Злото идва!
Най-доброто от SF трилър 1–6

Орсън Скот Кард
Око за око

— Просто разказвай, Мик. Карай по реда на събитията. Ние ще те изслушаме от начало до край.

— Е, откъде да започна… Знам, че съм извършил ужасни неща. Ако в душата ти има поне нещичко, не убиваш хора просто така. Дори ако го правиш, без да ги докосваш. Дори ако никой не се досеща за това. Все едно трябва да се сдържаш.

— Кой те е научил на това?

— Никой. В смисъл, че това въобще го няма в книжките, от тези, които ни четяха в неделното баптистко училище. Непрекъснато ни набиваха в главите значи, че не трябва да лъжем, че не трябва да пием алкохол, че не трябва да се работи в събота. Но нито дума не обелваха за убийствата. Аз си го разбирам така, Господ и сам понякога е считал, че това е нещо полезно. Та когато Самсон замахнал с магарешката челюст и нещата веднага се оправили — хиляди хора паднали убити, но и това си било в реда на нещата, нали те били филистимлянци. Или пък, когато запалил опашките на лисиците! Той, разбира се, е бил до известна степен ненормален, но успял да си осигури място в свещената книга.

В Библията, изглежда, почти единственият, който не е учил да убиват, е бил Исус, въпреки че и за него е написано много. Но спомням си, че там се разказва за онзи мъж с жената, които се възгордяли, не дали нищо за християнската църква и били сразени от него, защото се стиснали. А пък тези проповедници по телевизията как само се разпеняват. Боже мой! Накратко, не заради религията реших, че не трябва да убивам хора.

Знаете ли какво мисля? Навярно това започна с Уундел Коун. В Идън, Северна Каролина, в баптисткия приют, през цялото време играехме баскетбол. Теренът бе отвратителен, целият на дупки и буци, но ние смятахме, че така е даже по-интересно — никога не знаеш накъде ще отскочи топката. Та тия момчета от НБА играят на равно поле, на което всяко сукалче може…

Така блъскахме топката в коша по цели дни, защото в приюта нямаше какво друго да се прави. На екрана се подвизаваха изключително проповедници. Предлагаха ни само кабелната телевизия. Фолуъл от Линчбърг, Джим и Тими от Шърлота, модния сега тип Джими Шуагър, Ърнст Ейнгли — вечно като пребит, а пък Били Греъм — направо чист заместител на самия Господ Бог. Накратко, освен тях, нищо друго не ни показваха и не беше чудно, че през цялата година живеехме на баскетболната площадка.

А какво да кажа за този Уундел Коун… На ръст не беше нещо особено и не уцелваше често коша. Дриблираше като останалите. Но затова пък какви лакти имаше. Другите момчета, ако блъснат някого, бе винаги случайно, а той го правеше нарочно, и то така, че да ти насини цялата физиономия. Разбираемо е защо ние бързо се научихме да се дърпаме настрани, когато напада, и той печелеше всички топки и подавания.

Но ние не му оставахме длъжни — престанахме да броим вкараните кошове. Някой казваше резултата и стрелбата му сякаш я нямаше. Той викаше, спореше, а ние стоим край него, кимаме, съгласяваме се, че да не удари някой от нас, а след поредното попадение отново не го зачитаме. Той излизаше извън себе си — очите му се опулваха, разкрещяваше се като ненормален, но точките му въпреки това никой не зачиташе. Уундел умря от левкемия на четиринадесет години. Работата бе в това, че той никога не ми харесваше.

Но поне научих нещо покрай него. Разбрах колко е гадно да постигаш своето, без да те вълнува каква вреда ще нанесеш на другите. И когато накрая осъзнах, че по-вредоносно същество от мен на земята няма, веднага ми стана ясно колко е ужасно това. Имам предвид, че във Вехтия Завет Мойсей е казал: наказанието трябва да съответствува на престъплението. Око за око, зъб за зъб. Сега сме квит, както казваше старият Пелег, преди да го убия с продължителен рак. Затова и избягах от приюта, когато го приеха в болницата. Защото не съм като Уундел и действително се измъчвам, когато правя зло на хората.

Но това нищо не обяснява и аз не зная какво бихте желали да чуете.

— Ти само разказвай, Мик. Говори за каквото искаш.

— Добре, изобщо нямам никакво намерение да ви разказвам за целия си живот. Започнах да разбирам каква е работата едва когато седнах на онзи автобус в Роанок, така че, изглежда, оттам трябва да започна. Помня добре как се постарах да не се ядосам много, когато жената пред мен нямаше дребни. Дори не се стегнах, когато шофьорът й нареди да слезе. За такава дребна работа не си заслужаваше да убивам. Винаги така си казвам, когато започна да се сърдя — та този няма за какво да го убивам — и представете си, често ми помага и се успокоявам. Накратко, протегнах ръка и пъхнах в устройството хартийка със стойност един долар.

— Това е за двама ни — казах аз.

Той ми отговори:

— Тук да не е спестовна каса. Нямам да ти върна.

Трябваше просто да му кажа: добре де, остатъкът е за теб, но той се държеше така свински, че поисках да го срежа. Пъхнах още пет цента и казах:

— Тридесет и пет за мен, тридесет и пет за нея и тридесет и пет за следващия, който се окаже без дребни.

Може би го провокирах с това. Жалко, разбира се, но и аз съм жив човек. Той съвсем се разяри.

— Ти, сополанко мръсен, се осмеляваш да ми се подиграваш. Внимавай добре, току виж съм те изхвърлил от автобуса.

Честно казано, нямаше това право. Аз съм бяло момче, късо подстригано, така че, ако се оплачех на шефа му, той сигурно щеше добре да го скастри. Можеше да му го кажа и той навярно би се стреснал и замлъкнал, но аз се бях навил прекалено много, а никой не заслужава смърт за това, че е просто свиня. Накратко, отпуснах поглед и се извиних — не казах „извинете, сър“ или нещо подобно и предизвикателно, а тихо и дори искрено.

Разбирате ли, ако и той се бе постарал да утихне, работата би свършила добре. Наистина бях се разсърдил яката, но вече се бях научил да се сдържам, това е да натикаш злостта си и после тихичко да си я чоплиш, така че на никого да не навредиш. Но той така рязко подкара автобуса, че аз едва се задържах на крака, и то след като политнах назад и настъпих жената зад мен.

Няколко души викнаха нещо, като че ли се възмутиха. После разбрах, че са викнали на шофьора, а не на мен, но в онзи миг ми се стори, че викат по мен, а и още се бях изплашил, че щях да падна и освен това силно се разярих… Накратко, не успях да се сдържа. Вътре в мен възникна усещане сякаш имам в кръвта си искри и те потичат по цялото ми тяло, и аз метнах импулса право в шофьора на автобуса. Той беше зад гърба ми, затова не го виждах, но усетих как искрите попадат в него, нещо поразвалят, после това премина и усещането изчезна. Повече не се ядосвах, но знаех, че този човек ще умре.

Дори знаех от какво. Черният дроб. По това време бях станал същински експерт по раковите заболявания. Та нали всички, които познавах, бяха умрели от рак, и то пред очите ми. Освен това бях прочел всичко по този въпрос в Идънската библиотека. Може да се живее без бъбреци, може да се изреже бял дроб, дори дебелото черво и човек да ходи с торба в гащите, но никой не може да преживее без черен дроб, а все още не са се научили да го присаждат. С една дума — осигурих му края. Най-много му оставаха две години. Всичко на всичко две години! И то като наказание, че поради лошо настроение рязко потегли, та събори едно момче шегаджийче.

Чувствах се пълно говедо. Бяха изминали почти осем месеца, откакто бях навредил някому. Беше се случило преди Рождество. През цялото това време се бях сдържал — повече от когато и да било, и вече ми се струваше, че съм се преборил със себе си…

Минах край жената, върху която бях политнал, седнах до прозореца и загледах навън, но нищо не забелязвах. Само една мисъл ми се въртеше в главата: жалко, че така стана, жалко… Сигурно има жена и деца. А заради мен те ще станат скоро сирачета. От мястото си усещах какво става вътре в шофьора: в корема му малък участък искреше, заставяше тумора да се развива, да се разраства и пречеше на естествения огън на организма да го изгори. С невероятна сила ми се прииска да върна нещата обратно, но нямах тази възможност. И както много пъти преди това си помислих, че ако не бях такъв страхливец, отдавна да съм се самоубил. Неясно ми бе само едно: защо сам не загивах от своя рак, та нали себе си ненавиждах много повече от който и да е друг на света.

Жената, която седеше до мен, ме заговори:

— Такива хора могат да изкарат от кожата когото си искат, нали?

Аз не бях настроен да говоря с никого и затова измърморих нещо неясно и се обърнах.

— Аз съм ви много признателна за помощта.

Едва сега разбрах, че това е същата жена, която нямаше дребни.

— Няма за какво.

— Наистина не си струваше… — тя ме докосна по крака.

Аз се обърнах и я погледнах. Беше по-стара от мен почти с двадесет години, а иначе си я биваше. Облеклото й — напълно прилично, така че, разбира се, не бе бедна и дребни пари липсваха съвсем не по тая причина. Тя така и не дръпна ръката си от коляното ми, чувствах се не много добре, защото злото, което мога да направя е извънредно силно, когато имам пряк допир. Обикновено се старая да не докосвам никого и нервнича, когато ме докоснат. Най-бързо убих един човек, който се зае да ме опипва в тоалетната на спирка по шосе 1–85. Буквално му разкъсах вътрешностите и той, когато излизах, бе започнал вече да плюе кръв. И досега ме измъчват кошмари: той продължава да ме щипе и сам започва да се задушава.

Иначе казано, от всичко това започнах да се притеснявам, въпреки че някаква вреда от съприкосновението нямаше. Вярно беше, но само наполовина. Ръката й докосваше съвсем леко коляното ми и с крайчеца на окото си виждах как се повдигат гърдите й, когато диша, а аз в края на краищата съм на седемнадесет години и във всичко останало съм напълно нормален човек. И съвсем не ми се искаше да си махне ръката. Но така бе, докато тя не се усмихна и не каза:

— Мик, аз искам да ти помогна.

Тя ме нарече по име, а аз дори не съобразих това веднага. В Роанак имах малко познати и тя не беше в тяхното число — със сигурност си спомням. Мина ми през ума, че може да е от клиентите на мистър Кайзър, но кои от тях наистина ме знаеха по име? Разбира се, тя би могла да ме види как работя в склада и да попита мистър Кайзър за мен, затова се поинтересувах:

— Вие били ли сте при мистър Кайзър?

— Мик Уингер, ти си получил това име, защото то е било написано на бележката, забодена на одеялото, когато са те намерили до вратата на пречиствателната станция в Идън. А тази фамилия си избрал, когато избяга от баптисткия приют, и си я избрал, защото първият филм, който си гледал на свобода, се оказал „Офицер и джентълмен“. Тогава си бил на петнадесет години, а сега навършваш седемнадесет и си убил през краткия си живот повече хора от Ал Капоне.

На това място здравата се разнервничих, дръпнах шнура шофьорът да спре автобуса и като буквално я прегазих, след три секунди се оказах на улицата и побягнах. През целия си живот се страхувах, че някой ще узнае за мен. Но сега бе по-страшно, тя сякаш знаеше за мен доста отдавна. Почувствувах се така като че ли много години са поглеждали към мен през ключалката на тоалетната, а аз едва сега го разбирам.

Бягах дълго, а в Роанак това не е леко, защото навсякъде има стръмни хълмове. Впрочем към центъра се снижаваше, а там, помислих си, като се шмугна в някое здание и изскоча през черния вход, ще успея да се откъсна.

Опитах се да измисля къде да се скрия. Ясно ми бе едно — от града трябва да изчезвам. В склада не биваше да се връщам и от това ми стана доста мъчно, мистър Кайзър ще помисли, че съм избягал без причини, като че ли нямам друга работа с хората, които може би разчитат на мен. Той ще се безпокои, понеже дори не съм си взел дрехите от стаята, в която ме бе пуснал да живея.

Някак си странно се почувствувах, докато си представях какво ще си помисли мистър Кайзър за мен. Но Роанак, в края на краищата не е приют, не е Идън, нито Северна Каролина. Изоставяйки тези места, за нищо не съжалявах. А за мистър Кайзър… С него всичко бе наред, отличен дядка, никога не се правеше на голям шеф, никога не се опитваше да докаже, че съм по лош от него, дори се застъпи за мен, давайки на останалите да разберат, че не трябва да ме закачат и дразнят. Той ме взе преди година и половина на работа, въпреки че аз бях излъгал за годините си, нямах още шестнадесет и той сигурно го разбра, но си замълча. През това време нито веднъж не се разядосах, най-малкото никога толкова, че да причиня на някого зло. Работа — дал Бог. Такива мускули направих и пораснах цели пет дюйма. Накратко казано, парите си ги изкарвах и работех наравно с останалите. Мистър Кайзър нито веднъж не ми показа, че съм там по милост, както го правеха хората от приюта: ние, така де, трябва да сме благодарни, че не са ни оставили някъде да умираме от глад. В „Мебелния магазин Кайзър“ за пръв път усетих покой в душата си и докато бях там, никой не умря заради мен.

Всичко това знаех и преди, но едва сега, когато побягнах, разбрах колко ми е неприятно, че трябва да изоставя Роанок. Мъчително ми бе сякаш бе умрял близък човек. И от тези мисли ми стана толкова зле, че известно време не съобразявах накъде отивам, въпреки че не плаках и въобще с нищо не показвах мъката си.

Скоро се озовах на Джеферсън стрийт, на мястото, където тя разсича гористия хълм. Нататък улицата се разширява и навсякъде по нея има закусвални и магазини за даване на коли под наем. Машини преминаваха и в двете посоки, но не ми беше до тях и си мислех за съвсем други неща. Опитвах се да разбера защо нито веднъж не се разсърдих на мистър Кайзър. И преди срещах хора, които се отнасяха човешки с мен, не ме биеха всяка нощ, и не носех дрипи, и не ми се налагаше да избирам между кучешките консерви или глада. Спомних си всички хора от приюта — те честно се опитваха да ме направят добър християнин и да ми дадат образование. Друга е работата, че те не се бяха научили да правят добро, без да обиждат. Да вземем например стария Пелег, вратаря, негър и напълно нормален старец, но той непрекъснато се забъркваше в различни истории и аз на никого не разрешавах да го нарича, дори зад гърба му, „нигер“. Но и той самият беше расист — разбрах го още тогава, когато бяхме заедно с Джоди Кейпъл, пикаехме край оградата и се съревновавахме кой ще стигне по-високо. Ние с него вършехме едно и също, нали? Но той мен просто ме изпъди, а Джоди направо наложи. О, как викаше той, като намушкан с нож, а аз крещях, че не е честно, едно и също сме извършили, защо бие Джоди, защото е черен ли, но старецът не ми обръщаше никакво внимание. Глупаво бе, разбира се, и аз не исках да ме набият, но така се разсърдих, че вътре в мен отново се появиха искри. Повече не успях да се сдържа. Вцепих се в ръката на Пелег, исках да го отделя от Джоди и му треснах пълната доза.

Какво можех да му кажа? Тогава или по-късно, когато го посещавах в болницата, където бе на системи и понякога с тръба в носа. Той ми разказваше различни истории за себе си, когато можеше да говори, или просто ме държеше за ръката си, когато не можеше. Преди имаше коремче, но към края аз бих успял да го подхвърлям като дете. И това направих с него аз! Не беше нарочно, но така стана. Дори на хората, които обичах, им се случваха лоши дни и ако се оказвах до тях, нищо не можех да им дам, а само да им отнема. Да им отнема всичко. Опитваха се да ме убедят, че за нищо не съм виновен и няма защо да ходя и да гледам как той угасва. Особено се стараеха да ме удържат мистър Хюърд и мистър Денис и всеки се възнагради с по един тумор. Точно в тези дни, понеже много хора умираха от рак, от окръга бяха дошли да проверят водата за химикали. Аз знаех, че работата не е в тях, но на никого не казах, иначе направо биха ме затворили в лудницата. Ако това се бе случило, не би трябвало да се съмнявате, там само след седмица щеше да започне истинска епидемия.

В действителност дълго време просто не знаех, че това става заради мен. Наоколо хората продължаваха да умират — всички, които обичах — и кой знае защо, винаги след като се разсърдя истински на някого. Нали знаете, малките деца винаги чувстват вина, ако на някого се развикат, а той се разболее и скоро умре. Възпитателката даже ми каза, че това е съвършено естествено чувство и, разбира се, аз във нищо не съм виновен, но на мен все ми се струваше, че не е точно така. В края на краищата започнах да разбирам, че другите хора нямат това усещане за „искристост“ и да узнаят как се чувства човек, трябва или да запитат, или да погледат. Аз например още преди учителките знаех кога ще им започне неразположението и, нали ме разбирате добре, в тези дни се мъчех, ако може, да бъда по-далеч от тях. Усещах как летяха искри от тях. А някои хора умееха да привличат към себе си без думи, без нищо. Ти просто отиваш в стаята, стремиш се да бъдеш до тях и не можеш да откъснеш поглед. Забелязах, че и другите деца също нещо улавят и направо сляпо ги обичат. Струваше ми се, че те горят, а аз самият замръзвам и ми е нужно да се сгрея. Наистина, ако казвах нещо подобно, ме гледаха като ненормален и накрая разбрах, че никой, освен мен, не усеща нищо. А когато това ми стана ясно, всички тези умирания сякаш получиха обяснението си. Всички тези тумори, всички тези дни, които хората бяха прекарали на болничните легла, превръщайки се преди смъртта си в мумии, цялата тази болка, която те изпитваха, докато лекарите не ги натъпчат с наркотици до безсъзнание, така че да не разкъсват червата си, опитвайки се да достигнат до дивата болка, изпонарязани, изпокъсани, наблъскани с наркотици, облъчени, оплешивели, изтънели, молещи за смърт хора — аз разбирах, че всичко това е заради мен. Знаех за двадесет и пет души и може би имаше още, за които не подозирах.

А когато избягах, стана още по-лошо. Придвижвах се на автостоп, но винаги се боях от хората, които ме взимаха, и когато започваха да ме подкачат и ядосват, пълнех ги с искри. Ченгетата, които ме гонеха отвсякъде, също си го получаваха. Докато не разбрах, че съм самата Смърт, бродя по света с косата, под черна качулка, прикриваща очите ми, и всеки до мен е пътник към гробищата. Да, така започнах да мисля за себе си — най-страшното същество на света. Разрушени семейства, деца сираци, майки, плачещи над мъртвите си деца — аз бях ходещо въплъщение на това, което хората най-много ненавиждат на света. Веднъж скочих от парапета на шосето, но само си навехнах крака. Старият Пелег винаги ми казваше, че съм като котка, и да ме убият, първо трябва да ме одерат, изпържат и изядат, после да издъбят кожата, да направят чехли, да ги износят до дупки, остатъка да изгорят и да смесят с пепел, едва тогава ще умра. Навярно той бе прав, защото съм още жив след това, което се случи с мен неотдавна.

Накратко, тръгнах по Джеферсън стрийт и си мислех за всичко това, но забелязах една кола, която премина край мен в обратната посока, спря се, обърна и когато ме настигна, водачът закова на място. Аз така се изплаших, че вече се канех да запраша нагоре по хълма, когато познах мистър Кайзър.

— Аз карах в обратна посока. Искаш ли да те закарам до работата, Мик?

Не можех да му кажа какво съм намислил и затова просто отказах:

— Ще се възползвам някой друг път, мистър Кайзър.

— Ти си отиваш, Мик?

Стоях прав и си мислих: „Само не спорете с мен, мистър Кайзер, нищо друго не ми трябва, просто ме оставете на мира, не ви искам злото, но така съм заразен с вина и ненавист към самия себе си, че сега съм като ходеща смърт, чакаща някой, на когото да се прилепи. Нима наистина не виждате тези искри, които се сипят от мен на всички страни, като пръски на измокрено и изтръскващо се куче.“ Но на глас казах само:

— Аз не искам сега да разговарям с вас, мистър Кайзър. Сега не искам!

Ето сега бе моментът да ми прочете лекция, че трябва да се уча на отговорност, че щом не искам да говоря с хората за важното, то как ще ме разберат правилно, че животът не е само удоволствие и понякога се налага да се правят неща, които не ни се вършат, че той се е отнасял към мен по-добре, отколкото съм заслужил, че са го предупреждавали: скитник, неблагодарник и т.н.…

Но той не каза нищо такова, а само попита:

— Неприятности ли си имаш, Мик? Ако ти трябват пари, аз ще ти дам. Знам, че после ще ми ги върнеш.

— Не искам нищо да вземам на заем.

— Ако бягаш от някого, то по-добре да се върнем вкъщи. Там ти ще бъдеш в безопасност.

Но какво можех да му кажа? Вие, мистър Кайзър, сте в опасност и аз съм този човек, който може би ще ви убие? Затова не отговорих нищо. Той помълча известно време, после просто ми кимна и постави ръка на рамото ми.

— Добре, Мик. Но ако ти потрябва работа, върни се при мен. Когато се задържиш известно време на едно място, напиши ми и аз ще ти изпратя нещата.

— Просто ги раздайте.

— Какво? „Старият-скъперник-евреин-кучи син“ като мен да даде на някого нещо просто така?

Аз не издържах и се разсмях, защото именно така наричаха мистър Кайзър хората от бригадата товарачи, когато мислеха, че старецът не ги чува. И като се разсмях, усетих, че изстивам: сякаш някой ме бе полял със студена вода.

— Вземи, Мик. — Той ми протегна визитната си картичка и двадесет долара, а когато се отказах от парите, ми ги набута направо в джоба. После седна в колата, обърна така, както само той умееше да прави, направо срещу движението и наду газта.

Каквото и да било, той поне малко ми поизправи мозъка. А то досега драпах край шосето, където би ме видял всеки, както ме видя и мистър Кайзер. Докато съм в пределите на града, би следвало да се държа по-далеч от хорските очи. Накратко, в момента стоях между два хълма, достатъчно стръмни и обрасли със зеленина, и реших да се покатеря на някой от тях. Но хълмът от другата страна на пътя ми се стори, кой знае защо, по-привлекателен и си помислих, че като довод това не е по-лошо от който ида е друг. Пробягах през пътя, като се промъкнах между колите и се закатерих нагоре. Под дърветата се криеше дълбока сянка, но не ми стана по-прохладно, може би защото се изкачвах и направо се накиснах в пот.

Щом се добрах до върха, земята изведнъж се затресе. Здравата се уплаших — помислих, че е започнало земетресение — но после чух свирката на дизеловия локомотив и се досетих, че това е една от онези тежки композиции, натоварени с въглища, от които почвата се тресе така, че от стените се отронват парчета пръст. Стоях и слушах как гърми в тунела, а шумът идва буквално от всички страни. После се измъкнах от гъсталаците на една полянка.

И я видях да стои под едно дърво.

Бях прекалено уморен и прекалено изплашен, та да бягам, когато се натъкнах на нея така неочаквано, точно когато си мислех, че съм успял да се скрия от всички. Станало бе така, сякаш аз бях вървял право към нея и тя ме е насочвала с въженце на шията. А щом е способна на такива работи, то как бих могъл да избягам от нея? Къде? Завия ли зад някой ъгъл и тя се оказва пред мен. Спрях и запитах:

— Добре де, за какво ти трябвам?

Тя ме помами с ръка и аз се приближих, но не прекалено близко, защото не си представях какво й е на ум.

— Седни, Мик — каза тя. — Трябва да си поговорим.

Сигурно бихте ме разбрали като ви кажа, че нито ми се сядаше, нито ми се говореше с нея, исках да изчезна, и то колкото се може по-бързо. Тръгнах си, но направих само три крачки и открих, че не се отдалечавам, а кръжа край нея. Привличаше ме като притеглянето на планета, опитваш да се откъснеш, а все продължаваш да се въртиш. Сякаш тя ми управляваше краката, докато аз нямах власт над тях.

Казано накратко седнах и тя започна:

— Ти не трябваше да бягаш от мен.

Трябва да си призная, че в този момент повече ме занимаваше въпросът, има ли нещо под блузата си. После изведнъж разбрах колко е глупаво да мисля сега за това.

— Обещай ми нещо, докато не завършим разговора, да не си отиваш — каза тя, леко помръдна и дрехата й сякаш за миг стана прозрачна.

Просто не успявах да си откъсна погледа. Обещах да остана. И тя веднага се превърна в най-обикновена жена. Разбира се, не стана нито грозна, нито уродлива, но вече не беше толкова красива. Само очите й продължаваха да горят. Аз отново се уплаших и поисках да се махна, започнах да разбирам, че тя се опитва да направи нещо с мен. Но бях дал дума и останах на мястото си.

— Ето, така започна това — каза тя.

— Какво?

— Това, което ти почувства, което те заставих да почувстваш. И това въздейства само на хора като теб. Другите нищо не улавят.

— Какво съм почувствал? — досещах се какво има в предвид, но не бях сигурен дали говорим за едно и също. Освен това дразнех се от мисълта, че тя разбра какво си мислех за нея преди няколко минути.

— Ще опитам още веднъж — каза тя и в главата ми не остана нито една друга мисъл, освен за нея.

— Спри — помолих я.

— Дадено.

— Как го правиш?

— Малко са тези, които умеят да го правят. Жената гледа мъжа и ако той й е интересен, биоелектрическата система заработва и променя някои миризми, той ги улавя и вниманието му се засилва.

— А може ли обратното?

— Мъжете също си имат миризмите. Не бързай с изводите, Мик. Ако жената се заинтересува от нещо, то съвсем не е заради мъжката миризма. Както вече казах, умеят го всички, но на някои мъже въздействува не женската миризма, а направо биоелектрическата й система. Миризмата е глупост. Ти например усещаш топлината на огъня. Когато убиваш хора, става същото. Ако ти не умееше да го правиш, Мик, то не би възприемал така силно привличащите ми импулси.

Съвсем естествено не схванах всичко веднага. Бях изплашен. Тя знаеше много за мен, умееше да направи с мен каквото си поиска, но се зарадвах, че жената даваше отговори на въпросите, които ме измъчваха. Например защо убивам хора, въпреки че не го искам. Но когато я попитах, тя не можа да ми обясни.

— Ние едва сега започваме да се познаваме, Мик. В Швеция по този въпрос работи един учен и му изпращахме някои от нашите хора. Прочетохме книгата му и дори някои от нас изглежда я разбраха. Но трябва да ти кажа, че само заради способностите си не ставаме по-умни от другите. Никой от нас не е завършил училището по-бързо от обикновените хора. Само преподавателите, които ни късат на изпитите, кой знае защо, умират скоропостижно.

— Значи и ти си същата като мен! Ти също го правиш!

— Не — тя поклати глава. — Само ако много се ядосам, ако започна да ненавиждам човека и ако се напрягам седмица и дори повече, той може да спечели някоя язва и нищо повече. Ти си на друго ниво, Мик. Ти и роднините ти!

— Аз нямам роднини.

— Имаш и затова съм тук, Мик. Тези хора, още когато си се родил, са знаели за способностите ти. Те са знаели, че ако не ти дадат да сучеш навреме, ти няма само да плачеш, а ще убиваш и ще сееш смърт направо от люлката. И са планирали живота ти от самото начало. Дали са те в приют — нека онези добряци да умират — когато пораснеш и се научиш да обуздаваш способностите си, ще те потърсят, ще ти кажат кой си ти и ще те приберат вкъщи.

— Означава ли това, че ти си моя роднина?

— Не — отвърна тя. — Аз съм тук, защото трябва да те предупредя за тях. Наблюдавахме те дълги години и настъпи този момент.

— Настъпи моментът ли? Сега ли? Та аз петнадесет години убивах хората от приюта! Хората, които се грижеха за мен! Защо не дойдохте и не ми казахте: Мик, ти убиваш хора, сдържай се. Още по-просто бе: Мик, ние сме роднини, с нас си в безопасност. Тогава може би аз не бих се боял от всичко толкова силно и не бих убивал хора. Нима не ви дойде в главата?

Изведнъж забелязах, че тя е изплашена, защото започнах да „искря“ и още миг и… бих метнал целия този смъртоносен поток в нея. Аз отскочих настрани и завиках:

— Не смей да ме докосваш!

Докоснеше ли ме, не бих се сдържал и цялата ми ненавист би се изявила в смъртоносния заряд, който щеше да я прониже, да й превърне вътрешностите в разпокъсана кайма. Но тя се приближаваше към мен, аз се изплъзнах настрани, добрах се до едно дърво, вцепих ръце в него и то сякаш изсмука всичките ми искри. Може и да съм го убил, не зная, а може да е било прекалено голямо и нищо да не съм успял да му сторя, но така или иначе то издърпа огъня ми и в същия миг тя се докосна до мен. Ръката й ме прегърна през рамото, а устните й до ухото ми шепнеха:

— Мик, ти не ми направи нищо лошо.

— Остави ме на мира!

— Ти не си като тях, нима не разбираш? На тях им харесва да убиват. Извличат полза. Но не могат да стъпят и на малкото ти пръстче. Непременно трябва да се докоснат, преди да убият или да бъдат много близко. Трябва им доста време за въздействието. Те са по-силни от мен, но не могат да се сравняват с теб. Затова искат да те привлекат, Мик, да те използуват, но същевременно непрекъснато ще бъдат нащрек. И знаеш ли какво ще ги изплаши най-много? Това, че не ме уби! Това, че си способен да се сдържаш!

— Не винаги успявам. Например, шофьора…

— Ти не си съвършен, но се стараеш, стараеш се да не убиваш. Нима не разбираш това, Мик? Ти не си като тях. Може да ти са кръвни роднини, но не си от породата им и те ще го разберат и когато това стане…

От казаното дотук в мислите ми се врязаха само думите за кръвните роднини.

— Мама и татко… казваш, че ще ги видя?

— Зоват те дори сега и затова трябваше да те предупредя.

— Зоват ли ме?

— Да. Повикаха те на този хълм. Ние също те повикахме, казвам ние, защото сме много, сама не бих успяла да го направя.

— Та аз просто се изкачих на върха, да не стърча на пътя.

— Ха, значи си решил да изкачиш този връх, а преди това да пресечеш шосето. Защо просто не се закатери на другия, по-близкия? Така действа тази способност. Хората винаги са я притежавали, но не са се досещали. Цяла група може да синхронизира биоелектрическите си системи и да повика някого на определено място. А понякога цели нации се обединяват в ненавистта си към някого.

— Защо вие просто не ме убихте?

Тя спокойно ми каза:

— Неведнъж съм те гледала през оптически прицел — лицето й беше съвсем близо до моето и приличахме на любовна двойка, — но не можах да го направя, Мик. Видях нещо особено в теб, защото разбрах може би, че ти се бориш със себе си. Ти не искаш да използуваш способността си да убиваш. И те оставих жив. Представях си, че някога ще се видим, ей така, един до друг, ще ти разкажа каквото зная и така ще ти подаря известна надежда.

Помислих си, че има предвид надеждата да узная нещо за родителите си и че ще се радвам да се срещна с тях.

— Прекалено дълго се надявах — казах аз, — но сега нищо не ми трябва. След като са ме захвърлили на произвола на съдбата в приюта, не искам да ги виждам, и тебе също. Нито ти, нито някой друг не си мръдна пръста, когато бяхте в състояние да ме предупредите да не се ядосвам на стария Пелег. Не исках да го убивам, но просто не успях да се овладея! Никой не ми помогна!

— Ние много спорихме за това. Наистина знаехме, че убиваш, и се опитахме да те укротим. Пубертета е още по-страшен от детството и бяхме наясно, че ако не те убием, ще умрат много хора, най-вече от тези, които обичаш. Такива са всички юноши на твоята възраст: най се сърдят на тези, които ги обичат, но ти… Как ще се отрази това на психиката ти? Какъв човек ще станеш? Някои казваха, че нямаме право да те оставяме жив, дори ако е нужно за изучаването ти. Това прилича на следното: да открием лекарство против рака и да не го даваме на болните, защото сме си поставили за цел да разберем колко време ще издържат. Като онзи експеримент, когато правителствените чиновници бяха решили да не лекуват няколко болни от сифилис, та подробно да проследят последните стадии на болестта. Но други казваха: Мик не е болест и куршумът не е пеницилин. Аз казвах, че ти си особен. Да, съгласяваха се те, наистина е особен и убива повече от другите деца. Тях ги застрелвахме, блъскахме с коли, удавяхме, а сега, когато ни попадна най-страшният, ти искаш да го запазим.

Заплаках. По-добре да ме бяха убили. Но имаше и нещо приятно: съществуваха хора, които бяха спорили заради мен и дори някои считаха, че трябва да живея. И въпреки че така и не разбрах до край защо не бяха ме убили, това истински ме развълнува и се разплаках като малко детенце.

Аз плачех, тя ме прегръщаше и така продължи, докато в мен се прояви нейното желание да го направим веднага. Разбрах го и ми стана направо противно.

— Как можа да го помислиш? — казах й. — Не трябва да се женя, нито да имам деца. Те ще бъдат като мене!

Обух си панталоните, закопчах си ризата и дори не се обърнах към нея, докато тя се обличаше.

— Аз бих могла да те заставя — поясни тя. — Бих могла. Твоята способност те прави много възприемчив. Бих могла да направя така, че да загубиш ума си…

— Защо тогава не го направи?

— А защо ти не убиваш, когато можеш да го правиш?

— Никой няма това право.

— Ето, виждаш ли!

— И освен това си по-стара от мен. Поне десет години.

— Не, петнадесет, почти два пъти съм по-възрастна от тебе. Но това никак не е важно. — Може би тя каза: „Това няма значение. Ако си отидеш при роднините, знай, те са подготвили някое маценце и то прекалено добре знае как да постъпи. Тя така ще те изработи, че сам ще изскочиш от панталоните си, защото точно това ще искат от тебе. Нужни са им децата ти. Колкото се може повече. Ти си най-силен от всички, които са били около тях, и чичо ти Джейк отдавна е разбрал, че тази способност се предава по наследство и може да се плодят такива хора, като коне или кучета. Ти ще бъдеш племенният бик, но когато разберат, че не обичаш да убиваш, че не си с тях и не ще пожелаеш да изпълняваш заповедите им, те ще те убият. Затова съм тук. Предупреждавам те, че те зоват. Ние знаехме, че е настъпило това време.“

Отново не разбрах всичко. Мисълта, че имам роднини, ми се струваше така странна и съвсем не се безпокоях, че те ще ме използуват или убият. Най-много в тази минута мислех за нея.

— Та аз можех и теб да убия.

— Можеше, и ми беше все едно — каза тя. — Всъщност не е толкова просто.

— Кажи ми как се казваш.

— Не мога.

— Защо?

— Ако вземеш тяхната страна и знаеш името ми, тогава ще ме убиеш.

— На никого няма да позволя.

Тя не отговори веднага, помисли и едва тогава каза:

— Мик, ти няма да разбереш как ме наричат, но запомни добре: Вярвам ти, надявам се, знам, ти си добър човек и никога не си искал да убиваш. Аз бих могла да те заставя да ме обичаш, но предпочетох сам да избираш как да постъпиш. И накрая, ако бъдеш на нашата страна, ще разбереш и добрите страни на твоята способност.

Работата е ясна, аз също се досетих за това. Когато видях в киното как Рамбо поваля дребните войничета, ми хрумна, че и аз мога така, при това без никакво оръжие. Ако ме вземат заложник, както се случи с Ахил Лауро, никой не би трябвало да се безпокои, че терористите ще останат ненаказани. Набързо ще се озоват в болницата.

— Ти за правителството ли работиш?

— Не.

Значи дори и за войник не съм им нужен. Стана ми жално: там бих могъл да бъда полезен. Но от мен не ставаше доброволец, защото… Наистина, не бива да се явя във вербовъчния пункт и да се представя: аз, виждате ли, изпускам искри и с тях досега съм убил десетки хора. Ако имате нужда, ще направя същото и с Кадафи или Кастро. Повярват ли ти — добре, нали си убиец, не ти ли повярват — кой знае къде ще те натикат.

— Никой не ме е викал — казах между другото. — Ако не бяхме се сблъскали в автобуса с тебе, никъде не бих бягал и щях да си остана при мистър Кайзър.

— Така ли? Защо тогава си изтегли парите от банката? Защо, когато побягна от мен, се спусна към шосето? По него се стига до Медисън и оттам, на автостоп, до Идън?

Как да отговоря, като и сам не знаех защо изтеглих парите. Някак си изведнъж реших: ще закрия сметката и край, дори не се замислих, напъхах тристата долара в хартийки в портмонето и поех наистина към Итън, само че не се замислях над това, както и защо се изкачвам на хълма.

— Те са по-силни от нас — продължи тя. — Затова не можем да те задържим. Ти ще отидеш и сам ще се оправяш. Ние успяхме да те качим на автобуса и после да те примамим на този хълм.

— Защо тогава не тръгнеш с мен?

— Веднага ще ме убият, направо пред очите ти, и то без да ме „развалят“ — просто ще ми отсекат главата с някое мачете.

— Те знаят ли за тебе?

— Те знаят за нас. Ние сме единствените, на които е известно за тяхното съществуване и които бихме могли да ги спрем. Няма да те мамя, Мик. Свържеш ли се с тях, ти ще ни откриеш — това лесно се научава. Ти си способен да убиваш на голямо разстояние и ние няма да имаме никакви шансове. Но ако ни подкрепиш, тогава нашата страна ще бъде по-силната.

— Може пък да не искам да участвувам във вашата война и няма да замина за никакъв Итън, а ще тръгна за Уошингтън и ще постъпя на работа в ЦРУ.

— И така може да стане.

— Не се опитвай да ме спираш.

— Нямам такова намерение.

— Разбрахме се значи — изправих се и просто си тръгнах. Този път не вървях по кръг, веднага поех на север, край колата и надолу към железопътната линия. Някакъв тип ме взе на автостоп и с него запрепускахме към окръг Колумбия. И така тази работа свърши.

Изведнъж се събудих. Наближаваше шест часа вечерта. Колата бе спряла и не успях да определя къде се намирам. Изглежда съм проспал целия ден. А онзи тип ми казва:

— Стигнахме! Итън, Северна Каролина.

Едва не замръзнах на място.

— Как така Итън?!

— Беше ми почти на пътя — обяснява ми. — Трябваше да отида в Берлингтън, така малко се отклоних, но поне тези пътища са по-хубави от автострадата. Въпреки че няма особено да се разсърдя, ако никога вече не карам по 1–85.

И този същият тип бе казал, че има работа в окръг Колумбия! Бил тръгнал от Бристъл и искал да разговаря с някакъв чиновник от някаква правителствена комисия, а сега изведнъж се озоваваме в Итън… Направо глупост, освен ако онази лейди беше права и ме викаха, а когато се заинатих, просто са ме приспали и са направлявали водача. Какво да правя сега? Това си е Итън, Северна Каролина. Изплаших се до смърт… е, малко се изплаших. И си помислих: ако е права, скоро ще се появят родителите ми и най-после ще ги видя.

Преди две години бях избягал от приюта. През това време нищо не беше се изменило. Въобще в този Итън никога нищо особено не се променя, а и градът е някак си не съвсем истински — преди време три селца се обединили в едно, с цел да икономисат средства от комуналните служби. Доста хора и досега смятат, че това са три малки селища. Едва ли биха ми се зарадвали особено, а и аз не исках да се срещам с никого, с никого от живите. Аз ли ще открия роднините си, те ли ще ме потърсят, във всеки случай тръгнах да навестя тези, за които наистина си спомнях. Надявах се поне те да не изскочат от гробовете си и да ми потърсят сметка.

Лятото си отиваше, дните още бяха дълги, но подухваше рязък вятър на пориви и по небето на югозапад се събираха гъсти буреносни облаци. Нощта обещаваше да бъде прохладна и това напълно ме задоволяваше. От главата до петите бях покрит с прах и малко дъжд би се отразил добре. Влязох в едно кафене, пих кока-кола и тръгнах да посетя стария Пелег.

Малкото гробище близо до старата протестантска черквица приемаше не само бели баптисти, а също и черни. То не представляваше нещо особено, просто бяло четириъгълно здание, над покрива му се издигаше невисока игла и пред него се разстилаше зелена ливада, толкова равна и подредена, сякаш я бяха стригали с ножици. Въобще, приятно място. Наблизо нямаше никой. Облаците се сгъстиха и стана порядъчно тъмно. Но нямаше от какво да се боя и тръгнах право към кръста на Пелег. Преди не знаех, че фамилията му е Лънди. Не подхождаше много на чернокож, но като се замислих, реших, че не е за учудване. Градчето ни беше старомодно и стария негър никога не го наричаха по фамилия. Израстнал бе в расисткия юг и до края на живота си не се научи да се нарича мистър Лънди. Така си остана — чичо Пелег, и това си е. Не, няма да разказвам, че ме е прегръщал бащински или се е разхождал, или пък да се е грижил за мен по-особено — от такива неща някои хора пускат по някоя сълзица и си казват: прекрасно е да имаш родители. Той никога не се преструваше на баща. А когато се въртях край него прекалено дълго, ми намираше работа и следеше да я свърша. Дори за нищо друго не си говорехме, освен за работата, която трябваше да свършим, но пред кръста му поисках да заплача и за него се ненавиждах най-много.

Така и не видях, нито чух как са дошли. Дори не долових аромата на мамините парфюми, но когато разбрах, че се приближават, усетих пространството да се наелектризира. Останах неподвижен, без да помръдна или да се обърна, знаех къде са, колко са далече и как само бяха заредени — о, боже! Досега не бях виждал никой да „искри“, освен мен, разбира се, толкова силно. Те направо светеха. Като че ли се погледнах отстрани. Дори когато онази лейди в Роанак излъчваше желанията си, почти нищо не се забелязваше, а сега те бяха направо като мене.

Може да ви се види чудно, но това развали работата. Аз не исках те да бъдат като мен. Ненавиждах се, че „искря“, а те бяха решили да ми покажат как изглежда един убиец погледнат отстрани. Само след няколко секунди разбрах, че те се боят. Припомних си биоелектрическата система, как се мени в нея страхът, как изглежда това, и забелязах колко приличат на мен.

Разбира се, тогава не мислех точно за биоелектрическа система, но усещах, че се боят. Знаех и защо: когато съм зъл, от мен направо се сипят „искри“. Стоях до гроба на Пелег и се ненавиждах така ужасно, че в техните очи би могло да изглежда сякаш се каня да умъртвя половината град. Откъде да знаят, че се ненавиждам? Естествено бе да мислят, че им се сърдя за приюта. И лошо им се пишеше, бих им поразместил червата и на двамата, ако, честна дума, не стоях толкова близо до стареца, когото обичах толкова много. Нима можех да ги убия, когато сянката ми падаше върху неговия гроб?

Накратко, успокоих се, доколкото мога, обърнах се и ето ги пред мен, те двамката: татенцето и мамичка. Трябва да ви кажа нещо — едва се сдържах да не се разсмея. Толкова много проповедници бях видял досега по кутията със синия екран и така им се смеехме, а когато ни показваха Тими Бъкър, направо ни се тресяха коремите, та тя вечно се появяваше с толкова дебел слой „пудра“ на физиономията си, че дори да беше негърка, никой не би се досетил (дори Пелег не се обиждаше, защото той пръв го каза). Мама носеше точно такъв дебел слой козметика. А косите и бяха така опръскани с лак, че направо би могла да работи на някой строеж без каска. И същата изкуствена усмивка, и същите гъсти черни сълзи — тя протегна ръце и си представих: „Слава на Исус Христос“. И тя наистина го каза: „Слава на Исус Христос, това е моето момче“, хвърли се към мен и ме зацелува с навлажнените си устни.

Обърсах се с ръкава и усетих как баща ми се разтресе от кратко нервно напрежение: помисли си, че оценявам мама, и това не му хареса. Признавам си — така беше. Такъв аромат се носеше от нея, сякаш се оказах в парфюмериен магазин. А пък той, баща ми, в неговия хубав син костюм, приличаше на бизнесмен, с нормално постригани коси и изглежда разбираше как трябва да изглеждаш в порядъчното общество. Може дори да се смущава, когато е сред хората заедно с мама. Кой знае? Защо не и каже просто да не слага толкова козметика? Помислих си го и веднага се досетих: такава жена, ако се разсърди, като нищо ще ти натряска някой злокачествен тумор, и това не си заслужава труда да й обясняваш, че лицето й изглежда така, сякаш е спала в дъскорезница направо върху мокри стърготини, и че мирише на развратница. Както казват негрите, „белият боклук“ се познава веднага, в движение, като че ли на шията си носят огромен етикет.

— Радвам се да те видя, синко — каза баща ми.

Трябва да си призная, нямаше какво да им кажа. Та аз дори радост не усетих, когато ги видях. Дете от приюта си представя иначе родителите си, но аз се усмихнах и отново погледнах гроба на Пелег.

— Ти, изглежда, не си удивен от срещата ни? — продължи той.

Аз бих могъл да разкажа за жената от Роанак, но предпочетох да си премълча.

— Чувствувах, че някой ме вика. Досега други хора, които да „искрят“ както аз, не съм срещал, така че щом казвате, че сте ми родители, сигурно е истина.

Мама захихика и му каза:

— Чуваш ли, Джес? Той нарича това „искрене“.

— А ние го наричаме „опрашване“ — отговори той. — Когато е някой от нас, наричаме го „опрашвач“.

— Ти, когато се роди, бе много силен „опрашвач“ — каза мама. — Веднага разбрахме, че при нас не бива да те оставяме. Никой не беше виждал такова „прашно“ дете и татко Лем ни накара да те дадем в приют — преди да съм те накърмила за първи път. Ти не си сукал от майчини гърди… — потта й потече по лицето като мазен поток.

— Достатъчно, Мини — намеси се татко. — Има време да му разкажеш всичко това. Сега не е необходимо.

Прашен? Нищо не разбрах. Това съвсем не приличаше на прах. По-скоро на мънички светещи искрици — и те биваха такива ярки, че аз самият понякога зажумявах, когато разглеждах ръцете си.

— Какво общо има това с прахта? — продължих аз.

— А как те изглеждат според тебе?

— Като искри. Затова и казвам „искрящ“.

— И ние ги виждаме така, но цял живот сме ги наричали иначе и изглежда един човек е по-лесно да се научи наново, отколкото всички останали.

Досега си изясних няколко неща. Разбрах, че лъже, никакви искри не вижда, никакви, за тях това си е прах, както ми го каза. При мен е много по-отчетливо и ярко, и това ме зарадва, защото татко само предполагаше, че и при него полето е същото. Накратко казано: искаше да направи впечатление, че го възприема не по зле от мен. Освен това, не желаеше да разбера колко роднини сме, запъна се на някаква цифра — започваше с „п“, но навреме се спря. Петнадесет ли бе, петдесет или петстотин? Числото не беше важно, важното бе, че поиска да го скрие. Те не ми се доверяваха. А и защо трябваше? Както каза онази лейди, аз съм по-способен от тях и освен това те не знаеха колко им се сърдя заради приюта. Би могло да се предположи, че сега най-малко им се искаше да съм на свобода и да убивам хора, особено ако са от тяхното общество.

Така си постояхме известно време, аз размишлявах, те нервничеха, докато мама накрая каза:

— Добре, татенце, нека го нарича както си иска, не бива да му се сърдим.

Баща ми се разсмя.

— Той и не мисли да се сърди. Нали така, синко?

Помислих си: „Те самите не го ли виждат, а?“

Разбира се, че не. Напълно е разбираемо — щом за тях полето е като прах, то трудно долавят различните нюанси.

— Изглежда, ти много не се радваш на срещата — каза баща ми.

— Престани, Джес. Не се натрапвай. Татко Лем ни каза да бъдем внимателни към него и просто да му обясним защо ни се наложи да го махнем извън гнездото толкова малък. Така че — обяснявай. Така заповяда татко Лем.

След тези думи за пръв път се сетих, че собствените ми родители не са искали много да идват на тази среща. Заставил ги е татко Лем. Те, разбира се, е трябвало да се съгласят, защото татко Лем би могъл… Впрочем достатъчно, и до него ще стигна, вие нали така искахте, да разказвам по ред, както се опитвам.

Накратко, татко ми обясни нещата, както онази лейди от Роанак, без да спомене думите „биоелектрическо поле“, а каза, че съм един от „избраните“ по рождение, че съм отбелязан особено ярко и продължи нататък в същия дух. Още от баптисткото неделно училище бях запомнил какво означава „един от тези, които Господ спаси“, въпреки че не бях слушал Господ да е спасявал някого още при раждането си. Те видели, че съм „прашен“ като тях и ще убия много хора, преди да се науча, да се владея… Разбрах всичко, само накрая ги попитах, често ли оставят децата си така, да ги възпитават други.

— Понякога. Около десетина пъти.

Така ми отговори той, а аз го запитах:

— И винаги ли върви по мед и масло?

Веднага започна да ме лъже. Разбрах това по проблясъците на идващата от него светлина. Не съм и предполагал, че може така да се забелязва и същевременно се зарадвах, че те виждат само прах, а не и искрите.

— Почти винаги.

— Бих желал да се срещна с някой от тях. Сигурно ще има много общо между нас, щом сме расли в приют и сме мислели, че родителите ни не ни обичат. А те просто са се бояли от собствените си деца.

— Те са възрастни и естествено са се разпръснали навсякъде из страната — отговаря ми той, но отново усещам лъжата. Най-важното е, че са лоши родители: няма какво да ми кажат. Разбирам го, нещо крие, а това нещо е важно за него.

Но не настоях повече, просто погледнах отново гроба на стареца и помислих, че той сигурно през целия си живот нито веднъж не е излъгал.

Баща ми започна да нервничи и реши да смени темата.

— Аз не съм изненадан, че те открихме тук — каза той и ме запита: — Сигурно той е един от тези, които си „напрашил“?

Напрашил! Тук наистина се разярих. Тази дума… Излизаше, че бедният стар негър просто съм го „напрашил“… Изглежда нещо в мен се промени и те забелязаха това. Но нищо не разбраха, защото мама веднага ми каза:

— Аз разбира се, синко, нямам никакво желание да те критикувам, но не ни прилича да се възгордяваме от дара Господен. Затова и те потърсихме: да те научим на истината и да ти обясним защо Господ те е призовал сред избраните. И не бива да те хвалим, дори когато поразяваш смъртно враговете си. Възхвалявай за това Господа наш и благославяй името му, защото ние сме само негови слуги.

Направо ми се повдигаше от тях. Боже господи! Как се разсърдих. Как може такова нещо! Пелег, старият негър, струваше като човек десет пъти повече от тези лъжливи човечета, които ме бяха изхвърлили, преди да опитам майчината цицка. И те считаха, че за ужасните му страдания и смърт трябва да възхвалявам Господа! Богът не ми е много ясен, представям си го някак си напрегнат, потиснат и сериозен, като мисис Бетъл, която ни преподаваше, докато бях малък. Тя умря от левкемия. Нямам какво по-особено да кажа на бога, но ако той ми е дал тази сила, да сразя с нея Пелег, и ако наистина искаше възхвали за това, то тогава аз бих му обяснил какво мисля за него. Само че не им повярвах нито дума. Старецът вярваше в бога и той не би посегнал на този стар негър само за това, че някакъв сополанко се е разсърдил.

Започнах да се отвличам… Именно в този миг баща ми за пръв път се докосна до мен. Ръцете му трепереха. Причини имаше, ако беше преди година, сега вътрешностите му биха се изпълнили с кръв — така се бях разярил. За тяхно щастие от известно време се бях научил да се сдържам и въпреки възбудата си не убивах всички, които ме докосваха, и още нещо — това треперене на ръката, как бе странно, като че ли ме успокои.

Започнах да разбирам каква сила на духа им е била нужна да дойдат на срещата. Та как биха могли да знаят, че няма веднага да ги убия? Въпреки това те дойдоха. А това е вече нещо. Дори ако са тръгнали по силата на заповед. Мама постъпи смело, когато още в началото ме целуна — даде ми шанс да я убия, без да им обяснявам нищо. Може би тази стратегия целеше да ме привлече на нейна страна, но дори и така, постъпката й бе смела. И тя не одобряваше, когато хората се гордееха с убийствата, което също й повдигна реномето. Тя не се уплаши да ми го каже право в очите.

Накратко — прибавих й няколко плюса в повече. Нищо, че изглеждаше като онова плашило Тими Бакър, но при срещата със сина убиец брадичката й трепереше по-малко, отколкото на скъпия ми баща.

Така че успях да се съвзема, а той ме потупа по рамото и се отправихме към колата. Изглежда нарочно бяха дошли с „Линкълн“, да ми направят впечатление. Но в този миг пресмятах само едно, какъв щеше да стане приютът, ако му паднеха толкова пари, колкото струваше тази кола. Може би щяхме да имаме нормална баскетболна площадка или прилични играчки вместо счупените, които хората просто дават на приютите, да се отърват от тях. Може би щяхме да обличаме здрави панталони без кръпки по колената. Никога преди не съм се чувствал така беден, както в мига, когато се разположих на кадифената седалка и в ушите ми засвири хай-фи стереото.

В кабината имаше още един човек. Това също бе разумно. Ако бях убил двамата ми родители, то някой трябваше да прибере колата. По отношение на праховитост или искристост той не представляваше нещо особено. Лекичко просветваше и направо пулсираше от страх. Веднага разбрах защо — в ръката си държеше превръзка за очи, явно не трябваше да видя накъде ще отидем.

— Мистър Джой, съжалявам, но трябва да ви завържа очите.

Няколко секунди се правех, че размишлявам. А той се изплаши още повече, реши, че се ядосвам, въпреки че веднага не схванах кой е този „мистър Джой“.

— Това е твоята истинска фамилия, синко — каза татко. — Аз съм Джес Джой, а мама — Мини Райт Джой. Ти, съответно, си Мик Джой.

— Виж ти, каква стана тя! — пошегувах се аз, но те го схванаха като насмешка над фамилията.

Толкова дълго бях Мик Уингър и сега ми се стори направо глупаво да се наричам Джой, при това името наистина си беше смешно. Мама така я произнесе, сякаш трябваше да се гордея с нея. За тях тя означаваше принадлежност към избрания народ. Така че силно се засегнаха, когато се пошегувах. Тогава, да се поуспокоят, разреших на Били, така се казваше този човек, да ми завърже очите.

Колата дълго вървя и доколкото усещах, все по междуселски пътища. Разговорите се въртяха около различни роднини, с които никога не бях се виждал, но които непременно ще ми харесат. В това вярвах все по-малко и сигурно разбирате какво имам предвид. Загубеното дете се връща вкъщи и му завързват очите! През повечето време вървяхме на изток, защото слънцето светеше или в моето стъкло, или в тила ми, но нищо по-определено не мога да кажа. Те ме лъжеха, непрекъснато криеха нещо и просто се бояха. Така че, както и да се погледне, не бих казал, че ме посрещат с разтворени обятия. Въобще ми нямаха никакво доверие. Те даже не знаеха какво ще стане с мен по-нататък. Което, между другото, доста напомня как вие се отнасяте сега с мен, и това не ми харесва повече от тогава, но извинявайте, започнах да се жалвам… Искам да ви кажа, че и вие, дали по-рано, или по-късно, също ще обсъждате възможностите: да ме застреляте или да ме освободите, защото в тази килия се чувствувам като мишка в кутия и дълго няма да издържа. Разликата е само една — мишката не може да ви открие с мисълта си и да ви изпрати в по-добрия свят, докато аз… Така че бързо решавайте: или ми вярвайте, или ме убивайте! Според мен е възможно да ми повярвате, защото ви дадох повече доказателства, отколкото вие на мен.

Накратко, пътувахме почти час и за това време спокойно можехме да се доберем и до Уинстън, и до Грийнсбъроу и до Дънуил, а когато пристигнахме, никой в купето не разговаряше още и ако се съди по бодрото хъркане, Били така си и спеше. Нямах, разбира се, нищо против. Само гледах. „Искрите“ долавях не с очите си, а с нещо друго, „искрите“ ми сами улавяха „искрите“ на другите и така прекрасно знаех кой къде седи в колата и как се чувствува. Трябва да ви кажа, че винаги съм умеел да отгатвам разни неща за хората, дори да не „искрят“, и добре се справях, но сега за пръв път се оказах до „искрящи“. Седях си спокойно и наблюдавах как мама и татко си „взаимодействуват“, дори когато не се докосват и не разговарят, помежду им се разменяха импулси на злоба, на страх и на още нещо… Очаквах да се появи любов, но така и не дочаках, а аз познавах това чувство. Те ми приличаха на две армии, застанали на хълмове една срещу друга и напрегнато очакващи примирието. Същевременно се опитваха незабелязано да проучат какво ще направи противника.

Колкото повече разбирах какво мислят и чувстват роднините ми, толкова по-лесно ми бе да разбера какво представлява Били. Когато се научиш да четеш големите букви, с малките също започваш да се справяш и аз сега си спомням, че ми хрумна за възможността да разбирам и хора, които не „искрят“. Появи се тогава и след време се уверих, че съм прав. Постепенно, с практиката, „искрящите“ ги възприемам отдалече, а обикновените по-наблизо, но ги опипвам дори през стените. Всичко това открих по-късно. И дори това, че ме наблюдавате с помощта на огледала. Виждам и проводниците на микрофоните в стените.

Накратко казано, тогава в колата за пръв път започнах да виждам със затворени очи формата на биоелектрическата система, цвета й, скоростта й, преплитането, ритъма и т.н. Не мога да преценя правилно ли се изразявам. По тази тема не е писано много. Може шведският професор да е измислил разни научни имена, докато аз съм в състояние да ви разкажа само какво чувствувам.

През време на пътуването се изхитрих и накрая съвсем точно знаех, че Били ужасно се бои, но не толкова от мен, колкото от двамата ми скъпи родители. Към мен изпитваше по-скоро завист. Разбира се — боеше се, но и се сърдеше. Отначало предположих, че се навива, понеже се появих неизвестно откъде и съм доста по-„искрист“. Но бързо схванах, че той това не може дори да разгледа, способностите не му стигат да отличи един човек от друг.

Десетина минути шумоляхме по някакъв насипен път от баластра, завихме и тръгнахме по утъпкана пръст, изпълнена с дупки, а после отново се оказахме на асфалт, равен като тепсия, и след стотина ярда се спряхме.

Въобще не чаках — веднага свалих превръзката от очите си.

Наоколо се разполагаше цяло градче. Къщите, петдесет или шестдесет на брой, някои доста големи, почти не се виждаха зад гъстата зеленина. Дърветата ги закриваха плътно.

Наоколо бягаха деца, от малки разрошени сополанковци до юноши на моята възраст. Трябва да ви кажа, че ние в приюта бяхме къде-къде по-чисти. Но тук всички „искряха“! Повечето като Били, с други думи — едва-едва. Веднага ми стана ясно защо са толкова мръсни: трудно ще се намери неразумна мамичка, която да рискува и да пъхне ядосаното си дете във ваната, когато то, ако се ядоса, може да я удари с някоя болест.

Вече беше почти тъмно, около осем и половина, но дори и най-малките деца още не спяха. Те явно им разрешаваха да играят, докато умората ги надвие. Тогава си помислих, че приютът ми е допринесъл и известна полза, поне знаех как да се държа между хората, а не като едно от момчетата, което си смъкна панталонките и започна да полива наоколо. Измъкнах се от колата, а то ме гледа и не смята, че е направило нещо особено. Точно като куче до дърво. Ако бях направил подобна поразия в приюта, здравата биха ме наказали.

Зная добре да се държа с непознати, когато например поискам да ме вземат на автостоп. Но в голяма компания направо се обърквам. Децата от детските домове не ги канят почти никъде, така че няма къде да придобием опит. Накратко, със или без „искри“, държах се сдържано. Татко бе решил веднага да ме представи на чичо Лем, но мама предложи първо да се пооправя след пътуването. Влязохме вкъщи и по най-бързия начин се оказах под душа. Когато излязох от банята, на масата ме очакваше солидна закуска. За такива неща, сандвич с шунка, а до него на фина салфетка се мъдреше висока чаша, пълна с бяло мляко, и толкова студена, че направо се бе изпотила, си мечтаят децата от приютите и смятат, че е прекрасно да имаш мама, която да се грижи за теб. А това, че на вид е различна от манекенката в модно списание — голяма работа, нали си чист и хлябът вкусен. Накрая ми предложиха и кекс.

Това, разбира се, бе много приятно, но същевременно се чувствах и измамен. Много, много бяха закъснели, дявол да ги вземе, много. Да бях на седем години, а не на петнадесет…

Тя се стараеше и нямаше изобщо в какво да я обвинявам. Доядох кекса, изпих млякото и погледнах часовника — наближаваше десет. Вън бе напълно тъмно и повечето деца се бяха прибрали. Тогава дойде татко и каза:

— Отец Лем ми каза, че отдавна ни чака.

Патриархът на семейството ни очакваше на улицата в градинката пред къщата си, седеше в голямо кресло и леко се люлееше. Да бе дебел, не бе, но коремче си имаше. Стар — също не можеше да се каже, че беше, но на главата си почти нямаше косми, освен ниско долу, и то тънички и бели. На вид не бе противен, но устните му — меки, и не ми хареса как ги мърда, когато говори. Впрочем, все едно! И да беше дебел, стар и противен, пак бих го намразил от пръв поглед. Гаден тип! Наистина „искреше“, но не повече от баща ми. Изглежда тук главният не беше този с най-силни способности, които ни различават от другите хора. Помислих си: дали ми е близък роднина? Сигурно ако имаше деца, те биха изглеждали така, че близките им би трябвало веднага да ги убият от милосърдие.

— Мик Джой — обърна се той към мен, — скъпото ми момче…

— Добър ден, сър — казах аз.

— О, виж ти, той бил възпитан. Ние постъпихме правилно, като пожертвувахме толкова много за детския дом. Там отлично са се погрижили за теб.

— Пари ли изпращахте на приюта? — поинтересувах се аз и предположих, че ако действително са превеждали, то едва ли са били прекалено много.

— Да, по нещичко. Достатъчно да стигне за прехраната ти, наема и християнското ти образование. Но нищо излишно, Мик! Ти не биваше да израснеш глезен и отпуснат, напротив, искахме да бъдеш твърд и силен. И ти бе длъжен чрез лишенията да се научиш да изпитваш състрадание. Господ Бог ти е дал чуден дар, велик с оказаната ни милост, дар с необикновена сила и наше задължение бе да се погрижим ти да се окажеш достоен за честта да присъствуваш на Божия пир…

Аз едва не се обърнах — така ми се поиска да погледна къде е тук телекамерата. Говори като истински проповедник по телевизията. А той продължаваше в същия дух:

— Ти издържа първия изпит, момчето ми. Простил си на родителите си за това, че са те направили сираче. Ти се вслуша в святата заповед „Почитай баща си и майка си, че да се продължат дните твои на земята, която, Господ, твоят Бог, ти дава.“ Ако бе вдигнал ръка над тях, Господ би те сразил на място. Истина ти казвам: през цялото време ти беше под прицела на две винтовки и ако родителите ти си бяха тръгнали без тебе, ти би се строполил на това гробище за черномуцунести, ибо Бог не търпи непослушание.

Не успях да преценя иска ли да ме предизвика, или просто да ме изплаши, но така или иначе ми въздействува.

— Господ те е избрал да му служиш, Мик, така както и всички нас. Останалият свят няма да го разбере. Но прадядо ти Джейк е дорасъл за светлината. Отдавна, още в 1820 година, той забелязал, че тези хора, на които се гневи, напускат този свят, въпреки че той и пръст не е помръднал. Отначало си помислил, че е станал като старите вещици и прави зло на хората в името на дявола да вехнат и умират. Но той е почитал Господа наш и не общувал със Сатаната. Животът му протекъл в сурово време, когато човек лесно можел да бъде убит дори в обикновена свада, но прадядо ти никога не е убивал. Дори с юмрук не е ударил. Той е бил мирен човек и яда е криел в себе си, както ни повелява и Господ в Новия завет. Ясно ти е защо не е служил на Сатаната.

Татко Лем говореше така високо, че гласът му се разнасяше над цялото градче, и скоро около нас се насъбраха хора. Главно бяха възрастни, но имаше и няколко юноши — може би искаха да изслушат проповедта, но по-скоро да ме огледат, та нали, както ми каза онази лейди от Роанак, сред тях няма нито един и наполовина „искрист“ като мен. Не зная разбираха ли го, но аз го виждах. В сравнение с обикновените хора те бяха „прашни“, но спрямо мен… или дори в сравнение с родителите ми те едва просветваха.

— Той, прадядо ти, дълго изучавал Светото писание, така искал да разбере защо враговете му умирали или от тумори, или от кръвотечения, или от туберкулоза и вътрешни загноявания и накрая намерил следния стих в Книгата на Битието, където Господ казва на Авраам: „Аз благославям благославящите те и проклинам злославящите те“. Така разбрал, че Господ го е избрал също като Авраам. И когато Исаак предал божието благословение на Яков, му казал: „Да те слушат народите и да ти се подчиняват племената. Бъди господар над братята твои и да ти се подчиняват синовете на твоята майка. Проклинащите те да бъдат проклети. Благославящите те да бъдат благословени!“ И заветът към главата на рода отново се въплътил в прадядо ти, ибо който го проклинал, сам бил прокълнат от Господа.

Докато татко Лем цитираше думите на Библията, гласът му звучеше като глас Господен. Трябва да ви кажа, че направо ме обхвана див възторг и усетих, че наистина Господ е дал на семейството ни тази сила. И както каза татко Лем, на цялото семейство, ибо Господ е обещал на Авраам, че децата му ще бъдат повече от звездите на небето, явно че повече, отколкото е знаел старият патриарх, тъй като не е притежавал телескоп. И така, гледай ти, този завет преминал към прадядо Джеймс точно както е казано: „…и ще те благославят всички земни племена“. Той седнал и започнал да изучава Битието, че впоследствие да изпълни Божите завети като древните патриарси. Той видял, че те се женили само за свои. Нали помните, Авраам се оженил за Сара, дъщерята на брат си, Исаак — за братовчедка си Ребека, Яков — за сестрите си Лия и Рахил… Прадядо ти Джейк изоставил първата си жена, защото тя била „недостойна“ — изглежда недостатъчно „прашна“, — и започнал да задява дъщерята на брат си, а когато той го заплашил, че ще го убие, ако я докосне дори с пръст, те избягали, а брат му умрял от зараза, както това се случило и с бащата на Сара в Библията. Искам да кажа, че нещата станали по подобие на светото писание. Синовете си оженил за сестрите им и на децата им „прахът“ се удвоил.

Татко Лем събрал мама и татко, въпреки че те расли заедно и никога особено не се харесвали. Той видял, че те са „особено избрани“, което означава — по-„искристи“ от тях нямало. А когато съм се родил, съм станал нещо като доказателство за правотата на татенцето Лем, защото Бог ги наградил с дете, което „праши“ по-силно от камион на селски път.

Най-много го интересуваше не съм ли успял да пръкна някого и направо ме запита:

— Мик, ти проля ли семето си сред дъщерите на Исмаил и Исаав?

Татко Лем забеляза, че не отговарям веднага, и моментално се заяде:

— Само не ме лъжи, синко. Аз виждам, когато ме лъжат.

— Просто се стеснявам да ти кажа, че досега не съм бил с жена.

Татко Лем махна с ръка и едно момиче излезе от тълпата и се приближи. Не изглеждаше зле за тази провинция. Косите й бяха малко поизбледнели, леко се прегърбваше и не бих казал, че е доста спретната, но поне лицето й бе приятно и усмивката й добра. Симпатично момиче, но не и за моя вкус, ако ме разбирате правилно.

Татко Лем веднага ни запозна, тя му беше дъщеря. Това би трябвало да го очаквам. Изведнъж каза:

— Ще се омъжиш ли за този човек?

Тя ме погледна и побърза да отговори:

— Ще се омъжа.

Каза го простичко, усмихна се и се започна отново, същото както с онази лейди от Роанак, само че сега два пъти по-силно, защото лейди едва „искреше“. Застинах като вкоренен на място, а мислите ми — само за едно: как ми се иска, виждате ли, да я разсъблека и да го направя тук, пред очите на всички хора.

Най-важното бе, че ми се нравеше. Чувството бе такова, че не бе леко да се откъсна от него. Но някаква част от съзнанието ми не се поддаде и сякаш второто ми „аз“ започна да ми говори: „Мик Уингър, безмозъчна твар такава, тя е проста като дръжка за врата, нищо друго няма в нея, а тези хора стоят и гледат как тя те прави на глупак“. И с тази част на съзнанието си започнах да се самонавивам, защото не харесах това, което тя ме заставяше да направя против волята си, и то пред погледите на всички, а най-много ме ядоса, че татенцето Лем стои, гледа дъщеря си и мен с поглед на човек, вперен в мръсно списание.

Но работата е в това, че щом се ядосам, започвам да искря повече и виждам по-ясно как тя го прави, сякаш магнит ме привлича. И щом в главата ми се появи думата магнит, събрах искрите си и… Тя, както и преди, искреше, но всичко се връщаше обратно в нея и почти в същия миг като че ли изчезна. Разбира се, още я виждах, но почти не я забелязвах.

Татко Лем скочи и всички наоколо заохкаха. Съвсем разбираемо момичето престана да ми изпраща искрите си, падна на колене и веднага започна да повръща. Изглежда или има слаб стомах, или аз се бях престарал.

Казано по-накратко, трябваше да й помогнат да стане, защото краката не я държаха. Тя си изтърва нервите, разплака се и завика, че съм отвратителен урод, от което ми стана малко обидно, въпреки че в този миг аз бях по-изплашен от нея.

Татко Лем изглеждаше като самия гняв Господен.

— Ти отхвърли святото тайнство на брака! Ти отблъсна девицата, която Бог ти е предназначил за жена!

Трябва да ви кажа, че тогава още не разбирах всичко, иначе не бих се боял така силно. Но кой го знае, минаваше ми през главата, ами ако сега ме убие с рак?

Не се съмнявах, че може да заповяда на хората си, просто да ме нападнат и пребият до смърт. Имаше за какво да се изплаша. Бързо трябваше да измисля нещо и да го успокоя, успях, и то не чак толкова лошо: свърши работа…

Напълно спокойно, като употребих напълно силите си да се сдържа, им казах:

— Тази девойка е недостойна за мен — не напразно толкова време бях гледал на различни проповедници по телекутията, в паметта ми нещичко бе позаседнало и аз заговорих с думи от Библията. — Тя не е достатъчно благословена да ми стане жена. Далеч е дори от мама. Господ сигурно ми е приготвил нещо по-добро.

— Вярно е — каза татко Лем и сега това не беше проповедникът, гласът му бе тих и спокоен. — Ти мислиш, че не зная? За всичко са виновни проклетите деца на Исаав, Мик… Родили се бяха пет момиченца, много по-прашни от нея, но се наложи да ги дадем за отглеждане в други семейства, защото приличаха на теб, и дори да не желаеха, те просто биха убили родителите си.

— Но вие ме върнахте?

— Ти остана жив, Мик, така че ни беше доста по-лесно да го сторим.

— Вие имате предвид, че никоя от тях вече?…

— Децата на Исаав — повтори той. — Те застреляха три, едно удушиха, а тялото на петото така и не намерихме. Ни едно от тях не навърши и десет години.

Веднага си спомних лейди от Роанак. Каза ми, че неведнъж ме е гледала през оптическия прицел. Но ми е запазила живота. Защо? Така и не разбрах. Особено ако ме държите затворен до края на живота ми? Същия успех щяхте да постигнете, ако ми бяхте простреляли главата на шест години, веднага ще ви издиктувам дълъг списък от имена на хора, които биха останали живи. Накратко, ако не ме пуснете, няма за какво да ви благодаря.

На татенцето Лем казах, че нищо не съм знаел, много ми е жал и напълно му съчувствувам.

— Мик, ти си прав да бъдеш разочарован, защото Господ Бог те е облагодетелствувал с велика сила. Но, кълна ти се, от нашите момичета на удобна възраст за брак дъщеря ми е най-достойна. Не се опитвам да ти я връча само защото е моя дъщеря — би било истинско светотатство, а аз непоколебимо служа на Бога. Хората наоколо ще потвърдят, че тя е най-достойната.

Щом е най-добрата, то, помислих си, законите против кръвосмешението не са измислени напразно.

— Тогава — продължи татенцето речта си, — си заслужава да почакаме, навярно ще се открие някоя по-млада, за която си заслужава след време да се ожениш.

Припомних си историята на Яков, която бяхме минали в неделното училище, и понеже те непрекъснато я спрягаха, побързах да се намеся:

— Нали помните, Яков е чакал седем години, преди да се ожени за Рахил. Аз ще бъда достатъчно търпелив и ще изчакам.

Това му направи впечатление.

— Ти криеш пророка в душата си, Мик. Не се съмнявам, че когато Бог ме повика, ти ще заемеш мястото ми. Но се надявам да си спомниш, че преди Рахил Яков е взел за жена по-голямата й сестра Лия.

Урод мръсен, помислих си, но премълчах. Само се усмихнах и казах, че ще запомня това и можем да поговорим и утре, а сега е вече късно, уморен съм, доста неща изживях напоследък и трябва да ги осмисля. Накрая съвсем се развихрих — по библейските работи — и добавих:

— Яков, преди да сънува стълбата, е легнал да спи.

Тълпата се разсмя, но татенцето още не се успокои. Съгласи се, че със сватбата може да се почака, но едно нещо би желал да изясни веднага. Погледна ме в очите и каза:

— Мик, ти трябва да избереш! Господ е казал: който не е с него, той е против него. Исус е казал: днес избери на кого ще служиш. И Мойсей е казал: „Като свидетели пред вас призовавам небето и земята; живот и смърт ти предлагам, благословение и проклятие. Избери живота, така ще живееш ти и потомството твое“.

Така си и мислех, по-ясно не можеше да го каже. Дадоха ми възможност да избирам: или да живея сред избрания народ, сред чорлавите и нечисти деца, където ще ми заповядва този гнусен старец, или да си отида и по пътя да ми пръснат главата с някой куршум, или да ме напрашат с рак, така и не знаех как ще решат, бързо или бавно да ме затрият. Всъщност най-добре би било да е бързо, иначе мога да пролея семето си сред дъщерите на Исаав.

Обещах, колкото се може по-искрено, че ще служа на Господа и ще живея сред тях до края на дните си. Вече ви казах, че не знам дали татко Лем усеща лъжата, но той се усмихна и сякаш ми повярва. Но аз си знаех, че е лъжа, което означава, че и той не е повярвал и както обичаше да казва синът на мистър Кайзър, потънал съм до шия в калта.

Наистина той се постара да скрие разочарованието си, усмихваше се, външно не трепна и не се издаде, но знаеше, че нямам намерение да прекарам дните си сред тези откачени, които подхвърлят сестрите си и са така невежи, сякаш продължават да живеят в началото на миналия век. Това означаваше, че вече е намислил да ме убие, и то не някъде в далечното бъдеще, а съвсем скоро.

Впрочем по-добре да ви кажа истината, усъмних се, че ми е повярвал едва когато се запътих към къщи. Мама ме заведе в чиста стая на втория етаж, подаде ми чиста пижама и пожела да вземе дрехите ми и да се погрижи за тях. Тогава си помислих, че те може да ми потрябват тази вечер. И се спречкахме с нея. Тя ми ги върна, понеже се изплаши, че мога да й направя нещо.

Мама излезе и чух стъпките й по стълбата надолу. Побързах да се облека, обуя и така се пъхнах под одеялото. Често бях прекарвал нощите на улицата и сега не усещах неудобство, че съм облечен. А виж, това, че съм с обувки в постелята, направо не ми даваше мира.

Лежах така на тъмно и се опитвах да измисля нещо. Изведнъж разбрах, че виждам в тъмнината. Не с очите, разбира се, а усещах как наоколо се придвижват хора. Отначало това не беше отчетливо, но поне усещах близките си, тези вкъщи. Възприемах сигналите им било в съня им, било при помръдването им. Неочаквано разбрах, че винаги съм усещал хората, но преди не съм го съзнавал. Те не искряха, но ги знаех къде са, като сенки, които плават някъде из мислите ми.

Постъпих почти като Диз Рийдъл, който на десет години за пръв път постави очила и записка от радост, защото видя наоколо толкова много нови неща. Сигурно и преди ги е виждал, но в повечето случаи не е знаел какво е. Например рисунките на монетите, усещал е релефа, но едва с въоръжени очи е забелязал рисунките, надписите и всичко останало.

С мен се случи същото.

Видях в главата си цялостна картина. На отделни места имаше хора. Колкото повече се стараех, толкова повече виждах. Но стените ми бягаха и нямах представа къде са — на улицата, в кухнята или банята. Наложи се да мисля напрегнато и това ми поглъщаше силите. Единствено ми помагаше електрическата мрежа, и то ако бе под напрежение — тогава виждах бледа и тънка линия, едва забележима, и не бе кой знае какъв ориентир, но поне ми помагаше да разбера къде са стените.

Не успявах да ги разпознавам, но можех да отгатна кой какво прави. Например кой спи, кой не спи. Не ми беше ясно къде са възрастни, къде деца, защото ги усещах по яркостта, а не по размерите и по същия начин разбирах кой е близо и кой — не.

Признавам си, провървя ми, че си поспах, докато ме докарваха насам. Всъщност провървя не е точната дума, защото съвсем нямах намерение да посещавам Итън, но поне си отспах, събрах сили и сега мога да изчакам, докато всички си легнат.

В съседната къща видях няколко души. Не разбрах веднага, кой какъв е, трима от тях яката „искриха“ и отначало си помислих, че са просто по-близо до мен, едва после съобразих, че това навярно са родителите, татенцето Лем и още някой. Накратко казано, известно време се съвещаваха и после, с изключение на татенцето, се преместиха в нашата къща. За какво бяха разговаряли, не ми стана ясно, но ги усещах изплашени и зли. И още нещо, но най-вече изплашени. Аз също се изплаших здравата и с труд се успокоих, иначе можех да убия някого без да искам. По такъв начин хем се сдържах, хем не се зареждах с „искри“ и нека те си мислят, че наистина спя. Отначало смятах, че ще се качат направо горе и веднага ще ме убият, но не стана така, те се спряха долу и само един се изкачи на втория етаж, премина през всички стаи, освен моята, събуди спящите и те слязоха на първия етаж, а после излязоха на улицата.

Това съвсем ме изплаши. Съмненията ми се изпариха — те си предпазваха хората от „искрите“ ми, когато се нахвърлят върху мен. Това, помислих си, има и добрата страна, страхуват се и правилно. Удрях силно и по-далече от тях. Освен това, те сигурно бяха разбрали, че когато върнах дъщеричката на татенцето и тя се опита да ме „напраши“, аз съумях да отразя гнева й. И още нещо, те не знаеха на какво друго съм способен.

Аз също тогава не знаех. Най-после всички излязоха навън, освен онази компания на първия етаж. Край сградата също имаше хора, може би ме следяха, може просто да са били любопитни, но сметнах, че да бягам през прозореца не си струва усилията.

Някой отново тръгна по стълбите нагоре. Други на етажа нямаше, така че идваше за моята душа. Сам се изкачваше, но никак не ми беше приятно — всеки възрастен мъж с известно умение да борави с нож леко би се справил със задачата. Аз все още си бях недорасъл юноша, неукрепнал, поне така си представях, а освен това в приюта много-много нямаше за какво да се бием. Е, разменяхме си по някой и друг юмрук на двора, но нима това е сериозно? За миг съжалих, че вместо да седя над учебниците и да си пълня главата с неща, които бяхме пропуснали в неделното училище, по-добре щеше да е да се бях записал да изкарам курс по „кун-фу“. На мъртвия нито математиката, нито другите науки са му необходими.

Най-неприятното от всичко бе, че не го виждах. Може пък те просто да са махнали децата от къщи, та когато се разиграят, да не ме събудят. Може би искаха да ми направят добро. А този на стълбата се изкачваше да провери, дали нещата са на ред, или да донесе чисти дрехи, или кой знае какво. Аз не бях сигурен, че искат наистина да ме убият — и как тогава да го „наискря“, щом не съм уверен? Но ако пък идва с такива намерения, то разбира се, е най-добре да се справя с него, преди да стигне до мен.

Не ми оставиха време дълго да се колебая. Докато лежах и мислих, той се изкачи горе, приближи се до вратата, натисна дръжката и влезе в стаята. През това време се стараех да дишам тихо и равномерно, като истински спящ и още да не „искря“ прекалено силно. Ако само ме проверява, сега ще си тръгне.

Но той остана.

Човекът се движеше бавно и много тихо. Стараеше се да не ме събуди. И беше така уплашен, че веднага разбрах — тук не е да ме завива с одеялото или да ми пожелае лека нощ.

Поисках да изстрелям заряд „искри“, но тях ги нямаше. В случая аз не се гневях и направо бях неспособен. Никога преди не съм се опитвал да убия някого специално с умисъл, винаги се е случвало да го сторя в миг на раздразнение и когато изгубвах нервите си. А сега стремежът да бъда спокоен така ми подействува, че нищо не можех да направя. Не бях изработил нито една излишна „искра“, само около мен се разпростираше обикновената светеща сянка, а той вече бе съвсем близо и нямах време да чакам, затова просто се търкулнах от леглото. Постъпих може би глупаво, тръгнах към него и така се подложих на ножа, но нали не бях сигурен, че наистина има нож. Смятах да го блъсна или дори да го съборя на пода.

Така и стана — сблъскахме се, аз паднах, но той се задържа прав и дори успя да ме удари в гърба. Не ме заболя много, преди всичко пострада ризата ми, но ужасно се изплаших и на четири крака запълзях настрани. Нито капчица светлина не се процеждаше през прозореца и се намирахме в нещо като плътно затворен шкаф. Нито аз го виждах, нито той — мен. По-точно казано аз нещо виждах или поне чувствувах къде е, а и сам „искрих“ така силно, че и той би трябвало да ме вижда, освен ако бяха изпратили някой с изключително слаби възможности.

За мое щастие, оказа се така. Човекът просто бягаше из стаята, размахваше ножа — чувах свистенето му — и се надяваше случайно да ме прободе. Иначе просто не ме виждаше.

През цялото това време се опитвах да се ядосам и нищо не ставаше. Само с желание никога няма да се разсърдиш, освен ако си добър артист, но аз не съм такъв и няма да бъда. Ще бъда съвсем кратък, бях изплашен, „искрях“, но не бях в състояние да му изпратя импулс. И колкото повече мислех за това, толкова по-спокоен ставах.

Сякаш цял живот автоматът е висял на шията ми и понякога, ей така, случайно изпращаш в другия свят хора, на които не желаеш злото, а когато ти е наистина нужно да се защитиш с него, той засича.

Напълно престанах да се ядосвам. Седях си там на пода, очаквах скоро да ме убият и разбрах, че най-после съм се научил да се сдържам, не размахвам жилото на смъртта наляво и надясно, вече никак не ми се искаше да се самоубивам, но точно в този момент други се канеха да ме довършат. Само че нервите не им стигаха да го направят открито и бяха изпратили човек да ми пререже гърлото.

Скъпите ми родители, дето толкова години не ме бяха виждали и аз тях, също бяха на онова съвещание, където се решаваше въпросът за моя живот. По дяволите, татенцето и сега чака долу, стои си тихичко и се надява убиецът да слезе и да каже, че с мен е свършено. Дали някога ще ме оплаква? Няма го значи детенцето ми на този свят… Лежи, Мик, във влажната земя и мир на душата ти…

И тогава се разлютих яката. Колко просто било. Не трябвало специално да се настройваш, само си помисли за нещо, което ще те ядоса. Дотогава такъв страх бях насъбрал, че „искрях“ достатъчно ярко, а сега към него се прибави и яростта и в мен се насъбра прекалено много енергия, отколкото ми бе нужна. Първият импулс получи не този с ножа, който продължаваше да обикаля стаята, огненото кълбо се стрелна през пода и попадна в скъпото ми татенце. Веднага чух вика му. Той бе усетил всичко и аз го усетих. Та нали нямах никакво намерение да го правя? Срещнахме се само преди няколко часа, но той ми бе баща, а досега заради мен бе преживял толкова много. Не исках да го убивам, повярвайте ми, ей Богу. Та това е направо диващина.

После сякаш ослепях. Помислих си, че това е импулсът отговор, но бързо схванах, че е запален полюлеят в стаята. Най-после ножодържачът бе съобразил, че на светло по̀ би се справил със задачата си. За мое щастие и той бе заслепен, иначе веднага би ме пронизал. Докато премигваше, аз се изтъркалях в най-далечния ъгъл на стаята. Трябва да ви кажа, че не съм герой, но в онзи миг си помислих да го нападна.

Идеята се появи някак си сама, подсказаха ми я проводниците в стените и бягащият по тях ток. Там има електричество и онази лейди от Роанак ми бе споменала за моята „биоелектрическа система“, така че реших да опитам. Може пък нещо да се получи?

Първоначално смятах по някакъв начин да съединя жиците, да направя късо, но вътре в мен толкова електричество нямаше. Тогава защо да не се включа в мрежата и да добавя енергия към собствения си импулс, но навреме се опомних, това бе все едно да седна на електрическия стол. Може и да успеех, но ако бях сгрешил, то със сигурност умирах.

Нещичко бих могъл да направя. На масичката до леглото стоеше нощна лампа. Светкавично смъкнах абажура и го запратих в онзи тип — той си стоеше още до вратата и съобразяваше що за вик се разнесе долу. Хванах стойката и разбих крушката — полетяха искри и стъклени парчета.

Държах лампата като тояга, та той да помисли, че тъй искам да я използувам. Навярно, ако планът ми се провалеше, така щях да постъпя — с нея да се опитам да избия ножа от ръката му. Но докато убиецът ме гледаше и се готвеше да се хвърли напред, аз някак си безцелно отпуснах лампата с изпочупения край върху леглото и започнах да използувам натрупалите се „искри“. Не биваше да метна заряда в онзи тип, защото можеше, както бе с шофьора на автобуса, да умре след шест месеца от рак, но дотогава щях да предам Богу дух през многочислените дупки в иначе хубавата ми кожа.

Накратко, „заискрих“ и ги подгоних по ръката си, а после по лампата и се получи сякаш разтягах собствената си сянка. Успях! На счупения връх се натрупа силен заряд, а докато още се събираше, мислех си за татенцето Лем, който реши да ме убие, защото сметнах дъщеря му за уродлива и как ме принуди да убия баща си, въпреки че го познавах по-малко от половин ден и през цялото това време се зареждах, зареждах…

Накрая искрите започнаха да прескачат върху завивката, истински искри, които не просто чувствувах, но и виждах. След две секунди постелята пламна и аз веднага размахах лампата, шнурът изскочи от контакта и аз я запратих по убиеца. Той инстинктивно се наведе, тогава сграбчих пламналата завивка и се хвърлих върху него. Не знаех на кого първо ще се запалят дрехите, но помислих, че ще го изненадам и той няма да успее да ме ръгне с ножа през покривалото си. Така и стана. Веднага пусна ножа и се опита да смъкне от себе си завивката, в което не успя напълно. Тогава побягна към вратата, аз подложих крак и човекът се просна на пода, като продължаваше да се сражава с нещастното покривало.

Хванах ножа и го ударих отзад, по крака. Острието се оказа наточено като бръснач, а може и да съм бил прекалено ядосан и уплашен и да съм рязнал по-силно, отколкото ми се стори, но през раната се видя бялата кост. Бликна кръв. Огънят се прехвърли на пердетата. Шансовете се увеличават, помислих си, те ще започнат да гасят пожара, а аз ще изчезна нанякъде през това време.

А още си помислих, че далеч няма да отида, ако изгоря заедно с къщата, и разбрах, че убиецът вече гори.

Това му сторих аз и го направих по същия страшен начин, както рака. Но ми беше все едно, досега бях убил толкова народ, че сега дори не ме засегна, че иска мен да убие, и не изпитвах никаква жалост, защото на стареца Пелег не му бе по-добре. Да си призная, като че ли ми стана по-леко — сякаш се бях разплатил за смъртта на негъра, макар и двамата да ги бях убил аз. И ако ме попитате, как съм се разплатил за Пелег, като съм убил още един човек, то ще ви кажа, че в това все пак има някакъв смисъл — та нали по тяхна вина израснах в приюта, а не сред своите. Може би смисълът е в това, че този тип си заслужава смъртта, а бедният старец — не, и който я е заслужил, трябва да умре от същата страшна смърт. Не знам. Тогава не размишлявах за това. Просто чувах как вика и дори не исках да му помогна. Но и не злорадствувах и не мислех: „Гори, гори, мръснико, това си заслужил“. И в същото това време чувствувах, че не съм човек, а чудовище, както винаги досега. Подобно на филм на ужаса. Садистът убиец се търкаля по пода, гори и вика, а чудовището си стои сред огъня и нищо му няма.

Огънят дори не ме опърли. Наоколо гори, а пред мен пламъците се разтварят и отстъпват — така много са искрите от ненавист към самия себе си, че не им позволяват да се приближат. Оттогава често си мисля за това. В смисъл, че онзи учен, шведът, не всичко знае за биоелектрическите работи. Може би когато прекалено силно се разяря и започна да изпускам мощни „искри“, се получава така, че никой не може да ме убие. Може би затова някои генерали в гражданската война са яздели сред облаци куршуми, или пък един друг генерал от втората световна война? Нищо не им се е случило. И изобщо не зная. Когато реших да бягам и отворих вратата, гореше самата тя и цялата стая. Просто я отворих и излязох в коридора. Ето, сега нося превръзка на ръката си, която доказва, че нагорещен метал без вреда не мога да хващам, но иначе нито един човек не би оцелял там и не би излязъл, а на мен дори косъмче не се запали.

Не знаех има ли още някой вкъщи, но побягнах надолу. Да откривам хората по искрите ми бе непривично и дори не се усетих да проверя. Просто слязох с окървавения нож в ръка. Оказа се, че той не е нужен, всички бяха изчезнали далеч преди да се окажа на първия етаж. Освен баща ми. Лежеше на пода в гостната, свит на четири, главата му в локва от повръщане, а задникът — в кръв, и целият се тресе, сякаш е на северния полюс. Аз наистина го бях убил, защото вътре в него сигурно не беше останало и едно здраво място. Най-вероятно дори не ме забеляза. Но беше мой баща и дори чудовище не би оставило баща си в огъня. Поисках да го измъкна на улицата и го хванах за ръцете.

Забравил само едно — зареден бях до краен предел. Щом го докоснах, и искрите побягнаха и направо го обвиха. Никога преди подобно нещо не бях преживявал — той целият засвятка, сякаш бе част от мен и потъна в сиянието ми. Това съвсем не исках, но бях забравил, че в такова състояние не бива да го докосвам. Желаех да го спася, опитах се, а вместо това такъв заряд му треснах… Повече не издържах и завиках.

Въпреки всичко измъкнах татко на улицата. Той бе напълно отпуснат, но дори и да го бях убил, като му превърнах вътрешностите в трептящо желе, то не желаех да го оставя така в горящата къща. Мислех си за това и за още нещо, че трябва да се върна обратно в къщата, да изкача стълбата, да запламтя сам и да умра. Но както се досещате, нищо подобно не сторих. Наоколо викаха:

— Пожар! Пожар! Не се приближавайте!

Тогава реших, докато още не е късно, да изчезвам. Тялото на баща ми остана да лежи в тревата пред къщата. Стори ми се, че чух изстрели, но може би това бяха трясъците на горящите дървета — кой знае? Заобиколих къщата и затичах към пътя, а когато насреща ми попадаха хора, те се разбягваха настрани, защото и последният глупак в селото можеше да види искрите ми — до такова състояние бях стигнал.

Тичах, докато, свърши асфалтът. Нататък се виеше прашен междуселски път. Луната се забули в облаци и почти нищо не виждах наоколо. Често налетявах на храсти. По едно време се спънах, паднах и преди да стана, погледнах назад. Огънят бушуваше. Гореше цялата къща и дърветата край нея. Дъжд отдавна не беше валял и дърветата бяха така сухи, че скоро няма да остане нито един здрав дом. Появи се надежда, че те, загрижени за имуществото си, няма да ме гонят.

Глупаво е, нали? Щом като бяха решили да ме убият, само защото отхвърлих дъщерята на Лем, то какво трябваше да очаквам сега, когато запалих цялото им тайно градче? Узнаят ли накъде съм побягнал, то такава потеря ще пуснат по петите ми, че направо ще ми провърви, ако ме застрелят веднага.

Да става каквото си ще, помислих си, ще тръгна направо през гората и някъде ще се скрия, но веднага се отказах, като реших, когато видя светлини на фарове, веднага да се махна от пътя. Неочаквано пътят свърши и се оказах сред дървета и храсталаци. Върнах се назад и потърсих отклонението. Лутах се като слепец, често губех издълбаните коловози и така продължи, докато не видях да святкат фарове. Там, в градчето, горяха вече три къщи. Те явно бяха разбрали, че това е краят му, и като бяха оставили няколко души да измъкнат децата на безопасно място, бяха тръгнали да ме гонят. Поне аз бих постъпил така и дяволите да вземат рака, с всичките едновременно не бих се справил.

А аз дори не можех да намеря пътя. Когато колите им се приближат, ще бъде вече късно да бягам…

Тъкмо се наканих да потъна в гората, и право пред мен, съвсем близо, светнаха фарове. От страх едва не напълних гащите. „Край — помислих, — след малко ще ти светят маслото, Мик Уингър“.

Изведнъж й чух гласа:

— Мик, идиот такъв, защо седиш още там на светлото? Идвай бързо насам.

Това бе тя, лейдито от Роанак. Тогава така и не успях да я видя, но познах гласа й, стегнах се и затичах към колата. В действителност пътят не свършваше тук, а само се отклоняваше встрани.

Скочих на вратата — така и не разбрах що за марка беше тази кола, може би „Блейзър“, с четири водещи колела, но тя се оказа затворена. Тя завика да се качвам по-бързо, аз виках, че не мога да отворя, но накрая вратата се разтвори и успях да се изкатеря вътре. Тя даде заден ход, обърна така рязко, че преди да затворя вратата, едва не паднах навън, а тя вече ми казва:

— Слагай коланите!

— Ти следи ли ме? — попитах аз.

— Не, просто си правя екскурзия за опознаване на местността. Дявол да те вземе, слагай по-бързо тези проклети колани.

Най-после се вързах и погледнах назад. На миля след нас пет-шест фара осветяваха гората и полето.

— Отдавна търсихме това място — продължи тя. — Предполагахме, че обитават окръг Рокенхейм. Здравата сме сгрешили.

— Сега къде сме?

— Окръг Айлъманс.

Точно тогава сякаш се разтърсих:

— Да върви всичко по дяволите! Аз убих баща си!

— Мик, само не ми се сърди, не се ядосвай. Извинявай. Успокой се. — Изглежда за нищо друго не можеше сега да мисли, само да не се ядосам и да не я убия случайно. Но трудно ми е да я съдя, защото този път да се справя със себе си се оказа трудна работа.

Ако не бях се сдържал, веднага щях да я убия. А и ръката ми ме заболя поради нагорещената дръжка и болеше все по-силно и по-силно.

Тя умееше да кара кола.

На по-острите завои й се налагаше да натиска яко спирачката, гумите се плъзгаха по настилката, занасяхме се така настрани, че всеки път виждах приближаващата се катастрофа, но ни се разминаваше и продължавахме да летим по-нататък.

Просто не ми останаха сили да преживявам. Затворих плътно очи и се опитах да се успокоя, но отново видях татко да лежи окървавен на земята и въпреки че го ненавиждах още от първия поглед, ми стана неприятно — нали ми беше баща. И другият — онзи който изгоря в стаята — тогава съвсем не ме трогна, а сега, в колата, се изплаших, ядосах се и се намразих още повече отпреди. Едва се сдържах, но искрите не можех да изстрелям и много ми се искаше да умра. Сетне загрях, че бандата, която ни преследваше, е буквално по петите ни и дори ги усещам. По-точно работата бе не в близостта им, колкото в това, че бяха разярени и от тях се сипеха „искри“, както никога преди. Тогава се реших: щом са близко, мога да се разредя — и метнах целия си заряд. Не зная уцелих ли някого, но поне го направих тъй, че жената до мен не пострада.

Скоро под колелата се появи асфалт и едва тук разбрах какво представлява наистина бързо и бясно каране, онова досега бе просто едно пълзене по земната повърхност. Тя бе настъпила до дупка педала на газта, вглеждаше се в завоя и щом излезеше от него, веднага изключваше фаровете — направо да полудееш от страх, но си имаше смисъл. Те ни преследваха по светлината и така за известно време ни изгубваха от погледа си. Освен това, не знаейки точно къде е завоят, те биха могли да излетят извън шосето или най-малкото да се забавят. Ние, разбира се, също… но тя явно добре преценяваше как да постъпва.

По едно време излязохме на прав участък с кръстовище. Помислих, че ще завие, но тя продължи направо в непрогледния мрак. Започнах да си представям как се размазваме при някой удар, но в този миг жената отпусна педала на газта, натисна спирачките, подаде ръка през прозорчето и замига с едно фенерче.

Скоростта ни бе още достатъчно висока, но кратката светлина бе достатъчна да видим, че следващият завой е по-далеч, отколкото си мислих. Тя отново наду мотора и без да забавя ход, мина следващия завой, после по-следващия и всеки път мигаше с фенерчето и едва след третия завой отново включи фаровете.

Веднага погледнах има ли някой след нас.

— Изгубиха ни!

— Ти по-добре знаеш.

Протегнах назад полето си и се опитах да разбера къде са преследвачите ни. Едва ги усетих, въпреки че бяха силно заредени.

— Те се движат по различни пътища.

— Следователно някои от тях са ни изгубили — каза тя, — но не всички. Нали разбираш, те лесно няма да се откажат.

— Напълно го разбирам.

— Ти си първата им награда.

— А ти си дъщерята на Исаав.

— По дяволите! Аз съм прапраправнучка на преподобния Джейкъб Джой, първия човек, който успял да открие в себе си биоелектрически способности. Това е все едно и също да си висок и силен и следователно можеш добре да играеш баскетбол. Просто природен талант и нищо друго в повече. Той се побъркал от различни мисли и идеи за „богоизбрания народ“, заел се с кръвосмешение в семейството и… те си останали само най-обикновени убийци.

— А по-нататък?

— Ти не си виновен. Никой на нищо не те е научил. И аз в нищо не те обвинявам.

Но работата е там, че аз се обвинявах!

— Те са просто тъмни и неграмотни хора — продължи тя. — На дядо ми дотегнало да чете библията и да убива чиновниците от държавните ведомства, които им пречели, поискал да разбере, какви сме ние и защо сме такива. А освен това не искал да се ожени за момичето, което му избрали, защото, представи си само, той не бил достатъчно „прашен“. Трябвало да се крие. Търсили го, преследвали го, опитвали се да го убият, но той успявал да се спасява и да избягва. После се оженил. Следвал медицина. Възпитал в децата си убеждението, че непременно трябва да разберат тази сила. Та тя е като в старите приказки за вещиците, които, щом се разсърдят, викат злите сили и ги насочват към човека. Може би роднините ни дори не знаят как се прави това. Примамва ги това, че къде по-добре, къде по-зле, всички го правят. Хората на Чичо Лем са по-напред, защото при тях се провежда целенасочена селекция. Ние трябва да ги спрем, разбираш ли това? Трябва да им попречим напълно да овладеят способностите си. Защото сега знаем повече за тях. Тук всичко е свързано с методите на самолечение. В Швеция вече са пробвали да лекуват рак с помощта на променлив ток. Рак, разбираш ли? Правата противоположност на това, което си правил ти. Но принципът остава същият. Ако хората на Чичо Лем се бяха научили да управляват способностите си, то те биха могли да станат не убийци, а лечители. Може би това не трябва да се прави със злоба, а с любов?

— А малките момиченца в приютите също ли убивахте с любов — попитах аз.

Тя не отговори нищо и продължи да гони колата с пълна скорост.

— По дяволите! — каза след известно време. — Започна да вали дъжд.

Асфалтът се измокри и ние намалихме малко скоростта. Погледнах назад — отново засвяткаха фарове. Наистина бяха далече, но нали ги видях.

— Те ни настигат.

— По този път не мога да карам по-бързо.

— Дъждът и тях ще забави.

— При моя късмет — едва ли.

— Пожарът, там в градчето, сигурно ще угасне.

— Това вече няма никакво значение. Те ще се преместят на ново място. Ти си с нас и те знаят, че сме ги засекли.

Аз се заизвинявах, че съм им причинил толкова неприятности, а тя ми каза:

— Ние не биваше да те оставим да загинеш. Аз трябваше да се опитам да те спася.

— Защо? — запитах аз. — Защо ви е нужно това?

— Както искаш, мога и да ти кажа. Ако бе решил да останеш с тях, трябваше да те убия.

— Знаеш ли, ти направо приличаш на богинята на милосърдието. — Сетне се замислих за известно време. — И въобще, с какво си по-добра от тях? Ти също, както те, искаш да имаш дете от мен. Нужен съм ви за разплод — като породист бик.

— Ако беше само това — каза тя, — нещата щяха да свършат още там, на хълма. По точно казано, ти сам щеше да ги свършиш. Въобще, би следвало да те заставя, ако беше решил да останеш с тях, единствената ни надежда бе твоето дете, което да възпитаме като добър човек. Но се оказа, че и ти си добър, така че смисъл да те убиваме нямаше. Сега можем да те изучим и да узнаем много нови неща — ти си най-силният от притежаващите този дар.

Всичко това ми го каза направо.

— Ами — казвам — не ви ли хрумна, че аз може да не искам да ме изучавате?

— Може и да искаш — отговори тя, — може и да не искаш, това сега няма никакво значение.

И в този миг по нас започнаха да стрелят. Дъждът продължаваше да се лее, но те се бяха приближили толкова, че можеха да ни улучат и пробваха не съвсем зле, първият куршум проби задното стъкло, свирна между нас и остави след себе си дупка в предното. По него пробягнаха пукнатини — стана трудно да се гледа пътя и трябваше да намалим скоростта, а те още повече ни доближиха.

Но само след няколко секунди взехме още един завой и в светлината на фаровете ни видях как пред нас от някакви коли изскачат хора с пушки.

— Най-после — каза тя.

Аз разбрах, че това са хора от нейната компания и ние почти сме спасени. Но нещо ни попадна под колелата или тя за миг се отвлече от нещо, защото през предното стъкло почти нищо не се виждаше, и колата ни се поднесе. Плъзнахме се, излетяхме от пътя и се обърнахме поне пет пъти, като при забавени снимки, търкаляме се и вратите се разтварят, стъклата стават на парчета, на ситни парчета, а ние висим на коланите и мълчим, а аз си мърморя:

— О, боже! О, боже! О…

Най-после се удряме в нещо, спираме с огромно ускорение и трясък и всичко затихва.

Аз чувам как наблизо ромоли вода и си представям, че това навярно е ручейче и мога да се умия в него. Но не е никакъв ручей. Изтича бензинът от резервоара. После, някъде далеко, на пътя прогърмяват изстрели. Не знам кой в кого стреля, но разбирам, че ако победят онези, те ще ни изпържат в горящ бензин и това ще бъде за тях най-нежното нещо, което биха желали да направят с нас.

Лесно се измъкнах от купето, вратите бяха излетели някъде надалеч, така че не се наложи да се провирам през прозореца. Колата бе застанала на лявата си страна и понеже бе плътно притисната към земята, се навеждам и казвам:

— Ще трябва да излезеш оттук.

Умът ми стигна да се хвана за тавана, когато откопчавах колана, после я задърпах, оказах се отново навън, седнах на стъпалото и подадох ръка, така да й помогна да излезе.

Но тя не помръдна. Завиках й. Не отговори. Помислих, че е загинала, но тогава забелязах „искрите“. Странно, казах си, че по-рано не съм ги видял, но изглежда просто не съм се настройвал. Затова пък сега, макар и едва да просветваше, веднага ги забелязах — слабо светене, но „искрите“ се движеха бързо-бързо, сякаш сама се опитваше да се излекува.

Резервоарът продължаваше да бълбука и наоколо вонеше на бензин. На пътя продължаваха да стрелят. Бях виждал достатъчно катастрофи по киното и знаех — дори и никой да не ни запали, колата може да пламне. Не ми се искаше да остана близо и същевременно не ми се искаше тя да остане вътре. Но не си представях как ще се спусна долу при нея и как ще я измъкна навън. Наистина не съм слаб, но не съм и мистър Вселена.

Стори ми се, че прекарах цяла минута в размисъл, преди да разбера, че не е задължително да я дърпам от моята врата, с по-голям успех мога да го сторя и отпред, защото предното стъкло го нямаше, а и таванът се бе изкривил съвсем малко. Скочих от колата. Дъждът бе спрял. Почвата бе мокра и се хлъзгаше. Впрочем не зная, може да бе и от изтеклия бензин. Заобиколих колата, разчистих с крак остатъците на стъклото и се напъхах до кръста вътре. Протегнах се, разкопчах колана и като я хванах под мишниците, я затеглих, но кормилото пречеше да измъкна краката й. Изглеждаше, така щях да дърпам вечно. Изобщо — ужас. Непрекъснато чаках да задиша, но тя не си поемаше дъх. Стана ми страшно и обидно. Аз толкова много си бях мислил, че тя трябва да живее, че ми е спасила живота, а сега ще загине. В края на краищата успях да я откъсна от волана и я помъкнах колкото се може по-далече. Колата така и не се запали, но кой да знае, че тъй ще стане. В този миг не мислех за нищо друго — само за нея. Тя лежеше на тревата, цялата отпусната, без да диша, шията й като гъвкаво въже се извива на където си иска, аз я държа и плача, зъл и изплашен. Загърнах и двама ни с „искрите“, сякаш сме един човек, напълно я закрих, плача и нареждам:

— Живей! Живей!…

Дори името й не мога да произнеса, защото и досега не го зная. Тресе ме като в треска, и нея също, но изведнъж задиша и тъничко захленчи, сякаш си настъпил малко кутре по опашката, а „искрите“ течаха ли, течаха и се чувствувах така, като че са ме изстискали напълно и като са си свършили работата, са ме захвърлили настрана — една непотребна вещ. Повече нищо не помня. Само сега, като се събудих тук…

— На какво ти заприлича? Какво направи с нея?

— Нещо като… Когато я покрих с лъчението ми, сякаш взех в себе си това, което би трябвало да прави нейният собствен организъм. Аз сякаш я лекувах. Може би в мен възникна тази идея, защото тя ми говори за това по пътя в колата, но когато я измъкнах, въобще не дишаше, а после изведнъж започна. Трябва да знам излекувал ли съм я, или не. Защото, ако съм я излекувал, то тогава може би и баща си не съм убил. Преди да го измъкна от къщи, беше почти същият — най-малкото приличаше.

Но аз вече говоря много дълго, а вие още нищо не сте ми казали. Дори ако ме смятате за убиец и възнамерявате да свършите с мен, поне за нея ми кажете нещичко. Жива ли е?

— Да.

— Тогава, защо не я усещам? Защо не е сред вас?

— Тя бе подложена на тежка операция и не може да присъствува.

— Аз помогнах ли й, или не? Трябва да ми кажете. Защото, ако не съм успял, то се надявам, че ще проваля вашите опити и вие ще ме убиете. Няма смисъл да живея, ако умея само да убивам.

— Ти й помогна, Мик. Последният куршум попадна в главата й. Затова излетяхте от пътя.

— Почти нямаше никаква кръв…

— Просто не си видял в тъмнината. Ръцете ти и дрехите ти бяха изцяло изцапани с кръв. Но това сега няма никакво значение. Извлякоха куршума от главата й. Доколкото лекарите преценяват, мозъкът й не е повреден. Въпреки че това е удивително. Тя би трябвало да умре.

— Значи аз все пак съм й помогнал.

— Да. Но не разбираме как. Нали сам знаеш, има прекалено много истории за изцеление. Самовнушение, мануална терапия. Може би и ти си направил нещо подобно, като си я закрил с полето си. Ние не знаем още много неща. Така и не разбираме защо съвсем миниатюрните сигнали в биоелектрическата система могат да влияят на някого на стотици мили оттук, но те те повикаха и ти се отзова. Мик, трябва да те изучим. Досега не сме имали друг обект с такива силни способности. И може би всички тези изцеления, споменати в Новия Завет…

— Не искам да слушам за никакви завети. Достатъчно ми проглуши ушите татенцето Лем.

— Ще ни помогнеш ли, Мик?

— По какъв начин?

— Ще ни позволиш ли да те изучаваме?

— Правете каквото искате.

— Не е възможно, изучаването на само едната ти способност да лекуваш няма да бъде достатъчно.

— Не смятам никого да убивам за вашите опити. Ако ме заставите, знайте, първо ще убивам вас и тогава вие ще ме ликвидирате — просто да се спасите, нали разбирате?

— Успокой се, Мик. Не започвай да се ядосваш. Имаме предостатъчно време да обмислим всичко. Ние се радваме, че ти не искаш никого да убиваш. Ако ти доставяше удоволствие или не бе се научил да се сдържаш, то едва ли би достигнал до седемнадесет години. Така е, ние сме учени, по-точно, опитваме се да разберем това явление и така да го изучим, че да добием правото да се наричаме учени. Но преди всичко ние сме хора, води се война и в нея децата като теб са вид оръжие. Ако някога сполучат да създадат подобен на теб човек, той може да ни открие и да ни унищожи.

— Прави сте. Татко Лем така и казваше, но не си спомням дали съм споменавал. Той казваше: деца на Израел, трябва да убиете всички мъже и жени и деца в Ханаан, за да очистите земята за децата Божии.

— Така, така, за това нашата част от семейството се отдели. Ние решихме, че унищожаването на човечеството и заменянето му с шайка убийци и обезумели религиозни фанатици не ни привлича. През последните двадесет години не им се удаде да родят някой като тебе, защото убивахме всички деца, притежаващи силни способности — тези, които те се бояха сами да отглеждат и предоставяха на приютите.

— Освен мен.

— Това е война, Мик. Ние не обичаме да убиваме деца. Но това е все едно да бомбардираш град, където враговете ти изготвят тайно оръжие. Животът на няколко деца… Е, не бива да те лъжа. Затова между нас едва не настана разкол. Да те оставим жив бе много рисковано. Аз всеки път гласувах против. И даже няма да ти искам да ми простиш, Мик. Сега ти знаеш какво представляват нашите врагове и сам реши да се махнеш от тях. Аз се радвам, че се оказах малцинство. Но би могло да стане всичко…

— Сега те няма да изпращат деца в приютите. Поне за това ще им стигне умът.

— Но сега имаме тебе. Ти ще ни научиш, как да блокираме влиянието им. Или да лекуваме хората, които ще пострадат от децата им. Или да откриваме „искрите“, както ги наричаш, от разстояние. Сега всичко това е възможно. Но след време, в бъдещето, може да се окаже, че ти ще бъдеш нашето единствено оръжие.

— Не искам това.

— Напълно те разбирам.

— И вие сте искали да ме убиете?

— Просто исках да защитя хората от тебе. Така ми се струваше по-надеждно. И дяволски се радвам, Мик, че стана съвсем друго.

— Не зная да ви вярвам или не, мистър Кайзър. Прекалено ловко умеете да се прикривате. А аз си мислех, че вие се отнасяте добре с мен, защото просто сте добър стар човек.

— Така си е, Мик. Той действително е славен старец и ловък преструвач. Човек, който те следи, трябва да притежава и двете качества.

— Но сега с това е свършено?

— С кое трябва да е свършено?

— Повече нямате намерение да ме убивате?

— Всичко зависи от тебе, Мик. Ако някога започнеш да се ядосваш и да убиваш хора, които нямат никакво отношение към тази война…

— Няма да започна!

— Запомни, Мик! Случи ли се, винаги ще те достигнем!

— Мога ли да я видя?

— Коя?

— Тази лейди от Роанак! И най-после кажете ми как я наричат?

— Добре. Сега ще тръгнем. Тя сама ще ти каже.

Уолтър Милър
Борба за кръв

Секретарката на полковника чу шум от стъпки в коридора и повдигна глава от пишещата машина. Стъпките спряха пред вратата. Черните като въглени очи сякаш се впиха в нея, а после погледът премина в страни. Висок и непознат човек, възслаб, облечен във формата на космокомандор, уверено влезе в приемната, седна в ъгъла и здраво впи ръце в колената си. Изскубаните като тънка нишка вежди на момичето се извиха в дъга. Подобно нещо се случваше за пръв път от половин година насам — някой посетител да влезе и да не й обърне внимание.

— Имате ли назначена среща, сър? — попита тя, усмихвайки се професионално.

Мъжът сдържано кимна и не каза нищо. Очите му за миг проблеснаха в посока към секретарката, а после отново се заеха с изучаване на стените. Девойката се опита интуитивно да долови състоянието му: той бе или много ядосан или изпитваше силна болка.

Черните очи пламтяха с хладен блясък. След като погледна в списъка на посетителите, усмивката й изчезна и се смени с презрителна гримаса. Тя здраво стисна устни.

— Вие сте космокомандор Елис Роки? — попита тя с леден тон.

Отново последва сухо кимване. Няколко секунди момичето съсредоточено го гледаше, след което каза:

— Полковник Бейти ще ви приеме след няколко минути — и пишещата машина отново затрака, отчетливо и ядосано.

Човекът продължаваше да чака тих и неподвижен. След известно време полковникът пресече приемната, кимайки леко с глава. Последвалите го от коридора двама майори се отправиха право в кабинета без дори да погледнат към офицера в ъгъла. Накрая комутаторът избоботи:

— Пуснете м-р Роки, Дела. Вземете бележника си и елате с него при мен.

Дела веднага погледна към Роки, но той вече бе скочил и с бързи крачки мина край нея. Съвършено очевидно бе, че е роден на някоя планета с изискано общество — отвори рязко вратата и влезе пръв без дори да я погледне. Секретарката трябваше да улови летящото крило, за да не хлопне.

Пълноликият, вече на възраст, полковник Бейти седеше, очаквайки го, на бюрото си. Фланговете се заемаха от двама майори. По осанката и движението на ръката, когато Роки отдаде чест, можеше веднага да отгатне професионалният войник, подготвян от раждането си за военна служба.

— Седнете, Роки.

Високият като върлина командир приседна. Цял в слух той впери поглед в челото на полковника, но лицето му не изразяваше нищо. Бейти прелисти някаква папка, след което тихо заговори:

— Преди да започнем, командоре, искам да ви съобщя нещо за сведение.

— Да, сър.

— Това не е нито следствие, нито съд, нито военен трибунал. Против вас не се издигат никакви обвинения. Ясно ли е? Разбрахте ли?

— Да, сър.

Безцветните очи на полковника гледаха към Роки и в никакъв случай не издаваха презрение.

— Нашето дознание се извършва за протокола и за широката публика. Самото произшествие вече е изяснено, както знаете. Но хората са възмутени и ние сме длъжни да им продемонстрираме поне нещичко.

— Разбирам, сър.

— Тогава, да започваме. Дела, моля те, води протокола! — полковникът погледна лежащия пред него лист. — Командор Роки, бъдете така добър, да ни разкажете сам, какво стана по време на патрулен полет номер шестдесет и едно на четвъртия ден от шестия месец на осемдесет и осма година?

Последва кратка пауза. Девойката впи очи в тила на Роки, изгаряйки от желание да го убие. Той заговори, като внимателно подбираше думите си. Слабото му лице наподобяваше маска. Гласът му бе спокоен и чист като звън на камбана.

— Това бе патрул за свободно търсене. Отделихме се от Джод-7 в тринадесет часа по Универсалното време, преминахме на свръхсветлинна скорост и пробихме до десетхилядното ниво на „с“. В континуума се върнахме на патрулен радиус при тридесет и шест градуса „тита“ и двеста градуса „пси“. Моят навигатор хвърли заровете да определи курса. Предстоеше ни да преминем към точка от тази обиколка на тридесет „тита“ и сто и петдесет „пси“. Ние започнахме…

Полковникът го прекъсна:

— В този момент вие вече сте знаели, че ще пресечете курса на санитарния звездолет?

Девойката откъсна очи от бележника. Роки отново не трепна.

— Да, аз знаех това, сър. Ние следвахме случайно избрания курс, докато детекторите за изкривяване на континуума не ни предупредиха за кораба. Когато се сближихме, заповядах на инженера да държи паралелен курс и да включи автоматите. След като това беше направено, изпратих стандартното запитване.

— Забелязахте ли опознавателните му знаци?

— Да, сър. Декодираният отговор гласеше: „Санитарен лайнер Сол-Ж-6, Космодрум за излитане Сол-3, лети към Джод-6, стока: Суровина за аварийни банки за човешки органи. Поръчка под номер А-4-Ж“.

Бейти кимна, разглеждайки Роки с любопитство наподобяващо това на лекар към необикновен пациент.

— Вие сте знаели за катастрофата на Джод-6. Там двадесет хиляди са чакали в криокамери пристигането на тези органи.

— Да, сър. Много съжалявам за гибелта им.

— Продължавайте с вашия отчет.

— Аз отново наредих на навигатора да хвърли заровете — да преглеждаме или не стоката. Падна се дванадесет, което означава „да“. Свързах се с този звездолет и заповядах да отворят външните шлюзове. Те въобще не отговориха.

— Минута, моля. Вие обяснихте ли им причината за прегледа? Сол-3 се намира в края на Галактиката и не принадлежи на нито едно звездно струпване. Ние нямаме представа каква е планетата — примитивна или регресираща. Напълно е възможно да не са запознати с нашите обичаи.

— Аз направих подобно допускане, сър — продължи Роки с безстрастно лице. — Обясних им ситуацията, даже им цитирах извадки от Патрулния устав. Те не потвърдиха приемането на запитването. Помислих, че са загубили връзката с нас и повторих съобщих с помощта на сигналния огън. Знам, че са го приели, защото сигналчикът им изпрати потвърждение. Очевидно го е предал на началството си. Навярно те са му заповядали да не отговаря, защото повече не се обади, въпреки нашите сигнали. Тогава опитах да се приближа плътно и да ги захвана с магнитните клещи.

— Те съпротивляваха ли се?

— Да, сър. Опитаха да се изтръгнат, преминавайки на по-висока съставяща на „с“. Нашият деформатор вече се намираше на шест хиляди „с“. Макс-компонентата на нашия куп на това ниво представлява само колапсираща газова мъглявина. Естествено, при това те ни повлякоха след себе си, после се опитаха да избягнат на другата страна. Ние се спуснахме до ниво четвърт „с“, в което по-голямата част на Галактиката беше все още на стадий червено джудже. Предполагам, че именно тогава те осъзнаха невъзможността да избягат и продължиха по предишния курс.

— Какво направихте вие?

— Изпратихме им предупреждението по всички възможни канали на връзка, като им четяхме стандартния текст.

— Те изпратиха ли ви потвърждение?

— Само един път. То гласеше: „Това е спешна помощ. Имаме заповед да не спираме. Като пристигнем, ще подадем рапорт срещу вас на висшестоящите власти“. — Роки неуверено погледна полковника. — Сър, позволете ми да направя лична забележка.

— Може — прояви търпимост полковника.

— Те изгубиха много повече време да се крият по нивата на „с“, отколкото би отишло за спиране и проверка. Аз оценявам поведението им, като крайно подозрително.

— Не ви ли е минало през ума, че това може да се обясни с някаква особеност на културата Сол-3? Упорство или омраза към властите?

На челото на Роки се появи лека бръчка.

— Не, сър.

— Защо?

— Това не се изисква от устава, сър. А и моите собствени съображения… културните особености на планетата ми…

Стрелата се върна там откъдето бе изпратена. Полковникът бе добре запознат с военната култура на родината на Роки — „Капа-4“. Там звание се получаваше още при раждането, по наследство. На своята планета командорът беше знатен човек, офицер от военен колеж. Бяха го научили да се осланя на мнението си, да взима бързи решения и да очаква точното им и незабавно изпълнение. Полковникът се намръщи, гледайки в покривката на масата.

— Тогава да кажем така: вие знаехте ли мнението на екипажа си по този случай?

— Да, сър. Те смятаха, че трябва да прекратим преследването и да им позволим да продължат полета си. Дори бях принуден да изпратя в карцера двама души за неподчинение и опит за бунт. — Той замълча, като погледна към един от майорите. — Това е всичко, което мога да кажа за свое оправдание, сър.

Майорът пламна. По чин не отстъпваше на Роки, но в полета бе участвал само като наблюдател и независимо от високия си ранг, бе длъжен да се подчинява на командорската власт, докато корабът се намираше в пространството. Него също го бяха напъхали в карцера. Сега изпепеляваше бившия си началник с поглед, без да произнесе нито дума.

— И така, командоре, след отказа да спрат, какво предприехте?

— Изтеглих се на безопасно разстояние и дадох предупредителен залп точно по техния курс. Избухването стана пред кораба им — не са могли да не го видят. Те пренебрегнаха предупреждението и отново се опитаха да избягат.

— Продължавайте.

Роки едва забележимо повдигна рамена.

— В съответствие с параграф тридесети от Устава аз ги унищожих.

Девойката издаде приглушен стон.

— И повече от десет хиляди души на Джод-6 загинаха само за това, че вие…

— МЛЪКНИ, ДЕЛА! — рязко я прекъсна полковник Бейти.

Настъпи дълга тишина. Роки спокойно очакваше следващите въпроси. Той изглежда, не забеляза избухналите чувства на девойката. Полковникът заговори отново. В гласа му се чувстваше напрегнато спокойствие.

— Огледахте ли останките на унищожения кораб?

— Да, сър.

— Какво намерихте?

— Остатъци от замразени кости, кръвна плазма, различни органи, тъкани във вид на култура или в замразен вид, готови за използване в операции по присаждане, с една дума, пълен набор материали за аварийна банка, както се предполагаше. Ние взехме образци, но да съхраним това, което бе останало, нямахме никаква възможност.

Полковникът забарабани с пръсти по масата.

— Вие казахте: „предполагахме“. Означава ли това, че вие сте си давали пълна сметка за характера на стоката и не сте подозирали наличието на борда контрабанда или нещо от този род.

Роки направи кратка пауза.

— Аз подозирах контрабанда, сър — каза той спокойно.

Бейти удивено вдигна вежди.

— Преди не сте ми говорили за това.

— Никой не ме е питал.

— И все пак, защо не сте споменали?

— Нямах доказателства.

— Аха, разбрано — промърмори полковникът. — Отново проличава културата на Капа-4. Отлично, но изследвайки остатъците вие не сте намерили свидетелства за контрабанда? — отвращението изписано на лицето на полковника, подсказваше на присъстващите, че отговорът му е известен, но иска да го има в протокола.

— Не намерих улики, полковник.

— Защо се поколебахте?

— Аз все още подозирам нарушаване на закона, сър, въпреки че, за съжаление, няма доказателства.

Този път полковникът не можа да се сдържи чувствата си и изсумтя с отвращение. Прекалено дълго се рови в книжата на масата, след което погледна майора, взел участие в полета на патрула:

— Ще потвърдите ли показанията на Роки, майоре? Верни ли са те по същество — доколкото ви е известно?

Обърканият майор хвърли към Роки поглед, изпълнен с нескривана ненавист:

— За протокола, сър: по мое мнение командорът извърши позорна и неразумна постъпка. В резултат жизнено необходими материали…

— Не искам от вас морална оценка на постъпката — рязко го прекъсна полковникът. — Само ви моля да потвърдите, това, което ни каза Роки. Така ли са протекли събитията, както ги описа той?

Майорът с труд преглътна.

— Да, сър.

Полковникът кимна:

— Отлично. Сега ще ви задам още един въпрос, джентълмени: Налице ли е някакво нарушение на Устава? Действал ли е командор Роки в съответствие с изискванията на Космическия кодекс или не? Отговаряйте кратко: да или не? Майор Тули, моля.

— Пряко нарушение нямаше, но…

— Без никакво „но“! Майор Гоан?

— Е-е… Нарушение нямаше, сър.

— И аз стигнах до същия извод — полковникът се обърна към бележника на Дела. — Наистина, резултатите от инцидента имат катастрофални последствия, това е така, и действията на Роки са били за съжаление неудачни. Шестдесетзвездният Куп никога няма да одобри подобно нещо. Законите, уставите и правилата се създават за хората, а не за тях. Роки е спазил буквата на закона, но, струва ми се, е забравил неговия дух. Но така или иначе, той не може да бъде обвинен в нищо. Комисията, която провежда това следствие, препоръчва да се отстрани командор Роки от полетите — временно и без други последствия — да бъде подложен на физическо и психологическо изследване, преди да му бъде разрешено отново да изпълнява своите задължения. С това ние завършваме, джентълмени. Дела, ти си свободна.

Девойката стана, хвърли още един гневен поглед към невежия капианец и гордо напусна стаята. Бейти се облегна на креслото си. Двамата майори отдадоха чест и се оттеглиха. Когато останаха сами той каза:

— Имате ли да добавите нещо неофициално, извън протокола?

Роки кимна:

— Бих ли могъл да си подам оставката чрез вас, сър?

Бейти студено се усмихна:

— Предполагах, че ще постъпите точно така, Роки.

Той издърпа чекмеджето на бюрото си и извади един лист хартия.

— Позволих си да подготвя документа, остава само да го подпишете. Разберете ме правилно, не ви принуждавам да подавате оставка. Но съм готов да я приема, ако пожелаете да напуснете. В случай, че не одобрявате стандартната бланка, можете да я напишете със свои думи.

Въгленочерните очи на командора бързо пробягаха по листа и ръката му стремително драсна подписа отдолу.

— Документът встъпва в сила незабавно, нали сър?

— В дадения случай можем да си го позволим.

— Благодаря, сър.

— Не го смятайте за услуга — полковникът завери подписа на командора.

Роки не се чувстваше засегнат.

— Може ли да си тръгна?

Бейти вдигна глава и с любопитство отбеляза, че Роки, преминавайки в състояние на гражданско лице, незабавно изпусна обръщението „сър“ и очите му престанаха да бъдат непроницаеми; в тях се четеше гняв, отчаяние и болка.

— Интересно, от какво се ръководите вие, капианците? — промърмори полковникът.

— Нямам намерение да обсъждам това с вас, полковник. Аз заминавам — Роки се изправи от мястото си.

— Почакайте, Роки — полковникът заплашително се намръщи, прикривайки по този начин действителните си чувства.

— Да, чакам.

— Роки, до това произшествие вие много ми харесвахте. Дори лично казах на генерала, че сте един от най-обещаващите млади офицери.

— Много мило от ваша страна — монотонно отвърна Роки.

— След години бихте могли да седите на моето бюро и дори мисля, че сте се надявали на това.

Последва леко кимване и бърз поглед към пагоните на полковник Бейти продължи.

— Вие имахте цел в живота, а сега загубихте всичко. Аз разбирам какво означава това за вас.

Напрегнатите скули на капианеца подсказаха на полковника, че той не се нуждае от съчувствие, но Бейти продължи:

— Понеже живеем на най-старата и най-усвоена планета в Купа, вие едва ли ще успеете да намерите друга работа.

— Това не ви засяга, полковник — тихо каза Роки.

— Засяга ме в съответствие с етиката на нашата култура — прогърмя полковникът. — Естествено вие, капианците мислите иначе. Но ние тук не се сме чак толкова хладнокръвни. Сега слушайте: готов съм да ви помогна, въпреки че, с вашето тъпо упорство, вероятно ще откажете. Бог вижда, че вие не заслужавате това.

— Продължавайте.

— Готов съм да наредя на патрулния кораб, да ви достави на коя да е планета от Галактиката. Само кажете името и ще ви отведем там. — Той почака. — Добре, можете да откажете. В такъв случай сте свободен.

Слабото лице на Роки трепна за миг, след което той кимна.

— Съгласен съм. Закарайте ме на Сол-3.

Полковникът бе зашеметен. Той пое дълбоко въздух, почервеня и започна да дъвче долната си устна.

— Да… като казах Галактиката аз имах предвид… впрочем вие разбирате, че ние не можем да изпратим военен кораб извън пределите на Шестдесетзвездния Куп.

Роки невъзмутимо чакаше, а черните му очи продължаваха да изучават полковника.

— Защо ви е нужно именно там?

— Имам си лични съображения.

— Каква им е връзката със санитарния кораб?

— Дознанието свърши, полковник.

Бейти удари по масата.

— Но това е безумие! На Сол никой не е летял от хиляди години! Защо?! Това е нечисто и деградирало място. Дори не очаквах, че ще отговорят на молбата на Джод-6 за помощ!

— Защо не, та те не я извършват безплатно.

— Естествено. Но се съмнявам, че на Сол-3 още има звездолети, особено свръхсветлинни. Единствената им заслуга пред Галактиката е в разселването на човешката раса, ако може да се вярва на тази легенда. Те отдавна нямат връзка с другите системи. Аз просто не ви разбирам.

— Значи ли това, че си взимате обратно предложението, полковник.

Очите на Роки съвсем откровено дразнеха Бейти.

— Не… — полковникът пое дълбоко въздух. — Вече ви казах. Но патрулен кораб не мога да изпратя. Ще ви заплатя място на частен звездолет. Причини… ще измислим… например, някакви изследвания.

Роки язвително предложи:

— А защо не изпратите дипломатическа мисия, която да поднесе извинения на Сол-3 за унищожения кораб.

— Какво? С вас на борда?!

— Точно така! Те не ме познават.

Бейти измери Роки с учуден поглед, сякаш пред него стоеше представител на друга раса.

— Ще го направите ли? — настойчиво повтори Роки.

— Аз ще помисля. Във всеки случай ще се погрижа, сега тръгвайте до там, щом толкова много настоявате. А сега тръгвайте. Вашето общество ми дотегна, Роки.

Капианецът не се обиди, изправи се, завъртя се на токовете си и напусна кабинета. Секретарката, стояща до картотеката, вдигна глава, когато той влезе в приемната. Тя скочи към вратата и прегради пътя му с малкото си наежено тяло. Лицето й се превърна в бяла маска на отвращение и думите й изкачаха през полуотворените устни:

— Вие сигурно сте доволен: погубихте десет хиляди души и излязохте сух от водата? — изсъска тя.

Роки внимателно се вгледа в лицето й, където откри характерните признаци на потомствена джодианка: леко увеличена обвивка на жълто-кафявите очи, тесен нос с тънки подвижни ноздри и заострена брадичка. Не е изключено някой от роднините й да е загинал при катастрофа и сега тя да го смяташе за виновен. Той бе унищожил кораба, който носеше спасение на пострадалите.

— Радвате се, нали? — повтори тя и гласът й стана още по-силен, а юмруците й заплашително се свиха.

— Бъдете така добра да се дръпнете от пътя ми, мис.

Стремително замахване на ръцете и острите нокти одраскаха бузите му. Лицето му пламна от болка. Той не помръдна. Две ярки ивици се проточиха от очите към ъгълчетата на устните… Капка кръв увисна на края на брадичката и падна върху обувката на девойката.

— На моята планета — каза спокойно Роки, — когато жена желае да се държи като животно, ние й помагаме — бием я с пръчка гола насред площада. Виждам, че тук личното достойнство няма такава цена. Вие явно считате, че е нормално да се държите като дива котка.

Тя гневно пое въздух и отново се вцепи в лицето му, но той отново не помръдна, а само студено я гледаше; накрая секретарката избяга.

* * *

Елис Роки, роден за слава на планетата Капа, отдал себе си в служба на Шестдесетзвездния Куп, изведнъж откри, че се е превърнал в своего рода парий. Крачейки по коридора, той усети, как го обгръща сгъстяващата се мъгла на самотата. Сега вече нямаше дом. Нали се отрече от наследствените си права на Капа, за да получи офицерско звание в Патрула. Сега и от него се лиши, а заедно със званието и от каквато и да е надежда за кариера.

От момента, в който натисна спусъка, за да унищожи санитарния кораб, той знаеше, че ако не намери доказателства за контрабанда на борда, ще настъпи краят на кариерата му. И досега той бе дълбоко убеден, че не е сгрешил. Ако на борда нямаше медикаменти и тъкани, щеше да пострада за това, че не е унищожил нарушителя. Ако пък нямаше какво да крият, защо не позволиха да бъде извършен прегледът? Отговорът на този въпрос се намираше там някъде на Сол. Оставаше му само един път. Това се наричаше „Мечът на оправданието“.

Роки седеше в квартирата си и чакаше кога полковникът ще изпълни обещанието си.

Бейти позвъни на следващия ден:

— Намерих Ви един частен далиански кораб, Роки. Пилотът е готов да ви превози извън границите на Купа. Целта на полета е научна: да събере данни за Сол и неговата система. На предложението ни да изпратим дипломатическа мисия е наложено вето — първоначално трябва да се свържем със соларианците по свръхсветлинното радио.

— Кога трябва да излетя?

— Бъдете на космодрума още тази вечер. Желая ви успех, момче. Съжалявам, че се получи така и се надявам…

— Да, благодаря.

— Тогава…

— Какво тогава?

Полковникът въздъхна и би отбой. Екс-командор Елис Роки събра мундирите си и се отправи към заложната къща.

— Залагате или продавате? — попита плешивият продавач зад тезгяха. После се наклони напред, огледа Роки, премести погледа си върху фотографията на първата страница на вестника и промърмори. — Аха, това сте вие. Значи, продавате. — С лека пренебрежителна усмивка той извади от джоба си две банкноти и ги залепи на лавицата пред себе си. Изразът му бе категоричен: — искате — взимайте, не искате — не взимайте. Дрехите струваха най-малко два пъти повече.

Роки се поколеба секунда-две, но взе парите. Сумата се равняваше точно на цената на блестящия тъпонос „мултин“, автоматичен пистолет, който гордо се кипреше на витрината.

— Добавете и триста патрона — тихо каза той, прибирайки оръжието в джоба си.

Търговецът прихна:

— В твоето положение ще ти е необходим само един изстрел, момче.

Роки благодари за съвета и прибра патроните.

На космодрума пристигна по-рано от пилота и се отправи да огледа неголемия далиански товарен звездолет, който щеше да го закара до периферията на Галактиката. Лицето му помрачня, когато видя покрития с дупки и драскотини корпус и блясъка на разтопените по краищата дюзи. Някой от наземните техници бе поставил на кораба Гайгеров брояч, да предупреждава минаващите, да го избикалят отстрани. Стрелката на индикатора трептеше в областта на червения сектор. Роки взе брояча със себе си. В кабината за управление стрелката се премести в белия участък на скалата, но в реактора имаше опасни радиоактивни зони. Той се ядоса и отиде да разгледа управлението.

Тук раздразнението му нарасна. Корабът, удачно наречен от собственика си „Идиът“, бе от древните корита, без съвременна система за оповестяване, предпазни устройства и друго оръжие, освен йонните излъчватели. Циферблатът на индикатора за положението в пространството бе калиброван само до сто хиляди. И това бе във време, когато съвременен патрулен звездолет можеше да навлезе в сегмент на петмерния космос, със скорост на светлина сто и петдесет хиляди „с“ и до Сол можеше да се стигне за два месеца. На тази развалина щяха да са нужни поне пет или шест, ако въобще беше способна да лети, в което бившият командор се съмняваше. В нормална ситуация той би се поболял да извърши дори полет вътре в Купа.

Хрумна му да се оплаче на Бейти, но всъщност полковникът бе изпълнил обещанието си и нямаше да си помръдне повече пръста. Мърморейки постави нещата си в багажната камера и седна в креслото пред пулта да подремне, докато се появи пилотът.

Силен и болезнен удар по подметките прогони съня.

— Сваляй си кокилите от пулта! — изграка сърдит глас.

Роки трепна и замига, гледайки тясното намусено лице и захапаната между зъбите дебела пура.

— И незабавно освобождавай креслото! — добави пилотът, без да изважда пурата.

Роки изсвистя, скочи от креслото, сграбчи куртката на пришълеца замахна целейки се с юмрук право в пурата, но ръката му застина насред пътя. С куртката нещо не беше съвсем наред. Смаян откри, че там вътре в нея имаше жена. Той я пусна и почервеня.

— Аз помислих…, че сте мъж.

Тя го гледаше презрително, оправяйки си куртката.

— Правилно, господине, аз съм пилотът — тя хвърли шапката си на навигационната маса. Показаха се тъмни и късо подстригани коси. След това тя извади от устата си пурата, старателно я изгаси в подметката и скри остатъка в джоба на работните си панталони. Без пурата се виждаше, че има красиви, но плътно присвити от злоба устни.

— Стой по-далеч от креслото ми — сухо нареди тя. — А и от мене също. Да се разберем от самото начало!

— Значи, това е твоето корито, а? — въздъхна той.

Тя отиде при пулта и започна да набира данни на курсографа.

— Да, фирма „Далия, космически пратки, инкорпорейтид“. Други въпроси?

— Сигурна ли си, че тази развалина ще стигне до Сол? — измърмори Роки.

Тя го стрелна с лош пламък в зелените си очи.

— Жалвайте се на полковника, младежо. Интересува ме само моят хонорар. За него съм готова да поема риска. И защо пък не?

— Съществуването на един глупак, все още не доказва съществуването на двама такива — кисело каза Роки.

— Ако не ти харесва, върви и търси нещо по-добро. — Жената се изправи и обхвана Роки с поглед на лекар патологоанатом. — Но доколкото разбрах нямаш голям избор.

Той се намръщи:

— Нямаш намерение да си пъхаш носа в моите работи, нали?

— О-хо! Младежо, твоите проблеми не ме засягат. Все ми е едно, кого возя, стига да е в рамките на закона. И така, ще летиш или не?

Той кратко кимна и тръгна да си търси каюта.

— И да не влизаш в каютата ми! — изрева тя зад гърба му.

Роки въздъхна с отвращение. Пилотката бе типична представителка на цивилизацията Далия. Този свят бе слабо усвоен, суров, с малка плътност на населението, въобще — див край. Примитивната бързостояща култура уважаваше яките мускули и се отнасяше презрително към властта. В главата му проблесна мисълта, че на нея може да й хрумне, да го предаде на представителите на Сол-3, като човек унищожил техния кораб.

— Готови за излитане! — донесе се глас от интеркома. — До старта — две минути.

Роки потисна възникналото желание да се измъкне от кораба и да зареже всичко. Дюзите зареваха на празен ход, очаквайки командата на пилота. Роки легна по очи на койката, защото старите звездолети прекалено рязко излитаха. Свиренето премина в гръм и те поеха нагоре — отначало бавно, а после все по-бързо. Когато напуснаха атмосферата, по корпуса премина гърч, вследствие изхвърлянето на допълнителните ускорители. Миг пълна тишина — летяха по инерция, последван от едва доловим писък, когато йонните двигатели поеха щафетата. Летяха вече в открития космос. Той погледна през илюминатора, видя как слабата ивица светлина се фокусира в тънка игла от заредени частици и натисна бутона на интеркома:

— За далианец е доста прилично — похвали я той.

— Запази коментара за себе си — изръмжа Далия инкорпорейтид.

Преминаването на по-горно ниво на константата „с“ не предизвикваше никакви допълнителни усещания в човешкия организъм. То се долавяше единствено по превръщане на реакторното мъркане в плътно басово бумтене и по лекото помръкване на осветлението в каютата. Роки любопитно гледаше през илюминатора, защото съпътстващите явления винаги предизвикваха неговото възхищение.

Преходът започваше с традиционното синьо изместване. Далечните мъждивочервеникави звезди бързо се разгаряха, превръщайки се в бели и ярки точки, и накрая запламтяха като безброй дъги в бездънния мрак на небосвода. Те не съответстваха на звездите от първоначалния континуум, а бяха по-скоро проекции на масите им върху висшите нива на петкомпонентното пространство, където скоростта на светлината постепенно нарастваше, заедно с упоритото изкачване на „Идиът“ по стъпалата на „с“.

Накрая се наложи да затвори илюминатора, защото нахлуващата звездна светлина стана непоносима за очите. Лъчението се премести в ултравиолетовата и рентгенова част на спектъра. Той се прехвърли на наблюдателния екран. Звездите изглеждаха като избухващи свръхнови и корабът сякаш бе попаднал в центъра на грандиозен гравитационен колапс. С увеличаването на лъчистата енергия в кабината ставаше все по-топло и пилотът включи частичен лъчев екран.

Най-после преходът свърши. Роки натисна бутона на инеркома още един път:

— На кое ниво сме, дете на Далия?

— Деветдесет хиляди — кратко отговори тя.

Роки се усмихна накриво. Без да й трепне окото тя вдигна скоростта до червената черта на скалата. Всичко ще бъде наред, естествено, ако издържат лъчевите екрани. В противен случай корабът ще се пръсне като мехур и ще се превърне в облак газ.

— Да ти помогна ли за курса? — предложи той.

— Аз мога да управлявам кораба си сама — озъби се тя.

— Да, знам. Но аз няма с какво да се занимавам. Ти би могла и за мен да намериш някаква работа.

Тя помълча, а после се смили:

— Добре, ела тук.

Когато влезе в кабината, тя се беше разположила удобно на креслото и той видя, че независимо от работните панталони, постоянно лапната пура и късо подстригани коси, тя бе красива девойка. Пограничната планета Далия раждаше здрави хора, макар и не много принципни.

— „С“-картите са в онова чекмедже — каза тя, като посочи с пръст шкафа. — Начертай курс с максимално лъчево налягане.

— Защо не най-късият? — попита Роки, като се намръщи.

Тя поклати глава:

— Реакторите ми не са достатъчно мощни. Ще трябва да използваме максимално външната енергия, която успеем да получим. В противен случай може да кацнем за дозареждане.

„Колкото по-далеч, толкова по-лошо!“ — помисли Роки, вадейки „С“-картите от чекмеджето. — „Преди два века полет с такъв звездолет до Сол би бил истински подвиг. Сега, в епохата на съвършените кораби, прилича на подвиг на идиотизма.“

Половин час по-късно той връчи на пилота плана на курса, който бе успял да изчисли така, че позволяваше на „Идиът“ да набави почти половината от нужната му енергия, направо от ревящия ад на пространствата, използвайки разликата в лъчевото налягане между различните нива на „с“.

— Доста бързо се справи — каза тя.

— Благодаря.

— Не ми изглеждаш глупак, защо тогава постъпи толкова тъпо, а?

Роки се намуси:

— Мислех, че решихме да не се интересувате от моите работи.

Тя въздъхна и се престори, че наистина е така.

— Космическата контрабанда би могла наистина да сложи край на всички цивилизации в Галактиката — продължи той. — Това вече е доказано. Милиони хора на Тау-2 умряха от това, че някой тайно бе им доставил на планетата другопланетни животни, за желаещите да ги отглеждат. Аз постъпих така, както ми подсказва опитът на историята.

— Аз се старая да не си пъхам носа в чужди проблеми, стигат ми моите — кисело измърмори тя, гледайки Роки.

Той млъкна, наблюдавайки я как действа с лъчевите екрани, за да улови максимум енергия от пожара, разпален зад тях. Роки помисли, че тя би могла да бъде и по-любопитна. Предстоеше им да се понасят няколко месеца и добре би било да знае как е било в действителност.

— Значи и ти, както всички останали считаш, че това е било глупава грешка — поде отново той. — Не е много ласкателно.

Тя презрително прихна, без да прекратява работата си:

— Там, където съм се родила, не наказваме глупаците. Не е необходимо. На Далия те не живеят дълго.

— Значи, по вашите мерки аз съм глупак?

— Откъде да знам? Щом си доживял до зряла възраст и си получил каквото си искал, значи не си глупак.

Това е то, златното правило на далианците, помисли Роки, щом Вселената ти е позволила да съществуваш, то всичко ти е наред. И в това може би има частица истина. Човек се ражда с едно-единствено право: да докаже на какво е способен. И това право лежи в основата на всяка култура, въпреки че болшинството цивилизовани светове са се постарали да определят тази „способност“ с термините на съответните културни ценности. Но там, където животът бе тежък, се използваше терминът оцеляване.

— Аз наистина не възразявам против разговор на тази тема — каза Роки след кратко колебание. — Нямам какво да крия.

— Отлично.

— Как се казваш… освен името на фирмата?

— За теб съм само корпорация „Далия инкорпорейтид“ — тя погледна Роки с подозрение. Малко след това видът й стана замислен. — Интересува ме само едно, защо летиш на Сол?

Той се усмихна тъжно:

— Ако разкрия причините на една далианка, тя действително ще ме приеме за глупак.

Девойката бавно кимна.

— Разбирам. Позната ми е етиката на капианците. Ако грешката на един офицер доведе до нечия смърт, той или доказва, че това не е било грешка, или си прерязва гърлото… церемониално, доколкото знам. И ти ли ще постъпиш така?

Роки вдигна рамена. Той бе напуснал Капа доста отдавна и сега не можеше да каже нищо определено.

— Глупав обичай — каза девойката.

— Но пък помага да се отсейват глупаците, не е ли така? Все пак по-добре така, отколкото съд и наказание за престъпленията. На Капа човек може да не се страхува от обществото. Той е длъжен да се бои само от собствената си слабост. В задачите на обществото влиза защитата на личността от нещастия, но не и от грешки. Извърши ли сериозен пропуск, човекът на Капа бива отхвърлен и сам свършва със себе си. Като система не е толкова лошо…

— Можеш да се възползваш от нея.

— Послушай, далианке…

— Какво?

— Изглежда, че ти лично нямаш против това, което съм извършил.

Тя презрително присви очи.

— Ха, ха! Аз никого не съдя, освен ако не ме засяга лично. Защо те вълнува това, какво мислят другите за теб?

— В нашето по-развито общество — поясни той сдържано, — човек неизбежно си изработва набор от правила за мислене, наричани „съвест“.

— Ясно — в тонът й пролича пълно отсъствие на интерес.

И отново в него трепна опасението, няма ли да й хрумне да спечели без усилие прилична сума, предавайки го на представителите на Сол-3. Той започна да обмисля план, който да му позволи да избегне евентуално предателство.

Те се хранеха и спяха по корабния часовник. На десетия ден Роки забеляза на лъчевия екран отклонения в показанията на контролните уреди, формата на обвивката постепенно се стремеше да се превърне в сфера, която да обезпечи минимално налягане. Веднага посочи това на девойката и тя незабавно извърши необходимата корекция. В резултат на загубената добавъчна енергия, мощността на реактора леко се повиши. Полетът продължи, но някакво предчувствие непрекъснато го глождеше и той стоеше навъсен.

След два дни деформацията на екрана се възобнови. Отстраниха я като отново употребиха допълнителна енергия. Стрелката, показваща мощността на реактора се колебаеше в жълтия предупредителен сектор на скалата. Претоварените генератори на полето стенеха и вибрираха заплашително. Роки с бурно нетърпение се стараеше да открие причината за неизправността. Най-сетне успя и се втурна побеснял в кабината.

— Корабът ти минал ли е предполетен контрол? — попита той пилота.

Тя с любопитство присви ъгълчетата на устата си, забелязвайки гнева му.

— Естествено, командоре.

Тази титла бе толкова неуместна в момента, че Роки пламна.

— Мога ли да погледна документите?

Тя за миг се поколеба, след което потърси в джоба си и му подаде нагънато розово листче.

— Розова квитанция — простена той. — Та ти си нямала право да излиташ!

С надменен вид тя прочете първия ред:

— „Техническият персонал на космодрума снема от себе си всяка отговорност за безопасността на далианския кораб по време на полет“. Къде тук е написано, че нямам право да летя?

— Аз ще се погрижа за това да бъдете изхвърлена от всички космически пътища! — изрева той.

Нейният поглед го отрезви, като му напомни сегашното му положение; той бе изпълнен с любопитство и търпимост.

— И ще ми кажете ли какъв е проблемът, командоре?

— Не работят нормално синхронизаторите, това е всичко. — Той все още не можеше напълно да се успокои. — Екраните все повече излизат от строя.

— И?…

— Нараства претоварването и в крайна сметка екранът няма да издържи и ще се пробие. Затова мисля, че ще се наложи да се спуснем по компонентата и да започнем ремонт.

Тя поклати отрицателно глава.

— Да опитаме без кацане. Отдавна искам да установя, какво претоварване може да издържи реакторът.

Роки едва не се задуши. Та тук нямаше никакъв шанс.

— Ти какво, да не си дипломиран космоинженер?

— Не.

— Тогава послушай един добър съвет…

— Твоят?!

— Да.

— Не. Ние продължаваме.

— Да предположим, че не ти позволя!

Тя рязко се обърна. Очите й святкаха.

— На този кораб командвам аз. Освен това съм въоръжена, командоре. На Вас като пътник предлагам да се приберете незабавно в каютата си.

Роки оцени ситуацията и премисли решението си. Като видя непреклонността в очите на девойката той разбра, че му остава само едно. Вдигна рамене и погледна встрани, сякаш признаваше властта на пилота. Още миг-два тя го стрелкаше с очи, но не повтори заповедта си за напускане на кабината. Но щом тя се обърна към пулта, Роки за всеки случай обви юмрук в носната си кърпа и като се прицели в една точка от късоподстригания й тил, с рязък отсечен удар сложи край на всякакви възражения.

— Извинявай — каза той като повдигна отпуснатото тяло от креслото.

Той я отнесе в каютата и я положи на койката. След това извади от джоба й малкия иглопистолет, постави на масичката кутийка с таблетки против главоболие, така че тя леко да може да ги достигне и затвори каютата. Върна се в кабината за управление. Юмрукът му бе изтръпнал и той се чувстваше като последен подлец. Но да се спори с нея нямаше никакъв смисъл. Това бе за него единственият начин да избегне кървавата схватка, в която победител можеше да излезе и тя, докато екраните гръмнеха напълно.

* * *

Стрелките на индикатора, когато включи свръхсветлинния двигател и започна да пилотира кораба през нивата на петата компонента, се отклониха застрашително. Но като подбра точен режим успя да направи процеса подобен на свободно падане и стрелките бавно се преместиха в безопасния сектор. Едва тогава хвърли поглед на „С“ картата и разбра, че „Идиът“ ще влезе в обикновеното пространство далеч извън пределите на Купа. Щом се върне в обичайния континуум, той ще се окаже в обема на пространството, контролиран от междузвездна организация, наречена Бигерска федерация. Той почти нищо не знаеше за тази цивилизация, но се надяваше, че ще имат необходимите средства и възможности да ремонтират синхронизаторите на лъчевия екран. Той откри на картата столицата на планетата и започна да насочва курса към нея, докато корабът се спускаше плавно по нивата на съставящата „С“. Когато навлезе в най-ниското енергетично състояние, той изключи екраните и отиде да види как е Далия инкорпорейтид, която не даваше признаци на живот вече цели два часа.

За негово удивление тя беше дошла на себе си и седеше на койката. Стрелна го с убийствен леден поглед, но външно не прояви гнева си.

— Глупаво беше от моя страна да се обръщам с гръб към Вас.

— Моля да ме извините, но Вие имахте намерение да…

— Оставете това сега. Къде се намираме в момента?

— Приближаваме се към Трагор-3.

— Тогава Вас Ви очаква затвора на Трагор-3.

Той кимна.

— Възможно е това да се случи, но тогава Вие няма да получите парите си от полковник Бейти.

— Не е кой знае каква загуба.

— Както обичате. По-добре да попадна зад решетките по Ваше изфабрикувано обвинение, отколкото да се превърна в облак газ при деветдесет хиляди „С“.

— Изфабрикувано?!

— Естествено. Хартията е розова. Всеки съд ще Ви каже, че сама сте си виновна. Вие загубвате право да командвате, ако летите с розова квитанция и командата не е подписала официално съгласие.

— Вие какво, да не сте юрист?

— Минал съм няколко курса по космическо право, но ако не ми вярвате, направете справка в Бюрото на Междуфедеративната служба на Трагор.

— Ще направя справка. Какво смятате да правите с вратата. Аз искам да изляза.

— Ще се държите ли нормално?

Тя отбеляза:

— И да обещая, моето обещание не би означавало нищо, Роки. Аз не се подчинявам на законите на Вашата етика.

Той се вгледа в хладните й зелени очи, след което се усмихна.

— В известен смисъл ги споделяте, иначе не бихте ми го казали.

Той дезактивира вратата на каютата и я пусна да излезе. Нямаше й доверие, но със сигурност знаеше, че синхронизаторите дотолкова са излезли от строя, че тя едва ли би се осмелила да продължи полета без ремонт. Следователно нямаше причини да го напада, освен злобата, естествено.

— А пистолетът ми? — настоя тя.

Роки се поколеба за миг, след което й подаде оръжието, усмихвайки се леко. Тя го пое, прихна презрително и го насочи към него.

— Хайде с лице към стената, глупако! — изкрещя му тя.

Роки скръсти ръце на гърдите си и не помръдна от мястото си.

— Върви по дяволите! — каза той като я гледаше право в лицето.

Показалецът, поставен на спусъка побеля, но той не трепна и продължаваше да се усмихва. Тя присви вежди, постави предпазителя и прибра пистолета. След това потупа Роки по бузата, усмихвайки се подигравателно.

— Внимавайте, командоре. Вие никак не сте ми по вкуса.

И като потвърждение на думите й, когато се обърна да излезе, той забеляза появилата се на тила й цицина. Какво ли щеше да му струва тя? В душата му отново се прокрадна съмнението, че там, на Сол-3 тя би могла да го предаде.

* * *

Девойката извика Трагор-3, получи нареждане да влезе в орбита около планетата и да чака инспектор. Всички чуждосистемни кораби минаваха през задължителен преглед, преди да им се разреши кацане. Няколко часа по-късно до тях долетя малък патрулен кораб и с помощта на вакумприхващачи се закрепи за корпуса. Роки отиде да отвори шлюза.

През люка се вмъкна офицер с чин капитан и двама помощници. Инспекторът бе съвсем млад човек с очила. Веждите му бяха необичайно гъсти и продължаваха до самата челюст. Прекалено големите уши също бяха защитени от четинести жълти косми. Роки прие тази особеност за отличителна черта на местната еволюционна тенденция, защото и двамата помощници изглеждаха по същия начин. Съвършено очевидно бе, че атмосферата на Трагор-3 е изключително прашна.

Капитанът кимна в знак на поздрав и поиска документите на кораба. Той промърмори нещо, като погледна розовата квитанция на предполетния контрол и много внимателно прочете бланките на пътните листа.

— Полет-наблюдение към Сол-3? — обърна се той към Роки на междузвездно есперанто.

Отговори му девойката.

— Точно така. Бихте ли побързали с прегледа?

Капитанът презрително я огледа от главата до петите.

— Ама да не би ти да си собственикът на този кораб, мис?

Девойката с мъка сдържа гнева си.

— Да!

Капитанът просто й обърна гръб, като по този начин недвусмислено подчерта, какво мисли той като трагорианец по този въпрос и продължи да говори с Роки, сякаш той бе командирът на кораба.

— Бъдете така добри да напуснете кораба докато бъде извършена газовата дезинфекция и обичайният оглед. През това време ще бъдете настанени с всички удобства на патрулния кораб, където ще ви се наложи да минете през задължителния медицински преглед.

Роки кимна утвърдително и двамата последваха помощника му. На излизане, точно когато се озоваха в коридора, той погледна девойката и се захили. Резултатът не закъсня — свирепият ритник в глезена почти го зашемети.

— О! Извинете! — измърмори лукаво тя.

Трагорианецът не я удостои с поглед.

— Може ли да разменим няколко думи с Вас, сър? — обърна се той към Роки.

Девойката предизвикателно закрачи нататък, а Роки кимна и се върна в кабината.

— Ако не се лъжа, Вие много сте летели, сър — вежливо попита трагорианецът.

— Космосът е моята професия.

— Тогава е излишно да Ви предупреждавам относно местните обичаи — капитанът леко наклони главата си напред.

— Знам достатъчно, за да се отнасям към тях с уважение и да ги зачитам — увери го Роки. — Това е всеобщо правило. Но за съжаление не съм запознат с особеностите на Трагор-3. Необходимо ли е да знам нещо по-особено, преди да извършим кацането?

— Проблемът е в жената, Роки. Добре ще направите, ако й съобщите, че на планетата тя трябва да покрие лицето си с плътен воал, да не разговаря с непознати и да не излиза на улицата, ако не е съпроводена от някой мъж. В противен случай ще бъде по-разумно, ако си остане в каютата на кораба.

Роки сподави усмивката си.

— Ще се опитам да гарантирам приличното й поведение, сър.

Капитанът го погледна с известно предизвикателство.

— Вероятно нашите обичаи Ви се струват доста примитивни?

— Всяко общество си има свои собствени вкусове, капитане. Мъдростта за едни общества е безумие за други. Кой е способен да съди? Само Вселена, която произнася присъдите, да живееш или не — за всички хора.

— Благодаря. Вие сте мъдър човек. Искам само да Ви уверя, че тези наши воали са резултат на особеностите на еволюцията. Впрочем, Вие и сам ще се уверите.

— Всъщност аз не съм в състояние да дам абсолютни гаранции, че моята спътница ще се държи както трябва — каза Роки, когато двамата излизаха от кабината, — но ще се опитам да направя всичко възможно, за да й повлияя.

Широка усмивка се бе разляла по лицето на Роки, когато премина на борда на патрулния кораб. Едно беше ясно. Дори тя да се опита да го обвини в бунт и да го натика в затвора, тук на Трагор-3 нямаше никакви шансове да успее.

Лицето на девойката пламна като желязо в пещ, когато той й предаде предупрежденията на капитана.

— Няма да се подчиня на подобни тъпотии — заяви непоколебимо тя.

Роки неопределено сви рамене.

— Сама разбирате, че местните обичаи трябва да се спазват и уважават.

— Но не и в случаите, когато унижават личното достойнство.

Тя се настани в мекото кресло с непроницаем израз на лицето. Роки реши сега, повече да не я занимава с този предмет.

* * *

Инспекторът им съобщи, че ремонтът на синхронизаторите ще продължи около седмица. Той самият трябваше да остане в кабината на „Идиът“ до кацането му на трагорианския космодрум.

— Всички резервни части при нас са стандартизирани, но само в пределите на Системата. Подходящи детайли за синхронизаторите на Вашия кораб няма да се намерят лесно, така че ще се наложи да се изработят специално.

— Няма ли някаква възможност ремонтът да бъде ускорен?

— Като казах „една седмица“ имах предвид именно работа с ускорени темпове.

— Е, ще почакаме щом се налага. — Роки леко докосна клавишите на управлението, насочвайки кораба към мястото за кацане, посочено му от капитана. Далианката се бе затворила непристъпно в кабината си.

— Мога ли да Ви попитам за целта на Вашия полет, Роки?

Бившият командор помълча, преди да отговори. Налагаше му се да излъже, естествено. Но трябваше много внимателно да претегли думите си, за да предотврати евентуални опасни последици. Той погледна спътника си с обезоръжаваща усмивка.

— За миг забравих, че Вие не принадлежите към Шестдесетзвездния Куп и мога да Ви разкрия истината. Официално това е полет-наблюдение, но в действителност сме натоварени с деликатната мисия да доставим една много дефицитна стока за нуждите на едно високопоставено лице от Купа.

Капитанът се усмихна с разбиране. Изглежда, че на Трагор-3 си имаха известна представа за корупцията. Постепенно обаче усмивката на трагорианеца премина в замислено изражение.

— На една от планетите Сол?

Роки кимна.

— Дефицитна стока? Ако не съм прекалено любопитен, не става ли дума за банка за органи?

Роки почувства тръпка на изненада по лицето си, която побърза да овладее.

— Твърде възможно — спокойно отвърна той. Искаше му се да сграбчи офицера за раменете и да му изкрещи в лицето хилядите въпроси, които го измъчваха, но се въздържа и не каза нищо.

Инспекторът се повъртя известно време в креслото, след което добави малко неловко.

— Вашата федерация вероятно закупува много санитарни артикули от Сол?

Роки го изгледа с любопитство. Капитанът почти не скрива своя интерес. Защо?!

— Мисля, че ние двамата бихме могли да се срещнем и да си поговорим за Сол, без при това да издаваме някакви правителствени секрети. Честно казано и мен тази планета ме интересува.

Чиновникът, когото наричаха ВидЖан с радост прие предложението. Той надраска серия от чудновати линии на парче хартия и го подаде на Роки.

— Покажете това на шофьора на хелиотаксито. Той ще Ви доведе направо в моя дом. Ако нямате нищо против, можем да обядваме заедно.

Роки прие поканата.

Девойката не излезе от каютата дори когато корабът се приземи. Роки почука на вратата й, но тя или спеше, или бе решила да демонстрира упорство. Той излезе от кораба и за момент спря, взирайки се в задименото виолетово небе. Ситен пясък се впиваше в лицето му и щипеше очите.

— Докато сте на планетата, ще Ви дадат защитни очила, подходящо облекло и преводач — каза ВидЖан, докато се движеха към някакво ниско здание.

Роки почти не чу последните му думи. Вниманието му бе привлечено от ширналото се поле вляво от мястото, където бяха кацнали. На разстояние около хиляда ярда се намираше звездолет с жълта санитарна звезда на борда и опознавателните знаци на Сол. Това, което му се стори непонятно бе наличието на кръгова охрана около кораба. Очевидно пазачите принадлежаха към екипажа, защото униформата им бе различна от тази на наземния обслужващ космодрума персонал.

ВидЖан забеляза погледа му.

— Странни същества, нали? — доверително прошепна той.

Роки реши, че в перспектива би могъл да спечели значително повече ако си даде вид, че му е известно много, поради което благоразумно кимна и не каза нищо. Санитарният кораб се намираше прекалено далеч и той не бе в състояние да определи принадлежат ли пазачите му към хуманоидната раса. Единственото, което можа да разбере бе, че са двукраки.

— Да, да, на какви ли не чудеса ставаме свидетели във Вселената. Вие навярно сте чули за куинджорите, които населяват другия край на галактиката?

— Не, като че ли нищо не съм чувал. Как ги нарекохте, „куинджори“ ли? Не, не съм чувал.

— О, много любопитен народ, уверявам Ви — той се усмихна вътрешно и млъкна. Целта му бе да размени колкото е възможно повече сведения за соларианците срещу измислиците за несъществуващите куинджори.

В зданието на космодрума Роки се запозна със своя преводач, преоблече се в свободните дрехи на трагорианец и се отправи да поговори с техниците. Но така и не успя да съкрати времето за изработването на новите синхронизатори. Нямаше какво да се прави. Трябваше да останат тук цяла седмица. Преводачът на Роки се оказа кривокрак мъж на средна възраст с напевен глас и пламтящи уши. Маниерите му напомняха куче, което прекалено често биеха. Роки се досети, че истинската му задача бе да следи пришълците, понеже дребосъкът не бе добър лингвист. Той говореше сравнително слабо два-три езика, използвани в Шестдесетзвездния Куп. Когато се отправиха към Поларин, столицата на Трангор, Роки реши да използва космическото есперанто като дори позволи на преводача си да го трансформира на родния си език, доколкото това бе възможно.

— Какво развлечение бих могъл да Ви предложа? — попита дребосъкът. — Нещо за пиене, хубава жена, музей, концерт…

Роки се засмя.

— Какво правят повечето посетители на планетата?

Особено важно е какво правят соларианците, помисли си той, но да попита за това просто направо може би не бе безопасно.

— О, това зависи от много неща, националността преди всичко, сър — промърмори Пок. — Хората обикновено посещават „Скиталеца“. Това заведение им допада с доброто си обслужване. Еврохората и нехуманоидите предпочитат да прекарат времето си в „Кралския дворец“, което също е доста забавно място. — Той изгледа Роки със съмнение, сякаш не бе съвсем уверен в биологическия му статут.

— Къде е по-скъпо? — попита Роки, мислейки си, че особена разлика няма. Благодарение на „фалшивите пътни листа“ той можеше да прехвърли всички разходи на полковник Бейти.

— В „Кралския дворец“ цените са доста високи — каза Пок, — но и в „Скиталеца“ не е много евтино.

— Вашата безпристрастност заслужава достоен отговор, Пок. Ще посетим и двете места, ако разбира се не възразявате.

— На вашите услуги, мистър Роки.

* * *

„Кралския дворец“ наистина обслужваше странна клиентела. Но изцяло нехуманоиди тук нямаше. Разумният живот, изглежда имаше една сходна черта, всички същества бяха двукраки и двуръки. Четирите крака явно се бяха оказали практични като количество за всички животни, от която и да било планета и природата като че не бе имала за какво повече да работи. Когато е решавала да даде разум на някой вид, тя го е приучавала да стои изправен на задните си лапи, освобождавайки предните, на които е предстояло да се превърнат в оръдие на труда на индивида. И като правило ги е обучавала посредством умението да се катерят по дърветата. Или както бе казал един капиански биолог: „В началото, за да се добере до звездите, животът се старае да се покатери на дърветата. Когато нищо не се получава, се спуска на земята и изобретява свръхсветлинния двигател.“

Роки се огледа встрани, търсейки с поглед соларианец. Всред присъстващите откри представителите на няколко познати раси. Някои бяха с рога, други с опашки, люспи или пък с дебела козина. Някои от съществата се спъваха и прегърбваха сякаш трагорианската гравитация ги притискаше надолу, а други сякаш плаваха в безтегловност. Едно малко същество, жител на планета с осемчасов период на въртене, се сви направо на масата и заспа. По преценка на Роки произходът на около деветдесет процента от посетителите е преселници — хора. Човекът подобно на взрив, като внезапно разтворило се цвете, е посял своите семена почти из цялата Галактика. Намираха се и такива, които да твърдят, че преселението води началото си от Сол-3, но сигурни доказателства за това не съществуваха.

Като ехо на мислите му Пок внезапно въздъхна.

— Никога няма да повярвам, че сме произлезли от тези уродливи създания.

Роки бързо го стрелна с очи, боейки се да не би спътникът му да се окаже телепат. Но Пок се усмихваше кисело, гледайки към вратата. Проследявайки погледа му, командорът видя новопристигналия, който се отличаваше по ръст и по това, че приличаше много повече на класическия човешки тип, отколкото болшинството присъстващи тук клиенти. Бе облечен в униформа: тъмна куртка и сиви панталони, като униформата на патрулите, които Роки бе зърнал отдалеч на космодрума.

И така, този навярно бе соларианец. Той внимателно се взираше в дълбочината на залата, стараейки се с един поглед да обхване колкото се може повече. Имаше къса брада и челюст със странни очертания, в която се долавяше нещо хищно. Черепът му бе масивен, закръглен като на дете и покрит с рядка жълта козина. Очите му, бързи и проницателни, сякаш подскачаха, опипвайки залата. На височина достигаше почти седем фута, а в държанието му се долавяше нещо диво, което застави капианецът да се напрегне, усещайки приближаването на врага.

— И какво не Ви харесва в тях — попита Роки, без да откъсва поглед от лицето на новодошлия.

— Първо острият им слух — зашепна Пок, когато соларианецът рязко се обърна, гледайки към тях. — Второ, отвратителният им характер.

— А, ето какво било! Гневните реакции са признак за биологическа слабост — гласът на Роки прозвуча меко, но толкова високо колкото и преди това.

Обектът на неговото внимание, който чакаше за място край тезгяха на бара се обърна и насочи право към тях. Пок застена. Роки хладнокръвно гледаше пристъпващия към тях човек право в лицето. Той се приближи и като се надвеси над тях започна да прехвърля злобния си поглед от единия към другия. След известно време реши, изглежда, че Пок е изплашен достатъчно и страшните му очи се спряха на Роки.

— Виждам, че нямаш нищо против да си поговорим за биология, хомо? — избоботи той с глас, наподобяващ далечен тътен. Докато говореше, той оголи зъбите си, огромни резци от остра белоснежна кост. Те не бяха регресирали напълно до състоянието на кучешки, но свидетелстваха за старанието на природата да създаде ефикасна костотрошачка.

Роки замислено въртеше чашата си, разбърквайки съдържанието й.

— Не си спомням да сме се срещали някъде с теб, брадясала муцуно — тихо натърти той, — но ако чак толкова те интересува собствената ти биология, ще се радвам да обсъдим с теб този въпрос.

Докато говореше, той внимателно следеше реакциите на соларианеца. Лицето му стана пурпурносиво. В очите му пламна искра, а подобната на цепка уста потръпваше, сякаш се канеше отново да покаже мощните си зъби. И тъкмо когато изглеждаше, че е готов да избухне, гневът му изгасна, по-точно бе потиснат и затворен някъде дълбоко навътре за някой бъдещ момент. „Всичко това е под достойнството ми“ казваха сякаш очите му, след което соларианецът добродушно се засмя.

— Моля за извинение, мога ли да седна на Вашата маса?

— Разбира се, както желаете. Заповядайте!

Новодошлият помълча малко, след което попита.

— Мога ли да знам от къде пристигате, хомо?

Роки също направи пауза, преди да отговори. Те биха могли вече и да знаят, че един от корабите им е бил унищожен от капиански офицер, но не искаше да рискува да изпадне в неловко положение ако излъже.

— Аз съм от Шестдесетзвездния Куп — промърмори той.

— От коя именно звезда? — тонът на другия недвусмислено показваше, че е привикнал да получава незабавни отговори.

Роки го погледна сърдито.

— Информация за информация, приятелю. Не съм свикнал да разговарям с хора, които ми висят над главата. — Той подчертано равнодушно се обърна към Пок. — Та ние с вас говорихме за…

— Аз съм от Сол — изръмжа гигантът.

— Това вече е съвсем друга работа. Аз съм от Капа.

Гигантът леко повдигна вежди.

— А-ха, ясно. — Той огледа Роки с любопитство и се стовари върху застрашително скърцащия стол. — Струва ми се, че това обяснява всичко.

— Какво по-точно? — Роки зловещо се намръщи. Той не понасяше повелителния тон и усещаше, че този тип го засяга по някакъв начин.

— Чувал съм, че на капианците им е присъщо определена доза безцеремонност…

Роки се направи, че обмисля казаното, а през това време очите му хладно изучаваха великана.

— Напълно възможно. Вас, например бих посъветвал да не летите на Капа, защото мисля, че не биха Ви се церемонили много преди да Ви убият.

Лицето на соларианеца се зачерви от гняв, но той вежливо се усмихна.

— Да, чувал съм, народ от войници. Строга дисциплина, казармено възпитание, така ли? Често постъпват на служба в МЗСК[1].

Тези думи не оставяха никакво съмнение, той знаеше кой е унищожил кораба им и защо. Единственото, което не знаеше, е дали бе разпознал в него извършителя.

— Аз не бих могъл да се похваля, че познавам Вашия свят така добре, соларианецо.

— Това не е първия случай, когато ни смятат за галактическа провинция. Прекалено сме отдалечени от Вашите плътни звездни Купове. — Той замълча.

— Някога Вие знаехте кои сме, защото ние Ви разселихме по Галактиката и съм уверен, че отново ще чуете за нас!

Той се усмихна, допи чашата си и се изправи.

— Ако ни провърви ние с Вас ще се срещнем още веднъж, капианецо.

Роки поръча една след друга две силни напитки на изплашения преводач. След тези допълнителни чаши, Пок се залюля и като се просна насред масата, веднага заспа. Роки го остави така. Ако Пок беше осведомител, то по-добре щеше да бъде да го държи по-далеч по време на срещата си с капитан ВидЖан.

Той спря с ръка едно такси и показа на шофьора листчето с адреса. След няколко минути се оказаха край неголяма къща в предградието. На вратата бе написано на космолинг името „ВидЖан“, но офицерът не се оказа в къщи. Роки се намръщи и бутна вратата. Оказа се заключена. После, оглеждайки улицата той забеляза в сянката силует. Това бе соларианецът. Роки бавно се насочи към него.

— Ей, брадясала муцуно, имаш ли огънче? — изръмжа той.

В светлината на трите луни той видя как гигантът пламна от гняв. Огледа се бързо на всички страни. Улицата бе пуста.

Озъбвайки се хищно, ръмжейки като звяр соларианецът сграбчи Роки за раменете и го задърпа към себе си. Капианецът стисна дръжката на пистолета в джоба си и се опита да се изтръгне. Другият обаче го повдигна рязко към зиналата си паст. Неизбежна опасност застрашаваше гърлото на Роки и той натисна спусъка.

Пистолетът каза тихо „чак“. Огромно удивление се изписа по лицето на похитителя. Той пусна Роки и започна да опипва гърдите си. Нямаше никаква видима рана. Само вътре, в гръдния му кош, запалителната игла бе започнала да се нажежава до бяло. Той седна насред улицата, от гърдите му се изтръгна звук наподобяващ цвърченето на олио в тиган, след което падна по гръб. Роки побърза да се махне, преди иглата да е изпаднала от тялото. Той не искаше да убива този човек. Направи го в самозащита, но трудно би доказал това. По странични улички той забърза към космодрума. Да можеха веднага да напуснат Трагор?!

Какво ли бе станало с ВидЖан? Можеше да се направят десетки предположения, че са го подкупили или пък са го пребили от бой и изплашили до смърт? Това доказваше, че соларианецът с положителност е знаел, кой е той и къде отива. Най-малко дузина от работниците на космодрума знаеха това, а тук явно сведенията можеха да се купят лесно. Пок също знаеше, че трябва да се срещне с капитана и соларианецът явно бе изпратен да наблюдава къщата. Сега вече нямаше да му бъде толкова лесно да долети до Сол-3 и да кацне на нея.

Що за същества са това соларианците, мислеше си той. Предоставят органи и тъкани за присаждане на галактическите народи и на пръв поглед изглеждаше, като че благотворителността е цел на тяхната култура, а в същото време са надменни и самонадеяни като войници на някаква примитивна цивилизация, чийто идеал е грубата сила. Каква е истинската им цел? Роки си припомни презрителното обръщение „хомо“, сякаш соларианецът го считаше за представител на някаква низша раса.

Направило му бе впечатление, че соларианците се отличаваха от хората. Главите бяха закръглени и големи като бебета. Може би това бе свидетелство за някакъв нов поврат в еволюцията, при който бе вероятно мозъкът им да нараства. И освен това челюстите, зъбите, чувствителния слух, характера — кое животно би могло да има такива отличителни черти? Отговорът можеше да бъде само един — някакъв нощен хищник с инстинктите на лъв.

„Вие отново ще чуете за нас!“, бе казал този човек и гласът му бе прозвучал застрашително, сякаш думите ми намекваха за галактически катастрофи и за още нещо, което бе накарало Роки да потръпне и да страни от тъмните места, докато бързаше към своя кораб.

Далия инкорпорейтид или спеше или бе излязла някъде в града. Той я потърси на кораба, след което се запъти към администрацията, за да направи справка. Служителят му се стори смутен.

— Тя напусна космодрума в пет, м-р Роки.

— И повече нищо ли не сте чули за нея?

— Ами, доколкото разбрах, звънели са от полицията — той погледна Роки извинително. — Мога да Ви уверя, че аз нямам никакъв пръст в тази работа.

— Полиция? Какво всъщност е станало?

— Предадоха ми, че е била сама и без воал. Арестували са я.

— Дълго ли ще я държат?

— Докато някой джентълмен не я освободи под гаранция.

— Излиза, че аз съм длъжен да направя това?

— Да, сър.

Роки замислено се усмихна.

— Бихте ли ми казали, млади човече, доколко сурови са условията в трагорианските затвори?

— Аз собствено не знам — отвърна сухо служителят, — но мисля, че трябва да съответстват на междугалактическите правила за хуманността.

— Напълно подходящо — каза Роки. — Нека си остане там, докато се подготвим за излитането.

— Идеята не е лоша — измърмори служителят, който изглежда бе имал удоволствието да се запознае с любителката на пури от Далия.

Не би могло да се твърди, че Роки бе много доволен, че тя бе сменила мястото, но все пак затворническата килия не е по-лошо място от много други и освен това там тя щеше да бъде в безопасност. Ако соларианците се интересуваха от него, те не бяха оставили и нея без внимание.

Целия следващ ден той прекара в наблюдение на соларианския кораб. Той очакваше появата на полицията с увереността на фаталист, която да го разпита по повод убийството на соларианеца. Той изслуша местните новини. Нито дума за това, че мъртвото тяло бе намерено. Това го озадачи. Той бе оставил гиганта да лежи насред улицата.

По пладне екипажът на соларианския кораб домъкна до борда няколко оловни контейнера. Работниците бяха с метални ръкавици и се отнасяха с контейнерите много внимателно. Роки бе сигурен, че в тях има радиоактивни материали. Ето значи какво купуваха срещу доставянето на органи за трансплантация — ядрено гориво.

Привечер соларианците натовариха на кораба два големи сандъка. Като прецени размерите им, Роки реши, че в единия от тях се намира тялото на убития от него човек. Защо не бяха съобщили в полицията? Може би желаеха той свободно да продължи пътя си?

На следващата сутрин Роки бе удивен, когато установи, че корабът на соларианците бе стартирал през нощта. Той не можеше да повярва, че бе на свобода. Разхождайки се по космодрума срещна ВидЖан, но капитанът сякаш бе изгубил част от паметта си. Видът му бе такъв, сякаш никога в живота си не бе виждал Роки.

Сега, когато корабът на Сол бе отлетял, Роки смело задаваше въпроси.

— Често ли се случва да пристигат солариански кораби? — попита той служителя в администрацията.

— Когато има поръчка от болницата, сър. Не много често, примерно веднъж на шест месеца.

— А не кацат ли на друго място на планетата?

— Не, сър. Това е нашият единствен междузвезден космодрум.

— А когато доставката става по правителствена линия?

Служителят неспокойно се озърна настрани.

— Не, сър. Те отказват да контактуват с правителството и се свързват непосредствено с купувача. Правителството им позволява да постъпват така, защото за банката за органи е необходимо редовно попълнение.

Роки опита наслуки.

— А вие самият какво мислите за соларианците?

Служителят се смути за миг, след което се засмя.

— Самият аз нищо не мога да Ви кажа, но ако искате да чуете неодобрително мнение, направете справка в близкото кафе.

— Защо? Да не би да са предизвикали безпорядък?

— Съвсем не, сър. Те си носят храната със себе си. Хранят се и спят на борда на кораба си и в града не харчат нито един галак.

Роки се обърна и се отправи обратно към „Идиът“. Някъде в дълбочината на съзнанието му възникна мисъл, която го тревожеше. Свидетел бе на гибелта на техен кораб и по негова преценка товарът представляваше, около четири хиляди фунта замразени кости, около четири хиляди пинти кръв, седем хиляди фунта различни тъкани и заменяеми органи. Като тегло не бе кой знае какво, но ако Сол-3 доставя подобно количество стока два пъти в годината само на една трета от двадесет и осемте хиляди цивилизовани свята в Галактиката, то възникваше закономерния въпрос, откъде вземаха такова количество суровина? Запасите за банките постъпваха от жертви на катастрофи, успели да преживеят достатъчно дълго, че да разрешат използването на своите оцелели органи за благото на други същества. Благотворителните организации се стараеха да получат разрешение от занимаващите се с опасна работа в случай на смърт да предоставят телата си в банките за органи. Но не всеки охотно се съгласяваше да даде своите бъбреци и дробове, а подобни вербовчици се ползваха с популярност близка до тази на палачите или застрахователните агенти. Явно е, че товарът за банките беше рядкост.

Мрачен въпрос се загнезди в съзнанието на Роки. Откъде търговците на Сол-3 намират от три до пет милиона здрави жертви на нещастни случаи всяка година? А ако те сами ги предизвикват по начин подобен на това, което се случва с добитъка в края на пътя му към кланицата? Той тръсна глава, отказвайки се да повярва. Никакво население, на която и да е планета, колкото и тероризирано да е от правителството си, няма да търпи подобно нещо и ще предизвика такъв социален взрив, от който планетата ще затрепери в орбитата си. Всяка тирания си има своя предел.

До края на седмицата той прекарваше времето си в задаване на невинни въпроси из разни места, но не узна почти нищо ново. Соларианците идваха, продаваха стоката си на добра цена, купуваха радиоактивни материали и си заминаваха без да разменят с никого нито една излишна дума. Присъствието им внасяше безпокойство у повечето хора, което се дължеше на могъщото им телосложение и вродено самодоволство.

Когато техниците извършиха монтажа на новите синхронизатори, Роки сметна, че е настъпил моментът да освободи девойката от ръцете на местното правосъдие. Понякога съвестта го мъчеше за това, че не я прибра веднага след старта на соларианския кораб, но реши, че така е по-лесно да предпази прекалено енергичната девица от по-големи неприятности.

Когато се запъти към полицейския участък, в главата му се появи малко закъснялата мисъл, какво ли отмъщение ще му сервира далианката за това, че я бе принудил толкова дълго да се въргаля в килията. Печалната усмивка се запечата на лицето му, когато се отправи да плати наложената глоба. Човекът зад бюрото се намръщи.

— Какво казахте? — измърмори той. — Другопланетна жена от далиански кораб?

Офицерът се задълбочи над записките си.

— А, да. Талева Валкека ли й беше името?

Роки си спомни, че не знае името й. За него тя бе само Далия инкорпорейтид.

— От далиански кораб — повтори той.

— Точно така. Талева Валкека е била освободена миналата седмица под гаранция от Елис Роки.

— Това е невъзможно. — Роки се закашля и пребледня. — Елис Роки, това съм аз. Кой е дошъл за нея? Да не е бил соларианец?

— Не помня.

— Как! Нима не поискахте документите му?

Офицерът помълча, преди да отговори.

— Моля Ви да не повишавате тон! И си махнете ръцете от бюрото ми!

Роки притвори очи, опитвайки се да превъзмогне обхваналото го вълнение.

— Кой ще отговаря за това?

Офицерът мълчеше.

— Вие ще отговаряте!

— Аз не мога да се занимавам с всички пришълци, които…

— Замълчете! Та Вие сте я обрекли на смърт!

— Та това е само някаква си жена!

Роки се изправи.

— Предлагам Ви сам да си изберете мястото на срещата ни и оръжието. Ще Ви убия!

Офицерът го изгледа с хладен поглед, след което извика през рамото си.

— Сержант, отведете този варварин на кораба му и се погрижете да остане там до отлитането.

Роки си тръгна доброволно, разбирайки, че нищо няма да постигне със сила освен суровото гостоприемство на затворническата килия. В края на краищата сам бе виновен за всичко. Не трябваше да я оставя в участъка. Най-после разбра всичко. Във втория голям сандък, който натовариха на борда на кораба, се намираше Талева Валкека, родена на Далия и жителка на висшите компоненти на Ц. Безспорно те ще съхранят живота й и ще я държат като примамка, която да го насочи към Сол-3. Защо им бе нужен там?

— Ще им направя тази услуга и ще разбера това сам! — помисли си той.

Корабът бе готов за старт. Сметките за ремонта щяха да бъдат изпратени на полковник Бейти. Роки подписа необходимите книжа и излетя възможно най-бързо. Самотният стар кораб бавно се изкачи към горните нива на петата компонента като грохнал хищник, на когото е трудно да напусне бърлогата. Но синхронизаторите работеха отлично и екранът надеждно поддържаше формата си, когато изкачването завърши почти до самата червена зона на индикатора. Роки избра околен път за Сол, пресметна курса и започна да набира скорост.

Той набра в кодировчика съобщение, което щеше да предаде след себе си в посока към своя Куп:

Пилотът е похитен от соларианците. Има свидетелства, че добиването на органи за банките става по пътя на масов геноцид на Сол-3.

Записа съобщението на лента и настрои предавателя за непрекъсната работа, знаейки, че носещата вълна може да го превърне в отлична мишена за пеленгаторните устройства, ако някой поиска той да замълчи.

Самият той знаеше, че това е голям риск. Най-вероятно бе съобщението му въобще да не бъде получено. Приемникът трябваше да се намира на същото ниво на С, както и предавателя. Малко кораби освен по-остарелите оставаха за дълго на нива по-ниски от сто хиляди С. Това, на което можеше да се надява бе да привлече вниманието към Сол-3. Едва ли някой щеше да се трогне от отвличането на девойката или пък от неговата собствена гибел. Междузвездните федерациии никога не се опитват да защитават правата на своите граждани извън пределите на територията си. Това бе практически невъзможно.

Ако самите соларианци не търсеха кораба му, те нямаше да прехванат съобщението му. Корабите им трябваше да се намират на по-високите нива и понеже знаеха, че той лети към тях, нямаше смисъл да го търсят. При сегашната му скорост щеше да достигне целта си след четири месеца. Санитарният кораб на по-високо ниво щеше да измине същия път за три седмици. Роки бе като лястовица, която се опитва да догони ястреб.

Но сега под заплаха бе нещо много по-важно от неговата собствена чест и репутацията му. Той се отправи на път, за да защити името си, но сега то изобщо не бе от значение. Ако подозренията му се оправдаят, то Сол-3 се явяваше потенциална заплаха за цялата галактика. Отново си припомни презрителното обръщение „Хомо“, сякаш на Сол се бе родила нова раса, готова да заеме мястото на старите народи. Ако бе така, то тази нова раса имаше право да се бори за съществуването си, а старата раса, наричана човечество имаше право да я съкруши, стига да успее. Такава е диалектиката на живота.

Четири месеца затворен в тясното пространство на кораба би било напълно достатъчно да извади от равновесие всеки, дори този, за когото самотата и теснотата са нещо обичайно. Роки неспокойно измерваше с крачки разстоянието от каютата до кабината и от кабината до машинното отделение. Той прочете няколко пъти всичко, което имаше на борда. Често се спираше пред каютата на девойката. Вещите й постепенно се покриваха с прах. Чифт обувки лежаха захвърлени в ъгъла, а на етажерката имаше красива кутия с далиански пури.

— Може и тя да има някоя книжка — каза си той и влезе. Отвори шкафа и се усмихна пред вида на грубите мъжки дрехи. Но сред плътните тъкани в убити тонове на комбинезоните заискриха гънките на светлозелена коприна. Той отмести двата комплекта комбинезони, разглеждайки тънката копринена рокля, висяща в самия край и полускрита от останалите дрехи като сподавено желание. За миг си представи девойката, облечена в тази рокля да върви по прохладните улици на капиански град, но бързо прогони тази мисъл, върна вещите по местата им, захлопна вратичката на шкафа и тихо излезе от каютата, усещайки срам. Повече не се върна там.

* * *

Той не бе състояние да се справи със самотата си.

След три месеца включи приемника си и се зае да прослушва всички честоти с надеждата да долови човешки глас. Не успя да долови нищо освен неразбираемото пиукане на кодираните съобщения. Някои от тях пристигаха от страна на Сол.

Защо му позволяваха да се приближава, без да му създават пречки? Защо му позволяваха свободно да предава съобщенията си? Може би им е нужен като човек, знаещ много за военните и икономически ресурси на Шестдесетзвездния Куп. Тази информация им бе необходима, ако имаха намерение да завоюват Космоса. В случай, че бяха натрупали достатъчно ядрено оръжие за свои цели, неговите съобщения едва ли можеха да имат голямо значение.

Като проанализира логически ситуацията, той намери по-точен отговор. Корабите на Сол нямаха клещи-деформатори, позволяващи на един кораб да поеме паралелен курс на нивото на С с вражеския кораб и да остава на него докато другия кораб маневрира по петата компонента. Соларианците доказаха това, когато се опитаха да избягат от патрулния кораб на Роки. Ако на техния собствен кораб имаше такива клещи, те нямаше да губят време за безплодни опити. Тези клещи им бяха необходими. Очевидно си мислеха, че „Идиът“ е достатъчно снабден с тях или пък че Роки може да им даде достатъчно сведения за производството на тези апарати.

Обмисляйки в течение на няколко дни известните му факти, Роки включи предавателите, фокусира лъча до дебелината на молив и го насочи към Сол.

— Съобщение от кораба „Идиът“ — започна той. — За всеки солариански кораб от „Идиът“. Притежавам информация, която смятам да заменя срещу Талева Валкека. Потвърдете приемането.

Той повтори многократно съобщението, очаквайки отговора след няколко дни. Но отговор дойде само след три-четири часа, следователно корабът им се намираше точно срещу Роки, но извън полето на действие на детекторите на „Идиът“.

— До кораба на Купа от кораба на Сол — зачатка микрофонът. — Смятате ли да кацате на планетата? Ако е така, моля пригответе се за преглед. При Вас ще дойде един от пилотите. Вие навлизате в нашата външна патрулна зона. В случай на отказ трябва да се върнете обратно. Непрегледаните кораби се унищожават при опит за кацане. Край!

В тона на гласа се долавяше нотка на удивление. Те знаеха, че щом държат заложник, той не може да се върне. Предлагаха му да се предаде, но изказваха ултиматума в учтива форма.

— Съгласен съм, но при едно условие. Намира ли се на Вашия кораб Талева Валкека? Ако е така, докажете го като получите отговор на моя въпрос и го предадете чрез запис на гласа й. ВЪПРОС: „Изредете вещите, намиращи се в шкафа на каютата на Талева Валкека на борда на «Идиът»“. При удовлетворителен отговор съм готов да призная, че нямате враждебни намерения. Позволявам си да Ви напомня, че докато нашите кораби са съединени с клещите-деформатори, мога да разчупя корпуса ви с удар на свръхсветлинния двигател. Разбира се това е възможно само в случай, че не притежавате подобни клещи.

Трябва да се съгласят, помисли си той. След подобно предупреждение те ще се погрижат, той да премине на борда на техния кораб и да стане пленник, преди да предприемат следващия ход. Отговорът щеше да пристигне след два-три часа, така че той се захвана за работа, планирайки да използва всички възможни средства, за да превърне кораба в мина сюрприз, която да настрои по такъв начин, че само неговото благополучно съществуване да я предпазва от избухване. Резервни части на кораба имаше малко, няколко излишни селсина, резервни комплекти за компютъра и курсографа, инструменти и детектори. Той увеличи този запас, безмилостно разглобявайки компютъра и присвоявайки си всичко, което му трябваше от него. Той бе потънал до гуша в работа, когато отговорът пристигна. Това наистина бе гласът на далианката, зъл и решителен.

— Шест работни панталона — изброяваше тя, — куртка, комбинезон и копринена рокля. Изчезвай, Роки!

Соларианският садист заговори:

— Очаквайте срещата след шест часа. Поради Вашата заплаха ние Ви молим да застанете в отворения люк на шлюза, за да Ви виждаме, когато съединявате клещите. Моля дайте съгласието си.

Роки се усмихна. Те искаха да се убедят, че той няма да бъде край пулта. Промърмори, че е съгласен и продължи работата си, настройвайки електронните контури на пулта, радиоприборите, ограничителя за мощност на реактора и управлението на свръхсветлинната тяга. През целия кораб преминаваше мрежа от проводници от механизмите на шлюза и свързочното оборудване до регулаторите на свръх С. Постепенно корабът загуби способността да служи като средство за предвижване в пространството. Двигателите му замряха. Към някои от механизмите той включи релето за време. Някои апарати бяха включени към други релета при алтернативно развитие на събитията.

Това не беше трудна задача и не му отне много време. Той не добави нищо ново. Всичко бе съвсем просто, например да изключи проводниците от индикаторната лампа на въздушния шлюз и да насочи сигнала им към релейната секция на компютъра, която, ако шлюзът беше отворен два пъти ще изпрати импулс в секцията на реакторите, като по този начин ще премести агрегатите в червената зона. Релейната станция представляваше най-прост робот, изпълняващ една заповед — „Ако стане това и това, направи така.“ Когато приключи с работата бяха изминали почти шест часа. Той нетърпеливо очакваше, разхождайки се из кабината, кога ще изтече времето, определено от соларианците. После, забелязвайки усиления танц на стрелките на приборите, той погледна навън и забеляза през лъчевия екран приближаването на тъмния корпус на чуждия кораб. Роки приведе в действие всички релета за време, които бе установил, след което облече скафандъра и като взе със себе си схемата с направените изменения, зае мястото си във въздушния шлюз. Разтвори широко люка и видя, че в отсрещния люк се намира друга, облечена в скафандър фигура. Корабите се блъснаха с трясък, двата корпуса се заклатиха и смукалата на захватите се вцепиха. Роки се отблъсна и заплава в лишеното от гравитация пространство. След няколко секунди той стоеше изправен срещу масивната фигура на соларианеца, който вмъкна Роки във втората камара на шлюза и влезе след него.

— Проверете дали няма оръжие! — изръмжа дрезгав глас, когато Роки сне шлема си. — Абордажният екип да тръгне напред.

— Ако сторите това ще се отправим незабавно към рая — тихо изкоментира Роки. — Люкът е съединен с реакторния регулатор.

Командирът на соларианците, остроок ветеран с масивен череп го изгледа студено, след което се усмихна презрително.

— Отлично! Тогава ще изрежем отвор в корпуса.

Роки кимна.

— Можете да го направите, но само така, че да не сработи датчикът за налягането на въздуха във вътрешността. Той също е включен към двигателната система.

Командирът леко почервеня.

— Още някой сюрприз?

— Още нещичко — Роки му подаде схемата. — Нека вашият инженер я проучи подробно и докато не я разбере, всяко ваше действие, като например изключване на клещите може да доведе до гибелта ни. Уверявам Ви, или ще бъдем непрекъснато съединени един с друг, или ще настъпи общият ни край.

Соларианецът очевидно бе и корабния инженер. Той се вдълбочи в схемата докато обискираха Роки. В каютата бяха четирима. Трима с готово оръжие внимателно следяха капианеца. По изражението на лицата им той се досети, че го считат за същество от по-низша раса. Забеляза, че разговарят помежду си на беззвучния език на мимиката и посредством движение на главите. Командирът вдигна очи от схемата.

— Кога това реле ще активира мрежата на контурите?

Роки погледна часовника си.

— След около десет минути. Ако периодическите сигнали не бъдат потвърждавани посредством официален код, ще бъде задействан свръхсветлинният двигател.

— Ясно — процеди командирът.

Той погледна помощника си.

— Отведи го! Дери му кожата, започвайки от краката докато не ти каже кода.

— Мога да Ви го кажа веднага — спокойно отвърна Роки.

— Започвай! — командирът бе явно удивен.

— Кодът е капианската таблица за умножение. Предавателят ми препраща двойка цифри на всеки две минути. Ако в течение на една секунда не получи отговор — множимото на изпратените цифри, релето включва двигателя. Тъй като вие няма да успеете да включите вашия с абсолютна синхронност, ще стане катастрофа.

— Добре. Давайте тогава вашите символи на цифрите.

— Веднага, но това няма да ви помогне много.

— Защо?

— Ние си служим с дванадесетична цифрова система. Вие няма да успеете да реагирате достатъчно бързо, ако не сте привикнали още от детство.

Устните на соларианеца откриха мощни зъби, а на скулите му заиграха множество възелчета. Роки погледна часовника си.

— Остават още седем минути да настроите предавателя и да ми дадете ключа. Ще говорим, докато аз поддържам нашето съществуване.

Командирът се поколеба, а после кимна на един от помощниците си, който бързо напусна стаята.

— Добре, хомо, засега се спираме на това. — Той замълча, като надменно се усмихваше. — Ти още много има да разбереш за нашата раса, но времето ти е много малко.

— Какво искате да кажете с това?

— Ами, предавателят ви и цялата тази система ще се включи, а после, след известно време, ще се изключи.

Роки замря.

— Как мислите да постигнете това?

— Глупак! Просто ще изчакаме, докато сигналите престанат да идват. Ти сигурно си поставил някакъв лимит на време. Мисля, че не повече от няколко часа.

Това беше истина, но той се надяваше, че ще му се удаде да избегне споменаването й. Захранването на контура ще бъде изключено след четири часа и капанът ще престане да действа. Затова, ако до този момент не постигне целта си, смяташе просто да пропусне един сигнал преди крайния срок и да позволи тласъкът на свръхсветлинната тяга да разложи кораба на атоми. Той бавно кимна.

— Вие сте съвършено прав. Имате на разположение четири часа да предадете кораба под моя власт. Възможно е, аз да престана да изпращам отговори, когато сметна, че вие не искате да ми сътрудничите повече и тогава… — той сви рамена.

Соларианецът даде на своите помощници различни команди и те се разотидоха. Роки реши, че ги е изпратил да потърсят способ за проникване в „Идиът“ без да задействат капана.

Командорът с жест заповяда на Роки да го последва и те скоро се оказаха в кабината за управление. Един поглед върху приборите бе достатъчен на капианецът да се убеди, че културата им все още изостава от най-развитите в Галактиката.

— Ето предавателя — излая командорът. — Правете каквото смятате за добре и ще видим, кой кого ще успее да надлъже.

Роки седна в креслото, стисна с пръсти ключа на предавателя и внимателно се взря в противника си. Командорът се отпусна срещу него и наблюдаваше събеседника си зад присвитите си вежди. На устните му застина усмивка, сякаш казваше: „Е-е“.

— Доколкото разбрах, името Ви е Елис Роки. Аз пък съм командор Хулгрув.

От високоговорителя изведнъж избухна рев. Хулгрув се намръщи и завъртя ключа. Сега сигналът достигаше като серия от музикални ноти. Той погледна въпросително към Роки.

— Когато свърши мелодията, започват цифровите сигнали.

— Разбрано.

— Предупреждавам Ви, че мога бързо да се уморя. Ще отговарям на сигналите, докато Вие проявявате желание да ми сътрудничите. Можете да бъдете уверен, че Ви мамя относно намеренията си.

— Уверен съм, че не е блъф.

— Вие прекалено малко знаете за моята родна планета.

— Наистина зная малко, но все нещичко зная.

— Тогава вероятно сте чули за „Меча на оправданието“.

— Какво отношение има това към… — Хулгрув помълча и самодоволната му усмивка изчезна. — Разбирам, щом сте извършили грешка, Вашият Кодекс на Честта повелява да умрете и вие следователно мислите, че ще можете без колебание да пропуснете сигнала.

— Потърпете и ще видите.

— Може би няма да се наложи. Кажете ми, защо интервалът между сигналите е две минути? Защо не цял час?

— Отговорът можете да откриете сам.

— Аха, разбирам, Вие сте преценили, че късият интервал ще ви предпази от опити за убеждаване чрез изтезания. Така ли е?

— Може би. Дава ми възможност на всеки две минути да решавам, дали да продължавам или не.

— Какво ще поискате от нас, капианецо? Да предположим, че Ви дадем девойката и Ви пуснем?

— Девойката попадна тук съвсем случайно — промърмори Роки, като се стараеше да не се запъне. — Това, което искам, е Вие да се предадете.

Хулгрув искрено се разсмя. Очевидно бе, че неговите планове бяха съвършено различни.

— Защо сте решили, че ние сме Ваши врагове?

— Нали чухте съобщението, което предадох в Купа?

— Разбира се. Ние напълно го пренебрегнахме и по косвен начин Ви представихме за глупак, тъй като изпратихме още един санитарен кораб във вашата система. На стоката имаше етикети с произхода й и той нарочно спря за оглед при сигнала на един патрулен кораб. Сега там у вас Ви обичат още по-малко, отколкото преди. — Той се усмихна. — Предлагам Ви да полетите с нас на Сол. Помогнете ни да създадем деформиращи клещи.

Роки помълча.

— Вие казахте, че звездолетът е спрял за преглед?

— Съвършено вярно.

— Това не ви ли създаде прекалено много неудобства? Изменили сте диетата си, оставили сте „стадото“ вкъщи, та нашите хора да не разберат, кои сте вие в действителност.

Хулгрув леко се напрегна, след което кимна.

— Предположението Ви е правилно.

— Канибал!!!

— Съвсем не. Та аз не съм човек!

Известно време те не се взираха напрегнато един в друг. Роки почувства, как го обвива пелена от ненавист. Мелодията идваща от говорителя изведнъж замлъкна, последвана от секунда пълна тишина. Роки се отпусна в креслото.

— Аз няма да отговоря на първия сигнал.

Командорът погледна през отворената врата в коридора и тръсна глава. След миг в кабината гордо влезе Талева Валкека, придружена от плещест пазач. Тя измери Роки с леден поглед, но не каза нищо.

— Далианке…

Тя изфуча като котка и седна в предложеното кресло. Те чакаха. От приемника прозвуча първия сигнал: две серии къси изсвирвания на различни честоти. Ръката на Роки неволно натисна ключа. Той изпрати отговора. Девойката озадачено се намръщи.

— Илген по уфген е равно на хрк сеган — преведе тя доволно.

На устните на Хулгрув се появи хитра усмивка. Той се обърна към девойката.

— Вие умеете да смятате по капиански?

— Не отговаряй — изрева Роки.

— Но тя вече отговори, хомо.

— Знаете ли какво прави приятелят Ви, мис?

Тя поклати глава. Хулгрув накратко й обясни. Момичето мрачно погледна към Роки, поклати глава и впери очи в пода. Изглежда или беше под действието на наркотици, или пък не бе разбрала същността на соларианците, за да ги смята за врагове на Галактиката.

— Кажи, далианке, добре ли те хранеха?

Тя отново засъска в отговор.

— Ти съвсем си откачил.

Хулгрув се засмя.

— Той иска да Ви каже, че ние сме людоеди. Ще повярвате ли на това?

По лицето й се изписа страх, сменен от недоверие. Тя погледна командора соларианец, но не откри признаци на вина по лицето му. Погледна презрително Роки.

— Послушай ме, далианке! Аз разбрах, защо тогава те не спряха. На борда си са превозвали живи хора. Един поглед в трюма и щяхме разберем всичко. Зад прикритието на благотворителността щяхме да разпознаем в тях домораслите свръхчовеци, бихме отгатнали плановете им да завладеят Галактиката. Те отглеждат хората като добитък на своята планета и ги продават за месо. Тяхната главна цел е да спечелят нашето доверие. Те знаят, че ако разберем същността на кръвосмучестата им цивилизация, ще ги размажем.

— Ти си ненормален, Роки — изфуча тя.

— Така ли? Защо тогава отказаха да спрат? Някакви технически секрети? Глупости! Технологията им все още изостава в сравнение с нашата. Просто са возили стока, в която е зреела нашата ненавист. Те не са могли да ни позволят да открием тази тайна.

Хулгрув гръмко се разсмя. Девойката бавно поклати глава, сякаш съжаляваше Роки.

— Това е истина, повярвай ми! Разкрих тайната им. Лесно е да се разбере, че своята стока те добиват чрез масови убийства. Те признаха, че не са хора. Това се вижда веднага. Пазят своите кораби и живеят само в тях. Самият Хулгрув току-що си призна това.

Дойде вторият сигнал. Роки отговори и на него, а после реши да не обръща повече внимание на девойката. Тя не му вярваше. Хулгрув искрено се забавляваше. Той изтананика сигнала без грешка.

— Вие използвате многотонов код за въпроса и монотонен код за отговора. Така че по-трудно да се научат.

Роки притаи дъх. Той погледна плешивия череп на командора.

— Вие се надявате да научите тези триста или четиристотин звука за времето, което Ви предоставям?

— Защо да не опитаме.

Нотката на презрение сепна Роки.

— Съкращавам срока на ултиматума на един час. Решавайте до тогава. Или се предавайте или преставам да отговарям. Учете сигналите колкото си искате.

— Той може да ги научи, Роки — измърмори далианката. — Те запомнят цяла страница от пръв поглед.

Роки избумка още един сигнал.

— Аз ще съкратя още времето, ако той само се опита.

В напрегната ситуация командорът се държеше отлично.

— Попитайте себе си, капианецо — измърмори той с насмешка, — какво ще постигнете, ако унищожите кораба и себе си заедно с него? Ние не означаваме нищо. Нашата планета ще загуби само този звездолет — нищожна мушичка в дълбочините на космоса. Нима си въобразявате, че ние не сме способни на саможертва?

Роки не можа да отговори нищо. Мълчеше и само отговаряше на сигналите. Той се надяваше да успее, но сега виждаше, че Хулгрув ще му позволи да унищожи кораба. Ако Роки беше на негово място, би направил същото. Той допускаше само една грешка — не отчете, че и противникът може да има чувство за чест. Командорът изглежда долови вътрешното колебание на Роки и като се наклони напред, тихо заговори:

— Ние сме нова раса, Роки. Надминахме човека. Притежаваме способности, за които Вие нищо не знаете. Безполезно е да се сражавате с нас. Вашата раса неизбежно трябва да си отиде или да деградира, както това се случи на Земята.

— Значи ли това, че сега на Земята живеят ДВЕ раси?!

— Да, разбира се, та и маймуните не са измрели, когато се е появил човекът. Новото не замества старото. То се добавя към него и расте над него. Старите клони стават корени на новите видове.

— Храна за тях — с горчивина забеляза Роки. Той видя, че девойката бе почнала да се безпокои и очите й пробягваха от Роки до Хулгрув и обратно.

— Това е неизбежно, хомо — други животни на Земята не са останали. Човекът е изтощил планетата, пренаселил я е, като е унищожил напълно всички останали видове. Ресурсите на този свят са пропилени, за да могат Вашите предшественици да заселят по-плътните звездни купове. Човекът е предчувствал своя край и деградацията на планетата: тъй като Сол се намира в края на Галактиката и наблизо няма звездни съседи, той е разбрал, че масово изселване не може да стане. Тогава свръхсветлинният двигател от днешен тип още не е бил изобретен. Разполагали са с ракети с анхилационна тяга.

— Но това е основата за свръх „с“!

— Вярно, но човекът е бил прекалено глупав и не е разбрал, какво му е попаднало в ръцете. Пробил е петия компонент и не е осъзнал, какво е извършил. Корабите му са се издигали до петстотинте „с“, прекарвали са там по няколко часа според корабните часовници и като се връщали, откривали, че на земята са изминали няколко години. Те така и не са успели да се справят с тази разлика.

— Но това е само един частен проблем на звездната навигация?

— И това е вярно, но те продължавали да си обясняват явлението от гледна точка на неутрализация на полетата. Не са разбрали, че в действителност са напуснали четириизмерния континуум. Смятали са синьото изместване само като феномен на електромагнитното поле. Та дори когато се намира на някое висше ниво на „с“, скоростта на светлината ни се струва постоянна, защото измервателните прибори са се изменили по съответен начин. Съвсем друга изглежда ситуацията, погледната от изходния континуум, но за тях това си останало чиста абстракция. Те не намерили отговор на загадката. Като преценили възможностите си, разбрали, че могат да изпратят свои представители в плътните звездни купове, само ако има смисъл да чакат тяхното завръщане двадесет хиляди години. Разбира се, на борда на звездолета биха изминали само няколко. Знаели са какво могат да направят, но продължавали да отлагат мисията. Обществото им тогава било егалитарно. Кой би се съгласил да лети? И защо промишлеността на планетата трябвало да изнемогва, за да изпрати в космоса десетина звездолета, които никой никога няма повече да види? Кой би се съгласил, да влага за срок от двадесет хиляди години, обричайки света на нищета? Ядрените ресурси никога не са се отличавали с изобилие.

— Как е станало тогава това?

— Благодарение на група хора, които не са се изплашили от високата цена. Те дошли на власт по време на „въстанието на пренаселеността“, когато привържениците на стерилизацията са се сражавали с поклонниците на „сладката смърт“, призоваващи „да хвърлим греблата“. Тази малка група хора се докопала до властта, благодарение на фантастичното обещание да изпратят излишъците от население за овладяване на космоса. Достатъчно глупаци им повярвали и ги поддържали. Те създали строг контрол и цензура и вкарвали в затвора всеки, който се осмелявал да каже, че това е невъзможно. Цялото население на планетата застанало край конвейерите и започнало да строи корабите, философията на тези фанатици била следната: „Ние даваме на хората цялата Галактика и не е важно, ако те съвсем изчезнат от Земята!“ Хиляда и двеста звездолета излетели преди да рухне тази робовладелска цивилизация. Друго технологическо общество на Сол-3 човекът не успял да създаде. И това му е било достатъчно!

— А вашият народ?

Хулгрув се усмихна.

— Естествено ние сме страничен продукт на процеса. Ако една планета се изпълни със зайци, които изяждат цялата трева, то онези зайци, които се научат да ядат зайци, ще се окажат в най-изгодно положение да оцелеят. Ние сме хищници, капианецо. Природата ни е създала да контролираме размножаването на нашата раса.

— Вие сте самодоволни тъпаци — процеди Роки. — Какви други способности още имате, освен тази да поглъщате хора!?

— След няколко минути ще ти покажа — мрачно обеща командора.

Далианката бавно пребледня, слушайки признанията на соларианеца, които потвърждаваха обвиненията на Роки. Тя изведнъж застена и като се сви на две рухна на пода. Хулгрув даде на охраната команда на мимически език и те бързо изнесоха девойката.

— Ако наистина принадлежите към по-висш вид на разумните същества, Хулгрув, Вие не бихте се хванали така лесно на моята въдица и сами бихте си създали захващащи деформатори.

Хулгрув избухна:

— Ние не успяхме да те оценим правилно, хомо. На Земята вашата раса изпадна до положението на животни. А що се касае до клещите, деформиращи пространството, то ние сме запознати с техния принцип. Вече сме създали експериментални модели. Но бихме могли да съкратим извършването на ненужни опити чрез проби и грешки, използвайки твоите знания. Естествено, за няколко години ние не можем да направим това, за което на вас са били нужни столетия.

— Ще трябва да си потърсите помощ на друго място, след десет минути аз хвърлям ключа, освен ако не премислиш!

Хулгрув сви рамене. Докато Роки отговаряше на сигналите, той се вслушваше в звуците, донасящи се от другите помещения на кораба, но нищо освен шум от стъпки в коридора или случайни възклицания, а също и дрънкането на различни инструменти. Нищо не издаваше тревогата. Соларианците се държаха уверено.

— Вашият екип знае ли какво става?

— Разбира се.

С приближаването на крайния срок пръстите на Роки все по-неспокойно стискаха главата на ключа. Той се овладя и търпеливо чакаше, като отчиташе всяка погълната от нищото секунда. Какво ще постигне ако пожертва себе си и момичето? Ще унищожи един кораб и екипажа му — не чак толкова лоша размяна: две пешки срещу няколко коня и топ. Когато соларианците започнат придвижването си в космоса, примерът му ще бъде последван от много други хора. За последен път отговори на сигнала, след което подчертано небрежно се облегна на стола си.

— Остават две минути, соларианецо. Имате достатъчно време да премислите.

Хулгрув само се усмихна. Роки повдигна рамена и стана. В ръката на командора заблестя предупредително пистолет.

Роки презрително се разсмя:

— Боите се, че ще Ви отнема тези последни две минути? — и се насочи към вратата.

— Стой на място! — пролая Хулгрув.

— Защо? Аз искам да видя момичето.

— Много трогателно! Но тя сега е заета.

— Какво? — той бавно се обърна към соларианеца и погледна часовника си. — Изглежда, Вие не осъзнавате, че след петдесет секунди…

— Ще видим. Оставай на мястото си!

Роки изведнъж изстина. Нима те са открили някакъв недостатък в неговата смъртоносна схема? Нима са намерили способ да избегнат внезапната активизация на свръхсветлинната тяга на „Идиът“ с последващото разрушаване на двата кораба? Или действително са успели да овладеят капианските цифри до автоматизъм и могат правилно да прореагират за секунда от интервала? Той сви плещи в знак на съгласие и тръгна към приборите на предавателя. Имаше само един начин да провери това. Направи още няколко крачки и се обърна към Хулгрув, който подозрително го следеше.

— Ти си бил много по-храбър, отколкото си мислех — каза Роки.

Признанието произведе очаквания ефект. Хулгрув отметна глава и самодоволно се разсмя. За миг напрежението на обстановката спадна. Тежкият автоматически пистолет трепна. Роки се допря до предавателя и го изключи.

— Остават десет секунди, Хулгрув! Хвърли ми пистолета. Един изстрел и край на предавателя. ХВЪРЛЯЙ!

Хулгрув изрева и вдигна пистолета си готов да стреля. Роки се усмихна. Оръжието трепна, съскайки соларианецът го хвърли на човека.

— ВКЛЮЧВАЙ! — заяви той. — ВКЛЮЧВАЙ ТОКА!

Когато Роки превключи предавателя, сигналите вече чуруликаха във високоговорителя. Бившият командор се метна в страни, за да не го виждат от коридора, където група соларианци бягаха към кабината. Сигналите затихнаха, след което забръмча отговорът! В съседната стая изглежда бе установен още един ключ. Кой отговаряше? Далианката?

Пистолетът на Роки изплю хапчето си, когато във вратата изникна първият соларианец от екипажа. Останалите отстъпиха, веднага щом куршумът отхвърли другаря им и той падна обливайки се в кръв на пода.

Роки го спря с изстрел в коляното.

— Следващият ще улучи предавателя — прорева той. — Не се приближавайте!

— Хванете го! — развика се Хулгрув. — Или оставете капанът да хлопне!

Роки се наведе и тресна ръкохватката на пистолета в главата му, като се надяваше да го накара да замълчи. Това се оказа грешка — бе забравил за особената структура на соларианските черепи. Пистолетът се заклини. Натисна с крак шията на Хулгрув и дръпна рязко. Дръжката излезе на свобода с изжвакване на мокро. Той се хвърли към вратата и се притисна до стената. Заслуша се. Екипажът изглежда се съвещаваше в далечния край на коридора. Роки зачака следващия сигнал. Щом той започна, се хвърли по корем на земята — противниците му не очакваха такава цел, — и два пъти стреля по трите фигури в края на коридора, намиращи се на дузина ярда от него. Насрещният изстрел докосна част от лицето му и светлината помръкна. Втори изстрел го обсипа с парчетии от пода. Наблизо един соларианец лежеше сгънат на две, а двамата останали отстъпваха към вратата в края на коридора. Тя се хлопна и с мляскащ звук се херметизира. Роки се изправи на крака и се плъзна към вратата, откъдето бе чул да работи втория ключ. Той бе уверен, че заедно с момичето има още някой. Но когато рискува да хвърли зад ъгъла поглед, видя само нея. Тя седеше на малка масичка, ръката й бе залепнала за ключа, а очите — вперени в нищото. Той я викна, след което разбра в какво се крие причината. Хипноза! Или наблъскана с хипнотизиращ наркотик. Тя нищо не усещаше, освен ключа в пръстите си, очаквайки следващия сеанс.

Вратата беше само открехната наполовина. Вътре не се виждаше никой, но там трябваше да има още един соларианец. Роки беше уверен в това. Като помисли малко се прицели в дъската на вратата и стреля. До масата в краката на далианката отлетя някакъв пистолет и едно тежко тяло се катурна на пода.

Девойката вдигна глава. Мъглата на забравата напусна очите й, като отстъпи място на дълбоко вълнение. Тя стисна с длани главата си и захленчи. От микрофона долетя питащия сигнал.

— Отговаряй — кресна Роки.

Ръката на девойката сама се стрелна към ключа и то точно на време. Но тя самата сякаш всеки миг щеше да изгуби съзнание.

— Не се отдалечавай от ключа! — заповяда Роки и се хвърли обратно в контролната кабина. Останалите членове на екипажа се бяха заключили в кърмовия отсек и бяха включили вентилаторите. Роки чу как те забръмчаха, а след това долови слаба миризма на газ. Очите му засмъдяха и той отчаяно закиха.

— Предай се веднага, хомо! — прорева високоговорителят.

Роки се огледа, след което се хвърли към пулта. Подаде спиращо напрежение на двигателните ускорители, разфокусира йонния лъч и превключи реактора на пълна мощност. Потокът заредени частици ще побегне по ускорителните пръстени, ще се разсее като изстреляни сачми и ще се върне обратно в радиационните камери, след като се отрази. До няколко секунди, ако не се стопят стените, останалите членове на екипажа ще разберат, какво ги очаква в близко бъдеще — изгаряне живи в радиоактивен ад.

Сълзливият газ го задушаваше. От съседната каюта чуваше долитащата кашлица на момичето. Ще чуе ли тя сигнала сред шума на собствените си хлипания? Опита се едновременно да наблюдава коридора и термометъра, показващ състоянието на реактора. Стрелката пълзеше към аварийната черта. Ако стените започнат да се топят, ще стане взрив. Изведнъж високоговорителят отново закрещя:

— Мръсник! Изключи! Ще унищожиш кораба!

Той не отговори нищо, само чакаше в напрегнатата тишина, наблюдавайки далечния край на коридора. Внезапно воят на вентилаторите утихна. После вратата на кърмовия отсек леко се открехна.

— Първо хвърлете оръжието! — заповяда той.

През междината на пода падна пистолет. Следвайки го се измъкна един соларианец и като кихаше непрекъснато си триеше очите.

— Обърни се и ела в края на коридора!

Соларианецът бавно се подчини. Роки застана на няколко крачки зад гърба му, очаквайки появата на останалите, като същевременно го използваше за прикритие. Бойният дух явно беше напуснал екипажа. Странно, помисли си Роки, те бяха готови да загинат при включването на двигателите, но не успяха да понесат горещината в съседната на реактора каюта. Изглежда не им е понесло при вида на приближаващата смърт. Роки изключи реактора и държейки ги намушка, им заповяда да тръгнат към трюма. Той имаше само една врата.

— Там не трябва да се влиза, хомо — изръмжа един от соларианците.

— Защо?

— Там…

Заглуши го вой от вътрешността на трюма. Викаше дете. Ръката на Роки трепна.

— Те съвсем са озверели, а ние нямаме оръжие — замоли се соларианецът.

— Колко са?

— Четирима възрастни и три деца.

Роки замълча.

— Няма къде другаде да ви дявам. Ей, ти, влез вътре, а ние ще преценим, какво ще стане.

Посоченият отказа, упорито клатейки глава. Роки повтори заповедта. Той отново отказа. Хищникът, останал без оръжие, се боеше от жертвите си. Капианецът леко помръдна пистолета и му простреля крака.

— Хвърлете го вътре — монотонно заповяда той. Почти без да скриват страха за собствената си безопасност, другите двама соларианци повдигнаха крещящия от несправедливостта свой другар. Роки рязко разтвори вратата и успя да види очертанията на няколко фигури в полутъмното помещения. После соларианецът полетя през прага и резето веднага хлопна. Отначало беше тихо, а след секунди се разнесе яростен рев. Тропотът на крака се заглуши от воплите на нещастника — тялото му шумно се залепи някъде във вътрешната стена сред одобрителния вой на свирепите гласове. Останалите от екипажа стояха мълчаливо, като поразени от гръм.

— Не е много приятно място, нали? — промърмори Роки с жестоко равнодушие.

След малко той откри един склад, където затвори пленниците си и отиде да освободи девойката от вахтата й край телеграфния ключ. Когато в края на четвъртия час бе дошъл последният сигнал, тя бе паднала от умора. Сега, свита на пода, напомняше повече бедно и изплашено котенце, отколкото на енергичен и издръжлив обитател на пограничен свят. Усмихвайки се леко, Роки я наблюдаваше няколко секунди, след което се запъти да провери, дали краткото претоварване не бе предизвикало повреди в реактора. Оказа се, че нещата не са толкова зле. В разстояние на два часа успя да смени стопената секция на фокусиращите пръстени. Тези двигатели ще успеят да ги закарат до дома.

* * *

„Идиът“ остана да дрейфува в космоса, до пристигането на ремонтния кораб. Далианката не бързаше да се връща в него. Роки така насочи курса на соларианския кораб с променливи нива „с“, че нито един неприятелски звездолет не би го открил без наличието на детектори за изкривяване и деформиращи захвати. Според Роки работата бе свършена. Трюмът бе пълен с доказателства, освен това имаше и двама живи соларианци, които можеха да бъдат заставени да потвърдят думите му.

— Как ще постъпят с тях? — запита Талева, когато поеха към Шестдесетзвездния Куп.

— Веднага трябва да пристъпят към унищожаването им. — А аз си мислех, че не трябва да закачаме нехуманоидните раси.

— Да, но само когато не застрашават хората. Трябва да се предприемат военни действия. Но аз мисля, че един ултиматум ще ги застави да се предадат. Без деформатори те не могат да водят война.

— Какво ще стане със Земята, когато те се предадат.

— Можеш да попиташ коренните жители — усмихна се Роки. — Влез в клетката им и…

Тя зиморничаво потръпна.

— Някой друг път… след време, може би когато отново станат цивилизовани, нали?

Роки стана сериозен и замислено се вгледа в пронизания от звезди космос.

— За тях това е вече минало. Принадлежи им само славата на основатели на човешката раса в Космоса. Те ни подариха галактиката и ние ще им окажем голяма услуга, като ги оставим на спокойствие.

Известно време Роки гледа Талева Валкека и тя за миг като че ли загуби обичайната си самоувереност.

— Защо ме гледаш така? — възкликна тя.

Роки я остави сама, отивайки да нахрани пленените соларианци с… консервирано зеле.

Фред Саберхаген
Знакът на вълка

От нощния мрак изникна смътна, почти човешки бой висока фигура и съвсем безшумно, като в зъл сън, премина между малките огньове-пазачи. Както винаги Дънкан очакваше опасността да се появи откъм вятъра. Наблюдаването не беше лесна работа. Умората бе притъпила вниманието на младия шестнадесетгодишен овчар. Освен това летните нощи го изпълваха с тревожни мисли за смисъла на живота, нещо естествено за неговата възраст.

Дънкан размаха копието си и завика със страшен глас да пропъди вълка. За секунда-две светещите като въглени очи се втренчиха право в него, след което звярът глухо изръмжа, обърна се и изчезна извън светлината на огньовете.

Момчето въздъхна с облекчение. Ако хищникът се беше нахвърлил, най-вероятно, щеше да го разкъса. Но животните от тази порода се бояха да нападат хора при светлината на пламъците.

Той усети върху себе си погледите на стотиците проблясващи очи. Уплашените овце се бяха сбили на купчина и проблейваха жално.

Дънкан забрави и сън и юношески проблеми и се захвана да обикаля стадото. В легендите за далечната Земландия се споменаваха интересни животни, които заедно с пастирите са пазели овцете. Наричаха ги кучета. Ако наистина са съществували, то хората много лекомислено са напуснали родината си без тях.

Всъщност нямаше време за празни мисли. Неканеният гост се появяваше всяка нощ и неизменно удушваше по една овца. Трябваше да направи нещо. Сега е време да се помоли на боговете.

Дънкан вдигна очи към нощното небе.

— Дайте ми знак, Небесни богове — изрече той добре заучената фраза.

Висшите сфери мълчаха. Само мигащите светулки, следвайки тържествено неизменните си и непонятни пътечки, навлизаха в появяващата се зора и някъде към средата на източната част на небето изчезваха безследно. Разположението на звездите показваше, че три четвърти от нощта е преминала. Там някъде, сред тях, ако се вярва на легендите, се намира далечната Земландия. Впрочем младите свещеници твърдяха, че тя е само символ на напуснатия рай.

Дънкан забрави за вълка и отново мислите му се понесоха към тежките проблеми на живота. Вече две години усърдно се молеше и очакваше да се появи небесната поличба, онзи тайнствен знак, който намекваше за бъдещето на всеки юноша. Разбира се, бе присъствал на доста, проведени шепнешком, разговори между млади хора, че много юноши сами си измислят тези знаци. Нещо напълно възможно за пастирите и дори ловците. Но как човек да претендира за нещо значително в живота, ако не му се яви истинско мистично видение? На такива мястото им е сред овцете! А той мечтаеше да стане свещеник и да изучава чудните предмети, донесени някога от далечната Земландия…

Неволно Дънкан отново погледна нагоре и направо ахна. Точно над него се беше появил блестящ небесен знак. Отначало това бе ярка точка, която бързо се превърна в ослепително светещо облаче. Юношата забрави за овцете, застина като статуя и до болка стискаше копието си.

Облачето бавно потъмняваше, докато накрая изчезна.

* * *

Корабът-берсерк[2] съвсем наскоро бе изскочил от подпространството. Примами го светилото от слънчев тип. Такава звезда и кръжащата към него планета предполагаше наличието на органически живот. Но бездушната машина знаеше, че подобни места се пазят надеждно, затова укроти бликналото нетърпение и започна предпазливо да се приближава по плавна спирала.

В пространството наоколо не се забелязваха военни звездолети, но телескопите засякоха край планетата ту се скриваха в нейната сянка, ту се показваха. Компютърът реши да изстреля разузнавателна сонда.

Механичният шпионин се стрелна към повърхността и се зае да провери ефективността на защитната система. Някъде близо до границата между нощта и деня той изведнъж изчезна, като на мястото му се разгоря огнено кълбо.

Отбранителните спътници не представляваха опасност за берсерка. Енергичният му щит спокойно можеше да погълне целия им нападателен заряд и тях самите, когато ги приближи. Компютърът обаче се страхуваше от подземни отбранителни съоръжения и това го удържаше от незабавна атака.

Беше необяснимо и странно, че тази планета, която разполагаше с гъста мрежа отбранителни спътници изглеждаше ненаселена — никакви радиосигнали, осветени градове и автомагистрали, големи изкуствени съоръжения и други белези на развита цивилизация. Все пак берсеркът потегли натам, където загина разузнавачът с предпазливостта на съвършен убиец.

* * *

На сутринта, при първите слънчеви лъчи, Дънкан навъсено преброи овцете. После се зае да търси изчезналото агне и скоро откри това, което бе останало от него. Значи вълкът не беше си отишъл с празни зъби.

За утешение му остана надеждата, че нощното знамение предвещава живот, пълен с велики дела и успехи. Само че овцете все още значеха много и не само заради това, че стопаните им няма да бъдат прекалено щастливи.

Докато мислеше за това, изправен край разкъсаната на парчета кожа, с крайчеца на очите си видя местния свещеник, облечен в кафявото си расо да изкачва тревясалия хълм, яхнал кроткото си магаренце. Очевидно отиваше да се помоли в пещерата в подножието на планината, която се извисяваше в началото на долината.

Дънкан нямаше възможност да остави стадото затова отчаяно размаха ръце. Свещеникът го забеляза и измени посоката си.

— Да те благослови Земландия — произнесе той традиционното приветствие. След това с видимо облекчение слезе от магарето, разтърка гърба си и като забеляза объркването на младежа се усмихна. — Май, не ти харесва самотата, чадо мое?

— Да, свети отче. Но не за това Ви повиках. Миналата нощ ми се яви знамение. Чакам го вече две години и накрая имах щастие.

— Наистина ли? Това е приятна новост. — Свещеникът погледна Слънцето и пресметна колко време може да изгуби за този разговор. — Е, млади момко, разкажи ми всичко, ако разбира се желаеш.

Но когато чу какво е видял Дънкан, той се намръщи.

— Този знак е видян от много хора, сине мой. Старейшините от близките села се събраха тази сутрин в Храма — затова именно съм тръгнал към пещерата, — да се помоля и да разбера, какво точно означава небесната поличба.

Той с пъшкане качи дебелото си туловище на магарето и отвисоко със съжаление погледна младежа:

— Не се разстройвай от факта, че знамението не било лично за тебе. Все пак ти си от избраните. Бъди търпелив и примерен във вярата и нов знак ще ти се яви.

Свещеникът продължи пътя си, а разочарованият Дънкан се затътри към стадото си. Как си бе позволил да мисли, че избухването е било предназначено за някакво си там овчарче, след като се е виждало над половината свят? Поличбата се появи и изчезна.

Вълкът остана!

Следобед видя да идва нов посетител. Някой се насочваше право към стадото. Дънкан пристегна пояса на вълнената туника и оправи с пръсти непокорната си коса, в която се бяха вплели множество тревички. Прекара длан по брадичката си и със съжаление разбра, че още не е започнала да расте. Той бе уверен, че идва Колин и се постара да си придаде солиден и делови вид. Вятърът си играеше с кестенявите коси на девойката и подмяташе роклята й.

— Здравей Дънкан-овчарю!

— А-а, ти ли си Колин — престори се той, че едва сега я забелязва. — Здравей!

— Татко ме прати да попитам, как са нашите овце.

Разтревоженият поглед на Дънкан отново обходи стадото. Слава на Небесните и Земландски богове!

— Овцете на баща ти са невредими и добре охранени.

Колин почти се опря у него.

— Вземи си сладки. Сама ги направих. А как са другите овце?

Колко красива беше! Но за простият овчар е излишно да мечтае за такава богата и знатна девойка.

— Пак ни нападна вълк — разтвори виновно ръце Дънкан. — Аз запалвам огньове, цяла нощ обикалям стадото, но той ме дебне, минава от противоположната страна и грабва плячката си преди да го достигна.

— Явно, трябва да сте двама. Дано пратят един мъж на помощ или поне момче. Сам овчар не може да се справи с голям вълк.

Той кимна. Приятно беше, че Колин го смята за равностоен на възрастен селянин. След това попита:

— Видя ли тази нощ избухването на небето?

— Не успях, но цялото село само за това говори… Като се върна, ще им кажа за вълка, но след два-три дни, когато страстите се успокоят. Сега всички обсъждат поличбата. — Тя учудено повдигна вежди. — Погледни!

Като пришпорваше безпощадно магарето, свещеникът в галоп се носеше в обратна посока, от пещерата към селцето.

— Може би е срещнал твоя вълк — наивно предположи Колин.

— Не вярвам, тогава би се оглеждал назад. По-вероятно в пещерата е получил знак от боговете на Земландия.

Те седнаха в тревата и дълго време си приказваха, като от време на време похапваха от сладките и поглеждаха към стадото. Слънцето приближаваше хоризонта и скоро щеше да се стъмни.

— Ой, време е да си тръгвам! — изплашено скочи Колин.

— Добре, бягай. През нощта вълкът сигурно пак ще дойде.

Момичето бързо се отдалечи. Дънкан гледаше след нея и усещаше как кръвта му играе в жилите му, сякаш в него се беше вселил вълк. Навярно и Колин усети това, защото се обърна и го изгледа със странен поглед. След малко фигурата й изчезна зад облия връх на хълма.

* * *

След като събра достатъчно клони за нощните огньове, Дънкан се помоли в посока на залязващото слънце:

— Небесни богове, помогнете ми — погледът на момчето беше искрен. — И Вие велики богове на Земландия чуйте молбата ми. Вълкът ще Ви се подчини. И ако не ми дадете небесен знак, поне ме избавете от него.

След това той легна на пръстта и сложи глава върху намиращия се там камък. Всеки ден юношата молеше боговете за знамение, но досега нищо…

И изведнъж той чу глас!

В първия миг не повярва. Може би долавяше звука на далечен водопад или тропота на изплашен табун диви коне?

Но грешка нямаше. Без съмнение от дълбините на земята се носеше тътнещ повелителен глас. Думите не успяваше да различи, но явно ги произнасяше само подземният бог.

Дънкан скочи на крака и очите му се напълниха със сълзи. Какъв невероятен знак! Сигурно е изпратен специално за него. А той се съмняваше, че ще го получи някога.

Сега оставаше да изтълкува правилно посланието. Напрегна докрай слуха си, но отново нищо смислено не разбра. Тогава той притича до съседния камък, който бе на няколко крачки в страни и прилепи ухо към него.

Тук се чуваше по-добре и ясно се различаваха думите „отбрана“ и „заповед“, макар и произнасяни с непознат акцент.

 

 

Изведнъж момчето се сети за овцете. Нощта почти беше дошла и трябваше да се запалят огньовете. Иначе вълкът като нищо щеше да удуши половината стадо.

Дънкан продължаваше да се колебае, когато видя в полумрака как се мярна силует. Той хвана кривака и… видя Колин.

Тя беше много изплашена.

— Слънцето залязва. Аз реших да се върна… разстоянието до тук е по-малко отколкото до селото.

* * *

Корабът-берсерк се приближаваше до нощната половина на планетата. Той се движеше бързо, но за секунда не намаляваше предпазливостта си. Компютърът, след като прерови масива данни, плод на хилядолетни битки с безброй различни биоформи на живот, откри аналогичен случай. Планета, подобна на тази, била обкръжена от система отбранителни спътници, но липсвали градове и радиосигнали. Войни погубили цивилизацията и малцината останали живи същества не знаели къде са пултовете за управление на планетарната защита, нито как се задействат. Лесна плячка за звездна крепост.

Възможността за капан продължаваше да съществува и затова Берсеркът взе решение за частично нападение. Той изпрати ято разузнавачи, които да разкъсат на едно място спътниковата мрежа, да кацнат на планетата и там да унищожават всичко живо. От вида и силата на отговора ще разгадае скритата същност на отбраната и по-нататъшната съдба на операцията.

* * *

Огньовете ярко горяха. Колин с дълго копие в ръка обикаляше вътрешната страна на защитеното пространство. Вълкът си беше вълк, но Дънкан трябваше да се заеме със знамението. Разбира се, че девойката нарочно се върна при него, да му помогне в нощното бдение и до дъното на душата си беше щастлив. Но сега най-важното беше подземния глас.

Тръгна нагоре по стръмния склон, като от време на време притискаше ухо към някоя скала. Божественият глас ставаше все по-ясен.

Със затаен дъх момчето се вслушваше в идващите звуци. Вече нямаше нужда да се навежда. Пред него се виждаше струпване на камъни. Приличаше на скрит вход към пещера.

Когато приближи камъните, разбира, че гласът излиза под тях:

— Атаката продължава. Чакам заповеди. Моля за издаването на заповед номер едно. Говори пунктът за планетарната защита. Атаката продължава…

Дънкан разбра някои думи — „атака“, „заповед“, „моля за издаване на заповед номер едно“. Очевидно имаше право да поиска едно желание. Така се разправяше и в легендите. О, вече никога нямаше да им се надсмива!

Спираше го още един проблем. В пещерата имаше право да влезе първо някой свещеник. Но от друга страна боговете му изпратиха лично знамение! Като чувстваше не толкова страх, колкото смущение и неудобство, той пролази през пукнатина и влезе в пещерата.

Под краката му нещо проблесна. Цялата пещера беше метална! Тя бе точно такава, каквато я описват легендите — дълга, с кръгли прозорци, по таваните горяха огнени „очи“, които излъчваха светлина като от десет огньове. На места стените бяха разрушени и през пукнатините на пода се беше изсипала пръст и камъни.

Гласът гърмеше отвсякъде. Дънкан тръгна към вътрешността на пещерата.

* * *

„Ние сме на повърхността на планетата“, — долагаха разузнавателните машини чрез безпристрастни компютърни символи. — „Съществува разумен живот от земен тип. Особите живеят в малки обединения. Досега сме унищожили 839 живоединици. Не срещаме никаква сериозна съпротива“.

Берсеркът наблюдаваше равномерното увеличаване броят на унищожените живоединици, когато според компютърната прогноза, вероятността всичко това да е капан, практически спадна до нула, корабът-убиец почна методично да разстрелва спътниците, които му запречваха пътя към планетата.

* * *

— Това съм аз, Дънкан — промълви овчарят, като подгъна колене пред металическия предмет, от който се чуваше божествения глас. Наоколо лежаха няколко изгнили кошници от върба и празни яйчени черупки. Някога тук свещениците са носили дарове, но вероятно по-късно са забравили този бог.

— Аз съм тук — повтори момчето малко по-силно.

Този път божеството му обърна внимание. Металическият рев стихна.

— Приемам съобщението Ви — прогърмя гласът на бога. — Тук е отбранителен пункт 9–864. Планетарната система за отбрана е под управление на пункт 9–864.

„Как да го помоля, да се изразява по-ясно?“ — помисли момчето.

След къса пауза богът продължи:

— Моля издайте заповед номер едно!

За всеки случай Дънкан уточни:

— Ти ще изпълниш едно мое желание, нали?

— Ще изпълня всяка заповед, изречена от човек. Планетата е в опасност. Мрежата от отбранителни спътници е унищожена в настоящия момент 92%. Наземната защита е активирана изцяло. Чакам заповед номер едно.

Дънкан застина, без да отваря очите си.

Едно желание. Богът ще изпълни едно негово желание! Другите думи изтълкува като предупреждение да направи внимателен и умен избор. Богът може да го направи най-мъдър между вождовете, най-силният мъж и най-храбрият воин. Той можеше да го дари със сто години живот или с десетки млади красавици!

А Колин? Къде е тя?

Там долу, сама, а вълкът сигурно обикаля незагасналите огньове и с пламтящи очи следи крехката девойка. Може би точно сега тя го вика за помощ…

Дънкан усети как сърцето му се сви. Нима вълкът ще го победи? Но ако овчарят може да прежали стадото, той не трябва да забравя човека.

— Унищожи вълка! Убий го! — с труд излезе от устата му.

— Моля да уточните термина „вълк“.

— Убиецът! Унищожи убиеца! Това е единственото ми желание!

След което, не можейки повече да издържа божественото присъствие, побягна навън, като плачеше за изпуснатата възможност да стане велик.

Той тичаше да спаси Колин.

* * *

„Назад!“ — изрева електронният глас на берсерка. — „Всички назад! Капан!“

Разпръснатият отряд машини-разузнавачи веднага заряза смъртоносната си работа и с най-голямата възможна скорост се издигна в небето, да намери защита в металната си майка.

Твърде късно и твърде бавно.

На половината път към кораба, те се превърнаха мигновено в ивици топящ се метал и после се изпариха като празничен фойерверк.

Берсеркът се устреми в космоса. Корабния мозък решаваше задачата за оцеляване и само една малка негова част харчеше ресурси и време да търси отговор на въпроса, защо тези хора пожертваха толкова много живоединици, за да го вкарат в капана?

Скоро той почувства как около него се обвива паяжината от силови полета, която го спираше да не избяга в открития космос. Спасение нямаше!

* * *

Небето пламна изцяло. Хълмовете се затресоха до основи. Върхът на планината при входа на долината изчезна и нещо могъщо и почти невидимо, подобно на бистър и прозрачен поток, се изля в бездънното небе…

Дънкан видя Колин, която се беше притиснала до земята и викаше нещо, но ужасният подземен тътен заглушаваше всичко. Овцете тичаха в кръг, като обезумели. Между тях се мяташе и тъмният силует на вълка, който беше твърде уплашен от гърма и огъня, да се сеща, че е дошъл да убива.

Юношата скочи на крака. Като го видя, вълкът заръмжа. Светлината на небесния огън се отрази в безумните му очи и острите зъби. Дънкан стовари кривака върху него.

След това удари още един път, и още…

И изведнъж в небето пламна синьо-бяло слънце, необикновено слънце, което след минута почервеня, а после бавно се превърна в гаснещ облак.

Земята също се успокои и наоколо стана тихо.

Все още оглушен, Дънкан отиде при Колин, която се беше надигнала и успокояваше овцете.

Вълкът беше мъртъв. Дънкан получи чудодейния знак… Той взе ръцете на Колин в своите.

Земята под краката им беше напълно неподвижна и изглеждаше като вечна.

Алфред ван Вогт
Черният хищник

I

Кьорлът безцелно бродеше в мрака. По небето едва се забелязваха далечните звезди. Тъмната и тежка нощ без желание отстъпваше пред мрачната зора, която изпускаше червенината от лявата страна на звяра. Дрезгавото зарево не обещаваше затопляне. Бавно и мъчително се проявяваха очертанията на местността, толкова страшна, че и в най-кошмарния сън не би се появило подобно нещо.

Наоколо се показаха черни назъбени канари и безжизнена траурна равнина. Пипалата на светлината зашариха сред сенките. Над хоризонта се издигна бледото петно на слънцето. Аленочервеният лик навяваше тъга.

И отново никакви признаци на айд-същества. Напразно бе изразходвал силите си през последните сто дни да ги търси. Усещаше силен глад и настървеност. Точно тогава застина на мястото си, обхванат от страшна догадка.

Огромните предни лапи се разтрепераха от внезапно появилото се напрежение, което накара да се оголят всички нокти, остри като бръсначи. Дебелите пипала над рамената зашаваха и се чу тих плъзгащ звук на търкаща се кожа. Завъртя огромната си котешка глава и чувствителните му мустачки, неговите уши, отчаяно затрептяха и затърсиха да доловят всеки дъх и всяко шумолене в пространството.

Никой не се обаждаше. В нито едно ъгълче на свръхсложната му нервна система не записука бърз сигнал. Никакви признаци на айдове — единствената му храна на тази забравена от бога планета. Кьорлът съвсем оклюма. Котешкият силует се вписа на фона на мътното ръждиво небе като гротескна гравюра на черен тигър в царството на сенките и злото. Потисна го загубването на усещанията.

Той притежаваше такива органи на осезанията, че засичаше органическите айдове на много мили разстояние. Сега изглежда нещо се бе развалило и неуспехът му да влезе в допир подсказваше настъпването на физическа деградация. Болестта бе неизлечима и той знаеше това. През изминалото столетие седем пъти бе срещал отслабнали кьорлове, така изпаднали, че не успявали да помръднат. Техните иначе безсмъртни организми били напълно изтощени и обречени на гибел поради липсата на храна. Тогава той лакомо ги бе разкъсвал и изсмуквал незначителното количество айдове, които още поддържаха жалкия им живот.

Като си спомни това, кьорлът затрепера от възбуда. После нададе глас — дръзкият рев разцепи въздуха и ехото запробягва от скат на скат и отново се върна при нервите му. Инстинктивно направи твърда заявка за живот. А после изведнъж се вцепени.

Във висините на далечния хоризонт забеляза малко сияещо петно, което бързо, невероятно бързо порасна и се превърна в метално кълбо. Това бе огромен кораб и повърхността му пробляскваше като полирано сребро. Грамадата просвистя над главата на съществото и видимо забави скоростта си, пресече черната полоса на планините вдясно, за миг спря почти неподвижно, а после се гмурна в нищото и изчезна от погледа.

Кьорлът подскочи. Вцепенението премина. Ловко извивайки тялото си като тигър, той затича между скалите. Мустачките на ушите му, независимо от намалялата чувствителност, потреперваха и съобщаваха, че там има много айдове и от предчувствието за близката храна дори усети връхлитането на вълна от нетърпим глад.

Далечното и порозовяло вече слънце се бе издигнало високо в тъмночервеното небе, когато той се показа над купчината скали и погледна надолу към развалините на града. Сребристата грамада, колкото и голяма да беше, представляваше песъчинка на фона на огромните квартали на отдавна изоставения и разпадащ се на прах бивш град. Непосредствено от кораба се излъчваше затаен дъх на живот. Той бе легнал в долчинка, която сам бе издълбал със собствената си тежест в твърдата и неподатлива каменна пустиня, започваща веднага след границите на загиналото творение на изчезналия разум.

Разтвори се люк в пробляскващата повърхност, от недрата на кораба се появиха двуноги същества и се стълпиха на края на ескалатора. Гърлото на кьорла се присви от нетърпение и невъзможност повече да чака. Обхвана го мъчително желание да се нахвърли на тези хилави същества и да ги разкъса. Те излъчваха такова количество айд-трептения, че съзнанието му леко се замъгли.

Но червени припламвания в мозъка заглушиха порива още когато той във вид на електрически импулс тичаше към мускулите му. Това бяха спомени от далечното минало на собствената му раса за машини, които могат да убиват, за сили, които надхвърлят възможностите на собственото му тяло. И мозъкът изтрезня. Имаше достатъчно време да види, че тези същества носят обвит около телата си някакъв прозрачен материал, който преливаше в различни цветове под въздействието на слънчевите лъчи.

Кьорлът веднага разбра защо тези същества са тук — научна експедиция от друга звезда. Учените изследват, а не унищожават. Няма да го убият, ако той не се нахвърли на тях. Учените са особен вид глупаци.

Гладът го направи смел. Той се показа, без да се крие. Видя, че пришълците го забелязаха. Те се обърнаха към него и застинаха на местата си. Трима от тях, които се оказаха по-близо до него, бавно се оттеглиха към големите групи. Един от тях, малък на ръст, извади тъмен метален предмет от чантата на бедрото си и небрежно го подхвърли нагоре. Това го разтревожи, но продължи да тича. Късно бе да отстъпи.

* * *

Елиът Гросуенър бе най-отзад близо до стълбата. Свикнал бе да стои в сянка. Той бе единствен нексиалист на борда на „Космическите гончета“ и колегите от другите науки не му обръщаха достатъчно внимание. Дори повечето не знаеха какво точно означава този термин, а и не горяха от желание да се поинтересуват. Възнамеряваше да ги просвети, но досега не възникваше подходящ случай.

В наушниците на скафандъра прозвучаха гласове, някой захихика, а после произнесе: „Шансовете ми срещу тази грамада са нищожни“. Това бе Грегър Кент, който възглавяваше химическия отдел. Макар и нисък на ръст, той бе истински гигант като душа. Почти всички на борда му бяха приятели или привърженици и той бе решил да издигне кандидатурата си за длъжността директор на експедицията за предстоящите избори. Сега бе единственият, който извади оръжието си и наблюдаваше как се приближава чудовището. Чакаше и подхвърляше в ръце продълговатия инструмент.

Следващият глас, който се раздаде, по-нисък и не толкова напрегнат, бе на Хол Мортън, директора на експедицията:

— Кент, не забравяйте, че в тази експедиция се оказахте благодарение на способността ви да пресмятате възможностите и да не оставяте много място на случайностите.

Каква приятелска забележка. Той не обръщаше внимание на това, че химикът бе провъзгласил себе си за претендент за неговото място. Това бе импровизиран дипломатически ход, с който да създаде в по-наивните слушатели представата, че Мортън не изпитва лоши чувства към съперника си.

Гросуенър не се съмняваше, че директорът е способен на такава изисканост. Беше се убедил, че той е проницателен, достатъчно честен и интелигентен да управлява всяка ситуация с майсторство, шлифовано до автоматизъм.

Мортън пристъпи напред, по-далеч от останалите. Мощната му фигура бе защитена от прилепващ металически скафандър. През наличника директорът наблюдаваше гигантската котка да тича право към него по черната камениста пустиня.

Зазвучаха и други гласове:

— Не бих искал да срещна това котенце на усамотена алея.

— Не говори глупости. Това е разумно същество. Възможно е да представлява господстващата раса.

— Физическият му строеж — гласът принадлежеше на Сиедъл, психолога — подсказва животно, приспособяващо се към околната среда. Но ако погледнем нещата от друг ъгъл, идването му при нас, както става сега, не е действие на животно, а на разумно същество, което е убедено в нашата разумност. Забележете какви са движенията му. Сковани! Това ни казва, че то е напрегнато, внимателно и знае кой от нас носи оръжие. Как желая да разгледам отблизо пипалата на плещите му. Ако краищата им се стесняват по подобие на китки или чашковидни засмуквачи, може да се предположи, че то е потомък на обитателите на този град.

Замълча за известно време и после произнесе още няколко думи:

— Би могло да ни помогне, ако успеем да се разберем с него. Въпреки че аз съм по-склонен да предположа нещо друго — то е резултат на израждане и преход в първобитно състояние.

Кьорлът се спря на десетина крачки пред най-близкото същество. Жаждата за айдове грозеше да вземе надмощие над разума. Съзнанието се изместваше някъде встрани и му трябваха мъчителни усилия да го задържи на място. Струваше му се, че е потопен в разтопен метал и скоро няма да излезе от него.

Хората се приближиха. Кьорлът забеляза, че го разглеждат с интерес и дружелюбно. Устните мърдаха под прозрачните наличници на шлемовете. Такъв им е начинът на комуникация, реши той, защото това, което възприемаше, пристигаше в пределите на честотите на приемния му диапазон. Съобщенията бяха безсмислени. Опита се да изобрази дружелюбие, изрече името си с помощта на ушните мустачки, сочейки едновременно себе си с едно от пипалата.

— Чувам някакви шумове в шлемофона — гласът бе непознат на Гросуенър, — когато си тръска мустачките. Мортън, усещате ли ги?

Директорът отвърна и едва сега Гросуенър позна гласа — беше Хърлоу, шефът на връзките. Душата му се радваше, благодарение на тази твар успя да запише гласовете на толкова важни персони на борда. Още в началото на полета си бе поставил подобна цел.

— Охо-о — възкликна психологът Сиедъл, — пипалата завършват с чашковидно смукалце. При предположение, че нервната му система е достатъчно сложна, след тренировка ще може да работи на машини от всякакъв вид.

Намеси се директорът Мортън:

— Струва ми се, че вече е време да се върнем в кораба и да обядваме. Защото после ни чака доста работа. Аз искам да направя изследвания за научното развитие на тази раса, като особено ще наблегна на въпроса, защо е загинала. На земята, в онези далечни времена, когато още е нямало галактическа цивилизация, една култура е достигала върха, после е следвал упадък и е била замествана от друга. Защо тук това не е станало? Всеки отдел ще се заеме със своята част.

— Какво ще правим с това котенце? — запита някой. — Сякаш иска да дойде с нас.

Мортън изхъмка и каза сериозно:

— Аз също бих искал да я вземем с нас, но така, че да бъде направено без насилие. Може ли това да стане, Кент?

Малкият на ръст химик отговори уверено:

— В тази атмосфера хлорът е повече отколкото кислорода, въпреки че и единият и другият са малко. Нашият кислород ще бъде за белите му дробове като динамит.

Впрочем на Гросуенър му беше ясно, че коткообразното същество не мисли за подобна опасност. Само видя как чудовището тръгна по следите на първия, изкачващ се по стълбите човек и се шмугна заедно с него в огромната врата. Всички като по команда се обърнаха към Мортън, който разпери ръце и заповяда:

— Отворете втория люк и пуснете известна доза кислород. Това може да го излекува от излишното му любопитство.

Миг по-късно изуменият глас на директора прогърмя в наушниците:

— Гледай ти! Дори не забеляза разликата! Или няма бели дробове, или тези дробове не използуват хлор. Хващам се на бас — той може да влезе безпрепятствено. Смит, какъв екземпляр! Истинско съкровище за биолога. Напълно е безобиден. Трябва само да бъдем по-внимателни с него. Обмяната на веществата ще бъде нещо съвършено ново.

Смит, дълга върлина с обтегната суховата физиономия, отвърна:

— Аз съм бил в много експедиции, но досега съм срещал само две форми на висш живот: зависима от хлора и нуждаеща се от кислород — тези два елемента поддържат горенето. До ушите ми са стигали слухове и за трета форма, която диша с флуор, но досега не съм видял нито един екземпляр. Залагам репутацията си за чаша бира, че нито един сложен организъм не може да се приспособи към едновременното използуване на двата газа. Мортън, не трябва да изпускаме това същество да си отиде.

Директорът самодоволно се разсмя и каза нещо, изпълнено с дълбок смисъл:

— Изглежда то самото е загрижено как да остане.

Той се заизкачва по ескалатора. Влезе във въздушния шлюз заедно с кьорла и още двама души. Гросуенър се хвърли напред, но се оказа само един от дузината, които се намираха в просторната зала. Люкът се хлопна, засъска издърпвания въздух. Всеки се стараеше да бъде по-далеч от незнайния гост.

Гросуенър наблюдаваше чудовището с растящо чувство на тревога. Появиха се различни мисли. Поиска му се да ги сподели с Мортън. Това бе възможно, на борда на тези кораби съществуваше правило, че всички ръководители на отдели имат свободен достъп до директора. Като глава на нексиалския отдел и единствен негов сътрудник, той можеше да се възползува от това право. Комуникаторът на скафандъра му бе така настроен, че той можеше да говори с директора и с другите шефове на отдели.

Ако поискаше да поговори с някой или ако попаднеше в беда, трябваше само да натисне превключвателя на канала към централния оператор. На борда имаше около хиляда души и беше ясно, че не може всеки от тях да говори с директора, когато му хрумне.

Отвори се вътрешният люк на шлюза. Гросуенър побърза след колегите си. Минута по-късно застана до асансьорите, които водеха към вътрешните помещения. Мортън и Смит бързо си размениха няколко думи. Накрая директорът каза:

— Ако няма нищо против, да върви сам.

Кьорлът не възразяваше, докато не чу как вратата на кутийката хлопна зад него и затвореното пространство се метна нагоре. Ръмженето преобърна разсъдъка в хаос. Тялото се обърна един два пъти и после с дива ярост се нахвърли на вратата. Металната преграда не издържа на таранния удар и започна да се огъва. Болката отнемаше разума му. Мяташе се като хванат звяр. Чупеше ноктите си в стоманата. Прилепваше смукалата си към стените и с резки дърпания успяваше да раздвижи отделните панели. Машината заскърца с протестиращ глас. Магнитното поле издигаше нагоре клетката и не обръщаше внимание на стърчащите парчета желязо, които стържеха по стените на шахтата.

Най-после асансьорът пристигна до местоназначението си и спря. Котката издъни остатъците на вратата и се изтърколи в коридора. И веднага застина на място, докато не пристигнаха членовете на екипажа с насочено оръжие.

— Ние се оказахме големи глупаци — заяви Мортън. — Първо, трябваше да му покажем как работи асансьорът. Той е сметнал, че това е капан или нещо от този род.

Той приближи чудовището. Гросуенър забеляза как зловещото огънче угасна в котешките очи, когато директорът няколко пъти отвори и затвори вратата на съседния асансьор.

Кьорлът сам завърши урока. Премина в тръс коридора, влезе в огромната зала и легна на пода върху мекия килим, където постепенно успокои електрическите гърчения в нервите и мускулите. Ядосваше се страшно на себе си за показания страх. Боеше се, че вече няма да успее да придобие вида на спокойно и миролюбиво същество. Неговата мощ изглежда ги изненада и порази. Следователно задачата му ставаше още по-опасна, каквото и да се случи, трябва да завладее кораба. На планетата, откъдето те са тръгнали, айдове има в изобилие.

II

Край огромното старо здание двама души от екипажа разчистваха металната врата от натрупаните каменни парчета. Около обяд те седнаха, хапнаха нещо и отново облякоха скафандрите си. Сега навсякъде се мяркаха на малки групи и поединично. Кьорлът наблюдаваше с нетрепващи очи двуногите същества. Сметна, че те още изучават мъртвия град. Него го интересуваше само едно — тялото му жадуваше за храна. Яростното желание разтърсваше мускулите, а разсъдъкът се разпалваше от възникналата мисъл — да последва тези, които отидоха най-далече в развалините. Един от тях се бе отделил от групата си.

Докато обядваха, хората му предлагаха да хапне нещо от техните храни, които бяха напълно безполезни за него. Те явно не знаеха, че той трябва да яде само живи същества. Айдът е не само вещество, но и особена негова форма, която може да се получи само от тъкани, в които все още пулсира живот.

Времето минаваше и кьорлът успяваше да обуздава глада си. Той лежеше така, че хората да го виждат. Над купчината скали, натрупани над огромната врата на зданието, висеше и тихо бръмчеше метална машина. Треперейки от ярост, звярът забелязваше всички придвижвания. Нетърпимият глад го съсипваше, но въпреки това наблюдаваше как те управляват съоръженията си. Той вече бе разбрал какво ще стане, когато яркият пламък ще започне да разрушава твърдата плът на скалите, но се престори на уплашен: заръмжа и отскочи настрани.

Гросуенър се намираше на малкия патрулен катер. Сам си бе измислил работа и задача — наблюдаваше кьорла. Други задължения нямаше — изглежда на борда на този изследователски кораб никой не се нуждаеше от помощта на единствения нексиалист.

Натрупаните скали бяха разчистени и директорът Мортън заедно с още един човек се насочи натам. Те влязоха в разкрития отвор и изчезнаха от погледа. В наушниците на Гросуенър зазвучаха гласовете им. Придружителят на шефа заговори първи:

— Ама че бъркотия! Имало е само война и нищо друго. Сигурно сте забелязали тенденцията в машиностроенето. Тук всичко е вторично! Бих искал да знам как са ги управлявали и за какво са ги прилагали.

— Не схванах напълно мисълта ви — каза Мортън.

— Много е просто — отговори спътникът му. — Засега виждам само стругове и почти всяка машина притежава трансформатор, който приема енергията, преобразува я и подава за употреба. Къде се намира енергоцентралата? Надявам се, че в библиотеката им ще разкрием загадката. Какво е станало, че тази цивилизация е пропаднала?

В мрежата се вмъкна нов глас:

— Сиедъл е. Чух въпроса ви, мистър Пенънс. Намирам, че причините могат да бъдат две. Първата е липса на храна, втората — война.

Гросуенър се зарадва, когато научи името на втория събеседник. Към колекцията му се прибави още един глас. Пенънс бе главният инженер на кораба.

— Имайте предвид — отговори Пенънс, — че с помощта на науката те биха могли да разрешат проблемите с продоволствието, приятелю мой. Особено ако населението е било малко на брой. А ако не е било така, какво им е попречило да излязат в космоса и да потърсят там източници на препитание?

— Попитайте Джани Лестър — намеси се Мортън. — Аз чух, че преди кацането той разви цяла теория на тази тема.

Астрономът веднага се отзова на поканата:

— Длъжен съм да проверя казаното още веднъж, но вие ще се съгласите, че следващото съждение не се нуждае от доказателство. Този изгубен свят, с единствена планета около светилото, без нищо друго — дори луна или астероиди наоколо, и огромното разстояние до най-близката звезда, е създавал пред разумната раса ужасно трудна проблема: как от един път да разрешат задачата не толкова на междупланетните, а на междузвездните полети. Направете сравнение с нас. Колко бавно се придвижвахме в космоса, крачка по крачка. Отначало стигнахме до Луната. После — планетите. Един успех раждаше следващия. Едва след много години извършихме първото пътешествие към най-близката звезда. Така продължи, докато не бе изобретен антиускорителният двигател и галактическите разходки се превърнаха в нещо обикновено. Затова аз се съмнявам, че някоя раса би могла да постигне построяването на междузвезден двигател, без да се опира на предишен опит.

Гросуенър не изслуша следващите мнения. Той гледаше натам, където бе видял грамадната котка. Тя бе изчезнала. Не му оставаше нищо друго, освен да се нарече с няколко некрасиви названия, за това, че се бе отвлякъл. Веднага подкара малкия катер над скалите и развалините и затърси изчезналия звяр. Но погледът навсякъде се опираше на различни препятствия. Тогава кацна и започна да разпитва намиращите се на това място техници. Те си спомниха, че са видели търсения звяр преди около двадесет минути. Разстроеният нексиалист се върна в катера си и полетя отново над града.

Кьорлът прибягваше внимателно от прикритие на прикритие. Движенията му ставаха все по-бързи и бързи. Нервната енергия се натрупваше от глада и се превръщаше направо в тъпа болка. Пристигна малък всъдеход, спря пред него и огромна камера му направи снимки. Наблизо, върху скалистия хълм, шумно заработи огромна сонда. Всички тези картини се сляха в мозъка на кьорла и бяха изместени само от едно настойчиво нетърпение да настигне отделилия се човек. Накрая не издържа. Зелена пяна изпълни устата му. За миг усети, че никой не го гледа, и веднага се метна над каменистия насип и забяга с всички сили. Придвижваше се с грамадни плавни скокове. Забрави всичко друго, освен пряката си цел, сякаш през мозъка му бе преминала вълшебна пръчица, която бе изтрила останалото. Носеше се по пустинните улици по най-краткия път, прескачаше през зейналите дупки в стените и препускаше по коридорите на разсипващите се на прах от времето здания. После мустачките му доловиха някакви айд-трепкания и той премина на къси прокрадващи стъпки.

Двуногият стоеше пред някакъв отвор, който е бил някога прозорец, и поглеждаше вътре след лъча на силния си фенер. Раздаде се щракване и светлинният сноп изчезна. Човекът рязко дръпна назад здравото си, набито и силно тяло, огледа се и оживено завъртя глава. На кьорла такава жизненост не се хареса — подсказваше мълниеносна реакция. Работата би могла да завърши лошо. Прикрилата се котка почака двуногия да изчезне зад ъгъла на стената и безшумно, но бързо пресече откритото пространство. Планът бе съзрял. Като призрак се плъзна по страничната улица и стремително заобиколи дългото здание. По корем запълзя в помещението и се притаи в полумрака зад купчина руини. Улицата пред него напомняше на траншея между две неразпръснати купчини камъни. Тя накрая завършваше с тесен отвор, висок почти колкото самият кьорл.

Изглежда в последния миг е бил прекалено нетърпелив. Когато двуногият мина под него, той трепна и се посипаха струйка дребни камъчета. Човекът вдигна глава и лицето му трепна и се изкриви. Хвана се за оръжието си.

Грамадното тяло се метна напред и нанесе един единствен съкрушителен удар в преливащия в различни чисти цветове прозрачен калпак на космическия скафандър. Раздаде се трясъка на разкъсван метален лист. Наоколо се разлетя кръв. Човекът се сви на две. За миг някаква непонятна сила го задържа на крака, после рухна, като прогърмя с космическите си доспехи.

Кьорлът се загърчи над плячката си. Веднага започна да изработва полето, което не позволяваше на айда да напуска кръвта. Трескаво заразчупва метала и заразкъсва тялото в него. Костите захрускаха. Плътта се разлетя на парчета. Той напъха муцуната си в горещото тяло и безброй дребни смукала започнаха да измъкват единствения вид подходяща за него храна от клетките. В това наистина блажено състояние той прекара три минути, а после пред зениците му пропълзя сянка. Трепна, вдигна глава и видя от страната на залязващото слънце да приближава малък катер. За миг се вцепени. Бавно се плъзна зад огромната купчина отломки. Когато отново подаде нос, машината лениво отплаваше вляво. Но котката разбра, че може да се върне. Обхвана го бяс, че не му позволиха да довърши трапезата си, но въпреки това остави плячката си и се устреми обратно към космическия кораб. Бягаше като преследван звяр и забави ход едва когато видя първата група работници. Те бяха така заети, че не го видяха и той се промъкна незабелязан.

Гросуенър напразно търсеше кьорла и досадата му растеше. Градът бе огромен. Руините и скривалищата се оказаха повече, отколкото бе предполагал. Накрая се насочи към кораба. И въздъхна спокойно, когато видя звярът да се разполага удобно на един голям камък под лъчите на слънцето.

Нексиалистът внимателно спря катера си така, че да държи под око това животно. И продължаваше да го следи, когато прозвуча вледеняващото кръвта съобщение: групата, която изследва града, е открила обезобразения труп на доктор Джарви от химотдела. Веднага записа координатите и потегли към това място. Там разбра, че директорът Мортън не е дошъл да погледне останките от тялото.

— Донесете го на борда — прозвуча мрачният глас на директора.

Всички приятели на доктор Джарви бяха на мястото и напрегнато гледаха през прозрачните си шлемове. Гросуенър с ужас се взираше в разкъсаната плът и окървавения метал. Към гърлото му запълзя неприятна буца. Той чу гласа на Кент:

— Боже, защо му трябваше да отиде сам!

Гласът на главния химик прозвуча хрипливо и Гросуенър си спомни, че Кент и първият му помощник Джарви бяха добри приятели. Сигурно още някой се включи на вълната, отделена за химическия отдел, защото Кент отвърна:

— Да, трябва да се извърши аутопсия.

Гросуенър разбра, че ако не се включи в тази вълна, няма да узнае много от това, което става. Той докосна съседа си и припряно попита:

— Имаш ли нещо против, ако чрез теб се настроя на вълната на химическия отдел?

— Съгласен съм.

Гросуенър го хвана през рамото и чу как някой бърбори объркано:

— Най-лошото е, че това убийство изглежда напълно безсмислено. Тялото е размазано като кайма, но изглежда нищо от органите не е изчезнало.

Биологът Смит се включи в общата вълна. Дългата му физиономия изглеждаше по-мрачна от обикновено.

— Вероятно убиецът е нападнал Джарви с цел да го изяде, а после е открил, че плътта е чуждородна и нехранителна. Съществото е по големина като нашата котка. Не яде нищо, което му поставят пред него. — Той се сепна и замълча. — Почакайте, та тази твар е достатъчно силна и едра, че да го извърши със собствените си лапи.

Последните думи бяха произнесени бавно. Директорът Мортън бе слушал разговора и сега го прекъсна:

— Подобна мисъл изглежда е минала през главите на много от нас. Това е единственото живо същество, което сме срещнали досега. Но ние естествено не можем да се разправим с него само защото го подозираме.

— Освен това — добави някой — котката никъде не е ходила. Беше непрекъснато край нас.

Преди Гросуенър да се намеси, на общата вълна се раздаде гласът на психолога:

— Мортън, аз поговорих с доста от хората. Първото им впечатление е, че звярът нито веднъж не е изчезвал от погледа им. Но след като ги поразпитах, те се съгласиха, че може би за няколко минути той не се е виждал. Аз също бях останал с такова впечатление… Но сега си припомням, че за секунди, дори минути, не съм го виждал на мястото му.

Гросуенър въздъхна и реши да не казва нито дума. Вече изказаха гледната му точка. Накрая се намеси Кент и произнесе свирепо:

— Казвам ви, забравете за случайностите. Убийте тази твар при първото подозрение. Иначе ни чакат още беди.

В спора се намеси Мортън:

— Корита, там ли сте?

— Да, директоре, непосредствено до тялото.

— Вие се движехте заедно с Кренеси и Ван Хорн. Как смятате: може ли котката да бъде потомък на господстващата раса на тази планета?

Археологът стоеше малко зад Смит сред колегите си от отдела. Високият японец бавно и почти тържествено произнесе:

— Доктор Мортън, тук има някаква тайна. Погледнете тази величествена линия на хоризонта. Забележете очертанията на архитектурата. Независимо че са изградили такава суперстолица, жителите са били близо до земята. Зданията не са просто украсени, те самите се явяват украшения. Сред цялата маса строителни детайли откривам подобия на дорийска колона, египетски пирамиди и огромен готически храм; всички те се издигат над земята тържествено и сякаш с велико предназначение. Ако тази загубена и опустошена земя се счита за Родина, то именно тя е вдъхновявала и одухотворявала сърцата на обитателите. Създадените машини доказват, че са математици и още повече — художници. Затова не са издигнали геометрически правилни градове по маниера на ултрасъвременните световни столици. Истинска художествена щедрост и дълбоки жизнерадостни емоции са отразени в извивките и нематематическото разположение на сградите, дворците и булевардите, което създава усещането на наситеност и божествена вяра в своето вътрешно предназначение.

Това не е упадъчна и посивяла от времето цивилизация, а млада и енергична култура, достатъчно уверена в силите си и целенасочена. Тук тя е завършила пътя си, рязко на тази точка е понесла последиците на Битката на туровете и е започнала да се руши като древната мюсюлманска цивилизация. Или с един скок е преминала вековете на съгласие и се е пренесла в епохата на съперничещите си държави.

Но никъде във вселената няма сведения за култура, която да е направила подобен рязък скок. Такива процеси се развиват като правило постепенно и започват с това, че предишните светини безжалостно се подлагат на съмнение. Вътрешна убеденост повече няма. Непоколебимата вяра се руши под безпристрастния натиск на аналитичните умове. Най-висш тип човек става скептикът. Аз твърдя: тази култура е загинала внезапно в епохата на разцвета си. Социологическото следствие на тази катастрофа е гибелта на морала, завръщането към звероподобната престъпност. Ако наистина е така, то котката, потомък на тази раса, трябва да е хитра твар и безжалостен убиец, готов за минутна изгода да разкъса и родния си брат.

— Достатъчно! — рязко го прекъсна Кент. — Директоре, аз съм готов да изпълня присъдата.

— Протестирам — буйно се намеси Смит. — Изслушайте ме, Мортън. Нима наистина ще убием тази котка, дори да е виновна? Тя е истинско съкровище за биолога.

Кент и Смит яростно се изгледаха, докато накрая Смит не издържа и заговори:

— Скъпи Кент, аз предвиждам, че в отдела по химия ви се иска да поместите котенцето в колбите и да направите химически анализ на кръвта и плътта. Но със съжаление трябва да ви кажа, че прекалено бързате. В биологическия отдел ни е нужен не мъртъв, а жив организъм. Струва ми се, че и физиците биха пожелали да го огледат, докато е още жив. Затова се боя, че сте последен в списъка. Моля ви, свикнете с тази мисъл. Вие ще го получите минимум след година и не по-рано.

Кент отговори глухо:

— Аз не гледам на въпроса от научна гледна точка.

— Но сте длъжен да го направите, защото Джарви е мъртъв и за него нищо не може да се измени.

— Преди всичко аз съм човек и после учен — изхриптя Кент.

— И под въздействие на емоциите си сте готов да унищожите този ценен екземпляр?

— Аз искам да унищожа тази противна твар, защото тя крие в себе си неизвестна опасност. Ние не можем да рискуваме напразно още някой човешки живот.

Мортън го прекъсна.

— Корита — произнесе дълбокомислено той, — аз съм склонен да приема като работна вашата хипотеза, но искам да ви задам още един въпрос. Възможно ли е културата на тази планета да е по-късна от колонизираната от нас култура в галактическата система?

— Напълно е възможно — отговори Корита. — Дадената цивилизация трябва да се намира в средата на десетата си степен, докато нашата, доколкото сме в състояние да съдим — е краят на осмия скок от Земята. Всяка от предишните девет съществуващи култури се е изграждала на отломките на предишната.

— В такъв случай котката може би не знае за скептицизма, който ни заставя да я подозираме за извършеното престъпление?

— Не, изглежда не й е познат.

В наушниците се раздаде мрачното възклицание на Мортън.

— Желанието ви се изпълни, Смит — заяви директорът. — Засега котката ще живее. Сега ние знаем какво ни очаква от нейна страна — нови жертви, но само поради нашата собствена небрежност. Но може да не сме прави. И аз, както Сиедъл, мисля, че тя бе непрекъснато тук. Тогава бихме постъпили несправедливо с нея. Не е изключено на тази планета да има и други опасни същества — той се прекъсна по средата на изречението си.

— Кент, как ще постъпите с тялото на Джарви?

— Засега няма да го погребем — отговори тъжно химикът. — На проклетата котка и се е приискало нещо от организма му. На пръв поглед нищо не е изчезнало, но може и нещо да не достига… Аз искам да изясня това и да докажа, че тварта е убиецът, но така, че у никого да не остане и сянка от съмнение.

III

Като се върна на кораба, Елиът Гросуенър побърза да отиде в отдела си. На вратата имаше табличка с надпис: „Наука нексиализъм“. Петте стаи заемаха доста площ на този етаж. Голяма част от апаратурата бе дадена от правителството по настояване на Нексиалния фонд. Като резултат, в помещенията имаше малко свободно място. Най-после се намираше в свои владения.

Гросуенър седна на бюрото си и започна да съчинява рапорт до директора Мортън. В него се опитваше да направи анализ на коткоподобното същество. Указваше, че на толкова коварно създание не може да се гледа единствено като на „биологическо съкровище“. Този начин на изразяване криеше в себе си определена опасност: слушателите биха могли да забравят, че звярът може да има свои собствени потребности и стимули, които да се основават на различен от земния начин на обмяна.

— Сега имаме достатъчно данни — диктуваше той в микрофона, — да направим, както се казва при нексиалистите, заключение за целепосочване.

И да доведе до край това заключение, му бяха нужни още няколко часа. Той отнесе доклада в приемната на Мортън. Вторият секретар зарегистрира листовете и едва тогава Гросуенър слезе в лавката и седна да се нахрани, като знаеше, че е направил всичко, което е по силите му. След закуската попита сервитьора къде се намира котката.

— Най-вероятно в библиотеката.

Цял час Гросуенър седеше в библиотеката и наблюдаваше кьорла. През това време животното лежеше проснато на пода и нито веднъж не помръдна. После една врата се отвори и двама сътрудника влязоха, като носеха огромна чиния. Следваше ги Кент. Очите на химика бяха зачервени. Той се спря по средата на помещението и заговори с уморен, но рязък глас:

— Моля, господа, аз искам всички да видите какво сега ще стане.

Въпреки че словата му се отнасяха за всички присъстващи, той гледаше само към групата на водещите учени, които седяха в специално отредените им секции. Гросуенър се надигна и погледна в чинията. Там се намираше някакво кафеникаво желеобразно вещество. Смит също скочи на крака.

— Минутка, Кент. При други обстоятелства не бих се бъркал в работите ви. Но сега имате вид на болен и преуморен човек. Мортън разреши ли ви този опит?

Кент бавно се обърна. Гросуенър отново седна на мястото си и отбеляза мислено, че изразът „болен и преуморен“ е слабоват. Под очите на химика се бяха отпечатали черни кръгове. А лицето бе загубило здравия си вид. Той се напъна и отговори:

— За опита поканих и Мортън. Той отказа да дойде. Но се съгласи, че ако съществото доброволно извърши каквото пожелая, то няма да пострада.

— Какво носите — не отстъпваше Смит — в тази чиния?

— Открих какъв елемент липсва — заяви Кент. — Калият! В тялото на Джарви са останали само две трети от нормалното съдържание. Сигурно ви е известно, че този елемент се съдържа в клетките на организма в комплекс с голяма белтъчна молекула и на тази комбинация се основава електрическият заряд на клетката. За живота това играе първостепенна роля. Когато един организъм загине, клетките отделят калия си и кръвта става отровна. Аз доказах, че част от този калий е изчезнал от клетките на Джарви, но не е стигнал до кръвта му. Засега тук има нещо неясно, но ще успея да го разбера докрай.

— Какво има тогава в чинията? — намеси се някой от присъстващите.

Хората до един оставиха настрани книгите и списанията си и с интерес очакваха продължението на историята.

— Направих суспензия от живи клетки, които да съдържат калий. Както ви е известно, можем да го постигаме и по изкуствен начин. Възможно е именно по тази причина да е отказал за обяд от нашата храна. Калият е бил в неусвояема за него форма. Идеята ми се заключава в това, че той има нюх или нещо подобно…

— Струва ми се, че улавя трептенията — подхвана Хърли. — Понякога, когато размахва тези мустачки, приборите ми реагират отчетливо и регистрират мощен статичен заряд. После отново не реагират. Смятам, че се движи в определен диапазон нагоре или надолу. Изглежда умее да управлява с волята си тези колебания. Освен това самото движение на мустачките още не означава появата на такива вълни.

Кент с нетърпение изчака Хърли да свърши.

— Отлично! Той улавя такива трептения. Когато започне да реагира, ще разберем какво му казват тези трептения. А вие какво ще кажете, Смит?

— Вашият план не взима под внимание три неща — отговори биологът, — първо, изглежда вие сте решили, че това същество е само някакво си там животно. Вие сте забравили, че то може да се е заситило с Джарви, ако наистина го е направило то. И трето, смятате, че му е чужда всяка подозрителност. Но какво пък, оставете чинията. Възможно е да покаже и обратното.

Експериментът на Кент изглеждаше достатъчно достоверен, независимо от съпътстващите го емоции. Звярът бе показал, че може да реагира бурно на внезапна провокация. Не биваше да оставят без внимание поведението му, когато го затвориха в асансьора. Това следваше от анализа на Гросуенър.

Немигащите очички на кьорла проследиха как двамата сътрудника поставиха пред него чинията. Те побързаха да се дръпнат, а Кент пристъпи напред. Звярът разпозна този, който сутринта се бе хванал за оръжието. Мигновено го разгледа, а после се зае с чинията. Ушните му мустачки разпознаха трептящото излъчване на айд. То бе така слабо, че не би го забелязал, ако не беше се съсредоточил. И айдът се намираше във вид на желе, следователно абсолютно непригоден за употреба. Но вибрациите бяха достатъчно силни и кьорлът разбра какво става. С рязко ръмжене се изправи на крака. Едно от пипалата на шията му подхвана чинията със смукалата си и съдържанието й полетя в лицето на Кент.

Той викна и отскочи назад.

Кьорлът захвърли настрана чинията и светкавично обхвана с дебелите си като въжета пипала тялото на дърпащия се и ругаещ Кент. Пистолетът на химика, който висеше на пояса му, изглежда не го плашеше. Той бе успял вече да разбере, че това е просто вибрационен уред, който работи с атомна енергия, но не разлага материята. Звярът замъкна извиващия се химик в ъгъла на помещението и с досада разбра, че би трябвало да обезоръжи човека. Сега трябваше да покаже, че умее да се защитава.

Кент инстинктивно обърса с едната си ръка лицето от потеклото желе, а с другата извади пистолета. Дулото заподскача и белият лъч на трасиращата светлина пламна пред масивната муцуна на кьорла. Ушните мустачки забръмчаха и автоматично неутрализираха насочената енергия. Кръглите черни зеници се стесниха и забелязаха как присъстващите се хванаха за вибраторите си.

Гросуенър се провикна от мястото си до вратата:

— Незабавно спрете! Ние ще съжаляваме, че сме постъпили като нетърпеливи истерици.

Кент прибра оръжието си и погледна с недоумение нексиалиста. Кьорлът приседна на задните си лапи и заръмжа по този, който го накара да разкрие способностите си да укротява външни енергии. Сега му оставаше само едно — да изчака търпеливо последствията.

Химикът отново погледна Гросуенър и този път очите му се присвиха:

— Кой сте вие, че се опитвате да командвате, дявол да ви вземе?

Гросуенър не отговори. Той изигра ролята си в този инцидент. Бе успял да разпознае емоционалната криза и с тон, нетърпящ възражения, произнесе необходимите думи за случая — това бе по-скоро заповед. Това, че подчинените сега се съмняваха в правото му да издава заповеди, вече не беше толкова важно — кризата отмина.

На действията му въобще не повлия възможността кьорлът да бъде виновен или не. Каквото и да става по-нататък, крайният резултат се състоеше в това, че отсега нататък всяко решение относно това животно ще се взема от компетентното началство.

— Кент — студено произнесе Сиедъл, — не мога да повярвам, че вие сте изгубили контрол над себе си. Вие преднамерено се опитахте да убиете котката, въпреки заповедта на директора да запазим живота му. Ще му доложа за всичко и ще настоявам да ви се наложи наказание. Вие знаете какво ще бъде то: ако загубите шефството си в отдела, няма да имате право да се кандидатирате за изборен пост.

От групата сътрудници, в които Гросуенър позна привърженици на Кент, се разнесе сдържано шушукане. Някой подвикна:

— Достатъчно, Сиетъл, престани да се правиш на светец.

Следващата нападка беше още по-нахална:

— Не забравяй, че тук има хора, които не са против Кент.

Кент мрачно произнесе:

— Боже мой, нима тук няма един мъж, който да осъзнае целия ужас на нашето положение? Джарви загина само преди няколко часа, а тази гадина, за която всички знаят, че е виновна, си е легнала тук, сякаш нищо не е било, и замисля следващото убийство. А жертвата може би се намира сега тук, в тази зала. Е, що за мъже сме ние? Глупаци или циници? Кръвопийци? Или тази наша цивилизация толкова е пропаднала, че ние благосклонно възприемаме дори убийството?

Блуждаещият му поглед се обърна към кьорла:

— Мортън е прав. Това не е звяр, а самият дявол от най-дълбокия ад на тази забравена от бога планета.

— Не разигравайте сценки-мелодрами — прекъсна го Сиедъл, — вашият анализ е психологически неверен. Ние не сме нито циници, нито кръвопийци. Ние сме учени и тази котка е предназначена за изследване. Да, ние го подозираме, но сме уверени, че той с никого от нас няма да се справи. Сам против хиляди е направо обречен — той се огледа наоколо. — Понеже Мортън го няма тук, поставям този въпрос на незабавно гласуване. Всички ли са съгласни с мен?

— Само аз не, Сиедъл — намеси се Смит.

Физиологът се огледа изумен.

— Изглежда — продължи Смит, — никой от вас в бъркотията не забеляза, че при изстрела на Кент лъчът попадна право в челото на звяра и не предизвика никакви вреди.

Сиедъл удивено запоглежда ту Смит, ту кьорла.

— Сигурен ли сте, че е улучил? Вие сам казахте, че събитията са протекли много бързо. На мен ми се стори, че Кент просто не улучи.

— Аз напълно съм сигурен, че Кент улучи муцуната му — настоя Смит. — Разбира се, вибрационният пистолет дори човек не убива веднага, но може поне да го рани. А котката, без съмнение, няма никакви следи от рани — тя дори не трепна. Аз не мога да твърдя със сигурност, но в светлината на нашите съмнения… — Сиедъл бързо се съвзе. — Може би кожата му е добър изолатор за топлина и енергия?

— Възможно. Но като не сме наясно с нищо, не е ли по-добре да поискаме от Мортън заповед да го затворим в клетка?

Докато Сиедъл със съмнение се намръщи, Кент побърза да подхване идеята:

— Сега наистина говорите делово, Смит.

— Следователно, Кент — побърза да се присъедини Сиедъл, — ако приберем котенцето в клетка, вие ще се почувствувате ли удовлетворени?

Кент помисли и без особено одобрение се съгласи:

— Да, моля. Ако и четири дюйма микростомана не издържат, то по-добре да предадем кораба доброволно в ръцете… извинявайте, в пипалата му.

Гросуенър нямаше какво да добави. В рапорта си до Мортън бе стигнал до извода, че клетката не става за изолиране на звяра поради елементарната конструкция на ключалката.

Сиедъл се прилепи към стенния микрофон и размени шепнешком няколко думи с някого, след което се върна обратно.

— Директорът казва, че ако го заведем в клетката, без да прилагаме сила, той няма да има нищо против. Ако не успеем, то нека го оставим в помещението, където сега се намира. Какво ще кажете за това?

— В клетката! — отговорът бе дружен и хоров.

Гросуенър почака, докато стане тихо, и заяви:

— През нощта може да го пуснем навън — котката никъде няма да изчезне.

Кент го измери с поглед и ядно каза:

— Изглежда вие самият не сте успели да разберете докрай нещата. Ту му спасявате живота, ту заявявате, че е опасен.

— Звярът сам си спаси живота — сухо отговори Гросуенър.

Кент сви рамене:

— Да го затворим в клетката. Това е най-подходящото място за убиец.

— Сега, когато решихме — заговори Сиедъл, — ни остава само едно — да измислим как да осъществим затварянето.

— Вие непременно ли искате да го затворите в клетката? — запита Гросуенър.

Никой не му отговори, а и той не очакваше отговор. Пристъпи няколко крачки напред и хвана за края едно от пипалата на кьорла. Животното леко се дръпна, но човекът не отстъпи — стисна по-здраво пипалото и посочи с ръка вратата. Котката се поколеба секунда и после беззвучно премина през стаята.

— Трябва съвсем точно да отчетем времето — възкликна Гросуенър. — Включете часовника.

Миг по-късно кьорлът покорно последва нексиалиста през другата врата. Оказаха се в квадратно помещение — на противоположната стена имаше още една врата. Гросуенър влезе в нея. Котката се опита да го последва, но портата хлопна пред носа й. Почти едновременно с това отзад се раздаде метално тракване. Животното се обърна и видя, че и тази врата е затворена. Когато електрическата ключалка заработи, то усети тока през проводниците. По муцуната му премина презрителна гримаса, когато разбра предназначението на този обшит със стомана капан. Стотици години мозъкът му се занимаваше с мисли само за храна и храна. Сега зашаваха спомени от миналото. Организмът криеше способности, които то отдавна не бе прилагало.

Изучи обстановката, разбра как се разпределя енергията в околната среда и седна на задните си крака. Ама че глупаци! В очите му блесна отвращение. Протегна се сладко, прозя се и накрая тялото му се настани удобно на пода. То легна и затвори клепачи.

Измина час и кьорлът чу някой — изглежда беше Смит — да се занимава с някакъв прибор на покрива на затвора. Неволно скочи на крака и затрепера. Първата му мисъл бе, че не е оценил докрай способностите на тези същества и те сега ще го убият. А той бе разчитал, че ще има още време да изпълни замисъла си. Опасността го извади от релсите. И когато усети излъчване, по-ниско от видимото, то напрегна нервната си система, готов да реагира незабавно срещу всяка възможна опасност. Няколко секунди трябваше да минат, преди да разбере какво става — правеха снимки на вътрешните му органи.

Скоро Смит си отиде. Известно време отвън продължи да се донася шум — някъде далеч от него хората продължаваха да се занимават с работите си. Постепенно навсякъде затихна. Кьорлът търпеливо чакаше — нужно бе на кораба да има пълна тишина. Много отдавна, преди още да постигнат относителното си безсмъртие, тези същества също бяха спали през нощите.

Огромният кораб замлъкна, но един звук не стихваше. Равномерно се раздаваше тракането на два чифта обувки. Те преминаваха край килията му, затихваха нейде в далечината и отново се връщаха. Неприятното бе в това, че часовоите не вървяха един до друг. Отначало промаршируваше единият, а после приблизително на тридесетина крачки след него и другият.

Кьорлът проследи внимателно няколко пъти преминаването им и всеки път изчисляваше колко време ще продължи. Полученият резултат го задоволи. Изчака да започне следващият обход.

Този път в мига, когато минаха, той превключи чувствата си от настройката за хора на по-високо ниво. Яростните проблясъци на ядрения реактор в машинното отделение, като се запъваха, разказаха на нервната му система простата си история. Електрическите генератори напевно тананикаха припева на чистата енергия. Той усети този поток да минава през проводниците в стените на клетката и през ключалката на вратата. Застави треперещото си тяло да замре неподвижно и се постара да попадне в тон с тази свистяща буря от енергия. И ушните му мустачки затрепераха в такт с честотата на тока.

Раздаде се рязък удар на метал върху метал. С леко докосване на едното си пипало кьорлът отвори вратата. Веднага излезе в коридора. Мигновено го обхвана отвращение. Последва го тържеството за превъзходството му над тези безмозъчни същества, които се бяха опитали да се състезават по хитрост с него. И на това място си спомни, че на планетата има още няколко сънародници. Мисълта бе неочаквана, защото ги ненавиждаше и когато се срещнеше с тях се биеше до смърт. Сега възприе изчезващата малка група като свои роднини. Ако им даде шанс да се размножават, тези хора не биха успели да им се противопоставят.

Как само са му нужни тези кьорли, колко е самотен — един против хиляди, а на карта се разиграва цялата галактика! Самата Вселена приветствуваше жадните му амбиции, като искреше с милионите си звезди. Ако сега не осъществи плановете си, друга възможност няма да се появи. В този опустошен свят, където няма нищо, не си струва и да опитва да разкрие тайните на междузвездните скитания. Дори Съзидателите не успяха да се освободят от тази планета.

По котешки безшумно кьорлът премина просторния салон и се вмъкна в съседния коридор. Застана до вратата на първата спалня. Безшумно отвори електрическата ключалка и нахълта вътре. Мигновено разкъса гърлото на спящия човек. Безжизнената глава се търкулна и заподскача по пода. Тялото се загърчи и после замря. Излъчването на айда почти го обезуми, но с последно усилие на волята се застави да продължи.

Седем спални — седем мъртви тела!

След това безшумно се върна в клетката и заключи вратата. Времето бе разчел съвършено точно. Часовоите се приближиха, погледнаха в аудиоскопа и продължиха нататък. Кьорлът започна втория тур и за няколко минути опустоши още четири спални. После надникна в кубрика, където спяха двадесет и четири души. Убиваше ги бързо, като точно знаеше кога да се връща в клетката си. Забрави всичко друго на света. От хиляди години правеше само това — убиваше живите същества, които успяваше да залови. Дори в самото начало не хващаше повече от едно айд-същество на седмица. Затова преди никога не беше се сдържал. Той се мяташе по стаята, като огромна котка — такъв си и беше, безшумен, но смъртоносен и се осъзна от чувствената радост от убийствата едва когато никой не остана жив.

Изведнъж разбра, че се е задържал тук прекалено дълго. Грешката не можеше да се поправи и това го накара да настръхне. Той планираше да убива така през цялата нощ, като след всяка акция се връща в клетката и да бъде там, когато часовоите го проверяват. Надеждата да завладее кораба за една нощ сега рухна.

Кьорлът събра на куп разбягващите се остатъци на разсъдъка си. Отчаяно, без да се крие, прелетя през салона. В коридора очакваше да го посрещне залп мощна енергия, с която не би успял да се справи.

Двамата часови бяха един до друг. Те току-що бяха видели отворената врата. Заедно вдигнаха глави и ги парализира кошмарният вид на нокти и пипала, на разярена котешка муцуна и очи, пълни с изпепеляваща злоба. Единият се протегна да докопа бластера, но бе прекалено късно. Другият се вцепени от приближаващият ужасен край. Той се развика от страх. Вопълът се затъркаля по коридорите на кораба и вдигна всички на крак. Викът завърши с отчаяно бълбукане, когато звярът с един скок захвърли двата трупа в самия край на дългия коридор. Не му се искаше да намерят телата край клетката.

Разтърсен до дълбините на съзнанието си, проклинайки се за ужасната грешка, с объркани мисли, кьорлът се пъхна в клетката. Вратата зад него меко хлопна. Енергията отново потече през електрическата ключалка. Сви се на пода и се престори на заспал, когато дочу топуркането на множество бягащи крака и шума на възбудени гласове. Той усети как някой включи аудиоскопа и погледна вътре. Развръзката ще настъпи, когато намерят другите тела.

Без да бърза, започна да се готви за най-великата битка през живота си.

IV

— И Сивър ли е мъртъв? — чу Гросуенър гласа на Мортън и по тона усети, че езикът не му се подчинява напълно. — Как така ще караме без Сивър? И Брекенбридж… И Коултър? О, боже!

В коридора се вълнуваше плътна тълпа. Гросуенър, като живеещ най-далеч, стоеше накрая, два пъти се опита да си пробие път, но и двата пъти го отблъскваха, без да се потрудят дори да погледнат кой е той. Те равнодушно бяха задръстили прохода. Трябваше да прекрати напразните си опити и разбра, че Мортън сега ще заговори. Директорът мрачно гледаше над събралите се хора. Масивната му долна челюст се издаваше напред по-силно от обикновено.

— Ако — започна той — някои от вас имат дори проблясък от някакви идеи, нека ги кажат!

— Космическо умопобъркване!

Гросуенър направо се вбеси — тази безсмислена фраза още намираше място след толкова години космически пътешествия. Фактът, че има хора, които се побъркват от самотата, напрежението и страха, още не означаваше, че съществува и някаква особена болест. По време на продължителните странствувания възникваха определени емоционални проблеми и това бе една от причините за участието му в експедицията, но умопобъркване от самота тук поне бе изключено.

Мортън се поколеба. Беше напълно ясно — той също не придаваше значение на тази версия. Но сега не беше време да изпада в разни тънкости на въпроса. Всички бяха така изнервени и изплашени, че очакваха само действия — искаха да видят, че са взети необходимите мерки. Известно е, че именно в подобни моменти директорите, главнокомандуващите и разните други началници губят доверието на подчинените си.

На Гросуенър се стори, че Мортън също е помислил за това, когато заговори отново, като внимателно подбираше думите си:

— Ние вече разглеждахме тази възможност. Доктор Егерт и асистентите му, разбира се, ще проверят всеки от нас. Сега той разглежда телата на загиналите.

Мощен баритон прогърмя над ухото на Гросуенър:

— Аз съм тук, Мортън. Кажи им да направят път да мина.

Това бе доктор Егерт. Всички се отдръпнаха и му направиха проход да мине. Той се пъхна в тълпата. Гросуенър го последва. Както и очакваше, хората решиха, че той е дошъл заедно с доктора. Когато се приближиха до Мортън баритонът заработи:

— Чух всичко, което казахте, директоре, и ви заявявам направо, че теорията за космическото побъркване не подхожда. На убитите им е разкъсано гърлото — за това са необходими поне десет пъти по големи сили от силите на един човек. Никоя от жертвите дори не е успяла да извика.

Егерт замълча, а после бавно произнесе:

— Какво смятате за нашата огромна котка, а Мортън?

Директорът поклати глава:

— Котката си е в клетката и спокойно се разхожда напред назад. Искам да знам какво ще кажат за нея експертите. Може ли да я подозираме? Тази клетка е изчислена да издържи едновременно четири звяра, които са поне пет пъти по-силни от нея. Наистина, трудно е да се повярва във вината й, освен ако обяснението на случилото се изисква необикновено въображение и засега не е подвластно на науката.

— Мортън — мрачно произнесе Смит, — необходимите доказателства са налице. Боли ме, като го казвам, но нали аз, ако си спомняте, исках да оставят тази твар да живее. Направих няколко снимки с телефлуоресциращата камера и те се оказаха до една неосветени. Нали си спомняте какво каза Хиърли. Този звяр приема и изпуска вибрации с каквато дължина на вълната си иска. Това, че изгаси излъчването на пистолета на Кент, е доказателство, а след останалото, което се случи, няма и сянка от съмнения, че той може да преобразува енергиите.

Някой простена:

— В името на Сатаната и всичките дяволи накуп какво означава това? Щом може да управлява тази енергия и да я изпраща по всяка дължина на вълната, какво му пречи да ни избие всичките?

— Това просто доказва — прекъсна го Мортън, — че той не е толкова всесилен, иначе отдавна да се е справил с нас. — И той с небрежна походка се приближи до механизмите на управление на клетката.

— Да не би да искате случайно да отворите вратата? — задъха се Кент и се хвана за бластера.

— Не, но ако натисна това копче, през пода ще потече ток и ще замая всеки, който се намира вътре. Като предпазна мярка подобни неща има във всяка клетка.

Той отвори люка на превключвателя и със злост натисна копчето. За миг протече силен ток. После от метала изскочи син пламък и блокът на предпазителя над главата на Гросуенър почерня. Мортън протегна ръката си и извади бушона от гнездото му. Погледна го и се намръщи.

— Така — поклати той глава, — тези предпазители не биха могли да изгорят по никакъв начин. А сега ние дори не можем да погледнем в клетката. Аудиоскопът също е вън от строя.

— Да — проговори Смит, — щом е съумял така да повлияе на електроключалката, че да отвори вратата, то е успял да предвиди и другите възможни заплахи от наша страна и е бил нащрек, когато Кент включи тока.

— Най-малкото, това доказва, че той е уязвим в известна степен за нашата енергия — направи мрачно заключение Мортън, — щом е било необходимо да я обезврежда. Засега е прекрасно, че го държим зад дебела стена от най-як метал. Ако ни се наложи, ще отворим вратата и ще използуваме преносим бластер. Но отначало ми се струва възможно да опитаме с ток през телефлуоровия силов кабел.

Шумът вътре в клетката прекъсна разсъжденията му. Нещо тежко със сила се вряза в стената. Последваха продължителни глухи удари, сякаш някакви предмети се сипеха на пода.

Прилича на каменопад — помисли Гросуенър.

— Той се е досетил какво замисляме — обърна се Смит към Мортън, — обзалагам се, че тази котка не е напълно в ред с мозъка. Трябва да си идиот, да се върнеш обратно в клетката, изглежда вече се е раздействал.

Напрежението спадна. Хората нервно се заусмихваха. Някои дори се разсмяха, като си представиха след думите на Смит как беснее разядосаното чудовище. Гросуенър не знаеше какво да помисли. Тези звуци не му харесваха. Най-измамното чувство е слухът. По никакъв начин не можеха да установят какво става или е станало в клетката.

— Как бих искал да зная — заяви Пенънс, главният инженер, — защо стрелката на телефлуорометъра подскочи и се закова на предела на пълното натоварване, когато се вдигна този шум? Уредът се намираше пред очите ми и аз още се опитвам да отгатна какво е станало. — Всичко стихна, както вън от клетката, така и вътре. Изведнъж в коридора зад Смит възникна някакво движение — влязоха капитан Лит и още двама офицери във военна униформа.

Командирът, вече порядъчно възрастен и суховат, заяви на директора:

— Предполагам, че аз трябва да поема сега командването. Доколкото разбирам, между учените възникна конфликт: за и против убиването на чудовището. Не е ли така?

Мортън поклати енергично глава:

— Конфликтът отмина. Всички вече сме съгласни, че звярът трябва да се унищожи.

Капитан Лит доволно кимна:

— Аз отговарям за безопасността на кораба и смятам, че тя е застрашена. — После рязко повиши тон. — Отдръпнете се! Освободете мястото!

Нужни бяха няколко минути, преди всички да излязат от коридора. Гросуенър въздъхна по-свободно. Ако звярът бе изскочил от клетката и хората нямаха място да отстъпят, много от тях щяха да бъдат убити или осакатени. Този риск продължаваше да съществува, но сега в доста по-слаба степен.

— Ама че работа! — възкликна някой. — Корабът сякаш се разшава?

Гросуенър също усети това и си помисли, че на някого се е приискало да провери тягата на двигателите. Огромният кораб трептеше и леко се отпускаше на земята след рязкото усилие.

— Пенънс — обърна се Лит към инженера, — кой се намира в машинното отделение?

Главният инженер побледня:

— Асистентът ми с помощниците си. Не мога да разбера, как те…

Не успя да довърши. Наоколо всичко се разтресе. Огромният кораб се наклони и започна да се свлича на една страна. Гросуенър бе запратен със сила на пода. Падна и от удара за известно време бе оглушен, а после тревогата го накара да се съвземе. Останалите също бяха изпопадали. Някои стенеха от болка. Директорът Мортън извика някаква заповед, на която думите не се разбраха. После капитан Лит с труд се изправи на крака и свирепо започна да призовава дяволите.

— Кой, по дяволите, е включил двигателите?

Ускорението рязко нарасна. Стигна пет, дори шест „g“. Доколкото му стигаха силите, Гросуенър се опита да преодолее чудовищната тежест и като трепереше, се изправи на крака. Напипа най-близкия настенен телефон и набра номера на машинното отделение, но не се надяваше много, че връзката ще бъде изправна. Пред него се раздаде страшен рев. Специалистът по науката нексиализъм рязко и удивено се дръпна. Директорът Мортън погледна през рамото му и възкликна още по-удивен:

— Котката е! Намира се в машинната зала. Ние летим в космоса.

Директорът не успя да изговори напълно думите, когато екранът угасна. А тежестта от ускорението се увеличаваше. Гросуенър се промъкна през вратата в салона и през залата във втория коридор. Той добре помнеше, че там се намира складът за скафандри. Когато стигна до мястото, видя, че капитанът бе вече в скафандър. Когато влезе Гросуенър, той си затягаше шлема и манипулираше с антиускорителното устройство.

Капитанът бързо се обърна и помогна на Гросуенър. Минута по-късно той с облекчение въздъхна — скафандърът намали гравитацията на едно „g“. Досега те бяха само двама, но бавно и мъчително пристигаха и други. За броени минути скафандрите се изчерпаха. Тогава се спуснаха на долния етаж. Но сега им помагаха десетки хора. Капитан Лит изчезна и Гросуенър се досети какво ще последва и побърза към клетката, където беше затворена огромната котка. Той се приближи и видя, че пред току-що разтворената врата се тълпяха доста сътрудници.

Гросуенър се изтласка напред и погледна над главите на намиращите се пред него хора. В задната стена на клетката зееше огромна дупка, през която едновременно биха минали пет души заедно със скафандрите. Металните листи бяха извити, а краищата на отвора — разкъсани. В далечината се виждаше съседният коридор.

— Готов съм — прошепна Пенънс през незатворения си шлем, — готов съм да се закълна, че това не може да бъде! Десеттонният механичен чук оставя само вдлъбнатинка в тази микростомана. А ние чухме само един удар. Атомният дезинтегратор би следвало да се потруди поне десет минути, а после седмици наред не бихме успели да почистим радиоактивността. Мортън, това е свръхсъщество!

Директорът не отговори. Гросуенър видя, че Смит изследва пробива в стената.

— Ех, ако Брекенбридж беше жив!… Тук е нужно око на металург. Погледнете!

Той взе отчупено парченце метал и започна да го мачка с пръстите си. На пода се посипа дъжд дребна прах. Гросуенър разблъска всички и влезе в клетката.

— Аз разбирам малко от металургия — заяви той.

Хората автоматично му направиха път и той се приближи до Смит. Биологът се намръщи.

— Вие сте един от асистентите на Брек?

Гросуенър се направи, че не е чул, наведе се напред и прекара пръст по отломките на пода. Бързо се изправи.

— Няма никакви чудеса — заяви той. — Както ви е известно, такива клетки се правят в електромагнитни пещи и затова се употребява метален прах. Животното е употребило особените си способности — повлияло е на силите, които задържат метала цял. С това трябва да си обясним изтичането на телефлуоровата енергия от кабела, което бе забелязано от мистър Пенънс. Звярът ползва електроенергията, като организмът му играе ролята на трансформатор и пробива стената, после по коридора се отправя към машинното отделение.

Каза това и направо се учуди, че му се удаде да завърши докрай този прибързан анализ. Приели го бяха за асистент на покойния Брекенбридж и това бе така естествено на такъв голям кораб, където бе невъзможно да се запомнят всички техници и лаборанти.

— Следователно, директоре — спокойно обобщи Кент, — на кораба ни се намира свръхсъщество, което владее напълно машинната зала и почти неограничените й запаси от енергия, а заедно с това и ремонтния цех.

Гросуенър забеляза как подействува тази кратка оценка на нещата на останалите — лицата им загрижено се намръщиха. Старшият помощник пръв прекъсна неприятното мълчание:

— Мистър Кент не е прав — заяви той. — Животното не е овладяло напълно машинното отделение. Капитанският мостик е още в наши ръце и от там сме в състояние да управляваме всички машини. Вие, джентълмени, понеже сте теоретици, може и да не знаете напълно тайните на нашата механика. Разбира се, котката ще ни изключи по някое време, но ние ще можем да разединим всички съединители в машинното.

— Боже Господи! — възкликна Кент. — Защо тогава не изключихте енергията, а заставихте хиляди души да навличат космическите скафандри?

Офицерът продължи невъзмутимо:

— Капитан Лит реши, че така ще бъде по-безопасно. Най-вероятно това същество никога преди не е изпитвало подобно ускорение. Не е много умно да се паникьосваме и да се отказваме от това и някои други преимущества.

— И какви са тези други преимущества?

— Аз ще отговоря — намеси се и Мортън. — Ние вече узнахме доста неща. А сега ще предложа на капитан Лит да направи следното… — и той се обърна към офицера, който представяше капитана.

— Не бихте ли могли да попитате командира си съгласен ли е да извърши един не особено сложен експеримент?

— Струва ми се, че ще бъде най-добре, ако сам се свържете с него, сър. Той се намира на мостика.

След няколко минути Мортън се върна.

— Пенънс — обърна се той, — понеже сте офицер и началник на машинното отделение, капитан Лит ви нарежда вие да поемете ръководството на този опит.

Гросуенър усети в тона на Мортън нотка на раздразнение. Очевидно командирът на кораба с цялата сериозност на положението бе заявил, че поема ръководството. Това бе старата история на разделението на властите. Граничната полоса бе достатъчно ясна, но не можеше да предвиди всички изненади. В крайна сметка тези неща зависеха от личните качества на ръководителите. До този момент офицерите и командата на кораба изпълняваха стриктно задълженията си и се подчиняваха на главната задача на този грандиозен по замисъл полет. Въпреки това миналият опит на други кораби бе показал на ръководството, че военните по определени причини нямат прекалено високо мнение за учените. В подобни случаи скритата враждебност излизаше наяве. И наистина, нямаше никакви причини да се откаже на Мортън да извърши експерименталната атака.

— Директоре — отговори Пенънс, — сега не е време да ми обяснявате всичко с подробности. Заповядвайте. Ако не съм съгласен с нещо, тогава ще говорим.

Това бе учтив начин на отказ от старшинство. Впрочем Пенънс бе едновременно и главен инженер, и учен. Мортън предпочете да не губи време.

— Мистър Пенънс — изкомандва той, — изпратете групи от петима техници до всеки от четирите изхода на машинното отделение. Аз ще поведа едната група. Кент — другата. Смит — третата. А вие, мистър Пенънс, естествено — четвъртата. С помощта на преносими нагреватели ще си пробием път през бронираните люкове. Аз забелязах, че те са затворени. Звярът се е затворил отвътре. Зеленски, вие отидете на капитанския мостик и изключете всичко, освен маршрутните двигатели. Прехвърлете управлението на основния пулт и проведете наведнъж изключването. И още нещо. Ускорението да бъде максимално. Никакви антиускорители. Разбрахте ли?

— Тъй вярно, сър!

Пилотът отдаде чест и побягна по коридора. Мортън викна след него:

— Ако някоя машина заработи отново, веднага ми доложете.

Всички хора, които трябваше да помагат, бяха от военизираната команда. Гросуенър и още няколко души се отдръпнаха назад и започнаха да наблюдават приготовленията за опита. С вледенена душа предусещаше приближаването на катастрофата. Представяше си напълно мощта и целта на предстоящия щурм. Можеше дори да повярва, че ще има успех. Но ще го има или не — бе невъзможно да се предскаже. Те бяха започнали решаването на проблема от позициите на старата-прастарата система на човешка организация и нейните познания. Най-много го вбесяваше, че сега можеше само да стои настрани и да критикува.

Подвижните прожектори и защитните екрани заеха определените им места. Мортън завика по високоговорителя:

— Както ви предупреждавах, това е пробен щурм. Ние се базираме на предположението, че звярът е бил в машинното отделение кратко време и не е успял нищо да направи. Това ни дава шанс да го победим сега, преди да се е подготвил за отбрана. Освен реалната възможност бързо да го унищожим, ви предлагам и друга теория. Идеята е следната: тези врати са способни да издържат на мощни взривове, да бъдат пробити ще са необходими поне петнадесет минути. През цялото това време котката ще бъде лишена от приток на енергия. Зелински ще я изключи. Двигателите естествено ще работят, но в тях ще протичат само ядрените процеси. Предполагам, че до такива неща няма да се докосва. Надявам се, че след няколко минути ще видите осъществяването на тези намерения.

После започна да вика, като гласът му премина на фалцет:

— Зелински, готов ли си?

— Готов съм!

— Тогава, изключвай главния прекъсвач!

Коридорът, а с това и целият кораб внезапно потънаха в пълен мрак. Гросуенър включи фенерчето в скафандъра си. Останалите, без да чакат заповед, направиха същото. На всички лицата изглеждаха бледи и изпити.

— Огън! — рязко прогърмя в ушите заповедта на Мортън.

Преместващите се апарати трепнаха. Пламъкът, който излетя от тях, въпреки че не беше атомен, имаше същата природа. Той се плесна върху бронята на люка. Гросуенър забеляза как се появиха първите капчици, после запълзяха надолу и се сляха в десетки струйки. Прозрачният екран се замъгли — какво ставаше с вратата, бе трудно да се разбере. А след това през тази мътилка повърхността засия с яркостта на собствената си топлина. Грееше като в ада. Пламъкът на апарата с отмерена страст прояждаше бронята. Времето минаваше. Накрая Мортън хрипливо произнесе:

— Как е при вас, Зелински?

— Засега няма нищо особено, директоре.

— Но звярът трябва нещо да направи — измърмори Мортън. — Не може той просто да чака като мишка в капан, Зелински?

— Нищо ново, директоре.

Минаха седем минути, осем, девет, после десет, дванадесет…

Гросуенър забави дишането си.

Най-после по високоговорителя зазвуча гласът на Кент:

— Мортън, ние не можем да пробием повече! Очаквахте ли го?

Гросуенър видя как Мортън през екрана се вглежда във вратата. Стори му се, че даже от това място металът вече не изглежда нагорещен до бяло, както преди малко. Вратата пред очите му почервеня и след това стана тъмна и хладна на цвят.

Мортън въздъхна:

— Време е да свършваме. Нека хората от командата да охраняват коридорите! Нагревателите да не се местят!. Началниците на отдели да дойдат на капитанския мостик.

„Край на опита“ — разбра Гросуенър.

V

Часовоят на капитанския мостик взе протегнатото удостоверение на Гросуенър и продължително, с явно недоверие, го разглежда.

— Като че ли всичко е на ред — измърмори той накрая. — Но до този момент не съм пускал вътре хора под четиридесетте. Каква длъжност имате?

Гросуенър се усмихна:

— Аз съм на най-ниската степен на една нова наука.

Часовоят отново погледна в удостоверението, върна го на Гросуенър и запита:

— Нексиализъм? Това пък какво е?

— Приложна наука от типа всичкология — отговори Гросуенър и прекрачи прага.

Когато миг по-късно неволно се обърна, видя, че войникът гледа учудено след него, и това го накара да се усмихне и веднага да забрави за малкия инцидент. На мостика стъпваше за първи път. С любопитство се огледа на страни и остана поразен и възхитен. Конструкцията на пулта бе достатъчно компактна, но като цялостно съоръжение той бе масивен. Различните секции бяха вградени на огромни извити етажи. Дължината на всяка метална дъга бе двеста фута и от етаж на етаж се преминаваше по стръмни стълби. Различните съоръжения на кораба можеха да се управляват направо от пода или още по-бързо от телескопическото кресло, което висеше под тавана на края на стрела на кран, снабден с електрическо захранване.

Долу беше залата, където стотина удобни кресла очакваха да бъдат заети. Те бяха достатъчно широки, че в тях да се настани човек със скафандър. Гросуенър седна, без да привлича внимание. Още двадесетина души тихо разговаряха помежду си. Минута по-късно от личния кабинет на капитана се появиха Мортън и мистър Лит. Командирът седна, а директорът започна да говори без предисловие:

— Както ни е известно, най-важната машина за чудовището от всички в машинната зала е електрогенераторът. То изглежда в пристъп на паника го е задействало още преди да започнем пробива през вратата. Какви мнения ще изкажете?

Пенънс се надигна от мястото си:

— Нека първо някой обясни едно нещо: какво направи то с вратите?

— Съществува такъв вид електронна обработка — отговори Гросуенър, — при която металите могат да се закалят до невероятна степен, но не съм слушал досега някой да го е правил без наличието на десетки тонове специално оборудване, каквото на нашия кораб няма.

Кент се обърна раздразнено:

— За какъв дявол ни е да знаем как го прави? Щом ние не можем да пробием вратите с атомните дезинтегратори, значи краят е близко. Звярът може да прави с кораба каквото си поиска.

Мортън поклати глава:

— Ние трябва да направим някакъв план, за което и сме се събрали. — После извиси високо глас. — Зеленски!

Пилотът се надвеси от креслото за управление. Гросуенър трепна — досега не бе забелязал, че горе има някой.

— Какво желаете, сър? — попита Зеленски.

— Включи двигателите!

Зеленски полетя с креслото си към главния превключвател и тържествено премести огромния лост. Последва тласък, корабът се разтърси, раздаде се гръмко бръмчене и подът се разтресе. Минаха няколко секунди и трептенето спря — машините преминаха в основния си режим на работа, а звукът, тъй силен преди малко, се превърна в почти незабележимо вибриране.

Тогава Мортън продължи:

— Аз искам за този звяр да се произнесат различните експерти. Сега трябва да се разгори дискусия между представители на различни области на знанието и независимо от различните теоретически предложения да разработим ясен практически подход.

„Боже! — тъжно се усмихна Гросуенър, — колко лесно и ефикасно се справи с Гросуенър по име Елиът, нексиалист по професия“. В това, което сега искаше Мортън — обединяването на много науки — се състоеше нексиализмът. Но той се досещаше, че няма да попадне сред групата експерти, и се оказа прав.

След два часа усилени дискусии директорът заяви с уморен глас:

— Мисля, че е редно да направим тридесет минути почивка. Приближаваме се към преломния момент на пренията. Ще ни трябва пълна мобилизация на силите.

Гросуенър реши да отиде в своя отдел. Нито му се ядеше, нито му се почиваше. Възраст като неговата, само на тридесет и една години, позволяваше да прекарва продължително без храна и сън. Той знаеше, че за този половин час е длъжен да реши проблема с чудовището.

Бедата бе в това, че учените се съгласиха с плана, който не бе до край обмислен. Множеството елитни специалисти обединиха знанията си на едно доста повърхностно ниво. Всеки накратко поясни идеите си пред хора, които не са свикнали да обхващат цялото богатство на асоциациите, скрити във всяко съждение. Затова в плана на атаката липсваше най-важното — вътрешната цялостност.

Гросуенър изстина при мисълта, че единствено той, младият човек, благодарение на особената тренировка на ума, е в състояние да забележи слабите страни на този план. За първи път от качването си на борда преди половин година разбра каква голяма промяна е станала с него в нексиален смисъл. Всички предишни образователни системи бяха остарели и това бе най-малкото, което можеше да се каже за тях. Самият Гросуенър не вярваше прекалено на получените знания. В разработката им не бе взел участие. Но като випускник на Нексиалния фонд и съответно като лице намиращо се на кораба с особена цел, той не намираше друг изход, освен да намери определеното решение и с всички достъпни нему средства да убеди ръководството в правотата си. Работата бе там, че нямаше достатъчно информация. Зае се да я добива по най-бързия от възможните начини: започна да върти по телефона на различните отдели. В повечето случаи беседваше с подчинените, като всеки път се представяше като началник-отдел. Това си имаше определен ефект. Колегите съобщиха маса полезни факти, макар и не всички. Намираха се и типове от вида:

— Трябва да попитам за разрешение шефа.

Един от началник-отделите — Смит — лично говори с него и му предаде поисканата информация. Друг бе още по-учтив и помоли да позвъни, след като унищожат котката. Отделът по химия остави за накрая. Обади се и попита за Кент, като се надяваше той да е зает и бе готов да каже на подчинения: „Тогава вие ми кажете нужните ми сведения“. Но за негово изумление и раздразнение веднага го свързаха със самия Кент.

Началникът на химиците го изслуша с нескривано нетърпение и рязко отсече:

— Вие можете да получите нашата информация по обичайните канали. Но за откритията, направени на котешката планета, няколко месеца няма да съобщаваме нищо, докато не ги проверим и препроверим.

— Мистър Кент — настоя Гросуенър, — моля ви най-настойчиво да дадете съгласието си да ми съобщят резултатите от количествения анализ на атмосферата на котешката планета. Това може да има решаващо значение за плана, приет на днешното заседание. Сега е невъзможно да ви обясня всичко, но ви уверявам…

Кент рязко го прекъсна:

— Момченцето ми — просъска той и дори свирна, — времето на академичните дискусии свърши. Вие изглежда не съзнавате, че се намираме в положение на смъртна заплаха. Ако нещо не стане както трябва, и вие, и аз, и останалите ще бъдем просто убити. Това не ви е упражнение по интелектуална гимнастика. А сега ви моля да не ме безпокоите повече десет години.

Раздаде се тракване и Кент се изключи. Гросуенър няколко секунди бе като зашеметен от обидата и напълно почервенял. После тъжно се усмихна и продължи с въпросите си. В графиката на висшите вероятности сред останалото бяха и контролните отбелязвания в специално напечатани колонки, които показваха количеството на вулканическата пепел в атмосферата на планетата, жизнените цикли на различните растения по данни на предварителните изследвания на техните семена, видовете хранителни системи на животните, които се хранеха с тези растения и чрез екстраполация — в какви рамки би се оформил строежът на същите тези животни.

Гросуенър работеше бързо и тъй като трябваше само да запълва графите на предварително изработената таблица, скоро графикът бе готов. Това бе сложно нещо и трудно можеше да се обясни на човек, който и понятие си няма от нексиализъм. Но за него картината бе ясна до най-малките детайли. При извънредни произшествия той показваше възможности и решения, които не биваше да се пренебрегват.

Под заглавието „ОБЩИ ПРЕПОРЪКИ“ той написа: „Всяко прието решение трябва да съдържа предпазен клапан“. С четири екземпляра на доклада се отправи в математическия отдел. Пред вратата имаше часовои — преди ги нямаше — явно за защита от котката. Когато те отказаха да го пуснат при Мортън, той поиска среща с един от директорските секретари. Накрая от съседния кабинет се появи млад човек, вежливо разгледа графика и заяви, че „ще се опита да го предложи на вниманието на директор Мортън“.

Гросуенър мрачно отговори:

— От такива фокуси до гуша ми е дошло. Запомнете добре, ако този лист не попадне в ръцете на директора, аз ще се обърна за помощ към Бюрото за разследване. Тук става нещо дяволски забавно, за което се споменава в доклада, който аз предавам в кабинета на директора, и ще се случи по-лоша беда…

Секретарят бе пет години по-възрастен от Гросуенър. Изглеждаше студен и неприветлив. Той се поклони и отговори с усмивка, която изглеждаше като издевателство:

— Директорът е много зает човек. Търсят го от всички отдели. Доста от тях се славят с огромни постижения и съответния престиж, който им дава предимство пред някои млади науки… — той се запъна, — и учени. — После сви рамене. — Но аз ще го попитам дали би искал да погледне вашия график.

— Помолете го да прочете „ПРЕПОРЪКИТЕ“ — добави Гросуенър. — За останалото едва ли ще му стигне времето.

Секретарят се поклони:

— Ще ги предам на неговото внимание.

Гросуенър се отправи в каютата на капитан Лит. Командирът го прие и внимателно го изслуша. После се захвана да изучава графика. Помисли и поклати глава.

— Военните — започна той с особения си безизразен тон. — решават подобни проблеми малко по-различно. Ние сме готови да се подложим на определен пресметнат риск и да се опитаме да постигнем целите си. Вашето мнение, че най-разумно ще бъде, ако дадем на това същество да се махне, е противно на моята позиция. Едно разумно създание е предприело враждебни действия срещу военен кораб. Ситуацията е нетърпима. По мое убеждение то е предприело такива действия, като е съзнавало какви ще бъдат последствията. — И надменно се усмихна. — Като казвам последствия, разбирам неговото унищожаване.

Гросуенър се разтрепера от мисълта, че крайният резултат напълно може да се окаже унищожаването на тези, които с помощта на остарели и негъвкави методи се опитват да се справят с налетялата ги неизвестна напаст. Той вече отвори уста с цел да възрази, че въобще не предлага да се пусне котката, но капитан Лит се надигна:

— А сега аз трябва да тръгвам — заяви той и повика един офицер. — Покажете на мистър Гросуенър пътя.

— Аз знам къде се намира вратата — тъжно произнесе той.

Оказа се в коридора и първата му работа бе да погледне часовника си. До началото на щурма оставаха четири минути. Унило се насочи към мостика. Трудно намери свободно кресло — залата беше почти пълна. Минута по-късно се появиха директорът и капитан Лит. Заседанието започна. Мортън нервно се разхождаше пред събралите се хора. Косите му, винаги грижливо сресани, сега стърчаха в безпорядък. Агресивно издадената напред брадичка подчертаваше необикновената му бледост. Внезапно той се спря на едно място. Когато заговори, гласът му заскърца пронизително:

— Да се убедим, че плановете ни са координирани, моля експертите по ред да доложат в какво се състои участието им в борбата с това чудовище. Мистър Пенънс, започнете пръв.

Пенънс се изправи. Не беше висок на ръст, но изглеждаше голям, може би поради властния си вид. Както и всички останали, той бе преминал специална подготовка, но поради особеностите на професията си се нуждаеше от нексиализма по-малко, отколкото който и да било в тази зала. Беше изучавал теория и история на машините. Според служебната му справка той бе изследвал развитието на техниката на сто планети. Сигурно нямаше такива неща в практическата инженерия, които да не познаваше.

— В отделението за управление поставихме реле — заяви той, — което по график ритмично ще включва и изключва машините. Превключвателят ще сработва по сто пъти в секунда. Като следствие ще възникнат различни вибрации. Възможно е една или две от машините да изпаднат в резонанс, но едва ли ще се стигне до разрушаването им. Основната ни цел е да попречим на звяра да действува и да си пробие път през някоя от вратите.

— Моля, мистър Хеърли! — извика го Мортън. — Ваш ред е!

Длъжността му се наричаше „главен свързочен инженер“ и в служебната справка се отбелязваше, че се стреми да овладее всички знания в избраната от него област. Придобитите научни степени доказваха, че притежава ненадминат ортодоксален научен запас. А иначе изглеждаше леко сънен, сякаш тази процедура му беше напълно дотегнала. Той се изправи лениво. Като приказваше, гълташе по някой звук. Гросуенър забеляза, че спокойният му маниер на изказване въздействува на хората. Разтревожените лица се отпуснаха. Хората по-свободно се облегнаха на креслата си.

— Ние монтирахме вибрационните екрани — заговори Хеърли, — които действуват на принципа на отражението. Когато ние нахлуем в помещението, котаракът ще започне да ни залива с поток от енергия, но всичко ще се върне обратно. Освен това имаме достатъчно запаси енергия, с която ще го нагостим с помощта на преносимата мортира. Не може да бъде неограничена неговата способност да преобразува различните видове енергия с изолираните си нерви.

— Вие, Зеленски! — повика го Мортън.

Когато Гросуенър премести погледа си, главният пилот вече стоеше прав. Бе се изправил така бързо, сякаш бе очаквал да го повикат. Гросуенър го изгледа с възхищение. Пилотът притежаваше стегната фигура, слабовато лице и необикновено подвижни сини очи. Видът му подсказваше за сила и съобразителност. Но от справката следваше, че някакви задълбочени знания не притежава. Тях ги заместваха здравите нерви, мълниеносната реакция и способността да действува с точността на часовник.

— Доколкото разбрах от казаното досега, няколко удара се нанасят в една точка. Щом съществото усети, че не може повече да търпи — ще стане още нещо, което ще засили страха и объркаността му. В разгара на експеримента аз изключвам антиускорителя. Директорът заедно с Гънли Лестър смятат, че съществото не знае нищо за антиускорението. Това е разработка от технологията на междузвездните полети и до нея едва ли може да се стигне по друг път. Ние предполагаме, че когато първите ефекти започнат да въздействуват на котката — вие сигурно помните онова чувство на обърканост, което сте изпитали при първата си среща с това явление — тя няма да знае какво да прави.

Той седна на мястото си.

— Следващият е Корита — обяви директорът.

— Аз мога само да ви благословя — подхвана археологът. — По моята теория чудовището притежава особеностите на престъпник от началните векове на всяка цивилизация. Смит заяви, че е изумен от техническите му познания. Моето мнение е, че пред нас е истинският обитател, а не потомък на жителите на мъртвия град. Което доказва, че противникът ни наистина е безсмъртен, отчасти това пролича и от начина на дишане — използува както хлор, така и кислород, а може и въобще да не диша. Но работата не е в това, че е безсмъртен. Независимо от това, че умее да управлява енергията, си загуби ума в асансьора, когато за пръв път попадна на кораба. При предлагането на храна от страна на Кент той се поддаде на бликналите емоции и разкри неуязвимостта си срещу вибрационното оръжие. Няколко часа по-късно чудовището извърши масови убийства. Както виждате, действията му показват, че това е подлата хитрост на примитивен и егоистичен разсъдък, който или не разбира процесите в тялото си, или не го прави от научна гледна точка и си няма представа на каква обширна организация се противопоставя.

Прилича на онзи тевтонски воин, който усещал превъзходството си над престарелите римски учени, взети поотделно, и въпреки това ученият е бил част от могъщата цивилизация, която карала тевтонците благоговейно да се прекланят. Следователно пред нас е примитив и той днес е в далечния космос напълно отрязан от привичното си обкръжение. Така че — да вървим и да победим!

Мортън се вдигна от мястото си. На масивното му лице се заизвива крива усмивка.

— По моя първоначален план — заговори той — призивът на Корита трябваше да послужи като прелюдия на нашия щурм. Но през последния час аз получих писмо от един млад учен, който се намира на борда на нашия кораб и представлява наука, която ми е малко известна. Самият факт, че е на кораба, говори за това, че аз трябва да изслушам неговото мнение. Той е толкова убеден, че знае решението на тази проблема, че се яви не само при мен, но и при капитан Лит. Ние с капитана единодушно се съгласихме, че на мистър Гросуенър следва да се предоставят няколко минути, да изложи решението си и да ни убеди в правотата си.

Гросуенър се надигна и усети известна слабост в краката си.

— В нексиалния фонд ни учеха — започна той, — че зад фундаменталните аспекти на всяка наука се крие объркано кълбо от връзки с останалите науки. Разбира се, това е стара истина, но има разлика между създаването на идеи и осъществяването им на практика. Ние във фонда разработваме приложни методики. В моя отдел използвам няколко забележителни машини, които могат да се обучават. Сега нямам достатъчно време да ги описвам, но мога да ви покажа как те могат да се използуват, за да решим какво да правим с котарака.

Първо: изказаните заключения досега са направени на повърхностно ниво и не проникват в дълбочината на проблема. Сега ние притежаваме достатъчно факти, които да оформят достатъчно ясна и отчетлива картина на подбудите на поведение на тази котка. Какво ни казват тези факти. Преди осемнадесет века основните растения на планетата започнали да получават по-малко слънчева енергия в определен вълнов диапазон. Причината — изхвърляне от вулканите на голямо количество пепел в атмосферата. В резултат за съвсем кратко време растенията са загинали. Вчера един наш изследователски катер засече на около сто мили от града няколко живи същества, по размери почти като земни елени, но явно по-разумни и които са били толкова предпазливи и наплашени, че е било невъзможно да бъдат хванати. Наложило се да ги застрелят и отделът на мистър Смит е направил частичен анализ на телата им. Съдържанието на калий и разположението му е подобно на това в човека. Никакви други живи същества не са забелязани. Възможно е това да е един от източниците на калий за котката. В стомаха на убитото животно биолозите откриха части от растения в различна степен на смилане. Изглежда, съществува цикъл: растителност — тревоядни — хищници. Най-вероятно, когато растенията загинали, хранещите се с тях животни са измрели в съответното съотношение. Така да се каже, всички запаси от храна на нашата котка или котки са изчезнали за няколко дни.

Гросуенър погледна присъстващите — всички внимателно го слушаха, освен Кент, който нетърпеливо се въртеше на креслото си и мислите му явно витаеха на друго място. Нексиалистът побърза да продължи.

— В Галактиката знаем много примери на пълна зависимост на дадени форми на живот от един единствен източник на храна. Но досега не сме срещали нито един пример на разумна форма, която да има толкова ограничено меню. Изглежда тези същества не са отглеждали културни растения за храна и естествено още по-малко — за храна на храната си. Наистина липсата на предвидливост ни изглежда напълно неправдоподобна, но всякакви обяснения, които не я отчитат, са сами по себе си неправдоподобни.

Гросуенър отново млъкна, но само да си поеме дъх и затова не погледна никой от присъстващите в лице. Засега бе невъзможно да приведе доказателство на това, което се канеше да заяви. Всеки началник-отдел би трябвало да има на разположение почти месец да провери наличните факти, които касаеха неговата наука. Сега можеше да направи само едно — да изкаже крайния извод, нещо, на което не се реши нито при съставянето на графиката на вероятностите, нито при разговора с капитан Лит.

— От фактите не бива да се бяга — насочи се той направо към извода си. — Котката не е строител на този град и не е дори потомък на неговите строители. Тя и подобните на нея са животни, върху които строителите са извършвали различни опити. А какво е станало с истинските стопани? Можем само да гадаем. Може да са загинали във война преди осемнадесет столетия? Този град е почти изравнен със земята. Внезапната поява на вулканична пепел в такива огромни количества ни казва много неща. Емоционалният човек едва не направи същото и затова ние не бива да съдим прекалено строго изчезналата раса. Но към какво ни насочва това?

Гросуенър събра повече въздух в гърдите си и продължи:

— Ако котката бе от строителите, ние досега щяхме да съберем достатъчно доказателства за цялото й могъщество и щяхме да знаем как да й се противопоставим. Тъй като това не е строител, то ние имаме работа със звяр, който не осъзнава ясно мощта си. Ако го прогоним в някой ъгъл и там го притиснем силно, той може да откопае в себе си способности, още неосъзнати от него, и да унищожава хората и да управлява машините. Ние трябва да му дадем възможност да избяга. Щом се окаже извън кораба, той ще бъде в ръцете ни. Това е всичко. Благодаря за вниманието.

Мортън огледа залата:

— Джентълмени, какво ще кажете?

Кент нетърпеливо скочи.

— По-голяма дивотия не съм чувал през живота си. Възможности! Вероятности! Измислици. Ако това наистина е нексиализмът, то трябва по друг начин да го излагат, че да ме заинтересуват.

Смит мрачно отбеляза:

— Не мога да преценя това обяснение, преди да сме изследвали тялото на котката.

Главният физик на кораба Фон Гросен заяви:

— Съмнявам се, че дори обследването може определено да докаже, че този звяр е бил някакъв вид опитно мишле. Анализът на мистър Гросуенър е явно противоречив и такъв ще си остане.

Стана Корита:

— Теорията на мистър Гросуенър може да се потвърди от следващо изследване на града — започна той предпазливо. — Не бива напълно да изключваме цикличността на историята, тъй като у такъв получен по експериментален път разум може да има тенденция да отразява мирогледа и вярванията на тези, които са го обучавали.

Главният инженер Пенънс се надигна:

— Една от спасителните ни лодки се намира в ремонтния цех. Тя е разглобена наполовина и заема единствената ни стационарна люлка. Ако трябва да му предоставим изправна лодка, ще ни потрябват толкова усилия, колкото и за общия щурм, който се каним да проведем. Разбира се, ако той се провали, то може да пожертвуваме и лодка, въпреки че аз не мога да разбера как звярът с нея ще напусне кораба. Там ние нямаме въздушни шлюзове.

Мортън се обърна към Гросуенър:

— Какво ще кажете на това?

— Въздушен шлюз има в края на коридора, който преминава край машинното отделение. Ние трябва да му осигурим достъп до там.

Капитан Лит подскочи от мястото си:

— Както вече ви говорих, мистър Гросуенър, когато бяхте при мен, ние военните по-решително гледаме на такива неща. Ние добре знаем, че загуби ще има. Мистър Пенънс правилно изказа моето мнение. Ако атаката ни се провали или усложни, то тогава ще разгледаме и другите възможни мерки. А сега на работа.

Това бе заповед. Евакуацията започна веднага.

VI

Грамадната машинна зала бе ярко осветена. Кьорлът усърдно се трудеше и голяма част от позабравения опит се проясняваше в паметта му — появиха се знания за дейности, на които го бяха научили неговите създатели, строителите, и умението да се приспособява към нови видове машини и нови ситуации. Той намери спасителната лодка, окачена на ремонтната люлка, и сега се насилваше да я поправи.

В съзнанието му растеше убедеността, че трябва да избяга. Това бе единствената възможност да се върне на планетата при другите кьорлове. Когато ги обучи на това, което бе научил, те щяха да станат непобедими. Никой не ще успее да им се противопостави. Иначе казано, той бе определил посоката на следващите си действия. Но никак не му се искаше да напуска кораба. Съмняваше се дали опасността, която го заплашваше, бе така силна. Като изследва източниците на енергия в машинната зала и обмисли всичко отново, той стигна до извода, че тези двуноги същества нямат средства да се справят с него.

Тази вътрешна убеденост го терзаеше дори когато работеше. И едва когато се откъсна и погледна стореното, осъзна каква огромна възстановителна работа е извършил. Оставаше му само да натовари на борда на лодката инструментите и приборите, които бе пожелал да вземе със себе си на планетата.

Но въпросът оставаше: Как да постъпи — да си тръгне или да се сражава? Той наостри уши — чу се шум, двуногите се приближаваха. Усети промяна в гръмоподобните трясъци на двигателите. Ритмичният им рев, предизвикан от включванията и изключванията, стана пронизителен и се навираше дълбоко в нервите, нещо съвсем различно от басовото боботене, което бе преди малко. Новите шумове започнаха да го дразнят.

Кьорлът се опита да се приспособи към новата обстановка, целият се стегна и почти успя да постигне желаното, когато се намеси нов дразнител. Пламъкът на мощен подвижен лазер от другата страна на масивните врати се беше впил в здравия метален лист и усърдно го гризеше. Появи се дилема: Да се сражава ли с тези устройства, или да се противопоставя на хаотичните тласъци. Той бързо разбра, че не може да прави и двете неща едновременно.

Тогава се съсредоточи в бягството. Започна да пренася апарати, машини и инструменти и да ги захвърля безпорядъчно по свободните места на лодката. Тежестта на багажа го превиваше и мускулите му направо стенеха от напрежението. Накрая се спря пред люка и каза, по свой начин довиждане, преди да потегли. Той видя, че вратите започнаха да поддават. Няколкото лазерни лъча, концентрирани в една точка, макар и бавно, но сигурно изяждаха оставащите сантиметри.

Няколко мига котката се колеба, после отказа да се съпротивлява. Веднага се съсредоточи във външната стена на огромния кораб, точно в мястото, където бе насочен носът на спасителната лодка. Тялото му се заизвива от импулсите електричество, което се изхвърляше от генераторите. Мустачките на ушите вибрираха и насочваха към преградата колосалния поток енергия. Мозъкът му се разкъсваше от възникналите болки. Усещаше, че е стигнал опасната граница.

Колкото и да се стараеше, стените не поддаваха, металът се оказа по-здрав и твърд от познатите му до този момент. Структурата му се съхраняваше. Молекулите бяха моноатомни, но се разполагаха странно: ефектът на плътната опаковка се постигаше без съпътствуващата го огромна плътност.

Една от вратите на машинното отделение рухна и победните викове заглъхнаха в раздалия се трясък на търкалящото се желязо. Лъчите на лазерите потънаха в дълбочина. Кьорлът чу как подът запротестира със съскане, когато пламъкът го опърли. Този оглушителен и плашещ звук бързо се приближаваше. След миг гадните двуноги ще прегорят хилавите врати, които отделяха машинното отделение от ремонтния цех.

И за този кратък миг звярът удържа победа. Той усети, че устойчивостта на метала започна да пада. Стената загуби здравината си. На външен вид нищо не бе се изменило, но нямаше никакво съмнение. Потокът енергия през организма му запреминава много по-леко. Продължи да го поддържа още секунда-две и реши, че е предостатъчно. С победен рев скочи в малкия съд и издърпа лоста, който затваряше люка.

Едно от пипалата му обви нежно, като любимо същество, скоростния лост. Неговата машина тръгна напред право в стената. Острият й нос блъсна преградата и се посипа искрящ дъжд от прах. Усети се леко забавяне, когато този прах трябваше да се махне от пътя. Но миг по-късно проби димната завеса и неудържимо се понесе в пространството.

Минаха няколко секунди и звярът забеляза, че се отдалечава от кораба под прав ъгъл спрямо курса му. Корпусът бе така близо, че можеше добре да разгледа зеещата дупка. От нея излитаха хора в скафандри, които по странен начин блестяха под лъчите на прожекторите. И те, и корабът се смаляваше пред очите му. После хората изчезнаха и остана само сивата грамада, по която мигаха хиляди илюминатори.

Кьорлът побърза да се отдалечи. Описа дъга на деветдесет градуса и включи максимално ускорение. Така само минута след бягството си пое в обратната посока, откъдето идваше огромният кораб. Право по курса той видя дребно мъждукащо петънце. „Това е слънцето ни“ — съобрази звярът. Там, с помощта на сънародниците си, той ще построи междугалактически космически кораб и ще се отправи към звезди с обитаеми планети. Грандиозността на замисъла го уплаши. Погледна през панорамното стъкло за задно виждане. Дръпна се и отново погледна. Кълбото на кораба беше още там, но премига и изчезна!

За миг възникна инстинктивното усещане, че преди да се стопи, точката бе започнала да се премества. Но той не можеше нищо да различи. Мисълта, че те са изгасили светлините си и го преследват в пълен мрак, го накара да потрепера. Ясно му стана, че ще бъде в безопасност едва когато кацне и се скрие някъде из пустините на планетата.

Тревогата остана, но не знаеше какво да прави. Обърна се към предното панорамно стъкло и направо замръзна. Мъждукащото слънце, към което се отправяше, не искаше да се увеличава. Напротив видимо намаляваше. Превърна се в дребна точка и изчезна. Страхът нахлу в душата на кьорла като вихър на леден вятър. Няколко минути напрегнато се вглеждаше в пространството пред себе си с плахата надежда, че единственият му ориентир отново ще се появи.

Трепна от изненада. Какво бе това? Една светла точка започна да расте и постепенно се превърна в петънце. После се превърна в светещо кълбо и излъчвайки светлина през всеки свой илюминатор, пред очите му се превърна в огромната сфера на космическият кораб, от който преди няколко минути избяга.

В този миг с кьорлът нещо стана. Съзнанието му се завъртя като въртележка: все по-бързо и по-бързо. И се разлетя на милиони виещи от болка парченца! Очите му едва не изскочиха от местата си, когато той като обезумяло животно се замята в малкия отсек. Безсилната ярост го караше да хваща каквото у попадне с пипалата си и да го хвърля. Лапите мачкаха преградите между помещенията. Накрая, за кратко съзнанието проблесна и той разбра, че не може да се противопостави на съкрушителния огън на дезинтегратора, насочен против него от безопасно разстояние.

Колко било просто да се извърши насилствена дезорганизация на клетките и всяка капчица айд да излезе от жизненоважните органи!

Последният прощален рев изкриви устните. Пипалата се размахаха напразно. А после, изведнъж напълно обезсилен, се строполи на пода. Смъртта след многото часове буйна ярост дойде съвсем кротко.

* * *

Капитан Лит не се надяваше на случая. Когато стрелбата спря и можеше да се приближат до останките на лодката, изпратените хора откриха неголеми парчета разтопен метал и тук там по нещичко от това, което бе тялото на кьорла.

— Бедното котенце — проговори Мортън. — Интересно, какво ли е помислило, когато собственото му слънце е изчезнало и когато ние сме се появили пред него? Нищо не разбира от антиускорение. И откъде да знае, че ние бързо спираме в пространството, а той трябва да изразходва цели три часа. Той е имал намерение да се върне на планетата си, но в действителност се е отдалечавал. Вероятно той дори не се е досетил, че когато сме спрели, е преминал край нас и после само сме го следвали, като сме изобразявали неговото слънце, докато не сме се оказали достатъчно близо, да го разстреляме. Сигурно си е представил, че космосът се е обърнал наопаки.

Гросуенър изслуша думите му със смесено чувство. Случилото се някак бързо избледня, загуби острите си форми и се разпълзя в заобикалящия мрак. Никой не бе в състояние точно, миг след миг, да възпроизведе подробностите. Опасността, която успяха да избегнат, започна да им се струва нещо далечно и незначително.

— Още от самото начало нямах някакви симпатии към него — чу Гросуенър гласа на Кент. — Пред нас стои задачата да изтребим всички котки на тази парцалива планета.

Корита меко измърка:

— Това няма да бъде трудно. Те са толкова примитивни. Трябва само да кацнем и те сами ще побягнат към нас и ще се надяват да ни измамят с хитростите си. — Той се обърна към Гросуенър: — Аз продължавам да смятам, че ще успеем — дружелюбно каза той, — дори ако „зверската“ теория на нашия млад колега се окаже правилна. Как считате, мистър Гросуенър?

— Ще отида още по-нататък — отговори Гросуенър. — Като историк, вие сигурно ще се съгласите, че досега не е имало нито един успешен опит за тотално експериментиране. Не забравяйте, че котенцето ни нападна поради отчаяната нужда от храна — ресурсите на тази планета не могат повече да поддържат съществуването на вида му. Роднините на котето не знаят за нас и затова не представляват някаква заплаха. Защо тогава, господа, не им предоставим възможността просто да измрат от глад?

Фриц Лейбър
Среща със злото в Ланхмар

Безмълвни като духове, един висок и един дебел крадец се промъкнаха покрай мъртвия, удушен в примка леопард, излязоха през солидната, но майсторски отключена от тях врата на Женгао — търговец на брилянти, и се отправиха на изток по улицата на Парите през леката нощна мъгла, паднала над Ланхмар — града на Седемдесетте хиляди пушека.

И наистина трябваше да се движат на изток, защото на запад — там, където се пресичаха улиците на Парите и на Среброто, имаше полицейски пост, където неподкупни стражи, облечени в кираси и шлемове от кафеникаво желязо, неспокойно пристъпваха, подрънквайки с пиките си. От друга страна, в имението на Женгао нямаше входна алея, нито дори прозорец в дебелите три педи каменни стени, а подът и таванът му бяха също толкова здрави.

Но високият, здраво стиснал устните си Слевиас — кандидат за майстор крадец, и дебелият, неспокойно шарещ с очи Фисиф — крадец втори клас, но повишен в първи за тази операция, имащ славата и на измамник, не изпитваха и най-малко безпокойство. Всичко се развиваше съгласно плана. В кесиите и на двамата се намираха доста по-малки торбички, пълни със скъпоценни камъни от най-висша проба, защото на Женгао, който сега шумно пухтеше някъде вътре след нанесения му побой, трябваше да бъде дадена възможността да бъде окуражен да подхване занаята си наново и така да забогатее за следващ обир. Едва ли не първият закон на Гилдията на крадците бе никога да не се убива кокошката, която снася кафяви яйца с рубин в жълтъка или бели яйца с диамант в белтъка.

Двамата крадци също изпитваха задоволство от добре свършената работа и облекчение от мисълта, че са на път за дома, е, не при съпруга — Аарт да ги опази!, нито пък при родители и деца — нека всички богове се смилят! — а в Дома на крадците — щаб и помещение на всемогъщата гилдия, която за тях двамата беше и баща, и майка, макар никакви жени да не можеха да влизат през вечно отворените й порти на евтината улица.

Допълнително ги успокояваше мисълта, че макар да бяха въоръжени само с обичайния за един крадец нож със сребърна дръжка — едно оръжие, което рядко се използваше за друго, освен при редките дуели и кавги, и всъщност представляваше повече знак за принадлежност, отколкото оръжие — те бяха конвоирани от трима облечени в доверие и смъртно опасни смелчаци, наети за тази вечер от братството на убийците. Единият от тях се движеше като острие отпред, а другите двама — в ариергард като основна ударна сила. Всички те бяха трудно забележими, защото никога не е проява на мъдрост подобен конвой да е явен или поне така смяташе Кровас — великият магистър на Гилдията на крадците.

И сякаш всичко това не беше достатъчно, за да се чувстват Слевиас и Фисиф в безопасност и безметежност, защото до тях, в сянката на северния бордюр, безшумно подскачаше една малка и безформена, или поне с прекомерно голяма глава твар, която би могла да бъде малко куче, котка или голям плъх. От време на време създанието се шмугваше с някаква фамилиарност, почти окуражително, към обутите им в мека тъкан крака, макар веднага след това да отскачаше обратно там, където тъмнината бе по-плътна.

Истина беше, че този именно пазач не им вдъхваше абсолютна увереност. Точно в този момент, на двайсетина крачки от дома на Женгао, Фисиф се надигна на пръсти, за да прошепне в издълженото ухо на Слевиас:

— Проклет да съм, ако ми харесва да ме придружава приятелят на Христомило, независимо колко по-сигурни би трябвало да се чувстваме! Като че ли не ни стига, че Кровас използва или допуска да го принудят да използва един магьосник с най-съмнителна, дори страшна репутация и външен вид, ами…

— Затваряй си човката! — изсъска Слевиас още по-тихо.

Фисиф се подчини, сви рамене и започна още по-съсредоточено, отколкото изискваше ситуацията, да стрелка поглед насам-натам, но най-вече напред.

На известно разстояние в тази посока, всъщност малко преди пресечката със Златната улица, над улицата на Парите, се извиваше покрит надлез на нивото на втория етаж, свързващ двете сгради, които принадлежаха на известните строители и скулптори Рокермас и Слаарг. В предната част на фирмените сгради имаше ниски портали, подпрени от ненужно масивни колони с разнообразна форма и украса — по-скоро вместо реклама, отколкото като необходим конструктивен елемент.

Отвъд този мост се разнесоха две тихи, къси изсвирвания — сигнал от техния авангард, че е прегледал този участък за засади, не е открил нищо подозрително и улицата на Парите е чиста.

Фисиф в никакъв случай не бе напълно задоволен от този сигнал за безопасност. В интерес на истината, дебелият крадец изпитваше удоволствие от това, да е нащрек и донякъде да изпитва известен страх. Чувството на рязка паника, потискано от гърчещото се самообладание, го караше по-силно да изпитва сладката тръпка на живота, отколкото рядката близост с някоя случайна жена. Така че той огледа през тънката, пропита със сажди мъгла фронтоните и еркерите на Рокермас и Слаарг, докато привидно ленивият им, но съвсем не бавен ход ги приближаваше към тях.

Откъм тяхната страна мостът бе пронизан от четири малки прозореца, разделени от три големи ниши, в които стояха — още една реклама — три гипсови статуи в естествена големина, донякъде разядени от годините, прекарани на открито, и покрити с различни оттенъци на тъмносивото през същите тези години под смога. На отиване към Женгао преди обира Фисиф ги бе огледал с бърз, но нищо непропускащ поглед през рамо. И сега му се стори, че дясната статуя неопределимо се е променила. Това беше фигурата на средно висок мъж, облечен в халат и с качулка, който незаинтересовано гледаше надолу със скръстени ръце. Но, не, беше неопределимо — тъмносивият цвят на статуята сега беше по-равномерен или поне така се струваше на Фисиф, а халатът, качулката и лицето изглеждаха по-рязко очертани, по-слабо ерозирали и — той бе почти готов да се закълне в това — самата статуя беше станала по-ниска!

Нещо повече, точно под нишата имаше пръснати сиво-бели неодялани камъни, които той не си спомняше да бе забелязал преди. Той се напрегна да си припомни дали по време на възбудата от обира, убиването на леопарда, боя и всичко останало онова вечно будно ъгълче в съзнанието му бе регистрирало далечен трясък и сега вече вярваше, че беше така. Живото му въображение рисуваше картината на дупка или дори врата зад всяка статуя, през която нечия силна ръка би могла да я събори на паважа и по-конкретно върху него и Слевиас, а дясната статуя да е послужила за проба, след което е била сменена със свой почти близнак.

Той реши внимателно да наблюдава и трите статуи, под които им предстоеше да минат със Слевиас. Щеше да бъде съвсем лесно да отскочат встрани, ако някоя от тях започнеше да се накланя. Но трябваше ли да дръпне и Слевиас, ако това станеше? Върху този въпрос си струваше да помисли.

Без никакво забавяне неспокойното му внимание се насочи към порталите и колоните. Последните, дебели и почти три метра високи, бяха издигнати през неравни интервали, така както бяха несиметрично оформени, защото Рокермас и Слаарг бяха модернисти и подчертаваха незавършения вид, случайността и неочакваното.

Въпреки това на Фисиф, чието чувство за опасност беше напълно събудено, му се стори, че има някаква прекомерна неочакваност, по-конкретно под формата на една допълнителна колона под портала, който току-що беше подминал. Не беше съвсем сигурен коя точно е новодошлата, но беше уверен, че такава има.

Да сподели ли подозренията си със Слевиас? Да, и да бъде срязан от поредното просъскване и измерен с презрителното блясване на малките му очички.

Закритият подлез беше вече съвсем наблизо, Фисиф вдигна поглед към статуята вдясно и забеляза нови отлики от онова, което беше зърнал. Макар и по-ниска, тя изглеждаше някак напрегнато поизправена, а по намръщеното тъмносиво лице можеше да се прочете не толкова изражение на философска отреченост, колкото някакво презрение, самосъзнаваща се интелигентност и една самонадеяност.

И все пак нито една от статуите не рухна върху им, докато той и Слевиас минаваха под моста. Обаче на Фисиф се случи нещо още по-неочаквано.

Една от статуите му намигна.

Сивия Мишелов се обърна кръгом, отскочи нагоре, улови се за перваза, беззвучно се изтегли на плоския покрив и го прекоси точно в момента, когато двамата крадци излизаха изпод моста откъм другата му страна.

Без никакво колебание той скочи напред и надолу с тяло, изпънато като стрела на арбалет, насочил токовете на ботушите си от кожа на плъх между потъналите в тлъстина плещи на ниския крадец, но все пак малко по-напред, за да се съобрази с разстоянието от около метър, което щеше да бъде изминато, докато е във въздуха.

В същия миг високият крадец погледна през рамото и измъкна нож, но не направи опит да отмести Фисиф от носещия се към него човешки снаряд. Мишелов отчете този факт, докато се намираше в полет, и сви рамене. Значи трябваше да се справи с високия крадец веднага след като събореше на земята дебелака.

По-бързо, отколкото човек би могъл да допусне, че той може да направи това, Фисиф се извърна и тънко изписка:

— Сливикин!

В същия миг ботушите от кожа на плъх се забиха високо в корема му. Усещането беше като от приземяване върху голяма възглавница. Отскочил странично, за да избегне първия удар на Слевиас, Мишелов направи салто напред и в момента, когато главата на дебелия крадец се удари звучно в чакъла, той вече беше на крака с измъкнат кинжал, готов да нападне високия.

Оказа се, че не е необходимо. Слевиас с изцъклен поглед също рухваше на земята.

Една от колоните беше скочила напред, развявайки необятен халат. Огромната качулка бе отметната, разкривайки младежко лице и дългокоса глава. Покрити със слънчев загар ръце се подаваха от дългите широки ръкави в горната част на „колоната“ и един огромен юмрук бе нанесъл съкрушителния удар в брадичката, поваляйки Слевиас.

Фафърд и Сивия Мишелов се изправиха очи в очи, разделени от проснатите безжизнени тела на крадците. Бяха готови за атака, но за момента никой от двамата не помръдваше.

Всеки различаваше нещо необяснимо познато в другия.

Накрая Фафърд се обади:

— Мотивите ни да сме тук изглеждат еднакви.

— Изглеждат ли? Но те явно са! — дръпнато отвърна Мишелов, гневно оглеждайки своя потенциален враг, който бе поне с една глава по-висок от високия крадец.

— Какво каза?

— Аз казах: „Но те явно са!“

— Колко вежливо от твоя страна — отбеляза Фафърд с приятен тон.

— Вежливо ли? — запита недоверчиво Мишелов, като прихвана кинжала си по-здраво.

— Искам да кажа, че в разгара на събитията, ти си се загрижил какво точно е било казано — обясни Фафърд. Без да изпуска Мишелов от очи, той погледна надолу. Погледът му се премести от колана и кесията на единия от падналите крадци върху тези на другия. След това вдигна поглед към Мишелов с широка светла усмивка на лицето.

— Да делим шейсет на шейсет — предложи той.

Мишелов се поколеба, прибра обратно кинжала и отсече:

— Дадено! — след което рязко се наведе и започна да развързва кесията на Фисиф. — За теб е Сливикин — разпореди той.

Естествено беше да се предположи, че дебелият крадец бе извикал името на спътника си в момента на тяхната атака.

Коленичил, Фафърд подхвърли, без да вдига поглед:

— А онзи… пор, който беше с тях. Къде избяга?

— Какъв пор? — отговори Мишелов късо. — Това беше маймуна!

— Значи маймуна — проточи Фафърд. — Може и така да е било, но останах със странното впечатление, че…

Безмълвната атака, която се стовари върху им в този момент от две посоки, не ги изненада съвсем. И двамата я бяха очаквали, но това чувство бе изпаднало от съзнанието им поради изненадата от срещата.

Тримата смелчаци, които се бяха втурнали към тях (двама от запад и един от изток) с вдигнати за удар мечове, явно смятаха, че похитителите са въоръжени най-много с ножове и ще бъдат плахи или поне предпазливи като самите крадци. Поради това именно те се изненадаха, а след малко и изпаднаха в паника, когато със светкавична пъргавина на младежи Фафърд и Мишелов скочиха на крака, извадиха заплашително дълги мечове и се приготвиха да ги посрещнат, опрели гръб един о друг.

Икономично защитавайки се в инкварта, Мишелов отклони атаката на смелчагата, нападнал ги откъм изток, чийто меч мина на косъм вляво, и моментално контрира. Съперникът му, отскочил отчаяно назад, парира на свой ред в инкварта. Без да се забави забележимо, острието на дългия тънък меч на Мишелов проникна под защитата с прецизността на поклон, направен от принцеса, стрелна се напред и малко нагоре, защото Мишелов направи едно невъзможно дълго за ръста си мушване, премина през пролуката в защитната плетена жилетка на нападателя, след това през ребрата, после прониза сърцето му и се показа откъм гърба му, сякаш бе минало през сладкиш.

Междувременно Фафърд, изправен пред двамата нападатели откъм запад, отбиваше встрани атаките в краката му с широки и насочени надолу контри, използвайки класическа защита, след което рязко обърна меча си нагоре — дълъг, колкото този на Мишелов, но по-тежък — който попадна странично в шията на десния нападател и почти го обезглави. После бързо отстъпи назад и се приготви да нанесе удар на последния останал.

Оказа се, че не е нужно. Тясна ивица окървавена стомана в ръка със сива ръкавица се стрелна иззад гърба му и прониза последния смелчага с удар, идентичен на онзи, с който Мишелов бе повалил първия.

Двамата младежи избърсаха и прибраха мечовете си. Фафърд изтри дясната си длан в наметалото и я протегна. Мишелов свали сивата ръкавица на жилавата си дясна ръка и разтърси могъщата десница на другия. Без да кажат нито дума, те отново коленичиха, за да довършат пребъркването на двамата изпаднали в безсъзнание крадци, и намериха малките торбички със скъпоценни камъни. Първо с леко омазнена кърпа, после със суха Мишелов изтри лепкавите сажди, с които бе натрил лицето си, после бързо нави двете кърпи и ги прибра в торбата си. След това хвърли въпросителен поглед встрани и след утвърдително кимване от Фафърд двамата бързо се упътиха в посоката, в която Слевиас, Фисиф и техният придружител бяха вървели.

След като огледаха улицата на Златото, те я пресякоха и продължиха на изток по улицата на Парите, както Фафърд предложи с жест.

— В „Златната змиорка“ ме чака жена — обясни той.

— Да я вземем оттам, за да се запознае у дома с моето момиче — предложи Мишелов.

— У дома? — осведоми се Фафърд вежливо, с едва забележим въпросителен тон.

— На Тъмната алея — поясни Мишелов.

— В „Сребърна змиорка“ ли?

— Зад нея. Ще пийнем по нещо.

— Ще купя едно шише. Пиенето никога не стига.

— Така е. Направи го.

Няколко площада по-нататък, Фафърд, който скришом хвърляше погледи към спътника си, каза уверено:

— Срещали сме се преди.

Мишелов се усмихна широко:

— На брега край планината на Глада?

— Точно така! Когато бях юнга на един пиратски кораб.

— А пък аз чиракувах на един магьосник.

Фафърд спря, отново избърса ръката си в наметалото и я протегна:

— Името ми е Фафърд — и го произнесе по букви.

Мишелов отново стисна десницата му.

— Сивия Мишелов — каза той малко натъртено сякаш предизвикваше някого да се изсмее на прякора му. — Извинявай, как точно се произнася? Фафърд?

— Просто Фафърд.

— Благодаря — отговори той и те продължиха.

— Значи Сивия Мишелов? — отбеляза Фафърд. — Е, ти уби два плъха тази нощ.

— Така е — Мишелов изпъчи гръдния си кош и отметна назад глава. След това комично помръдна нос и с крива полуусмивка призна: — Ти лесно щеше да се справиш с втория. Откраднах ти го, за да демонстрирам бързината си. И освен това бях много възбуден.

Фафърд се изкикоти:

— На мене ли говориш? Как мислиш, че се чувствах аз самият?

По-късно, когато пресичаха улицата на Сводниците, той запита:

— Научи ли се да правиш магии от твоя магьосник?

Мишелов отново отметна назад глава. Ноздрите му се разшириха, смъквайки надолу крайчетата на устните му, подготвяйки по този начин устата си за една хвалебствена, изпълнена със загадъчни намеци реч. Но за втори път той се улови, че носът му потрепва и че се усмихва. Как, по дяволите, успяваше този едър младеж да го възпира от обикновените му номера?

— Научих достатъчно, за да разбера, че това е една дяволски опасна работа. Макар от време на време да се правя на глупак с тези неща.

Фафърд си задаваше подобен въпрос. През целия си живот той се бе отнасял с недоверие към дребните мъже, знаейки, че високият му ръст неизбежно събужда завистта им. Но този умен дребосък представляваше някакво изключение. Беше с бърза мисъл и безспорно великолепен с меча. Мислено той се помоли на Кос Влана да го хареса.

В североизточния край на улицата на Парите, на пресечката с улицата на Проститутките, един бавно горящ факел, покрит с позлатен абажур, хвърляше конус светлина нагоре, в уплътняващия се нощен смог, и друг конус надолу, върху чакъла пред вратата на таверна. Иззад сенките около втория конус пристъпи Влана, много красива, в прилепнала черна рокля от кадифе, с червени чорапи. Единственото й украшение беше окачена на обикновен черен колан кама с посребрена дръжка в сребърна кания и извезана със сребро черна кесия.

Фафърд представи Сивия Мишелов, който се държеше подчертано галантно, с някакво паунско ухажорство. Влана го огледа без свян и го дари с предпазлива усмивка.

Фафърд отвори под факела малката торбичка, която бе взел от високия крадец. Влана погледна в нея, прегърна го, притисна се плътно в него и звучно го целуна. След това напъха камъните в кесията на пояса си.

Когато това приключи, той каза:

— Виж какво, Мишелов, отивам да купя пиенето, а ти й разкажи какво се случи.

Малко по-късно той излезе от „Златната змиорка“ с четири шишета, прихванати под лявата ръка, и избърса устни с обратната страна на дясната. Влана го гледаше намръщено. Той й се усмихна. Мишелов облиза устни при вида на шишетата. Те тръгнаха отново на изток по улицата на Парите, Фафърд съзнаваше, че намръщването е свързано с нещо повече от шишетата и перспективата от едно глупаво мъжко запиване. Мишелов тактично вървеше напред под претекст, че ги води.

Когато фигурата му се превърна в трудно различимо петно в сгъстяващата се мъгла, Влана проговори с остър шепот:

— Значи пребихте двама от Гилдията на крадците и не сте им прерязали гърлата?

— Убихме трима телохранители — възрази Фафърд като оправдание.

— Аз съм във война не с Братството на убийците, а с проклетата гилдия. И ти ми се закле, че винаги когато ти се удаде възможност…

— Влана! Аз не можех да оставя Мишелов да си мисли, че съм просто аматьор крадец, който е обладан от истерична жажда за кръв.

— Май вече доста ти е влязъл под кожата, нали?

— Може би тази нощ той спаси живота ми.

— Е, добре, той ми каза, че би им прерязал гърлата за миг, ако е знаел, че аз искам това.

— Струва ми се, че просто се е държал кавалерски с тебе.

— Възможно е, но може и да не е така. Докато ти знаеше и въпреки това не…

— Влана, млъкни!

Намръщването й премина в бесен поглед, а след това тя се изсмя невъздържано, устните й потрепнаха, сякаш бе готова да се разплаче, овладя се и се усмихна с повече любов.

— Извинявай, скъпи — каза тя. — Понякога сигурно си мислиш, че започвам да се побърквам, а друг път аз самата вярвам, че е така.

— Я остави това — сопна се той. — По-добре си мисли за камъните, които спечелихме. Пий малко вино и се отпусни. Лично аз смятам тази вечер да се забавлявам. Заслужил съм го.

Тя кимна и се притисна към ръката му в знак на съгласие, за да потърси утеха и да се успокои. Те забързаха, за да настигнат трудно различимата фигурка пред тях.

Мишелов зави наляво и прекоси до средата площада северно от Евтината улица, където една по-тясна улица отново продължаваше на изток. Мъглата по нея изглеждаше непрогледна.

— Тъмната улица — обясни Мишелов.

Фафърд кимна, за да покаже, че я познава.

— „Тъмна“ е слаба дума, аз бих я нарекла прекалено прозрачна тази нощ — обади се Влана с нервен смях, в който все още се долавяха истерични нотки и който завърши в пристъп на задавено кашляне. Когато успя да преглътне, тя допълни задавено: — Проклетата нощна мъгла на Ланхмар! Какъв ужасен град!

— Тук сме много близо до Голямото солено блато — обясни Фафърд.

В думите му наистина се съдържаше част от истината. Прострял се в низините между блатото, Вътрешното море, река Хлал и равните ниви на юг, напоявани от каналите, свързани с Хлал, Ланхмар с безбройните си комини беше също жертва на мъгли и черни смогове. Не бе чудно, че жителите му бяха възприели черната тога като официално облекло. Някои твърдяха, че в началото била бяла или бледокафява, но толкова бързо се покривала със сажди, изисквайки непрекъснато пране, че един съобразителен управник узаконил онова, което природата или цивилизацията вече били предопределили.

На средата на улица Коларска една таверна изплува от чернилката. Покрита със сажди фигура на широко отворила паст змия, изработена от белезникав метал, висеше вместо знак. Минавайки под нея, те минаха през врата и видяха потънала в мръсотия кожена завеса, през процепа на която пулсираше светлината на факли и се разнасяше шум, смесен с острия мирис на алкохол.

Веднага след „Сребърната змиорка“ Мишелов ги поведе по коридор, потънал в мастиленочерна тъмнина, за да се озоват накрая извън източната стена на таверната. Трябваше да вървят в колона по един, опипвайки пътя си покрай грубата, покрита с лепкави сажди тухлена стена и внимавайки да не се загубят един друг.

— Сега внимателно, защото има гьол — предупреди ги Мишелов. — Дълбок е колкото Външното море.

Коридорът се разшири. Отразена светлина на факли, пробила по някакъв начин през плътната мъгла им даваше възможност да се ориентират най-общо къде се намират. Вдясно продължаваше все същата лишена от прозорци стена. Вляво, на гърба на „Сребърната змиорка“, се беше сгушила потискаща с вида си, полуразпаднала се постройка от потъмнели тухли и почерняло от старост и мръсотия дърво.

На Фафърд и Влана тя се стори напълно изоставена, докато не вдигнаха глави към етажа директно под полусрутения покрив. Трудно различими светли точки и линии просветваха около и през неясно различаващите се три прозореца. Долу, пресичайки Т-образното празно пространство, на което се намираха, минаваше тясна алея.

— Алеята на Костите — поясни Мишелов с донякъде приповдигнат тон, — аз я наричам булеварда на Лайната.

— Лесно е да се разбере — каза Влана.

Сега вече тя и Фафърд можеха да различат дълга, тясна, дървена външна стълба, стръмна и полусрутена, без перила, която водеше към осветения най-горен етаж. Мишелов взе шишетата от Фафърд и доста бързо се изкачи по нея.

— Последвайте ме, когато стигна до горната площадка — извика им той. — Мисля, че ще те издържи, Фафърд, но по-добре е да се качваме един по един.

Фафърд леко избута Влана пред себе си. След поредното полуистерично изсмиване и кратка пауза посред стълбата, за да се справи с новия пристъп на задавена кашлица, тя стигна до Мишелов, очакващ ги пред някакъв вход, през който се изсипваше сноп светлина, бързо задушавана от нощния смог. Той леко се държеше за голяма, неизползвана кука за лампа от ковано желязо, здраво забита в една каменна секция на външната стена. С лек поклон той отстъпи встрани и Влана влезе.

Фафърд я последва, стараейки се да стъпва по стъпалата колкото може по-близо до стената, готов да се хване някъде, ако се наложи. Стълбището заплашително скърцаше и се огъваше под тежестта му. Непосредствено преди площадката едно стъпало се счупи с глух пукот на полуизгнило дърво. Фафърд се просна колкото можеше по-леко на четири крака, разпределяйки тежестта си върху възможно повече стъпала, и ядно изруга.

— Не се притеснявай, пиенето е в безопасност — весело се обади Мишелов отгоре.

Останалата част от стълбището Фафърд трябваше да изпълзи на четири крака с кисело изражение на лицето, но не посмя да се изправи, преди да се озове във входа. Когато стори това, той едва не ахна от изненада.

Сравнението беше като да се изтрие патината от евтин месингов пръстен, за да се разкрие под нея първокачествен диамант, блеснал с всички цветове на дъгата. Богати драперии, някои от които проблясващи с бродерии от злато и сребро, покриваха стените, освен по местата, където се намираха скритите зад щори прозорци — а самите щори бяха позлатени. Подобни, но малко по-тъмни тъкани се спускаха от ниския таван, за да образуват пищен балдахин, в който проблясваха като звезди златни и сребърни искри. Наоколо бяха разпръснати възглавници и ниски масички, по които горяха свещи. По лавиците покрай стените бяха грижливо подредени още неизброимо много свещи, различни свитъци, съдове, стъкленици, бутилки и кутии, покрити с емайл. Зад ниска тоалетна масичка, покрита с мазила и скъпоценности, се виждаше огледало в сребърна рамка. В огнището на голяма камина беше поставена малка старателно боядисана с вакса метална печка, върху която имаше орнаментиран мангал. До печката имаше пирамидки с подпрени една за друга метлички, четки за под, малки, къси цепеници за горене и блестящи черни въглища.

На нисък постамент до камината бе поставен на къси крака широк диван с висока облегалка, застлан със златотъкана покривка. На него беше седнало слабичко бледо момиче с деликатни красиви черти на лицето, облечено в рокля от тежка пурпурна коприна, извезана със сребро и пристегната със сребърна верига. Чехлите й бяха изработени от бялата кожа на снежна змия. Сребърни шноли, обсипани с аметисти, оформяха високия черен кок на косата й. Раменете й бяха заметнати с хермелинова пелерина. С някаква неспокойна грациозност тя беше протегнала тънката си бяла ръка към Влана, която коленичи пред нея, предпазливо пое предложената й ръка и наклони глава, покривайки я с лъскавата си, права, тъмнокафява коса, за да притисне устни в нея.

Фафърд беше щастлив да види, че неговото момиче се държи подобаващо в тази определено странна, макар и очарователна ситуация. Той хвърли поглед към дългите, обути в червени чорапи крака на Влана и забеляза, че подът навсякъде е застлан и при това на някои места на няколко ката, с дебели, плътно изтъкани многоцветни килими от най-доброто възможно качество, което можеше да бъде внесено от земите на Изток. И, преди да осъзнае какво прави, пръстът му се стрелна към Сивия Мишелов:

— Ти си крадецът на килими! — обяви той. — Ти също си крадецът на свещи! — продължи той, говорейки явно за двете серии останали неразгадани кражби, които бяха в устата на всички ланхмарци преди месец, когато той и Влана пристигнаха в града.

С безстрастно изражение на лицето Мишелов сви рамене, а после неочаквано се усмихна със звезди в очите и се втурна в импровизиран танц с много подскоци и завъртания, който го доведе зад гърба на Фафърд, където той с ловко движение дръпна огромния халат с качулка и дълги ръкави от снажните му рамене, разтърси го във въздуха, внимателно го сгъна и го остави на една от възглавниците.

След дълга, неуверена пауза момичето в пурпурната рокля потупа със свободната си ръка златистата покривка до себе си и Влана седна до нея, като внимаваше да не е твърде близо. След миг двете започнаха да си шепнат нещо и инициативата беше на Влана, макар и не така очевидно.

Мишелов съблече собствения си сив плащ с качулка, сгъна го с подчертано внимание и го остави до връхната дреха на Фафърд. След това те разкопчаха коланите с мечовете и Мишелов ги положи поотделно върху сгънатия халат и плаща.

Останали невъоръжени и освободени от излишните одежди, двамата изведнъж се превърнаха в младежи с чисти, добре избръснати лица. И двамата бяха стройни, въпреки изпъкналите мускули по ръцете и бедрата на Фафърд, който беше с дълга златночервена коса, покриваща плещите му, докато косата на Мишелов беше тъмна и подстригана на бретон. Единият беше облечен в туника от кафява кожа с вплетени медни нишки, а другият бе останал по жилетка от грубо изтъкана сива коприна.

Те се усмихнаха един на друг. За първи път в усмивките им имаше притеснение, може би поради факта, че се бяха превърнали в момчета. Мишелов прочисти гърло и като се поклони леко, без да откъсва поглед от Фафърд, направи жест с отпусната ръка и разперени пръсти към дивана и преодолявайки първоначалното си запъване, предложи все пак достатъчно гладко:

— Фафърд, добри ми приятелю, позволи ми да те представя на моята принцеса. Ивриан, скъпа, приеми Фафърд великодушно, защото тази вечер с него се бихме опрели гръб о гръб срещу трима и ги победихме.

Фафърд пристъпи напред, леко се поклони, докосвайки с гривата на златистата си коса обсипания със звезди балдахин, и коленичи пред Ивриан точно както беше постъпила Влана. Протегнатата към него нежна ръка сега изглеждаше по-стабилна, макар все още да потреперваше едва-едва, както той установи, когато я докосна. Внимателно, сякаш държеше коприна, изтъкана от белоснежна паяжина, той я поднесе до устните си, докосна я с тях и неуспял да се отърси от притеснението си, промълви някакъв комплимент.

Поне в този момент той не почувства, че Мишелов е също така неспокоен, а дори може би и повече, молейки се Ивриан да не се престарае в ролята си на принцеса, да не отблъсне гостите, да не се свлече, треперейки или разплакана, да не изтича, за да се сгуши в него, или де се скрие в някоя от другите стаи, защото Фафърд и Влана бяха буквално първите живи същества — хора или животни, благородници, богаташи или роби, които бе довеждал или на които бе позволил да пристъпят в разкошното гнездо, създал за аристократичната си любима, с изключение на двете птички, които неспокойно пърхаха в сребърната клетка, окачена от другата страна на камината.

Независимо от своята проницателност и от това, че вече се беше превърнал в циник, Мишелов изобщо не можеше да схване, че само поради неговото очарователно, но абсурдно ухажване на Ивриан тя все още не съумяваше да се отърси от ролята си на кукла, въпреки че беше по принцип смело и земно момиче, което бе избягало с него преди четири луни от килията за изтезания на баща си.

Но виждайки Ивриан най-сетне да се усмихва, докато Фафърд все така внимателно освобождаваше ръката й, за да отстъпи, Мишелов въздъхна с облекчение, взе два сребърни бокала и две сребърни халби, ненужно ги избърса с копринена кърпа, старателно избра бутилка с виолетово вино, а после с усмивка в посока на Фафърд извади тапата на едното от шишетата, които севернякът беше донесъл, напълни четирите блестящи чаши до ръба и ги поднесе на останалите.

С поредното прочистване на гърлото, но без сянка на запъване този път отправи тост:

— За моята най-голяма кражба до момента на Ланхмар, която, искам или не, ще трябва да разделя шейсет на шейсет с… — и тук той не можа да устои на неочаквания импулс — с този голям, дългокос и непохватен варварин тук! — И той изпразни три четвърти от халбата си, пълна с приятно изгарящо вино, подсилено с бренди.

Фафърд отпи от своята до половината и произнесе ответен тост:

— За най-нескромния, но най-подреден и цивилизован дребен тип, с когото някога ми се е случвало да деля плячка — и допи на един дъх остатъка, усмихна се широко, показвайки с белите си зъби, и подаде празната си халба.

Мишелов я напълни, доля и своята, а след това приседна до Ивриан и изсипа в скута й камъните от малката торбичка, която беше взел от Фисиф. Те блеснаха в своето ново, достойно за завист място.

Ивриан сепнато се дръпна и едва не ги пръсна на пода, но Влана нежно я хвана за ръката, за да я успокои, наведе се над камъните, ахна от учудване и възхищение и бавно вдигна поглед на завист към бледата девойка, след което започна настойчиво, но усмихнато нещо да й шепне. Фафърд разбра, че Влана се преструва, но играе ролята си вещо и сигурно, защото Ивриан скоро закима енергично и след малко също зашепна в отговор. По нейна молба Влана подаде кутийка, покрита със син емайл и обкована отвътре със сребро, след което прехвърлиха скъпоценностите от скута на Ивриан в нея. После Ивриан я остави близо до себе си и двете продължиха да бъбрят.

Допивайки на малки глътки своята втора халба, Фафърд беше започнал да се отпуска и реши да обърне по-сериозно внимание на заобикалящата го обстановка. Първоначално замайване при вида на тази тронна зала в предградието, многоцветния лукс, контрастиращ на тъмнината, калта, мръсотията, прогнилото стълбище и булеварда на Лайната в непосредствена близост, бе поизбледняло и едва сега той започна да забелязва занемареността под великолепните покривки.

Тук-там между драпериите също можеше да се забележи черно и изгнило или сухо и напукано дърво, което изпускаше неприятна миризма. Подът под килимите беше издънен, особено в центъра на стаята. Едра хлебарка се спускаше по златотъканата драперия, а друга се беше упътила към дивана. През щорите проникваха струйки от нощния смог, образувайки полупрозрачни тъмни арабески върху позлата. Камъните, с които беше иззидана камината, бяха изстъргани и боядисани, но бяха се разхлабили, а други съвсем липсваха.

Мишелов, който се беше захванал да запали огън в печката, набута подпалката, запалена от мангала вътре, затвори вратичката и се обърна. Той сякаш прочете мислите на Фафърд, защото взе няколко конусчета с благовония, запали ги от мангала и ги разпредели из стаята в блестящи, плитки месингови купички, без да пропусне възможността да смаже по пътя си едната хлебарка с крак, а другата с юмрук. След това напъха копринени парцали в най-широките пролуки зад щорите, отново взе в ръка сребърната си халба и за момент погледна Фафърд в упор, като че ли предизвиквайки го да каже макар и една дума против разкошната, но малко смешна кукленска къщичка, която беше подредил за своята принцеса.

В следващия момент той отново се усмихна и повдигна халбата си в приветствен жест към Фафърд, който направи същото. Нуждата да си налеят пак ги приближи един към друг. Едва помръдвайки с устни, Мишелов прошепна със сладък глас:

— Бащата на Ивриан беше благородник. Убих го с черна магия, ако не се лъжа, докато се опитваше да ме довърши на масата за изтезания. Един жесток човек, жесток дори към дъщеря си, но все пак благородник, поради което Ивриан е напълно непригодна както да се брани, така и да се грижи за себе си. Гордея се, че мога да й осигуря даже още по-добър стил на живот, отколкото баща й с всичките му слуги и камериерки.

Потискайки неволно възникналото чувство на неодобрение от това отношение, Фафърд кимна и каза дружелюбно:

— Мога само да призная, че с откраднатото си направил един малък палат, съвсем достоен за повелителя на Ланхмар Карстак Овартаморт или за Краля на кралете в Тисилинилит.

Откъм дивана Влана се обади с дрезгавия си контраалт:

— Сиви Мишелов, твоята принцеса би желала да чуе за таз вечерното приключение. Освен това може ли да пием още по чаша?

— Наистина, Мишко — потвърди Ивриан.

Потискайки неволната си гримаса от споменаването на предишното му прозвище, Мишелов погледна Фафърд за съгласия, получи утвърдително кимване и се впусна в разказ. Но преди това сервира вино на момичетата. Тъй като нямаше достатъчно, за да напълни чашите им, той отвори следващото шише, помисли и отвори всичките три, поставяйки едно до дивана, едно до излегналия се върху пръснатите по килима възглавници Фафърд и запази едно за себе си. Широко отворените очи на Ивриан показваха как тя посреща този сигнал за сериозно запиване. Влана гледаше с насмешка и леко раздразнение, но никоя не се реши да отправи критика на глас.

Мишелов разказа много добре историята — това, как бяха обрали крадците, изигравайки артистично части от нея, особено момента, когато подобната на плъх маймуна, преди да избяга, се беше изкатерила по гърба му и беше опитала да му издере очите. Разказът му бе прекъснат само два пъти.

Когато той каза: „И когато със свистене измъкнах Скалпел…“, Фафърд бе отбелязал:

— О, значи имаш прозвище както за меча си, така и за самия себе си?

Мишелов се стегна:

— Да, а кинжала си наричам Котешки нокът. Да нямаш възражения? Може би ти се струва детинско?

— Съвсем не! Моя собствен меч съм нарекъл Сивия жезъл. Всички оръжия са посвоему живи, цивилизовани и заслужават свои имена. Моля те, продължавай.

И когато спомена за неизвестната твар, която беше съпровождала крадците (и се бе опитала да му извади очите!), Ивриан пребледня и потръпвайки, каза:

— Мишко! Това ми звучи като помощник на зъл маг!

— Магьосник — коригира я Влана. — Злодеите от гилдията не се занимават с жени, освен да задоволяват с тях похотта си срещу заплащане или насила. Но Кровас — сегашният им крал, макар и суеверен, е известен с това, че взема всички предпазни мерки, така че може да е привлякъл някой магьосник на служба.

— Това ми изглежда доста вероятно и ме изпълва с ужас — съгласи се Мишелов със зловещ глас и пламнал поглед. В действителност той нито вярваше на това, което казва, нито чувстваше ужас; той беше толкова изпълнен с ужас, колкото има в девствена прерия, но с готовност приемаше всичко, което можеше да подсили представянето му.

Когато свърши, момичетата с блясък и обич в очите вдигнаха тост за него и Фафърд, поздравявайки ги за тяхната хитрост и смелост. Мишелов се поклони със светнал поглед, просна се на килима с въздишка на изтощение, избърса чело с копринена кърпичка и отпи голяма глътка.

След като поиска съгласието на Влана, Фафърд разказа за техните приключения свързани с бягството им от Северната провинция — той, от неговия клан, а тя, от пътуваща трупа — както и за придвижването им към Ланхмар, където се бяха настанили в хан за артисти близо до площада на Тайнствените удоволствия. Ивриан се притисна до Влана, потрепервайки при случките, свързани с магия и явно изпитвайки колкото удоволствие, толкова и страх от разказа на Фафърд. Последният си каза, че е естествено едно момиче кукла да обича разкази за духове, макар да се питаше дали нейното наслаждение щеше да бъде така голямо, ако тя знаеше, че разказите му за духове са съвсем истински. Тя обаче живееше в някакъв въображаем свят и той беше сигурен, че това, макар и донякъде, отново е дело Мишелов.

Единственият съществен детайл, който той пропусна в разказа си, бе твърдата решимост на Влана да отмъсти по най-чудовищен начин на гилдията на крадците за това, че бяха измъчвали до смърт съучастниците й, и че я бяха изгонили от Ланхмар след опита й да краде неорганизирано под прикритието на мим. Разбира се, той не спомена и даденото от него обещание — доста необмислено, както вече считаше — за помощ в цялата тази кървава история.

След като свърши и заслужи аплодисменти, той установи, че гърлото му е пресъхнало, но когато реши да го освежи, установи, че както халбата му, така и шишето са празни, макар да не се чувстваше и в най-малка степен пиян, може би защото, казваше си той, бе издухал с думите целия алкохол по време на разказа си.

Мишелов изживяваше същата трагедия и също не беше пиян… макар в речта му да се появяваха загадъчни паузи съпроводени с втренчвания в безкрайността преди да отговори на въпрос или да направи коментар. След една особено дълга замечтана пауза той предложи на Фафърд да го съпроводи до „Змиорката“, за да купи този път той пиене.

— Но в нашето шише има още много вино — протестира Ивриан. — Или най-малкото има още — коригира се тя, макар от шишето да не се разнесе никакъв звук, когато Влана го разклати. — Освен това, ти имаш тук най-различни вина.

— Не от този сорт, мила, а и нали знаеш, че първото правило е никога да не ги смесваш — обясни Мишелов, размахвайки пръст. — Подобна практика руши здравето и… да, води до лудост.

— Скъпа — намеси се Влана, потупвайки съчувствено Ивриан по китката, — винаги идва момент, когато мъжете, които са истински мъже, просто имат нужда да излязат. Това е безкрайно глупаво, но такава им е природата и те не могат да избягат от нея, повярвай ми!

— Но, Мишко, страх ме е. Разказът на Фафърд ме изплаши. Твоят също… Знам, че ще ми се причуват познатите звуци зад пердетата, когато ви няма, знам!

На Фафърд му се струваше, че изобщо не я е страх, а просто изпитва удоволствие да се плаши сама и да демонстрира власт над възлюбения си.

— Моя най-скъпа — възрази Мишелов с леко изхълцване в началото, — цялото Вътрешно море цялата Земя на осемте града и всичките планини на Тролите, стигащи в своето великолепие до небето, са разположени между тебе и вкочанените от студ духове на Фафърд или може би — извини ме, приятелю, но нали все пак и това е възможно — неговите халюцинации, заплетени във верига от случайности.

А що се отнася до „познатите“ й звуци, фу! Те никога не са се дължали на нещо друго, освен на гадните, но напълно естествени питомци на отвратителни старици и вдетинили се старци.

— „Змиорката“ е само на една крачка, лейди Ивриан — обади се Фафърд, — а и до вас ще бъде скъпата ми Влана, която порази най-големия ми враг с едно-единствено хвърляне на камата, която продължава да носи.

Поглеждайки за миг Фафърд с гневен поглед, който казваше: „Що за начин да се успокои едно изплашено момиче!“, Влана весело попълни:

— Нека глупчовците да вървят, мила. Това ще ни даде възможност да си поговорим за тях насаме, започвайки от опиянените им глави и свършвайки с неспокойните им крака.

Така Ивриан се остави да бъде убедена, а Мишелов и Фафърд бързо се измъкнаха през вратата, за да не дадат на нощния смог да нахлуе. Бързите им стъпки по стълбището ясно можеха да се чуят вътре. Старото дърво стенеше и скърцаше, но този път не се чу пукотът на счупено стъпало или шум от друго нещастие.

Докато изчакваха донасянето на поредните четири шишета от избата, двамата нови другари си поръчаха по една халба от същото подсилено вино, или поне от почти същото, и се настаниха в края на дългия тезгях в шумната таверна. Мишелов ловко ритна един плъх, който подаваше черната си глава от своята дупка.

След като размениха комплименти за момичетата си, Фафърд попита предпазливо:

— Между нас казано, мислиш ли, че има нещо в твърдението не твоята сладка Ивриан, че онази малка черна твар, която съпровождаше Сливикин и другия крадец на гилдията, е помощник на магьосник или поне негов питомник, обучен да играе ролята на посредник и да съобщава за провалите на своя господар или на Кровас, или и на двамата?

Мишелов безгрижно се засмя.

— Ти измисляш невъзможни неща от нищото, скъпи ми братко варварин, ако мога така да се изразя. Imprimos, ние изобщо не знаем със сигурност дали онази твар е била свързана с крадците на гилдията. Спокойно може това да е било бездомно коте или някакъв набрал смелост едър плъх, ето като този например! — и той отново ритна с крак. — Но, secundos, даже ако приемем, че това създание принадлежи на магьосник работещ за Кровас, как би могло то да докладва нещо полезно? Не вярвам в разказите за животни, които говорят… е, не става дума за папагали и други подобни, които могат само да… папагалстват, както и не вярвам, че има такива, които да използват езика на жестовете, сложен колкото този на хората. Или да не би да си представяш, че тази твар си топва лапата в съд с мляко и написва доклада си на пергамент, разстлан на пода? Ей, ти там на касата! Къде са ни шишетата? Да не би плъховете да изядоха момчето, което слезе за тях онзи ден? Или може би е умряло от глад, докато търси избата? Я му кажи да побърза, а междувременно допълни чашите! Не, Фафърд, даже ако приемем, че зверчето директно или не е създание на Кровас и че се е върнало в дома на крадците след малката ни акция какво може то да им каже там? Само, че нещо се е издънило при обира в дома на Женгао. За което те и сами ще се досетят по закъснението на крадците и тяхната охрана.

Фафърд се намръщи и промърмори упорито:

— Косматият мушморок би могъл все пак да опише външността ни на господарите на гилдията, а те могат да се сетят кои сме ние и да ни нападнат по домовете. Както могат да направят това и Сливикин с дебелия му приятел, когато се оправят от цицините по главите.

— Скъпи ми приятелю — каза успокоително Мишелов, — още веднъж те моля да проявиш разбиране, но ме е страх, че от това силно вино си се задръстил. Ако в гилдията знаеха как изглеждаме или къде живеем, щяха да са ни досадили още преди дни, седмици, не — месеци. Или може би трябва да приема, че ти не знаеш, че за свободно практикуващи крадци или даже за извършване на несанкционирана кражба между стените на Ланхмар наказанието е смъртна присъда, ако е възможно да бъде изпълнена след изтезанието.

— Знам всичко това и моето нещастие е по-голямо даже и от твоето — сопна се Фафърд и след като закле Мишелов да мълчи, му разказа историята за вендетата на Влана срещу гилдията и нейните напълно сериозни мечти за всеобхватно отмъщение.

Докато разговаряха така, пристигнаха четирите платени шишета, но Мишелов поръча да бъдат допълнени пръстените им халби, а Фафърд довърши разказа си.

— И като последица на едно обещание, дадено от едно влюбено и неопитно момче някъде из южните покрайнини на Северната провинция, ето сега съм един вече отрезвен — добре де, не точно в този момент — мъж, от когото непрестанно се иска да обяви война на една сила, каквато е Карстак Овартаморт, защото мисля, че ти е известно, че гилдията има местни представители из всички по-малки и по-големи градове по тези земи, да не говоря за споразуменията за предаване на нарушителите, сключени с организации на бандити и крадци в другите страни. Много обичам Влана, не ме разбирай криво, и тя самата е един опитен крадец, без чиито напътствия трудно бих оживял дори след първата ми седмица в Ланхмар, но по този въпрос тя сякаш има възел в главата, който нито логика, нито убеждаване могат да разхлабят. А аз, как да ти кажа… през месеца, откакто сме тук, разбрах, че единственият начин да оцелееш сред цивилизацията е да спазваш неотклонно неписаните й закони — много по-важни, отколкото онези издялани на камък — и да ги нарушаваш само при опасност, при това в абсолютна тайна, и то след като си взел всички предпазни мерки. Както постъпих тази нощ… но не мисли, че това е първата ми проява.

— Напълно ясно е, че е лудост да се напада гилдията директно, и в това логиката ти е перфектна — коментира Мишелов. — Ако не можеш да разубедиш твоето най-прекрасно момиче от тази налудничава идея или хитро да я отклониш от нея — а аз виждам, че тя е безстрашна и целеустремена — тогава трябва мъжествено да откажеш изпълнението на това й желание.

— Ясно е, че трябва да го направя — съгласи се Фафърд, допълвайки донякъде обвинително, — макар, доколкото схващам, ти да й каза, че охотно би прерязал гърлата на двамата, които оставихме само в безсъзнание.

— Това беше само проява на кавалерско чувство, човече! Нима би желал да се държа невъзпитано пред твоето момиче? Така можеш да разбереш колко много държа на тебе още от самото начало! Но, извинявай, единствено приятелят на една жена може да я съди. Както трябва и ти да постъпиш в този случай.

— Ясно е, че трябва да го направя — натъртено повтори Фафърд с убеждение. — Бих бил идиот да се захвана с гилдията. Но, разбира се, ако ме хванат, те ще ме убият така или иначе за това, че съм на свободна практика. От друга страна, да нападнеш гилдията безразсъдно, да убиеш крадец на гилдията ненужно, само да си помислиш да се държиш, както ме карат да сторя това е абсолютна лудост!

— Това не само би означавало да си пиян, тъпоумен идиот, не, това значи, че избираш без никакво съмнение да гниеш на три дни път от онзи император на всички болести, Смъртта. На злонамерените атаки и удари, насочени срещу самата й организация, гилдията отвръща с десеторно по-голямо ожесточение, отколкото при обикновени нарушения на правилата. Всички планирани обири и други кражби ще бъдат отложени и цялата мощ на гилдията и нейните съюзници ще бъдат мобилизирани единствено срещу тебе. Дори ми се струва, че имаш по-големи шансове да превземеш сам двореца на Краля на кралете, отколкото да се опълчиш срещу по-незначителните членове на гилдията. Като се имат предвид размерите ти, силата ти и съобразителността ти, може да си равен на цял отряд, но едва ли си армия. Така че не отстъпвай нито крачка пред Влана специално по този въпрос.

— Съгласен! — каза Фафърд с висок глас, разтърсвайки жилавата десница на Мишелов в смазващо ръкостискане.

— Сега, мисля, би следвало вече да се върнем при момичетата — предложи Мишелов.

— След още едно питие, за да оправим сметката. Момче!

— Става — и Мишелов бръкна за кесията си, но Фафърд възмутено възрази. Накрая хвърлиха жребий, който Фафърд спечели, и с голямо задоволство отброи няколко сребърни смердука на мръсния тезгях, по който имаше кръгли следи от дъната на безброй халби, като че ли навремето бе служил за работна маса на някакъв геометър. Двамата с труд се изправиха на крака и Мишелов ритна дупката на плъха за последен път, просто така, за късмет.

При този жест мислите на Фафърд направиха завой назад и той каза:

— Дори ако онази твар не може да пише или говори, независимо дали ще го прави с лапи, или с уста, все пак е възможно да ни е проследила от разстояние, да е запомнила мястото, където живееш, и да се е върнала в Дома на крадците, за да доведе господарите си при нас като хрътка!

— Ето сега в тебе заговори проницателният здрав разум — каза Мишелов. — Хей, момче, едно ведро бира за вкъщи. Веднага! — И забелязал неразбиране в погледа на Фафърд, той обясни: — Ще го разлея покрай „Змиорката“, както и из коридора, за да не надушат следите ни. Да, а също ще плисна и високо по стените.

Фафърд кимна мъдро:

— Значи правилно помислих, че трябва да пия, докато не подмина точката на задръстване в главата си.

Влана и Ивриан, потънали в оживен разговор, трепнаха при оглушителния тропот нагоре по стъпалата. Дори препускащи хипопотами трудно биха вдигнали повече шум. Скърцането и стенанията бяха застрашителни и даже се чу пукотът на две счупени стъпала, но трополящите стъпки приближаваха неотклонно. Вратата рязко се отвори и двамата им любими се втурнаха през подалата се гъба на нощния смог, прецизно отсечена от стеблото си след затръшване на вратата.

— Както ви обещах, върнахме се само след миг — извика Мишелов на Ивриан.

Фафърд тежко се упъти напред, без да обръща внимание на скърцащия под, за да извика на свой ред:

— Скъпо мое сърце, така ужасно ми липсваше — при които думи хвана Влана, независимо от протестите и съпротивата й, притисна я и я целуна звучно, преди да я отпусне отново на дивана.

Малко странно, но Ивриан беше онази, която изглеждаше сърдита на Фафърд, а не Влана, която се усмихваше с обич, макар и малко замяна.

— Фафърд! — обърна се тя смело, опряла малки юмручета на тесния си ханш, с високо вдигната брадичка и блясък в тъмните очи. — Обичаната ми Влана ми разказа за неописуемо възмутителните неща, които гилдията на крадците е причинила на нея и на скъпите й приятели. Извинете ме за откровения начин, по който говоря на човек, с когото едва съм се запознала, но мисля, че съвсем не е проява на мъжественост от ваша страна да й отказвате справедливото отмъщение, което тя желае и напълно заслужава. Това, Мишко, се отнася и до тебе — ти, който се похвали пред Влана за онова, което би направил, ако бе знаел, и също ти, който в подобен случай не изпита скрупули да убиеш собствения ми баща — или онзи, който твърдеше, че ми е баща — за подобни жестокости!

Ясно беше на Фафърд, че докато той и Сивия Мишелов, без да бързат, се запиваха в „Змиорката“, Влана бе разказала на Ивриан една без съмнение подсилена версия за неприязънта й към гилдията и безскрупулно се бе възползвала от малко книжното й романтично съчувствие, както и от възвишените й разбирания за рицарска чест. Също така му беше ясно, че Ивриан е повече от леко пийнала. На ниската масичка до тях можеше да се види изпразнената на три четвърти бутилка с виолетово вино от далечния Кираей.

Въпреки това на него не му хрумна нищо друго, освен безпомощно да разпери големите си ръце и да наклони глава повече, отколкото ниският таван го правеше необходимо, особено под гневния поглед на Ивриан, чието въздействие се подсилваше и от погледа на Влана. В крайна сметка ТЕ бяха правите. ТОЙ беше обещал.

При създалата се ситуация Мишелов се оказа човекът, който се опита пръв да оправи нещата.

— Е, хайде, миличка — извика той развеселено, докато танцуваше из стаята, запушвайки с копринени парцали нови пукнатини срещу сгъстяващия се нощен смог и разпалвайки огъня в печката, — както и ти, великолепна лейди Влана. Та нали през изминалия месец Фафърд успя да нарани Гилдията на крадците там, където най-много боли — по кесиите, провиснали между краката им. Неговите удари по плячката, награбена от крадците, са като жестоки ритници в слабините им. Повярвайте, това боли повече, отколкото да им откраднеш живота с бързи, почти безболезнени удари на меча. А тази вечер и аз му помогнах в неговата достойна за уважение цел… и охотно ще го направя пак. Хайде, да пием всички — ръцете му ловко отпушиха със звук новото шише и той се стрелна, за да допълни чаши и бокали.

— Но това е отмъщение на търговец! — сряза го презрително Ивриан, която по-скоро изглеждаше раздразнена, отколкото умиротворена. — Знам, че в сърцата си и двамата сте истински нежни рицари, въпреки че се опитвате да се измъкнете! Вие трябва поне да донесете на Влана главата на Кровас!

— И какво ще направи тя с нея? Какво друго ще постигнем, освен да изцапаме килимите? — умолително запита Мишелов.

Междувременно Фафърд, събрал накрая мислите си, коленичи и бавно каза:

— Многоуважавана лейди Ивриан, истина е, че аз тържествено обещах на обичната си Влана да й помогна в нейното отмъщение, но това беше, когато все още се намирах в Северната провинция, където кръвното отмъщение е нещо нормално, нещо санкционирано от обичаите и прието от всички кланове, племена и братства на дивите северняци. В моята наивност аз мислех за отмъщението на Влана като за нещо от този вид. Но тук, в центъра на цивилизацията, откривам, че всичко е по-различно и че правила и обичаи са обърнато с главата надолу. И все пак в Ланхмар или на север човек трябва да съблюдава правилата и обичаите, за да оцелее. Тук парите са всевластен идол, поставен най-високо, и няма значение дали човек се поти, краде, потиска другите, или плете заговори, за да ги получи. Тук отмъщението е извън всички правила и се наказва по-строго от проявите на насилие от страна на луди. Помислете, лейди Ивриан, че ако аз и Мишелов донесем на Влана главата на Кровас, тя и аз ще трябва да избягаме от Ланхмар начаса̀, защото всички ще се опълчат срещу нас; вие на свой ред без никакво съмнение ще загубите тази приказна страна, която Мишелов е създал от любов към вас, и ще трябва да постъпите като нас, за да бъдете с него просяци, преследвани през остатъка от живота си.

Речта му беше чудесно построена и представена, но… нямаше никакъв ефект. Още докато Фафърд говореше, Ивриан рязко взе новонапълнения си бокал и го пресуши. Сега тя стоеше изпъната като войник, бледото й лице беше пламнало и с унищожителен тон тя се обърна към коленичилия в краката й Фафърд:

— Ти правиш сметки! Ти ми говориш за неща — и тя махна с ръка към многоцветното великолепие около себе си, — които са просто някаква собственост, та макар и скъпа, когато става дума за заложена чест? Ти си дал на Влана своята дума. О, наистина ли вече няма рицарство? Но това се отнася и до тебе, Мишко, до тебе, който се закле, че ще прережеш нещастните гърла на тези двама непоносими крадци на гилдията.

— Не съм се клел — възрази Мишелов меко, отпивайки голяма глътка, — а просто казах, че бих го направил.

Фафърд можа само да свие рамене, сгърчвайки се вътрешно, докато отпиваше от лекарството в сребърната си халба. Защото Ивриан използваше същия обвинителен тон и сипеше същите несправедливи, но разкъсващи сърцето аргументи, които би използвала и Мор, майка му, или Мейра — неговата любима съпруга от Северния клан, изоставена от него, докато носеше в утробата си детето му.

С майсторски ход Влана опита леко да издърпа Ивриан на мястото й на дивана.

— По-спокойно, мила моя — умолително каза тя. — Ти говори така добре за мен и моята кауза, че, повярвай, аз съм ти страшно благодарна. Думите ти събудиха в душата ми едно чудесно чувство, което бе мъртво вече толкова години. Но измежду всички ни тук ти си единственият истински аристократ и разбираш висшите повели. Ние, тримата, не сме нищо друго, освен крадци. Чудно ли е тогава, че за някои от нас сигурността стои над честта или над дадената дума и че така старателно се опитваме да не рискуваме живота си? Да, ние сме трима крадци и аз съм в малцинството. Така че не говори повече за чест и за неудържима смелост, а просто седни и…

— Искаш да кажеш, че и двамата се страхуват да отправят предизвикателството на Гилдията на крадците, нали? — произнесе Ивриан с широко отворени очи и устни, изкривени в гримаса на отвращение. — Винаги съм мислела, че Мишко е най-напред благородник и едва след това крадец. Краденето е нищо. Баща ми живееше благодарение на жестоки кражби от богатите търговци и съседи, не така могъщи като него, но независимо от това си оставаше аристократ. О, вие и двамата сте страхливци! Бездушни страхливци! — завърши тя с пламтящ поглед на студено презрение, отправени първо към Мишелов, после и към Фафърд.

Последният повече не можеше да издържа. Той скочи на крака с почервеняло лице и свити юмруци, без да осъзнава силата, с която стиска празната си халба, и без да чува заплашителния стон, с който подът се огъва под неочакваното му движение.

— Аз не съм страхливец! — извика той. — Аз ще се опълча срещу Дома на крадците, ще ти донеса главата на Кровас и ще я хвърля окървавена в краката на Влана. Кълна се, нека ми е свидетел Кос, Бога на съдбата, в почернелите кости на баща ми Налфрон и в меча му. Сивия жезъл, който е сега на кръста ми! — той потупа по лявото бедро, не намери там нищо друго, освен туниката си, и трябваше да се задоволи просто да посочи с трепереща ръка колана и окачения на него в ножница меч, който лежеше върху грижливо сгънатия му халат. След това стана, допълни халбата си, разливайки вино по пода, и я пресуши.

Сивия Мишелов започна да се смее с висок мелодичен кикот. Всички го изгледаха недоумяващо. Той скочи с танцова стъпка до Фафърд и широко ухилен запита:

— А защо пък не? Кой казва, че го е страх от гилдията? Кой би се обезпокоил от перспективата за тази смешно лека задача, след като знаем, че всички те, даже Кровас и управляващата му клика, са духовни пигмеи, ако говорим за техните умения, сравнени с мен или Фафърд тук? Току-що ми хрумна един удивително прост и напълно безотказен план за влизане в Дома на крадците и дори във всяко помещение там. Фафърд и аз ще го приложим незабавно. С мен ли си, северняко?

— Разбира се, че съм — отговори Фафърд с дрезгав глас, питайки се междувременно каква точно лудост бе обладала дребосъка.

— Дайте ми само няколко мига, за да събера това, което ще ни трябва, и потегляме! — извика Мишелов. Той дръпна от една полица една здрава торба, отвори я, втурна се из стаята и започна да нахвърля в нея въжета, навити на ролки бинтове, разни парцали, буркани с различни мазила, микстури и какво ли още не.

— Но вие не можете да отидете тази нощ — протестира Ивриан с неуверен глас, пребледняла изведнъж, — вие и двамата не сте в състояние.

— И двамата сте пияни — отсече Влана остро. — Пияни до оглупяване… и така няма да постигнете нищо в Дома на крадците, освен собствената си смърт, Фафърд, къде е твоята лишена от емоции логика, с която убиваше могъщите си съперници и с която ме спечели в Студената провинция по ония омагьосани места из Каньона на троловете? Събуди я! И се опитай да внушиш малко от нея на мръдналия си сив приятел.

— О, не — каза й Фафърд, докато пристягаше колана с меча си. — Ти искаше главата на Кровас в локва кръв в краката си и точно това ще получиш независимо дали ти харесва, или не!

— По-леко, Фафърд — прекъсна го Мишелов, който неочаквано бе спрял, пристягайки с връв торбата. — И ти по-леко, лейди Влана и моя скъпа принцесо! Тази нощ възнамерявам да направим само една разузнавателна експедиция. Без поемане на рискове, а само събиране на информация, която ще ни бъде необходима, за да планираме смъртоносния си удар за утре или вдругиден. Така че никакво сечене на глави тази нощ, Фафърд, чуваш ли ме? Каквото и да се случи, без шум. И сложи си халата с качулката.

Фафърд сви рамене, кимна и се подчини.

Ивриан се поуспокои. Влана също, въпреки че каза:

— Независимо от всичко двамата сте пияни.

— И толкова по-добре! — увери я Мишелов с усмивка на лудост. — Пиенето може да забави малко меча в ръката или леко да притъпи ударите с него, но за сметка на това разгаря съобразителността, разпалва въображението, а точно това са качествата, от които имаме нужда тази нощ. И освен това — бързо допълни той, за да пресече съмненията си, които Ивриан се готвеше да произнесе, — пияните мъже са изключително предпазливи! Нали си виждала залитащи пияници да се стягат при среща с патрул, за да минат тихо и с уважение покрай него.

— Да — обади се Влана, — и да падат по лице в момента, когато се изравнят с войниците.

— Фу! — изсумтя Мишелов, отметна глава и тръгна към нея по някаква въображаема права линия. В същия миг се препъна, просна се напред, но съвсем неочаквано, без да докосва пода, направи невероятно предно салто и меко се приземи на пръсти, изправен директно пред момичетата, омекотявайки скока си така, че подът даже не се оплака.

— Видяхте ли? — каза той, неочаквано залитайки назад. Спъна се във възглавницата, на която лежаха положени плащът и мечът му, но с ловко извиване съумя да се задържи на крака и започна незабавно да се облича.

Използвайки прикритието на това представление, Фафърд незабелязано, но бързо допълни своята и на Мишелов халби, но Влана го забеляза и така го изгледа, че той остави обратно халбите и отпушеното шише с такава бързина, че халатът му се извъртя във въздуха, после отстъпи от масичката с напитките с жест на примирение и кимна на Влана с гримаса.

Мишелов метна торбата през рамо и отвори вратата. Като махна небрежно на момичетата, но, без да казва нито дума, Фафърд пристъпи навън. Нощният смог така се беше сгъстил, че той почти незабавно изчезна от погледа им. Мишелов помаха с четири пръста към Ивриан, тихо изрече „Сбогом, мъничето ми!“ и последва Фафърд.

— И нека ви споходи успехът — каза Влана от сърце.

— О, Мишко, пази се! — прошепна Ивриан.

Мишелов, чиято фигура се открояваше по-ясно на фона на Фафърд, тихо затвори вратата.

Автоматично прегърнали се една друга, момичетата зачакаха да чуят скърцането и пъшкането на стъпалата. Но то все не идваше. Нощният смог, нахлул в стаята, се разсея, а тишината оставаше ненарушена.

— Какво ли правят там? — прошепна Ивриан. — Обмислят маршрута?

С недоверчива гримаса Влана нетърпеливо разтърси глава, освободи се от ръката на Ивриан, пристъпи на пръсти до вратата, отвори я, леко се спусна няколко стъпала, които печално изскърцаха, след това се върна и отново затвори вратата.

— Няма ги — каза тя удивено с широко отворени очи леко разперила ръце с дланите нагоре.

— Страх ме е! — изохка Ивриан и бързо прекоси стаята, за да прегърне по-високото от нея момиче.

Влана я притисна в себе си, след това освободи едната си ръка и звучно сложи трите тежки резета на вратата.

Когато стигнаха алеята на Костите, Мишелов прибра обратно в торбата въжето с навързани на него възли, по което се бяха спуснали от куката за лампа.

— Какво ще кажеш да поспрем в „Сребърната змиорка“ — предложи той.

— Имаш предвид после само да им кажем, че сме били в Дома на крадците? — запита Фафърд без особено възмущение в гласа.

— О, не — възрази Мишелов. — Но не си допихме чашите за из път.

При думите „за из път“ той погледна сивите си ботуши от кожа на плъх, присви се и започна галоп на място, леко подскачайки по камъните на уличната настилка. Той дръпна въображаемите юзди с „Дий!“, ускори галопа си, а после ги опъна с навеждане назад и „Опаа!“, защото забеляза, че Фафърд с лукава усмивка изважда изпод халата си две пълни шишета.

— Скрих ги, както си стояха, когато оставях халбите. Влана може и да вижда много неща, но не всичко.

— Ти си един практичен и предвидлив приятел, като към добавка на някои умения, които имаш с меча — обади се Мишелов с възхищение. — Гордея се, че мога да те нарека мой другар.

Всеки отпуши шишето си и отпи дълга глътка. След това поведе на запад, като двамата съвсем леко залитаха. Те не стигнаха чак до Евтината улица, а завиха на север в една още по-тясна и по-смрадлива алея.

— Булевардът на Чумата — поясни Мишелов, Фафърд кимна.

Поглеждайки насам-натам и с труд запазвайки желаната посока, те бързо прекосиха широката празна улица на Занаятчиите и отново се озоваха на булеварда на Чумата. Колкото и да беше невероятно, но започна да просветва. Над главите им се виждаха звезди. Но от север не полъхваше никакъв вятър. Въздухът беше абсолютно неподвижен. В пиянската им концентрация върху задачата, която им предстоеше, и върху необходимостта да ходят те не погледнаха зад гърба си. Един високо летящ нощен ястреб би видял тъмната маса, която се събираше от всички краища на Ланхмар — от север, изток, юг, запад, откъм Вътрешното море, от Голямото солено блато, от овразите на нивите, откъм река Хлал — като бързо движещи се черни реки и струйки, надигайки се, набъбвайки, въртейки се, тъмната воняща същност на Ланхмар, издигаща се от неговите железа за жигосване, огньовете на открито и по кухните, от ковачниците, от купчините боклук или каменни въглища на въглищари, от пивоварни, от смрадливите дупки на запотени алхимици и магьосници, от крематориуми — всички тези и още много други пушеци се събираха целенасочено към Тъмната алея, по-конкретно към „Сребърната змиорка“ и може би още по-точно към паянтовата къща зад нея, останала необитаема освен най-горния й етаж. И колкото повече се приближаваше към целта си, толкова по-плътен ставаше този смог, защото откъсналите се струйки с мъка се отделяха от камъните и тухлените стени, по които полепваха като черна паяжина.

Но Мишелов и Фафърд весело възкликнаха от изненада при вида на звездите над главите си и със завалени гласове заобсъждаха колко силно ще облекчи задачата им подобрената видимост. След малко те прекосиха улицата на Мислите, наричана от моралистите авеню на Атеиста, и продължиха по булевардът на Чумата, докато не стигнаха до мястото, където той се разклонява.

Мишелов избра лявата улица, която продължаваше на северозапад.

— Алеята на Смъртта.

Фафърд кимна.

След завой в едната, а после в другата посока, на около тридесет крачки пред очите им се показа Евтината улица. Мишелов спря веднага и леко сложи ръка на гърдите на Фафърд.

От другата страна на улицата ясно се виждаше нисък, широк вход, иззидан от вече потъмнели каменни блокове. Към него водеха две стъпала, полуизтрити от минаване по тях в течение на векове. Запалените вътре факли хвърляха оранжево-жълтеникавата си светлина навън. Двамата не можеха да виждат много навътре поради неудобния ъгъл откъм алеята на Смъртта. Но докъдето погледът им стигаше, не се виждаше нито портиер, нито пазач, нито пък който и да било, даже куче на верига. Ефектът беше злокобен.

— Как ще се вмъкнем в проклетото място? — осведоми се Фафърд с дрезгав шепот. — Да разузнаем по улицата на Убийците за някой заден прозорец, който може да се разбие. Мисля имаш лост за отваряне в торбата. Или да опитаме през покрива? Знам вече, че си падаш по покривите. Ще трябва и мен да научиш. Това, което познавам, са дървета и планини, сняг, лед и голи скали. Виждаш ли тази стена? — той отстъпи крачка назад и се приготви да се засили, за да я преодолее.

— По-спокойно, Фафърд — каза Мишелов, без да сваля възпиращата ръка от гръдния кош на едрия младеж. — Ще оставим покрива като резервен вариант. Също и стените. Вярвам, че си голям катерач. А относно това, как да влезем, мисля, че просто ще минем направо през вратата — той се намръщи. — Или по-скоро ще почукаме и ще изкуцукаме през нея. Нека се приготвим.

И докато издърпваше Фафърд, на чието лице се беше появила скептична гримаса, обратно по алеята на Смъртта, докато Евтината улица не се скри изцяло от погледа им, той обясни:

— Ще се престорим, че сме просяци, членове на тяхната гилдия, която е само клон на Гилдията на крадците и се помещава заедно с тях или най-малкото комуникира с шефовете на просяците, които са настанени в Дома на крадците. Ще се представяме за нови членове, които са били навън през деня, така че не може да се очаква нощният дежурен, отговарящ за просяците, или който и да е нощен пазач да ни познават по лице.

— Но ние не изглеждаме като просяци — възрази Фафърд. — Те имат отвратителни рани и изкривени или липсващи крайници.

— Е, точно за това смятам да се погрижа сега — ухили се Мишелов, изваждайки Скалпел.

Без да обръща внимание на сепнатото дръпване на Фафърд и внимателния поглед, с който той го следеше, Мишелов погледна озадачено острието на оголената стомана в ръката си, после кимна с прояснено изражение на лицето, свали от колана си ножицата на Скалпел, украсена с кожа на плъх, мушна меча обратно в нея и бързо го обви целия с широкия бинт, който изрови от торбата.

— Ето! — каза той, като завързваше двата свободни края на лентата. — Сега имам тояга.

— Какво е това? — осведоми се Фафърд. — И защо?

— Защото аз ще бъда слепец, затова — Мишелов направи няколко неуверени провлачени стъпки, като почукваше паважа пред краката си с обвития меч, държейки го под ефеса, така че всичко над него бе скрито в ръкава му, докато междувременно държеше другата си ръка изпъната напред с разтворени пръсти, сякаш се плашеше да не се натъкне на нещо. — Добре ли ти изглежда? — попита той Фафърд, обръщайки се към него. — На мен ми се струва перфектно. Сляп като прилеп, а? О, успокой се, Фафърд, този парцал е като дантела. Ще виждам през него идеално. И освен това не е необходимо да убеждавам когото и да е било вътре, че наистина съм сляп. Повечето от Гилдията на просяците се преструват, както знаеш. Сега какво да правим с тебе? Не може и ти да си слепец. Това може да събуди подозрение — той отпуши шишето си и отпи за вдъхновение, Фафърд по принципни съображения направи същото.

Мишелов облиза устни и каза:

— Сетих се! Фафърд, изправи се на десния си крак и сгъни левия в коляното колкото можеш по-високо. Задръж така! Не падай върху мене! Ето! Подпри се на рамото ми. Точно така. Сега сгъни в коляното още по-силно. Ще маскираме меча ти като моя, той и без това е по-дебел и ще изглежда точно като тояга за подпиране. А допълнително можеш да се подпираш на рамото ми с другата ръка — куцият води слепия, сцена достойна за сълзи, голям театър! Ама по-високо левия крак! Не, няма да стане така, ще трябва да го пристегна. Най-напред си свали меча.

След малко Мишелов обви Сивия жезъл с ножницата му точно както Скалпел и привърза левия глезен на Фафърд за бедрото му, стягайки го безмилостно, макар че притъпените от виното нервни окончания на Фафърд не регистрираха никаква болка. Подпрян на стоманената си тояга, докато Мишелов работеше, Фафърд отпиваше от виното, дълбоко замислен. Той се интересуваше от театъра, откакто бе тръгнал с Влана, а атмосферата в хана за артисти бе стимулирала този му интерес още повече, така че бе очарован от перспективата да изиграе роля в реалния живот. Но колкото и да беше брилянтен планът на Мишелов, струваше му се, че съдържа и някои недостатъци. Той се опита да ги формулира.

— Мишелов, нещо не ми харесва, че мечовете ни са така добре опаковани, защото не можем да ги извадим в критична ситуация.

— Но можем да ги използваме вместо тояги — контрира го Мишелов, пъшкайки, докато затягаше последния възел. — Освен това разполагаме с камите. Знаеш ли, по-добре е да извъртиш колана си така, че твоята да отиде зад гърба ти и халатът ти да я скрие по-добре. Ще направя същото и Котешкия нокът. Просяците не носят оръжие или то поне не се вижда, а ние трябва да обръщаме внимание на всеки детайл. Аз самият трябва да пийна още няколко глътки, за да постигна най-добра форма.

— А аз не съм уверен, че ми допада да подскачам на куц крак в това леговище на убийци. Повярвай ми, мога да го правя удивително бързо, така е, но не чак толкова бързо, колкото мога да тичам. Ти наистина ли мислиш, че това е разумен ход?

— Абе, нали можеш да срежеш въжето за миг и да се освободиш — изсъска Мишелов, който вече губеше търпение и започваше да се нервира. — Защо не искаш да направиш една малка жертва в името на изкуството?

— Ааа, добре! — каза Фафърд, допи шишето и го хвърли встрани. — Искам, разбира се.

— Прекалено жизнен изглеждаш — отбеляза Мишелов, оглеждайки го критично. Той мазна тук-там по лицето на Фафърд с бледосиво мазило и добави някои бръчки с по-тъмно. — А и си облечен съвсем спретнато — и той загреба с шепа мръсотия измежду уличните плочи и я разтри по халата на Фафърд, а после се опита да разкъса дрехата, но тъканта се съпротивляваше. Мишелов сви рамене примерно и пъхна олекналата си торба под колана.

— Ти да не си по-различен — каза Фафърд, наведе се с изправен десен крак, напълни шепа от калта, в която, ако се съдеше по вонята, имаше примесени изпражнения. След това се изправи с могъщо усилие и размаза съдържанието по плаща и сивата копринена жилетка на Мишелов.

— За по-пълен драматизъм — напомни ми Фафърд, когато дребният му приятел долови миризмата и изруга. — Добре е, че смърдим. Така е при просяците и това е една от причините хората да им пускат по някоя монета, за да се отърват от тях. Освен това никой в Дома на крадците няма да изпита желание да ни разгледа отблизо. Хайде да тръгваме, докато не ни е минало желанието — и хващайки се здраво за рамото на Мишелов, той бързо и с мощни подскоци тръгна към Евтината улица, забивайки бинтования си меч между камъните далече пред себе си.

— По-бавно, идиот такъв — тихо го сгълча Мишелов, който се носеше като скиор покрай него, за да не изостава, почуквайки в бесен ритъм със своята тояга. — Инвалидите трябва да са немощни, това е, което предизвиква съчувствие.

Фафърд кимна мъдро и малко забави ход. Внушаващият мрачни предчувствия вход отново се показа пред тях. Мишелов надигна своето шише, за да го доизпие, пое дълбока глътка и се закашля задавено, Фафърд му дръпна шишето, изпразни го и го хвърли за гърба си.

Движейки се на подскоци със заплетени крака, те навлязоха по Евтината улица, и почти незабавно спряха, за да дадат път на добре облечени мъж и жена. Дрехите на мъжа, макар и богати, бяха консервативни, а той самият беше възпълен и възрастен човек с твърди черти на лицето. Това без съмнение беше търговец, а причината да се движи в този час по този маршрут очевидно бяха парите, които носеше в гилдията, за да му бъдат спестени неприятностите.

Дрехите на жената бяха в по-ярка гама, но не крещящи, а самата тя беше млада и красива. Почти сигурно бе, че това е куртизанка.

Мъжът направи опит да заобиколи двойката мръсни досадници, извърнал лице встрани, но момичето се обърна към Мишелов със състрадание в очите:

— О, бедното момче! Сляпо. Каква трагедия — каза тя. — Нека му дадем нещо, любими.

— Стой настрани от тези въшкари, Мизра, и да вървим — сопна се той не съвсем ясно, защото беше сложил ръка на носа си.

Тя не му отговори, но бръкна в хермелиновата си кесия, ловко мушна една монета в ръката на Мишелов, затвори пръстите му върху нея, притегли главата му между ръцете си и го дари със сладка целувка, преди да позволи да бъде издърпана.

— Грижи се добре за малкия, старче — извика тя мило на Фафърд, докато спътникът й я хокаше с неясен глас, макар думите „перверзна кучка“ все пак да се доловиха.

Мишелов впи поглед в монетата на дланта си, а после продължително изгледа отдалечаващите се благодетели. В гласа му прозвуча удивление, докато прошепваше на Фафърд:

— Виж! Злато е. Златна монета и съчувствието на една красива жена. Не мислиш ли, че трябва да се откажем от цялата прибързана идея и да се захванем с просия?

— Просия, как не! — отвърна Фафърд остро с нисък глас. Това „старче“ го беше засегнало. — Я по-смело напред!

Те се изкачиха по двете изтъркани стъпала и минаха през вратата, отбелязвайки необикновената дебелина на стената. От вратата започваше дълъг, прав и висок празен коридор, който завършваше пред стълбище и от който можеше да се влиза в много на брой стаи, през отворените врати на които падаше светлина, смесвайки се с тази на факлите, закрепени на равни интервали по стените.

Току-що бяха минали през вратата, когато и двамата усетиха докосването на хладна стомана до вратовете си и бодването на острие по плещите. Някъде над главите им два гласа изкомандваха в унисон:

— Стой!

Макар здравата пийнали от силното вино, те проявиха благоразумието да замръзнат на място и едва тогава предпазливо погледнаха нагоре.

Две мрачни, покрити с белези и необикновено грозни лица, черните коси над които бяха пристегнати назад с пъстри кърпи, ги наблюдаваха от голяма дълбока ниша, скрита точно над вратата, което обясняваше защо последната е толкова ниска. Две извити, жилести ръце държаха насочени надолу мечове, чието убождане продължаваха да усещат.

— Излезли сте с обедната смяна просяци, а? — отбеляза единият от двамата пазачи. — Е, по-добре ще е, ако това, което носите, е достатъчно, за да оправдаете забавянето. Нощният дежурен за просяците отиде до улицата на Проститутките. Докладвайте пред Кровас. Боже, каква воня! Я, по-добре първо се измийте, иначе ще ви изкъпе на па̀ра. Махайте се!

Мишелов и Фафърд се затътриха напред, стараейки се това да изглежда максимално правдоподобно. Единият от пазачите им извика:

— Отпуснете се, момчета! Не е необходимо да се преструвате тук.

— Перфектността идва от практиката — обади се Мишелов с потреперващ глас. Фафърд заби пръсти в рамото му предупредително. Те продължиха с малко по-естествена походка, поне доколкото вързаният крак на Фафърд позволяваше.

— Боже, колко лесно си живеят просяците от гилдията — подхвърли другият пазач от нишата. — Каква слаба дисциплина и колко ниско е нивото! Перфектност, майната му! Та дори и дете ще им разбере играта.

— Без съмнение някои деца могат — сопна се другият, — но милите им майки и баща или ще отронят по някоя сълза и ще пуснат монета, или ще ги сритат. Възрастните ослепяват, потънали в грижи и мечти, докато не си изберат професия като просията например, която ги кара да се съобразяват с реалностите на живота.

Устоявайки на желанието да обмислят тази тъжна философия и доволни, че няма да минават под инспекцията на нощния дежурен на просяците (макар, мислеше си Фафърд, самият Кос на съдбата да ги насочваше и тогава може би малко сечене на глави да се окажеше напълно уместно), той и Мишелов продължиха пътя си предпазливо и бавно. Те вече започваха да дочуват гласове, главно сърдити и отсечени, а също и други шумове.

Минаваха покрай врати, покрай които им се искаше да се поспрат, да разберат какво става вътре, но единственото, което си позволиха, бе само малко да забавят ход. За щастие повечето от вратите бяха широко отворени и даваха възможност да се надзърне дълбоко в стаите зад тях.

Някои от нещата, които ставаха, бяха крайно интересни. В една от стаите, например се обучаваха малки момчета как да бъркат в кесии или да ги разрязват. Те се приближаваха отзад на инструктора и ако той чуеше шума на босите им крака или ако усетеше бъркането на ръката, или — още по-лошо — ако дочуеше звънването на изпусната монета, тогава напердашваше момчето. Други биваха обучавани за работа в група: създаване на суматоха, рязко дръпване изотзад и бързо предаване на откраднатото на друг от групата.

В друга стая, от която лъхаше на нагорещен метал, други ученици имаха лабораторни упражнения по отключване на ключалки. Една от групите беше под надзора на сивобрад мъж с мръсни ръце, които разглобяваше пред тях някаква много сложна ключалка. Други полагаха изпит, за да докажат уменията си, бързината и способността да работят безшумно те човъркаха с тънки шперцове бравите на половин дузина врати, поставени една до друга в помещението, а наставникът им с пясъчен часовник в ръка ги наблюдаваше внимателно.

В третата стая крадците се хранеха на дълги маси. Ароматът, който се долавяше, беше съблазнителен, даже и за хора, препълнени с алкохол до гърлата. Гилдията се грижеше добре за членовете си.

В четвъртата подът беше застлан с меки постелки и се извършваше обучение по падане, гмуркане и отклоняване на удари, спъване, събаряне и други начини за спасяване от преследване. Обучаващите се тук бяха по-възрастни. Груб войнишки глас ругаеше:

— Не, не и не! Така няма да спънеш и недъгавата си баба. Казах да се гмурнеш, а не да правиш поклон пред Свети Аарт. Сега този път…

— Гриф се е намазал! — съобщи някой на инструктора.

— Намазал се значи? Излез отпред, Гриф! — изръмжа войнишкият глас, докато Мишелов и Фафърд малко неохотно продължиха пътя си, осъзнавайки колко много неща можеха да се научат тук: трикове, които някоя нощ биха могли да им свършат добра работа. — Я чуйте всички! — продължи гласът, който беше толкова силен, че се чуваше още. — Мазнината може и да е добра за нощна работа, но блясъкът й през деня ще обяви пред цял Ниуон каква е професията на този, който я използва. Във всеки случай тя прави крадеца самоуверен. Той започва да разчита на нея и в спешна ситуация може да установи, че е забравил да се намаже. Освен това миризмата го издава. Тук ние винаги ще работим със суха кожа, е, не говоря за естественото изпотяване, както ви беше обяснено още първата нощ. Наведи се, Гриф. Хвани се за глезените. Опъни колене.

Чуха се удари, последвани от викове на болка, вече в далечината, тъй като Фафърд и Мишелов бяха на половината разстояние до стълбището в дъното на коридора, Фафърд вече подскачаше с известно затруднение, уловил се с една ръка за извитите перила, държейки омотания в парцали меч в другата.

Вторият етаж беше повторение на първия с разликата, че докато долният беше гол, този бе луксозно обзаведен. По дългия коридор се редуваха лампи и филигранно изработени купички за благовония, спуснати от тавана, и те разпръсваха мека светлина и ароматна миризма. Стените бяха богато украсени, подът застлан с дебел килим. Но и този коридор беше празен и нещо повече — беше абсолютно тих. Двамата се споглеждаха и безстрашно тръгнаха по него.

През първата широко разтворена врата се виждаше неохранявана стая, пълна с подредени по полиците дрехи — богати и обикновени, чисти и мръсни, а също и с окачалки за перуки, лавици за бради и други подобни. Имаше и няколко огледала по стените пред масички, отрупани с козметични препарати, и столчета до тях. Без съмнение това беше стая за дегизиране.

Мишелов се озърна и ослуша, после се шмугна вътре и веднага изскочи обратно, отмъкнал голяма зелена стъкленица от най-близката маса. Той я отпуши и помириса: имаше остро сладникав мирис на изгнила гардения, примесен с щипещия аромат на спирт. Мишелов напръска себе си и Фафърд със съмнителния парфюм.

— Противоотрова на лайната — обясни той с надутостта на някакъв лекар, запушвайки стъкленицата обратно. Не искаме Кровас да ни дестилира, не, не, не!

Две фигури се появиха в далечния край на коридора и се насочиха към тях. Мишелов скри стъкленицата под плаща си, стискайки я под мишница. Двамата с Фафърд продължиха напред, защото да се обърнат би изглеждало подозрително, както пияното им съзнание бе решило.

Следващите три врати бяха затворени. Докато доближаваха петата, те започнаха да различават по-ясно двете фигури, които вървяха под ръка, но с широки крачки. Те гледаха намръщено и също така с подозрение Мишелов и Фафърд.

И точно в този момент, накъде по средата между двете двойки, се разнесе глас, който произнасяше думи на странен език, използвайки бързия монотонен изговор на свещенослужител по време на скучна служба, но също така и от някои магьосници при техните заклинания.

Двамата богато облечени крадци забавиха крачки при седмата врата, погледнаха през нея и… спряха да вървят. Шиите им се източиха, а очите им се отвориха широко. После те видимо пребледняха и рязко се забързаха, почти подтичвайки, като подминаха Фафърд и Мишелов, сякаш бяха част от мебелировката. Напевният глас продължаваше, без да наруши ритъма си.

Петата врата беше затворена, но шестата — отворена. Мишелов надзърна с едно око, опрял нос в рамката. След това пристъпи напред и, без да влиза, се втренчи захласнат, като издърпа на челото черната превръзка над очите си. Фафърд последва примера му.

Стаята беше голяма, в нея нямаше никой, но бе пълна с крайно интересни неща. Започвайки от височината на коляното, цялата далечна стена представляваше карта на Ланхмар и близките околности. Едва ли не всяка улица и всяка отделна сграда бяха изрисувани — до най-порутената къщурка и до най-тясната уличка. Имаше следи от скорошно изтриване, а тук-там можеха да се видят някакви цветни йероглифи с тайнствен смисъл.

Подът беше мраморен, а таванът син като лапис-лазули. На страничните стени бяха окачени най-разнообразни предмети, закачени на халки и заключени с катинар. По едната имаше разнообразни инструменти, необходими на крадеца, като се започнеше от огромен лост, изглеждащ така, сякаш с него може да се отмести ако не Вселената, то при всички положения поне вратата на съкровищницата на някой богаташ и се свършеше с тъничка кука, толкова деликатна, че можеше да се сбърка с вълшебната пръчица на кралицата на елфите, която очевидно бе изработена така, че с нея да може да се достигне през малко отверстие до скъпоценностите, разположени на тоалетната масичка от слонова кост, използвана от стопанката на господарска къща. На другата стена висяха най-разнообразни необикновени предмети, изработени от злато или обсипани със скъпоценни камъни, очевидно подбрани като спомени от големите кражби. Можеха да се видят неща като маска на женско лице, деликатно изкована от тънък златен лист, с невъобразимо красиви черти и контури и обсипана с рубини, за да се представи лице, обезобразено от шарка в най-тежката фаза; или например нож с клинообразно острие, образувано от ръбовете на подходящо закрепени диаманти и остро като бръснач.

По масите наоколо бяха поставени модели на домове и други сгради, предаващи и най-малките подробности, например вентилационния отвор под покрива или дупката на канализацията на пода, или пукнатините в някои стени и така нататък. Много от макетите бяха разрязани отчасти или изцяло, за да се види разположението на стаите, сервизните помещения, тайните проходи, коридорите, комините и каналите за проветряване — всичко с еднакви подробности.

В центъра на стаята имаше празна кръгла маса от абанос, чийто плот представляваше квадрати от слонова кост. Около нея бяха поставено седем прави, но добре тапицирани стола, като този срещу картата беше по-широк и с по-висока облегалка от останалите: стола на шефа, най-вероятно Кровас.

Мишелов пристъпи на пръсти напред, очевидно неудържимо привлечен, но лявата ръка на Фафърд се вкопчи в рамото му и с неумолима сила го дръпна назад.

С озъбена гримаса на лицето, която показваше неодобрението му, севернякът спусна отново черната кърпа пред очите на Мишелов и го бутна с могъщата си ръка настрани от вратата, а после сам се отстрани с точно преценени безшумни подскоци. Свил рамене разочаровано, Мишелов го последва.

В момента, когато завиха в коридора, но още, преди да са се скрили от погледа, покрай високия стол се показа със змийско движение ниско подстригана глава с грижливо оформена брада и впи дълбоко поставените си блестящи очи в гърбовете им. Дълга като змия ръка последва главата иззад стола, постави в знак на мълчание черен показалец пред устните на главата и със същия пръст привика двете двойки облечени в тъмни туники мъже, който стояха от двете страни на вратата, опрели гърбове в стената към коридора, държащи криви ножове в едната си ръка и тежки тояги с кожени дръжки и подсилени с олово накрайници в другата.

Когато Фафърд бе преполовил разстоянието до седмата врата, от която продължаваше да се разнася монотонното зловещо пеене, от нея изскочи младеж с млечно бледо лице, притиснал уста с тънките си ръце, като че ли да спре вик или да не повърне, стиснал метла под мишницата като млад магьосник, който се готви да излети във въздуха. Той се стрелна покрай Фафърд и Мишелов и се отдалечи тичайки, а стъпките му кухо отекваха по килима и надолу по стълбището, преди да заглъхнат съвсем.

Фафърд се обърна, за да погледне Мишелов с гримаса на лицето и свиване на раменете, а после приклекна на свободния си крак, докато опре коляното на завързания в земята, и подаде лице покрай рамката на вратата. Миг по-късно, без да променя позата си, той направи знак на Мишелов да се приближи. Последният също подаде половината си лице иззад рамката, над главата на Фафърд.

Пред очите се разкриваше стая, по-малка от стаята с голямата карта и осветена от лампи в средата, които горяха с бяло-синкава, вместо с обикновената жълта светлина. Подът беше мраморен в сложна шарка от тъмни цветове. По тъмните стени бяха окачени астрологически и антропоматични карти и инструменти на магията, а по полиците имаше надписани с тайнствени знаци порцеланови съдове, издути стъкленици и стъклени тръби с възможно най-странна форма, някои от тях пълни с оцветени течности, но повечето блестящо празни. В основата на стените, там, където сенките бяха най-гъсти, бяха струпани различни изпочупени предмети, като че ли сметени там някога и забравени оттогава, а тук-там се виждаха зейнали дупки на плъхове.

В центъра на стаята, ярко осветена в контраст с останалата част, стоеше дълга маса с дебел плот и множество здрави крака. През ума на Мишелов мина аналогията със стоножка, а след това той се сети за бара в „Змиорката“, защото повърхността й беше плътно покрита с петна и изцапана от най-различни разливани еликсири, а на места се виждаха следи от дълбоки изгаряния от огън, киселина или от двете.

В средата на масата работеше някаква дестилираща апаратура. Огънят на лампа — този път тъмносин, поддържаше кипнала тъмна гъста течност в кристален съд с формата на реторта и в нея се преливаха отражения като от диаманти. От бълбукащата пара, която минаваше през тясното гърло и оцветяваше… странно… в огнетечно прозрачното разширение на съда, след което, вече съвсем черна, се насочваше по тясна тръба от разширението към сферичен кристален резервоар, по-обемист от ретортата, където започваше да се извива като някакво живо черно въже или по-скоро като някаква безкрайно дълга, костелива абаносова змия.

До левия край на масата стоеше висок, но малко попрегърбен мъж в черна мантия и с качулка, която повече хвърляше сянка, отколкото скриваше едно лице, на което най-характерните черти бяха дълъг, солиден и островръх нос, под който имаше издадена напред уста, почти лишена от брадичка. Цветът му беше болезнено жълто-сив като глина и високо на бузите му започваше четинеста къса сива брада. Изпод ниското чело и рунтавите вежди широко разположени искрящи очи гледаха към пожълтял от времето пергамент, който отвратително малките му костеливи ръце с едри стави и къси косми по тях непрекъснато навиваха и развиваха. Очите му скачаха по редовете, а устните му напевно произнасяха думите. От време на време той хвърляше поглед към апаратурата.

На другия край на масата, стрелкайки очи от магьосника до дестилатора и обратно, се беше сгушила малка черна твар и веднага щом я зърна, Фафърд болезнено заби пръсти в рамото на Мишелов, който едва не ахна, но не от болка. Приличаше на плъх, но беше с по-високо чело и по-близко разположени очи, отколкото и двамата бяха виждали плъховете. Предните му лапи, които създанието непрекъснато потриваше в някаква пародия на злорадство, поразително приличаха на подобните на копита ръце на магьосника.

Едновременно, но независимо един от друг, Фафърд и Мишелов решиха в себе си, че това беше същата твар, която бе ескортирала Сливикин и неговия партньор и бе избягала по-късно, и също така си спомниха думите на Ивриан за помощника на магьосника, както и тези на Влана относно възможността Кровас да използва услугите на магьосник.

Грозотата на мъжа с копита вместо ръце, отвратителността на малкото създание и черната па̀ра, извиваща се в резервоара между тях като някаква пъпна връв — това беше гледка, която внушаваше чувство на ужас. А сходството между двете същества, изключвайки размерите им, беше още по-обезпокоително поради изводите, които се налагаха.

Темпото на заклинанието се ускори, синьо-белите пламъци избледняха и от тях се разнесе съскане, течността на ретортата стана плътна като лава, по повърхността й звучно се пукаха огромни мехури, черното въже в резервоара се заизвива като змийско гнездо, във въздуха започна да се усеща невидимото присъствие на някакви сили, свръхестественото напрежение нарастваше, ставайки почти непоносимо, така че Фафърд и Мишелов с труд съумяха да сдържат задавеното си дишане и всеки изтръпваше при мисълта, че биенето на сърцето му се чува на няколко крачки разстояние.

Заклинанието стигна до кулминацията си и изведнъж прекъсна, сякаш след последен силен удар барабанистът е сложил ръката си върху повърхността на своя инструмент. С ярко светване и глуха експлозия в ретортата се пръснаха искри, кристалната й повърхност стана матово бяла, но не се пукна. Капакът леко се надигна, задържа се и хлопна обратно. Две черни примки се появиха сред пръстените в резервоара и изведнъж се стегнаха в два големи черни възела.

Магьосникът се ухили, пусна края на пергамента, който се нави върху останалата част, и премести поглед от резервоара към своя помощник, който цвъркаше и подскачаше възбудено.

— Тишина, Сливикин! Сега идва твоят час да преследваш, да се помъчиш и да се изпотиш — извика магьосникът, говорейки на някаква пародия на ланхмарски, но толкова бързо и с такъв писклив глас, че Фафърд и Мишелов с труд го разбираха. И двамата обаче осъзнаха, че са били напълно заблудени относно самоличността на Сливикин. В момента на провала на мисията им дебелият крадец се бе обърнал за помощ не към партньора си, а към отвратителния помощник на магьосника.

— Да, господарю — изписука не по-ясно Сливикин в отговор, коригирайки в този момент мнението на Мишелов за говорещите животни, и продължи със същата интонация: — Слушам те покорно, Христомило.

Сега те вече знаеха и името на магьосника. Христомило разпореди с глас, който сякаш бичуваше:

— Залавяй се със задачата! Искам да събереш достатъчно пируващи! Искам телата да бъдат смъкнати до скелет, така че да се скрият следите на магическия смог и да изчезнат всички улики за смърт от задушаване. Не забравяй плячката! Готов ли си за мисията? Тръгвай!

Сливикин, който след всяка отдадена заповед кимаше с глава, сякаш продължаваше да подскача, изписка:

— Ще бъде изпълнено! — и като някаква сива светкавица направи дълъг скок от масата и надолу в черната дупка на пода.

Христомило потри подобните си на копита ръце по маниера на Сливикин и извика злорадо:

— Това, което Слевиас загуби, магията ми ще върне обратно!

Фафърд и Мишелов дръпнаха глави отчасти поради мисълта, че след като е свършил със заклинанието и не е необходимо да обръща повече внимание на дестилатора и на своя помощник Христомило ще вдигне глава и ще ги види, отчасти поради отвращение от онова, което бяха видели и чули, и накрая поради малко безполезно съжаление към Слевиас, който и да беше той, и към другите неизвестни жертви на заклинанието на магьосника — бедни нещастници, които без съмнение вече са мъртви и предстои костите им да бъдат оглозгани.

Фафърд със сила отне зелената бутилка от Мишелов и почти задавяйки се от мириса на изгнили цветя, отпи голяма, пареща глътка. Мишелов не можа да се насили за същото, но се възползва, за да вдъхне с наслаждение от спиртните па̀ри.

В този момент той съзря зад Фафърд, на прага на стаята с картата, богато облечен мъж, въоръжен с кама със златна дръжка, поставена в ножница, обсипана със скъпоценни камъни. Лицето с хлътнали очи беше предварително състарено от бръчки, дължащи се на упражняване на власт, нагърбване с отговорност, преумора, и беше обрамчено от добре подстригана черна коса и брада. Усмихнат, той им направи жест да се приближат.

И двамата се досетиха, че това е Кровас, началникът на гилдията. За пореден път Фафърд се удиви, докато подскачаше към Кровас, колко точно го насочваше към целта му тази нощ Кос или може би самата съдба. Мишелов, по-нащрек и по-недоверчив, си спомни, че им беше наредено от стражата при вратата да докладват пред Кровас, така че цялата ситуация, макар и възникнала не точно по неговия план, все още не започваше да се развива към катастрофа.

Но дори недоверчивостта му, както и първичните инстинкти на Фафърд не можеха да ги предупредят за опасността, която ги очакваше, когато последваха Кровас в стаята с картата.

Едва пристъпили две крачки в нея, и двамата бяха сграбчени за раменете и заплашени с тояги от по двойка бандити, въоръжени допълнително с ножове в пояса.

Те прецениха, че е по-разумно да не оказват съпротива, прилагайки по изключение принципа на Мишелов, че пияните са страшно предпазливи.

— Всичко е под контрол, господарю — докладва отсечено единият от бандитите.

Кровас извъртя високия стол край масата и седна на него, оглеждайки пленниците със студен изучаващ поглед.

— Какво е довело двама вонящи пияни просяци от гилдията в забранените за други покои на господарите? — попита той тихо.

Мишелов усети как пот на облекчение избива по челото му. Дегизировката, която така умело бе измислил, още работеше, заблуждавайки даже шефа им, който обаче не пропусна да забележи, че Фафърд е пийнал. Възприемайки отново маниерите на слепец, той отговори с треперещ глас:

— Изпратени бяхме тук от стражата при вратата, за да ти докладваме лично, велики Кровас, защото нощният дежурен на просяците бил излязъл, за да задоволи нуждите на сексуалната хигиена. Тази вечер урожаят ни е богат! — той бръкна в кесията, игнорирайки пристягането около рамената си, и извади златната монета, дадена му от сантименталната куртизанка, и я показа на разтрепераната си длан.

— Спести ми неопитните си преструвки — остро отвърна Кровас. — Не съм ти онзи, от когото ще получиш милостиня. И махни този парцал от очите си.

Мишелов се подчини и отново се опита да застане мирно, поне доколкото му позволяваше хватката, в която бе заловен, като се насилваше да се усмихне безгрижно, защото усети, че увереността му се изпарява. Явно беше, че не играе ролята си чак толкова брилянтно, колкото му се струваше.

Кровас се наклони напред и каза успокояващо, но проницателно:

— Дори и да са ви наредили така, макар това да е напълно нередно, и за тази си глупост дежурният на входа ще заплати, защо шпионирахте в другата стая, когато ви видях?

— Ние видяхме смели крадци да изскачат от нея — отговори Мишелов смирено. — И понеже се страхувахме да не би някаква голяма опасност да застрашава гилдията, аз и моят приятел решихме да се заинтересуваме, готови да я ликвидираме.

— Но онова, което видяхме и чухме, само ни озадачи, велики магистре — допълни Фафърд доста гладко.

— Не попитах тебе, пияницо. Ще отговаряш само когато се обърна към тебе — сряза го Кровас. После отново се обърна към Мишелов: — Ти май мислиш прекалено много и си твърде арогантен за ранга си.

Моментално Мишелов прецени, че вместо мекушаво да се свие, ситуацията изисква да прояви още наглост:

— Такъв съм, сър — каза той доволно. — Аз например разполагам с план, с помощта на който ти и гилдията можете да увеличите властта и богатството си само за три месеца с толкова, с колкото предшествениците ви не биха могли и за три хилядолетия.

Лицето на Кровас потъмня.

— Момче! — извика той. Иззад завесите на скрита врата се показа младеж с мургавото лице на клешит, облечено в черна набедрена препаска, и коленичи пред Кровас, а той заповяда: — Извикай първо магьосника ми, а после крадците Слевиас и Фисиф.

Тъмноликият младеж изчезна по коридора.

Кровас, с лице, което си възвръщаше нормалния цвят, се облегна във величествения си стол, леко отпусна ръце на облегалките му и усмихнато нареди на Мишелов:

— Е, хайде, говори. Разкажи ни за страшния си план.

Насилвайки се да осмисли изненадващата новина, че Слевиас не е жертва, а крадец и не е убит от магия, и е жив, при това наблизо — но защо Кровас прати за него точно в този момент? — Мишелов отметна назад глава и с леко презрителна извивка на устните си започна:

— Може и да ми се присмеете, Велики магистре, но ще се осмеля да предскажа, че след малко ще се опитвате съвсем сериозно да чуете и най-незначителната ми дума. Също като светкавица съобразителността може да удари навсякъде, а дори и най-достойните в Ланхмар са за нещастие слепи за неща, които са очевидни за нас, родените извън този град. Моят план се свежда до следната проста идея: нека Гилдията на крадците под желязното ти ръководство да завземе върховната власт в града Ланхмар, после в земите на Ланхмар и накрая в целия Ниуон, а после кой би могъл да каже кои известни царства ще се преклонят пред волята ти!

Мишелов бе отгатнал истината поне в едно отношение — Кровас вече не се усмихваше. Той седеше леко наклонен напред и лицето му отново потъмняваше, но още беше твърде рано, за да каже дали от гняв, или от интерес.

Мишелов продължи:

— Вече столетия гилдията притежава необходимата сила и интелигентност, за да извърши държавен преврат с абсолютна сигурност в успеха, и днес продължава да няма никакво съмнение за провал. Властта на крадците над останалите хора може да се разглежда като нещо напълно естествено. Самата природа просто го изисква. Не е необходимо да се ликвидира старият Карстак Овартаморт — той просто трябва да бъде притиснат, подчинен и така ще се управлява чрез него. Вече разполагаш с платени информатори във всеки дом на благородници или богаташи. Позицията ти е по-добра от Краля на кралете. Имаш наемническа войска, която е постоянно мобилизирана, в случай че ти потрябва, и това е Братството на убийците. Ние — просяците от гилдията, ти осигуряваме ресурсите. О, велики Кровас, за всички е ясно, че кражбата властва над Ниуон, не — над Вселената, не, повече — над самите богове! И всички признават този факт, като роптаят единствено против лицемерието на настоящето — преструвката, че нещата стоят иначе. О, изпълни справедливата им мечта, велики Кровас! Направи нещата открити, честни и видими от всеки: крадците да властват не само на думи, а и в действителност.

Мишелов говореше със страст, като за момента си вярваше на всичко, което даже и на противоречията. Четиримата бандити го гледаха зяпнали от удивление и даже с малко боязън. Те вече не държаха със същата сила нито него, нито Фафърд.

Но Кровас се облегна в царствения си стол, леко и заплашително се усмихна и каза студено:

— В нашата гилдия опиянението не е оправдание за грешките, а по-скоро е основание за налагане на максимално наказание. Но аз добре осъзнавам, че организираните просяци работят със занемарена дисциплина. Така че ще си позволя да ти обясня, малък пиян мечтателю, че ние, крадците, добре знаем, че зад завесата вече сме сложили ръка на Ланхмар, Ниуон и целият свят — защото, какво е животът, освен алчност в действие. Но ако решим да направим това открито, така само ще се принудим да се захванем с хиляди досадни неща, които сега други вършат за нас, и това не би било нищо повече от акт, насочен срещу един друг непоклатим закон на живота: илюзията. Защото колбасарят показва ли ти кухнята си? Допуска ли проститутката обикновения клиент да наблюдава как прикрива с мазила бръчките си и повдига отпусналите се гърди с умело изработени дантелени превръзки? Обръща ли фокусникът пред тебе скритите си джобове? В природата нещата се развиват по своите тайни канали — невидимото семе на мъжа, ухапването на паяка, незримите спори на лудостта и смъртта, скалите, родени в скритата утроба на земята, мълчаливите звезди, прокрадващите се над главите ни…

— И ние крадците, само копираме това.

— Като поезия е добре, господарю — обади се Фафърд с една долавяща се интонация на гневна осъдителност, защото лично той беше силно впечатлен от великолепния план на Мишелов и раздразнен от лекотата, с която Кровас се опитваше да го обори. — Всичко това може и да работи добре, когато нещата са наред. Но — и той направи драматична пауза — ще свърши ли това работа, когато Гилдията на крадците се изправи срещу враг, решен да я заличи от лицето на земята?

— Що за пиянски брътвежи са това? — осведоми се Кровас, изправяйки се на крака. — Какъв заговор?

— Таен заговор — отговори Фафърд мрачно, очарован от възможността да разиграва този мрачен мъж както си иска, като си мислеше, че е напълно справедливо да накара този крал на крадците малко да се поизпоти, преди да отсече главата му за Влана. — Аз не знам нищо за него, освен че много майстори крадци са набелязани за под ножа… и че твоята глава също й е писано да падне!

Фафърд завърши с презрителна гримаса на лицето и скръсти ръце на гърдите си, което бе възможно поради разхлабеният захват на тези, които го бяха пленили. Тоягата меч висеше покрай тялото му. Изведнъж той се озъби, усетил пронизваща болка в досега безчувствения си ляв крак, за който временно беше забравил.

Кровас издигна свит юмрук и се полунадигна в стола си като прелюдия към някаква ужасяваща заповед, например да се подложи Фафърд на изтезания. Мишелов обаче бързо се намеси:

— Тайната Седморка, както те сами се наричат, са техните водачи. Никой извън кръговете на конспирацията не знае имената им, макар да се носят слухове, че това са нелегални ренегати от Гилдията на крадците, представители на градовете Оол Хрусп, Кварч Нар, Илтмар, Хорбориксен, Тисилинилит, далечния Кираей и… самия Ланхмар. Говори се, че са финансирани от източните търговци, свещениците на Уан, магьосниците от степите и половината от управниците на Мигол, легендарния Кармал, убийците на Аарт от Сархийнмар, а накрая, ни повече, ни по-малко — самия Крал на кралете.

Независимо от презрителните и по-късно гневни подмятания от страна на Кровас бандитите, държащи Мишелов, продължаваха да слушат пленника си с интерес и респект и дори не помисляха да го хванат по-здраво. Пикантните му разкрития и мелодраматичното изложение ги замайваха, а сухите, цинични и философски насмешки на Кровас в по-голямата си част минаваха над главите им.

В този момент в стаята влезе Христомило с бързи, но ситни крачки и черно наметало, което се плъзгаше плавно по пода, независимо от скоростта, с която се движеше.

Влизането му имаше шокиращ ефект. Всички очи в стаята се приковаха върху него, не се чуваше никой да диша, а Мишелов и Фафърд усетиха, че ръцете, които ги държаха, се разтрепериха. Дори самоувереността по лицето на Кровас, примесена с лека досада, се смени с изражение на напрежение и настръхнало безпокойство. Очевидно магистърът на гилдията повече се страхуваше от своя магьосник, отколкото го обичаше и това чувство се споделяше и от останалите, които се ползваха от уменията му.

Външно равнодушен към тази реакция при появата му, Христомило се усмихна с тънките си устни, спря в близост със стола на Кровас и наклони закачуленото си лице на гризач в някакво подобие на поклон.

Кровас вдигна длан към Мишелов, за да спре речта му. След това облиза устни и остро, но неспокойно попита Христомило:

— Познаваш ли тези двамата?

Христомило кимна уверено:

— Преди малко те скришом ме наблюдаваха — каза той, — докато се занимавах с онова, за което говорихме. Щях да ги изгоня и да съобщя за тях, но това щеше да попречи на магията и да наруши синхрона ми с работата на дестилатора. Единият е северняк, а чертите на другия издават, че идва от юг — най-вероятно Товилийс или по-близо. И двамата са по-млади, отколкото изглеждат в момента. Смятам, че са волнонаемни бойци, от онези, които Братството привлича, когато трябва да се справи с по-голям експорт или охрана. Неумело дегизирани в момента като просяци, разбира се.

Фафърд се прозя, а Мишелов опита със съжалително поклащане на глава да създаде впечатлението, че всичко това са само предположения.

— Това е всичко, което мога да ти кажа, без да знам какво има в главите им — завърши Христомило. — Да донеса ли моите лампи и огледала?

— Не още — Кровас се обърна и заби пръст към Мишелов. — Откъде знаеш за нещата, които плещеше, допреди малко? Тайни седморки и така нататък. Искам директен отговор и никакви усуквания.

Мишелов отговори съвсем плавно:

— На улицата на Сводниците живее нова куртизанка, казва се Тиария — висока, красива и леко прегърбена, което доставя голямо удоволствие на много от клиентите й. Сега тази Тиария ме обича, защото обезобразените ми очи пасват на извития й гръбнак или може би защото малко ми съчувства за слепотата — тя вярва в ролята ми! — младостта ми, а може и поради някакъв странен сърбеж, като онзи, който посетителите й изпитват, който тази комбинация събужда в плътта й. Та един от нейните патрони, новодошъл търговец от Клелг Нар — името му е Морф — беше впечатлен от моята интелигентност, сила и смелост, както и от същите качества у приятеля ми тук. Морф дълго ни изучава, докато накрая ни попита дали не мразим Гилдията на крадците за това, че държи под контрол Гилдията на просяците. Съзирайки в този му ход възможност да извършим услуга на нашата гилдия, ние влязохме в ролята и ето че преди седмица той ни вербува в състава на групичката от трима, която да изпълнява перфектни задачи по конспирацията на Седморката.

— И вие възнамерявахте да направите всичко това сами? — осведоми се Кровас с леден глас, намествайки се по-изправен на стола, като се хвана здраво за облегалките.

— О, не — отсече Мишелов невинно. — Ние съобщавахме за всяко наше действие на дневния дежурен за просяците и той го одобряваше, напътствайки ни да шпионираме по най-добрия начин и да събираме и най-незначителните факти и слухове, отнасящи се до конспирацията на Седемте.

— А на мене не ми е казал дори и дума! — избухна Кровас. — Ако това е истина, ще получа главата на Бант. Но вие лъжете, нали?

Докато Мишелов се опитваше да се засегне, обмисляйки енергично възражение, един представителен мъж, накуцвайки, мина покрай вратата, помагайки си с позлатен жезъл. Той пристъпваше тихо и величествено.

Кровас обаче го видя.

— Може ли! — извика той остро.

Накуцващият мъж спря, обърна се и величествено мина през вратата. Кровас насочи пръст към Мишелов, а после и към Фафърд.

— Познаваш ли тези двамата, Флим?

Нощният дежурен, без да бърза, ги огледа, а след това поклати обвитата си в златотъкан тюрбан глава:

— Никога не съм ги виждал по-рано. Какви са те? Просяци?

— Но Флим не ни познава — обясни Мишелов с отчаяние в гласа, усещайки как всичко около него и Фафърд се руши. — Нашите контакти бяха единствено с Бант.

Флим тихо поясни:

— Бант е на легло от блатна треска вече десет дни. Междувременно аз бях както дневен, така и нощен дежурен.

В този момент Слевиас и Фисиф забързано влязоха и застанаха зад Флим. Високият крадец имаше на бузата си синкав оток. Главата на дебелия бе бинтована над неспокойно стрелкащите му се очи. Той бързо посочи Фафърд и Мишелов и извика:

— Това са двамата, които ни пребиха, отнеха ни взетото от Женгао и избиха охраната.

Мишелов вдигна лакът и зелената бутилка се пръсна на парчета по твърдия мраморен под. Във въздуха замириса на изгнили гардении.

Той енергично се отърси от небрежно задържащите го изненадани бандити, скочи към Кровас, вдигайки заплашително увития си меч. Ако можеше да се справи с краля на крадците и да опре Котешкия нокът в гърлото му, вероятно би могъл да преговаря за живота си и този на Фафърд. Разбира се, само ако другите крадци не желаеха господаря им да бъде ликвидиран, което не би го изненадало.

С неочаквана бързина Флим препречи позлатения си жезъл и препъна Мишелов, който се превъртя във въздуха, опитвайки се да трансформира нежелателното салто в доброволно такова.

Междувременно Фафърд стовари цялата си маса в левия бандит, който го държеше, и в същото време направи мощен замах с бинтования Сив жезъл нагоре, нанасяйки удар под челюстта на десния бандит. Като възстанови равновесието си с невероятно извиване на тялото, той направи скок на куц крак към стената, по която беше подредена награбената плячка.

Слевиас скочи към стената с инструментите и с разкъсващо мускулите усилие издърпа огромния лост от халката, към която беше заключен с катинар.

Изправил се на крака след неумелото си приземяване пред стола на Кровас, Мишелов видя, че той е празен и че кралят на крадците стои полуприклекнал зад него, извадил камата със златната дръжка. Студеният поглед в дълбоките му очи показваше, че той е готов за бой. Мишелов се обърна и видя, че севернякът е опрял гръб на стената със странните предмети и заплашва цялата стая с опакования Сив жезъл и ножа, който беше извадил от ножницата на гърба си.

Мишелов изтегли по подобен начин Котешкия нокът и извика с глас, който звънко се разнесе:

— Стойте настрана! Той се е побъркал! Отивам да му отсека и другия крак!

Затичвайки се между двамата си бивши пазачи, които сякаш още го гледаха с боязън, той се хвърли с проблясващ кинжал към Фафърд, молейки се севернякът, опиянен сега от битката, но също и от виното, да не говорим за отровния парфюм, да го познае и се досети за намеренията му.

Сивият жезъл изсвистя доста високо над главата му, която той за всеки случай сниши. Новият му приятел не само се досещаше, но и играеше своята роля, а Мишелов се надяваше този пропуснат удар да не е обикновена случайност. Той се наведе до стената и разряза с един замах връвта, която пристягаше левия крак на Фафърд. Сивият жезъл и дългия нож на Фафърд продължаваха да го щадят. Мишелов скочи, насочи се към коридора и през рамо извика на Фафърд:

— Хайде!

Христомило се държеше доста настрани, наблюдавайки развоя на събитията спокойно, Фисиф се опитваше да се изтегли на по-безопасно място. Кровас продължаваше да стои зад стола, като викаше:

— Спрете ги! Преградете им пътя! Останалите трима бандити, най-сетне събрали обърканите си мисли, се групираха, за да му се противопоставят. Но той ги заплаши със светкавични лъжливи атаки с кинжала си и се шмугна помежду им, успявайки наистина в последния миг да отбие с удар от все още опакования си меч позлатения жезъл на Флим, с който той отново се опитваше да го препъне.

В тази суматоха Слевиас намери време да се върне откъм стената и да насочи към Мишелов силен страничен удар с масивния лост. Но още в самото начало на движението му един много дълъг бинтован меч в една много дълга ръка се стрелна над рамото на Мишелов и тежко се стовари високо в гръдния кош на Слевиас, който залитна назад, така че замахването с лоста нямаше необходимата дължина и безобидно изсвистя пред него.

Мишелов се озова в коридора с Фафърд зад гърба си, който по непонятни причини все още подскачаше на куц крак. Мишелов посочи стълбите, Фафърд кимна, но се задържа на един крак, за да откъсне със сила цяла секция от тежките драперии по стените, които хвърли на пода, за да затрудни преследването.

Те стигнаха до стълбището и започнаха да се изкачват към горната площадка, като Мишелов водеше. Зад тях се чуваха викове, някои приглушени.

— Стига си подскачал, Фафърд! — нареди Мишелов неспокойно. — Отново имаш два крака.

— Да, и другият все още е като мъртъв — оплака се Фафърд. — Аах! Едва сега започвам да го чувствам.

Хвърлен от разстояние нож прелетя между тях и кухо издрънча след удара на острието в стената. От камъка се откъснаха отломки. Но двамата вече завиваха нагоре по стълбището.

Минавайки покрай два нови празни коридора, те прекосиха още две стълбищни площадки и видяха, че на последната площадка над тях е поставена стълба, чийто горен край бе закрепен в тъмен квадратен отвор, излизащ на покрива. Един крадец, с коса, пристегната на тила му с цветна кърпа — това явно беше идентификация за пазачите по вратите, — направи заплашително движение към Мишелов с извадената си кама, но като видя, че има работа с двама противници, които, изпълнени с решимост, го нападат с блестящи ножове и някакви странни тояги или палки, се извърна и хукна по последния празен коридор.

Мишелов, следван по петите от Фафърд, бързо се изкатери по стълбата и, без да спира, изскочи през отвора в обсипаната със звезди нощ.

Той се озова в близост до неохранявания с перила ръб на един доста скосен покрив, чийто наклон може би щеше да стресне един новак в ходенето по покриви, но не представляваше проблем за ветеран като него.

На върха на покрива беше клекнал поредния крадец с кърпа на главата, който държеше в ръцете си фенер. С необикновена бързина той закриваше и откриваше отвора на фенера, очевидно използвайки някакъв код, през който отвор проблясваше зелен лъч, насочен някъде на север, където някаква червена точка неясно намигваше в отговор. Точката се намираше далече — може би на крайбрежната стена, а може би и на мачтата на кораб, плаващ във Вътрешното море. Дали това не бяха контрабандисти?

Като видя Мишелов, крадецът незабавно изтегли сабята си леко поклащайки фенера в другата ръка, заплашително пристъпи напред. Мишелов го наблюдаваше внимателно: този фенер в нажежения си кожух, с пламъка, който не се виждаше, и с маслото в резервоара можеше да се окаже опасно оръжие.

В този момент на покрива изпълзя и Фафърд и се изправи до Мишелов най-сетне на два крака. Противникът им бавно отстъпи към северния край на покрива. През съзнанието на Мишелов премина мисълта, че там би могло да има друг отвор.

Зад гърба му се чу някакъв звук и той видя, че Фафърд предвидливо изтегля стълбата. И точно когато я беше вече освободил, един нож изхвърча през отвора. Проследявайки полета му с очи, Мишелов се удиви на умението, което беше необходимо, за да се хвърли вертикално нож с такава точност.

Той издрънча наблизо по покрива и се изтърколи през него. Мишелов заобиколи на юг по керемидите и беше по средата между отвора и края на покрива, когато дочу слабия звън от падането на ножа върху чакъла по улицата на Убийците.

Фафърд го последва малко по-бавно, отчасти може би поради по-малкия си опит в ходенето по покриви, донякъде защото все още леко накуцваше, за да не натоварва левия си крак, и накрая, защото носеше на дясното си рамо тежката стълба.

— Едва ли ще ни трябва — обади се Мишелов.

Без да се замисля, Фафърд радостно я захвърли през ръба. Когато чуха сгромолясването й на улицата, Мишелов беше скочил два метра надолу и един на дължина, за да преодолее разстоянието до отсрещния покрив, който не беше с такъв остър наклон. Малко по-късно Фафърд се приземи до него.

Мишелов тръгна почти тичешком напред, през потъналата в сажди гора от комини, вентилатори с ветропоказатели, благодарение на които те винаги се обръщаха към вятъра, цистерни, на почернели крака, капаци на капандури, къщички за птици и гнезда на гълъби. Така те прекосиха пет покрива, първите четири с намаляваща височина, а петия с един метър по-висок от предишния. Пространствата между сградите не бяха трудни за прескачане, защото нито едно не беше по-дълго от три метра и не се налагаше да поставят мост. Само един от покривите беше с наклон, по-голям от този на Дома на крадците. Така те стигнаха до улицата на Мислителите в едно място, където я пресичаше покрит надлез, подобен на онзи край Рокермас и Слаарг.

Те се затичаха по надлеза леко приведени, но нещо изсвистя край главите им и издрънча долу. И докато скачаха от покрива на надлеза, още три предмета свирнаха покрай тях и изтрополиха наблизо. Единият се удари в комин и отскачайки от него, падна в краката на Мишелов. Той го взе, като очакваше, че това е камък, но бе изненадан от тежестта на доста едра оловна топка.

— Онези — каза той, показвайки с пръст зад гърба си — доста бързо са изкарали стрелци с прашки на покрива. Всъщност, като ги разсърдиш, са доста добри.

Продължиха на югоизток през следващата гора от черни комини и стигнаха едно място на Евтината улица, където горните етажи се надвесваха толкова много, че беше лесно да се прескочи пролуката между тях. По време на този траверс по покривите един приближаващ се фронт на нощния смог, толкова плътен, че ги караше задавено да кашлят и кихат, ги беше обгърнал и в продължение на поне шейсет удара на сърцето Мишелов трябваше да забави ход и да се движи почти опипом, а Фафърд държеше ръка на рамото му, за да не го загуби. След малко те изненадващо излязоха напълно от смога и отново видяха звезди над главите си, а междувременно черната маса се изтърколи в северна посока зад гърбовете им.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Фафърд, а Мишелов само сви рамене.

Един нощен ястреб щеше да види огромен плътен купол на черния нощен смог да се разстила във всички посоки с център около „Сребърната змиорка“, нараствайки все повече в диаметър.

Източно от Евтината улица двамата другари слязоха на земята, озовавайки се на булеварда на Чумата, зад шивачницата на Нантик Бързопръстия.

Едва тук те се спогледаха, видяха увитите си мечове, изцапаните лица и дрехите, които бяха станали още по-мръсни от този преход по покритите със сажди покриви, и започнаха да се смеят, без да могат да спрат, дори когато Фафърд се наведе, за да масажира около коляното левия си крак. Гръмогласният им смях над самите себе си продължи, докато разопаковаха мечовете си, което Мишелов направи, сякаш отваряше подарък с изненада. Едва сега те отново можеха да окачат мечовете в ножниците им на коланите. Благодарение на усилията и на още по-силния парфюм алкохолът на силното вино, се беше изпарил от телата им, но те не изпитваха никакво желание за ново пиене, а единствено нуждата да се приберат у дома, да се нахранят здраво и отпивайки горещ и горчив чай, да разкажат на любимите си момичета историята на лудешкото си приключение.

Вървейки един до друг, те се споглеждаха от време на време и отново се подсмиваха, но, без да забравят да контролират местата, откъдето минаваха, за да не ги изненада някоя група преследвачи, макар това да не им се струваше вероятно.

Освободени от нощния смог и добре видими под светлината на звездите, улиците, по които минаваха, вече не им се струваха толкова мръсни и потискащи, както когато бяха потеглили преди. Дори булевардът на Лайната изглеждаше някак си по-свеж.

Само веднъж и за кратко те отново станаха сериозни.

— Тази нощ ти беше един пиян гениален идиот — каза Фафърд, — но и аз бях едно пияно говедо. Като си помисли само човек: да си вържа сам крака и да опаковаме мечовете така, че да не можем да ги използваме, освен като тояги!

— И все пак именно последното ни попречи да извършим маса убийства тази нощ — сви рамене Мишелов.

Малко разгорещено Фафърд отвърна:

— Да убиеш в схватка не е убийство.

И отново Мишелов сви рамене:

— Убиването си е убийство, без значение с какви хубави думи ще го наречеш. Тъй както яденето си е тъпкане, а пиенето — смучене. О, Боже, защо не ме попиташ дали съм жаден, гладен и изтощен? Хайде, по-бързо към меките възглавници, храната и чая.

И те бързо се изкачиха по изпочупените стъпала на дългата поскърцваща стълба. Когато и двамата достигнаха площадката пред вратата, Мишелов я отвори рязко с намерението да изненада момичетата. Но вратата не се поддаде.

— Резетата — обясни той късо на Фафърд.

Забелязваше, че през процепите около вратата, както и през щорите не прониква никаква светлина, само някакво оранжево-червено сияние. Тогава със сърдечна усмивка и мек глас, в който се долавяше само намек за безпокойство, той си каза:

— Легнали са да спят, безчувствени създания такива — и тогава почука три пъти, направи фуния с ръцете пред устата си и тихо извика през един процеп на вратата: — Ехо, Ивриан! Върнах се здрав и читав у дома. Хайде, Влана! Тази вечер ще можеш да се гордееш с твоя приятел, който изпонатръшка безброй крадци на гилдията на куц крак!

Но отвътре не се чуваше нито звук, само някакво шумолене, толкова тихо, че те дори не бяха сигурни, че го долавят.

— Надушвам дим — каза Фафърд, сбърчвайки нос.

Мишелов удари с юмрук по вратата. Никакъв отговор.

Фафърд го дръпна встрани и се изви странично, възнамерявайки да стовари рамо във вратата.

Мишелов поклати глава и с няколко умели по-чуквания оттук-оттам, съчетани с леки издърпвания, успя да извади една тухла, която само допреди малко беше изглеждала солидно зазидана в стената до самата врата. Той бръкна с ръка в дупката. Чу се звукът на изтегляно резе, след това на второ и накрая на трето. Той бързо извади ръката си и бутна вратата навътре.

Но нито той, нито Фафърд се втурнаха веднага вътре, както допреди малко им се бе искало: заедно с дима, със слабия сладникав аромат, в който имаше нещо женско, но не беше от парфюм, който една уважаваща себе си жена би използвала, със слабо долавящата се кисела животинска миризма, заедно с тези осезаеми неща вътре се долавяше и трудноопределимият дъх на опасност и нещо неизвестно.

Те надничаха в стаята, слабо осветена от оранжевото сияние, идващо през малкия правоъгълник на отворената вратичка на малката печка. Но този правоъгълник не беше изправен, а стоеше някак неестествено наклонен, защото печката беше бутната и сега стоеше подпряна на стената, близо до огнището на камината и вратичката се беше отворила в посока на наклона.

Дори само този неестествен ъгъл за тях беше равен на една преобърнала се вселена.

Оранжевото сияние осветяваше странно набраните на места килими, по които можеха да се забележат черни кръгове с ширината на длан. Грижливо подредените свещи бяха пръснати под полиците заедно с някои от стъклените съдове и емайлираните кутии, но вниманието им беше приковано от две черни, ниски купчини с неправилна форма — едната до камината, а другата — върху златотъканата покривка на дивана.

От всяка купчина към Мишелов и Фафърд се бяха вторачили безброй чифтове малки, доста широко разположени, червени като жарава очи.

Върху дебело застлания с килим под от другата страна на огнището имаше някаква сребърна паяжина — сребърната клетка за птички, но от нея не се разнасяха любовни трели.

Чу се лек звън на метал, докато Фафърд се убеждаваше, че Сивият жезъл стои свободен в ножницата.

И сякаш този слаб звук бе предварително определен като сигнал за атака, защото и двамата светкавично извадиха мечовете и рамо до рамо влязоха в стаята, първоначално предпазливо пристъпвайки по пода.

При изсъскването на мечовете в ножниците, малките горещи очички примигнаха и неспокойно се раздвижиха и докато двамата мъже се приближаваха, започнаха бързо да се разпръскват. Вече ясно се виждаше, че всеки чифт очи е разположен в предния край на малко, ниско, тънко тяло с гола опашка и всяко такова тяло се насочваше към едно от черните петна по пода, където изчезваше.

Черните кръгове бяха без съмнение дупки, изгризани съвсем неотдавна в пода и килимите, а червенооките твари бяха черни плъхове.

Фафърд и Мишелов скочиха напред и започнаха да секат и размазват ужасните създания, изпаднали в безумна ярост.

Успяха да убият съвсем малко. Плъховете се стрелкаха със свръхестествена бързина и почти всички изчезнаха надолу през дупките край стените и до огнището.

Още с първия си бесен удар Фафърд разцепи пода и на третата си крачка кракът му пропадна със зловещ пукот до бедрото. Мишелов се втурна покрай него, без да се страхува, че може да се появят нови пукнатини.

Фафърд с усилие измъкна крака си от дупката, без да обръща внимание на дълбоките драскотини, и също като Мишелов не мислеше, че може да се появят нови пукнатини. Плъховете бяха изчезнали. Той изтича до своя другар, който хвърляше нови подпалки в печката, за да освети стаята по-добре.

Целият ужас бе в това, че макар плъховете да ги нямаше, двете дълги черни купчини бяха останали, макар и значително смалени и както започваше да се вижда на светлината от огъня в печката, с променен цвят: те вече не бяха черни и посипани с червени мъниста — сега те представляваха една ужасна смес от блестящо черно и тъмнокафяво, някакво влудяващо виолетово-синьо, кадифеночерно и кермелиновобяло, сред което се открояваше, червеното на чорапите и кървавочервена плът и кости.

Макар ръцете и краката да бяха изгризани до кости, а в телата да се виждаха дълбоки дупки, стигащи до сърцата, двете лица бяха пощадени. Това не беше хубаво, защото те бяха виолетово-сини поради смъртта чрез задушаване, устните бяха дръпнати назад, очите изцъклени и чертите изкривени в агония. Само черната и тъмнокафявата коса блестяха непроменени, както и бисернобелите зъби.

И докато всеки гледаше своята любима, без да може да откъсне поглед въпреки вълните на ужас, на тъга и на ярост, които се надигаха все повече в тях, те видяха малки черни пипалца да се развиват от черните ивици на всяко от гърлата и да отлитат, разсейвайки се към отворената врата зад тях — това бяха две струйки от нощния смог.

С продължителен глух трясък подът в центъра на стаята пропадна с една-две стъпки и замря в ново временно стабилно състояние.

С крайчеца на изтерзаното си съзнание двамата продължаваха да забелязват нови детайли, например, че кинжалът на Влана бе приковал на пода един плъх, който явно се беше приближил прекалено нетърпелив, за да изчака нощният смог да свърши своята магия, или например, че липсваха кесиите им, или още, че я нямаше и кутията от син емайл, в която Ивриан беше поставила дела на Мишелов от отнетата плячка.

Мишелов и Фафърд вдигнаха един към друг бледите си лица, в които можеше да се види лудост, но също се забелязваше разбиране и решимост. Не беше необходимо никой да обяснява на другия какво точно се беше случило тук, когато двете примки в дестилатора на Христомило се бяха затегнали, както и защо Сливикин така злорадо беше подскачал и пискал, нито пък смисъла на фрази като „достатъчно пируващи“, „не забравяй плячката“, „онова, за което говорихме“. Не беше необходимо също Фафърд да обяснява защо сваля сега халата и качулката си, нито защо изтръгва кинжала на Влана от пода, изтръсква пронизания плъх от него и го мушва в пояса си. Не се налагаше Мишелов да обяснява защо подбира половин дузина бурканчета със светилно масло, защо разбива три от тях пред бумтящата печка, а останалите напъхва в торбата на пояса си, добавяйки останалите подпалки и мангала с жарава и затворен капак.

Тогава, без все още да са разменили дори дума, Мишелов обви ръката си в малък парцал и катурна пламтящата печка напред, така че да се стовари върху напоения с масло килим. Около тях се извиха жълти пламъци.

Те се обърнаха и се затичаха към вратата. С пукот, по-силен от преди, подът пропадна. С отчаяно усилие те се изкатериха по стръмния хълм от свличащи се килими и стигнаха до вратата и площадката зад нея точно преди всичко зад тях да рухне — пламтящите килими, печката, дървата за горене, свещите, диванът, покрит със златотъкана покривка, всичките малки масички, кутии, стъкленици и… нечовешки обезобразените тела на техните първи любими — в сухата, прашна и потънала в паяжини стая на долния етаж, и да избухне един огромен, ако не пречистващ, то поне кремиращ пожар.

Те слязоха бързо по стълбата, която се откъсна от стената и се разпадна в тъмнината в момента, когато стигнаха до земята. Трябваше внимателно да намерят път из развалините до алеята на Костите.

Пламъците търсеха път през все още затворените прозорци на горния етаж и през закованите прозорци на долния. Когато излязоха на булеварда на Чумата, тичайки един до друг с всички сили, откъм „Сребърната змиорка“ се разнесе тревожният звън на камбана, известяваща за пожара.

Когато стигнаха до разклонението при алеята на Смъртта, те все още продължаваха да тичат. Тогава Мишелов хвана Фафърд за ръка и го накара да спре. Едрият младеж с пребледняло лице се дърпаше напред, ругаейки ожесточено, но Мишелов му извика:

— Спри за малко, за да се въоръжим!

Той измъкна торбата от пояса си и стискайки здраво горната част, я стовари върху каменната настилка на улицата. Силата на удара беше достатъчна, за да разбие както стъклените съдове с масло, така и мангала, защото след малко торбата пламна в основата си.

След това той изтегли Скалпел, а Фафърд Сивия жезъл и завъртя торбата над глава, за да разпали огъня. Когато прекосиха тичешком Евтината улица и нахлуха в Дома на крадците, в ръката си Мишелов държеше огнена топка. Той скочи високо и я запрати в нишата над вратата.

Пазачите изкрещяха първо изненадано, а после от болка. Не им остана време да направят каквото и да е нито със сабите си, нито с останалите оръжия, ако изобщо имаха такива, срещу двамата нападатели.

Един слаботелесен чирак — трудно би могъл да направи нещо друго, защото беше на не повече от десет години и се забави прекалено дълго. Сивият жезъл го прониза безжалостно, докато големите му очи се изцъкляха, и малката му уста зяпна ужасена, преди да може да помоли Фафърд за милост.

Изведнъж пред тях се разнесе странен, протяжен вик, от който можеха да ти настръхнат косите, и вратите започнаха да се затварят, вместо от тях да се изсипят пълчища въоръжени стражи, които Мишелов и Фафърд жадуваха да поразят с мечовете си. И освен това, независимо, че дългите факли по стените изглеждаха наскоро подменени, коридорът притъмня.

Причината за това се изясни, когато те се втурнаха по стълбището. В шахтата се спускаха кълбета нощен смог, които сякаш се материализираха във въздуха.

Пипалата му ставаха по-дълги, по-многобройни и по-осезаеми. Те докосваха телата им и гадно се залепваха. В коридора на втория етаж те започваха да запълват пространството от стена до стена и от пода до тавана като някаква гигантска паяжина, която беше толкова материална, че Мишелов и Фафърд трябваше да я разсекат, за да преминат, или поне така си мислеха, в пристъпа на маниакална лудост, който ги беше обхванал. Черната паяжина повтори неясно извънземния протяжен вик, който се разнасяше откъм седмата стая пред тях и който затихна в злорадо писукане и кикот, също толкова луди, колкото емоциите на двамата нападатели.

Отново се разнесе шумът на затръшвани врати. В някакъв нереален пристъп на рационалност, Мишелов помисли, че крадците не се страхуват от него и Фафърд, защото още никой не ги беше видял, а по-скоро от Христомило и неговата магия, макар и поставени в защита на Дома на крадците.

Даже стаята с картата, откъдето беше най-вероятно да започне контраатаката, бе затворена с огромна, масивна, обкована с железни гвоздеи врата.

Наложи им се да секат по два пъти черните лепкави въжета на паяжината за всяка крачка придвижване напред. По средата между стаята с картата и онази на магьосника в мастиленочерната паяжина започваше да се материализира първоначално като призрак, но бързо ставайки все по-реален, черен паяк с големината на вълк.

Мишелов разсече тежката паяжина пред себе си, отстъпи две крачки и със засилване направи висок скок над паяка. Скалпел се стрелна надолу и се заби посред осемте току-що добили форма черни очи. Тварта се отпусна като пробит мехур, изпускайки отвратителна воня.

И тогава Мишелов и Фафърд се озоваха пред стаята на магьосника, която служеше за алхимическа лаборатория. В голяма степен тя приличаше на онова, което вече бяха видели, но от някои неща вече имаше по две, а от други — много повече.

На дългата маса имаше две реторти, подгрявани от сините пламъци на два светилника. От гърлата им излизаше плътно, извиващо се въже, чиито движения бяха по-бързи от тези на черната блатна кобра, която може да убие и човек. Въжето този път не попадаше в резервоари, а излизаше направо във въздуха, образувайки преграда между мечовете им и Христомило, който пак стоеше прав и прегърбен над пожълтелия пергамент, но сега екзалтираният му поглед бе фиксиран предимно върху Фафърд и Мишелов, макар от време на време да се спускаше към текста на заклинанието, което той монотонно рецитираше.

На другия край на масата, в свободното от паяжината пространство, подскачаше не само Сливикин, а и огромен плъх, чиито размери бяха като на Сливикин, с изключение на главата.

От мишите дупки в основата на стената проблясваха червени малки очи.

С яростен рев Фафърд започна да сече черната бариера, но въжетата биваха незабавно замествани от нови, извиращи от гърлата на ретортите, а отсечените парчета, вместо да се отпуснат безжизнено, сега жадно се насочваха към него като змии удушвачи.

Неочаквано той прехвърли Сивия жезъл в лявата си ръка, извади ножа си и го запрати към магьосника. Насочвайки се право към целта, той разкъса първите три слоя, беше отклонен и забавен от четвъртия и петия, почти спрян от шестия и безпомощно се заплете в седмия.

Христомило издаде луд кикот и се ухили, показвайки острите резци, а Сливикин писукаше в екстаз и подскачаше още по-високо.

Мишелов на свой ред хвърли Котешкия нокът с не по-добър резултат, всъщност дори по-лош, защото по време на хвърлянето едно от пипалата на смога се лепна върху ръката му с меча, а друго, задушавайки го, се обви около шията му. Черни плъхове започнаха да изскачат от големите дупки в насметените покрай стените боклуци.

Междувременно други пипала се увиха около глезените, колената и лявата ръка на Фафърд и едва не го събориха. Борейки се да възстанови равновесието си, той извади камата на Влана от пояса и я вдигна над рамо с блестяща сребърна дръжка и острие, покрито от кафявата засъхнала кръв на убития плъх.

Усмивката изчезна от лицето на Христомило, когато той видя камата. Магьосникът изписка странно и тревожно, отдръпна се от пергамента и масата и вдигна служещите му за ръце копита, за да се предпази от непоправимото.

Камата на Влана премина с лекота през черната паяжина, чиито въжета сякаш даже се разделяха, за да й направят път, и се заби до дръжката в дясното му око.

Той нададе тънък вик на агония и прекара нокти по лицето си.

Черната паяжина се загърчи в смъртен спазъм.

И двете реторти се пръснаха едновременно и разплисквайки съдържанието си по изцапаната маса, изгасиха сините пламъци, а дебелият плот на масата започна да дими под подобната на лава гъста течност, която със звучни лепкави капии започна да се стича на пода.

С един последен слаб писък Христомило рухна напред, притиснал ръце върху очите си. Дръжката на камата минаваше през пръстите му.

Паяжината започна да избледнява, както мастило под струя чиста вода.

Мишелов се хвърли напред и прониза с единствен удар Сливикин и грамадния плъх, преди животните да осъзнаят какво става. Те също бързо умряха с тънки писъци, а останалите плъхове смениха посоката си на движение и се навряха по дупките като малки черни светкавици.

След малко и последната следа от нощния или може би магьосническия смог се разтвори във въздуха, а Мишелов и Фафърд се озоваха сами с три мъртви тела. Над тях се спусна плътна тишина, която изглеждаше, че запълва не само тази стая, а и целия Дом на крадците. Даже подобната на лава течност беше спряла да се движи и застиваше, а дървеният плот на масата бе престанал да дими.

Треската на лудост ги беше изоставила, а заедно с нея и цялата им ярост. Тя се беше изпарила до последния атом и на нейно място се беше настанило преситено задоволство. Те изпитваха точно толкова желание да убият Кровас или някой друг от крадците, колкото да размазват мухи по стените. Дълбоко в себе си Фафърд не можеше да откъсне ужасения си вътрешен взор от спомена за жалното лице на малкия крадец, който беше посякъл в пристъпа си на лудост.

Единствено скръбта им не ги беше изоставила, не бе затихнала ни най-малко, напротив, ставаше все по-трудно поносима, а също и още по-силното чувство на отвращение от всичко, което виждаха около себе си: мъртъвците, безпорядъка в стаята на магьосника, целия Дом на крадците, накрая целия Ланхмар до последната му воняща улица и до последната обвита в смог кула.

Изсъсквайки с отвращение, Мишелов издърпа Скалпел от труповете на двете твари, избърса го в някакъв парцал и го върна в ножницата, Фафърд повтори жеста му и прибра Сивия жезъл. Единият взе своя нож, а другият — кинжала си, от местата, където бяха паднали на пода, след като паяжината се бе дематериализирала, никой дори не погледна към камата на Влана, която оставаше забита. Но на масата на магьосника те забелязаха извезаната със сребро кесия на Влана от черно кадифе, както и колана й, който отчасти бе залят от втвърдилата се черна лава, а също и кутията за скъпоценности на Ивриан, покрита със син емайл отвън и със сребро отвътре. От тях те извадиха скъпоценностите на Женгао.

Без да проговорят, също както и в опожареното гнездо на Мишелов зад „Сребърната змиорка“, но изпитващи някакво усещане за единение на целите си, за споделяне на намеренията си и на другарството си, те тръгнаха с отпуснати рамене и бавни, изморени стъпки, които ускориха, излизайки от магьосническата стая и надолу по плътно застлания коридор, покрай стаята с картата, с все още здраво затворената врата от дъб и желязо, покрай останалите стаи, от които не се дочуваше нито звук (защото беше очевидно, че цялата гилдия бе живяла в ужас от Христомило, неговите магии и помощници), надолу по кънтящите стъпала и все по-бързо по голия под на долния коридор, покрай затворените врати на смълчаните стаи, усещайки как стъпките им отекват, независимо колко тихо се опитваха да пристъпват, под опустялата, почерняла от пламъците ниша над вратата и след това навън — по Евтината улица, завивайки наляво и на север, защото това беше най-краткият път към улицата на Боговете, а вече там, завивайки надясно и на изток, без да срещнат нито една жива душа по празните улици, с изключение на един слаб, прегърбен чирак, който с нещастен вид миеше плочника пред магазин за вино под слабата розова светлина, която си пробиваше път от изток, макар да имаше много тела, които спяха, сумтяха и сънуваха из канавките и по-тъмните места — да, завивайки надясно и на изток, по улицата на Боговете, защото в тази посока бе градската врата, извеждаща на пътя през Голямото солено блато, а тази врата предлагаше най-бързия начин да излязат от този велик и бляскав град, който сега им беше ненавистен и наистина трудно би могъл да бъде издържан дори още само един, пронизващ, оловнотежък удар на сърцето по-дълго, отколкото се налагаше… един град на любими духове, които човек не би могъл да погледне в очите.

Николай Близнаков
Времето не е пари

Двамата с Мак влязохме последни — другите членове на съвета вече бяха в заседателната зала и разговаряха по двойки.

— А, ето ви и вас — прекъсна за малко разговора си с един непознат едроглав мъж, нашият председател, — сядайте, сега започваме. Дневният ред е на масата.

Първата отляво бе Дени — сигурен съм, че сте срещали подобни същества и ще ме разберете — имат навика винаги да крякат, вместо да говорят нормално, пъхат си носа навсякъде и са ужасно нетърпими към всичко, което поне мъничко се отличава от простия модел за света, набит в главицата им. На това отгоре въпросната особа имаше нещо тъмнеещо се над горната устна, което подозрително напомняше недоразвити мустачки, а коленете й бяха толкова остри, че почти разкъсваха чорапогащника й.

Чувствата ни бяха взаимни. Разбира се, избрах мястото до нея — сигурно се досещате, че никога не съм харесвал особено жени с много остри колене. Тя ме стрелна, както ми се стори, със задоволство — сигурно си помисли, че жертвата сама каца при нея, а истината всъщност бе доста по-различна.

Когато председателят откри заседанието, вече се бях уверил, че съм успял да я спипам. Първата точка от дневния ред предвиждаше да изслушаме предложение на някой си д-р Г. С. — изключително ерудиран, брилянтен специалист и много отговорен учен (при тези думи едроглавият се поклони дълбоко), който ще ни запознае с някои свои изненадващи изводи. Нека те не ни смутят със своята необичайност и запазим обективността си и чувството за реалност.

След това многообещаващо въведение д-р Г. взе думата. Беше едър, с торбички под очите и проницателен поглед, а темето му лъщеше така, че си помислих не на шега дали не хипнотизира с него пациентите си.

— Уважаеми членове на съвета — започна той, — много съм благодарен за възможността да изкажа пред вас някои свои наблюдения и изводи и да предложа план за изследвания в една област, който може би малко ще ви зачуди. Знаете, че от Айнщайн насам времето вече не се възприема така опростено, както в предишните спокойни епохи. Може да се каже, че Айнщайн не ни обясни какво е то, но ни разкри, че ние съвсем не сме наясно що е време. Появиха се много теории, няма да ги изреждам, във всеки случай няколко хипотези постулират такива странни свойства на времето, каквито са неговата дисперсност, нееднаква скорост, обратно или перпендикулярно течение и плурализация. Интересно е, че математически тези хипотези са съвсем коректни — тоест, ние имаме по-големи основания да вярваме, че се намираме в една такава странна Вселена, отколкото, че сме във Вселена, близка до привичните ни представи. От изброените теории особено бих искал да подчертая тази, според която Вселените са безбройни и всеки човек има свое собствено време. Но нашите времена някак си са уеднаквени, приспособени към общ знаменател и това е резултат от влиянието на цялата система, в която се намираме — от времето на нашата Вселена. Донякъде както гравитацията на Земята практически напълно обезличава притеглянето между самите нас. Другите Вселени не са някъде далеч, те са просто в нас, преплетени с нашата, но изместени някак си в по-друга плоскост — моля специалистите да ме извинят за непростимото опростяване на моделите, което правя. Това бе първото напомняне — второто е, че всеки от нас е имал периоди, в които му се е струвало, че времето просто е прелетяло, и други, в които то едва се мъкне. У някои хора това чувство достига такива размери, че те стават наши пациенти — на психоклиниките имам предвид. Психолозите имат опит да обяснят тези тъй различни усещания за времето, но тези опити никак не са убедителни. Оставаме с впечатление, че индивидуалното време на хората може много да се различава — при това разликите са както между индивидите, така и по отношение на един човек в различни периоди. Напоследък се сблъсках с няколко пациента, при които това бе изразено особено остро — 2–3 часа за тях отминаваха като десетина минути. Моите подробни и много скрупульозни изследвания, при които бяха приложени съвсем нови методики, разработени от нас, ме доведоха до категоричния извод, че тези хора не са ненормални, че са здрави като всички нас тук и че следователно заключението може да бъде само едно — тяхното време наистина някъде изтича! Къде?… Не зная. Ще ви напомня само, че има хора, които успяват да свършат в някои години от живота си куп неща, докато други със същите или дори по-добри дадености като че ли не успяват почти в нищо. Аз търся една обща причина за всичко това — и я намирам в обяснението, че някой или по-вероятно някои хомосапиенси са овладели изкуството да крадат и присвояват индивидуалното време на други!

Той замълча малко, за да попие ефекта от нашата реакция и тихо добави:

— Моето предложение за нови средства е за сериозна работа именно в тази област.

Бях малко смутен от това, което чух. Другите членове на съвета реагираха различно — едни бяха потресени, други се усмихваха иронично, а трети трепереха от възбуда.

— Искате да кажете, че тези… тези вампири на време просто ни изсмукват? — викаше нахалната ми съседка.

— Да, те просто засмукват времето. Не зная при какви условия, как, в продължение на колко време става това, но подробностите по моите доказателства можете да прочетете в писменото приложение, което оставям.

Някой се изсмя гърлено.

— Това са само фантазии, драги мой — беше чичо Джи, разбира се. — Вие не можете да докажете не само че някои ни граби, но и че въобще съществува време — във вашия смисъл, де!

— Не, не! — истерично пискаше до мен Дени. — Така е, чувствам го по себе си! Чувствам, че времето ми изтича някъде, самата аз изтичам… може би нещо ме засмуква!…

Малко остана да вметна нещо не дотам прилично, но се въздържах. Думата взе Мак:

— Вие споменахте, д-р Г., че всеки от нас е имал периоди, когато времето просто лети, както и обратните. Но нали това има своето убедително обяснение? Нали времето минава бързо, когато е запълнено с интересни занимания и едва-едва се влачи, когато правим нещо скучно, неприятно, мъчително?

— Така ли мислите? — засмя се снизходително д-р Г. — Наистина, поради липса на друго обяснение някои психолози се опитваха така да нагласят нещата. Но нека приемем, че този месец за Вас е бил наситен с много интересни и приятни изживявания, да кажем — пътуване в чужди страни. Какво ще забележим? Че месецът ни се струва не кратък като ден (както е по теорията), а напротив — дълъг като цяло шестмесечие, нали? Така ли е?… Има примери в полза и на едното, и на другото твърдение, но общ принцип няма, т.е. „законът“, измислен от психолозите, всъщност не съществува!

И той огледа всички ни с поглед, който трябваше да ни накара да сведем очи пред неговата изключителност. Това не ми хареса и смятам, че му го показах ясно. Този самоуверен доктор вече се държеше тъй, сякаш стиска съдбите на всички ни в шепата си и от изпросването на неговото благоволение зависи едва ли не бъдещето на цялото човечество, не само нашето. При това той реално не бе привел никакви доказателства — само косвени факти…

— Докторе — закряка кокошката до мен, — а как ще обясните, че сега годините летят много по-бързо, отколкото на времето? Сигурна съм, че ме изсмукват, че ме крадат, но защо сега това става по-интензивно от преди?

— Минутите пълзят, дните си вървят, месеците тичат, годините летят — промърмори някой до Мак и въздъхна.

— Знаете ли — започна нашият благодетел и кандидат-спасител на човечеството и запали цигарата, която някой вече услужливо бе успял да му поднесе, — знаете ли, изглежда, колкото и странно да звучи, че тези тайм-пирати имат, така да се каже, свой морал.

— Морал?!

— Морал или някакви принципи, към които се придържат, някакви правила или предпочитания. Не действат безразборно. Дълго обмислях ситуацията и дойдох до заключението, че ако действаха безразборно, отдавна щяха да предизвикат пълен хаос и сгромолясване на нашия свят. Но светът продължава да се движи, защото действат със сметка. Доят си ни като кравички, това е, планомерно и без да пилеят утрешната жътва заради една днешна суперреколта!

— Интересно… но защо все пак като… 17-годишна, да речем (е, не можеше да и се пречупи езикът да каже „като по-млада“, де, времето течеше нормално?

— Нали Ви казах, вероятно такива са моралните им норми. Сигурно имат за принцип да не смучат време от децата (затова е тъй дълъг детският ден) — нали не се знае от кое дете какво ще излезе и изчакват неговото израстване. Едва след като се изяви, решават дали могат, или не, да смучат времето му. Не се обиждайте, няма защо това да предизвиква у Вас чувство за малоценност (Ха-ха!) — вероятно защитени са само единици, отделни гении…

Всички се умъдриха — още малко и да повярват напълно на един… един психиатър ли, що ли… Време бе да се намеся.

— Д-р Г. — започнах аз, — д-р Г., имам един въпрос, който смятам, че ще ви затрудни, а без да отговорим на него, другите ни разсъждения са безсмислени.

— Моля? — той вдигна веждите си с лека досада.

— Какъв е смисълът? Откъде-накъде някой ще краде от индивидуалното време на други, след като не може да го използва? Защото, ако го взема за себе си, ще стане столетник, че и повече и бързо ще влезе в очите на околните, нали?

— Прав сте. Точен отговор не мога да дам — наистина те не могат да го прибавят към своето време тук. Но предполагам, че могат да го прехвърлят другаде и там да се ползват от него…

Това бе нова изненада за членовете на съвета.

— Къде другаде? Какво имате предвид?

— Мога само да предполагам. Един от вариантите е да прехвърлят откраднатото време в друга Вселена, паралелна на нашата, може би една от многото алтернативни Вселени, които съществуват. Донякъде като чужда валута — тук не можете да я харчите, но ако я прехвърлите в друга страна, там можете да си накупите сума неща!

— Е? И какво си купуват оттам нашите „тайм-пирати“?

— Знам ли? Може би разменят времето с местни „жители“ срещу някакви други ценности — да кажем, информация. Или пък… или пък са намерили начин да се прехвърлят и да живеят толкова, колкото време са донесли със себе си, за колкото имат „купон“. Нещо като двоен живот.

— И какво — изчезват ли от тукашния свят?

— Не, разбира се. В тукашната система, в нашия континуум са изминали части от секундата, а в това време те прекарват в другата Вселена, да кажем, няколко дни!

— Елегантно! Още малко и ще ме убедите!… Та това са пълни фантазии, това е дори отвъд фантастичното!

— Остава да ни кажете и как става това „прехвърляне“ в дублиращата ни Вселена — подкрепи ме ироничният чичо Джи. — Това е нещо, което едва ли лесно ще узнаем…

— Хайде, хайде, изплюйте камъчето… дайте хипотезата си…

— Е, добре… само като предположение… не е изключено това да става при някои по-особени психофизиологични състояния… при екстаз, да речем… или при оргазъм… може би…

Няколко души се разсмяхме дружно, а Дени прие със стоицизъм и стиснати устни този удар, още малко и щеше да намрази новоизпечения гуру… но не, вярата й надделя, тя си възвърна самообладанието и пак съучастнически се наведе напред.

— Председателю — казах аз решително. — Смятам, че това е достатъчно. Дори твърде много. Беше ми любопитно да слушам д-р Г., развличах се, надявам се, както и повечето от колегите, но да губим повече време с тези фантазии няма смисъл. Да благодарим на доктора за хубавия виц и да си продължим работата.

— Смятате ли… смятате, че…

— Естествено, не бих гласувал да се отпуска такъв сериозен кредит за толкова несериозна тема. И сигурно не съм сам. Мак?

— Мда… аз… аз също…

— Двамата с Мак сме на едно мнение. Чичо Джи?

— Да си призная, познавам мнозина, които ми пропиляват времето, но още не съм намерил начин да се оградя от тях — той се разсмя — Какво да се прави, човещина, не мога да гоня хората само защото не съм си дописал статията! Стигат ми всички тия бивши съученици, непознати съмишленици и амбициозни колежки, та да се занимавам сега с вашите „тайм-пирати“ ли, как беше! Хитро съшито, но абсолютно недоказано. И логически противоречиво. Това мистично време, което уж ни крадат — д-р Г. си го пълни всеки път с каквото съдържание му е удобно! Нека си изследва проблема, но да претендира за средства от нас… много дяволи сме виждали тук, нали?

* * *

Тръгнах си сам — Мак се бавеше някъде на втория етаж. Слязох в гаража и влязох в колата. Пет и петнадесет…

Хм… Този д-р Г. е наистина опасен… Много странна птица. Нещо е надушил… почти го е напипал — с малки неточности. Трябва веднага да съобщя, да вземем мерки срещу него. Интуицията му е чудовищна, но още нищо не може да докаже… Добре, че засмуках здраво тази кокошка — имам поне 3–4 часа на разположение и още тази вечер се прехвърлям във Вселена-бета… Яко се впих в нея, та ще мога да изцеждам по малко кокалестата мома и от разстояние още няколко дни. Виж, с д-р Г. не ми провървя — трябва всеки, който може, по малко да се залепи за него — а нали всички сме заинтересувани, бързо ще го свършим! Инак сме ужасно подозрителни един към друг — всички ние, паралелните екскурзианти с малко запаси трудно припечелено време. Но сега общите ни интереси са застрашени. Впрочем, не е ли застрашено самото ни съществуване? Ако повярват, ако измислят начин да ни познават?

Трябва да бързам… няколко часа на Бета ще ми стигнат да алармирам, все неколцина ще узнаят. Та не е ли неморално да ни спират нас, които така внимателно изсмукваме предимно силата на плевелите в недотам добре поддържаната човешка нива? Нима не е за общо благо изсмукването на такива като Дени? Е, стават и грешки…

…Седем часа… Какво?… Нали… нали току-що беше 5 и 15?!

Не може да бъде…

Дявол да го вземе… нима… нима някой се е залепил за мен?! И таз добра. Всичко друго, но не това… Впрочем… откъде този доктор с изпъкнали очи знае толкова много неща?

Да, откъде?

Не може на нормален човек това да му дойде на ум само̀, не.

Той се правеше, че предполага, а всъщност… всъщност всичко това го знае… Да, да, точно така беше! Всъщност, той не е никакъв откривател, той е само един предател! Почакай, докторе, ще се впием в теб десет… сто! Спокойно, залепил се е за теб, добре. Това не променя нещата. Малко ще те поизсмуче — и толкоз… Ама как яко смуче!

Дали пък не бих могъл да му подхвърля времето на Дени? Да кажем, половината, не повече.

Не повече! Другото ми трябва — довечера преминавам във Вселена-бета…

Допълнителна информация

$id = 388

$source = Моята библиотека

Издание:

Злото идва! SF Трилър 22

Най-доброто от SF трилър 1–6

ИГ „Неохрон“ и ИК „Орфия“, 1998

Бележки

[1] Междузвезден Стражеви Корпус.

[2] Берсерки — скандинавски воини, обладани от див бяс. Тук програмирани кораби-автомати на изчезнала цивилизация, чиято цел е да унищожават всичко живо.