Арсений Тарковски
Избрани стихотворения

Към стиховете

О, мои стихове — наследници,

душеприказчици, ищци,

възпитаници, събеседници,

безропотни и храбреци!

 

Не помня своя род, ни племето.

От кал грънчар ме сътвори,

с лопата щом ме хвърли времето

на колелото му в зори.

 

Изтегли с пръсти дълго гърлото

и щом душата затрептя,

изписа по гърба ми първото

венче от приказни цветя.

 

Разрових въглени разпалени —

по волята на Даниил.

Възхвалих пламъците алени,

слова пророчески открил.

 

Земя без дъх, без цвят, без мириси,

бях дълго време нероден —

от клюнове и тревни ириси

случайно паднахте край мен

От тревата се учех с тетрадка пред мен…

От тревата се учех с тетрадка пред мен,

като флейта звучеше тя в дългия ден.

И когато запяваше химни щурчето,

аз хармония търсех в звука и цвета.

Сред зелените струни — летяща комета —

всяка капка роса бе сълза в утринта.

И разбрах — всяка клетка в очите огромни,

всяка ярка дъга на крило в полет тих

приютява духа на пророци бездомни.

И по чудо библейската тайна разкрих.

 

Как обичах труда си мъчително-сладък —

тези думи, споени в душата ми млада

с мисли ясни и смътна, загадъчна страст…

Пишех правда и в думата виждах я аз.

Бе езикът ми точен — спектрален анализ.

И нареждах тъй думите — наниз след наниз,

Събеседнико мой, ти си прав във това:

и в шума аз дочувах, и в сумрака виждах,

но не съм унизил ни другар, ни трева,

с равнодушие родния край не обиждах.

На земята работех. И ден подир ден

в дар приемах насъщния хляб и водата

и бездънни сияеха все небесата,

и валяха звезди върху мен.

Степ

Земята се самоизяжда

и свода блъскайки с глава,

тя ями в паметта заглажда

ту с нови хора, ту с трева.

 

Трева под конската подкова,

Душа, затворена в ковчег…

И само слово, само слово

в степта разнася вятър лек.

 

Степта — Ниневия заспала.

Върху могилите навред,

опити от луната бяла,

спят стражи — камъни безчет.

 

Последно словото загива.

Небето ще се движи пак,

щом воден свредел все пробива

на континента щита як.

 

Потрепва репеят с ресници,

блести на скакалец седло,

като дъга случайно птица

разперва сънено крило.

 

От рая, в мляко до плещите,

Адам ще слезне сред степта —

на птиците и на скалите

ще върне разума, речта.

 

Душа ще вдъхне на тревите,

познали свойта същина,

пресътворил в съня, в мечтите

трептящите им имена.

Сънища

На прага с очила съдбовни

присяда тайнствена нощта

и вавилонския съновник

чете като оракул тя.

 

Нагоре водят стъпалата

без перила без перила — под тях е ад.

И съдят сенки непознати

разноезичния ти свят.

 

В съда кой смисъл ще открие?

В какво е твоята вина?

От обща пещера сме ние,

писмеността ни е една.

 

Чак от потопа до Евклида

ти ще огледаш своя път.

Разкрий това, което видиш!

Чуй, синовете те зоват.

 

Пред нечий праг ще спреш ти в здрача,

додето, сякаш богове,

по пътя биволи се влачат

и трият хълбоци, и крачат,

и времето преживят все.

Камък на пътя

В миг, по прищявка на сюжета,

съдбата тъй се вкопчва в нас,

че губи в разказа поета

пророческата своя власт.

 

В началото си мислим: то е

да хвърлиш поглед отстрани —

какво е ад и рай какво е

веднага ще се изясни.

 

В четирите последни стиха

разбираме, че без вина,

сами, като в килия тиха,

бичуваме се в тъмнина.

 

Кое е власт, кое — заблуда?

Препречва пътя камък ням…

Нов бог ли, който върши чудо,

да се спаси не може сам?

Земя

Защото живях непохватно изцяло,

защото бе праведна мойта борба,

защото безсмъртно не бе мойто тяло,

тъй свързан съм с дивната твоя съдба.

 

Ръце отмалели, преди да изстинат,

към теб ще протегна с назряла любов,

Великие Луки[1] аз пак ще премина,

за кръстните мъки отново готов.

 

И вечно по пътя калта ти ще газя,

солена ще бъде пръстта ти от кръв,

и сълзи войнишки докрай ще те пазят,

и силна ще бъдеш с вдовишката скръб.

Лазарет

Обля ме светлина. Лежах

с главата надолу, сякаш на кантар — месо,

душата ми на нишка се държеше

и себе си аз гледах отстрани:

без грамчета бях уравновесен

с пазарски стар топуз.

                                Това се случи

сред заснежения огромен щит,

щърбат по западния край,

във кръг от незамръзващи блата,

от борове с нозе изпотрошени

и малки гари

с черепи разбити,

със двойни, почернели

снежни шапки.

                Спря времето през този ден.

Часовникът замря. На влакове

душите без фенери

по насипите вече не летяха

със сивите си плавници от пара.

И нито сврачи сватби, нито бури,

ни порив пролетен сред този кръг,

където гол лежах във свойта кръв,

далече от притеглящата сила на бъдното.

 

Но ослепителният снежен щит

разтърси се и тръгна по кръга,

над мен разгърна се и с рев премина

пикираща седморка самолети,

и марлята, като кора дървесна,

по тялото втвърди се; чужда кръв

се вливаше от колба в мойте жили,

като изхвърлена на пясък риба

аз гълтах твърдия, студен и слюден,

благословен, насъщен, земен въздух.

 

Изринаха се устните ми. Още

вода ми даваха с лъжичка. Още

не можех свойто име да си спомня,

но на езика ми отново оживя

речта на цар Давид.

                                А после

снегът се разтопи и пролетта,

застанала на пръсти,

с шал зелен дърветата наоколо обви.

Зумер

Аз безсмъртен съм, щом още дишам,

и за всеки, до днес нероден,

ще звъня като зумер предишен

в телефона на идния ден.

 

Тъй последен свързочник във боя,

от големия път настрани,

даже мъртъв катушката своя от

куршумите ще заслони.

 

На снега със замръзнало тяло,

свил ръце под шинела корав,

той лежи — пеленаче заспало —

с правота несравняема прав.

 

С бой, където преминахме ние

от големия път настрани,

звук тръпчив днес слухът ще открие

да лети на широки вълни.

 

Чуй на бойната чест позивната:

— Тук земя! Тук земя! —

                                тя шепти.

Жици тегли сама под земята

и със корени житни трепти.

След войната

1

Тъй както върху горската трева

разперва на листата си дланта

дървото и опряло се на храста,

широко клоните си разпростира,

така и аз пораснах постепенно.

Със сила мускулите се наляха

и едър стана гръдният ми кош.

И спирт бодлив от синия бокал

напълни целите ми дробове.

И взе сърцето кръв от жилите,

и върна им я, и отново взе,

и сякаш бе това преображение

на просто щастие и проста мъка

в прелюдия и фуга.

2

Бих се раздал на всичко живо аз —

и на растенията, и на хората,

умиращи тук някъде наблизо

или пък някъде накрай света

в страдания ужасни, както Марсий,

когото са одрали жив. Ако

живота си им дам, по-бедни няма

да станат ни кръвта, нито живота,

ни аз самият. Станах като Марсий.

3

Понякога, сред летен зной лежиш,

в небето гледаш — въздухът горещ

над тебе се люлее като люлка —

и изведнъж откриваш нещо странно:

пролука има в люлката — през нея

повява студ отвъден, сякаш

игличка ледена пробожда…

4

Като дърво над сипей гол, което

разпръсквайки над себе си пръстта,

се сгромолясва с корени нагоре

и клоните му бързеят разнищва,

така по бързей друг и моят двойник

от бъдещето в миналото слиза.

След себе си от висотата гледам

и за сърцето се улавям.

                                Кой ми даде

трептящи клони върху мощен ствол,

а корени безпомощни и слаби?

По-гибелен животът от смъртта е

с необуздания си произвол.

 

Отиваш ли си, Лазаре? Върви!

Полунебе гори зад мен далече.

И няма връзка помежду ни вече.

Спи, жизнелюбецо! Ръце на гръд

скръсти и спи!

5

Ела, вземи, от нищо нямам нужда,

обичам ли — ще дам; и мразя ли —

                                                ще дам.

Аз искам да те заменя, но ако

ти кажа, че във тебе ще премина,

не вярвай — лъжа те, дете…

 

        О, пръстите като филизи тънки

        и влажните, отворени очи,

        и мидите на малките уши —

        чинийки, пълни със любовна песен,

        крила, огънати от силен вятър…

 

Не вярвай — лъжа те, дете,

ще се промъквам, сякаш съм осъден —

през отчуждението как да мина —

не мога с твоите криле да литна

и с малкото ти пръстче да докосна

очите ти и да погледна с тях.

Стократно ти по-силно си от мен —

ти песен си за себе си,

а аз — наместник на дървото и небето —

за песента от твоя съд осъден.

Нощен дъжд

Тогава от небе оловно

се сипеше дъждът край мен.

Със теб се срещнахме съдбовно

във мрачния дъждовен ден.

 

Мъждукаха фенери странно

и техните дъги в нощта

ти известиха твърде рано,

че приближава любовта;

 

че лятото е отлетяло

в тревожно-светлия живот

и колкото да си живяла,

пак те примамва тоя свод.

 

И сълзи от дъжда среднощен

по твоето лице трептят,

не предполагах още

какви безумства предстоят.

 

Далечния ти глас дочувам,

но как да си помогнем, как?…

И както някога лудува дъждът

сред падналия мрак.

Дървета

I

В кръвта затихват страст и ропот

и вече търсиш топъл кът,

цениш ти трезвия си опит

на зрелия житейски път.

Оплакал младост и надежда,

брат млечен на бреза и клен,

в природата ти се оглеждаш

и в нея цял си отразен.

Ти на дървета застарели

и събеседник, и връстник,

в упорството на песни смели

търси най-верния си лик.

Те носят тежкото си бреме,

но нижат се лета безброй —

отлага бързащото време

в сърцевината слой след слой.

И крепне живата им сила,

и клоните им се множат,

товара, с който е дарила

земята хората, делят.

Защо към цъфналите вишни

се взираш натъжен, разбрал,

че вместо чувствата предишни

дошли са мисъл и печал?

Дали защото в твоите химни

кръвта ти се втвърдява пак,

тъй както в клончетата зимни

вода и светлина, и мрак?

II

Страна на птича нищета,

зелен бивак на ветровете,

със клони търсят висота

сляпородените дървета.

Войници стройни, те стоят,

от хората очовечени —

небето искат да допрат,

а със земята са сродени.

Те златна дреха всяка зима

събличат под настръхнал свод:

почивка трябва, за да има

пак сили горският народ.

Листата нека да лежат

като ръжда, в снега зарита.

Водите пак ще заструят,

пропукали внезапно щита.

Ще тръгне пролетният сок,

във всяка жилка той ще бликне,

филиз, подобно нежен рог,

от черна рана ще поникне.

И ето ги върху пръстта,

издигнали прозрачни листи,

те светлина от утринта

все търсят в небесата чисти.

Планинци сякаш са дошли

за тоя празник на земята

и бляскат древните стрели

сред стана им във низината.

Съзвучията на вълни

пак с птичи трели зазвучаха,

за танци жадните жени

със шалове в ръце стояха.

С листата сродна е плътта —

като дърветата се вием

и с корени — и те, и ние —

сме отговорни пред света.

Приазовие

Слязох на малката гара. Чугунът в кълба

маслена пара отдъхваше бавно. Той бе

цар асирийски с кълбящи се къдри. Степта

в миг се разтвори — издигна тя мойта душа

като вихрушка. И вече не виждах зад мен

къщи паянтови. Лунните кули навред,

тръпнещи, се открояваха странно. Нощта

спускаше дипла след дипла безкрайно платно —

твърдо и плътно тъкано. Тогава видях

как младостта ми си тръгна внезапно от мен

и ме прегърби торбата. И аз я свалих —

хляба поръсих със сол и нахраних степта,

само със седмата участ наситих плътта.

Спях аз, додето изстиваше бавно край мен

пепел от роби и от царе. В мойте нозе —

пълната чаша с оловна азовска сълза.

Всичко, което ме чака, в съня си видях.

Щом се събудих, земята нарекох земя,

немощна гръд пак подложих на летния зной.

Слънчево затъмнение, 1914

Бе лятото страшно — повлече

вериги железни скръбта…

И прашна, димеше далече,

почти до морето, степта.

 

По залез в задушна тревога —

със свита душа ма жена —

греховно охулваше бога

печалната далечина.

 

У нас сутринта през стобора

прехвърли се бос дезертьор,

потиснат от страшна умора

и с гладен, страдалчески взор.

 

И сякаш от църква икона,

той гледаше с праведна скръб

по дъното на небосклона

елмазния стапящ се сърп.

 

И сякаш от друга вселена

бе погледът. В мен се вдълба

печатът на скръб отчуждена,

на сляпа войнишка съдба.

 

И мракът настъпи. Бездомен,

той скри се зад близкия склон.

Преди да си тръгне, за спомен

остави ми боен патрон.

 

По първия знак в светлината

да зърнеш слепящия взрив…

. . . . . . . . . . . . . . . . . .

Как дълго живях на земята!

Столетия вече съм жив!

Аз в детството се разболях…

                        Аз в детството се разболях

от глад и страх. Напуканите устни

прехапя и — оближа; тъй запомних

прохладния и соленеещ, вкус.

И все вървя, и все вървя, вървя,

на стълбището сядам да се сгрея,

вървя замаян към реката, сякаш

под свирката на заклинател, сядам,

на стълбата се грея; все тресе ме.

А майка ми стои, с ръка ме вика,

наблизо е, но как да приближа:

щом тръгна — седем крачки ни делят,

с ръка ме вика; тръгна пак — стои

на седем крачки и ме вика.

                                        Стана ми

горещо, разкопчах яката, легнах —

тръби засвириха и светлина

по клепките удари, полетя

с конете майка ми, с ръка ми махна —

и отлетя…

                Сънувам аз през ден

пак болницата бяла под липата

и белия чаршаф, все тъй студен,

и белия ни лекар, взрян във мен,

и бяла, до нозете ми сестрата

криле повдига. И останаха.

А майка ми дойде, с ръка ми махна —

и отлетя…

Земно

Когато съм раждан, да бе отредена

                божествена люлка за мен,

израснал бих с облачно мляко свещено,

                от майка небесна роден.

 

И бог щях да стана на ручей — и хляба,

                и гроба да пазя в борба, —

но аз съм човек и безсмъртен не трябва

                да бъда — с неземна съдба.

 

И тъй съм щастлив, че отдавна се взирам

        над сълзи солени, над жлъч и тъга.

Какво пък — прощавай, божествена лира,

                                не ми се надсмивай сега.

Дъжд

Да вдъхна искам аз в стихотворение

света широк, във всеки миг различен:

и на тревите скритото движение,

и на дървото смътното величие,

 

и на крилатия, разсърден пясък гласа,

подобен на цвъртене птиче —

света широк — и гърбав, и прекрасен —

като дърво, в стихии несломено.

 

Аз чух на бурята рева ужасен.

Тя като рог изви ожесточено

дърво с трептяща, стенеща корона —

на тътените копие зелено.

 

И вече бягаше дъждът по склона —

еленорог, преследван от стрелите —

и в него виждах сякаш Актеона.

До мен той падна с колене превити.

Сократ

Не искам нито почести, ни власт,

ни слава от войни победоносни.

И нека да застина като восък,

но цар не съм, от друга кръв съм аз.

 

Ще пиете от моята цикута,

ще вкусите от нищета и глад.

Не искам робска дрипа в тоя свят,

но още сме на бъдещето в скута.

 

Аз плът съм от плътта ви,

висота планинска, глъбина в морето синьо.

В света, препълнен като раковина,

шуми по олимпийски пустота.

Словото

Словото — обвивка само,

ципа, празен звук дори,

но във него странно, нямо

точка розова искри,

 

тръпне жилка — кръв навлиза,

но нехаеш ти в нощта,

че щастливецът ти с риза

се явява на света.

 

Словото е с непозната,

скрита власт и ако ти

с него свързал си съдбата

и в неволи, и в мечти,

 

твърде рано не възпявай

нито битки, ни любов,

прорицател ти не ставай,

на смъртта не пращай зов!

 

Словото — обвивка само,

на съдбите бегъл щрих…

Точи яростно и прямо

нож за тебе всеки стих.

Дървото на Жана

Говорят ми, но вече не ги чувам —

душата ми заслушва се сама

във себе си, тъй както Жана Д’Арк.

И зазвучават странни гласове…

 

Аз дълго учих се да ги избирам:

ту флейтите, ту арфите извиквам,

ту пък фаготите. От сън пробуден,

разбирам, че отдавна те звучат

и че финалът вече наближава.

 

Привет, стебло високо с мощни клони,

с безброй листа зелено-златни!

Поздрав, загадъчно дърво! От теб към мен

полита птица — сякаш първа нота.

 

Но щом поискам да запиша с думи

тътнежа на безбройните литаври

и ловните сигнали на тръбите,

и пролетните пориви на лъка —

разбирам аз какво със мене става:

душата пръст до устните допира —

мълчи! Мълчи!

                И всичко, чрез което

смъртта е жива, а животът — сложен,

в миг придобива нов, внезапен смисъл —

като стъкло прозрачен. Аз мълча,

но целият съм в гърло на фанфар,

докрай със звуци утринни изпълнен.

И затова едва преди смъртта

разбираме, че нито дума ние

не сме написали за нас самите.

Това, което смятахме, че сме,

се движи по кръга —

спокойно, отчуждено, несравнимо —

и вече нас във себе си не включва.

 

Ах, Жана, Жана! Малка Жана! Нека

е коронован твоят крал — каква

заслуга е това? Вълшебен дъб

шуми и глас говори нещо странно,

а ти гориш в несъразмерна риза.

В средата на света

Човек съм аз, в средата на света,

зад мен са милиарди инфузории,

а звездни милиарди са пред мен.

И помежду им аз съм извисен —

море, съединяващо два бряга,

и мост, между вселени изграден.

 

Аз Нестор съм, описал мезозоя,

на идни времена съм Йеремия.

Държа часовник аз и календар

и в бъдещето съм като Русия,

проклинащ миналото: просяк-цар.

 

Смъртта познавам по-добре от мъртвите,

най-живото съм аз от всичко живо.

И пеперудка малка — пъстър цвят —

като момиченце ми се надсмива,

като парченце златосърмен плат.

Стани какъвто си

Werde der du bist.

Гьоте

Щом тежък час за теб удари,

пари намираш и другари.

Къде по-трудно в този свят

намираш себе си ти, брат.

 

Наопаки ще се обърнеш,

ще се пребъркаш, ще превърнеш

в едно съня, реалността,

ще видиш отстрани света

 

и в ред ще са за теб нещата.

А ти, маскиран — със съдбата,

с изкуството, със своя дял, —

участваш в странен карнавал.

 

И Хамлет в чужд костюм блуждае,

и нещо бъбри и желае

със Моиси[2] да се смени,

не да се бори със злини.

 

От вероятности безчетни

една над тебе ще просветне,

но не изгрява — ех, за зло —

над теб заветното число.

 

Небето геният закрива,

макар за теб да не отива

такава мярка, ти дерзай,

стани какъвто си — докрай.

 

А от пророка дума взимаш —

у ням по-ценна дума има,

по-ярък цвят у сляп блести,

когато ъгълът на зрение

намерен е и в просветление

разкрил си себе си и ти.

Само бъдещето

Създаден сам да бъда като стая

в хотел — с едно легло, с един прозорец,

с една работна маса, — аз живеех

и постепенно моята душа

привикна с тялото ми. През прозореца

понякога погледне тя, полегне

в постелята, до масата приседне —

и скърца пак безхитростно перото.

 

А зад прозореца вървяха хора,

коли гърмяха и шумеше дъжд,

пищяха милиционерски свирки,

със слънцето настъпваше денят

и със звездите идваше нощта,

ту облачно, ту чисто бе небето.

 

Града обикнах като пришелец,

с щастливи впечатления бях пълен

и новото за новостта обичах,

а всекидневното — за всеки ден.

Понеже е четириизмерен този свят,

по мярка бе ми бъдещето само.

 

Но свърши самотата ми. Тъй стана,

че в стаята ми се нанесе друг —

съквартирант. И новата душа

започна да се размножава, както

върху стъкло предметно — хромозом.

Измъчвах се от свойта теснота,

макар че се разраствах като град,

с квартали нови натежавах.

                                        Аз

прехвърлих през реката мост.

                                        Не ми

достигаха работници. С цимента

прах вдигахме и с тухлите бумтяхме,

и кожата хълмиста на земята

с булдозери до костите одрахме.

 

Хвала на онзи, който се раздава!

Хвала на теб, мой бит, лишен от бит!

Хвала на теб, благословен мой тензор!

Хвала на теб, език от друго време!

Да мине век — не ще го разберем,

пред него съм от „Словото за похода“,

лежа си — от татарите сразен:

безброй сме ние край река Каяла,

в тревата копие стърчи,

                                на него

орел перата си столетни чисти.

25 юни 1939

И страшно е да свърша, да оставя

пленителните, скъпи на поета

случайни щрихи, дребното, което

в живота нямах време да прославя.

Обичах да се връщам през полето,

дома си в ред набързо да поставя…

Обичах и цветята на балкона,

и чашата, и вазата на пода,

отблясъка зелен на небосвода,

дори че съм поет и беззаконник…

А на рождения си ден — през юни —

боготворях аз празника суетен

и стиховете, и жените шумни,

смеха кристален и звъна приветен,

къдриците — неповторимо нежни,

целувките накрая — неизбежни…

 

Пак юни е. Домът ми е далече

и аз не страдам за дома си вече,

а в него на търпение се учех —

днес отмъщава си кръвта жестоко

и мен потайна мъка ме тревожи, —

нима забравих участта висока,

какво със себе си направих, боже!

И сякаш още чувам звън и гръм…

И сякаш още чувам звън и гръм,

ах, как звънеше ватманът, звънеше!

 

До края стигахме с трамвай, а там

минаваше реката — бавна, плитка

и цялата в тръстика.

                                Аз и Валя

седим върху топовете пред входа

на градската градина с дъб-столетник

и с павилион за сладолед и лимонада,

и с музиканти в синя раковина.

 

И над градината сияе юни.

Тръба бърбори, барабан бумти

и флейта свири, но се чува както

изпод възглавка — полуфлейта,

                                        полутръба и полубарабан

във четвъртинка сън, в осминка от живот.

 

А ние с Валя

                        (с летните си шапки,

сандалите, фланелките със котви)

не знаем кой от нас ще оцелее

и кой от нас убит ще бъде,

 

съдбите си не знаем в този час,

със прясно мляко ни очакват в къщи

и пеперуди кацат върху нас,

и птици във небето се прегръщат.

Река Сугаклея в камъша тече…

Река Сугаклея в камъша тече

и плава хартиено корабче там.

Момченце на златния пясък стои,

в ръцете му — конче крилато и плод.

Крилото-дъга все звъни и звъни

и кораба книжен люлеят вълни,

и вятърът в пясъка все шумоли,

и винаги всичко ще бъде така…

Но кончето? Литна. А корабът бял?

Отплава. Реката? Изтече докрай

И отново на странен език…

И отново на странен език

се понасят сплетни непознати —

от реката ли чува се вик,

или падат листа по стрехата?

 

Тази есен красива край мен —

тя ли тихо в градината броди?

Или някакъв дух озлобен

пак със себе си разговор води,

 

или пак съм със себе си скаран…

Ех, да плавах нанякъде аз

и да пеех тъй както лодкаря —

със съдбовна, измъчваща страст;

 

с мушамата и с шапката стара

да пътувам в безкрая готов —

ех, да пеех тъй както лодкаря

за фаталната своя любов.

Първи срещи

На срещите ни всяко мигновение

празнувахме като Богоявление.

И сякаш вчера всичко е било —

по-лека и от птичето крило,

по стълбата почти като видение

политаше ти с пламнало чело

и водеше ме в своите владения —

отвъд, зад огледалното стъкло.

 

Помилван бях, когато нощ настана —

отвори се олтарната врата

и в тъмнината сякаш бе сгряна

с невидимо сияние плътта.

Събудил се: „Бъди благословена!“ —

шептях и знаех, че е дръзновена

речта ми. И щастлив бе твоят сън —

да те погали с цялата вселена,

протягаше се люлякът отвън;

докоснати със синева очите,

спокойни бяха в краткия си сън.

 

А във кристала стенеха реките,

гори димяха, падаха мъгли

и сферата кристална ти държеше

в ръцете си, на трона още спеше и

— господи — ти моя бе, нали?

И се събуди, в миг преобразила

като вълшебник речника ни стар;

гласът ти ясен с пълнозвучна сила

изпълни се; и смисъл нов открила

бе в свойто ти — и значеше то: цар.

 

В света преобрази се всичко, даже

най-простите неща — ведро и тас,

щом твърдата вода като на стража

на слоеве застана между нас.

 

И тръгнахме в незнайни светове.

Пред нас изникваха като миражи

по чудо сътворени градове

и правеше ни път сама тревата,

и следваха ни птици над полята,

и рибите в голямата река,

и в миг разтвориха се небесата…

 

Когато ни преследваше съдбата,

тъй както някой луд с бръснач в ръка.

Пушкинови епиграфи

I

Пак ли ме тревожиш ти?

И какво си?…

„Стихове, съчинени по време на една безсънна нощ“[3]

 

Вникнах в скритата идея,

друг дано я продължи.

Ти поне как да живее

на потомъка кажи —

 

за небето или хляба,

за суетния ли ден;

или слово ще му трябва

на вървящия след мен?

 

Под прозореца реката

на забравата тече,

тайната на бъднината

и замайва, и влече.

 

Аз крещя, а той нехае,

цяла нощ свещта трепти,

сякаш пише от безкрая:

„Пак ли ме тревожиш ти?“

 

И не струвам дума даже

в неговите редове —

думата си той ще каже

може би след векове.

 

Боже мой, нима ще мина

като него край целта:

от живот — в живот мърцина,

без да стигна същността?

II

Като божествено видение,

Като самата красота…

„К…“[4]

 

Тъй както в ямата позната

и онзи Пленник на Кавказ —

от глината на нищетата

играчки детски правех аз.

 

И неизпечени, те всички

след час строшени са били —

козлета, агънца и птички,

камилки, зайци и петли.

 

Отгоре хвърляха децата,

тъй както в клетката на звяр,

трохи оскъдни за отплата

на тъй нетрайния ми дар.

 

Приспал тревогата, забравях

на мама песните дори,

но чуждия брътвеж долавях

и смисълът му се разкри.

 

Живеех смътно, но спасение

дойде за моя дух сломен —

като божествено видение

яви се музата пред мен.

 

И стълба спусна мигновено

и ме изведе във света —

прости сърдечната ми леност,

макар едва пред старостта.

III

И всеки път, щом почвам

да отключвам сандъка си…

„Скъперникът рицар“[5]

 

В магазина и мен са обрали —

моят грош е по-нужен на друг.

Но какви по-големи печали

съм изпитвал в живота дотук!

 

В тази радостна, снежна вселена,

със звезди от сияен елмаз,

в мене стреляха, сякаш в мишена,

и духа ми преследваха с бяс.

 

Израниха те моето тяло,

без да вземат дори и кинжал,

а сърцето ми беше разяла

скъпоценната ревност без жал.

 

Клеветата разстилаше сини

тюркоазени мрежи в нощта,

царски щедро ме лъжат години,

най-добрите от всички в света.

 

Хляб да има. Богатства и слава

не заключвам в сандъците аз.

И не знае съдбата лукава,

че с подаръка даде ми право

на свободен и праведен глас.

IV

Пей ми как живяла птица

зад далечните моря…

„Зимна вечер“[6]

 

Но защо пое ти риска —

не от божия черпак,

а от нашия поиска

ти, душа, да пиеш пак?

 

А и тялото човешко

е подслон несъвършен.

Не влетя ли ти по грешка

тъй уверено във мен?

 

Ще отпадне мойто тяло —

тази слаба тленна плът.

И ще литнеш — птица бяла —

по обратния си път.

 

Но когато те зовеше

битието в тежък ден,

непосилно тежко беше

твойто бреме и за мен.

 

Може и така да стане,

че след полета в нощта

да стоиш с крила прибрани

пред заключена врата.

 

Но запей как на земята

пи тъй дълго от скръбта,

как се впиваше иглата

смъртоносно във плътта.

 

Пей ти, скитнице предишна,

без троха пред онзи праг,

пей как цъфналата вишна

е покрил саван от сняг,

 

как над зрялата пшеница

ледени зърна плющят.

Даже времето да спрат,

пей, нали си ти певица,

пей, душа, ще ти простят.

Живя той и умря…

Живя той и умря.

Преди и тя живя, и те живяха,

и като другите умряха,

и гроб до гроб се нареди.

 

В земята като през стъкло

се вижда кой кого убил е:

гори над мъртвите могили

печатът на добро и зло.

 

На всеки, слезнал под земята,

тук още сянката се мята.

И да избегне няма как

 

тя нашата саморазправа —

ако подобен съд все пак

не връхлети над нас тогава.

Кора

Когато вечната раздяла

като живак изпия, ти

ела и тленното ми тяло

по пътя сетен изпрати.

 

И като дневен лъч, до мрака

постой пред прага на смъртта,

не знаеш ти какво ме чака,

защото ни дели пръстта.

 

Ужасната царица Ко̀ра

с усмивка среща ни, мълчи —

душите в миг разголва

взора на ледените й очи.

От тези сенки съм, които в жарко пладне…

От тези сенки съм, които в жарко пладне,

изпили земната вода, но още жадни,

обратно връщат се по своя стръмен път

с надежда жаждата си пак да утолят.

 

Тъй както ладия сама от океана

като от гробница — обредна, древна кана —

и аз по стълбата ще се завърна сам,

и жива сянката ти ще ме чака там.

 

Но ако всичко е измислица, измама

и ако не лице, а бяла маска само

изпод земята ни поглежда и мълчи,

и камъни блестят във сухите очи…

Лирата ни е подвластна…

Лирата ни е подвластна

на изконните права

и ценим в света най-страстно

птици и звезди, трева.

 

Лястовиците до тъмно

ваят приказен дворец,

тежък лък, преди да съмне,

пуска вечният Стрелец.

 

И в съдинката от живо

Персефонино стъкло

мед пчелицата излива —

хлебец — за добро и зло.

 

Но природното ковчеже

пак отключва просяк-цар

и краде залог надежден —

летния богат буквар.

 

Дишат в думите тревите

и зелена кръв блести —

от главата до петите

в капилярите тупти.

На брега

Върху камъш, наскоро окосен,

бе седнал да почине край реката,

бе тихо и спокойно в този ден,

и още по-спокойно на душата.

Ботушите свали и щом крака

отпусна бавно в топлата река,

водата заговори с него — само

езикът й му беше непознат.

А мислеше, че тя е глухоняма —

на безсловесно-сънни риби свят,

които над водата притаена

ловят мушици в слънчевите дни —

поискаш ли, измий се

                                и пийни,

че само затова е сътворена.

 

Тъй чуден беше водният език,

безкраен разказ, който те увлича —

на звездното проблясване за миг

и на предчувствие за зло прилича.

Прозираха от детството неща,

от липсата на усета за време,

от туй, което идва през нощта,

преди съня докрай да те поеме,

от страшното, което ти смутен

усещаш при растежа неизбежен.

 

Такава бе водата в този ден,

езикът й — безсмислен и безбрежен.

Като преди ако бях горделив…

Като преди ако бях горделив,

бих те оставил завинаги, знай;

всичко, що мъкна, а няма защо,

всичко, с което съм свързан докрай —

всичко на две — докато бъда жив.

 

И бих ти казал:

                        — Ще отнесеш

сто обещания, сто думи, сто

празника — тези най-скъпи неща.

 

Ще ми оставиш тук изгрев студен,

сто закъснели трамваи и сто

капчици дъжд след трамвая в нощта,

сто кръстопътя, сто улици,

сто капчици дъжд и след теб, и след мен.

По късна есен и почти към края…

По късна есен и почти към края

на най-горчивия живот,

изпълнен със печал, навлезнах аз

в безлистна и безименна гора,

измита с млечнобялото стъкло

на гъстата мъгла. По сиви клонки

се стичаха сълзи кристално-чисти,

с каквито плачат само дървесата

пред всеобезцветяващата зима.

И стана чудо изведнъж: по залез

просветна в облаците синева

и блесна ярък лъч, като през юни —

на птича песен леката стрела

от бъдещето в миналите дни.

И плачеха дърветата безшумно,

предчувстващи отново щедростта

на бурите, кълбящи се в лазура,

и екна пак на птици песента,

и сякаш пръсти по клавиатура

достигаха небесна висота.

Щурче

Нека сам си призная —

        по кръв съм домашно щурче,

съкровено аз пея

        в огнището — над пепелта.

Някой вряла вода

        ще приготви — ще ме обрече;

а пък друг топъл кът

        ще разчисти за мен край жарта.

 

Ще си спомнят гласа ми

        в земите далечни, дори

да си мислят, че аз

        на жетварчето знойно съм брат.

Мойта бедна цигулка

        не зная аз кой сътвори,

зная само, че с песни съм

        като жетварче богат.

 

Колко руски съгласни

        в езика ми нощен звучат,

аз в кутийка поставих

        пословици мъдри безчет,

за да ровят децата

        в кутийката и да следят

мойта стара цигулка

        с единствена струна от мед.

 

Не ме чуваш ти, сякаш

        през стената звучи моя глас,

но заслушай се в мен —

        ще те водя след себе си аз.

Ще зова: събудете се,

        нощният страж е пред вас!

И далече от теб

        ще отвърне тръба в тоя час.

Когато речник и природа спорят с жар…

Когато речник и природа спорят с жар

и се разделят думите с нещата,

тъй както маски се отлепват от лицата,

косач или коса съм, просяк или цар?

 

Но своя свят не съм със имена дарил:

коси Адам камъш, аз кош плета приведен.

Коса, косач и цар — наполовина беден,

от себе си не съм се още отделил.

Аз разделям се с всичко, което съм бил…

Аз разделям се с всичко, което съм бил

и което съм любил, презирал, разбил.

 

Днес животът започна отново за мен

и събличам аз тесния вчерашен ден.

 

Не желая от себе си повече вест —

и разделям се с мен — до последния жест.

 

Същността си докрай и без милост руша

и отделям аз своята хладна душа.

 

В пустотата оставям аз себе си сам и поглеждам към

него, към себе си — ням.

 

Аз приветствам те топло, мой щит вледенен,

и приветствам теб, хляб, и теб, вино, без мен!

 

Нощен сън, пеперудо на пъстрия ден,

аз приветствам тук всичко и всички без мен!

 

И се свеждам над вечната книга — живот, слушам

кръглите думи на кръглия плод,

 

слушам белите думи на облака бял,

но езика за вас не запазих аз цял,

 

че съсъд и оскъден, и крехък аз бях,

как разбих се — уви — досега не разбрах.

 

Вече сфера подвижна не спирам пред вас

и ни дума без дума не ще кажа аз.

 

А намираха в мен много думи, уви,

хора, камъни, риби, листа и треви…

Откъс

И все пак е жалко, че мен младостта

примами ме някога в чужди места,

че майка ми плачеше там на перона,

че няма я гарата, вече е спомен,

че вятърът флагче зелено развя,

че сринат бе целият град след това.

Ще вдигнат града, но сърцето ще страда.

защо са му нова градина и сграда

и рицари нови на печките в прах?

Какво ли ще знаят децата за тях?

 

Тринайста година не ме заблуди

с предчувствия страшни за смърт и беди,

с косите разпуснати в нощите диво…

От детски догадки какво по-горчиво —

пророчества същи?

                        има аз сега,

след толкова загуби, смърт и тъга

заклевам пак някого с тъй насъбрана

прегракнала мъка и детска закана?

Нима някой идва в съня ми сломен

с безкрайна, живителна прошка за мен?

 

И глуха мъглата от сънища става,

и рядко покоя ми сянка смущава,

и хладната съвест след толкова дни

не мъчи душата с предишни вини.

 

Но майка си виждам с ръце лекокрили —

те кръстните мъки ми биха простили

и често в забрава усещам ги аз

как лягат на рамото в тежкия час.

Безпомощен, суров и сух накрая…

Безпомощен, суров и сух накрая

духът ми след нещастията стана.

Говориш ми за страсти, за промяна —

не страст, а смърт душите ни терзае.

 

Пред Клетвите на лудата не трепва

светът, на части целия разкъсан.

Какво ли струва днес плачът ти късен,

задгробен вятър щом слуха ни сепва?

 

Не чуваш клетви в грохота на боя

и словото, уви, е безполезно.

Аз смъртен съм, ти — сянка мигновена.

 

Ни дом, ни тишина, ни участ своя,

ни ангели над пропастта беззвездна.

Сама, сама си в цялата вселена.

Надпис на книга

Напуснах аз дома и любовта

и скреж в косите ми застина,

и стана глас, вопиещ сред пустиня,

и моят глас по родните места.

 

Като Израил — куц, но с волността

на птиците животът ми премина.

И, неразбран, езикът ми погина,

защото бе език на гордостта.

 

Ту смея се, ту плача без утеха

и слушам сам убийственото ехо.

Нима днес пея, господи — не знам.

 

И тъй ли всичко свято за сърцето

като живота си на вас ще дам?

А аз горях, живях и пях — додето.

Когато от страшната кланица вкъщи се върнем…

Когато от страшната кланица вкъщи се върнем

                                                                достойно,

живота ни странен, внезапен покой ще разстрои

и само ще мислим — защо е в душата ни пак

                                                        неспокойно?

Къде ти да пееш и плачеш за мъртви герои.

 

Жените любими са свикнали вече с военни измени,

но пак са ни мили сълзите по миглите леки.

Косите й видя ли, вдишал отново треви

                                                        окосени,

пак чувам невярната клетва: навеки, навеки!…

 

Не, повече място не ще си намеря сред тая вселена.

Такива неща преживях, че сърцето към всичко изстина

— не искам живота ви мирен (а може би смърт

                                                                мигновена?),

ни вашия дом, нито вашата райска градина.

Най ценя аз в този свят…

Най ценя аз в този свят

сред безбройните неща

детския брътвеж крилат

в бързея на паметта.

 

Пак ушите ми звънят,

вън гърми, но чувам аз:

стъпки леки шумолят —

тишината с моя глас.

 

Влезнал в стъкления дом

с пеперуда бяла, в миг

проговарях шепнешком

непонятен, чужд език.

 

Пеперудо, вече в сняг,

паметта ми нарани, —

думите изгубих пак,

само звън звъни, звъни.

Нощен звън

Врати с резета оковани

защо заключваш в късен час?

Додето спиш, Иван Иванич,

пред входа ти заставам аз.

 

Днес в черна мушама за мене

нощта–убиец ще слети —

и аз звъня, и мразът стене,

но глух за моя стон си ти.

 

Затъкваш си с памук ушите,

но звън пак чуваш отдалеч —

да си шуми вън, пред вратите,

представяш ли си — горда реч!

 

Не търсиш рай, не вярваш в ада —

за теб не струват те петак!

Дали с връвта си за награда

да не очерня твоя праг?

 

Как сутринта към свойта служба,

за хилядарката си триж

продал и гражданство, и дружба,

по улицата ще вървиш?

 

Та тя от кръв е почерняла

и няма дом без кръст отвън.

Кажи: „Какво сте се заяли?

Платил съм здравия си сън.“

Щом въздушната тревога…

Щом въздушната тревога

на земята обявят,

в миг протягат се до бога

белите криле за път.

 

Щом душата смут обхваща

и плътта разтърсва плач,

в тоя смъртен град изпраща

господ своя съгледвач.

 

Той през мрака прелетява,

през лазурните лъчи,

но невидим все остава

за човешките очи.

 

Слиза пратеникът божи

през засади и стрелба,

лудостта не го тревожи

на човешката съдба.

 

И ни гледа той — бездомни,

в ад подземен до зори

и сред мрачни катакомби

ангелският взор гори.

 

Но молби не трогват бога:

ангелско сърце — елмаз!

Все така тръбят тревога

и не чува господ глас.

 

И разсякъл сумрак душен,

ненамерил тук цветя,

ангелът е равнодушен

пред сълзите и скръбта.

 

А не сме от бога взели

и небесните врата

не обстрелвахме с шрапнели

ние — глуха нищета.

 

И каква ни е вината

тук, сред адска тъмнина?

Или ангелът с крилата

носи цялата вина…

Живот, живот

I

В предчувствия не вярвам. От вестта

за край не тръпна. И от клеветата

не бягам аз. Смърт няма на света.

И всичко е безсмъртно на земята.

Ти никога не бой се от смъртта:

реалност — светлина е същността.

Ни смърт, ни тъмнина ще те погълне.

Виж, всички чакаме на морски бряг

и ето — аз изтеглям мрежи пълни,

премине ли безсмъртието пак.

II

Живейте в дом — и цял ще е домът.

Ще викна кой да е от вековете

и дом ще построя. И всеки път

отново с мен жените и мъжете

на масата с децата ще седят.

А масата за всички ни ще стигне —

живее бъдещето в този час:

и ако аз ръката си повдигна

петте лъчи ще се вселят у вас.

Аз всеки минал ден като подпора

крепях на слабите си рамена —

тъй времето измервах без умора

и го пресякох като планина.

III

Аз своя век по ръста си избрах.

На юг препускахме. Степта димеше.

Под нас лудуваше щурецът плах —

като пророк над пустошта тръбеше

и гибел предвещаваше за мен.

Съдбата ми на стремената бдеше.

Аз и сега към бъдещия ден

като момче на кон съм устремен.

 

И стига ми безсмъртието мое —

от век във век прелива се кръвта.

За роден дом, за топъл кът в нощта

с живота си платил бих тъй спокоен,

ако с иглата му аз не летя

като конец безкрайно по света.

Ръкопис

На А. Ахматова

Завърших книгата си. Край. Но ето —

затворени кориците мълчат.

Там изгоря съдбата ми, додето

си сменяше обвивката духът.

 

Тъй блуден син оголва свойта плът,

тъй пътя прашен и солта в морето

пророци благославят и кълнат,

опълчени сами срещу небето.

 

Живях във времето си, в моя свят,

но друг бях аз. От хората най-млад,

тъй дълго пях със всички песента,

 

че пак ще съм на пиршествата дръзки

на живите — аз герб съм на честта

и речник на изконните им връзки.

Допълнителна информация

$id = 377

$source = Моята библиотека

Източник: http://zhekov.pero-publishing.com

 

Издание:

Арсений Тарковски. Избрани стихотворения

Подбор и превод от руски: Светлозар Жеков, 2007

Бележки

[1] Великие Луки — древен руски град-крепост (Псковска област), разрушен по времето на Втората световна война.

[2] Моиси, Александър (Сандро), 1880–1935 — голям немски актьор трагик, един от бележитите интерпретатори на Хамлет. — Б.пр.

[3] Превод от руски: Любен Любенов.

[4] Превод от руски: Георги Джагаров.

[5] Превод от руски: Кирил Кадийски.

[6] Превод от руски: Радой Ралин.