Вечно ме мамят дворове глухи
с вехториите насъбрани…
Вместо краваи — корички сухи,
вместо жерави — грозни врани.
Улиците,
които са криви,
и горичките —
смешно редки,
и лицата —
тъй некрасиви,
и — кривокраките табуретки.
Ще надаря с красота пристрастно
тяхната същност несъвършена…
Всичко, което си е прекрасно,
ще пребъде в света и без мене!
В мойто детство,
далеч от познати,
аз четях, но без никой да знай,
приказката за грозното пате
с идеално лъжливия край.
И се виждах съвсем некрасива…
Но неточна била съм все пак:
дивна даже е грубата грива,
изразяваща конския бяг!
Аз обвивката мразя изцяло!
Както и да се взираш,
й на —
виждаш пъпката неразцъфтяла,
а не слабата зеленина.
И започва така повестта:
„В град бетонен
живяло момичето
между книги и бели листа,
а пък всъщност оврази обичало…“
Впрочем в трето лице ли сега
да прехвърлям сърдечните горести,
да си спомням баща си с тъга,
да оплаквам разбитата гордост в мен?
Не, не искайте само това!
Туй съм аз, а не образ от ребуса —
върху мръсния сняг на Москва
вече час аз очаквам тролейбуса.
Туй съм аз — с моя жребий суров
и с недетската мъка потискаща…
А пък бе „от семейство добро“
гълъбицата от „журналистика“…
— Не развихряй сега самосъд
и не се оправдавай с незнание:
търсенето е гибелен път,
а не школско краснописание!
Гласът ми с нрава се ломеше.
Аз помня студ — не помня лято.
И срам ли, нещо ме държеше
затворена във мен самата.
Мой външен свят —
библиотеки,
тролейбуси и телефони —
примамваха те все пътеки
към неизвестни небосклони!
Не виждах смисъла потаен,
че в мен
душата ми пленена
е истинският свят безкраен —
огромна мъничка вселена.
Ако разрешите да говоря,
днес човек ще ви покажа аз.
Той е вашият съсед отгоре
или заедно работи с вас.
Някой много неуместен —
шило и дрънкало, в колелото —
прът, на Рязанския проспект плашило
или пък на Киевския път.
На пазара птичи — посетител,
сладкодумец — в спорове блести, —
той е влюбен, а не просто зрител,
както и да го наричаш ти.
И ви казвам — аз съм го разбрала —
безразличен е към своя вид:
без баретата му избеляла
ще умре града ни
деловит…
Ти, глупава артистко,
поезийо във мен!
Далеч си ти от риска,
от славея вглъбен.
Все пееш като коса,
за тях ти е гласа —
онез момчета боси,
набрали пак в леса
припънки и лисички
сред борови игли,
и вилни електрички
Голицино — Фили.
Но стига — слагам точка.
Все трябва някой ден!
Ти, мамино отроче,
поезийо, си в мен.
… А там, а там, далече,
там влакове гърмят
и от гърма им вече
е нажежен светът!
Избирай вече: или — или!
Не сме в старинни водевили
с маскиран принц — козел брадат,
а в истинския, злия свят.
А той — с дълбоки пукнатини,
през тях не може да се мине.
И свърнеш ли встрани едва,
заблуда-смърт ще е това.
… Стърча аз боса до вратата
и сякаш късат ми душата —
вън есенният дъжд мълви:
— През тях върви!
През тях върви!
Глупост! В отшелника — в младините —
мъдрост откривах.
Не ме докосна светът с бодлите —
бях горделива.
Исках частица да съм от „ние“ —
„аз“ ми е малко! —
но не успях леда да разбия
с думи — и жалко!
Днес аз в лица и звезди се взирам
все по-тревожно…
Но да се влея в света, разбирам,
е невъзможно!
Беззащитност — да личи,
шлагерна почти ранимост, —
о, презирам вашта мнимост
и лукавите очи!
Ето, този лъже май,
щом
възторг не подминава
и за чашка жалък чай
самотата си продава.
Ненатрапчиво горчива,
трепва истинска печал.
И пролуките закрива.
Този мрак не си познал.
О, на несретата срама!
Със странна шапка да трепериш
на чужди прагове сама
и чужди чехлички да мериш…
За всички май не съм наред —
ах, що за фигура — се питат, —
стои със цвете и пакет
на стълбите като пребита?
Обичам ви! Това съм аз!
За да не съм сред вас излишна,
ще ви прошепна
с ведър глас:
навън по рубла дават вишни.
Почивка кратка в утринта
и пак по чуждите етажи…
— О, не разбирам младежта! —
след мен стопанинът ще каже
На А. Д.
Самота кафенето заля.
Но
съзирам като в огледало:
старец самотен в брич избелял
хляб и чай си поръчва вяло.
През стъклото погледна ли аз,
виждам сякаш върху амалгама:
зъзне слънцето и като нас
в самотата си махва ни само.
О, където да съм по света,
вечно своето в други откривам.
Всичко външно не е същността!
Между нас има прилика жива.
От рождение с кожа, с пера
или с люспи е скрита душата. .
Но аз виждам през тази кора.
Затова и се лъжа самата:
не, далече съм от самотата!
Млад и ти тогава беше,
зъл — с това и интересен.
Глад, безкористност — летеше,
песен пееше след песен.
Нисък бе звукът, неистов.
После
някак
го прахоса…
Устните от гипс защо са
днес, олющен фанфаристе?!
Чистота и възвишеност —
нравът на завои най-много тежи…
А покупко-продажбите стават
само в младите слаби души.
Хляб ще хвърля на врана бездомна
и на кръгове тя ще слети.
Униформата ще си припомня,
своите святи до болка мечти.
Помъдрях ли, че падам умело
от небето за суха кора?
… Избавете ме,
ти, мое дело,
и ти, укор на мислещи смело,
и ти, девствена, хладна гора!
Аз от шумната къща проклета,
гдето ден и нощ все разговарят,
уморени очи не затварят
и се смеят настойчиви хора,
и не могат да се разберат,
аз със ските, със ските, със ските —
понапукани, стари, изтрити —
ще избягам по тайна пътека,
по прозрачна априлска следа.
Духа вятър — в лицето направо.
Стисвам устните още по-здраво —
о, ще мога и по-бързо аз!
Свирят остро пак ските ми рижи,
вятър ласкав лицето ми лиже,
а лицето ми — цялото в мраз.
Как тук всичко е друго! И ето —
аз сама съм по-честна и ясна,
и по-сложна съм в тая среда.
Мои филтри — горички прекрасни!
… Аз от шумната къща проклета
ще избягам по тайна пътека,
по прозрачна априлска следа.
Клонка щом боли я,
сякаш че венец в уста,
не търсете вие тайна
в простите неща.
Просто идва март
и с лунички пролетта.
Просто ще пробият
скоро първите листа.
… Ето, аз все мисля
за едно сама,
ако всичко е неправилно
и наопак е дома,
трябва само, мисля си,
още мъничко тъга.
Ще си тръгнат сигурно
бежанците — бедствия.
Е — и ако много
ме боли сега,
просто ще пробие
радостта впоследствие.
Все по-страшна, по-безлюдна,
свежа зима заблестя —
или с цитра, или с лютня
грабваше ума ни тя.
Денем, нощем — всеминутно
отмаляваше в любов
тази цитра, тази лютня
там, под снежния покров.
О, сърце — врабченце скрито,
сгряно бе от слънце ти,
може с лютня, може с цитра —
няма разлика почти.
… Ако дойдат дните трудни,
клетви, останете в нас:
ни на цитри, ни на лютни
свири гаснещата страст.
Стига! И сълзата бистра
ще преглътна — да горчи!
Тази лютня, тази цитра
в мен до края ще звучи.
Истинската светлина
на живота е оскъдна.
Аз към празника несбъднат
вечно бягах от деня
и презрително зовях
само
чернови игриви,
теб, живот, под преспи сиви
и делата в сива прах.
Щом назад отправя взор,
страшна завист ме обзема:
Боже!
Тих, невзрачен двор,
между клоните — бельо…
Мойта младост е било
най-доброто мое време.
Изтървах го — о, беда! —
взряна в другата следа.
… Помня, помня: и „любов до гроба“,
и слова объркани, и злоба
праведна, и пролетния дъжд…
А сега: вместо душа — утроба
и дъха на хляба вездесъщ,
заменил живота изведнъж.
Сляхме се със своето корито,
с ръкавелите, с храната сита —
мъртви сме, но мислим, че е скрито.
Слушай — вия като псе пребито:
— Господи,
по азбучния ред
първи ни извикваха отпред!
Как така ще ме обиди!
Даже страшна ще ме види,
щом отвърна му все пак:
— Ненавиждам те! Глупак!
Или в Питер ще замина.
С ярко поло, с джинси сини
и с палто до колене.
Вятър остър! Ако не —
в първата библиотека:
— Дайте книга на човека!
Към науката вървя,
мисли с въдичка ловя.
Всичко ми омръзна вече —
плачем, стенем и пелтечим.
В локвата се гледам аз:
— Хайде, смей се! Но на глас!
Боже! Мутри доволни в тълпата
смучат този живот като квас,
неразбрали: скръбта е маята,
за да втаса душата у нас.
Даже този противен, неспирен
дъжд събирате в кухненски тас.
… Разберете:
от срам аз умирам,
че приличам по нещо на вас!
Брезичка със къща за птици —
скицирам пейзажчето леко…
От вътрешна същност
до външна къде си ти, пряка пътеко?
И стисната в менгеме здраво,
живея с предчувствия странни:
все чакам дълбинните струи
да бликнат в открити фонтани.
Аз зная, че те съществуват —
невидимо, тайно и диво…
През бедната,
плахата почва
те сякаш най-трудно пробиват.
Дърво съм аз, на покрива родено.
По-слабо съм, по-ниско и по-криво
от истинските. Но немилостиво
ме смятат за високо и студено.
В земята те са с корени чепати
като ръждиви котви на галера,
а аз — на пръсти, цялото треперя
над тях — желани, близки, непознати.
Не съм в небето, нито на земята.
Но чуйте ме — тежи ми самотата,
захвърлено в пролуката по чудо!
И само вятър ме разрошва лудо.
Колко дни в съня ми леко
татко все кръжи, кръжи…
В шаячно палто човека,
раповско,
от памтивека.
Виквам: „Такето сложи!“
Ала гледат днес от Лета
най-любимите очи.
Нос — картофче на лицето…
„Но променя се портрета“ —
в черен час у мен звучи.
Татко-гроб в земята горна…
Но
ще ви отвърна
аз:
„Беше еретик, безспорно,
за не знам какво поборник —
неподсъден е за вас!“
В лед ли, във скреж ли дъждът се превърна,
чужди са нашите бледи лица.
С теб към небето глави ще обърнем,
две горделиви, надменни сърца.
И на мълчание, казваш, играя,
че със света съм разумно на „ви“…
Ето, наопаки аз съм — до края:
груб шев и скъсани нишки, уви.
Искаше да съм съвсем откровена?
Голата истина искаше ти?
Виж я — добра е, но обикновена —
пустош, в която коприва цъфти.
Ах, ти отдръпна се, Душесмутител!
Няма да бъркаш в духа ми сломен!
Искам по-силно сега да гърмите,
болка, обида и гордост у мен!
С космос, морета и суша
аз се отричам (не слушай
и възразявай!) от теб.
Как?
Ти повярва ли?
Стига!
Болката в мен се надига —
ама че избор нелеп!
Сякаш ме е осенило
чудото — не „висша сила“ —
мъка е,
срам,
тегота
и съпротива потребна.
Няма от шапка вълшебна
да излети любовта!
С лице такова вършат подвиг
в зловеща тога —
с каквото аз, почти на подбив,
краката си изтривам строго!
Отварят — всичко продължава —
палтото ми — на закачалка:
с лице такова покоряват
или с грошове жалки
в аптеката отрова грабват —
о, скъпи баби!
А аз ще кажа: — Не, не трябва!
Не ме обичаш? Ах, че страшно!
И ще изтичам — о, не слаба —
с палто по стълбището прашно…
Просто те обичам, мили,
но не те познавам аз.
И защо ти все насила
ме държиш под свойта власт?
Как ще ме превиеш, питам —
сториш ли го някой ден,
няма пак да съм превита:
ще съм мъртва
аз
без мен.
С къпина тук бъбря самичка,
иглика примамва ме там —
трепериш
над всяка тревичка,
когато останал си сам.
Забравям което ми каза —
в теб няма любов и за грош —
тъй скача цял ден по перваза
и някакъв птичи гаврош.
Ще стискам до болка, неспирно
с ръце коленете си аз.
Но в миг по момчешки ще свирна
и ще се засмея на глас.
Превръщат се мислите в драма —
ту легна, ту скоча в нощта.
Аз зная: ти отговор няма
да пратиш за нищо в света.
На листа, не както в писмата,
аз моите думи без страх
настлах като сняг по земята,
като дъждове ги разлях.
Писмото в дванадесет стиха
да може във сивия плик
да пей като вятъра тихо,
измокрен до кости за миг,
и като снежинка да свети,
като ураган да фучи…
Написах каквото усетих.
Какво ще е в твоите очи?
Ще ида на разходка, ще поскитам.
Дори е по-добре сама. Напред!
Щом стъпя в локва, пръски в миг излитат
и се превръщат в клонче синкав лед.
Октомври още… Но замръзнах цяла
и нещо във ушите зазвъня.
Не звън, а шепот — в миг е долетяла
незнайна, дивна, приказна шейна.
Ще скочи богатир в кожух от нея,
ще ме облъхне със снежинки той,
ще се отупа тъй, че ще повее
вихрушка от снежинките безброй.
Защо прегърбена съм ще попита,
ще се усмихна… После с лекота
над зъзнещите улици ще литнем
с шейна към зимата от есента.
И вятърът афиши ще подмята,
и ще замрат мостове, домове…
А аз летя високо над земята
към зимата с дълбоки снегове.
Ето ме — от глава до пети, —
сякаш че съм старица проклета!
Като риба на сухо — тупти
и се блъска, и стене сърцето.
Нищо… Ще преживея вестта.
Улицата мирише на гара.
Бира, куфари и суета,
и машината — цялата в пара.
Пак не казвам аз всичко — нали?
Твоя град в картата ще изтрия!
О, до зимата ще отболи…
Но през март болката ще надвие.
И пред земята, пред пелина
и пред червената калина…
Пред горската поляна тук —
от теб, живот-наполовина,
срамувам се и искам друг!
Не ще се върна вкъщи аз.
„Ти мой ли си?“ —
„Да, твой съм!“ — с глас,
от прямост и любов проникнат,
ще каже шипковият храст,
а аз на прямота не свикнах.
От радост секва в миг дъхът.
Глухарче в плик ще ти изпратя!
Към теб ще полети на път
с писмо, че глух не е светът,
че няма страх от смърт в гората.
И дърво след дърво пожълтя,
и светът начумери се цял…
Аз износих съвсем младостта,
но да я съблека ми е жал.
Ще завържа забрадката пак
и с кураж ще си кажа:
защо
не понося до зимата чак
мойто старичко тясно палто?
А в бабините приказки приспивни
димяха зимните селца в нощта…
Защо разбиха ме така противно
на две — на леност и на суета?
Тревата както разрушава камък,
разядена от плахост и вражда,
аз безобразна станах:
вече нямам
ни злъч, ни нежност силна — за беда!
— Не, дотук! — сутринта ще реша —
тая вяра в мечтана промяна:
— Нов човек в понеделник ще стана!
И душата си ще утеша.
Ден след ден в суетене измина,
но устата с упорство мълви:
— В понеделник…
От Нова година…
Всичко по иначе ще върви!
Свят зави ми се с толкова спомени в горещината…
О, картина как гарвани черни в Москва са дошли!
Несполуката глупост е,
глупост е и самотата,
на певците безкористни хляб, ако можеш, хвърли.
О, картина как ятото гарвани е долетяло —
не рисувана…
Спри до оградата и погледни.
О, тъй както душата е нужна на твоето тяло,
тъй са нужни обида и болка след всичките дни —
първо болката, но без обида у теб да остава,
без жестокост, без мъст,
само с болка за хората пак…
И започваш ти нов, но препатил живот дотогава,
съпроводен от дръзкия, грубия гарванов грак!
Ето, нищо от това не става,
може би беда ще стане с мен.
Радиото бурята предава,
ропот — полетът е отменен.
Между нас са преспите в полята
и на ветри — зимните вражди.
Черни, гологлави небесата:
ни луна, ни месец, ни звезди.
Дъх на самота и нещо скрито,
без умора — разговор и смях…
И във всички всичко е разбито.
А защо не страдам като тях…
Тъжно: рухна и се състари,
и пропи се, и казват: не пише…
Ден след ден той с надеждата диша,
но надеждата го измори.
От хартия ще свия тръба —
ще зова!
Накъде съм поела,
ако той е отишъл на село
с непомерна за него съдба!
… На въпроса — защо замълчал —
ще ви кресна с ненавист:
„Не бива!
Някой от вас да е оживял —
жив сирак при таланта заспиващ?
За какво ми е вашия грак,
за какво — помислите ви дребни?“
Появи се! Да бродя аз пак
искам в твоите разкази древни.
По асфалтови широки улици
ходят-бродят вехтошари старчета,
на които нужно е ненужното,
вехтото, протритото, съдраното…
Ходят хора — всеки си е с грижата.
А пък те все ровят с прах покритото
и завинаги на прах разбитото.
Ето всъщност тяхната загриженост!
Аз все търся още неоткритото,
а пък те — износеното, старото.
И не зная как да се отнасям с тях:
със почуда, страх или презрение?
Ходят хора с разни притежания,
а пък тяхното богатство ето го —
късчета, отломки и парцалчета.
Всичкото, което притежават те!
И ги срещам аз на всяка улица —
с рамене увиснали, прегърбени
и с ръце без сили — костеливи и
с гласове унили — преунили…
И изтръпвам винаги — кои са те:
пристрастените към най-мизерното,
любещи от всички нелюбимото,
помнещи, което съм забравила?
Всичко в жегата забравих,
всичко ще приема аз…
Слънцето с черпак направо
лее леност върху нас.
Боже, щастие безбрежно!
Чайки, борови гори…
Мокрите рибарски мрежи
чувствам с порите дори.
И ще дойде пак рибаря,
пак в морето — риск красив!
С писък лодката ни стара
залива ще огласи.
Е, какво? Януари и сняг.
И писмата, които са редки…
И на баба сандъка все пак
с фотографии, ноти, винетки.
Нека в мрак да е целия свод,
нека нижат се мрачните вести,
наследила съм най-беден род,
но с бестужевска школа по честност.
… Под огромни отломки гранит,
без усукване, пози, гримаси,
този юноша пада убит,
но останал е в снимка неясна:
във палто с не по ръст дължина
той се смее с приятели близки
и не знаят, че идва война —
там, на фона с вълните балтийски.
Кротък, но твърдокаменен нрав —
сякаш сок на бреза под кората.
Ти, безсребреник — библиограф,
недостъпен си за апарата!
За природата? Аз съм против.
Не обърквай душата с пейзажа.
Бъзов храст,
е, защо той, да кажем,
тъй е мрачен и горд, срамежлив?
Затова, че и груб, и смутен
е застанал
пред него човека.
… Ще рисувам любимия с клека!
Нежно цвете. И дъб разклонен.
Аз зная само, че под клони разпростряни
зелената трева и жълтите цветя
с врабчетата са в мир и с гарвани, и с врани,
макар да пеят те различно песента.
И още зная аз, че сивата скамейка
преди във тюркоаз е цялата била,
но есен-градинар с гърмящата си лейка
полива всеки ден градчета и села.
Ще дойде зима пак и буря ще прозвънне —
ще мисля, че метат пак двора аз насън.
През февруари пък в леглото, още сънна,
не ще усетя в миг, че пролетта е вън.
И пак ще зацъфтят дворовете без мяра!
Пак празничен обяд за враните добри!
И мощен, мощен ток от силната им вяра
съзнанието в мен докрай ще прегори.
Ще помоля аз днес:
— Точиларю,
наточи мойта ножица ти,
нужна ми е, макар и стара,
нека остра е — да блести.
Колелото му грубо и сиво
завъртя се сред рой от искри…
Всичко старо, негодно, ръждиво
колелото за миг го изтри.
И угасват искрите големи,
острието е цяло в лъчи!
…А пък мен завист страшна гризе ме —
точиларя поглъщам с очи.
Ех, да викна:
— Болката стара
донесете ми! Тъй искам аз
да съм нужна. Като точиларя
да изтрия ръждата от вас!
Вилна зона — каква самота!
До шосето са два километра.
И вървиш, и подсвиркваш с уста,
подивяла от вятъра ведър.
… Но наоколо е панаир,
дух нечист денонощно клокочи —
бий глупак барабана безспир:
„Ах, че, братчета, сладко животче!“
Да си тръгна — уви, няма как,
затова и скучая, скучая…
О, селцето, потънало в сняг,
и на волните кучета лая,
и гевречета вкъщи за чая!
В градинка крайпътна ще свърнем,
далеч от асфалт нажежен…
Щурецът под нашата пейка
си пее, от нас несмутен.
Дали просто тъй все си пее,
цвърчи, без да може да спре —
или с песента на душата
не дава покой — да умре.
О, хванах го!
Той притеснено
мълчи и мустачки върти.
… Щурченце, ти, мое детенце,
зелено глупаче си ти.
На дъжда опрощавам греха!
Есента днес ще види отвънка
как показва се, расне в мъха
рижо-перлена малка припънка.
И сама
на балкона ръждив
ще прозра аз в мъглицата синя:
този бор, този свят уродлив
е красив като детска картина.
Щом е тъй —
вече край, суета!
Край на хленч и на мрачни идеи!
Аз живея,
старея, раста,
от горчива любов хубавея!
Свирка дървена — проста пищялка,
сред играчките все я нареждат.
А за мен тя е люлката малка,
във която певеца отглеждат.
Песента й с фланелка моряшка
странстваше във коритото старо
и от първата мъжка цигара
правеше колелца по хлапашки.
Звук неистов — най-детското чудо,
преди букви и смисъл да зная!
От дете в него влюбена лудо,
ще го чувам у мен аз до края.
И ви казвам —
и книги съм чела,
по-прекрасна е в нашето дело
неподкупната първооснова
на дочутото в свирката слово.
Зад вратите — простори разкаляни,
неуютно, тревожно е вън…
Ний поети сме тъй недодялани!
Бяхме, бяхме — но вече е сън.
Със звездата-връстница играеше —
затова ли сега ти така
по парадните стълби мотаеш се
и синигера стискаш в ръка?
Затова ли се скита бездомно ти
все с тетрадка по белия свят —
занапред в чуждите еднотомници
да изравяш цитат след цитат?
… Жив е вятърът още и вдлъбнати
са останали наште следи
като разказ за нещо несбъднато —
вдъхновение, детство, беди.
Нима е душата ни бездна —
не, зимна вихрушка е тя,
небе непрогледно, беззвездно
и пукот дървесен в нощта.
До болка се взирам и взирам
в душата любима
без глас…
Но в бурята снежна не спирам
и влизам несигурно аз.
Ненапразно хабя се ужасно.
Като лампа по изгрев аз гасна,
светлината ми щом в миг отслабва,
ни небе, нито дом щом не грее…
О, тогава
разбий ме,
тъй трябва!
Ако не — кажи как да живея.
Ще бъда стара-престаряла,
нелепа, глуха, побеляла,
излишно даваща съвети,
с две думи — брошка и фуркети.
Но все пак аз ще бъда силна!
За злото глуха и двужилна.
И не с трибунно трам-та-рара,
а върху листа — с мемоара.
Далеч от моди — тежко бреме,
ще пресъздам аз нашто време
безжалостно, сърдечно, сухо…
И за лъжата — ще съм глуха!