При подготовката на представителна антология с поетически творби от класиката и съвременността на една от най-могъщите европейски литератури необходимо е най-напред да се възприеме принципът, който неотстъпно ще държи будно съзнанието и ще чертае насоките на работата. Този принцип може да бъде за нас само един: да се разкрие непосредствено, по възможност по-пълно и безпристрастно националният характер, духовният и поетичен свят на немския народ. Или казано по-просто: през душата на всеки отделен поет да се прозре душата на народа в нейните съкровени глъбини. Ала, разбира се, при подлавяне на такова дело не бива да се изхожда от субективни естетически предпочитания, защото се явява и друга необходимост, именно: на такъв лирически сборник да се придаде и една чисто познавателна стойност, да се мисли и за едно разширяване кръгозора на читателя, за ролята на книгата, която положително ще влезе предимно в ръцете на учащите се и на онези — още млади или по-възрастни, — които правилно смятат, че човек се учи, докато е жив.
Повечето лирически антологии — както в миналото, така и днес — преследват обикновено по-ограничени цели: да поставят в определена светлина стихотворения от по-далечни и по-близки години редом с днешни, нови, и по този начин да събудят една особена художествена наслада. Такива са антологиите от стихове за любовта, за природата, за родината и т.н. Много примери за такъв вид лирически сборници има не само в чуждите литератури, но и в българската.
Естествено е, че от позициите на нашето време и на нашия народ — позиции социалистически — ние имахме пред очи на първо място прогресивната поезия, да се движим в рамките — а те съвсем не са тесни! — на социалната тематика, но не изпадахме в осъдително късогледство и не отхвърлихме едно или друго хубаво стихотворение само защото то ни рисува една природна картина, внушава ни любовен трепет или ни изпълва с някакъв благороден, чисто човешки порив. За нас беше достатъчно, като изхождахме от целокупното поетическо дело на автора, да знаем, че се срещаме с един искрен, честен и хуманен творец, който дори в най-далечни дни е създавал поезия в името на нещо ново, добро и чакано от света. И когато накрая сравнихме така съставената антология с други, излезли през различни години след Втората световна война в Германската демократична република, ние радостно установихме, че в общи линии сме сполучили, че в нашия готов за печат ръкопис е включено много и достатъчно от всичко онова, което не е забравено или ни изпълва с надежда, че не ще бъде засипано от времето.
Подборът прониква осем столетия назад и стига до нашите дни. Авторите, на които сме се спрели, се редуват хронологически, сиреч според годината на рождението им. Това означава всъщност, че подреждането върви по епохи и, кажи-речи, по литературни течения, без да сме ги означили специално, на раздели, за да не придадем на книгата досаден, претенциозно школски облик. Започнахме от XII век, т.е. от тъй наречения средно-горнонемски или рицарски период на немската поезия, откогато датира най-старата редакция на прочутия епос „Песен за нибелунгите“ и където откриваме първите наченки на немската лирика, създадена от тъй наречените минезингери. Неотречимо най-виден представител на тая поезия е Валтер фон дер Фогелвайде. Други двама по-известни автори са Волфрам фон Ешенбах (претворил на немски език френския епос „Парсевал“) и Хайнрих фон Морунген. Тяхното значение обаче не може да се мери с онова на Фогелвайде, освежил застоялата дворцова любовна лирика чрез песни, които в изящна метрика славят любовното щастие с проста девойка от народа; освен това Фогелвайде отказва всякаква рицарска служба на придворни дами и пръв вплита политически мотиви в рицарската поезия, като повежда борба срещу домогванията на папата за светска, политическа власт. С основание ние сме го включили като единствен представител на „рицарската поезия“ (1180–1350 г.)
Времето на Реформацията (края на XV и XVI век), отличаващо се с оформянето на едно образовано средно съсловие, с подем на науките и мощно религиозно раздвижване, придава друг характер на поезията. Минезингерите, т.е. рицарите-поети, биват изместени от майстерзингери, граждани-поети, които покрай занаята си съчиняват и песни; най-известен и най-плодовит сред тях е нюрнбергският обущар Ханс Закс. Редом с Мартин Лутер тук изпъква и Улрих фон Хутен, чийто принос обаче е главно в областта на прозата и затова бе отминат от нас.
През периода на барока (XVII и XVIII в.), застъпен с произведения на Фридрих фон Логау, Симон Дах, Паул Флеминг, Андреас Грифиус и Йохан Кристиан Гюнтер, добиват немалка слава още неколцина поети — Мартин Опиц (който е по-скоро законодател на немската стихотворна реч, а по-малко поет), Паул Герхард, Мартин Ринкарт, Фридрих фон Шпее, Ангелус Силезиус и др., — но техните заслуги се признават и днес още комай изключително от черквата.
Целият онзи дълъг период, в течение на който просветителното движение във Франция избива накрая в политическа революция, завършва в Германия само с революция в литературата, с пламенна и безогледна борба из духовете. Това време, наречено — по една драма на Клингер — „период на бурята и устрема“, е протест срещу едностранчивостта и крайностите на просветителството, срещу надценяването на разума за сметка на чувството. Под влияние на Русо немските поети от онези години повеждат борба за свобода на чувството, за „връщане към природата“, която единствена може да позволи на чувството да се разгърне напълно, и оттук — борба за правата на личността, чието своеобразие се разкрива предимно в чувствата. Ала периодът на „бурята и устрема“ изтрайва едва едно десетилетие, двамата титани Гьоте и Шилер се обръщат към класиката, а по-младото поколение се обявява за романтиката.
Това време на класическа и романтическа поезия (XVIII и XIX в.), което включва и годините на литературното движение „Млада Германия“ (1838–48), е родило още немалко талантливи поети, които заслужено биха намерили място в предлагания сборник, ако не ни ограничаваше неговият обем.
Безспорно многостранно и убедително е представянето на реализма (XIX в.) с имена като Щорм, Келер, Веерт, Демел и др., откъдето навлизаме в нашето столетие със своеобразната поезия на Георге, Моргенщерн, Хофманстал, Рилке, Хесе и всички онези, образци от лириката на които читателят ще намери по страниците на нашата книга.
Бие на очи още и това, че ние отреждаме твърде голямо място (повече от една трета от целия материал) за творчеството на съвременни автори, дори на най-млади, и то предимно със стихове, в които от гледна точка на работническата класа, на трудещите се изобщо, ярко се откроява човекът в неговото отношение към всичко околно, човекът в неговото всекидневие, преди всичко — в неговото разбиране на труда и природата, на семейството и обществото. А по начало най-важни за нас бяха хуманистичните и революционни идеи като лайтмотиви на лирическите откъси. Твърде голям брой стихотворения, включени именно по горните подбуди, ясно се очертават като брънки от една верига, свързваща минало с настояще, съвремие с бъдеще. Следователно тук ще бъдат чути гласовете на поети, които отколе са мъртви, но живеят с песните си, а също и на поети, които са живи, пеят за нашето време, за нашия живот, за нашия път, и ни изпълват с надежда, че техните песни ще пребъдат.
Съвременното творчество на автори от всички поколения разкрива голямо разнообразие и богатство на поетическото мислене, задълбочен социален отзвук на трагедията на германския народ по време на фашизма, както и най-новите насоки на будната съвест на твореца, търсеща по-силен и внушителен изказ на протеста срещу реваншизма и войнолюбците. Поети като Брехт, Хухел, Кестнер, Ингеборг Бахман, Енценсбергер и редица други имат световно значение и внасят в съвременната поетическа култура нови багри, особено засилвайки политическото и философско начало.
Но ние, както споменахме по-горе, трябваше неотстъпно да имаме пред очи обема на книгата, защото и немската поезия като поезията на всеки голям народ е едно необгледно море, водите на което никога не биха потекли в руслото на река, колкото и широка и пълноводна да е тя.
Роден около 1170 г. вероятно в Южен Тирол, Австрия, умрял към 1227 г. и погребан във Вюрцбург. Безимотен дворянин. Запазени са около седемдесет песни, които се отличават от песните на другите минезингери с по-дълбоката си интимност, с по-голямото богатство на мотиви и с по-откритата си жизнерадост. Писал е и политически епиграми, насочени срещу папската власт.
Под липата
на полето
двама ни любов събра.
Беше лято,
празник светъл,
и във близката гора,
в кичестия дол до нас,
тра-ла-ла,
славей пееше в прехлас.
В гъсталака
дълго време,
негли още от зори
той ме чакал;
буйно взе ме
и с целувки ме покри.
Колко бяха ли? Безброй.
Тра-ла-ла,
вижте, цялата съм зной.
Сви прекрасно
меко ложе
от цветя и от трева —
велегласно
някой може
да се смее на това;
по ония рози, ах,
ще познае где лежах.
Ако някой
знае само —
боже, как ще ме е срам!
Но в гъстака
бяхме двама,
никой се не мярна там.
Славеят впи в нас очи,
тра-ла-ла,
но за всичко ще мълчи.
Беше хубав летен ден,
шушнеха цветя край мен,
тръпнеха тревите,
птици пееха честити.
На една морава
спрях във унес и забрава.
В този хубав кът зелен,
дето тихо е весден,
извор бликаше студен.
Над водата се разпя
славей в кичеста липа.
Жега бе в полето;
спрях до извора, където
сведените гранки
хвърляха чудесна сянка.
Колко време съм седял,
в блянове унесен цял,
сам не знам — и съм заспал.
И видях се в сън благат
господар на тоя свят.
Литна в небесата
моята душа крилата;
дето бе лежало,
там остана мойто тяло,
а душата ми бе вън.
Няма нивга с весел звън
да се върне тоя сън.
Дълго време щях да спя
но на старата липа
се разграчи врана.
Нека пуста да остане,
дето ме събуди,
дето тоя сън прокуди!
Жалко, нямах камък аз
щях да я сваля завчас
от разлистения храст!
Но при мене пътем спря
бабка мила и добра;
питах я: какво ли
значи моя сън неволен?
Тя ми отговори
доста чудновато: сбора
на едно и две е три.
При това ми повери:
пръст е палецът дори!
Ти моя си, а твой съм аз
от днес до сетния ни час.
Заключих те
в сърцето си,
загубих ключа аз и знам,
че вечно ще останеш там.
Мила, о ела при мен,
чакам, чакам те весден;
чакам, чакам те весден,
мила, о ела при мен!
Сладка, розова уста,
болен съм, а ти си лек;
болен съм, а ти си лек,
сладка, розова уста.
Род. 1483 г. в Айслебен, умрял пак там 1546 г. Син на миньор. Основоположник на немското протестантство. Писал религиозни песни, басни, политически и педагогически книги. През 1508 г. става професор по теология и философия във Витенберг, излиза публично срещу индулгенциите и обединява цялата антипапска опозиция в Германия. В замъка Вартбург превежда Библията и този превод има решаващо значение за развитието на единния литературен немски език.
Бог наша крепост е всегда
и остър меч, и щит е,
отбива всякаква беда,
която ни връхлита.
Но пъкленият враг
злини замисля пак —
той, силен и лукав,
напада вечно с гняв.
На него равен няма.
Безсилни сме, в опасен час
ще бъдем в миг разбити,
но бог е отредил за нас
един добър воител.
Ти питаш плахо: кой?
Исус Христос е той.
Да, Господ Саваот —
един над тоя свод.
Победата е с него.
Да бе заграбен този свят
от дяволско котило,
не ще отстъпим в страх назад,
не би ни то разбило.
И неговият вожд
със пъклената мощ
ще бъде в миг надвит,
издигнем ли за щит
спасителното слово.
Туй слово крие чудна власт,
държи врага далеко.
С нетленния си дух до нас
ще бъде бог вовеки.
Загубиш ли имот
и челяд, и живот,
не е то дял жесток —
с любов те чака бог
в небесното си царство.
Род. 1494 г. в Нюрнберг, умрял пак там 1576 г. Обущар. Изтъкнат майстерзингер, оставил около четири хиляди песни, трагедии, фарсове, легенди и пр., в които преобладават хумор, поучения и реалистична характеристика на хората.
Обичам всяко лято,
обичам месец май
с ония дни, когато
едно лице сияй —
най-милата девойка,
родена в този край.
Ах, май, ах, лято ясно,
ти ръсиш всеки ден
безброй цветя прекрасни
из тоя лес зелен —
тя броди там и спира
над всичко взор блажен.
О господи, дари ми
през май живот благат,
над моята любима
изливай благодат —
дано ме с любовта си
направи най-богат!
През май всегда за нея
си спомням с радост аз,
въздишам и копнея
и гледам я в захлас —
така ще я обичам
до сетния си час.
Ах, тъй добра и вярна
докрая остани,
не бой се от коварни
одумки и сплетни —
сърцето не разкривай
за людските злини!
Самотен и несретен
те диря аз, ела,
да видиш как сърцето
разкъсва болка зла!
Ти в него нова бодрост
да влееш би могла.
Бих сметнал за награда
твой вечен роб да бях —
аз бих ти служил с радост,
не би узнала страх.
Щастлив да съм жадувам
и чист от всеки грях.
Не ме привлича злато,
ни земна суета,
а само ти, която
сияеш в чистота.
На тебе в обич вярна
се вричам до смъртта.
Ах, ти, не ме поглеждай
в очите с блясък лош,
на моята надежда
вдъхни живот и мощ!
Със песен ти желая
стократно: лека нощ!
Род. 1604 г. в Брокрут, умрял 1655 г. в Лигниц. Прочут немски епиграматик — оставил около три хиляди епиграми, насочени срещу тогавашното чуждеене на немците и срещу религиозната нетърпимост.
Реката плитък е поток, припряно щом бучи.
На вестоносеца в потта умората личи.
Дърдори ли човек безспир и маха ли с ръце,
ще знаеш: има силен дроб, но недобро сърце.
Обещаха ни пророци златна ера на земята.
Тя, изглежда, наближава: за да се стопи туй злато,
градове безброй на въглен е превърнала войната!
За родината мнозина дават кръв, блага и злато,
други пък кръвта й смучат и обират й благата.
Битката напусна той,
че сред кървавата баня
рече си: „Щом падна в бой,
как родината ще браня?“
Не липсва сгода никой път да сторим нещо редно.
Не липсва сгода никой път да сторим нещо вредно.
Какво ни донесе и тази война?
Почивка заслужена — на колена…
Врата желязна скрива на бедния правата.
Речеш ли да отвориш, чукни с чукче от злато!
Род. 1605 г. в Мемел, умрял 1659 г. в Кьонигсберг. Следвал теология, после философия и литература. Писал прости, сърдечни светски и религиозни песни.
Прилича на човека
един най-ценен дар:
да устои довека
като добър другар.
Когато се наложи
със друг да се сближи,
той винаги да може
докрай да издържи.
Езикът ни е даден,
за да не сме сами
в живота пуст и хладен
сред гибелни тъми.
Чрез него, чрез езика,
ний дирим благ съвет,
когато скръб велика
ни връхлети отвред.
Какво е радостта ни,
в сърцето скрита? Виж,
безмерна тя ще стане,
щом с друг я споделиш.
И мъка споделена
по-леко носиш ти,
но в тебе затаена,
тя двойно те гнети.
Аз имам много верни
и чисти при това
сърца — без лицемерни
усмивки и слова.
На тях сега се вричам
да бъда техен брат:
о братя, вас обичам
над всичко в тоя свят!
Род. 1609 г. в Хартенщайн, умрял 1640 г. в Хамбург. Заедно с Грифиус един от най-значителните немски лирици през XVII век. Възприел простотата и съкровеността на народната месен.
Пътувал из Русия и написал стихове за живота на руския селянин и за Москва.
И все пак твърд бъди! И все пак не унивай!
Щастливец ли е друг — не му завиждай ти!
Развличай се самин и да не те гнети,
че всеки ти е враг и против теб отива.
Ти смятай радостта или скръбта горчива
все като жребий свой, без той да те смути,
и нужното върши, преди да те слети
повеля за това, и чакай дан щастлива.
Та за какво скърби човек, какво прославя?
Виж: всичките неща, в които ти си взрян,
са в тебе! Остави суетния си блян
и в себе си, преди да тръгнеш, се вглъбявай,
че който се владей, със всичко е богат
и му е подчинен безкрайният ни свят.
Род. 1616 г. в Глогау, умрял пак там 1654 г. Писал главно сонети, оди и епиграми. Открит хуманист и миролюбец. Автор на първата немска гражданска трагедия — „Карденио и Зелинда“.
При бягство се родих, почти бях задушена
от мечове и дим, с пожари обкръжена;
за първи път видях деня и светлината,
когато огън лих изгаряше страната.
Тъй зърнах тоя свят и скоро го оставих,
душата ми във страх и ужас се удави
и ако според вас смъртта ме грабна рано,
аз знам, че стара бях след всичко преживяно.
Човекът е игра на времето и той
играе сам в света — на жизнената сцена:
един изчезва, друг се качва и го сменя,
един царува, друг се труди без покой.
Погиват всеки ден човеци рой след рой —
предишната гора с одеждата зелена
сега е сух клонак! Ний гости сме в арена
и висне меч над нас във жизнения бой.
Ний равни сме по плът, но не по сан — един е
във багреница, друг пръстта неспирно рине,
докле ни изравни смъртта в уречен ден.
О, продължавай ти играта си жестока
и знай: след тоя пир настава нощ дълбока,
но там престол и власт не са разкош, а тлен!
Зима настана без време,
бавно се стеле снегът,
скрили са преспи големи
вече крайселския път.
Стар и без стряха останал,
родният дом опустя —
хлопа в студа неподпряна
моята лека врата.
Ах, съжали ме, любима,
мене, самотника клет —
нека задружно стопиме
с ласки жестокия лед!
Щом ми сърце даряваш,
тайно стори това —
нека не преминава
твоята мисъл в слова!
Светлата радост навеки
в своята гръд заключи —
тайна да бъде за всеки
блясъкът в наште очи!
За обичта ни не бива
да чуят стените дори;
мила, бъди предпазлива,
своите чувства крий!
Никой не бива докрая
нищо да подозре —
сами верността си да знаем,
не е ли най-добре?
Не искай в теб да впивам
поглед, изпълнен с любов —
дебнат очи завистливи,
дебне животът суров.
Жадната гръд овладявай,
чистите пориви скрий —
нека незримо остава
туй, що изпитваме ний.
Знай, че опасност чака
искреността всегда —
погледи чужди в мрака
вредом вещаят беда.
Нивга недей забравя
моите първи слова:
щом ми сърце даряваш,
тайно стори това!
Чер облак дъждовен се носи насам,
предчувствувам бурята вече и знам
над свежите ливади
ще се излее дъжд.
О слънце, прати ни лъчите си пак,
линее без тебе гората във мрак,
линеят и загиват
и клетите цветя.
Но облакът иде и води насам
за нас и часът на раздялата, знам.
О мила, как ме мъчи
разлъката ми с теб!
Род. 1695 г. в Щригау, умрял 1723 г. в Йена. Най-видният поет в преходния период от дворцовата литература към буржоазното просвещение. Стиховете му, непосредствен израз на един кратък трагичен живот, по настроение предхождат Гьотевите.
Да бъдем весели, о братя,
при нас е вече пролетта,
огрява слънцето листата
и ни възвръща младостта.
Сега небето се не въси —
венец ще свие, който къса
навреме свежите цветя.
Животът в буен бяг извива
и нивга не търпи юзди,
ала съдбата е ревнива
и винаги над него бди.
Защото всеки ден отлита
и дърводелецът дъските
за нашия ковчег реди.
Къде са тези, що измряха?
На тая маса всички с нас
до неотдавна тъй седяха
и бъбреха със весел глас.
Накрая всеки си отива,
във гроба слиза всичко живо,
затуй ги няма в тоя час.
Кой пита за предците мили?
Във гробището те лежат
и костите им, вече гнили,
ответ на всеки ще дадат.
Така и нас смъртта ще свари —
камбана скръбна ще удари
и в гроба ще ни отнесат.
Да пием, да не сме унили!
Небето нека се синей!
Така и другите са пили —
пий, виното в кръвта да пей!
Е хайде де, не се бавете,
устата жадна наквасете —
по обичай се вино лей.
За теб наздраве, за жена ти!
И пожелавам ти на глас:
да дойде рожбата, която
ще стане брънка между вас!
Тъй, всички чашите дигнете,
изпийте ги и промълвете:
да има вино всеки час!
Род. 1724 в Кведлинбург, умрял 1803 г. в Хамбург. Следвал теология. Писал оди, наситени с чувство към природата. Автор на религиозната поема „Месиада“, също на библейски и исторически драми. Подготвя идването на класиката, развива нови форми на поетичния израз.
Добре дошъл, о месец драг,
най-верен спътник на нощта.
Къде отиваш? Чакай, друже мой! —
И той се спря, а облакът лети.
Разбуди ли се пролетта,
тя мами повече от лятна нощ,
когато с росни къдрици върви
към хълма бавно месецът червен.
О вечно спящи, как расте
по паметника ви мъхът!
Блажени нявга гледахме със вас
да иде ден и да мъждее нощ.
Вашата сянка е хладна отдавна,
дъбове мои! Аз не зарових
корени ваши в земята, защото
късно роден съм.
Юноши още, с глави отвисоко
хвърляте сенки във дните. Шумете,
даже след мен да останете вие,
аз не завиждам.
Нека върбата край вас да порасне.
Вечер, щом слънцето кротко залезе,
в сянката ваша сред въздух прохладен
нейните листи
тихо да шушнат, а влюбен да каже,
свойто момиче прегърнал: не плаче,
шепне тя, тъй ми разказваха нявга
прадеди наши.
Бурята може дъба да прекърши,
може да млъкне върбата, тогава
песните само, дошли от сърцето,
в сърцата остават.
Как ехтяха стъпките войнишки
от върха планински към полето,
щом в атака до потока горски
бойната тръба ги призова.
„О, елате за дела велики,
да спасим безсмъртната си слава!
Тия, дето край потока чакат
с гръмотевици в ръцете свои,
те слуги са само на тирана!
Пред звъна на страшната стомана,
пред свободния, спокойно тръгнал
към смъртта свещена, ще побягнат!“
Род. 1739 г. в Оберзонтхайм, умрял 1791 в Щутгарт. Лирик от „периода на бурните устреми“. Заради нападките срещу абсолютизма бил затворен от херцога Карл-Евгений в крепостта Хоенасперн, дето лежал десет години; тук написва покъртителните си „Стихове от тъмницата“.
О, ето ги, лежат сега князете —
кумирите на своя свят,
лежат низвергнати сред праховете
и в полумрак и хлад.
Но гният техните ковчези бавно,
предадени на смрад и тлен,
отколе вече щитовете славни
не светят в слънчев ден.
И някой друмник, щом прекрачи прага,
изтръпнал гледа и мълчи,
как суетата спи във саркофага
с угаснали очи.
И как ечи гласът като далечен,
как всяка стъпка тук ехти,
но божи гръм не казва: „Виж, човече,
как си нищожен ти!“
И тук до благородника, до княза,
дарил народа с доброта,
лежи и онзи, който бе наказан
да бъде бич в света.
Днес ангели от мрамор тук ридаят
със сълзи каменни над тях,
но може би ваятелят незнаен
ги е дълбал със смях.
Тук черепи лежат посред забрава
и без очи под този свод,
които са осъждали тогава
на смърт или живот.
И кост е днес ръката със писеца,
която с драска, без закон,
сковавала устата на мъдреца,
похулил нечий трон.
Гръдта е също гнила кост, но тя е
от злато бляскала тогаз
и осквернен на нея е сияел
и орденът с елмаз.
Изсъхнали са жилите, в които
е текла похотлива кръв,
преливана нерядко без насита
в моминска плът със стръв.
Тук, царедворци, тук сега шепнете
ласкателства като преди,
тамян над този скелет покадете,
над княжески гърди!
Той няма да се киска непритворно
над непристойни остроти,
които дама някоя придворна
без срам ще му шепти.
Те, приживе от страх боготворени,
спят своя непробуден сън
във тоя гроб — от роби по-презрени,
зазидани отвън.
О, те, които нямаха в гръдта си
ни страх, ни жал към жива твар
и смятаха добрите сиромаси
добитък за товар;
и заглушаваха със барабана,
със шум и песни съвестта,
страхотен обвинител на тирана
за всяко зло в света;
те бяха благосклонни към конете
и щедри с блудници-жени,
а зли към гения, към умовете
в ония мрачни дни.
И ето ги — лежат в дрезгавината,
покрити с червеи и прах,
и няма бог да си простре ръката,
живот да вдъхне в тях!
Род. 1740 в Райнфелд, умр. 1815 вън Бандсбек. Следвал теология. Писал прости, задушевни песни, издавал прочутото християнско нравоучително списание „Вандсбекски куриер“.
О, намеси се, херувим небесен,
спри всякаква война!
Не ща за тоя пир несвестен
да нося аз вина.
Какво ще правя, щом насън пред мене
изправят се в нощта
убити и окървавени
тук син, а там баща?
Когато те за слава уж заминат,
а върнат се при нас
осакатени и проклинат
до сетния си час?
Когато щерки, майки и невести
след всеки страшен ден
осиротели и злочести
избухнат в плач пред мен?
Когато, ах, от глад и мор понесен,
светът се заличи
и в моя чест надгробна песен
страхотно зазвучи?
Не радва ме ни слава, нито злато,
щом има пак война —
не искам за позора на войната
да нося аз вина!
Заченат във утроба,
той идва на света
и шествува до гроба
в измамна суета.
Желания го борят
и страсти всеки ден,
ала след тях от горест
и болка е сломен.
Той вярва, получава,
създава си кумир,
изгражда, разрушава
и мъчи се безспир.
Яде, расте, играе
си с не една мечта
и тази драма трае
осемдесет лета.
Той ляга в гроба, скрива го забрава
и вече никога не се вестява.
Род. 1744 в Морунген, умр. 1803 във Ваймар. Историк и теолог, философ, поет и преводач, прогресивен критик, вдъхновител на „бурните устреми“ и на немската класическа литература, особено на Гьоте. Сборникът му „Гласовете на народите в песни“ най-напред запознава Западна Европа със славянското народно творчество.
Какво геройство е това — човек
против човека да воюва? Кръв
той не жадува и не пие. Плът
човешка не яде, но нея той
сече и коли. Не от злобна мъст —
едва ли знае той човека чужд
и сам го би обичал може би.
Но своята родина да спаси,
нахлул е в чуждата земя. Една
повеля го доведе тук, един
жесток стремеж за роби и грабеж.
От вино и ракия упоен,
сече и коли — сам не знай кого.
Защо? И за какво? В нещастен ден
ще дойде в безсърдечния палат,
ще легне с други в болничния дом
да охка и да страда. С мор и глад
ще свърши страшната война, тогаз
ще тръгне като беден инвалид
да проси. Ах, убива за пари!
Това е заплатеният герой!
Воюва благородният герой
за бащина земя, тя да цъфти —
по-благородният, ала един
най-благородният герой е взел
в сърцето си човешката съдба,
а истината му е щит. Сам враг
на суеверие и на разкош,
на лицемерни думи и лъжи,
загива той за свойто божество,
за чистата си съвест, затова
не търси и не бяга пред смъртта.
Род. 1747 в Молмерсвенде, умр. 1794 в Гьотинген. Един от най-големите политически поети през XVIII в., воювал срещу феодализма. Професор по естетика. Създател на модерната немска балада („Ленора“). Неговата обработка на „Мюнхаузен“, тая чудна сатира срещу дворянството, станала народна приказка.
Като камбана песента
за доблестния мъж звучи —
не златото, едничка тя
достойно ще го отличи.
За песен щом създаден съм веднъж,
с възторг възпявам доблестния мъж,
Откъм морето с бесен вой
задуха влажният южняк
и — като вълк овцете — той
подгони облаци рояк,
измете равнината и навред
разпука с трясък езерния лед.
Снегът планински разтопен
в потоци буйни се изля.
Пороят с устрем, разярен,
покри смълчаните поля
и по вълните кипнали и зли
понесоха се ледени скали.
Иззидан здраво от гранит,
стоеше още мостът стар,
живееше във дом честит
там по средата митничар
с жена и със дете: „Човече, с бяг
спаси се тук на каменния бряг!“
Над моста бурята отвред
размята хищните вълни;
на прага митничарят клет
от ужас цял се вцепени.
„Простри над нас десница, боже, ти
и милостта си свише ни прати!“
Покрит със кал и мътиляк,
ледът налиташе със злост
и къртеше гранита як
на стария изпитан мост.
По-страшен и от вятъра завчас
изви за помощ митничарят глас.
Напусто! Рухнаха без ред
на моста здравите стени
под тежката грамада лед;
отнесъл двете му страни,
заплашваше средата вече той.
„Ах, кой ще ни спаси от гибел, кой?“
Далече на брега висок
народът бе се насъбрал —
пред края близък и жесток
страхът бе всички там сковал.
Напразно митничарят всеки миг
надаваше за помощ жален вик.
За доблестния мъж кога
ти, песен, тук ще проечиш?
Кажи му името сега —
не бива, песен, да мълчиш!
Докрай ще рухне каменният мост —
мъж доблестен, излез на своя пост!
Край побеснялата река
на кон и графът се яви.
Какво държеше той в ръка?
Пари — и виком обяви:
„Кой тези люде ще спаси? От мен
ще бъде най-богато награден!“
Кой беше доблестният тук?
Без друго графът, ала аз
по-доблестен познавам, друг.
Възпей го, песен, с пълен глас!
Излез, излез, човек на доблестта,
че близка е на тримата смъртта.
Напираше отвред ледът,
ревеше вятърът проклет —
ах, кой ще ги спаси от смърт?
Мъж доблестен, излез напред!
Последната подпора се разби,
след миг домът ще рухне може
„Та няма ли тук някой смел?“
Парите графът пак откри,
но всеки бе глава навел —
не вдигна поглед той дори.
Без полза митничарят всеки миг
надаваше за помощ жален вик.
Но ей отнейде прост селяк
дойде с тояга във ръце —
на вид той беше смел и як
и сигурно с добро сърце.
Той думите на графа чу и сам
видя дома с нещастниците там.
В рибарска лодка скочи той,
веслата грабна, сили сбра
и влязъл със въртопа в бой,
пред къщичката скоро спря.
Но лодката бе малка наведнъж
да побере жена, дете и мъж.
Три пъти с лодката снова
до къщата селякът прост
и само миг подир това
потъна каменният мост.
Но тримата спасени на брега
признателно го гледаха сега.
О моя песен, говори!
Кой беше този прост герой?
Дали за графските пари
на явна смърт отиде той?
Дали без тях той дръзнал би така
да се пребори с бясната река?
„Вземи наградата от мен!“ —
му рече доблестният граф —
той благородник бе роден.
Но на селяка снажен, здрав
през дрехата окъсана и в прах
едно сърце по-доблестно видях.
„Макар и беден, за пари
не бих заложил аз живот —
ти тоя клетник надари,
че той остана без имот!“
Издума го, тоягата си взе,
обърна се и своя път пое.
Като камбана песента
за доблестния мъж звучи —
не златото, едничка тя
достойно ще го отличи.
За песен щом създаден съм веднъж,
с възторг възпявам доблестния мъж.
Род. 28 август 1749 във Франкфурт на Майн, умр. 22 март 1832 във Ваймар. Поет, философ, естественик и държавник. Най-виден представител на немската поезия, издигнал немската литература до висотата на класическа световна литература. Влиза в движението на „бурните устреми“. Като адвокат във Франкфурт пише първата редакция на „Фауст“ и пиесата „Гьоц фон Берлихинген“. Плод на пребиваването му във Вецлар и на любовта му към Шарлота Буф е романът в писма „Страданията на младия Вертер“. Става съветник, а по-късно министър на херцог Карл-Август във Ваймар. През 1876 г. скъсва със служебните си задължения и заминава за Италия, а след завръщането си поема ръководството на театъра. През 1806 г. се оженва за Кристиана Вулпиус, работничка-цветарка. Освен богатата лирика по-известни са още творбите му „Ифигения в Таврида“, „Торквато Тасо“ и „Егмонт“ (драми), „Херман и Доротея“ (поема), „Поезия и истина“ (автобиография), „Вилхелм Майстер“ (роман) и др.
Настъпи утрин — стъпките смутиха
съня спокоен, в който бях обвит,
и аз поех от хижата си тиха
по близък хълм, от ведрина опит.
Цветя отново радостно извиха
към мене своя лик с роса покрит,
сияен, млад и горд денят разсветна
и ширинето се разкри приветно.
Все по-нагоре крачех. От реката
на ивици раздипли се мъгла
и плъзнала отвред по планината
над мен разпери сивите крила;
не виждах вече долу красотата,
забули мрак далечните поля,
тук аз стоях сред облаци стълпени
самичък и на тъмнината пленник.
Внезапно ярък слънчев лъч проблесна,
мъглата почна бързо да искри,
под мен се свлече във клисури тесни,
над мен притисна хълми и гори.
Пръв исках слънцето да срещна с песни,
да видя здрача в огън да гори
и ето че не се забави края —
залян от блясък, аз се спрях замаян.
Открих очите заслепени скоро,
че сетих в мене порив да ечи,
но клепките боляха, моите взори
се плашеха от силните лъчи.
След миг съзряха в облаците горе
жена неземна моите очи —
не помнех образ толкова прекрасен;
тя спря и ме обгърна с поглед ясен.
„Не знаеш ли коя съм? — ме попита
с глас, в който трепна вярност и любов. —
Спомни си в колко твои рани скрити
аз влях балсам, живот разбудих нов!
Познаваш ме, душата упорита
намери в мен всевечния покров,
дете бе ти, чух воплите сърдечни,
позвали ме от светове далечни.“
„Да — викнах, паднал ничком на земята, —
тъй дълго аз те чувствувах до мен,
плътта ми ти смиряваше, когато
от страст безумна бивах запленен;
челото ми с крила от небесата
докосваше ти всеки зноен ден,
с благата земни щедро надари ме
и радости ми даде неброими.
Не те наричам с име и немаря,
че своя всички мислят те в света;
пред тебе всеки поглед се разгаря,
но гасне бързо в твойта яснота.
Безцелно скитах някога с другари,
сега, познал те, диря самота —
от радостта си сам да се опия,
за себе си лика ти скъп да скрия.“
„Постъпих мъдро, че трохи раздавах —
отвърна тя с усмивка лека. — Виж,
детинския си ум едвам оставил,
едвам в измами груби не грешиш,
ти бързо своя мъжки дълг забрави
и гордо като свръхчовек вървиш.
Нима от другите си по-различен?
Познай се, в сговор, в мир живей със всички!“
„Прости! — извиках. — За какво очите
ми даде бог? Аз гонех друга цел.
Съзнавах колко щедро ме дари ти
и чувствувах в кръвта си порив смел:
богатствата, дълбоко в мен зарити,
за ближните да трупам без предел.
Защо намерих пътя към зората,
по него щом не водя своите братя?“
Видението горестно отправи
към мене взор — взор, който не вини —
и в него плах прочетох аз тогава
делата си — злини и добрини…
Усмихна се — разбрах, че ми прощава,
духа ми нова радост осени:
към нея можех вече да пристъпя
с доверие във близостта й скъпа.
Видях ръка тя леко да простира
към облаците димни с кротка власт,
те в своя бяг започнаха да спират,
изчезна и мъглата тук край нас.
Сега отново долини съзирах,
лазура светъл гледах във захлас,
а бял воал държеше тя в ръката,
в безбройни гънки й обвил снагата.
„Познавам те със твоите заблуди,
но и с доброто, в тебе що гори
(словата й във мене ще пребъдат) —
вземи това, за теб го дълго крих!
Честит, комуто тоя дар присъдя,
душата си тревожна щом смири:
от лъх и зрак на утрин възсияла
сви Правдата на Песента воала.
Когато ти и твоите другари
сведете в зноя пламнало чело,
развей го и във душната омара
над вас ще спусне хладна нощ крило.
Ще секне всяка скръб и вопъл жарък,
ще стане гробът облачно легло,
ще стихне мигом всяка тръпка страстна,
денят ще грей, нощта ще бъде ясна!“
Елате, о приятели, при мене,
когато ви животът угнети,
тук пътя ви ръка благословена
с цветя и плодове ще позлати!
Грядущето да чакаме сплотени
и дните ни печал да не смути —
за нас когато внуци затъгуват,
в тях нашата любов да възликува.
Сърцето бий, сърцето ми се мята —
на коня скоро! Литнах начаса.
Вън вечерта люлееше земята
и от горите слизаше нощта.
Дъбът, облякъл здрачните си брони,
стоеше като приказен юнак
пред своя лес, иззад чиито клони
със черни взори бдеше злия мрак.
През хълм от облаци луната плаха
надничаше, окъпана в мъгли,
с крила над мене вихрите трептяха,
пищяха страшно в моите уши.
В нощта — чудовища и самовили,
но смел юздите стисках аз в ръце,
о, колко огън бе във моите жили,
о, колко жар във моето сърце!
Ти срещаш ме, ти вдигаш взор и ето
струи над мен из него радостта,
за тебе само бие ми сърцето,
за тебе дишат моите уста.
Ликът ти тъне в пролетна безбрежност,
ликът ти, в розов блясък потопен,
усмихва се — о богове — със нежност,
желана, незаслужена от мен.
Но ей зори. При сетните милувки
сърцето ми потиснато мълчи.
О, колко сладост в твоите целувки,
о, колко мъка в твоите очи!
Аз тръгвам. Ти привеждаш взор загубен,
ти вдигаш взор и влага там трепти…
Какво блаженство е да бъдеш любен,
какво блаженство — сам да любиш ти!
Роза с алени листа
кичеше полето —
свежа като утринта.
Зърна я и долетя
весело момчето.
Розо, розо, розичке,
розичке в полето!
„Днес ще те откъсна аз!“ —
рече й момчето.
„Ще те убода завчас —
ще запомниш ти тогаз
розата в полето!“
Розо, розо, розичке,
розичке в полето!
Дълго, дълго се моли
розата в полето
и се бранеше с бодли.
Ала кой да се смили —
дръзко бе момчето.
Розо, розо, розичке,
розичке в полето!
Ти, който бдиш от небесата
над человешки съдбини,
на изнурения в борбата
сърце с утеха осени!
В отсъдений ми дял световен
край нямат скърби и тегла…
Аз уморен съм! Мир чаровен,
ела и в мойта гръд, ела!
Из долини и гори
пръсна гъстий мрак
и душата ми разкри
ти за радост пак.
Вредом кротко си разстлал
ти вълшебен дар —
като върху моя дял
поглед на другар.
Спомени от прежни дни
дух с тях оживя
и сърце се тям едни
с трепет отзова…
Лей се, ручей, и шурти,
радвай се, нехай —
както мойта радост, ти
към незнаен край.
Знаех някога и аз
щастье на света,
то ми всякой ден и час
трови паметта.
Лей се, ручей, и носи
бистри си вълни,
с ромона си пригласи
на моите песни.
Буен зиме през нощта,
буря кат вилней,
тих, когато пролетта
се раззеленей…
О, честит е в младостта,
който яд не знай
и комуто любовта
сърце осияй.
Та далеко от света,
с туй, що таи в гърди,
той, усамотен в нощта,
да се наслади.
С дим облачен забулвай, Зевс,
небето си!
Като хлапак, бодили що сече,
изпитвай свойта мощ
на дъбове и върхове планински!
Все пак не ще разбиеш
земята ми
и хижата, що ти не си градил,
и моето огнище,
жарта в което
със завист те изпълва.
Не знам под слънцето да има
от вас по-жалки твари, богове.
Та вие своето величие
подкърмяте тъй скъдно
със жертвен дар
и дъх молитвен,
и глад ви би измъчвал, да не бяха
децата, с тях и просеците нищи,
глупци, изпълнени с надежда.
Когато бях дете,
изправено сред тоя свят неуко,
обърнах взор тревожен
към слънцето, като че там
ухо слухти да чуе мойта жалба
и бди сърце, каквото беше мойто,
да се смили над мене, угнетения.
Помогна ли ми някой
в борбата с дръзките титани?
Избави ли ме някой
от смърт, от робство?
Не се ли справи ти самичко,
ти мое свято, пламенно сърце?
А в свойта младост, в свойта доброта,
измамено, признателност мълвеше
на спящия там горе!
Да те почитам? За какво?
Смекчи ли нявга болките
на притеснения?
Изтри ли нявга сълзите
на изтерзания?
Не сториха ли мъж от мене
всесилното време,
съдбата всевечна,
що имат власт над мене и над тебе
Нима си помисли, че трябва
да мразя живота,
да бягам в пустини
затуй, че не узряха всички
разцъфнали мечти?
Да, ето ме, създавам люде
по образ мой —
човешки род на мен подобен:
да страда, да плаче,
да тръпне в блаженство и радост
и да нехае за тебе,
както аз!
Бъди благороден,
добър, отзивчив,
защото едничко
това те отделя
от всичките знайни
създания земни.
Хвала на незнайните
създания висши —
догадка за нас!
Ти с пример учи ни
да вярваме в тях!
Природата с усет
не е сподобена
и слънцето свети
над зли и добри;
луната, звездите
огряват еднакво
злодей и светец.
Порои и вихри,
градушка и гръм
стремително с громол
в простора се носят
и пътем застигат
и тоя, и оня.
Тъй орис честита
сред людете броди
и ту на отрока
невинните къдри,
ту старчески череп
виновен докосва.
По вечни, железни,
велики закони
затваряме всички
на дните си земни
кръга начертан.
Човекът постига
дела невъзможни:
че той отличава,
отбира и съди
и може във трайност
мига да превърне.
Той само всевластно
доброто отплаща
и злото наказва;
лекува, спасява
и всичко безредно
изгодно сплотява.
Безсмъртните ние
почитаме, сякаш
са люде, които
творят величаво,
каквото човекът
създава невзрачно.
Бъди благороден,
добър, отзивчив!
Твори неуморно
за полза и правда,
бъди образец на
незнайните сили!
Чуй и следвай моите думи
не пилей напразно дните,
постарай се да си умен —
рядко случва се везните
на съдбата да са спрели.
Ще се дигаш или падаш,
ще владееш и печелиш,
ще робуваш и ще губиш,
ще ликуваш или страдаш
длъжен си да бъдеш тук
наковалня или чук!
Ах, за кратко да остане
още тази благодат!
Но повя от запад рано
и започна листопад.
Там под тия сенки морен
лягах в меката трева,
есенният вихър скоро
край ще сложи на това.
Плодове безбройни греят —
своя дял ти откъсни!
Ето, тези вече зреят,
в други още кълн кълни.
Дъжд неспирен ще удави
бързо китната лъка,
ах, не можеш ти да плаваш
пак във същата река!
Що си днес? Дори скалата
ти не беше пречка тук,
днес тъмници и палати
гледаш вече с поглед друг.
Пият ли устата още
от целувките живот?
Дирят ли нозете мощни
в канарите стръмни брод?
Таз ръка не приласкава
кротко ближния в тъга,
тежко бреме преломява
нявга яката снага.
Онова, що с твойто име
те замести на света,
то като вълна незрима
се стреми към вечността.
Тъй началото и края
мълком във едно сплоти
и го гледай ти замаян
как край теб ще прелети.
Музите с нетленни дари
осияха твоя път:
формата в духа ти жарък,
смисъла във твойта гръд.
Много гости чакам днес,
мили и желани,
и приготвил съм за тях
гозби най-отбрани.
Каних ги, приеха те,
а сега се бавят…
Хенсхен, бягай, виж дали
вече се задават!
Чакам хубави моми,
още без преструвка,
непознали от момци
ласка и целувка.
Каних ги, приеха те,
а сега се бавят…
Хенсхен, бягай, виж дали
вече се задават!
Ще се съберат у мен
и съпруги също,
влюбени във своя мъж
кисел и намръщен.
Каних ги, приеха те,
а сега се бавят…
Хенсхен, бягай, виж дали
вече се задават!
Каних млади господа,
видни и богати,
но със скромния си нрав
на града познати.
Най-усърдно каних тях,
но и те се бавят…
Хенсхен, бягай, виж дали
вече се задават!
Уважавани мъже
чакам тук, които
нийде чуждите жени
не заглеждат скрито.
Те приеха със поклон,
а сега се бавят…
Хенсхен, бягай, виж дали
вече се задават!…
Чакам и поети днес
много интересни:
слушат винаги с възторг
само чужди песни.
Обещаха всички, но
ето че се бавят…
Хенсхен, бягай, виж дали
вече се задават!
Ах, напразно чакам — знам!
Обед вече мина —
печеното прегоря,
супата изстина.
В избора си май че аз
прекалих тогава…
Хенсхен, смешно е, нали —
много се надявах!
Тичай бързо! Покани
други за обяда!
Кой какъвто е, такъв
нека заповяда!
Нека дойдат те у мен,
без да се стесняват!
Хенсхен, бягай, отвори!
Вече се задават.
Кой в мрака среднощен на коня лети?
Бащата с невръстно дете до гърди.
Той крепко го стиска и пази от студ,
грижливо загръща го в топлия скут.
„Какво ти е, синко? Трепериш от страх.“ —
„Не виждаш ли горския цар, татко, ах,
с опашка, с корона на грозна глава?“ —
„Не бой ми се, синко, мъгла е това!“
„Ела с мен, момченце, във моите гори!
Там с теб ще играем чудесни игри,
цветя ще събираш по речния бряг
във свилени дрехи и златен калпак.“
„Не чуваш ли, татко, не чуваш ли ти,
що горският цар ми изтихо шепти?“ —
„Не ми се страхувай, не, чедо, недей!
В листата изсъхнали вятърът вей.“
„Кажи ми, момченце, ще дойдеш ли с мен?
Там с моите щерки ще припкаш весден.
Те в лунния зрак ще играят навън
и теб ще люлеят със песни за сън.“
„Не виждаш ли, татко, не виждаш ли там
момите на царя как тичат насам?“ —
„Да, виждам ги, чедо, аз виждам — безспир
върбите се люшкат във сивата шир.“
„Обичам те, блазни ме твойта снага;
не искаш ли, силом те грабвам сега!“ —
„Пази ме, о татко! Студени ръце
забива без жалост той в мойто сърце.“
Бащата препуска, страхът му расте,
на скута му стене примряло дете;
пристига във къщи задъхан, сломен,
в прегръдките стиснал труп ледностуден.
Морето шуми, морето бучи,
рибарят е пуснал стръвта
и чака сега с безгрижни очи
кога ще потрепне връвта.
И както седи, и както следи,
разтваря се спряла вълна
и ето след миг из тъмни води
изплава русалка една.
И пее му тя, говори му тя:
„Ти моите рожби безброй
защо с хитрина навън на света
подмамваш към гибелен зной?
Да знаеше ти, как в морската шир
щастливи са рибите, ах,
веднага ти сам за отдих и мир
със радост ще слезеш при тях.
Та слънцето и луната за миг
как слизат при нас, погледни!
И дваж по-красив е техният лик,
окъпан от хладни вълни.
Не те ли зове примамно весден
лазурът на тез небеса?
Не те ли влече ликът отразен
към нашата вечна роса?“
Морето шуми, морето бучи,
нозете му гали вълна;
и сякаш под взор на свидни очи
за обич сърце закопня.
Говори му тя и пее му тя,
той в сладостен шемет гори;
потегли го тя, той сам полетя
и тъмната бездна го скри.
Живеял нявга цар във Туле.
Любимата на тоя цар,
във смъртен час, със взор забулен,
му дала спомен — злат пахар.
И веч на пир ли сядал царя,
той слагал своя спомен скъп;
той пиел мълком от пахаря
с очи, замрежени от скръб.
А в сетния си ден край трона
той своите чеда събрал,
дал царство, скиптър и корона,
пахаря само им не дал.
Той рицарите, първенците,
събрал на пир като преди
край морските води, в дворците
на своите царствени деди.
И там, застанал по средата,
той пил сега с последна жар,
той пил и мълком в дълбината,
захвърлил златния пахар.
Той гледал: пада сред вълните,
потъва споменът му мил…
Замрежила му нощ очите —
той нивга капка веч не пил.
Без пари, с душа разбита
влачех дните си безкрайни.
Бедността е мъка тайна,
а богатството — живот.
И за болката си скрита
взех имане да копая
и отрекох се накрая
от душа, от кръв и род.
Очертах кръга и мрачен
вътре огън лих запалих
с билки, кости и парцали,
сторих и магичен знак.
И по учения начин
да копая аз захванах,
търсех старото имане —
беше нощ без лъч и зрак.
Но изтръпнах в миг ужасно
някъде в далечината
озари се тъмнината —
бе дванайсет през нощта.
После вредом стана ясно
и видях същинско чудо:
идеше момче със блюдо,
дето нещо заблестя.
Зърнах две очи засмени
под венец от цвят уханен;
то приветно ме покани,
с радост взех и пих нектар.
И си казах убедено:
влязло в моя кръг, момчето
злия пъклен дух не е то
с този хубав, светъл дар!
Ний от извора предвечен
на живота неуморно
мощ и бодрост благотворна!
И магии в късен час
не прави напусто вече!
През деня труди се честно,
вечерта празнувай с песни —
ето смисълът за нас!
Ех, останах най-накрая
сам без стария магесник!
С духовете както зная
ще се разпореждам днеска.
Много чудесии
съм видял и знам —
всичките магии
ще опитам сам!
„Хайде, леко
от ведрата
днес водата
рано-рано
с тежките си струи нека
да напълни тая баня!“
Хей, метлище старо, где си?
Я излез иззад парцала!
Слушай мен: сред смет и плесен
стига робски си живяло!
На, глава ти слагам,
ето и крака —
със ведрата бягай
за вода сега!
„Хайде, леко
от ведрата
днес водата
рано-рано
с тежките си струи нека
да напълни тая баня!“
Как ме слуша! Към реката
със ведрата тича — ето
като мълния хвърката
прекосява пак полето!
В банята се връща
вече втори път —
пълен е във къщи,
где що беше съд.
Спри, за бога!
Ей, метличке,
смая всички —
ти си хала!…
Да си спомня, ах, не мога
думата, що би те спряла!
Думата вълшебна, дето
пак метла ще те направи…
О, стани метла!… Но ето —
иде пак… и не престава!
Мъкне като дива.
Спри за миг, постой!
Вече ме залива
пустия порой!
Не, не може —
ще я хвана!
Да престане —
гад престъпна!
Как ме гледа, мили боже!
Страх ме хвана! Цял изтръпнах!
Чакай! Стига! Без пощада
вече давиш ни… Веднага
спри, изчадие на ада!
Виж, порой залива прага!
Ах, метлище бясно,
чуваш ли? Да спреш!
Спри или ужасен
бой ще изядеш!
Щом от дума
не разбираш
и не спираш,
то тогава
с тая брадва, черна чумо,
на трески ще те направя!
Ето я, пристига… влачи!
Как ще те пречукам само!
Надай, дух досаден, мрачен!
Милост тук за тебе няма!
Ех, че я улучих!
Сцепих я на две!
Най-подир сполучих —
стига страхове!
Гледай, чудо —
уж парчета,
а и двете,
боже мили,
втурват се отново лудо…
Помощ, о небесни сили!
И се връщат, и заливат
стаи, стълби в надпревара…
Божичко, потоп — загивам!
Чуй гласа ми, господарю!
Ох, спасен съм, идва.
Майсторе, беда!
Тая напаст жива
как да победя!
„Стой! Веднага
в къта двете
се смирете,
сили бесни!
Може с вас да разполага
само старият магесник!“
Не, твари в прах не се превръщат,
на всички вечност е присъща,
бъди във радости блажен!
Предели няма битието,
над всичко живо под небето
несменно бди закон свещен.
Отдавна правдата е знайна,
тя свързва доблестните трайно —
върви по нейните следи!
Знай, смъртен, онзи в небесата
чертал е пътя на земята
и на планети и звезди.
Дълбоко вгледай се в душата
да видиш ядката, която
със вяра ще те осени.
Прозреш ли правилата чудни,
ще знаеш: съвестта ти будна
е слънцето на твоите дни.
От опита черпи надежда,
той срива всякакви премежди,
когато съдиш с ведър ум.
Оглеждай със сърце разкрито
и стъпвай твърдо, не залитай
по правия житейски друм!
От всичко с мяра се опивай,
бъди разумен — не отивай,
щом доловиш възторжен вик.
Помни, че минало не гасне,
че иде бъдеще прекрасно
и става вечност всеки миг.
Постигнеш ли това най-сетне
и в тебе мъдростта разсветне:
„Добро е туй, що дава плод“ —
житейските борби изпитай,
но в лихия кипеж не влитай,
где малко са, там хвърляй брод!
И както е във самотата
творби любими на сърцата
поет и философ създал,
така и в теб ще заговори:
да си тълмач на всеки порив
е в този свят завиден дял.
Род. 1751 в Зомерсдорф, умр. 1826 в Хайделберг. Следвал теология и филология. В своите „Идилии“ се бори срещу юнкерството и крепостничеството, Превеждал Омир, Вергилий, Шекспир и др.
Добрият е с добро сърце
и от труда не се смущава —
трудолюбивите ръце
са неговата трайна слава.
Използуват ли чужди труд,
ти с лошо само си прочут.
Добрият гледа как личи
труда му. И макар известен,
когато го корят — мълчи:
за него чест е да е честен.
Живее тихо като бог,
доволен в бедността и строг.
Творим безшумно в своя път
трудът твореца свой прославя
но искат ли да ни смутят,
глава изправяме тогава.
Народът казва: няма път,
по който хора не вървят.
Спокойна е за нас нощта,
защото цял ден сме творили;
събуждаме се сутринта,
окриляни от нови сили.
Да си ленивец, е беда
и срамно бягство от труда.
Трудът живота прави лек
и го превръща във наслада;
денят на празния човек
е пълен винаги с досада.
Във труд със песен на уста
е къса даже вечността.
Род. 1751 в Зесвеген, умр. 1792 в Москва. След Гьоте най-талантливият драматически автор от периода на „бурните устреми“. Пиесите му имат обществена насоченост; най-известни от тях са „Възпитател“ и „Войниците“.
Не се прославих на земята,
ала кажете пак за мен:
той беше още цвят, когато
от мълния бе поразен.
И този цвят посърнал клюмна
внезапно в първите зори,
небесната роса безшумно
листцата свехнали покри.
Остана ми усмивка ледна
и тези тъжни две очи,
а във въздишката последна
потайна жалост ще звучи.
На някои не се понравих
и изповядвам днес пред тях,
че аз последната поява
на ранна драма им играх.
Род. 10 ноември 1759 в Марбах на Некар, умр. 9 май 1805 във Ваймар. Следва военната академия на херцог Карл-Евгений в Щутгарт и става полкови лекар. Побягва в Манхайм и работи в театъра. По-късно с помощта на Гьоте става професор по история в Йена. Освен лириката, челно място в която заемат баладите, Шилер се проявява главно като драматически автор на немската класика: „Разбойници“, „Заговорът на Фиеско в Генуа“, „Коварство и любов“, „Дон Карлос“, трилогията „Валенщайн“, „Мария Стюарт“, „Орлеанската дева“, „Месинската невеста“, „Вилхелм Тел“ и незавършената „Димитрий“. Оставя и естетически трудове. Високият му етически патос допринася за развитието на немското национално съзнание и на работническото движение в борбата му против буржоазията.
Радост, дева вдъхновена,
лъч божествен — дивен дар,
свеждаме опиянени
взор пред твоя свят олтар.
Ти сплотяващ в порив чуден
разделените от зло,
братя стават всички люде,
щом разпериш ти крило.
ХОР
Във прегръдка, милиони,
край сложете на вражди!
С обич безпределна бди
бог от звездни небосклони.
Който е честит да има
драг приятел в труден час,
в мирен дом — жена любима,
нека да ликува с нас!
Ала онзи, за когото
този свят е чужд и пуст,
нека да стои самотен
вън от нашия съюз.
ХОР
Нека в сговор благороден
крепне този кръг широк —
той към звездния чертог
на Неведомия води.
Радост да дари, разтваря
майката-природа гръд
и добри, и лоши твари
следват верния й път.
Даде вино нам и щастие,
и приятел скъп докрай,
на пигмеи — долни сласти,
а на херувими — рай.
ХОР
Люде, падате в смирение
пред създателя пречист?
Той е в тая звездна вис
на небесните селения.
Радостта е мощ основна,
златен лост на вечността,
на световния часовник
колелата движи тя.
Радостта подмамва нежно
всеки кълн да разцъфти,
тя в пространството безбрежно
със планетите лети.
ХОР
С тоя полет на слънцата
в модрата небесна глъб
своя път без страх и скръб
следвайте и вие, братя!
Тя за правдата надежда
вдъхва на мъдреца благ
и страдалеца извежда
на спасителния бряг.
Редом с вярата развява
гордите си знамена,
с ангелския хор запява
и в задгробната страна.
ХОР
Братя, трябва да се страда
свят добър да създадем;
горе в звездния си трем
бог ни чака със награда.
Равни нему да сте — ето
що изисква бог всегда,
и да скътвате в сърцето
чужда радост и беда;
мъст и гняв да се забравят,
на врага да се прости,
жалба глуха, плач сподавен
никого да не гнети!
ХОР
Всеки дълг изтрит да бъде,
да царува вечен мир!
Бог от звездната си шир
нявга като нас ще съди.
Радост блика от бокала
с лозовата златна кръв,
кротост пие канибалът,
плахият е в дързост пръв.
Братя, нека всинца ние
станем на крака и в чест
на добрия дух изпием
тая пълна чаша днес!
ХОР
За духа, когото слави
с химни ангелският хор —
той от звездния простор
ред във хаоса създава.
Бодрост в мъка нетърпима,
помощ в нищета и мрак,
клетва вечна, нерушима,
правда към другар и враг;
мъжка гордост пред тирана,
заплатена с кръв дори,
смърт на подлата измяна,
слава на дела добри!
ХОР
Дайте вярна клетва в тесен
кръг над тоя златен сок —
там от звездния чертог
гледа съдникът небесен!
Нима без жал ме изоставяш
със всеки блян и порив скъп,
за да потъне във забрава
и всяка радост, всяка скръб?
О време минало прекрасно,
какво могло би да те спре?
Напусто! Вечността всевластна
те грабва в своето море.
Угасна слънцето, изгряло
над моя юношески път,
изтляха всички идеали
в тъй гордата ми нявга гръд.
Изчезна вярата дълбока
във рожбите на моя блян,
разля реалността жестока
божествения ми стакан.
И както мрамора с ръцете
Пигмалион във жад обви
и после радостен усети,
че в него топла кръв струи —
така природата смълчана
и аз прегърнах упоен,
докле усетих, че захвана
да диша заедно със мен.
Тя, нямата, намери слово
и в порива ми бе сестра,
целуна ме с възторг любовен,
сърдечния ми зов разбра.
И оживяха мигновено
дървета, храсти и цветя,
запя поточето за мене,
зашепна ми дори твърдта.
В гръдта ми с жажда ненаситна
нов свят разперяше крила —
в живота волно да излитне
със слово, образи, дела.
Безкраен бе светът ми бъден,
докле бе в пъпката си скрит,
но, ах, така невзрачен, скъден
бе после във разцъфнал вид.
Окрилян от младежка дързост,
мечти и воля за успех,
от дребни грижи необвързан
в живота своя път поех.
Дори селенията звездни
достигах в полета си смел,
не виждах връх, не знаех бездна
да спре великата ми цел.
Понесен леко от мечтите,
вървях неспирно устремен
и веселата моя свита
игриво припкаше край мен:
любов със мигове благати
и слава с лавровия лист,
и щастие с венеца златен,
и истина с лика лъчист.
Но тези спътници случайни
вървяха до средата — тук
изчезнаха от мен потайно,
побягнаха един след друг.
Ах, мойто щастие безценно
след кратко време отлетя,
не истина, а рой съмнения
заоблачиха мисълта.
Видях чела на долни хора
венецът лавров да краси,
любовния ми пламък скоро
нечакан вихър угаси.
Все по-самотен, безутешен
вървях в притихналия мрак,
а и надеждата зареше
едва-едва със бледен зрак.
С кого от шумните другари
да свържа жребия си строг?
И кой ще ме последва с вяра
и обич в тъмния чертог?
Едничка _дружбата_ остана
и знам, че тя ще изцели
дълбоките житейски рани
и всяко бреме ще дели.
Намерих след това опора
и бряг за бурните души —
трудът, що мирно, без умора
твори и нивга не руши.
За сграда вечна, величава
той носи пясъчни зърна
и по минута погасява
дългът на всички времена.
„Ей тоя свят! — извика Зевс. — Навеки
да бъде ваш! За вас съм го създал.
Но братски поделете го, та всеки
да вземе справедливо своя дял!“
И хората разшетаха се живо,
очите стар и млад на нещо спря:
орачът си отмери ширни ниви,
ловецът хукна в близката гора.
Търговецът напълни ред хамбари,
лозята взе игуменът блажен,
заварди кралят мостове, пазари
и прогласи: „Десятъка за мен!“
Дотича късно отдалеч поетът
за своя дял от Зевсовия дар;
уви, отколе всичко беше взето
и вредом се изпречи господар.
„Горко ми! Аз, най-вярното ти чедо,
във твоя свят останах без подслон!“ —
изхлипа огорчен поетът беден
на колене пред Зевсовия трон.
„Ти бродиш във страната на мечтите —
отвърна Зевс. — Защо не се яви?
Докле деляха тук, къде се скита?“
„Аз бях до теб — поетът промълви. —
Величествен пред взора ми застанал,
ти пълнеше със песни моя слух
и упоен от твоето сияние,
за земното останах сляп и глух.“
„Раздадох всичко — рече богът: — есен,
гори, пазари, мостове, стъгди.
Но искаш ли, в чертога ми небесен
ела и мой всегдашен гост бъди!“
Скръцна ли портата леко,
ключът ли звънна едва?
Не, ветрецът тих полека
във тополите повя.
Ти, покрив от листа, красив бъди,
срещни най-прелестната от жените!
Вий, клони, под спокойните звезди
за нея стая пригответе скрито!
Ти, милващ вятър, тук я доведи,
шегувай се, целувай й страните!
Недей да спиш, когато дойде тя
във тоя светъл кът на любовта!
Някой, я чуй, отдалече
дебне във глухия мрак!
Не, страхът във тая вечер
птичките събуди пак.
О, угаси ти своя факел, ден!
Пресвята нощ, спусни се мълчалива!
Покрий ни кротко ти със цвят червен,
обвий ни с нежни клони предпазливо!
От множество свидетели смутен,
любовният възторг се плахо скрива.
Вечерницата само във нощта
ще гледа и ще бди над любовта.
Глас ли до мен долетява,
вест ли е той за добро?
Не, това е лебед — плава
в езерото от сребро.
Една река от музика звънти.
Ухото плясък на фонтан долавя.
Цвят, милван от зефирите, цъфти.
Над всичко живо свят възторг повява.
Нима не виждаш прасковата ти?
Набъбнала, знак за наслада дава…
А въздухът, уханен от цветя,
краде жарта от моите уста.
Сякаш в алеята вече
стъпки се носят насам.
Не, във падащата вечер
плод узрял е паднал там.
Горящото око на тоя ден
умира гордо, багрите бледнеят.
Цветята в здрача с порив дръзновен
разтварят чашки, с трепет се люлеят.
Луната вдига грейнал лик над мен,
разтапя се светът, зефири веят.
И снела пояс, всяка красота
ми се разкрива в свойта голота.
В дреха от бяла коприна
тя ли се мярка насам?
Не, край крепостта старинна
някой стълб проблясва там.
Копнеещо сърце, о престани,
не си играй с любимите картини!
Ръцете ми са празни много дни
и призрачния блян ще ме отмине.
Живеещата тука ми върни,
ръката й на мойта да почине!
И сянката на дрехата й вън
би оживила моя празен сън.
Но сякаш из облаци грейна
и пак приближи радостта.
С целувка след миг ненадейно
събуди любимия тя.
В тържествения ден, когато
в Коринт се стичат племената
за общогръцките игри,
потегля Ибик от зори.
Любимец скъп на боговете,
със звучен глас от Феб дарен,
от Регий тръгнал с жар в сърцето,
върви певецът вдъхновен.
Над хребета горист далече
Акрокоринт се вижда вече;
смирен навлиза Ибик днес
във Посейдоновия лес.
Там всичко в мрак е притаено
и само жерави летят
във сиво ято, устремени
на юг, към ведър, топъл кът.
„Привет, приятели крилати,
летя над мене вашто ято
като добър поличбен знак.
По пътя с вас дотука чак,
до бреговете на морето,
една съдба делих безспир;
дано намерим дом, където
да си отдъхнем най-подир!“
Той крачи бодро, ала в мрака
засада гибелна го чака:
в леса на неговия път
убийци двама се таят.
Нападнат, във борба неравна,
отчаяно се брани той —
владее лирата отдавна
но слаб е с лък да води бой.
За помощ еква зов в простора
към всички богове и хора,
ала остава без ответ
молбата на певеца клет.
„Нима ще трябва да загина
в леса от зла ръка сразен,
далеч от моята родина
и без да бъда отмъстен?“
Пронизан рухва на земята,
но чува как шумят крилата
на птиците и с глъхнещ глас
ги призовава в тоя час:
„Свидетели еднички вие
на туй злодейство сте били —
дано народът да разкрие
чрез вас убийците ми зли!“
Намерен е трупът, познава
приятел от Коринт тогава
чертите на певеца скъп
и го оплаква с горка скръб:
„Нима съдбата ти това е,
наместо да си украсен
с венец от лавър — да сияе
над тебе слава в този ден?“
Изтръпват хората, когато
за Ибик чуват новината,
и цяла Гърция ридай
за неговия ранен край.
Народ се стича пред притана
и иска гневен и сърдит,
убиеца да бъде хванат
и за възмездие убит.
Но кой ще различи следите
сред пъстрата тълпа прикрити?
Къде в човешкия поток
е скрит убиецът жесток?
Крадец, съперник ли коварно
в леса певеца е убил?
Единствен Хелиос навярно
свидетел на това е бил.
А може би злодеят броди
със дръзки крачки сред народа
и гледа хората без свян,
със чужди лаври увенчан.
Или пък дразни боговете
пред прага на самия храм,
или сред множество несметно
седи в театъра голям.
Пращят дебелите подпори,
театърът е пълен с хора
от всички гръцки племена.
Като вълна подир вълна
тълпите с тътен глух пристигат,
нагоре пъплят те безспир
и сякаш сградата се вдига
към светлата небесна шир.
За празника са тук събрани
фокийци, горди атиняни
и гости от Авлида чак,
от китния Архипелаг,
от Мала Азия далечна…
Но стихва всеки шум и спор —
започва песента си вече
и се явява мрачен хор.
По обичая стародавен
в театъра излизат бавно
огромни сенки в дълъг ред
и кобно движат се напред.
Така тържествено и строго
не крачи земната жена
и всички те надхвърлят много
човешката височина.
Във черни плащове обвити,
те носят факли, от които
струят червени светлини;
без кръв са техните страни,
на мястото пък на косите,
над восъчните им чела
змии отровни се преплитат
и гърчат своите тела.
Ериниите с мрачна песен
започват своя танец бесен,
изтръпват във внезапен страх
нечистите сърца пред тях.
Тържествено и страховито
свещеният им химн звучи,
пронизва ледено душите
и кара всичко да мълчи.
„Да славим хората, живели
безгрешно и със чисти цели;
викът ни да не наруши
мира на техните души!
Но който със дела престъпни
на ближния си гроб копай,
от страх и ужас нека тръпне —
ще го преследваме докрай!
Ако намисли да избяга,
да знае: примката се стяга
и във уречения час
ще бъде заловен от нас.
Ще го застигнем и не може
със жалби да ни трогне той —
дори на смъртното си ложе
не би намерил миг покой!“
Отново тишина мъртвешка
над хората надвисва тежко
и сякаш някой грозен бог
невидим гледа с поглед строг.
Ериниите пак възвиват
пред занемелия народ,
минават в кръг и си отиват
със бавен и отмерен ход.
У всички зрители смутени
съмнение е спотаено
пред тая непозната мощ,
която бди и ден, и нощ,
която води съдбините
на хората със вещина,
но иска да остане скрита
от светлината на деня.
На крайната редица горе
внезапно някой заговори:
„Виж, Тимотей, там иде пак
на Ибик сивия орляк!“
И почерняват небесата
над зрителите в тоя миг
и слиза жеравното ято
над техните глави със вик.
„На Ибик?…“ Името любимо
сега със сила несравнима
ехти във хиляди уста
и пламва пак ненавистта.
„Певецът, на чиято слава
посегна користна ръка!…
Какво орлякът означава?…
И кой го назова така?“
Гневът расте, шуми тълпата,
догадка трепва във сърцата:
„На Евменидите гласът
извърши чудо този път!
Да се владее непривикнал,
злодеят се издаде сам!
Хванете тоя, който викна,
и неговия спътник там!“
Напразно жалкият убиец
изплашен иска да се скрие —
в миг от народа възмутен
с другаря си е заловен.
Към съдията ги повлича
със шум човешката вълна
и там, безсилни да отричат,
признават своята вина.
Открай човек се носи със мечти
за бъдеще по-хубаво и мирно;
по цел далечна, златна той лети
и я преследва дръзко и неспирно.
Светът старее и се подмладява,
ала човекът вечно се надява.
Надеждата от първия му час
вратите към живота му отваря,
тя момъка зове с омаен глас
и не угасва с грохналия старец.
Заровят ли го в гроба му накрая,
на камъка надгробен тя сияе.
Не е химера празна на човек,
когото тя във час безумен елита —
сърцето ни тя буди с властен ек:
„Родени сме за участ по-честита!“
И този глас, отвътре що нашепва,
надеждата в душата ни укрепва.
Под дрехата стиснал кинжала студен,
Дамон връхлетя Дионисий тирана,
но будната стража видя го и хвана.
„Що търсиш потайно с кинжала у мен,
кажи ми?“ — злодеят крещи разгневен.
„Аз исках от тебе града да избавя.“
„На кръста позорен разкай се тогава!“
Дамон му отвръща: „Знам, ти си жесток
и аз да посрещна смъртта имам сили,
но бих те помолил за сетнята милост:
три дни подари ми и аз в тоя срок
сестра ще омъжа. А тука в залог
другарят ми скъп ще остане — веднага
вземи му живота, ако аз избягам!“
Помисля си малко коварният крал
и казва с усмивка ехидна накрая:
„Така нека бъде! Обаче да знаеш,
че аз не познавам пощада и жал —
другаря си скъп ще завариш умрял,
пристигнеш ли тука минута по-късно,
а тебе самия свободен ще пусна.“
Отива Дамон при другаря завчас:
„За мойта постъпка, уви, неуспяла,
на кръста да свърша осъди ме краля.
Ала за сестрата обадих му аз
и той ме помилва за три дни тогаз.
Ти трябва, приятелю мой, у тирана,
докле се завърна, в залог да останеш!“
Предава се на кръвожадния крал
без страх във душата другарят сърдечен,
Дамон се отправя в път труден, далечен.
И трети път още денят не изгрял,
сестрата любима с мъжа й събрал,
потегля назад със тревога дълбока —
дано не пристигне минута след срока.
Но руква нечакано бесен порой,
до този ден още нечуван, невиждан,
и бързо реки и потоци прииждат.
С тояга в ръката брега стига той
и вижда: водата налита със вой,
със тежкия камък на моста се бори
и рухват дебелите, яки подпори.
Той броди отчаян по стръмния бряг
и вика неспирно, слухти и се вглежда,
и чака напразно със плаха надежда —
отнигде ни лодка, ни някакъв знак.
Той зорко се взира, обажда се пак —
не мярка се никой. Реката могъща
напира и скоро в море се превръща.
И той коленичил със сълзи в очи
към Зевс умолително дига ръцете:
„Смири пак водите! Летят часовете
и слънцето жари с отвесни лъчи;
наоколо всичко стаено мълчи —
не стигна ли, ах, пред тирана навреме,
живота на моя другар ще отнеме.“
Неспирно реката приижда със бяс,
свирепо се гонят и мятат вълните,
и с тях часовете бездушно отлитат.
Страхът го разкъсва, отчаян тогаз
сърцато се хвърля в студената паст —
той пори водата със мишци корави
и в миг се небето над него смилява.
Достига честито отвъдния бряг,
признателен слави на глас боговете,
но дебне го нова, по-страшна несрета.
Той тича напред, но сред гъстия мрак
в гората смълчана със дигнат кривак
и с кървава жажда във погледа мътен
разбойнишка шайка го спира на пътя.
„Що искате? — пита от страх вцепенен. —
Животът е мойто имущество цяло,
но него съм длъжен да нося на краля!“
Издърпва кривака и крясва вбесен:
„Не искам другар да погине за мен!“
Замахва с кривака, троица убива,
а другите мигом в гъстака се скриват.
Но слънцето сипе безмилостно зной.
Той бърза задъхан и тича, но скоро
се сгърчва и пада сломен от умора:
„Ти. Зевс, ме избави от страшен порой,
победа ми даде в неравния бой;
нима ще угасна във тая пустиня,
та моят прекрасен другар да загине?“
Внезапно подига глава и слухти.
Не, той се не лъже — наблизко, по склона
той ясно долавя — напевно ромони:
живителен извор припряно шурти
и сребърна струйка надолу лети.
Възрадван глава над водата навежда
и пие, и тръгва, изпълнен с надежда.
Но слънцето тлее и вижда той плах,
че сенки огромни дърветата прави
разстилат по ширните злачни морави.
И друмници двама, покрити със прах,
насреща му идат; минава край тях,
но чува — единият ясно отмеря:
„Сега той на кръста смъртта ще намери.“
Страхът за другаря го прави крилат,
тревога разкъсва душата му бедна —
на морното слънце лъчите последни
заливат стрехите на близкия град.
И скоро го среща самин Филострат,
на родната къща пазителят верен,
и казва в очите със ужас безмерен:
„О, късно е вече, но ти не ридай,
не рухвай от мъка и скръб безутешна —
той вече готов е смъртта да посрещне.
Той дълго те чака спокойно и знай:
надежда в сърцето запази докрай.
Тиранът със гавра и смях го попари,
но той не загуби дълбоката вяра.“
„Макар да е късно и лишно, макар
за него спасение вече да няма,
смъртта ще посрещнем мъжествено двама.
Не бива да мисли презрян господар,
че бих изоставил в бедата другар;
две жертви сега ще изпрати във гроба,
но трябва да вярва във дружба и обич!“
Той стига пред градската порта по здрач
и там отдалеко с очи вижда кръста;
пробива си път през навалица гъста,
сподавил в гърдите си болка и плач,
и гръмко извиква: „Почакай, палач!
За мене залог беше той, ала ето —
аз тук съм и мене на кръста разпнете!“
Народът ги гледа стъписан и ням,
и вижда: прегръщат се двамата горе
и плачат от радост, от обич и горест.
Тълпата напира съчувствено там,
а скоро и кралят узнава го сам —
изпълнен от смут и от жал заповяда
да дойдат при него двамината млади.
Той дълго ги гледа със взор изумен
и тихо промълвя: „Не мога да скрия,
че жалост във мене събудихте вие.
Да, вярност — не е то звук празен, студен.
Включете във вашата дружба и мен!
С молба се обръщам към вас: като трети
в съюза си верен и мен приемете!“
В ранната и свежа пролет
на житейските си дни
аз напуснах в порив волен
дом и ведри младини.
Дръзновено запокитих
делничния земен дял
и поех с душа разкрита
пътя, който бях избрал.
Тласкан от надежда чиста,
с вяра в детската си гръд
глас долавях: „Все на изток
следвай своя верен път!
Стигнеш ли пред златни двери,
отвори и влез без страх —
вечност там крила разперя
над роденото от прах.“
В тъмна нощ и знойно пладне
аз вървях, вървях — уви,
онова, що дирех жадно,
ни веднъж не се яви.
Не възпряха ме призвездни
чуки и потоци зли,
мятах мостове над бездни,
път проправях през скали.
Все вървях. Река се ширна
в край, от слънце озарен.
Там е изток! Аз се нирнах
с радост в скута й студен.
Стигнах до морето синьо,
спрях пред крайния предел,
но над водната пустиня
не разсветна мойта цел.
Няма мост и път не води
никъде за тук и там,
недостъпен небосвода
висне над земята ням.
Род. 1763 в Позерна, умр. 1810 в Теплиц. Демократичен, антиклерикален писател, който критикува остро немските князе. Продаден от Фридрих Втори, ландграф на Хесен, като наемник в Америка. От 1793 до 1796 е на руска военна служба.
Селяк пред съдията се яви
и почна плахо, гузно да мълви:
„Случайността скрои шега нелепа:
синът ми вашето теле претрепа.“
„Добри човече, не е страшно. Виж,
каквото ти поискам, ще платиш;
и без да ти се хваля, ще ти кажа,
че бих могъл по-зле да те накажа.“
„Прощавайте, но изразих се зле
селякът рече, — моето теле
убито бе одеве от сина ви
и аз дойдох да диря свойто право.“
Не е тъй глупав този прост селяк —
си рече съдията. — „Тъй ли? Как
е станало това, кога и прочие…
подробно трябва тук да се посочи!“
„В гората той добичето видял
и го пребил с кривака си без жал.“
„Защо това не каза отначало,
а дрънкаш ми за щяло и не щяло?
Оплакваш се, но как да разбера,
че скитало е в тъмната гора?
Та мигар може да го види някой
без хлопатар, загубено в шумака?
А щом това така е, даже бой
и глоба заслужаваш, драги мой.
Сега обаче бърже се измитай
и други път отваряй си очите!“
Темида във ръка държи везни,
но все към господарите клони…
Род. 1770 в Лауфен, умр. 1843 в Тюбинген. Един от най-значителните поети на класическата немска национална литература. От 1806 г. е душевноболен. Като представител на свободомислещата буржоазия той се възхищава от античната гръцка култура и я сочи за образец. Одите му славят Френската революция, а романът му в писма „Хиперион“, написан в ритмична проза, ратува за свободата на нова Гърция.
Да си мълча? Живот щастлив и лесен
ще имам, щом погазя любовта?
Да си изпея лебедова песен
и жив да ме заровите в пръстта?
Не ще успее, който се опита
вълната на живота нов да спре,
тя гневно бие тясното корито,
докато стигне в родното море!
Лозата мрази хладните усои;
не биха хесперидите дори
видели зрели плодовете свои,
дорде ги слънчев лъч не обгори;
защо гасите моя жар младежки —
в борбата само тук ще се теша, —
защо в оковите на време тежко
да тлее бавно моята душа?
Животът ни за смърт не е обречен
и не да дреме бог е отреден.
Дошъл от етера безкраен, вечен,
не е за робство геният роден;
той слиза тук; спокоен и зарадван
гребе в реката на века; за миг
щастливата наяда го открадва,
но пак спасен той дига бодър лик.
Страстта ви няма правдата да срине,
за вашите хвалби светът е глух.
И не садете кедър по руини,
наемник не правете никой дух.
Не искайте вий слънцето да спрете,
звездите нека все така кръжат,
на мене пък не давайте съвети
пред ратаите да превивам враг.
И щом от красотата се боите,
в борбата влезте с доблест и със чест.
Преди на кръст разпъваха борците,
съветът умен ги погубва днес;
един ли дух възпитахте в поквара
за мрака ваш! И не един моряк,
за приказни страни поел със вяра,
примамихте на плиткия си бряг.
Напразно времето със мен се бори,
напразно ме наказва моят век,
копнея за зелените простори
в живота на свободния човек.
Заравяйте си мъртвите със слава,
о вие мъртъвци, сред свят студен!
Тъй както ми сърцето повелява,
красивата природа зрее в мен.
Често тревожех аз, свято създание,
твоя златен покой и за дълбоките
скрити болки в живота
научаваше ти от мен.
О, прости, забрави! Както пред месеца
облак тъмен лети, тъй ще отмина аз
и отново спокойно
с твойта хубост ще светиш ти!
Когато бях момче,
избавяше ме често някой бог
от укорите и от пръчката човешка,
играех си тогава
в горичката с цветята,
а ветровете на небето
играеха със мен.
И както на тревите
сърцето радваш ти,
когато крехките ръце
към теб простират те,
тъй радваше и моето сърце
ти, татко Хелиос! И бях като Ендимион
любимец твой,
света Луна!
О всички вие верни
и дружелюбни богове,
да знаехте
как любеше ви моята душа!
Не ви зовях тогава
по име още, а и вие
не ме наричахте, тъй както хора се наричат,
когато се познават.
Но вас познавах по-добре,
отколкото съм хората аз някога познавал,
мълчанието на етера разбирах,
речта човешка не разбрах.
На шумолящата гора
съзвучието ме отгледа
и сред цветята да обичам
се учех аз.
На боговете във ръцете аз отраснах.
Едничко лято още дайте ми, всевластници!
Едничка още есен песента ми да узрей,
та моето сърце, от тази сладка
игра наситено, по-волно да умре!
В живота святото си право неполучила,
душата не почива долу в Оркуса;
но ако някога най-скъпото за мене,
Поезията, ми сърцето осени,
добре дошъл тогаз, покой в света на сенките!
Честит ще съм, дори и ако ме не придружи
там лирата ми; като боговете
веднъж живях и повече не искам аз.
Витаете вий горе в светлината
безгрижно, гении блажени!
Божествени и нежни повеи
докосват ви едва,
тъй както пръсти на арфистка
свещени струни.
Без участ, като спящо
кърмаче, дишат боговете;
запазен чист
във пъпка скромна
цъфти духът им
вековечно
и техните очи блажени
гледат със спокойна
вечна ведрина.
Но нам е отредено
покой да не намерим нийде;
и чезнат, падат
страдащите хора
слепешката
от час на час,
като вода, от камък
запращана на камък,
с години в неизвестността.
Защо приветствуваш ти винаги, свети Сократе,
тоз момък? Мигар нищо по-възвишено не знаеш?
Защо окото ти със обич
на него спира се като на бог?
— Живота люби, който се е в глъбините вглеждал
разбира светостта тоз, що се е в света увличал
и твърде често мъдреците
към хубавото най-подир клонят.
Прощава бог, когато забравиш скъп другар
или когато пошло поети клеветиш,
но само не смущавай
на влюбените радостта.
Какво би бил без нея човешкият живот,
когато робска мъка терзае всичко днес?
И затова безгрижно
все тъй над нас витае бог.
И както в ранна пролет по бялото поле
зелената тревица кълни и под снега,
а в пустите простори
самотна птица често пей,
и вече дървесата разпъпват се едва,
реката се пробужда и лъха тих ветрец
в уречен час по пладне,
така като поличбен знак
за по-щастливо време във тоя вехнещ свят
едничка благородна израства любовта,
невинна божа щерка,
над дивата, корава пръст.
Бъди благословена и крепка ти бъди,
фиданко на живота! Цъфти и сили пий
от етера безкраен
и зрей под слънчевия лъч!
Расти, стани безкрайна гора на тоя свят!
Език на влюбените, бъди навеки ти
език и на земята,
и на народа глас бъди!
Ти, нежен полъх, пратенико на Италия!
И ти с тополите, обичана река!
Вий, развълнувани и слънчеви баири,
нима все същите сте и сега?
Ти, скътан мирен край! Присънваше се ти
на скитника след всеки безнадежден ден,
ти, родна къща, вий, връстници мои
и близки на сърцето дървеса!
Отдавна, о, отдавна детският покой
е отлетял, а с него младостта и любовта,
но ти, родино, свято търпелива,
виж, ти една и съща тук стоиш.
И затова ти учиш своите синове
със тебе да търпят и да се радват с теб,
и в сънища безпътните съветваш,
когато криволичат и грешат.
Но идва ден и някогашните мечти
и дръзките копнежи в буйните гърди
угасват, примирени пред съдбата,
и блудният се връща пак при теб.
Тогава сбогом, моя младост! Розов път
на любовта и пътища на скитник клет,
простете! Ти отново приюти, родино,
живота ми под твоето небе!
Със жълти круши
и пълен с диви рози
брегът във езерото висне,
вий, нежни лебеди,
пияни от целувки,
потапяте глава
в светата трезвена вода.
Горко ми, де ли ще намеря,
щом дойде зимата, цветята,
де слънчевия блясък
и сянката на земята?
Стените се издигат
безмълвни и студени, скърцат
ветропоказателите само.
Ти зеленееш, кът в трева потънал, тука
лежат жена и мъж и кръстове стърчат;
оттука близките изпращаме отвъд,
едничка черквата с прозорците блещука.
Когато слънцето над тебе грей по пладне
и в теб се задържи по-дълго пролетта,
когато сянката на облак влажен падне
и превали денят в лъчи и красота,
как тихо е тогаз в оназ ограда сива,
де старото дърво огъва се о две
с листа, изпълнени от мъка мълчалива,
ала отрупано със росни плодове.
Притихва черквата, потънала в нощта,
на стария олтар златото само свети,
но пълен е светът със хубави неща:
невидимо щурче в полето свири лете.
И всеки, чул речта на оня пастир божи
над бледия мъртвец, от своите ограден,
живота повече възлюбва този ден
и ведрия му дъх съмнение не тревожи.
На този свят от сладостта съм вкусил вече,
младежките ми радости са литнали далече.
Възторгът на април, на май и юни де е?
Аз нищо тук не съм, не ми се и живее.
В децата хубостта е цяла,
лика си в нея бог откри.
Спокойствието й похвала
за ангелите е дори.
Род. 1772 в Обервидерщед, умр. 1801 въз Вайсенфелс. Един от най-видните ранни романтици — възпява католическото средновековие, пише религиозни песни.
Той е владетел на земята
и в тъмните й глъбини,
дълбоко някъде в недрата,
забравя тежките си дни.
Строежа таен той разбира
на твърдите й канари,
в галериите се провира
и там копае и твори.
Той е обвързан здраво с нея
и скрито й е доверен,
тя го разпалва и владее
и от любов е запленен.
Във нея всеки ден се вглежда
със по-нарастваща любов,
не жали сили и надежда,
че тя е неговия зов.
Той може всичко да я пита,
да му разказва може тя
за най-великите събития,
що станали са в древността.
Тук праистория свещена
облъхва го със ведрина
и в тия бездни неизменно
го милва вечна светлина.
По нови пътища минава
без колебание и смут,
земята щедро го дарява —
щастлив да бъде в своя труд.
Помагат му дори водите —
нагоре винаги текат,
безброй съкровища в скалите
му се разкриват и блестят.
Той злато и сребро изравя
безспир за своя властелин,
с елмази чудни украсява
корона, скиптър, балдахин.
Ръка протегне ли му царя,
поема я смирен на вид —
но той не храни в него вяра,
той в бедността си е честит.
И нека долу в низините
да водят разпри за имот,
той ще остане в планините
спокоен в скромния живот.
Защо се връща вечно утринта?
Защо властта на земното не свършва?
Злощастната ни суетня погубва
долитането дивно на нощта.
И жертвеникът скрит на любовта
защо навеки не гори?
Отмерено е времето
на светлината,
ала без време и пространство
е на нощта властта.
Сънят ни вечно трае.
Сън свещен,
недей ощастливява толкоз рядко
обреклите се на нощта
във бурната ни земна делничност!
Не виждат те едни глупците
и сън какво е те не знаят.
Те знаят сянката, която
във оня здрач
на истинската нощ
от жал ти мяташ върху нас.
Не те усещат те
на гроздовете в златното море
и на бадема
в чудния елей,
нито на мака в сока кестеняв.
Не знаят те,
че ти открай
облъхваш скрит гръдта
на крехката, невинна дева
и в рай утробата превръщаш…
Не знаят те, че идеш от
сказания изконни,
за да отвориш дверите небесни,
че носиш ключа и отваряш
чертози преблажени —
ти, на безбрежни тайни
носител ням.
Род. 1778 в Еренбрайтщайн, умр. 1842 в Ашафенбург. Наречен „странствуващ певец на романтизма“. Оставил е романтични приказки, разкази, песни и драми. Събудил отново интереса към събиране на народни песни, които издал заедно с Ахим фон Арним под наслов „Приказният рог на момчето“.
Тиха флейта тихо плаче,
тихо пръска тих фонтан —
звуците се сипват в здрача
и долитат като блян.
Нежен зов, копнеж сърдечен,
сладък миг, така желан…
Звуците затихват вече
и отлитат като блян.
Ветрец ме прегръща,
вълна ме люлей —
синът се завръща,
дом роден, здравей!
Небе — вис безбрежна,
земя — слънчев лес,
душата ми с нежност
изпълвате днес.
Тъй както се вие
лоза пълзешком,
о мисли, тъй вие
обвийте тоз дом!
Днес лъх се не сеща,
днес лист не играй —
днес всичко посреща
мен в родния край.
Звездици-светулки,
тук първи път аз
от моята люлка
посягах към вас.
Течи, отминавай,
прекрасен мой Рейн,
но мен не забравяй,
душата ми грей!
Как силно копнеех
по теб в тъжен час
и ето днес пея:
„При тебе съм аз…“
От лунния блясък
в нощта озарен,
ти с трепетна ласка
се спускаш към мен.
Ах, веселият славей
как пееше над нас,
как ронеше тогава
сребристия си глас!
Сега преда самичка
на звездна светлина
и точа бяла нишка
над бялата луна.
Когато бяхме двама,
пя славеят над нас,
а днес напомня само,
че съм без тебе аз.
Но грейне ли луната,
така ми е добре
и шепна в тишината:
„Дано ни бог сбере!“
Замина ти, а още
пей славеят навън —
напомня ми и нощем
отминалия сън.
Луната плува в здрача
сред звездното море.
Аз пея уж, а плача,
„Дано ни бог сбере!“
Род. 1781 в замъка Бонкур (Шампания), умр. 1838 в Берлин. Френски емигрант. Либерален немски поет на романтизма. Пише нежна лирика, политически сатири, превежда Беранже. Световноизвестен го направи приказката му „Петер Шлемил“.
Унесен в спомени далечни,
като дете се виждам аз;
видения, защо смутихте
човека, вече беловлас?
Сияен замък се издига
сред сенчест лес във самота;
ей кулите, а долу мостът,
зад него — тежката врата.
От герба лъвове познати
ме гледат със умилен взор;
със весел глас ги поздравявам
и влизам в стихналия двор.
Ах, ето сфинкса над фонтана
и смоквата зелена вън,
а там зад тесните прозорци
сънувах първия си сън.
Аз влизам в църквицата, дето
е прародителят зарит;
да, ето гроба, а над него
са закрепени меч и щит.
Очите мътни недовиждат
какви са тези писмена,
макар че през стъклата пъстри
нахлува много светлина.
О, замък на деди прочути,
все още помня те добре,
макар изчезнал от земята,
която днес селяк оре.
Бъди благословен да раждаш,
мой роден, свиден пущинак,
но дваж благословен да бъде
трудолюбивият селяк.
Аз по света ще се зарея
със тая лютня във ръце,
на всеки друм, пред всяка хижа
да пея с радостно сърце.
Една старица будна в късен час
всевишния тъй молеше на глас:
„Молбата ми, о боже, изпълни
и дай на господаря дълги дни!
Да молим тъй неволята ни учи.“
Поспрял, случайно или не — не знам,
отвън дочу я господарят сам.
Той влезе бързо в схлупения дом
и бабата попита смеешком:
„Кажи, каква неволя тъй те учи?“
„Когато твоя дядо беше жив
(той бе тиран и кръвопиец див),
от осем крави, моя бащин дял,
най-хубавата той ми взе без жал.
Неволята ни учи да се молим.
Проклех го люто, дето ме обра,
и той наскоро след това умря.
Когато го баща ти наследи,
две крави да ми вземат нареди.
Неволята ни учи да се молим.
Проклех жестоко господаря нов
и той главата си строши на лов.
Ти стана господар и този ден
взе четири добичета от мен.
Неволята ни учи да се молим.
Последната ми крава, знам добре
умреш ли, твоя син ще прибере.
Молбата ми, о боже, изпълни
и дай на господаря дълги дни!
Да молим тъй неволята ни учи.“
Род. 1787 в Тюбинген, умр. пак там 1862. Късноромантичен поет. Либерален политически деец и борец за единна демократична Германия. Писал балади, лирика и драми. Събирал народни песни.
Аз чувам навън
чука ти, мой мили;
ехти той от сили
под мишците млади —
като над площада
чист утринен звън.
Седи моят мил
до черна камина,
но щом аз премина,
мехът забучава
и плам избуява,
езици извил.
Тоз, който честно е с народа,
му пожелава светли дни:
да бъде чист и ясен свода —
без бури, мраз и съсипии!
И с плахо чаканото зърно,
със виното, що липсва днес,
добрите сили да се върнат,
да заживеем в мир и чест!
Човекът често пожелава
излишни работи в света,
но никой тук не прекалява
и не изпада в суета;
защото през живота кратък
ти трябва хляб, но в този век
е нужна още свободата —
да бъдеш истински човек.
Повяха топли ветрове,
дъхът ми ден и нощ зове,
разпуква пъпките в гората.
О, повей свеж о, сладък звън!
Сърце, излез и ти навън
и радост ще смени тъгата!
По-чист се ражда всеки ден,
светът е сякаш обновен —
честита тръпне равнината
и всеки дол и рът цъфти.
Сърце, излез навън и ти
и радост ще смени тъгата.
Белее се на хълма
там къщица една,
от прага й се вижда
просторна равнина.
Един селяк присяда
наблизко в късен час —
той клепе си косата
и пее с волен глас.
А долу в низината
в дълбок и тъмен вир
лежи една корона
от злато и сапфир:
блестят елмази нощем
по нейната снага,
но никой я не знае,
ни дири досега.
Род. 1788 в Швайнфурт, умр. 1866 в Нойзес. Поет и езиковед. Направил майсторски преводи на ориенталска лирика.
Спяхте вий под небесата,
спяхте кротко сред тревата,
дето скиташе тих вятър
да ви гали с нежен глас.
Тез легла, си мислех аз,
са най-хубави за вас.
Днес вий спите под тревата
спите пак под небесата,
дето скита зимен вятър
и нарежда с леден глас.
Но сега е тъжен час —
цвят не рони се над вас.
Род. 1788 в Лубовиц, умр. 1857 в Найсе. Романтичен поет с реалистични черти. От обемистото му творчество имат стойност само няколко новели и лириката му, която обновява традициите на народната песен.
Спи ми, любима, заспи,
слушай как нощният вятър
тихичко шушне в листата,
чуй как потокът шепти!
Отпусни снежнобяла ръка
и с главица на нея заспи —
как е топъл дъхът ти сега!
На война бях, завръщам се аз.
А в окопите кални доскоро,
в дъжд и сняг, изтощен от умора,
как мечтаех за тебе тогаз!
Само бледата, тъжна луна
във бедата ни беше със нас.
Спи ми, днес си в свободна страна!
След дъжд е. И мъглите
в долчинките пълзят.
Почиват равнините
във тиха благодат.
А слънцето сънливо
сред бледа синина
се усмихва надолу свенливо
като млада, красива жена.
Домът ни сред мъглите
пред мен се открои
и тебе сред лозите
съгледах да стоиш.
И в миг огря полята
омайна светлина —
ти за мене ри слънцето златно,
моя скъпа, сънлива жена.
Какъв покой навред цари,
светът е сякаш спрял,
пристъпва времето дори
със ход ленив и вял.
В миг трепва нещо там и тук
над ширното поле
и струва ти се, чуваш звук
от удар на криле.
От облаци притулен цял,
просторът сив трещи,
засвирва вятър повилнял —
и си отдъхваш ти.
Пред бащината хижа
сънувах, че стоя,
че пак е май и виждам
просторните поля,
че шушнат млади клони
над пролетна трева
и цвят ветрецът рони
над моята глава.
Събудих се — луната
блестеше с бледен зрак
и бях сред непозната
страна, където сняг
белее сред покоя
на ледени цветя,
а и косата моя
белей от старостта.
О, тази воденица
пак трака с шум голям,
но мойта годеница
я няма вече там,
Тя вярност обеща ми,
халка ми подари,
но щом ме с друг измами,
халката се строши.
Могъл бих да пътувам
далече по света,
да пея и вълнувам
и други с песента.
Могъл бих да воювам,
опръскан с кърви цял,
в полето да нощувам
край огъня изтлял,
Но чуя ли далече
да трака колело,
зова смъртта си вече —
да спре това тегло!
Род. 1794 в Десау, умр. пак там 1827. Известен с прости, задушевни песни, към някои от които е написал музика Франц Шуберт.
До кладенеца полски
липа издига стан,
аз в сянката й често
седял съм замечтан.
Едно любимо име
по нея съм дълбал;
то още ме изпълва
ту с радост, ту с печал,
И тази вечер късно
край нея минах пак,
затворих си очите
в притихналия мрак.
И сякаш зашептяха
листата й безброй;
„Ела при мене, момко,
тук чака те покой!“
Внезапно духна вятър,
във миг далеч отвя
той шапката ми лека
от моята глава.
Кога ли край липата
ще мина пак, не знам;
но все долавям шепот:
„Покой те чака там!“
По всички дървеса ще го изрежа
и после върху всеки камък тежък;
ще го посея вредом като семе,
за да поникнат рой цветя след време;
на всеки лист ще го напиша… То е:
„Сърцето ми ще бъде вечно твое!“
Ще хвана и науча някой славей
на словото човешко — той тогава
на моята душа с копнежа горък,
с гласа на моята душа ще заговори,
ще пее в здрач пред нейните покои:
„Сърцето ми ще бъде вечно твое!“
С дъха си ще го дам и на зефира,
та тъй да шумоли в леса размирен;
да блесне по цветята замечтани
и да дъхти със техните ухания;
да заехти сред грохота в прибоя:
„Сърцето ми ще бъде вечно твое!“
То вече в погледа стои открито,
пламти дори и жари по страните,
и пише го на устните ми бледни;
ще шепне във въздишките последни
или ще екне в хладките усои:
„Сърцето ми ще бъде вечно твое!“
Род. 1796 в Ансбах, умр. 1835 в Сиракуза. Живял предимно в Италия. Буржоазно-републикански поет, самотен представител на свободолюбиво-антифеодалната опозиция. Пише антиромантични комедии, сонети, балади, революционни стихове за Полша и полемични срещу немската еснафщина.
Потегли ме нещо внезапно в нощта —
аз тръгнах навън без посока.
Вървях през града, потопен в пустота
край тихи къщя
и в нощта, и в нощта
минах градската порта висока.
Клокочеше буен поток в пропастта.
Опрях се на моста, посърнал,
и гледах водата със болка в гръдта:
отлиташе тя
във нощта, във нощта,
без да може назад да се върне.
Играеше златен рояк над света:
ту гасне, ту мигом припламне.
Цъфтяха звездите на таз висота
подобно цветя
във нощта, във нощта,
нейде там в далнините измамни.
Нагоре очите си вдигнах в нощта
и после погледнах надоле:
сърце, как живя толкоз дни в самота!
Смири си скръбта
във нощта, във нощта,
забрави всички свои неволи!
Не значи нищо нашта скръб и залудо човек роптае,
нехае здравият за туй, което болния терзае.
Ако не беше толкоз къс — предаван от един на друг, —
безрадостният ни живот би трябвало да се окае.
Еднообразен е светът, многообразна — гибелта,
за мойта цел и твойта смърт природата не ще да знае.
А ако някой се гневи и не приема своя дял,
пак, неспокоен цял живот, за мир във гроба ще мечтае.
Макар да знаят всички туй, да го забравят се стремят.
Да ви го спомня всеки път и мойта съвест не желае.
Гребете с пълни шепи вий насладите на, тоя свят
и нека всеки тук живей, люлян от своя блян омаен,
че случаят ще му дари, що никому не е дарил:
желай всемир да е човек, а всъщност прах и суета е.
Ти хвалиш времето на блясък и сполука,
що твойта каста осени.
Ала освен една напудрена перука
какво остана от ония дни?
Пред миналото ли духът ти само тръпне,
все чужд на новите мечти?
Защо, кажи, назад като вероотстъпник
към старите кумири гледаш ти?
Възлиза свободата с утрото вълшебно
сред блясъци и синева.
Ти казваш ми, че тя отдавна в мрака дебне;
гнетът е, знай, виновен за това.
Кой би издигнал глас, когато сам деспота
затваря хорските уста?
Не бе ли дълго време скрит съюз в живота
и словото свещено на Христа?
Злодеят от света потулва си следите,
доброто крий се от врази,
родината дори, предадена открито,
изплаква скрито своите сълзи.
Ти искаш скиптър в кралската ръка да грее,
да има кралят пълна власт,
като че ли сред диви зверове живее
и може в тях да стреля всеки час.
Ти искаш да затвориш писаното слово,
да секне всяка честна реч?
Напразно! Всяка мисъл пламенна отново
лети неудържимо надалеч.
Напразно, твърдоглавецо, така горещо
кориш ти новото в света.
Безспорно верността е много нужно нещо,
но по е нужна справедливостта.
И ново ли е туй, което завеща ни
сияние и свобода
след оня пети Карл, враждувал с друг тиранин,
омразния насилник Франсоа?
И като Хутен тук смъртта да ме намери
самотен, болен и без мощ,
ще смъкна маските на всички лицемери:
не струва си труда да бъдеш лош!
Род. 1797 г. в имението Хюлзхоф край Мюнстер, умр. 1848 г. в Меерсбург. Значителна поетеса със силно чувство към природата. Пише стихотворения, балади и новели в границите на буржоазния реализъм през XIX век.
Стоя на балкона на кулата в мрачната вис.
Кресливо се стрелка скорец покрай мене.
И вихъра — както вакханка — оставям със свист
да рови в косите ми, буйно развени.
О дързостен друже, о момко безумен, ела!
Как бих те прегърнала крепко тук горе
и сплели — на педя от страшната пропаст — тела,
как искам на смърт и живот да се борим!
А долу аз виждам вълните край стръмния бряг,
играят подобно на палави псета.
Те лаят и вият и втурват се в яростен бяг.
И бляскави бели валма са въззети.
О, презглава искала бих да се хвърля без страх
направо сред тяхната глутница бясна
и плячката весела — моржа — да гоня със тях
сред лес от корали във скорост несвястна.
А по-надалече от върлия скален откос,
виж, мачта подобно на знаме се рее.
И аз от въздушния свой наблюдателен пост
съзирам палубата как се люлее.
О, искам на дръзкия кораб да скоча за миг,
кормилото с две ръце здраво да хвана
и стрелната, да прелетя с пронизителен вик
скали и прибой като чайка припряна.
Да бих била волен ловец сред открити поля
или поне дребно, невзрачно войниче,
да бих била мъж просто, мъж само да бих била —
небето с любов щеше да ме обкичи.
Но трябва аз мирно и кротко да гледам света
послушно дете за ръчица държано.
Коса крадешком само мога аз да разплета
и по вятъра да я оставя развяна.
Ти искаш да знаеш защо ли
понякога тъй съм замислена аз,
така безразсъдна, без воля,
разсеяна тъй непростимо завчас.
Ти искаш без милост да знаеш
какво свидно нещо отдавна се крий
във скрина заключен, потаен,
пред който аз често стоя до зори.
Видях две очи, във които
лъчът се пречупваше като в поток.
И срещна ли друг поглед — скрито
си мисля за техния блясък дълбок.
Дори сред нивята вълнисти,
когато цветеца, откъснат за мен,
нарече ти „Окулус Кристи“,
аз пак спомних техния поглед вглъбен.
И тонът на глас един има —
дълбок, затрептял като екот от рог.
Той сякаш на подбив ме взима
и вред ме преследва тъй нежен и строг.
Недавна в сияйната зала
от писък цигулков терзана бях аз
и мигом, изтръпнала цяла,
във виолончелото чух оня глас.
А бих ли могла да забравя
оная и гъвкава, и яка снага
пред мене в самотна дъбрава
или по вълните далеч от брега?
Дори преди малко аз зърнах
как облаче, литнало в безкрайността,
разсея се, в дим се превърна —
и сякаш пак тая снага очерта.
И чуй, чуй накрая от мене
какво има в скрина заключен и тих:
там кърпичка, с кръв напоена,
веднъж посреднощ крадешката укрих.
Поряза се с нож той самия,
берейки ми вишни над стръмния ров.
И тъй сега двете аз крия:
кръвта му и мойта пламтяща любов.
Годината след час
ще свърши. Нишката се омотава.
Едничък час, последният й днес.
Което беше живо време, става
във гроба отромонен ек без вест.
Очаквам няма аз.
Дълбока е нощта.
Едно око отворено дали е?
Тревожно блъска в тия зидове
изтеклия живот. Сърцето бие.
Прекарай тия сетни мигове
във бдяща самота!
Зад мен е пътят цял.
И всичко с хладен ум сега ме гледа
и се възправя като страж суров
на прага земен. О, полупобеда!
О, тежко рухнал дял!
Как вятърът с замах
кръстачката на тоз прозорец тегли!
Годината… Отлита с вихър тя,
а не изтихом като сенки бегли
да се стопи сред звездна яснота.
О ти, дете на грях!
Нима ти всеки ден
не чуваше ек с потаен намек
из бездната на пустата ти гръд,
где се ломяха камък подир камък,
когато там нахлуеше дъхът
на полюса вледен.
Кандилото без глас
трепти, гасней… Фитилът смуче жадно
последната му капчица елей.
И ти ли, мой живот, тъй безотрадно
изтля? Нима студена, черна зей
пред мене гробна паст?
Знам, моят клет живот
ще рухне вече във кръга, заключил
годината… Отдавна знаех аз.
И все пак туй сърце не се отучи
да пламва цялото в суетна страст.
Сега избива пот
на ужас без предел
по челото. Една звездица мигар
през облаците в миг не се яви?
Звездицата на любовта е сигур.
И тя с мъждив светлик ти се гневи,
че страх те е обзел.
Я чуй! Плющят крила.
Надгробен химн? Небесно ли ехтене?
Камбана нейде бий с блуждаещ глас.
О, господи, аз падам на колени —
смили се във последния ми час!
Годината изтля.
Род. 13 декември 1797 в Дюселдорф, умр. 17 февруари 1856 в Париж. Революционен поет и публицист. Започва като романтик („Книга на песните“), но по-късно се развива като сатирик, който воюва срещу политическата и черковна реакция („Германия, зимна приказка“). От 1831 живее в Париж, дето се сближава с Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Изпод перото му се явяват и прекрасните „Пътни картини“, в които напада рязко пруската феодална дворянска клика, схоластическата ученост и немското филистерство.
Среднощ. Под мрачен небосклон
във морен сън спи Вавилон.
Единствен царският палат
зари над стихналия град.
На пир събрал е Валтасар
от свойта свита млад и стар.
И вече всеки е пиян,
но дига пълния стакан.
По жилите на Валтасар
тече не кръв, а буйна жар.
С надменно дигната глава,
реди кощунствени слова.
Със хули вишния зове —
тълпата от възторг реве.
Слуга повиква с грозен глас,
той тича, връща се завчас
и носи злото — куп голям,
откраднат от юдейски храм
Във светотатство Валтасар
напълва сам свещен пахар,
изпива го докрай и в бяс
крещи сега с гръмовен глас:
„Йехова, застани в поклон,
че аз съм цар на Вавилон!“
Едва заглъхнал този вик,
и царят побледнява в миг,
замира всеки вик и смях
и в залата нахлува страх.
И виж! Над бялата стена
показва се ръка една,
написва огнени слова
и пак изчезва след това.
Със плахо вперени очи
се свива царят и мълчи.
И всеки гост, скован от мраз.
седи смутен, без дъх и глас.
Не разтълкува никой маг
що значи огненият знак.
Но царят от изменник скрит
във тая нощ беше убит!
През чудно хубавия май,
сред цъфнали навред цветя,
внезапно в моето сърце
разцъфна дивно любовта.
През чудно хубавия май,
под песента на славей плах,
на моята любима аз
любовната си страст признах.
От хиляди години
в небесния покров
звездите неподвижни
поглеждат се с любов.
Езикът, що говорят,
е чуден и дълбок,
не го разбира никой
премъдър филолог.
Единствен аз научих
отлично тоз език,
граматика ми беше
любим момински лик.
Страхува се водната лилия
от знойния слънчев разкош;
навела глава, замечтана
очаква тя хладната нощ.
Тя месеца люби и той я
събужда със своя светлик,
тя радостно само за него
отбулва невинния лик.
Разцъфнала, бяла, тя гледа
към светлия звезден покров,
ухае и плаче, и тръпне
от горък копнеж и любов.
Измъчваха люде безброй
сърцето ми клето всегда —
едните със свойта любов,
а други със свойта вражда.
Отравяха хляба ми те,
отравяха мойта вода —
едните със свойта любов,
а други със свойта вражда.
Но таз, от която познах
безмерна печал и беда —
не срещна ме тя със любов,
не срещна ме даже с вражда.
Не зная какво предвещава
тъгата, що тъй ме гнети —
легенда от дни стародавни
неспирно в душата кънти.
Просторът е хладен. И плиска
потайно Рейн в ранния мрак;
планинския връх се разискря
на слънцето в сетния зрак.
Там горе седи непозната
девойка — една на света;
сияе във накити златни
и реши косите си тя.
От злато е нейният гребен
и песен тя пее на глас;
напевът й чуден, вълшебен
разлива нечувана власт.
Във малката лодка лодкарят
покъртен отпуска весла;
той гледа нагоре, немари
опасната стръмна скала.
Лодкаря, безумно унесен,
поглъщат вълните накрай —
към гибел със своята песен
го тласна сама Лорелай.
Когато сутрин рано-рано
край малката ви къща свърна,
сърцето ми се радва, щом те
на малкия прозорец зърна.
Ти гледаш ме и сякаш питаш
с очите черни отдалече:
„Ти кой си и що става с тебе,
посърнал, непознат човече?“
Поет германски съм, когото
в Германия добре познават —
на първенците с имената
и мойто име споменават.
А туй, което става с мене,
в Германия с мнозина става;
сред всички най-големи мъки
и мойта мъка споменават.
Нощта е тиха, улиците глъхнат;
любимата ми тук живя — уви,
града е тя напуснала отколе,
но къщата все съща си стои.
Един човек пред нея е застанал
и кърши във дълбока скръб ръце;
поглеждам го със страх и в зрака лунен
съзирам свойто собствено лице.
Защо ти, двойник мой, ти, бледен друже,
повтаряш моята любовна скръб,
терзала ме тъй често в прежни нощи
пред тоя дом, за мене още скъп?
Смъртта е дълга хладна нощ,
животът — душно зноен ден.
Тъмнее вече, сън ме бори —
аз от деня съм уморен.
Виши се дъб над моя одър,
а славей в него с нежен глас
извива песен за любов —
в съня дори я чувам аз.
Черни фракове, чорапи,
бели, ласкави маншети,
кротки речи и прегръдки —
ах, къде ви е сърцето?
Нямате сърце в гърдите
и в сърцето — чувства топли.
Ах, гнети ме песента ви
за лъжливите ви вопли!
Ще отида в планината —
там в затънтените хижи,
дето волен вятър вее
и душата е без грижи.
Ще отида в планината —
там сред тъмните борики,
дето ручеи ромонят,
дето птички чуруликат.
Сбогом, гладки зали, гладки
господа и гладки дами!
В планината ще отида
и ще ви се смея само.
Беззвездна и студена е нощта,
морето се прозява;
върху морето по корем
лежи разкрачен северният вятър
и глухо, с тих, задъхан глас,
като крамолник вечен, весел днес,
бърбори на водата,
разказва й безброй забавни случки
и смешни приказки за великани,
легенди древни от Норвегия;
навремени през кикот и през вой
запява заклинания от Едда
и мъдри руни, тъй
загадъчни, магично властни,
че палавите бели морски рожби,
внезапно повилнели,
започват да подскачат и да викат.
Във тоя час наблизко на брега
по мокрия и хладен пясък
минава непознат човек — по-бурно
у него е сърцето от вълните.
Където стъпи,
избиват искри и хрущят черупки;
добре увит във сивия си плащ,
той крачи бързо във нощта студена
с очи напред към малка светлинка,
блещукаща примамно мило
в самотната рибарска хижа.
Баща и брат излязоха в морето
и сам-сама във тая хижа
остана дъщерята,
прекрасната девойка.
Седи тя пред огнището сама,
слухти, как сладко и потайно
котлето къкре,
и хвърля сухи съчки във жарта
и я раздухва,
та бухналият ален пламък
вълшебно и отрадно заиграва
по свежото лице,
по нежното й бяло рамо,
подало се умилно
из грубата й сива риза,
по малката й, пъргава ръка,
която дръпва рокличката лека
над крехките бедра.
Но изведнъж вратата се отваря
и вътре влиза чужденецът нощен;
очите му се спират със любов
на стройната девойка,
застанала изтръпнала пред него,
същинска плаха лилия.
Той хвърля плаща на земята
и смеешком й казва:
„Дете, аз думата си удържах
и ето ида, а със мене идат
онези стародавни времена,
когато боговете от небето
са слизали при людски дъщери,
прегръщали са дъщерите людски
и те зачевали от тях
потомства кралски с жезъл във ръката
и мирово прославени герои.
Но ти, дете, не се диви тъй дълго
на моята божественост сега!
Бъди добра, свари ми чай със ром,
защото вънка бе студено,
а при такъв среднощен вятър
и ние, боговете вечни, зъзнем
и хващаме божествена кихавица
и кашлица безсмъртна.“
Пред бурното нощно море на брега
застанал е момък;
с тъга във сърцето, с тревога в ума
и мрачна уста той пита вълните:
„О, разгадайте ми вие изконната
и страшна загадка на тоя живот,
която са търсили много глави —
глави с йероглифни калпаци,
глави със чалми, със черни барети,
глави със перуки и хиляди други
нещастни и потни човешки глави.
Кажете ми: що е човекът?
Отде е дошъл? Накъде се стреми?
Кой броди в небето по златни звезди?“
Вълните си шепнат със вечния шепот
и вятърът духа, и реят се облаци,
звездите блещукат безгрижно и хладно,
а още глупецът за отговор чака.
Под цъфнало дърво приседнал,
далеко, чуваш, свири вихър
и виждаш: облаци бурливи
се трупат под небето тихо.
И виждаш изведнъж измрели
полето, китната дъбрава —
край тебе зима, в тебе зима
и мраз сърцето ти сковава.
Нечакано безшумно почва
бял пух по тебе да се рони
и мислиш, че снежинки ръсят
над тебе свисналите клони.
Но виждаш: то не са снежинки
уплахата ти сменя радост:
сега е май, по тебе леко
цвят пролетен уханен пада.
Какво вълшебство! Пролет сменя
внезапно зимата сурова —
на цвят снежинки се превръщат,
сърцето влюбва се отново.
Във душата песен чудна
пролетна звъни.
Лей се, лей се, малка песен,
лей се в далнини!
И стигни оная къща
със цветя отвред;
роза видиш ли — от мене
й предай привет!
Цъфти и вехне всяка
възторжена мечта;
цъфти и вехне друга —
така е до смъртта.
Добре го знам и то ми
вгорчава всяка страст;
сърцето ми е мъдро,
ала загива в мраз.
Ти бий барабана безстрашно и пак
момите целувай честит!
Това е науката цяла сега
и смисълът, в книгите скрит.
Заспалите с бой барабанен стресни,
на сбор призови ги и с чест
под бой барабанен начело тръгни,
това е науката днес.
Тъй философствува Хегел, това
е в книгите смисъл и цел!
Разбрах го, защото съм умен човек,
добър барабанчик и смел.
Без сълзи в очите си, мрачни, зловещи
седят те на стана и зъбите блещят:
„Германийо, твоя мъртвешки саван
с проклятие тройно на нашия стан
тъчем ний, тъчем!
Проклет да е господ, комуто се молим
във зимния мраз и във глад, и в неволи!
Напразно очаквахме по-светъл ден,
той с гавра отвърна и с присмех студен —
тъчем ний, тъчем!
Проклет да е царят на тез богаташи,
когото не трогнаха мъките наши;
изтръгнал из джоба ни всеки петак,
досъщ като псета разстрелва ни пак —
тъчем ний, тъчем!
Проклета и тази родина, която
със срам и позор си покрива главата,
в която погазват цветята без жал,
а червеи крепнат във смрад и във кал —
тъчем ний, тъчем!
Совалката бърза и станът гърми,
тъчем ние денем и в нощни тъми;
Германийо, твоя мъртвешки саван
с проклятие тройно на нашия стан
тъчем ний, тъчем!“
Сред гората, в хижа въглищарска,
кралят, в мисли горестни унесен,
малкото дете на въглищаря
полюлява със приспивна песен:
„Нани-нани, вън овцете блеят,
в сламата пошавна нещо тихо…
Ти със знак роден си на челото
и в съня си се усмихваш лихо.
Нани-нани, котката е мъртва…
ти със знак се на света намери.
Мъж ще станеш, брадвата ще дигнеш
дъбовете вече вън треперят.
Вярата у старите изчезна,
малките деца на въглищаря,
нани-нани, в господа не вярват,
дваж по-малко в краля хранят вяра.
Мъртва котка… мишките ликуват…
станахме за присмех на децата…
нани-нани… господ във небето
и аз, кралят, тука на земята.
Болно е сърцето ми и става
все по-болно, моят дух е мрачен…
Нани-нани, рожбо въглищарска,
нявга ще ми бъдеш ти палача.
Твойта песен люлчина е моя
погребална песен… нани-нани…
ще отрежеш къдрите ми първом,
после пред дръвника ще застана.
Нани-нани… в сламата пошавна…
Завладя ти кралството ми цяло,
моята глава ще се търкулне…
котката е, виждате, умряла.
Нани-нани… в сламата пошавна,
а овцете блеят в двора мрачен…
Мъртва котка, мишките ликуват…
Спи спокойно, малък мой палачо!“
Обречен пост, във бран за свободата
воювах храбро тридесет години.
Победа не очаквах, знаех — нивга
не ще се върна в скъпата родина.
Бдях ден и нощ без сън и без отмора,
самичък сред другарите заспали
(и стряскаше ме хъркането тяхно,
когато склопвах клепки натежали).
Нерядко ме обземаше досада
и страх (глупаци само страх не слита!) —
тогаз, да ги разпръсна, аз засвирвах
с устата песен дръзко-шеговита.
Аз бдях така със пушка във ръцете
и зърнех ли негодник някой, живо
и точно се прицелвах и куршума
в търбуха му просташки в миг забивах.
Но някой ден могло би да се случи
добър стрелец пред мене да застане;
тогаз — не крия! — може да заблика
и мойта жарка кръв из тежка рана.
Опразнен пост! Кръвта струи… Загива
един, но други тичат устремено;
и аз, и моят меч не сме надвити —
сърцето ми едничко е сразено.
С хипотези и със притчи
стига вече ни теши,
а проклетите въпроси
днес направо разреши!
Обясни: защо добрите
гинат в мъки и тегла,
лошите пак сити крачат
с гордо дигнати чела?
Да, защо е тъй? Та мигар
господ не е всемогъщ?
Може би и той е станал
тъй пристрастен изведнъж?
Все задаваме въпроси,
в края нашата уста
нагло с шепа пръст затварят
но ответ ли е това?
Стига с тоя страх и грижи,
здраво пипай, смел бъди)
За света нехай и сгодно
си живота нареди!
Плащай щедро на гусларя —
той ни в празник весели;
тъщата ласкай, но тайно
„Дявол взел те!“ си мисли.
Говори добро за княза
и недей хули жена;
надениците не стискай,
щом заколил си свиня.
Църквата мрази, но влизай
пак през нейните врати;
шапката пред попа сваляй,
в празник вино му прати.
Някъде сърбеж усетил,
чинно ти се подръгни,
а обувки щом те стискат —
с меки чехли ги смени.
Случи ли се пък жена ти
супата да пресоли —
като най-добра готвачка
на света я похвали
Шал поиска ли ти също,
радостно купи й два;
накити, дантели, гривни
накупи й свръх това.
Тоя мой съвет последвал,
знай: ще влезеш най-подир
в рая божи и ще имаш
тука на земята мир!
Где ли нявга странник морен
сън последен ще заспи?
Някъде под южни палми?
Тук под рейнските липи?
Може би пустиня знойна
моя труп ще прибере?
Или гол и неприветен
бряг на някое море?
Все едно. Над мене този
свод небесен ще блести,
същи кандила — ще греят
нощем ярките звезди.
През пролуките вятър вей —
в тавана на постели
нещастни две души лежат,
от глад почти примрели.
Едната мръзнеща мълви:
„С ръцете прегърни ме,
уста до мойта притисни
и топлина ще има!“
Продумва другата тогаз:
„Когато те погледна,
изчезва скръб и глад, и студ
и мойта земна бедност.“
Целуват се и плачат те,
ръцете си съгряват
и пеят, смеят се дори,
накрая онемяват.
В зори хирург и комисар
по стълбището тракат —
установяват те смъртта
на двамата бедняка.
„Във случая студът с глада
така се съюзили,
че причинили са смъртта,
най-малко — ускорили —
поде хирургът, — затова
в такива люти зими
дебели дрехи и храна
са най-необходими.“
Николаус Ленау (Николаус Франц Нимбш фон Щреленау)
Род. 1802 в Шатад, умр. 1850 в Обердьоблинг. От 1844 умопомрачен. Най-значителният демократично-революционен лирик на австрийската литература през XIX век.
Дъждовна нощ и адски мрак.
Сърцето ви с тревожни тръпки
се вслушва в миналото пак,
в незнайните си бъдни стъпки!
Сърце, защо и този път
утеха вечна ти не носиш?
Надире жалби те зоват,
напред — въпроси и въпроси.
Добре? Животът е живот.
Христос тъй плуваше сред бури.
Да пуснем лодката във ход —
смъртта не ще я прекатури.
По случай годишнината на злочестата полска революция
Чашите ни пак звънтят,
пием във нощта и пеем,
халите отвън не спят
и сред бури ний живеем —
те засипват в тоя мрак
кръчмата със ситен сняг.
Чашите строшете с вик!
С ледени ботуши нови
зимата във тоя миг
тъпче полските гробове —
там лежи под кал, вода
мисълта за свобода.
Там снегът за всеки труп
бясно с гарвани се бие,
на света позора груб
иска в тъмнина да скрие.
Ще го скрие, то се знай,
но скръбта ни няма край.
О, над тъжните поля
пак ще литне чучулига,
ще цъфтят по тях цветя
и орел ще се издига —
и позорът тъй голям
ще изчезне скоро там.
Пусто поле, през полето полека
моята бричка се влачи едвам,
насред полето върба — и троица
цигани видях, излетната там.
Къдра глава е отпуснал едина,
сграбчил цигулка в извита ръка,
буйна и весела песен подкарал,
и като вихър премята лъка.
Другият къса лулица засмукал,
гледа из нея как пушек се вий,
сякаш че всичко световно блаженство
заради него се в пушека крий.
Третий цимбал окачил на върбата,
спи там, извърнал нагоре лице,
вятърът тихо струните подръпва,
блян му вълшебен витай над сърце.
Нищо и никакви, дрипави, голи,
тям изпод дрипи месата лъщят,
хич и не искат да знаят — с усмивка
гледат презрително те на света.
Те ме научиха тройна наука —
тоя безсмислен живот на света
как се просвирва, пропуща, проспива,
гордо, с презрителен смях на уста.
Тримата цигани… Татък далеко
моята бричка в полето изви;
дълго се ази извръщах и взирах
в техните рошави, мурги глави.
Щом така ме омагьосваш
с твойта тъмна, властна нощ,
строга, нежна, замечтана
и безмерно сладка нощ —
тоя свят в тъма чаровна
ти край мене угаси
и живота ми навеки
с твоя купол украси.
В мрака облаци се скитат
и мъглата дъжд цеди,
вихри езерото питат:
„Де са твоите звезди?“
В бездни езерни извечни
търсят мъртви светлини —
твойта обич няма вече
мойта скръб да осени.
Род. 1804 в Лудвигсбург, умр. 1875 в Щутгарт. Един от най-известните поети след Гьоте, повлиян от романтизма, но отразяващ действителността с реалистични средства. Нежен лирик. Майстор на идилията. Оставил е още балади в народен дух, новели и приказки.
Нощта облегна се в съня
върху планинската стена.
Не нарушават равните везни
на времето добрите тъмнини.
На извора ясно звучи песента —
възпява пред своята майка-нощта
деня,
който вече отмина.
Не слуша, морна е нощта,
позната й е песента.
Със мимолетните си часове
по-нежно, виж, небето я зове.
На извора устните вечно мълвят,
водата възпява дори във сънят
деня,
който вече отмина.
На хълм един лежа самотен
и облак бял ми е крилото.
Полита птица мълчешком.
Къде си ти, любов желана,
да спра при тебе, да остана?
И като въздуха ти нямаш дом.
Душата моя — слънчогледна пита —
любов,
надежди
храни упорито.
Кога ще бъда, чуден ден,
най-сетне утолен?
В реката облак бял трепти,
а слънцето от висоти
възпламва в кръвта.
Очите ми опиянени
заспиват в пролетта
и чувам пчелното бръмчене.
Премислям всичко в тоя час
и в раздвоение съм аз
от блян и скръб неутолима.
Сърце, кажи ми,
какво ми изтъка за спомен
сред здрачните зелени клони?
— Предишни дни неповторими!
На всяка стъпка сменя се светът,
далеч остават близки и родина.
Сърцето спомня своя бащин кът.
Грей хладно слънце в чуждата чужбина,
за мене всичко тук е непознато:
цветята край реката
и нещата
са с образ чужд и вид лъжлив.
Единствен бъбре ручеят пенлив:
„Защо, момче, към мене не прекрачиш,
че толкоз незабравки тук растат?“
О, те цъфтят във всеки кът,
но по-красиви знам.
Натам! Натам!
Очите мои плачат.
Това, това е любовта!
На ласки тя е ненаситна.
Та има ли глупак в света
с вода да пълни сито?
Наливай хиляди години,
целувай вечно, до амина —
не можеш я насити!
О, любовта от час на час
желание развихря —
целувахме се днес в захлас
и устни разкървихме…
Под ножа агне тъй кротува…
Бе кожата й гладка…
Тя молеше с очи: целувай!
И болката е сладка!
Така отнине и довека,
такава любовта е!
Мъдрецът Соломон — човекът,
и той така я знае!
Едва петли пропели,
едва звезди стопени,
аз ставам, огън паля
в огнището студено.
Какъв чудесен огън!
и как блестят искрите!
Да гледам в тях не мога
сърцето е разбито.
И ето пак се сещам:
в съня ми ти се мярна —
насън бях с теб на среща,
О, либе ле невярно!
И сълзи ме задавят —
как много ме обиди…
Навън се ден задава —
по-скоро да си иде!
До изгрев бурята не мина —
тук сякаш вечно е била!
Измете улици, комини
като неканена метла.
Една девойка мина стройна,
но колко плахо гледа тя!
Горят ланити неспокойно —
от вятър пламнали цветя.
Насреща иде момък китен,
той слисан е и възхитен е.
Очи се срещат със очите —
тъй радостни и тъй смутени…
Той сякаш пита я в почуда
кога е плитките навила —
нали нощеска буря луда
разбърка ги с такава сила…
И още гледа и бленува
целувките на свойта мила,
следи я с поглед развълнуван,
а тя отдавна се е скрила.
Род. 1810 в Детмолд, умр. 1876 в Канщат. Патетичен революционен поет. Заедно с Карл Маркс издава „Нов рейнски вестник“, член е на „Съюза на комунистите“. Пише екзотични балади и революционна лирика. От 1868 г. преминава в буржоазния лагер и пише националистическа лирика.
Дори да сте я хванали, палачи, като ценен лов,
дори да я убиете с топор край крепостния ров,
дори да е заровена и млада селянка с цветя
да кичи заран гроба й — аз казвам: не е мъртва тя!
Дори да сте отрязали красивите й къдърци,
дори да сте я сложили до кръвопийци и крадци,
със дреха на затворничка и в скута с канче качамак,
и да преде дори коноп — свободна е! — ви казвам пак.
Дори да е в изгнание, прокуденица по света,
да дири чужд подслон и там да сяда мълком в пепелта,
да мие кървави нозе в реките чужди — пак не би
тя арфата си турила на вавилонските върби!
О не! Ще я изправи тя и ще засвири вам напук!
Не плаши я изгнание, пред ешафод не гърчи дух!
И песен ще запее тя, ще скочите от ужас, ах,
и в господарските кресла сърцата ви ще свие страх.
Не тъжна, жална песен, не, не панихиден стон и рев,
ни присмехулен мадригал за гаден оперен припев
на просешката опера с нескопосния персонаж
в проядения хермелин и в пурпурния гниещ плащ!
Не тъжно ще се понесе звънът над бурните вълни —
с тържествен и победен зов ще пее тя за бъдни дни;
и тези дни не са далеч — за тях ще дигне клетвен глас,
тъй както нявга богът ваш: Аз бях, аз съм, ще бъда аз
И пак ще водя аз напред, народът с мене ще върви.
Над вас, дебели вратове и короновани глави,
ще нося волност, мъст и съд, обнажен нож ще развъртя
с десница крепка и от вас навеки ще спася света!
Къде сте ме видели вий? В затвори само и в калта,
залутана в изгнание, в поля трънливи да летя.
Глупци, не съм ли негли там, където свършва вашта власт —
зад всяко чело имам дом, във всичките сърца съм аз,
във всяка непреклонна и безстрашно мислеща глава,
гнездо за мен е всяка гръд с човешки чувства и слова,
и вредом, дето чук ехти и стон на бедност и беда.
Не съм ли огненият дъх, копнежът чист за свобода?
Затуй ще водя все напред, народът с мене ще върви
без вас, дебели вратове и короновани глави.
Повеля е това сега, а не заплахи и хвалби…
О зноен ден — но лъха хлад от вавилонските върби!
На този, който вдига чук
и жъне в нивата пшеница,
земята който пори с плуг,
жена да храни и дечица —
и онзи, що на стан тъче
коноп и лен, памук и вълна,
децата си да облече,
и този, който плува в чълна —
на всички почит и хвала,
на всеки, що за нас се грижи
по необгледните поля,
по воденици и по хижи —
хвала на тоя, що оре
със ралото — но и томува,
що с ум оре, все тъй добре,
макар и често да гладува!
Род. 1813 във Веселбурен, умр. 1863 във Виена. Виден поет и драматически автор, недомогнал се до реалистическа трактовка на съвременни проблеми. В трагедиите си поставя на предно място борбата и гибелта на индивида, който напразно воюва срещу предразсъдъците на своето време. Главни драми: „Мария Магдалена“, „Агнес Бернауер“, „Нибелунгите“.
Почитай ближния! Помни:
у всекиго, макар и скрито,
за утрешни дела честити
незримо семето кълни.
Почитай ближния! Помни:
възможно е ти сам случайно
при среща да му вдъхнеш тайно
живот за горди бъднини.
Почитай ближния! Помни:
все може време да настане
да изцели той твоя рана
и с радост да те осени.
От времена изконни мирно
денят се бори със нощта
и тяхната борба неспирна
ще продължава с вечността.
От тежка мъка във гърдите
аз бях нечувано злочест.
Сърце, какво така честито
нечакано те стори днес?
Накрая радост и несрета
заглъхват, както глъхне звън,
ала усещам, че и двете
ме залюляват кротко в сън.
Нагоре като лъх понесен
към някакъв невидим свод,
досъщ като приспивна песен
за мен е целият живот.
Изправен на брега на океана,
ти капка си невзрачна и нищожна;
да станеш бисер скъп е невъзможно,
дори да те разтърсват урагани.
Не! Затова наслади и страдания
споделяй с други шумно и тревожно —
и слей се със реката, за да сложиш
началото на бъднини мечтани.
И твойта същност няма да загине,
не ще изчезнеш в людското гъмжило —
човекът там към себе път намира.
Отпиеш ли без страх от всяко вино,
ще бликне в тебе истинската сила,
която всяка буря ще възпира.
Род. 1817 в Хузум, умр. 1888 в Хадемаршен. Значителен буржоазно-хуманистичен поет и новелист, склонен към меланхолия и резигнация, непрозрял големите противоречия на епохата. По-известни новели: „Именското езеро“, „Ездачът на белия кон“ и др.
Далеч до сивото море
лежи един вековен град;
мъглите вихър лих дере,
бучи тревожното море
безкрай над стихналия град.
Там няма лес, не носи зрак,
ни птича песен пролетта;
наесен диви гъски с грак
прелитат нощем на орляк,
трева се люшка по степта.
Но моето сърце е в теб,
сив град до сивото море,
и мойта младост е добре
закътана навеки в теб,
сив град до сивото море.
Мъгли пълзят, листата капят
дай вино да се насладим!
И тоя ден, макар и мрачен,
да позлатим, да позлатим!
Животът луд отвън минава
и днес е рай, а утре ад;
но ти помни: не чака свършек,
ни гибел тоя хубав свят.
Дори сърцето ни да стене,
отново чашата вземи!
Та истинско сърце, ний знаем,
не може смърт да преломи.
Мъгли пълзят, листата капят,
дай вино да се насладим!
И тоя ден, макар и мрачен,
да позлатим, да позлатим!
Сега е есен, но почакай —
и тези дни ще отлетят,
ще грейне пролетно небето
и теменужки ще цъфтят.
Отново ведри дни ще дойдат,
ала преди да станат дим,
от тях ще трябва, скъпи друже,
да вкусим и се насладим!
Това, което премълчаваш,
с целувките го казваш ти,
само сърцето те издава —
тъй силно, сладостно тупти.
Ти, птичко, бягаш в страх безумен,
но се притискаш пак до мен;
макар че не намираш думи,
ти вече си в любовен плен.
Снагата си от мене браниш,
а ме целуваш с луда страст;
спокойна искаш да останеш,
ала над себе нямаш власт.
Един без друг не можем двама,
но те е страх да се дадеш.
О, длъжна си, друг изход няма,
и трябва да го разбереш.
От страх и от копнеж сломена,
от теб ще се изтръгне зов;
та този дивен свян роден е,
за да умре накрай в любов.
Майка ми реши и друг
ми доведе за съпруг;
казах на сърцето нежно
да забрави всичко прежно —
то не ме послуша тук.
Нямам никаква вина,
че съм другиму жена;
зная, че съм много грешна —
с почит няма да ме срещнат;
взорът ведър потъмня.
Плувах някога в мечти,
днеска мъка ме гнети;
ах, защо не тръгнах боса
и до този ден да прося
хляб по людските врати!
Род. 1817 в Щутгарт, умр. 1875 в Баден-Баден. Един от най-значителните поети на революцията от 1848 г. и на зараждащото се работническо движение. Най-известни са сбирките му „Стихове на един жив“ и „Нови стихотворения“.
Ти сне любовните вериги,
но другите защо стоят?
С омразата си разломи ги
и викай любовта на съд!
Духът сега за да живее,
сърцето трябва да изтлее!
Разбивай старите окови,
върви към хоризонти нови!
Напред! Напред!
Сърцето си с тъга прекърши,
но мъст във твоя меч гори.
Дигни го! Щом борбата свърши,
живей пак с песни и игри!
Любов, разбий се о скалите
по-гордо, чуй, шумят вълните!
Рухни, сърце, за правда свята —
борци очаква свободата!
Напред! Напред!
Работи, но разбери:
времето е хляб, пари!
Късо богу се моли,
че тегла те чакат зли.
Ти си, що ореш със плуг,
сееш, шиеш, дигаш чук,
но кажи, добър народ,
що печелиш с толкоз пот?
Ден и нощ на стан тъчеш,
ровиш в рудника зловещ,
пълниш якия хамбар
на „добрия“ господар.
Но налегне ли те глад,
дава ли ти той обяд?
Имаш ли затоплен кът,
остър меч в юмрука твърд
Всичко тук си ти създал,
да, но где е твоя дял?
С тез ръце и с таз глава
сам си пранги изкова.
Стягат твоята снага
и духа ти — докога?
Носиш ги на всеки крак
ти комай от пеленак.
Злато вадите всегда
за онези господа
и тъчете плат, ала
все за техните тела.
Дом строите с китен двор,
но живеете в коптор;
кой облечен и обут
тачи честния ви труд?
С вас, човешките пчели,
кой меда набран дели?
Търтеят кръвта ви пий —
жило нямате ли вий?
Ти, работнико, съзнай
силата си! Та накрай,
щом отпуснеш ти юмрук,
спират колело и струг.
Тръпне твоят господар —
сваляш тежкия товар,
бутваш плуга настрана,
казваш думица една.
„Стига! — викаш ти на глас.
Роб да съм, не искам аз!“
Хвърляй се — нима си слаб?
в бой за свобода и хляб!
Род. 1819 в Глатфелден, умр. 1890 в Цюрих. Редом с Хайне най-големият немски реалист през XIX век, буржоазен демократ. В новелите си (сборник „Хората от Селдвила“ и др.) описва хумористично тогавашната швейцарска буржоазия, а с автобиографичния си роман „Зеленият Хайнрих“ продължава традициите на немския класически роман.
Като морето се вълнуват
далеч наоколо нивя,
но в техните недра не плуват
ужасни морски същества.
Цветя бленуват тука само
и пият звездна светлина.
О златна шир, как силно мами
душата твойта тишина!
По родните полета още
се пази древен обичай:
под летните звезди среднощни,
щом рой светулки заиграй,
младежки шепот оживява
нивята тихи през нощта
и сърповете разпиляват
сребро над златните жита.
Това са селските юнаци,
решили нещо скришом там —
те търсят нива на сираци
или на някой старец сам,
които нямат нийде никой
да им помогне като мъж…
На тях те жънат, връзват с лико
и радост жито или ръж.
Последен сноп — и той е вързан,
нареждат всичко на кръстци;
о, щом се трудят с радост, бързо
ще свършат сръчните момци!
И после — веселба чудесна
край снопите до светло чак,
когато младежта със песни
на работа ще тръгне пак.
Щом слънцето изгрее, в мен
се ражда пак надежда,
и цвят към него устремен
до залез тя не свежда.
Заспива после морна
под призрачния мрак,
ала с лъчите първи
се буди първа пак.
Такава сила — тя не мре!
Такава кръв — избликва
незнайно как и, без да спре,
навсякъде прониква.
Докле ветрец повява
в зори — така всегда
ще бдят във мрака нощен
борци за свобода!
Хей, бежте! Шайката лети,
полето тътне и ехти,
премятат се и кълчат с вой
и кикот изроди безброй —
те идат, йезуитите!
Змии са яхнали, зад тях
свине сред облаци от прах;
юнаци весели са те,
разплакват в майката дете —
те идат, йезуитите!
Пълзят по голата земя
и носят адска миризма.
Доброто свърши. Залости
прозорци, дъще, и врати —
те идат, йезуитите!
„В мъжа убийте доблестта,
с позор покрийте му честта
и женска фуста на кривак
от днеска да му бъде стяг! —
ний идем, йезуитите!“
С хоругвата и кръста свят,
с отровната торба отзад,
водач е фанатичността
и гладна свита — глупостта.
Те идат, езуитите!
„Лежим в човешкия корем
подобно глисти, ще дадем
на всеки мъж или жена
каквото науми свиня —
ний идем, йезуитите!“
Невесто, роден край злочест,
за дявола те женят днес!
Плачи, дете, ридай на глас,
от Готард духа страшен мраз
те идат, йезуитите!
Последната къделя
изпридам, след това
ще бъда в дрехи бели
и с мирти на глава.
Аз предох дълго с радост,
лелеях буден сън —
на слънце мойта младост
в платното съхне вън.
Дали е в свойто дело
и моят мил честит?
Върви ли мъжки смело
по своя път открит?
В това усилно време
видя ли се позван?
И меч дали ще вземе
за тая сетна бран?
Горко му, свободата
не защити ли с чест,
не влезе ли в борбата,
развихрила се днес!
Тогаз не ще го съдя,
че дири вън любов —
това платно ще бъде
за моя труп покров.
Род. 1819 в Нойрупин, умр. 1898 в Берлин. Критически реалист, прогресивен и демократичен поет, романист и критик. От френско потекло. Пише романтични балади в стила на шотландската народна песен. В твърде известните си, психологически задълбочени романи критикува пруските юнкери и берлинската буржоазия („Ефи Брист“, „Госпожа Йени Трайбел“ и др.). Допринася за възникването на натурализма, чийто главен представител става Герхард Хауптман.
Накрай гората бор бленува,
през облаци струят лъчи;
така е тихо, че дочуваш,
природата като мълчи.
Пред мен са слънчеви пътеки,
ветрецът глъхне в самота
и шушне сякаш с капки леки
дъждец над свода от листа.
Никакви възхвали не търси,
почестите нямат диря;
туй, което ще те възвиси,
трябва в теб да се намира.
И ако у тебе не трепти
гордо чувство във гърдите,
няма да добиеш полза ти
от шума и от хвалбите.
Знаеш, че суетните ламтят
за похвали и украси —
ала ти оставай всеки път
доблестен пред съвестта си.
Род. 1822 в Детмолд, умр. 1856 в Хавана (Куба). Фридрих Енгелс го нарича „първият и най-значителен поет на немския пролетариат“. Приятел и съратник на Маркс и Енгелс. Освен стихове пише обществено-критични хуморески и др.
Край Ар и Мозел висне
в лозята щедър плод;
селякът глупав чака
богат, честит живот.
Но ето че дойдоха
търговците в зори:
„Третинка нам се пада —
заехме ти пари!“
Чиновници от Кобленц
и Кьолн дойдоха: „Виж,
а втората третинка
за данъци дължиш!“
Селякът се помоли
на вишния, но той
с градушка му отвърна:
„Остатъкът е мой!“
Всегда тегло ни чака
и присмех най-жесток;
щом дяволът кротува,
ще ни измъчва бог.
Стоте мъже от Хесуел
отнесе наведнъж смъртта —
в един и същи ден и час
с един замах ги грабна тя.
Погребаха ги. След това
дойдоха мирно сто жени,
сега вдовици в Хесуел,
с изпити, хлътнали страни.
С децата си дойдоха те
и казаха с безсилен глас:
„Стопанино на Хесуел,
дължимото плати на нас!“
Ни миг не се подвоуми
богатият стопанин — той
за всеки мъртъв им плати
за цяла седмица във брой.
И раклата си за пари
затвори с тежкия капак,
заключи — а стоте жени
започнаха да плачат пак.
Роса искреше, чучулига
запя над полските бразди;
тогава тя, жената бедна,
момчето, бедното, роди.
Когато стана на шестнайсет
чудесен момък, здравеняк,
постъпи той в една леярна
и вече не подгъна крак.
Бърникаше в търбуха огнен
на черната висока пещ,
а после пускаше да плисне
металния поток горещ.
Топове лееше — ревяха
те над моря и планини,
превърнаха далечна Индия
и Франция във съсипии.
Те бълваха снаряди тежки
дори над мирния Китай —
британската военна слава
занесоха чак в онзи край.
Не спря топове дългобойни
да лее нашият леяр,
но попрегърби се снагата
и той усети, че е стар.
Не слушаха ръцете вече
и бе съвсем изнемощял —
тогава с други като него
изхвърлиха го вън без жал.
Боляха го гърдите, сякаш
гърмяха вътре с рев и вой
топовете, които нявга
в леярната излял бе той.
Но той спокойно рече: „Знайте,
зли грешници, ще дойде час,
топове други ще излеем,
но с тях ще стреляме по вас!“
Кръчмарят стар във Ланкашир
известен бе надлъж и шир,
че вечно в чашите налива
все същото безвкусно пиво.
Бедняците от Ланкашир
прииждат в кръчмата безспир
в обувки с ходила протрити
и с вехти дрипи по снагите.
Ала веднъж беднякът Джек,
изпит и бледен, тих човек,
изпъшка: „Не върви, това е —
ще бъхтя залудо докрая!“
„Години дълги — Том поде —
ръката ми добре преде,
но други платовете носят,
пък аз ще тръгна май да прося.“
И Бил добави след това:
„Орах британските нивя
и сях, и жънах щедро жито,
но мойта челяд не е сита.“
Друг вметна отстрани: „Весден
копаем въглища със Бен;
роди жена му, но простина
без огън в къщи и почина.“
И Джек, и Том, и Бил, и Бен
задружно викнаха: „Goddam!“[2]
И тази цяла нощ кошмари
насъне мъчиха кръчмаря.
Род. 1825 в Цюрих, умр. 1898 в Килхберг. След Готфрид Келер най-големият швейцарски лирик и новелист. Стиховете му са образни и строги по форма. Повлиян е от италианския ренесанс и неговия култ към личността.
Аз тръгвам. В треска пътнишка горя.
За всичко, друже, ти благодаря.
На тебе също, остров — мой затвор!
Далеч зове примамният простор…
Връхлитат, блъскат се, шумят вълни,
студено светят бели планини.
Не ме е страх от вечния им сняг,
от призраци, от оня стръмен бряг.
Блед, кокалест лодкар се мярка там.
Лодкарю, пътник има тук! Насам!
Пусни ме, друже, много продължи —
прегръдката ти вече ми тежи!
И скачам в лодката решен и твърд.
Здравей, кормчия! Отведи ме, смърт!
От живите ние сме по-многобройни!
С дела разорахме полетата знойни,
а вие, размахали сърп във ръката,
прибирате нашата жътва богата;
от нашата работа тъй търпелива
във вашите кладенци влага се влива
и нашия гняв, и любов, и раздори
остават в сърцата на смъртните горе;
животът върви по закони, които
в отдавнашно време от нас са откри
а нашите стихове звучни и смели
до днес са прочути; човешките цели
стремим се дори и сега да открием,
затуй ни почитайте! Много сме ние.
Род. 1832 във Видензал, умр. 1908 в Мехтсхаузен. Художник, илюстратор и поет. Обществено-критичен, антиклерикален сатирик и хуморист. Твърде оригинални са неговите истории в картини и стихове — „Отец Филуций“, „Свети Антоний Падуански“, „Благочестивата Елена“, „Макс и Мориц“ и мн. др.
В света нещата всевъзможни,
били те прости или сложни,
отвън обвити са така,
че се не чупят със ръка.
Недей си, чедо, дава зора
да разгадаваш всички хора.
Ще зърнеш — тъй е днес поне!
жилетката. Сърцето — не.
Самокритиката тача.
Да речем, че се разплача
в самоукор, то тогаз
скромен се показвам аз;
после ставам и известен
в обществото като честен;
враговете ми така
нямат козове в ръка;
срещна ли пък възражение,
то създава настроение.
Става ясно изведнъж,
че съм бил прекрасен мъж.
Род. 1844 в Кил, умр. 1909 в Алт-Ралщед до Хамбург. Представител на импресионизма. Лирик с ярка самобитност, в чиито творби наред със здравата чувственост се долавят тонове на печал и безнадеждност. Романите и драмите му са несполучливи.
Сред нивата войника там лежи,
на бащин край излязъл за отбрана,
два дена той лежи забравен там
со люта на гърдите рана.
Мори го жад, цял в огън той гори;
в борба с смъртта главата си обърна.
А погледа му во последен блян
към небесата бавно се извърна.
Над нивите люлей се златен клас;
сърп звънна, звънна татък и заглъхна.
Прощавай, свиден бащин край —
глава отпусна той и там издъхна.
Труп до труп и люти рани
зинали са с кървав зев,
а далеч-далеко тътне
стръвния победен рев.
Нощ. И ужаса разпери
тъмни си крила в мрака.
Вик: „Вода!“ И в жад земята
рови сгърчена ръка.
Утро. Гробове. Там среждат
наедно и свой, и враг.
Татък над поля се вият
гарвани с злокобен грак.
Нададе Хенинг Погвиш страшен вик,
удари злобно масата с пестник:
„Днес аз на остров Силт ще се покажа сам
и данъка ще събера със лихви там.
Уши и носове за сметки стари
ще режа на длъжниците-рибари.
Нехая, дето казват:
по-добре мъртвец, но не и роб!“
И този рицар в ризница и меч
стои на кораба, а недалеч
от него попът Юрген чака мълчалив,
но както винаги с вид мазно угодлив,
навел глава, потрива си ръцете:
„Ще им превием вече вратовете.
Какво от туй, че казват:
по-добре мъртвец, но не и роб!“
Към Хьорнум корабът поема път,
с войници други кораби летят.
Най-сетне ето спират те във залив тих
и слизат бавно рицарят и попът лих.
Войниците се блъскат в глъчка бранна
и дрънкат тежки мечове в закана.
О, дръжте се, фризийци:
по-добре мъртвец, но не и роб!
Заграждат първата къщурка в миг —
поглежда Пидер Люнг с учуден лик.
Свещеникът и рицарят — неканен гост —
прекрачват прага на дома бедняшки прост.
На Пидер многочислената челяд
оскъден обед мълчешком поделя.
Ха да те видим, Пидер:
по-добре мъртвец, но не и роб!
На смях се кланя рицарят суров,
за проповед пък попът е готов;
и сваля рицарят на присмех своя шлем,
покланя им се пак и казва: „Ех, не щем
на обеда да пречим, да, простете,
но данъка веднага изплатете!
Нехая аз за вашто:
по-добре мъртвец, но не и роб!“
А Пидер прав го гледа вкаменен:
„Не знам от тебе, Хенинг, мирен ден.
От данък сме освободени, разбери,
и днес напусто ще го искаш до зори,
та махайте се по-добре веднага,
че ще ви дам това, що се полага!
Аз тача нашто слово:
по-добре мъртвец, но не и роб!“
„Голтак! — му крясва рицарят тогаз
и начумеря челото завчас. —
Ти зелето докрай не ще да изядеш,
парите ми сега си длъжен да дадеш!“
Свещеникът мърмори недоволно,
но скрива се зад рицаря неволно.
О, не угасвай слово:
по-добре мъртвец, но не и роб!
Поглежда Пидер Люнг, изтръпнал цял,
тиранина от гняв обезумял.
А той изхрачва се във зелето му: „На,
в копанята си мръсна плюскай пак, свиня!“
И тръгва да повика своите хора,
та да приключи незабавно спора.
Но се разнася гръмко:
по-добре мъртвец, но не и роб!
Със скок се спуска Пидер начаса
към рицаря, завира му носа
в паницата с горещия, задавящ лъх,
натиска го така до сетния му дъх,
накрая бавно пуска си ръцете
и изревава словото, което
му беше гордо, свято:
по-добре мъртвец, но не и роб!
Свещеникът трепери, губи ум,
войниците нахълтват с адски шум.
Пробождат те рибаря доблестен със меч,
а след това във селото започва сеч.
Но Пидер Люнг в последното си сбогом
извика пак за сетен път до бога
всевластното си слово:
по-добре мъртвец, но не и роб!
Род. 1863 в Растенбург, умр. 1929 в Берлин, поет и теоретик на последователния натурализъм, после борец за формално обновление на лириката. Книгата му „Фантазус“ съдържа стихове, изградени върху „вътрешен ритъм“. По-късно се увлича в експресионизма.
И ето пак умира век — той отминава
към бездната, де времето не слага знак.
А вие още се боите от забрава,
не сте се скрили зад кулисите и в мрак?
О, стига вече тая ваша дързост сляпа!
Животът ви е свършен — как ще ви е мил?
Короните ви вече от ръжда се скапват,
лесът на родословните дървета е изгнил.
Днес ново племе точи своя меч челичен
и слънцето му сплита ореол-лъчи.
И не ламти да бъде Вертер то лиричен,
а праведен месия с огнени очи.
Род. 1863 във Вендиш-Хермсдорф, умр. 1920 в Бланкензее. Импресионистично-натуралистичен поет. Лириката му е близка до народната песен. В любовните си стихове въстава против фалшивия буржоазен морал. Писал е също романи и драми. В някои негови творби се срещат и социални мотиви.
Постеля своя имаме си, жено,
и рожба от сърце,
и работа до воля и за двама,
и нази грее слънце, както всички,
и малко нещо липсува ни само,
да бъдеме свободни като птички —
само време.
Кога излезем в празник на полето
о, дете мое, с теб
и гледаме над ниви позлатени
как весело прехвръкват лястовички —
туй, що ни липсва, то не са премени,
тъй хубави да бъдем като птички —
само време.
Да, само време! Буря веч се кани
и сещаме я ний —
ний, цял народ. Трай, с време всичко става.
Нам липсува ни, само нам еднички,
от наший труд плодът наш да остава,
тъй весели да бъдем като птички.
До ще време!
По нивите събран с плода злат
далеч, далеч, виж ето — докрай свят.
Мели ти, мелницо, мели.
Не лъхва ветрец нийде, в никой път,
и мелниците глухи там стоят —
мели ти, мелницо, мели.
Вечерен пурпур пламна в небеса.
Хляб! Хляб! На хиляди се чуй гласа.
Мели ти, мелницо, мели.
Злий вихър е обуздан в нощний мрак,
с зори ще почне работата пак.
Мели ти, мелницо, мели.
Полята вихри ще да изметат. —
Хляб! Няма вече, няма да стенат…
Мели ти, мелницо, мели.
О, някога на Първи май
децата пееха във моя край —
и бедни, и богати;
и бедни, и богати
се радваха от край до край.
Днес пак е Първи май у нас,
мъжете стъпват твърдо, пеят с глас
в редицата голяма;
но без борби тук няма
нито един със радост пълен час.
Ще има утре Първи май,
навсякъде тогаз народът, знай,
ще пее със сърцето,
защото под небето
ще се разлива радостта безкрай.
Род. 1864 в Брауншвайг, умр. 1947 в Шьонберг. Буржоазно-хуманистична писателка със съвършени по форма стихотворения, пише също хубави разкази и романи, отличаващи се със своеобразен стил и свързване на романтика с действителност. По-късно преминава към исторически романи, исторически, философски, литературни и религиозно-исторически изследвания.
Замира светлината.
Расте нощта и сенките голями са,
гората гола, пусти са поляните
и пепел има в хляба и в чорбата.
Замира светлината.
Угасна светлината.
По улиците шум и глъч отмина.
Навеки ни напуснаха мнозина,
които с нас поделяха храната…
Угасна светлината.
Тъжи сърцето.
Къде са тези, дето си отиват?
О, светлината пак ще ни облива.
Но те не ще се върнат от небето.
Тъжи сърцето.
Кога бях млада, стройна още,
написах бодра, светла песен.
Сега децата в летни нощи
я пеят — мойта млада песен.
Аз мислех: моя ден без край е,
ликувах — песента остава…
Сега сърцето спира — зная,
отивам си… След мен — забрава.
Към светли дни, деца, вървете,
борете се за мир чудесен
и пак за мене си спомнете —
запейте мойта млада песен!
Изтля отдавна пролетната вис,
изчезна всяка сладост на живота;
напуснато от птиците, дървото
опечалено губи лист по лист.
То, носило ги с гордост и мечти,
държи в уплаха сетния, ридае,
надява се, трепери, но накрая
го вижда как във бурята лети.
Род. 1868 в Бюдесхайм, умр. 1933 в Минузио до Локарно). Стреми се да освежи формално-естетически немската поезия. Превежда и се учи от френската поезия.
Ний бродим из познатата алея,
измамен блясък буките огрява,
и виждаме преградата, пред нея
бадема вън повторно разцъфтява.
Там нашите очи смирено питат
за кът, де думи чужди се не чуват,
в мечтания ръцете де се сплитат
и светлините шепнат, и милуват.
Там с благодарност срещаме листата,
връз тях лъчи струят от върховете,
и гледаме, и слушаме, когато
трептят и падат зрели плодовете.
Сега ще викам над полята снежни,
ще гледам как изчезваш в тоя ден
и ще си спомням: след играта нежна
каква утеха стана ти за мен!
Дойде сред пролетния цветен декор,
в деня на жътвата яви се пак
и после — аз направих и пътека
през едрите жита към твоя праг.
Гласът ти звънна в есенника влажен
тъй свидно, че ти се обрекох аз,
ала когато си отиде — даже
долчинката въздъхна с тъжен глас.
Очите ти блестяха с плам чудесен,
като звезди зовяха: Накъде?
И песента ти стана моя песен,
но отшумя тъй, както и дойде.
Род. 1871 в Мюнхен, умр. 1914 в Мерано. Буржоазно-хуманистичен лирик и сатирик. По-известни произведения: „Обеснически песни“, „Палмщрьом“, „Палма Кункел“ и др., в които създава своеобразна гротескна лирика, странна смесица от философско дълбокомислие, дръзка фантазия, гениални езикови новообразувания, шега и подигравка.
Палмщрьом край реката спира
и разгъва носна кърпа с ален цвят.
Върху нея той съзира
две картинки — дъб и мъж брадат.
Палмщрьом гледа — не посмява
нос да пъхне в тая кърпа-красота.
Мигом пак го завладява
страшна почит към красивите неща.
Сгъва свойта кърпа чиста…
И човек със усет би ли го корил,
че във нежност поривиста
неизсекнат своя път е продължил?
Палмщрьом, вече попрошарен,
от съдбата бе ударен —
с тежките си колела
сгази го една кола.
В болницата се събуди
и след малко той в почуда
пита се, подпрял глава:
„Как се случи с мен това?“
И дали да обвинява
полицаи и държава?
Как по тоя път е свил
някакъв автомобил?
По какви закони диви
в мъртви ще превръщат живи?
И не бе ли по-добре
там шофьорът в миг да спре?
Още цял увит в чаршафи,
той проучва параграфи —
улиците там били
забранени за коли.
И решава той тогава,
че насън туй всичко става…
Щом е забранено — как
може то да бъде факт!
„Недавна тука вий, железничари,
стачкувахте. Днес застанете в строй
пред мене в две редици!“ — Млади, стари,
те бяха точно тридесет на брой,
строиха се. Извика: „Огън!“ той
и паднаха там тридесет другари.
Далече от деня и политическите грижи,
приличам на човека, който в своята килия
върви напред-назад и всякога, на всяка
десета стъпка, през прозорчето поглежда,
но изведнъж се спира и като в конвулсия
обзема го любов, обзема го омраза,
обзема го възбудата на бликнала човечност —
тъй пред прозорчето на мойта самота
на всеки десет стъпки аз съм с вас!
И ето я омразата — тъй както този, който
сам себе си е във врага намразил, който
в напрегнатата своя мисъл вижда вража част;
и ето любовта — любов на този, който
обича хората: но вън от него те не са, а в него
и всичко туй ме свързва здраво с вашия народ.
Род. 1874 във Виена, умр. пак там 1929. Един от най-известните австрийски поети. В лириката и драмите му се чувствува изтънчен култ към красотата. Обновил много антични, средновековни и барокови драми; писал либрета за Рихард Щраус; инициатор на Залцбургските тържества.
Пролетний вятър в нощта
бяга по голите клони,
с неговий зов се отронят
странни неща.
Той се е кротко люлял
татък, де сълзи се ляха,
чакал е нейде на стряха
в мрака — коси разпилял.
Доземи — друмник ранил —
цъфнали вейки е свеждал,
кудил е тъмни премежди,
морни чела е свежил.
Той е докосвал едвам
устни усмихнати, нежни,
сред равнините безбрежни
бродил е волен и сам.
В румений здрач на денят
с тихата флейта е плакал,
още зора недочакал,
литнал е в мрака без път.
Литнал е мълком в нощта
през незаспалата стая
и в тишината с нехаен
поклон е духнал свещта.
Пролетний вятър в нощта
бяга по голите клони,
с неговий зов се отронят
странни неща.
В своя неспирен полет,
кръз оголелите клони
вихром понесен, той гони
бледите сенки отвред.
Гони сред бледи тъми —
палав, безгрижен и весел —
излъха, що е донесъл
снощи от чужди земи.
Тя чаша носеше в ръка.
До устни чашата допряла,
ни капка тя не бе проляла —
и леко стъпваше така.
Жребеца яхнал, той без страх
напред препускаше уверен —
и конят пръхна, разтреперен,
и спря пред неговия мах.
Но щом посегна той да вземе
от нея чашата — без време
как стихна техний волен смях!
Почнаха двама да треперят,
ръка ръката не намери
и плисна виното пред тях.
Притихнала е бурята, но леко
на кръгозора блед потрепва още.
Болникът мисли: „Съмва. Ще заспя!“
и склопя пламнали клепачи. Ноздри
юницата подава от обора
хлада на утрото да улови.
В смълчаната гора немит и чорлав
един незнаен скитник се изправя
въз мекото легло от ланшна шума
и, сграбчил първия попаднал камък,
замерва гълъб, който сънен хвръква
и се изплашва, чул как тупва тежко
и глухо камъкът. Водата бърза,
като че гони диво, с леден дъх
побягналата нощ във мрачината,
дорде на дървеното мостче тихо
Христос и Богородица говорят,
но краткият им разговор е вечен
и несмутим като звездите горе.
Той носи кръста си и казва: „Майко!“
и я поглежда. „Ах, мой мили синко!“
отвръща тя. Небето и земята
безмълвно разговарят. Преминава
по старото й тяло таен трепет:
тя готви се деня си нов да срещне.
Възлиза призрачна зората. Бос
от женското легло се плъзва някой,
побягва като сянка, влиза дебном
като крадец през тъмния прозорец
във свойта стая, после се поглежда
във огледалото и го обзема страх
пред тоя блед и неотспал незнайник,
убил нощес във себе си момчето,
невинното момче, което беше,
и идещ тук да си измий ръцете
за гавра с каната на свойта жертва.
Затуй тежи прихлупено небето
и всичко е във въздуха тъй странно.
Отваря се вратата на обора. Съмва.
Род. 1875 в Прага, умр. 1928 в Монтрьо. Австрийски поет. Един от най-бележитите представители на немската поезия в началото на XX век. Неговите стихове са безукорни по форма и звучност и немският език в тях стига до съвършенство. По-важни книги: „Часослов“, „Книга на образите“, „Сонети на Орфей“, „Дуински елегии“.
Господи, време е. Спусни криле
над слънчевия лик и ветровете
да литнат из просторното поле.
За плодовете сетни повели
по-южни още дни, та да узреят
и сладък сок във тежък грозд да влеят
на лятото последните стрели.
Бездомният дом няма да сгради,
самотният сам своят път ще мине,
ще броди из пустинните градини,
писма ще пише дълги и ще бди,
когато вън листата бавно гинат.
1902
Преуморен от пръчките железни,
не вижда нищо взорът й отвъд;
тя мисли, че навеки е изчезнал
зад тия пръчки хиляди светът.
И ходът мек на стъпките й яки,
що в кръг безкрайно тесен се върти,
той танц на сила край средец е сякаш,
където властна воля в плен трепти.
Отбули ли зениците, тогава
неведом някой образ влиза в тях,
снагата й пронизва и изтлява
в сърцето й подобно спомен плах.
С душата си не знам какво да правя,
та твоята да не докосва, как
над теб да се издигне тя благата?
Ах, с радост бих желал да я оставя
до нещо, скътано на непознато
далечно място, сглъхнало във мрак,
което да не затрепти, когато
нечуто твоите дълбини трептят.
Каквото ни докосне, неизменно
то като лък ни слива — упоено
тогаз две струни в глас един звучат.
Кой цигулар обтегна ни така
и ни държи всевластно във ръка?
О сладка песен…
Понякога в дълбока нощ
събужда вятърът детето
и по притихналия друм
потайно хуква из селцето.
Достигнал бавната река,
той спира и заслушан чака;
тогаз крайречните върби
не смеят да въздъхнат в мрака.
Обичам мрака на минутите смълчани,
когато вътре в себе си се взирам
и сякаш във писма забравени намирам
сегашните си дни отдавна преживяни
като легенди странни и преодоляни…
В такива часове най-вярно научавам,
че има втор живот, просторен и безкраен.
Понякога в дървото се познавам,
израсло право върху гроб незнаен
да продължи съня на момъка нехаен,
когото корените му са приласкали —
сън, пропилян ту в песни, ту в печали.
Вслушай се, мила: издигам ръцете си —
слушай звука…
не следят ли потайно стотици предмети
всеки жест на самотния клетник в нощта?
Чуваш ли мила, притварям клепачи —
и до тебе долита пак звук;
чуваш ли, мила, отварям ги в здрача —
… но защо ти… не си тук?
Дори при най-малкото мое движение
в покоя копринен остават следи;
дори от най-лекото мое вълнение
ясен знак във простора безкраен личи.
При дъха ми звездите се вдигат на вис и се спущат надолу
в небесната шир.
До устата ми идва и пие със жад ароматът на вятъра,
и в ефира съзирам ръката на ангел,
от сияйни лъчи озарен.
И едничка онази, с която лети мисълта ми: ти —
я няма до мен.
1899–1900
Род. 1877 в Калв, Вюртемберг, умр. 1963 в Монтаньола край Лугано. Буржоазно-хуманистичен лирик и белетрист със световна известност. През 1946 г. получи Нобеловата премия. Главни творби: „Петер Каменцинд“, „Под колелото“, „Степният вълк“ и др. Автор е и на студия за Достоевски — „Поглед в хаоса“ (1920 г.).
Странно — в мъглата да бродиш.
Храсти и камъни там
мяркат се чужди, безродни,
всеки е сам.
Радост ми беше светът,
но сред полята стъмени
вече мъглите пълзят —
мрак е пред мене.
Зная, че мъдрост познава,
който познава нощта,
що го безшумно оставя
сам сред света.
Странно — в мъглата да бродиш.
Хората креят едвам,
чужди, далечни, безродни —
всеки е сам.
Вие, бедни хора, мои братя,
близо и далече по света,
дето винаги от небесата
чакате утеха на скръбта,
вдигнали безмълвно към звездите
слаби мъченически ръце,
дето страдате и нощем бдите
със примряло чакащо сърце,
клетници, залутани безплодно,
и моряци под зловещ покров,
чужди, но за мен еднакво родни,
чухте ли приветния ми зов?
Знае младият, че дума пролетта:
ти живей, расти, цъфти, люби и вярвай,
радвай се и нови клончета покарвай,
тръгвай и не се страхувай от света!
Знае старецът, че дума пролетта:
тебе ще заровят скоро, старче клети,
мястото си дай на бодрите момчета,
тръгвай и не се страхувай от смъртта!
Род. 1878 в Бад Тьолц, умр. 1956 в Пасау. Син на лекар, завършва също медицина и упражнява лекарска практика главно в Пасау. Белетрист и лирик. Творбите му са предимно лични изповеди. Тълмач на съкровени душевни трепети, който съзнателно бяга от реалността.
Духни свещта и спи! Все будна в двора
ромони само старата чешма.
Но всеки гост е свиквал твърде скоро
със тоя звук среднощен у дома.
Понякога в съня те лъхват тръпки,
тревога смътна дебне твоя праг —
вън пясъкът скрипти от твърди стъпки
и мигом секва онзи ромон драг.
Събуждаш се, но в страх недей се взира!
Звездите бдят над тихата земя,
до мрамора приведен друмник спира
и пие в длан от старата чешма.
Отива си. Водата пак ромони.
О, радвай се, не си самотен тук!
Вън не един далечни друми гони
и тебе ще споходи някой друг.
Ромони ли вече реката?
Тъмнее ли модрият свод?
Все още от твойта целувка
аз тръпна във огнен живот.
Все още от теб озарени,
очите ми пият безспир
невнятната твоя магия,
магията в целия мир.
В небето луната забулва
в съня си притихнала скръб,
сив облак над нея разтапя
обагрен патинено ръб.
Водата нечуто разбива
на късове нощния мрак
и сякаш понесла е тежки
товари от лунния зрак.
Невидими струни на арфа
над пътя самотен ехтят,
дълбоки следи от колата
по снежния губер блестят.
Блестят надалеко и свято
ме връщат към свидния кът
и зная, че още си будна
с блажено вълнувана гръд.
На лампата сенникът вино
разлива по твойто чело,
стоиш на прозореца, дъхаш
сковано от скрежа стъкло
и в блянове сладостни спираш
очите над речния брод —
едничко от мойта целувка
ти черпиш покой и живот.
Род. 1882 в Пуерто Кабело (Венецуела), живее в Западна Германия. Буржоазно-хуманистичен писател, предимно лирик, с дълбоко чувство за природата и чистота на поетичния стил.
Тъй както никъде е тихо тук.
Пълзи по кръста паяче без звук.
Над гроба ти ухаят рози днес:
Излез, зарит човек, излез, излез!
Синчецът пръска синя светлина.
Денят сред свойта ведрина
ни вика — двама пак да поседим.
Ела при мен, приятелю любим!
Ела! Ала… тревога! Чуй, трещят
оръдия и цял дими светът!
Не, по-добре не идвай! Остани
далеч от непримамните ни дни…
Избяга ти от мъката — в пръстта.
О гроб, дръж здраво своята врата 1
Сетни снопи сред полето
и нашир и длъж
хлад в стърнищата, и плесен,
и безшумен дъжд.
По ръцете ти остава
дъх на бучиниш
и през мащерката с глухи
стъпки ти вървиш.
Но наново ли се вдига
дим над твоя дом?
Буря ли наново иде
с гибел и разгром?
Не, това са само бели
облачни ята,
тръгнали с попътен вятър
мирно над света.
Като замъци огромни
от лъчи и прах
те едреят… Ластовички
стрелкат се под тях.
Огън ли пращи? Щурци ли
пеят в тоз покой?
Не, в сърцето тихо шепне
споменният рой.
Семенца крилати носи
кротко вятър тих…
Спри в градината, тъгата
превърни във стих!
Род. 1885 във Виена, умр. пак там 1953. Австрийски прогресивен писател и режисьор. През 1933 г. емигрира в САЩ. Известно време (от 1950 г.) сътрудник на Бертолтбрехтовия театър „Берлинер ансамбъл“.
Там, дето вилняхте,
измряха другари.
Куршумът удари
мнозина от нас.
Потискахте хора —
роднини и братя,
и близки познати —
оплаквах ги аз.
Баща съм и чедо
на тези, които
са живи зарити
и гинат от газ.
По-лошо да става,
ний пак ще изтраем:
ще станем накрая
по-силни от вас!
Така са страшни тези дни
и тези нощи в Сталинград —
безкрайни часове звъни
часовникът над Сталинград.
Смъртта и вечността в борба
са тук за тоя град. Нов строй,
ти срещу старата съдба
за бъдещето водиш бой.
Машини, мощ човешка — те
се състезават в Сталинград.
Победата ще надрасте
развалините в Сталинград.
Те ще изчезнат в този ад,
ще изгорят под тоя свод.
Ще бъде пример Сталинград
на съпротива до живот!
Род. 1887 в Залцбург, умр. 1914 в Краков. Австрийски следимпресионистичен поет. Пише меланхолии стихове с изострена чувствителност. Последните му творби са подчертано антимилитаристични.
Зърна на бъзовляк; живееше детството кротко
във синя хралупа. Над пътеката стара,
де тревата кафява шуми, се изправят
замислени клони; листата със свойто
шептене напомнят струи сред скалите.
Тъгата на дрозда е тиха. Овчарче безмълвно
потегля със слънцето, слязло от хълма.
С блаженство те синият миг награждава.
Див звяр край леса се показва, почиват
във дъното хижи и стари камбани.
Най-сетне в годините смисъл откриваш,
в самотната стая — студената есен;
звънтят в синевата преминали стъпки.
Прозорец отворен потраква; със сълзи
се пълнят очите от гробове стари,
от спомени прежни; просветва в душата,
щом пролет си спомни и радостни хора.
По стъклата пада сняг,
звън вечерен в село слезе
и стопаните трапеза
в своя дом подреждат пак.
Пътник по света широк
в тъмното откри вратата.
Благостта с дърво от злато
смуче тука земен сок.
Прагът вкамени скръбта.
Пътникът безшумно влезе.
Наредената трапеза
с хляб и вино заблестя.
Във двора свети есенна луна.
Рой сенки от корнизите полазват.
Бди в празния прозорец тишина;
и ето плъховете се показват.
И тича със цвъртене плъх след плъх,
а подир тях се носи, гнил и лепкав,
от ямата помийна смраден лъх,
през който светлината лунна трепка.
И като луди карат се, пищят,
нахълтват в къщата и във хамбара,
де скътан е на лятото плодът.
Вън вият ледни ветрове в превара.
Със златно вино, с много плодове
завършва тук годината най-сетне.
Мълчат притихналите лесове,
другари на самотния несретник.
Селякът казва умилен: Сполай.
Вечерен звън, призивно тих и бавен,
дай радост и покой на тоя край!
С полята ято птици се прощава.
Сега е времето на любовта.
Реката носи лодка с ромон сънен.
Реди картина след картина тя.
Във тишина безкрайна всичко тъне.
Привечер от смъртоносните оръжия
кънтят горите есенни, златистите поля
и езерата сини, над които мътно
се претъркулва слънцето; нощта обгръща
умиращите воини и поплаците диви
на техните премазани уста.
Но тихо в дън простора облаци червени,
в които обитава зъл един разсърден бог, събират
кръвта проляна, хладината лунна;
отвеждат всички пътища към тлението черно.
По хълма мълчалив, под клоните на мрака и звездите,
дохожда олюляваната сянка на сестрата
да поздрави душите на героите, кървящите глави;
и тихо във тръстиката проплакват флейтите на есента.
О горда скръб! Вий, бронзови олтари,
негаснещият пламък на духа подхранва се в могъща болка
от всички неродени внуци.
Род. 1887 в Хиршберг, умр. 1912 в Берлин. Експресионистичен поет и новелист, строг във формата и твърде пластичен. Стихосбирки: „Новият ден“, „Umbae vitae“ („Сенки на живота“), „Крадецът“ (новели) и др.
Далеч, зад Верхоянск, сред глухи степи,
под снежния пустинен небосклон,
в окови тежки, мрачен легион,
те гаснат в изтезания свирепи.
Като циклопи, в рудниците свряни,
размахват кирките. Ни стон, ни глас.
Пазачът злобен с бич ги шиба в бяс
и плещите им тънат в кръв и рани.
И вместо слънце — свети им луна,
когато към бараките ги карат.
Тук, грохнали, заспиват — и в съня
си виждат: мракът се разгаря
и на върлина в родната страна
стърчи главата кървава на царя.
Род. 1890 в Берлин, умр. 1935 в Швеция (самоубил се в изгнание). Публицист и сатирик. Воюва със стихове и статии срещу реакцията, национализма и милитаризма от позициите на прогресивен буржоазен интелектуалец.
Бащата в гроб, и братът в гроб е,
а живият е в плен.
На пфенига жената роб е,
с труд скърпва ден за ден.
А ние зъзнем под парцали,
проклинаме дни отшумяли;
и мразим. Мразим
ботуша пруски, който смазва
духа ни във калта.
Онези с ордените мразим.
Орелът отлетя.
Наследство бедно той остави:
гнездо от прах, от кал и плява —
бедняци да го пазят
и пак да мразят.
На измета човешки, брате,
отдаваше ти чест,
а на дръвника той те прати.
Тресеш се в треска днес.
Стани! Ти легнал си отколе,
но цял живот ли ще си болен?
Ще трябва себе си да пазим,
а тях да мразим.
Ти злото изгори до корен!
В небето посегни
и потопи онези горе
в човешките вълни!
Сред болки, кръв и кал, и вопли
сърцата само бият топли.
За труд дигни ръцете груби
и нека любим!
Над покривите
се вие дим
и кротък звън
ехти от каменните кули.
Копнежът ми отлита в небесата вън.
Прозореца ми злобен вятър брули.
Защо да работиш,
защо ли да твориш
и по събрания да скиташ уморен?
Ръцете ми са само мои, зная.
Какво очаквам аз накрая?
Баща ми пример е за мен.
Прозореца ми злобен вятър брули.
Старикът има само тая стаичка таванска —
за нея петдесет и пет години цели
е работил без отпуск нито ден —
косите му от грижите са побелели.
Отлитат мислите ми чак до хоризонта свечерен.
Честити мигове защо не ме обгръщат?
Внезапно мислите ми пак се връщат.
От студ краката ми са вкочанени,
аз скоквам и снагата си прегръщам,
защото зъзна…
Но сам не съм — и други има като мене.
Ще бъдем силни, ако се сплотим,
ако задружно млад и стар вървим,
ако остане твърда волята и всеки цял
със партията ни се слее —
аз ще остана също с нея.
Още веднъж се взирам над града замрял
и покривите…
Друг преди мене също е живял с коричка суха
в такава стаичка таванска, дето духа,
а след това империя е завладял.
Род. 1890 в Прага, умр. 1945 в Калифорния, САЩ (в изгнание). Значителен австрийски буржоазно-хуманистичен писател-експресионист. Пише също романи и драми, в които засяга етични и религиозни проблеми.
Сърце, ликувай!
Аз направих добрина
и вече сам не съм.
Един човек живее,
един човек е жив
и щом за мен помисли,
очите му блестят от влага.
Сърце, ликувай:
един човек е жив!
И аз не съм, не съм за дълго сам,
защото добрина направих.
И дните на въздишки отминават.
Хиляда добрини сега ще сторя!
Усещам вече —
всички ме обичат,
защото аз обичам всички.
И се стремя към тях, понесъл
познанието за доброто.
Ти, мое сетно и най-сладко,
сияйно и пречисто, и най-просто чувство:
доброта!
Хиляда добрини сега ще сторя!
И най-прекрасната награда ще получа:
благодарност,
благодарност от света.
Смълчаните предмети
се хвърлят в моите прегръдки —
смълчаните предмети,
които в час щастлив
като добри животни съм погалвал…
Писалището ми проскръцва,
знам, да ме прегърне иска то.
Пианото се мъчи да изсвири
любимата ми песен и сега —
тайнствено и непохватно
ведно подрънкват всички струни.
И книгата сама разгръща листи.
Направих добрина!
Когато бродя в злачната природа,
преследват ме дървета
и сплетени растения,
цветя и билки
ме съпровождат като свита,
и корени открити ме прегръщат.
Разнежените клонки
ме обвиват крепко,
над мен листата шепнат
кротко, сякаш пръска
малък, пенест водопад.
Безброй ръце към мене се протягат,
безброй ръце зелени —
и обграден отвсякъде,
стоя пленен
от красота и обич.
Направих добрина,
и доброта и радост ме изпълват,
и вече сам не съм,
не съм, не съм самотен.
Ликувай, ти сърце!
Род. 1890 в Магдебург, умр. 1953 в Берлин. Виден поет и революционер. В началото на 20-те години пише остри политически стихове, които печата в списанията „Симплицисимус“ и „Велтбюне“ и в. „Роте фане“. През 1929 г. става член на ГКП, Издава сборник „Ерих Вайнерт говори“ в 1930 г. През 1933 г. се прехвърля тайно в Швейцария, оттам отива във Франция и после в Съветския съюз. Интербригадист в Испанската война. През 1943 г. в Съветския съюз е избран за председател на комитета „Свободна Германия“, а след сгромолясването на хитлеризма участвува активно в строителството на ГДР.
Сега разрешете, добри господа,
да кажа и моята дума отчасти:
народът ни има голяма вреда
от тези изострени класови страсти.
Аз лично не съм от модерния сорт
и тача честта си на истински немец.
Със своя ум волски ще бъда аз горд
и този ум никой не ще ми отнеме.
Вий днес се опълчвате, вдигате глас,
клането наричате дело жестоко.
Аз мисля, въпросът е важен за нас,
на него вий гледайте по-отвисоко.
Светът по начало е тъй нареден:
да колят колачите вред са призвани.
Воловете имаме свой дълг свещен:
да бъдем за свойто отечество клани.
Когато колачът издигне ръка,
съзнателно тръгваме ние да мреме.
Редът на нещата изисква така,
а божата воля не можем да спреме.
Но има безсъвестна Партия, тя
нарича „убийци“ добрите колачи;
а нашият век чрез клане процъфтя —
кланетата днес са хуманни задачи.
Нас вече ни колят с упойки добри,
със ножове остри, напълно модерни,
и речи предсмъртни държат ни дори —
кой смее колачите още да черни?
Не, ние вървим доброволно на смърт,
от ваште насмешки не ще се влияя.
Аз вол съм с характер изпитан и твърд —
ще бъда със своите колачи до края.
Във петък грабнаха едничкия й син;
той стисна й ръка: „Недей се вайка!“
Не плака. Бледа, жълта като смин
мълчеше — онемяла в ужас майка.
И на прозореца до полунощен час
вися, след туй в участъка почука:
„От къщи взеха го в среднощен час…
Ханс Фишер, Якобщрасе…“ — „Не е тука.“
В дирекцията мрачна дотърча —
„Ханс Фишер в книгата не е записан…“ —
„Не е записан? — Дълго тя мълча. —
Где да го диря?“ — питаше ги слисана.
Изсмяха се: „Туй смешен е въпрос.
Във сградата «Колумбия» търсете…
на Темпелхоф…“ Пак тича. Стража. Пост.
„Ханс Фишер пуснаха ли, извинете?“
„Не знам, не знам. Десетки са, не знам.“ —
„Той син ми е!“ Тя хвана му ръката.
„В участъка… най-много има там…“ —
„Там ходих вече“ — промълви горката.
„Махни се!“ — часовоят изруга.
В участъка изтича, пак почука.
Изгрял бе вече ден, пропит с тъга.
„Ханс Фишер, Якобщрасе? Той е тука.“
Сълзи текат по нейното лице:
„Кога ще бъде пуснат? Да го зърна…“
И рече й човекът без сърце:
„Умрял е вече, няма да се върне.“
Безсилна бе да каже дума тя.
Изведоха я бавно през вратата —
съсухрена стоеше в утринта
и падна подкосена на земята.
. . . . . . . . . . . . . .
Умират много майки по земята,
но ще завее вихър над света,
ще отнесе завинаги скръбта
и нежно ще зарумени лицата…
И ще се вдигнат майките на бой
в ръка със знамето на мъртвите герои.
Стените на килията все дишат,
разпускат се и свиват без покой,
а всички ъгли в нея тъй миришат!
Надават сенки по тавана вой
и само безнадеждност вижда той.
Изправя се и гледа в тъмнината —
очите му съзират скелет пак
с нахлупена барета на главата;
говори скелетът и прави знак,
че грозно ще го мъчи в този мрак.
Той скоква бързо, удря със пестници,
долепва до прозорчето чело,
а вятърът скимти по всички жици…
Върти се той на страшно колело,
забравил туй, което е било.
Но скоро пак със себе си приказва:
„Аз зная, че ме дебнеш, сянка зла,
и в тъмнината с ужаси ме смазваш.
Мъчи, играй зловещата игра,
но аз достойно в края ще умра!“
Глава на камъка опрял, почива,
навсякъде усеща пулса свой.
Но чува чукане и глас — попива
гласът в душата му: „Другарю мой,
кураж, кураж до сетния ни бой!“
И сякаш вътре топъл лъх повява,
забива радостно едно сърце —
той вижда свободата как изгрява,
той вижда с радост братските ръце
и не едно обичано лице.
Съюзът ни, другари, е железен
и наш ще бъде с право този свят!
Накрая като сенки да излезем
от туй гнездо на въшки и на гад,
ще бъдем сенки, не и роби в ад!
О, тази тиха дума през стените!
Отеква в много милиони тя,
че тук гласът и пулсът на борците
минава през затворите в света
и буди нова вяра в пролетта.
Когато нощем ужас ви подгони
в килиите — то наострете слух:
по зидовете удрят милиони,
ще ги разбият те на прах и пух,
живот ще плисне и в затвора глух!
Живее три години той
във гроба си от камък
и раните му нямат брой.
Ни звук в зловещия покой,
ни светлина, ни пламък.
Той търси въздух и деца,
но в плен е на палача.
Тук няма хора със сърца —
тук само каменни сърца
се движат сиви в здрача.
Убили биха го и в миг
заровили спокойно,
ако не знаеха, че с вик
ще вдигнат гневния пестник
другарите безбройни.
Зад зидовете с лъх студен
на тоя гроб, изправен,
той вижда свят непобеден
и всеки ден, да, всеки ден
привета ни долавя.
Макар да е далеч от нас,
ще победи той мрака.
Не секва неговият глас,
той знае: вече иде час
да полетим в атака.
Париж
Спи, сине мой, баща ти спи,
убит от немеца коварен.
Сега без дом, без хляб си ти,
но ние имаме другари.
Смърт над главите ни виси,
злодей земята ни владее,
ала пожар ще запламти
и огънят ще я залее…
Спи, сине мой, аз ще слухтя
за стъпките на свободата —
дано в съня ти дойде тя
и да развее знамената!
Берлин
Спи, сине! Нани, нани на…
Замина татко ти. Позор е,
че той във чуждата страна
отиде да убива хора.
Не се озъртай, синко, спи!
Отдавна татко ти замина
и може би навеки спи
без чест във чуждата родина.
Но може би щастлива вест
ще ни огрее в тъмнината —
баща ти ще се върне с чест,
с емблемата на свободата!
Москва
Спи, сине мой! Баща ти бди
над твойта люлка, мило мое
той бори се, ще победи,
че нашто знаме носи в боя!
Не дава в родната страна
врагът да граби, да убива —
баща ти тръгна на война
срещу злодейски орди диви.
Ще се завърне тук герой,
ще почне пак живот чудесен
и майки по света безброй
ще го възпяват в свойта песен…
Йоханес Роберт Бехер
Род. 1891 в Мюнхен, умр. 1958 в Берлин. Един от най-видните деятели на новата немска култура. Великата Октомврийска революция и революционният кипеж в Германия оказват голямо влияние върху идейното и творческото му развитие. Един от първите задгранични писатели, който се обърна с възторжено поетично приветствие към млада Съветска Русия. През 1917 г. влиза в „Спартаковия съюз“, а през 1920 г. става член на ГКП. След заграбване на властта от хитлеристите е принуден да емигрира в Съветския съюз. След войната се завръща в родината си. От юли 1945 г. до смъртта си беше президент на Културбунда — масова демократична организация на немската интелигенция. Носител на международната премия „За укрепване мира между народите“. Дълго време беше и министър на културата.
Събуди той света заспал
със думи — мълнии те бяха, —
насам по релси и реки
през границите долетяха.
Събуди той света заспал
със думи като хляб насъщен,
със думи, станали срещу глада
войски могъщи.
Събуди той света заспал
със думи, станали машини
и трактори, и светли къщи,
дълбоки сонди, мини.
Да, тези думи днес са ток,
и чукове заводски тежки,
и негасими писмена
във хиляди сърца човешки…
Да, иде друго време, повторете
словата мои: иде друго време.
Будете се със тях, със тях и спете,
и все мислете: иде друго време.
Не се бавете! С вас се свърши вече.
Небето помътня, владеят тайни.
Неточен сбор — величини незнайни
объркаха ви сметките накрая.
О вий, които все седяхте здраво
с надеждата, че все така безгрижно
отново ще седите в друго време —
не се надявайте на… друго време.
О друго време! Как ще го сравняваш?
Сравнения не ще намериш скоро.
Нито „това“, ни „онова“ ще дойде,
а иде друго време, друго време.
Достатъчно хвалби! А за заслуги,
отдавна минали, не ще говорим.
Нечуто отшумя това, което
предсказваха дедите ви от гроба.
Но който знае: иде друго време
и ние сме за него сътворени —
той сам от себе си ще се откаже
и ще отхвърли всичко отживяло.
Ще тръгне той по пътя, в който всички
сега вървят, и със задружни сили
сам себе си отново ще намери,
вратата към народа ще отвори,
ще влезе в новото и друго време,
което иде, и от планината
ще види над народите зората,
ще срещне с песен новите промени.
* * *
Германия! Какво направихте от нея?
Та мигар някой тук живее по-добре?
Страна могъща, горда и свободна — где я?
Кой нуждите на друг сега ще разбере?
Ти помниш ли зова „Германия се буди“?
Залъгваха те все с миражи и мечти.
Да бъдеш мъртва днес един ли се потруди?
В една ли битка само си разбита ти?
Сърцето ти е в гърч, а мисълта посърна.
Днес думата ти е измама, рев и вой.
Покритото с лъжи в делата се разгърна:
безумен варварин плющи с камшик за бой,
палач изтрива пак кръвта от свойта брадва
и в този ад какво могло би да ни радва?!
* * *
Ти, мощен Бахов звън във фуги и кантати!
Ти, немска синева в Грюнвалдови платна!
Ти, Хьолдерлинов химн, над ширна равнина!
О багра, звън и реч, сквернени от пирати!
Затрихте и природата със вашата ръка.
Тече ли още Рейн край китни планини?
Кой крачи днес по теб, земя на детски дни?
Стоят ли Бодензее и Шварцвалд все така?
Да, четири лета! Сълзите не достигат
да плачем с болка за Германия, уви,
сълзите ни се сливат със реки от кръв.
Затуй да спрем плача! Работници се вдигат.
Все тъй ли раната, родино, ще кърви?
Екнете фуги! Бахов звън бъди пак пръв!
„Евреина тук зарови!“ — кълне
зъл офицер. Руснакът каза: „Не!“
Тогава него в гроба тъмен сне.
Евреинът отвърна твърдо: „Не!“
„Зарийте ги!“ — реве мъжът в шинел.
Застана немецът и каза: „Не!“
Тогава офицерът дигна пръст:
„На тримата побийте дървен кръст!“
И немци немеца зариха с пръст!
Моя скръб — родино,
край със зла съдба,
о небе ти синьо,
моя веселба!
Нявга ще разправят,
че в чужбински дни,
за да те прославя,
песен съчиних.
Посветих ти песен,
за да те сплотя,
плаках с теб потресен
в твойта тъмнота…
Днес с небе си синьо,
с мирна си съдба,
моя скръб — родино,
моя веселба!
И това е утеха:
на село танцуват.
Отново хармоника,
отново звезди
и смях във беседките,
и шепот във парка.
Накичена с клони
талига пътува
и пее в нощта,
която не иска да бъде все тъмна.
Във месеца светъл
отразен е
животът —
един лунатик,
който скита
в полето
сред езерна пара.
На билки миришат хамбарите стари.
Животните пълнят
обора с дихание,
а крава сънува
все райската паша.
На нейната шия
звъни хлопатар…
Притиснати плътно,
във залата двойки въртят се във валса
или се отбиват,
прегърнати вече,
в пътеки потайни.
На сенчеста пейка
са седнали двама:
девойка, която
все милва палтото
със празен ръкав
на безръкия, който
се върна във къщи
от ледни пустини и степи горещи,
от тесния обръч
на страшната битка
и от самотата
на лагер военен.
Завърна се в къщи
от ада,
отново в живота
възкръснал,
но мъртвите още
не щат да го пуснат.
Ръката помилва
ръкава опразнен;
и гледа учуден
във родната нощ
тоз, който се върна.
И това е утеха!
Снопи
навежда вятърът сутрин.
Утринна глъчка.
Цъфтят
на гроба на паднал
боец непознат
край прашния път
цветя.
Земята бреме бе за нас,
не знаехме спокоен час.
Защо? И за кого така?
За господарската ръка.
Защо и в гроба чак, кажи,
земята страшно ни тежи?
Защо е тъй, че най-подир
дори мъртвецът няма мир?
Побягна господарят днес —
нощта го скри без всяка вест.
Защо? И за кого? И кой?
Направи времето завой.
Земята дадоха ни в дар
и ратаят е господар.
Защо? И за кого? И кой?
Почиваме на прага свой.
Земята носи ни блага
и лека е за нас сега.
Защо? И за какво? И как?
Да, свои сме си с нея пак.
Теглото вече отшумя,
при жътва славим те, земя.
Защо? И за какво? И как?
Честит е нашият селяк.
Видях земята под стоманени лавини
и танкове видях — безкрайни редове;
видях и самолети в небесата сини
да сипят бомбен жар над мирни градове.
Видях народите — свирепи, озверени,
насочили със бяс дулата на смъртта;
видях ги аз да мрат, да падат покосени,
но чух и шепот там, на боя в яростта.
Чух хора да мълвят една мечта любима
и слушах я навред в най-тъмни часове —
от гръмогласна реч по-ясно доловима…
И лееше се тя в далечни звукове,
в свободен птичи зов и в приказно видение
— Мечта за мирни дни, от правда озарени.
Когато стане реч за хубостта
на родния ни край,
не бива да забравяте тогава
да споменете как стои
въпросът с хубостта и на човека.
Човеците са хубави предимно
с това, че са човешки строй създали —
да, хубава човешка общност.
Това е важно да се пита,
това да се изтъква трябва.
Та мигар има полза от това, че
природата е хубава, когато
сред тази хубава природа
попарена е хубостта човешка
и вехне?
О, как прекрасно планините светят
от блясъка на ледниците бели!
Край сипеите зеленеят тъмно
алпийските ливади
и еделвайсът мами…
Ала сред тая дивна хубост
бе разположен
и ограден със тел бодлив — по него
течеше електричество — един
концлагер…
Страхотно беше да се гледа тая
планинска панорама,
в която се таеше ужас…
И призрачна бе тука хубостта.
Затуй родината е хубава едничко там,
където и човекът е създал
човешки строй,
човешка хубост.
Да, цялостна е истинската хубост.
Запейте песента
на цялостната хубост!
Кой вдъхна тая чудна сила в мене,
та нов живот аз, старецът, наченах?
Озърнах се и сам не хванах вяра —
далеч зад мен бе спряла мойта старост.
Знам: новата младеж прекрасна, здрава,
от старческата немощ ме избави;
изчезна всеки страх, от който страдах,
и станах друг — възвърнах свойта младост.
Понякога вечерното сияние
зари в нощта до утрото уханно.
Нима заря, която се разжаря
във утринната ведрина, е стара?
За мене също тъй ще се говори:
„Сред млади младостта си той повтори!“
И ще се сбъдне нявгашна прокоба,
когато кажат: „Млад отиде в гроба“.
Род. 1890 в Кросен, умр. 1928 в Давос (Швейцария). Лирик и белетрист с хуманистична и социалкритическа линия. Направил хубави, макар и твърде свободни преводи от китайската литература: „Тебеширеният кръг“, „Ли Тай-пе“ и др.
Към Сибир нозе преплитам
във оковите с товара.
Там със тая сган пропита
ще се трепя… зарад царя.
През ума ще ми минава,
вън руда когато карам:
от това желязо става
чудна брадвичка… за царя.
Щом жена реша да взема,
аз ще се сродя с татари —
да откърми мойто племе
някога палач… за царя.
Сетне ще отседна мирно
и макар в преклонна старост,
ще садя по ниви ширни
жилав, сив коноп… за царя.
Нишки сребърни ще бягат
през ръцете груби с вяра,
че от тях въже ще стяга
нявга моят син… за царя.
Род. 1893 в Замочин, умр. 1939 в Ню Йорк (самоубива се в изгнание). Участвува в правителството на т.нар. „съветска република“ в Бавария. Пише пламенни антимилитаристични, революционно-тенденциозни драми: „Прелом“, „Маса-човек“, „Хинкеман“.
Стената се загърчи от писъци и крясък.
И както тялото на свети Себастиана,
от хиляди стрели прободено с хиляда рани,
така тук камъните бяха разорани,
когато кръв изтичаше по рохкавия пясък.
Дни наред терорът бял бесня
и земята стана скут оплют.
Бог бе гол и бос. Макар и смут
да скова безмълвната стена,
майка на човешка скръб,
тя взе тихо жертвите до свойта гръд.
Обречени на смърт тела, опълчени докрай
срещу съюза на жестоките тирани,
съдбата ви погуби с тъмен мах.
Тоз, който път проправя, умира на прага,
но с почит се прекланя пред него и смъртта.
Род. 1896 в Накенхайм, живее в Западна Германия. Буржоазно-антифашистки писател. Отначало пише предимно пиеси, които имат голям успех, особено „Капитанът от Кьопеник“.
(Писана в Америка, есента на 1939 г.)
Аз зная, че ще видя всичко пак след време,
но всичко с променени форми и бои.
Ще мина в градове угаснали и неми,
в които камък върху камък не стои.
Дори и там, където камък стар ще дреме,
позната улица не бих открил в нощта…
Аз зная, че ще видя всичко пак след време,
но няма да намеря същите неща.
Към запад бавно ще протича пак реката,
ще духа вятър пак над същите поля,
които, недокоснати от времената,
ще бдят — безмълвни стражи с опнати тела.
Навред незнайна сянка ще ни придружава
и непрогледна нощ ще се струи над нас,
и живият, съгледал гроба си, тогава
ще тръгне ням от ужас в утринния час.
Аз зная, трудно бих решил да се завърна —
желание не би ме тласкало назад;
носталгията ми във спомен се превърна,
изчезна туй, което търсех като млад.
Страданието в буен огън запламтява
и само пепелта остава след това,
а споменът по небосвода очертава
знамението си с пророчески слова.
Род. 1898 в Аугсбург, умр. 1956 в Берлин. Един от най-нашумелите писатели на днешна Германия, голям майстор на острата политическа сатира, талантлив драматически автор. През ноемврийската революция в Германия (1918) бива избран в съвета на работническите и войнишки депутати в Аугсбург. През 1933 г. емигрира. Живее дълги години в различни страни, бил е няколко пъти и в Съветския съюз, дето редактира излизащото там на немски език списание „Дас ворт“. В началото на Втората световна война се намира в САЩ, но след войната го преследва комисията за антиамериканска дейност и през 1948 г. той се завръща в родината си. Най-известни са пиесите му „Майка Кураж и нейните деца“, „Добрият човек от Сечуан“, „Удържимият възход на Артуро Хи“, „Животът на Галилей“ и др. Интересен е и „Просяшки роман“, по който е създадена и „Просяшка опера“ (неправилно „Опера за три гроша“ или „Опера за пет пари“). Повечето от стиховете му са написани в свободен ритъм и са неримувани.
Понеже вече пета пролет
не се и чуваше за мир,
размисли и реши войникът
да падне храбро най-подир.
Но продължаваше войната
и кайзерът, обзет от жал,
ядосваше се, че предсрочно
бе храбрият войник умрял.
Преспа войникът цяло лято,
зарит дълбоко във пръстта;
веднъж военни санитари
внезапно спряха през нощта.
Комисията деловито
огледа гроба и след миг
със осветената лопата
изрови мъртвия войник.
Подробно докторът опипа
разкапаната му снага
и констатира, че бил „годен“,
но дезертирал пред врага.
Веднага взеха те войника.
Приятна нощ ги проследи —
ако човек не беше с каска,
видял би чудните звезди.
Изправиха на крак войника,
в корема му наляха спирт
и с три жени го обградиха
за малко радост и за флирт.
Понеже беше почнал вече
отвред на гнило да смърди,
пред него поп един закрачи
с тамянен дим да го кади.
И музиката — думба-лумба —
войнишки весел марш подзе.
Войникът бързо в такт замята
тренираните си нозе.
Поддържаха го санитари,
че иначе в онази кал
случайно можеше да падне,
а туй би значило скандал.
И боядисаха тогава
отпред войнишката куртка
във черно, бяло и червено —
калта маскираха така.
Начело господин вървеше
във фрак, с колосани гърди —
той беше истински германец
със чистокръвни прадеди.
И тъй вървяха — думба-лумба —
по черното шосе напред.
Като снежинка в силна буря
залиташе мъртвецът клет.
Ръмжаха кучета и котки
и плъхове пищяха в хор:
„Не щем ний тук да стане френско,
защото би било позор!“
Тъй шествието през селата
жени и старци насъбра,
дърветата се поклониха
и всичко закрещя „ура!“
И — думба-лумба — все вървяха
жени и кучета, и поп,
сред тях като пиян сновеше
покойникът, лишен от гроб.
Но хората не го видяха
и никой нищо не разбра,
той се загуби в тая глъчка
от „думба-лумба“ и „ура“.
Не, хората не го видяха —
зает бе всеки да крещи.
Съзряха го звездите само
от своите тъмни висоти.
Звездите кротко ще угаснат
и ведър ден ще зазори,
ала войникът пак отива
живота си да подари.
Не малка битка бе за мене,
догде реших за теб въпроса —
че храброст бе да те зачена
и дързост бе да те износя.
Тъй Молтке, Блюхер — храбреците —
не биха победили, чедо,
тук, дето само с пелените
да се сдобиеш, е победа.
Победа — млякото и хляба,
победа — стоплената стая…
Догдето ти пораснеш, трябва
за всичко да воювам, зная.
Защото къшей хляб изтръгнат,
да правим стачка означава,
в бой с генералите да тръгна,
със танкове да се сражавам.
Ала успея ли сред боя
голям да те отгледам, чедо,
ще станеш ти човек достоен,
борец за крайната победа…
Ала кой е партията?
Седи ли в здание със телефони тя?
Тайни ли са нейните мисли,
нейните решения — неизвестни?
Кой е тя?
Ний сме тя.
Ти и аз, и вие — ний, всички.
Тя твоите дрехи облича, другарю,
и мисли със твойта глава.
Там, дето живея, е нейната къща,
там, дето нападнат си,
там бори се тя.
Показвай ни пътя, що трябва да минем, и ние
като тебе ще крачим по него, обаче
без нас не поемай по правия път,
без нас този път
е лъжлив.
Недей се отделя от нас!
Ний може да се заблуждаваме,
ти може да си права, но
недей се отделя от нас!
Пред дългия път по-хубав е краткият —
това кой отрича?
Но един ако знае това
и не може на нас да покаже това,
кому ще помогне със своята мъдрост?
Бъди с нас мъдра!
Недей се отделя от нас!
Кой построи седмовратната Тива?
В книгите има безброй имена на крале.
Мигар кралете са мъкнали тежките камъни?
Няколко пъти е бил Вавилон разрушаван —
кой го издигал пак толкова пъти? В кои
домове в златосияйната Лима
мирно живели са тези, които
са изградили града?
И вечерта,
в тъмната вечер, когато стената китайска била
вече завършена, где са отишли зидарите?
И триумфалните арки във славния Рим
вредом се виждат. Но кой
ги построи? Над кого
са триумфирали римските цезари?
Тази Византия, в толкова песни възпята,
само дворци ли за своите хора е имала?
На Атлантида дори, легендарната,
когато морето в нощта я погълнало,
с рев господарите, вече удавници,
своите роби на помощ са викали.
Младият, горд Александър — той Индия бил покорил.
Сам ли?
Галите Цезар разбил.
Мигар потеглил на битка дори без готвач?
Филип Испански бил плакал, когато
потънала флотата. Други тогава
не са ли заплакали?
В Седемгодишната страшна война
вторият Фридрих победата грабнал. Но кой
грабнал победата с него?
Всяка страница — нова победа.
Кой за победния пир е наготвял?
През десет години — титан.
Кой е разноските плащал?
Много събития.
Много въпроси.
Разумен е той и понятен за всеки. И лесен.
Не грабиш ли, ти го разбираш.
Ще сториш добре да питаш за него.
Глупаците глупав зоват го
и мръсните — мръсен.
А той с глупостта и със злото се бори.
Злодеят зове го злодейство.
Но знаеме ние:
не е той злодейство,
не е той безумие,
а край на безумие.
Той не е загадка,
а разрешение.
Той е простото,
което да вършиш е тежко.
Другарю Димитров!
Откакто се бориш сам пред фашисткия съд
у нас сред Германия,
от шайки убийци и SA-бандити навред обкръжен,
през плясъка лих на железни камшици и гумени палки
говори високо и ясно
гласът на комунизма.
Той чут бе във всички страни на Европа,
които, сами в тъмнина, пряко граници в тъмното слушат,
дочут бе той също
от всички ограбени, бити до смърт, но
не спрели борбата
в Германия.
Скъпиш ти, другарю Димитров, използуваш всяка минута,
която ти дават, и малкото място, което
е публично още, използуваш ти
за всички ни тук.
Набърже научил език непознат,
надвикван, руган непрестанно
и често извличан насила,
от тежките пранги отслабнал,
ти пак непрестанно опасни въпроси задаваш,
виновните — тях! — обвиняваш
и караш ги бясно да викат, да те
извличат насила и тъй да признаят,
че тяхна е силата само, не правото,
че може да бъдеш убит, ала не победен.
Защото подобно на тебе, макар
не явно, така като теб устояват
пред същата сила
и хиляди други борци, а със тях и
пребитите в своите изби — те също тъй може
да бъдат убити,
но не победени.
И тях като тебе открай подозират
в борба със глада,
и тях обвиняват
във бунт срещу тези, които ги грабят, и те са
подсъдни, че водят борба срещу гнет и робия,
подвеждат ги под отговорност
за най-справедливото дело.
Какво получи тя, войнишката жена,
от столицата старочешка — Прага?
От Прага тя получи мил привет
и неголям пакет.
Обувки и привет —
това получи тя от стара Прага.
Какво получи тя, войнишката жена,
от град Варшава на брега на Висла?
Получи риза от домашен лен.
Как странно оцветен
бе този полски лен,
що тя получи от брега на Висла!
Какво получи тя, войнишката жена,
от Осло, дето е оттатък Зунд?
Оттам получи кожена яка.
Хареса се така
тя с кожена яка —
подаръка от Осло, там зад Зунд.
Какво получи тя, войнишката жена,
от пълния с богатства Ротердам?
Холандска шапчица, така красива!
И тъй да й отива
шапката красива,
дошла за нея дар от Ротердам!
Какво получи тя, войнишката жена,
от Брюксел, град във Белгия съседна?
Получи тя най-редките дантели.
Ах, тези чудни, бели
брюкселски дантели
получени от Белгия съседна!
Какво получи тя, войнишката жена,
от френския град-светлина Париж?
Получи рокля от коприна тя.
Запали завистта
в съседките си тя
с копринената рокля от Париж.
Какво получи тя, войнишката жена,
от Триполи в незнайна Либия?
Бакърена верижка и муска,
направени с ръка;
верижка и муска
получи тя от непозната Либия.
Какво получи тя, войнишката жена,
какво получи от Русия тя?
Получи от Русия черен креп.
От ледената степ
вдовишки черен креп —
това получи от Русия тя.
Генерале, твоят танк е тъй силен!
Той поваля цял лес,
сто човека премазва.
Но един недъг има:
нужен му е
танкист.
Генерале, твоят бомбардировач е тъй мощен;
Лети — по-бърз от буря,
с тежест двойна на слон.
Но един недъг има:
нужен му е
пилот.
Генерале, човекът е много полезен.
Може той да лети,
може той да убива.
Но един недъг има:
може той и
да мисли.
Родих се и отраснах като син
на хора по-заможни.
Родителите ми решиха
да нося винаги яка и връзка,
възпитаха ме да живея тъй, че
слуги да вършат всичко вместо мене
и ме научиха да заповядам.
Ала когато възмъжах и се огледах,
не ми допаднаха ни хората от мойта класа,
ни заповядването, ни слугите.
Тогава аз напуснах тая класа
и за другари бедните избрах.
Така
откърмиха един изменник те, когото
научиха на своите изкуства; после той ги
издаде на врага.
Да, аз издадох всичките им тайни.
Застанал сред народа, обясних
как те го мамят и предричам
какво ще стане занапред, защото
във плановете им съм посветен. Превеждам
на прост език дословно
това, което на латински
продажните попове проповядват; те видяха,
че то е кух брътвеж. Свалих везните
на правдата им и показах,
че те фалшиво теглят. Техните агенти
веднага им донесоха,
че аз седя с ограбените
и с тях обсъждам бунта.
Тогава ме предупредиха строго
и ми отнеха онова, което
спечелил бях с труда си. Аз не се поправих
и те ми устроиха хайка, но
във моя дом
намериха единствено книжа, които
разкриваха кроежите им тъмни
против народа. Те издадоха тогава
и заповед да бъда арестуван
като човек с идеи низки, тоест:
с идеите на низшите.
Където да отида, заклеймен съм пред
имотните. Но безимотните, прочели
оная заповед за мойто арестуване,
с готовност ме укриват. „Значи, както чувам,
те имат основание
да те преследват“.
Неправдата крачи със сигурни крачки сега.
Потисникът нагло се готви
сто века властта да държи.
Насилникът нагло говори:
така е и тъй ще остане.
И ничий друг глас не ечи — на властника само гласът.
Обирникът по пазарищата казва открито:
тепърва започвам.
И много потиснати казват:
не, нашето никога няма да стане.
Но живият още не бива да казва:
не, никога!
Знай: сигурност няма и в сигурни вече неща.
И както е, няма така да остане.
Щом властникът спре да говори,
започва подвластният.
Кой дръзва да каже: не, никога?
И кой е виновен, че нас ни потискат?
Сами сме виновни.
Кажи: от кого ще зависи гнета да отмахнем?
Едничко от нас.
Когото съборят, той трябва да стане.
Загубен дори, нека в боя се хвърли!
Та кой би възпрял оногова,
що своята участ е схванал?
Защото, които са днес победени,
те утре ще са победители
и тяхното „никога“ трябва да стане „веднага“.
Научи всички прости неща! За онези,
за които денят е настанал,
не е никога късно.
Научи АБВ-то, макар да не стига —
научи го, недей се мръщи!
Започни! Трябва всичко да знаеш.
Някой ден ти ще трябва да водиш.
Ти, изгнаник, учи!
Ти, затворник, учи!
Ти, кухарко, учи!
Ти си стар, на шейсет, но учи!
Някой ден ти ще трябва да водиш.
Ти, бездомник, тръгни на училище!
Ти, премръзнал, сдобий се със знания!
И ти, гладен, вземи във ръцете си книга —
тя е силно оръжие!
Някой ден ти ще трябва да водиш.
Ти, другарю, недей се стеснява да питаш!
Но брътвежи не слушай,
а сам проверявай!
Онова, що сам не научиш,
няма нивга да знаеш.
Проверявай представена сметка —
ти единствен ще плащаш.
Поотделно посочвай числата със пръст
и запитвай: това за какво е?
Някой ден ти ще трябва да водиш.
1
Вярно, живея във времена мрачни.
Беззлобното слово е глупост. Челото без бръчки
показва безчувствие. Който се смее,
още не знае
страшната вест.
Какви времена са дошли, че един
разговор за дървета да бъде престъпно деяние,
защото той включва мълчание за злодействата!
Който минава по пътя спокойно,
нима ще е глух към страданието
на своите приятели?
Вярно, аз имам все още заплата.
Повярвайте ми: това е случайно. Нищо
от това, що върша, не ми позволява
да ям до насита.
Случайно съм аз оцелял. (Ако моето щастие свърши,
аз съм загубен.)
Казват ми: яж и пий! Ти имаш!
Как мога да ям и да пия,
щом вземам от гладния, като ям,
а моята чаша вода ще е нужна на жадния?
И все пак: ям и пия.
Аз искам да бъда мъдрец.
Във древните книги е писано що значи мъдрост:
въздържай се от светските битки и твоя живот
ще мине без страх.
Не служи си с насилие.
На злото отвръщай с добро.
Не изпълнявай желанията свои, а ги забрави.
Туй е мъдро.
Това аз не мога.
Вярно, живея във времена мрачни.
2
В града аз дойдох във година размирна,
когато владееше глад.
Сред хората тръгнах в година метежна,
със тях се бунтувах и аз.
Тъй отлетяха годините мои,
що имах на тая земя.
Хранех се в отдиха кратък на битките.
Спях със убийците аз.
Бях невнимателен с мойта любима
и търпеливо не гледах природата.
Тъй отлетяха годините мои,
що имах на тая земя,
В моето време в тресавища водеха моите пътища.
Моят език ме предаваше сам на врага.
Малко аз можех да свърша. Дори господарите,
виждах, по-сигурни бяха без мене.
Тъй отлетяха годините мои,
що имах на тая земя.
Сили не стигаха.
Целта бе далечна.
Но виждах я ясно, макар да не можех
да я досегна.
Тъй отлетяха годините мои,
що имах на тая земя.
3
О вие, които изплувахте в прилива,
погълнал нас,
си спомнете,
когато говорите за нашите слабости,
за мрачното време,
което отбягвахте.
Ний крачихме смело, по-често страните сменявайки,
по-рядко обувките,
през войната на класите, отчаяни,
че има неправда, а възмущение няма.
При все това знаехме:
омразата към подлостта
разяжда лицето,
гневът срещу неправдата
прави гласа ни по-дрезгав. Ах, ний,
които желаехме да направим земята приветлива,
не можем да бъдем приветливи.
Но вие, щом време настане,
човекът да бъде другар на човека,
за нас си спомнете
със снизхождение.
Род. 1899 в Дрезден. Живее в Западна Германия. Сатирик и белетрист с подчертан прогресивен характер. Известен е предимно като автор на детски книги: „Двойната Лотхен“, „Антон и Точица“, „Хвърчащата класна стая“ и др.
Как чуден и внушителен
бе някога светът
в ония дни, дете когато бях.
Достигаха тревичките
до челото ми чак,
застанех ли сред лято
между тях.
Читателю, това
се казваше трева!…
И столовете бяха по-високи,
и улиците — по-широки,
на бурята гърмът по-силен бе
и по-дълбоко — синьото небе,
с гигантски ръст дърветата растяха,
по-умни и учителите бяха!
А килограмът масло
— без шега —
трикратно повече тежеше
от сега!
Не подлежи на спор дори,
че времената бяха по-добри!
Какво да се прави?
Години минават
и всичко в света се мени.
Израснахме вече
големи човеци —
иди, че нещата върни!
Реката — рекичка,
гигантът — мъниче,
горичка — предишният лес,
и къщи, и стаи,
коли и трамваи
изглеждат ни мънички днес.
Тревите, дърветата,
нежните трепети,
копнежът, мечтите ни,
даже учителят,
небето, полетата
— всички предмети —
са много по-малки
и дребни, и жалки…
Така е. Но ясно е:
все пак понасяме
безропотно всичко това…
и само защото сме
малко пораснали —
със педя и нещо
едва…
Без печал и без надежда
седнал на един завой,
морно своя гръб привежда,
с морни устни шепне той:
„Чудо никога не става…
И светът не става друг.
Щом си сляп, помни тогава:
никой те не вижда тук.
Стъпки екват и замират
сутрин, вечер, ден след ден —
идват хора и не спират.
Слепи ли сте като мен?
Нищичко не ви вълнува,
всеки отминава ням —
ако стъпките не чувах,
щях да мисля, че съм сам.
Спрете тук да поседите
малко с моята тъга!
Затворете си очите!
Е, разбрахте ли сега?
Тръгвайте си!… Но ви казвам:
който в свойта слепота
другите не забелязва,
е невидим за света.“
Род. 1901 в Клайнвитенберг. През 1918–23 г. взема дейно участие в боевете с контрареволюционните отреди в Саксония. Пише агитационни стихове. Затворен от хитлеристите в концлагер. Стихосбирки „Арфа на затвора“, „Човек пее по всички пътища“ и др.
Гледай, чедо, мракът слиза —
с бавни крачки морен влиза
всеки в своя дом за сън.
Този ден се свършва вече
и потегля в път далечен
по света широк навън.
Чедо, тихо и потайно
тук от краища незнайни
синя нощ ще долети.
Тихо тя ще те целуне
и тогава в зрака лунен
кротко ще заспиш и ти.
Спи ми, чедо, в мир родено —
мирна цялата вселена
ти сънувай навсегда!
Ти насъне, ний наяве
тоя вечен мир ще славим,
че мирът е свобода.
Спи и знай: ще бъде скоро
в мир за теб и всички хора
свят прекрасен изграден!
Днес над твойта люлка, чедо,
греят нашите победи —
твоят сън е сбъднат ден.
Род. 1903 в Берлин-Лихтерфелде. Един от най-изтъкнатите съвременни немски лирици. Мобилизиран през войната като преводач, предава се на Съветската армия. Първата му книга излиза след войната. Възпява природата и селския труд. Удостоен е с Националната награда и е член на Академията на изкуствата.
Октомври. Зряла вече, тегне към земята
и крушата последна, пълна с мед.
Сред паяжината на сиромашко лято
комарът вкусва като кръв светлика блед —
лъчите сетни, смучещи зеленината
на явора — и той с изсъхнали листа,
изострени като на прилепа крилата,
изпит от паяк сякаш, гасне в есента.
Но подсладена е смъртта от този въздух чуден,
от гладиолите, струящи ален дим.
В съня на лястовиците тоз мирис ще прокуди
скръбта на гаснещия лъч неуловим.
В съня си плъховете полски пак долавят
как орехът последен тупва като камък
и от зелено-черната обвивка се явява
на слънчевата светлина кафяв и сладък.
Октомври. Пълна тежка кошница отнася
стопанката към къщи и килера пак.
От нейното бране раздвижена в съня си,
градината полегна в морния листак.
Това, което трепка в паяжината на клона,
да литне иска — в слънчевия небосвод,
в лъча, що крушата последна ще отрони —
на есента натегналия, сладък плод.
Тихо стене горският листак,
зъзнат пръст и мъх самотни днес.
Над ловците горе в бесен бяг
гони вихъра незнаен пес.
Легнал е над пясъка в разгар
над леса барутния пожар —
желъдите сякаш са патрони.
Изстрели изстреля есента —
тихи изстрели над гроб в нощта.
Чуй, шумят мъртвешките корони,
демони с мъгли се горе гонят.
Пристигнал късно, пътната врата
разтърси с рамото си буен вятър.
Говореха липовите листа
с детето и ухаеше тревата.
И вардеха звездите там покоя
на лятото до хълма, де живях:
нощта със котешки очи бе моя
и мой — щурецът, който свири плах,
и моя също — святата змия
във храста под зелената луна.
А виеше вън злата тъмнина
и кучето излайваше смутено,
аз вслушвах се в бушуващата сприя,
додето мълчаливата Мария
до мен предеше с бръмнало вретено.
И колчем срещнех взора й от своя кът,
дома и стаята изпълваше сънят.
Къде си ти, залязъл вече ден?
Лежах на есенния хълм студен
и гледах, ограден от тишината,
как вятърът събаряше листата.
И с детския си взор следях в нощта
на жеравите дългите ята.
Далечен час, теб искам да възпея!
Летяха птиците големи горе.
Момчето викна и викът, отвеян,
с ятата се загуби във простора.
Коса заплела в старите дървета,
ти бдиш, прамайко наша, що роди
реки, мочури, бездни и звезди.
Аз те видях да сееш над полето
през ситото на кръгозорите
праха пламтящ на метеорите.
Усещам твойта пръст дори насъне,
в теб чух да пеят камъни и тръне.
Висеше хълмът тъмен. И надоле
се стрелваше припламнала стрела,
улучваше нощта, която зла
затваряше над млаки и тополи
отворената рана с тъмнината.
Шумяха огън и води в земята.
Род. 1903 в Нойрупин. През 1933 г. емигрира в Швейцария, а оттам в Испания, дето по-късно се сражава в редовете на републиканците. Сбирки: „И все пак албатросът се носи в нощта“, „Песента на седемте острова“ и др. Известен преводач на латиноамериканска поезия.
„Далеч е родината…“ — пееха буйно сърцата.
Блестяха реките сред бялата, сякаш покрита със вар равнина.
А нощем безброй смъртоносни комети се пръскаха с гръм в небесата.
Със мрачни акорди далече отекваше злата война;
но пак със надежда за радостен плод Марсилеза ехтеше край мене
и в здрава прегръдка войници и селяни бяха сплотени
в теб, пламнала, буйна испанска страна!
Тогава във отлив горещата кръв се разля из полетата,
над гробно мълчание мократа нощ знамената развя,
лъкът на куража, изпънат докрай, се строши във ръцете ни,
със траурен креп над горите зората наведе глава.
Безмилостна хватка пристегна брега. Празнота и предателство черно
нахлуха във буците пръст и във въздуха. Жажда безмерна
за нова разплата сърцата ни в миг прикова.
Но ние, бойците, от всичките земни посоки събрани,
се бихме в Хуеска, в Белчита, Мадрид защищавахме чак…
И тя, светлината на твоите реки и дървета, със нас ще остане,
ще помним очите ахатови — тъмни, и светли все пак!
И твоите песни при нас над широки морета летяха,
и чувахме винаги тихия шепот на Ебро и Тахо.
Далечното бъдеще мина над нас като облак във бяг.
„Далеч е родината…“ — спореха с нас континенти, морета,
вулканът на Андите вля в индианската кръв топлина,
шанхайският кули сънуваше сън за Мадрид и със трепет
бе вперил очи в андалуския бой; пред надупчена с много куршуми стена
заставаше грък и в мига пред разстрела се пееше песен за слава
и огънят, въздухът, водната шир продължиха да носят тогава
навсякъде ехо от смелата в боя испанска страна.
На изток стена от бойци се сплоти за отпор всенароден,
пред Сталинград бойният тътен отекна в степта
и гладни мъже атакуваха смело врага многоброен;
на своята гръд Свободата постави една петолъчна звезда,
а ехо от Донската битка започна в Астурия чак да се чува
със вест за съветски победи. Откликна Мадрид развълнуван,
разтърси се цяла Испания, бодро сърцето й пак затуптя.
Вестта за смелчаците, сбрани отново в Сиера, в Кастилия,
бе вест за безстрашие — с нея за нас светлината изгря.
Ний виждаме как из полето покълва усмивка, живеем със ваште усилия,
ний чуваме изстрели — там, над колиби, засипани с ужас и страх,
усещаме пламък на мълния, ярко блестящ над лозя и над ниви,
и виждаме всички палачи, които се крият страхливо,
докато народната твърдост израства високо пред, тях.
„Далеч е родината…“ — спомени пеят у нас; ала ние се върнахме в скъпите родни предели.
Денят се променя; и хвърляме семе в браздите и чакаме плод.
Небето е синьо, ръцете размахват букети от люляци бели,
децата вървят с песента на борбата за светъл живот
и същата песен по-твърдо звучи във сърцата ви днес, партизани!
Привет от народите, утро кастилско! Вдигни знамената развяни,
изстрадал, но пламнал от ярост народ!
Род. 1907 в Лебус. Живее в Западна Германия. Стиховете му са пропити с любов към природата и към дребните, прости, всекидневни неща.
Не забравяй: човек за човека е враг
и непрестанно той гибел крои!
Нивга недей го забравя, не го забравяй и днес,
даже за миг през април,
под това натежало небе,
когато мислиш, че чуваш как тихо тревата кълни.
Когато девойките плевели скубят
под песента на млада чучулига —
и в този миг не го забравяй!
Когато в избите на Рандерсакер опитваш кипналото вино,
в градините на Аликанте зрели портокали късаш,
когато в Мирамар там на брега на Таормина си почиваш
или когато палиш свещ на гробището във Фойхтванген,
или рибарска мрежа хвърляш далеко чак над Догербанк,
в Детройт винт от конвейера поемаш,
или когато пак засаждаш оризищата в Сечуан,
когато с мулето си Андите превалящ — и тогаз
недей забравя!
Недей го забравя, когато нежно те галят нечии пръсти!
Недей го забравя, прегърнат от свойта жена!
Недей го забравя в смеха на свойто дете!
Не забравяй, че след тая голяма разруха
всеки ще казва, че няма у него вина.
Не забравяй:
не лежат на картата Корея и Бикини,
а само във твойто сърце!
Не забравяй, че и ти си виновен за всичко ужасно,
което далече от тебе се върши…
Род. 1907 в Зексиш-Реген, Седмоградско. Следвал история на изкуствата, германистика и философия. През войната е на Източния фронт, дето пада в плен. Участвува активно в културния живот на ГДР. Издал: „42 сонета“, „Стихии“ и др.
Шумят без граници пред мен ливади —
от края роден до Украйна чак.
Текат реките сред горите млади,
земята цяла е красива пак.
По пътя, който надалече води,
проблясват релси. Трепетно блести
далечината. Толкова народи —
а в танците им пулс един тупти!
Плодът далече пада от дървото.
Родопски рози, виждам ви у нас.
Омразата е чужда на живота.
В света безкраен само любовта е,
която ги изпълва в тоя час —
и в песните ни тя трепти, сияе.
На хълмовете се появява той. Над гигантската къща на неговото тяло
като кула на катедрала се наклонява вратът му. Мощно обут,
с цилиндрови крака той бавно се придвижва и търпеливо
изправя снага. Над жълтото пасбище на безплодната степ
гледа той — към синята самотност на палещото небе.
Изведнъж се забиват неговите челюсти, въоръжени със железни зъби,
и както лъвицата захапва малкото си,
тъй люлее той късове жълта земя и ги носи
в устата си и с великолепен въздушен кръг
ги пуска там, където смята за правилно.
И най-дълбоките буци сега са на най-високото,
на купищата: озарени от слънцето хълмове
до сенчест ров.
Защото мощната земя трябва да бъде издълбана, за да приеме
оплодяващата вода — и тъй крачи екскаваторът
веднъж напред и после пак обратно
и гигантската плодоносна бразда
от гигантския плуг е изтеглена.
От кабината на крачещата къща обаче
инженерът с напрегнати мисли съглежда за миг —
в маранята пламтяща — десет хиляди обгорени тила,
потни гърбове и кърваво храчещи дробове,
падащи тела над лопатата, които слънцето проклинат,
ах, хора, които съдбата прикова към земята —
и той гледа към слънцето с гордостта на човека,
десет хиляди освободил от робията тежка,
и слуша спокойно как с хрускане дъвче гигантът,
който управлява.
Род. 1909 в Пирна. През хитлеристкия режим емигрира. След 1946 г. се включва активно в културния живот на родината си. Издал е: „Лицето на времето“, „Не се плаши, ден“ и няколко повести за деца, една от тях за живота на Ернст Телман.
Добрият хляб
расте във дни на мир,
засяван от добрите хора
в спокойна полска шир.
Добрият хляб изисква време,
дълбока оран,
изисква тор в земята
и срещу плевели да бдим.
Той иска още вятър,
но вятър без пожарен дим;
той иска дъжд, но дъжд
не от куршуми и гранати —
не никне ръж
на мъртъвци незнайни под савана
и не огнепръскачки,
а вършачки
са нужни на хармана.
Горчив е хлябът, който гъсто
расте по ниви тлъсти,
със кръв човешка напоени,
по ниви, дето от смъртта
твърдта
е наторена,
където хиляди убити
във гроб огромен са зарити:
Добрият хляб расте
навред — по склоновете тесни
и в равнината,
навред, където селяните честни
с напукани ръце,
но със сърце,
за обич винаги разкрито,
на дружбата човешка семената
заравят във браздите.
На кой народ аз гост не бях —
през толкова страни преминах
и сила аз отвред събрах,
далеч от моята родина,
че там, във всеки земен кът,
където в пътя си се спирах,
„Другарю!“ чух да ме зоват,
приятел всякъде намирах.
В чужбина който е живял,
самотно който там е крачил
и на трапеза чужда ял —
той знае колко много значи,
когато не с враждебна реч
добър стопанин те посреща:
забравяш ти, че си далеч,
изчезва мъката гореща.
Не съм забравил как вървях,
по чужди улици как скитах —
за края роден там мечтах,
за планините, за реките;
но щом в оная чужда реч
познати думи аз долавях,
разбирах, че не съм далеч
и виждах: слънцето изгрява!
Род. 1909 в Иглау, умр. 1957 във Ваймар. Лирик и новелист. Издал: „Пъкъл, омраза и любов“, „Пътник в утринта“, „Безименният брат“ и др. Добър познавач на чешката поезия.
Вървя. Край мен здрачават се долини,
а в мен душата, чувствам — пак живей.
И виждам пак — за пръв път след години —
как скрит в небесната черупка синя
сърп лунен грей.
Лек вятър вее, дървесата свежда.
И Юда пак е с векове зад нас.
За нов ден здрачът пълни ме с копнежи
и виждам в първата звезда надежда
за утро аз.
Как тихо е! Светът как хубав пак е,
откак над моя сън смъртта не бди.
Страхът разтегна времето на мрака,
но ето, от мнозина недочакан,
ден, идеш ти.
Аз бродя и усещам тези в мене,
над чийто сън зовът ми няма мощ.
Но, слънце, ще те срещнат те строени
и живи в скута си не ще ги вземеш
ти, звездна нощ.
И все пак, все пак! Нов живот днес плисва.
За прошка моли мъртвите светът.
И тази мирна вечер виждам в мисли:
казаци млади на брега на Висла
коне поят…
Аз бих желал да бъда стар като дървото старо,
обвито с пръстените на безбройните години,
с кора, която бавно се откъртва, пада,
с дълбоки корени, които не достига търнокопът.
Във времето, когато новото започва,
когато посевът на старите мечти узрява,
тоз, който иска, нека мре тогава —
аз не желая.
Аз бих желал да бъда стар като дървото старо,
дървото, под което веселите хора сядат,
и сянка да им пазя с моята корона от листа —
във времето, когато новото започва.
От времето старинно искам да изляза,
от времето, изпълнено със болка и тъга,
за да достигна до годините, когато хората ще кажат
„Как хубаво е днес! О, как щастливи сме сега!“
Когато нявга се завърна
там, откъдето съм дошъл,
във дебрите на лесовете
отвъд изконната мъгла,
аз не по-малко ще тъгувам
за родната земя.
Покой там няма да намеря
и ще се боря пак с праха,
що дръзва равен да ми бъде.
В ливадите, все още жълти
от дълга зима,
със първото кокиче ще пониквам.
С къртиците пръстта ще ровя
и ще я трупам по земята.
Когато нявга се завърна
там, откъдето съм дошъл,
за първоизвора си аз
ще бъда чужденец.
Род. 1911 в Лайпциг. Затворен от хитлеристите в концлагера „Бухенвалд“. Заемал висши държавни длъжности в ГДР. Издал: „Петнадесет крачки направо“, „Такт се дава с левия крак“ и др.
Те всеки ден са до тоя зид стар —
храна получават.
Отляво другар,
отдясно другар
и те не оставят
да взема храната
тоз, що е в средата,
сам.
Не стига храната
и двамата искат чорба,
но тоя — в средата —
не вмесва и свойта молба.
Той просто не слуша,
стои равнодушен,
той знай: всеки път
цвекло във затвора
варят.
Когато към свойта барака отиват,
той канчето здраво държи мълчаливо,
но някак си странно си влачи нозете
отзад,
а канчето стиска в ръцете
подобно юзда
и сякаш
то не е ни тежко,
ни пълно с гореща вода.
Не прави гримаса,
дори не заплака,
когато бакарят с черпака
заля му ръката
с чорбата.
Навярно си мислите:
той е леяр
и свикнал е с време
на болка и жар.
До свойто безчувствие
другарят обаче
достигнал бе тук
по друг
някакъв начин.
Преди четиринайсет дена
другарят пред своите другари простена:
„Аз си отивам.“
Те двама извиха глави мълчаливо.
Туй може би беше
неловкост и неуважение —
в затвора то беше утеха,
тук спор не подеха,
защото за него това бе
освобождение;
що друго могъл би той днес да получи?
И двамата мислеха същото:
„След него… ще свърша!“
Тъй опитът бе ги научил.
Мълчаха
лице до лице,
защото за гласните струни
бе нужна храна —
каквато нямаха те.
А третият поде пак задавено:
„Мъртвите, знам, се втвърдяват,
но от моите очи
не ще сте спокойни;
затворете вий
моите очи!“
И те му склопиха клепачите
с „Нека е волята твоя!“
„И още — мълвеше гласът: —
Марио, прости ми!
Дайте ми канчето в мойта ръка,
дордето съм топъл,
така,
палецът нека ръба да обхване,
а показалецът — дъното.
Лакътя, братя, дигнете сега,
нека замръзне така
мойта ръка!“
Тогава показа им като на сцена,
как канчето носи човек уморено.
За пръв път играеше той във театър.
„Сложете ме вие
в кьошето,
студа ще ме схване
през зимата.
На храна под мишница ще ме взимате.
Тъй всеки ден тогава
моята порция аз ще ви давам.“
Дордето говори,
в очите
блестят светлинките.
А двамата с хълцане
що ли ще сторят!
Смъртта им се струваше ранна
и отчайваща тая размяна,
която предложи живота —
всекидневно отвращение от цвеклото.
Ала тоз,
който повече
от последната риза си даде,
отметна главата назад
и с „Поздравете Полша!“
падна.
Всеки ден са на тоя зид стар,
до бодлива решетка.
Отляво другар,
отдясно другар,
в средата трети,
който не е сам.
КуБа (Курт Валтер Бартел)
Род. 1914 в Гарнсдорф. През 1933 емигрира в Чехословакия, после в Югославия, връща се в Прага и организира нелегалната борба в Германия — става редактор на в. „Роте фане“, който излиза в Прага. Сега живее в ГДР. Издал: „Поема за човека“, „Мисли в полет“ и др.
1
Повдигни яката, брате,
скрий ръце в палтото зимно!
Сто агента ще ти пратят,
двеста пътища ти имаш.
Блъска те насрещен вятър.
На ята летят листата
от небето към земята.
Брате, бързай, бързай, брате!
Ще надвиваш в битки лихи,
пей, щом тръгнеш надалеко —
вятър буен ще утихне,
на главата ще олекне.
2
Блъска те насрещен вятър.
Удължава се шосето.
Капка пада на лицето.
Заръмяват небесата.
Тъжна есен е в полето.
Честният без дом остана.
Робът има си юргана,
а свободният — шосето.
Но по пътя непрестанно
кучета до пяна лаят
и по пътя полицаи
дълго дебнат да те хванат.
3
Вятърът ще се навее.
Дрехите ще бъдат в кръпки.
Не забравяй, братко скъпи,
във живота да живееш.
Нека с камък те изпратят.
Ти това не си заслужил!
Утре повече си нужен.
Бива ли да плачеш, брате?
Кръв в света ли вече няма?
Ум не сменя се от гноя.
Битката ще бъде твоя,
влизай във борбата, брате!
4
Ти си брат на всички хора,
семе здраво и здрав корен.
Огнен дъжд ще се излее,
капки огнени ще греят,
стреляме ли от земята
ние, бедни, унижени,
гонени и умъртвени.
И ще се затърчат тука
кайзер, канцлер, гад и червей,
и от огъня наверно
като гниди ще изпукат.
Само пролет нека има,
ще заздравят рани стари,
но за всички господари
ще настъпи вечна зима.
Повдигни яката, брате,
скрий ръце в палтото зимно!
Сто агента да ти пратят,
двеста пътища ти имаш.
Да славиме хляба,
защото той наш е,
и тъмното вино
във пълните чаши!
Да ставаме рано,
трудът е приятен,
денят да подготвя
за отдих леглата.
Народът спокоен
дома да се връща,
той утре ще вдига
пак слънчеви къщи.
За труд непрестанен
той дава награди —
строи и живее
във стъклени сгради.
Тъче платове той
и реже, и шие —
на новите дрехи
се радваме ние.
Той скромно живее,
но пак ще припомня,
добре се облича,
обядва нескромно.
Той пази — врагът
мира да не плаши.
Да славиме хляба,
защото той наш е,
и тъмното вино
във пълните чаши!
Разполагаха със стари железа и смелост само,
малко сила бе останала в тяхната страна…
Тъй за нас ще кажат в бъдни времена:
във кръвта им бе горчилка, бе съмнение голямо.
И животът им по вехти релси мина —
тъй ще кажат.
А ще бъдат на тераса от стъкло,
ще посочват към мостове,
към разцъфнала градина,
към огромен град на място, гдето пусто е било,
да, и тъй ще кажат:
подиграваха се с първите, които
тук положиха основен камък;
те гладуваха, но при това
все планираха, строяха
и разчистваха развалините.
Трудеха се упорито,
но проклинаха с несдържани слова.
Ах,
още се съмняваха във силите си те.
Те не знаеха защо и накъде,
страшното наследство ги объркваше безжалостно.
Но подир войните — време на съревнования дойде,
време на съревнования, което
бе Началото.
Род. 1915 в Хановер. Живее в Западна Германия. Автор на няколко стихосбирки с прогресивно съдържание: „Бедствия“, „На земята“, „Дни и нощи“ и др. Превежда усърдно френска лирика (Аполинер и др.).
Крие те жена ми под сърцето,
а нещата те очакват вече.
В сън ти виждам нощем личицето,
знам, че близо си, а не далече.
Чувам твоя първи детски крясък,
който къса тишината тежка.
Първото дихание във блясък
ми събужда радостта човешка.
Тъй живота ми се удължава
в разговор със тебе, рожбо моя,
и свещта безмълвно се стопява,
и звездите чезнат във покоя.
Чакам те да дойдеш тук при мене,
пъргаво да риташ със краченца,
да играеш с кукли и елени —
много ли е, миличко детенце?
Тайно те желаех дни и нощи,
чаках те да дойдеш тъй отколе.
Ти дойде и даде радост още,
аз угасвам, ти израстваш волен.
Род. 1915 в Кемниц. Интербригадист в Испанската война. След Втората световна война живее изпърво в Мюнхен, после отива в демократичен Берлин, дето работи и до днес. Пише и новели. Издал стихосбирките: „Дванадесет балади за големите градове“, „Не ще онемеем“, „Пътищата на страха“ и др.
Лека като сенки прохладни,
като сторен от птица ветрец,
бяло облаче в знойно пладне,
на глухарче подухнат прашец,
като сняг върху мъртви клепки,
като детско хорце в пролетта,
пеперуда златиста, която трепка
по червени устни на полски цветя,
като глътка вода, що се дава
на умиращ пред сетния дъх —
тъй си лека, човешка забрава,
като хладен вечерен лъх.
Гдето денят и нощта са елени,
гдето ръжда по релси жълтее —
пепелта на невинни, неотмъстени
върху мачтата на ветровете се вее.
Биркенау, което значи
брезов кът, днес лежи без брези.
Само тук-там бодил невзрачен
по самотния камък пълзи.
А по моите подметки полепна,
натежа многослойната прах,
и задърпа ме тя, и зашепна:
— Припомни си за тях!
Тежка като товар по стръмно,
като млъкване в решителен миг,
като мрак, преди да разсъмне,
като сдавен предсмъртен вик,
като сетно „прости“ на перона,
като майчина сълза в нощта…
Задушените в газ милиони —
те обичаха любовта,
в здрача тръпнеха, бяха млади…
Като задух пред буря и глухота,
като облачни плътни грамади
тежка е паметта.
Но ония, които си спомнят,
те са много, ще станат безброй.
Ни един от убийците вероломни
на земята да няма покой.
Сива пепел отвред ги пресреща,
вредом сипе я вятър крилат.
О, сеитба на пепел гореща —
нека цял свят да бъде засят!
Да поникне по всички пътеки
и във всички сърца пепелта,
като забравата лека,
като спомена тежка е тя.
Ще поникнат за жетва богата
плодоносните й семена:
ще разцъфнат мирът, свободата
и в последната скръбна страна.
Който вярва в надеждата свидна,
вижда нежни брези със листа
там, где сянка на гълъб прелитна
върху хълмите на пепелта.
Чува сетни въздишки, отломени
и прелени във песенен ек —
тежък като спомени,
като забрава лек.
Род. 1917 в Пирин, Следвала социал-педагогически семинар. Сега живее в Хоеннойендорф до Берлин, ГДР. Издала е: „Хляб на дървена тарелка“ (стихове), „Път през нивата“ (роман), „Водоносецът“ (разкази) и др.
Вятър скърца в голи клони,
мойто лято отшумя.
Под прозореца ми — никой.
Гледай, колко съм сама!
Припка покрай мен детето.
Погали го по чело,
друга песничка попей му,
както лятос е било!
С мен не трябва да заплачеш.
С поглед питащ раснеш ти:
слънце ярко пак ще грейне,
ново лято ще цъфти.
Съчки в огъня да хвърлим.
Ябълки ми изпечи!
Преглътни сълзите първо —
ябълка със сол горчи.
Род. 1917 в Тилзит, умр. 1965 в Берлин. Следвал история на изкуствата в Берлин. Пленник в СССР. Лирик и белетрист. Напоследък издателски редактор в демократичен Берлин. Издал: „Дни в Сарматия“, „Пътуване в кола“, „Степ“ и др.
Стена като черта.
Кули. Стъпало — брегът. Някога
дървеният мост се скъсал
и по реката поели далеко
татарски огньове. Нощта,
скитник-монах, дошла,
говорейки. Утрините
изгрявали, цистерните
се облели със кръв.
Аз ходя по камъни.
Тук, в маранята на пладнята,
с длан си засенил очите
Минин. Тогава рев
препуснал бегом срещу водата:
пристигнал
Стьонка. Спрели на брега
до пояс във храстите
сибиряците и техните гори
вървели подире им.
Там чух
една уста човешка
да вика:
„Влез в твоя дом
през вратата зазидана,
отвори прозорците
за морето на светлината!“
Род. 1920 в Йегерндорф (Чехословашка народна република). Сега директор на библиотека в Гота, ГДР. Издал стихосбирките: „Мартенска светлина“, „Две срички“ и др.
Парливи стрели портокалите зрели запалват
и пищно растат тук маслини, бадеми и орех.
Разцъфват треви по уханната руса земя —
минзухар, тимиан, лайкучка, детелина и мак.
Безбройни рояци от птици пернати и пъстри.
Пчелите и тука събират златистия мед.
Сладко е светлото мляко от сок на смокини,
високо над мак зажаднял класовете навеждат глава.
Хвърчат край цъфтящия кактус сребристите птици,
а в пустото село децата се молят за хляб.
Селяци без ниви ожънват земята. Плодът не е техен.
Устата възсива напомня планинската лава.
Редят се ръкойките — скършени млади криле.
На рамо понасят жените товара си тежък.
Припадне ли здрач, планините далечни синеят,
превити и прашни тълпите се връщат дома.
Деца рахитични стоят пред отворени порти,
със сбръчкана кожа и въшки по своите коси.
В порутени хижи, по пода, със глина измазан,
хлебарки кръстосват край маси и столове вехти.
Котлето със черна верига над огъня висне
и всеки ден леща със олио старо варят.
Понявга пекат кукуруз върху огън оскъден
и свъсени гледат жените планинския връх,
където, накрай долината, във вила от мрамор
от земното вино владелецът пие сега.
Но долу в полите, наострило вече ушите,
селото към изток се вглежда и дълго слухти.
Род. 1922 в Рокитмице (Чехословашка народна република). От училищната скамейка го вземат войник, през 1949 г. се завръща от съветски плен и се установява в ГДР. Издал стихосбирката „Карамфилът на Нико“, поемата „Пътуване за Сталинград“ и др. Направил хубав превод на лириката на Христо Ботев.
Има с какво да започнат строежи,
а има и порив у тях — да строят.
Всеки след това ще забележи
какво от пясък са създали в този кът:
планини, езера и поляни,
замъци, кули, зъбчати стени,
украсени със миди отбрани,
а отпред са пенливите морски вълни.
Колко е забавно — до насита
да играеш с пясъка на свобода,
за реки да издълбаваш сам корита,
да създадеш от тази пенеста вода
кладенец край замъка средновековен
и в планините да направиш езера!
Така едно дете — творец световен —
изгражда собствен свят за своята игра.
Догдето връхлети вълна пенлива,
която разрушава бента с ярост зла,
красивите замъци срива,
планините превръща в поля…
Изгражданото с дълъг труд тогава
вълната веднага премахва оттам,
сетният строеж изчезва, опустява
напълно този плаж голям.
Но творбата трябва да пребъде. Ето,
чудо става изведнъж на плажа стар:
подир страха, подир скръбта, детето
отново почва да строи със жар.
Работата дълго време трае,
замъкът възкръсва по-красив и як —
ръцете бяха победени, но накрая
те побеждават стихията пак.
И творческият пламък те увлече,
отрано осъзнаваш нещо ти:
не би могъл да се отскубнеш вече
от този мощен порив, който в теб трепти
да създаваш планини сред равнината,
да издигаш сгради, крепостни стени;
и от ужаса — да гледаш как се мята
пред тях морето със разпенени вълни!
Над главата му шумят тревите
и синеят чудни небеса —
там живеят облаци, които
пращат тези капчици роса,
що по всеки цветец ароматен
и по ягодите тук блестят.
Изправи се! Гледай: необятен
пред теб се разкрива светът.
Какво си познавал? Леглото, килима,
стаята на малкото дете…
В нея ръбове и ъгли има,
ясно очертават всичко те,
не може пътя да объркаш даже…
И печката гори с приятен звук,
и прозорецът бърза да каже:
измеримото пространство свършва тук.
Там бе в черупка. А тук е простора,
градината… Колко е чудно това!
Ето тревите — шептят като хора,
жаба скача в свежата трева,
водни кончета и лекокрили
пеперуди кацат и подхвръкват пак,
може и змии да са се скрили
в гъстия малинов храсталак.
Безспир нападани са сетивата:
сякаш че от всичките страни
шуми море и ги подмята
върху своите бурни вълни…
И детето се носи далече,
открива форми, вкус и красота,
над храстите и над тревите вече
достига чак в безкрайността,
достига чак съседската ограда —
един неизмерим, голям квадрат.
Учудвай се! А за награда
твой ще бъде този пъстър свят!
А отвъд — съседските градини,
а отвъд — високи планини,
а отвъд са небесата сини
с път към звездните далечини.
А отвъд — в несвършваща верига —
светове и светове безброй…
Днеска градината стига
на децата и във пъстър рой
те лудуват, възхитени
от всичко в този малък къс земя,
но с облаци в очите отразени
и вече със отвъдното в ума.
Посоката към приказките: по-дълбоко,
навътре в почвата, към корените на нещата,
в самата същина!
Когато изворът пресъхна
и хората наоколо безпомощни стояха,
пристигна Ханс и вдигна тежък камък —
под него имаше голяма жаба.
Юнакът я уби веднага
и бистър извор там отново бликна.
Вретено в кладенеца падна.
Момичето безстрашно скокна подир него
и тръгна по една пътека на самото дъно;
по нея стигна до вълшебница, която
под кладенеца надълбоко във земята
отплащаше за добрина със злато, за злина — с катран.
Като потегли на борба със змея,
юнакът трябваше да слезе в пропаст,
за да издебне змея в неговата пещера.
Юнакът каза: „Спускайте ме долу!
Ако от страх задърпам аз въжето,
не ме изтегляйте, а спускайте надолу
и повече ли дърпам — спускайте ме по-дълбоко!“
Започнаха да спускат, дръпна той въжето,
но те го спуснаха тогава по-надолу
и тъй — като подръпваше въжето —
достигна пещерата и уби злодея-змей.
Към дъното, посоката към приказките!
Към дъното, да дърпаме въжето!
Към дъното, да дърпаме въжето!
Към дъното, да дърпаме въжето!
Род. 1922 във Фахдорф — Тюрингийския лес, издънка на селски пролетариат, учил бояджийство. 1956–1959 следва в литературния институт „Йоханес Р. Бехер“ в Лайпциг. Сега свободен писател в Унтермасфелд, ГДР. Издал е стихосбирките „Светлина в нощта“, „Подир ехото“, „Развълнувана местност“ и поемата „Човекът става видим“.
Роден съм от песните,
които ми пееше ратаят
под тежките облачни сенки
или под дъжда,
закрил планините.
Досъщ пеперуда
запърхваше моят копнеж
след дългите птичи ята.
Дълбоката гладна бразда
бе тъмният синор на лятото;
край мене стени от мъгла,
студени и сиви,
безмълвно стоеха
на стража пред людската бедност.
Но пърхаше, пърхаше още
оназ пеперуда —
същински кристал
в звънливия повей на зимата,
същинска снежинка, разцъфнала в блясък,
а негли звезда,
просветнала в белия дъх
из твърда човешка уста,
закътан на топло в кръвта
на някой дървар,
който по голите стволове пишеше
преследвани думи;
а после коларите кичеха
със алени флагчета думите.
Роден съм от техните песни.
Род. 1922 в Кьонигсберг. При хитлеризма емигрира в Швейцария, после отива в Англия, Франция и Чехословакия. През 1943 бива затворен в концлагера Оберланцендорф в Австрия, дето се сближава със съветски хора и научава добре руски език. Сега живее и работи в демократичен Берлин. Пише стихове, разкази и филмови сценарии. Съставител на антология на българската поезия на немски език.
Безмерно обичам аз всяка игра:
леката танцова стъпка напред,
скока встрани, забавното плъзгане,
с едничката цел — да бъде забавно
лично за мене, плахо не ме ли подири
с прибулена прелест онази, която
ще срещна възторжен за сладката цел:
плът до плътта, дъх до дъха да се носим…
Неясно се носят случките в моята памет.
С широки пролуки е моята съвест — нехая,
че важни неща тънат в забрава, изгарят,
затварям едното око пред смъртта и превръщам
парливите сълзи в роса. Моят мозък
опипом само размисля. Аз предпочитам
очи да зарейвам нагоре, високо в небето,
да пия наслада от светлината над мене.
Обичам по детски света — една запустяла,
смълчана и ширна градина, звънливата
тъкан на паяка, голи върхари обвила,
безредния сън без стени, дългите нощи
със авантюри без кръв, без мора и погнуса,
дни на работни места, дето понякога, щом ни
обсеби желание, на бърза ръка, дръзновено
измисляме и създаваме чудни неща.
Юзда не търпи ни моят, ни твоят копнеж.
Не знае предели нашата радост в живота.
Но виждам, уви, как моите ближни възпират
всяка прищявка, а моят век строго отмерва
моята жад към красотата. И ето, уви,
макар безразсъден, признавам: по-често
не следвам парфюма на някоя ближна, а глухия звук
от тежкия дървен крак на стар комунист.
Ще седна с чиста радост този път.
Водата в чашите ще бъде сладка
и ястията няма да лютят.
А гълтах всеки ден пипер и вино
и бълвах кръв от страх —
то беше през далечните години,
самин дете когато бях.
Сънувах тази нощ един другар,
убит от тях зловещо.
Те плачеха в пиянска жар,
ала убиваха, преди да мислят нещо.
Замисляха ли се за миг, тогаз
свирепа мисълта им бе и сляпа;
страните им припламваха в екстаз,
щом чуеха едната дума: Запад.
Ала другарят ми ще пие с мен
на тая празнична трапеза.
И слънцето реши ли да залезе,
за да се върне с утрешния ден —
ний с него ще обиколим света.
Това ни е заветът скромен;
един добър и траен спомен —
наследството ни пребогато:
сияйното и сочно лято,
прохладно, ветровито, ведро,
гори безкрайни, ниви щедри,
а пътищата вредом шумни,
и хората сърдечни, умни,
лицата, мислите — чудесни,
афишите да бъдат песни,
край всеки дом любов да сплита
зелени вейки, да е скрита
в едничка капчица скръбта,
да плува в щастие света.
Род. 1922 в Хилдбургхаузен. Изпърво живее в Западна Германия, но през 1946 г. преминава в ГДР. Издал стихосбирката „Любов в наши дни“ и др. Заедно с Уве Бергер съставя голяма антология на немската поезия — лирика от осем столетия.
Аз и ти — ний любим
родната страна,
дето вик се губи
в синя висина.
Дето по ливади
цветове цъфтят,
дето стари, млади
в път един вървят.
Дето къщи нови
се градят — дворци —
и гори церови
шушнат в свода чист.
Дето трактор мощен
в целината пей,
през деня и нощем
по браздите грей.
Дето днес заводи
работят за нас,
в ниви плодородни
зрее едър клас.
Ще й бъдем верни,
сключили ръце,
вечно със безмерна
обич от сърце.
Буца от глина
във грижлива ръка,
дискът се върти и ти
се изменяш така:
като делва извита,
съдина ненагледна,
не те напълват нивга за насита
и твоите капки последни
до дъно нивга не изпиват —
по жътва на обед в полето
и в къщи, когато заспиват.
На ръката изкусна се ти покори,
извивай се в тоз кръговрат,
повторно в жарта обгори —
към устни скоро ще те поднесат.
Ваза и свещник, и блюдо,
делва, кърчаг —
изменяй се, глинено чудо,
съдина от пръст!
А ти, род човешки, що пак
толкова нещо разби
от жажда за мъст,
взри се накрая по-ясно,
поучи се от крехките вещи
със себе си поне по-грижливо
да се отнасяш.
Род. 1922 в Лайпциг, живее в демократичен Берлин. Следвала театрознание, история на изкуството и литература. Работи в издателство „Ауфбау“. Издала стихосбирка „Терцини на сърцето“ и др., пиесата „Веригата пада“, преводи на стихове от Назъм Хикмет.
* * *
Защото огъня обичам, свободата
на пламъка немирен, не жарта
в огнището, защото мразя тишината,
или черковния олтар, аз жертвувам кръвта
за друго божество: страстта ми.
Защото любя синята вода
на приливите във море широко,
мощта на въздуха — неумолима и голяма,
защото любя аз земята, сока
на плодовете, от които стича
кръв, мирис и дихание дълбоко,
защото аз живота любя безгранично,
защото любя любовта,
аз те обичам!
* * *
Не искам да привикне мисълта ми,
че твоите пътища към мен вървят,
че часовете, дето бяхме двама,
във делничните дни ще отлетят,
че блясъкът ще бъде мимолетен.
Бъди ми гостенин, дошъл от път,
за танц един на празник светъл,
за час един ме придружи в нощта,
най-скъп цветец бъди ми от букета,
и капка вино, що на любовта
възобновява постоянно сока.
Поискам ли, оставяй ме сама,
на тебе да се радвам по-дълбоко.
Род. 1924 в Химелсберг (окръг Зондерсхаузен, Тюрингия) и живее неотменно в ГДР. Пише стихове: „Любима земя“, „Песен на сърцето“ и романи „Тревога за Кете Борн“ и др.
Всеки ден, ако не съм до теб,
ти ме галиш в сънищата мои,
както вятър — разлюляна степ.
И докосната, трептя от зноя.
Плаша се от жътвения час,
в който ний ще бъдем разделени.
Свикнах с тебе, страдах аз,
ако ти не мислеше за мене.
Зряло жито от нивята взимат.
Жътвата прибрахме вече ний.
Като пресен хляб необходима
искам да съм в твоите дни.
Род. 1926 в Хамбург. Следвал история на изкуствата. През 1953 г. преминава в ГДР, дето остава да живее и работи. Издал стихосбирките: „Път към паметника“, „Аз искам да бъда твой глас“ и др. Пише също сценарии за филма и телевизията.
Тежи небето, потъмнява.
Стените влагата кълве.
Листата на брезите стават
по-бледи, тънки и кафяви.
Скъсени часове!
Потъва пътят в локви кални.
Над гробището — заник сляп.
Разрошените врани жално
в решетките се врат, нахално
крещят за хляб.
Фенерите се вглеждат нямо,
ухилва се ревю-плакат.
Със пръсти светлата реклама
опипва мъката голяма.
В кръчмите чукат скат.
Реват пак корабни сирени —
изтъркан грамофонен трик.
Трамвайни релси като вени
в паветата. Кал насълзена.
И гол е всеки лик.
Сакат човек е свил нозете
под надпис на една стена:
„Проклети янки, да измрете!“
Просмуканата влага свети
в широките петна.
А стаите от сенки сини
издъхват в тия часове.
Те имат парно вместо климат.
И хоризонти на картини.
Кой люби тука? Кой живей?
За тебе мислехме ний много дни —
носи те майка ти във себе си с недели.
За теб говорехме, ала несмело
и нощем над съня ти бдяхме ний.
Да бъде радостно и весело детето,
тъй често смееше се майка ти на глас.
Като часовник чукаше сърцето.
Над тебе бдяхме двама всеки час.
Сега си тук и сънищата неспокойни
растат като дървета в лято знойно.
Ала света поглеждаш ти едва —
човек си, но не знаеш за това!
Расти, живей в живота светъл,
стани добър човек на мирната планета!
Род. 1926 в Клагенфурт, Австрия. Следвала философия във Виена. Сега живее в Цюрих, Швейцария. Още с първите си стихове се нарежда в първата редица на младото поколение поети. Издала е стихосбирките „Отсрочено време“ и „Повикване на голямата мечка“. Пише също разкази и радиопиеси.
Твойта шапка все кима и трепери от вятъра,
твойта глава, непокрита, се заресва на облаците,
твойто сърце е заето със друго,
твойта уста научава различни езици.
Страхът завладява света,
както троскотът завладява могилата.
Лятото запалва и угасява звездела,
от прашинка една ослепява понявга окото.
Ти се смееш и плачеш и загиваш във себе си.
Друго може ли още със теб да се случи?
Обясни ми, любов!
Паунът, тържествуващ, си разперва опашката,
гълъбът си поставя якичка на шията,
въздухът, със гургулици пълен, се разширява,
гъсокът съска. От дивия мед
се храни светът. Дори в насадения парк
всяка леха се обсипва със златен прашец.
Рибата, замаяна, изоставя пасажа
и се втурва към плиткото легло от корали,
скорпионът танцува сред музиката на сребърния пясък,
бръмбарът отдалече усеща любимата.
Да бих имала същото чувство, аз бих разбирала
как под нейната броня блещукат крилцата й,
бих поела по пътя за горските ягоди…
Обясни ми, любов!
Водата умее сама да приказва,
вълната улавя вълна за ръката,
зърната на грозда, прелели, се пукат и падат,
беззлобният охлюв излиза от своята къща,
камъкът камък омекотява.
Обясни ми, любов, това, което не мога да си обясня:
трябва ли в краткото, страшното време
с мислите мои сама да общувам,
любов да не зная, любов да не искам?
Само човекът ли може да мисли?
Не се ли загубва, ако не мисли?
Ти казваш: — И аз на човека разчитам…
Не ми обяснявай! Аз виждам самичка:
саламандърът минава през всякакъв огън
и гръм го не гони, и болка го не плаши.
Род. 1928 в Швайдниц. Сега редактор в радиопредавателя Ваймар, ГДР. Добил известност главно със социалистически масови и младежки песни. Издал стихосбирките „Хей, братко от Краков“, „Черна пепел — бели птици“ и др. Пише също разкази и пътеписи.
Ти, дружке на нощта, луна,
кръжиш покрай земята,
на звездния орляк съня
закриляш в небесата.
Щом мръкне, чакан гост си ти
и бялата омая
на твоя диск ще заблести
чак тука в мойта стая.
Ти виното опитваш с нас,
стъклата ни избистряш,
писмо ли пишем в късен час,
надничаш ти към листа.
Понявга спираш своя бяг,
поглеждаш дяволито,
очи притваряш, после пак
усмихната отлиташ.
Род. 1928 в Ешвеге. Следвал германистика и история на изкуствата в демократичен Берлин, дето живее и днес и работи като издателски редактор. Издал стихосбирките: „Трънът в тебе“, „Сърцето на земята“ и др. Заедно с Гюнтер Дайке съставя голяма антология на немската поезия — лирика от осем столетия.
Там, гдето закрилян живях,
където унесен седях
да гледам морето метежно
и бродех в лъките безбрежни,
където бях весел в градът
и тръгвах с реката на път,
где носи ме белият облак,
где сграбчи ме силната болка
и пак за живот бях готов,
където почувствах любов —
там… там е страната любима.
На нея аз дадох, що имах.
Род. 1929 в Берлин, в демократичния сектор на който живее и работи до днес. Издал е стихосбирките: „Пътни знаци и надписи по стените“, „Под това небе“ и др., сборник от сатири „Вечният детектив“ и др. Пише също за филма и радиото.
За мир са жадни днес децата
и танк земята да не рине.
Те искат радост по земята,
да гледат хубави картини.
Във тях човек да не умира,
облян със кръв от люти рани —
кръвта човешка не извира
като водата от герани.
За мир са жадни днес децата,
от бомбите да са далече —
по-ценна е една лопата,
отколкото в ръката меча.
1
Аз нося една вест,
наречена: несигурност. Който смята
мира като тихо застояване на времето,
той е глупак. Наистина, оръжията лежат
за малко и мъртвите от последната битка
лежат за малко, но
живите не лежат.
2
Който във стаите, тапицирани със стомана,
придвижва ракетите
към гърдите на своя приятел оттатък,
към майка му и града, към полето и земята, той
трябва да знае, че
оттатък същите цели
ще бъдат прицелени. Сигурност
няма никъде. Неулучени
от всеунищожителните изстрели
ще останат единствено потомствата, които предварително
са преминали в Нищото.
3
Почти побледнели
гражданите прелистват припряно
във летящите утринни влакове вестника:
що става с войната
във горящите лаоски джунгли
на другата страна на кълбото?
Мъчително сричайки, те четат имената
на чужди места и генерали,
които не биха чели, ако не усещаха:
над тях
надвисна опасност.
4
Върху стихналите лесове начертават
противотанкови окопи —
най-напред на картата, но който през горите
върви, чувства
едно дихание.
5
Подобно отровен газ
поглъща ни навикът: който е свикнал
да стои
с един крак във гроба,
той скоро ще влезе със двата.
6
Върху вулкан може да се живее, обещава
един надпис в разрушения Помпей.
7
И гражданите на потъналата в морето
местност Винета
строеха църкви със своите пари — чиито камбани
и днеска на някои се струва, че чуват — вместо
предпазваща дига.
8
Аз, който като много други
не чувствам никаква склонност
да продължавам своето битие
като подземно звънене, а още по-малко
като класическия надпис,
нося само една кратка вест — несигурност
се казва тя.
9
Докато разрушението е по-доходно
от строенето и
докато не са отстранени
тези, за които е доходно, дотогава
ще има от време на време малко
спокойствие. Сигурност
няма.
Род. 1929 в Кауфбойрен, Бавария. Буржоазно-опозиционен лирик и публицист. Следвал германистика. Живее в Западна Германия и е издателски редактор във Франкфурт на Майн. Издал е стихосбирките: „Защита на вълците“, „Местният език“ и др.
Нещо, което няма боя, нещо,
което на нищо не мирише, нещо непрестанно
капе от усилвателните служби,
засяда завинаги по шевовете на времето
и на обувките, нещо, което подува,
което иде от кокса, духа
като бледен бриз дивидентите
и кървавите платна на болниците,
което лепне в шушукането за постове и премии,
нещо, което в реките тече и мори
сьомгата, нещо безцветно, което потъва
и убива калкана в пясъците.
Малцинството има болшинство.
Мъртвите не са питани.
В държавните печатници
злобното олово се въоръжава,
министерствата жестикулират, на мушкато
и на угаснали резолюции мирише
август. Пленумът е празен.
Отсреща на небето описват
радарните паяци своите мрежи.
Танкерите в дока
знаят това, преди да дойде лоцманът,
и зародишът знае това
в своя топъл и трепкащ ковчег.
Има нещо във въздуха, лепкаво
и жилаво, нещо, което няма боя
(само новите акции не чувствуват това),
нещо срещу нас, срещу морската звезда
и жито. И ний ядем от това
и поглъщаме нещо жилаво,
и си лягаме сред цъфтящите реклами,
сред нашите планове, доверчиво
заспивайки във парещата риза
като заложници, обкръжени от една постоянна
безцветна и увеличаваща се бездна.
Род. 1930 в Дюселдорф. През 1955 г. преминава в ГДР, дето живее и работи до днес. Следвал в литературния институт „Йоханес Р. Бехер“ в Лайпциг. Лирик — стихосбирки: „Събудете се без страх“, „Деца на нибелунгите“, и критик.
* * *
Стихотворение значи:
шепа, в която събираме сенки.
Стихотворение значи, обажда се друг:
филтър, през който нечуто
слънцето — вече на заник —
зрака си сетен прецежда.
Дефиниции, леко надраскани
по пясъка в знойна пустиня,
когато вихрушки се дигат
и вече самумът налита.
* * *
Обичам да смятам, затуй проверявам и нощем
във моите стихове
дали са добре изчислени подпорите яки
на моста към ближния.
Род. 1901 в Древиц. Живее и работи в ГДР — до 1948 г. като необразован работник, тракторист, после функционер в Съюза на свободната германска младеж. Ученик на Бертолт Брехт. Издал е стихосбирките: „Надеждата е жива по вейките на Каиба“, „Изпитание“ и др. Пише и филмови сценарии.
Във вестника пишеше:
осъдили негде човек.
Зарад кого и срещу кого?
Присъдата кой е издал?
Зарад кого и срещу кого?
Във вестника пишеше:
осъдили просто човек.
Но на чия страна
стоеше въпросният вестник?
И на чия — човекът?
Род. 1934 в Йолзниц, живее и работи в ГДР като свободен писател. Издал е стихосбирката „Но славеят ликува“ и др. Превежда чехословашки поети.
Баща ми, казвате ми вие,
баща ми в рудника
превивал гръб насечен,
осеян
със стари белези от срутване,
пък аз, да, аз
съм пеел за любов.
А аз ви казвам:
тъкмо затова!
Род. 1934 в Кемниц. Следвал е в литературния институт „Йоханес Р. Бехер“ в Лайпциг, дето сега е асистент. Пише лирика — стихосбирки: „През това лято“, „Уран“, разкази и радиопиеси.
Цъфтели са сигурно дивно цветята
и преди векове, в есента
звучала е с нощния вятър
на нечия млада любов песента.
И чучулиги ще порят небето
след хиляда години дори,
земята ще бъде далеч по-приветна,
по-топло човешкият взор ще зари.
Но толкова близко до тая планета едва ли
са слизали някога тия звезди,
небето пък сигурно не е видяло
подобно Начало преди.
Не е била любовта ни така застрашена,
но и велика, каквато е в нашия век;
човекът започва сега чак, във нашите дни устремени,
да бъде Човек.
И след хилядолетия младите хора
ще се целуват, но с тях туй не ще се повтори:
вече да любят открито и с право,
но пак да са длъжни да хранят ненавист.
Род. 1934 в Хале, дето живее и днес. Следвал е в литературния институт „Йоханес Р. Бехер“ в Лайпциг. Пише стихове и радиопиеси за деца.
Ще ни питат бъдещите внуци:
мразихте ли вие с буйна страст,
влизахте ли вие в революции,
или се нагаждахте тогаз?
Само стиховете, дето сричаме,
ще останат в техните ръце:
знаехме ли точно да обичаме,
виждахме ли своето лице?
Всеки стих ще бъде проверяван
има ли във думите безбройни
думичка едничка и достойна.
Тоя стих единствен ще четат
и ще кажат: „Тъй било тогава!“
или безпощадно ще мълчат.
Род. 1934 в Лудвигсхафен. Следвал английска литература и история в Лондон, живее и днес като журналист в Англия. Издал лирика — стихосбирки: „Евтини мъдрости“ и „Опрощаване на плътта“ и къси разкази. Пише също радиопиеси.
Приижда през прозореца нощта
като коприна нежна.
С тиктакане часовникът тъче
на времето градежа.
Едва прелита вятър на вълни
по листите на клена.
Отеква като вест незнаен звук
през твоя сън смутено.
Просвирва влак далечния си зов
и чезне без следа.
Животът може да е тъй щастлив
на нашата звезда.
Род. 1939 в Дрезден. Бил е машинист в комбината „Шварце пумпе“, сега следва философия в Лайпциг. Издал е стихосбирката „Слънчеви коне и астронавти“.
Не идвайте с готови неща! Ние искаме полуфабрикати!
Не искаме сърнешко печено — дайте гората и ножа!
Тук господствува експериментът, а не рутината!
Тук викайте вашите желания: приемането им в живота е лично!
Между континентите до всички брегове
мускули опъва морето на нашите очаквания.
На всички брегове барабани със пръсти прибоят.
Към острието на брега вълните се втурват и се разбиват.
Винаги се надига приливът и винаги се предава.
Всекидневно свършва старият живот.
За нас няма написани рецепти, господине,
не е картинна книжка животът, мистър, нито партитура точна, госпожице,
тук няма нищо за просвирване! Иска се бързо да мислим.
Оставете креслата, момчета! Вземете походни легла!
Не така тържествено, другари — мисленето иска свежи чела!
Кой тъгува за Вилхелмови акселбанти —
нашите рамена носят пълно небе със звезди.
Всичко старо проверявайте — на контролен пост, младежи!
Тук целина разораваме и ново небе се отрязва.
Тази държава за вас е — за цял живот строителен материал!
Тук викат вашите желания. На всички брегове
барабанете с приливите на вашите очаквания!
Това, което те удря в прасците, човече, е гърмящият прибой,
това са нашите кутрета, които вземат
малко аванс от бъдещето! Играчка!