нито се отдалечи истински от витрината, защото тя заседна в него заедно с всичките си колбаси. Той тръгна по тротоара и продължаваше да вижда витрината. Тя го теглеше назад, той се блъскаше в хората, които срещаше, и бе готов да се върне, преди още да си е спомнил онова другото. Искаше да си го спомни, напрягаше мисълта си, но виждаше единствено витрината и усещаше миризмата на шунката.

Носът му долови нова миризма. Той не я познаваше — позна я стомахът му. Миризмата бе лека и очевидно идваше отдалече, но Андрей изведнъж си спомни всичко. Разбира се — имаше ресторанти. И там първо ядяха и после мислеха за пари! Той се изненада колко лесно и просто е било. Докато вървеше подир новата миризма и радостен усещаше как тя става все по-гъста и близка, питаше се дали винаги когато човек е гладен изминава толкова дълъг път до най-разумното? В действителност ресторантът бе по-далеч, отколкото му се беше сторило.

 

 

От покривката на масата, макар и скоро прана, лъхаше на всичко ядено върху нея. Андрей нетърпеливо се размърда и помаха с ръка. Един важен сервитьор с шкембенце и лице, напоено с вкусни миризми, донесе листа и го сложи на масата. Андрей направи опит да го прочете, но буквите играеха пред очите му.

— Някаква супа — каза той, инстинктивно чувствайки, че трябва да се държи по-спокойно и търпеливо. — И хляб, разбира се. А после…

— Имаме телешко печено!… Не е писано в листа…

Печеното беше от вчера, ала Андрей не можеше вече да чете мисли. Той само си спомни шунката и върху лицето му се изписа съжаление.

— Печено, нали? — избърза сервитьорът.

— Печено…

Супата беше гореща, още първата глътка опари устата му и после Андрей почти не усещаше вкуса на яденето, но това нямаше значение. Важното бе, че ядеше, дъвчеше истински, а не мислено и гълташе. Гълташе и в гърлото му се стичаха сокове, те попадаха в стомаха и той с благодарност ги приемаше.

Лицето му порозовя, ръцете му постепенно престанаха да потреперват, очите му изведнъж се заинтересуваха от околната обстановка.

Стените на ресторанта до средата бяха облицовани със светлокафяво дърво. Сервитьорите ловко разнасяха чинии и бутилки, по масите леко потракваха ножове и вилици, като миризмата вече не бе така влудяваща и можеше спокойно да се поема.

Когато изяде и печеното, Андрей въздъхна. Твърде бързо се почувства сит. Новото усещане му напомни, гората, коравата влажна земя и той трепна. Не искаше да мисли пак за кораба и за секундата на превръщането. Това беше нещо далечно и непоправимо и можеше да му попречи. Сега трябваше да мисли за друго — как да се измъкне от ресторанта.

Той отново повдигна глава. Беше просто непоносимо, че с един поглед обхваща толкова нищожно малко пространство. Сервитьорите продължаваха да се движат между масите; неговият сервитьор приказваше на бара, ала преди Андрей да предприеме нещо, той тръгна оттам с две чаши в ръката. Мина покрай него и остави чашите през три маси отдясно. Докато минаваше, Андрей извърна глава. Сетне онзи отново отиде при бара и се обърна към ресторанта. При това положение Андрей не можеше да се измъкне незабелязано. Оставаше другото — да излезе направо, пред очите на сервитьора, и щеше да го направи, но го възпираше преживяното досега. Той вече се плашеше от последствията.

И все пак измъкването се оказа изненадващо лесно. Както мнозина други, Андрей отиде до тоалетната. Оттам до изхода на ресторанта разстоянието бе три пъти по-късо, отколкото до масата му. От тоалетната той спокойно се отправи към изхода.

 

 

Навън бе станало още по-топло и на Андрей му се приспа. Храната приятно тежеше в стомаха му, той усещаше как соковете й го правят благодушен, изпълват го с доволство и леност. Беше горд, че така ловко се е измъкнал от ресторанта. След всичките поражения, преживени днес от него, сред ужасяващото безсилие това бе първата му победа. Андрей се надяваше, че няма да остане и последна. „Има време! — мислеше той. — Всичко ще се нареди! Но защо така ужасно му се приспива на човек след ядене!“

Влезе в градинката, недалеч от колбасарския магазин, избра пейка на по-сенчесто място и седна, докато се размине дрямката му. Но заспа и се събуди късно следобед.

Вече цялата градинка лежеше в зеленикава сянка. На пейките седяха хора и приказваха, а на пясъка до чешмата играеха деца. Със схванато тяло и натежала глава Андрей не можа да съобрази веднага къде е. Какви са тези деца? В съзнанието на Елена често се мяркаха деца, но онова бяха ученици! Или и той е попаднал в училище? Тогава тук наблизо трябва да се намира и Елена?

Скочи разтреперан, но едва пристъпи към децата, болката в крака го опомни. Никакво училище и никаква Елена! Просто е заспал на пейката… Той си спомни ресторанта, но сега ловкото измъкване вече не го зарадва, не изпитваше гордост. След съня беше кисел и свадлив. Пиеше му се вода. Отиде до чешмата и дълго пи, но водата не го ободри, както сутринта. Каква глупост — да заспи! Като че ли е свършил нещо, като че ли е намерил Елена и остава да излезе на улицата, дето тя отдавна го чака! Всъщност Андрей бе сънувал момичето и душата му още пазеше неясното усещане, че само преди миг Елена е била някъде наоколо.

Накуцвайки, навъсен и сърдит, Андрей тръгна към улицата. Вече не бе така топло, но с горещината си бе отишъл и блясъкът на деня. Сградите се бяха отдръпнали встрани, улицата изглеждаше по-широка; светлините на светофара горяха по-ярко. По платното все тъй тихо прошумяваха коли, но истинското движение сега бе по тротоара. Толкова много хора! Тълпата му напомни онзи късен следобед, когато за пръв път видя Елена. „Убиване“ на времето, помисли той, но вече без насмешка. Беше му тъжно. Хората вървяха във всички посоки — жените с голи рамене, мъжете с отворени яки на ризите, — изглеждаха усмихнати и безгрижни. Навярно мнозина отиваха на кино и там щяха да стискат ръцете си, макар нищо да не им пречеше да вършат това на улицата. Други сигурно ги теглеше да танцуват. Той усети тялото на Елена, топлината, която се излъчваше заедно с миризмата на одеколон, заедно с желанието й да се целуват… Нима бяха изминали само няколко дни? За миг Андрей се обърка. Тогава той не измерваше времето с дни и в сегашното му безсилие всичко изглеждаше безкрайно далеч.

Изведнъж Андрей видя едно момиче с къса рокля и познати коси. Елена? Като разблъскваше хората, той задъхан изтича към момичето, но много скоро разбра, че се е припознал. То дори не приличаше на Елена.

Разочарован, Андрей застана пред една витрина с детски играчки. Хората продължаваха да вървят, но сякаш се бяха променили. Толкова много равнодушни и чужди лица! Те все така минаваха покрай него и се изгубваха в тълпата. Очите им бяха непроницаеми — той не виждаше нито една мисъл, не можеше да прочете нито едно желание. Какво се беше случило? Андрей премига — улицата се наклони и после пак дойде на мястото си заедно с парещото чувство на самота. „Невъзможно! — помисли си Андрей. — Трябва да я намеря!… Трябва да я намеря въпреки всичко, да я търся като луд, да не пропускам нито едно лице, да гледам на всички страни. Какво ми остава, ако не я намеря? Да легна на паважа и незабавно да умра! Друга възможност няма!“

Изгубил блясък, следобедът вече губеше и цветовете си. Синьото и червеното на небето се сгъстиха и над улиците легна заплашителна виолетова светлина. После синьото изтласка червеното някъде зад покривите и тогава зеленото на дърветата бързо потъмня.

Лицата на жените се промениха заедно с цветовете на гаснещия ден и здрачът им придаваше привлекателност, за която Андрей преди не бе мислил. Може би защото и здрачът нищо не бе скривал от него?…

На един ъгъл някакъв мъж се отдели от жена си и дойде при него.

— Престанете да гледате жена ми! — през зъби каза той.

В гласа му имаше желание да удари.

— Аз търся друга жена! — каза Андрей.

— Търсете я, без да гледате моята! — заплашително изръмжа онзи и се върна при жена си.

Андрей стана по-предпазлив. Не разбираше какво значение има дали гледа една жена, или не, но навярно съществуваше нещо. После светнаха лампите и той можеше да разглежда жените, преди още да са се приближили.

Когато я видя, Андрей не повярва веднага. Тя не идваше към него, а се отдалечаваше. Вървеше по отсрещния тротоар — нейният гръб, нейните крака, нейните движения. Вървеше може би отдавна и също като него с напразна надежда се взираше в чуждите лица. Той пресече платното и тръгна да я догони. Но сега вече имаше опит. Когато я наближи забави крачките си. Това бяха нейните трогателно нежни рамене с остри ключици и те непременно помнеха ръцете му. Но най-безспорно доказателство бяха онези почти незабележими движения на тялото й. Те отделяха Елена от целия свят. После долови нейния парфюм, който винаги се сливаше с желанието й да се целува. Вече беше неспособен да се владее. Не усети как сложи ръка върху рамото й, обърна я с рязко движение към себе си и с другата ръка посегна да я прегърне. Следващия миг нещо го удари по бузата и той отстъпи.

— Нахалник! — извика жената. — Как смеете!

Лицето, което гневно го гледаше, нямаше нищо общо с Елена. То беше доста по-старо и някак бодливо — с остър нос и остра брадичка.

— Аз… — искаше да каже нещо Андрей, но млъкна.

Устните му потреперваха. Нали помнеше всички подробности и така добре ги видя? После неволно потърка ударената буза. И защо го удари? Само я беше докоснал. Докосванията му пораждаха истинска лавина от приятни преживявания у Елена. Всеки допир беше начало на усещания, които тя дълго помнеше и с удоволствие възкресяваше в паметта си. А тази защо постъпи така?… Той погледна жената. Досега нито веднъж не бе прочел в съзнанието на Елена желание да го удари. Напротив, тя затваряше очи и чакаше още нещо, което той невинаги разбираше. Какво чакаше тази? Макар и възмутена, жената не бързаше да си отиде. Не каза нищо повече и като че ли искаше да се усмихне. На Андрей изведнъж му стана безразлично какво друго ще стори тя. Свали ръка от бузата си и полека тръгна под дърветата.

По-късно влезе в тъмния парк, намери свободна пейка и седна. Неговият първи ден като човек бе свършил, въпреки че за другите още продължаваше. От околните пейки долиташе шепот, някъде съвсем наблизо прозвуча женски смях и дълго не утихна, падаше и се издигаше, все по-радостен и щастлив. Андрей недоверчиво поклати глава — той вече се съмняваше. Такива преживявания нямаше. Ако съществуваха, докосването му трябваше да ги породи и у жената с острото лице. Или Елена беше изключение? Още докато държеше ръка върху ударената буза, той мислеше, че тайната е може би другаде. Не помнеше ли друга действителност, когато и сам бе друг, с други възможности? Щеше ли някога да узнае истината? След днешния ден Андрей повече не вярваше.

Късно вечерта, когато паркът опустя и Андрей заспиваше, той изведнъж разбра, че през целия ден се е държал като последен глупак. Да търси един човек сред милион други! Истинска бездънна глупост! А той помнеше сладкарницата, помнеше всяка уличка, всяко ъгълче и извивка от сладкарницата до дома на Елена. Ако хората в тоя град са милион, сладкарниците са десет, двайсет, сто. Само трябва мислено да раздели града на квадрати и да търси. Той се разсъни и бе готов да тръгне веднага, но поклати глава. Стига глупости! Възможностите на новото му тяло бяха ограничени. Първо да си почине. Нали днес не друго, а жаждата, гладът и умората станаха причина да изгуби и малкото разсъдък, който му бе останал.

Той легна отново върху пейката. Над главата му висеше небето, пак така накъсано, както тази сутрин, но сега той вече знаеше от какво е това. Клоните. После разбра, че вижда и звездното сияние — то разсейваше мрака и не хвърляше сянка, само полепваше по листата на дърветата. Не, нищо не беше лъжа, всичко съществуваше и беше съществувало — той виждаше звездното сияние и то пораждаше желания в душата му. Заспа щастлив.

Когато се събуди, не беше още нито студено, нито пък влажно от росата. Едва после усети, че някаква ръка докосва рамото му и в същия миг ярка светлина заслепи очите му. Той засенчи с длан лицето си и стана.

— Какво правите тук? — недоволно запита някой в тъмното.

— Спя! — каза Андрей.

— Тук не е място за спане!

— Пейката е корава, но може да се спи…

Заслепените му очи постепенно свикнаха с тъмнината и той видя пред себе си човек в униформа.

— Тук не е място за спане! — повтори униформеният.

— На земята е по-неудобно… Още ме боли гърбът от снощи!

Униформеният не отговори. Андрей седна и се опита пак да легне.

— Я ставайте! — рязко каза униформеният. — Дайте си документите!

— Какви документи? — недоумяващ запита Андрей. — Не мога ли да спя без документи?

— Паспорта! — с глас, нетърпящ повече възражения, го прекъсна униформеният.

— Ясно, нещо не се разбираме — добродушно каза Андрей. — Какво е това паспорт!

Униформеният като че ли притихна. Андрей отново седна, но това само ядоса униформения:

— Елате с мен!

Той го изведе от парка. На улицата чакаше кола. Униформеният кимна на Андрей да влезе в колата, настани се мълчаливо до него и даде знак на шофьора.

6

Със Стоичков бяхме в коридора, когато доведоха младия човек. По-точно вървяхме към изхода — време беше зе обяд. Стоичков палеше цигара, а пък аз се питах какво е за предпочитане: една малка сливова или водка. Тъкмо в тоя миг въведоха младия човек. Като видя Стоичков, очите му помътняха от ужас, направи движение, сякаш искаше да се притисне в стената и потъне в нея, ако е възможно това. Но се сдържа и продължи на вид спокойно да крачи към нас. Стоичков му обърна толкова внимание, колкото някога „двойникът“ му, ако имаше такъв, бе обърнал на мен. Едно от качествата, които липсваха на Стоичков, бе умението да се преструва. Бях убеден, че той за първи път вижда този човек. Убеден и в същото време неприятно разколебан, защото младежът не само го познаваше, но и се страхуваше от него.

Обедът мина тягостно. Стоичков мълчеше — той рядко говореше на масата, но този път кой знае защо ми се искаше да наруши правилото. Мислех за ужаса в очите на младия човек. Накрая казах:

— Видя ли онзи, младежа, колко беше изплашен?

— Аха… Ами и ти да си на негово място!

— Ние — да не ядем хора?

— Той не се плаши от нас, а от това, което е направил!

— Защо мислиш, че непременно е направил нещо, което…

— Защото — прекъсна ме Стоичков, — ако нищо не е направил, сега да обядва в някой ресторант като нас!

Наистина разговорът ни беше глупав и безсмислен. Не възразих, а Стоичков се облегна, запали цигара и с удоволствие смукна. Най-разумно беше и аз да запаля.

Като отидох в службата, проверих каква е работата. Водеха го от едно районно управление. През нощта намерен в парка без документи и на въпросите отговарял така, че милиционерът го взел за леко откачен. В районното не могли да решат дали наистина се прави на ударен, или е искрен и за най-уместно намерили да го доведат при нас. Помолих да ми разрешат да се заема с него и молбата ми бе удовлетворена.

Нямах търпение. Може би дори не е съвсем точно да се каже: нямах търпение. Бях обхванат от особено чувство, сякаш не ми предстоеше просто разпит, а някакво необикновено преживяване. Защо мислех така? Дали защото все още мислех и за Стоичков?

Доведоха го. Той влезе и застана до вратата. Веднага забелязах, че за първи път попада в такава обстановка. Беше спокоен — не онова напрегнато, маскиращо спокойствие, а поведение на човек, който само очаква. Дрехите му, великолепният сив костюм, в който го помнех от сладкарницата, беше поизмачкан. Разбира са щом е спал в парка!

— Седнете — казах аз. — Пушите ли?

В мълчаливия му отказ имаше достойнство, каквото рядко се срещаше в недоброволните посетители на моята стая. Странно, не знаех нищо за него освен сухото сведение от районното, към което, естествено, се прибавяха и беглите ми впечатления от двете ни срещи, но той вече ми се нравеше. Трябваше да бъда много внимателен.

— Вие знаете защо сте тук, нали? — запитах аз.

Той само разпери ръце и се усмихна.

— Кажете ми — със студена официалност продължих аз, — как да разбирам вашите думи, че никога досега не сте имали документи?

— Точно така! — доверчиво каза той. — Никога досега не съм имал документи!

— А защо сте запитали милиционера какво е това паспорт?

— Защо пита човек? Да му отговорят, нали?

Стана ми неприятно. Шегата трябваше да започне от мен, а не от него. Като го погледнах по-внимателно обаче, забелязах, че той няма никакво намерение да се шегува. Тогава си спомних мнението на милиционера. Откачен ли беше този човек?

— Чакайте! — казах аз. — Така доникъде няма да стигнем! Не знаете какво е паспорт — та вие не сте паднали от небето! Защо криете документите си?

Очите му ме гледаха все така спокойно и открито — този човек нямаше какво да крие, освен че думите ми го учудват.

— Слушайте, какъв сте вие?

— Човек…

— Човек! — с неволна насмешка повторих аз. — Но още като се роди, човек го записват… Той не остава така, въобще! И после цял живот има документи!

Очевидността на това, което говорех, бе толкова неоспорима, че ми прозвуча като издевателство. Бях недоволен от себе си. Не биваше и да се ядосвам.

— Къде живеете? — все пак ядосано запитах аз.

— Никъде…

— Знаете ли какво означава това? Моля, обяснете ми, какво значи никъде?

— Никъде…

Държанието му вече ставаше глупаво, не подхождаше на интелигентното му лице. Така упорстваха само тъпи и невежествени крадли.

— Може би не разбрахте въпроса ми?

— Разбрах и ви отговорих.

Наблюдавах очите му. Те отдавна не се учудваха. В тях беше изплувало безразличие, каквото рядко бях виждал досега. И все пак милиционерът грешеше — този човек не беше побъркан. Човекът насреща ми мислеше, само че мислите му минаваха край мен. Бях готов да се обзаложа — той дори не ме виждаше.

— Ще кажете ли поне името си?

Той въздъхна и ме видя.

— Андрей.

— Само Андрей?

— Само Андрей.

— Добре, Андрей. По всичко личи, вие не сте прост човек. Кажете, какво се е случило с вас?

Той ме погледна, сякаш някъде много отдалеч, и не отговори.

— Как попаднахте в парка?

— Вървях по улицата…

Аз бях издръжлив човек. За разлика от Стоичков при нужда можех и да се преструвам. Сега разбрах, че още един подобен отговор, и щях да избухна така, че от този момент хората ще имат друго мнение за мен.

— Така, вървяхте по улицата. Но защо не се качихте на някой покрив, а влязохте в парка? — изтърсих аз и също ми беше вече безразлично какво пък той ще си помисли за мен.

Той се усмихна — имаше примирителна усмивка на човек, патил и много видял. Но държането му?

— Исках да си почина… През целия ден търсих една позната…

Стоп! Беше ме изпреварил, но не биваше да разбере това!

— Позната! — подигравателно казах аз. — И тя като вас — сигурно никъде не живее, няма документи… Така ли?

— Не, защо? Живее… Но не знам името на улицата. Знам само как може да се отиде от една сладкарница до тяхната къща.

Така и предполагах. Естествено, той не допускаше, че знам коя е тази сладкарница.

Взех един бял лист и го сложих на писалището пред него.

— Можете ли да начертаете пътя от сладкарницата до дома на вашата… позната?

— Защо? — без особен интерес запита той.

— Че как иначе ще я намерим?

— Вие искате да я намерите? — радостно скочи той от стола. — Можете да я намерите?

Такова нещо ми се случваше за първи път. След неохотните и странни наивни отговори радостта му, че ще бъде намерен човек, който може да даде сведения за него, беше почти неправдоподобна. Но не бързах ли да се радвам и аз?

— Не ме лъжете, нали? — нетърпеливо запита той.

— Та начертайте най-после пътя! — строго казах аз. — Или мислите, че само с вас ще се занимавам?

Въпреки голямото му вълнение и дори не вълнение, а истинска треска ръката му беше точна, без всякакво усилие чертаеше идеално прави линии.

— Вие сте инженер, нали? — запитах аз.

Вместо да отговори, той отчаяно отпусна ръка:

— Вие не знаете къде е тази сладкарница! Аз също не знам…

Ако се беше преструвал досега, играеше гениално.

— Я ме погледнете! — казах тогава аз. — Да сте ме виждали някъде?

— Не.

— А пък аз — да! Заедно с вашата позната в същата сладкарница!

Мислех, че ще го смутя, но той само въздъхна с облекчение.

— Забравихте да кажете името й! — подсетих го аз.

— Елена! — с готовност отвърна той. — Казва се Елена и е учителка. Живее на втория етаж.

Позвъних, предадох чертежа, обясних какво трябва да сторят и казах да побързат. Андрей ме гледаше в устата и сякаш мислено повтаряше думите ми. Той бързаше повече от мен!… Виждах, че иска да стане от стола, трудно му беше да седи на едно място, но отново се държеше с онова достойнство, с което бе влязъл при мен.

Този човек ми беше съвършено неясен. Съпоставих началото на разговора със сетнешния резултат — едното не само противоречеше, то просто изключваше другото. Какъв човек седеше насреща ми? В погледа му се появи мекота и аз за втори път днес бях готов да се обзаложа — тя бе отправена към мен. Бях свикнал в подобни случаи да наблюдавам прикрит страх, гузност или прекалена самоувереност. Те отсъстваха и бяха отсъствали през всичкото време. Какъв човек седеше пред мен?

Оставаше още един въпрос и аз се бавех да го задам. Андрей извърна лице и погледна стената. Неговото движение ме изненада, той за първи път отбягваше погледа ми. На бузата му розовееше драскотина и щях да запитам от какво е, но той ме изпревари. Още с първата дума, която произнесе, долових, че дълго е обмислял въпроса и все още не е преодолял колебанието си.

— Тук… — каза той, — като влизах, видях един човек с вас. Вие познавате ли го?

„Тръгна! — помислих си. — Но къде ще стигне?“

— Да — отговорих. — Заедно работим!

— Отдавна ли?

— Има-няма десет години… Дори дванадесет!

— И винаги ли е изглеждал така? Искам да кажа, не е сменял външността си?

— Е, тя външността сама се сменя… Преди дванайсет години той беше по-млад. И още нямаше протеза на крака…

Андрей затвори очи, а върху успокоеното му лице се появи усмивка. Затворени очи и усмивка — това изразяваше несравнимо по-голямо облекчение от въздишката.

— Вие откъде го познавате? — като почаках малко, внезапно запитах аз.

— Не го познавам… Сбърках го с друг, който много му прилича. Но това, вярвайте ми, никак не ви засяга!

Не можех така мигновено да реша засяга ли ме, или не, но престанах да му задавам въпроси — имах вече опит с него.

По-късно доведоха момичето.

 

 

Най-после Елена идваше — Андрей никога не бе очаквал, че ще я намери по такъв необикновен начин. Понякога искаше да обясни това на човека, в чиято стая седеше, но навреме се опомваше. Той бе добър и умен, но смущаваше склонността му да задава безсмислени въпроси.

Андрей отново затвори очи и видя Елена… Дребна, усмихната, винаги устремена нанякъде, с две бръчици край устата и кротко чакащо лице.

После някой отвори вратата, Андрей погледна и скочи от стола. Пред него стоеше една жена — и тя беше Елена и сякаш не приличаше на нея. Преди всичко тя беше хубава и той едва сега разбираше какво означава това. Някога лицето и тялото на Елена бяха само комбинации от линии, в тоя миг те се бяха превърнали в нещо, което дълбоко го засягаше и беше сякаш част от него.

Елена стоеше до вратата и се усмихваше — малко разтревожена, малко смутена, ала радостна. Беше облечена, както винаги, с къса рокля, раменете й бяха голи, косата й блестеше. Но днес Андрей виждаше повече неща от някога — той пак виждаше нежната й кожа, синята веничка на сляпото око, стройните и крака — но всичко това живееше и туптеше, влизаше в него, безпокоеше го, измъчваше го и го правеше щастлив.

После Елена пристъпи, мина през слънчевия лъч, който пронизваше стаята, и Андрей почувства, че сърцето му се свива. Той не знаеше какво мисли тя, но усещаше как се стопява пространството между тях, приемаше ласката на тялото й през разстоянието, което още ги делеше. Тя идваше заедно с едва доловимия мирис на парфюм, със сянката на миглите си, с косъмчетата, които вече се събираха на кичур, за да увиснат след малко над челото й. Тя идваше и устните й се приближаваха, в ръцете й, все още отпуснати надолу, вече се раждаше посягане. Андрей затвори очи. И в това очакване Елена да го докосне той разбра, че е готов отново да преживее всичко — и глад, и жажда, и болка, и самота. Не съжаляваше за нищо и никога нямаше да съжалява. Освен може би за изгубеното време.

— Моля, седнете! — прозвуча познат отнякъде глас, но Андрей не му обърна внимание.

Елена беше хванала ръката му малко по-горе от лакътя и я стискаше. През свитото му гърло преминаваше горещина, той усети как в очите му се събира желание за плач и това желание бе също така почти непоносимо щастие.

— Моля, седнете! — настойчиво повтори гласът.

7

След това минаха два дни. Понякога го водеха в стаята, където видя Елена. Онзи човек винаги седеше зад писалището си и преди още да отвори уста, вече питаше — питаха очите му, лицето му. Той беше едър и хубав, с широки силни рамене, но с много тъжни устни. Андрей искаше да запита какво го боли, но все не оставаше време. Онзи бе твърде зает с въпросите, които му задаваше.

Веднъж в стаичката, дето го държаха, дойде някакъв усмихнат мъж с голяма глава и дебел врат. Изглежда, яката на ризата го стягаше, защото непрекъснато движеше шията и раменете си.

— Спокойствие! — тържествено обяви той, но отбягна погледа му.

Накара го да седне и запита как се чувства. Андрей отвърна, че е добре, но не му харесва, дето го държат затворен. Големоглавият кимна, извади от чантата си блестящо малко чукче, удари го леко над коляното, после — над другото и зададе още няколко въпроса, по-безсмислени и от въпросите на другия. Поклати недоверчиво едрата си глава и излезе.

Важното беше, че и този път не доведоха Елена. Андрей запита човека, който я намери, защо не я водят вече, но онзи сви рамене:

— Не разбирате ли, че всичко зависи от вашите отговори?

— Добре, питайте! — Това вече беше нещо. — Питайте де!

— Вие казвате, че сте били инженер… Казали сте го на момичето, нали? Ние проверихме — такъв инженер като вас няма никъде!

— Това вече ме питахте!

— Но и вие не отговорихте! Какво сте всъщност?

— Казах ви — човек!

— Добре де, човек! Но само човек, това още нищо не е!

Андрей си спомни времето, когато можеше да чете в съзнанието на Елена, да спира дъжда, да върви по права линия и когато стените не бяха още препятствие за него. Усмихна се:

— Сигурен ли сте?

— Сега питам аз! — ядоса се онзи. — В сладкарницата при вас е дошъл един човек. Вече знаете, че и аз го видях. Той ви е казал, че незабавно трябва да отидете на строежа. Къде е този човек?

— Този човек вече го няма — изгубил търпение, отвърна Андрей. — Нали ви казах вчера!

— Как така го няма! — изпъшка онзи.

Той много бързо се променяше. Андрей го помнеше от първия ден — тогава той беше самоуверен и лицето му почти непрекъснато изразяваше снизхождение. Сега като че ли съжаляваше за нещо и то го изпълваше с досада. Устните му продължаваха да тъгуват.

— Как така го няма? Когато ви доведоха, вие се уплашихте от моя колега, който прилича на него. Случайност ли беше това?

— Не мога да ви обясня!

Онзи сякаш се обиди. Той дълго мълча, потиснат от някаква мисъл, после погледна в папката, разтворена пред него, и каза почти приятелски:

— Откъде ми дойдохте такъв на главата? Упорит, неразбран, без всякакво чувство за отговорност към себе си… Та вие непрекъснато усложнявате положението си! Откъде паднахте, а?

— От космоса.

— Уф! — намръщи се човекът зад писалището. — Космосът сега е на мода. И животът в космоса, и сигнали от космоса, и летящи чинийки, и рисунки на хора със скафандри в сахарските пещери… Защо прекалявате с търпението ми?

— Не прекалявам. Казах истината.

— Вие наистина приличате на човек, паднал от друга планета, но ако не престанете да издевателствате, ще наредя да ви изведат незабавно! Така ще прекарате тук един ден повече, отколкото навярно заслужавате!

Андрей предварително знаеше, че резултатът ще бъде такъв. Той помнеше собствената си мисъл: „Според природните закони, които познаваме, тоя свят не може да съществува… Изключено е откритията да пораждат ограниченост, но, изглежда, тя винаги ще ги съпътства!“ Какво му даваше основание да иска от този човек повече? Може би въпросите му? Не, въпросите само го дразнеха, те просто взаимно се дразнеха, без да искат и без да знаят защо.

— Извинявайте. Пошегувах се неумело.

— И така, да продължим. На вас тогава не ви се е искало да отидете?

— Къде? На мен и тук не ми се искаше да дойда!

— Питам за строежа. Отговаряйте!

— Не ми се искаше…

— И все пак отидохте?

— Не можех да не отида. Тогава още не можех да не отида!

— А сега? — бързо, с някаква неясна надежда запита онзи.

— Сега вече е друго — въздъхна Андрей и сам не знаеше — с облекчение или съжаление.

— Как така друго?! Обяснете какво се е променило!

— Няма да разберете.

— Събраха се много неща, които все не мога да разбера. Не ви ли идва на ум, че ме обиждате?

— Не ви обиждам. Има неща, които не само вие не можете да разберете… Аз също…

Или може би той — още повече? От нощта, когато се събуди в парка и след това го разкарваха насам-натам, докато ненадейно срещна Елена, Андрей бе пълен с въпроси… Когато момичето го докосна, той разбра, че е станал човек. Но и оттогава непрекъснато се питаше — наистина ли, или външно наподобява човек? Защото какво придоби освен чувство за самота, освен страх, жажда и глад? Навярно единствено още и човешка безпомощност… Онзи зад писалището въпреки тъжните си устни имаше повече сила — той можеше да намери Елена и после да го лиши от присъствието й. А без Елена всичко губеше смисъла си.

Или може би съществуваше и още нещо, по-важно от това, дали е станал човек? През двата дни, прекарани тук, Андрей често бе мислил за постъпката си и сякаш отново преживяваше миговете, когато, току-що завърнал се от Земята, отново мечтаеше да отиде при Елена. Толкова ли му тежеше животът на кораба? Едва ли! Но след като срещна Елена, се появиха мислите, които сега би могъл да нарече предчувствие за нещо необикновено и всеки път по-примамливо.

Андрей погледна човека зад писалището. Да, те двамата си приличаха. Въпреки всичко той бе станал човек — чувстваше и се самоизмъчваше не по-зле от него. Но разбираше ли онзи зад писалището невъзможното му положение? На кораба с мисълта си той можеше да постигне всичко. Какво постигаше тук с чувствата? И какво общо имаше с тези чувства? Когато бе на кораба, стремеше се към примамливия свят на Елена — сега се намираше тук, сред този свят, и още не бе видял неговата примамливост. Или тя никога нямаше да се появи?

Дори преди миг, когато каза за космоса, все още се самоизмамваше, че е жертва на досадно недоразумение, и не искаше да види непоносимо голямото разстояние между него и хората — разстояние до един свят, дето той оставаше чужд.

Навел глава, изпълнен с отчаяние, Андрей бе престанал да слуша въпросите на онзи зад писалището.

— На какъв строеж ви заведоха? — най-после извика онзи.

— Никакъв…

— Пак ли започвате?

— Не беше строеж!

— Значи, сте излъгали Елена?

— Не съм я излъгал… — неприязнено отвърна Андрей. — Ще се обидите, вие твърде често се обиждате, но пак няма да разберете. Тя просто искаше да знае нещо за мен. Казах й каквото можеше да разбере, което беше близко до понятието й! Има неща… Когато човек не може да ги проумее, взема за побъркан този, от когото ги е чул. Може би така е по-лесно, може би е естествено. Не исках Елена да ме смята за побъркан!

Но всъщност не е ли побъркан, щом е забравил, че едно същество се създава според света, дето ще живее? Или по-точно — създава си го светът, в който то се появява?

Онзи се усмихна само с очи и леко издаде устни напред. Веждите му направиха дъги и набръчкаха челото му.

— Ако зависеше единствено от вашето желание!

Той мислеше, че е много остроумен! Той си въобразяваше, че има проницателността, която му липсваше, присвояваше си правото да съди, правото да разполага с него… Андрей не искаше да му отговаря, но не се стърпя и каза:

— Вече ми е безразлично!

И тук отново си спомни за Елена — единственото същество, което още можеше да даде смисъл на живота му и да го избави от появилата се след превръщането му убиваща самотност.

— Вие ми обещахте, че днес ще видя Елена!

Онзи не отговори.

— Ще видя ли днес Елена? — повтори Андрей и чувстваше как против волята му го обхваща все по-силен гняв. — Вие сте лъжец и измамник! Постъпвате несправедливо и жестоко с мен!

Онзи не се учуди на гнева му, а думите му сякаш не чу. Разбира се, не му изнасяше да слуша такива думи и предпочиташе да не ги чува.

Когато Андрей се успокои, разбра, че гневът му е бил напразен и безсмислен. Сякаш не съществуваха три дни земен опит и не знаеше, че тук нищо не се постига лесно — нито с логика, нито с чувство. Но да не види Елена? Жива и трептяща, с увиснали коси и синя веничка на сляпото око, излъчваща привличане, на което вече не можеше да устои? Не, той трябваше да я види, дори ако се наложеше да извърши глупост, по-голяма от превръщането му в човек.

Той се усмихна — още не знаеше, че инстинктивно е проумял необходимостта да крие чувствата и мислите си — и хитро каза:

— Продължавайте да питате! Ще ви отговарям… Имам търпение и ще чакам, докато сам разберете, че трябва да видя Елена!

Онзи учудено го гледаше.

 

 

— Все така ли е? — запита момичето. — Няма ли поне някаква промяна?

— Все така е — отвърнах аз.

Всеки път, когато идваше при мен, спомнях си срещата й с Андрей. Може би прекалявах с наблюдателността си… Някога, в сладкарницата, най-силно впечатление ми беше направило онова вслушване у Андрей — сякаш момичето беше камертон на настроението му. Тогава, в моята стая, това вслушване липсваше. Те се гледаха — в очите на Андрей сияеше почти нечовешка радост, а тя беше смутена, скована от неловкост и вместо да му подаде ръка, стисна го над лакътя. Обяснявах си го — едно внезапно повикване в учреждение като нашето мнозина можеше да смути. Но само това ли беше?

Сега тя седеше срещу мен. Малко отслабнала, с леки сенки от безсъние под очите и разсеяна. Знаех, че не е разсеяна — така изглеждаха понякога дълбоко замислените хора. Ръцете й безпомощно лежаха на скута. Беше модерно момиче — би било пресилено да се каже, че полата покрива бедрата й, но кой знае защо те не ми действаха. Може би защото лицето й нямаше грим. А може би и по друга причина.

Като изключим деня на срещата, тя идваше вече втори път. В коридора беше срещнала Стоичков — не ми каза, но знаех. Бе уплашена, затвори бързо вратата и се облегна на нея. Тя се страхуваше Стоичков да не я последва.

— Успокойте се! Приликата е извънредно голяма, но нямат нищо общо! Просто — двойници!

Излишно бе да й казвам, че Стоичков току-що е бил при мен. Той не одобряваше нейните посещения.

— Ти какво си? — беше ме запитал. — Бавачка?

— Не! Защо?

— Според мен всичко отдавна е ясно!

На него му беше ясно и едва сега идваше да ме просвети.

Господи, защо приятелите понякога така късно забелязват нашите тревоги! Гледах го с любопитство. Той изтърси цигарата си — имаше обичай да я върти по ръба на пепелника и това ме дразнеше.

— Или е ненормален, или е много опитен! Но това момиче няма работа тук! Каза каквото знаеше и — край!

Колко лесно било: или е ненормален, или е много опитен! Ами ако случайно се окаже нещо трето?

— Защо да не идва? Страда момичето, иска да научи нещо… А той! Ти не си видял още какво става с него, когато говори с нея!

Стоичков ме изгледа подигравателно. Имаше ли смисъл да споря? Каквото мислеше, бе изписано на лицето му — място за спор нямаше. Той знаеше всичко и беше невъзможно да се прибави към знанието му дори и едно зрънце.

Този път присъствието му ме гнетеше. А може би не само този път? Нямах време да се ровя в спомените си — чаках момичето и не исках да го види при мен. Или навярно вече съм се питал възможно ли е една втора среща между Андрей и Елена. Макар и невинаги приятно, понякога присъствието на Стоичков ме тласкаше към мисли, които после дълго ме занимаваха.

Докато си спомнях всичко това, Елена седна. Беше твърде разтревожена, за да внимава, дали полата напълно покрива бедрата й. После ме погледна и запита, както беше запитала вчера:

— Все така ли е?

— Все така…

Но не каза, както не беше казала и вчера:

— Може ли да го видя?

Или:

— Кога ще го видя?

Незададените въпроси не ме засягаха служебно и не биваше да мисля за тях. Или, напротив, мислех за тях, защото продължавах да си спомням Стоичков.

— Просто не разбирам — оплака се тя. — Никога не съм допускала, че само за един ден човек може да се промени така! Той е същият… и е друг човек!

— Напълно нормален е — успокоих я аз. — Установено с преглед. Макар да прилича на човек, паднал от друга планета!

Стана ми неудобно, въпреки че Андрей не можеше да ме чуе. Бях си спомнил отговора му за космоса, с който като че ли искаше да ми покаже абсурдността на някои мои въпроси. Всъщност те бяха само азбучни, неоспоримо очевидни и аз се срамувах от безсилието си.

— Но как може така, за един ден! — учудваше се Елена. — Очите му — същите, усмивката — и тя! А събрани заедно, друг човек! Какво е станало с него?

Това момиче нямаше представа за човешките възможности. Или ги отделяше от служебните и си въобразяваше нещо безгранично! Втори път за една минута ме караше да мисля за безсилието си — и човешко, и служебно!

— Не знам — признах си аз. — Нито пък той иска да ми каже!

После неумело се пошегувах:

— Навярно и тук — двойник!

— Ако човек можеше да бъде двойник на себе си! — отмина шегата ми тя. — Но не, какво приказвате! Това е Андрей, само че какво е станало с него?

… И с мен? — стори ми се, че би трябвало да добави тя.

Защо мислех така? Елена не слабееше ли от тревога? Да, слабееше. Но нито веднъж не погледна вратата, това, което Андрей пък непрекъснато правеше. Той непрекъснато я чакаше и се надяваше. Или отново прекалявах с наблюдателността си? Не, в нечовешката радост на Андрей имаше нещо, което, като гледах сега Елена, мислех, че не съответства на тревогата й. Онова, в очите на Андрей, беше изключително и неповторимо. Тревогата на Елена беше обикновена — от нея можеше да се отслабне, да се причини безсъние, а после?

Навярно не бях съвсем справедлив към Елена, но тъкмо това „после“ ме спираше. Можех да му позволя да я види. Но се страхувах. Когато говорех с този човек, ние не се разбирахме. Понякога той ме ненавиждаше. На въпросите ми отговаряше равнодушно, наивно, често — глупаво, държеше се неразумно. Респектът, вдъхнал ми с поведението си през първия ден, вече не съществуваше. По какво се отличаваше Андрей от мнозината, минали през тази стая? Той приличаше на тях, но само докато прозвучеше името на Елена. Тогава Андрей се преобразяваше. В очите му, насмешливи или полузаспали до тоя миг, избухваше нещо нечовешко: ако погледите можеха да убиват, отдавна щях да съм мъртъв. Някаква възбуда — извън всички човешки мерки, с които бях свикнал да боравя — променяше лицето му, пред мен стоеше друг човек, непоносимо страдащ и щастлив едновременно. Той сякаш ме забравяше, напълно отдаден на страшната си надежда за нещо, в което бях неспособен да вникна. Аз повече не съществувах за него, не бях сигурен дали изобщо съзнаваше къде се намира — едно същество, превърнато в стремеж, освободено от всякакви задръжки и условности, които променят, прикриват или убиват чувствата.

През тези мигове и аз като че ли преставах да бъда същият. Губех способността си да анализирам и чаках само още една дума или още едно движение, за да се намеря пред нещо особено важно и съдбоносно. После отново се гледахме чужди, непристъпни един за друг и всичко започваше отначало.

Можех да му разреша да види Елена, но не смеех да рискувам. Помнех първата им среща и не знаех как ще му подейства втората. Какво щеше да открие той зад онова, което аз се опитвах да съзра в Елена? Или се лъжех, всичко бе много по-сложно и неразбираемо и напразно се опитвах да го сведа до обикновените отношения на мъж към жена? Какъв беше Андрей? От къде идваше и какво бе станало с него? Каква роля играеше в живота му Елена и достатъчно ли бе само чувството му към нея, за да се преобразява по начин, който увличаше дори и мен? Колко неща не знаех и едва ли щях да узная някога!

— Не — изведнъж каза Елена. — Той нищо не е направил. Той не е способен да стори зло — аз съм жена и чувствам тези работи!

Думите й ме свариха неподготвен. Усмихнах се глупаво и свих рамене. И сякаш не аз, а друг си помисли: тя го познава от два месеца. Много ли можеше да се случи за два месеца? Само не беше разбрала, че той не знае какво е паспорт. Но това имаше ли за тях същото значение, толкова важно значение, както за мен? После се овладях и осъзнах недопустимостта на мислите си.

— Вярвам ви, но какво мога да сторя? — И бях длъжен да добавя: — Той няма никакви документи!

— Тогава какво ще стане с него?

Още един въпрос, който дълго след това нямаше дп обичам.

— Не знам — искрено отвърнах аз. — Ще видим!

И се запитах не проявявам ли излишна самонадеяност с последните думи? Сякаш да загладя неудобството пред себе си, помислих, че въпреки всичко, ако сега тя ме помоли, ще я заведа при него. Тя не помоли.

После си тръгна. Гледах я как върви към вратата и не много уверено се питах какво всъщност имам против нея. Или пък ми беше повлиял скептицизмът на Стоичков и на бърза ръка измислих разликата в силата на техните преживявания? Сериозно ли очаквах Елена да ме помоли — като че ли тя живее на луната и не разбираше колко неуместно би прозвучала подобна молба, — или просто ми беше нужен повод да не мисля, за някои неща, възможни само в сънища и мечти.

Преди да излезе, Елена спря на вратата и ме погледна. Очите й бяха зачервени и ме молеха, но аз бях доволен, че тя не превърна молбата си в думи.

Агоп Мелконян
Бедни мой Бернардие

Сгуших се до колоната и захлипах неутешимо за Бернардие, за себе си, за красивия венец от маргаритки на +МН 103, който водата отнесе…

Образът отсреща в огледалото не съм аз. Това печално лице с малка брадичка и остри скули не помни нищо от +ВВ 561, както бях записан, преди да попадна в лудницата на Бернардие. Раменете ми бяха силни, мускулите играеха непокорно под кожата, имах глас категория „А“, но уморителните пътувания под изгарящото слънце и борбата за енергия ме изсушиха. Бернардие не обича магистралите, затова се търкаляме на примитивни каруци с пъстри чергила, далеч от пътищата и от очите на хората, невидими за космическата полиция, неуловими за електронните локатори на групите за супернравственост, спим под набързо разгънати шатри, върху сламени матраци, плътно наредени един до друг, рамо до рамо, бедро до бедро — изключени, защото Бернардие е беден и трябва да пестим. Господи, колко беден е Бернардие!

Така е вече десет години. Сигурен съм, че не е нормален. И му личи, има вид на отшелник, носи омазнени костюми от двайсети век и украсява шията си с папионка от червен лъскав плат. Иначе е добър, но трепери отвратително и плюе, защото пурите горчат. Добър е наистина, обича ни като деца и се грижи за нас, но никога няма пукнат грош и вечерите праща -КТ 767 да му краде храна, после се крие зад шатрата, лапа като прегладняло псе и бърше с ръкав лигите си. Такъв беше Бернардие още тогава — препариран анахронизъм, изваден неизвестно защо от музея по естествена история; още тогава, преди десет години, когато се видяхме за първи път в малката му кантора, както той наричаше празния контейнер, купен на старо от разорена търговска фирма и поставен на стотина метра от градското бунище. Огледа се подозрително, макар че нямаше от кого да се страхува, и ме попита заговорнически:

— Знаеш ли какво е театър, момчето ми?

Тъй като не дадох признак, че отговорът ми ще бъде утвърдителен, Бернардие продължи:

— О, театърът е нещо великолепно! Представи си празно пространство, което внезапно оживява, става ту дом, ту крепост, ту градски пазар или съдебна зала. Разбираш ли, измислено пространство, в което събираш света. Там се завързват съдби и характери, ама не наистина, просто хората играят! Честна дума, не знам нищо по-прекрасно от тази игра, момчето ми. Ставаш друг, говориш по друг начин, изваждаш от себе си друг човек и го съживяваш.

Бернардие говореше приповдигнато, с много жестове. Изглежда, болезнено обичаше тази игра и искаше да прехвърли любовта си и на мен.

— За театъра научих от дядо — продължи той. — На младини дядо гледал истински театър в зала с плюшени седалки и завеси, с професионални артисти. Не те лъжа, той самият ми е разказвал. Гледал нещо от Молиер. Знаеш ли кой е Молиер? Откъде ще знаеш, нищо не ви учат вас! Вие сте третокласни биомеханични играчки, като детски кукли с пружини.

Тогава за първи път блесна лудостта на Бернардие, на която покорно и всеотдайно служа вече цяло десетилетие. Аз бях първият. След мен Бернардие вложи жалките си спестявания и още по-мизерното наследство, за да купи двадесет робота от моята категория (втора луксозна А с дълговременна памет), каруца с чифт коне (също биомеханични, защото са по-евтини), тромпети, барабани, пудри и мазила за лице, ризници, мечове, перуки, бутафорни колони за дворци и тераси, пейки, дрехи и още милион дрънкулки, които наричаше реквизит. Натовари всичко в няколко дървени сандъка, целуна конете по влажните ноздри, рече „На добър път!“ — и тръгнахме. Преди десет години, в един дъждовен ден на април махахме за сбогом ей така — никому, защото нямаше изпращачи, а е тъжно без изпращачи, докато и последните къщи на Олдтаун се скриха в сумрака на предвечерната синкава мъгла. Тръгнахме по влажната още от дъжда пътека неизвестно накъде и неизвестно кому да правим театър. Замръквахме под звездите или в опустели ферми, безнадеждно самотни, но горди, че пренасяме блясъка на една съживена любов сред световната печал, както казваше Бернардие; избродихме пешком хиляди километри в бездомност и студ, под свирките на хлапетата и иронията на техните родители, между саблените удари на насмешките, под унизителния звук на изпросените гологани, в дрехите на смешни плашила, под пласт руж и пудра, с накачени по шапките пера или звънчета. Хиляди километри — ненужни никому, абсолютно никому, но верни на своя мил и странен Бернардие и на неговата отчаяна приумица да качи отново света на сцената.

* * *

— Горе главите, момичета и момчета! — крещи Бернардие. — Пред нас е Дарлингтън! Вие сигурно не знаете, че Дарлингтън е стар град с културни традиции. Там сигурно помнят театъра, обзалагам се.

— Винаги така говориш, Бернардие — отвръща Осман. — Винаги обещаваш.

— Досега беше друго, момчето ми. Дарлингтън е наистина изумителен град! По-бързо, по-бързо! Малвина, облечи атлазената рокля. Ще пееш „Вечерна серенада“, нали? Моля те, искам да си най-красивата. Осман, ти не вярваш в жителите на Дарлингтън, но това няма да ти попречи да надуваш тръбата като истински кралски фанфарист. Искам тромпетът да плаче! Антоан, предния път се изложи със звънчетата. Никой не е удрял по-бездарно звънчетата от теб, бога ми. Звънчетата не са тенекиени дрънкалки, имат душа. Докосвайки ги нежно, само с върха на палката, да събудиш кристалните им сърчица, а не металната им злоба, ето така: зън-зън, зън-зън… Когато танцуваш, не си вдигай високо краката, Доротея, неприлично е. Младо хубаво момиче да си вдига краката — забранено е… Хайде, хайде, по-бързо!

Всички се суетят, ровят в сандъците, обличат най-чистите си дрехи, слагат грим, защото след малко Дарлингтън ще посрещне пътуващия театър на Бернардие. Аз имам най-хубавия глас, затова вървя отпред и крещя в хартиен конус:

— Насам, скучаещи! Насам, търсачи на прости радости! Пристига театърът на Бернардие! Вие не знаете театъра на Бернардие? Той е обиколил света, награждаван е с много медали и почести, защото нищо друго не предлага толкова усмивки и печал, тъга и възторг, ръкопляскайте, ръкопляскайте!

Тръби, барабани, звънчета, танцуващи момичета, латерни, кикот на клоуни, грамофони с фунии, а над всички — моят глас:

— Вие не помните какво е сцена. Не сте плакали пред омагьосаното й пространство. Когато завесата се вдигне, театърът на Бернардие ви пренася през времето към огъня на човешките страсти — любов и ревност, нежност и ярост, скъперничество и самолюбие. Запомнете: театърът на Бернардие е на отсрещния хълм и ви очаква! Цените са ниски. За ученици и безработни — с намаление. Онези, които нямат пари, могат да донесат храна. В краен случай се приемат и стари вещи или дрехи. Знаменитият театър на Бернардие, единственият в света, ви очаква!

Те гледат от своите прозорци неразбиращо. От висотата на балконите изглеждат като мъртви восъчни фигури със залепени върху лицата изненада, безразличие или погнуса. Долу пълзи пъстрото шествие на Бернардие, но във фраковете на своята строгост онези горе остават неизлечимо спокойни и студени, недокоснати от нашия възторг.

Замлъкваме, за да освободим въздуха за мекия глас на Малвина. Тя пее за вас, господа! Тя ви пожелава лека нощ!

Накрая идва номерът на -РВ 312, когото Бернардие нарича Жюли. Той има най-очарователната усмивка и най-тъжните очи, затова винаги Жюли разнася цилиндъра на Бернардие и се доверява на човешката състрадателност:

— Пуснете вашите дребни грошове, господа, да не ви тежат по джобовете — говори Жюли. — Всеки от тях не струва нищо, но всички заедно са една вечеря за Бернардие, може би малко позитроний за нас, може би част от данъка. Дъното на цилиндъра е от кадифе, монетите не звънтят, за да е запазена тайната на дарението, но ако пуснете повече, ще чуете сладкото дзън на вашата благотворителност и ще легнете с чувството за изпълнен дълг към плебеите, дошли да ви донесат очарованието на зрелището. И още нещо да ви донесат, което не знам как да обясня. Не се скъпете, за да купите душите ни, господа. Изкуството не трябва да се продава, но винаги се е продавало, така е…

 

 

На сутринта виждаме, че небето е застлало на поляната килим от пухкави бели сферички. Малвина тича между тях, вятърът поема крехките парашутчета, вдига ги до небето и отгоре завалява весел сняг в края на май. Наивният Жюли запушва ушите си, макар че тънките семенца не могат да запушат проходите към кристалните му микрофони. „Знае ли човек — казва Жюли, — глухарче е все пак.“

— Казах ли ви, Дарлингтън е славен град! — тържествува Бернардие. — Парите ще ни стигнат за пет дни, но трябва да купим и лак за перуките. Как мислите, ще има ли представление?

— Едва ли — отсича Антоан.

— Може би, може би — добавя доверчивият Жюли.

— Все едно, след половин час започва репетицията. Генералната репетиция! — пляска с ръце Бернардие и ние се скриваме в шатрата да облечем своите плащове.

Обичам суетнята зад завесата. Доротея трепери и чупи трескаво пръсти, Антоан се фехтова с Иитс, Осман вдига тежести, за да влезе във величествената осанка на Клавдий. Аз стоя настрана, затворил очи, и повтарям един и същи монолог, защото ме изпълва с възвишеност:

Да би могла таз омърсена плът

като зацапан сняг да се стопи

и върне във пречистена роса.

След тези думи ставам друг. Първо усещам ускорения кръг на физиологичния разтвор във вените ми, те се отпускат, някъде вътре от екзотермичните реакции става топло, виталинът се разлага на сладост и стремеж към висини; после като че ли се издигам над шатрата, над града, над затворените прозорци, зад които спи хладината на двадесет и втори век, облечена в копринено кимоно, обула плюшени пантофи, с бяло нощно боне, заобиколена от ампули и дисплеи; издигам се над тях и дишам, летя сред снежния вихър на глухарчетата, докосвам прозрачното небесносиньо и всичко остава под мен — Уелс, Алфретън, Менсфийлд, Дърхам, Съдърленд, Дарлингтън, хиляди километри самотност и страдания, оловеното небе на севера и фалшивия златист варак на юга:

Да би могла таз омърсена плът…

Хубаво, нали?

Вземете ни театъра и какво ще остане от нас? Втора луксозна А с дълговременна памет — и нищо повече! Какво е Малвина, ако на сцената не е милата и неразбрана Офелия? Куп синтетични мускули, два литра позитронен мозък и биопроцесор с фабричния номер +МН 103. Какво е Жюли, ако два часа не е моят скъп Хорацио? Доротея без виновното лице на мама Гертруда? Антоан, ако не обичахме в него Лаерт?

Театърът — ето нашия бог! Сцената — нашата обетована земя! И Бернардие — всеотдайният Мойсей, който ни извежда през изпитанията към лъчеобляната територия на изкуството, за да спаси металните ни души от корозията на безразличието и от опустошенията на леността. Вземете ни ги и ние доброволно ще тръгнем към гробището за отпадъци, защото без религията на театъра биороботът от втора луксозна може да е домашен слуга, градинар, цветопродавец, мияч на улици, готвач или гувернант, но никога крал, датски принц или благородник от стражата. Ако изтръгнете от Осман илюзията, че е новият владетел на Дания, от него ще остане скитник, безпризорно псе в човешки образ, просяк, крадец, измамник — една унизителна купчина от платина, силиций, кобалт и протеин. А Бернардие вдъхва в него великолепие, както бог е вдъхнал живот в калната скулптура на Адам.

Изкуството ни спасява от слепотата, от порока и от агонията. А вас, хора, какво ще ви спаси?

Започваме. Завесата се вдига. Светът, който иронизира, оскърбява и ограбва, се стапя с осветлението; отгоре прожекторът подава ласкава ръка, плъзва се по бутафорната колона и опипва плесенясалите камъни на крепостта. Сега стражата ще каже „Кой е там?“ и всички ще въздъхнем облекчено, защото няколкото квадратни метра са вече наши, само наши. В тях няма полиция, данъчни агенти, мъртви сенки от човешки паноптикум; няма присмех, високомерие и оглупели от транквилизатори очи.

Франциско: Ти първо кой си? Стой и се разкрий!

Бернардо: Да живее кралят!

Сбогом, Дарлингтън!

Добре дошъл, Елсинор.

* * *

Дори Бернардие не очакваше такъв главозамайващ успех; тича зад кулисите, пляска ръце, описва объркани траектории с дима на пурата си, пощипва хитро актрисите и повтаря без умора:

— Аз ви казах, нали! Славен град е Дарлингтън — досега са тридесет и шестима. И всички си плащат! А ти не вярваше, Антоан, ти си неизлечим безверник. Тридесет и шест души, пардон — тридесет и шест зрители на новата постановка на Бернардие! Погледни, Иитс, може би идват и други, а? Не, не може да не дойдат, че това е Дарлингтън! Господи, какъв успех! Какъв триумф!

Всичко си е все така — суетня зад завесата, Доротея трепери и чупи неспокойно пръсти, Антоан се фехтова, Осман прави упражнения, за да влезе във величествената осанка на Клавдий, аз затварям очи и повтарям своя вдъхновен монолог.

Нима наистина ще играем?

— Деца мои, аз искам този път да сте недостигнати! Искам от вас изкуство! Бернардие трябва да трогне света! Та той затова е роден — да трогне това замръзнало човешко желе и да измъкне от сърцето му възторг. Пак си се наклепала с руж, Доротея. Трябва да си бледа, разплакана и неутешима майка, а не моряшка уличница! Извинявай, съвсем се обърках, не знам какво говоря, преди представление никога не мога да се контролирам…

Че кой преди представление е на себе си, Бернардие? Нали това е най-трудният миг — да извадиш себе си от себе си и да вложиш вътре друг.

Завесата се вдига и осветлението угасва…

— Ей, вие там! — крясва някой от залата. — Защо затъмнихте, дявол ви взел! Няма да седим на тъмно!

Свирят и тропат с крака.

Не, началото не е добро.

Бернардие излиза на сцената, покланя се несръчно и вдига ръце да ги усмири.

— Уважаеми господа, трябва да ви кажа, че театър се играе на тъмно.

— Виж го ти, на тъмно! А как ще намирам захарните пръчици?

— Уважаеми господа — продължава Бернардие, — трябва да ви кажа, че по време на театрално представление не е редно да се ядат захарни пръчици.

— Хайде, хайде! — обажда се друг. — Щом е на тъмно, да е на тъмно. Хей, чичо, вади свирачите, онези — с дрънкулки по шапките.

Отново става тихо. Отново сме в благословената крепост Елсинор.

Ще удари дванадесет, от мрака ще изплува Макс в призрачен бял воал, за да каже истината за своята смърт (боже мой, някога самият Шекспир е играл тази роля!). Чувал съм я стотици пъти, но пак я чувам за пръв път — в това е магията, знаеш и не знаеш, винаги е така и винаги е ново; за стотен път преживяваш това, което преди теб са преживявали хиляди, но посвоему, различно, като само твоя Хамлет. Нима може в едно тяло да има толкова много души?

Ето така:

О, ангели, носители на милост,

пазете ни! Каквото да си ти,

чист дух или зъл бяс, донесло тука

зефир от рая или адска смрад…

Думите, думите са всичко! Трябва да ги хвърлиш в мрака, иначе ще разкъсат гърдите ти. Те са живи вътре, напъват като разжарени душеядци и тихо пукат като въгленчета между динамит; подредени в избухливи вериги, те чакат своя триумф — кажеш ги, а въздухът като експлозив:

Със неведение не ме убивай!

Отговори! Защо тез твои кости,

погребани по божите обреди,

раздрали са савана си свещен?

Защо отново гробът, в който всички

видяхме те спокойно да лежиш,

сега, разчекнал челюсти от мрамор,

те е изблъвнал вън?

Духът ме вика. Тръгвам след него. И защо скърбиш, душа? Казват: смъртта е естествена, тя е в нас и във всичко около нас, притаена, покорно притихнала… Можеш ли да избягаш от нея, щом носиш знака й във всяка клетка?

Не, не го разбирам. Щом е нещо естествено, защо се страхуват от нея? Защо не са свикнали с лицето й? Защо я пропъждат, плачат, дърпат коси, а не са се научили да умират?

Ще отмъстя за смъртта ти, татко, но какво ще се промени с това? Отмъщението не е ли най-примитивното решение? Смърт за смърт, за да успокоиш съвестта си, с престъпление да премахнеш престъпление — достойно ли е? Не виждам смисъл, татко Хамлет все така ще остане призрак, нали, Бернардие?

Искам да знам защо съм толкова объркан. Уж всичко са само думи — Макс е жив, Гертруда е добрата Доротея, колоните са бутафорни, мечът е пластмасов, а аз съм объркан. Бернардие! Знам и въпреки това… Могат ли думите да са виновни за всичко? Не са ли само набори от звуци? Може ли тази прастара история да наелектрезирва с думите си моята платинено-позитронна душа?

Защо човекът боготвори смъртта? Не го разбирам, сигурно защото не мога да умра. Но аз не съм и жив, нали? Аз съм само вещ, а вещта може да се износи, да се счупи, да ръждяса, но не може да умре. Не може да умре, защото е вещ. Но аз съм вещ, която играе Хамлет! Нали така? Мога да умирам единствено на сцената — стотици, хиляди пъти да умирам, а иначе металните пластини се покриват с червеникав окис, синтетичните мускули губят еластичността си, позитроните нихилират през черепната кутия, остаряват плутониевите батерии — и нищо повече.

Аз съм вещ. Вещ, която играе Хамлет. Която играе Хамлет, за да го гледат хората. Хората, които не го разбират.

Къде се къса веригата, Бернардие?

Обикновено отговаряш: „Ами това е театърът, момчето ми.“

Тогава театърът е нещо жестоко!

Или щеше да бъде различно, ако разбирах какво е смъртта? Освобождение? Висша форма на страха? Пътуване? Покой? Или доказателство, че си живял? Нищо от това или всичко заедно? За мен смъртта е празна дума, както нищо не значат синовен дълг, любов към майката, отмъщение. Аз само играя, Бернардие. Произнасям думите, както си ме учил, но те увисват в мрака между нас и тях — непреживени от нас и неразбрани от тях. Ти ни обрече завинаги да бъдем други, да забравим своя буквено-цифров код, да приемем чужди имена, да понесем бог знае чии съдби; ти ни отне мъничката биороботска радост да си най-умната вещ и вместо това сложи на раменете ни нещо непосилно, ужасно, човешко. Вече никога не мога да бъда щастливия +ВВ 561, наказан съм да бъда Хамлет.

Казваш: „Ами това е театърът, момчето ми!“

Значи театърът е за човеците, Бернардие. Защото роботите никога не са били властелини, не са убивали братята си, не са продавали достойнството си срещу власт, не са се мятали, безнадеждно влюбени, не са били предатели, циници, екзекутори, идоли. Роботите са кротки и разумни. Значи театърът е за вас, Бернардие, вас извисява и облагородява, вас измъчва и изчиства. Защо тогава хората нямат нужда от театър?

Мога да го питам, на сцената са само Полоний и Офелия, но по време на представление Бернардие е наелектризиран, съвсем изгубва нормалната си реч, говори само в стихове, знае ролите наизуст и зад кулисите играе с всеки от нас, играе всички заедно — надут и мръсен като Клавдий, колеблив като Гертруда, нечестен като Полоний, предан като Хорацио, влюбен като Офелия… Говори със себе си, обича и мрази себе си, коленичи пред себе си, прегръща себе си, убива себе си… О, мой добър, добър Бернардие! Изтърсвам пепелта от пурата ти върху старомодния лъскав ревер, съвсем разсеяно, уж без повод, а то е, защото те обичам. Ти ми даде сцената, Бернардие, стопли лицето ми с лъча на прожектора, за да повярвам, че наистина съм датски принц сред платнените дворцови арки и колонади…

— Ей вие, стига глупости! — крещи в мрака някой от залата и Бернардие сякаш получава шок, спира мимическата си драма, около половин минута гледа неразбиращо — трудно е да се върнеш от Елсинор в Дарлингтън.

— Тъй де! — обажда се друг. — Затова ли си дадохме парите.

За Бернардие няма нищо по-мъчително от жеста, с който включва осветлението. Прави го неохотно, с болка, като предателство, защото сам от себе си открадва театъра. Когато е светло, магиите се разбягват, сцената умира, колоните изведнъж стават картонени, а царедворците — роботи.

— Честна дума, никога не съм гледал толкова глупава криминална история! Някой убил брат си — добре, какво от това? Оженил се за жена му — и после? Сега синът води следствието, като че ли няма полиция. Тъпотия!

— Моля ви, моля ви, господа! — успокоява ги Бернардие от сцената. — Съвсем не е криминална история, а драма от великия Уилям Шекспир.

— Криминална е! — настоява човекът със захарните пръчици. — Има ли убийство? Има. Има ли опити за разобличаване на убиеца? Има. Накрая сигурно ще има и възмездие. Значи е криминална.

— Това е класическа драма! Драма за смисъла да си жив… За дълбоката покруса на един излъган син.

— Я остави тази работа! От самото начало се разбира кой е убиецът, няма напрежение. Всичко е ясно, затова ли плащаме.

— Вие, господа, виждате само убийството. А то не е центърът. Погледнете към хората и техните терзания, към неизбродната дълбочина на техните конфликтни мотиви и покъртителни преживявания…

— Слушай, дърдорко! — обажда се невисок зрител с брада. — Аз съм адвокат и ги разбирам тия работи. Мотивите са си мотиви, не прави фойерверки от интелигентност. Помниш ли историята с Хари Оупъркут? Аз му бях защитник. Той закла майка си, защото беше курва. Историята отиде в следствието, после в наказателната колегия. И никой не каза, че Хари носи велика човешка драма, неизбродно дълбоки драматични мотиви.

— Не знам случката с Хари… какъв беше, но съдбата на Хамлет вече половин хилядолетие вълнува…

— Вълнува кого? Глупаците! Знаем кой е убиецът, знаем защо е убил, знаем, че ще го разкрият. И защо да седим два часа на тъмно? — намесва се отново човекът с пръчиците, който очевидно никак не обичаше тъмнината.

— Нали ви казах, бях адвокат на Хари — продължи зрителят с брада. — И мога да заявя — той беше съвсем ненормален тип! Такива аномални единици са язва за организираното общество, а този Бернардие иска да ни ги представи за герои. Помислете само — след петстотин години разумни хора с висше образование седят на тъмно и гледат великата драма на Хари Оупъркут, който закла майка си, курвата.

Цялата зала се смее.

— А в средата на площадката — продължава брадатият — стърчи някакъв маниак и ги убеждава, че Хари се терзаел, че важни били дълбоките емоции и взривове в душата. А Хари беше идиот! И този твой Хамлет не е в ред. Нали чухте какво говори на мадамата — врели-некипели. Сам признава, че разумът му е болен.

— Той само се прави на луд, господа — използува паузата Бернардие, за да се намеси. — Прави се на луд, за да изпита Клавдий и Гертруда, да види как ще се държат на представлението.

— Да, и това представление. Номерът с актьорите е долен психологически натиск. Да се измъкват показания по този начин е забранено.

— Не е въпросът до показанията — продължава да се защищава Бернардие. — Той иска да ги изправи пред съда на съвестта!

От последния ред се надига мъж на около петдесет в кимоно и с черно таке. Изкашля се свенливо и започва:

— Не исках да взимам думата, но се чувствувам необходим. Да ви се представя — доктор Моорли, психиатър. Господа, датският принц е наистина абнормен тип. Направи ли ви впечатление колко често той говори сам на себе си? Това е вече симптом за вътрешно разстройство. Но по-важното е какво говори! Ето какво: да бъдеш или да не бъдеш. С други думи той поставя на везна собственото си съществуване. Значи битието и небитието за него са равностойни ценности. Липсва порив към живот, но липсва и стремление към Танатос. Като Буридановото магаре той се люшка между „да бъдеш“ и „да не бъдеш“, загубил желание и за едното, и за другото. И това е белег за психическа деградация. Ще попитате защо. Ами защото в неговия волеви акт липсва вторият пласт. Има цел, но за да се отиде до изпълнението, трябва да се мине през нивото решение, през онова трудно и съдбовно за и против. Намира ли Хамлет решение? Не намира. А това говори за психастенна структура на личността, за психическа слабост. Има нещо още по-важно — Хамлет се опитва да прикрие своята психастения чрез уж волеви, привидно решителни действия. Разбирате ли? Той е шизоиден тип! Но има нещо още по-любопитно. Тук записах, доколкото можах в тъмното, думите на Хамлет. На един от придворните той казва, че го смятали за флейта. „Искате да свирите на мен. Държите се, сякаш познавате всички дупчици на ума и сърцето ми“ — така говори принцът. А какво е това, господа? Какво значи да си въобразяваш, че си флейта? Този ваш тип е наистина интересен, Бернардие, изключително интересен. Защо не го изпратите в моята клиника? Обещавам, ще го излекувам. Благодаря за вниманието.

Не остават никакви надежди — представлението се провали. Бернардие се опита да ги задържи, но всички си тръгнаха, без дори да се сбогуват. Само онзи със захарните пръчици се поколеба дали да си иска парите обратно, но после великодушно махна с ръка и излезе.

Бернардие се скри зад кулисите. Знам, че плаче. Бернардие винаги плаче скришом. Не иска да виждаме сълзите му, защото ни обича. И се страхува, че малките солени зрънца безнадеждност ще ни прогонят.

Мълчим. Никой не се втурва да го утешава, няма смисъл, Бернардие си представя овации, кошнички с цветя, копринени ръкавици, ветрила пред деколтетата, грейнали благодарни усмивки в мрака и благосклонно кимване от ложата на височайшите. Знам, че искаш това, Бернардие, а получаваш ирония и презрение.

Тогава се чува плахо покашляне. Дръпвам завесата — в залата седи дребен човечец с болнав вид и уморени очи.

— Извинете, господин Хамлет — казва той свенливо. — Аз съм Уебстър, Франк Уебстър, пазачът на музея. Бих искал да ви попитам — ще продължи ли театърът?

— Хей, Бернардие! — крещя. — В залата има човек, един дребен такъв…

Бернардие ме поглежда така, сякаш никога не е чувал по-глупаво изречение.

— Разбира се, момчето ми, разбира се, че ще има! И запомни, хората не се делят на едри и дребни, а на зрители и незрители.

След това се изправя в средата на сцената.

— Вие искате да гледате драматичната история за Хамлет, господине? — пита.

— Да, ако е възможно. Казвам се Франк Уебстър, имам диплом за доблест и затова съм назначен пазач на музея.

— А защо искате? — пита отново Бернардие.

— Не мога да ви обясня, господине.

— Може би ви харесва?

— Не знам, господине. Аз съм необразован. Струва ми се, че думите ме развълнуваха.

— Развълнуваха ли? Искате да кажете, че театърът ви развълнува?

— Казах — струва ми се. Може да греша, не знам. Аз съм необразован — продължава неуверено зрителят.

— Вие сякаш се срамувате за вълнението си, господин Уебстър. Че това е човешко!

— Наистина ли? Не знаех. Лекарят ме съветва да не се вълнувам, сърцето ми нямало да издържи. Всеки ден пия кардиолекс.

— Вълнението от изкуството е благородно, господин пазач. То не е възбуда, а извисеност! Откъде бихте искали да продължим?

— Харесаха ми думите на краля: „Грехът ми гние и смърди до бога.“ Защо грехът гние, господин Бернардие? И какво общо има тук бог?

— Бог ли? Бог е идеалът, висшата нравственост. Затова. Но да не обясняваме, деца, а да играем. Хайде, продължаваме!

Започваме отново. Играем, както никога досега. В залата има зрител, който обича нашата игра. Той иска да ни разбере. Той не се страхува от вълнението — вече знае, че да се вълнуваш е човешко. Гледам очите му в мрака, блестят като събудени светила. Той ни вярва! А артистът не иска нищо друго.

Виждам две предпазливи капчици в долния край на очите му, когато Гертруда казва на Лаерт, че реката отмъкнала тялото на безумната Офелия. Нима Френк Уебстър плаче?

Природата държи на своя навик,

по-силен от срама?

— Спрете! — крещи Уебстър. — Спрете, за бога! Искате да кажете, че е мъртва, нали?

— Неволно се е удавила — обяснява Бернардие.

— Вие сте жесток, господине! Вие се разпореждате с живота на тези безпомощни създания като с ненужни предмети!

— Не аз, господин Уебстър, а Шекспир. Офелия обезумява от любовната си мъка. Не е ли красиво?

— Това не ви дава право! Това е своеволие! — пазачът е разгневен. — Заради безсмисленото отмъщение на принца вие погубихте милото момиче.

— Всеки от тях носи драмата си, господине. Всеки от тях иска да живее в светлина, но под нозете им е Дания.

— Вие сте маниак или садист! Тласкате всички към гибел, затваряте изходите към спасението и те са объркани животни в клетка. Вие ги хвърляте един срещу друг, за да ги убиете и да се наслаждавате на тяхната агония. Вие обичате да съзерцавате страданията им. Вие обичате насилието и миризмата на кръв. Вие сте луд, господин Бернардие!

— Не, Уебстър, не говорете така пред моите приятели — опитва се Бернардие да се защити.

— Под това платнище стават гнусни неща! Вие удовлетворявате своите животински комплекси! А момичето снощи пя толкова хубаво. Сбогом, Бернардие.

Уебстър ни обръща гръб и си отива.

— Догони го, момчето ми! — крещи на мен Бернардие. И му обясни, че всичко това е театър.

Настигам го по пътечката към града. Пада здрач и Дарлингтън потъва в неонови сияния, а по свода над него заискряват бледожълти луните-призраци на Британия.

— Това е театър, господин Уебстър — казвам. — Театърът е само така, игра. Такива са нашите роли, иначе сме живи и здрави.

— Аз не знам.

— В театъра всичко е илюзия, лъжа, разбирате ли!

Той се обръща към мен и в очите му откривам, че съм казал тези думи никому.

— Аз съм необразован, принце. Имам диплом за доблест, но не разбирам от тия неща. Аз нищичко не разбирам! — Уебстър отново обръща гръб и продължава към своя спасителен остров разумност с бледожълти луни-призраци над него.

Тогава захлипах неутешимо за Бернардие, за себе си, за красивия венец от маргаритки на +МН 103, който водата отнесе…

* * *

Долавяш ли съмненията ми, Принцесо? Заклевам се в меча си — в утробата на утрото е свито уродливо ембрионче на страха. Ще излезе слънцето, ще вдигне росата, но всенощните ми съмнения няма да се стопят, нито ще преглътна бучката безпокойство, заседнала в трахеята ми. Виждам в тъмнината свитите им сенки, гърбави и грозни, чувам крадливите им стъпки, неравномерното дишане, дори сърцата. Мирише на опасност, на немити мъжки тела и срам. Когато светлината изгони мрака, ще ги различиш и ти в утринната дрезгавина — бездарни непроницаеми рисунки със сиво върху сивото платно на последния ден.

Заклевам се, Принцесо, днешният ден ще е последен. Бернардие спи, ти спиш, спите всички, само аз съм буден — помолих Бернардие да не ме изключва тази нощ, исках тази нощ да съм буден, защото това е последната нощ на света. Заклевам се, днес нашият свят ще свърши. Разбира се, ще останат Уелс, Алфретън, Менсфийлд, Дърхам, Съдърленд, всичко тяхно ще остане, защото е дълбоко замразено и потънало в анабиоза; ще останат ампулите, полицията за супернравственост, чехлите, поливизорите, колбите с изкуствено заченати деца, холографните икони на Христос и квадрофоничните меси — всичко ще оцелее, защото е програмирано да оцелее; над съществуването им бдят изкуствени мозъци, те се грижат да се запази непокътнат инвентарът на целия им восъчен музей. Съвършената им машинка ще работи днес и вовеки веков — точна прецизна и неуморима като перпетуум-мобиле. И знаеш ли защо, Принцесо? Защото в нея няма нито една молекула съмнение!

Тя захапва, смила и преобразува всичко в печалба. Тя поема, обработва и трансформира суровината в благо. Любовта, въздуха и светлината тя превръща в удобства. Затова техният свят ще остане, той е конструиран за вечни времена, оразмерен е за хилядолетия напред, съвършен е в своята надеждност, а нашият мъничък свят изживява последната си нощ, защото е страстен, бутафорен и крехък. Те са убедени в своето съвършенство и величие, а ние сме плахи сенки от терзания; те винаги са побеждавали, а ние сме картинки, изрязани от лист огорчение.

Не ги ли чуваш? Не виждаш ли как се прокрадват сенките им?

Ще ти призная — за Бернардие се страхувам. Човек е, капризните му механизми няма да издържат, знаеш колко обича театъра и нас. А какво ще правим без Бернардие?

Шшт, тихо! Като че ли някой се промъква.

Всеки миг ще дойдат, Принцесо, всеки миг ще ни глътне омразата им, а аз още не съм ти казал най-важното: понякога ми се струва, че ставам човек. А ти? Понякога, особено на сцената, съвсем забравям, че съм биоробот. А ти? Вървя, говоря, мисля като човек, значи съм човек. Като Бернардие, като Уебстър. И оттук започват съмненията ми: а заслужава ли си да си човек? Фанатичен и ненужен като Бернардие. Дребен и страхлив като Уебстър. Колеблив и нещастен като Хамлет. Или мерзък и отвратителен като доктор Моорли. Такива са хората, Принцесо. Струва ли си да бъдеш като тях?

Те имат всичко. Имат повече, отколкото е нужно на едно белтъчно тяло да оцелее на тази планета. Трябват им храна, огън и книги — и нищо повече, а те имат всичко, което може да пожелае един разглезен и себелюбив горделивец. Те са като препълнени чаши, затова не звънтят, щом ги чукнеш. Ето — измислили са театъра, а след това. Ние скърбим, обичаме, плачем, убиваме се, а те не звънтят! Нямат нужда от театър, значи нямат нужда от себе си! Аз така мисля, а ти?

Кой ги излъга, че така ще се спасят от предсмъртните спазми? И крачат в своя мрак, обичат неведението си, пресъхналите си гърди, безвкусната течност по мършавите си вени. Накъде, хора? Докъде ще стигнете с това чупливо самодоволство?

Тихо… Някой наистина се върти наоколо.

Изведнъж шатрата пламва, десетки фарове от всички страни облизват с овалните си езици разпокъсаното платнище, а в светлите им кръгове заиграват сенките на въоръжени хора.

Вече са тук. Дойдоха вестителите на последния съден ден и вече нищо не може да се направи.

— Бернардие и неговите машини да се предадат незабавно! — задъхва се репродуктор в ранната майска дрезгавина. — Всяка съпротива е безсмислена!

Спокойно събуждам Бернардие, няма защо да се бърза. Сънен е още, сумти, мляска, обръща се недоволно на другата страна, а след това изведнъж скача и ме гледа неразбиращо.

— Те дойдоха, Бернардие.

— Кои дойдоха, момчето ми? — пита.

— От полицията за супернравственост. Искат да се предадем. Казват, че всяка съпротива е безсмислена.

— Съпротива ли? — пита Бернардие, стягайки тирантите си. — Каква съпротива, момчето ми. Ние сме театрална трупа, а не шайка разбойници.

— Не знам, Бернардие. Така казват.

— Сигурно има грешка, не се страхувай. Защо ще арестуват театрална трупа.

Докато сложи ризата си, те нахълтват в шатрата — десетина двуметрови автоматчици. Лицата им са свирепи — може би заради безсънната нощ, може би заради окаяната ни безпомощност, може би им е професионален навик. Двама блокират вратата, останалите тършуват под леглата и в сандъците с реквизит.

— Грешно са ви изпратили, господа полицаи — опитва се Бернардие да ни защити. — Ние не сме нарушители на закона, а пътуваща трупа актьори. Ние изнасяме представления…

— Мълчи, идиот! — крясва офицерът. — Очите му наистина са свирепи. След това се обръща към полицаите: — Има ли оръжие?

— Няколко пластмасови ками и шпаги.

— Да се приберат!

Това е, скъпа ми Принцесо. Завиждам ти, че си изключена. Въпреки това ще продължа своя мислен разговор с теб. Искам още някои неща да ти кажа, а нямам много време. Докъде бях стигнал? Ах, да, до въпроса: струва ли си да бъдеш човек?

— До половин час да съберете парцалите си! Тръгвате с нас.

— Накъде, господин офицер? — пита Бернардие.

— В градския затвор.

Измъчва ме този въпрос, Принцесо. Не ми дават мира съмненията, че в участта на човеците има нещо объркано. Дори не само в участта им — във всичко! Ето например тази свирепост. Лицата им са алени от гняв и злоба, движенията са остри и яростни, езикът груб и вулгарен. И срещу кого? Срещу няколко беззащитни биоробота и техния смутен учител. Или, да речем, омразата им към театъра — не е ли и тя резултат от тази обърканост? Не мразят ли театъра от страх, че сцената е безмилостно справедлива?

— Мога ли да включа моите актьори, господин офицер? — пита Бернардие.

— Можеш, но без глупости!

Сега ще оживявате един по един; не искам да виждам лицата ви, не бих могъл да го понеса, затова излизам навън. Нали разбираш, вече нищо не може да се спаси, всичко е в техните ръце. А човекът е объркано същество и обърква всичко около себе си. Цялата тази история с театъра беше едно заблуждение и не можеше да завърши иначе. В света на човеците има ред и всяко отклонение се наказва. Човеците обичат светът им да е номериран, разпределен в графи, прилежно подреден по етажерки, а с нашата отчаяна приумица пристъпихме дисциплината им, вироглаво нахлухме сред правилата и те няма да ни го простят. Те никога не прощават нарушената порядъчност и своеволията със строгостта. Ето това не разбирам, Принцесо: защо обичат правилата повече от прелестта на безредието?

Ред. Ред във всичко. Над всичко редът! И знаеш ли защо? Защото подреденият свят е ясен. Можеш да наблюдаваш пъстрия хаос на живота, да го осмислиш и едва тогава да потърсиш в него система. А може и обратното — да го вкараш в правилника и след това да го изучаваш. Второто е по-лесно и човеците го предпочитат.

Но сега не е време за философствуване. Аз ще продължавам своя монолог с теб, запазвам си правото на последна дума, а за сега искам да ти кажа следното: всичко идва от това, че светът им е резултат, а не причина!

Реквизитът е събран и подреден в каруцата, а над него е разпънато пъстрото брезентово небе на Бернардие с нарисувани клоуни, феи и русалки.

— Деца — казва Бернардие, — облечете дрехите от представлението. Нека минем през града като Шекспирови герои.

Сядаме мълчаливо един до друг, както през всичките десет години. И тръгваме.

Сигурно е смешно — отпред и отзад по няколко бронирани коли с лъчеви картечници и тежки плазмени оръдия, а в средата — комична каручка с шарено платнище, от която неугледно стърчат платнени колони, закърпени арки и саксии с изкуствени цветя. Прах, грохот на вериги, нагорещени метални брони и дула, обърнати към скрибуцащата кола на Бернардие и неговите уплашени актьори във вехти плащове и с мустаци. Нашият бутафорен свят, затворен от всички страни със стоманените пръстени на двайсет и втори век, се спуща по пътеката към Дарлингтън.

Очевидно градът е предупреден и е излязъл да ни посрещне. По-точно, да ни изпрати към някаква тъжна неизвестност. По улиците са струпани хиляди хора от всички възрасти. Крещят, освиркват, замерват ни. Някои носят лозунги:

Спасете града от заразата на Бернардие!

и

Ние нямаме нужда от лъжи!

Децата от местното училище, облечени в сребристи униформи и със значките на Сатурн, са прилежно подредени, учителят дава знак и те започват да скандират:

— Долу театърът! Долу театърът!

Скрий сълзите си, Принцесо! Скрий ги поне от Бернардие. Той не заслужава това. Сега Бернардие има нужда от нашата гордост. Виж как е вдигнал глава раменете му са изпънати, нищо отстрани не го докосва. Сякаш е бронзов обелиск. Сякаш е имунизиран срещу низостите и оскърбленията. Затова скрий сълзите си.

На централния градски площад е издигната трибуна. Десетина мъже, вероятно управата, гледат отвисоко и мнително. Посвоему чисти. Посвоему горди. Защото човекът е свикнал да побеждава, Принцесо той по природа е победител. И се гордее с това. Да знаеш как се гордее! Той е надвил мрака и безредието унищожил е враговете си сред животните, построил е удобни домове, измислил е поливизорите и бронетранспортьорите. Той е направил много и се гордее основателно. Той е покорил, завоювал, подчинил, укротил. Политай го: А защо? Не знае. Не го интересува, нали ти казах — природата му е такава. Побеждава инстинктивно. Ще умре, ако не побеждава. И сега този мъж с посребрени негърски плитчици ще победи. Пак така, инстинктивно. Убеден, че това е нормално и иначе не може да бъде, защото е унизително да не властвуваш, защото е Човек. Те дори едни такива думи са си измислили като мъдрост: Горко на победените!

Той вдига ръце и тълпата млъква. Изважда от джоба си листче и започва да чете:

— Уважаеми дами и господа! Неизвестно откъде в нашия тих и спокоен Дарлингтън внезапно пристигна група скитащи биороботи, предвождани от един не съвсем нормален мъж, който нарича себе си Бернардие. Те твърдят, че искат да върнат древното изкуство, наречено театър. Снощи дори са дръзнали да устроят представление! (Шум и подсвирквания.) Вярно, те представили пиеса, написана от наш сънародник, но дори този патриотичен акт не може да бъде оправдание. Бруталното погазване на реда и законността, наглата интервенция в привичния ритъм на живота в Дарлингтън заслужават само нашето негодувание и презрение. Кому е необходим театърът, дами и господа? Кому е необходима тази първобитна лъжа, тези смешни жестикулации върху дървен подиум? От времето на театъра човечеството измина дълъг и славен път. Роди се изкуството на поливизията, холоскопията, кваркорамата, обемната музика, енцефаларта. Изкуството придоби нови измерения и възможности и ние няма да се върнем към първичните и диви средства за емоционално натоварване. Ние не искаме такова изкуство, което разбива нервите. Ние искаме равновесие. Ние искаме покой.

Тук кметът оглежда триумфиращо тълпата и отново забива поглед в листа.

— Гражданите на Дарлингтън гледат напред, смело ще влязат в бъдещето и никому не са притрябвали вашите нафталинени Хамлетовци, господин Бернардие. Театърът е мъртъв и никакви усилия на фанатици и маниаци не могат отново да го възкресят. Затова градската управа на Дарлингтън реши да ви осъди на публичен позор и да ви изгони от града. (Овации и възторжени възгласи.) Останалото поверихме на полицията и на съдебните власти. Групата трябва да бъде разпусната, което ще е от общонационална полза. Позор за Бернардие и неговата банда! Позор за всички, които правят театър!

Позор вместо кошнички с цветя, Принцесо. Докъде бях стигнал? Сетих се, до тяхната мъдрост „Горко на победените“. Може би в това е цялата им философия. Искам да продължа своя мислен разговор с теб, но не мога — площадът се взривява от викове, полицейската охрана едва удържа тълпата, втурнала се да ни линчува. Размахват жезли, плюят и ни ругаят вулгарно. Офицерът се приближава до нас и два здрави метални пръстена захапват китките на Бернардие. Полицаите опират приклади в гърбовете ни — не, не опират, а ни удрят с тях.

Когато ни повеждат към затвора, Бернардие за пръв път от няколко часа проговаря:

— Простете им, деца. Те просто не разбират.

* * *

Сега вече мога да разгледам физиономията му отблизо: малки сиви очи, които те опипват, прави устни, големи космати уши, нос като водосточна тръба. Когато съдбата ти е в ръцете на такъв мандрил, едва ли можеш да очакваш весели дни или приятелско потупване.

— Значи вие сте скитниците, дето правят театър — казва полковникът и почуква с пръсти по секретарския диктофон. — Просто да не ви се надява човек.

— Ние сме — отговаря Бернардие.

— Ами знаете ли, че аз като едно нищо ще ви смажа. Ей така, само с палеца си.

— Знаем — казва Бернардие.

— Че аз вас, гангстери такива, мога само с едно движение — храц!

— Можете — съгласява се Бернардие.

— Мога! — крещи полковникът. — Аз всичко мога! На мен народът е оказал високото доверие да го пазя. Аз съм упълномощен да пазя реда.

— Вие сте упълномощен да пазите реда — повтаря като ехо Бернардие.

— Защото вие разнасяте зараза!

— Да, ние разнасяме заразата на красотата — съгласява се Бернардие.

— Кому е притрябвала вашата красота? Никому! В точка седма от указанията на Лордполицая пише:

Красотата трябва да се изтръгва от корен! Красотата е враг номер едно на държавата, реда и народа.

— Точно така ли пише, господин полковник? — пита предпазливо Бернардие.

— Дума по дума.

— Виж ти, виж ти — цъка Бернардие. — Не съм очаквал, че Лордполицаят е толкова красноречив, честна дума.

Полковникът отваря тежка кожена папка и съсредоточено я разлиства.

— Тук има толкова обвинения към вас, че без да ми мигне окото, ще ви избеся! — казва той.

— Не трябва да ви мига окото, господин полковник — кимва Бернардие. — Вас народът ви е упълномощил. И роботите ли ще избесите, господин полковник?

— И тях. Има си начин — по челната методика на сержант Корлис. Много прогресивен почин. С плазмотрон около шията им се създава вихрово поле, което бавно се затваря по Архимедова спирала. В началото полето само притиска — от дабъл-ю силите, но като стигне праговата стойност — храц! Умно го е измислил, майка му стара.

— Умно е наистина — потвърждава Бернардие. — И прогресивно, и изящно, с финес.

— Просто не знам откъде да започна — мърмори полковникът, забил нос в листите. — Да… Брей, опасна работа! От три до пет години за безнравственост — това първо.

— Безнравственост ли?

— Ами да! В пиеските ви има нескрити намеци за сексуалност — докладва агент 407. В Менсфийлд той гледал вашата пиеска „Ромео и…“ Другото не се чете. Та там имало такива едни солени работички, за онуй де, знаеш го.

— Става дума за любов, господин полковник.

— Абе любов, любов, но онази работа и тя ли е любов! Пък и с роботи — нито могат да го правят, нито го разбират. Роботите, така да се каже, нямат необходимите органи. И съответно желания. Ей на този хубавец панталонът му е празен. Значи ти го насилваш да бъде безнравствен! Не иска, не може, а трябва — това е насилие!

— Просто театър, господин полковник.

— Аз от театър не разбирам! — крещи полковникът. — Моята работа е да пазя реда и морала. Освен това член девети, алинея втора от Закона за защита на прогреса: „Който разпространява отживели възгледи, теории или реликви, възражда отминали идеи, отречени от историческото развитие, или подбужда други към подобни деяния…“ Знаеш го, нали?

— Но театърът не е регресивен, господин полковник! Той е само забравен.

— Щом е забравен, значи е консервативен и реакционен! Защо човечеството не забрави лоста и зъбното колело — защото са необходими! Защото ни тласкат напред. Няма и не може да има друга религия освен прогреса! Напред и само напред към щастливата бъдъщност!

— Понякога трябва да се поглежда и назад, господин полковник, за сравнение, за поука.

— Точка! Обвинение трето — за разместване на социалните пластове. Ти, господин Бернардие, използуваш роботи втора категория. В наставленията за обществените стъпала пише, че роботи от тази класа са достойни само за обслужване на човека. Да бъдат метачи, пощальони, прислужници, миячи на обществени отходни места, а не разни там крале, принцеси, благородници.

— Сцената е територия на свободата, господин полковник.

— Забранявам! Къде ще му излезе краят, ако метачите стават крале. Това значи кралете да станат метачи. И тогава всичко ще се обърка. Във всяко общество трябва да има етажи — децата на кралете стават крале, децата на метачите — метачи. Иначе започват революции, падат бастилии, пеят марсилези, оскверняват се пантеони — изобщо хаос и безсрамие!

— Но така човечеството се е придвижвало напред през цялата си история.

— Поправете се — в досегашната история. Но сега, когато постигнахме тази социална хармония, всяка промяна води до анархия.

Полковникът се изправя и започва нервно да крачи из кабинета си с ръце в джобовете.

— И аз не съм свършил, Бернардие. Аз те обвинявам в най-страшното — в нарушаване на Свещения закон за душевната сдържаност. Той беше извоюван от нашата Партия на равнодушието след всеотдайна парламентарна борба. Но ти плюеш на всичко! За теб покоят и затишието не значат нищо!

— Никога не съм нарушавал покоя, господин полковник — казва смирено Бернардие. — Живял съм в съгласие със законите и разпоредбите.

— Лъжеш, човече, лъжеш! Ти устройваш представления, на тях присъствуват хора. И какво гледат те? Любов, ревност, властолюбие, покъртителни сцени, убийства. Това гледат хората — буря от чувства, емоционални стихии. И къде отива тяхното спокойствие, гарантирано от Свещения закон за душевната сдържаност? Няма го! Вместо безмълвие и успокоение — раздиращи усещания. Че аз само за това мога да ви избеся всички!

— Без вълнения животът е блато, господин полковник. Усещанията правят човека различен от вещите. Даже тези роботи разбират магията на душевните трепети…

— В закона е писано черно на бяло — разрешават се психически натоварвания до два мегапсиха. На вашето жалко представленийце снощи сте натоварили Френк Уебстър с цели шест мегапсиха! Два часа след това той е умрял от разкъсване на сърдечните мускули.

— Уебстър ли? Пазачът?

— Той, той… Вече нищо не може да те спаси, Бернардие. Той просто е гръмнал от чувства. Шест мегапсиха — това е динозавърска доза. Дори отличник на курсовете по безчувственост не би издържал. Че аз само за това всичките един по един ще ви ликвидирам, докато станете на пихтия в ръчичките ми, докато и миризмицата ви не остане.

— Нямам вина, господин полковник, той сам пожела.

— Ще пожелае, разбира се, защото е пазач, необразован. Той още преди пет години отказа да влезе в курсовете по безчувственост, защото е непросветен и примитивен. Но това е друга работа — вие ще си отговаряте.

— Значи сме го развълнували? Значи нашето изкуство му е въздействувало? — почти радостно пита Бернардие. — Готов съм да отговарям, господин полковник. А теб, Уебстър, благославям. Ти спаси театъра! Някога човечеството ще издигне гранитен паметник на твоето просълзено лице, Уебстър. Поклон пред теб, който ще лежиш във величествения мемориал на жертвите на изкуството. И като символ на своето спасение човечеството, Уебстър — продължава своята тирада Бернардие, — над руините на душевната глухота ще издигне един великолепен мавзолей, в който ще постави твоето взривено от вълнение сърце!

— Вън! — крещи полковникът, ален от гняв. — Вън, клоуни и смешници, скитащи чучела, благородници в дрипи! Омръзнаха ми вашите надути изречения! Вън, бездомни лакеи на сърцата си! В най-мрачната килия!

И сега, като се спускаме по безкрайните стъпала, мога да продължа своя мислен разговор с теб, Принцесо. Докъде бях стигнал? Ах, да, до това, че цялата им философия е сбрана в изречението „Горко на победените“. Отколешна мисъл, символ-верую от антични времена. Победителят е слагал лавров венец, докато другият агонизирал върху сгурията на арената. Овации, влюбени момински погледи, златни монети, хвалебствени изречения в хрониките — всичко е за Него. И славата, и почестите, и безсмъртието. Другият е повален, неважен, жалък или мъртъв. Той е просто победен. Това е.

После се роди едно момче, което не можеше да побеждава. Може би защото беше слаб, крехък, деликатен, може би защото всички казваха, че не е син на баща си, може би просто защото не е искал да побеждава — не знам. Той пръв казва: чест на победените, блажени са слабите. Обръща всичко, за да намери прелест и в него. После тръгва по земите и покорява със слабостта си. Вярват му, защото е толкова лесно да го победиш, че не доставя удоволствие. Става симпатичен с кротостта си, с изумителната си благост и смирението, с което посреща плесниците.

Ще кажеш: това е легенда. Сигурно — такъв човек не би могло да има просто защото по условие е невъзможно да има. Нали ти казах, човеците са победители и им прилича да са победители.

А може и да не е легенда. Може така невероятно да са се стекли нещата, че да се е родил един по-различен, не е изключено. Все едно. Той решил да спаси хората от злобата и гордостта — така разказват. Затова направил от смирението философия, а покорството превърнал в начин на живот. Но не са ли думите му демагогия и притворство? Не е ли ексцентричност или заболяване на мозъка? Решили да проверят — онези, за които няма нищо по-сладко от победата. И той кротко приел екзекуцията на кръста. Не се възпротивил, не молил за спасение, не оплаквал съдбата си. Отишъл си, както живял и както проповядвал. Тогава те му повярвали.

Но ти, Принцесо, не си мисли, че нещо се е променило. Напротив! Те започнали да побеждават в името на Победения. Не приемали покорно онзи, който не вярвал, че покорството е най-съвършеното поведение. Не прощавали на онзи, който не искал прошка от тях.

Нали ти казах, Принцесо — в човеците има нещо объркано.

И дрънках всичко това, за да се запитам: какво е това победата? Кому е необходима тя? И защо?

Сега никой не знае колко време ще прекараме в това мазе. Разбира се, по-лесно е да ни изключат или да ни върнат във фирмата за прочистване. Но тогава къде ще остане удоволствието от победата? Ще ги лишим от насладата да бъдат властелини, да ги гали ласкавото ветрило на властта.

— Предлагам да съберем връхните си дрехи и да направим легло за Бернардие — казва Антоан.

— Не, деца, не съм съгласен — възразява Бернардие.

— Защо, ние не можем да настинем.

— Знам, скъпи ми Антоан. Но като свалиш плаща на Лаерт, ще свалиш и гордостта си, момчето ми.

Антоан мълчаливо се съгласява.

— Едва се движа, Бернардие — проплаква Иитс. — Батериите ми съвсем са се скапали. Не е ли по-добре да ме изключиш?

— Не трябва, дете мое. Един артист никога не се предава, докато не се разкапе съвсем.

Бернардие сваля сакото си и сяда връз него. Отдавна не съм го виждал толкова уморен. Или може би отчаян? Никога не можеш да разбереш Бернардие, като че ли го топли някакво вътрешно пламъче. После изведнъж скача, вдига сакото, внимателно го изтърсва, оправя гънките на панталоните си.

— Човек в тая мръсотия — мърмори недоволно. — Съвсем в средата ли е папионката ми, Доротея?

— Наистина не издържам, Бернардие — намесва се отново Иитс. — Нямам сила да вдигна дори ръката си.

— Включи се към мен, Иитс, — предлага Осман. — Нали знаеш, аз винаги съм зареден догоре.

Двамата докоснаха блестящите остриета на енергизаторите си, след няколко часа към тях се съедини и Доротея, а на следващата сутрин всички бяхме свързани в ритмичен и спокоен пръстен, по който уверено циркулираше енергията на нашето единство.

 

 

— Ставайте, деца! — крещи Бернардие. — Вече е девет, а вие се излежавате като чиновници в неделя.

— Нека се възстановим, Бернардие — възразява Осман. — Вчера беше тежък ден, може би и днес…

— Боже мой, ти като че ли не знаеш, че всеки ден в девет и половина имаме репетиция!

— И днес ли? — почти отчаяно пита Гертруда.

— И днес, скъпа, и всички дни до свършека на Бернардие. А след това човечеството да прави каквото си иска.

— Уморени сме, Бернардие — започва Иитс. — Не искаме повече…

— Не искате повече театър?

— Не! Омръзна ни твоята лудост! Можехме да бъдем щастливи помощници на човека, сити, доволни, добре облечени, а вместо това станахме презрени чергари.

— Значи предпочитате да сте слуги вместо артисти? Да сте нужникари вместо крале и благородници? Санитари с уринатори в ръце вместо метеори?

— Да, хиляди пъти да! Твоето безумие и фанатизмът ти са безгранични, Бернардие. Ти си сляп и не разбираш, че си последното нищожество в този свят, дрипа, пигмей, карикатура на шизофреник. Това си ти, Бернардие!

— Тежки са думите ти, момчето ми — казва Бернардие обидено. — Нараняват като камшици.

— Ти си неизлечимо болен, зарази и нас. Тежим върху съвестта ти, Бернардие.

— Ще поема и това, скъпи мой Иитс.

— Ние не искаме твоето благородство, плюем на доблестта ти, Бернардие! Омръзна ни да бъдем рицари и апостоли, гладни и пожертвувани заради някакви идиотщини.

— Както желаеш, Иитс. Театърът се прави от свободни хора.

— Сам каза — хора, а не роботи. А за твоя глупав театър хората не дават и изсъхнало козе лайно!

— Ти не си артист, Иитс, но бъди поне възпитан, има дами.

— Тъй де, никой няма нужда от този театър, никой! — крещи Иитс. — За чий дявол тогава…

— За нас, Иитс. Заради себе си го правим. Такъв е човекът на изкуството — казва кротко Бернардие.

А знам, че е обиден, Принцесо. Съкрушението никога не идва само, след него се влачат убийствените думи, предателството, мазното лице на отиващия си приятел, вероломството на лъжата, притворството — цяла армия от гнусни сенки, воня, лепкава тиня. И разбира се, най-гадното — оправданието! То подскача връз хилавите си нозе, стиска какви ли не мръсни философии като патерици, размахва знаменца за милост, дращи прошения да бъде оневинен, целува височайши ръкавици да бъде помилван. А в джоба си носи вечното като подлостта обяснение: да, може би не беше съвсем, сигурно трябваше иначе, разбира се, трябваше иначе, но аз, как да ви обясня, господа, аз го направих заради своето щастие!

Ето къде е мерзостта, Принцесо — заради своето щастие! Сякаш това може да бъде оправдание. Сякаш щастието е банков чек, под който задължително трябва да сложиш подписа на собственото си безчестие. А светът изобщо не се интересува от нашето щастие — върти се, бляска, мята искри, а на теб ти е дадено единственото удоволствие да му се радваш.

Не можехме да избягаме от тези думи, Принцесо. Аз отдавна ги чаках — от Иитс, от Осман, от Антоан, от Доротея, от себе си, от всеки нас. Трябваше да се случи, защото всички носим в джоба си подличкото кредо за собственото щастие. Дори да не го напишеш сам, то е вътре по рождение. Нали помниш? „Което е за сега, няма да остане за после; което не е за после, ще стане сега. Което не стане сега, все пак ще стане после.“ Пето действие, втора картина.

Може би все пак не е толкова лошо да си щастлив. Може би е съвсем естествено, роботско-човешко да искаш да си щастлив. Не знам.

— Както искате, деца мои. Тогава аз ще играя сам — казва Бернардие, сваля сакото си и дълго оглежда килията. Вероятно подрежда мислен мизансцен. Тук ще бъде стражната кула, стражите ще разговарят там, призракът ще влезе отляво.

Бях изумен, когато преди години открих, че Бернардие няма нужда от сценичен реквизит. За него са достатъчни само няколко квадратни метра пространство, думи и поне един зрител. Защото без зрител театърът е шизофренично бълнуване.

Ако вярвах в бога, щях да съм убеден, че Бернардие е син на дявола. Не може в едно толкова болнаво човешко тяло да живеят десетки души, демони има вътре, изписват се на лицето му, искат да излязат навън — ту злобни, ту щедри, ту благородни, ту влюбени. Играе сам, а вътре се боричкат всички Шекспирови герои за правото и удоволствието да са живи.

Изведнъж се намесват Жюли и Венсен, защото са Хорацио и Марцел, трябва да посрещнат призрака. Става и Макс в своя ефирен бял воал. Знам, Осман, няма да издържиш, приятелю, в началото на втора картина си ти. Днес не изглеждаш толкова величествен, не си вдигал тежести, нищо, продължавай, обичам тези твои думи:

… и в смес от скръб и радост

на тъжен пир сред весела жалейка,

при равновесно щастие и мъка,

тъй да се каже, със едно око

усмихнато, а с другото във сълзи…

Вярно е, Осман, всички сме така — при равновесно щастие и мъка. Театър в килията, върху влажния под, сред отвратителните спринтове на плъховете — тъжен пир сред весела жалейка.

А сега е твоят ред, Иитс, не се опъвай, няма да издържиш. Вярно, дрипи сме, нищожества, но какво друго имаме, освен театъра и Бернардие? Нищо, Иитс, нищо друго в този хладен двайсет и втори век. Стани, направи няколко крачки с гъвкавата походка на Гилденстерн и кажи своите първи думи на сцената:

Но, покорни вам,

ний слагаме в нозете ви със радост

готовността си.

Виждаш ли как се усмихна Бернардие? И как всичко наше е свързано със съдбата на Хамлет?

Играем — сигурно за последен път. За сбогом със сцената. За сбогом с Бернардие. За сбогом с всичко, което десет години бяхме и никога вече няма да бъдем. За сбогом с бездомничеството, глада, униженията, студа, просячеството — за сбогом с нашето щастие.

Сега ще трябва да кажа онези страшни думи, Принцесо, за които светът е оглушал. Точно тук, върху последната ни сцена, сред отчаянието и тържеството, стъпил върху костите на миналото ни, върху руините на надеждата, ще хвърля тези думи върху глухите уши на Британия. Нека изтръпнат всички, ако ме чуят. Нека запомнят, че аз — един датски принц на шестстотин години — ги обвинявам! И това мое обвинение минава през вековете като яростен вик, като страстен упрек срещу всяка несправедливост, сълза, прекършена вяра, излъгана любов, срещу мерзостта, властолюбието, фанатизма, слепотата и глупостта. Нека запомнят, че тези думи ще ги събуждат, ще чегъртат заспалата им съвест, скопената им чест, яловата им мъдрост сега и винаги до свършека на света:

Векът е разглобен. О, дял проклет:

да си роден, за да го слагаш в ред!

Но кой ще ни чуе от това подземие? Те никога не са чували гласовете от подземията, Принцесо, защото подземията са за боклуци, ненужни вещи, стари дрехи, немити шишета, плъхове и някакви други от този род. Лъчезарните имат спални, кабинети с видеотеки, рядко слизат в подземията, само за да се убедят в собствените си придобивки и да заредят капана.

Така е било, така е сега. Хиляди Хамлетовци са казвали на сцената тези думи, милиони са им ръкопляскали от ложите — и нищо. По-смелите са ги вдигали като знаме, изграждали са от тях барикади, зареждали са с тях винтовките си. Заради бъдещето, заради победата. Заради това бъдеще и тази победа.

Аз искам друг,

по-силен довод. Сцената! Със нея

ще впримча аз душата на злодея!

— За мен ли са тези думи, принце? — чуваме гласа на полковника, изправен на вратата на килията.

— Вие сте тук? — пита Бернардие.

— Аз съм винаги тук, Бернардие. И навсякъде, където се опитват да пикаят върху реда.

— Не можете да ни забраните да играем тук, за себе си.

— Не мога, Бернардие — отговаря полковникът кротко. — И не се опитвам. Да си призная, на мен вашата игра ми хареса.

— И въпреки това?

— И въпреки това, Бернардие. Ти си волен човек артист, не разбираш желязната дума „трябва“. Трябва, Бернардие! На това „трябва“ се крепи светът, то е оста на Земята, пъпът на вселената! Земята трябва да се върти, слънцето трябва да изгрява, реките трябва да текат надолу, семенцата трябва да покълват, къртиците трябва да са слепи. Разбираш ли, трябва! Защото такъв е редът, такъв е световният порядък. И точно затова театърът трябва да умре!

— Но той ви харесва, господин полковник!

— Харесва ми. Може да се хареса на още сто, хиляда, на всички, но трябва, Бернардие, трябва! Защото такъв е редът. Британия е общество на свръхразумната организираност.

— Кой е измислил този ненужен ред, кой, дявол да го вземе!

— Той!

— Кой е той? Бог ли?

— Глупости, Бернардие! Бог отдавна е безработен.

— Тогава кой?

— Не знам. Може да е Генералният държавен компютър. Може да е Синтетичният Диктатор на Лордполицая. Или самият Върховен Ред. Не знам и не ме интересува. Все едно — Той!

— А ако той греши? Ако все пак не е така?

— Не ме интересува, Бернардие. Аз съм назначен да пазя реда, а не да разсъждавам. И стига, не обичам умните дискусии и философиите.

Бернардие крачи от единия край на килията до другия и размишлява на глас:

— Той. Когото не познаваме. Когото не разбираме. Но сме длъжни да следваме волята му. Защото е той! Седи над всичко — над дълг, над радост, над изкуство, а никой не го е виждал, не го е помирисвал дори. Господи, какъв съм смешен, та той може изобщо да не съществува! Но това няма значение. По-важното е, че изисква, налага и управлява.

— Оставете това, Бернардие. Няма ли да продължите? — пита полковникът.

— Не искаме да опикаваме реда, господин полковник.

— Сърдиш се като дете. Имате няколко часа, няколко последни часа. Ще дойдат инженери от „Юнайтед роботс“ да изтрият паметите на твоите артисти. Така реши Лордполицаят.

— Това е своеволие, протестирам! Тези роботи са моя собственост!

— Ще ти бъдат заплатени, Бернардие.

— Това е беззаконие!

— Не, това е Редът, драги мой. Затова довършете вашата драма. Мога да остана, нали?

— Да, господин полковник.

— Но при едно условие: ще обещаеш, че никому няма да кажеш… Че съм останал… Че съм гледал театър…

— Обещавам, господин полковник.

* * *

Духа ужасен вятър и разнася зловония, найлонови пликове, хартиени парчета, полимерни връзки и яки. Какво ли не може да намери човек сред огромните купове на това бунище — клозетни чинии, копринени ръкавици, модни списания, магнетофонни ленти, раздрани обувки, птичи пух, бутилки, ампули, иригатори — изобщо всичко, което модерният човек купува, за да изхвърли.

Отношенията на човека със сметта винаги са ми изглеждали странни — като че ли се обичат. В магазините огромни тълпи купувачи грабят всяка приумица на индустрията за вещи и само седмица след това тези вещи идват при мен — Генералния боклукчия на Дарлингтън. Ако залепиш ухо до земята, чуваш тихо равномерно боботене. Не е пулсът на планетата, а са генератори, не са енергийните колектори, а вените на двайсет и втори век — сметопроводите.

Човекът значи в началото гълта. Хвърля милиони грошове, за да има. За насладата да има. Но животът на вещите е кратък — така ги правят, че скоро потъват в домашния стомах за първично смилане, после минават през градския черен дроб за отделяне на токсините, след това ги глътват червата, тънките и дебелите, сиреч сметопроводите, накрая мощни пулсатори ги изхвърлят през ануса на Дарлингтън. А там съм аз — Генералният боклукчия на града. Боклукчии има много, всяко говедо може да стане боклукчия, но Генералният е един. Според ценза и заслугите.

Ха, каква обувка! Другата е с тънка подметка, а тази с дебела. Господин притежателят или е ходил наклонен, или кракът му е бил по-къс. Какви ли не работи измисля умният човек! Ей на̀ сега — еднакви обувки, а с различни подметки.

Моята работа е да селекционирам отпадъците. На един куп хартиите, на друг ебонита, на трети поливинилхлорида и тъй нататък. А за това е необходимо да си образован. Вярно, с моето образование можех да стана дори иконом, но нямаше да бъда Генерален. Сега като погледна пред себе си — ширнало се огромно поле с мръсотия, дъхът ти застива. Толкова много мръсотия, че неволно събужда в гърдите ти възторг! Гледаш, гледаш, окото ти не се насища, сладко ти става, сякаш цялата планета е една необятна мръсотия! И като си помислиш, че всичко това е дело на човека, как да не изхълцаш от възхищение!

Но аз съм Генерален, тъй да се каже — надзирател. Осемнайсет робота имам на служба при мен, като редови боклукчии. Слушат ме, не мога да се оплача. Глупавички са наистина, но какво да ги правиш… Вчера идва един при мен, носи някакво камъче, какво е това, казва, господин Генерален! Гледам — черно, поресто, не мирише. Сетих се. Слушай, казвам, прости ми, роботе, това е метеорит, хондрит. Тези дребни частици са ходри, около тях това е оливин, ортопироксен, камасит, тенит. Онзи се пули: че откъде толкова знаеш, господин Генерален? Какво да му разправям.

Да си призная, понякога дори аз съм безсилен. Преди време ми носят нещо като тръба, но дървено и с дупки. Като го надуеш от единия край, свири, майка му стара. И като натискаш различни дупки, излизат различни звуци — тънки, средни, дебели. Странна работа! Знам си, че е забранена вещ. Някой го е имал тайно, даже може да си е свирел — боже, опази! А после, като са го надушили, хайде в домашния стомах. И го лепва на моя задник, аз да отговарям. От къде на къде аз! Казвам на моя човек: слушай, нито си го виждал, нито си го чувал, ясно ли е! И го изгорих. Няма заради една дървена тръба да си загубя службата.

Добра си ми е работата, добра ми е заплатата. И подчинените са добри. Само една шантава имам. Хубавичка е, ама нещо й мърда — ходи с дълги бели рокли и винаги носи на главата си венче от маргаритки. Лека е, безобидна, пее си. Като дам почивка, все се домъква при мен — да си бъбрим. Трябва да я търпя, нали съм Генерален, не е прилично да се отнасям високомерно с подчинените. Ето я, пак ще ми се лепне и почват едни безкрайни тъпи приказки.

— Ти как се казваш? — пита.

— Че не знаеш ли — аз съм Генералният боклукчия, вашият шеф.

— Това не е име, а длъжност.

— Аз съм робот — казвам. — Роботите нямат имена, само номера и длъжности по единната социална таблица.

— Имат — казва шантавата. — Аз например съм Принцесата — и сяда направо върху купчината с животински кокали.

— Не сядай там — казвам. — Току-що съм ги подредил, разваляш ми работата.

Но тя изобщо не ми обръща внимание, рови с клечка и съвсем разтурва купчината.

— А къде си бил преди това? — пита.

— Никъде, скоро съм произведен.

— Ами, лъжеш — казва шантавата. — Виж колко си стар.

— Значи съм произведен стар! — настоявам аз.

Мълчи. Какво ще ми каже тя на мен… Този свят ми е ясен, и особено въпросите със сметта. Там съм най-големият специалист, мога да различавам към четири хиляди вида отпадъци.

— Доволна ли си от работата? — питам.

— Работа като работа — отговаря тя. — Само дето не мога да търпя мръсните мъжки гащи.

— Ако е въпрос, и аз не мога да търпя дамските превръзки. Я виж, целият триста и седми парцел е пълен, но какво да правя — работа.

От хълма се спуска следобедният вятър, подема зловонията и ги разнася по цялото поле. Става хладно, но миризмата е по-страшна — вмъква се през носа и се забива направо в мозъка. Няколко пъти предложих на роботите-боклукчии да се махнат обонятелните сензори, че да работят спокойно и всеотдайно, но не, не дават — от Лигата за защита на изкуствените разуми. И се мъчим в тази смрад, а вечер ни къпят с антисептични разтвори, защото тук се въди каква ли не микроорганизмова гад…

— Понякога ми е тъжно — казва шантавата. — Струва ми се, че преди съм била принцеса, че съм излязла от някаква страшна приказка. А не помня, нищо не помня, сякаш са промили мозъка ми от миналото. Нямам минало. Защо нямам минало?

— Ех пък и ти! — отговарям. — Щом не помниш, значи не трябва да помниш. Значи това минало не е за помнене. И защо винаги носиш венче от маргаритки?

— И това не знам — почти проплаква шантавата. — Смеят ми се, не ми отивало на професията. Казвам им, че съм принцеса, а те се хилят, вдигат ми полата — да видели благородническо дупе. Защо не ме защитиш?

— Аз ли? Че защо пък аз. Не искам да се меся в живота на подчинените си.

— Знаеш кои стават боклукчии — все измет, все бракувани. А аз съм от втора луксозна А с дълговременна памет.

— Може — казвам. — Но щом са те пратили тук, значи си за тук.

— Ти трябва да ме защитиш — казва шантавата и в очите й се появяват сълзи. — Не знам защо, но ми се струва, че точно ти трябва да ме защитиш.

— Хайде, хайде, ще видим — казвам. — Сега отивай да работиш, почивката свърши.

Гледам тънките й крачета, затънали до колене в мръсотията на Дарлингтън — не е за тук, крехка е, нежна, като направена от кристал за осветително тяло. Но началниците не ги разбират тези работи. И негово могъщество полицайпрезидентът, и негово благородство кметът, които аз иначе дълбоко ценя и уважавам, като казаха — при теб, та при теб! А не е за боклукчийска работа, виждат, прекалено е добра и чиста. От онези, дето бог ги пази като свои деца. Такива само разстройват — и работата ти разстройват, и душата.

Нека казват, че е лесно да си Генерален боклукчия. Не ти стига боклукът, ами трябва да се разправяш и с разумни същества!

Сега трябва да обходя района. В края на работното време винаги обхождам района, защото ме изпълва с възторг и благоговение. Докато не видя огромните възхитителни купове смет, докато не обгърна с поглед това очарователно и прелестно бунище, не мога да заспя. Сега вървя, подритвам отпадъците на цивилизацията и ми става неописуемо сладко, облива ме патетичен захлас. Някой ден непременно трябва да напиша ода за бунището на Дарлингтън. Сигурно ще я отпечатат в местния вестник.

И как да не се радваш, като знаеш, че всеки захвърлен тук предмет е доставял радост на човека, на обикновения, мил и добър човек от двайсет и втори век. Ето например това пенсне. Сигурно е красяло умното лице на някой лекар. Психиатър например. Да го наречем доктор Моорли. През него доктор Моорли е гледал и лекувал предано своите болни. И как да не ти стане мило от това нищо и никакво пенсне!

Или този пластмасов меч. Съвсем като истински, но пластмасов. Меч — откъде ли е дошъл? Каква е съдбата му? Не знаеш. И започваш да си въобразяваш. Може например да е детска играчка. Или музеен експонат. Или мил семеен спомен от отдавнашни времена. Или нещо съвсем, съвсем различно.

Това е бунището — загадка! Място за размисъл върху съдбата на вещите. Дори не само на вещите, а и на човека. Например този череп. Какви безобразници, нарушават реда! Забранено е да се хвърлят черепи, защото задръстват мембранните филтри. Има екарисаж, но някои не свикнаха с креманацията и крият черепите. Но колко ще ги криеш от будното око на държавата? Двайсет, трийсет, петдесет години. А после? После идва синът или внукът, не знае чий е черепът, не му е мил, няма спомени и буф — в сметопровода! Да му мисли там Генералният боклукчия.

Бил е човек с неизчерпаема духовитост, с блестяща фантазия. А сега какво отвращение извиква в мен! Чак ми се повдига! Тук са били устните, които съм целувал хиляди пъти… Къде са твоите шеги сега? Твоите пресмятания, твоите песни? Къде са твоите мълнии от остроумие, които караха цялата трапеза да избухва в смях? Не ти ли е останала нито една от тях. Добре си овесил челюст, приятелю! Хайде, изтичай до спалнята на прекрасната дама и й кажи, че ако ще да си слага и цял пръст белило, пак накрая ще стане като теб. Разсмей я с това, ако можеш, бедни ми Йорик!

— Какво разговаряш с този череп? — чувам глас, обръщам се и виждам човек на около петдесет, облечен старомодно и с папионка от червен лъскав плат.

— Просто размишлявах — отговарям.

— Но аз те чух да го наричаш Йорик, момчето ми!

— Йорик ли? Че откъде да знам… Все някак трябваше да го назова.

Странен човек, изглежда смахнат. Изглежда, в района на Дарлингтънското бунище могат да се намерят всякакви откачени — принцеси с венчета, дебели скитници с пури…

— Но защо точно Йорик! — настоява досадникът, иска ми се да го пратя по дяволите, ругатнята е на езика ми, набъбнала, готова за действие, пък на̀ — не мога, нещо ми пречи, смущавам се, кой знае защо ми се струва, че не мога да го обидя. Човек като човек, само по-смахнат, а нещо ме възпира да му го кажа.

Вървим двамата един до друг сред огромните пирамиди мръсотия, които двайсет и втори век ежеминутно изхвърля през своите хиляди ануси. Вятърът гони зад гърба ни гъсти къдели воня, парцали, пепел, пъстри етикети, листа и пух. Вървим двамата сред световната смрад, дишаме гадните изпарения на бунището, сякаш атмосферата е отровена със зловония, сякаш цялата планета е една клоака, сякаш от недрата на земята, от небето, от вселената прииждат мръсотии, заливат всичко, стичат се по главите ни, плъзват на мръсни змийчета по лицата, около устните, спускат се надолу по врата, по гърдите, просмукват се през кожата и стигат сърцето, когато той ме улавя за ръката и пита:

— А знаеш ли какво е театър, момчето ми?

Георги Крумов
Пиета

КОГАТО ЕКРАНЪТ се изпълни с познатите от Атласа контури на жълто-зелената, окръжена с оранжево сияние забранена планета Ливиус, кръстена на първия космонавт, който бе изчезнал в нейния район, Ян внезапно усети странната, необяснима вибрация, за която бяха докладвали всички. Не бе нужно да погледне приборите — аларменият звънец се обади пронизително само миг след като тялото му изтръпна от лекото, едва доловимо разтърсване. Другите бяха продължавали полета и се бяха опитвали да открият причината в движение, но скоро след първото съобщение връзката с тях се губеше безвъзвратно. Последните им сведения говореха за появата на някакво нарастващо чувство на страх и нежелание да продължат полета, обхващаше ги стремеж да прекъснат програмата и да се върнат, после идваше леката вибрация и пълното, вече многогодишно мълчание.

Така бяха изчезнали Ливиус и Козловски, а след тях и двата екипажа, изпратени да ги търсят. Ян бе очаквал вибрацията и все пак се бе надявал, че няма да се случи. Този път програмата за издирване бе променена, параметрите — намалени, разпоредбите бяха по-строги, но и повече свобода за действие бе дадена на Ян и сменника му Мишел. Нищо досега не показваше причина за безпокойство, нито от Космоса, нито от кораба. Но ето че се случи — така както и с другите. В следния миг Ян изключи двигателите и натисна едновременно и четирите главни бутона върху пулта.

Корабът замря. Образът върху екрана престана да се уголемява. В тишината се чуваше вече само лекото свистене на вентилаторите — трябваше му чист, богат на кислород въздух с успокоителната аерозолна добавка. Страхът витаеше из кораба като призрак — видим и невидим, съществуващ и въображаем — каза си Ян и се опита да се засмее: що за сравнение… Страх… Напразно бе приучен да го преодолява, знаеше, че и Мишел бе помрачнял през последните дни не от мигрената, която си бе измислил и с която лесно можеше да се справи, ако бе действителна. Само че Мишел се скри зад това удобно оправдание и сега спеше в кабината за възстановяване. Или се преструваше, че спи. И тях бе обхванало тягостното чувство, за което бяха съобщавали предишните космонавти, само дни преди да изчезнат някъде тук, пред прага на Ливиус, на който не пишеше „Добре дошли“ и който вече им бе забранено да прекрачат. То ги разяждаше все по-осезателно, принуждаваше ги да мислят за връщане, сякаш някой, или нещо, или дявол знае какво им внушаваше: върнете се, не търсете останалите, единственото, което можете да постигнете, е да предизвикате друга експедиция, която да търси и вас… Не помогнаха лекарствата, макар че аптечката бе попълнена грижливо тъкмо за подобен случай, след като в Центъра медицинската комисия бе анализирала обърканите съобщения от предишните три експедиции — на Ливиус и Козловски, на Степанов и Тегрис, на Ли-Ванг и Фишер. Какво бе станало с тях? Никой не можеше да каже. Бяха изчезнали и те, и корабите им, без да подадат поне последния сигнал, който се включваше автоматично — космонавтите с горчив хумор го наричаха „надгробното слово“. Сега поне можеше да се разбере защо не бе прозвучал сигналът — предавателните устройства излязоха от употреба без видима причина, но непоправимо — бяха угаснали светлините и на едепторите за автоматичен ремонт. Това означаваше изолация от света, мълчание и глухота. В комисията без особена убедителност бе започнало да взема връх убеждението, че Ливиус е царство на антиматерията, първото, което откриваха в Космоса, а пространството около планетата е изпълнено с някаква друга, междинна форма. Ян бе от онези, които отричаха дори възможността й за съществуване и сега му се струваше, че имаше и доказателство — фактът, че е жив, че чувствува, мисли и действува. Най-доброто, разбира се, би било да върне кораба назад, извън Зоната, преди координатите на вибрацията, а може би още — до момента преди да се бяха появили психическите смущения, както гласеше новата инструкция. Но за това вече бе късно. Защо не спря при първите сигнали — страха, нерешителността, желанието за връщане? Защо не остана в кръгова орбита, а после, ако не открие нищо, да пусне ракетите-разузнавачи?

Защо все пак бе влязъл в забраненото пространство? Защо бе оставил кораба да се движи чак до появата на вибрациите, когато явно вече нищо не можеше да направи и пътят назад бе отрязан? „Трябва да ги намерим на всяка цена“ — бе казал и Мишел, а каква ли ще бъде сега цената?

Бе останала да свети само сигналната лампичка на резервния предавател, настроен пряко до най-близките препредаватели. Той се захранваше с допълнителни батерии, термоклетки, устойчиви до телесна температура. Ян стисна в длан изхода на батерията и с успокоение видя, че лампичката усили светлината си. Позвъни на Мишел, събуди го и го помоли да донесе кафе. После включи предавателя, намести пред себе си двата дневника — своя и на сменника си и предаде:

— Ян и Мишел от експедиция 3 по програма „Ливиус“. До Центъра чрез препредавателите в орбити 66–68. Потвърждаваме съобщението от предишните полети. Втори ден нарастващо чувство на страх, мисли за необходимост от прекратяване и връщане. Не спряхме в наредената Зона. Не мога да дам обяснение за причините. Днес по корабно време 16,38 се появи и вибрацията в степен 0,88. Взех мерки по програмата — незабавно спиране на двигателите. Данни за антитела няма, телеинформаторът — Ян погледна прибора и едва потисна вика си, — телеинформаторът за антитела продължава да работи, поправям се: да бъде включен, но обратен сигнал няма. Няма също и…

Ян изруга и изключи предавателя — и той бе заглъхнал.

„Странно — помисли Ян. — Би трябвало да работи, докато приема моята температура. Още едно необяснимо нещо.“ Зад него стоеше Мишел и се вторачваше в празния екран на телеинформатора. Подносът с кафето потреперваше в ръцете му.

— Този кораб — промълви Мишел — прилича на мъртвец.

— Успокой се, по дяволите! — извика Ян и пое своята чаша. Едва не я разсипа.

— Аз съм спокоен — каза Мишел. — Ти крещиш.

 

 

ДВАМАТА СЕДЯХА мълчаливо в креслата и допиваха кафето си. После си доляха. Ян се питаше какво е сварил Мишел — навярно йеменска мока, но сигурно я бе смесил поне с още един-два вида. Той обичаше да си прави смеските сам. Наричаше ги коктейли — усмихна се Ян и се запита за какво ли мисли сменникът му. Може би за нищо, той единствен от досегашните му сменници успяваше да изключва всякаква мисъл, когато трябваше да се съвземе, да се отърси от натрапливи състояния. Мишел бе талант. Ян дори малко се боеше от него. Поразяваше го психическата му сила. В критични случаи всичко в изражението му се променяше, ставаше неуловимо, неопределимо. Дори очите му, топлокафяви и с мек, весел блясък, изсивяваха, вкоравяваха се до безчувственост, сякаш бяха очи на замразен за продължителен полет. Ян се разсейваше, както и сега — опитваше се да мисли за нещо незначително, за кафения коктейл например. Но това не му се отдаваше напълно. Мишел остави празната си чаша и разклати каничката. И тя бе празна. Прекара длан по лицето си и отново „оживя“. Заговори, сякаш не бяха прекъсвали темата:

— А аз бях предупреден — внезапно каза той. — Сега вече съм убеден в това. В същност чрез мен и двамата бяхме предупредени. Те са научили за моето хоби и са ме избрали. За „пощенска кутия“. Уви, късно разбрах това. Не се сърди, Ян. Боя се, че с нас е свършено.

— И го казваш така…

— А как иначе? Може би пък да се лъжа. Сега ще се съвземем и ще направим нещо.

— За какво предупреждение говориш? И за какви „те“?

— Предупреден бях какво ни очаква. И не ти го казах. Знаех, че ще махнеш с ръка и ще продължиш полета.

— И аз не поисках съгласието ти да спра или да не спра пред Зоната. Нима нямаше да кажеш: продължавай, Ян, по дяволите, трябва да ги намерим?

Мишел се засмя:

— Така щях да кажа. Аз, разбира се, не повярвах на предупреждението. Взех го за обикновен глупав сън.

— Какво си сънувал?

— Знаеш, че записвам понякога сънищата си. Рядко си позволявам да сънувам, а после ме е яд, че не помня нищо, само… Е, понякога ме обзема любопитство към себе си. Тогава си слагам датчика — потупа с показалец слепоочието си и включвам видеото.

— Това ми е известно — нетърпеливо го прекъсна Ян. — Кажи какво си сънувал.

— Предупреждението. Та те… Не, по-добре да го видиш и чуеш сам. Макар че сега, след всичко това — посочи с широк жест към угасналия пулт за управление — едва ли ще решиш, че става дума за обикновен кошмар от колекцията ми.

Мишел отиде до кабината си и се върна с видеомагнетофончето си. Пъхна тънкия като лист диск и включи апарата. Сложи го върху масичката и изпъна нозе. На екранчето се появи планетата Ливиус, по-ярка от истинската, с по-отчетливи контури, после бавно избледня, превърна се в подвижна, постоянно меняща формата си маса, полупрозрачна като медуза. „Сега може и да не гледаш — каза Мишел. — Чак накрая е важното. Само слушай. Помня, че изпитвах тягостно усещаше от тези постоянно менящи се форми, от неопределеността им. И на мен тогава ми се стори, че сънувам нещо като медуза, деформирана от съня. Сега мисля, че е символ на неясното, неуловимото, на изплъзващото се. Обзе ме нещо, което може би е ужас, може би отчаяние, а знаеш, че в такива случаи инстинктивно ставам насмешлив, заядлив. Невероятно противно чувство. Припомних си детските си кошмари. Като дете често ги сънувах и тогава се приучих да се лишавам от сънища. Сънувах, че съм хотелиер, разполагам със сто стаи, а трябва да настаня в тях сто и един пътника, всеки сам в стая. Знаех, че това е невъзможно, а се напрягах, мъчех се, комбинирах, изобщо — глупости… Сега слушай!“

Медузата започна да пулсира с ритъма на гласа. Сякаш бе някаква безформена уста, която говореше:

— Вие сте Мишел… командир-сменник на Ян… Аз съм планетата, която наричате Ливиус. Убеден ли сте, че спите?

— Спя, разбира се, но сънувам.

— Какво изпитвате?

— Много неща. Интересно ми е, защото още не съм разговарял с планета.

— И сега разговаряте не със самата планета, а с волята й. Разбирате ли?

Чува се смехът на Мишел. Странен, сънуван смях. Кратко мълчание. После:

— И с воля на планета не съм разговарял. Виж, със същества — да!

Отново мълчание.

— Вие разговаряте с волята на планетата Ливиус, изразена от населяващите я същества.

— Хайде, покажете се, че става скучно.

— Невъзможно е. Не можете да ни видите. Нямате сетива за нас.

— Щом мога да ви чувам, мога и да ви виждам.

— Вие чувате себе си, Мишел. Своя глас, изменен от изживяването и техниката. Вие превръщате волята ни в думи и изречения, в нещо разбираемо за вас.

— Хубави глупости сънувам.

— Волята е еднаква в целия Космос, Мишел. Тя изобщо е еднаква. Вие например обичате животните. С какво качествено се различава волята на едно земно същество от това на друго? Ако можехте да превръщате в думи волята на кучето или котката си, щяхте да ги разбирате. Но вината не е във вас, а в тях. Те не могат да ви внушават волята си. А ние можем. Впрочем излишно е да ви казвам това. Би трябвало сам да го проумеете.

— Сънят става научно-популярен.

Отново смехът на Мишел.

И отново мълчание.

Погледите на Ян и Мишел се срещнаха и се разделиха. Напрежението изтръгваше капчици ситна пот по челата им. Лицата им бяха по-бледи от всеки друг път. Но се опитваха да се усмихват.

Медузата върху екрана пулсираше, гърчеше се сякаш от усилие, като че ли бе лице на същество, което с мъка търси думи.

— Няма нищо… весело, Мишел… Вие сте тръгнали да търсите своите… приятели и колеги. Някои от тях познавате, други не. Хубаво е, че търсите… и непознати. Изобщо хубаво е, че се търсите. Хубаво е, че и те… търсеха приятелите и колегите си… но това не бива да продължава до безкрайност. Ние ви предупреждаваме: прекратете полета, върнете се, опитайте се да убедите вашата Земя да не търси повече… изчезналите.

— Защо?

— Защото… знаете, че ще изчезнете и вие. И другите след вас. Ще умрете, Мишел. Както при вас се нарича това. Вие сте биологически същества, вие сте слаби, много слаби. Ние ви обичаме, защото сте слаби, краткотрайни като мигновения, а се държите като силни и вечни. Това е трогателно… Вие сте предани, това е трогателно. Ние имаме само едно желание: да бъдете добре, по вашему. Сега доброто е в отказа. Вие ни измъчвате, Мишел, като отхвърляте отказа. Измъчвате ни, защото не можем да ви помогнем с друго, освен да ви отблъснем от себе си. Или да ви приемем така, както приехме другите.

— Ами приемете ни, щом ни обичате. Пиетет в Космоса?

— Не се надсмивайте.

Мълчание.

— Не се надсмивайте, Мишел. Невъзможно е да ви приемем другояче, освен… Колкото и да искаме, а ние наистина ви искаме. Може би някога ще открием начин да ви приемем такива, каквито сте, и да ви върнем същите. Кой знае кога. Но за сега е невъзможно. Такива като вас загиват, ако ни доближат. Разбрали сте това или поне го предполагате, а все пак искате да влезете в Зоната? Да загинете ли искате?

— Антиматерия?

— Не зная какво е това. Опитвам се да го разбера от мислите ви. Но това са мисли на спящо същество, а тогава мислите ви са несъвършени. Научихме го от… предишните жертви. Може би е това, което предполагате. Но доколкото разбираме, вие изобщо разсъждавате неправилно. Плюс и минус е равно на нула — това е вашият стереотип. Нищо не е равно на нула, Мишел, и не съществува „нищо“… Боя се, че чрез самите вас ще изпитате… Да, ще изпитате… ще загинете, ако ни доближите. Ако ни доближите. Не доближавайте Зоната. Тук все още можем да ви въздействуваме. Бихме могли да ви задължим, но това е противно на принципите ни. А ние уважаваме и себе си.

— Не е ли време да се събудя? Що за идиотски сън?

— Вие също мислите… че всяко действие предизвиква същото по размери противодействие. Какви деца сте вие, милите! С тези представи ли искате да влезете в Зоната? Или с тези илюзии, че енергията, движението и материята са неунищожими?

— Защо ми говорите това?

— За да се замислите. Имате още малко време. Кажете на Ян. Имате още малко… време. Кажете, Мишел, какво оставяте вие на Земята? И какво оставя там Ян? Защото и двамата…

— Какво и двамата?

— Казах вече, че ще загинете, ако продължите. Какво оставяте там? Какво слагате срещу риска?

Мълчание. Чува се само шумоленето на завивките и учестеното дишане на Мишел. Сега гласът му не е нито насмешлив, нито самоуверен. Сега той говори накъсано, с големи паузи между думите и Ян си представя изкривеното му от болка насън лице:

— Не биваше… да питате това… Ние никога не мислим какво сме оставили там… Иначе не бихме били тук. И двамата имаме семейства, Ливиус… Нарекох ви Ливиус. Странно. И двамата имаме… По дяволите, искам да се събудя!

— Ето сега. Само минутка още, Мишел. Само малко. После разкажете на Ян. Сега ще ви покажа тези, които търсите. Сега гледайте!

Мишел посочи екрана. Ян отново се взря в него. Медузата бавно се стопи в себе си, появи се отново Ливиус и ако това бе снимано с камера, можеше да се каже, че тя постепенно се насочи към един от континентите й, открои го, после фиксира все по-отблизо част от него, докато с внезапно приближаване картината стана изумителна: видяха нещо от Земята. На екрана се появи кафеникът на Мишел, после той изчезна и остана само подносът. Върху него се разляха две петна — синьо и жълто, със зелени точици върху жълтото. Подносът бавно се приближи в едър план и синьото се оказа море, жълтото — плаж, зеленото — гори… Такива, каквито бяха на Земята, и все пак повече приличаха на рисунка, на макет, на декор. Бяха убедени, че е подражание, възстановка като в старателно, но неловко направен филм. Пред гората видяха сградата на почивния дом за космонавти в Ню Мистрал край жълтия плаж на океанския бряг: в един мъничък поднос. Ако имаха време да размислят, щяха да разберат, че онова, което липсваше от достоверността на картината, бяха детайлите — сякаш всичко тук бе съставено от общите спомени на изчезналите, които неведнъж бяха почивали на този бряг. Сега те бяха там — Ливиус и Козловски, Степанов и Тегрис, Ли-Ванг и Фишер. Седяха върху мраморните стъпала пред почивния дом, взрени в бавните, спокойни вълни, в далечината, в синия безкрай на хоризонта. Седяха в подноса… В подноса-сравнение, нов символ, ново внушение на планетата. Гледаха и чакаха, мълчаха и се взираха — в какво в същност? Разменяха нарядко по някоя дума, раздвижваха се и пак сядаха. Чакаха. Степанов и Козловски си казаха нещо, надигнаха се и влязоха в така познатия хол. Взеха от бара питиета и за другите и излязоха отново. Ли-Ванг отблъсна чашата и тя безшумно се пръсна на парчета по стъпалата. Тегрис отпи направо от бутилката. Другите си сипаха.

— Никой от тях не пиеше — чу се гласът на Мишел от диска, задавен от напиращо неясно чувство.

— Това не знаем — отвърна след малко „медузата“. — Тази подробност е тяхна. Ние само им дадохме възможност да… живеят и след смъртта. Сега вече правят каквото те пожелаят.

— Значи са живи?

— Не… Не са. Не така, както на Земята. Те съществуват за вас, за себе си, за онези, които са оставили там и които страдат за тях. Не могат нищо да направят за другите, за когото и да било, а това ние не наричаме живот. Те просто са там, тоест тук… Ще съществуват тук, докато намерим начин да ги върнем.

— Какво тогава са те!

— Понятия за нас, съществата от планетата Ливиус. Добри, мили понятия, или нещо друго. Чувства, копнежи, безпокойство, съхранени в шепите ни, за да не изчезнат съвсем. А сега запазете хладнокривие, Мишел! Мили, мъничък Мишел, запазете хладнокривие!

В този миг шестимата изчезнали се обърнаха към екрана. Те бяха изненадани, радостно и едновременно тъжно. Сякаш се взираха в Ян и Мишел. Погледите им се срещнаха. Двамата изтръпнаха: по така добре познатата алея към почивния дом се зададоха самите те: Ян и Мишел…

— Но това сме ние! — ужасен възкликна Ян.

— Да — глухо отвърна Мишел. — Ние. И ми се струва, че…

 

 

В ТОЗИ МИГ екранът угасна.

И ако могат нещата да се връщат назад, миг преди този миг корабът се взриви.

Величка Настрадинова
Завръщането на Одисей

В един хубав ден… Впрочем денят беше хубав около Средиземно море, където щеше да стане това, което стана, а в Англия валеше обичайният дъжд, да не говорим за Гренландия, където бушуваха невероятни ледени бури.

И тъй, в този хубав ден хората, на които това им беше работата, забелязаха да се приближава към Земята странно тяло. За минути бяха проведени междуконтинентални съвещания как да се постъпи с неизвестното тяло, но докато се вземе решение да бъде ли то унищожено или не, нищо неподозиращото тяло спокойно кацна на края на Баалбекската тераса. Държането му беше явно миролюбиво.

Начаса хеликоптери от всички страни се устремиха към Баалбекската тераса. Когато първият закръжи над огромните каменни блокове, гласът на пилота заекна от изумление:

— Коменданте, там долу това яйце се отваря и от него се люпи някакъв тип. Човек? Но да! Човек. Протяга се, като че ли дълго време е стоял неподвижно. Облекло? Дявол знае! Според мен той просто… е гол. Да сляза ли? Е, сигурно е опасно, но най-накрая нали все някой трябва да го свърши? Кацам. Ще опитам да вляза във връзка с него. Други нареждания? Да, ще предам всичко. След мен са момчетата. Фотокамерата ми е в ред.

И така пилотът, нехайно до безстрашие момче (забележете — не „безстрашен до нехайство“), се приближи на двайсетина метра от космическия гост, който с удоволствие се протягаше под слънцето, и викна:

— Ей, кой сте вие?

Онзи засмяно и лениво отговори нещо, което за най-голямо свое учудване пилотът разбра. А след като разбра, още повече се учуди. Защото „онзи“ говореше на старогръцки език, а нашият любезен познайник пилотът — бе изучавал четири години тоя труден и неприятен предмет в частния лицей на Хектор Икономиди, където го бяха пратили по желание на баба му — гъркиня. И тъй пилотът успя да чуе:

— Ти кой си?

Половин минута след като се съвзе, забравеният старогръцки, примесен с порядъчна доза новогръцки (дар от бабата и Хектор Икономиди), изплува в съзнанието му и той отвърна:

— Аз съм пилот. А ти?

— Аз съм Одисей от Итака. Елада.

— Моля без шеги. Гърция не пуща космически кораби.

— А защо?

— Как защо? Защото няма възможности.

— Говориш някакви неразбираеми думи. Кой те е учил? Или може би си роб? От коя страна те купиха?

— Отникъде не са ме купили и не съм роб.

— А какъв си? И кой ти даде да яздиш това великанско водно конче?

— Какво, какво!?

— Май че трудно ще се разберем. Изглежда, не си достатъчно развит. Много трябва да ти се обяснява. И затова да започнем отначало.

— Момент, момчетата да включат и резервните магнетофони. Готово. Почвай.

— Родих се в Итака от царя Лаерт и царица Антиклея и се наричам Одисей.

— Извинявай, но без литературни отклонения, ако може.

— Момко, ще позволиш ли да говоря или не?

— Добре де, казвай!

— Извърших много подвизи и слепият старец ги възпя. А когато дойде краят на земните ми дни, боговете не ме отпратиха в Елисейските полета, както другите герои, а ме дадоха отново на Цирцея, за да ме възкреси и направи безсмъртен. Всичко това е описано подробно в поемата „Телегония“. Дотук хорските писания свършват и започват най-великите ми и от никого незнайни подвизи…

— Момент. Коменданте, слушате ли? А, не разбирате. А аз разбирам що-годе. Позволявам си един съвет — изкопайте по някакъв начин някой, който знае старогръцки, за да се оправи по-добре от мен в тая галимация… Този тук говори, че е Одисей. Онзи, онзи — от „Илиадата“. Не ми изглежда луд, по-скоро… се подиграва… Да, ще продължа… Господин Одисей, по-нататък, моля.

— Как ме нарекохте?

— Господин.

— Какво е това?

— Хм, хм, любезност… хм… значи нещо като „господарю“. Общоприето е.

— Значи сега всички са господари? Забавно. А ти с кого говореше? С някого от боговете?

— Ха, това оставаше! Бог! Шкембестото старче с червения нос! Ах, простете, коменданте, забравих, че слушате… Господин Одисей, аз говорих със своя началник, схващате ли, нещо като вашия Агамемнон, ако, разбира се, не ме мамиш и разиграваш.

— Да мамиш и разиграваш е нещо добро, умно. А да измамиш враг е добродетел и голямо изкуство. Аз съм хитър и неуморим в измамите. Известен ти е Троянският кон, нали? Е, боговете оцениха хитростта ми и умението ми да се справям с всяко положение. В същност цялата „Одисея“ е била едно изпитание, за да се уверят боговете в изключителните ми способности, преди да ми поверят най-славния подвиг, предопределен за човек — странствуването из небето. Когато ме възнесоха на Олимп, в двореца на боговете цареше униние. Гръмовержецът предчувствуваше края си. „Само ти, многоопитни Одисее, можеш да ни спасиш“ — каза. И ми обясни божественото битие. Разбира се, че боговете, и още бабата и дядото на Мълниеносеца — Уран и Тита, която после нарекли Гея, заедно с Басилея, Хиперион, Рея, Кронос, Порфирион, Агрий и още доста в незапомнени времена се били преселили на Земята отнякъде. И дълго мъдрият Уран властвувал мирно над достойните атланти, но когато разбрал, че Кронос се готви да го детронира, изпратил към прародината на боговете атлантската царица… ех, как й беше името… в едно димящо и гърмящо гърне да съобщи за предстоящия преврат, но царицата не се върнала. Уран бил детрониран, на прах и пепел станала могъщата Атлантида и океанът я залял. Кронос станал цар, но и той не избягнал съдбата си и бил съборен от своите деца, родили се тук, на Земята, провождани от Зевс. А сега самият Гръмовержец чакал рождението на този, който щял да го низвергне. Идела гибелта на всички богове и аз трябвало да търся помощ, за да не се стигне до такъв печален край. За тази цел Хефес вече бил изковал димящо яйце. Атина надарила яйцето със способността да лети. Оставало само аз да вляза в него, да отпътувам натам, отдето дошли някога боговете, и да предам една неголяма, излята от неизвестен метал тръба. Щял съм да пътувам около хиляда и петстотин години нататък и още толкова — обратно. И Зевс се надяваше, че ще получи помощ не по-късно от хиляда години след това. Та, моля, кажете на главния олимпийски жрец да съобщи на Зевс, че съм се върнал.

— Момент, коменданте, този тук приказва дявол знае какво. За богове, космически пътешествия отпреди три хиляди години, бил ходил някъде по дяволите и се връщал. Изпратил го Зевс. Оня, да, същият, от Илиадата, дето гърми на Олимп, дявол го взел… Извинете, коменданте, наистина ругая, но поставете се на мое място… Да, добре. Да, да. Слушайте, господин Одисей, моят началник ще ви свърже с вашия Зевс, само че трябва да изчакате карантинния период. Сега ще дойдат да ви вземат. Всичко ще се уреди, само малко търпение! Може да поспите час-два…

— А, изчаквате благоприятно разположение на звездите? Или жертвоприношението не е готово? Добре. Ех, че ще е чудесно да си поспя под нашето старо добро слънце! Дано Хермес ми доведе красиви сънища. Заслужавам си ги.

И Одисей се излегна на един напечен камък и заспа като новороден.

В това време целият учен свят на планетата едва не изпадна в умопомрачение.

Шест професора по класическа филология бяха изтръгнати от класическото си спокойствие и заедно с щаб от всякакви специалисти и електронни устройства заумуваха над магнетофонните откровения на тъй наречения Одисей. Установи се, че старогръцкият му език е безупречен, логичният строеж на изреченията не предизвикваше съмнение.

Междувременно учените космолози (те в същност бяха единствените, които по-спокойно гледаха на тая тревога) пушеха пури и разменяха мнения.

Със светкавична бързина бяха подготвени карантинни помещения. Свръхзвукови самолети и тромави хеликоптери се насочиха към местопроизшествието, натъпкани с всевъзможни учени. Ревът им не смути блажения сън на скитника между звездите, стана нужда внимателно да го събудят и отведат, все още сънен. Той спа и в самолета.

Край „яйцето“ останаха няколко дузини делови люде, за да го фотографират, филмират и накрая да приберат и него в търбуха на един въздушен гигант, за да го отправят със съответния ескорт там, където му бяха определили място.

Благодарение на господа журналистите събитието не можа да бъде скрито до пълното му изясняване. Статиите за летящите дискове бяха заместени с новата сензация и на Одисей се наложи да разговаря с учените посредством телевизията още на другия ден. Той се прозяваше, настояваше да го оставят да се наспи и от време на време употребяваше думи, които не бяха записани в паметниците на старогръцката литература, вероятно по естетически съображения. Специалистите езиковеди обогатяваха старогръцкия речник, химиците — познанията си относно неизвестни сплави (изследваха металическия корпус на „яйцето“), а астрономите усилено търсиха някаква невзрачна звезда от нищожна величина, наречена от Одисей Слънцето на Мойра, която според него била целта на пътуването му.

На следващия ден царят на Итака се оживи видимо, когато стана дума за пътешествията му. Изглежда, доставяше му удоволствие да гледа смаяни физиономии на видеофонен екран.

Говореше за оранжеви двойни слънца, понесли вихрени гриви на милиони стадии след себе си, за техните опалени спътници, за комети като разперени паунови опашки, за тихи зъзнещи планети, които напразно обикалят немощни звезди, просейки малко топлинка, за ята метеори, коварно дебнещи пътника, за кервани от астероиди.

Но тези, които му задаваха въпроси, се интересуваха само от едно: има ли „там някъде“ живот.

— Ами да! — отвърна Одисей. — Но да не ви дават боговете да се срещнете с такъв живот! Какви ли не изчадия се намират по небето. Например на около шестстотин години път оттука има една отвратителна жалка планета, закачена за някакво хилаво слънце, която ми се стори безобидна — по повърхността й сякаш се люлееше безбрежен океан, но щом я доближих, забелязах, че там се блъскат някакви огромни мехури. Внезапно един от тях подскочи и се опита да глътне моя кораб, но когато Атина и Хефес правят нещо, те знаят как да го построят. Корабът проби мехура. Той се пръсна на трептящи парцали. Тези парцали тутакси бяха глътнати от други мехури, които се вдигнаха вкупом и хукнаха да ме гонят, за щастие бяха безкрайно бавни. Та не ви съветвам, ако ви се случи път натам, да спирате на тая проклета топка. Аз я кръстих Хидра, защото боговете не ми казаха името й. А между другото, кога ще говоря със Зевс? Добре, ще почакам. Друг път ми се случи да мина край колосални фунии, разселени на колосално кълбо. Те изпускаха някакви невероятно красиви зигзаговидни стълбове пушек, които насмалко не ме погубиха. Това кътче се намира на около 780 години път оттук. Не ви съветвам да се отбивате и в тоя оазис. А впрочем веднъж срещнах една истинска красавица, с бели планини, но движение по нея не забелязах, със зелени морета и жълто-багрени равнини. Възможно е обитателите й да са твърде дребни. В повечето случаи планетите са скучни сиви и черни кълба, а слънцата — това е вече красота, да не говорим за кометите…

— А Мойра? Как изглеждаше Мойра?

Одисей съжалително поклати глава:

— За мое прискърбие Мойра я нямаше.

— Как тъй я нямаше? Сигурен ли сте? Как определихте местонахождението й?

— Атина ми беше изтъкала златна паяжина. Ако ахатовият паяк на нея се отклоняваше от центъра, значи отклонил се бях и аз. Това ставаше, когато изкривявах пътя, за да видя нещо по-отблизо. Щом вземах вярната посока, паякът изпълзяваше в средата. Когато достигнех Мойра, паякът щеше да запее благозвучна песен. И ето, паякът запя, а пред мен нямаше никаква Мойра. Имаше само облаци прах, през които прозираше едно самотно слънце. А паякът пееше благозвучен пеан и аз помислих, че след като боговете понякога са невидими, то не е изключено да се реят из тези облаци, и изхвърлих тръбата през предназначеното за това отверстие. Но никой не я пое и тя последва яйцето като изоставено кученце. След като се повъртях и се наслушах на паяшкото пеене, реших да се връщам. Обърнах кораба към Земята, паякът млъкна и зае мястото си в центъра. А тръбата ме следваше и затова си я прибрах. (Тръбата отпосле създаде голяма работа на учените.) Явно боговете бяха напуснали Мойра и я бяха разрушили.

— А как виждахте всичко това, за което разказвате, вашето „яйце“ е непрозрачно.

— Във вълшебния кристал на Атина. Трябва да разгледате добре яйцето. Кристалът е свързан чрез тънък лъч с повърхността. Лъчът вижда, кристалът уголемява.

— Не страдахте ли от скука по дългия път?

— Какво е това „скука?“

На въпроса дадоха друга модификация:

— Какво правехте в космическия кораб?

— Разглеждах звездите, а когато нямаше такива наблизо, спях. За един безсмъртен не е нищо да проспи петдесет-шестдесет години и да се събуди без главоболие.

— С какво се хранехте из пътя?

— С нектар и амброзия.

— Храна за три хиляди години? Къде беше струпана?

— В яйцето. Вижте там има два сребърни съда. Май че е останало малко амброзия в единия.

(Химиците се развълнуваха. Предвкусваха нови открития.)

— А как живеехте с такова нищожно количество храна?

— Когато боговете нахранят някой смъртен с нектар и амброзия, той става безсмъртен и не огладнява със столетия. На мен ми се случи да ям не повече от седем-осем пъти.

— И вие сега сте безсмъртен?

— За съжаление истинско безсмъртие няма. Всичко е относително. Щом даже боговете се бояха от края си, то значи, че безсмъртието е в същност една дължина на живота, необхватна за краткотрайните човешки умове. Ако някой живее седем хиляди години, то той ще се стори безсмъртен на онзи, който живее седемдесет години.

— Господин Одисей, ние отлагахме, но след като се уверихме в безмерната ви схватливост, време е да ви кажем, че вашите богове не съществуват.

— Подозирах го. Но се преструвах, за да не ги обидя, ако случайно са живи. Жалко за Атина. За Гръмовержеца не жаля, не понасям тирани, но Атина беше най-умното и красиво същество, обитавало Земята.

— Вие твърдите, че наистина боговете са съществували?

— Ха! Че нали съм ги виждал! Или мислите, че сам бих могъл да си построя изригващо дим яйце и да полетя за собствено удоволствие.

— А защо никой от боговете не тръгна към Мойра!

— Бяха твърде тежки и едри. За тях би било нужно огромно яйце и цял океан от пламтящ дим, а боговете вече бяха загубили част от силата си и не можеха да ги сътворят. И по какъв начин ли е настъпил краят им? Дали ги е споходила старост, раздор, или се е родил по-силният от Зевс и го е свалил? Кой царува сега на Олимп?

Последва смях. На Одисей съобщиха, че богове въобще няма. Това страшно го развесели:

— Ха-ха-ха! Значи боговете се самоизтребиха, а хората останаха! Тъй им се пада! Бяха дошли кой знае откъде, играеха си с нас като с дървени фигурки, разпореждаха се със Земята, като че ли е тяхна! Ехей! Боговете измряха, а Одисей остана! Струваше си да блуждая три хиляди години, за да науча такава новина.

Но поискаха да го убедят, че боговете са измислица, че изобщо не са съществували. Одисей се нацупи:

— Да не се надлъгваме! Нали не сме врагове?! Богове имаше. Или поне такива ни изглеждаха. Ако вие сега с всичката си мощ, с летателните машини, които ми показахте, с гръмовете, с които можете да поразите която и да е част на земята, с хилядите други чудеса, които владеете, се появите пред някои варвари (вие твърдите, че по земята още има такива), то те няма ли да ви сметнат за богове? Или ако изчезнете, няма ли да съществуват векове след това легенди за вас? Боговете се погубиха благодарение на своите разногласия. И по-добре. — И изведнъж разтревожен, Одисей запита: — А вие, вие, хората, които сега сте могъщи като богове, вие живеете ли в съгласие, в мир?

Казаха му, че за съжаление хората не живеят чак дотам в съгласие.

Одисей помръкна:

— А аз мислех, че като нямате богове, сте поумнели. Та вие можете да се самоизтребите, както се изтребиха боговете!

Разпитвачите някак виновно потвърдиха и добавиха, че изследванията върху неговия космически кораб дават основание да се смятат облаците прах за останки от Мойра, разрушена от собствените си обитатели.

— Мойра ковеше съдбините на Земята, а стана на прах. Ако смятате и вие да постъпите като боговете, предупредете ме. Имам дим за още около двеста години. Ще излетя и ще си потърся някоя по-спокойна планета, макар че до болка ми е мила Земята. Нямам намерение да умирам, защото не съм бог. Аз съм Одисей!

Увериха го, че поне за сега тая опасност е ограничена и го попитаха какво желае да прави, след като свърши карантинният му период и след като разкаже всичко, което знае, на учените.

— Аз съм цар на Итака. Ще си царувам.

Обясниха му деликатно, че това едва ли е възможно.

— Е, не държа чак толкова да съм цар — отвърна Одисей. — Достатъчно ми е, че съм жив и свободен. Защото когато разговарях със сянката на Ахил, той ми призна, че е по-добре да си орач на земята, отколкото скръбно да властвуваш над мъртви. Ще попътувам, ще си харесам някой хубав кът, а някъде там, по далечните брегове, може би още ме чака моята вярна Пенелопа и… какво повече е нужно на Одисей?

И Одисей поиска хора, сечива и дървен материал, за да си построи кораб за нови пътешествия. Бяха го осведомили, че освен Европа, Азия и Африка, съществуват и други континенти.

Любомир Николов
Пиршеството на хуните

— Не, Дик — каза Дейзи, — това не може да продължава повече.

Аз се свих в креслото и се постарах да закрия лицето си с вестника. Този глас не предвещаваше нищо хубаво За последен път го бях чул миналата седмица, когато стана дума за това, че всички имат флайъри, само ние се мъкнем с допотопен автомобил. Разбира се, това означаваше крах за семейния ни бюджет, защото още същия ден флайърът зае мястото в гаража, а моят старичък „Форд“ остана навън, на произвола на стихиите. И какво? Лично аз предпочитам и сега да пътувам до редакцията с автомобила. Небето е така задръстено с флайъри, че по пустите улици човек може да се движи два пъти по-бързо. Що се отнася до Дейзи, тя изобщо не може да управлява такава машина. Но можеш ли да спреш прогреса?

— Не се прави на глух, Дик — каза Дейзи откъм другата страна на вестника. — Всички наши познати си имат хронокар, само ние живеем като диваци.

Изтръпнах, макар отдавна да очаквах това. За един скромен коректор такава покупка предвещава сигурна финансова катастрофа.

— Но ние не можем да си позволим… — опитах се да възразя.

— Можем! — категорично заяви Дейзи. — Фреди ми каза…

Значи това беше! Разбира се, Фреди. Това трябваше да се очаква отдавна, още от деня, когато доведох Дейзи при чего.

Не знам как започна тази мода, но в наше време всички са побъркани на тема история. Хвърлят луди пари, само и само да присъствуват на някое интересно събитие. И сега в историята не е останало нито едно тихо кътче. Всичко е посетено: обезглавяването на Мария-Антоанета, убийството на Марат, пресичането на Рубикон… Стогодишната война е пълна с туристи. Един съсед се хвали, че е откраднал яйцето на Колумб, дори ни канеше на омлет от ценната реликва. Разясни се дори защо Великата китайска стена не е цяла — в местата за посещения любителите на сувенири са я отмъкнали камъче по камъче още по време на строежа. Накратко казано, днес никой не се интересува от настоящето. Хората на тълпи тичат из историята и се мъчат да открият нещо интересно… Но къде ти! Изгледани са дори всички изгаряния на вещици.

Фреди работи в една от фирмите, които използуват това положение на нещата — „Тайм ейджънси“. Грабват туристите, натъпкват ги в хронобуса, дават им някакви окъсани костюми и ги свалят в съответната епоха. След това ги прибират обратно.

Та един ден заведох Дейзи във фирмата и я запознах с Фреди. Той, негодникът, любезно ни предложи една малка разходка със собствения си хронокар и Дейзи веднага прие. По-нататък събитията се развиваха лавинообразно. Оказа се, че Фреди е и агент на някаква компания за продажба на хронокари. С няколко разходки той успя да замае жена ми и така се стигна до фаталния час.

Има ли смисъл да казвам, че хронокарът бе купен по-малко от два часа след нашия разговор. За да събера необходимата сума, трябваше да продам автомобила си на безценица и да затъна до уши в дългове, но това още не беше всичко. Тепърва се поставяше въпросът за костюмите.

Както е известно, пътуването във времето налага най-строго инкогнито. А за да не го познаят, човек трябва да бъде облечен в подходящ костюм. За да превъзмогна разходите за облеклото, трябваше освен работата в редакцията да заема и поста на нощен пазач. А в неделните дни, вместо да си отспивам, аз се мъкнех заедно с Дейзи из някакви древни епохи и опулено гледах как брадати варвари се колят с тъпи мечове, а отстрани други варвари, облечени в старателно дезинфекцирани дрипи, наблюдават с наслаждение тази гледка. За Атлантида пък не искам и да си спомня. В деня, за който се предсказваше гибелта на острова, пристигнаха толкова туристи, че в тълпата ми изпотъпкаха всичките мазоли. Не видях нищо. Само по едно време земята започна да се олюлява и всички се развикаха: „Потъваме!“. Ще потънем я! Според мен Атлантида потъна от тежестта на туристите.

Ех, ако се бях отървал само с мазолите… Пет хиляди години преди новата ера някакви диваци едва не ме пребиха с камъни. В храма на Артемида малко остана да ме хванат вместо подпалвача Херострат. Слугите на кардинал Ришельо ме биха с тояги, задето не съм отстъпил пред каляската на господаря им. А през време на войната между Севера и Юга един заблуден куршум ме улучи… е, разбирате къде.

Но един ден отмъщението се появи в облика на нашия репортер Сам Барстоу. Той изскочи от кабинета на главния редактор и тържествено обяви:

— Сензация, момчета!

Накратко казано, сензацията беше следната: преди половин час Сам бил при Фреди и узнал, че е открит неизвестен досега документ за някакво огромно хунско сборище. Пиршество или нещо подобно. Ново, ненаблюдавано още събитие! Това наистина беше сензация.

Още никой не знаеше за това. Докато извънредният брой на вестника се въртеше из машините, аз хукнах към къщи, седнах в хронокара и се отправих към точно посочената дата. Не открих никого. Пуста степ.

Нека ми простят колегите от вестника, но аз трябваше да си отмъстя на Фреди. Веднага отидох в конкурентното издание и направих там сензационни разкрития. Невероятна измама! Историческа фалшификация!

Но колелото вече беше се завъртяло. Навсякъде се шиеха хунски костюми и туристите на тумби се запътваха към мястото на пиршеството. Със злорад смях и аз се облякох в някакви парцаливи дрехи, взех Дейзи, която си беше обула някакви невероятни шалвари, и двамата пристигнахме в степта, където трябваше да стане провалът на Фреди.

Вместо това се провалих аз.

Огромна тълпа хуни палеха огньове, печаха месо, пиеха вино от кожени мехове и крещяха нечленоразделни песни.

Какво да правя? Разрових се из редките храсти, изтичах до близката горичка… Всяко по-закътано местенце беше натъпкано със скрити хронокари.

Разходих се сред пиршеството и малко по малко осъзнах истината. Тук нямаше нито един истински хун.

Това е цялата история. Днес ме уволниха. Още една-две седмици ще мога да скърпвам финансите на семейството. Господи, само дано Дейзи не каже отново:

— Не, Дик, това не може да продължава повече.

Никола Кесаровски
Алена капка кръв

На Агоп Мелконян

 

 

Очаквах да получа крайния (отрицателен, разбира се) резултат от експеримент 103 и да се заловя с нещо по-сериозно.

А ето, че реакцията се оказа положителна!…

Стоях и не смеех да посегна към втория екземпляр. Нима е възможно?! Слисано гледах как принтерът бълва лист след лист… Стоиш на перона и чакаш влака. Ето, задава се, влиза в гарата. Вместо да намали скоростта си обаче, той я ускорява! Фучи разярено насам потракването му се слива с протяжен звън. Току пред теб изведнъж се откъсва от релсите, литва стръмно нагоре, вагон след вагон следват локомотива по някаква невидима и невъзможна линия… Гигантски лупинг и серия главозамайващи фигури от висшия пилотаж, невиждан слалом между вратичките от ниски следобедни облаци: само последният вагон, леко замятащ, ги докосва от време на време — и Стенмарк би се загледал!… А ти? Ти какво? Ти гледаш слисано. Ти следиш машинално чудото. Ти си блокирал. Едва по-късно ще бъдеш в състояние да мислиш. И ако в момента съществува нещо в главата ти, то е само: нима е възможно?!… Гледах и аз слисано как принтерът бълва лист след лист, машинално следях номерацията. След двайсет и четвърта страница автоматът прищрака, подвърза ги в тънка брошура и хлопна от двете страни корици със заглавие „ОПИТ 103 — 11.11.2017 година“. Не знаех какво да мисля! Краката ми трепереха, ръцете посегнаха към брошурата, но, изпотени и несигурни, бавно се отдръпнаха.

Не вярвах в съществуването на друга цивилизация. Сега доказателството за това беше пред мен, а аз продължавах да не вярвам…

Отдавна си бях поставил задачата, но се бавех с решаването й. То изискваше недопустима алогичност, а аз прекалено, може би, уважавах установения през хилядолетията начин на мислене. Повече или по-малко, това е познато на всеки — онзи странен начин, по който онаследената от стотици поколения родова памет се съпротивлява на щастливо споходилото те оригинално хрумване и поне в първия момент успява да хвърли сянка върху него. Еволюцията се е изхитрила да въоръжи живота на нашата планета с един добре премерен консерватизъм, достатъчен да съхрани постигнатото, но в същото време и пробиваем за по-ярките искри на новото. И то, това ново — утре осъществило се, — да бъде пазено от същия този консерватизъм. И така нататък… Да, и така нататък, докато се стигне и мине през всекидневния сблъсък на всеки от нас с това хитроумно изобретение на еволюцията — на всеки един от нас, поел щафетата на поколенията и оказал се в рамките на своя живот на предния фронт на разпространяващата се във времето и пространството вълна на цивилизацията…

От птичия поглед на принципното определяне на нещата — по този именно начин съвършено съзнателно се опитвах да видя моя сблъсък с екстравагантния „ОПИТ 103“, най-малкото, за да оправдая помайването си.

Иначе ясно разбирах, че задачата ми е важна (каква слаба дума!), че пътят за решаването й, който бях набелязал, е повече от оригинален. Но… отлагах и отлагах. И едва ли е имало някакъв консерватизъм в същност или някаква си там боязън пред разни установености в мисленето, ами! Просто съм искал да поотложа очаквания отрицателен резултат, да дам малко повече време за живот на онази тиха мисъл „Ами ако…“ у мен. А консерватизмът и установеностите в мисленето са били само одеждите на страха пред нежелателния резултат. И понеже винаги можеш да си намериш по-спешна работа, за сметка на която и да било друга (чистата наука е много сложно нещо!), аз все отлагах и отлагах, с месеци. До днес.

Проблемът ми беше тъй свиден (и не само на мен!), бях тъй петимен да намеря решението му въпреки всичко, че го сторих дори с цената на себеуважението си. Сбрах всичката своя безогледност, нарекох я дързост, бракувах общоприетата логика и потърсих изход извън нея. За самооправдание поръсих цялата тази работа с една конска доза шега.

Брутално прекрачих каноните на логиката.

Защо постъпих така ли? Труден въпрос. Може би защото много и много поколения земни мъже бяха блъскали умовете си — логичните си умове! — в коравата и неподатлива стена на „Съществува ли друг разум във Вселената и как да установим контакт с него?“, но бяха оставили само кървави следи по нея. А този факт, ако не те откаже изобщо, поне ще те накара да търсиш друг някакъв подход, подстъп или трамплин, пък бил той и абсурден! Особено ако вече знаеш, че и абсурдността зависи от гледната точка — нима не е абсурдно понякога да не се откажеш от вчерашната си относителна истина? А да не говорим, че има и степени на абсурда!

Подобни, макар и откровено фриволни мотиви наистина помагат в комплицирани случаи като моя!

Започнах, дето се вика, съвсем на шега. Написах, ер хикс равно на интеграл от еф хикс върху де хикс. Ще поясня, от уважение към учудено попривдигнатите вежди на компетентните.

Зад хикс, по което интегрирах, щеше да се крие ЧОВЕКЪТ, обобщеният човек, ЧОВЕШКОТО в земната цивилизация — такъв един ясен, но и труден за обличане в думи смисъл влагах в променливата хикс.

Под функцията „ер хикс“ имах предвид всичко онова, което е разумно по отношение на човека. (Разумно според съвременните, макар и твърде антропоморфни все още трактовки на това понятие.)

Във функцията „еф хикс“ пък натрупвах основните характеристики на човешкия разум.

А „де хикс“? Е, да, глупаво наистина или, меко казано, необичайно. Признавам. Защото „де хикс“ стои винаги над дробната черта. А аз го слагах отдолу. Имах предвид интегрирането по всичко онова, което има някакво качествено отношение към променливата хикс (тоест към човека), но не е хикс при всевъзможните му стойности. По този начин, търсейки друг разум, се предпазвах да не налетя на някой конкретен наш земен човек.

Не е досадно ясно, нали? Радвам се, че не досаждам.

Самият аз гледах на цялата тази работа като на шега. Продължих я на шега, на шега развих съвършено парадоксални методи за интегриране, алгоритмизирах ги (вече не на шега, а за опресняване на студентските навици) и вкарах програмата в компютъра. Подсмихнах се, станах и пак седнах. Ентусиазмът, с който очаквах резултата (хм, ентусиазъм!) — скрил беше той глава дълбо-о-ко под крилото си и кротуваше, правеше се на отсъствуващ, макар и да попоглеждаше все пак измежду перушинките; — никакъв ентусиазъм не беше, просто чаках края. После ще се поусмихна натъжено и толкоз. Самата ми заявка за вида на решенията също беше особена, неточна и необичайна. Исках ги под формата на модулиращи параметри на гравитационни вълни от стандартния спектър. Даже не прегледах уравненията на тези решения, дотолкова все още продължавах като на шега. Просто включих лентата в гравитрона и… И шегата свърши! На индикатора светна положителна реакция и записващите устройства дадоха сигнал за запис.

Естествено, само това не бях очаквал. От изненада забравих какво всъщност търся! Смешно, нали? Но и не съвсем! Страшничко даже!

И наистина изпитах страх сред мъртвозаспалата нощ, сам, запокитен на трийсет и петия етаж на грамадата от метал, стъкло и тишина, когато се насилих и осмислих случилото се — A3 БЯХ НАМЕРИЛ, ДА, БЯХ ОТКРИЛ ДРУГ, НЕ ЧОВЕШКИ РАЗУМ!

Умът ми не можеше да го побере! Друг разум… Та нали това понятие винаги си е било просто една от най-сочните теми за дебати и нищо повече! Аз самият съм изнесъл десетки лекции „за“ и още толкова (че и повече май) „против“ възможността за съществуване на друг разум. С еднакъв успех. Защото и научните аргументи за тези „за“ и „против“ са приблизително уравновесени, с известно преимущество за тезата „против“ наистина. А сега изведнъж… Невероятно!

По стара традиция другият разум се търси нейде из глъбините на Вселената. Докато аз сега го търсех навсякъде. Има разлика, нали? Моят интеграл съдържаше повикване към всеки разум, различен от човешкия, разумен по отношение на човешкия и намиращ се където и да е. За носител на повикването използувах гравитационно поле, защото е всепроникващо. И ето че в записващите устройства вдясно от мен имаше някакъв отговор!…

Загледан в ултрамарина на тесния и вертикално изтеглен по цялата височина на принтера блок за паметта му (поувлякохме се в дизайна напоследък!), с някакво странно приятно чувство аз си спомних как преди около месец принтерът бе отпечатвал цели два часа през нощта само нули върху повече от двеста килограма хартия! Един от колегите ни му дал заявка да разпечата, когато привърши всичко друго, определен участък от паметта си. Но не съобразил нещо и сутринта намери стотици хиляди нули и заповед за тлъста глоба, разбира се… И аз сега объркан, люлян сякаш върху границата между бодърствуването и съня, изведнъж се улових в нелепата мисъл дано и този път нещо в принтера да не е в ред, дано уж изписаните листа са си в същност чисти и бели… Или гаф някакъв да се случи при разшифроването… Или ей сега да стане течение и да издуха брошурата през прозореца… Но и разшифроването е елементарно, компютърът сам си го свърши, и принтерът си изписа текста съвсем като хората, даже ми го оформи в брошурка, и течение отникъде не се задаваше. Оставаше самият аз да си взема шапката и да си отида, подгонен от изненадата — това само зависеше от мен. Но дали и то? С тези подкосени крака?

Прогоних абсурдите и опитах да фокусирам мисълта си. Когато умът ми се поизбистри от ненадейния шок, събрах сили и зачетох.

„Ти, който четеш това послание, знай: ние търсим дружба!

Цивилизацията ни е стабилна, добре организирана и има какво да ти даде. Това послание е подготвено много отдавна, актуализира се през няколко микровременни цикъла и се излъчва непрестанно. Излъчването му е подсигурено и след евентуална гибел на цивилизацията ни. Когато четеш това, ние вече може и да не съществуваме. Всичко има край. Но нека дори в такъв случай ти едностранно почерпиш полза от нас — едно малко доказателство за нашата добронамереност…“

Чувствувах нужда от нещо, което да ме увери, че ставащото в момента е истина, а не сън… Самият Бертран Ръсел твърдял преди години, че докато пишел, не считал, разбира се, че спи и само сънува, че пише, но по никакъв логичен начин не можел да го аргументира! А какво да кажа аз сега с това послание пред мен? Сънувам ли, халюцинирам ли, побъркал ли съм се, или всичко си е на мястото?…

„Първо — как изглеждаме?

Всички ние сме индивидуализирани. Живеем ограничено време, реализираме се чрез непрекъснато физическо движение — това е и основен фактор при формирането на нашето мислене.

Всеки от нас е СТРУКТУРНА ЕДИНИЦА. Произхожда от РОДИЛЕН ЦЕНТЪР, изиграва ролята си и умира.

Краен брой Структурни единици изграждат една ФУНКЦИОНАЛНА ЕДИНИЦА.

Краен брой Функционални единици образуват ЦИВИЛИЗАЦИЯТА ни.

Нямаме локализиран център на управление. Всяка Структурна единица, тоест всеки от нас, е представител на всички и на всичко…“

РОДИЛЕН ЦЕНТЪР. СТРУКТУРНА ЕДИНИЦА. ФУНКЦИОНАЛНА ЕДИНИЦА. ЦИВИЛИЗАЦИЯ…

Довчерашните ми ясни, твърди понятия и представи омекваха, деформираха се, придобиваха ново съдържание и форми. И подът под мен, и той също омекна някак, предавайки ми милиметровите движения на приливно-отливната вълна на земната повърхност, стените се люшнаха леко, увлечени от околоосното въртене на Земята, усетих мекия, но властен тласък на литналата по орбитата си около Слънцето планета, усетих и далеч по-слабото, но ясно доловимо побутване от движението на цялата Слънчева система към далечната точка на съзвездието „Стрелец“… Стреснато се чудех как все още успявам да запазя равновесие при този букет от движения! Двусантиметровото люлеене на самата сграда на института, усещах го и него, бавно, мощно, като гигантско махало, без начало и край отброяващо невидимото си за човешкото око тиктакане, безсмислено и властно, несъществуващо практически, но като внезапно забил пулс в слепоочията, станало по-открояващо се и по-реално от всичко друго… Подпрян с две ръце в пулта на компютъра, до отказ облегнат в добилата твърдост облегалка, затъкнал крака в някаква не за тази цел монтирана ергономична приумица, заковал поглед в набедената от брилянтните карфици на звездите чернота зад прозореца, аз наистина едва пазех равновесие…

Все по-ясно чувствувах целия този вихрен летеж, все по-дълбоко пропадах в дълбините на едно ново и неподозирано досега единение с глобална цялост от такъв висш порядък, за която си знаел, че съществува, но само си знаел… Сега го възприех в цялата му пълнота, почувствувах Вселената край себе си и себе си като част от нея, и раменете ми се огънаха…

РОДИЛЕН ЦЕНТЪР?

СТРУКТУРНА ЕДИНИЦА?

ФУНКЦИОНАЛНА ЕДИНИЦА?

ЦИВИЛИЗАЦИЯ…

Опитвах се да подредя и осмисля тези нови за мен понятия. Добре, и ние, хората, се раждаме в родилен дом. И очевидно съответствуваме на техните Структурни единици, защото всеки от нас е човек, а всеки от тях е Структурна единица, казват те. Значи мога да приема такова съответствие между нашите два свята:

ЧОВЕК = СТРУКТУРНА ЕДИНИЦА…

Ново при тях е Функционалната единица… Прилича сякаш по нещо тя на нашите групи хора, на колектива, семейството… на всевъзможните сдружения от хора, чрез които ние в същност синергично усилваме възможностите си — защото възможностите на колектив от десет души например са много повече от сумата на възможностите на отделните десет човека! Тези сдружения от хора са съществен факт за нас, разбира се, но не чак толкова, че да го декларираме още в началото на нашето послание до друга цивилизация… Чакай, чакай!… Тук има нещо! Тяхната Функционална единица, която наподобява колектив, за тях е по-важна от нашия колектив, щом я споменават още в началото… По-важна! Трябва да се задържа на тази следа… Ами ако… ако този факт при тях е закрепен до някаква степен и биологически?! (При съответен там техен аналог на „биологически“…) Както да речем при нас някои от растителните, животинските и растително-животинските симбиози, разделянето при които значи смърт?!…

Интересно е наистина това тяхно ниво на живот Функционална единица. От името личи, че то е групиране на Структурни единици (тоест на техни „хора“), с цел да се осъществи някаква функция… Стоп! Да спра дотук! Има явна аналогия между тяхната Функционална единица и нашия колектив! Само дето Функционалната единица е сякаш по-устойчива, по-обособена, компактна. Тя е нещо и „физически свързано“, като уловени за хоро танцьори, да, нещо като „колектив от физически свързани хора“, като… като при… хе-ей-руп, за да поместят заедно тежко тяло, или като гребците в многоместно кану, свързани в едно функционално цяло, включващо и тях, и лодката… И какво, значи?

РОДИЛЕН ЦЕНТЪР = РОДИЛЕН ДОМ СТРУКТУРНА ЕДИНИЦА = ЧОВЕК ФУНКЦИОНАЛНА ЕДИНИЦА = КОЛЕКТИВ

ОТ ФИЗИЧЕСКИ (!) СВЪРЗАНИ ХОРА…

„Мащабите на нашите тела са с няколко порядъка под мащабите на света, в който живеем, и за да се справяме с него, еволюцията ни е открила формата Функционална единица.

Функционалната единица е обособена в пространството. Основното й предназначение е да осигурява подходящи и постоянни условия за живот и съвместна целенасочена изява на включените в нея Структурни единици. Освен самите нас Функционалната единица включва още и специализирана обвивка-корпус, пространствено оформена съобразно максималните възможности за функциониране. Обвивката е много сложна, структурирана и с висока степен на автономност. Частите й са рационално свързани една с друга.

Функционалната единица се ръководи от ЛОКАЛЕН ЦЕНТЪР ЗА УПРАВЛЕНИЕ, програмиран с вложени му от нас възможности и принципи за действие. Подсигурен е с известна разумна свобода в избора на решение.“

ЛОКАЛЕН ЦЕНТЪР ЗА УПРАВЛЕНИЕ на Функционалната единица… За какво напомня това? Ако оприлича Функционалната единица с… един завод например, с цялото му техническо оборудване и личен състав, Локалният център за управление ще бъде — какво? — …ще бъде командната зала на завода плюс терминалите по бюрата на ръководителите…

ФУНКЦИОНАЛНА ЕДИНИЦА = ЗАВОД?…

…Сега, когато записвам тези редове, и сам аз се изненадвам от привидното хладнокръвие, с което съм обмислял посланието и съм търсил аналогии между двата свята, вместо на един дъх да изчета двайсет и четирите страници, че и дори първо да надникна в края! Но това хладнокръвие е наистина само привидно! Опитите ми да осъзнавам прочетеното бяха в същност не последователно обмисляне, а спонтанни взривове от мисловни видения, обобщени и необлечени в понятия дори. И се извършваха в някакъв втори пласт на съзнанието ми, едновременно и паралелно с четенето и без да му пречат… Вън е нощ, тиха и черна, високо горе невидими облаци скриваха звездите, необятният парк долу обгражда с маслена чернота института. И само тук, на трийсет и петия етаж, облени в бяла светлина, аз и посланието — сами във всемира… Мисълта, че край мен се е кротнал милионен град, не намаляваше това лепкаво чувство на самота. Разтвореното пред мен послание от далечните братя по разум — също. Обратното дори! Усилваше тишината край мен, разреждаше въздуха, тласкаше към телефона натежалия ми поглед — ако споделях с някого новината, необичайната умора щеше да се поразсее може би; тази умора, била възторг преди миг, след миг — отново, пулсираща не в мен, а чрез мен, която ме мачка и меси в синхрон с метаморфозите на отприщените мисли, борещи се с трудните за преглъщане порции информация от посланието…

ФУНКЦИОНАЛНА ЕДИНИЦА = ЗАВОД…

Автоматичен завод?

Нещо като нашите РОБОТИ ще се окаже май тази тяхна Функционална единица. Прилика има наистина. Роботът е машина, съставена от краен брой модули-органи (СТРУКТУРНИ ЕДИНИЦИ!), които са свързани в едно цяло (ФУНКЦИОНАЛНА ЕДИНИЦА!), с цел да изпълняват някакви функции, и едно ЛОКАЛНО УПРАВЛЯВАЩО УСТРОЙСТВО — „мозъкът“ на робота…

Да, приликата между нашия робот и тяхната Функционална единица е задоволителна… С една разлика, че самите те, „хората“ от този друг свят, са градивните елементи на своите Функционални единици, докато нашите роботи ги правим от метал и пластмаси. Е, да, правим ги до голяма степен и антропоморфни…

Стоп!

Антропоморфни!..

Дъхът ми спря…

Модулите-органи в робота в преобладаващата си част повтарят органите на човека — структурно роботът до голяма степен прилича на човек. Функционалната единица прилича на робот. ЗНАЧИ — ПРИЛИЧА И НА ЧОВЕК!

ФУНКЦИОНАЛНА ЕДИНИЦА = ЧОВЕК?!

Трудно ми е по-нататък да посоча реалната последователност на мислите си, когато трескаво се нахвърлих да проверявам новата хипотеза и всевъзможните й варианти. Не само във втори, а и в трети, четвърти и пети пластове на съзнанието ми, изникнали отнякъде, започна и колко продължи, не знам, невъобразимата борба между варианти и подварианти, светкавичната им проверка за съгласуваност с по-близки и по-далечни твърдения и предположения на науката — от библейските притчи до прочетеното днес в списания и вестници, от предизвикателните идеи на фантастичните романи до подтекста на каламбурите на колеги и приятели… За някакви безпаметни минути или часове колапсиралият ми мозък смля целия си трупан години наред капитал и го огледа през микроскопа на новата гледна точка — фактът на съществуването на това послание пред мен… Готов съм веднага да седна на био-психоаналитичния стол, да поставя главата си в шлема с датчиците и чрез атаката на хипнозата да пръкне на бял свят механизмът, по който съм стигнал фактически до откритието… Готов съм! И едва ли има някой, който да го иска повече от мен! Стига да е възможно да се проникне в безпространствеността и безвремието на тази странна мозъчна мътилка с брауново движение на безсловесни мисли в нея, утаила се и изкристализирала накрая в един шокиращ, но ясен извод!

Когато постепенно дойдох на себе си, разтреперан, аз дълго седях сам с чудото в моята лаборатория… Право е казано, чудесата влизат в нашия свят през вратите на лабораториите…

Защото бях разбрал истината!

И бях почувствувал, че именно това е истината!

ТЕ, СТРУКТУРНИТЕ ЕДИНИЦИ, СА НАШИТЕ КРЪВНИ КЛЕТКИ!

ФУНКЦИОНАЛНАТА ЕДИНИЦА С НЕЙНИЯ КОРПУС Е ЗЕМНИЯТ ЧОВЕК!РОДИЛНИЯТ ИМ ЦЕНТЪР Е НАШИЯТ ЧЕРЕН ДРОБ!

Колко време съм стоял с втренчен поглед, не знам…

Обкръжаващата ме реалност изплува край мен, аз бавно осъзнах къде съм и кой съм.

Взех кламер и убодох безименния си пръст. Гледах наедряващата алена капка кръв. Не можех да откъсна очи от нея. Защото това, да, това бе тя, тази друга, тази ДАЛЕЧНА ЦИВИЛИЗАЦИЯ, чието послание лежеше на пода до краката ми. Моите кръвни клетки бяха те, Структурните единици на тяхната цивилизация. Функционалната им единица бе моето кръвообращение, а аз, самият аз съм просто корпус, осигуряващ удобство и възможност за действие на Функционалната единица-кръвообращение…

Очевидно те и не подозират, че Функционалните им единици са се СЕБЕОСЪЗНАЛИ като личности, че Локалният център за управление на Функционалната единица се е развил до самостоятелно мислещ МОЗЪК, че ние — тези Функционални единици, — които днес сме шест милиарда, наричаме себе си цивилизация…

И може би подсъзнанието е това ново в нашия мозък, което се е изплъзнало от контрола им? И в резултат на което изплъзване те са останали в неведение за формирането на нашата цивилизация?…

Дълго гледах съсирващата се капка кръв. Несвързани мисли пресичаха мозъка ми и издигаха идеи за отговори на редица нерешени от нашата наука въпроси — лавина от въпроси и предположения, които не можех да обуздая. Чувствувах се като дивак, стоящ пред разноцветните отблясъци на пълен сандък скъпоценности, без да е в състояние да ахне дори, който само рови и рови в тях, гребе с пълни шепи и се облива в облаци от цветове, цветове, цветове…

Аз съм… ти си… препъваше се мисълта ми. Не знам! Ние сме едно и също нещо сякаш. А и не сме! Ти си моето кръвообръщение, моето тяло е твой корпус. Ти казваш, че летиш в Космоса, а там летя аз! Това, което аз наричам мой мозък, е за теб просто Локално управляващо устройство на твоя корпус, на моето тяло. Ще можеш ли ти да погледнеш на тоя мозък като на мой, макар и плод на твоята еволюция и създаден за твои цели? По твоему аз служа на теб, по моему — ти на мен. А кой кому в същност?.. Мисля, че е страшно да спорим за приоритет. Макар и организиран чрез теб, моят мозък си е мой и силен, той не е само Локално управляващо устройство на твоята Функционална единица, той е и творец в моя свят!… Ти не бива да гледаш на нас само като на твой корпус, като на твое помощно устройство, твоя материализирана възможност за действие. Това е страшно! И обратното, разбира се — кръвообращението ми си е мое кръвообращение, но аз вече няма да мога да гледам на него само като на система от моето тяло…

…Ще ми разкриеш ли своето разбиране за глобалните си цели? За собственото си предназначение, бъдеще?…

Объркан съм, знай, неподготвен ме свари, макар че съм един от най-подготвените в тази област, казват. Но тук, изглежда, човек винаги ще изживява изненада и тревожно чувство за неподготвеност. Защото подготовката ни за среща с теб се върши във и със мисълта! А мисълта е екстракт от познатото и предполагаемото, докато ти идеш нейде отвъд, такова едно отвъд, за което си нямаме даже позитивно определение. И затова, колкото и чакан, ти ще бъдеш винаги и неотменно чудовищно неочакван за нас, ти, другият разум и всичко твое…

Объркан съм и съм благодарен, че не се налага веднага да ти отговарям. Едно все пак мога да ти кажа още сега, това, от което трябва да тръгнем: от днес ти не си само мое кръвообращение, от днес моят мозък не е само Локално управляващо устройство на твоята Функционална единица… От днес ние сме РАВНИ ПО РАНГ!… трябва да сме равни…

… А твоето управляващо устройство? То, казваш, не е локализирано, то е навсякъде. Тоест, то е в кръвта, в кръвоносните съдове… Един наш писател, Джек Лондон, казваше, че животът на човека е животът на неговите кръвоносни съдове! Нима е можел да знае какво в същност казва с това!…

Но какво става с теб, когато аз умра? Едновременно ли умираме?… Мой приятел написа великолепен разказ. „Разговор с никого“, където моят духовен свят се запазва от някой нейде… Дали ти не си този някой, именуван никой от моя приятел?

… А левкемията?! Какъв ли апокалипсис е тя за структурните ти единици! Бихме могли да се справим с нея съвместно! Но… дали тя е бедствие и в твоя свят? А ако е нещо рядко, но хубаво и полезно, мечтано?

… А моето тютюнопушене?!

Мислех, мислех…

Лавината от въпроси не свършваше…

…Йерархия от разуми! Та това е може би и най-логичното. Всяко ново ниво разум стъпва на организацията и постиженията на разумите от предните нива. И ние може би трябва да сменим методите си за търсене на контакт с други цивилизации. Ние ги търсим встрани от нас, а трябва да ги търсим и в наши надсъвкупности… Например… например… обществото… Но да, нима нашето земно общество, взето като цяло, не е също един самостоятелен разум? И то различен от човешкия! Нима в него не съществуват норми, които никой от нас не е измислял и налагал, но които всеки съблюдава? Такива едни надличностни норми? Моралът, етиката, не са ли те наши, човешки понятия за обекти на СОЦИАЛНИЯ разум? Алтруизмът? Себеотрицанието?… Общественото мнение, какво е то? Нима не е становище и изявление на социалния разум? Разум, с който ние отдавна и тясно, до симбиоза, сме свързани? Разум, който до голяма степен управлява поведението ни…

А онези загадъчни, едва доловени от нас вътрешни сили, които ни управляват? Подсъзнанието? Онези мистериозни само четири процента от обема на мозъка ни, които са ни достъпни засега? Догадките за „психическата“ енергия като особен род поле, мощно и неизучено? Не са ли и те свързани с тези други разуми „над“ и „под“ нас?…

И как по-хубаво и ясно ще зазвучат много от нашите разбирания и търсения, ако ги погледнем като СТЪПАЛА ОТ ЙЕРАРХИЧНО ПРЕЛИВАЩИ СЕ СТРУКТУРИ! Ето, моралът! — Личността често, въпреки себе си, действува така, както трябва, а не както би искала самата тя в този момент. Това именно трябва да са снетите до действуващото съзнание на личността императиви на социалния разум, на МЕТАРАЗУМА. Личността се доближава до метаразума, до съвършенството и хармонията чрез постепенното доближаване на „искам“ и „трябва“. Някой беше казал, че няма морални явления, а има само морална интерпретация на явленията. Именно интерпретация от позициите на метаразума, това е истинската, вярната морална оценка. А то е и пътят към пълното съпричастие с метаразума. път към пълната свобода на личността; установяването на контакт, проникването на всеки два съседни разума един в друг — това са крачки по пътя на все по-висша свобода, към глобален и всесилен разум…

Тъмнината се стичаше през прозореца, давеше светлината в лабораторията и странно втвърдяваше тишината. Брошурката пред мен, прочетена само до втората страница, ме заливаше с усещане за чудото на останалите двайсет и две и аз, уморен, изнервен, за миг изпитах особен страх — съвършено сам в огромната сграда на института…

Сам ли?

Никога вече човек няма да бъде сам!

Внимателно се облакътих над посланието и опрях чело в него. Заспах с мисълта как колегите ще ме събудят сутринта и как аз ще ги погледна по много особен начин, вдигнал високо безименния си пръст със съсирената върху него малка алена капка кръв.

Допълнителна информация

$id = 396

$source = Моята библиотека

Издание:

Българска фантастика. Антология

Българска. Първо издание

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983

Редактор: Огнян Костурков

Художник: Валентин Попов