Габриел Гарсия Маркес
Избрани творби
Том втори

Окапалата шума

А за трупа на Полиник, нещастния,

издал бил той до гражданите заповед,

ни плач за него, нито погребение!

Да се остави неоплакан, незарит —

богата плячка за пернати хищници.

Така бил повелил Креон, любезният,

за тебе и за мен — за мен, разбираш ли?

Той щял да дойде, за да обяви това

на тия, що не са го чули. Всичко туй

не смятал за шега и непокорникът

пребит ще падне от народа с камъни.[1]

(От „Антигона“)

Внезапно, сякаш някаква вихрушка бе пуснала корени насред градчето, пристигна банановата компания, преследвана от окапалата шума. Една разбъркана, необуздана шума, събрала човешката измет и отпадъците на другите градове; стърнища от една гражданска война, която изглеждаше все по-далечна и неправдоподобна. Шумата беше безпощадна. Заразяваше всичко със смесената си миризма на тълпа, миризма на пот и притаена смърт. За по-малко от година тя стовари върху градчето развалините от многобройни предшествували я катастрофи, пръсна из улиците съмнителния си товар от отпадъци. И под неочаквания лудешки ритъм на вихрушката тези отпадъци стремително се разпределяха, обособяваха, докато превърнаха онова, което беше уличка с река в единия край и малко гробище на другия, в съвсем различен, сложен град, направен от отпадъците на другите градове.

Смесен с човешката шума, повлечен от буйната й сила, надойде изметта от складовете, от болниците, от фабриките, от увеселителните заведения; измет от самотни жени, от мъже, които връзваха мулето си за някоя подпора на хотела и чийто багаж се състоеше от дървен сандък или вързопче дрехи, а само след няколко месеца вече притежаваха собствена къща, две държанки и военния чин, който остана да им дължат, защото бяха дошли късно на война.

Дори изметта на жалката любов от градовете дойде с окапалата шума и построи дървени къщурки; отначало зае един ъгъл, където половин походно легло предлагаше мрачен подслон за една нощ, а после се появи една шумна тайна улица и накрая цял един „публичен“ град в самия град.

Сред тази виелица, сред този вихър от непознати лица, от навеси на пътя, от мъже, които се преобличаха насред улицата, от жени, седнали на сандъци, с отворени чадъри, от безброй изоставени мулета, които измираха от глад в конюшнята на хотела, първите станахме последни; ние бяхме чужденците, пришълците.

След войната, когато дойдохме в Макондо и оценихме неговата земя, знаехме, че шумата ще дойде някой ден, ала не се досещахме за нейния устрем. Затова, когато усетихме да се задава лавината, единственото нещо, което успяхме да сторим, беше да сложим чиния с вилица и нож зад вратата и да седнем търпеливо да чакаме новодошлите да се запознаят с нас. Тогава влакът изсвири за първи път. Шумата се обърна и излезе да го посрещне, и обръщайки се, изгуби сила, но доби еднородност и здравина; претърпя естествения процес на ферментация и се смеси със зародишите в земята.

(Макондо, 1909 г.)

1

За първи път виждам мъртвец. Сряда е, но на мен ми се струва, че е неделя, защото не отидох на училище и ми облякоха този кадифен костюм, който ме стяга. Мама ме е хванала за ръка и вървим зад дядо, който почуква с бастуна си на всяка крачка, за да не се спъне в някой предмет (не вижда добре в полумрака, пък и куца). Минавам пред огледалото в гостната и се виждам в цял ръст, облечен в зелено и с тази колосана бяла джуфка, която ме убива на врата. Виждам се в кръглото мръсно огледало и си казвам: „Ето ме, сякаш днес е неделя.“

Пристигнахме в къщата, където е мъртвецът.

В затвореното помещение горещината е непоносима. Чува се как слънцето жужи на улицата — и нищо повече. Въздухът е неподвижен и осезаем, сякаш може да се докосне като стоманен лист. В стаята, където са сложили тялото, мирише на сандъци, но сандъци не се виждат никъде. В ъгъла виси хамак, окачен на халката за единия край. Мирише на отпадъци. И ми се струва, че разнебитените, полустрошени предмети, които ни заобикалят, приличат на ония неща, които трябва да миришат на отпадъци, макар в действителност да имат друга миризма.

Винаги съм си мислил, че мъртъвците трябва да са с шапка. Сега виждам, че не е така. Виждам, че са гологлави, с кърпа, вързана под челюстта. Виждам, че устата им е полуотворена и зад посинелите устни се виждат мръсни неравни зъби. Виждам, че са с прехапан настрани език — подпухнал и мек, малко по-тъмен от лицето, което има цвят на пръсти, стегнати с връв. Виждам, че очите им са отворени — много повече, отколкото на жив човек, неспокойни и опулени, и че кожата сякаш е от влажна сбита пръст. Мислех, че мъртвият прилича на спокоен спящ човек, а сега виждам, че е тъкмо обратното. Виждам, че прилича на буден човек, разгневен от някаква кавга.

Мама също се е облякла така, сякаш е неделя. Сложила си е старата сламена шапка, която й закрива ушите, и затворена черна рокля с дълги ръкави. Понеже днес е сряда, изглежда ми далечна и непозната и ми се струва, че иска да ми каже нещо, докато дядо става да посрещне мъжете, които носят ковчега. Мама седи до мен, с гръб към затворения прозорец. Диша тежко и постоянно си поправя кичурите коса, които се подават изпод набързо сложената шапка. Дядо заповядва на мъжете да поставят ковчега до кревата. Чак сега виждам, че мъртвецът действително може да се побере в него. Когато мъжете донесоха ковчега, стори ми се, че е прекалено малък за тяло, което заема цялата дължина на леглото.

Не знам защо ме доведоха тук. Никога не бях влизал в тази къща и дори си мислех, че в нея не живее никой. Къщата е голяма, ъглова и вратите й, мисля, никога не са били отваряни. Винаги съм си мислил, че къщата е празна. Чак сега, когато мама ми каза: „След обяд няма да ходиш на училище“, но аз не се зарадвах, защото ми го каза със сериозен и сдържан глас, и я видях да се връща с кадифения ми костюм — сложи ми го, без да продума, и се упътихме към вратата, където ни чакаше дядо, и отминахме трите къщи, които я делят от нашата — чак сега разбрах, че някой живее в ъгловата къща. Някой, който е умрял, и това трябва да е човекът, за когото спомена мама, когато ми каза: „Трябва да бъдеш много послушен на погребението на доктора.“

Когато влязох, не видях мъртвеца. Видях на вратата, че дядо разговаря с мъжете. Видях го и след това, когато ни заповяда да влезем. Тогава си помислих, че в стаята има някой, но като влязох, ми се стори тъмна и празна. Горещината ме блъсна в лицето още в първия миг и усетих тази миризма на отпадъци, която отначало беше силна и натрапчива, а сега, както и горещината, идва на бавни вълни и изчезва. Мама ме поведе за ръка през стаята и ме сложи да седна до нея в един ъгъл. Чак след известно време започнах да различавам предметите. Видях как дядо се мъчи да отвори един прозорец, който изглеждаше залепнал за дървото на касата, и го видях как удря с бастуна по резетата. Сакото му беше покрито с прах, който се сипеше при всяко сътресение. Обърнах лице натам, където отиде дядо, след като се отказа да отвори прозореца, и чак тогава видях, че на кревата лежи някой. Един тъмен, изпънат, неподвижен човек. Тогава извърнах глава към мама, която беше все така далечна и сериозна, загледана в друга посока. Понеже краката ми не стигаха до земята, а висяха във въздуха на една педя от пода, пъхнах си ръцете под бедрата, опрях длани на стола и започнах да си клатя краката, без да мисля за нищо, докато си спомних, че мама ми беше казала: „Трябва да бъдеш много послушен на погребението на доктора.“ Тогава усетих нещо хладно зад гърба си, обърнах се да погледна, но видях само дървената суха и напукана стена. Ала сякаш някой ми беше казал от стената: „Не си клати краката, защото човекът в леглото е докторът и е мъртъв.“ И когато погледнах към кревата, вече не го видях такъв, както преди. Вече не го видях легнал, а мъртъв.

Оттогава, колкото и да се старая да не го гледам, чувствувам, сякаш някой държи лицето ми обърнато натам. И макар че се мъча да гледам другаде, все пак го виждам навсякъде, с опулени очи и мъртвешко зелено лице в мрака.

Не знам защо никой не дойде на погребението. Дойдохме само дядо, мама, аз и четиримата индианци, които работят при дядо. Мъжете донесоха торба вар и я изсипаха в ковчега. Ако майка ми не изглеждаше толкова странна и разсеяна, щях да я попитам защо правят това. Не разбирам защо трябва да ръсят вар в ковчега. Когато торбата се изпразни, един от мъжете я изтръска над ковчега — паднаха още няколко парченца, които по-скоро приличаха на стърготини, отколкото на вар. Вдигнаха мъртвеца за раменете и краката. Той носи прост панталон, стегнат на кръста с широк черен каиш, и сива риза. Обут е само левият му крак. Както казва Ада, с единия крак е цар, а с другия — роб. Дясната обувка е захвърлена на единия край на леглото. Там на мъртвеца като че ли не му е било добре. В ковчега, изглежда, му е по-удобно, по-спокоен е и лицето му, което напомняше лице на жив и буден човек след кавга, е придобило успокоен и уверен израз. Профилът му се е смекчил. Сякаш там, в ковчега, се чувствува вече на мястото, което му се полага като на мъртвец.

Дядо ходи из стаята. Взема няколко предмета и ги слага в ковчега. Отново поглеждам към мама с надеждата, че ще ми каже защо дядо хвърля разни предмети в ковчега. Но майка ми стои невъзмутимо в черната си рокля и сякаш се мъчи да не гледа към мястото, където е мъртвецът. И на мен ми се иска да не гледам, но не мога. Гледам го втренчено, изучавам го. Дядо хвърля някаква книга в ковчега, прави знак на мъжете и трима от тях слагат капака върху тялото. Едва сега се чувствувам освободен от ръцете, които държаха главата ми обърната насам, и започвам да разглеждам стаята.

Отново поглеждам към майка си. За първи път, откакто дойдохме в къщата, тя ме поглежда и се усмихва с пресилена, нищо неказваща усмивка. В далечината чувам свирката на влака, който изчезва зад последния завой. Долавям някакъв шум откъм ъгъла, където е мъртвецът. Виждам как един от мъжете повдига единия край на капака и дядо пъха в ковчега обувката на умрелия, тази, която бяха забравили на кревата. Влакът отново изсвирва, все по-далеч, и внезапно си казвам: „Два и половина е.“ И си спомням, че по това време (докато влакът свири от последния завой) момчетата се строяват в училище и започва първият час.

„Абраам“ — мисля си аз.

 

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

 

Не биваше да водя детето. Не е за него тази гледка. И мен самата, дето скоро ще навърша трийсет години, ме потиска тази обстановка, толкова странна поради присъствието на мъртвеца. Сега вече бихме могли да излезем. Бихме могли да кажем на татко, че не се чувствуваме добре в тази стая, където цели седемнайсет години са се трупали вехториите на един човек, откъснат от всичко, което може да се нарече обич или признателност. Вероятно баща ми е единственият човек, който е изпитвал към него някаква привързаност. Една необяснима привързаност, която сега му помага да не изгние между тези четири стени.

Измъчва ме нелепостта на всичко това. Тревожи ме мисълта, че след малко ще излезем на улицата зад един ковчег, който на никого няма да вдъхне друго чувство освен задоволство. Представям си лицата на жените по прозорците, когато видят как пристъпя баща ми, когато видят как пристъпям с детето зад един ковчег, където се разлага тялото на единствения човек, когото градчето бе искало да види точно така — каран към гробищата сред неумолимо забвение, следван от тримата души, решили да сторят едно добро дело, което сигурно ще бъде начало на собствения им позор. Нищо чудно заради това татково решение утре никой да не пожелае да присъствува на нашето погребение.

Може би затова доведох детето. Когато татко ми каза преди малко: „Трябва да ме придружиш“, първото нещо, което ми дойде на ум, беше да взема и детето, за да се чувствувам защитена. Сега сме тук, в този душен септемврийски следобед, и чувствуваме, че нещата, които ни заобикалят, са безмилостните оръдия на нашите врагове. Татко няма за какво да се безпокои. Всъщност той цял живот е вършил такива неща; карал е градчето да гризе камъни, изпълнявал е и най-незначителните си задължения, без да се съобразява с каквото и да било. Още преди двайсет и пет години, когато този човек дойде у дома, татко трябва да е предположил (забелязвайки нелепото държане на госта), че днес в градчето никой няма да пожелае дори да хвърли тялото му на лешоядите. Може би татко е предвидил всички пречки, претеглил и премислил възможните трудности. И сега, след двайсет и пет години, сигурно чувствува, че това е просто изпълнението на едно дълго премисляно задължение, което той щеше да доведе докрай на всяка цена, дори да трябва сам да влачи трупа по улиците на Макондо.

И все пак, когато настъпи часът, той няма смелостта да го стори сам и ме накара да разделя с него това мъчително задължение, което сигурно е поел много преди да мога да разсъждавам. Когато ми каза: „Трябва да ме придружиш“, не ми остави време да се замисля върху значението на думите му; не можах да преценя колко смешно и позорно е да погребваш човек, когото всички са чакали да се превърне в прах в леговището си. Защото хората не само бяха чакали това, но и се бяха подготвили нещата да се случат тъкмо така и бяха чакали искрено, без угризения и даже предвкусвайки удоволствието да усетят някой ден как из градчето се носи сладостната миризма на разлагащия се труп. И никой нямаше да се почувствува развълнуван, разтревожен или възмутен, а, напротив, доволен, че е настъпил жадуваният час, желаейки да трае дотогава, докато вонята на мъртвеца засити и най-дълбоко спотаената злоба.

Сега ние ще лишим Макондо от едно дълго жадувано удоволствие. Чувствувам, че това наше намерение ще породи някак в сърцата на хората не унилото усещане за измамени надежди, а за една отсрочка.

И затова трябваше да оставя детето у дома; за да не стане жертва на тази клетва, която ще ни преследва ожесточено, тъй както бе преследвала доктора цели десет години. Детето трябваше да остане настрана от това задължение. То дори не знае защо е тук, защо сме го довели в тази стая, пълна с вехтории. Стои мълчаливо, объркано, сякаш очаква някой да му обясни какво означава всичко това; сякаш чака, седнало, клатейки крака, опряло ръце на стола, някой да му даде отговор на тази ужасна гатанка. Иска ми се да вярвам, че никой няма да го стори; че никой няма да отвори невидимата врата, която не му позволява да проникне отвъд обсега на своите сетива.

На няколко пъти ме погледна — знам, че съм му се сторила странна и непозната с тази затворена рокля и тази стара шапка, която си сложих, за да не бъда разпозната дори от собствените си предчувствия.

Ако Меме беше жива, ако беше тук, в тази къща, може би щеше да бъде по-различно. Би могло да се каже, че съм дошла заради нея. Би могло да се каже, че съм дошла да споделя една болка, която тя нямаше да изпита, но би могла да се престори, че изпитва, и която градчето би могло да си обясни. Меме изчезна преди около единайсет години. Смъртта на доктора ни лишава от възможността да узнаем къде е тя или поне нейните кости. Меме не е тук, но може би дори да беше тук — ако не се беше случило онова, което се е случило и което така и не можа да се изясни, — щеше да застане на страната на градчето, против мъжа, който в продължение на шест години топлеше леглото й с такава обич и човечност, с каквато би могло да го стори и едно муле.

Чувам как влакът изсвирва от последния завой. „Два и половина е“, си казвам; и не мога да отпъдя мисълта, че в този миг Макондо следи със затаен дъх това, което става в тази къща. Мисля си за сеньора Ребека, слаба и съсухрена, с нещо от домашен призрак в погледа и облеклото, седнала до електрическия вентилатор, със засенчено от телените мрежи на прозорците лице. Докато слуша влака, който се губи зад последния завой, сеньора Ребека навежда глава към вентилатора, измъчвана от горещината и злобата. Спиците на сърцето й се въртят като перките на вентилатора (само че в обратна посока) и тя промърморва: „Дяволът има пръст във всичко това“, и потръпва, вкопчена в живота с мъничките корени на ежедневието.

Агеда, сакатата, вижда как Солита се връща от гарата, след като е изпратила годеника си; вижда я как отваря чадърчето си, завивайки по безлюдната улица; усеща как се приближава, изпълнена с онази чувствена наслада, която и тя самата бе изпитвала преди и която се превърна в тази упорита религиозна болест, която я кара да казва: „Ще се въргаляш в кревата като свиня в кочината си.“

Не мога да прогоня тая мисъл. Да не мисля, че е два и половина; че мулето с пощата минава обвито в парещ облак прах, следвано от мъжете, прекъснали следобедната си почивка в сряда, за да вземат пакета с вестниците. Отец Анхел спи седнал в ризницата, с отворен молитвеник на тлъстия корем, чува как минава мулето с пощата, пъди мухите, които смущават съня му, оригва се и казва: „Тровиш ме с кюфтетата си.“

Татко проявява хладнокръвие във всичко. Дори когато заповядва да отворят ковчега и да сложат вътре забравената в леглото обувка. Само той можеше да се интересува от този груб човек. Не бих се изненадала, ако, като излезем с трупа, тълпата ни причаква на вратата с изпражненията, събрани през нощта, и ни обсипе с нечистотии, задето сме престъпили волята на градчето. Може би няма да го направят заради татко. Може и да го направят заради нещо толкова долно, като да лишиш градчето от едно дълго жадувано удоволствие, предвкусвано в знойни следобеди, всеки път, когато мъже и жени са минавали край тази къща и са си казвали: „Рано или късно ще осъмнем с тази миризма.“ Защото точно така казваха всички — от първата до последната къща.

След малко ще удари три часът. Госпожицата вече знае. Сеньора Ребека я видя да минава и я повика, скрита зад телената мрежа. Излезе за миг от обсега на вентилатора и каза: „Госпожице, това е дяволът. Нали знаете?“ И утре вече няма да ходи на училище моят син, а друго, съвсем различно момче; едно момче, което ще порасне, ще има деца и накрая ще умре, но никой няма да му дължи някаква признателност, която би му помогнала да бъде погребан като християнин.

Сега щях да си седя спокойно в къщи, ако преди двайсет и пет години не беше дошъл при баща ми с препоръчително писмо този човек, за когото така и никой не разбра откъде идва и който остана да живее у нас, хранейки се с трева и гледайки жените с тези гладни и облещени кучешки очи. Ала наказанието ми е било писано още преди да се родя, било е скрито и отсрочено до тази злокобна високосна година, в която ще навърша трийсет години, до деня, в който баща ми ми каза: „Трябва да ме придружиш.“ А после, преди да успея да го запитам нещо, затропа с бастуна си по пода: „Трябва да се справим каквото ще да става, дъще. Докторът се е обесил на разсъмване.“

 

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

 

Мъжете излязоха навън и се върнаха в стаята с чук и кутия пирони. Само че не заковаха ковчега. Сложиха нещата на масата и седнаха на кревата, където беше лежал мъртвецът. Дядо изглежда спокоен, но спокойствието му е неубедително, отчаяно. Не е спокойствието на мъртвеца в ковчега, а на един нетърпелив човек, който се мъчи да не изглежда такъв. Непокорно и трескаво е спокойствието на дядо, който снове из стаята, куцайки, и рови сред натрупаните вещи.

Когато забелязвам, че в стаята има мухи, започва да ме измъчва мисълта, че ковчегът е пълен с мухи. Още не са заковали капака, но ми се струва, че това бръмчене, което отначало взех за шум от електрически вентилатор наблизо, е роякът мухи, които се блъскат слепешката в стените на ковчега и в лицето на мъртвеца. Разтърсвам глава; затварям очи; виждам как дядо отваря един сандък и вади някакви предмети, които не мога да различа; виждам над леглото само четирите пламъчета на запалените цигари. Измъчван от непоносимата горещина, от застиналия миг и от бръмченето на мухите, сякаш чувам как някой ми казва: Така ще е и с теб. Ще лежиш в ковчег, пълен с мухи. Още не си навършил и единайсет години, ала някой ден ще лежиш така, изоставен в затворен ковчег, пълен с мухи. Протягам двата си крака и виждам собствените си обувки — черни и лъскави. „Едната ми връзка се е развързала“, си казвам и пак поглеждам към мама. Тя също ме гледа и се навежда да ми завърже връзката на обувката.

Изпарението, което се носи над главата на мама, топло и ухаещо на шкаф, ухаещо на старо дърво, отново ми напомня за ковчега. Започвам да дишам тежко, искам да изляза оттук; искам да вдъхна жаркия въздух на улицата и прибягвам до крайното си средство. Когато мама се изправя, повиквам я тихо: „Мамо!“ Тя се усмихва и пита: „Какво?“ И аз се навеждам към нея, към строгото й светло лице, и казвам разтреперан: „Ходи ми се на едно място.“

Мама повиква дядо, казва му нещо. Виждам тесните му неподвижни очи зад стъклата, когато той се приближава и ми казва: „Сега не може, разбери.“ Протягам се, а после заставам мирно, без да се вълнувам от несполуката си. Миговете пак се нижат прекалено бавно. И отново мама, наведена над рамото ми, пита: „Още ли ти се ходи?“ Казва го със строг и сух глас, сякаш не ме пита, а по-скоро ме упреква за нещо. Коремът ми е твърд и напрегнат, но от маминия въпрос става мек и отпуснат и тогава всичко, дори и нейната строгост, ми се струва зло и предизвикателно. „Да — отвръщам й аз. — Още ми се ходи.“ Натискам си стомаха и се опитвам да тропам с крака по пода (друго крайно средство), но се натъквам само на празното пространство под мен; разстоянието, което ме дели от земята.

Някой влиза в стаята. Един от хората на дядо, следван от полицай и от един мъж със зелен дочен панталон и колан с револвер. В ръката си държи шапка с обърната широка периферия. Дядо се запътва да го посрещне. Човекът със зеления панталон кашля в тъмнината, казва нещо на дядо, пак кашля и все още кашляйки, заповядва на полицая да разбие прозореца.

Дървените стени изглеждат чупливи. Сякаш са направени от застинала пресована пепел. Когато полицаят удря резето с приклада на пушката си, имам чувството, че прозорецът няма да се отвори. Стените ще рухнат безшумно и къщата ще се срути, ще се разпадне във въздуха като замък от пепел. Струва ми се, че още един удар и ще се озовем на улицата под ярките лъчи на слънцето, седнали сред развалини. Но при втория удар прозорецът се отваря и в стаята навлиза светлина; нахлува стремително, като объркан звяр, който бяга и души мълчешком; който беснее и драска по стените, точейки лиги, а после се връща и ляга кротко в най-хладното кътче на своя затвор.

Когато прозорецът се отваря, предметите започват да се виждат ясно, но още повече изпъква странната им нереалност. Тогава мама вдишва дълбоко, протяга ми ръце и казва: „Ела да погледнем нашата къща през прозореца.“ Вдигнат на ръце, виждам отново градчето, сякаш се завръщам в него след някакво пътуване. Виждам нашата къща, избеляла и разнебитена, но свежа сред бадемовите дръвчета, и се чувствувам оттук така, сякаш никога не съм бил сред тая зелена и нежна свежест, сякаш нашият дом е идеалната въображаема къща, обещана от мама в кошмарните ми нощи. Виждам Пепе, който минава разсеяно, без да ни види. Момченцето от съседната къща, което минава, подсвирквайки си, променено и непознато, сякаш току-що си е подстригало косата.

 

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

 

Тогава кметът се изправя разгърден, потен, със съвсем изменено лице. Приближава се до мене, зачервен от силната възбуда, предизвикана от собствения му довод. „Не можем да твърдим, че е мъртъв, докато не замирише“ — заявява той, като си закопчава ризата и запалва цигара, с лице, обърнато пак към ковчега. Навярно си мисли: Сега не могат да кажат, че нарушавам закона. Поглеждам го в очите и чувствувам, че съм го погледнал достатъчно настойчиво, за да го накарам да разбере, че прозирам и най-скритите му мисли. Казвам му: „Вие нарушавате закона, за да угодите на другите.“ А той, сякаш е очаквал да чуе точно това, отвръща: „Вие сте почтен човек, господин полковник. Знаете, че имам право.“ Аз му казвам: „Вие знаете по-добре от всеки друг, че е мъртъв.“ А той отвръща: „Вярно е, но в края на краищата аз съм само служител. Единственото законно нещо би било да имаме смъртен акт.“ И аз му казвам: „Ако законът е на ваша страна, възползувайте се и доведете лекар, за да издаде смъртен акт.“ А той ми отвръща с вдигната глава, но без надменност, и в същото време спокойно, без нито сянка от слабост или смущение: „Вие сте почтен човек и знаете, че тъкмо това би било беззаконие.“ Като го слушам, разбирам, че е затънял не толкова от ракията, колкото от страх.

Сега си давам сметка, че кметът споделя омразата на градчето. Едно чувство, подхранвано цели десет години, от онази бурна нощ, когато докараха пред вратата ранените и му извикаха (защото той не отвори, а се обади отвътре): „Докторе, погрижете се за тия ранени, че другите лекари не смогват вече“, но той не отвори (вратата стоеше затворена, с налягалите пред нея ранени). „Вие сте единственият лекар, който ни остава. Трябва да проявите милосърдие.“ А той отвърна (но и тогава вратата си остана затворена, а тълпата си го представи сред гостната, вдигнал лампата нависоко, с осветени жестоки жълти очи): „Забравил съм всичко, което знаех. Карайте ги на друго място“ — и си остана зад затворената врата (защото оттогава вратата никога вече не се отвори), докато омразата растеше, разпростираше се, превръщаше се в колективна болест, която нямаше да даде покой на Макондо, докато не умре докторът, та във всяко ухо да продължава да кънти присъдата — произнесена в оная нощ, — която го обрече да изгние между тези стени.

Изминаха още десет години, през които той престана да пие от водата на градчето, опасявайки се, че е отровена; хранеше се със зеленчуците, които отглеждаше в двора заедно с държанката си индианка. Сега Макондо чувствува, че наближава часът, когато ще му откаже състрадание, тъй както беше сторил той преди десет години, и цялото градче, което вече знае, че е мъртъв (защото тази сутрин сигурно всички са се събудили пооблекчени), се готви да се наслади на това дългоочаквано удоволствие, което всички смятат заслужено. Единственото им желание е да усетят миризмата на трупа, разлагащ се зад вратата, която тогава не се беше отворила.

Сега започвам да си мисля, че моят дълг няма да ми помогне да устоя пред едно освирепяло градче и че съм притиснат до стената, обкръжен от омразата и упорството на сган озлобени хора. Дори и църквата намери начин да се противопостави на моето решение. Отец Анхел ми каза преди малко: „В никакъв случай няма да позволя да бъде погребан в християнска земя човек, който се е обесил, след като цели шестдесет години е живял като безбожник. На господ сигурно ще му бъде угодно, ако и вие се откажете от това намерение, което не би било добро дело, а непокорство, равносилно на грях.“ Аз възразих: „Писано е, да погребваш умрелите, е добро дело.“ А отец Анхел рече: „Да. Само че в случая не е наш дълг да го сторим, а на санитарните власти.“

Дойдох. Повиках четиримата индианци, възпитани в моя дом. Накарах дъщеря си Исабел да ме придружи. Така става по-непринудено, по-човешко, не толкова лично и предизвикателно, колкото ако самият аз повлека трупа към гробищата по улиците на градчето. Мисля, че Макондо е способно на всичко, след това, което съм видял през този век. Но ако не проявят уважение към мене, най-малкото защото съм стар, полковник на републиката и при това куц, но с ясно съзнание, надявам се поне да проявят уважение към дъщеря ми, защото е жена. Не го правя за себе си. Може би не го правя и заради спокойствието на мъртвеца. Просто за да изпълня един свещен дълг. Като доведох Исабел, не го сторих от страх, а от състрадание. Тя доведе детето (разбирам, че и тя го е направила затова) и сега сме тук, тримата, поели бремето на това жестоко изпитание.

Дойдохме преди малко. Мислех, че ще намерим трупа все още да виси от тавана, но мъжете ни изпревариха, бяха го положили на кревата и почти го бяха облекли, с тайното убеждение, че нещата няма да продължат повече от час. Докато чакам да донесат ковчега, виждам дъщеря си и детето, седнали в един ъгъл, и разглеждам помещението, като си мисля, че докторът може да е оставил нещо, което да обясни постъпката му. Писалището е отворено, пълно с разбъркани книжа — нито един лист не е изписан с неговия почерк. В писалището е подвързаният наръчник с рецепти, същият, който видях у дома преди двайсет и пет години, когато отвори огромния си сандък, в който биха могли да се поберат дрехите на цялото ми семейство. Но в сандъка имаше само две прости ризи, изкуствени зъби, които не можеха да бъдат негови по простата причина, че собствените му зъби си бяха на място и до един здрави, един портрет и наръчник с рецепти. Отварям чекмеджетата и навсякъде намирам напечатани листове; само прашни стари книжа; а най-долу, в последното чекмедже — изкуствените зъби, които донесе преди двайсет и пет години, прашни, пожълтели от времето и неупотреба. На масичката, до загасената лампа, има няколко пакета неразтваряни вестници. Преглеждам ги. На френски, най-новите — отпреди три месеца: юли 1928. Има и други, също неотваряни — януари 1927, ноември 1926. И най-старите — октомври 1919. Мисля си: От девет години, една година след произнасянето на присъдата, не е отварял вестник. Още тогава се е отказал от последното нещо, което го свързваше със земята и хората.

Мъжете донасят ковчега и свалят тялото. Тогава си спомням оня ден преди двайсет и пет години, когато дойде у дома и ми връчи препоръчителното писмо, писано в Панама, от главния интендант на Атлантическото крайбрежие в края на голямата война полковник Аурелиано Буендия. Търся в мрака на този бездънен сандък разпръснатите му вехтории. Той е в ъгъла, отключен, със същите вещи, които носеше преди двайсет и пет години. Спомням си: Имаше две прости ризи, кутия с изкуствени зъби, един портрет и този стар подвързан наръчник с рецепти. Вземам едно след друго тези неща и преди да затворят ковчега, ги хвърлям в него. Портретът е все още на дъното на сандъка, почти на същото място, където беше и преди. Това е дагеротипна снимка на военен с медали. Хвърлям я в ковчега. Хвърлям изкуствените зъби и накрая наръчника с рецепти. Когато приключвам, правя знак на мъжете да затворят ковчега. Мисля си: Сега отново е на път. Съвсем естествено е и в последното си пътуване да вземе със себе си нещата, които са го съпровождали в предпоследното. Поне това е съвсем естествено. И тогава ми се струва, че го виждам за първи път спокоен в смъртта.

Разглеждам стаята и виждам, че сме забравили едната обувка в леглото. Още веднъж правя знак на моите хора, с обувката в ръка, и те повдигат отново капака, точно когато влакът свири, изчезвайки зад последния завой. „Два и половина е“, си казвам. 12 септември 1928 година, два и половина часът. Почти в същия час на този ден през 1903 година този човек седна на трапезата ни и поиска да му дадат трева. Тогава Аделаида го попита: „Каква трева, докторе?“ А той отвърна с ленивия си глас на преживно животно, неясен заради носовия тембър: „Обикновена трева, госпожо. Каквато ядат магаретата.“

2

Наистина, Меме не е в къщата и никой не би могъл да каже точно кога е изчезнала оттам. Видях я за последен път преди единайсет години. Все още държеше дрогерията на ъгъла, която нуждите на клиентите неусетно бяха превърнали в дюкянче с всевъзможни стоки. Всичко беше много спретнато, много подредено благодарение на педантичното и неуморно старание на Меме, която по цял ден шиеше за съседите на една от четирите Domestis, които имаше тогава в градчето, или стоеше зад тезгяха и обслужваше клиентите с онази типична за индианките любезност, която запази докрай и която беше едновременно непринудена и сдържана, сложна смесица от простодушие и недоверчивост.

Не бях виждала Меме, откакто напусна нашата къща, но всъщност вече не бих могла да кажа точно кога бе отишла да живее с доктора в къщата на ъгъла, нито пък как е могла да падне толкова ниско, че да стане любовница на един човек, който бе отказал да й помогне, въпреки че и двамата живееха в къщата на баща ми — тя като храненица, а той като постоянен гост. От мащехата си узнах, че докторът бил лош човек, че дълго спорил с татко, за да го убеди, че на Меме й нямало нищо особено. И го казал, без да я види, без да мръдне от стаята си. Така или иначе, дори и да е било само леко неразположение, трябвало е да й окаже помощ поне заради уважението, проявявано към него през осемте години, които прекара в нашия дом.

Не знам какво се е случило. Знам само, че една сутрин и двамата изчезнаха от къщата ни. Тогава мащехата ми нареди да заключат стаята на доктора и заговори за него едва преди дванайсет години, когато шиехме венчалната ми рокля.

Три или четири недели, след като напусна къщата ни, Меме се появи в черквата на службата в осем с крещяща импримена рокля и смешна шапка с букетче изкуствени цветя. Винаги съм я виждала у дома толкова скромна, повечето време боса, и затова, когато влезе в черквата онзи неделен ден, ми се стори съвсем друга Меме. Застана напред, сред дамите, изправена и превзета, с този куп неща, които я правеха неузнаваема, непозната и пищна, окичена с дрънкулки. Коленичи отпред. И дори набожността, с която слушаше литургията, беше непривична за нея; дори и в начина, по който се кръстеше, имаше нещо от онази подчертана, помпозна предвзетост, с която влезе в черквата сред изумлението на тези, които я знаеха като слугиня в нашата къща, и изненадата на онези, които я виждаха за първи ПЪТ.

Аз (тогава трябва да съм била най-много на тринайсет години) се питах на какво ли се дължи тази промяна; защо Меме беше изчезнала от нашия дом и се беше появила в черквата този неделен ден, окичена по-скоро като коледни ясли, отколкото като дама, натруфена с неща, които биха стигнали да се пременят три жени, за да присъствуват на великденска служба, и пак биха останали по нея финтифлюшки и мъниста за още една жена. Когато службата свърши, мъжете и жените се спряха на вратата, за да я видят как излиза; застанаха в притвора, в две редици срещу главния вход, и дори си мисля, че имаше нещо заговорническо в ленивата и насмешлива тържественост, с която чакаха безмълвно, докато Меме се запъти към вратата, затвори очи, а после ги отвори едновременно със седемцветното си чадърче. Тръгна така между двете редици мъже и жени, смешна, натруфена като паун, с високи токове. Тогава един от мъжете започна да затваря кръга и Меме се озова в средата, засрамена, унизена, опитвайки се да се усмихне с почтителна усмивка, която излезе толкова пресилена и фалшива, колкото и външността й. Когато Меме тръгна към вратата и отвори чадърчето си, татко беше до мен и ме повлече към групата. Така че, когато мъжете започнаха да затварят кръга, баща ми си беше пробил път до мястото, където Меме, посрамена, се мъчеше да се измъкне. Татко я хвана за ръка, без да поглежда към тълпата, и я поведе през площада с онзи надменен и предизвикателен вид, който добиваше, когато вършеше нещо против волята на другите.

Мина доста време, преди да узная, че Меме е станала държанка на доктора. По това време беше отворила дюкянчето и продължаваше да ходи на черква като най-почтена дама, без да се интересува какво говорят или мислят за нея, сякаш беше забравила какво стана първата неделя. И все пак след два месеца престана да ходи на черква.

Спомнях си доктора у дома. Спомнях си черните му засукани мустаци и начина, по който гледаше жените с похотливите си и гладни кучешки очи. Но си спомням, че никога не се бях приближавала до него, може би защото той беше за мен онова странно животно, което сядаше на масата, след като всички бяха станали, и което се хранеше със същата трева, която ядат и магаретата. Когато татко се разболя преди три години, докторът не беше излизал от къщата на ъгъла нито веднъж след онази нощ, когато отказал да помогне на ранените, тъй както шест години преди това беше отказал да помогне на жената, която след два дни щеше да му стане държанка. Дюкянчето бе затворено, преди градчето да произнесе присъдата над доктора. Но аз знам, че Меме остана да живее там още няколко месеца или години след затварянето на магазина. Трябва да е изчезнала много по-късно или поне тогава, когато се разбра, че е изчезнала, защото така се казваше в пасквила, който се появи на вратата. Според този пасквил докторът убил любовницата си и я заровил в градината, страхувайки се, че градчето ще я използува, за да го отрови. Но преди да се омъжа, аз бях видяла Меме. Преди единайсет години, когато се връщах от вечерната служба, индианката се показа на вратата на дюкянчето си и ми каза с веселото си, малко иронично изражение: „Чабела, щяла си да се жениш, а не си ми казала нищо.“

 

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

 

— Да — казвам му аз, — така трябва да е било. — И опъвам въжето. На единия му край още личи мястото, където е било прерязано с нож. Правя наново възела, който моите хора отрязаха, за да свалят тялото, и мятам единия край през гредата, докато въжето увисне, закрепено достатъчно здраво, за да осигури не една такава смърт. Като си вее с шапката измененото от жегата и ракията лице, кметът разглежда въжето, преценява здравината му и казва: „Не е възможно едно толкова тънко въже да е издържало тялото му.“ Аз отвръщам: „Същото това въже е крепяло хамака му години наред.“ А той примъква един стол до въжето, подава ми шапката си и се увисва на ръце, почервенял от усилието. После пак стъпва на стола и гледа висящия край. „Не е възможно — повтаря. — Това въже не може да се увие около шията ми.“ Сега разбирам, че го прави нарочно, че измисля нелепи пречки, за да осуети погребението.

Поглеждам го право в очите, наблюдавам го изпитателно и питам: „Не сте ли забелязали, че той беше най-малко с една глава по-висок от вас?“ Той се извръща, поглежда към ковчега и казва: „И все пак не съм сигурен, че се е обесил с това въже.“

Уверен съм, че е било така. И той го знае, но цели да печели време от страх да не си навлече неприятности. Страхът му си личи по това, как се движи напред-назад из стаята. Един двойствен и противоречив страх: да попречи на погребението и да заповяда да се извърши. Като стига до ковчега, завърта се на токовете си, изглежда ме и казва: „Би трябвало да го видя обесен, за да се убедя.“

Аз бих го сторил. Бих позволил на хората си да отворят ковчега и да окачат обесения на въжето, така както е висял до преди малко. Но това не би било по силите на дъщеря ми. Не би било по силите на детето, което тя не биваше да води. Макар и да ми е противно да се отнеса така към един мъртвец, да се поругая с беззащитната му плът, да смутя покоя на един човек, за първи път почиващ в своята черупка; макар че да раздвижа едно тяло, което лежи спокойно и заслужено в своя ковчег, противоречи на принципите ми, бих го окачил още веднъж на въжето, за да видя докъде е способен да стигне този човек. Но това е невъзможно. И аз му го казвам: „Можете да бъдете сигурен, че няма да заповядам такова нещо. Ако искате, окачете го сам и поемете отговорността за последствията. Спомнете си, че не знаем от колко време е мъртъв.“

Кметът не мърда. Все още стои до ковчега и ме гледа; после поглежда към Исабел, към детето и пак към ковчега. Внезапно лицето му добива мрачно и заплашително изражение. Казва ми: „Би трябвало да знаете какво може да ви се случи заради това.“ И аз успявам да схвана доколко е реална заплахата му. Отвръщам му: „Разбира се, че знам. Мога да отговарям за постъпките си.“ А той ми казва, кръстосал ръце, потен, приближавайки се към мене с премислени, смешни движения и въобразявайки си, че ме заплашва: „Бих могъл да ви попитам как разбрахте, че този човек се е обесил снощи.“

Изчаквам да застане срещу мене. Стоя неподвижен и го гледам, докато ме блъсва в лицето горещия му и тръпчив дъх; докато се спира, все още с кръстосани ръце, клатейки шапката под мишницата си. Тогава му казвам: „Когато ми зададете официално този въпрос, ще ми бъде много драго да ви отговоря.“ Той продължава да стои срещу мене в същата поза. Думите ми нито го изненадват, нито го смущават. Отвръща ми: „Разбира се, господин полковник. Питам ви официално.“

Готов съм да го изтърпя докрай. Сигурен съм, че колкото и да го усуква, ще трябва да отстъпи пред едно непреклонно, но търпеливо и спокойно поведение. Казвам му: „Тези хора свалиха тялото, защото не можех да допусна да виси на въжето, докато вие се наканите да дойдете. Повиках ви преди два часа и толкова време ви трябваше, за да изминете двеста метра.“ Все още стои неподвижен. Застанал съм срещу него, опрян на бастуна си, наведен напред. Добавям: „Освен това ми беше приятел.“ Преди да свърша да говоря, той се усмихва ехидно и без да променя позата си, бълвайки в лицето ми тежкия си кисел дъх, казва: „Най-простото нещо на света, нали?“ И изведнъж престава да се смее. „Значи, вие сте знаели, че този човек ще се беси.“

Спокоен, търпелив, уверен, че единствената му цел е да обърка нещата, му казвам: „Повтарям ви, че първото нещо, което направих, като разбрах, че се е обесил, беше да дойда у вас, а оттогава има повече от два часа.“ И той ми отговаря, сякаш не му давам обяснение, а му задавам въпрос: „Обядвах.“ — „Знам — казвам аз. — И дори ми се струва, че сте имали време и да си подремнете.“

Този път той не знае какво да отговори. Дръпва се назад. Поглежда Исабел, седнала до детето. Поглежда към мъжете и накрая към мен. Но сега изражението му се е променило. Като че ли се решава на нещо, което обмисля от известно време. Обръща ми гръб, приближава се до полицая и му казва нещо. Полицаят маха с ръка и излиза от стаята.

Кметът се връща до мен и ме хваща за лакътя. „Бих искал да поговоря с вас в другата стая, господин полковник.“ Сега гласът му е съвсем друг. Сега е напрегнат и смутен. И докато се упътвам към съседната стая, усещайки плахия допир на ръката му до лакътя си, ме учудва мисълта, че знам какво ще ми каже.

Тази стая, за разлика от другата, е широка и прохладна, окъпана от светлината на двора. Виждам смутения му поглед, усмивката, която не отговаря на израза на очите. Чувам гласа му: „Господин полковник, тая работа бихме могли да я уредим по друг начин.“ Но аз не го оставям да свърши и питам: „Колко?“ И тогава той става съвсем друг човек.

 

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

 

Меме беше донесла чиния със сладко и две хлебчета, които се беше научила да прави от майка ми. Часовникът беше ударил девет. Меме седеше срещу мен в стаичката зад дюкяна и ядеше с неохота, сякаш сладкото и хлебчетата бяха само удобен повод да ме покани. Така ми се струваше и затова я оставих да се лута в своите лабиринти, да се потапя в миналото с онова носталгично и тъжно въодушевление, което при светлината на газената лампа, поставена на тезгяха, я правеше да изглежда много по-стара и повехнала, отколкото в деня, когато влезе в черквата с шапка и обувки с висок ток. Личеше си, че тази вечер на Меме й се иска да се отдаде на спомени. И докато си спомняше, имах чувството, че през изтеклите години времето е било спряло за нея, а тази вечер чрез спомените отново започваше да тече и я надвиваше дълго отсрочваната й старост.

Меме седеше неподвижна и мрачна и разказваше за живописния феодален разкош на семейството ни през последните години на миналия век, преди голямата война. Спомняше си майка ми. Спомни си я тази вечер, когато се връщах от черквата и тя ми каза с веселото си, малко насмешливо изражение: „Чабела, щяла си да се жениш, а не си ми казала нищо.“ Беше точно по онова време, когато копнеех за майка си и най-усилено се мъчех да я върна в паметта си. „Одрала си й кожата.“ И аз действително вярвах в това. Седях срещу индианката, която говореше и ясно, и неразбираемо, сякаш това, което си спомняше, приличаше много на легенда, но сякаш тя си го спомняше добросъвестно и дори с убеждението, че времето бе превърнало легендата в далечна, но почти незабравима действителност. Разказа ми за пътешествието на родителите ми по време на войната, за мъчителните странствувания, които завършили с установяването им в Макондо. Родителите ми бягали от злините на войната и търсели някое цветущо и спокойно кътче, където да се установят, чули да се говори за златния телец и дошли да го търсят тук, в едно зараждащо се градче, основано от няколко семейства бежанци, чиито членове се грижели усърдно както за опазването на традициите и религиозните си обреди, така и за угояването на свинете си. Макондо било за моите родители обетованата земя, мирът и благоденствието. Тук те намерили подходящо място, за да си построят наново дом, който след няколко години щял да се превърне в голяма селска къща с три конюшни и две стаи за гости. Меме си спомняше тия подробности без съжаление и говореше дори за най-чудноватите неща с неудържимото желание да ги изживее още веднъж и с болката, че вече няма да ги изживее. По време на пътуването не страдали от лишения. Дори конете спели с мрежи срещу комарите — не защото баща ми бил прахосник или побъркан, а защото майка ми имала странно схващане за милосърдие и човечност и смятала, че на господ му е еднакво угодно да се предпази от санконите[2] както човек, така и животно. Навсякъде носели чудноватия си и обременителен багаж; сандъци, пълни с дрехите на хора, умрели преди още те да се родят, на прадедите им, които не биха могли да се намерят и на двайсет разтега под земята; кутии, пълни с допотопни кухненски прибори, собственост на отдавна измрелите роднини на родителите ми (те бяха първи братовчеди) и дори един сандък, пълен с изображения на светци, с които стъкмявали домашния олтар навсякъде, където отсядали. Било любопитно зрелище — с коне и кокошки и четиримата индианци (другари на Меме), отраснали в нашия дом, които следвали родителите ми из цялата област като дресирани животни от цирк.

Меме си спомняше с тъга и сякаш възприемаше хода на времето като лична загуба, сякаш чувствуваше, с изтерзано от спомените сърце, че ако времето не беше отминало, тя все още щеше да изживява дните на онова странствуване, което трябва да е било истинско наказание за родителите ми, но пък за децата — нещо, подобно на празник с необичайни зрелища, като покритите с мрежи срещу камарите коне.

После всичко тръгнало наопаки. В последните дни на века в зараждащото се градче Макондо пристигнало едно разорено, съсипано от войната семейство, все още вкопчено в едно недалечно бляскаво минало. Индианката си спомняше как майка ми пристигнала в градчето седнала напреко на едно муле, бременна, с позеленяло, измъчено от малария лице и неподвижни подути крака. Може би в съзнанието на баща ми е започвало да покълва семето на озлоблението, но той пристигнал с намерението да пусне корени тук, каквото ще да става, и чакал майка ми да добие това дете, което растяло в утробата й по време на пътуването и което постепенно я убивало, докато наближавал часът на раждането.

Лампата осветяваше профила й. С острите си индиански черти и правата коса с груб косъм като конска грива или конска опашка Меме приличаше на седящ идол, зелен и призрачен в душната стаичка зад дюкяна, и говореше като идол, който си спомня някогашното си земно съществуване. Никога не съм била близка с Меме, но тази вечер, след внезапния и изблик на интимност, почувствувах, че с нея ме свързва нещо по-силно от кръвта.

Изведнъж, когато Меме млъкна за миг, чух го да кашля оттатък, в същата тази стая, в която съм сега с детето и баща си. Изкашля се сухо и кратко, прочисти си гърлото, а после съвсем ясно се чу как се обръща в леглото. Меме веднага замълча и тъмен облак помрачи лицето й. Бях забравила за него. Докато седях тук (беше около десет часа), имах чувството, че с индианката сме сами в къщата. После обстановката стана напрегната. Усетих умора в ръката, в която държах недокосната чинията със сладкото и хлебчетата. Наведох се напред и казах: „Не спи.“ Сега спокойна, студена и съвсем равнодушна, Меме отвърна: „Ще заспи чак на разсъмване.“ И внезапно си обясних разочарованието, което се забелязваше у Меме, когато си спомняше за миналото на нашия дом. Животът ни се беше променил, времената бяха добри и Макондо се бе превърнало в шумно градче, където парите стигаха дори за да се пилеят в събота вечер, но Меме живееше вкопчена в едно по-добро минало. Докато навън стрижеха златния телец, тук, в стаичката зад дюкяна, животът й беше безсмислен и безлик — денем зад тезгяха, а нощем с един човек, който не спеше до зори, който през цялото време се въртеше в леглото или се разхождаше, гледайки я жадно с похотливите си кучешки очи, които още не мога да забравя. Жал ми беше да си представя Меме с този човек, който една вечер беше отказал да й помогне и който си беше останал същото жестоко животно, непознаващо горест и състрадание, което по цял ден неуморно снове из къщата и може да изкара от кожата и най-уравновесения човек.

След като си възвърнах способността да говоря, понеже вече знаех, че той е оттатък, буден, отваряйки може би гладните си кучешки очи всеки път, когато думите ни отекваха в стаичката зад дюкяна, опитах се да променя темата на разговора.

— Ами как ти върви търговийката? — попитах аз.

Меме се усмихна. Усмивката й беше тъжна и мрачна, сякаш не беше предизвикана от едно живо чувство, а Меме я криеше дълбоко и я показваше само в краен случай, но си служеше с нея съвсем неуместно, като че ли бе отвикнала да се усмихва естествено тъкмо защото рядко се усмихваше. „Горе-долу“ — отвърна, клатейки неопределено глава, и отново замълча умислена. Тогава разбрах, че е време да си вървя. Подадох чинията на Меме, без да й обясня защо не съм се докоснала до нея, и я видях как отиде да я сложи на тезгяха. Погледна ме оттам и повтори: „Одрала си й кожата.“ Аз седях с гръб към лампата, засенчена от светлината зад мен, и докато говореше, Меме очевидно не виждаше лицето ми. После, като стана да сложи чинията на тезгяха, иззад лампата ме е видяла в лице и затова ми каза: „Одрала си й кожата.“ И пак седна.

Тогава започна да си спомня за времето, когато майка ми пристигнала в Макондо. Щом слязла от мулето, отишла да седне на люлеещия се стол и прекарала там цели три месеца, без да мръдне, хранейки се без желание. Понякога, когато й донасяли обяда, седяла до здрач с чинията в ръка, вцепенена, без да се люлее, с вдигнати на един стол крака, усещайки как смъртта набъбва в тях, и седяла така, докато някой не влезел да вземе чинията от ръцете й. Когато настъпил денят, родилните мъки я изтръгнали от унеса и тя се изправила сама, но се наложило да й помогнат да измине двайсетте крачки от чардака до спалнята, измъчвана от присъствието на смъртта, която се била загнездила в нея през деветте месеца безмълвно страдание. Пътят от люлеещия се стол до леглото й причинил всички мъки, горчивини и страдания, които не била изпитала по време на пътуването преди няколко месеца, но тя стигнала дотам, докъдето знаела, че трябва да стигне, преди да стори последното нещо в живота си.

Баща ми изглеждал отчаян от смъртта на майка ми. Но както казал после, когато останал сам в къщата, „никой не може да вярва в честта на един дом, в който мъжът живее без законна жена“. Понеже бил чел някъде, че когато умре любим човек, трябва да посадиш жасминов храст, за да си го спомняш всяка нощ, посадил жасмина, който се вие по зида на двора, и след една година се оженил повторно за Аделаида, мащехата ми.

От време на време ми се струваше, че Меме ще се разплаче, докато говори. Но тя остана твърда, доволна, задето изкупва вината, че е била щастлива и е загубила щастието си по своя воля. После се усмихна. Облегна се на стола и доби съвсем спокоен вид. Сякаш мислено бе премерила своята болка, наведе се напред, видя, че все още й остава нещо хубаво — добрите спомени, и тогава се усмихна с някогашната си непринудена и насмешлива доброта. Каза, че другото започнало пет години по-късно, когато влязла в трапезарията, където баща ми обядвал, и му казала: „Господин полковник, господин полковник, в кабинета ви чака един чужденец.“

3

Зад черквата, от другата страна на улицата, имаше двор без дървета. Това беше в края на миналия век, когато дойдохме в Макондо и още не бяха започнали да строят черквата. Имаше само голи и сухи буци пръст, където децата си играеха след училище. После, когато започна строежът на черквата, забиха четири кола в единия край на двора и се оказа, че заграденото място може да се пригоди за помещение. Така и стана. В него сложиха строителните материали.

Когато черквата беше готова, някой вароса стените на помещението и проби в задната стена врата към голото каменисто дворче, в което не растеше дори и стрък агава. След една година помещението беше готово и можеше да подслони двама души. Вътре миришеше на негасена вар. Това беше единствената приятна миризма, която дълго се усещаше в заграденото място, и изобщо единствената приятна миризма, която щеше да се усеща там. След като стените бяха варосани, същата ръка, която беше довършила строежа, залости вътрешната врата и сложи катинар на вратата към улицата.

Помещението нямаше собственик. Никой не се опита да узакони правата си върху мястото, нито върху строителните материали. Когато в Макондо пристигна първият енорийски свещеник, настани се у едно от заможните семейства. После го преместиха в друга енория. Но по това време (а може би още преди да си замине първият свещеник) една жена с кърмаче се беше настанила в помещението, без никой да разбере кога е дошла и как е успяла да отвори вратата. В единия ъгъл имаше черна глинена делва, позеленяла от мъх, и кана, окачена на гвоздей. Но варта вече беше опадала от стените. По камъните на двора се беше образувала кора от засъхнала кал. Жената си направи навес от клони, за да й пази сянка. И тъй като нямаше средства да го покрие с палмови листа, керемиди или ламарина, посади до навеса лоза, а над пътната врата окачи торбичка с алое и един хляб против урочасване.

Когато през 1903 година съобщиха за пристигането на новия енорийски свещеник, жената с детето все още живееше в помещението. Половината градче излезе на главния път да посрещне свещеника. Духовата музика свиреше сантиментални мелодии, когато дотърча едно уморено и запъхтяно момче и каза, че мулето на енорийския свещеник било зад последния завой на пътя. Тогава музикантите застанаха мирно и засвириха марш. Натовареният да произнесе реч за добре дошъл се изкачи на импровизирания подиум и зачака да се появи свещеникът, за да го поздрави.

Но след малко маршът секна, ораторът слезе от подиума и смаяната тълпа видя, че минава един чужденец, яхнал муле, на чиято задница се клатушкаше най-големият сандък, който бяха виждали в Макондо. Човекът отмина към градчето, без да погледне никого. Дори свещеникът да е пътувал в цивилни дрехи, на никого не би му дошло наум, че този мургав странник с гамаши на военен е облечен цивилно свещеник.

И наистина не беше той, защото в същото време по прекия път на другия край на градчето видяха да се задава един странен свещеник, изумително слаб, с длъгнесто сухо лице, яхнал муле, със запретнато до коленете расо и избелял разнебитен чадър. Близо до черквата той попита къде е къщата на свещеника, но вероятно запитаният е бил някой съвсем неосведомен човек, защото му отговори: „Помещението зад черквата, отче.“ Жената беше излязла някъде, но детето си играеше зад притворената врата. Свещеникът слезе от мулето, дотътри до помещението един издут полуотворен куфар без закопчалки, стегнат само с ремък, който се различаваше от самия куфар, и след като разгледа помещението, вкара мулето в двора и го върза на сянка под лозата. После отвори куфара, извади един хамак, вероятно толкова стар и износен, колкото и чадъра, окачи го по диагонал в помещението, от единия до другия кол, събу се и се опита да заспи, без да обръща внимание на детето, което го гледаше с кръгли ужасени очи.

Когато жената се е върнала, сигурно се е смаяла от странното присъствие на свещеника, чието лице е било толкова безизразно, че по нищо не се е различавало от череп на крава. Жената сигурно е прекосила на пръсти помещението. Довлякла е сгъваемото легло до вратата, събрала е във вързоп своите дрехи и парцалите на детето и е излязла от помещението, без дори да се сети за делвата и каната, защото след един час, когато тълпата посрещачи обиколи градчето в обратна посока, предшествувана от духовата музика, която свиреше марш сред куп хлапета, избягали от училище, завариха свещеника сам в помещението, излегнат безгрижно в хамака, бос и с разкопчано расо. Сигурно някой бе донесъл новината до главния път, но на никого не му дойде на ум да пита какво прави свещеникът тук. Сигурно са си помислили, че жената му е роднина, както и тя сигурно е напуснала помещението, защото е помислила, че свещеникът има нареждане да се настани в него или че е собственост на църквата или пък е избягала просто от страх да не я попитат защо е живяла повече от две години в едно помещение, което не й принадлежи, без да плаща наем и без ничие разрешение. На посрещачите не им дойде наум да искат обяснение нито тогава, нито след това, защото свещеникът не прие никакви речи, сложи даровете на пода и се задоволи да поздрави студено и набързо мъжете и жените, понеже, както каза, „не бил мигнал цяла нощ“.

Посрещачите се разпръснаха, объркани от хладното държане на най-странния свещеник, когото бяха виждали през живота си. Забелязаха, че лицето му наподобява череп на крава, че косата му е посивяла, съвсем късо подстригана и че вместо уста има един хоризонтален отвор, който сякаш не е съществувал, когато се е родил, а е направен по-късно с един-единствен внезапен удар с нож. Но още същия следобед намериха, че прилича на някого. И до вечерта всички знаеха на кого. Спомниха си, че са го виждали с прашка и камък, гол, но с обувки и шапка по времето, когато Макондо беше бедно колибарско селище на бежанци. Ветераните си спомниха участието му в гражданската война през осемдесет и пета година. Спомниха си, че е станал полковник на седемнайсет години, че беше храбър, упорит и яростен противник на правителството. Само че в Макондо не бяха чували нищо повече за него до деня, в който се върна да поеме енорията. Малцина помнеха кръщелното му име. Затова пък повечето ветерани си спомняха прякора, който му беше дала майка му (защото беше буен и вироглав), същия, с който по-късно го знаеха бойните му другари. Всички му викаха Палето. И така и продължиха да му викат в Макондо до смъртта му:

— Пале, Паленце.

 

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

 

Така че този човек дойде у дома в същия ден и почти в същия час, в който пристигна в Макондо Палето. Той — по главния път, когато никой не го чакаше и изобщо не се знаеше кой е и с какво се занимава, а свещеникът — през прякото, докато на главния път го чакаше цялото градче.

Аз се прибрах у дома след посрещането. Току-що бяхме седнали на масата — малко по-късно, отколкото обикновено, — когато Меме се приближи и ми каза: „Господин полковник, господин полковник, в кабинета ви чака един чужденец.“ Аз рекох: „Покани го тук.“ А Меме отвърна: „В кабинета е и казва, че трябва незабавно да ви види.“ Аделаида престана да храни Исабел (тогава тя нямаше и пет години) и отиде да види какво иска посетителят. След малко се върна явно разтревожена:

— Разхождаше се из кабинета — каза тя.

Видях я, че минава зад свещниците. После пак седна да храни Исабел. „Да го беше поканила тук“ — казах аз, без да преставам да ям. А тя отвърна: „Така и щях да направя. Но когато влязох и му казах добър ден, той се разхождаше из кабинета и не ми отговори, защото разглеждаше балеринката на полицата. А когато се канех да му кажа още веднъж «добър ден», той я нави, сложи я на писалището и взе да гледа как танцува. Не знам дали музиката му попречи да чуе, когато го поздравих повторно и застанах неподвижно до писалището. Той се беше навел над него и разглеждаше балеринката, която още дълго щеше да танцува.“ Аделаида хранеше Исабел. Аз й казах: „Сигурно играчката го е заинтригувала.“ А тя продължи, като хранеше Исабел: „Разхождаше се из кабинета, а после, като видя балеринката, я свали от полицата, като че ли знаеше за какво служи, като че ли знаеше как работи. Тъкмо я навиваше, когато му казах «добър ден» за първи път, преди да засвири мелодията. Тогава той я сложи на писалището и се загледа в нея, без да се усмихва, сякаш не го интересуваше самата балеринка, а механизмът й.“

Никога не ми съобщаваха, че някой е дошъл. Почти всеки ден имахме гости — пътуващи познати, които оставяха мулетата си в яхъра и влизаха с пълна увереност, с непринудеността на хора, които винаги очакват да намерят свободно място на трапезата ни. Казах на Аделаида: „Сигурно трябва да ми предаде нещо.“ А тя отговори: „И все пак странно се държи. Той гледа балеринката, докато тя спре да танцува, а пък аз стоя до писалището, без да зная какво да му кажа. Знаех, че няма да ми отговори, докато не спре музиката. После, когато балеринката подскочи и спря, той продължи да я гледа с любопитство, наведен над писалището, но без да седне. Тогава ме погледна и аз разбрах, че е знаел, че съм в кабинета, но не ми обърна внимание, защото искаше да види колко време ще танцува балеринката. Само че този път не му казах добър ден, а му се усмихнах, когато ме погледна, и видях, че има огромни очи с жълти зеници, които те обгръщат от главата до петите с един поглед. Когато му се усмихнах, той остана сериозен, но кимна много сдържано и каза: «А полковникът? Трябва ми полковникът.» Гласът му е дълбок, като че ли може да говори със затворена уста. Като че ли е вентрилок[3].“

Аделаида хранеше Исабел. Аз продължих да обядвам, защото си помислих, че е дошъл само да ми предаде нещо, защото не знаех, че този следобед започваше това, което приключва днес.

Аделаида продължи да храни Исабел и каза: „Отначало се разхождаше из кабинета.“ Тогава разбрах, че чужденецът й е направил необикновено силно впечатление и че държи на всяка цена да го приеме. Въпреки това продължих да обядвам, докато тя хранеше Исабел. „После, когато каза, че искал да види полковника, аз му казах: «Ако обичате, влезте в трапезарията», но той остана на мястото си с балеринката в ръка. Вдигна глава, изправен и неподвижен като войник, така ми се стори, защото е с ботуши, костюм от прост плат и закопчана до шията риза. Не знаех какво да му кажа, след като той не ми отговори нищо и застана неподвижен с играчката в ръка, сякаш чакаше да изляза от кабинета, за да я навие пак. Изведнъж ми се стори, че прилича на някого и разбрах, че е военен.“

Аз казах: „Значи, мислиш, че е нещо сериозно.“ Погледнах я над свещниците. Тя не ме гледаше. Хранеше Исабел.

— Работата е там, че когато влязох, той се разхождаше из кабинета, така че не можах да видя лицето му. А после, когато застана в дъното, беше с толкова високо вдигната глава и така беше втренчил очи, че ми заприлича на военен и му казах: „Искате да видите полковника насаме, така ли?“ Той кимна. Тогава дойдох да ти кажа, че прилича на някого или по-точно, че е човекът, на когото прилича, макар че не мога да си обясня как е дошъл.

Аз продължавах да обядвам, но я гледах над свещниците. Тя престана да храни Исабел и каза:

— Сигурна съм, че не е дошъл да ти предаде нещо. Сигурна съм, че не прилича, а е този, на когото прилича. Тоест сигурна съм, че е военен. Има черни заострени мустаци, а лицето му е като от бакър. Ботушите му са високи и съм сигурна, че всъщност не прилича, а е този, на когото прилича.

Аделаида говореше с равен, монотонен и настойчив глас. Беше горещо и може би затова взе да ме хваща яд. Казах й: „Е, и на кого прилича?“ А тя отговори: „Когато се разхождаше из кабинета, не можах да видя лицето му, но после…“ Раздразнен от настойчивите й монотонни думи, казах: „Добре, добре, ще го видя, щом се наобядвам.“ Аделаида отново взе да храни Исабел и каза: „Отначало не можах да видя лицето му, защото се разхождаше из кабинета. А после, когато му казах: ако обичате, влезте, той застана неподвижен до стената, с балеринката в ръка. Тогава се сетих на кого ми прилича и дойдох да те предупредя. Очите му са огромни и нахални, а като се обърнах да си изляза, почувствувах, че ме гледа право в краката.“

Изведнъж Аделаида замълча. В трапезарията отекна металическият звън на лъжицата. Нахраних се и затиснах салфетката под чинията.

В това време откъм кабинета се чу веселата мелодийка на механичната играчка.

4

У дома в кухнята има стар, издънен стол от дялано дърво, без пречки, на който дядо си суши обувките до огнището.

Тобиас, Абраам, Хилберто и аз излязохме от училище вчера по това време и тръгнахме към плантациите с прашка, голяма шапка за убитите птици и нов джобен нож. По пътя си спомних за непотребния стол, захвърлен в един ъгъл, който някога са предлагали на гостите, а сега всяка нощ на него сяда мъртвецът с шапка на главата, за да съзерцава пепелта в изгасналото огнище.

Тобиас и Хилберто крачеха напред под тъмния свод. Понеже сутринта беше валяло, обувките им се хлъзгаха по изкаляната трева. Единият от тях свиреше с уста и силният равен звук ехтеше в тунела от растителност, както когато пееш в буре. Абраам вървеше отзад с мене. Той — с прашката и готовия за мятане камък. Аз — с изваден нож.

Внезапно слънцето проби покрива от гъсти твърди листа и петно светлина падна в тревата, пърхайки като жива птица. „Видя ли я?“ — попита Абраам. Аз погледнах напред и видях Хилберто и Тобиас там, където свършва сводът. „Не е птица — отвърнах. — Това е слънцето, което изскочи стремително.“

Като стигнаха до брега, започнаха да се събличат и да се пръскат обилно с тази полутъмна вода, която сякаш не мокреше кожата им. „Няма нито една птица днес“ — каза Абраам. „Когато вали, няма птици“ — отвърнах аз. И тогава си мислех, че е така. Абраам се разсмя. Смехът му е глупав и наивен и напомня шум на струйка вода в коритото на чешмата. Съблече се. „Ще се гмурна с ножа във водата и ще наловя пълна шапка риба.“

Абраам стоеше гол срещу мене, с разтворена длан, и чакаше да му дам ножа. Аз не му отговорих веднага. Стисках ножа и усещах в ръката си чистата калена стомана. Няма да му дам ножа, си помислих. И му казах: „Няма да ти дам ножа. Едвам вчера ми го дадоха и ще си го държа цял следобед.“ Абраам продължаваше да стои с протегната ръка. Тогава му казах:

— Неизмоляк.

Абраам ме разбра. Само той разбира моите думи. „Добре“ — рече и тръгна към водата през душния тръпчив въздух. „Хайде, събличай се. Чакаме те на камъка.“ Докато говореше, той се гмуркаше и изплуваше, лъскав като огромна сребриста риба, а водата сякаш беше станала течна от допира с тялото му.

Аз останах на брега, излегнат в хладната тиня. Когато отново отворих ножа, престанах да гледам Абраам и вдигнах очи право към другия бряг, над дърветата, към яростния залез, където небето пламенееше с чудовищната величественост на горяща плевня.

„Побързай!“ — извика Абраам откъм другия бряг. Тобиас си свиреше седнал на края на камъка. Тогава си казах: Днес няма да се къпя. Утре.

На връщане Абраам се скри зад трънките. Понечих да тръгна след него, но той ми каза: „Не идвай с мен! Имам работа.“ Аз останах отпред, седнал сред сухите листа на пътя, и се загледах в единствената лястовица, която кръжеше в небето. Казах:

— Днес има само една лястовица.

Абраам не отговори веднага. Мълчеше скрит зад трънките, сякаш не ме чуваше, сякаш четеше. Мълчанието му беше дълбоко и напрегнато, изпълнено със скрита сила. Накрая, след като дълго мълча, въздъхна и каза:

— Лястовици.

Аз повторих: „Има само една днес.“ Абраам продължаваше да стои зад трънките, но не се виждаше какво прави. Беше мълчалив и вглъбен, но неподвижността му не беше застинала. Беше отчаяна и бурна. След малко каза:

— Само една ли? А, да. Разбира се, разбира се.

Този път аз замълчах. А той се размърда зад трънките. Седнал в листата, долових откъм мястото, където стоеше, шумоленето на други сухи листа под краката му. После пак стана тихо, сякаш си беше отишъл. След малко Абраам вдъхна дълбоко и попита:

— Какво казваше?

Аз повторих: „Казвам, че днес има само една лястовица.“ И докато говорех, виждах извитото крило, което описваше кръгове в невероятно синьото небе. „Високо лети“ — казах аз.

Абраам тозчас отговори:

— А, да, разбира се. Затова ще да е, значи.

Показа се иззад трънките, като си закопчаваше панталона. Погледна нагоре, натам, където лястовицата продължаваше да кръжи, и все още без да ме гледа, каза:

— Какво ми разправяше за лястовиците преди малко?

Това ни забави. Когато се прибрахме в градчето, светлините вече бяха запалени. Аз влязох тичешком у дома и се сблъсках в коридора с дебелите слепи жени, с близначките Сан Херонимо, които всеки вторник идват да пеят на дядо — още преди да се родя, както каза мама.

Цяла нощ си мислех как днес пак ще излезем от училище и ще идем на реката, но без Хилберто и Тобиас. Искам да ида само с Абраам, за да гледам лъскавия му корем, докато той се гмурка и изплува като метална риба. Цяла нощ си мечтаех как ще се връщам с него, само заради мрака в зеления тунел, само за да докосвам бедрото му, докато вървим. Винаги, когато го правя, чувствувам, сякаш някой лекичко ме хапе и от това кожата ми настръхва.

Ако човекът, който отиде да говори с дядо в другата стая, се върне скоро, може би ще успеем да се приберем в къщи преди четири. Тогава ще ида на реката с Абраам.

 

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

 

Остана да живее у дома. Настани се в една от стаите, които излизат на чардака — тази към улицата. Реших, че така ще е най-добре, защото знаех, че човек с неговия характер не би могъл да живее в хотелчето на градчето. Сложи табелка на вратата (до преди няколко години, когато варосвахме къщата, още си стоеше там, написана с молив с полегатия почерк на доктора) и следващата седмица трябваше да се донесат още столове за многобройните му пациенти.

След като ми връчи писмото от полковник Аурелиано Буендия, разговорът ни в кабинета се проточи толкова дълго, че Аделаида, окончателно убедена, че гостът е висш военен служител, изпратен с важно поръчение, беше успяла да подреди масата като на празник. Разговаряхме за полковник Буендия, за дъщеря му, която беше седмаче, и за вятърничавия първороден син. Не мина много време и аз си дадох сметка, че този човек познава добре главния интендант и че достатъчно го уважава в отплата за доверието му. Когато Меме дойде да ни каже, че масата е сложена, аз си помислих, че жена ми е приготвила набързо едно-друго, за да посрещне госта. Но разкошната трапеза с нова покривка и с китайския порцеланов сервиз, предназначен изключително за семейните вечери на Коледа и Нова година, никак не приличаше на нещо, приготвено набързо.

Аделаида седеше тържествено изпъчена в единия край на масата, облечена в затворената си кадифена рокля, която, преди да се оженим, носеше при официални случаи. Аделаида имаше по-изтънчени обноски от нас и известен опит в обществото, който след женитбата ни повлия върху навиците в моя дом. Беше си сложила семейния медальон, който носеше в изключителни случаи, и цялата тя, както трапезата, както мебелите, както и въздухът в трапезарията, оставяше впечатление за благоприличие и чистота. Когато влязохме в салона, самият доктор, винаги тъй небрежен в облеклото и обноските си, трябва да се е почувствувал неловко в чуждата за него обстановка, защото заоправя копчето на яката си, сякаш носеше вратовръзка, и леко смущение се долови в безгрижната му и енергична походка. Нищо не си спомням така точно, както мига, в който влязохме в трапезарията, и дори аз самият се почувствувах облечен прекалено подомашному, за да седна на приготвената от Аделаида трапеза.

В чиниите имаше говеждо и дивечово месо. С една дума, ястията си бяха същите, както в обикновени дни; но поднесени в новия порцеланов сервиз, сред наскоро излъсканите свещници, те представляваха необичайна гледка. Макар да знаеше, че гостът е само един, жена ми беше сложила осемте прибора, а бутилката вино в средата на масата издаваше прекаленото усърдие, с което се бе подготвила да почете човека, когото още от първия миг беше взела за изтъкнат военен служител. Никога не бях виждал в къщата си по-нереална обстановка.

Облеклото на Аделаида би могло да се стори смешно, ако не бяха ръцете й (те действително бяха красиви и извънредно бели), които заглаждаха с истинското си изящество впечатлението от неестествения й, нагласен вид. Точно когато той взе да оправя копчето на ризата си и се спря нерешително, аз побързах да кажа: „Втората ми жена, докторе.“ Тъмен облак премина през лицето на Аделаида и то стана мрачно и съвсем друго. Тя не мръдна от мястото си, с протегната ръка, но вече без превзетото и високомерно изражение, с което ни посрещна, когато влязохме в трапезарията.

Гостът удари токове като военен, докосна слепоочието си с върха на изпънатите си пръсти, а после тръгна към Аделаида.

— Госпожо — рече, без да произнесе никакво име.

Едва когато го видях да стиска ръката на Аделаида и неловко да я тресе, разбрах колко грубо и просташко е държането му.

Седна на другия край на масата, заобиколен от порцелан и свещници. Нелепото му присъствие се открояваше като мазно петно върху покривка.

Аделаида наля вино. Първоначалното й вълнение беше преминало в сдържана нервност, която сякаш означаваше: Добре, всичко ще стане, както беше решено, но ми дължиш едно обяснение. След като наля виното, седна на другия край на масата. Меме тъкмо се готвеше да сервира, когато докторът се облегна на стола, опря ръце на покривката и каза, усмихвайки се:

— Вижте какво, госпожице, сварете малко трева и ми я донесете вместо супа.

Меме не мръдна от мястото си. Опита се да се усмихне, но не можа и се обърна към Аделаида. Тогава тя, също усмихната, но явно смаяна, го попита: „Каква трева, докторе?“ А той отговори с ленивия си глас на преживно животно:

— Обикновена трева, госпожо; каквато ядат магаретата.

5

Има един миг, в който следобедната почивка свършва. Дори и тайната, скрита, недоловима дейност на насекомите секва точно в този момент; движението в природата спира; вселената се люшка на ръба на хаоса и жените се надигат с пяна на устата, с избродираното на възглавницата цвете, отпечатано върху бузата, и си казват, задъхани от горещината и злобата: „Все още е сряда в Макондо.“ И тогава отново се сгушват в ъгъла, сплитат съня с действителността и започват да шушукат — сякаш всички жени в градчето дружно тъкат огромен чаршаф.

Ако времето вътре имаше същия ритъм като времето навън, сега щяхме да стоим под лъчите на слънцето, с ковчега насред улицата. Навън щеше да е по-късно: щеше да е нощ. Душна септемврийска нощ с луна и с жени, които са насядали по дворовете и разговарят под зелената светлина, а на улицата — ние, тримата изменници, под слънцето на този жаден септември. Никой няма да осуети погребението. Надявах се, че кметът ще бъде непреклонен в намерението си да се противопостави и че ще можем да се върнем у дома — детето щеше да отиде на училище, а баща ми пак щеше да обуе налъмите си, от главата му над легена пак щеше да се лее прохладна вода, а отдясно пак щеше да стои каната с ледена лимонада. Но сега всичко се промени. Баща ми още веднъж се показа достатъчно убедителен и наложи своето намерение въпреки волята на кмета, която отначало ми изглеждаше непреклонна. Навън е градчето — кипи отдадено на безкрайното, монотонно и безмилостно шушукане, и чистата улица, без нито сянка върху праха, чист и непокътнат, откак последният вятър отвя следата от стъпките на последния вол. Едно градче без жива душа, със затворени къщи, в чиито стаи се чува само глухото клокочене на думите, изречени с омраза в сърцето. А в тази стая детето седи вцепенено и гледа обувките си: поглежда с едно око към лампата, после към вестниците и пак към обувките, и накрая обръща очи към обесения, към прехапания му език, към изцъклените му очи на куче, сега без ненаситност, без похот — мъртво. Детето гледа, мисли за обесения, изпънат под капака на ковчега; прави унило движение с ръка и тогава всичко се променя: появява се табуретка пред вратата на бръснарницата, а отзад — поставката с огледалото, пудрата и одеколона. Ръката става голяма и осеяна с лунички, вече не е ръката на сина ми — превръща се в голяма сръчна ръка, която спокойно, с премислени, пестеливи движения започва да точи бръснача, докато ухото долавя металическото свистене на стоманеното острие, а през главата минава мисълта: „Днес ще дойдат по-рано, защото в Макондо е сряда.“ И тогава те пристигат, разполагат се по столовете на сянка, на хлад до вратата, зли, кривогледи, с кръстосани крака и сплетени на коленете ръце, захапали пурите си; гледат, разговарят за едно и също, виждат пред себе си затворения прозорец, смълчаната къща, където е сеньора Ребека. Тя също е забравила нещо: забравила е да изключи вентилатора и броди из стаите с телени мрежи на прозорците, неспокойна и възбудена, рови из вехториите на безплодния си и мъчителен вдовишки живот, за да се увери дори и с осезанието си, че няма да умре, преди да е настъпил часът на погребението. Отваря и затваря вратите на стаите, докато чака старинният часовник да се отърси от следобедния сън и да зарадва слуха й с три звънки удара. Всичко това става, докато детето спре да движи ръката си и отново застане изправено и неподвижно, и трае дори по-малко, отколкото е нужно на една жена, за да направи последния бод на машината и вдигне покритата си с ролки глава. Преди детето отново да се изправи замислено, жената вече е дръпнала машината в единия край на чардака и мъжете са смукнали два пъти от пурите си, проследявайки едно движение на бръснача напред и назад по каиша. Агеда, сакатата, прави върховно усилие, за да събуди мъртвите си колене, а сеньора Ребека превърта още веднъж ключа и си казва: „Сряда в Макондо. Хубав ден, за погребение на дявола.“ Но тогава детето пак се раздвижва и настъпва нова промяна във времето. Докато нещо се движи, можем да разберем, че времето тече. Преди това не. Преди да е почнало да се движи нещо, цари вечното време, потта, мократа риза върху кожата и невъзмутимият вкочанен мъртвец с прехапан език. Затуй времето не тече за обесения: защото, дори да се движи ръката на детето, той не знае това. И докато мъртвецът е в неведение (защото детето продължава да движи ръката си), Агеда сигурно е прехвърлила още едно зърно от броеницата си; сеньора Ребека, изтегната в сгъваемия стол, се смайва, като вижда, че часовникът е спрял на косъм от неизбежния миг; но Агеда е имала време (макар по часовника на сеньора Ребека да не е изтекла нито секунда) да прехвърли още едно зърно от броеницата и да си каже: „Ето какво бих сторила, ако можех да отида при отец Анхел.“ После детето отпуска ръка и бръсначът побързва да се плъзне по каиша, а един от мъжете, седнал на хлад до вратата, казва: „Трябва да е към три и половина, нали?“ Тогава ръката престава да се движи. Часовникът пак замира на прага на следващия миг, а бръсначът застива в пространството на собствената си стомана. Агеда чака следващото движение на ръката, за да протегне крака и нахълта в ризницата с разперени ръце и отново подвижни колена, като вика: „Отче, отче!“ А отец Анхел, отпуснат, докато детето стои неподвижно, облизва устните си, за да усети лепкавия вкус на кошмарните кюфтета, и като вижда Агеда, изрича: „Това несъмнено трябва да е чудо.“ А после, все още мятайки се в тежката следобедна дрямка, скимтейки в унеса си, облян в пот и със слюнки по брадата, мърмори: „Само че, Агеда, сега не е време да се отслужва литургия за душите от чистилището.“ Ала следващото движение се осуетява, баща ми влиза в стаята и раздвоеното време се слива в едно; двете половини прилепват, спояват се и часовникът на сеньора Ребека разбира, че е бил раздвоен между мудността на детето и нетърпението на вдовицата. И тогава се прозява объркан, потапя се в чудесния покой на мига, а после изплува и времето отново почва да тече сверено и точно, а часовникът се накланя напред и изрича с церемониално достойнство: „Часът е точно два и четиридесет и седем минути.“ И баща ми, който, без да знае, е задвижил спрялото хода си време, казва: „В облаците витаеш, дъще.“ „Мислиш ли, че може да се случи нещо?“ — питам го аз. А той ми отвръща потен и засмян: „Сигурен съм, че най-малкото в много къщи ще загори оризът и ще изкипи млякото.“

 

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

 

Сега ковчегът е затворен, но аз си спомням лицето на мъртвеца. Толкова точно се е отпечатало в паметта ми, че като погледна към стената, виждам отворените очи, кожата на бузите, опъната и сива като влажна пръст, прехапания настрани език. Това предизвиква у мен парещо безпокойство. И панталонът май няма да престане да ме стяга.

Дядо е седнал до майка ми. Когато се върна от съседната стая, премести стола и сега седи до нея, без да продума, опрял брада на бастуна си и изпънал куция си крак. Дядо чака. Мама, също като него, чака. И мъжете, които престанаха да пушат и седят неподвижно един до друг на кревата, без да поглеждат към ковчега — те също чакат.

Дори и да ми вържат очите, да ме хванат за ръка и да ме накарат да обиколя двайсет пъти градчето, а после да ме доведат отново в тази стая, пак ще я позная по миризмата. Никога няма да забравя, че в тази стая мирише на отпадъци и на струпани сандъци, макар да виждам само един сандък, в който бихме могли да се скрием с Абраам и при това да остане място и за Тобиас. Познавам стаите по миризмата им.

Веднъж миналата година Ада ме сложи на скута си. Аз бях затворил очи, но я виждах през миглите си. Виждах я смътно, сякаш не беше жена, а само едно лице, което ме гледаше, поклащаше се и блееше като овца. Вече наистина заспивах, когато усетих миризмата.

В къщата няма миризма, която да не познавам. Когато ме оставят сам на чардака, затварям очи, протягам ръце и вървя. Казвам си: „Като усетя миризма на ром и камфор, значи, съм пред дядовата стая.“ Продължавам да вървя със затворени очи и протегнати ръце. Мисля си: „Сега минавам покрай мамината стая, защото мирише на нови карти. После ще замирише на катран и нафталин.“ Продължавам да вървя и усещам миризмата на нови карти и в същия миг чувам гласа на майка си, която пее в стаята. После усещам миризма на катран и нафталин. Мисля си: „Сега ще продължи да мирише на нафталин. Тогава ще завия вляво от миризмата и ще усетя другата миризма — на хасе и затворен прозорец. Там ще спра.“ После правя три крачки, усещам новата миризма, заставам неподвижен, със затворени очи и протегнати ръце и чувам гласа на Ада, която вика: „Дете, пак ли вървиш със затворени очи!“

Тази нощ, тъкмо когато вече заспивах, усетих някаква миризма, която не идва от никоя стая в къщата. Беше силна и прохладна, сякаш някой бе разклатил жасминов храст. Отворих очи и взех да душа тежкия жарък въздух. Попитах: „Усещаш ли?“ Ада ме гледаше, но като я заговорих, затвори очи и се обърна на другата страна. Пак я попитах: „Усещаш ли? Като че ли някъде наблизо има жасмин.“ Тогава тя каза:

— Това е миризмата на жасмина, който се виеше по стената преди девет години.

Седнах на скута й. „Но нали сега го няма?“ Тя отвърна: „Да, но преди девет години, точно преди ти да се родиш, до зида на двора имаше жасминов храст. Нощем беше горещо и миришеше също както сега.“ Аз се облегнах на рамото й. Гледах я в устата, докато говореше. „Но това е било още преди да се родя“, казах. А тя отвърна: „Работата е там, че по това време се случи тежка зима и трябваше да почистим градината.“

Миризмата си стоеше там, прохладна, почти осезаема, заглушавайки останалите миризми на нощта. „Искам да ми разправиш за това“ — помолих Ада. Тя помълча, после погледна към белия варосан зид, облян в лунна светлина, и каза:

— Като пораснеш, ще разбереш, че жасминът е цвете, което броди.

Аз не разбрах, но усетих странен трепет, сякаш някой ме бе докоснал. „Добре“ — казах, а тя продължи: „С жасмина става същото като с хората, които след смъртта си излизат нощем да бродят.“

Аз стоях облегнат на рамото й, без да кажа нищо. Мислех си за други неща — за продънения стол в кухнята, на който дядо си суши обувките, когато ги намокри дъждът. Отдавна знаех, че в кухнята всяка вечер идва един мъртвец, сяда, без да си сваля шапката, и съзерцава пепелта в изгасналото огнище. След малко казах: „Това трябва да е като мъртвеца, който седи в кухнята.“ Ада ме погледна, опули очи и попита: „Какъв мъртвец?“ Аз й обясних: „Оня, дето всяка нощ сяда на стола, където дядо си суши обувките.“ А тя каза: „Там няма никакъв мъртвец. Столът стои до огнището, защото вече не служи за нищо друго освен за сушене на обувки.“

Това беше миналата година. Сега е друго, сега видях мъртвец и стига само да затворя очи, за да продължавам да го виждам в мрака на очите. Искам да кажа на мама, но тя пита дядо: „Мислиш ли, че може да се случи нещо?“ А дядо вдига брада от бастуна и клати глава: „Сигурен съм, че най-малкото в много къщи ще загори оризът и ще изкипи млякото.“

6

Отначало спеше до седем. Появяваше се в кухнята със закопчана догоре риза без яка, с навити до лактите измачкани и мръсни ръкави и изцапани панталони, които му стигаха чак до гърдите и бяха препасани с колан ниско под талията. Изглеждаше като че ли панталоните ей сега ще се свлекат и ще паднат, защото няма на какво да се държат. Не беше отслабнал, но на лицето му вече не се виждаше войнственото и надменно изражение от първите години и сега то беше вялото и уморено лице на човек, който не знае какво ще му се случи след миг, нито пък се интересува да узнае. След седем изпиваше чаша черно кафе и се прибираше в стаята си с неизменното безизразно „довиждане“.

От четири години живееше у дома и се ползуваше в Макондо с име на сериозен специалист, въпреки че резкият характер и небрежните му обноски будеха към него чувство, което приличаше по-скоро на страх, отколкото на уважение.

Той беше единственият лекар в градчето до пристигането на банановата компания и прекарването на железопътната линия. Оттогава започнаха да се виждат празни столове в стаичката. Хората, които го посещаваха през първите четири години след заселването му в Макондо, започнаха да се отдръпват, когато компанията организира здравна служба за своите работници. Той сигурно е съзрял новите пътеки, прокарани от окапалата шума, но не каза нищо. Продължаваше да отваря вратата към улицата и цял ден седеше в коженото си кресло. Така минаха много дни, без да го посети нито един болен. Накрая заключи вратата, купи си хамак и се затвори в стаята.

По това време Меме взе да му носи закуска от банани и портокали. Той изяждаше плодовете и захвърляше корите в един ъгъл, откъдето индианката ги измиташе в събота, когато чистеше стаята. Но ако се съди по държането му, всеки би казал, че него ни най-малко не го интересува дали някоя събота тя ще престане да чисти и стаята ще се превърне в бунище.

Сега вече не правеше абсолютно нищо. По цял ден се люлееше в хамака. През открехнатата врата се виждаше смътно в полумрака и сухото му безизразно лице, разрошената коса, болезнената живост на жестоките му жълти очи му придаваха несъмнено вида на човек, който се чувствува съсипан от обстоятелствата.

През първите години от пребиваването му у дома Аделаида се показа привидно равнодушна или привидно съгласна, или пък действително беше се преклонила пред моята воля докторът да остане у дома. Но след като той затвори кабинета и взе да излиза от стаята си само когато се хранехме, да сяда на масата с неизменната тиха и болезнена апатия, чашата на търпението преля и жена ми рече: „Истински грях е, дето още го търпим. Все едно, храним дявола.“ А аз, с вечната си слабост към него — сложна смесица от милозливост, жал и възхищение (защото няма какво да си кривя душата — много жал имаше в това чувство), настоявах: „Трябва да го търпим. Той е сам-самичък на света и има нужда някой да го разбира.“

Скоро железницата започна да обслужва селището. Макондо беше цветущо градче, пълно с нови лица, с киносалон и многобройни увеселителни заведения. Тогава имаше работа за всички, но не и за него. Той продължаваше да стои затворен и да отбягва хората до деня, в който ненадейно се появи в трапезарията по време на закуска и заговори непринудено и дори с въодушевление за прекрасното бъдеще на градчето. Същата сутрин чух думата за първи път. Произнесе я той: „Всичко това ще се забрави, като свикнем с окапалата шума.“

След няколко месеца започна често да излиза на улицата привечер. Седеше в бръснарницата до края на деня и участвуваше в сбирките край вратата, до тоалетната масичка и високия стол, които бръснарят изкарваше на улицата, за да могат клиентите му да се наслаждават на вечерната прохлада.

Лекарите на банановата компания не се задоволиха само да го лишат фактически от средства за препитание, но и през 1907 година, когато в Макондо никой не си спомняше вече за него, пък и самият той се беше отказал да чака пациенти, някой от лекарите на компанията подшушна в общината да поискат от всички практикуващи лекари в градчето да представят дипломите си. Когато един понеделник се появи заповедта, разлепена на четирите ъгъла на площада, той положително е сметнал, че това не го засяга. Аз бях този, който му намекна, че е редно да изпълни тая формалност. Но той се задоволи да отговори спокойно и равнодушно: „Мен това не ме засяга, полковник. Няма повече да се занимавам с тия работи.“ Така и не можах да разбера дали всъщност дипломата му е в ред. Не разбрах даже дали е французин, както се предполагаше, нито пък дали помни семейството си, защото сигурно е имал семейство, макар че никога не спомена нищо за него. Няколко седмици след това, когато кметът и секретарят му се явиха в къщи и поискаха да представи и зарегистрира свидетелството си за правоспособност, той категорично отказа да излезе от стаята си. Същия ден, след като цели пет години беше живял у дома и беше се хранил на нашата трапеза, си дадох сметка, че дори името му не знаем.

 

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

 

Не беше нужно да съм на седемнайсет години (на колкото бях аз тогава), за да забележа — след като видях Меме нагиздена в черквата, а после говорих с нея в дюкянчето, — че у дома стаичката към улицата е заключена. По-късно узнах, че мащехата ми сложила катинара и забранила да се пипат нещата в стаята: леглото, на което докторът спеше, преди да си купи хамака, шкафчето с лекарствата, от което отнесе в къщата на ъгъла само парите, натрупани през най-добрите му години (трябва да са били много, защото у дома не бе имал никакви разходи, и стигнаха, за да отвори Меме дюкянчето си), и сред купчина вехтории — старите вестници, написани на родния му език, каната за миене и някои вече непотребни лични вещи. Сякаш във всички тези неща се таеше, както казваше мащехата ми, зловеща, демонична сила.

Трябва да съм забелязала, че стаята е заключена, през октомври или ноември (три години след като Меме и докторът бяха напуснали къщата), защото в началото на следващата година бях почнала да си мечтая да се настани в нея Мартин. Искаше ми се да живея там след женитбата си; постоянно се въртях пред стаята и дори намеквах пред мащехата си, че е време да се махне катинарът и да се вдигне нелепата забрана, която ни отнемаше едно от най-уютните и любими места в къщата. Но преди да почнем да шием венчалната ми рокля, никой не ми беше говорил открито за доктора, нито пък за стаичката, която продължаваше да бъде нещо негово, като частица от личността му, която не може да се отдели от нашия дом, докато в него живее някой, който го помни.

Аз щях да се оженя до края на годината. Не знам дали заради обстоятелствата, при които беше преминало детството и юношеството ми, имах по това време неточна представа за неща и събития. Но истината е, че през тези месеци, когато напредваха приготовленията за сватбата ми, все още не бях разгадала тайната на много неща. Една година преди да се оженя за Мартин, си го представях през смътна пелена. Може би тъкмо затова исках да е наблизо, в стаичката, за да се убедя, че е човек от плът и кръв, а не годеник, видян насън. И все пак не смеех да заговоря пред мащехата си за своите планове. Колко естествено би било да кажа: „Ще махна катинара. Ще сложа масата до прозореца, а леглото — до вътрешната стена. Ще сложа саксия с карамфили на полицата и китка алое над вратата.“ Но към моето малодушие, към абсолютната ми липса на решителност се прибавяше и нереалността на моя жених. Представях си го като смътен изплъзващ се образ, чиито единствени осезаеми черти сякаш бяха лъскавите мустаци, главата, наклонена малко настрани, и вечното сако с четири копчета.

Беше се появил у дома в края на юли. Прекарваше деня с нас и разговаряше с баща ми в кабинета, разисквайки някаква тайнствена сделка, която така и не можах да разбера. След обяд Мартин и аз ходехме с мащехата ми до плантациите. Но когато на връщане го виждах сред теменужения здрач, когато беше тъй близо до мен и вървеше до рамото ми, тогава ми се струваше още по-отвлечен и нереален. Знаех, че никога няма да мога да си го представя като човек от плът и кръв или да намеря необходимата твърдост, та мисълта за него да ми вдъхне смелост и сили да кажа: „Ще подредя стаята за Мартин.“

Дори и това, че щях да се женя за него, ми изглеждаше невероятно една година преди сватбата ни. Бяхме се запознали през февруари, на бдението при детето на Палокемадо. Няколко момичета пеехме и пляскахме с ръце, стараейки се да се възползуваме докрай от единственото позволено ни развлечение. В Макондо имаше киносалон, обществен грамофон и няколко увеселителни заведения, но баща ми и мащехата ми бяха против ние, момичетата на моята възраст, да се забавляваме там. „Това са развлечения за шумата“ — казваха те.

През февруари по пладне беше горещо. Мащехата ми и аз седяхме на чардака и шиехме чеиза ми, докато баща ми си почиваше. Шиехме дотогава, докато той минеше, влачейки налъмите си, и отидеше да си облее главата с вода от каната. Ала февруарските нощи бяха прохладни и дълбоки и из цялото градче се носеха гласовете на жените, които пееха на бдения при умрели деца.

Вечерта, когато бяхме на бдение при детето на Палокемадо, гласът на Меме Ороско сигурно се е чувал по-добре от всякога. Тя беше слаба, грубовата и кокалеста като метла, но умееше да пее както никой друг. В първата пауза Хеновева Гарсия каза: „Навън седи някакъв чужденец.“ Мисля, че всички освен Ремедиос Ороско престанахме да пеем. „Със сако е, представяш ли си! — каза ми Хеновева Гарсия. — През цялото време говори, а всички го слушат със зяпнала уста. Носи сако с четири копчета, кръстосал е крака и се виждат чорапи с жартиери и високи обувки с капсули.“ Меме Ороско все още пееше, когато ние изпляскахме с ръце и казахме: „Ще се оженим за него.“

По-късно, когато си го спомнях у дома, не намирах никаква връзка между тия думи и действителността. Те сякаш бяха казани от няколко въображаеми жени, които пляскаха с ръце и пееха в къща, където беше умряло едно несъществувало дете. Някакви жени пушеха до нас. Сериозни и дебнещи, изпънали към нас дългите си шии на лешояди. Отзад, на хлад до вратата, една жена, увита в голям черен шал, чакаше да заври кафето. Изведнъж към нашите гласове се присъедини мъжки глас. Отначало беше смутен и неуверен, но после стана мощен и звънлив, сякаш мъжът пееше в черква. Вева Гарсия ме сръга в ребрата. Тогава го погледнах за първи път. Беше млад и спретнат, с колосана яка и закопчано сако с четири копчета. Гледаше ме.

Чувах да говорят, че ще се върне през декември, и си мислех, че няма по-подходящо място за него от заключената стаичка. Но вече не можех да си го представя. Казвах си: „Мартин, Мартин, Мартин“. И това име, изречено, вкусено, разглобено на съставните си части, губеше за мен цялото си значение.

Когато си тръгвахме от бдението, той сложи една празна чаша пред мен и рече: „Познах ви бъдещето на кафе.“ Аз вървях към вратата заедно с другите момичета и чувах гласа му, дълбок, убедителен и спокоен: „Пребройте седем звезди и ще ви се явя насън.“ Като минавахме край вратата, видяхме детето на Палокемадо в мъничкия ковчег, с напудрено лице, с роза в устата и отворени очи, закрепени с клечици. Февруари ни изпращаше хладния лъх на смъртта. В стаята се носеше уханието на изгорелите от жегата жасмин и теменужки. И при безмълвието на мъртвото гласът звучеше натрапчив и единствен: „Добре запомнете. Само седем звезди.“

През юли беше у дома. Обичаше да се обляга до саксиите на парапета. Казваше: „Спомни си, че никога не съм те гледал в очите. Това е тайната на мъжа, който е започнал да се страхува, че ще се влюби.“ И аз наистина не си спомнях очите му. През юли не бих могла да кажа какви очи има мъжът, за когото щях да се оженя през декември. И все пак, шест месеца преди това февруари беше само дълбока тишина по пладне, двойка стоножки — мъжка и женска, сплетени върху пода на банята, просякинята, която идва всеки вторник да моли за стръкче маточина, и той, важен и усмихнат, със закопчано догоре сако: „Ще ви накарам да мислите за мене непрекъснато. Сложих портрета ви зад вратата и забих карфици в очите.“ А Хеновева Гарсия, превивайки се от смях, отсича: „Това са глупости, които мъжете учат от индианците.“

В края на март щеше да се разхожда из къщата. Щеше да прекарва цели часове в кабинета с баща ми, убеждавайки го колко важно е нещо, което никога не можах да разгадая. Сега са минали единайсет години от сватбата ми и девет, откакто го видях да ми маха за сбогом от прозореца на влака, карайки ме да обещая, че ще се грижа много добре за детето, докато той се върне да ни вземе. Тези девет години щяха да минат, без да чуем нищо повече за него, без баща ми, който му помогна да се приготви за това безкрайно пътуване, да е казал една дума за връщането му. Но дори и през трите години на нашия брак той не стана по-действителен и разбираем, отколкото беше на бдението при детето на Палокемадо или в онзи мартенски неделен ден, в който го видях за втори път, когато с Вева Гарсия се връщахме от черква. Той стоеше до вратата на хотела, сам, с ръце в страничните джобове на сакото с четири копчета. „Сега цял живот ще мислите за мен, защото карфиците паднаха от портрета“ — каза той. Гласът му беше толкова глух и напрегнат, че изглеждаше истина. Но дори и тази истина беше по-различна и странна. Хеновева си твърдеше своето: „Това са индиански измишльотини.“ Три месеца след това тя избяга с директора на куклена трупа, но този неделен ден все още изглеждаше много порядъчна и сериозна. Мартин каза: „Спокоен съм, като зная, че някой ще ме помни в Макондо.“ А Хеновева Гарсия го изгледа с изкривено от гняв лице и възкликна:

— Леле божке! Ще изгние на гърба му туй сако с четири копчета.

7

Макар и да не беше очаквал, той беше странна личност в градчето — безучастен, въпреки очевидните му усилия да изглежда общителен и сърдечен. Живееше сред хората от Макондо, но беше далеч от тях, обзет от спомена за едно минало, срещу който всякаква съпротива изглеждаше напразна. Гледаха го любопитно, като мрачно животно, което е прекарало дълго време в мрак, а сега отново се появява, и поведението му не можеше да не се стори на градчето неестествено и тъкмо затова — подозрително.

Връщаше се от бръснарницата привечер и се затваряше в стаята си. От известно време беше престанал да вечеря. Отначало ни се струваше, че се връща уморен, ляга веднага в хамака и се събужда чак на сутринта. Но не мина много време и аз разбрах, че през нощта с него става нещо странно. Чуваше се как ходи из стаята с мъчителна и подлудяваща настойчивост, сякаш нощем му се явяваше призракът на човека, който той е бил дотогава, и двамата — предишният и сегашният човек, се вкопчваха в безмълвен двубой, в който предишният защищаваше своята яростна самота, неуязвимата си самоувереност и непримиримия си егоизъм, а сегашният — страшната си, непоколебима воля да се освободи от предишното си аз. Чувах го как се разхожда из стаята до разсъмване, докато собствената му умора не изчерпеше силите на невидимия му неприятел.

Само аз осъзнах истинските размери на промяната, настъпила у него, откакто престана да носи гамаши и започна да се къпе всеки ден и да пръска дрехите си с одеколон. А след няколко месеца толкова се беше променил, че чувството ми към него престана да бъде просто търпимостта на разбиращ човек и се превърна в състрадание. Това, което ме трогваше, не беше промяната у него извън къщата. Жал ми беше, като си представях как нощем, затворен в стаята, остъргва калта от обувките си, топи парцала в каната за миене, маже с вакса тези разнебитени от толкова години непрекъсната употреба обуща. Жал ми беше, като си мислех за четката и кутията с вакса, скрити под рогозката, потулени от хорски погледи, сякаш бяха част от таен, срамен порок, появил се на възраст, когато повечето хора стават трезви и практични. Всъщност той изживяваше едно закъсняло и безплодно юношество — грижлив в облеклото като юноша, с дрехи, изглаждани всяка вечер с хладна длан, ала не беше достатъчно млад, за да си има приятел, с когото да споделя мечтите и разочарованията си.

Градчето вероятно също беше забелязало промяната у него, защото скоро след това започна да се говори, че бил влюбен в дъщерята на бръснаря. Не знам дали е имало някакво основание за такива приказки, но истината е, че тези слухове ме накараха да осъзная страхотната му физическа самота, биологичния бяс, който сигурно го е измъчвал през тези години на мръсотии и безпомощност.

Всеки следобед го виждаха да се запътва към бръснарницата все по-грижливо облечен. Риза с колосана яка, маншети с позлатени копчета, чисти изгладени панталони, макар и все още с колан извън гайките. Приличаше на печално нагизден годеник, лъхащ на евтин одеколон; вечният злополучен годеник, невзрачният любовник, на когото винаги ще липсва букет цветя за първата среща.

Така го изненадаха първите месеци на 1909 година. Все още нямаше друго основание за сплетните в градчето освен това, че го виждаха да седи в бръснарницата всеки следобед и да разговаря с чужденците, но никой не би могъл да потвърди, че поне веднъж е видял там дъщерята на бръснаря. Аз прозрях жестокостта на тези сплетни. В градчето всички знаеха, че дъщерята на бръснаря щеше да си остане мома, след като цяла година бе страдала от преследванията на някакъв дух, на някакъв невидим любовник, който хвърлял шепи пръст в храната й, мътел водата в делвата, замъглявал огледалата в бръснарницата и я биел дотогава, докато лицето й станело зелено и неузнаваемо. Напразни бяха усилията на Палето, епитрахилът, сложното лечение със светена вода и свещени реликви, молитвите за изцеление, произнесени с трогателно усърдие. Накрая жената на бръснаря затвори в стаята урочасаната си дъщеря, пръсна шепи ориз вътре и я остави да прекара един самотен и мъртъв месец с невидимия любовник, след което дори мъжете в Макондо разправяха, че дъщерята на бръснаря била заченала.

Не беше минала една година, когато хората престанаха да чакат чудовищното събитие — раждането — и любопитството им се насочи към доктора, който уж бил се влюбил в дъщерята на бръснаря, макар всички да бяха убедени, че урочасаната ще се затвори в стаята си да чезне, много преди възможните й претенденти да станат мъже за женене.

Ето защо разбирах, че това е по-скоро жестока, злоумишлена сплетня, отколкото основателно предположение. В края на 1909 година докторът продължаваше да ходи в бръснарницата, а хората все още си приказваха и гласяха сватбата, макар че никой не би могъл да каже, че момичето е излязло поне веднъж в негово присъствие, нито пък че двамата са имали случай да си разменят по една дума.

 

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

 

Преди тринайсет години, през един зноен и мъртъв септември като сегашния, мащехата ми започна да шие венчалната ми рокля. Всеки следобед, докато баща ми си почиваше, сядахме да шием до саксиите с цветя на парапета, до жаркия пламък на розмарина. Септември винаги е бил такъв, от тринайсет години и много преди това. Тъй като сватбата ми щеше да се празнува в тесен кръг (защото така бе наредил баща ми), шиехме бавно, със старателната педантичност на човек, който не бърза, защото е намерил в незабележимия си труд най-добра мярка за времето си. Докато шиехме, разговаряхме. Аз продължавах да си мисля за стаичката към улицата, събирайки кураж, за да кажа на мащехата си, че най-добре е там да се настани Мартин. И този следобед най-сетне й го казах.

Мащехата ми шиеше дългия шлейф от крепон и сред ослепителния блясък на този непоносимо светъл и звучен септември сякаш беше потънала до раменете в един облак на същия този септември. „Не може“ — каза тя. А после, залавяйки се пак за работа, усещайки как през главата й минават осем години горчиви спомени, рече: „Да не дава господ някой да влезе пак в тази стая.“

Мартин се бе завърнал през юли, но не се беше настанил у дома. Обичаше да се обляга на парапета със саксиите и да гледа навън. Обичаше да казва: „Бих останал в Макондо за цял живот.“ След обяд ходехме с мащехата ми до плантациите. Връщахме се чак за вечеря, малко преди да запалят светлините в градчето. Тогава той ми казваше: „Дори да не беше ти, пак бих останал да живея в Макондо.“ И по начина, по който го казваше, също изглеждаше истина.

По това време докторът беше напуснал къщата ни от четири години. И тъкмо оня следобед, когато започнахме да шием венчалната ми рокля — онзи душен следобед, когато й казах да дадем стаичката на Мартин, — мащехата ми за пръв път заговори за странните навици на доктора.

— Преди пет години — каза тя — все още живееше там, затворен като животно. И не само че беше животно, ами на туй отгоре тревопасно, преживно животно, като прост впрегатен вол. Ако се беше оженил за дъщерята на бръснаря, оная вода ненапита, дето накара градчето да повярва на голямата й лъжа — че била заченала от духовете след тайнствен меден месец, — може би нищо нямаше да се случи. Но той престана да ходи в бръснарницата най-неочаквано и дори в последния момент стана съвсем друг, ала това беше само нова страница от методичното осъществяване на ужасния му план. След това, което се случи, само на баща ти можеше да му хрумне да остане у дома един толкова долен човек, който живееше като животно, скандализираше градчето и даваше повод да се говори за нас като за хора, които непрестанно оскърбяват морала и добрите нрави. Върхът на това, което кроеше, щеше да бъде промяната с Меме. Но дори тогава баща ти не осъзна тревожните размери на грешката си.

— Не съм чувала нищо за това — казах аз.

Щурците стържеха с триони на двора. Мащехата ми говореше, без да спира да шие, без да вдига очи от гергефа, извезвайки символи, бродирайки бели плетеници. „Една вечер седяхме на масата (всички освен него, защото, откакто престана да ходи в бръснарницата, изобщо не вечеряше), когато Меме влезе да сервира. Беше неузнаваема. «Какво ти е, Меме?» — попитах я аз. «Нищо, госпожо. Защо?» Но ние виждахме, че не й е добре, защото се олюля до лампата и изобщо имаше болезнен вид. «За бога, Меме, на теб не ти е добре!» — възкликнах аз. И тя действително едва се държеше на крака, когато се обърна и тръгна с подноса към кухнята. Тогава баща ти, който през цялото време я наблюдаваше, й каза: «Ако не ти е добре, легни си.» Но тя мълчеше. Продължаваше да стои с подноса с гръб към нас, докато чухме трясъка на строшения порцелан. Меме стоеше в коридора, впила нокти в стената. Тогава баща ти отиде да го повика от стаята, за да се погрижи за Меме.

През осемте години, които прекара у дома — продължаваше мащехата ми, — никога не бяхме го безпокоили за нещо сериозно. Ние, жените, отидохме при Меме, разтрихме я със спирт и зачакахме да се върне баща ти с доктора. Но докторът не дойде, Исабел. Не дойде да види Меме, макар че човекът, който го беше хранил цели осем години, беше му дал подслон и чисто бельо, отиде лично да го повика. Всеки път, като си спомня, си мисля, че идването му у дома е било божие наказание. Мисля, че всичката тази трева, която му давахме в продължение на осем години, всичките грижи, всичките ни усилия са били божие изпитание, урок за благоразумие и недоверчивост към хората. Като че ли бяхме взели осем години подслон, храна, чисти дрехи и ги бяхме хвърлили на свинете. Меме умираше (поне така ни се струваше), а той продължаваше да си седи там, като отказваше да стори нещо, което не беше проява на милосърдие, а на благоприличие, на признателност, на най-елементарно уважение към неговите благодетели.

Баща ти се върна чак в полунощ. Каза вяло: «Да я разтрият със спирт, но да не й дават очистително.» И аз се почувствувах така, сякаш ми бяха ударили плесница. Меме се беше посъвзела след разтривките. Разярена, извиках: «Да, със спирт, точно така. Вече я разтрихме и е по-добре. Но за това не ни беше нужно да сме живели осем години на чужд гръб.» А баща ти, все така снизходителен, с тази своя глупава примирителност: «Няма нищо страшно. Един ден сама ще се убедиш в това.» Като че ли оня беше пророк.“

Разгорещена, говорейки възбудено, този следобед мащехата ми сякаш отново изживяваше събитията от онази далечна вечер, когато докторът бе отказал да се погрижи за Меме. Розмаринът сякаш изнемогваше от ослепителната септемврийска светлина, от вцепенението на щурците, от пъхтенето на мъжете, които наблизо се мъчеха да откачат една врата от пантите й.

„Но скоро след това Меме отиде на неделна служба нагиздена като знатна дама. Спомням си, сякаш и сега я виждам, че носеше чадърче с преливащи се цветове.

Меме, Меме. Това също беше божие наказание. В това, че я взехме от родителите й, които я моряха от глад, че се грижехме за нея, че й дадохме подслон, храна и име, също виждам ръката на провидението. Когато на другия ден я видях на вратата да чака някой от индианците да й отнесе сандъка, и аз самата не знаех къде отива. Беше променена и сериозна (като че ли и сега я виждам), стоеше до сандъка и разговаряше с баща ти. Всичко стана, без да се посъветват с мене, Чабела. Сякаш аз бях някакво плашило, нарисувано на стената. Преди да успея да попитам какво става, защо се случват странни работи в собствената ми къща и без мое знание, баща ти ми каза: «Няма какво да разпитваш Меме. Тя си отива, но може би ще се върне след известно време.» Аз го попитах къде отива, но той не ми отговори. Отиде си, влачейки налъми, сякаш аз не му бях жена, а някакво си плашило, нарисувано на стената.

Чак след два дена разбрах, че оня си беше отишъл на разсъмване, като дори не беше проявил благоприличието да се сбогува. Беше влязъл като у дома си и след осем години си излизаше ей така, без да се сбогува, без да каже нито дума. Същински крадец. Аз си помислих, че баща ти го е изпъдил, задето отказа да помогне на Меме. Но като го попитах още същия ден, той се задоволи само да каже: «Ние двамата трябва надълго и широко да говорим за това.» А ето че изминаха цели пет години, без да засегне този въпрос.

Само с баща ти и в една безредна къща като тази, в която всеки прави, каквото си иска, можеше да се случи такова нещо. В Макондо се говореше само за това, а аз все още не знаех, че Меме се появила в черквата нагласена, сякаш бе станала дама, и че баща ти имал наглостта да я поведе за ръка през площада. Тогава именно разбрах, че не е толкова далеч, колкото си мислех, а живее с доктора в къщата на ъгъла. Бяха отишли да живеят заедно, като свине, без дори да прекрачат прага на черквата, макар че Меме беше кръстена. Веднъж казах на баща ти: «И този грях ще бъде наказан от бога.» Но той не каза нищо. Беше си все същият спокоен човек, след като беше подкрепил откритото съжителство и скандала.

И все пак сега се радвам, че стана тъй, защото в замяна на това докторът напусна къщата ни. Ако не се беше случило, още щеше да живее в стаичката. Когато разбрах, че е напуснал дома ни и е отнесъл в къщата на ъгъла вехториите си и оня сандък, който не можеше да мине през пътната врата, се почувствувах по-спокойна. Това беше моята победа, отсрочена с осем години.

След две седмици Меме беше отворила дюкянчето си и дори си имаше шевна машина. Беше купила нова Domestic с парите, които той натрупа у дома. За мене това беше оскърбление. Така и казах на баща ти. Но макар и да не реагираше на възмущението ми, личеше, че е по-скоро доволен от постъпката си, отколкото разкаян, сякаш беше спасил душата си, противопоставяйки на благоприличието и честта на нашия дом пословичната си търпимост, своето разбиране и великодушие. И дори известно неблагоразумие. Казах му: «Ти хвърли на свинете най-хубавото от убежденията си.» А той, както винаги, ми отвърна:

— И това ще проумееш някой ден.“

8

Декември дойде като неочаквана пролет, като описан в книга. И с него дойде Мартин. Появи се у дома след обяд, със сгъваем куфар, пак със сакото с четири копчета, сега чисто и току-що изгладено. Нищо не ми каза, защото отиде право в кабинета да разговаря с баща ми. Денят на сватбата беше определен още през юли. Но два дни след завръщането на Мартин през декември баща ми повика мащехата в кабинета, за да й каже, че сватбата трябва да стане в понеделник. Беше събота.

Роклята беше готова. Мартин идваше у дома всеки ден, говореше с баща ми, който споделяше с нас впечатленията си, докато се хранехме. Аз не познавах годеника си. Никога не бях оставала насаме с него. Но изглежда, че сърдечно и крепко приятелство свързваше Мартин с баща ми, а баща ми говореше за Мартин така, сякаш не аз, а той самият щеше да се жени за него.

Аз не се чувствувах никак развълнувана, че наближава сватбата ми. Все още бях обвита в тази сива мъгла, през която Мартин се приближаваше изправен и недействителен, размахвайки ръце, като говореше, закопчавайки и разкопчавайки сакото си с четири копчета. В неделя обядва у нас. Мащехата ми ни настани така, че Мартин да е до баща ми, през три стола от мене. По време на обяда мащехата ми и аз разговаряхме съвсем малко. Баща ми и Мартин приказваха за работите си. И аз, седнала през три стола от него, виждах човека, който след година щеше да бъде бащата на детето ми и с когото не ме свързваше дори и повърхностна дружба.

В неделя вечерта облякох венчалната си рокля в спалнята на мащехата. Виждах се в огледалото бледа и чиста, обвита в облак от тънък крепон, който ми напомняше призрака на майка ми. Казвах си пред огледалото: „Това съм аз, Исабел. Облечена съм като булка, за да се оженя на разсъмване.“ И не можех да се позная; чувствувах се раздвоена в спомена за умрялата си майка. Меме ми беше говорила за нея преди няколко дни в къщата на ъгъла. Беше ми казала, че след като съм се родила, облекли майка ми в сватбената й премяна и я положили в ковчега. И сега, като се гледах в огледалото, виждах костите на майка си, покрити с гробищна плесен, сред купчина изпокъсан крепон и плътен жълт прах. Аз бях извън огледалото. Вътре беше майка ми, отново жива — гледаше ме, простираше към мен ръце от застиналото пространство, опитваше се да докосне смъртта, която втъкваше първите игли в булчинския ми венец. А отзад, в средата на спалнята, баща ми, сериозен и слисан, промълвя: „Сега, с тази рокля, си досущ като нея.“

Тази вечер получих първото и последното, единственото любовно писмо. Една бележка от Мартин, написана с молив на гърба на филмовата програма. Пишеше: „Тъй като няма да мога да дойда навреме тази вечер, ще се изповядам рано сутринта. Кажете на полковника, че уговореното е почти постигнато и че затова не мога да дойда сега. Много ли сте уплашена? М.“ С блудкавия вкус на това писмо отидох в спалнята и още го чувствувах в устата, когато се събудих след няколко часа, разтърсена от мащехата си.

Но всъщност мина още много време, докато се събудя напълно. Отново се чувствувах във венчалната рокля в едно свежо и влажно утро, ухаещо на мускус. Усещах устата си пресъхнала, както когато пътуваш и слюнката не иска да навлажни хляба. Кумовете и гостите бяха в салона от четири часа. Аз познавах всички, но сега ги виждах променени и нови, мъжете бяха облечени в сукно, а жените разговаряха с шапки на главата и изпълваха къщата с плътния и дразнещ дъх на думите си.

Черквата беше празна. Няколко жени се извърнаха да ме погледнат, когато прекосих главния кораб, като обречен младеж към жертвения камък. Палето, слаб и достоен, единственият човек с реални очертания в този вихрен и безмълвен кошмар, слезе по стъпалата и ме предаде на Мартин с четири движения на мършавите си ръце. Мартин стоеше до мене, спокоен и усмихнат, какъвто го видях на бдението при детето на Палокемадо, но сега беше с къса коса, сякаш за да ми докаже, че в самия ден на сватбата се беше постарал да изглежда още по-недействителен, отколкото в обикновени дни.

Същото това утро, вече у дома, след като гостите закусиха и размениха обичайните фрази, мъжът ми излезе и се върна чак подир следобедната почивка. Баща ми и мащехата ми се престориха, че не забелязват положението ми. Оставиха денят да мине, без да променят установения ред, така че нищо да не позволи да се почувствува необикновеният дъх на този понеделник. Съблякох венчалната си рокля, свих я на вързоп и я пъхнах на дъното на гардероба. Спомних си за майка си и си помислих: „Тези парцали поне ще ми послужат за саван.“

Нереалният младоженец се върна в два часа и каза, че е обядвал. Тогава, като го видях да се приближава с късата си коса, ми се стори, че декември не беше вече лазурен месец. Мартин седна до мен и известно време мълчахме. За първи път, откакто се бях родила, се страхувах, че ще мръкне. Трябва да съм се издала с някое движение, защото внезапно Мартин сякаш оживя, наведе се над рамото ми и попита: „За какво мислиш?“ Почувствувах, че сърцето ми се свива: непознатият ми беше заговорил на „ти“. Погледнах нагоре, там, където декември беше огромна блестяща топка, сияен месец от стъкло, и казах: „Мисля си, че сега ни липсва само едно — да завали.“.

 

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

 

Последната нощ, когато разговаряхме на чардака, беше по-горещо от обикновено. Само след няколко дни той щеше да се върне от бръснарницата и да се затвори завинаги в стаята си. Но онази последна нощ на чардака, една от най-горещите и тежки, които съм запазил в паметта си, той се показа разбиращ, както много рядко се случваше. Единственото нещо, което, изглежда, живееше в тази огромна пещ, бе глухо отекващата песен на щурците, възбудени от жаждата в природата, и мъничката, незначителна и все пак прекомерна дейност на розмарина и туберозата, които пламтяха в пустия час. И двамата мълчахме, а от нас се стичаше онова мазно и лепкаво вещество, което не е пот, а протеклата слуз на разлагащата се жива материя. От време на време той поглеждаше звездите, небето, опустошено от ослепителния летен блясък, а после оставаше неподвижен, сякаш изцяло вглъбен в хода на тази чудовищно жива нощ. Седяхме така, умислени, един срещу друг, той — в коженото си кресло, аз — в люлеещия се стол. Изведнъж се мярна бяло крило и аз видях самотната му тъжна глава, клюмнала на лявото рамо. Спомних си за живота му, за неговата самота, за ужасния му душевен смут. Спомних си с какво мъчително безразличие наблюдаваше той зрелището на живота. Преди ми се струваше, че с него ме свързват сложни чувства, противоречиви понякога и тъй изменчиви, както и неговата личност. Но в този миг ни най-малко не се усъмних, че съм го обикнал дълбоко. Стори ми се, че съм прозрял в себе си онази тайнствена сила, която още от първия миг ме подтикна да го закрилям, и усетих като жива рана болката в тъмната му душна стая. Видях го мрачен и сломен, смазан от обстоятелствата. Внезапно, като ме погледна с жестоките си и проницателни жълти очи, се уверих, че тайната на безизходната му самота ми бе разкрита от напрегнатия пулс на нощта. И преди самият аз да успея да се замисля защо правя това, го попитах:

— Кажете ми, докторе, вярвате ли в бога?

Той ме погледна. Косата му падаше върху челото и целият той гореше от някакъв вътрешен огън, но на лицето му все още нямаше нито сянка от вълнение или смущение. Отговори с напълно овладения си ленив глас на преживно животно:

— За първи път ми задават този въпрос.

— А вие самият, докторе, задавали ли сте си го някога?

Не изглеждаше нито безразличен, нито развълнуван. Като че ли почти не се интересуваше от мен. Нито от моя въпрос, още по-малко от целта му.

— Трудно е да се каже.

— Но не ви ли плаши нощ като тази? Нямате ли чувството, че някой по-голям от всички броди из плантациите, докато нищо не се движи и всичко изглежда поразено от стъпките му?

Сега той мълчеше. Щурците изпълваха пространството отвъд прохладния, жив и почти човешки мирис на жасминовия храст, посаден в памет на първата ми жена. Един исполин бродеше сам в нощта.

— Мисля, че нищо подобно не ме смущава, полковник. — Но сега и той изглеждаше поразен, също като нещата, като розмарина и туберозата в горещото си пространство. — Смущава ме това — продължи той, като ме погледна сурово право в очите, — че съществува човек като вас, способен да твърди със сигурност, че разбира онзи, който броди в нощта.

— Ние се стремим да спасим душата си, докторе. Това е разликата.

И тогава си позволих да отида по-далече, отколкото възнамерявах:

— Вие не го усещате, защото не сте вярващ.

А той ми отвърна спокоен и невъзмутим:

— Не е тъй, полковник, повярвайте ми. Работата е там, че ме смущава както мисълта, че бог съществува, така и мисълта, че не съществува. Ето защо предпочитам изобщо да не мисля за това.

Не знам защо предчувствувах, че точно така ще ми отговори. „Той е скаран с бога“, помислих, като чух това, което ми каза непринудено, ясно и точно, сякаш го бе прочел някъде. Аз все още бях упоен от вцепенението на нощта. Чувствувах се сред необятна галерия от пророчески картини.

Там, зад парапета, беше градинката, която обработваха Аделаида и дъщеря ми. Затова пламтеше розмаринът — защото те всяка сутрин го поддържаха с грижите си, та в нощи като тая жаркият му дъх да се носи из къщата и да прави по-спокоен съня. Жасминовият храст изпращаше натрапчивия си мирис и ние го вдъхвахме, защото той беше връстник на Исабел, защото в известен смисъл тази миризма беше продължение на майка й. Щурците бяха в двора, сред храстите — забравили бяхме да почистим бурените след дъжда. И единственото невероятно, изумително нещо беше, че той седи тук и бърше с огромна проста кърпа лъсналото си от пот чело.

След нова пауза рече:

— Бих искал да зная защо ми зададохте този въпрос, полковник.

— Внезапно ми хрумна — отвърнах аз. — Може би защото от седем години ми се иска да узная какво мисли човек като вас. — И добавих, като също си избърсах потта от челото: — Или може би ме тревожи вашата самота.

Почаках, но не получих отговор. Видях го срещу себе си, все така тъжен и самотен. Спомних си за Макондо, за безумието на неговите жители, които горяха банкноти по празници; за безпътната шума, която презираше всичко, която се валяше в тресавището на своите инстинкти и намираше в прахосничеството желаното удоволствие. Спомних си за живота му преди идването на шумата. И за сетнешния му живот, за евтините му одеколони, за вехтите излъскани обувки, за мълвата, която го преследваше като сянка, незабелязана от него. Попитах го:

— Докторе, никога ли не сте помисляли да се ожените?

И преди да свърша, той вече ми отговаряше с една от обичайните си дълги заобикалки:

— Вие много обичате дъщеря си. Нали, полковник?

Отговорих, че това е естествено.

— Добре — продължи той. — Но вие сте различен. Никой не обича повече от вас сам да си кове гвоздеите. Виждал съм ви да сменяте пантите на врата, макар че разполагате с неколцина души, които биха могли да сторят това вместо вас. Просто ви е приятно. Мисля, че щастието за вас се състои в това — да обикаляте къщата с кутия инструменти и да търсите нещо за поправяне. Вие сте в състояние да изпитвате благодарност към някого, стига да ви развали пантите, полковник. Благодарен сте му, защото по такъв начин ви се дава възможност да бъдете щастлив.

— Това е навик — рекох, без да разбирам какво цели той. — Казват, че майка ми била същата.

Той се бе оживил. Държането му беше миролюбиво, но непреклонно.

— Много добре — каза. — Това е хубав навик. И е най-евтиното щастие, което познавам. Затова имате такава къща и сте възпитали така дъщеря си. Мисля, че трябва да е хубаво да имаш дъщеря като вашата.

Все още не проумявах какво целеше с тия заобикалки.

Но въпреки това попитах:

— А вие, докторе, не сте ли се замисляли колко хубаво би било за вас да си имате дъщеря?

— Не, полковник — отвърна той. И се усмихна, но веднага стана пак сериозен. — Моите деца няма да бъдат като вашите.

Тогава у мен не остана никакво съмнение. Той говореше сериозно и тази сериозност, това положение ми се сториха ужасни. Мислех си: От всичко друго за това е най-достоен за съжаление. Заслужава да го покровителствуваш, мислех си аз.

— Чували ли сте за Палето? — го попитах.

Отговори ми, че не е.

Палето е енорийският ни свещеник, но преди всичко той е приятел на цялото градче. Сигурно го познавате.

— А, да, да — каза той. — И също има деца, нали?

— Сега не ме интересува това — отвърнах аз. — Хората измислят разни клюки за Палето, защото много го обичат. Това е особен случай, докторе. Палето съвсем не е лицемерно набожен и не прекалява с молитвите. Той е истински човек и изпълнява задълженията си като човек.

Сега слушаше с интерес. Седеше мълчалив и съсредоточен, втренчил в мене жестоките си жълти очи. Каза:

— Това е хубаво, нали?

— Мисля, че Палето ще стане светец — отвърнах аз. И бях искрен. — Никога не бяхме виждали в Макондо подобно нещо. Отначало го гледаха с недоверие, защото е тукашен, защото старите хора го помнят още когато ходеше с прашка, както всички момчета. Участвува във войната, стана полковник, а това създаваше трудности. Вие знаете, че хората не уважават ветераните така, както уважават свещениците. Освен това не бяхме свикнали да ни се чете бристолския алманах вместо Евангелието.

Той се усмихна. Сигурно му се стори така забавно, както и на нас отначало.

— Любопитно, нали? — рече.

Палето си е такъв. Предпочита да осведомява хората за атмосферните явления. Изпитва почти религиозно вълнение от бурите. Всяка неделя говори за тях. Ето защо проповедите му не се опират на Евангелието, а на атмосферните предсказания на бристолския алманах.

Сега се усмихваше и слушаше охотно, с напрегнато внимание. Аз също се чувствувах въодушевен. Казах:

— Има още нещо, което може да ви заинтересува, докторе. Знаете ли откога Палето е в Макондо?

Той отговори, че не знае.

— По една случайност пристигна същия ден като вас. И нещо още по-любопитно: ако имахте по-голям брат, сигурен съм, че щеше да бъде досущ като Палето, физически, разбира се.

Сега като че ли не мислеше за друго. По сериозния му вид, по упоритото му и съсредоточено внимание разбрах, че е настъпил моментът да му кажа това, което целях:

— Е, добре, докторе. Посетете Палето и ще се убедите, че нещата не са такива, каквито вие ги виждате.

И той каза, че ще отиде.

9

Студен, безмълвен и усърден, катинарът трупа своята ръжда. Аделаида го сложи на стаичката, когато узна, че докторът е отишъл да живее с Меме. Жена ми прие неговото напускане като своя победа, като завършек на една систематична и упорита дейност, която тя поде още когато аз наредих докторът да остане у дома. Седемнайсет години след това катинарът продължава да пази стаята.

Ако в поведението ми, неизменно през тия осем години, е имало нещо недостойно в очите на хората или неугодно на бога, то наказанието щеше да ме сполети много преди смъртта ми. Може би трябваше да изкупя приживе това, което сметнах за хуманен дълг, за християнска повеля. Защото още не бе започнал да се покрива с ръжда катинарът, когато Мартин се появи у дома с чанта, претъпкана с проекти — така и не разбрах доколко са били действителни, — и с твърдото намерение да се ожени за дъщеря ми. Пристигна у дома със сако с четири копчета, излъчващ през всичките си пори младост и енергия, обвит от сияйна атмосфера на симпатия. Ожени се за Исабел през декември преди единайсет години. Изминаха девет, откакто замина с чанта, пълна с подписани от мене ценни книжа, и обеща да се върне веднага щом осъществи замислената операция, за което разполагаше с моето имущество. Девет години изминаха, но това не ми дава право да мисля, че е мошеник. Нямам право да мисля, че женитбата му е била просто свидетелство за добрите му намерения.

Ала осем години опит бяха послужили за нещо. Мартин щеше да се настани в стаичката, ако Аделаида не се бе противопоставила. Тоя път волята й беше желязна, решителна и непреклонна. Знаех, че жена ми не би имала нищо против да нареди конюшнята като брачна стая, само и само да не позволи младоженците да се настанят в стаичката. Този път приех без колебание нейното решение. Това беше признаване на победата й, отсрочена с осем години. Ако двамата сме сбъркали, като повярвахме на Мартин, то е обща грешка. И за двама ни няма нито победа, нито поражение. И все пак това, което щеше да се случи сетне, надхвърляше силите ни, то беше като предсказаните в алманаха атмосферни явления, които неизбежно ще настъпят.

Когато казах на Меме да напусне дома ни и да живее така, както намери за добре, а и после, макар че Аделаида ме упрекна в слабост и малодушие, аз съумях да се опълча и да наложа своята воля напук на всичко (винаги съм правил тъй), за да бъде така, както аз наредя. Ала нещо ми подсказваше, че съм безсилен пред хода на събитията. Не аз се разпореждах у дома, а някаква тайнствена сила, която направляваше живота ни и за която ние бяхме само нищожно и послушно оръдие. Всичко сякаш се подчиняваше тогава на естественото и неумолимо сбъдване на някакво пророчество.

След като Меме отвори дрогерия (всъщност вероятно всички са знаели, че една работлива жена, която най-неочаквано става държанка на провинциален лекар, рано или късно ще отвори дрогерия), разбрах, че у дома той е успял да натрупа много повече пари, отколкото би могло да се предположи, и че ги е държал в чекмеджето — съвсем нови банкноти и монети, които небрежно е хвърлял в кутията по времето, когато имаше пациенти.

Когато Меме отвори дрогерия, се предполагаше, че той е там, в задната стаичка, преследван от бог знае какви безпощадни апокалиптични животни. Знаеше се, че не се храни с нищо, донесено отвън, че си има зеленчукова градина и че отначало Меме купуваше парче месо за себе си, но след година се отказа от този навик, може би защото от постоянното общуване с него бе станала вегетарианка. Така двамата се затвориха, докато един ден властите разбиха вратата, претърсиха къщата и разкопаха градината, търсейки трупа на Меме.

Предполагаше се, че е там, затворен, че се люлее в стария си протрит хамак. Но аз знаех още тогава, когато вече не се чакаше завръщането му в света на живите, че упоритото му отшелничество, безмълвният му двубой с божията заплаха ще свърши много преди да го е сполетяла смъртта. Знаех, че рано или късно той ще излезе навън, защото никой не може да прекара половин живот в отшелничество, далеч от бога, без да излезе неочаквано и най-непринудено да изрече пред първия срещнат човек онова, което нито оковите и дръвникът, нито изтезанието с огън и вода, нито страданията на кръста и в менгемето, нито въглените и нажежените железа в очите, нито вечната сол на езика и колът на мъчението, нито камшиците и жаравата, нито дори любовта биха го накарали да изрече пред своите мъчители. И този час за него щеше да настъпи няколко години преди смъртта му.

Аз знаех това от преди, от последната нощ, когато разговаряхме на чардака, и оттогава, когато го потърсих в стаичката, за да види Меме. Бих ли могъл да се противопоставя на волята му да живее с нея като мъж с жена? Преди навярно бих могъл. Сега не, защото друга страница от предопределението бе започнала да се обръща от три месеца насам.

Тази вечер не беше в хамака. Лежеше по гръб в походното легло, с отметната назад глава и очи, вторачени там, където би трябвало да се вижда таванът, ако светлината от свещника беше по-силна. В стаята имаше електрическа лампа, но той никога не я използуваше. Предпочиташе да лежи в полумрака, впил очи в тъмнината. Когато влязох в стаята, той не мръдна, но забелязах, че щом прекрачих прага, почувствува, че не е сам. Тогава казах: „Простете за безпокойството, докторе. Изглежда, че на индианката не й е добре.“ Той се надигна в леглото. Миг преди това бе почувствувал, че не е сам в стаята. Сега знаеше, че съм влязъл аз. Очевидно това бяха две съвсем различни усещания, защото тозчас се промени, приглади косата си и седна на ръба на кревата в очакване.

— Аделаида иска да дойдете да видите Меме, докторе — казах аз.

А той, както си седеше, ми отговори натъртено с ленивия си глас на преживно животно:

— Няма да има нужда. Работата е там, че тя е бременна.

После се наведе напред, като че изучаваше лицето ми, и каза:

— От години Меме спи с мен.

Трябва да си призная, че не се изненадах. Не изпитах нито смущение, нито учудване, нито гняв. Не изпитах нищо. Може би неговото признание беше прекалено сериозно за мене и надхвърляше способността ми да го проумея. Продължавах да стоя безучастно, без дори да зная защо. Продължавах да стоя прав и неподвижен, безстрастен като него, като ленивия му глас на преживно животно. Чак после, след продължително мълчание, докато той все още седеше неподвижно на походното легло, сякаш чакаше да взема някакво решение, разбрах напълно какво ми беше казал. Ала тогава вече беше прекалено късно да се чудя.

— Естествено вие си давате сметка за положението, докторе. — Това беше всичко, което можах да кажа.

Той отговори:

— Човек взема предпазни мерки, полковник. Когато поемаш някакъв риск, знаеш и какво те чака. Ако нещо ти изневери, значи, се е случило нещо непредвидено, извън възможностите ти.

Познавах тоя род заобикалки. Както винаги, нямах представа накъде клони. Дръпнах един стол и седнах срещу него. Тогава той стана от кревата, закопча токата на колана си и си оправи панталоните. Продължи да говори от другия край на стаята:

— Толкова сигурно е, че съм взел мерки, че за втори път е бременна. Първия път беше преди година и половина, но вие не забелязахте нищо.

Продължаваше да говори спокойно, крачейки пак към леглото. В полумрака усещах бавните му уверени стъпки по тухления под.

— Но тогава тя беше готова на всичко. Сега не. Преди два месеца ми каза, че пак е бременна, и аз й казах както първия път: „Ела тази вечер да ти дам същото.“ Тя отговори, че сега не можела, че щяла да дойде на другия ден. Когато отидох в кухнята да пия кафе, казах й, че я чакам, но тя ми отговори, че в никакъв случай няма да дойде.

Беше застанал до леглото, но не седна. Обърна ми отново гръб и продължи да обикаля стаята. Слушах го. Усещах как гласът му се приближава и отдалечава, сякаш докато ми говореше, се люлееше в хамака. Говореше спокойно и уверено. Знаех, че би било безсмислено да се опитвам да го прекъсна. Просто го слушах. Той продължаваше да говори:

— И все пак след два дни дойде. Бях приготвил всичко. Казах й да седне ей тук и отидох да взема чашата от масата. Тогава, като й казах: „На, изпий го“, разбрах, че този път няма да го направи. Погледна ме, без да се усмихне, и каза с жестоки нотки в гласа: „Това няма да го махна, докторе. Ще си го родя и ще го отгледам.“

Аз се почувствувах раздразнен от неговото спокойствие. Казах му:

— Това ни най-малко не ви оправдава, докторе. Вие на два пъти сте постъпили недостойно: първо, заради връзките в собствения ми дом и, второ, заради аборта.

— Но вие видяхте, че направих всичко възможно, полковник. Повече от това не можех да сторя. После, като видях, че няма друг изход, реших да говоря с вас. Щях да го сторя тия дни.

— Предполагам, знаете, че има изход от подобни положения, стига човек наистина да иска да измие позора. Вие знаете какви са принципите на нашия дом — казах аз.

Той отвърна:

— Не искам да ви създавам неприятности, полковник. Повярвайте ми. Ето какво се канех да ви кажа: ще взема индианката със себе си и ще отидем да живеем в празната къща на ъгъла.

— Което е открито незаконно съжителство, докторе. Знаете ли какво значи за нас това?

Тогава той се върна до леглото. Седна, наведе се напред и заговори, опрял лакти на бедрата. Гласът му се промени. Отначало беше равнодушен. Сега започваше да става жесток и предизвикателен.

— Предлагам ви единственото нещо, което няма да ви създаде никакви неприятности, полковник. Другото би било да кажа, че детето не е от мен.

— Меме би го казала — възразих аз. Започнах да се възмущавам. Сега държането му беше прекалено дръзко и предизвикателно, за да остана спокоен.

Но той продължаваше сурово и непреклонно:

— Повярвайте ми, можете да бъдете абсолютно сигурен, че Меме няма да го каже. Тъкмо защото съм убеден в това, ви казвам, че ще я взема със себе си в къщата на ъгъла. Само за да ви спестя неприятности. Нищо повече, полковник.

Толкова уверено се бе осмелил да отрече, че Меме може да го посочи за баща на детето си, че сега наистина се почувствувах объркан. Нещо ме караше да мисля, че силата му се таи много по-дълбоко от думите. Казах:

— Ние вярваме на Меме както на собствената си дъщеря, докторе. В случая тя би била на наша страна.

— Ако знаехте това, което зная аз, нямаше да говорите така, полковник. Прощавайте, че ви го казвам, но ако сравнявате индианката с дъщеря си, обиждате дъщеря си.

— Нямате право да говорите така — казах аз.

А той отговори със същата горчива суровост в гласа:

— Имам. И щом ви казвам, че тя не може да твърди, че аз съм баща на детето й, значи, също имам основание за това.

Отметна назад глава, вдъхна дълбоко и добави:

— Ако имахте време да наблюдавате Меме, когато излиза нощем, изобщо нямаше да ме карате да я взимам със себе си. В случая рискувам аз, полковник. Слагам на съвестта си една смърт, за да ви спестя неприятности.

Тогава разбрах, че никога няма да прекрачи с Меме прага на черквата. Но бедата беше там, че след последните му думи не бих се осмелил да поема това, което по-късно би могло да се окаже ужасно бреме за съвестта. Имаше няколко карти в моя полза. Но единствената, с която той разполагаше, би била достатъчна, за да заложи против съвестта ми.

— Добре, докторе — казах аз. — Още тази вечер ще се погрижа да ви приготвят къщата на ъгъла. Но така или иначе, искам да знаете, че ви изгонвам от дома си. Вие не си отивате по собствена воля. Полковник Аурелиано Буендия сигурно щеше да ви накара скъпо да заплатите за начина, по който отговаряте за доверието му.

Предполагах, че съм възбудил инстинктите му и очаквах да забушуват първичните му тъмни страсти, когато той стовари върху ми цялото си достойнство.

— Вие сте почтен човек, полковник — рече. — Всички го знаят и самият аз съм живял достатъчно дълго във вашия дом, за да трябва да ми го напомняте.

Когато се изправи, нямаше вид на тържествуващ човек. Изглеждаше просто доволен, че е могъл да се отплати за осемгодишното ни внимание. Аз бях този, който се чувствуваше объркан и виновен. Тази вечер, като видях зародиша на смъртта, набъбващ в жестоките му жълти очи, разбрах, че постъпката ми е егоистична и че само заради това петно на съвестта си заслужавам да понеса до края на живота си ужасно изкупление. Той, напротив, беше със спокойна съвест.

— Колкото до Меме — рече, — нека я разтрият със спирт, но да не й дават очистително.

10

Дядо отиде пак при мама. Тя седи дълбоко умислена. Роклята и шапката й са тук, на стола, но нея я няма. Дядо се приближава, вижда я умислена и размахва бастуна си пред очите й: „Събуди се, дъще.“ Мама премигва, тръсва глава. „За какво мислиш?“ — пита дядо. А тя се усмихва с усилие и отвръща: „Мислех за Палето.“

Дядо пак сяда до нея и опира брада на бастуна. Казва: „Какво съвпадение! И аз си мислех за него.“

Те разбират какво искат да кажат. Говорят, без да се гледат — мама, облегната на стола, удря леко с длан ръката си, а дядо седи до нея, все още с брада, опряна на бастуна. Но и така се разбират, също както се разбираме ние с Абраам, когато ходим да гледаме Лукресия.

Казвам на Абраам: „Сега тика такишката.“ Абраам винаги върви отпред, на около три крачки пред мен. Без да се обърне да ме погледне, той отвръща: „Още не, след малко.“ Но аз настоявам: „Когато тика, алкутанът идва и се пръска.“ Абраам е с гръб към мене, но аз усещам, че се смее тихичко с глупав и наивен смях, като струйка вода, която трепти по муцуната на вола след водопой. Казва: „Трябва да стане към пет.“ Затичва се и добавя: „Ако идем сега, алкутанът може да се пръсне.“ Но аз настоявам: „Все едно е тика такишката.“ А той се обръща към мен, затичва се и казва: „Добре, тогава да вървим.“

За да видим Лукресия, трябва да минем през пет двора с дървета и ями. Трябва да прескочим зеленото дуварче с гущери, където преди пееше джуджето с женски глас. Абраам го прескача тичешком, блестящ като метално острие на силната светлина, преследван по петите от лая на кучето. После се спира. Сега сме пред прозореца. Казваме: „Лукресия“, така, като че Лукресия спи. Но тя е будна, седнала на кревата, боса, с колосана широка бяла нощница, която й стига до глезените.

Като ни чува, Лукресия вдига глава, шари с поглед из стаята и впива в нас голямо кръгло око — също като на алкараван[4]. После се разсмива и тръгва към средата на стаята. Устата й е отворена и се виждат неравни дребни зъби. Главата й е кръгла, с подстригана като на мъж коса.

Когато стига до средата на стаята, престава да се смее, навежда се и гледа към вратата, докато ръцете й стигнат до глезените, а после започва бавно да си вдига нощницата, с премислено бавно движение, едновременно предизвикателно и свирепо. Ние с Абраам стоим все така надвесени над прозореца, докато Лукресия си вдига нощницата, с изкривени в задъхана и неспокойна гримаса устни, вторачила в нас огромното си святкащо око на алкараван. Тогава виждаме белия корем, който по-надолу става тъмносин, а тя си покрива лицето с нощницата и стои така, изправена посред спалнята, с прибрани крака, стиснати с някаква трепетна сила, която идва откъм петите й. Изведнъж си открива лицето с рязко движение, сочи ни с показалец и блестящото й око излиза от орбитата си сред ужасен вой, който отеква из цялата къща. Тогава вратата на стаята се отваря и жената излиза с викове: „Вървете на майната си!“

От няколко дена не ходим да гледаме Лукресия. Сега ходим на реката, по пътя за плантациите. Ако си тръгнем рано оттук, Абраам сигурно ще ме чака. Но дядо не мърда. Седи до мама, опрял брада на бастуна. Аз го гледам, изучавам очите му зад стъклата, а той сигурно усеща, че го гледам, защото внезапно въздъхва шумно, раздвижва се и казва на мама с глух и тъжен глас: „Палето щеше да ги докара тук с камшици.“

После става от стола и се запътва натам, където е мъртвецът.

 

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

 

За втори път влизам в тази стая. И първия път, преди десет години, всичко беше както сега. Като че ли оттогава не се е докосвал до нищо, като че ли още от онова далечно утро, когато дойде да живее тук с Меме, е престанал да се грижи за себе си. Книжата бяха на същото място. Масата, няколкото прости дрехи — всичко си стоеше там, където е и днес. Сякаш беше вчера, когато Палето и аз дойдохме да помирим този човек с властите.

По това време банановата компания ни беше изстискала докрай и беше напуснала Макондо заедно с отпадъците от отпадъците, които ни бе донесла. С тях си беше отишла и окапалата шума, последните следи на цветущото Макондо до 1915 година. Останало бе едно разорено село с четири бедни, тъмни магазина, населено с безработни, озлобени хора, измъчвани от спомена за едно цветущо минало и от горчилката на едно унило, застинало настояще. Нищо друго нямаше тогава в бъдещето освен един мрачен и тревожен неделен ден с избори.

Шест месеца преди това на вратата на доктора се появи един пасквил. Никой не му обърна внимание и той си стоя закован много дълго, докато накрая дъждовете изтриха тъмните букви и парчето хартия изчезна, повлечено от последните февруарски ветрове. Но в края на 1918 година, когато наближиха изборите, правителството се замисли как да раздвижи и държи в напрежение своите избиратели. Тогава някой е споменал пред новите власти за самотния лекар, за когото от много време насам би могъл да даде достоверни сведения. Сигурно им е казал, че през първите години индианката, която живеела с него, държала дюкянче, което процъфтявало така, както процъфтявали дори и най-незначителните работи в Макондо. Един ден (никой не помни през кой месец, нито дори през коя година) вратата на дюкяна не се отворила. Предполагало се, че Меме и докторът продължават да живеят там, затворени, хранейки се само със зеленчуци, които сами отглеждали в двора. Но в пасквила, който се появил на ъгловата къща, се казвало, че докторът убил държанката си и заровил тялото й в двора, опасявайки се да не би градчето да я използува, за да го отрови. Необяснимото е, че за това се заговори тогава, когато едва ли някой е имал причини да желае смъртта на доктора. Струва ми се, че властите изобщо не си спомняха за неговото съществуване до годината, в която правителството засили полицията и органите за сигурност със свои доверени хора. Точно тогава бе изровена забравената легенда за пасквила и властите разбиха вратите, претърсиха къщата, разкопаха градината и бъркаха в нужника, търсейки трупа на Меме. Но не намериха от нея нито следа.

Тогава сигурно щяха да разкарват и тормозят доктора и щеше да падне още една жертва в името на общественото мнение и на всесилните власти. Но Палето се намеси, дойде у дома и ме повика да посетим доктора, сигурен, че аз ще получа от него задоволително обяснение.

Когато влязохме през задната врата, видяхме една човешка развалина в хамака. Навярно на този свят няма нищо по-страшно от човешка развалина. Още повече на тоя ничий гражданин, който се надигна в хамака, като ни видя, че влизаме, и самият той изглеждаше покрит със слой от праха, който покриваше всичко в стаята. Главата му беше стоманеносива, а жестоките му жълти очи все още пазеха могъщата вътрешна сила, която бях виждал и у дома. Имах чувството, че стига само да докоснем тялото му с нокът, то ще се разпадне, ще се превърне в купчина човешки стърготини. Нямаше мустаци, но не беше гладко избръснат. Брадата си стрижеше с ножици, така че кожата му не изглеждаше обрасла с дебели и твърди косми, а с нежен бял мъх. Като го видях в хамака, си помислих: Сега не прилича на жив човек. Сега прилича на мъртвец, на когото очите още не са умрели.

Заговори със същия ленив глас на преживно животно, който бях чувал и у дома. Нямал какво да каже. Разправи ни, сякаш мислеше, че не знаем, как полицията разбила вратите и разкопала градината без негово съгласие. Но това не беше протест. Беше само едно жално и тъжно признание.

Колкото до Меме, даде ни едно обяснение, което би могло да се стори наивно, но беше изречено от него със същия глас, с който би казал и самата истина. Меме просто си отишла, това било всичко. Когато затворила дюкянчето, започнала да се отегчава в къщи. Не разговаряла с никого, нямала никаква връзка с външния свят. Един ден я видял, че си реди куфара, но нищо не й казал. Не й казал нищо и когато я видял с рокля за излизане, високи токове и куфар в ръка, застанала в рамката на вратата, без да продума, просто като че ли му се показвала така, нагласена, за да разбере, че си отива. Тогава той станал и й дал останалите в чекмеджето пари.

— Колко време има оттогава, докторе? — попитах го аз.

А той отговори:

— Пресметнете по косата ми. Тя ми я стрижеше.

Палето почти не говори по време на посещението. Още с влизането си в стаята изглеждаше поразен от вида на единствения човек, когото не познаваше, въпреки че от петнайсет години беше в Макондо. Този път забелязах (и то по-добре от всякога, може би защото докторът си беше махнал мустаците) необикновената прилика между тия двама мъже. Не бяха съвсем еднакви, но си приличаха като братя. Единият беше с няколко години по-стар, по-слаб и мършав. Но те имаха общи черти като на двама братя, макар единият да прилича на бащата, а другият — на майката. Тогава си спомних последната вечер на чардака и казах:

— Това е Палето, докторе. Веднъж вие ми обещахте да го посетите.

Той се усмихна. Погледна свещеника и рече:

— Вярно е, полковник. Не знам защо не го направих. — И продължи да гледа и изучава Палето, докато той заговори:

— Никога не е късно за онзи, който започва добре. Бих искал да ви бъда приятел.

Веднага забелязах, че в присъствието на чужденеца, Палето бе изгубил обичайната си сила. Говореше плахо, без непоколебимата увереност, с която гласът му гърмеше от амвона, когато четеше с многозначителен и страховит тон атмосферните предсказания от Бристолския алманах.

Това беше първата и последната им среща. Но все пак животът на доктора продължи до днешното утро, защото Палето се застъпи за него още веднъж онази нощ, когато го помолиха да се погрижи за ранените, а той дори не отвори вратата и тогава изрекоха ужасната присъда, чието изпълнение сега аз се нагърбвам да осуетя.

Вече се готвехме да напуснем къщата, когато си спомних за нещо, което от години желаех да узная. Казах на Палето, че ще остана тук с доктора, докато той ходатайствува пред властите. Когато останахме сами, го попитах:

— Кажете ми, докторе, какво стана с детето?

Лицето му не се промени.

— Какво дете, полковник?

— Вашето и на Меме. Когато напусна къщата ми, тя беше бременна.

И той, спокоен и невъзмутим, отговори:

— Имате право, полковник. Съвсем бях забравил за това.

 

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

 

Баща ми помълча. После каза: „Палето щеше да ги докара тук с камшици.“ В очите му се чете сдържано раздразнение. Докато седим в очакване вече към половин час (защото трябва да е около три), ме тревожи обърканият вид на детето, унесеното, сякаш нищо непитащо изражение, хладното и разсеяно безразличие, което го прави досущ като баща му. Моят син ще се стопи в горещия въздух на тази сряда, както стана с Мартин преди девет години, докато махаше с ръка от прозореца на влака, изчезвайки завинаги. Напразни ще са всичките мои жертви за сина ми, ако той продължава да прилича на баща си. Напразно ще моля бога да направи от него човек от плът и кръв, да има обем, тегло и цвят, както всички хора. Напразно ще е всичко, докато в неговите жили тече кръвта на баща му.

Преди пет години детето нямаше нищо от Мартин. Сега постепенно придобива всичко — откакто Хеновева Гарсия се върна в Макондо с шестте си деца, между които две двойки близнаци. Хеновева беше напълняла и остаряла. Около очите й имаше сини жилки, от които лицето й, някога чисто и гладко, изглеждаше сега мръсно. Излъчваше шумно и невъздържано щастие сред пилците си, обути в бели обувчици, с жаба и маншети от органди[5]. Аз знаех, че Хеновева беше избягала с директора на една куклена трупа и изпитвах някакво странно чувство на отвращение при вида на децата й, чиито движения сякаш бяха автоматични, като че ли се управляваха от един централен механизъм; дребни и смущаващо приличащи си, и шестте с еднакви обувки, с еднакви жаба и маншети. Печално и жалко ми се струваше невъздържаното щастие на Хеновева, нейната външност с куп модни подробности в едно разорено, потънало в прах градче. Имаше нещо тъжно, някаква жалка комичност в маниерите й, в усилието да изглежда щастлива, в оплакванията й от нашия начин на живот, толкова различен от живота в куклената трупа.

Като я гледах, си спомнях миналото. Казах й: „Ама ти страшно си надебеляла.“ Тогава тя се натъжи: „Трябва да е от спомените.“ Изгледа внимателно детето и каза: „Ами какво стана с магьосника с четирите копчета?“ Аз отвърнах само: „Отиде си“, защото знаех, че тя знае. А Хеновева попита: „И само туй ли ти остави?“ Отговорих й, че ми е оставил само това дете. Тя се изсмя с неуместен, просташки смях: „Трябва да си бая слаб, щом за пет години си направил само едно дете.“ И продължи да кудкудяка, като се въртеше сред пилците си: „Пък аз бях луда по него. Кълна се, че щях да ти го отнема, ако не се бяхме запознали на бдение при дете. По онова време бях страшно суеверна.“

Преди да се разделим, Хеновева дълго гледа детето и рече: „Наистина е досущ като него. Липсва му само сакото с четирите копчета.“ И от този миг детето започна да ми изглежда досущ като баща си, сякаш Хеновева му бе донесла магията на приликата. Понякога съм го заварвала опрял лакти на масата, с наклонена на лявото рамо глава и замъглен поглед, зареян нанякъде. Също като Мартин, когато се облягаше на парапета до саксиите с карамфили и казваше: „Дори да не беше ти, пак бих останал да живея в Макондо завинаги.“ Понякога имам чувството, че ще го каже, както би могъл да го каже сега, седнал до мене, мълчалив, пипайки зачервения си от горещината нос. „Боли ли те?“ — питам го аз. Той отговаря, че не, мислел си, че не би могъл да понася очила. „Няма защо да те тревожи това“ — казвам аз и отпускам възела на връзката му. „Като се приберем в къщи, ще си починеш и ще се изкъпеш.“ После поглеждам към баща си, който повиква най-стария от индианците: „Катауре“. Той е нисък и набит, пуши на кревата и като чува името си, вдига глава и търси лицето на баща ми с малките си мрачни очи. Но тъкмо когато баща ми понечва да заговори, в задната стаичка се чуват стъпките на кмета и той влиза, клатушкайки се.

11

Това пладне у дома беше ужасно. Макар че вестта за смъртта му не ме изненада, защото отдавна я очаквах, не можех да предположа, че ще предизвика такъв смут в къщата ми. Някой трябваше да ме придружи на погребението и аз мислех, че това ще бъде жена ми, най-вече заради онзи следобед преди три години, след болестта ми, когато, преглеждайки чекмеджетата на писалището ми, тя намери бастунчето със сребърната дръжка и танцуващата балеринка. Мисля, че по това време бяхме забравили играчката. Но този следобед я навихме и балеринката танцува както някога, съживена от музиката, която преди беше весела, но след дългото мълчание в чекмеджето звучеше мрачно и носталгично. Аделаида я гледаше как танцува и си спомняше. После се обърна към мен с навлажнени от лека тъга очи:

— За кого ти напомня?

Аз знаех за кого мисли Аделаида, докато изхабената мелодийка на играчката изпълваше стаята с тъга.

— Какво ли е станало с него? — рече жена ми, обзета от спомени, разтърсена може би от полъха на онова време, когато той се появяваше на прага на стаята в шест часа вечерта и окачваше лампата над вратата.

— В къщата на ъгъла е — отвърнах аз. — Скоро ще умре и ние ще трябва да го погребем.

Аделаида мълчеше, погълната от танца на балеринката, и аз се почувствувах заразен от нейната тъга. Казах й.

— Все ми се иска да узная за кого го взе в деня, когато пристигна у дома. Беше сложила онази трапеза, защото ти е заприличал на някого.

Аделаида отговори с вяла усмивка:

— Ще ми се смееш, ако ти кажа на кого ми заприлича, когато застана ей там, в ъгъла, с балеринката в ръка. — И тя посочи с пръст натам, където го бе видяла преди двайсет и четири години с ботуши от едно парче и дрехи, които приличаха на военна униформа.

Помислих, че този следобед се бяха помирили чрез спомена, и затова днес казах на жена си да се облече в черно, за да ме придружи. Но играчката пак лежи в чекмеджето. Музиката е изгубила своето очарование. Сега Аделаида гасне. Тъжна, съсипана, тя с часове се моли в стаята. „Само на теб може да ти хрумне да му устройваш погребение — рече. — След всичките беди, които ни сполетяха, ни липсваше само тая проклета високосна година. И после потопът.“ Помъчих се да я убедя, че съм обвързан с честна дума.

— Не можем да отречем, че му дължа живота си — рекох.

— Той ни беше длъжник — отвърна тя. — Като ти спаси живота, само погаси един осемгодишен дълг за легло, храна и чисти дрехи.

После придърпа един стол към парапета. И навярно още седи там, със замъглени от скръб и суеверие очи. Толкова отчаяна ми се видя нейната постъпка, че се опитах да я успокоя.

— Добре. Тогава ще ида с Исабел — рекох.

Но тя не отговори. Продължаваше да седи неуязвима. Преди да излезем, й казах, мислейки, че ще й угодя:

— Докато се върнем, постой в параклиса и се помоли за нас.

Тогава тя извърна глава към вратата и рече:

— Няма и да се моля. Молитвите ми ще бъдат все така безполезни, докато оная жена идва всеки вторник да проси стръкче маточина. — В гласа й звучеше мрачен и тревожен бунт. — Ще остана тук, сломена, до часа на страшния съд. Ако дотогава термитите не са прояли стола.

 

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

 

Баща ми застава неподвижен, с изпъната шия, като чува познатите стъпки откъм задната стая. Забравя какво е искал да каже на Катауре и понечва да се обърне, подпрян на бастуна, но сакатият крак му изневерява и той насмалко да падне по очи, както се случи преди три години, когато падна в локва от лимонада, сред шума на търкулналата се на пода кана, налъмите, люлеещия се стол и плача на детето, което единствено го бе видяло да пада.

Оттогава куца, оттогава си влачи крака, който се вдърви след онази седмица мъчителни страдания, от които не се надявахме вече да се съвземе. Сега, като го виждам как успява да запази равновесие с помощта на кмета, си мисля, че тъкмо в този сакат крак се крие тайната на дълга, който се готви да изпълни против волята на градчето.

Може би благодарността му е оттогава. Откакто падна по очи на чардака и каза, че почувствувал сякаш го блъскат от кула, а последните лекари, останали в Макондо, ни посъветваха да го приготвим да умре по християнски. Спомням си го на петия ден от болестта, отпаднал, смалил се между завивките; спомням си отслабналото му тяло, също като тялото на Палето, който предишната година бе изпратен до гробищата от всички жители на Макондо, отрупан с цветя, сред вълнуваща процесия. В ковчега неговата величественост излъчваше същата непоправима, печална безпомощност, каквато виждах на лицето на баща ми в онези дни, когато в спалнята отекна неговият глас. Разказваше за онзи страшен воин, който по време на войната от осемдесет и пета година се появил една нощ в лагера на полковник Аурелиано Буендия с шапка и ботуши, украсени с тигрови кожи, нокти и зъби. „Кой сте вие?“ — го попитали. Но странният воин не отговорил. Пак го попитали: „Откъде идвате?“ Но и този път той не отговорил. „На чия страна се биете?“ — попитали го за трети път, но отново не получили от непознатия воин никакъв отговор. Тогава ординарецът грабнал една главня от огъня, доближил я до лицето му, разгледал го за миг и се провикнал възмутен: „По дяволите! Това е херцог Марлбъроу[6]!“

След това страшно бълнуване лекарите наредиха да го изкъпем. Така и сторихме. Но на другия ден едва ли можеше да се долови някаква промяна в състоянието му. Тогава лекарите си отидоха, като казаха, че най-добре ще е да го приготвим да умре по християнски.

Спалнята потъна в безмълвие, сред което се чуваше само бавното и спокойно дихание на смъртта, онова стаено дихание, което край леглото на умиращите има човешка миризма. След като отец Анхел му даде последното причастие, дълго стояхме неподвижни, съзерцавайки острия профил на обречения. После удари камбанката на часовника и мащехата ми се приготви да му даде лекарството. Повдигнахме главата му, мъчейки се да му отворим устата, та мащехата ми да пъхне лъжицата. Точно тогава в коридора се чуха бавни, уверени стъпки. Мащехата ми замря с лъжицата във въздуха, престана да чете молитвата си и се обърна към вратата, застинала, мъртвешки бледа. „Дори и в чистилището бих познала стъпките му“, успя да промълви тя, точно когато погледнахме към вратата и видяхме доктора. Стоеше на прага и ни гледаше.

 

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

 

Казвам на дъщеря си: „Палето щеше да ги докара тук с камшици“ и се упътвам към ковчега, като си мисля: Откакто докторът напусна къщата ни, бях сигурен, че нашите деяния се подчиняват на някаква висша воля, срещу която не бихме могли да се опълчим, дори и да се стремим с всичките си сили, дори да последваме безсмислената постъпка на Аделаида, която се затвори да се моли.

Докато изминавам разстоянието, което ме дели от ковчега, и виждам моите хора, безучастни, седнали на кревата, струва ми се, че с първата глътка от въздуха, който трепти над мъртвеца, съм вдъхнал цялата онази горчива и гибелна атмосфера, която разруши Макондо. Мисля, че кметът скоро ще дойде с разрешение за погребението. Знам, че навън, по изгарящите от горещината улици, хората стоят в очакване. Знам, че на прозорците са се надвесили жадни за зрелище жени и че стоят там, надвесени, забравили, че млякото кипи на огъня, а оризът е останал без вода. Но мисля, че и тази сетна проява на непокорство е свръх силите на тези изстискани и съсипани хора. Способността им да се борят рухна още преди неделята на изборите, когато се оживиха и започнаха да кроят планове и бяха сразени, но останаха с убеждението, че сами ръководят собствените си постъпки. Ала всичко това изглеждаше подготвено, нагласено, за да насочва събитията, които полека-лека неизбежно щяха да ни доведат до тази сряда.

Преди десет години, когато настъпи разрухата, дружните усилия на онези, които желаеха да се съвземат, биха били достатъчни, за да се изгради всичко наново. Достатъчно би било всички да излезем на опустошените от банановата компания полета; да ги почистим от бурени и да започнем пак всичко отначало. Но окапалата шума беше научена да бъде нетърпелива; да не вярва нито в миналото, нито в бъдещето. Беше научена да вярва само в настоящия миг и в него да задоволява ненаситния си апетит. Не беше нужно много време, за да си дадем сметка, че шумата си бе отишла и че без нея не беше възможно да се започне отначало. Шумата бе донесла всичко и всичко бе отнесла със себе си. След нея оставаше само един неделен ден сред развалините на едно градче и вечният интригант пред избори, който в последната нощ на Макондо бе сложил на площада четири дамаджани ракия за полицията и охраната.

Ако онази нощ Палето успя да ги усмири, въпреки че все още бяха способни на бунт, днес би могъл да тръгне от къща на къща с камшик в ръка и да ги застави да погребат този човек. Палето им бе наложил желязна дисциплина. Дори когато той умря преди четири години — една година преди болестта ми, — тази дисциплина пролича в страстния порив, с който всички изскубнаха цветята и храстите в градините си и ги занесоха на гроба, за да отдадат на Палето последна почит.

Докторът единствен не присъствува на погребението. И той единствен дължеше живота си тъкмо на това безпрекословно и противоречиво подчинение на градчето пред свещеника. Защото вечерта, когато сложиха на площада четирите дамаджани ракия и Макондо се превърна в потъпкано от сган варвари градче, едно обезумяло от ужас градче, което заравяше мъртъвците си в общата яма, някой трябва да си е спомнил, че в къщата на ъгъла живее лекар. Тогава именно сложиха носилките до вратата и му извикаха (защото той не отвори, а се обади отвътре): „Докторе, погрижете се за тия ранени, че другите лекари не смогват вече“, а той отговори: „Карайте ги на друго място, аз не разбирам нищо от тия работи.“ — „Вие сте единственият лекар, който ни остава. Трябва да проявите милосърдие“ — му рекоха, а той отвърна (но и тогава вратата си остана затворена, а тълпата си го представи сред стаята, вдигнал лампата нависоко, с осветени жестоки жълти очи): „Забравил съм всичко, което знаех. Карайте ги на друго място“ и си остана зад затворената врата (защото оттогава вратата никога вече не се отвори), докато мъже и жени от Макондо агонизираха пред нея. Тази нощ тълпата би била способна на всичко. Готвеха се да подпалят къщата и да превърнат в пепел единствения й обитател. Но тогава се появи Палето. Казват, че сякаш бил там, невидим, бдейки, за да предотврати унищожаването на къщата и човека. „Никой да не е посмял да докосне тази врата“ — изрече Палето. И нищо повече не каза, с разперени като на разпятие ръце и озарено от пламтящата ярост на тълпата студено и безстрастно лице като череп на крава. Тогава бурята затихна, отмина нанякъде, но тълпата все още имаше достатъчно сили, за да изкрещи оная присъда, която неизбежно щеше да доведе до настъпването на тази сряда.

Отивам до леглото, за да кажа на моите хора да отворят вратата, като си мисля: Всеки момент трябва да дойде. И си казвам, че ако до пет минути не дойде, ще изнесем ковчега без разрешение и ще сложим мъртвеца насред улицата, дори и да трябва да го погребем пред самата къща. „Катауре“ — повиквам най-стария от моите хора и той едва успява да вдигне глава, когато чувам стъпките на кмета откъм другата стая.

Знам, че идва право към мене и се опитвам бързо да се завъртя на токовете си, подпрян на бастуна, но болният крак ми изневерява и политам напред. Сигурен съм, че ще падна и ще си разбия главата в ръба на ковчега, но се натъквам на неговата ръка, здраво се вкопчвам в нея и чувам гласа му, изпълнен с глупава кротост: „Не се безпокойте, господин полковник. Уверявам ви, че нищо няма да се случи.“ Аз мисля, че не е така, но знам, че той го казва, за да си вдъхне кураж. „И аз мисля, че нищо няма да се случи“ — му казвам, като си мисля обратното, а той споменава нещо за сейбите[7] на гробищата и ми връчва разрешението. Без да го прочета, го сгъвам, пъхам го в джоба на жилетката си и казвам: „Така или иначе, каквото и да се случи, значи, е трябвало да се случи. Все едно, че е предсказано в алманаха.“

Кметът се обръща към индианците. Заповядва им да заковат ковчега и да отворят вратата. Виждам как се раздвижват, търсят чука и пироните, които ще заличат завинаги образа на този човек, на този бездомник отникъде, когото видях за последен път преди три години до леглото ми на оздравяващ, с глава и лице, поразени от преждевременна старост. Тогава току-що ме бе спасил от смърт. Сякаш същата сила, която го беше довела тук, която му бе донесла вестта за моята болест, го крепеше сега до леглото ми на оздравяващ. Каза ми:

— Трябва само да раздвижвате по малко крака. Може би занапред ще се наложи да ходите с бастун.

След два дни щях да го попитам какво му дължа, а той щеше да ми отговори:

— Нищо не ми дължите, полковник. Но ако искате да ми направите една услуга, когато умра, хвърлете върху мене малко пръст. Това е единственото, от което се нуждая, за да не ме изкълват лешоядите.

В самото задължение, което ме караше да поема, по начина, по който го изрече, и в ритъма на стъпките му върху плочите на стаята се забелязваше, че този човек отдавна беше почнал да умира, макар че щяха да минат още три години, докато тази отсрочена и непълна смърт настъпи завинаги. Този ден беше днешният. И дори мисля, че не е имало нужда от въже. Един лек полъх би бил достатъчен, за да угасне и последната искра живот в жестоките му жълти очи. Аз предчувствувах това още от онази вечер, когато разговаряхме в стаичката, преди да отиде да живее с Меме. Така че не се изненадах, когато ме накара да поема задължението, което ще изпълня днес. Просто казах:

— Няма нужда да ме молите, докторе. Вие ме познавате и трябваше да се досетите, че дори да не ви дължах живота си, бих ви погребал напук на всички.

А той ми отвърна усмихнат и жестоките му жълти очи за пръв път бяха спокойни:

— Вярно е, полковник. Но недейте забравя, че един мъртвец не би могъл да ме погребе.

 

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

 

Сега вече никой не ще може да предотврати този позор. Кметът връчи на баща ми заповедта за погребението, а баща ми каза: „Така или иначе, каквото и да се случи, значи, е трябвало да се случи. Все едно, че е предсказано в алманаха.“ И го каза със същото безразличие, с което се обрече на съдбата на Макондо, верен на сандъците с дрехите на всички роднини, умрели, преди аз да се родя. Оттогава всичко тръгна към разруха. Дори енергията на мащехата ми с нейния твърд и властен характер бе удавена в горчива скръб. Тя изглежда все по-далечна и мълчалива и е толкова разочарована, че днес след обяд седна до парапета и каза: „Ще остана тук, сломена, до часа на страшния съд.“

Баща ми вече за нищо не налага волята си. Само днес се надигна, за да изпълни този позорен дълг. Ето го, уверен, че всичко ще мине без сериозни последствия, гледа индианците, които се раздвижиха, за да отворят вратата и заковат ковчега. Виждам ги как се приближават, изправям се, хващам детето за ръка и премествам стола до прозореца, за да не ме видят хората, когато вратата се отвори.

Детето е объркано. Когато станах, то ме погледна в лицето някак слисано. Но сега седи до мен объркано и гледа индианците, които се потят, докато се мъчат да дръпнат халките. И вратата се отваря широко с провлечен, пронизителен стон на ръждясал метал. Тогава отново виждам улицата, блестящия парещ бял прах, който покрива къщите и придава на градчето жалкия вид на разнебитена мебел. Сякаш господ е обявил Макондо за ненужен и го е захвърлил в ъгъла, където са градчетата, престанали да служат на света.

Детето, което в първия миг сигурно е било заслепено от рязката светлина (ръката му трепна в моята, когато вратата се отвори), внезапно вдига глава, съсредоточено, напрегнато, и ме пита: „Чуваш ли?“ Едва тогава си давам сметка, че в някой от съседните дворове се обажда алкараван. „Да — отвръщам, — трябва да е вече три часът“ — и почти в същия миг отеква първият удар на чука върху пирона.

Мъча се да не чувам този пронизващ звук, от който настръхвам; старая се детето да не забележи моето смущение, затова извръщам лице към прозореца и виждам на отсрещната страна унилите и прашни бадемови дървета и в дъното — нашата къща. Разтърсена от невидимия порив на разрушението, скоро и тя ще се срути тихо и безвъзвратно. С цяло Макондо е така, откакто го изстиска банановата компания. Бръшлянът нахлува в къщите, бурени растат из уличките, пропукват се стените и посред бял ден човек намира в спалнята си гущер. Всичко изглежда разрушено, откакто престанахме да се грижим за розмарина и туберозата; откакто една невидима ръка строши коледния порцеланов сервиз в долапа и остави молците да ядат дрехите, които вече никой не облече. Разнебити се някоя врата, а няма грижлива ръка да я поправи. Баща ми няма сили да се движи така, както преди болестта, която го остави завинаги сакат. Сеньора Ребека, зад вечния си вентилатор, не върши нищо, което би могло да пресече жаждата й към зложелателство, предизвикана от безплодния и мъчителен вдовишки живот. Агеда е саката, угнетена от упорита религиозна болест; а отец Анхел като че ли няма друго удоволствие, освен да усеща в следобедната си дрямка вечния вкус на несмилаемите кюфтета. Единственото неизменно нещо е песента на близначките Сан Херонимо и онази загадъчна просякиня, която сякаш не остарява и от двайсет години насам идва всеки вторник у дома за стръкче маточина. Само свирката на един прашен жълт влак без пътници нарушава четири пъти на ден тишината. А нощем тътенът от малката фабрика, която остана, след като банановата компания напусна Макондо.

Виждам къщата през прозореца и си мисля, че мащехата ми е там, неподвижна на стола, мислейки си може би, че още преди да се върнем, ще задуха онзи последен вятър, който ще заличи градчето. Тогава всички ще са си отишли, всички освен ние, защото сме свързани с тая земя заради една стая, пълна със сандъци, в които още се пазят домашните съдове и дрехите на дедите на моите деди и чуловете, с които са покривали конете, когато родителите ми дошли в Макондо, спасявайки се от войната. Ние сме вкоренени в тая земя от спомена за далечните мъртъвци, чиито кости вече не биха могли да се намерят и на двайсет разтега под нея. Сандъците са в стаята още от последните дни на войната; там ще си бъдат и днес, когато се върнем от погребението, ако дотогава не е задухал онзи последен вятър, който ще помете Макондо заедно с неговите стаи, пълни с гущери, и мрачните му жители, съсипани от спомените.

 

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

 

Изведнъж дядо става, опира се на бастуна и изправя птичата си глава, на която очилата стоят здраво, като част от лицето му. Мисля, че би ми било много трудно да нося очила. При всяко движение те биха се изплъзвали от ушите ми. И докато си мисля това, се удрям лекичко по носа. Мама ме поглежда и пита: „Боли ли те?“ Аз й отвръщам, че не, просто си мисля, че не бих могъл да нося очила. А тя се усмихва, вдъхва дълбоко и казва: „Сигурно си вир-вода.“ И наистина, дрехите изгарят кожата ми, костюмът от дебело зелено кадифе, затворен догоре, е залепнал за тялото от потта и ме дразни. „Да“ — отговарям. И мама се навежда над мене, разхлабва възела на връзката ми и ми вее на врата. „Като се приберем у дома, ще си починеш и ще се изкъпеш“ — казва тя. „Катауре“ — чувам…

В това време през задната врата влиза отново човекът с револвера. Застава в рамката на вратата, сваля си шапката и тръгва предпазливо, като че се страхува да не събуди мъртвеца. Но всъщност го прави, за да изплаши дядо, който полита напред, блъснат от човека, олюлява се, но успява да се вкопчи в ръката на този, който се опита да го събори. Мъжете са престанали да пушат и седят на кревата, наредени като четири гарвана на стряха. Когато влиза човекът с револвера, гарваните се навеждат, пошепват си нещо и един от тях става, отива до масата и взема чука и кутийката с пироните.

Дядо стои до ковчега и разговаря с човека. Човекът казва: „Не се безпокойте, господин полковник. Уверявам ви, че нищо няма да се случи.“ А дядо отвръща: „И аз мисля, че нищо няма да се случи.“ — „Можете да го погребете от външната страна, до лявата ограда на гробищата, там, където сейбите са по-високи.“ После подава на дядо някакъв лист хартия и добавя: „Ще видите, че всичко ще мине много добре.“ Дядо се опира на бастуна с едната ръка, взема листа с другата и го пъха в джоба на жилетката, където държи мъничкия квадратен златен часовник с верижка. После казва: „Така или иначе, каквото и да се случи, значи, е трябвало да се случи. Все едно, че е предсказано в алманаха.“

„По прозорците има хора — казва човекът, — но то е просто от любопитство. Жените за нищо и никакво увисват по прозорците.“ Но мисля, че дядо не го чува, защото гледа през прозореца към улицата. Тогава човекът се раздвижва, отива до кревата и казва на мъжете, веейки си с шапката: „Сега може да го заковете. И отворете вратата да влезе малко чист въздух.“

Мъжете се раздвижват. Един от тях се навежда над кутията с чука и пироните, а другите се запътват към вратата. Майка ми става. Изпотена и бледа е. Премества стола, хваща ме за ръка и ме дръпва настрана, за да минат мъжете, които се приближават да отворят вратата.

Първо се мъчат да издърпат резето, което изглежда слепено с ръждясалите халки, но не успяват да го мръднат. Сякаш някой се е облегнал с всички сили откъм улицата. Но когато един от мъжете се опира на вратата и я блъсва, в стаята се вдига шум от дърво, от ръждясали панти, ключалки, споени от времето, и вратата зейва огромна, сякаш за да минат двама души един върху друг: чува се продължителното изскърцване на дървото и събудените железа. И преди да успеем да схванем какво става, светлината нахлува в стаята заднишком, мощна и ослепителна, защото са махнали преградата, която я е възпирала цели двеста години със силата на двеста вола, и тя пада по гръб на пода, повличайки сянката на предметите в стремителното си падане. Хората рязко се очертават, като от мълния по пладне, олюляват се и струва ми се, че трябва да се хванат за нещо, за да не ги повали светлината.

Когато вратата се отваря, някъде в градчето се обажда алкараван. Сега виждам улицата. Виждам блестящия парещ прах. Виждам няколко души, облегнати на отсрещния тротоар, скръстили ръце, гледайки към стаята. Пак чувам алкаравана и казвам на мама: „Чуваш ли?“ Тя ми отвръща, че чува, че трябва да е три часът. Но Ада ми е казвала, че алкараваните се обаждат, когато усетят миризма на умряло. Искам да кажа на мама точно когато чувам силния удар на чука върху главичката на пирона. Чукът удря ли, удря, звукът му изпълва всичко: почива си за миг и продължава да удря, пробождайки шест пъти дървото, събуждайки проточен тъжен вопъл от заспалите дъски, а мама, извърнала лице на другата страна, гледа през прозореца към улицата.

Когато свършват да коват, се чува викът на няколко чапли. Дядо прави знак на своите хора. Те се навеждат, накланят ковчега, а човекът, застанал в ъгъла с шапка, казва на дядо: „Не се безпокойте, господин полковник.“ И тогава дядо се обръща към ъгъла, възбуден, с подута и морава като на боен петел шия. Ала не казва нищо. Човекът пак заговаря от ъгъла: „Дори мисля, че никой в градчето не си спомня за това.“

В този миг действително усещам трепет в корема. Сега наистина ми се ходи на едно място, си казвам, но виждам, че вече е твърде късно. Мъжете се напрягат за последен път, изправят се със заковани в пода пети и ковчегът започва да плува в светлината, сякаш отнасят на гробищата мъртъв кораб.

И аз си казвам: Сега ще усетят миризмата. Сега всички алкаравани ще закрещят.

Разкази

Третото примирение

Ето го пак онзи шум. Същият — леден, режещ, отвесен шум, който вече толкова добре познаваше, но който сега му се струваше остър и мъчителен, сякаш за един ден беше отвикнал от него.

Въртеше се, бодлив и глух, в празната му глава. Сякаш някакъв шиш бе щръкнал между четирите стени на черепа му и ставаше все по-голям, извиваше се като спирала, удряше го отвътре и придаваше на неговия ствол от прешлени променливо трептене, съвсем несъзвучно с уверения ритъм на тялото му. Нещо се беше разглобило във физическия му строеж на твърд човек — нещо, което досега бе действувало както трябва, а сега блъскаше главата му отвътре с резки и твърди удари, нанасяни сякаш от костелива ръка, без плът, като ръка на скелет, и го караше да си спомня всички огорчения в живота. Почувствува животинско желание да свие юмруци и да притисне слепоочията си, набраздени от сини артерии, станали морави от силния натиск на безнадеждното му страдание. Искаше му се да попие в дланите на чувствителните си ръце шума, който го пробождаше с острия си, твърд като елмаз връх. Котешка тръпка пробяга по мускулите му, когато си представи, че преследва шума по изтерзаните кътчета на пламналата си, разцепвана от треската глава. Скоро щеше да го настигне. Но не. Шумът имаше хлъзгава, почти неуловима кожа. Само че той възнамеряваше да го настигне с помощта на добре разработена стратегия и с всичката сила на отчаянието си да го смачка веднъж завинаги. Втори път не ще позволи да влезе през ухото му. Нека сега излезе през устата му, през всяка негова пора, през очите му — нека изхвръкнат от орбитите си, докато минава той, нека ослепеят, докато гледат от дъното на своя разкъсан мрак бягащия шум. Не ще му позволи да притиска в стените на черепа му дребните си кристали, ледените си звезди. Такъв беше този шум — безкраен като удрянето на детска глава в стена от бетон. Като всички силни удари на всички твърди неща в природата. Но той няма повече да го измъчва — само да успее да го окръжи, да го изолира. Постепенно да съсича променливите очертания на собствената му сянка. И да го сграбчи. Да го притисне наистина веднъж завинаги, да го блъсне с всичка сила в паважа и яростно да го тъпче, докато се омаломощи съвсем и задъхан, може да каже, че е унищожил един шум, който го е измъчвал, подлудявал и който лети сега захвърлен на земята като ненужна, мъртва вещ.

Само че невъзможно му беше да притисне слепоочията си. Ръцете му се бяха смалили и бяха станали като ръце на джудже — къси, дебели, тлъсти. Опита се да разтърси глава. Разтърси я. Тогава шумът още повече се засили в черепа му, във вкоравения му, уголемен череп, и той усети как земното притегляне започна още по-силно да го дърпа надолу. Тежък и твърд беше този шум. Толкова тежък и твърд, че ако беше го настигнал и унищожил, щеше да има чувството, че е оскубал листенцата на оловено цвете.

И друг път беше го усещал със същата настойчивост. Усети го например в деня, когато умря за първи път. Когато при вида на някакъв труп осъзна, че това е неговият собствен труп. Погледна го и се опипа. Усети се недосегаем, безобемен, несъществуващ. Той наистина беше труп и вече усещаше по младото си и болнаво тяло присъствието на смъртта. В цялата къща атмосферата се беше втвърдила, сякаш сградата беше напълнена с цимент и в този грамаден блок — заедно с вещите, останали от времето, когато я изпълваше въздух — се намираше той, грижливо положен в ковчег от твърд, но прозрачен цимент. Та онзи път в главата му влезе същият шум. Колко далечни и студени усещаше стъпалата си там, в другия край на ковчега, където бяха наредили възглавници, защото ковчегът му беше още прекалено голям и трябваше да го пригодят, да приспособят мъртвото му тяло към новата, последна дреха. Покриха го с бяло и превързаха челюстта му с кърпа. Почувствува се красив — както беше увит в своя саван, — смъртно красив.

Лежеше в ковчега си, готов да бъде погребан, и въпреки това знаеше, че не е мъртъв. Знаеше, че ако се опита да стане, ще го стори с най-голяма лекота. Поне мислено. Само че не си заслужаваше. По-добре беше да се остави да умре там; да умре от „смърт“, каквато беше неговата болест. Някога лекарят беше казал сухо на майка му:

— Вашият син, сеньора, боледува от тежка болест: той е мъртъв. Въпреки това ние ще направим всичко възможно, за да запазим живота му и след смъртта. Чрез една сложна система за самозахранване ще направим тъй, че физиологичните му процеси да продължат. Ще се изменят само двигателните му функции, спонтанните движения. Ще знаем, познаваме, че е жив по растежа, който ще продължи също тъй нормално. Това е просто една „жива смърт“. Една действителна, истинска смърт…

Той помнеше думите му, само че без ред. Може би никога не ги беше чувал, може би те бяха плод на неговия мозък, когато температурата му се качваше при тифозната треска.

Когато потъваше в безсъзнание и бълнуваше. Когато четеше книгата за балсамираните фараони. Покачеше ли се температурата му, самият той се чувствуваше главен герой на тази книга. Оттогава бе започнала някаква празнота в неговия живот. Оттогава не можеше да различи, да си спомни кои събития бяха част от бълнуването му и кои от истинския му живот. Поради това сега се колебаеше. Може би лекарят никога не беше говорил за тази чудновата „жива смърт“. Та тя противоречи на логиката, невероятна е, просто нелепа. И това го караше да подозира сега, че всъщност наистина си беше мъртъв. Че от осемнадесет години беше мъртъв.

Тогава — по времето на смъртта си той беше седемгодишен — майка му поръча за него малък ковчег от зелено дърво, ковчег за дете, но лекарят нареди по-голям ковчег да му направят, ковчег като за възрастен човек с нормален ръст, защото малкият щял да спъне растежа му и той щял да се превърне в деформиран мъртвец или в ненормално развит жив човек. Или пък че спирането на растежа щяло да попречи да се проследи подобряването в състоянието му. Та по тези съображения майка му поръча да му сковат голям ковчег, като за труп на възрастен, и сложи в краката му три възглавници, за да може да го нагласи.

Скоро той започна да расте в ковчега — тъй че всяка година трябваше да изваждат по малко вълна от крайната възглавница, за да освободят място за порасналото му тяло. Тъй беше минал половин живот. Осемнадесет години. Сега беше двадесет и пет годишен и беше стигнал окончателния си, нормален ръст. Лекарят и дърводелецът бяха се излъгали в очакванията си, поради това бяха направили ковчега с половин метър по-дълъг. Те предполагаха, че ще има ръста на баща си, един полудив великан. Само че не стана тъй. От баща си наследи само гъстата брада. Гъста синя брада, която майка му все приглаждаше, че да изглежда прилично в ковчега. Тази брада много му досаждаше в горещи дни.

Но имаше нещо, което го тревожеше повече от „този шум“! Това бяха плъховете. Наистина, като дете нищо на света не го тревожеше повече, не му вдъхваше по-голям ужас от плъховете. А тъкмо тези отвратителни същества бяха привлечени от миризмата на свещите, запалени в нозете му. Изгризали бяха вече дрехите му и той знаеше, че съвсем скоро щяха да започнат и него да гризат, да ядат тялото му. Веднъж успя да ги види: пет лъскави, гладки плъха се катереха към ковчега му по крака на масата и го гризяха. Докато майка му забележи, от него ще останат само отпадъци, твърди и студени кости. Най-голям ужас му вдъхваше не мисълта, че плъховете ще го изядат. В края на краищата можеше да продължава да живее със скелета си. Тормозеше го най-много вроденият му страх от тези животинки. Кожата му настръхваше само при мисълта за тези космати същества, които тичаха по цялото му тяло, мушкаха се в гънките на кожата му и докосваха устните му с ледените си лапички. Един от тях се покатери до клепачите му и понечи да изгризе роговиците му. Видя му се голям, чудовищен в отчаяната си борба да продупчи ретината му. Стори му се тогава, че отново умира и цял-целеничък се отдаде на неизбежната забрава.

Спомни си, че беше стигнал най-големия ръст. Беше на двадесет и пет години и това означаваше, че няма да расте повече. Чертите на лицето му щяха да стават твърди, сериозни. Само че като оздравее, не ще може да разказва за детството си. Нямаше детство. Беше го прекарал мъртъв.

Майка му полагаше големи грижи за него по времето на прехода от детството към пубертета. Стараеше се в ковчега и в стаята да има идеална чистота. Сменяше често цветята във вазите и всеки ден отваряше прозорците да влезе чист въздух. С какво задоволство поглеждаше по онова време сантиметъра, като видеше, че е пораснал с няколко сантиметра! Изпитваше майчина радост, като усетеше, че е жив. Внимаваше също да не ходят у тях много чужди хора. В края на краищата неприятно и необяснимо беше, че години наред държат мъртвец в къщата. Тя беше самоотвержена жена. Само че много скоро започна да гасне вярата й. През последните месеци не беше пораснал нито един сантиметър. Майка му знаеше, че сега ще й бъде трудно да чувствува присъствието на живот в своя скъп покойник. Страхуваше се, че някоя сутрин ще осъмне наистина мъртъв, и може би затова оня ден я видя да се приближава тихичко към ковчега му и да души тялото му. Налегнало я беше отчаяние. Напоследък беше станала по-нехайна в грижите си и вече дори не си правеше труд да донася сантиметъра. Знаеше, че синът й няма да расте повече.

А той знаеше, че сега е „истински“ мъртъв. Усещаше го по приятния покой, на който организмът му се беше отдал. Всичко се беше променило несвоевременно. Незабележимото туптене, което само той можеше да долови, бе изчезнало от пулса му. Усещаше се тежък, сякаш упорита и могъща сила го теглеше към първичната субстанция на земята. Земното притегляне го дърпаше сега с безвъзвратна сила. Тялото му тежеше като истински, неоспорим труп. Но тъй по-малко се уморяваше. Не беше необходимо дори да диша, за да живее своята смърт.

Мислено, без да се докосва, обходи една по една всички части на тялото си. Там, на твърда възглавница, лежеше главата му, леко обърната наляво, с полуотворена уста, както си я представяше той, защото тънка струйка студен ветрец посипваше гърлото му с ледени зрънца. Прекършен беше като двадесет и пет годишно дърво. Опита може би да си затвори устата. Кърпата, която притискаше челюстта му, се беше разхлабила. Не можа да се намести, да се оправи или поне да заеме някаква „поза“, че да изглежда прилично като покойник. Мускулите му, крайниците му не се откликваха веднага на повика на нервната му система, както по-рано. Вече не беше нормалното момче от преди осемнадесет години, което можеше да се движи, както си поиска. Усети ръцете си отпуснати, повалени завинаги, притиснати в подплатените стени на ковчега. Коремът му беше твърд като кората на орехово дърво. А по-надолу краката му — непокътнати, точно каквито трябва да бъдат — допълваха неговата съвършена анатомия на вече пораснал човек. Тялото му лежеше тежко, но спокойно, удобно, без нищо да му убива — сякаш светът изведнъж бе спрял движението си и никой не нарушаваше тишината, като че ли всички бели дробове на земята бяха спрели да дишат, за да не нарушат крехкия покой на въздуха. Чувствуваше се щастлив като момче, легнало по гръб на прохладна гъста трева, загледано в някой висок облак, който се отдалечава по следобедното небе. Щастлив беше, макар да знаеше, че е мъртъв, че почиваше завинаги в ковчега си, покрит с изкуствена коприна. Съзнанието му беше съвсем ясно. Не беше както преди, след първата му смърт, през която се чувствуваше затъпял и глупав. Четирите свещи край него, подновявани на всеки три месеца, скоро щяха да догорят отново, и то тъкмо когато щяха да бъдат необходими. Усети близката свежест на влажните теменуги, донесени от майка му онази сутрин. Чувствуваше я в белите лилии, в розите. Но цялата онази ужасна действителност не будеше у него никакво безпокойство. Напротив, щастлив си беше там, самичък със своята самота. Щеше ли да го обземе страх после?

Кой знае. Трудно му беше да си помисли за онзи миг, когато чукът щеше да забие пироните в зеленото дърво и ковчегът щеше да изскърца под твърдата надежда, че отново ще стане дърво. Тялото му, притегляно сега с още по-голяма сила от властната земя, щеше да остане на дъното на гроба, сред влажна мека глина, а над него, през четири кубически метра пръст, щяха постепенно да заглъхват последните удари на лопатите на гробарите. Не. Там също нямаше да се уплаши. Това щеше да е просто продължение на неговата смърт, най-естествено продължение на сегашното му състояние.

Нямаше да остане вече нито един градус топлина в тялото му, гръбначният му мозък щеше да изстине завинаги и ледени звездички щяха да проникнат до мозъка на костите му. Колко хубаво щеше да свикне с новия си живот на мъртвец! Само че някой ден щеше да усети как твърдото му скеле се разпада, рухва и когато се опита да преповтори, да преброи една по една частите на тялото си, няма да ги намери. Ще усети, че няма точна, определена форма и с примирение ще разбере, че е загубил своята съвършена анатомия на двадесет и пет годишен мъж и се е превърнал в шепа безформена кал, без геометрични очертания.

В библейската кал на смъртта. Може би тогава ще почувствува лека тъга — тъга, че не е истински труп, с безупречна анатомия, а въображаем, абстрактен труп, съществуващ само в смътния спомен на роднините си. Ще разбере тогава, че му предстои да се изкачи по капилярните съдове на някое ябълково дърво и да се събуди в някоя есенна утрин захапан от гладно дете. Ще узнае тогава — и това наистина ще го натъжи, — че е загубил целостта си, че вече не е дори обикновен мъртвец, като всички други.

Последната нощ прекара щастливо, в самотната компания на собствения си труп.

Но на другия ден, когато през отворения прозорец проникнаха първите лъчи на топлото слънце, усети, че кожата му се е отпуснала. Наблюдава се известно време, спокоен, неподвижен. Остави полъхът на въздуха да потича по тялото му. Не можеше да се съмнява: това беше „миризмата“. През нощта трупната отрова, трупното разлагане беше влязло в действие. Организмът му беше започнал да се разлага, да гние както телата на всички мъртъвци. Тази миризма на развалено месо, разбира се, с нищо не можеше да се сбърка. Тя изчезваше и после пак се появяваше, още по-остра. Тялото му се беше разложило от топлината на предишната нощ. Да. Той гниеше. След няколко часа майка му ще дойде да смени цветята и още от прага ще я блъсне тази смрад на разложена плът. Тогава вече ще го отнесат да преспи своята втора смърт сред другите мъртъвци.

Но изведнъж страхът го мушна с юмрук в гърба. Страхът! Колко дълбока и пълна със смисъл дума! Днес чувствуваше истински, „физически“ страх. На какво ли се дължеше? Той го разбираше прекрасно и целият изтръпваше: вероятно не беше мъртъв. Бяха го сложили там, в този ковчег, който сега съвършено ясно усещаше — мек, подплатен, ужасно удобен, — и призракът на страха му отвори прозореца към истината: щяха да го погребат жив!

Не можеше да бъде мъртъв, щом като ясно осъзнаваше всичко — живота, който сновеше край него с тих шепот, топлия мирис на хелиотропите, който нахлуваше през отворения прозорец и се смесваше с миризмата. Напълно осъзнаваше бавното капене на водата от чешмата, песента на щуреца, който беше останал в ъгъла и продължаваше да пее, мислейки, че още не е съмнало.

Всичко опровергаваше смъртта му. Всичко друго освен миризмата. Но откъде можеше да знае той дали тази миризма е негова? Може би майка му предишния ден е забравила да смени водата във вазите и стеблата на цветята гниеха? Или пък може би плъхът, довлечен в неговата стая от котката, се е разложил от горещината? „Миризмата“ не можеше да бъде от неговото тяло.

Преди няколко минути се чувствуваше щастлив от смъртта си, защото мислеше, че е мъртъв. Един мъртвец може да изпитва щастие от безвъзвратното си положение, но жив човек не може да се примири да го погребат жив. Крайниците му обаче не откликваха на неговия зов. Не можеше никак да изрази вълненията си и това му навяваше ужас — най-големия ужас в неговия живот и в смъртта му. Ще го погребат жив. Той ще усети всичко. Ще разбере в кой миг ще заковат ковчега. Ще усети празнотата на тялото си, положено върху раменете на приятелите му, и с всяка стъпка на процесията тревогата и отчаянието му ще растат.

Напразно ще понечи да се надигне, да извика с всичките си изгаснали сили, да блъска отвътре по тъмния и тесен ковчег, за да разберат, че той още живее, че ще го погребат жив. Безполезно ще е. И този път крайниците му не ще откликнат на спешния последен повик на неговата нервна система.

Дочу шумове от съседната стая. Дали не е заспал? Дали целият този живот на мъртвец не беше просто кошмарен сън? Но тракането на съдовете не продължи. Това го натъжи и почти неприятно му стана. На него му се искаше всички съдове на земята да се строшат от един-единствен удар, до самия него, за да се събуди той по някаква външна причина, щом като волята му вече е безсилна.

Само че не. Това не беше сън. Той не се съмняваше, че ако беше сън, последният му опит да се върне към действителността нямаше да пропадне. Нямаше вече да се събуди. Усещаше колко е мек ковчегът му. А миризмата се беше появила отново, този път още по-силна — толкова силна, че той вече се съмняваше дали беше негова миризма. Искаше да види там роднините си, преди да е започнал да се разлага, защото видът на гнила плът ще ги отврати. Съседите ще се уплашат и ще побегнат от катафалката, с кърпа на устата. Ще плюят. Не. Така не. По-добре да го погребат. За предпочитане беше да излезе от „това“, колкото може по-скоро. Самият той искаше вече да се отърве от трупа си. Вече знаеше, че наистина е мъртъв или поне че е недоловимо жив. Разлика нямаше. Тъй или иначе, миризмата продължаваше.

С примирение щеше да изслуша последните молитви на изкълчен латински език, оставени без отзвук от съпровождащите го. Гробовният студ, размесен с кал и кости, щеше да проникне до костите му и може би щеше да разсее тази миризма. Може би — кой знае! — близостта на този миг ще го накара да излезе от летаргията си. Когато усети, че плува в собствената си пот, в гъста лепкава течност — както бе плувал в утробата на майка си, преди да се роди, — може би тогава ще е жив.

Но тогава ще бъде толкова примирен със смъртта, че може би ще умре от примирение.

 

(1947)

Диалог пред огледалото

След като часове наред спа като светец, забравил грижите и тревогите на неотдавнашното разсъмване, човекът се събуди, когато слънцето вече беше високо и шумът на града нахлуваше властно в полуотворената стая. Бяха го владели вероятно — защото такова беше състоянието на духа му — тягостните и тревожни мисли за смъртта, за недвусмисления страх от нея; представял си беше навярно буцата пръст — сама по себе си глина, — заседнала под езика на брат му. Но ликуващото слънце, заляло градината, отклони вниманието му към друг живот — по-обикновен, по-земен и може би по-малко истински от неговия ужасен вътрешен свят. Започна съществуванието си на обикновен човек, на впрегнато в ежедневието животно и това го накара да си спомни — без да разчита на своята нервна система, на раздрънкания си черен дроб, — че за него е безвъзвратно невъзможно да спи като буржоа. Помисли си — и в това положително имаше известна доза буржоазна прецизност — за бъркотията от цифри, за финансовите главоблъсканици, които го чакаха в службата.

Осем и дванадесет. „Непременно ще закъснея.“ Прокара пръсти по бузата си. Антените на осезанието му възприеха грубата кожа с наболи косми като четина. После със свита в шепа длан опипа разсеяното си лице — опипа го грижливо, с ясното спокойствие на хирург, който знае къде е ядрото на тумора — и от меката повърхност на дланта му заблика навътре една неоспорима истина, която понякога бе разсейвала неговата потиснатост. Там, под мекото на пръстите му, а отдолу под мекото кост до кост неотменимата му анатомическа цялост бе притулила стройно единство от системи, мъничка вселена от тъкани, от по-малки светове, които го крепяха и издигаха обвивката му от плът към не толкова дълговечни висини, колкото естественото и дадено веднъж завинаги положение на костите му.

Да. С глава, заровена в меката възглавница, с отпуснато тяло, отдадено с всичките си части на покой, животът имаше водоравен вкус и това положение повече отговаряше на собствените му начала. Той знаеше, с едно нищо и никакво усилие — само да затвори клепачи — тази дълга, тази уморителна задача, която го чакаше, щеше да започне да се разрешава опростено, без компромиси с времето и пространството: без да става нужда неговото тяло — това чудо от химически процеси — да понесе и най-леката загуба, докато я изпълнява. Напротив, със затворени клепачи той щеше да спести всичките си жизнени сили и нямаше да си нанесе никакви органически щети. Потопено във водата на сънищата, тялото му щеше да се движи, да живее, да се развива, да приема други форми на съществувание, в които неговият действителен свят щеше да има за свои вътрешни нужди същата — ако не и по-голяма — наситеност с душевни вълнения, предостатъчни, за да чувствува, че живее, без да се накърнява физическата му цялост. Тогава съвместното съществуване с живи твари и с вещи щеше да е много по-лесно, макар че все пак поведението му щеше да е също като в живота наяве. Задачата да се избръсне, да вземе автобуса, да направи сметките на работа щеше да е проста и достъпна в съня му и щеше да му достави в края на краищата същото вътрешно удовлетворение.

Да. По-добре щеше да е да я изпълни по такъв изкуствен начин, както и беше започнал вече — запътил се беше през окъпаната, потъналата в слънце стая към огледалото. И щеше да продължи нататък, ако в този миг някаква тежка, груба и нелепа машина не бе разплискала топлата субстанция на неговия начеващ сън. Сега, след като се върна в общоприетия свят, проблемът безспорно придобиваше по-голяма сериозност. Въпреки това любопитната теория, внушена му току-що от неговата вялост, го бе подтикнала към разбирателство и от дълбините на своята човешка същност той усети, че устата му се разтяга в гримаса, която трябваше да представлява неволна усмивка. „Каква досада! (Вътре в себе си той продължаваше да се усмихва.) Трябва да се бръсна, когато след двайсет минути съм длъжен да бъда над счетоводните книги. Изкъпване — осем минути, ако е набързо — пет; закуска — седем минути. Стар, неприятен вкус на салам от магазина на Мабел: подправки, болтове, аптекарски стоки, ликьори — като кутията на… откъде да знам на кого, забравих думата. (Омнибусът във вторник се поврежда и закъснява със седем минути.) Пендора. Не, Пелдора. И така не е. Общо половин час. Няма време. Забравих думата… онази кутия, дето има всичко в нея. Започва с «П».“

Когато застана по халат пред умивалника, едно сънливо лице, чорлаво и небръснато, му хвърли отегчен поглед от огледалото. Лека уплаха го полази като студена струйка, когато позна в отражението образа на собствения си умрял брат — такъв биваше сутрин веднага след ставане. Същото уморено лице, същия поглед, неуспял още да се събуди.

Едно ново движение плисна в огледалото известно количество светлина, предназначено да извика изражение на задоволство, но едновременното връщане на светлината предизвика у него смешна гримаса. Вода. Горещата струя бликва като из ведро, обилна, и облак от гъста бяла пара се изпречва между него и стъклото. С бързо движение той се възползува от това вмешателство и успя да влезе в крак със собственото си време и с вътрешното време на огледалото.

Изправи се пред кожения каиш и по него засвятка леденото металическо острие на бръснача. А облачето пара се разсея и отново му показа другото лице, помътняло от физически усложнения, математически закони, в които геометрията опитваше да въведе нов обем, конкретна форма на светлината. Там пред него се намираше лицето с пулс, с туптене на неговото собствено присъствие, преобразено в гримаса, едновременно и усмихната, и подигравателна, и сериозна, която надничаше от влажното стъкло, втечнило парата.

Усмихна се. (Усмихна се.) Изплези се — на самия себе си. (Изплези се на отсрещния, действителния.) Езикът на онзи от огледалото беше обложен, жълт. „Не си добре със стомаха“ — определи той диагнозата без думи, само с гримаса. Пак се усмихна. (Пак се усмихна.) Но този път долови нещо глупаво, изкуствено и престорено в усмивката, която му се връщаше. Приглади си косата (приглади си косата) с дясната (с лявата) ръка и веднага засрамено отвърна поглед и изчезна. Обичаше да застане пред огледалото и да прави глупашки физиономии. Но си помисли, че всички пред огледалото правят същото и тогава още повече се възмути, осъзнал, че тъй като всички са глупаци, значи, той всъщност само отдава дан на простащината. Осем и седемнадесет.

Знаеше, че трябва да бърза, ако не иска да го изгонят от агенцията. От тази агенция, която от известно време се беше превърнала в изходно място на неговото собствено ежедневно погребение.

От докосването на четката сапунът вдигна пухкава белезникавосинкава пяна, която го отвлече от тежките му мисли. Това беше моментът, когато сапунеста течност се изкачваше по тялото му, по мрежата от артерии и улесняваше действието на цялата физиологическа машинария… След като се върна съвсем към нормалното, на него му се стори по-удобно да потърси в сапунисания си мозък онази дума, с която искаше да сравни магазина на Мабел. Пелдора. Грънчарницата на Мабел. Палдора. Саламджийницата или дрогерията. Или всичко заедно: Пендора.

Над сапунерката беше бухнала достатъчно пяна, но той продължаваше да разтърква четката почти страстно. Играта на мехурчетата му доставяше безгрижната радост на голямо дете, която бълникаше в сърцето му като евтин ликьор. Още едно усилие по дирите на преследваната сричка щеше да е тогава достатъчно, за да се разпукне думата, узряла и сочна, за да изплува от неговата небрежна памет, над онази гъста и мътна вода. Но и този път разпръснатите частички, отломени от едно и също цяло, не се съединяваха вярно, не образуваха органичното цяло и той беше готов да се откаже завинаги от думата. Пендора!

И вече беше време да се откаже от това безполезно търсене, защото (двамата вдигнаха поглед и очите им се срещнаха) неговият брат-близнак с бухнала от пяна четка беше започнал да покрива брадичката си със синкавобяла прохлада, движейки плавно и точно лявата си ръка (той му подражаваше с дясната), докато покри стръмната част. Отмести очи и събраните в остър ъгъл стрелки го изправиха пред решаването на нова теорема на тревогата: осем и осемнадесет. Много бавно я решаваше. С твърдата цел да свърши скоро той натисна извития като рог бръснач, послушно следващ движенията на кутрето му.

Като пресметна, че след три минути ще свърши бръсненето, той вдигна дясната си (лявата) ръка до височината на дясното (лявото) ухо, мислейки си пътем, че надали може да има нещо по-трудно от това да се бръснеш както отражението му в огледалото. Беше извлякъл от този факт цяла серия от сложни по-сложни изчисления с цел да провери скоростта на светлината, която ПОЧТИ едновременно отиваше и се връщаше, за да възпроизведе всяко движение. Но естетът, който живееше в него, след борба, приблизително равна на корен квадратен от скоростта, която би могъл да провери, победи математика и мисълта на артиста се насочи към движенията на бръснача, проблясващ ту зеленикаво, ту синкаво, ту белезникаво — според различното осветление. Бързо прокара острието по дясната (лявата) си буза до меридиана на устните — математикът и естетът бяха сега в мир — и със задоволство забеляза, че лявата буза на отражението лъсна чиста, с краища от сапунена пяна.

Още не беше изтърсил бръснача, когато откъм кухнята се донесе тежък дим с тръпчива миризма на печено месо. Усети някакво потръпване под езика и поток от лека и рядка слюнка изпълни устата му с властния вкус на горещо масло. Пържени бъбреци. Най-сетне някаква промяна в проклетия магазин на Мабел. Пендора. И Пендора не е. Бъбреците пращяха в соса, заплющяха в ушите му като дъжд — всъщност същия дъжд, който валеше на разсъмване. Затуй не бива да забравя галошите си и шлифера. Бъбреци със сос. Няма съмнение.

От всичките му сетива най-малко доверие заслужаваше обонянието. Но независимо от петте му сетива, независимо че този гастрономически празник можеше да произлиза само от оптимизма на неговите стомашни сокове, необходимостта да свърши колкото може по-скоро беше в този момент най-належащата необходимост и на петте му сетива. Точно и плавно (математикът и артистът се озъбиха) прокара бръснача отпред (отзад) назад (напред) до левия (десния) ъгъл на устните си, докато с лявата си (дясната) ръка притискаше косата си, улеснявайки по този начин минаването на металическото острие отпред (отзад) назад (напред) и отгоре (горе) надолу. Двамата (задъхани) едновременно завършваха тази работа.

Но вече накрая, когато доизпипваше лявата си буза с дясната ръка, забеляза собствения си лакът в огледалото. Видя му се голям, странен, непознат. С уплаха видя над лакътя едни очи, също големи и също непознати, опулено да следват движението на стоманата. „Някой се опитва да обеси брат ми. Нечия могъща ръка. Кръв! Винаги става тъй, когато се бръсна набърже.“

Потърси на лицето си съответното място, но пръстът му остана чист — опипването не даде никакъв резултат. Сепна се. По кожата му нямаше рани, но там, в огледалото, другият продължаваше да кърви. И вътре в него отново се надигна опасението, че тягостните преживявания от предишната нощ ще се повторят. Че сега, пред огледалото, отново ще го завладее чувството, че се раздвоява. Но ето я вече брадичката (кръгла; лица еднакви). За тия косми в трапчинката е нужен заострен бръснач.

Стори му се, че облак от неувереност тежи над припряното му отражение. Възможно ли е поради голямата бързина, с която се бръснеше (математикът взе изцяло положението в свои ръце), скоростта на светлината да не е достатъчна, за да измине необходимото разстояние и да отчете всичките движения? Би ли могъл той в бързането си да се доближи до отражението си в огледалото и да свърши бръсненето с едно движение по-рано от него? Или пък дали е възможно (артистът след кратка борба успя да измести математика) отражението му да е придобило свое самостоятелно съществование и да е решило — тъй като живее в опростено време — да свърши бръсненето по-бавно от своя външен субект?

Видимо обезпокоен, той отвори крана на горещата вода и усети как топлата, гъста пара се издига над него, докато плискането на водата по лицето пълни ушите му с гърлен шепот. Приятната грапавост на прясно изпрания пешкир по лицето му го накара да въздъхне с дълбокото задоволство на чистоплътно животно. „Пандора! Тъй беше: Пандора!“

Погледна учудено пешкира и затвори очи, смутен, а от огледалото едно лице също като неговото го наблюдаваше с големи глупави очи, с пресечена от морава нишка буза.

Отвори очи и се усмихна (усмихна се). Вече нищо не го интересуваше. „Магазинът на Мабел е кутия на Пандора!“

Горещият мирис на бъбреците със сос погали обонянието му, този път още по-настойчиво. И той почувствува със задоволство — наистина със задоволство — как вътре в душата му едно голямо куче замаха с опашка.

 

(1949)

Очи на синьо куче

Тогава ме погледна. Мислех, че ме поглежда за първи път, но после, когато се обърна зад нощната лампа и аз продължих да чувствувам отзад на рамото си нейния хлъзгав и мазен поглед, разбрах, че аз нея бях погледнал за първи път, не тя мене. Запалих цигара. Глътнах лютивия, силен дим и завъртях стола на единия му заден крак. След това я видях там, както през всичките други нощи — застанала до нощната лампа и загледана в мен. Няколко кратки мига само се гледахме. Аз я гледах от стола, балансирайки на единия заден крак. Тя ме гледаше права, подпряла дълга, спокойна ръка на нощната лампа. Виждах осветените й клепачи, както през всичките нощи. Тогава си спомних, че й бях казал: „Очи на синьо куче.“ Без да дръпне ръка от нощната лампа, тя рече:

— Да. Никога вече няма да забравим това. — После излезе от светлинния кръг и въздъхна: — Очи на синьо куче… Навсякъде съм написала това.

Видях я, че отива към тоалетната масичка. Появи се в кръглото стъкло на огледалото и след едно проблясване на светлината пак ме загледа. Виждах я, че продължава да ме гледа с големите си очи, сиви като топла пепел — гледа ме и отваря инкрустираната с розов седеф кутийка. Видях я, че си пудри носа. Когато свърши, стана и тръгна отново към нощната лампа.

— Боя се някой да не сънува тази стая и да ми разхвърли нещата. — Протегна над пламъка същата дълга и потрепваща ръка, която бе топлила, преди да седне пред огледалото, и попита: — Ти не усещаш ли студа?

— Понякога — отвърнах.

— Сега трябва да ти е студено — рече тя.

И тогава разбрах защо не можех да седя на стола сам. Тъкмо студът правеше самотата ми осезаема.

— Сега усещам студ — отвърнах. — И странно, защото нощта е спокойна. Чаршафът ми трябва да се е смъкнал.

Тя не отговори. Отново тръгна към огледалото и аз пак се завъртях на стола, за да остана с гръб към нея. Без да я виждам, знаех какво прави. Знаех, че пак е седнала и гледа гърба ми — той беше успял да отиде до дъното на огледалото и там да срещне нейния поглед, който също бе имал точно необходимото време, за да стигне до дъното на огледалото и (преди ръката й да понечи да направи второ движение) да се върне до устните й, намазани сега с ярко червило още от първото движение на ръката пред огледалото. Виждах пред себе си гладката стена — също като сляпо огледало, в което не виждах нея, седнала зад гърба ми, но си представях къде щеше да бъде тя, ако вместо стената имаше огледало.

— Виждам те — казах й.

И видях в стената как тя вдига очи и ме вижда в гръб — на стола, в дъното на огледалото, с лице към стената. После я видях, че сведе отново клепачи и остана тъй, с очи в сутиена си, умълчана.

— Виждам те — повторих й.

И тя вдигна очи от сутиена си.

— Невъзможно е — рече.

Аз попитах защо.

— Защото си обърнат с лице към стената — отвърна тя, загледана пак в сутиена си.

Тогава аз завъртях стола. Стисках цигарата между устните си. Когато се обърнах към огледалото, тя пак стоеше до нощната лампа. Сега беше разтворила длани над пламъка — като две разперени кокоши крила, сложени за печене — и пръстите й хвърляха сянка върху лицето.

— Струва ми се, че ще се простудя — каза. — Този град сигурно е направен от лед.

Обърна лицето си в профил и бакърената й кожа изведнъж се натъжи.

— Направи нещо, за да не изглеждаш такава — рекох.

И тя се залови да се разсъблича — дреха по дреха, като започна отгоре, от сутиена.

— Ще се обърна към стената.

— Няма нужда. Тъй или иначе, ще ме видиш, както ме видя, когато беше обърнат с гръб.

И още недоизрекла думите си, разсъблече се почти напълно и пламъкът заоблизва дългата й бакърена кожа.

— Винаги съм искал да те видя тъй, с дълбоки дупки по кожата на корема, сякаш са те надупчили с пръчки.

Преди още да осъзная, че думите ми звучат грубо пред нейната голота, тя застина неподвижно в кръга на нощната лампа, да се погрее, и каза:

— Понякога имам чувството, че съм от метал.

После замълча. Положението на ръцете й над пламъка леко се промени.

— Понякога, в други сънища, съм мислил, че си просто бронзова статуйка от някой музей — рекох аз. — Може би затова все ти е студено.

— Когато заспя на сърцето си, усещам как тялото ми става кухо, а кожата ми заприличва на ламарина. Като заблъска кръвта ми отвътре, все едно, някой ме вика, почуква ме с пръсти по корема. Тогава долавям в кревата собствения си металически звук. Също като че ли наистина съм бронзова статуя, както казваш ти.

И се приближи още повече до лампата.

— Бих искал да те чуя — казах.

А тя ми отговори:

— Ако някой път се срещнем, долепи ухо до ребрата ми, когато заспя на лявата си страна, и ще чуеш как кънтя. Винаги съм желала да го сториш.

Докато говореше, чувах я, че диша дълбоко. И добави, че от години само това правела. Главната й цел била да ме срещне в живота наяве с помощта на опознавателните думи: „Очи на синьо куче“. По улиците говорела на висок глас: „Аз съм онази, която идва в сънищата ти всяка нощ, и ти казвам: «Очи на синьо куче»“. По такъв начин можела да каже тези думи на единствения човек, способен да ги разбере. Ходела по ресторантите и преди да поръча нещо, казвала на келнерите: „Очи на синьо куче.“ Но келнерите почтително й се покланяли и никой от тях не си спомнял да е казвал някога в сънищата си подобни думи. После ги написвала на салфетките, надрасквала ги с ножа върху лака на масите: „Очи на синьо куче“. И по мръсните стъкла на хотелите, на гарите, на всички обществени сгради пишела с показалец: „Очи на синьо куче“. Веднъж влязла в някаква дрогерия и усетила същата миризма, която имало в стаята й една нощ, след като ме сънувала. „Трябва да е някъде наблизо“ — помислила си, като видяла чистия, покрит с нови плочки под на дрогерията. Тогава се приближила към продавача и му казала: „Все сънувам един мъж, който ми казва, че имам очи на синьо куче.“ Продавачът я погледнал в очите и казал: „Очите ви наистина са такива, сеньорита.“ А тя му рекла: „Необходимо ми е да срещна мъжа, който насън ми говори тези думи.“ Продавачът прихнал да се смее и се отдалечил към другия край на тезгяха. Тя продължавала да гледа чистите плочки и да усеща миризмата. Отворила чантата си, застанала на колене и с червилото си написала на плочките: „Очи на синьо куче“. Продавачът се върнал от другия край на тезгяха и й рекъл: „Сеньорита, изцапахте плочките.“ Дал й влажен парцал и й казал да ги изчисти. Все тъй изправена до нощната лампа, тя ми разказа как целия следобед мила плочките на четири крака и повтаряла: „Очи на синьо куче“, докато на вратата се струпали хора и завикали, че е луда.

Когато тя свърши своя разказ, аз продължавах да седя в ъгъла и да балансирам върху единия крак на стола.

— Всеки ден се мъча да си спомня изречението, с което трябва да те намеря — казах й. — Сега ми се струва, че до утре няма да го забравя. Но винаги казвам същото, а като се събудя, не помня какви бяха думите, с които мога да те намеря.

— Самият ти ги измисли още първия път.

— Измислих ги, като видях пепелявосивите ти очи, но никога не си ги спомням на следващата сутрин.

И тя, стиснала юмруци до лампата, въздъхна дълбоко:

— Да можех да си спомня поне в кой град написах това…

Стиснатите й зъби блеснаха над пламъка.

— Бих искал да те пипна сега — рекох.

Тя вдигна очите си, загледани в светлината, вдигна горящия си поглед, напечен също като нея, като ръцете й, и аз почувствувах, че ме видя — там в ъгъла, където продължавах да седя и да се люлея на стола.

— Никога не си ми казвал това — промълви.

— Сега ти го казвам и е истина.

От другата страна на лампата тя ми поиска цигара. Угарката беше изчезнала измежду пръстите ми. Забравил бях, че пуша.

— Не знам защо не мога да си спомня къде го написах — каза тя.

— По същата причина, поради която аз утре не ще мога да си спомня думите.

Тя тъжно ми възрази:

— Не е затова, а защото понякога ми се струва, че и това съм сънувала.

Станах и тръгнах към лампата. Тя беше малко по-нататък и докато вървях към нея, знаех, че няма да мина отвъд лампата. Протегнах й цигарата. Тя я стисна между устните си и се наведе да стигне пламъка, преди аз да успея да запаля клечката.

— В някой град на света по всички стени трябва да са написани тези думи: „Очи на синьо куче“ — казах. — Ако утре си ги спомня, ще тръгна да те търся.

Тя пак вдигна глава. Въгленчето вече гореше между устните й.

— Очи на синьо куче… — въздъхна тя, спомняйки си, с увиснала над брадичката цигара и примижала с едно око. После вдъхна дима, с цигара между пръстите, и възкликна: — Това е вече друга работа! Започвам да се стоплям!

Каза го с топъл, сякаш неуловим глас. Като че ли не го беше изрекла, ами го беше написала на лист хартия и беше доближила листа до пламъка; докато аз четях: „Започвам да…“, тя въртеше листа, стиснат между палеца и показалеца й, той се стапяше и аз едва успях да дочета: „… се стоплям“, преди листчето да изгори напълно и да падне на земята, набръчкано, смалено, превърнато в лек прашец от пепел.

— Така е по-добре — казах. Понякога ме хваща страх, като те гледам как трепериш до лампата.

Виждахме се от няколко години. Случваше се, когато бивахме вече заедно, някой навън да изтърве лъжичка и да ни събуди. Постепенно разбрахме, че нашето приятелство е подчинено на вещите, на най-прости явления. Срещите ни свършваха винаги тъй, с падането на някоя лъжичка призори.

Сега тя стоеше до нощната лампа и ме гледаше. Аз си спомних, че и преди ме беше гледала тъй — в онзи далечен сън, когато аз завъртях стола на задните му крака и се озовах пред непозната жена с пепелявосиви очи. Тъкмо през този сън я попитах за първи път: „Коя сте вие?“ А тя ми отговори: „Не помня.“ — „Но струва ми се, че сме се виждали“ — възразих аз. „Струва ми се, че съм ви сънувала в тази същата стая“ — каза тя с безразличен глас. „Точно тъй, започвам да си спомням“ — рекох. „Колко интересно! Ние наистина сме се срещали в други сънища“ — възкликна тя.

Смукна два пъти от цигарата си. Аз още стоях пред лампата, когато изведнъж се взрях в нея. Изгледах я от горе до долу. Все като бакърена си беше, но вече не от твърд и студен метал, а от мек, от ковък жълт бакър.

— Бих искал да те докосна — повторих.

И тя рече:

— Всичко ще развалиш.

— Сега това няма значение. Само да обърнем възглавницата и отново ще се срещнем.

И протегнах ръка над лампата. Тя не се помръдна.

— Всичко ще развалиш — каза пак, преди да съм успял да я докосна. — Ако заобиколиш лампата, може би ще се събудим, стреснати, кой знае в коя част на света.

Но аз настоях:

— Няма значение.

— Ако обърнем възглавниците, ще се срещнем отново — каза тя. — Само че ти, като се събудиш, вече няма да помниш нищо.

Започнах да пристъпвам към ъгъла. Тя остана зад мен, да си топли ръцете на пламъка. Още не бях стигнал до стола си, когато я чух да казва:

— Събудя ли се посред нощ, въртя се в кревата с конци от възглавницата по коляното и повтарям до сутринта: „Очи на синьо куче“.

Тогава се обърнах с лице към стената.

— Зазорява се вече — казах, без да я погледна. — Когато удари два, бях буден, а оттогава мина много време.

И се запътих към вратата. Бях хванал вече дръжката, когато отново чух нейния равен, еднакъв глас:

— Не отваряй тази врата. Коридорът е пълен с тежки сънища.

— Ти откъде знаеш? — попитах я.

— Знам, защото преди малко бях там и трябваше да се върна, щом забелязах, че съм заспала на сърцето си.

Аз бях открехнал вратата. Дръпнах я малко и прохладен, нежен полъх ми донесе свежия мирис на пръст, на мокро поле. Тя пак заговори и аз се обърнах, като все подръпвах закачената на безмълвни панти врата.

— На мене ми се струва, че тук навън няма никакъв коридор — казах. — Усещам мирис на поле.

— Аз знам това по-добре от теб — настоя тя, малко далечна вече. — Цялата работа е там, че навън има една жена, която сънува полето. — Скръсти ръце над пламъка и продължи: — Онази, дето все искала да има къща в полето, а нито веднъж не могла да излезе от града.

Спомних си, че бях виждал тази жена в предишен свой сън, но знаех, изправен пред доста отворената вече врата, че след половин час трябва да сляза за закуска. И казах:

— Тъй или иначе, трябва да изляза оттук, за да се събудя.

Навън вятърът помаха с криле, после се укроти и тогава се чу дишането на спящ човек, който се е обърнал току-що в кревата. Вятърът от полето затихна. Вече нямаше никакъв мирис.

— Утре по това ще те позная — казах. — Щом видя на улицата някоя жена да пише по стените „Очи на синьо куче“, ще позная, че си ти.

С тъжна усмивка — усмивка, изразяваща вече примирение пред невъзможното, пред недостижимото — тя отвърна:

— Само че ти нищо няма да си спомниш през деня. — Отново сложи ръце на лампата и с помрачено от горчива мъглица лице добави: — Ти единствен не помниш нищо от сънищата си, след като се събудиш.

 

(1950)

Негърът Набо, който накара ангелите да го чакат

Набо лежеше по очи на мъртвата трева. Усещаше как миризмата на конска пикоч се впива в тялото му. Усещаше на сивата си лъскава кожа горещата жарава на последните коне, но кожата си не усещаше. Също като че ли беше заспал от последния удар на подкованото копито по челото и сега имаше това чувство. Двойствено чувство, което му разкриваше едновременно миризмата на мокра конюшня и многогласото бръмчене на безбройните невидими насекоми в сеното. Отвори клепачи. Затвори ги отново и остана неподвижен, проснат, вдървен, както бе лежал целия следобед, с чувството, че расте без време. Докато някой рече зад гърба му:

— Хайде, Набо, стига си спал.

Обърна се. Конете не видя, но видя, че вратата беше затворена. Набо сигурно си помисли, че животните са някъде в тъмното, макар че не ги чуваше нетърпеливо да удрят с копита. Помисли, че онзи, дето му говореше, не е в конюшнята, ами отвън, защото вратата беше затворена отвътре и залостена с мандалото. Гласът зад гърба му пак се обади:

— Наистина, Набо, стига си спал. От три дни все спиш…

Едва тогава Набо отвори очи както трябва и си спомни:

— Лежа тука, защото ме ритна един кон.

Нямаше представа в какъв час живее. Дните бяха останали назад. Сякаш някой бе изтрил с мокра гъба онези далечни съботни вечери, когато ходеше на площада в селото. Забрави за бялата си риза. Забрави, че има зелено сомбреро, от зелена слама, и тъмен панталон. Забрави, че няма обуща. Всяка събота вечер Набо отиваше на площада и сядаше, мълчалив, в единия край, само че не за да слуша музиката, а за да гледа негъра. Всяка събота ходеше да го гледа. Негърът носеше очила с рамки от черупка на морска костенурка, завързани за ушите му, и свиреше на саксофон пред един от задните пултове. Набо виждаше негъра, но негърът не виждаше Набо. Във всеки случай, ако някой беше обърнал внимание, че Набо ходи редовно на площада в събота вечер, за да гледа негъра, и го беше попитал — не сега, защото вече нищо не помни — дали негърът го е забелязал някой път, Набо щеше да отговори, че не е. След като изчеткаше конете, друго не правеше — гледаше негъра.

Една събота негърът не беше на мястото си в оркестъра. Набо трябва да си е помислил най-напред, че онзи няма вече да свири в народните концерти, въпреки че пултът му си беше там. Макар че тъкмо защото пултът му си беше там, после реши, че негърът ще дойде следващата събота. Но следващата събота нито дойде, нито пултът му беше на мястото си.

Набо се обърна на една страна и видя човека, който му говореше. Отначало не го позна — мракът в конюшнята скриваше лицето му. Човекът беше седнал на някаква издатина, в пода и докато приказваше, все се пляскаше по коленете.

— Ритна ме един кон — повтори Набо, мъчейки се да познае човека.

— Това е истина — рече онзи. — Сега конете ги няма и ние те чакаме да дойдеш в хора.

Набо разтърси глава. Още не беше започнал да мисли, но вече му се струваше, че го е виждал. Човекът твърдеше, че чакали Набо да отиде в хора. Набо нищо не разбираше, но и не се учудваше, че някой може да му каже подобно нещо, защото всеки ден, докато четкаше конете, измисляше разни песни, за да ги забавлява. После пък пееше в салона, забавляваше нашата няма дъщеря — със същите песни, дето ги пееше на конете. Само че нашето момиче живееше в друг свят, в света на салона, и седеше с вперени в стената очи. Ако някой му беше казал, когато пееше, че ще го заведе в хор, той нямаше да се изненада. Сега още по-малко се изненада, защото не разбираше. Беше уморен, замаян, затънял.

— Искам да знам къде са конете — рече.

— Нали ти казах, че не са тука — отвърна онзи. — Искахме само да привлечем един глас като твоя.

Може би, проснат ничком върху сеното, Набо чуваше, но не можеше да заличи болката от подковата в челото си от другите объркани усещания. Обърна глава на сеното и заспа.

Още две-три седмици Набо продължаваше да ходи на площада, макар че негъра вече го нямаше в оркестъра. Ако беше попитал какво е станало с негъра, може би някой щеше да му обясни. Само че той не попита, ами продължи да ходи на концертите, докато един друг човек, с друг саксофон, не зае мястото на негъра. Тогава Набо се увери, че негърът няма вече да дойде, и реши той също да не ходи повече на площада. Когато се събуди, стори му се, че е спал съвсем малко. Миризмата на мокро сено още му лютеше в носа… Още цареше мрак пред очите му, наоколо му. Но онзи още седеше в ъгъла. Глухият и кротък глас на човека, дето се пляскаше по коленете, рече:

— Чакаме те, Набо. От две години все спиш и не искаш да станеш.

Тогава Набо пак затвори очи. После ги отвори. Вгледа се в ъгъла и доста объркан, отново съзря човека. Едва тогава го позна.

Ако ние у дома знаехме какво прави Набо на площада всяка събота вечер, когато престана да ходи, щяхме да си помислим, че е престанал, защото в къщи вече имаше музика — бяхме донесли един грамофон да забавляваме дъщеря си. Стана нужда някой да го навива през целия ден и най-естественото беше този някой да бъде Набо. Когато нямаше работа около конете, можеше да навива грамофона. Момичето седеше и слушаше плочите. Понякога, докато музиката звучеше, момичето слизаше от стола — с потекли лиги, с вперени в стената очи — и се дотътряше до столовата. Набо вдигаше иглата и започваше да пее. В началото, когато дойде в къщи и ние го попитахме какво умее да върши, Набо каза, че знаел да пее. Само че това на никого не направи впечатление. На нас ни трябваше момче, което да четка конете. Набо остана и продължи да си пее, сякаш го бяхме взели да пее, а четкането на конете беше развлечение, което правеше работата му по-лека. Това продължи повече от година, докато накрая ние двамата в къщи свикнахме с мисълта, че детето няма да проходи, никого няма да познава и все ще е мъртво и самотно момиче, все ще слуша грамофона, безучастно загледано в стената, докато не го вдигнем от стола и не го заведем в стаята. Тогава престана да ни боли, но Набо предано и редовно продължаваше да навива грамофона. Това се случи в онези дни, когато Набо още не беше престанал да ходи на площада всяка събота вечер. Един ден, докато момчето беше в конюшнята, някой изрече откъм грамофона: „Набо.“ Ние бяхме в коридора и никак не ни занимаваше кой какво може да каже. Но когато за втори път чухме: „Набо“, вдигнахме глави и попитахме:

— Кой е при детето?

— Никого не видях да влиза — отговори някой.

— Убеден съм, че чух един глас да казва: „Набо“ — добави някой друг.

Отидохме да видим и намерихме детето само — седнало на пода, облегнато на стената.

Набо се прибра рано и си легна. От следващата събота престана да ходи на площада, защото вече бяха заместили негъра, а след три седмици един понеделник грамофонът засвири, докато Набо се намираше в конюшнята. Отначало никой не обърна внимание. Едва после, когато видяхме негърчето да идва, пеейки и ръсейки още вода от конете, попитахме го:

— Ти откъде мина?

— През вратата — каза. — От обед досега бях в конюшнята.

— Грамофонът свири. Не го ли чуваш?

И Набо каза, че го чува.

— Кой го нави? — попитахме.

И той сви рамене:

— Детето. От известно време все то го навива.

Тъй продължиха нещата до деня, когато го намерихме захлупен върху сеното, затворен в конюшнята, с отпечатана в челото подкова. Повдигнахме го за раменете и Набо рече:

— Лежа тук, защото ме ритна един кон.

Само че никой не се интересуваше какво може да каже той. Интересуваха ни студените му, мъртви очи и пълната му с гъста зелена пяна уста. Цялата нощ плака, изгарян от треска, бълнува, приказва за гребена, дето го загубил в сеното в конюшнята. Това беше първия ден. На следващия, когато отвори очи и каза: „Жаден съм“ и ние му дадохме вода и той я изпи всичката на един дъх и на два пъти поиска още малко, попитахме го как се чувствува.

— Чувствувам се тъй, сякаш ме е ритнал кон — рече.

И продължи да бълнува целия ден и цялата нощ. Накрая седна в кревата, посочи нагоре с пръст и каза, че конете препускали цялата нощ и не му дали да спи. Вече не бълнуваше, но продължаваше да приказва, докато не му пъхнаха кърпа в устата. Тогава Набо започна да пее през кърпата — за да покаже, че чува до ухото си дишането на конете — и да посяга за вода над затворената врата. Когато му махнахме кърпата, за да хапне нещо, обърна се към стената и всички помислихме, че заспа. Дори е възможно да е дремнал малко. Но когато се събуди, вече не беше в кревата. Ръцете и краката му бяха вързани за една греда в стаята. Както беше вързан, Набо започна да пее.

След като го позна, Набо каза на човека:

— Аз съм ви виждал и преди.

— Виждаше ме на площада всяка събота — рече онзи.

— Наистина. Аз пък мислех, че само аз ви виждам, а вие не ме виждате.

— Никога не съм те виждал, но после, когато престанах да ходя там, усетих, че някой вече не ме гледа в съботен ден.

И Набо рече:

— Вие престанахте да идвате, но аз ходих там още три-четири седмици.

А човекът, все тъй без да мръдне, отвърна, пляскайки се по коленете:

— Не можех вече да идвам на площада, макар че само това си заслужаваше да правя.

Набо понечи да се надигне, разтърси глава в сеното и продължи да чува упорития глас, докато накрая пак заспа, без дори да усети. Откакто го беше ритнал конят, все тъй ставаше с него. И все чуваше гласа:

— Чакаме те, Набо. Вече дори не може да се пресметне от колко време спиш.

Четири седмици след като негърът изчезна от оркестъра, Набо се залови да вчеше опашката на един от конете. Никога не беше го правил. Само ги четкаше и в същото време си пееше. Но в сряда отиде на пазара, видя един гребен и си каза: „Този гребен е за вчесване на конски опашки.“ Та тогава се случи онова с коня, дето го ритна и го направи шантав за цял живот. Преди десет-петнадесет години беше. Някой рече в къщи:

— По-хубаво да беше умрял тогава, а не да оглупее завинаги и цял живот да приказва врели-некипели.

Но от онзи ден, когато го затворихме, никой не го беше виждал. Само знаехме, че е там, затворен в стаята, и че оттогава дъщеря ни не беше навивала грамофона. Но в къщи едва ли някой искаше да знае това. Бяхме го затворили като кон — сякаш ритването беше му предало тъпотата, беше вдълбало в челото му всичката глупост на конете, животинското в тях. И го отделихме от другите между четири стени — като че ли бяхме решили да го уморим с туй затваряне, защото нямахме достатъчно хладнокръвие да го убием по друг начин. Тъй минаха четиринадесет години, докато едно от децата порасна и каза, че иска да го види. И отвори вратата.

Набо пак погледна човека.

— Един кон ме ритна — каза му.

— Ти от векове само туй повтаряш, а ние все те чакаме в хора — рече онзи.

Набо пак разтърси глава, пак зарови раненото си чело в сеното и му се стори, че си спомня как стана всичко.

— За първи път вчесвах опашката на кон.

— Ние пожелахме да стане тъй, за да дойдеш да пееш в хора.

— Не биваше да купувам гребена — каза Набо.

— Тъй или иначе, все щеше да се натъкнеш на него — възрази човекът. — Ние бяхме решили да купиш този гребен и да вчешеш опашките на конете.

— Никога не бях заставал отзад.

А човекът, все тъй спокоен, все без да проявява никакво нетърпение, каза:

— Но ето че застана и конят те ритна. Това беше единственият начин да дойдеш в хора.

И разговорът продължи — неумолим, всекидневен, — докато един ден някой се сети:

— Близо петнадесет години никой не е отварял тази врата.

Когато отвориха вратата, дъщеря ни седеше, загледана в стената (никак не беше пораснала; прехвърлила беше тридесетте и в клепачите й бе започнала да се появява тъга). Тя обърна глава и започна да души на другата страна. А като затвориха вратата, казаха:

— Набо е спокоен. Вече не се движи вътре. Някой ден ще умре и само по миризмата ще разберем.

— По храната ще разберем — добави някой. — Досега не е преставал да се храни. Добре му е тъй, затворен, никой не го безпокои. От задната страна му влиза хубава светлина.

И нещата продължиха по същия начин. Само дъщерята все гледаше към вратата и душеше горещите изпарения, които се процеждаха през цепнатината. Нищо не се променяше. Докато веднъж на разсъмване дочухме откъм салона металическо поскърцване и си спомнихме, че същият звук се чуваше, когато Набо навиваше грамофона. Станахме, запалихме лампата и чухме първите тактове на забравената песен, на тъжната песен, която толкова отдавна беше погребана в плочите. Скърцането продължаваше — все по-напрегнато и по-напрегнато — и изведнъж се чу сухо изтракване. Тъкмо тогава ние влязохме в салона и чухме, че плочата продължава да свири. В ъгъла до грамофона видяхме дъщерята, загледана в стената, вдигнала нагоре дръжката, откачена от пеещата кутия. Стояхме неподвижно. Дъщерята също не помръдна — продължаваше да стои, все тъй спокойна, вцепенена, загледана в стената и с вдигната нагоре дръжка. Ние нищо не казахме и се върнахме в спалнята — нали някой някога ни беше казал, че дъщерята умее да навива грамофона. С такива мисли в главата, ние будувахме, заслушани в изтърканата мелодийка от плочата, която продължаваше да се върти с остатъка от силата на скъсаната пружина.

Предишния ден, когато отвориха вратата, вътре миришеше на биологически отпадъци, на мъртво тяло. Онзи, който отвори, извика:

— Набо! Набо!

Но отвътре никой не отговори. До пролуката беше оставена празната чиния. Три пъти на ден пъхваха под вратата чинията и три пъти чинията излизаше обратно, без храна. По това съдехме, че Набо е жив. Но само по това.

Вече не се движеше вътре, вече не пееше. И трябва да е било след затварянето на вратата, когато Набо каза на човека:

— Не мога да дойда в хора.

Човекът го попита защо и Набо рече:

— Защото нямам обувки.

Онзи повдигна краката си и каза:

— Това няма значение. Тук никой не носи обувки.

Набо видя жълтите, корави стъпала на босите му крака, които човекът държеше вдигнати.

— Цяла вечност седя тук — обади се той.

— Конят преди малко ме ритна — възрази Набо. — Сега ще си полея главата с малко вода и ще ги заведа да се поразходят.

А човекът каза:

— Конете вече нямат нужда от тебе. Вече няма коне.

И ти трябва да дойдеш при нас.

Набо рече:

— Конете трябва да са тука.

Понадигна се, зарови ръце в сеното. Онзи добави:

— От петнайсет години няма кой да се грижи за тях.

А Набо драскаше пода под сеното:

— Гребенът още трябва да е тук някъде.

— Вече петнайсет години, откак са затворили конюшнята — продължаваше човекът. — Сега е пълна с боклуци.

— Чак толкова боклуци не могат да се натрупат за един следобед — рече Набо. — Докато не намеря гребена, няма да мръдна оттука.

На другия ден, след като запънаха отново вратата, отвътре пак се чу шум като от тежки движения. После нищо не помръдна вътре. Никой нищо не каза, когато се чу първото изскърцване и вратата започна да поддава, натисната от някаква свръхестествена сила. Отвътре се чуваше сякаш тежкото дишане на запряно в обор животно. Накрая ръждясалите панти изтракаха, строшиха се и тогава Набо отново разтърси глава:

— Докато не намеря гребена, няма да дойда в хора. Тук някъде трябва да е.

И започна да рови в сеното, да го дроби, да драска по пода, докато човекът не каза:

— Е добре, Набо. Щом като само това ти липсва, за да дойдеш в хора, търси гребена.

Наведе се напред с помрачено от търпеливо пренебрежение лице, подпря длани в дървената преграда и добави:

— Хайде, Набо. Аз ще се погрижа никой да не може да те спре.

Тогава вратата се изкърти и грамадният, подобен на животно негър с грубия белег на челото (въпреки че бяха минали петнадесет години) излезе с вдигнати застрашително юмруци, блъскайки се в мебелите, препъвайки се в разни вещи, с увиснали на китките му парчета от въжето, с което го бяха вързали преди петнадесет години (когато още беше малко тъмнокожо момченце конярче), крещейки ДИВО по коридорите. Като буря блъсна с рамо вратата и преди да стигне до вътрешния двор, мина покрай дъщеря НИ, която още от миналата нощ седеше с дръжката на грамофона в ръка (като видя черната разюздана сила, спомни си нещо, отдавнашна дума може би), излезе на двора да търси конюшнята, отнесъл с рамото си огледалото от салона, само че без да забележи дъщерята (нито грамофона до нея, нито огледалото), и обърна лице към слънцето, със затворени очи, като сляп (а вътре продължаваха да дрънчат строшени огледала), и хукна без посока, като спънат кон, инстинктивно търсейки вратата на конюшнята, която петнадесет години затвор бяха заличили от паметта му, но не и от подсъзнанието му (от онзи далечен ден, когато вчеса опашката на коня и оглупя за цял живот), оставяйки след себе си разруха, разочарование, бъркотия — като бик, завързан в пълно със стъкларии помещение, — докато накрая стигна до задния двор (но още не беше намерил конюшнята) и разрови земята със същата буреносна ярост, с която беше повлякъл огледалото, мислейки може би, че като разрови сеното, ще се надигне отново миризмата на конска пикоч, преди той да е стигнал до вратата на конюшнята (по-силен вече от собствената си буйна сила), преди да я блъсне и да падне вътре по очи, може би умиращ, но все още заслепен от животинската ярост, която преди половин секунда не му позволи да чуе момичето, а то вдигна дръжката, като го видя, и с протекли слюнки, но без да мръдне от стола, без да раздвижи устни, въртейки дръжката на грамофона във въздуха, си спомни единствената дума, която бе научила да произнася в живота си, и я извика от салона: „Набо! Набо!“

 

(1951)

Някой ги разрежда тези рози

Днес е неделя и престана да вали, затуй мисля да занеса букет рози на моя гроб. Червени и бели рози — от онези, дето тя отглежда за украса на олтари и за венци. Сутринта беше нещо натъжена — навярно от тази мрачна и навяваща страх зима, която ме накара да си спомня хълма, където хората от селото погребват своите мъртъвци. Голо място е, без дървета. Помитат го само изпратените от провидението капки, които се връщат, след като вятърът отмине. Сега, като престана да вали, обедното слънце трябва да е вкоравило хлъзгавата като сапун повърхност на хълма и аз ще мога да стигна до гроба, на чието дъно почива моето детско тяло, сега вече неузнаваемо, раздробено от корени и червеи.

Тя е коленичила пред своите светии. Откак престанах да се движа из стаята, след като пропадна първият ми опит да стигна до олтара и да взема най-пламенните и свежи рози, тя е все вглъбена в себе си. Може би днес щях да успея, но кандилото примигна и тя, събудена от дълбокия си унес, вдиша глава и погледна към ъгъла със стола. Трябва да си е помислила: „Пак вятърът“, защото наистина нещо изскърца до олтара и помещението се олюля за миг, сякаш се развълнува повърхността на блатото от спомени, трупани в нея толкова време. Тогава разбрах, че трябва да дочакам друг удобен случай, за да взема розите, защото тя беше вече нащрек, все гледаше стола и можеше да усети на лицето си полъха от ръцете ми. Сега трябва да я почакам да излезе от стаята, след малко, и да отиде в съседната стая да си полегне, както неизменно прави всеки неделен ден следобед. Може би тогава ще успея да изляза с розите и да се върна, преди тя да е дошла пак в тази стая и да се е вторачила в стола.

Миналата неделя беше по-трудно. Трябваше да чакам почти два часа, докато изпадне в своя унес. Изглеждаше неспокойна, угрижена, като че ли я беше разтревожило съзнанието, че нейната напрегната самота в къщата се беше разредила. Най-напред се повъртя из стаята с букета рози и чак тогава го сложи пред олтара. После излезе в коридора, погледна вътре и се запъти към съседната стая. Знаех, че търси лампата. А след известно време, когато пак мина покрай вратата и я видях в светлината от коридора по тъмното си палтенце и розовите чорапи, стори ми се, че още си е онова момиче, което преди четиридесет години се наведе над леглото ми, в тази същата стая, и каза: „Сега, като ви сложиха клечиците, очите ви са отворени и сурови.“ Все едно, че не беше минало толкова време от онзи далечен августовски следобед, когато жените я доведоха в стаята, показаха й трупа и рекоха: „Плачи. Той ти беше като брат.“ И тя се подпря на стената и послушно заплака, още мокра до кости от дъжда.

Вече три или четири неделни дни се опитвам да стигна до розите, но тя бди до олтара, пази ги с настървено усърдие, каквото не съм забелязвал у нея през всичките двадесет години, които живее в къщата. Миналата неделя, когато излезе да търси лампата, успях да стъкмя един букет от най-хубавите рози. Никога не съм бил толкова близко до осъществяването на желанието си. Но когато се канех да отида пак на стола си, отново дочух стъпките й по коридора, набързо подредих розите пред олтара и тогава я видях да се появява в правоъгълника на вратата с високо вдигната лампа в ръка.

Беше по тъмното си палтенце и розовите чорапи, но лицето й излъчваше като че ли блясъка на някакво прозрение. Тогава не приличаше на жената, която от двайсет години отглежда рози в градината, а на момичето, което в онзи далечен августовски следобед заведоха в съседната стая да се преоблече, и то сега, след цели четиридесет години, се връщаше с лампата, дебело и остаряло.

Макар че съхнаха двайсет години до запалената печка, по обувките ми още има твърда кора от засъхнала кал, която се налепи по тях онзи следобед. Един ден отидох да видя какво става с тях. То беше, след като затвориха вратите, откачиха от гредата хляба, клончето от алое и откараха мебелите — всичките мебели освен стола в ъгъла, дето ми служи през всичкото туй време. Знаех, че обувките ми са сложени да съхнат и че дори не си спомниха за тях, когато напуснаха къщата. Затуй отидох да ги потърся.

А тя се върна много години по-късно. Толкова време беше минало, че мирисът на мускус в стаята се беше смесил с миризмата на прах, със сухата и едва доловима смрад от насекомите. Аз бях сам в къщата, седях в ъгъла и чаках. Бях се научил да различавам шумоленето на разяжданата дървесина от полъха на въздуха, остаряващ в затворените спални. Тогава дойде тя. Застана на прага с куфар в ръка, със зелена шапка и по същото памучно палтенце, което не е захвърлила оттогава. Беше още момиче. Не бе започнала да надебелява, нито глезените й се бяха подули под чорапите както сега. Когато отвори вратата, аз бях покрит с прах и паяжини, а щурецът, който бе пял двайсет години подред някъде в стаята, замлъкна. Но въпреки това, въпреки паяжините и праха, въпреки внезапното покаяние на щуреца и въпреки възрастта на новодошлата аз познах в нея момичето, което в онзи бурен августовски следобед дойде с мен до обора да вземем гнезда. Стори ми се, че както беше застанала на вратата с куфара в ръка и със зелената шапка, щеше да се развика и да ми изкрещи същите думи, които изкрещя, когато ме намериха проснат по гръб на сеното в обора, още вкопчен в стъпалото на счупената стълба. Когато отвори вратата докрай, пантите изскърцаха и от тавана на пристъпи започна да се посипва прах — като че ли някой беше заудрял с чук по стряхата. Тогава тя се поколеба в ясния квадрат от светлина, после надникна в стаята и извика тихо, сякаш искаше да ме събуди от сън: „Ниньо![8] Ниньо!“ Аз пък си кротувах на стола — скован, с протегнати нозе.

Мислех, че е дошла само да види стаята, но тя остана да живее в къщата. Проветри я и сякаш от куфара й, като го отвори, излезе нейният обичаен мирис на мускус. Другите отнесоха мебелите и дрехите в сандъците. Тя беше взела само миризмите на стаята и след двадесет години отново ги донесе, остави ги по местата им и подреди пак олтарчето, направи го също както преди. Самото й присъствие беше достатъчно, за да възстанови онуй, което неумолимото усърдие бе разрушило. Оттогава се храни и спи в съседната стая, но дните си прекарва в тази, като безмълвно разговаря със светиите. Следобед сяда в люлеещия се стол до вратата и докато обслужва дошлите да купят цветя, кърпи дрехи. Кърпи и все се люлее. А когато дойде някой за букет рози, прибира парите в единия край на кърпата, която завързва за колана си, и неизменно казва: „Вземете си от дясната страна, че тези отляво са за светиите.“

Тъй си седя в люлеещия се стол двайсет години — кърпи нещицата си, люлее се, поглежда към стола — като че ли и сега се грижи за мен, само че не за момчето, което споделяше с нея следобедите на детството, а за сакатото си внуче, седнало в ъгъла още от онуй време, когато баба му е била на пет години.

Може би сега, като наведе отново глава, ще мога да се приближа до розите. Ако успея да го сторя, ще отида до хълма, ще ги сложа на гроба си и ще се върна при моя стол да чакам деня, когато тя няма да влезе вече в стаята и шумовете в съседните помещения ще секнат.

Тогава всичко туй ще се промени, защото аз ще трябва да изляза още веднъж от къщата и да кажа на някого, че жената с розите — онази, дето живее сама в разрушената къща — има нужда от четирима мъже да я заведат на хълма. Тогава ще остана завинаги сам в стаята. Но затова пък тя ще бъде доволна. Защото в този ден ще узнае, че не вятърът, невидимият вятър, е идвал всяка неделя при нейния олтар да й разрежда розите.

 

(1952)

Монолог на Исабел, докато гледа как вали над Макондо

Зимата връхлетя върху ни една неделя, когато излизахме от църква. В събота през нощта беше задушно. Но дори в неделя сутринта никой не мислеше, че може да завали. След литургията ние, жените, още не бяхме успели да отворим чадърите си за слънце, когато задуха един гъст, мрачен вятър, завъртя се в широк кръг и помете праха и сухите корави листа на май. Някой до мене рече: „На вода мирише този вятър“. А пък аз го знаех отпреди. Още като излизахме от къщи, усетих някаква влага в корема си й даже потръпнах цялата. Мъжете хукнаха към съседните къщи — с едната ръка на шапката, с кърпа в другата, пазейки се от вятъра и от прахта. Тогава заваля. И небето се превърна в пихтиеста сива маса, която разля една четвърт от главите ни.

През останалата част от предобеда двете с моята мащеха седяхме на терасата — радостни, че след седем месеца горещо лято с пареща прах, сега дъждът ще освежи ожаднелия розмарин и туберозата в саксиите. По обед земята престана да дими и мирисът на разкопана пръст, на събудена и обновена растителност, се смеси със свежия мирис на дъжд и с дъха на розмарина. Като седнахме да обядваме, баща ми рече: „Когато завали през май, това е знак, че хубав дъжд ще се излее“. Усмихната, пронизана от лъчистите нишки на новото годишно време, моята мащеха ми каза: „Същото чу и в проповедта“. Баща ми се усмихна и сладко си похапна, а после се намести до парапета, умълча се, със затворени очи, но без да заспи, сякаш си представяше, че сънува наяве. Твърде забавно храносмилане, с други думи.

Валя монотонно целия следобед. Настойчивият, равен и успокояващ ромон на дъжда напомняше потракването на влака, когато пътуваш дълго. Но без да усетим, дъждът проникваше прекалено дълбоко в сетивата ни. В понеделник на разсъмване, когато затворихме вратата, за да не влиза режещият леден ветрец, който духаше откъм двора, дъждът беше преситил вече сетивата ни, а същата сутрин ги затъпи. Двете с моята мащеха седнахме пак да съзерцаваме градината. За една нощ сухата, кафеникавосива майска земя се беше превърнала в меко, тъмно тесто, като евтин сапун. Между саксиите започна да тече струя вода. „Струна ми се, че им стига, през нощта дъждът предостатъчно ги е полял“ — рече моята мащеха. И тогава забелязах, че тя е престанала да се усмихва и че радостта й от предишния ден се е превърнала във вяла и отегчителна сериозност. „Да, наистина — отвърнах аз. — По-добре ще е слугите-индианци да ги преместят в коридора, докато престане да вали.“ А в това време дъждът растеше, извисяваше се като някакво исполинско дърво над живите дървета. Баща ми седна на същото място като в неделя следобед, но не каза нищо за дъжда. Рече само: „Трябва да съм спал накриво гази нощ, защото се събудих с болки в гърба“. И остана да седи тъй до парапета, вдигнал крака на един стол, с лице към празната градина. Чак привечер, когато се отказа от вечерята, рече: „Както е заваляло, май няма намерение да спира“. И аз си спомних горещите месеци. Спомних си август, онези дълги, вдървяващи следобеди, когато се тръшвахме като умрели под тежестта на часа, със залепнали за тялото, мокри от потта дрехи, заслушани в настойчивото и глухо бръмчене на спрялото своя ход време. Погледнах умитите стени, набъбналите от влагата чепове на дъските. Погледнах празната за първи път градина и жасминовия храст до стената — верен на паметта за моята майка. Видях баща си седнал в един люлеещ се стол, подпрял на една възглавница болящия го гръбначен стълб, с тъжни, залутани в лабиринта на дъжда очи. Спомних си августовските нощи с тяхната омагьосана тишина, когато не се чува нищо друго, освен хилядолетното поскърцване на земята, която се върти около своята ръждясала, несмазвана ос. И почувствувах как внезапно ме обзема смазваща тъга.

Целият понеделник валя, също както в неделя. Но в понеделник валеше сякаш по друг начин, защото нещо горчиво и различно имаше в душата ми. Привечер един глас близо до моя стол каза: „Досаден е този дъжд“. Без да се обърна да погледна, познах гласа на Мартин. Знаех, че той говори от стола до мене, със същия студен и безжизнен израз на лицето, който не се промени дори след онова дрезгаво декемврийско утро, когато той за първи път стана мой мъж. Пет месеца бяха минали оттогава. Сега аз чаках дете. А Мартин седеше там, до мене, и говореше, че дъждът му бил досаден. „Не е досаден — казах аз. — Само че много тъжна е, според мене, празната градина с горкичките дървета, които не могат да избягат от двора.“ Тогава се обърнах да го погледна, но Мартин го нямаше там. Той беше само глас, който ми казваше: „Очевидно няма никакво намерение да спре“, но когато погледнах към гласа, видях само празния стол.

Във вторник осъмнахме с една крава в градината. В своята непоклатима, бунтовна неподвижност, със забодени в калта копита и наведена глава, тя изглеждаше като някаква глинена грамада. Цяла сутрин слугите се мъчиха да я изгонят с тояги и парчета тухли, но кравата си остана на същото място в градината — каменна, неподвижна, със забити в калта копита и с огромна, клюмнала от дъжда глава. Слугите се мъчиха, мъчиха да я изгонят, докато най-сетне баща ми със своята кротка всетърпимост се намеси в нейна полза: „Оставете я на мира — каза той. — Ще си отиде, както е дошла.“

Във вторник привечер дъждът ни притискаше до болка, като стегнал сърцето саван. Свежестта от първия ден започна да се превръща в гореща, лепкава влага като при треска. Краката ни се потяха в обувките. Не знаехме кое беше по-неприятно — досегът на голата кожа с мокрия въздух, или допирът на дрехите с кожата. В къщи бе спряла всякаква дейност. Седнахме пак на терасата, но вече не съзерцавахме дъжда както през първия ден. Вече не го чувствувахме как вали. Виждахме само очертанията на дърветата в мъглата, в една безнадеждно тъжна привечер, която оставяше върху устните същия вкус, с който човек се събужда, след като е сънувал някой непознат. Аз знаех, че е вторник и помнех за двете близначки, за двете слепи момиченца-, които всяка седмица идват у дома и ни пеят песнички. Гласовете им са чудесни, но песните звучат тъжно заради тяхната горчива беззащитност. Някъде отвъд дъжда чувах слепите близначета да пеят и си ги представях, клекнали едно до друго, как чакат да спре дъждът, за да тръгнат. „Но днес близначките няма да дойдат — помислих си. — Нито просякинята ще чака в коридора след обедната почивка, както всеки вторник, с молба да й дадем неизменното стръкче маточина.“

Този вторник объркахме реда в храненето. Рано следобед моята мащеха ни сипа чиния обикновена супа с по едно парче хляб с дъх на мухъл. Но фактически ние бяхме престанали да ядем още — от понеделник и струва ми се, че също оттогава бяхме престанали и да мислим. Бяхме като парализирани и упоени от дъжда и с безропотно примирение се бяхме отдали на общия развал на природата. Само кравата се размърда следобед. Изведнъж дълбоко мучене разтърси утробата й, а копитата й с още по-голяма сила се забиха в калта. После стоя неподвижна половин час, сякаш беше вече умряла, но не можеше да падне, защото й пречеше навикът да бъде жива, навикът да стои в едно и също положение под дъжда. Накрая тежестта на тялото и надделя навика. Тогава тя сгъна предните си крака — с вирната нагоре в едно последно, предсмъртно усилие тъмна, лъскава задница, — пъхна в калта муцуната си с протекли бели слюнки и чак тогава се поддаде на тежестта на своята собствена материя и пълна с достойнство, мълчаливо, бавно и безвъзвратно рухна. „Чак дотука стигнала!“ — каза някой зад гърба ми. Обърнах се да погледна и видях на прага просякинята, която идваше всеки вторник. Дошла беше в дъжда да помоли за стръкче маточина.

В сряда може би щях да свикна с тази необикновена действителност, но като влязох в салона, видях масата опряна в стената, мебелите натрупани върху, нея, а на отсрещната страна, като издигната през нощта преграда — сандъци и кутии с домашните съдове.

Тази гледка събуди в мен ужасно чувство за празнота. Нещо се беше случило през нощта. Къщата беше в безпорядък. Голи до кръста, боси, с навити до коленете панталони, слугите пренасяха мебелите в столовата. В изражението на мъжете, в самото усърдие, с което работеха, личеше жестокото безсилие на победеното бунтарство, на принудителната и унизителна безпомощност пред дъжда. Аз се движех без посока, без воля. Имах чувството, че съм се превърнала в безнадеждно тъжно пасбище, обрасло във водорасли и лишеи, в лепкави меки гъби, в отвратителната флора на влагата и мрака. Стоях в салона и гледах струпаните на куп мебели — сурово зрелище на опустошението, — когато чух от стаята гласа на моята мащеха: предупреждаваше ме да внимавам да не пипна някоя пневмония. Едва тогава забелязах, че водата стига до глезените ми, че къщата е наводнена и подът е залян с дебел покров от лепкава, мъртва вода.

В сряда по обед още не беше разсъмнало докрай, а преди три часа следобед нощта вече беше настъпила — преждевременна и болнава, също тъй бавна, еднозвучна и безмилостна като дъжда навън. Подранилата привечер, безшумна и зловеща, се сгъстяваше постепенно край безмълвните индианци, свити върху столовете до стената, безропотни и безсилни пред тази бъркотия в природата. Тъкмо тогава започнаха да идват вести от улицата. Никой не ги носеше в къщи. Сами си идваха — съвсем точни, ясни. Сякаш ги носеше рядката кал, която течеше по улиците и влачеше домашни предмети и какви ли не вещи — останки от някакво далечно бедствие, боклуци и мъртви животни. За събития, станали в неделя, когато дъждът все още беше само предизвестие за началото на ново годишно време, научавахме с цели два дни закъснение. Та чак в сряда стигнаха до нас вестите за тях, сякаш тласкани от вътрешната двигателна сила на бурята. Тогава научихме, че църквата била наводнена и я чакали да се събори. „От понеделник насам влакът не може да мине по моста. Изглежда, че водата е отвлякла релсите“ — каза същата вечер някой, който нямаше никаква нужда да знае това. Научихме също, че една болна жена изчезнала изведнъж от кревата си, а следобед я намерили да плува из двора.

Ужасена, завладяна от страха и от потопа, аз седнах в люлеещия се стол, със свити крака, вперила очи в мократа тъмнина, пълна с мътни предчувствия. Моята мащеха се появи в рамката на вратата — с вдигната високо лампа, с изправена глава. Приличаше на домашен призрак, но аз никак не се стреснах, защото самата се чувствувах като частица от неговата свръхестествена същност. Джапанки по водата в коридора, тя дойде до мястото, където се намирах аз. Още държеше главата си изправена, а лампата — вдигната нависоко. „Сега трябва да се помолим“ — рече тя. И аз видях сухото й лице с дълбоки вдлъбнатини, като че ли току-що излязло от някоя гробница, или направено сякаш от друга материя, не от човешка плът. Тя застана пред мене с броеница в ръка и повтори: „Сега трябва да се молим. Водата нахълтала в гробниците и горкичките мъртъвци плуват из гробището.“

Навярно тъкмо бях заспала онази нощ, когато се събудих, стресната от някаква кисела и остра миризма като от разлагащи се трупове. Разтърсих с всичка сила Мартин, който хъркаше до мене. „Не усещаш ли?“ — попитах го. „Какво да усещам?“ „Миризмата — казах. — Трябва да е от мъртъвците, които плуват по улиците.“ Обзе ме ужас, като си представих само, но Мартин се обърна към стената и каза с пресипнал, сънлив глас: „Измисляш си ги разни. На бременните жени все нещо им се върти в главата.“

В четвъртък на разсъмване миризмите спряха и се загуби чувството ни за разстояние. Представата ни за време, изопачена от предишния ден, напълно изчезна. Тогава четвъртъкът престана да съществува. Онуй, което трябваше да е четвъртък, представляваше нещо съвсем осезаемо, пихтиесто, което можеше да отмахнеш с ръка и да надникнеш в петъка. Там вече нямаше нито мъже, нито жени. Моята мащеха, баща ми, индианците представляваха мазни, невероятни тела, които се движеха в тресавището на зимата. Моят баща ми каза: „Не мърдай оттук, докато не ти кажа какво става навън.“ Гласът му беше далечен и неясен и като че ли се възприемаше не със слуха, а с осезанието — единственото сетиво, което продължаваше да действува.

Но баща ми не се върна — залута се във времето.

Затуй когато настана час за лягане, повиках моята мащеха да ме придружи до спалнята. През цялата нощ сънят ми беше спокоен. На следващия ден въздухът беше същият — без цвят, без мирис, без температура. Щом се събудих, скочих на един стол и застанах неподвижна, защото нещо ми подсказваше, че една част от съзнанието ми още не е напълно събудена. Тогава чух свирката на влака — проточено и тъжно изсвирване на бягащ от бедствието влак. „Някъде е спряло да вали“ — помислих аз, а нечий глас зад гърба ми отговори сякаш на моята мисъл: „Къде ли?…“ — изрече гласът. „Кой е там?“ — попитах, поглеждайки назад, и видях мащехата си с протегната към стената дълга, слаба ръка. „Аз съм“ — каза ми тя. Попитах я дали чува свирките и тя ми каза, че ги чува и че може би някъде в покрайнините на града е престанало да вали и вече са поправили линиите. После ми подаде един поднос с димяща закуска. Замириса ми на сос с чесън и на топло краве масло. Някаква супа беше. С недоумение попитах мащехата си колко е часът, и тя ми отговори спокойно, с глас, в който звучеше отчаяно примирение: „Трябва да е около два и половина. Въпреки всичко влакът не закъснява.“ „Два и половина ли! — Учудих се аз. — Как съм могла толкова дълго да спя!“ А тя рече: „Не си спала много. Трябва да е най-много три.“ Цялата разтреперана, с чувството, че ей сега чинията ще се изплъзне от ръцете ми, аз прошепнах: „Петък, два и половина…“ А тя, чудовищно спокойна: „Два и половина е, само че е четвъртък, дъще. Все още е четвъртък, два и половина.“

Не зная колко време съм била в това полусънно състояние, когато сетивата загубват способността си да възприемат. Зная само, че след неизброими часове дочух един глас от съседната стая. Този глас каза: „Сега можеш да дръпнеш кревата насам.“ Беше уморен глас, но не беше глас на болен, а на оздравяващ. После чух шум от падащи във водата тухли. Останах неподвижна, докато осъзная, че се намирам в хоризонтално положение. Тогава усетих необятна пустота. Почувствувах трептяща и всевластна тишина в къщата и невероятна неподвижност, която сковаваше всичко. И внезапно усетих сърцето си като леден камък. „Трябва да съм умряла — помислих си. — Господи, аз съм мъртва!“ Подскочих в кревата и извиках: „Ада! Ада!“ Суровият глас на Мартин ми отговори от другото легло: „Не могат да те чуят, защото вече излязоха.“ Едва тогава си дадох сметка, че дъждът е спрял и че около нас се простира тишина, спокойствие, някакво необяснимо и всеобхватно блаженство. После се чуха стъпки в коридора. Чу се ясен и съвсем жив глас. После свеж ветрец тръшна вратата, накара пантите да изскърцат и някакво твърдо тяло неочаквано, като узрял плод тупна дълбоко в басейна на двора. Нещо във въздуха издаваше присъствието на някакво невидимо същество, което се усмихваше в мрака. „Боже мой — помислих си тогава, объркана от разместването на времето, — сега не бих се учудила, ако ме повикат да отида на литургията от миналата неделя.“

Жената, която идваше в шест

Вратата се отвори. По това време нямаше никого в ресторанта на Хосе. Часовникът току-що беше избил шест, а Хосе знаеше, че чак в шест и половина ще започнат да идват редовните му посетители. Толкова консервативна и редовна беше неговата клиентела, че още не се беше раздал шестият звън, когато в ресторанта влезе една жена — както всеки ден в същия час — и без дума да каже, седна на високия въртящ се стол. Между устните си стискаше незапалена цигара.

— Здрасти, кралице! — каза Хосе, като я видя, че сяда. После тръгна към другия край на тезгяха, бършейки с един сух парцал стъклената му повърхност. Влезеше ли някой в ресторантчето, Хосе винаги правеше същото. Дори пред жената, с която бяха стигнали почти до близост, дебелият, червендалест съдържател играеше своята ежедневна роля на усърдие.

— Какво искаш днес? — попита я той от другия край на тезгяха.

— Най-напред искам да те науча да бъдеш кавалер — отговори жената. Тя седеше в самия край на редицата от въртящи се столове, с подпрени върху тезгяха лакти, с незапалената цигара между устните. Като изрече тези думи, изкриви уста, за да забележи Хосе незапалената цигара.

— Не обърнах внимание — каза Хосе.

— Ти на нищо не си обърнал внимание още — каза жената.

Мъжът остави парцала на тезгяха, отиде до тъмните шкафове с мириса на смола и на прашно дърво и се върна с кутийка кибрит. Жената се наведе, за да стигне огънчето, което пламтеше между грубите космати ръце на мъжа. Хосе видя буйните коси на жената, намазани с гъст, евтин вазелин. Видя разголеното й рамо над сутиена на цветенца. Видя и началото на повехналата й гръд — когато жената вдигна глава, с вече разпалено въгленче между устните.

— Хубава си днес, кралице — каза Хосе.

— Не говори глупости — рече жената. — Не мисли, че това ще ми помогне да ти платя.

— Не исках това да кажа, кралице — рече Хосе. — Бас държа, че днес обедът нещо не ти е понесъл.

Жената пое първата глътка гъст дим, скръсти ръце, все с подпрени на тезгяха лакти, и се загледа навън през широкия прозорец на ресторанта. На лицето й беше изписана тъга, отегчена и пошла тъга.

— Ще ти приготвя един хубав бифтек — каза Хосе.

— Още нямам пари.

— Вече три месеца все нямаш пари, но аз винаги ти, приготвям нещо вкусно — каза Хосе.

— Днес е друго — отвърна жената мрачно, още загледана в минувачите по улицата.

— Всички дни са еднакви. Всеки ден, докато часовникът удари шест, ти влизаш, казваш, че си гладна като куче и аз ти приготвям нещо вкусно. Днес не казваш, че си гладна като куче, а казваш, че днешният ден бил различен; само тази е разликата.

— Наистина е различен — каза жената. Обърна се и погледна мъжа, който от другата страна на тезгяха ровеше нещо в хладилника. Наблюдава го в течение на две-три секунди. После погледна часовника над бюфета. Показваше шест и три минути. — Наистина, Хосе, днешният ден е различен — повтори тя. Издуха дима от цигарата си и продължи да говори отривисто и пламенно: — Днес не дойдох в шест, затова е раз личен, Хосе.

Мъжът погледна часовника и каза:

— Главата си режа, ако този часовник е назад, макар и с една минута.

— Не искам да кажа това, Хосе. Искам да кажа, че днес не съм дошла в шест — каза жената. — В шест без четвърт дойдох.

— Току-що удари шест, кралице — каза Хосе. — Когато ти влезе, часовникът току-що беше ударил.

— Аз от четвърт час съм тук — настоя жената.

Хосе отиде към нея и приближи огромното си, разчервено лице до нейното, дърпайки с показалец долния клепач на едното си око.

— Я ми дъхни — рече й той.

Жената отметна глава назад. Беше сериозна, отегчена, отпусната, разхубавена от облак тъга и умора.

— Остави тези глупости, Хосе. Ти знаеш, че повече от шест месеца не пия вече.

— Тези на другиго ги разправяй, не на мене. Бас държа, че сте изпили двама един литър.

— Изпила съм две глътки с един приятел.

— Е, сега си обяснявам — рече Хосе.

— Няма какво да си обясняваш. Аз съм тука от четвърт час.

Мъжът сви рамене.

— Добре, щом искаш, дошла си преди четвърт час — каза той. — В края на краищата за никого нямат значение десет минути повече или по-малко.

— Имат значение, Хосе — възрази жената и с израз на небрежна отпуснатост протегна ръце през тезгяха, над стъклената повърхност. — И не защото аз искам, а защото наистина съм тук отпреди четвърт час. — Погледна пак часовника и се поправи: — Какво приказвам! От двадесет минути вече!

— Добре, кралице — каза мъжът. — Един цял ден и една цяла нощ бих ти подарил само да видя, че си доволна. — През всичкото време Хосе шеташе назад-напред зад тезгяха, преместваше разни предмети, вземаше нещо от едно място и го слагаше на друго. Изпълняваше ролята си. — Искам да те видя доволна — повтори той. Спря изведнъж, обърна се към жената и каза: — Ти знаеш ли, че аз много те обичам?

Жената студено го изгледа.

— Така ли?… Какво откритие, Хосе! Нима мислиш, че бих дошла с тебе дори и за един милион песо?

— Аз не исках това да кажа, кралице — рече Хосе. — Пак ти казвам: бас държа, че обедът днес нещо не ти е понесъл.

— Не ти го казвам затова — рече жената и гласът й стана по-малко безразличен. — Просто никоя жена не би могла да издържи такова тегло като твоето, дори за един милион песо.

Хосе се изчерви. Обърна гръб на жената и започна да бърше прахта по бутилките в бюфета.

— Непоносима си днес, кралице — каза той, без да я погледне. — Най-добре ще е май да си изядеш бифтека и да отидеш да си легнеш.

— Не съм гладна — каза жената и се загледа пак на улицата, в неясните от дрезгавия здрач минувачи. В ресторанта за малко настъпи мъртва тишина, покой, нарушаван само от шетнята на Хосе. Изведнъж жената престана да гледа навън и заговори с приглушен, ласкав, съвсем друг глас:

— Истина ли е, че ме обичаш, Пепильо?

— Истина е — отговори Хосе кратко, без да я погледне.

— Въпреки онуй, което ти казах ли? — попита жената.

— Какво си ми казала? — попита Хосе, все още без промяна в гласа, все още без да я погледне.

— За единия милион песо — каза жената.

— Аз бях забравил.

— Е какво, обичаш ли ме?

— Да — отговори Хосе.

Настъпи мълчание. Хосе продължаваше да снове насам-натам с обърнато към шкафовете лице, все без да поглежда жената. Тя издуха още една глътка тютюнев дим, опря гърди в тезгяха и после попита дяволите и предпазливо, сякаш стъпваше на пръсти, прехапвайки устни, преди да заговори.

— Макар че няма да легна с тебе ли?

Чак тогава Хосе я погледна отново.

— Аз толкова много те обичам, че не бих легнал с тебе — каза той. После се приближи към мястото, където седеше тя, застана срещу нея, подпрял на тезгяха мощните си ръце, и гледайки я в очите, каза: — Аз толкова много те обичам, че всяка вечер бих убивал мъжа, който тръгва с тебе.

В първия миг жената се смути. Погледна внимателно мъжа с изражение, което се колебаеше между състраданието и подигравката. Умълча се объркана, а после бурно се разсмя.

— Ти ме ревнуваш, Хосе! Колко забавно! Ти ме ревнуваш!

Хосе пак се изчерви, обзет от искрено, почти неприлично стеснение — като момче, на което изведнъж са открили всичките тайни — и каза:

— Тази вечер ти нищо не разбираш, кралице. — Избърса потта си с парцала и добави: — От лошия живот започваш да загрубяваш май.

Но сега изразът върху лицето на жената беше съвсем друг.

— Тогава не — каза тя и пак го погледна в очите с някакъв странен блясък в погледа, разтревожена и недоверчива: — Тогава не ме ревнуваш.

— В известен смисъл, да — каза Хосе. — Само че не както ти си мислиш.

Поразхлаби яката си и продължи да се бърше, да попива с парцала потта от шията си.

— Е, тогава? — попита жената.

— Толкова те обичам, че не искам да живееш така — каза Хосе.

— Как? — попита жената.

— Да тръгваш всеки ден с различен мъж.

— Наистина ли би го убил, за да не тръгне с мене?

— Не за да не тръгне — каза Хосе. — Бих го убил, защото е бил с тебе.

— Все едно и също е — каза жената.

Разговорът беше стигнал до възбуждаща напрегнатост. Жената говореше с тих, мек, захласнат глас. Почти беше залепила лицето си до лъхащото здраве и покой лице на мъжа, който стоеше неподвижно, като омагьосан от диханието на думите й.

— Всичко това е истина — каза Хосе.

— Е, тогава — започна жената и протегна ръка да погали грубата ръка на мъжа, а с другата хвърли угарката… — тогава значи ти си способен да убиеш човек?

— За туй, което ти казах, да — отвърна Хосе с почти драматични нотки в гласа.

Жената се разсмя нервно и открито подигравателно.

— Какъв ужас, Хосе! Какъв ужас! — каза тя през смях. — Хосе да убие човек! Кой би могъл да каже, че зад дебелия и порядъчен сеньор, който никога не ми взема пари, който всеки ден ми прави бифтек и който бъбри с мен за развлечение, докато аз намеря някой мъж, се крие убиец! Какъв ужас, Хосе! Страх ме е от тебе!

Хосе беше объркан. Може би почувствува леко възмущение. Може би се почувствува измамен, когато жената прихна да се смее.

— Ти си пияна, глупачке — каза той. — Върви да спиш. Надали ще имаш желание да хапнеш нещо.

Но жената престана да се смее и отново седеше сериозна и замислена, облегната върху тезгяха. Гледаше как мъжът се отдалечава от нея, как отваря хладилника и пак го затваря, без да извади нищо от него, как тръгва после към отсрещния край на тезгяха, търкайки блестящото стъкло, както в началото. Тогава жената заговори отново със същия разнежен и ласкав глас, с който го беше попитала: „Истина ли е, че ме обичаш, Пепильо?“

— Хосе! — каза тя.

Мъжът не я погледна.

— Хосе!

— Върви да спиш — каза Хосе. — … И вземи се изкъпи, преди да си легнеш, че да изтрезнееш.

— Не съм пияна, Хосе, най-сериозно!

— Тогава си загрубяла.

— Ела насам, трябва да поговорим с тебе — каза жената.

Мъжът се приближи, залитайки между задоволството и недоверието.

— Приближи се!

Мъжът пак се изправи срещу жената. Тя се протегна напред и го дръпна силно за косата, но в движението й имаше очевидна нежност.

— Повтори ми, каквото ми каза в началото — каза тя.

— Какво? — попита Хосе, като се стараеше да я гледа, макар че главата му беше наведена и го държаха за косата.

— Че можеш да убиеш някой мъж, който е спал с мене — каза жената.

— Мога да убия някой мъж, който е спал с тебе, кралице, истина е — повтори Хосе.

Жената го пусна.

— Тогава би ли ме защитил, ако го убия аз? — попита тя с утвърдителен глас, отблъсквайки с грубо кокетство огромната свинска глава на Хосе. Мъжът не отговори нищо, само се усмихна. — Отговори ми, Хосе — настоя жената. — Ще ме защитиш ли, ако го убия аз?

— Зависи — отговори Хосе. — Ти нали знаеш, че е лесно да се каже, но е трудно да се направи.

— На никого другиго полицията не вярва тъй, както на тебе — каза жената.

Хосе доволно се усмихна. Жената отново се протегна към него през тезгяха.

— Наистина, Хосе. Бас държа, че никога не си излъгал — каза тя.

— Никаква полза няма от това.

— Все едно. Полицията го знае и ти вярва за всичко, без да те пита втори път.

Хосе зачука по тезгяха, не знаейки какво да каже. Жената погледна пак към улицата. После погледна пак часовника и гласът й се промени, стана припрян, сякаш тя искаше да свърши този разговор, преди да са дошли първите посетители.

— Би ли излъгал заради мене, Хосе? — попита го тя. — Сериозно те питам.

Тогава Хосе се обърна и я погледна изведнъж вторачено, сякаш някаква ужасна мисъл се заблъска в главата му. Мисъл, която влезе през едното му ухо, позавъртя се — смътна, объркана — и излезе после през другото, оставяйки само гореща следа от ужас.

— Ти да не си се забъркала в някоя история, кралице? — попита Хосе и се наведе напред, скръстил пак ръце върху тезгяха. Жената усети тежкото му дихание с миризма на амоняк, затруднено от силното натискане на тезгяха върху стомаха му. — Най-сериозно, кралице, в каква история си се забъркала ти? — повтори той.

Жената извъртя главата му на другата страна.

— Не съм се забъркала — каза тя. — Приказвам си просто така, за развлечение. — После пак го погледна: — Знаеш ли, може би няма да се наложи някого да убиваш.

— Никога не съм мислил да убивам когото и да е — каза Хосе, объркан.

— Не, човече. Имам предвид някой, който е спал с мене.

— А-ха! Сега вече говориш ясно. Аз винаги съм мислил, че никак не ти е нужно да водиш такъв живот. Обещавам ти, че ако се откажеш от този живот, всеки ден ще ти давам най-големия бифтек, без да ти вземам нищо.

— Благодаря ти, Хосе — каза жената. — Само че аз не затова ще се откажа, а защото вече няма да мога с никого да легна.

— Ти пак объркваш всичко — каза Хосе. Започваше май да губи търпение.

— Нищо не обърквам — каза жената. Протегна се на стола си и Хосе видя сплесканите й, печални гърди под сутиена.

— Утре се махам оттука и ти обещавам, че никога вече няма да ти досаждам. Обещавам ти, че с никого няма да спя вече.

— Какво те е прихванало изведнъж? — попита Хосе.

— Преди малко реших — каза жената. — Едва преди малко осъзнах, че е свинщина.

Хосе грабна пак парцала и започна да търка стъклото край нея. Без да я поглежда, той каза:

— Разбира се, че е свинщина, както ти го правиш. Отдавна трябваше да го разбереш.

— Отдавна започнах да го разбирам, но едва преди малко се убедих напълно. Мъжете ме отвращават.

Хосе се усмихна. Вдигна глава да я погледне, все още усмихнат, но я видя замислена, объркана, прегърбена. С тъжно, позлатено от преждевременна есен лице, тя му заговори, като се полюляваше на въртящия се стол:

— Не мислиш ли, че трябва да оставят на мира една жена, ако е убила някой случаен мъж, след като е спала с него, защото е почувствувала отвращение към него и към всички мъже, които са спали с нея?

— Няма защо да отиваш чак толкова далече — каза Хосе развълнуван, с нотка на съчувствие в гласа.

— Ами ако жената казва на мъжа, като го вижда да се облича, че изпитва отвращение към него, защото осъзнава, че се е търкаляла с него цял следобед и чувствува, че нито сапунът, нито гъбата могат да махнат от нея миризмата му?

— Това минава, кралице — каза Хосе, бършейки тезгяха, вече малко безразличен. — Няма нужда да го убиваш. Просто го оставяш да си върви.

Но жената продължаваше да говори и думите й се лееха като пълноводен поток, бързи и страстни.

— Ами ако се случи тъй, че когато жената му каже това, мъжът престане да се облича и се втурне отново към нея пак да я целува, тогава какво?

— Това няма да го направи нито един достоен мъж — каза Хосе.

— Но ако го направи? — повтори жената с отчайваща настойчивост. — Ако мъжът не е достоен и го направи и тогава жената усеща, че й е отвратителен до смърт и вижда, че единственият начин да сложи край на всичко това е да го ръгне с ножа отдолу?

— Това е диващина — каза Хосе. — За щастие, няма мъж, способен да направи това, което ти разправяш.

— Добре — каза жената, загубила вече всякакво търпение, — но ако го направи? Ти предположи, че го е направил.

— Тъй или иначе, какво чак толкова — каза Хосе, докато продължаваше да бърше тезгяха все на едно и също място, вече не много съсредоточен в разговора.

Жената почука по стъклото с кокалчетата на пръстите си. Гласът й стана пак настойчив и натъртен.

— Ти си дивак, Хосе — каза тя. — Нищо не разбираш. — Хвана го здраво за ръкава. — Хайде, кажи ми трябва ли да го убие жената.

— Хубаво де, нека е както ти казваш — рече Хосе помирително.

— Това не е ли самоотбрана? — попита жената, като го разтърси за ръкава.

— Почти, почти — каза той, като й намигна, и в това намигване имаше и разбиране, и страшно обещание за съучастничество. Но жената беше все тъй сериозна. Пусна го.

— Ти би ли излъгал, за да защитиш една жена, която направи такова нещо? — попита тя.

— Зависи — каза Хосе.

— От какво зависи?

— Зависи от жената.

— Ти си представи, че е жена, която много обичаш — каза тя. — Не за да спиш с нея, нали разбираш, а просто така я обичаш много, както ти казваш.

— Добре, кралице, нека е както искаш — каза Хосе, вяло, отегчено и пак се отдалечи от нея. Погледнал беше часовника и беше видял, че скоро ще стане шест и половина. Помисли си, че след няколко минути ресторантът ще започне да се пълни с хора и може би затова с още по-голяма сила започна да бърше стъклото, поглеждайки през прозореца към улицата. Жената седеше на стола си — мълчалива, замислена — и с израз на все по-дълбока тъга следеше движенията — на мъжа. Гледаше го тъй, както човек гледа фенер, започнал да изгасва. Изведнъж заговори пак, с мазен от кротост глас.

— Хосе!

Мъжът я погледна с настойчива и тъжна, биволска нежност. Погледна я не за да я чуе какво ще му каже, а за да види, да се увери, че тя е там, че чака един поглед, който няма защо да бъде покровителствен или съчувствен. Просто един най-обикновен поглед.

— Аз ти казах, че утре си отивам, а ти мълчиш — каза тя.

— Да, само не ми каза къде ще отидеш.

— Където и да е. Само да няма мъже, които да искат да спят с мене.

Хосе пак се усмихна.

— Сериозно ли си отиваш? — попита той, сякаш едва сега беше осъзнал, и изведнъж изразът на лицето му се промени.

— Това зависи от тебе — каза жената. — Ако съумееш да кажеш в колко часа дойдох тук, утре ще си отида и никога вече няма да върша тези работи. Радваш ли се?

Хосе кимна утвърдително, усмихнат и ясен. Жената се наведе към него.

— Ако някой ден се върна, ще ревнувам, като видя друга жена да приказва с тебе по същото време и на същия стол.

— Ако се върнеш, трябва да ми донесеш нещо — каза Хосе.

— Обещавам ти, че навсякъде ще търся мече, което се навива, и ще ти го донеса — каза жената.

Хосе се усмихна и прокара парцала по въздуха, който се беше изпречил между него и жената, сякаш избърса някакво невидимо стъкло. Жената също се усмихна, сега сърдечно и кокетно. После мъжът се отдалечи към другия край на тезгяха, търкайки стъклото.

— Какво? — попита Хосе, без да я погледне.

— Нали ако те попита някой в колко часа съм дошла днес, ще му кажеш, че съм дошла в шест без четвърт?

— Защо? — попита Хосе, все още без да я погледне и сякаш едва я беше чул.

— Това няма значение — каза жената. — Важното е да го направиш.

Тогава Хосе видя първия посетител, който влезе през люлеещата се врата и се запъти към една маса в ъгъла. Погледна часовника — беше точно шест и половина.

— Добре, кралице — отговори той разсеяно. — Както искаш. Аз винаги правя, каквото ти поискаш.

— Хубаво, направи ми тогава един бифтек — каза жената.

Мъжът се запъти към хладилника, извади чиния с месо и я остави на масата. После запали печката.

— Ще ти направя един хубав бифтек, кралице, като за прощаване.

— Благодаря ти, Пепильо — каза жената и се замисли, сякаш изведнъж се гмурна в някакъв друг свят, населен със смътни, непознати форми. Не чу от другия край на тезгяха как суровото месо запращя, когато падна във врящото масло. Не чу след това и сухия, окръжен с мехурчета пукот, когато Хосе обърна парчето месо в тигана, и не усети как сочната миризма на месо с разни подправки започна постепенно, равномерно да изпълва ресторанта. Седеше все тъй съсредоточена, задълбочена, докато най-сетне вдигна отново глава, премигвайки, сякаш идваше на себе си след краткотрайна смърт. Тогава видя мъжа до печката, осветен от веселия, разгарящ се огън.

— Пепильо!

— А?

— За какво мислиш?

— Мислех си дали ще намериш някъде мече с пружинка.

— Разбира се, ще намеря — каза жената. — А пък аз искам да ми кажеш дали ще ми дадеш всичко, което ти поискам на прощаване.

Хосе я погледна от печката.

— Колко трябва да ти повтарям? Още нещо ли искаш освен най-хубавия бифтек?

— Да — каза жената.

— Какво?

— Искам още четвърт час.

Хосе обърна цялото си тяло назад, за да погледне часовника. После погледна клиента, който седеше мълчаливо в ъгъла и чакаше, и накрая — месото в тигана, хванало златиста коричка. Чак тогава отговори:

— Аз наистина нищо не разбирам, кралице.

— Не бъди толкова глупав, Хосе — каза жената. — Спомни си, че съм тук от пет и половина.

Погребението на Мама Гранде

Ето каква е, неверници от цял свят, истинската история на Мама Гранде — пълна суверенна на царство Макондо, която упражнява властта си деветдесет и две години и умря като светица един вторник през септември миналата година, а на погребението й дойде самият папа.

Сега, когато потресената до дън душа нация вече е дошла на себе си; когато веселяците от Сан Хуан, контрабандистите от Гуахира, търговците на ориз от Сину, проститутките от Гуакамайял, магьосниците от Сиерпе и банановите плантатори от Араката са спуснали кепенците, за да се съвземат от изтощителното бдение; когато са възвърнали равновесието си и отново са застанали на своите постове президентът на републиката, неговите министри и всички онези, които дойдоха на най-пищната погребална церемония, отбелязана в аналите на историята, да представляват държавната власт и свръхестествените сили; когато папата се е възнесъл на небето телом и духом, а в Макондо не можеш да пристъпиш от празни шишета, от угарки, оглозгани кости, консервени кутии, парцали и изпражнения, оставени от стеклото се за погребението множество, сега вече настъпи часът да сложим едно столче на улицата пред вратата и преди да са довтасали историците, да разкажем от самото начало всичките подробности на това всенародно вълнение.

Преди четиринадесет седмици — след безкрайни нощи с лапи, синапови компреси и вендузи, съсипана от предсмъртни кошмари — Мама Гранде нареди да я сложат да седне на нейния стар люлеещ се стол от лиани, за да изрази последната си воля. Това беше единствената церемония, която й беше нужна, за да умре. Същата сутрин с помощта на отец Антонио Исабел тя беше уредила всички сметки, свързани с душата й. Оставаше й само да разреши въпросите, свързани с претъпканите ракли и с деветимата племенници — нейни единствени наследници, които дежуреха един след друг край леглото й. Свещеникът, който скоро щеше да навърши сто години и затова си приказваше сам, непрекъснато беше в стаята. Десетима мъже едва успяха да го качат до спалнята на Мама Гранде и после решиха да го оставят там, че да не става нужда да го свалят и отново да го качват в последната минута.

Най-големият племенник, Никанор — грамаден и див, облечен със зеленикави дрехи, по ботуши с шпори, с револвер калибър 38 с дълга цев, пъхнат под ризата — отиде да доведе нотариуса. Огромната двуетажна къща, пропита с миризма на патока и риган, с тъмни складове, натъпкани със сандъци и вехтории от четири поколения, станали вече на прах, беше замряла в очакване на този час. В дълбокия среден коридор с куки по стените, на които в други времена закачваха одрани прасета, а в сънливите августовски недели висяха елени да им се изцеди кръвта, сега дремеха пеоните, скупчени върху чували сол и земеделски сечива, докато чакаха заповедта да оседлаят конете и да препуснат, да разнесат скръбната вест из необятното стопанство. Останалите членове на голямата челяд бяха в салона. Бледи, изсмукани от тежката наследственост и безсънните нощи, жените бяха облечени в дълбок траур, събрал в себе си безброй поверия. Матриархалната строгост на Мама Гранде бе оградила нейните богатства и името й с недостъпна като църковно тайнство бодлива тел, в чиито граници чичовци се женеха за дъщерите на племенничките си, племенниците пък се женеха за лелите си, а братята — за снахите си, докато накрая се оплете гъста паяжина от кръвосмешения, която превърна продължението на рода в порочен кръг. Единствена Магдалена, най-малката от племенниците, успя да прескочи оградата: измъчена от разни видения, тя накара отец Антонио Исабел да я причасти, острига се и избяга от тщеславието и суетите на света в манастир. Извън рамките на законните си семейства, упражнявайки правото си на първата брачна нощ, мъжете бяха оплодили колиби, махали и села с цели потомства от извънбрачни чада, които се въртяха между слугите — без фамилно име, в качеството си на припознати, на подчинени, на любимци и протежета на Мама Гранде.

Непосредствената близост на смъртта прекъсна изтощителното чакане. В затворената стая гласът на умиращата, свикнал на почит и послушание, прозвуча като най-ниския тон на орган, не по-звънко, но отекна и в най-отдалечените кътчета на имението. Никой не беше равнодушен към тази смърт. През настоящия век Мама Гранде беше център на тежестта в Макондо — както нейните братя, родителите й и родителите на нейните родители са били в миналото. Тяхната хегемония обхващаше две столетия. Селището бе възникнало около нейното име. Никой не знаеше нито произхода, нито границите, нито истинската стойност на владенията й, но всички бяха свикнали да вярват, че Мама Гранде е владетелка на течащите, на застоялите, на дъждовните и на още неизлелите се в дъжд води, на околните пътища, на телеграфните стълбове, на високосните години и на жегата и че имаше освен това наследствено право върху земята и живота на нея. Когато привечер сядаше на балкона на своята къща да се поразхлади — с цялата тежест на своите вътрешности и на властта си, стоварени върху стария стол от лиани, — тя наистина изглеждаше безкрайно богата и могъща, най-могъщата и богата матрона в света.

На никого не му беше дошло на ум дори да си помисли, че Мама Гранде е смъртна — освен на членовете на нейното племе и на самата нея, подсещана от старческите предсказания на отец Антонио Исабел. Но тя вярваше, че ще живее повече от сто години, също като баба си по майчина линия, която през войната от 1875 се нахвърлила върху един патрул на полковник Аурелиано Буендия, заел позиция в кухнята на чифлика. Чак през април тази година Мама Гранде разбра, че господ няма да й даде върховното право лично и в открита борба да унищожи цяла една орда от масони-федералисти.

През първата седмица от болестта й семейният лекар я лекува с хардалени лапи и с вълнени чорапи на краката. Той беше наследствен лекар, завършил в Монпелие, и по вътрешно философско убеждение беше противник на прогреса в областта на своята наука. Мама Гранде беше го удостоила с привилегията да бъде единственият лекар в Макондо, като забрани да се установяват там други лекари. На младини той кръстосваше Макондо на кон, обикаляше своите болни, чието състояние привечер се влошаваше, и природата го надари с правото да стане баща на безчет чужди деца. Но артритът го прикова към хамака и накрая той започна да се грижи за болните си, без да ги посещава — с помощта на предположения, на казал-рекъл и поръки на разстояние. Когато Мама Гранде изпрати да го извикат, той прекоси площада по пижама, подпрян на два бастуна, и се настани в спалнята на болната. Едва когато разбра, че Мама Гранде бере душа, накара да му донесат едно сандъче с порцеланови шишенца с надписи на латински и в продължение на три седмици обработва умиращата отвътре и отвън с какви ли не академически пластири, прекрасни микстури и превъзходни анални свещички. После наложи болното място с одимени жаби, а на бъбреците й сложи пиявици. Докато един ден на разсъмване се видя принуден да избира: или да накара бръснаря да й пусне кръв, или да повика отец Антонио Исабел да я изповяда.

Никанор изпрати да повикат свещеника. Десетима от най-избраните негови хора го пренесоха от поповата къща до спалнята на Мама Гранде, както си беше седнал в своя скърцаш плетен стол, под хваналия вече плесен балдахин, предназначен за тържествени случаи. Звънът за предсмъртно причастие, който се разнесе в топлото ранно септемврийско утро, беше за жителите на Макондо като първа вест. Когато слънцето изгря, площадчето пред къщата на Мама Гранде изглеждаше като същински селски панаир.

Тази гледка беше като спомен от предишни времена. До своята седемдесета година Мама Гранде празнуваше рождените си дни с най-продължителните и шумни панаири, каквито народът помни. Дамаджани с ракия се изнасяха на разположение на цялото селище, на площада се колеха говеда, а група музиканти; качени на една маса, свиреха неспирно в продължение на три дни. Под прашните бадемови дървета, където през първата седмица от нашия век са лагерували легионите на полковник Аурелиано Буендия, се опъваха сергии с царевични курабии, кифли, кървавици, пръжки, млинчета, свински наденички, хлебчета от юка, питки, понички, баници, суджуци, чревца, тръстиково вино — наред с какви ли не джунджурии, дрънкулки, евтини висулки, — уреждаха се боеве с петли, въртяха се лотарии. В бъркотията на възбуденото множество се продаваха гравюрки и стихари с лика на Мама Гранде.

Празненствата започваха два дни преди великата дата и свършваха на самия рожден ден с гърмящи фойерверки и семеен бал в къщата на Мама Гранде. Избраните гости, и законните членове на семейството, великодушно обслужвани от извънбрачните, танцуваха под звуците на старата пианола, снабдена с модерни ролки. Мама Гранде ръководеше тържеството от дъното на салона, седнала в удобно кресло с ленени възглавници, като даваше едва забележими заповеди със своята десница, окичена с пръстени по всички пръсти. Понякога в заговор с влюбените, но почти винаги движена от собственото си вдъхновение, тази вечер тя уговаряше браковете за следващата година. Мама Гранде завършваше тържеството, като излизаше на украсения с книжни гирлянди и лампиони балкон и оттам хвърляше монети на тълпата.

Тази традиция се беше прекъснала до известна степен заради зачестилия траур в къщата и отчасти заради политическата несигурност през последните години. Новите поколения само бяха слушали за тези великолепни празненства. Те не успяха да видят как на неделната литургия някой от представителите на гражданската власт вее с ветрило на Мама Гранде, удостоена с привилегията да не застава на колене дори в момента на възнесението, за да не измърси полата си на волани и колосаните си кринолини. Като мираж от младостта си старците помнеха дългите двеста метра рогозки, постлани от старинния дом до главния олтар, в деня, когато Мария дел Росарио Кастаниеда и Монтеро присъствува на погребението на своя баща и се върна по застланата с рогозки улица, облечена в своето ново и сияйно достойнство — на двадесет и две години превърната в Мама Гранде. Това средновековно видение принадлежеше тогава не само на миналото на рода, но беше част и от миналото на страната. Все по-неосезаема и далечна, зрима единствено през горещите следобеди, на задушения от саксиите с мушкато балкон, Мама Гранде се стопяваше в своята собствена легендарност. Властта си упражняваше чрез Никанор. Съществуваше мълчаливо обещание, изречено само от традицията, че в деня, когато Мама Гранде запечата своето завещание, наследниците ще обявят три нощи на всеобщо веселие. Но всички знаеха също, че тя бе решила да изрази последната си воля само няколко часа преди смъртта си, а никой не мислеше сериозно, че. Мама Гранде може да е смъртна. Едва онази септемврийска утрин, събудени от звъна за предсмъртното причастие, жителите на Макондо се убедиха, че Мама Гранде не само беше смъртна, но и че се кани да умре.

Часът й беше настъпил. Както лежеше сред белите чаршафи, намазана с мехлеми до ушите, под прашния балдахин от батиста, присъствието на живот в нея можеше да се отгатне само в едва забележимото повдигане на матриархалните й гърди. Мама Гранде, която докъм петдесетата си година отблъсна и най-разпалените свои поклонници и която природата бе надарила със способността да изхрани сама целия си род, умираше девствена и бездетна. Когато дойде ред за последното причастие, отец Антонио Исабел трябваше да повика на помощ племенничките, за да разтвори пръстите й и да намаже с миро дланите й, защото откак бе започнала да бере душа, Мама Гранде все стискаше юмруците си. До нищо не доведе и помощта на племенничките. Докато се мъчеха да разтворят пръстите й, за първи път от цяла седмица умиращата притисна до гърдите си отрупаната със съзвездия от скъпоценни камъни ръка, вторачи безцветни очи в племенничките си и каза: „Крадли!“ После видя отец Антонио Исабел, облечен като за литургия, видя и клисаря с обредните съдове и прошепна убедено и спокойно: „Умирам“. Тогава свали пръстена с най-големия диамант и го даде на Магдалена, послушничката — на нея се полагаше, защото тя беше най-малката наследница. Това беше завършек на една традиция: Магдалена се беше отказала от своето наследство в полза на църквата.

На разсъмване Мама Гранде помоли да я оставят насаме с Никанор, за да му даде последните си нареждания. В течение на половин час, превъзходно владеейки всичките си сетива и способности, тя го разпитва как вървят работите; после даде специални поръки как да постъпят с тленните й останки, а накрая отдели особено внимание на бдението. „Очите ти да са отворени на четири — каза тя. — Заключи всички ценни неща, защото много хора ходят по бдения само за да откраднат нещо“. След малко, останала насаме със свещеника, тя направи дълга, искрена и подробна изповед, а по-късно, в присъствието на племенниците си, прие последно причастие. И тогава поиска да я сложат на нейния люлеещ се стол от лиани, за да изрази последната си воля.

На двадесет и четири листа, изписани със съвсем ясен почерк, Никанор беше подготвил най-подробен доклад за нейните имущества. В присъствието на лекаря и на отец Антонио Исабел, дишайки спокойно, Мама Гранде продиктува на нотариуса списъка на своите имоти — върховен и единствен източник на нейното величие и на властта й. В първоначалните си размери нейните фактически владения се свеждаха до три командорства, предоставени с кралска грамота по време на колонизацията, които с годините, благодарение на заплетени бракове по сметка, се бяха събрали под владичеството на Мама Гранде. На тези пустеещи земи без определени граници, които обхващаха пет общини и в които никога не беше посято нито едно зрънце за сметка на собствениците, триста петдесет и две семейства живееха като арендатори. Всяка година в навечерието на своя имен ден Мама Гранде извършваше единствения акт на управление, който бе попречил земите да се върнат на държавата: събираше арендата. Седнала във вътрешния коридор на своята къща, тя лично получаваше наема за правото да живеят на нейните земи. Също тъй бяха го получавали в продължение на повече от столетие нейните прадядовци от прадядовците на сегашните арендатори. Три дни продължаваше събирането на арендата и след тези три дни дворът оставаше претъпкан от прасета, пуйки и кокошки, от десятъка и от първите плодове на земята, които хората донасяха като подарък. Всъщност това беше единственият урожай, който семейството събираше от тази мъртва от самото си начало земя, чиято повърхност на око се изчисляваше на сто хиляди хектара. Но историческите условия бяха помогнали вътре в тези граници да израснат и да процъфтят шестте селища на окръга Макондо, включително и главното селище, където се намираше общината. С други думи, онези, които живееха в някаква къща, имаха върху нея толкова право на собственост, колкото им даваше правото им на собственият върху строителните материали, защото земята принадлежеше на Мама Гранде и на нея се изплащаше наемът. Наем трябваше да й плаща и правителството заради туй, че гражданите ходеха по нейните улици.

В околностите на селищата живееха на воля никога непреброявани и от никого неотглеждани говеда, белязани по хълбоците с желязо във формата на катинар. По-скоро заради безредието, а не заради количеството на добитъка този наследствен знак беше станал известен в далечни департаменти, докъдето лятно време стигаха ожаднелите, разпилени на всички страни говеда, и представляваше една от най-здравите основи на легендата. По причини, които никой не си беше дал труд да обясни, просторните конюшни на рода постепенно се бяха изпразнили след последната гражданска война и напоследък в тях се бяха настанили работници за обработване на захарна тръстика, доилни и една оризовеячка.

Извън всичко изброено, в завещанието се отбелязваше съществуването на три делви със златни пари, закопани някъде в къщата през войната за независимост, които не бяха намерени, въпреки редовните и усърдни разкопки. Заедно с правото да продължават експлоатацията на дадените под аренда земи и да получават десетък, както и всякакви извънредни дарения, наследниците получаваха и един план, който се предаваше от поколение на поколение, всеки път все по-усъвършенствуван, й улесняваше търсенето на заровеното съкровище.

На Мама Гранде й бяха нужни три часа, за да изреди поръките си за поземлените владения. В задуха на спалнята гласът на умиращата сякаш придаваше особено достойнство на всяко споменато нещо. Когато тя сложи заекващия си подпис, а отдолу под нея се подписаха свидетелите, тайна тръпка разтърси душата на множеството, което започваше да се събира пред къщата под сянката на прашните бадемови дървета.

Тогава остана да се изредят подробно нематериалните й владения. С върховно усилие — каквото бяха правили преди смъртта си и нейните деди, за да осигурят господството на своя род — Мама Гранде се надигна на монументалните си кълки и с властен и искрен глас, разчитайки изцяло само на паметта си, продиктува списъка на своите невидими имущества: подземните богатства, териториалните води, цветовете на знамето, националния суверенитет, традиционните партии, правата на човека, гражданските свободи, държавния глава, правителството и парламента, препоръчителните писма, историческите факти, свободните избори, цариците на красотата, важните речи, грандиозните манифестации, знатните сеньорити, благородните сеньори, гордите воини, негово преосвещенство, върховния съд, забранените за внасяне стоки, либералните дами, проблема за месото, чистотата на езика, примерите, които трябва да дадем на света, юридическата система, свободния, но отговорен за действията си печат, южноамериканската Атина, общественото мнение, поуките от демокрацията, християнския морал, недостига на девизи, правото на политическо убежище, комунистическата опасност, държавния кораб, скъпотията, републиканските традиции, онеправданите класи, призивите за национално съгласие…

Не успя да довърши. Изчерпателното изреждане прекъсна последното й дихание. Удавена в това дълбоко море от абстрактни формули, които в течение на две столетия бяха служили като морално оправдание за властта на семейството, Мама Гранде се оригна звучно и издъхна.

Същият следобед жителите на далечната и мрачна столица видяха на първите страници на извънредните издания на вестниците портрета на една двадесетгодишна жена и помислиха, че е някоя нова царица на красотата. С буйни коси, събрани на върха на главата и забодени с гребен от слонова кост, с диадема върху дантеленото покривало, Мама Гранде преживяваше още веднъж младостта на своята снимка, увеличена и поместена на четири колони, след съответния ретуш. На тази снимка, направена от един пътуващ фотограф, който беше минал през Макондо в началото на нашия век, и преди много години заведена в документациите на вестниците под рубриката „Неизвестни личности“, й беше съдено да остане в паметта на бъдещите поколения. По раздрънканите автобуси, в асансьорите на министерствата, в унилите салони за чай, подплатени със светли драперии, с благоговение и почит шепнеха за важната особа, починала в своя край на жега и малария, и чието име беше неизвестно в останалата част на страната, преди да бъде осветено от печатното слово. Ситен дъжд ръсеше над минувачите недоверие и плесен. Камбаните на всички църкви биеха на умряло. Вестта завари президента на републиката, когато се отправяше на тържеството за произвеждане в чин на новите кадети, и с една бележка, написана от самия него на гърба на телеграмата, той предложи на министъра на войната да завърши речта си с едноминутно мълчание в чест на Мама Гранде.

Нейната смърт наруши социалния ред. Дори президентът на републиката, до когото чувствата на гражданите стигнаха като през пречиствателен филтър, успя да долови от своя автомобил — макар и от едно мимолетно видение, но в твърде силна степен — мълчаливото вцепенение на града. Отворени бяха само някои малки долнопробни кръчми и митрополитската катедрала, подготвена за деветдневна заупокойна служба. В националния капитолий, където увити в хартии просяци спяха под дорийските колони и тъжните паметници на умрели президенти, лампите на конгреса светеха. Когато президентът влезе в своя кабинет, развълнуван от зрелището, което представляваше потъналата в траур столица, неговите министри го чакаха, облечени в официални траурни костюми, прави, по-тържествени и по-бледи от обикновено.

Събитията, станали през тази вечер и през следващите, по-късно щяха да бъдат наречени „историческа поука“ — не само заради християнските чувства, които събудиха у най-високопоставените представители на обществената власт, а и заради себеотрицанието, с което несъвместими интереси и противоречиви гледища се примириха в името на общата цел: погребението на един прославен покойник. Години наред Мама Гранде бе осигурявала социалния мир и политическото разбирателство в своята империя само благодарение на три урни с фалшиви избирателни бюлетини. Те бяха част от нейното тайно владичество. Мъжете от прислугата, техните протежета и арендаторите — пълнолетни и непълнолетни — упражняваха не само своето собствено право на глас, но и правото на умрелите в течение на един век избиратели. Тя олицетворяваше предимството на традиционната власт над преходната, надмощието на нейната класа над плебса, превъзходството на божествена мъдрост над тленната конюнктура. В мирно време нейната неделима воля раздаваше и отнемаше енории, привилегии и синекурни длъжности, бдеше над благоденствието на съратниците си, а за да постигне всичко това, налагаше се да прибягва към раздора или към изборната фалшификация. В размирни времена Мама Гранде тайно помагаше за въоръжаването на своите привърженици, а за пред хората оказваше помощ на жертвите си. С това свое родолюбиво усърдие тя беше заслужила най-високи почести.

Нямаше нужда президентът на републиката да се допитва до съветниците си, за да определи тежестта на своята отговорност. Между салона за аудиенции в двореца и малкото, постлано с камъни вътрешно дворче, което някога служело като гараж за каляските на вицекралете, има една вътрешна градина с тъмни кипариси, където към края на колониалната епоха някакъв португалски монах се обесил от любов. Въпреки шумната група от високопоставени служители с ордени, президентът не можеше да надделее едно леко потръпване от чувство на неувереност, когато минаваше през това място след залез слънца. Но в онази вечер това потръпване имаше силата на предзнаменование. Тогава той напълно осъзна своето историческо предназначение и издаде декрет за деветдневен национален траур и за посмъртни почести на Мама Гранде като героиня, паднала за отечеството на бойното поле. В своята покъртителна реч, която произнесе на следващата сутрин пред своите сънародници по националното радио и телевизия, първият държавник в страната изрази увереност, че погребението на Мама Гранде ще се превърне в нов пример за света.

Само че тази толкова възвишена цел трябваше да се сблъска със сериозни пречки. Юридическата структура на страната, създадена от далечни предшественици на Мама Гранде, не беше приспособена за събитията, които започнаха. Големи учени, доктори по правото, опитни алхимици на закона, се задълбочаваха в тълкувания и силогизми, затърсиха някаква формула, която би позволила на президента на републиката да присъствува на погребението. Настъпиха дни на объркване сред високите сфери на политиката, на духовенството и на финансите. В просторната амфитеатрална зала на конгреса, свикван все по-рядко през последното столетие на абстрактно законодателство, сред портрети на национални герои и бюстове на гръцки мислители, славословията за Мама Гранде стигнаха неподозирани размери, докато в същото време, през тежкия в Макондо септември, нейният труп се пълнеше с мехурчета. За първи път се говореха за нея такива думи и за първи път си я представяха без нейния люлеещ се стол от лиани, без тежката й дрямка в два часа следобед и без хардалените лапи. Представяха си я чиста и млада, дестилирана от легендата.

Безброй часове се изпълниха с думи, думи, думи, които отекваха по цялата република, разнесени от глашатаите на печатното слово. Докато най-сетне един от присъствуващите, надарен с чувство за реалност — единствен сред това събрание от стерилни жреци на Темида — прекъсна това историческо дърдорене и припомни, че трупът на Мама Гранде чака тяхното решение при четиридесет градуса на сянка. Никой не се смути от това втурване на здравия разум в чистата атмосфера на писания закон. Издадена бе заповед трупът да бъде балсамиран, докато се търсят необходимите формули, докато се постигне единство в мненията или докато се внесат поправки в конституцията, които ще позволят на президента на републиката да присъствува на погребението.

Толкова много приказки се изприказваха, че ехото им премина границите, прехвърли океана и като някакво предчувствие надвисна над папските покои в Кастелгандолфо. Едва дошъл на себе си след тежкия следобеден сън, папата стоеше на прозореца и гледаше как се гмуркат в езерото водолазите, които търсеха главата на една заклана девица. През последните седмици вечерните вестници с друго не се занимаваха и папата не можеше да остане безразличен към една загадка, възникнала тъй близо до неговата лятна резиденция. Но тази вечер съвсем неочаквано вестниците замениха снимките на предполагаемите жертви с една-единствена снимка на двадесетгодишна жена в траурна рамка.

„Мама Гранде!“ — възкликна светият отец, защото веднага позна мътния дагеротип, който преди много години му беше поднесен по случай неговото възкачване на престола в църквата „Свети Петър“. „Мама Гранде!“ — възкликнаха в хор от своите частни покои членовете на кардиналския съвет и в необятната империя на християнството за трети път от двадесет века насам настъпи час на объркване, на силно вълнение и суматоха. Докато накрая великият папа се настани в своята дълга черна гондола и се запъти към далечното и фантастично погребение на Мама Гранде.

Назад останаха сияйните градини с праскови, Виа Апия Антика с равнодушни актриси, налягали да се пекат на слънце по терасите, в пълно неведение за станалото потресаващо събитие, а после — и мрачният нос Кастелсантанджело на хоризонта на Тибър. Привечер дълбокият звън на базиликата „Свети Петър“ се сля със звъна от напуканите бронзови камбани в Макондо. Докато плаваше по заплетените като мрежа канали и през загадъчните тресавища, които бележеха границата на Романската империя с пасбищата на Мама Гранде, папата цяла нощ слуша изпод своя душен навес крясъците на маймуните, разтревожени от минаващите тълпи. В своето нощно пътешествие папското кану постепенно се пълнеше с чували юка, е клонове зелени банани, кафези с кокошки, с мъже и жени, изоставили обичайните си занимания и тръгнали да си опитат късмета — да продадат туй-онуй покрай погребението на Мама Гранде. Тази нощ за първи път в историята на църквата негово светейшество изстрада трескавото безсъние и мъчителната обсада на комарите. Но прекрасният изгрев над владенията на великата старица, първобитната гледка, която разгърна пред очите му царството на балсамина и на игуаната, заличиха от паметта му страданията по време на пътуването и го възнаградиха за жертвата.

Никанор се събуди от трикратно почукване на вратата, което възвести скорошното пристигане на негово светейшество. Смъртта бе станала господарка в къщата. Насърчени от честите призоваващи речи на президента, от трескавите спорове на депутатите, които съвсем прегракнаха и се разбираха вече само с помощта на общоприети знаци, хора и конгрегации от целия свят захвърлиха своите занятия и се стекоха от къде ли не, изпълниха тъмните коридори, претъпканите антрета, задушните мансарди. А онези, които пристигнаха със закъснение, се покатериха и най-удобно се настаниха по огради, стобори, наблюдателни кули, дървени скели и бойници. В най-големия салон на къщата, под трептяща грамада от телеграми, лежеше трупът на Мама Гранде и се балсамираше, докато чакаше великите решения. Изтощени от сълзите, деветимата племенници бдяха край мъртвата и се дебнеха един друг.

Много дни наред светът трябваше да продължава своята обсада. В залата на общинския съвет, обзаведена с четири кожени табуретки, с делва филтрирана вода и хамак, папата изнемогваше от безсъние и се обливаше в пот, а през дългите задушни нощи се разсейваше с четенето на административни доклади и наредби. През деня раздаваше италиански бонбони на децата, които надничаха през прозореца да го видят, и обядваше под навеса от астромелии заедно с отец Антонио Исабел, а понякога и с. Никанор. Тъй живя той безкрайни седмици и удължени от чакането и жегата месеци, докато най-сетне Пастор Пастрана се изправи сред площада със своя барабан и зачете постановлението за решението на парламента. В него се заявяваше, че общественият ред бил разстроен — трам та-ра-рам — и президентът на републиката — трам-та-ра-рам — бил облечен в извънредни пълномощия — трам-та-ра-рам, — които му давали възможността да присъствува на погребението на Мама Гранде — Трам-та-ра-рам-там-там!

Великият ден бе настъпил. По задръстените от рулетки, сергии за пържен дроб и лотарийни масички улици, където мъже с увити около шията змии хвалеха последния, единствения балсам срещу червен вятър и за безсмъртие; през пъстрото площадче, където множество хора бяха опънали навеси и постлали рогозки, стрелци в тържествена премяна разчистваха пътя на официалните лица. В трепетно очакване на върховния миг, на площада се бяха струпали перачките от Сан Хорхе, ловците на бисери от нос Вела, рибарите от Сиенага, ловците на скариди от Тасахера, магьосниците от Мохана, копачите от солниците в Манауре, акордеонистите от Валиедупар, джамбазите от Айапел, продавачите на папая от Сан Пелайо, дресьорите на петли от Ла Куева, фокусниците от Сабанас де Боливар, гребците от Магдалена, писарите от Момпокс и всички, споменати в началото на тази хроника, както и много други още. Дори ветераните на полковник Аурелиано Буендия — начело с граф Малбъроу с неговите великолепни кожи, нокти и зъби на тигър — надделяха вековната си омраза към Мама Гранде и всички от нейната порода и дойдоха на погребението, за да помолят президента на републиката да им отпусне военните пенсии, които те чакаха от шестдесет години.

Към единадесет часа развълнуваната тълпа, която се задушаваше на слънцето, придържана от невъзмутими елитни воини с хусарски мундири и шлемове с пухкава китка пера на върха; нададе силен, ликуващ рев. Важни, тържествени в своите фракове и цилиндри, иззад ъгъла на телеграфа се показаха президентът на републиката и неговите министри, парламентарните комисии, върховният съд, държавният съвет, традиционните партии, духовенството и представителите на финансите, на търговията и на индустрията. Старият и болен президент на републиката — плешиво, ниско и дебело човече — премина пред пълните с учудване очи на множеството, което го беше облякло във власт, без да го познава, и едва сега можеше да удостовери, че той наистина съществува. Сред изнурени от сериозността на своята дейност епископи и военни със снажни торсове, покрити с броня от ордени, държавният глава издаваше непогрешимия мирис на власт.

Облечени в траурни крепони, след тях спокойно шествуваха цариците на всички сегашни и бъдещи плодове на земята в нашата страна. Начело с всеобщата царица на всичко, за първи път лишени от земното си великолепие, преминаха царицата на влакнестото манго, царицата на зелената ауяма, царицата на бананите, царицата на хлебната юка, царицата на гуайябата, царицата на кокосовия орех, царицата на четиристотин шестдесет и два километра нанизани като маниста яйца от игуана и всички останали царици, които изпускаме, за да не стане безкрайна тази хроника.

В своя ковчег с пурпурни драперии, отделена от действителността с осем медни винта, Мама Гранде беше вече прекалено пропита от своето формалдехидно безсмъртие, за да може да осъзнае степента на величието си. Цялото великолепие, за което бе мечтала на балкона на своята къща през горещите безсънни следобеди, се събра в четиридесетте и осем топовни гърмежа, с които всички величия на епохата отдадоха последна почит към нейната памет. Самият папа, който при едно бълнуване й се беше явил в сияеща каляска, увиснала над градините на Ватикана, превъзмогна жегата благодарение на едно изплетено от палма ветрило и с величайшето си достойнство оказа чест със своето присъствие на най-забележителната погребална церемония в света.

Заслепено от това величаво зрелище на властта, простолюдието не обърна внимание на алчно пляскащите криле върху покрива на къщата, когато в спора на знатните взе връх съгласието и катафалката бе изнесена на улицата върху раменете на най-знатните. Никой не видя дебнещите сенки на — лешоядите, които следваха процесията по напечените улички на Макондо; нито забеляза някой, че с минаването си знатните оставяха по тях диря от вонящи отпадъци. Никой не обърна внимание, че племенниците, осиновените, слугите и любимците на Мама Гранде залостиха портата веднага щом беше изнесен трупът, и започнаха да разкъртват вратите, да разковават дъските, да разкопават основите, за да си разделят къщата. Единственото нещо, което за никого не остана незабелязано в шумотевицата на това погребение, беше дълбоката въздишка на облекчение, с която тълпата посрещна края на четиринадесетте дни молитви, екзалтации и славословия и запечатването на гробницата с оловна плоча. Някои от присъствуващите имаха достатъчно ясен поглед, за да разберат, че са станали свидетели на раждането на нова епоха. Сега вече папата можеше да се възнесе на небето и телом, и духом, защото бе изпълнил мисията си на земята; президентът на републиката можеше да седне да управлява по свое усмотрение; цариците на всичко сегашно и утрешно можеха да се омъжат и да бъдат щастливи, да заченат и да народят много деца, а тълпите можеха да опънат своите навеси в необятните владения на Мама Гранде както те си знаят и разбират, защото единствената, която можеше да се противопостави на това и имаше достатъчна власт, за да го стори, бе започнала да се разлага под оловната плоча. Тогава остана само някой да сложи едно столче навън пред вратата и да седне да разкаже тази поучителна история, пример за бъдещите поколения, та всички неверници по света да научат вестта за Мама Гранде — защото утре, в сряда, ще дойдат метачите и ще изметат боклуците от нейното погребение за всички векове напред.

Някой такъв ден

Понеделникът осъмна топъл и без дъжд. Дон Аурелио Есковар, зъболекар без диплом и много ранобуден човек, отвори кабинета си в шест часа сутринта. Извади от стъклената витринка една изкуствена челюст, още несвалена от гипсовия калъп, сложи на масата стиска инструменти и ги подреди по големина, като на изложба. Беше по риза на райета без яка, закопчана горе на шията с позлатено копче, а панталоните му се държаха на ластични тиранти. Беше жилав и сух, а изразът на очите му рядко съответствуваше на онуй, което ставаше край него — също както при глухите.

Когато нареди всичко на масата, той премести бормашината към креслото на пружини и седна да полира изкуствената челюст. Изглежда никак не мислеше за онуй, което вършеше, но работеше усърдно, като натискаше педала дори когато не си служеше с бормашината.

След осем часа спря за малко да погледне небето през прозореца и видя замислените лешояди, накацали да се сушат по стряхата на съседната къща. Продължи да работи с мисълта, че още преди обед пак ще завали. Мутиращият глас на единадесетгодишния му син го извади от неговото съсредоточение.

— Татко!

— Какво?

— Кметът казва да му извадиш зъб.

— Кажи му, че не съм в къщи.

Полираше един златен зъб. Отдалечи го от себе си на разстояние една ръка и с притворени очи го огледа. Синът му отново извика от малката чакалня:

— Той казва, че си в къщи, защото те чува.

Зъболекарят продължи да разглежда зъба. Едва когато го сложи на масата при завършените работи, каза:

— Още по-добре.

И отново пусна бормашината. От една картонена кутийка, в която държеше нещата за правене, извади един мост от няколко части и започна да полира златото.

— Татко!

— Какво?

Изразът на лицето му никак не се промени.

— Казва, че ако не му извадиш зъба, ще ти тегли куршума.

Без да бърза, с извънредно спокойно движение, зъболекарят свали крака си от педала на бормашината, бутна я настрана от креслото и отвори до самото дъно долното чекмедже на масата. Там беше револверът.

— Добре — рече на сина си, — кажи му да дойде да ми го тегли.

Завъртя креслото, застана с лице към вратата и подпря ръка в ръба на чекмеджето. Кметът се изправи на прага. Лявата му буза беше избръсната, но другата — подута и болезнена — беше обрасла в небръсната от пет дена брада. Зъболекарят видя в помръкналите му очи много безсънни нощи. Затвори чекмеджето с върха на пръстите си и каза меко:

— Седнете.

— Добър ден — каза кметът.

— Добър ден — отвърна му зъболекарят.

Докато инструментите се изваряваха, кметът облегна глава на възглавничката на креслото и се почувствува по-добре. Кабинетът беше беден: един стар дървен стол, бормашината на педал и една витринка с фаянсови шишенца. Срещу стола — прозорец с мрежесто перденце на височината на човешки бой. Като усети, че зъболекарят се приближава, кметът заби петите си в пода и отвори уста.

Дон Аурелио Есковар обърна лицето му към светлината. След като прегледа болния зъб, той внимателно притисна челюстта, за да я намести.

— Ще трябва без упойка да стане — каза.

— Защо?

— Защото има възпалителен процес.

Кметът го погледна в очите.

— Добре — каза той и направи опит да се усмихне. Зъболекарят не му отвърна. Сложи на работната маса съда с преварените инструменти и все тъй, без да бърза, ги извади от водата с едни студени щипци; После премести с крак плювалника и отиде да си измие ръцете над легена. Всичко извърши, без да погледне кмета. Но кметът не го изпускаше от очи.

Болният зъб беше долен кътник. Зъболекарят се разкрачи и натисна кътника със студените клещи. Кметът се вкопчи в ръчките на стола, изпразни цялата си сила в краката и почувствува ледена празнота в бъбреците си, но дори не изохка. Зъболекарят само леко мръдна ръката си в китката. После каза без никакво озлобление, по-скоро с горчиво съчувствие:

— Сега ще ни платите за двадесет убити, лейтенанте.

Кметът усети скърцане на кости в челюстта си, очите му се наляха със сълзи. Но не изохка, докато не усети зъба да излиза. Тогава го видя през сълзи. Толкова чужд на неговата болка му се видя, че не можа да разбере защо се беше мъчил толкова предишните пет нощи. Наведен над плювалника, изпотен, задъхан, той разкопча куртката си и пипнешком затърси носната си кърпа в джоба на панталона. Зъболекарят му подаде чиста салфетка.

— Избършете сълзите си — каза му.

Кметът го послуша. Трепереше целият. Докато зъболекарят си миеше ръцете, той видя бездънното чисто небе и една прашна паяжина с яйца на паяк и умрели насекоми. Зъболекарят се върна при него, бършейки ръцете си.

— Легнете си — каза му — и правете промивки със солена вода.

Кметът стана, сбогува се, като мрачно отдаде чест по войнишки, и тръгна към вратата с изпънати крака, с разкопчана куртка.

— Изпратете ми сметката — каза.

— На вас или на общината?

Кметът не го погледна. Затвори вратата и каза през металическата мрежа:

— Все едно.

Вторник следобед

Влакът мина през кънтящия коридор от яркочервени скали, вряза се в банановите плантации — симетрични и безкрайни — и въздухът овлажня, а морският бриз не се почувствува вече. През прозорчето на вагона влезе задушлив дим. По тесния път успоредно с железопътната линия вървяха впрегнати с биволи коли, натоварени със зелени гроздове банани. От другата страна на пътя, на неравни разстояния от незасята земя, пробягваха кантори с електрически вентилатори, постройки от червени тухли и резиденции с бели столове и масички по терасите, сред прашни палми и розови храсти. Беше единадесет часът сутринта и жегата още не беше започнала.

— По-добре е да вдигнеш прозореца — каза жената. — Косата ти ще се напълни с въглища.

Момичето се опита да го вдигне, но ръждата го беше заковала.

Те бяха единствените пътници в голия третокласен вагон. Пушекът от локомотива продължаваше да нахълтва през прозореца, затова момичето стана от мястото си и сложи там единствения багаж, който носеха: пластмасова чанта с храна и китка цветя, завити във вестник. Седна на отсрещната седалка, далеч от прозореца, срещу майка си. И двете бяха облечени в строг траур и бедно.

Момичето беше на дванадесет години и пътуваше за първи път. Със сините вени по клепачите, с дребничкото си и отпуснато тяло без никакви форми, облечено в права като расо рокля, жената изглеждаше прекалено стара, за да му е майка. Тя седеше с плътно подпрян на облегалката гръбнак и крепеше с две ръце в скута си олющена лачена чанта. На лицето й беше изписано равното спокойствие на свикналите с бедността хора.

В дванадесет горещината беше започнала. Влакът спря за десет минути на една гара без селище, за да вземе вода. Навън, в загадъчната тишина на плантациите, сенките изглеждаха бистри. Но застоялият въздух във вагона миришеше на неощавена кожа. Влакът не увеличи скоростта си. Спря на две еднакви селища с дървени къщи, боядисани в ярки цветове. Жената наведе глава и потъна в тежка дрямка. Момичето събу обувките си. После отиде до клозета да поръси с вода увехналите цветя.

Когато се върна, майка му го чакаше да обядват. Подаде му парче сирене, половин царевична питка и един сладък сухар, а после извади от пластмасовата чанта и за себе си същото. Докато се хранеха, влакът съвсем бавно мина по железен мост и продължи през едно селище като предишните, само че в това имаше хора на площада. Група музиканти свиреха нещо весело под смазващото слънце. Отвъд селището, до една напукана от сушата равнина, свършваха плантациите.

Жената престана да яде.

— Обуй си обувките — рече тя.

Момичето погледна навън. Не видя нищо друго, освен пустата равнина, през която влакът отново започваше да лети, но сложи в джоба си последното парче сухар и бързо си обу обувките. Жената му подаде гребен.

— Вчеши се.

Докато момичето се вчесваше, влакът започна да свири. Жената избърса потта от шията си и с длан изчисти мазнината от лицето си. Когато момичето се вчеса, влакът мина покрай първите къщи на някакво ново селище — по-голямо, но и по-тъжно от предишните.

— Ако искаш да свършиш някоя работа, върви сега — каза жената. — После, и да умираш от жажда, няма къде да пиеш вода. И най-важното: да не плачеш.

Момичето кимна утвърдително. През прозореца влизаше горещ сух вятър, смесен със свирката на локомотива и скърцането на старите вагони. Жената прибра във вързопче останалата храна и го пъхна в чантата. За миг върху стъклото на прозореца проблесна общият изглед на селището в сияйния августовски вторник. Момичето зави цветята в намокрените вестници, дръпна се още по-надалеч от прозореца и вторачено погледна майка си. Тя му отвърна с приветлив поглед. Влакът престана да свири и забави ход. След малко спря.

На гарата нямаше никого. На отсрещната страна на улицата, на засенчения от бадемови дървета тротоар, беше отворен само салонът за билярд. Селището плуваше в мараня. Жената и момичето слязоха от влака, прекосиха безлюдния перон, чиито плочи започваха да се пукат под напора на тревата отдолу, пресякоха улицата и минаха на сенчестия тротоар.

Беше почти два часът. В този час селището си почиваше, потънало в тежка дрямка. Дюкяните, обществените учреждения, общинското училище се затваряха в единадесет и се отваряха отново малко преди четири, когато минаваше обратният влак. Не се затваряха само хотелът срещу гарата, неговата гостилница и салонът му за билярд, както и телеграфната служба в единия край на площада. Къщите, построени в по-голямата си част по модела на банановата компания, бяха затворени отвътре и жалузите им бяха спуснати. В някои беше толкова горещо, че стопаните им обядваха на двора. Някои хора си изнасяха стол под сянката на бадемовите дървета и дремеха седнали посред улицата.

Все търсейки закрилата на бадемовите дървета, жената и момичето навлязоха в селището, без да смутят следобедния му покой. Отидоха направо в поповата къща. Жената подраска с нокът по металическата мрежа на вратата, почака малко и почука. Вътре в къщата бръмчеше електрически вентилатор, затова стъпките не се чуха. Леко изскърца врата и веднага недоверчив глас съвсем близо до металическата мрежа попита:

— Кой е?

Жената се опита да погледне през мрежата.

— Отецът ми трябва — рече тя.

— Сега спи.

— Много е бързо — настоя жената. В гласа й звучеше спокойно упорство.

Вратата се поотвори безшумно и се показа една жена на зряла възраст, възпълничка, с много бледо лице и сиви като стомана коси. Зад дебелите стъкла на очилата очите й изглеждаха прекалено малки.

— Заповядайте — каза тя и отвори докрай вратата.

Влязоха в една стая, напоена с отдавнашна миризма на цветя. Стопанката ги заведе до една дървена скамейка с облегалка и им направи знак да седнат. Момичето седна, но майка му остана права, задълбочена в мислите си, притиснала чантата с две ръце. Поради вентилатора не се чуваше никакъв друг шум.

Стопанката се появи на вратата в дъното.

— Казва да дойдете пак след три и половина — прошепна тя. — Преди пет минути си е легнал.

— Влакът тръгва в три и половина — каза жената.

Отговорът й беше кратък и твърд, но гласът й беше все тъй кротък, с много нюанси. Стопанката се усмихна за първи път и каза:

— Добре.

Когато вратата в дъното пак се затвори, жената седна до дъщеря си. Тясната чакалня беше бедна, подредена и чиста. Отвъд дървената преграда, която разделяше помещението на две, имаше проста писалищна маса с мушама и на нея — стара пишеща машина до ваза с цветя. Отзад бяха енорийските архиви. Забелязваше се, че неомъжена жена е подреждала този кабинет.

Вратата в дъното се отвори и този път се появи свещеникът. Бършеше стъклата на очилата си с кърпа и когато ги сложи, стана очевидно, че е брат на жената, която им беше отворила.

— Какво желаете? — попита той.

— Ключовете от гробищата — каза жената.

Момичето седеше с цветята в скута си и с кръстосани под пейката крака. Свещеникът го погледна, после погледна жената, а след това, през металическата мрежа на прозореца — блестящото безоблачно небе.

— В тази горещина… — рече той. — Можехте да почакате слънцето да превали.

Жената мълчаливо поклати глава в знак на отрицание. Свещеникът мина от другата страна на преградата, извади от шкафа една подвързана с мушама тетрадка, писалка, мастилница и седна пред масата. За главата му космите не стигаха, но затова пък по ръцете му ги имаше в изобилие.

— Чий гроб ще посетите? — попита той.

— На Карлос Сентено — отвърна жената.

— Кой?

— Карлос Сентено — повтори жената.

Отецът все не можеше да се сети.

— Крадеца, дето го убиха тук миналата, седмица — обясни жената със същия равен глас. — Аз съм неговата майка.

Свещеникът я изгледа внимателно. Тя го погледна твърдо, със спокойно самообладание, и отецът се изчерви. Наведе глава и започна да пише. Докато попълваше страницата, той разпитваше жената къде е родена и кога, каква е, що е, а тя отговаряше без колебание, точно и подробно, сякаш четеше отнякъде своите данни за самоличност. Отецът започна да се поти. Момичето разкопча лявата си обувка, извади си петата и я подпря в крака на скамейката. Направи същото и с дясната.

Всичко започна миналия понеделник, в три часа сутринта, на няколко пресечки от поповата къща. Сеньора Ребека, самотна вдовица, която живееше сама в пълна с вехтории къща, дочу през шумоленето на дъжда как някой се опитва да отвори отвън пътната врата. Тя стана, извади пипнешком от гардероба един архаичен револвер, с който никой не беше стрелял от времето на полковник Аурелиано Буендия, и без да пали лампите, отиде в преддверието. Ориентирайки се не толкова по шума в бравата, колкото по страха, развил се у нея за двадесет и осем години самота, тя мислено определи не само мястото на вратата, но и точната височина на ключалката. Стисна оръжието с две ръце, примижа и натисна спусъка. За първи път в живота си стреляше с револвер. След трясъка на изстрела не чу нищо друго, освен шумоленето на дъжда по цинковия покрив. После тя долови кратък, тих металически удар върху циментената площадка пред вратата и съвсем кротък, но страшно уморен глас: „Ох, майчице!“

Момъкът, който осъмна мъртъв пред къщата, с разтрошен нос, беше по фланелка на пъстри черти, прости панталони с въже вместо колан, и бос.

— Значи Карлос Сентено се е казвал — прошепна отецът, след като свърши писането.

— Сентено Айала — добави жената. — Единственото ми мъжко чадо.

Свещеникът отиде пак при шкафа. От вътрешната страна на вратичката му бяха закачени на един пирон два големи ръждясали ключа. Точно такива си беше представяло ключовете на свети Петър момичето; такива си ги е представяла и майка му, когато е била момиче, а навярно и самият свещеник някога си ги е представял такива. Той ги откачи, остави ги в отворената тетрадка, сложена върху дървената преграда, и гледайки жената, показа с пръст едно място на изписаната страница. — Подпишете се тук.

Стиснала чантата под мишница, жената надраска името си.

Момичето прибра цветята и тътрейки обувките си, отиде до преградата и внимателно загледа какво прави майка му.

Свещеникът въздъхна.

— Никога ли не сте правили опит да го вкарате в правия път?

— Той беше много добър момък — отговори жената, като свърши с подписването.

Свещеникът я погледна, след това погледна момичето и с някакъв набожен ужас установи, че те и двете никак не се канят да плачат. Жената спокойно продължи:

— Казвах му никога да не краде нищо, което е нужно някому, за да се нахрани, и той ме слушаше. А преди, когато се боксираше, и по три дни се е случвало да лежи в кревата, премазан от ударите.

— И всичките си зъби трябваше да извади — добави момичето.

— Така е — потвърди жената. — Всеки залък, който изяждах по онова време, ми горчеше от юмруците, които се сипеха по моя син в събота вечер.

— Неведома е волята божия — каза свещеникът. Само че го каза без особена убеденост, защото опитът го беше направил малко скептичен, а и заради жегата. Посъветва ги да си пазят главите, за да не слънчасат. Обясни им, прозявайки се и вече съвсем сънливо, откъде трябва да минат, за да намерят гроба на Карлос Сентено. Като се върнат, нямало защо да чукат. Нека мушнат просто ключа под вратата и да оставят също там, ако имат, милостиня за църквата. Жената много внимателно изслуша обясненията, но благодари, без да се усмихне.

Още преди да отвори вратата към улицата, отецът забеляза, че някой наднича вътре, с притиснат в металическата решетка нос. Бяха група момчета. Когато отвори вратата, децата се пръснаха. В този час обикновено на улицата нямаше никого, а сега не само децата бяха излезли. Под бадемовите дървета стояха на групи и възрастни. Отецът огледа разкривената от маранята улица и тогава разбра. Тихо затвори пак вратата.

— Почакайте една минутка — рече той, без да погледне жената.

Сестра му се появи на вратата в дъното, с черна дреха върху нощницата и разпуснати по раменете коси. Тя мълчаливо погледна отеца.

— Какво има? — попита я той.

— Хората са научили — прошепна сестра му.

— По-добре да излязат през двора — каза отецът.

— Все едно — отговори сестра му. — Всички са наизлезли по прозорците.

До този момент жената сякаш нищо не беше разбрала. Опита се да погледне на улицата през металическата решетка. После взе букета цветя от момичето и тръгна към вратата. Момичето я последва.

— Почакайте слънцето да превали малко — предложи пак отецът.

— Ще ви стопи тази жега — каза сестрата, застанала неподвижно в дъното на преддверието. — Почакайте, ще ви дам чадър.

— Благодаря — отвърна жената. — Така ни е добре. Хвана момичето за ръка и излезе на улицата.

Необикновената вечер на Балтасар

Клетката беше готова. По силата на навика Балтасар я закачи на стряхата и докато успее да се наобядва, навсякъде вече говореха, че тази била най-красивата клетка в света. Толкова хора дойдоха да я видят, че пред къщата се струпа голяма тълпа и Балтасар трябваше да я откачи и да затвори дърводелницата.

— Трябва да се избръснеш — каза жена му Урсула. — Приличаш на маймуна.

— Не е хубаво да се бръсне човек веднага след ядене — рече Балтасар.

Брадата му не беше бръсната от две седмици. Косата му беше къса, твърда и права като магарешка грива, а общото му изражение беше като на изплашено момче. Но това изражение беше лъжливо. През февруари навърши тридесет години, с Урсула живееха заедно четири години, без да се женят и без да раждат деца, и животът му беше дал много поводи да бъде нащрек, но нито един за да бъде уплашен. Той дори не знаеше, че според някои хора клетката, която току-що беше довършил, беше най-красивата клетка в света. Свикнал беше да прави клетки още от дете и за него последната беше просто по-трудна от другите.

— Тогава почини си малко — каза жена му. — С тази брада не можеш пред никого да се вестиш.

Докато си почиваше, на няколко пъти му се наложи да става от хамака, за да показва на съседите клетката. Дотогава Урсула не й беше обърнала внимание. Тя беше недоволна, защото мъжът й занемари дърводелската си работа, за да се посвети изцяло на клетката, и цели две седмици спа неспокойно — въртя се насън и говори разни глупости, — а за бръснене дори не помисляше. Но пред завършената клетка недоволството й се стопи. Когато Балтасар се събуди от следобедния сън, Урсула му беше изгладила панталоните и една риза, беше ги метнала на един стол до клетката, която премести на масата в столовата, и мълчаливо я разглеждаше.

— Колко ще вземеш? — попита го тя.

— Не знам — отвърна Балтасар. — Ще поискам трийсет песо, че да ми дадат двайсет.

— Поискай петдесет — каза му Урсула. — Колко нощи не си спал през тези петнайсет дни! Освен това, доста голяма е. Струва ми се, че по-голяма клетка не съм виждала в живота си.

Балтасар се залови да се избръсне.

— Ти мислиш ли, че ще ми дадат петдесет песо?

— Нищо не са за дон Чепе Монтиел, а клетката си ги заслужава — каза Урсула. — Би трябвало шейсет да поискаш.

Къщата изнемогваше в задушената от жега полусянка. Беше началото на април и от свирнята на щурците горещината сякаш ставаше още по-непоносима. След като се облече, Балтасар отвори вратата към двора, за да се проветри къщата, и тумба деца влязоха в столовата.

Вестта се беше разнесла. Доктор Октавио Хиралдо — един доволен от живота, но изморен от професията си стар лекар — си мислеше за клетката на Балтасар, докато обядваха двамата с неговата саката съпруга. На вътрешната тераса, където слагаха масата през горещите дни, имаше много саксии с цветя и две клетки с канарчета. Жена му обичаше птичките, и то толкова много ги обичаше, че мразеше котките, защото бяха способни да ги изядат. Мислейки за нея, доктор Хиралдо отиде следобед да обиколи един болен и на връщане мина покрай къщата на Балтасар да види клетката.

В столовата имаше много хора. Клетката беше сложена на масата, за да я виждат всички, и огромното кубе от тел на три етажа отвътре, с проходи и специални отделения за хранене и за спане, с трапеци в предназначеното за игра на птиците пространство, изглеждаше като миниатюрен модел на гигантска фабрика за лед. Лекарят внимателно я разгледа, без да я докосне, и си каза, че тази клетка наистина надхвърля всякакви очаквания и че е много по-красива от всички клетки, за които би могла да мечтае жена му.

— Това е дръзновение на фантазията — каза той. Потърси с очи Балтасар сред присъствуващите и добави, гледайки го бащински: — Ти би могъл да станеш забележителен архитект!

Балтасар се изчерви.

— Благодаря — каза той.

— Наистина! — потвърди лекарят. Беше пълен човек, гладък и пухкав като жена, която е била красива на младини, и имаше изящни ръце. Гласът му напомняше гласа на свещеник, когато говори на латински. — Дори не е нужно да слагаш птички в нея — каза той, като завъртя клетката пред очите на хората, сякаш я продаваше. — Стига да я закачиш между дърветата и тя сама ще запее. — Сложи я пак на масата, помисли малко, гледайки я, и рече — Е, хубаво тогава, аз я вземам.

— Тя е продадена — каза Урсула.

— За сина на дон Чепе Монтиел я направих — обясни Балтасар. — Специално ми я поръча.

Лекарят се отнесе с разбиране.

— Той ли ти даде модела?

— Не. Само каза, че иска голяма клетка, като тази, за една двойка турпиали[9].

Лекарят погледна клетката.

— Само че тази за турпиали не става.

— Става, става, докторе — възрази Балтасар и се приближи до масата. Децата го наобиколиха. — Размерите са точно пресметнати — каза той, посочвайки с пръст разните отделения. После чукна кубето с кокалчетата на пръстите си и клетката се изпълни с дълбоки акорди. — Това е най-издръжливата тел, която може да се намери, а всяко съединение е споено, и отвътре, и отвън — обясни той.

— Даже и за папагали става — намеси се едно от децата.

— Така е — потвърди Балтасар.

Лекарят поклати глава.

— Добре, но значи не ти е дал модела — каза той. — Не ти е възложил точно определена поръчка, само ти е казал да бъде голяма клетка за турпиали. Така ли е?

— Така е — отвърна Балтасар.

— Тогава лесна работа — каза лекарят. — Едно нещо е голяма клетка за трупнали, а друго нещо е точно тази клетка. Няма доказателства, че тъкмо тази са ти поръчали.

— Точно тази — рече Балтасар объркан. — Аз затова я направих.

Лекарят махна нетърпеливо с ръка.

— Можеш друга да направиш — каза Урсула, поглеждайки мъжа си, а после се обърна към лекаря и добави: — Вие нали не бързате.

— Обещах я на жена си за днес следобед — каза лекарят.

— Много съжалявам, докторе — каза Балтасар, — но не мога да продам вече продадено нещо.

Лекарят сви рамене. Бършейки с кърпа потта от шията си, той мълчаливо гледаше клетката, без да отмести очи от една неопределена точка, сякаш изпращаше отплуващ кораб.

— Колко ти дадоха за нея?

Вместо да отговори, Балтасар потърси с очи Урсула.

— Шейсет песо — каза тя.

Лекарят все разглеждаше клетката.

— Много е хубава — въздъхна той. — Извънредно хубава е. — После се запъти към вратата и започна енергично да си вее, усмихнат, а споменът за тази случка се заличи завинаги от паметта му. — Монтиел е много богат — каза той.

В действителност, Хосе Монтиел не беше толкова богат, колкото изглеждаше, но беше способен на всичко, за да стане. На няколко пресечки оттам, в една натъпкана с инструменти къща, където бяха в състояние да продадат дори и въздуха, той се излежаваше, напълно равнодушен към вестта за клетката. Неговата преследвана от мисълта за смъртта жена затвори врати и прозорци, след като обядваха, и два часа лежа с отворени очи в полумрака на стаята докато Хосе Монтиел спеше. В това положение я стресна глъчката на много гласове. Тогава тя отвори вратата и видя пред къщата една шумна тълпа, а по средата — Балтасар с клетката, облечен в бяло, току-що избръснат, и с онова изражение на скромно простодушие, с което бедните отиват в къщата на богатите.

— Каква прекрасна клетка! — възкликна сияеща жената на Хосе Монтиел, въвеждайки Балтасар в къщи. — Не бях виждала такова чудо! — каза тя и добави, недоволна от множеството, което се струпа на вратата: — Само че внеси я вътре, че ще направят салона на конюшня.

Балтасар не беше чужд в къщата на Хосе Монтиел. Беше сръчен и изпълнителен, затова понякога го викаха за някои дребни дърводелски работи. Но той никога не се чувствуваше добре между богатите. Често си мислеше за тях, за грозните им и заядливи жени, за •страхотните им хирургически операции и винаги изпитваше състрадание. Когато влизаше в техните къщи, не можеше и една крачка да направи, без да си тътри краката.

— Пепе в къщи ли е? — попита той и сложи клетката на масата в столовата.

— На училище е — каза жена му на Хосе Монтиел, — но вече трябва да си дойде. — И добави: — Монтиел се къпе.

Всъщност на Хосе Монтиел не му остана време да се изкъпе. Той си правеше набърже фрикция с камфоров спирт, за да излезе по-скоро да види какво става. Толкова предпазлив човек беше, че не пускаше електрическия вентилатор, докато спи, за де не му убегне насън някакъв шум из къщата.

— Аделаида! — извика той. — Какво става?

— Ела да видиш какво чудесно нещо! — отговори жена му.

Хосе Монтиел се подаде от прозореца на спалнята — едър и космат, с пешкир на врата.

— Какво е това?

— Клетката за Пепе — каза Балтасар.

Жената го погледна слисано:

— За кого?

— За Пепе — повтори Балтасар. А после се обърна към Хосе Монтиел: — Пепе ми поръча да я направя.

Нищо не се случи в този миг, но Балтасар се почувствува тъй, сякаш го бяха сварили гол в банята. Хосе Монтиел излезе от спалнята, по гащи.

— Пепе! — извика той.

— Не си е дошъл още — прошепна жена му, неподвижна.

Пепе се изправи в рамката на вратата. Беше около дванадесетгодишен, имаше извитите клепки на майка си и нейния израз на тиха меланхолия.

— Ела тука! — рече му Хосе Монтиел. — Ти поръчвал ли си такова нещо?

Детето наведе глава. Хосе Монтиел го дръпна за косата и го застави да го погледне в очите.

— Отговори!

Детето прехапа устни и не отговори. Хосе Монтиел пусна момчето и се обърна към Балтасар с възбудено лице.

— Много съжалявам, Балтасар — каза той, — но ти трябваше мене да питаш, преди да я правиш. Само на тебе може да ти дойде на ума да се уговаряш с едно дете. — Докато говореше, лицето му ставаше пак спокойно. Той вдигна клетката, без да я погледне, и я подаде на Балтасар. — Прибирай си я веднага и се опитай да я продадеш на когото можеш. И най-много те моля да не ми възразяваш. — Потупа го по гърба и му обясни: — Лекарят ми забрани да се ядосвам.

Момчето стоеше неподвижно, без да мигне, но когато Балтасар го погледна объркан, с клетката в ръка, то издаде един гърлен звук, като ръмжене на куче, тръшна се на пода и започна да крещи.

Хосе Монтиел го гледаше с безразличие, а майка му се опитваше да го успокои.

— Не го вдигай — каза той. — Остави го да си спука главата в пода, а после му сложи сол и лимон, че да има тогава за какво да реве.

Детето пищеше без сълзи, а майка му го държеше за китките.

— Остави го — настоя Хосе Монтиел.

Балтасар е такива очи наблюдаваше момчето, сякаш пред него агонизираше болно животно. Беше почти четири часът. По това време Урсула си пееше у дома една много стара песен и режеше лук на резенчета.

— Пепе! — каза Балтасар. Приближи се до момчето, усмихнат, и му подаде клетката.

Детето скочи, прегърна клетката, голяма почти колкото него, и продължи да гледа Балтасар през металическата плетеница, без да знае какво да каже. Не беше проляло нито една сълза.

— Балтасар — каза Монтиел меко. — Вече ти казах да си я прибереш.

— Върни я! — заповяда жената.

— Нека си остане за тебе — каза Балтасар, а после се обърна към Хосе Монтиел: — В края на краищата, затова я направих.

Хосе Монтиел тръгна след него към вратата.

— Не бъди глупав, Балтасар — каза той, като му препречи пътя. — Прибирай си кафеза и не прави повече глупости. Нямам намерение да ти платя нито едно сентаво.

— Няма значение — каза Балтасар. — Аз нарочно я направих, само за да я подаря на Пепе. Не съм мислил да искам никакви пари.

Когато Балтасар си проправи път между любопитните, които бяха запушили вратата, Хосе Монтиел крещеше, застанал посред салона. Беше силно побледнял и очите му започваха да се наливат с кръв.

— Глупак! Прибирай си кафеза! — крещеше той. — Само това оставаше: да дойде филанкишията да се разпорежда в къщата ми, неговата мамка!

В салона за билярд посрещнаха Балтасар с овации. До този момент той мислеше, че е направил клетка, по-хубава от досегашните, че трябваше да я подари на сина на Хосе Монтиел, за да престане да плаче, и в това нямаше нищо особено. Но после си даде сметка, че този случай имаше известно значение за доста хора, и малко се развълнува.

— Та дадоха ти, значи, петдесет песо за клетката.

— Шейсет — каза Балтасар.

— Трябва да обърнем нещо. Ти си единственият, който е успял да измъкне толкова пари от дон Чепе Монтиел. Това трябва да се полее.

Почерпиха го една бира, а Балтасар поръча за всички по една. Тъй като пиеше за първи път, привечер беше съвсем пиян и говореше за своите баснословни проекти да направи хиляда клетки по шейсет песо. Малко по-късно клетките бяха вече един милион с шейсет милиона печалба.

— Трябва да направим много разни неща и да ги продадем на богатите, преди да са умрели — твърдеше той, с мътни от алкохола очи. — Всичките са болни и ще умрат. Колко трябва да са изгнили отвътре, щом лекарят им забранява да се ядосват.

Два часа автоматическият грамофон непрекъснато свири за негова сметка. Всички вдигаха наздравици за Балтасар, за неговия късмет и богатство и за смъртта на богатите, но когато дойде време за вечеря, оставиха го сам в салона.

Урсула го чака до осем часа с чиния пържено месо, посипано с резенчета лук. Някой й каза, че мъжът й се намира в салона за билярд и черпи с бира всичко живо, луд от щастие, но тя не повярва, защото Балтасар никога не се беше напивал. Когато тя си легна към полунощ, Балтасар се намираше в една осветена зала с масички по за четирима души, със столове наоколо, и с танцова площадка на открито, по която се разхождаха алкаравани[10]. Лицето му беше нацапотено с червило, а тъй като не беше в състояние да направи нито една стъпка, той си мислеше, че би предпочел да легне с две жени в едно легло. Толкова много пари беше похарчил, че трябваше да остави часовника си в залог, с обещанието да плати на следващия ден. След малко, както си лежеше разкрачен посред улицата, той усети, че събуват обувките му, но не пожела да прекъсне най-щастливия сън в живота си. Жените, които минаха оттам на път за литургията в пет часа сутринта, не посмяха да го погледнат, защото помислиха, че е умрял.

Вдовицата на Монтиел

Когато дон Хосе Монтиел умря, всички се почувствуваха отмъстени, освен жена му, но бяха необходими няколко часа, за да могат хората да повярват, че наистина е умрял. Мнозина се съмняваха дори и след като с очите си видяха трупа му — сред възглавници в ленени чаршафи, в един жълт и тумбест като пъпеш ковчег. Беше съвсем гладко избръснат, облечен в бели дрехи, с лачени ботуши, и видът му беше толкова хубав, че дори приживе май никога не беше изглеждал толкова жив, колкото в ковчега. Беше си просто дон Чепе Монтиел на неделната литургия е осем, само че вместо камшик, държеше в ръцете си разпятие. Чак след като заковаха капака на ковчега и го затвориха във великолепната семейна гробница, цялото село се убеди, че не се преструва на умрял.

След погребението му единственото нещо, което на всички се стори невероятно, освен на неговата вдовица, беше, че Хосе Монтиел умря от естествената си смърт. Докато всички чакаха някой да го направи на решето откъм гърба, неговата вдовица беше уверена, че го е видяла да умира от старост, в леглото си, изповядан и без агония — също като съвременен светец. Тя обърка само някои подробности. Хосе Монтиел умря в хамака си една сряда в два часа следобед, защото се ядоса — нещо, което лекарят му беше забранил. Неговата съпруга очакваше също, че цялото село ще отиде на погребението и че къщата ще бъде тясна да побере толкова много цветя, а дойдоха само неговите партийни съратници и представители на религиозните конгрегации, а единствените венци бяха от общината. Синът му, консул в Германия, и двете му дъщери в Париж изпратиха телеграми от по три страници. Виждаше се, че ги бяха съчинявали на крак, че ги бяха писали с мастило от общата мастилница в пощенския клон и те бяха скъсали много бланки, докато измислят думи за двадесет долара. Нито един от тях не обещаваше да се върне. В онази вечер — докато плачеше във възглавницата, още запазила топлината на човека, който я беше направил щастлива — шестдесет и две годишната вдовица на Монтиел позна вкуса на пълното отчаяние. „Ще се затворя в къщи завинаги — помисли тя. — За мене е все едно, че са ме сложили в ковчега заедно с Хосе Монтиел. Не ме интересува нищо на този свят.“ И беше искрена.

Тази крехка, раздирана от суеверия жена, омъжена на двадесет години по волята на родителите си за единствения кандидат, когото й разрешиха да види на по-малко от десет метра разстояние, никога не беше влизала в допир с действителността. Три дни, след като изнесоха от къщи тялото на нейния съпруг, тя през сълзи разбра, че трябва да действува, но не можа да налучка посоката на своя нов живот. Необходим беше да започне отначало.

След безбройните тайни, които Хосе Монтиел беше отнесъл в гроба, беше и комбинацията за отваряне на огнеупорната каса. Кметът се зае с тази работа. Нареди да изнесат касата на двора, да я опрат до стената и двама полицаи изпразниха пушките си в ключалката й. Цял един предобед вдовицата слуша от спалнята приглушените, но чести изстрели, давани по заповед на кмета, която той даваше с крясък. „Само това ми липсваше — помисли тя. — Пет години моля бога да свършат тези изстрели, а сега стрелят в къщата ми и аз трябва да съм благодарна за това.“ В този ден направи усилие да се съсредоточи и да призове смъртта, но никой не й отговори. Вече заспиваше, когато страхотен взрив разтърси основите на къщата — беше се наложило да разбият ключалката на касата с динамит.

Вдовицата на Монтиел въздъхна. Октомври беше безкраен със своите блатисти дъждове и тя се чувствуваше загубена, сякаш плуваше без посока в хаотичното, прословуто стопанство на Хосе Монтиел. Сеньор Кармичаел, стар и добросъвестен служител на семейството, се беше заел с управлението. Когато най-сетне се изправи пред факта, че мъжът й го няма, вдовицата на Монтиел излезе от спалнята, за да се залови с къщата. Махна всички украси, накара да облекат мебелите с калъфи с траурни цветове и сложи траурни ленти на закачените по стените портрети на умрелия. През двата месеца отшелничество тя беше свикнала да си гризе ноктите. Един ден — със зачервени и подути от толкова плач очи — тя забеляза, че сеньор Кармичаел влиза в къщи с отворен чадър.

— Затворете този чадър, сеньор Кармичаел — каза му тя. — След всички нещастия, които ни сполетяват, остава само вие да започнете да влизате в къщи с отворен чадър.

Сеньор Кармичаел сложи чадъра в ъгъла. Беше стар негър с лъскава кожа, облечен в бели дрехи. На обувките му бяха направени с ножче за бръснене дупки, за да не му натискат мазолите.

— Само докато изсъхне.

За първи път, откак беше умрял мъжът й, вдовицата отвори прозореца.

— Толкова нещастия, и на всичко отгоре тази зима — прошепна тя, гризейки ноктите си. — Този дъжд сякаш никога няма да спре.

— Няма да спре нито днес, нито утре — каза управителят. — Снощи мазолите не ми дадоха да мигна.

Тя вярваше в метеорологическите предсказания на мазолите на сеньор Кармичаел. Огледа тъжното площадче, мълчаливите къщи, чиито врати не се отвориха, за да видят погребалната процесия на Хосе Монтиел, и почувствува как я обзема отчаяние — и заради ноктите, и заради необятните земи, и заради безкрайните задължения, които наследи от мъжа си и които никога нямаше да може да разбере.

— Светът е лошо устроен — изхлипа тя.

Онези, които я посетиха през тези дни, имаха повод да помислят, че е загубила разсъдъка си. Но умът й беше по-бистър от всякога. Преди да започнат политическите убийства, тя прекарваше зловещите октомврийски утрини пред прозореца на своята стая, съчувствувайки на мъртвите и мислейки, че ако господ не беше решил да си почине в неделя, щеше да му остане време да довърши света.

— Трябвало е да използува този ден, за да не оставя толкова много лошо направени неща — казваше тя. — В края на краищата, цяла вечност е имал да си почива.

Единствената разлика след смъртта на нейния съпруг беше, че сега вече имаше конкретен повод за мрачни мисли.

И тъй, докато вдовицата на Монтиел се стапяше от отчаяние, сеньор Кармичаел правеше усилия да предотврати крушението. Работите не вървяха добре. Освободено от заплахите на Хосе Монтиел, който с терор беше монополизирал местната търговия, селото си отмъщаваше. Докато чакаше клиенти, които не се явяваха, млякото се пресече в натрупаните на двора бидони, медът ферментира в меховете, а сиренето завъди червеи в тъмните долапи на склада. В своята гробница, украсена с електрически лампи и архангели от изкуствен мрамор, Хосе Монтиел плащаше за шест години убийства и произволи. Никой в цялата история на страната не беше забогатявал толкова много за толкова кратко време. Когато пристигна в селото първият кмет на диктатурата, Хосе Монтиел беше скромен привърженик на всички режими, половината си живот прекарал по гащи, седнал пред вратата на своята оризовеячка. По едно време си спечели име на късметлия човек и на добър християнин, защото обеща на всеослушание, че ще подари на храма един свети Йосиф в естествен ръст, ако спечели от лотарията. След две седмици спечели и изпълни обещанието си. За първи път го видяха обут с обувки, когато пристигна новият кмет — един сержант от полицията, опак и див човек, дошъл с нарочна заповед да унищожи опозицията. Хосе Монтиел стана негов доверен осведомител, — с това започна. Онзи скромен търговец, чийто спокоен характер, като на всички дебели хора, не будеше ни най-малко безпокойство, раздели своите политически противници на богати и бедни. Бедните полицията разстреля на площада. На богатите дадоха срок от двадесет и четири часа да напуснат селото. Хосе Монтиел започна по цели дни да седи затворен с кмета в задушната си кантора — обмисляха заедно клането. А в това време неговата съпруга оплакваше мъртвите. Щом кметът излезеше от кантората, тя препречваше пътя на мъжа си.

— Този човек е престъпник — казваше му тя. — Използува й връзките си в правителството, за да махнат това животно, защото няма да остави нито един жив човек в селото.

А Хосе Монтиел беше толкова зает в онези дни, че я отстраняваше, без да я погледне, и казваше:

— Не ставай глупава!

В действителност неговата изгода беше не в избиването на бедните, а в изселването на богатите. След като кметът продупчеше с куршуми вратите им, след като им определяше срок да напуснат селото, Хосе Монтиел купуваше техните земи и добитъка им на цена, която самият той се нагърбваше да определи.

— Не бъди наивен — казваше му неговата жена. — Ти ще се разориш, като им помагаш да не умрат от глад някъде далеч оттук, а те никога няма да ти кажат „благодаря“ за това.

И Хосе Монтиел, който вече нямаше време дори да се усмихне, я отстраняваше от пътя си с думите:

— Гледай си кухнята и не ме ядосвай.

С този темп опозицията беше ликвидирана за по-малко от една година и Хосе Монтиел стана най-богатият и най-силният човек в селото. Изпрати дъщерите си в Париж, издействува за сина си консулско място в Германия и се зае с укрепването на своята империя. Но не можа и шест години да се радва на своето незаконно богатство.

След първата годишнина от смъртта му неговата вдовица вече не чуваше стълбата да скърца за друго — само под тежестта на някоя лоша вест. Привечер непременно идваше някой и казваше: „Пак тези разбойници! Вчера са отвлекли петдесет телета.“ Неподвижна в люлеещия се стол, гризейки нокти, вдовицата на Монтиел се хранеше само със своята омраза.

— Казах ти аз, Хосе Монтиел, казах ти, че в това село само неблагодарници живеят — говореше си тя сама. — Още си топъл в гроба, всички вече ни обърнаха гръб.

Никой не я посещаваше. Единственото човешко същество, което тя виждаше през тези безкрайни месеци, когато навън не преставаше да вали, беше неизменният сеньор Кармичаел, който никога не влизаше в къщи със затворен чадър. Работите не бяха потръгнали по-добре. Сеньор Кармичаел написа няколко писма на сина на Хосе Монтиел. Внушаваше му, че е добре да се върне и да оглави стопанството на баща си, и дори си позволи да изрази някои свои лични впечатления от здравето на вдовицата. Винаги получаваше уклончиви отговори. Накрая синът на Хосе Монтиел му писа направо, че не смее да се върне, защото го е страх да не му теглят куршума. Тогава сеньор Кармичаел се качи в спалнята на вдовицата и се видя принуден да й признае, че е разорена.

— Още по-добре — каза тя. До гуша ми дойде от кашкавали и мухи. Ако желаете, вземете си каквото ви трябва и ме оставете да умра спокойно.

Единственият й досег със света от този ден нататък бяха писмата, които пишеше на дъщерите си в края на всеки месец. „Това село е прокълнато — пишеше им тя. — Останете си там завинаги и не се тревожете за мене. Аз съм щастлива, като знам, че вие сте щастливи…“ Дъщерите й се редуваха в отговорите. Писмата им винаги бяха весели и се чувствуваше, че са написани в топли и добре осветени стаи и че когато опрат да си помислят, двете млади жени виждат образа си умножен в безчет огледала. Те също не искаха да се върнат. „Цивилизацията е тука — пишеха й те. — А там няма подходяща за нас среда. Невъзможно е да се живее в такава дива страна, където избиват хората по политически съображения.“ Като четеше писмата им, на вдовицата й ставаше по-добре и на всяко изречение тя кимаше утвърдително.

Веднъж по някакъв повод нейните дъщери й разказаха за пазарите на месо в Париж. Пишеха й, че там колят едни розови прасета и ги закачват цели на вратата, украсени с венци и гирлянди от цветя. На края с друг почерк бе добавено: „И представи се, най-едрия и най-хубавия карамфил пъхват в дупето на прасето!“ Като прочете това изречение, вдовицата на Монтиел за първи път от две години се засмя. Качи се в спалнята, без да изгаси лампите из къщата, и преди да си легне, обърна електрическия вентилатор към стената. После извади от чекмеджето на нощното шкафче едни ножици, лейкопласт, броеницата си и превърза палеца на дясната си ръка, наранен от хапането. После започна да се моли, но на втората молитва премести броеницата в лявата ръка, защото през лейкопласта не усещаше зърната. По едно време дочу трясъка на далечни гръмотевици. След това заспа с увиснала на гърдите глава. Ръката с броеницата се отпусна до тялото й и тогава тя видя Мама Гранде седнала на двора, с бял чаршаф и гребен в скута, да се пощи.

— Кога ще умра? — попита я.

Мама Гранде вдигна глава:

— Когато ръката ти започне да изтръпва.

В нашето градче няма крадци

Дамасо се прибра по първи петли. Ана, жена му, бременна в шестия месец, седеше облечена на кревата и го чакаше. Газената лампа започваше да гасне. Дамасо разбра, че жена му го е чакала през цялата нощ и дори сега, виждайки го пред себе си, продължава да го чака. Кимна й, за да я успокои, но тя не отговори. Само втренчи уплашено очи във вързопа от червен плат, който той държеше в ръка, стисна устни и започна да трепери. Дамасо я сграбчи за корсажа с мълчалива ярост. Вонеше на спирт.

Ана се остави почти да я вдигне във въздуха, а после стовари цялата тежест на тялото си върху мъжа си, долепи лице до фланелата му на яркочервени райета и заплака. Стоя така, прегърнала го през кръста, докато се успокои.

— Както си седях, съм заспала — каза тя. — Изведнъж вратата се отвори и те блъснаха в стаята, облян в кръв.

Дамасо я отстрани, без да каже нищо, и я накара пак да седне на кревата. После сложи вързопа на скута й и излезе на двора да се изпикае. Ана развърза парцала и видя три билярдни топки — две бели и една червена, изгубили блясъка си и очукани от ударите.

Когато се върна в стаята, Дамасо я завари, че ги разглежда с любопитство.

— За какво е това? — попита Ана.

Той сви рамене.

— За билярд.

Завърза ги отново в парцала и пъхна вързопа заедно със саморъчния шперц, джобното фенерче и ножа на дъното на сандъка. Ана легна с лице към стената, без да се съблече. Дамасо си събу само панталоните. Изтегнат в леглото, той пушеше в тъмнината и се мъчеше да долови в редките предутринни звуци някакви последици от приключението си. По едно време усети, че жена му не спи.

— За какво мислиш?

— За нищо — отвърна тя.

От ярост гласът й с нисък тембър изглеждаше още по-плътен. Дамасо дръпна за последен път от цигарата и смачка угарката в пръстения под.

— Нямаше нищо друго — въздъхна той. — Почти цял час стоях вътре.

— Трябваше да те застрелят — каза тя.

Дамасо потрепери.

— Пепел ти на езика! — рече, като почука с кокалчетата на пръстите по дървената рамка на кревата. После потърси пипнешком на земята цигарите и кибрита.

— Ама че си магаре! Хич не ти идва наум, че седя тук будна и при всеки шум от улицата си мисля, че те карат мъртъв. — Тя въздъхна и добави: — И всичко това заради някакви си три билярдни топки.

— В чекмеджето имаше само двайсет и пет сентаво.

— Тогава не трябваше да взимаш нищо.

— Не беше лесно да вляза. Не можех да се върна с празни ръце.

— Да беше взел каквото и да е друго.

— Нищо друго нямаше.

— Никъде няма толкова неща, колкото в салона за билярд.

— Така изглежда. Но като влезеш и почнеш да се оглеждаш и да тършуваш навсякъде, разбираш, че нищо не върши работа.

Ана дълго мълча. Дамасо си представи как лежи с отворени очи и се мъчи да открие в мрака на паметта си някой ценен предмет.

— Може и да е тъй.

Дамасо пак запуши. Алкохолът се изпаряваше в концентрични вълни и той отново усещаше теглото и обема на тялото си, пак можеше да контролира движенията си.

— Вътре имаше една котка — рече. — Една огромна бяла котка.

Ана се обърна към мъжа си, допря издутия си корем до неговия и пъхна крак между коленете му. Миришеше на лук.

— Много ли те беше страх?

— Мен ли?

— Тебе ами — отвърна тя. — Казват, че и мъжете ги било страх.

Туй усети, че тя се усмихва, и също се усмихна.

— Малко — каза. — Едвам се сдържах да не се напикая.

Остави се да го целуне, без да отговори на целувката й. После, съзнавайки опасността, на която се бе изложил, но без да се разкайва, сякаш си спомняше някакво пътешествие, й разправи подробно приключението си.

Тя се обади след дълго мълчание:

— Това е лудост.

— Важното е да почнеш — каза Дамасо и затвори очи. — Пък и като за първи път не беше чак толкова лошо.

 

 

Слънцето припече късно. Когато Дамасо се събуди, жена му отдавна беше станала. Той пъхна глава под чешмата на двора и я държа няколко минути — докато се събуди напълно. Стаята им беше част от ред еднакви, самостоятелни помещения с общ двор, в който бяха опънати телове за простиране. До задната стена, отделени от двора с ламаринена преграда, Ана беше сложила печка за готвене и нагряване на ютии и една масичка, на която се хранеха и гладеше. Като видя, че идва мъжът й, Ана сложи настрана изгладените дрехи и дръпна железните ютии от печката, за да свари кафе. Тя беше по-стара от мъжа си, с много бледа кожа и движенията й бяха плавни и сръчни като у хора, свикнали с ежедневието.

През мъглата на главоболието Дамасо разбра, че жена му иска да му каже с поглед нещо. Дотогава не беше обръщал внимание на гласовете в двора.

— Цяла сутрин само за това говорят — прошепна Ана, като си наля кафе. — Мъжете отдавна отидоха там.

Дамасо се убеди, че мъжете и децата наистина бяха изчезнали от двора. Докато пиеше кафето, се заслуша мълчаливо в разговора на жените, които простираха на слънце. После запали цигара и излезе от кухнята.

— Тереса — извика той.

Едно момиче с мокра рокля, прилепнала към тялото, се обади.

— Внимавай! — каза Ана.

Момичето се приближи.

— Какво се е случило? — попита Дамасо.

— Ами вмъкнали се в салона за билярд и задигнали всичко — каза момичето.

Изглеждаше подробно осведомена. Разправи му как опразнили заведението вещ по вещ и накрая измъкнали масата за билярд. Толкова убедително говореше, че на Дамасо просто не му се вярваше, че не е истина.

— По дяволите! — изруга той, като се върна в кухнята. Ана взе да си тананика нещо. Дамасо опря един стол до стената на двора, като се мъчеше да потисне безпокойството си. Преди три месеца, когато навърши двайсет години, тънките мустаци, за които се грижеше не само със скрито чувство за жертва, но и с някаква нежност, придадоха зрелост на белязаното му от сипаница лице. Оттогава започна да се чувствува възрастен. Но тази сутрин, докато спомените от миналата нощ плуваха в тресавището на главоболието му, той не знаеше за какво да се залови:

Като свърши да глади, Ана раздели дрехите на две равни купчини и се приготви да излезе.

— Не се бави — каза Дамасо.

— Както винаги.

Последва я в стаята.

— На ти карираната риза — каза Ана. — По-добре да не си обличаш пак фланелата. — Срещна прозрачните котешки очи на мъжа си и добави: — Не знаем дали не те е видял някой.

Дамасо избърса в панталона потните си ръце.

— Никой не ме видя.

— Не знаем — повтори Ана, като взе по един вързоп дрехи под всяка мишница. — Освен това по-добре да не излизаш. Чакай първо аз да се позавъртя нататък уж случайно.

В градчето се говореше само за това. Ана трябваше да изслуша на няколко пъти, в противоречиви версии, подробностите на една и съща случка. Когато свърши да разнася дрехите, вместо да иде на пазара както всяка събота, тя се запъти право към площада.

Пред салона за билярд нямаше толкова хора, колкото очакваше. Няколко души разговаряха под сянката на бадемовите дървета. Сирийците бяха прибрали разноцветните платове и обядваха, а дюкянчетата им сякаш дремеха под брезентовите навеси. В преддверието на хотела един човек спеше отпуснат в люлеещ се стол, с отворена уста, разкрачен и с разперени ръце. Всичко беше парализирано от пладнешката жега.

Ана отмина салона за билярд и като стигна до празното място срещу пристанището, се натъкна на тълпата. Чак сега се сети нещо, което й беше казвал Дамасо и което знаеха всички, но помнеха само клиентите на заведението: задната врата на салона за билярд водеше към празното място. След миг, като прикриваше корема си с ръце, Ана се смеси с тълпата и втренчи поглед в разбитата врата. Катинарът си стоеше непокътнат, но една от халките бе изтръгната като зъб. Ана погледа следите от скромната работа на един-единствен човек и изпита съжаление към мъжа си.

— Кой го направи? — попита тя, без да смее да погледне наоколо си.

— Не се знае — й отговориха. — Казват, че бил чужденец.

— Че кой друг ще е — обади се някаква жена зад гърба й. — В нашето градче няма крадци. Всички се знаем.

Ана извърна глава.

— Така е — рече усмихната.

Беше вир-вода. До нея стоеше старец с дълбоки бръчки на тила.

— Всичко ли задигнаха? — попита Ана.

— Двеста песо и билярдните топки — отвърна старецът, като я разглеждаше със странно внимание. — Скоро ще трябва да спим с отворени очи.

Ана отмести поглед.

— Така е — каза пак тя. Сложи кърпа на главата си и се отдалечи, без да може да се отърве от чувството, че старецът продължава да я гледа.

Четвърт час тълпата, струпана в празното място, стоя мирно, като че зад разбитата врата имаше мъртвец. После се раздвижи, завъртя се и се изля на площада.

Съдържателят на салона за билярд стоеше на вратата с кмета и двама полицаи. Нисък и закръглен, с панталони, които се крепяха от шкембето, и с очила като онези, които си правят децата, той сякаш излъчваше пресилено достойнство.

Тълпата го наобиколи. Облегната на стената, Ана слуша неговите обяснения, докато тълпата започна да се разотива. Тогава тя се прибра, зачервена от задуха, сред шумните разисквания на съседите.

Изтегнат в леглото, Дамасо неведнъж се бе запитал как Ана е могла да го чака, без да пуши. Когато я видя, че влиза усмихната и сваля от главата мократа от пот кърпа, той смачка едва започнатата цигара в пръстения под, осеян е угарки, и попита с още по-голямо безпокойство:

— Е?

Ана коленичи до леглото.

— Значи, освен крадец си бил и лъжец.

— Защо?

— Защото ми каза, че в чекмеджето нямало нищо.

Дамасо сбърчи вежди:

— Нищо нямаше.

— Имало е двеста песо — каза Ана.

— Лъжа! — възрази той, като повиши глас. После седна на кревата и отново заговори тихо: — Имаше само двайсет и пет сентаво.

Успя да я убеди.

— Дърт разбойник! — каза Дамасо, като стисна юмруци. — Плаче за бой.

Ана се разсмя от сърце.

— Не ставай глупак!

Той също се разсмя. Докато се бръснеше, тя му разказа каквото беше научила. Полицията търсела някакъв чужденец.

— Казват, че пристигнал в четвъртък, а снощи го видели, че се върти край пристанището. Никъде не могли да го намерят.

Дамасо си помисли за чужденеца, когото никога не беше виждал, и за миг го заподозря с искрено убеждение.

— Може да си е заминал — каза Ана.

Както винаги на Дамасо му бяха нужни цели три часа, за да се нагласи. Първо — микроскопично подрязване на мустаците. После — миене на чешмата в двора. Ана проследи от начало до край, с въодушевление, което не беше отслабнало от вечерта, когато го видя за първи път, целия сложен ритуал на гизденето. Когато го видя как се оглежда в огледалото, преди да излезе, с ризата на червени карета, тя се почувствува стара и раздърпана. Дамасо й демонстрира един боксов удар с ловкостта на професионалист. Тя го хвана за китките.

— Имаш ли пари?

— Сега съм богат — отвърна Дамасо развеселен. — Имам цели двеста песо.

Ана се извърна към стената, извади от пазвата си няколко нагънати банкноти и подаде на мъжа си едно песо.

— Дръж, Хорхе Негрете[11].

Вечерта Дамасо постоя на площада с приятелите си. Хората, които идваха от селата да продават продукти на неделния пазар, опъваха навеси между сергиите с пържени ястия и лотарийните масички и още по мръкване се чуваше как хъркат. Приятелите на Дамасо, изглежда, не се интересуваха толкова от кражбата в салона, колкото от предаването на бейзболния шампионат по радиото, който тази вечер нямаше да могат да чуят, защото заведението беше затворено. Като си приказваха за шампионата, без да се наговарят и без предварително да знаят какво дават, те влязоха в киното.

Даваха филм с Кантинфлас[12]. Седнал на първия ред на балкона, Дамасо се смееше, без да изпитва угризения. Чувствуваше се посъвзет от вълненията. Беше хубава юнска нощ и в паузите, когато се чуваше само шумът от прожектора — като ситен дъждец, над откритото кино тегнеше мълчанието на звездите.

Изведнъж образите на екрана избледняха и откъм дъното на партера се чу силен шум. Сред внезапната светлина на Дамасо му се стори, че са го открили и го сочат с пръст. Понечи да избяга, но в същия миг видя публиката в партера, парализирана от страх, и един полицай с навит на ръката колан, който удряше бясно някакъв човек с тежката медна тока. Това беше един огромен негър. Жените се разкрещяха и полицаят, който биеше негъра, също започна да крещи, заглушавайки техните викове: „Крадец! Крадец!“ Негърът се шмугна между редиците столове, преследван от двама полицаи, които го удряха в кръста. Накрая успяха да го хванат откъм гърба. Този, който го би, му върза с ремъка си ръцете отзад и тримата го заблъскаха към вратата. Всичко стана толкова бързо, че Дамасо разбра какво се беше случило едва когато негърът мина край него с раздрана риза и изцапано с прах, пот и кръв лице. „Убийци, убийци“ — хълцаше той. После светлината загасна и филмът продължи.

Дамасо повече не се засмя. Пушеше цигара след цигара, а пред очите му минаваха откъслеци от някаква несвързана история. Накрая лампите светнаха и зрителите се спогледаха, уплашени сякаш от действителността. „Това се казва филм!“ — възкликна някой до него. Дамасо не го погледна. Само каза:

— Бива си го Кантифлас.

Потокът от хора го понесе към изхода. Продавачките на храна, натоварени с вещите си, се прибираха по домовете си. Макар че вече минаваше единайсет, на улицата имаше много хора. Всички чакаха да свърши филмът, за да разберат как са заловили негъра.

Тази нощ Дамасо влезе в стаята толкова предпазливо, че когато Ана го усети в просъница, изтегнат в леглото, той вече пушеше втора цигара.

— Яденето е в жарта — каза тя.

— Не съм гладен — отвърна Дамасо.

Ана въздъхна.

— Сънувах, че Нора прави човечета от масло — каза тя все още в полусън. Изведнъж разбра, че е заспала, без да иска, и се обърна към Дамасо смутена, като си търкаше очите.

— Хванали са чужденеца — рече.

Дамасо не отговори веднага.

— Кой ти каза?

— Хванали го в киното — отвърна Ана. — Всички отидоха там.

И тя му предаде една съвсем изопачена версия за залавянето. Дамасо не я поправи.

— Горкият човек! — въздъхна Ана.

— Защо пък горкият? — ядоса се Дамасо. — Да не би да искаш мене да пипнат?

Ана го познаваше твърде добре и затова не възрази. Чуваше го, че пуши, дишайки тежко като астматик, докато пропяха първи петли. После го чу как става, снове из стаята и върши нещо странно, за което е нужно по-скоро осезание, отколкото зрение. После го чу как стърже пода под кревата — стърга повече от четвърт час — и накрая чу, че се съблича в тъмнината, като се мъчи да не вдига шум, без да подозира, че тя през цялото време му бе помагала, като се преструваше, че спи. Нещо се раздвижи дълбоко в подсъзнанието й. Тогава Ана се досети, че Дамасо е бил в киното, и разбра защо зарови под кревата билярдните топки.

Салонът бе отворен в понеделник и вътре нахлуха възбудени посетители. Масата за билярд беше покрита с парче лилав плат, който придаваше на заведението траурен вид. На стената имаше съобщение: „Поради липса на топки билярдът не работи.“ Хората влизаха да прочетат съобщението, като че беше някаква сензация. Някои дълго стояха пред него и го препрочитаха с необяснимо благоговение.

Дамасо бе сред първите посетители. Беше прекарал част от живота си на скамейките около масата за билярд, предназначени за зрителите, и щом отвориха заведението, застана пак там. Изпита мъчително, но краткотрайно усещане — както при изказване на съболезнования, когато потупа съдържателя по рамото през тезгяха и му каза:

— Ама че неприятност, дон Роке!

Съдържателят поклати глава и въздъхна с печална усмивка:

— Какво да се прави.

И продължи да обслужва клиентите, докато Дамасо, настанил се на една от табуретките край тезгяха, съзерцаваше масата като призрак под лилавия саван.

— Колко странно! — възкликна Дамасо.

— Вярно — обади се един човек от съседната табуретка. — Като че ли е страстната седмица.

Когато повечето посетители отидоха да обядват, Дамасо пъхна монета в автоматичния грамофон и избра едно мексиканско коридо[13], чието място на рафта помнеше добре. Дон Роке местеше масички и столчета към дъното на салона.

— Какво правите? — го попита Дамасо.

— Ще сложа карти за игра — отвърна дон Роке. — Все нещо трябва да се прави, докато пристигнат топките.

Както се движеше неуверено, с по един стол под всяка мишница, приличаше на току-що овдовял човек.

— Кога пристигат? — попита Дамасо.

— Надявам се, до един месец.

— Дотогава ще се намерят и старите — каза Дамасо.

Дон Роке огледа доволен редицата масички.

— Няма да се намерят — рече, като си избърса челото с ръкава. — От събота държат гладен негъра и още не е казал къде са.

Изгледа Дамасо от главата до петите през замъглените от потта стъкла.

— Сигурен съм, че ги е хвърлил в реката.

Дамасо прехапа устни.

— А двестате песо?

— Също ги няма — отвърна дон Роке. — У негъра намериха само трийсет.

Погледнаха се в очите. Дамасо не би могъл да обясни защо му се стори, че този поглед ги прави съучастници. Късно след обяд Ана го видя от пералнята как се прибира, подскачайки като боксьор. Последва го в стаята.

— Всичко е наред — каза Дамасо. — Старият вече се е примирил и е поръчал нови топки. Сега трябва само да почакаме, докато всички забравят.

— Ами негърът?

— Нищо — каза Дамасо, като сви рамене. — Ако не намерят топките у него, ще трябва да го пуснат.

След вечеря седнаха край пътната врата и разговаряха със съседите, докато млъкна високоговорителят на киното. Когато си лягаха, Дамасо изглеждаше възбуден.

— Намислих най-доходната работа на света — каза той.

Ана разбра, че през цялото време в главата му се върти една-едничка мисъл.

— Обикалям от градче на градче — продължи Дамасо. — Открадвам билярдните топки в едно и ги продавам в друго. Във всяко градче има салон за билярд.

— Докато накрая ти теглят куршума.

— Глупости! — отсече той. — Така става само във филмите.

Застанал посред стаята, Дамасо се задъхваше от въодушевление. Ана започна да се съблича, привидно равнодушна, но всъщност го слушаше със състрадание.

— Ще си накупя цял гардероб дрехи. — Дамасо посочи с показалеца въображаем гардероб колкото цялата стена. — Оттук дотук. И петдесет чифта обувки.

— Чул те господ! — каза Ана.

Дамасо я изгледа сърдито.

— Май не те интересуват моите работи?

— Много са далече за мен — отвърна Ана. Загаси лампата, легна до стената и добави горчиво: — Когато станеш на трийсет години, аз ще съм на четирийсет и седем.

— Не ставай глупава! — каза Дамасо, като опипа джобовете си — търсеше кибрит. — И ти няма да се трепеш с туй пране — добави малко смутен.

Ана му протегна запалена клечка. Погледа пламъка, докато клечката изгоря, и я хвърли на земята. Изтегнат в леглото, Дамасо продължаваше да говори:

— Знаеш ли от какво се правят билярдните топки?

Ана не отговори.

— От слонски бивни. Затова се намират толкова трудно и минава цял месец, докато пристигнат. Разбираш ли?

— Спи — прекъсна го Ана. — Трябва да стана в пет.

Дамасо се върна към естественото си състояние. Сутрин се излежаваше и пушеше, а подир следобедната почивка започваше да се стяга за излизане. Вечер слушаше в салона за билярд предаването на шампионата по бейзбол. Той притежаваше свойството да забравя собствените си планове със същия ентусиазъм, с какъвто ги замисляше.

— Имаш ли пари? — попита в събота жена си.

— Единайсет песо — отвърна тя. И добави тихо: — Наемът за стаята.

— Предлагам ти една сделка.

— Каква?

— Заеми ми ги.

— Трябва да платим наема.

— После ще го платим.

Ана поклати отрицателно глава. Дамасо я хвана за китката и не й позволи да стане от масата, където току-що бяха закусили.

— Само за няколко дена — каза той, като галеше ръката й нежно, но разсеяно. — Като продам топките, ще имаме пари за всичко.

Ана не отстъпи. Вечерта в киното Дамасо не свали ръка от нейното рамо дори когато през паузата разговаряше с приятелите си. Накрая взе да става нетърпелив.

— Тогава ще трябва да ги открадна.

Ана сви рамене.

— Ще цапардосам първия срещнат човек — каза Дамасо, като я буташе през тълпата, която излизаше от киното. — И ще ме тикнат в затвора за убийство.

Ана се усмихна вътрешно, но остана непреклонна. Сутринта, след бурна нощ, Дамасо се облече с демонстративна и предизвикателна бързина. Като мина край Ана, промърмори:

— Няма вече да се върна.

Ана не можа да потисне един лек трепет.

— На добър час! — му извика.

Дамасо хлопна вратата и за него започна една празна и безкрайна неделя. Пъстрите грънци на пазара и ярките дрехи на жените, които се връщаха с децата си от утринна служба, придаваха весел вид на площада, но въздухът започваше да се сгъстява от жега.

Прекара деня в салона за билярд. Сутринта неколцина мъже играха на карти. Към обяд се стекоха повече посетители, но очевидно заведението бе изгубило своята притегателна сила. Само привечер, когато започваха да предават шампионата по бейзбол, настъпваше донякъде предишното оживление.

Когато затвориха салона, Дамасо постоя безцелно на пустеещия площад. После тръгна надолу по успоредната на пристанището улица, привлечен от звуците на далечна весела музика. В края на улицата имаше огромен празен танцувален салон, украсен с избелели книжни гирлянди. В дъното на салона на дървен подиум свиреше оркестър. Вътре се носеше непоносима миризма на червило.

Дамасо се настани до тезгяха. Когато мелодията свърши, момчето, което удряше чинелите, събра пари от танцувалите. Едно момиче остави кавалера си посред салона и се приближи до Дамасо.

— Как сме, Хорхе Негрете?

Дамасо я сложи да седне до него. Бюфетчията, напудрен и със стрък карамфил зад ухото, попита с фалцет:

— Какво ще пиете?

Момичето се обърна към Дамасо:

— Какво ще пием?

— Нищо.

— Аз плащам.

— Не е там работата. Гладен съм.

— Колко жалко! — въздъхна бюфетчията. — С тия очи.

Отидоха в трапезарията в дъното на салона. По фигурата личеше, че момичето е съвсем младо, но дебелият слой пудра и руж и червилото на устните не позволяваха да се разбере точно на колко години е. След като се нахрани, Дамасо отиде с нея в някаква стая в дъното на тъмен двор, където се чуваше дишането на спящи животни. На кревата лежеше бебе на няколко месеца, увито в цветни парцали. Момичето сложи парцалите в дървена кутия, нагласи детето в нея и сложи кутията на пода.

— Ще го изядат мишките — каза Дамасо.

— Няма — отвърна момичето.

Смени червената рокля с друга, с по-голямо деколте, на големи жълти цветя.

— Кой е таткото? — попита Дамасо.

— Нямам никаква представа — отвърна тя. И добави от вратата: — Връщам се веднага.

Дамасо я чу как слага катинара. Изпуши няколко цигари, легнал по гръб облечен. Покривката на леглото потрепваше в такт с мамбото. Не усети кога е заспал. Когато се събуди, музиката беше стихнала и от това стаята му се стори по-голяма.

Момичето се събличаше до леглото.

— Колко е часът?

— Към четири — каза тя. — Плака ли детето?

— Мисля, че не — отвърна Дамасо.

Момичето легна съвсем близо до него. Докато разкопчаваше ризата му, го разглеждаше с леко блуждаещ поглед. Дамасо разбра, че здравата е пила. Понечи да загаси лампата.

— Остави я — каза тя. — Чудесно е да ти виждам очите.

На разсъмване стаята се изпълни със звуци. Детето се разплака. Момичето го взе на кревата и му даде да суче, като тананикаше някаква песен от три ноти. Накрая всички заспаха. Дамасо не усети как момичето се събуди около седем, излезе от стаята с детето и се върна без него.

— Всички отиват към пристанището — рече.

На Дамасо му се струваше, че е спал само един час.

— Защо?

— Да видят негъра, дето открадна топките — отвърна тя. — Днес го откарват.

Дамасо запали цигара.

— Горкият човек — въздъхна момичето.

— Защо пък горкият? Никой не го е карал да става крадец.

Момичето се замисли, опряло глава на гърдите му. После каза тихичко:

— Не ги е откраднал той.

— Кой ти каза?

— Знам — отвърна тя. — През нощта, когато се вмъкнаха в салона за билярд, негърът беше с Глория и прекара у нея следващия ден до вечерта. А после дойдоха и казаха, че го хванали в киното.

— Глория може да каже това на полицията.

— Негърът го е казал — отвърна тя. — Кметът идва при Глория, преобърна стаята наопаки и каза, че ще я прати в затвора за съучастие. Накрая работата се уреди за двайсет песо.

Дамасо стана към осем.

— Остани — му каза момичето. — Ще заколя кокошка за обяд.

Дамасо изтръска гребена на дланта си и го пъхне в задния джоб на панталона.

— Не мога — каза той, като я хвана за китките и я привлече към себе си. Тя си беше измила лицето и сега се виждаше, че е съвсем млада, с големи черни очи, които й придаваха безпомощен вид.

— Остани — настояваше тя.

— Завинаги ли?

Момичето леко се изчерви и го отстрани от себе си.

— Лъжец!

 

 

Тази сутрин Ана се чувствуваше капнала. Но всеобщата възбуда обхвана и нея. Тя събра по-бързо от обикновено дрехите за пране през седмицата и отиде на пристанището да види как ще откарат негъра. Нетърпелива тълпа чакаше пред готовите за отплуване лодки. Там беше и Дамасо.

Ана го мушна с показалците в кръста.

— Какво правиш тук? — попита Дамасо, като подскочи от изненада.

— Дойдох да те изпратя — отвърна Ана.

Дамасо почука по един електрически стълб.

— Пепел ти на езика! — рече.

Запали цигара и хвърли празната кутия в реката. Ана извади от пазвата си друга и я пъхна в джоба на ризата му. Дамасо се усмихна за първи път.

— Ама че си тъпа!

— Ха-ха — изсмя се Ана.

Малко сред това доведоха негъра. Прекараха го през площада. Китките на ръцете му бяха вързани зад гърба с въже, теглено от един полицай. Други двама полицаи с пушки вървяха от двете му страни. Беше без риза, със сцепена долна устна и с подута вежда — същински боксьор. Отбягваше погледите на тълпата със сдържано достойнство. Пред вратата на салона за билярд, където се бяха събрали най-много хора, за да видят зрелището от начало до край, съдържателят го изгледа, като клатеше мълчаливо глава. Останалите го наблюдаваха възбудени.

Моторницата потегли веднага. Негърът стоеше на палубата, с ръце и крака вързани за един варел с бензин. Когато лодката направи завой по средата на реката и свирката отекна за последен път, гърбът на негъра блесна на слънцето.

— Горкият човек! — прошепна Ана.

— Престъпници! — каза някой до нея. — Човек не може да издържи на такова слънце.

Дамасо се обърна и видя, че гласът принадлежи на една извънредно дебела жена. Тръгна към площада.

— Много приказваш — пошепна на ухото на Ана. — Остана само да разтръбиш историята.

Тя го изпрати до вратата на салона за билярд.

— Иди поне да се преоблечеш — му каза, като си тръгваше. — Приличаш на просяк.

Новината беше събрала в салона шумна тълпа посетители. В старанието си да обслужи всички дон Роке поднасяше на няколко маси едновременно. Дамасо почака да мине край него.

— Искате ли да ви помогна?

Дон Роке сложи пред него половин дузина бутилки бира с чаши, похлупени върху гърлото.

— Благодаря, сине.

Дамасо отнесе бутилките на масата. Прие няколко поръчки и продължи да разнася бутилки, докато клиентите се разотидоха да обядват. Когато се върна на разсъмване, Ана разбра, че е пил. Хвана ръката му и я сложи на корема си.

— Пипни — рече. — Не усещаш ли?

Дамасо не прояви никакъв ентусиазъм.

— Вече мърда — каза Ана. — По цяла нощ рита отвътре.

Дамасо мълчеше. Вглъбен в себе си, на другия ден излезе много рано и се прибра чак в полунощ. Така мина цялата седмица. В редките часове, които прекарваше у дома, той лежеше и пушеше, избягвайки да разговаря с Ана. Тя удвои грижите си. Веднъж в началото на съвместния им живот той се беше държал точно така, но тогава тя не го познаваше добре и му бе досаждала. Възседнал я в кревата, Дамасо я беше бил до кръв.

Този път тя просто чакаше. Вечер слагаше до лампата кутия цигари, защото знаеше, че той може да издържа на глад и жажда, но не и без да пуши.

Най-сетне един ден в средата на юли Дамасо се върна привечер. Ана се разтревожи, защото си помисли, че трябва да е страшно объркан, за да я търси по това време. Вечеряха, без да продумат. Преди да си легнат, Дамасо изглеждаше кротък и смутен.

— Искам да си ида — каза изведнъж.

— Къде?

— Където и да е.

Ана огледа стаята. Кориците от списания, които тя сама бе изрязвала и лепила по стените, докато ги покрие целите с литографии на киноартисти, бяха избелели и изтрити. Тя не помнеше вече колко мъже ги бяха гледали от кревата и постепенно бяха отнесли със себе си и техния цвят.

— Омръзнах ли ти? — попита Ана.

— Не е за това — отвърна Дамасо. — Заради туй градче.

— Че какво му е на градчето? Градче като всички други.

— Не могат да се продадат топките.

— Остави ги тия топки — каза Ана. — Докато бог ми дава сили да пера, няма защо да се забъркваш в разни истории. — И като помълча, добави меко: — Не разбирам как можа да ти хрумне това.

Дамасо допуши цигарата и чак тогава отговори:

— Толкова е лесно, че не мога да разбера как на никой друг не му е дошло наум.

— Заради парите си струва — съгласи се Ана. — Но пък никой не би направил такава глупост — да задигне топките.

— Не помислих — каза Дамасо. — Вече си тръгвах и изведнъж ги видях зад тезгяха — вътре в кутийката. Реших, че не си струва да се връщам с празни ръце.

— Лош късмет — каза Ана.

Дамасо изпитваше облекчение.

— Само че новите все още ги няма — рече. — Съобщили, че били поскъпнали, но дон Роке казва, че така нямал сметка. — Запали нова цигара. Докато говореше, усещаше как сърцето му се освобождава от нещо тъмно.

Съдържателят бил решил да продаде масата за билярд. Не струвала кой знае колко. Сукното, изпокъсано от подвизите на новаците, с разноцветни кръпки, трябвало да се подмени. А в това време за редовните посетители на салона, остарели, кажи-речи, край билярда, нямало друго развлечение освен предаването на шампионата по бейзбол.

— С една дума — заключи Дамасо, — без да искаме, лишихме хората от развлечението им.

— И то така глупаво — каза Ана.

— Идната седмица свършва и шампионатът.

— Това не е най-лошото. Най-лошото е негърът.

Облегната на рамото му, както някога, Ана знаеше за какво мисли мъжът й. Почака го да доизпуши цигарата си и каза предпазливо:

— Дамасо.

— Какво?

— Върни ги.

Той запали нова цигара.

— Точно за това си мисля от известно време. Бедата е там, че не знам как.

Накрая намислиха да оставят топките на някое обществено място. Но после Ана каза, че това решава въпроса със салона за билярд, но не и с негъра. Полицията би могла да обясни по един или друг начин намирането на топките, без да освободи негъра. Не беше изключена и друга опасност: този, който намери топките, вместо да ги върне, да си ги присвои, за да ги продаде.

— Щом сме се хванали да вършим работа, трябва да я свършим както трябва — заключи Ана.

Изровиха топките. Ана ги уви във вестници, така че пакетът да не подчертава формата им, и ги сложи в сандъка.

— Трябва да се чака удобен случай — каза тя.

Но в чакане на удобния случай минаха две седмици. На двайсети август вечерта — два месеца след кражбата — Дамасо завари съдържателя на салона, седнал зад тезгяха. Пъдеше комарите с палмово ветрило. Радиото беше изключено и от това дон Роке изглеждаше още по-самотен.

— Какво ти казвах! — възкликна дон Роке, сякаш се радваше, че предсказанието му се е сбъднало. — Всичко отиде по дяволите.

Дамасо пъхна една монета в автоматичния грамофон. Силният звук и преливащите цветове на апарата му се сториха несъмнено доказателство за неговата преданост. Но дон Роке като че ли не го забелязваше. Тогава Дамасо приближи един стол, седна до съдържателя и се опита да го утеши със смътни доводи, но дон Роке го слушаше равнодушно, като си махаше с ветрилото.

— Какво да се прави — рече. — Шампионатът по бейзбол не можеше да трае вечно.

— Но може да се намерят топките.

— Няма да се намерят.

— Негърът не може да ги е глътнал.

— Полицията търси навсякъде — каза дон Роке с дразнеща увереност.

— Може да стане чудо.

— Не си прави илюзии, синко. Едно зло и друго влачи. Ти вярваш ли в чудеса?

— Понякога — отвърна Дамасо.

Когато излезе от заведението, филмът още не беше свършил. По високоговорителя звучаха откъслечни гръмки реплики, отекваха из притихналото градче и малкото прозорци, които все още светеха, скоро щяха да потънат в мрак. Дамасо се повъртя около киното, а после се запъти към танцувалния салон.

Оркестърът свиреше само за един посетител, който танцуваше с две жени едновременно. Останалите си седяха кротко до стената, сякаш чакаха някаква вест. Дамасо се настани на една маса и направи знак на бюфетчията да му донесе една бира. Изпи я направо от бутилката, като спираше за малко, за да си поеме дъх, и наблюдаваше през стъклото мъжа, който танцуваше с две жени. Беше по-нисък от тях.

В полунощ дойдоха жените, които бяха ходили на кино, последвани от група мъже. С тях беше и приятелката на Дамасо. Тя се отдели от другите и седна на неговата маса. Дамасо дори не я погледна. Вече беше изпил половин дузина бири и продължаваше да гледа втренчено мъжа, който сега танцуваше с три жени, но не им обръщаше никакво внимание, защото беше погълнат от изяществото на собствените си стъпки. Изглеждаше щастлив и очевидно би бил още по-щастлив, ако освен ръце и крака имаше и опашка.

— Не ми харесва тоя тип — каза Дамасо.

— Ами не го гледай — отвърна момичето.

Поиска от бюфетчията нещо за пиене. Дансингът започна да се изпълва с двойки, но мъжът с трите жени продължаваше да се чувствува сам в салона. При едно завъртане той срещна погледа на Дамасо и започна да танцува още по-живо, като се усмихна и показа ситните си заешки зъби. Дамасо го гледа, без да мигне, докато мъжът се намръщи и му обърна гръб.

— Мисли се за голям веселяк — каза Дамасо.

— Наистина е голям веселяк — отвърна момичето. — Всеки път, като пристигне в градчето, плаща за музиката, както всички търговски пътници.

Дамасо я изгледа с блуждаещи очи.

— Тогава защо не идеш при него — рече. — Където са три, там са и четири.

Тя не отговори. Извърна лице към дансинга, като пиеше на бавни глътки. Бледожълтата рокля подчертаваше нейната плахост.

Изтанцуваха следващите няколко парчета. Към края Дамасо стана съвсем мрачен.

— Умирам от глад — каза момичето, като го хвана подръка и го поведе към тезгяха. — И ти трябва да хапнеш.

Веселякът идваше насреща им с трите жени.

— Ей! — повика го Дамасо.

Мъжът се усмихна, без да се спре. Дамасо се освободи от ръката на приятелката си и му препречи пътя.

— Не ми харесват зъбите ви.

Мъжът побледня, но продължаваше да се усмихва.

— И на мене.

Преди момичето да успее да го спре, Дамасо стовари юмрук върху лицето на мъжа и той седна посред дансинга. Никой от посетителите не се намеси. Трите жени се разкрещяха и хванаха Дамасо през кръста, докато приятелката му го блъскаше към дъното на салона. Мъжът се надигна с изкривено от удара лице, подскочи като маймуна в средата на дансинга и извика:

— Продължавайте да свирите!

Към два салонът беше почти празен и жените без клиенти седнаха да вечерят. Беше горещо. Момичето донесе на масата ориз с боб и пържено месо и изяде всичко с една лъжица. Дамасо я гледаше вцепенен. Тя му подаде лъжица ориз.

— Отвори си устата.

Дамасо опря брада на гърдите и поклати глава:

— Това е за жени. Ние, мъжете, не ядем. За да се изправи, трябваше да опре ръце о масата. Когато успя да възвърне равновесието си, видя, че бюфетчията стои пред него със скръстени ръце.

— Девет и осемдесет — каза той. — Този манастир не е държавен.

Дамасо го отстрани.

— Не обичам педерастите — рече.

Бюфетчията го сграбчи за ръкава, но момичето му направи знак и той го пусна, като каза:

— Не знаеш какво изпускаш.

Дамасо излезе, като се олюляваше. Загадъчният блясък на огряната от луната река запали в съзнанието му една искра, но тя веднага угасна. Когато съзря вратата на тяхната стая на другия край на градчето, Дамасо се убеди, че е спал вървешком. Тръсна глава. Макар и смътно, в миг разбра, че отсега нататък трябва да следи за всяко свое движение. Бутна вратата полека, за да не изскърцат пантите.

Ана го усети, че рови в сандъка. Обърна се към стената, за да не й пречи светлината, но веднага разбра, че мъжът й не се съблича. Внезапно я осени прозрение и тя седна в кревата. Дамасо стоеше до сандъка с пакета с топките и фенерчето в ръка. Сложи пръст на устните си.

Ана скочи от леглото.

— Ти си полудял — прошепна тя и се затича към вратата. Бързо сложи мандалото.

Дамасо пъхна джобното фенерче в панталона заедно с ножчето и острата пила и се приближи, като стискаше пакета под мишница. Ана се облегна на вратата.

— Оттук няма да излезеш, докато съм жива — прошепна тя.

Дамасо се опита да я отстрани.

— Махай се!

Ана се вкопчи с двете си ръце в рамката на вратата. Погледнаха се в очите, без да мигат.

— Ти си глупак — прошепна Ана. — Господ ти е дал красиви очи, но те е лишил от мозък.

Дамасо я сграбчи за косата, изви й китката и я накара да наведе глава.

— Казах ти да се махнеш — процеди през зъби.

Ана го погледна отстрани с изкривено като на вол под ярем око. За миг се почувствува неуязвима и по-силна от мъжа си, но той продължаваше да й извива ръката и накрая тя се задави от сълзи.

— Ще ми убиеш детето.

Дамасо я занесе почти на ръце до леглото. Щом я пусна, Ана се метна на гърба му, вкопчи се с крака и ръце и двамата се строполиха на кревата. Задъхани, започваха да губят сили.

— Ще викам — изсъска Ана на ухото му. — Само да мръднеш и ще почна да крещя.

Дамасо изфуча от глуха ярост и заудря с топките по колената й. Ана простена и разхлаби краката си, но отново се вкопчи в кръста му, за да му попречи да стигне до вратата.

— Обещавам ти — взе да го моли тя, — утре сама ще ги занеса. Ще ги оставя така, че никой няма да разбере.

Вече бяха съвсем близо до вратата. Дамасо я удряше с топките по ръцете. Тя го пускаше за миг, докато премине болката, а после пак се вкопчваше в него и продължаваше да го моли:

— Ще кажа, че аз съм ги откраднала. Бременна не могат да ме тикнат в затвора.

Дамасо успя да се изскубне.

— Всички ще те видят — каза Ана. — Толкова си глупав, че дори не ти идва наум, че има луна.

Преди той да успее да свали мандалото, тя се вкопчи в него. Стиснала очи, започна да го удря по врата и лицето.

— Животно, животно!

Дамасо се опита да се защити и тогава Ана сграбчи мандалото и го изтръгна от ръцете му. Замахна да го удари по главата. Дамасо се дръпна и мандалото се стовари върху рамото му — костта изхрущя като стъкло.

— Курва!

Сега вече не се стараеше да не вдига шум. Удари я по ухото с опакото на юмрука — чу дълбок стон и тежкия удар на тялото о стената. Не погледна. Излезе от стаята, без да затвори вратата.

Ана лежеше на земята зашеметена от болката и чакаше нещо да се раздвижи в утробата й. Оттатък стената я повика някакъв задгробен глас. Тя прехапа устни, за да не заплаче. После се изправи и се облече. Не й дойде наум — така както не й беше дошло наум и първия път, — че Дамасо все още стои пред вратата — разбрал, че планът му е обречен — и чака тя да се втурне след него с викове. Но Ана за втори път допусна същата грешка: вместо да догони мъжа си, тя се обу, залости вратата и седна на леглото да го чака.

Едва когато вратата се захлопна, Дамасо разбра, че връщане назад няма. Силен лай на кучета го преследва до края на улицата, а после настъпи гробна тишина. Крачеше по средата, като се мъчеше да избяга от собствените си стъпки, шумни и чужди в заспалото градче. Не се стараеше да бъде предпазлив, докато не стигна празното място пред задната врата на салона за билярд.

Този път нямаше нужда от джобния фенер. Вратата беше подсилена само на мястото на измъкнатата халка. Беше извадено парче дърво с големина и форма на тухла, беше заменено с друго и беше сложена същата халка. Останалото си беше както преди. Дамасо дръпна катинара с лявата ръка, пъхна върха на пилата под халката, която не беше подсилена, и я размърда няколко пъти като автомобилен лост — силно, но не грубо. Дървото се поддаде сред стенещ порой от гнили стърготини. Преди да отвори спадналата врата, Дамасо я повдигна, за да намали шума от триенето в тухления под. Открехна я едва-едва. Накрая си свали обувките, пъхна ги вътре заедно с пакета с топките и като се прекръсти, влезе в залятия от лунна светлина салон.

Първо имаше нещо като тъмен коридор, задръстен от бутилки и празни каси. По-нататък, под снопа лунна светлина от остъкления отдушник, се виждаше масата за билярд, задната страна на шкафовете и накрая масичките и столовете, натрупани пред главния вход. Всичко беше както първия път — с изключение на снопа лунна светлина и пълната тишина. Дамасо, който до този момент трябваше да превъзмогва напрежението, стоеше като омагьосан.

Сега не обръщаше внимание на разклатените тухли. Подпря вратата с обувките си, прекоси снопа лунна светлина и като запали фенерчето, започна да търси зад тезгяха кутийката от топките. Действуваше без никакви предпазни мерки. Като движеше фенерчето отляво надясно, видя куп прашни бутилки, чифт стремена с шпори, сгъната риза, изцапана с машинно масло, и накрая кутийката от топките — там, където я бе оставил. Но снопът светлина се плъзна по-нататък и той видя котката.

Животното го гледаше равнодушно през светлината. Дамасо продължаваше да го осветява и изведнъж леко потръпна — сети се, че никога не е виждал котката денем в салона. Насочи фенера напред и каза: „Пшт!“, но животното си стоеше все така невъзмутимо. В този миг главата му се разтърси от безшумен взрив и котката изчезна завинаги от паметта му. Когато разбра какво става, вече беше изпуснал фенерчето и притискаше пакета с топките до гърдите си. Салонът беше залят от светлина.

— Ей!

Дамасо позна гласа на дон Роке. Бавно се изправи — усещаше ужасна умора в кръста. Дон Роке се приближаваше откъм дъното на салона, по долни гащи, с железен прът в ръка, все още заслепен от светлината. Зад празните каси и бутилки, откъдето Дамасо беше минал на влизане, висеше хамак. И това не беше като първия път.

Когато се приближи на десетина метра от него, дон Роке подскочи лекичко и зае отбранително положение. Дамасо скри зад гърба ръката с пакета. Съдържателят сбърчи нос и се взря с протегната шия — беше без очила.

— Ти ли си бе, момче! — възкликна той.

На Дамасо му се стори, че най-сетне е настъпил завършекът на нещо безкрайно. Дон Роке отпусна пръта и се приближи със зяпнала уста. Без очила и изкуствени зъби приличаше на жена.

— Какво правиш тук?

— Нищо — отвърна Дамасо, като смени позата с едва забележимо движение.

— Какво държиш? — попита дон Роке.

Дамасо отстъпи назад.

— Нищо.

Дон Роке почервеня и започна да се тресе.

— Какво държиш? — изкрещя той, като пристъпи напред и вдигна пръта. Дамасо му подаде пакета. Дон Роке го пое с лявата ръка, все още нащрек, и го опипа с пръсти. Чак сега разбра.

— Не може да бъде — каза той.

Беше толкова смаян, че сложи пръта на тезгяха и като че забрави Дамасо, докато развиваше пакета. Разгледа топките мълчаливо.

— Дойдох да ги върна — каза Дамасо.

— То се знае — отвърна дон Роке.

Дамасо беше мъртво бледен. Алкохолът се бе изпарил напълно, само на езика му остана вкус на пръст и смътно чувство за самота.

— Ето какво било чудото — каза дон Роке, като зави отново топките. — Не мога да повярвам, че си такъв глупак.

Когато вдигна глава, изражението му беше съвсем друго.

— А двестате песо?

— В чекмеджето нямаше нищо — каза Дамасо.

Дон Роке го изгледа мълчаливо, дъвчейки с беззъбата си уста, и се усмихна.

— Нямаше нищо — повтори той няколко пъти. — Значи, нямаше нищо.

Отново сграбчи пръта.

— Още сега ще разправим тая работа на кмета.

Дамасо избърса в панталона потните си ръце.

— Вие сам знаете, че нямаше нищо.

Дон Роке продължаваше да се усмихва.

— Имаше двеста песо. И сега ще ти ги избият от кожата — не толкова защото си крадец, колкото защото си глупак.

Един ден след съботата

Безпокойството започна през юли, когато госпожа Ребека — кисела вдовица, която живееше в огромна къща с два чардака и девет спални, откри, че мрежите по прозорците бяха разкъсани, сякаш някой ги беше замерял с камъни от улицата. За пръв път забеляза това в спалнята си и помисли, че ще трябва да поговори с Архенида — нейна прислужница и довереница, откакто бе умрял съпругът й. По-късно, докато ровеше из партушините (защото от много отдавна госпожа Ребека не вършеше нищо друго, освен да рови из партушините), тя забеляза, че не само решетките на спалнята, а всички мрежи в къщата са повредени. Вдовицата имаше академично чувство за властта, наследено вероятно от прадядо й по бащина линия — креол, който във войната за независимост се би на страната на роялистите, а после извърши малко пътешествие до Испания с единствената цел да посети двореца, построен от Карлос III в Сан Илдефонсо. Така че след като откри състоянието на другите мрежи, тя вече не помисли да поговори с Архенида, а наложи сламената си шапка с дребни кадифени цветчета и се отправи към кметството, за да съобщи за нападението. Но като пристигна, видя, че самият кмет — без риза, космат и с някаква — както на нея й се стори — животинска якост, се бе заел да поправи мрежите на общината, също така повредени като нейните.

Госпожа Ребека нахълта в мръсната разхвърлена канцелария и най-напред видя куп умрели птички върху писалището. Но тя беше замаяна — донякъде от горещината, донякъде от възмущението, което предизвикаха у нея повредените й мрежи. Така че не успя да се ужаси от необичайната гледка на умрелите птички върху писалището. Не я възмути и очевидното унижение на властта, която, покатерила се на върха на стълбата, поправяше металните мрежи на прозореца с кълбо тел и отвертка. Сега тя не мислеше за друго нечие достойнство освен за своето собствено, поругано от разкъсаните мрежи, а объркването й попречи да свърже прозорците на къщата си и на кметството. Тя се изпъчи с тържествено достойнство на две крачки от вратата и като се опря на дългата украсена дръжка на чадърчето си, каза:

— Трябва да направя оплакване.

От върха на стълбата кметът обърна към нея сгърченото си от жегата лице. Не прояви никакво вълнение от необичайното присъствие на вдовицата в кабинета му. С мрачна небрежност той продължи да сваля повредената мрежа и попита:

— За какво става дума?

— Момчетата от квартала са изпокъсали мрежите.

Тогава кметът отново я погледна. Внимателно я огледа от изящните кадифени цветчета до обувките с цвят на старо сребро и все едно, че я виждаше за пръв път в живота си. Бавно слезе от стълбата, без да престава да я гледа, и когато стъпи на земята, той опря ръка на кръста и посочи с отвертката към писалището. После рече:

— Не са момчетата, госпожо. Птичките са.

Чак тогава тя свърза мъртвите птички върху писалището с покачения на стълбата мъж и с повредените мрежи на стаите й. Потръпна при мисълта, че всички спални в дома й са пълни с умрели птички.

— Птичките! — възкликна тя.

— Птичките — потвърди кметът. — Чудно, че не сте ги забелязали, след като от три дни ни чупят прозорците, за да умрат в къщите.

Напускайки кметството, госпожа Ребека се почувствува засрамена. И малко сърдита на Архенида, която донасяше всички слухове от селото, а не й бе казала за птичките. Разтвори чадърчето, заслепена от блясъка на неизбежния август, и докато вървеше по пустата напечена улица, й се стори, че от стаите на всички къщи се излъчва остра и силна воня на умрели птички.

Това стана в последните дни на юли и никога дотогава в селото не бе имало такава горещина. Но жителите не й обърнаха внимание, развълнувани от смъртта на птичките. Макар това странно явление да не бе повлияло сериозно върху дейността в селото, повечето хора в началото на август мислеха все за него. Сред тях не бе преподобният Антонио Исабел дел Сантисимо Сакраменто дел Алтар Кастанеда и Монтеро — кроткият енорийски свещеник, който на деветдесет и четири годишна възраст твърдеше, че три пъти е виждал дявола, а в същото време бе видял само две мъртви птички, без да им обърне никакво внимание. Първата бе намерил един вторник след службата, в ризницата, и си помисли, че е завлечена там от някоя съседска котка. Втората намери в сряда на чардака в дома си и като я побутна с върха на обувката, си помисли: „Не би трябвало да има котки на тоя свят.“

Но в петък, като стигна на гарата, той намери трета мъртва птичка на пейката, където реши да седне. Сякаш го прониза светкавица, когато хвана птичето за крачетата, повдигна го до очите си, обърна го, огледа го и слисан си помисли: „Карамба, това е третото, което намирам тази седмица.“ От този миг започна да разбира какво става в селото, но по доста неясен начин, защото отец Антонио Исабел — отчасти поради възрастта си и отчасти, задето твърдеше, че три пъти е виждал дявола (което на хората се струваше малко невероятно), беше считан от енориашите си за добър, кротък и услужлив човек, но който обикновено витае из облаците. Той разбра, че става нещо с птичките, но и тогава не сметна, че е толкова важно, за да му посвети проповед. Той пръв усети миризмата. Усети я в петък през нощта, когато се събуди разтревожен — лекият му сън бе прекъснат от силно зловоние, което не знаеше дали се дължи на кошмар или на някакво ново средство на сатаната, решил да смущава съня му. Подуши наоколо и се обърна в леглото, като си мислеше, че случката може да му послужи като тема за проповед. Можеше да произнесе драматична проповед относно ловкостта на сатаната да прониква в човешкото сърце чрез кое да е от петте сетива.

На другия ден, докато се разхождаше из притвора преди литургия, за пръв път чу да се говори за мъртвите птички. Мислеше си за проповедта, за сатаната и за греховете, които могат да се извършат чрез обонянието, когато чу, че зловонието през нощта се дължало на събраните през седмицата птички; и в главата му нахлу неясна бъркотия от евангелски предубеждения, зловония и мъртви птички. Така че в неделя трябваше да импровизира проповед върху милосърдието, която и той не разбра напълно, и забрави завинаги връзката между дявола и петте сетива.

Все пак, в някое далечно кътче на мисълта му, тези преживявания сигурно са се запазили. Това му се случваше винаги — и в семинарията преди повече от седемдесет години, и още повече след като навърши деветдесет. Един ясен следобед в семинарията, когато валеше проливен дъжд без буря, той четеше откъс от Софокъл в оригинал. Когато дъждът спря, погледна през прозореца посърналото поле, чистата измита привечер и напълно забрави гръцкия театър и класиците, които той не различаваше, а наричаше общо „старчетата от едно време“. Един следобед — тогава не валеше, може би тридесет или четиридесет години по-късно, той прекосяваше павирания площад на едно село, където бе отишъл на гости, и без да има намерение, изрецитира стиха от Софокъл, който някога бе чел в семинарията. Същата тази седмица води дълъг разговор за „старчетата от едно време“ с папския викарий — впечатлителен и приказлив старец, любител на сложни гатанки за начетени люде, които той твърдеше, че е измислил, и които години по-късно станаха много известни под името кръстословици.

Този разговор му помогна да възстанови изведнъж цялата си стара и дълбока любов към гръцките класици. На Коледа същата година получи писмо. И ако вече по онова време не си беше спечелил името на прекалено мечтателен, безстрашен тълкувател и малко безразсъден в проповедите си, тогава щяха да го направят епископ.

Но се погреба в селото, много преди войната от осемдесет и пета година и по времето, когато птичките идваха да умрат в стаите, беше минало доста, откакто бяха поискали да бъде заместен от някой по-млад свещеник и особено след като бе казал, че е виждал дявола. Оттогава започнаха да го пренебрегват, но той не го забеляза съвсем ясно, макар че все още можеше да разчита без очила дребните букви в молитвеника си.

Винаги се бе отличавал с умерени навици. Беше дребен, невзрачен, кокалест, с отмерени движения и благ за разговор глас, но прекалено благ за амвона. Прекарваше цялата сутрин в стаята и размишляваше, излегнат безгрижно в платнения стол, само по дълги копринени гащи, пристегнати на глезените.

Не правеше нищо друго, освен да отслужва литургия. Два пъти седмично сядаше в изповедалнята, но от години вече никой не се изповядваше. Той просто си мислеше, че енориашите му престават да вярват поради новия начин на живот, и затова смяташе за благоприятно, че е виждал три пъти дявола, макар да знаеше, че хората не му вярват много-много, пък и съзнаваше, че не е много убедителен, когато говори за тези свои преживявания. Той самият не би се изненадал особено, ако откриеше, че е мъртъв — не само през последните пет години, но и в тези необикновени мигове, когато намери първите две птички. Когато намери третата, той се върна донякъде към живота, така че през последните дни доста често мислеше за умрялото птиче върху пейката на гарата.

Живееше на десет крачки от черквата в малка къща без мрежи, с чардак към улицата и две стаи, които му служеха за кабинет и спалня. Смяташе — може би в миговете на помрачение, — че е възможно да се постигне щастие на земята, когато не е много горещо и тази мисъл малко го объркваше. Обичаше да се лута из лабиринтите на метафизиката. Тъкмо това правеше всяка сутрин, седнал пред открехнатата врата на чардака, със затворени очи и отпуснати мускули. Но и той самият не беше усетил, че мислите му толкова са изтънели, че поне от три години в миговете на размишление вече не мисли за нищо.

Точно в дванайсет едно момче прекосяваше чардака с четири канчета за храна, които всеки ден съдържаха едно и също — супа с кокал и парче юка, бял ориз, готвено месо без лук, пържени банани или царевична питка и малко леща, която отец Антонио Исабел дел Сантисимо Сакраменто дел Алтар никога не беше вкусил.

Момчето поставяше канчетата с храна до стола, където лежеше свещеникът, но той не отваряше очи, докато не чуеше отново стъпките по чардака. Затова в селото мислеха, че свещеникът изкарва следобедната дрямка преди обяд (което също изглеждаше невероятно), докато всъщност той и нощем не спеше както трябва.

По това време навиците му се бяха опростили до крайност. Обядваше, без да се помръдва от платнения си стол, без да вади храната от канчетата, без чинии, вилица и нож, а само с лъжицата, с която ядеше супата. После ставаше, намокряше с малко вода главата си, обличаше бялото расо, изпъстрено с големи квадратни кръпки, и се отправяше към гарата точно когато всички хора в селото лягаха за следобедна почивка. От няколко месеца изминаваше този път, като шепнеше молитвата, която сам бе съчинил при последното появяване на дявола.

Една събота — девет дена, след като бяха започнали да падат мъртвите птички — отец Антонио Исабел дел Сантисимо Сакраменто дел Алтар вървеше към гарата, когато в краката му падна едно агонизиращо птиче, точно срещу дома на госпожа Ребека. Озари го внезапно просветление и той разбра, че това птиче за разлика от останалите можеше да бъде спасено. Вдигна го и почука на вратата на госпожа Ребека в момента, когато тя разкопчаваше корсажа си, за да си легне.

Вдовицата чу тропането в стаята си и инстинктивно обърна очи към мрежите. Нито една птичка не бе проникнала в тази стая от два дни. Но мрежата продължаваше да стои разкъсана. Бе решила, че е безсмислено да я поправя, докато продължаваше това нашествие от птички, което й опъваше нервите. През бръмченето на електрическия вентилатор тя чу тропането по вратата и с досада си спомни, че Архенида спи в последната стая на чардака. Дори не се запита кой може да я безпокои по това време. Отново закопча корсажа си, мина през вратата с мрежа, тръгна ядосана право през чардака, прекоси отрупания с мебели и украшения салон и преди да отвори вратата, видя през телената мрежа отец Антонио Исабел — тъжен, с угаснали очи и едно птиче в ръце — да казва (още преди тя да отвори вратата): „Сигурен съм, че ако го поръсим с вода и после го поставим под една кратуна, ще се свести.“ И като отваряше вратата, госпожа Ребека усети, че припада от ужас.

Не остана там повече от пет минути. Госпожа Ребека мислеше, че тя е съкратила посещението. Но всъщност беше свещеникът. Ако в този миг вдовицата бе размислила, щеше да разбере, че през тридесетте години, в които живееше в селото, свещеникът никога не бе оставал повече от пет минути в дома й. Струваше му се, че в разточителната мебелировка на гостната ясно личи сластолюбивият дух на стопанката въпреки далечното й, но всепризнато родство с епископа. Освен това съществуваше някаква легенда (или история) за семейството на госпожа Ребека, която вероятно — мислеше си отецът — не бе стигнала още до епископа, въпреки че полковник Аурелиано Буендия — първи братовчед на вдовицата, когото тя считаше за коравосърдечен към семейството — веднъж бе казал, че епископът не е дошъл в селото през този век, за да избегне посещението на родственицата си. Но било то история или легенда, истината е, че отец Антонио Исабел дел Сантисимо Сакраменто дел Алтар не се чувствуваше добре в този дом, чиято единствена обитателка никога не бе проявявала милосърдие и се изповядваше само веднъж в годината, но отговаряше уклончиво, когато той се опитваше да научи нещо по-точно за тайнствената смърт на мъжа й. Ако сега седеше там и я чакаше да донесе чаша вода, за да поръси едно умиращо птиче, то беше по волята на едно обстоятелство, което той никога не би предизвикал.

Докато чакаше вдовицата, свещеникът, седнал във великолепен люлеещ се стол от резбовано дърво, усещаше странната влага на тази къща, която не се бе успокоила от деня, когато преди повече от четирийсет години прозвуча изстрел и Хосе Аркадио Буендия — брат на полковника, сред дрънкане на токи и шпори падна по очи върху още топлите гамаши, които току-що си бе свалил.

Когато госпожа Ребека влезе отново в гостната, тя видя отец Антонио Исабел да седи в люлеещия се стол с това отвлечено изражение, което я ужасяваше.

— Животът на всяко животинче — каза свещеникът — е толкова скъп на нашия господ-бог, колкото и животът на всеки човек.

Като изрече това, той не помисли за Хосе Аркадио Буендия. Вдовицата също. Но тя бе свикнала да не вярва на думите на свещеника, откакто той говори от амвона за трите пъти, когато му се явил дяволът. Без да му обръща внимание, тя взе птичката, потопи я в чашата и я разтърси. Свещеникът забеляза, че в движенията й има коравосърдечие и небрежност, абсолютно безразличие към птичето.

— Не обичате птичките — каза той меко, но убедително.

Вдовицата вдигна клепачи с израз на нетърпение и неприязън.

— Дори да ги бях обичала някога — рече тя, — сега щях да ги намразя, загдето са решили да умират вътре в къщите.

— Умряха много — каза той непреклонно. Човек можеше да си помисли, че в монотонния му глас се крие хитрост.

— Всички — рече вдовицата. И докато изтръскваше с отвращение птичето и го слагаше под една кратуна, тя добави: — И нямаше да ме е грижа, ако не ми бяха изпокъсали мрежите.

На него му се стори, че никога не е виждал такова коравосърдечие. Миг след това, държейки го в собствената си ръка, свещеникът разбра, че малкото и беззащитно телце бе престанало да диша. Тогава забрави всичко — и влагата в къщата, и сластолюбието, и непоносимата миризма на барут в трупа на Хосе Аркадио Буендия; и си даде сметка за чудната истина, която го заобикаляше от началото на седмицата. Още там, докато вдовицата го наблюдаваше как напуска дома й с мъртвото птиче в ръце и заплашителен израз на лицето, той проумя чудното откровение — че над селото вали дъжд от мъртви птички и че той, наместникът на бога, предопределеният, който бе познал щастието, когато не беше много горещо, бе забравил напълно Апокалипсиса.

Този ден, както винаги, той отиде на гарата, но не си даваше ясна сметка за действията си. Смътно усещаше, че в света става нещо, но се чувствуваше притъпен, глупав, недостоен за този миг. Седнал на пейката на гарата, той се мъчеше да си спомни дали в Апокалипсиса има дъжд от мъртви птички, но съвсем го беше забравил. Изведнъж си помисли, че заради отбиването в дома на госпожа Ребека е изпуснал влака и протегна врат над прашните изпочупени стъкла. Часовникът на администрацията показваше един без дванайсет. Когато се върна на пейката, усети, че се задушава. В този миг си спомни, че е събота. Размаха за малко ветрилото си от палмови листа, залутан в мрачните и мъгляви мисли. А после се отчая от копчетата на расото си и от копчетата на ботите си, и от дългите си и тесни копринени гащи и разтревожен разбра, че никога през живота не му е било толкова горещо.

Без да се помръдне от пейката, той разкопча яката на расото, измъкна от ръкава кърпата и обърса зачервеното си лице, като в миг на патетично просветление си помисли, че може би е свидетел на зараждането на земетресение. Някъде беше чел това. Небето обаче беше безоблачно — прозрачно и синьо, и от него тайнствено бяха изчезнали всички птички. Той осъзна цвета и прозрачността на небето, но мигновено забрави за мъртвите птички. Сега мислеше за друго — за възможността да се разрази буря. Но небето беше бистро и спокойно, сякаш беше небето на някакво друго, различно и далечно село, където никога не бе усещал горещина, и сякаш бяха други, а не негови очите, които го съзерцаваха. После погледна на север, над покривите от палмови листа и поръждавял цинк и видя бавното, безмълвно и неподвижно петно на лешоядите над бунището.

По някаква тайнствена причина почувствува, че в този миг у него възкръсват вълненията, които изпита една неделя в семинарията, малко преди да го ръкоположат. Ректорът му бе разрешил да ползува частната му библиотека и той прекарваше по цели часове (особено в неделя), потънал в пожълтелите книги, миришещи на старо дърво и с бележки на латински, изписани с дребния настръхнал почерк на ректора. Една неделя, след като беше чел през целия ден, в стаята влезе ректорът и смутен побърза да вдигне някаква картичка, която очевидно беше изпаднала измежду страниците на книгата, която той четеше. Забеляза объркването на ректора и не каза нищо, но успя да прочете картичката. Имаше само едно изречение, изписано с лилаво мастило, с ясен и прав почерк: Madame Ivette est morts cette nuit[14]. След повече от половин век, загледан в ятото лешояди, кръжащи над едно забравено село, той си спомни тъжното изражение на ректора, седнал срещу него — синкав в здрача, едва забележимо задъхан.

Под впечатлението от този спомен, той не усети горещина, а тъкмо обратното — ледени зъби се впиха в слабините и стъпалата му. Почувствува страх, без да знае причината за този страх, оплетен в мрежата от объркани мисли, сред които се примесваше чувство за гадене и копитото на сатаната, затънало в калта, и купища мъртви птички, сипещи се над света, докато той — Антонио Исабел дел Сантисимо Сакраменто дел Алтар, стои безразличен към това събитие. Тогава се изправи, учудено вдигна ръка като за поздрав, който се изгуби в празното пространство, и възкликна ужасен: „Скитникът евреин“.

В този миг влакът изсвири. За пръв път от много години той не го чу. Видя го, че влиза в гарата, обгърнат в гъст пушек, и чу градушката от сажди по ръждясалите цинкови плочи. Но всичко това беше като далечен и необясним сън, от който той не се събуди напълно до четири часа следобед, когато обмисли окончателно прекрасната проповед, която щеше да произнесе в неделя. Осем часа по-късно отидоха да го повикат, за да даде последно причастие на някаква жена.

Така че свещеникът не можа да узнае кой пристигна този следобед с влака. Много време беше гледал как минават четирите разнебитени и избелели вагона и не си спомняше някой да беше слязъл от тях, за да остане, поне през последните години. По-рано беше друго — тогава можеше да стои цял следобед и да гледа как минава натовареният с банани влак; сто и четиридесет вагона, натоварени с плод, минаваха един след друг, докато, вече късно през нощта, отминеше и последният вагон, на който някакъв мъж окачваше зелен фенер. Тогава виждаше селото от другата страна на линията, със запалени вече светлини, и му се струваше, че само като го гледа как отминава, влакът го отвежда на друго място. Може би оттогава остана навикът му всеки ден да ходи на гарата, дори след като стреляха по работниците и с банановите плантации се свърши, а с тях — и с влаковете с по сто и четиридесет вагона, и остана само този жълт прашен влак, от който никой нито слизаше, нито се качваше.

Но тази събота пристигна някой. Когато отец Антонио Исабел дел Сантисимо Сакраменто дел Алтар се отдалечи от гарата, едно кротко момче, в което нямаше нищо особено освен глада му, го зърна от прозореца на последния вагон точно в мига, в който си спомни, че не е ял от предния ден. Помисли си: „Щом има свещеник, ще има и хотел.“ И слезе от влака, и прекоси улицата, напечена от жаркото августовско слънце, и влезе в хладния полумрак на една къща срещу гарата, където стържеше някаква изхабена грамофонна плоча. Изостреният му от двудневен глад нюх му посочи, че това е хотелът. И влезе вътре, без да види табелата — „Хотел Макондо“, — надпис, който не му бе писано да прочете.

Собственицата беше бременна в шестия месец. Лицето й беше с цвят на горчица и видът й показваше, че е досущ същата като майка си, когато майка й е била бременна с нея. Той поиска „обяд, колкото се може по-бързо“ и тя, без да си дава зор, му поднесе чиния супа с един оглозган кокал и ястие от кълцано месо със зелени банани. В този миг влакът изсвири. Обвит в топлата целебна пара на супата, той пресметна на какво разстояние от гарата се намира и веднага след това усети, че го обхваща смътното чувство за паника, което предизвиква изпускането на влака.

Понечи да се затича. Стигна до вратата — измъчен, но още не бе прекрачил прага, когато разбра, че няма да успее да хване влака. Когато се върна до масата, бе забравил глада си; до грамофона видя едно момиче, което безмилостно го гледаше с ужасния израз на куче, размахало опашка. Тогава за пръв път през деня си свали шапката, която му бе подарила майка му преди два месеца, и като я стисна между колената си, продължи да се храни. Когато стана от масата, не изглеждаше разтревожен, че е изпуснал влака и че ще трябва да прекара края на седмицата в някакво село, за чието име дори нямаше да попита. Седна в един ъгъл на салона, опрял гръб на твърдия стол с права облегалка, и дълго стоя така, без да слуша плочите, докато момичето, което ги подбираше, каза:

— На чардака е по-прохладно.

Той се почувствува зле. Трудно му беше да започва разговор с непознати. Измъчваше се, когато трябваше да гледа хората в очите, а когато все пак трябваше да заговори, думите му излизаха не така, както ги бе мислил. „Да“ — отвърна той. И усети лека тръпка. Опита се да се залюлее, забравил, че не е в люлеещ се стол.

— Хората, дето идват тук, изнасят столове на чардака, защото е по-прохладно — каза момичето. И той, като я чу, с мъка разбра, че тя има желание да разговаря. Осмели се да я погледне в момента, когато тя навиваше грамофона. Изглеждаше, че седи там от месеци, може би от години, и не проявяваше никакво намерение да се помръдне от мястото си. Навиваше грамофона, но не откъсваше очи от момчето. Усмихваше се.

— Благодаря — каза той, като се опита да се надигне, да придаде свобода и непринуденост на движенията си.

Момичето не преставаше да го гледа. И добави:

— И си оставят шапките на закачалката.

Този път той усети, че ушите му пламват. Потръпна при мисълта за този начин на внушение. Почувствува се неудобно, притиснат до стената, и отново го обзе паниката, че е изпуснал влака. Но в този миг в салона влезе собственицата.

— Какво правите? — попита тя.

— Изнася стола на чардака, както правят всички — отвърна момичето.

Стори му се, че долавя насмешка в думите й.

— Не се тревожете — каза собственицата. — Аз ще ви донеса една табуретка.

Момичето се разсмя и той се смути. Беше горещо. Суха и равна жега и той се потеше. Собственицата издърпа на чардака една дървена табуретка с кожена седалка. Той понечи да я последва, когато момичето заговори отново.

— Лошото е, че птичките ще ви уплашат — каза то.

Той успя да забележи суровия поглед, който собственицата хвърли на момичето. Стрелна го бързо, но остро.

— По-добре млъкни — каза тя и се обърна усмихната към него. Тогава той се почувствува по-малко самотен и му се прииска да каже нещо.

— За какво говори? — попита момчето.

— По това време на чардака падат мъртви птички — каза момичето.

— Само си ги приказва — каза собственицата. Тя се наведе, за да подреди букета изкуствени цветя на масичката. Пръстите й нервно потрепваха.

— Приказвам си, нали? — възрази момичето. — Самата ти помете две оня ден.

Собственицата ядосано я погледна. Изглеждаше измъчена и явно й се искаше да обясни всичко — докато изчезне и най-малката следа от съмнение.

— Работата, господине, е, че оня ден момчетата оставиха две умрели птички на чардака, за да я подразнят, а после й казаха, че от небето падат мъртви птички. Тя вярва на всичко.

Той се усмихна. Обяснението му се стори много забавно и се обърна да погледне момичето, което тревожно го наблюдаваше. Грамофонът бе замлъкнал. Собственицата се прибра в другата стая и докато той вървеше към чардака, момичето тихо настоя:

— Видях ги как падат. Повярвайте ми. Всички ги видяха.

И тогава му се стори, че разбира привързаността й към грамофона и раздразнението на собственицата.

— Да — каза той състрадателно. И като продължи към чардака, добави: — И аз ги видях.

Навън, под сянката на бадемовите дръвчета, не беше толкова горещо. Опря табуретката о рамката на вратата, отметна глава назад и си спомни за майка си; майка му, излегната в люлеещия се стол, пъди кокошките с дълга дръжка от метла, докато усеща, че той за пръв път не си е в къщи.

Само преди седмица би могъл да си помисли, че животът му е като опънато право въже, проточено от онова дъждовно утро през последната гражданска война, когато бе дошъл на този свят между четирите стени от кал и бамбук на едно селско училище, до това юнско утро, в което навърши двадесет и две години, и майка му се приближи до хамака и му подари шапка с прикрепена картичка: „На скъпия ми син, за рождения му ден“. Понякога се отърсваше от плесента на безделието и изпитваше тъга по училището и черната дъска, по оплютата от мухите карта — на една сякаш пренаселена страна, и по дългата редица канчета, окачени на стената, под името на всяко дете. Там не беше горещо. Селото беше зелено и спокойно; кокошки с дълги пепеляви крака прекосяваха класната стая и лягаха да снасят под умивалника. Тогава майка му беше тъжна, затворена жена. Привечер сядаше на хлад и се наслаждаваше на ветреца, който се промъкваше през кафеените плантации, и казваше: „Манауре е най-красивото село на света“; а после, като го гледаше как кротко расте в хамака, се обръщаше към него: „Когато пораснеш, ще го разбереш.“ Но не разбра нищо. Не го разбра, като стана на петнайсет години — прекалено едър за възрастта си, преливащ от това буйно и замайващо здраве, което дава безделието. Докато навърши двадесет години, животът му се състоеше главно в смяната на положението в хамака. Но по онова време майка му, принудена от ревматизма, напусна училището, в което бе работила осемнадесет години, и те отидоха да живеят в къща с две стаи и огромен двор, където отглеждаха кокошки с пепеляви крака — също като ония, дето щъкаха из класната стая.

Грижата за кокошките бе първият му допир с действителността. И бе единственият до месец юли, когато майка му се замисли за пенсия и сметна, че синът й е вече достатъчно прозорлив, за да я издействува. Той помогна много при изготвянето на документите и дори прояви необходимия такт и убеди свещеника да промени с шест години кръщелното свидетелство на майка му, която още не бе стигнала възраст за пенсия. В четвъртък получи последните наставления, добросъвестно подредени до най-малката подробност от педагогическия опит на майка му, и потегли за града с дванайсет песос, един кат дрехи, връзката документи и съвсем елементарна представа за думата „пенсия“ — нея той разбираше просто като определена сума, която правителството трябва да му отпусне, за да се заеме с отглеждането на свине.

Задрямал на чардака в хотела, затъпял от жегата, той не се бе замислил колко сериозно е положението му. Предполагаше, че всичко ще се уреди на следващия ден, когато дойде влакът, така че сега единствената му грижа бе да чака неделята, за да продължи пътя си и никога повече да не си спомни за това село, където жегата беше непоносима. Малко преди четири часа той се унесе в тежък, лепкав сън и в просъница съжаляваше, че не си е взел хамака. Тогава разбра, че е забравил във влака вързопа с дрехи и документите за пенсията. Събуди се изведнъж, стреснат, като си мислеше за майка си, и отново бе обзет от паника.

Когато премести стола в гостната, светлините в селото вече бяха запалени. Никога не бе виждал електрическо осветление и жалките оплюти крушки в хотела му направиха силно впечатление. После си спомни, че майка му беше разказвала затова, и продължи да тътри стола към трапезарията, като се мъчеше да избягва конските мухи, които се блъскаха като снаряди в огледалата. Вечеря неохотно, потиснат от мисълта за положението си, от силната жега, от тази горчива самота, в която изпадаше за пръв път. След девет го отведоха в дъното на къщата, в една дървена стаичка с вестници и списания, налепени по стените. В полунощ бе потънал в тежък трескав сън, докато на пет преки оттам отец Антонио Исабел дел Сантисимо Сакраменто дел Алтар, проснат по гръб в леглото, мислеше, че преживяванията му през тази нощ ще обогатят проповедта, която бе подготвил за седем сутринта. Свещеникът почиваше, обут в дългите си и тесни копринени гащи, сред непрестанното бръмчене на комарите. Малко преди дванадесет бе прекосил селото, за да даде последно причастие на една жена, и сега беше нервен и възбуден. Затова остави обредните вещи до леглото и легна да премисли проповедта си. Лежа така няколко часа, проснат по гръб в леглото, докато чу далечния писък на някакъв алкараван в утрото. Тогава се опита да стане, тежко се надигна, стъпи върху камбанката и се строполи на твърдия грапав под на стаята.

Съвзе се едва когато почувствува пронизваща болка в хълбока. В този миг осъзна цялата си тежест — тежестта на тялото си, на вината си, на възрастта си. Усети под бузата си твърдия каменист под, който толкова пъти — когато подготвяше проповедите си — му бе помагал да си създаде ясна представа за пътя, водещ към ада. „Исусе!“ — прошепна уплашен и си помисли: „Сигурно никога вече няма да се изправя.“

Не разбра колко време е лежал на пода — без да мисли за нищо, без дори да се моли за по-лека смърт. Сякаш наистина за миг бе умрял. Но когато се свести, не усещаше нито болка, нито страх. Видя бледата светлина под пролуката на вратата, чу — далечно и тъжно, кукуригането на петлите и разбра, че е жив и че съвсем добре си спомня думите от проповедта.

Когато свали резето, навън се съмваше. Не усещаше болка и дори му се струваше, че при падането се бе отърсил от старостта си. Цялата доброта, всички заблуди и страдания на селото проникнаха до душата му в мига, когато вдъхна първата глътка въздух — тази синя влага, изпълнена с кукуригане. После се огледа наоколо, сякаш за да се помири със самотата, и видя в спокойния сумрак на разсъмването една, две, три мъртви птички на чардака.

Десетина минути стоя загледан в трите телца и си мислеше, в съответствие с предварително обмислената проповед, че тази масова смърт на птичките трябва да получи изкупление. После се отправи към другия край на чардака, вдигна трите мъртви птички, върна се до делвата, отпуши я и едно след друго пусна трите птичета в застоялата зеленикава вода, без да знае защо точно прави това. „Три и три правят половин дузина за една седмица“ — помисли си той и внезапно го озари просветление, че е започнал да живее големия ден в живота си.

В седем бе започнало да става горещо. В хотела единственият гост чакаше закуската. Момичето с грамофона още не бе станало. Собственицата се приближи и в този миг сякаш вътре в издутия й корем прозвучаха седемте удара на часовника.

— Значи, влакът ви остави — рече тя със закъсняло съчувствие. После донесе закуската — мляко с кафе, едно пържено яйце и резени зелен банан.

Той се опита да хапне, но не беше гладен. Тревожеше го започналата жега. Беше плувнал в пот. Задушаваше се.

Бе спал зле, облечен, и сега малко го тресеше. Отново го обземаше паниката и си спомни за майка си в мига, когато собственицата се приближи да прибере чиниите, сияеща в новата си рокля на големи зелени цветя. Роклята на собственицата му припомни, че е неделя.

— Има ли служба? — попита той.

— Има — отвърна жената. — Но все едно, че няма, защото почти никой не ходи на черква. Още не са изпратили нов свещеник.

— А какво му е на сегашния?

— Ами вече е към стогодишен и е малко смахнат — отвърна жената и остана неподвижна, замислена, с всички чинии в ръка. После добави:

— Оня ден се закле от амвона, че е виждал дявола, и оттогава почти никой не е влязъл в черквата.

И така той тръгна към черквата — отчасти воден от отчаяние, отчасти от любопитството да види човек на сто години. Забеляза, че селото е като мъртво, с безкрайни прашни улици и мрачни дървени къщи с цинкови покриви, които изглеждаха необитаеми. Това представляваше селото в неделя — улици без трева, къщи с мрежи и великолепно дълбоко небе над задушаващия зной. Помисли си, че нищо не подсказва, че неделята се различава от кой да е ден от седмицата и както вървеше по пустата улица, си спомни за майка си: „Всички улици във всички села неизбежно водят към черквата или гробището.“ В този миг се озова на малък павиран площад, пред варосано здание с камбанария, дървен петел на върха и часовник, спрял на четири и десет.

Без да бърза, той прекоси площада, изкачи трите стъпала на притвора и веднага усети миризмата на остаряла човешка пот, примесена с мириса на тамян; после влезе в хладния полумрак на почти празната черква.

Отец Антонио Исабел дел Сантисимо Сакраменто дел Алтар току-що се бе изкачил на амвона. Тъкмо щеше да започне проповедта, когато видя, че влиза някакво момче с шапка на глава. Видя го как оглежда с големите си спокойни и бистри очи почти празната черква. Видя го как сяда на последната пейка с наведена настрани глава и ръце върху коленете. Разбра, че беше другоселец. Бе живял над двайсет години в селото и би познал всеки негов жител дори по миризмата. Затова знаеше, че току-що влязлото момче е другоселец. С бърз проницателен поглед прецени, че беше мълчаливо и тъжно същество и че дрехите му бяха мръсни и смачкани. „Като че ли дълго време е спал с тях“ — помисли с някаква смесица от погнуса и съжаление. Но после, като го видя на пейката, усети, че душата му прелива от благодарност и се приготви да произнесе за него голямата проповед в живота си. „Исусе — мислеше си през това време, — позволи да си спомни за шапката, за да не трябва да го изгоня от черквата.“ И започна проповедта.

В началото говореше, без да съзнава думите си. Дори не се слушаше. Чуваше само ясната волна мелодия, която се лееше от някакъв извор, дремещ в душата му от сътворението на света. Усещаше смътна увереност, че думите му излизат точни, ясни, на място, така, както ги беше обмислил. Усещаше, че някаква топла пара притиска вътрешностите му. Но знаеше, че духът му е пречистен от суета и че усещането за доволство, което владееше чувствата му, не е надменност, нито непокорство или суета, а чистото упование на духа му в господа-бога.

В своята спалня госпожа Ребека чувствуваше, че ще припадне, защото след миг горещината щеше да стане непоносима. Ако не беше пуснала корени в селото поради някакъв неясен страх от новото, щеше да напъха вехториите си в сандък с нафталин и щеше да тръгне по света, както направил прадядо й. Но някъде дълбоко в себе си знаеше, че й е писано да умре в селото, между безкрайните чардаци и деветте стаи, чиито мрежи — мислеше си тя — щеше да накара да сменят с армирани стъкла, щом жегата престане. Така че щеше да остане там, реши тя (и това решение тя вземаше винаги, когато подреждаше дрехите в шкафа); и реши също, че ще пише на „многоуважаемия братовчед“ да изпрати млад свещеник, за да може отново да ходи на литургия с шапката си с дребни кадифени цветчета и за да слуша прилична служба и мъдри поучителни проповеди. Утре е понеделник — помисли си тя и изведнъж се замисли как ще започне писмото до епископа (начало, което полковник Буендия би окачествил като лекомислено и непочтително), когато Архенида рязко отвори вратата с мрежа и извика:

— Госпожо, казват, че свещеникът полудял на амвона.

Вдовицата обърна към вратата лице с привичното посърнало и кисело изражение.

— Той е луд поне от пет години — каза тя. — И като продължи да подрежда дрехите си, добави: — Сигурно пак е видял дявола.

— Този път не е дявол — каза Архенида.

— А кого? — попита госпожа Ребека надуто и безразлично.

— Сега казва, че видял Скитника-евреин.

Вдовицата усети, че кожата й настръхва. Цял рояк мисли, сред които се смесваха изпокъсаните й мрежи, жегата, мъртвите птички и чумата, нахлу в главата й при тези думи, които не бе чувала от следобедите на далечното си детство — „Скитникът-евреин“. И тогава — бледа и настръхнала — тя тръгна към Архенида, която я гледаше с отворена уста.

— Вярно — каза вдовицата с глас, който сякаш излизаше от утробата й. — Сега си обяснявам защо птичките измират.

Тласкана от ужас, тя покри главата си с черна бродирана мантия и като мълния прекоси дългия чардак, отрупаната с украшения гостна, входната врата и двете преки, които я деляха от черквата, където отец Антонио Исабел дел Сантисимо Сакраменто дел Алтар говореше преобразен: „… Кълна се, че го видях. Кълна се, че се изпречи на пътя ми днес на разсъмване, след като бях дал последно причастие на жената на Хонас дърводелеца. Кълна се, че лицето му носеше отпечатъка на божието проклятие и оставяше след себе си следа от горяща пепел.“

Думата, недовършена, остана да се носи във въздуха. Той разбра, че не може да сдържи треперенето на ръцете си, че цялото му тяло трепери и че по гръбнака му бавно се стича струйка студена пот. Чувствуваше се зле, като усещаше треперенето и жаждата, и силното обръщане в червата, и къркоренето, което прозвуча като дълбокия глас на орган в корема му. Тогава осъзна истината.

Видя, че в черквата има хора и че през главния кораб върви госпожа Ребека — драматично разперила ръце, вдигнала нагоре студеното си кисело лице. Той смътно разбра какво става и дори в съзнанието му проблесна мисълта, че би било суетно да смята, че извършва някакво чудо. Скромно опря ръце на дървения парапет и продължи проповедта си.

— Тогава тръгна към мене — рече той. — И този път се вслуша в развълнувания си убедителен глас. — Тръгна към мене, а очите му бяха като изумруди, козината остра и миришеше на козел. И аз вдигнах ръка, за да го осъдя в името на бога, и му рекох: „Спри. Неделя никога не е бил подходящ ден, за да се принася в жертва агне.“

Когато свърши, жегата бе започнала. Тази силна, тежка и изгаряща жега на тоя незабравим август. Но отец Антонио Исабел вече не усещаше жегата. Знаеше, че там, зад гърба му, хората отново са на колене, стреснати от проповедта, но това дори не го зарадва. Не го радваше и близката възможност виното да облекчи измъченото му гърло. Чувствуваше се неудобно и не на място. Чувствуваше се замаян и не можа да се съсредоточи във върховния миг на жертвоприношението. Това му се случваше от известно време, но сега разсеяността му беше по-друга, защото го бе обзело определено безпокойство. Тогава за пръв път през живота си позна тщеславието. И така както си го бе представял и както бе говорил в проповедите си, той усети, че тщеславието е мъчително като жажда.

Рязко затвори ризницата и рече:

— Питагор.

Черковният прислужник — едно момче с лъскава остригана глава, кръщелник и осиновен на отец Антонио Исабел, се приближи до олтара.

— Събери милостинята — каза свещеникът.

Момчето примигна, обърна се кръгом и после рече с едва доловим глас:

— Не знам къде е дискосът.

Беше вярно. От месеци не се събираше милостиня.

— Тогава потърси някоя голяма торба в ризницата и събери колкото можеш повече — каза свещеникът.

— А какво да кажа? — попита момчето.

Свещеникът загледа умислено голия синкав черен, изпъкналите стави. Сега той на свой ред примигна:

— Кажи, че е за прогонването на Скитника-евреин — рече и усети, че като казва това, носи голяма тежест в сърцето си. За миг чуваше само пращенето на свещите в тихия храм и собственото си тежко и учестено дишане. После сложи ръка на рамото на прислужника, който го гледаше с кръглите си уплашени очи, и рече:

— После ще вземеш парите и ще ги отнесеш на момчето, което в началото беше само; ще му кажеш, че му ги праща отчето, за да си купи нова шапка.

Изкуствени рози

Движейки се опипом из полумрака на разсъмването, Мина облече роклята без ръкави, която предната вечер бе провесила до леглото, и затършува из раклата да търси ръкавите за прикачване. Търси ги после на гвоздеите по стените и зад вратите, като гледаше да не вдига шум, за да не разбуди сляпата баба, която спеше в същата стая. Но щом привикна с тъмнината, разбра, че бабата е станала и отиде в кухнята да я пита за ръкавите.

— В банята са — каза сляпата. — Изпрах ги вчера късно.

Там бяха, окачени на тел с две дървени щипки. Още бяха влажни. Мина се върна в кухнята и простря ръкавите върху каменната печка. Срещу нея сляпата бъркаше кафето, вторачила мъртви зеници в тухленото зидче на пруста, където имаше редица от съдини с билки.

— Друг път да не си вземала моите работи — каза Мина. — Тия дни не може да се разчита на слънцето.

Сляпата извърна лице към гласа.

— Бях забравила, че е първи петък — рече.

След като се увери с дълбоко вдъхване, че кафето е готово, свали тенджерата от печката.

— Тури хартия отдолу, защото камъните са мръсни — каза.

Мина тръкна с пръст по камъните на печката. Мръсни бяха, но с налеп сплъстени сажди, които нямаше да изцапат ръкавите, ако човек не ги трие о камъните.

— Ако се изцапат, ти ще отговаряш — каза.

Сляпата си бе наляла чаша кафе.

— Ядосана си — рече, дърпайки един стол към пруста. — Кощунство е да се причестяваш, когато си ядосана. — Седна да пие кафето пред розите в двора. Когато удари третата камбана за литургия, Мина смъкна ръкавите от печката, но още бяха влажни. Обаче си ги тури. Отец Анхел няма да й даде причастие с рокля с голи рамене. Не си изми лицето. Избърса с кърпа остатъците от червилото, взе в стаята молитвеника и забрадката и излезе на улицата. Подир четвърт час се връщаше.

— Ще стигнеш след евангелието — рече сляпата, седнала пред розите в двора.

Мина тръгна право към нужника.

— Не мога да отида на литургията — каза. — Ръкавите са влажни и всичките ми дрехи са неизгладени. — Почувствува, че я преследва един ясновидски поглед.

— Първи петък и не отиваше на литургията — каза сляпата.

На връщане от нужника Мина си наля чаша кафе и седна пред варосаната външна врата, току до сляпата. Ала не можа да изпие кафето.

— Ти си виновна — измърмори с глуха злоба, усещайки, че сълзите я давят.

— Ти плачеш — възкликна сляпата.

Тури кутията за поливане до саксиите с риган и излезе на двора, като повтори:

— Ти плачеш.

Мина сложи чашата на пода, преди да се изправи.

— Плача от яд — рече. И добави на минаване край бабата: — Трябва да се изповядаш, защото заради тебе пропуснах причастието на първи петък.

Сляпата остана неподвижна, очаквайки Мина да затвори вратата на спалнята. После се упъти към края на пруста. Наведе се и опипом намери на пода недокоснатата чаша. Докато изливаше кафето в гърнето, продължи да говори:

— Господ види, че съвестта ми е чиста.

Майката на Мина излезе от спалнята.

— С кого приказваш?

— С никого — рече сляпата. — Нали ти казах, че полудявам.

Заключена в своята спалня, Мина си разкопча корсажа и извади три ключета, които носеше закачени с безопасна игла. С един от ключовете отвори долното чекмедже на дрешника и извади мъничко дървено сандъче. Отвори го с другия ключ. Вътре имаше снопче писма на цветна хартия, пристегнати с широк ластик. Прибра ги в корсажа си, тури сандъчето на мястото му и пак затвори чекмеджето с ключа. После отиде в нужника и хвърли писмата на дъното.

— Мислех, че се черкуваш — каза й майката.

— Не може да отиде — намеси се сляпата. — Забравих, че е първи петък, и изпрах ръкавите късно вчера.

— Още са влажни — промърмори Мина.

— Трябваше да работи много тия дни — каза сляпата.

— Това са сто и петдесет рози, които трябва да предам на Великден — рече Мина.

Слънцето припече рано. Преди седем Мина разположи в гостната своята работилница за изкуствени рози: кошница, пълна с венечни листа и телове, кутия с разтегателна хартия, два чифта ножици, гранка конци и стъкленица с лепило. След миг дойде Тринидад с картонената си кутия под мишница, да я пита защо не е отишла да се черкува.

— Нямах ръкави — рече Мина.

— Всяка би могла да ти даде назаем — каза Тринидад.

Дотътри стол, за да седне до кошницата с листа.

— Закъснях — каза Мина.

Свърши една роза. После доближи кошницата, за да накъдри листата с ножицата. Тринидад сложи картонената кутия на пода и се включи в работата.

Мина огледа кутията.

— Обувки ли си купи? — запита.

— Това са умрели мишки — рече Тринидад.

Понеже Тринидад беше обиграна в къдренето на листа, Мина се хвана да прави телени стъбла, обвити в зелена хартия. Работеха мълчаливо, без да забележат слънцето, което напредваше по стаята, украсена с идилични картини и семейни снимки. Когато свърши стъблата, Мина извърна към Тринидад лице, което изглеждаше довършено в нещо безплътно. Тринидад къдреше с възхитителна изтънченост, движейки само върховете на пръстите си, плътно прибрала крака. Мина огледа мъжките й обувки. Тринидад отбягна погледа, без да вдигне глава, само като повлече назад ходилата, и прекъсна работата.

— Какво стана? — рече.

Мина се наведе към нея.

— Ами отиде си — каза.

Тринидад пусна ножицата в скута си.

— Не.

— Отиде си — повтори Мина.

Тринидад я изгледа, без да мигне. Отвесна бръчка раздели сключените й вежди.

— И сега? — попита.

Мина отговори, без да й трепне гласът.

— Сега нищо.

Тринидад си взе довиждане преди десет.

Освободена от тежестта на нейната близост, Мина я задържа за малко, за да хвърли умрелите мишки в нужника. Сляпата подкастряше розовия храст.

— Обзалагам се, че не знаеш какво нося в тая кутия — й рече на минаване.

Раздрънка мишките.

Сляпата се заслуша.

— Разклати я — каза.

Мина повтори движението, но сляпата не можа да разпознае нещата, след като ги чу за трети път с палец върху меката част на ухото.

— Това са мишките, които са се хванали снощи в капаните на черквата — рече Мина.

На връщане загърби сляпата, без да й продума. Но сляпата я последва. Когато стигна в гостната, Мина стоеше самичка до затворения прозорец и довършваше изкуствените рози.

— Мина — рече сляпата. — Ако искаш да бъдеш щастлива, не се изповядвай пред чужди.

Мина я погледна, без да проговори. Сляпата се настани на стола срещу нея и понечи да се включи в работата. Но Мина не й позволи.

— Нервна си — каза сляпата.

— Заради тебе — каза Мина.

— Защо не отиде да се черкуваш? — запита сляпата.

— Ти най-добре знаеш.

— Ако беше заради ръкавите, нямаше да си правиш труда да излизаш от къщи — рече сляпата. — По пътя те е чакал някой, който ти е сторил нещо досадно.

Мина прекара длани пред очите на бабата, сякаш бърше невидимо стъкло.

— Ти си ясновидка — каза.

— Отиде два пъти в нужника тая сутрин — каза сляпата. — Винаги ходиш веднъж.

Мина продължи да прави рози.

— Би ли могла да ми покажеш каквото пазиш в чекмеджето на дрешника? — запита сляпата.

Без да бърза, Мина забучи розата в черчевето на прозореца, извади трите ключета от корсажа и ги тури върху дланта на сляпата. Тя сама затвори пръстите й.

— Иди да видиш със собствените си очи — каза.

Сляпата проучи ключетата с върховете на пръстите си.

— Моите очи не могат да видят в дъното на нужника.

Мина вдигна глава и тогава изпита различно усещане: почувствува, че сляпата знаеше, че тя я гледа.

— Хвърли се в дъното на нужника, щом толкова те интересуват моите работи — рече тя.

Сляпата отбягна прекъсването.

— Винаги пишеш в леглото до сутринта — каза.

— Ти сама угасяш светлината — рече Мина.

— И ти веднага запалваш фенерчето — каза сляпата. — По твоето дишане бих могла да ти кажа какво пишеш тогава.

Мина направи усилие да не трепне.

— Добре — каза, без да вдигне глава. — И ако предположим, че е така, какво чудно има?

— Нищо — отвърна сляпата. — Само че те накара да пропуснеш причастието на първи петък.

Мина взе с две ръце гранката конци, ножиците и стиска недовършени рози. Тури всичко в кошницата и застана лице срещу лице пред сляпата.

— Значи, искаш да ти кажа какво отидох да правя в нужника? — запита. Двете останаха в очакване чак докато Мина отговори на собствения си въпрос: — Отидох да сера.

Сляпата хвърли в кошницата трите ключета.

— Би било добро оправдание — промърмори, отправяйки се към кухнята. — Щеше да ме убедиш, ако не те чувах за пръв път през живота си да казваш грубост.

Майката на Мина идваше по пруста в обратна посока, натоварена с бодливи клони.

— Какво става тука? — запита.

— Луда съм — каза сляпата. — Ама се вижда, че не мислите да ме пратите в лудницата, докато не почна да хвърлям камъни.

Един много стар сеньор с огромни криле

На третия ден, откак бе заваляло, толкова много раци бяха избили вътре в къщата, че Пелайо трябваше да прегази наводнения двор и да отиде да ги изхвърли в морето, защото новороденото вдигна температура през нощта и те помислиха, че е от зловонието. Тъжен бе станал светът от вторник насам. Небето и морето се сляха в едно общо пепеливо цяло, а пясъкът, който през март блещукаше като звезден прах, се превърна в каша от кал и разложени миди. По обед толкова силно притъмня, че когато Пелайо се прибра в къщи, след като изхвърли раците, дълго се взира да разбере какво беше онуй, дето мърдаше и пъшкаше в дъното на двора. Трябваше да отиде съвсем наблизо, за да разбере, че това беше един съвсем стар човек, паднал по очи в калта, който се мъчеше да стане, но не можеше, защото му пречеха огромните криле.

Уплашен от тази кошмарна гледка, Пелайо хукна да търси жена си Елисенда, която слагаше компреси на болното дете, и я заведе в дъното на двора. Двамата с мълчалив ужас разгледаха падналия. Облечен беше като вехтошар. На плешивия му череп бяха останали само няколко избелели снопчета, а в устата — съвсем малко зъби и жалкият му вид на мокро до кости старче го лишаваше от всякакво величие. Мръсните му и проскубани криле като на грамаден лешояд бяха залепнали завинаги в калта. Толкова дълго и толкова внимателно го наблюдаваха, че скоро се съвзеха от изненадата си и накрая той започна да им се струва най-обикновен. Тогава се осмелиха да му заговорят и той им отвърна на някакво неразбираемо наречие, но със силен моряшки глас. Заради туй отминаха без внимание крилете му, това тъй странно обстоятелство — и благоразумно решиха, че трябва да е самотен корабокрушенец от някой чуждестранен кораб, подгонен към брега от бурята. Но все пак, поканиха да го види една съседка, дето много разбираше от всички тези работи, свързани с живота и смъртта. Тя само като го погледна, веднага разсея заблуждението им.

— Това е ангел — рече им. — Сигурно е идвал за детето, но толкова е стар, горкичкият, че дъждът го е съборил.

На другия ден всички знаеха, че Пелайо и жена му са хванали ангел — ангел от плът и кръв! Въпреки мнението на просветената съседка, според която ангелите в наше време са оцелели участници в някакъв небесен заговор, пак не им даде сърце да го убият с тояги, Пелайо цялата вечер го пази от кухнята, въоръжен с палката си на съдебен пристав, а преди да си легне, отиде да го измъкне от калта, довлече го до заградения с тел§на мрежа курник и го затвори там с кокошките. В полунощ, когато спря дъждът, Пелайо и Елисенда още продължаваха да бият раци. След малко детето се събуди без температура и гладно. Тогава, в пристъп на великодушие, те решиха да сложат ангела на един сал с кофа вода за пиене и храна за три дни и да го пуснат в открито море, пък нататък — какъвто му е късметът. Но когато излязоха на двора призори, свариха там всичките си съседи: струпали се пред курника и се забавляват с ангела без ни най-малко страхопочитание, хвърлят му разни неща за ядене през дупките на телената мрежа, сякаш не е свръхестествено създание, а някакво животно от цирка.

Отец Гонсага дойде малко преди седем, разтревожен от невероятната новина. В този час бяха надошли вече не такива лекомислени зяпачи като онези в ранни зори и правеха какви ли не предположения за бъдещето на пленника. Най-простодушните мислеха, че ще го назначат за кмет на света. Други, по-сурови по дух, предполагаха, че ще го произведат в чин генерал с пет звезди, за да спечели всички войни. Някои фантазьори пък се надяваха, че ще го запазят за разплод, за да се сложи на земята начало на нова порода: крилати и мъдри хора, които да се заемат с работите на вселената. Само че отец Гонсага, преди да стане поп, беше як дървар. Надвесен над телената мрежа, той прехвърли набърже своя катехизис и поиска да му отворят вратата, за да разгледа отблизо онова жалко същество от мъжки пол, което сред безразличните кокошки приличаше по-скоро на някаква грамадна, изнемощяла от старост кокошка. Сушеше на слънце разперените си криле, легнал в единия ъгъл, сред кори от плодове и остатъци от закуски, дето му бяха нахвърляли най-ранобудните. Напълно безразличен към грубостите на хората, той едва надигна очите си като на вехтошар и промърмори неизвестно какво на своето наречие, когато отец Гонсага влезе в курника и му каза „добър ден“ на латински. Първото подозрение, че тази работа не е чиста, се породи у енорийския свещеник, когато видя, че онзи не разбира езика на господа, нито пък знае как трябва да поздрави един негов служител. После забеляза, че отблизо дори прекалено много човешко има в него — издава силна миризма на мръсно, крилете му отдолу обсипани с водорасли-паразити, големите му пера изпочупени от земни ветрища и в окаяния му вид няма и следа от присъщото на ангелите достолепие. Тогава излезе от курника и с кратка проповед предупреди зяпачите, че лековерието е много опасно нещо. Припомни им, че дяволът има лошия навик да прибягва към разни маскарадни одеяния, за да заблуди лековерните. Доводът му беше, че щом крилете не са главният признак, по който различаваме самолета от ястреба, то още по-малко могат да бъдат отличителен белег на ангелите. Но все пак, обеща да напише писмо до своя епископ, той пък да напише на своя примат, а онзи от своя страна да напише на папата, така че окончателната присъда да дойде от най-висшия съд.

Но семето на неговото благоразумие бе хвърлено в ялови сърца. Вестта за пленения ангел се пръсна с такава бързина, че само след няколко часа в двора стана цял панаир и трябваше да извикат войниците с щикове на пушките си да сплашат развилнялата се тълпа, която вече щеше да събори къщата. Гърбът на Елисенда се изкриви да мете всеки ден боклуци като след пазар и тогава й хрумна добрата идея да оградят двора със стена и да вземат по пет песо от всеки, който иска да гледа ангела.

Надойдоха любопитни чак от Мартиника. Пристигна и един пътуващ цирк с летящ акробат, който няколко пъти прелетя с бръмчене над тълпата, но никой не му обърна внимание, защото крилете му не бяха ангелски, а като на прилеп. Стекоха се най-тежко болните хора от карибския край с надеждата, че ще си възвърнат здравето: една нещастна жена, която от момиче започнала да брои ударите на сърцето си и вече цифри не й стигнали; един ямаец, който не можел да спи, защото му пречел шумът на звездите; един сомнамбул, който ставал нощем и развалял всичко направено от самия него в будно състояние, много други, с не чак толкова тежки болести. Сред тази бъркотия като след бедствие, от която земята се тресеше, Пелайо и Елисенда бяха щастливи от умора, защото за по-малко от седмица натъпкаха стаите с пари, а навън опашката от поклонници, които чакаха своя ред да влязат при ангела, още опираше чак в другия кран на хоризонта.

Ангелът единствен не участвуваше в тази предизвикана от самия него шумотевица. Адската жега от газените лампи и от жертвените свещи, които му закрепваха за телената мрежа, го зашеметяваше и той не можеше място да си намери — през всичкото време само търсеше къде да се дене в това чуждо гнездо. Най-напред се опитаха да го накарат да яде камфор, на кристали, който според сведенията на съседката бил главната храна на ангелите. Но той не му обръщаше внимание. Също тъй пренебрежително се отнасяше и към папските закуски, които му носеха каещите се — не ги опитваше дори. И никой не можа да разбере защо накрая прояде само смачкани на каша печени патладжани — дали защото беше ангел, или защото беше стар. Единственото му свръхестествено качество изглежда беше търпението. Особено в началото, когато кокошките кълвяха небесните паразити, от които крилете му бъкаха, когато сакатите скубеха перата му, за да погладят с тях болните си места, а дори и най-набожните го замеряха с камъни, за да го накарат да стане, че да го видят в цял ръст. Един единствен път успяха да го размърдат, като изгориха гърба му с желязо за клеймене на диви бичета, защото дълги часове не беше се помръдвал и всички помислиха, че е умрял. Той се събуди уплашен, със сълзи на очите. Забърбори нещо на своя неразбираем език и размаха два-три пъти криле, та се вдигна цяла вихрушка от кокоши курешки и лунен прах и духна страшен, съвсем неземен вятър. Мнозина решиха, че той направи така не от яд, а от болка, но след туй все пак много внимаваха да не му дотягат, защото повечето разбраха, че неговото бездействие не е бездействие на оттеглил се герой, а на ураган в почивка.

Докато чакаше да пристигне окончателно решение относно природата на пленника, отец Гонсага се бореше срещу лекомислието на тълпата с разни свои доморасли доводи. Но пощата от Рим бе загубила представа какво е спешност. Там си губеха времето за разни проверки: дали заподозреният има път, дали наречието му има нещо общо с езика на арамейците, дали не е просто някой крилат норвежец. И тези пълни с разни глупави подробности писма сигурно щяха да пътуват насам-натам до свършека на света, ако едно изпратено от самото провидение събитие не беше прекратило терзанията на свещеника.

Случи се тъй, че тъкмо в онези дни сред многото др) ги атракции на бродещите из карибския край панаири доведоха в селото и онази жена, дето се беше превърнала в паяк, защото не послушала родителите си. Не само че входният билет за това печално зрелище беше по-евтин от входния билет за ангела, но и разрешаваха на зяпачите да й задават какви ли не въпроси за нейното ужасно положение и да я разглеждат от всички страни, за да не може никой да се усъмни в истинността на тази страхотия. Жената представляваше един чудовищен, голям колкото агне паяк с лице на печална девица. Но най-сърцераздирателното беше не това нелепо тяло, а искрената печал, с която разказваше подробно за своето нещастие. Била още малко момиче, когато избягала веднъж от къщи, за да отиде на танци, и като се връщала през гората, след като цяла нощ танцувала без разрешение на родителите си, изведнъж страшен гръм раздрал небето на две половини и от тази бездна към нея се стрелнала сярножълта светкавица и я превърнала в паяк. Сега се хранела само с кюфтета от месо, които милостиви хора можели, ако пожелаят, да й сложат в устата. Подобна гледка, наситена с толкова много човешка правдивост и с такава страшна поука, не можеше да не засенчи — без дори да си поставя за цел успеха на някакъв си високомерен ангел, който едва благоволяваше да погледне смъртните. А освен това, оскъдните по брой чудеса, които се приписваха на ангела, говореха за известно умствено разстройство. На един слепец например, вместо да прогледне, му покараха три нови зъба; един парализиран не можа да проходи, но за малко не спечели от лотарията; в раните пък на един прокажен поникнаха слънчогледи. Тези утешителни чудеса — също като утешителни печалби, — които приличала по-скоро на подигравка за чисто развлечение, бяха подронили вече престижа на ангела, когато жената-паяк се появи и го доунищожи. По този начин отец Гонсага веднъж завинаги се излекува от своето безсъние, а дворът на Пелайо отново опустя — стана си какъвто беше, когато валя три дни и три нощи и раците се бяха разпълзели из стаите.

Стопаните на къщата нямаше от какво да се оплачат. Със събраните пари вдигнаха нова къща на два етажа, с балкони и градини, с много високи огради, за да не влизат зиме раци, и с железни решетки на прозорците, за да не влизат ангели. Освен това, Пелайо построи съвсем близо до селото един зайчарник и завинаги се отказа от своята тежка служба на съдебен пристав, а Елисенда си купи сатинирани обувки с високи токове и много копринени рокли в преливащи се цветове — също като онези, дето носеха по онова време в неделни дни най-важните сеньори. Курникът единствен не заслужи вниманието им. Измиха го наистина веднъж с креолин, изгориха сълзите от мира по него, но то беше не за да направят чест на ангела, а за да прогонят тежката смрад на бунище, която вече се носеше като призрак навсякъде и от нея новата къща миришеше на старо. Като проходи детето, отначало внимаваха да не се приближава много до курника. Но после малко по малко забравиха страха си, а със зловонието свикнаха и още преди да му покарат зъби, детето започна да влиза в курника да си играе, защото стълбовете на телената мрежа бяха изгнили и окапваха парче по парче. Ангелът не беше по-неприветлив с него от останалите смъртни, но с кротостта на куче, загубило всяка надежда, понасяше и най-невероятните му дързости. Детето и ангелът едновременно се заразиха от едра шарка. Лекарят, който лекуваше момчето, не можа да устои на изкушението да преслуша и ангела и чу такива хрипове в сърцето му и толкова шумове в бъбреците му, че му се стори невъзможно да е още жив. Но най-много се учуди все пак на крилете му. Видяха му се толкова естествено свързани с това напълно човешко тяло, че не можа да разбере защо нямат криле и другите хора!

Когато момчето тръгна на училище, слънцето и дъждът отдавна вече бяха направили курника на нищо. Ангелът се влачеше насам-натам като безстопанствен смъртник. Изгонваха го с метлата от една стая и само след минута го виждаха в кухнята. Сякаш едновременно се намираше на много места. Накрая започнаха да мислят, че се раздвоява, че се размножава и безкрайните му образи плъзват из цялата къща. Загубила всякакво равновесие, отчаяната Елисенда крещеше, че е истинско нещастие да живееш в такъв ад, пълен с ангели. А той едва се хранеше и очите му на вехтошар толкова бяха помътнели, че се спъваше във всичко, а по крилете му бяха останали само празните дупки на последните пера. Пелайо метна отгоре му едно одеяло и милостиво го остави да спи под стряхата. Едва тогава разбраха, че нощем вдига температура и бълнува в скоропоговорки, като стар норвежец. Този беше един от малкото случаи, когато се разтревожиха, защото помислиха, че ще умре, а дори просветената в тези работи съседка не можа да им каже какво се прави с умрелите ангели.

Въпреки това той не само че остана жив след най-тежката зима в живота си, но с първите слънчеви лъчи започна да се оправя. Дни наред лежа неподвижно в най-отдалечения край на двора, където никой не го виждаше, и в началото на декември по крилете му започнаха да никнат едни големи и твърди пера, като на стара грамадна птица, които изглеждаха по-скоро като някакъв нов недъг на старческата немощ. Но той сигурно знаеше каква е причината на тези промени, защото много внимаваше никой да не ги забележи и никой да не чуе неговите песни за небесните простори, които пееше понякога под звездите. Една сутрин Елисенда режеше лук за обед, когато в кухнята нахлу силен вятър, като в открито море. Тя надникна през прозореца и видя, че ангелът прави първите си опити да литне. Толкова тромав беше, че с ноктите си изрови бразди в лехите със зеленчуци и едва не събори навеса с тежките, непохватни удари на крилете си — те се подхлъзваха в светлината и не намираха опора във въздуха. Най-сетне успя все пак да се издигне. Като го видя, че прелетя над последните къщи, че успява да се задържи криво-ляво, размахвайки отчаяно криле като стар ястреб, Елисенда въздъхна облекчено — и заради себе си, и заради него. Докато режеше лука, все го виждаше. Виждаше го и когато вече беше невъзможно да го вижда, защото той вече не беше пречка в живота й, а една въображаема точка на хоризонта над морската шир.

Морето на изгубеното време

Към края на януари морето ставаше сурово, започваше да бълва над селото гъсти мръсотии и само след няколко седмици всичко се просмукваше от непоносимата му влага. Оттогава нататък просто не си струваше да живееш на този свят — поне до декември следващата година — и след осем вечерта никой не оставаше буден. Но през онази година, когато пристигна сеньор Хърбърт, морето не се промени дори и през февруари. Напротив, ставаше все по-гладко и блестящо, а в първите мартенски нощи започна да ухае на рози.

Тобиас усети миризмата. Неговата кръв беше много сладка за раците, затова по-голямата част от нощта му минаваше в това да ги гони от кревата, докато не се обърне бризът, и чак тогава заспиваше. В дългите си безсънни часове беше се научил да долавя всички промени във въздуха. Затуй, когато усети мирис на рози, не стана нужда да отваря вратата, за да се увери, че той идва от морето.

Събуди се късно. Клотилде палеше огън на двора. Бризът беше прохладен и всичките звезди бяха на мястото си, но заради светлините в морето беше трудно да ги преброиш до самия хоризонт. Тобиас изпи чаша кафе и тогава усети на небцето си някакъв вкус от нощта.

— Снощи се случи нещо много чудно — спомни си той.

Клотилде положително не беше усетила. Толкова дълбоко спеше, че дори сънищата си не помнеше.

— На рози ми замириса — каза Тобиас. — Сигурно беше от морето.

— Аз не знам как миришат розите — каза Клотилде.

Може би наистина не знаеше. Селото им беше бедно, с неплодородна земя, смесена със селитра, и само от време на време някой донасяше от другаде стръкче цветя, за да ги хвърли в морето от онуй място, където спускаха умрелите.

— Миришат също като онзи удавник от Гуакамайял — рече Тобиас.

— Ех — усмихна се Клотилде, — ако беше хубава миризма, знай, че нямаше да дойде от нашето море.

То наистина беше жестоко море. Понякога дни наред от мрежите висяха само боклуци, а дръпнеше ли се водата след отлив, улиците на селото оставаха покрити с умряла риба. А динамитът изваждаше на повърхността само останки от някогашни корабокрушения.

Малкото жени, които бяха останали в селото, като Клотилде, се топяха от мъка. Като нея беше и жената на стария Яков. Тази сутрин тя стана по-рано от обикновено, разтреби къщата и седна за закуска, с разстроено лице.

— Последното ми желание — рече тя на мъжа си — е да ме погребат жива.

Каза го тъй, сякаш беше на смъртно легло, а всъщност седеше в единия край на масата в една столова с големи прозорци, през които мартенска светлина струеше на потоци и пълнеше цялата къща. Срещу нея седеше старият Яков и утоляваше уморения си глад. Той я обичаше толкова много и толкова отдавна, че не можеше вече да си представи никакво свое страдание, причина за което да не е жена му.

— Искам да умра уверена, че ще ме погребат в земята, като достойните хора — продължи тя. — Единственият начин да бъда сигурна в това е да отида някъде другаде и да помоля да ме погребат жива.

— Няма какво да молиш другите — каза старият Яков съвсем спокойно. — Трябва да го сторя аз.

— Тогава да вървим — каза тя, — защото съвсем скоро ще умра.

Старият Яков я изгледа от главата до петите. Само очите й си бяха все млади. Ставите й бяха станали на възли, а цветът на кожата й беше землист, какъвто си беше винаги в края на краищата.

— Изглеждаш по-добре от когато и да било — каза й той.

— Снощи ми замириса на рози — въздъхна тя.

— Не се тревожи — утеши я старият Яков. — На нас, бедните, често ни се случват такива работи.

— Нищо подобно — възрази тя. — Аз винаги съм се молила по-отрано да ме предупредят за идването на смъртта, за да мога да умра далеч от нашето море. Миризмата на рози в това село не може да е нищо друго, освен предупреждение от бога.

На стария Яков не му дойде друго на ум, само я помоли да му даде малко време, за да подготви всичко. Чувал беше да разправят, че хората умират не когато трябва, а когато им се прииска, и беше сериозно загрижен от предчувствието на жена си. Дори се запита дали, като дойде време, ще има сили да я зарови жива.

В девет отвори помещението, където преди имаше дюкян, сложи пред вратата два стола и една масичка с дъската за дама и цялата сутрин игра със случайни партньори. От мястото, си виждаше селото в развалини, очуканите къщи със следи от някогашна боя по стените, изядена от слънцето, и късче море в дъното на улицата.

Преди обед, както винаги, игра с дон Махимо Гомес. Старият Яков не можеше да си представи по-достоен противник от този човек, който беше излязъл здрав и читав от две граждански войни, а в третата бе оставил само едно око. След като нарочно загуби една партия, задържа го да изиграят още една.

— Кажете ми едно нещо, дон Махимо — попита го тогава. — Способен ли сте вие да заровите жена си жива?

— Като нищо — рече дон Махимо Гомес. — Ръката ми няма да трепне, повярвайте.

Старият Яков учудено помълча. После въздъхна, остави онзи да му прибере най-добрите пулове и рече:

— Моята Петра май ще умира, затова питам.

Дон Махимо Гомес никак не се развълнува.

— В такъв случай — каза той — не се налага да я заравяте жива.

Лапна още два пула и коронова една дама. После вторачи в своя партньор единственото си око, овлажнено от тъжна водичка, и попита: — Какво й е?

— Снощи и замирисало на рози — обясни старият Яков:

— Тогава половината село трябва да умре — рече дон Махимо Гомес. — Тази сутрин за друго не се приказва.

Старият Яков направи голямо усилие, за да загуби отново, без да го обиди. Прибра масата и столовете, заключи дюкяна и тръгна да търси някой, дето е усетил мириса на рози. Накрая излезе, че само Тобиас е сигурен. Затова го помоли да намине към тях, уж случайно, и да разкаже всичко на жена му.

Тобиас изпълни думата си. В четири часа, нагласен като за гости, той се появи в коридора, където жената на стария Яков изкърпваше неговите вдовишки дрехи.

Толкова безшумно влезе, че жената се стресна.

— Свети боже! — възкликна тя. — Помислих, че е архангел Гавраил.

— Не, не, е — каза Тобиас. — Аз съм. Идвам да ви разкажа нещо.

— Знам какво е — рече тя.

— Ами!

— Че снощи ти е замирисало на рози.

— Откъде разбрахте? — попита Тобиас разочарован.

— На моята възраст човек има толкова много време да мисли, че накрая става ясновидец — каза жената.

Старият Яков, който бе залепил едно ухо до тънката преграда на дюкяна, се изправи засрамен.

— Е, как ти се струва, жена! — извика той през стената. После излезе в коридора: — Ами че тогава не е било, каквото ти мислеше.

— Измисля си ги разни това момче — каза тя, без да вдигне глава. — На нищо не му е замирисало.

— Около единайсет часът беше — настоя Тобиас. — Аз раците гонех.

Жената дозакърпи една яка.

— Измислици — повтори тя. — Всички знаят, че си търчи-лъжи. — Преряза конеца със зъби и погледна Тобиас над очилата си. — Само едно не разбирам: как си могъл да си дадеш толкова труд да си намажеш косата с вазелин, да си лъснеш обущата и да дойдеш само за да ми изразиш неуважението си.

Оттогава Тобиас започна да наблюдава морето. Закачваше хамака си навън и цяла нощ чакаше, удивен, че на света стават толкова много неща, докато хората спят. Нощи наред слушаше как раците драскат отчаяно по дъските на оградата, мъчейки се да се покатерят, но накрая толкова много нощи им се събраха, че се измориха да упорствуват. Разбра как спи Клотилде. Откри, че нейното тъничко похъркване още повече изтънява в горещините, а в тежката юлска жега се превръща в една-единствена нотка на изнемога.

Отначало Тобиас наблюдаваше морето като човек, който добре го познава — вперил очи само в една точка на хоризонта, гледаше го как променя цвета си, гледаше го как изгасва, как после става пенливо и мръсно, а когато големите дъждове объркат буреносното му храносмилане, започва да бълва разни боклуци. Малко по малко се научи да го наблюдава тъй, както правят това най-добрите познавачи на морето — без дори да го гледа, но и без да може да го забрави дори в съня си.

През август умря жената на стария Яков. Осъмна мъртва в леглото си и трябваше да я хвърлят, както всички други, в морето, без цветя. Тобиас продължаваше да чака. Очакването се превърна за него в начин на живот — толкова дълго беше чакал. Една нощ, докато дремеше в хамака, усети, че нещо се е променило във въздуха. Някаква миризма идваше на вълни. Същото беше и когато японският кораб изхвърли при входа на пристанището цял товар изгнил лук. После миризмата се укроти и докато не започна да се развиделява, остана някъде спотаена, без да мръдне. Едва когато му се стори, че може да я грабне в ръцете си и да я покаже, чак тогава Тобиас скочи от хамака и влезе в стаята при Клотилде. Разтърси я няколко пъти.

— Ето я! — каза й той.

Клотилде трябваше с пръсти, като някаква паяжина, да отмахне от себе си миризмата, за да стане. После отново се стовари на топлите чаршафи.

— Уф, тази проклета миризма! — рече тя.

Тобиас с един скок се озова при вратата, излезе на улицата и започна да вика. Викаше с всички сили. Вдъхна дълбоко и пак извика, а после помълча и още по-дълбоко вдъхна — миризмата все беше над морето. Само че никой не отговори на виковете му. Тогава той започна да чука от къща на къща, дори и на запустелите къщи, докато накрая виковете му се смесиха с лая на кучетата и събудиха всичко живо.

Мнозина не можаха да усетят мириса на рози. Но други, особено старите, слязоха на брега, за да му се насладят. Беше един гъст мирис, който не пропускаше никаква друга предишна миризма. Уморени от толкова мирисане, някои се върнаха в къщи. Повечето останаха да си доспят на брега. Когато съмна, мирисът беше толкова чист, че на човек му се досвидяваше да го диша.

Тобиас спа почти цял ден. Клотилде легна при него, като се наобядва, и целия следобед лудуваха двамата в кревата, без да затварят вратата към двора. Докато отново мръкна и светът се натъжи. Във въздуха още имаше следи от мирис на рози. От време на време в стаята на вълни се донасяше музика.

— Това е при Катарино — каза Клотилде. — Трябва да е пристигнал някой.

Пристигнали бяха трима мъже и една жена. Катарино си помисли, че по-късно може и други да дойдат и се помъчи да поправи грамофона. Тъй като не можа, помоли Панчо Апаресидо, който умееше да направи какво ли не, защото никога нямаше какво да прави, а освен това си имаше инструменти и сръчни ръце.

Кръчмата на Катарино беше една дървена къща до морето, настрана от другите. Имаше голям салон със столове и масички и няколко стаи в дъното. Докато наблюдаваха как Панчо Апаресидо поправя грамофона, тримата мъже и жената мълчаливо пиеха, седнали при тезгяха, и подред се прозяваха.

След много проби грамофонът заработи хубаво. Като чуха музиката — далечна, но отчетлива, — хората престанаха да разговарят. Спогледаха се едни други и първо не намериха какво да кажат, но едва тогава осъзнаха колко много са остарели от онуй време, когато за последен път бяха слушали музика.

След девет часа Тобиас ги намери всичките будни. Насядали бяха пред вратата и слушаха старите плочи на Катарино със същия израз на детински фатализъм, с който хората наблюдават затъмнение на слънцето. Всяка плоча им напомняше за някой умрял и вкуса на храната след дълга болест, или пък нещо, което е трябвало непременно да свършат на другия ден, преди много години, и което бяха забравили да свършат.

Музиката спря към единадесет. Мнозина си легнаха с мисълта, че ще вали, защото над морето висеше тъмен облак. Но облакът се смъкна ниско, поплува известно време на повърхността и после потъна във водата. Горе останаха само звездите. След малко бризът излезе от селото, отиде към средата на морето и на връщане донесе благоухание на рози.

— Аз нали ви казах, Яков! — възкликна дон Махимо Гомес. — Ето го пак! Уверен съм, че сега всяка вечер ще го усещаме.

— Чул ви господ — рече старият Яков. — Този мирис е единственото нещо в живота ми, което идва прекалено късно.

Играеха на дама в празния дюкян, без да се вслушват в плочите. Техните спомени бяха толкова отдавнашни, че нямаше достатъчно стари плочи, за да ги събудят.

— Аз пък не вярвам много на всички тези работи — каза дон Махимо Гомес. — Толкова години ядем пръст и толкова много жени сме имали, дето са мечтали за дворче да си посадят цветя, че не е чудно накрая да ни замирише на рози и дори да повярваме, че е истина.

— Ама нали със собствените си носове го усещаме! — каза старият Яков.

— Няма значение — възрази дон Махимо Гомес. — През войната, когато революцията беше вече загубена, на нас толкова ни се искаше да си имаме генерал, че видяхме да се появява херцог Малбъроу, от плът и кръв. Аз го видях със собствените си очи, Яков.

Минаваше дванайсет. Когато остана сам, старият Яков затвори дюкяна и занесе лампата в спалнята. През прозореца виждаше скалата, от която хвърляха умрелите, очертана върху блестящата повърхност на морето.

— Петра! — повика той тихо.

Тя не можа да го чуе. В същото време плуваше почти на самата повърхност в Бенгалския залив, в сияещо пладне. Вдигнала беше глава да погледне през водата, като в осветена стъкленица, един огромен презокеански кораб. Но не можеше да види мъжа си, който в това време, на другия край на света, отново дочу грамофона на Катарино.

— Представи си — рече й старият Яков, — само преди шест месеца те помислиха за луда, а сега самите те се радват на този мирис, който ти донесе смъртта.

Изгаси светлината и си легна в кревата. Поплака си кротко и неблагозвучно, както плачат старците, но съвсем скоро заспа.

— Ако можех, щях да се махна от това село — изхълца той насън. — Да имах поне двайсет песо на куп, щях да отида където и да е.

След онази нощ няколко седмици подред мирисът на рози се носеше край морето. Дъските на къщите, храната и водата за пиене, всичко се просмука от него и вече нямаше място, където да не се усеща. Мнозина се уплашиха, като го усетиха и в парата на собствените си изпражнения. Мъжете и жената, които бяха пристигнали в кръчмата на Катарино, си заминаха един петък, но в събота се върнаха с голяма, шумна компания. В неделя надойдоха още. Плъзнаха навсякъде — търсеха какво да ядат и къде да спят, — та не можеше да се мине от тях по улиците.

Стекоха се и други. Жените, които си бяха отишли, когато селото замря, се върнаха в кръчмата на Катарино. Сега бяха по-дебели и по-нарисувани и донесоха плочи с модерна музика, която на никого нищо не напомняше. Върнаха се и някои от предишните жители на селото. Отишли бяха другаде да червясат от пари и сега разправяха за богатството си, само че бяха облечени със същите дрехи, с които заминаха. Надойдоха музики и томболи, лотарии, гадателки и разбойници и мъже с навита около шията змия, които продаваха еликсир на живота. Продължаваха да пристигат няколко седмици, дори и след като паднаха първите дъждове и морето се размъти, а мирисът изчезна.

Между последните пристигнали беше и един поп. Обикаляше навсякъде, ядеше хляб, натопен в една голяма чаша кафе с мляко, и малко по малко забраняваше всичко, което бе ставало преди неговото идване: лотариите, новата музика и начина, по който я танцуваха, та дори и спането на брега — този неотдавна придобит навик. Един следобед изнесе проповед в къщата на Мелчор за мириса от морето.

— Благодарете на небето, деца мои — рече той, — защото това е миризмата на господа.

Някой го прекъсна:

— Че вие откъде знаете, отче, нали не сте го мирисали?

— Светото писание е съвсем ясно по отношение на миризмата — каза той. — Намираме се в богоизбрано село.

Тобиас ходеше като сомнамбул насам-натам сред веселбите. Заведе Клотилде да види какво е това пари. Въобразиха си, че залагат огромни суми на рулетката, после направиха сметка и се почувствуваха страшно богати с парите, които биха могли да спечелят. Но една вечер не само те, но и цялото множество, дето беше надошло в селото, видяха на куп много повече пари, отколкото можеха да си представят.

Това беше вечерта, когато пристигна сеньор Хърбърт. Той изведнъж се появи, сложи една маса посред улицата, а на масата — два големи сандъка, пълни до горе с банкноти. Толкова много пари имаше в тях, че отначало никой не обърна внимание, защото никой не можа да повярва, че е истина. Но понеже сеньор Хърбърт започна да дрънка с една камбанка, хората накрая повярваха и се струпаха да чуят какво ще каже.

— Аз съм най-богатият човек на земята — каза той. — Толкова много пари имам, че не знам вече къде да ги давам. А тъй като освен пари имам и толкова широко сърце, че не се побира вече в гърдите ми, взех решение да тръгна да обикалям света и да разрешавам проблемите на човешкия род.

Беше едър и червендалест. Говореше високо, без да спира, и същевременно размахваше бледите си и вяли ръце, които приличаха на току-що обръснати. Говори в продължение на четвърт час и спря да си почине. После отново разтърси камбанката и пак заговори. По средата на речта му някой размаха едно сомбреро над тълпата и го прекъсна.

— Хубаво, мистър, няма какво да приказвате толкова, започвайте да раздавате парите.

— Тази няма да я бъде — отвърна сеньор Хърбърт. — Да раздам парите просто тъй, без всякакво основание, това е не само неправилно, а и безсмислено.

Откри с очи онзи, дето го беше прекъснал, и му направи знак да се приближи. Тълпата му отвори път.

— Напротив — продължи сеньор Хърбърт, — този нетърпелив приятел сега ще ни даде възможност да покажем най-справедливия начин за разпределяне на богатството. — Протегна му едната си ръка и му помогна да се качи.

— Ти как се казваш?

— Патрисио.

— Много добре, Патрисио — рече сеньор Хърбърт. — Както всички хора, и ти навярно отдавна си имаш някакъв проблем, който не можеш да разрешиш.

Патрисио си свали сомбрерото и кимна утвърдително.

— Е, какъв е твоят проблем?

— Че нямам пари — отговори Патрисио.

— Колко ти трябват?

— Четиридесет и осем песо.

Сеньор Хърбърт нададе тържествуващ вик.

— Четиридесет и осем песо! — повтори той и множеството му отговори с ръкопляскане. — Много добре, Патрисио — продължи сеньор Хърбърт. — Сега ми кажи едно нещо: какво умееш да вършиш?

— Много неща.

— Ти си избери едно, дето го вършиш най-хубаво — каза сеньор Хърбърт.

— Добре — каза Патрисио. — Мога да правя като птиците.

Сеньор Хърбърт изръкопляска още веднъж и се обърна към тълпата:

— Тогава, дами и господа, нашият приятел Патрисио, който изключително добре умее да подражава гласовете на птиците, ще имитира гласовете на четиридесет и осем различни птици и така ще разреши най-важния проблем в своя живот.

Тълпата учудено замълча и тогава Патрисио повтори гласовете на птиците. Къде със свирене, къде с гърлени звуци, той възпроизведе гласовете на всички известни птици и допълни цифрата с други, които никой не можа да познае. Накрая сеньор Хърбърт даде знак за ръкопляскане и му връчи четиридесет и осем песо.

— А сега — рече той — минавайте един по един. До утре по същото време ще стоя тук да разрешавам вашите проблеми.

Старият Яков научи за това събитие от разговорите на хората, които минаваха край неговата къща. При всяка нова вест сърцето му сякаш набъбваше, ставаше все по-голямо и по-голямо, докато накрая той усети, че ще се пукне.

— Какво мислите вие за този гринго? — попита той.

Дон Махимо Гомес сви рамене.

— Трябва да е някой филантроп.

— Ако умеех нещо да върша — каза старият Яков, — сега можех да разреша своя мъничък проблем. Само двайсет песо ми трябват.

— Вие много хубаво играете на дама — каза дон Махимо Гомес.

Старият Яков сякаш не му обърна внимание, но когато остана сам, уви дъската за дама и кутията с пуловете в един вестник и отиде да премери силите си със сеньор Хърбърт. До полунощ чака да му дойде редът. Накрая сеньор Хърбърт накара да приберат сандъците и се сбогува до другата сутрин.

Само че не отиде да си легне, а влезе в заведението на Катарино заедно с мъжете, които носеха сандъците. Дори там тълпата го последва със своите проблеми за разрешаване. Той продължи да ги разрешава малко по малко и толкова много проблеми разреши, че най-сетне в заведението останаха само жените и неколцина мъже с разрешени вече проблеми. А в дъното на салона една самотна жена си вееше съвсем бавно с някакъв пропаганден плакат.

— Ами ти! — викна й сеньор Хърбърт. — Ти какъв проблем имаш за разрешаване?

Жената престана да си вее.

— Ти мене не ме забърквай в тази игра, мистър — извика му тя през салона. — Никакви проблеми нямам и ако съм курва, то е само защото ме сърби задникът. Сеньори Хърбърт сви рамене и продължи да пие ледена бира до своите отворени сандъци, в очакване да се появят още проблеми. Пот се лееше от него. След малко една жена се отдели от компанията на една от масите и му заговори нещо съвсем тихо. Нейният проблем можел да се разреши с петстотин песо.

— Ти колко вземаш? — попита я сеньор Хърбърт.

— Пет песо.

— Представи си, това са сто мъже! — каза сеньор Хърбърт.

— Няма значение — каза тя. — Ако получа всички тези пари на куп, това ще са последните сто мъже в живота ми.

Огледа я. Беше много млада, с крехки кости, но очите й изразяваха решителност.

— Добре — каза сеньор Хърбърт. — Иди в стаята, ще ти ги пращам там, с по пет песо всеки един.

Старият Яков целия следващ ден го преследва с дъската за дама. Привечер дойде и неговият ред. Изложи му своя проблем и сеньор Хърбърт се съгласи. На голямата маса посред улицата сложиха два стола и масичката и старият Яков откри партията. Това беше последният ход, който той успя да обмисли предварително. Загуби.

— Четиридесет песо — каза сеньор Хърбърт. — И два пула аванс ви давам.

Отново спечели. Пръстите му едва докосваха пуловете. Играеше като в транс, отгатваше позицията на противника си и все печелеше. Тълпата се измори да ги гледа. Когато старият Яков реши да се предаде, дължеше му пет хиляди седемстотин четиридесет и две песо и двадесет и три сентаво.

Лицето му не трепна. Записа си цифрата на едно листче и го прибра в джоба си. После сгъна на две дъската, прибра пуловете в кутията и зави всичко във вестника.

— Правете с мене, каквото си искате — рече той, — но ми оставете тези неща. Обещавам ви, че колкото живот ми е останал, все ще играя и ще събера тези пари за вас.

Сеньор Хърбърт погледна часовника си.

— Съжалявам от дън душа — каза той, — но срокът изтича след двадесет минути. — Поизчака, за да се убеди, че противникът му няма да намери изход и попита: — Нищо друго ли нямате?

— Само честта си.

— Искам да кажа нещо, което променя цвета си, като прокараш по него топната в боя четка — обясни сеньор Хърбърт.

— Къщата! — сети се старият Яков, сякаш беше отгатнал гатанка. — Нищо не струва, но е къща все пак.

По такъв начин сеньор Хърбърт си присвои къщата на стария Яков. Станаха негови къщите и на други, дето също не можаха да изпълнят каквото бяха казали, но той нареди цяла седмица да има веселби с музики, ракети и фокусници и лично ръководеше празненствата.

Беше незабравима седмица. Сеньор Хърбърт говореше за прекрасното бъдеще на селото и дори нарисува утрешния град — с огромни сгради от стъкло и с танцови площадки по терасите на покривите. Показа го на тълпата. Всички гледаха удивени и се мъчеха да открият себе си сред пъстроцветните минувачи, нарисувани от сеньор Хърбърт, но онези бяха толкова хубаво облечени, че те не можеха да се познаят. Сърцето ги заболя от толкова вълнения. Досмеша ги дори, че им се плачеше през октомври, и заживяха в мъглявините на надеждата, но сеньор Хърбърт удари камбанката и обяви, че празникът е свършил. Едва тогава той си отпочина.

— Ще вземете да умрете от този живот, дето го водите — рече му старият Яков.

— Толкова много пари имам, че няма причина да умирам — каза сеньор Хърбърт.

И се повали на кревата. Ден след ден минаваше, а той все спеше и хъркаше като лъв и толкова много дни минаха, че хората се умориха да го чакат. Наложи се раци да изравят, за да се нахранят. Новите плочи на Катарино толкова остаряха, че никой вече не можеше да ги слуша, без да се просълзи, и той трябваше да затвори заведението си.

Много време, след като сеньор Хърбърт беше започнал да спи, отецът почука на вратата на стария Яков. Къщата беше затворена отвътре. От дишането на спящия въздухът толкова се беше измърсил, че вещите постепенно губеха своята тегловност и някои започваха да се носят из стаята.

— Искам да говоря с него — рече отецът.

— Трябва да почакате — каза старият Яков.

— Нямам много време.

— Седнете, отче — настоя старият Яков. — И докато чакате, бъдете любезен да поприказвате с мене. Отдавна не съм чувал какво става по света.

— Хората се разбягаха — каза отецът. — Скоро селото пак ще стане каквото си беше преди. Единствената новина е тази.

— Ще се върнат каза старият Яков. — Като замирише на рози от морето, ще се върнат.

— Но дотогава трябва да подкрепим с нещо духа на онези, които остават — рече отецът. — Трябва час по-скоро да започнем строежа на църквата.

— Затова сте дошли, значи, да търсите мистър Хърбърт — каза старият Яков.

— Да, затова — каза отецът. — Тези гринговци много обичат да правят благодеяния.

— Тогава почакайте, отче — каза старият Яков. — Може и да се събуди.

Започнаха да играят на дама. То беше дълга и трудна партия и се проточи много дни, но сеньор Хърбърт все не се събуждаше.

Отецът се отчая и тръгна да обикаля с една медна паничка да проси милостиня за построяването на храма, но много малко събра. От много просии той започна да става все по-прозрачен, костите му започнаха да се пълнят с шумове и една неделя току се издигна на цели две педи от земята, само че никой не видя. Тогава сложи дрехите си в един куфар, събраните пари — в друг и се сбогува завинаги.

— Няма да се върне мирисът на рози, — каза той на онези, които се опитваха да го разубедят. — Трябва да погледнем истината в очите: селото е извършило смъртен грях.

Когато сеньор Хърбърт се събуди, селото си беше същото като преди. Боклуците, нахвърляни по улиците от тълпата, бяха изгнили от дъжда, а земята отново беше безплодна и корава като тухла.

— Много съм спал — прозя се сеньор Хърбърт.

— Цели векове — рече старият Яков.

— Умирам от глад.

— Всички умираме от глад — каза старият Яков. — Трябва да отидете на брега да си изровите раци, друг начин няма.

Тобиас го намери там — ровеше в пясъка с пяна на устата — и много се учуди, че богатите толкова много приличат на бедните, когато са гладни. Сеньор Хърбърт не можа да намери достатъчно раци и привечер покани Тобиас да отидат на дъното на морето да потърсят нещо за ядене.

— Имайте предвид: само мъртвите знаят какво има там — предупреди го Тобиас.

— Учените също знаят — каза сеньор Хърбърт. — По-надълбоко от морето на корабокрушенията има костенурки с много вкусно месо. Събличай се и хайде да тръгваме.

Тръгнаха. Плуваха най-напред в права линия, а после надолу, много надълбоко, където вече не достигаше слънчевата светлина, а после и светлината на морето, и нещата се виждаха само благодарение на собствената им светлина. Минаха покрай едно потънало село, с жени и мъже на коне, които се въртяха около будката с музика. Беше прекрасен ден и по терасите имаше ярки цветя.

— Потъна една неделя, около единадесет часа сутринта — каза сеньор Хърбърт. — От земетресение.

Тобиас се отклони към селото, но сеньор Хърбърт му направи знак да плува след него, към дъното.

— Там има рози — каза Тобиас. — Искам Клотилде да види какво е роза.

— Друг ден ще дойдеш пак на спокойствие — каза сеньор Хърбърт. — Сега умирам от глад.

Спускаше се надолу като октопод, с широки и странни движения на ръцете. Тобиас, който правеше усилия да не го загуби от очи, си помисли, че навярно така плуват богатите. Малко по малко задминаха морето на общите бедствия и навлязоха в морето на мъртвите.

Толкова много бяха мъртвите, че Тобиас никога в живота си не беше виждал такова множество от хора. Плуваха неподвижни, по гръб, на различни равнища, и всичките имаха израз на забравени същества.

— Това са много отдавнашни мъртъвци — каза сеньор Хърбърт. — Векове са им били нужни, за да стигнат до това състояние на покой.

По-ниско, във водите на по-неотдавна умрелите, сеньор Хърбърт спря. Тобиас го настигна тъкмо когато покрай тях минаваше една съвсем млада жена. Плуваше на една страна, с отворени очи и с цял шлейф от цветя след себе си.

Сеньор Хърбърт сложи пръсти на устните си и стоя неподвижно, докато отплуваха и последните цветя.

— Това е най-красивата жена, която съм виждал в живота си — каза той.

— Това е жената на стария Яков — каза Тобиас. — С петдесет години по-млада е, но е тя. Положително.

— Много морета е обиколила — каза сеньор Хърбърт. — Води след себе си флората на всички морета в света.

Стигнаха дъното. Сеньор Хърбърт се завъртя няколко пъти върху някакъв под, който изглеждаше като от плочи с каменна резба. Тобиас направи същото. Едва когато свикна с полумрака на дълбочината, видя костенурките. Хиляди костенурки бяха налягали по дъното и толкова неподвижно лежаха, че изглеждаха като вкаменени.

— Живи са — каза сеньор Хърбърт, — само че спят. От милиони години спят.

Обърна една. С лек удар я тласна нагоре. Спящото животно се изплъзна от ръцете му и продължи да се издига само напосоки. Тобиас остави костенурката да мине. Тогава погледна нагоре към повърхността и видя цялото море, обърнато наопаки.

— Прилича ми на сън — каза той.

— На никого не разказвай какво си видял тук — рече му сеньор Хърбърт. — За твое добро ти го казвам. Представи си каква бъркотия ще настъпи на света, ако хората научат за тези неща.

Беше почти полунощ, когато се върнаха в селото. Събудиха Клотилде да сгорещи вода. Сеньор Хърбърт сам закла костенурката, но тримата заедно трябваше да гонят сърцето й и още веднъж да го убият, защото когато я разрязаха, то изхвръкна и заподскача из двора. Ядоха до припадане.

— Е хубаво, Тобиас — рече тогава сеньор Хърбърт, — само че не бива да си затваряме очите пред истината.

— Разбира се.

— А истината е — продължи сеньор Хърбърт, — че мирисът на рози никога няма да се върне.

— Ще се върне.

— Няма да се върне — намеси се Клотилде. — Между другото и затуй, че никога не го е имало. Ти само дето подлуди хората.

— Но нали и ти самата го усети! — каза Тобиас.

— Онази нощ бях почти като замаяна — каза Клотилде. — Но сега не мога да бъда уверена в нищо, когато става дума за това море.

— Тъй че аз си отивам — каза сеньор Хърбърт и обръщайки се към двамата, добави: — И вие също трябва да се махнете оттук. Има толкова много неща, които можете да вършите на този свят, а вие сте седнали да гладувате в това село.

И си замина. Тобиас остана на двора да преброи звездите до хоризонта и откри, че има три повече в сравнение с миналия декември. Клотилде го извика в стаята, но той не й обърна внимание.

— Ела тука, глупчо — настоя Клотилде. — Цял век не сме се погалили.

Тобиас дълго се бави. Когато най-сетне влезе, тя отново беше заспала. Събуди я наполовина, но толкова беше уморен, че и двамата не разбраха какво правят.

— Ти не си на себе си — каза Клотилде недоволно. — Помъчи се да мислиш за друго.

— Аз мисля за друго.

Тя поиска да знае какво беше това друго и той реши да й разкаже, при условие, че няма на никого да разправя. Клотилде обеща.

— На дъното на морето — започна Тобиас — има едно село с бели къщи, с хиляди цветя по терасите.

Клотилде се хвана за главата.

— Ох, Тобиас, Тобиас! — възкликна тя. — Ох, Тобиас, за бога, не започвай пак с тези твои измислици.

Тобиас повече нищо не каза. Търкулна се до ръба на кревата и се опита да заспи, но не можа. Заспа чак на разсъмване, когато вятърът промени посоката си в раците го оставиха на мира.

Най-красивият удавник на света

Първите деца, които забелязаха, че по морето към тях плува някаква тъмна и тайнствена грамада, си представиха, че това е неприятелски кораб. После видяха, че няма нито флагове, нито мачти, и помислиха, че е кит. Но когато заседна до брега, те махнаха от него гъсталаците водорасли, парчета медузи, риби, останки от корабокрушения, които влачеше на себе си, и едва тогава разбраха, че това е удавник.

Играха си с него целия следобед — ту го погребваха в пясъка, ту го изравяха, — докато някой ги видя случайно и вдигна тревога в селото. Мъжете, които го пренесоха до най-близката къща, усетиха, че тежи много повече от всички други познати им мъртъвци, почти колкото цял кон, и си рекоха, че може би прекалено дълго се е носил по течението и водата е проникнала в костите му. Когато го простряха на земята, видяха, че е много по-едър от всички мъже, защото едва се побираше в къщата, но си помислиха, че някои удавници може би по природа са си такива — продължават да растат и след смъртта. Миришеше на море и само очертанията му позволяваха да се предположи, че това е труп на човешко същество, защото кожата му беше покрита с кора от мидички и тиня.

Не стана нужда да му мият лицето, за да се убедят, че мъртвецът е чужд. В селото имаше само двайсетина дъсчени къщи с каменисти дворчета без цветя, скупчени в самия връх на един пустинен нос. Сушата беше толкова оскъдна, че майките все живееха със страха вятърът да не отнесе децата, а редките мъртъвци, които ги напускаха с годините, трябваше да ги хвърлят от скалите. Но морето беше кротко и щедро и всичките мъже се побираха в седем лодки. Затуй, когато намериха удавника, достатъчно беше да се огледат едни други, за да се уверят, че всички са налице.

Тази вечер не излязоха на риболов. Докато мъжете проверяваха дали не липсва някой от съседните села, жените останаха да се погрижат за удавника. С тръстика го очистиха от калта, оскубаха водораслите, които се бяха вплели в косата му, а с желязно стъргало за чистене на риба остъргаха мидичките. Докато вършеха това, забелязаха, че водораслите по него са от далечни океани и големи дълбочини, а дрехите му са на парцали, сякаш е плувал през лабиринт от корали. Направи им впечатление също, че носи смъртта си горделиво, защото нямаше самотния израз на другите морски удавници, нито пък отвратителния и жалък вид на удавниците в реките. Но едва когато го изчистиха напълно, разбраха какъв мъжага е бил и дъхът им секна. Не само че беше най-високият, най-силният, най-мъжественият и най-хубаво сложеният мъж, когото бяха виждали, но и въпреки че го виждаха с очите си, пак не можеше да се побере във въображението им.

Не намериха в селото достатъчно голям креват да го сложат да легне, нито достатъчно здрава маса, да поседят край него, да го оплачат. Не се побра в празничните панталони дори на най-високите мъже, в неделните ризи дори на най-плещестите, в обувките дори на най-дългокраките. Тогава жените, възхитени от размерите и хубостта му, решиха да му ушият панталони от едно голямо парче корабно платно и риза от някоя булчинска рокля, че да може човекът достойно да продължи смъртта си. Докато шиеха, насядали в кръг, и между един бод и друг все поглеждаха трупа, стори им се, че вятърът никога не е духал толкова силно и Карибско море никога не е било толкова неспокойно, както тази нощ, и предположиха, че тази промяна има нещо общо с мъртвия. Представяха си, че ако този прекрасен мъж живееше в тяхното село, неговата къща щеше да е с най-широките врати, с най-високия таван и с най-твърдия под, а рамката на кревата му щеше да е скована от най-дебелите дъските железни болтове, и жена му щеше да е най-щастливата. И такава власт щеше да има, мислеха си те, че щеше да вади рибите от морето само като ги извика по име, и с такъв мерак щеше да върши всичко, че извори щяха да бликнат изпод ръцете му дори от най-сухите камъни и цветя щяха да поникнат на скалите. Скришом го сравниха със своите мъже и си помислиха, че те за цял живот не могат да направят онуй, което е способен да направи той за една нощ, и накрая ги зарязаха мислено като най-кльощавите и жалки мъже на земята. Тъкмо се лутаха из лабиринтите на въображението си, когато най-старата от жените — която заради старостта си гледаше удавника повече със състрадание, отколкото със страст — въздъхна и рече:

— Както го гледам, Естебан се казва.

Истина беше. За повечето от жените беше достатъчно да го погледнат още веднъж, за да се убедят, че не може да се казва другояче. Най-упоритите — те бяха и най-младите — продължаваха да си представят, че като го облекат и го сложат да легне, окръжен от цветя, обут с лачени обуща, може да се казва и Лаутаро. Само че това беше празна илюзия. Платното не стигна и лошо скроените и още по-лошо ушити панталони излязоха тесни, а скритите сили на сърцето му караха копчетата на ризата да отскачат. След полунощ воят на вятъра изтъня и морето потъна в тежък вторнишки сън. Тишината разсея последните съмнения: Естебан си беше човекът. Жените, които го бяха облекли, и онези, дето го бяха вчесали, и другите, дето му бяха изрязали ноктите и очистили брадата, не можаха да потиснат в себе си една тръпка на състрадание, когато трябваше да се примирят и да го оставят да лежи на земята. Едва тогава разбраха колко нещастен трябва да е бил с това свое грамадно тяло, щом като дори и след смъртта то му беше пречка. Представиха си го приживе как по принуда минава на една страна през вратите, как се блъска в минувачите, как стои прав, като отиде на гости, чудейки се къде да дене меките си възрозови като на морж ръце, докато домакинята търси да му донесе най-здравия стол и примряла от страх, го кани: „Седнете ей тука, Естебан, моля ви се“, а той, облегнат на стената, се усмихва: „Не се безпокойте, сеньора, и тук ми е добре — забил токове в живо месо, с гореща пот на гърба от толкова повтаряне все на едно и също при всяко ходене на гости, — не се притеснявайте, сеньора, така ми е добре“ — че какъв срам, ако вземе да счупи стола. И никога не е разбрал навярно може би, че онези, дето му викаха: „Не си отивай, Естебан, остани поне докато заври кафето“, после си пошушваха: „Колко хубаво, че си отиде този мечок, този красив глупак!“ Това си мислеха жените край мъртвеца на разсъмване. По-късно, когато покриха лицето му с кърпа, за да не му пречи светлината, им се видя толкова мъртъв завинаги, толкова беззащитен, толкова подобен на техните мъже, че в сърцата им се отвориха първите пролуки за сълзите. Първа захълца една от най-младите. Останалите, насърчавайки се една друга, минаха от въздишките към сълзите и колкото повече хълцаха, толкова повече им се плачеше, защото удавникът все повече ставаше „техният Естебан“. А накрая тъй жално го заоплакваха, че той се превърна в най-безпомощния мъж на земята, в най-кроткия и най-покорния, горкичкия Естебан. И когато мъжете се върнаха с вестта, че удавникът не е и от околните села, те през сълзите си почувствуваха радостно облекчение.

— Слава богу — въздъхнаха, — значи си е наш.

Мъжете решиха, че това са женски превземки и нищо повече. Уморени бяха от нощната обиколка и искаха само час по-скоро да се отърват веднъж завинаги от този натрапник, преди още да е припекло силно слънцето в този сух и безветрен ден. Сковаха една ръчна носилка от стари мачти, като ги съединиха здраво, за да издържат тежестта на трупа до скалите. Решиха да вържат на глезените му котва от търговски кораб, за да потъне без никакви пречки в най-дълбоките води — там, където рибите са слепи, а водолазите умират от тъга, — че да не могат лошите течения да го върнат към брега, както беше ставало с други удавници. Но колкото повече бързаха те, толкова повече ги бавеха жените със своите приумици, само да им губят времето. Ходеха насам-натам като подплашени кокошки, изравяха от сандъците разни морски талисмани. Едни се пречкаха отсам — искаха непременно да закачат на удавника талисман за попътен вятър, други се пречкаха оттатък — трябвало на всяка цена да му сложат на ръката един компас като часовник. Накрая на мъжете им кипнат „Махни се оттука бе, жена, застани на друго място, да не пречиш! Не виждаш ли, че ще ме бутнеш да падна върху мъртвеца!“ И подозрения ги заглозгаха, та започнаха да мърморят: че какви били тези дрънкулки като на олтар за съвсем чужд човек, че нали колкото и висулки да има отгоре си, тъй или иначе акулите все ще го налапат. Но жените продължаваха да носят своите нищожни реликви, мъкнеха, влачеха, препъваха се и за каквото не им стигаха сълзите, помагаха въздишките, и накрая мъжете се развикаха: че от къде на къде такава олелия за някакъв си изхвърлен от морето мъртвец, за някакъв си удавник, дето никой не го познава, за някакъв си нехранимайко! Тогава една от жените, оскърбена от подобно бездушие, дръпна кърпата от лицето на удавника и на мъжете дъхът им също секна.

Беше Естебан. Не беше нужно да го повтарят, за да го познаят. Ако им бяха казали, че е сър Уолтър Рейли, може би дори щеше да ги учуди акцентът му на гринго, папагалът на рамото му, пушката за убиване на канибали, но Естебан беше единствен на света и лежеше пред тях, проснат като огромна риба, бос, само по панталони като за някой недорасъл и с тези твърди нокти, дето само с нож можеха да се изрежат. Достатъчно беше да му дръпнат кърпата от лицето, за да разберат колко е засрамен и че никак не е виновен, дето е толкова голям, нито толкова тежък, нито толкова хубав, и да беше знаял, че ще се случи всичко това, щеше да си потърси някое по-безлюдно място да се удави, „сериозно, сам щях да си вържа една котва от галеон за врата и щях да падна от скалите уж случайно, за да не ви додявам сега с този мъртвец по никое време, както вие казвате, и да не тревожа никого с този проклет нехранимайко, дето няма нищо общо с мене“. Такава правдивост имаше в държанието му, че дори най-недоверчивите мъже — които вече си представяха тежките нощи в морето, със страха, че на техните жени им е омръзнало да сънуват тях и затова сънуват разни удавници — дори те и други, по-корави, изтръпнаха до мозъка на костите си от искреността на Естебан.

И затова му направиха най-разкошното погребение, което някой би могъл да си представи за един съвсем случаен, подхвърлен удавник. Няколко жени бяха отишли да търсят цветя по съседните села и доведоха други жени, дето не вярваха каквото им разказваха, и те като видяха мъртвеца, се върнаха да вземат още цветя, и донесоха много, много — докато накрая се събраха толкова цветя и толкова хора, че не можеше да се мине.

В последния момент им дожаля да го върнат сирак на морето и му избраха един баща и една майка сред най-добрите, а други му станаха братя и сестри, чичовци и братовчеди. Тъй че, покрай него всичките жители на селото накрая се сродиха помежду си. Неколцина моряци чули плача им и объркали курса, а после се разбра, че един накарал да го вържат за главната мачта, защото си спомнил стари приказки за сирени.

Докато се препираха кои най-много заслужават да го понесат на раменете си по стръмния склон към скалите, мъже и жени за първи път забелязваха колко са бедни улиците им, колко са безплодни дворовете им, колко са оскъдни мечтите им в сравнение с великолепието и хубостта на техния удавник. Пуснаха го без котва, за да може да се върне, ако поиска и когато поиска, и всички затаиха дъх за частица от вековете, докато трупът му падаше в пропастта. Не беше нужно да се погледнат, за да разберат, че един от тях вече липсва и никога няма да се върне. Но те знаеха също, че занапред всичко ще тръгне по нов начин, че къщите им вече ще имат най-широките врати, най-високите тавани, най-твърдите подове, за да може споменът за Естебан да си ходи навсякъде, без да се блъска в минувачите, и отсега нататък никой да не посмее да пошушне: „Умря този мечок, колко жалко, умря този хубав глупак“, и ще ги боядисат отпред с весели бои, за да увековечат паметта на Естебан, и до скъсване ще копаят, но ще направят говори да бликнат от камънаците и цветя да поникнат на скалите, че пътниците от големите кораби да се събуждат на разсъмване, упоени от мириса на техните градини в открито море, и капитанът да слезе от мостика си в своята празнична униформа, със своя астролабин, с полярната си звезда, с военните си ордени, и като посочи потъналия в рози нос на хоризонта в Карибско море, да каже на четиринадесет езика: „Погледнете нататък, хей там, където вятърът сега е толкова кротък, че се мушва да поспи под одърите, а слънцето грее толкова силно, че слънчогледите не знаят накъде да се обърнат, да, там е селото на Естебан.“

Отвъд любовта — непрестанна смърт

На сенатора Онесимо Санчес му оставаха шест месеца и единадесет дни до смъртта, когато срещна жената на своите мечти. Запозна се с нея в Росал дел Вирей[15] — едно призрачно селце, което нощем беше мимолетно пристанище на големите кораби на контрабандистите, а под слънцето, напротив, изглеждаше като най-безполезния кът от пустинята — разположено край едно безплодно море без посоки и толкова откъснато от света, че никой не би допуснал възможността там да живее някой, способен да промени нечия съдба. Дори името му звучеше като подигравка, защото единствената роза, която видяха в това село, бе донесена от сенатора Онесимо Санчес същия следобед, когато той срещна Лаура Фарина.

В кампанията за изборите, които ставаха на всеки четири години, той неизбежно трябваше да се отбие в Росал дел Вирей. Сутринта беше пристигнала трупата комедианти. После пристигнаха камионите с платени индианци, които сенаторът водеше по села и градове, за да попълва с тях тълпите по събранията. Към единадесет часа, заедно с музиката, с ракетите и с цялата свита, пристигна сенаторската кола, червена като сироп от ягоди. Сенаторът Онесимо Санчес си седеше кротко и спокойно в колата с охладителна система, но щом отвори вратичката, огнено дихание го блъсна, ризата му от естествена коприна веднага се напои с мъртвешка пот и той се почувствува с много години по-стар и по-самотен от когато и да било. В реалния си живот той неотдавна бе навършил четиридесет и две години, беше завършил с отличие за инженер-металург в Гьотинген и беше упорит, макар и не особено успешен читател на лошо преведените от латински език класици. Женен беше за една лъчезарна германка, имаше от нея пет деца и всички в неговия дом бяха щастливи, а той беше най-щастливият от всички, докато не му казаха преди три месеца, че на Коледа ще умре завинаги.

Докато привършваха приготовленията за събранието, сенаторът успя да се откъсне и да остане сам един час, за да си почине в къщата, която му бяха предоставили. Преди да си полегне, сложи във водата за пиене една истинска роза, която беше успял да запази жива през пустинята, нахрани се с диетични зърна, които носеше със себе си, за да избегне неизменното пържено козе месо, което го чакаше после, и глътна няколко успокоителни хапчета преди определеното време, за да може облекчението да настъпи преди болките. После премести електрическия вентилатор съвсем близо до хамака, изтегна се гол за петнадесет минути в полумрака на розата и направи усилие да прогони мислите си за смъртта, за да подремне. Никой, освен лекарите, не знаеше, че той е осъден, че срокът му е точно определен, защото сенаторът бе решил сам да коси своята мъчителна тайна, без да променя ни най-малко начина сина живот. И не от високомерие, а от стеснителност.

Когато в три часа следобед се появи отново пред публиката — отпочинал и чист, по панталони от необработен лен и риза на рисувани цветя, с ободрена от успокоителните хапчета душа, — той чувствуваше, че напълно владее болестта си. Но ерозията на смъртта беше много по-коварна, отколкото предполагаше, защото на трибуната усети странно пренебрежение към онези, които се надпреварваха да му стиснат ръка, а тълпата от босоноги индианци, които едва търпяха горещия като жар варовик на голото площадче, не събудиха никакво съчувствие у него. Усмири аплодисментите с един заповеден, почти гневен жест и започна да говори, без да ръкомаха, вперил очи в морето, което пъшкаше от жега. Отмереният му и дълбок глас напомняше вода в покой, само че наизустената си и толкова пъти предъвквана реч той беше измислил не за да каже истината, а само за да възрази на една сентенция за неизбежността на предопределението в четвърта книга от спомените на Марк Аврелий.

— Ние сме дошли тук, за да победим природата — започна той, в противоречие с всичките си убеждения. — Няма вече да бъдем подхвърлени деца на родината, божи сираци в царството на жаждата и бурите, изгнаници на родна земя. Други ще станем, госпожи и господа, ще станем велики и щастливи.

Това бяха формулите на неговия цирк. Докато той говореше, едни от помощниците му хвърлиха във въздуха шепи хартиени птички и изкуствените пернати оживяваха, започваха да кръжат над дъсчената трибуна и отлитаха към морето. Други пък в същото време вадеха от фургоните бутафорни дървета с филцови листа и ги посаждаха зад гърба на множеството в солената почва. Накрая издигнаха една мукавена фасада с лъжливи къщи от тухли, със стъклени прозорци и закриха с нея жалките колиби на истинския живот.

Сенаторът удължи речта си с два цитата на латински, за да им даде време да довършат комедията. Обеща машини за дъжд, портативни развъдници на животни, чието месо ще отрупа трапезите, балсами на щастието, които ще направят от варовика да поникнат зеленчуци, а от прозорците да виснат градински теменуги. Когато видя, че неговият въображаем, свят е завършен, той го посочи с пръст и извика:

— Ето как ще живеем, госпожи и господа! Погледнете! Така ще живеем.

Хората се обърнаха. Един презокеански кораб от боядисана хартия минаваше зад къщите — по-висок и от най-високите къщи в изкуствения град. Единствен самият сенатор забеляза, че от често сглобяване и разглобяване и разнасяне от място на място обещаваното картонено село съвсем се беше охлузило и изглеждаше почти тъй бедно, прашно и тъжно като Росал дел Вирей.

Нелсон Фарина за първи път от дванадесет години се отиде да поздрави сенатора. Слуша речта му от хамака си, като задрямваше от време на време под сенчестия навес на къщата си от нерендосани дъски, построена от същите негови аптекарски ръце, с които беше нарязал на парчета първата си жена. Беше избягал от затвора в Кайена и пристигнал в Росал дел Вирей на един натоварен с невинни папагали кораб, заедно с една красива и богохулна негърка, която срещнал в Парамарибо и която му роди едно момиче. Скоро жената умря от естествената си смърт и не сподели съдбата на другата, чийто нарязан на парчета труп беше наторил карфиола в собствената й зеленчукова градина, а беше погребана в местните гробища цяла-целеничка и с холандското си име. Дъщерята беше наследила от нея цвета и ръста й, а от баща си жълтеникавите учудени очи, затова той имаше пълното основание да мисли, че отглежда най-красивата жена в света.

Откакто се беше запознал със сенатора Онесимо Санчес при първата му предизборна кампания, Нелсон Фарина все го молеше да му помогне да се сдобие с една фалшива лична карта, която можеше да го защити срещу съдебните власти. Сенаторът любезно, но твърдо му отказа. Няколко години Нелсон Фарина не се предаваше и всеки път, когато му се представяше случай, подновяваше молбата си, като я подкрепяше с нови доводи. Но винаги получаваше същия отговор. Затова този път Нелсон Фарина си остана в хамака, осъден жив да изгние в това огнено свърталище на пирати. Когато чу заключителните аплодисменти, той протегна шия и над коловете на плета видя задната страна на целия фарс: подпорите на сградите, скелите на дърветата и скритите отзад фокусници, които бутаха кораба. Изплю се от яд и рече:

— Merde, c’est le Blacaman de la politique.

След речта си сенаторът направи, както обикновено, една обиколка по улиците на селото — сред музика и ракети, обсаждан от местните жители, които му разказваха неволите си. Сенаторът ги слушаше благоразположен и все намираше начин да ги утеши, без да им направи някаква трудна услуга. Някаква жена, покатерена на покрива на една къща заедно с шестте си невръстни деца, успя да го накара да я чуе въпреки глъчката и пукотевицата на барута.

— Аз не искам много, сенаторе каза му тя. — Само едно магаре, да докарвам вода от кладенеца на обесения.

Сенаторът огледа шестте кльощави деца.

— Какво е станало с мъжа ти?

— Отиде на остров Аруба да си търси късмета — отговори жената весело, — а си намери една чужденка, от онези, дето си слагат диаманти в зъбите.

Отговорът й предизвика взрив от смях.

След малко един от помощниците на сенатора заведе в къщата на жената едно товарно магаре, на чиито хълбоци бяха написали с неизтриваема боя изборен лозунг, за да не забрави никой, че е подарък от сенатора.

По време на кратката си обиколка из селото той направи още няколко по-дребни добрини и освен това даде лъжица лекарство на един болен, който беше накарал да изнесат кревата му на улицата, за да го види, като минава. На последния ъгъл, между колищата на плета той видя Нелсон Фарина в хамака в двора си. Стори му се сив и посърнал, но въпреки това го поздрави без никаква сърдечност.

— Как си?

Нелсон Фарина се обърна в хамака и го обля с тъжния кехлибар на очите си.

— Moi, vous savez — каза той.

Като чу да приказва, дъщеря му излезе на двора. Облечена беше в обикновена и вехта индианска туника, главата й беше украсена с пъстри фльонги, а лицето й — нарисувано като за слънце, но дори под тази нейна небрежна външност можеше да се предположи, че няма на света по-красива от нея. На сенатора дъхът му пресекна.

— Дявол да го вземе — въздъхна той с удивление, — какви шеги му хрумват понякога на господа!

Същата вечер Нелсон Фарина облече дъщеря си в най-хубавите й дрехи и я изпрати при сенатора. Двама въоръжени с пушки часови, които дремеха от жега в предоставената на сенатора къща, и заповядаха да седне на единствения стол във вестибюла и да чака.

Сенаторът беше в съседната стая заедно с големците от Росал дел Вирей, които бе свикал, за да им каже истините, премълчавани в речите му. Поканените толкова много приличаха на всички, които присъствуваха винаги по всичките села из пустинята, че на самия сенатор му бяха втръснали тези еднакви събрания всяка вечер. Ризата му беше мокра от пот и той се опитваше да си я изсуши на тялото с горещия вятър от електрическия вентилатор, който бръмчеше като стършел сред сънливата тишина в стаята.

— Нас, разбира се, с хартиени птички не можеш ни залъга — каза той. — И вие, и аз знаем, че в деня, когато поникнат дървета и цветя на това козе бунище, когато в гьоловете се развъди риба вместо червеи, тогава нито вие, нито аз ще имаме какво да правим тук. Така ли е?

Никой не отговори. Докато приказваше, сенаторът беше откъснал един лист от календара и беше направил пеперуда. Пусна я в движения от вентилатора въздух, просто така, и пеперудата се завъртя из стаята, а после излезе през полуотворената врата. Сенаторът продължи да говори — с увереност, подхранвана от съучастничеството му със смъртта.

— Затова — рече той — няма защо да ви повтарям нещо, което прекалено добре знаете: че моето преизбиране за вас е по-изгодна сделка, отколкото за мене, защото на мене дотук ми е дошло от индианска пот и мръсотия, а вие, напротив, от това живеете.

Лаура Фарина видя как хартиената пеперуда излетя. Само тя я видя, защото часовите бяха заспали на скамейката, прегърнали пушките си. След няколко кръга огромната щампосана пеперуда се разгъна съвсем, блъсна се в стената и остана там залепена. Лаура Фарина се помъчи да я отскубне с нокти. Един от часовите, който се събуди от ръкопляскането в съседната стая, забеляза напразните й усилия.

— Не може да се отскубне — каза той през сън. — Нарисувана е на стената.

Лаура Фарина пак седна, когато мъжете започнаха да излизат от събранието. Сенаторът стоеше на вратата на стаята, с ръка на дръжката, и забеляза Лаура Фарина едва когато вестибюлът се изпразни.

— Какво правиш тук?

— C’est de la part de mon père.[16] — отвърна тя.

Сенаторът разбра, намигна на сънливите часови, намигна после на Лаура Фарина, чиято невероятна хубост беше по-властна от неговото страдание, и се остави на съдбата тя да решава вместо него.

— Влез — рече й.

Лаура Фарина застана като омагьосана на прага на стаята: хиляди банкноти летяха във въздуха, кръжаха също като пеперудата. Но сенаторът изключи вентилатора, банкнотите останаха без въздух и налягаха по вещите в стаята.

— Виждаш ли — усмихна се той, — дори лайната хвърчат.

Лаура Фарина седна като на чин в училище. Кожата й беше гладка и опъната, наситена със слънце и по цвят също като суровия петрол, косите й бяха като грива на кобила, а огромните й очи — по-сияйни от светлината. Сенаторът проследи техния поглед и спря накрая върху увехналата от селитрата роза.

— Това е роза — каза той.

— Да — отвърна тя, леко смутена. — Видях за първи път в Риоача.

Сенаторът седна на един походен креват, докато приказваше за розите, и разкопча ризата си. Върху лявата страна — където предполагаше, че вътре в гърдите се намира сърцето — имаше една пиратска татуировка: прободено със стрела сърце. Хвърли на пода мократа си риза и помоли Лаура Фарина да му помогне да си събуе обувките.

Тя коленичи пред кревата. Сенаторът я следеше изпитателно с очи, замислен, и докато тя развързваше връзките му, се запита на кого ли от двама им щеше да донесе нещастие тази среща.

— Ти си дете — рече той.

— О, не — възрази тя, — през април ще навърша деветнадесет.

Сенаторът се заинтересува:

— На коя дата?

— На единадесети.

На сенатора му поолекна.

— И двамата сме овни от зодията „овен“ — каза той и добави усмихнат: — Това е зодията на самотата.

Лаура Фарина не обърна внимание на думите му, защото не знаеше какво да прави с обувките. А сенаторът от своя страна не знаеше какво да прави с Лаура Фарина, защото не беше свикнал с непредвидени любовни авантюри, а освен това съзнаваше, че в тази има нещо недостойно. Само за да спечели време и да си помисли, той притисна Лаура Фарина между коленете си, прегърна я през кръста и се опъна по гръб на кревата. Тогава разбра, че тя е гола под роклята, защото от тялото й го лъхна смътен мирис на горско животно, но сърцето й беше уплашено, а кожата й стресната от ледена пот.

— Никой не ни обича — въздъхна той.

Лаура Фарина понечи да каже нещо, но въздухът й стигаше само колкото да диша. Сложи я да легне до него, за да й помогне, изгаси светлината и ложето остана в полумрака на розата. Лаура Фарина се остави на милостта на съдбата си. Сенаторът започна да я гали бавно, затърси я, като едва я докосваше с пръсти, но там, където очакваше да я намери, се сблъска с някаква желязна преграда.

— Какво имаш там?

— Катинар — каза тя.

— Ама че идиотщина! — рече сенаторът, ядосан, попита: — Къде е ключът? — макар че много добре знаеше къде е.

Лаура Фарина въздъхна облекчено.

— У татко е — отвърна тя. — Той ми поръча да ви кажа да пратите човек да го вземе и по него да му изпратите писмено обещание, че ще уредите положението му.

Сенаторът настръхна.

— Мръсен французин! — прошепна той, а после затвори очи, за да се отпусне, и остана лице срещу лице със самия себе си в тъмното. „Помни, че и ти, и който и да е друг, след съвсем кратко време ще бъдете мъртви и че скоро след това от вас не ще остане дори името ви“ — спомни си той. Почака да се успокои и тогава попита:

— Кажи ми едно нещо: какво си чувала да приказват за мене?

— Самата истина ли?

— Самата истина.

— Ами казват — осмели се Лаура Фарина, — че вие сте по-лош от другите, защото сте различен.

Сенаторът не прояви никакво раздразнение. Дълго мълча със затворени очи и когато ги отвори пак, сякаш се беше отърсил от най-дълбоките си инстинкти.

— Дявол да го вземе — реши той, — кажи на баща си, че ще уредя неговата работа.

— Ако искате, самата аз ще отида за ключа — каза Лаура Фарина.

Сенаторът не я пусна.

— Забрави го този ключ — каза той — и поспи малко до мене. Хубаво е да има някой до тебе, когато си сам.

Тогава тя сложи главата му на рамото си, вперила очи в розата. Сенаторът я прегърна през кръста, скри лице под мишницата й с дъх на горско животно и се предаде на ужаса си. След шест месеца и единадесет дни той щеше да умре в същото положение, опозорен и отритнат заради публичния скандал с Лаура Фарина и плачейки от яд, че умира без нея.

Последното плаване на кораба-призрак

„Сега ще видят те кой съм аз“ — каза си момчето със своя нов, вече дебел като на мъж глас много години след като за първи път бе видяло огромния презокеански кораб без светлини и без никакви шумове, който една нощ мина покрай тяхното село като някакъв голям необитаван дворец, много по-дълъг от цялото село и много по-висок от камбанарията на църквата, и продължи да плава към укрепения срещу пиратите колониален град от другата страна на залива с древно пристанище за роби и въртящ се фар, чиито зловещи светлинни криле като на вятърна мелница всеки петнадесет секунди превръщаха селото в някакво лунно селище с фосфоресциращи къщи и улици като вулканични пустини. Макар че тогава момчето нямаше дебел като на мъж глас, а имаше разрешение от майка си до късно да седи на брега и да слуша как вятърът опъва струните на своите безбройни арфи, то още помнеше съвсем ясно, като че ли сега беше пред очите му, как презокеанският кораб изчезваше, щом фарът го осветеше отстрани, и веднага щом светлината го отминеше, отново се появяваше — кораб на пресекулки, с други думи, ту се появяваше, ту изчезваше към началото на залива, опипвайки като сомнамбул шамандурите, които сочеха пътя към пристанището, докато изведнъж нещо сякаш се повреди в компасите му, — защото се понесе към подводните скали, блъсна се в тях, разби се на парчета и потъна съвсем безшумно, макар че от подобно сблъскване с рифовете трябваше да се разнесе железен грохот, а от експлозията на машините да се смрази кръвта и на най-дълбоко заспалите дракони в праисторическата селва, която започваше от последните къщи на града и свършваше чак на другия край на света. Затуй и то си помисли, че е сънувало, особено на следващия ден, когато видя сияещия аквариум на залива, разхвърляните разноцветни петна на негърските колиби по хълмищата над пристанището, платноходките на контрабандистите от двете Гвиани, които поемаха своя товар от невинни папа гали с подути от диаманти гушки. „Заспал съм, докато броях звездите — помисли си момчето, — и огромният кораб ми се е присънил.“ Толкова беше убеден в това, че не разказа никому нищо, нито пък са спомни по вече за това свое видение. И тъй — чак до следващата година, до една мартенска нощ, когато излезе в морето да търси делфини, а се натъкна на мрачния неуловим кораб-видение — също тъй залутан, изгубил вярната посока, както и предишния март, но сега момчето беше напълно убедено, че не сънува, и затова хукна да разкаже на майка си, и тя след това три недели плака, отчаяна, че дъската му започва да хлопа на това момче, дето всичко наопаки прави: денем спи, а нощем скита като пропадналите, и понеже тези дни и без туй трябваше да отиде до града да си потърси някакъв удобен стол да седи на него и да си мисли за умрелия мъж, защото на нейния стар люлеещ се стол пружините му се бяха изхабили за единадесет години вдовишки живот, тя използува случая да помоли стопанина на лодката да отиде към рифовете, че да може синът й да види, каквото наистина се вижда в стъкленицата на морето: как се любят напролет гигантските калкани, розовите барбуни, как сините морски гарвани се гмуркат в най-ласкавите води сред водите, и дори как се носят зареяните коси на удавниците от някое корабокрушение още от колониални времена — но няма нито следа, нито дявол от потънали презокеански кораби. Въпреки това, момчето толкова упорито продължаваше да настоява на своето, че майка му обеща през март следващата година непременно да отиде с него да дебне кораба, без да подозира, че единственото сигурно нещо в нейното бъдеще беше креслото от епохата на Френсис Дрейк, което тя купи на търг от турците и на което още същата вечер седна да си почине, въздишайки: „Горкичкият ми Олофернес, да знаеш само колко ми е хубаво да си мисля за тебе, седнала на това кадифе, на този кралски брокат!“ Но колкото по-ясно си представяше своя умрял мъж, толкова по-силно закипяваше и се сгъстяваше кръвта в сърцето й — сякаш не седеше, а тичаше, облята в пот, със задавено от прах дихание, а призори момчето се върна и я намери мъртва в креслото, още топла, но почти съвсем разложена, като ухапаните от отровна змия. Същото се случи после с още четири сеньори и тогава хвърлиха креслото-убиец в морето, много надалеч го хвърлиха, та никому зло да не стори. Толкова много си бяха служили с него през вековете, че му се беше изхабила способността да дарява отмора. С други думи, момчето трябваше да свикне с плачевното си положение на сирак, сочен от всички като син на онази вдовица, дето докара в селото онзи трон на нещастието. Препитаваше се не толкова от милосърдието на хората, колкото е рибата, която крадеше от лодките, а в туй време гласът му все повече надебеляваше. За някогашните си видения съвсем беше забравил, но една мартенска нощ случайно погледна към морето и изведнъж — майчице! — ето го този огромен кит от азбест, това мучащо животно! „Тичайте да го видите! — закрещя момчето като лудо. — Тичайте да го видите!“ И такава олелия от кучи лай и женски писък вдигна, че дори най-старите мъже си спомниха страховете на своите прадядовци и се напъхаха под креватите, мислейки, че Уилям Дампиер се е върнал, но другите изскочиха на улицата и дори не си дадоха труд да погледнат невероятния кораб, който в същия миг, отново загубил посока, пак се разби на парчета като всяка година, ами такъв бой удариха на момчето, че не му остана здраво място, и тъкмо тогава то си каза през слюнки от гняв: „Сега ще видят те кой съм аз!“ Само че с никого не сподели решението си. През цялата година все това се въртеше в главата му: „Сега ще видят те кой съм аз!“ И само чакаше да настъпи нощта на неговото видение, за да направи каквото си беше намислил. Открадна една лодка, като му дойде времето, прекоси залива и отиде да дочака своя велик час из тесните, стръмни улички на пристанището за роби, събрало най-живописните типове на Карибския край, но беше толкова погълнат от своето предстоящо приключение, че не спря, както винаги пред дюкяните на индусите да погледа мандарините от слонова кост, издялани от цял бивник, нито се присмя на холандските негри с техните ортопедични велосипеди, нито се уплаши, както друг път, от малайците с кожа на кобра, които бяха обиколили света, пленени от миража на тайна кръчма, където продават рибици от бразилки на скара, защото нищо не забелязваше, докато най-сетне нощта не се стовари върху му с всичката тежест на звездите си и от селвата не полъхна сладък мирис на гардении[17] и на разложени саламандри. И ето го пак в крадената лодка — гребе към входа на залива, с изгасена лампа, за да не привлича вниманието на митническата полиция, на всеки петнадесет секунди зелените криле на фара го превръщат в призрак, а после тъмнината пак връща човешкия му облик. Той знаеше, че плава близо до шамандурите, които бележеха пътя, към; пристанището, не само за щото все по-ясно виждаше тежкия им проблясък, а и защото диханието на водата ставаше все по-тъжно, и толкова задълбочено гребеше, че не можа да разбере откъде му дойде неочаквано този страшен дъх на акула, нито от какво се сгъсти тъй нощта, сякаш всички звезди умряха изведнъж, а то било заради кораба! Корабът минаваше покрай него с цялото си исполинско туловище — майчице! — по-грамаден от най-грамадното нещо на света и по-тъмен от най-тъмното нещо на земята и във водата. Триста хиляди тона миризма на акула минаваха толкова близко до лодката, че той можа да види шевовете на тази стоманена пропаст без нито една светлина в безбройните си биволски очи, без нито една въздишка в машините, без нито една душа, понесли в себе си своя собствена тишина, свое собствено пусто небе, свой собствен мъртъв въздух, свое спряло хода си време и късче свое бродещо море, в което плуваше цял един свят от удавени животни. Изведнъж всичко туй изчезна под силната светлина на фара и за миг остана пак само прозрачното Карибско море, мартенската нощ, обикновеният мирис на пеликани и момчето — само сред шамандурите, не знаещо какво да прави, питащо се учудено дали наистина не сънува с отворени очи, дали не е сънувало и през миналите мартенски нощи, но едва успя да; се запита и някакъв тайнствен полъх изгаси една след друга всички шамандури от първата до последната, а когато светлината на фара отмина, корабът отново се появи, но компасите му вече бяха повредени и той навярно не знаеше в коя част на морето-океан се намира, затърси пипнешком невидимия път, но като омагьосан плаваше право към подводните скали. Тогава поразеното момче изведнъж прозря, че угасналите шамандури са единствената причина за тази магия, и запали лампата в лодката — една съвсем малка червена светлинка, която нямаше да разтревожи постовете в наблюдателните кули, но която за кормчията беше като изгряващо слънце, защото благодарение на нея корабът пое вярната посока и през голямата врата на канала навлезе в своето щастливо възкресение: всичките му лампи се запалиха едновременно, парните му котли отново запъхтяха, пламнаха звездите на неговото небе, труповете на разните животни отидоха на дъното, затракаха чинии, в кухните замириса на сос с дафинови листа, по облените в лунна светлина куверти се разнесе думкането на оркестъра, а в полумрака на каютите затуптяха вените на влюбените в открито море. Но момчето беше натрупало толкова много и толкова отдавнашен яд, че не се остави на вълнението да го зашемети, нито пък се уплаши от чудото, а с твърда както никога увереност си каза: „Сега ще видят те кой съм аз, мамка им, сега ще видят!“ и вместо да се дръпне встрани, за да не го блъсне великанският кораб, загреба пред него — „Ей сега ще видят те кой съм аз!“ — и го поведе с лампата. Накрая толкова се увери в послушанието му, че го застави още веднъж да промени посоката си, да свърне встрани от кейовете, да се отклони от невидимия път и като вързано за шията морско агънце го насочи към светлините на спящото село — един съвсем жив кораб, недосегаем за секирите на фара, който сега не го заличаваше, ами го правеше алуминиев на всеки петнадесет секунди. Започваха вече да се открояват кръстовете на църквата, бедните къщи, напразните надежди, а корабът плаваше след момчето, следваше го заедно с всичко, което носеше в себе си: своя капитан, заспал на лявата си страна, паднали по арените бикове — в ледника на хладилниците, един самотен болен — в корабната болница, осиротялата вода в цистерните и кормчията, който положително взе високите скали за пристанище, защото в същия миг оглушителният рев на сирената гръмна един-единствен път, и момчето се намокри до кости от парата, която в гъста струя се изля отгоре му. После още веднъж изрева и чуждата лодка едва не се преобърна, и после още веднъж, но късно, защото пред тях бяха вече мидите по брега, каменистите улички, вратите на неверниците, цялото село, осветено от изплашения кораб и крещейки сред общото вълнение: „Ето го, мухльовци!“ момчето едва успя да се дръпне встрани, за да отвори път на великана една секунда, преди огромната стоманена броня да разреже брега и да се чуе резкият звън на деветдесетте хиляди чаши за шампанско, които се строшиха една след друга, от носа до кърмата. И тогава стана светло — не като в ранно мартенско утро, а като в сияйна сряда — и момчето с удоволствие видя как неверниците с отворена уста зяпат заседналия срещу църквата кораб — най-големия кораб на този и на онзи свят, най-белия, двадесет пъти по-висок от камбанарията и близо деветдесет и седем пъти по-дълъг от се лото, с написано с железни букви име „Балалсилаг“ — а по неговите флангове още се стичат древни и унили води от печалните морета на смъртта.

Блакаман Добрия, продавач на чудеса

Още първата неделя, като го видях, ми заприлича на магаре от цирка — с кадифените си тиранти с гигели от златна нишка, с пръстените си с разноцветни камъни по всичките пръсти и плитката гърмящи змии, покачен на една маса на пристанището в Санта Мария дел Дариен, сред шишенца с чудотворни илачи и билки за утеха, които самият той приготвяше и продаваше, крещейки до прегракване, по селищата на Карибския край, само че тогава, когато го видях за първи път, не се мъчеше нищо да продава на тълпата мърляви индианци, а настояваше да му донесат истинска отровна змия, за да покаже върху самия себе си действието на една измислена от него противоотрова — единствената ефикасна противоотрова, госпожи и господа, срещу ухапване от змии, тарантули и сколопендри, както и всякакви отровни млекопитаещи. На един изглежда му направи силно впечатление неговата решителност, та намери, кой знае откъде, и му донесе в — буркан една мапана от най-лошите, от онези, дето отровата им поразява най-напред дихателните органи. Той с такова нетърпение отхлупи буркана, че всички си помислихме да не вземе да я излапа, но щом се почувствува свободно, влечугото се стрелна навън от буркана и го ухапа по врата, от което на него дъхът му спря и секна красноречието му. Едва беше успял да изпие противоотровата, и всички шишенца, бурканчета и джунджурии се изсипаха върху тълпата, а той се загърчи на земята със своето огромно туловище, омекнало до такава степен, че изглеждаше като празно отвътре, но не преставаше да се смее с всичките си златни зъби. Каква шумотевица трябва да се е вдигнала, щом на един броненосен, дошъл от север преди около двадесет години на посещение на добра воля, обявиха карантина, за да не стигнела до борда отровата на змията, а хората, които чествуваха Връбница, наизлязоха от църква със светените клонки, защото никой не искаше да изпусне такъв сеир. В това време отровеният започна да се подува от диханието на смъртта и стана два пъти по-дебел, отколкото си беше, от устата му излизаше пяна с жлъч и той се обливаше в пот, но още се смееше толкова жизнено, че гърмящите змии гърмяха по цялото му тяло. От силното подуване връзките на гамашите му се скъсаха, дрехите му се разпраха по шевовете, пръстите му се нарязаха от налягането на пръстените, целият посиня като дивеч в оцетна саламура, а от задника му започнаха да излизат предсмъртни звуци. С една дума, за всеки, който е виждал ухапан от змия човек, беше ясно, че той се разлага още преди да е умрял, и толкова щеше да се раздроби, че после щяха да го събират с лопата, за да го сложат в чувал, но дори на прах да стане, мислеха си хората, все щеше да се смее. Толкова невероятно беше това зрелище, че морските пехотинци се струпаха по всички мостичета на кораба, за да му направят цветни снимки с фотоапарати с телеобективи, само че жените, дето бяха излезли от литургия, осуетиха намеренията им, като покриха умиращия с одеяло и сложиха отгоре му светените клонки — едни, защото не искаха морската пехота да оскверни трупа му с разни адвентистки машинарии, други, защото ги беше страх да гледат този езичник, който беше способен да си умре от смях най-напред и после от ухапването, а трети — с надеждата, че по този начин поне душата му ще се очисти от отровата. Всички го мислеха вече за умрял, когато той с едно движение на ръката свали от себе си клонките, все още доста зашеметен и съвсем изтерзан от преживяното, но вдигна масата без ничия помощ, покатери се отново като рак върху нея и пак се развика, че тази противоотрова била просто като ръка божия в едно малко шишенце, както всички видяхме със собствените си очи, макар че струвала само две квартални, тъй като я бил измислил не за да прави търговия с нея, а за доброто на човечеството, госпожи и господа, само че не се блъскайте, моля ви се, за всички има.

Блъскаха се, естествено, и добре направиха, защото накрая не стигна за всички. Дори адмиралът от броненосеца си купи едно шишенце, убеден от него, че тази противоотрова помага и срещу отровните куршуми на анархистите, а моряците от екипажа не само че му направиха цветни снимки, каквито не успяха да му направят като мъртъв, но и го накараха да им дава автографи, докато ръката му се изкриви. Беше се стъмнило вече и на площада бяхме останали само най-захласнатите, когато той потърси с очи някой с лице на глупак да му помогне да прибере шишенцата и, разбира се, погледът му спря на мене. Това беше поглед, съдбовен не само за мене, но и за него, защото оттогава са минали повече от сто години, а двамата го помним още, сякаш е било миналата неделя. Работата е там, че докато прибирахме неговата панаирджийска аптека в един сандък с пурпурна подплата, който приличаше повече на ковчег за някой учен, той навярно видя в мене някаква вътрешна светлина, която не беше забелязал преди това, защото ме попита троснато кой съм и аз му отговорих, че съм единственият кръгъл сирак, чийто баща още не е умрял, и той се разсмя още по-силно, отколкото при отравянето, и ме попита после с какво се занимавам. Аз му отговорих, че с нищо не се занимавам, че само си живея, защото всичко останало е вятър работа и не си заслужава, а той със сълзи на очите от смях ме попита коя наука най-много ми се иска да овладея в света и чак тогава аз му отговорих искрено, че искам да стана гадател. Сега вече той не се разсмя, само ми каза, сякаш мислейки на глас, че за тази работа съвсем малко не ми достигало, защото вече съм имал най-лесното за усвояване: физиономията си на глупак. Същата вечер поговори с баща ми и за един реал и две квартални и тесте карти за познаване на изневери ме купи завинаги.

Такъв беше Блакаман Лошия — защото Добрия съм аз. Способен беше и астроном да убеди, че месец февруари не е нищо друго, освен стадо невидими слонове, но когато съдбата се обръщаше против него, сърцето му ставаше жестоко. В годините на своята слава той бил балсаматор на вицекрале и такъв внушителен вид им придавал, че те дълги години продължавали да управляват по-хубаво, отколкото приживе, и никой не се осмелявал да ги погребе, докато не им върнел отново мъртвешкия вид. Но престижът му се разклатил, когато измислил някаква безкрайна игра на шах, от която един капелан полудял, а две знатни особи направили опит за самоубийство. И тогава започнал да запада: от тълкувател на сънища станал хипнотизатор по рождени дни, от изваждач на зъби чрез внушение станал панаирджийски знахар, а по онова време, когато се запознахме, дори пиратите го гледаха с пренебрежение. Обикаляхме напосоки света с нашата торба с измами и животът ни представляваше непрекъсната тревога, защото се мъчехме да пробутаме на хората или анални свещички за бягство — дето правят контрабандистите прозрачни, или потайни капки — дето набожните жени пускат в чорбата на мъжете си, за да внушат на своите съпрузи-холандци страх от бога, или пък „всичко, което ви се доще да си купите по своя воля, госпожи и господа, тъй като ние не искаме нищо да ви налагаме, а просто ви съветваме, защото в края на краищата дори щастието не е задължително“.

Но колкото и да си умирахме от смях с неговите приумици, истината е, че едва се изхранвахме от печалбите, затова последната му надежда беше моето призвание на гадател. Преобличаше ме като японец, завързваше ме с корабно въже и ме затваряше в приличния на ковчег сандък, за да се опитам да отгатна, каквото мога, а той в това време изтърбушваше граматиката, търсейки най-бързия начин да убеди хората в своята нова наука, „защото ето го пред вас, госпожи и господа, това изтерзано от прилепите на Езекиел създание. Я вие там, с недоверчивото лице, хайде да видим дали ще се решите да го попитате кога ще умрете…“ Но аз нито веднъж не можах да позная дори каква дата е, затова той ме развенча като ясновидец. „Лошото храносмилане ти е повредило жлезата на ясновидството“ — рече той и след като ми удари един бой, за да си върне благоволението на съдбата, реши да ме заведе пак при баща ми и да си вземе обратно парите. Но тъкмо тогава му хрумна да потърси практическо приложение на електрическите токове от физическото страдание и се залови да направи шевна машина, свързана посредством, вендузи с онази част от тялото, където е болката. Тъй като аз по цели нощи пъшках от тоягите, с които той по моя гръб гонеше нещастието, наложи се да ме остави, защото с мене можеше да докаже ценността на изобретението си. И тъй, връщането ни се „отлагаше, а неговото настроение малко по малко се подобряваше, докато най-сетне машината започна толкова добре да работи, че не само шиеше по-хубаво и от най-сръчната послушничка, но и бродираше птички и цветя, в зависимост от мястото и силата на болката. Вече вярвахме, че сме победили злата участ, когато до нас стигна вестта, че командирът на броненосеца пожелал да повтори във Филаделфия опита с противоотровата и в присъствието на своя генерален щаб станал на каша от адмирал.

Дълго време Блакаман не се засмя. Бягахме с него през индиански клисури и в колкото по-затънтени места се отзовавахме, толкова по-ясно стигаха до нас слуховете: морските пехотинци нахлули в страната под претекст, че искат да изтребят жълтата треска, и обезглавяват всеки закоравял или потенциален грънчар, когото срещнат по пътя си, и то не само местните — за всеки случай, а също и китайците — от разсеяност, негрите — по навик, и индусите — защото са укротители на змии, а после видели сметката на фауната и на флората и на рудите — колкото успели, — защото техните специалисти по нашите въпроси ги научили, че хората от Карибския край притежават способността да се превъплъщават, за да мамят гринговците. Аз не разбирах откъде се беше взел този техен яд, нито пък защо ние толкова много се страхувахме. Най-сетне се скрихме на сигурно място — сред вечните ветрове на Гуахира — и чак там той събра смелост да ми признае, че неговата противоотрова била чисто и просто равен с терпентин, но той платил две квартални на един свой човек, да му донесе онази мапана без отрова. Настанихме се сред развалините на една мисия от колониално време, залъгвани от надеждата, че ще минат контрабандистите — на тях можеше да се довери човек, пък и те единствени бяха способни да тръгнат под това адско слънце през тази селитрена пустиня. Отначало ядяхме саламандри, опушени с разни лишеи по развалините. Когато се опитахме да сдъвчем неговите сварени гамаши, още имахме сили да се смеем, а накрая изядохме дори водните паяци из кладенците и едва тогава си дадохме сметка до каква степен ни липсват хората. Тъй като по онова време аз не познавах никакво средство срещу смъртта, просто си легнах на една страна, където по-малко ме болеше, и я зачаках, а три в това време бълнуваше за някаква си толкова ефирна жена, че можела, въздишайки, да минава през стените. Този измислен спомен също беше едно от неговите лукавства: с любовни страдания той искаше да се подиграе на смъртта. Но в часа, когато би трябвало вече да сме умрели, той дойде при мене, по-жив от когато и да било, и цяла нощ остана да бди над моята агония, като през всичкото време мислеше с такава настойчивост, че аз и досега не мога да разбера дали беше вятърът онуй, дето свиреше между развалините, или неговата мисъл, а на разсъмване ми каза със същата решителност като преди, че сега вече разбрал каква е истината: разбрал, че аз пак съм развалил късмета му, затова хубаво да си държа гащите, че както съм му го развалил, тъй трябвало да му го оправя.

Тогава се изпари и малкото ми обич към него. Той свали от гърба ми последните парцали, уви ме в бодлива тел, разтърка раните ми със селитрените камъни, топна ме като в саламура в собствената ми урина и ме закачи за глезените, да изгоря на слънцето, а на всичко отгоре викаше, че такава смърт не била достатъчна, за да омилостиви неговите преследвачи. Накрая ме хвърли в една килия за мъчения, където колониалните мисионери превъзпитавали еретиците — да изгния там в собствените си изпражнения — и с вероломство, от което все още си имаше предостатъчно, започна да имитира гласовете на разни животни за ядене, шумоленето на зрели царевици и бълбукането на ручеите, за да ме измъчва с представата, че умирам от нищета в рая. Когато най-сетне контрабандистите го снабдиха с храна, той слизаше в килията да ми донесе нещо да ям, колкото да не умра, но после ме караше да му плащам за милосърдието, като изтръгваше ноктите ми с клещи и с воденични камъни стържеше зъбите ми. Единствената ми утеха тогава беше мисълта, че животът ще ми даде време и възможност да си отмъстя за такава подлост с други, още по-тежки мъчения. Самият аз се чудех, че издържам вонята на собственото си гниене, а той ме обсипваше отгоре още и с остатъците от своята трапеза, хвърляше по ъглите парчета от разложили се гущери и ястреби, за да отрови докрай въздуха в килията. Не знам колко време беше минало, когато веднъж ми донесе един умрял заек, за да ми покаже, че предпочита да го остави да изгние, вместо да ме нахрани. Тогава търпението ми се изчерпа, остана само омразата. Грабнах заека за ушите и го запратих в стената, въобразявайки си, че не заекът, а той ще се пръсне“. И тогава, също като на сън, заекът не само възкръсна, надавайки уплашен писък, ами се върна в ръцете ми по въздуха.

Така започна моят славен живот. Оттогава кръстосвам по света и за две песо смъквам треската на маларичните; за четири и половина връщам зрението на слепите; за осемнадесет пускам водата на болните от водянка; оправям недъзите на сакатите: за двадесет песо — ако са били сакати по рождение, за двадесет и две — ако са осакатели от катастрофа или при скарване, за двадесет и пет — ако са осакатели по време на война, земетресения, десанти на морски пехотинци или някакво друго обществено бедствие; общите болни лекувам вкупом, по особена тарифа, лудите — според лудостта им, децата — на половин цена, а малоумните безплатно. Да видим ще посмее ли някой да каже, че не съм филантроп, дами и господа, и нека сеньор главнокомандуващият на двадесетия военноморски флот заповяда на своите момчета да махнат барикадите, за да мине страдащото човечество: прокажените — наляво, епилептиците — надясно, сакатите — там, където няма да пречат, а най-отзад — по-малко спешните случаи, само че не ми се струпвайте, моля, че после не отговарям, ако се объркат болестите ви, та взема да ви излекувам от нещо, дето не сте го имали. И нека продължава музиката, докато медта на тръбите се стопи, нека хвърчат ракетите, докато ангелите се подпалят, и нека се лее ракията, докато убие мисълта. Идвайте дюстабанки, въжеиграчи, касапи и фотографи, за всичко аз плащам, дами и господа, защото дотук свършва лошата слава на двамата Блакамановци и започва голямата бъркотия. Тъй ви приспивам аз с красноречието на депутат — защото току-виж усетът ми изневерил и на някои вземе, че им стане по-лошо, отколкото им е било. Единственото, с което не се занимавам, това е възкресяването на мъртви, защото едва отворили очи, те убиват от гняв смутителя на своя покой и защото в края на краищата или се самоубиват впоследствие, или отново умират, от разочарование. Отначало ме преследваха свита учени, за да проверят законността на моята индустрия, и когато се убедиха, че няма нищо нередно, заплашиха ме с ада на Симон Мага и ми препоръчаха да се отдам на мъченически живот, за да стана светец, но аз им отговорих, без да подценявам техния авторитет, че тъкмо оттам съм започнал. А всъщност какво печеля аз, ако стана светец, след като умра. Аз съм си артист и единственото, което искам, е да продължавам да си живея безгрижно с шестцилиндровия фургон, дето го купих от консула на морските пехотинци, с шофьор от Тринидад, бивш баритон от операта на пиратите в Ню Орлеан, с моите копринени ризи, с разните ми ориенталски мазила, със зъбите ми от топаз, с кастореното ми сомбреро и кожените ми обувки от два цвята, да си спя без будилник, да танцувам с цариците на красотата, които се захласват от моето красноречие, и да не треперя, че някой божи ден ще секнат моите способности, защото за да продължавам този свой живот като на министър, ми стига моето лице на глупак и са ми предостатъчни сумата дюкяни, дето ги имам оттук, та чак отвъд залеза, където същите онези туристи, дето ни караха да им плащаме за адмирала, сега се пребиват за портрети с моя автограф, за алманасите с моите любовни стихове, за медалите с моя образ в профил. И всичко това имам без славата на вечния сън, без да стоя ден и нощ, изваян от мрамор, на кон, одрискан от ластовичките, както основоположниците на отечеството.

Жалко, че Блакаман Лошия не може да повтори тази история, за да се убедите, че в нея няма никаква измислица. Последния път, когато го видяха на този свят, беше загубил и последните останки от своето някогашно великолепие, душата му беше разбита, костите му — разместени от суровостта на пустинята, но все още си имаше чифт хубави гърмящи змии, за да може да се появи отново онази неделя на пристанището в Санта Мария дел Дариен със своя вечен, злокобен сандък, само че тогава не се опитваше да пробутва никаква противоотрова, а молеше с прегракнал от вълнение глас морските пехотинци да го разстрелят пред очите на всички, за да покаже на собствената си кожа способността на това свръхестествено същество да възкресява мъртвите, госпожи и господа, и макар че имате пълното право да не ми вярвате, след като сте понасяли толкова време моите коварства на измамник и фалшификатор, кълна ви се в праха на майка си, че днешният опит не е никаква мистификация, а чиста и свята истина, и ако все пак у вас остава някакво съмнение, то обърнете внимание, че сега аз не се смея както преди, а едва сдържам желанието си да плача. Много убедителен беше, като си разкопча ризата, с плувнали в сълзи очи, и започна да се тупа силно по сърцето, за да покаже най-хубавото място за смъртта, но въпреки това морските пехотинци не посмяха да стрелят, от страх да не загубят престижа си пред неделното множество. Един, дето навярно не беше забравил някогашните му шарлатанства намери, кой знае откъде, и му донесе в една консервена кутия няколко отровни корена, достатъчни да обърнат с корема нагоре всички морски гарвани в Карибския край, и той ги отхлупи с такова нетърпение, сякаш наистина щеше да ги изяде. И наистина ги изяде, „само че, госпожи й господа, не се разстройвайте и няма защо да се молите душата ми да почива в мир, защото тази моя смърт ще е само едно кратко посещение на онзи свят“. Този път се държа толкова честно и достойно, че не прибягна до никакво предсмъртно хъркане като на оперна сцена, ами слезе от масата като рак, преодолявайки първите съмнения, потърси на земята най-подходящото място, за да легне, погледна ме оттам като дете майка си и издъхна в собствените си ръце, все още сдържайки мъжките си сълзи, извит надясно и назад от тетануса на вечността. Този беше единственият случай, когато моята наука ми изневери, както може да се предполага. Сложих го в онзи сандък със съвсем подходящи размери, където се събра в цял ръст, накарах да го опеят, което ми струва петдесет златни монети по четири дуро, защото свещенослужителят беше облечен в златни одеяния, а освен това присъствуваха трима седящи епископа. Поръчах да му построят императорска гробница на един хълм, изложен на най-ласкавите ветрове на морето, с параклис само за него и с желязна плоча, на която написаха с главни готически букви, че тук почива Блакаман Мъртвия, напразно наречен Лошия, присмехулник, взел на мушка морските пехотинци, и жертва на науката. Всички тези почести ми се видяха достатъчни, за да отдам заслуженото на неговите добродетели, и тогава започнах да си отплащам за подлостите му: възкресих го вътре в гробницата, под желязната плоча, и го оставих там да се гърчи в ужас. Това стана много преди морето да залее Санта Мария дел Дариен, но гробницата си стои непокътната на хълма, под сянката на драконите, които се качват да поспят на гърба на атлантическите ветрове, и всеки път, като минавам по тези места, откарвам му цял автомобил рози и сърцето ми се свива от жал за неговите достойнства, но после долепвам ухо до плочата, за да го чуя как плаче сред останките от разкапания сандък, и ако усетя, че пак е умрял, отново го възкресявам, защото най-ценното в това наказание е той да продължава да живее в гробницата, докато съм жив аз, тоест завинаги.

Невероятната и печална история на кротката Ерендира и нейната бездушна баба

Ерендира къпеше баба си, когато задуха вятърът на нейното нещастие. Огромната къща с попукана мазилка, зареяна сред самотата на пустинята, се разтърси до основи още при първия напор. Но Ерендира и баба й бяха свикнали с опасностите на онази налудничава природа, пък и в банята — украсена с пауни лекомислени като в римските бани мозайки — те почти не забелязаха колко е силен вятърът.

Гола и огромна, в мраморния басейн бабата приличаше на хубав кит. Внучката бе навършила едва четиринадесет години, беше хилава, с крехки кости и прекалено кротка за възрастта си. Пестеливо и съсредоточено, сякаш изпълняваше религиозен ритуал, тя поливаше баба си с вода, в която беше сварила разни очистителни билки и благоуханни листа, и те залепваха по пищните рамене, по разпуснатите, лъскави като метал коси, по могъщия гръб, татуиран безжалостно и с моряшко безсрамие.

— Тази нощ сънувах, че чакам писмо — рече бабата.

Ерендира, която говореше само в краен случай, попита:

— Какъв ден беше в съня ти?

— Четвъртък.

— Тогава е писмо с лоши вести — каза Ерендира, — но то никога няма да дойде.

След като я изкъпа, заведе баба си в спалнята. Тя беше толкова дебела, че можеше да върви само подпряна на рамото на внучката си или на една тояга като епископски жезъл, но дори и в най-тромавите й движения се чувствуваше могъществото на някогашна величественост. В спалнята, подредена претрупано и налудничаво, както и цялата къща, Ерендира изгуби още два часа, за да оправи баба си. Разчеса косите й кичур по кичур, напарфюмира ги, прибра ги, облече й една рокля на тропически цветя, напудри лицето й е талк, начерви устните й, разтърка бузите й с руж, на маза клепачите й с мускус, лакира ноктите й със седефен лак и след като я нагизди като кукла; по-голяма от човешки ръст, заведе я в градината с ухаещи до задушаване цветя — също като онези по роклята й, — сложи я да седне на едно кресло, подобно на трон, нави й грамофона с тръба и я остави да слуша късичките плочи.

Докато бабата плуваше в тресавищата на миналото, Ерендира се залови да измете къщата — мрачна и претрупана с невероятни мебели и статуи на измислени същества, и паяжини от сълзи, и гипсови ангели, и едно пиано със златист лак, и безброй най-неочаквани по форма и размер часовници. Имаше в двора една щерна, в която години наред бяха събирали вода, донесена на индиански гърбове от далечни извори, а сега в нея живееше една рахитична камилска птица — единственото пернато, устояло на изтезанията на онзи проклет климат. Къщата се намираше далеч от всичко, в самото сърце на пустинята, до едно селище с бедни и нажежени улички, където козлите се самоубиваха от отчаяние, щом задухаше вятърът на нещастието.

Това необикновено жилище бе построено от съпруга на бабата — един легендарен контрабандист на име Амадис. От него тя роди син, който също се казваше Амадис и беше баща на Ерендира. Никой не знаеше нито произхода, нито потеклото на това семейство Най-разпространената сред индианците версия беше. Амадис, бащата, откраднал своята красива жена от публичен дом на Антилските острови, убил с нож един човек и завинаги я отвлякъл в пустинята, където никой не можеше да му търси сметка. Когато двамата Амадисовци умрели — единият от меланхолия, другият направен на решето в една разпра между съперници, — жена му ги погребала в двора, отпратила четиринадесетте босоноги слугини и в полумрака на тази потайна къща продължила да лелее своите мечти за величие — благодарение саможертвата на незаконородената си внучка, която тя отгледала от самото й раждане.

Само за да навие и свери часовниците, на Ерендира й бяха нужни шест часа. В деня, когато започна нейното нещастие, не трябваше да върши тази работа, защото часовниците бяха навити до следващата сутрин, но за сметка на това трябваше да изкъпе и да преоблече баба си, да измие подовете, да сготви за обед и да излъска кристалните съдове. Към единадесет, когато излезе да смени водата в кофата на камилската птица и да полее пустинните треволяци върху изкопаните един до друг гробове на двамата Амадисовци, тя едва устоя на силния вятър, който бе станал непоносим, но не долови в него лошото предзнаменование, че тъкмо той ще й донесе нещастието. В дванадесет тя доизлъскваше последните чаши за шампанско, когато усети лека миризма на бульон, и трябваше истинско чудо да направи, за да стигне до кухнята тичешком, без да изпотроши съдовете от венецианско стъкло.

Едва успя да свали тенджерата, готова вече да изкипи върху печката. После сложи на огъня една яхния, която отпреди беше приготвила, и използува случая, за да поседне да си почине на едно столче в кухнята. Затвори очи и после ги отвори, но в тях вече нямаше израз на умора. Залови се да прелее бульона в супника. Работеше и спеше.

Бабата седна сама в единия край на голяма маса за банкети със сребърни свещници и прибори за двама души. Дрънна с камбанката й почти в същия миг Ерендира влезе с димящия супник. Докато й сипваше супа, бабата забеляза движенията й на сомнамбул и прокара длан пред очите й, сякаш избърса невидимо стъкло. Момичето не видя дланта. Бабата я последва с очи и когато Ерендира се обърна с гръб, за да отиде пак в кухнята, извика:

— Ерендира!

От рязкото събуждане момичето се стресна и изтърва супника върху килима.

— Няма нищо, дъще — рече бабата ласкаво. — Пак беше заспала права.

— Тялото ми тъй е свикнало — извини се Ерендира.

Все още замаяна от съня, тя вдигна супника и понечи да избърше петното на килима.

— Остави го тъй сега — разубеди я бабата, — следобед ще го изпереш.

Тъй че, освен редовните си следобедни задължения, Ерендира трябваше още да изпере килима от столовата, а щом и без туй се намираше в пералнята, взе, че изпра и понеделнишкото пране, докато вятърът навън обикаляше къщата, търсеше някоя пролука да се пъхне. Толкова много работи трябваше да свърши, че нощта се стовари върху й, без тя да я усети, и когато постла отново килима в столовата, вече беше дошло време за лягане.

Бабата дрънка на пианото целия следобед, тананикайки си с фалцет песни от своето време. Клепачите й още бяха мазни от мускуса, със следи от сълзи, но когато се изтегна в кревата, по муселинова нощница, тя вече беше преодоляла горчивината от хубавите спомени.

— Гледай утре да изпереш и килима от салона — каза тя на Ерендира, — че не е виждал слънце кой знае откога.

— Добре, бабо — отвърна момичето.

Взе едно ветрило от пера и започна да вее на невъзмутимата матрона, която заспивайки, й четеше кодекса за реда през нощта.

— Изглади всичкото пране, преди да си легнеш, че да заспиш със спокойна съвест.

— Добре, бабо.

— Хубаво прегледай гардеробите, че през ветровитите нощи молците още повече огладняват.

— Добре, бабо.

— Като свършиш всичко, вземи изнеси цветята на двора, да подишат.

— Добре, бабо.

— И сложи храна на камилската птица.

Заспала беше, но продължаваше да дава нареждания — нали от нея внучката бе наследила способността си да продължава да действува и насън. Ерендира излезе от стаята, без да вдига шум, и свърши последните си задължения за вечерта, като все отговаряше на поръките на спящата си баба.

— Дай вода на гробовете.

— Добре, бабо.

— Преди да си легнеш, гледай всичко да оставиш в пълен ред, че на вещите им е много мъчно, когато не ги сложат да спят на мястото им.

— Добре, бабо.

— И ако дойдат двамата Амадисовци, предупреди ги да не влизат, че шайката на Порфирио Галан ги чака, за да ги убие.

Ерендира престана да й отговаря, защото знаеше, че започва да бълнува, но не изпусна нито едно нареждане. Когато провери райберите на прозорците и навсякъде изгаси светлината, взе един свещник от столовата и се запъти към своята спалня, като си светеше с него. Между поривите на вятъра чуваше равномерното дишане на заспалата баба.

Нейната стая също беше разкошна, макар и не чак колкото на бабата. Отрупана беше с парцалени кукли и животни с пружина за навиване, останали от неотдавнашното й детство. Капнала от зверския труд през деня, Ерендира не намери сили да се съблече — само остави свещника на нощната масичка и се стовари на леглото. След малко вятърът на нейното нещастие нахълта в спалнята като цяла глутница кучета и запрати свещника право в пердето.

 

 

На разсъмване, когато вятърът най-сетне спря, заваляха едри и редки дъждовни капки. Те изгасиха последните въглени и втвърдиха димящата пепел от къщата. Хората от селото, повечето индианци, се мъчеха да изровят останките от бедствието: овъгления скелет на камилската птица, капака на позлатеното пиано, торса на една статуя. Бабата с непроницаемо отчаяние съзерцаваше останките от своето имущество. Ерендира седеше между гробовете на двамата Амадисовци и вече не плачеше. Когато се увери, че сред развалините са оцелели малко незасегнати от огъня вещи, бабата с искрена жалост погледна своята внучка.

— Горкото ми момиче — въздъхна тя. — Няма да ти стигне животът да ми изплатиш тези щети.

Ерендира започна да й плаща още същия ден, под поройния дъжд, когато баба й я заведе при селския бакалин — един кльощав и припрян вдовец, широко известен из цялата пустинна област, защото даваше добра цена за девствеността. В присъствието на чакащата с невъзмутим вид баба вдовецът с научна строгост проучи Ерендира: прецени силата на бедрата й, размера на гърдите й, обиколката на ханшовете й. Дума не продума, докато не пресметна стойността й.

— Много е зелена още — рече тогава; — цицките й са като на кучка.

После я накара да се качи на един кантар, за да докаже с цифри преценката си. Ерендира тежеше четиридесет и два килограма.

— Повече от сто песо не струва — рече вдовецът. Бабата се възмути.

— Сто песо за едно непипнато, ново-новеничко момиче! — почти извика тя. — Не, драги, това значи да нямаш никакво уважение към непорочността!

— Най-много сто и петдесет — рече вдовецът.

— Момичето ми е причинило щети за повече от един милион песо — каза бабата. — С такива цени, и двеста години няма да й стигнат да ми се изплати.

— Единственото хубаво, което има — рече вдовецът, — е възрастта й, за щастие.

Бурята заплашваше да събори къщата, а по тавана имаше толкова много дупки, че вътре валеше едва ли не като навън. Бабата се почувствува съвсем самотна в този свят на бедствия.

— Качете поне до триста — каза тя.

— Двеста и петдесет.

Накрая се споразумяха за двеста и двадесет песо в брой и някои неща за ядене. Тогава бабата даде знак на Ерендира да върви с вдовеца и онзи я поведе за ръка към задната част на дюкяна, сякаш на училище щеше да я заведе.

— Тука те чакам — рече бабата.

— Добре, бабо — отвърна Ерендира.

Задната част на дюкяна представляваше нещо като навес с четири подпорни стълба от тухли, с покрив от прогнили палми и висока един метър кирпичена ограда, над която вихрите на бурята нахълтваха в къщата. По ръба на кирпичените тухли бяха наредени саксии с кактуси и други издръжливи на суша растения. Между два от стълбовете се полюляваше избелял хамак — като отпуснато платно на яхта, оставена на произвола на вълните. Някъде отвъд рева на вятъра и плющенето на водата се дочуваха далечни гласове, вой на животни отдалеч, и викове като при корабокрушение.

Когато Ерендира и вдовецът излязоха под навеса, те трябваше да се хванат за нещо, за да не ги повали поривистият дъжд, който ги намокри до кости. От грохота на бурята гласовете им не се чуваха, а движенията им станаха особени. При първия опит на вдовеца Ерендира изкрещя нещо, което не можа да се чуе, и се опита да избяга. Вдовецът й отговори мълчаливо — изви ръката й в китката и я повлече към хамака. Тя му се опъна, одраска го по лицето, продължавайки да крещи беззвучно, а той й отвърна с една тържествена плесница, която я повдигна от земята и я накара да се понесе във въздуха с развети в празното пространство дълги като на медуза коси, прегърна я през кръста, преди да е стъпила отново на земята, тръшна я в хамака с един зверски удар и с коленете си я закова на място. Тогава Ерендира изпадна в ужас, загуби съзнание и остана като омагьосана от пъстрите перки на една риба, която плуваше с вятъра на бурята. А в това време вдовецът я разголваше, късаше роклята й, дърпайки я хищно, сякаш скубеше трева, раздираше я на дълги цветни ивици, които се извиваха като серпантини и отлитаха, носени от вятъра.

Когато в селото не остана мъж, който можеше да плати нещо за любовта на Ерендира, баба й я качи на един товарен камион и я поведе по пътищата на контрабандистите. Пътуваха отзад, в каросерията, без никакъв покрив над главите, между чували с ориз, тенекии масло и останките от пожара: горната табла на кревата в стил от епохата на вицекралството, един ангел на войната и други негодни за нищо вехтории. В един сандък с два кръста отгоре, нарисувани с дебела четка, отнесоха костите на двамата Амадисовци.

С един разпран чадър бабата се пазеше от вечното слънце. Дишаше тежко, измъчвана от потенето и прахта, но дори в това тежко положение пазеше величественото си достойнство.

За пътуването и за пренасянето на мебелите плати Ерендира, като се любеше по за двайсет песо с товарача на камиона зад купчината тенекии и чували с ориз. Отначало опита да се защити със същите средства, както и срещу нападението на вдовеца. Но подходът на товарача беше друг, той не беше припрян, знаеше как да я подхване и накрая я укроти с нежността си. Тъй че, когато пристигнаха в първото селище, след един мъчите лен ден, Ерендира и товарачът си почиваха след хубавата любов зад паравана от стоки. Шофьорът на камиона извика на бабата:

— Оттук нататък е пълно с хора.

Бабата недоверчиво огледа жалките безлюдни улички на селото — малко по-голямо, но много по-тъжно от онуй, което бяха напуснали.

— Не се забелязва — рече тя.

— Това е територия на мисионери — обясни шофьорът.

— Мен не ме интересува благотворителността, а контрабандата — рече бабата.

Заслушана в разговора иззад купчината стоки, Ерендира човъркаше с пръст един чувал ориз. Изведнъж напипа някакъв конец, дръпна го и измъкна дълъг гердан от истински перли. Заразглежда го уплашено, държейки го между пръстите си като умряла змия. А в това време шофьорът отговаряше на бабата:

— Вие, сеньора, сънувате с отворени очи. Никакви контрабандисти няма.

— Ами! — рече бабата. — На мене ще ми ги разправяте!

— Потърсете ги и ще видите — подигра й се шофьорът, развеселен. — Всички говорят за тях, но никой не ги е видял.

Товарачът забеляза, че Ерендира е извадила гердана, побърза да го вземе от ръцете й и пак го напъха в чувала с ориз. Бабата реши да останат, въпреки че селището изглеждаше бедно, и повика внучката да й помогне да слезе от камиона. Ерендира се сбогува с товарача с една бърза, но искрена, истинска целувка.

Седнала на трона посред пътя, бабата почака да разтоварят техните неща. Последен свалиха сандъка с костите на двамата Амадисовци.

— Този сандък тежи като мъртвец — засмя се шофьорът.

— Двама са — рече бабата. — Затова се отнасяйте с нужното уважение.

— Бас държа, че са статуи от слонова кост — засмя се шофьорът.

Сложи сандъка с костите как да е между обгорените мебели и протегна към бабата разтворената си длан.

— Петдесет песо — рече.

Бабата посочи товарача:

— Честно и почтено си платихме на вашия помощник.

Шофьорът учудено погледна своя помощник, онзи кимна утвърдително и той се върна в кабината на камиона. Там пътуваше една жена в траур с пеленаче, което плачеше от жегата. Тогава товарачът напълно самоуверено каза на бабата:

— Ерендира тръгва с мене. Освен ако вие не заповядате нещо друго. Намеренията ми са честни.

Момичето го прекъсна уплашено:

— Аз нищо не съм казвала!

— Казвам го аз, защото на мене ми хрумна тази мисъл — каза товарачът.

Бабата го изгледа от главата до петите, без да го подценява, а просто стараейки се да измери истинската сила на желанието му.

— Аз не възразявам — рече му тя, — стига да ми платиш всички загуби, които съм понесла заради нейното нехайство. Осемстотин седемдесет и две хиляди, триста и петнайсет песо без четиристотин и двайсет, които тя вече ми изплати, или всичко осемстотин седемдесет и една хиляда, осемстотин деветдесет и пет.

Камионът тръгна.

— Ако имах такъв куп пари, щях да ви ги дам, повярвайте ми — каза сериозно товарачът. — Момичето ги заслужава.

На бабата й хареса решителността на момчето.

— Тогава ела, когато ги имаш, синко — отговори му тя със симпатия в гласа, — но сега си върви, че ако извадим сметките, ще трябва да ми платиш още десет песо.

Товарачът скочи в каросерията на камиона, който се отдалечаваше. Оттам махна с ръка на Ерендира за сбогом, но тя беше още толкова изплашена, че не му отвърна.

На същия напечен от слънцето пущинак, където ги стовари камионът, Ерендира и баба й скалъпиха нещо като палатка от парчета ламарина и останки от персийски килими. Постлаха си на земята две рогозки и спаха не по-лошо, отколкото в голямата къща — докато слънцето не си намери пролуки в покрива и не опари лицата им.

За разлика от всеки друг път, тази сутрин бабата се залови да нагласи Ерендира. Гримира лицето й в гробовен стил, както беше на мода през нейните младини, а накрая й сложи изкуствени клепки и превърза косите й с панделка от органдин, като същинска пеперуда на главата й.

— Ужасно изглеждаш — призна тя, — но мъжете са големи простаци по отношение на жените.

Още преди да са ги видели, и двете различиха стъпките на две магарета по коравата земя на пустинята. По заповед на баба си Ерендира се излегна върху рогозката, също като начеваща актриса преди вдигането на завесата. Подпирайки се на епископския жезъл, баба й излезе от палатката и седна на трона да чака двете магарета.

Беше пощаджията. Нямаше повече от двайсет години, макар че службата го беше състарила, и носеше кафеникава униформа, гамаши, коркова каска и военен пистолет на патрондаша. Яхнал беше по-хубавото магаре, а другото, не толкова едро, натоварено с платнените чували, водеше за оглавника.

Като минаваше покрай бабата, махна й с ръка за „добър ден“ и щеше да продължи пътя си, но тя му направи знак да хвърли поглед в палатката. Момчето спря и видя Ерендира, излетната на рогозката, с погребалния грим и по рокля с морави ширити.

— Харесва ли ти? — попита го бабата.

Пощаджията чак тогава разбра какво му предлагат.

— На гладен стомах не е лоша — усмихна се той.

— Петдесет песо — рече бабата.

— Брей, че да не е от злато! — рече той. — Толкова струва храната ми за цял месец.

— Няма какво да се стискаш толкова — рече бабата. — Във въздушната поща дават по-голяма заплата, отколкото на поповете.

— Аз съм от националната поща — каза момчето. — Въздушната е онзи, дето ходи с едно камионче.

— Както и да е, любовта е не по-малко важна от храната — рече бабата.

— Само че не нахранва.

Бабата разбра, че един човек, който се храни от надеждите на хората, има предостатъчно време да се пазари.

— Ти колко имаш? — попита го тя.

Пощаджията слезе от магарето, извади от джоба си няколко смачкани банкноти и ги показа на бабата. Тя с хищна ръка ги грабна всичките заедно, като топка.

— Правя ти отстъпка — рече му тя, — но при едно условие: да разгласим навсякъде.

— Чак до другия край на света — обеща пощаджията. — За това ме бива.

Ерендира не беше успяла и да мигне. Свали изкуствените си клепки и се дръпна на една страна върху рогозката, за да направи място на случайния си жених. Щом той влезе в палатката, бабата енергично дръпна подвижната завеска и затвори входа.

Тази сделка беше полезна. Привлечени от рекламата на пощаджията, надойдоха мъже от много далече, за да се запознаят с Ерендира. След мъжете се появиха масички с лотарии, сергии с разни неща за ядене и най-накрая пристигна един фотограф на колело. Той инсталира срещу лагера един фотоапарат на триножник с траурночерен ръкав, а отзад опъна платнище с нарисувано езеро и куци лебеди, за фон.

Седнала на своя трон, бабата си вееше с ветрилото и сякаш нейният собствен панаир никак не я засягаше. Единственото, което я интересуваше, беше да има порядък на опашката от клиенти, дето чакаха да им дойде редът, и да й плащат точно, преди да влязат при Ерендира. Отначало беше много строга, стигна дори дотам, че отпрати един добър клиент, защото не му стигали пет песо. Но с течение на времето започна да възприема поуките на живота и накрая се съгласяваше да й доплащат с медальони на светци, със семейни реликви, венчални пръстени и с всичко, което, захапеш ли го със зъби, може да докаже, че е чисто злато, макар и да не блести.

В края на техния дълъг престой в това първо селище бабата имаше вече достатъчно пари, за да купи магаре. И пое навътре в пустинята да търси други места, по-подходящи за събиране на дълга. Пътуваше седнала върху някакво подобие на носилка, прикрепена върху гърба на магарето, и се пазеше от неподвижното слънце с един разнебитен чадър, който Ерендира държеше над главата й. Зад тях вървяха четирима индианци-носачи, нарамили съставните части на лагера: рогозките за спане, поправения трон, гипсовия ангел и сандъка с останките на двамата Амадисовци, Фотографът следваше кервана на велосипеда си, но без да го настига, сякаш нямаше нищо общо с него.

Бяха минали шест месеца от пожара и бабата имаше вече ясна представа какви приходи носи тяхното предприятие.

— Ако нещата продължават все тъй — каза тя на Ерендира, — ще ми изплатиш дълга си за осем години, седем месеца и единайсет дни.

И пак започна да проверява на ум сметките — със затворени очи, прехвърляйки между пръстите си някакви зърна, който вадеше от един вътрешен джоб, скривалище и на парите. Накрая допълни:

— Разбира се, ако не смятаме надниците и храната на индианците и някои други, по-дребни разходи.

Ерендира вървеше в крак с магарето, задушавана от горещината и прахта, и никак не оспори сметката на баба си, но едва се сдържа да не заплаче.

— Сякаш имам в костите си разтрошено стъкло — рече тя.

— Ти се опитай да заспиш.

— Добре, бабо.

Затвори очи, пое дълбоко глътка парещ въздух и продължи да върви, заспала.

 

 

Сред облаците прах на хоризонта се появи една камионетка, натоварена с птичи клетки, разгони по пътя си козлите и писукането на птиците в нея обля като струя прохладна вода неделната сънливост на Сан Мигел дел Десиерто. На кормилото седеше плещест холандец-чифликчия с насечено от ветрищата лице и мустаци с цвета на катерица, наследени от някой прадядо. На другата седалка пътуваше синът му Одисей — златокос юноша с морскосини самотни очи и с външност на преоблечен ангел. Вниманието на холандеца беше привлечено от някаква походна палатка, пред която чакаха ред всичките войници от местния гарнизон. Насядали бяха по земята и пиеха от една и съща бутилка, като си я подаваха от уста на уста, а на главите им стърчаха клони от бадемови дървета — като че ли се намираха в засада и щяха да се хвърлят в бой.

— Какво ли продават там, дявол да го вземе?

— Една жена продават — отвърна му съвсем непринудено синът. — Ерендира се казва.

— Ти откъде знаеш?

— Всички в пустинята знаят — отвърна Одисей.

Холандецът отиде в хотелчето на селището. Одисей се позабави в камионетката, със сръчни пръсти отвори една чанта за книжа, която баща му беше оставил на седалката, извади пачка банкноти, пъхна няколко в джобовете си и остави пак всичко, както си беше. Същата нощ, докато баща му спеше, той излезе през прозореца на странноприемницата и отиде да се нареди на опашката пред палатката на Ерендира.

Там веселбата беше в разгара си. Пияните новобранци танцуваха един с друг, за да не отиде зян безплатната музика, а фотографът правеше нощни снимки с помощта на листове магнезий. Докато следеше как върви търговията, бабата броеше банкноти в скута си, разпределяше ги на равни купчинки и ги нареждаше в една кошница. По това време нямаше повече от дванайсет войници, но опашката от следобеда се беше удължила от цивилни клиенти. Одисей беше последният.

Дошъл беше редът на един войник с мрачно лице. Бабата не само че му прегради пътя, но и не пожела да се докосне до парите му.

— Не, синко — рече му, ти няма да влезеш дори и за всичкото злато на света. Зъл дух носиш.

Войникът не беше от този край и се изненада.

— Какво значи това?

— Че носиш зъл дух и го предаваш на другите — рече бабата. — Стига му на човек да те погледне в лицето.

Отстрани го с ръка, но без да го докосва, и даде път на следващия войник.

— Влизай ти, драгуне — рече му весело. — И не се бави, че родината има нужда от тебе.

Войникът влезе, но веднага се върна, защото Ерендира искала да говори с баба си. Тя закачи на ръката си кошницата с парите и влезе в палатката. Вътре беше тясно, но чисто и подредено. На един брезентов креват в дъното лежеше Ерендира и трепереше цялата, без да може да се овладее. Беше измъчена и вмирисана на войнишка пот.

— Умирам, бабо! — изхълца тя.

Бабата пипна челото й и като се увери, че няма температура, опита се да я утеши.

— Най-много десетина войници да са останали — рече тя.

Ерендира избухна в плач и зави като уплашено животно. Тогава бабата разбра, че е прехвърлила границата на ужаса, и започна да я гали по главата, да я утешава.

— Слаба си, там е цялата работа — рече й тя. — Хайде недей плака повече; изкъпи се със салвия, да се съвземеш.

Когато Ерендира започна да се успокоява, излезе навън и върна парите на войника, който чакаше.

— Свърши за днес — рече му. — Ела пак утре и пръв ще те пусна. — После викна на другите от опашката: — Край, момчета. До утре в девет.

Редицата се разсипа, войници и цивилни нададоха викове на негодувание. Бабата ги пресрещна шеговито, но съвсем не на шега размахваше опустошителната си тояга.

— Нахалници! Мръсници! — крещеше им. — Вие да не си мислите, че това момиче е от желязо! Бих искала да ви видя аз на нейното място! Развратници! Отрепки!

Мъжете й отвръщаха с по-тлъсти ругатни, но накрая тя успя да потуши бунта и стоя на пост с тоягата, докато не раздигнаха масите със закуски, докато не разглобиха лотариите. Тъкмо се канеше да влезе в палатката, когато съзря Одисей — цял-целеничък, сам на празното и тъмно място, където допреди малко беше редицата от мъже. Особена светлина струеше от него и сякаш само заради лъчистата си хубост той беше видим в тъмнината.

— Ами ти? — рече му бабата. — Къде си оставил крилете си?

— Аз нямам, но моят дядо наистина е имал — отвърна Одисей с присъщата си непринуденост. — Само че никой не вярва.

Бабата пак го заразглежда като омагьосана.

— Аз пък вярвам — каза му тя. — Сложи си ги и ела утре с тях.

Влезе в палатката и остави Одисей да грее на мястото си.

На Ерендира й поолекна след банята. Беше си облякла късичък комбинезон с бродерии и си бършеше косата, преди да легне, но все още с усилие потискаше сълзите си. Бабата спеше.

Иззад кревата на Ерендира съвсем бавно се подаде главата на Одисей. Тя видя неспокойните бистри очи, но преди да каже нещо, разтърка лице с пешкира, за да се увери, че не й се привижда. Когато Одисей примигна за първи път, Ерендира го попита съвсем тихо:

— Ти кой си?

Одисей се показа до раменете.

— Казвам се Одисей — отговори й. После и показа откраднатите банкноти и добави: — Имам пари.

Ерендира се подпря с ръце на кревата, доближи лицето си до лицето на Одисей и двамата продължиха тъй да си приказват, също като деца в първоначално училище.

— Трябва да се наредиш на опашка.

— Цялата вечер чаках.

— А сега ще трябва да почакаш до утре — каза Ерендира. — Чувствувам се като пребита в кръста.

В този миг бабата започна да говори насън:

— Двайсет години ще станат, откак валя за после ден път. Такава страшна буря се изви, че дъждът се размеси с морска вода и къщата осъмна пълна с риби и охлюви и дядо ти Амадис, мир на праха му, видя една лъчиста риба да плува във въздуха.

Одисей пак се скри зад кревата. Ерендира се засмя развеселена.

— Бъди спокоен — каза му тя. — Винаги се държи като ненормална, като заспи, но дори и земетресение не може да я събуди.

Одисей отново се показа. Ерендира го погледна с дяволита и дори малко ласкава усмивка и махна от рогозката мръсния чаршаф.

— Ела — рече му, — помогни ми да сменя чаршафа.

Тогава Одисей излезе иззад кревата и хвана чаршафа за единия край. Той беше много по-голям от рогозката, затова трябваше да го нагъват. След всяко сгъване Одисей все повече се приближаваше до Ерендира.

— Мислех, че ще подлудея, ако не те видя — каза той изведнъж. — Всички разправят, че си много хубава, я това е истина.

— Само че скоро ще умра — каза Ерендира.

— Мама казва, че който умре в пустинята, не отива на небето, а в морето — каза Одисей.

Ерендира остави настрана мръсния чаршаф и покри рогозката с друг — чист и изгладен.

— Аз не съм виждала морето — каза тя.

— Също като пустинята е, само че с вода — рече Одисей.

— Тогава значи не може да се ходи по него.

— Баща ми знае един човек, който можел, но това е било много отдавна.

Ерендира беше възхитена, но й се спеше.

— Ако дойдеш утре по-рано, ще бъдеш пръв — рече му тя.

— На разсъмване заминаваме с татко — каза Одисей.

— И няма ли да минете пак оттука?

— Кой знае кога ще е — рече Одисей. — Сега минахме случайно, защото се загубихме на път към границата.

Ерендира погледна замислено спящата баба.

— Добре, дай ми парите — реши тя.

Одисей й ги даде. Ерендира легна на кревата, но той не мръдна от мястото си, обзет от колебание: в решителния миг храбростта му беше намаляла. Ерендира го хвана за ръката, да го подкани да побърза, и едва тогава усети неговото терзание. Този страх й беше познат.

— За първи път ли ти е? — попита го тя.

Одисей не отговори, но се усмихна отчаяно. Ерендира веднага стана друга.

— Дишай бавно — каза му. — Винаги е тъй в началото, а после дори не усещаш.

Сложи го да легне до себе си и докато го събличаше, успокояваше го с майчини думи и ласки.

— Как се казваш?

— Одисей.

— Това е някакво чуждо име — каза Ерендира.

— Не, това е име на мореплавател.

Ерендира оголи гърдите му, целуна го няколко пъти леко, помириса го.

— Изглеждаш целият като златен, — рече тя, — но миришеш на цветя.

— На портокали навярно — каза Одисей. Вече поуспокоен, той се усмихна съучастнически: — Натоварили сме много птички, за да заблудим полицията, а всъщност караме за границата контрабанда портокали.

— Портокалите не са контрабанда — възрази Ерендира.

— Нашите са контрабанда — каза Одисей. — Всеки един струва по петдесет хиляди песо.

Ерендира се засмя за първи път от много време:

— Най-много ми харесва, че с такава сериозност измисляш разни глупости.

Беше станала искрена и бъбрива, сякаш невинността на Одисей бе променила не само настроението й, но и същността й. На такова малко разстояние от съдбата, бабата продължаваше да говори насън:

— По онова време те донесоха в къщи. В началото на март беше. Приличаше на гущер, завит в памук. Амадис, баща ти, млад и хубав, беше толкова щастлив онзи следобед, че изпрати да докарат около двайсет каруци, натоварени с цветя. Викаше и хвърляше цветя по улицата, докато цялото село се позлати от цветя като морето.

Бълнува няколко часа на висок глас и с упорита страст. Но Одисей не я чуваше, защото Ерендира го любеше искрено и силно. Докато бабата все бълнуваше, тя пак го люби — за половината цена. И продължи да го люби до сутринта, без пари.

 

 

Група мисионери с вдигнати нагоре кръстове стояха рамо до рамо сред пустинята. Силен вятър — също като вятъра на нещастието — шибаше кълчищните им раса и буйните им бради и те едва успяваха да се държат на краката си. Зад гърба им беше сградата на мисията — колониална грамада с мъничка камбанария над неравните варосани стени.

Най-младият мисионер, който командуваше групата, посочи с пръст една естествена пукнатина в лъскавата като стъкло глинеста почва.

— Да не сте престъпили тази черта! — извика той.

Четиримата носачи — индианци, които носеха бабата в една дъсчена носилка, спряха, щом чуха този вик. Макар че седеше неудобно в носилката и беше като затъняла от потта и прахта на пустинята, бабата пазеше гордия си вид. Ерендира вървеше пеша. Зад носилката се точеше върволица от индианци-носачи, а най-отзад ги следваше фотографът на своя велосипед.

— Пустинята не е на никого — каза бабата.

— На бога е — каза мисионерът, — а вие с вашата гнусна търговия погазвате неговите свещени закони.

Тогава бабата долови в думите на мисионера изговора и стила на стара Испания и реши да не влиза в открита схватка, за да не си строши главата в неговата непримиримост. Затуй остави своята напереност.

— Аз не разбирам тайните ти намеци, синко.

Мисионерът посочи Ерендира:

— Това същество е непълнолетно.

— Да, но е моя внучка.

— Толкова по-зле — отвърна мисионерът. — Поверете я на нас, с добро я оставете, или ще трябва да прибегнем до други средства.

Бабата не очакваше, че ще стигнат чак дотам.

— Хубаво де, хубаво — отстъпи тя уплашена. — Само че рано или късно аз ще мина през тази черта, ще видиш.

Три дни след срещата с мисионерите бабата и Ерендира спяха в едно село близо до манастира, когато няколко тайнствени и безмълвни тела, пълзящи като войници пред атака, се вмъкнаха в палатката им. Това бяха шест послушнички-индианки, силни и млади, с ленени раса, които сякаш фосфоресцираха под внезапните лунни проблясъци. Без да вдигат ни най-малък шум, те завиха Ерендира в една мрежа срещу комари, вдигнаха я, без да я събудят, и я понесоха като риба, голяма и крехка риба, уловена в мрежа от лунна светлина.

Бабата опита всички възможни средства, за да освободи своята внучка от попечителството на мисионерите. Едва когато разбра, че всичките са негодни — От най-законните до най-нечестните, — тогава се обърна към гражданската власт, която се упражняваше от военен. Намери го в двора на къщата му. Гол до кръста, той стреляше с пушка в един облак, тъмен и самотен сред пламтящото небе. Мъчеше се да го пробие, че да завали дъжд. Изстрелите му бяха ожесточени и безплодни, но той спря да чуе какво иска бабата.

— Аз не мога нищо да направя — обясни й той, след като я изслуша. — По силата на Конкордата, отците имат право да я задържат, докато стане пълнолетна. Или докато се омъжи.

— Е тогава за какво сте кмет? — попита бабата.

— За да карам облаците да пускат дъжд — рече кметът.

После, като видя, че облакът е отплувал далеч и не може да го стигне, той прекъсна своите служебни задължения и се зае изцяло с бабата.

— На вас ви трябва един човек с голяма тежест, който да отговаря за вас — рече й той. — Който да гарантира за вашето благочестие и нравственост със специално писмо и подпис. Не познавате ли сенатора Онесимо Санчес?

Седнала под голото слънце на един стол, прекалено тесен за нейните неземни кълки, бабата отвърна с тържествен гняв:

— Аз съм една бедна жена, съвсем сама сред огромната пустиня.

Изкривил от жега дясното си око, кметът я изгледа със съжаление.

— Тогава не си губете повече времето, сеньора — каза й той. — Отишла е по дяволите.

Само че тя не беше отишла по дяволите. Бабата опъна палатката си пред манастира на мисията и седна да обмисля положението — също като самотен войн, обсадил укрепен град. Амбулантният фотограф, който я познаваше много добре, натовари своите партакеши на багажника на велосипеда и се приготви да поеме сам по широкия свят, когато я видя на слънчевия пек, с вторачени в манастира очи.

— Ще видим кой пръв ще се умори — каза бабата, — те или аз.

— Те са тук от триста години и още деянят — рече фотографът. — Аз си отивам.

Едва тогава бабата видя натоварения велосипед.

— Ти накъде си се запътил?

— Накъдето ме отвее вятърът — каза фотографът и тръгна. — Светът е широк.

Бабата въздъхна.

— Не е чак толкова широк, колкото си мислиш ти, неблагодарнико.

Но въпреки яда си, не обърна глава към него, за да не откъсне очи от манастира. Не ги откъсна в продължение на много дни — нажежени като пещ дни, — на много нощи със залутани ветрища. Не ги откъсна и през времето за медитация, когато никой не излизаше от манастира. Индианците построиха до палатката навес от палми и под него закачиха своите хамаци, а бабата до много късно не лягаше да спи, клатеше глава на трона и с непобедимата решителност на лежащ бивол преживяше суровите зърна от джоба си.

Една нощ съвсем близко край нея минаха бавно в редица един зад друг няколко покрити камиона. Единствени светлини им бяха гирлянди от цветни фарове, които им придаваха вид на призрачни олтари. Бабата ги позна веднага, защото бяха също като камионите на двамата Амадисовци. Последният камион от конвоя изостана, спря и един мъж слезе от кабината да оправи нещо на каросерията. Сякаш беше копие на двамата Амадисовци — фуражка с обърната нагоре козирка, високи ботуши, два патрондаша, кръстосани на гърдите, пушка и два пистолета. Бабата не можа да устои на изкушението и извика мъжа.

— Не ме ли познаваш коя съм? — попита го тя.

Човекът безмилостно я освети с фенерчето си и разгледа изсушеното от безсъние лице, угасналите от умора очи, повехналите коси на тази жена, която дори на нейната възраст, в нейното тежко положение и при такава рязка светлина право в лицето, можеше да каже, че е била най-голямата хубавица на света. След като я гледа достатъчно, за да се увери, че никога не я е виждал, той изгаси фенерчето.

— Единственото, което мога да кажа с пълна сигурност — рече той, — е, че не сте от богородиците.

— Напротив! — каза бабата със сладък глас. — Аз съм Дамата.

— Каква Дама?

— На Амадис Велики.

— Вие май не сте с всичкия си — каза той, напрегнат. — Какво искате от мене?

— Да ми помогнете да спася своята внучка, внучката на Амадис Велики, дъщеря на нашия Амадис, която е затворена в този манастир.

Човекът надделя страха си.

— Сбъркали сте адреса — рече той. — Ако мислите, че ние можем да се месим в божите работи, тогава значи не сте тази, за която се представяте, и си нямате понятие от контрабанда.

Тази нощ бабата спа още по-малко от предишните нощи. Преживя зърна и мисли, завита в едно вълнено одеяло. А нощните часове объркваха нейното подсъзнание на потиснатите сънища направиха да излязат, макар че беше будна, и тя трябваше да притиска сърцето си с ръка, за да не я задуши споменът за крайморската къща с големи червени цветя, където бе познала щастието. Будува тъй, докато не удари камбаната на манастира и не светнаха първите прозорци и пустинята не се напои с мириса на топла нафора. Едва тогава се предаде на умората, измамена от илюзията, че Ерендира е станала вече и търси начин да избяга, за да се върне при нея.

А Ерендира, напротив, откак я бяха завели в манастира, не беше загубила нито една нощ в безсъние. С градинарски ножици я остригаха и главата й заприлича на четка. Облякоха й расо от грубо платно, като за новачките, дадоха й кофа вода с гасена вар и метла да варосва стъпалата на стълбищата веднага щом някой минеше по тях. Това беше зверски труд, защото мисионери с кални обуща и послушнички непрекъснато се качваха и слизаха, но след убийствената каторга на кревата той беше празник за Ерендира. Освен това, не само тя единствена капваше от умора до вечерта. Този манастир се беше посветил на борба не с дявола, а с пустинята и затова Ерендира виждаше как послушничките-индианки с бой усмиряват кравите, за да могат да ги издоят в краварника, как подскачат по цял ден върху дъските, за да изстискат сиренето, как помагат на козите при трудно раждане. Виждаше ги как се потят като стари хамали, за да извадят вода от кладенеца и с неимоверни усилия да полеят зеленчуковата градина — плод от дръзкия труд на други послушнички, които с мотики бяха разкопали каменливата земя на пустинята, за да посеят зеленчуци в нея. Видя земния ад на пещите за хляб и на стаите за гладене. Видя веднъж как една монахиня подгони из двора едно прасе, подхлъзна се, както беше хванала за ушите подивялото животно, и падна в локва кал, но не го пусна. Две послушнички с кожени престилки й помогнаха да го усмири и една от тях го закла с касапски нож и целите бяха опръскани с кръв и кал. Виждаше в построеното по-настрана отделение на болницата туберкулозни монахини по нощници като савани. Докато чакаха последната заповед на бога, те бродираха сватбени покривала по терасите. А в това време мъжете проповядваха из пустинята. Ерендира живееше в своя полумрак и откриваше нови форми на красота и ужас, които никога не си беше представяла в тесния свят на кревата, но откакто я доведоха в манастира, нито най-грубите, нито най-сладкодумните послушнички бяха успели да изтръгнат от нея дори една-единствена дума. Една сутрин, докато гасеше вар в кофата, тя дочу особена музика — като бистра светлина, по-бистра от светлината на пустинята. Очарована от чудото, тя надникна в една огромна празна зала с голи стени и големи прозорци, през които на пориви нахлуваше и се утаяваше ослепително светлият юнски ден, а в средата една красива монахиня, която тя не беше виждала, свиреше на клавицимбал великденска оратория. Ерендира се заслуша със замряло сърце и докато не удари камбаната за обед, не мигна и не мръдна. След като се наобядваха, пак белосва стълбите с метлата. Изчака послушничките да престанат да сноват нагоре-надолу и като остана сама, спокойна, че никой не може да я чуе, за първи път, откак бе влязла в манастира, проговори.

— Щастлива съм! — изрече тя.

Угаснаха надеждите на бабата, че Ерендира ще избяга, за да се върне при нея, но тя продължаваше своята гранитна обсада, без да вземе каквото и да е решение чак до Петдесетница. По онова време мисионерите претърсваха пустинята — ловяха бременни жени в незаконно съжителство, за да ги омъжат. Качени на едно раздрънкано камионче, с четирима добре въоръжени войници и сандък с евтини дрънкулки, те стигаха и до най-забутаните селца. Най-трудното в този лов на индианци беше да се убедят жените, които се отбраняваха срещу тази божия благодат с правдивия довод, че мъжете карат законните си жени да работят повече, отколкото незаконните, докато самите те си спят, разперили крака в хамаците. Налагаше се да ги привличат с измама, да разтопяват волята божия в сладкия сироп на техния роден език, за да им се стори не чак толкова горчива, но и най-хитрите склоняваха накрая пред лъскавите обеци. С мъжете, напротив, никак не си поплюваха. Щом получеха съгласието на жените, изритаха ги от хамаците и вързани ги натоварваха отзад в камиона и ги откарваха да ги оженят насила.

Няколко дни наред бабата виждаше натовареното с бременни индианки камионче на път за манастира и не се досещаше какви възможности крие това за нея. Сети се чак в неделя на Петдесетница, когато чу камбаните да бият празнично, видя окъсаното и весело множество, тръгнало за празника, и сред него — бременни жени със сватбени воали и венци, хванали под ръка случайните си съпрузи, за да ги направят законни в общата венчавка.

Между последните в шествието мина едно момче с невинно сърце, с права черна индианска коса, остригана до голо, и облечено в парцали, с великденска свещ е панделка в ръката. Бабата го повика.

— Кажи ми едно нещо, синко — попита го тя с най-мазния си глас: — Защо си се хванал ти на това хоро?

Момчето се чувствуваше неловко със свещта, пък и трудно му беше да си затвори устата — заради щръкналите като на магаре зъби.

— Ами защото отците ще ми дадат първо причастие — рече то.

— Колко ти платиха?

— Пет песо.

Бабата извади от вътрешния си джоб пачка банкноти и момчето се ококори, като ги видя.

— Аз пък ще ти дам двайсет — рече бабата. — Само че не за да приемеш първо причастие, а за да се ожениш.

— Ами за кого?

— За моята внучка.

И тъй, Ерендира се омъжи в двора на манастира — под платненото си расо на новачка, с дантелена пелеринка, подарък от послушничките, и без да знае поне как се казва съпругът, който й беше купила баба й. С плаха надежда изтърпя болките в коленете, притиснати в селитрената земя, изтърпя вонята на пърчотина от двестате бременни булки, изслуша от край до край, като наказание, посланието на свети Павел, изгърмяно на латински език под неподвижното палещо слънце. С плаха надежда — защото мисионерите не намериха начин да се противопоставят на тази непредвидена сватба-капан, но й обещаха да направят последен опит да я оставят в манастира. Въпреки това, след като свърши церемонията, в присъствие на игумена, на кмета-военен — същия, дето стреляше в облаците, — на новоизлюпения си съпруг и на невъзмутимата си баба, Ерендира отново се поддаде на магията, която я владееше от самото й рождение, и когато я попитаха каква е нейната последна, свободна и истинска воля, тя дори не се поколеба.

— Искам да си отида — каза тя и добави, посочвайки съпруга си: — Само че не с него, а с баба си.

 

 

Одисей целия следобед се мъчи да открадне един портокал от градината на баща си, но той не го изпусна от очи, докато подкастряха болните дървета, а майка му го следеше от къщи. Затова се отказа от намерението си, поне за този ден, и съвсем неохотно остана да помага на баща си, докато не подкастриха и последните портокалови дървета.

Просторната градина беше мълчалива и потайна, а дървената къща с ламаринен покрив и с мрежи от медени жици на прозорците имаше голяма тераса, издигната на стълбове, с примитивни растения с могъщи цветове. Майката на Одисей лежеше на терасата в един виенски люлеещ се стол, с опушени листа на слепоочията за облекчаване на главоболието, и нейните очи на чиста индианка следяха движенията на сина като секира от невидими лъчи дори в най-скритите места на портокаловата градина. Беше голяма хубавица, много по-млада от съпруга си, и не само продължаваше да ходи облечена в носията на своето племе, но познаваше и най-древните тайни на своите деди.

Когато Одисей се върна в къщата със сечивата за подкастряне, майка му го помоли да й подаде от една масичка наблизо лекарството за четири часа. Щом той докосна чашата и шишенцето, те мигом измениха цвета си. После пипна просто така, от чиста палавщина, една кристална кана, която стоеше на масата заедно с други чаши, и каната посиня. Майка му го наблюдаваше, докато пиеше лекарството си, и когато се увери, че това не е някакво бълнуване от силното главоболие, попита го на езика гуахира:

— Откога е това?

— Откак се върнахме от пустинята — каза Одисей, също на гуахира. — Само със стъклените предмети става.

За да й покаже, той докосна една след друга чашите на масата и всичките се оцветиха в различни цветове.

— Тези работи стават само от любов — каза майката. — Коя е?

Одисей не отговори. Баща му, който не знаеше езика гуахира, мина в това време през терасата с клонче портокали.

— За какво говорите? — попита той Одисей на холандски.

— За нищо особено — отвърна Одисей.

Майката на Одисей не знаеше холандски. Когато мъжът й влезе в къщата, тя попита сина си на гуахира:

— Какво ти каза?

— Нищо особено — каза Одисей.

Баща му влезе в къщата и той го загуби от очи, но отново го видя през един прозорец на кабинета му. Майката почака да остане насаме с Одисей и тогава настойчиво го попита:

— Кажи ми коя е.

— Никоя не е — каза Одисей.

Отговори й небрежно, защото следеше внимателно движенията на баща си в кабинета. Видя го, че слага портокалите върху касата, за да отключи. Но докато той следеше баща си, майка му следеше него.

— Ти отдавна не ядеш хляб — забеляза тя.

— Не го обичам.

Лицето на майката изведнъж необичайно се оживи.

— Това е лъжа — каза тя. — Ти не ядеш хляб, защото си болен от любов. Болните от любов не могат да ядат хляб. — Гласът и очите й от умолителни станаха заплашителни. — По-добре да ми кажеш коя е — каза тя, — иначе насила ще ти направя очистителни бани.

В кабинета си холандецът отвори касата, сложи вътре портокалите и пак затвори бронираната врата. Тогава Одисей се отдалечи от прозореца и раздразнено отговори на майка си:

— Казах ти вече, никоя не е. Ако не ми вярваш, попитай татко.

Холандецът излезе от кабинета, палейки своята лула на мореплавател, със скъсана Библия под мишницата. Жената го попита на испански:

— С кого сте се запознали в пустинята?

— С никого — отвърна мъжът й малко занесено. — Ако не ми вярваш, попитай Одисей.

Седна в дъното на терасата да изпуши лулата си и не мръдна, докато всичкият тютюн в нея не изгоря. После отвори наслуки Библията и почти два часа чете на глас оттук-оттам, на гладък и високопарен холандски език.

В полунощ Одисей още продължаваше да мисли и толкова напрегнати бяха мислите му, че не можеше да заспи. Въртя се в хамака още един час, мъчейки се да превъзмогне болката на спомените, докато накрая самата болка не му даде необходимата сила, за да се реши. Тогава обу каубойските си панталони и ботушите за езда, облече карираната си риза, скочи от прозореца и избяга с камионетката, натоварена с птици. Като минаваше през градината, откъсна трите узрели портокала, които не можа да открадне следобед.

Останалата част от нощта пътува през пустинята, а на разсъмване започна да разпитва по села и махали накъде е тръгнала Ерендира, но никой не можа да го упъти. Най-сетне му казаха, че се движела след предизборната свита на сенатора Онесимо Санчес, а той трябвало да бъде този ден в Нуева Кастиля. Не го намери там, а в следващото село, и Ерендира вече не вървеше с него, защото бабата успяла да го убеди да удостовери нравствеността й с едно писмо, написано и подписано собственоръчно от него, и тръгнала из пустинята да отваря с него по-здраво залостени врати.

На третия ден срещна онзи от националната поща и той му каза накъде да поеме.

— Тръгнаха към морето — рече той. — И бързай, че тази проклета старица има намерение да се прехвърли на остров Аруба.

След половин ден път в тази посока Одисей различи просторното и мръсно платнище, което бабата беше купила от един разорен цирк. Бродещият фотограф се беше върнал при нея, убеден, че светът наистина не е чак толкова голям, колкото си мислеше той, и беше опънал близо до палатката своите идилични платна. Група свирачи с медени тръби — привличаха клиентите на Ерендира с тъжен валс.

Одисей дочака своя ред, за да влезе, и първото, което привлече вниманието му, бяха редът и чистотата вътре в палатката. Креватът на бабата отново беше придобил великолепието от епохата на вицекралството, статуята на ангела беше на мястото си — до погребалния сандък на двамата Амадисовци, а освен това имаше и една вана от цинк с лъвски крачета. Ерендира лежеше на своето ново легло с балдахин, гола и спокойна, и в процедената през платнището на палатката светлина от нея сякаш струеше лъчиста детинска невинност. Тя спеше с отворени очи. Одисей застана до нея, с портокалите в ръка, и забеляза, че тя го гледа, но не го вижда. Тогава прокара длан пред очите й и я повика с името, което си беше измислил, като си мечтаеше за нея.

— Ариднере!

Ерендира се събуди. Като се усети гола пред Одисей, изписка глухо и се покри с чаршафа презглава.

— Не ме гледай — каза тя. — Ужасна съм.

— Цялата си оранжева като портокал — каза Одисей и поднесе плодовете към очите й, за да може тя да сравни. — Погледни!

Ерендира откри очите си и видя, че портокалите са също като нея по цвят.

— Сега не искам да оставаш — каза тя.

— Аз влязох само за да ти покажа нещо — каза Одисей. — Гледай внимателно.

Обели с нокти един портокал, разцепи го с две ръце и показа на Ерендира вътрешността му: в самото сърце на плода се беше впил истински диамант.

— Ето какви портокали караме ние на границата — каза той.

— Но това са живи портокали! — възкликна Ерендира.

— Разбира се — засмя се Одисей. — Баща ми ги сади. Ерендира не можеше да повярва. Отви лицето си, взе диаманта с два пръста и учудено го заразглежда.

— С три такива света ще обиколим — каза Одисей.

Ерендира му върна диаманта с израз на тъга. Одисей добави настойчиво:

— Освен това, имам камионетка! И ето какво още… Погледни! — той извади изпод ризата си един старовремски пистолет.

— Аз не мога да отида никъде, преди да са минали десет години — каза Ерендира.

— Ще отидеш! — каза Одисей. — Тази нощ, след като заспи белият кит, аз ще бъда хей там навън и ще крещя като кукумявка.

И той повтори толкова точно вика на кукумявката, че очите на Ерендира за първи път се усмихнаха.

— Тя ми е баба — възрази тя.

— Кукумявката ли?

— Китът.

Двамата се разсмяха на грешката, но Ерендира се върна към мисълта си.

— Никой не може да отиде никъде без разрешение на баба си.

— Ти не бива нищо да й казваш.

— Тя ще разбере, тъй или иначе. На нея всичко й се присънва.

— Когато започне да сънува, че си избягала, ние вече ще бъдем отвъд границата. Ще я прехвърлим като контрабандистите… — каза Одисей.

Въртейки пистолета сръчно като разбойник от филмите, той повтори с глас звука на изстрелите, за да види Ерендира колко е храбър и да я насърчи.

Тя не каза нито „да“, нито „не“, но очите й въздъхнаха. С една целувка, се сбогува с Одисей. Той развълнувано прошепна:

— Утре ще видим корабите!

Същата вечер малко след седем Ерендира вчесваше баба си, когато отново задуха вятърът на нейното нещастие. Вътре в палатката, на завет, бяха и носачите-индианци и диригентът на оркестъра — чакаха да им платят за седмицата. Бабата преброи банкнотите в един сандък до себе си и след като погледна в една тетрадка със сметките, даде пари на главния от индианците.

— Дръж — рече му тя, — двайсет песо за седмицата, без осем за храната, без три за водата, без петдесет сентаво за ризите остават осем и петдесет. Хубаво ги преброй.

Главният от индианците преброи парите и всичките се отдръпнаха назад с поклон.

— Благодарим ти, бяла жено.

После дойде ред на диригента. Бабата погледна в тетрадката със сметките и се обърна към фотографа, който се мъчеше да закърпи ръкава на апарата си с лепенки от гутаперча.

— Какво се разбрахме — попита го тя, — ще платиш ли една четвърт за музиката или няма да платиш?

Фотографът дори не вдигна глава, когато й отговори:

— Музиката не излиза на снимките.

— Но буди желание у хората да се снимат — възрази бабата.

— Напротив — рече фотографът, — припомня им за смъртта и после излизат на снимките със затворени очи.

Диригентът се намеси:

— Не ги кара музиката да си затварят очите — каза той, — ами светкавицата за снимане на тъмно.

— Музиката е — настоя фотографът.

Бабата сложи край на спора.

— Ти не се опъвай толкова рече тя на фотографа. — Я виж колко хубаво вървят работите на сенатора Онесимо Санчес. И то е само благодарение на музикантите, дето ги води със себе си. Не е справедливо туй бедно създание да носи върху себе си цялата тежест на разходите.

— Аз ще продължа пътя си сам — каза фотографът. — В края на краищата, аз съм човек на изкуството.

Бабата сви рамене и се зае с музиканта. Подаде му едно тесте банкноти — колкото показваше цифрата, на писана в тетрадката.

— Двеста петдесет и четири банкноти по петдесет сентаво всяка — рече му тя, — плюс трийсет и две за неделните и за панаирните дни, по шейсет сентаво всяка, стават сто петдесет и шест и двайсет.

Музикантът не пое парите.

— Сто седемдесет и две и четиридесет — възрази той. — Валсовете са по-скъпи.

— Че защо?

— Защото са по-тъжни — каза диригентът.

Бабата го накара да вземе парите.

— Тогава тази седмица ще ми изсвириш по две весели парчета за всеки валс, който ти дължа, и нека мир да има.

Музикантът не разбра логиката на бабата, но докато разгадаваше гатанката, съгласи се с нейната сметка. В този миг един ужасен порив на вятъра понечи да изтръгне палатката из корен и в тишината, която остави след себе си, навън се чу, ясен и зловещ, викът на кукумявката.

Ерендира не знаеше какво да направи, за да скрие смущението си. Затвори сандъка с парите и го прибра под кревата, но когато подаде ключа на баба си, тя по ръката й разбра колко е уплашена.

— Не се страхувай — каза й тя, — през ветровити нощи винаги има кукумявки.

Но въпреки това, като видя фотографа да излиза с апарата на рамо, не прояви същото убедено спокойствие.

— Ако искаш, остани до утре — предложи му. — Смъртта се разхожда навън тази нощ.

Фотографът също чу крясъка на кукумявката, но външно не трепна.

— Остани, синко — настоя бабата, — пък макар и заради обичта ми към тебе.

— Само че няма да платя за музиката — каза фотографът.

— А, не — рече бабата. — Такива да ги нямаме.

— Ето на, виждате ли! Вие никого не обичате.

Бабата побеля от яд.

— Махай се тогава, кучи сине!

Толкова оскърбена се почувствува, че докато Ерендира й помагаше да си легне, тя още продължаваше да го обсипва с ругатни.

— Кучи син! — мърмореше тя. — Какво ли разбира това копеле от чуждите сърца!

Ерендира не й обръщаше внимание, защото между поривите на вятъра кукумявката я викаше настойчиво и упорито и защото я терзаеха колебания. Бабата най-сетне легна — при същия ритуал, както в старата къща — и докато внучката й вееше с ветрилото, тя надделя яда си и пак занарежда своите ялови поръки:

— Трябва да станеш рано, да ми свариш тревите за банята, преди да са дошли хората.

— Добре, бабо.

— Ще ти остане време и да изпереш мръсните дрехи на индианците. Така ще имаме още за нещо да им удържим идната седмица.

— Добре, бабо.

— И бавно да спиш, да не се измориш, че утре е четвъртък, най-дългият ден в седмицата.

— Добре, бабо.

— И да сложиш храна на камилската птица.

— Добре, бабо — каза Ерендира.

Остави ветрилото в горния край на леглото и запали две църковни свещи пред сандъка на техните двама мъртъвци. Вече заспала, бабата й даде още едно, закъсняло нареждане:

— Да не забравиш да запалиш свещите на двамата Амадисовци.

— Добре, бабо.

Ерендира знаеше, че тя вече няма да се събуди, защото беше започнала да бълнува. Чу лая на вятъра край палатката, но и този път не позна, че това беше вятърът на нейното нещастие. Когато пак се разнесе крясъкът на кукумявката, тя излезе навън в нощта и нейният инстинкт за свобода най-сетне взе връх над притегателната сила на бабата.

Не беше направила и пет стъпки от палатката навън, когато видя фотографа. Той завързваше за багажника на велосипеда си своите партакеши. Съучастническата му усмивка я успокои.

— Аз нито съм чул, нито съм видял нещо — каза фотографът. — Нито пък ще платя за музиката.

И се сбогува с една обща благословия, годна за всички случаи. Тогава Ерендира хукна към пустинята, изпълнена веднъж завинаги с решителност, и се загуби във ветровития мрак, откъдето идваше гласът на кукумявката.

Този път бабата веднага се обърна към гражданската власт. Комендантът на местния участък скочи от хамака в шест часа сутринта, когато тя пъхна в очите му писмото на сенатора. Бащата на Одисей чакаше пред вратата.

— Е, как искате да го прочета, дявол го взел, когато не мога да чета! — викна й комендантът.

— Това е препоръчително писмо от сенатора Онесимо Санчес — обясни бабата.

Без да задава повече въпроси, комендантът грабна една пушка, закачена близо до хамака, и започна да крещи на своите подчинени, да им дава заповеди. След пет минути всички се качиха на една военна камионетка и полетяха към границата — при насрещен вятър, който заличаваше следите на двамата бегълци. На предната седалка, до шофьора, седеше комендантът. Отзад бяха холандецът и бабата, а на всяко стъпало имаше по един въоръжен войник.

Съвсем близо до селото спряха един керван от покрити с непромокаеми платнища камиони. Няколко мъже, които пътуваха скрити отзад в каросерията на последния, надигнаха платнището и се прицелиха в камионетката с картечници и бойни пушки. Комендантът попита шофьора на първия камион на какво разстояние са срещнали оттам една чифликчийска камионетка, натоварена с птици.

Преди да му отговори, шофьорът даде газ.

— Ние не сме доносчици — каза той възмутено, ние сме контрабандисти.

Когато съвсем близо до очите му преминаха опушените дула на картечниците, комендантът вдигна ръце и се засмя.

— Поне имайте срам и не кръстосвайте посред бял ден! — викна той след тях.

На последния камион отзад беше закачен лозунг: Мисля за тебе, Ерендира.

Колкото по на север отиваха, толкова по-сух ставаше вятърът, а с вятър слънцето приличаше още по-силно и вътре в затворената камионетка не можеше да се диша от жега и прах.

Бабата първа забеляза фотографа: въртеше педалите в същата посока, в която те летяха, само с една кърпа на главата, без никаква друга защита срещу слънчасване.

— Ето го! — посочи тя. — Този им е бил съучастник, кучият син!

Комендантът заповяда на един от войниците на стъпалата да се заеме с фотографа.

— Хвани го и ни чакай тук — рече му. — Ние ще е върнем.

Войникът скочи от стъпалото и викна два пъти на фотографа да спре. Поради насрещния вятър фотографът не го чу. Когато камионетката го задмина, бабата му направи някакъв неразбираем жест, но той го възприе като поздрав, усмихна се и й махна с ръка. Изстрела не чу. Преметна се във въздуха и падна мъртъв върху велосипеда си, с разтрошена от куршума глава, без да разбере откъде му е дошло.

Още преди пладне започнаха да се виждат перушините. Вятърът ги носеше и бяха перушини от млади птици, а холандецът ги позна, защото бяха от неговите птици, оскубани от вятъра. Шофьорът измени малко посоката, натисна докрай скоростите и след по-малко от половин час съзряха на хоризонта камионетката.

Когато Одисей видя в огледалото, че се приближава някаква военна кола, направи усилие да увеличи скоростта, но моторът беше слаб. Пътували бяха, без да мигнат, и бяха капнали от умора и от жажда Ерендира дремеше на рамото на Одисей. Събуди се уплашена. Видя камионетката, която вече ги настигаше, и с наивна решителност грабна пистолета.

— Не върши работа — каза Одисей. — От времето на Франсис Дрейк е.

Чукна го няколко пъти и го хвърли през прозореца. Военният патрул задмина раздрънканата камионетка, натоварена е оскубани от, вятъра птици, направи рязък завой и препречи пътя й.

 

 

Аз ги срещнах тъкмо по това време — времето на тяхното най-голямо благополучие, — но започнах да се ровя в подробностите на живота им много години по-късно, когато Рафаел Ескалона разказа в една песен ужасната развръзка на тази драма и ми се стори, че си заслужава да я разкажа. Аз продавах енциклопедии и медицински книги из провинция Риоача. Алваро Сепеда Самудио, който също обикаляше тези краища и продаваше машини за ледена бира, ме разведе със своята камионетка из селищата на пустинята с намерението да ми говори за не знам какво и двамата приказвахме за такива празни работи и изпихме толкова много бира, че, без да разберем кога и как прекосихме цялата пустиня и стигнахме до границата. Там беше палатката на амбулантната любов, окичена цялата с написани на платнища лозунги: „Ерендира е най-добрата“, „Върви и пак ела, Ерендира те чака“. „Няма живот без Ерендира“. Безкрайната извиваща се редица мъже от различни раси и съсловия приличаше на змия с прешлени-човеци, която дремеше по мегдани и площади, пъстроцветни пазарища и шумни панаири и се изхлузваше през улиците на онзи пълен с грохот град от пътуващи спекуланти. Всяка улица беше публична комарджийница, всеки дом — кръчма, всяка врата — убежище за бегълци. Безброй неразбираеми свирни и викове на продавачи се сливаха в един-единствен оглушителен тътен, който в убийствената жега звучеше панически.

Сред тълпата от скитници и хора без род и родина, се намираше и Блакаман Добрия. Покатерен на една маса, той подканяше да му дадат истинска отровна змия, за да изпробва на самия себе си някаква изнамерена от него противоотрова. Там беше и жената, дето се превърнала в паяк, защото не послушала родителите си. Срещу петдесет сентаво тя разрешаваше да я пипнат, за да видят, че няма измама, и отговаряше на всички въпроси, които пожелаеха да й зададат във връзка с нейното нещастие. Имаше и един пратеник от задгробния живот, дошъл да оповести, че скоро щял да се появи страхотният звезден прилеп, чието палещо сярно дихание щяло да преобърне наопаки всичко в природата и щяло да измъкне на повърхността тайните на морето.

Единствен тих залив беше кварталът на платената любов, докъдето достигаше само ехо от градския тътен. В опустелите зали за танци се прозяваха от скука дошли от четирите посоки на света жени. Дремеха седешком през следобедните часове, без някой да отиде да ги събуди за любов, и под вентилаторите с впити е голото небе перки все чакаха звездния прилеп. Изведнъж една от тях стана и излезе на един балкон с теменуги над улицата. Долу се точеше опашката от поклонници на Ерендира.

— Я ми кажете вие какво толкова има тази Ерендира, дето ние го нямаме? — викна им жената.

— Писмо от един сенатор — провикна се някой.

Привлечени от виковете и смеха, и други жени излязоха на балкона.

— Колко дни вече я гледаме тази опашка — рече една от тях. — Представи си само: по петдесет песо от всеки!

Онази, дето беше излязла първа, реши:

— Аз отивам да видя какво й е златно на тази мърша.

— И аз — рече друга. — Така ще е по-добре, отколкото да седя тук и да грея безплатно столовете.

По пътя се присъединиха други и когато стигнаха до палатката на Ерендира, представляваха вече голяма креслива компания. Влязоха, без да питат, изгониха с възглавници мъжа, когото свариха, вдигнаха кревата на Ерендира и като носилка го изнесоха на улицата.

— Това е беззаконие! — разкрещя се бабата. — Вероломна сган! Разбойнички! — А после се обърна към мъжете от опашката: — Ами вие, фустаджии, къде е мъжката ви чест, та позволявате да се подиграват тъй с едно нещастно и беззащитно момиче! Женчовци такива!

Продължи да крещи колкото й глас държи и да размахва тоягата си срещу всеки, който понечи да се приближи до нея, но гневът й оставаше нечут сред виковете и подигравките на тълпата.

Ерендира не можа да се спаси от тази разправа, защото й пречеше кучешката верига, с която я завързваше баба й за една пръчка на кревата след опита за бягство. Но никакво зло не й сториха. Разнесоха я в нейния подобен на олтар креват с балдахин по най-шумните улици, като алегорично шествие на окованата грешница, и накрая я оставиха на показ посред главния площад. Ерендира лежеше свита, скрила лицето си, но не плачеше. И тъй си остана, йод ужасното слънце на площада, хапейки от срам и гняв кучешката верижка на своята зла участ, докато някой милостиво не я покри с една риза.

Само този път ги видях, но по-късно научих, че останали в граничния град под закрилата на гражданската власт, докато сандъците на бабата започнали да се пукат и тогава поели към морето.

В туй царство на бедните никой не беше виждал толкова богатство на куп — цяло шествие от биволски коли, натоварени е жалки подобия на бившето великолепие, унищожено при пожара на къщата. И не само императорски бюстове и редки часовници, но и купено на старо пиано, и грамофон с ръчка за навиване и плочи с носталгични песни. Цяла върволица индианци товареха и разтоварваха, а група свирачи оповестяваха по селищата триумфалното им пристигане.

Бабата пътуваше на носилка, окичена е книжни гирлянди, под сянката на някаква църковна драперия, и все преживяше зърна от вътрешния си джоб. Монументалните й размери още повече се бяха разраснали, защото под блузата си носеше жилетка от корабно платно, в която напъхваше — като куршуми в джобчетата на патрондаш — кюлчета злато. Ерендира беше до нея — облечена с ярки дрехи, с обеци, с разни висулки, но все още с кучешката верига на глезена.

— Не можеш да се оплачеш — каза баба й на излизане от граничния град. — Имаш рокли като на царица, богато легло, собствен оркестър и четиринайсет индианци за слуги. Нали е прекрасно!

— Да, бабо.

— Когато вече няма да ме има край тебе — продължи баба й, — няма да зависиш от мъжете, защото ще си имаш собствен дом в някой важен град. Ще бъдеш свободна и щастлива.

Това беше нова и съвсем неочаквана нейна пред става за бъдещето. Затова пък вече не приказваше за първоначалния дълг, чиито подробности се замазваха, а сроковете му се удължаваха, колкото повече растяха разходите на предприятието. Въпреки това Ерендира не изпусна дори една въздишка, която би дала възможност да проличи какви са мислите й. Безропотно изтърпя креватните изтезания край селитрените блата, в скованите от тежка дрямка наколни селища, до лунните катери на талковите мини. А баба й все й предсказваше какво бъдеще я чакало, сякаш на карти го четеше. Веднъж привечер, след като излязоха от едно мрачно, дефиле, усетиха вятър, напоен с дъха на древни лаври, и чуха откъслечни фрази от ямайска реч, и почувствуваха силна жажда за живот и сякаш бучка заседна в гърлото им — бяха стигнали морето.

— Ето го! — каза бабата, вдъхвайки след половин живот изгнание прозрачния като стъкло въздух на Карибско море. — Не ти ли харесва?

— Харесва ми, бабо.

Там опънаха палатката. Бабата приказва цяла нощ, без да сънува, и понякога смесваше спомените си с предсказания за бъдещето. Спа до по-късно, отколкото обикновено, и се събуди успокоена от ромона на вълните. Но въпреки това, докато Ерендира я къпеше, отново започна да й предсказва бъдещето, и то тъй трескаво, сякаш бълнуваше наяве.

— Ще бъдеш важна господарка — говореше й. — Знатна дама ще бъдеш и твоите питомки ще благоговеят пред тебе, а най-висшите власти ще те уважават и все ще гледат да ти угодят. Капитаните на кораби ще ти изпращат картички от всички пристанища на света.

Ерендира не я слушаше. Топлата вода с мирис на риган шуртеше във ваната по една тръба, която се наливаше отвън. Ерендира гребеше вода с една кратунка, притаила дъх, и с една ръка поливаше баба си, с другата я сапунисваше.

— Доброто име на твоята къща ще се разнася от уста на уста от Антилите чак до владенията на Холандия — продължаваше баба й. — И ще бъде по-важна от президентския дворец, защото в нея ще се обсъждат правителствените въпроси и ще се решават съдбините на страната.

Изведнъж водата секна. Ерендира излезе от палатката да провери какво става и видя, че индианецът, натоварен да налива вода в тръбата, цепи дърва в кухнята.

— Свърши се водата — рече индианецът. — Трябва да се изстуди нова.

Ерендира отиде до печката, на която имаше още един голям котел със сварени благоуханни билки. Уви ръцете си с парцали и опита да я вдигне без помощта на индианеца.

— Ти върви — каза му тя. — Аз ще налея вода. Почака, докато индианецът излезе от кухнята. Тогава свали от огъня врящия котел, с голямо усилие го надигна до височината на тръбата и тъкмо щеше да излее смъртоносната вода в тръбата към ваната, бабата я извика от палатката:

— Ерендира!

Също като че ли беше я видяла. Уплашена от вика й, внучката в последния миг се отказа.

— Идвам, бабо. Водата изстудявам.

Нея нощ до късно мисли, обмисля — докато баба й си пееше насън, със златната жилетка на гърба. Ерендира я наблюдаваше от леглото си с вперени очи, които в мрака приличаха на котешки. После си легна, с ръце на гърдите и с отворени очи, като удавник, и с всичката сила на вътрешния си глас извика:

— Одисей!

Одисей се събуди изведнъж в къщата сред портокаловата градина. Толкова ясно беше чул гласа на Ерендира, че я затърси в мрака на стаята. След това поразмисли и сви в един вързоп дрехите си, обувките и излезе от стаята. Прекосил беше терасата, когато гласът на баща му го стресна:

— Къде отиваш?

Одисей го видя, залян в синкава светлинка от луната.

— По света — отговори му.

— Този път няма да ти попреча — каза холандецът, — но знай едно: че където и да отидеш, навсякъде ще те преследва клетвата на баща ти.

— Нека бъде тъй — каза Одисей.

Изненадан и дори малко горд от решителността на сина си, холандецът го проследи с поглед през окъпаната в лунна светлина портокалова градина и очите му малко по малко започнаха да се усмихват. Жена му стоеше зад него в своята поза на красива индианка. Холандецът проговори едва когато Одисей захлопна портата.

— Ще се върне — каза той, — ще се върне, очукан от живота. И дори по-рано, отколкото предполагаш.

— Много си наивен — въздъхна тя. — Никога няма да се върне.

Този път Одисей нямаше нужда да пита накъде е тръгнала Ерендира. Прекоси пустинята, скрит в случайни камиони, като крадеше, за да се нахрани и за да има къде да пренощува, а много пъти и просто заради удоволствието от риска, докато накрая намери палатката в едно друго крайморско селище, от което се виждаха стъклените сгради на пламнал в електрически светлини град и откъдето се разнасяха в нощта прощалните сирени на корабите, които вдигаха котва за остров Аруба. Ерендира спеше, прикована с верига към пръчката на кревата, и в същото положение на плуващ по течението удавник, в което го беше повикала. Одисей дълго я съзерцава, без да я събуди, но толкова настойчиво я гледаше, че Ерендира се събуди. Тогава се целунаха в тъмното, погалиха се, без да бързат, с неизречена нежност и скрито щастие, които повече от всякога приличаха на любов.

В другия край на палатката бабата с едно могъщо движение се обърна в кревата си насън и започна да бълнува:

— Това стана, когато пристигна гръцкият кораб. Цял екипаж от луди глави. Моряците правеха жените щастливи, но не им плащаха с пари, а със сюнгери, с живи сюнгери, които после се разхождаха из къщите, стенеха като болните в болницата и разплакваха депата, за да пият сълзите им.

Тя се надигна като изпод земята и седна в кревата.

— Точно тогава пристигна и той, господи! — извика бабата. — По-силен, по-едър и много по-мъжествен от Амадис.

Дотогава Одисей не беше обърнал внимание на бълнуването й, но когато я видя седнала в леглото, понечи да се скрие. Ерендира го успокои.

— Не се тревожи — каза му. — Като стигне до това място, винаги сяда в кревата, но не се събужда.

Одисей сложи глава на рамото й.

— Онази вечер аз пеех заедно с моряците и помислих, че е станало земетресение — продължи бабата. — Всички трябва да са помислили същото, защото се разбягаха с писъци, умирайки от смях, и само той остана под навеса от астромелии. Съвсем ясно си спомням, сякаш вчера е било, че тогава аз пеех онази песен, дето всички пеехме по онова време. Дори и папагалите по дворовете я пееха.

Без глас, без мелодия, както само в сънищата е възможно да се пее, тя изпя песента на своята горчива болка:

„Върни ми, господи, предишната невинност, за да изпитам любовта му отначало.“

Идва тогава Одисей прояви любопитство към спомените на бабата.

— Той стоеше пред мене — продължи тя — с папагал на рамото и с пушка за убиване на канибали, както е пристигнал Гуатарал в Гуайана, и аз почувствувах убийственото му дихание, когато се приближи до мене и ми каза: „Хиляда пъти съм обиколил света и съм видял всички жени от всички народности, зачева имам право да кажа, че ти си най-гордата и най-преданата, най-красивата на земята.“

Бабата легна пак и се разхълца във възглавницата си. Одисей и Ерендира дълго мълчаха, залюлени в мрака от могъщото дихание на спящата старица. Изведнъж Ерендира попита, без гласът й ни най-малко да трепне:

— Ти би ли се решил да я убиеш?

За Одисей този въпрос беше неочакван и той не намери какво да отговори.

— Кой знае — рече той. — А ги би ли се решила?

— Аз не мога — каза Ерендира, — защото ми е баба.

Тогава Одисей погледна още веднъж огромното спящо тяло, сякаш искаше да измери колко живот му е останал, и реши:

— Заради тебе съм готов на всичко.

 

 

Одисей купи четиристотин грака отрова за мишки, разбърка я с каймак и със сладко от ягоди и изсипа този смъртоносен крем в една торта, чиято истинска плънка предварително беше извадил. После я заля отгоре с по-гъст крем, размаза го с лъжица, за да не остане никаква следа от зловещото деяние, и довърши измамата с шейсет и две розови свещички.

Когато го видя да влиза в палатката с празничната торта, бабата се надигна от трона и размаха заплашително тоягата си.

— Безсрамник! — извика тя. — Как смееш да прекрачиш прага на този дом!

Одисей се скри зад своето ангелско лице.

— Идвам да ви помоля за прошка днес, на вашия рожден ден — каза той.

Обезоръжена от достоверната му лъжа, бабата накара да сложат масата като за сватбена вечеря. Сложи Одисей да седне от дясната й страна, докато Ерендира в това време сервираше, и след като изгаси свещите с едно опустошително духване, разряза тортата на равни парчета. Първо предложи на Одисей.

— Човек, който съумява да измили прошка, наполовина е заслужил рая небесен — каза му тя. — Слагам на тебе първото парче, то е парчето на щастието.

— Аз не обичам сладко — каза Одисей. — Яжте вие. Наздраве.

Бабата даде и на Ерендира едно парче торта. Тя го занесе, в кухнята и го хвърли в кофата за боклук.

Бабата сама изяде цялата останала част. Пъхаше си цели парчета в устата и ги гълташе, без да дъвче, мъркайки от удоволствие, и поглеждайки Одисей от предверието на своя рай. Когато нищо не остана и нейната чиния, изяде и парчето, от което Одисей се отказа. Дъвчейки последната хапка, тя събра с пръсти и сложи в устата си трохите от покривката.

Изяла беше арсеник колкото за изтребването на цяло поколение плъхове. Въпреки това свири на пиано и пя чак до полунощ, легна си щастлива и заспа дълбоко. Единственото необичайно нещо беше едно твърде похъркване в дишането й.

Ерендира и Одисей я наблюдаваха от другото легло и само чакаха да чуят последното й, предсмъртно хъркане. Но когато започна да бълнува, гласът й беше все тъй жив, както винаги.

— Подлуди ме, господи, подлуди ме! — извика тя. Затварях вратата на спалнята си с двойно мандало, за да не може да влезе, подпирах я с тоалетното шкафче, с масата и със столовете отгоре, но достатъчно беше само да почука леко с пръстена си и параваните се разместваха, столовете сами падаха от масата, масата и тоалетното шкафче сами се дръпваха от вратата, двете мандала сами излизаха от железните скоби.

Ерендира и Одисей се спогледаха с растящо учудване. Колкото по-дълбоко и драматично ставаше бълнуването й и по-съкровен гласът й, толкова по-силно недоумение ги обхващаше.

— Струваше ми се, че ще умра. Обляна в пот от страх, аз се молех вътре в себе си вратата да се отвори, без да се отваря; той да влезе, без да влиза, и да не си отиде никога, но и никога да не се върне, за да не става нужда да го убивам.

Часове наред тя преразказва своята драма е най-малките подробности, също като че ли отново я преживяваше насън. Малко преди разсъмване се обърна в кревата си с такова могъщо движение, че сякаш земни пластове се разместиха, и гласът й се разтрепери, защото наближаваше да се разплаче.

— Аз го предупредих, а той се разсмя — извика (я. — Още веднъж го предупредих и той пак се засмя, докато накрая облещи ужасени очи, извика „Ох, кралице! Ох, кралице!“ и гласът му излезе не през устата, а през дупката от ножа в гърлото му.

Уплашен от ужасното разкритие на бабата, Одисей се отскубна от ръката на Ерендира.

— Ах ти, стара убийца! — възкликна той.

Ерендира не му обърна внимание, защото навън започваше да се зазорява. Часовниците удариха пет часа.

— Върви си — каза му Ерендира. — Вече наближава да се събуди.

— По-жива е и от слон! — възкликна Одисей. — Не може да бъде!

Ерендира го прониза с убийствен поглед.

— Цялата работа е там, че тебе не те бива дори да убиеш някого — каза му тя.

Одисей остана толкова поразен от жестокия упрек, че избяга от палатката. Ерендира продължи да наблюдава спящата си баба — с тайна омраза и с яд от неуспеха, — а в това време навън все повече се развиделяваше и птиците постепенно се пробуждаха.

— Бог да те поживи, дъще.

Единствената забележима промяна беше объркването в дневния порядък. Макар че беше сряда, бабата, пожела да си облече празнична рокля. Реши Ерендира да не приема никакви клиенти до единадесет часа и я помоли да й лакира ноктите с яркочервен лак и да й направи епископска прическа.

— Никога не съм имала такова силно желание да се фотографирам — възкликна тя.

Ерендира започна да я вчесва, но като прокара през косите й гребена, между зъбите му остана цяло кълбо косми. Уплашена го показа на баба си. Тя го разгледа, опита с пръсти да си отскубне още един кичур и в ръката й остана сноп косми. Хвърли го на земята, пак опита и си отскубна още по-гъст кичур. Тогава започна с две ръце да си скубе косата. Умираше от смях и хвърляше нагоре вълмата с необяснимо ликуване, докато главата й остана гола като плешив кокосов орех.

Две седмици Ерендира нищо не знаеше за Одисей, докато най-сетне чу отвън зовящия крясък на кукумявката. Бабата свиреше на пиано и беше толкова погълната от своите спомени, че не обръщаше внимание на нищо край себе си. Главата й беше покрита с перука с блестящи пера.

Ерендира се затече към зова на кукумявката и едва тогава забеляза фитила, който излизаше от пианото, пропълзяваше между тревата и се загубваше в тъмното. Втурна се към мястото, където беше Одисей, скри се в храсталаците до него и двамата със свито сърце видяха как синьото пламъче запълзя по фитила, прекоси тъмното пространство и се мушна в палатката.

— Запуши си ушите — каза Одисей.

И двамата си запушиха ушите, но напразно, защото експлозия не последва. Палатката светна отвътре, лумна в сияен пламък, пръсна се тихо и изчезна във вихрушка дим от мокър барут. Когато Ерендира се реши да влезе, мислейки, че баба й е мъртва, свари я да гаси огъня с едно одеяло — перуката й опърлена, нощницата й на парцали, но тя самата по-жива от когато и да било.

Одисей се измъкна, прикрит от кресливата суматоха на индианците, които не знаеха какво да правят объркани от противоречивите заповеди на бабата. Когато успяха най-сетне да обуздаят, пламъците и да разсеят дима, пред очите им се откри гледка като след бедствие.

— Това е май работа на дявола — рече бабата. Пиано току-тъй не избухва.

Какви ли не предположения й минаха през ума, докато търсеше да установи причините на новото бедствие, но уклончивите отговори на Ерендира и невъзмутимото и държание я объркаха накрая. В поведението на внучката не видя нищо подозрително, а за съществуването на Одисей дори не са спомни. Лежа будна до зазоряване — все правеше, разни предположения едно след друго и изчисляваше загубите. Спа малко и лошо. На следващата сутрин, когато Ерендира й свали жилетката със златните кюлчета, откри на раменете й мехури от изгаряне, а на гърдите й живи рани.

— Затова се въртях насън — каза тя, докато Ерендира мажеше изгорените места с белтък. — А освен това сънувах странен сън. — Тя направи усилие да се съсредоточи, за да си спомни съня си, и той изплува в паметта й също такъв ясен, какъвто й се беше присънил. — Сънувах паун в бял хамак.

Ерендира се стресна, но веднага върна обикновения израз на лицето си.

— Това е добро предзнаменование излъга тя. — Пауните в сънищата са предвестници на дълъг живот.

— Чул те господ — рече бабата, — защото ние пак сме в същото положение, както в самото начало. Трябва отново да започваме.

Ерендира не трепна. Излезе от палатката с паницата от компресите и остави баба си обляна до кръста в белтъци и с череп, намазан с горчица. Тъкмо изливаше в паницата нови белтъци под навеса от палми, който служеше като кухня, и видя очите на Одисей иззад печката, както ги беше видяла първия път да се появяват иззад кревата. Не се изненада, само че с умора в гласа му каза:

— Единственото, което постигна, с, че дългът ми порасна още повече.

Очите на Одисей се разтревожиха. Той стоеше неподвижно и мълчаливо гледаше как Ерендира чупи яйцата с вид на дълбока съсредоточеност и пълно безразличие към него, сякаш той изобщо не съществуваше. След миг очите му се раздвижиха, огледаха всичко в кухнята — закачените тенджери, плитките лук, чиниите, касапския нож. Одисей се изправи, все тъй мълчалив, влезе под навеса и откачи ножа.

Ерендира дори не се обърна да го погледне, но когато Одисей излизаше от навеса, съвсем тихо му каза:

— Бъди внимателен, защото е получила вече предупреждение за смъртта. Сънувала тази нощ паун в бял хамак.

Бабата видя Одисей да влиза с ножа, направи върховно усилие да стане без помощта на тоягата си и разпери ръце.

— Ти си подлудял, момче! — извива тя.

— Одисей скочи върху нея и я наръга с ножа в голите гърди. Бабата изстена, нахвърли се върху му и започна да го души с могъщите си ръце като мечешки лапи.

— Копеле! — изръмжа тя. — Прекалено късно виждам, че лицето ти е лице на ангел-предател.

Не можа нищо повече да каже, защото Одисей спя да освободи ръката си с ножа и го заби втори път отстрани в ребрата й. Бабата глухо изстена и още по-силно стисна своя нападател. Одисей нанесе трети, безмилостен удар и струя кръв, изтласкана под силно налягане, опръска лицето му — мазна, блестяща и зелена кръв, също като мед от мента.

Ерендира беше застанала на входа с паницата в лъка и наблюдаваше баба си с престъпна невъзмутимост.

Огромна, монолитна, бабата се вкопчи — в тялото на Одисей, като ревеше от болка и от ярост. Целите й ръце, краката й и дори голият й череп бяха зелени от кръв. Могъщото й като духало дихание, нарушено от първите предсмъртни хъркания, изпълваше всичко наоколо. Одисей още веднъж успя да освободи въоръжената си, ръка, порна я в корема и силна струя кръв го обля в зелено до самите крака. Бабата направи опит да хване въздуха, който вече не й стигаше, за да може да живее, и се просна по очи. Одисей се освободи от изнемощелите й вече ръце и без да си даде нито миг почивка, нанесе, на огромното паднало тяло последен удар с ножа.

Тогава Ерендира остави паницата на една маса, наведе се над баба си и впери в нея очи, без да я докосва. А когато се убеди, че е мъртва, на лицето й изведнъж се изписа пълната зрелост на вече голям човек, която не й бяха дали нейните двадесет нещастни години. С бързи и точни движения тя прибра златната жилетка и излезе от палатката.

Одисей беше седнал до трупа, изтощен от борбата, и колкото повече се стараеше да избърше лицето си, толкова повече се омазваше в онази зелена и жива течност, която сякаш течеше от пръстите му. Едва когато видя, че Ерендира излиза с жилетката, той осъзна своето положение.

Повика я, започна да крещи след нея, но не получи никакъв отговор. Дотътри се до входа на палатката и видя, че Ерендира тича по брега на морето — не към града, а в обратна посока. Тогава направи едно последно усилие и хукна след нея, като я зовеше, отчаяно — с гласа не вече на любовник, а на син. Но ужасното изтощение от туй, че сам, без ничия помощ беше убил една жена, взе връх. Индианците на бабата го настигнаха проснат по очи върху пясъка на брега разплакан от страх и самота.

Ерендира не го чуваше. Тя тичаше срещу вятъра, по-бърза от сърна, и ничий глас от този свят не можеше да я спре. Тичешком, без да обърне глава, тя прекоси горещите изпарения на селитровите блата, кратерите на талковите мини, потъналите в дълбока дрямка наколни селища. Най-сетне свършиха тайните науки на морето и започна пустинята, но тя все продължаваше да тича, със златната жилетка в ръце, и все повече се отдалечаваше от силните ветрища и без крайните привечери. И не се чу, не се видя повече. Нито пък някой можа да открие дори най-малка следа от нейната зла участ.

Есента на патриарха

В края на седмицата лешоядите плъзнаха по балконите на президентския дворец, разкъсаха с клюнове телените мрежи на прозорците, раздвижиха с крилете си застоялото вътре време и в понеделник призори градът се събуди от вековната си летаргия, облъхнат от хладния и лек дъх на голям мъртвец и разложено величие. Едва тогава се осмелихме да влезем, без да щурмуваме порутените стени от дялан камък, както предлагаха най-дръзките, и без да къртим главния вход с волски впрягове, както предлагаха други, защото някой блъсна обкованите с желязо порти, устояли на ломбардите на Уилям Дампие в героичните вретена на този дом, и това се оказа достатъчно, за да рухнат от пантите си. Сякаш се озовахме в друга епоха, където в тънещата в разруха просторна бърлога на властта въздухът беше по-разреден, а тишината по-древна и предметите едва се различаваха в царящия полумрак. Навсякъде в предния двор, чиито плочници се бяха поддали на подземния натиск на буренака, видяхме безредието, оставено от избягалата стража, изоставеното в шкафовете оръжие, на дългата маса, скована от груби дъски — чиниите с остатъци от прекъснатия от паниката неделен обяд, видяхме тънещата в полумрак дървена пристройка, където се намираха канцелариите, между книжата — неразгледаните преписки, чието обичайно придвижване е било по-мудно от най-безплодния живот, видяхме пъстрата плесен и поникналите бледи перуники, насред двора видяхме купела, в който са били кръщавани с войнствени заклинания повече от пет поколения, а в дъното видяхме едновремешната конюшня на вицекралете, превърната в хангар за колите, и сред орхидеите и камелиите — каляската от епохата на шума, фургона от времето на чумата, каретата от годината на кометата, катафалката на прогреса по времето на реда, призрачната лимузина от първия мирен век — всички запазени добре под прашната паяжина, всички изрисувани с цветовете на знамето. В следващия двор, зад една врата с желязна решетка, имаше рози, побелели от лунен прах, под чиято сянка, във времената на величие на този дом, бяха спали прокажените, и храстите така бяха избуяли в запустението, че едва ли имаше пролука без миризма сред тоя дъх на рози, примесен със зловонието, което идваше от дъното на градината, и вонята на кокошарник, смрадта на говежди лайна и застояла пикоч от крави и войници, лъхаща откъм колониалната базилика, превърната в доилня. Пробивайки си път през душния гъсталак, видяхме галерията с арките, отрупани със саксии карамфили и избуяли астромелии и теменужки, където са били жилищата на държанките, и поради разните домакински съдове и многобройните шевни машини ни се стори, че там са живели повече от хиляда жени със своите върволици от седмачета, видяхме царящия като на война хаос в кухните, изгнилото на слънце пране в коритата, зейналата яма на общия нужник за държанки и войници, а в дъното зърнахме вавилонските върби, пренесени живи от Мала Азия в гигантски морски оранжерии със собствената им пръст, мъзга и роса; зад върбите видяхме резиденцията, грамадна и тъжна, през чиито разкъсани решетки продължаваха да се вмъкват лешоядите. Не стана нужда да бутаме портата, както смятахме, защото тя сама се отвори сякаш от напора на гласа ни, и тъй се изкачихме на първия етаж по едно стълбище, изсечено от цяла скала и застлано с оперни килими, които кравите бяха накъсали с копитата си; от преддверието до частните покои видяхме разрушените канцеларии и официални зали, където се разхождаха безстрашните крави, които преживяха плюшените завеси и скубеха атлазената гарнитура на креслата, по пода сред изпотрошени мебели и пити пресни кравешки лайна се търкаляха героични портрети на светци и воини, видяхме изръфаната от кравите столова, осквернения от кравешката тупурдия салон за музика, изпотрошени масички за домино и зелените като морава билярдни маси, изпасани от добитъка: в един ъгъл видяхме зарязана машината, която възпроизвеждала вятър и можела да фалшифицира всевъзможните явления от четирите квадрата на компаса, за да понасят хората в двореца носталгията по морето, което бе изчезнало; наляво и надясно видяхме птичи клетки, окачени навсякъде, все още с дрипите за спане, с които ги бяха покрили някоя нощ от миналата седмица, а пред многобройните прозорци видяхме проснатото туловище на заспалия град, все още неподозиращ историческия понеделник, който бе започнал, а отвъд града, чак до хоризонта, видяхме мъртвите кратери от грапава лунна пепел на безкрайната равнина, където преди се намираше морето. В онова недостъпно помещение, което малцина привилегировани бяха успели да видят, за първи път доловихме миризмата на мърша, разнасяна от лешоядите, и предусетихме хилядолетната им астма, ясновидския им инстинкт; водени от гадния полъх на разложено, с който ни облъхваха крилете им, се озовахме при червясалите скелети на крави в приемния салон, пред огледалата с отразени в тях неколкократно в цял ръст бутове на женски; и тогава блъснахме една замаскирана в стената странична врата и там видяхме него: проснат на пода, с униформа от ленено платно, без отличителни знаци, обут с гамаши и със златна шпора на левия ток, по-стар от всички хора и всички живи същества на земята и във водата; лежеше по корем, свил под главата дясната си ръка, която му служеше за възглавница, както беше спал нощ след нощ през всички нощи в своя предълъг живот на самотен деспот. Едва когато го преобърнахме, за да видим лицето му, разбрахме, че дори да не беше изкълван от лешоядите, едва ли щяхме да го познаем, защото никой от нас никога не го беше виждал лично, макар че профилът му се намираше и от двете страни на монетите, върху пощенските марки, по етикетите на лекарствата, по бандажите и стихарите, а една негова литография със знамето през рамо и дракона на отечеството на гърдите беше изложена по всяко време и навсякъде, но ние знаехме, че това са копия на копия от портрети, които се смятаха за недостоверни още по времето на кометата, когато родителите ни го познаваха от разказите на своите родители, те пък бяха чували от своите и тъй от деца ни привикваха да вярваме, че той си живее в дома на властта, защото някой си бил видял да светват глобусите една празнична вечер, друг разказваше как зад литургийните орнаменти на президентската каляска съзрял тъжните му очи, бледите устни и замислената ръка, вдигната за поздрав към никого; или защото една неделя, преди много години, отмъкнали от улицата слепеца, който срещу пет сентавос рецитирал стихове от забравения поет Рубен Дарио и след туй се бил върнал щастлив и възнаграден с една истинска златна монета, с която му заплатили за рецитала, изнесен специално за другия, естествено без да го е видял, и то не поради слепотата си, а защото никой смъртен не го беше виждал след чумната епидемия; въпреки всичко това ние си знаехме, че той живее там, и защо не, щом като светът си светуваше, животът продължаваше, пощата пристигаше и духовата музика всяка събота свиреше обичайните глупави валсове под прашните палми и мъждукащите фенери на Пласа де Армас, някои от старите музиканти умираха и други ги заместваха в оркестъра. През последните години, когато отвътре вече не се чуваха нито човешки гласове, нито птиче пеене и обкованата с желязо порта се затвори завинаги, все пак разбирахме, че резиденцията е обитаема по осветените прозорци, които нощем, гледани откъм морето, наподобяваха корабни светлини, а когато някой дръзнеше да се приближи, чуваше зад крепостните зидове тропот на копита и пръхтене на едър звяр, а един януарски следобед видяхме на президентския балкон крава, която съзерцаваше здрачаването; представяте ли си какво кощунство: крава на балкона на отечеството — да опустее и страната: безброй догадки се направиха как може една крава да стигне до балкона, когато и баба знае, че кравата по стъпала не се качва и още повече, когато са каменни, и още повече, когато са застлани с килим, тъй че накрая се чудехме дали действително сме я видели, или чисто и просто ей тъй, както си вървяхме по Пласа де Армас, ни се е присънило, че виждаме крава на президентския балкон, където дотогава нищо не се беше виждало, нито щеше да се види дълги години наред, до миналия петък на разсъмване, когато започнаха да долитат първите лешояди, които обикновено дремеха на стрехата на болницата за бедни, след тях долетяха и други откъм полето, идеха на внушителни вълни откъм хоризонта на морето от прах, където някога се простираше истинското море, кръжаха бавно целия ден над дома на властта, докато водачът им — белоснежен като невяста и с алена гушка — даде безгласна заповед и тогава задрънчаха стъклата и ни лъхна миризмата на голям мъртвец; лешоядите сновяха през прозорците ту навътре, ту навън, а това беше допустимо само за къща без стопанин; едва тогава и ние дръзнахме да влезем в пустото светилище и там видяхме тленните останки на величието; тялото му бе изкълвано, ръцете гладки като на девица с пръстена на властта върху костта на безименния пръст и по цялото му тяло, а най-вече под мишниците и по слабините, се бяха полепили лишейчета и морски паразити, а стегнат в платнения бандаж, си стоеше изсипаният тестикул, който единствен беше пренебрегнат от лешоядите, макар да беше голям колкото биволски бъбрек; но дори тогава не посмяхме да повярваме в смъртта му, защото вече за втори път го намираха в онзи кабинет, сам и облечен, умрял като че ли от естествена смърт по време на сън, както бяха предсказали преди много години гадателските води в паниците на врачките. Когато го намерихме за първи път в началото на неговата есен, нацията беше все още достатъчно жива, за да има основание той да се почувствува смъртно застрашен дори в самотата на своята спалня, но въпреки това управляваше така, сякаш беше предопределен да не умира никога; по онова време този дом не приличаше на президентски дворец, а на чаршия, защото в коридорите едва можеше да си пробиеш път сред босоногите слуги, които разтоварваха от магаретата зеленчуци и кафези с кокошки, и трябваше да прескачаш бабите акушерки с примрели от глад деца в скута си, заспали сгушени по стълбището в очакване милосърдието на държавника да извърши някакво чудо, и да се изплъзваш от потоците мръсна вода, която злоезичните държанки, подменящи вчерашните цветя във вазите, лисваха и търкаха с парцали пода и пееха песни за въображаема любов в такт със сухите клони, с които тупаха килимите по балконите, и всичко това сред врявата на пожизнените чиновници, които сварваха кокошките да снасят яйца в чекмеджетата на бюрата им; в нужниците непрекъснато сновяха курви и войници, чуваше се крякане на птици и давене на улични кучета посред официалните приеми, защото никой не знаеше кой какъв е и по чия препоръка идва в оня дворец, отворен по всяко време за всички, сред чиято чудовищна неразбория бе невъзможно да се определи къде всъщност се намира правителството. Стопанинът на дома не само участвуваше в панаирджийската неразбория, но самият той я насърчаваше и управляваше, затова скоро след като светнеха лампите в неговата спалня, още преди да са пропели първи петли, утринната тръба на президентската стража известяваше за настъпването на новия ден на близката казарма Ел Конде, а тя предаваше вестта на базата Сан Херонимо, а оттам я предаваха на пристанищната крепост, там отново я повтаряха и така шестте последователни сигнала на тръба в утринта разбуждаха най-напред града и после и цялата страна, докато той размишляваше в портативния клозет и се мъчеше да заглуши с шепи бръмченето в ушите си — което тогава започваше да се обажда, загледан в светлините на минаващите кораби в променливото топазено море, което през онези славни времена се простираше под прозореца му. Още щом стана господар на двореца, той всеки ден наблюдаваше доенето в оборите, за да измери собственоръчно млякото, което трите президентски каруци щяха да откарат в градските казарми; после изпиваше в кухнята голяма чаша силно кафе с какао, без да е много наясно къде щеше да го отнесе вятърът на новия ден, заслушан обикновено в брътвежа на слугите, единствените човешки същества в този дом, с които говореше на един и същ език и чиито сериозни изказвания зачиташе най-много и сърцата им му бяха понятни; малко преди девет с удоволствие вземаше баня с преварка от разни билки в гранитния басейн, изграден под сянката на бадемите в частния му двор, и едва след единадесет успяваше да се отърси от тревогата, която го обземаше на разсъмване, готов да пресрещне всички превратности на действителността. По-рано, по време на окупацията от морските пехотинци, той се затваряше в кабинета си с командуващия дебаркационните войски, за да решава съдбините на отечеството, и подписваше всевъзможни закони и заповеди с палеца, защото тогава не знаеше нито да чете, нито да пише, обаче когато понякога го оставяха да се оправя сам с отечеството и властта, той вече не си тровеше живота с бюрократическата мудност на писания закон, а управляваше със собствения си глас и присъствие навсякъде и по всяко време строго и пестеливо, но същевременно с невъобразима за възрастта му пъргавина, обсаден от тълпа прокажени, слепи и парализирани, които просеха от неговите ръце изцеление, от грамотни политици и дръзки угодници, които го обявяваха за повелител на земетръсите, затъмненията, високосните години и други божи опушения; и тътрейки из двореца грамадните си крачища като слон в снега, разрешаваше държавническите работи и домашните проблеми със същата лекота, с която заповядваше: да ми махнат тази врата оттук и да ми я поставят там — махаха я, пак да ми я сложат тук — слагаха я, а часовникът на кулата да не удря дванадесет пъти в дванадесет, а в два, та животът да изглежда по-дълъг — и това се изпълняваше без нито миг колебание, без потриване; изключение правеше само мъртвото време от един час следобедна почивка, когато той се прислоняваше на сянка при държанките — атакуваше някоя от тях, без да я съблича и да се съблича и без да затваря вратата, и тогава в двореца се разнасяше изнемогващото му пъхтене на припрян любовник, забързаното дрънчене на златната шпора, кучешкото му скимтене, а уплашената жена пропиляваше времето си за любов, мъчейки се да отпъди от себе си немощния поглед на седмачетата, като крещеше: махайте се оттук, идете да играете на двора, това не е детска работа; и в този момент сякаш ангел прелиташе по небосвода на отечеството, защото гласовете угасваха, животът спираше, целият свят застиваше с пръст на устата: тишина, генералът такова; но тези, които го познаваха по-добре, не се доверяваха дори на примирението, настъпило в оня свещен миг, защото все им се струваше, че той се раздвоява — говореше се, че един път някой си го видял в седем вечерта да играе домино, а в същото време друг го бил видял да пали кравешки лайна, за да пропъди комарите от приемната, и никой не хранеше никакви илюзии, докато не загаснеха последните прозорци и не се разнесеше грохотът от трите мандала, трите брави и трите резета в президентската спалня и не се чуеше издумтяването на тялото му, което се тръшваше от умора на каменния под, и изтощеното му детско дишане, което ставаше все по-дълбоко, колкото повече се издигаше приливът, докато арфите на нощния вятър не приспяха пукота в тъпанчетата му и пяната от прибоя не погълнеше улиците на древния град на вицекралете и морските пирати и не се втурнеше в резиденцията през високите прозорци, също както в една ужасна събота през август, огледалата не обраснеха в ракообразни, приемният салон не останеше във властта на обезумелите акули и водата не надхвърлеше най-високите нива, отбелязани в праисторическите океани, и не залееше лицето на земята, пространството и времето, и не останеше само той да плува по корем в лунните води на съня си като самотен удавник: с ленената униформа на редник, с гамаши, със златна шпора, а дясната му ръка — свита под главата, за да му служи за възглавница. Онова едновременно присъствие навсякъде през усилните години, които предхождаха първата му смърт, онова изкачване, докато слизаше, онзи захлас по морето, докато агонизираше от някоя нескопосана любов, не бяха никакъв природен дар, както твърдяха неговите ласкатели, нито някаква масова халюцинация, както твърдяха неговите критикари, а се дължаха на факта, че беше имал късмет да разчита на всеотдайната служба на предания му като куче Патрисио Арагонес — неговия съвършен двойник, намерен, без някой да го е търсил, когато дойдоха при него с новината: господин генерал, една фалшива президентска каляска обикаля индианските селища и върти износна търговия, като мами хората; говори се, че видели в траурния й полумрак тъжните очи, бледите устни, нежната ръка на годеница с ръкавица от атлаз, хвърляща шепи сол на болните, коленичили по улицата: че подир каляската се движели двама мними офицери на коне, които осребрявали в суха пара труда за изцелението, можете ли да си представите какво светотатство, господин генерал — но той не издал никаква заповед срещу измамника, а поискал да му го доведат тайно в президентския дворец, като пъхнат главата му в конопен чувал, за да не вземат да ги объркат, и тогава преживя унижението да види самия себе си в подобно състояние на равенство — майка му стара, ами че това съм аз — викна той, защото действително изглеждаше така, и правеше изключение само господарският глас, който другият никога не успя да имитира, както и яснотата на линиите върху дланта на ръката му, защото линията на неговия живот се точеше безпрепятствено в основата на палеца; и това, че не нареди веднага да го застрелят, съвсем не беше породено от желанието му да го задържи за свой официален заместник (това му хрумна по-късно), а защото го тревожеше илюзията, че знаците на неговата собствена съдба са изписани на ръката на измамника. Когато се убеди в нелепостта на тази мечта, Патрисио Арагонес беше преживял невъзмутимо шест атентата и бе придобил навика да влачи нозете си, сплескани от удари с дървен чук, ушите му бръмчаха и хернията му се обаждаше в зимните утрини, вече се беше научил да си сваля; и слага златната шпора под претекст, че му се заплитали връзките, а в действителност го правеше, за да печели време при аудиенциите, и непрестанно мърмореше: майка им стара на тези закопчалки, дето ги правят железарите от Фландрия, нищо не струпат: и от веселяк и дърдорко, какъвто беше по времето, когато духаше шишета в бащината си стъкларница, стана замислен и мрачен и престана да обръща внимание на това, което му говореха, а дебнеше сянката в очите, за да отгатне онова, което премълчаваха, и никога не отговаряше на нито един въпрос, без преди това да попита от своя страна — а вие как мислите; и от хаймана и гуляйджия, какъвто бе, когато продаваше чудеса, стана пъргав като виелица и неуморен пешеходец, стана алчен и хищен; примири се с участта да се люби набързо и да спи на пода с дрехите си по корем и без възглавница, отказа се от претенциите за собствено аз, както и от наследственото призвание за приятно хайлазуване или чисто и просто да духа стъкло и да прави шишета, подготви се да се справя с най-страшните рискове на властта, полагаше първия камък на места, където никога нямаше да се строи нищо, прерязваше ленти на тържества във вражески земи, понасяше много предвещани в ясновидските води сънища и твърде много сдържани въздишки по невъзможни блянове, коронясваше безброй мимолетни и недостижими мис в конкурсите за красота, без дори да ги докосне, тъй като завинаги се беше примирил с участта да живее съдба, която не е негова, и не го правеше нито от алчност, нито по убеждение, а защото онзи беше променил живота му с пожизнената служба на негов официален заместник с номинална заплата петдесет песос и с изгодата да живее като крал, без да е имал злочестината да е такъв (какво повече може да иска човек…). Онова объркване на самоличността стигна връхната си точка една нощ, когато духаше непрестанен вятър, и той завари Патрисио Арагонес край морето да бленува сред сладкото ухание на жасмините и го попита с основателна тревога дали не са сложили вълчи трън в яденето му и не са го урочасали, та ходи като замаян и като пронизан от лош вятър, а Патрисио Арагонес му отвърна: съвсем не, господин генерал, работата е съвсем отчаяна; в събота сложил короната на една мис карнавал, танцувайки с нея първия валс, и сега не можел да си намери място, нито изход, за да се отърве от спомена за нея; защото тя е най-красивата жена на земята, господин генерал, от тези, дето не са създадени за хора като нас, само да можехте да я зърнете… но той му отвърна с въздишка на облекчение: а бе майната му, това е вятър работа, така става с мъжете, когато им липсва жена; предложи му да я отвлекат, както той беше правил с много хубавици, които сега са му държанки; ще ти я довлека насила и ще ти я сервирам на тепсия в кревата, четирима войници ще я държат за краката и ръцете, докато ти си свършиш работата с големия черпак, много важно, ще я излапаш до шушка — рече му той, — тия, дето в началото се опъват и се мятат от злоба, след туй запяват друга песен: не ме изоставяй, генерале, да линея като захвърлен розов цвят… но на Патрисио Арагонес това не му стигаше, той искаше повече, искаше да го обичат — а въпросната е от ония жени, дето си знаят работата, господин генерал, вие сам ще се уверите, като я видите; тогава генералът му препоръча за утеха нощните пътеки към стаите на своите държанки и го упълномощи да ги използува тъй, както сам той би го направил, насила и набързо, облечен; Патрисио Арагонес доверчиво се остави да затъне в това тресавище от дадена назаем любов, с надеждата по този начин да облекчи томленията си, но копнежът му беше толкова силен, че понякога пренебрегваше условията, които предвиждаше заемът, разкопчаваше си панталона от разсеяност, помайваше се в подробности, натъкваше се на подводните камъни на най-ненаситните жени, изтръгваше от тях въздишки от удоволствие и ги караше да се смеят от изумление в тъмата: какъв разбойник бил той, като взе да застарява, стана по-голям мераклия… и оттогава нататък нито някой от двамата, нито пък някоя от жените знаеха кое от децата им чий син е, нито от коя жена, защото децата на Патрисио Арагонес, подобно на неговите, се раждаха седмачета. Така Патрисио Арагонес стана дясната ръка на властта, този, когото най-много обичаха и от когото може би най-много се страхуваха, а другият сега разполагаше с повече време, което посвещаваше на войската, както в началото на своя мандат, не толкова защото армията беше единственият крепител на неговата власт, както си мислехме ние, а, напротив, защото тя беше най-неизбежният му враг, и затова настройваше офицерите един срещу друг, като ги караше да си мислят, че се дебнат взаимно, играеше си със съдбите им, като разбъркваше картите, за да им попречи да съзаклятничат срещу него, и снабдяваше казармите така, че от десет патрона осем бяха халосни, и им изпращаше барут, примесен с морски пясък, а в същото време държеше подръка доброто снаряжение в един склад в президентския дворец, чиито ключове носеше в себе си, окачени на една халка заедно с други уникални ключове за други врати, които никой друг освен него не можеше да прекрачи; закриляше го спокойната сянка на неговия вечен побратим генерал Родриго де Агилар, артилерист по професия, който освен това изпълняваше и длъжността министър на отбраната и началник на президентската охрана, и началник на службите за държавна сигурност, и беше един от малцината простосмъртни, които имаха картбланш да го бият в една партия на домино, защото беше изгубил дясната си ръка при обезвредяването на мина само няколко мига преди президентската кола да мине през мястото на атентата. Той се почувствува толкова сигурен под закрилата на генерал Родриго де Агилар и с подкрепата на Патрисио Арагонес, че започна да пренебрегва предупрежденията им да се пази и взе твърде често да се излага на чуждите погледи, осмели се да се разхожда из града, придружен само от един адютант, в двуколка без отличителни знаци, да съзерцава зад перденцата помпозната катедрала от позлатен камък, която с декрет беше обявил за най-красива в света, опипваше с поглед старите масивни къщи с портали от памтивека и слънчогледи, обърнати към морето, павираните улици с миризма на газена лампа в квартала на вицекралете, бледоликите госпожици с неподправена почтеност, които седяха на слънце по балконите, плетяха дантели с шишове, заобиколени от саксии с карамфили и повесма от цъфнали фунийки, шахообразния манастир на бискайките с неизменно повтаряната мелодия, изпълнявана на клавесин всеки ден в три часа след пладне, с която някога бяха отпразнували първото минаване на кометата; прекоси вавилонския лабиринт на търговските улички с тяхната убийствена музика, с хоругвите от лотарийни билети, с количките за сок от захарна тръстика, с броениците от яйца на игуана, с избелелите на слънцето вехтории по сергиите на турците, видя страшното грубо платно на жената, която казваха, че се превърнала в паяк, понеже не се подчинила на родителската воля, мина по сиромашката улица на самотните жени, които привечер излизаха голи, за да си купят сини корбини и розови барбуни и да си теглят по някоя майна със зарзаватчийките, докато фустите им съхнеха на балконите с дърворезба, лъхна го миризма на разложени миди, съзря неизменната белота на пеликаните, кацнали зад ъгъла, и шаренията на негърските колиби по възвишенията при входа на залива и изведнъж: ето го пристанището! Ах, пристанището! Пристанището с вълнолома от шуплести греди и стария крайцер на морската пехота, по-дълъг и по-страшен от истината, една негърка-хамалка се отдръпна, за да направи път на неустрашимо понеслата се двуколка, но прекалено късно, и усети като смъртоносно докосване погледа на стареца на преклонна възраст, който съзерцаваше пристанището с най-тъжните очи на света: та това е той — възкликна тя уплашена, — да живее самецът, да живее — викаха мъжете, жените и децата, които наизскачаха от баровете и ресторантите в китайския квартал; да живее — крещяха тези, които спънаха конете и препречиха пътя на колата, за да стиснат ръката на властта, и маневрата им бе толкова сръчна и неочаквана, че той едва успя да отклони ръката на въоръжения адютант, като го смъмри с грубия си глас: ама че си страхопъзльо, лейтенанте, остави ги да ми засвидетелствуват обичта си; през следващите дни беше така екзалтиран от онзи любовен порив и от други подобни излияния, че генерал Родриго де Агилар с голямо усилие изби от главата му идеята да се разходи в открита карета: така ще могат да ме видят в целия ми ръст патриотите, дявол да го вземе — и дори не подозираше, че пристъпът на пристанището беше спонтанен, но следващите бяха организирани от самите служби за държавна сигурност, за да му доставят удоволствие, без да рискуват живота му; а той бе толкова изкушен от тези любовни пориви в навечерието на своята есен, че дръзна да излезе извън града, нещо, което не беше правил от много години, отново пусна в движение стария влак, боядисан с цветовете на знамето, който се катереше по стръмнините на обширното му кралство, тънещо в униние, пробиваше си път през гранки от орхидеи и амазонски балсамчета, всяваше смут сред маймуни, райски птици и леопарди, заспали по релсите, достигайки покритите с лед селища и пустини на високите планини в родния му край, където по гарите го посрещаха със зловеща музика, клепалата удряха на умряло, носеха плакати с надписи „добре дошъл“ в чест на безименния патриций, който седи отдясно на светата Троица, събираха стеклите се по пътеките индианци, които слизаха от планината, за да видят властта, която се спотайваше в траурния полумрак на президентския вагон, но тези, които успяваха да се приближат, виждаха зад потъналите в прах прозорци единствено удивените очи, треперещите устни, една аристократическа ръка, която ги поздравяваше от върха на славата си; а в това време охраната му се опитваше да го отстрани от прозореца: внимавайте, господин генерал, отечеството има нужда от вас; но той замечтано отвръщаше: не се безпокой, полковник, тези хора ме обичат; и това, което ставаше във влака, се повтаряше и в речния кораб с дървено колело, който оставяше след себе си диря от валсове, изсвирени на пианола сред приятното ухание на гардении и развалени саламандри, които водите на екваториалните течения влачеха, заобикаляйки скелетите на праисторически дракони, съдбоносни острови, където се раждаха сирените, бедствени вечери над изчезнали огромни градове и така стигаше до самотни знойни колибарски махали, чиито обитатели излизаха на брега, за да видят боядисания с цветовете на националното знаме дървен кораб, и едва-едва смогваха да съзрат една ръка, непринадлежаща на никого, в атлазена ръкавица, която махаше за поздрав от илюминатора на президентската каюта: а той виждаше на брега групите, които размахваха листа от маланга поради липса на знамена, виждаше как някои се хвърляха във водата било с жив тапир, било с няме, исполинско като слонско стъпало, било с кафез с планински кокошки за гозбата на президента, и въздишаше от вълнение в църковния полумрак на каютата: капитане, виж ги как идват, гледай колко ме обичат! През декември, когато всичко в Карибско море ставаше прозрачно като стъкло, той се изкачваше с каретата по скалистия бряг до къщата, кацнала на върха на скалите, и прекарваше следобеда в игра на домино с бившите диктатори от други страни на континента, с детронираните бащи от други земи, на които той беше давал убежище в продължение на много години и които сега старееха под сянката на неговото милосърдие и мечтаеха за химеричния кораб на втория шанс, седнали в креслата на терасата, говорейки си сами, умирайки като живи трупове в почивния дом, който той беше построил за тях на морския бряг, след като ги беше приел всички така, сякаш бяха един, тъй като всички се появяваха на разсъмване с навлечени наопаки направо върху нощните пижами парадни униформи, със сандък, пълен с пари, задигнат от държавната хазна, и куфар, с кутия за ордени, изрезки от вестници, залепени в стари счетоводни тефтери, и един албум със снимки, които му показаха по време на първата аудиенция вместо акредитивни писма; казваха му: вижте, генерале, този тук съм аз, когато бях лейтенант, а тази е от деня, в който взех властта, а тази е от 16-годишнината, а сега вижте тук, генерале… но той им предоставяше политическо убежище и не се интересуваше от нищо, нито проверяваше акредитивните им писма, защото според него единственият документ за самоличност на един свален президент трябва да бъде смъртният акт, и със същото пренебрежение изслушваше илюзорните им тиради, че приемали неговото благородно гостоприемство за известно време, докато народната справедливост потърси сметка от узурпатора; тази беше неизменната формула, изречена с детинска тържественост, която не след много слушаше от узурпатора, и после от узурпатора на узурпатора, като че ли тези загубеняци не знаеха, че в тази мъжка работа битият си е бит; и на всички предлагаше гостоприемството на президентския дворец за няколко месеца, като ги задължаваше да играят с него домино, докато не ги обереше до грош, и тогава ги повеждаше за ръка до прозореца към морето: изслуша оплакването им от този проклет живот, който има само една посока: утеши ме с илюзията, че мога да отида там; погледни, казваше той, горе в онази просторна къща, дето прилича на заседнал в рифовете презокеански кораб, ще се намери едно местенце и за теб, добре осветено и с хубаво ядене, и с много време, за да забравиш, заобиколен от други другари по нещастие; той самият обичаше да сяда през декемврийските следобеди на морската тераса, не толкова заради удоволствието на една партия домино с оная сбирщина от мухльовци, а за да се наслади на мизерното щастие, че не е един от тях, да се огледа в поучителното огледало на сполетялата ги беда, докато той газеше щастлив в голямото блато, в самотни блянове, преследвайки на пръсти като зла мисъл кротките мулатки, които метяха президентския дворец в предутринния здрач, душеше миризмата им на обща спалня и евтин брилянтин, дебнеше случай да срещне някоя сама, за да я излюби петлешки зад вратата на някоя канцелария, докато те се пръскаха от смях в полумрака: голям бандит сте, генерале, колкото сте грамаден, триж по-ненаситен сте; но след акта той се натъжаваше и за утеха си тананикаше в някое закътано място, където никой нямаше да го чуе: „Полумесецо сияен януарски, виж как тъгувам аз под светлината на твоя прозорец“, тананикаше той и беше толкова убеден в любовта на своя народ през онези октомврийски дни без лоши предзнаменования, че закачаше един хамак в двора на голямата къща в предградията, където живееше майка му — Бендисион Алварадо, — и се унасяше в следобедния сън в сянката на тамариндите, без охрана, и сънуваше скитащи риби, които плуваха в цветните води на спалните; отечеството е най-хубавото нещо, което е измислено на този свят, майко — въздишаше той, но никога не дочакваше отговор от единствения човек на земята, който се осмели да го упрекне за миризмата на вкиснат лук под мишниците; завръщаше се в президентския дворец през голямата порта, въодушевен от чудесното януарско време в Карибско море, от сдобряването със света в заника на живота си, от спокойните следобеди, в които се бе помирил с папския нунций и сега той му правеше визити без приемен час, като се опитваше да го вкара в правата вяра, докато пиеха шоколад с бисквити, а той примираше от смях и казваше, че ако господ е толкова силен, колкото ми го представяте, кажете му да ме отърве от този бръмбар, който бръмчи в ушите ми, разкопчаваше деветте копчета на копчелъка си и му показваше хернията си: кажете му да смали малко това изчадие — казваше той, но папският нунций стоически се мъчеше да го вкара в стадото, да го убеди, че всяка истина, независимо кой я изрича, иде от светия дух; а когато запалеха първите лампи, той го изпращаше до вратата, като примираше от смях, което много рядко се случваше: и не си хабете барута на вятъра, отче — заявяваше му накрая той, — защо ви е да ме вкарате в правата вяра, щом като и без това изпълнявам вашите желания. Но този вир на безметежно щастие се отприщи внезапно на арената за бой на петли в един далечен, безлюден край, когато един хищен петел откъсна главата на противника си и я изкълва пред погледите на обезумялата от кръв публика, а оркестърът от пияни музиканти отпразнува ужасното зрелище с туш и само той почувствува лошото предзнаменование, почувствува го така ясно и непосредствено, че заповяда тайно на охраната да арестува един от музикантите, онзи, който свиреше на тромбона; и наистина в него намериха пушка с прерязана цев и когато го подложиха на мъчения, музикантът призна, че мислел да стреля срещу него в бъркотията на излизане; разбира се, това беше съвсем очевидно — обясни той, — защото аз гледах към всички и всички гледаха към мен, а само този мръсник с тромбона не се осмеляваше да погледне към мен; клетият човек; независимо от всичко той си знаеше, че това не беше последната причина за тревогата му, защото тя продължаваше да го измъчва през нощите в президентския дворец дори и след като службите за сигурност го увериха: няма причини за безпокойство, господин генерал, всичко е наред; но след предзнаменованието на арената за бой на петли той се беше вкопчил в Патрисио Арагонес като в самия себе си — даваше му да яде от своето ядене, да взема от пчелния мед със същата лъжица, с която ядеше той, за да има утехата, че ако нещата са натровени, двамата да са умрели заедно, ходеха като крадци из потънали в забвение помещения, стъпвайки по килимите, за да не може никой да познае грамадните им прокрадващи се стъпки на сиамски слонове, плуваха заедно през мигащата светлина на фара, която се промъкваше през прозорците и всеки тридесет секунди потопяваше в зелено стаите на двореца, през изпаренията от говежди тор и печалните сирени на нощните кораби в заспалите морета, през тъжните септемврийски дни по цели следобеди съзерцаваха дъжда и брояха лястовиците като двама престарели влюбени, толкова откъснати от света, та той не можа да си даде сметка, че яростната му борба за съществуване подхранва двойно повече противното подозрение, че бавно престава да съществува, че е изпаднал в летаргия, и макар стражата в президентския дворец да беше удвоена и не даваше пиле да прехвръкне, някой беше успял да изиграе строгия надзор и се бе промъкнал през ситния филтър и видял замлъкналите птици в клетките, кравите, които пият от купела за кръщаване, прокажените и парализираните, заспали сред розите, и всички очакваха да се съмне по пладне, защото той беше умрял, както беше предсказано в паниците на ясновидките, от естествена смърт по време на сън, но висшите власти бавеха новината, защото се мъчеха да разрешат в кървави заговори старите си ежби. Макар че тези слухове не бяха стигнали до неговите уши, той предчувствуваше, че нещо ще се случи с него, прекъсваше мудните и проточени партии на домино, за да попита генерал Родриго де Агилар: как вървят работите, побратиме? — Господин генерал, държим всичко под контрол! В страната цареше спокойствие, а той дебнеше да открие поличби в погребалните клади от кравешки лайна, които палеше в коридорите, в кладенците със застояла вода, и никъде не намираше отговор на тревогата си; щом намалееше жегата, отиваше при майка си Бендисион Алварадо в голямата къща в покрайнините на града, двамата сядаха под тамариндите да подишат в следобедната прохлада; тя, разположила се в люлеещия се стол, съсухрена, но с висок дух, хвърляше шепи царевица на кокошките и пауните, които ровеха в двора, той сядаше на плетения от ракита миндер, боядисан в бяло, правеше си вятър с шапката и преследваше с прегладнял поглед едрите мулатки, които му носеха освежителни оцветени плодови води — горещо е, утолете си жаждата, господин генерал; а той си мислеше: майко моя, Бендисион Алварадо, да знаеш само, не мога вече да понасям тоя свят, бих искал да се махна, където ми видят очите, майчице, далече от всякакви неправди — но дори и на собствената си майка не разкриваше причината за въздишките си, а щом светнеха първите светлини в нощта, завръщаше се в президентския дворец, промъкваше се през задната врата и докато вървеше по коридорите, чуваше как часовите тракат токове за поздрав и казват: всичко е наред, господин генерал, нищо ново! Но той знаеше, че това не е истина, че го лъжат по навик, че го мамят от страх, че никой не казва истината в царящата несигурност, че след онзи злокобен следобед на арената за петли славата му горчеше и беше изчезнало някогашното му желание да командува; той стоеше до късно буден, проснат по корем на пода, слушаше през отворения към морето прозорец далечните тъпани и тъжните гайди, които празнуваха някоя сиромашка сватба така весело, както биха се веселили от неговата смърт; чуваше прощалната свирка на един разнебитен кораб, който отплуваше в два часа без разрешение на капитана, чуваше книжния шум на розите, които се разпукваха на разсъмване, лежеше облян в ледена пот, неволно въздишаше, нямаше нито миг покой, предчувствувайки с дивашкия си инстинкт приближаването на следобеда, когато на връщане от къщата в покрайнините бе изненадан на улицата от забързани тълпи, от отваряне и затваряне на прозорците, от уплашено стрелкащи се лястовици в прозрачното декемврийско небе; той повдигна перденцето на каляската, за да види какво става, и тогава си каза: това е, майко, ето го… каза го на себе си с ужасяващо чувство на облекчение, гледайки цветните балони във въздуха — червени, зелени, жълти балони, като големи сини портокали, безброй блуждаещи балони, които литнаха сред уплахата на лястовиците и така плаваха един миг в кристалната следобедна светлина, часът беше четири, после изведнъж се пръснаха в една безмълвна едновременна експлозия и над града полетяха хиляди и хиляди позиви, вихрушка от летящи памфлети; кочияшът използува суматохата, за да се измъкне от врявата на пазара, преди някой да е познал правителствената каляска; защото всички се боричкаха за позивите, господин генерал, четяха ги с цяло гърло от балконите, повтаряха ги наизуст, крещяха: долу потисничеството! Смърт на тиранина! Дори часовите в президентския дворец ги четяха на глас в коридорите: „Единство на всички, независимо от класовата принадлежност, в борбата против вековния деспотизъм, патриотично помирение в борбата против корупцията и наглостта на военните! Стига кръв, край на грабежите!“ Цялата страна се събуждаше от хилядолетна летаргия в момента, когато той влезе през вратата на хангара за коли и чу ужасната новина: господин генерал, Патрисио Арагонес е смъртоносно ранен с отровна стрела. Преди много години, една вечер, когато беше в лошо настроение, той предложи на Патрисио Арагонес да хвърлят ези-тура за живота си: ако се падне ези, ще умреш ти, ако е тура, ще умра аз; Патрисио Арагонес обаче му доказа, че ще умрат едновременно, защото от двете страни на всички монети стоеше образът на двамата; тогава той му предложи да играят домино, като заложат живота си, двадесет партии за печелившия, и Патрисио Арагонес прие това с голямо удоволствие, като голяма чест: да, господин генерал, стига да ми предоставите правото да спечеля — и той прие: дадено! Изиграха една партия, изиграха втора, изиграха двадесетата и все печелеше Патрисио Арагонес; печелеше само защото беше забранено да го побеждават, проведоха дълга и ожесточена битка и стигнаха до последната партия, без той да спечели нито една игра, а Патрисио Арагонес избърса потта с ръкава на ризата си и измърмори: съжалявам от цялата си душа, господин генерал, но аз не искам да умирам; а той започна да събира плочките, подреждаше ги в дървената кутийка и нареждаше, както даскал каканиже научения наизуст урок, че той също няма причини да умира на масата за домино, а когато му дойде времето и мястото, отредено му за естествена смърт, по време на сън, както бяха предсказали още в началото на неговата епоха врачките: абе дори и тази няма да я бъде, ако си помисли добре човек, защото Бендисион Алварадо не ме е родила, за да обръщам внимание на врачките, а да управлявам; в края на краищата аз, а не ти, съм този, който съм, така че благодари се на господа, че беше само игра — каза му той със смях, без дори да подозира, нито тогава, нито някога по-късно, че онази ужасна шега ще се сбъдне в нощта, когато влезе в стаята на Патрисио Арагонес и го намери в предсмъртна агония, без надежда да преживее отровата; махна за поздрав от вратата: господ да те спаси, момко, голяма чест е да умреш за родината. Седя при него, докато агонизираше, двамата бяха сами в стаята, даваше му с лъжица облекчаващо болката лекарство, Патрисио Арагонес го вземаше, без да му благодари, и при всяка глътка нареждаше: малко ви остава с вашето гадно управление, господин генерал, сърцето ми подсказва, че много скоро ще се видим в бездната на ада, аз, сгърчен като спирала от тази отрова, а вие с глава в ръцете си, търсейки място къде да я оставите; може да ви звучи доста непочтително, господин генерал, но сега мога да ви призная, че никога не съм ви обичал, както вие си въобразявате, защото още от времето на пиратите, когато ме сполетя злочестината да попадна във вашите владения, аз все се моля да ви убият, ако ще да е с добро, за да ми платите за този сирашки живот, който ми отредихте — първо ми смазаха ходилата с чук от дървен хаван, за да заприличам като вас на лунатик, след това продупчиха тестикулите ми с обущарско шило, за да ми направят херния, накарахте ме да пия терпентин, за да забравя да чета и да пиша, нещо, на което майка ми ме научи с толкова лишения и труд, задължавахте ме непрекъснато да изпълнявам онези обществени задължения, които вие не се осмелявахте да изпълнявате; правехте го не защото животът ви е много скъп за отечеството, както обичате да се изразявате, а защото и на най-големия смелчага не му стиска да постави короната на главата на една курва на красотата, без да е сигурен, че няма да го пречукат след туй; може да ви звучи непочтително, господин генерал; но него не го интересуваше нахалството и неблагодарността на Патрисио Арагонес: оставих те да живееш като цар в моя дворец и ти дадох това, което никой никому не е давал на този свят, услужих ти дори със собствените си жени — не си струва да говорим за това, господин генерал, защото по-добре е да те скопят с дървен чук, отколкото да търкаляш жените по пода, като че ли става дума да подковаваш млади крави, а тия клети безсърдечни мръсници дори не усещат желязото и не ритат и не се извиват, и не се оплакват като юниците, нито хълбоците им дигат пара, нито замирисват на пърлено месо, а това е най-малкото, което може да се иска от една свястна жена, а тия подлагат телата си като умрели крави, за да си свършиш работата, а те в това време продължават да си белят картофи или да подвикват на другите: я моля ти се, хвърли едно око в кухнята, докато аз се освободя, че ще ми загори оризът; само на вас може да ви хрумне, че тази мръсотия е любов, господин генерал, защото е единственото, което сте видели, може да ви звучи непочтително; и тогава той взе да ръмжи: млъкни, мръснико, млъкни или това ще ти струва скъпо; но Патрисио Арагонес продължи да говори, без ни най-малко желание да се шегува: че защо да млъкна, най-много да ме убиете, а вие и без това ме убихте, по-добре използувайте сега случая, за да погледнете истината в очите, господин генерал, за да разберете, че никой никога не ви е казал какво всъщност мисли, а всички казват това, което знаят, че искате да чуете, и в същото време ви се кланят отпред, а отзад насочват пистолет към вас; благодарете се поне на случайността, че аз съм човекът, който ви съжалява най-много на този свят, защото съм единственият, който прилича на вас, единственият, който има доблестта да ви каже какво говорят другите за вас, че не сте никакъв президент и че на трона не ви държат вашите оръдия, а защото англичаните са ви сложили на него, и че устискахте само защото ви подкрепиха янките със страшния крайцер; нали ви видях, като се щурахте като хлебарка насам-натам и от страх не знаехте откъде да захванете да командувате, когато янките ви заявиха: ето на, оставяме те с твоята черна сган, да видим как ще се оправиш без нас; и ако не слязохте от трона нито тогава, нито по-късно, то не е, защото не искате, а защото не можете, защото ви е ясно, че като ви видят на улицата, облечен като простосмъртен, ще се нахвърлят върху вас като псета, ще ви накарат да заплатите за клането при Санта Мария дел Алтар, за затворниците, хвърлени в рововете на пристанищната крепост, за да ги излапат живи крокодилите, и за онези, на които живи одират кожите, за да ги изпратят на семействата им за назидание; тъй говореше Патрисио Арагонес, вадейки от бездънния кладенец на своята натрупана ненавист наниза от изстъпления, извършени от неговия позорен режим; най-накрая млъкна и не каза нищо повече, защото огнен език разкъса вътрешностите му, сърцето му отмаля и той завърши, без желание да го обижда повече, а едва ли не с молба: говоря ви сериозно, господин генерал, използувайте случая, като умирам аз, да умрете заедно с мен, никой няма повече кураж от мен, за да ви го каже, никога не съм претендирал да приличам на някого, нито да ставам народен герой, исках да си остана тъжен духач на стъкло, за да правя шишета като баща ми, защо не се осмелите, господин генерал, не боли чак толкова, колкото си мислите; и си го каза така спокойно и убедено, че на онзи не му стигна яростта да му отговори, а се опита да го задържи на стола, когато започна да се гърчи, да мачка червата си с ръце, като хълцаше през сълзи от болка и от срам: ах, какъв позор, господин генерал, насрах се; а той помисли, че го казва в преносен смисъл, в желанието си да му обясни, че умира от страх, но Патрисио Арагонес му отвърна: съвсем не, исках да кажа просто, че се насрах; трябва да устискаш, Патрисио Арагонес, дръж се, генерали като нас трябва да умират мъжки, ако ще това да ни струва живота; но го каза твърде късно, защото Патрисио Арагонес, ритайки с крака, се килна напред и се стовари върху него, омазан в лайна и сълзи. В канцеларията до салона за аудиенции той избърса тялото му със сапунисан парцал, за да премахне лошата миризма на умряло, облече го в собствените си дрехи, сложи му платнения бандаж, гамашите, златната шпора на левия ток, и докато вършеше това, усещаше как се превръща в най-тъжния човек на земята; накрая изтри всички следи от фарса и възстанови обстановката напълно, до най-малките подробности, както я беше видял със собствените си очи в гадателските води на ясновидките, така че, когато на следващия ден призори метачките намерят тялото, да го намерят проснато по корем върху пода на кабинета, както го бяха намерили първия път умрял от мнима естествена смърт по време на съня в униформата от ленено платно без отличителни знаци, с гамашите и златната шпора, с дясната ръка под главата, за да му служи за възглавница. Този път обаче новината не се разнесе изведнъж, противно на очакванията му, минаха много часове на благоразумие, на предпазливи проучвания, на тайни съглашения между наследниците на режима, които се мъчеха да спечелят време, опровергавайки слуха за смъртта му с всевъзможни версии; изведоха майка му, Бендисион Алварадо, на търговската улица, за да се убедим, че лицето й не е траурно: господине, облякоха ме в костюм на цветчета, като маймуна, накараха ме да си купя шапка с пера от папагал, за да ме видят всички щастлива, накараха ме да купя какви ли не джунджурийки, дето се продават в магазините, въпреки че аз се противих, господине, защото не беше време за покупки, а за оплакване, защото дори аз повярвах, че наистина този, дето беше умрял, е моят син; накараха ме да се усмихвам насила, когато хората ме фотографираха в цял ръст, защото военните казваха, че трябвало да го направя заради отечеството; в това време той, смутен, се питаше в скривалището си какво ли става навън, та нищо не се променя от лъжата за неговата смърт, как така слънцето отново изгря безпрепятствено, какво е това празнично настроение: майко, защо и без мен си е пак тъй топло — питаше се учуден, когато по никое време изведнъж гръмна топът на пристанищната крепост и започнаха да бият големите камбани на катедралата, в президентския дворец се стече многобройна тълпа, събудена от вековната апатия с най-голямата новина в света; едва тогава той открехна вратата на спалнята си и надникна в приемния салон, и видя самия себе си в задушното помещение, по-мъртъв и по-натъкмен от всички умрели досега християнски папи, почувствува се наранен от ужаса и от срама за собственото си тяло на мъж и воин, проснато сред цветята с бледо като праха лице, с начервени устни, коравите му ръце на неустрашима девица, скръстени върху нагръдника, брониран от военни ордени, беше с измачканата парадна униформа с десетте помръкнали слънца на генерал на вселената върху нея, отличие, измислено от някого след смъртта му, беше със сабя като вале пика, която никога не беше носил, с лачени гамаши и с две златни шпори, с безбройните атрибути на властта и всички злокобни военни отличия, пригодени за човешкия му ръст; проснат като педераст, майка му стара, невъзможно е това да съм аз — каза си вбесен, — не е справедливо, майка му стара — говореше си той, докато съзерцаваше кортежа, който се нижеше край неговия труп, и за момент забрави тъмните си намерения за този фарс и се почувствува опозорен и смален от безпощадната към величието на властта смърт, видя живота без себе си, видя с известно вълнение как изглеждат хората, незащитени от неговата власт, видя със стаено безпокойство онези, които бяха дошли само за да разгадаят загадката дали действително е той, или не е, видя един старец, който му отправи масонския поздрав от времето на федералната война, видя някакъв човек в траур, който целуна пръстена му, видя една продавачка на риба, която не можа да понесе истината, че е умрял, и изтърси на пода кошницата с прясна риба, прегърна парфюмирания труп, като плачеше и крещеше: това е той, боже мой, какво ще правим без него. Тя плачеше, а те си казваха: значи, е той, а задъханото множество на Пласа де Армас ревеше: това е той! И тогава камбаните на катедралата престанаха да бият на умряло и камбаните на всички черкви обявиха срядата за празник, засияха великденски ракети и празнични фойерверки, забиха барабаните в чест на свободата и той видя как щурмовите групи нахлуха през прозорците при мълчаливата благосклонност на стражата, видя как свирепите им главатари разпръснаха с тояги кортежа и блъснаха на пода неутешимата продавачка на риба, видя как хората се нахвърлиха ожесточено върху трупа, осем души го извадиха от небитието и химеричното му време на лилии и слънчогледи и го повлякоха по стълбите, други изтърбушиха вътрешностите на онзи рай от разкош и несрета и смятаха, че го унищожават окончателно, разрушавайки завинаги бърлогата на властта, събаряха дорийските капители от твърд като камък картон, плюшените завеси и вавилонските колони, увенчани с алабастрови палми, изхвърляха през прозорците клетки с птици, трона на вицекралете, рояла, чупеха погребалните урни, в които се съхраняваше прахът на незнайни герои, късаха гоблените с девици, заспали в гондоли, и огромните портрети с маслени бои на епископи и древни воини, картини с неизвестни морски битки; унищожаваха всичко, за да не остане в паметта на бъдещите поколения дори най-малък спомен за проклетия род на военните; после погледна през пролуките на щорите към улицата, за да види докъде е стигнало опустошението при изхвърлянето през прозореца, и само с един поглед видя повече безчестие и непризнателност, отколкото са видели и оплакали очите ми, откак съм се родил, майко — видя своите щастливи вдовици, които си отиваха от къщата през задната порта, повели за юлара кравите от моите обори, отмъкваха правителствените мебели и бурканите с мед от твоите кошери, майко; видя своите седмачета, които вдигаха весела врява с кухненските съдове и скъпоценните кристални сервизи, с които сервираха на папски банкети, и надаваха викове по улицата: татко ми умря, да живее свободата; видя огъня, запален на Пласа де Армас, за да се изгарят официалните портрети и литографии от календарите, които висяха по всяко време и навсякъде, откакто той беше на власт, видя собственото си тяло, което тълпата влачеше, и след него по улицата се пръскаха ордени и еполети, хусарски копчета, ивици от брокат, гайтани, пискюли от саби и десетте тъжни слънца на царя на вселената: майко, виж на какво заприличах! — говореше си той и чувствуваше върху собствената си плът позора от заплюванията и подлогите за болни, с които го замерваха от балконите, и се ужасяваше от мисълта, че може да бъде разкъсан и изяден от кучетата и лешоядите сред нестихващия вой и тътена от фойерверките на карнавала по случай неговата смърт. Когато вакханалията отшумя, той продължаваше да чува далечна музика в безветрения следобед и продължаваше да трепе комари, като със същия жест се мъчеше да заглуши бръмченето в ушите си, което му пречеше да мисли, продължаваше да гледа отражението от пожара на хоризонта, фара, който всеки тридесет секунди го покриваше през пролуките на щорите със зелено райе, заслушан в нормалното дишане на ежедневието, което възвръщаше обичайния си ритъм, колкото повече неговата смърт се превръщаше в смърт като всяка друга смърт, защото непрекъснатият поток на действителността го отнасяше в небитието на състрадание и забрава; по дяволите смъртта — викна той и тогава напусна скривалището си, въодушевен от убеждението, че часът за разплата е ударил; прекоси ограбените салони, влачейки тежките си нозе като призрак през опустошението на своя предишен живот, сред душната тъма и миризмата на гниещи цветя и погребални свещи; блъсна вратата към заседателната зала на министерския съвет и през задимения въздух чу изнемощелите вече гласове около дългата орехова маса; и тогава през дима видя, че там бяха всички, които самият той беше поставил на тези места: либералите, които продадоха федералната война, консерваторите, които я бяха купили, генералите от главното командуване, трима от неговите министри, върховният архиепископ и посланикът Шнонтнер, всички, сбрани заедно в капана, ратуващи за общ съюз срещу вековния деспотизъм, за да разпределят помежду си плячката от неговата смърт, и толкова ги бе погълнала бездната на алчността, че никой не забеляза появяването на непогребания президент, който удари само веднъж с ръка по масата и кресна: аха! И не стана нужда да направи нещо повече, защото, докато вдигне ръката си от масата, паническият тътен беше вече отзвучал и в пустата зала бяха останали само обърнатите пепелници и чашките за кафе, пръснатите по пода столове и моят верен до смърт побратим Родриго де Агилар в бойна униформа — дребничък и разтревожен, той отпъждаше дима с единствената си ръка, за да му каже: залегнете на пода, господин генерал, защото сега ще започне пукотевицата; и двамата се хвърлиха на пода в същия миг, в който започна смъртоносната веселба на картечницата пред сградата, кръвопролитното празненство на президентската гвардия, която изпълни с голямо удоволствие и с голямо чувство за чест вашата свирепа заповед да не се измъкне жив нито един от тайния сговор на изменниците; картечните откоси пометоха онези, които се опитаха да избягат през главния вход, изтребиха като пилци онези, които искаха да скочат от прозорците, гранатите от горещ фосфор разкъсваха на парчета онези, които бяха успели да надхитрят блокадата и се скриха в съседните къщи, а ранените доубиваха, защото според мнението на президента всеки, който преживее това, остава за цял живот негов зъл враг; в това време той продължаваше да лежи по корем върху пода на две педи от генерал Родриго де Агилар, търпейки градушката от стъкла и хоросан, която при всяка експлозия нахлуваше през прозореца, и не преставаше да мърмори, сякаш си четеше молитвата: свърши се, побратиме, свърши се, тая няма да я бъде повече, отсега нататък ще заповядвам само аз, без кучета, които да ме лаят, остава само утре рано да видя кое от целия този трошляк върши работа и ако случайно няма на какво да са седне, ще се купят временно шест кожени табуретки от най-евтините, ще се купят палмови рогозки и ще се сложат тук-там, за да запушат дупките, ще се купят още две-три вехтории и това е достатъчно; никакви чинии, никакви лъжици, нито нещо друго, всичко ще се вземе от казармите, защото вече няма да имам войска, нито офицери, мамка им, бива и само да увеличават разходите на мляко, а като удари решителният час, плюят ръката, която им дава да ядат, ще си остана само с президентската гвардия — те са предани и смели хора, и няма вече да назначавам дори кабинет, дяволите да го вземат, трябва ми само един кадърен министър на здравето, това е единственото необходимо нещо в живота, и за всеки случай още един, с добър почерк, който да води преписките, когато стане нужда, и така ще могат да се дадат под наем министерствата и казармите и доходите ще бъдат за прислугата, че сега пара е нужна, а не хора, ще се намерят две добри прислужници, едната да чисти и да върти кухнята, а другата да пере и глади, а аз сам ще се заема с кравите и птиците, когато има такива, и край на това мърсуване на курвите в нужниците, и край на прокажените в розовите храсти; не ми трябват нито образовани доктори, които всичко знаят, нито политици-мъдреци, които всичко виждат, та нали в края на краищата това е президентски дворец, а не котило на негри, както, според Патрисио Арагонес, говорели янките, а аз съм си достатъчен, за да продължа управлението, докато кометата мине отново, и няма да мине един път, а още десет пъти, защото аз, тъй както ме виждате, не мисля да умирам повече, да умират другите; тъй нареждаше той, без да прави паузи, за да мисли, сякаш рецитираше нещо наизуст, защото още по време на войната беше разбрал, че като мисли на глас, пропъжда страха от динамитните експлозии, които разтърсваха дома; кроеше планове за утре сутринта и за идния век привечер, когато на улицата отекна последният изстрел и генерал Родриго де Агилар пропълзя като змия и заповяда през прозореца да се потърсят боклукчийски коли, за да се изнесат труповете, след туй напусна салона, като пожела лека нощ на генерала; лека, побратиме, много ти благодаря — отвърна му той, легнал по корем върху гробовния мрамор в заседателната зала на министерския съвет, а после сви дясната си ръка като възглавница под главата си и тутакси заспа, по-самотен от всякога, люлян от ромола на капещите жълти листа на своята есен, която в онази нощ окончателно бе започнала с труповете, от които се вдигаше пара, с кървавия полумесец на локвите след клането. Не стана нужда да вземе нито една от предварително набелязаните мерки, защото армията се разтури сама, войниците се пръснаха, малцината офицери, които се съпротивяваха до последния момент в казармите на града и в останалите шест в страната, бяха унищожени от президентската гвардия с помощта на доброволни отряди от цивилни; оцелелите министри още на разсъмване напуснаха страната и станаха изгнаници, останаха само двамата най-верни, единият освен това беше и негов домашен лекар, а другият — най-добрият калиграф на нацията; и не стана нужда да каже „да“ на никоя чуждестранна власт, защото правителствената хазна преля от брачни халки и златни диадеми, събрани от непредвидени привърженици; нито стана нужда да купува рогозки и евтини кожени табуретки, за да закърпи щетите, нанесени от изхвърлянето през прозореца, понеже още преди да въдворят мир в страната, приемният салон беше реставриран и придоби още по-пищен вид; навсякъде висяха клетки с птици, папагали, които говореха мръсни думи, по первазите царските папагали възпяваха Испания, а не Португалия, дискретни и услужливи жени поддържаха в дома ред и чистота като на военен кораб и през прозореца влизаше същата хвалебствена музика, същите увеселителни фойерверки, същите празнични камбани, които бяха започнали да празнуват неговата смърт и продължаваха да празнуват неговото безсмъртие, а по Пласа де Армас минаваше едно безкрайно шествие, което издигаше лозунги за вечно единство и носеше големи плакати, на които пишеше: господ да пази великолепния, който възкръсна на третия ден от мъртвите; това беше един безкраен празник, който той нямаше нужда да продължава посредством тайни интриги, както се е налагало да прави в други времена, тъй като държавните работи се оправяха сами, страната крачеше напред, той сам беше правителството и никой не накърняваше нито с дума, нито с други средства неговата воля, защото беше толкова самотен в своето величие, че вече нямаше дори неприятели, и беше толкова благодарен на своя побратим генерал Родриго де Агилар, че вече не се грижеше за разхода на мляко, а нареди да строят в двора войниците, които се бяха отличили със своята свирепост и чувство за дълг, и като ги сочеше с пръст в зависимост от импулсите на вдъхновението си, ги произвеждаше в най-високи чинове с пълното съзнание, че възстановява армията, която щеше да плюе ръката, която й дава храна: ти ще бъдеш капитан, ти — майор, ти — полковник, какво още, хайде ти — генерал, а всички останали — лейтенанти, по дяволите, побратиме, ето ти армията — и беше толкова разчувствуван от тези, които бяха скърбили при неговата смърт, че нареди да му доведат стареца, който поздрави по масонски, и господина в траур, който му целуна пръстена, и ги възнагради с орден за мир, нареди да му доведат продавачката на риба и я дари с онова, от което тя най-много се нуждаеше, сиреч една къща с много стаи, където да живее със своите четиринадесет деца, нареди да му доведат ученичката, дето сложи цвете върху трупа му, и й даде онова, което най-много искаше на света, а именно да се ожени за моряк, но въпреки тези актове на облекчение, смутеното му сърце не намери нито миг покой, докато не видя вързани и поругани в двора на казармата Сан Херонимо групата нападатели, които бяха влезли като разбойници в президентския дворец, разпозна ги един по един с безапелационната памет на злобата и ги раздели на групи според вината им: ти тук — каза на главатаря им, — вие там — на тези, които блъснаха на пода неутешимата продавачка на риба, — вие елате тук — на тези, които измъкнаха трупа от ковчега и го повлякоха по стълбите и по тресавищата, а всички останали на тази страна, мръсници, макар че всъщност не го интересуваше възмездието, а искаше да докаже на себе си, че поругаването на трупа и нападението на двореца не са спонтанен народен бунт, а едно позорно деяние, извършено с помощта на наемници, и затова се зае лично с разпита на пленниците, за да ги накара да признаят с добро фалшивата истина, от която се нуждаеше сърцето му, но не успя, нареди да ги окачат на една хоризонтална греда, като папагали, с вързани крака и ръце, с главите надолу, където да висят часове наред, и като не постигна нищо, нареди да хвърлят един в рова на двора, та останалите да видят как ще го разкъсат и погълнат крокодилите, но пак не постигна нищо, тогава избра един от основната група и заповяда да го одерат жив в присъствието на всички и всички видяха нежната жълта кожа като плацента на новородено и бяха изпръскани с кръвта, която бликаше като топъл бульон от още живото тяло, което агонизираше и риташе камъните по двора; и тогава признаха това, което той искаше: че им бяха платили четиристотин жълтици, за да влачат трупа до бунището на пазара, нещо, което те не биха направили нито от фанатизъм, нито за пари, защото нямаха нищо против него и още по-малко, когато той вече беше мъртъв, но че на едно нелегално събрание, където присъствували дори двама генерали от главното командуване, ги заплашили с какво ли не; затова го направихме, господин генерал, честна дума! — едва тогава той въздъхна облекчено, заповяда да им дадат ядене, да ги оставят да си починат тази нощ, а на сутринта да ги хвърлят на крокодилите; измамиха ги, клетниците — въздъхна той и се запъти към президентския дворец с душа, освободена от власеницата на съмнението, мърморейки: ето, разбраха, проклетниците, разбраха, че тези хора ме обичат. Решен да разсее дори жарта на тревогата, която Патрисио Арагонес беше вселил в сърцето му, той реши, че тези изтезания са последните за неговия режим, убиха крокодилите, събориха килиите за мъчение, където можеха да те смелят кост по кост докрай, без да умреш; обяви обща амнистия, предвари бъдещето с вълшебното хрумване, че бедата на тази страна е, че хората имат прекалено много време за мислене, и търсейки начин да заангажира умовете им с нещо, възстанови мартенските игри на цветята и ежегодните конкурси за красота, построи най-големия стадион за бейзбол в Карибско море, даде на нашия отбор девиза „Победа или смърт“ и заповяда да се отвори във всяка провинция по едно безплатно училище, където да се преподава метене, а фанатизираните от президентския стимул ученички, след като бяха помели къщите, продължаваха да метат улиците, шосетата и междуградските пътища, тъй че купищата смет се пренасяха от една провинция в друга и никой не знаеше какво да прави с тях по време на официалните шествия, които носеха родния флаг и големи плакати с надпис: „Господ да пази пречистия, който бди за чистотата на нацията“, докато той влачеше тежките си ходила като замислен звяр, който търси нови рецепти за занимание на градското население, пробиваше си път между прокажени, слепи и парализирани, които просеха от неговите ръце изцеление, кръщаваше със своето име в купела на двора децата на осиновените си деца, заобиколен от безстрашните ласкатели, които го превъзнасяха като единствен, защото тогава той не разполагаше със съдействието на друг, подобен на него, и трябваше сам да дублира себе си в двореца, превърнат в народен пазар, където всеки ден, откакто стана известна тайната, че майка му Бендисион Алварадо по професия е продавачка на птици, пристигаха клетка след клетка с невероятни птици — някои ги изпращаха, за да се подмажат, а други ги изпращаха за подбив — и съвсем скоро там вече нямаше място, където да се окачват клетките; беше необходимо да се занимава с толкова много обществени въпроси, защото в същото време сред тълпата, струпана и дворовете и канцелариите, не можеше да се разбере кои са обслужващите и кои обслужваните, бяха съборени много стени, за да се увеличи пространството, и бяха отворени много прозорци, за да се вижда морето, тъй че и най-обикновеното преминаване от една зала в друга беше все едно да прекосиш палубата на кораб, оставен на произвола през есен, когато ветровете духат във всички посоки. Това бяха мартенските пасати, които винаги бяха нахлували през прозорците на двореца, но сега ги наричаха ветрове на мира, господин генерал; в тъпанчетата му звучеше все същото бръмчене, което той имаше от години, но лекарят му каза, че това е бръмченето на мира, господин генерал, защото, откакто го намериха умрял за първи път, всичко на земята и на небето се обясняваше с мира, господин генерал, и той повярва и така повярва, че през декември отново се изкачи до къщата на скалите край морето, за да потърси разтуха за душата си в нещастието на братството от тъжни бивши диктатори, които прекъсваха партията домино и някой му казваше, да речем: аз бях две шестици, а доктринерите консерватори примерно — две тройки; само че аз не се сетих за нелегалния съюз на масоните и поповете, майка му стара, пък и на кого можеше да му мине през ума такова нещо; и не обръщаше внимание на супата, която се пресече в чинията, докато един от тях обясняваше: например ако тази захарница тук е президентският дворец и представете си, че единственото оръдие на врага, ето това тук, да кажем, има далекобойност 400 м при попътен вятър, тъй че вие ме виждате в това състояние едва ли не заради лошия късмет, заради някакви си 82 см; тоест дори най-закоравелите от неумолимото изгнаничество хранеха надежди, а когато съзираха на хоризонта корабите от своите страни, познаваха ги по цвета на пушека, по ръждата на сирените и слизаха на пристанището още с първите слънчеви лъчи, за да търсят вестниците, които моряците използуваха, за да завият храната, която изхвърляха от кораба; намираха ги в кофите за смет и ги четяха от първия до последния ред, за да предсказват бъдещето на страната си посредством съобщенията, че еди-кой си бил поканен и еди-кой си не бил поканен на рожден ден, отгатваха съдбата си по посоката на един съдбоносен облак, който щеше да се излее над страната им като апокалиптичен порой, реките щяха да излязат от коритата си, да разкъсат стените на язовирите и да опустошат нивята и да разнесат мизерия и чума по градовете и тогава: ще дойдат тук, за да ме молят да ги спася от бедствието и анархията, ще видите; но докато чакаха великия час, налагаше им се да извикат настрана най-младия изгнаник и да го молят да им вдене иглата: да си закърпя панталона, не искам да го хвърлям в кофата за боклук, защото ми е скъп спомен; перяха дрехите си скришом, точеха ножчетата за бръснене, използувани от новопристигналите, затваряха се да ядат в стаите си, за да не ги разберат другите, че живеят от огризки, за да не видят изпоцапаните им от старческа слабост панталони, а някой четвъртък най-неочаквано слагахме на някого ордените, закачахме ги с карфица на последната му риза, увивахме тялото в неговото знаме, изпявахме му националния химн и го изпращахме да управлява забравата на дъното на крайбрежните чукари, без друг баласт освен собственото му разнебитено сърце, и единствената празнота, която оставаше в света, беше плажният стол на лишената от хоризонти тераса, където сядахме, за да проиграем вещите на покойника, в случай че оставеше нещо; господин генерал, представяте ли си какъв живот водеха след толкова слава. През онзи далечен декември, когато стана откриването на къщата, той беше видял от тази тераса наниза от призрачни Антилски острови, които някой му показваше с пръст на витрината на морето, беше видял парфюмирания вулкан на Мартиника: ето го там, господин генерал; беше видял болницата за охтичави, исполинския негър с дантелена блуза, който продаваше саксии с гардении на съпругите на губернаторите в преддверието на базиликата, беше видял адския пазар в Парамарибо: ето, вижте, господин генерал; раците, които излизаха от морето през нужниците и се катереха по масите в сладкарниците, диамантите, инкрустирани в зъбите на старите негърки, които продаваха ананаси и корени от джинджифил, седнали на своите запазени кълки под поройния дъжд, беше видял кравите от масивно злато, спящи на плажа Танагуарена, господин генерал, слепия ясновидец от Гайра, който вземаше по два реала, за да прокуди призрака на смъртта с цигулката си само с една струна, беше видял знойния август в Тринидад, автомобилите, които се движеха отляво, зелените индуси, които клечаха и си вършеха естествените нужди насред улицата пред своите магазини за ризи от естествена коприна и мандарините, изваяни от цяла слонска бивна, беше видял кошмара на Хаити, сините кучета, волската кола, която на разсъмване прибираше труповете от улицата, беше видял как се раждат отново холандските лалета в петролните цистерни в Кюрасао, вятърните мелници със странни покриви за сняг, тайнствения презокеански кораб, който прекосяваше центъра на града, провирайки се през хотелските кухни, беше видял каменния обор в Картахена де Индиас, нейния залив, затворен с верига, светлината, спряла на балконите, мършавите коне от файтоните, които все още се прозяваха от кюспето при вицекралете, вонята им на лайна, господин генерал, такива чудесии, а после пак кажете, че светът не е голям, наистина е голям и не само голям, а и коварен; та нали и той, когато се изкачваше до къщата на крайбрежните скали през декември, не го правеше, за да се намира на приказки с ония бегълци, които ненавиждаше като собствен образ, отразен в огледалото на нещастието, а за да постои там във вълшебния миг, когато се раждаше декемврийската светлина и можеше да се види целият свят на Антилските острови, от Барбадос до Веракрус, и тогава зарязваше онзи, който държеше плочката с две тройки, и излизаше на балкона, за да съзерцава наниза от лунатичните острови, пръснати като заспали крокодили в морския вир; съзерцавайки островите, отново си спомни оня исторически петък през октомври, когато напусна стаята си призори и видя, че всички в президентския дворец носеха червени бонета, че новите държанки, които метяха салоните и сменяха водата в клетките, носеха червени бонета, че доячите в оборите, часовите по постовете, парализираните по стълбите и прокажените в розовите храсти се разхождаха с червени бонета, както през карнавалната неделя, и той реши да проучи какво беше станало, докато е спал, та хората в собствения му дом и обитателите на града се бяха натъкмили с червени бонета и влачеха из града наниз от камбанки; когато най-сетне намери кой да му каже истината, господин генерал, разказаха му, пристигнаха някакви чужденци, които плещеха на много изискан език и вместо „море“ казваха „морска шир“ и казваха папагали на гуакамаите, салове на индианските лодки и тризъбец на харпуна, а когато излязохме да ги посрещнем и заплувахме около корабите им, те се накачулиха по мачтите и ни одумваха: виж колко добре са сложени, с красиви тела и много хубави лица, твърди коси като копринени конски гриви; и като видяха, че сме нашарени с бои, за да не ни се бели кожата, когато ни напече слънцето, закаканижиха като морски папагали: вижте ги, те се боядисват с кафява боя, те са като канарчетата, нито бели, нито черни, и други неща от тоя сорт… и ние не разбирахме защо, по дяволите, ни се подиграват толкова, господин генерал, ние си бяхме така естествени, както ни е майка родила, а те, напротив, бяха натруфени като кокони въпреки горещината, която те наричаха зной, също като холандските контрабандисти, и косите им са подредени като женски, въпреки че всички са мъже и няма нито една жена с тях, и викат, че не сме им разбирали християнския език, когато всъщност те не разбират приказката ни, после се приближиха до нас с индиански канута, които те наричат салове, нали ви казахме, и се почудиха, че нашите харпуни имат на върха си рибена кост, което те наричат рибешки зъб, и ни сменяха всичко, което носехме със себе си, за тези червени бонета, за тези нанизи от стъклени мъниста, които си увесвахме на вратовете, за да ги забавляваме, и тези тенекиени дайрета, които струват по един грош, чашки, очила и други дреболии от Фландрия, от най-евтините, господин генерал, и понеже разбрахме, че са добри търговци и че намеренията им са почтени, отведохме ги до плажа, без те да усетят, и в бъркотията от смени ми това за онова и заменям ти това с другото се вдигна страхотна врява и скоро всички сменяха папагали, тютюн, топки от шоколад, яйца от игуана, всичко, каквото господ дал, защото те вземаха всичко и с удоволствие ни даваха онова, което имаха, и дори искаха да разменят един от нас за една кадифена салтамарка, за да го показват в Европа, представяте ли си, господин генерал, каква какофония беше; но той беше толкова объркан, че не можа да разбере дали този налудничав въпрос е от компетентността на неговото правителство и затова влезе в спалнята си и отвори прозореца към морето, за да види дали ще открие нова светлина, за да проумее нелепицата, която му бяха разказали, и видя крайцера, който от памтивека си стоеше там, изоставен от морската пехота на кея, а зад крайцера в зловещото море стояха закотвени трите каравели.

Втория път, когато го намериха изкълван от лешоядите в същия кабинет, със същите дрехи и в същото положение, никой от нас не беше достатъчно стар, за да помни какво се беше случило първия път, но знаехме, че нито едно доказателство за неговата смърт не е окончателно, защото зад всяка истина се крие друга истина. Дори и най-неблагоразумните не се задоволяваха с външната видимост, защото много пъти беше представяно като факт, че припадал от епилепсия, разказваха как по време на официални аудиенции се свличал от трона, обзет от гърчове, и от устата му излизала жълта пяна, как от многото приказване си бил загубил говора, та зад завесите поставяли човек, който говори с корема си, за да поддържа заблудата, че говори той; разказваха как цялото му тяло се покрило с люспи от сардела като наказание за неговата извратеност, как, когато се захлади през декември, хернията така го свивала, че тогава можел да се движи само с помощта на ортопедична количка, в която полагал подутия от хернията тестикул; как посред нощ стоварили през задната врата от един военен фургон ковчег със златни кантове и пурпурен покров и как някой си видял Летисия Назарено да се къса от плач в градината на дъжда, но колкото по-правдоподобни изглеждаха слуховете за неговата смърт, толкова по-жизнен и властен го виждаха да се появява най-неочаквано, за да даде нови, непредполагани насоки на нашата съдба. Много лесно би било да се оставим да ни убедят очевидните белези като пръстена с президентския печат или свръхестествения размер на краката му на неуморим пешеходец, или странния вид на отеклия от хернията тестикул, който лешоядите не се осмелиха да накълват, но все се намираше някой, който си спомняше, че в миналото били намирани подобни белези при други мъртъвци и в по-леко състояние. Щателният оглед на къщата не донесе никакъв важен елемент за установяване на самоличността му. В спалнята на Бендисион Алварадо, за която бегло си спомняхме историята с канонизирането й за светица чрез декрет, намерихме няколко строшени клетки, пълни с птичи костици, превърнали се с годините в камък, видяхме плетено кресло, оръфано от кравите, видяхме кутии с водни бои и чаши, пълни с четки, с каквито птицепродавачките от голите планини шареха най-обикновените сиви птички и след това ги продаваха на пазара, където минаваха за авлиги, видяхме голяма пръстена саксия с маточина, която беше избуяла в забвението и клоните й пълзяха по стените и надничаха през очите на портретите, измъкваха се през прозореца и се оплитаха в гъстата дива растителност в задния двор, но никъде не намерихме дори най-дребна следа от неговото присъствие в тази стая. В брачното ложе на Летисия Назарено, за която имахме по-ясна представа не само защото беше царувала в по-близка епоха, а главно заради патърдията от публичните й прояви, видяхме едно удобно за любовни извращения легло с дантелени завески, превърнато в полог за кокошките, в раклите намерихме остатъци от наядени от молците сребърни лисици, телените скелети от криолините, отблъскващия прах върху широките фусти, корсажите от брюкселска дантела, мъжките ботинки, които беше носила в къщи, и сатенените пантофки с висок ток и каишка, които слагаше пред гостите, дългите пеньоари с виолетки от филц и тафтени панделки върху погребалните й труфила на първа дама, както и монашеската й дреха от ленено платно, плътно като агнешка кожа, с пепеляв цвят, която тя носеше, когато я отвлякоха от Джамайка в кутия от празничен кристален сервиз, за да я сложат в креслото й на прикрита президентка, но и в онази стая не открихме никаква диря, която да ни позволи поне да установим дали онзи пиратски грабеж е бил подтикнат от любов. В президентската спалня, където той прекара по-голяма част от последните си години, намерихме само едно неупотребявано войнишко легло, неща от онези, които вехтошарите измъкваха от напуснатите от морските пехотинци къщи, желязна ракла с неговите деветдесет и два медала и една униформа от грубо платно, същата като тази, с която беше облечен трупът, продупчена и обгорена от шестте куршума голям калибър, които бяха влезли откъм гърба и излезли през гърдите, нещо, което ни накара да си помислим колко е вярна разнасяната легенда, че предателските куршуми са го пронизвали, без да го засегнат, изстреляните от упор рикоширали в тялото му и се връщали срещу нападателя, и че бил уязвим само от куршуми, изпратени по милост от някого, който го обича толкова много, че е готов да умре за него. И двете униформи бяха прекалено малки за трупа, но не това ни накара да отхвърлим възможността да са негови, защото по едно време се говореше, че той продължил да расте до стотната си годишнина и че на сто и петдесет години за трети път му покарали зъби, въпреки че в действителност разръфаното от лешоядите тяло не беше по-голямо от среден на ръст човек в наше време, имаше малки, здрави и тъпи зъби, които изглеждаха млечни, и кожата му беше с цвят на жлъчка и осеяна с лунички от престарялост, без нито един белег и с отпуснати меса, което показваше, че в миналото е бил много дебел; едва се забелязваха изпразнените кухини на очите, които са били тъжни, и единственото нещо, което не съответствуваше на неговите пропорции, като изключим отеклия от хернията тестикул, бяха грамадните му крака с квадратни и плоски стъпала и твърди и извити ястребови нокти. За разлика от дрехите описанията на историците му бяха големи, защото официалните текстове на наивниците го представяха като патриарх с чудовищни размери, който никога не напускал дома си, защото не можел да мине през вратата, който обичал децата и лястовиците, че познавал езика на някои животни и имал рядката дарба да предугажда природните явления, че отгатвал мислите само с един поглед в очите, познавал тайната на някаква целебна сол, от която оздравявали раните на прокажените, а парализираните прохождали. И макар че всички следи от неговия произход бяха изчезнали от книгите, смяташе се, че е човек от планините, съдейки по необикновения му апетит за власт, характера на правителството му, мрачното му поведение и необяснимо злобното му сърце, което продаде морето на една чужда държава и ни обрече да живеем край тази равнина от грапав лунен прах, без хоризонти; душите ни боляха, че през целия си живот той бе имал над пет хиляди деца, все седмачета, от неизброимите любовници без любов, които се бяха изнизали една след друга в харема му, докато беше в състояние да им се наслаждава, но никое от децата не носеше неговото име, нито презимето му, с изключение на детето му от Летисия Назарено, произведено в дивизионен генерал с юрисдикция и власт в момента на раждането му, защото той смяташе, че никой не е син на никого освен на майка си и само на нея. Това, изглежда, важеше и за него, защото, както се знае, той беше без баща, подобно на най-известните тирани в историята, и единственият му роднина, който се знаеше, и може би единственият, който изобщо е имал, беше майка му, милата Бендисион Алварадо, на която учебниците приписваха чудото, че го е заченала без мъжка помощ; говореше се, че веднъж й се присънил неразгадаемият знак на неговата участ на месия; и която той обяви с декрет за матриарх на отечеството чисто и просто на основанието, че майката е винаги една-единствена, моята, една странна жена с неизвестен произход, чието простодушие беше скандализирало фанатиците на тема президентско достойнство в началото на неговия режим, защото не можеха да приемат, че майката на един държавен глава си окачва на врата торбичка с камфор срещу разни зарази и се опитва да набучи хайвера с вилица, и върви като патица с лачените си пантофки; не можеха да приемат и това, че тя държи кошер на балкона пред залата за музика или отглежда в служебните помещения пуйки и патици, боядисани с водни бои, простира чаршафи на балкона, от който се произнасят речи; нито пък можеха да понесат как тя беше заявила на един дипломатически прием: омръзна ми да се моля на господа да катурнат сина ми, защото да живееш в президентския дворец, е все едно да живееш със запалена лампа, господине; и беше го казала със същата непринуденост, с която веднъж в деня на националния празник си проби път през почетната стража с кошница, пълна с празни бутилки, приближи се до президентската лимузина, която откриваше юбилейния парад, и сред грохота от овации, военни химни и дъжд от цветя пъхна кошницата през прозореца на колата и изкрещя на сина си: тъй и тъй ще минаваш оттам, вземи, че върни бутилките в магазина на ъгъла; клетата майка, тази липса на историческо мислене щеше да блесне една вечер по време на тържествения банкет, който давахме в чест на дебаркирането на морските пехотинци под командуването на адмирал Хигинсън, когато Бендисион Алварадо видя сина си в церемониална униформа със златни медали и атлазени ръкавици, които той щеше да носи до края на живота си, и като не можа да сдържи порива на майчината си гордост, извика с пълен глас в присъствието на цялото дипломатическо тяло: да знаех, че синът ми ще стане президент на републиката, щях да го изпратя на училище; господи, можете да си представите позора, щом като от този момент я изгониха в къщата в покрайнините, дворец с единайсет стаи, който той беше спечелил една нощ на щастливи зарове, когато водачите от федералната война си разпределиха на игралната маса великолепния жилищен квартал на забягналите консерватори; Бендисион Алварадо обаче презря имперския разкош, който ме кара да се чувствувам като съпруга на папата, и предпочете стаите на прислугата редом с шестте босоноги прислужнички, които й бяха назначили, настани се с шевната си машина и клетките с боядисани птички в един закътан килер, където жегата не се усещаше никога и беше по-лесно да се отпъдят комарите, които налитаха в шест, сядаше да шие на ленивата светлина от големия двор и целебния дъх на тамариндите; и докато кокошките се лутаха из салоните и войниците от охраната дебнеха прислужничките в пустите стаи, тя сядаше да шари птиците с водните бои и се вайкаше пред прислугата: колко нещастен е клетият ми син, затворен от морските пехотинци в президентския дворец, тъй далече от майка си и без грижовна съпруга, която да му помогне, ако от болка се събуди посред нощ; седи с вързани ръце на този президентски пост с мизерна месечна заплата от триста песос, клетото дете. Тя много добре знаеше какво приказва, защото той я посещаваше всеки ден, в часовете, когато градът газеше в блатото на следобедния сън, носеше й захаросани плодове, които тя обичаше много, и използуваше случая да намери разтуха за своята горчива участ на марионетка на пехотинците, разказваше й, че му се налагало да измъква скришом захаросаните портокали и смокини със сироп, увити в салфетки, защото окупационните власти имали счетоводители, които отбелязвали в тефтерите си дори остатъците от обедите; оплакваше се, че оня ден в президентския дворец дошъл командуващият крайцера с някакви земни астрономи, които взеха мярка на всичко и дори не благоволиха да ме поздравят и премятаха сантиметъра над главата ми, правеха сметки на английски и с помощта на преводача ми викаха — махни се оттам; и той се дръпвал, да се махне от светлината — и той се махал, застани там някъде, където няма да пречиш, по дяволите; по дяволите, той не знаел къде да се дене, за да не пречи, защото имало измервачи, които мереха дори и просветната на балконите; но това не беше най-голямата злина, майко, ами взеха, че прогониха последните две рахитични държанки, останали при него, защото адмиралът казал, че не били достойни за един президент, и наистина така беше закъсал с жените, че понякога следобед се правеше, че си отива от къщата в покрайнините, но майка му чуваше как търчи след прислужничките в полумрака на спалните и мъката й беше толкова голяма, че подплашваше птиците в клетките, та никой да не може да разбере неволята на сина й, насила ги караше да пеят, за да не усетят съседите шума от набезите му, позора на насилието, сдържаните заплахи — мирувайте, господин генерал, защото ще кажа на майка ви; тогава тя нарушаваше следобедния сън на авлигите, като ги караше да вдигнат врява, за да не чуе никой задъханото му пъхтене на прибързан съпруг, нещастието му на облечен любовник, кучешкото му скимтене, самотните му сълзи, които падаха като нощ, сякаш излиняваха от мъка сред кудкудякането на кокошките, подплашени в спалните от тази прибързана любов в прозрачния като течно стъкло въздух в три часа следобед, в един безбожен август, клетата ми рожба. Тази оскъдица щеше да продължи до момента, в който окупационните сили напуснат страната, уплашени от чумата, въпреки че все още оставаха години до изтичане на дебаркационните срокове; разглобиха офицерските къщи на номерирани части и ги прибраха в дървени сандъци, изтръгнаха изцяло сините морави и ги отнесоха със себе си, навити на рула като килими, опаковаха мушамените цистерни, в които им бяха пращали стерилна вода от тяхната земя, за да не ги ядат отвътре червеите от нашите потоци, разтуриха белите си болници, вдигнаха във въздуха казармите, изоставиха на вълнолома стария десантен крайцер и по палубата му в юнските нощи се разхождаше страхът на един изгубен в бурята адмирал, но преди да отнесат в летящите си влакове целия този рай за портативни войни, връчиха му орден за добросъседство, отдадоха му полагаемите се на държавен глава почести и му казаха на висок глас, тъй че всички да чуят: оставяме те тук с твоя негърски бардак, да видим как ще се оправяш без нас; но си отидоха, майко, майка му стара, бяха си отишли вече, когато той за първи път от времето му на покорен впрегатен вол на окупацията се изкачи по стълбите и се разпореди със собствен глас и лично присъствие сред глъчката от молби да възобнови боя с петли, и той заповядваше, съгласяваше се отново да разреши полета на кометите и още цял куп забавления за бедните, които пехотинците бяха забранили, съгласяваше се и заповядваше, и беше толкова сигурен, че е сам господар на цялата власт, че размени реда на цветовете на знамето и замени в герба фригийската шапка с победния дракон на агресорите, защото най-сетне станахме кучета на самите себе си, майко, да живее чумата. Бендисион Алварадо щеше да си спомня цял живот тези сътресения на властта, както и други по-стари и горчиви от времето на мизерията, но никога не беше си ги спомняла с толкова досада, както след фарса с неговата смърт, когато той газеше в блатото на благополучието, а тя продължаваше да се оплаква на тези, които все още я слушаха, как не си струвало да си майка на президента и да нямаш нищо друго освен една шевна машина, тъй се оплакваше тя: тъй както го виждаше да минава в каляската със златни украшения, моят син не притежава дори една дупка в земята, където би могъл да умре спокойно, след толкова години служба на отечеството, господи, няма справедливост; и продължаваше да се оплаква не по навик, нито от преструвка, а защото той не я правеше съучастник в несгодите си, нито пък търчеше както по-рано да споделя с нея най-съкровените тайни на властта и толкова се беше променил от времето на пехотинците, че на Бендисион Алварадо започна да й се струва, че е по-стар от нея, че я беше оставил назад във времето; улавяше го да пелтечи, да бърка пресмятанията за действителността, понякога му потичаха лиги и нея я обземаше някакво чувство за състрадание, не толкова майчинско, колкото синовно, когато го виждаше да влиза в къщата, натоварен с пакети, и отчаяно се мъчеше да ги отвори всичките наведнъж, късаше канапа със зъби, ноктите му се чупеха от възлите, докато тя успееше да намери ножиците в кошницата за шев, изваждаше всичко с покрити с талаш ръце, давеше се в томлението на мечтателния си полет; гледай какви хубави работи, майко, казваше той — една жива сирена в аквариум, ангел в естествени размери с пружина, която се навиваше и той политаше из стаите и известяваше часа с камбанка, гигантска раковина, в чиято вътрешност не се чуваха вълните и ветровете на моретата, а музиката на националния химн, ама че дяволски играчки, майко, виждаш ли колко е хубаво да не си беден, казваше той, но тя не насърчаваше ентусиазма му, а гризеше четките, с които боядисваше птиците, та синът й да не забележи как сърцето й се пръска от мъка при спомена за едно минало, което никой не познаваше по-добре от нея, спомняше си колко му беше коствало оставането в креслото, което заемаше сега, и съвсем не ставаше въпрос за близките години, господине, не за тези лесни времена, в които властта беше нещо материално, досегаемо, единствено като стъклено топче в шепата му, както обичаше да се изразява той, а тогава, когато беше бягаща сардела, която плуваше без бог и без закон в един дворец като Аврамов дом, преследвана от алчната сган на последните вождове от федералната война, които ми бяха помогнали да сваля Лаутаро Муньос — генерал и поет, именит тиранин, бог да го прости, с неговите требници на Светоний на латински език и четирийсет и двата му коня със синя кръв; но като отплата за работата, която бяха свършили с оръжието си, те бяха заграбили стопанствата и добитъка на изгонените бивши господари и разделиха страната на автономни провинции, използувайки необоримия аргумент, че това значи федерализъм, господин генерал, нали за това сме проливали кръвта си; и станаха абсолютни царе на своите земи, със собствени закони, национални празници, парични знаци, подписани от самите тях, носеха парадни униформи и саби, украсени със скъпоценни камъни, и долмани със златни ширити, триъгълни шапки с паунови пера, копирани от античните доспехи на вицекралете, господствували в страната преди него, и бяха недодялани и сантиментални. Господине, намъкваха се в президентския дворец през главната порта и без разрешение, защото родината принадлежи на всички, господин генерал, нали за това сме си жертвували живота, разполагаха се в балната зала със своите многодетни хареми и добитъка от чифлиците, който събираха по пътя си като данък за мира, за да не им липсва никога храна, водеха си и лична охрана от наемници варвари, които вместо с ботуши ходеха с навуща и едва се изразяваха на християнски език, но затуй пък бяха сръчни в измамата със зарове и жестоко и ловко си служеха с бойното оръжие; тъй че домът на властта беше заприличал на цигански катун, господине, и имаше тежък дъх като прииждаща река, офицерите от генералния щаб бяха отмъкнали републиканските мебели в чифлиците си, проиграваха на домино правителствените привилегии, безучастни към молбите на майка му Бендисион Алварадо, която не можеше да си почине нито миг, стараейки се да измете насъбралата се от този панаир смет, мъчейки се да въдвори поне малко ред в корабокрушението, и тя единствена се беше опитала да окаже съпротива на неоправданото обезценяване на либералния подвиг, само тя се опита да ги измете с метлата, когато видя, че дворецът е развратен от онези негодници, които водеха разгулен живот и си оспорваха министерските кресла в играта на картите, видя ги да правят разни содомски работи зад пианото, видя ги да се изхождат в алабастровите амфори, въпреки че тя ги беше предупредила, боже мой, че това не са цукала, а амфори, извадени от морето при остров Пантелария, но те настояваха, че са богаташки гърнета, и нямаше човешка сила, способна да ги разубеди, нито божествена сила, способна да попречи на генерал Адриано Гусман да присъствува на дипломатическия прием по случай десетгодишнината от възкачването ми на власт, макар че никой не можеше да си представи какво ни очаква, когато той влезе в балната зала, облечен в строга униформа от бял лен, специално избрана за случая, появи се без оръжие, както ми беше дал честната си офицерска дума, със свитата си от френски бегълци, облечени цивилно и натоварени с антурии от Кайена, които генерал Гусман раздаде една по една на съпругите на посланиците и министрите, след като с реверанс изпроси разрешение за това от мъжете им, защото, както му бяха казали неговите наемници, на това се гледало с добро око във Версай, още повече, че той го изпълни с голямо кавалерско изящество, след което седна в един ъгъл, съсредоточено загледан в танците, и като клатеше одобрително глава, казваше: много добре, много добре танцуват тези европейски контета, тъй си говореше той — на всекиго заслуженото; и продължаваше да си седи в старото кресло, забравен от всички, и само аз забелязах как един от адютантите му доливаше чашата с шампанско след всяка глътка, и с течение на времето той ставаше все, по-напрегнат и невъздържан, отколкото беше обикновено, откопчаваше по едно копче на просмуканата си от пот куртка и всеки път, когато се въздържаше да не се оригне, напрежението излизаше през очите му, хълцаше сънливо, майко мила, и изведнъж в една от паузите между танците с голяма мъка се надигна, разкопча и последните копчета на куртката си, после копчетата на цепката на панталона и с посърналия си маркуч на хищник изпръска парфюмираните деколтета на съпругите на посланиците и министрите, обливаше с киселата урина на пияница-военен деликатните муселинени скутове, корсажите от златен брокат, ветрилата от щраусовите пера и сред настъпилата паника безстрастно пееше: аз съм неуспял любовник, който в твоята градина розите сега полива, о изящни рози, пееше той и никой не се осмеляваше да го възпре, дори самият президент; нали си знаех, че имам повече власт от всеки от тях поотделно, но много по-малко от двама, когато заговорничат; но той все още не съзнаваше, че вижда другите такива, каквито са, а те никога не можеха да предугадят скритите помисли на стареца от гранит, чието спокойствие беше подходяща маска за неговото безгранично благоразумие и неизмеримата му готовност да чака; ние виждахме само печалните очи, стиснатите устни, ръката на целомъдрена девица, която дори не потрепна върху дръжката на сабята в онова злокобно пладне, когато му донесоха вестта: господин генерал, командуващият Нарсисо Лопес, замаян от марихуана и мастика, се е затворил в нужника с един кавалерист от президентската гвардия и го възбудил, както си искал, със средствата на най-пламенните жени; когато най-после дойде на себе си, стоеше на четири крака, с глава, напъхана в зловонните изпарения на нужника, повръщайки от унижение, и тогава вдигна във въздуха драгуна с вид на Адонис и го забучи като пеперуда с пиката върху пролетния гоблен в приемната зала; и никой не посмя да го свали оттам през следващите три дена, горкия човек; защото той не правеше нищо друго, освен да следи бившите си другари по оръжие да не съзаклятничат, без да се бърка в личния им живот, уверен, че те самите ще се унищожат взаимно още преди да му донесат вестта, че се наложило да убият генерал Хесукристо Сенчес и членовете на охраната му го цапардосали с един стол в момента, когато получил пристъп на бяс; ухапала го котка, горкия човек; едва повдигна очи от доминото, когато му пошепнаха на ухото вестта, че генерал Лотарио Серено се бил удавил, защото конят му умрял внезапно, докато преминавал една река, горкият човек; едва трепна с клепачи, когато му донесоха новината: господин генерал, генерал Нарсисо Лопес напъхал една топка динамит в задника си и станал на парчета, защото не могъл да преживее срама от непреодолимата си педерастия; а той пак казваше: горкият човек, сякаш нямаше нищо общо с тези позорни кончини, и за всички издаваше един и същ декрет — да им бъдат отдадени посмъртни почести, обявяваше ги за герои, загинали при изпълнение на служебния си дълг, и ги погребваше в националния пантеон с големи салтанати, всички по един и същ начин, защото отечество без герои е като къща без прозорци, казваше той, и когато в цялата страна бяха останали не повече от шестима генерали, той ги покани в президентския дворец да отпразнуват рождения му ден на другарски гуляй, всички до един, господине, в това число и генерал Хасинто Алгарабия, най-тъмният и най-коварният, който се перчеше, че има син от собствената си майка, и пиеше само дървен спирт с барут; бяхме сами с него в балната зала, както правехме в добрите времена, господин генерал, всички без оръжие като млечни братя; затова пък съседната зала беше натъпкана с охрана; всички носеха подаръци, предназначени за единствения от нас, който умее да ни разбира; тъй казваха те, искайки да кажат всъщност, че беше единственият, който знае как да ги прикотка, единственият, който успя да откъсне от неговата далечна гвардия в планините легендарния генерал Сатурно Сантос, чистокръвен индианец, подозрителен, който винаги си ходеше, както го е майка родила, здраво стъпваше по земята, такива сме ние, енергичните мъже, не можем да дишаме, ако не усещаме здраво земята под себе си; той дойде с пелерина, по която бяха изрисувани странни животни с ярки цветове, пристигна сам, той винаги ходеше сам, без охрана, влизането му беше предшествувано от някакъв мрачен полъх и единственото оръжие, което носеше, беше мачетето за рязане на тръстика, което отказа да свали от пояса си, защото не било бойно оръжие, а работно сечиво; той ми донесе орел, дресиран да се бие във войните между хората, донесе и арфата, майко моя, този свещен инструмент, чиито звуци предотвратяваха бурята и ускоряваха циклите на реколтата, а генерал Сатурно Сантос докосваше струните й с изкуство, което извираше от сърцето му, събуди у всички нас носталгия по пълните с ужас нощи на войната, майко; миризмата на кучешка краста от войната ни възбуди, събуди отново в душите ни песента от войната за златната лодка, която трябваше да ни води, и те пееха в хор с цялата си душа, майко; върнах се от моста, окъпан в сълзи, майко, а те пееха, а през това време изядоха една пуйка, пълнена със сливи, и половин прасенце и всеки пиеше от собствената си бутилка, всеки от собственото си питие, всички освен него и генерал Сатурно Сантос, които никога през живота си не бяха опитвали нито капка алкохол, нито бяха пушили, нито бяха яли повече от това, което им е необходимо, за да живеят; в моя чест изпяха в хор песничките на цар Давид, с които будят децата, плачеха и пееха всички възможни поздравителни песни за рожден ден, които се пееха, преди консулът Ханеман да дойде с новината, господин генерал, за фонографа с фуния, който свири песента „Хепи бъртдей“; пееха полузаспали, полумъртви от пиянството, без да се интересуват повече от мълчаливия старец, който, щом удари дванадесет, откачи лампата и излезе да направи оглед на къщата, преди да си легне, навик му беше останал от казармата, и когато на връщане мина през балната зала, видя за последен път шестимата генерали, свити на кълбо върху пода, прегърнати, безжизнено отпуснати, охранявани от петима телохранители, които се дебнеха помежду си, защото, дори заспали и прегърнати, те се страхуваха един от друг почти толкова, колкото всеки от тях се страхуваше от него и колкото той се страхуваше от двама в съзаклятничество; той отново закачи лампата на горния праг и сложи трите мандала, трите ключалки и трите резета в спалнята си, тръшна се на пода, по корем, свил дясната ръка вместо възглавница, и в този момент основите на къщата се разтърсиха от общия взрив на всички оръжия на охраната, стреляли едновременно, отведнъж, по дяволите, без да се чуе друг, междинен звук, без писък, и втори път, край, свърши се тая история, остана само дъх на барут в тишината на света; остана само той, спасен завинаги от непрекъснатия гнет на властта, когато още е първата дрезгавина на новия ден видя как слугите газеха кървавото блато в балната зала, видя майка си Бендисион Алварадо, която, потресена от ужас, гледаше как стените са подгизнали от кръв, колкото и да ги подсушаваха с вар и пепел, а от килимите продължаваше да блика кръв, колкото и да ги изстискваха, по коридорите и канцелариите течеше все повече кръв, въпреки че ги миеха отчаяно, за да прикрият размерите на клането на последните наследници на нашата война, които според официалното съобщение били убити от собствената си обезумяла охрана, и телата им, покрити с националното знаме, задръстиха пантеона на героите, като им бе направено погребение, достойно за епископи, и впрочем нито един от охраната не можа да се измъкне жив от кървавата клопка, нито един, господин генерал, с изключение на генерал Сатурно Сантос, който беше брониран със своите плитки с амулети и познаваше тайните на индианците да се превъплъщават в каквото си пожелаят, проклети да са; може да се превърне в щитоносец, в блато, господин генерал, може да се превърне в мълния; и той разбра, че това е истина, защото най-ловките негови следотърсачи още от миналата Коледа бяха изгубили следите му, най-дресираните кучета роботърсачи го търсеха в противоположна посока; беше го видял превъплътен в образа на царя с меч в картите на врачките си; наистина беше жив, спеше през деня и пътуваше през нощта през безводни и мочурливи дефилета, като оставяше след себе си диря от проповеди, които объркваха понятията на преследвачите му и изморяваха волята на неприятелите му; но той не се отказа от търсенето нито за миг, нито през деня, нито през нощта, и тъй минаваха година след година, докато много години след това един ден видя от прозорчето на президентския влак огромно множество от мъже и жени с децата им, с добитъка им и с кухненските съдове, както много пъти ги беше виждал да вървят след войската, те носеха болните си в хамак, провесен на прът, и се точеха в дъжда след един много блед човек с конопена туника: казват, че бил божи пратеник, господин генерал; и той се плесна с ръка по челото и си рече: по дяволите, ето го, и наистина беше той, генерал Сатурно Сантос, който просеше милостиня за странниците с чудотворната си арфа без струни; беше жалък и мрачен, с шапка от изтрит филц и парцаливо пончо, но дори и в това окаяно състояние не беше много лесно да го убият, както си мислеше той; защото обезглави с мачетето си трима от най-добрите му хора, сражава се с най-свирепите така смело и ловко, че той заповяда да спрат влака пред тъжното гробище в равнината, където пратеникът проповядваше, и всички се пръснаха моментално, щом хората от президентската охрана скочиха от боядисания с цветовете на знамето вагон с пушки, готови за стрелба, пред погледа им не остана никой освен генерал Сатурно Сантос със своята митична арфа и ръка върху дръжката на мачетето, той стоеше смаян при вида на смъртния си враг, който се появи на вратата на вагона с ленената си униформа без отличителни знаци, без оръжие, по-стар и по-далечен: господин генерал, сякаш от сто години не сме се срещали; стори ми се изморен и самотен, кожата му беше пожълтяла от чернодробно заболяване и очите му готови да се просълзят, но излъчваше белезникавия блясък на човек, който е господар не само на своята собствена власт, но и на оспорваната власт на убитите от него; затуй се приготвих да умра без съпротива: струваше му се безполезно да се съпротивява на един старец, който идваше от много далеч без никакви други основания и достойнства освен варварския апетит да управлява, но той му показа дланта на ръката си в знак на помирение и каза: господ да те спаси, момко, отечеството е достойно за теб, защото отдавна беше разбрал, че срещу непобедимия единственото оръжие е приятелството, и генерал Сатурно Сантос целуна земята под неговите крака и го помоли за милост: позволете ми да ви служа, както заповядате, господин генерал, имайте вяра, че тези ръце ще могат да въртят мачетето; и той прие: съгласен съм; направи го свой телохранител с единственото условие: никога да не заставаш зад мен, превърна го в свой ортак в доминото и двамата заедно със своите четири ръце смъкнаха кожата на много изпаднали в немилост тирани, качваше го бос на президентската каляска и го водеше на дипломатическите приеми с онзи негов дъх на тигър, от който кучетата ставаха неспокойни, а съпругите на посланиците получаваха виене на свят, остави го да спи пред вратата на спалнята си, за да успокои страха по време на съня си, защото животът му стана толкова суров, че той се страхуваше от мисълта да остане насаме с хората, които му се явяваха в сънищата; много години го държа близко до себе си, когато най-после пикочната киселина го скова и вече не можеше да върти мачетето, тогава той го помоли: направете ми услуга да ме убиете вие лично, господин генерал, за да не оставите на друг удоволствието да ме убие, без да има право; но той му заповяда да умре спокойно с хубава пенсия на запасен военен и медал в знак на признателност в чифлика на конекрадците от голите планини, където се беше родил, и не можа да сдържи сълзите си, когато генерал Сатурно Сантос надделя стеснението си и му каза задавен от сълзи: нали виждате, господин генерал, дори и за най-яките мъже идва време да станат баби, мръсна работа. Впрочем никой не разбираше по-добре от Бендисион Алварадо детинската възбуда, с която той се отърсваше от старите времена, както и безразсъдното прахосване на изгодите от властта, за да получи на старини онова, което му беше липсвало като дете, но се вбесяваше от злоупотребата с неговата преждевременна наивност, за да му продават разни чуждоземни измишльотини, които хич не бяха евтини, а дори не изискваха толкова остроумие, колкото присмехулните птички, които тя успяваше да продаде за не повече от четири гроша; хубаво е да се радваш на живота, казваше тя, ама мисли и за бъдещето, не искам да те видя да събираш милостиня в шапката си пред някоя църква, ако утре или вдругиден, не дай боже, те катурнат от стола, на който седиш, поне да можеше да пееш или да беше станал архиепископ или моряк, а ти си само един генерал, тъй че те бива само да даваш команди, съветвах те да заровиш на сигурно място излишните държавни пари, където не може да ги намери никой друг освен тебе, че ако се наложи да се измъква набързо като тези клети президенти на нищото, които пощеха миналото и просеха поздрав от корабите в къщата на морския бряг; погледни се в това огледало, казваше тя, но той не я слушаше и я хвърляше в отчаяние с вълшебната си формула: успокой се, мамо, тези хора ме обичат. Бендисион Алварадо щеше да живее така дълги години и да окайва бедността, да хока слугините заради сметките от пазара и дори щеше да прескочи някой и друг обяд, за да направи икономия, и никой нямаше да се осмели да й открие, че тя е една от най-богатите жени в света, че той записва на нейно име всичките печалби, които трупа от държавните сделки; че тя е не само собственица на необятни земи и безброй глави добитък, но и на местните трамваи, на пощата и на телеграфа, на водите в страната, тъй че всеки кораб, който прекосява притоците на Амазонка или териториалните води, трябва да й плати такса, нещо, което тя не узна до края на живота си, тъй както много години не узна, че синът й не е толкова безпомощен, колкото тя предполагаше, когато той идваше в къщата в покрайнините, захласнат по чудесните играчки на старостта; защото освен личния данък, който получаваше за всяка глава добитък, отглеждан в страната, освен заплащането на услугите, които правеше, и користните подаръци, които му изпращаха неговите привърженици, бе измислил и доста отдавна използуваше една безпогрешна система, посредством която печелеше от лотарията. Това бяха годините след мнимата му смърт, епохата на шума, господине, която не се нарича така заради подземния грохот, усетен в цялата страна през нощта срещу великомъченик свети Ираклий, за който никога не се намери сигурно обяснение, а поради непрекъснатия шум, който се вдигаше от новозапочнатите обекти, обявявани още от основите си за най-големи в света, макар че никога не се довършваха; това бяха спокойни времена, когато свикваше заседанията на министерския съвет по време на обедната си почивка в къщата в предградията, излягаше се в хамака под благоуханните клони на тамариндите, правеше си вятър с шапката и слушаше със затворени очи докторите с развързани езици и засукани с лепило мустаци, които седяха около хамака и разискваха, пребледнели от горещината в сукнените си сюртуци с целулоидни яки, цивилните министри, които страшно ненавиждаше, но ги беше назначил отново, защото му отърваше, слушаше ги как обсъждат държавните работи сред врявата на петлите, които търчаха след кокошките в двора, и непрекъснатото цвърчене на щурците и безсънния грамофон у съседите, който свиреше песента „Сузана, ела, Сузана“, и изведнъж млъкваха, наставаше тишина, защото генералът беше заспал, но той изръмжаваше, без да отваря очи и без да спира хъркането — не спя, ахмаци, продължавайте, и те продължаваха, докато най-после той с клатушкане се измъкваше от паяжините на просъницата и отсъждаше: от всичките казани глупости има право само моят побратим министърът на здравето, по дяволите, край на тая дивотия, и слагаха край; после разговаряше с личните си помощници, като ги водеше ту насам, ту натам, хванал в едната ръка чиния, а в другата лъжица, и докато вървеше, ядеше и ги изпращаше на стълбата с досада: правете каквото искате, нали в края на краищата аз командувам тук; по дяволите, омръзна му да пита дали го обичат, или не го обичат; прерязваше тържествено ленти, появяваше се на обществени места и се излагаше на риск, нещо, което не беше правил и в най-спокойните си периоди, играеше нескончаеми партии на домино с моя побратим генерал Родриго де Агилар и с моя побратим министъра на здравето, които се ползуваха с достатъчно доверие, за да го помолят за свободата на някой затворник или помилването на някой осъден на смърт, и бяха единствените, които се осмелиха да го помолят да приеме на специална аудиенция царицата на красотата от бедняшкия квартал, една невероятна хубавица от блатото на мизерията, което наричахме квартал на кучешките борби, защото всички кучета на квартала вече от много години се давеха на улицата без нито миг почивка; това беше една смъртно опасна крепост, където патрулите на националната гвардия не влизаха, защото ги събличаха голи и само с един замах задигаха от колите оригиналните им части, а заблудените клети магарета влизаха от единия край с краката си, а излизаха от другия като чувал с кокали, там ядат децата на богатите, господин генерал, опечени на огън, или ги продават на пазара, превърнати в луканки, можете ли да си представите; и тъй, за мое нещастие там се беше родила и там живееше Мануела Санчес, един невен в бунището, и невероятната й хубост е чудото на страната, господин генерал; той бе толкова заинтригуван от това откритие, че каза: ако всичко, което казвате, е истина, аз не само ще я приема, но и ще танцувам с нея първия валс, майка му стара, вестниците ще пишат за това, разпореди се той, тези щуротии се харесват много на бедняците. Макар че през нощта след приема, докато играеха домино с генерал Родриго де Агилар, той сподели с известна горчивина, че царицата на бедните не си струвала дори труда да се танцува с нея и че била толкова обикновена, колкото много такива квартални Мануели Санчес, с роклята си на нимфа с муселинени волани, позлатена корона с изкуствени украшения и една роза в ръката; и под надзора на една майка, която я пазела, като че ли е от злато, а той й дал всичко, каквото поискала, и то не било малко — електричество и течаща вода за нейния квартал на кучешките борби, но отбеляза, че за последен път приема някого с молба, по дяволите, няма да разговарям повече с бедняци, каза той и тръшна вратата след себе си, преди да е свършил партията домино, излезе навън, чу металните удари на часовника в осем, сложи кюспе на кравите в оборите, нареди да качат горе говеждия тор, направи оглед на цялата къща, като в същото време ядеше от чинията, която носеше в ръцете си, ядеше задушено месо с фасул, ориз и пържени банани; преброи часовите от входната порта до спалните, всичките, четиринадесет на брой, бяха налице и по местата си, в предния двор свари останалата част от личната си гвардия да играе домино в караулното; видя, че сред розовите храсти лежат прокажените, по стълбата — парализираните; часът беше девет, остави на един прозорец чинията с недовършеното ядене и се озова сред лепкавия въздух в бараките на държанките, които спяха по три в легло заедно със своите седмачета, възседна една купчина, миришеща на вчерашна яхния, направи си място между две глави, шест крака и три ръце, без дори да се запита дали някога щеше да разбере коя каква беше или коя в края на краищата беше утолила жаждата му, без да се събужда, без той да й се присъни, или чий беше оня глас, който сънливо промърмори от другото легло: не бързайте толкова, господин генерал, ще изплашите децата; върна се отново вътре в двореца, провери райберите на двадесет и трите прозореца, запали купчините говежди тор и докато стигне от вестибюла до частните си покои, на всеки пет метра долавяше миризмата на дима, която му напомни за едно невероятно детство, което може би беше неговото и за което си спомняше само когато започваше димът, после веднага го забравяше завинаги, върна се по обратния път, за да изгаси всички лампи от спалните до вестибюла и да покрие с парцали от ленено платно клетките с птици, като преди това ги преброи — четирийсет и осем; още веднъж обходи цялата къща с лампа в ръка, видя се в огледалата — четиринадесет генерали, които вървяха един след друг със запалена лампа; часът беше десет, всичко е наред, върна се в спалните помещения на президентската гвардия, загаси светлината, лека нощ, господа, претърси канцелариите на партера, преддверията, нужниците, надникна зад завесите, под масите, нямаше никого, измъкна връзката с ключове, които можеше да познае един по един само с пипане, заключи канцелариите, качи се на първия етаж и прегледа стаите една по една, заключи вратите с ключ, измъкна бурканчето с пчелен мед от скривалището зад една картина и взе обичайните две лъжици мед преди лягане, помисли за майка си, Бендисион Алварадо, която вече спеше в къщата в предградията, потънала в дълбок сън и сред маточината и ригана, с ръка на бледа птицепродавачка, която боядисва с водни бои авлиги, а сега лежи на хълбока си като умряла, желая ти лека нощ, майко, каза той, лека нощ, синко, отговори му сияещата Бендисион Алварадо от къщата в предградията; после той окачи на куката пред спалнята си лампата, която оставяше да виси пред вратата, докато спеше, с категоричната заповед да не я загасят никога, защото в случай на нужда щеше да избяга на тази светлина; удари единайсет, когато той прегледа за последен път къщата, на тъмно — да не би някой да се е вмъкнал, мислейки го за заспал, — като оставяше след себе си диря от звезден прах, която златната му шпора пръскаше при последователните мигновени святкания на зеления поток светлина, изпращан от въртящия се рефлектор на фара; между две мигновени пламвания на светлината той зърна един прокажен, който бродеше заспал, без посока, препречи му пътя, поведе го през сянката, без да го докосва, като осветяваше пътя му със светлината на собственото си безсъние, настани го сред розовите храсти, после отново преброи постовете в мрака, върна се в спалнята и като минаваше край прозорците, видя през всеки от тях едно и също море, априлското Карибско море, видя го двайсет и три пъти, без да се спира, и всеки път беше еднакво, каквото е обикновено през април, като позлатено блато; чу как удари дванайсет часът с последния удар на камбаните на катедралата, усети спазмите и ужасната тънка свиреща болка от хернията, нямаше друг шум в света, сам той беше отечеството; сложи трите резета и трите мандала, заключи трите ключалки в спалнята, изопна се седнал в портативния си клозет, изпика две капки, четири капки, седем горещи капки, тръшна се по корем на пода и веднага заспа, без да сънува; в три без четвърт се събуди, облян в пот, разтърсен от точното усещане, че докато спи, някой го наблюдава, някой, който има способността да се вмъква, без да маха мандалата; кой е тук? — попита той, нямаше никого, затвори очи и отново почувствува, че някой го гледа, изплашено отвори очи и тогава го видя, по дяволите, беше Мануела Санчес, която сновеше из стаята, без да отключва, защото влизаше и излизаше през стените, когато си иска, Мануела Санчес, дошла в неудобен за мене момент с муселинената си дреха и пламтящата роза в ръка и естествената миризма на божур в дъха й; кажи ми, че това бълнуване не е истина, молеше я той, кажи ми, че не си ти, кажи ми, че този дъх на смърт не е лекият мирис на божур от твоето дихание, но това беше тя, нейната роза, нейното топло дихание, което изпълваше с аромата си въздуха в спалнята като един натрапчив басов тон, по-мощен и по-древен от стенанието на морето, Мануела Санчес, падение мое, ти, която не беше изписана върху дланта на ръката ми, нямаше те в утайката на кафето ми, нито дори във водата в паниците на врачките, която предвещаваше смъртта ми, не поглъщай въздуха ми, не ми отнемай съня, не осквернявай мрака в тази стая, където жена никога не е влизала, нито някога щеше да влезе, угаси тази роза, стенеше той и в същото време пълзешком търсеше ключа за лампата, а вместо него намираше Мануела Санчес, лудост моя, защо трябва да те намеря, когато не съм те изгубил, ако искаш, отнеси къщата ми със себе си, цялото отечество заедно с неговия дракон, само ми разреши да запаля светлината, о, паяк на нощите ми, Мануела Санчес, хернийо моя, курвенска дъще, крещеше той, убеден, че светлината ще го отърве от магията, крещеше: да я изхвърлят, да остане без мен, да я хвърлят от скалите с котва на шията, та никой вече да не се измъчва от пламъка на нейната роза, вървеше по коридорите и крещеше до прегракване, в тъмното нагазваше в питите говежди тор и се питаше потресен какво става с този свят; наближава осем часът, а в този мошенически дом всички спят, ставайте, мръсници, крещеше той, някой запали лампата, в три часа свири утринната тръба, повториха сигнала в крепостта на пристанището, в гарнизона Сан Херонимо, във всички казарми в страната, разнесе се грохот от подплашени оръжия, от отварящи се рози, макар чедо падането на росата оставаха още два часа, от държанки сомнамбули, които тупаха килимите под звездите, отвиваха клетките на заспалите птици и сменяха увехналите цветя във вазите с цветя, откъснати снощи, сновяха насам-натам зидари, които издигаха спешно стени и заблуждаваха слънчогледите, като облепваха стъклата на прозорците със слънца от позлатена хартия, за да не се вижда, че на небето е все още нощ, в дома е неделя, 24-о число, а в морето беше април, перачите китайци дигаха врява и изхвърляха от креватите последните спящи, за да приберат чаршафите, слепи гадатели обещаваха любов там, където нямаше любов, безчестни търговци намираха кокошките да снасят понеделнишките яйца, когато вчерашните още си стояха в чекмеджетата на архива, и се чуваше глъчката на замаяната тълпа с давенията на псета посред правителствените заседания, свикани спешно, и в това време той, изненадан от неочаквания ден, си пробиваше път между дръзките ласкатели, които го обявяваха за разложител на утринта, повелител на времето и пазител на светлината, когато, най-сетне един офицер от главното командуване се осмели да го спре във вестибюла и застанал мирно пред него, му доложи, че е едва два и пет след полунощ, а друг глас доложи, че е три и пет след полунощ, господин генерал, и той го удари ожесточено по лицето с опакото на ръката си и издаде вой е всичката сила на уплашените си гърди, така че да го чуе целият свят: осем часът е, майка му стара, осем, казах, това е божа заповед. Като го видя, че влиза в къщата е предградията, Бендисион Алварадо попита: откъде идваш с това лице, приличаш на ухапан от отровен паяк, защо държиш ръката си на сърцето, каза тя, на той се свлече в плетеното кресло, без да й отговори, премести ръката си от сърцето и пак забрави за присъствието на майка си, но тя го мушна с четката, с която шареше авлигите, и учудено го попита дали наистина той се мисли за сърцето на Исус с тези посърнали очи и с тази ръка на гърдите и той скри ръката си разгневен, по дяволите, майко, тръшна вратата и излезе навън, взе да броди из къщата с ръце в джобовете, за да не се слагат сами там, където не им е мястото, гледаше дъжда през прозореца, гледаше как водата се стича по книжните звезди и луните от станиол, залепени по стъклата, та в три следобед да изглежда, че е осем вечерта, гледаше вкочанясалите от студ гвардейци в двора, гледаше тъмното море, дъжда на Мануела Санчес в твоя град без нея, ужасния тъжен салон, поставените наопаки върху масите столове, непоправимата самота в първите сенки на още една мимолетна събота, на още една нощ без нея, мамка му, поне да ми отнемеха спомена, че това най-много ме боли, въздъхна той и изпита срам от състоянието си, прекара ръка по тялото си, навсякъде освен там, където беше сърцето, най-после я сложи върху хернията, успокоена от дъжда, беше си същата, със същата форма, със същото тегло и все така го болеше, но още по-свирепо, сякаш държеше в ръката си собственото си сърце от жива плът, и едва тогава разбра нещо, което му бяха казвали много хора преди: сърцето е третият тестикул, господин генерал — дръпна се от прозореца, засуети се в приемната зала, изпълнена с нестихващо безпокойство на един вечен президент, със забита в душата му рибена кост, после се озова в заседателната зала на министерския съвет и както обикновено слушаше, без да разбира нищо, без да чука, измъчваше се от приспивния доклад за състоянието на финансите, изведнъж нещо стана във въздуха, министърът на финансите млъкна, останалите гледаха към него през процепите на напуканата от болка броня и той види себе си, безжизнен и самотен, в единия край на ореховата маса е разтреперано лице, защото го бяха видели на светло в това жалко състояние на пожизнен президент с ръка на гърдите, животът му изтля под ледената жар в изпитателния поглед на златар на мои побратим министъра на здравето, който сякаш го изучаваше отвътре, докато той въртеше верижката на златния си джобен часовник — внимание, каза някой, трябва да е било бодеж, но той вече бе сложил на ореховата маса втвърдената си от гняв ръка на сирена, възвърна си топлината; изстреля властно един откос от смъртоносни думи: ще ви се на вас да е бодеж, мръсници, продължавайте, и те продължиха, но говореха, без да се чуват, мислейки, че трябва да се е случило нещо сериозно, за да е толкова разгневен, шушукаха си, носеше се шепот, всички сочеха към него, гледайте, трябва да е много зле, за да се държи за гърдите, шевовете му се спукаха, мърмореха те, и тръгна мълвата как накарал да извикат министъра на здравето по спешност и как той го сварил с дясната ръка, сложена като агнешки крак на ореховата маса, и му заповядал: отрежи ми я, братко, окъпан в сълзи, унижен от тъжната си участ на президент, но министърът му отвърнал: не, генерал е, няма да я изпълня тази заповед, ако ще да ме разстреляте, така му казал, това е въпрос на справедливост, генерале, аз струвам по-малко от вашата ръка. Тази, както и много други версии за неговото състояние ставаха все по-натрапчиви, а той продължаваше да мери в оборите млякото, което носеха в казармите, и гледаше как се издига в небето посипаният с пепел вторник на Мануела Санчес, караше да изхвърлят прокажените от розовите храсти, за да не вмирисват розите на твоята роза, търсеше усамотение в къщата, за да не го чуе никой, когато ся тананика твоя първи валс на царица, за да не ме забравиш, тъй пееше той; потъваше в тинята на стаите на държанките, мъчейки се да намери облекчение за терзанието си, и за първи път през дългия си живот на бърз любовник стана необуздан, помайваше се в подробности, изтръгваше въздишки и от най-сдържаните жени, един път, два пъти, караше ги да се смеят от изненада в мрачината: как не ви е срам, генерале, на вашите години, но на него му беше пределно ясно, че волята да издържи е чиста измама, която той сам си налагаше, за да мине време, че всяка стъпка на самотата му, всеки дъх неумолимо го приближава към неизбежния зной в два часа след пладне, когато той щеше да отиде да проси вместо любовта на бога любовта на Мануела Санчес в двореца на бунището сред свирепото царство на твоя квартал на кучешките борби; отиде облечен в цивилни дрехи, без оръжие, с автомобил на обществения транспорт, който се изплъзна с грохот през изпаренията от застоял бензин на отпуснатия в пладнешката летаргия град, избягна азиатската врява на тесните търговски улички, видя огромното море на моята гибелна Мануела Санчес, с един самотен пеликан на хоризонта, видя разнебитените трамваи, които стигат до твоята къща, и заповяда да ги сменят с жълти трамваи с матови стъкла и кадифен трон за Мануела Санчес, видя запустелите плажове, където тя ходеше в неделя, и нареди да построят къщички за съблекални и да поставят знаме с различни цветове, според настроението на времето, и да заградят с желязна мрежа един отделен плаж за Мануела Санчес, видя вилите с мраморни тераси и замислени морави, принадлежащи на четиринадесетте фамилии, които той бе направил богати с щедростта си, видя една по-голяма вила, която имаше въртящи се фонтани и витражи на балконите, там искам да те видя да живееш за мен, и вилата бе експроприирана насила, тъй решаваше той съдбата на света, сънувайки с отворени очи, седнал на задната седалка на раздрънканата кола, докато престана да се усеща морският бриз и градът свърши, и през отворените прозорци се вмъкна дяволската патърдия на твоя квартал на кучешки давения, където се озова, не можа да повярва на очите си и си помисли: майчице моя, Бендисион Алварадо, виж докъде стигнах без теб, помогни ми, но сред врявата никой не можа да познае самотните очи, тънките устни, безжизнената ръка на гърдите, заспалия глас на прастария дядо, който надничаше през счупените прозорци с бяла ленена дреха и с шапка на надзирател и питаше къде живее Мануела Санчес на моя позор, царицата на бедните, госпожо, онази, която държи роза в ръката си, и се питаше изплашен: къде ли живееш сред тази бъркотия от възли, настръхнали, бодри, сатанински погледи, окървавени кучешки зъби, сред непрекъснатия вой, сред тази касапница на кучета, които се хапят и разкъсват на парчета в локвите; къде ли е миризмата на божур на твоето дихание сред непрекъснатия крясък на проклетите високоговорители, мъко моя; на пияници, изхвърлени с ритници от баровете, кой знае къде си се изгубила сред този безконечен гуляй с марангуанго и бурунданга, и с евтин ром и чудесната наденица като подкова, и бакшиши от едно черно сентаво сред постоянната лудост на митическия рай на Черния Адам и Хуансито Трукупей, майка му стара, коя е твоята къща сред този хаос от олющени стени, боядисани жълто като ауяма с морави ленти като епископско расо, със зелени като папагали прозорци, със стени в синьо на точици, с колони, розови като розата в ръката ти, колко ли ще е часът за тебе, щом като тези непрокопсаници не са чули моята заповед, че сега е три, а не осем от миналата вечер, колкото изглежда в този ад; коя си ти сред тези жени, които клюмат глави в празните салони и се ветреят с фустите си, небрежно разкрачени в люлеещите се столове, потни от горещина между краката, а той питаше през зейналите прозорци къде живее Мануела Санчес, с рокля като пяна, лъскаща от диаманти, и с диадема от масивно злато, която той й бе подарил за първата годишнина от коронясването й, разбрах коя, господине, каза някой сред хаоса, една такава цицеста, с големи кълки, която си мисли, че е хванала бога за брадата, ей там живее, господине, ей там, в една къща като всички останали, боядисана в крещящи цветове, с прясната диря от някой, който се подхлъзнал в кучешките лайна на мозайката в преддверието, една бедняшка къща, толкова различна от Мануела Санчес, която седеше на трона на вицекралете, че трудно можеше да повярва човек, че това е нейната къща, но така беше, майко моя, Бендисион Алварадо, скъпата ми, вдъхни ми сили, за да вляза, майко, защото тази е нейната къща; обиколи десет пъти квартала, за да си поеме дъх, почука на вратата три пъти с кокалчетата на пръстите си, което прозвуча като три молби, почака в душната сянка на преддверието, без да разбере дали тежкият въздух, който дишаше, беше развален от жегата или от неспокойствието му, почака, без дори да мисли за своето състояние, когато най-после майката на Мануела Санчес то въведе в просторния и бедно подреден салон на едва заспала къща, тънеща в полумрак и прохлада и миришеща на рибени остатъци; отвътре къщата бе по-голяма, отколкото отвън; той огледа интериора на своето падение, седнал на кожената табуретка, докато майката на Мануела Санчес я будеше от следобедния сън, видя стените, но които се бяха стичали капки от минали дъждове, един строшен диван, още две табуретки с кожени седалки и едно пиано без клавиши в ъгъла; нищо друго, по дяволите, толкова мъки за такава мизерия, въздишаше той, в това време майката на Мануела Санчес се върна с кошничка с ръкоделие и седна да плете дантела, докато Мануела Санчес се обличаше, решеше косите си, слагаше си най-новите обувки, за да посрещне с необходимото достойнство неочаквания старец, който смушено се питаше къде ли си, Мануела Санчес, моя зла орис, дошъл съм да те видя и не мога да те открия в този просташки дом, къде ли е твоето ухание на божур сред зловонни остатъци от обяд, къде ли е твоята риза, твоята любов, извади ме от затвора на тези кучешки съмнения, въздишаше той, и тогава я видя да се появява на вътрешната врата, като видение от сън, отразена в огледалото на друг сън, в етаминена рокля от един грош ярдът — косата й набързо прибрана на тила с гребен, обувките й скъсани, но и така беше най-красивата и най-горда жена на земята с пламтящата роза в ръка, видението беше толкова ослепително, че той едва се овладя да се поклони, когато тя го поздрави с високо изправена глава — господ да ви пази, ваше превъзходителство, и седна на дивана срещу него, където не можеше да стигне до нея смрадливият му дъх; тогава се осмелих да го погледна в лицето за първи път, като въртях с два пръста пламтящата роза, за да не забележи ужаса ми, взрях се изпитателно и без милост в устата на прилеп, в немите очи, които ме гледаха като от дъното на някакъв вир, в голобрадата му кожа, омесена от буци пръст е мазнина от жлъч, която беше още по-изопната и напрегната на дясната ръка, където носеше пръстена с президентския печат, а сега лежеше безжизнено отпусната върху коляното му, в дрехата му от рехав лен, в която сякаш нямаше никого, с огромните си обувки на мъртвец, с невидимите си мисли и скрита власт таи беше най-старият старец на света, най-страшният, най-ненавижданият и най-малко съжаляваният в отечеството, правеше си вятър с надзирателската шапка, която носеше, потънал в мълчаливо съзерцание от отсрещния бряг, господи, какъв тъжен човек, помислих си изплашена; и го запита без състрадание: с какво мога да ви услужа, ваше превъзходителство? Отговори и с тържествен вид: дойдох само да ви помоля за една услуга, ваше височество, да ми позволите да ви посещавам. Посещаваше я безутешно месеци наред, всеки ден в мъртвите часове на следобедната почивка, в които обикновено ходеше при майка си, за да си мислят органите на сигурността, че той ходи в къщата в предградията, защото само той не знаеше това, което всички знаеха; че стрелците на генерал Родриго де Агилар го пазят, стаени на терасите, преобръщат наопаки трафика, пропъждат с приклади хората от улиците, по които щеше да мине той, забраняват движението по тях от два до пет, за да изглеждат пусти, и имат заповед да стрелят, ако някой се помъчи да надникне от балконите, но и най-малко любопитните успяваха да издебнат прокрадващата се лимузина на президента, боядисана като автомобилите на обществения транспорт, в която седеше старецът, предрешен в цивилни дрехи, с костюм от невинно ленено платно: виждаха сирашки бледото лице на човек, който много пъти е виждал изгрева, на човек, който е плакал скришом, на когото не му пука какво мислят за ръката, сложена на гърдите; архаично замислено животно, което оставя след себе си диря от илюзии, от сорта на гледайте го как се влачи, душата му не издържа неподвижния като стъкло зной в забранените улици и предположенията за неговите странни болести станаха така многобройни и вдигнаха толкова шум, че най-после всички се сблъскаха с истината, че той не ходи в къщата на майка си, а в сумрачния салон, в скрития свят на Мануела Санчес под безпощадния контрол на майката, която плетеше неуморно, защото той купуваше за нея хитроумните машини, нещо, което дълбоко натъжаваше Бендисион Алварадо;; мъчеше се да я прелъсти с мистерията на магнетичните игли, красивите януарски снежни бури, затворени в преспапието от кварц, астрономически и аптекарски апарати, пирографи, манометри, метрономи и жироскопи, които той непрекъснато купуваше от всеки, който пожелаеше да му ги продаде, въпреки протестите на майка си, въпреки собственото си желязно скъперничество, и само заради щастието да им се наслаждава заедно с Мануела Санчес, доближаваше до ухото й патриотичната раковина, от чиято вътрешност не се чуваше диханието на морето, а военни маршове, които възхваляваха неговия режим, доближаваше до термометрите пламъка на кибритената клечка — за да видиш как слиза и се качва напрегнатият живак на мисълта ми; гледаше съсредоточено Мануела Санчес, без да иска нищо от нея, без да изразява пред нея намеренията си, а мълчаливо я смайваше с безумните си дарове, мъчейки се да й каже чрез тях това, което не беше способен да изрази с думи, защото той умееше да изразява най-съкровените си желания само с видимите символи на своята неограничена власт, както например на рождения ден на Мануела Санчес, когато я помоли да отвори прозореца и тя го отвори и се вкамени от ужас: когато видях какво бе направил от моя беден квартал на кучешките борби, видях белите дървени къщи с прозорци с пердета от тензух, тераси с цветя, сини поляни с фонтани с въртяща се вода, пауни, ледения пропъждащ насекомите вятър — една позорна имитация на старите резиденции на офицерите от окупационната армия, иззидани тихо през нощта, бяха унищожени кучетата и изхвърлени старите обитатели от къщите им, защото нямали право да бъдат съседи на една царица, и ги бяха изпратили да гният в друго бунище; и така в течение на много потайни нощи бяха изградили новия квартал на Мануела Санчес, за да го видиш от прозореца си на своя рожден ден, ето го пред теб, царице, да навършиш още много щастливи години, та да видим дали тези щедрости на властта ще смогнат да смекчат това твое любезно, но непреклонно, ваше превъзходителство, не се приближавай много, че майка ми стои тук с ключалката на моята чест; и той се давеше в мераците си, преглъщаше яростта си, отпиваше на бавни старчески глътки като милостиня сока от прясна гуанабана, която тя му приготвяше от милост, за да даде на жадния да пие, изтърпяваше ледения бодеж в слепоочието, за да не разберат недостатъците на възрастта му, за да не ме обикнеш от милост, след като съм изчерпал всички средства да ме обикнеш от любов, пренебрегвам я само когато съм с теб, защото нямам желание дори за това; агонизираше от копнеж да я докосне с диханието си, преди архангелът с човешки ръст да долети в къщата и удари камбаната за моя смъртен час; и той печелеше още една последна глътка, удължавайки визитата си, докато прибираше играчките в оригиналните им опаковки, за да не ги разяде и направи на прах солта от морето, само една минутка, царкиньо, и ставаше, за да си отиде чак до следващия ден, цял един живот, какво наказание, оставаше му един миг, за да хвърли последен поглед на неуловимата девица, която, щом долетеше архангелът, оставяше неподвижна с мъртвата роза на скута, а той си излизаше, измъкваше се с първия здрач, опитвайки се да скрие срама, който беше публично достояние и всички го коментираха на улицата, разпространяваше го една анонимна песен, която цялата страна знаеше освен него, дори папагалите пееха по дворовете: дръпнете се, жени, че иде генералът, сълзи зелени лее с ръка върху гърдите, я вижте как върви, едва властта си носи, заспал ги управлява, защото има рана, която не здравее; научиха песента папагалите бегълци, които много пъти чуваха как я пеят папагалите пленници, научиха я свраките и кукумявките и я понесоха на ята далеч отвъд границите на неговото безмерно печално царство и привечер под небосвода на отечеството се чуваше многогласият хор на хвъркатото множество, което пееше — ето иде генералът, от устата му лайна излизат, а от задника — закони, една безкрайна песен, към която всички, дори папагалите, прибавяха строфи, за да се подиграят на служителите от държавна сигурност, които се мъчеха да я заловят; военните патрули, въоръжени до зъби като на война, разбиваха дворните врати и разстрелваха папагалите като подривни елементи до тарабите, хвърляха на кучетата цели купища живи папагалчета, обявиха обсадно положение, мъчейки се да изкоренят вражеската песен, та никой да не узнае това, което всички знаеха: че той е този, който привечер се промъква тайно като беглец през задния вход на президентския дворец, пресича кухните и изчезва през изпарението от говеждия тор пред частните си покои, чак до четири часа на следващия ден, кралице, до същия час на всеки следващ ден, когато пристигаше в къщата на Мануела Санчес, натоварен с толкова необикновени подаръци, че бяха принудени да заемат съседните къщи и да съборят междинни стени, за да имат къде да слагат подаръците, така че първоначалният салон бе превърнат в грамаден и мрачен склад, където имаше безброй часовници от всички епохи, всякакъв вид грамофони — от най-примитивните, с цилиндър, до тези с огледална мембрана, многобройни шевни машини — ръчни, крачни и моторни, спални, пълни с галванометри, хомеопатични аптечки, музикални кутии, апарати за оптически измами, витрини със спиртосани пеперуди, азиатски хербарии, лаборатории по физиотерапия и телесно възпитание, машини по астрономия, ортопедия и естествени науки, и безброй кукли със скрити механизми, които притежаваха човешки качества, запечатани стаи, в които не влизаше никой, дори за метене, защото нещата си стояха там, където бяха оставени, когато ги донесяха, никой не се интересуваше от тях, а най-малко Мануела Санчес, защото тя не искаше да знае нищо за живота след онази черна събота, в която имах нещастието да бъда избрана за царица, след онзи следобед животът за мен свърши; бившите й кандидати умряха един след друг, покосени от неизлечими колапси и невероятни болести, приятелките й изчезнаха безследно, нея я пренесоха, без да се помръдне от къщата си, в един чужд квартал, остана сама, следена и за най-дребните й намерения, пленница на една клопка на съдбата, в която нямаше смелост нито да каже „не“, нито имаше необходимата смелост да каже „да“ на един неприятен кандидат, който я преследваше с любов, равна на изгнание, и я гледаше с някакво почтително вцепенение, докато си правеше вятър с бялата шапка, окъпан в пот, толкова отнесен от самия себе си, че тя се питаше дали наистина я вижда, или беше само едно странно привидение, беше го виждала да се клатушка посред бял ден, беше го виждала да смуче плодовите сокове, беше го виждала да клюма глава, заспал в плетеното кресло с чаша в ръка, когато медното бръмчене на бръмбарите в ушите сгъстяваше още повече здрача в салона, беше го виждала да хърка, внимавайте, ваше превъзходителство, казваше му тя и той се стряскаше в съня си и мърмореше: не, царице, не бях заспал, само си бях затворил очите, тъй казваше, без да си даде сметка, че тя е взела чашата от ръката му, за да не я изпусне, докато спи; така тя го беше залъгвала с хитрини до оня невероятен следобед, когато той дойде в къщата и задъхан я събуди с новината: днес ти нося най-големия подарък във вселената, чудо на небесата, което ще мине тази нощ в единайсет нула шест, за да го видиш ти, царице, само и само за да го видиш ти, и това нещо беше кометата. Този ден беше един от дните на нашите най-големи разочарования, защото вече от доста време се носеше мълва, подобна на много други, според която времето на живота му не е подчинено на човешкото време, а на циклите на кометата, че той бил заченат, за да я види веднъж, но нямало да я види втори път въпреки арогантните предсказания на неговите ласкатели, така че очаквахме единствената ноемврийска нощ на века, както някой чака рождената си дата, беше приготвена музика за забава, тържествени камбани, празнични фойерверки, които за първи път в продължение на цял един век щяха да избухнат не за негова прослава, а по повод очакваните единадесет метални удара в единадесет часа, които щяха да оповестят края на неговото време, и да приветствуват очакваното съдбоносно събитие, което самият той очакваше на терасата върху покрива в къщата на Мануела Санчес, седнал между нея и майка й, дишайки с усилие, за да не усетят, че сърцето му бие учестено под изцъкленото от лоши предзнаменования небе, а той за първи път поемаше нощното дихание на Мануела Санчес, напрежението на нейната атмосфера, нейния свеж въздух; откъм хоризонта долетяха съзаклятническите удари на барабаните, които пресрещаха бедствието, той чу далечни вопли, клокочещото като вулканична лава множество, коленичило от ужас пред едно явление извън обсега на неговата власт, което беше предшествувало и щеше да надживее неговата епоха, почувствува тежестта на времето, изпита за миг нещастието, че е смъртен, и тогава го видя; ето я, каза той, и действително беше тя, защото той я познаваше, беше я видял, когато прекосяваше друга посока на вселената, същата е, царице, по-стара от света, болезнената медуза от светлина колкото небето, която с всяка педя от своята траектория се връщаше към деня на своето рождение о един милион години, чуха шумоленето на ресни от станиол, видяха тъжното му лице, облените в сълзи очи, дирята от зеленикави кристалчета в разрошената му от космическите ветрове коса, която оставяше по света поток от сияйния прах на изгаснали звезди и разсъмвания, забавени от катранени луни и пепелища от кратерите на океани, съществували още преди да е съществувала земята; ето я, царице, промърмори той, гледай хубаво, че ще го видим отново след един век, и тя се прекръсти потресена, беше по-хубава от всякога под фосфоресциращия блясък на кометата; главата й бе заснежена от финия дъждец от звездни остатъци и небесни утайки и тогава именно се случи онова, майчице моя Бендисион Алварадо, Мануела Санчес съзря на небето бездната на вечността и опитвайки се да се улови за живота, протегна ръка към пространството и единствената опора, която срещна, бе нежеланата ръка с президентския пръстен, неговата топла и гладка ръка на граблива птица, която се беше варила на бавния огън на властта. Малцина се развълнуваха от библейското преминаване на светлинната медуза, която подплаши небесните елени и поръси страната с блестящия прах на звездните остатъци, тъй като дори и най-недоверчивите очаквахме чудовищната смърт, която трябваше да унищожи принципите на християнството и да сложи началото на третия завет, напразно очаквахме чак до разсъмване, тръгнахме си към къщи, изморени по-скоро от очакването, отколкото от безсънието, по следпразничните улици, където жените в ранни зори метяха небесната смет, останала от кометата, но дори тогава не можехме да се примирим с мисълта, че наистина нищо не се е случило; напротив, мислехме, че сме станали жертва на нова историческа измама, тъй като официалната преса обяви минаването на кометата като победа на режима над силите на злото; беше използуван случаят, за да се опровергаят всички предположения за странни болести, благодарение на непоколебимите прояви на жизненост на човека на властта — бяха подновени лозунгите, публикува се едно тържествено послание, в което той изразяваше моето единствено и върховно решение да остана на поста си в служба на родината дотогава, когато отново мине кометата, но в отговор на това чу музиката и ракетите, но те сякаш не се отнасяха за неговия режим, безстрастно чу виковете на множеството, струпано на площад Пласа де Армас с големи надписи: „Вечна слава на заслужилия, който трябва да живее, за да го разказва“; не го интересуваха неуспехите на правителството, упълномощи със своята власт дребни чиновници, измъчван от спомена за горещата ръка на Мануела Санчес в неговата ръка, мечтаеше отново да изживее оня щастлив миг, пък ако ще природата да промени посоката си и вселената се провали, толкова силно беше желанието му, че най-после помоли своите астрономи да измислят една пиротехническа комета, една внезапна светкавица, един огнен дракон, каквото и да е звездно изобретение, което да бъде достатъчно ужасяващо, та да предизвика у една красива жена виене на свят, което да трае една вечност, но единственото, което можаха да открият с изчисленията си, бе едно пълно слънчево затъмнение следващата сряда в четири часа след обяд, господин генерал, и той прие, съгласен съм; посред бял ден настана такава истинска нощ, че светнаха звездите, цветята повехнаха, скриха се кокошките и животните, които притежаваха най-добър инстинкт да предчувствуват, а през това време той дишаше в здрача диханието на Мануела Санчес, което ставаше нощно с повяхването на розата в ръката й, измамена от мрака, „ето ти го, царице — каза той, — ето го твоето затъмнение“, но Мануела Санчес не отговори, не докосна ръката му, не дишаше, изглеждаше толкова нереална, че той не можа да сдържи желанието си и протегна ръката си в мрака, за да докосне нейната, но не я намери, потърси я с върха на пръстите си на мястото, където беше стояла нейната миризма, но и там не я намери, продължи да я търси с двете си ръце из огромната къща, вървеше с отворени очи като сомнамбул в мрака, размахваше ръце, и се питаше наскърбен: къде си, Мануела Санчес, мое нещастие, търся те и не мога да те намеря в нещастната нощ на твоето затъмнение, къде е безмилостната ти ръка, къде е твоята роза, плуваше като водолаз, изгубен в непрогледните води на някой вир, около него се носеха праисторическите лангуси на галванометрите, раците от музикални часовници, гребците на твоите машини с лъжливи свойства, но го нямаше дори аромата на женско биле на твоя дъх и докато чезнеха сенките на ефимерната нощ — в душата му пламваше светликът на истината и той се почувствува по-стар от бога на предутринната дрезгавина, в шест часа сутринта в пустата къща, и се почувствува по-тъжен, по-самотен от всякога с вечната самота на този свят без тебе, кралице моя, загубена завинаги в мистерията на затъмнението, завинаги, завинаги, защото през останалите дълги години на своята власт той вече не срещна Мануела Санчес, падение мое, в лабиринта на къщата й, изчезнала в нощта на затъмнението, господин генерал; казаха му, че я видели на танци в Пуерто Рико, там, където нарязаха Елена, господин генерал, но не била тя, видели я на гуляя при нощното бдение край покойния Папа Монтеро, сумба, негоднико, румбаджия, но пак не била тя, видели я в Барловенто над мината, в кумбиамбата в Аракатака, с приятния ритъм на тамбо̀рата в Панама, но никоя от тях не била тя, вдън земя е потънала, но и тогава не се остави на смъртта не защото не беше достатъчно нещастен, за да умре, а защото знаеше, че е осъден безвъзвратно да не умре от любов, знаеше го от оня следобед в началото на своето владичество, когато отиде при една врачка, за да му предскаже в паница с вода линиите на съдбата, които не бяха изписани нито на дланта на ръката му, нито на картите, нито в утайката на кафето, нито в никое друго средство за врачуване, а само в онова огледало на гадателските води, където видя самия себе си, умрял от естествена смърт по време на сън в кабинета, който се намираше непосредствено до салона за аудиенции, видя се прострян на пода по корем, както бе прекарал всичките нощи на живота си след раждането си, с униформата от ленено платно без отличителни знаци, с гамаши, със златната шпора, с дясната ръка под главата вместо възглавница, на неопределена възраст между 107 и 232 години.

Така го намериха в навечерието на неговата есен, когато това в действителност беше трупът на Патрисио Арагонес, и така го намерихме отново след много години, в едно толкова смутно време, че никой не можеше да повярва на очите си, че онова старческо тяло, разкъсано от лешоядите и покрито с морски паразити, е неговото. По посинялата от гниенето ръка не бе останал никакъв белег, че тя някога е стояла на гърдите му, понеже е бил пренебрегнат от една неустановена девица през епохата на шума, нито можахме да намерим някаква следа от живота му, която да ни доведе до безпогрешно установяване на неговата самоличност. Не беше никак необичайно, разбира се, че това става в наше време, щом като още по времето на най-голямото му величие е имало причини хората да се съмняват в неговото съществуване и щом като собствените му наемни убийци нямаха точна представа за възрастта му, понеже имаше случаи, които объркваха понятията им, например на благотворителните томболи той изглеждаше на осемдесет години, на гражданските аудиенции на шейсет, а на тържествата по повод обществени празници дори на по-малко от четиридесет години. Посланикът Палмерстън, един от последните дипломати, представил му акредитивните си писма, разказваше в своите забранени мемоари, че било невъзможно човек да възприеме такава напреднала старост като неговата, безредието и немарливостта, които царели в правителствения дом, където човек трябвало да си пробива път сред бунище от скъсани и насрани от добитъка книжа, остатъци от храната на заспали в коридорите кучета; и никой в ковчежничеството и канцелариите не можа да ми посочи пътя, та трябваше да се обърна към прокажените и парализираните, които вече бяха нахлули в предните помещения на неговите лични покои, да ми покажат пътя към салона за аудиенции, където кокошките кълвяха въображаемите житни полета на гоблените и една крава късаше платното от портрета на един архиепископ, за да го изяде, и аз веднага разбрах, че е глух като пън не само защото аз го питах едно, а той ми отговаряше съвсем друго, но и защото се оплакваше, че птиците не пеели, когато всъщност човек едва си поемаше дъх от птичата врява, така както е, ако мине през гора на разсъмване, но той изведнъж прекъсна церемонията по връчването на акредитивните писма със светнал поглед и сложи ръка на ухото, за да чува по-добре, като сочеше през прозореца равнината от прах, където е било морето, и се обърна към мен с глас на току-що пробудил се от сън: чуйте този тропот на мулета, които идват насам, слушайте, скъпи мой Стетсън, морето се завръща. Трудно беше да се допусне, че този непоправим старик е същият онзи Месия, който в началото на своя режим се появяваше най-неочаквано по селата с единствената охрана един босоног селянин с мачете за рязане на тръстика и малка свита от депутати и сенатори, които той сам посочваше с пръст според импулсите на храносмилането си, осведомяваше се за реколтата, за здравето на добитъка и за поведението на хората, сядаше в един люлеещ се стол, изплетен от лиани, под навес от мангови клони на площада, правеше си вятър с надзирателската шапка, която носеше по онова време, и макар да изглеждаше задрямал от горещината, не оставяше неизяснена нито една подробност, говореше с мъжете и жените, които бе събрал около себе си, като се обръщаше към тях по име и презиме, сякаш в главата си имаше регистър на населението и цифрите и проблемите на цялата нация, така че ме извика, без да си отваря очите; ела тук, Хасинта Моралес, рече ми той, я кажи какво стана с момчето, което той самият бе обръснал миналата година, за да изпие едно бурканче с рициново масло, а ти, Хуан Прието, каза на мен, как е твоят вол за сеитба, който той самият бе лекувал с молитва против болести, за да му се махнат червеите от ушите, а ти, Матилде Пералта, ха да видим как ще ми се отплатиш, че ти връщам цял-целеничък мъжа ти, дето избяга, ето ти го, влачеха го с една връв на врата, след като самият той го бе предупредил, че ако още един път се опита да избяга от законната си съпруга, ще изгние в затвора и със същото чувство на непосреден управник беше заповядал на един касапин да отреже публично ръцете на един касиер-злоупотребител и късаше домати от една частна градина и ги ядеше с вид на познавач в присъствието на своите агрономи, като казваше, че тази земя има нужда от много тор от мъжко магаре, да се хвърли за сметка на правителството, разпореждаше той, и затвори главната улица, а на мен ми викна през прозореца, като се късаше от смях, е, Лоренса Лопес, как върви шевната машина, беше ми я подарил той преди двайсет години, а аз му отговорих: вече предаде богу дух, господин генерал, ами нали знаете, нито нещата, нито ние хората сме създадени тъй, че да издържим цял живот, но той ми отговори, че, напротив, светът бил вечен, и взе да разглобява машината с една отвертка и масльонка, без да обръща внимание на официалната свита, която го чакаше посред улицата, от време на време ставаше нетърпелив и пръхтеше като бик, чак лицето си оплеска с машинно масло, но след два-три часа машината заработи като нова, защото по онова време нямаше пречка във всекидневния живот, колкото и незначителна да беше, на която той да не отдаваше същото внимание, както и на най-сериозния държавен проблем, и най-чистосърдечно мислеше, че е възможно щастието да се разпредели между всички и смъртта да се подкупи с войнишки шмекерлъци. Беше трудно да се повярва, че онзи непоправим старец беше единственото салдо от един човек, който беше имал такава безгранична власт, че когато веднъж попитал колко е часът, му отговорили — колкото заповядате, господин генерал, и наистина беше така, защото не само променяше часовете на деня така, както му отърваше за неговата работа, но промени и празниците, които се спазваха така, че да съвпаднат с плановете му за обхождане на цялата страна от празник на празник, следван като сянка от босоногия индианец, от печалните сенатори и кафезите с превъзходни петли за бой, които премерваха силите си на всеки площад с най-силните петли, той сам ръководеше обзалаганията и основите на арената за бой на петли се тресяха от смях, защото ние се чувствувахме задължени да се смеем, когато той избухваше в странния си като удари на барабан кикот, който заглушаваше музиката и ракетите; страдахме, когато той мълчеше, избухвахме в овации, когато неговите петли надвиваха нашите, които бяха така добре обучени да губят, че нито един не ни подведе, с изключение на петела, който донесе нещастие на Дионисио Игуаран, който повали протежето на властта с такъв чист и точен удар, че той пръв прекоси пистата, за да стисне ръката на победителя, мъжага си ти, каза му с добро настроение, признателен, че най-после някой му бе направил услугата да претърпи едно безобидно поражение, какво не бих дал, за да имам този алестия, каза му той, и Дионисио Игуаран му отговори разтреперан: тон е ваш, господин генерал, за мен е голяма чест, и се прибра в къщи сред аплодисментите на развълнуваната тълпа, гърма на музиката и петардите, показвайки на всички шестте расови петли, които той му бе подарил в замяна на непобедимия алест петел, но същата нощ се затвори в спалнята си, изпи само една кратунка с ром и се обеси с връвта от хамака; горкият човек, та той си нямаше представа колко много семейни нещастия предизвикваше всяко негово появяване, посрещнато с радостни възгласи, нито за опашката от нежелани мъртъвци, която оставяше след себе си, нито за нескончаемото осъждане на изпадналите в немилост негови привърженици, които беше извикал с погрешно име пред старателните си наемни убийци, които тълкуваха грешката като някакъв обмислен жест на неприязън; обикаляше страната със странната си походка на оръженосец, като оставяше след себе си силната миризма на пот, ходеше неизбръснат, влизаше, без да предупреждава, в някоя кухня с онзи си вид на безполезен старец, който караше стопаните да треперят от страх, гребваше вода от делвата е кратунката, с която си сипваха яденето, ядеше направо от тенджерата, в която готвеха, като вадеше мръвките с пръсти, много дружелюбен, съвсем обикновен, без да подозира, че къщата оставаше белязана завинаги с дамгата на неговото гостуване, а той не го правеше нито от някакви политически съображения, нито защото се нуждаеше от любов, както бе ставало в други времена, а защото това беше неговият маниер да се държи естествено, когато властта все още не беше станала онова безбрежно блато, каквото стана в разцвета на неговата есен, а буен поток, който бликаше пред очите ни от изворите си, така че достатъчно бе той да посочи с пръст на дърветата да дават плод и на животните да растат, и на хората да процъфтяват; освен това беше заповядал да спрат дъжда там, където пречи на реколтата, а да вали по сушавите земи и наистина така беше, господине, аз съм го видял със собствените си очи, защото легендата за него тръгна много преди той самият да започне да се смята господар на цялата си власт, когато все още се подчиняваше на предсказанията и тълкуванията на кошмарните му сънища и внезапно прекъсваше току-що започналото пътуване, защото бил чул кукумявка над главата си, и променяше датата на някое свое публично появяване, защото майка му Бендисион Алварадо намерила яйце с два жълтъка, и ликвидира свитата от старателни депутати и сенатори, които го придружаваха навсякъде и произнасяха вместо него речите, които никога не би се осмелил да произнесе, остана без тях, защото му се присъни в един кошмарен сън, че стои в големия и празен дворец, заобиколен от някакви бледи хора със сиви сюртуци, които се усмихват и го бодат с касапски ножове и го преследват с такова озлобление, че накъдето и да обърнеше погледа си, срещаше желязо, готово да го рани било в лицето, било в очите, видя се обсаден като звяр от мълчаливи и усмихнати убийци, които си оспорваха правото да участвуват в жертвоприношението и да се наслаждават на кръвта му, но той не изпитваше нито ярост, нито страх, а огромно облекчение, което ставаше все по-дълбоко, колкото повече минаваше животът му; имаше чувството, че е без тегло, чист, и затова също се усмихваше, докато го убиваха, усмихваше се на тях и на себе си в тази къща, която видя в съня си, чиито стени от негасена вар бяха изцапани с моята кръв, когато най-после някой, който беше негов син в съня, го промуши в слабините, откъдето излезе последният му дъх, и тогава той покри лицето си с прогизналото от собствената му кръв покривало, та никой, който не го беше виждал жив, да не го види мъртъв, и се строполи покосен в предсмъртно хъркане, в една агония, която изглеждаше толкова истинска, че той не можа да се сдържи да не я разкаже незабавно на моя побратим, министъра на здравето, и той окончателно го смая, като му разкри, че такава смърт се бе случвала вече веднъж в историята на човечеството, господин генерал, прочете му разказа за този епизод в една от вехтите книги на генерал Лаутаро Муньос и беше толкова еднакво, майко, че по време на четенето той си спомни нещо, което бе забравил след събуждането си, а именно, че докато го убиваха, се отвориха всичките прозорци на президентския дом, без да ги е духнал вятър, които всъщност бяха толкова на брой, колкото бяха раните му в съня, двайсет и три, едно потресаващо съвпадение, чийто връх през същата онази седмица беше пиратското нападение срещу сената и двореца на правосъдието, и което армията посрещна със съучастническо равнодушие; разрушиха из основи могъщия храм на нашите стари герои и пламъците се виждаха до късно през нощта от президентския балкон, но той прие невъзмутимо новината, че не са останали дори камъните от основите, обеща сурово да накаже авторите на покушението, които никога не можаха да бъдат намерени; обеща ни да построи точно копие на храма на героите, чиито обгорели развалини се запазиха до наши дни, не се опита да скрие ужасното заклинание на лошия сън, а просто се възползува от случая, за да ликвидира законодателния и юридическия апарат на старата република, замая с почести и обсипа с богатство сенаторите, депутатите и съдебните магистри, които вече не му бяха необходими дори за да поддържа измислицата за произхода на своята власт, прокуди ги в далечни и щастливи посолства и от свитата му остана само самотната сянка на индианеца с мачете, който не се отдели от него нито за миг, опитваше храната му и водата му, поддържаше дистанцията, наблюдаваше вратата, докато той седеше в моята къща, подхранвайки версията, че ми бил таен любовник, а всъщност ме посещаваше два пъти в месеца, за да му хвърля карти, това беше през онези дълги години, когато той все още се смяташе за смъртен и притежаваше способността да се съмнява и умееше да греши; и се доверяваше повече на картите, отколкото на своя инстинкт на планинец, идваше винаги толкова изплашен и стар, както когато дойде за първи път и седна пред мен, без да каже нито дума, протегна онези ръце с гладки и нежни длани като жабешко коремче, каквито не бях виждала никога преди това, нито щях да видя втори път през дългия си живот на гадателка на чуждите съдби, сложи и двете си ръце едновременно на масата почти като мълчалива молба на човек без всякаква надежда и ми се стори толкова печален и без илюзии, че ме впечатлиха не толкова неговите сухи длани, колкото безутешната му меланхолия, отпуснатите устни, клетото му сърце на старец, разяждан от несигурността, чиято съдба беше херметически затворена не само върху ръцете му, но и във всички средства за врачуване, които познавахме тогава, защото, щом той сечеше картите, те се превръщаха в кладенци с мътни води, утайката от кафето се натрупваше на дъното на чашата, от която той беше пил, заличаваха се всякакви знаци винаги когато трябваше да видя неговото лично бъдеще, неговото щастие и съдбата на действията му, но в замяна на това бяха ясни знаците на хората, които имаха нещо общо с него, така видяхме майка му Бендисион Алварадо да шари птици с чуждоземски имена на такава напреднала възраст, че едва успяваше да различи цветовете през разредения от някакво противно изпарение въздух, клетата майка, видяхме нашия град опустошен от такъв ужасен циклон, който не заслужаваше женското си име, видяхме един човек със зелена маска и шпага в ръка, който тревожно попита в кой край на света се намира, а картите му отговориха, че всеки вторник се приближава до него повече, отколкото през другите дни на седмицата, и той каза „аха“, и попита за цвета на очите му, а картите отговориха, че едното му око има цвят на сок от тръстика на светло, а другото на тъмно и той пак каза „аха“ и попита какви са намеренията на този човек, и тогава за последен път му разкрих докрай истината на картите, защото му отговорих, че зелената маска бе вероломство и предателство, и той каза „аха“, с патоса на победител, сега знам кой е, мамка му стара, възкликна той, и това беше полковник Нарсисо Миравал, един от неговите най-близки помощници, който два дена след това се застреля с пистолет в ушите, без да даде някакво обяснение, горкият човек, и така се определяше съдбата на отечеството и предрешаваше неговата история според предсказанията на картите, докато един ден той чу да се говори за някаква уникална врачка, която предричала смъртта в безпогрешните вълшебни води на една пръстена паница, и тръгна тайно да я търси през клисурите, които можеха да прекосят само с мулета, и единствен свидетел беше неговият ангел-хранител с мачетето, тъй стигна до ранчото в планината, където тя живееше с една своя правнучка, която имаше три деца и скоро щеше да роди друго от съпруга си, умрял преди месец; бабата беше саката и полусляпа и седеше в дъното на спалнята, почти в пълен мрак, но когато го помоли да сложи ръцете си над паницата, някаква вътрешна, мека и ясна светлина озари водата и тогава той видя себе си, досущ същия, легнал по корем на пода, с униформата от ленено платно без отличителни знаци, с гамаши и златна шпора, и попита къде е това място, а жената отговори, взирайки се в заспалите води, че това е стая, по-голяма от тази, вътре се вижда нещо, което прилича на маса за писане, електрически вентилатор и прозорец към морето, и стените са бели, с картини с коне и едно знаме с дракон; и той отново каза „аха“, защото бе познал без съмнение своя кабинет, който се намираше до салона за аудиенции, и попита дали смъртта ще бъде насилствена или от лоша болест, а тя му отговори, че няма да е, че щяло да стане по време на сън и без болка, и той каза „аха“ и я попита разтреперан кога ще стане, а тя му отговори, че може да спи спокойно, защото няма да стане, преди да стигнеш моята възраст, а тя беше на 107 години, но няма да е и 125 години след това, и той каза „аха“, и тогава уби болната старица в хамака, та никой да не узнае при какви обстоятелства ще настъпи неговата смърт, удуши я с кожената каишка от златната шпора, без болка, без нито една въздишка, като изкусен палач, макар че тя беше единственото същество от този свят, човешки и животински, както в мир, така и на война, на което направи честта да го убие със собствените си ръце, горката жена. Подобни спомени от неговото позорно житие не измъчваха съвестта му в нощите на неговата есен, напротив, служеха му като пример за това какъв е трябвало да бъде, но не е бил, особено след като Мануела Санчес изчезна в мрака по време на затъмнението и той поиска отново да се върне в разцвета на своето варварство, за да облекчи в себе си яростта от присмеха, който го гнетеше, лягаше в хамака под шумола на вятъра в тамариндите, за да мисли за Мануела Санчес със злоба, която му разваляше съня, докато всички сухопътни, въздушни и морски сили я търсеха, без да открият следите й, дори в непознатите селитрени пустини, къде, по дяволите, си се скрила, питаше се той, къде, по дяволите, мислиш да се скриеш от моята ръка, та да разбереш кой е господарят тук, шапката върху гърдите му трепереше от туптенето на сърцето, непрекъснато беше разгневен и не обръщаше внимание на упорството на майка си, която все се мъчеше да разбере: защо не говориш от онази нощ на затъмнението, защо си се затворил в себе си, но той не отговаряше, тръгваше си, по дяволите всичко, майко, влачеше краката си като сирак и се пръскаше от яд от наранената си гордост, от незаслуженото огорчение, тези дивотии ми се случват, защото съм станал един мухльо, защото вече не съм сам господар на съдбата си, както преди, защото влязох в къщата на една проститутка с разрешение на майка й, а не както беше влязъл в прохладната и тиха къща на Франсиска Линеро на улица Сантос Игеронес, когато все още той самият, а не Патрисио Арагонес показваше на открито лицето на властта, беше влязъл, без дори да почука с чукчето, а както беше намерил за добре, в такт с единадесетте удара на часовника с махало, и аз чух дрънченето на златната шпора откъм терасата на двора и разбрах, че тези тежки стъпки като чукане в хаван по плочките на етажа не могат да бъдат на никой друг освен негови, представих си го целия още преди да го видя в отвора на вратата на вътрешната тераса, където алкарованът известяваше единайсет сред здравеца, пееше златният кос, замаян от миризмата на ацетон, която идеше от чепките грозде, закачени да се сушат под стряхата, светлината на зловещия августовски вторник се прокрадваше между новопокаралите листи на банановите дървета в двора и трупа на младия елен, който моят мъж Понсио Даса бе убил на разсъмване и беше го окачил за краката до натежалия клон с пожълтели от захарта банани, за да се отцеди кръвта; видях го по-голям и по-мрачен, отколкото ако беше ми се присънил с изкаляни ботуши и сако, напръскано с петна от пот, без оръжие на колана си, но охраняван от сянката на босоногия индианец, който застана неподвижно зад него с ръка върху дръжката на мачетето; видях неизбежните очи, моминската ръка, която откъсна един плод от най-близкия клон и го излапа лакомо, без да сваля поглед от предизвикателната Франсиска Линеро, която го наблюдаваше, изяде още един, после още един, като мляскаше лакомо с цялата си уста, сякаш джапаше в блато, а тя не знаеше къде да се дене, свенлива като млада булка, защото той бе дошъл да удовлетвори една своя прищявка и нямаше друга, по-висша от неговата власт, която да му попречи: едва долових уплашеното дишане на моя мъж, който седна до мен, и двамата останахме неподвижни, хванати за ръцете и за сърцата като на пощенска картичка, и двамата изтръпнали под погледа на непроницаемия старец, който продължаваше да стои на две крачки от вратата, да поглъща един след друг бананите и да хвърля корите през рамо в двора, без да мигне нито веднъж, откакто беше започнал да ме гледа, и едва когато изяде целия грозд банани и остана само оголеният клон до мъртвото животно, направи знак на босоногия индианец и заповяда на Понсио Даса да излезе за малко с моя побратим с мачетото, който има да уреди една работа с теб, и макар че аз агонизирах от страх, бях запазила достатъчно разума си, за да си дам сметка, че единственото спасение беше да му разреша да прави с мен каквото си иска върху масата, нещо повече — помогнах му да ме намери сред дантелите на фустите ми, след което останах без дъх от неговата миризма на амоняк и разкъса гащите ми с един замах, и ме търсеше с пръсти не където трябваше, а пък аз зашеметена си мислех — свети боже, какъв срам, ама че късмет, защото онази сутрин не бях успяла да се измия, залисана с добитъка, а той най-после беше постигнал своето след толкова месеци задиряне, но го направи набързо и лошо, сякаш беше по-стар, отколкото е, или много по-млад; беше така объркан, че едва можах да разбера кога си беше свършил работата, колкото може, и той заплака, плачеше с горещи като урина сълзи, като голямо и самотно сираче, плачеше с такава дълбока мъка, че аз изпитах състрадание не само към него, но и към всички мъже в света и започнах да го чеша по главата с върха на пръстите си и да го утешавам, това не е болка за умиране, господин генерал, животът е дълъг, а в това време човекът с мачетето беше замъкнал Понсио Даса навътре в банановата градина и беше го нарязал на толкова фини филийки, че беше невъзможно да се събере отново нарязаното му и пръснато от прасетата тяло, горкият човек, нямаше друг изход, каза той, защото иначе щеше да му стане смъртен враг до края на живота си. Това бяха много отдавнашни сцени от неговото господство, които засилваха още повече горчилката, породена от всичко, което бе нарушило устоите на властта му, щом дори не успяваше да предотврати злините от едно затъмнение; на масата за домино го жегна едно черно подозрение, предизвикано от леденото безстрастие на генерал Родриго де Агилар, единственото въоръжено лице, на което бе поверил живота си, откакто пикочната киселина вдърви ставите на неговия ангел-хранител с мачетето, и въпреки това се питаше сам дали толкова много доверие и власт, съсредоточени само в една личност, не беше причината за неговото нещастие, дали „моят побратим“ не беше го направил впрегатен вол, като го лиши от естественото му призвание на народен водач и го превърна в дворцов инвалид, неспособен да даде заповед, която не е била изпълнена предварително, чрез нездравата измислица да показва публично едно лице, което не беше негово, когато в добрите времена босоногият индианец му беше достатъчен и предостатъчен, за да му пробие с мачетето път сред множеството, като викаше, дръпнете се, проклетници, да мине властта, а сред оня гръм от овации беше невъзможно да се направи разлика кои са честните патриоти и кои са подлеците, защото по онова време все още не бяхме разкрили, че най-опасните са тези, които най-много викат „да живее мъжагата“, майка му стара, „да живее генералът“, а сега пък не беше достатъчна силата на оръжието му, за да намери онази нищожна кралица, която бе надхитрила непреодолимата обсада на неговите старчески мераци, майка му стара, хвърли фигурките на доминото на пода, зарязваше партията по средата без определен повод, угнетен от внезапното просветление, че всичко най-сетне намира своето място в света, всичко, освен него, усетил за първи път, че ризата на гърба му е прогизнала от пот в такъв ранен час, усетил вонята на мърша, която идеше с изпаренията от морето и леките бодежи в хернията, притисната от влажната горещина, от задуха, е, каза си той, без да е убеден в това, мъчейки се да разгадае от прозореца си странното положение на светлините в неподвижния град, където единствените живи същества като че ли бяха ятото лешояди, които бягаха подплашени от корниза на бедняшката болница, и слепецът на Пласа де Армас, който почувствува присъствието на треперещия старец на прозореца на двореца, направи му приканващ знак с патерицата и му викна нещо, което онзи не разбра, но го изтълкува като още един признак на онова натрапчиво чувство, че нещо скоро ще се случи, и пак си каза не за първи път в края на дългия тягостен понеделник „от задуха е“, каза го на себе си и тутакси заспа, приспан от тропането на дъжда по замъглените стъкла, което едва долавяше в неспокойния си сън, но изведнъж се събуди изплашен, кой там, извика той; беше собственото му сърце, потиснато от странното мълчание на петлите на разсъмване; усети, че корабът на вселената бе стигнал някакво пристанище, докато той беше спал, плаваше в мъгла, земните и небесните животни, които имаха способността да предусетят смъртта много преди разните му глупави предсказания и добре обосновани човешки познания, бяха занемели от ужас, въздухът се свърши, времето променяше посоката си и като се надигна, той усети как сърцето му постоянно нараства, а тъпанчетата му се пръскат и някаква вряла течност потече от носа му, това е смъртта, помисли си той, куртката му бе наквасена с кръв, докато най-после разбра: не, господин генерал, това беше циклон, най-опустошителният от всички, които бяха разкъсали единното Карибско царство на безброй разпръснати острови, една такава тайнствена катастрофа, която само той беше доловил с инстинкта си да предвижда много преди паниката да обхване кучетата и кокошките, и това стана така внезапно, че той едва успя да му даде едно женско име сред бъркотията от ужасени офицери, които дойдоха при мен с новината: сега вече няма лъжа, господин генерал, страната ни отиде по дяволите, но той заповяда да се заковат вратите и прозорците с летви, да се завържат часовите в коридорите, да се затворят кокошките и кравите в канцелариите на първия етаж, да се закове всяко нещо на мястото си от Пласа де Армас до последното кътче на неговото настръхнало от ужас и отчаяние кралство, цялата страна бе закотвена на мястото си от безапелационната заповед при първия признак на паника да се стреля два пъти във въздуха, а третия път да се стреля на месо и въпреки това нищо не устоя на страшния меч на вихрушката, който само с един замах преряза надве бронираната порта на парадния вход и вдигна във въздуха моите крави, но той беше като омагьосан и не чу грохота от рукналия порой, който хвърляше вътре като вулканична градушка остатъци от балкона и зверове от джунглата на морското дъно, нито пък умът му беше достатъчно бистър, за да помисли за страхотните мащаби на катастрофата, а вървеше сред потопа и се питаше с вкус на кисело от злоба: къде си, Мануела Санчес, виновнице за лошата ми слюнка, по дяволите, къде си се скрила, за да не те настигне моето отмъщение. В блатното затишие след урагана той се намери сам с най-близките си помощници в една лодка с гребла в супната от развалини в приемния салон, откъдето излязоха през вратата на хангара за коли, като гребяха безпрепятствено между дънерите на палмите и фенерите, изтръгнати от Пласа де Армас, навлязоха в застоялото езеро на катедралата и него отново за миг го прониза едно мълниеносно прозрение, че не е бил и никога няма да бъде господар на цялата си власт, студът от това горчиво заключение продължаваше да го измъчва и когато лодката навлизаше в различни води според промяната в цвета на светлината от витражите, отразена от масивното злато и гроздовете от изумруди на големия олтар и надгробните плочи на вицекралете, заровени живи, и архиепископи, умрели от разочарование, и гранитното възвишение на празния мавзолей на адмирала на морето океан с профила на трите каравели, които той бе наредил да се построят, в случай че поискаше костите му да почиват между нас, измъкнахме се по канала през презвитерството към един вътрешен двор, превърнат в светещ аквариум, по чието дъно от фаянсови плочки сновяха безцелно пасажи от риби между стъбла от нарди и слънчогледи, набраздихме тъмните бездни на манастира на бискайките, видяхме изоставените килии, видяхме клавесина при влизането в превърнатия в басейн салон за пеене, видяхме на дъното на неподвижните води в трапезарията цялата общност от удавени девици, всяка на мястото си край дългата наредена трапеза, и той видя, щом излезе през балконите, просторната езерна повърхност под сияйното небе, където някога беше градът, и едва тогава повярва, господин генерал, че наистина това бедствие бе сполетяло света, за да ме освободи от скръбта по Мануела Санчес, дявол да го вземе, какви варварски са божиите методи, сравнени с нашите, мислеше за това и блажено съзерцаваше мътното тресавище, където някога беше градът и по чиято безбрежна повърхност плаваха цяла сюрия удавени кокошки и стърчаха над водите само куполите на катедралата, окото на фара, слънчевите тераси на солидните къщи в квартала на вицекралете, пръснатите като острови възвишения на старото пристанище за търговия с роби, където се бяха прислонили корабокрушенците от урагана, единствените преживели бедствието недоверчиво наблюдавахме мълчаливия ход на лодката, боядисана с цветовете на знамето, между морските водорасли и безжизнените тела на кокошките; видяхме тъжните очи, повехналите устни, замислената ръка, която се кръстеше и благославяше, за да спрат дъждовете и блесне слънцето, и върне живота на удавените кокошки, и заповяда на водите да спаднат, и те спаднаха. И сред ликуващите камбани, празничните ракети, тържествената музика, с които чествуваше полагането на първия камък на възстановяването, и сред виковете на множеството, което се събра на Пласа де Армас, за да прослави достойния, който накара дракона на урагана да офейка, някой го сграбчи за ръката и го изтика на балкона, защото сега народът повече от всякога се нуждаеше от неговите думи, за да си повдигне духа, и преди да успее да се измъкне, чу единогласния вик, който го прониза като вихър от бурно море — „да живее самецът“, и тъй като още в първия ден на своя режим беше познал това състояние на безпомощност, когато си изложен на погледите на цял град, езикът му се върза и озарен от искрата на мимолетно просветление, той разбра, че няма и никога няма да има кураж да се покаже в цял ръст пред бездънната паст на тълпите, така че на Пласа де Армас ние зърнахме само обичайния мимолетен образ, погледа на неуловимия старец, облечен с дрехи от ленено платно, който ни благослови мълчаливо от президентския балкон и моментално изчезна, но на нас ни беше достатъчно това бегло появяване, за да подхраним вярата си, че той е там, че бди над нашето безсъние и над нашия сън под историческите тамариндови дървета на къщата в покрайнините, унесен в клатещия се плетен стол, с чаша лимонада в ръка, до която не се беше докосвал заслушан в пукането на царевичните зърна, които майка му Бендисион Алварадо отвяваше в една кратунка, и през маранята, вдигнала се в три часа следобед, видя как тя сграбчи една покрита с пепел кокошка, пъхна я под мишницата си и изви врата й с известна нежност и в същото време ме гледаше в очите и ми приказваше с майчински глас: заприличал си на охтичав от толкова мислене и недохранване, остани да ядеш тук тази вечер, помоли го тя, мъчейки се да го изкуши с кокошката с откъсната глава, която държеше с двете си ръце, за да не й се изплъзне в предсмъртната си агония, и той прие: добре, майко, ще остана; оставаше до мръкване в плетения стол със затворени очи, без да заспива, унесен от леката миризма на врящата в тенджерата кокошка, отдаден на линията на нашите съдби, защото единственото нещо, което ни вдъхваше сигурност на земята, беше убедеността, че той е там, неуязвим от чумата и циклона, неуязвим от подигравките на Мануела Санчес, неуязвим от времето, отдаден на щастието си на Месия, който мисли за нас, който съзнава, че ние знаем, че той никога няма да вземе по проблеми, засягащи нас, някакво решение, което не отговаря на интересите ни, защото беше преживял всичко не благодарение на невъобразимата си смелост, нито на безпределното си благоразумие, а защото единствен знаеше истинските размери на нашата съдба; дотам беше стигнал, майко, беше поседнал да си почине в края на едно тежко пътуване на последния исторически камък на далечната източна граница, където бяха издялани името и датата на смъртта на последния войник, загинал в защита на целостта на отечеството, беше видял мрачния и студен град на съседния народ, видя вечния дъждец, утринната мъгла, миришеща на сажди, облечените по етикета хора в електрическите трамваи, знатните погребения в катафалки с готически форми, с бели коне с украсени с пера шлемове, спящите деца, покрити с вестници в притвора на катедралата, дявол да го вземе, що за странни хора, възкликна той, приличат на поети, но не бяха такива, господин генерал, консерваторите са на власт — каза му някой и той се беше завърнал от онова пътешествие, възбуден от откритието, че нищо не може да се сравни с дъха на гнили гуаяби и пазарската гълчава, и дълбокото чувство на тъга надвечер в тази окаяна страна, чиято гранична бразда нямаше да прекрачи никога, и не защото го е страх да се отдалечи от стола, на който седи, а защото човек е като дърво в гората, майко, като горските зверове, които напускат бърлогата си само за да ядат, казваше той, припомняйки си, озарен от мимолетно просветление в лекия следобеден сън, оня сънен четвъртък през август преди толкова години, когато се осмели да признае, че познава границите на своята амбиция, беше го признал пред един воин, дошъл от друга земя и в други времена, когото прие насаме в задушния полумрак на канцеларията: това беше стеснителен млад мъж, слисан от разкоша и белязан завинаги с клеймото на самотата, стоеше на вратата и не се решаваше да прекрачи прага, докато очите му не свикнаха със здрача, ароматизиран от един мангал с глицинии в жарта, едва тогава успя да го види, седнал на удобното въртящо се кресло и сложил стиснатата в юмрук ръка неподвижно на голата маса, толкова обикновен и делничен, че нямаше нищо общо с познатия на обществото образ; без охрана и без оръжие, с риза, напоена с потта на простосмъртен човек, с листа от градински чай на слепоочията против главоболие; и едва когато се убедих в невероятната истина, че този ръждясал старец е самият идол от нашето детство, най-честото въплъщение на нашите мечти за слава, едва тогава влезе в кабинета и се представи, като каза името си с ясен и твърд глас на човек, който се надява да бъде признат заради делата си; и той ми стисна ръката с една малка и мека ръка, ръка на епископ, и изслуша с учудващо внимание невероятните приказки на чуждоземеца, който просеше оръжие и солидарност за едно дело, което също е и ваше дело, ваше превъзходителство, молеше за техническа помощ и политическа подкрепа за война на живот и смърт, която да помете веднъж завинаги консервативните режими от Аляска до Патагония, и той се почувствува толкова развълнуван от неговата пламенност, че го запита: защо си се забъркал в тази каша, майка му стара, защо искаш да умреш? — и чуждоземецът му отговори без нито капчица срам, че няма по-голяма чест от честта да умреш за отечеството, ваше превъзходителство, и той му отвърна, като му се усмихваше съчувствено: абе я не бъди мухльо, момко, отечеството значи да живееш, рече му той и разтвори свитата в юмрук и подпряна на масата ръка и му показа в шепата си тази стъклена топчица, която или се държи, или не се държи, момко, това е отечеството, каза, докато го изпращаше, потупвайки го по гърба, без да му даде нещо, дори утехата на едно обещание; на адютанта, който му затвори вратата, заповяда: повече да не безпокоят човека, който току-що излезе, дори да не си губят времето да го следят, каза той, главата му не е в ред, не си струва трудът. И не чухме повторно този израз до времето след циклона, когато обяви нова амнистия за политическите затворници и разреши на всички изгнаници да се завърнат с изключение на образованите личности, тези, разбира се, никога, каза той, те не са с ума си, те са като петлите за бой, когато им никне перушината, и не стават за нищо друго освен за това, за което са предназначени, те са по-лоши от политиците, по-лоши от поповете, представяте ли си това, но другите нека си дойдат независимо от цвета на кожата им, та възстановяването на отечеството да бъде общо дело, да не остане някой, който да не е разбрал, че той отново е господар на властта си със суровата подкрепа на войската, която отново беше като предишната, откакто той разпредели между членовете на висшето командуване товарите с хранителни припаси и лекарства, и материалите за обществена помощ, изпратена от чужбина, откакто семействата на министрите му прекарваха своя уикенд на плажа в сглобяемите болници и в палатките на Червен кръст, те продаваха на Министерството на здравето шишетата с кръвна плазма и тоновете мляко на прах, които Министерството на здравето още веднъж продаваше на болниците за бедни, офицерите от генералния щаб смениха предишните си амбиции с договорите за обществени строежи и програмите за възстановяване, започнати благодарение на извънредния заем, който посланикът Уорън предостави срещу неограниченото право на риболов за корабите от неговата страна в наши териториални води, по дяволите, само този, на който му стиска, може, казваше си той, като си спомняше за шарената топчица, която беше показал на онзи клет мечтател, за когото повече никога нищо не се чу, а той беше така завладян от започнатата реконструкция, че се зае с нея лично и се занимаваше и с най-дребните подробности, както в началото на управлението си, газеше в тресавището на улиците със сламена шапка и ботуши на ловец на патици, да не би градът да остане по-различен от онова, което той беше намислил за своя прослава в мечтите си на самотен удавник, заповядваше на инженерите: махнете тези неща оттук и ги поставете там, където няма да пречат, махаха ги, издигнете тази кула още два метра, за да се виждат корабите в открито море, издигаха я, върнете в обратна посока течението на тази река, обръщаха го без възражение, без следа от униние, и толкова беше омаян от трескавото възстановяване, толкова беше погълнат от своя устрем и толкова далеч от други маловажни държавни проблеми, че падна по гръб, когато научи истината, когато един разсеян адютант изкоментира по погрешка пред него случая с децата и той попита от мъглявината кои деца, децата, господин генерал, но кои деца, дявол да те вземе, защото дотогава бяха крили от него, че войската държи под стража децата, които теглеха лотарийните номера, от страх, че могат да разкажат защо винаги печели президентският билет; на бащите, които си искаха обратно децата, отговаряха, че това не е истина, докато мислеха за някой по-добър отговор, казваха им, че това са лъжи на безотечественици, клевети на опозицията, а тези, които се струпаха пред една казарма, бяха отблъснати с топовни изстрели, настана публично клане, което също бяхме скрили от него, за да не ви тревожим, господин генерал, защото всъщност децата са затворени в мазетата на пристанищната крепост при най-добри условия, имат чудесен дух и много добро здравословно състояние, ама там е работата, че сега вече не знаем какво да правим с тях, господин генерал, а са около две хиляди. Безпогрешният метод да печели лотарията му беше хрумнал, без да е мислил специално за това, както си наблюдаваше инкрустираните със злато и сребро номера в топките за билярд, и идеята беше толкова смайващо проста, че той самият не повярва на очите си, когато видя жадното множество, препълнило Пласа де Армас още по обяд и застанало под палещото слънце, правейки си предварителни сметки за чудото, чуваха се благодарствени възгласи и се издигаха плакати с надписи за вечна слава на великодушния, който разпределя щастието, дойдоха музиканти и въжеиграчи, отвориха пивници с вкусни гозби, анахронични рулетки и избелели лотарии с животни, плъзна измет от други светове и други времена, която мародерствуваше около щастието с надежда да закачи нещо от трохите на толкова илюзии, отвориха балкона в три часа, изведоха оттам три деца, които нямаха седем години, избрани наслука от самото множество, за да няма съмнение в честността на метода, на всяко дете подаваха един чувал с различен цвят, след като установяваха пред компетентни свидетели, че във всеки чувал има десет топки за билярд, номерирани от едно до нула: внимание, дами и господа — множеството затаи дъх, — всяко дете с вързани очи ще извади една топка от всеки чувал, първо детето със синия чувал, после с червения и най-сетне с жълтия, едно след друго трите деца пъхваха ръка в чувалите си, напипваха на дъното девет еднакви топки и една леденостудена топка и изпълнявайки тайната заповед, която им бяха дали, вземаха студената топка, показваха я на множеството, извикваха високо номера и така изваждаха трите топки, държани няколко дена в лед с трите цифри на билета, който той беше запазил за себе си, но не бяхме помислили, че децата можеха да разкажат за това, господин генерал, то ни хрумна доста късно и нямахме друг избор, освен да ги крием, първо бяха три, след туй пет, по-късно двайсет, представяте ли си, господин генерал; после, като хвана нишката на тази бъркотия, той разкри, че всички офицери от висшето командуване на сухопътните, въздушните и морските сили бяха замесени във вълшебния риболов на националната лотария, разбра, че първите деца се бяха качили на балкона със съгласието на своите родители и дори бяха обучени от тях в лъжливата наука да познават при пипане инкрустираните със злато и сребро номера върху слоновата кост, но що се отнася до следващите, те са се качвали насила, защото се беше разнесла мълвата, че децата, които се качват веднъж, вече не слизат; родителите криеха децата си, заравяха ги живи, докато минаваха патрулите на щурмовите отряди, които посред нощ тръгваха да търсят деца, извънредните части правеха кордон около Пласа де Армас, но не за да сдържа народния възторг, както обясняваха на него, а за да възпира тълпите, които бяха докарвани като стада добитък, под смъртна заплаха: дипломатите, поискали аудиенция, за да посредничат в конфликта, се сблъскаха с абсурдния факт, че самите висши служители представят пред тях като истински легендите за неговите странни болести: не можел да ги приеме, защото в корема му се завъдили жаби, не можел да спи другояче освен прав, за да не си причинява болка с гребена на игуана, който растял на гръбначния му стълб, криеха от него протестните послания и жалбите от цял свят, бяха скрили една телеграма от папата, в която беше изразена нашата апостолска мъка по повод съдбата на невинните, в затворите нямаше място за повече разбунтували се бащи, господин генерал, няма деца за тегленето в понеделник, майка му стара, в каква каша сме се забъркали. Въпреки това той не прецени истинските размери на провала, докато не видя наблъсканите като добитък пред кланица деца във вътрешния двор на пристанищната крепост, видя и как излизаха от мазетата и се щураха като кози, заслепени от блясъка на слънцето след толкова месеци нощен ужас, изгубиха се в светлината и бяха толкова много, че на него не му се видяха като две хиляди отделни същества, а като едно огромно безформено животно, което издаваше неопределено зловоние на опърлена козина и шумеше като подземни води и чиято сложна природа го предпазваше от унищожението, защото не беше възможно да се сложи край на подобно количество човешки същества, без да остане следа от ужас, която щеше да обиколи земята, майка му стара, няма какво да се прави, и с това убеждение той свика върховното командуване — четиринайсет разтреперани майори, които никога не са били толкова опасни, защото никога не са били толкова изплашени, на всеки отдели толкова време, колкото беше необходимо, за да го погледне изпитателно в очите, огледа ги един по един и тогава разбра, че е сам срещу всички, и затова постоя така с високо вирната глава и с твърд глас ги призова към единство, сега повече от всякога, за доброто име и честта на въоръжените сили, прости им всички предишни обвинения, като удари със свит юмрук по масата, за да не разберат, че трепери от неувереност, и им заповяда и занапред да останат по постовете си и да изпълняват дълга си все така прилежно и авторитетно, както са го правили досега, защото моето върховно и неотменимо решение е, че тук не се е случило нищо, заседанието се отлага, аз нося цялата отговорност за всичко. Като първа предпазна мярка той извади децата от пристанищната крепост и с фургони ги изпрати през нощта в най-слабо населените области на страната, докато той се противопоставяше на бурята, предизвикана от официалната и тържествена декларация, че това не е вярно, че не само че няма никакви деца в ръцете на властта, но и че в затворите не е останал нито един затворник от никакъв вид и че мълвата за масовото похищение е клевета на безотечествениците, за да всеят смут в душите на хората, вратите на страната са отворени за този, който иска да установи истината, да заповядат да я търсят; дойде една комисия от Обществото на народите, която преобърна и най-скритите камъни в страната и разпита когото си искаше и както си искаше с такива подробности, че Бендисион Алварадо беше принудена да попита кои бяха тези нахалници, облечени като спиритисти, които нахълтаха в къщата й, за да търсят две хиляди деца под креватите, в кошницата за шев, в буркана с четките; най-накрая те заявиха публично, че намерили затворите заключени, в страната царял мир, всичко било на място, не намерили никакъв знак, който да потвърди публичното подозрение, че е било допуснато нарушение на човешките права, било с преднамерени действия или от небрежност, спете си спокойно, господин генерал, те си заминаха и той ги изпрати, махайки от прозореца с поръбена кърпичка и с чувството на облекчение, че нещо се беше свършило завинаги, сбогом, мухльовци, спокойно море и щастливо плаване ви желая, въздъхна: свърши се бъркотията, но генерал Родриго де Агилар му напомни, че не се е свършила, бъркотията не беше свършила още, защото децата все още са тук, господин генерал, и той се плесна с ръка по челото, по дяволите, съвсем беше забравил за това какво ще направим с децата. Мъчейки се да се отърве от тая лоша мисъл, докато му хрумне някое по-умно решение, накара да измъкнат децата от скривалището им в джунглата и да ги отведат в противна посока към провинциите с вечни дъждове, където нямаше издайнически ветрове, които да разнесат гласовете им, където сухоземните животни изгниваха, както си вървяха, и по думите растяха водни лилии и октоподите плуваха сред дърветата; беше заповядал да ги отведат в пещерите на Андите сред вечните мъгли, та никой да не научи къде са, изпрати им перли от хинин, вълнени одеяла, когато научи, че зъбите им тракали от студ, защото дни наред прекарали натикани до гуша в калта на оризовите полета, за да не ги открият самолетите на Червен кръст, накараха хората си да боядисат в червено слънчевата светлина и блясъка на звездите, за да им излекуват скарлатината, нареди да ги пръскат от въздуха с прахове против всякакви насекоми, за да не бъдат изядени от листната въшка на банановите плантации, със самолети им изпращаше дъждове от бонбони и снегове от крем-сладолед, изпращаше им парашути, натоварени с коледни играчки, за да са доволни, докато му хрумна някакво магическо разрешение и по този начин постепенно се отърси от магията на своята памет, забрави за тях, затъна в самотното тресавище на неизброимите еднакви нощи на домашните си безсъници, чу металическите удари в девет, прибра кокошките, които спяха по стрехите на резиденцията, и ги отнесе в кокошарника, още не беше успял да преброи животните и птиците, които спяха по скелетата, когато влезе една прислужница мулатка да събере яйцата, той усети огъня на възрастта й, шумоленето на корсажа й и се хвърли отгоре й, внимавайте, господин генерал, промърмори тя разтреперана, ще се счупят яйцата, да се счупят, голяма работа, каза той, събори я само с един замах, без да я съблича, без да се съблича, обзет от желание да се измъкне от неуловимото удоволствие на този вторник, покрит с петна от зелените лайна на заспалите животни, подхлъзна се, хвърли се в илюзорното замайване на една бездна, набраздена от мъртвешки бледите бръчки на колебанието, рукналата пот и пъшкането на развилняла се жена, лъжливите обещания за забрава, докато падаше, оставяше след себе си дъгата от задъханото дрънчене на златната шпора, като следа от падаща звезда, селитрената диря от пъхтенето си на бърз любовник, кучешкото си скимтене, ужаса си, че още съществува въпреки блясъка и безмълвния тътен на внезапно лумналата искра на смъртта, но в дъното на бездната отново намери насраните стърнища, безсънния сън на кокошките и скръбта на мулатката, която се изправи с рокля, овъргаляна в жълтия петмез на жълтъците, като се вайкаше, ето на, видяхте ли, господин генерал, счупихме яйцата, а той процеди, мъчейки се да укроти яростта си от още едно любене без любов, запиши колко бяха — каза той, ще ти ги прихвана от заплатата, и тогава си тръгна, часът беше десет, в оборите прегледа венците на всяка крава поотделно, видя една от жените си разчекната от болка на пода на бараката си, видя как акушерката извади от утробата й вдигащото пара създание с навита около шията му пъпна връв, беше момче, как да го кръстим, господин генерал, както искате, отвърна той; часът беше единайсет, както през всичките нощи на своя режим той преброи часовите, прегледа бравите, покри клетките с птици, угаси лампите, беше дванайсет, в отечеството цареше спокойствие, целият свят спеше, тръгна към спалнята си през потъналата в мрак къща, през ивиците светлина на мимолетните разсънвания от въртенето на фара, закачи лампата за в случай на тревога, сложи трите мандала, трите ключалки, трите резета, седна на портативния клозет и докато изцеждаше оскъдната си урина, галеше безмилостното създание на изсипания си тестикул, докато спадна отока, приспа го в шепата си, болката секна, но веднага отново се появи като мълниеносна паника, щом през прозореца влезе внезапният полъх на вятър, който идеше откъм селитрените пустини и изсипа в спалнята стърготини от песен, пята от многобройни нежни гласове, питащи за един рицар, който заминал на война, и въздишаха: каква скръб, каква мъка, и се изкачили на една кула да го видят дали си идва, и го видели да си идва, най-после си дойде, слава богу, в подплатен с кадифе ковчег, каква мъка, каква скръб, и гласовете на хора бяха толкова многобройни и така далечни, че той би могъл да заспи с илюзията, че пеят звездите, но се надигна гневен, стига толкова, по дяволите, ревна той, или аз или те, и те си изпатиха, преди да се разсъмне, той нареди да натикат децата в една гемия, натоварена с цимент, и така с песни ги откараха чак до границите на териториалните води, вдигнаха ги във въздуха с динамит, както си пееха, без да им остане време да страдат, и когато тримата офицери, които извършиха престъплението, се заковаха пред него с новината: господин генерал, вашата заповед е изпълнена, той ги повиши с два чина и им връчи медал за вярност, но след това заповяда да ги застрелят без почести, като най-обикновени престъпници, клетите, защото, майка му стара, има заповеди, които могат да се дават, но не могат да се изпълняват. Подобни сурови уроци потвърждаваха едно негово много старо убеждение, че най-опасният враг е в самите нас, в доверчивото сърце, защото дори мъжете, които той въоръжаваше и възвеличаваше, за да крепят неговия режим, рано или късно плюеха ръката, която ги хранеше, той ги унищожаваше с един замах, измъкваше други от нищото, даряваше ги с най-високи чинове, като ги посочваше с пръст в зависимост от импулсите на вдъхновението си, ти ставаш капитан, ти полковник, ти генерал, а всички останали лейтенанти, по дяволите, виждаше ги как растат в униформите си, докато се пръснеха по шевовете, изчезваха от погледа му и само една случайност като разкритието за отвлечените две хиляди деца му позволяваше да разбере, че му е изменил не само един, а целият команден състав на една войска, която не служи за нищо друго, освен да увеличава разходите на мляко, а в решаващия час се изсират в чинията, в която току-що са яли, та нали аз ги родих всичките, мамицата им, създадох ги от ребрата си, спечелих им уважение и хляб и въпреки това нямах нито миг спокойствие, мъчейки се да се предпазя от тяхната амбиция, най-опасните ги държах по-близо до себе си, за да ги следя по-добре, по-малко храбрите изпращах в погранични гарнизони; заради тях беше приел окупацията на морската пехота, майко моя, а не за да се бори против жълтата треска, както беше писал посланикът Томпсън в официалното комюнике, нито за да го пазят от народното недоволство, както говореха политическите емигранти, а за да научат нашите военни на достойно поведение, и така стана, майко; всеки си получи, каквото му беше необходимо, тях ги научиха да ходят с обувки, да си бършат задниците с хартия, да употребяват презервативи, а на мене ми откриха тайната да поддържам паралелни служби, за да отвличам вниманието на военните, като създавам съперничество между тях, измислиха службата за държавна сигурност, главната разузнавателна агенция, националното управление за вътрешен ред и какви ли не още дивотии, които и аз самият не си спомням, по същество всички организации бяха еднакви, но той нареждаше да бъдат учредявани като различни, за да царува по-спокойно сред бурята; караше едните да си мислят, че другите ги дебнат, смесваше с морски пясък барута, предназначен за казармите, забулваше истинските си намерения с лицемерни измислици и въпреки това те въставаха, а той нахлуваше в казармите и бълваше пяна от гняв, крещеше: да се махате оттук, мръсници, защото е дошъл този, който командува тук, и всяваше ужас сред офицерите, които се тренираха в точна стрелба по неговите портрети, да се разоръжат, заповядаше той, без да се спира, но с толкова властен гняв в гласа, че те сами предаваха оръжието си, да свалят тези достойни само за мъже униформи, и те ги сваляха; господин генерал, разбунтува се базата „Сан Херонимо“ — той влезе през голямата порта, влачейки оскърбен старческите си крачища през строените в две редици, които му отдадоха почести като на главнокомандуващ, влезе в салона на разбунтувалото се командуване, без охрана, без никакво оръжие, като крещеше, пламнал от властен гняв, лягайте по корем на пода, защото е дошъл този, който всичко може, на земята, копелета, деветнадесетте офицери от генералния щаб се хвърлиха на пода по корем; развеждаха ги из крайбрежните селища, като ги караха да ядат пръст, за да разберат колко струва един военен без униформа, копелета, и чу над другите крясъци в разбунтуваната казарма собствените си безапелационни заповеди да се застрелят в гръб подбудителите на метежа, изложиха на показ труповете, закачени за глезените, та да не остане човек, неразбрал как свършват онези, които плюят срещу бога, разбойници, но неприятностите не свършваха с тези кървави чистки, защото при най-дребното нехайство отново се изправяше пред заплахата на оня паразит с пипала, за който си мислеше, че го е изтръгнал от корен, а той отново се множеше под покрива на неговата власт, под сянката на неизбежните привилегии и трохите от властта и користното доверие, което трябваше да гласува на най-смелите офицери дори против волята си, защото беше невъзможно да се задържи на власт както без тях, така и с тях, обречен завинаги да диша същия въздух, който го задушаваше, по дяволите, не е справедливо, така както беше невъзможно да се живее в непрекъснат страх, както чистият ми генерал Родриго де Агилар, който беше влязъл в кабинета ми мъртвешки блед, жаден да узнае какво се е случило с онези две хиляди деца, донесли ми най-голямата премия, защото всички говорели, че сме ги удавили в морето, а той най-невъзмутимо му каза да не се доверява на клеветите на безотечествениците, приятелю, децата растат в мир благодарение на бога, каза му той, всяка вечер ги слуша да пеят ей там, каза той, като описа с ръка широк кръг около едно неопределено място във вселената, и дори самият посланик Еванс остана обзет от някакво чувство на неувереност, когато той му отговори: не знам за какви деца ми говорите, та нали и делегатът на вашата страна в Обществото на народите заяви публично, че децата са здрави и читави в училищата, дяволите да ви вземат, свърши се тая, и въпреки това не можа да им попречи да го събудят в полунощ с новината: господин генерал, разбунтували са се двата най-големи гарнизона в страната, както и казармата „Ел Конде“, дето е на две пресечки от президентския дворец, това е един от най-опасните метежи, оглавява го генерал Бонивенто Барбоса, който се е окопал с хиляда и петстотин войници, много добре въоръжени и добре снабдени с боеприпаси, закупени контрабанда посредством консулите, привърженици на опозицията, тъй че работите не позволяват да седим със скръстени ръце, господин генерал, този път наистина ни е спукана работата. В други времена онзи вулканичен бунт би стимулирал страстта му към риск, но той най-добре от всички познаваше истинската тежест на възрастта си, как едва му стигаше воля да издържи разрухата на вътрешния си свят, как в зимните нощи не можеше да заспи, докато не успокои в шепата си с нежния припев „нани, рожбо моя“ свирещата болка в изсипания тестикул, как губеше кураж, когато седеше на клозетната чиния и душата му се изцеждаше капка по капка като през филтър, затлачен от плесента на толкова нощи самотно уриниране, как спомените му се оръфаха и вече не разпознаваше със сигурност кой какъв е, нито по чия препоръка идва и живееше като обречен от неумолимата съдба в тази жалка къща, която отдавна би заменил с друга, далече оттук, в което и да е морило за индианци, където никой да не знае, че е бил единственият президент на отечеството в продължение на толкова много и толкова дълги години, които дори самият той не беше броил, и все пак, когато генерал Родриго де Агилар предложи услугите си да посредничи за постигането на някакво достойно споразумение с бунтовниците, той не видя пред себе си оглупелия старец, дето заспиваше по време на аудиенцията, а някогашния човек с характер на бизон, който, без да се замисля дори миг, отговори, че тая няма да я бъде, че няма да си отиде, макар че не ставаше дума дали да си отиде, или не, а за това, че всички са срещу нас, господин генерал, дори църквата, но той му каза, не, църквата е с този, който управлява, каза той, а че генералите от върховното командуване, които от 48 часа заседават, не са се споразумели, няма значение — каза той, ще видиш как ще се решат, като видят кой им плаща повече; че водачите от опозицията най-после излязоха наяве и конспирират посред бял ден, толкова по-добре, обеси по един на всеки фенер на Пласа де Армас, та да знаят кой е господарят тук; няма начин, господин генерал, хората са с тях; долна лъжа, хората са с мен, така че оттук ще ме изкарат само мъртъв, реши той, удряйки по масата с твърдата си моминска ръка, както правеше само при вземане на окончателно решение, и спа до часа за издояване на кравите; когато се събуди, залата за аудиенции беше превърната в бунище, понеже бунтовниците от казармата „Ел Конде“ бяха хвърляли камъни с катапулт и в източната галерия не бяха оставили нито едно здраво стъкло, а огнените топки, които връхлитаха през счупените прозорци, бяха държали в паника обитателите на двореца през цялата нощ, само да бяхте видели, господин генерал, не можахме да мигнем, цяла нощ сновахме ту насам, ту натам с кофи вода и одеяла, за да гасим огнищата на пожара, които пламваха на най-неочаквани места; но той почти не им обръщаше внимание — нали ви казах да си гледате работата, отвръщаше, влачейки гробовните си крачища по коридорите, покрити с пепел и дрипи от килими и обгорели гоблени, но те ще продължат, изпратиха хора да кажат, че огнените топки били само предупреждение, че после щели да последват експлозиите, господин генерал; той обаче прекоси парка, без да обръща внимание на никого, вдишваше дълбоко аромата на розите, които току-що се бяха разпукнали в предутринния здрач, видя пощръклелите от морския бриз петли, какво да предприемем, господин генерал, казах вече да си гледате работата, дяволите да ви вземат, и както всеки ден по това време, отиде да наблюдава издояването на кравите, така че и бунтовниците от казармата „Ел Конде“, както всеки ден по това време, видяха да излиза от президентския обор каруцата с впрегнатите мулета с шестте гюма мляко, а на капрата седеше неизменният колар с устната заръка: ето, господин генералът ви изпраща млякото, макар че плюете ръката, която ви храни; изрече го толкова простодушно, че генерал Бенивенто Барбоса заповяда да се приеме млякото при условие, че каруцарят най-напред го пробва, за да са сигурни, че не е отровено, и тогава се отвориха железните порти и хиляда и петстотин бунтовници, които надничаха от вътрешните балкони, видяха как каруцата влезе до средата на покрития с каменна настилка двор, видяха как ординарецът се покачи на капрата с канче и голям черпак и ги подаде на каруцаря, за да опита млякото, видяха го как отваря първия гюм, видяха го как плува в ефирния вир на един ослепителен блясък и не видяха нищо друго вовеки веков сред вулканичната горещина на мрачното здание от жълт хоросан, където никога не бе никнало цвете, чиито развалини за миг увиснаха във въздуха от страшната експлозия на шестте гюма динамит. Свърши се, въздъхна той в президентския дворец, разтърсен от сеизмичната вълна, съборила още четири от най-близките до казармата къщи и счупила сватбените сервизи в стенните шкафове чак в окрайнините на града, свърши се, въздъхна той, когато боклукчийските коли измъкнаха от пристанищната крепост труповете на осемнадесет офицери, разстреляни по двама един зад друг за икономия на патрони; свърши се, въздъхна той, когато генерал Родриго де Агилар се изопна пред него с новината: господин генерал, в затворите няма място за повече политически затворници; свърши се, въздъхна той, когато забиха радостно камбаните, блеснаха празнични фойерверки и отекнаха хвалебствени псалми, възвестяващи настъпването на още сто години мир; свърши се, дявол да го вземе, край на безредието, и беше толкова убеден в това и толкова спокоен за себе си, толкова небрежен по отношение на личната си безопасност, че една сутрин, когато пресичаше двора на връщане от доенето, инстинктът му изневери и не забеляза навреме мнимия прокажен, който внезапно изникна измежду розите и му препречи пътя под лекия октомврийски дъждец; едва успя да види, но беше твърде късно, мигновения блясък на лакирания пистолет и треперещия пръст, който започваше да натиска спусъка, когато той изрева с разперени ръце и изпъчени гърди: посмей, глупако, само посмей — зашеметен от почуда, че бе настанал сетният му час, въпреки ясновидските предвещания във водата на врачките; стреляй, ако ти стиска, изкрещя в един миг на едва доловимо колебание, в който в зениците на нападателя пламна една бледа звезда, устните му се напукаха, решимостта му трепна и тогава той му стовари два юмрука като дървени чукове в тъпанчетата, простря го на земята, зашемети го с ритник в челюстта и като от оня свят чу врявата на притичалата се на виковете му охрана, премина през синия пламък на проточения тътен от петте изстрела на мнимия прокажен, гърчещ се в локва кръв, който си бе теглил куршумите в корема, за да не го пипнат жив страшните следователи от президентската охрана; над врявата във вдигнатата на крак къща чу собствените си безапелационни заповеди: да се разкъса трупът на парчета, направиха го на кайма, главата, накисната в каменна сол, изложиха на Пласа де Армас, десния крак на източния край на Санта Мария дел Алтар, левия — в безбрежния запад на селитрените пустини, една ръка в голата степ, другата — в джунглата; късове месо от тялото, изпържени в свинска мас, бяха изложени на показ под безмилостното слънце и вятър, докато останаха само белите кости, разпилени надлъж и шир из целия този, изпълнен с рискове и трудности негърски бардак, та всички да разберат как свършват онези, които вдигат ръка против баща си; и все още зелен от ярост, тръгна между розите, където хората от президентската охрана разпъждаха прокажените с щикове, за да видят дали най-после тези разбойници няма да си покажат рогата, качи се на Първия етаж, където бяха най-важните кабинети, като отстраняваше с ритници парализираните, та най-после да разберат кой е напомпал майките им, копелета; вървеше през коридорите и викаше с цяло гърло: вървете по дяволите, че иде този, който е господар тук — сред суматохата от чиновници и неустрашими ласкатели, които го провъзгласяваха за безсмъртен, из цялата къща остави следа от тежкото си като камъни пъхтене на ковашка пещ; изчезна в залата за аудиенции като бягаща мълния по посока на частните си покои, влезе в спалнята, сложи трите мандала, трите ключалки и трите резета и с върха на пръстите си смъкна оплескания с лайна панталон. Не намери нито миг покой, душеше наоколо, за да открие врага, който беше въоръжил мнимия прокажен, защото усещаше, че това е някой от приближените му, някой много добре запознат с живота му, който знаеше дори скривалищата за пчелен мед, някой, чиито очи надзъртаха в ключалките, а ушите му бяха залепени за стените навсякъде и по всяко време, като портретите му, едно гъвкаво присъствие, което ту свиреше в януарските пасати, ту то наблюдаваше откъм пламъка на жасмините в знойните нощи, преследваше го месеци наред в страховитите безсъници, когато влачеше безобразните си крака като призрак из най-закътаните стаи на потъналия в мрак дворец; докато една нощ по време на игра на домино не видя предзнаменованието, въплътено в една умислена ръка, която закри партията с две петици; сякаш някакъв вътрешен глас му откри, че това е ръката на предателството, по дяволите, този е, рече си той стъписан; и тогава вдигна поглед през снопа светлина от лампата, която висеше над масата, и срещна красивите артилеристки очи на задушевния си приятел генерал Родриго де Агилар; каква гадост, дясната му ръка, светият му съучастник, не може да бъде — мислеше си той, все по-огорчен, колкото повече разнищваше плетеницата от фалшиви истини, с които го бяха баламосвали години наред, за да скрият бруталната истина, че неговият доживотен приятел е бил в услуга на богатите политици, които бе измъкнал от най-мрачните кътчета на федералната война, защото му отърваше, беше ги отрупал с богатство и замаял главите им с фантастични привилегии, беше позволил да го използуват, да си служат с него, за да се издигнат до висини, каквито бившата аристокрация, пометена от неудържимия порив на либералната стихия, дори не беше сънувала, но те искаха още, дявол да ги вземе, искаха мястото на богоизбрания, което беше отредил за себе си, искаха да са Аз, изтърсаците недни; а пътят им бе осветен от ледената прозорливост и безкрайната предпазливост на човека, който беше успял да спечели най-много доверие и най-голяма власт при неговия режим, който се ползуваше с благоволението да бъде единственият, от когото той приемаше документи за подпис, когото караше да чете на глас заповедите на изпълнителната власт и министерските закони, които само той можеше да издава, като му посочваше поправките, а след това ги подписваше с палец и подпечатваше с пръстена си, пазен по онова време в желязната каса, чийто шифър познаваше само той; наздраве, приятелю, казваше му винаги при връчването на подписаните книжа, сега има с какво да си избършеш задника, казваше му го с усмивка; и по този начин генерал Родриго де Агилар беше успял да установи друга власт в границите на неговата широка и плодотворна система на управление, но и това не го задоволяваше и затова беше организирал тайно бунта в казармата „Ел Конде“ със съучастничеството и безрезервната подкрепа на посланика Нортън, който му беше учител по фехтовка и му сводничеше с холандските курви, той беше прекарал контрабанда муниции от Норвегия в бурета за осолена риба, покровителствуван от дипломатическия си имунитет, а в същото време го баламосваше с доминото и му кадеше тамян, че няма правителство по-приятелско, по-справедливо и по-достойно за пример от моето; и пак те бяха сложили оръжието в ръката на мнимия прокажен заедно с банкнотите, на стойност петдесет хиляди песос, разрязани по средата и открити в дома на нападателя, като другите половинки щели да му бъдат връчени от моя доживотен приятел след престъплението — майко, виждаш ли какъв горчив залък; и въпреки това не се примириха с провала, а бяха замислили съвършен преврат, без да се пролее нито капка кръв, нито дори вашата, господин генерал, тъй като генерал Родриго де Агилар бил събрал най-достоверни доказателства, че съм прекарвал нощите буден в разговор със саксиите и портретите на народните герои и архиепископите в потъналия в мрак дворец, че съм слагал термометри на кравите и съм им давал да гълтат фенацетин, за да им спадне температурата, че съм построил почетна гробница за един адмирал от морето-океан, който съществувал само в моето трескаво въображение, макар че самият аз видях със собствените си милосърдни очи трите каравели, пуснали котва пред прозореца ми, че съм пилеел обществените фондове с необузданата си страст да купувам най-невероятни машинарии и дори че съм настоявал астрономите да преобърнат слънчевата система в чест на някаква мис на красотата, която съществува само в миражите на моя помътен ум, и как в пристъп на старческа лудост съм заповядал да качат две хиляди деца в една гемия, натоварена с цимент, и да я вдигнат във въздуха в морето; майко, представяте ли си какви копелета; и въз основа на тези тържествени показания генерал Родриго де Агилар и генералният щаб на президентската охрана взели решение на заседание да го затворят в приют за именити старци на морския бряг в полунощ на идущия първи март, на ежегодната вечеря в чест на свети Ангел-хранител, покровителя на телохранителите, сиреч след три дена, господин генерал, представяте ли си; но въпреки близостта и мащабите на конспирацията той не направи никакъв жест, който би могъл да събуди подозрение, че я е разкрил; напротив, както всяка година в определения час посрещна поканените от президентската гвардия, покани ги да седнат на банкетната маса и да си вземат по един аперитив, докато пристигне генерал Родриго де Агилар, който щеше да вдигне тържествения тост; разговаря с тях, смя се с тях, с всеки поотделно; офицерите крадешком поглеждаха часовниците си, приближаваха ги до ушите си, навиваха ги — беше дванадесет без пет, а генерал Родриго де Агилар не идваше; беше горещо като в парен котел на параход, напарфюмиран с миризма на цветя, миришеше на гладиоли и лалета, в затвореното помещение ухаеше на свежи рози; някой отвори прозорец, поехме дълбоко дъх, погледнахме часовниците си, усетихме лек морски бриз с дъх на вкусна сватбена гозба; всички се потяха, с изключение на него, всички търпяхме горещината на момента под непокътнатия блясък на древното животно, което примигваше с отворени очи в своето запазено пространство в друга епоха на света; наздраве, каза той, безапелационната ръка като линееща линия пое отново чашата, с която през цялата вечер бе вдигал тостове, без да пие, чу тиктакането на часовниковите механизми в тишината на най-бездънната пропаст; беше дванадесет часът, но генерал Родриго де Агилар не идваше; някой понечи да стане — моля, каза той, и го вкамени със смъртоносен поглед, никой да не мърда, никой да не диша, никой да не живее без мое разрешение, докато не свършат дванадесетте удара на часовника, и тогава завесите се разтвориха и влезе известният дивизионен генерал Родриго де Агилар на сребърен поднос, в цял ръст, гарниран с карфиол и дафинов лист, овалян в подправки, изпечен на фурна, нагизден с униформата с петте златни пискюла за тържествени случаи и лентите за безгранична храброст на ръкава под рамото, четиринадесет либри медали на гърдите и стръкче магданоз в устата, приготвен да бъде поднесен на другарски банкет от официалните касапи пред вкаменените от ужас гости; присъствуваха безмълвни на изящната церемония на разкъсването и разпределянето и когато във всяка чиния имаше по равна порция от министъра на отбраната с пълнеж от орехови ядки и уханни билки, той даде заповед да започваме: добър апетит, господа.

Беше преодолял толкова опасности, на които го подлагаха земните безредици, толкова зловещи затъмнения, толкова огнени кълба по небосклона, че ни се струваше невъзможно някой наш съвременник да вярва все още в предсказанията на картите за съдбата му. Все пак, докато уреждаха работите по нагласяването и балсамирането на тялото му, дори ние, най-малко наивните, очаквахме, без да си го признаваме, да се сбъднат древните предсказания, като например, че в деня на неговата смърт тинята от тресавищата щяла да се върне по коритата на притоците в изворите, че щяло да вали кръв, че кокошките щели да снасят петоъгълни яйца, че във вселената отново щели да настъпят безмълвие и мрак, защото смъртта му щяла да сложи край на сътворението. Беше невъзможно да не повярваме, щом като малкото вестници, които все още излизаха, продължаваха да посвещават страниците си на прокламирането на неговото безсмъртие и фалшифицираха блясъка му с архивни материали, като ежедневно ни го показваха в спрялото време на първа страница с неизменната униформа с трите тъжни слънца от времето на неговото величие, по-властен, по-гъвкав и по-здрав от всякога, въпреки че от много години бяхме объркали броя на годините му, все същите портрети неизменно откриваха известните вече паметници или обекти за обществено ползуване, които никой не беше виждал в реалния живот, председателствуваше тържествени събрания, станали уж вчера, а всъщност са били проведени през миналия век, и макар да знаехме, че това не е истина, защото никой не го беше виждал след зловещата смърт на Летисия Назарено, когато той остана сам в онази ничия къща, а в това време всекидневните правителствени въпроси продължаваха да си вървят сами и само благодарение на инерцията на неговата огромна дългогодишна власт, а той се затвори до смъртта си в разнебитения дворец, от чиито най-високи прозорци ние наблюдавахме със свити сърца същото зловещо мръкване, което той вероятно е виждал много пъти от своя трон на илюзии, наблюдавахме пулсиращата светлина на фара, която потапяше порутените зали в своите зелени и унили води, гледахме лампите на бедняците в черупката, останала от онова, което преди бяха стъклените острови на министерствата, завладени от бедняшките орди, след като шарените колиби по хълмовете край пристанището бяха разрушени от един от многобройните циклони, гледахме под нас разпръснатия димящ град, хоризонта, който за миг просветваше от бледите мълнии на кратера от пепел на мястото на продаденото море, първата нощ без него, необятната му водна империя от маларийни анемони, знойни селища в делтите на тинести притоци, алчните огради от бодлива тел около частни провинции, където се плодеше без брой и мярка една нова порода чудесни крави, които се раждаха с наследствения знак на президентския печат. Не само стигнахме дотам да вярваме наистина, че той е бил заченат, за да надживее третата комета, но това убеждение ни внуши сигурност и спокойствие, които смятахме, че прикриваме с всевъзможни вицове за старостта му, като му приписвахме старческите добродетели на костенурката и нравите на слоновете или разказвахме в баровете как някой си съобщил на заседание на правителството, че той е умрял и всички министри се спогледали уплашено и се запитали уплашено: а сега кой ще го съобщи на него, ха, ха, ха, когато всъщност на него надали би му пукало за това, нито пък самият той би бил напълно сигурен дали този уличен виц е истина или измислица, защото тогава никой друг освен него не знаеше, че в ямите на паметта му има само жалки остатъци от предишния му здрав разум, беше сам в света, глух като огледало, влачещ тежките си немощни нозе из потъналите в мрак канцеларии, където някакъв човек със сюртук и колосана яка му махнал загадъчно с бяла кърпа, здравейте, рекъл той, но грешката се беше превърнала в закон, чиновниците от президентския дворец трябваше да стават на крака и да държат бяла кърпа в ръка, когато той минава, часовите в коридорите и прокажените в розовите храсти му махаха за поздрав с бяла кърпа, когато минаваше покрай тях, здравейте, господин генерал, здравейте, но той не чуваше нищо; не чуваше нищо от времето на мрачния траур за Летисия Назарено, когато мислеше, че гласовете на птиците в клетките са се изхабили от много пеене и им даваше да ядат от собствения си пчелен мед, за да пеят по-високо, слагаше им с капкомер в човките капки за отваряне на гласа, пееше им песни от други времена, януарски месечко, пееше той, защото не си даваше сметка, че не птиците губеха силата на гласа си, а по-скоро той чуваше все по-слабо, докато една нощ бръмченето в ушите се пръсна и секна, превърна се в пространство, пълно с хоросан, през което едва се промъкваха прощалните вопли на илюзорните кораби в мрака на властта, минаваха въображаеми ветрове, чуваше се врява на вътрешни птици, които най-сетне го утешиха в безмълвната бездна на птиците от действителността. Малцината, които по онова време имаха достъп до президентската резиденция, го виждаха в два часа след пладне, под навеса, изплетен от цъфнали фунийки, с разкопчана куртка, коланът с цветовете на националното знаме и сабята бяха свалени, с изути ботуши, но с пурпурночервени чорапи от дванадесетте дузини, които папата му беше изпратил, изработени от личните му чорапчии, момчетата от съседното училище, които се качваха по тарабите на задната ограда, където охраната не беше толкова строга, много пъти го изненадваха в онази безсънна сънливост, блед, с лековити билки на слепоочията, нашарен като тигър от струите светлина през навеса, в състояние на екстаз като обърната по гръб риба на дъното на пресъхнал вир, изгнила гуанабана, викаха те, а той ги виждаше разкривени от маранята на жаркия ден, усмихваше им се, поздравяваше ги с ръка без атлазената ръкавица, но не ги чуваше, усещаше блатната миризма на скариди в морския бриз, усещаше как кокошките кълват пръстите на краката му, но не чуваше бляскащия тътен в тъпанчетата, не чуваше момчетата, не чуваше нищо. Единствените му контакти с действителността на този свят по онова време бяха няколкото откъслеци от най-съществените му спомени, само те поддържаха живота в него, след като се беше отървал от държавните работи и невинно витаеше в облаците на властта, само тях срещаше при опустошителния повей на прекомерната си възраст, когато привечер бродеше из запустялата къща, криеше се в притъмнелите канцеларии, късаше полетата на преписките и върху тях нахвърляше с нескопосания си почерк остатъците от последните си спомени, които го предпазваха от смъртта, една нощ написа „казвам се Захариас“, прочете го отново под нетрайната светлина на фара, препрочете го още веднъж, много пъти, докато, повторено толкова пъти, името взе да му се струва далечно и чуждо, по дяволите, каза си той, като накъса на ситно хартията, аз съм си аз, каза го на себе си и написа на друга хартия, че когато кометата минала отново, бил навършил сто години, макар че и тогава не беше сигурен колко пъти я беше виждал да минава, и на друг още по-дълъг къс хартия написа „Чест на ранения и чест на верните войници, намерили смъртта от вражеска ръка“ — понеже по едно време записваше всичко, което мислеше, всичко, което знаеше, написа на един картон, който забоде с топлийки върху вратата на един нужник, че било забранено да се вършат гнусотии в нужниците, защото веднъж, като отворил тази врата по погрешка, изненадал един офицер с висок чин да мастурбира, клекнал над клозетното гърне, записваше малкото неща, които си спомняше, за да бъде сигурен, че няма да ги забрави никога, пишеше: „Летисия Назарено, моята единствена и законна съпруга“, която го беше научила да чете и пише в зряла възраст, напрягаше се да си припомни нейния вид в обществото, искаше отново да я види с тафтения чадър в цветовете на родното знаме, яката й от опашки на сребърни лисици, както подобаваше на първа дама, но успяваше само да си я спомни гола в два часа след пладне, под брашнената светлина на мрежата против комари, спомняше си вялия покой на кроткото и мъртвешки бледо тяло под бръмченето на електрическия вентилатор, чувствувах тръпнещата ти гръд, миризмата ти на кучка, разяждащата пот на алчните ти ръце на послушница, от които млякото се пресичаше, златото ръждясваше и цветята увяхваха, но това бяха добри за любов ръце, защото само тя постигаше невъобразимата победа, като кажеше: махни си ботушите, че ще ми изцапаш чаршафите от холандско платно, той да ги махне, махни си ризницата, че токите й ми нараняват сърцето, и той я махаше, махни си сабята и бандажа, и гамашите, всичко махни, любов моя, че тъй не те чувствувам, и той ги махаше, всичко заради теб, не беше го правил никога преди това, нито щеше да го направи за някоя друга след Летисия Назарено, единствената ми законна любов, въздишаше и написваше въздишките си върху откъснатите от пожълтелите преписки ленти хартия, които навиваше като цигари, за да ги скрие в най-закътаните цепнатини в къщата, където само той можеше да ги намери пак, за да си припомни кой беше самият той, вече нямаше да може да си спомни нищо, и там никой не ги откри никога, дори тогава, когато образът на Летисия Назарено взе да се изцежда през отдушниците на паметта му и му остана само непоклатимият спомен за майка му Бендисион Алварадо в прощалните следобеди в къщата в покрайнините, неговата умираща майка, която примамваше кокошките, като подрънкваше царевичните зърна в кратуната, за да не схване той, че е на умиране, и продължаваше да му носи плодов сок в хамака, окачен между тамариндите, за да не се усъмни той нито за миг, че тя едва поема дъх от болка, майка му, която го беше заченала сама, която го беше родила сама и изгниваше сама, докато най-сетне самотното страдание стана толкова натрапчиво, че надмогна гордостта й и тя бе принудена да помоли сина: погледни гърба ми, за да видиш какъв е този огън от нажежени въглени, от които няма живот, смъкна си комбинезона, извърна се и той видя с безмълвен ужас гърба й, пламнал в димящи язви, в чието зловоние на смачкана гуаяба се пукаха мехурчетата на първите ларви на червеите. Лоши времена бяха онези, господин генерал, нямаше държавна тайна, която да не беше публично достояние, нито една заповед не се изпълняваше точно и безпрекословно, откакто на банкетната трапеза бе поднесен вкусният труп на генерал Родриго де Агилар; но него това не го засягаше, не го засягаха мъчнотиите на властта през горчивите месеци, в които майка му се скапваше на бавен огън в спалнята до неговата, след като най-вещите лекари по азиатски епидемии поставиха диагнозата, че нейната болест не е нито чума, нито краста, нито сифилис, нито никоя друга ориенталска болест, а е някаква индианска магия, която можеше да бъде излекувана само от този, който я е направил, и той разбра, че това е смъртта, и се затвори в резиденцията си, за да се погрижи за майка си с майчинска всеотдайност, остана да се скапва заедно с нея и за да не я види никой как се вари в бульона от ларви, заповяда да занесат кокошките й в президентската резиденция; донесоха пауните й, нашарените птици, които почнаха да се разхождат свободно в залите и канцелариите, не искаше да липсват на майка му селските занимания, на които бе свикнала в къщата в покрайнините, той самият гореше клони от бикс в спалнята й, та никой да не усети мъртвешката миризма на умиращата майка, той самият облекчаваше с помади от зародиш тялото й, червено от живачната сол, жълто от пикрина, синьо от метилена, той сам мажеше с турски балсам димящите язви, въпреки мнението на министъра на здравето, който изпитваше ужас от магиите, по дяволите, майко, по-добре да умрем заедно, казваше той, но Бендисион Алварадо разбираше, че умира само тя, и се мъчеше да разкрие на сина си семейните тайни, които не желаеше да отнесе в гроба, разказа му как хвърлили плацентата му на прасетата, божичко, не успях да разбера никога кой от многобройните мъже беше твоят баща, мъчеше се да му обясни заради историята как го беше заченала права и без да си сваля шапката поради досадните мухи по люспите от ферментирала меласа в задната стая на една кръчма, раждането било тежко, призори, през август в преддверието на един манастир, огледала го на светлината на меланхоличните арфи на здравеца и видяла, че десният му тестикул бил голям колкото смокиня, издувал се като мях на духало, а при дишане въздишал като гайда, отвивала го от парцалите, които й дали послушничките от манастира, и го показвала по площадите, по време на панаири, да не би случайно някой да знае по-добър и преди всичко по-евтин цяр от пчелния мед, единственото нещо, което й бяха препоръчали за лошото му състояние, баламосваха я с утешителни приказки, че не трябва да се изпреварва съдбата, казваха й, че в края на краищата детето е годно за всичко друго, освен да свири на духови инструменти, така й говореха, и само една врачка от цирка откри, че новороденото няма линии на дланта, а това ще рече, че е родено за крал, и точно тъй беше; но той не я слушаше, молеше я да заспи и да се рови в миналото, защото по му отърваше да вярва, че онези трудности в отечествената история са бълнувания от треската, заспете, майко, молеше я той, като я завиваше от нозете до главата с един от многото ленени чаршафи, които беше поръчал да изтъкат специално, за да не дразнят раните й, слагаше я да спи на хълбок, с ръка на сърцето, утешаваше я с думите: не си спомняй тъжни работи, майко, във всеки случай аз съм си аз, спи спокойно. Безполезни бяха многобройните и усърдни официални грижи да се смекчи шумът сред обществеността, че матриархът на отечеството се скапвала приживе, разпространяваха измислени лекарски заключения, обаче самите разносвачи на съобщенията потвърждаваха, че е истина това, което самите те опровергаваха: че изпаренията от разлагащото се тяло в спалнята на умиращата били толкова силни, та подплашили дори прокажените, че колели агнета, за да я къпят с прясната им кръв, че изнасяли чаршафите, прогизнали от някаква белезникава течност, която течала от раните й, и колкото и да ги перели, не могли да им върнат първоначалния блясък, че никой не го виждал вече в оборите, където се доят кравите, нито пък в стаите на държанките, където винаги го бяха виждали на разсъмване, дори и в най-тежките времена, че самият архиепископ бил предложил услугите си да извърши последния обред с умиращата, но той го спрял на вратата: никой не умира, отче, не вярвайте на мълвата, казал му той; ядеше от чиния и с една лъжица с майка си въпреки миризмата на диспансер за чумави в стаята, преди да я сложи да легне, я къпеше със сапун „Признателното куче“, а сърцето му спираше от жал, като слушаше нарежданията, които тя даваше с последните струйки глас, какви грижи да се полагат за животните след нейната смърт; да не вземат да оскубят перата на пауните за шапки, няма, майко, отвръщаше той и посипваше шепа креолин по цялото й тяло; да не карат птиците да пеят по празниците, няма, майко, и я завиваше с чаршафа, когато гърми, да изваждат квачките от полозите, че да не излюпят гущери, да, майко, и я слагаше да си легне на сърцето, спи спокойно, целуваше я по челото и през малкото часове, които му оставаха, той спеше по корем, до леглото, нащрек за неспокойния й сън, нащрек за непрестанното й бълнуване, което ставаше все по-свързано с приближаването й към смъртта, подготвяйки се с натрупаната през всички нощи ярост да понесе безграничната ярост на пълния с болка понеделник, когато на разсъмване го пробуди ужасната тишина на света, защото майка му, Бендисион Алварадо, единствената му, беше престанала да диша, и тогава той отви вонящото тяло и на бледата светлина по първи петли видя, че на чаршафа беше нарисувано в профил друго тяло, досущ като нейното, с ръка на сърцето, видя, че по нарисуваното тяло няма пукнатини от чума, нито поражения от старостта, а, напротив, то беше едро и гладко, като нарисувано с маслени бои от двете страни на савана, и излъчваше някакво естествено ухание на свежи цветя, което пречисти болничната миризма в спалнята, и колкото и да го търкаха със селитра и преваряваха в белина, не можаха да изтрият рисунката от чаршафа, защото се беше просмукала от лицевата и от опаката страна на ленената тъкан, а тъканта беше вечна, но той нямаше достатъчно спокойствие, за да оцени мащабите на чудото, и бързо напусна спалнята, като блъсна яростно вратата, и ударът отекна като гърмеж в къщата, и тогава забиха траурно камбаните в катедралата, последваха ги всички черкви и накрая забиха камбаните в цялата страна и биха без спиране сто дена, и тези, които се събудиха от камбанния звън, разбраха, без да си правят илюзии, че той е отново господар на цялата си власт и че загадката на неговото сърце, потиснато от яростта, обзела го от смъртта, се изправяше още по-силна срещу стремежите на разума, достойнството и снизхождението, защото майка му, Бендисион Алварадо, единствената, беше умряла тази сутрин, понеделник, двайсет и трети февруари: и в света започваше нов век на хаос и размирици. Никой от нас не беше достатъчно стар, за да бъде свидетел на онази смърт, но грохотът на погребалната церемония беше стигнал до наше време и ние разполагахме с достоверни доказателства, че през останалата част от живота си той вече не беше предишният; още дълго след стоте дни официален траур никой нямаше право да нарушава неговите безсънни сирашки нощи, не го видяха в траурния дом, който бе изпълнен от гръмкия ек на погребалните камбани, съобщаваше се само часът на траура, говореше се шепнешком, хората от домашната охрана ходеха из къщата боси, както в началото на неговия режим, и само кокошките можеха да правят, каквото си искат в къщата, където всичко беше под забрана, където монархът се бе превърнал в невидим, топеше се от ярост в люлеещия се плетен стол, докато майка му, милата му Бендисион Алварадо, кръстосваше горещите и мизерии чукари в ковчег, пълен със стърготини и ситно натрошен лед, за да не се разложи тялото й още повече, отколкото приживе, защото обхождаше в тържествена процесия най-неизследваните кътчета на неговото кралство, та никой да не бъде лишен от привилегията да почете паметта й, отнесоха го с псалмите на ветровете, увито в тъмен крепон, чак до гарите във високата степ, където го посрещаше със същата скръбна музика същата мълчалива навалица, която в миналите славни времена се беше стичала, за да види властта, скрита в полумрака на президентския вагон, изложиха тялото в Манастира на милосърдието, където една скитница, продавачка на птици в незапомнени времена, беше изтърсила едно ничие дете, което стана крал, за първи път от цял век отвориха портите на това светилище, войници конници организираха хайка за индианци по селата, докарваха ги насила и ги натикваха с приклади в просторния храм, помръкнал от студените слънца на стъклописите, където девет папски епископи отслужваха мрачна литургия: почивай в мир и слава, пееха дяконите и послушниците, мир на праха ти, пееха те, а навън върху здравеца ръмеше под каменните арки на двора, послушниците раздаваха пресен сок от захарна тръстика и хлебчета за бог да прости, продаваха свински ребра, молитвени броеници и бурканчета със светена вода под каменните аркади на дворовете, от лавките по тротоарите се чуваше музика, миришеше на барут, в преддверията на къщата се танцуваше, беше неделя и сега, както винаги, бяха години на веселие по пътеките на бегълците и в мъгливите дефилета, през които майка му, Бендисион Алварадо, беше бродила приживе, следвайки повлечения от федералната вихрушка син, защото по време на войната тя бдя над него и попречи на мулетата да го стъпчат, когато се търкулваше на земята, обвит в едно одеяло в безсъзнание, приказващ глупости поради високата температура от маларията; тя се беше опитала да му внуши старовремския си страх от опасностите, които дебнат хората от високата гола степ в големите градове на брега на бурното море, страхуваше се от вицекралете, от статуите, от раците, които, както разправяха, пиели сълзите на новородените, разтрепери се пред монументалността на президентския дом, който бе съзряла през дъжда в нощта, когато го атакуваха, без да си представи тогава, че в тази къща щеше да умре, същия самотен дом, в който той се намираше, в който се питаше, разгорещен от ярост, легнал по корем, къде, по дяволите си се дянала, в кои драки се е оплело тялото ти, кой пъди пеперудите от лицето ти, въздишаше той, прострян от болка, докато майка му Бендисион Алварадо плаваше под балдахин от бананови листа сред зловонните изпарения на тресавищата, за да бъде изложена в народните училища, в казармите, в селитрените пустини, в индианските колиби; показваха я в домовете на важните личности заедно с един портрет от нейната младост, на него беше бледа, красива, на челото си бе сложила диадема, беше нагиздена с дантели против волята си, беше разрешила да напудрят лицето й, да сложат червило на устните й за първи и последен път, сложиха в ръката й едно лале от коприна, ето така, не така, госпожо, ето така, небрежно отпуснато в скута, и венецианският фотограф на европейските монарси й направи снимка на първа дама, която сега показваха заедно с трупа като окончателно доказателство против всякакво подозрение за измама, снимката и тя бяха еднакви, защото нищо не бяха оставили на случайността — тялото непрекъснато се възстановяваше с тайни операции, веднага щом козметиката не издържаше и набръчканото от горещината парафинено лице започваше да се топи, изтриваха мъха от клепачите й през дъждовния период, военните шивачки поддържаха облеклото на покойницата така, сякаш вчера я бяха облекли, и поддържаха в безупречно състояние венеца й от бели лилии и булото й на целомъдрена младоженка, което тя приживе не беше носила никога, за да не би някой в този бардак от идолопоклонници да се осмели да каже някога, че си различна от портрета си, майко, и никой да не забравя кой управлява тук вовеки веков, дори в най-бедните колиби в блатистите местности на джунглата, където след толкова години забрава видяха посред нощ да се завръща извехтелият речен кораб с дървено колело със запалени светлини и го посрещнаха с великденски тъпани, защото мислеха, че са се върнали отново славните времена, да живее самецът — крещяха те, благословен да е този, който идва в името на истината — крещяха те, хвърляха се във водата с угоени щитоносци в ръцете си, с една ауяма колкото вол, покатерваха се на парапетите с дантелена дърворезба, за да отдадат необходимата дан на покорство към невидимата власт, чиито зарове решаваха съдбата на отечеството, и дъхът им спираше пред катафалката с надробен лед и каменна сол, многократно отразена в удивените огледала в президентската трапезария, изложена на показ пред обществеността под крилатите вентилатори на архаичния кораб за развлечения, който месеци наред митарствува сред мимолетните острови на екваториалните притоци, докато най-сетне се залута в един кошмарен век, в който гардениите имаха полезна употреба, игуаните летяха в мрака, светът беше свършил, дървеното колело заседна в златоносни наноси, счупи се, ледът се стопи, солта се разтвори и подпухналото тяло продължи да плава без посока в супата от стърготини, но въпреки това не се разложи, тъкмо обратното, господин генерал, тогава видяхме, че тя отвори очи, зениците й бяха прозрачни и с цвета на вълчи корен през януари с присъщата им чистота на лунен камък, и дори ние, най-недоверчивите, видяхме как дъхът й замъгли стъкления похлупак на катафалката и видяхме как от порите й бликна свежа и уханна пот, и видяхме, че се усмихва. Вие, господин генерал, не можете да си представите какво стана тогава, настъпи суматоха, бяхме виждали мулета да раждат, бяхме виждали да никнат цветя в селитрата, бяхме виждали глухонеми, смаяни от чудото на собствените си викове пред станалото чудо, стана чудо, стана чудо, чудо, направиха на пух и прах стъклата на ковчега, господин генерал, и без малко да смелят трупа на кайма, за да си разделят реликвите, тъй че имаше нужда от един батальон гренадири, за да възпрем устрема на обезумялата тълпа, която прииждаше с грохот от разсадника на острови в Карибско море, привлечена от истината, че душата на майка ви Бендисион Алварадо е придобила като божи дар способността да опровергава природните закони; продаваха се конци от покрова й, стихари, вода от тялото й, щампичка от нейния портрет на кралица, но това беше невъобразимо голямо и безумно човешко гъмжило, че по-скоро приличаше на порой от диви говеда, които опустошават с копитата си всичко, що се изпречи на пътя им, и дънеха разлюляната земя така, че вие сам можете да чуете тътена оттук, господин генерал, ослушайте се; и тогава той сложи разперената си ръка зад ухото, в което по-слабо бръмчеше, вслуша се с внимание и чу: майчице мила, Бендисион Алварадо, чу безконечния грохот, видя клокочещото безбрежно блато от хора, простряно чак до морския хоризонт, видя потока от запалени свещи, които раждаха друг, още по-силен ден в блесналата светлина на пладнето, защото майка му, милата Бендисион Алварадо, се завръщаше в града на някогашните си ужаси, както беше пристигнала първия път с пълчищата на войната, с присъщата на живо месо миризма на войната, но този път освободена завинаги от рисковете на живота, защото той беше заповядал да откъснат от училищните учебници страниците, на които се говореше за вицекралете, за да ги няма повече в историята, беше забранил статуите, които ти нарушаваха съня, майко, така че тя сега се връщаше без вродения си страх на раменете на едно мирно множество, връщаше се без ковчега, под открито небе, във въздух, запретен за пеперудите, отрупана със златото, което бившите гласоподаватели й бяха сложили по време на безконечното странствуване от крайните предели на джунглата през неговото необятно и гърчещо се унило кралство, скрита под купчината златни амулети, които окачваха по нея оздравелите парализирани, златни звезди от корабокрушенците, златни деца от недоверчивите ялови жени, които бяха принудени да родят бързешката, направо зад храстите, както по време на война, господин генерал; а тя плаваше по течението в центъра на помитащата стихия на библейското преселение на цял един народ, който не знаеше къде да дене кухненските си джунджурии, добитъка си, остатъците от един живот, който нямаше друга надежда за избавление освен тайните молитви, които самата Бендисион Алварадо четеше по време на боя, за да отклони куршумите, изстрелвани срещу сина й, как се беше озовал той сред пушилката от войната с червена превръзка на главата си и в паузите, когато идваше в съзнание от високата температура, крещеше: да живее либералната партия, майка му стара, да живее побеждаващият федерализъм, мръсни консерватори: макар че всъщност беше обладан от атавистично любопитство да види морето; но мизерната човешка тълпа, която беше нахлула в града с тялото на майка му, беше далеч по-буйна и пощуряла от онази, която помете страната в авантюрата на федералната война, по-ненаситна от ордата, по-ужасна от паниката, най-страхотната, която очите ми бяха виждали през всичките дни на неизброимите години на господството му; всички до един, господин генерал, виждате какво чудо. Убеден от очевидните факти, той най-сетне се измъкна от мъглата на скръбта си, бледен, непроницаем, с черна лента на ръката, решен да употреби всички средства на властта си, за да постигне канонизирането на майка си Бендисион Алварадо въз основа на изумителните доказателства за нейните качества на светица; изпрати в Рим своите образовани министри, отново покани папския нунций на топъл шоколад с курабийки в светлите кладенци на навеса от цъфнали фунийки, прие го свойски, изтегнат в хамака, без риза, като си правеше вятър с бялата си шапка, а нунцият седеше срещу него, с чаша горещо кафе в ръка, неуязвим от горещината и праха под лавандуловата прохлада на празничното си расо, недосегаем за тропическата отпадналост, недосегаем за изпражненията на птиците на мъртвата му майка, които летяха на воля в кладенците от слънчеви лъчи под навеса; отпиваше на глътки шоколада с ванилия, дъвчеше курабиите свенливо като невяста, опитвайки се да забави неизбежната отрова в последната глътка, скован в плетеното кресло, което той не отстъпваше никому; само на вас, отче, както в онези спокойни следобеди от времето на величието, когато друг стар и пречист папски нунций се мъчеше да го вкара в Христовата вяра чрез схоластичните гатанки на Тома Аквински, само че сега аз ви повиках, за да ви вкарам във вярата, отче, как се променя светът, защото сега аз вярвам, рече той, и го повтори, без да му мигне окото, сега аз вярвам, въпреки че в действителност не вярваше в нищо, нито в този, нито в друг някой свят с изключение на това, че майка му, единствената ми — имаше право да бъде прославяна от олтарите поради присъщата й пожертвователност и пословичната й скромност, така че той не обосновава молбата си с измислиците на общественото мнение, че полярната звезда се движела по посока на погребалния кортеж и струнните инструменти свирели сами в калъфите, когато минавал трупът й, тъкмо напротив, обоснова я с качествата на чаршафа, който разгъна и опна в сияйния август, та нунцият да види това, което той видя отпечатано върху ленената тъкан, видя лика на майка му Бендисион Алварадо, без следи от старостта, без поражения от чумата, полегнала на една страна с ръка на сърцето, почувствува на пръстите си влагата на вечната й пот, усети аромата на свежи цветя сред крясъка на птиците, пощръклели от полъха на чудото, отче, видяхте ли какво чудо, рече той, като му показваше чаршафа от лицевата и от опаката страна, дори птиците го видяха, но нунцият беше впил поглед в лененото платно с такова пронизващо внимание, което беше способно да открие прашинки от вулканична пепел по платното, изработено от големите майстори на християнството, в наситеността на една багра той разкри пукнатините на един характер и дори съмненията на една вяра, изстрада екстаза от кръглата форма на земята, проснат по гръб под купола на самотен параклис в един нереален град, където времето не течеше, а плуваше, докато набра смелост да откъсне очите си от чаршафа след дълбоко съзерцание и да изкаже мнението си с кротък, но непоколебим тон, че тялото, изрисувано върху лененото платно, не било плод на божия промисъл, за да ни даде той още едно доказателство за безкрайното си милосърдие, нищо подобно, ваше превъзходителство, това е творба на много сръчен художник както в истинското, така и в другите изкуства, който е злоупотребил с великодушното сърце на негово превъзходителство, защото това не са били маслени бои, а домашни цапала, и то от най-долнопробните, безир за прозорци, ваше превъзходителство, пропит с миризмата на естествените смоли, които са били разтворени в боята, все още се чувствува противната натрапчивост на терпентина, има парченца гипс, все още се усеща натрапчивата влага, но туй не е потта, обляла тялото в сетната предсмъртна тръпка, както са ви накарали да повярвате, а си е влагата от майсторски изработеното ленено платно, напоено с ленено масло и скрито на тъмно, повярвайте ми, че съжалявам, заключи нунцият с искрено съчувствие, но това бе всичко, което можа да каже пред гранитния старец, който го наблюдаваше от хамака, без да мигне, който го беше изслушал от тинята на своето зловещо азиатско мълчание, без дори да си помръдне устата, за да му възрази, макар че никой не знаеше по-добре от самия него истината за тайното чудо с чаршафа, в който те обвих самият аз, майко, със собствените си ръце, и пак аз се стъписах пред първоначалната тишина, породена от твоята смърт, сякаш целият свят бе осъмнал на морското дъно, аз лично видях чудото, майка му стара; но въпреки своята увереност той не прекъсна присъдата, произнесена от нунция, само примигна на два пъти, без да си затваря очите, както правят игуаните, едва се усмихна и накрая въздъхна: тъй да е, отче, ще бъде това, което казвате, но да знаете, че вие ще носите отговорност за думите си, повтарям ви го дума по дума, за да не го забравяте до края на своя дълъг живот, ще носите отговорност за думите си, отче, аз няма да отговарям за това. През онази седмица на лоши предзнаменования, които светът прекара в летаргия, той не стана от хамака дори за храна, отпъждаше с ветрилото си дресираните птици, които кацаха по тялото му, отпъждаше светещите глубоси на фунийките, защото ги мислеше за дресирани птици, не приемаше никого при себе си, не даде никаква заповед, но полицията остана равнодушна, когато сбирщината от платени фанатици нападна двореца на папския нунциат, ограби музея за исторически реликви, изненада нунция по време на следобедната му почивка на открито при езерото във вътрешния парк, измъкна го гол на улицата, изходи се върху него, господин генерал, можете ли да си представите; но той не се помръдна от хамака, дори не мигна, когато му донесоха новината — господин генерал, развеждат нунция из търговските улици, качен на магаре, а върху него вали порой от кухненска помия, която се излива от балконите, крещят му шкембест мис Ватикана, оставете децата да дойдат при мене, едва когато го оставиха полумъртъв сред бунището на пазара, той стана от хамака, като отпъждаше с ръка накацалите птици, озова се в приемната зала, като махаше с траурната лента паяжината на скръбта и с подпухнали от недоспиването очи, и тогава даде заповед нунцият да се сложи на един корабокрушенски сал с провизии за три дена и да се остави на пътя на крайцерите, които идеха от Европа, та всички да разберат какъв е краят на чуждоземните, които вдигат ръка срещу главата на отечеството, и дори папата да разбере веднъж за винаги, че в Рим той може да е папата с пръстена на ръката си и златния си трон, но тук аз заповядвам, майка му стара, мръсни раса. Средството се оказа ефикасно, защото още преди края на годината бе започнат процесът за канонизирането на майка му Бендисион Алварадо, чието неразложимо тяло бе изложено за публично поклонение в кораба на главната базилика, в олтарите се пееха славословия, бе отменено обявеното положение на война срещу Светия престол, да живее мирът, викаха тълпите на Пласа де Армас, слава на господа, викаха те, а през това време той приемаше на тържествена аудиенция аудитора на Светата конгрегация по ритуала, монсиньор Деметриус Алдус, промотор и постулатор на вярата, известен още като еритрен, когото бяха натоварили с мисията да проучи обстойно живота на Бендисион Алварадо, докато не остане ни най-малка следа от съмнение в нейната святост; докъдето искате, отче, каза му той, като задържа ръката му в своята, защото беше почувствувал внезапно доверие в този жълтеникав абисинец, който най-много от всичко обичаше живота; и яде яйца от игуана, господин генерал, обожава боя с петли, табиета на мулатките, кумбията, също като нас, господин генерал, от нашия сой е, тъй че най-добре охраняваните порти се отвориха без задръжки, по негова заповедта, обстойното проучване на адвоката на дявола да не срещне пречки от никакъв характер, защото нищо не е скрито, както и нищо не е невидимо в безпределното му кралство на униние и всичко неопровержимо доказва, че милата му майка Бендисион Алварадо беше предопределена за прослава от олтарите, отечеството ви принадлежи, отче, на ваше разположение е, и тъй стана, разбира се, въоръжена войска възстанови реда в двореца на папския нунций и пред него осъмнаха неизброимите опашки от оздравели прокажени, дошли да покажат току-що покаралата нова кожа върху язвите, някогашните инвалиди от Сан Вито идваха да вдяват игли пред недоверчивите, идваха да покажат богатството си забогателите на рулетка, защото Бендисион Алварадо им откривала номерата насън, получилите вест от изгубените си близки, намерилите своите удавници, тези, които не бяха имали нищо, а сега имаха всичко, идваха и безспир се точеха пред задушната канцелария, украсена с аркебузи за убиване на канибали, праисторически костенурки на сър Уолтър Рейли, където неуморният еритрен изслушваше всички, без да задава въпроси, без да се намесва, облян в пот, безразличен към вонята на разлагащо се човечество, което се трупаше в канцеларията с въздух, разреден от дима на евтините цигари, които той пушеше, вземаше си подробни бележки от показанията на свидетелите и ги карате да подписват тук, с име и презиме, или с пръст, или като вас, господин генерал, с отпечатъка от палеца, както си искат, и те се подписваха, тогава влизаше следващият, и той като предишния, отче, аз бях туберкулозен, бях туберкулозен, пишеше еритренът, а сега чуй как пея, аз бях импотентен, отче, а сега виж ме как ходя по цял ден, аз бях импотентен, пишеше той с неизтриваемо мастило, та точното му писане, неподдаващо се на поправки, да се запази до края на света, аз имах в корема си жива гадинка, отче, аз имах жива гадинка, пишеше той, безмилостен към себе си, отровен от горчиво кафе, отровен от престоялия тютюн на цигарите, които палеше една след друга, разгърден като бараба, господин генерал, ама какъв мъжага е този поп, да, господине, казваше той, истински мъжага, всекиму заслуженото; работеше без отдих, без да сложи залък в устата, за да не губи време, и така до среднощ, но и тогава не си даваше почивка, а щом се изкъпеше, отиваше в кръчмите на пристанището, с ленено расо, закърпено с квадратни кръпки, пристигаше умрял от глад, сядаше на дългата маса от груби дъски, за да опита заедно с хамалите рибената яхния, късаше рибата с пръсти и сдъвкваше дори костите с ослепително белите си зъби, които светеха в тъмнината; пиеше супата направо от чинията, господин генерал, както правят простаците, само да можехте да го видите, смесен с човешката измет от мръсните кораби, които потегляха, натоварени с маймуни и още зелени банани, натоварени с пратки от долнопробни курви за стъклените хотели в Кюрасао, за Гуантанамо, отче, за Сантяго де лос Кабалерос, до който дори не може да се стигне по море, за най-красивите и най-тъжните острови на света, които сънувахме чак до първите утринни лъчи, отче, спомнете си колко различни ставахме, когато гемиите си тръгваха, спомнете си папагала, който предсказваше бъдещето в къщата на Матилде Ареналес, речните раци, които изпълзяваха от чиниите със супа, вятърът на акулите, далечните барабани, живота, отче, този мръсен живот, момчета, защото той говори като нас, господин генерал, сякаш се е родил в квартала на кучешките борби, играеше на плажа бейзбол, научи се да свири на акордеон по-добре от валенатчани, пееше по-добре от тях, изучи и усвои цветистия език на моряците, подиграваше им се на латински, запиваше се с тях в бордеите на педерастите от пазара, скара се с един от тях, защото говорел лошо за господ, нахвърлиха се с юмруци, господин генерал, какво да направим; и той заповяда никой да не ги разтървава, направиха кръг около тях, победи, отчето победи, господин генерал, знаех си аз, рече той, удовлетворен, мъж на място е, и не е лекомислен, както си мислеха хората, защото в ония бурни нощи той проучи още толкова истини, колкото беше научил в изтощителните дни в двореца на папския нунций, много повече, отколкото в мрачната къща в предградията, която беше изследвал без разрешение един следобед, когато валеше пороен дъжд и когато си помисли, че е успял да изиграе безсънната бдителност на президентските служби за сигурност, пъхна си носа и в последната пролука, измокрен от дъжда, който се стичаше вътре през капчуците на покрива, затънал в блатото от маланга и отровни камелии във великолепните спални, които Бендисион Алварадо предоставяше на прислужничките си, за да бъдат щастливи, защото беше добра, отче, беше скромна, слагаше ги да спят на хасени чаршафи, а тя спеше върху голата рогозка на войнишки нар, даваше им да се обличат с нейните празнични рокли на първа дама, парфюмираха се с нейните соли за баня, скачаха голи със слугите в цветната пяна на цинковата вана с лъвски крака, те живееха като царици, а нейният живот си минаваше в шарене на птиците, във варене каши от зеленчуци на мангала с дървени въглища и в отглеждане на билки за спешните случаи на съседите, които я будеха посред нощ ту с това, че имам колики в корема, госпожо, и тя им даваше да дъвчат семена от мокреш, или че на детето му се изкривило окото и тя му даваше отрова против глисти, или: умирам, госпожо, но не умираха, защото ръката й носеше здраве, беше като жива светица, отче, тя се движеше в свой свят на целомъдрие тук, в тази къща на удоволствието, където, откакто я отведоха насила в президентския дворец, валеше безмилостно, валеше върху лотосите на пианото, върху алабастровата маса на разкошната трапезария, която Бендисион Алварадо никога не използува, защото значеше все едно да седне да яде в олтар, представяте ли си отче, какво предчувствие на светица, но въпреки трескавите показания на съседите адвокатът на дявола откри сред остатъците повече следи от стеснителност, отколкото от скромност, откри сред абаносовите статуйки на Нептун и счупените парчета от местни демони и ангели воини, които плаваха между манговите храсти в бившите салони за танци, повече доказателства за духовна бедност, отколкото за всеотдайност, а не откри ни най-малка следа от другия, труден и триединен бог, който го беше изпратил от жарките равнини на Абисиния да търси истината там, където никога не я е имало, защото той не можа да намери нищо, господин генерал, ама какво значи нищо, каква беда. Въпреки всичко монсиньор Деметрио Алдус не се задоволи с щателното проучване на града, а яхна едно муле и се изкачи до ледените върхове на високата гола степ, мъчейки се да намери корените на светостта на Бендисион Алварадо, където нейният образ да не е все още опорочен от блясъка на властта, изникваше от мъглата, увит с разбойническо наметало и с високи седем левги ботуши, като сатанински призрак, който отначало будеше страх, а после почуда и най-сетне любопитство у планинците, които не бяха виждали никога човешко същество с такъв цвят, но хитрият еритрен ги приканваше да го пипнат, за да разберат, че не пуска катран, показваше им зъбите си в тъмата, напиваше се с тях, като си похапваше домашно сирене, пиеше чича с тяхната кратуна, за да спечели доверието им в здрачните колиби по пътеките, където в началото на друг век бяха виждали една важна птицепродавачка, превита под огромния товар на сандъците с пилета, боядисани като славеи, златни кълвачи, яребици, маскирани като пауни, с които лъжеше планинците на печалните неделни панаири в планината, сядаше ей там, отче, за да се грее до огъня, и чакаше някой да се смили и да легне с нея в люспите от меласа в задната стая, за да припечели за ядене, само за да се нахрани, защото никой не беше толкова прост, за да й купи проскубаните плашила, дето се измиваха от първия дъжд и се разваляха, щом вземеха да ходят, а тя самата беше тъй невинна, отче, благословената светица на птиците или на голата степ, наричайте я както обичате, и никой не знаеше точно как се казваше тогава, нито кога започнаха да я наричат Бендисион Алварадо, което не ще да е било кръщелното й име, защото не е тукашно име, а на морски човек, какво ще кажете; дори това беше проучил ловкият прокурор на сатаната, който всичко разкриваше и разнищваше въпреки наемните войници на президентската охрана, които му заплитаха нишките на истината и поставяха невидими пречки; как ви се струва, господин генерал, трябва да го обърнем в някоя пропаст, трябва да му подхлъзнем мулето, но той им попречи, като лично издаде заповед да се следи, но да се пази физическата му цялост, повтарям, да се пази физическата му цялост, да му се предостави абсолютна свобода и всякакви улеснения за изпълнението на мисията му, безапелационна заповед на най-висшата власт за подчинение и изпълнение от всички, подпис: аз, и наблегна, аз самият, със съзнанието, че по този начин поема ужасния риск да познае истинския образ на майка си Бендисион Алварадо в забранените времена, когато все още е била млада, крехка, ходела е в парцали, боса и е трябвало да се прехранва с подкоремието си; но беше красива, отче, и толкова невинна, че слагаше на най-евтините папагали опашки на бойни петли, за да минат за гуакамаи, подправяше парализираните кокошки с паунови пера от ветрилата, за да ги продаде като райски птици; никой не вярваше в това, разбира се, никой не се хващаше като наивник в капаните на самотната птицепродавачка, която мълвеше в мъглата на неделните пазари, само някой да каже хайде, да я вземе гратис: и тъй всички си я спомняха във високата степ с нейната наивност и беднотия и въпреки това изглеждаше невъзможно да се докаже самоличността й, защото в архивите на манастира, където я бяха кръстили, не се намери страницата с акта за нейното раждане, но затова пък се намериха три различни за сина й и на всяка страница беше той, по три различни начина, три пъти заченат, при три различни обстоятелства, три пъти лошо раждан и все поради приумиците на създателите на родната история, които бяха оплели конците на действителността, за да не може никой да разкрие тайната на неговия произход, скритата мистерия, която само еритренът успя да проследи, като отхвърляше многобройните натрупани измами, и когато я прозря, господин генерал, и беше в ръцете му, отекна гръмотевичният изстрел, който продължи да кънти по сивите била и дълбоките каньони на планините, и се чу нескончаемият уплашен рев на събореното от урвата муле, което падаше в една бездънна пропаст от върха на вечните снегове покрай последователните и мигновени климати от илюстрациите в учебника по естествена история в пропастта, покрай оскъдните извори на големите плавателни реки и стръмните чукари, по които се катереха на гърба на индианците мъдри доктори от ботаническата експедиция със своите тайни хербарии, през платата с диви магнолии, където пасяха овцете с мека вълна, които ни даваха щедра прехрана и дрехи и добър пример, през къщите в кафените плантации с книжните гирлянди по пустите балкони и безкрайните си болни, и вечния грохот на буйните реки на границата, където започваха горещините и привечер се носеше зловоние от умрял старец, умрял насилствено, умрял самотен в какаовата плантация с големи издръжливи листа, яркочервени цветове и сочни зърнести плодове, чиито семена се употребяват като основна съставка на шоколада, и неподвижното слънце, и горещата прах, и продълговатия пъпеш, и продълговата диня, и мършавите и тъжни крави на атлантическия департамент, в единственото училище за бедни в радиус от двеста левги, и дъха на все още живото муле, което се пръсна през корема и експлодира като сочна гуанабана сред банановите дървета и уплашените кокошки на дъното на пропастта, майка му стара, издебнаха го, господин генерал, и го стреляха като дивеч с пушка за лов на тигри в прохода Самотна душа въпреки закрилата на моята власт, копелета такива, въпреки моите категорични телеграми, по дяволите, но сега ще им дам да разберат кой съм аз и кои са те, хъркаше той, устата му беше пълна с пяна от злъч не толкова поради ярост, че не му се бяха подчинили, колкото поради убеждението, че крият от него нещо голямо, щом като се бяха осмелили да противоречат на блясъка на властта му, наблюдаваше самочувствието на онези, които го информираха, защото знаеше, че само този, който знае истината, би имал смелостта да го излъже, проучваше тайните намерения на висшето командуване, за да разбере кой от тях е изменникът: ти ли, когото извадих от нищото, или ти, когото сложих да спи в златен креват, след като те бях намерил на земята, или ти, на когото спасих живота, ти ли, когото купих с най-много пари от всички други, всички вие, кучи синове, защото само някой от тях можеше да се осмели да поругае телеграма с неговия подпис, с неговото име и подпечатана с червен восък с пръстена на властта, така че той лично пое ръководството на операцията за връщането му с неповторимата заповед: в срок най-много от четиридесет и осем часа да го намерите жив и да ми го доведете, и ако го намерите мъртъв, пак ми го доведете жив, и ако изобщо не го намерите, пак ми го доведете, това беше такава непоколебима и страшна заповед, че се явиха пред него, преди да изтече предвидения срок: господин генерал, намерихме го в храстите на дъното на пропастта, а раните му бяха изцелени от златните цветове на фрайлехона, по-жив от нас, господин генерал, жив и здрав благодарение на способностите на майка ви Бендисион Алварадо, която още веднъж показа своето милосърдие и сила чрез човека, който се беше опитал да опетни паметта й, свалиха го по индианските пътеки в хамак, окачен на кол, с конвой от гренадири, предвождани от един стражар на кон, който биеше камбана за тържествена литургия, за да знаят всички, че това е работа на онзи, който управлява; положиха го в спалнята за почетни гости в президентския дворец под личната отговорност на министъра на здравето, докато завърши ужасния документ, написан от него собственоръчно и заверен със собствените му инициали в дясното поле на всеки от триста и петдесетте листа на всеки от седемте екземпляра, които подписвам собственоръчно и удостоверявам със своя печат на четиринадесетия ден от месец април през настоящата по милостта на нашия господ-бог година, аз Деметрио Алдус, аудитор на Светата конгрегация по ритуала, постулатор и промотор на вярата съгласно неограничените пълномощия и за прослава на човешката справедливост на земята, и за прослава на господа в небесата, потвърждавам и доказвам, че това е единствената истина, пълната истина и нищо друго освен истината, ваше превъзходителство, заповядайте. Наистина тя беше тук, затворена в седемте лакирани Библии, толкова неизбежна и брутална, че само човек, неуязвим за съблазните на славата и безразличен към интересите на властта си, би се осмелил да я оголи пред невъзмутимия старец, който го изслуша, без да мигне, като си вееше с ветрило в люлеещия се плетен стол и едва въздъхваше след всяко смъртоносно откритие, и едва произнасяше едно аха всеки път, когато пред него пламваше светлината на истината: аха, повтаряше той, като отпъждаше с шапката си априлските мухи, пощръклели от остатъците от обяда, поглъщаше цели истини, горчиви, истини като въглени, крито продължаваха да парят в мрачината на сърцето му, защото всичко това беше фарс, ваше превъзходителство, един апарат от комедианти, който той самият организира без предварителни намерения, когато взе решението трупът на майка му да бъде изложен за публично поклонение в катафалка с лед, много преди някой да се беше сетил за заслугите на святата ти персона и само за да опровергае клеветите, че се е скапала още приживе, една циркаджийска измама, в която самият той се беше забъркал, без да го съзнава, още от момента, когато му съобщиха новината, че майка му Бендисион Алварадо правела чудеса, и той заповяда тогава да закарат тялото с великолепна процесия чак до най-закътаните краища на необятната му страна без статуи, та да не остане човек невъзнаграден с твоето благочестие след толкова години безплодни мъчения, след толкова птици, боядисани без някаква облага, майко, след толкова любов без милост, макар че никога не ми беше минавало през ум, че тази заповед ще се превърне в лъжа на мнимите болни от водянка, на които плащаха, за да се обезводнят публично, платили двеста песо на един мним умрял, който излезе от гроба и тръгна на колене пред изплашената тълпа с изпокъсан саван и уста, пълна с пръст, платили осемдесет песо на една циганка, за да се престори, че ражда посред улицата дете с две глави, като наказание, че била казала, че всички чудеса били работа на правителството, и точно така е, нямаше нито едно свидетелско показание, което да не беше платено с пари, нито едно позорно съзаклятничество, което, разбира се, не беше скроено от неговите ласкатели с невинната цел да му доставят удоволствие, както бил предположил монсиньорът Деметрио Алдус при първите си щателни проучвания, да, ваше превъзходителство, това беше мръсно дело на вашите привърженици, най-скандалното и богохулно от всички, които са ставали под сянката на вашата власт, защото тези, които измислиха чудесата и купуваха удостоверенията с лъжи, бяха същите онези последователи на вашия режим, които майсторяха и продаваха реликвите от булчинската рокля на умрялата ви майка Бендисион Алварадо, аха, същите, които печатаха щампичките и сечаха медалите с нейния портрет на кралица, „аха“, тези, които бяха забогатели с къдрици от косата й, „аха“, с бурканчетата с вода от тялото й, „аха“, и веревните савани, на които рисуваха с безир за врати нежното тяло на спяща девица в профил с ръка на сърцето и които бяха продадени на ярдове в задните стаички на индуския пазар, една чудовищна лъжа, подхранвана от предположението, че трупът продължава да лежи непокътнат пред жадните очи на нескончаемата тълпа, която се точеше през главния кораб на катедралата, докато истината беше съвсем друга, ваше превъзходителство, защото тялото на майка ви не се беше съхранило поради нейната добродетелност, нито от парафинените кръпки и измамите на козметиката, които той беше разрешил от синовно тщеславие, а беше препарирано по най-мръсния препараторски начин, така както умрелите животни се препарират в научните музеи, както той установи; със собствените си пръсти, майко, отхлупих кристалната урна, чиито погребални емблеми се разваляха от дишането, свалих ти венеца от бели портокалови цветове от мухлясалия череп, чиито твърди като грива на кобила коси бяха изскубнати косъм по косъм, за да бъдат продадени като реликви, измъкнах те от нишите на разръфаните булчински дрипи и сухите остатъци и трудните вечери на селитрата на смъртта и ти едва ли тежеше повече от тиква на припек, и издаваше една стара миризма от дъно на сандък, и в тебе се усещаше някакво трескаво неспокойствие, което приличаше на ромона на твоята душа, а всъщност беше стъргането на молците, които те прояждаха отвътре, членовете ти се разпадаха сами, когато поисках да те взема в прегръдките си, защото бяха извадили от тялото ти всичко, което притежаваше приживе, когато беше щастлива майка, заспала с ръка на сърцето, и пак те бяха натъпкали с парцали, така че от всичко твое не беше останало нищо друго освен една черупка от прашни кори, която стана на трошляк само при повдигането й във въздуха, фосфоресцираща от светулките на твоите кости, и едва се чу шум като подскачане на бълха, предизвикан от стъклените ти очи, при падането им на плочниците на потъналата в дрезгавина църква, беше се превърнала в нищо, беше купчина останки от една рухнала майка, които стражарите събраха от пода с лопата, за да ги хвърлят как да е в ковчега пред каменната невъзмутимост на непроницаемия сатрап, чиито очи на игуана не допуснаха да се съзре ни най-малко вълнение дори когато остана в двуместната каляска без отличителни знаци насаме с единствения човек на този свят, който се беше осмелил да го изправи пред огледалото на истината, и двамата наблюдаваха през мрежата от ресни ордите от служители, които си почиваха от топлия следобед на хладина край порталите, където преди се продаваха книжки за ужасни престъпления и нещастна любов, за месоядни цветя и невероятни плодове, които отслабваха волята, а сега там се чуваше само оглушителната врява от битпазара, на който се продаваха фалшивите реликви от дрехите и тялото на майка му Бендисион Алварадо, докато той изживя с болка ясното впечатление, че монсиньор Деметрио Алдус е разкрил мислите му, когато откъсна поглед от тълпите инвалиди и промърмори, че в края на краищата остава нещо хубаво от строгото проучване и това е увереността, че този беден народ обича ваше превъзходителство както собствения си живот, защото монсиньор Деметрио Алдус видял ясно подлостта в самия президентски дворец, беше видял алчността и подлостта в ласкателството и коварното сервилничене сред тези, които преуспяваха под закрилата на властта, и в замяна на това беше разкрил една нова форма на обич сред върволицата от нуждаещи се, които не чакаха от него нищо, защото не очакваха нищо от никого и изпитваха към него земно обожание, което можеше да се докосне с ръце, и една преданост без илюзии, която ние бихме искали да изпитват към бога, ваше превъзходителство, но той дори не мигна от изненада пред това разкритие, което в други времена би накарало сърцето му да се свие, той дори не въздъхна, а се замисли в себе си с някакъв стаен смут, само това липсваше, отче, остава само никой да не ме обича, сега, когато вие си отивате, за да се насладите на прославата на моето нещастие под златните куполи на вашия лъжлив свят; а той оставаше да носи незаслуженото бреме на истината, без грижовна майка, която би му помогнала да го носи по-леко, по-самотен от лявата си ръка в това отечество, което не избрах по желание, а ми го дадоха наготово, така както го видяхте, такова, каквото е било винаги, с това чувство за нереалност, с тази миризма на лайна, с тези хора без история, които не вярват в нищо друго освен в живота, това е отечеството, което ми натрапиха, без да ме питат, отче, с четиридесет градуса горещина и деветдесет и осем процента влажност, с тапицираната сянка на президентската каляска, вдишвайки прашния въздух, угнетен от подлостта на хернията, която подсвирваше тънко като кафеник по време на аудиенциите, където няма с кого да загуби една партия домино, нито някой, в чиято истина да повярва; отче, поставете се на мое място, но не го каза, едва въздъхна, едва примигна за миг и помоли — монсиньор Деметрио Алдус, този брутален разговор, който водихме днес следобед, да си остане между нас, вие не сте ми казали нищо, отче, и аз не знам истината, обещайте ми това, и монсиньор Деметрио Алдус му обеща, разбира се, ваше превъзходителство, вие не знаете истината, давам ви мъжката си дума. Делото на Бендисион Алварадо беше прекратено поради липса на достатъчно доказателства, след което с официално разрешение от амвоните бе разгласен Римският едикт заедно с решението на правителството да потуши всеки протест или опит за безредици, но силите за сигурност не се намесиха, когато ордите от възмутени пилигрими запалиха огньове на Пласа де Армас с големите врати на главната базилика и счупиха с камъни витражите с ангели и гладиатори на папския нунциат, всичко пометоха, господин генерал, но той не се помръдна от хамака, обсадиха манастира на бискаинките, за да ги накарат да се видят без имущество, ограбиха черквите, сградите на мисиите, изпочупиха всичко, което имаше нещо общо със свещениците, но той остана неподвижен в хамака под прохладната сянка на фунийките, докато командуващите от генералния му щаб, събрани на съвещание, не се признаха за неспособни да успокоят духовете и да възстановят реда, без да се пролее кръв, както беше уговорено, и едва тогава се надигна, появи се в кабинета след толкова месеци бездействие и пое лично тържествената отговорност да изрази народната воля чрез един декрет, който създаде по собствено вдъхновение и продиктува от свое име и на свой риск, без да предупреждава въоръжените сили и без да се консултира с министрите си, като в първия член прокламира гражданската святост на Бендисион Алварадо по върховното решение на свободния и суверенен народ, назова я покровителка на нацията, изцелителка на болните и учителка на птиците и рождената й дата бе обявена за национален празник, а във втория член от деня на излизането на настоящия декрет бе обявено състояние на война между тази страна и силите на Светия престол и всичките последствия, които предвиждат в подобни случаи човешките права и действуващите международни спогодби, а в третия член заповяда да се изгонят незабавно, публично и тържествено господин главният архиепископ, както и епископите, папските префекти, свещениците и монахините и всички други хора, местни или чужденци, които имат нещо общо с божиите дела, при каквито и да е условия и под какъвто и да е претекст, както вътре в страната, така и на разстояние петдесет морски левги в териториални води, а в четвъртия и последен член беше наредено да изземат всички имоти на църквата, нейните храмове, манастири, училищата, обработваемите й земи заедно със сечивата и добитъка, захарните заводи, фабриките и работилниците, както и всичко, което действително й принадлежи, въпреки че е регистрирано на името на трети лица, като всичкото имущество става част от посмъртните владения на светицата на птиците Бендисион Алварадо за прослава на нейния култ и величие на нейната памет от деня, в който влезе в сила този декрет, продиктуван лично и подпечатан с пръстена-печат на тази върховна и безапелационна сила на върховната власт, за подчинение и изпълнение. Още по време на празничните фойерверки, тържествените камбани и увеселителните музики, с които бе отпразнувано гражданското канонизиране, той се зае лично декретът да бъде изпълнен без двусмислени маневри, за да бъде сигурен, че няма да стане жертва на нови измами, отново пое юздите на действителността с твърдите си атлазени ръкавици както по време на най-голямото си величие, когато народът преграждаше пътя му на стълбището, за да го помоли да възстанови конните надбягвания по улиците, и той нареждаше: прието: да възстанови надбягването с чували, и той нареждаше: прието; и когато се появяваше в най-бедните стопанства, за да обясни как трябва да се слагат кокошките в полозите и как да се скопяват телетата, понеже не се задоволяваше с личната проверка на подробните инвентарни актове на имотите на църквата; той пое лично ръководството на изземането, за да не остане никаква пролука между неговата воля и изпълнението, съпостави истините от документите с измамните истини от реалния живот, контролираше сам изгонването на големите религиозни общини, на които се приписваше намерението да измъкнат, скрити в чували с двойни дъна и хитро измислени корсажи, тайните съкровища на последния вицекрал, които си стояха заровени в бедняшките гробища въпреки настървението, с което ги бяха търсили федералните водачи през дългите години на войната, и не само заповяда никой член на църквата да не носи със себе си нищо друго освен един кат дрехи за преобличане, но също така безапелационно реши тъпите селски свещеници да бъдат натоварени на корабите голи, както ги е майка родила, макар че на тях им беше все едно дали ходят голи или облечени, щом като променяха съдбата им, префектите на опустошените от маларията земи на мисиите, голобрадите и важни епископи, а зад тях жените, боязливите сестри на милосърдието, подивели мисионерки, свикнали да облагородяват природата и да развъждат зеленчуци в пустинята, както и стройните бискайки, които свиреха на клавесин, и салесианките с изящни ръце и непокътнати тела, защото още по чистите кожи, в които са се появили на света, можеше да се познае класовият им произход, разликата между техния ранг и несъответствието на службата им, според това как се точеха между чували с какао и кошове солена риба в огромния хамбар на митницата; минаваха като въртящо се стадо от подплашени овце, скръстили ръце на гърдите си, като едни се мъчеха да прикрият срама си зад срама на другите пред стареца, който приличаше на издялан от камък под крилатия вентилатор, и ги гледаше, без да диша, без да отмества погледа си от неизменното пространство, през което неизбежно трябваше да мине потокът от голи жени, гледаше ги безучастно, без да мигне, докато не остана нито една на територията на страната, защото тези бяха последните, господин генерал, но въпреки това той бе запомнил една, която беше отделил от другите само с един поглед върху навалицата от уплашени послушници, различи я сред останалите, въпреки че не беше различна от тях, беше дребна и закръглена, яка, с разкошни бедра и едра и сляпа гръд, с несръчни ръце и изпъкнал секс, с коси, подстригани с градинарска ножица, редки и яки като брадви зъби, с малък нос, с плоски стъпала, една посредствена послушница, като всички останали, но той усети, че тя е единствената жена в стадото от голи жени, единствената, която, минавайки пред него, без да го погледне, остави тъмна диря като горско животно, което ми отне дъха жизнерадостен, и едва има време да отмести незабележимо погледа си, за да я види втори път и завинаги, когато чиновникът от службата за самоличност намери името й в списъка по азбучен ред и викна Назарено Летисия, а тя отвърна с мъжки глас, тук. Такава я беше притежавал той през останалата част от живота си, тук, докато през пролуките на паметта му не се изцедиха последните капки носталгия и остана само нейният образ върху къс хартия, на който беше написал Летисия Назарено, душо моя, погледни докъде стигнах без теб, скри я в пролуката, където криеше пчелния мед, препрочиташе си я, когато знаеше, че никой не го гледа, и отново я навиваше на руло, след като беше възкресил в един мимолетен миг незабравимия следобед със сияен дъжд, когато го изненадаха с новината, господин генерал, че са я репатрирали съгласно една заповед, която той не беше давал, а защото просто беше промълвил Летисия Назарено, докато гледаше към последната гемия за пепел, която се скри зад хоризонта, Летисия Назарено, повтори той името на глас, за да не го забрави, и това беше достатъчно президентските служби за сигурност да я отвлекат от манастира в Ямайка, измъкнаха я със запушена уста и с усмирителна риза, затворена в чамов сандък с лакирани обръчи, и надписи с катран, които гласяха — чупливо, do not drop this side up, и редовно разрешително за износ с надлежния консулски документ за освобождаване от такса на две хиляди и осемстотин чаши за шампанско от истински кристал за президентската изба, върнаха я в трюма на кораб за въглища и я сложиха гола и упоена с наркоза в кревата с капитела в спалнята за почетни гости, както той щеше да си я спомня в три часа след пладне под брашнената светлина на москитерото, беше така спокойна в естествения си сън, както многото други неподвижни жени, които му бяха сервирали, без да ги е искал, и които той беше обладал в онази стая, без дори да ги разбужда от луминала, измъчван от ужасното чувство за безпомощност и поражение, само че не докосна Летисия Назарено, съзерцаваше я как спи с някаква детска почуда, изненадан от промяната, която беше настъпила в голотата й, откакто я беше видял в хамбарите на пристанището, бяха накъдрили косата й, бяха я обръснали цялата, дори най-интимните й кътчета, бяха й сложили червен лак на ноктите на ръцете и на краката, бяха й сложили червило на устните, руж на страните й и мускус на клепачите, от цялата лъхаше някакъв приятен аромат, който беше унищожил твоя прикрит дъх на горско животно, ама че дивотия, бяха я развалили в старанието си да я оправят и толкова я бяха променили, че той не успяваше да я види гола под несръчните мазила, докато я гледаше потънала в упоението на луминала, видя я как излиза, благополучно се събуди, видя, че и тя го видя, майко, тя беше, Летисия Назарено, моето недоумение, вцепенена от ужас пред каменния старец, който я гледаше безмилостно през тънката мъгла на москитерото, уплашена от непредвидимите намерения на мълчанието му, защото не можеше да си представи, че въпреки неизброимите му години и безмерната му власт той беше по-изплашен от самата нея, нещо повече, той не знаеше какво да направи, беше така развълнуван и непохватен, както когато за първи път се почувствува мъж с една войнишка жена, която завари да се къпе гола посред нощ в реката и чиято сила и размери си беше представил според пръхтенето й като кобила след всяко гмуркане във водата, слушаше тъмния и самотен смях в мрака, усещаше радостта на тялото й в мрака, но продължаваше да седи парализиран от страх, защото все още беше девствен, макар че в третата гражданска война вече беше лейтенант от артилерията, стоя така, докато страхът, че ще загуби тази възможност, стана по-рушителен от страха да я нападне, и тогава той се хвърли във водата с всичко, което носеше на себе си, гамашите, раницата, патрондаша, мачетето, пушката с щик, объркан от толкова военни препятствия и толкова тайни страхове, та жената отначало си помисли, че някой беше влязъл във водата с коня си, но веднага разбра, че е само един клет уплашен човек и го прие във вира на своето милосърдие, поведе го за ръка в тъмата на своето смущение, защото той не можеше да намери пътя в мрака на вира, насочваше го с майчински глас в мрака, хвани се по-здраво за рамената ми, за да не те събори течението, не клякай във водата, а застани на колене, опри се здраво на дъното и дишай бавно, за да ти стигне дъхът, и той правеше това, което тя му казваше, с някакво детско послушание, като си мислеше: майко мила, Бендисион Алварадо, какво, по дяволите, правят жените, та вършат нещата така, сякаш те са ги измислили, какво правят, че да са толкова мъже, мислеше той, а през това време тя смъкваше от него безполезния товар от други по-малко страшни и опустошителни войни, отколкото тази самотна война до гушата във вода, стоеше примрял от страх, закрилян от онова дъхащо на боров сапун тяло, когато тя най-после откопча токите на двата колана и откопча цепката на панталона му, и ме обзе ужас, защото не намерих това, което търсех, а огромния тестикул, който плуваше като жаба в мрака, пусна го уплашена, отдръпна се, върви по дяволите при майка си да те смени с друг, рече му тя, ти за нищо не струваш, и сега го бе сразил същият старовремски страх, който го караше да стои неподвижен пред голотата на Летисия Назарено, в чиято река с непредвидими води той не би влязъл дори с всичко това, което носеше на себе си, докато тя не му се притечеше на помощ със своето милосърдие, той сам я покри с чаршаф, свири й на грамофона, докато се изхаби цилиндърът, все една и съща песен за клетата Делгадина, оскърбена от любовта на баща си, каза да й сложат цветя от филц във вазите, за да не увехнат като естествените от неприятното свойство на ръцете й, правеше всичко, което му хрумнеше, за да я направи щастлива, но пазеше все така строго пленничеството и я държеше гола, за да разбере тя, че ще бъде обградена с грижа и любов, но че няма никаква възможност да се изскубне от тази съдба, и тя така добре го разбра, че при първия отдих от страх му заповяда, без да го моли, господин генерал, отворете ми прозореца, да влезе малко чист въздух, и той го отвори, затворете го, защото луната ми грее в лицето, затвори го, изпълняваше заповедите й, сякаш бяха дадени от любов, и го правеше с все повече послушание и самоувереност, колкото по-близо се чувствуваше до оня следобед със силен дъжд, когато той се вмъкна под москитерото и легна до нея с дрехите, без да я буди, по цели нощи поемаше в самота от тайните аромати на тялото й, вдишваше миризмата й на планинска кучка, която от месец на месец ставаше все по-гореща, покара мъхът на корема й, един ден се събуди стресната, крещейки: махнете се оттук, господин генерал, и той стана тежко и бавно, но отново легна до нея, докато тя спеше, и така през онази първа година на пленничество й се наслаждава, без да я докосне, докато тя свикна да се събужда до него, без да й е ясно накъде текат скритите помисли на този непроницаем старец, който беше зарязал ласкателствата на властта и очарованието на света, за да я съзерцава, да й слугува, и я обземаше все по-голям смут, по-близо се чувствуваше той до деня, в който легна върху нея с дрехите, както някога беше влязъл в реката, с униформата без отличителни знаци, с колана, на който висеше сабята с връзката с ключове, гамашите, ботушите за езда, със златната шпора, това беше едно кошмарно нападение, от което тя се събуди, като се мъчеше да махне от себе си този кон, нагизден с военно снаряжение, но той беше толкова смел, че тя реши да спечели време, като прибегне до последното средство, и му каза: махнете си амуницията, господин генерал, че халките по тях ми убиват на сърцето, и той ги махна, махнете си шпората, господин генерал, че ми убива на петата със златната си звездичка, махнете връзката с ключове от ремъка, че ми убива на костта на бедрото, и той в края на краищата изпълняваше заповедите й, макар че и бяха необходими три месеца, докато го накара да си свали ремъците на сабята, които й пречеха да диша, и още един месец, за да свали гамашите, които ми нараняват душата с токите си, това беше една бавна и трудна борба, в която тя го изчакваше, без да го кара да губи търпение, и той накрая се съгласяваше, за да й направи удоволствие, така че нито единият, нито другият разбра някога как се стигна дотам, че стана финалният катаклизъм, малко след втората годишнина от отвличането, когато неговите хладни и нежни ръце случайно попаднаха на подводните камъни на спящата послушница, която се събуди стресната от някаква белезникава пот и смъртоносно треперене и не се опита нито с добро, нито с лошо да пропъди дивото животно, легнало върху нея, ами го възбуди окончателно, като го помоли да си свали ботушите, че ще ми измърсиш чаршафите, и той ги смъкна, както свари, махни си гамашите и панталоните, и бандажа, всичко свали, скъпи, че тъй не те усещам, докато той самият не разбра, че се намира така, както само майка му го беше виждала под светлината на меланхоличните арфи на здравеца, освободен от страха, свободен, превърнат в боен бизон, който при първата стремглава атака разруши всичко, което срещна по пътя си, и се хвърли целият в пропастта от мълчание, където се чуваше само скърцането на дървен корпус на кораб, предизвикано от стиснатите зъби на Назарено Летисия, цялата там, беше се вкопчила в косите ми с всичките си пръсти, за да не умре сама в бездънната пропаст, където аз умирах, привличан в същото това време и със същия порив от всички желания на тялото, и въпреки всичко я забрави, остана сам в мрака, търсещ сам себе си в солената вода на сълзите си, генерале, в кротката нишка на биволските си лиги, в почудата на своята почуда, майчице мила Бендисион Алварадо, как е възможно да съм живял толкова години, без да позная това вълнение, плачеше, зашеметен от настойчивото желание на бъбреците си, сплетените от газовете черва, смъртното разкъсване на нежното пипало, което изтръгна съсирек от вътрешностите му и го превърна в обезглавено животно, което се тресеше в агония и пръскаше снежните чаршафи с една гореща и кисела материя, която развали в съзнанието му прозрачния като разтопено стъкло въздух на следобеда със сияйния дъжд, прекаран под москитерото, ами че това бяха лайна, господин генерал, собствените ви лайна.

Малко преди да мръкне, когато бяхме изнесли всички скапани скелети на крави и въведохме малко ред в онази баснословна бъркотия, все още не бяхме успели да направим така, че трупът да прилича на образа от легендата. Вече бяхме го остъргали с инструмента за сваляне на люспите на риба, за да премахнем налепите от морско дъно, изкъпахме го с креолин и каменна сол, за да почистим от разложението язвите по кожата, напудрихме лицето му с нишесте, за да скрием кръпките с кълчища, и парафиновия пълнеж, с който трябваше да възстановим изкълваното му от лешоядите лице, върнахме му жизнения цвят с петна от, руж и дамско червило на устните, но дори стъклените очи, които инкрустирахме в празните очни ями, не успяха да му придадат онзи авторитетен вид, от който се нуждаеше, за да бъде изложен пред очите на тълпите. Междувременно в заседателната зала на правителствения съвет призовахме всички да се обединят срещу вековния деспотизъм, за да си разпределим на равни части плячката от неговата власт, защото всички се бяха върнали към заговорите, щом се разнесе предпазливо, но неудържимо новината за неговата смърт, бяха се върнали либералите и консерваторите, помирени на базата на неудовлетворените в продължение на толкова години амбиции, генералите от върховното командуване, които бяха загубили кормилото на властта, последните трима цивилни министри, новият архиепископ, всички, които той не би желал да са там, бяха седнали около дългата маса от орехово дърво и се мъчеха да се споразумеят относно формата, под която трябваше да се разгласи новината за онази грамадна смърт, за да се избегне преждевременната експлозия от тълпите на улицата, първо, бюлетин номер едно в края на първата нощ за някакво незначително неразположение, което е наложило да се преустановят публичните прояви и цивилните и военни аудиенции на негово превъзходителство, после втори лекарски бюлетин, в който се съобщаваше, че бележитата болна особа е била принудена да не напуска своите покои поради едно неразположение, присъщо за неговата възраст, и най-накрая, без никакво предварително съобщение, гръмките удари на камбаните на катедралата в сияйните зори на горещия вторник през август, по повод на една официална смърт, за която никой никога нямаше да узнае със сигурност дали това наистина беше неговата смърт. Стояхме обезоръжени пред този очевиден факт, обвързани с едно зловонно тяло, което не бяхме в състояние да заменим с никого, защото поради старческата си упоритост той беше отказал да вземе някакво решение относно съдбата на страната след неговата смърт, беше се противопоставял с непреодолимия си старчески инат на всички препоръки, които му се правеха от момента, когато правителството се премести в сградите от сенчесто стъкло на министерствата и той остана да живее сам в запустелия дом на своята абсолютна власт, срещнахме го как върви като насън, как плува сред поразиите, направени от кравите, без да има на кого да заповядва освен на слепите, прокажените и парализираните, които умираха не от болестите си, а от престарялост в гъсталака от розови храсти, по въпреки всичко беше с толкова бистър ум и тъй упорит, че всеки път, когато му поставяхме неотложния въпрос за неговия наследник, не успявахме да измъкнем от него нищо друго освен уклончиви отговори и протакане, защото той казваше, че да мисли човек за света след себе си, било също толкова тленно, както и самата смърт, по дяволите, какво значение има, след като в края на краищата, когато умра, ще дойдат пак политиците, за да си разделят плячката, както стана по време на испанците, ще видите, казваше той, ще разпределят пак всичко между свещениците, гринговците и богаташите, а на бедняците нищо, разбира се, защото те винаги ще си останат такива маркототевци, че в деня, в който лайната имат някаква стойност, бедните ще почнат да се раждат без дупета, ще видите, че е така, рече той, като цитираше някого от времето на своето величие, дори се подиграваше със самия себе си, като казваше, задавяйки се от смях, че за трите дена, през които ще бъде мъртъв, не си струвало да го карат до Йерусалим, за да го погребат в светия гроб, и слагаше край на цялото недоразумение с последния аргумент, че нямало значение дали нещо тогава не е било истина, дявол да го вземе, с времето ще стане. Имаше право, защото в наше време нямаше никой, който да постави под съмнение правдоподобността на неговата история, нито някой, който можеше да я докаже или опровергае, щом като не бяхме способни дори да установим самоличността на неговото тяло, и нямаше друго отечество освен това, което той беше създал по свой образ и подобие с промененото от него пространство и коригираното от предначертанията на абсолютната му воля време, възобновено от него още в най-смътното начало на неговата памет, докато бродеше без посока из дома на безчестието, в който никога не е спал щастлив човек, докато хвърляше шепи царевични зърна на кокошките, които кълвяха около хамака му, и изкарваше слугите от кожата с готовите заповеди, донесете ми лимонада с парчета лед, която оставяше недокосната до ръката му, махнете този стол оттук и го сложете там, слагаха го там и отново го слагаха на мястото му, за да удовлетворят с този мъничък жест мъждукащия огън на неговия огромен порок да заповядва, като разсейваше ежедневното безделие на властта си с търпеливото ровене в беглите мигове на далечното си детство, докато сънливо клюмаше глава под сейбата в двора, събуждаше се внезапно, когато успяваше да улови някой спомен като детайл от безграничната главоблъсканица на отечеството преди него, голямото химерично отечество, без брегове, царство от мангови гори с бавни салове и пропасти от времената преди него, когато мъжете са били толкова смели, че ловели крокодили с голи ръце и само с една тояга, която им пъхвали в устата, ей така, обясняваше ни той, като поставяше показалеца си на небцето, разказваше ни как на един разпети петък усетил воя на вятъра и миризмата на пърхот на вятъра и видял черните облаци от скакалци, които помрачиха небето по пладне и стрижеха всичко, което срещнеха на пътя си, и опустошаваха всичко, а светлината едва мъждукала, както в навечерието на сътворението на света, защото той беше преживял онова бедствие, беше видял низ от обезглавени петли, окачени за краката, и кръвта им се оцеждала капка по капка от стряхата на една къща с голяма и порутена тераса, където току-що била умряла една жена, той вървял до майка си, държал я за ръката, бос след парцаливия труп, който носели да погребат без ковчег в една тарга, блъскана от вихрушката от скакалци, защото такова било отечеството тогава, нямахме дори ковчези за мъртвите, нищо, той видял как един човек искал да се обеси с въже, вече използувано от друг, който се обесил на едно дърво на градския площад, но изгнилото въже се скъса преждевременно и клетият човек агонизираше на площада за ужас на госпожите, които излизаха от служба, но не умря, съживиха го с тояги, без да си направят труда да го попитат кой е, защото по онова време никой не знаеше кой какъв е, ако не се бяха виждали в черквата, сковаха му глезените в дървени китайски букаи и го оставиха на слънцето и вятъра заедно с други другари по страдание, защото в онези времена на консерваторите господ командуваше повече от правителството, това бяха тежки за отечеството времена, преди той да даде заповед да се отрежат дърветата на градските площади, за да предотврати ужасния спектакъл с неделните обесвания, забрани публичното излагане на дръвника, погребенията без ковчег, всичко, което можеше да събуди в паметта спомена за позорните закони от времето преди неговата власт, беше построил железницата в планините, за да сложи край на позора с уплашените мулета по ръбовете на пропастите, които носеха на гръб роялите за маскен-баловете в кафеените чифлици, защото той беше свидетел също и на бедствието с трийсетте рояла, които се бяха разбили на парчета в една пропаст и за които се беше говорило и писало толкова много, дори в чужбина, въпреки че само той би могъл да даде достоверни показания, защото случайно надникнал от прозореца точно в момента, когато се подхлъзнало последното муле и повлякло останалите в пропастта, тъй че никой не бе чул по-добре от него уплашения рев на падналия в пропастта керван и безкрайния акорд на пианата, които падаха заедно с него и звучаха самотно в пространството, шеметно устремени към дъното на едно отечество, което по онова време беше като всичко останало преди него, необятно и несигурно до такава степен, че беше невъзможно да се разбере ден ли беше или нощ в онази мъгла от топли изпарения в дълбоките клисури, където се бяха разбили на пух и прах внесените от Австрия пиана; той беше видял това и много други неща от онзи далечен свят, макар че дори самият той не би могъл да каже точно, без известно съмнение, дали наистина бяха негови лични спомени, или беше чувал да ги разправят в ония тежки нощи, когато лежеше повален от треска по време на войната, или дали случайно не ги беше виждал на гравюрите в книгите за пътешествия, пред които беше стоял в захлас часове наред през спокойните мигове на властта, но всичко това няма значение, дявол да го вземе, ще видите, че с течение на времето ще стане истина, казваше той, убеден, че истинското му детство не е било тая тиня от смътни спомени, които възкръсваха само когато запушеха питите кравешки тор, а след това ги забравяше завинаги; в действителност го бе изживял в спокойния вир на моята единствена и законна съпруга Летисия Назарено, която всеки следобед от два до четири го слагаше да седне на един училищен чин под сенника от цъфнали фунийки, за да го учи да чете и пише, тя беше вложила цялото си упорство на послушница в това героично начинание и той й беше отговорил със страхотното си старческо търпение, с ужасната амбиция на безграничната си власт, с цялото си сърце, тъй че декламираше от сърце: липата в гората, латинка в градинка, бели тополи, декламираше, но нито той се чуваше, нито го чуваха другите от шумно крякащите птици на умрялата му майка, че как индианецът слага мазило в кутия, татко тъпче тютюн в лулата, Сесилия продава салам, салата, салфетки, сало, салца, сапун и сланина. Сесилия продава всичко, смееше се той, и когато бръмченето на бръмбарите в ушите му беше най-силно, той си повтаряше урока по четене, който Летисия Назарено скандираше в такт с метронома си на послушница; докато светът не се изпълнеше със създанията на твоя глас и в необятното му унило кралство не останеше друга истина освен поучителните истини от буквара, нямаше нищо друго освен луната в облака, топката и банана, бика на дон Елой, красивата престилка на Отилия, уроците по четене, които той повтаряше по всяко време и навсякъде, както се повтаряха портретите му, дори в присъствието на министъра на финансите на Холандия, който се обърка на едно официално посещение, когато мрачният старец вдигна ръката си с атлазената ръкавица в мрака на своята неизмерима власт и прекъсна аудиенцията, хайде да издекламираме заедно мама моли Мима, Исмаел прекара шест дена на острова, дамата яде домати, като имитираше с показалеца си тактуването на метронома и повтаряше по памет урока от вторник с отлична дикция, но с толкова лошо чувство за целесъобразност, че срещата свърши точно тъй, както той го беше желал — с отсрочването на холандските полици за друг, по-подходящ случай, когато щеше да има време за това, реши той, а когато на разсъмване смаяните прокажени, слепи и парализирани се надигнаха сред заснежените буренаци на розовите храсти и видяха мрачния старец, който мълчаливо ги благослови и им изпя три пъти с мелодията на тържествена литургия „Аз съм крал на трона и обича закона“, изпя: гадателят се отдава на пиенето, изпя, фарът е висока кула със светещо око, което в нощта направлява моряка, пееше, убеден, че в сенките на неговото старческо щастие няма друго време освен времето на Летисия Назарено на моя живот, в бульона от скариди, в задъханите лудории през следобедната почивка, нямаше други копнежи, освен да бъда гол до тебе на просмуканата от пот рогозка под подобния на уловен прилеп електрически вентилатор, нямаше друга светлина освен светлините на твоите бедра, Летисия, нищо друго освен твоите тотемични цици, твоите плоски нозе, клончето от седефче за лек, потискащите януарски месеци на далечния остров Антигуа, където си дошла на бял свят в една самотна утрин, брулена от галещия вятър на гнилите тресавища, беше се затворил в стаята за почетни гости, след като лично бе дал заповед никой да не се приближава на по-малко от пет метра от тази врата, понеже ще бъда много зает с уроците по четене и писане, тъй че никой не го прекъсна дори с вестта, господин генерал, чумата взема жертви сред селското население; а пулсът на моето сърце напредваше в такт с метронома, привличан от невидимата сила на твоята миризма на пърлено животно, и пееше, че джуджето танцува само на един крак, мулето отива на воденица, Отилия мие легена, здрач се пише със „з“ като зора, пееше, а през това време Летисия Назарено отместваше настрана изсипания тестикул, за да почисти остатъците от изпражнения след последното любене, потапяше го във водата с отвара от билки в оловно-цинковата вана с лъвски крака и го сапунисваше със сапун ройтер, и го търкаше с тривката, и го плакнеше с отвара от преварени треви, и пееше на два гласа с „х“ се пише хала, хурка и херния, намаза ставите на краката му с какаово масло, за да облекчи ожулените от бандажа места, пудреше му с боров окис дупето и го потупваше майчински по кълките, за лошото ти държане с министъра на Холандия пляс, пляс, и за наказание поиска от него разрешение да се завърнат в страната монашеските ордени на бедните, за да се заемат отново с организирането на сиропиталища и болници и други благотворителни домове, но той я обгърна с мрачния полъх на безпощадния си гняв, за нищо на света, въздъхна той, нямаше власт нито на този, нито на онзи свят, която можеше да го накара да промени решение, което е взел лично, и тя отново го помоли, когато се задъхваха от любов в два след пладне, направи нещо за мен, животе мой, само едно нещо, нека се върнат братствата от мисионерските територии, които работят далеч от съблазните на властта, но той й отвърна през блажените стенания на бърз съпруг, за нищо на света, любов моя, по-скоро мъртъв, отколкото унижен от тази паплач от мъже с фусти, които вместо мулета яздят индианци и раздават гердани от шарени мъниста в замяна на златни висулки за нос и златни обеци, за нищо на света, протестираше той, безчувствен към молбите на Летисия Назарено, нещастната ми, която беше сплела крак връз крак и го молеше за възстановяване на изповедническите колежи, конфискувани от правителството, освобождаване от амортизацията на гробищните имоти, фабриките за мелене на захарна тръстика, превърнатите в казарми храмове, но той се обърна с лице към стената, готов да се откаже от неутолимата жажда на твоето бавно и бездънно любене, преди да разреши на ръката си да се изкриви в услуга на тези божии бандити, които в продължение на векове са пили кръвта на отечеството, за нищо на света, отсече той, и въпреки това те се върнаха, господин генерал, върнаха се в страната през най-тесните пролуки монашеските общини на бедните съгласно поверителната му заповед да дебаркират безшумно в тайни заливи, платиха им огромни обезщетения, възстановиха им с лихвите отнетите имоти и бяха отменени издадените наскоро закони за гражданския брак, за развода, за светското образование, всичко, което той лично бе наредил, когато изпадна в гняв по повод подигравателния празник по времето, когато канонизираха за светица майка му Бендисион Алварадо, дано господ я приеме в царството небесно, майка му стара, но Латисия Назарено не се задоволи с толкова, ами поиска още, помоли го: сложи си ухото на корема ми, за да чуеш как пее рожбата, която расте вътре, защото тя се беше стреснала посред нощ от онзи дълбок глас, който описваше водния рай на утробата ти, набраздена от червени свечерявания и катранени ветрове, оня вътрешен глас, който й говореше за полипите на бъбреците ти, нежното желязо на червата ти, топлия кехлибар на урината ти, заспала в изворите си, и той постави на корема й ухото, което бръмчеше по-малко, и чу тайния брътвеж на живата рожба на неговия смъртен грях, един син на нашите безсрамни кореми, който ще се казва Емануел, това е името, с което другите богове наричат господ, и ще носи на челото си бялата звезда на своя знаменит произход, и ще наследи пожертвователния дух на майка си и величието на баща си и съдбата му на невидим водач, но щеше да бъде срам за небето и клеймо за отечеството поради своя незаконен произход, докато той не се реши да принесе пред олтара онова, което беше обезценявал в леглото в продължение на толкова години, светотатствено незаконно съжителство, и тогава се измъкна през пяната на старото брачно москитеро, задъхан като корабен котел, което идеше от дъното на сдържания страшен гняв, за нищо на света, крещеше той, по-скоро мъртъв, отколкото женен, а влачеше грамадните си крака на таен годеник из салоните на една чужда къща, чийто блясък от минала епоха беше възстановен след дългия период на мрак поради официалния траур, изгнили траурни ленти от страстната седмица бяха смъкнати от корнизите и в стаите влезе морската светлина, на балконите имаше цветя, военна музика и всичко това беше в изпълнение на една заповед, която той не беше давал, но беше негова заповед, господин генерал, няма съмнение в това, защото носеше спокойната решимост на неговия глас и безапелационния стил на неговия авторитет; и той я одобри, съгласен съм, и отново се отвориха затворените храмове, а манастирите и гробищата бяха върнати на предишните духовни ордени по силата на друга негова заповед, която също не беше давал, но също я одобри, съгласен, възстановиха старите обичаи да се бди при мъртвите, и великите пости, и през отворените балкони влизаха ликуващите песни на тълпите, които преди му пееха славословия, а сега пееха, коленичили под палещите лъчи на слънцето, за да отпразнуват приятната новина, че бил доведен господ с един кораб, господин генерал, истината ви казвам, довели го по твоя заповед, Летисия, по силата на един закон, издаден в спалнята, като много други, които тя издаваше тайно, за да не би в очите на някого да изглежда, че той е загубил функциите на властта си, защото ти беше скритата сила на онези нескончаеми процесии, които той наблюдаваше учуден от прозореца на спалнята си и които стигаха много по-далече от мястото, където не бяха стигнали фанатичните орди на майка му Бендисион Алварадо, споменът за която хората бяха изтрили от времето, бяха пръснали по вятъра дрипите от булчинската й рокля и прахта от костите й, бяха обърнали надгробната плоча в криптата с надписите надолу, за да не остане дори помен от името й на птицепродавачка, рисувачка на авлиги, която почива в мир, до второто пришествие, и всичко това беше по твоя заповед, защото ти беше заповядал това, та никой друг спомен за жена да не хвърля сянка върху спомена за тебе, Летисия Назарено, мръснице. Тя беше успяла да го промени в една възраст, когато никой не се променя освен като умре, беше успяла да унищожи със средствата на леглото момчешкия му инат — за нищо на света, по-скоро мъртъв, отколкото женен, беше го накарала да си сложи новия бандаж, чуй само как звънти като хлопката на загубена в мрака овца, накара го да си сложи лачените ботуши от времето, когато танцува първия валс с царицата, златната шпора за левия ботуш, която му подарил адмиралът на морето-океан, за да я носи до края на живота си като белег на най-висшата власт, куртката със златните нашивки с пискюли с ширит и пагони, които не беше слагал от времето, когато все още можеха да се видят тъжните очи, замислената брадичка, мълчаливата ръка с атлазена ръкавица зад завесата на президентския файтон, принуди го да си сложи бойната шпага, мъжкия си парфюм, медалите и лентата с ордена на рицарите на Светия гроб, който му бе изпратил папата, задето беше върнал на църквата взетите й имоти, нагизди ме като празничен олтар и в ранни зори ме отведе пешком в тънещата в мрак зала за аудиенции, където миришеше на свещи от умряло от цъфналите портокалови клонки по прозорците и символите на отечеството, закачени по стените, без свидетели, впрегнат в ярема на послушницата, гипсирана от ленения колан под прозрачния муселин, за да прикрие срама от седемте месеца тайни изстъпления, потяха се в жегата на невидимото море, което пушеше неспокойно около мрачната бална зала, до която по негова заповед беше забранен всякакъв достъп, прозорците бяха зазидани, не беше оставен дори помен от човешки живот в двореца, та хората да не усетят и най-дребния шум от тайната сватба, ти едва ли поемаше дъх от напъните на преждевременната мъжка рожба, която плуваше сред лишеите в мрака на лепкавата ти утроба, защото той беше решил да бъде мъжко и беше мъжко, пееше в недрата ти със същия глас на невидим извор, с който главният архиепископ с кардиналски одежди пееше „Слава на всевишния“, за да не го чуят дори дремещите часови, и със същия ужас на изгубен в мрака водолаз, с който приматът предаде душата си в ръцете на господа, за да попита непроницаемия старец това, което никой дотогава, нито след това, до свършека на вековете щеше да се осмели да го попита: съгласен ли си Летисия Мерседес Мария Назарено да стане твоя съпруга и той едва примига: съгласен съм, и едва звъннаха медалите за бойни подвизи на гърдите му от скритото напрежение на сърцето, но гласът му беше толкова властен, че ужасното изчадие в утробата ти се преобърна напълно по своето равноденствие в гъстата течност и тръгна на изток, и намери посоката на светлината, и тогава Летисия Назарено се преви надве, стенейки: боже господи, смили се над твоята скромна рабиня, която е изпитала толкова наслада, нарушавайки твоите свети закони, и приема с примирение това ужасно наказание, като в същото време хапеше дантелената си ръкавица да не би шумът от разчекнатия й таз да издаде скритото под ленения колан безчестие, падна на колене, сгърчи се в димящата локва вода, която изтичаше от нея, и измъкна измежду обърканата муселинена фуста седеммесечното отроче, което имаше същата големина и същия безпомощен вид като току-що родено теленце, вдигна го с две ръце, като се мъчеше да определи пола му на мъждивата светлина на свещите от импровизирания олтар, и видя, че е момче, както беше заповядал, господин генерал, едно крехко и плахо момче, което щеше да носи без чест името Емануел, както беше предвидено, и го обявиха за дивизионен генерал с действителни права и власт от момента, в който той го сложи на жертвения камък, за да му отреже пъпа със сабята си, и го призна за свой единствен законен син, отче, кръсти го. Това безпрецедентно решение щеше да бъде прелюдия към нова епоха, първа вест за тежките времена, през които войниците заграждаха с кордон улиците преди разсъмване, заповядваха да са затворят прозорците и балконите и пропъждаха о приклади хората от пазара, за да не може никой да види мигновеното профучаване на новия автомобил със стоманена броня и златни дръжки, изработени в оръжейната на президента, и тези, които се осмеляваха да надникнат от терасите, където беше забранено да се стои, не виждаха както преди зад бродираните завески с цветовете на знамето хилядолетния военен, опрял брадичка на мълчаливата си ръка с атлазена ръкавица, а старата дебела послушница със сламена шапка с цветя от филц и сребърни лисици около врата въпреки горещината, виждаха я как слиза към обществения пазар всяка сряда на разсъмване, охранявана от патрул от няколко войници, и водеше за ръка дребния дивизионен генерал на не повече от три години, за когото трудно можеше да се повярва, че не е момиче, облечено като военен, в парадната униформа със златни нашивки, която сякаш растеше на тялото му, защото Летисия Назарено му я беше облякла, още преди да му поникнат първите зъби, когато го возеше в количка да председателствува официални тържества, представлявайки баща си, носеше го на ръце, когато правеше преглед на войските си, вдигаше го над главата си, за да приеме овациите на тълпите на стадиона за бейзбол, кърмеше го в откритата кола по време на манифестациите на националните празници, без да му мисли за скритите подигравки, които предизвикваше публичният спектакъл на генерала с петте слънца, сграбчил лакомо като осиротяло теле зърното на майка си, присъствуваше на дипломатическите приеми още от момента, когато почна да се оправя сам, и оттогава освен униформата носеше и бойните медали, които избираше по свой вкус от кутията за медали, която баща му беше му дал да си играе, беше сериозно и странно дете, знаеше как да се държи в общество още на шест години и хванал в ръка чаша с плодов сок вместо шампанско, говореше като възрастен с непосредственост и изящество, които не беше наследил от никого, макар че много пъти се случваше тъмен облак да прекоси салона за приеми, времето спираше, бледият престолонаследник, облечен в най-висша власт, беше заспал, тишина, шепнеха, малкият генерал спи, неговите адютанти го изнасяха на ръце през секналите диалози и замръзналите жестове на присъствуващите на приема богати наемни убийци и целомъдрени госпожи, които едва се осмеляваха да продумат нещо, като сдържаха срамежливите си усмивки зад ветрилата от пера, какъв ужас, ако знаеше генералът, защото той беше оставил да се подхранва легендата, която сам бе измислил, че е чужд на всичко, което става по света, ако то не е на висотата на неговото величие, каквито бяха публичните резили на единствения син, който бе приел за свой между неизброимите, които бе създал, или лошокачествените постъпки на единствената ми законна съпруга Летисия Назарено, която всяка сряда на разсъмване пристигаше на пазара и водеше за ръка своя генерал-играчка сред шумна охрана на казармени прислужници и щурмови ординарци, преобразени от странния видим блясък на съзнанието, който предшествува изгрева на слънцето в Карибския край, те нагазваха до кръста в зловонните води на залива, за да грабят от корабите със закърпени платна, които пускаха котва в някогашното робско пристанище, натоварени с цветя от Мартиника и джинджифил от Парамарибо, пътем омитаха насила живата риба, оспорваха си я с прасетата около стария децимал за роби, който все още се използуваше, където в една друга сряда през друга епоха за отечеството преди него бяха продали на търг една пленена сенегалка за злато, което тежеше повече от нейното собствено тегло заради кошмарната й красота, унищожиха всичко, господин генерал, беше по-страшно от скакалците, по-страшно от циклон, но той продължаваше да стои безучастен към растящото негодувание, че Летисия Назарено нахълтвала, както той не би се осмелил да го направи, в пъстроцветната галерия на пазара за птици и зеленчуци, преследвана от врявата на уличните кучета, които уплашено лаеха срещу стъклените очи на сребърните лисици, ходеше с безсрамно чувство за своята власт между стройните колони от ковано желязо под големите железни клони с листа от жълто стъкло, с ябълки от розово стъкло, с рогове на изобилието, пълни с баснословните богатства на флората от сини стъкла под гигантския светъл свод, където си избираше най-апетитните плодове и най-пресните зеленчуци, които въпреки всичко повяхваха веднага щом ги докоснеш, защото тя не познаваше недостатъка на ръцете си, от които хлябът мухлясваше още докато е топъл и златото на брачната й халка беше почерняло, така че тя се нахвърляше с ругатни върху зарзаватчийките, защото криели най-хубавата стока, а оставяли за президентския дворец само тези мизерни плодове от манго за прасетата, крадли, тази ауяма, която дрънчи отвътре като кратунка на музикант, изтърсаци, тези скапани ребра, пълни с червеи, които се познават от километри, че не са говежди, а са от умряло от чума магаре, кучки, крещеше до прегракване, докато слугините с кошниците и ординарците с коритата обираха всичко, което беше за ядене и им попаднеше пред очите, пиратските им викове бяха по-резки от лая на полуделите кучета, от хладните като снежни скривалища опашки на сребърните лисици, които по нейно нареждане й се донасяха живи от остров Принц Едуард, по-нараняващи от хапливите отговори на цапнатите в устата папагали, чиито господарки тайно ги учеха да казват неща, които те не можеха да си направят удоволствието да й кажат: Летисия крадлата, монахиня курва, викаха те, накацали по железните клони сред листака от прашни разноцветни стъкла под свода на пазара, където се чувствуваха в безопасност от грабителската вълна на пиратското нашествие, която се повтаряше всяка сряда на разсъмване през шумното детство на малкия псевдогенерал, чийто глас ставаше по-вежлив и жестовете по-грациозни, когато се мъчеше да изглежда мъж с меча си на поп от картите за игра, който все още влачеше по земята, когато вървеше, стоеше невъзмутим по време на грабежа, беше спокоен, горд, с непоколебимо достойнство, което майка му беше му вдъхнала, за да заслужи знатния си произход, нещо, което тя самата прахосваше на пазара, когато избухваше като бясна кучка и ругаеше като кръчмарка под невъзмутимия поглед на старите негърки с тюрбани от парцали в най-крещящи цветове, които понасяха обидите и наблюдаваха грабежа, като си вееха с ветрилата, без да им мигне окото, с бездънното спокойствие на седнали идоли, не дишаха, дъвчеха топки тютюн, топки от кока, успокоителни лекарства, които им помагаха да преживеят това безсрамие, докато свършеше жестокия щурм на тази паплач и Летисия Назарено си пробиеше път със своя оперетен военен през настръхналите гърбове на побеснелите кучета и от вратата крещеше да изпратят сметката на правителството, както обикновено, а те едва въздишаха, боже мой, ако знаеше генералът, ако можеше някой да му разкаже, измамени от илюзията, че той до края на живота си не е научил това, което всички знаеха за най-голям срам на неговата памет, че моята единствена законна жена Летисия Назарено беше лишила базарите на индусите от техните ужасни стъклени лебеди, огледала с рамки от охлювчета и пепелници от корали, задигаше погребални тафти от магазините на сирийците и грабеше с шепи нанизите от златни рибки и предпазните талисмани на амбулантните златари от търговската улица, които й викаха в лицето: ти си по-голяма лисица от сребърните лисици, които носиш на врата си, товареше се с всичко, което й попаднеше по пътя, за да удовлетвори единственото нещо, което й беше останало от предишното положение на послушница — лошия детински вкус и порока да проси дори когато не е необходимо, само че тогава не беше нужно да проси за господи помилуй в ухаещите на жасмин преддверия в квартала на вицекралете, а натоварваше във военни фургони, колкото й се искаше, без тя самата да прави други усилия, освен да даде безапелационната заповед да изпратят сметката й на правителството. Все едно им казваше да си вземат парите от господ, защото тогава никой не знаеше със сигурност дали той съществува, беше станал невидим, виждахме укрепените стени на възвишението на Пласа де Армас, дома на властта с балкона, от който бяха произнасяни легендарни речи, и прозорците с дантелени завеси и саксии с цветя на первазите, който през нощта приличаше на парен кораб, плаващ в небето, не само от всички краища на града, а и от седем левги навътре в морето, особено след като го бяха боядисали в бяло и осветили със стъклени глобуси, за да отпразнуват посещението на известния поет Рубен Дарио, макар нито един от тези белези да не означаваше със сигурност, че той е там, напротив, доста основателно смятахме, че онези демонстрации на живот са военни хитрости, за да се опровергае общоприетата версия, че е изпаднал в старчески мистицизъм, че се е отказал от благополучието и суетата на властта и си е наложил наказанието да живее до края на живота си в ужасно състояние на колене с власеницата на въздържанието в душата си и разни убийствени за плътта железа по тялото си, и не ядял нищо друго освен ръжен хляб и пиел кладенчова вода, и спял на голите плочи в една отшелническа килия в манастира на бискайките, докато изкупи ужаса, че е притежавал против желанието си и е оплодил с мъжка рожба една забранена жена, а тя не е наказана от господа досега само благодарение на неговото великодушие, но въпреки това нищо не се беше променило в неговото обширно царство на печал, защото Летисия Назарено държеше юздите на властта и достатъчно беше да каже, че той е заповядал да изпратят сметката на правителството, една стара формула, която отначало изглеждаше лесна за избягване, но ставаше все по-застрашителна, докато най-после една група решителни кредитори се осмели след толкова години да влезе с един куфар неизплатени фактури в пропуска на президентския дворец и останахме изненадани, че никой не ни каза нито да, нито не, а един дежурен войник ни изпрати в скромна чакалня, където ни прие един много любезен морски офицер, много млад, със спокоен глас и усмивка на лицето, предложи ни чашка леко и ароматично кафе от правителствените плантации, показа ни белите, добре осветени кабинети с метални решетки на прозорците и вентилатори с перки на гладките тавани и всичко беше толкова чисто и хуманно, че човек смаяно се питаше къде е силата на тоя въздух, миришещ на парфюмирано лекарство, къде са низостта и жестокостта на властта в съзнанието на онези писарушки с бели копринени ризи, които управляваха без бързане и мълчаливо: показа ни вътрешното дворче, където розовите храсти са били подрязани от Летисия Назарено, за да пречисти утринния зефир от лошия спомен за прокажените, слепите и парализираните, които бяха изпратени да умрат в забрава в старчески приюти, показа ни старите бараки на държанките, потъналите в ръжда шевни машини, войнишките нарове, където робините от харема бяха спали дори на групи по три в килиите на безчестието, които щели да бъдат разрушени, за да се построи на тяхно място частен параклис, показа ни от един вътрешен прозорец най-интимното крило от правителствения дом, навеса от цъфналите фунийки, позлатени от следобедното слънце над паравана от зелени летви, където той току-що бе обядвал с Летисия Назарено и детето, единствените същества, които имаха право да седнат на неговата трапеза, показа ни легендарната сейба, където окачваха ленения хамак с цветовете на знамето, в който той си почиваше от следобедната горещина, показа ни доилните, мандрите, кошерите и на връщане по пътеката, по която призори бе минал, за да присъствува на доенето на кравите, изведнъж придоби вид на озарен от внезапно просветление и ни посочи с пръст следата от ботуш в калта, гледайте, това е неговата следа, замръзнахме на мястото си при вида на релефния отпечатък от голяма и широка подметка и достатъчен беше блясъкът и властната увереност и миризмата на стара краста от следата на тигър, свикнал да живее в самота, и в тази следа видяхме властта, усетихме силата на мистерията, която го обгръщаше, с много по-проникновена сила, отколкото когато един от нас бе избран да го види лично, защото големците от армията бяха започнали да се бунтуват срещу чужденката, събрала в ръцете си повече власт, отколкото върховното командуване, повече от правителството, повече от него, защото Летисия Назарено беше отишла толкова далеч със своите претенции на кралица, че дори главният щаб на президента пое риска да даде правото на един от вас да влезе, само на един, който да се помъчи да му даде поне минимална представа какво става с отечеството зад гърба му, и така аз го видях, беше сам в топлия кабинет с бели стени с графики на английски коне, изтегнат назад в креслото с пружини, под крилете на вентилатора, с панталон от бял измачкан памучен плат с медни копчета, без никакви отличителни знаци, дясната му ръка с атлазена ръкавица лежеше на дървеното бюро, където имаше само три еднакви чифта очила със златни рамки, зад гърба му имаше витрина с прашни книги, които по-скоро приличаха на големи счетоводни тефтери, подвързани с човешка кожа, отдясно имаше голям отворен прозорец, също с метална решетка, през която се виждаше целият град и цялото небе, без облаци и без птици, чак до другия бряг на морето, и аз почувствувах голямо облекчение, защото той се показа по-малко проникнат от съзнанието на властта си, отколкото всички негови привърженици, и беше по-питомен, отколкото на всичките си фотографии, и заслужаваше повече съчувствие, защото всичко в него беше старо и тежко и изглеждаше така миниран от някаква ненаситна болест, че не можа да си поеме дъх, за да ми каже да седна, а го направи с тъжен жест на атлазената ръкавица, изслуша доводите ми, без да ме погледне, и като дишаше, гърдите му свиреха тънко, едно стаено подсвиркване, което пълнеше стаята с креозот, проучи задълбочено сметките, които аз му обяснявах с ученически примери, защото той не разбираше абстрактните понятия, и започнах така, че му показах как Летисия Назарено ни дължеше за такова количество тафта, което се равняваше на два пъти разстоянието по море до Санта Мария дел Алтар, което ще рече 190 левги, и той каза като на себе си „аха“ и накрая му обясних, че общият сбор от сметката с отстъпката, направена специално за негово превъзходителство, възлизаше на най-голямата печалба от лотарията през последните десет години в шесторен размер, а той отново рече „аха“ и едва тогава ме погледна право в очите без очила и можах да видя, че очите му са плахи и снизходителни, и едва тогава ми каза със странен глас на хармониум, че нашите искания са ясни и справедливи, всекиму заслуженото, каза дългът да се мине за сметка на правителството. Действително така беше по онова време, когато Летисия Назарено го беше създала отново, без дивашките навици, внушени му от майка му Бендисион Алварадо, премахна обичая му да яде, както си върви, с чинията в едната ръка и с лъжицата в другата, и сега се хранеха тримата на една плажна масичка, под навеса от цъфнали фунийки, той сядаше срещу детето, а Летисия Назарено между двамата, като им показваше правилата за добро държане и за здравословно ядене, научи ги да стоят облегнати назад на стола, да държат вилицата с лявата ръка и ножа с дясната, да дъвчат със затворена уста всяка хапка петнайсет пъти от едната страна на устата и петнайсет пъти от другата страна, без да обръща внимание на техните протести, че толкова изисквания приличали на казармен режим, научи го след свършването на обеда да прочита официалния вестник, в който той фигурираше като патрон и почетен директор, щом го видеше изтегнат в хамака под сянката на гигантската сейба в семейния двор, слагаше вестника в ръцете му, като казваше, че е недопустимо един държавен глава да не е в течение на събитията по света, слагаше му очилата със златни рамки и го оставяше да срича сам собствените си новини, а тя тренираше детето в спорта на послушниците да хвърля и да хваща една каучукова топка, докато той се гледаше на снимките, които бяха толкова стари, че някои от тях не бяха негови, а на двойника му, който беше умрял заради него и чието име не си спомняше, виждаше се как ръководи всеки вторник заседанията на министерския съвет, на които не беше присъствувал от времето на кометата, научаваше исторически фрази, които му се приписваха от неговите образовани министри, четеше и главата му клюмаше от задуха на блуждаещите по небето облаци през августовските следобеди, полека-лека потъваше в калната пот на обедната почивка и мърмореше: какво лайно е този вестник, по дяволите, не разбирам как хората го търпят, мърмореше той, но, изглежда, в главата му оставаше нещо от това четене, защото от краткия и лек сън се събуждаше с някаква нова идея, подсказана от новините, изпращаше заповеди на министрите по Летисия Назарено, а те му отговаряха по нея, като се мъчеха зад нейната мисъл да схванат неговата мисъл, защото ти беше това, което аз исках да бъдеш, тълкувател на моите най-висши помисли, ти беше моят глас, моят разум и сила, тя беше неговото най-вярно и най-остро ухо за клокоченето на непрестанната лава в недостъпния свят, който го обкръжаваше, въпреки че в действителност последните оракули, които ръководеха съдбата му, бяха анонимните надписи по стените в клозетите на обслужващия персонал, по тях той отгадаваше спотаените истини, които никой не се осмеляваше да му разкрие, дори ти, Летисия Назарено, четеше ги на разсъмване, когато се връщаше от доенето на кравите, преди да са ги изтрили чистачите, и нареди да варосват всеки ден стените на клозетите, та никой да не устои на изкушението да се разтовари от вътрешната си злоба, там позна той огорченията на върховното командуване, потиснатите намерения на тези, които растяха под неговата сянка, а го плюеха зад гърба, чувствуваше се господар на цялата си власт, когато успееше да проникне в загадката на човешкото сърце посредством изобличителното огледало на бележката, написана от негодника, и след толкова години отново взе да пее, докато съзерцаваше през мъглата на москитерото утринния сън на своята единствена и законна жена Летисия Назарено, просната като заседнал кит, ставай, пееше той, в моето сърце часът е шест, морето си е на мястото, животът продължава, Летисия, непредвидимият живот на единствената от многобройните му жени, която бе получила от него всичко освен простата привилегия да осъмва до нея в леглото, защото след последното любене той си отиваше, закачаше лампата, за случай че се наложи да бяга, на прага на старата си ергенска спалня, слагаше трите резета, трите ключалки и трите мандала, лягаше по корем на пода, сам и облечен, както го беше правил всяка нощ преди тебе, както правеше след тебе до последната нощ на своите сънища на самотен удавник, след доенето се връщаше в твоята стая, миришеща на нощен звяр, за да продължи да ти дава каквото поискаш, много повече от безмерното наследство на майка му Бендисион Алварадо, много повече от всичко, което някой човек е сънувал на земята, и не само на нея, а и на нейните нескончаеми роднини, които пристигаха от непознати Антилски острови само с едно богатство — кожата на гърбовете си, само с една титла — името Назарено, едно сурово семейство от безстрашни мъже и жени, обзети от треската на алчността, които заграбиха с щурм болниците, тютюна, питейната вода, старите привилегии, с които той преди беше облагодетелствувал командуващите различните родове войски, за да ги държи настрана от друг вид амбиции, и които Летисия Назарено им отне полека-лека чрез негови заповеди, които той не беше издавал никога, но ги одобряваше, съгласен, беше премахнал варварския метод за екзекуция чрез разчекване с коне и се беше опитал да го замени с електрически стол, който му беше подарил командирът на десанта, та и ние да се възползуваме от най-цивилизования метод за убиване, беше посетил лабораторията на ужаса в пристанищната крепост, където избираха най-изтощените политически затворници, за да се обучават в манипулиране с трона на смъртта, който при работа абсорбираше цялата електрическа енергия на града, знаехме точния час на смъртоносния експеримент, защото оставахме за миг на тъмно с притаен от ужас дъх, запазвахме една минута мълчание в публичните домове на пристанището и пиехме по чашка за душата на осъдения, не един път, а много пъти, защото повечето от жертвите оставаха да висят на коланите на стола с посиняло тяло и димящи опечени меса и продължаваха да стенат от болка, докато някой не проявеше милост и ги довършеше с изстрел след няколко несполучливи опита, правех всичко, за да ти угодя, Летисия, заради тебе бях опразнил каторгите, и отново върна правото за репатриране на враговете си, обнародва едно великденско постановление никой да не бъде наказан за различие в мненията, никой да не бъде преследван заради интимни проблеми, искрено убеден в разгара на своята есен, че дори най-отявлените му противници имат правото да споделят насладата, на която той се радваше във възхитителните януарски нощи с единствената жена, заслужила честта да го вижда без риза и с дълги долни гащи, и с огромната херния, позлатена от лунната светлина на терасата на двореца, и двамата се любуваха на загадъчните върби, които за коледните празници им бяха изпратили кралят и кралицата на Вавилония, за да ги засадят в градината на дъжда, наслаждаваха се на нацепеното на трески слънце през непрестанния дъжд, любуваха се на полярната звезда, заплетена в гъстия клонак, наблюдаваха вселената по цифрите на радиограмата, предадена от подигравателните подсвирквания на бягащите планети, слушаха заедно поредния епизод от романите, предавани по радио Сантяго де Куба, който оставяше в душите им неспокойствието дали утре все още ще бъдем живи, за да разберем как ще се оправи това нещастие: преди да си легне, той си играеше с детето, за да го научи на всичко, което можеше да се знае за употребата и поддържането на бойното оръжие, защото тази човешка наука той познаваше най-добре от всички, но единствения съвет, който му даде, беше никога да не издава заповед, ако не е сигурен, че ще я изпълнят, накара го да го повтори толкова пъти, колкото смяташе, че е необходимо, та детето да не забрави никога, че единствената грешка, която не трябва да допусне нито веднъж през живота си един мъж, облечен с авторитет и власт, е да издаде заповед, за която не е сигурен, че ще бъде изпълнена; това беше по-скоро съвет на патил дядо, отколкото на мъдър баща и детето нямаше да го забрави, дори ако живееше колкото него, защото му го каза, когато беше на шест години, докато той го подготвяше да стреля за първи път в живота си с откатно оръдие, на чийто катастрофален грохот приписахме страхотната суха буря със светкавици и вулканични тътнежи и ужасния полярен вятър от Комодоро Ривадавия, който изтърбуши утробата на морето и вдигна във въздуха един цирк с животни, разпънат на площада на старото рибно пристанище, с мрежи изваждахме слонове, удавени клоуни, жирафи, покачени на трапеца от урагана, който по някакво чудо не преобърна банановия кораб, на който пристигна след няколко часа поетът Феликс Рубен Гарсия Сармиенто, който щеше да стане известен под името Рубен Дарио, за чудо морето се успокои в четири, изкъпаният въздух се изпълни с летящи мравки и той се показа на прозореца на спалнята си и видя зад прикритието на пристанищните възвишения бялото корабче, килнато на дясната си страна и със свалени мачти, което плаваше безопасно в следобедното затишие, пречистено от сярата на урагана, видя на мостика капитана, който ръководеше трудната маневра в чест на именития гост с рубашка от тъмно сукно и елек, кръстосан отпред, за когото не му споменаха до следващата неделя вечер, когато Летисия Назарено го помоли за недопустимата милост да я придружи на поетичната вечер в Националния театър и той прие, без да мигне, съгласен. Чакахме цели три часа на крака в задушната атмосфера на партера, заврели в празничните си костюми, които ни наредиха да облечем спешно в последните минути; когато най-после засвириха националния химн и се обърнахме, аплодирайки, към ложата, белязана с герба на отечеството, където се появи дебелата послушница с шапка с къдрави пера и с опашките от черни лисици върху тафтената си одежда, седна, без да поздрави, до престолонаследника с вечерна униформа, който отговори на аплодисментите с лилията от празните пръсти на атлазената ръкавица, която стискаше в ръката си, защото майка му беше му казала, че така правели принцовете от предишните епохи, не видяхме никого другиго в президентската ложа, но по време на двучасовия рецитал бяхме уверени, че той е там, чувствувахме невидимото му присъствие, което бдеше да не се объркат нашите съдби от бъркотията на поезията, той регулираше любовта, решаваше силата и часа на смъртта в един кът на потъналата в полумрак ложа, откъдето видя, без да бъде видян, дебелия минотавър, чийто глас на морска гръмотевица го вдигна от мястото му и от времето му и го остави да плува в пространството, без да иска за това разрешение от него, в златния звук на звънките тръби на триумфалните арки на Марс и Минерва за прослава, която не беше за вас, господин генерал, видя героичните атлети от хоругвите, черните ловджийски кучета, силните бойни коне с железни копита, пиките и копията на рицарите с груби нагръдници, които носеха пленено странното знаме за чест и слава на оръжия, които не бяха техни, видя войската от озверели младежи, които изпращаха предизвикателства към слънцата на червеното лято, снеговете и ветровете на ледовитата зима, нощта и скрежа, омразата и смъртта за вечния блясък на едно безсмъртно отечество, по-голямо и по-славно, отколкото той си беше мечтал в дългите трескави бълнувания като босоног воин, почувствува се беден и дребен сред земетръсните овации, които одобряваше в сянката, мислейки си, майко моя, Бендисион Алварадо, това се казва шествие, а не буламачите, които ми организират тези хора, чувствуваше се смален и самотен, потиснат от горещината и от комарите, и от колоните, напръскани със златен прах, и овехтелия плюш на почетната ложа, по дяволите, как е възможно този индианец да напише толкова хубаво нещо със същата ръка, с която си бърше задника, каза си той, тъй развълнуван от откриването на красотата в думи, че влачеше огромните си крака на пленен слон в такт с войнствените удари на тимпанистите, заспиваше под ритъма на славословията от звънката песен на стройния хор, който Летисия Назарено рецитираше за него под сянката на триумфалните арки на сейбата в двора, пишеше стихове по стените в клозета, мъчеше се да рецитира по памет цялата поема на равнодушния Олимп от кравешки лайна в оборите за доене, когато земята се разтресе от динамитния заряд, избухнал преждевременно в президентската кола, гарирана в хангара, беше ужасно, господин генерал, такъв мощен взрив, че много месеци след това все намирахме из целия град изкривените части на колата, която един час по-късно Летисия Назарено и детето трябваше да използуват, за да направят обичайните покупки в сряда, защото атентатът беше подготвен срещу нея, господин генерал, без съмнение, и тогава той се плесна с ръка по челото, по дяволите, как можа да не го предвиди, какво бе станало с неговото пословично ясновидство, щом като от толкова месеци насам надписите в клозетите не бяха насочени против него, както обикновено, или против някого от неговите министри, а бяха предизвикани от наглостта на Назареновци, които бяха стигнали дотам, че искаха да излапат доходите, запазени за върховното командуване, или от амбициите на духовниците, които получаваха от светското правителство безгранични и вечни облаги: той беше забелязал, че невинните критики срещу майка му Бендисион Алварадо се бяха превърнали в папагалски ругатни, памфлети със скрита злоба, които зрееха в хладната безнаказаност на клозетите, и най-накрая излизаха на улицата, както е ставало много пъти с други, по-дребни скандали, които той самият се заемаше да ускори, макар че никога не беше си помислял, нито можеше да си помисли, че щяха да проявят толкова жестокост, като сложат два квинтала динамит под самия покрив на двореца, негодници, как е могъл да бъде толкова отдаден на екстаза от триумфалните тръби, та неговото обоняние на охранен тигър не беше надушило навреме старата и сладникава миризма на опасността, майка му стара; свика спешно главното командуване, четиринайсет разтреперани генерали, които след толкова години най-обикновено отношение и ордени, получени от втора ръка, отново виждаха на два лакътя от себе си несигурния старец, чието реално съществуване беше най-простата от неговите загадки, посрещна ни седнал на тронния стол в салона за аудиенции, с униформата на редник, която миришеше на пикоч от пор, с много фини очила от чисто злато, които не бяхме виждали дори на последните му портрети, и беше по-стар и по-далечен, отколкото можехме да си го представим, с изключение на гладките повехнали ръце без атлазените ръкавици, които сякаш не бяха неговите естествени ръце на военен, а ръцете на много по-млад и състрадателен човек, всичко останало беше тежко и мрачно и колкото повече го наблюдавахме, толкова по-ясно разбирахме, че едва му оставаше последен дъх да живее, но това беше дъхът на една безапелационна и опустошителна власт, която той самият трудно сдържаше, като буен див кон, без да говори, без да помръдне дори главата си, докато му отдавахме почести на генерал-главокомандуващ и сядахме пред него в креслата, наредени в кръг, и едва тогава си свали очилата и взе да ни оглежда внимателно с острите си очи, които познаваха тайните скривалища на нашите задни намерения, изгледа ни безмилостно, като ни гледаше толкова, колкото му беше необходимо да установи точно колко се беше променил всеки от нас от онзи избледнял в паметта му следобед, когато ги беше повишил в най-високите чинове, посочвайки ги с пръст според поривите на вдъхновението си, и докато ги проучваше с поглед, у него растеше увереността, че между тези четиринайсет скрити врагове са авторите на атентата, но междувременно се почувствува толкова самотен и беззащитен пред тях, че едва примигна, едва повдигна глава, за да отправи призив за единство, сега повече от всякога необходимо за доброто на отечеството и честта на армията, препоръча им енергия и мъдрост и им оказа голяма чест, като ги натовари с мисията да разкрият незабавно авторите на атентата, за да бъдат предадени на спокойната строгост на военното правосъдие, това е всичко, господа, каза накрая той, знаейки, че авторът е един от тях, или пък всички, смъртно засегнат от непреодолимото убеждение, че животът на Летисия Назарено сега не зависеше от волята на господа, а от мъдростта, с която той успее да я предпази от една заплаха, която рано или късно щеше неумолимо да се изпълни, проклета да е. Задължи я да преустанови обществените си задължения, задължи най-алчните й роднини да се откажат от всички привилегии, които можеха да го сблъскат с военните, най-разбраните от тях назначи на синекурни консулски длъжности, а най-настървените намерихме да плуват в отходните канали на пазара, след толкова години отново се появи без предварително известие в празното си кресло на заседанията на министерския съвет, решен да ограничи участието на духовенството в държавните работи, за да те предпазя от враговете ти, Летисия, и въпреки това беше пуснал нови дълбоки сонди сред главното командуване след първите драстични решения, и беше уверен, че седем от командуващите му бяха безрезервно предани освен главнокомандуващия, който беше най-старият от неговите побратими, но все още не притежаваше власт срещу останалите шест, които го караха по цели нощи да не спи поради неизбежното впечатление, че Летисия Назарено е вече белязана от смъртта, убиваха я в ръцете му въпреки строгостта, с която караше да пробват яденето й, откакто бяха намерили в хляба рибена кост, проверяваха чистотата на въздуха, който дишаше, защото той се страхуваше да не би да са сложили отрова в помпата за флайтокс, виждаше я бледа на масата, чувствуваше я, че остава без въздух посред любенето, мъчеше го мисълта да не й сложат чумни микроби във водата за пиене, витриол в капките за очи, хитроумни смъртоносни приумици, които му вгорчаваха всеки миг през онези дни и го събуждаха посред нощ с острото усещане, че кръвта на Летисия Назарено е изтекла по време на съня от някаква индианска магия, измъчван от толкова въображаеми рискове и истински заплахи, които му пречеха да излезе на улицата без зловеща президентска охрана, обучена да убива без причина, но тя излизаше, господин генерал, извеждаше и детето, той преодоляваше лошите предзнаменования, за да ги види, когато се качваха в новата бронирана кола, изпращаше ги със заклинателни знаци от един вътрешен балкон, като се молеше, майчице моя Бендисион Алварадо, пази ги, направи така, че куршумите да рикошират от корсажа й, смекчи отровата, майчице, изправи изкривените мисли, и нямаше нито миг спокойствие, докато не чуеше отново сирените на конвоя на Пласа де Армас и не видеше Летисия Назарено и детето, че пресичат двора при първите светлини на фара; тя се връщаше оживена, щастлива сред военната охрана, натоварена с живи пуйки, орхидеи от Енвигадо, гирлянди от цветни крушки за коледните вечери, за които по улиците вече имаше реклами от святкащи звездички по негова заповед, за да прикрие притеснението си, посрещаше я на стълбите, за да почувствувам, че все още си жива в нафталинената миризма на опашките от сребърни лисици, в тръпчивата пот на кичурите ти на безпомощна, помагах ти да носиш подаръците в спалнята със странното убеждение, че консумирам последните трохи от една обречена радост, която би предпочел да не беше изпитвал, и се чувствуваше все по-отчаян, колкото по-уверен ставаше, че всяко средство, което измисляше да облекчи непоносимата си тревога, всяка крачка, която правеше, за да я предотврати, го приближаваше неумолимо към страшната и нещастна сряда, в която взе ужасното решение, че не може да продължава така, майка му стара, каквото ще става, да става по-скоро, реши той, и това прозвуча като мълниеносна заповед, която още не беше успял да проумее, когато двама от неговите адютанти нахълтаха в кабинета с ужасната новина, че глутница кучета разкъсали на пазара Летисия Назарено и детето и ги изяли, изядоха ги живи, господин генерал, но това не бяха обикновените улични кучета, а ловни, с жълти уплашени очи и гладка кожа като на акула, които някой бе охранил и обучил за лов на сребърни лисици, шестдесет еднакви кучета, които никой не разбра кога изскочиха измежду сергиите със зеленчуци и се хвърлиха върху Летисия Назарено и детето, така че нямахме време да стреляме, от страх да не убием тях, защото те сякаш се давеха заедно с кучетата в един адски водовъртеж, видяхме само за миг знаците на едни внезапно протегнати към нас ръце, докато останалата част от тялото изчезваше на късове, видяхме мигновените и неуловими изражения, които показваха ту ужас, ту съжаление, ту радост, докато най-после изчезнаха напълно във вихъра на битката и остана само шапката с виолетки от филц на Летисия Назарено, която плуваше във въздуха сред стаения ужас на изпръсканите с топла кръв първобитни зарзаватчийки, които се молеха, господи, това не може да стане, ако генералът не го желае, или поне без негово знание, за вечен срам на президентската охрана, която само успя да съобщи, без да бъде даден нито един изстрел, голите кости, разпилени сред опръсканите с кръв зеленчуци, нищо друго, господин генерал, единственото нещо, което открихме, бяха тези медали на детето, сабята без пискюлите, обувките от шевро на Летисия Назарено, които, кой знае защо, плаваха в залива на около една левга от пазара, огърлицата от стъклени маниста и дантеленото портмоне, които оставяме във ваши ръце, господин генерал, заедно с тези три ключа, брачната халка от почерняло злато и тези петдесет сентавос в монети от по десет, които сложиха на бюрото му, за да ги преброи, нищо друго, господин генерал, само това беше останало от тях. На него щеше да му е все едно дали е останало повече или по-малко, ако тогава можеше да знае, че не бяха нито много, нито твърде трудни годините, които ще му бъдат необходими, за да изтръгне и последния остатък от спомена за онази неизбежна сряда, плака от гняв, събуди се с гневни крясъци, измъчван от лая на кучетата, които прекараха нощта, вързани със синджири на двора, докато той вземаше решение: какво да правим с тях, господин генерал, питаше се объркан дали като убиеше кучетата, нямаше да убие отново Летисия Назарено и детето вътре в тях, заповяда да разрушат желязната купола на пазара за зеленчуци и да направят на негово място градина с магнолии и пъдпъдъци, с мраморен кръст и лампа по-висока и по-силна от фара, за да остане в паметта на бъдещите поколения, докато свят светува, споменът за една историческа жена, която той самият забрави много преди паметникът да бъде разрушен от нощен взрив, за който никой не потърси отговорност, а магнолиите бяха изядени от прасетата и възпоменателната градина се превърна в бунище от зловонен тор, който той не видя не само защото беше заповядал на шофьора си да заобикаля пътя през стария пазар за зеленчуци, дори ако трябва да заобиколиш целия свят, а и защото не излезе вече на улицата от момента, в който изпрати министерските канцеларии в сградите със сенчести стъкла и остана сам с минималния персонал, необходим му, за да преживее в оголената къща, където по негова заповед не остана ни най-малката видима следа от времето, когато царуваше ти, Летисия, остана да се лута из къщата без някакво друго известно занимание освен редките консултации с офицерите от висшето командуване или вземането на окончателно решение на някое трудно заседание на министерския съвет, или пък опасните посещения на посланика Уилсън, който имаше обичая да стои с него вечер до късно под гъстия клонак на сейбата, носеше му карамели от Балтимор и списания с илюстрации на голи жени, като се мъчеше да го убеди да му даде териториалните води на изгодна цена в замяна на огромните облаги от чуждия заем, и той го оставяше да приказва и се правеше, че е чул малко или повече от това, което всъщност можеше да чуе според интересите си, бранеше се от неговото многословие, като слушаше песента на шарената стърчиопашка, кацнала на зеления лимон в близкото девическо училище, и щом паднеше първият здрач, го придружаваше до стълбите, като се опитваше да му обясни, че може да вземе всичко, каквото поиска, освен морето под моите прозорци, представяте ли си какво бих правил аз сам в тази грамадна къща, ако не можех да го видя сега, както съм го виждал винаги по това време, като огнено блато, какво бих правил без декемврийските ветрове, които нахлуват с вой през счупените прозорци, как бих могъл да живея без зелените пориви на фара, аз, дето оставих мъгливите голи върхове, и макар че агонизирах от треската, се включих в безумието на федералната война и недейте да смятате, че съм го направил от патриотизъм, както пише в речника, или от някакъв авантюристичен дух, и още по-малко защото са ме засягали федералистките принципи, господ да ни пази в святото си царство, не, скъпи мой Уилсън, направих всичко това, за да видя морето, така че измисли нещо друго, казваше му и се сбогуваше с него на стълбите, като леко го потупваше по гърба; на връщане палеше лампите в запустелите зали на бившите канцеларии, където в един такъв следобед срещна една залутала се крава, изпъди я към стълбите и говедото се спъна в кръпките на килима и се строполи по корем, търколи се като топка и си счупи врата по стъпалата за радост и храна на прокажените, които веднага побързаха да я разкъсат на парчета, защото след смъртта на Летисия Назарено прокажените се бяха завърнали и пак седяха там сред подивелите рози заедно със слепите и парализираните и чакаха да получат от ръката му солта на своето изцеление; в звездните нощи той ги чуваше как пеят и пееше заедно с тях песента „Сузана, о, ела, Сузана“, от времето на своето величие, в пет часа следобед надничаше през дупките в стените на хамбара, за да види момичетата, които излизаха от училище, заплеснат в сините престилки, късите чорапи и плитките им, майко, а ние бягахме уплашени от туберкулозните очи на призрака, който ни викаше през железните пръчки със скъсаните пръсти на парцаливата ръкавица, момиче, момиче, викаше ни той, ела да те опипам, виждаше ги да бягат ужасени и си мислеше, майко моя Бендисион Алварадо, какви са млади, какви са сегашните млади, смееше се на себе си, но отново се помиряваше със себе си, щом личният му лекар, министърът на здравето, преглеждаше ретината му с лупа всеки път, когато го поканеше на обяд, мереше му пулса, мъчеше се да го задължи да вземе по една лъжица сереген, че да ми запуши каналите на паметта, по дяволите, на мен ще ми дава лъжица сереген, на мен, дето през целия си живот съм боледувал само от маларийна треска през войната, върви на майната си, докторе, и остана да се храни сам на самотната маса, обърнал гръб на света, както според образования посланик Мериеанд се хранели кралете на Мароко, хранеше се с вилица и нож, с вирната глава, съгласно строгите норми на една забравена учителка, обхождаше цялата къща, за да търси бурканите с мед, чиито скривалища забравяше само след няколко часа, а намираше по погрешка бележчиците, написани на откъснати от документите листчета, на които преди си записваше, за да не забрави нещо, когато вече няма да може да си спомня за нищо, на една от тях прочете, че утре е сряда, прочете, че на бялата ти кърпа има една цифра, червена цифра, която не е твоята, господарю, прочете заинтригуван Летисия Назарено, душо моя, виж на какво заприличах без теб, четеше навсякъде името на Летисия Назарено и не можеше да си обясни как някой може да е бил толкова нещастен, че да остави такава следа от написани въздишки, а без съмнение това е моят почерк, единственият почерк с лявата ръка, който се срещаше тогава по стените на клозетите, където пишеше за утеха: да живее генералът, да живее, майка му стара, напълно излекуван от гнева си, че е бил най-слабоволевият генерал на сухопътните, въздушните и морските сили по отношение на една избягала от манастира монахиня, от която не беше останало нищо друго освен името й, написано с молив на хартиени ленти, както той беше решил, когато дори не пожела да се докосне до нещата, които адютантите му оставиха на бюрото, и без да ги погледне, заповяда: да се махнат оттук тези обувки, тези ключове, всичко, което можеше да извика образите на неговите мъртъвци, всичко, което е останало от тях, да се сложи в спалнята, където бяха прекарвали необузданите си следобедни почивки, и да се заковат вратите и прозорците с категоричната заповед: да не се влиза там дори по моя заповед, майка му стара, преживя ужасното виене на вързаните си за синджири в двора кучета, от което месеци наред го побиваха тръпки, защото си мислеше, че каквото и зло да им стори, ще причини болка на своите мъртъвци, отпусна се в хамака, разтреперан от ярост, като разбра кои бяха убийците на неговата кръв и че трябва да изтърпи унижението да ги среща в собствения си дом, защото в онзи момент нямаше никаква власт над тях, противопостави се на каквито и да било посмъртни почести, забрани посещенията за поднасяне на съболезнования и траура, очакваше да удари неговият час, люлеейки се изпълнен с гняв в хамака под сянката на сейбата закрилница, където моят последен побратим изрази гордостта на върховното командуване от спокойствието и реда, с който народът понесъл трагедията, а той едва се усмихна: не ставай глупак, побратиме, какво спокойствие и какъв ред, там е работата, че на хората не им пука изобщо за това нещастие, преглеждаше вестника от първия до последния ред и търсеше нещо повече от новините, измислени от неговите служби по печата, нареди да сложат радиото до него, за да слуша едно и също съобщение, повтаряно от Веракрус до Риобамба, че силите на реда са по следите на авторите на атентата, и той мърмореше: как не, паяшки синове, че са ги идентифицирали почти сигурно, как не, че са ги вкарали с минометен огън в един публичен дом в предградията, това е, въздъхна той, клетите хора, но продължаваше да си лежи в хамака, без да издава с нищо коварния си замисъл, и се молеше: майко моя Бендисион Алварадо, дай ми живот за това отмъщение, не ме изпускай от ръцете си, майчице, вдъхнови ме, толкова сигурен в ефикасността на молбата си, че го намерихме съвзет от скръбта си, когато ние, командуващите от генералния щаб, които отговаряхме за обществения ред и за сигурността на държавата, дойдохме да му съобщим новината, че трима от авторите на атентата са убити в бой със силите за сигурност, а другите двама са на разположение на господин генерала в затвора Сан Херонимо и той каза „аха“, седнал в хамака с каната с плодов сок, от който сипа по една чаша на всеки със спокойната ръка на добър стрелец, по-мъдър и по-любезен от всякога, до такава степен, че отгатна желанието ми да запаля цигара и ми разреши, което дотогава не беше позволявал на нито един кадрови военен, под тази сянка всички сме равни, каза той и изслуша без злоба подробния доклад за престъплението на пазара, как са били докарани от Шотландия в отделни пратки осемдесет и две току-що родени ловни кучета, от които двадесет и две умрели по време на отглеждането, а шейсет били обучени да убиват от един шотландски дресьор, който им внушил престъпна омраза не само към сребърните лисици, но и към самата Летисия Назарено и детето, като си служил с дрехите, които били измъквани полека-лека от пералнята на правителствения дом, използувайки този корсаж на Летисия Назарено, тази кърпа, тези чорапи, тази пълна детска униформа, които ние му показахме, за да ги разпознае, но той каза само „аха“, без да ги погледне, обяснихме му как шейсетте кучета са били дресирани дори да не лаят, когато не е необходимо, били приучени към вкуса на човешкото месо, през трудните години на дресировката ги държали затворени без никакъв контакт със света в един стар метиски чифлик на седем левги разстояние от столичния град, където имали на разположение фигури в човешки размери с дрехите на Летисия Назарено и детето, които кучетата познавали и по тези снимки и изрезки от вестници, които му показахме, налепени в един албум, за да може господин генералът да прецени по-добре с какво съвършенство са работили тези копелета, кой какво е правил, но той каза само „аха“, без да ги поглежда, накрая му обяснихме, че профсъюзите не са замесени с тях; разбира се, те са агенти на едно нелегално братство с база в чужбина, чийто символ е това гъше перо, кръстосано с нож, „аха“, всички избягали от военно-наказателното правосъдие за други по-раншни престъпления против сигурността на държавата; тези тримата, които са мъртви и чиито портрети ви показваме в албума с номера на съответния полицейски фиш, окачен на врата им, и тези двамата, живите затворници, които чакат последното и безапелационно решение на господин генерала, братята Маурисио и Гумаро Понсе де Леон, съответно на 28 и 23 години, първият дезертьор от армията, без работа и неизвестен адрес, вторият учител по керамика в училището за художествени занаяти, и пред които кучетата показаха такава фамилиарност и радост, че само това стигаше, за да бъдат обвинени, господин генерал, и той каза само „аха“, но в заповедта за деня изказа похвала на тримата офицери, които разследваха престъплението, и им връчи медали за военни заслуги в служба на отечеството с тържествена церемония и пак там определи състава на сборния военен съд, който съди братята Маурисио и Гумаро Понсе де Леон и ги осъди на смърт чрез разстрел, като присъдата трябваше да се изпълни през следващите четиридесет и осем часа, освен ако не бъдат помилвани от вас, господин генерал, на вашите заповеди. Той остана да лежи угрижен и самотен в хамака, безчувствен към молбите за пощада от целия свят, чу по радиото безплодните разисквания в Обществото на народите, чу ругатни от съседни страни и някои по-далечни допълнения, изслуша с еднакво внимание плахите съображения на министрите, привърженици на милосърдието, и крещящите аргументи на привържениците на наказанието, отказа да приеме папския нунций с лично послание от папата, в което той изразяваше своята пастирска загриженост за съдбата на двете отлъчили се от стадото овчици, чу обръщението за запазване на обществения ред, отправено към населението на страната, обезпокоено от неговото мълчание, чу далечни изстрели, усети земния трус, предизвикан от безпричинната експлозия в един военен кораб, пуснал котва в пристанището, единайсет жертви, господин генерал, осемдесет и двама ранени, а корабът е изваден от строя, ясно, каза той, като наблюдаваше от прозореца на спалнята си нощния пожар в малкия залив на пристанището, когато двамата осъдени започнаха нощта преди смъртта си в задушната черквица в базата Сан Херонимо, в този час той си ги спомни такива, каквито ги беше видял на снимките, и двамата с настръхнали вежди, наследени от майка им, под вечно горящата крушка в килията на смъртните, усети, че мисли за тях, почувствува се необходим, търсен, но не направи и най-малкия жест, който можеше да издаде посоката на мислите му, повтори отново обичайните действия на още един ден в своя живот и се сбогува с дежурния офицер, който щеше да прекара нощта на пост пред вратата на спалнята му, за да отнесе съобщението с неговото решение, в който и час да го вземеше преди първите петли, на минаване край него му каза „лека нощ, капитане“, без да го погледне, закачи лампата на прага на спалнята, сложи трите мандала, трите ключалки и трите резета и легнал по корем, потъна в неспокоен сън, през чиито крехки стени продължаваше да чува припрения лай на кучетата в двора, сирените на колите за бърза помощ, ракетите, откъслечна музика от някой съмнителен празник в напрегнатата нощ на изтръпналия от суровата присъда град, събуди се от камбаните на черквата в дванайсет, отново се събуди в два и отново се събуди от тропането на дъждеца в мрежите на прозореца, и тогава стана от пода с онази дълга и трудна волска маневра — най-напред изправи задника, после предните крака и чак след това замаяната си глава с лигата, потекла от бърните му, и нареди на лостовия офицер, първо, да махнат оттук тези кучета някъде, където няма да ги чувам, да бъдат под покровителството на правителството, докато умрат от естествена смърт, второ, да се освободят безусловно хората от охраната на Летисия Назарено и детето и накрая нареди братята Маурисио и Гумаро Понсе де Леон да се екзекутират веднага, щом се получи това мое върховно и безапелационно решение, но не на стената за разстрел, както беше предвидено, а да бъдат подложени на излязлото от употреба наказание разчекване с коне и парчетата от телата им бяха изложени за обществено порицание и за ужас на народа по най-известните места в неговото необятно, печално кралство, горките момчета, докато той влачеше огромните си наранени слонски крака и молеше в гнева си: майко моя Бендисион Алварадо, подкрепи ме, не ме изоставяй, майко, направи така, че да намеря човека, който ще ми помогне да отмъстя за невинната кръв, един изпратен от провидението човек, какъвто той си го беше представял в изблиците на озлобление и когото търсеше с непреодолим копнеж в дъното на очите, които срещаше по пътя си, мъчеше се да го открие, да го улови в най-тънките регистри на гласовете, в импулсите на сърцето, в най-малко използуваните кътчета на паметта си, и вече беше загубил надеждата, че ще го намери, когато бе обаян от най-блестящия и надменен човек, когото са виждали някога очите му, майчице, облечен, както се носеха испанците преди, с жакет Хенри Пул и една гардения в илика, с панталони Пековер и брокатена жилетка със сребърен блясък, която беше носил с вродената си елегантност в най-важните салони в Европа, водеше за каишка един мълчалив доберман, голям колкото биче и с човешки очи; Хосе Игнасио Саенс де ла Бара е на услугите ви, ваше превъзходителство, представи се той, последната запазена издънка от нашата аристокрация, смазана от унищожителния вихър на федералните вождове, изметена от лицето на земята с нейните безплодни мечти за величие, огромни и меланхолични къщи и френския си акцент, един блестящ завършек от раса, който нямаше друго богатство освен своите 32 години, седем езика, четири отличия за стрелба по птици в Довил, солиден, строен, с железен цвят, коса на метис с път по средата и един боядисан бял кичур, с тънки устни, признак на голяма воля, с решителен поглед на човек от провидението, който се преструваше, че играе крикет с бастуна си от черешово дърво, за да го снимат на фона на идиличната пролет върху гоблена в празничната зала, и в момента, в който го видя, от него се изтръгна въздишка на облекчение и си каза: това е той, и наистина беше той. Постави се в негова услуга с единственото условие да ми предоставите бюджет от осемстотин и петдесет милиона, без да давам отчет на никого и без друга власт над мен освен ваше превъзходителство, и аз ще ви предам в продължение на две години главите на истинските убийци на Летисия Назарено и детето, и той прие, съгласен съм, убеден в неговата вярност и способности след многобройните изпитания, на които го подложи, за да проучи тесните пътечки на душата му, да разбере колко е голяма волята му и какви пукнатини има характерът му, преди да се реши да сложи в ръцете му ключовете на своята власт, подложи го на последно изпитание с безмилостните партии домино, в които Хосе Игнасио де ла Бара си позволи дързостта да победи без разрешение, и спечели, защото той беше най-смелият човек, който са виждали очите ми, майчице, имаше безмерно търпение, знаеше всичко, знаеше седемдесет и два начина за правене на кафе, познаваше пола на раците, знаеше да чете по ноти и разбираше писмото на слепите, гледаше ме в очите, без дума да продума, а аз не знаех какво да правя пред това непоколебимо лице, пред тези лениви ръце, опрени на черешовия бастун, на показалеца си носеше камък с цвят на утринна вода, пред легналия в краката му пес, дебнещ и свиреп, в кадифената жива обвивка на заспалата си козина, пред аромата на соли за баня на недосегаемото за нежността и смъртта тяло на най-красивия и най-властен мъж, който са виждали очите ми, когато той има смелостта да ми каже, че аз не съм военен по призвание, а по изгода, защото военните са съвсем различни от вас, генерале, те са хора на непосредствените и лесни амбиции, интересува ги повече командуването, отколкото властта, и служат не на нещо, а на някого, и затова могат много лесно да бъдат използувани, каза той, и особено ако се противопоставят едни на други, а на мен не ми хрумна нищо друго, освен да се усмихна, убеден, че не е успял да скрие мислите си от онзи блестящ човек, на когото даде повече власт, отколкото беше давал на няколко през своя режим, след моя задушевен приятел Родриго де Агилар, дано господ го сложи от дясната си страна; направи го абсолютен господар на една тайна империя в пределите на собствената си частна империя, на една тайна служба за репресии и унищожение, която не само нямаше никакво официално прикритие, но дори трудно можеше да се повярва в реалното й съществуване, защото никой не носеше отговорност за нейните действия, нямаше нито име, нито определено място в света и все пак беше зловеща реалност, която се беше наложила с терор над другите държавни органи за репресии много преди нейния произход и неуловима същност да бъдат установени абсолютно точно от главното командуване, дори самият вие не предвидихте размаха на тази машина на ужаса, господин генерал, дори самият аз не можах да предположа, че в момента, в който приех договора, попаднах под въздействието на непреодолимия чар и алчните пипала на онзи варварин, облечен като принц, който ми изпрати в президентската резиденция един чувал, наглед пълен с кокосови орехи; и той заповяда да го оставят, за да не пречи, в един шкаф с архивни книжа, вграден в стената, забрави за него и след три дена беше невъзможно да се живее от вонята на мъртвец, която се просмукваше през стените и замъгляваше огледалата със зловонните си пари, търсихме зловонието в кухнята и го намерихме в оборите; пропъждаха го с кадене от канцелариите и отново ги блъскаше в носа в салона за аудиенции, ароматът на гнил храст проникваше в най-закътаните пролуки, където не достигаше дори скрит зад другите миризми и най-тънкият дъх на краста от нощните изпарения на чумата, а се оказа там, където най-малко го бяхме търсили, в чувала, наглед пълен с кокосови орехи, който беше изпратен от Игнасио Хосе Саенс де ла Бара като първа вноска по договора — шест отрязани глави със съответния смъртен акт; главата на слепия патриций от каменния век дон Непомусено Естрада, на 94 години, последен ветеран от голямата война и основател на радикалната партия, умрял според приложения смъртен акт на 14 май в резултат на старчески колапс, главата на доктор Непомусено Естрада де ла Фуенте, син на предидущия, на 57 години, лекар хомеопат, умрял според смъртния акт от същата дата от коронарна тромбоза, главата на Елиесер Кастор, на 21 години, студент филолог, умрял според приложения смъртен акт вследствие на няколко рани с хладно оръжие, получени при кръчмарско сбиване, главата на Лидисе Сантяго, на 32 години, нелегална, умряла според смъртния акт вследствие на провокиран аборт, главата на Роке Пинсон, наричан Хасинто Невидимия, на 38 години, производител на цветни глобуси, умрял на същата дата, на която и предидущата, вследствие на отравяне с етилен, главата на Наталисио Руис, секретар на нелегалното движение „17 октомври“, на 30 години, умрял според приложения смъртен акт от пистолетен изстрел, изстрелян от самия него в небцето поради любовно разочарование, всичко шест души, и съответната квитанция, която той разписа с разстроена от миризмата и ужаса жлъчка, като си мислеше, майчице Бендисион Алварадо, този човек е звяр, кой можеше да допусне такова нещо при неговите загадъчни обноски и цветето в илика; заповяда му, не ми пращай вече кълцано месо, Начо, стига ми твоята дума, но Саенс де ла Бара му отвърна, това е сделка между мъже, генерале, ако не ви стиска да видите истината в очите, ето ви вашето злато и да си останем приятели както преди, по дяволите, за много по-малко от това той можеше да накара да застрелят майка му, но прехапа език, е, не се засягай, Начо, рече той, изпълнявай дълга си, така че главите продължаваха да пристигат в злокобните конопени чували, които приличаха на чували за кокосови орехи, и той заповядваше с погнуса да ги махнат по-далеч, докато изчиташе подробностите от смъртните актове, за да подпише квитанциите, съгласен, беше подписал за деветстотин и осемнайсет глави на свои най-върли противници същата нощ, когато сънува, че се е превърнал в животно само с един пръст, което оставя след себе си диря от отпечатъците на пръста по една плоскост от пресен цимент, събуждаше се облян със студена пот и се освобождаваше от вътрешното неспокойство в ранни зори, като правеше сметки за главите върху бунището от кисели спомени в оборите за доене, толкова ужасен в своите старчески размишления, че бъркаше бученето в тъпанчетата с бръмченето на насекомите в гнилата трева и си мислеше, майчице Бендисион Алварадо, как е възможно да са толкова много, а главите на истинските виновници все още не бяха пристигнали, но Саенс де ла Бара му обърна внимание, че от шест глави възникват шестдесет противници, а от всеки шестдесет по шестстотин и после шест хиляди, и после шест милиона, цялата страна, по дяволите, няма да свършим никога, но Саенс де ла Бара му отвръщаше невъзмутимо: спете спокойно, генерале, ще свършим, когато и те се свършат, какъв негодник. Никога не прояви нито за миг неувереност, никога не остави дори една пролука за алтернатива, опираше се на скритата сила на вечно дебнещия доберман, който беше единственият свидетел на аудиенциите, макар че той се опита да го възпре още когато за пръв път видя, че Хосе Игнасио Саенс де ла Бара води за каиш животното с тренирани нерви, което се подчиняваше само на неуловимата дресировка на най-мъжествения и същевременно най-нелюбезния мъж, който са виждали някога очите ми, остави това куче навън, заповяда му той, но Саенс де ла Бара отвърна: не, генерале, няма място по света, където мога да вляза аз, а да не влезе Лорд Кьохел, тъй че и тук влезе, той спа в краката на господаря си, докато правеха обичайната сметка на отрязаните глави, но когато сметката не излизаше, той се надигаше със задъхано потръпване, женските му очи ми пречеха да мисля, стряскаше ме човешкият му дъх, видях го да се надига изведнъж с влажна муцуна и да изригва като вряща тенджера, обаче той удари гневно по масата, защото намери в чувала главата на един от бившите си адютанти, който освен това дълги години му беше партньор на домино, тая няма да я бъде, но Саенс де ла Бара, както винаги, го убеждаваше и не толкова с аргументи, колкото с нежното си безсърдечие на укротител на избягали кучета, укоряваше се за покорството си пред единствения смъртен, който се осмеляваше да се държи с него като с васал, останеше ли насаме, той се бунтуваше срещу господството му, решаваше да се освободи от тази крепостническа зависимост, която полека-лека изпълваше пределите на неговата власт, още сега ще сложа край на този позор, по дяволите, казваше той, ами че в края на краищата Бендисион Алварадо не ме е родила да получавам заповеди, а да заповядвам, но неговите нощни решения се проваляха в момента, когато Саенс де ла Бара влизаше в кабинета и той се огъваше, заслепен от фините обноски, от естествената гардения, от чистия глас, от ароматичните соли, от изумрудените копчета на ръкавите, от парафинените ръце, от спокойния бастун, от строгата красота на най-желания и най-непоносимия мъж, когото бяха виждали очите ми, не се ядосвай, Начо, повтаряше той, изпълнявай дълга си, и продължаваше да получава чувалите с глави, подписваше разписките, без да ги погледне, потъваше без задръжки в подвижните пясъци на властта си, като се питаше на всяка крачка, при всеки нов изгрев над всяко море какво става по света, скоро ще стане единайсет, а няма жива душа в този гробовен дом, има ли жива душа, питаше се, беше сам, къде съм, че не мога да се намеря, къде са върволиците от босоноги слуги, които разтоварваха натоварените със зеленчуци магарета и кафезите с кокошки в коридорите, къде са локвите от мръсна вода на моите злоезични жени, които сменяваха старите цветя във вазите, миеха подовете, изтърсваха килимите на балконите и пееха в такт с метлите от сухи вейки песента Сузана, ела, Сузана, искам твоята любов; къде са моите кльощави седмачета, които викаха зад вратите и рисуваха с пикня едногърби камили по стените в салона за аудиенции, какво стана с възмущението на чиновниците, които сварваха кокошките, че снасят яйца в чекмеджетата на бюрата, как върви търговията на курви и войници в нужниците, с давенето на моите улични кучета, дето търчаха и лаеха по дипломатите, кой ми е махнал пак парализираните от стълбите и дръзките ми ласкатели отвсякъде, едва смогваше да зърне последните си приятели от висшето командуване зад плътния кръг от новоназначената си лична охрана, едва смогваше да участвува в заседанията на новите министри, назначени по нареждане на някого, който не беше той, шестима доктори на хуманитарните науки с погребални сюртуци с колосани и препънати в краищата яки, които изпреварваха мислите му и решаваха държавните работи, без да се консултират с мен, ами в края на краищата правителството, това съм аз, но Саенс де ла Бара му обясняваше спокойно, че той не е правителството, генерале, вие сте властта, отегчаваше се по време на партиите домино дори когато играеше с най-изкусните, защото не можеше да загуби нито една игра, колкото и умни клопки да измисляше срещу самия себе си, трябваше да се подчини на плановете на тези, които пробваха храната му един час преди той да яде от нея, не намираше пчелния мед в своите скривалища, по дяволите, това не е властта, която аз исках, протестираше той, а Саенс де ла Бара му отвръщаше, няма друга, генерале, беше единствената възможна власт в смъртната летаргия на онова, което преди беше негов райски неделен пазар и където тогава си нямаше друга работа, освен да чака да стане четири, за да чуе по радиото поредния епизод от романа за една безплодна любов, предаван по местната радиостанция, слушаше го в хамака с недокосната чаша плодов сок в ръка, плуваше с неизвестността с очи, насълзени от нетърпение да разбере дали онова младо момиче ще умре, а Саенс де ла Бара проверяваше и му казваше, да, генерале, момичето умира, тогава да не умира, майка му стара, заповяда той, да живее до края, да се ожени и да има деца, и да остарее като всички хора, а Саенс де ла Бара нареждаше да се промени фабулата, за да му достави удоволствие с илюзията, че той заповядва, и така по негова заповед никой не умираше, женеха се годеници, които не се обичаха, възкръсваха герои, които бяха умрели в предишните епизоди, и биваха пожертвувани селяците преждевременно, за да се направи удоволствие на господин генерала, всички бяха щастливи по негова заповед, та животът да му изглежда по-малко безсмислен, когато вечер чуеше да удари с метален звън осем и почнеше да проверява къщата и откриваше, че някой преди него е сменил кюспето на кравите, че е загасил лампите в казармата на президентската гвардия, персоналът спеше, кухните бяха в ред, подовете чисти, по изтърканите с креолин маси на касапите нямаше нито следа от кръв и миришеха на болница, някой беше сложил райберите на прозорците и катинарите на канцелариите, въпреки че само той държеше връзката с ключовете, лампите угасваха една след друга, преди той да докосне ключовете от първия вестибюл до неговата спалня, той влачеше в полумрака тежките си крака на пленен монарх покрай огледалата, с кадифена калъфка на единствената златна шпора, за да не може никой да проследи дирята от златни стърготини, докато минаваше покрай прозорците, видя все същото море, Карибско море през януари, видя го, без да се спира, двайсет и три пъти и си беше все същото, каквото е обикновено през януари, като разцъфнало блато, надникна в стаята на Бендисион Алварадо, за да види дали е все още на мястото си наследството от маточина, клетките с умрели птици, мъченическото ложе, където майката на отечеството прекара гнилата си старост, лека нощ, измърмори той, както винаги, макар че от много време никой не му отговаряше, лека нощ, каза той, спи спокойно, отправи се към спалнята си с лампата, за в случай че стане нужда да бяга, когато в полумрака усети, че го побиват студени тръпки от удивените въглени в зениците на Лорд Кьохел, долови миризма на човек, напрежението на неговото хладнокръвие, блясъка на неговото пренебрежение, кой е, попита той, макар че знаеше кой беше, Хосе Игнасио Саенс де ла Бара с костюм по етикета беше дошъл да му напомни, че сега е историческа вечер, 12 август, генерале, великата дата, на която се чествуваше първата стогодишнина от вашето възкачване на власт, имало гости от цял свят, привлечени от съобщението за събитието, на което не може да се присъствува повече от един път и през най-дългия човешки живот, отечеството празнуваше, цялото отечество с изключение на него, защото въпреки настояването на Саенс де ла Бара да види тази паметна вечер сред крясъците и вълнението на своя народ, той постави по-рано от всякога трите мандала на затвора за спане, заключи трите ключалки, сложи трите резета, легна по корем върху голите плочки в грубата ленена униформа без отличителни знаци, с гамашите със златна шпора и с дясна ръка под главата вместо възглавница, така както го бяхме намерили изкълван от лешоядите и целият покрит с гадинки и цветя от морското дъно, и през мъглявия филтър на неспокойния си сън дочу далечните ракети от празника, който се празнуваше без него, дочу веселата музика, ликуващите камбани, лепкавия поток на тълпите, дошли да възхвалят слава, която не беше негова, докато той мърмореше по-скоро вглъбен, отколкото тъжен, майчице Бендисион Алварадо, съдбо моя, станаха сто години вече, майка му стара, сто години, как си върви времето.

Ето го, като че ли е той, макар че не е той, легнал на банкетната маса в празничния салон с женствения блясък на умрял папа, сред цветята, заради които не беше се познал, когато го бяха изложили за поклонение при първата му смърт, мъртъв по-страшен, отколкото жив, с атлазената ръкавица, натъпкана с памук върху гърдите, бронирани с фалшиви ордени за въображаеми победи в шоколадени войни, измислени от дръзките му ласкатели, с непробиваемата парадна униформа, с лачените гамаши и единствената златна шпора, която намерихме в дома, и с десетте тъжни слънца на генерал на вселената, връчени му в последния момент, за да му дадат по-голям ранг от ранга на смъртта, толкова близък и осезаем в своето ново посмъртно тъждество, че за пръв път можеше да се вярва без никакво съмнение в реалното му съществуване, макар че в действителност никой не приличаше по-малко на него, никой не беше толкова противоположен на него от този труп от витрина, който посред нощ продължаваше да се пече на бавен огън в тясното пространство на горещата стая, докато в съседния салон на заседание на правителството се обсъждаше дума по дума последният бюлетин с новината, в която никой не смееше да повярва, когато ни събуди шумът от камионите, натоварени с войска с пълно бойно снаряжение, чиито подозрителни патрули заеха обществените сгради още призори, залегнаха за стрелба под арките на търговската улица, скриха се във входовете, видях ги, че поставят картечници с триножници по терасите в кварталите на вицекралете, когато на разсъмване отворих вратата на балкона на къщата си, за да търся място за букета от росни карамфили, които току-що бях набрала в градината, видях под балкона военен патрул под командата на един лейтенант, който ходеше от врата на врата и заповядваше да се затворят малкото магазини, които бяха започнали да се отварят по търговската улица, днес е национален празник, крещеше той, заповед отгоре, хвърлих им един карамфил от балкона и ги попитах какво е станало, че има толкова войници и толкова дрънчене на оръжие навсякъде, офицерът улови карамфила във въздуха и ми каза: виж какво, малката, и ние не знаем, може да е възкръснал мъртвецът, каза той, като примираше от смях, защото никой не се осмеляваше да мисли, че може да се е случило такова страхотно нещо, а, напротив, мислехме, че след толкова години нехайство той отново е хванал здраво юздите на властта и е по-жив от всякога, и влачи големите си крака на илюзорен монарх в дома на властта, чиито осветителни глобуси отново бяха запалени, мислехме, че той е изкарал кравите, които се препъваха в дупките между плочите на Пласа де Армас, където седналият под сянката на изсъхващите палми слепец сбърка копитата с войнишки ботуши и рецитираше стиховете за щастливия рицар, който идва отдалече като победител на смъртта, рецитираше с цяло гърло, протегнал ръка към кравите, които се катереха да ядат гирляндите от балсамин по кьошка за оркестъра, понеже бяха свикнали да се качват и слизат по стълби, за да ядат, и останаха да живеят сред развалините от музи, увенчани с диви камелии, и маймуни, които висяха на лирите сред останките от Националния театър, влизаха умрели от жажда, шумно събаряха саксиите с нардове в свежия полумрак на преддверията в квартала на вицекралете и виреха муцуни, прегърнати в басейна на вътрешния двор, и никой не се осмеляваше да ги притеснява, защото познавахме наследствения знак на президентското клеймо, което женските носеха на кълките си, а мъжките на шията, бяха неприкосновени, дори войниците им правеха път по криволиците на търговската улица, която беше изгубила някогашната си врява на адски пазар, оставаше само бунище от скапани вехтории и разпиляна дървения сред зловонните горещи локви, където ставаше неделният пазар, когато все още имахме море и двумачтовите гемии заставаха на пристан до масите със зеленчуци, помещенията, където във времето на величие беше пазарът на индусите, стояха празни, защото индусите си бяха заминали, без дори да кажат благодаря, господин генерал, а той кресна да вървят по дяволите, замаян от последните си старчески ядове, да се махат да чистят лайната на англичаните, кресна той, всички се махнаха, на тяхно място изникнаха уличните продавачи на индиански амулети и противоотрова срещу слепоци, бесните кръчмички с грамофон и кревати под наем в задните стаи, които войниците разпердушиниха с прикладите на пушките, докато камбаните на катедралата известяваха траура, всичко свърши пред него, бяхме се изтощили до последния си дъх в безнадеждно очакване един ден да се сбъдне повтаряната и непрекъснато опровергавана мълва, че най-после е повален от една от многобройните си кралски болести, и въпреки това и сега не вярвахме, че е истина, и не защото наистина не вярвахме, а защото не искахме да е истина, бяхме стигнали дотам, че вече не знаехме какво ще стане с нас без него, какво ще стане с нашия живот след него, не можех да си представя света без човека, който на дванайсет години беше ме направил толкова щастлива, както никой друг по-късно не можа да ме направи след онези отминали преди толкова време следобеди, когато излизахме от училище в пет, а той дебнеше от капандурите на обора момичетата в сини униформи с моряшка яка и коси, сплетени отзад само на една плитка, като си мислеше, майчице Бендисион Алварадо, колко били красиви жените на моята възраст, викаше ни, виждахме тръпнещите му очи, ръката в ръкавици със скъсани пръсти, която се мъчеше да ни изкуси с карамеленото звънче на посланика Форбес, всички се разбягаха изплашени, всички освен аз, аз останах сама на улицата пред училището и когато разбрах, че никой не ме гледа, опитах се да грабна бонбона и тогава той ме сграбчи за китките с нежните тигрови лапи и ме вдигна във въздуха, без да ми причинява болка, и ме прокара с такова внимание през капандурата, че не развали нито едно плисе на полата ми, и ме сложи да легна във вмирисаното на застояла урина сено, като се мъчеше да ми каже нещо, което не излизаше от сухата му уста, защото беше по-изплашен и от мен, трепереше, под куртката му се усещаха ударите на сърцето, беше блед, очите му бяха пълни със сълзи, както на никой мъж през целия ми изгнанически живот, пипаше ме мълчешката, дишаше бавно, опипваше ме с нежност, каквато никога вече не срещнах, зърната на гърдите ми наедряваха, не му бяха нужни повече карамелите на посланика Балдрих, за да се вмъквам през капандурите на обора, та да изживея щастливите часове на пубертета си с тоя мъж с чисто и тъжно сърце, който ме чакаше седнал в сеното, режеше ме от краката до главата, приготвяше ме с каменна сол, лют пипер и дафинови листа и ме оставяше да вря на тих огън в нажежените сенки на мимолетните вечери на нашето любене без бъдеще, ядеше ме от краката до главата с жаждата и щедростта на старец, когото никога вече не срещнах между толкова бързи и жалки мъже, които през останалата част от живота ми без него се мъчеха да ме любят, но не успяваха, говореше за себе си по време на бавното преживяне на любовта, докато отпъждахме над себе си муцуните на кравите, които се мъчеха да ни ближат, казваше ми, че самият той не знаел кой е, че от господин генерала му дошло до гуша, казваше го без горчивина, без повод, сякаш си говореше сам, сякаш плуваше в непрекъснатото бучене на някаква вътрешна тишина, която можеше да се наруши само с викове, нямаше по-благ и по-мъдър от него, нямаше по-силен мъж от него, на четиринадесетгодишна възраст той се превърна в единствен смисъл на моя живот, обаче в къщата на моите родители дойдоха двама военни от най-висш ранг с куфар, натъпкан със златни монети, и посред нощ ме качиха заедно с цялото ми семейство на един чуждестранен кораб със заповед да не се връщам в отечеството си години наред, докато един ден в света гръмна новината, че той е умрял, без да разбере, че аз прекарах остатъка от живота си, умирайки от любов по него, лягах на улицата с непознати мъже, за да видя дали ще намеря по-добър от него, върнах се остаряла и огорчена с върволяк от деца, които бях родила от различни бащи с илюзията, че са негови, а той я беше забравил на втория ден, след като не я видя да влиза през капандурите на обора за доене, всеки следобед я заменяше с нова, защото по това време той вече не правеше разлика коя каква е в навалицата от ученички с еднакви униформи, които му се плезеха и му крещяха дърто гуанабано, когато се опитваше да ги подмами с карамелите на посланика Румпелмайер, викаше ги всички, без да ги различава, без да се пита дали днешната е същата, която беше вчера, приемаше всички еднакво, мислеше за всички като за една, докато слушаше полузаспал в хамака все същите умувания на посланика Шраймберг, който му беше подарил един акустичен тромпет също като онова куче с глас като на господаря си, тромпетът имаше някакво електрическо приспособление за усилване на звука, само и само той да чуе още веднъж настойчивото предложение да ни вземат териториалните води на изгодна цена срещу дълговете по чуждия заем, а той непрекъснато повтаряше: в никакъв случай, скъпи ми Стивънсън, всичко друго, само не морето, изключваше електрическия аудифон, за да не слуша повече грубия глас на металното изчадие, което сякаш въртеше плочата, за да му обясни още веднъж това, което толкова пъти му бяха обяснявали без речникови усуквания неговите собствени експерти, господин генерал, голи сме като пушка, изчерпали сме последните си средства, изтощени сме от вековната необходимост да вземаме заеми, за да погасяваме чуждестранните дългове още от времето на войните за независимост, а след това други заеми, за да плащаме лихвите на закъснелите вноски, винаги срещу нещо друго, господин генерал, най-напред монопола на хинина и тютюна за англичаните, после монопола на каучука и какаото за холандците, после концесията на железниците във високите пущинаци и речното корабоплаване за германците, и всичко за гринговците въз основа на тайните договори, за които той узна едва след шумното падение и публичната екзекуция на Хосе Игнасио де ла Бара, господ да го вари на вечен огън в казаните на дълбокия си ад, нищо не ни остава, господин генерал, но той беше слушал същото от всички свои министри на финансите още в ония тежки времена, когато обяви мораториума на спогодбите, сключени с хамбургските банкери, германската ескадра беше блокирала пристанището, а един английски крайцер изпрати предупредителен топовен залп, който отвори дупка в куполата на катедралата, но той изкрещя, че не му пука от краля в Лондон, по-скоро да умрем, отколкото да се продадем, извика той, смърт на кайзера, и беше спасен в последния момент, благодарение на своя партньор в доминото посланика Чарлз В. Тракслър, чието правителство му стана гарант за европейските дългове срещу правото на пожизнена експлоатация на нашите подземни богатства, и оттогава сме длъжници и продължаваме да бъдем чак до гащите, които косим, господин генерал, но той придружаваше до стълбите вечния посланик в пет часа, изпращаше го с потупване по рамото, в никакъв случай, скъпи Бъкстър, по-добре мъртъв, отколкото без море, потиснат от запустението в онзи дом като гробище, където можеше да се движи без пречка като под водата от злодейските времена на оня Хосе Игнасио Саенс де ла Бара, тази моя грешка, който отряза главите на целия човешки род освен онези, които всъщност трябваше да отреже — на авторите на атентата срещу Летисия Назарено и детето, птиците в клетките отказваха да пеят, въпреки многото капки канторин, който той им беше сложил в гърлата, момичетата от съседното училище отново пееха забавната песен за шарената птица, кацнала в зеления лимон, животът му минаваше в неспокойно очакване на часовете, които прекарваше с теб в обора, момиченце, с твоите цицки като костилки и онова твое нещо, дето прилича на мида, ядеше сам под навеса от цъфнали фунийки, плуваше в задушната мараня в два, клатеше глава в следобедния сън, за да не изгуби нишката на филма по телевизията, където всичко вървеше според неговата заповед, точно обратно на това, което става в живота, защото заслужилият, който знаеше всичко, никога не разбра, че от времето на Хосе Игнасио де ла Бара му бяхме инсталирали един индивидуален предавател за разказваните по радиото романи, а след това телевизионен предавател, за да гледа само той филмите, направени по негов вкус, където умираха само селяците, любовта побеждаваше смъртта, животът беше само миг, правехме го щастлив с една измама, както прекараните многобройни следобеди от неговата старост с момичетата в униформа, които щяха да го удовлетворява до края на живота му, ако не беше имал злата участ да попита една от тях какво ви учат в училище, а аз му отговорих, ами всъщност нищо не ни учат, господине, аз съм пристанищна курва, и той я накара да го повтори, за да провери дали е разбрал добре това, което прочете по устните ми, а аз повторих буква по буква, аз не съм ученичка, господине, аз съм пристанищна курва, здравните служби я бяха изкъпали с креолин и тривка, бяха й казали да облече тази моряшка униформа и да сложи детски чорапки и да минава по тази улица всеки ден в пет часа следобед, и не само аз, ами всички курви на моята възраст бяха затворени и изкъпани от здравната полиция, всички бяха със същите униформи и същите мъжки обувки и тези плитки от конска грива, нали виждате как се свалят и се слагат с шнолата за коса, казваха ни, не се страхувайте, той е добродушен бъзлив старец, който дори няма да ви такова, ами ще ви прави докторски преглед с пръст и ще ви смуче цицките, с една дума, всичко, което ми правите, когато дойда; ние трябвало само да затворим очи от удоволствие и да казваме, любов моя, както ви харесва на вас, така ни казаха и даже ни караха да репетираме и да повтаряме всичко от начало до края, преди да ни платят, ама аз намирам, че е голяма дивотия да се слагат толкова банани в… и толкова недоварена маланга в задника за някакви си четири мизерни песос, които ни остават, след като ни удържат здравния данък и комисионната на сержанта, майка му стара, не е справедливо да се прахосва толкова ядене отдолу, когато човек няма какво да яде отгоре, заяви тя, обгърната в мрачната светлина на безмълвния старец, който изслуша откритието, без да мигне, мислейки си, майчице мила Бендисион Алварадо, защо ми изпращаш това наказание, но не направи жест, който да издаде неговото отчаяние, ами се помъчи да направи всички възможни предпазливи проучвания, докато разбра, че съседното девическо училище е било затворено преди много години, господин генерал, самият министър на образованието беше предоставил средствата по споразумение с главния архиепископ и асоциацията на главите на семействата, за да се построи новата триетажна сграда на брега на морето, където малолетните момичета от важните семейства бяха спасени от преследването на мрачния прелъстител, чието тяло на сардела, просната по гръб на банкетната маса, взе да се очертава върху бледите сенки на хоризонта от лунни кратери на нашата първа зора без него, беше в безопасност от всичко сред белоснежните лилии, най-сетне освободен от абсолютната си власт след толкова години взаимно пленничество, където беше невъзможно да се види кой на кого е жертва, и това гробище за живи президенти, което отвътре и отвън беше боядисано бяло като гробница, без да ме питат, ами отгоре на всичко не го познаваха, като минаваше, и му казваха, не минавайте оттук, господине, цапате варта, и той не минаваше, останете на горния етаж, господине, да не падне някое скеле на главата ви, и той оставаше, смутен от блъскането на дърводелците и от беса на зидарите, които му крещяха, махни се оттам, бъзлив дъртако, че ще вземеш да се изходиш в хоросана, и той се отдръпваше, по-покорен от войник през тежките месеци на един необмислен ремонт, който отвори нови прозорци за морските ветрове, по-самотен от всякога под свирепото наблюдение на една охрана, чиято мисия, изглежда, не беше да го охранява, а да го следи, изяждаха половината от храната му, за да го предпазят от отравяне, променяха му скривалищата на пчелния мед, слагаха в калъфка златната му шпора, както правеха с петлите за бой, за да не му дрънчи, като върви, майка му стара, цял низ говедарски хитрини, които биха накарали моя побратим Сатурно Сантос да умре от смях, живееше благодарение на единайсетте фантета с костюм и връзка, които по цял ден правеха японски номера, движеха един апарат със зелени и червени фокуси, които пламват и изгасват, когато някой носи оръжие в радиус от 50 метра, и обикаляха улиците като бегълци в седем еднакви коли, които си сменяха местата, като се задминаваха по такъв начин, че самият аз не знаех в коя кола се намирам, майка му стара, един безсмислен разход на барут на вятъра, защото той беше отдръпнал завеските, за да види улиците след толкова години затворничество, и видя, че никой не се трогваше от тайнственото минаване на погребалните лимузини на президентския керван, видя стъклените острови на министерствата, които се издигаха по-високо от куполата на катедралата и закриваха шарените бабунки на негърските колиби по хълмовете край пристанището, видя един военен патрул, който изтриваше току-що написан с дебела четка надпис върху оградата, и попита какво пише на него, и му отвърнаха, че пишело „вечна слава на създателя на новото отечество“, но той знаеше, че го лъжат, разбира се, ако не беше лъжа, нямаше да го трият, по дяволите, видя един булевард с кокосови палми, широк колкото шест други, с дървени корита с избуяли цветя, които стигаха до морето, където преди беше мочурището, видя един квартал с големи еднакви къщи с римски входове и хотели с амазонски градини на мястото на бунището на градския пазар, видя костенурчестите автомобили, наредени по виещите се лабиринти на градските автостради, видя оглупялото от пладнешката жега множество по слънчевия тротоар, докато на противоположния тротоар нямаше никой друг освен лентяйствуващите събирачи на данъка за правото да се върви по сянката, но този път никой не изтръпна от предзнаменованието на скритата власт в охладения ковчег на президентската лимузина, никой не позна разочарованите очи, жадните уста, безпомощната ръка, която отпращаше безсмислени поздрави през крясъците на продавачите на вестници и амулети, количките за сладолед, хоругвите с трицифрени лотарийни билети, всекидневната шумотевица на уличната навалица, чужда на интимната трагедия на самотния военен, който въздишаше от носталгия и си мислеше: майчице Бендисион Алварадо, какво стана с моя град, къде е мизерната улица на жените без мъже, които излизаха привечер голи, за да си купят синя курбина и розови барбуни и да си разменят няколко майни със зарзаватчийките, докато дрехите им съхнат на балконите, къде са индусите, които се изхождаха пред вратите на дюкянчетата, къде са неговите бледи жени, които трогваха смъртта с жални песни, къде е жената, която се превърнала в паяк, понеже не слушала родителите си, къде са баровете на наемниците, техните потоци от ферментирала урина, всекидневната грация на летящите пеликани зад завоя, и изведнъж, ах, пристанището, къде е сега, нали преди беше тук, какво стана с гемиите на контрабандистите, старата десантна черупка на пехотинците, миризмата на лайна, майко, какво става по света, майко, че никой не позна мимолетната ръка на забравен любовник, който оставяше след себе си поток от безполезни поздрави от прозорчето с матирани стъкла на тържествения влак, който, надул свирката, пресичаше посевите с благоуханни треви, където преди бяха пълните с маларични птици заблатени оризища, и плашеше многобройните крави, белязани с президентското клеймо, пресече невероятните равнини със сини пасища и в тапицираната с църковно кадифе вътрешност на вагона под заупокойната молитва на моята неумолима съдба се питаше: къде ли е старото влакче с четири колелета, майка му стара, моите клони с анаконди и отровни балсамчета, гълчавата на маймуните, райските ми птици, цялото отечество с неговия дракон, майчице, къде са, а, да, ето гарите с мълчаливи индианци с английски шапки, които през прозорците продаваха захаросани животни в сироп, продаваха бели като сняг картофи, майчице, продаваха леко запържени в жълто масло кокошки под арките с надписи от цветя, които гласяха: вечна слава на заслужилия, дето никой не го знае къде е, но всеки път, когато протестираше, че този живот на беглец е по-лош, отколкото да си умрял, му отвръщаха: не, господин генерал, това е мирът, в рамките на реда, тъй му казваха, и той приемаше, съгласен, още веднъж заслепен от личния чар на Игнасио Хосе де ла Бара, това мое недоразумение, когото толкова пъти беше разжалвал и заплюл в гнева си през безсънните нощи, но отново отстъпваше пред неговото очарование още щом онзи влезеше в кабинета му с първите слънчеви лъчи, повел за каишката кучето с човешки поглед, което не оставаше дори за да отиде да пикае и което на всичко отгоре имаше и човешко име Лорд Кьохел, и още веднъж приемаше неговите нареждания с покорство, което го караше да се бунтува срещу самия себе си, не се безпокой, Начо, съгласяваше се той, изпълнявай дълга си, така че Хосе Игнасио се връщаше отново с непокътната власт във фабриката за изтезания, която беше инсталирал на четиристотин-петстотин метра от президентския дворец в една скромна каменна сграда от колониалната епоха, където преди се помещаваше лудницата на холандците, една къща, голяма колкото вашата, господин генерал, скрита в бадемовата гора и заобиколена от морава с горски теменужки, на първия етаж се намираше службата за удостоверяване на самоличността и регистриране на гражданското състояние, а на останалите бяха инсталирани най-остроумните и варварски машини за мъчения, които въображението може да си представи, така че той не пожела да ги види и предупреди Саенс де ла Бара: вие продължавайте да изпълнявате дълга си, както го изискват интересите на отечеството, с единственото условие, че аз не знам нищо, нито съм видял, нито съм бил на това място, и Саенс де ла Бара даде честна дума, на вашите услуги, генерале, и я изпълни, така както и заповедта му да не измъчва никога вече деца под петгодишна възраст с електрически полюси в тестикулите, за да накара бащите им да проговорят, защото се страхуваше, че тази подлост можеше да му върне отново безсънието, както през времето на лотарията, макар че беше невъзможно да забрави съвсем за тази работилница на ужаса на такова малко разстояние от спалнята му, защото в спокойни лунни нощи се събуждаше от свирките на бягащи влакове в гръмотевичните зори на Брукнер, които предизвикваха разруха като след наводнение и оставяха следи от дрипавите туники на мъртви годеници по клонаците на бадемите в старата къща на холандските лунатици, за да не се чуват от улицата виковете от ужас и болка на умиращите, и правеше всичко, без да вземе нито сантим, затова, господин генерал, защото Хосе Игнасио де ла Бара имаше заплата, с която можеше да купува дрехи на принц, ризи от естествена коприна с монограм на гърдите, обувки от шевро, сандъци с гардении за ревера, тоалетна вода от Франция с фамилни гербове, отпечатани на оригиналния етикет, но не се знаеше дали има жена, нито се говореше, че е педераст, нито имаше приятел, нито собствена къща, нищо, господин генерал, живееше като светец, заробен във фабриката за мъчения, докато умората го поваляше на дивана в кабинета, където спеше как да е, но никога през нощта и никога повече от три часа, спеше без охрана на вратата, без оръжие подръка, до задъханата закрила на Лорд Кьохел, който не можеше да се побере в кожата си от мъката, която му причиняваше неяденето на единственото нещо, което казват, че той ядял, тоест топлите вътрешности на обезглавените, издаваше онзи звук на вряща тенджера, за да го събуди още щом погледът му на човешко същество усетеше през стената, че някой се приближава към кабинета, независимо кой е, господин генерал, този човек няма доверие дори в огледалото, вземаше решенията си, без да се консултира с някого, след като изслушаше агентите си, нищо, нищо не можеше да се случи в страната, нито да издадат една въздишка изгнаниците в която да е част на планетата и Хосе Игнасио де ла Бара да не узнае веднага посредством жиците на невидимата паяжина от издайничество и подкупи, с която беше покрил земното кълбо, ами че той за това си харчеше парите, господин генерал, защото не е истина, че мъчителите имали министерски заплати, напротив, предлагат се безплатно, за да докажат, че могат да разкъсат на четири и родните си майки и да хвърлят парчетата месо на прасетата, без да им проличи в гласа, вместо препоръчителни писма и удостоверения за добро поведение, представяха свидетелства за чудовищни постъпки, за да им дадат служба при френските мъчители, които са рационалисти, господин генерал, и следователно са методични в жестокостта и неподатливи на съчувствие, те именно направиха възможен прогреса в съсловието, те именно предотвратяваха конспирациите още преди да са се развили в мисълта, разсеяните клиенти, които пиеха освежително питие под крилатите ветрила в сладоледаджийниците, тези, които четяха вестник в пивниците на китайците, тези, които спяха в кината, които отстъпваха място на бременните жени в автобусите, които бяха се изучили за електротехници и каналджии, след като бяха прекарали половината от живота си като нощни похитители и улични разбойници, случайните любовници на прислужниците, курвите от презокеанските параходи и международните барове, организаторите на туристически излети в райовете на Карибския край от пътническите агенции в Майами, частният секретар на министъра на външните работи на Белгия и още толкова много, които никой не познава в най-затънтените кътчета на земята, но вие можете да спите спокоен, господин генерал, защото добрите патриоти казват, че вие не знаете нищо, че всичко това става без вашето съгласие, че ако господин генералът знаеше, щеше да натори със Саенс де ла Бара маргаритките в гробищата за ренегати в пристанищната крепост, че всеки път, когато научат за някое варварско деяние, въздишат и си казват, ах, ако генералът знаеше, ако можехме да му кажем, да имаше някакъв начин да го видим, а той заповяда на един, който му разказа за това, да не забравя никога, че аз наистина нищо не зная, не съм виждал нищо, нито съм говорил за тези работи с някого, и така си възстановяваше спокойствието, но продължаваха да пристигат толкова чували с отрязани глави, че взе да му се струва необяснимо как Хосе Игнасио де ла Бара се беше изцапал с кръв чак до темето, без да има някаква полза от това, защото хората може да са страхливци, но не чак толкова, видя му се невъзможно командирите на трите рода войска толкова години да не протестират срещу подчиненото си положение, нито да искат повишение на заплатите си, нищо, тъй че той направи няколко изолирани сондажа, опитвайки се да установи причините за примирението на военните, искаше да проучи защо не се опитват да се бунтуват, защо приемат властта на едно цивилно лице, и попита най-алчните дали не мислят, че е дошло времето да се подрежат крилете на кръвожадния чужденец, който петнеше достойнството на въоръжените сили, но те му отговориха, разбира се, не, господин генерал, работата не е толкова страшна, и оттогава не знам вече кой какъв е, нито кой чий привърженик е, нито кой срещу кого е в тази машинария на прогреса по времето на реда, който започва да ми миреше на затворен мъртвец, като онова, за което дори не искам да си спомня, за онези клети деца от лотарията, но Хосе Игнасио де ла Бара успокояваше поривите му с приятното си самообладание на укротител на диви кучета, спете спокойно, генерале, казваше му той, светът е ваш, караше го да мисли, че всичко е толкова просто и толкова ясно, че когато останеше отново сам в полумрака на оня ничий дом, обхождаше го от единия до другия край и се питаше на глас: кой, дяволите да ме вземат, съм аз, та се чувствувам така, сякаш са ми обърнали наопаки светлината в огледалото, къде, по дяволите, се намирам, скоро ще стане единайсет сутринта, а няма поне една случайно попаднала кокошка в тази пустош, спомнете си какво беше преди, крещеше той, спомняте ли си хаоса от прокажени и парализирани, които се биеха с кучетата за храната, спомняте ли си онази хлъзгавица от животински лайна по стълбите и онази навалица от патриоти, които не ме оставяха да вървя с вечната си песен да им хвърля върху тялото солта на здравето, господин генерал, благословете детето ми, да видим дали ще му мине диарията, защото казваха, че моята намеса имала свойството да затяга повече от зеления банан, сложете си ръката тук да видим дали ще ми се успокои пулсът, че вече душа не ми остана от тези непрекъснати земетръси, погледнете към морето, господин генерал, та да се върнат назад ураганите, да погледна нагоре към небето, за да се откажат от намеренията си затъмненията, да наведа поглед към земята, за да уплаша чумата, защото казваха, че съм бил авторитетът, който вдъхвал респект в природата и въдворявал ред във вселената, и умилостивявал божественото провидение, и аз им давах това, което искаха, и купувах всичко, което ми продаваха, не защото беше с меко сърце, както казваше майка му Бендисион Алварадо, а защото трябва да имаш желязно сърце, за да не направиш услуга на този, който възпява заслугите ти, но сега, напротив, нямаше никой, който да му поиска нещо, никой, който да му рече поне едно добър ден, господин генерал, как прекарахте нощта, нямаше дори утехата на онези нощни експлозии, които го събуждаха с град от строшени стъкла и объркваха духовете и всяваха паника сред войската, но поне му служеха да усеща, че е жив, а каква е тази тишина, която ми бучи в главата и ме събужда с тътена си, та аз вече не съм нищо друго освен един палячо, нарисуван на стената на този дом на ужасите, който не може да издаде една заповед, а тя вече да не е изпълнена предварително, намираше удовлетворени най-съкровените си желания в официалния печатен орган, който продължаваше да изчита от първата до последната страница в хамака по време на обедната почивка, включително рекламните обявления, нямаше импулс на неговия дъх, нямаше порив на волята му, който да не се появеше отпечатан с големи букви с фотографията на моста, който той не беше наредил да построят, защото беше забравил, основаването на училището по метене, млечната крава и хлебното дърво с негова снимка, взета при рязането на друга лента от времето на неговото величие, и въпреки всичко не намираше покой, влачеше големите си крачища на стар слон, търсейки нещо, което не беше загубил в своя дом на самотата, виждаше, че някой преди него беше покрил клетките с траурни парцали, някой друг беше гледал морето от прозорците и беше преброил кравите преди него, всичко беше налице и в ред, връщаше се в спалнята със светилника в ръка, когато позна собствения си глас, излъчен по микрофон, в караулното помещение на президентската гвардия и надникна през открехнатия прозорец и видя група дремещи офицери в задимената стая пред тъжното сияние на телевизионния екран, и на екрана беше той, по-слаб и стегнат, но това бях аз, майчице, седнал в същия кабинет, в който щях да умра, с герба на отечеството в дъното и трите чифта златни очила на масата, и правеше, без да чете, анализ на националните сметки с думи на учен, които той никога не би се осмелил да повтори, по дяволите, това беше по-обезпокояващо видение от собственото му мъртво тяло сред цветята, защото сега се виждаше жив и се чуваше да говори със собствения си глас, аз самият, майчице, аз, който никога не можах да преодолея срама си да се покажа на балкон, нито някога бях надвил стеснението си да говоря публично, а ето ме там, толкова истински и простосмъртен, че застана слисан на прозореца, мислейки си, майчице мила Бендисион Алварадо, как е възможна тази мистерия, но Хосе Игнасио Саенс де ла Бара остана невъзмутим пред един от редките изблици на гняв, които той си позволи през неизброимите години на своя режим, не си заслужава да си хабите нервите за това, генерале, рече му той с най-сладостната си интонация, бяхме принудени да прибегнем към това незаконно средство, за да спасим от корабокрушение кораба на прогреса в рамките на реда, това беше едно божествено вдъхновение, генерале, благодарение на него успяхме да възстановим народното доверие в една власт от плът и кръв, която всяка последна сряда на месеца изнася по държавното радио и телевизия един успокояващ духовете отчетен доклад за дейността на своето правителство, аз поемам цялата отговорност, генерале, аз поставих тук тази ваза с шест микрофона във формата на слънчогледи, които регистрираха вашата мисъл в жив глас, аз ви задавах въпросите, онези въпроси, на които той отговаряше по време на петъчните аудиенции, без да подозира, че невинните му отговори са фрагменти от месечния доклад пред нацията, защото те никога не бяха използували друг образ освен неговия и нито една дума, която да не е произнесена от него, та вие самият можете да го проверите с тези плочи, които Саенс де ла Бара сложи върху бюрото ми заедно с филмите, заедно с това писмо, написано собственоръчно от мен и подписано във ваше присъствие, генерале, за да можете да разполагате с моя живот, както желаете, и той го погледна смутен, защото изведнъж разбра, че Саенс де ла Бара за първи път беше без кучето, без оръжие, побледнял, и тогава въздъхна, добре, Начо, изпълнявай дълга си, рече той с вид на безкрайна умора, изтегнат назад в пружиненото кресло, с поглед втренчен в издайническите очи от портретите на героите, по-стар от всякога, по-мрачен и тъжен, но с все същото изражение на човек, чиито намерения не могат да се предвидят и които Саенс де ла Бара щеше да разбере две седмици по-късно, когато отново влезе в кабинета без предварително уговорен час за посещение, като почти влачеше кучето за каишката, и със спешната новина на въоръжено въстание, което може да се предотврати само с ваша намеса, генерале, и той най-после откри неуловимата пукнатина в стената от обсидий на заслепението, която беше търсил толкова години насам, майчице моя Бендисион Алварадо, на моето отмъщение, каза си той, този жалък мръсник ще напълни гащите от страх, но не направи нито един жест, който би издал намеренията му, а обгърна Саенс де ла Бара с майчинска загриженост, не се тревожи, Начо, въздъхна той, имаме още много време да мислим на спокойствие, къде, майка му стара, е истината в това тресавище от противоречиви истини, които бяха толкова несигурни, че приличаха на лъжа, а през това време Саенс де ла Бара установяваше по часовника с верижка, че наближава седем часът вечерта, генерале, командуващите на трите рода войска привършват вечерята в своите домове с жените и децата си, така че те дори няма да подозрат намеренията ви, ще излязат в цивилни дрехи без охрана през задния вход за прислугата, където ги чака една държавна кола, извикана по телефона, за да се приспи бдителността на нашите хора, няма да видят никого, разбира се, макар че те са там, генерале, това са шофьорите, но той каза: аха, и се усмихна, не се безпокой толкова, Начо, я по-добре ми обясни как си опазихме досега кожата, като според вашите сметки с отрязаните глави ние имаме повече врагове, отколкото войници, но Саенс де ла Бара едва беше поддържан от лекото тиктакане на часовника си с верижка, остават по-малко от три часа, генерале; в този момент командуващият сухопътните сили се отправяше към казармата Ел Конде, командуващият морските войски към пристанищната крепост, командуващият въздушните войски към базата Сан Херонимо, все още имаше възможност да бъдат арестувани, защото една камионетка на държавна сигурност, натоварена със зеленчуци, ги следеше отблизо, но той стоеше невъзмутимо, усещаше, че нарастващото вълнение на Саенс де ла Бара го освобождава от наказанието на едно робство, което беше по-безпощадно и от неговата власт, успокойте се, Начо, каза той, обяснете ми по-добре защо не сте си купили къща, голяма като параход, защо работите като вол, щом не ви интересуват парите, защо живеете като отшелник, когато и най-големите теснячки са готови да отпуснат шевовете си, само и само да влязат в спалнята ви, вие изглеждате по католик и от папата, Начо, но Саенс де ла Бара се задушаваше, облян от ледена пот, която не можеше да скрие зад своето непреклонно достойнство в горещия като крематориум кабинет, стана единайсет, вече е доста късно, рече той, по това време един кодиран сигнал започна да циркулира по жиците на телеграфа по посока на различните гарнизони на страната, разбунтуваните командуващи си слагаха медалите на парадните униформи за официалната снимка на новата правителствена хунта, докато адютантите им предаваха последните заповеди за войната, в която нямаше врагове и чиято единствена битка се свеждаше до контрола на съобщителните центрове и учрежденията, но той дори не примигна пред задъхания пулс на Лорд Кьохел, който се беше надигнал и по мутрата му се стичаше лига, подобна на нескончаема сълза, Начо, по-добре ми обясни защо се страхуваш толкова от смъртта, и Хосе Игнасио де ла Бара дръпна с един замах целулоидната си яка, омекнала от потта, и баритонското му лице остана безжизнено, това е естествено, отвърна той, страхът от смъртта е вечният огън на щастието, затова вие не го чувствувате, генерале, и застана прав, като по навик броеше ударите на камбаните на катедралата, дванайсет е, рече той, вече си нямате никого на света, генерале, аз бях последният, но той не се помръдна в креслото, докато не долови подземния тътен на танковете по площад Пласа де Армас и тогава се усмихна, грешиш, Начо, все още ми остава народът, тъй рече той, бедният вечен народ, който, още преди да съмне, се стече на улицата, подтикнат от неочаквания старец, който по държавното радио и телевизия се обърна към всички патриоти без дискриминация от каквото и да било естество и с най-горещо историческо вълнение съобщи, че командуващите трите рода войски, вдъхновени от вечните идеали на режима, под моето лично ръководство и отразявайки както винаги волята на суверенния народ, през тази славна нощ сложиха край на терористичния апарат на едно кръвожадно цивилно лице, което беше наказано от сляпото правосъдие на народа, ето го там Хосе Игнасио де ла Бара, пречукан от бой, закачен за петите на един електрически стълб на Пласа де Армас, със собствените си гениталии, натикани в устата, така както вие го бяхте предвидили, господин генерал, когато ни заповядахте да блокираме улиците около посолствата, за да му попречим да потърси убежище, народът го подгони с камъни, господин генерал, но преди това трябваше да надупчим с куршуми кръвожадното куче, което изсука карантиите на четирима граждани, а седем наши войника бяха тежко ранени, когато тълпата нахлу в кабинета, където живееше, и изхвърли през прозорците повече от двеста елека с брокат все още с фабричния етикет, изхвърли около три хиляди още необувани италиански обувки, три хиляди, господин генерал, ето за какво са се пръскали правителствените пари, господин генерал, и не знам колко кутии с гардениите, които носеше на ревера си, и всички плочи на Брукнер със съответните диригентски партитури с бележки, направени собственоръчно от него, освен това извадиха затворниците от подземията и подпалиха помещенията за мъчение в старата холандска лудница с викове да живее генералът, да живее мъжагата, който най-после разбра истината, защото казват, че вие не сте знаели нищо, нищо, господин генерал, че са ви държали в облаците и са злоупотребявали с доброто ви сърце, а по това време продължаваха да ловят като плъхове мъчителите, които оставихме без охрана от армията, съгласно вашето нареждане, за да се облекчи народът от толкова натрупана злоба и ужас, и той се съгласи, прието, развълнуван от ликуващите камбани и музиката в чест на свободата и признателните възгласи на множеството, стекло се на Пласа де Армас с големи надписи: господ да пази великолепния, който ни избави от мъглата на ужаса, и при тази мимолетна реплика от времето на величието той нареди да свикат в двора офицерите от школата, които му бяха помогнали да смъкне от себе си каторжническите вериги на властта, и като ни посочваше с пръст, в зависимост от импулсите на вдъхновението си попълни с нас последното върховно командуване на своя изнемогващ режим, на мястото на авторите на смъртта на Летисия Назарено и детето, които бяха заловени по нощници в момента, в който се опитваха да намерят убежище в посолствата, но той едва ги позна, беше забравил имената им, потърси в сърцето си товара от омраза, която се беше опитал да поддържа жива до смъртта си, но намери само пепелта от една ранена гордост, която не си струваше да поддържа повече, да се махат оттук, заповяда той, напъхаха ги в първия кораб, който отплува някъде, където никой нямаше да си спомня за тях, клети негодници, оглави първото заседание на новото правителство с ясното усещане, че избраниците, подбрани от едно ново поколение на един нов век, са същите цивилни министри от памтивека с прашни сюртуци и слаби вътрешности, само дето тези бяха по-алчни за почести, отколкото за власт, по-страхливи и сервилни и по-безполезни от всички предишни пред чуждия дълг, по-скъп, отколкото всичко, което можеше да се продаде в неговото лишено от блясък кралство на печал, какво да се прави, господин генерал, последният влак във високата пустош се беше преобърнал в пропасти с орхидеи, леопардите спяха в кадифените кресла, корабите-черупки с колела бяха заседнали в оризовите тресавища, новините гниеха в пощенските чували, двойките морски крави, измамени от илюзията, че ще родят сирени сред зловещите лилии на огледалата в президентската каюта, и само той не знаеше нищо, разбира се, беше вярвал в прогреса в рамките на реда, защото тогава нямаше други контакти с реалния живот освен четенето на правителствения вестник, който се печаташе само за вас, господин генерал, едно пълно издание само в един екземпляр с новините, които вие обичате да четете, с графично оформление, което вие очаквахте да намерите, с рекламните обявления, които го караха да мечтае за един по-различен свят от този, който му бяха дали взаем за обедната почивка, докато аз самият се уверих с недоверчивите си очи, че зад стъклените сгради на министерствата продължаваха да си стоят непокътнати шарените негърски бараки на хълмовете при пристанището, бяха построили булевардите с палми, които стигаха до морето, за да не видя, че зад къщите в романски стил с еднакви портици си стояха мизерните квартали, опустошени от един от многобройните ни урагани, от двете страни на пътя бяха засадили ароматични треви, за да види той от президентския вагон, че светът изглежда великолепен от водните бои за шарене на авлиги на майка му, милата Бендисион Алварадо, и не го мамеха, за да му доставят удоволствие или за да му угодят, както правеше през последните години на своето величие генерал Родриго де Агилар, нито за да му спестят безсмислени пречки, както правеше Летисия Назарено, повече от съчувствие, отколкото от любов, а за да го държат пленник на собствената му власт, изтегнат в старческа апатия в хамака под сейбата в двора, където през последните години от живота му нямаше да бъде истина дори ученическият хор на пъстрата птица, кацнала в зеления лимон, ама че проклятие, и въпреки това подигравката не го засегна, но той се опитваше да постигне помирение с действителността чрез възстановяването на декрета за монопола върху хинина и други съществено важни лекарства за благополучието на държавата, но действителността го изненада отново с предупреждението, че светът се променя и животът си тече, макар и зад гърба на неговата власт, понеже вече няма хинин, генерале, няма какао, няма синка, генерале, няма нищо, с изключение на неговото лично богатство, което беше неизброимо и безплодно, и беше застрашено от безделието, но въпреки всичко той остана невъзмутим пред толкова злополучните новини, изпрати едно предизвикателно послание до стария посланик Роксбъри, ако може по някакъв начин да намерят някаква утеха на масата за домино, но посланикът му отговори в неговия стил, за нищо на света, ваше превъзходителство, тази страна не струва една ряпа освен морето, разбира се, което е прозрачно и вкусно и достатъчно е само да запалят огън под него, за да сварят в собствения му кратер най-голямата супа от миди във вселената, така че, помислете си, вземаме го на добра цена, за да се погасят сметките по този пресрочен дълг, които не могат да се погасят дори от сто поколения усърдни герои като вас, но той дори не го взе на сериозно, когато му беше казано за първи път, придружи го до стълбите, мислейки си, майчице мила Бендисион Алварадо, виждаш ли какви невежи са тези гринговци, как е възможно да си мислят, че могат да изядат едно море, раздели се с него с обичайното потупване по рамото и отново остана сам със себе си, умувайки в ивиците от илюзорна мъгла в пустошта на властта, защото навалицата беше опразнила Пласа де Армас, отнесоха със себе си плакатите от памтивека и запазиха лозунгите, взети под наем за други подобни празници в бъдеще, веднага щом им се изпари желанието за храната и пиенето, които войската раздаваше в паузите от овациите, салоните отново останаха пусти и тъжни въпреки неговата заповед портите да не се затварят никога, за да може да влиза който си иска, както преди, когато този дом не беше дом на покойника, а дворец за всички и въпреки това единствените, които останаха, бяха прокажените, господин генерал, слепите и парализираните, които бяха прекарали дълги години пред дома, така както ги беше видял Деметрио Алдус да се припичат на слънце пред вратите на Йерусалим, разбити или непобедими, сигурни, че рано или късно ще влязат отново, за да получат солта за своето изцеление от неговите ръце, защото той щеше да надживее всички враждебни превратности и най-безмилостните страсти, и най-неприятните преследвания на забравата, защото той беше вечен, и така стана, той ги намери отново по местата им, когато се връщаше от доенето, те варяха в тенекиени кутии остатъците от кухнята на импровизирани огнища от тухли в двора, видя ги проснати със скръстени ръце на скапаните от гнойта на раните сламеници под благоуханната сянка на розовите храсти, нареди да им съградят една обща печка, купуваше им нови сламеници, нареди да им построят навес от палмови клони в дъното на двора, за да не става нужда да се подслоняват вътре в къщата, но не минаваха четири дена, без той да не намери някоя двойка прокажени, заспали върху арабските килими в празничния салон, или някой сляп, изгубен сред канцелариите, или някой парализиран със счупен крак на стълбите, заповядваше да затворят вратите, за да не остане никаква следа от язвите им по стените и да не вмиришат въздуха в дома със смрад на карбол, с който ги пръскаха здравните служби; въпреки всичко, щом ги прогонеха от едно място, те се появяваха на друго, упорити, непоклатими, вкопчили се здраво в зловещата си надежда, когато вече никой не очакваше нищо от този сакат старец, който криеше спомените си, написани на бележки, в цепнатините на стените, и се ориентираше пипнешком като сомнамбул през ветровете из мъгливите тресавища на паметта, прекарваше безсънни часове в хамака, като се питаше как, дяволите да го вземат, да се измъкна от новия посланик Фишър, който ми предложи да обявя, че имало чумна епидемия, за да оправдая дебаркирането на морски пехотинци съгласно договора за взаимна помощ за срок от толкова години, колкото са необходими да се вдъхне нов импулс на загиващото отечество, и той отговори незабавно, за нищо на света, напълно уверен, че отново се намира в началото на своя режим, когато си беше послужил с едно подобно средство, за да разполага с изключителните пълномощия на военния закон при сериозна заплаха от граждански метеж, беше обявил с декрет положение на чумна епидемия, на пилона на фара издигнаха жълто знаме, затвориха пристанището, отменени бяха неделите, забранено бе да се оплакват публично мъртъвците и да се свири музика, която напомня за тях, а армията беше упълномощена да бди за изпълнението на декрета и да се разправя с чумавите по свое усмотрение, така че войниците със санитарни ленти на ръка екзекутираха публично хора с най-различно положение, отбелязваха с червен кръг къщите, заподозрени в несъгласие с режима, с клеймото за добитъка дамгосваха челата на най-обикновените нарушители, лесбийките и педерастите, а през това време една санитарна мисия, която посланикът Мичъл измоли спешно от своето правителство, се беше заела със задачата да предпази от заразата обитателите на президентския дом, събираха от пода изпражненията на седмачетата, за да ги анализират с микроскопи, хвърляха дезинфекционни хапчета в коритата, хранеха животните в научните си лаборатории с червеи, а той примираше от смях, като им казваше с помощта на преводача: не ставайте пъзльовци, мистър, тук единствената чума сте вие, но те настояваха, че имали върховна заповед за това, приготвиха някакъв предпазен мед, гъст и зелен, с който мажеха целите тела на посетителите без оглед на акредитивните писма, от най-обикновените до най-именитите, по време на аудиенцията ги задължаваха да стоят на разстояние, те прави до вратата, а той седнал в дъното, където до него можеше да стигне гласът, но не и дъхът, преговаряха с викове с голите от именит произход, които ръкомахаха само с една ръка, ваше превъзходителство, а с другата си прикриваха хилавия нашарен гълъб само и само да предпазят от зараза този, който беше измислил по време на нервното си безсъние дори най-баналните подробности на фалшивото бедствие, беше измислил земни лъжи и разпространил апокалиптични прогнози в съответствие със схващането си, че хората колкото по-малко разбират, толкова повече се плашат, и едва примига, когато един от адютантите му, побледнял от страх, козирува пред него и му съобщи новината, че чумата причинява огромна смъртност сред гражданското население, така че той видя през замъглените стъкла на президентската каляска времето, спряло по негова заповед по запустелите улици, видя изплашения вятър в жълтите знамена, видя затворените врати дори в къщите, избегнали червения кръг, видя подрисканите кокошки на балконите и видя мъртъвците, мъртъвците, мъртъвците, те бяха толкова много и навсякъде, че беше невъзможно да се преброят в тресавищата, затрупани на купчини на слънце по терасите, изпънати върху зеленчуците на пазара, мъртъвци от плът и кръв, господин генерал, кой ги знае колко са, но бяха много повече, отколкото той би желал да види прострени в редиците на една неприятелска войска, захвърлени като умрели кучета в кофите за боклук, и над смрадта от телата и познатата воня на улиците той откри миризмата на чумната краста, но остана невъзмутим, не отстъпи на никаква молба, докато не се почувствува отново пълен господар на властта си, и едва когато изглеждаше, че няма човешко или божествено средство, което да сложи край на масовото умиране, видяхме на улицата една кола без отличителни знаци, в която отначало никой не усети ледения полъх от величието на властта, но в кадифения траурен интериор видяхме смъртоносните очи, треперещите уста, младоженската ръкавица, която хвърляше шепи сол в порталите, видяхме влака, боядисан в цветовете на знамето, да се катери с ноктите си през гардениите и безстрашните леопарди до мъгливите чукари в най-стръмните провинции, видяхме мътните очи през завесите на самотния вагон, опечаленото лице, ръката на разочарована девица, която сипеше купища сол по високата пустош на своето детство, видяхме парахода с дървено колело и с мазурки, свирени на химерично пиано, който плаваше през подводни скали и пясъчни островчета, и развалините от катастрофите, причинени в джунглата от пролетните разходки на дракона, видяхме помръкналите очи на прозореца на президентската каюта, видяхме бледите устни, ръката без произход, която хвърляше шепи сол в затъпелите от горещината села, и онези, които ядяха солта и ближеха пръстта, на която беше стоял той, моментално възстановяваха здравето си и за дълго време бяха имунизирани против лошите предзнаменования и вихрушките на илюзията, така че той нямаше да се изненада, когато в заника на неговата есен щяха да му предложат нов дебаркационен режим въз основа на същото такова обявяване на политическа епидемия от жълта треска, но той се противопостави на предложенията на своите ялови министри, които крещяха: да се върнат пехотинците, генерале, да се върнат с машините си за пръскане на чумавите, на каквато цена искат, да се върнат с белите си болници, със сините си морави, с фонтаните си с въртяща се вода, които допълват високосните години с векове добро здраве, но той тупна по масата и каза не, под негова върховна отговорност, докато недодяланият посланик Маккуин отвърна, че вече няма за какво да спорим, ваше превъзходителство, режимът не се крепи нито от надеждата, нито от конформизма, нито дори от терора, ами от чистата инерция на едно старо и непоправимо разочарование, излезте на улицата и погледнете истината в очите, ваше превъзходителство, намираме се на последния завой, или ще дойдат пехотинците, или ще вземем морето, няма друга алтернатива, ваше превъзходителство, нямаше друга майко, така че те взеха Карибско море през април, отнесоха го морските инженери на посланика Суинг на парчета под номера, за да го посеят далече от ураганите в кървавите зори на Аризона, отнесоха го с всичко, което имаше в него, господин генерал, с отражението на нашите градове, с нашите плахи удавници, с нашите безумни дракони, въпреки че той беше прибягнал към най-смелите регистри на своята хилядолетна хитрост, като се помъчи да предизвика национален конвулс от протести срещу грабежа, но никой не обърна внимание, господин генерал, не пожелаха да излязат на улицата нито с добро, нито с лошо, защото си мислехме, че това е някоя нова негова маневра като многото други такива, за да удовлетвори извън всякаква мярка своята неудържима страст да пребъде, мислехме, че го прави, за да се случи нещо, макар че пак щяха да вземат морето, майка му стара, ако ще цялото отечество да отнесат с неговия дракон, тъй мислехме, безчувствени пред изкуството на военните, които влизаха в къщите ни, облечени като цивилни, и ни молеха от името на отечеството да излезем на улицата с викове да си вървят гринговците, за да попречим да стане грабежът, подстрекаваха ни към грабежи и пожари на магазините и домовете на чужденците, предлагаха ни пари в брой, за да излезем да протестираме под закрилата на войската, която беше солидарна с нас против агресията, но никой не излезе, защото никой не беше забравил, господин генерал, как и друг път ни бяха казали същото под честна офицерска дума, но ставаше кръвопролитие под предлог, че се били вмъкнали провокатори, които открили огън срещу армията, така че този път не разчитаме дори на народа, господин генерал, и се наложи сам да поеме тежестта на това наказание, трябваше да подпиша сам, мислейки, майчице мила Бендисион Алварадо, никой не знае по-добре от теб, че е по-добре да останем без морето, отколкото да позволим да дебаркират пехотинците, спомняш ли си как измисляха заповедите и ме караха аз да ги подписвам, те направиха от артистите педерасти, те донесоха Библията и сифилиса, караха хората да мислят, че животът е лесен, майко, че всичко се постига с пари, че негрите носят зарази, опитаха се да убедят нашите войници, че отечеството е търговия и че чувството за чест било празна работа, измислена от правителството, та войниците да се бият безплатно и за да се предотврати повтарянето на толкова злини, аз им дадох правото да използуват нашите териториални морета така, както намерят, че е изгодно за интересите на човечеството и мира между народите, като се подразбира, че тази отстъпка не се отнася само за водите, които се простираха от, прозореца на спалнята му до хоризонта, ами всичко, което се разбира под думата море в най-широкия смисъл, или с други думи, фауната и флората, присъщи на тези води, режимът на ветровете им, капризите на атмосферните налягания, всичко, но никога не бих могъл да си представя, че са способни да направят това, което направиха, да отнесат с гигантски смукателни драги номерираните шлюзи на моето старо шахматно море, в чийто изкормен кратер видяхме да се появяват мигновените парчета от потъналите останки на древния град Санта Мария дел Дариен, опустошен от буренака, видяхме флагманския кораб на адмирала на морето-океан, такъв, какъвто го бях виждал от прозореца си, майко, беше същият, уловен от цял гъсталак от октоподи, които зъбите на драгата изтръгнаха от корен, преди той да има време да се разпореди за едно чествуване, достойно за историческата значимост на онова корабокрушение, те отнесоха всичко, което е било причина за моите войни и повод за моята власт, и оставиха само пустинната равнина с остър лунен прах, която той гледаше със свито сърце, когато минаваше покрай прозореца, крещейки, майко мила Бендисион Алварадо, просветли ме с твоята най-мъдра светлина, защото през онези нощи в заника му той се събуждаше изплашен, че мъртъвците се надигат от гробовете си, за да му искат сметка за морето, усещаше драскането по стените, чуваше непогребаните гласове, ужаса от мъртвешките погледи, които дебнеха през ключалките дирята на неговите големи крачища на умиращо влечуго в димящото мочурище на последните спасителни блага в потъналата в мрак къща, вървеше неуморно през кръстопътя на късните пасати и фалшивите мистрали на машината за вятър, която му подари посланикът Еберхарт, за да не бие много на очи лошата сделка с морето, виждаше на върха на скалите самотната светлина в почивния дом на диктаторите в изгнание, които спят като седнали волове, докато аз страдам, копелдаци такива, спомняше си прощалните хъркания на майка си Бендисион Алварадо в дома в покрайнините, нейния здрав сън на птицепродавачка в помещението, осветено от будния риган, ако можеше да е на нейното място, въздишаше той, щастлива заспала майко, тя никога не се изплаши от чумата, нито се остави да бъде заплашена от любовта, нито се остави да падне духом от смъртта, а той в замяна на това беше така объркан, че дори блясъците на фара без море, които просветваха в прозореца, му се сториха омърсени от мъртъвците, избяга ужасен от фантастичната звездна светулка, която пръскаше в своята орбита на въртящ се кошмар опасния поток от светлинен прах от малкия мозък на мъртъвците, загасете го, изкрещя той, угасиха го, заповяда да запушат дупките на вратите и прозорците, дори скрит в други миризми, и най-тънкият дъх от крастата в нощния въздух на смъртта, остана в мрака, като се колебаеше и с мъка си поемаше дъх в задуха, с усещането, че минава през тъмни огледала, вървеше от страх, докато чу тропот от копита в кратера на морето, а това беше луната, която се издигаше с излинелия си сняг, изплашена, махнете я, изкрещя той, угасете звездите, майка му стара, това е божа заповед, но никой не се притече на виковете му, никой не го чу освен парализираните, които се събудиха изплашени в старите канцеларии, слепите на стълбите, прокажените, поръсени от нощната влага, които се надигнаха сред окастрените храсти на първите рози, когато той минаваше, за да искат от ръцете му солта на здравето си, и тогава се случи това, неверници от цял свят, мръсни подмазвачи, стана така, че като минаваше покрай нас, той ни докосна главите един по един, докосна всеки от нас по мястото на недъга му, с гладка и мъдра ръка, която беше ръката на истината, и в мига, в който ни докосваше, се възстановяваше здравето на тялото и спокойствието на душата ни, възстановяваха се силите ни и желанието ни да живеем, и ние видяхме слепите, заслепени от пламъка на розите, видяхме как сакатите прохождат по стълбите и видяхме тази моя кожа на новородено, която показвам по панаирите в цял свят, за да не остане някой, който не е чул за чудото, и тази миризма на преждевременно цъфнали лилии от белезите от язвите ми, която пръскам по лицето на земята за назидание на неверниците и разпътните, разгласяваха го по градове и села, сред навалица и процесии, като се мъчеха да внушат на тълпите страх от чудото, но никой не вярваше, че това е истина, смятаха, че това е пак някой от многобройните придворни, които се изпращаха по селата като глашатаи, за да ни убедят в последното нещо, в което можехме да повярваме, че той бил върнал кожата на прокажените, светлината на слепите, сръчността на парализираните, мислехме, че това е последното средство на режима, за да привлече вниманието върху един президент в плачевно състояние, чиято лична гвардия беше сведена до един патрул от новобранци, противно на единодушното мнение на правителствения съвет, който настояваше, не, господин генерал, необходима е по-строга охрана, поне една стрелкова част, господин генерал, но той се беше заинатил, никой няма нито нужда, нито желание да ме убива, вие сте единствените, моите безполезни министри, моите лениви командуващи, само че не се осмелявате, нито ще се осмелите да ме убиете, никога, защото знаете, че след това ще трябва да се изтрепете помежду си, тъй че остана само гвардията от новобранци за просторната къща, където кравите се движеха свободно от първия вестибюл до салона за аудиенции, изпасаха цветните морави от гоблените, господин генерал, изядоха архивите, но той не ги чуваше, един октомврийски следобед, когато беше невъзможно да се седи навън поради поройния дъжд, той видя как се качи първата крава, помъчи се да я изплаши с ръце, краво, краво, спомни си, че крава се пишеше с к като копеле, видя я отново да яде абажурите на лампите през такъв период от живота си, когато беше започнал да разбира, че не си струва да ходи по стълбите, за да изпъди една крава, намери още две в балната зала, отчаяни от кокошките, които се катереха по тях, за да кълват кърлежите по гърбовете им, така че в неотдавнашните нощи, когато видяхме светлините, приличащи на корабни, и чухме тропота от копита на големи животни зад укрепените стени, това е било, защото той вървеше с морския светлик и си оспорваше с кравите място за спане, докато отвън продължаваше неговият обществен живот без него, ежедневно виждахме във вестниците на режима фиктивни снимки от цивилни и военни аудиенции, на които ни го показваха винаги с различна униформа, според характера на случая, слушахме по радиото повтаряните от толкова години насам речи на бележитите дати на отечеството, той присъствуваше в живота ни още от излизането ни от къщи, при влизане в църква, при яденето и спането, по време на обществени прояви, когато едва смогваше с грубите си ботуши на неуморим пешеходец в западналия дом, чиято прислуга се свеждаше до трима или четирима слуги, които ги хранеха, и поддържаха винаги добре запасени скривалищата за пчелен мед, и пъдеха кравите, и бяха нанесли поразии на порцелана в маршалския генерален щаб в канцеларията със забранен вход, където той щеше да умре според предсказанията на врачките, които той самият беше забравил, чакаха готови да откликнат на случайните му заповеди, докато закачаше лампата на прага и докато чуеха грохота на трите ключалки, трите резета и трите мандала, и едва тогава се оттегляха в стаите си в партера, убедени, че до разсъмване щеше да бъде в обятията на съня си на самотен удавник, но той се пробуждаше от неочаквани разтърсвания, подкарваше безсънието си, влачеше големите си крачища като призрак из тънещия в мрак огромен дом, едва обезпокояван от бавното преживяне на кравите и тежкото дишане на кокошките, заспали на закачалките на вицекралете, слушаше лунните ветрове в тъмнината, усещаше стъпките на времето в тъмнината, виждаше майка си Бендисион Алварадо да мете в тъмнината с метлата от зелени клони, с която беше мела листопада на именитите мъже на Корнелий Непот в оригинал, незабравимата риторика на Ливий Андроник и Цецилий Стадий, които бяха превърнати в канцеларска смет в кървавата нощ, когато той за първи път прекрачи прага на безстопанствения дом на властта, докато отвън се съпротивяваха последните самоубийствени барикади на латиниста генерал Лаутаро Муньос, господ да го пази в царството си небесно, прекосиха двора под блясъка на обгърнатия в пламъци град, като прескачаха труповете на мъртвите от личната гвардия на изтъкнатия президент, той тракаше зъби от маларичната треска, а майка му, Бендисион Алварадо, въоръжена само с метлата от зелени клони, изкачиха се по стълбите в мрака, който цареше от първия вестибюл до залата за аудиенции, спъваха се в труповете на конете от превъзходната президентска конюшня, кръвта на които все още изтичаше, в затворената зала се дишаше трудно поради миризмата на кисел барут, смесена с кръвта на конете, видяхме в коридорите следи от боси нозе, изцапани с конска кръв, видяхме по стените отпечатани длани, изцапани с конска кръв, и видяхме в кървавото езеро на залата за аудиенции обезкървеното тяло на една красива флорентинка в нощен тоалет със забодена в сърцето сабя, а тя беше съпругата на президента, и видяхме до нея трупа на момиченце, което приличаше на балерина-играчка с конци, простреляно с пистолет в челото, и това беше деветгодишната й дъщеря, и видяха трупа на гарибалдийски цезар на президента Лаутаро Муньос, най-сръчния и способен от четиринайсетте генерали федералисти, които се бяха изредили на власт чрез последователни атентати в течение на единадесет години кърваво съперничество, но освен това и единственият, който се беше осмелил да каже „не“ на английския консул на неговия собствен език, а сега лежеше прострян като заек, бос, понесъл наказанието за своята дързост, с череп, разбит от пистолетен изстрел, който той самият изстреля в небцето си, след като уби жена си и дъщеря си и своите четиридесет и два андалуски коня, за да не попаднат в ръцете на наказателната експедиция на британската ескадра, и тогава командуващият Кичънър ми каза, като посочи трупа, виждаш ли го, генерале, така свършват тези, които вдигат ръка против баща си, не забравяй това, когато оглавиш своето кралство, рече му, а той вече го беше оглавил след толкова безсънни нощи на очакване, толкова отложен за по-нататък гняв, толкова преглътнати и смлени унижения, постигна го, майко, провъзгласиха го за главнокомандуващ на трите рода войска и президент на републиката за толкова време, колкото е необходимо, за да бъде възстановен редът и икономическото равновесие на нацията, решението беше взето единодушно от последните вождове на федерацията със съгласието на сената и камарата на депутатите и с подкрепата на британската ескадра, заради моите многобройни и толкова тежки нощи на партия домино с консула Макдоналд, само че отначало нито аз, нито някой друг го беше повярвал, разбира се, кой можеше да повярва в това в суматохата на онази страшна нощ, щом като самата Бендисион Алварадо все още не беше успяла да го повярва в зловонния си креват, когато си спомняше как синът й не знаеше откъде да подхване управлението сред онази бъркотия, не можеха да намерят една билка за отвара против високата температура в онази необятна къща без мебели, в която не беше останало нищо ценно освен наядените от молците маслени портрети на вицекралете и архиепископите от мъртвото величие на Испания, всичко друго предишните президенти го бяха пренесли малко по малко в частните си жилища, не бяха оставили дори следа от стенните драперии с изрисувани героични епизоди, спалните бяха пълни с казармена смет, навсякъде имаше забравени остатъци от исторически кланета и лозунги, написани с пръст, натопен с кръвта на илюзорни президенти за една нощ, но нямаше дори един креват, където човек да легне и да се изпоти от температурата, тъй че майка му Бендисион Алварадо откъсна една завеса, за да ме завие, и го сложи да легне в единия край на парадното стълбище, докато тя метеше с метлата от зелени клони президентските покои, които англичаните току-що бяха ограбили, измете целия под, като се отбраняваше с метлата от тази шайка пирати, които искаха да я изнасилят зад някоя врата, и малко преди разсъмване седна да си почине до своя изтощен от високата температура син, увит в една плюшена завеса, окъпан в пот на последното стъпало на парадната стълба в опустошената къща, докато тя се мъчеше да му свали температурата с простите си аргументи, да не се оставяш да паднеш духом заради тази бъркотия, синко, работата ще се оправи, като се купят няколко кожени табуретки от най-евтините, ще им нарисуваме цветя и животни с цветни бои, аз ще ги нарисувам, казваше тя, само да се купят няколко хамака за гости, най-вече това, хамаци, защото в къща като тази могат да дойдат много гости и по всяко време без предупреждение, казваше той, ще се купи една църковна маса за ядене, ще се купят железни прибори и пиринчени чинии, за да издържат на тежкия войнишки живот, ще се купи една прилична делва за питейната вода и едно кюмбе с дървени въглища и готово, в края на краищата това са държавни пари, казваше тя, за да го утеши, но той не я слушаше, повален от първите утринни лъчи, които осветяваха обратната страна на голата истина, със съзнанието, че той не е нищо друго освен жалък старец, който трепереше от студ, тресеше се от треската, седнал на стълбите, и си мислеше без любов, майчице Бендисион Алварадо, значи, такава била работата, майка му стара, значи, властта била онази корабокрушенска къща, онази човешка миризма на изгорени коне, онази печална зора на още един дванайсети август, подобна на много други, това беше денят на властта, майчице, в каква къща сме се забъркали, изпитвайки първобитно безпокойство, атавистичен страх от новия мрачен век, който обгръщаше света без негово разрешение, в морето пееха петлите, англичаните пееха на английски, докато прибираха труповете на мъртвите в двора, а през това време майка му привърши радостните си сметки с облекчителното салдо: не ме плашат нещата, които трябва да купим, нито работата, която трябва да свършим, синко, нищо подобно, плаши ме огромното количество чаршафи, които трябва да се перат в тази къща, и тогава той се опря на силата на своето разочарование, за да се опита да я утеши с думите, спи спокойно, майко, в тази страна нито един президент не се е застоял, рече той, ще видиш как само след петнайсет дни ще ме катурнат, и не само че тогава си вярваше, но и след това продължаваше да вярва всеки миг през всичките часове на своя предълъг живот на заседнал деспот, и все повече го вярваше, колкото повече животът го убеждаваше, че през дългите години на властта не се повтарят два еднакви дни, че винаги се намира някое скрито намерение в плановете на един министър-председател, когато той прескача ослепителното лумване на истината в обичайния си доклад в сряда, и той се усмихваше, не ми казвате истината, лиценциате, рискувате да ви повярвам, и само с тази фраза правеше на пух и прах цяла една разработена стратегия на правителствения съвет, за да го накарат да подпише, без да пита, впрочем той никога не ми е изглеждал умствено по-ведър, колкото по-настойчиви ставаха приказките, че се напикавал в панталоните, без да усети, по време на официалните срещи, изглеждаше ми по-строг, колкото повече потъваше във вира на старческата немощ, с пантофи на обречен и очила, които се закрепяха само на едното ухо с конец, и характерът му беше станал по-напрегнат, и инстинктът му по-налучкващ, за да отхвърли това, което не беше подходящо, и да подпише това, което му отърваше, без да го чете, майната му, щом като в края на краищата никой не ми обръща внимание, усмихваше се, забележете, каза да поставят капан във вестибюла, за да не се катерят кравите по стълбите, но те пак бяха там, крави колкото щеш, една си беше напъхала главата през прозореца на канцеларията и ядеше книжните цветя в олтара на отечеството, но той само се усмихваше и казваше, нали виждате, това, за което ви говорех, вече може да се види, лиценциате, нещо, което съсипва тази страна, че никой не ми обръща внимание, тъй казваше той, и го казваше с такъв ясен разсъдък, който изглеждаше невъзможен за неговата възраст, въпреки че посланикът Киплинг разказваше в своите забранени мемоари, че по това време го намерил в тежко състояние на старческо безумие, това не му позволяваше да се справя сам дори с най-детинските действия, разказа как го намерил прогизнал в една солена и изобилна материя, която изтичала от кожата му, как бил станал огромен като удавник и вял и отпуснат като удавник, и беше си разкопчал ризата, за да ми покаже гладкото си и напрегнато тяло на удавник на суша, и по всичките му цепнатини се бяха завъдили паразити от морското дъно, на гърба си имаше корабни налепи, под мишниците имаше микроскопични полипи и ракообразни, но той беше убеден, че тези морски издънки са само първите симптоми за спонтанното завръщане на морето, което вие отмъкнахте със себе си, скъпи Джонсън, защото моретата са като котките, рече той, винаги се връщат, убеден, че плитчините с октоподи по слабините му са тайно предизвестие за щастливо утро, когато ще отвори прозореца на спалнята си и ще види отново трите каравели на адмирала на морето-океан, който се беше изморил да обикаля света, за да разбере дали е истина това, което му бяха казали, че ръцете му били гладки като неговите и като на някои други големи исторически личности, заповяда да го доведат, дори насила, когато други мореплаватели му разказваха, че го били виждали да картографира многобройните острови в съседните морета, като заменял с имената на крале и светци старите им имена на военни, докато търсеше в местните науки това, което наистина го интересуваше, да открие някакво универсално лекарство за преждевременния си косопад, бяхме загубили надеждата, че ще го намери отново, когато той го позна от президентската лимузина, беше облечен с кафяво расо с кордона на Сан Франциско на кръста и тракаше кречеталото на покаян грешник сред неделната навалица на обществения пазар, потънал в такава морална нищета, да не повярваш, че това е същият онзи човек, когото бяхме виждали да влиза в салона за аудиенции с червената униформа и златни шпори, с тържествената походка на морски вълк на суша, ала когато по ваша заповед се опитахме да го качим в президентската лимузина, не намерихме нито следа от него, земята го беше погълнала, казваха, че бил станал мюсюлманин, че умрял от проказа в Сенегал и че бил погребан в три различни гроба в три различни града на света, макар че всъщност не беше в нито един, наказан да скита от гроб в гроб, докато свят светува, поради нещастната съдба на неговите дела, защото този човек беше боксузлия, господин генерал, и беше по-тленен от златото, но той не го повярва, все чакаше да се върне до последните дни на старостта си, когато министърът на здравето измъкваше с пинцети волските кърлежи, които откриваше по тялото му, а той настояваше: това не са кърлежи, докторе, това е морето, което се връща, казваше той, толкова сигурен в правотата си, че министърът на здравето често си мислеше, че той не е толкова глух, колкото се прави пред хората, нито толкова съсипан, колкото се представя на неудобните аудиенции, макар при един основен преглед да беше открил, че артериите му са като стъклени, че има утайки от морски пясък в бъбреците и в напуканото от липса на любов сърце, така че старият лекар се прикри зад старото им доверие на побратими, за да му каже: вече е време да предадете вехториите, господин генерал, решете поне в чии ръце ще ни оставите, тъй му каза, спасете ни от нещастието, но той го попита учуден: кой ви е казал, че мисля да умирам, скъпи ми докторе, нека други умират, майка му стара, и свърши с желанието да се пошегува: преди две нощи се видях по телевизията и намерих, че съм по-добре от всякога, като бик за борба, каза той, примрял от смях, защото се беше видял сред мъгли, как клюма за сън, и с глава, увита в намокрен пешкир пред екрана без звук, в съответствие с навиците, които си беше създал през последните самотни безсъници, наистина беше по-решителен от бик за борба пред чара на посланичката на Франция, или може би на Турция, или на Швеция, по дяволите, толкова си приличаха, че не можеше да ги различи, толкова време се беше минало, че не помнеше себе си сред тях в нощната си униформа и с недокосната чаша шампанско в ръката на празника по случай годишнината от 12 август или при чествуването на победата на 14 януари, или на възраждането — 13 март, отде да знам, дали в бъркотията от исторически дати на режима не беше взел да забравя кога какво беше, нито кое на какво отговаряше, нито му служеха за нещо навитите листчета, които с такова желание и с такова старание беше крил в цепнатините по стените, защото беше забравил какво трябваше да си спомни, намираше ги случайно в скривалищата за пчелен мед и така веднъж прочете, че на 7 април има рожден ден доктор Маркос де Леон, трябва да му се изпрати за подарък един тигър, прочете го, написано собственоръчно от него, без ни най-малка представа за кого ставаше дума, чувствувайки, че няма по-унизително и по-незаслужено наказание за човека от измяната на собственото му тяло, беше започнал да го разбира много преди незапомнените времена на Хосе Игнасио де ла Бара, когато взе да проумява, че едва се досеща кой какъв е при груповите аудиенции, човек като мен, който беше способен да извика по име и презиме цялото население от най-затънтените краища на своето необятно кралство на печал, а сега беше стигнал до обратния край, видя от каляската едно познато момче сред навалицата и се изплаши много, че не можа да си спомни къде го беше виждал преди, затова накара охраната да го арестува, докато се сетя, един клетник, който прекара 22 години в затвора, като си повтаряше истината, установена още първия ден на съдебния процес, че се казва Браулио Линарес Москоте, че е доведен и осиновен син на Маркос Линарес, речен моряк, и на Делфина Москоте, дресьорка на кучета за лов на тигри, и двамата с установено местожителство в Росал дел Вирей, че идва за първи път в столицата на това кралство, защото майка му го изпратила да продаде две кутрета по време на мартенските игри на цветята, пристигнал с едно наето магаре само с дрехите, които носеше на разсъмване в същия четвъртък, когато го арестуваха, че бил в едно павилионче на обществения пазар, пиел кафето си и разпитвал продавачките дали не знаят някой, който би искал да купи две кръстосани кученца за лов на тигри, и тъкмо те му отговорили, че не знаят, и започвали барабаните, фанфарите, фойерверките и хората закрещели, че идел човекът, ето го там, а той попитал кой човек, и му отговорили, че кой може да бъде, този, който управлява, и сложил кученцата в една кутия, като помолил продавачките на мекици да му направят услугата да ги наглеждат, докато се върне, и се покатерил на перваза на един прозорец, за да вижда над хората, и видял конната охрана със златни чулове и шлемове, украсени с пера, видял каляската с дракона на отечеството, поздрава на една ръка с парцалива ръкавица, бледото изражение, тъжните устни, без усмивка, на човека, който управляваше, тъжните очи, които веднага го открили като игла в копа сено, пръста, който го посочи, този, този, който се катери по прозореца, заповяда да го арестуват, докато аз се сетя къде съм го срещал, и така ме сграбчиха и ме блъскаха, одраха ми кожата със саблени удари, пекоха ме на скара, за да кажа къде ме бил виждал преди човекът, който управлява, но не успяха да изтръгнат друга истина освен единствената в затвора на ужаса при пристанищната крепост, и я повторил с толкова жар и толкова дързост, че той накрая приел, че е сгрешил, но сега няма изход, каза той, защото така лошо се бяха отнесли към него, че ако не е бил неприятел, сега вече е станал, клетият човек, така си и изгни жив в затвора, докато аз бродех из тази къща на сенки и си мислех, майчице Бендисион Алварадо на моите добри времена, помогни ми, виж как изглеждам без закрилата на твоето покривало, крещеше, че не си струва трудът човек да преживее толкова славни летописи, ако не може да ги извика в спомените си, за да им се наслаждава и да се подхранва с тях, и да преживява благодарение на тях в блатото на старостта, защото и най-силните болки, и най-щастливите мигове на неговите велики времена бяха се изцедили безвъзвратно през дупките на паметта му, въпреки искрените му опити да попречи на това със запушалките от навити хартийки, беше осъден никога да не разбере коя беше тази Франсиска Линеро на 96 години, която беше наредил да погребат с почести, достойни за кралица, според друга бележка, написана собственоръчно от него, наказан да управлява слепешката с единайсет чифта безполезни очила, скрити в чекмеджетата на бюрото му, за да се преструва, че действително разговаря с призраци, чиито гласове дори не успяваше да разгадае, чиято самоличност отгатваше по интуитивни знаци, потънал в състоянието на безпомощност, чийто най-голям риск му стана ясен при една аудиенция с министъра на войната, когато има лошия късмет да кихне един път и министърът на войната каза: наздраве, господин генерал, а той кихна още веднъж и министърът на войната пак му каза: наздраве, господин генерал, и още веднъж, наздраве, господин генерал, но след девет последователни кихания вече не му каза наздраве, господин генерал, а се ужаси от заплахата на това разложено от смайване лице, видях очите, удавени в сълзи, които ме заплюха безмилостно от блатото на агонията, видях изплезения като на обесен език на грохналия звяр, който умираше в ръцете ми, без да има нито един свидетел на моята невинност, без никого, и тогава не ми хрумна нищо друго, освен да избягам от кабинета, преди да е станало прекалено късно, но той ми попречи с един залп от власт, като изкрещя между кихавицата, недейте става пъзльо, бригаден генерал Росендо Сакристан, стойте мирен, по дяволите, аз не съм толкова страхлив, че да умра пред вас, изкрещя той, и така си беше, защото той продължи да киха до ръба на смъртта, като плуваше в пространство от безсъзнание, изпълнено с пладнешки светулки, вкопчил се здраво за убеждението, че майка му Бендисион Алварадо не би му простила срама да умре от пристъп на кихавица в присъствието на един подчинен, за нищо на света, по-добре мъртъв, отколкото унизен, по-добре да живее с крави, отколкото с хора, способни да го оставят да умре без чест, по дяволите, та той не беше спорил повече с папския нунций за бога, за да не се разбере, че яде шоколада с лъжица, нито беше посмял да играе пак домино, от страх да не би някой да се осмели да загуби от съжаление, не искаше да вижда никого, майчице, за да не разкрие някой, че въпреки грижливото бдение над собственото му поведение, въпреки амбицията да не влачи плоските си нозе, които в края на краищата беше влачил винаги въпреки срама за годините му, той се чувствуваше на ръба на бездната от мъки на последните изпаднали в немилост диктатори, които той държеше по-скоро арестувани, отколкото охранявани в къщата на крайбрежните скали, за да не заразят света с чумата на своето унижение, изтърпя го сам в онази ужасна утрин, когато заспа в басейна в частния си двор, докато вземаше баня от медицински води, сънува те тебе, майчице, сънува, че ти причиняваш бръмченето, което се пръсна от толкова пищене над главата ми сред клоните на цъфналия кралски бадем, сънува, че ти боядисваш с четките си цветните гласове на оропендоли, когато се събуди, стреснат от неочакваното облекчаване на червата си на дъното на водата, майчице, събуди се сгърчен от ярост в омърсения от моя срам басейн, където плуваха ароматичните съцветия на ригана и слеза, плуваха окапалите млади портокалови цветове, плуваха възбудени от новостта на златистите, нежни изпражнения на господин генерала в благоуханните води, по дяволите, но той беше надживял тази и толкова други срамотии на възрастта и беше съкратил до минимум обслужващия персонал, за да стават без свидетели, никой не трябваше да го види как броди без посока по цели дни и цели нощи из ничията къща, с глава увита в парцали, натопени в байрун, как въздиша от отчаяние, опрял глава на стените, преситен от кадене на тамян, полудял от нетърпимото главоболие, за което никога не говореше, дори на личния си лекар, защото знаеше, че и това е още една от многото безполезни болки на старостта, усещаше го как се приближава, когато идваше като тътен от камъни, много преди да се появят по небето буреносните облаци, и заповядваше никой да не го безпокои, щом започнеше да го върти свределът в слепоочията, никой да не влиза в този дом, каквото и да става, заповядваше той, когато почувствуваше да скърцат костите на черепа му при второто превъртане на свредела, никой, ако ще господ да дойде, заповядваше, дори ако аз умра, по дяволите, заслепен от душевадната болка, която не му даваше нито миг почивка за размисъл до края на света от отчаяние, докато не рукнеше благодатен дъжд, и тогава той ни викаше, намирахме го като новороден, с масичката, сервирана за вечеря пред немия екран на телевизора; сервирахме му задушено месо, фасул със сланина, ориз с кокосови орехи, резени пържен банан, вечеря, недопустима за възрастта му, която той оставяше да изстине, без дори да я опита, докато гледаше същия спасителен филм по телевизията, със съзнанието, че правителството иска да скрие нещо от него, щом като пускаха същата програма в затворената верига, без дори да забележат, че филмовите ленти са обърнати наопаки, по дяволите, казваше си той, като се опитваше да забрави какво искаха да скрият от него, ако беше най-лошото, вече щеше да се знае, ръмжеше пред сервираната маса, докато камбаната на катедралата удари осем часа, и ставаше, храната оставаше непокътната, хвърляше я в клозета, както правеше всяка вечер в този час от много време насам, за да скрие унижението, че стомахът му отказва всичко, за да залъже с легендите от времето на своето величие злобата, която чувствуваше против самия себе си всеки път, когато направеше от старческа разсеяност някаква отвратителна постъпка, за да забрави, че едва живурка, че той самият, а не някой друг пише по стените на клозетите да живее генералът, да живее мъжагата, беше взел скрито отвара от народен лечител, за да бъде в една нощ колкото пъти си иска и по три пъти с три различни жени, и беше заплатил старческата си наивност по-скоро със сълзи от гняв, отколкото от болка, хванал се здраво за халките в клозета, плачейки, майчице Бендисион Алварадо, сърце мое, намрази ме, пречисти ме с твоите огнени води, изтърпявайки с достойнство наказанието за своята наивност, защото му беше пределно ясно, че онова, което му липсваше тогава и винаги му е липсвало в леглото, не беше гордост, а любов, липсваха му жени, по-малко коравосърдечни от онези, които ми сервира моят побратим канцлерът, за да не изгубя добрия си навик, откакто затвориха съседното училище, жени от плът без кости, само за вас, господин генерал, изпратени със самолет и официално освободени от митническа такса от витрините в Амстердам, от морето на Италия, господин генерал, гледайте какво чудо, най-красивите в целия свят, той ги виждаше седнали скромно като учителки по пеене в полумрака на кабинета, събличаха се като актриси, лягаха на плюшения диван с презрамките на банския костюм, отпечатани като негатив върху прохладната кожа с цвят на златна меласа, миришеха на ментолова паста за зъби, на цветя, натопени в буркан, легнали до огромния вол от цимент, който не пожела да си свали военните дрехи, докато аз се мъчех да му дам кураж с най-скъпите си средства, докато той се измори да страда от подканянето на онази ослепителна хубост на умряла риба и й каза: стига толкова, дъще, защо не стана монахиня, и беше толкова угнетен от своята ленивост, че онази нощ, когато часовникът удари осем часа, изненада една от жените, които се грижеха за дрехите на войниците, и я повали с един замах върху коритото за пране, въпреки че тя се помъчи да се отърве със заплахата: днес не мога, генерале, вярвайте ми, имам си гост, но той я обърна по лице върху дъските за пране, и я поръси по обратната страна с библейски устрем, който клетата жена усети чак в душата си със смъртоносното пращене и изпъшка, страхотен сте, господин генерал, вие е трябвало да учите за магаре, и той се почувствува по-поласкан от болезненото стенание, отколкото от най-бесните дитирамби на своите служебни ласкатели, и определи на перачката пожизнена пенсия за учението на синовете й, отново пропя след толкова години, докато даваше кюспе на кравите в обора за доене, месечко ясен, грейнал през юни, пееше той, без да мисли за смъртта, защото дори през последната нощ на своя живот нямаше да си разреши слабостта да мисли за нещо, което да не е от най-общ характер, отново преброи кравите два пъти, докато пееше, ти си светлината на мойта мрачна пътека, ти си моя полярна звезда, и разбра, че липсват четири, влезе в къщата, като мимоходом броеше кокошките, заспали по закачалките на вицекралете, покри клетките на заспалите птици и докато ги завиваше с ленените калъфи, ги преброи — четирийсет и осем, запали питите лайна, пръснати от кравите през деня от вестибюла до залата за аудиенции, спомни си едно далечно детство, за първи път това беше неговият собствен образ, който потракваше зъби сред ледовете на високата пустош, и образът на майка му Бендисион Алварадо, която измъкваше от лешоядите на бунището агнешки дреболии за обяд, вече биеше единайсет часа, когато той обиколи още веднъж цялата къща в обратна посока, светейки си с лампата, докато гасеше светлините във вестибюла, видя себе си, един по един повтаряха се точно четиринайсет генерали, които вървяха с лампа в тъмните огледала, видя една крава, навирила нозе по гръб в дъното на огледалото в залата за музика, краво, краво, каза той, тя беше мъртва, по дяволите, ама че гадост, мина през спалните помещения на гвардията, за да им каже, че в едно огледало има умряла крава, заповяда им да я изнесат утре рано, непременно, преди къщата да се е напълнила с лешояди, прегледа с лампата старите канцеларии в партера, търсейки другите три изгубени крави, търси ги в клозетите, под масите, във всичките огледала, качи се на първия етаж и огледа стаите стая по стая, и намери само една кокошка, скрита под москитерото от розово трико на една послушница от други времена, чието име беше забравил, и преди да си легне, взе лъжица пчелен мед, отново сложи буркана в скривалището, където имаше една от неговите бележки с датата на някаква годишнина на именития поет Рубен Дарио, господ да го сложи на най-високия стол в своето свещено царство, отново нави листчето и го сложи на мястото му, докато четеше наизуст налучканата молитва, отче и учителю небесен, който държиш невредими самолетите във въздуха и презокеанските кораби в морето, и влачеше големите си крачища на човек, лишен от сън и всякаква надежда, през последните бягащи зелени изгреви от въртенето на фара, слушаше траурните ветрове на морето, което си отиде, слушаше задушевната музика от едно сватбено празненство, където без малко щеше да умре от удар със сабя поради разсеяността на господа, срещна една изгубена крава и препречи пътя й, без да я докосва, краво, краво, върна се в спалнята, като гледаше на минаване покрай прозорците вятъра от светлини на града без море, във всички прозорци, усети топлото изпарение от загадката на неговите вътрешности, тайната на неговото общо дихание, погледна го двайсет и три пъти, без да спре, и както всякога изпита завинаги колко е несигурен необятният и неразгадаем океан на народа, заспал с ръка на сърцето, разбра, че е ненавиждан от тези, които най-много го обичаха, почувствува се осветен от свещи на светец, чу името си, призвано да оправи късмета на родилките и да промени съдбата на умиращите, усети паметта си възвисена от същите тези, които проклинаха майка му, когато виждаха мълчаливите очи, тъжните устни, замислената моминска ръка зад стъклата от прозрачна стомана през далечните времена на призрачната лимузина, и целувахме следата от ботуша му, оставена в калта, и му изпращахме магии за лоша смърт в горещите нощи, когато виждахме откъм дворовете блуждаещите светлини в бездушните прозорци на президентския дом, никой не ни обича, въздъхна той, като надникна в бившата спалня на безжизнената птицепродавачка — рисувачка на авлиги, майка му Бендисион Алварадо, с тяло, покрито с плесен, спокойна смърт, майчице, пожела ти той, спокойна смърт, синко, отговори му тя в криптата, беше точно дванадесет часът, когато той закачи лампата на горния праг, с вътрешности пронизани от смъртоносното усукване на ужасяващата тънка свиреща болка в хернията, нямаше друга вътрешност в света освен неговата херния, заключи за последен път трите ключалки в спалнята, сложи трите резета и трите мандала, изтърпя си като жертвоприношение последното оскъдно уриниране в портативния клозет, просна се на голия под с панталона от груб памучен плат, който носеше у дома, откакто преустанови официалните аудиенции, с риза на райета без изкуствената яка и папуците на сакат, просна се по корем с дясната ръка, свита под главата за възглавница, и заспа моментално, но в два и десет се събуди с отслабнала мисъл и дрехи, напоени с топла и бледа пот, както в навечерието на циклон, има ли някой, попита той развълнуван от увереността, че някой го беше извикал в съня с име, което не беше неговото, Никанор, и още веднъж Никанор, някой, който можеше да влиза в стаята му, без да маха мандалото, защото влизаше и излизаше, когато си искаше, направо през стените, и тогава той я видя, това беше смъртта, господин генерал, неговата смърт, облечена с парцалива конопена туника на покаян грешник и пръта с метла в ръката, и череп, осеян с издънки от гробищен мъх и земни цветя в пукнатините на костите, с архаични и учудени очи в очните кухини, и едва когато я видя цялата, разбра, че го беше извикала: Никанор, Никанор, което всъщност е името, с което смъртта назовава всички хора в момента, когато умират, но той рече: не, смърт, още не му било дошло времето, че това трябвало да се случи в полумрака на кабинета и по време на съня, както беше предсказано отколе във вещателните води на пръстените паници, но тя ми отвърна: не, генерале, тук е мястото, бос и с одеждите на нуждаещ се, с които беше облечен, макар че тези, които щяха да намерят тялото, щяха да кажат, че са го намерили в кабинета с ленената униформа без отличителни знаци и златната шпора на левия ботуш, за да не противоречат на предсказанията на неговите гадателки, това стана тогава, когато най-малко го желаеше, когато след толкова години безплодни илюзии беше започнал да проумява, че човек не живее, а преживява, дяволите да го вземат, прекалено късно разбира, че дори най-продължителният и полезен живот не стига за нищо друго, освен да се научиш да живееш, беше разбрал неспособността си да люби по загадката върху дланите на немите си ръце и по невидимите цифри на картите и беше се опитал да компенсира тази безчестна съдба с изгарящия култ на самотния порок на властта, беше станал жертва на своята секта, за да се пожертвува в пламъците на това безкрайно жертвоприношение, беше се подхранвал от лицемерието и престъплението, беше раснал сред жестокост и позор и беше преодолял трескавото си скъперничество и вроден страх, само и само за да запази до края на света своята стъклена топчица в шепата си, без да знае, че това е безконечен порок, че утоляването му ражда нов апетит и така до второто пришествие, господин генерал, знаеше още от началото, че го лъжат, за да му направят удоволствие, че вземат пари, за да го ласкаят, че задържат със силата на оръжието множеството, което се събираше по пътя му с ликуващи викове и измамни плакати за дълъг живот на великолепния, който е по-стар от възрастта си, но той се научи да живее с тези и всички други мизерии на славата, и докато минаваха безбройните му години, разбра, че лъжата е по-удобна от съмнението, по-полезна от любовта, по-трайна от истината, беше стигнал без учудване до безчестната фикция да управлява без власт, да бъде превъзнасян без слава и да бъде слушан без авторитет, когато в потока от жълти листа на своята есен се убеди, че никога няма да бъде господар на всичката си власт, че е осъден да не познава живота освен от обратната му страна, осъден да отгатва шевовете и да коригира нишките на сюжета и възлите от основата на гоблена от илюзии на действителността, без дори да подозира, дори и много по-късно, че единственият истински живот е този, да покажем, този, който ние виждахме от другата страна, която не е вашата, господин генерал, тази страна на беднотията, където беше потокът от жълти листа на нашите безбройни години на нещастия и на нашите неуловими мигове на щастие, където любовта беше заразена от зародишите на смъртта, но беше истинска любов, господин генерал, където вие самият бяхте само едно несигурно видение на едни жалки очи и през прашните завески на прозорците на един влак бяхте едва доловимо потръпване на едни мълчаливи устни, мимолетен поздрав с атлазената ръкавица на ничията ръка на някакъв старец без съдба, за когото никога не разбрахме кой е, нито как изглежда, нито дали не е някаква измама на въображението, тиранин на шега, който никога не е знаел кое е лицето и кое опакото на този живот, който ние обичаме с ненаситна страст, който вие дори не се осмелихте да си представите, от страх да не разберете това, което на нас ни беше пределно ясно, че е тежък и мимолетен, но няма друг, генерале, защото ние знаехме кои сме, а той не го разбра, остана си завинаги със свирещата болка на хернията си на стар мъртвец, изтръгнат из корен от удара на смъртта, литнал сред мрачния шумол на последните ледени листа на своята есен към мрачното отечество на пълната забрава, вкопчил се от страх за парцаливия и прогнил плащ на смъртта и чужд на виковете на побеснялата тълпа, която излизаше на улицата и пееше възторжени химни на радостната новина за неговата смърт, и завинаги чужд на музиката за освобождение и ликуващите фойерверки и празничните камбани, които възвестиха на света добрата новина, че неизброимото време на вечността най-после беше завършило.

 

1968–1975

Допълнителна информация

$id = 3832

$source = Моята библиотека

Издание:

Габриел Гарсия Маркес

Избрани творби, том II

 

Окапалата шума

Разкази

Есента на патриарха

 

Превод от испански

 

Съставителство © Фани Наземи

Превод © Анна Златкова, Валентина Рафаилова, Румен Стоянов, Евдокия Кирова, Емилия Юлзари

 

Gabriel García Márquez

Obras escogidas en dos volúmenes

vol. II

Redactor: Simeón Vladimirov

Editorial Narodna kultura

Sofía 1979

 

Редактор: Симеон Владимиров

Художник: Владислав Паскалев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Наталия Кацарова и Грета Петрова

Дадена за набор: 28. II. 1979 г.

Подписана за печат: май 1979 г.

Излязла от печат: юни 1979 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 34. Издателски коли 28,56

 

Цена 4 лв.

 

ДИ „Народна култура“, София, 1979

ДПК „Димитър Благоев“ — София

Бележки

[1] Софокъл, „Антигона“, Издателство „Отечество“, София, 1977, превод на Александър Ничев.

[2] Санкон — американски комар. — Б.пр.

[3] Вентрилок — човек, който говори като че ли с корема си. — Б.пр.

[4] Алкараван — южноамерикански воден бик (сем. чапли). — Б.пр.

[5] Органди — прозрачна леко колосана памучна материя. — Б.пр.

[6] Марлбъроу (1650–1728) — английски генерал; името му се свързва с шеговитата песен „Малбру отива на война“. — Б.пр.

[7] Сейба — тропическо дърво от семейство баобабови. — Б.пр.

[8] Обръщение към господарския син. — Б.пр.

[9] Разпространена в Латинска Америка птичка с жълти пера и черни крила и опашка. — Б.пр.

[10] Дългоноги птици с къса опашка и дълга шия, с червена перушина, черно-бели криле, бяла предница и зеленикавочерна глава. — Б.пр.

[11] Хорхе Негрете — известен латиноамерикански певец и киноартист. — Б.пр.

[12] Кантинфлас — известен мексикански киноартист-комик. — Б.пр.

[13] Коридо — романс, балада. — Б.пр.

[14] Мадам Ивет умря тази нощ (фр.). — Б.пр.

[15] Розова градина на вицекраля — Б.пр.

[16] Изпраща ме баща ми (фр.) — Б.пр.

[17] Храст с едри бели цветове със силен мирис. — Б.пр.