Под глух тътнеж просторът цял трепери,
звезди отскачат в пътя замъглен
и през разтворени железни двери
сред златен прах пристига новий ден.
Подава свойта празна чаша, гледа
дали нектар зората ще налей,
а тя целува го, изчезва бледа,
далек се само нейний плащ белей.
Възлита лъч из нощни кръгозори,
пронизва мрака възгорял рубин,
безкраен здрач безшумно се разтвори,
извишен свод се ширна ведросин.
Подзема химни волна чучулига
(сърце, възмогнато на болки, пей!),
възлита, своята мечта достига,
в лъчиста мрежа тихо се люлей.
Разискрен сетен слънчев лъч изгасна
в море от румена дрезгавина,
отблясък — песен, сякаш скръб неясна,
потъва в необятна висина.
В заслона на тръстиката прибрежна
звезда изплува, тихо се засмя,
последен звук от песен безнадеждна,
заплетен в тишината, занемя.
В средмайски сън звезди незнайни
горят през нощния воал;
тук бродят призраци потайни,
понели мойта първа жал.
В средмайски сън въздушна лодка
отнесе моя бял венец;
днес говор на вълната кротка
вести за гибелен конец.
В средмайски сън чер облак дига
пленена бисерна луна,
но нейний детски глед не стига
мечтана радостна страна!
Защо сърцето ни тъй скритом плаче,
а облаци забулват поглед благ
или гори под сведени клепачи
на странна болка молещят здрак?
Предсещаме ли свойта близка напаст,
та помощ търсим в тъмния простор,
къде потъна вярата ни сляпа
в завета, чут от ангелския хор?
Мълчим и чакаме минути ясни,
на светла радост образът засмян,
че, знаем, като песен ще изгасне
през първий още пламък сън венчан.
Запей ми песни недопети,
запей за радост без звезди,
за черното отровно цвете,
що цъфва в горестни гърди.
Запей ми тъй! Засмукан корен
ти с детски пръсти изтръгни,
тогава взор, от сълзи морен,
ще зърне пролетни страни.
Запей, не слушай, че те питам
над нас ли плаче есента,
запей ми, нека падат скритом
безмълвни сухите листа.
В какво ще търсим с тебе пак утеха,
в присторен сън и в спомен ли любим?
А страдаме — сърца ни изгореха
без пламък. — Ний видяхме само дим.
Живот без сянка вече ни очаква,
възпрян порой отстъпи без борба!
И кой ще има смелост да оплаква
горчивий път на своята съдба?
Въздушни кули своя вход откриха,
лъжа царува там и пустота,
а те с дъха си нявга упоиха
нелеп живот, нелепа суета!
И нивга веч! Но сещам ти тъгата
на първий нощен час в тъжовний дъх,
в далечния привет от самотата,
що вей из мрачни папрати и мъх.
И нивга веч! Но сещам ти тъгата
на първата звезда в светлика плах,
в далечния привет от самотата
по мойта болка твойта скръб узнах.
И нивга веч в сърцата неразвенчани
не ще да пламнат сетни съсипни,
та пак да чезнем, шеметно люляни,
повлечени от кипнали вълни.
И нивга веч! Но всичко ще узнаеш,
към рай изгубен друма ще прозреш,
над любовта без сълзи ще ридаеш,
над зрелий плод, попарен с ранна скреж.
Безследно глъхне мойта песен,
нечута все от теб,
като молба на скръбна есен
на безконечна степ.
Понесено в нощта трепери
молитвено ела,
то нивга отглас не намери
в студената скала.
Над бездни някъде тъмнеят
далечни върхове,
там бъдни мълнии живеят
и волни ветрове.
Ще звънне гордо мойта лира
в изгубения рай,
под твойта царствена порфира
робиня ще ридай.
Предсетих в теб доброта безбрежна,
не враг любим, а ласкава сестра,
за горест — благата утеха нежна,
милувката на майската зора.
И нека сещам твойте пръсти меки
как тайно свличат трънений венец,
макар че зла орисница довеки
ще води с присмех вярващий слепец.
А как душа жадней неутолимо
дълбоко твоя лик да отрази,
да светне в бездните й твойто име
във извора на първите сълзи.
Далек си ти, но днес съдба жестока
над гроб забравен мислите ни сле,
венец открои се сред вис дълбока
и немощ сепна нашите криле.
И в горест отчуждени, всеки слага
увехнал стрък над гроба запустял,
с минутен тъжен глед, с усмивка блага,
с молба, в прощения ръце прострял.
Макар насън, сърцето с бол изтръпна,
непоносим бе споменът, нали?
Дели ни всичко, бездна непристъпна
и любовта самата ни дели.
За две души оттук е тесен
избраний път към белий мир,
но всеки сам и с чиста песен
ще стигне края най-подир!
Там брат ще подаде десница
на свойта страдала сестра,
в сърцата огнената птица
ще пее в първата зора!
Душа душата ще обикне,
ще чезне страшна самота
и в палма стройна ще изникне
първична чиста красота!
Ще стане огненото чудо,
в което липсва аз и ти,
а песен чиста ще пробуди
лика на всичките мечти!
Ведно ще бъдем там отново,
тъй както нявга сме били!
Към пътя земен мощно слово
душата ни ще окрили!
Заспа посърналият лес; тъжовни
гнезда мълчат по клонища безлистни,
унесен чувам отгласа на песни,
изпети в майски сън.
Приидват тънките вълни на тихо,
невкусено блаженство, спомен
увехнал, овенчан от светло щастие
на пролетни цветя.
Възсепната, душата ми се моли
към благий бог на моето детинство,
по клонища безлистни зеят празни
тъжовните гнезда.
Тайнствен говор в глухо шумоление,
потисната печал: в усоен кът
задрямал вир почива, уморени
отсенки и листа на него спят.
Под златолистен свод отеква кобен,
тих плясък на невидими весла,
надвесен скритом някой призрак гробен
засенва всичко с облачни крила.
Таинствен говор в глухо шумоление,
потисната печал: в усоен кът
задрямал вир почива, уморени
отсенки и листа по него спят!
Над вечерния друм на вечер свежа
опиянени висини блестят;
сърце, в което бърже зрей копнежа,
очи, в които облаци летят!
За първа нощ небето се приготвя,
на вейка сетен славей се люлей,
повлякла над полето златна котва,
отсянка тъмна носи се и тлей.
Що носи тя, нектар или измами,
от зла съдба ли чер написан лист,
на бурите развяното ли знаме,
или на феникс образа лъчист?
Над вечерния друм на есен свежа
опиянени висини блестят:
сърце, в което бърже зрей копнежа,
очи, в които облаци летят!
Разсипва се далек из висините
на сетните лъчи кристалний звън,
в полето пусто сепнати брезите
наново тънат в тежкия си сън.
Вълни на горест, мрак и запустение
без шум заливат жълтолистен бряг,
кандило светва в гробно упоение,
последен звън, последен слънчев зрак.
Брезите спят в небесните кристали
замря завинаги прощалний зов,
а някой бавно кандилата пали
над гроба скъп на пролет и любов.
Тъмнозелени облаци долитат,
разперват мудно мрачни ветрила,
по лесове и мъртвите поля
венци от вопли и мъгли заплитат.
Безсълзен плач брезите кротко люшка,
що спомнят си сломени рамене?
С целувка сетните листа отне
насъне прелетялата вихрушка.
В безименна тъга безмълвно свършва
борбата със безсмъртния закон,
но мре с надежда и най-сухий клон,
когато с присмех орис го прекършва.
Умира в бледен запад кротка есен,
на зимна нощ се сянката черней,
една ръка тук вейките люлей,
едно сърце допява свойта песен.
И плахо трепет сетен тих полъхва,
посърнал милва сухата трева,
мираж далече възсия едва,
мираж на утро пролетно въздъхва.
Умира в бледен запад кротка есен,
тя няма тайната си да узнай,
певец за нея само ще гадай,
смъртта целунал в своя сън унесен.
Забулената обгоряла есен
разстила в равнините ледна вечер,
прехвръква плахо като чужд снегът;
дълбоко някъде във лес далечен
талазите на есента шумят.
Като словата верни в мрачна песен
прелита орлек врани; възридава
далеко вятърът над тъмен лес;
зловещ припев из мрака проечава:
смъртта! смъртта! — ще царствува от днес!
Потъва есенния ден последен,
зад приказни далечни планини,
по черните безкрайни равнини
отпадат сънища със образ бледен.
Из мрачините вятърът понесен,
замлъкне, ту подхване зимна песен.
Подемат се надгробни песнопения,
зад планини загасва жъртвен плам,
напразно погледът предсмъртен там
гадае свойте тайни нерешени.
Смъртта надниква, лист по лист се рони,
скрибуцат, глухо стенат голи клони.
Замлъкнал вятърът подхваща песен странна,
нощта повлича пак наежени крилата,
трепери негде болка, мигом замълчана.
Врата изкъртена се хласка в тъмнината
и глухо удари след удари ехтят,
не сипе ли там някой клетви към съдбата,
че вятърът поглъща всичко в своя път?
Студеното слънце печално изпрати
към снежни пустини прощален завет,
припламнаха сини висулки от лед,
тих повей натегнали вейки поклати.
Към снежни пустини с прощален завет
безлистният скелет разгръща обятия,
тих повей натегнали вейки поклати,
отнигде утеха, отнигде ответ.
Безлистният скелет разгръща обятия
към белия гроб на надежди безчет,
отнигде утеха, отнигде ответ,
отпадат отнякъде сенки кръстати.
Към белия гроб на надежди безчет
тих повей натегнали вейки поклати,
отпадат отнякъде сенки кръстати,
към снежни пустини прощален завет.
Нощта е неземно печална,
нощта е по-тъмна от смърт,
напразно за ласка прощална
разкрива таинствена гръд.
Сънят й е ледна пустиня,
но нейният шепот е плам,
тя тлее, самотна богиня,
в тъмата на снежния храм.
Глух отглас от нейната песен
витае над рухнал олтар,
там скрит е под лишей и плесен
съсъдът на първий нектар.
Из тъмнината гробници белеят
и кипариси в тъмен сън мълчат,
вълни притихнали едвам се леят
и скелета на мъртва скръб влекат.
Из тях ни стон, ни въпъл се не чува,
безстрастно гледа нощен кръгозор;
към призрачна родина облак плува,
унесен тъне в звездния простор.
Зад тъмен строй от кипариси сънни
на мъртва обич билките цъфтят,
сълзите, капки кръв у златен съд,
отсекват блясък тих в очи бездънни.
Из тъмното мълчание отлитва
задгробен сякаш стон на млада гръд,
потръпват кипарисите, мълвят
на вечен сън неземната молитва.
Забрава! Зная днес къде е
целебния ти извор чист,
през сън на дъното синее
огледана следбурна вис.
Из отразени небосклони —
поляни тихи без бразди —
сълза когато се отрони,
в ответ възкръсват рой звезди.
Забрава! Призрачна дъбрава,
де тайни всеки клон таи,
де всеки сън на пепел става,
утеха всеки миг струи.
Там чух свещеното съзвучие
на първий златен листопад,
за първи път скръбта отключи
пред мене своя странен свят.
Поглеждам смутено назад,
назад към редицата черна,
полъхва из спомени хлад
и образ забравен се мерна.
Там сявга сред вражески стаи
събуждах се в немощ, в омрази,
пред портите роб окован,
съкровища чужди да пазя.
Бързат облаците бели
на прозирни редове,
ведър химн вълни залели
влачат тежки ледове!
Жива пролет! Звън оглася
полуснежното поле,
ангел сноп лъчи разнася,
вредом радост разпиле!
Спомен скъп сърцето буди,
чуло скрити гласове,
кой ли скитника прокуди
в нощ на дъжд и ветрове?
Слуша скитника унесен
жалбата на цял живот,
а вълните с ведра песен
славят пролетния свод!
Да ще скитника пладнува,
няма завой дълъг път,
блян ли нов ще забленува,
в стих ли болки ще звънят?
Или сам и в тая пролет
ще кръстосва той света,
с взора остър на соколът,
с дни, подвластни на скръбта!
О, пролет, всичко запленила,
разтваряй своя чист простор!
За мен какво си отредила,
привет ли носи твоя хор?
За мръчни сънища ли шепне
раззеленял вълшебен лес,
или душата ще възсепне
с благовейна светла вест?
Из бездни с ледени ресници
тя мъкне своя сън сразен,
долавя зов на кобни птици
и ек, от ада отразен.
О, пролет бързолетна,
всесилна, искрометна,
ти дойде многоцветна
и всичко възроди!
Ти нов живот донесе
и къс по къс сърцето си
пося из тъмний лес и
в човешките гърди!
За щастието свято
на плодоносно лято
приготви ти позлата
и сетна красота!
Простори ти отключи
и мойта скръб обручи
с неземного съзвучие
на своята мечта!
Блажена чародейка,
ти сне от всяка вейка
безмълвната жалейка
на черната тъга!
През всички бъдни буни
да пеят твойте струни,
душата да целуне
смирено и врага!
Потъвайте безследно,
вий, облачни кервани!
Простора вечен любя
и ведрия му лик!
Литнете безогледно,
предсещани желания,
аз няма да изгубя
дочакания миг!
В безкрая се извиват
реки, с вълни лъчисти,
към странна гибел тичат,
орисан тъмен бряг!
Вълни! Над вас проливат
тревите сълзи чисти
и с тайната ви кичат,
що крие техний бряг!
Тук пътя аз налучих
към тайни отразени!
Небето вечно любя
и земния му лик!
Сърцето днес научи
словата най-блажени,
аз няма да изгубя
дочакания миг!
Замаяно поглежда
зад облак побледнялата луна,
огреян слънчоглед навежда
загаснал поглед настрана.
Натам белей се сребърна алея,
гирляндите на утрото висят,
от рози, лаври, лилии, ясмин.
Дали днес пак сънувам? — Не, самин
аз бог съм в тоя кът.
И влюбен в слънцето — живея!
Замаяно поглежда
зад облак побледнялата луна,
огреян слънчоглед навежда
загаснал поглед настрана.
Денят доизгасва, сърцето му плува
и багри безкрайния вече ефир,
невидима сянка го в чело целува,
зададен възпира се в звездният мир.
В дълбокия здрач се безсилно провира
бездънният устрем на мъртви очи,
кандило възпламва, един бог умира,
нощта коленичи, просторът мълчи.
В душата бог възкръснал днес царува,
сред радост скръб гаснееща пламти,
далеко в твоя взор сянка плува
от моите прокудени мечти!
Росата чиста на цветец безплътен
превръща в дим огледана тъга!
От свята пролет лъх и блясък смътен
разлива твойта крееща снага!
На неспокойна кръв свещений повик
говори за безумство и нектар!
Безсилни са небесните огньове
пред блясъка на всеки земен дар!
Долавяш ти молитвените думи
в смеха нечакан, що разкъртва
в душата ни свещени съсипни?
Рушат предел последен с ярък плясък
на твоя чар горящите вълни!
Сред наший смях, тъй горестно безумен,
ще коленичим ли, в целувка мъртва,
пред нашите свещени съсипни?
В разтрогите на тъмен ужас бляскат
на твоят чар горящите вълни!
Засмей се пак, потъпкана душа,
с безумний смях на ужас разкървавен:
усмивката на идола забравен
гори в съсъд на радостна лъжа
Засмей се пак над бляна дожелан,
за миг да светне потъмнелий спомен,
и като вихър, с мълния преломен,
влетни в горящ безкраен океан!
Засмей се пак, че през живот и смърт
ти земна радост чакаш в сън неземен,
с усмивката си властна, черен демон,
сърцето изтръгни из жадна гръд!
Ти тръгваш пак, но нямаш вяра в себе,
тъй тежки са среднощните весла,
ти тръгваш пак, сърце в сърце погреба
в едничък миг и радост, и тегла.
Пресъхналите ни очи изказват,
че тайна свързала е наште дни,
че всичко в нас все късат и разрязват
на странна обич ледните вълни.
Ти тръгваш пак, но необхванат усет
с роса замрежва взора ни студен!
А зноен спомен черний цвят покруси,
от зла ръка в сърцата посаден!
Ще цъфне огнен цвят от черний корен,
под зноя нов ще чезнат скръб и мраз!
Ти тръгваш пак, но погледът покорен
не шепне ли: О, сили нямам аз!
Ти спомняш ли си безвъзвратний миг
на първо шеметно опиянение,
в молитва чиста яростния вик,
що сля очакващи купнения.
Свещений пламък на небесна мощ
обви ликуващи сърца споени,
ти спомняш ли си? Плачат в тая нощ
сърца, в самата обич отчуждени.
Нощта допива свойта чаша, чезне
надменната усмивка в леден лик:
на мълния потъналий светлик
залутан плува над заспали бездни.
Сълза неземна, бледна капка кръв,
над нас отронват странни небосклони,
душите ни надгробен вихър гони
към сенките на смърт и дива стръв.
Нощта допива свойта чаша, чезне
без отглас у душите всеки звук!
Кога, отгде и как дошли сме тук,
кой сложи ни оковите железни?
Клепалото на ужаса зове
и стъпките на съдник ням отмерва!
И в тоя миг кой може да поверва,
че в полунощ сме били богове?
Зората ще пристъпи, усмивките й чудни
ще греят като пламък в свещен корален съд,
ще кичи с бледни рози мечтите непробудни
и с горест ще ги милва, за пръв и сетен път.
Събуден из вълните на ледно отчаяние
смирено ще пристъпя към твоя чист покой,
сърцата разделени неземно обещание
наново би венчало с предсмъртна жал и зной.
Уви! Тук зимна вечер душите ни приспива
и техний плач заглъхва от никой бог нечут,
погребаната обич блуждаещ лик отвива,
отсянка се понисва в самотност, без приют.
Над странните ни кули тя с бавен ход минава,
с воал прозирен милва умрелите звезди,
в ответ дълбоко бликат напеви на забрава,
избликват и замират по нейните следи.
Пред яркия ни повик спокойна вис тъмнее,
пред молещ взор играят безброй кристали сняг
дълбоко в тишината отсянка се люлее,
тя своя гроб ли търси, към нас ли идва пак?
Душите ни издъхват под царствена порфира
(бял огън сякаш гасне по снежна степ развян),
над тяхната агония звучи въздушна лира,
далечно скръбно ехо на химна възмечтан!
О, пий от таз кристална чаша,
рубини бляскат в нея,
от слънцето лъчи последни!
Отново ще налея,
ще цъфне щастието наше
по твойте устни бледни!
Сълзи звънтят в печалния кристал,
смразени мойте сълзи молят,
от твоя смях лъчист отколе
из тъмна гръд отронени без жал!
О, виж, в кристалний съд проблясват
на утро ведрите черти!
В сърцата раните зарастват,
тях горест вечна освети!
Следи от ласките загасват
и нова девственост цъфти!
Безкрайна нощ в земята черна втъна,
замряха уморените очи,
тела споени странен плащ обгъна,
неземна жар и призрачни лъчи.
Заветен сън сред химн свещен издига
горящ смарагд, откъсната звезда!
И рози, мак предзорна чучулига
пилее по блестящата следа.
Смрачен просторът бавно побелява
пред радостта на погледа ни чист,
благоуханен земний лъх повява
от всеки кът, от всеки цвят и лист.
Две тайни очи се в сърцето усмихват,
вълни се възземват към мъртвия бряг,
но в тях не проблесва ни пламък, ни зрак,
две тайни очи се в сърцето усмихват,
отсянка запира над сънния мрак,
целува го мълком, пониса се пак,
две тайни очи се в сърцето усмихват,
вълни се разбиват по мъртвия бряг,
две горки въздишки, две жалби не стихват.
От първи надежди възкръснал отпев
топи се в душата, но бол не утихва,
не спомняй ни скръб, ни суетност и гнев,
виж рана, покрита с цветя, се усмихва!
Таз странна усмивка, тъй бегла наглед,
милувката крие на гробно прощавай, —
не тръгвай! — Ще пием ний, двама подред,
от светлата чаша на тъмна забрава!
Не тръгвай! — Тъй горък е сетният час,
ний знаем ли де и кога ще се срещнем?
Молитви треперят у нашия глас,
а в светлата чаша — сълзите безгрешни.
Последните вопли с молби безнадеждни
изхвръкват из устни, що в лудост мълвят:
в огнището вечно на яростна плът
все падат, топят се звездиците снежни!
Внезапно възпламва загаснала жар
по твойте разсънени мургави плещи,
душата разкъсват отсенки зловещи,
с въздишка избликва последен нектар.
Сред страшните лапи на огън залутан
към бездните чезнем на призрачен град,
завета мълвим на подземния свят,
неспомняме думи във рая дочути.
На ужаса земен в бездънния чар
ний тънем, опити от дим и от шемет,
а в кратер невидим, де мълнии дремят,
блести на живота последният дар.
Тук оргия над капище срутено
душа ще почне с твоята душа,
пред теб самата, божество смутено,
последният ти идол ще строша!
С болезнен вик на болка безконечна
у нас да рухнат жадни тъмнини,
и нека тъй смъртта с прегръдка вечна
раздяла неотстъпно да смени!
Не бързай ти, бездънна нощ преплувай,
низ мрака светят моите следи,
богиньо, бързай, твоят раб ликува,
че тебе с твойта святост победи!
Тук призрака на твойта алчна радост
у мойта скръб наново потопи,
упойката на непозната сладост
налей в душата, нека тя заспи.
Възлез, жена, макар душа да стене,
в смъртта й ти насита потърси,
тогаз вземи на мраморни колене
главата ми и шемет поръси!
Сложи над нас горящ венец от тръне
и любовта безумна увенчай,
и може би небето ще отгъне
затулен кът, де утрото играй.
А може би в блаженствата си щедри
животът цял за миг да изгори,
и в красота порочна, знойнобедра,
телата ни смъртта да претвори!
Отдавна мигом рухна вълшебството на ада,
покоят на тъмата погълна вси следи,
оглежда тихий извор на спомнената радост
надгробното сияние на вечните звезди.
Но любовта безсмъртна подига се из гроба,
ту зла змия се мята, ту вещица се смей,
проблясва черний пръстен на сетната прокоба,
танцуващ призрак шепне: зора не ще огрей!
В покоя на тъмата, след адската омая,
по свойта земна радост душата все скърби,
че туй, което нивга аз няма да узная,
във дните неживени е скрито, може би,
Вълшебството, що мигом отдавна рухна
с трясък,
над миналите нощи крила на призрак вей,
за чудесата земни нашепва звезден блясък,
а някой отговаря: зора не ще огрей!
Но скритен глас ме кани назад да се повърна,
към тигровите лапи на миг недоживян,
светкавицата ярка отново да прегърна,
с победен клик да срещна живота увенчан!
Изгонена от рая, изпуснала и ада,
над призрачното царство душата тук владей,
а през застинал образ на обич и на радост
нашепва страшна горест: зора не ще огрей!
Не чу ли химн следсмъртен? — Погребение
у новий храм е днес на нов мъртвец —
там хор от бледни сенки пей и стене,
понесли свит от черни дни венец.
С ненавист щастие пак диря, щастие
една минута! Вечността бих дал
за земний вир на всички твои страсти!
След туй безропотно бих заживял!
Прегръщам плачущ твоите колени,
но и насила ще те задържа!
Упойний зной на устни разжарени,
ни грях, ни истина е, ни лъжа!
И в непристъпна вис ще се изгубим,
смъртта там с блясък ще ни ослепи,
ний — две горящи нощи — ще се любим,
душа душата с лудост ще приспи!
В разискрения дим на мозък морен
погълнат ден запален притъмня,
излитат сънища из ад разтворен,
прокажени, жигосани с петна,
и вихър чер пищи над нас — вковани,
очи в очи завтренчват две съдби,
люлее се в несветно обладание
отблясъкът на кървави зъби!
Едно тело! Но пропасти делят ни —
и любовта и първородний ден,
умразата на рожбите неплътни
на първия зародиш раздвоен!
Но пак, макар над всяко погребение
и демони, и ангели да бдят,
един към друг, отвеки устремени,
ще изгорим на сетний кръстопът!
Замират тихи стъпки
далечно ехо
разлива се, подхващат
листата вопли, вместо песен,
но где съм слушал,
насъне ли,
тоз тих напев предсмъртен,
от тайни вопъл глух откъртен?
И силуетите на тъмни вейки
откройват се в обагрен вир,
трепери женско тяло
в свободна нагота,
ах, кой ли ще разтръгне
тез тъмни клони?
Тук първий лъч на утрото донесе
сред моя пир внезапно отчуждение,
нечакан звън в душата се понесе,
безмълвно чезнат гостите смутени.
Но где потъна пищната трапеза,
и оня гост, последен който стана?
О, той е взел и моя златен жезъл,
с вълшебна власт над сънищата странни!
Сега какво съм, где съм, кой ще каже,
не бях ли цар над земните огньове
не бях ли пленник в страшните миражи,
с кого нектар делих, с кого — отрова?
Мълвя слова от детска книга свята,
с привет оттекват се нещата нями,
чета по светлий образ на цветята,
що значи утро, чуждо на измами!
Недей последний ми сън смущава,
иди си с миром, остави ме сам,
тук буря не гърми, а кротко тлей,
сред златоносна жъртвена забрава,
огнището на чист небесен плам.
Недей последния ми сън смущава,
иди си с миром, остави ме сам!
Богиня тук, от чудо възкресена,
не вдига взор от мене и мълчи!
Запалений в сърцето ми елей
по красота безплътна и студена
разлива животворните лъчи!
Богиня тук, от чудо възкресена,
не вдига взор от мене и мълчи.
О, тоя образ в оня миг израсна,
когато твоят чар света обви!
Иди си с миром, и сълза пролей
пред кръста черен на душа безвластна.
Сълза пролей и всичко забрави!
О, тоя образ в оня миг израсна,
когато твоя чар света обви!
Потръпва тайната на тишината,
отпевът тих на ярост и на стрем,
от смърт по-смъртен чака ни прием
в талазите на гаснещи обятия.
Не търся шемет в теб, но без насита
бих гледал ти наново скъпий лик,
в болежката на спомнения миг
загаснал зрак възпламнал се заплита.
Потръпва тайната на тиха вечер,
заспиват кротко морните души,
и може би, че някой сън уречен
загадката им скрита ще реши.
Но всичко туй, което тук гадая,
не съм ли го отдавна разгадал,
и все не смея в тебе да позная
безсмъртний лик на вечната печал.
Ти слаба си, тоз път отвесно стръмен
извежда къмто пустота и мраз,
ти вярваш ли, в което вярвам аз,
ти знаеш ли що значи устрем тъмен?
Ще търся там лика на чудесата
сред пеещи съзвездия нощя,
ще сбирам свойте ледени цветя,
по стъпките на дива скръб посяти.
Ти слаба си за сетното решение,
за ужаса — да вярваш или не,
но дай ръка! — Кой може ни отне
магията на сънища свещени?
Дочакай с мене оня час върховен,
през който пламва вечната душа,
тогаз ще гинат в нейните огньове
скръбта и многоликата лъжа!
Не бой се ти от странний ведър хлад,
що морно вей из вечерно желание,
не питай пак за тежколистен цвят,
а събуди привета чист с мълчание.
В незнайност някъде ще догори
нощта, която в пепел ни погреба,
не чакай дните с яростни зори,
покой заслушан всичко тук обсеби.
И не мисли, че любовта отмина,
че нещо друго ще ни свърже днес,
тогаз, когато черен пъкъл зина,
не чухме ли над нас и блага вест?
Не сещаш ли, че странний ведър хлад
в сърцата жици сребърни опъва
и бавно в чистий трепет непознат
лика си вечна красота отгъва?
О, знаех аз, че твойта обич тиха
душата бурна ще успокои!
Задряма тя, когато я покриха
с блаженство чисто светлите струи.
Потънала сред тишина безбрежна,
тя своя лик в окото ти съзря,
скръбта й жадно пи утеха нежна
от златни съд на твоята зора.
Отмина ти, а тя те още чака
и вредом търси твоите черти,
гадае нощем по звездите знака,
че тук отнове ще се върнеш ти.
Лети, не спирай, вихрена любов,
крилете въздух нощен да разпорят,
с надгробен клик на твоя ярък зов
вси земни божества ще отговарят:
лети, не спирай, вихрена любов!
По тез безбройни нощни стъпала
чий саркофаг смъртта всесилна мъкне?
Любов, размахвай пламенни крила,
брегът на ведро утро ще изпъкне,
зад тез безбройни стръмни стъпала!
Смъртта избързай, вихрена любов,
чуй плясъка на ведрите талази!
В ответ на твоя полунощен зов,
виж, някой в мрака бранен стих изряза:
към своя бог, о вихрена любов!
Вълшебен кораб чака те за път,
кръсти го ти с всевечното си име!
И нека смели знамена звънтят
през бурите на вси грядущи химни,
през ужаса на твоя земен път!
Възлизам с теб и нищо не ме спира,
аз тайната узнах: В безкрайний миг
тлей неотменна скръб по блян висок,
възкръсва туй, което не умира,
макар отровено с вълшебен сок!
Люби божествено, ухай по-нежна
от лилия, с милувката на лунен лик,
макар отсянка хищна да витай,
на черна страст в тъгата белоснежна
самотна девствена звезда сияй!
Възлизам днес по пътя на душите,
изтля пожарът на безкрайний миг,
потъна и скръбта по блян висок!
Ти грей до мен, царице на звездите,
с бездънни сълзи в погледа дълбок!
Живеем с теб в безсенчести минути,
загледани в надгробните звезди,
че може би в зараслите следи
отсянката на първий грях се лута!
Живеем с теб у идола, изваян
от пепелта на жертвеник срутен!
От първа обич, месецът, пленен,
посребря тихо наший мир безкраен!
Живеем с теб в последно прояснение,
да всеки образ таен мир таи,
в душите мълком извор чист струи
лъчи от чудесата въплътени!
Живеем с теб, един от друг опити,
сред пееща ефирна красота,
последната и първата мечта
с трептящи жици свързват ни душите!
Живеем с теб в изкупен мир, където
започва и завършва всеки сън,
и всяка вечер синкав звезден звън
повежда ни блаженни към небето!
И сетний спомен тихо днес изчезна,
в сърцата хиляди слънца блестят,
вълшебен ден притваря тъмна бездна,
свободен свети наший земен път.
И грешник слаб, аз падам на колене,
за всичко тук прощение дочух,
далеко са среднощните видения
и ласките, и техний шепот глух.
Днес виждам в теб изкупена другарка
и благославям лъчезарний бряг,
потъва там с оставената варка
на моя химн смразяващия мрак!