Чичо Хенри отвори вратата на барачката и излезе на верандата. Загледа се в утринната гора, усмихна се и лицето му, набраздено от ситни бръчици, грейна. Всъщност „чичо“ беше прозвище останало от годините, самия Хенри отдавна беше прехвърлил седемдесетте. Живееше сам в своята барачка сред вековната гора. В младата си възраст той беше дървар, след туй времената станаха по-модерни — получи титла лесничей и така полека, кротко и тихо годините си минаваха, времената се меняха, но Чичо Хенри беше на поста си. Малко след като жена му почина, той се пенсионира. Вероятно от уважение към белите коси и вярната служба му подариха лесничейската барачка, в която живееше сега. От тогава сякаш потъна в забвение. Дъщерите и внуците му бяха далеч на изток, други близки в околността нямаше.
Не му и трябваха. Неговите близки бяха тук — високи стройни дървета, уханната трева, гъстите шубраци — искрящият му младежки поглед продължаваше да се усмихва. Сгряваше душата му и това, че колчем отидеше в града, винаги срещаше хора, които се радваха да го видят — млади и стари. Той не предполагаше, но дори съществуваше странното поверие, че да срещнеш Чичо Хенри носи късмет. Добротата и загадъчността, които излъчваше привличаха хората. Често майки разказваха на малките си деца, че Чичо Хенри е последният останал от рода на добрите горски духове, бдящи над щастието на хората. Не пречеше на никого, затова и никой не му пречеше. Живееше тихо на своята полянка, заобиколен от природата. Той я обичаше и беше обичан.
Близо до неговата барачка имаше още няколко изоставени сгради, ползвани от горските работници. Никой не се бе сещал за тях от години, затова в свежата сутрин Чичо Хенри бе сам сред прекрасната свежест на гората.
— Е-е-е-е-ейййй! — провикна се старецът юнашки. От години вярваше, че така поздравява гората и тя му отговаря и… май така беше, защото тя наистина зашумоли, като че ли в отговор. Нямаше човек, който да може да убеди Чичо Хенри, че това не е така, че подухва ветрец или има друго логично обяснение. Никой не бе и опитвал, защото никой не знаеше — това беше неговата малка тайна.
Чичо Хенри притвори вратата и слезе пъргаво по стълбичките на верандата.
— Ех-ех-ех… чакай сега да ида да видя гадинките, пък после другите работи, има време за всичко… — запъти се към схлупена паянтова постройка, като се усмихваше на себе си и помърморваше от време на време нещо — Хайде, миличките ми, хайде, хе-хе и вие цяла нощ не сте яли — захихика се ситно — еееее, хей-сега, хей-сега, хайде, хайде — говореше непрестанно, докато подхвърляше жито на кокошчиците, подскачащи пред него — и на тебе ще дам и на тебе, проклетнико, хе-хе — хайде — На! — извади от джоба си парченце колбас, което хвърли на лъскавочерния котарак, разхождащ се важно около него, увивайки се с мъркане из краката му.
Котката се втурна и сдъвка енергично парчето, след което се загледа нахално и очаквателно в Чичо Хенри.
— Аа, калпазанино, още искаш — не тук — знаеш къде ти е паницата, хайде марш натам! — нахока го престорено старият човек и се запъти към килерчето зад барачката. Щракна ключа на лампата, обходи с поглед тясното помещение и поклати глава — хм, дръвца трябва да се събират, Хенриии, дръвца, иначе ще се мре от студ! — подръпна големия си мустак, загаси и се отдалечи, като продължи да хихика ситно.
Всъщност тези особености на Чичо Хенри го правеха мил старец и загадъчна личност. Честото подхилкване — незлобливо и весело — радваше хората, а подръпването на мустака беше ритуал, който ги респектираше. Създаваше впечатление за някаква мъдрост, до която само Чичо Хенри бе в състояние да се докосне.
Докато още поклащаше глава, старецът напълни купичката с вода на Робърт — така се казваше котарака, след което се изправи.
— Е-е-е-е-еййййй! — гората сякаш пак му отговори.
С блеснали очи Чичо Хенри се радваше на живота. Подскочи на верандата, младеж сякаш живееше под тежкия грим на годините. Чаят бе готов. Сложи димящата чаша на масата, донесе си сирене, наряза хлебец и доволно се изтегна в плетеното от самия него кресло на верандата. Сутрешният ритуал бе спазен и чичо Хенри бавно и с наслада започна да се храни. Не бързаше. Нямаше за къде, а и така само увеличаваше вкуса на удоволствието да побъбри после с най-добрия си приятел.
Не говореха винаги за едно и също нещо. Беседваха надълго и нашироко за всичко, за което се сетеше чичо Хенри. Често за живота, често за нещо, което бе прочел в някой стар или не толкова стар вестник, често за спомените — общо взето това бяха сакралните мигове за стария човек — неговата приказна вселена сред този почти девствен горски рай.
— Как си, старче? — попита чичо Хенри докато присядаше на земята — кога се върна — продължи човекът, намествайки се удобно до голям корен, оголен от времето и дебел колкото младо дърво — еееех, старо, стабилен приятел си ти, все ме е страх някой ден, че няма да си се върнал.
Чичо Хенри потупа грапавата кора на могъщия бор и топло го погали.
Всеки ден идваше тук и водеше дълги разговори с вековното дърво. За него борът беше живо същество, негов доверен и верен приятел. Старецът вярваше /според него знаеше със сигурност/, че борът нощем отива някъде и на сутринта се завръща, затова често си говореха за там, както и за други неща, които чичо Хенри предполагаше, че борът беше видял или направил. Преди години си беше мислил да се събуди някоя вечер и да го последва. Дори се бе приготвил веднъж. После размисли и реши, че ще е подло и приятелят му ще се разсърди. Стигаше му, че го изслушва и му помага. Чичо Хенри вярваше в това и нищо не можеше да го убеди в противното. Когато имаше някаква болка — споделяше я и ако не знаеше как да постъпи — питаше бора. Отговор веднага не получаваше, но не след дълго той сам се появяваше в мислите му, за което Чичо Хенри беше благодарен на своя приятел, вярваше му безрезервно и никога не сбърка.
За приятеля си пред хората старецът никога не бе говорил. Нямаше и намерение да го прави. Това си беше неговата тайна — неговия свещен оазис, далече от всичко и всички. Така ден след ден тяхната дружба крепнеше и пускаше дълбоки корени в душата на стария човек.
— Мълчиш, а? Знам те аз… голям хитрец си ти, чакаш да си разкрия картите и тогава ще отсъдиш мъдро — засмя се ситно — хайде, добре, днес аз ще съм първи, но утре… няма милост — ще разказваш, та пушек ще се вдигне!
— Някакво предчувствие, братко, а то нивга не ме лъже, ми казва тия дни, че хабер от Чарли ще имам. Сигурно се е сетило моето момче за вехтия Хенри, тук в пущинака, хе-хе-хе-хи, мълчииш, а? Е-е, не казваш нищо, нека, нека, ще видиш като се случи, тогава ти ще черпиш по едно. — Старецът отдавна не пиеше нищо освен изворна вода, но един от любимите му изрази беше „ще черпиш по едно“ и огромно доволство го спохождаше винаги, когато му се отдадеше случай да го използва. Поседя мълчаливо за кратко и продължи — Хубаво временце днеска, топличко, оная фурия — зимата — още е далеч — още малко и после като ни подхване, душицата ще ни изкара от студ, ама на теб какво ти е, кожуха си ти е все така здрав и зиме и лете, хе-хе-хи — захихика дядото, потупа кората на огромното дърво и подръпна мустака си.
Сякаш в отзвук на одевешните му думи гората се изпълни с далечно пърпорене. От време на време сякаш ставаше различно, по-басово и на пресекулки, но в момента, в който чичо Хенри го чу, беше отчетливо. Позна го и грейна.
— Казах ли ти, казах ли ти аз, старий дяволе, ето го пощальончето, пърпори с моторетката насам, хабер от Чарли ми носи, хи-хи-хи — старецът се запъти към барачката, като подтичваше.
Младо момче на не повече от двадесет и две — двадесет и три години, паркира малкия мотоциклет и докато вадеше от чантата си пощенски плик, поздрави:
— Добра среща, чичо Хенри! — Хората, говорещи с него, несъзнателно използваха неговия поостарял начин на изразяване. — Хабер ти нося, от внучето.
— Знам, знам си аз, чаках те, жив да си и здрав, такива вести да носиш! — старият човек кимна и пое писмото внимателно, сякаш да не го счупи.
Младежът усмихнато наблюдаваше стария. Чувстваше се някак специален, че общува с Чичо Хенри и щастлив в същото време, че чудатия горски жител го благославяше с дълбокия си, мек си глас. Сякаш старият вълшебник пръскаше шепа добро върху му.
— Хайде, чичо Хенри, довиждане и пак ще се видим, кога да мина за отговора? — специална услуга, която самият пощальон осигуряваше, без да има такова задължение.
— Не се притеснявай, моето момче, благодаря ти, но ако ще отговарям, аз ще дойда до вас, хем ще ви видя, хем ще разходя старите кости, сполай ти, жив да си! — махна и с весел поглед изпрати пощальона.
Момчето запърполи с машинката си и помаха пътьом, докато чичо Хенри вече бързаше към своя приятел, горящ от нетърпение да прочете писмото. Далечното басово боботене, продължи насищайки въздуха и след като моторчето заглъхна, но старецът не му обърна внимание, погълнат от получаването на скъпата вест.
— Ха, сега виж какво, ми пише моето момче, ти само дето не вярваше одеве. — Старецът пъргаво приседна в уютната прегръдка на дървото. Чарли беше любимият му внук, чийто любим дядо беше и той и вестите от него бяха цяло събитие в живота на стария лесничей.
— Слушай! — тържествено каза Хенри, като погледна строго — „Здравей, дядо!“ — хм, приветливо е момчето, виждаш ли — „Не съм ти писал отдавна, за което надявам се не ми се сърдиш“ — не си писал, ами! Не, не, че му се сърдя — погледна бора и додаде — добре, спирам, хайде, само ще чета — „А в противен случай се надявам, че няма да е за дълго, защото смятам да намина. Ще постоя няколко дена — да те видя и да си почина, че напоследък се чувствам доста изтощен. Тук нашите са добре, сестра ми също, но трудно ще намерят време да прескочат, нали знаеш, забързан живот… Ако не бях още студент, сигурно щяхме да се виждаме на 105 години веднъж.“ — хе-хе виж го ти моето момче — сръга бора с лакът, — зевзек като дядо си. — Огромното дърво сякаш забуча в отговор. — Добре, де, не се сърди, продължавам. — „И така, ако няма да ти преча, не ми отговаряй, ами се готви за събиране на дръвца, зимата иде! На онази пантера Робърт прати много поздрави, а на нашия приятел — специални! Хайде, до скоро виждане, пристигам в петък, на 14-ти. Чао!“
— Ха! — възкликна чичо Хенри едва свършил. — Помислих, че е забравил да пише кога пристига — петък, петък, 14-ти, кога се пада това… я да видим… — погледна косо и запресмята, като присвиваше око — след три дни, видя ли и теб поздравява, специално — върна се към писмото дядото.
Всъщност само на внук си бе споделил за дървото, но понеже бяха толкова близки, не отчиташе дори, че някой друг знае тайната му. При всички случаи, дори да бе отбелязал, че е забравил този факт, чичо Хенри го подмина с достойнство. Колко по-важни работи от това имаше — Чарли пристигаше скоро! Старецът просия.
Излезе вятър, пожълтяващите тревички полегнаха, гората зашумя, а огромният бор на Чичо Хенри сякаш запя. Приседнал в него старият човек препрочиташе скъпото му писъмце и кимаше доволно, а на най-важните според него места утвърдително. Прочете го трети път, да не би да бе пропуснал нещо — такъв си беше Чичо Хенри. Без да усети, довърши последните думи от писмото с шепот, вдигна глава и се загледа в отсрещния пейзаж, но без да го вижда. Бе далеч, далеч, там, където само той можеше да стигне в мечтите си. За разлика от повечето си връстници, той все още мечтаеше. Мечтите, му не бяха конкретни, а мечти за мечти, които държаха душата му млада и силна. Несъзнателно Чичо Хенри прегъна внимателно листчето на четири, също толкова внимателно го сложи във вътрешния джоб. До сърцето си. С блажена усмивка се отпусна назад и не след дълго се унесе. Борът сякаш го загърна и на човек дори можеше да му се стори, че кротко го полюшва.
— Какъв е тоя дрисльо, дето са ни пратили? — попита едър мъж, облечен в мръсна ватенка и с грубо изражение на лицето.
— Ха, аз пък откъде да знам — някое учено дете, вероятно.
— Все една и съща песен — докарат ги отнякъде, дадат им власт и те почват да вадят голямото самочувствие.
— А, бе, така е, ама — няма начин, пращат ги — ще ги търпим.
— Хм, ще търпим, ние, а, бе, аз много добре им знам цаката, ама…
Двамата говорещи гледаха недалеч от себе си, където млад мъж преглеждаше някакви листове и обясняваше нещо на нисък трътлест човек с вълнена риза на големи червено-бели квадрати, като от време на време ръкомахаше.
— Гледай го, гледай го, същински Наполеон преди битка, ти говорил ли си с него до сега? — продължи неприветливо — Джеймс — първият от работниците, гледайки с присвити очи сред кълбата цигарен дим, среден на ръст, набит, червендалест, с неприлично изражение на лицето, когото колегите му наричаха Джими.
— Веднъж, още в града, докато обясняваше указанията си за „стратегията на сечта“. — Последните думи бяха изпълнени с неприкрит сарказъм — и аз не ги обичам тия предвзети работи, но шефче е, трябва да го приемем. Искаш ли? — попита Колин — така се казваше другият работник, като едновременно с това подаде на колегата си шишенце.
Джеймс го пое, отпи жадно и изпсува, след което двамата продължиха да наблюдават „шефчето“ си с неодобрение. Те бяха част от малка група дървосекачи, четирима — петима човека, която беше получила за задача изсичането на неголям периметър гора. Проблемът им не беше в това, обаче — с тази работа се занимаваха от години. Притесняваше ги, не, обиждаше ги факта, че на мястото на стария им отговорник бяха назначили скоро завършил учението си специалист. Какво ли разбираше той — вчерашният пикльо, според компетентното им мнение — в сравнение с тях, хората, които знаеха А — то и В — то на горите. Този начин на мислене беше типичен, нещо нормално, но на инженер Уилкинсън нямаше да му бъде лесно да се пребори с него, още повече, че му предстоеше и да поживее с тези благи хорица известно време, докато изпълнеха задачата си.
Джеймс отпи още една порядъчна глътка от шишенцето, което определено не беше пълно със сироп за бебета и с хитровато изражение се запъти към Уилкинсън.
— Добър ден, господине, с какво сме заслужили вниманието на Грийнпийс? — попита Джеймс, като се изсмя дебелашки — Нещо не правим както трябва ли или к’во? — продължи с нескопосаната си шега, като придружи смеха с просташко намигане към Колин.
— Не, господин…
— Харди, Джеймс Харди!
— Не, господин Харди, аз съм новият отговорник на групата, към която, ако не се лъжа, принадлежите и вие — отговори учтиво младежът.
— А! Ама как така, на мен сутринта ми звъни министъра и вика, идват при вас от Грийнпийс и аз си викам т’ва момче ще е — нали ги знаеш, те са такива едни по-натруфени, различни… — продължи секача като си мислеше, че шегата му става все по-умела.
Уилкинсън го измери внимателно с поглед — времето, когато щеше да може да преценява хората на момента, предстоеше — и не отговори. Опасявайки се, че шегата му пропада, Харди продължи:
— Аз, такова, ако наистина си наш човек, извинявайте, веднага ще Ви предложа да седнеш — тромаво придърпа един пън и с комичен /както си мислеше/ жест каза — Цигарка?
— Хайде стига, Джими — дръпна го за ръката трътлестия му колега, който все още чакаше Уилкинсън да довърши указанията си, прекъснати от Харди.
Джеймс го изгледа унищожително и в очите му блеснаха заплашителни огънчета.
— Благодаря, не пуша, а и имам работа, както и Вие, ако не ме лъже паметта, а Вие, Сейтън, елате да Ви покажа района точно, за да няма отново отклонения — каза младият човек и пое към края на новообразуващото се сечище.
— А, бе Джими, ти яко прекали, остави го детето, да не вземе да си покаже рогата, да го изчакаме малко пък после — пак нашата — Колин укорително гледаше идващия към него, но говореше внимателно, защото виждаше, че той не бе особено доволен от случката.
— Я, дай! — пресегна се Джеймс с рязко движение, като свиваше и разтваряше изразително ръката си, свъсил вежди.
Очите на Колин светнаха и всичките му угризения бяха умити от парливата течност, спускаща се по гърлото му. След него колегата му изгълта бутилката до края, хвърли я ядно на земята и троснато дръпна резачката си.
Инженер Уилкинсън, на няколко метра встрани, видя всичко това, но не реагира. Дали беше преценка от негова страна или просто предпазливост, но безмълвно свърна по пътеката, която водеше към къщичките. Определено му щеше да му бъде по-приятно да се запознае с чудатия старец, за който му бяха разказвали, вместо още от сега да влиза в пререкания с колектива, към който така или иначе все още не принадлежеше. Освен това предстоеше да съседствуват за няколко дни и трябваше да огледа бараката, която им бяха препоръчали за подслон. Както му бяха обяснили тя бе недалеч срещу тази на стареца. Вървеше и оглеждаше красивата гора наоколо. Представяше си колко приказна е тази местност напролет. Дядото сигурно щеше да знае. Уилкинсън някак чувстваше, че отива да се види с хазяина, при който те бяха само временни наематели. Някакво неудобство, примесено с нетърпение, примамваше сетивата му.
Чарли Грийвз приготвяше багажа си, като от време на време си тананикаше нещо. Не беше виждал дядо си от месеци и сега с нетърпение се готвеше да пропътува огромното разстояние, за да го посети. Чарли определено порасна, но Чичо Хенри все още беше неговия си дядо и тази връзка го превръщаше в малко момче, с всички усещания и трепети на тази възраст. Всъщност се чувстваше, сякаш му предстоеше пътуване до друго измерение, където времето течеше по други правила или изобщо не течеше. Много добре знаеше, че това е само внушение, но да мисли за дядо си и гората му като за „там някъде“, му беше приятно и нямаше нищо против да го прави. Веднъж беше размишлявал над тези неща и установи, че частица от него наистина вярва, че, за да стигне до дядо си Хенри, трябва да мине през девет земи в десета и през девет планини в десета и прекосил гората на сънищата, ще го види приседнал в мъха на стария бор. Не беше толкова наивен, че наистина да го вярва, но от време на време даваше „зелена улица“ на тази частица от себе си и му ставаше някак уютно.
Чарли набута големия си вълнен пуловер върху другите дрехи. Огледа се и се замисли дали не е забравил нещо. Не! Затвори добре раницата и написа бележка на родителите си, че заминава. Бързаше да тръгне, за да избегне напътствията им и проверката на багажа от страна на майка му — „да не би случайно да е забравил нещо“.
Щеше да пътува с влак. За да стигне до там, където живееше дядо му със самолет, връзките и прекачванията бяха много, а и освен това не се спестяваше кой знае колко време. От друга страна — с влак му беше приятно — обичаше да разглежда природата, да се опитва да отгатне, беше ли се променила и как. Изобщо, каквито и да бяха мотивите му, в крайна сметка момчето вече бе купило билет и подтичваше към влаковата композиция с раница, провесена от едното рамо. Качвайки стълбата на вагона, неволно блъсна жената пред себе си.
— О, извинете — каза бързо и подскочи в коридорчето.
Жената го изгледа учудено, но преди да успее да каже нещо, Чарли вече беше далеч навътре.
Младежът намери мястото си в едно поотдалечено купе. Хвърли раницата на седалката и се огледа. Купето, както и вагонът, а и целият влак вероятно не бяха особено луксозно изпълнение. Донякъде бе логично — самата линия, по която щеше да пътува не беше от най-актуалните. От друга страна през хиляда деветстотин и деветдесета година железопътните компании все още бяха склонни на компромис и пускаха в употреба тази поостаряла техника. Така или иначе, влакчето навяваше някаква особена носталгия, а и Чарли не беше претенциозен, затова след бегъл оглед слезе да си вземе нещо за четене.
Помота се из вестникарските будки, като накрая мушна под мишницата си няколко ежедневника и едно булевардно книжле. Обявиха неговия влак за тръгване и той се запъти към купето си. Вътре имаше някаква жена, другите места бяха свободни. „Супер!“, помисли си момчето и понечи да седне.
О, госпожо! — възкликна младежът.
Жената отсреща го погледна над очилата си и продължи да плете. Беше кокетна възрастна дама — дребничка, леко пълна, но с изразителни и строги черти на лицето. Строгият израз всъщност, като че ли се засилваше от факта, че именно тя беше жената, която Чарли блъсна на влизане.
— Госпожо, простете, че Ви ударих одеве, не знам дали успяхте да чуете извинението ми… — „извинението“ увисна във въздуха и момчето се почувства глупаво, затова продължи — ще пътуваме заедно и не искам така да започва… — Чарли усети, че звучи още по-нелепо — казвам се Чарли, приятно ми е! — протегна ръка — отново никакъв отговор, само кос поглед и задълбочено плетене.
Чарли го доядя, изчерпа всички встъпителни фрази, беше учтив и възпитан. Дори /според него/ прекалено учтив и прекалено възпитан с оглед ситуацията и ответния жест т.е. липсата на такъв. Реши, може би с цел на успокои съвестта си по този начин, да излезе с достойнство от ситуацията, като не прави опити да заговаря „бабичката“. Съблече якето си, метна раницата на багажната поставка и седна. Разтвори един от вестниците, духна немирния перчем, който му пречеше да чете и реши да оправдае дадените за пресата пари.
— Мириам Дохърти, за Вас — госпожа Дохърти!
Момчето се стресна и рязко затвори, по-точно смачка, вестника. Погледна спътницата си изненадано.
— Действително ще пътуваме заедно и е редно да се запознаем, но одевешната Ви постъпка беше много груба и неуважителна — типичен представител на днешната младеж… всъщност от разстоянието на годините смятам, че мога да ти говоря на „ти“, без да те обидя, нали? До къде ще пътуваш? — стрелна въпрос госпожа Дохърти, без да дочака отговор на предишния.
— Крайната ми цел е Маунтсвил, казвам се Чарли — каза момчето, като се усмихна.
— Разбрах, нали ми каза преди минута, благодаря ти, хайде сега, чети си!
Тонът на жената беше остър, снизходителен и едновременно с това взискателен. Въпреки това Чарли не се засегна, а се развесели. Подобни „екземпляри“ му допадаха. Реши да не продължава разговора поне за сега, не послуша обаче и повелята на госпожа Дохърти, а се загледа през прозореца, като се усмихваше на себе си. Жената пък продължи своето занимание, като от време на време поглеждаше скришом към момчето, като го преценяваше, сякаш се чудеше дали да го заговори /а по-вероятно, дали то заслужава тази чест/.
Влакът тъкмо наближаваше покрайнините на големия град. Сред все по-ниските сгради в пейзажа, тук — там се прокрадваха обширните равнини и далечните планински масиви зад тях, които бяха само подстъпи към могъщите планини, към чието сърце се бе отправил „железният кон“, а в частност и Чарли.
Чичо Хенри беше приключил с обяда и се припичаше на слънце на верандичката, като посръбваше от любимия си чай. Беше прочел отново писмото и се наслаждаваше, като че ли току сега беше разбрал новината. Всичко наоколо беше някак по-друго, пожълтялата трева сякаш не беше толкова повехнала, ветрецът не бръснеше, а сякаш галеше.
— Е-е-е-е-е-е-еййй! — скочи и се извика старецът. Котаракът, свил се около крака му се стрелна като ужилен и уплашено измяука — Какво, бе, Робърт, не се ли радваш, чакай малко, сега ще те зарадвам — каза Чичо Хенри и влезе в къщичката си.
Робърт определено не изглеждаше щастлив, защото нямаше и от какво — не можеше да чете, нито да разбира четеното, но когато чу, че паничката му изтрополи, се втурна с весели подскоци, готов да бъде съпричастен към всичко, което вълнуваше господаря му.
— Чакай аз да отида да дам празнична премия и на другите непрокопсаници, че току виж разбрали и после сума време ще се сърдят. — Чичо Хенри свърна към „задния си двор“ като се подхилкваше ситно и весело.
В това време от гората край отсрещните постройки излезе инженер Уилкинсън и се запъти към барачката на стария човек. Видя котката отвън и подвикна невисоко като пристъпваше на място. Уютът, който излъчваше схлупената, но кокетна къщурка, наредената неголяма купчина дърва за огрев, полузаровеното в трици „магаренце“, на което вероятно бяха нарязани, както и огромния бор, на който сякаш се бе облегнала цялата тази картина, го караха да се чувства неудобно. Не беше направил нищо нередно, не смяташе и да го прави. Качеството обаче, в което беше дошъл в този район, начинът, по който беше облечен — служебен костюм с ватена връхна дреха върху му — го караше да се чувства като дигитален часовник на ръката на Червената Шапчица. Глупаво беше, но сякаш стъпваше с кална обувка в девствен сняг — Уилкинсън беше интелигентен млад човек и въображението му работеше. Може би онези недодялани човеци оставиха у него внушение, което сега го караше да се чувства неестествено на това място. Прочисти гърлото си и извика пак, вече по-уверено. Не получи отговор. Чичо Хенри бе зает. Не пропускаше да поговори с всяка от „гадинките“ си, чувствайки се длъжен да ги осведоми за добрата новина.
Уилкинсън не направи нов опит, а се отправи към съседните постройки. Това, че нямаше никой, бе добре дошло за него, защото искаше да се избави от неприятното чувство преди да говори с „хазяина“. От друга страна на пръв поглед останалите бараки на полянката изглеждаха в плачевно състояние и той бе нетърпелив да ги разгледа, за да избере подходящата за престоя им. Беше млад специалист, нов в групата, за която отговаряше и несъзнателно се притесняваше за решенията си, по-точно как щяха да се приемат от по-опитните, стари работници. Началото със сигурност не бе особено сполучливо. Не би си признал подобна слабост, но тя прозираше зад уверените му иначе движения и усърдието, с което се зае да рови из плесенясалите постройки.
Чичо Хенри се върна на верандата, отпи от почти изстиналия чай и преди да седне се огледа за котарака.
— Робърт, Робърт! — старецът се наведе и го видя сгушен уплашено под пейката в другия край на верандата — Къде си се сврял там, бе, калпазанино, — Чичо Хенри посегна към него, но котаракът избяга с настръхнала козина нанякъде. Старият човек се озадачи. Изправи се и се огледа. Нещо го беше уплашило. Не беше чул нищо. Движение не усещаше. Нямаше нищо конкретно наоколо, което да подсказва нечие присъствие.
Старецът се върна при масата и седна замислен като оглеждаше околността. Внезапно забеляза, че вратата на отсрещната барака зееше отворена. Сега вече долови движение вътре. Погледът му просветна. Внимателно, като се стремеше да не причини шум, взе брадвата облегната на стълбата отпред и пое крадешком към отворената барака. Чичо Хенри беше добър човек, но не обичаше злосторниците. На вандалщината, пред каквато сметна, че е изправен, погледна сериозно. Приближаваше предпазливо. На няколко метра пред сградата забеляза и човека вътре.
— Хей! — чу рязко подвикване Уилкинсън — Кой си и какво правиш вътре?!! — отривисто продължи гласът.
Инженерът сепнато подскочи. Подаде се плахо навън и видя добродушния старец, който не особено добродушно бе свъсил вежди, стиснал брадва с проблясващо на късните следобедни слънчеви лъчи острие.
Джеймс Харди се приближи до колегите си, хвърли резачката встрани и се отпусна на прясно отрязаното дърво.
— Е, какво, ще починем, защо ме гледате така? — все още кисел от одеве попита той.
— Нали щяхме да привършим работата и после направо да се прибираме за вечерта. Нали трябва да видим, ако има нещо да се прави по онези бараки. Говореха, че не са сигурни дали изобщо са годни за нещо — обясни тумбестия мъж с карираната риза, който Уилкинсън бе нарекъл Сейтън.
— Ти, дяволско изчадие, много далновиден се извъди. Стратег! — Харди като негласен тартор на дърводобивната група, за какъвто явно минаваше в очите си, под влиянието на лошото си настроение и алкохола, възнамеряваше да си го изкара на някой. Репликата на дребничкия му колега бе добре дошла.
— Защо не направиш мрачна и зловеща магия, да свършиш всичката работа и да унищожиш проблемите ни? Или още по-добре — да вземеш тъпото си мнение и да си го завреш отзад. — Джеймс добре помнеше кой го бе прекъснал при „шегата“ му одеве — Много умен си взел да ставаш, от маминото синче ли се изучи, гледаше го направо влюбено…
— Ей, простак, не ми говори така, не съм виновен нито, че ми е такова името, нито, че ти одеве се осра пред „маминото синче“! Не знам за какъв се мислиш, но ако продължиш да ми говориш така — дребното тумбесто човече, с гръмкото име Ейбрахам Сейтън, се палеше с всяка своя дума — ще станат проблеми — Сейтън стисна юмруци и се наежи, сякаш изведнъж името му проговори в него и дяволски сили го обсебиха или бяха на път да сторят това. От олисялата му глава войнствено провиснаха два дълги кичура.
— Оу, оу, оу, спокойно Ейб — извика Саймън Хансен, който до сега не се бе намесвал. Едновременно с това бутна на мястото му Джеймс, започнал да се надига заплашително.
— Какво ви става, бе, момчета?! Джими, ти нали знаеш, че името му е болна тема, защо се занимаваш с глупости — Хансен рядко говореше, но в малкото общество, въпреки лидерството на Харди, думата му явно тежеше, както вероятно и огромните юмруци, които красяха скандинавското му телосложение — По-добре се успокойте, а ти ни кажи защо прекъснахме работата и какво си намислил — кимна великанът към Джеймс.
Той не отговори, протегна се към шишето, появило се от някъде и отпи. Обърса с ръка устата си, изпръхтя, изръмжа и ги заоглежда втренчено с помътняващите си очи. Първо Колин, след туй Хансен, спирайки накрая поглед върху Сейтън с презрителна погнуса.
— Вижте к’во сега, не ми се правете на невинни душички, а се съгласете с мен, че работата върви отвратително бавно по планчето на вашия инженер — отпи отново, като стрелна с поглед тантурестия Ейбрахам — аз викам, сега, да поотпочинем десет — погледна оставащото в бутилката — петнадесет минути и после да си захванем сечта, както си знаем — наред, кой ще му ходи на тоя пикльо из тези гори и — тук две дървета — там пет дървета — срамна работа! А и, така и така днес няма да идва насам, нали даде „указания“ и отиде да подготвя „лагера“. Какво ще кажете — утре като види — много му здраве, да ходи да ги вдига отсечените, пък и половината работа ще е свършена — замълча като ги загледа изпитателно.
— Аз съм съгласен — каза Колинс — той винаги беше съгласен с Джеймс.
Ейбрахам Сейтън, намусен, не възнамеряваше да говори, а Хансен все още мълчеше.
— Добре, съгласен — рече тромаво Хансен най-после. — Само, че смятам за добре Ейб да отиде да помогне на Уилкинсън, а и така да го наглежда да не вземе да тръгне насам. Я дай! — протегна ръка към матовото шише и отпи юнашка глътка. Колин не изостана, дори и въпросния Ейб пи. Изглежда така съдружието им бе скрепено и всеки се зае с почивката си, а Сейтън започна да се приготвя за тръгване.
— Значи сте тук по работа? — попита Чичо Хенри, докато с Уилкинсън се приближаваха към неговата къщичка, а брадвата, ненужна вече, миролюбиво се полюшваше в дясната му ръка.
— Да, инженер съм, отговорник на група дървосекачи — забеляза, че лицето на стареца помръкна и побърза да добави — законна, планирана сеч, прочистване, подмяна, така да се каже.
Старецът се усмихна и спокойно отвърна:
— Знам, знам, не се безпокойте, известно ми е, че има нужда от това и аз съм го правил навремето, а и — весели искри проблеснаха в очите му — не съм наточил брадвата за пришълци, които си вършат съвестно работата. — Старият човек се усмихваше, но необяснима сянка се рееше над спокойствието в душата му.
Погледна младия мъж. Не видя в него притворство. Помъчи се да се откъсне от това усещане.
— Хайде да влезем вътре, че тук навън застудя — продължи Чичо Хенри, като остави брадвата на предишното й място. — Заповядайте! — покани с жест гостенина си. — Ах, ти непрокопсанико, и на теб ти е студено май?! Гадинки — додаде към Уилкинсън, докато затваряше вратата след прелетелия Робърт.
— Сядайте, аз ей, сегичка ще дойда, само да подсиля огъня — говореше старецът, като същевременно съблече кожуха си, сложи вълнен елек без ръкави, разрови жарта и излезе навън, вероятно да донесе дърва.
Инженер Уилкинсън се огледа. Широката стая, в която старецът го бе въвел, всъщност заемаше цялото протежение на лицето на къщичката. Явно обитателят й я ползваше за повечето неща от всекидневието си. Около камината, която може би беше печка — в сумрака Уилкинсън не можеше да определи, имаше шкафчета, които помещаваха домакинските пособия, а и сигурно служеха за кухненски плот. Пред камината /печката/, както беше редно, имаше опъната кожа, която младежът също не можа да разбере от какво точно животно е. Огледа се, не забеляза пушка. Малко вероятно бе да е от дивеч, въпреки че на отсрещната стена имаше разкошни еленови рога. Грабнаха погледа му и той стана да ги разгледа. Около тях, а и целия близък ъгъл на стаята бе декориран с най-различни ножове, сечива, майсторски изработени дървени фигурки. На стената вляво до външната врата пък имаше множество снимки в рамки — по-нови, по-стари. Изобщо навсякъде из жилището откриваше интересни за разглеждане неща. Уилкинсън тъкмо се бе унесъл в изучаването им, когато видя през прозореца, че старецът се връща. Припряно скочи към мястото си. Не бе предвидил дължината на леглото, удари се в ръба му и събори нещо в момента, в който Чичо Хенри влезе. Червенина от срам обагри лицето му, но срещна добродушния поглед на стареца.
— Няма нищо, няма нищо, разглеждате ли, е — това е скромната ми обител, разглеждайте, разглеждайте, аз ей, сегинка ще съм готов — говореше старецът, докато нареждаше донесените цепеници, а Уилкинсън седнал на масата разтриваше коляното си.
Чичо Хенри бутна две-три дървета в камината /или може би печката/, взе врящия чайник, сипа чай в празната си чаша и попита:
— Вие, чайче?
— Да, благодаря, много сте любезен!
— Малко коняк да ви капна, ще ви сгрее? Или пък ако искате само коняк или нещо друго силно, имам, имам, Вие не го гледайте стария, не е толкоз изостанал, хи-хи-хи-хе. А? Искате ли или…
— Не, не благодаря Ви, само малко за вкус в чая, иначе не съм привърженик — промъкна няколкото думи Уилкинсън сред монолога на стареца, който видимо бе доволен от въздържанието на младежа.
— Ха, сега, добре дошъл! Наздраве, въпреки, че отдавна и аз не пия, но старите наздравици са като документ за идентичност — загуби ли ги човек — загубен е и той — не го търси!
Младият човек вдигна ведро чашата си и отпи, като се наслаждаваше на общуването със стареца. Наистина беше необикновен. Като го погледнеше, на Уилкинсън му се струваше, че зад блестящите младежки очи, искрящи сред достолепната външност, се крие някаква дълбока тайна за доброто, за духа на природата, избледняващ безвъзвратно в днешния свят.
Сякаш усетил тези мисли, Чичо Хенри подръпна големия си мустак, покашля се като за встъпление и каза:
— Приятно ми е — Хенри, бивш лесничей и настоящ мечтател в пенсия, дете на майката природа — на вашите услуги — може да ми викате Чичо Хенри, но не е задължително — просто така ми викат всички. — Гръмката презентация и последвалото я простодушно обяснение бяха придружени от тържествено, но сърдечно ръкостискане.
— Особена чест е за мен — Гордън Уилкинсън. Чичо Хенри, говорете ми на ти — иначе ми е някак неудобно.
— О кей, моето момче, ти също.
След любезностите в стаята се възцари мълчание, чуваше се само бумтенето на огъня. Загледан в него, следващ някакъв свой ред на мисли старецът попита:
— Профилактика, значи. И къде точно?
— На двадесетина минути североизточно от тук.
— Аха — Чичо Хенри видимо запресмята нещо, като говореше на себе си — севе-ро-изток… да… аха… а има ли някъде там едни по-особени дървета, така вдясно? — Вече гледаше към Уилкинсън.
— Да, кипариси, много се учудих на това, сякаш са остров сред околната растителност, около една полянка…
— Точно, точно — промърмори доволен старецът, но в следващия миг светкавица проблесна в очите му — да не сечете тях, ей! — звучеше повече разтревожено, отколкото заплашително.
— Не, успокой се, наблизо сме, но не сме там. Защо, какво има на това място, ако не е нескромно да питам. Разкажи ми, ако нямаш против. Казаха ми за теб и твоята, как да я нарека — обител, доста неща, но да чуя нещо от теб самия… това ще е… това ще е… — Уилкинсън се запъна, но погледът му блестеше. Младата кръв се разпали, подхранвана от влечението на будното му въображение към загадъчното.
Мека и едновременно сякаш тъжна усмивка озари старческото лице и отпусна чертите му, погледът на блестящите като въглени очи потъна в аления пламък, а самия Чичо Хенри някъде далеч, далеч.
Уилкинсън известно време очакваше отговор, после взе да разглежда отново интериора, като от време на време поглеждаше стареца, който сякаш не бе тук. Омръзна му и това. По-внимателен поглед го убеди, че старият човек е заспал с отворени очи. Не беше толкова неестествено, но му стана неудобно, а и малко жал. Вече се канеше тихо да стане и излезе, когато Чичо Хенри заговори, все още загледан в огъня:
— Преди доста време… във време, в което нямало нищо общо със сегашното и хората били други, и живота им бил друг, и мечтите им били мечти — Чичо Хенри помълча отново, сякаш се чудеше дали да продължи или как да продължи — живял в тези земи един момък със здраво тяло, с буен поглед, огън горял в него, хе-хе-хе, но бил добър, помагал на всички и те го обичали… — старецът подръпна мустак и продължи все още загледан — и както става в повечето приказки, залюбил той едно прекрасно момиче, една красива жена — такава била тя в очите му, в сърцето му, такава била и неговата обич. Дълго време минало преди да я заговори, да й каже за огъня, който горял в него — обичал я той, обожавал я, но само гората, цветята и тревата знаели за това, само на тях бил казал. Очите и искрели, устните и цъфтели и колчем я срещнел и видел усмивката й, с дни след това обикалял из гори и дъбрави — щастлив, опиянен… — старецът пак замълча, но Уилкинсън знаеше, че ще продължи и чакаше с нетърпение — Един ден, както сам се досещаш, млади момко — заговори без да отмества погледа си Чичо Хенри — събрал нашия юнак смелост и решил да обясни на любимата чувствата си, да разкаже за страстите си… — старецът поклащаше глава с блажена усмивка, вглъбен, сякаш си спомняше легендата — ех, ех, каква младост, какви трепети, какви дни… какво да ти разправям… да кажем понесли се на крилете на любовта, хе-хе-хе-хи, не, не, нека ти кажа — говореше като че ли на себе си — как е станало. Отишъл да я търси в дома й — нямало я. Търсил тук, търсил там, обиколил навсякъде, но тя сякаш била изчезнала, стопила се…
Трескавата мисъл на влюбения прехвърляше какви ли не странни и страшни предположения, докато той отчаян, се носеше из тесните улички на градчето, увесил нос. Светът сякаш бе свършил. Не беше честно — колко безсънни нощи, каква битка със себе си трябваше да спечели, за да се престраши. И накрая — нищо.
Каква съдба бе това? С какво го беше заслужил?
Искаше само да й каже какво чувства, да застане на подсъдимата скамейка, чакащ нейната присъда.
Младежът неусетно излезе от града и пое по поляните над него. Инстинктивно, може би, търсеше закрила в природата.
Парлива мисъл го жегна — дали тя не беше усетила нещо, дали не го бе наблюдавала и сега разбрала, да се крие нарочно от него.
Колкото повече обмисляше подобна възможност, толкова по-вероятна му се струваше тя. Не си правеше илюзии, че е способен на кой знае каква дискретност в чувствата си. Така, както десетки пъти бе тичал из гората, безсилен да ги овладее, напълно възможно бе и да е разкрил съкровената си тайна по някакъв начин. Неволно. Несъзнавано. Тази мисъл натежа във влюбеното сърце на момъка и той тръсна глава.
Свъси вежди, ядосан на съдбата, на света, изобщо на всичко, за което се сещаше, защото, колкото и добър да беше, чувството му за справедливост негодуваше от незаслуженото страдание.
Унесен в мислите си младежът заизкачва хълма над градчето и навлезе в брезова горичка, осеяна на места с гъсти пасажи трънливи храсти.
Не беше явно за този свят, мислеше си той. По-добре да си бе останал там, горе, в гората — обичаше всички и всички го обичаха. Нямаше неясни чувства, променливи настроения, нямаше терзания, нямаше болка — всичко бе просто и красиво. Не! Никога вече нямаше да прави подобна глупава грешка, знаеше мястото си и нямаше да се забърква в неща, които не разбира.
Гъст храсталак сякаш замахна с тръните си и се вкопчи в ризата на момъка. Той се отдръпна, залитна и пропадна в храста. Дръпна се рязко отново и изскочи поривисто от другата страна.
— О! — младо момиче скочи с вик и изпусна книгата си.
— А!
— Аз…
— Ми… — младежът започна да се изчервява, като преминаваше през всички нюанси на този цвят, думите му замряха безпомощни — Ми… — името й отлетя нанякъде — аз… — не исках…
Девойката вдигна книгата от земята, като го гледаше особено и все още изненадана.
— Въобще не исках, не предполагах, че си тук, аз бях тръгнал…, аз се разхождах из гората, нали ме знаеш и — „откъде ще знае“ прелетя през ума на притеснения младеж и той млъкна отново, объркан и засрамен.
Момичето бе невисоко, но стройно. Чарът й цъфтеше като алена роза. Гледаше с широко отворените очи, сякаш искаше да му помогне.
— Не се извинявай, аз и без това… какво съм се свила тук в този листак, откъде да знае човек, че мога да съм там. Ти въобще не се притеснявай… всъщност… как си… — изглежда тя също не можеше да събере своите мисли.
— Как съм, как съм — добре съм, но как можах да… — момичето сложи малката си, изящна ръка върху устните на младежа.
В несъзнаван порив той я целуна. Девойката вдигна ясния си поглед, изненадана, но не оскърбена. Това насърчи порасналото момче.
— Всъщност, търсех теб, из града, из целия град. Исках, исках да ти кажа…, да поговорим. Да се видим, защото исках нещо да ти кажа, защото вече така не можех, направо щях да полудея и реших, разбрах, че трябва да се видим, да ти призная, пък после да става каквото ще и затова тръгнах да те търся, и теб като те нямаше в градчето…
— Кажи! — момичето го прекъсна с най-прекрасната усмивка на този свят.
Младежът се сепна, но с жест, който бе сякаш роден за този миг, пое ръката и в своите, докосна я с устни и прошепна думите на обич.
Меката целувка на момичето понесе това безвремие във вечността.
Денят догаряше. Еднообразният пейзаж на безкрайните равнини бе останал назад и влакът монотонно си пробиваше път през хълмиста местност, носейки се сякаш самоубийствено към плътната стена планински склонове насреща му. Никой от двамата пътници в купето обаче не изглеждаше особено заинтригуван от непрестанно сменящата се гледка. Госпожа Дохърти спеше отпуснала глава на меката облегалка, ръкоделието все още бе в едната и ръка, явно беше заспала докато плете, а Чарли дочиташе с видимо отегчение последния от вестниците си — седмичник с най-разнообразни анализи, кой от кой по-далечни от интересите на момчето. Жената помръдна на сън. Чарли чу как нещо падна глухо на пода. Плетката. Сякаш, за да изкупи одевешната си вина бързо се наведе и я вдигна, като я постави на коленете на г-жа Дохърти. Старата жена отвори очи и още сънена благодари със сдържано кимване, след което общуването им продължи по старому. Тоест никак. Единствената разлика бе, че Чарли остави вестника настрана и се загледа през прозореца, като се замисли за дядо си.
Какво ли правеше сега старият планинец. Сигурно беше получил писмото му и се подготвяше — я дръвца ще запаси, я провизии от Маунтсвил. Сигурно щеше да изкара най-ценните си колекции чайове — дядо му Хенри бе страстен любител на чая, откакто Чарли се помнеше.
— Какво ще правиш в Маунтсвил? Как е там променил ли се е? — изстреля старата жена въпросите без предисловие, почти едновременно, което явно не бе изолиран случай в държането й.
— Амии… — печелеше време Чарли, за да може да се опомни след внезапната словесна атака — Зависи откога да се е променил. Последно бях преди около девет месеца, а преди това не бях ходил около шест и всичко си беше на мястото. Непокътнато, сякаш консервирано навеки — каза момчето, като се ухили весело. Вие въобще била ли сте там или просто питате?
— Имаше една голяма красива къща до кметството, с орнаменти, с украси…
— Ааа, госпожо, вземам си одевешните думи назад, явно консервацията навеки, така, както аз съм я видял, е предстояла към момента на вашите, спомени. — Госпожа Дохърти вдигна едната си вежда — О, не исках да Ви обидя, но сградата, за която смятам, че ме питате действително е до сградата на кметството — смътно си спомням, когато го строяха — и тази къща вече не е толкова голяма и красива, а орнаментите се забелязват, когато човек се вгледа… ако се вгледа… и…
— А голямото дърво в „Мемориал парк“?
— О! — момчето се замисли как да продължи — има паметна плоча — заяви, сякаш бе намерил гениална форма, която да не засегне възрастната дама.
Госпожа Дохърти отново вдигна вежда.
— Да, плоча с гравирано на нея голямото дърво, с възрастта му, с историята му, но самото дърво се срина преди години. — Чарли потърси отзвука на казаното у жената — Аз дори имам част от него в едно бурканче… от малък — обърка се, запримигва глупаво, но лицето на старата жена се отпусна и тя се усмихна меко.
— Успокой се, наясно съм, че нищо не е вечно и че спомените ми са малко поовехтели, така, че не си ме обидил с нищо. Просто любопитство от моя страна. Не съм била отдавна там.
— А, Вие, сте била там!? За Маунтсвил ли пътувате? — повтори одевешния си въпрос Чарли.
Госпожа Дохърти неопределено завъртя глава в отговор и Чарли инстинктивно усети, че пак навлиза в чужди води. Повъртя се малко на мястото си. Чувстваше се неловко. Чудеше се дали да продължи разговора с възрастната дама, но му беше скучно, пък и тя, въпреки странния си стил на общуване му бе симпатична, затова попита, като реши да даде на разговора друга насока:
— А, може ли да Ви попитам нещо, без да искам да Ви досаждам, разбира се? — изчака новото кимване — Защо на това дълго пътуване предпочетохте да не пътувате в спален вагон, а по този начин — изви глава към заобикалящата ги обстановка.
Старата жена се усмихна:
— Питаш ме, заради възрастта ми, нали? Спокойно — стар човек — стари навици. По мое време, момче пътувахме винаги, както сега — мяташ се на „железния кон“, седиш си кротко, клатушкаш се с дни и това е! А и не мисля, че в спалния вагон щеше да ми бъде по-комфортно. Ти защо не си в спалните помещения, а тук? — контрира незлобливо госпожа Дохърти, като имитира одевешния жест на събеседника си.
— А, хванахте ме на тясно — влезе в тон Чарли, развеселен и от това, че жената назова влака със сравнението, което самия той използваше в мислите си. Старата беше „образ“. — Просто не съобразих, а и да Ви издам една голяма тайна — в спалните купета се чувствам като на полица за трупове в средновековна морга. — Момчето се опули комично и двамата се разсмяха.
Дума след дума, въпрос след въпрос, момчето и старата жена продължиха увлекателно неангажираното си общуване, избягвайки да говорят за Маунтсвил. С различни маневри все пак минаваха близо до темата, но въпреки това и възрастовата разлика, им беше приятно. Говориха дълго на фона на спускащата се отвън вечер, докато постепенно разговорът замря от само себе си.
Двамата спътници останаха насаме със своите мисли. Съживени, старите спомени запрелитаха в главата на госпожа Дохърти, загледана в сгъстяващия се мрак, а Чарли, с безгрижието на младостта, зае мястото й в обятията на Морфей.
— И после — срещи, обяснения, романтика, знаеш как стават тези работи, мисля, че още ги има и днес — продължаваше Чичо Хенри разказа си, като най-после отмести поглед от огъня.
— А след това…, а тя…, а кипарисите?
Лицето на Чичо Хенри, помръкна:
— Чакай, много бързаш. — И пак се умълча.
— После… — тръсна отривисто глава — После, така или иначе разбрали се те, обикнали се с течение на времето. — На Уилкинсън не убягна смяната на ритъма в разказа на стария човек — тя… го обикнала, сякаш даже повече отколкото той нея. Ходели… обикаляли горите заедно…, знаеш — млади, младостта е волна, младостта е свята… и… — думите заизлизаха бавно, отвлечено, на Уилкинсън се стори, че Чичо Хенри пак направи скок в разказа си — Веднъж както се разхождали, момъкът грабнал на ръце, любимата си и се затичал през гората, като отказал да й каже накъде. Тичал, тичал, докато накрая стигнал до една полянка с огромно дърво в средата й. Положил момичето под дебелата му сянка и все още задъхан, напълно в стила на тогавашното време… романтиката… й предложил да съберат жизнените си пътища в един. — Старецът погледна инженера — В една обща магистрала, както биха се изразили модерно сега.
Чичо Хенри отпи от изстиналия си чай, бавно, сякаш не искаше да продължи, да завърши разказа си.
— След това те наистина се оженили и заживели щастливо. — Старецът се усмихна на клишето.
Уилкинсън видя горчивината в тази усмивка и реши, че няма да продължи. Сгреши.
— Не след дълго им се родило детенце, чудно хубаво момиченце… — старецът отпи отново и се замисли, въздъхна и продължи бързо, безизразно, сякаш гонен от някой… от нещо — Случило се обаче нещастие. Нещастие там, на поляната, където покълнало тяхното щастие. Всичко рухнало… рухнало, отворила се пропаст между двамата млади — огромна, болезнена. В един миг щастлив до Бога, в другия шеметно изгубил всичко.
Младежът разбра, че няма да разбере точно какво се е случило.
Очите на стареца бяха вперени невиждащи на някъде /някъде там/. Не страдаше, но сякаш сънуваше кошмар и въпреки това продължаваше:
— Бил млад, бил здрав, бил луд, бил готов да обърне света, бил… бил… Нищо не можело да върне нещата назад, да ги поправи. Не можел просто да се събуди от лошия сън и… — млъкна внезапно.
Чичо Хенри погледна към Уилкинсън замислено. Видя в очите на младия човек очакването, усмихна се благо и тропна бодро с ръка:
— Кипарисите, да — мислех, че няма да има нужда да довършвам — в болката и отчаянието си, младият човек засадил тези дръвчета по края на поляната, оградил я, направил я свой олтар… олтар на болката и докато бил жив младежът отивал там и тлеел сам с мъката си! Край! — дъхът му като че ли изсвистя измъчен накрая.
Мълчаха и двамата.
— Е, това е! Хареса ли ти? Хе-хе-хе, може и да те е натъжила, нооо — такива са легендите, никой не мисли за слушателите им. Хе-хе-хе, аз такова, малко патетичен взех да ставам на моменти, но карай, нали казват, че за да е хубава една история, трябва и разказвачът да вложи малко душа в нея. Е, кипарисите са хубави дървета, малко тъжни, но… — без следа от одевешните вълнения старецът погледна Уилкинсън дяволито.
Младият мъж се засмя.
— Хубави са, да. Наистина, а и тази… легенда — утре ще отида специално да ги разгледам. В светлината на това, което чух от теб, Чичо Хенри… Поне са наблизо.
При последните думи нещо парна стареца в стомаха, но той не каза нищо.
— Благодаря ти, Чичо Хенри, за чая, за гостоприемството и за хубавата история. Сега да вървя, че току виж след малко се смрачило — каза младия човек и си тръгна като махна на старика.
Старецът му кимна приятелски и също му помаха, като се загледа след него. Нещо го глождеше, но не знаеше точно какво. Отдаде го на разказа преди малко. Поклати глава и се зае с обикновените занимания в къщи.
Дребният дървосекач, подобен на лоена топчица, остави резачката си в багажника на една от служебните коли. Метна някаква чантичка през рамо. Запаса малка брадвичка на кръста си и огледа местността, напомняща с нападалите из нея дървета на общ гроб от времето на някоя от световните войни. Видя тримата си колеги, всеки зает с нещо. Въпреки горещото си нежелание, има „късмета“ да срещне поглед с „милия“ си приятел Джими. Нещо в помътнелите очи не му хареса. Плешивото човече с карираната риза се обърна поривисто и затърси пътеката, по която одеве бе поел Уилкинсън.
Сам по себе си Ейбрахам беше малодушен и по принцип обичаше да бъде незабележим. Да си върши нещо. Да не греши, за да не обръща вниманието върху себе си и така ден след ден. На фона на тази му особеност, кавгата с тази респектираща /в очите му/ личност — Харди — беше прекомерно бреме за плашливата му душица.
Най-после намери пътеката и с нездрав устрем навлезе в гората. След десетина крачки намали темпото. Малко по-натам почти спря под успокоителното прикритие на леса. Сред гъстите дървета здрачът е нетърпелив гостенин, но точно в този момент той бе все още по път и последните отсенки на далечните слънчеви лъчи придаваха закъсняла свежест на всичко около тантурестия дървосекач. Ейбрахам, противоположност на съименника си Линкълн, не само по външност, но и по мирогледа си, приседна на една височинка и приятно се замисли.
„Няма какво да си давам зор, все ще стигна при оня пръдльо. За какво да бързам — кой знае каква работа пак ще ми намери? Хм.“ Загледан във върха на обувката, Сейтън замислено чоплеше носа си. „Добре, че се махнах и от ония идиоти. Кой знае какви лайна ще изсерат? Пък после иди доказвай, че не си крив и не носиш отговорност. Тоя Харди от сутринта все нещо рови — хм — ако не набие мен, все някой ще набие“. Ейб — малодушен, като всички себеподобни — имаше много верен усет за опасностите, както и съвсем нелишена от смисъл, логика. „Този тъпанар до довечера ще е пиян като свиня и кой знае на кого ще посегне.“
Очичките му шареха тревожно. В главата му започна труден и мъчителен процес на анализ. Напрежението бе изписано на лицето му. След известно време този процес изглежда приключи. Ейбрахам прецени шансовете си да бъде набит като нищожни, но само ако си трае и не говори с Джеймс. Ако побързаше, алибито му пред Уилкинсън бе сигурно. В такъв случай нямаше за какво да се тревожи и от кого да се страхува.
Все още замислен, извади нещо от носа си, избърса го в тревата и стана без да бърза особено. Погледна небето — имаше време. В същия момент там откъдето беше дошъл пропищя резачка, недалеч от нея вой на други две и отговори. Въпреки, че голяма част от съзнателния му живот бе свързана с този звук, Ейбрахам не можеше да го понася — плашеше го, звучеше му някак злокобно.
Отдалечил се на разстояние, което убиваше донякъде пронизителния машинен писък, тумбестият работник отново забави крачка. Все пак не искаше да стигне прекалено бързо и да се намери работа по бараките и за него. Инженерчето е младо — нека действа.
Успокоил съвестта си, Ейб продължи по живописната пътека. Пейзажът ни най малко не го впечатляваше, но неволно долови звук — непознат, плашещ го. Гората около него сякаш бе подела многогласен хор. Далечен неземен грохот затътна тревожно. Ейрахам Сейтън, преживял две земетресения като по-млад, се огледа подплашено. Воден от своята инстинктивна, проста мисъл, очакваше всеки момент земята да се затресе.
Нищо такова обаче не се случи. Могъщият хор продължаваше своето епично изпълнение, като нови и нови гласове уплътняваха неговата мощ. Тънък пронизителен напев прободе слуха на объркания секач — или вятърът изкусно засвири в клонките на младите ели, или нечовешки алт скръбно напяваше своята вълшебна ария.
Ейбрахам Сейтън не беше суеверен, страхът който пролази в него — също. Той беше неподвластен на практичния разум на горския работник, не му беше изпратен от някой, не можеше и да бъде овладян от никой. Тантурестия човечец с карирана риза чуваше нещо. То вибрираше в цялото му същество. Не знаеше дали е реално, но страхът, който му внушаваше го събуди. Завъртя се като пумпал. Трескаво съсече с брадвичката младо борче, дебело, колкото предмишницата му. Около него бученето, като че възви в стон и стана още по-ужасяващо. Ейбрахам не губи време да кастри дръвчето, а го повлече в свободната си ръка, като почти тичаше, не знаеше откъде чува тези неща, но инстинктът му казваше, че трябва да бяга. Устреми се напред приведен, местейки механично крайниците си в неравен такт. Може би подсъзнателно разчиташе да се защити с „оръжията“, които носеше. Гротескно провисналото в ръката му мъртво борче обаче — напротив, правеше фигурата му още по-жалка и безнадеждна на фона на трескавата му уплаха.
Вече тичаше. Воят на резачките, тътенът на гората — всичко това, като че даде криле на дребния дървосекач. Бягаше с невиждащи очи и нечуващи уши. Последното осъзна постепенно, някак неосъзнато постепенно и забави крачка. Кръвта бумтеше в слепоочията му и заглушаваше околната тишина.
Наистина само тишината бе това, което чу, след като най-после възвърна възприятията си. Нямаше го нито тътена, нито монотонното жужене на резачките.
Вече.
Огледа се. Странно. Всичко наоколо беше спокойно, а горската пътека живописно се губеше напред. Ейбрахам започна действително да се успокоява. Седна. Мястото в личността му, останало незаето от интелект, бе запълнено с достатъчна доза прагматизъм, който по-романтичните натури биха нарекли философски поглед на нещата. Философски бе погледнал Ейб навремето, когато майка му — отрудена, тиха и работлива женица, бе предпочела да сложи край на живота си, пред угрозата да бъде бита безжалостно от баща му — методично, ден подир ден на сивия й живот. Философски момчето /тогава/ нито се „поболя“ от мъка по майка си, нито се отчужди от баща си. В днешния живот място за сантименти няма, реши тогава Ейб — може би малко недостойно, но му свърши работа. Тогава.
Свърши и сега, защото след дълбокомислено почесване по врата и неколкократно, безадресно бъркане в носа, трътлестият дървосекач с карираната риза, философът на своето време, реши, че всъщност НИЩО не се е случило, а просто НЕЩО му се бе сторило. Бе му се счуло — я от умора, я от уискито… — все въпроси, които Ейбрахам Сейтън не сметна за важни и които отмина с достойнство.
Приседна на малка могилка до пътеката и делово окастри /вече/ тоягата си. Огледа за падащия здрач и отново пое към Уилкинсън, твърдо решен да не казва на никой за случилото се, за да не го сметнат за „куку“.
Следваше криволичещата пътека като не мислеше за нищо. Не бе вървял дълго, когато постройките, към които се бе насочил започнаха да се мяркат иззад прореждащите се дървета, докато в крайна сметка Ейбрахам ги видя изцяло. Приближавайки откритата местност, пътечката се разделяше и разклоняваше във множество „ръкави“, подобно делта на вливаща се в морето река. Ейб, като практичен човек, избра „ръкава“, водещ към най-прегледната от барачките.
Беше постройката на Чичо Хенри.
Докато се спускаше към задната й част, мъжът ахна. Почти влюбено се загледа в наредените и приготвени за огрев дърва, виещия се от комина пушек. „Е, пръдльото, се представи добре.“, мина му възвишената мисъл. Дори за миг не се замисли, възможно ли е действително „пръдльото“ /название, продиктувано от сдъвканото его на Ейб/ да е направил всичко това за краткото време, което беше тук. Хора като него бяха над тези неща и Ейбрахам предвкусваше единствено комфортния уют, който го очакваше. Изглеждаше дори леко замечтан до момента, в който не чу непознатия глас на Чичо Хенри. Секачът се сепна от блаженството си. Бързо се окопити и инстинктивно се притаи зад група трънливи израстъци. Не стори това особено ловко и безшумно. Значително по-внимателно се намести, за да вижда говорещия и се заслуша. Обичаше да знае разни тайни неща за другите — кой знае, можеха и да му свършат работа. Пък и никак не му беше съвестно. Напротив.
— … ми е едно такова радостно, но нещо от одеве ме човърка. Не знам, … знам ли… това момче изглеждаше свястно, ама… де да знам, ти какво ще кажеш? — старият човек бе седнал на любимото си място — мекия мъх сред огромните корени на своя приятел. — Мълчиш, а? Знам, знам, после ще ми кажеш. Не ме свърта на едно място. Не съм ходил отдавна. Нещо се безпокоя… Е, старо — Чичо Хенри погали грапавата кора — май съм отвикнал от хората, хи-хи-хи — пак си беше същия смях, но някак по навик, разсеян, за друго мислеше старецът — Какво съм се залутал, то момчето уважително, да го видиш — в очите ме гледа. Разкажи ми, та разкажи… е — разказах му туй-онуй, но не всичко, не всичко, и за тебе не му казах… хи-хи… Учтиво момче, разбира си от професията, пък аз — закахърил съм се, значи? Ама да взема да ида, а? — запита внезапно, като погледна нагоре, подръпвайки мустака си.
Ейбрахам продължаваше да се спотайва заслушан. В началото помисли, че има друг човек, когото не вижда и се уплаши, че ще го усетят. Постепенно осъзна, че старецът е сам. Като разбра, че всъщност говори на бора, уверено реши, че стария е „свършил курса“ — „Изперкал е“, помисли си още и дори поклати глава утвърдително. Нещо го ощипа по корема и той стисна с една ръка ризата си на това място. Чу се изпращяване на насекомо. Усещаше неприятно браждене по кожата си, но не помръдна. Продължи да подслушва, отчасти, за да не се издаде, отчасти от любопитство.
Притихнал, старият човек очакваше отговора на въпроса си. Далечен повей на вятъра се разстла върху гората. Старецът кимна троснато:
— Ще ида, ще ида, пък ти като ти дойде кефа — уведоми ме за мнението си, ако счетеш за нужно — тросна се старецът.
Често стигаше до пререкание с приятеля си за това или онова, но сега наистина бе сърдит. Вътрешното му безпокойство засили негодуванието му.
— Айде, аз тръгвам. Ще отида. Пък ако е напразно — нищо — ще се поразходя и ще намина да ги видя… Отдавна не съм бил натам. Сигурно се сърдят твоите родственици, та и за това — да ги навестя… Хайде да побързам, че светлината вече примира.
Старецът се запъти към къщурката си, за да се приготви за път, говорейки на себе си.
Ейбрахам Сейтън използва момента и се изтърколи към по-далечната барака, от която бе видял да влиза и излиза Уилкинсън.
— Ей, шефе! — извика престорено весело, като с лекота смени обръщението — Шефе, къде си бе?! — продължи, нахълтвайки в бараката.
Подхвърли тоягата си, подпирайки я до вратата.
Обстановката съвсем не беше, бленуваната преди малко, но все пак бе топличко.
— А, Сейтън, идвате ли?
Инженерът, като че се зарадва, че му дойде помощ и компания, но тонът му беше възсух, навярно, за да запази дистанцията, нужна на респекта към личността си, който чувстваше, че на моменти му се изплъзва.
— Идвам, господине, но съм сам, онези останаха да поокосят наоколо — Ейб сепнато млъкна, две-три резки примигвания издадоха борбата му да спре мисълта си, като самоубиец на ръба на пропаст и после пъргаво продължи — да си свършат работата, де, нали, такова… имат още работа, а мен пък изпратиха да Ви помогна с нещо, ако има, де — лукавият шишко се огледа с неохота — пък, като няма — ще Ви правя компания, докато си почивате.
Уилкинсън усети, че Сейтън нещо премълча, но не му отдаде внимание, защото му стана забавен начина, по който дребния работник се измъкна от евентуални задължения.
— А, има, драги, ела сега за малко с мен, пък после ще си ми компания за почивка.
— Къде? А, нещо има да се свърши, нека де, нека, нали за това дойдох. Ето идвам.
— Хвани сега тук — Уилкинсън посочи едно разнебитено легло, което бе извлякъл сам в центъра на стаята — хайде, хоп.
— Ето, де, ето, а-ха, добре, че дойдох, като че съм знаел, а, шефе? Дай сега така, вдигни оттам, айде, така, полекичка, полекичка — дебеличкият мъж насити с усилия, напъни и десетки думи, съвсем прозаичното пренасяне на леглото отвън до бараката, инженерът се подсмихваше — Айде сега, господин Уилкинсън полееека, полечка-полечка, ха, тука — придружи безсмисления словесен порой, отегченото стоварване на земята на разнебитената покъщнина.
— По-спокойно, Сейтън, нека ти останат сили и за другите.
— Кои други? — Ейб стрелна поглед към младежа — май се бе прецакал със старанието си — Ама и други ли има? — въздъхна — Хайде, къде са, да ги метнем наведнъж, че днес съм се съсипал от работа. Истинска лудница беше с тия дървета, огромни, кое падне правилно, кое, аха току върху тебе, абе, дай сега…
— Не се стягай, бе, Ейбрахам — каза през смях Уилкинсън, — само се майтапя, хайде да влизаме, да ти покажа жилището ни за тези дни.
Ейбрахам Сейтън се засмя, в тон на шефа си, но го стрелна с малките си зли очички, след което го последва в сградата.
— Сега, тук е общото помещение, поразчистил съм и е що-годе приемливо — махна с ръка Уилкинсън към голямата стая, точно копие на тази у Чичо Хенри, но значително по-гола и неуютна. — Тук, на леглото зад печката, ще спи един от нас, вероятно аз, а тук — отвори друга врата — точно срещу входната — ще спите вие — четири са леглата. Е, харесва ли ти?
Младият мъж говореше все още с весела насмешка, която едва ли се нравеше на Ейб, но пък той умееше до съвършенство общуването с хора, които стоят по-високо в йерархията. Независимо коя.
— О, шефе, перфектно, супер, аз в какви кенефи съм спал — о, това е номер едно, ама и как си я наредил, браво, бра-во — редеше Ейбрахам, без следа от свян.
Стаичката, за която говореше, бе прилична на широк килер. Сумрачна, влажна и все още недостатъчно затоплена. На него обаче не му пукаше, наистина бе спал къде ли не, а и в момента го интересуваше общуването му с Уилкинсън да върви без сътресения. Поне докато беше сам с него.
Със скаутски порив Ейб мушна две цепеници в печката.
— Ти, от кога бачкаш, шефе — предпазливо подпита Ейб, след като бяха приключили с огледа и сядаха на масата.
— Какво да бачкам? — не разбра въпроса Уилкинсън.
— Не, че бачкаш, де. Аз пък взех, че ви обидих! Имах пред вид откога сте шеф, такъв… отговорник, като на нашата група — конкретизира въпроса си работникът, мигайки глупаво, намираше думите трудно — не беше в тях силата му.
— А-а, откога работя по-специалността — ами от две години самостоятелно, по-рано бях на стаж в централното управление.
Двете години въобще не респектираха Ейб допълнително. Напротив. Въпреки това той не промени поведението си, а продължи да разпитва. Набираше информация, в която виждаше шанса си да се реабилитира пред Джими Харди и да заеме предишното си място на безметежно съществуваща, безконфликтна единица в малкото дърводобивно общество.
Уилкинсън не беше толкова глупав и също се стараеше да научи повече за подопечните си. Правеше го по-незабележимо, поне в сравнение с Ейбрахам и бе доволен, защото в своите очи контролираше ситуацията. Взимаше я в ръцете си, така да се каже. Може би малко прибързан извод, но какво да се прави — не само правдивата преценка на нещата не беше настояще за него. Част от хората всъщност никога не добиват способността за вършат или осъзнават някои работи, така, както и част от хората /несъизмеримо по-голямата/ никога не успяват да изкачат Еверест.
— А, Харди? Какво му има на тоя човек, сякаш нещо го мъчи?
Уилкинсън вероятно бе гледал доста филми с психоаналитици и видимо ги бъркаше с реалността, в която му се налагаше да живее, та даже и да заема някакво по-специално място.
— А, мъчи го то. Мъчи го, че се е родил, него. Нищо не го мъчи, ами си е такъв — поля със студена вода Ейб, горещите аналитични напъни на шефа си. — Различни хора, различни характери — продължи със съзнанието, че е казал достатъчно, дори бе прекалил в откровеността си. — Абе, той, шефе е странна птица, но… си върши работата чудесно, тъй да го кажа — стабилен е. — Резкият завой в оценката отново развесели Уилкинсън.
— Май сте приятели, а?
— А, приятели, приятели… — у Сейтън проговори накърненото му его, но съвсем слабо — … чак приятели не сме, добри колеги… абе, стабилен е, стабилен — завърши, като реши да заложи на сигурното.
— Ясно, май с Тентън са по-близки, поне с такова впечатление съм останал.
— Е, те са дупе и гащи, все са заедно, Колин му е като дясна ръка — забързано отговори Сейтън, доволен, че отдалечава разговора от себе си.
— Какво толкова правят, че чак дясна ръка? Да не са като в мафията, а?
— А! Ти пък — мафия! — Ейб като че се уплаши от думата — Не, че нещо — нищо особено, просто Колин е винаги с него, негов човек е — замаза положението секачът, усещайки, че пак се разприказва повече отколкото е нужно.
Двамата замълчаха. Ейбрахам се свлече в стола си като трескаво обмисляше какво може да го попита Уилкинсън, опасявайки се да не сгафи някак пред колегите си. Не искаше да си има работа нито с лудостта на Джими, нито с юмруците на големия скандинавец. От друга страна, това, че инженерът замълча, също го глождеше. Не искаше да губи и наваксаното на този фронт. Най-малкото не желаеше проблеми. Несигурност, страшна в мислите му, го обзе. Каквото и да се опитваше да направи — нещата все излизаха от контрол. Не, че някога ги бе контролирал особено, но неусетно събитията го изтикваха на светлината на прожекторите. А това бе последното, което той някога бе искал.
Отиде до печката, провери как гори огъня в нея. Не го одобри или просто, за да се намира на работа, отвори капака и започна да бута навътре голяма цепеница. Печката бе модел, който и двамата не бяха виждали другаде. Тя самата явно не помнеше раждането си. Мащабът й със сигурност не беше съобразен с желанието на Ейб. Дребният мъж водеше мълчалива и безплодна борба да набута най-голямата налична цепеница в тесния отвор. Не се отказваше. Не можеше да се откаже. Трябваше да покаже на шефа си колко е загрижен за благото на всички. Особено за неговото „шефско“ благо в частност. Уилкинсън разбираше прекрасно подтика за тези действия, но не каза нищо. Не се намеси. Бе се замислил над казаното, когато гласът на Ейб го изненада:
— А! Хансен, е голяма работа, канара човек, колкото работа може да свърши, двойно повече ще изпие.
Мълчаливата борба бе завършила с мълчаливо поражение, затова Сейтън бързаше отведе вниманието на инженера в друга посока. Като че ли за Хансен бе безопасно да говори. Той бе трудно раздразнителен, а и какво толкова можеше да каже. Мислеше си това преди да заговори. Още възклицанието си обаче, усети, че отново не налучка верният път. Сконфузи се.
— Саймън ли беше първото му име? — попита Уилкинсън, като че ли не чул точно какво му каза Ейб или просто не искаше дава вид да е чул.
— Да, така се казва — отговори лаконично Сейтън.
Зарече се да не каже повече и дума. Днес не бе неговия ден за изява и само можеше да влоши положението си. Добър или не — точно с Хансен шега не бива — знаеше го със сигурност и затова млъкна.
— Странно име за скандинавец, може би пък някой от родителите му не е европеец или нещо такова?
Уилкинсън продължаваше да разсъждава на глас. Поради новата стратегия на Ейбрахам Сейтън диалогът се превърна постепенно в монолог, след което напълно замря. Единственото, което успя да научи за големия Хансен — и то по доста заобиколен път — беше именно, че шега с него не бива. Отбеляза си го и реши да внимава.
Сейтън започна да симулира дрямка доста явно и комично. На Уилкинсън вече не му се говореше, затова реши да не го закача. Не беше научил кой-знае колко, но бе схванал нещата в общи линии. Нямаше клауза в договора си за персонална близост с подчинените и това го улесняваше. Краткият разговор със сумтящия мъж на стола пред него потвърди първоначалното му решение. Щеше да се концентрира върху работата, за която бе тук и след няколко дни тези хора щяха да напуснат живота му.
Свечеряваше се. Местата, където храсталакът беше по-гъст, се чернееха неприветливо. Около пътеката обаче, денят все още не си беше отишъл, а и за хазяина на гората, тя винаги бе светла и гостоприемна. Чичо Хенри бе облякъл лесничейската си шуба, която пазеше за по-специални случаи — слизане до града, по-далечни излети и прочее. Останала му беше от недалечното минало, когато от местната централа се сещаха от време на време да му изпратят екипировка — нещо като белег за принадлежност към голямото семейство на горските работници и специалисти. От може би година и повече сякаш го бяха забравили, но той не се сърдеше. Чичо Хенри не можеше да се сърди на никого. „Е, хората си имат работа, с мен ли ще се занимават.“, казваше си той и весело махваше с ръка. От същата екипировка бяха и здравите зимни обувки — също в тъмнозелен цвят и също за специални случаи. Дебел кафяв панталон допълваше облеклото на Чичо Хенри. Не беше „фирмено“ облекло, но старият човек смяташе, че е в тон с гората и обичаше да го носи. Дълъг нож в калъф подскачаше на дясното му бедро, докато той пъргаво криволичеше навътре в гората. Само заради навика се подпираше леко на тънка дълга тояжка с отдавна обелена кора. Не следваше пътеката навсякъде, а на места умело пресичаше ненужните за познавача извивки.
Крачеше стегнато, без да бърза, но и без да губи излишно време. Необяснимо в съзнанието му като свредел се бе забила мисълта, че трябва да види как и къде точно върви работата на секачите и най-вече да види полянката с кипарисите. Откакто говори с инженер Уилкинсън неведнъж се запитваше откъде дойде това безпокойство и не можеше да си обясни. В началото дори се опитваше да се залъже, че нещо друго го тревожи. Откакто говори с приятеля си и реши да се „разходи“, вече бе честен със себе си. Гореше от нетърпение да отиде на място, да види и да се успокои.
Докато вървеше из гората осъзна, че за момент дори бе забравил идването на внука си Чарли. „Ех, старо, старо, май вече не те бива толкоз.“, упрекна се мислено Чичо Хенри и продължи клатейки глава. Прескочи една долчинка, заобиколи група храсти и излезе отново на пътеката. Гората пееше нежно с вятъра и приветстваше своя приятел. Не бе толкова студено и скоро Чичо Хенри се стопли в дебелите си дрехи от енергичния ход. Беше почти преполовил пътя, а и беше още светло, затова се спря да разкопчае горното копче от шубата си. Премести пръчката в лявата си ръка и го стори без да бърза. Огледа се. Въздъхна.
Обичаше тези места. Самата гора беше някак особена, различна, загадъчна. В околовръст от няколко километра бе широколистна с красиви стройни букови дървета, въпреки, че надморската височина бе подходяща за иглолистни гори. Боровете и елите пък изглеждаха като тъмнозелени асиметрични пръски по околния пейзаж. Всичко това на пролет беше приказно. Обичаше я наистина стария човек тази гора.
Встрани, до самата пътека, забеляза контурите на големия мравуняк, които прекрасно познаваше. Бяха различни. Наведе се напред и се вгледа по внимателно. Зачуди се. Едната му страна бе грозно смачкана, а в образувалата се вдлъбнатина и наоколо бяха нахвърляни борови клонки, по които още пъплеха разтревожени мравки. Взе едно клонче, огледа го и го помириса. Дъхаше на прясна смола. Не бе нужно време на опитния старец да отгатне, че човек бе седнал върху мравуняка и на същото място бе окастрил младо борче. Образа на Уилкинсън му се мярна спонтанно. Чичо Хенри свъси вежди. Като следствие на верижна реакция долетя мисълта за работата, която Уилкинсън бе изпратен да свърши. Сърцето му се сви. Опасенията му възкръснаха за живот вече не чак толкова неоснователни.
„… законна, планирана сеч, тъй да се каже“, прозвуча в главата му припряното допълнение на Уилкинсън при разговора одеве. Май невинния младеж не бе чак толкова невинен.
Гората като ли че беше притихнала. Старият човек се вслуша по-внимателно. Долавяше се не толкова далечния звук на резачките. Чичо Хенри хвърли рязко клончето, което все още държеше и се устреми напред тревожно.
В същия миг гората изпищя. Болка заля въздуха наоколо. Старецът го почувства и забрави за всичко. Затича се. Не избираше пътя. Храстите задираха дрехите му, паднали сухи клони се заплитаха в нозете му. Направи непремерено голяма крачка, влажната пръст поддаде под крака му и старият човек политна в цял ръст, като грубо удари гръдния си кош в загниващ корен. Не усети. Понечи да стане, подхлъзна се, падна, последва удар на същото място. Изохка, изкашля се болезнено, но успя да стане, използвайки за опора същия корен. Затича се пак, безчувствен за болката и сляп за всичко останало. Чичо Хенри бе станал една мисъл, трескава и пареща — „напред, напред“.
Старият човек тичаше. С всяка крачка разстоянието до целта намаляваше, а треската му растеше. Пръчката бе захвърлил несъзнателно някъде назад и нетърпеливо отстраняваше с ръка от пътя си пречещите му голи клони. Уилкинсън бе описал точно мястото, където се извършваше сечта.
Чичо Хенри изостави пътеката окончателно и с пределно възможна бързина се носеше напред. Наведе се да избегне нисък клон на гъста ела. С периферното си зрение забеляза пътеката. Позна последните й метри. Още малко. Вече трудно дишаше. Удареното болезнено напомняше за себе си при всяко вдишване, а и ако волята му беше млада, силите вече не бяха.
Спря се за миг. Сложи ръце на коленете си и дълбоко пое въздух. Не бе отбелязал кога престана да чува песента на машините, но го отдаде на напрежението. Изправи се и измина последните метри с бързи крачки. Отмести плътната стена, образувана от клоните на група невисоки ели и видя гледка, от която сърцето му сякаш спря.
Секунда две — дъхът му се втурна в дробовете отново. Като стар горски работник можеше да очаква нещо подобно, но нервите му бяха станали тънки като новородена тревица.
Тъмното чувство в душата му се сгъсти. Огледа се за работниците, като избягваше труповете на падналите дървета. Нямаше никой. Усещаше се доскорошно присъствие, но сечището беше празно. Прорязваха го две пресни следи от гуми. Със свито сърце старецът проследи хода им и преди да го осъзнае, видя, че те продължаваха натам, където очакваше да види гора. Знаеше, че трябва да види гора!
Чичо Хенри се затича като бесен. Ужасен. Като обезумял. Не мислеше. Отказваше да мисли. Не искаше да чувства. Не съзнаваше, че крещи.
Не беше крясък. Беше вопъл. Защото разбра.
Разбра, че страховете му са били реални. Предчувствията му са били истина.
Следите от автомобилни гуми изкачваха леко възвишение сред паднали дървета. Запъхтян старецът ги последва. На предела на силите си взе дълбоко въздух и продължи сред ширналото се мъртвило.
„Не! Не! Там са. Зад завоя са /вече имаше завой/ Защо бе, хора? Защо?“ Старият човек вече плачеше. Топката черен лед, заседнала на гърлото му, се стопяваше в горчиви едри сълзи.
Зави.
Колин Тентън хвърли резачката си в задната част на джипа, изтътна едно бодро „Давай!“ и се метна в движение до Джеймс. Каращият включи на втора предавка и пръстта под колелата се разхвърча със свистене.
Но не това гледаше Чичо Хенри. Не това виждаше. Разширени до крайност очите му поглъщаха картината, която като нажежено желязо прогаряше душата му.
Кипарисите са тъжни, но горди дървета. Едновременно внушителни и изящни. Древната легенда за тях навява тъга, носи вечността в себе си.
Затова и бяха те тук. Заради горестта на човека, който ги бе отгледал. Заради вечността, която бе погълнала щастието му. Години наред ги бе поливал с тъгата и обичта си. Сега същият този човек, съкрушен гледаше към тях и не искаше да повярва на очите си.
Около две дузини стройни дървета бяха ограждали малка полянка с формата на неправилна окръжност. Очертанията й все още бегло се долавяха, както и немалката вдлъбнатина в средата. Вероятно дори човек лишен от художествен усет не би могъл да остане равнодушен към красотата на тази композиция.
Това, което виждаше Чичо Хенри в момента, навяваше скръб. Навяваше смърт.
Пъновете от прясно отрязаните дървета грозно белееха в падащия мрак. Неравни на височина, отблъскващо стърчащи като чуканчета от пипалата на гигантски октопод. Самите дървета бяха нападали навътре в поляната. Гледката натрапваше внушението за огромен часовник, не от човешкия свят, с десетки стрелки, отмерващ някакво странно, нереално време. Мъртъв и спрял. Върховете на падналите кипариси се бяха вплели в предсмъртна прегръдка и образуваха от вдлъбнатината в средата тъмнозелено езеро, което в сумрака на нощта изглеждаше мътно и зловещо.
От всяка частица на печалната гледка струеше тъга и отчаяние, които стягаха с обръч душата на стария човек. Лицето му беше изкривено в неестествена гримаса. Сълзите му бяха пресъхнали. Почти безжизнен, той навлезе към средата на поляната. Машинално се оглеждаше с невиждащи очи. Две дървета бяха паднали едно върху друго и се налагаше да ги прескочи.
Чичо Хенри положи ръка върху горното и почти нежно прокара длан по него. Наклони глава и плъзна поглед по цялото му продължение. Очите му оставаха безизразни. Старият човек сякаш не искаше да допуска до съзнанието си случилото се. Случващото се. С неуверени движения се покачи върху купчината и се свлече от другата й страна. Колкото повече наближаваше „езерото“ в центъра, толкова по-видими ставаха конвулсиите на крайниците му. Забавяха се крачките му.
Чичо Хенри не издържа. Свлече се на колене и зари лице в още дъхащата на свежест зеленина на кипарисите. Обви побелялата си глава с широките си длани и зарида беззвучно. Нощта и гората гледаха притихнали и безпомощни това страдание.
Бучене предизвести прибирането на работниците от обекта. Ейб се стресна и ослуша. Уилкинсън се бе запилял някъде из съседните бараки и той от доста време дремеше отпуснат на стол до печката. Действително минута по-късно ръмженето от двата джипа наближи бараката и не след дълго спря. Ейб се изправи, предстоеше му изпитание. Отвън вече се чуваха гласове и той се стараеше да улови какво е настроението на останалите. Метна шубата си и излезе.
Джеймс подаде резачка на Колин. Измъкна от задната част на колата своята, взе някаква мръсна торба и се запъти след него, като му говореше нещо, на което и двамата се засмяха гръмко. Срещнаха Ейб на верандичката. Джеймс го подмина, удостоявайки го само с поглед, а Колин го заговори:
— О-хо, я го виж ти нашия приятел. Ние се скапахме, а той се е подул от сън. Тежка длъжност, а Ейб?
— Хе, Колин, недей така, че току виж някой ти се вързал. — Ейб стрелна с поглед Джеймс — Ти мислиш, че ми е било лесно. Тука нашето момче пита за какво ли не.
— И ти надрънка куп глупости, нали? — провикна се отвътре Джеймс.
— Кой, аз ли? Моля ти се Джими, не ме ли познаваш? — театрално се тупна в гърдите Ейб и погледна с раболепие излизащия.
— Именно защото те познава — отговори вместо Харди Хансен, без да влага излишни емоции.
— Ейби, май си се осрал, а? — подкачи го в допълнение Колин, който се наслаждаваше на затруднението на приятеля си.
— Стига, бе, мама му стара, не само, че не казах нищо, ами и разбрах доста работи, все важни.
— Ти иди заключи колите, пък после ще видим дали са толкова важни — избоботи нетърпящ възражение Хансен и се прибра в бараката без да чака отговор, сигурен, че ще стане именно, както поръча.
Ейбрахам послушно се втурна да изпълни задачата си. Джеймс Харди метна на рамо сака с багажа си и затръшна вратата на единия от джиповете. Двамата се срещнаха пътьом. Ейб забави крачка. Пристъпваше несигурно, поглеждайки скришом. Страх го беше. Понечи да заговори, но в същия момент, когато бяха най-близо един до друг, Харди рязко се наведе към него и се оригна гръмко и зловонно в лицето му. Ейб приклекна като ударен, още преценяващ ситуацията под гръмкия смях на Харди.
Донеси и дърва бе, тъпак! — провлече през смях той.
Идвайки на себе си Ейб кимна послушно. Беше докачлив само на фамилия, пък и ситуацията си имаше и положителна страна /от негова гледна точка/ — Джеймс го удостои с внимание. Това бе важното, така че „тъпак“ сякаш погали ухото на подплашения шишко.
— Веднага, Джими, ама нека ти кажа нещо, не че е важно, ама да видиш, че съм агент. За Уилкинсън… и друго — Харди се спря и изчаквателно заслуша — тоя пикльо бачка няма и две години, преди това е бил няк’къв нагаждач на бюро, щом са го пратили тука, си викам, в немилост ще е изпаднал нещо, а? И е смотаняк, обяснява ми се като ученичка, но старата лисица такива ги знае. Има и един дъртак, ей там отсреща, нещо е превъртял говори на няк’во дърво, ей онова голямото там и все няк’ви тъпотии, нищо не разбрах и го гали нещо, абе — куку, ама аз…
Харди беше чул достатъчно и махна с ръка, като се качи на верандата. На „дъртака“ и „старата лисица“ въобще не обърна внимание, но казаното за Уилкинсън го заинтригува. Нещо повече — беше като мехлем върху рана — Харди още помнеше сутрешната конфузия, а и много му се понрави, че „шефчето“ може би е в немилост. Сега нека му се прави на велик, нека си придава важности. На Джеймс Харди такива не минават. Такива Джеймс Харди ги ядеше на следобедна закуска. Лицето му грейна от щастие. „Кеф!“, както си мислеше той в момента.
— Айде момчета, сипвайте, че се разсъхнах! — извика, отваряйки вратата с ритник.
— Е, това е приказка! — избоботи Хансен — Колинс, вади уискито!
— Още, още, още, а така — продължи Харди, докато Колинс му наливаше.
Ейб от своя страна, като видя усмивката на Харди, се успокои. Разбърза се да свърши работата, за да се включи към веселбата вътре, вече като равноправен събеседник, реабилитиран, така да се каже. Изобщо хармонията се беше завърнала в това странно „семейство“. Поне засега.
Госпожа Дохърти не спеше. Тъмнината в купето й даваше възможност да наблюдава препускащите край влака картини. Нощта се бе разстлала величествено. Планините — черни, обширните поля назад — сиви, небето — наситеносиньо. Пейзажът впечатляваше със среднощната си красота и загадъчност, но старата жена бе зареяла поглед в тъмносивата пелена, която го обгръщаше и бе надалеч в мислите си.
Пътуваше из своето минало, връщаше се в настоящето. Това момче, без да предполага, бе докоснало най-дълбоките й чувства, десетилетия крити и потискани, отскоро — нейно ежедневие, вина, наказание. Младежкият ентусиазъм ги бе извикал отново — ясни, осезателни, болезнени.
Това градче, тези спомени, това минало. Всичко това, от което години наред бе бягала неистово, сега я притегляше с нечовешката си мощ. На нея тя нямаше сили да се противопостави. А и не искаше.
Краят наближаваше. Старата госпожа го усещаше и не желаеше да си тръгва с неизплатени сметки към живота. Дълго време не смяташе, че въобще нещо дължи на някого. Всъщност — така искаше да смята. Искаше да смята, че е платила достатъчно. Ден след ден тя се бе борила да втвърди душата си, да втвърди вярата си, че миналото за това е минало, за да си стои там — в миналото. С всичко. С всички. С болката, с радостта. С насладата, с наказанието, които носеше в себе си.
Изгради нов живот, бори се с предизвикателствата. Успя. Създаде потомство… Всичко това постепенно получи своето естествено и логично развитие във времето, но преди година, когато последният й внук загина в автомобилна катастрофа, наред с болката от загубата, тя осъзна две неща.
Осъзна, че потенциала на създаденото от нея просто е бил с такива граници — стигнал е до тук и независимо от резултата, всичко, зависещо от нея е направено. Просто… явно понякога така се случва — не всеки успява да бъде победител.
Осъзна също и факта, че онова минало, забравеното, всъщност винаги е било живо, съществуващо паралелно с новия й избор. В дългите самотни нощи Мириам Дохърти усещаше, че то е живо, че ако се опита да го докосне то ще я прегърне в топлите си обятия — тъй познати и желани. Заедно ще извървят последните крачки, така, както бяха направили първите. Чувстваше, че трябва да го направи, за да получи благословията, която бе нужна на самотната душа за последното й пътуване. Тогава тя, би завършила битката си с живота, ако не като победител, то поне с равен резултат. Би постигнала душевния мир, би била готова за вечния покой.
Всичко това ден след ден тежеше на старата жена и накрая тя пое на далечното пътуване, понесла спомените си. Към спомените си.
И сега това момче!
Върна я далеч, далеч назад, неволно, без дори самата тя да разбира как и защо.
А и не беше само това! Колчем го погледнеше, нещо познато, нещо старо, нещо приятно и същевременно парливо й се усмихваше от тези живи сини очи от тази буйна къдрава коса. Сърцето на старата жена се свиваше. Тя искаше да отдаде всичко на внушение, на мислите си, на целта на пътуването си, но все пак от време на време се заглеждаше в спящото момче и търсеше отговори, задаваше въпроси, след което пак потъваше в пелената зад прозореца, в пелената на мислите си.
Уискито се лееше, гърлата започваха да прегракват. Четиримата мъже не говореха, а се надвикваха. Уилкинсън беше влязъл в разгара на разговор за жени. Гъргорещ смях и похотливи подмятания огласяха барачката. Печката бумтеше и дървосекачите се бяха съблекли кой по потник, кой по долна фланелка. От топлината, натрупваната с години в стените и тавана на бараката, влага се изпаряваше и в стаята беше нездраво задушно. Основно думата беше обсебил Харди, Колинс му пригласяше, Хансен кимаше и се смееше гръмко. Ейб, замаян от алкохола, не забравяше задачата си и се подмазваше ту на Джеймс, ту на скандинавеца, естествено в случаите, в които последния изразяваше мислите си гласно. На Уилкинсън сякаш никой не обърна внимание, но по-внимателния наблюдател би забелязал скритите погледи на работниците. Младият човек разбра, че са забелязали присъствието му едва при /съзнателно/ неумело прикритите подмятания по негов адрес. Определено трудно щеше да пробие враждебността на това общество. А все пак мислеше, че до определена степен е нужно и причината за това не бе една.
Искаше му се да говори с тях, да извоюва мястото си сред тях. Усещаше някакво неясно предизвикателство, отзвук от стаения в него първичен инстинкт на мъжкия индивид да търси своето място сред останалите. Да го отвоюва и мястото по възможност да бъде първото. Вярно бе, че това не се изискваше от него, достатъчно развитите му пластове на втора сигнална система също потискаха донякъде инстинктивния стремеж, но той искаше друго. Искаше да престане да бъде в очите им, в очите СИ, неопитен хлапак. Усещаше неприязънта, диктувана от това отношение. Искаше да им покаже, че не е задръстеното колежанче. Искаше да стане един от тях и едновременно с това да им докаже — да СИ докаже, че има неща, които знае и може по-добре от тях. Искаше да им покаже, че е вече зрял човек. Да участва в този така мъжки разговор. Искаше да се чувства равен с тези хора, които демонстрираха превъзходството си непринудено и непрекъснато. Съвсем обикновени хора, от които той /без да си признава/ се смущаваше. Потискаше.
Искаше, но никой не му даде възможност. Информацията на Сейтън сякаш беше отмила изцяло респекта у грубоватите мъже. Дори да бе съществувал такъв, което само по себе си бе доста фантастична хипотеза, явно беше история. Сякаш инженерът не съществуваше. Поне в началото.
Уилкинсън от своя страна беше упорит, а и, ако трябваше да бъде честен със себе си, бе дошъл тук със съзнание за собствената си значимост /поне така мислеше/. Така че не се отказа.
— … и оная ми вика няма да стане, а и ти само се хвалиш! Мале, като скочих, викам, ах мамицата ти, скивай ся машината, че като се погнахме из оная дупка — гръмък смях последва недвусмисленото намигане на Джеймс — настигнах я на таванския етаж, леле… — за секунди чашата му остана празна, но Ейб дебнеше на поста си. Джеймс отпи пак и продължи въртейки изразително глава — К’ва стана послее… не питай… — касапница, хахаха, като заклано прасе кървеше, ’дето има една дума, хахаха.
— Защо? — попита Уилкинсън бодро и въпросът увисна във внезапното мълчание на мъжете.
Чак сега Харди го погледна, опули му се и с неистов кикот изгъгна, като удряше с юмрук по масата:
— Беше и за пръв път, бе, идиот! — при което Колинс започна да вие от възторг, Ейб се примъкна зад младежа и кихащо му заприглася.
— Ей, момче, ти си бил голяма работа, бе! — избоботи Хансен като го перна зад врата, от което Уилкинсън приклекна, както беше приседнал на един стол до масата.
— Защо, защооо, защооооо, ха-ха-ха — повтаряше Харди и продължаваше да тряска по масата.
Уилкинсън не чуваше нищо, не виждаше нищо. „Идиот“ не беше никак ласкаво обръщение, но друго занимаваше мислите му. Сковаваше ги. Червенина от срам заля лицето му. Искаше му се земята да се продъни и да изчезне. Каква глупост направи! Огледа се за помощ.
Нямаше. Жертвата беше набелязана.
Продължи да се озърта безадресно предусещайки, че ще се разплаче. Стана отривисто, прекатурвайки стола си и излезе навън. Прииждащите сълзи му попречиха да забележи приближаващия Чичо Хенри.
Дори да го беше видял трудно щеше да го познае.
Това сякаш не беше същия човек.
Раменете на стареца бяха увиснали, лицето му сякаш се бе свлякло и на процеждащата се от вратата светлина изглеждаше пръстено сиво. Болка бе замъглила живите му очи. Изкачи тежко стъпалата на верандата и отвори бавно вратата.
Вътре очакваха Уилкинсън и всички обърнаха глави с интерес. Чичо Хенри се появи бавно като дух изплуващ от тъмнината навън. Дори Хансен се сепна. Видът на стария човек наистина беше призрачен. Мъждивата светлина на крушката засилваше това впечатление.
— Защо, бе момчета… Защо бе… — изгасващ сякаш глас наруши тишината — Защо ви трябваше да го правите? На кой пречеха? — думите сякаш умираха преди да бъдат изговорени, Чичо Хенри, вероятно несъзнателно, стискаше в дланта си кипарисови клонки.
— За това ли, бе, момчета, дойдохте?… С душата си съм ги отгледал… Защо, бе, защо… Какви хора сте вие… Какви… — гласът немощно затихна, глуха въздишка се отрони от стареца, който с тъжен поглед обхождаше събралите се.
Дори Харди сведе очи. Несъзнателно. Старецът наведе глава и също тъй бавно, както бе дошъл, изчезна в тъмнината.
Вратата със задавено скърцане бавно се притваряше. Четиримата гледаха след стареца и тези от тях, които можеха осмисляха казаното. Истината обаче бе, че не ги трогна. Нямаше как.
Уилкинсън, обиколил сградата, събрал сили се връщаше, твърдо решен да не позволява повече такова държане. На светлината, идваща от затварящата се врата, видя фигурата на стареца. Като че ли това му вдъхна смелост, даже го зарадва. Чичо Хенри със своето достолепие сякаш идваше тъкмо навреме, за да му даде убежище след унижението. Притича към стария човек и го потупа по рамото.
— Здравейте!
Чичо Хенри позна гласа му и се обърна. Старческото лице се сви. Хилядите прорези на бръчките застинаха в страдание. Поглед изпълнен с болка и презрение зашлеви Уилкинсън. Старецът вдигна ръката, в която държеше кипарисовите клонки и я поднесе към лицето на инженера. Без да променя изражението си, разтвори длан, оставяйки съдържанието й да се разпилее на земята, след което плю встрани и потъна в мрака, оставяйки младия човек зашеметен.
Уилкинсън бе потресен. От всичко. От това, което му се беше случило. От отношението на работниците. От презрението на стареца. Легендата Чичо Хенри, която го беше запленила сега се стовари като огромен товар на плещите му.
Стисна юмруци и решително отвори вратата, като застана на прага.
— Защо?! — гласът му прозвуча строго и твърдо.
— Затваряй вратата — каза Хансен, гледайки безизразно.
— И после ми налей вода и дай храната насам! — допълни Харди, меко казано недружелюбно.
С това авторитета и самоуважението на Уилкинсън рухнаха дружно. Не само, че не реализира твърдата си /моментна/ решимост да постави на място подчинените си.
Нещо повече.
Послушно извърши поръчаното му — затвори, наля вода от тумбесто шише и я поднесе заедно с храната. Това не бяха напълно съзнателни действия. Разумът му неистово се противеше, мяташе се като затворен в клетка звяр, но инстинктът за самосъхранение /а може би малодушието/ диктуваше.
Буца заседна на гърлото му. От унижение. Вероятно защото животът все още пази в тайна за тях най-изкусните си удари, младите са склонни да приемат подобни неща болезнено и трагично. Твърде болезнено и твърде трагично. Щеше да мине време и Уилкинсън да ги превърне в ежедневие, в начин на живот — като Ейб, като много други.
Но сега просто седна. Плачеше му се. От яд. От страх.
Не се получи. Всъщност никога не се беше получавало. Това беше неговата предварително загубена битка. Смелостта и достойнството не са цветя, които човек може да набере от някъде, когато му липсва ароматът им. Това досега не бе направил Уилкинсън и по всичко изглеждаше, че никога няма да направи. Без смелостта, без дори само достойнството, тази личност, която искаше да бъде, която се надяваше да бъде, която мечтаеше да бъде — просто не ставаше, не беше възможна. Преврърнала се бе в остатъчен материал от поредната му неосъществена мечта.
А реалността? Реалността го бе захвърлила на разнебитен стол, смачкан като стар каскет, готов всеки момент да се разплаче.
— Какво се оклюма, бе, шефе? — обидата беше неприкрита. — Джеймс набираше скорост — Нещо май искаше да споделиш преди малко, а? — нямаше да има милост, хиената бе подушила слабост и щеше да дебне наоколо, да напада.
Уилкинсън гледаше умолително околните като объркано дете. Колин и Ейб, верни на себе си, мълчаха злорадо, доволни от унижението на своя шеф. Хансен обаче се намеси. Не, че съжали Уилкинсън или пък му съчувстваше. Не и от чувство за справедливост. Не! Твърде далеч от него бяха тези работи, просто разпрата беше започнала да му омръзва, а и появата на стареца вече бе вгорчила вкуса на уискито, което въпреки това щедро изля в гърлото си.
— Джим, остави го — рече безстрастно, преглъщайки шумно отпитото, като измери Уилкинсън с поглед.
Така последния пирон в ковчега на уилкинсовия авторитет или по-точно на потенциалното му съществуване, беше забит.
Окончателно и безусловно ситуацията беше в ръцете на дървосекачите. Т.е. беше извън контрол. Не кипарисите, не душата на стареца, душата на гората можеха да съсекат. Стига да поискаха.
Нощта беше безлунна. Животните бяха заспали, нощните им събратя още не се бяха раздвижили, вятърът беше отлетял някъде надалеч и в гората беше тягостно тихо.
Чичо Хенри не се прибра в къщи.
Вървеше в тъмното безцелно. Навика или може би нуждата насочи подгъващите му се крака към безмълвния величествен бор. Като че с последни сили стигна до него. Политна и щеше да падне, ако не срещна с ръката си твърдата опора на дървото. Сърцето му биеше като гигантски барабан. Бумтеше в ушите му. Чичо Хенри затвори очи и се помъчи да се съвземе. Дишаше учестено. Внимателно, като спускаше на кратки разстояния ръката си по кората на бора, старецът се отпусна в корените му. Там където бе сядал с години. Сдържаната мъка отприщи старческите сълзи. Риданията допълнително затрудняваха дишането му. Мозъкът му пламтеше. Сърцето му сякаш щеше да изскочи. Старецът отметна глава назад. Помисли си, че това е края. Вдиша пресипнало и дълбоко. Още веднъж. „Това беше.“, помисли си през пелената, спуснала се над сетивата и съзнанието му.
Но милостта Божия остана далеч от него и в този миг. Напрежението, достигнало връхната си точка, сега бавно стихваше. Потънал в пространството между съня и действителността, Чичо Хенри не осъзна напълно този факт. Отпусна се на една страна, повече механично, отколкото съзнателно. Унесен от обуздаващия се ритъм на тежките удари на сърцето си, старият човек неусетно заспа. Сълзите го последваха в съня му.
В непрогледната нощ сянката на огромното дърво прегърна спящия старец. Отнякъде долетя вятърът. Могъщият страж, верният приятел, захвана тъжен химн. Стар. По-стар от гората. Стар, колкото времето.
Чарли внимателно затвори вратата на купето. Сутрешното отиване до тоалетната, както винаги бе изпреварило доспиването му, но момчето не беше уморено, затова седна и загледа пурпурния плащ на зората, който обгръщаше заспалата планина.
Въпреки старанието му, госпожа Дохърти се бе събудила.
— Постарах се да не вдигам шум, но май не успях?
— Нищо и без това ставам горе — долу по това време. Ние старите хора се възстановяваме по-бързо, затова не ни трябва много сън — усмихна се на горчивата си шега госпожа Дохърти.
— Не говорете така, всяка възраст си има своя привлекателност.
Старата жена се усмихна отново.
— Така поне ми е казвал дядо, а той всичко знае! — полу на шега, полу-сериозно допълни момчето.
— Добър човек ще да е дядо ти.
— Най-добрият! — вметна ентусиазирано Чарли.
— Добре е човек да вярва, това поддържа духа млад, каквито и трудности да го сполетят.
— И дядо така казва. „Вярвай Чарли и ще победиш!“ Голяма работа е. Тук — кимна към планинските масиви, сякаш посочи предмет на хвърлей камък — в Маунтсвил много го уважават. Като кажат „на Чичо Хенри /така му казват/ момчето“, някак все едно, че съм с титла.
Госпожа Дохърти слушаше разсеяно, но при последните думи наостри уши.
— Казвали са ми, че дядо помагал на всички — с детска гордост говореше младежът. — Много го уважават!
Сякаш усетил, че е прекалил с ентусиазма, продължи, вече малко по-спокойно:
— Веднъж бяхме направили голяма беля с едни местни момчета. Ако не беше той — бяхме загубени. В… — А! — точно в къщата, за която ме питахте — нали има един голям балкон отпред — жената кимна — и на нас… ни се струваше много величествен. Винаги го гледахме със страхопочитание, представяхме си как някакъв наперен генерал е стоял горе, оглеждал е местността и с гръмлив глас е раздавал заповедите си. Детска работа — погледна госпожата — тук, в Маунтсвил — величествен генерал, че и заповеди да раздава — на дърветата сигурно — засмя се Чарли — но както Ви казах, бяхме доста по-малки.
— Чувала съм, че и в градчета като Маунтсвил понякога се раждат и велики личности. Не го съди толкова строго.
— Не, не го подценявам, но такова впечатление ми прави — дребен, повехнал градец…
— Хайде разказвай, ще го видим…
— Ха, ама Вие най-сетне…
— Младеж — строго каза жената — слушам те, разказвай!
— О, кей, — Чарли вдигна ръце с жеста на Пилат Понтийски — та, една вечер с тези момчета, решихме да се качим на балкона и да погледнем „бойното поле“ отгоре. План дори бяхме направили за „превземането“ му. Помолих дядо си да ми позволи да преспя в града у едно от момчетата и всичко беше готово за „атака“ — усмивка плъзна по устните на сладкодумния младеж. — Естествено, до един бяхме чели „Том Сойер“ и логично „нападнахме“ в полунощ. Луната светеше ярко и не ни трябваше друга светлина, всичко вървеше по план, почти превзехме „противника“ — момчето се засмя. — Докато в един момент той не се срути. Красивият балкон, заедно с нас, увисна, като единия му край почти опря в земята. — Чарли погледна госпожа Дохърти за реакция — слушаше го внимателно — Голяма беля стана, шерифът ни прибра и сигурно щеше да има последствия, ако дядо ми не се намеси — пое ангажимента да поправи къщата.
Старата госпожа го слушаше с явен интерес. Мина му през ума, че може пак да я засегне с нещо и допълни:
— Дядо оправи балкона, не остави нещата така.
Госпожа Дохърти погледна през прозореца, като продължаваше да мълчи.
— Госпожо, да не би да обърках пак нещо?
— Не, момче… просто… и аз имам спомени от Маунтсвил — хубави, не чак толкова хубави… Връщаш ме далеч назад, в миналото ми. Така се стече живота, изтече може да се каже — горчивина се прокрадна в думите й — че аз останах единствената собственица на тази къща с огромния балкон. Аз съм родена в Маунтсвил, корените ми са тук… миналото ми е тук. Едно време живеех в градчето и обичах да стоя на този същия балкон, да гледам наоколо, е — не точно като генерал — погледна за миг лукаво — но, да кажем — като щастливо момиче… Какво време беше само…
— А ти къде живееше с дядо си, момче, някъде извън града ли? — сякаш внезапно сетила се попита госпожа Дохърти. Въпросът беше логичен и зададен, като че ли между другото, но всъщност в погледа на жената имаше някакво напрегнато очакване.
— Недалеч, навътре в гората, на няколко километра. И сега дядо си живее там. Той навремето, аз не си спомням, но е бил горски работник, лесничей, цял живот е живял с гората. Докато баба ми е била жива по-често са слизали до градчето, но оттогава насам дядо наминава само когато нещо му потрябва. И по-добре. Там горе е супер! Имаме си една малка барачка. Ходим за дърва, за гъби, чай събираме, зависи от сезона. И просто така да се разхождаме — пак ми е приятно! — погледна жената отсреща, която замислено го гледаше — Да не би да ви отегчавам, госпожо?
Старата жена бавно сведе клепачите си в отрицание и вяло му махна с ръка да продължи. Изражението й си остана същото.
— Не, че още има нещо особено да Ви кажа, но с една дума — обичам да съм там — дядо винаги ми разказва историите си, обяснява ми за гората, за животните, а пък и аз съм негов човек — усмихна се Чарли с гордост. — Другите ни близки са разхвърляни накъде ли не и май аз най-често идвам да го виждам. Свои тук, в Маунтсвил, дядо няма, останали са му някои стари приятели, с които от време на време се вижда. Всъщност, без да се обиждате за възрастта, щом сте от тук възможно е и да го познавате? Нищо чудно?!
Младежът гледаше настоятелно и с очакване, запленен от неочакваното хрумване и от възможността щастливото стечение на обстоятелствата да ги е събрало тук — с общ познат — дядо му.
— Наблюдателен и съобразителен си, момко — госпожа Дохърти се засмя с неохота — и ако знаеш само как точно стрелят младежките ти стрели…
Чарли понечи пак да се извини, вече му ставаше навик, но жената не беше свършила:
— Наистина… познавах един Хенри… ах, колко назад ме връщаш… — говореше повече на себе си — Години минаха, а като те гледам сякаш виждам него и… не е случайна тази среща — старата жена убедено клатеше глава, гледайки надолу, усмихна се — … съдбата си знае работата!
— Дали ли си достатъчно голям, за да ти разкажа? — въпросът определено беше зададен и към двамата — Какво пък и аз, като Хенри, ще опитам да ти разкажа нещо… — жената сякаш разсъждаваше на глас — Нали все пак е приказка — е, не толкова красива, но все пак приказка… За живота… — госпожа Дохърти му се засмя и за миг Чарли видя в нея младото момиче — Май ще се наложи накрая и ти да поносиш…
Чарли мълчеше неразбиращ.
— Товарът ми, искам да кажа, носих го дълго сама и силите вече не стигат. — Беше й олекнало и му смигна закачливо отново.
— Няма проблем, госпожо, само изчакайте малко да загрея — пое тона момчето и заразтрива мускулите си, прикляквайки с непохватен комизъм.
— Спокойно — да не прегориш. Сега да хапнем, пък после — ще видим — погледна часовника си — Време има! Ще видиш какъв кейк съм направила, собственоръчно — с ей, тия две ръце — няма ги вече тези работи — сега просто взимаш от стелажа и ядеш, то ти мирише на опаковката, но не — ядеш кейк — ето вземи, опитай!
Старата жена наистина сякаш беше друга, ободрена. Сякаш дишаше по-леко. Бе решила да сподели с това момче, този пратеник на съдбата, с началото на чийто житейски път невидими и неведоми нишки непреодолимо здраво бяха свързали края на нейния.
Не искаше да се пита дали е редно, дали е справедливо, да разкаже всичко на едно момче и то не просто някакво момче, а неговия внук. Но чувстваше, че това е моментът и че не тя го е избрала, затова не се колеба нито за миг — просто изведнъж разбра, че ще го направи. Че трябва да го направи.
Тъжния напев на стария бор сякаш съживи нещо в гората. Плътни сенки се раздвижиха и започнаха да се събират около могъщото дърво, сякаш ги викаше. Около стареца тъмата стана гъста, непрогледна. Нереалното множество се разлюля. Тънък хор се извиси, сякаш въпросително. Борът отговори, лек ветрец просвири в игличките му и като че ли с нов тон той заразказва друга притча.
Не след дълго време гората бучеше, мастиленочерното море около стария човек и надалеч в четирите посоки на света, се люлееше на неравни тласъци, прилични на гневни потоци със стотици различни течения. Ствола на огромния бор скърцаше под напора на вятъра, който с дива страст вилнееше между земята и небето, излязъл нечакан, неукротим, сякаш от дъното на вечната душа на земята.
Старецът зъзнеше в съня си, полулегнал върху покрития с ледена коричка мъх в основата на бора. Сънуваше? Или не? Виждаше гората около себе си, чуваше воя на вятъра, най-после бе узнал това, което винаги бе предполагал. Искаше да го каже на приятеля си, да се включи в неговата песен, но не успяваше. В усилията си спящият старец се въртеше неспокойно и простенваше, щом раздвижеше вкочанените си от студ стави. Започна да се развиделява. Старият човек виждаше в съня си отиващите си духове на дърветата, искаше да ги спре и да постои поне за малко с тях, да ги усети, да помълчат дори един до друг, но да е с тях. Цял живот бе чакал да ги види, да ги срещне в нощния им поход…
В напрежението си Чичо Хенри се пробуди. Болката из цялото му почти замръзнало тяло го посрещна — бодра и млада. Тежест в гърдите му пречеше да диша. Постепенно осъзнаваше, че целия трепери. Размърда внимателно крайниците си и лицето му се сви от болка при пукота на ставите. С мъка старият човек се раздвижи и бавно се изправи. Дълбока, влажна кашлица го разтърси. Чичо Хенри положи инстинктивно ръка на гърдите си. Спря се и погледна наоколо.
Видя бора и се сети за съня си. Понечи да заговори, но думите не го послушаха. Старецът трепереше видимо. След спомена за съня, в съзнанието му се завърна и другия спомен. Чертите на лицето му увиснаха въпреки студа. Извърна се и сломен пое към къщурката си, сякаш очакващ там да намери сили да се пребори с този болезнен и неочакван удар.
На два пъти, за краткото разстояние до верандичката, хрипливата кашлица и стегналия в обръч гръдния му кош задух принудиха Чичо Хенри да спира. Сякаш за няколко мига потъваше в хищните им обятия, мачкан, раздиран, разкъсван. На стъпалата отново се спря, дишащ тежко. Полуизвърна се и погледна към отсрещната сграда — тъмна и безмълвна.
Най-после Чичо Хенри успя да влезе вътре като остави вратата да се затвори със скърцане. Доближи печката и я отвори — благодари на Бога, че все още имаше жар и сложи дърва, за да я разпали. Доловил движението, котаракът се измъкна отнякъде, като мяукаше, протягайки се.
— Ех, Робърт, приятелю… — беше единственото, което старецът успя да каже… или искаше да каже. Наметна едно старо, дебело палто върху шубата си и седна на нисичка пейка, като наблюдаваше безучастно разгарящия се огън през тънък процеп в плочника на старата печка.
Само един човек стана свидетел на борбата на стареца да се добере до бараката си. Уилкинсън. Не беше мигнал цяла нощ, разяждан от собственото си безсилие и унижение и от около час стоеше прав като призрачна сянка зад прозореца. Бе видял треперещия старик, но не намери смелост да му помогне.
— Докторе, кога ще идват камионите и другите машини?
— Що му викаш доктор, бе, Джими? — попита Колин.
— А, бе, к’во ти пука, нали нещо, такъв, учен се води — вмъкна Джеймс и извика отново. — Ало, мистър, кога ще идват камионите?
— Когато им се обадя, това е моя работа, не се притеснявай и върши своята.
— Аз моята я работя и винаги съм я работил, ти си гледай твоята — потърси веднага конфликт секачът.
Уилкинсън се направи, че не го чу и тръгна бавно към възвишението. Натам, където предполагаше, че трябва да са кипарисите на Чичо Хенри /или по-точно където бяха — мина му мисъл, която прогони с тръсване на главата/. Оглеждаше местността с новата й топография. Ясно различаваше погазените граници на законната сеч и като че ли усещаше необузданата, унищожителна енергия, която бе бушувала тук. Струваше му се, че ако в телата на дърветата течеше кръв, сега щеше да гази в нея до колене.
Видя полянката с кипарисите. По-точно позна кипарисовите насаждения. Полянка нямаше. Стори му се, че бремето на шеметните събития, лавинообразно затрупали го за толкова кратко време, става непосилно за неукрепналото му его. Призля му.
Защо точно на него? Защо, при положение, че дойде тук с увлечение и ентусиазъм и… — легенди, събития, грубият, непознат живот — сякаш го задушиха, задушаваха. Идеше му с един замах да разсее облаците, надвиснали над душата му. Да сложи всичко и всички на мястото им, но ясно помнеше, усещаше, предишната вечер. Стисна зъби и отвърна глава нагоре, сякаш търсещ помощ от небесата /или пък, за да сдържи напиращите сълзи/.
Постоя така доста време, кристалният горски въздух го замая. С отметната назад глава младият човек загуби за миг равновесие и се препъна. Това го върна в реалността. Обърна се безсилен, загубил и тази борба, и пое към работниците с намерението да опита поне от тук нататък нещата да са в рамките на нормалното.
Секачите го бяха следили с поглед. Джеймс дори се бе приближил да го наблюдава. Машините бяха замлъкнали, единствено Хансен „твореше“ нещо със своята в близката долчинка. Щом инженерът приближи, Колин се направи на зает с нещо. Харди, напротив, стрелна го косо с поглед:
— Какво? — недвусмислено го попита той, заплашителна искра блесна в очите му.
— Нищо. — Уилкинсън безучастно продължи покрай него.
Простичкият отговор обърка работника, а колегата му се подсмихна зад него.
— Кога все пак ще дойдат колите?
Джеймс не можа да се сети друго и повтори въпроса си, за да спре и заговори Уилкинсън, който бе отминал на десетина метра /или просто, за да каже нещо/.
— Одеве се обадиха и за една друга работа през уикенда… та да свършим тука. Викаме — завърши вече с по-твърд тон опомнилия се дървосекач.
— Колко остава още от терена? — Уилкинсън се поспря.
— Тии, терена не го…
— Става дума за терена, а не колко сте наваксали. Свършваме маркираното, каквито бяха указанията и тогава тръгваме.
— Независимо от количеството изсечено до сега — допълни инженерът, явно решил да се придържа към /или да се скрие зад/ заданието от централата. — Белязаният терен трябва да се изчисти. Така казаха от „горе“. — Вдигна рамене, сякаш се застраховаше с тези думи. — Ако свършите до утре — тръгваме си — това е.
— О кей, това е наша работа, не твоя!
Уилкинсън отново повдигна рамене и неопределено махна с ръка. Харди очакваше реакция на грубата си забележка, но остана излъган. С глупава гримаса гледаше към отдалечаващия се младеж.
— Оставихме Ейб в бараката, … да готви… — провикна се след него, без сам да знае защо.
Почувства се адски тъпо.
Уилкинсън пак сви рамене и продължи по пътя си пъхнал ръце в джобовете на шубата, леко прегърбен, със замислено сведена глава. Резачките писнаха зад него.
Чарли се бе нахранил отдавна. Дълго време стоя в очакване госпожа Дохърти да започне разказа си, но това не стана. Тя бе обърнала глава към прозореца, загледана някъде навътре в себе си. Накрая той реши, че е забравила и се замисли. Казаното от нея го бе заинтригувало, от една страна, защото явно беше свързано с дядо му, а от друга — предисловието на старата жена криеше някаква тайнственост, нещо непознато, свят, за който не бе предполагал, че съществува. Позанимава се още малко с тази енигма, но после му омръзна и мислите му отлетяха безгрижни нанякъде.
— Та така, моето момче — каза внезапно госпожа Дохърти, след доста дълго време.
Слънцето се бе издигнало високо над хоризонта и тя придърпа перденцето, скривайки го, за да не й пречи да гледа Чарли, докато говори.
— Нали не възразяваш срещу това обръщение. Някои не го харесват — напълно в стила си, не дочака отговор. — Та, така, дойде време и аз да заговоря за нещо, за което, през целия си живот, досегашен — натърти на думата — сама бих изтръгнала езика си, ако проговоря. Малко официално, а? И грубо? — усмихна се бегло жената.
— Не, не…
Госпожа Дохърти го спря с махване на ръка.
— Спокойно!… Каквото и да правиш, каквото и да се мислиш, че правиш, дори и да си мислиш, че го правиш правилно, идва време в този живот, моето момче — старата жена говореше бързо и уверено — когато, искаш или не, просто трябва да спреш и да направиш равносметка. Да се изправиш лице в лице с всичко, което си бил, което си и което ще бъдеш… ако имаш достатъчно време — додаде с горчивина. — Това е раздаване, при което не можеш да минеш пас — предполагам, играл си някога карти. Правилото в случая е едно — играй — и ти играеш, колкото и да не ти се иска.
Паузата, която направи бе почти недоловима.
— С течение на живота, знам, че израза е „на времето“ — поясни бързо старата госпожа. — С течение на живота, както казах, Чарли, така или иначе идва момента, когато ставаме история на самите себе си. Не знам, не съм мислила, дали при всички това става по едно и също време, но за едно съм сигурна — този момент идва неусетно. Като пролет… като есен. Вървиш си нанякъде и в миг осъзнаваш, че това, което си в момента е просто една история. Историята на твоя живот, която ако имаш късмет да имаш внуци — разказваш, ако не — просто прехвърляш спомените и това е… Някои сядат и пишат мемоари, когато мига на откровението ги споходи или… за пари — госпожа Дохърти му намигна. — Аз, моето момче, досега не съм писала мемоари, по всичко изглежда, че няма и да напиша. При мен нещата взеха неочакван обрат — съдбата ми избра много странен изповедник, не мислиш ли?
— Кой аз ли? — момчето изглеждаше притеснено.
— Ами да — успокой се, нищо лошо няма да ти сторя, не съм вещицата от омагьосаната гора. — Жената се загледа във върха на обувките си, сякаш там си бе записала нещо много важно, което не биваше да пропусне. — Ние „скалните орли“ — старицата се усмихна бегло, все още загледана — носим в себе си много мъдрост. Мъдростта на собствените си истории, на която така или иначе животът те учи — искаш или не. Но… носим и много тайни — пак от тази история, в която се превръщаме… и предпочитаме те да си останат там, където са. Както сам може би се досещаш — това почти никога не става. Поне при мен не стана.
Старата жена въздъхна тихо.
— Целия си живот се надявах, че нямам такива тайни, че съм надживяла тайнствените и тъмни кътчета на далечната младост, но се оказа, че просто така ми е било по-лесно да живея. В тази игра е без значение добър ли си или лош — не можеш да избягаш, да се скриеш. Няма къде. Няма за кога… и сега, когато болезнено усещам — вече не ми остава много, открих, че имам сметка за плащане в този ресторант. — Госпожа Дохърти започна да се смее на глас. — Аз май в края на краищата ще се окажа и духовита, човек никога не знае, кога един или друг негов талант ще се прояви.
Смеха на старата жена секна внезапно, така както бе започнал. Тя се загледа в събеседника си продължително, изпитателно, от което на момчето му стана неловко.
— Чарли, Чарли… не можеш да си представиш колко много приличаш на дядо си. Много, страшно много. И ако знаеш само какво предизвикваш в похабената душа на една старица… — момчето се озадачи — Ох, не, не ме гледай така! В теб аз виждам него — такъв какъвто го помня, какъвто искам да го помня. Ех, напет момък беше той! Само да го погледнеше човек — веднага разбираше, че е различен. Друг. Напоследък все по-често се сещах за него… Да! Хенри, когото познавах в Маунтсвил, наистина беше твоя Хенри… Нашия Хенри!…
Момчето се облещи. Тръпка мина по тялото му. Усмихна се и несъзнателно се приведе към госпожа Дохърти, сякаш да не пропусне нищо от историята, която ставаше все по-странна.
— Постепенно останах сама. Имах деца, имах внуци, щастлива бях… — Чарли реши, че старата жена типично за възрастта си отскочи на друга тема, но не се намеси — В началото се разпиляха из цялата страна, едната ми дъщеря дори заживя в Европа — в Англия, а след това постепенно, бавно и сигурно, един след друг изгубих всички. Останах напълно сама. Ден след ден животът ми се превърна в еднообразно доживяване, протоколно доиграване на мача, както казвате днес вие, младите…
Жената отново замълча, загледана нанякъде. Чарли вече не можеше да определи накъде. Не се и опитваше. Той наблюдаваше госпожа Дохърти и се мъчеше да свърже казаното от нея с дядо му и с това, което сякаш долавяше без да му е казано. Имаше наистина нещо загадъчно, но му убягваше. Гласът на старата жена прекъсна мислите му:
— Дядо ти беше най-личния момък в градчето, но беше малко странен за околните — говореше бързо, като че ли по време на мълчанието си, бе подреждала своето „изложение“. — Все бягаше по горите. Старците, тогава, говореха, че бил дивак, непрокопсаник, цял ден да се мотае по горите, но аз знаех, че не е така. Наблюдавах го. Аз самата също бях доста различна от хората в Маунтсвил и може би затова той увлече вниманието ми. Рядко го виждах, но мислех за него. Привличаше ме. Няколко пъти дори говорихме, но той, като всяко дете на природата, беше стеснителен и разговорите ни не бяха нищо особено. Тъкмо го видя да се задържи в градчето и той изчезне за седмици по горите. То, това му беше и работата, но между него и гората, сякаш имаше нещо друго, някакво друго общуване, защото със същото се занимаваха и хората, които подмятаха дребнави, с тромав сарказъм, забележки по негов адрес. Мина се време, дълго не го бях виждала, дори от време на време забравях за него, когато изведнъж започнах да го мяркам много често и все уж случайно — така мислех тогава. Днес в книжарницата, утре в магазинчето и после изведнъж пак отлиташе на някъде, след което отново се появяваше. Започнах да се замислям за него по-дълго… по-често, нали знаеш — младост — усещах нещо, но не исках да си го призная. Нали бях силна, млада, нали не бях като другите — не бе възможно и аз като „простолюдието“ — г-жа Дохърти погледна за реакция — да се влюбвам — това бяха глупости. Да, наистина, така мислех. Тогава. По удобно ми беше да наблюдавам и анализирам дядо ти и да се правя, че нищо особено не се случва.
Чарли слушаше и не вярваше на ушите си. Пред него се вдигаше булото, стаило под себе си история наистина важна, наистина загадъчна, но и плашеща го. С десетките въпроси, въпросчета, които пораждаше, на някои, от които не бе сигурен, че иска да знае отговора.
— Веднъж — защото настроенията ми тогава се меняха спонтанно, неконтролирано като мартенско време — взех една книга и излязох извън града, като че ли избягах. Тогава в горичките по възвишението над Мемориал парк имаше беседки, пейки — нещо като продължение на самия парк. Седнах на една от тях и се зачетох сякаш от това зависеше живота ми. Беше някъде ранния следобед, когато Хенри, дядо ти, едва не ме прегази. Спъна се в мен, като че ли бях купчина пръст или един от неговите горски пънове. — Жената се смееше звънливо като младо момиче, сякаш изживяваше спомена отново. — Много забавен беше с неговите тромави извинения и непохватни движения… както и да е, най-накрая се разбрахме и прекарахме един прекрасен ден. После друг. После трети. Още не знам как се престраши да ми каже това, което аз вече знаех. Беше хубаво, беше красиво и най-важното — бяхме млади и целият живот бе в ръцете ни. Целият свят — в краката ни.
— С дядо ти се оженихме, момче — изстреля госпожа Дохърти съдбовните думи към нищо неподозиращия Чарли, след като бе помълчала за кратко. — Само как ми предложи — беше като в приказка. Грабна ме на ръце, /бяхме вдън горите, тогава не знаех точно къде/ и полетя сякаш нанякъде. Романтично беше, но — жената се разсмя, кратко и стегнато — в устрема си не подбираше много пътя и доста клони се оказаха не особено ласкави към мен.
— Истина ли е това, което казвате, госпожо? — Чарли се бе опомнил и успя да се вмъкне в потока от думи — Вие… и дядо… никога не съм предполагал, не ми е разказвал…
— Такъв си бе той и тогава… Намерил е сили да го остави зад себе си…-старата жена тръсна глава — Но, Чарли, искаш ли да продължа или ще ме прекъсваш за глупости?! Ако е така — да говорим за нещо друго…
— Естествено, че искам да продължите, просто малко изненадващо ми идват тези новини…
— Затова се двоумях дали да ти разказвам, но вече започнах, а и май аз имам повече нужда от това — жената замълча.
— Говорете, госпожо, в крайна сметка трябва да знам… обичам дядо си!
Последните думи изглеждаха нелогични, но всъщност много вярно отразяваха ставащото в душата на момчето. Чарли беше объркан и инстинктивно се стремеше да стъпи на твърда почва.
— Добре. Ще простиш ако старата жена прегрешава. Ти си млад, можеш да си позволиш да си великодушен.
Чарли се усмихна смутено.
— И така, понесе ме Хенри и в един момент ме накара да затворя очите си. Когато ги отворих видях полянка с огромно разклонено дърво. Беше като нарисувано в книга с приказки. Клоните му — също така огромни, разкривени и разпрострени едва ли не над цялата полянка. Не знам и досега какъв вид беше това дърво, но кората му беше тънка, сива и с големи подутини на места, наистина беше приказно, но и някак плашещо. Така или иначе, в онази минута бях на върха на щастието, а следващата се чувствах богиня. Дълбоко се съмнявам, че някое предложение за женитба е било толкова романтично и… дори нереално. Още тогава мислех подобни неща за безвъзвратно изчезнали, невъзможни, но Хенри, дядо ти, както знаеш, не е като другите, различен…
Загледа се замислено през прозореца. Слънцето бе обляло с живата си светлина есенната земя. На светлината му жълтите поля и дървета изглеждаха златни.
— Чарли, това са неща, за които, не знам дали личи, но е доста изтощително за мен да говоря и трябва да си взема, как се казваше — „тайм аут“. — Старата жена се засмя. — Така, че ще продължа, но ми трябва малко време. Дори ще се поразходя из вагона.
С лека усмивка и усета на умела актриса, госпожа Дохърти подхвърли през рамо, докато излизаше от купето:
— А предложението приех!
Чарли чу последните думи, но те не му бяха нужни. Бе усетил полъха на старата история, която, колкото повече се разкриваше пред него, сякаш ставаше още по-загадъчна. Бе заинтригуван, но не искаше да препира жената. Искаше му се кълбото на миналото да се разплита със своите темпове и постепенно да стигне до края си. Или краят да стигне до него.
Но имаше и друго. Този край, съпоставен с настоящето, изглеждаше на младежа не особено привлекателен, въпреки че можеше да е всякакъв. Не му се искаше да разсъждава и да търси логични варианти за развръзка, защото това само би му отнело удоволствието, с което слушаше старата жена.
Най-вече — сякаш тънък далечен повей на вечния вятър от надвисващите с всяка минута над влака планински склонове му нашепваше, че истинският край на историята тепърва предстои. Дядо му и тази жена се запреплитаха странно в мислите му, които пробягваха по летящите край влака гори.
Денят преваляше. В гората беше хладно. Птици прелитаха сред оголелите клони на дърветата. Полъхът от крилете им неволно разпиляваше листата все още останали тук там по снагата на горските жители. Миризмата на опадалите борови иглички и просмуканите с влага земя и шума, изпълваше въздуха. Времето не беше особено приветливо, но беше свежо за есенен ден — сякаш един от последните бодри синове на отиващата си година се бе промъкнал сред умиращата в есен природа. Беше красиво. Беше приятно. Но старецът приклекнал /или може би седнал/ до огромното дърво бе глух, бе сляп, бе мъртъв за тази красота.
Чичо Хенри се бе приютил отново в скута на стария си приятел и на пръв поглед спеше с отворени очи. Големият черен котарак се бе сгушил в него сякаш разбираше. Сякаш да го стопли. Мъглата, едва забележима тук там между съседните дървета, като току-що изтъкана паяжина, бе гъста в ирисите на стария човек. Погледът му — помръкнал и заедно с него цялата свежест на стареца бе останала минало. Без следа.
Неестествено приведен и сякаш не тук, Чичо Хенри наистина не спеше. Говореше с бора. Бавно, с големи почивки, запълвани от дълбоката кашлица, която караше цялото му тяло да се гърчи конвулсивно, след което пак събираше сили и продължаваше.
— Така е стари приятелю, това е истината. Отдавна знам, че почти никой нямаше нужда от мен, но аз пък имах своята… нашата гора… а сега да видиш… Ужас! И кипарисчетата… знаеш, като дечица ми бяха… и изведнъж — край! Унищожени! Ако знаеш само как боли да изгубиш дете… Няма нищо по — страшно от детската смърт! Нищо! Как само боли… ооох, бях забравил, а знаех… — старецът бавно плъзна поглед по протежението на могъщата снага на приятеля си и вяло подръпна увисналия си мустак — Знаеш, знам, че знаеш и помниш… Ех, ех, приятелю и това ако е вечното колело на живота — здраве му кажи. Ние с теб при това положение, братко, сме се нагърбили с непосилна задача. — Раздиращ пристъп на кашлица го разтърси. — Поне аз де… — допълни и замълча с наведена глава вкусващ и изпиващ до дъно горчивата чаша на безсилието си.
— Не, не мога да разбера, старий друже, защо трябваше да се случи всичко това, нима не страдах, нима не отдадох годините си в служба на доброто… знам, знам наивник съм, попревехнал романтик, но общо взето това е истината — чий грях изкупвам, след като животът ми беше едно десетилетно изкупление…?!
— Ех, ех, хитрецо, пак мълчиш, пак си някъде с мислите си…
— Дядка, нещо си се размекнал, а? — въпрос без отговор.
— На тези коренища ли говориш? Нали ви предписват разни хапчета против изперкване — стария у нас има купища — що не ги пиеш? — Ейб, явно постоял доста време до говорещия старец, бе усетил ранимостта му и думите звучаха грубо и нахакано.
Чичо Хенри не реагира веднага на прекъсналия мислите и словата му дребен, мазен дървосекач. Обърна главата си към него бавно и премести леко тялото си още по-бавно, но не отговори, гледайки тежко и безизразно през сивкавата пелена, покрила лицето и очите му.
— Какво си ме зяпнал така — да си пиеш хапчетата, викам, ама май нещо не се разбираме — продължи вече не толкова сигурно Ейбрахам под все така тежкия поглед на стареца. — Всъщност май си губя времето…
Чичо Хенри продължаваше да го гледа, без да проличи, че въобще го вижда.
— Деде, май наистина си куку — дошъл съм по работа, така че направо на въпроса — ти си сам, ние сме петима; ти си тук за цяла вечност — за или от, не ми пука — ние сме за малко; ти имаш дърва ние нямаме — схващаш ли? /Ако въобще ме чуваш?!/ Така че — взимам от дървата ти, а ти си ги набавяш по-късно — когато решиш — Ейб превъртя очи тъпо — правиш ни услуга, тъй да се каже. А?
Старецът не отговори. Внимателно, като че ли се страхуваше да не я счупи, премести дланта си по грапавите прорези в кората на бора. Напипа стабилна издатина и мобилизирал волята си започна да се надига. Движенията му бяха нереални и сковани. Отънелите му крайници се разгъваха мъчително, оставяйки впечатлението за отваряне на ръждясало джобно ножче. Усилието му беше върховно, но лицето му остана каменно, очите впити в секача. Единствено дясната му страна потрепваше с неравни дълбоки спазми. Ейбрахам отстъпи леко. Старецът мълчеше. Котаракът все още се опитваше да се задържи с нокти в уютния скут на Чичо Хенри, който почти се бе изправил срещу топчестата фигурка. С последни усилия животното увисна с двете си лапи на панталона на стареца, след което с рязък отскок и мяукане се хвърли несъзнателно към Ейбрахам. Последният също така рязко се отдръпна и изпсува пискливо. Още стреснат погледна към стария човек.
Изправен в лоното на могъщия бор, Чичо Хенри бе въплъщение на величието на старостта и мъдростта си. Дори и да беше последното възвисяване на този древен дух, достолепието му сякаш сплеска към земята Ейбрахам Сейтън. Старецът бавно протегна ръка и впери пръст зад гърба му. Дървосекачът дори не се обърна да погледне — жестът беше ясен и безмилостен. С препъване и няколко подскока се отдалечи като улично куче с подвита опашка и след като реши, че разстоянието е безопасно обърна окончателно гръб на стареца, псувайки и него, и котката, и колегите си, които го бяха оставили да поддържа домакинството им като пълен некадърник.
Чичо Хенри постоя още малко загледан някъде над къщичката отсреща, след което се обърна към своята и се затътри бавно като едва забележимо провлачваше единия си крак. Мигът на величие бе отминал — могъщ и величествен. На близкия ъгъл на барачката си старецът поспря. Залитна. Опря се на нея и се задави в хриплива кашлица. Приседна. Почти се свлече. Върховното напрежение го бе изтощило. Събрал сили най-после влезе вътре и с мъка полегна на леглото си. Придърпа одеялото наполовина върху тялото си и се унесе в неспокоен сън.
— Живяхме кратко и щастливо — без предисловие продължи разказа си госпожа Дохърти, но пък и Чарли нямаше нужда от въвеждане. — Заедно имам пред вид. Често ходехме на нашата полянка и с часове лежахме под дървото, кроейки планове за бъдещето си — тогава още имахме бъдеще — мечтаехме — имахме право и на това. Постепенно заживяхме заедно — след като се оженихме разбира се — тогава нямаше друг начин. Сигурно сме били странна двойка. Най-странната може би. За него хората знаеха, че е чудак, но да намери и такава спътница в живота си — на местните им идваше в повече. Подиграваха ни се зад гърба, но и ни завиждаха, сигурна съм. Прочитах го в очите им, но ние не обръщахме внимание. Те не ни бяха нужни. Сами си бяхме достатъчни, стигаше ни и разбирането на гората… нашата гора. Тогава наистина вярвах в това, вярвах, че гората е жива, че ни обича, както и ние нея, вярвах в Хенри, вярвах дори и в себе си. Ех, ех… Така или иначе ние продължихме да си ходим сред природата почти да живеем там, тя беше нашият истински дом, а полянката беше като олтар на щастието ни.
Госпожа Дохърти замълча гледайки Чарли, който цял бе в треската на любопитството, бе в разказа й. Увлечен той все пак усещаше, че нещо важно предстои и прекъсването на старата жена го изнерви.
— Госпожо, защо спряхте, наистина ме измъчвате. Това да не е похват на разказвача? — смекчи тона си момчето.
— По-полека, по-полека, не препирай стария състезателен кон, дете, ще чуеш всичко. Спокойно. Само нека посъбера сили… смелост, все пак разравям с нокът гнила рана…
Чарли прехапа устни. Разбра, че е прекалил. Понечи да се извини, но в последния момент разбра колко жалко щеше да бъде и стисна зъби, сякаш да задържи думите си.
Без да забележи /или не искаше/ борбата на момчето, госпожа Дохърти продължи:
— Когато се появи дъщеричката ни продължихме този живот, но сега той вече беше прекрасен. Не мога да ти опиша, надявам се някой ден изживееш подобно щастие. Както и да е, дядо ти стана работник — нещо там по горите, не помня точно какво — и ние заживяхме през по-топлите месеци изцяло в гората. Понякога ми омръзваше, все пак бях млада, но като ги видех колко са щастливи, сърцето ми ме спираше да говоря с Хенри.
И двамата мълчаха. Чарли не посмя да се обади.
— Накрая дойде деня, когато всичко това свърши — старата жена преглътна трудно, продължи рязко, с ожесточение, сякаш дялаше думите от прясна стомана — Бяхме на полянката. Нашата. Под нашето дърво…
— Хенри, хайде, моля ти се, стига толкова! Хайде да си тръгваме, ще замръкнем тук! — младата жена говореше умолително, но видимо изнервена.
Младият мъж, към когото тя се обърна продължаваше да подхвърля малката си дъщеричка във въздуха, под дебелата сянка на огромното дърво, без да показва, че е чул забележката.
— Хенри, нарочно ли го правиш? Накара ме да вися тук цял ден, въпреки, че ти казах, че не ми се идва, а сега се правиш, че не ме и чуваш!
Хенри свали детето в прегръдките си и зарови лицето си във вратлето му. Наболата брада на бащата погъделичка момиченцето и то се засмя звънливо. Младият мъж заръмжа като звяр, през смеха си, при което дъщеричката му започна да хълца от възторг.
— И недей така, че ще й стане нещо! — допълни ядно младото момиче и сърдито им обърна гръб.
— Мамо, недей да ни се сърдиш. Само още малко. Нали така, Нели, хайде помоли майка си да е добричка с нас.
— Мама… — момиченцето избърбори думичката, като се усмихваше с огромните си черни очи.
Майката го погледна нежно, хвърли унищожителен поглед на бащата и им обърна гръб отново. Двамата се претърколиха и продължиха да издават своите звуци.
— А сега — хайде пак на самолетаа — Хенри рязко протегна ръцете си нагоре и момиченцето сякаш наистина полетя.
Зловещ пукот предизвести грохота на падащия клон. За частица от секундата бащата изви детето встрани, в опит да го запази с тялото си. Земното притегляне изигра съдбовната си шега. Миг по-късно двамата потънаха в клони и зеленина. Болезнен стон се чу от устата на Хенри.
Младата жена, с инстинкта на майката, се движеше почти едновременно със събитията. Почти.
— Нели, Нели, къде си! Хенри какво става с момиченцето ми, Нели, Нели… — майката панически дърпаше и късаше листата, които и пречеха да види къде са близките й. Риташе настрани шибащите я безмилостно клони.
Хенри се размърда. Не беше в безсъзнание, но едва сега отвори очи. Клонът го беше ударил в ребрата и целия гръден кош го болеше. Но не това го интересуваше. Детето още бе в ръцете му. Телцето натежа. Хенри се загърчи като бесен, чупейки затисналите го клони.
Двамата родители едновременно спряха погледи върху неестествено отметнатата главичка на детето си.
Жената запищя. Погледът й се изцъкли.
Хенри вдигна момиченцето и едната му ръка увисна счупена. Глух за болката, намести телцето над лакътя си и се втурна в луд бяг през гората, без да избира път и пътека. Жената загубила съзнание механично се понесе след него.
— Дяволите да ви вземат, тъпаци с тъпаците, ще ви режа дърва, ще ви ги цепя, печката ще ви паля! — Ейбрахам Сейтън извиси глас, като не спираше да ругае, докато нареждаше в неравна купчинка насечени от него цепеници — Боклуци! Ейб — това, Ейб онова, писна ми! — човечето спря, изправи се и загледа страшно изпод потните си вежди — сам беше, можеше да си го позволи.
Когато реши, че чувството му за самоценност е удовлетворено, Ейбрахам се наведе и нагласи последното кръгло пънче, което се нуждаеше от допълнителна обработка и с яд замахна, като ругаеше по целия път на брадвата до долу. Две парчета отхвръкнаха в резултат. Секачът се изправи, подпря се на сечивото си и огледа критично невдъхващата доверие купчинка, която беше съумял да натрупа криво-ляво, обработвайки намерените около бараката разхвърляни дървесни отломки. Не му се искаше да признае, но с това количество единствено можеше да си навлече гнева на своите колеги, ако не и нещо повече. Нямаше начин, трябваха още. Измери със свъсен поглед околните дървета, обточили неравния ръб на полянката, на която се намираха постройките. Ядно метна брадвата настрани, хвърли небрежно двете цепеници, търкалящи се в краката му, върху купчината и хлътна в барачката.
След минута-две излезе сумтейки, с резачката си в ръка. В очите му блесна поглед на хищник дебнещ своята плячка, който явно бе изровил от резерва си „специални случаи“. Обърна се на другата страна, като все още гледаше страшно. Група млади букови дървета — всяко с дебелина не повече от шията на Ейб, прокраднали се сред околното море от иглички, грабнаха погледа му. Бяха стройни, свежи и като дърва за огрев биха били полезни около година след като са отрязани, но лицето на „ловеца“ блестеше от ловна страст.
Още крачейки, преди да стигне до тях, нетърпелив, Ейб запали резачката си и тя запърпори равномерно, сякаш весело. С премерени движения отряза няколко клона от близките ели, които му пречеха да се добере до стволовете на своите жертви. Резачката изгъргори, като че настройваща тоналността си за предстоящото представление. Ейбрахам Сейтън преглътна шумно и се наведе към най-близкото дръвче. Резците на веригата захапаха свежата кора. Резачката зави. Влажна, белезникаво-жълта дървесина се разхвърча подобно на празнични конфети. Само че тук вилнееше смърт, а народите, празнуващи смъртта не използват конфети…
Дръвчето клюмна върху другите осъдени, сякаш падна в ръцете им. Гората проплака. Очите на Ейб щяха да изхвръкнат от екстаз — той громеше, той командваше парада. Второ дърво… трето… замахна нататък. Дали далечна съвест или гузно подсъзнание спря ръката му не стана ясно, но на следващото дръвче той спря. Прохъркващите от инерцията на веригата резци спряха сякаш с неудоволствие в снагата на дървото. С усилие Ейбрахам ги откачи от него и огледа полесражението. Подсмихна се. Беше доволен.
След като довлече последното дърво до бараката, доволството му вече се бе изпарило напълно. Пусна го троснато на земята и избърса мокрите от сока му ръце в панталоните си. Дишаше тежко, капчици пот бяха оросили челото му. Една от тях се търколи и влезе в окото му. Залютя силно. Неудоволствието се превърна в ярост и прозвуча като канонада от ругатни, докато той търкаше неистово лицето си с ръка. Полека дразнещото глождене намаля, но Ейб все още се въртеше и псуваше, като търсеше с виждащото си око нещо, върху което за излее яда си. Не намери. Задоволи се да обходи с унищожителен поглед отсрещната барачка на стареца и голямото дърво до нея. Спря за миг око, гледайки с омраза, след което седна и запуши, поклащайки заканително глава без ясен адрес. От време на време избърсваше по някоя сълза, отронваща се някак не на място от още притвореното му око по скулата.
Досмуквайки фаса си, Ейбрахам влезе в бараката на работниците и след кратко търсене впи устни в гърлото на шишето с уиски за около половин минутна страстна целувка. Шумно пое въздух на последната глътка, стовари бутилката на масата и събрал сякаш сили излезе залавяйки се за работа.
Още преди да свърши с първия дървесен труп, разбра грешката си. Рязането на суровото дърво не спореше и в крайна сметка се събра материал, за малко повече от един наръч. От одевешната „наслада на хищника“ нямаше и следа. Досадна и изнервяща му се струваше тази работа. Беше я започнал и нямаше как — с неудоволствие, дори с усилие, Ейб продължи нататък. Пуфтеше и издаваше звуци, сякаш труда на Сизиф беше детска игра в сравнение с неговия. Тъй като бе сам, човекът даде простор на циничния си речник, псувайки при почти всяко свое движение с вещина, която би изумила всеки фен на псувнята като изразно средство.
Наведен към последния ствол, Ейбрахам се стресна от звънко мяукане, прозвучало почти в ухото му.
— Мамицата ти! — човекът подскочи, в едното му ухо пищеше резачката, а в другото призрачното мяукане на котката.
Робърт, свикнал с добродушието на Чичо Хенри, не усети заплахата в крясъка на човека пред него и доверчиво се уви около крака му.
— Махай се от тук, гадино! — Ейб отхвърли Робърт с рязко движение на крака си. Мигновено в съзнанието му изникна пресния спомен за предишната им среща и особено за унижението, на което беше подложен и той присви очи. Котаракът измяука и настръхна. Не разбираше агресията на човека, затова не побягна.
Секачът поднови занятието си още осмисляйки ситуацията, но косъмчетата на врата му бяха настръхнали. Агресивната страна на малодушието му се пробуди. Подсъзнателно усещаше възможността за безнаказана компенсация за всичко, претърпяно напоследък — „В тая шибана пустош!“, както я бе нарекъл в ругатните си одеве. Предстоеше съзнанието му да асимилира тази възможност и да даде воля на първичното. Не се наложи да го прави.
Ново отъркване в крака и мек котешки говор. Ейбрахам потръпна сепнат. Котката отскочи. Механично дърварят замахна с гъргорещата резачка и го перна по задницата. Кървави пръски и козина се сляха във въздуха с болезнения стон на животното. Като в дивашки танц инерцията на резачката завъртя топчестия секач и със силата на този замах Ейбрахам изрита падащото, висящо сякаш в пространството, тяло на животното. Черната топка от сплъстена от кръв и козина отлетя в близките храсти, където сякаш изчезна в земята, а звуци, дори и да издаваше — бяха погълнати от песента на машината.
Самият Ейбрахам не възприе напълно ситуацията. Той бе отчел само отделните действия и изключително доволен от себе си, сякаш изтри котарака от случилото се, наслаждавайки се на сполучливия пирует и воле. Вече нямаше, на кого да се сърди. Беше отмъстен, така да се каже. За друг вероятно би било странно, но той някак по своему бе намерил душевния мир. Това също едва ли осъзнаваше, но с усмивка на уста, сякаш окрилен довърши с бодри движения последното дърво. Събра разхвърляните наоколо късове, подреди ги по своя си начин /т.е. „почти“ разхвърляни/ и понесе резачката към бараката. По лицето му не се четеше нищо друго, освен задоволство. Пътьом, в несмислен порив, размаха юмрук към отсрещната постройка — така, просто профилактично, без злоба или каквото и да било друго чувство. Доволен от свършената работа влезе да довърши останалото в бутилката уиски, без да забележи стичащата се по китката му кръв, препускаща жива доскоро във вените на Робърт.
Чарли бе заровил ръце в наведената си глава и вдишваше дълбоко, лъчът на болката сякаш бе опарил и неговото сърце. Като истински войн старата жена продължи:
— Трябва да довърша, длъжна съм пред себе си, пред Хенри, пред паметта…
— И пред мен… — глухо допълни Чарли.
— Да — и пред теб, може би най-вече пред теб. Отчуждението помежду ни се промъкна още в болницата, докато чакахме вече известния резултат. Хенри тихо плачеше. Тогава това ме отврати. Сега знам, че той бе достатъчно мъж за да си го позволи, достатъчно обичащ баща, за да го направи. За мен обаче от тук нататък съществуваше единствено смъртта на дъщеря ни и скръбта ми се озъби безмилостно срещу него. Неговото дърво я уби. Неговата гора го направи. Уби я безполезната му страст към онези пущинаци.
Чарли вдигна глава, очите му проблеснаха в падащия мрак.
— Тогава мислех така — страдах, не ме вини за това. Виновна съм, че бях егоист в скръбта си, мъстящ, незнаещ милост. А страданието на Хенри беше неизмеримо по-голямо. Всичко, което ти изброих току-що той много по-добре го усещаше. Вината го прогаряше като безпощаден жиг, аз от своя страна — признавам греха си — никога не му спестих нищо от тези тежки обвинения. Болеше ме, а нямаше лек за тази болка. Инстинктивно карах дядо ти да страда, за да я заглуша поне за миг. А Хенри не бе на себе си, изчезна за дни наред. В тези дни нямаше покой за душата ми. Проклинах деня, в който го срещнах — банално, но съм сигурна, че е бе такова, защото тази реакция идва неизбежно и винаги, независимо от различните лица на болката. Един ден дядо ти се върна. Гледаше ме с трескави очи и мълчеше. Държеше в почернените си ръце торба пълна с нещо. Гняв и истерия заляха най-благородния човек на тази земя — крещях като луда. Когато свърших той промълви само няколко думи — бе изкоренил дървото, изгорил го и наоколо бе засял кипариси, като олтар на страданието ни — така каза — в торбата носеше въглени от дървото-убиец!
Чарли не каза нищо, когато старата жена замълча. Очите му гледаха спокойно дори със състрадание към жената пред него — толкова силна одеве и толкова слаба сега под бремето на миналото.
— Това беше последната ни среща. Дядо ти си тръгна и никога повече не го видях. Ах, как горчиво съжалявам, колко години, десетки години ми трябваха да разбера жертвата, която стори този страдащ човек. Но всъщност има моменти, които ако пропуснеш с нищо и никога не можеш да замениш. Никога никъде другаде не можеш да компенсираш. Цял един живот ми трябваше да го разбера. И сега, накрая, защото чувствам, че той е близо, аз трябва да се изправя лице в лице с Хенри, лице в лице с живота си, за да поискам прошка. За миналото си! За бъдещето си!
— Да, моето момче — допълни старата жена след кратко мълчание, — за бъдещето си. Защото, когато дойде мига — не знам кой е този миг и кога точно идва, но идва — обръщаме се назад и осъзнаваме, че тези, покрити с кафяво-сив, влажен прах, отломки от спомени, всъщност са нашето изживяно бъдеще. Бъдеще, за което в миналото сме се надявали, че ще донесе нещо, което си заслужава всички изпитания, през които преминаваме! Имах дан за плащане към това бъдеще, което не се случи и започнах да го плащам, благодарение на теб!
Госпожа Дохърти се умълча замислено, като лекичко се поклащаше напред-назад.
— Знаеш ли, кое обаче, моето момче, е най-тъжното и най-странното, най-страшното в тази моя история?
— Не — отговори Чарли чистосърдечно, защото на него всичко в тази история му се струваше тъжно и странно, дори страшно.
— Най-тъжното, моето момче, и в това мисля е моята трагедия, е, че не с живота на всеки се случва така. Не на всеки от нас съдбата отрежда избор, последствията, от който да плаща цял живот. При мен обаче обстоятелствата се стекоха така и не мога да се сърдя на никого, а и дори и да го направя — ефектът ще бъде нулев.
— И сега не мога да кажа, защо точно на теб разказах всичко това, но го направих и връщане назад няма. Не мисли, че не съзнавам, че го сторих най-вече заради себе си, но се надявам по някакъв начин това да ти е от полза, да ти даде отговори на някои въпроси, които си си задавал до сега или които предстои да срещнеш. Казвам ти го, защото в мен частица наистина се надява /и ще се надява/, че тези неща се случват само в живота на някои от нас — госпожа Дохърти тръсна глава и продължи бодро — Трябва само да внимаваш, Чарли, за онзи миг, който не бива да пропускаш и ще успееш! Вярвам! Виждам го в теб!
Мимолетна тревога прелетя като злокобна сянка над момчето. То се взря дълбоко в очите на старата жена. Не видя заплаха. Успокои се и без да и отговори се отпусна назад. Старицата го гледаше напрегнато, сякаш очакваше присъда.
— Чарли… — момчето се протегна, стисна ръката й, погледна я и дружелюбно й смигна. Жената въздъхна.
— Ха, то наближава време за слизане май, а? — внезапно каза госпожа Дохърти с променен тон, но очите и казваха, че никога няма да забравят.
— О, да! — поде момчето с облекчение.
— Я, аз да се оправям, че нали ни знаеш старците, малко не сме в крак с времето. — Жената продължи да говори като в думите, изражението и прозираше близостта, която чувстваше към младежа.
Чарли също започна да се подготвя за слизане, като се стараеше да не мисли над казаното. Колкото и малък житейски опит да имаше, знаеше, че възприетото трябва да отлежи известно време, след което само дава отговор на всички въпроси. Необяснима тревога сякаш докосна сетивата му. За дядо му. Спря с ръка наполовина протегната в раницата. Не, не идваше от госпожа Дохърти. Гората? Момчето несъзнателно прокара ръка по челото си, като че ли да отърси неприятното чувство и продължи да се приготвя.
Дърварите почиваха. Бяха изсекли доста голям участък и денят беше към края си, но отговорникът им — Уилкинсън — по никакъв начин не показваше, че го интересува, нито правеше опити да се намесва с указания. От предобедния разговор до сега не бе отронил дума, нито бе показал, внимание към подчинените си. Те от своя страна отговаряха със същото, дори донякъде бяха доволни, че не им се налага да общуват с него. На няколко пъти Джеймс направи забележки в смисъл „копеленцето се научи от къде духа вятъра“, но разговора в тази насока не потръгна, не бе интересен след вчерашната безславна капитулация на Уилкинсън. В крайна сметка четиримата седяха на повалени трупи, недалеч един от друг — работниците — пушейки мълчаливо, а инженерът — просто мълчаливо.
Колин се размърда.
— Господин инженер. — Джеймс го измери недоволно с поглед, но не каза нищо — Господин инженер, искаш ли цигара? — Джеймс отново го изгледа косо, а Хансен се засмя беззвучно всмуквайки от своята.
Уилкинсън изненада и себе си като прие. Запали от цигарата на Колин и пое дима. Никога не бе пушил сериозно, поради което се задави в кашлица. Чертите на Джеймс се отпуснаха в насмешка, а Хансен само кимна на себе си.
— Ти, май, не пушиш, а? — младежът кимна кашляйки — Аз, за работата да ти кажа. — Колин завърши встъплението си и заговори по-уверено — Ние тука, такова, ще привършваме, още три-четири дървета и край. — Беше се наел с дипломатическата мисия на общуване с Уилкинсън.
— Край за днес или въобще.
— Нацяло! — отсече Харди иззад гърба на колегата си и зачака отговор допушвайки цигарата си.
— Добре, Тентън — Уилкинсън продължи да говори на Колин — Ще проверя количеството и като свършите — тръгваме. Нещо друго.
— Не, няма какво — каза работникът — аз ще ви извикам на тръгване.
— Наистина няма, освен да ми подържиш оная работа — каза Джеймс високо, като хвърли фаса от цигарата си през рамо — Хайде Колин, да свършваме! — Хансен поклати глава доволен и започна директно да се подготвя за тръгване, като остави другарите си да довършат.
Уилкинсън, без да дава вид, че е чул последната вулгарна забележка, извади от джоба си бележник и се заразхожда сред повалените дървета, отбелязвайки нещо от време на време. Неусетно стигна до кипарисовата полянка /все още бе такава, макар и по различен начин/. Тук резачките се чуваха глухо и той седна заслушан в горския шум. Дръпна от цигарата и я загаси недопушена в пръстта. Стори му се, че гората сякаш му заговори. Огледа се — нямаше кой друг да бъде. Наведе се, като че ли да чуе по-добре. Вятърът тънко свистеше в иглестата трева. Тъжен напев му пригласяше. Уилкинсън усети нечие присъствие — създания, долавяни само от вторичните му сетива. Гората сякаш беше жива. И страдаше… Небето чернееше и страхът го докосна. Стана бързо и се затича към шума от работещите зад възвишението — каквито и да бяха — хора бяха. Превали височината, но тях ги нямаше. Резачките бяха замлъкнали, чуваше се човешки говор, но хора не се виждаха. В падащата нощ Уилкинсън забеляза светлата лента на пътеката към постройките и инстинктивно се затича натам, удвоявайки усилията си.
Колин потърси началника си, докато другите двама се качваха в джипа. Взря се в сумрака без надежда да види нещо.
— Хайде идвай, тоя си е тръгнал — извика Джеймс.
— Ами ако не е?
— Ами ако не е — ще си тръгне. — Джеймс и Хансен се заляха от смях.
Колин прие забележката освен за смешна и за съвсем основателна, а и не се чувстваше комфортно в тъмната притихнала гора. Огледа се протоколно за последен път и се затича след тръгващия джип.
— Чакайте бе, ей, идиоти! — извика затръшвайки вратата. — Да не смятахте да ме оставите тук, а?
— Ами! — толкова ценен кадър като теб — В никакъв случай, само, че — педала на газта ми залепна за подметката. — Джеймс се хилеше доволно.
— Залепнал той, залепнал друг път, прошка за вас само ако почерпите нещо в хижата! — Колин с лекота прочете мислите на събеседниците си.
— То една хижа, ами, хайде…, но виж за почерпката — смятай, че чашата вече ти е налята — Джеймс увеличи скоростта.
— Така, по-бързо. Дано оня дребосък да е запалил печката, че го убивам — додаде лаконично Хансен боботейки, след което всеки се унесе в мислите си, сред бръмченето на мотора и полюшванията на неравния горски път.
— Хайде, момче, побързай! — подвикна дребната стара жена със бежов шлифер и кафяви обувки на следващия я младеж.
— Идвам, идвам, госпожо — отвърна Чарли, докато се бореше със стъпалата на вагона — какво носите в този куфар, нещо за контрабанда или пък труп? — продължи момчето с усмивка, теглейки с усилие огромен четвъртит куфар по влажния перон.
— Трупа на живота си нося, хайде, хайде! — без никакъв сантимент изстреля госпожа Дохърти и махна нетърпеливо с ръка без да се обръща.
— Идвам, спокойно. — Между двамата неусетно се бе зародило, ако не приятелство, то поне взаимна симпатия. — Но защо бързаме толкова и без това пристигнахме по-рано. Аз поне не мога да стигна днес до дядо си, вие сте по-лесна — къщата няма да Ви избяга.
Госпожа Дохърти се обърна рязко и го изгледа косо и насмешливо.
— Ти си тръгнал при дядо си, нали — момчето кимна — чакай това чудо да се разкара — влакът подаде остър сигнал и потегли, като остави двамата сами на нощната гара — А, мен като ме гледаш къде съм тръгнала, за гъби ли? — скастри го бойката старица — От тук отиваме направо при Хенри — допълни, врътна се енергично и запрепуска по перона със ситните си крачки.
— Супер, но… с какво?
— Ха! — госпожа Дохърти се спря така рязко, както бе тръгнала — Виж за това не бях помислила, ех, мисълта вече ми изневерява. Ами сега? — момчето не отговори веднага и двамата продължиха бавно.
— Сетих се. Тук нямам много познати, но има едно момче, не много по-голям от мен, правили сме лудории заедно преди, като малки. Може да се каже, че сме близки. Той носи пощата на дядо ми и се виждаме понякога.
— Добре, виждате се и какво! Карай малко по-живо! — духът на жената сякаш пламтеше.
— Та, той има едно малко моторче, разнася с него пощата, можем да му го поискаме…
— А, не можем ли да поискаме направо една кола. Под наем. Старите ми кости, а и багажът — посочи с палец внушителния куфар — определено ще се чувстват малко дискомфортно върху това… моторче — думите бяха казани като въпрос, но бяха всъщност едноличното решение на старата госпожа — нетърпящо възражение.
— Но… кола аз не мога да…
— Аз мога, хайде!
Градчето Маунтсвил бе типично планинско градче — стръмни улици, квартали, накацали по възвишенията, нещо като централна част и най-вече основната му характеристика — беше мъничко. Поради тази причина, двамата пътешественици напредваха бързо из заспиващия град. След кратко време вече приближаваха целта си. Старата жена все така подканяше нетърпеливо мъкнещия огромния куфар младок да побърза.
Стигнали до къщата на пощальона, те се спряха и Чарли натисна звънеца на входната врата веднъж.
— По-смело, момче, по-смело! — госпожа Дохърти се повдигна леко на пръсти и зазвъня настоятелно.
Отвътре се чу движение и вратата се отвори.
— Кой е? — действително на вратата стоеше същия младеж, който донесе на Чичо Хенри вестта за идването на Чарли.
— Здрасти, Дейви! Аз съм Чарли.
— О, Чарли ти ли си бе, човек, много рано пристигаш, по никое време! — погледна бегло часовника си.
— Именно, по-рано пристигнах и сега се чудя как да се добера…
— Здравей, младеж, всъщност става дума, че ни трябва превоз — намеси се госпожа Дохърти, избутвайки Чарли встрани. — Колата ти под наем — поясни тя. — Защото иначе ще ни изядат вълците в тази тъмнина, там из горите.
Двамата младежи се сепнаха при тази атака. Старицата обаче бе взела нещата в ръцете си и не след дълго госпожа Дохърти и Чарли отново бяха спътници. Този път в поостарелия пикап, чиито цвят се губеше някъде в необятните нюанси размити по границите между жълтото, бялото и сивото, който бащата на Дейви им бе отстъпил под непрекъснатия словесен напор на старата жена.
Фаровете на машината бележеха неясно пътя, по който се движеха. Контурите му се губеха някъде встрани. Големият автомобил сякаш си проправяше път в наситената материя на тъмнината наоколо. Светлините повече засилваха това впечатление, отколкото помагаха на седящата зад волана госпожа Дохърти. Тя се бе наместила върху две възглавници, сложени върху притиснатата плътно напред седалка. Мълчеше, вперила поглед в тунела проправян от фаровете. Мълчеше и Чарли. Пътят се виеше нагоре, завой след завой, като че нямаше намерение да свърши никога и монотонно повеждаше мислите на двамата из дебрите на историята, която ги свързваше… Която ги бе свързала завинаги.
Старата жена се размърда неспокойно.
— Момче, какво си се умълчал?
— Мисля за дядо си. Нещо съм нервен. Не знам, може би от тъмнината, пък и съм май вече доста поуморен…
Госпожа Дохърти кимна.
— И с мен е така, мислите ми все се отклоняват към него, сякаш ги вика. Като се замисля — нещата се натрупват едно след друго, задълбават все по-надълбоко и ми става страшно. Краят наближава, вече нямам сили да се противопоставям и тези болезнени стрелички, като че ли го усещат и са безпощадни… — старата жена не уточни за кой край говори, но въпреки умората, която отчетливо бе белязала лицето й, се усещаше осезателно, нетърпението да стигнат и напрежението, което то пораждаше в душата й.
Думите й го потвърдиха:
— Тези завои сякаш нямат край, като че ли пътуваме в бездънния Космос. Момче, да не би да сме объркали пътя?
— Не, но имам същото чувство, дано стигнем скоро, защото вече ми писна. — Чарли премълча неясните си предчувствия и забарабани по таблото на стария „Форд“.
Старата жена не каза нищо, но настъпи педала на газта с несвойствен за годините й ентусиазъм, сякаш споделила мислено тревогата на момчето. Тъмнината покрай пикапа запрепуска стремглаво, като от време на време, при завой, нощните дървета покрай пътя изскачаха пред очите им от прегръдката на мрака. Движението на колата създаваше илюзията, че в мрачно погребално шествие се бяха запътили нанякъде.
Тъмнината загръщаше малката полянка и разхвърляните по нея постройки. Обитателите на една от тях насищаха атмосферата с глъч и силни крясъци, а другата, в която също трябваше да има живот, тънеше в мрак и тишина.
Чичо Хенри полузавит, спеше неспокойно. Често потръпваше и простенваше от болка, но нито това, нито тежката кашлица го пробуждаха напълно. В стаята беше студено. Като че цялото й пространство беше потънало в някакъв вледеняващ вакуум. Уютната печка сякаш гладна и сърдита гледаше хладно през полуотвореното си прозорче.
Нов пристъп на кашлица. Старият човек се възви и поизправи на левия си лакът, посегна с дясната си ръка към лицето, но тя сковано само се премести върху гърдите му. Старецът изстена с болезнена гримаса и като че се пробуди. Жален звук доловиха ушите му. Той все още повече спеше, отколкото да беше буден. Предпазливо размърда крайниците си, отвори очи и се заслуша. Жалният звук се повтори този път по-отчетливо — тих, но някъде отблизо. Чичо Хенри настръхна, познал гласа на Робърт. Усетил болката в него старецът се надигна рязко, пренебрегвайки парливите пробождания в ставите и мускулите си.
Робърт продължаваше своята тъжна песен.
Едната ръка на старият човек поддаде и той почти станал, рухна отново на леглото. Мяукането сякаш приближи. Чичо Хенри не виждаше нищо в тъмнината, но страданието в гласа на котарака проблесна в съзнанието му. Той енергично, забравил /или оставил за по-късно/ всичко друго, се изправи. Панически се засуети из тъмната стая, неориентирано търсещ светлина.
Стъпи на нещо меко. Робърт изпищя пронизително. Механично старецът се наведе и опипвайки пода го взе в ръцете си. Котаракът мяучеше с всичка сила. Тоновете на плача му се забиваха като игли в мозъка на Чичо Хенри. Той се разтрепери и започна да гали верния си приятел.
Нещо лепкаво пролази по ръцете му. Старецът се сепна и изпусна животинчето на земята. Досетил се за истината, трескаво затърси ключа на лампата, която накрая просветна с тъжната си светлина. Човекът се обърна рязко и потърси Робърт с очи. Два жълти огъня пламтяха сред черната козина и гледаха към него с неизречима молба. Котаракът, вече едва издаващ звук, с конвулсивни движения на предните си лапи се влачеше към своя стопанин, търсейки закрила в агонията си. Задницата му представляваше отблъскваща смес от сплъстена козина, кръв и вътрешности, които създаваха призрачен ореол на достойното животно.
В първия момент Чичо Хенри отстъпи крачка назад, след което се хвърли към умиращия котарак. Пое го на ръце и му заговори галено и успокоително. С несъзнателни /и безсмислени вече/ движения старият човек заопипва задницата на питомеца си, сякаш с надеждата да му помогне. Старецът още говореше, когато забеляза, че котешките очи са изгаснали. И деветия живот на верния Робърт бе отлетял невъзвратимо.
Въпреки това Чичо Хенри го положи внимателно, покривайки го с одеялото. Изправи се и безмълвен се загледа в малката купчинка пред себе си. Само висша сила би могла да разбере какво става в този момент в душата на стария човек, какъв ураган от страдание и ярост бушува в нея в тази минута.
Старецът извърна глава и втренчено се загледа през прозореца към отсрещната постройка, откъдето продължаваше да струи необуздана глъч. Очите му заблестяха със странни искри, лицето му бе станало неузнаваемо. Гърлен стон се изтръгна иззад стиснатите му зъби. Хвърли последен поглед към леглото и се втурна навън.
Старият човек се придвижваше с големи скокове, сякаш неземна сила вилнееше в старческото тяло и дух.
Добродушния Чичо Хенри в тази минута бе страшна гледка. Никога през живота си не бе изглеждал, не бе действал така. Освен веднъж.
Болката от нанесените удари бе простряла плаща си над съзнанието му. Гората потръпна.
Мигове бяха нужни на стария човек да достигне бараката на секачите. Мимоходом се наведе и грабна нещо облегнато до вратата, преди да нахлуе вътре.
— Госпожо, вие чувствате ли се някак странно, чувствате ли нещо… различно…?
Старата жена се извърна към Чарли, погледна го и продължи да следи пътя пред себе си.
— Безпокойство! — след кратка пауза отговори тя — не мога да си го обясня, но сякаш Хенри има нужда от помощ. Не вярвам в такива измислици, но в момента така се чувствам…
— Странно, колкото повече приближаваме — като че ли го чувам… Надявам се да е някакво психическо самовнушение. — Чарли погледна старата жена с надежда.
Тя не отговори.
— Никога дядо ми не е имал нужда от помощ, — като че ли, за да окуражи себе си продължи момчето. — Не вярвам да има и сега. Той никога не е имал и врагове, а и гората го обича… — не довърши, защото наистина не си обясняваше точно какво чувства и затова му се струваше, че говори несвързано.
Сивата лента на горския път пробягваше пред стария „Форд“. Постепенно приближаваха местността, към която се бяха насочили, но все пак няколко километра ги деляха от нея и на Чарли му се струваше, че никога няма да стигнат.
— Не знам, момче, не ми се мисли точно сега. Наистина съм притеснена, но предлагам да пристигнем на място и тогава да изясним нещата, а не да си „чешем езиците“, както се казва и да нагнетяваме напрежение. Това е критика не само към теб, но и към мен самата, защото всяка секунда ми става все по-тягостно. Разбираме се така, нали, приятел? — този път госпожа Дохърти гледаше, очакваща подкрепа.
Момчето, усетило доверието на възрастната жена, кимна сериозно и почти ритуално, след което несъзнателно започна да брои познатите му завои.
— … и тая мадама, разбирате ли — тя беше луднала по мен! — Ейбрахам се огледа за въздействието на думите си — Да, бе! — без някой да е изказал недоверие /поне гласно/, допълни той.
— Хайде, хайде, продължавай. Добре, че ти е обърнала въобще внимание — подкани го Колин, докато другите двама просто мълчаха и го гледаха. Ейбрахам погледна към колегата си с престорена обида, но продължи, защото по важно за него беше, че другите му обръщаха внимание.
— Мноого, яка жена, неповторима — продължи като се подсмихваше — от дума на дума, нали си ме знаете — скептично поклащане на глави в отговор — и стигнахме до най-важното — вкарах я в леглото. Не бе лесна работа, обхождах, захождах — най-после се вкопчих в нея като пиявица, че като се почнахме… Свалям й аз бикините с мощно движение — Хансен се засмя — и ги мятам на нощното шкафче — в един момент, гледам — а! — шкафчето изчезнало, а те се прострели и наполовина върху масата… — сланинките по гушата на дребничкия секач се затресоха в смях, общ кикот го последва, подплатен активно от изпития алкохол.
— Т’ва бикини ли са били, бе, Ейб, ясно защо ти е пуснала — тая е била с памперс, бе… за слонове… — дружен рев придружи тези думи на Колин, Хансен тупна Ейбрахам по гърба, от което той се задави в смеха си.
Уилкинсън привлечен от шума се подаде от задната стаичка, въпреки решението си да не общува с тях.
Джеймс също се поддаде на общото веселие в първия момент, но все още бе ядосан на дребния секач и това, че той стана център на внимание, явно не му се нравеше. Затова надвиквайки глъчката, попита с нескрито пренебрежение към досегашния разговор:
— Ти, Сейтън /наблегна на името/, какво ми говореше, нещо за оня дядка — приказвал с дървото казваш, а?
— Да, точно така — включи се веднага Ейбрахам, в стремежа си да не губи благоразположението на околните. — Тоя деди е пълно куку, въобще не е в ред — стои си там до онзи дръвник…
В същия момент вратата се отвори с трясък и Чичо Хенри връхлетя върху „идиличната картинка“. Стол отхвръкна. От очите на стария човек струеше някаква нечовешка енергия и изпепеляваща омраза.
Силен удар отхвърли Ейбрахам назад и той с цялата си тежест се метна върху печката. Лицето му залепна за нея като стикер. Зверски крясък огласи настъпилата тишина. Старият човек вече сееше удари наляво и надясно около себе си. Сопата на Ейбрахам, която бе грабнал пътьом, зловещо се люлееше в ръката му. Множеството високо отрязани части от клонки стърчаха заплашително, от което ствола на борчето изглеждаше като боздуган, вещаещ Страшния съд. Едно от тях звучно се заби в бузата на ставащия от мястото си Джеймс, като го върна обратно, но вече долу на пода. Ейбрахам продължаваше да крещи ту жално, ту в панически ужас. Дългото тяло на печката лежеше до него и тънки змийчета огън пролазваха по пода от разсипаните наоколо дърва. Нов удар — Чичо Хенри уцели Хансен в плътната му шия, извърна се и замахна към Колин. Той отскочи. Старецът залитна, катурна масата и тя се стовари върху опитващия се да стане Джеймс, който ахна от изненада и болка. Чичо Хенри се завъртя около оста си от инерцията на ненанесения удар, но я използва, за да стовари следващ върху гърчещия се Ейб. Огънят крепнеше и нагнетяваше въздуха с нездрава горещина. Окопитилия се Колин използва момента и удари развилнелия се старец в гърба с един от столовете. Чичо Хенри изхриптя и стъпи несъзнателно в страни. Кракът му срещна лицето на Джеймс /по-точно кървавата му страна/. Онзи изрева и бясно се заизвива изпод отломките от мебели, с призрачен поглед, решен да се изправи. Хансен нанесе в същия миг тежък удар по приведения старец, някъде в областта на рамото и шията, който сякаш развали някакво заклинание и сломи енергията движеща магически старческото тяло.
Това обаче не бе напълно вярно, защото политналия Чичо Хенри съумя да смуши със сопата огромния скандинавец в учудващо мекия му корем. Хансен се преви, но замахна за нов удар, който сигурно щеше да убие стареца, ако Уилкинсън /събудилия се сякаш Уилкинсън/ не го беше блъснал с тялото си към вратата, поемащ удара с бедрото си, ритайки силно Хансен в лицето с коляното на другия си крак. Не губи време да осмисля или оглежда обстановката, а подхвана свличащия се Чичо Хенри и го избута навън. При отварянето на вратата огнените езици лумнаха по стената на барачката, оставяйки тънки струйки жив пламък да се полюшват по нея.
Уилкинсън проследи с бегъл поглед стария човек, който залитащ по полянката се изгуби в мрака, извън осветяваното от оскъдната светлина на външната лампа пространство. Решителност блесна в очите на младежа, кръвта му заигра. Обърна се рязко и скочи в бараката през още незатворилата се врата.
Мощен удар на Хансен го просна на земята.
„С Хансен шега не бива.“ — основно правило, което той неразумно бе забравил.
Огромния човек се приведе и методично и безмилостно заналага свилия се на земята инженер, като при всеки удар се чуваше глухо тупкане, съпровождано отначало от опити за защита и викове, а по-късно само от викове, все повече приличащи на скимтене. Джеймс се отърси от отломките от мебели по себе си и зарита с тежката си обувка беззащитния Уилкинсън. Ейбрахам пищеше. Колинс се суетеше около тях, опитващ се да удари и той. Огънят неусетно обгръщаше стаята, задушлив пушек се къдреше по тавана.
Хансен удряше безмълвен, дори безпристрастен, докато Джеймс риташе с настървение и злоба. Алкохолът струеше по вените му. Лицето му, наполовина в кръв, беше разкривено в гримаса, която много приличаше на усмивка. Лявата му буза бе разкъсана и краищата на устата му висяха като подскачащо желе навътре в устната му кухина, което натрапчиво засилваше впечатлението за сатанинска усмивка.
Уилкинсън беше притихнал, но Хансен не спираше — бавно и методично. Джеймс обаче бе достигнал върха на опиянението си и пасивната жертва го вбеси още повече.
Огледа се.
Колин, сякаш една мисъл с него, му подаде резачка. Джеймс я пое. Сега вече се усмихна. Изрита Уилкинсън за последен път и се втурна навън. Колин го последва.
Очите му настървено затърсиха стареца из поляната. Шум на счупени стъкла и дърво възвести полета на Уилкинсън през прозореца. Джеймс не отмести поглед встрани.
Хансен, явно загубил интерес към жертвата си, се промъкваше през отломките и гъстия /вече/ дим натам, откъдето чуваше хленча на Ейбрахам. Скандинавецът се наведе, за да може да го види през мъглата на задушливия дим. Лицето на топчестия секач, наполовина обезобразено, като че още гореше без пламък, но не натам гледаше Хансен. Със зловещ звук огънят напредваше по стените и тавана и тук именно беше по голямата опасност, той го знаеше. Ейбрахам забеляза колегата си и замлъкна с надежда. Хансен го прескочи и замахна с дюшека на леглото /което преди беше/ зад печката, стараейки се да загаси пълзящия огън. При удара по стената вдиша огромно количество дим и се преви в кашлица. Ейбрахам запищя отново.
Отвън Джеймс и Колин „душеха“ из поляната като хищници дебнещи жертва. Колин нададе слаб вик и посочи встрани от бараката на Чичо Хенри. Там старецът, несъзнателно уловил се за върха на подрастваща елхичка, търсещ в нея опора, се олюляваше подобно на безпаметно пиян човек, сякаш за него времето и пространството бяха свършили, не съществуваха.
Джеймс реагира на повика на приятеля си и се извърна рязко. Пътьом обаче погледът му срещна огромния бор на Чичо Хенри. Усмивката му вече бе сатанинска. Той се затича към величественото дърво, като запали резачката, извил цялото си тяло, готов за удар. От гърлото му се изтръгна нечленоразделен вой, който човек трудно би могъл да определи дали е смях или крясък.
Уилкинсън още се търкаляше из поляната от силата, с която Хансен го бе изхвърлил навън от бараката. Блъсна се в тичащия след Джеймс Колин и това изненадващо му помогна да се изправи с почти балетен пирует. Погледът му трескаво фиксира секачите, отскочи към дима и огъня откъм барачката. Ирисите му диво се свиха в искра, лишена от съзнание и той побягна главоломно през мастиленочерната гора. Падаше, ставаше трескаво и продължаваше да тича. Клони и дървета го удряха безмилостно, но той не усещаше нищо, обсебен от първичната страст на самосъхранението.
В разрез с всякакъв разум Джеймс вряза гъргорещата резачка в снагата на стария бор с такова движение, сякаш заби топор. Резачката зави нездраво. Гората проплака. Джеймс изтегли леко машината повече с механизма на опита си, отколкото съзнателно. Тя затрака в ритъм. В симфония от гняв, болка и страх страшно бучене обгърна мъчителния стон, изтръгнал се от гората. Кафяви пръски от кората на великана, сякаш цвърчаха във въздуха около Джеймс и стоящия наблизо в готовност Колин. Тътенът на горските чеда се засили. Тънки дръвчета шибаха земята и околните храсти, като че ли в безуспешни опити да се откъснат, да побягнат или да се притекат на помощ на своя старейшина. Адската машина дълбаеше все по-навътре в тялото на могъщото дърво. Секачът с умение сменяше ритъма на хода й. Гласът й го следваше. Мокри частици дървесина, натежала от смола, летяха наоколо в танц, сякаш полудели. Големи дървета надлъж и на шир мятаха короните си, сякаш бяха в окото на торнадо. Очите на Джеймс се въртяха, разширени до неузнаваемост, сякаш не човек, а зъл демон вършеше пъкленото си дело. На не повече от метър отзад Колин го насърчаваше със светещ от наслада поглед.
Вибриращ звук изпълни пространството около бора. Повтори се отново. Могъщото дърво извиси дълбокия си глас над всичко и всички. Той не стенеше. Той не плачеше. Пазителят на гората не можеше да плаче!
Той пееше. Разказваше древна история, която никой не бе чувал, която вечността стелеше над природата. Той пееше за гората. За всяка тревичка и клонка от нея. Той пееше за себе си — не за смъртта си. Той пееше за живота си. Той пееше…
Побеснелият секач напредваше. Тънък полумесец се усмихваше полека в дънера на бора, следващ движението на резачката. Дървото изскърца зловещо, накланяйки се от тежестта си.
Резкият звук пробуди стареца от обятията на безсъзнанието. Духът на бора сякаш повика неговия обратно в земния живот. Чичо Хенри обърна глава към приятеля си. Видя го. Видя и другите. Не осъзна ставащото. Стисна очи. Съзнанието му бавно се връщаше в смъртната си обител. Старецът отвори очи и ги впери в бора. Устата му се отвори в беззвучен вик. Чертите на лицето му се изопнаха. Устата му бе безмълвна, но очите му — два изгасващи въглена крещяха в болезнен ужас. Раменете на Чичо Хенри се свлякоха още по-надолу. Пусна елхичката и се раздвижи. С механични, нереални движения бавно, изключително бавно, се насочи към приятеля си и неговите екзекутори. Старият човек не вървеше. Той се влачеше — грохнал, смазан, топящ се, избледняващ.
Джеймс почти преполовяваше дънера на жертвата си, кълцайки ту от едната, ту от другата страна на разширяващия се прорез. Едри капки пот се стичаха в мътни ручеи по лицето и врата му. Ново, по-зловещо скърцане огласи околността. Огромното дърво се наклони и надвисна над два здрави, млади бука. Нощта бе безлунна. Гората беше нещастна. Мъждивата лампа на входа на бараката се бе пръснала от топлината и сега само пламтящите бичове на огъня вътре озаряваха полянката и картината там приютяваше призрачни сенки, плашещи и нереални като заклинание.
Чичо Хенри се тътреше в центъра на полянката. Не виждаше нищо. Нямаше мисъл, нямаше чувства. Цял бе едно желание — да стигне до своя приятел. Изведнъж се спря на средата на крачката си, замръзна на място. Лицето му първо се издължи, после се стегна в неописуема болка. Главата му пулсираше. Тялото му сякаш изстиваше. Инстинктивно вдигна ръце към гърдите си. Впи ги в тях. Ноктите му се свиха като на граблива птица, но не в желанието да изтръгне нещо — напротив, искаше да спре, сякаш да запази нещо в себе си… себе си…
Въздухът му свистеше през вкочаненото гърло с дращещи хрипове. Процепите на свитите му очи се отвориха рязко и широко. Мигом се затвориха отново. Това се повтори. Без глас устата му следваше тези движения, докато накрая не стисна силно челюстта си. Зъбите му изскърцаха сухо. Очите му изчезнаха сред прорезите на бръчките. Чичо Хенри неистово вкопчи ръце в себе си в още по-силен, несъзнаван спазъм. Главата му гореше, тялото му се вледеняваше. Хладно блестящо острие на секира сякаш се вряза в пламтящия мозък на стареца и го разцепи. Безмилостен обръч премаза гърдите му. Дъхът му се вцепени. Чичо Хенри се срина безчувствен на земята.
Двамата спътници възприемаха движението на гората, всеки по свой начин, но и Чарли и госпожа Дохърти бяха неспокойни, като това определение, само в нищожна степен илюстрираше ставащото в душите им. Напрежението в кабината на пикапа се усещаше осезателно, сякаш можеше да бъде докоснато с ръка.
— Момче, не ми харесва тая работа — дърветата се мятат, а вятър няма. Нещо бушува в гората — със скърцащ от вълнение глас изрече старата жена, след като бе спуснала прозореца, за да надникне навън — имам чувството, че тази скапана таратайка нарочно се бави!
— Още малко, госпожо, още не повече от километър — Чарли успокояваше себе си.
— Знам къде се намира — избухна жената.
— И аз знам, затова карайте! — озъби й се момчето.
Двамата като по даден сигнал се спогледаха с извинение в очите, но никой не проговори. Госпожа Дохърти стисна здраво волана и почти се изправи на педала на газта. Моторът прокашля глухо, после проръмжа с нова сила. Пикапът напрегна силите си до крайност. Муцуната му излизаше от полегат завой, когато помете нещо тежко и плътно, което сякаш от небитието се стовари върху капака на „Форд“-а. Госпожа Дохърти отново почти се изправи, този път на педала на спирачката. Тялото, защото беше именно такова, се претърколи през ъгъла на предното стъкло и тупна на земята. Старата жена се люшна рязко от инерцията върху кормилото. Не се нарани, само защото го бе стиснала здраво, но за сметка на това Чарли се удари солидно в стъклото. Едва не се размаза върху него. Колата изгасна.
Тялото отпред се отметна рязко и пред все още светещите фарове блеснаха две немислещи очи, два блуждаещи снопа мрак. Лицето зад тях бе на човек, сякаш видял смъртта жива.
Беше Уилкинсън, но в такъв момент може би само майка му би се обзаложила за верността на това твърдение. Двамата спътници го гледаха втрещено. Със свитите си сърца и напрегнати мисли им се стори, че демонът на нощта ги връхлита.
Уилкинсън също гледаше втренчено, но стържещ и ритащ земята с крака скочи и с огромни подскоци потъна в гората, хвърляйки последен поглед през рамо, без да гледа наникъде.
Чарли и старата жена постояха още миг-два неподвижни, докато осъзнаят, че всъщност бяха ударили /или той тях/ човек с подуто и окървавено до неузнаваемост лице, чийто дрехи висяха раздрани.
Призрачната фигура се изгуби в тъмнината, остана само усещането за бедствие, чиято диря разстилаше като воал след себе си.
Госпожа Дохърти се опомни първа.
Завъртя ключа на стартера. Допотопната машина потегли стройно, сякаш бе изкарала курсове по оцеляване в критични ситуации.
Никой не продума. Чарли задруса крака си несъзнателно, като с всяка изминала минута увеличаваше темпото и почти целия се тресеше.
Гората се движеше и бучеше около стария „Форд“ като бурно море, което пътят прорязваше, сякаш като в библейските предания — прокаран някога много отдавна от някой горски Моисей.
Резачката хапеше, късаше, съскаше. Човекът и машината се бяха превърнали в едно цяло. В един смъртоносен хибрид. Чудовище родено, за да сее зло. Носещо в себе си края. Краят на благородния живот на вековния бор — пазителят на гората.
Зъбците на веригата поглъщаха последните мигове на величественото дърво. Човеците край него се хилеха в първичен екстаз. Екстаз от болката на другия, насладата от неговите мъки, от неговата смърт. Те едва ли се докосваха до такава дълбина на осмисляне, но едно бе сигурно — наслаждаваха се — бяха погълнати от това.
Огромният бор простена. Бавно, с могъщ замах започна да се накланя все повече и повече. Гората проплака безпомощна. Борът изтътна. Въздухът завибрира.
Джеймс отстъпи и метна резачката зад себе си в ехиден възторг.
Набралите скорост зъбци раздраха шията и гърдите на Колин. Той умря усмихнат. Пръски от кръвта му обагриха ризата на неговия приятел. Той не усети нищо.
Смъртно нараненото дърво полегна в обятията на своите двама по-млади братя. Двата бука го обгърнаха с клоните си. Той им зашепна кротко.
Джеймс Харди продължаваше да се хили глупаво. Тепърва му предстоеше да разбере, че стореното от него е лишено от смисъл. Ако можеше да го осмисли. Ако имаше време…
Със стряскащ звук, с грохот — сякаш боен вик, двете млади дървета се стовариха, смазвайки под себе си останките на горящата барака, Хансен, мъкнещ Ейбрахам сред огъня и дима, и отломките от злото, намерило леговище в плесенясалите тъмни ъгли на постройката.
В предсмъртния си сън Чичо Хенри се сепна. За миг сякаш се усмихна. Раздвижи се механично с почти недоловими движения, напомнящи леки потръпвания. Влачейки тялото си с къси, леки конвулсии, инстинктивно се насочи към своето ложе в корените на огромния бор.
Грохотът на бараката изненада Харди. Изтръгна го от пелената зло, обвила съзнанието му. Едва сега той започна да вижда около себе си истински. Извърна се. Огънят отрази в очите му животинския страх, приклещил неговата душа.
Миг по-късно трупът на могъщия бор премаза своя убиец.
Насълзените от взиране очи на Чарли първи забелязаха заревото на огъня.
Момчето се ококори и изненадано ахна.
Старата жена, следяща пътя пред себе си, го изгледа странно. Той не реагира, а остана загледан. Тя също погледна над отсрещните дървета. С всеки метър, изминат от гумите на пикапа, сиянието от огъня ставаше по-силно. Усещането за нещастие натежа във въздуха.
„Форд“-ът изскочи на полянката. Спирачките пискливо изскърцаха. Чарли би сметнал, че са объркали пътя, ако имаше такава възможност. Но нямаше. Пътят беше само един и от гледката, до която ги бе отвел, душата на момчето се сви. То изхвръкна като тапа и се затича към постройките. Погледна бегло дядовата си — тъмна. Нещо липсваше в контурите на периферното му зрение, но не се замисли — нямаше време — пламтящия огън отсреща го привличаше с гибелна сила. Момчето тръсна глава — не, не можеше там да е дядо му, вероятно е видял пожара и е тръгнал да търси помощ. Това, за определен период от време, беше последната му свързана мисъл. Напрежението му надделя над разума и мислите му се застрелкаха като къси несвързани идеи, каращи го да тича безцелно из руините.
Същата тази гледката върна тежестта на годините върху плещите на старата жена. Отминали бяха времената на добрите пожелания и благородното самозалъгване. Реалността я погълна и тя почти вкуси гибелта стелеща се наоколо.
Инстинктивно госпожа Дохърти игнорира двете постройки и погледна към трупа на стария бор. Забеляза човешко тяло. Забърза. Наближи — забеляза още едно. Затича се.
Старата жена изхлипа. Ситните й стъпки, сякаш я задържаха на едно място. Най-после стигна и се стъписа — хората бяха мъртви. Нея обаче я вълнуваше друго — хората бяха чужди. Струйка надежда се промъкна в сърцето й.
Необяснимо с нормалните сетива госпожа Дохърти усети Чичо Хенри, преди да го види. Затича се по протежението на голямото дърво. Все още не го виждаше. Крачка. Втора. Старата жена падна на колене до безжизненото тяло.
Чичо Хенри бе успял да се добере до своето място в лоното на бора.
Мириам Дохърти бе стигнала до финала на своето надбягване с времето — закъсняла с мигове. Би дала целия си живот, за да върне назад тези мигове и… поне онзи човек можеше да не ги принуждава да спират…
Старата жена се наведе и взе в скута си главата на своя любим. Нежно го прегърна като зашепна тихо, забравила за времето, забравила всичко.
— Нашето време свърши… Мириам… без следа… — гласът на Чичо Хенри бе слаб, топящ се, бе по-скоро дихание — … ние… — восъчно бледата ръка, посегна сякаш да погали, но меко и плавно се отпусна на гърдите му — аз отивам… — жената гледаше склопените очи невярваща, погледна Чарли, взрян като хипнотизиран в тях.
— Хенри, Хенри, аз съм, Хенри…
— … някъде… — последното дихание на стареца прелетя сред побелелите коси на жената.
— Не, Хенри, не, аз съм тук, при теб, дойдох… — гласът на старата жена заглъхна в ридания и тя заплака, прегърнала своя Хенри. Заплака така, както само смъртно ранена душа може да плаче. С цялата горест на своя отминал живот.
Чарли отстъпи, все още вперил блуждаещ поглед в двамата старци. Сълзи се стичаха по начерненото му от сажди лице.
Отнякъде долетя вятърът, пое душата на Чичо Хенри и я понесе на крилете си по вечния й път, където старецът най-после срещна своя приятел.
Нощта беше млада. Болката на гората — тежка. Въздухът наоколо сякаш се движеше. Сякаш тъжни сенки минаваха край трупа на могъщия бор, скланяха глава с последно „Прости“ и отлитаха, избледняваха — някъде там — някъде.
Гората не пя! Гората не крещя! Гората мълчеше втрещена!
Годините се изнизаха в равния си монотонен ритъм. Цяло десетилетие Чарлз Грийвз бягаше от един спомен. Болезнен и мъчителен. Забраняваше си дори мисълта за него. Всеки път, щом не успееше да го потисне, подлагаше душата си на наказание.
И сега, след толкова години, той стоеше безмълвен пред два надгробни камъка и не мислеше за нищо. Гробището беше малко, но поддържано. Маунтсвил бе непретенциозно градче, високо в планината, но успяваше в общи линии да бъде в крак с времето.
Младежът, някъде около тридесет годишен, бе висок и строен, с гъвкаво тяло. Лицето му бе неестествено изпито, с големи сиво-лилави сенки под очите. Напоследък животът му бе станал невъзможен, погълнат от натрапчивата идея за вина, за непълноценност. Той страдаше ден и нощ, измъчван от съмнения и угризения. Бе станал затворен, безжизнен, откъснат от обществото, сякаш криещ се от нещо. Не беше изминало много време, откакто най-сетне призна пред себе си — нещата вървят зле.
Съвсем не бе лесно да се изправи лице в лице със своя призрак. С призрака на миналото си. Спомена за думите на една старица, казани някога в един влак, му помогна, въпреки че и тя имаше своето място в хаоса, поглъщащ младостта му.
Приседна между двата бели камъка.
„ХЕНРИ ДЖ. ЛОУГЪН“, прочете единия полугласно и облегна глава на него. Прокара ръка по надписа „МИРИАМ АЛ. ДОХЪРТИ“ върху другия и затвори очи. Постоя така час, може и повече. Остави мислите си да се реят. Не спираше никоя, не търсеше никоя. Накрая стана и се отдалечи без да се обръща.
Крачеше из градчето, но не безцелно, а сякаш търсеше нещо. Не след дълго се спря пред една къща. Позвъни. Поговори приятелски с излезлия от там човек и след минути можеше да бъде забелязан да напуска Маунтсвил зад волана на огромен джип „Тойота“.
Слънцето клонеше към залез, когато Чарли Грийвз се прибра в града. Остави „Тойота“-та на мъжа, от когото я взе и се запъти към центъра. Разглеждаше сградите, като се зачиташе във фирмите над вратите им. Поспря се на няколко места, но отмина. Пред надписа „БИБЛИОТЕКА“ забави ход и влезе.
Фоайето бе доста обширно и липсата на хора засилваше това впечатление.
— Заповядайте, какво, ще желаете?
Чарли се обърна зад него се бе появил млад мъж, не много по-възрастен от него. При обръщането му онзи се сепна.
— Здравейте! — мъжът се понаведе към него, гледайки го изумено, сякаш бе видял призрак — Аз идвам не точно за книга, но със сходна молба — бихте ли ми услужили с няколко листа?
Мъжът се отдръпна, врътна се рязко и побягна по стълбата за горния етаж на сградата.
Чарли остана сам. Повъртя се. Не разбираше реакцията на другия.
— Нищо, все ще намеря — сви рамене и излезе.
Наистина мъжът му се стори познат отнякъде, но той не се замисли. Не искаше да се замисля. Особено сега. Закрачи безгрижно. Изражението му бе променено, някак благо, ведро…
* * *
„… крачех и не исках да се обръщам назад. Мислех, че съм приключил с цялата история, но с всяка крачка ми ставаше ясно, че имам още работа, която трябва да свърша. Не можех да се върна без да съм ходил до там…
Както и да е — отидох и намерих /не много лесно/ онова момче, от което взехме тогава камиончето. Само него познавах, а и той без сам да съзнава, беше част от онази нощ. Така естествено стана и част от мисията ми.
Зае ми джипа си, но този път не беше онази таратайка, а направо танк. С него не усетих как стигнах.
Много трудно ми беше да стъпя на онова място. Години наред то бе моето наказание. Честно да си призная, изпитвах страх, но не от нещо там на място, а от нещо друго… другаде…
Престраших се и слязох. Останките от постройките бяха, всъщност са, потънали в растителност — все пак пролетта тук горе е в разгара си и какви ли не растения са избуяли наоколо. Сякаш бях в горска ботаническа градина. Видях и стария бор. Горски обитатели от всякакъв вид са го населили и прилича на някакъв микросвят. Приближих към него и сякаш стотици твари плъзнаха навсякъде с неспокойно шумолене.
Бях напрегнат, но от спомена, който ме измъчваше и по-точно от онова тягостно усещане за гибел, нямаше и следа. Всичко тук горе — там горе, имам предвид — е някак бликащо живо, а в болката, с която живях, всичко бе мъртво — цялата картина на миналото. Това, което роди и подхранваше начина ми на живот през изминалите години, беше поставено на сериозно изпитание от неподправената свежест тук. Започнах да се питам, дали аз самият не съм бил в заблуда, в грешка през всичките тези години, през които мразех и страдах.
Поседях малко край барачката на дядо и странно — не ми беше мъчно, не чувствах и вина. Просто се бях върнал на любимото място, където не бях стъпвал цяла вечност. Нищо друго!
Поразходих се малко. Хрумна ми да отида и до полянката с кипарисите на дядо. Ако си спомняте, госпожа Дохърти ми писа в последното си писмо, че била изсечена безмилостно и нямало следа от нея. Сякаш дядо бе умрял не един, а два пъти.
И поради това, а и защото аз също я обичах като малък — дълбоко в себе си мразех заради нея всички и всичко, което по един или друг начин бе свързано или ми напомняше за унищожаването й. Още повече, тя беше животът на дядо Хенри — стотици пъти ми го е казвал, а… и не само той.
Полека, без да следвам пътеки или други ориентири, стигнах до нея, като че ли воден от някакъв вътрешен компас.
Тук последва вторият сериозен удар по, както си мислех, ясната ми и вярна философия за живота. Напук на всичко, мястото, към което бях поел едва ли не като на поклонение в гробница, искреше в зеленина и простор. Стройни редици борчета, високи някъде около кръста, грабнаха очите ми. В дъното, там където беше полянката видях да се прокрадва дори и едно кипарисче. Не вярвах, че е истина, сякаш някой бе поправил всичко заради мен или заради дядо Хенри…
Душата ми се сгря.
И бях объркан. Объркан относно оценката. И въобще се питам имах ли правилна такава, защото помня ясно случилото се тогава. То е толкова реално, колкото и тази красота, която ме заобикаляше там горе на «полянката с кипарисите».
Не съм сигурен дали въобще разбирам правилно, дали съм близо до истината относно това, което се случи тогава, което се случва сега и което ще се случи за в бъдеще.
Чудите се може би защо ви пиша всичко това, защо въобще ви пиша писмо. Наистина ще стигна и до там /надявам се/, но искам логично да ви изясня, а и да убедя себе си вероятно, в причината, която ме накара да седна и да пиша тези редове.
Дълго седях на тревата сред това море от свежест. Дълго мислих. Мислих за всичко. И чувствах, чувствах и дишах, спокойно, свободен…
Не знам… дали успявам да изразя последователно това, което ме вълнува, но вие сте мои родители и трябва да знаете, да разберете, може би…
Мисля си, че наистина е възможно гората да е жива, да има свой живот, свой свят, своя душа и ние само бегло да се докосваме до тях. Дядо често ми е говорил за това. Разказваше ми, че неговия приятел — бора бил пазителят на гората и че никой не го избрал за такъв — просто много отдавна, в незапомнени времена, станал пазител и започнал да се грижи за гората и нейните чеда като любящ баща.
Такава е приказката, с която заспивах, но и, в която дядо вярваше — сигурен съм. Така или иначе тук усетих нещо, някаква друга енергия.
Допустимо е също всичко това да са само измислици на старика разказващ легенди на внучето си. Може! Може и дърветата да са си просто дървета — големи, малки, величествени и не толкова — просто растения даващи ни живителния кислород… кой знае… така са ни учили и ще ни учат — нас хората…
Работата е там, че се докоснах до особено въздействие и то заживя в мен. Не знам — това ли е истината, но каквато и да е тя, независимо дали е тази, друга, трета, четвърта — едно е сигурно — в плен сме на печалният резултат от това, че Майката-Природа, Създателя, вълшебните творци или който и да е друг, е оставил човека сам на себе си, поверил му е цялата тази красота и съвършенство. Полъхът на вечността, и свежестта на новия живот — там, горе, само засилиха това убеждение в мен, защото помня разрухата и нейната мощ и се страхувам, страхувам се за нас самите — хората.
Тук разбрах, по-точно осъзнах, че този товар не е по силите ни. Поне за сега.
Все по-сигурно и отчетливо, струва ми се, виждам края на този път, след който не започва друг… поне за нас — хората. (И преди съм си мислел за това, но сякаш дойде момента да го осъзная.) В контраста между болката на миналото и струящата красота на настоящето тук, като прашен бръшлян по стара къща се прокрадва горчивото предусещане за този НЕхепиенд, който би отбелязал края на марша на човека към забравата, към самоунищожението, вървян от него век след век, ера след ера…
Всъщност, като се замисля, има и още едно сигурно нещо — все по-малко стават възможностите, които ни се предоставят, за да избегнем този НЕхепиенд, възможностите да прекратим тази самоубийствена нелепост — да сечем клона, на който сме седнали. (Не знам как ще ви прозвучи, но според мен е точно.) Това не е толкова важно, всъщност май въобще няма значение…
По-важното е, не, че тези възможности, шансове, ако щете, са все по-малко, а че въобще ги има. За да има смисъл от тях обаче, ми се струва, че трябва всеки да е готов да намери сили да извърви своя път до възможността, шанса да направи своето НЕЩО, за спасението си, спасението ни и след това да е готов да извърви още по-трудния път — наистина да го направи!
Поне за мен истината е някъде там.
Дали вярвам?
Дали мога?
Ще видим!
Не знам дали да продължа и се питам отново, защо въобще ви пиша всичко това, след като смятам, че този избор, този път е строго индивидуален и отговорността пред него е много интимна за всеки човек, но мисля, че се опитвам да ви съобщя, да ви мотивирам решението, което взех, затова ще довърша.
Дойдох тук, докоснах се до нещо непознато, нещо съдбовно притеглящо ме и мисля, че истината узрява в мен. Нещо тук ме накара да смятам, че и да направим нужното, за да си помогнем и да не го направим — това, което предстои е един друг свят, ще бъде един друг свят и цялата жизнена красота на природата, частица от която губим всеки миг, ще стане минало. Става минало! А, разказвали са ми и знам сам, че миналото е невъзвратимо, болезнено невъзвратимо!
Една стара, мъдра жена някога ми каза, че има миг в живота, от който зависи нашето бъдеще, от който зависи дали ще има такова и че човек трябва много да внимава той да не прелети край него безименен. Усещам, че моят миг е в полет, чувствам го да наближава…
Независимо какво ми предстои, с какво ще се справя или няма да се справя и до къде в края на краищата ще ме доведе моят път, нашият път, дали ще дам своето за спасението ни или ще се превърна в единица на всеобщата разруха — нищо, абсолютно нищо не ми пречи тайничко да се надявам и вярвам, че светът, в който хората са хора, природата е жива, има добро — «онзи» свят — истинският — не е изчезнал безследно, че живее още — някъде… там… някъде…
Така, че…
Аз оставам тук!
Всъщност… тръгвам натам!“
На Джоуи ДиМайо
To Joey DeMaio
Джонатан Дейвис беше висок, едър мъж, с големи, дълги мустаци, чиито два края завършваха някъде под линията на челюстта му. Големият му корем опираше в също така големия волан, който той придържаше небрежно с едната си ръка. Нищо от тези неща не само, че не беше нетипично, но дори от определена гледна точка можеше да се каже, че беше задължително за човек като него. Той беше шофьор. Шофьор на камион. Доста голям камион.
В кабината неочаквано се разнесе телефонен звън, което автоматично намали безвкусното кънтри, пращящо от говорителите, пръснати из кабината. Тъкмо навреме, защото колеблива честота и без това го дразнеше. Кънтри — то също.
— Джо, избързваш, ще объркаш целия график и после ще трябва аз да се пека на бавен огън заради магариите ти — разнесе се остър глас в пространството около него и Джо позна диспечерката от централата на фирмата си. А и нямаше кой друг да бъде. Навигационната система май вършеше работата си и в случая я вършеше в негова вреда. Това никак не го притесни.
— О кей, Кели, спокойно, не се гипсирай, шефът няма да те пече нито на бавен, нито на бърз огън заради мен, ще вляза в график — отвърна той, като съвсем леко натърти последната дума и всмукна от преполовената цигара.
— Не се гипсирам, а и не ми говори така — гласът на Кели звънна във фалцет — внимавай да не объркаш нещо! Чу ли?!
— Да, да, чух, ти чу ли? — без да крие подигравката си отвърна Джо — Знаеш, че никога не съм „обърквал нещо“, какво има, май пак ти се заяжда и аз пак съм ти под ръка? — едрият човек гледаше напред и караше спокойно, въпреки, че така наречената Кели никак не беше спокойна.
— Това, че си върша работата като те карам да си вършиш своята, означава, че се заяждам, така ли? — въпросната Кели беше готова за война.
Джонатан отпуши пак и дълбок, бавен смях забълбука в гърлото му.
— Кели, скъпа, ти не успя да свикнеш с безразличието ми — недей, мила, не бива… не мога — вече съм обвързан — смехът му леко ускори темпото си и Джо се затресе като мечок, определено му беше забавно.
От отсрещната страна се разрази буря. Това ставаше не за пръв път. Кели по принцип беше достатъчно нервна, за да позволява на Дейвис да я дразни. Но имаше и друго. Тя самата беше част от стратегията на фирмата за преустройство, а Джо пък беше част от историята на фирмата, обект на преустройството, поради което сблъсъкът помежду им беше неизбежен. Опитният шофьор приемаше нещата от комичната им страна, но сравнително младата и не особено привлекателна, ако се съдеше по гласа и, жена в централата смяташе за въпрос на чест и въпрос на дълг да сложи „този простак“, както го наричаше тя, на място. Всъщност нещата бяха още по-прости, но се объркваха не по вина на Джонатан, просто ставаше дума за „въпрос на рейтинг пред шефовете“, като в случая този който правеше толкова лоши неща, докато Кели правеше толкова добри, беше именно Джо. Той разбираше прекрасно всичко това, не се сърдеше на „момичето“, както той я наричаше, но и никога не пропускаше случай да се пошегува с нея.
— … невъзможен, невъзможен. Ужасно е, че трябва да общувам с такива… с такива… хора… докато толкова неща ме чакат, толкова неща зависят от мен! — ни най-малко притеснение не се прокрадна в гласа и при това гръмко изявление — Дейвис, ще подам оплакване, ще…
— Да, бе, да — заплахата за оплакване беше дежурна — Спокойно, мила, ще се преборим за световния мир и за всичко друго, което зависи от теб — това „мила“ и особено допълнението след него, наляха още масло в огъня и Кели продължи да крещи, гласът и усилен от колоните кънтеше в кабината на камиона. Шофьорът направи кисела физиономия за момент, след което се усмихна.
— Кели, Кели, губя те… губя те — Джонатан замачка със свободната си ръка празна опаковка от „Сникърс“ пред микрофона — губя те, успокой се, спирам да заредя и ще ти се обадя, ало… ало… — помачка обвивката още десетина секунди, след което прекъсна връзката.
Никога не се интересуваше дали този номер върши работа или не — правеше го винаги, когато му станеше досадно и за него самия определено „вършеше работа“.
В дясно от магистралата се показаха постройките накацали около малка бензиностанция, сгушени една в друга, сякаш търсещи закрила след последния порив на торнадо в района. Джонатан не обичаше големите комплекси с лъскавите им магазинчета и други глупости. Беше на 48 години и по-голямата част от съзнателния си живот бе прекарал зад волана на големи камиони, кръстосвайки континента във всички възможни посоки. Сякаш изкачвайки стълба, той бе следвал развитието на научно-техническия прогрес, като през определени периоди на време поемаше управлението на нови машини, зареждаше гориво във все по-модерни комплекси. Изобщо вършеше доста неща, които времето, в което живееше година след година изискваше от него. Това обаче определено не означаваше, че тези неща му харесваха и се чувстваше длъжен да ги приеме. Напротив.
Поради тази причина, въпреки че прекрасно знаеше за съществуването на тази бензиностанция, се усмихна радостно, сякаш я виждаше за пръв път. Бензиностанцията на Стария Рос. Усмивката останала след разговора с Кели, стана още по-широка.
Камионът приближаваше отбивката. Джонатан погледна за ремаркето последователно и в двете огледала, намали плавно и зави към бензиностанцията.
Питър Крейн беше съвсем обикновено момче на 17 години. Толкова обикновено, че дори изглеждаше като 15 годишно обикновено момче. Риза, платнен елек, къси панталони, цвят каки, раница на гърба — наистина съвсем нормално момче.
Съвсем нормално, но не и за завряната в нищото скромна бензиностанция на Стария Рос, както познатите наричаха съдържателя на съоръжението. Ако можеше естествено да се нарече така конфигурацията от няколко малки паянтови постройки, чиято рождена дата се губеше някъде в разгара на хипи движението — най-късно. Перлите в короната на този „комплекс“ бяха две сравнително нови колонки за гориво, а неочакваните посетители — събитие на десетилетието. В този смисъл присъствието на момчето тук беше най-малкото необичайно.
Самия „Стар Рос“ беше в околността доста преди хипи движението, ако то се възприемеше за ориентировъчен пункт. С дълга, рошава брада в стила на ония /за него/ младежи от ZZ Top, които често пускаха по радиото, скърцащо болнаво от стаичката служеща за канцелария /и всичко друго/, наклонил леко глава, коронована от вехто сламено сомбреро, той измерваше Питър Крейн с очи. Седнал отпред на пейка с колеблива устойчивост, облегнал длани на бастуна си, се опитваше да си придаде строго изражение. „Тези сополанковци се нуждаят от респект, иначе ти се качват на главата.“, мислеше си той и почти успяваше да изглежда така, както искаше.
— Питър Крейн, а? — потърка замислено брада — и за какъв дявол се намери тук — Стария Рос гледаше критично големите коленни стави на Питър Крейн, които изскачаха на фона на бедрата и прасците му като на прохождащо жребче. Бе вперил поглед в младежа тъй, сякаш беше извършил някакво престъпление, носейки това име.
— Питър Крейн — да, но Крейн — с течение на времето — като стана „господин Крейн“ — за сега само Питър — опита момчето да остроумничи, което май не се хареса на Стария Рос.
— Ако станеш въобще — наричай ме Стария Рос — рече старецът, като само погледна протегнатата ръка на младежа.
Питър не се смути от резкия отговор, той също не хареса стареца, но трябваше да бъде търпелив.
— Пътувам на юг, мистър Рос…
— Без това „мистър“ — Стария Рос — така ми викат всички — иначе какво — мистър стар Рос или стар мистър Рос, не усещаш ли, че ме обиждаш по този начин — стар, та стар, кажи Стария Рос наведнъж и карай нататък — както се оказа, старият не само беше Рос, но беше и вкиснат, не обичаше неканени гости. Имаше специално виждане за тях.
— Пътувам на юг — повтори момчето — дали ще намеря някой да ме качи?
— От тук минават само извънземните и два гущера — отговори ядно старецът — като ги видя ще ги питам — и зарея поглед, навирил рошавата си брада, сякаш зает с някакви изключително важни разсъждения.
Момчето разбра, че разговорът няма да потръгне — старият не искаше. Огледа се, наистина мястото не изглеждаше особено посещавано. Обърна се към стареца, който продължаваше да гледа нанякъде, сякаш забравил за него. Изминаха минута — две. Старият Рос вдигна вежда и погледна косо Питър.
Какво!
Момчето вдигна рамене.
— Нищо.
Старецът омекна. Може би пък момчето не беше толкова лошо. Може би не беше от тях. Пак го погледна изпитателно — юноша, може би младеж, е — носът му беше като гарванов клюн, но не изглеждаше хулиган.
— Като те гледа човек никога не би повярвал, но май имаш късмет…
Питър го погледна неразбиращо, леко засегнат.
— Скоро ще кацне Джо — с присвити очи Стария Рос кимна с брада към нажежената от слънцето лента на магистралата. Голям, ален камион се измъкваше като гигантска, ленива змия от прегръдката на два почти голи хълма.
— Малко е подранил, но все пак е точен — старият погледна часовника си и засука мустак, изглежда доволен от нещо в своята констатация.
— Дали ще спре?
— Ако той не спре, значи няма кой друг да спре — старецът вдигна поглед към Питър изпод сламената си шапка и допълни — Нито извънземните, нито дори и двата гущера.
Напрежението между тях умря. Лицата им се отпуснаха. Аленият „МАК“ тъкмо изнасяше муцуната си към вехтата бензиностанция.
Джо паркира камиона, като с хирургическа точност нагласи резервоара пред една от колонките. С изненадваща за толкова едър човек пъргавина скочи на земята и затръшна вратата със сила.
— Хей, Стари Рос, приемаш ли гости?
— Ето, момче, това е Джо, който има вероятност да те вземе за… където и да отиваше там — каза Стария Рос на Питър, докато се надигаше, подпирайки се на бастуна — Е-хе, стари палавнико, удържа на думата си да навестиш старото куче, преди да е ритнало камбаната.
Питър се загледа в мъжа, който приближаваше — изтъняла, сравнително дълга коса, широка риза на едри червено-черни квадрати, с краища, веещи се около големия му корем, поовехтели джинси — по нищо не можеше да разбере може ли да се надява да го вземе или е проклетник, който ще го остави да кисне тук до второ пришествие.
— Как си, старо — попита Джо, като прегърна дружески съдържателя на бензиностанцията — държиш ли фронта?
— Държа го аз — държа го ама да не казвам за къде — старецът стрелна с поглед момчето — справям се, нали знаеш — старостта е нещо, на което се учим в движение — замълча и хитро допълни — ето на мен, например, ми се случва за пръв път.
Джонатан се разсмя от сърце.
— Добре си ти — старо лъвче — навъртат ли се лъвици наоколо — подкачи той приятеля си.
— Даа, навъртат се то — навъртат се, колкото растат малини на луната — от два дена — само тоя юнак — посочи към Питър — но той определено не е лъвица — намигна Старият Рос — пък и него не го знам откъде цъфна тука.
Джонатан изгледа Питър и попита:
— Телефонът работи ли, да звънна на Кели, че нещо тези дни май е в цикъл — подсмихна се под мустак.
— Пак ли — хитро се ухили Стария Рос, при което брадата му щръкна войнствено — Работи — действай!
Джо се приближи към не особено модерния апарат, увиснал унило до входната врата на „канцеларията“ и пусна монета.
— Колко — провикна се старецът, след като мушна хобота на колонката в резервоара.
— До горе — отвърна му също с крясък Джо — ало Кели…
— И другия резервоар ли?
Джонатан поклати глава утвърдително.
— Ало, Кели — добре да няма да ти викам в ухото никога повече. Заклевам се! — Виж сега — при Стария Рос съм, зареждам, ще тръгна навреме, така, че не се притеснявай за графика — да, да — ти чу ли ме — хайде, чао! — затвори, докато отсреща пискливия гласец на Кели още търсеше реабилитация за егото и.
През цялото време Питър наблюдаваше двамата, като пристъпяше от крак на крак. Джо срещна погледа му, но не го заговори. Не обичаше да се занимава с хората, поне до момента, в който те не го занимаят със себе си. Точно това направи и Питър.
— Извинете, мистър, за къде пътувате? — Джо не реагира, само спря погледа си върху него — бихте ли ме взели със себе си.
— А накъде ли пътувам — допълни след кратка пауза — а бих ли те взел със себе си — интересни въпроси! А ти накъде пътуваш — и без мистър — казвам се Джо!
Питър се смути.
Джо не го изчака:
— Колко време чакаш тук?
— Близо четири часа.
— Значи нищо не ти пречи да почакаш, докато се видя със стария Рос и тогава ще получиш отговор. Става, нали? — едва ли се очакваше момчето да не се съгласи, защото пое към стареца, който бе в „кабинета“ си.
Въпреки, че беше обърнал гръб — Питър му кимна.
— Е, какво ще кажеш — да го взема ли — кимна към момчето отвън Джо, докато отпиваше от бирата, която Стария Рос му подаде.
— Как да ти кажа — стария помълча замислено, сякаш му предстоеше да направи съдбовна крачка — ами — вземи го. Не изглежда хулиган, пък и ако не го вземеш ще трябва аз да се занимавам с него — той се ухили широко и новите снежнобели зъби на протезата му лъснаха ослепително.
Джо се усмихна и се загледа в Питър.
— Иначе, как си — братле — зададе въпрос на стареца, във който освен приятелска топлота се прокрадна и приятелско съчувствие. Познаваха се от дълго време и старецът линееше пред очите му.
Старият Рос се умисли и се зае да излага „историята на заболяването“, както докторите се изразяват по навик. Понякога го избиваше на шега, но на моменти проличаваше, че наистина не му е лесно. Че наистина му е тъжно в края на неговата магистрала на живота. Джонатан само кимаше — нямаше какво да каже, не го биваше да утешава, пък и знаеше, че старият не се нуждаеше от утеха — просто не беше лесно да остаряваш сам.
Измина повече от час. Питър беше задрямал на пейката, когато гласът на Джонатан го стресна:
— Хайде, приятел, възсядай стария мустанг!
Момчето не се бе опомнило, но улови думите „приятел“ и „възсядай“ и реши да не поставя на изпитание късмета си — махна бегло с ръка на Стария Рос и се затича към камиона след едрият мъж, носещ по опаковка бира във всяка от ръцете си.
Старият Рос проследи потеглящия камион с поглед, останал само с лекия ветрец, появил се отнякъде, който завихряше прах и нажежен въздух в невидими и видими мини пясъчни бури из унилата околност на бензиностанцийката.
В клиниката „Сейнт Джордж“, недалеч от Оубърн, Ню Йорк, едно момиченце умираше бавно. Името му беше Скарлет. Да — точно като на героинята на Вивиан Лий, като това не беше единственото съвпадение. Малката Скарлет също бе обречена да страда, но за жалост не й бе отредено време, за да стане силна и да се бори със страданието. Просто беше една малка, чудно хубава принцеса, потънала в завивките на болничното си легло, заобиколена от всякакви аксесоари, характерни да обстановката.
Възрастта на момиченцето беше някъде около единадесет — дванадесет години. Бледо-жълтото личице беше ефирно и нежно, почти прозрачно, като на малък горски елф, който сякаш в следващия миг щеше да разтвори крилете си и да запърха волно във въздуха. Уви! Момиченцето беше болно и никаква илюзия не би могла да убие този факт.
Дори и обстановката, която състрадателният болничен персонал се бе опитал да създаде около Скарлет. Самотният лъч добро в случая беше, че никой не бе ги бе задължил или синхронизирал усилията им. Просто момиченцето наистина беше мило и сякаш чупливо в своята крехкост и неусетно бе станало като рожба за цялата клиника.
Доктор Хариет, която бе приела и настанила първа момичето, бе сметнала може би, че белите болнични чаршафи са прекалено зловещи за малката й пациентка и бе донесла други — бледи, синьо-зелени, изпъстрени с всевъзможни анимационни герои — стряскащо весели в случая. Това се бе оказал пример, който хората с удоволствие бяха последвали — беше започнала своеобразна надпревара кой ще обгради малката с повече грижи.
Имаше обаче и друго.
Съществуваше и личен елемент, не чак толкова благороден, но и непреодолим в човешката природа. Най-после им се бе предоставила прекрасната възможност да измият петънцата, останали по съвестта им от десетките пъти, когато бяха отклонявали с какви ли не удобни формулировки предложенията да помогнат на някого, дори с незначителни средства. Десетките пъти, когато бяха изричали или си бяха помисляли — „Как да им помогна, с какво — има богати хора — нека те помогнат сега, а когато аз помогна на себе си и забогатея, непременно ще направя нещо по въпроса.“ Или някоя друга още по-подходяща и красива фраза. И така продължаваха напред, като пътьом придърпваха завивката, за да покрият раменцата на приспаната си съвест. Най-после им се предостави възможност да покажат, че те винаги са искали да направят „нещо по въпроса“ и те се вкопчиха в нея с неистово усърдие.
На шкафчето до главичката на момичето имаше цели пет чаши, различни по размер и рисунки. От две от тях се усмихваха Мини и Мики Маус. Те присъстваха и сред плюшените играчки, в които бе потънала стаята. Дори две жени, не от персонала, които бяха дошли на посещение при свой близък, бяха донесли по нещо — едната огромен мечок, а другата Дино от Семейство Флинтстоун със същия размер. Един от техниците, дали от състрадание, дали запален от надпреварата, бе сменил белите луминесцентни лампи с цветни и сега Скарлет сякаш плуваше в пурпурно-червено море, в което късните лъчи на слънцето меко си пробиваха път. Хората наоколо сякаш с години бяха преглъщали потребността си да правят добро и сега тя бликаше от всички страни към малкото, болно момиче.
Всички тези прояви на милосърдие и позакъсняла съвест обаче никак не променяха факта, че малката Скарлет гаснеше с всяка изминала минута и, че тъкмо най-прозаичната, но най-необходима форма на добро не беше направена — парите за бъбречната трансплантация, от които детето отчаяно се нуждаеше, не бяха събрани. Донор имаше, дори няколко пъти бе идвал реда на детето в тъжния списък на чакащите, но средства за сложната операция не стигаха. По-точно липсваха. Това не беше проблем само на „Сейнт Джордж“ — това бе процес, който бе довел Скарлет до клиниката, която въпреки усилията си не можеше да реши сама проблема.
Действително — не една, а цели две фондации, бяха взели случая присърце. Откриха сметки, започнаха кампания по набиране на средствата, но обстоятелствата наложиха едната от тях да се трансформира в енергична, млада политическа структура, а другата в негласна, политически ангажирана неправителствена организация. Наистина беше лесно обяснимо, че проблемите на огромната държава, на огромния свят, са по важни от дребното, осиротяло момиче, потънало в прегръдките на болката и завивките на леглото си. И в резултат? Логичното. Загрижените обществени организации дори не намериха време да обяснят приоритетите си. Но и да го бяха направили, това едва ли щеше да промени факта, че сега Скарлет продължаваше да очаква развръзката на жизнения си път, малко след неговото начало, самотна като банковите си сметки.
Момичето се размърда неспокойно. Мъчителна гримаса издърпа рязко чертите на бледото детско лице към левия му горен ъгъл. Клепачите се сгърчиха в къси цепки. Скарлет изстена и се разбуди, но не за дълго. Скоро пак потъна в неспокойна дрямка, прилична по всичките си признаци на кома. Това всъщност не бе далеч от истината, защото последните няколко седмици тя почти не излизаше от това състояние на полусъзнание, което бележеше бледите следи на дългия път на болката, който бе извървяла. Рядкото й връщане към действителността беше красноречиво и дори за неспециалистите бе ясно, че детето умира.
Кратък проблясък на подобрение навести момиченцето, когато то разбра, че след десетки премествания в приюти и социални заведения, най-после ще бъде прието в истинска клиника, където правеха истински чудеса и връщаха малки болни момиченца към живот. Крехка надежда даде на детето самотни струи живец. Оказа се обаче, че чудесата не са приоритет на времето, в което се бе случило малката Скарлет да умира и ден след ден /а в последно време час след час/ ставаше все по-вероятно „Сейнт Джордж“ да бъде последната крайпътна станция в неособено дългата магистрала на живота й.
Всъщност тази клиника се бе оказала случайно преминаващо островче на спасението в бездната под най-долното стъпало на стръмната стълба, по която детето стремглаво се спускаше към небитието. И Скарлет, за добро или за зло, бе стъпила на него в последния момент. Шефът на клиниката — д-р Харви — бе разбрал за Скарлет от случаен медицински бюлетин. Той бе загубил дете в невръстна възраст и познаваше тези измерения на нещастието отблизо. На своя глава пренасочи средства от бюджета на здравното заведение. Диабетиците точно в този момент, по пътища неведоми /Господни или Съдбовни/, се бяха оказали недостатъчно за парите, определени за техните нужди и сега Скарлет съществуваше благодарение на тези средства.
Постъпката на главния лекар, красива и спонтанна, бе последния етап от постепенните мъчителни актове на добра воля, имащи единствената цел да приближат деня на спасението. Уви! От ден на ден изглеждаше все по-вероятно този етап да бъде наистина последният, но не в полза на детето. Денят на спасението подобно на морски хоризонт се отдалечаваше със всяка крачка към него, докато в същия момент неизбежната смърт на момиченцето връхлиташе с цялата си мощ — пенлива и нетърпелива. Из тялото на Скарлет кротко, но методично се разливаше отровата, отделена от самото него. Секунда след секунда се стесняваше блендата на възможното спасение на бедното дете. Едва ли някой би могъл да даде смислен отговор на въпроса — на кой бе сторило това дете толкова зло, за да заслужи такава съдба, та сега под светлината на прииждащия здрач и успокояващата луминесценция в стаята, цветни и безцветни тръбички и банки с течности да се впиват тялото й, сякаш бе кучето на Павлов.
Едва ли точно този въпрос си задаваше Абигейл Луиз, докато гледаше момиченцето. Последните лъчи на отиващото си слънце и меката светлина на лампите играеха по шоколадовата и кожа. Бузите и, всяка от които спокойно би напълнила мъжка шепа, бяха навлажнени. Жената, за разлика от д-р Харви, не бе губила децата си, за което благодареше горещо на бога при всеки удобен случай. Това обаче не означаваше, че не бе срещала смъртта по пътя на тихия си провинциален живот. Дълго бе живяла на този свят. Бе видяла и разбрала болката, докато маларията избиваше безжалостно близките и сред далечните блата в родната и Куба. Бе гледала давещите се бегълци по пътя към бленуваната от тях свобода. Бе вкусила несгодите на бедността в гетата на далечния юг. Бе видяла страданието в цялото му безумие преди да се превърне в добродушната, дебела негърка, която в изпълнение на социална програма за адаптация се грижеше за чистотата на пода в клиниката. Така че точно тя знаеше за смъртта, знаеше за болката и знаеше, че тя никак не е състрадателна. Ни най-малко.
Аби Луиз се приближи до леглото на детето, като предпазливо се озърна — ненужен, вроден от поколения инстинкт, да не би някой от лошите бели хора да и се скара. Нямаше никой, в клиниката би трябвало да са останали само дежурните. Жената приседна на леглото. По точно се опита да го направи, защото с нейните габарити се оказа възможно само да опре част от себе си на него. Широка, добра усмивка повдигна внушителните и скули, които почти затвориха очите й. В сумрака само две бели пламъчета блестяха на кафявото лице. Прииска й се да прегърне момиченцето в скута си и да му попее. Знаеше, че е невъзможно при всичките разклонения на болничното увивно растение, простряло синтетичните си езици върху Скарлет. Вместо това просто му заговори.
— Спи, спи спокойно, малко бяло момиче, Той ще те спаси, ще дойде спасение, както е идва за всички нас — Абигейл инстинктивно започна да полюшва масивното си тяло, а с това и цялото легло, след още няколко успокоителни думи наистина тихо запя — ще слезе от небето луната / дъга ще дойде скоро / ще помилва спящото дете / ще даде милостта си отгоре… — ниският, хриплив тембър на негърката постепенно се отдалечи от опита й за мелодия, премина в неравен речитатив и бавно замря. Песента беше от детството й и дойде неповикана, сама.
— Бедното, мило дете, спи, спи миличко… — продължи тя, но нещо като че секна потока на думите за успокоение, които искаше да прошепне на малката Скарлет. Искаше да и каже, че всичко ще се оправи, че тя ще стане прекрасна млада дама и нейният принц щеше да дойде да я отведе в приказния си дворец. Искаше да и го каже, но сърцето й не позволяваше, разумът също. Безнадеждността на положението на обсипаното в играчки момиченце покърти старата негърка.
— Ох! — простена тъжно и несъзнателно тя с невисок, гърлен глас, сякаш нещо тежко внезапно се бе стоварило върху нея. Погледна стресната момиченцето уплашена да не го събуди. Тя знаеше, че сънят помага срещу болката. И се надяваше.
Детето сякаш в отговор изплака, маркучите излизащи от тялото му се разлюляха зловещо. Аби видя в това знак, който я изплаши. Стресна се и отстъпи инстинктивно. Тя вярваше в знаците, които смяташе, че Всевишния й оставя. Отпусна се тежко на единствения стол в стаята и кротко заплака.
Около половин час, а може би и повече, бе изминал откакто потеглиха от бензиностанцията, но никой от двамата спътници не беше проговорил. Джо се бе дегизирал със спортна шапка с емблемата на „Минесота Вайкингс“, която покриваше проредялата отгоре коса. Не понасяше тишината в кабината, докато пътуваше и затова се опита да намери свястна станция на радиото, но след няколко сблъсъка с кънтрито се отказа. Посегна и включи компактдиска. Ведрото „Освободи ме…“ на Юрая Хийп изпълни кабината и мъжът доволно кимна. Обожаваше ги — още от дните, когато беше млад и волен ездач, кръстосващ магистралите, гонещ вятъра, от дните, когато вярваше в непобедимото добро.
След като свърши тази важна работа, погледна към момчето поне за десети път. Питър стоеше някак сковано стиснал раницата между двете си колена. Вперил поглед в пътната лента мълчеше. Джо намали малко звука и тромаво попита:
— Момче, май нещо не си много разговорлив, а?
— Не точно, но май съм по-добър като слушател — отвърна бързо Питър, сякаш бе очаквал въпроса.
— Хм, я метни тая раница отзад на леглото, какво си я стиснал, като че ли те е страх да не тръгне да мърсува нанякъде. — Джо потръпна в мимолетен смях.
Питър се поколеба, погледна раницата, погледна Джо и в крайна сметка последва съвета му.
— Ха, така — отпусни се малко — да не си в армията — Джо се усмихна приветливо, беше добър човек, а и обичаше да говори.
— Как се казваш?
— Питър — момчето си бе взело урок от Стария Рос.
— Само Питър — възкликна Джо с усмивка — откъде си бе, братле, да взема де отида и аз там, че имам още две имена, които страшно са ме задръстили.
— Крейн. Питър Крейн. Вие сте много опаки хора — старият се намръщи като си казах цялото име, Вие сега — обратно. Не може да ви се угоди — момчето се надяваше, че Джо ще схване шегата.
— Ами такива сме ние — плъховете по пътищата — всеки си е малко луд и то със собствен номер в целия този цирк, в който се забъркваме от самото си раждане. Да забравиш също и това „Вие“, щом съм те приел в дома си — Джо обходи с театрален жест кабината на своя „МАК“ — значи си мой гост т.е. приятел.
Момчето се поотпусна. Този шофьор явно беше чудак, но иначе изглеждаше стабилен. Не, че това би му помогнало. Питър стрелна раницата с очи и се обърна към Джо.
— Много ти е хубав камиона — реши да върне жеста.
Джо обгърна с поглед кабината и поклати глава.
— Добър опит, момче, но има и по-хубави… какво да ти кажа… Миналата година приеха нов съдружник в компанията — Джо не се и замисли дали да даде простор на сладкодумието си — Наля пари, с други думи — погледна Питър с вещината на човек, който разбира нещата — И какво — нова система, нови камиони… Качиха ме на един чисто нов — луда работа, европейска машина за чудо и приказ — целият бъкан с електроника — само дето задника не ми бършеше, горкият…
Момчето учудено погледна Джонатан при тази пауза.
— Какъв беше на цвят — реши да вмъкне въпрос.
— Черен, естествено, но не там беше въпросът — отвърна Джо, с което игнорира участието на момчето в разговора поне на този етап — Викам на шефа — „Шефе, ами като се развали тоя космически кораб в някоя завряна, воняща дупка, където определено винаги ме пращат — вмъкна забързано, сякаш да не наруши ритъма на разказа си — как ще ме вадиш от тея лайна?“ И той — нищо! — Джо погледна многозначително Питър.
Последният стратегически замълча.
— Веднъж навигацията нещо се прецака — цял ден всички в паника — помислили, че съм духнал с товара — луди хора! Карам си аз кротко, кротко по маршрута и изведнъж едни полицейски коли, сирени, изпълнения — чакайте бе хора — изкараха ми ангелите — помислих, че комунистите ни нападат — Джо се затресе в смях.
— И какво после? — на Питър този чудак започваше да му харесва, а не трябваше, опита да свъси вежди, но маниера на шофьора го бе увлякъл и успя само да спре погледа си на него.
Джо сякаш усети това и респектиращо намести спортната шапка върху главата си, при което краищата на косата му щръкнаха във всички възможни посоки.
— Какво после — послеее — нищо — казах им за милиарден път — тоя камион е за Космоса, не е за моята работа — те, не — вината в крайна сметка била моя. Ами — моя, моя — шефове — какво да ги правиш. Веднъж обаче спуках гума, то не гума, а ми цели три — изчака реакция от момчето — Късмет — няма начин… Във Флорида някъде беше, мисля. Обаждат ми се — чакай, ще дойде екип. Добрее — чакам. Часове! Под онова убийствено слънце. По едно време гледам едно фургонче приближава. Той пътят второкласен… Момче, ти слушаш ли ме?
Питър наистина бе вперил поглед напред замислен, сякаш далеч от Джонатан и неговата история.
— Да, да — сепна се той.
— Хм, то, че и аз сигурно малко попрекалявам — така е, ама накратко — Питър се усмихна — Почти беше пристигнало фургончето — гледам, закъса и то нещо в пясъците покрай пътя — голяма история, голяма глупост, накрая хеликоптер дойде — вкара ми пясък и в задника, въртикопелето проклето! После с шефа — сериозна кавга — но нали съм ценен кадър — върнаха ми стария мустанг — с нескрита гордост Джо удари по волана — Разправям им — прериите ги познава като собствения си двигател — те, не вярват — вярно лукс и удобства, но да си имаме уважението! В Космоса им трябват космически кораби и пилоти, но тук на Земята им трябват конски сили и ездачи с моторно масло вместо кръв!
Джонатан Дейвис завърши проповедта си с патос, достоен за Колубмб в мига, в който е открил Америка.
— И на мен тези камиони ми харесват. Чичо ми имаше такъв. Казваше, че да предпочетеш друг камион пред „МАК“ било все едно си се качил от Харли на пиклива Хонда.
— Точно така — пиклива, мойто момче — Джо се запали — Това е все едно от „Линкълн“ да се метнеш на „Юго“ — шофьорът беше доволен от находчивостта на своето сравнение и избухна в тътнещ смях, като механично превключи на по-долна предавка.
Питър нямаше представа какво беше това „Юго“, но схвана смисъла и също се засмя. Изглежда се отпускаше под непрестанния порой от думи на Джо, защото след последната си шега, той съвсем не спря. Това изглежда не пречеше на Питър, който полека преодоляваше началната си скованост. В очите му обаче личеше напрежение, но точно Джо беше доста над тези неща.
Магистралата се носеше край тях монотонна и сива, а Юрая Хийп пееха за онова място, което бяха търсили по ветровития, самотен път и което никога преди не бяха виждали.
Два черни микробуса и една лимузина в същия цвят бяха паркирали по периферията на бензиностанцията на Стария Рос, на известно разстояние по аварийната лента на магистралата, без да навлизат в самата отбивка към нея. Наизлезлите от тях дузина, ако не и повече, мъже и жени, сновяха из малката площ управлявана от стареца, без да дават вид, че са го забелязали. Той не бе помръднал. Забелязал, че един от новодошлите стои по-настрана и изглежда е шеф на цялата картинка, чакаше, наблюдавайки действията му, за да отгатне какво ще предприеме. Старият Рос никак не беше страхлив, откакто успя да се справи със загубата на жена си. В началото определено смяташе да уведоми новодошлите да се разкарат, независимо ще зареждат ли или не. После му хрумна друго предположение за непознатите и очите му заблестяха. Реши да изчака нещата да се изяснят и в зависимост от това — удобния момент.
Виктор Колдуел действително беше ръководител на малката групичка, която на пръв поглед не се занимаваше с нищо смислено из прашната, обрасла с тръни околност. По-точно би било да бъдат наречени отряд, защото бяха именно това.
Колдуел — бивш агент — прелетял /легално или не/ не една и две служби, след пенсионирането си ги бе събрал в екип за „специални поръчки“, както ласкаво обичаше да ги нарича. Пенсионер беше последното, което можеше да се свърже с високия едър мъж, облечен в черен строг костюм, с леко посребрена по слепоочията чуплива коса. Никакви особени отличителни белези по него не правеха впечатление, с изключение на острия му поглед, който обхождаше околността бързо и преценяващо. Единствено неговите очи не бяха скрити от баналните черни очила, изтипосани на лицата на сътрудниците му, но за това пък имаше едно от онези ефектни ушно-устни устройства, което изглежда и в момента ползваше, застанал до една от бензиновите колонки. Старецът, който между другото виждаше подобна играчка за пръв път на живо /черни очила бе виждал/, се насочи към говорещия сякаш на себе си Колдуел, с намерението да внесе яснота в ситуацията.
— Виж, момче — започна той като се покашля, за да прочисти гърлото си — сега, както и да го погледнеш, си на територията на бензиностанцията, на моя територия — натърти Старият Рос — така че израз на безкрайно неуважение е да пъплите тука из района, без да поискате разрешение, без дори да ме уведомите за това — старецът повдигна войнствено лявата си вежда.
Високият мъж, приключил разговора си, не отмести поглед от далечния хълм, замислен, сякаш очакваше нещо. Нисичкият човек до него се напери и щракна с пръсти под брадата му. Колдуел бавно сведе очи надолу.
— Старче, не се бъркай в работи, които не те засягат.
— Ха, ти, какво ще ме плашиш ли — наежи се Старият Рос — мен ли не ме засягат, ей, момченце, аз съм опикал всеки ъгъл, всяка трънка тука последните петдесет години, на мен ли не ми влиза в работата, че се мотаете наоколо все едно, че съм Невидимия, а?
Колдуел знаеше, че не бива да оставя изкуфял дъртак като този пред него да се меси в хода на събитията, но старецът беше агресивен — изглежда с години бе търсил с кой да се заяде и сега го правеше с младежки плам. Кръвта на високият мъж кипна. Той пое дълбоко въздух, за да не се поддаде на първия порив и да удостои дъртия с ритник, който можеше да се окаже пагубен за амортизираната му телесна конструкция. Старият Рос го гледаше изпитателно и взе въздишката му за подигравка.
— Какво — дъртото куку нервира господина, а? — това въпросително „а“, което добавяше почти винаги беше по изразително от изречението преди него и поне в същата степен съдържателно.
На Колдуел му се искаше да отговори положително на този въпрос, но знаеше, че това ще ожесточи още повече досадния дъртак, а и в същия момент устройството в ухото му припука. Той се сепна. Автоматично сякаш се пренастрои на официална честота, изражението му също се промени, като деловата му отсянка излезе на преден план.
— Извинете ме за момент, трябва да поговоря и след това ще Ви обърна внимание — с крайно учтив тон, оттрениран неведнъж, отвърна той на стареца и натисна леко устройството в ухото си.
— Да, господин Фарщайн — със същия тон каза той в слушалката.
Стария Рос бе изненадан, но донякъде удовлетворен от отговора, затова остави мъжа да говори без да помръдне от мястото си, като го гледаше в устата. Това явно беше и целта на агента при последното му изявление към него, като отдалечавайки се леко игнорира и досадната му близост.
— Колдуел — на отсрещния край на линията сух глас изрече името сякаш имаше намерение да го покани на вечеря — Колдуел, момчето ми, как вървят нещата? — продължи в същия дух, но нотката на заповедност се включи осезателно.
На Колдуел това не му беше първият разговор с човека отсреща и много добре знаеше, че няма намерение да кани на вечеря нито него, нито когото и да било. Той погледна Стария Рос и се отдалечи още няколко крачки. Старецът го последва, но значително по-бавно.
— Господин Фарщайн, на една жалка бензиностанцийка съм, забравена от Бога — съвсем случайно я видях докато пътувахме. Изглежда обаче момчето е било тук — усещам го, но…
— Колдуел, Колдуел, защо усещате нещо, което трябва да знаете. Не Ви ли плащам достатъчно — Фарщайн не беше рязък, но не оставяше никакви илюзии у събеседника си — не беше доволен.
— Предишното проучване — на учителя в Бостън, с който малкия се заговори, след това на управителя в супермаркета — Колдуел стисна челюст — започваше да се оправдава, това го вбесяваше, но сякаш имаше избор — както Вие поръчахте — чувстваше се изключително глупаво — забави ни… и така го следваме.
— Човече, не го следвайте, гледайте го — прекъсна го Фарщайн без да повишава тон — аз ли да уча един специалист — гласът омекна и доколкото можеше, беше подкупващ в своята сухота — значи и бензиностанцията не му хареса.
— Аха — Колдуел се поотпусна и предпочете да забрави, че Фарщайн бе принудил него — възрастният мъж да се оправдава като ученик — и да се чудиш — тук има един дядка — изключително досаден — озърна се — Стария Рос явно променил решението си се отдалечаваше към сградата — просто перфектен — засмя се той, като смеха му увисна някъде в пространството — иначе момчето е било тук, по всичко личи, че се е качило в някакъв камион — не съм питал стареца, но следите говорят за това — додаде той бързо, сякаш да не изгуби инерцията си в разговора.
Мъжът отсреща не каза нищо и след няколко мига Колдуел се видя принуден да продължи без да дочака реакция:
— Какво да го правя?
— Кого какво да правите?
— Стареца.
— Хм, ако не създава проблеми, оставете дъртото копеле, да крее и действайте по задачата, без да се занимавате с глупости и… Колдуел — Фарщайн направи пауза, която трябваше да бъде драматична — не ме разочаровайте.
Връзката прекъсна с ново изпукване, което отекна в главата на агента като звук на камбана. Мъжът скръцна със зъби и се огледа. Старецът не се виждаше, сякаш бе изчезнал в земята като зъл гном от приказките.
— Макинс — каза той в микрофона, в групичка от хората му, застанала недалеч — висок, блед момък с безизразно лице вдигна глава — бил е тук нали?
— Да, шефе, качил се е в камион и са напуснали в южна посока.
— Добре, тогава, събирайте се. Двата микробуса продължават след камиона, искам информация на всеки три минути — ясно?
В погледа на бледия млад човек, наречен Макинс угасна въпрос и той се зае да изпълнява нарежданията. Сякаш някой върна филмова лента назад към момента, в който бяха дошли — стегнато обикалящите насам — натам хора се прибираха обратно по местата си без излишни жестове или въпроси.
„Дъртото копеле“ ги наблюдаваше хищно през зацапаното стъкло на прозореца на своята обител. Дълго, много дълго ги бе чакал Старият Рос. Знаеше, че ще дойдат някой ден за него. Приведен леко над овехтялото бюро, с нахвърляни стари и изпомачкани квитанции върху него, бе сложил стъпалото си върху „т“ — образна желязна ръкохватка, стърчаща от кутия от неопределен материал, с формата на невисок паралелепипед. По ъглите на кутията висяха раздърпани паяжини — и тя дълго бе чакала този момент.
— Мамицата ви мръсна! — просъска Стария Рос и побутна устройството леко под бюрото, докато високият мъж отвън обхождайки с поглед околността се взря в него.
Още миг, още миг и щеше да им покаже. Кабел излизаше от уреда напомнящ телефон от зората на тази комуникация и изчезваше някъде в задната частна стаята. Дълги години, дори десетилетия, кротко си бе стоял свързан с внушителна купчина различни по размер сандъчета, в килера, пристроен зад сградата на бензиностанцията. Дълбоко в себе си Стария Рос вярваше, че „шибаните“ извънземни най-сетне ще дойдат, за да го отвлекат и се беше подготвил. В дългите нощи на старческото му безсъние мисълта, че ще дойдат, ще го приспят и разграждайки го на малки безразумни частици ще го телепортират някъде, за да правят отвратителните си проучвания и експерименти, не му бе давала миг спокойствие. И той се бе подготвил — „О, само каква изненада им беше приготвил — страшнааа“. Периодично му хрумваше, че може би динамитът отзад не е достатъчен за неговите звездни войни, в следствие на което камарата в килера нарастваше с бавна, но стабилна прогресия. Старецът бе убеден, че взривът ще върне чуждоземните копелета обратно в тяхната галактика, независимо къде се намираше тя и от гледна точка на земните измерения не бе особено далеч от истината. Такова бе количеството взрив, което ги очакваше. Най-сериозно смяташе да ги измете, обратно, без значение дали бяха кретали по Млечния път или бяха заобиколили по Лайняната магистрала — те се бяха захванали с неправилния човек и щяха да си платят.
Затаил дъх Стария Рос с почти нежен трепет наблюдаваше всяко движение на Колдуел, готов на секундата да „натисне педала на газта“ и да покаже на „шибаните извънземни“, чия ще бъде последна дума. Старецът дишаше тежко, погледа на присвитите му очи се стрелкаше между мъжа отвън и устройството под бюрото, сякаш да се увери, че и двамата са на своето място. Колдуел направи крачка встрани. Старецът се приведе напред — само още миг, един миг само. Следващата крачка към бензиностанцията беше щеше да бъде край за всички. Мъжът се поспря, огледа се за последен път и с енергична стъпка се качи в лъскавата лимузина.
Вълна на огромно разочарование плисна стареца. Той живееше за този миг. А те отново му го бяха отнели. Кракът върху ръкохватката потръпна. Дълбока въздишка се отрони в задушната стая. Старият Рос се отпусна назад и се усмихна лукаво. „Отказахте се, а? Нещастни палячовци!“ Нека, той бе готов, само да вдигнат ръка срещу него — в пъкъла щеше да ги навре. В пъкъла на пъкъла. Неговият час щеше да дойде. Избута в ъгъла под бюрото детониращото си съоръжение. Излезе отпред, сложи ръце на кръста и с широка, доволна усмивка проследи, как черните коли се отдалечават. Постоя така докато се изгубят от погледа му, повъртя се на място, след което накуцвайки се запъти да провери дали все пак количеството взрив в килера е достатъчно.
Слънцето неусетно се спускаше вдясно от пътуващите, сякаш пикираше и чакаше разрешение за приземяване.
— Тоя приятел отново ни напуска — кимна към него Джо — искаш ли? — едва на третата си бира, той се сети да предложи на Питър.
— Да, защо не — „мистър“ Крейн беше слабовато момче, но вече се усещаше /или искаше да е така/ възрастен, готов за истинския живот, за големи дела и големи отговорности. На техен фон една бира в приятната компания на този чудат шофьор беше най-малкото на което беше способен. Пое бирата, огледа се за раницата си и рече:
— Наздраве, за общия ни път! — не знаеше защо го каза, но мислеше, че е съвсем на място.
Джо явно не мислеше така.
— Общият ни път, само как звучи, а? Като се замисли човек, защо ли ни е събрала съдбата нас двамата — точно тук и точно сега?
Питър се намести в меката облегалка, сякаш за миг почувства неудобство и смущение.
Явно с течение на изпитите бири Джонатан се настройваше все по философски.
— Общият ни път… да, сега е общ и е път все пак, но дали след ден, след два ще помним въобще този път, дали ще имаме въобще спомен, че сме пътували заедно…
— Но, аз не исках да кажа нищо лошо…
— Ти и нищо лошо не си казал, мойто момче, ама като се замислиш — не е ли така?
Питър наистина се замисли — този обрат на разговора някак го притесняваше. Джо обаче не го дочака да измисли нещо, а продължи:
— Така, де — навремето и аз си мислех, че качват ни на пътя и — хоп, слизаме от него чак накрая — изплези език и обели очи, за да подчертае смисъла на казаното — но понякога се налага да разбереш самата истина — не е толкоз лесно и няма на кого друг да се сърдим ако нещо не ни хареса — направи драматична пауза, след което каза тържествено — всеки сам си избира пътя, Пит — за пръв път го нарече по име — дали ще е път, дали ще е пътека, дали ще е задънена улица… може пък и да е магистрала, знае ли човек — добави многозначително — всякакви ги има и кой от тях ще избереш и кога ще го избереш зависи единствено от теб. Ето, ти одеве се качи при мен, без да ме познаваш. Нощта е на път — кимна към медноблестящия залез — ами ако изляза сериен убиец? Ей, така, както си карам по тоя път, просто и да си убивам едновременно с това — Джонатан рязко се наведе към Питър, кръвнишки озъбен, мустаците му се бяха разтегнали в неправилен ромб. Момчето се стресна не на шега и инстинктивно се озърна към раницата си сякаш търсеше нещо близко, което да го успокои.
Дълбок смях се раздвижи в гърдите на шофьора, след което той отново реши да се заеме с обичайната си работа и хвана волана. И тъкмо навреме, защото камионът плавно се насочваше към огражденията на моста, по който минаваха.
— Опа, за малко да полетим в мечтите си — Джо продължаваше да се смее — ти какво — май наистина се изплаши, дори и багажа си приготви — нов бавен откос смях придружи думите му.
— Ами… не точно — момчето се поокопити — видях курса на камиона и си взех парашута — кимна към раницата, която стискаше с една ръка.
— Добре, добре… — не падаш по гръб — шофьора поклащайки глава се загледа в широките платна на магистралата пред себе си, посегна и включи фаровете, въпреки, че на Питър му се струваше достатъчно светло.
— Ти накъде пътуваше — забравих ли, не си ми казал ли… — попита Джо, отваряйки нова бира и нова тема на разговор.
— Сан Антонио.
— Хм, на прав път си момче, но не си особено близо — погледна шофьорът към Питър — е, с мен можеш да попътуваш още доста мили — аз съм до Остин — погледна за реакция и момчето послушно кимна — Хубав град е Сан Антонио, често съм там — районът общо взето е мой — добави с гордост в гласа си без да уточнява подробности, сякаш целия Тексас, не — целите Щати бяха територия, прилежаща към начина му на живот.
— Явно познавате района, на мен ми предстои да съм там за пръв път.
— А — сигурно ще ти е интересно. Какво ще търсиш там?
Джо погледна Питър с присвито око.
— Приятелката ми е от там.
— А! — Джо възкликна поривисто — Айде бе? Извинявай, братле — продължи той с тон, който в никакъв случай не говореше, че наистина съжалява — ама за женските екземпляри от района и точно от Сан Антонио не мога да кажа особено ласкави неща — направи драматична пауза — жена ми е от Сан Антонио — нова пауза — и двете ми дъщери — не питай…
Питър разбра, че и да пита, най-важното вече бе казано, затова само се усмихна очаквателно.
— Опасна напаст и то години, години наред — явно това бе една от любимите теми на Джонатан, защото се впусна в такива подробности и детайли, че ако момчето бе започнало навреме, сигурно щеше да събере материал за обширна статия, ако не и за цял труд. Като за отбелязване беше, че темата от регионална за жените на Сан Антонио, прерасна в глобален, световен мащаб. Джо не си поплюваше. Питър мълчаливо слушаше с половин ухо и кимаше /като че ли имаше друг избор/, само от време на време се намесваше с уточняващи въпроси, които само отприщваха нови потоци от думи и нови хоризонти за този житейски философ — Джонатан Дейвис.
Доста време бе изминало, нощта се бе спуснала изцяло, когато Джо явно се досети за момчето.
— Е, а твоята птичка как се представя? — вдигна вежда многозначително.
— Амии, как точно да се представя — добро момиче е…
— Ха, добро, кажи вие двамата нещооо — Джо се извърна почти изцяло към Питър, потърка многозначително двата си показалеца и го погледна с цялата хитрост на Вселената и допълни — А?
Очите на момчето се разшириха:
— Камиона! — извика то.
Невъзмутим като свинкс, Джо хвана волана с лявата си ръка, върна вещо огромния камион в пътя и без да променя нито изражението си, нито позата си повтори:
— А? — усмивка озари брадясалото му лице и сега мустаците образуваха почти правилна окръжност.
— Ние — момчето колебливо проточи кратката думичка, но явно взе някакво решение, защото продължи по-уверено, дори се опита да обърне на шега — да, ние двамата — повтори с нервна усмивка жеста на Джо с пръстите — и тя добре се представя!
Джонатан поклати глава, върна погледа си на пътя и след миг мълчание каза с полуусмивка:
— Хм, момче, хитър си ти и хлъзгав като змиорка — засмя се мъжът — вършите работата, значи, а? Добре, добре, въпреки, чеее — помълча многозначително — с това човек не се хвали, защото възникват съмнения — знаеш — куче, което много лае не хапе.
— Е, хайде сега — странен човек — в гласа на момчето се прокрадна раздразнение и енергия, които не бе показало до сега, Джо изненадан го погледна — задаваш въпроси, които не те засягат, ровиш за отговори, а пък сега съм се хвалил — не е честно! — Питър се ожесточи сякаш бранеше нещо. Джо не обикаляше от вчера по пътищата и не му трябваше много, за да разбере истината, но реши да си замълчи /поне за сега/ и само притвори очи миролюбиво.
Питър се досети, че реакцията му бе рязка, но знаеше, че беше прав за себе си, бореше се за своята истина и не каза нищо. Джо му смигна усмихнат, поклати показалец поучително, но нищо не каза. Не искаше да го дразни, момчето беше младо, пък и изглеждаше добро.
— Добре, разбрах за къде си, а откъде идваш? — попита мъжът с явен опит да смени темата, отпивайки от бирата си за пореден път.
— От Бостън.
— КАК!!! — струйки бира плиснаха таблото и предния прозорец — Бостън, Бостън ли каза — попита Джонатан кашлящ задавено.
— Да, Бостън — Питър го гледаше учудено.
— А, бе, момче, ти знаеш ли Бостън къде е бе?
— Разбира се — момчето вече звучеше засегнато.
— На автостоп?
Питър кимна.
— ’ми това е почти в друга галактика бе! — Джо зарови с едната си ръка в купчинка листове и документи.
Не след дълго откри това, което търсеше и с драматичен жест го подаде на момчето.
— Ето дръж — карта — вгледай се внимателно и пак ми кажи откъде идваш — едрият мъж неистово се кискаше.
— Няма нужда, а и не виждам нищо смешно — каза момчето твърдо и прочисти гърлото си сякаш, за да подчертае, че говори сериозно. Раздразнението му отпреди минута не бе преминало и сега прерасна в яд. Буйните му младежки хормони полудяха — „Какво иска тоя шибан дебелак от него!? Той ли ще се ЕБАВА с него!“ Момчето с мъка се овладя и стисна зъби „Не бива да се дъниш. Спокойно.“ Мисленият разговор с него самия вършеше работа и преди в критични ситуации, свърши и сега. Но кутията на Пандора беше открехната. Бентът на нервите му заплашваше да се скъса. Висеше на косъм. Тънък. Изтъняващ. И не се знаеше докога щеше да издържи.
Джонатан разбра, че е прекалил и сговорчиво заключи:
— Момче, ти си герой на нашата страна!
„Героят на тяхната страна“ не поде шегата и в крайна сметка Джо се зае с шофирането, като отпиваше от бирата и се подхилкваше на себе си. Момчето се загледа през страничния прозорец. На лицето му не можеше да се прочете нищо. Двамата притихнаха за известно време, всеки зает със своите мисли.
Скарлет вървеше по малка полянка обсипана с маргаритки. С лек наклон, морето от трева и цветя преваляше едно почти незабележимо възвишение и продължаваше от другата му страна. Момиченцето гледаше прекрасната свежест, сред която бе попаднало и не вярваше на това, което виждаше. Наистина никога не би посмяла да мечтае, че ще попадне на такова приказно място. Очите и сияеха. Тя повдигна полите на бялата си рокля и припна към едно блестящо от росата островче маргаритки. Приклекна и внимателно протегна ръка да откъсне една. Малката детска ръка нежно обгърна крехкото стъбло на цветето. Бавно и внимателно, сякаш се страхуваше да не изчезне в мига преди да го докосне. Това не стана и малкото момиченце засия от щастие, поднасяйки бялото цветче към лицето си. Ароматът сякаш го възнесе. Протегна пак малката си ръчичка. Щеше да набере букет на майка си и да й го подари. Тя обичаше маргаритките. Самата й бе казала. Веднъж. Скарлет сбърчи малките си вежди. Не можеше да си спомни кога… майка и… Същевременно продължаваше да откъсва белите бисери, обсипали поляната. Постепенно букетчето в ръката й започна да става букет. Кога… майка й? Нямаше значение тук бе чудно хубаво. Детските очи засияха отново. Букетът бе станал огромен. Сякаш растеше сам. Скарлет се усмихна. Най-прекрасните маргаритки. Неусетно, като магия, букетът бе станал толкова голям, че се наложи тя да сключи ръцете си около него. Скарлет се изненада, изви се леко назад, за да може да го обхване с поглед. Как ще го занеса? В мига преди да се замисли къде и на кой, Скарлет чу глас:
— Хей, Лети, прекрасен букет — докато се обръщаше по посока на гласа Скарлет разбра кой е — само брат и Питър и викаше „Лети“.
„Значи е дошъл?“
— Питър! — възторжено изписка Скарлет, обръщайки се плавно сякаш бе в безтегловност — Какво правиш тук? Как ме намери?
Високото слабо момче се усмихваше дяволито.
— Откъде се взе? — Скарлет се метна на врата му, разпръсвайки цветчетата на огромния си букет във въздуха, като не забеляза, че те останаха да се реят — Не си ли на път? — тя увисна на врата на момчето.
Със същата загадъчна усмивка той протегна ръка и каза тихо:
— Ела!
Скарлет пое ръката му и двамата сякаш заплуваха сред блестящата на прежурящото слънце зеленина. Малките жълто-бели цветчета, откъснати от детската ръка падаха в следите от стъпките им в тревата. Плавно и меко.
Двете деца превалиха малкото възвишение. Тревата вече стигаше до кръста на момиченцето и се преплиташе в дантелената й рокля. Беше й трудно да напредва, но Скарлет успяваше да не позволи на този факт да помрачи радостта й.
— Виж — посочи Питър напред.
Скарлет се загледа към хоризонта, но не го видя. Картината пред нея сякаш се размиваше нанякъде. В следващия момент осъзна, че брат и сочи нещо по-наблизо — току пред тях. Поточе. Детето ахна. С ведра усмивка погледна брат си. Той кимна напред.
Усмихната Скарлет прекрачи в подскачащата пенлива вода. Сигурно бе студена.
Крачка. Две. В душата на момичето радостта заблика като водата в краката й. Скарлет продължи напред уверено. Нямаше нищо страшно. Разпери ръце, сякаш вървеше по въже, идеше и да полети.
Вървеше. Обувките и потропваха весело по паважа. Момичето се полюшваше в ритъма на гранитния ксилофон. Хоп — троп. Внезапно Скарлет осъзна, че това наистина е паваж и тя върви не в буйното планинско поточе, а потропва по безлюдна улица. Улица със стара паважна настилка, каквото не бе виждала никога, но знаеше, че съществува. Озърна се разтревожена. Усмивката все още беше на мястото си, въпреки, че никак не бе на място. Наоколо бе пусто. Питър бе изчезнал.
Питър — изпищя детето — викът не отекна, дори ехото се беше скрило.
— Пиииитъъъъъър! — Скарлет вече не се усмихваше. Напротив.
Пристъпи неволно. Отсреща мътни стени на мръсни сгради обграждаха улицата, но щом погледа на момичето попаднеше върху тях, отплуваха назад, сякаш се пазеха от нея. Или от нещо. След което отново се връщаха на мястото си щом тя отместеше поглед от тях. Скарлет продължи несъзнателно напред. Всъщност тя друг избор нямаше — зад нея всичко бе изчезнало. Бе се стопило. Не съществуваше нищо. Само мрак.
Крачка. Две. Крачето и шляпна. Подхлъзна се на гладкия камък под крака й. Пак вода. Очите на момичето, станали малки и кръгли от недоумение и прииждащ страх, погледнаха надолу. Вода, мътна като от пролетен порой, бавно пълзеше по паважа. Скарлет уплашена вдигна поглед. Сградите отпред бяха изчезнали. На тяхно място се простираше огромна пустош, чийто край не се виждаше, а и тя нямаше време да се вгледа.
Водата под краката й започна да я плиска в глезените. Невярващо Скарлет погледна натам откъдето идваха мътните струи. Това „оттам“ не съществуваше. Пороят /защото вече бе станал такъв/ прииждаше към нея на все по-големи и големи вълни. Улицата, по която потропваха краката и преди малко, бе станала река. Мътна и зловеща. Скарлет тръгна напред към брега. Поне предполагаше, че той съществува. Надяваше се — докато гледаше уплашено мятащата се към нея вода. Невисоки талази, подобно на мъртви делфини, се преобръщаха, издигаха се и в същата секунда потъваха в общата кафеникава маса.
„Ще ме удави“ — блесна като светкавица мисъл в детската главица. Скарлет се затича. Подхлъзна се. Падна. Изправи се и продължи напред внимателно, озадачена от изненада. Реката не беше дълбока, а на дъното и продължаваше да има паваж. Но течението се засилваше. Водата яростно шибаше подбедриците й, заплиташе полите на роклята й в мокри, кафеникави снопове. Трябваше да се измъкне. Скарлет подскочи напред, където се молеше да има бряг. Политна и отново рухна с плясък в ледената вода. Опита се да стане, но не успя. Течението я повлече. Забравило всичко друго момиченцето започна да се бори с буйната вода. Вкопчваше се в ръбовете на ужасно гладките павета по дъното. Изплъзваха се под ръчичките й. Струваше и се, че чува как ноктите й дращят в тях. Всичко друго отлетя нанякъде. Остана единствено измамно плитката, мътна река.
Скарлет се бореше за живота си с ярост неприсъща за дете на нейната възраст. Но смъртта също не бе типична за възрастта й, така че във волята на детето нямаше нищо неестествено. Поне в момента.
Течението я влачеше безмилостно. Момичето усети, че наклонът, по който се спускаше се увеличава. Реката забумтя, но оставаше плитка. Кракът и напипа нещо. Сви се неистово и вкопчи в него едната си ръка. Почти успя да се изправи. Залитна и с изящен пирует падна по гръб. Отново във водата. Малкото детско телце се тътреше по каменното дъно с неравни тръпки, причинявани от откъслечните леки сблъсъци на крачетата в ниските ръбове на паважа под водата. Скарлет плачеше с беззвучни сълзи, които давеха някъде в носещата я мръсна вода. Кална вълна я плисна в устата. Преглътна. Зъбите й заскърцаха от пясъка между тях. Отметна се в ужас и проточи глава над водата. Ръката й се закачи в нещо. Значи все пак имаше и друго по дъното освен гладката каменна настилка на паважа. Детското личице се озари от надежда. Метна и другата си ръка върху пъна.
Тя реши, че е пън!
С крака си напипа брега. Тя реши, че е бряг…
Отново почти успя. Напрегна сили и в момента на върхово напрежение пънът /?/ изчезна и тя полетя в прегръдките на хищното течение, което я подмяташе надолу. Скарлет видя пред себе си място, където водата пищеше и съскаше като умираща змия. В следващия миг тялото и се преметна през прага и от неголяма височина пльосна в реката, която продължи да го влачи и стърже по дъното. Рязка болка се вряза в гърба на детето. Дали бе паднала върху нещо? Нямаше време да помисли за това в шеметния бяг на реката. Момичето вече пищеше, но гласът му потъваше в зверското бучене около него.
В един ужасяващо кратък миг шума на водата секна. В следващата секунда Скарлет хлътна и с шеметна бързина полетя в бездънна бездна. Не виждаше нищо. Видя го със сърцето си. И то изстина.
— Майкоооооооо — помогни ми, майкооооооо — собствения й вик проряза мозъка й.
Отчаянието заля детето отвсякъде. Майка му беше мъртва — съзнаваше го ясно и болезнено като хапещ, зимен студ. Бе умряла отдавна, почти не я помнеше, но гибелния полъх на бездната, в която продължаваше да пропада я обгръщаше отвсякъде и инстинктът, я накараха да се обърне към нея. Колкото по-надолу се спускаше толкова повече мракът над нея, който трябваше да бъде небе, се сгъстяваше.
Скарлет протегна ръка натам. Смътния образ на майка й се усмихна. Пое ръката й в своята. Детето също се усмихна.
— Майко — прошепна то, увиснало в нищото.
— Лети — момиченцето потръпна радостно, което породи в него далечна изненада. Не бе чувала майка си да я назовава така много отдавна. Откакто тя умря. Затова беше забравила, че и друг освен Питър използваше това обръщение. А беше прекрасно.
В този момент ръката, стискаща детската десница, се откъсна. Сякаш бе нескопосано залепена и сега просто се отдели от тялото. Скарлет полетя отново в бездната, а образът на майка и се сви и се стрелна като спукан балон в гъстата тъма над нея. Детето проплака горчиво.
Мракът и червеникавата мъгла около момиченцето се превърнаха във въртящо се размазано петно. Скарлет се премяташе с нечовешка бързина, докато жестока, болката не се вряза отново в гърба й. Падането престана. Отсечено като с нож, забил се в нея.
Два болезнени лъча се стрелнаха от основата на пояса й, за да се съберат и избухнат в кълбо болка, разстилаща се по целия й гръб. Скарлет изпищя и се изви в арка. Завивката с анимационните герои на болничното й легло се отметна от спазматичното, рязко движение. Очите на момичето се отвориха, но съзнанието му тънеше все още в прегръдката на кошмара.
Извитото телце на детето се отпусна за миг, за да се смрази отново от раздиращата го болка. Изкривилата лицето му болезнена гримаса бе неописуема.
Единственото предимство на Скарлет в случая бе, че познаваше болката и ъгълчетата, в които да се скрие от нея. С времето ставаха все по-малко и по-малко, но детето не мислеше за това. Пробуждащото й се съзнание се бе концентрирало единствено върху това, че болката ще отмине. Беше го правила и преди. Стотици пъти. Малките ръчички стиснаха страните на леглото. В трогателна борба, която можеше да се проследи по детското лице, Скарлет успя да настигне отиващия си сън и да потърси спасение в него. И там беше страшно, знаеше. Но не винаги. И не толкова.
Питър седеше полуизлегнат и с премрежени очи гледаше лентата на линията, маркираща границата между две от платната на магистралата. Наистина в момента се движеха по тази магистрала някъде в сърцето на страната, в която се бе родил, но думите на шофьора до него не излизаха от главата му — „всеки сам си избира пътя“. А беше ли избрал той този път, който следваше сега? Колкото повече прехвърляше петте думи из мислите си, толкова повече му се струваше, че в момента не пътува по магистралата на живота си, а по страничен път със съмнителна чистота. Но нямаше избор, не му бе оставен такъв и не можеше да си позволи да не поеме по това вонливо странично пътче, което му представиха като магистрала. Не хранеше никакви илюзии по отношение на това, което му предстоеше, когато пое по този път, когато пое на тази мисия — това май по-добре му звучеше — но защо всичко бе някак неестествено, лишено от смисъл. Принудено. Разсъжденията на този обикновен човек, разположени на двата полюса — философията и пошлостта го объркваха. Объркваха го, защото и в двата случая бяха убедителни, бяха на мястото си.
А той беше ли на мястото си? Питър се размърда сякаш от неудобство. Представите му за него самия и за живота въобще май бяха меко казано погрешни. Поне в момента му изглеждаха така. Но пак се запита защо, нали в крайна сметка правеше всичко и винаги за добро, за нещо по-добро. Нали така трябваше да бъде. Раздразнението неравномерно затихваше. В момента Питър просто беше объркан. Поне за сега.
С къси, неумели погледи Джо от своя страна започна опит да възстановят общуването си. Не беше много вещ в тези „тънки“, както ги наричаше, работи, но не беше лош човек, беше му съвестно, че е засегнал момчето, а не можеше да мълчи толкова дълго време.
— К’во ти е бе брато, ти май нещо ме мотаеш, май тая твойта, хм… дали-и-и — Джо направи пауза, защото осезателно му се стори, прекрачва в пропаст, това го смути — а, бе, момче, за изпити пари и изгубена любов — хич не се хаби… — човекът бе сигурен, че не е казал, каквото искаше, а и изражението на Питър говореше, че май не е казал, каквото трябваше.
— Е, момче, не се сърди, де, аз да не съм психооо… там каквото беше, та да знам какво да не казвам и какво, кога да казвам — аз съм шофьор — заяви Джонатан в своя защита, сякаш никъде на тоя свят нямаше интелигентни шофьори. Несъзнателно посегна на достойнството на хиляди свои колеги, но те не бяха там сега, а и нали трябваше да се защити някак.
— Аз не се сърдя, човече, но ми е кофти, сигурно е трудно да го разбереш, но на света има и други неща освен теб и твоите магистрали — Питър усети, че думите не се подчиняваха на намерението му да се контролира — имам си проблеми, а ти, с твоите глупости… — нещо напираше в момчето и заплашваше да излезе на повърхността. Нещо, което му тежеше и което ако успееше да си пробие път, би нанесло непоправими поражения.
— Момче, аз глупости не съм говорил никога, не говоря и сега — пресече го рязко Джо, сега сякаш беше негов ред в състезанието по докачливост — странна, недоловена до сега тъга усети момчето в тези думи — глупости съм правил, но никога не съм ги говорил…
— Не съм искал да обидя това, което си и което правиш, но ми е тъпо да се правя, че всичко е наред, да слушам анализите ти на живота, а всъщност именно той да ме е наврял в една от най-гадните вонящи дупки. Разбираш ли…
Полъх на гнило сякаш изпълни кабината. Нещо не беше наред. Но какво? Откъде се появи тази отровна струйка дим, която Джо почти видя и която стържещо пролази в душата му, сякаш умираща змия хапеше навред около себе си.
Сега бе негов ред да долови нещо непознато в това момче, което бе идентифицирал с образа на всички момчета на неговата възраст. Бе приел за даденост това за даденост и бе престанал да мисли по този въпрос. Да, долови нещо различно — тъмно, но живо. Заразено, но жизнено. Откъде се взеха тези мисли. Джо тръсна глава.
Момчето стоеше в предишната си поза на седалката, но на шофьора се стори, че се е свряло в ъгъла на кабината и плаче. Усети го, нямаше начина да го види, но го усети. Усети също, че момчето иска да каже нещо и продължи да върти волана в очакване на това.
Питър от своя страна също чувстваше, че иска да говори. Не усещаше, а чувстваше осезателно. Знаеше, че трябва да сподели на някой какво става. Но точно Джо ли беше човека. На Джо ли трябваше да каже истината. Или поне безопасната /за него/ част от нея. Установи, че се нуждае това с неистовата жажда на болен от краста да се почеше някъде… навсякъде.
Щеше да го направи, не си правеше илюзии, но трябваше да внимава. Много да внимава. Бе поел по своя път и точно в момента, когато му се струваше, когато се надяваше, че е станал магистрала, не биваше да допуска грешки — залогът беше много голям.
Въпреки това реши да разкаже. Заради себе си. За да се увери. Заради съвестта си. Или Бог знае защо или заради какво. Просто заговори.
— Кажи, виждам, че те тревожи н…
— Ами историята е дълг…
Двамата спътници като по даден сигнал проговориха едновременно — Джо се изненада, но Питър се вбеси.
— Какво правиш, бе, човек — момчето избухна като земна кухина, пълна с газ от хилядолетия — защо всички сте такива — нали чакаше да говоря, нали го искаше — чувах те как искаш, да чувах нетърпението ти да прибавиш още една житейска гавра към явно богатия ти набор от такива…
— Момко, внимавай какво говориш, направих ти услуга като те качих, а ’почваш да обиждаш… — шофьорът беше сериозен при тези думи и раздразнението му бе не на шега.
Питър мълчеше по време на миговете, в които Джо вмъкна последните си думи, но не защото изчака събеседника си, напротив взимаше си въздух и в стремежа си едновременно да не бъде прекъснат и да прекъсне, сякаш изплю продължението на тирадата си, без видимо да обърне внимание на думите на шофьора.
— Е — няма да съжаляваш — виждал ли си… виждал ли си ги… в твоя толкова интересен и поучителен живот, по пътя който си избрал, както ти се изрази — Питър никак не прикри сарказма си — виждал ли си надписите „ЗОВ ЗА ПОМОЩ“, „ПОМОГНЕТЕ“, „ПРОЯВЕТЕ ХРИСТИЯНСКО МИЛОСЪРДИЕ“, „ПОМОГНЕТЕ НА ВОЛЯТА НА АЛЛАХ“ и още Бог знае какви други форми на една и съща трагедия — някой умира безнадежден и беден, някой умира отчаян, умира в мъки — Питър впери предизвикателен поглед в шофьора, който не реагира — Виждал си ги знам — очите ти те издават — момчето спря рязко тръсна глава загледано в очите на Джо и след миг продължи — бас ловя, че си си казвал — „бих помогнал, но не мога, на мен кой ще ми помогне“ — след което си сплитал пръсти, чукал си на дърво или си правил кой знае какво друго заклинание, за да не ти се случи и на теб.
Питър Крейн замълча, кимна утвърдително, без да чака дали Джо би го направил и с явен страх да не го прекъснат продължи:
— Да, така е, правил си го и не е престъпление, но повярвай ми, винаги след като си извършил своето малко заклинание, хората, които умират остават тъжни и безнадеждни, чакащи милост не от Господ, а от някой, който е прекалено зает със себе си, за да се занимава с такива работи. Така е и със сестра ми.
Питър не погледна към Джо и не видя дълбоката като саблен разрез бръчка на челото на шофьора, която болката в гласа му остави след себе си. Не видя очите му разширени от изненада.
Джо мълчеше. Питър продължи.
— За някой може и да е банално — младежът беше искрен в думите си, той страдаше истински — първо единия, после другия, сякаш се бяха наговорили, и двата бъбрека на сестра ми отказаха да работят, напуснаха демонстративно може да се каже и за мое огромно, повярвай ми, съжаление сестра ми не е изключение от правилото — чакаме животоспасяващата, веща намеса от някой лекар, в чиито ръце Божията промисъл е оставила съдбините на хората, чакаме висшето благоволение на някой с мъртва съвест да му плати, чакаме пари… — гласът му по детски се извиси — Разбираш ли — погледна зло и наранено — чакаме проклетите, шибани мангизи. Чакахме ги, ако трябва да бъда точен. Затова съм тук, затова съм при теб, приземих се в твоето кътче от вселената, когато моето камионче от моя път се качи на твоята магистрала, ако ще ме разбереш по-добре. Да — този път си прав, аз си избрах това — трябва да ми дадат парите, ако стигна от северните щати до южните щати за определено време, при определени условия — младежът млъкна, сякаш някой го зашлеви през устата.
— На автостоп?! — простодушно изстреля Джо изненадан — и само това?!
Момчето се озъби.
— Пак ме прекъсваш, пак ти да определиш накъде ще върви разговора, пак ти да си над мен — о, как презирам тези неща — в тона на това възклицание нещо сякаш заклокочи, Джо разбра, че момчето има основателна причина да се държи така или поне я смята за основателна, но не успя да спре въпроса си:
— На автостоп?!
— На автостоп, мамка му, с камила, на куц крак ако ще да е, но да се добера някак и то по тия шибани пътища — Питър се вбеси, коленцата му нервно се чукнаха едно в друго разгневени — защо продължаваше да пита този човек, какво искаше от него тази жертва, какво ровеше, какво му влизаше в работата накъде е тръгнал и защо, защо трябваше да прави всичко толкова сложно, „скапан дебелак“ — момчето изпадна в истерия — Разбираш ли, разбираш ли, че сестра ми умира, че няма кой да ми помогне, нито шибания ми баща, който никога не съм виждал, нито мъртвата ми майка — Питър хриптеше — никой не понечи дори да ми помогне, никой, докато не се наложи да поема на това идиотско пътуване, да се хвана на този идиотски облог, да пътувам сега и аз не знам накъде, може би към шибания край на света и да слушам гадните ти брътвежи — няма ли да ме попиташ отново — КАК?!? — и да продължиш да ми се подиграваш — момчето плачеше без да съзнава това — да пофилософстваш, докато съм ти под ръка, докато сестра ми умира — Разбираш ли!? Разбираш ли?! — удари той с малките си костеливи юмруци по таблото пред себе си и гласът му, подгизнал от истерия, промълви още нещо, което тихо изгасна и зарови глава в раницата, лежаща на скута му.
Джо поклати глава и запали цигара.
— Не си сам. — Джо изглеждаше спокоен, но фразата изглеждаше някак пресечена, насилена.
Раменцата на младежа потръпваха на дълбоки интервали. Той не каза нищо. Джонатан посегна, взе нова бира, отвори я. Погледна в сумрака кашончето — беше на привършване. Мина му далечна мисъл, че алкохола започва да се разстила в тялото му. И по добре — нямаше да боли.
— Не си сам — повтори с влажен от отпитата бира глас — семейството ми умря по моя вина — тъгата в неговия глас също беше искрена — аз ги убих — допълни с неестествено спокойствие. Бръчките по челото му обаче се впиха в него, дълбоки, напомнящи прорезите на Гранд каньон.
Питър вдигна глава и погледна към Джонатан. Едрият човек сякаш се бе свлякъл, бе посивял в призрачната полусветлина, рееща се в кабината. Сякаш не беше същия Джонатан Дейвис, който познаваше допреди минутка. Доколкото го познаваше. Ако го познаваше. Гледаше го безмълвно, но не каза нищо. Поне за сега.
Слънцето бе превалило стръмнината, която всеки ден изкачваше по своя небесен път и сега се спускаше бавно от другата й страна. Залезът беше все още далеч и светлината от лъчите му играеше по леките вълнички на езерото, около което тичаше малко момиченце на около 5–6 годинки. Детето беше тъмнорусо, облечено в светлосиня рокля, украсена с бели дантели. То се боричкаше с подрастващ далматинец, като звънливият детски смях се смесваше с ясното джафкане на кучето.
— Хвани ме, хвани ме, де! — детето се отскубна от прегръдката на животното и затича отново по леко наклонената поляна.
Далматинецът с пъргави, зигзагообразни движения я настигна и на шега се хвърли върху нея. Муцуната на кучето се разтегли сякаш в усмивка. Момиченцето изпищя изненадано и детският смях отново звънна. То се завъртя, за да избегне атаката и цопна в малкото езерце като не преставаше да се смее.
— Емили, предупредих те, ще настинеш! — възпълна жена, грижеща се за малката палавница, се завтече към нея, без да престава да я мъмри.
Малката не преставаше да се смее. Запляска с ръце по повърхността, без да прави никакви усилия да излезе от водата. Кучето, което се бе спряло изненадано на брега, на момента реагира и заподскача в плитката вода.
— Марш от тук, бе, проклетнико! — извика жената към него и то побърза да се отдалечи на безопасно разстояние — Емили, моля ти се, престани! — весели пръски летяха навсякъде около детето, без да пропуснат и гувернантката. Жената безуспешно се опитваше да издърпа момиченцето на сушата.
Зад прозореца на втория етаж на огромно здание, отдалечено на петдесетина метра езерото, висок, сух мъж стоеше загледан в боричкащите се долу с вял интерес. Това, че беше милиардер, по никакъв начин не се бе отразило благотворно на външния вид на мистър Фарщайн. Длъгнестото му, слабо тяло беше украсено с толкова кръгла глава, че човек, гледайки го можеше да си помисли, че някой е наденал на раменете му баскетболна топка за карнавала на Хелоуийн. Нелепото съчетание между формата на главата му и носещите я костеливи рамене беше толкова крещящо, че ако някой го нарисуваше, картината би била пълен анатомичен провал за автора й. Уви! Това си беше самия той.
Чертите на лицето му бяха също тъй странни, но поне бяха съобразени с формата на главата. Всичко, от устата до ушите бе някак кръгло. Две дълбоки дъги бръчки се извиваха около устните му, отвличащи вниманието от тънките им бледолилави линии. Сякаш, за да засили впечатлението за овалност, рядка групичка дълги кичури, сплъстена от някаква помада, бе опъната в полегата арка от едното ухо до другото, в отчаян опит да скрие плешивината му. Всичко това се крепеше на врат със стърчаща предизвикателно адамова ябълка. Толкова тънък, че бе възможно човек да се притесни, че да не спука овала над нея. На пръв поглед всичко това му придаваше почти глупаво изражение.
Това впечатление обаче беше толкова далеч от истината, колкото касапинът от мозъчният хирург, че дори и повече. Зад цялата тази фасада битуваше хладен ум, остър като средновековна гилотина и единственото нещо, което контрастираше в овала лицето му — почти затворените цепки на малките му очи, можеха да подскажат това. Но самият им притежател познаваше себе си много добре и винаги внимаваше да държи нещата под контрол. В очите му обикновено можеше да се прочете единствено това, което уважаемият мистър Фарщайн искаше да се прочете. Никога от тях обаче не изчезваше пресметливият блясък на интелекта му. Или почти никога.
Може би защото в този момент наблюдаваше дъщеря си, по изключение, погледът му беше някак вял, почти без изражение. По всичко личеше, че се отегчава. Размърда се зад големия прозорец и недоволно примижа на слънчевата светлина. Изглежда мистър Фарщайн не я обичаше особено, тъй като лицето и ръцете му, подаващи се изпод ръкавите, белееха някак нездраво на фона на тъмнозелената жилетка и кафявата риза под нея, с които бе облечен. Кървавочервената папионка, обсипана със ситни точици, никак не разведряваше образа му, напротив — бе някак нелепа. И не само тя — така изглеждаше и цялото множество от подобни папионки в най-различни цветове, които Фарщайн ласкаво подреждаше сам в специалния за това гардероб. Това всъщност бе единственото, което бе склонен да прави сам, защото „За какво са ни всичките тези пари, ако не плащаме на някой с тях да ни слугува.“, както сам обичаше да казва на хората, с които общуваше. А те не бяха много.
Явно решил, че слънчевата светлина му идва в повече, Фарщайн, все още загледан някъде навън, дръпна замислено шнура на завесата и тя се спусна. Постоя няколко секунди така и се обърна към стаята. Със спускането на завесите невидими лампи бяха разлели мека, приглушена светлина. Не можеше да се каже, че е слаба. По-точният израз би бил „недостатъчна“, защото на нея цялата стая изглеждаше мрачна и някак бездънна.
Помещението, което Фарщайн ползваше за кабинет беше огромно, издържано изцяло в тъмни тонове, които се губеха в рехавия сумрак на осветлението. Почти навсякъде, като пурпурноалени водопади от угасваща лава, се спускаха тежки, тъмночервени завеси, които не навеждаха в никакъв случай на мисълта, че някъде зад тях има прозорци. Напротив цялата обстановка създаваше точно обратното впечатление. Всичко бе тъмно. По-точно мрачно и невесело. Такива бяха и неизброимите лавици на безкрайната сякаш библиотека, в която бе вградена входната врата — на пръв поглед незабележима. Никой обаче не би отрекъл /ако имаше рядката чест да го види естествено/, че кабинетът на Фарщайн /за разлика от облеклото му/ показваше усет. Представляваше беше умела симбиоза от аристократичен разкош и техника от последно поколение. Мебелите, включително и голямото колкото бизон — самец бюро, бяха тежки, масивни, кафяви или червеникавокафяви на цвят. С една дума — махагон и нищо по-малко. Стената, която бе спасена от алената прегръдка на завесите също будеше въпроси, но и даваше един много важен отговор — мистър Фарщайн, сам по себе си не бе особено контактна личност, в никакъв случай не беше отшелник.
Внушителен портрет и огромен черен екран бяха разположени диагонално един под друг. Всъщност на пръв поглед човек би могъл да си помисли, че на стената висят две картини, като едната от тях е израз на странно виждане за изкуство, включващ масивна махагонова рамка и изображение на огромна, черна, бездънна бездна. При по внимателен поглед обаче, в долния ляв ъгъл се забелязваше един нищожен на общата чернота мълък, червен надпис „off“ /изключен/, който за по-досетливите обясняваше всичко.
Много по-голям интерес будеше обаче портретът, разположен в ляво от екрана, малко по-високо по диагонала. Черно-бялото изображение на Алберт Айнщайн изглеждаше неестествено скромно сред общата пищност и само по себе си бе сякаш въпросителен знак в луксозното изложение, което представляваше кабинетът на Фарщайн. Физиката не беше нито негова специалност, нито хоби и не тя беше причината Айнщайн да се усмихва загадъчно от стената. Определено.
Милиардерът никак не обичаше самите точни науки, напротив, смяташе ги за страшно досадни. Това обаче не означаваше, че ги отрича. Схемите на логично мислене, които даваха математиката и физиката, бяха неразделна част от неговите жизнени стратегия и тактика, но като принципна насоченост на острия му и комбинативен ум. Неговата сила беше висшия пилотаж в управлението на хората, които вършеха рутинната работа. Неговата страст не бяха гениалните постижения на великия учен, а огромното, „съдбовното“, както го наричаше влияние, което тези открития имаха върху човечеството и човешките единици, както ги разглеждаше той, в частност. Делата на учения и особено теорията на относителността, която бе открила нови простори за научно-техническия прогрес, за Фарщайн бяха символ, бяха изпитание. Той виждаше в тях върховното изкушение, пред което хората бяха поставени. Интересуваше го дали параметрите на самоубийствения инстинкт, заложен в гените им, имат някакви измерения. Интересуваше го докъде в тези дебри би стигнал човекът, скрит зад изтъркания лозунг, че всичко е в името на доброто, че всичко е за по-добро. Истината за целия този кръговрат според него криеше мъдрецът с дълга, бяла коса и също тъй бели мустаци. Затова беше във възторг от него. Обичаше да седи с часове в креслото си и да съзерцава чистия поглед на гения. Беше му благодарен, че бе показал единствения път, по който той — Дейвид Фарщайн — виждаше смисъл да върви. Който осмисляше охолното му съществувание. Поне така смяташе самият той.
Високият мъж приседна на мекото, кожено канапе, встрани от бюрото си и по навик хвърли поглед към портрета. После, сякаш сетил се за нещо стана и седна зад писалището. Тупна леко с пръст по повърхността пред себе си. Малка настолна лампа се разтвори с мъркащ звук. Фарщайн извади бележник, подвързан с твърда, скъпа кожа. Имаше хиляди електронни приспособления, включително и такива, вградени в бюрото му, но към този бележник таеше някакъв особен сантимент. Там записваше най-брилянтните си хрумвания, споделяше със себе си истината — такава каквато я виждаше, в него криеше най-тъмните си тайни. Известно време писалката /за писане ползваше единствено и само писалка, винаги!/ скрибуцаше по страниците пред него, като от време на време вдигаше кръглата си глава и механично поглеждаше към Айнщайн, като че ли да мобилизира мислите си.
Далечен плисък от морски прибой постепенно изпълни обширната стая. Фарщайн хвърли светкавичен поглед към отсрещната стена — до малкия надпис „off“, светна друг „call“ /повикване/. Той махна с ръка по посока на големия черен екран, в следствие на което червеното „off“ автоматично стана зеленото малко „on“ и до портрета на Айнщайн блесна друг — на възрастен човек с очила и тънки боядисани мустаци, който обаче за разлика от учения се поклащаше сякаш нервно в очакване да бъде прието обаждането му.
Фарщайн направи кисела физиономия. Коженият тефтер потъна някъде встрани на бюрото. Стана, приближи се към видеостената, приглади леко дрехите си и каза:
— Финигън, здравейте.
Не обичаше да общува с никого, а точно Финигън смяташе за дърт досадник и винаги се бе чудил как е могъл да направи толкова пари, че да си позволява да говори с него. Някои неща бяха необходимо зло и дори и той бе принуден да ги приеме. Донякъде.
Когато говореше с някого Фарщайн държеше, винаги да бъде в делова, стегната поза. Чужд на импровизациите, винаги заемаше почти една и съща — с ръка в джоба на жилетката си и предизвикателно повдигната глава. Така стоеше и сега. При звука от гласа му, вероятно автоматично, бе дадено начало на връзката. Изглежда едва сега човекът отсреща започна също да го вижда и чува, защото първоначално на сдържания поздрав не отговори нищо. Засуети се. Покашля се. Фарщайн обичаше тревогата, която предизвикваше у хората, затова го остави да извърви докрай унизителния път на смущението си.
— Ох, Дейвид, здравей! Как си!
— Както винаги — богат — каза Фарщайн и се усмихна доволно, като главата му за миг сякаш стана елипсовидна от широката, кратка усмивка, след което възстанови обичайната си кръгла форма.
— Хе, хе — винаги си бил находчив — човекът наистина изглеждаше объркан — аз… те притеснявам, както сам може би се досещаш по не толкова приятен повод — винаги съм уважавал и обичал Уилма и скърбя за нея — моите искрени съболезнования.
Фарщайн всъщност никак не се бе досетил и му стана неприятно. Не обичаше да му напомнят за жена му. Може би поради начина по който умря, може би поради това, че се оказа безсилен да я спаси, въпреки могъщото усещане за власт, което бушуваше в него, а може би и заради това идиотско име, което веднъж някой му бе казал, че е от анимационен филм. Беше опитал дори да я склони да го смени и почти успя. Скоро след това неизличимата болест — единственото, върху което нямаше контрол, отне живота и безпощадно и безмилостно. И оттогава вече колко, той наистина се замисли — шест или седем години — този мазен старец му се обаждаше, за да вземе новата си порция от лизане на задника му и да го върне поне за миг там, откъдето смяташе, че завинаги е избягал.
— Благодаря ти Финигън — винаги си толкова внимателен — горката, сигурно щеше да е много трогната ако можеше да те чуе там където е в момента — каза той и драматично погледна нагоре, без да прикрива сарказма нито в думите, нито в действията си — Как вървят твоите работи — инвестициите в Централна Азия потръгнаха ли? — попита Фарщайн с ясното съзнание, че човекът отсреща бе щастливец да се отърве само с лек сърдечен удар и все още продължаващо близане на рани, от тоталния крах, който бе претърпял с китайците. Изгубил бе едно малко състояние в „креативни дейности в Централна Азия“ — както се бе изразил при разговора на предишната годишнина от смъртта на Уилма.
— Ооо — нищо особено нещата се движат с обичайния си ход — на моменти по-интензивно, на моменти като спокойната, огромна Яндзъ — отвърна очилатият старец от стената с кисела усмивка.
— Да не си бил на курсове по художествена реч, скъпи ми Финигън, много изящно звучат думите ти.
— Хм — старият може да не беше от класата на Фарщайн, но в никакъв случай не беше глупак и насоката на разговора изглежда го изнервяше — духовит както винаги — допълни той — а ти, Дейвид — още ли се занимаваш с твоите фондации — покори бизнес света и се отдаде на алтруизъм, а? — опита се да върне удара.
Фарщайн се усмихна бегло. Въпросът на Финигън изглежда попадна точно в целта си, но не, за да го уязви. Напротив. В него сякаш се запали мощен мотор, дори лицето му се оживи.
— Алтруизъм — ха, Финигън — упорито продължаваше да го нарича на фамилно име — Бога ми — това са глупости — а колкото до фондациите прав си пообиколих тези посеви в деловите долини на нашата Майка земя и се оказа, че нямат жътва за мен.
Фарщайн целенасочено търсеше подигравката в образното си изразяване.
— И какво сега, скучаеш… — вмъкна Финигън доволен, да възвърне позициите си в определена степен. Погрешно взе възбудата на Фарщайн за нервност.
Фарщайн направи несъзнателна крачка към екрана, но в същия миг овладя контрола над себе си и заговори спокойно, дори поучително, с патос.
— Хе — Финигън — ти май не ме познаваш — Скука!? — тази дума не съществува в моя живот — всъщност сега от тебе я научих — какво ли означава — театралната пауза не бе нарушена от събеседника му — Не, стари приятелю — фондациите — поне във формата, която имаш пред вид, а и всички подобни рожби на демагогията или са задънена улица и фалш, или са обходен маршрут към истината. Почти всичко в този свят, в който ние с теб понякога общуваме — забележката целеше да покаже на Финигън мястото му и успя — е обходен маршрут за тази истина на съществуването, забулена в хилядолетни тайни, тонове ненужни празнословия и несъзнавани, безцелни посоки и пътища. Ако такава разбира се въобще съществува…
— Всъщност това, което ме интересува — продължи той след кратка пауза — каква е тази истина за всеки отделен човек. Трите, единадесетте или стотиците измерения, в които той я вижда, ако я вижда… и най-вече — погледна към екрана впил очи в очилата на стареца — въпроса за цената й, скъпи ми Финигън, цената, която всеки е готов да плати за това, което смята, че си струва. Е, интересно ли ти звучи — завърши насмешливо след миг мълчание, като се излая неестествен, тракащ смях, сякаш ръждясал метроном отброи последните секунди на бомба със закъснител.
Погледът му блестеше с искри, които не бяха разум. От очите му бликаше страст, трепет, похот.
Финигън многозначително повдигна вежди запазвайки мълчание, докато най-после каза:
— Дейвид, неведнъж съм ти признавал, винаги си бил прекалено сложен за моя ум, в който вече сякаш има място само за по-красиво от последното красиво момиче, с което съм бил при някое от редките проявления, на мъжката ми идентичност — но времето е пред теб — действай — на нас остави удоволствието, че сме живи…
Ако не беше превъзбуден Фарщайн сигурно би обърнал внимание на това, което му каза Финигън и на това какво точно искаше да му каже, но не сега беше моментът.
— До скоро, Дейвид, наистина съжалявам за Уилма — допълни кротко старецът с очилата от огромния екран и връзката прекъсна. Синкава светлина остана да трепти като незавършена фраза в пространството.
— До скоро, загубеняко — глухо каза Фарщайн, загледан някъде в пространството и с движение на дланта, сякаш всмукна и обра синкавата пелена от отсрещната стена. Там остана само луксозната черна картина на бездната, с инкрустираното, рубинено „off“ в долния край и мъдрия поглед на Айнщайн.
Момчето се полюшваше с движението на камиона. На пръв поглед изглеждаше, задрямало и общо взето беше така, но една част от него беше будна. Тази част, която я болеше, в чиято рана бе сипана сол и щипеше, и хапеше като бясно куче. Това не бе всичко. Но още когато прие да тръгне на това пътуване той улови онова, другото, запуши добре устата му и насила го затвори в най-отдалеченото място, което успя да намери в съзнанието си. Там, където ходеше рядко и нямаше опасност да чуе гласа му. Нямаше опасност да го отклони от верния път. Единственият път на спасението. Единственият, който момчето виждаше.
Джо равномерно въртеше волана с обработени, механични движения. Беше вперил поглед в осветяваната от фаровете пътна лента и размишляваше на фона на плавната мелодия на любимците му.
Не знаеше какво да мисли за това хлапе. Хилаво, невинно, но с толкова много злоба — не, това беше болка — в него. Това не беше единственото, което го смущаваше. Натрапчивото чувство, че пропуска нещо, караше Джо да се чувства сякаш бе седнал върху слой стъклена вата. Не можеше да си обясни защо, но това като че ли далечни неразгадаеми вълни, излъчвани от това момче, го караха да настръхва. Плашеха го сякаш. Несъзнателно и необяснимо. Той в никакъв случай не беше страхлив. Най-малкото. Бе оставил суеверието и илюзиите за следващото си прераждане, когато и да е то. Животът ясно му бе обърнал внимание, че страхът не предпазва от трагедии. Страхът не предпазва от смърт.
Джо се размърда погледна към Питър — не беше помръднал. Странно момче, определено. Не, не се страхуваше от него, подобна мисъл дори му се стори налудничава, но усещането, че е влязъл някъде, оставил е вратата отворена и някой го наблюдаваше през нея, беше осезателно.
В това дете, в очите на Големия Джо Питър наистина беше дете, имаше нещо безпомощно и едновременно с това нещо силно. Някаква силна емоция, някаква странна емоция. Дали да се опита да му помогне доколкото може или да го остави да продължи своето пътешествие, по своята странна магистрала, със своя странен облог, питаше се Джо. Наистина странен облог, ако можеше да се вярва напълно на момчето. Като в едно филмче, което беше гледал някога, когато гледаше филми и когато имаше желание да ги гледа — някакъв ентусиаст бе решил да обиколи света за някакви си дни, за да докаже нещо, да докаже себе си, на някакви хора — Джо се усмихна при този спомен — филмчето му бе харесало, даже смътно си спомняше, че някакъв французин бе измислил историята.
Усмивката остана. Сигурно някой, дето беше гледал същия филм бе изпратил това момче при него. Не беше задължително да е французин, мина му абсурдна мисъл. Поне щеше да му даде пари. За Джо това беше безспорен аргумент. Но той щеше да му помогне /това подсъзнателно беше решил вече/ не, за да спечели парите, не, за да помогне дори на сестричката си, а, за да му помогне да намери себе си — тогава Питър, за пръв път мислено употреби името му, щеше да е готов да направи въобще нещо с живота си. Ако му беше писано разбира се — Джо не беше набожен в истинския смисъл на думата, но вярваше в съдбата. Знаеше, чувстваше, че момчето се нуждае от това. Знаеше също колко е трудно да търсиш себе си, след като сам си се загубил. Той още го правеше.
Джо стрелна Питър с поглед, той също го погледна — за миг. Това момче беше в беда — видя го в очите му. Това отново отклони мислите му към него самия. Тръсна глава. Трябваше да направи нещо за него. Определено реши да го стори. Пак го погледна. Щеше да му помогне. Както той си знаеше.
Случаят дойде навреме и затвърди идеята му.
— Я, виж я, палавницата, неуморни са, мамка му, ама нали и те служат на обществото — каза внезапно Джо с пресилена веселост и кимна вдясно.
Питър погледна натам.
На по-малко от четвърт миля светеше крайпътно заведение, което приближаваше стремглаво, сякаш тласкано към тях със скоростта на камиона. Не беше голямо, но рекламата му беше огромна — „КАМИОН“. Така пишеше с месести, фосфоресциращи букви и това, макар и не особено оригинално, явно беше името му. На фона на лилавата светлина от неоновия надпис, като гротескна балерина на импровизирана сцена, отпред стоеше проститутка. Всъщност вече не стоеше, а забелязала отдалече потенциалния клиент, започна да прави всевъзможни движения, за да привлече внимание върху себе си, които ако не бяха жалки, щяха да бъдат комични.
Приближаваха се и Питър успя да различи чертите на лицето й. Приглушената светлина не успяваше да скрие зле маскираната от щедрия слой червило /ако беше червило/ заешка устна. Тесни рамене, широк ханш и едри бедра, надничащи от щръкнала по формите и оскъдна поличка — всичко това пищно оцветено изцяло в електрично зелено, на лилавеещата наоколо нощ, беше кошмарно. Като в нискобюджетен филм на ужасите от 80 — те години на ХХ век. Питър беше гледал няколко. Цялата картина беше сякаш предназначена да предизвика усмивка. Но той не се усмихна, дори не се развесели. Вперил поглед в тази далечна потомка на Ева, той потръпна. Знаеше защо. Въпреки цялата пошлост на гледката, тя идваше от свят, който нощем, загледан във фосфоресциращите звезди, налепени по тавана на стаята му, мечтаеше да докосне. За него жената в зелено, не беше смешна. Тя беше жена.
Питър стисна очи, когато минаха покрай нея, докато тя махаше неистово с ръце и крещеше нещо. Джо видя това с крайчеца на окото си, усмихна се и посегна към клаксона на могъщия „МАК“.
— Хайде, скъпа, яхни мустанга — изкрещя той, за да надвика грохота от свирката на камиона, като погледна хитро към Питър, видимо възхитен от находчивостта си.
Не разбра изражението на момчето и реши, че му е забавно.
Дръпна ръчката на звуковия сигнал на машината. Оръдеен изстрел изпревари новата порция мучене. Камионът се люшна встрани. Джо изпусна кормилото. За миг. Изглеждаше, сякаш ще бъде последният миг.
Хилядите километри по хилядите магистрали в биографията на Джонатан Дейвис дойдоха на помощ. Все още с глупавата усмивка, която той смяташе за закачлива, от преди малко, шофьорът със сигурни движения овладя камиона и на няколко тласъка успя да спре тромаво.
Неудържим порой от ругатни, псувни и още какво ли не, изригна като повърната храна след безпаметно пиянство и сякаш опръска всичко около Питър. Джо диво скочи от кабината, псувайки свирепо. Беше забравил за съществуването на момчето.
Бяха недалеч от неоновия жиг „КАМИОН“ върху тъмната кожа на нощта. Джо погледна платното — не приближаваха други камиони. Наведе се и бавно започна да оглежда колелата на камиона откъм пътя. Вече знаеше, че бе спукал гума. Нямаше какво друго да бъде — двигателят работеше перфектно, бумтейки като фантастична машина на времето в тъмното пространство на космическата необятност. Димът от колелетата, пълзящ по лъчите на фаровете, причинен от рязкото спиране, допълваше това впечатление. Мирисът на изгоряло обаче бе в състояние да върне и най-развинтеното въображение в реалността.
Беше някоя от шибаните гуми. Джо беше сигурен. Иначе ако подобен гръм бе причинен от нещо друго по камиона, сега с момчето /мимолетно отчете присъствието му/ сигурно щяха да са в състояние веднъж за винаги да разрешат въпроса „Има ли живот на Марс?“ или щяха да чакат Свети Петър да облече халата си, за да ги упъти нанякъде /опасяваше се, че знае точно за къде/. И то щяха да присъстват лично на тези изключително интересни събития.
Откъм пътя всичко беше в ред. Мъжът се промуши под камиона, за да премине от другата му страна. Не успя да прецени височината /или се бе повдигнал от енергията на поредната ругатня/ и изключително болезнено застърга гърба си в остро желязо. Изохка. Прималя му и вдигна рязко глава. Железен ръб го клъвна весело по темето. Новата болка беше изненадваща като печалба от лотарията. Джо побесня, замята се под камиона в неистово желание най-после да излезе изпод него. Това никак не му помогна. Напротив. Въртеше се като животно в клетка, блъскайки се във всички възможни посоки, с изключение на тази, откъдето можеше да се измъкне. В крайна сметка успя. Изскочи между камиона и мантинелата като тапа на шампанско и зарита злобно гумите, като не представяше да псува. Без да предполага, поставяше нови стандарти в това изкуство. Огромният му корем се люшкаше в ритъм с цветистите му словоизлияния. Сигурно щеше да продължи до края на вечността /ако въобще такъв съществуваше/, ако пронизителен крясък не го беше прекъснал.
Джо подскочи. Огледа се в очакване да види смъртта с косата или поне група зомбита.
Това, което видя беше доста по-прозаично, но не по малко отблъскващо.
Върху предната част на кабината, осветени донякъде от близкия фар, той видя тънките крайници на Питър, щръкнали иззад загърналата ги ярко зелена маса. Главата на момчето се мяташе панически в десния край на това искрящо зелено същество, което явно с най сластния глас, който можеше да изрови, повтаряше глупаво:
— Прегърни ме, бейби, целуни ме, бейби, вземи ме, бейби… — страстта на проститутката скърцаше като ръждясала бетонобъркачка, докато тя гърчеше едрия си задник и бедра върху Питър. Полата се бе вирнала на кръста и, като отдолу надничаше бельо, напомнящо памперс — целуни ме, бейби…
Момчето пищеше. От страх. Джо го усети, не можеше да греши. Стомахът му се обърна от нотката на гибел в страха на момчето. Той се завтече към двамата.
— Махни се, махни се — пищеше в истерия Питър, без да прави дори усилия да я махне — махни се… мах…
— Изчезвай, пачавра мръсна, остави го на мира — изкрещя Джо и зарита проститутката.
Момчето използва момента, изтръгна се и се мушна бързо през отворената още врата на кабината. Трясна я здравата, при което насмалко не отнесе главата на нападателката си. Тя крещеше, докато се дърпаше от ритниците на Джо и отстъпваше полека от полесражението.
— Да не си ме пипнал, дърт евнух такъв, парите ли ти се свидят, мизерник грозен, ще го водиш при майка си безплатно, а? Престани бе дебелак, на работа съм — изкрещя глупаво накрая, след което се обърна и се изнесе в свински тръс.
Джо подскочи подир нея, ритна я още веднъж и се върна към камиона. Потърси с поглед момчето. Видя силуета му в кабината. За сега така бе по-добре. Отиде към втората двойка гуми на влекача и се наведе. Вътрешната гума се беше пръснала. Увиснала върху настилката напомняше свален скалп.
„Мамка му“ — помисли си „така не мога да карам дълго“. Поклати глава. Изправи се, за да може да си поеме въздух. Пипна мястото на темето си, което бе ударил — кръв нямаше. Сърцето му още биеше учестено, в следствие на кофата с лайна, която някой беше плиснал върху му последните няколко минути.
„… която беше плиснал днес“, допълни мислено.
Все едно и също цял живот. Джонатан с кисела гримаса се насочи към своята врата на кабината. Ядът му бе отстъпил място на униние. Внезапно и неочаквано. Бавно, с нежелание, той се покатери на камиона, отпусна се тежко на седалката и погледна към момчето. Питър бе стиснал челюстта си и бе вперил очи някъде напред като хипнотизиран. Треперещ ситно, но отчетливо.
Джо реши да не го закача. Погледна индикатора на радиостанцията — светеше зелено /като дрехите на оная помисли си той/ — одеве при Стария Рос радиовръзката се бе запиляла някъде и Кели го бе потърсила по телефона. Той се присегна и взе машинката, която трябваше да го свърже директно с диспечерката в централата на фирмата.
Ало, Кели — Джо е — зачака отговор.
Не е Кели, Джонатан, а Дилайла, какво има?
Мъжът с нежелание намали бавно пеещия за прекрасната любов в юлска сутрин и с още по-голяма неприязън се потопи изцяло в реалността — нощна, мрачна и прашна.
— Авария — пръсна ми се една от гумите — отговори лаконично Джо, като за пръв път откакто работеха заедно пропусна да отбележи по някакъв начин прекрасното й име.
— Къде си Джо — Дилайла също отбеляза този пропуск и премина на делови тон — за да съобщя на екип за помощ.
— Няма нужда, ще се оправя сам, но ще пренощувам при Самюъл Клинтън — погледна момчето за реакция — такава нямаше — после ще вляза в график, не се тревожи — шофьорът зачака отговора напрегнато, като не можеше да си обясни причината за това.
Известно време Дилайла не отговори. В кабината се разнасяше само тътена на двигателя.
— Прави каквото искаш — дочу се най-после отговора на жената, но гледай да не закъснееш с товара — на Дилайла дори й беше все едно дали ще закъснее, но го каза по задължение и навик.
— Графика, да знам…
Джо нямаше желание да продължава разговора, поради което изключи предавателя или каквото и да беше там това „бръмбарче“, което държеше, окачи го на специалната за целта приставка и потегли.
Пътуваха мълчаливо. Не след дълго фаровете на камиона осветиха табела, на която със стрелки беше указано — надясно — Топека, наляво — Оклахома сити. До отбивката оставяха още 10 мили, гласеше още табелата.
— Ще отседнем в един мотел — каза най-после Джо като погледна към Питър.
Момчето не отвърна нищо. Шофьорът го прие за съгласие.
Движеха се бавно в аварийната лента на магистралата. След въпросните десет мили големият камион зави надясно, като пътят за прашния юг остана зад гърба им.
„Към мотела на Самюъл, който и да е той“, помисли си момчето. Беше му все едно. Не бързаше. Пък и му трябваше време да се съвземе. Сега поне щеше да му е по лесно, нямаше да се налага да потиска съвестта си, която се бе свила плахо в един ъгъл и тихо хлипаше. Жал му беше за нея, но нямаше избор — в делата на мъжете няма място за сантиментални глупости.
Тази мисъл го върна към премеждието преди малко. Унижението плисна в нова върна по цялото му същество. Неведнъж го бе желал, неведнъж си бе представял това, а когато му се случи, зациври като ученичка, вместо да я „разпори“ като мъж — именно, както си го бе представял. Тръпка мина по цялото му тяло. В момента психиката му бе уязвима като пеленаче. Резултатът не закъсня. Момчето се сви, облегнато на вратата, когато свирепо като мълния проблесна мисълта за сестра му. Почувства се гузен, виновен. Срам подпали страните му. Беше гадно, сякаш бе изправен чисто гол на многолюден площад, опръскан със собствените си фекалии. Не успя да овладее тази абсурдна представа и й позволи да се сгромоляса върху него. „Докато Скарлет умираше… Щеше да умре“ — сякаш някой смачка на топка белите му дробове и ги натъпка в гърлото му. Едва се сдържаше да не заплаче. Момчето се сви още по-навътре в себе си.
— Не всички са такива — неочаквано каза Джо.
— Млъкни!
Мъжът не продължи. Той самият не знаеше защо го бе казал и какво имаше пред вид — не всички жени са такива или не всички проститутки са такива. Съобрази обаче, че с което и да е от двете да продължи, все щеше да е глупаво, така, че предпочете да замълчи.
Магистралата, загърната с началото на здрача, летеше покрай тях. Страничните стъкла на микробуса /логично/ бяха затъмнени, така че предният прозорец беше своего рода екран, на който сякаш два големи прожектора осветяваха сиво-черна сцена, която като че бягаше неспирно от очите на зрителите, следящи я от микробуса си. Макинс отбелязваше тази безцветна картина с периферното си зрение повече като приличаща на магистрала лента, навита на огромен цилиндър, въртящ се неспирно пред муцуната на буса. Това само по себе си му се струваше идиотско, но именно такова впечатление се натрапваше в съзнанието му и той не правеше усилия да го отхвърли, тъй като вниманието му бе погълнато от наблюдението на огромния камион, движещ се на не повече от километър отпред. Беше отегчен и донякъде нервен. Хората в задната част на микробуса също мълчаха, унесени в някакви свои мисли или някаква своя форма на отегчение. Пътуваха по тази скучна магистрала вече часове, като единственото разнообразие, което им се предлагаше беше редуването с другия микробус пред и след камиона. Това те правеха повече заради себе си отколкото от тактическа гледна точка. Подобна дейност за тях беше повече от рутинна и с абсолютна сигурност, незабележима за обекта. Цялото това наглед безцелно следване на този съвсем обикновен камион им се струваше прахосване на силите — би могло да бъде свършено от всеки треторазреден частен детектив.
— Макинс, да не би да ни подлагат на някакъв тест за търпение? — наруши мълчанието червендалест мъж с рядка коса от задната седалка на микробуса, който вяло следеше екран, напомнящ електронна игра от зората на този вид забавление, където на черен фон между две успоредни линии пъплеха три точки — първата жълта, следващите я две — червени. На човек не му се налагаше да бъде експерт, за да разпознае в тази графика камиона и двата микробуса.
— Не вярвам, Сам, доста средства се попиляха до сега, а и доста предстои да получим — отговори след кратко мълчание Макинс.
— Виж, това последното внася убедителна яснота в положението, но все пак — тъпо е.
— Така е — обади се длъгнест мъж до него, който все още не бе свалил черните си очила и другарите му основателно го подозираха, че подремваше под прикритието им — тъпо е — поне да не ни бяха ангажирали всички — това би могъл да го направи и Сами с неговата таратайка, тъкмо никой не би го заподозрял в подобна допотопна машина.
— Да, бе, вярно — много е несправедливо, че не те оставиха да си вземеш следобедния сън — вметна човекът, наречен Сам и се засмя доволно, след което с престорена въздишка добави — престъпници…
Макинс като че не ги беше чул.
— Мистър Колдуел каза, че мисията е изключително важна — каза той.
— Той винаги така казва, ако не си забелязал.
— Да, но случаят бил от специалните и не вярвам да говори на вятъра — отвърна Макинс на длъгнестия отзад, без да се впуска в повече подробности.
— Сигурно става въпрос за маса мангизи — каза високият с прозявка и потъна в дрямката си отново.
При тази забележка дори безмълвният до момента шофьор се оживи.
— Нека, нека има, к’во друго ни интересува — лаконично, но изразително, вметна той.
Макинс не ги слушаше. Той бе наясно с факта, кой е поръчал мисията, въпреки, че крайната й цел му бе непонятна. И то не толкова, защото Колдуел бе сметнал, че не е негова работа — това беше така — не беше негова работа. Просто като цяло изпитваше дълбоки съмнения, че както вървят нещата — имат за цел нещо смислено. Или поне смислено в нормалния смисъл на тази дума. При този поръчител можеше да имат за цел и всичко, и нищо. И то едновременно. Макинс също като колегите си негодуваше, че това лудо копеле ги размотаваше насам — натам с неясно каква идея, но в крайна сметка вярваше на Колдуел. Единствен той имаше представа кой е Фарщайн и за него последния бе именно „лудо копеле“, като постепенно започна да влага в тези думи изключително буквален смисъл. Обикновено използваше израза, за да изрази възхищението си от някоя луда глава, но в случая, предпочиташе съвсем прякото значение на „лудо“ и „копеле“ — заедно и поотделно. Беше абсолютно сигурен, че ако разполагаше с толкова средства — почти неограничени — нямаше да го интересуват дреболии като шляещи се по света пикльовци, тероризъм или глобални затопляния. Последните дори му се струваше, че са добре дошли, защото бе готов да се закълне, че ако разполагаше със средства точно в този момент щеше да е на изключително глобално затоплен, собствен, тропически остров, заобиколен не като Хю Хефнър от седем, а от седемстотин седемдесет и седем знойни парчета, готови да откликнат на всяко негово желание. Затова смяташе, че да пръскаш пари по специална група, следяща някакъв недоносен хлапак, беше пълна лудост, направо неприлична. А, че беше копеле — това бе ясно. Щом заради него тъпееше тук, докато приятелката му най-вероятно /Макинс въпреки мечтите за острова беше реалист/ размяташе похотливата си женственост някъде, кой знае къде / и с кого не пропусна да допълни вътрешният му глас/.
Макинс усети, че мислите му вземат неправилна посока. Дори бидейки реалист, той не бе безчувствен, затова се насочи към настоящето.
— Ще е добре да кажем на Дебора да ни задминат — не сме наясно дали няма някакви дребни изненади отпред — каза той като се извърна, хората отзад го погледнаха сякаш им бе казал, че Библията е свещена книга на мюсюлманите и той допълни неловко — нали трябва нещо да правим — картата показва, че не сме много далеч от отбивката назад към Топека, смятам, че там ще продължат на юг, но до нея не знаем дали няма нещо…
Човекът наречен Сам безучастно повдигна рамене, което бе единствената реакция на думите му. Макинс бе доволен от това, защото едва ли би намерил по задълбочени мотиви. Взе трапецовидна плочка от една ниша в таблото на колата, изглежда натисна нещо по нея, защото заговори:
— Деб, чувате ли ме? Къде сте?
— На около пет километра — прозвучаха едновременно гласовете на Дебора — някъде там назад по магистралата и на червендалестия мъж, загледан в монитора — някъде там назад в купето на микробуса.
Макинс се извърна изненадано, но продължи в предавателя:
— Трябва да… чакай, задръж за момент! Дани, намали! — подвикна на шофьора — Дебора, сега не става да продължа, карайте без да бързате, трябва да говоря с Колдуел, настъпи промяна — край за сега. Сам, направи връзката!
Червендалестия мъж щракна няколко копчета по клавиатурата пред себе си. Архаичната графика на архаичната електронна игра изчезна от екрана и след нови комбинации по клавиатурата статично изображение на Колдуел зае нейното място. Секунди по-късно се появи ново, по-актуално и доста по жизнено от снимката изображение. Човекът наречен Сам, завъртя с припряно движение монитора към извърналия си назад Макинс, сякаш не искаше да среща погледа на шефа си точно в този момент.
— Какво има, Макинс?
— Мистър Колдуел, изглежда, че камионът отпред аварира, отбиха в дясното платно клатушкайки се.
— Къде сте?
— Амиии точнооо — Сами! — възкликна въпросително Макинс към червендалестия.
— Не ме интересуват координати в цифри — горе-долу.
— Спряха малко след невзрачен крайпътен мотел — недалеч от разклонението за Топека, всъщност не първото, а това от което можеш да се върнеш към града — южното — примерно 10 — 15 мили от него. В момента ги задминахме — допълни той.
Колдуел помълча за момент.
— Продължавайте напред още няколко километра и спрете — там може да започнете за слагате надписите, за всеки случай — каза той — Това е засега — образът на Колдуел изчезна, сякаш се стопи в чернотата на екрана.
Макинс обходи колегите си с поглед, след което се обърна напред и се загледа безучастно в магистралата пред себе си. Така беше обучаван.
— Дебора — говореше в същия момент шефът му на жената във следващия ги микробус — момчето е спряло малко след някакъв мотел пред вас по магистралата — като забележите камиона — спрете! — не говореше рязко, но тонът му не търпеше възражения.
— Да, мистър Колдуел, вече го виждам. Да отбием ли?
— Да, наблюдавайте и чакайте там.
— Изглежда е гръмнала гума на камиона, има и трети човек с тях — проститутка — допълни жената след кратка пауза — какво да правим?
— Не се намесвайте — наблюдавайте — повтори той — следвайте ги предпазливо, ако потеглят, дръж ме в течение.
Образът на жената изчезна от монитора на лаптопа пред него и Колдуел завъртя голямото кресло, в което бе седнал пред бюрото си. Сложи лакти на облегалките и събра връхчетата на пръстите си замислено. Нещата бяха нарушили монотонния си ритъм — или щяха да се объркат, или щяха да приближат края — при всички положения развръзката бе близо. Усещаше го. И слава Богу! Беше му дотегнало. От всичко. От самото начало — от първия разговор с Фарщайн за тази задача — вършеше всичко с необяснимо и за него самия нежелание, съобразявайки се сякаш с някакво невидимо, неназовано суеверие, което за нищо на света не би нарекъл предчувствие. И то не защото не беше! Просто острието на възпитания в него хладен реализъм съсичаше всяка отсянка на предчувствия и предположения, които знаеше, че биха го довели единствено до грешка и рано или късно до гибел. Така или иначе, както и да го наречеше или да не го наречеше — това настроение бе пропъдило желанието да довърши задачата, да я изпипа, да бъде перфектна. Усещаше го като вкус на угниваща тиня под небцето си. Дали започваше да остарява — никога преди не би допуснал подобни мисли дори в предверието на съзнанието си. Угниващата тиня загорча. Колдуел тръсна глава. Чувстваше се, сякаш бе задрямал и му се бе присънил лош сън — след тази задача щеше да си вземе почивка. Трябваше!
Независимо от това, с какво бе решил да се занимава мозъка му, следващият етап от задачата чукаше на прага и трябваше да действа. Колдуел пи вода, запали пура, се да проведе няколко разговора, давайки съответните наставления.
— Ало, господин президент — Джо говореше на някой в кабината.
— Даа — чу се провлачен отговор.
Джо погледна по навик към апарата на телефона, положен в специалното гнездо пред него и продължи да говори на приятеля си. Въпреки че никак не беше в настроение за това, довърши обичайната закачка с „бившия президент“:
— Господин президент, обажда се държавният секретар — по секретния канал изпратиха пуканки от Кремъл — Джо не бе завършил изречението си, когото откри, че редовната шега в случая звучи отчайващо нелепо.
— А, ти ли си, бе, Джо, защо не изчака още час, час и нещо, тъкмо щеше да минало полунощ и това, че ме будиш щеше да е още по-гадно — човекът отсреща наистина звучеше сънен и недоволен.
— Сами, в авария съм, едвам кретам, тази нощ ще ме подслониш, пък утре ще изчезна завинаги от живота ти — нов опит за шега и нов неуспех.
Джонатан се чувстваше глупаво и гадно — нищо не се бе променило, а пък сякаш нищо не беше както трябва. Уж беше в свои води, а сякаш бе забравил да плува. Въпросният Сами Клинтън на другия край на връзката съвсем не му помагаше.
Добре, къде ще спиш — обичайното нали?
Да — отвърна Джо и погледна момчето.
— Добре, дърто копеле, затваряй сега, че ми писна от теб — Клинтън се опита най-после да влезе в шегата, с която Джо бе започнал, но вече беше късно.
Шофьорът затвори, без да отвърне нищо и се усмихна горчиво. Необясними работи се случваха понякога. Обръщението, което бе свикнал да използва и да използват за него приятелите му, сякаш надигна някаква мътна вълна в него, от която му идеше да се разплаче. Ако имаше възможност /ако конят му не бе окуцял/ никога не би отседнал същата вечер при Сами Клинтън — съдържателят на неугледното мотелче с гръмкото име „МАГИСТРАЛИ“.
Но точно тази възможност, точно днес нямаше. Огромният камион като хром старец /и със същата скорост/ се движеше по аварийното платно на магистралата. Кога ще стигнат нито Джо, нито сърдитият млад човек до него можеха да кажат. Единствено съдбата, изплела нишките на техния път можеше да даде достоверна информация по въпроса, но тя надменно мълчеше.
Джо сложи крак на стъпалото на кабината и се обърна към Питър:
— След секунда идвам.
Момчето не реагира, но погледна след Джо, който не дочака отговор и скочи. Враждебността на Питър сякаш беше задрямала, но той не бе в настроение да говори. Просто не искаше. По-лесно му беше да свърши обещаното без да предизвиква изблици на своята болка или своята съвест. Независимо коя от тях щеше да изригне, за него нищо добро нямаше да се случи. За Джо също. Цялата тази глупост му бе омръзнала и искаше вече да свърши. Мисълта за сестричката му пулсираше настойчиво и отмиваше всичко друго. Това подхранваше страданието му, но и му даваше сили да продължи до края.
Джо пресичаше неголемия паркинг на светлината от припламващата реклама на мотела, която не се различаваше по нищо от всички други реклами на всички други непретенциозни мотели, никнещи като брадавици покрай пътища и магистрали. Шофьорът хвърли пътьом бегъл поглед на големия неонов надпис с името на мотела, въпреки, че го беше виждал стотици, ако не и хиляди пъти. По една или друга причина мъжът с големите мустаци бе чест гостенин тук. И всеки път се заричаше да попита собственика — Клинтън, но не Бил, както той сам подчертаваше — какво представлява символа изобразен от жълто-розовите лампички, който просветваше до името на мотела в ритъм, обратен на неговия. Или беше възвишение с полегати склонове и едно-единствено стърчащо дърво, или /и Джо би заложил на този вариант/ изображение на женска гърда, която според идеята явно би трябвало да създава впечатление, че пулсира. При всички положения обаче тази „гърда“ /ако наистина беше такава/ ще да е била изобразена от някой много млад и не особено запознат с женската топография художник. Тези мисли, вълнували неведнъж Джонатан, сега се стрелнаха за миг в главата му и отлетяха. „Не е сега времето“ — помисли си неволно и преди да положи усилия да не отговаря на въпроса „Защо не е сега времето“, вече влизаше в най-осветеното помещение от редицата ниски постройки. Зад него остана сумрачния безлюден паркинг, тъжен като кална локва.
— Здрасти Джо — посрещна го дребен човечец, на вид пенсионер. Говореше с гласа на Сами Клинтън и наистина беше той. Първия път, когато го видя зад тезгяха на рецепцията Джо помисли, че е седнал. Сега вече знаеше, че Самюъл е прав като свещ на работното си място. От одевешната му сънливост не бе останала и следа. Старчето беше свежо като краставичка.
— Хоп, Джони — поздрави шофьорът лаконично.
Като чу свойския поздрав Клинтън се оживи, сякаш беше изчаквал да съобрази държането си с поздрава. Той познаваше Джо съвсем не отскоро и знаеше много добре, колко дълбоко може да пропадне той, когато изгуби почва под краката си. И колко опасен беше там долу.
— Ей, бездарник, откъде накъде ме събуди току така — по никое време…
— Не ми се говори, уморен съм.
— Ха, ами аз да не би да мислиш, че си бях легнал от куртоазия — интересно копеле си, мамка му стара, трябва да съобщя някъде за теб, в някой научно-популярен канал — звъниш ми посред нощ, нахълтваш тука сякаш си в някой уестърн, а на всичкото отгоре ми се правиш на изнервен — дребосъкът зад регистърната книга гневно подскочи, при което се показа почти до гърди — хм, нещо сме много важни май, а? — лявата му веждата се стрелна нагоре като на дърт евреин — лихвар — накъде сме тръгнали с това възпита…
— Стига бе, човек, не разбираш ли, че не съм в настроение, дай ми ключа и едно „Джони“ — уморено каза Джо и погледна умолително. Наистина сякаш някой бе изсмукал всичките му сили и се чувстваше грохнал и по-стар от Сами Клинтън и папата взети заедно.
— Ха, не си в н… — собственикът на мотела чак сега осъзна какво му бе поискал Джо — „джооони“ — провлачи той — ’ми аз съм Джони — каза в отчаян последен опит да се пошегува, шофьорът беше от малкото хора, които уважаваше.
Джонатан Дейвис не реагира. Гледаше умолително и му идваше със всичките си 130 килограма да се тръшне на земята и да реве с глас. Сякаш цялото отчаяние и болка на миналото, с които мислеше, че се е преборил, се бяха свили в чудовищен юмрук и той се бе стоварил върху него, мачкайки го безжалостно. Кой дявол измъкна това момче отнякъде и откъде? Кой му показа пътя към калната, но спокойна рекичка, в която се бе превърнал живота му? И кой му каза да скочи в ленивите й води и да я превърне в яма, а калта в лайна? Неусетно състоянието, негов кошмар от години, го обсеби изцяло. Ах, колко болеше там долу — Джо издаде приглушен гърлен звук.
— „Джони“. Да — успя да каже преглъщайки с мъка. Лицето му се стегна и кожата му напомни за миг маска против бръчки. Восъчнобяла. С бръчки.
— О, кей приятел — ключа, „Джони“ — Клинтън придружаваше думите си със съответните действия, подвоуми се за миг и допълни — Сара?
Джо само кимна. Дясната му буза затрепери. Нали затова беше дошъл. Да помогне. Само, че все повече му се струваше, че този, който има нужда от помощ е той, а не момчето. Или поне така му се искаше. Нали бе свикнал да се самосъжалява. Там долу.
Детето изглеждаше пухкаво и меко. Бузките му бяха измамно набъбнали като току-що изпечени хлебчета. За разлика обаче от дебелите, сладки дечица с големи пухкави бузи, тези на Скарлет бяха болнаво жълти. Стряскащо и тъжно. Всъщност цветът не беше точно жълт, а сиво, в което сякаш някой бе изпуснал тубичка жълт оцветител. Безличните оттенъци на двата цвята се бореха за надмощие, но нито един изход от тази борба не би бил положителен за детето. Напротив отровата пъплеше като балон с радиация из детското тяло, оставяйки след себе си единствено безизходица. Каквото и да се случеше, то трябваше да бъде бързо. Въпреки това процесът, който бе най-интензивен и стабилен, бе този, че детето умираше. Ако не бъдеха предприети спешни мерки, бързи мерки, то щеше да умре. Д-р Кънингтън, дежурният лекар, знаеше това прекрасно.
— Чудя се как още е жива — каза той, докато замислено гледаше монитора до леглото на Скарлет — отдавна трябваше да е умряла.
Сестрата, която се суетеше около апарата за хемодиализа, чиито пипала стърчаха грозно забити в тялото на детето, го погледна особено. Думите му не бяха груби, нито бездушни, но сякаш демонски криле изпляскаха в тишината, на стаята, нарушавана единствено от монотонното жужене на уредите. Жената — неразделна част от съчувствения персонал, донесла плюшената змия на сина си за момиченцето — бе шокирана не от това, което каза докторът, а от това, че го каза. Съществуваше негласно разбирателство в болницата, безнадеждността, която ги обгръщаше, да не бъде изказвана гласно. Медицинската сестра също не бе изключение от хората, често навестявани от учудването, че детето е още живо. Сега обаче, когато го чу със собствените си уши, й се стори, че ако детето умре, Кънингтън ще е виновен. Всичко това прочете той в погледа на жената.
— Е, какво?! Не е така ли? — против цялата си воля се защитаваше.
Сестрата не каза нищо, просто излезе, оставяйки след себе си дъха на обвинението. Кънингтън я последва, ядосвайки се на себе си — за това, че се бе изпуснал за детето /което наистина не желаеше/ и затова, че не бе поставил малката пикла /в прелестна бяла престилка/ на мястото й. Да й върне жеста, с други думи. Намираха се причини за това. На сестрата, с която работеше в този последен ден от мъките на Скарлет, бе предложил най-учтиво да се сработят и в други, доста по-приятни занимания. Бе внимателен, но настоятелен. В отговор тя го бе отрязала като най-големия неудачник. Така поне го прие той. Бе се зарекъл никога повече да не й го позволява, но преди секунди го бе направила отново, а той стоеше и се ослушваше сякаш беше пуснал много шумно газове на много официално място. Сега бързаше да я догони и наистина смяташе да постави малката фръцла на мястото й.
В розовочервената пелена на своя полусън Скарлет долавяше гласовете на хората, съчиняващи прозата на живота си около болничното й легло, но не чу присъдата, неволно откъснала се от устата на този иначе толкова симпатичен младеж д-р Кънингтън.
И по добре. Плуваше в един от малкото напоследък безопасни вирове, където реката на болката, в която се давеше мъчително, забавяше своя ход и детето се чувстваше почти нормално в пространството между съня и реалността.
Не я болеше. В момента.
Усещането за разговора на доктора и медицинската сестра отзвучаваше като далечен полъх на вятъра в унасящото се съзнание.
Нежното жужене на пчелите, накацали по цветчетата, сякаш я галеше. Не виждаше нито пчелите, нито цветчетата и все пак й се струваше, че са тук, около нея. Заради нея. Виждаше розовочервеникавия, копринен воал, спускащ се над леглото й. Усмихната протегна ръка да го докосне. Не успя, ръката и хлътна в него и тя осъзна, че е мъгла. Но не се изплаши.
Защото не беше страшна.
Напротив.
Беше приказна.
На Скарлет и се прииска да заплува из нея. Разтвори широко очи и протегна ръце.
Мъжка фигура плавно изплува от мъглата. В черни одежди, дълга смолисто-черна коса и също тъй черни, дълбоки очи. Короновано от високо, ясно чело, лицето на мъжа бе издължено, с отчетливи скули и властни черти.
Скарлет се вгледа в бездънния вир на очите му.
Мъжът се усмихна.
— Здравей, Скарлет! — гласът му бе дълбок и плътен.
Успокояващ.
Скарлет сякаш почувства как тялото й се пръсна на милиони малки щастливи частици. Ако беше сън — то беше прекрасен. Детето потръпна.
— Как си, мило дете?
— Добре — простичко отвърна Скарлет, чувайки гласа си някъде от далече — но ме боли — сянка пробяга по лицето на детето.
Сянка пробяга и по лицето на човека с дългата, черна коса.
— Не се страхувай, дете мое, не се страхувай от болката. Ти си по-силна от нея. Не се страхувай от пътя, по който вървиш — меко и плавно заговори той.
Скарлет в момента не се страхуваше от нищо — присъствието на мъжа в черно бе отмило болката и безпокойството, както в приказките феите разпръскваха приказния си прах с едно духване върху дланта си. Не се страхуваше ни най-малко. Детското лице просветна с безгрижна веселост, зрънце сила и вяра покълна плахо в измъченото сърчице на детето:
— Аз знам кой си — момиченцето се изправи и седна — Ти си вълшебник.
Мъжът в черно се усмихна загадъчно, в лявото му око сякаш просветна бисер.
— Скарлет, Скарлет, вълшебството е това, което ние самите правим, това, в което ние самите вярваме, то…
— Не! Ти си вълшебник. Добър вълшебник! — повтори момиченцето упорито.
Човекът с дългата, черна коса се вгледа замислено в нея, но след миг се усмихна отново — момиченцето засия.
— Вълшебството, дете мое — са приказните неща, които трябва да ни се случат, които чакаме да ни се случат и които се случват точно, когато е най-вероятно това да не стане. Но… — за миг погледът на черните му очи стана още по-дълбок — често, за да стане чудо, мило дете, е нужно хората, да мечтаят, за да могат така сами да си помогнат. Трябва да искат, да вярват — гласът на човекът в черно сякаш се разстилаше над детето като магически плащ, за да му даде защита — Ти си още мъничко момиченце, но в теб има сила. Твоят дух е силен. Вярвай ми. Знам го. И ти трябва да го знаеш. Да го повярваш! — повиши мъжът съвсем леко плавния си, напевен тембър — Нищо, мила Скарлет, не е толкова лошо колкото изглежда. Но трябва да вярваш! — дълбокият глас унасяше детето и то полегна плавно назад — Пред хората, дете мое, има пътища, по които вървят. Те се пресичат, преплитат, разминават се. Някои са прекрасни, някои са опасни, но те никога не свършват. Където един път свършва, там друг започва, Скарлет. Пътят на болката ти не е единственият. Не е последният. Пред теб са нови пътища — замълча за миг — Нови светове…
Мъжът с дългата смолисто-черна коса протегна ръка към Скарлет. Клепачите и почти се бяха затворили. Дългите, тънки пръсти леко докоснаха детското лице.
— Вярвай, Скарлет…
Момиченцето усети докосването като милувка на лек, хладен повей в зноен летен ден. Усети как болката се завихря в тънка спирала около новородения кълн вяра в ликуващата й душа и сякаш полепва като малки зелени кристални кълба по върховете на пръстите на вълшебника.
… вярвай, вярвай… — гласът се стопяваше като шепот в девствена гора.
Образът на вълшебника с дългата черна коса изчезна в рехавата розова мъгла, неусетно, както се бе появил. Съзнанието на детето отплува в земи прекрасни, невиждани и нечувани. Болката не я последва и спокойствието отпусна чертите на измъченото детско лице.
Глътка въздух. Глътка въздух в мъртвата река, в която Скарлет се давеше. Глътка вяра, глътка надежда, която по жестоко реален начин не променяше факта, че детето умираше под потрепващите, алени погледи на бягащия от нощта залез.
Последни погледи. Последен залез. Последен път.
Дали друг идваше след него…
Джонатан се качи в кабината тежко, сякаш с нежелание. Седна зад волана и загледан напред каза:
— В десета стая си, малкия.
Питър, който бе решил да се прави на заспал, изненадано го погледна. Джо държеше ключ. Момчето бе виждало такъв, когато преспаха една вечер в крайпътен мотел, на път за погребението на леля му — единствената сестра на неговата майка. Наистина съвсем обикновен ключ за обикновена мотелска стая. Питър сам не можеше да си обясни какво толкова имаше в този жест на Джо, но на него му се стори странен. А може би такъв беше тонът на шофьора. Момчето опита да се вгледа в него, но ясно на мигащата жълто-розова светлина виждаше само ръката му.
— За какво ми е този ключ — няма ли да спя в кабината?
— Момче — каза твърдо, след като си взе дълбоко въздух, Джо — взимай ключа и отивай в стаята си — по инерция изрече тези думи назидателно, сякаш говореше на детето си и това го сломи окончателно. Децата му бяха мъртви отдавна.
Питър никога не бе имал баща, но инстинктът го накара да се подчини. Дори се почувства гузен, докато слизаше от кабината. Понечи да затвори вратата. Вдигна поглед и видя раницата си да виси в протегнатата ръка на Джо. Мълниеносно я грабна и притисна до себе си, като наркоман, добрал се до скъпоценната доза.
— Благодаря — избъбри още по гузен и тръшна вратата.
С бързи крачки се отдалечи от камиона. Забави ход едва като наближи еднообразната редица от врати на мотела. Своя номер намери лесно, но ключалката му създаде затруднения. Беше нервен и би отнело доста време, ако решеше да изброи всичките причини защо. Не го направи, подчинявайки се на някакъв подсъзнателен импулс. Не искаше да влошава и без това усложнената ситуация, в която бе въвлечен — по своя воля или по стечение на обстоятелствата.
Влезе в стаята. Механично посегна към ключа на осветлението. Спря ръката си на сантиметри от него. По-добре да не светва. Влизащата през прозореца светлина беше достатъчна. Огледа се. Стаята беше подредена и противно на очакванията изглеждаше чиста. На тази светлина. Още една причина да не светва лампата.
Питър погледна през прозореца. Отсреща блестеше звездното небе, докато хоризонтът се губеше в далечното и невидимото докосване на нощния купол до обширната равнина. Камионът беше някъде встрани и единствено нощта можеше да го наблюдава, ако изпита желание. Питър бе в такова състояние на духа, че отхвърли възможността тя да прояви интерес. Рекламата с онова идиотско изображение на планина, което бе наблюдавал, докато Джо се мотаеше в разговор със съдържателя, също не се виждаше. Мигащото й присъствие пулсираше, сякаш отдалеч, но в същото време съществуването й /присъствието, мина му мисъл/ беше осезателно, като на тактичен келнер в дискретен ресторант. Какво пък, не му пречеше, нека си мига. Сякаш беше на лунапарк. Усмихна се. Никога не беше ходил, но знаеше, че там е така.
Питър се отпусна. Беглият клонинг на одевешната усмивка все още танцуваше на лицето му. Въпреки всичко, той все пак си оставаше момче и можеше да си позволи да е необяснимо весел в безизходни ситуации, които биха накарали някой по-възрастен екземпляр на човешкия животински вид да прибегне към самоунищожение.
Остави раницата си до ъгъла на леглото, изу панталоните си и ги метна заедно с другите си дрехи на нощното шкафче. Скочи в леглото и потъна в него. Изпружи тънкото си телце, гол само по гащи и си помисли, че наистина има мигове, за които си заслужава да се живее. Беше искрен. Независимо от всичко, което му се бе случило /и което щеше да му се случи/, в момента Питър се чувстваше като баровец от криминален екшън с много стрелба, мотели и проститутки. Споменът за зеленикавото чудовище, което го нападна, когато спукаха гума, ни най-малко не го смути. Тук беше къде, къде по-различно. Питър се усмихна. Какво ли щеше да стане, ако си поръчаше истинска проститутка. Стори му се, че ако имаше пари би го направил на момента. Сигурен беше, че ще го направи. Джо щеше да измисли нещо. Погледът му се спря на телевизора, който мълчаливо очакваше реда си под прозореца, вперил мъртвото си око в младия авантюрист.
„Във всички мотели имат кабелна телевизия! Трябва да имат!“ Питър се ухили при тази мисъл и припряно се заозърта за дистанционното. Съзря крайчеца му изпод проснатата върху шкафчето риза. Ръцете му вече го бяха открили сами. Взе го и включи уреда. По бързината, с която реагира, момчето разбра, че не е особено млад представител на аудио-визуалните чудеса, но ако случайно се окажеше, че има съответните програми, щеше да свърши брилянтна работа.
Имаше съответната програма и свърши брилянтна работа. Положил лакът под главата си, Питър се загледа като хипнотизиран в лишения от всякаква романтика акт на възпроизвеждане. Беше пошло, но не му пукаше. Беше сам в крайпътен мотел и гледаше порно. За такъв лукс не си бе и помислял, докато обикаляше сиропиталища и приемни родители със сестра си, след като майка му умря.
И точно в този момент, точно при тази мисъл, пламъкът, който се разгаряше в него, бе плиснат с ужасно студена вода и просъска предсмъртно.
Питър загаси телевизора не по-бавно, отколкото го беше включил. По страните му, по цялото му тяло, плъзна срам и вина. Скарлет умираше, а той гледаше порно. Дори уж случайно бе промъкнал ръка надолу по корема си. Чувстваше се омърсен. Чувстваше се мръсен. Затвори очи и се отпусна в унинието, което бе чакало напиращо зад крехкия бент на момчешкото му безгрижие.
„Супер некадърник и мърляч!“ Като че ли обиждайки се, се опитваше да наложи обезболяващ компрес на тъжната си съвест. Спасителят, който ще се понесе с оръжие в ръка и щеше да избави сестра си от кривите нокти на Смъртта, беше победен от похотлив, хилав младеж, които не можеше да сдържи първосигналния си нагон. „Колко по-лесно е всичко, докато си го представяш!“ Питър замахна и хвърли дистанционното към отсрещната стена. То се счупи с глух пукот. Изпита болезнено удоволствие от това. „Да се оправя дебелакът!“ Момчето отново го ненавиждаше и това му бе добре дошло.
Подсъзнателно усети някакво движение и отвори очи. И то точно навреме. Това което видя надминаваше всичките му мечти.
Джо, много си дискретен, криеш се от малкото си момиче, а?
Питър стреснато скочи от леглото и се прилепи до стената. Някой май беше потъркал вместо него лампата на Аладин тази вечер. Жената изрекла последните /и единствени за сега/ думи НЕ беше ВЕРОЯТНА. Не бе сигурен дали беше жена — струваше му се, че вижда ИЗКУШЕНИЕТО от плът и кръв. Питър беше готов да се обзаложи на живота си, че навремето не змията беше изкушила Ева с ябълката на познанието, а Дяволът беше изкушил Адам с жената, която стоеше на прага.
Момчето гледаше втренчено и се мъчеше да преглътне. На оскъдната светлина едрите къдрици на дългата и, бухнала коса, изглеждаха алени, като кипяща кръв. Лицето й беше ангелски прекрасно и едновременно сякаш готово да разкаже най-дълбоките тайни на греха. Тази жена знаеше за страстта. Много неща.
Питър най-после въздъхна. Дълбоко и напрегнато. Като че самата Венера бе слязла при него. Беше сигурен, че вижда истинския й облик. Богинята — жена или жената — богиня беше пред него — не го интересуваше. Той виждаше мечтата си от плът и кръв.
Жената изненадано мълчеше. Затвори вратата зад себе си, гледайки го с лек интерес. От въздушното течение, дрехата й затрептя и Питър видя тялото й под прозрачната материя. Голо и прекрасно. Загърнато в червена, мрежеста рокличка, едва покриваща това, което беше отдолу. Но момчето съвсем не се интересуваше от тези подробности. То бе приковало очи в бедрата й, дълги, прави и прекрасни. Питър беше във възторг. Такива жени бяха вечни!
Изумлението изчезна от очите на червенокосата.
— Ха, Джо май ми е приготвил изненада — измърка с нисък, дрезгав глас тя и красивото й лице придоби наистина котешко изражение в сумрака, недокоснато от мигащата светлина зад гърба й. Продължаваше да бъде изненадана, но не го показваше. Въпросите щеше да остави после за Джо. А сега… жената се усмихна сластно.
— Здравей, сладурче — провлачи тя меко и посегна към кръста си. С леко движение развърза тънкия колан на ефирната си рокля. Може би щеше да е приятно с това младо жребче.
Питър не бе забелязал тази подробност от облеклото и хипнотизиран /отново, но до безумие/ гледаше как коланът пада на земята. Сякаш на забавен каданс двете прихлупени една над друга части на воалната й дреха плавно се отделиха една от друга. Триъгълникът на деколтето, образувано от тях, се разтваряше бавно, но щедро.
Прозрачната, червена материя меко се плъзгаше, галейки божествената кожа на гръдта й. Питър още се опитваше да преглътне. Двете почти незабележими ръбчета най-после се разделиха, като завеса за първо действие на древна пиеса. Продължаваха да се плъзгат встрани, спускащи се трептящи от нереалните издутини на гърдите й като гирлянди. Забързани в своя път, те нежно докоснаха връхчетата на зърната й, които за един чудовищно кратък миг се люшнаха встрани заедно с леката материя, след което плавно се върнаха в предишната си позиция. Питър най-после успя да преглътне. Не това не можеше да бъде истина.
Жената пристъпи напред към него. Дрехата й се разлюля, но твърдите, сякаш магически наедрели още повече зърна под нея останаха скрити. Единствено два тъмни полукръга от вътрешната страна на двете почти прилепени една до друга пълни, плътни дъги на гърдите, украсяваха с голотата си неустоимата й женственост. Погледът на момчето бе прикован. Окован. Никога през живота си не беше виждал подобно съвършенство. Никога. Плъзна очите си по тъмната, почти незабележима, линия, спускаща се до вълшебната окръжност на пъпа й и не намери сили в себе си да продължи по-надолу. Момчето потръпна и неволно издаде гърлен звук.
Сара трепна. Не бе чувала този зов отдавна. Чист и откровен, от дълбините на човешката същност. Тя се усмихна и с незабележимо движение остави дрехата да се плъзне по гърба й. Мекото докосване на плата я накара да настръхне. Тя също беше възбудена. Изненада се повече отколкото, когато откри момчето в стаята.
С плавни движения седна на леглото пред втрещения от голотата й Питър, раздалечи колене и спусна ръка по корема си. Момчето видимо трепереше.
— Ела, мили — прошепна тя, гледайки го с неподправена възбуда.
Връхчетата на пръстите докоснаха слабините й.
Неочаквано и диво Питър се хвърли върху нея. С вещина тя го пое, първо върху себе си, после в себе си. Слабото телце на младежа яростно се мяташе върху пищната й женственост с пламъка на това, което вече не беше негово, което беше крил, което беше събирал и което беше изригнало в този миг, за който той стотици нощи, заспиващ сред унижение, безпътност и болка, бе мечтал.
— Джонатан, Джонатан… — промълви жената, усмихна се и нежно, почти майчински притисна Питър към себе си.
Тежко Питър се отпусна до топлото тяло на жената. Виеше му се свят. Мислите му летяха объркани сред празното пространство, което представляваше съзнанието му. За този миг си заслужаваше дори да умре. Направи неопределена гримаса, която трябваше да бъде усмивка, но не си даде труд да я довърши. Той се рееше в пространството и нямаше време за глупости. Присъствието на жената, която усещаше до себе си, жената от мечтите му, го караше да иска да прегърне съдбата и да я разцелува възторжено.
Обърна се и целуна леко гърдата на проститутката. Усети лек мирис на мускус, който го замая.
Жената бе подпряла глава на дясната си ръка, заровена в буйните й къдрици, неравно разпилени по възглавницата. Другата продължаваше немирните си занимания. Дългите пръсти на силната й, добре поддържана длан, галеха хилавия момчешки гръден кош.
— Как си миличък — каза внимателно жената — хареса ли ти усещането? — попита тя като погледна нежно към него, протегна ръка и го погали майчински по слабините.
Питър смутено вдигна очи. Тя се усмихна мило и наведе красивите си устни към ухото му.
— Така ли си го представяше — опари топлият й шепот бузата му.
Момчето подскочи. В този миг блаженството му рухна мъртво под тежкия удар на срама. Невинният въпрос се оказа неговата ябълка на познанието. Почувства се така, сякаш някой бе изкарал душата му чисто гола, за назидание на огромния Червен площад в Москва претъпкан с хора, които с пълно гърло му се смееха и бълвайки най-обидните подигравки на вселената. Питър болезнено осъзна, че тя бе разбрала. Разбрала бе най-съкровената му тайна, грижливо пазена от всички. И как не — точно тя. Бе разбрала, че е девствен. Стори му се, че онези хора на площада започнаха да го плюят. Приплака му се от унижение.
Момчето пламтеше в огъня на срама. Отметна нервно ръката й от себе си и се втурна да събира нещата си, като се мъчеше едновременно с това да нахлузи дрехите върху хилавата си фигурка.
— Къде… — Сара се надигна, гледайки объркано — Къде тръгна, моето момче, не бързай, не… — тя улови един от крадешком хвърления му поглед и видя в него нещо, което я накара да млъкне. Не след дълго щеше да разбере, че е видяла нещо, което я е уплашило, но тогава вече нямаше да има значение. За нея.
Питър залитна, докато намушваше десния си крак в късия панталон. Заедно с това се стараеше да прикрие голия си задник от погледа на Сара /нелепо, но упорито/, тъй като не бе намерил време за бельото си или пък не бе намерил самото бельо. Каквато и да беше истината, той залитна и се катурна на леглото до жената, която го бе направила мъж поне на теория… Срамът го заля с нова сила и топлина. Той зарита отчаяно.
— Чакай, миличък, какво ти стана, не бързай…
— Махни се — изкрещя истерично — махни се от мен, не ме докосвай!
Жената се отдръпна повече от изненада. Момчето скочи от леглото с почти акробатична извивка на мършавото си тяло. Грабна раницата си и изхвръкна от мотелската стая, без да се обърне назад. Напусна импровизирания олтар на съзряването си, оставяйки своята жрица с прекрасното й голо тяло и неприкритото й недоумение.
Имаше по важна работа от нея.
Този дебел мръсник. Тази свиня. Кой беше той, та да го поставя в това идиотско положение. Питър погледна камиона с ненавист и се забърза натам, гол до кръста, с криво закопчани панталони.
„Хареса ли ти усещането?“ — миг му трябваше да осъзнае, че тайната му явно не беше толкова дълбоко скрита. По-малко от миг му трябваше да разбере, защо Джо му беше изпратил проститутката_._ Той също знаеше. Това копеле щеше да си плати.
От първата в реда на всички секунди на жалкия си животец бе принуден да се сблъсква с нелепости. Всяка от тези секунди бе изложена на показ пред социални работници, съдилища или любовници на майка му. Кой ли не си беше пъхал носа в отворения шкаф на личния му живот, ако въобще бе имал такъв. Пухкави банкови чиновници в елегантните си костюми, проучвайки нуждата на умиращата му сестра от пари, се ровеха в тъжното им съществуване, разравяйки го като кокошки, след което винаги стигаха до извода, че Скарлет не е толкова умираща. Незнаен благодетел, за който наистина не знаеше абсолютно нищо — можеше да е Господ, можеше да е самия Сатана — бе изпратил с предложение хрътките си, които бяха информирани за него повече от самия дявол. Предложението, бе такова, на което не можеше да откаже /не защото такъв беше популярният израз, а защото наистина нямаше как да откаже/, но дори и от тези свръхинформирани тъпаци / и всички други преди тях/ бе успял да скрие съкровената си тайна. И какво — един шибан шофьор и една проститутка във вонлив мотел, не само, че бяха усетили. Те знаеха.
Приплака му се отново, озъби се, за да скрие слабостта си. Шибания „МАК“ сякаш се отдалечаваше. А как искаше да стигне по-скоро до него. Още една крачка, две… Питър преглътна мъчително. Гърлото му бе сухо като пустинен камък, но решимостта му бликаше като планински поток. Изведнъж мрачно спокойствие го осени, изпращайки му прегръдката на още по-мрачна увереност. Всичко това не беше случайно. Беше срамно, но не беше случайно. Малкият се почувства зловещо щастлив. Станалото бе отмило абсолютно всякакви колебания у младия човек. Вече никой не можеше да го спре. И нищо.
Скарлет дръж се! Спасителят идва.
Питър направи последните две крачки до кабината на камиона със хладна увереност. Сграбчи дръжката с тънките си пръсти и дръпна вратата. Скочи като звяр на седалката. Или поне така си мислеше. Втренчи се в Джо, дишайки тежко. Състоянието на шофьора изненада момчето и отложи събитията. Временно.
Дейвид Фарщайн вече дълго очакваше обаждане от Колдуел. Минутите се нижеха и той вече определено скучаеше. Не, че беше нетърпелив. Както смяташе, че има цялата власт да направи каквото и да е, така считаше, че разполага с цялото време да направи същото. Дълбок трепет на възбуда изостряше сетивата му. Бе отхвърлил дори идеята да попише в скъпоценния си бележник. Сега беше рано — времето за това щеше да дойде. В момента определено скучаеше. Седнал на мекото канапе, метнал единия си крак по продължението му, той неосъзнато бе вперил поглед в очите на Айнщайн. Не след дълго осъзна това и се сепна. Дали не прочете укор в очите на гения? Това го смути. Него — Великият Дейвид Фарщайн. Може би това бе единственото нещо в смъртния свят, което още можеше да го накара да се чувства неудобно — погледът на мъдреца от отсрещната стена.
Фарщайн стана. Повъртя се в средата на стаята, за да събере мислите си. Сложи ръце на кръста и се замисли. Не беше добре, че все още има такива моменти на слабост. Това не беше истинският той, а остатъчните, гангренясали части бившето му аз — победено от живота със смъртта на съпругата му. Жестока усмивка плъзна по тънките му устни. Не, тези слаби, умиращи остатъци скоро щяха да бъдат мъртви.
Завесата срещу него се отмести. Сегмент от високата библиотека, широк около два метра, излезе напред, след което се плъзна встрани. Изглежда, вратата отвътре се отваряше със сензори за движение, защото всичко това стана след неговото махване с ръка — една от многото луксозни екстри на дома му. Коридорът, в който се озова, не беше ни най-малко по-приветлив от кабинета. Дълъг и пурпурно тъмен. В далечния му край се виждаше високият жълтеникав правоъгълник на прозорец. Светлината откъм него също бе обуздана в плътни щори. Фарщайн бързо се придвижи натам. В основата му бе разположен огромен луксозен аквариум, из който десетина морски свинчета се разбягаха при приближаването му. Всичките бяха снежно бели с блестящи, рубинени очи.
Мъжът погледна хранилката встрани — кимна доволно. Бяха нахранени. Задвижен от невидим механизъм, капакът на аквариума се прибра назад. Фарщайн бръкна и с бавни движения приласка едно средно голямо животинче.
— Ела тука, Моли — как си милата ми — каза той приближавайки свинчето към лицето си. Човек би казал, че иска да го целуне.
Можеше и това да се случи, ако зверчето не бе опитало да забие острите си зъбки в носа на своя стопанин. С изненадваща бързина той го отдръпна от себе си и направи гримасата си за смях.
— Браво, миличка, какъв характер!
Фарщайн се обърна, упътвайки се към своя кабинет. Зад гърба му капакът на аквариума се върна в нормалното си положение.
Мъжът бе гушнал морското свинче и го галеше с палеца на ръката си. Животинчето изглежда се успокои. Отпусна се.
Фарщайн влезе в кабинета. Вратата безшумно се превърна в част от библиотеката. Завесата също се върна на мястото си. Той седна отново на канапето, без да престава да гали животинчето. Тънка, дори някак закачлива усмивка играеше на устните му. Отметна глава назад и сякаш заспа.
Измина доста време. Най-после мъжът се размърда, с което събуди задрямалата Моли.
— Хайде сега, мила — на състезателната магистрала — ще видиш, ще ти хареса — усмихна се Фарщайн.
Приближи се към друг отрязък от библиотеката, плътен без книги, навеждащ на мисълта, че там би трябвало да е барчето с напитките.
Да, но не беше. И то не само защото Фарщайн не обичаше алкохола.
Със свободната си ръка той погали масивното дърво. Широката плоскост се отмести. На нейно място друг, аквариум, значително по-голям от първия, се плъзна напред към Фарщайн.
Декорацията на дъното и стените беше повече от пищна, повече от реалистична. Голи скални плочи и късове бяха осеяни със свежа зеленина. Имаше ги и задължителните сухи дървесни клони, създаващи необходимия уют, ако можеше в случая да се говори за такъв. В десния ъгъл се виждаше неголям, изкуствен вир. От него наляво осеяно от алпинеуми с различна големина, дъното се изкачваше, като наближавайки стената ставаше все по стръмно и голо. В края оставаха само сухи, жълтокафяви скални късове. Точно над най-високия от тях имаше неголям отвор с формата на влаков тунел, който не се виждаше накъде води. Господарят на това царство реагира лениво на струящата бледозелена светлина, като повдигна леко плоската си глава и впери студените си очи в човека пред него.
Любимецът на Фарщайн — единственото същество, като се изключи дъщеря му, към което показваше някаква привързаност — беше дълъг питон-албинос. На фона на разхвърляните сухи клони изглеждаше чудовищно дебел. Долната му част, навита на неравни окръжности бе потопена в импровизираното езерце. Изтъняващата му горна почти половина на тялото бе разстлана в широк зиг-заг. Вдигната му глава висеше над камъните, издигащи се към левия край на аквариума.
Фарщайн го гледаше ласкаво. Езикът на влечугото се стрелна през устата му. Мъжът ахна.
— Хайде, мила.
Фарщайн целуна свинчето, при което то заби зъбките си в носа му. Без да обръща внимание на това, той се пресегна и внимателно, за да не плаши любимеца си, положи бялото зверче на голите камъни. В един кратък миг нито едно от животните не помръдна. Фарщайн въздъхна — обичаше да ги гледа.
Питонът изви внимателно главата си към белия гризач. Морското свинче усети студената заплаха близо до себе си и отскочи по нависоко, без да изпуска змията от очи. Мощна тръпка в серпентината на влечугото го придвижи напред.
Да. Обичаше да ги гледа. Обичаше да гледа как умират. Фарщайн бе доволен. Леко се приведе и сложи средния си пръст на дървото вляво от страничният отвор на аквариума. Тримата се задебнаха.
Внезапно главата на питона се стрелна към свинчето. Още по-бързо то скочи в приличната на тунел дупка. Муцуната на питона се чукна с глух звук в стената до нея. В същия момент Фарщайн натисна невидимо копче и неголяма четириъгълна плоскост внесе свинчето отново в аквариума. Отдръпналият се питон се оживи.
Свинчето с неистови усилия бягаше по движеща се върху два барабана назад лента. Козината му беше настръхнала. Съоръжението представляваше доста реалистична симулация на магистрала. Бялата лента, играеща роля на осева линия, се стрелкаше между препускащите крачета на животното. Въпреки това то не помръдваше и сантиметър върху бягащата пътечка на смъртта.
Питонът не чака трети шанс. Разтворената му паст се впи в задницата на Моли. Свинчето изпищя. Фарщайн се изкиска. Змията придърпа жертвата си навътре и премести главата си назад. Животинчето пищеше непрекъснато. Муцунката му бе отворена и от нея прокапа слюнка. Фарщайн ликуваше. Обичаше да ги гледа как умират. Преди да поръча малкото си изобретение, напомнящо магистрала, нерядко жълто-бялото влечуго налапваше жертвите си откъм предната им част и усещането не беше същото.
Писъкът на свинчето секна като отрязан. Рубинените му очи се разшириха. Умолително впити в тези на човека те сякаш се насълзиха. Мъжът се смееше тихо, като че ли се страхуваше да не развали атмосферата на действието.
Ново придърпване навътре в гърлото на змията и животът в очите на Моли угасна. Блясъкът в тези на Фарщайн остана. Докато аквариумът не изчезна изцяло той не отвърна поглед от подаващата се от устата на питона бяла козина.
Бледата зеленикава светлина угасна окончателно. Фарщайн се завърта около оста си. Изненадан сведе поглед надолу. Бе получил ерекция. Поклати глава доволен и се запъти към бюрото. Седна зад него и притихна в притъмнялата стая. В съзнанието му обаче струеше особена светлина.
— Е? — попита Джонатан, като се пресегна и спря музиката.
Този въпрос явно беше отправен към Питър, но с тона си сякаш Джо продължаваше тема, която досега беше обсъждал с празната кабина или със самия себе си.
Този въпрос спря порива на момчето и отложи събитията и тяхното погледнато сякаш в криво огледало бъдеще.
Питър довърши влизането си в камиона, като хлопна вратата на светата обител на Джо и го загледа втренчено. Поривът му бе спрял, но паузата беше само, за да презареди. Момчето ни най-малко не бе спокойно. Напротив очите му искряха и той търсеше в шофьора вина, която щеше да подхрани ненавистта, срама и увереността му.
Джо се бе свлякъл още повече в седалката си. Кабината вонеше на алкохол. Като че ли на шофьорската седалка някой бе метнал голям, но непълен чувал, клюмнал напред към волана. Това разбира се беше самият хазяин на кабината, но почти по нищо не приличаше на одевешния Джо. Още по-малко на истинския Джо. На онзи Джо, който цял живот бе живял с мечтата волен да поведе за ръката жената в черно в прекрасното юлско утро и рамо до рамо да яздят свободни и влюбени завръщайки се към фантазията отново и отново. Не беше Джо, който искаше да намери най-после този вълшебник на хиляди крале и да му обясни, че той трябва да победи, а животът да падне пречупен. Не беше Джо, който бе изпил десетки цистерни алкохол под звуците на „Юрая Хийп“ и който бе прегръщал жената на живота си /неговата „жена в черно“/ припявайки „Върни се при мен“.
Не.
И в истината нямаше никаква романтика. Зад волана седеше Джо, чиято жена /същата/ никога нямаше да се върне при него. И това не беше всичко! Бе получил своеобразен бонус, жесток и ненужен — другите две госпожици, рожбите на тяхната любов — също. Никога. Заради него. Периодично Джо отскачаше до едно свое въображаемо гише и плащаше за всичко това. С лихвите. Сега беше точно един от тези моменти.
Е? — изхлипа пак той и повдигна свършващата бутилка. Погледна към момчето, но за кратък миг, което не му позволи да прочете изражението му. Може би това щеше да повлияе на хода на събитията, но можеше и да не го направи.
Така или иначе той продължи:
— Не си сам казах ти — сякаш мислите му поеха в друга посока, оставяйки онова „е?“ неизяснено и без отговор — страдаш, знам, но страданието има не само едно измерение и — ооо, повярвай ми, измерението, след смъртта на надеждата е ужасно — Джо заплака кротко, като се стремеше това да не пречи на думите му — Дори трябва да му измислят друго име — страдание е мнооого, много слабо, мойто момче… — и изведнъж, сякаш мъката му се отприщи — не са в Сан Антонио, не са никъде, аз ги убих — най-после вдигна поглед към Питър, който нямаше време да реагира на дразнещото обръщение — убих ги и това е! Напих се като куче и се метнах зад волана…
— Не съм ти изповедник, най-малкото на теб — гласът на момчето беше рязък, но Джо сякаш не го чу, момчето потрепери от възбуда и възмущение.
— В този живот, момче, не знам къде съм го чул, но е вярно — неплатени сметки няма, има лихви за забава — поредността на изложението ни най-малко не вълнуваше Джо, той се бе изправил на гишето си и плащаше с различни банкноти, които не му пукаше как ще даде — най-важното бе да си плати дължимото и после да продължи /ако можеше/.
— Карах като бесен — продължи Джо /явно още можеше / и… смлях колата си в едно шибано дърво край пътя — банална история, нали — усмихна се с цялата горчивина на света — да, но ако в същото това време трите ми момичета не горяха като живи факли сред пламтящата къща — момчето понечи да го спре, защото почувства заплаха в колебанието, което го осеняше с всяка дума на дъртото хипи, но не успя — и вместо поне да се опитам да ги спася, лекарите се бореха да спасят мен — пияното лайно — в същата болница, където вече бяха поместили техните останки — колкото тленни, толкова и тлеещи — Джо се разрева с глас.
Питър го гледаше и се колебаеше. „Мамка му!“ Пак кръстопът и пак поне две магистрали. Шибана история. Трябваше му помощ. И я получи. От самия Джо.
— … така поех по своя път, момче, но се оказа грешен. Ох, колко боли, колко… — Джо замълча за миг, мълчанието беше кратко, но съдържателно, той продължи да плаща на гишето си, но банкнотата пак беше друга — Сара — едно от най-прекрасните създания на този свят — Джо кимна към мотела, но Питър не се нуждаеше от това пояснение — беше единственият човек, да не говорим за жена, който бях допуснал до себе си, много близко до себе си… — отпи, при което част от уискито се проля по мустаците му — след онова… и… — думите му идваха бавно, но Питър вече сякаш ги беше чул и нещо в него се надигаше като вълна цунами — и… аз ти я дадох, трябваше да го направя заради… заради теб… да ти помогна… някак… или… на себе си… — при други обстоятелства самия Джо би казал за себе си, че нещо в бордовия му компютър забива, но сега единствено можеше да плаче.
Е? — най-после бе дошъл отново ред на тази разменна монета и ако се съдеше по гласа на Джо беше последната в това плащане — Хареса ли ти?
При тези /колкото познати, толкова и болезнени/ думи, Питър усети как някой сякаш пречупи съчувствието му към Джо, което беше започнало да набъбва, засилвайки колебанието му. Сгъна го като зидарски метър и го захвърли някъде в задния двор на съзнанието му. Ново странно, но сигурно усещане го изненада при тези думи на шофьора. Хвана го гнус. Дори обидата от накърнената му съкровена тайна остана на заден план. Погледна Джо с нескрита ненавист. Дебелакът се жалваше и хленчеше като скапан педал. Дори шапката на „Минесота Вайкингс“ изглеждаше на Питър противна и омразна. Този шибаняк беше почти убил единствените си близки хора и после цял живот се бе самосъжалявал. Нещастник! И тръгнал да му помага. Той, на него. Поръчал му собствената си проституираща любовница, за да му помогне. Този човек се нуждаеше от наказание. Нуждаеше се от помощ.
„Ха!“ Питър изпадна във възторг, докато гледаше стария хипар, който така и не бе успял да намери своя „вълшебник на хиляди крале“. Струваше му се, че увереността му прераства в могъщество. Като вълна лава. Значи това, което правеше, щеше да направи, трябваше да направи, най-после разкри своя дълбок смисъл. Очите на момчето заблестяха в хипнотичен блясък. То беше в екстаз. Не биваше да се колебае! Той беше избран. Той имаше мисия!
Увереност, могъща като черна магия, озари лицето и очите на Питър Крейн с блясък опасен и неконтролиран.
— Така е, мойто момче, — проговори Джо, глух за сухия плясък на крилете на Танатос, който идваше да отнесе душата му към Хадес — така е — продължаваше — всеки следва своя път и аз следвам своя, но той се оказа ужасяващо грешен — шофьорът, с размити от сълзите очи погледна към Питър.
— Но моя път е верен, скапаняко! — изкрещя момчето с изкривен, неестествен глас.
Преглътна шумно и възторжено.
— Погледни ме! — еуфория, нетърпяща възражения, го караше да се чувства като главен герой в уестърн — погледни ме, погледни съдбата си — тя ме изпрати, за да бъда твоето наказание и спасение — Питър вярваше в думите си. Сигурен беше в тях!
Мина му нелепа мисъл, че сигурно изглежда като Арнолд Шварценегер, произнасящ „Аста ла виста, бейби!“.
Точно в този момент момчето си вярваше.
Джо продължаваше да се взира в него.
Питър бръкна в раницата, чието време най-после явно дойде и в стремеж за мълниеносно /като в уестърн/ движение, извади неголям пистолет с барабан. Това, че предпазителя се закачи в ръба на раницата, определено не придаде каубойска романтика на действието, но пистолетът така или иначе сочеше към Джо. Той го наблюдаваше озадачен. Постепенно изумлението измести този израз от лицето му. Ако имаше достатъчно време щеше да го навести и страх.
Питър продължаваше да играе главната роля в своето представление за Дивия запад.
— Това беше условието на облога, готин! — каза малкият и стреля.
Това щеше да обясни всичко на шофьора, но му трябваше време да се замисли и да види всичко, което му се случи през последния ден, в светлината на тези думи. Времето за него обаче бе най-непосилната величина в този момент.
Пистолетът беше нов и лъскав забеляза Джо и умря. Питър, който не беше стрелял никога преди, бе точен като снайперист. Темето и неопределима като размер на пръв поглед част от главата на Джо беше отнесена. Пръсната като фойерверк. Кървави гирлянди се стичаха по страничния прозорец и навсякъде другаде. Погледът на Джо още питащ и объркан угасна кротко.
Изстрелът на момчето беше ужасен. Грохотът на оръжието също.
Топла, сякаш жива струйка кръв, пробяга по бузата на Питър като сълза. Искрицата разум или това, което се доближаваше най-много до него, се отърколи през съзнанието му заедно с капката кръв, напомняща сълза, спря се в неизползваемата му част и започна да гние като тумор.
Тялото на Джо лекичко се поклащаше, сякаш балансираше върху въже, но все още беше в предишното си /живото/ положение. Шапката бе килната върху неотхлупената лява половина на главата му и щеше да изглежда смешно, ако не беше безумно. След няколко мига колебание безжизненото тяло на Джо рухна върху опръсканото в органични останки табло на камиона. Сякаш трупът на шофьора най-после бе взел решение какво да прави със себе си.
Погнусата, която го бе обхванала преди около минута или преди около хилядолетие, както му се струваше, беше нищо в сравнение с това, което изпита Питър при тази гледка. Истината за стореното сякаш болезнено се заби в задника му и продра вътрешностите му. Питър повърна с крясък, като не можеше да откъсне поглед от Джо. По точно от това, което бе останало от него. Писъкът му беше не по-малко оглушителен от изстрела. И понеже паниката и безумието никога не идват сами, като светкавица на лятна буря в опразненото му специално за случая съзнание, прелетя мисъл — намираше се на паркинг пред мотел, където имаше и други хора /някои, от които добре опозна преди да стане убиец/. Не хранеше никакви илюзии, че не са чули как уби нищо неподозиращия Джо. А дори и да не го бяха сторили, беше сигурен, че са чули писъка му, който още не беше завършил.
Спря да крещи. Скочи като ужилен и изцяло под пелената на паниката се обърна към вратата. Отвори я и се свлече на земята, като между тези четири смислени донякъде движения направи още дузина други, които не биха могли да бъдат обяснени и при нормална обстановка.
Вечерният въздух го обля с непосредствената си свежест. Като резултат физическите му сили сякаш си взеха кратка почивка. Тялото му се превърна в мек пластилин. Главата му клюмна между щръкналите раменца и пистолетът унило тупна на земята. Зад него тежката врата бавно се затвори с тихо се изщракване. Този звук остана самотен в нощта.
Наоколо цареше тишина. Постепенно Питър възвърна способността да се движи, а с това и тази да мисли. Отчасти. Горчивина, страх и безнадеждност бяха напоили цялото му същество.
Изведнъж, някак отдалече, го доядя. Къде бяха тези умници?! Нали заради тях беше убил? Нали беше изпълнил своето? Къде се мотаеха, вместо да изпълнят своето обещание и най-после Скарлет да престане да умира. Тази мисъл го мобилизира окончателно и той наистина се ядоса, като забрави за мъртвия зад себе си. Поне за сега.
„Къде са тези копеленца, нали вече трябваше да са тук! Мамицата им, те с него ли щяха да се ебават?!“
Питър понечи да вземе оръжието си.
В този миг като огнен камшичен удар истината изплющя в лицето му нахална и чакаща.
ОКО!
— Как върви? — попита Фарщайн в ухото на Колдуел.
— С шофьора е свършено. Сега малкият стои до камиона и се оглежда. Вероятно за нас. Чака.
Фарщайн се размърда иззад бюрото си и стана, като се приближи до канапето пред него, но не седна. Помълча кратко.
— Вие там ли сте Колдуел?
— Не, следя го на монитора. Моите хора са в близост до паркинга.
— Значи… шофьорът… това ли е всичко — в гласа на Фарщайн се прокраднаха презрителни нотки — това ли е всичко, което този момък е готов да ни предложи — хм — някой от мотела реагира ли на изстрела — всъщност нали го застреля, не го удуши или да му разбие главата с мощните си юмруци — Фарщайн се изсмя кратко на прилива на собственото си остроумие — забравил съм да попитам — подчертано нехайно завърши той.
— Да застреля го — Колдуел почувства, че започва да губи търпение, какъв беше този Фарщайн — зъл гений или просто луд — В мотела определено има хора, но мисля, че никой не е обърнал внимание — изстрелът бе само един — в кабината и това донякъде го приглуши — продължи Колдуел, като беше почти прав в констатациите си — Мистър Фарщайн — колебанието в гласа му бе отчетливо доловимо — не е ли по-добре да оставим нещата, каквито са в момента и да продължаваме нататък — момчето все пак се справи…
— Колдуел, Колдуел, изглежда нищичко не сте разбрал — но това не ме изненадва — хора като Вас винаги са просто машината, задвижвана от нечий разум — както и да е… — скърцащия глас затихна за кратко.
Колдуел с усилие на волята си преглътна забушувалия порив на яда си. Фарщайн целенасочено го обиждаше. Явно го правеше с удоволствие. Знаеше, че иска да го накара да избухне, да покаже чувствата си, да бъде непрофесионалист. Бившият агент прекрасно разбираше, че това би го направило уязвим, а инстинктивно усещаше, че тъкмо това целеше Фарщайн. Да покаже слабост пред него.
Поведението на Фарщайн все повече се затвърдяваше увереността му, че човешките слабости са еликсирът, от който милиардерът черпеше наслада и жизненост. Ако търсеше в негово лице жертва обаче — бе сгрешил. При тази мисъл Колдуел сключи вежди. Да запази хладнокръвието си и да се въздържа щеше да му струва доста усилия, но щеше да го остави да играе шибаните си игрички. Май наистина започваше да се променя — преди никога не бе обръщал внимание нито на поръчителя, нито на задачата. Истина беше, че досега не се бе сблъсквал с подобна, което можеше да му послужи за извинение в някаква степен, но все пак чувстваше, че вече не е същия — твърд и безчувствен.
Фарщайн се приближи до прозореца или по-точно мястото, където трябваше да е той, без да отмества пурпурната завеса. Загледан в някакъв тъмночервен свой пейзаж, най-после заговори:
— Веднъж, драги Колдуел — подчертано използва това обръщение, сякаш знаеше, че то ще подразни агента — майката на едно дете, което познавах отдавна, много, много отдавна — с почти замечтан глас започна той — момче, което после стана „Уважаемият мистър Фарщайн“ — хе, хе — въпреки изключително уединения си живот, а може би именно поради това, тази майка падна в хищните нокти на алергията към котки. Поне този израз използваше тя. И какво мислите, че последва после — паузата трябваше да бъде драматична, но не беше, Фарщайн не ставаше за разказвач на приказки за лека нощ — Момчето обожаваше да гледа бой с петли, особено много обичаше да залага на тези боеве. Мислите, че е било забранено, защото е дете? Неее, скъпи Колдуел, боевете организираше самият той в ранчото им, сред децата, които канеше — с награден фонд и по всички правила на играта — сухият смях вече наистина изглеждаше замечтан, Фарщайн сякаш се опияняваше от спомените си — с една дума и накратко, за да не губим времето на нашия Питър — майката отказа на детето си пари за боевете, докато не унищожи всяка котка в имението им, та дори и в околностите му. Детето беше с характер и комбинативен дух. Направи единственото, което бе правилно за него. Изби котките, вместо да направи това с майка си — хе, хе, хе — решението беше лесно — все пак тя държеше чековата книжка на баща му в тайника си.
Колдуел също бе застанал пред прозореца си. Мълчеше загледан в тъмнината навън. Малки светлинки проблясваха в далечината на прерията, но той не ги виждаше — паузата на Фарщайн го ужасяваше. Всяка негова дума плющеше като върбова пръчка върху лепкава кал в съзнанието му. Казаното от стария копелдак натрапчиво се опитваше да проникне в коравата му като камък душа. И може би щеше да успее, ако отблъскващия глас в ухото му не бе продължил навреме.
— И така, уважаеми Колдуел, детето получи хилядарките си едва след като ги бе заслужило — котките и кучетата — момчето, за което Ви говоря играеше на сигурно — в околовръст поне десет мили зад пределите на имението им бяха анихилирани — хе, хе — голямо приключение… но това което исках да кажа е, че малкият дрисльо ще довърши обещаното — завърши той рязко.
Колдуел си помисли какъв късмет е, че не вижда лицето му.
— Да, дааа — ще го довърши определено — упорито момче е — ритъма и смисъла на говореното от Фарщайн се сменяше с умопомрачителна бързина, от заплашителен тонът му изтъня в благ и подкупен — Нека доведе нещата до край, ако иска да заслужи наградата си, да бъде достоен за нея — при тези думи Колдуел се намръщи още повече — Драги Колдуел — да бъдем справедливи и да дадем шанс на това момче да докаже, че може да се бори, че има силите някой ден да стане мъж… Не сте ли съгласен с мен, че една намеса сега би развалила всичко — попита сухият глас с прокрадваща се сатанинска нотка на невинност.
За пореден път се наложи бившият агент да поставя на изпитание границите на търпението си. Изпухтя, прикривайки микрофона пред устата си в шепа.
— Както кажете — отвърна полагайки усилия да не покаже емоция. Какво пък, на него никой никога не му беше помагал — това момче само скочи в тази това мътно езеро, а той — Колдуел правеше каквото може — в крайна сметка той не спеше със Съдбата, за да се меси в плановете й — Това ли е всичко? — допълни още по-лаконично.
— Е, драги Колдуел, да не би да долавям някаква враждебност — бъдете великодушен към мен, аз само изпълнявам мисията си — засмя се искрено, сякаш се радваше, че споделя с някого — наистина, ако Вие нямате какво да допълните на този етап — засега дочуване… и си пазете здравето, драги, все пак сме на възраст… хе-хе-хе.
Колдуел не реагира.
— До чуване, мистър Фарщайн — каза той, след което прекъсна връзката. Бе успял да възстанови равновесието си и намеците на Фарщайн му се сториха жалки.
Оставаше да просто да изчака момчето. Върна се при монитора. Гледката там не беше никак интересна — малкият продължаваше да стои вцепенен до камиона. Колдуел не беше човек, който може да стои на едно място толкова дълго време и да бездейства. Време беше да се размърда Излезе от кабинета си. Погледна се в огледалото, окачено във фоайето на сградата, която ползваше за централа на бюрото си. Костюмът му бе в задоволително състояние. Качи се в лимузината, която го чакаше и шофьорът подкара към хеликоптерната площадка.
На хиляди километри от него в огромния си мрачен кабинет, в огромното си изолирано имение „Уважаемият господин Фарщайн“ започна да се подготвя. Креслото, стоящо до сега встрани и с размери поне за двама като високия сух мъж, избута пред бюрото, точно срещу невидимата врата. Голямо огледало с рамка на колелца и издължена, правоъгълна форма, нагласи недалеч пред него. Събу обувките си и грижливо ги пъхна под канапето. Без да бърза, с някаква наслада сякаш, изу чорапите си. Първо единия — сгъна го внимателно, след това другия, с който направи същото. Наведе се, обгърна кльощавите си, жълтеникави ходила с длани и известно време постоя така със затворени очи. Въздъхна тихо, изправи се, след което със странна усмивка продължи да се съблича.
Око.
Беше забравил. Или му се искаше да е така. В крайно изтощителната борба между това, че трябва да убие, за да живее сестра му и ужасът от този акт, бе забравил една подробност. Една тогава не толкова значителна подробност, която сега погълна всичко, което му се беше случило и на фона на която, то изглеждаше детска игра.
А му беше казано ясно. И той се бе съгласил. Сега разбра, че всъщност до момента, в който стреля, се бе надявал да се случи нещо, което да оправи всичко и да не му се налага да убива който и да е. Тази наивна надежда бе заглушила малката допълнителна „пикантерийка“ към убийството. Бе я изтикала на най-горната полица на разума му, да събира забравена прах и ако може никога да не му се наложи да се сети за нея.
А и какво би спряло човек, убил друг, да вземе окото на жертвата си. Така си мислеше тогава.
А сега?
Око.
Око.
Тази кратка думичка пулсираше непрекъснато пред очите му и това не го изненадваше. Помисли си, че е дошъл моментът да се побърка и да остави всичко в ръцете на Съдбата.
Да, би било много лесно, но не такъв път му беше отреден. Съвсем не такъв беше пътят на болка и страдание, който бе орисан да върви през целия си досегашен живот. Всичко в природата му се струваше толкова съвършено, че не вярваше точно в неговия случай да бъде направено изключение и да бъде улеснен в подходящия момент. Дори и по-този начин.
Продължи да осъзнава какво трябва да направи.
Всичко беше ужасно безумно и безсмислено. А това, което искаше, беше просто и нормално, независимо от цената, с която се измерваше. Желанието му беше да стои със Скарлет на брега на онова малко езерце, което не знаеше откъде помни смътно и да хвърлят бисквити на нахалните лебеди в него. Беше обидно просто и естествено. Понякога дори успяваше да мечтае за това. Приплака му се, както никога досега.
Око — мигна в него пак.
Обърна се в съзнанието си поривисто и се опита да избяга. Неистово затърси път назад или далече от това, което трябваше да направи. Такъв нямаше. Отново беше в безизходица. Това не бе непознато за него. Искаше му се да бе умрял, независимо колко мъчително, за да не му се наложи да търси в себе си сили да отиде и да изтръгне окото на Джо. Разрева се с глас. Инстинктивно се огледа — никой не го видя как плаче. Осъзна колко нелепо беше това и заплака още по-силно.
Механично и бавно се обърна, протягайки ръка към вратата на камиона. Светлината на рекламата с цвят на разтворена във вода кръв неумолимо проблясваше отразена върху лъскавата му повърхност. Цялото лице на момчето плувна в горчива влага. Вратата му изглеждаше размита като мираж.
— Мамка ви! Мамка ви! — проточи тънък вой Питър.
Какво още искаха от него тези извратени копелета. Какво искаха, за да помогнат на две умиращи деца? Бройката не беше случайна — Питър вече се чувстваше мъртъв. Това, което го караха да прави го убиваше бавно и сигурно. Отвътре. Не им ли стигаше, че Скарлет /ако още е жива — мина му мисъл/ страда, Джо умря, той трябваше да убие… и колко още страдание им беше нужно?
Каквито и въпроси да си задаваше, едно знаеше със сигурност — път назад нямаше.
Хвана дръжката и дръпна вратата. Тя се бе закачила леко за затварящия механизъм. Първият път изтрака глухо без да се отвори. Вторият също. И третият. Питър задърпа диво вратата, като не знаеше от какво се страхува — от това, че няма да се отвори или от това че ще го направи. След порядъчно количество дърпания и неуспехи вратата на кабината зейна като паст на чудовище. При вида на криво свлеченото върху волана, мъртво тяло, Питър се разколеба. После целият мъчителен смисъл на думата „трябва“ го тласна и той се закатери към вътрешността на кабината. На лицето му се изписа мъченическа гримаса, като че ли изкачваше не няколко стъпала, а Еверест и то без кислородна маска. Изхлипа, когато най-сетне стигна горе. Седна обърнат странично на седалката. Кракът му попадна върху нещо. С яден удар на петата изрита раницата, защото това беше именно тя, навън от кабината.
— Око, мамицата ви мръсна, око… — момчето Крейн продължаваше да хлипа.
Върховното напрежение бе изпънало нервите му до краен предел. Трябваше да успее, трябваше… Скарлет… нали той трябваше да я спаси… Бе обещал. Нали той беше Спасителят. Идеше му да натъпче в устата си шапката на Джо и да се задуши бавно и мъчително. Щеше да му е по-лесно отколкото сега. Сигурен беше.
Трупът на шофьора бе паднал така, че нито едно от очите на бившия му собственик не се виждаше. Момчето прехапа обезкръвените си устни. Налагаше се да стори и тази лудост.
Питър посегна към тялото и го дръпна назад. Никакъв резултат. Стоеше си упорито заклещено между волана и шофьорската врата. Момчето се намести на колене върху седалката и задърпа с две ръце. Понякога в този живот усърдието и усилията не остават невъзнаградени. Така стана и сега. Джо /условно казано/ плавно се облегна назад. Жив човек би направил подобно движение от облекчение. Но не и той.
Тялото спря. Сякаш някаква врата откъм все още сравнително здравата му лява част на главата се захлопна с тих, мляскащ звук. Питър не видя добре какво бе причинило този смразяващ кръвта плясък. Стигаше му, че го чу.
Това, което гледаше в момента обаче не беше в никакъв случай по-обнадеждаващо. Всъщност беше най-гадното нещо, което беше виждал и то не заради самата картина, която определено беше отблъскваща.
Питър гледаше трупа на Джо в очите и бавно осъзнаваше, че дясното око бе пометено от изстрела, а лявото беше вперено нанякъде изцъклено и най-важното обградено от най-непокътнатата част на черепа. Костта там му се струваше непристъпна като Китайската стена.
Питър заплака горчиво, без сълзи. Носът му потече и той го избърса несъзнателно с ръка, при което размаза кръв по лицето си. Бледата му кожа доби призрачен грим в дрезгавия сумрак, но това бе най-малкото зло.
Истинската беда беше, че трябваше да стреля пак. Отново да стане свидетел на ужасната гледка. За да може да изпълни идиотското условие. За да спре Скарлет да страда. Това не беше истинска беда, това беше ИСТИНСКА ЛУДОСТ.
Стисна очи и стреля.
Лицето му се стегна в болезнена гримаса.
Тишината продължи да се стеле над тъжната гледка. Звук нямаше. Питър беше пропуснал много важна подробност. Пистолетът беше вън на паркинга.
Това, което бе останало от разсъдъка на момчето рухна окончателно. То зарева като ранен звяр. Извърна се свирепо и скочи навън. Очите му бяха празни. В тях нямаше нищо. Може би така изглеждаха отчаянието и извратената надежда накрая всичко да свърши, независимо как.
Взе пистолета. Покатери се светкавично обратно. Изправи се почти прав на седалката. Трупът отново бе паднал напред. Питър се наведе и рязко го дръпна. Мишената му се залюля безжизнено. Момчето стреля. Не улучи. Продължи да стреля, като не изпускаше окото на Джо от поглед. Със същата нездрава енергия захвърли оръжието след третия изстрел и бръкна в кошмарната тъмна маса пред себе си. Въпреки шока, явно подсъзнателно, той стисна здраво клепачи и зарови в кървавата каша да намери „безценното си“, както би казало друго откачено създание, жертва на други тъмни сили, в друга история. Напипа го. Повърна, но не обърна никакво внимание на това. Дръпна и усети, че нещо се разтегна и скъса. Затвори шепата си и диво изскочи от ужасното леговище на смъртта, в което се бе превърнала кабината на красивия камион.
Спъна се в асфалта и пльосна на земята. Не намери сили да продължи. Нито да се опомни. Не му оставиха и време за това.
Абигейл Луиз преодоляваше метър след метър по коридорите на клиниката, миейки пода с вяло побутване на дръжка, завършваща с нещо, приличащо на скалп от старец-клошар. Вътрешността на сградата беше обичайно пуста, но дори и да имаше кой да я види, жената едва ли би увеличила усърдието си. Мислите й бяха далеч от това, което вършеше. Отново и отново се връщаха към малкото умиращо момиченце. Детето, страдащо от липсата на две неща, колкото естествени, толкова и прозаични. Малката просто се нуждаеше да се изпишка нормално /добрата стара Абигейл не страдаше от излишна помпозност в изразните си средства/, нещо което милиони други дечица правеха насън дори и бе нужно просто някой да даде парите за операция преди тя да умре. Пари, които за отегчена, богата жена не биха стигнали за модерната аномалия — терапия с покупки, примерно. Толкова прости бяха тези неща, но се оказваха недостижими. Забранени. За Скарлет.
Имаше всъщност и едно трето нещо. Него поне Скарлет бе получила в последните дни и то в огромна доза — съчувствието и моралната подкрепа. То обаче съвсем не беше достатъчно.
Беше тъжно. Всички, които не можеха, бяха готови да помогнат.
Включително и Абигейл. Тя се прекръсти и прошепна кратки слова на молитва. Жената облегна своеобразния жезъл, с който работеше, на стената и се запъти към стаята на детето. Смяната едва започваше. Работата щеше да почака.
Аби се страхуваше от тази мисъл, но знаеше, че бърза, за да може да види Скарлет още веднъж жива.
Защо?! Защо трябваше да страда това малко дете?
Абигейл знаеше, че пътищата на доброто и злото се пресичат във всяка частица на света около нея. Борбата беше неистова. Епична. Богобоязливата негърка вярваше в Господ и светлата му могъща сила. Вярваше в доброто, което той праща на хората, но знаеше, че много от чадата божии не разбират посланието му или го разбират грешно и се изплъзват от контрола на Всевишния. Така неусетно, отричайки злото, ставаха негови слуги.
С тези правила бе живяла през целия си живот и сега бе изправена пред поредното им потвърждение. Така я учеше отдавна преподобният Даниелс, преди в крайна сметка да стане жертва на непредизвиканото и незаслужено зло, за което предупреждаваше. Ревнив съпруг от неговия район сложи край на живота му по грешка — веднага след убийството на жена си. След което направи същото със себе си, без да разбере истината.
Остана единствено осакатеното разбиране на Абигейл именно за истината — докато злото набираше сили, доброто се задъхваше.
Тъмнокожата жена тромаво прекрачи последното стъпало за втория етаж, където се намираше стаята на детето. Тишината я потискаше. Аби мразеше болниците. Чувстваше ги по-зловещи от гробищата. Винаги, преди да влезе в клиниката се прекръстваше.
Коридорът беше празен като църква след служба. По-точно трябваше да бъде празен. Сякаш повече усети, отколкото видя някакво движение. Аби напрегна очи и изтръпна. Стори и се, че в дъното, недалеч от стаята на детето, нещо, прилично на черен воал, плуваше във въздуха, отдалечавайки се плавно. За миг и напомни човешка фигура. Светлината беше слаба. Негърката примигна и се взря, навеждайки глава. Отново сякаш видя тъмна, зловеща сянка, която се стопи призрачно зад тъмния ъгъл. Аби изтръпна. Дали очите не я бяха излъгали. Ако не бяха, значи бе видяла злото. Несъзнателно се прекръсти. Въздъхна мъчително. Боже, дано и се беше привидяло. Този черен воал, тази смъртна сянка. Ако беше истина?!? Аби се огледа инстинктивно. Милото дете! Жената тръсна глава. Сигурно грешеше. Трябваше да греши. Въпреки това продължи напред предпазливо, като напрягаше отслабналите си очи до краен предел. Душата и се бе свила в тревога.
Внимателно, за да не вдига шум, влезе в стаята на момиченцето. Погледна през прозореца — последният залез на Скарлет си бе отишъл отдавна. В неголямото помещение трептеше единствено алената светлина на луминесцентните лампи — нежна и призрачна. Абигейл се приближи до спящото дете и приложи отново своята версия на присядане на леглото. Тихата песен на уредите не бе натрапчива, но й беше неприятна. Лицето на Скарлет изглеждаше восъчнобяло и на Аби й се стори, че е мъртва. Наведе се припряно и след дълги 2–3 секунди долови лекото дишане. Топка стегна гърлото на жената. Тя пое детската ръка в своята месеста длан.
Във въздуха около себе си като далечен аромат на цветя Абигейл долавяше някаква промяна. Но тя не беше в детето. То си оставаше спящо и обречено. Въпреки това имаше нещо различно, което нямаше мириса на злото, който толкова я плашеше. Нещо, което не беше на място в целият този непрекъснат кръговрат на отчаянието. Напук на това, което бе видяла или и се бе сторило, че вижда — то неусетно бе отлетяло като далечен спомен. Тя се огледа неволно. Имаше нещо различно. Стаята си бе същата, дори малко по-мрачна, но сякаш надеждата бе влязла за миг и бе оставила след себе си само полъха от своята наметката. Аби беше сигурна, че е така. Сърцето и трепна. Но защо си бе тръгнала? Възрастната негърка прехапа устни.
Детето сякаш в отговор на мислите й изстена жално и протяжно. Аби изтръпна. Усещането за надежда умря и мирисът на зло се върна, попиващ в цялото й същество.
Скарлет проплака, нервна тръпка разтърси телцето и. Жълто-сивото й личице се сви.
— Недей миличко, недей да плачеш, всичко ще се оправи, вярвай ми — заговори с гърления си глас Абигейл. — Ооох — изтръгна се от гърдите й стон на неподправена болка — Миличка, миличка, недей плака така, старата Аби ще умре с теб… — последните думи я ужасиха и тъжни сълзи плъзнаха по страните и.
Спонтанно едрата жена затананика отново песничката за дъгата, която ще слезе и ще помогне с милостта си. Думите потекоха тихо и бавно, с нежност, която никой не би предположил, че се крие в огромното тяло на негърката.
Песента детството си свързваше със спомена своята майка и задушните блата на родния си край. Свързваше я с дните, когато бе заобиколена от добри и щастливи неща. Така и бе говорила майка й, преди да умре от малария, така говореше баба й, която продължи да се грижи за нея след нещастието. Тя помнеше обичта и доброто, струящи от майчините й очи, вплетени като тънки нишки в мелодията. После торнадо сякаш пое живота и в безжалостния си бяс, но тя никога не ги забрави, както не забрави и тази песничка. Просто престана да вярва в доброто. Да вярва в чудеса.
Добрата стара негърка прекрасно разбираше, че на умиращото дете пред нея му трябваше чудо, но не вярваше в него. Вече не. Въпреки това продължи да напява с ниския си топъл глас. Онази чиста обич от детството, която тя пазеше скътана дълбоко в сърцето си, я караше да изрича думите на старата песничка, сякаш бяха молитва.
Питър не бе успял да свие до край краката си в позата на ембрион, когато фанфарна музика и хеликоптерен грохот продраха мъртвата тишина.
Момчето не промени положението на тялото си, но очите му рязко се разшириха и то се вцепени.
Несъзнаваният страх, че това може да се случи, бе станал реалност. Бяха го хванали. „Федералните — при всичко, което направи…“, бе първата му ужасена мисъл. Очните му ябълки се защураха трескаво в гнездата си. Музиката не беше на място в паническата визия на малкия, но не бе в състояние да го осъзнае.
Хеликоптерът тътнеше. Някой, като че ли усили музиката „на десет“. Масивен сноп светлина блъсна Питър в лицето. Той ахна. Полека очертанията на огромен транспортен хеликоптер се изплуваха смътно над огненото око на прожектора. Спускаше се бавно. Трясъкът на машината сякаш изпълни цялата Вселена. Или поне тази на Питър. Равномерният й ритъм люшкаше мозъка му също тъй равномерно. Като че ли, за да го отърси от обсебилия го кошмар.
Момчето се раздвижи. Вертолетът почти се бе спуснал на земята. Обливащата го светлина го караше да се чувства гол. И беззащитен. Стисна несъзнателно челюст и на бликащата светлина устните му заприличаха на два тънки, побелели, мъртви червея. Усещането за обреченост го обсеби. Сега щяха да го застрелят. Иззад снопа светлина. Където си поискат. Паниката го жигоса. Отново. Картината на неговата собствена екзекуция бликна в съзнанието му толкова реална, че той понечи да побегне. Не успя. Мисълта за близката смърт хищно го заръфа. Вулгарна и настойчива. „Като курва“, уточни несъзнателно Питър, като сравнението изплува в главата му основателно и съвсем неслучайно.
— ТОВА Е НЕВЕРОЯТНИЯТ ГОСПОДИН КРЕЙН! ПОБЕДИТЕЛЯТ!!!! — екна екзалтиран глас, обработен и професионален, като на водещ циркова програма.
Питър се почувства малък като новородена мравка при кънтежа на този глас, но той като че го съживи. Запокити го на срещуположния полюс. Идиотска усмивка озари лицето му. Ръцете му се разпериха несъзнателно. Очите му заблестяха с безумен, лъскав блясък. ТОЙ бе ПОБЕДИЛ!
— ДА, ТОВА Е ПОБЕДИТЕЛЯТ, УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА, НЕВЕРОЯТНИЯТ ПИТЪР КРЕЙН!!! — продължаваше да бумти гласът.
Хеликоптерът докосна земята. Откъм отворената му широко средна част се забелязваше някакво движение, но Питър не бе в състояние да го следи. Беше като хипнотизиран от струята светлина, която го обливаше и го караше да се чувства като лауреат на „ОСКАР“ в момента на връчването. Усещането за голота и паниката бяха отлетели тъй бързо, както се бяха появили. Споделиха съдбата на сякаш хилядите чувства и мисли и милионите техни нюанси, връхлетели върху му в последните няколко часа. Ако бе напълно в съзнание сигурно биха му се сторили няколко вечности. Но не беше.
Просто стоеше с поглед, потънал в ослепителния вулкан от светлина. Усмивката му заплашваше да сключи окръжност зад ушите му.
Изведнъж светлината угасна. Музиката и гласът също. Остана само шумът на хеликоптерната перка, която забавяше движението си със звук, напомнящ кашляне на великан. Покоят бе неуловимо кратък, съпътстващ миговете, през които висок, едър човек, в тъмен костюм, слезе от стъпенката на хеликоптера.
Появата му сякаш отприщи поток от хора. Лилавите кръгове, трептящи в очите му след изчезването на светлината, се стопяваха и Питър полека започваше не само да гледа какво става около него, а и да го вижда. Хората му се сториха стотици. Някои от тях държаха в ръцете си странни бухалки, други оръжия с огромни цеви, над които започнаха да светкат зловещите светлини на също така огромните им лазерни мерници. Питър изтръпна. Глъчката им го връхлетя първа. Сториха му се хиляди! Сега вече бе сигурен! Това беше краят! Започна да отстъпва, къде съзнателно, къде инстинктивно.
Секунда преди да се обърне и да побегне /напълно съзнателно/, той започна наистина да вижда. Хората, които го връхлитаха, бяха не повече от дузина и половина. Напред тичаха репортери, следвани от операторите — в бавен тръс, крепейки камерите, които бе взел за оръжия. Все пак Питър отстъпи още крачка и гърбът му опря в камиона. Съвсем бе забравил за него. Подобно на електричен ток го прониза безпокойство. Не успя обаче да изпадне в паника. Не му оставиха шанс за това.
— Ето го, ето го! — крещеше млада, руса жена, влагайки цялата си енергия в тези думи, сякаш бе видяла Елвис — Ето го!!!!!!!!!! — Питър несъзнателно проследи устните й и изведнъж разбра, че глъчката всъщност идва от гигантските говорители на хеликоптера. Погледна към него.
— Невероятен сте, мистър Крейн, Как успяхте! — беше друга репортерка, червенокоса, също отдадена изцяло на възторга — Питър не успя да отвърне на въпросите крайно абсурдни в дадената ситуация, защото между обливащите го светлини на камерите забеляза нещо, което го порази.
Огромният военен хеликоптер бе украсен с крещящ, яркожълт надпис „ФБС“, триизмерен в горния край. Беше изключително нелеп с оглед ситуацията, мъртвецът в камиона и въобще с оглед на всичко. Питър обаче не мислеше така. Той цъфтеше. Като слънчоглед на първите утринни лъчи.
ТЕ бяха дошли! ФОНДАЦИЯ „БОЛЕН СВЯТ“, с която беше сключил облога, бе удържала на обещанието си! Както той бе удържал на своето. Ни най-малко не се смути при тази мисъл, може би защото вече не съзнаваше напълно какво беше обещал.
Скарлет! Питър се облещи, може би, защото не можеше повече да се усмихва, без да рискува да сцепи разтегнатите си до краен предел устни.
Скарлет! Около него суматохата продължаваше.
— Кажете, кажете как се чувствате? — крещеше плешив, нисък човечец с жестоки очички, който размахваше микрофона си като боздуган — Кажете какво е усещането след големия финал? — микрофонът в ръката му, по-екзалтиран може би от притежателя си, подскочи и прасна Питър в челото. Той примигна глупаво.
— Ето го! Ето гоооо! — русата репортерка беше зациклила на тази фраза и гласът й звънтеше в хрипкав фалцет.
— Кажете… — дребният не се предаваше, дебел мустакат оператор зад него го изблъска встрани с масивното си коляно и навря камерата си в лицето на Питър.
Въпросите валяха един след друг, отекваха в съзнанието му и се разтваряха в него безадресно, защото там имаше само една дума — СКАРЛЕТ!!! Най-после бе достигнал края и му предстоеше да го разбере окончателно, но сега в неговото началото, под напора на тези крещящи и аплодиращи го хора, в него се разливаше единствено неконтролираната радост, че сестра му ще живее. Нови сълзи на възторг бликнаха от очите му. Това амбицира още повече неговите „фенове“, които дружно се люшнаха напред и го притиснаха до вратата на кабината. Заплашваха да го задушат, но това не го интересуваше. Единствено божествено облекчение трептеше в цялото му същество.
Окото на Джонатан, изиграло своята нелепа роля, кротко се бе търкулнало до гумата на камиона, полепено с малки точици пясък, безсмислено самотно сред цялата суматоха. Като самия Питър.
Изведнъж глъчката откъм високоговорителите стихна. Останаха само крясъците на заобиколилите го — рехави, но настоятелни.
— ОТСТРАНЕТЕ СЕ! — прогърмя отново гласът на „водещия“ — ВСИЧКИ!
Агент Колдуел — високият мъж, който бе слязъл пръв от хеликоптера, наблюдаваше Питър и хората около него внимателно. Беше отегчен, но не можеше да си го позволи. Най-после малкият ги бе довел до заключителния етап. Финалните акорди, след които щеше да се постарае най-накрая да си осигури комфорт и спокойствие, нужни му, за да може да си позволява да не харесва или харесва някои неща, без да има значение нечие чуждо мнение или желание.
Имаше и друго. Това, което правеше в момента все повече и повече му опротивяваше. Подобна реакция никак не беше привична за него, което допълнително го натоварваше. Нито му плащаха да търси смисъла, нито беше обучаван в това. Колдуел се намръщи, сбръчвайки нос. Той беше професионалист и щеше да свърши своята работа. Независимо от Фарщайн, този малък дрисльо или от когото и да било. Бе възвърнал равновесието си.
Докато гледаше към групичката пред камиона, облегнат на мълчаливия вече хеликоптер, устройството му за свръзка за пореден път с припукване напомни за себе си. Обучаван или не — Колдуел трепна неволно. Изправи се стегнато и докосна невидимата в мрака под жълтия надпис слушалка в ухото си.
— Колдуел! — проскърца гласът отсреща.
„Фарщайн.“, каза си агентът, въпреки че нямаше кой друг да бъде. Тази връзка беше само между тях двамата. Съзнателно или не, общуването помежду им по един или друг начин го смущаваше и Колдуел се изруга мислено за тази реакция.
— Да, мистър Фарщайн — тук съм.
— Естествено — нали Ви плащам.
На малко хора на този свят Колдуел би позволил да му говорят по този начин. Откритата предизвикателност имаше обаче обратен ефект при хора като него. Остави думите да минат покрай ушите му. Това беше слабост от страна на Фарщайн, която възвърна увереността му.
— Е, — продължи Фарщайн — как се развива нашият малък питомник?
— Струва ми се, че е в шок — хили се като маймуна. Затиснали са го до камиона.
Сух смях изхриптя в ухото на Колдуел.
— Кажете им да внимават, малкият ни герой се нуждае от внимание. Фойерверки пуснахте ли?
— Не, отпратих дори двата микробуса, наблизо има мотел, както знаете — все още никой от там не се е намесил и предпочитам това да остане така. Нямаме нужда от други жертви.
— Горкият Колдуел. В справката за Вас нямаше отбелязана такава чувствителност. Момче, да не би по тези магистрали да сте срещнал Господ? Мм?! — Колдуел стисна зъби при нескритата подигравка — „Господи прости ми — правя к’вото мога…“ Трогателно е! — смехът пак се отърколи в ухото на Колдеул като зърно в празна делва.
— Вижте, Фарщайн — за пръв път не го нарече „мистър“ — тук съм, на тая скапана магистрала, в средата на нищото, както се казва и се занимавам…
— О’кей, о’кей — освен, че сте бил състрадателен, изглежда, че са пропуснали да отбележат и честолюбието, когато Ви наемах — Фарщайн подчертаваше нарочно учтивата форма и на Колдуел се наложи за пореден път да преглътне реакцията си — отново се бе излъгал, равновесието му никак не бе стабилно.
Сякаш видял това, Фарщайн премина към конкретни въпроси.
— И какво, нашият юнак се справи, така ли? И какво беше уговорил да му дадем ние — продължи след утвърдителният отговор на Колдуел.
— Вие — наблегна агентът на местоимението — му обещахте да отпуснете парите за лечение на сестра му.
— А, … да…
Фарщайн отново се засмя по своя „пленителен“ начин.
— Разбирате защо питам, нали — нов смях, тих и сух.
— Да, доставя Ви удоволствие — неочаквано Колдуел получи усещането, че говори с игуана.
— Да, да… — тонът на Фарщайн беше толкова витален, че почти загатваше, че този човек може да мечтае — А какво ми бяхте казали за някакъв мотор?
— Той е… той е от мен.
— Ха, Колдуел изненадите откъм Вас просто валят — да не би съвестта ви да се завръща от мъртвите? Ха-ха, браво, Колдуел, браво — проточи Фарщайн, доволен — показвате някакъв вид класа. И?
— Ще му го дам след превода на парите — кратко отвърна бившият агент.
— Ето, пак богоугодни дела — всъщност откъде Ви хрумна това с мотора, можеше да преведем парите и да приключваме — милиардерът печеше наемника си на бавен огън.
— Момчето е лудо по „Американската стомана“ — проверил съм — упорито каза мъжът.
— Ето, ето — Колдуел, просто се чудя дали да не започна да Ви се възхищавам — грижите се за това дете, като за своите собствени — Фарщайн направи пауза, която никак не хареса на събеседника му, смехът след нея още по-малко — Чудя се, защо не се кандидатирате за мястото на Майка Тереза — за „Татко Терез“, примерно? — млъкна изчаквайки някак любопитно.
Колдуел не реагира, за момента наистина се бе върнал в нормалната си кондиция, а и думите на Фарщайн само улесняваха процеса.
— Добре — каза с делови тон Фарщайн след празното мълчание — действай и ме дръж в течение.
Агентът не каза нищо, само по навик кимна. В ухото му връзката умря.
Отсреща бутафорната разновидност на еуфория продължаваше. Сякаш течеше кичозно погребение на шофьора, изстиващ в своята кабина. Това беше първият и последният път, когато през главата му мина мисъл за съдбата на Джонатан Дейвис, след което бързо угасна. Колдуел се обърна към тъмната като гробница вътрешност на хеликоптера. Енергичен жест подкани някой отвътре. Откъм зейналата като паст на праисторическо чудовище кухина на машината стегнато излязоха Макинс и червендалестия му колега. Скочиха на земята, обърнаха се и поеха нещо, прилично на малко подвижно бюро. Сложиха го на земята и го затикаха към групичката пред камиона.
Колдуел кимна на някого в хеликоптера и пое след тях.
— ОТСТРАНЕТЕ СЕ! — прогърмя отново гласът на „водещия“ — ВСИЧКИ!
Болката мяташе Скарлет в хищните си обятия. Малкото момиченце ту чезнеше в мъглата на страданието, ту беше обливано от лъчите светлина на временния покой.
Нова гореща като ада вълна подхвана детето и го метна в шеметен водовъртеж, в който болката струеше отвсякъде. То се сгърчи и изплака. Скоростта, с която се въртеше, се увеличаваше с безмилостно темпо. Тънките, нежни ръце и крака се стегнаха в неистово страдание. Нечовешко. Скарлет стисна зъби, бутна силно езика си зад тях. Крясъкът й се задави, превърнат сякаш от зла магия в задъхан, глух вой, изплакван на неравни тласъци. Гигантската спирала на страданието лудо затътна. Детето се носеше в нея с такава бързина, че успяваше да види себе си на отсрещната й страна. Там където е била преди секунда. Там, където болеше. От тук, където болеше. Навсякъде в този свят я преследваше болка и сякаш този кошмар никога нямаше да свърши.
Внезапно мощното течение я метна нагоре. Увисна във въздуха в центъра над водовъртежа на болката си. Светлина. Злата вещица бе останала някъде долу.
За кратко. Вихър я връхлетя и понесе. Тласъкът му я изненада. Тя отвори уста и викът и изпълни целия свят. Всички светове. Всички вселени. Скарлет крещеше и болката сякаш отлиташе с дъха й, и се връщаше с нови, пресни сили в пипалата на адския вятър, който я носеше из пространството.
Нов тласък. Нов неистов крясък.
— Мамоооооооооооо…
— Хайде, Лети, ела… — момчешко лице се усмихна меко и отлетя напред в мъглата. Розовата мъгла.
— Питъъъъъъъър! — детското лице се изкриви грозно.
Нов порив на всичко, от което я болеше.
Далеч в обгръщащата я пелена Скарлет видя друго лице. Видя черните дълбоки очи.
Детето зави жално — нещо хапеше безмилостно, дращеше всяка частица в него с отровни, остри нокти.
Скарлет плачеше.
Протегна ръце към образа на вълшебника. Стопи се миг преди да го докосне.
Беше сама.
Болеше.
Жестоко.
Защо?
Детето нямаше време да зададе този въпрос. Нямаше и на кого.
Скарлет усети леко убождане в тъничката си ръчичка.
Вихърът, който я носеше, вряза тялото й отново във водовъртежа.
— Ела с мен Скарлет… — далечен, познат глас, далечен шепот.
— Мамо, мамо…
— Ела… — разтопи се в бученето около нея гласът на майка й.
— Мамомамооооооооооооооооооооооооооооо!
Водовъртежът леко забавяше своя ход. Плавно.
Постепенно водата се проточи в бавен, ленив поток.
Не.
Не беше вода. Беше по-гъсто, по-меко, по плътно. Беше като сълзи. Бяха сълзи. Милиони сълзи, обгръщащи я и галещи болното й тяло. Плавно. Спокойно. Сега поне не болеше.
Наобиколилите Питър се разцепиха на две, сякаш бяха танцова трупа, изпълняваща ансамблово съчетание. Изникнали като от нищото двама мъже наместиха пред него подвижна масичка. Върху нея по-високият от тях положи сребрист лаптоп, отвори го и натисна копчето за включване. В същото време на импровизираната сцена се появи Колдуел. Високият мъж в черен костюм. Репортерската групичка се отдръпна още малко встрани.
— Браво, момче! — Колдуел прочисти гърлото си, актьорското майсторство не беше негова основна специалност — Нали разбираш какво предстои? — широка усмивка цъфна на лицето му.
Питър гледаше високия мъж сякаш го виждаше за пръв път, въпреки че не беше така. Цялото предприятие, в което участваха, бе подготвено и направлявано именно от Виктор Колдуел. Внушителната му фигура и държане бяха стреснали Питър неимоверно много при първата им среща. Това впечатление остана през цялото време на неговия поход. До сега.
Точно в момента Питър гледаше Колдуел сякаш бе Месията, а когато той се усмихна, усети в себе си обич, сравнима единствено с космически измерения. Във внезапен порив момчето скочи на врата на мъжа. Вкопчи в него, прегръщайки го с изненадваща за мършавото си тяло сила.
Колдуел инстинктивно се отдръпна назад. Питър буквално увисна на врата му.
— Успокой топката, братле! — в тона му се доловиха нотки на раздразнение — Хайде да не губим време!
Мъжът дръпна не особено внимателно момчето от себе си. Засъхващата по лицето на Питър кръв се размаза по бялата яка на ризата му. В последни усилия на благодарност сключените зад врата на Колдуел ръце на момчето се разтегнаха, след което то отпусна хватката си.
— Благодаря, господине, благодаря! О! — нареждаше Питър и тихо плачеше.
— Хайде, момче! — подкани го мъжът, за да прекъсне излиянията му.
Питър не бе на себе си от катаклизмите през които преминаваше душата му. В полусъзнание от възторг и изтощение той кимна. Двамата с Колдуел застанаха пред екрана на компютъра.
— Виж, малкия, ето за това ставаше дума… — не беше ясно дали го съобщи или зададе въпрос.
Питър отново кимна. На екрана тънко правоъгълно поле, над което сияеха едрите златисти цифри на сума, която не бе виждал никога през живота си написана дори, постепенно се пълнеше с наситено червен цвят. Момчето засия, оставаше още малко. Едно деление. Още едно. Последното. Питър погледна Колдуел, който се бе съсредоточил в изображението. Край. Голям искрящ надпис заблестя в центъра на екрана. Парите за живота на Скарлет — преведени по сметка на клиниката „Св. Патрик“. Погледна още веднъж. Не можеше да повярва.
Очите на момчето плувнаха в сълзи. Отново се хвърли към Колдуел, който този път внимаваше и се отмести навреме. Питър залитна и се завъртя около себе си. Закрещя с всички сили и заподскача наоколо в лудешки танц на радостта. Очите му искряха от чисто и неподправено щастие. Душата му ликуваше. Прегръщаше успокоилите се репортери, жената с червената коса дори целуна. Въртеше се, скачаше, викаше.
— Скарлет! — изкрещя най-накрая, падна на колене, разпери ръце във въздуха, след което се отпусна отмаляло напред и заплака тихо.
След като прецени, че му е оставил достатъчно време, Колдуел положи ръка на отпуснатото му рамо и го подкани да стане. Питър го погледна отнесено и не се възпротиви.
— А сега — каза Колдуел, като гледаше зашеметеното момче в очите — Сега — повиши тон несъзнателно копирайки ролята на екзалтирания водещ от вътрешността на хеликоптера — една специална награда, един приз, който не се нуждае от специални уговорки или номинации — все повече не успяваше да наподоби ничия роля, дори и своята собствена — един жест от общия ни благодетел — при тези думи той спря, като обходи неголямата група клакьори с поглед. Думата „благодетел“ прозвуча извратено. Дали не бягаше от отговорност като го приписваше на Фарщайн?
Поради това, че се чувстваше изключително глупаво, вложи краен сарказъм в думите си и не можеше да предположи дори, колко са по-близо те до истината, отколкото до сарказма. Паузата изглеждаше драматична, но той знаеше, че тя бе нужна единствено на него.
— Всъщност това е подарък, който съм сигурен, че ще ти хареса — продължи Колдуел с обикновения си тон, без изкуствени емоции и се почувства по-добре.
Питър нито забеляза вътрешната борба на агента, нито се интересуваше вече от него. След преодолените планини от болка и стрес, това че най-накрая се пребори за победата, след всичките неуспехи през живота си, го бе зашеметило. Не бе успял още да осмисли този факт, а ето нови, още по-неочаквани, изненади. Не можеше да повярва. С цялото си страдание той и Скарлет бяха платили огромната цена за това, което се изливаше сега върху него като божията благодат. Сякаш пробуден, Питър погледна Колдуел трескаво. Те със Скарлет бяха победили!
Мъжът, чието задължение беше да режисира случващото се в момента, реши да не превишава границите на артистичния си талант. Действието беше силната му страна, затова мълчаливият агент Колдуел просто посочи към хеликоптера. Два странични прожектора осветиха зейналата врата на машината.
По специално сложена за случая невисока рампа, двамата агенти /в момента реквизитори/ бавно и тържествено спускаха огромен, чисто нов „ХАРЛИ ДЕЙВИДСЪН“.
Питър проплака от изненада. Погледна Колдуел, който още държеше ръката си протегната към хеликоптера. Той му кимна с окуражителна усмивка — точно в момента беше искрен. Възторгът в очите на момчето беше заразителен.
Питър спря да мисли. През целия си живот бе мечтал за такъв мотор. В сънищата си бе виждал себе си яхнал огромния „ХАРЛИ“, яздещ вятъра по вечните пътища на времето. С трепет и страхопочитание на едно изложение в Бостън, близо до сиропиталището, където чакаха държавата да каже тежката си дума, той бе докоснал сребристите пламъци по резервоара на мотора, показан там. Със стъпкана от ботушите на несгодите душа, всяка вечер момчето бе заспивало с тази мечта, толкова прозаична за някои, но така лелеяна от него. Далеч от всичко и от всички в мечтите си, той пореше необятните магистрали на Съдбата непобедим, неукротим. След това кротко бе заспивал, сложил своя компрес върху оголените си рани. Ако обаче някой се бе изправил пред него и му кажеше, че някога ще има свой „ХАРЛИ“, той не би му повярвал. Въпреки, че искаше това почти толкова, колкото желаеше Скарлет да оздравее. Бе се вкопчил в него, защото не му бе оставено нищо друго. Съдбата сега наистина му се бе усмихнала широко.
Затича се към мотора, следван от наобиколилите го. Колдуел остави хората да го подминат, наблюдавайки трескавите действия на Питър.
С трепереща ръка младежът стисна кормилото на машината. С другата започна да гали красивия резервоар. Под светлината на камерите, които кой знае защо продължаваха да работят, Питър се наведе и почти любовно целуна мастиленочерния резервоар. Хромираните части светеха със студен блясък, който озари момчешкия възторг.
— Може ли? — попита той със страхопочитание агента, стоящ близо до него.
Човекът кимна.
Питър внимателно, сякаш се боеше мотора да не изчезне, седна върху него и стисна здраво ръчките на кормилото. Мъжът до него се пресегна и запали машината. Могъщо бумтене обяви пробуждането на звяра под Питър. Момчето изкрещя от екстаз. Тръпка на страст премина през цялата му тяло.
— Можеш ли да караш мотор? — попита агентът.
— Искам да потегля! — тонът не търпеше възражения, сякаш мощта на мотора се бе вселила в него.
Без да задава повече излишни въпроси, мъжът, към който бе отправена заповедта /тонът беше точно такъв/, седна зад момчето и започна да му обяснява нещо, надвиквайки се с бумтежа на легендата „ХАРЛИ ДИ“. Бавно и тромаво те потеглиха. Макинс — защото това беше той — каза още няколко думи в ухото на Питър и скочи от мотора. Сияещ малкият започна да описва бавни кръгове из паркинга.
Колдуел разсеяно отчете ставащото. Време беше. Подаде сигнал за връзка към Фарщайн.
— Кажете, Колдуел? Има ли развитие? — включи се Фарщайн.
— Без проблеми — взима уроци по каране на мотор в момента — отговори Колдуел, докато наблюдаваше как мнимите репортери и оператори започнаха да прибират реквизита.
— Еее, драги ми Колдуел, Вие сте просто ангел, не намирате ли?
— Мистър Фарщайн, искате да свършим работа или не, оставете това, какъв съм аз.
— Е, драги Колдуел, бъдете великодушен към отегчен стар човек като мен, моля Ви се — каза Фарщайн, като от ехидния му тон нито личеше, че наистина моли, нито, че въобще е способен на това — Даааа, усещането е прекрасно — продължи той с въздишка — не Ви ли се струва, че в на пръв поглед безнадеждни моменти има най-много романтика?
— Струва ми се, че ми се подигравате!
— Защо Колдуел, — възкликна човекът отсреща — нищо подобно — аз живея по този начин, бих говорил и на президента на света с тези думи, ако имаше такъв. И как бих могъл да се подигравам с Вас — Вие който направихте толкова неща за мен, които едва ли някой друг би направил. Затова именно се обърнах към Вас. Но… като че ли не сте коравият Колдуел, с който ме запозна характеристиката Ви?
— Така ли — рязко изстреля Колдуел засегнат — и защо!? Защото не се справих ли, защото имаше някакви пропуски, защото не станах съучастник в убийството ли, защото…
— Оу, оу, оу — човече спрете се — всичко направихте, но прекалявате с чувствата, това имах пред вид и какви са тези приказки за съучастие, моля Ви се, нека да се придържате към плана, без квалификации — Фарщайн замълча — можете ли?
Въпреки нескритата обида в последните думи Колдуел продължи, но вече овладял донякъде избухването си — борбата между волята и чувствата му се водеше с променлив успех и в двете посоки.
— Вижте, Фарщайн — кратка пауза, може би за да демонстрира липсата на уважение в думите си — обвинявате ме в непрофесионализъм, нали?
— Нищо подобно — просто смятам, че гледате на нещата прекалено, как да кажа, лично — какво Ви пука за тоя, какъв беше там — шофьор, какво Ви интересува този жалък, дребен неудачник, какво Ви интересува съдбата на целия този шибан свят, който Ви заобикаля — нали сте добре, по-силен сте от другите, по-способен — не Ви ли удовлетворява, че сте избран, за това, за което не бих избрал никой друг. А, аз, повярвайте ми, съм взискателен, мноого взискателен — гласът беше откровен със странни, дълбоки нюанси, такъв Колдуел не го беше чувал никога.
— Не става дума за това — аз съм убивал дори и със собствените си ръце…
— Знам — вмъкна Фарщайн.
— … гледал съм стотици пъти смъртта в очите, вършил съм какво ли не, но, Фарщайн — Колдуел почувства облекчение, защото най-после отговори и на себе си — разликата е, че винаги е имало смисъл, било е в името на нещо. А това сега! Къде е смисъла! Защо! — мъжът млъкна задъхан — никога не се беше отпускал така, но и никога не се бе чувствал толкова добре — беше готов да се обзаложи.
Наистина не можеше да се познае, но определено усещаше, че неясната тежест в душата му бе изчезнала. Вероятно за кратко, но просто я нямаше. Никога не се бе питал какъв е смисълът в това, което е изпратен да направи. Просто приемаше неговото съществуване. И преди, когато служеше на каузи и интереси, и след това, когато служеше само на парите. Никога не бе търсил отговор, дали има справедливост или не. Сега разбра, че именно в това е бил проблемът. Цял един живот бе изминал преди му стане ясно, че този въпрос просто е чакал своето време. Изглежда коравосърдечният Виктор Колдуел не беше чак толкова коравосърдечен.
От отсрещната страна се таеше мълчание. Момчето продължаваше да описва криви линии из цели паркинг. Веднъж, два пъти дори излезе и на самата магистрала, като клатушкайки се, връщаше чудовищния мотор обратно.
— Хм — чу се сухия глас на Фарщайн, отново с онези непознати нотки на бълбукаща сласт — вижте, Колдуел — вие сте забележителен човек — знаете ли — често и аз съм си задавал същия въпрос, но до сега никой не го беше задавал на мен. Вижте, аз винаги съм имал всичко, което съм искал в този материален свят… но не сте ли съгласен — същността не е в материалният му израз — тя е в скрития смисъл на дела и подбуди, в тайниците на човешките души…
Паузите бяха част от разказа.
— В природата, драги ми Колдуел, съществува равновесие. Или по-точно би трябвало да съществува равновесие, но напоследък то се изплъзва, клатушка се като смъртноранен колос. Може би ще Ви е по-лесно де си го представите като равновесие между доброто и злото — нали така е възпитан начинът на мислене, на който сте продукт. Представете си — аз мразя математическите примери, но нали сме въвлечени в съществуване, където всичко е изразено в линии, спирали, триъгълници, квадрати, кръгове, дори времето — та, представете си една окръжност и една линия съединяваща точката на доброто с точката на злото. Първият въпрос е това линията на доброто ли е или линията на злото — смятам, че ме разбирате, следите мисълта ми.
След като Колдуел не отвърна нищо, продължи приел го като знак на съгласие.
— Дали като вървим по тази линия от точка А до точка Б, след като минем средата ще сме в тъмночервеното царство на злото или малко по-натам и колко по-натам… — интересно нали?
— До някъде — отвърна бившият агент и продължи озадачен от себе си — не беше това неговата игра — човек спокойно би могъл да мине не през средата на Вашата окръжност, а по линиите на полукълбата й, от двете страни на Вашата точка А. Нали така? — завърши ядно с въпрос той.
— Колдуел, Колдуел — поучително продължи Фарщайн — добър въпрос, но недейте да затвърждавате убеждението ми, че съм объркал в преценката си за Вас — не смята ли човек като Вас, че и двата пътя, които ми посочвате, не са нищо повече от заобиколен маршрут, околовръстни магистрали, подходящи за кротки, беизменни ги наричам аз, създания — за масата… а и защо смятате, че тръгваме от точка А — ха, ха — Ние с Вас? — смехът му продължи с онази нова натрапчива нотка.
— Вижте, Колдуел цялата работа всъщност се заключава в това, че измеренията в които аз мисля, които виждам, съвсем не са три — аз виждам онези хиляди, милиони — пътища, пътеки, магистрали, които лъкатушат по стръмнините в тази окръжнаст, криволичат, пъплят или зашеметяващо се спускат от доброто към злото и обратно. В които тъмночервеното се налива или избледнява — не се ли интересувате кога и къде става това, как става — кривата на тази амплитуда? — в гласа на Фарщайн трептеше възторг — от него самия — Вместо да задавате този идиотски въпрос „ЗАЩО?“ Дали магистралата не е по-интересна от град, приличащ на милиони други, в нейния край? Колко пъти, драги ми Колдуел, сте се питал, защо е сторено добро, кажете ми?
Вече никак не му харесваше, че е въвлечен в този монологичен спор. Въпреки това отвърна без да мисли, защото това, което каза беше най-естественото нещо:
— Защото не ти трябва причина, за да направиш добро.
— Ха — оживи се Фарщайн — именно — добро заради самото добро, но нали, в този свят има или трябва да има равновесие — защо тогава за злото трябва да има причина? Зло заради самото зло? Как мислите? Не е ли справедливо?
Колдуел се почувства глупаво, защото бе изгубил нишката на мисълта си оплетен във въпросите на Фарщайн. Още въпроси, които никога не си бе задавал.
Фарщайн не го дочака. Той нямаше нужда от него.
— Ето го отговорът на това, което питате, драги ми Колдуел — Грижа се за това равновесие и правя всичко, което е по силите ми, за да му помогна. Полезни сме си взаимно, така да се каже. Предполагам, не, скъпи Колдуел, надявам се, то да ми помогне да отговоря най-после на въпроса, който занимава дребните умове от хилядолетия — има ли някаква основателна причина за всичко това, на което сме подложени. Отговорът на цялото изпитание пред което сме изправени в тази игра, която някой някога е нарекъл живот. С цялото й безумие и страст… — заключи със стихващ патос Фарщайн.
На Колдуел му се стори, че минаха часове и тъкмо се чудеше какво да каже и дали въобще нещо да казва, когато Фарщайн продължи замислено, с неописуема наслада.
— Дааа, точно затова, човече, а и — дълбока въздишка изсвистя в ухото на Колдуел — … освен това… мога да си го позволя — удоволствие се разля в гласа на Фарщайн — имам властта, имам парите — сухият му смях забълбука в отблъскващи спирали — и най вече — имам желанието — смехът му закрета по някакви свои влажни, плесенясали пътечки.
Колдуел поклати глава. Наистина Фарщайн имаше всичко това, а най-важното за него беше, че никой не можеше да го спре. Най-малкото той — Колдуел — наемникът. Не бе могъл до сега, едва ли щеше да успее и занапред. Той — срещу неограничените възможности. Той като един малък китаец срещу един огромен танк — помнеше тази снимка. Не вярваше в тези неща. В света, в който се бе родил и — нека бъдат дълги и спокойни дните му — някой ден щеше да умре — такива неща не се случваха в реалността. Беше безсилен. Обида и накърнено достойнство ръфаха съвестта му, пареха вътрешностите му като киселина. Да застане срещу гигантския танк на неограничените средства и неограничената лудост. Не. Беше романтично и красиво — да, но беше глупаво. Тази мисъл го успокои. Помогна му. Иронична усмивка заигра в крайчеца на устата му. След тази идиотска — убеден беше в това — мисия, му се предлагаше сигурността на охолния живот, време за дъщеря му, която не бе виждал за повече от три часа толкова отдавна, най-после щеше да поживее като бял човек, както се казва — и в замяна на това да спре един луд? Това нямаше да стане. Нямаше да го направи. И най-важното — липсваше му мотив.
И Фарщайн, и малкия дрисльо си имаха свой път, своя съдба и трябваше да се справят сами. На добър им час. Това беше животът. Победители и победени. Печелещи и губещи. Спасители и спасени. Всеки имаше своята магистрала и не беше работа на Колдуел да се меси, когато някой от тях решеше да използва отбивка, за да слезе от нея.
И освен това — той беше от съвсем друга категория.
Оцеляващи и оцеляващи.
Затова да си гледат работата всички. Беше изключително доволен от това заключение — най-после се бе завърнал в свои води.
— Вижте, мистър Фарщайн, тези странни и сложни конструкции, с които ме затрупахте съвсем ме объркаха — безизразно каза той — по-добре кажете какво да правя — не вярвам да Ви разбера, а и не ми е работа това — не е ли така.
Фарщайн като че долови нещо в гласа му, но чувствата на Колдуел не го вълнуваха ни най-малко. Той бе възбуден от това, че най-накрая бе споделил гласно истината със себе си и фактът, че бившият агент стана причината не го интересуваше.
— Добре, хайде, приключвайте там! — каза Фарщайн бавно и нехайно, със задавен, сякаш развълнуван глас.
Колдуел не се нае да разгадава отсенките в тона му, защото инстинктивно усещаше, че в тъмните места, където щеше да го отведе това, не би му се искало да надниква. Не му се щеше да стига до там, където страстите на Фарщайн можеха да го отведат — определено!
Скарлет вървеше по широка, просторна магистрала. Не бързаше. Все пак целият път беше пред нея. Момичето се огледа. Странно. Аутобанът сякаш висеше в безбрежно черно пространство, напомнящо нощно небе, но с една съществена разлика. Нямаше ги звездите. Въпреки това Скарлет не се плашеше. Тя виждаше ясно магистралата пред себе си, под себе си. Някакво неземно спокойствие бе прегърнало душата й и тя вървеше. Някъде отпред колебливо се прокрадваше бледа светлина. „Моята звезда.“, каза си Скарлет.
Тя вървеше. Плавно. Равномерно. Сякаш се разхождаше. Ненадейно момичето спря поглед на желязната мантинела, която ограждаше магистралата. Загледа се в елемент, свързващ отделните й части. Съвсем случаен. И продължи да го гледа. Продължи и да ходи. Тя гледаше все същия елемент и все така продължаваше да ходи. Объркана Скарлет погледна в краката си. Настилката на магистралата се движеше назад. Тя спря за миг и вдигна поглед към познатия й вече елемент. Той бавно започна да се отдалечава. Стресната тя закрачи отново — елементът не помръдна от малко по-отдалеченото си място. Скарлет се затича, като неземното спокойствие остана само далечен спомен. Не можеше този път да бъде страшен! Озадачена, тя продължаваше да вярва.
Затича по-бързо. Започна да се задъхва. Страхът пробяга по ъгълчетата на съзнанието и.
Този път не можеше да е страшен! Скарлет се вкопчи в тази мисъл.
Спря рязко. В края на краищата какво щеше да стане — да се върне откъдето идваше. В света на болката. Нищо, стига да беше този, който познаваше.
Магистралата стоеше на мястото си монолитна и непоклатима. Спряла. Скарлет също, но крехка и изплашена.
Зачуди се дали очите й не я бяха излъгали.
Постепенно увереността й се възвърна и тя предпазливо продължи напред. Вървеше впила напрегнат поглед в елемента на мантинелата. Въздишка на облекчение се изтръгна от пресъхналата й уста.
Не след дълго момичето забеляза някаква промяна. Усети движение. Огледа се. Из безбрежното черно пространство заплуваха рехави вълни червеникава мъгла. Това сякаш я стопли. Тя познаваше тази мъгла. Стана й уютно и тя закрачи напред по-уверено. Този път не може да бъде страшен! Светът, към който водеше, не можеше да бъде страшен. Светът, където я очакваше другият път. Така бе казал вълшебникът. И тя му вярваше.
Усмихната Скарлет спря за миг.
По точно опита да спре за миг.
Лентата на магистралата плавно се движеше напред. Скарлет не можеше да повярва. Не отново! Тя отказваше да повярва. Напрегна очи в розовеещата чернота пред себе си и видя това от което подсъзнателно вече бе започнала да се страхува. Беше го виждала веднъж във филм. Назъбена, магистралата висеше в нищото. Бледата светлина, която бе забелязала преди, призрачно докосваше зловещите й контури. Диагонално нащърбен, като остатъци от гнили зъби, краят й сякаш леко се полюшваше. Скарлет все още не можеше да види добре, но знаеше, че след този край има пропаст. Бездънна. Усещаше я.
Обърна се и започна да върви в обратна посока. Назад. Безуспешно. Магистралата неумолимо я носеше към бездната. Детето се разтрепери от ужас. Затича се. Отново. Никаква надежда. Изведнъж с кристална яснота осъзна, че е впила поглед в добре познатия й елемент от мантинелата с неговото натрапчиво, гибелно присъствие. И отново той се отдалечаваше от нея. Не по-малко ясно осъзна, какво друго не беше наред. Нещо, което се бе стаило кротко и чакаше най-лошия момент, за да напомни за себе си. От другата страна на мантинелата нямаше насрещно платно. Нямаше път назад. И никога не бе имало. Сълзи едри и чисти като перли се затъркаляха безмълвно по детското лице.
Воалите на червената мъгла прелитаха около нея в объркани пируети. Меки и плавни преди, сега назъбените им като рухнала магистрална настилка краища сякаш свистяха в ужасяващата тишина около Скарлет. Тя спря. Желанието й магистралата отново да спре убийствения си ход бе бликащо, непреодолимо, по-жизнено от самия живот.
Но остана неизпълнено.
Детето се обърна напред. Стон се откъсна от разкривените му устни. Нащърбеният асфалт, висящ сякаш от безвременни вечности в този бездънен космос на небитието, се виждаше доста по-ясно. Доста по-близо. Бялата линия в средата създаваше впечатление на изкривен опит за усмивка. Ако човек бе в настроение можеше да си направи снимка за спомен с този ужасяващ абсурд, дошъл от някакво древно бъдеще или друго подобно злокачествено образувание.
Но Скарлет не беше в настроение. Меко казано.
Тя плачеше. Горчиво и безутешно. Безизходно.
Магистралата пред нея я носеше все по-напред и по-напред. Към бездната.
Сред неравния ритъм на своите хлипания тя чу ниско бръмчене, което се появи сякаш от нищото. Тя трепна стреснато. Бръмченето затрещя оглушително. Тъкмо понечи да се обърне и покрай нея профуча огромен мотор. На изплашеното дете той се видя голям като багер. Рязко, но без усилие машината спря. Слаба, момчешка фигура изникна иззад високата облегалка и помаха ведро, стряскащо свежо на фона на задушаващия я страх и ужас.
— Хайде, Лети, не се мотай, идвай да яхнем стоманения звяр — усмихваше се пред нея слабоватото момче.
— Питър! — възкликна Скарлет — Питъъъър! — изпищя тя с неописуемо облекчение.
Бягащата пътечка с размерите на магистрала постепенно я изравни с мотора. Брат и стискаше спирачката с всички сили и гумите се триеха с нервни подскачания в движещия се под тях асфалт. Значи най-после Питър имаше своето „ХАРЛИ“. „Боже“, мина и светкавична, неуловима за страха мисъл „той би трябвало да е най-щастливия човек на света.“
— Скачай бързо, че едвам го удържам!
— Питър… — промълви отново Скарлет, но го послуша, скочи на стъпенката, която тъкмо минаваше покрай нея и се намести зад него.
Моторът забумтя и те се понесоха напред.
Напред?! Скарлет замръзна на място и стисна здраво брат си, при мисълта за гладната бездна, пред тях. Обърна се панически. Далеч, далеч в червеникавата мъгла, сгъстяваща се в изсмукващата я тъмнина, изплува познатото, милото й лице с дълбоките черни очи и дългата смолисточерна коса.
Той беше там. Значи нямаше нищо страшно. След този път идваше друг. Така беше!
Увереност необяснима точно в този момент с абсолютно нищо се разля по цялото й тяло. Скарлет отпусна прегръдката си. Не можеше да не е така. Той беше вълшебник. Той не можеше да лъже.
Усмихната Скарлет се обърна напред с намерението да го посочи на Питър. В същия момент моторът с рев излетя през нащърбения ръб на магистралата. Тя понечи да се вкопчи в брат си, но в този миг Питър, магистралата, мотора и изобщо всичко, се стопи, като че ли никога не бе съществувало. Единствено алените талази на мъглата, които я обгръщаха, летяха в чернотата на безвремието. Скарлет започна да се рее плавно. Изненадано, детето изпищя, но не успя да чуе звук от гласа си. Имаше само празнота и покой.
Цялото й същество се изпълни с нежен напев и някакво божествено, чисто ликуване. Не чуваше, не усещаше дори, ударите на сърцето си. Бе попаднала в обятията на нереална безтегловност, която леко и внимателно я люлееше, преобръщаше, галеше и припяваше тихо, но неспирно. Извърна глава назад или по-точно натам, където до преди миг беше „назад“ — и в отплуващата далечина видя образа на Вълшебника — още там. Зад нея. За нея.
Той се усмихна и кимна окуражително. Скарлет стисна очи и въздъхна с облекчение. Мъжът с дългата гарвановочерна коса не можеше да греши.
Алено-черното пространство около нея продължаваше да я носи в нежните си прегръдки. Детето отвори очи.
Чудо.
Напред, сред далечната светлина, тя съзря прашен горски път — широк, гостоприемен и загадъчен. Като в приказка. Ярката светлина струеше чиста навсякъде около него.
Скарлет разпери ръце и полетя към светлината. Към света в нея. Волна. Далеч от болката.
Сияеща по детски прекрасно тя летеше. Да, това бе пътят. Пътят на птиците. С които винаги бе искала да полети.
И полетя…
Усмихна се.
Летеше…
Усмихнато момиченцето прекрачи в пътя, който следваше след цялата й болка и мъка.
Единственият външен признак на съществуване, проявяван откъм мотела беше нелепата му реклама, просветваща още по нелепо в нощната тъмнина. От тези отблясъци паркингът и всичко по него се обливаше в колеблива светлина, която на всеки песимист би се сторила призрачна и зловеща. Такива обаче вън на неголемия плац пред мотела нямаше.
Помощниците на Колдуел, без следа от одевешната еуфория, почти се бяха изнесли към вътрешността на големия хеликоптер. Самият Колдуел наблюдаваше без особен интерес момчето, което продължаваше бавните си обиколки из паркинга. Определено тези хора бяха отегчени, но в никакъв случай не бяха песимисти. Напротив, всеки чакаше края на мисията, за да обърне внимание на себе си. Само Колдуел обаче знаеше кога ще свърши тя.
За Питър всичко наоколо бе изчезнало. Той беше единственото същество може би на стотици километри в околовръст, което беше истински щастливо. Единственият истински оптимист, ако не на цялото земно кълбо, то поне на северната му получаст. Очите му светеха в неописуем възторг. От време на време издаваше кратки, високи викове, неспособни да изразят безумната радост и неконтролираното опиянение, в което бе потънало съзнанието му. Точно в този момент никаква сянка не можеше да падне върху неговата ликуваща душа. Управляван от тънките като пръчици ръце на младежа, моторът с кротко, дълбоко пърпорене се клатушкаше насам-натам. На няколко пъти се наложи Макинс да се намесва, за да не рухне машината върху новия й собственик, но той като че ли вече беше по-стабилен. Периодичното прекомерно форсиране показваше, че малкият не смята да спира, напротив — това за него беше само началото.
И наистина беше така. Питър се опияняваше от могъщата вибрация, която усещаше с цялото си тяло. Усещаше в себе си сила, чувстваше се безсмъртен, непобедим. Така и беше.
Не беше ли той причината да спре Скарлет да страда? Не беше ли той нейният Спасител? Не беше ли той този, който мина през ада и излезе жив от там? Жив и победител! Напук на целия му скапан живот, на пук на цялото отчаяние, на пук на болката и безсилието, негови редовни спътници. Негова съдба. До сега.
Питър усещаше в себе си непреодолимото желание да включи на по-горната предавка, да навие ръчката на газта с всичките си сили и да се понесе напред. Да надбяга вятъра, да надбяга всичко и всички на този проклет свят, да прелети над него завинаги свободен. Лек ветрец близна перчема му, сякаш го подканяше, примамваше го на това състезание, неспечелено до сега от никой смъртен.
Момчето се озърна. Срещна единствено беглия поглед на русата репортерка, която хлътна под големия жълт надпис „ФБС“. „Тези шибани пенсионери в шибания си хеликоптер можеха да вървят на шибаната си майна, ако не предпочитаха да му дишат прахта.“ Грозно стъргане обяви покачването на предавката. Моторът изрева.
Щеше да отиде до ръба на шибания свят и да пикае от него. Питър се ухили. Първо обаче щеше Скарлет да спре да страда. Определено по пътя към края на света щеше да мине през „Свети Джордж“, за да……
Светкавица блесна и стовари заострения си връх точно между очите му.
„СВЕТИ ПАТРИК!!!!!!!!!“
С отровен дим жълтият надпис от екрана на монитора прогори своя жиг в мозъка на младото момче, което завинаги щеше да остане такова. Съзнанието му не получи време да се срине — то експлодира заедно със своя хазяин. Оглушителен взрив възвести безславния край на питъровия отчаян поход. Великолепната машина се пръсна на стотици парчета. Всяко от тях, като че отнесе своята частица от малкия храбрец, чиято душа се залута в непрогледния плащ на нощта.
След десетина секунди предната гума с чудовищно изкривен калник, които се стовариха на няколко метра от мотелските стаи, бяха единственото доказателство, че огромният мотор бе съществувал. За Питър такова нямаше.
Колдуел погледна строго Макинс, който при взрива на мотора бе изскочил облещен, със зяпнала уста от хеликоптера. Респектът към шефа му надделя и младият агент се отдръпна навътре без да каже и дума.
— Да смятам ли, че сте доволен? — каза студено високият мъж в устройството за свръзка.
По изричното искане на Фарщайн микрофонът бе останал включен и по време на взрива.
— По-важното е дали Вие сте удовлетворен, драги Колдуел? — с глух, но ироничен глас му отвърна поръчителят.
— Момент — Дебора! — извика Колдуел към вътрешността на хеликоптера — провери превода.
— Ах, Колдуел, колко сте прозаичен.
Колдуел не реагира.
— Да има превод — отвърна женски глас — от офшорна компания, чрез кипърска банка — вярвам, че няма проблем — допълни жената, като се подаде от хеликоптера.
Колдуел кимна и тя се прибра.
— Да, Фарщайн, удовлетворен съм, но съм омърсен — бе решил да си разчисти сметките с дъртия извратеняк.
Отблъскващ смях закрета в ушите му.
— Защо, да не би да Ви опръска с кръв и мозък — Фарщайн продължи да се киска.
— Много добре знаете за какво говоря!
— Хм — каза Фарщайн все още през смях с онзи неприятен дълбок оттенък в гласа — знам, разбира се — задиша учестено, от което на Колдуел започна да му се повдига — не ми четете морал, моля. Той получи наказанието си, защото се забърка в делата на Господ, за да угоди на себе си. Това нищожество посегна към жезъла на Съдбата.
— Не! Направи го, заради сестра си!
— Глупости, Колдуел — ставате просто смешен. Той искаше не да я спаси, а да бъде Спасителят! Той искаше да бъде Господ! Той прекрачи границата на егото си, а там стрелят без предупреждение — ха, ха, ха — забълбука отново на пресекулки смеха му.
— ТОЙ се мисли за Господ, така ли, а ВИЕ??!! — възкликна вън от себе си от ярост Колдуел — А ВИЕ???!
— Този свят, мили ми Колдуел, гние — каза спокойно по-възрастния мъж — и тази чудовищна гангрена мутира… светът мутира, позволявайки на слабите да оцеляват, а аз… просто изрязвам гнилото — да ме извините за простоватия израз — давам на света нужното равновесие, ако Ви е по-лесно за разбиране — излая тиха, кратка порция смях — моето равновесие — почти изпъшка изненадващо той, като задоволството бе неприкрито.
— От къде на къде… — чу себе си Колдуел и в същия момент вече съжаляваше, случилото се до тук му бе предостатъчно.
— Какво откъде накъде?
— Откъде накъде Вие… — добави без желание, след мъчителна пауза агентът, наистина вече се чувстваше уморен от цялата тази лудост.
Фарщайн не дочака да отзвучи последната дума на Колдуел:
— Аз съм улеят, по който се излива Съдбата, драги ми Колдуел. Аз съм пътят!
— Господ Бог Фарщайн, така ли? — с вял, сякаш обречен сарказъм, попита Колдуел.
— Не, мили мой Колдуел, не — ако бях Бог трябваше да бъда справедлив, а справедливостта — вие добре трябва да знаете, е мъртвородена — Фарщайн изпъшка, като за погнуса на Колдуел шумно преглътна слюнка — аз съм тук просто, за да дам на всекиму заслуженото и да взема своята комисионна за това — изхриптя говорещия в допълнение.
— Мръсник! — каза кратко, окован в безсилието си да стори нещо, Колдуел и обгърна околността с поглед.
— Благодаря! — сластно отвърна Фарщайн.
Местейки очи от далечните светлинки на някакъв град към притихналия, безжизнен мотел, камиона на Джо, пламтящата гума, Колдеул изведнъж усети хеликоптера зад себе си убийствено жив и жизнен. Истината блесна в разума му като ослепителен лъч светлина. Той се затича. Фарщайн не оставяше живи след себе си.
Нямаше да остави. Не бе такъв човек.
Експлозията на хеликоптера или по-точно отломък от него, го застигна на половината по пътя до камиона и го посече на две. Високият мъж се преметна напред като умел клоун в цирково представление, след което двете половини на тялото му се проснаха на различни страни, сякаш сърдити една на друга.
Някъде отдалеч в слушалките, които все още висяха изкривени на главата му, креташе ликуващия, сух смях на Дейвид Фарщайн.
— Господин Милър, просто не мога да намеря думи да изкажа какво чувствам. Благодарността като израз е много, много слаба — доктор Харви говореше на висок добре сложен мъж, с прошарена, буйна коса, облечен в сив костюм — наистина — продължи лекарят при широката усмивка на човека — вие помагате не само на нея, вие спасявате и нас, ние сякаш гаснехме заедно със Скарлет — целият персонал на болницата…
— Успокойте се, докторе, не сме спасили света, просто помощ за едно дете…
— Да, но е дете, носи в себе си зрънце от бъдещето на същия този свят — не, не! Моля Ви се, не бъдете скромен, Вие…
— Не, аз — аз само съдействам — „виновникът“ е той — прекъсна го учтиво, но настоятелно високият мъж, като посочи вървящия пред него.
Мъж на ръст среден, строен, целият облечен в кожа, черна като дългата му, блестяща на светлината от лампите коса, се бе насочил към изхода на клиниката. Вървеше без да се обръща, сякаш глух за благодарностите. Бе сторил своето, без да търси излишна поза.
— Джоуи! — извика след него Милър.
Мъжът извърна глава. Приближавайки към него доктор Харви бе поразен от дълбочината на погледа му.
— Господин… — паметта му изневери от вълнение — господине, това е невероятно, незабравимо, чудо… Вие…
Мъжът с дългата смолисто-черна коса продължаваше към изхода, като почти се блъсна в едра чернокожа жена. Тя се сепна и облещи очи. Вървящият зад него, със сивия костюм, я потупа успокоително, намигайки й приятелски. Жената се стресна още повече. Шефът на клиниката мина след тях, без да й обърне внимание.
Човекът в черни дрехи се поспря за миг, колкото лекарят да го наближи.
— Успокой се, братко, няма нужда от благодарности — каза мъжът, сложил ръка на рамото на лекаря — чудото е човешкия живот, а не неговото спасение — загадъчна усмивка пробяга по лицето му — за какво ми благодариш — за това, че съм човек ли — щом може да бъде направено — ще бъде направено! — завърши мъжът, облечен в кожа, без да повишава глас, без излишен патос.
— Но… — на доктора му се искаше да скача от радост, душата му ликуваше от доброто, извисило гласа си тъй неочаквано.
— Спокойно, човече, парите са като частици пепел от погребална клада, понесени от четирите вятъра, те нямат съдържание, ако не са подчинени на нещо, което има смисъл…
— Да, — възкликна лекарят — Доброто!
Мъжът в черно се усмихна.
Абигейл Луиз не чу какво говорят. Абигейл Луиз бе в шок.
С припрени движения започна усърдно да се кръсти, тихо шепнейки молитви. „Божия майко, това е знак, Боже Господи — бедното дете е изгубено. Този човек, в черните дрехи — той… той беше злото… Детето ми, милото — вече няма спасение… и доктор Харви е на негова страна, толкова късно вечер, толкова потайно… Господи…“
— Смисъл има във всичко това, което ти дава право да гледаш хората в очите и да държиш главата си изправена — продължи дългокосият мъж, докторът въздъхна — гледай напред и свърши сега твоята работа — усмивката озари цялото му лице — ако зависеше от мен, братко, този свят нямаше да го познаеш.
Вече на изхода на клиниката, мъжът допълни, без да се обръща да се увери, дали доктор Харви го чува:
— Да дадеш добро на тези, които го заслужават — да — това е един от пътищата към истината. Бъди силен, братко, в това, което правиш! — махна с ръка той и изчезна в нощта.
Аби беше сигурна. Краят бе дошъл. Ръката и почти описваше кръгове в стремежа си да направи кръстния знак, колкото може по-бързо. Жената наистина вярваше, че спасение за детето вече няма — хората в черно, ако не бяха свещеници, носеха злото — той бе злата орис, знаеше го и сега душата й стенеше…
Тъмнокожата жена стоеше в средата на фоайето вцепенена. Изправена пред победата на злото.
Приглушената светлина изпълваше мрачната стая, напомняйки вход на пещера, слабо озаряван от колебливо проникващите лъчи светлина. Фарщайн седеше потънал в огромното кресло. Кльощавият му задник се бе забил в меката кожена тапицерия. Стъпалата му — голи — все още потръпваха в бегли конвулсии от преживяното. Широките нокти, покриващи като рогови плочки цялата връхна част на всеки от пръстите му, се впиваха в дебелия килим, следвайки тези конвулсии. Пищялите му — голи — стърчаха като облепени с жълтеникава кожа летви, нашарени от редки черни косми, имащи сивкав оттенък на слабата светлина. Болнавожълта течност, напомняща храчка на умиращ, се стичаше по бледата кожа на лявата подбедрица на Фарщайн. Мъчителното плъзгане на слузта по каньоните между едрите косми, създаваше впечатление, че гноясала, кожата му се бели. Леко раздалечените коленни стави, с които завършваше тази предна част от композицията, напомняха сглобки на строително скеле и никак не правеха притежателя им по-привлекателен.
Дясната ръка на Фарщайн бе отпусната на широката облегалка на креслото. Дланта му, още потръпваща от екстаза, бе обвита около черна пластмасова кутийка с червено копче в средата. Средният му пръст продължаваше да стои опънат върху него. Другата ръка на застарелия мъж беше между краката му. Изглеждаше сякаш затъкната в слабините — голи и нездрави. В свитата си длан той стискаше, смаляващо се като купчинка сняг под жарък слънчев лъч, това, което за някои екземпляри бе наричано мъжкото им достойнство, докато науката бе избрала доста по-непретенциозното — пенис.
Тесният цилиндър на торса му, стегнат сякаш в обръчи от стърчащите ребра, бе облегнат назад. Приличният на спукан плондер корем в основата му бе полегнал настрани върху лявата китка на мъжа. Щръкналите, редки островчета окосмяване по торса и под мишниците му, биха убили всеки зачатък на страст дори и у маймуна. Благото, доволно изражение, отпуснало лицето на Фарщайн, никак не можеше да разсее впечатлението за нещо крайно не естествено, нещо крайно не нормално. Напротив, подчертаваше го изразително.
Фарщайн бе отметнал назад темето си. Не можеше да отмести замъгления си поглед от отразяващите се в огледалото пред него слепени, потни кичури. В крайна сметка бе взел своето и бе отдал на всекиму заслуженото. Колдуел с всичките му самарянски напъни не се бе преборил със злото в себе си. Обратното — бе му се отдал като девица. А онова, недоносеното създание — Фарщайн преглътна сухо, при което адамовата му ябълка нервно подскочи — онова копеле недоправено, се спусна по своята версия на същия път, по който бе поел Колдуел. На всичкото отгоре бе имало наглостта да го сметне за магистрала за себе си и за мъртвата си сестра. Тази буренясала своя пътечка! Такива създания нямаха правото да замърсяват майката земя с гадните си изпражнения. Засмя се безмълвно, любувайки се на щръкналите от устата му кучешки зъби. Той имаше власт и я бе използвал.
Като младеж мечтаеше да предизвика потопа — да види как неспособните да оцелеят се давят в собственото си наказание. След това израстна в мечтите си, остави потопа на други още по-запалени и стана изпитанието за неспособните, което вярваше, че е създаден да бъде. Той имаше власт над всичко и над всички. Над живота. Над смъртта. Чувстваше я в себе си. И бе заплатил цената за това. Бе заплатил със скръбта и безсилието си. С последните песъчинки добро в себе си, което си бе отишло не чак толкова отдавна, но безвъзвратно, с Уилма. Мина му мисълта, че Финигън, който го върна към болезнения спомен за нея, също трябваше да си плати за това. По-късно — сега бе потънал в блаженство. Отмести поглед от огледалото към огромния екран вдясно, на който бе застинала спътникова снимка на злощастния паркинг.
Да, сега беше в екстаз от това, което бе останало, чисто от всякакви посредствени сантименти и скрупули. Това, в което се бе превърнал. Това, което караше другите да плащат. Това, което обичаше.
Обичаше го… обичаше… да се гледа. Гол. Чист. Отново сухо преглъщане. Тялото му потръпна от сладост. Плъзна бавно поглед по отражението си. Жълтеникавата течност продължаваше своя колеблив ход надолу по крака му в изтъняващо, анемично ручейче. Да. Беше прекрасно. Фарщайн се отпусна в блажена полудрямка.
— Татееее! — достигна до него далечен, но пронизителен вик, точно, когато се гмуркаше в езерото на извратената си сладост — Татееее! — малкото юмруче задумка по скритата врата, намираща се точно зад огледалото.
Фарщайн скочи като ухапан от змия.
„Боже, тя знае откъде се отваря.“ Не беше заключил. „Каква глупост!“
— Татеее, отвори искам да влязаааа — детето се лигавеше през смях — Сега ще дойде баба Мецаааааа — звънкия смях, дори приглушен, се забиваше в тъпанчетата на Фарщайн като хиляди игли. Инстинктивно той посегна и прикри слабините си със сгънатия на канапето панталон. Отвън момиченцето скачаше и удряше по стената, като само по някаква случайност не можеше да уцели копчето на устройството за отваряне. Засега.
Панически Фарщайн хвърли панталона зад бюрото. Същото направи с другите дрехи. Въпреки пулсиращия стрес, прецени, че няма време да ги облича. Скочи към една от завесите. Дръпна я встрани и от скрит зад нея гардероб измъкна тъмен халат. С накъсаното стрелкане на кльощавите си крайници напомняше ранна компютърна анимация. С объркани движения навлече дрехата и започна да завързва колана й. Силен радостен вик огласи победата на детето над техниката. Фарщайн чу че вратата се плъзна встрани. Детето се бореше със тежката завеса.
— Татее! — прониза гласа му отново ушите на Фарщайн.
Задъхан с два скока той се озова до огледалото и едва свари да го отмести встрани, когато детето най-после се измъкна от прегръдката на завесата и се хвърли в неговата.
— Емили! Милата ми! — Фарщайн клекна и я прегърна. Затвори очи.
— Тате, бавачката ме тормози — гони ме навсякъде — викаше детето, като обви нежните си ръчички около врата му.
— Няма, миличката ми, сега ще й се скарам — отвърна механично Фарщайн и вдъхна аромата на детската коса. Обви ръката си по-плътно около телцето на дъщеря си и го притисна незабележимо към своето. Навлажнените му пръсти се плъзнаха леко по мекия плат на детската рокличка. Потръпна. Дълбока въздишка се отрони от стиснатите му устни. Отвори очи и сред безредно разпилените кичури на косата й, видя в огледалото влажните си, жадни очи.
Трябваше да направи нещо със себе си… иначе щеше да направи нещо с нея…
Скарлет се потопи в светлината. Краката й стъпиха на другия път. Горския. Приказния. Вървеше. Светлината струеше навсякъде около нея.
Вървя дълго.
Вече бе започнала да се страхува, че се е изгубила, когато изведнъж забеляза луминесцентните лампи, от които бликаше светлината, долови поскърцването на линолеума под стъпките си в нощната болнична тишина и осъзна, че се връщаше.
Не искаше! Светлината беше прекрасна!
Разочарованието я плисна като мощна вълна В следващия миг то изчезна като лека омара, отнесена от сутрешния бриз. Ново чувство силно и преливащо изпълни детското сърчице.
Тя отново виждаше безкрая на звездното, нощно небе. Това беше прекрасно!
Беше прекрасно да почувстваш, че си жив. Прекрасно беше да го разбереш. Скарлет се отдаде на усещането.
Момиченцето се усмихна слънчево. Значи това беше другият път. Пътят, който й посочи Вълшебникът. Пътят след този на болката. Детето почувства, че цялото му същество замаяно ликува в радостен трепет.
Скарлет се връщаше. Стъпка по стъпка. За добро или зло.
Тя се отпусна назад.
Отново в леглото си.
Отново в себе си.
Времето показа, че Колдуел — бивш агент и като цяло вече бивш във всяко отношение, на няколко пъти, се оказа неправ за някои неща. Повечето от тях бавно, но уверено, го отведоха до логичния му край, но те не бяха всичко, което той пропусна. Бе сгрешил в преценката си. Някой бе чул изстрела. Някой бе видял експлозиите. Някой бе видял всичко.
Жена, малко над средната възраст, загърната в бежов халат, от чието деколте се подаваха ръбовете на червена дреха, замислено пушеше зад един от прозорците. Кръстосала ръце пред гърдите си, тя всмукна дълбоко цигарения дим. Издиша в бавен сивкав облак, загледана в горящата пред мотелската й стая мотоциклетна гума. Беше красива, но красотата й сякаш бе загърната в пластовете горчив житейски опит, тъга и разочарования, бележещи сгушеното й в пищна, червена коса лице.
Да. Това беше Сара — последната жена в живота на Джонатан Дейвис и първата и последната в живота на неговия спътник Питър Крейн. По ирония на съдбата жестокостта на Фарщайн не се бе оказала гибелна само за едно дете — олицетворение на невинността и една жена — олицетворението на греха. Скарлет в самото начало на живота, Сара в края на неговата зрелост. Едната в ранната му, ведра пролет, другата ранната му, тъжна есен.
Но Сара по своему бе силна. Научила се бе да оцелява. Щеше да продължи да живее, независимо от това дали света е по-добър или не. Дали щеше да стане по-лош или не. С простата логика на тази философия беше оцеляла до сега по разораната магистрала на живота си, който никак не бе изпълнен с романтика. Щеше да го направи и сега. Независимо, че Джонатан, единствения човек, който я бе обичал, умря като куче пред очите. Независимо, че отново бе сама. Погледна замислено камиона, килнал се при последната експлозия върху отдалечения край на мотела. Червената пелена, плиснала прозореца на кабината при първия изстрел, щеше да я преследва до края на живота й.
Нещо помръдна. Сара погледна встрани и видя съдържателя на мотела — Клинтън — да се пули иззад тъмния прозорец на рецепцията. Усмихна се горчиво. Неговата философия също бе ясна. И практична.
Жената отвърна красивите си, тъмни очи и се загледа към блещукащите далеч, далеч ярки точици. Знаеше, че нишката на живота е много по-дълга и сложно преплетена от това, което стана пред очите й. От това, което го беше предизвикало. Не се замисляше защо. Просто знаеше, че е така.
Доктор Харви се завъртя на петата си като професионален танцьор. Широка усмивка бе окичила лицето му. Може би щеше да се разсмее с глас, ако не бе срещнал предизвикателният, плуващ в сълзи поглед на Абигейл Луиз. Едрата чернокожа жена едва се сдържаше да не се разплаче с глас.
Хей, Аби, какво има? — извика весело докторът.
При тези думи старата жена не издържа и се разрева безутешно, като се подпря на дръжката на парцала, с който миеше.
— Момиченцето ми — едва промълви тя през сълзи — злото го погуби — видях го…
Доктор Харви я гледа неразбиращо няколко мига, след което погледът му се проясни и той ахна.
— Милата, добра Абигейл — каза той и потупа приятелски старата жена по широкия, приведен гръб — ти си назад с информацията, мила моя — Скарлет ще живее!
Аби трепна. Извърна глава на горе и го погледна. Изучаваше очите му изпитателно, за да открие в тях жестока ирония, но не успя.
— А? — успя да каже само тя и очите й се облещиха, така, че Харви се уплаши, да не тупнат в краката му.
— Кой? — попита тя.
— Тайна! — каза усмихнат доктора, но тя не го чу.
Вече знаеше. Простодушната Абигейл Луиз докопа отговора с инстинкт на ловно куче. И тя усети отново онзи полъх, който й се стори, че бе доловила горе в стаята на детето и който мислеше за мъртъв.
Тя усети животът, който бе вдъхнат на Скарлет.
Той беше. Не можеше да бъде никой друг! Значи него бе видяла да излиза от болничната стая. Него — като воал на тъмна зловеща сянка! Прекръсти се уплашено. Бе го взела за злото, бе го взела за дявола! Него — единственият!? Затвори очи и отново сякаш видя плавно стопяващата се черна сянка. Но този път ясно съзря стройната дългокоса фигура в нея. Защото гледаше със сърцето си, късащо оковите на своята мъка.
Най-накрая спомен, от който не я заболя.
Напротив. Спомни си черните му, дълбоки очи, дългата му гарвановочерна коса, черните му кожени дрехи. Значи плащът на надеждата бе черен! Значи това бе усетила тя като полъх в болничната стая. Плащът на надеждата — спасителен и черен! Едрото й лице най-после се отпусна в усмивка. Ако някой й бе казал, че някога ще й минат подобни мисли и ще я направят щастлива, би го изпратила да се изповяда, но сега просто се усмихна. Малката Скарлет щеше да живее — другото нямаше значение.
— Хей, Аби — д-р Харви изпляска с длани пред очите и — Хей! — Не стой така, ами ми помогни — намери ми онзи лентяй Кънингтън — каза той и забърза по коридора към асансьорите.
— Да, да — отвърна сякаш на себе си Абигейл.
Обходи с несъзнателен поглед тавана и сякаш чак сега разсъдъкът й се включи.
— КЪНИНГТЪЪЪЪЪЪЪЪН — ДОКТОР КЪНИНГТЪЪЪЪЪЪН! — изкрещя тя и понесе стоте си килограма нагоре по стълбището към втория етаж, където бе Скарлет, като не спираше да крещи.
Запъхтяна тя стигна до коридора и се завтече към стаята, оттласквайки се с дръжката на парцала като ски бегач. Срещу нея Кънингтън и Харви бутаха енергично болничното легло, в което се бе свила Скарлет, а медицинската сестра, подтичваше до тях. Други медицински работници приближаваха отзад. Облак позитивна емоция сякаш обгръщаше всички. Абигейл се отмести, за да ги пропусне да минат. Не искаше и секунда дори да забави избавлението на малкото момиче, което беше обикнала.
Загледана в тази болнична суматоха, старата негърка се прекръсти отново. „Господ да помага!“ Гледката беше банална, всекидневна, но на нея й се стори приказна! Детето щеше да живее!
Аби сияеше. По свой начин тя приемаше станалото. Ставащото. Не мислеше за доброто, за злото. Не се питаше дали бе повярвала отново в чудеса. Дали бе повярвала отново в доброто? Дали всичко това бе обяснимо? Дали беше за вярване?
Не знаеше.
Но знаеше друго и то с абсолютна сигурност. Не всичко беше загубено.
Плачеща от радост Абигейл Луиз забърза след Скарлет, понесена от полъха на надеждата, която не беше умряла.