Габриел Гарсия Маркес
Продавач на чудеса

Анотация

Днес Габриел Гарсия Маркес е един от най-обичаните писатели на Латинска Америка, една от най-изтъкнатите фигури в главоломния възход на латиноамериканската белетристика през последните десетилетия.

В разказите, публикувани след „Сто години самота“, се чувствува търсенето на нови стилистични похвати. Нещо повече, фантастичният елемент престава да бъде само съставна част, която изпъстри тук-там разказа, а се превръща в същност на вулканичния порой на въображението, чиито първоначални координати се коренят в американската действителност. Както в „Сто години самота“ и в тези разкази на длъж и шир бродят пътуващи циркове и гадатели, има невероятни панаири, летящи и възнасящи се личности, жената, която се е превърнала в паяк, и други подобни мотиви, които се доразвиват и издават вътрешно единство, обединяваше многообразието на цялото му творчество.

Плодовитото и изкусно перо на Габриел Гарсия Маркес ни води по реални и нереални пътища, граничещи винаги със символа, към откриването на истинския произход на човека латиноамериканец.

Фани Наземи
Светът на Габриел Гарсия Маркес

Когато видиш Маркес за пръв път, може да го сбъркаш с въображаемите митични създания, излезли от неговата творческа работилница. Едър, с рошава глава, с гъсти вежди и необикновени мустаци, които напомнят яркия и многоцветен колорит на родната му земя, той сякаш се е оградил от смъртните с ореол от блясък и чудеса. Но първоначалното впечатление се разсейва още при първите разменени думи. Загадъчното в неговата личност, мимолетното впечатление като патриарх, обвит с облаците на самотата, изчезват и пред нас се изправя един жив и приказлив Маркес, общителен и изпълнен с чувство за отговорност пред наболелите проблеми на своето време, готов да събори всички прегради, които го отделят от ближните му, готов да пише, както сам казва, „за да го обичат хората все повече“. И наистина го постига.

Днес Габриел Гарсия Маркес е един от най-обичаните писатели на Латинска Америка, една от най-изтъкнатите фигури в главоломния възход на латиноамериканската белетристика през последните две десетилетия.

Габриел Гарсия Маркес се появява на бял свят през 1928 година, когато родното му селце Аракатака, сгушено на атлантическия бряг на Колумбия, преживява своята агония.

Неочакваният разцвет на Аракатака, настъпил през първите десетилетия на века с идването на американската Компания Юнайтед Фрут, мимолетното благоденствие, което скрива най-безогледната капиталистическа експлоатация, подкупите, политическата корупция и кървавата разправа с работническото движение, изчезват със заминаването на компанията.

Понесена от стремителната сила на надеждата, след компанията на „щастието“ и безчестието към Аракатака се втурва вихрушка от обрулени листа. Този порой от хора и бивши хора, жалки издънки на мизерията и войните, които бягат от глада и смъртта, които търсят „обетованата земя“, ще минат през цялото творчество на Маркес под името „охараска“ (обрулени листа), в различни ситуации, погледнати от различен зрителен ъгъл.

В края на двадесетте години банановата треска, разтърсила издъно Аракатака постепенно стихва. Керванът на „щастието“ се втурва към нови области на Америка, готов да ги погълне с ненаситната си алчност. Надлъж и шир из безбрежния зелен континент избухват нови огнища: треската за черното злато, за зеленото злато, за сладкото злато — истински нашествия, които населват и обезлюдяват все нови и нови села и градове, разоряват цели страни.

Със стихването на банановата треска Аракатака, мимолетен пристан на благополучието, потъва в забрава, в крайна мизерия и самота. Навсякъде из този „тропически рай“ цари пълна икономическа разруха. Безработицата и масовите изселвания оставят в изнемощялото селище истинско опустошение.

В детските години на Маркес населението на Ааракатака продължава да живее със спомени, преувеличени от колективното въображение. С течение на времето привидно благополучие през банановата треска придобива митически очертания в съзнанието на жителите на Аракатака, а жестокото клане на стачкуващите работници, сполетяло селото в годината на раждането на Маркес, се раздува до фантастични размери. Тези две събития — разцветът на банановото производство и масовото избиване на работниците от американските плантации, към които се прибавя и жестоката хилядодневна война от 1899–1902 година — появяващи се като фантасмагорични картини в паметта на хората от тропика, която по думите на големия гватемалски писател Мигел Анхел Астуриас е „способна да попива мита“, оставят дълбоки следи в ранното детство на Маркес, подхранват въображението му и вдъхновяват появата на почти целия измислен свят на автора:

Габриел Гарсия Маркес израства под грижите на родителите на майка си: една баба, която изпълва крехкото детско съзнание с разкази за призраци, необичайни случки и небивали чудесии, чрез които народното въображение изравя от мъртвите отминалия блясък на Аракатака и откъдето като гъмжило излизат добри и зли духове; един дядо, когото бъдещият писател обожава, бивш полковник от хилядодневната гражданска война, който на свой ред въвежда момчето в спомените и разказите за безстрашие и героизъм, обогатени и пречупени през съзнанието на ветерана, които се превръщат в неизчерпаем източник на вдъхновение за писателя.

Първите осем години от неговото „невероятно детство“, както сам авторът обича да се изразява, преминават в големия стар дом, изпълнен със страховете и призраците на суеверната баба, дом, който, без съмнение, е послужил като първообраз на огромните къщи от измисления свят на автора. Думите на самия писател разкриват причудливия свят, в който му е отредено да живее, и който всъщност не принадлежи само на Маркес — в него се сливат анахронични епохи, съжителствуват с еднаква сила осезаемото и нереалното. „Във всеки кът — споделя авторът — имаше мъртъвци и спомени и когато привечер удареше шест часът, къщата ставаше недостъпна…“

Това горестно детство, това фантастично плаване на Маркес между вълните на две течения — между обърканите приказки на баба му за призраци и не по-малко смайващите истории и невероятни спомени от гражданската война на дядо му, завършва със смъртта на последния. Оттогава, твърди писателят, „не ми се е случвало нищо интересно.“ И все пак в стремежа, изпълнен с нотки на тъга по нещо отминало, с който авторът често се опитва да си възвърне изгубеното време, се крие един живот след детството му, изпълнен с богати и дълбоки преживявания, един стръмен и криволичещ път, който се влива в залива на голямото откритие — призванието му на писател.

Родителите му, с които бегло се запознава на шест-седем годишна възраст, го изпращат в Богота, в големия столичен град, където в един йезуитски колеж протичат неговите ученически години. Но вместо да го привлече, столицата го потиска. Именно оттук Аракатака, идеализирана от разстоянието, постепенно придобива в съзнанието на момчето митични очертания. Годините на заточение в мрачните интернати на Богота и Сипакира — нов и отречен от него свят — го водят към едно постоянно въображаемо противопоставяне, което превръща тези два града в обители на студа и тъгата, а неговата тропическа Аракатака в катедрала на слънцето, в изгубен рай. Според автора именно Богота е „градът на страха“, който поражда една от главните теми в неговото творчество — самотата.

През 1946 година Маркес завършва гимназия, а една година по-късно записва право. Петте години следваме — години на пълна апатия — са съвсем загубени за него. Той никога няма да завърши, защото според него „това следване го отегчавало до смърт“. През студентските години, вечно без пари, Маркес за първи път прибягва до журналистиката като средство за препитание. В литературното приложение на вестник „Ел Еспектадор“ той публикува десетина разказа, които времето с гениалната си мъдрост е предпочело да покрие с мълчание. Тези абстрактни разкази, писани през периода 1947–1952 година, в които авторът подражава на любимите си писатели, представляват предлитературният архив на Маркес, от който той напълно се отказва. И въпреки всичко, тези мимолетни литературни похождения са постепенно гмуркане към дълбините, където той търси своя оригинален измислен свят.

Без да изоставя литературните си опити, през този период от живота му журналистиката за него не е само средство за съществуване, изпълнено с несгоди и материални затруднения, но и неговото главно увлечение, опиянение, негова страст. Маркес е омагьосан от фактите и чувствува, дълбоко в себе си необходимостта да претвори със средствата на журналистиката болката, от която стене душата на народа му. По времето, когато Маркес изцяло, с всеотдайна страст се посвещава на журналистическия труд (1947–1955), вълна от насилия, развихрена от диктатурата, залива и опустошава страната. Ужасът и кървавите репресии, в които живее народът на Колумбия, отново избухналата гражданска война, разпалена от традиционните буржоазни партии, с апокалиптична сила оставят неизличими следи в съзнанието на Маркес и изпълват журналистическите му творби и по-сетнешния свят на неговото творчество. Връзките на Маркес с нелегалното революционно движение дават нова насока на неговата журналистическа и литературна дейност. Той написва редица статии, много добре посрещнати от прогресивната колумбийска общественост, в които заклеймява властвуващия политически режим.

Корабокрушението на разрушителя „Калдас“ от колумбийския военноморски флот нагорещява до червено неговата чувствителност на човек, погълнат от проблемите на своя народ. В четиринадесет статии под формата на монолози от името на единствения оцелял моряк, преживял трагичната катастрофа, която разтърсва цялата страна, Маркес с голямо художествено майсторство разкрива истината за зловещото събитие и разобличава официалната версия на тогавашното диктаторско правителство на Рохас Пиниля. Опозицията му срещу съществуващия режим прави трудно оставането му в страната. Появата на репортажа, който години по-късно е публикуван под дългото заглавие „Разказ на един корабокрушенец, плавал със сал по вълните десет дни без храна и вода, обявен по-късно за герой на родината, целуван от кралиците на красотата, а после презрян от правителството и забравен завинаги“ и жлъчният разобличителен тон на хрониките му предизвикват в официалните среди такова враждебно отношение към Маркес, че вестник „Ел Еспектадор“ решава да го отстрани и го изпраща в Европа като свой кореспондент.

В 1955 година Маркес предприема пътуването, си към стария континент. Скоро след заминаването му нов прилив от насилия и жестокост залива Колумбия. Диктатурата преминава в настъпление и удавя в кръв и последните останки от демокрация. „Ел Еспектадор“ е официално забранен и младият журналист остава в Париж без всякаква материална подкрепа.

Със своя журналистически опит, все още завладян от спомена за успеха на първия си роман, „Обрулени листа“ (1955), и без да изневерява на истинското си призвание, Маркес предприема дълги странствувания из Европа и Новия свят, упражнява различни професии, занимава се с критика, с кинематография, бива кореспондент на различни информационни агенции, докато най-сетне се установява в Барселона, където изцяло се отдава на литературна работа.

Би било голяма грешка да твърдим, че /авторът, който е обект на нашето внимание, се е стремял преди всичко да улови в картини с оригинална художествена стойност истинското лице на Америка. Потънал изцяло в мъчителното съществувание на своята изнемощяла Латинска Америка, той свързва словото и въображението си с войнствуващата политика, разобличава виновниците за страданията и се бори срещу онези, които надупчиха с куршуми изстрадалото тяло на Чили, но не и надеждите му.

И ако се опитахме да проследим жизнения път на Гарсия Маркес, то е, защото тези късове жизнен опит, дълбоко изстрадани от автора, намират отражение с необикновена сила в неговите широки платна на художник разказвач, докато журналистическата дейност, от своя страна, придава на прозата му подчертано анекдотичен тон, сдържаност и прецизност в художествения стил и езика.

 

 

За да се улови дръзкият полет на Маркесовото писателско въображение, трябва да се анализира творчеството му като единно цяло. Само ако обхванем това творчество целокупно, можем да разберем действителната перспектива на неговия измислен свят, където герои и действия се прехвърлят и продължават от роман в роман, от разказ в разказ. И колкото повече се задълбочаваме във фрагментите на Маркесовата литературна действителност, неговият накъсан свят придобива характер на нещо непрекъснато. Отделни мотиви и загатнати подробности се обогатяват от произведение в произведение; губят първоначалната си самостоятелност, за да се влеят в едно единно течение, което постепенно нараства, изяснява се, става по-сложно и придобива нови размери. Тази тясна диалектична връзка — прекъснатост в непрекъснатостта, — различните части, които се сливат в едно, очертават на широкия художествен, стенопис силуета на суровата колумбийска действителност в различни аспекти — от индивидуалното до колективното — през призмата на преплетени митични и исторически пропорции.

Различните произведения на Маркес образуват гъста мрежа от притоци, които през времето и пространството се вливат в един и същ мощен поток, в стремителна река от фантазии и реалност, които носи на вълните си неговата най-голяма и постоянна страст: Аракатака. Примитивната и митична Аракатака, извадена от миналото благодарение на пищното авторово въображение, се превръща в Макондо — микрокосмосът на съвременната колумбийска действителност, а оттук и на цяла Латинска Америка.

От първия му роман „Обрулени листа“ до „Сто години самота“, както и в много от по-късните му разкази, Маркес неизменно ни въвежда в интимния свят на Макондо — измислено отражение на родната му земя. Всяка нова творба на Маркес е кратък отдих в шеметното пътуване към Макондо — фокус, в който се събират всички лъчи на неговата художествена символика. Подобно на въображаемия град Пиура на перуанеца Марио Варгас Льоса, Комала на мексиканеца Хуан Рулфо, Макондо на Маркес излиза извън границите на измисленото, за да се превърне в осезаема реалност, в територия, която би могла да бъде локализирана върху обширната карта на Латинска Америка. Макондо е онзи творчески съд за писателското призвание на Маркес, откъдето излиза един свят от контрасти, вълшебства, митове и легенди.

Романът „Обрулени листа“ ни въвежда за пръв път в монотонното и тъжно съществувание на неговото измислено Макондо. Чрез болезнените и объркани монолози на трима души (едно дете, майка му Исабел и дядо му, полковник), които стоят на нощно бдение при покойника лекар, Маркес ни запознава с първоначалната история на Макондо, малко селище, обкръжено от тинести блата и непроходими планини. То е сцената, където си дават среща пищността на природата, бруталността на политическото насилие и убийствената самота на проядените от гняв обитатели на Макондо.

Откровените изповеди на — тримата герои възстановяват миналото на общината. Епизоди, в които има ехо от носталгия и озлобление, ни пренасят в онзи далечен момент от основаването на селището, когато хората бягат от бедите на войната и се настаняват в един „преуспяващ край“; в неговия апогей — през Първата световна война, когато неумолимите капиталистически трансформации превръщат селището в обект на експлоатация от страна на банановата компания, която носи със себе си „обрулените листа“, разюздана тълпа от хора с надежди и отрепки от други селища; пренасят ни и в неговия упадък, когато след кървавата разправа със стачниците, компанията слага край на благотворителната си мисия, затваря вратите си и хвърля селището в прегръдките на безпомощността, бандитизма и епидемиите. Светът на Макондо се разпада и повлича жалкото си съществувание, потънал в омраза, разруха и самота.

Цялата омраза и злоба на Макондо се стоварва върху лекаря чужденец, който в мрачната и бурна нощ на стачката залоства вратата на дома си и отказва да приеме ранените работници. До края на живота му Макондо не му дава мира. Гонен от селището, преследван от страха за отмъщение, той слага край на живота си. И тогава, въпреки враждебността на селището, въпреки волята на Макондо, полковникът се погрижва за покойника; когото гневът и омразата лишават от последни почести и погребение.

В тези непрекъснати връщания в миналото, в това — преплитане и редуване на спомени на тримата главни герои в първия си роман Маркес показва дълбоко разбиране на колумбийската действителност. Нещо повече, той представя зараждането на целия свой измислен свят, който расте и се развива в цялото му по-сетнешно творчество.

„Обрулени листа“ е изходен пункт на Маркесовото творчество. Елементи, герои и факти, само загатнати или внушени в този роман, се проектират, повтарят се, придобиват все по-голяма тъждественост и независимо развитие в следващите му произведения, за да достигнат до велик и обобщаващ символ в романи „Сто години самота“.

Както се случва в много разкази на Маркес, които имат фрагментарен характер, моментите на прекъснатост в една непрекъсната белетристична материя могат да бъдат цялостно асимилирани само ако отново бъдат върнати към извора, към началото. Именно затова „Монолог на Исабел, докато гледа как вали в Макондо“, замислен като отделна глава от романа „Обрулени листа“, придобива вид на самостоятелен разказ. Този път злините, които връхлитат Макондо и вещаят скорошната му гибел, не са нито банановата компания, нито омразата, нито необузданата човешка вихрушка, нито чумата, а небивали дъждове, които разяждат живота, изравят гробовете и влачат по улиците порой от мъртъвци. В този разказ Маркес възкресява древните легенди на своя народ и придава на природното явление стойността на символ. Дъждът се превръща в символ на опустошението и разрухата, които сполетяват Макондо. Като се изхожда от контекста на романа „Обрулени листа“, който всъщност е послужил за основа на разкази, става ясно, че Макондо се разорява не само от природни стихии, но и от историко-политически фактори.

„На полковникът няма кой да му пише“ (1961), творба, свързана с романа „Лошият час“ (1962), разширява въображаемия хоризонт на Макондо, към което се прибавя едно безименно село, където се развива действието в разказа. И тук се долавят отзвуци от „Обрулени листа“; появяват се отец Анхел, херцог Марлбъроу, полковник Буендия и други герои, елементи и мотиви, които свързват разказа с първия роман на Маркес. Още веднъж ясно се вижда сложната вътрешна връзка между една или друга творби на Маркес. Но докато романът „Обрулени листа“ отразява действителността предимно от позициите на феодалната аристокрация — основателите на Макондо, — чието бъдеще бива ограбено от бурния напредък на капитализма и чиято духовна инерция отравя въздуха и ги повлича към бездната на самотата, в „На полковникът няма кой да му пише“ виждаме действителността през очите на малоимотните средни слоеве, които внасят нови морални стойности: надеждата, че ще настъпи промяна в тяхното съществувание. Старият полковник, участник в хилядодневната война, очаква с мъчително безпокойство всеки петък писмото, което ще го измъкне от немотията и лишенията. Така както писмото подхранва илюзията на очакването, друг един символ — бойният петел, наследен от сина на полковника, от младежа, застрелян от един полицай за разпространяване на нелегални пропагандни материали, внася в разказа нова вяра. Той не е, както твърдят някои критици, символ на отчаянието и безизходицата, а тъкмо обратното, петелът, е носител на надеждата, той внася нещо ново, вещае промяна. Победата на бойния петел не само обобщава вярата на полковника в идващите по-добри дни, но така също олицетворява политическата победа, отпора на цялото село срещу насилието, той е, в края на краищата, символ на победата на убития син.

Множество епизодични образи от „На полковникът няма кой да му пише“ добиват плътност и дълбочина в романа „Лошият час“. Връзката между двете произведения е преди всичко в аналогичния климат, който цари в тях. Мястото, където се развива действието, е същото, същи са и героите, морално укрепнали с развитието на повествованието: полковникът, лекарят, кметът.

В романа „Лошият час“ злостните клеветнически памфлети (загатнати още в „Обрулени листа“), които тайнствено се появяват по стените и носят цялата сюжетна тъкан на романа, крият подобно на петела символичен смисъл, но за разлика от петела, памфлетите действуват като агенти-разрушители, предизвикват кошмарната разруха на въображаемата действителност.

Колкото повече се вглъбяваме в многобагреното повествование на Маркес, откриваме как един предмет от всекидневната действителност се превръща в предвестник на невероятни промени, придобива загадъчни очертания, или обратното, създание на въображението действува с вулканична сила върху обективната действителност и скоро придобива всекидневно звучение, произлязло от магическото, то достига до реалното.

Хората от „Лошият час“, угнетени от жегата, от политическото и социално потисничество, биват покорени от памфлетите, които внасят магически елемент в действителността. Дотогава бегло засегнат, в този роман вече магическият елемент се чувствува по-ясна, в „Сто години самота“ добива покоряващо присъствие и неизменно се долавя в по-сетнешните разкази на Маркес. Разказите от сборника „Погребението на Мама Гранде“ (1962) — „Вторник следобед“, „Някой такъв ден“, „Необикновената вечер на Балтасар“, „Вдовицата на Монтиел“ и разказът, чието име носи книгата, ни поднасят обстановка и герои, вече пресъздадени е „Сто години самота“, а още преди това в „Обрулени листа“. Тематично тези разкази, чието действие се развива в Макондо, повтарят елементи от фантастичния Маркесов свят: иронията, падението, самотата и жестокостта на кметове и политически вождове. С акробатични скокове от реалното във въображаемото Маркес създава ту фантастични, ту митични картини на една литература, която по думите на Астуриас и Алехо Карпентиер се влива в Потока на „магическия реализъм“, където изчезва гранивата между действително и фантастично.

Още в самото начало разказът „Погребението на Мама Гранде“ пренася читателя не в света на историческата хроника, а в действителността на един факт, преработен от трескавото въображение на хората, факт, пречупен през призмата на народната фантазия, която превръща действителността в мит и легенда. Този процес и неговите последици е предварително усетен от автора, който бърза да разкаже историята, „преди да са успели да дойдат историците“, за да я оголят и лишат от колорита на фантастичното й великолепие.

Този разказ фантазия, в който се редуват миналото и настоящето, е хроника за живота на латифундистката Мама Гранде, владетелка от двадесет и втората си до деветдесет и втората си година на смъртта й — на земята, водите, къщите, петте общини и шестте селца в окръга на Макондо. Съзнателното преувеличаване на фактите в разказа довежда до издигането в символ на този свят, който би могъл да бъде открит навсякъде в Америка, свят, в който самовластието, корупцията и алчността на управляващите достига смайващи размери.

Вече споменахме, че множество елементи от обективната действителност в прозата на Маркес се преплитат с въображаемата: петелът, дъждовете, чумната епидемия, памфлетите, а в разказа „Необикновената вечер на Балтасар“ — клетката за птици, компоненти, които определят сливането на реалното и фантастичното. Клетката на Балтасар е най-обикновен предмет, който предизвиква необикновени ситуации, изтръгва майстора от заобикалящата го действителност и го потапя в невиждана фантазия. За Балтасар, който с огромно удоволствие измайсторява клетката, самият предмет няма парична стойност, той е по-скоро въплъщение на живота му, външен израз на призванието и майсторлъка му. Трагедията на Балтасар не е в ниската цена, с която се заплаща трудът му, а в това, че се е откъснал от обществото, чийто главен еталон е парата. Действията му не го водят към приобщаване към това общество, като едновременно го накарат да се опълчи срещу него, а по-скоро издават стремеж да се измъкне, да избяга по пътя на химерите, фантазиите и съновиденията.

„Някой такъв ден“ е разказ, който ясно разкрива невидимите нишки, свързващи цялото литературно творчество на Маркес. Образът на кмета с подута буза се прокрадва в „На полковникът няма кой да му пише“, допълва се и се разширява в „Лошият час“, за да достигне гротескната си развръзка в „Някой такъв ден“. Изваждането на зъба без упойка е символ на отношенията, разядени от политическото насилие, което цари в селото. Показателни са думите на зъболекаря, представител на опозицията, с които се обръща към кмета: „с това ще ни платите за двадесет убити…“ „Някой такъв ден“ синтезира един постоянен елемент от въображаемия Маркесов свят — политическата нишка, която в другите разкази само отбелязва най-важните места в развитието на сюжетната линия.

В разказите, публикувани след „Сто години самота“, се чувствува търсенето на нови стилистични похвати. Фразата, доскоро ясна и точна, се удължава и става обемна. Нещо повече, фантастичният елемент престава да бъде самосъставна част, която изпъстря тук-там разказа, а се превръща в същност на вулканичния порой на въображението, чиито първоначални координати се коренят в американската действителност. И макар че Макондо престава да бъде място на действието в разказите, включени в книгата „Невероятната и печална история на кротката Ерендира и нейната бездушна баба“ (1972), безброй връзки свързват тези разкази с предишните истории. И тук изрази, действуващи лица и повтарящи се мотиви, които се развиват и се предават от разказ в разказ, убедително говорят за доминантата, характерна за творчеството на Маркес. Както в „Сто години самота“ и в тези разкази надлъж и шир бродят пътуващи циркове и гадатели, има невероятни панаири, летящи и възнасящи се личности, жената, която се е превърнала в паяк, и други подобни мотиви, които се доразвиват и издават вътрешно единство, обединяващо многообразието на цялото му творчество.

Вече споменахме, че в последните му разкази — „Един много стар сеньор с огромни криле“, „Най-красивият удавник на света“ и др. — се акцентира върху въображаемите измерения, върху магическия профил и неговата фантастична и пророческа същност. Но в неговите разкази се открива и нещо много по-важно, по-съществено — едно диаметрално противоположно разместване на нещата. Ако довчера фантастичният елемент се поражда от измислената реалност, днес фантастичният елемент създава измислената реалност. Но когато заживее в конкретната действителност, фантастичният елемент претърпява качествено изменение — освобождава се от магическо-фантастичната си обвивка, за да приеме всекидневни, реални пропорции.

В разказа „Морето на изгубеното време“ вече покълва мотивът, който ще послужи за сюжет на разказа „Невероятната и печална история на кротката Ерендира и нейната бездушна баба“ — разказа за девойката, която се отдава на проституция, за да изплати дълга си. Ако в първия разказ сводникът е американецът Хърбърт, в този е невероятната баба. Явният фантастичен елемент с жестоки карнавални очертания съпътствува безбройните перипетии на изнемощялата Ерендира, прозвучава като фарс и подобно на клоун от цирк ни покорява с невиждани пируети, кара ни да се смеем и едновременно с това ни прави съучастници на една неподозирана мъка.

„Най-красивият удавник на света“ ни въвежда още в самото начало в една фантастична действителност с реални очертания. В този разказ с разрушителна сила си пробива път една от доминантите в прозата на Маркес — появата на агента-метежник, външен деятел, чието пристигане преобразява действителността. С появата на удавника реалният свят претърпява дълбоки преобразувания, които разтърсват, тъжното и монотонно съществувание на хората от народа. С пристигането си този приказен удавник става причина за невероятни промени в съзнанието им. Подобно на покоряваща музика, чиято основна тема се подхранва от вариации и смяна на темпото, за да достигне кулминацията си в тържествения финал, нараства и страстното влечение на жителите на селото към удавника — гигант с невиждана хубост, която вълнува и поражда дълбоки чувства у хората. Гледан с недоверие и приет от малцина в началото, тайнственият удавник постепенно се превръща в „техен удавник, в техен мъртвец“. Таке мъртвият става символ на дългоочакваното щастие, на мечтите и надеждата. Благодарение на покоряващата му красота селото на Естебан или на Лаутаро ще се избави най-сетне от мизерията и грозотата на бедняшкото си съществувание и ще засади цветя по скалистия бряг.

Пристигането на външен агент — кораб, човек или полъхнал аромат — в творчеството на Маркес е свързано с обективната действителност в родната му Колумбия. Тази трайна идея намира материален израз в разказите му чрез пристигането на американската бананова компания, която донася пълни шепи привидно щастие в света, рухнал след заминаването й. Но докато в романа „Обрулени листа“ този елемент носи белега на реалността, в по-късните му разкази добива фантастичен вид. Нещо повече — променя същността си.

Ако в първите разкази със заминаването на янките рухва империята на щастието и селището затъва в мрачна самота и отчаяние, в „Морето на изгубеното време“, „Най-красивият удавник на света“ и други от по-късните му разкази се забелязва значителна промяна: удавникът престава да бъде чужд, външен елемент, приобщава се към измислената действителност, превръща се в Месия, чиято поява кара хората да се осъзнаят, да разберат „грозотата на живота си“, да почувствуват самотата на съществуванието си и ограничеността на мечтите си. Необикновеният мъртвец ще остави след себе си паметник на надеждите, величествен химн на щастието, които хората ще се опитат да овладеят със силата, съзнанието и мишците си.

В цялото творчество на Маркес границите на възможното и невъзможното, на обикновеното и необикновеното са заличени. Преувеличаването на фактите и техните небивали пропорции придават на измисления свят на Маркес дълбочината на символ.

Ако вчера със своя епично-фантастичен поглед върху света създателят на Буендиевци символизира драмата на цял един континент и ни преведе през необятната болка и салюта, през безплодните фантазии и трескавите надежди на латиноамериканските народи, днес с последния си роман „Есента на патриарха“ (1975) Маркес ни поднася жестокия символ на самотата на властта.

Самотата, тази вечна драма на човека, извор на чудеса и кошмари в неговите произведения, самотата, символ на процеса на упадък и морална безпомощност на Макондо в „Сто години самота“, достига в последния роман на Маркес до една нова област — политическата. Политическият елемент, постоянно, но изолирано срещан в разказите, определя цялото сюжетно развитие в „Есента на патриарха“.

В страници с болезнена и подчертана актуалност, проникнал дълбоко във въпиещия живот на своята надупчена от куршуми Латинска Америка, Маркес ни разкрива чрез образа на въображаемия тиранин Никанор Алварадо кървавия произвол на диктатурата и чудовищните последици от самотата на властта.

Без да пренебрегва двойнствеността на своята Латинска Америка, нито двойнствения характер на своя обектив — ту реален, ту фантастичен — Маркес чрез метаморфози и фокуси пресъздава отчуждението на властта и нейните апокалиптични „подвизи“.

Последният роман „Есента на патриарха“, както и цялата му проза — преливане от сън в бдение, от мит в история — още веднъж ни дава възможността да твърдим, че се намираме пред един голям и проникновен писател, пред една творческа личност, която черпи сила и въображение от най-парливите проблеми на своя континент.

Плодовитото и изкусно перо на Габриел Гарсия Маркес ни води по реални и нереални пътища, граничещи винаги със символа, към откриването на истинския произход на човека латиноамериканец. Неговото вихрено въображение, неговият вулканичен стил са устремени към неговата най-голяма цел: търсенето на истинската същност на латиноамериканските народи, покорени на една съдба, която не са си избрали сами.

Монолог на Исабел, докато гледа как вали над Макондо

Зимата връхлетя върху ни една неделя, когато излизахме от църква. В събота през нощта беше задушно. Но дори в неделя сутринта никой не мислеше, че може да завали. След литургията ние, жените, още не бяхме успели да отворим чадърите си за слънце, когато задуха един гъст, мрачен вятър, завъртя се в широк кръг и помете праха и сухите корави листа на май. Някой до мене рече: „На вода мирише този вятър“. А пък аз го знаех отпреди. Още като излизахме от къщи, усетих някаква влага в корема си й даже потръпнах цялата. Мъжете хукнаха към съседните къщи — с едната ръка на шапката, с кърпа в другата, пазейки се от вятъра и от прахта. Тогава заваля. И небето се превърна в пихтиеста сива маса, която разля една четвърт от главите ни.

През останалата част от предобеда двете с моята мащеха седяхме на терасата — радостни, че след седем месеца горещо лято с пареща прах, сега дъждът ще освежи ожаднелия розмарин и туберозата в саксиите. По обед земята престана да дими и мирисът на разкопана пръст, на събудена и обновена растителност, се смеси със свежия мирис на дъжд и с дъха на розмарина. Като седнахме да обядваме, баща ми рече: „Когато завали през май, това е знак, че хубав дъжд ще се излее“. Усмихната, пронизана от лъчистите нишки на новото годишно време, моята мащеха ми каза: „Същото чу и в проповедта“. Баща ми се усмихна и сладко си похапна, а после се намести до парапета, умълча се, със затворени очи, но без да заспи, сякаш си представяше, че сънува наяве. Твърде забавно храносмилане, с други думи.

Валя монотонно целия следобед. Настойчивият, равен и успокояващ ромон на дъжда напомняше потракването на влака, когато пътуваш дълго. Но без да усетим, дъждът проникваше прекалено дълбоко в сетивата ни. В понеделник на разсъмване, когато затворихме вратата, за да не влиза режещият леден ветрец, който духаше откъм двора, дъждът беше преситил вече сетивата ни, а същата сутрин ги затъпи. Двете с моята мащеха седнахме пак да съзерцаваме градината. За една нощ сухата, кафеникавосива майска земя се беше превърнала в меко, тъмно тесто, като евтин сапун. Между саксиите започна да тече струя вода. „Струна ми се, че им стига, през нощта дъждът предостатъчно ги е полял“ — рече моята мащеха. И тогава забелязах, че тя е престанала да се усмихва и че радостта й от предишния ден се е превърнала във вяла и отегчителна сериозност. „Да, наистина — отвърнах аз. — По-добре ще е слугите-индианци да ги преместят в коридора, докато престане да вали.“ А в това време дъждът растеше, извисяваше се като някакво исполинско дърво над живите дървета. Баща ми седна на същото място като в неделя следобед, но не каза нищо за дъжда. Рече само: „Трябва да съм спал накриво гази нощ, защото се събудих с болки в гърба“. И остана да седи тъй до парапета, вдигнал крака на един стол, с лице към празната градина. Чак привечер, когато се отказа от вечерята, рече: „Както е заваляло, май няма намерение да спира“. И аз си спомних горещите месеци. Спомних си август, онези дълги, вдървяващи следобеди, когато се тръшвахме като умрели под тежестта на часа, със залепнали за тялото, мокри от потта дрехи, заслушани в настойчивото и глухо бръмчене на спрялото своя ход време. Погледнах умитите стени, набъбналите от влагата чепове на дъските. Погледнах празната за първи път градина и жасминовия храст до стената — верен на паметта за моята майка. Видях баща си седнал в един люлеещ се стол, подпрял на една възглавница болящия го гръбначен стълб, с тъжни, залутани в лабиринта на дъжда очи. Спомних си августовските нощи с тяхната омагьосана тишина, когато не се чува нищо друго, освен хилядолетното поскърцване на земята, която се върти около своята ръждясала, несмазвана ос. И почувствувах как внезапно ме обзема смазваща тъга.

Целият понеделник валя, също както в неделя. Но в понеделник валеше сякаш по друг начин, защото нещо горчиво и различно имаше в душата ми. Привечер един глас близо до моя стол каза: „Досаден е този дъжд“. Без да се обърна да погледна, познах гласа на Мартин. Знаех, че той говори от стола до мене, със същия студен и безжизнен израз на лицето, който не се промени дори след онова дрезгаво декемврийско утро, когато той за първи път стана мой мъж. Пет месеца бяха минали оттогава. Сега аз чаках дете. А Мартин седеше там, до мене, и говореше, че дъждът му бил досаден. „Не е досаден — казах аз. — Само че много тъжна е, според мене, празната градина с горкичките дървета, които не могат да избягат от двора.“ Тогава се обърнах да го погледна, но Мартин го нямаше там. Той беше само глас, който ми казваше: „Очевидно няма никакво намерение да спре“, но когато погледнах към гласа, видях само празния стол.

Във вторник осъмнахме с една крава в градината. В своята непоклатима, бунтовна неподвижност, със забодени в калта копита и наведена глава, тя изглеждаше като някаква глинена грамада. Цяла сутрин слугите се мъчиха да я изгонят с тояги и парчета тухли, но кравата си остана на същото място в градината — каменна, неподвижна, със забити в калта копита и с огромна, клюмнала от дъжда глава. Слугите се мъчиха, мъчиха да я изгонят, докато най-сетне баща ми със своята кротка всетърпимост се намеси в нейна полза: „Оставете я на мира — каза той. — Ще си отиде, както е дошла.“

Във вторник привечер дъждът ни притискаше до болка, като стегнал сърцето саван. Свежестта от първия ден започна да се превръща в гореща, лепкава влага като при треска. Краката ни се потяха в обувките. Не знаехме кое беше по-неприятно — досегът на голата кожа с мокрия въздух, или допирът на дрехите с кожата. В къщи бе спряла всякаква дейност. Седнахме пак на терасата, но вече не съзерцавахме дъжда както през първия ден. Вече не го чувствувахме как вали. Виждахме само очертанията на дърветата в мъглата, в една безнадеждно тъжна привечер, която оставяше върху устните същия вкус, с който човек се събужда, след като е сънувал някой непознат. Аз знаех, че е вторник и помнех за двете близначки, за двете слепи момиченца-, които всяка седмица идват у дома и ни пеят песнички. Гласовете им са чудесни, но песните звучат тъжно заради тяхната горчива беззащитност. Някъде отвъд дъжда чувах слепите близначета да пеят и си ги представях, клекнали едно до друго, как чакат да спре дъждът, за да тръгнат. „Но днес близначките няма да дойдат — помислих си. — Нито просякинята ще чака в коридора след обедната почивка, както всеки вторник, с молба да й дадем неизменното стръкче маточина.“

Този вторник объркахме реда в храненето. Рано следобед моята мащеха ни сипа чиния обикновена супа с по едно парче хляб с дъх на мухъл. Но фактически ние бяхме престанали да ядем още — от понеделник и струва ми се, че също оттогава бяхме престанали и да мислим. Бяхме като парализирани и упоени от дъжда и с безропотно примирение се бяхме отдали на общия развал на природата. Само кравата се размърда следобед. Изведнъж дълбоко мучене разтърси утробата й, а копитата й с още по-голяма сила се забиха в калта. После стоя неподвижна половин час, сякаш беше вече умряла, но не можеше да падне, защото й пречеше навикът да бъде жива, навикът да стои в едно и също положение под дъжда. Накрая тежестта на тялото и надделя навика. Тогава тя сгъна предните си крака — с вирната нагоре в едно последно, предсмъртно усилие тъмна, лъскава задница, — пъхна в калта муцуната си с протекли бели слюнки и чак тогава се поддаде на тежестта на своята собствена материя и пълна с достойнство, мълчаливо, бавно и безвъзвратно рухна. „Чак дотука стигнала!“ — каза някой зад гърба ми. Обърнах се да погледна и видях на прага просякинята, която идваше всеки вторник. Дошла беше в дъжда да помоли за стръкче маточина.

В сряда може би щях да свикна с тази необикновена действителност, но като влязох в салона, видях масата опряна в стената, мебелите натрупани върху, нея, а на отсрещната страна, като издигната през нощта преграда — сандъци и кутии с домашните съдове.

Тази гледка събуди в мен ужасно чувство за празнота. Нещо се беше случило през нощта. Къщата беше в безпорядък. Голи до кръста, боси, с навити до коленете панталони, слугите пренасяха мебелите в столовата. В изражението на мъжете, в самото усърдие, с което работеха, личеше жестокото безсилие на победеното бунтарство, на принудителната и унизителна безпомощност пред дъжда. Аз се движех без посока, без воля. Имах чувството, че съм се превърнала в безнадеждно тъжно пасбище, обрасло във водорасли и лишеи, в лепкави меки гъби, в отвратителната флора на влагата и мрака. Стоях в салона и гледах струпаните на куп мебели — сурово зрелище на опустошението, — когато чух от стаята гласа на моята мащеха: предупреждаваше ме да внимавам да не пипна някоя пневмония. Едва тогава забелязах, че водата стига до глезените ми, че къщата е наводнена и подът е залян с дебел покров от лепкава, мъртва вода.

В сряда по обед още не беше разсъмнало докрай, а преди три часа следобед нощта вече беше настъпила — преждевременна и болнава, също тъй бавна, еднозвучна и безмилостна като дъжда навън. Подранилата привечер, безшумна и зловеща, се сгъстяваше постепенно край безмълвните индианци, свити върху столовете до стената, безропотни и безсилни пред тази бъркотия в природата. Тъкмо тогава започнаха да идват вести от улицата. Никой не ги носеше в къщи. Сами си идваха — съвсем точни, ясни. Сякаш ги носеше рядката кал, която течеше по улиците и влачеше домашни предмети и какви ли не вещи — останки от някакво далечно бедствие, боклуци и мъртви животни. За събития, станали в неделя, когато дъждът все още беше само предизвестие за началото на ново годишно време, научавахме с цели два дни закъснение. Та чак в сряда стигнаха до нас вестите за тях, сякаш тласкани от вътрешната двигателна сила на бурята. Тогава научихме, че църквата била наводнена и я чакали да се събори. „От понеделник насам влакът не може да мине по моста. Изглежда, че водата е отвлякла релсите“ — каза същата вечер някой, който нямаше никаква нужда да знае това. Научихме също, че една болна жена изчезнала изведнъж от кревата си, а следобед я намерили да плува из двора.

Ужасена, завладяна от страха и от потопа, аз седнах в люлеещия се стол, със свити крака, вперила очи в мократа тъмнина, пълна с мътни предчувствия. Моята мащеха се появи в рамката на вратата — с вдигната високо лампа, с изправена глава. Приличаше на домашен призрак, но аз никак не се стреснах, защото самата се чувствувах като частица от неговата свръхестествена същност. Джапанки по водата в коридора, тя дойде до мястото, където се намирах аз. Още държеше главата си изправена, а лампата — вдигната нависоко. „Сега трябва да се помолим“ — рече тя. И аз видях сухото й лице с дълбоки вдлъбнатини, като че ли току-що излязло от някоя гробница, или направено сякаш от друга материя, не от човешка плът. Тя застана пред мене с броеница в ръка и повтори: „Сега трябва да се молим. Водата нахълтала в гробниците и горкичките мъртъвци плуват из гробището.“

Навярно тъкмо бях заспала онази нощ, когато се събудих, стресната от някаква кисела и остра миризма като от разлагащи се трупове. Разтърсих с всичка сила Мартин, който хъркаше до мене. „Не усещаш ли?“ — попитах го. „Какво да усещам?“ „Миризмата — казах. — Трябва да е от мъртъвците, които плуват по улиците.“ Обзе ме ужас, като си представих само, но Мартин се обърна към стената и каза с пресипнал, сънлив глас: „Измисляш си ги разни. На бременните жени все нещо им се върти в главата.“

В четвъртък на разсъмване миризмите спряха и се загуби чувството ни за разстояние. Представата ни за време, изопачена от предишния ден, напълно изчезна. Тогава четвъртъкът престана да съществува. Онуй, което трябваше да е четвъртък, представляваше нещо съвсем осезаемо, пихтиесто, което можеше да отмахнеш с ръка и да надникнеш в петъка. Там вече нямаше нито мъже, нито жени. Моята мащеха, баща ми, индианците представляваха мазни, невероятни тела, които се движеха в тресавището на зимата. Моят баща ми каза: „Не мърдай оттук, докато не ти кажа какво става навън.“ Гласът му беше далечен и неясен и като че ли се възприемаше не със слуха, а с осезанието — единственото сетиво, което продължаваше да действува.

Но баща ми не се върна — залута се във времето.

Затуй когато настана час за лягане, повиках моята мащеха да ме придружи до спалнята. През цялата нощ сънят ми беше спокоен. На следващия ден въздухът беше същият — без цвят, без мирис, без температура. Щом се събудих, скочих на един стол и застанах неподвижна, защото нещо ми подсказваше, че една част от съзнанието ми още не е напълно събудена. Тогава чух свирката на влака — проточено и тъжно изсвирване на бягащ от бедствието влак. „Някъде е спряло да вали“ — помислих аз, а нечий глас зад гърба ми отговори сякаш на моята мисъл: „Къде ли?…“ — изрече гласът. „Кой е там?“ — попитах, поглеждайки назад, и видях мащехата си с протегната към стената дълга, слаба ръка. „Аз съм“ — каза ми тя. Попитах я дали чува свирките и тя ми каза, че ги чува и че може би някъде в покрайнините на града е престанало да вали и вече са поправили линиите. После ми подаде един поднос с димяща закуска. Замириса ми на сос с чесън и на топло краве масло. Някаква супа беше. С недоумение попитах мащехата си колко е часът, и тя ми отговори спокойно, с глас, в който звучеше отчаяно примирение: „Трябва да е около два и половина. Въпреки всичко влакът не закъснява.“ „Два и половина ли! — Учудих се аз. — Как съм могла толкова дълго да спя!“ А тя рече: „Не си спала много. Трябва да е най-много три.“ Цялата разтреперана, с чувството, че ей сега чинията ще се изплъзне от ръцете ми, аз прошепнах: „Петък, два и половина…“ А тя, чудовищно спокойна: „Два и половина е, само че е четвъртък, дъще. Все още е четвъртък, два и половина.“

Не зная колко време съм била в това полусънно състояние, когато сетивата загубват способността си да възприемат. Зная само, че след неизброими часове дочух един глас от съседната стая. Този глас каза: „Сега можеш да дръпнеш кревата насам.“ Беше уморен глас, но не беше глас на болен, а на оздравяващ. После чух шум от падащи във водата тухли. Останах неподвижна, докато осъзная, че се намирам в хоризонтално положение. Тогава усетих необятна пустота. Почувствувах трептяща и всевластна тишина в къщата и невероятна неподвижност, която сковаваше всичко. И внезапно усетих сърцето си като леден камък. „Трябва да съм умряла — помислих си. — Господи, аз съм мъртва!“ Подскочих в кревата и извиках: „Ада! Ада!“ Суровият глас на Мартин ми отговори от другото легло: „Не могат да те чуят, защото вече излязоха.“ Едва тогава си дадох сметка, че дъждът е спрял и че около нас се простира тишина, спокойствие, някакво необяснимо и всеобхватно блаженство. После се чуха стъпки в коридора. Чу се ясен и съвсем жив глас. После свеж ветрец тръшна вратата, накара пантите да изскърцат и някакво твърдо тяло неочаквано, като узрял плод тупна дълбоко в басейна на двора. Нещо във въздуха издаваше присъствието на някакво невидимо същество, което се усмихваше в мрака. „Боже мой — помислих си тогава, объркана от разместването на времето, — сега не бих се учудила, ако ме повикат да отида на литургията от миналата неделя.“

Жената, която идваше в шест

Вратата се отвори. По това време нямаше никого в ресторанта на Хосе. Часовникът току-що беше избил шест, а Хосе знаеше, че чак в шест и половина ще започнат да идват редовните му посетители. Толкова консервативна и редовна беше неговата клиентела, че още не се беше раздал шестият звън, когато в ресторанта влезе една жена — както всеки ден в същия час — и без дума да каже, седна на високия въртящ се стол. Между устните си стискаше незапалена цигара.

— Здрасти, кралице! — каза Хосе, като я видя, че сяда. После тръгна към другия край на тезгяха, бършейки с един сух парцал стъклената му повърхност. Влезеше ли някой в ресторантчето, Хосе винаги правеше същото. Дори пред жената, с която бяха стигнали почти до близост, дебелият, червендалест съдържател играеше своята ежедневна роля на усърдие.

— Какво искаш днес? — попита я той от другия край на тезгяха.

— Най-напред искам да те науча да бъдеш кавалер — отговори жената. Тя седеше в самия край на редицата от въртящи се столове, с подпрени върху тезгяха лакти, с незапалената цигара между устните. Като изрече тези думи, изкриви уста, за да забележи Хосе незапалената цигара.

— Не обърнах внимание — каза Хосе.

— Ти на нищо не си обърнал внимание още — каза жената.

Мъжът остави парцала на тезгяха, отиде до тъмните шкафове с мириса на смола и на прашно дърво и се върна с кутийка кибрит. Жената се наведе, за да стигне огънчето, което пламтеше между грубите космати ръце на мъжа. Хосе видя буйните коси на жената, намазани с гъст, евтин вазелин. Видя разголеното й рамо над сутиена на цветенца. Видя и началото на повехналата й гръд — когато жената вдигна глава, с вече разпалено въгленче между устните.

— Хубава си днес, кралице — каза Хосе.

— Не говори глупости — рече жената. — Не мисли, че това ще ми помогне да ти платя.

— Не исках това да кажа, кралице — рече Хосе. — Бас държа, че днес обедът нещо не ти е понесъл.

Жената пое първата глътка гъст дим, скръсти ръце, все с подпрени на тезгяха лакти, и се загледа навън през широкия прозорец на ресторанта. На лицето й беше изписана тъга, отегчена и пошла тъга.

— Ще ти приготвя един хубав бифтек — каза Хосе.

— Още нямам пари.

— Вече три месеца все нямаш пари, но аз винаги ти, приготвям нещо вкусно — каза Хосе.

— Днес е друго — отвърна жената мрачно, още загледана в минувачите по улицата.

— Всички дни са еднакви. Всеки ден, докато часовникът удари шест, ти влизаш, казваш, че си гладна като куче и аз ти приготвям нещо вкусно. Днес не казваш, че си гладна като куче, а казваш, че днешният ден бил различен; само тази е разликата.

— Наистина е различен — каза жената. Обърна се и погледна мъжа, който от другата страна на тезгяха ровеше нещо в хладилника. Наблюдава го в течение на две-три секунди. После погледна часовника над бюфета. Показваше шест и три минути. — Наистина, Хосе, днешният ден е различен — повтори тя. Издуха дима от цигарата си и продължи да говори отривисто и пламенно: — Днес не дойдох в шест, затова е раз личен, Хосе.

Мъжът погледна часовника и каза:

— Главата си режа, ако този часовник е назад, макар и с една минута.

— Не искам да кажа това, Хосе. Искам да кажа, че днес не съм дошла в шест — каза жената. — В шест без четвърт дойдох.

— Току-що удари шест, кралице — каза Хосе. — Когато ти влезе, часовникът току-що беше ударил.

— Аз от четвърт час съм тук — настоя жената.

Хосе отиде към нея и приближи огромното си, разчервено лице до нейното, дърпайки с показалец долния клепач на едното си око.

— Я ми дъхни — рече й той.

Жената отметна глава назад. Беше сериозна, отегчена, отпусната, разхубавена от облак тъга и умора.

— Остави тези глупости, Хосе. Ти знаеш, че повече от шест месеца не пия вече.

— Тези на другиго ги разправяй, не на мене. Бас държа, че сте изпили двама един литър.

— Изпила съм две глътки с един приятел.

— Е, сега си обяснявам — рече Хосе.

— Няма какво да си обясняваш. Аз съм тука от четвърт час.

Мъжът сви рамене.

— Добре, щом искаш, дошла си преди четвърт час — каза той. — В края на краищата за никого нямат значение десет минути повече или по-малко.

— Имат значение, Хосе — възрази жената и с израз на небрежна отпуснатост протегна ръце през тезгяха, над стъклената повърхност. — И не защото аз искам, а защото наистина съм тук отпреди четвърт час. — Погледна пак часовника и се поправи: — Какво приказвам! От двадесет минути вече!

— Добре, кралице — каза мъжът. — Един цял ден и една цяла нощ бих ти подарил само да видя, че си доволна. — През всичкото време Хосе шеташе назад-напред зад тезгяха, преместваше разни предмети, вземаше нещо от едно място и го слагаше на друго. Изпълняваше ролята си. — Искам да те видя доволна — повтори той. Спря изведнъж, обърна се към жената и каза: — Ти знаеш ли, че аз много те обичам?

Жената студено го изгледа.

— Така ли?… Какво откритие, Хосе! Нима мислиш, че бих дошла с тебе дори и за един милион песо?

— Аз не исках това да кажа, кралице — рече Хосе. — Пак ти казвам: бас държа, че обедът днес нещо не ти е понесъл.

— Не ти го казвам затова — рече жената и гласът й стана по-малко безразличен. — Просто никоя жена не би могла да издържи такова тегло като твоето, дори за един милион песо.

Хосе се изчерви. Обърна гръб на жената и започна да бърше прахта по бутилките в бюфета.

— Непоносима си днес, кралице — каза той, без да я погледне. — Най-добре ще е май да си изядеш бифтека и да отидеш да си легнеш.

— Не съм гладна — каза жената и се загледа пак на улицата, в неясните от дрезгавия здрач минувачи. В ресторанта за малко настъпи мъртва тишина, покой, нарушаван само от шетнята на Хосе. Изведнъж жената престана да гледа навън и заговори с приглушен, ласкав, съвсем друг глас:

— Истина ли е, че ме обичаш, Пепильо?

— Истина е — отговори Хосе кратко, без да я погледне.

— Въпреки онуй, което ти казах ли? — попита жената.

— Какво си ми казала? — попита Хосе, все още без промяна в гласа, все още без да я погледне.

— За единия милион песо — каза жената.

— Аз бях забравил.

— Е какво, обичаш ли ме?

— Да — отговори Хосе.

Настъпи мълчание. Хосе продължаваше да снове насам-натам с обърнато към шкафовете лице, все без да поглежда жената. Тя издуха още една глътка тютюнев дим, опря гърди в тезгяха и после попита дяволите и предпазливо, сякаш стъпваше на пръсти, прехапвайки устни, преди да заговори.

— Макар че няма да легна с тебе ли?

Чак тогава Хосе я погледна отново.

— Аз толкова много те обичам, че не бих легнал с тебе — каза той. После се приближи към мястото, където седеше тя, застана срещу нея, подпрял на тезгяха мощните си ръце, и гледайки я в очите, каза: — Аз толкова много те обичам, че всяка вечер бих убивал мъжа, който тръгва с тебе.

В първия миг жената се смути. Погледна внимателно мъжа с изражение, което се колебаеше между състраданието и подигравката. Умълча се объркана, а после бурно се разсмя.

— Ти ме ревнуваш, Хосе! Колко забавно! Ти ме ревнуваш!

Хосе пак се изчерви, обзет от искрено, почти неприлично стеснение — като момче, на което изведнъж са открили всичките тайни — и каза:

— Тази вечер ти нищо не разбираш, кралице. — Избърса потта си с парцала и добави: — От лошия живот започваш да загрубяваш май.

Но сега изразът върху лицето на жената беше съвсем друг.

— Тогава не — каза тя и пак го погледна в очите с някакъв странен блясък в погледа, разтревожена и недоверчива: — Тогава не ме ревнуваш.

— В известен смисъл, да — каза Хосе. — Само че не както ти си мислиш.

Поразхлаби яката си и продължи да се бърше, да попива с парцала потта от шията си.

— Е, тогава? — попита жената.

— Толкова те обичам, че не искам да живееш така — каза Хосе.

— Как? — попита жената.

— Да тръгваш всеки ден с различен мъж.

— Наистина ли би го убил, за да не тръгне с мене?

— Не за да не тръгне — каза Хосе. — Бих го убил, защото е бил с тебе.

— Все едно и също е — каза жената.

Разговорът беше стигнал до възбуждаща напрегнатост. Жената говореше с тих, мек, захласнат глас. Почти беше залепила лицето си до лъхащото здраве и покой лице на мъжа, който стоеше неподвижно, като омагьосан от диханието на думите й.

— Всичко това е истина — каза Хосе.

— Е, тогава — започна жената и протегна ръка да погали грубата ръка на мъжа, а с другата хвърли угарката… — тогава значи ти си способен да убиеш човек?

— За туй, което ти казах, да — отвърна Хосе с почти драматични нотки в гласа.

Жената се разсмя нервно и открито подигравателно.

— Какъв ужас, Хосе! Какъв ужас! — каза тя през смях. — Хосе да убие човек! Кой би могъл да каже, че зад дебелия и порядъчен сеньор, който никога не ми взема пари, който всеки ден ми прави бифтек и който бъбри с мен за развлечение, докато аз намеря някой мъж, се крие убиец! Какъв ужас, Хосе! Страх ме е от тебе!

Хосе беше объркан. Може би почувствува леко възмущение. Може би се почувствува измамен, когато жената прихна да се смее.

— Ти си пияна, глупачке — каза той. — Върви да спиш. Надали ще имаш желание да хапнеш нещо.

Но жената престана да се смее и отново седеше сериозна и замислена, облегната върху тезгяха. Гледаше как мъжът се отдалечава от нея, как отваря хладилника и пак го затваря, без да извади нищо от него, как тръгва после към отсрещния край на тезгяха, търкайки блестящото стъкло, както в началото. Тогава жената заговори отново със същия разнежен и ласкав глас, с който го беше попитала: „Истина ли е, че ме обичаш, Пепильо?“

— Хосе! — каза тя.

Мъжът не я погледна.

— Хосе!

— Върви да спиш — каза Хосе. — … И вземи се изкъпи, преди да си легнеш, че да изтрезнееш.

— Не съм пияна, Хосе, най-сериозно!

— Тогава си загрубяла.

— Ела насам, трябва да поговорим с тебе — каза жената.

Мъжът се приближи, залитайки между задоволството и недоверието.

— Приближи се!

Мъжът пак се изправи срещу жената. Тя се протегна напред и го дръпна силно за косата, но в движението й имаше очевидна нежност.

— Повтори ми, каквото ми каза в началото — каза тя.

— Какво? — попита Хосе, като се стараеше да я гледа, макар че главата му беше наведена и го държаха за косата.

— Че можеш да убиеш някой мъж, който е спал с мене — каза жената.

— Мога да убия някой мъж, който е спал с тебе, кралице, истина е — повтори Хосе.

Жената го пусна.

— Тогава би ли ме защитил, ако го убия аз? — попита тя с утвърдителен глас, отблъсквайки с грубо кокетство огромната свинска глава на Хосе. Мъжът не отговори нищо, само се усмихна. — Отговори ми, Хосе — настоя жената. — Ще ме защитиш ли, ако го убия аз?

— Зависи — отговори Хосе. — Ти нали знаеш, че е лесно да се каже, но е трудно да се направи.

— На никого другиго полицията не вярва тъй, както на тебе — каза жената.

Хосе доволно се усмихна. Жената отново се протегна към него през тезгяха.

— Наистина, Хосе. Бас държа, че никога не си излъгал — каза тя.

— Никаква полза няма от това.

— Все едно. Полицията го знае и ти вярва за всичко, без да те пита втори път.

Хосе зачука по тезгяха, не знаейки какво да каже. Жената погледна пак към улицата. После погледна пак часовника и гласът й се промени, стана припрян, сякаш тя искаше да свърши този разговор, преди да са дошли първите посетители.

— Би ли излъгал заради мене, Хосе? — попита го тя. — Сериозно те питам.

Тогава Хосе се обърна и я погледна изведнъж вторачено, сякаш някаква ужасна мисъл се заблъска в главата му. Мисъл, която влезе през едното му ухо, позавъртя се — смътна, объркана — и излезе после през другото, оставяйки само гореща следа от ужас.

— Ти да не си се забъркала в някоя история, кралице? — попита Хосе и се наведе напред, скръстил пак ръце върху тезгяха. Жената усети тежкото му дихание с миризма на амоняк, затруднено от силното натискане на тезгяха върху стомаха му. — Най-сериозно, кралице, в каква история си се забъркала ти? — повтори той.

Жената извъртя главата му на другата страна.

— Не съм се забъркала — каза тя. — Приказвам си просто така, за развлечение. — После пак го погледна: — Знаеш ли, може би няма да се наложи някого да убиваш.

— Никога не съм мислил да убивам когото и да е — каза Хосе, объркан.

— Не, човече. Имам предвид някой, който е спал с мене.

— А-ха! Сега вече говориш ясно. Аз винаги съм мислил, че никак не ти е нужно да водиш такъв живот. Обещавам ти, че ако се откажеш от този живот, всеки ден ще ти давам най-големия бифтек, без да ти вземам нищо.

— Благодаря ти, Хосе — каза жената. — Само че аз не затова ще се откажа, а защото вече няма да мога с никого да легна.

— Ти пак объркваш всичко — каза Хосе. Започваше май да губи търпение.

— Нищо не обърквам — каза жената. Протегна се на стола си и Хосе видя сплесканите й, печални гърди под сутиена.

— Утре се махам оттука и ти обещавам, че никога вече няма да ти досаждам. Обещавам ти, че с никого няма да спя вече.

— Какво те е прихванало изведнъж? — попита Хосе.

— Преди малко реших — каза жената. — Едва преди малко осъзнах, че е свинщина.

Хосе грабна пак парцала и започна да търка стъклото край нея. Без да я поглежда, той каза:

— Разбира се, че е свинщина, както ти го правиш. Отдавна трябваше да го разбереш.

— Отдавна започнах да го разбирам, но едва преди малко се убедих напълно. Мъжете ме отвращават.

Хосе се усмихна. Вдигна глава да я погледне, все още усмихнат, но я видя замислена, объркана, прегърбена. С тъжно, позлатено от преждевременна есен лице, тя му заговори, като се полюляваше на въртящия се стол:

— Не мислиш ли, че трябва да оставят на мира една жена, ако е убила някой случаен мъж, след като е спала с него, защото е почувствувала отвращение към него и към всички мъже, които са спали с нея?

— Няма защо да отиваш чак толкова далече — каза Хосе развълнуван, с нотка на съчувствие в гласа.

— Ами ако жената казва на мъжа, като го вижда да се облича, че изпитва отвращение към него, защото осъзнава, че се е търкаляла с него цял следобед и чувствува, че нито сапунът, нито гъбата могат да махнат от нея миризмата му?

— Това минава, кралице — каза Хосе, бършейки тезгяха, вече малко безразличен. — Няма нужда да го убиваш. Просто го оставяш да си върви.

Но жената продължаваше да говори и думите й се лееха като пълноводен поток, бързи и страстни.

— Ами ако се случи тъй, че когато жената му каже това, мъжът престане да се облича и се втурне отново към нея пак да я целува, тогава какво?

— Това няма да го направи нито един достоен мъж — каза Хосе.

— Но ако го направи? — повтори жената с отчайваща настойчивост. — Ако мъжът не е достоен и го направи и тогава жената усеща, че й е отвратителен до смърт и вижда, че единственият начин да сложи край на всичко това е да го ръгне с ножа отдолу?

— Това е диващина — каза Хосе. — За щастие, няма мъж, способен да направи това, което ти разправяш.

— Добре — каза жената, загубила вече всякакво търпение, — но ако го направи? Ти предположи, че го е направил.

— Тъй или иначе, какво чак толкова — каза Хосе, докато продължаваше да бърше тезгяха все на едно и също място, вече не много съсредоточен в разговора.

Жената почука по стъклото с кокалчетата на пръстите си. Гласът й стана пак настойчив и натъртен.

— Ти си дивак, Хосе — каза тя. — Нищо не разбираш. — Хвана го здраво за ръкава. — Хайде, кажи ми трябва ли да го убие жената.

— Хубаво де, нека е както ти казваш — рече Хосе помирително.

— Това не е ли самоотбрана? — попита жената, като го разтърси за ръкава.

— Почти, почти — каза той, като й намигна, и в това намигване имаше и разбиране, и страшно обещание за съучастничество. Но жената беше все тъй сериозна. Пусна го.

— Ти би ли излъгал, за да защитиш една жена, която направи такова нещо? — попита тя.

— Зависи — каза Хосе.

— От какво зависи?

— Зависи от жената.

— Ти си представи, че е жена, която много обичаш — каза тя. — Не за да спиш с нея, нали разбираш, а просто така я обичаш много, както ти казваш.

— Добре, кралице, нека е както искаш — каза Хосе, вяло, отегчено и пак се отдалечи от нея. Погледнал беше часовника и беше видял, че скоро ще стане шест и половина. Помисли си, че след няколко минути ресторантът ще започне да се пълни с хора и може би затова с още по-голяма сила започна да бърше стъклото, поглеждайки през прозореца към улицата. Жената седеше на стола си — мълчалива, замислена — и с израз на все по-дълбока тъга следеше движенията — на мъжа. Гледаше го тъй, както човек гледа фенер, започнал да изгасва. Изведнъж заговори пак, с мазен от кротост глас.

— Хосе!

Мъжът я погледна с настойчива и тъжна, биволска нежност. Погледна я не за да я чуе какво ще му каже, а за да види, да се увери, че тя е там, че чака един поглед, който няма защо да бъде покровителствен или съчувствен. Просто един най-обикновен поглед.

— Аз ти казах, че утре си отивам, а ти мълчиш — каза тя.

— Да, само не ми каза къде ще отидеш.

— Където и да е. Само да няма мъже, които да искат да спят с мене.

Хосе пак се усмихна.

— Сериозно ли си отиваш? — попита той, сякаш едва сега беше осъзнал, и изведнъж изразът на лицето му се промени.

— Това зависи от тебе — каза жената. — Ако съумееш да кажеш в колко часа дойдох тук, утре ще си отида и никога вече няма да върша тези работи. Радваш ли се?

Хосе кимна утвърдително, усмихнат и ясен. Жената се наведе към него.

— Ако някой ден се върна, ще ревнувам, като видя друга жена да приказва с тебе по същото време и на същия стол.

— Ако се върнеш, трябва да ми донесеш нещо — каза Хосе.

— Обещавам ти, че навсякъде ще търся мече, което се навива, и ще ти го донеса — каза жената.

Хосе се усмихна и прокара парцала по въздуха, който се беше изпречил между него и жената, сякаш избърса някакво невидимо стъкло. Жената също се усмихна, сега сърдечно и кокетно. После мъжът се отдалечи към другия край на тезгяха, търкайки стъклото.

— Какво? — попита Хосе, без да я погледне.

— Нали ако те попита някой в колко часа съм дошла днес, ще му кажеш, че съм дошла в шест без четвърт?

— Защо? — попита Хосе, все още без да я погледне и сякаш едва я беше чул.

— Това няма значение — каза жената. — Важното е да го направиш.

Тогава Хосе видя първия посетител, който влезе през люлеещата се врата и се запъти към една маса в ъгъла. Погледна часовника — беше точно шест и половина.

— Добре, кралице — отговори той разсеяно. — Както искаш. Аз винаги правя, каквото ти поискаш.

— Хубаво, направи ми тогава един бифтек — каза жената.

Мъжът се запъти към хладилника, извади чиния с месо и я остави на масата. После запали печката.

— Ще ти направя един хубав бифтек, кралице, като за прощаване.

— Благодаря ти, Пепильо — каза жената и се замисли, сякаш изведнъж се гмурна в някакъв друг свят, населен със смътни, непознати форми. Не чу от другия край на тезгяха как суровото месо запращя, когато падна във врящото масло. Не чу след това и сухия, окръжен с мехурчета пукот, когато Хосе обърна парчето месо в тигана, и не усети как сочната миризма на месо с разни подправки започна постепенно, равномерно да изпълва ресторанта. Седеше все тъй съсредоточена, задълбочена, докато най-сетне вдигна отново глава, премигвайки, сякаш идваше на себе си след краткотрайна смърт. Тогава видя мъжа до печката, осветен от веселия, разгарящ се огън.

— Пепильо!

— А?

— За какво мислиш?

— Мислех си дали ще намериш някъде мече с пружинка.

— Разбира се, ще намеря — каза жената. — А пък аз искам да ми кажеш дали ще ми дадеш всичко, което ти поискам на прощаване.

Хосе я погледна от печката.

— Колко трябва да ти повтарям? Още нещо ли искаш освен най-хубавия бифтек?

— Да — каза жената.

— Какво?

— Искам още четвърт час.

Хосе обърна цялото си тяло назад, за да погледне часовника. После погледна клиента, който седеше мълчаливо в ъгъла и чакаше, и накрая — месото в тигана, хванало златиста коричка. Чак тогава отговори:

— Аз наистина нищо не разбирам, кралице.

— Не бъди толкова глупав, Хосе — каза жената. — Спомни си, че съм тук от пет и половина.

Няма кой да пише на полковника

Полковникът отвори кутията за кафе и видя, че е останало най-много една лъжичка. Дръпна джезвето от огъня, изля половината вода направо на пръстения под и заостъргва с нож над джезвето вътрешността на кутията. Стърга, докато се отделиха и последните стърготинки кафе, размесени с ръжда от тенекията.

Докато чакаше кафето да заври — седнал до кирпичената печка, с израз на недоверчиво и простодушно очакване, — полковникът имаше чувството, че в червата му никнат отровни гъби и перуники. Беше октомври, една тежка за превъзмогване сутрин — тежка дори за човек като него, преживял толкова много сутрини като тази. Цели петдесет и шест години — откак бе свършила последната гражданска война — полковникът друго не правеше, само чакаше. И октомври беше едно от малкото неща, които идваха.

Като го видя да влиза в спалнята с кафето, жена му вдигна мрежата против комари. Астмата я беше мъчила през нощта и сега й се спеше, но се надигна да поеме чашата.

— Ами ти? — попита го тя.

— Аз вече пих — излъга полковникът. — Имаше още една голяма лъжица.

В този момент удари камбаната. Полковникът беше забравил за погребението. Докато жена му пиеше кафето си, той откачи единия край на хамака, нави го и го закачи върху другия зад вратата. А жена му си мислеше за умрелия.

— Роди се през 1922 — каза тя. — Точно един месец след нашия син. На седми април.

Сръбваше кафе и спираше да си поеме въздух, хриптейки сухо. Изглеждаше като направена само от бели хрущяли, с извит и вдървен гръбначен стълб по средата. Тежкото дишане я караше да задава въпросите си с утвърдителен глас. Когато свърши кафето, тя все още мислеше за умрелия и каза:

— Трябва да е ужасно да те погребат през октомври.

Но нейният мъж не й обърна внимание. Отвори прозореца. Октомври се беше настанил в двора. Докато съзерцаваше бухналата гъстозелена растителност, малките тунелчета на червеите в калта, полковникът отново почувства в червата си този пагубен месец.

— Костите ми са пропити с влага — рече той.

— От зимата е — отвърна жена му. — Откакто е започнало да вали, все ти разправям да си обуваш вълнените чорапи преди лягане.

— Цяла седмица вече с тях спя.

Валеше кротко, но без прекъсване. На полковника повече му се искаше да се завие с едно вълнено одеяло и да си легне пак в хамака, но настойчивият звън на пукнатите бронзови камбани му напомни за погребението.

— Октомври е — прошепна той и тръгна към средата на стаята. Едва тогава си спомни за петела, вързан за единия крак на кревата. Това беше един боен петел.

След като отнесе чашата в кухнята, отиде да навие стенния часовник с махало, в гравирана дървена кутия. За разлика от спалнята, която беше прекалено тясна за дробовете на астматичната му жена, дневната беше просторна, с четири плетени люлеещи се стола, наредени покрай масичка с покривчица и гипсова котка. На стената срещу часовника имаше картина: жена във воали, окръжена от амурчета, седи в пълна с рози лодка.

Беше седем и двадесет, когато нави часовника. После отнесе петела в кухнята, завърза го за една от подпорите на печката, смени водата в кутията и изсипа до нея шепа царевица. Група деца нахълтаха през оградата без врата, насядаха край петела и мълчаливо го загледаха.

— Не го гледайте толкова — рече им полковникът. — Петлите се изхабяват от много гледане.

Децата не мръднаха. Едно от тях засвири на хармоника някакъв модерен шлагер.

— Днес недей свири — каза му полковникът. — Има смърт в селото.

Детето прибра хармониката в джоба на панталоните си, а полковникът отиде в стаята да се облече за погребението.

Заради астмата на жена му никаква бяла дреха нямаше огладена. Затова трябваше да извади стария си черен костюм, който след сватбата им обличаше само в особени случаи. С голям труд го намери на дъното на сандъка, увит във вестници и поръсен с нафталин срещу молците. Излегната в кревата, жена му продължаваше да мисли за умрелия.

— Трябва вече да се е срещнал с Агустин — рече тя. — Дано не му е разказал в какъв хал сме след неговата смърт.

— По туй време навярно за петли си приказват — каза полковникът.

Намери в сандъка грамаден стар чадър. Жена му го беше спечелила на една политическа томбола за събиране на средства за неговата партия. Същата вечер бяха гледали на открито представление, което въпреки дъжда не беше прекъснато. Полковникът, жена му и техният син Агустин, тогава осемгодишен, останаха до края на представлението, свити под чадъра. Сега вече Агустин го нямаше, умрял беше, а лъскавият атлаз на чадъра беше прояден от молците.

— Виж на какво е заприличал нашият чадър, само за някой палячо от цирка става — каза полковникът, повтаряйки една своя отдавнашна шега. Отвори го и над главата му се разпери чудновата плетеница от металически пръчици. — Бива го само звездите да броиш през него.

И се усмихна. Но жена му не си даде труд да погледне чадъра.

— С всичко е така — прошепна тя. — Живи изгниваме. — И затвори очи, за да може по-съсредоточено да си мисли за умрелия.

След като се обръсна пипнешком — защото отдавна нямаха огледало, — полковникът мълчаливо се облече. Тесните му панталони — тесни едва ли не колкото и дългите му гащи, вързани на глезените с връзки — се държаха на кръста му благодарение на две презрамки от същия плат, които минаваха през две позлатени токи, зашити на височината на бъбреците. Колан не носеше. И по цвят, и по коравина ризата му беше също като картон и се закопчаваше с медно копче, което служеше и за прикрепване на подвижната му яка. Но яката беше скъсана, затова полковникът реши да не слага връзка.

Всяко нещо извършваше тъй, сякаш беше изключително важно. Костите на ръцете му бяха покрити с лъскава, опъната кожа на червени петна, също като кожата на шията му. Преди да обуе лачените си обувки, той остърга засъхналата по шевовете им кал. Жена му го погледна, видя го облечен като в деня на сватбата им и едва тогава забеляза колко много е остарял мъжът й.

— Облякъл си се като за важно събитие — рече му тя.

— Това погребение е важно събитие — каза полковникът. — От много години това е първият човек, умрял от естествена смърт.

След девет часа̀ престана да вали. Когато полковникът се накани да излиза, жена му го хвана за ръкава на сакото.

— Вчеши се — каза му тя.

Той се опита да приглади с един гребен от рог стоманеносивата си четина, но това беше безполезно усилие.

— Навярно приличам на папагал — каза той.

Жена му го огледа и си помисли, че не прилича. Полковникът не приличаше на папагал. Беше сух, с едри кости, съединени сякаш с гайки и болтове. Заради живостта в очите си никак не изглеждаше като консервиран във формалин.

— Така видът ти е хубав — съгласи се тя и когато мъжът й вече излизаше от стаята, добави: — Попитай доктора дали не сме го обидили нещо, та не идва.

Те живееха в края на селото, в една къща с покрив от палми, с варосани стени с олющена мазилка. Още беше влажно, но вече не валеше. Полковникът слезе към площадката по една улица със сгушени една в друга къщи. Като излезе на главната улица, остана поразен: докъдето очите му стигаха, селото беше постлано с цветя. Пред вратите на къщите бяха насядали облечени в черно жени и чакаха погребението.

Когато стигна до площада, пак започна да вали. Съдържателят на салона за билярд видя полковника от вратата на своето заведение и му извика, разперил ръце:

— Почакайте, полковник, ще ви дам чадър.

— Благодаря, така ми е добре — отговори полковникът, без да обърне глава.

Още не бяха изнесли ковчега. Облечени в бяло, с черни връзки, мъжете разговаряха пред вратата под чадърите си. Един от тях видя полковника да прескача локвите по площада.

— Ела тук, кумец — извика му той и му направи място под своя чадър.

— Благодаря, куме — каза полковникът, но не прие поканата.

Влезе направо в къщата, за да изкаже съболезнованията си на майката на умрелия. Първото, което усети, беше мирисът на много и най-различни цветя, а после, горещината. Полковникът се опита да си пробие път през струпаното в спалнята множество, но някой сложи ръка на рамото му и през тунел от разстроени лица го побутна към дъното на стаята, към мястото, където зееха — дълбоки и разширени — носните кухини на мъртвия.

Там беше и майката. С едно плетено палмово ветрило тя пъдеше мухите от ковчега. И други жени, облечени в черно, съзерцаваха мъртвеца — със същия израз, с който човек наблюдава течението на река. Изведнъж от дъното на стаята се разнесе плач. Полковникът отстрани някаква жена, озова се до майката на умрелия, която стоеше в профил към него, сложи ръка на рамото й, стисна зъби и рече:

— Моите искрени съболезнования.

Тя не обърна глава. Отвори уста и жално заизвива. Полковникът се стресна. Усети как безформената маса, която избухна в треперливи вопли, го заблъска към мъртвеца. Понечи да се хване за нещо, но не напипа стена. На нейно място имаше други човешки тела. Някой бавно и съвсем ласкаво изрече до самото му ухо:

— Внимателно, полковник.

Той обърна глава и видя, че стои до самия мъртвец. Само че не го позна, защото беше вдървен и променен, и както беше увит в бяло платно, с медната тръба в ръце, изглеждаше не по-малко разстроен от самия него. Когато, задушен от воплите, полковникът вдигна глава, за да си поеме въздух, видя, че затвореният ковчег се носи към вратата по наклон от цветя, които се разкъсваха в стените. Изпоти се. Заболяха го ставите. След миг осъзна, че се намира на улицата, защото дъждът намокри клепачите му. Някой го хвана за ръката и му каза:

— Побързай, куме, че те чакам.

Беше дон Сабас, кръстникът на мъртвия му син, единственият от водачите на неговата партия, който успя да се спаси от политическите преследвания и продължаваше да си живее в селото.

— Благодаря ти, куме — отвърна полковникът и мълчаливо тръгна под чадъра. После забеляза, че в духовия оркестър липсва една тръба, и за първи път съвсем ясно си даде сметка, че мъртвият беше мъртъв. — Горкият — прошепна.

Дон Сабас се закашля пресипнало. Той държеше чадъра високо в лявата си ръка — дръжката стигаше почти до главата му, защото беше по-нисък от полковника. Когато погребалното шествие излезе от площада, хората започнаха да си приказват. Тогава дон Сабас обърна към полковника своето опечалено лице и попита:

— Какво става с петела, кумец?

— В къщи си е петелът — отвърна полковникът.

В този миг някой извика:

— Къде сте тръгнали с този мъртвец?

Полковникът вдигна очи нагоре и видя кмета, застанал на балкона на полицейския участък — по гащи и по фланела, сериозен, с подута небръсната буза. Музикантите прекъснаха траурния марш. След малко полковникът чу гласа на отец Анхел, който нещо заприказва с кмета на висок глас. През почукването на дъжда по чадърите успя да долови за какво става дума.

— Е, какво сега? — попита дон Сабас.

— Сега нищо — отговори полковникът. — Погребалното шествие не можело да мине край полицейския участък.

— Ах, да, аз бях забравил! — възкликна дон Сабас. — Все забравям, че е обявено извънредно положение.

— Само че това не е бунт, а погребение на един нещастен музикант — възрази полковникът.

Шествието тръгна в друга посока. В долните махали жените гледаха как минава ковчегът и мълчаливо гризяха нокти. Но като отмина, застанаха по средата на улицата и нададоха викове — хвалебствени, благодарствени и прощални викове, сякаш вярваха, че мъртвецът ги чува от ковчега си. Като стигнаха гробищата, на полковника му призля. Когато дон Сабас го побутна към стената, за да направи място на мъжете, които носеха мъртвеца, обърна се към него усмихнат, но видя лицето му застинало.

— Какво ти става, кумец?

Полковникът изпъшка:

— Нали е октомври, куме…

Върнаха се по същата улица. Дъждът беше спрял. Небето стана дълбоко, наситено синьо. „Вече не вали“ — помисли си полковникът и се почувства по-добре, но остана задълбочен в себе си. Дон Сабас го прекъсна:

— Трябва да отидеш при доктора да те прегледа, кумец.

— Аз не съм болен — каза полковникът, — само че дойде ли октомври, някакви животинки започват сякаш да се въдят в червата ми, такова нещо усещам.

— А-ха — рече дон Сабас и се сбогува пред вратата на своята къща — нова двуетажна сграда с решетки от ковано желязо по прозорците.

Полковникът се запъти към своята със съжаление, че ще трябва да съблече официалния си костюм. След малко пак излезе — отиде до бакалницата на ъгъла да купи кутия кафе и половин либра царевица за петела.

 

 

Полковникът се зае с петела, макар че този четвъртък предпочиташе да си остане в хамака. Няколко дни валя непрекъснато. През седмицата флората в неговите вътрешности се развихри. Няколко нощи не спа, измъчван от свирещото дишане на астматичната си жена. Но в петък следобед октомври благоволи да им даде почивка. Другарите на Агустин — майстори-шивачи, какъвто беше и той, и страстни запалянковци по борбата с петли — се възползваха от това и наминаха да проверят петела. Във форма беше.

След като ги изпрати, полковникът се върна в стаята при жена си. Тя се размърда и го попита:

— Какво казват?

— Запалени са много — отвърна полковникът. — Всичките спестяват пари, за да могат да заложат на петела.

— Не знам какво са му харесали на този петел — рече жена му. — Толкова е грозен! На мене ми изглежда като ненормален: главата му е прекалено малка за краката.

— Те казват, че това е най-хубавият петел в целия департамент — възрази полковникът. — Около петдесет песети струва.

Уверен беше, че този довод напълно оправдава решението му да запази петела — наследството от сина им, когото преди девет месеца на арената за бой с петли направиха на решето за разпространение на нелегална информация.

— Приказки са това, че струвал скъпо — каза жена му. — Като се свърши царевицата, ще трябва от себе си да късаме, за да го храним.

Докато търсеше дочените си панталони в сандъка, полковникът през всичкото време си мислеше.

— Остават само няколко месеца — каза той. — Вече със сигурност се знае, че през януари ще има боеве. После ще можем да го продадем на по-добра цена.

Панталоните му бяха неогладени и жена му ги опъна върху печката с две железни ютии за въглища.

— Защо бързаш толкова да излезеш? — попита го тя.

— За пощата.

— Съвсем забравих, че днес е петък — рече тя, като се върна в стаята.

Полковникът беше облечен, но още не си беше обул панталоните. Тя погледна обувките му.

— Тези обувки са вече за изхвърляне — каза му тя. — Започни да си носиш лачените.

Полковникът се почувства съкрушен.

— Те са като за сирак — възпротиви се той. — Всеки път, когато ги обуя, се чувствам като избягал от сиропиталище.

— Та не сме ли сираци ние без нашия син? — каза жена му.

И този път успя да го убеди.

Полковникът се запъти към пристанището още преди да изсвирят корабчетата — по лачените обувки, по един бял панталон без каиш и по ризата, закопчана горе с медно копче, без подвижната яка. Застана при дюкяна на сириеца Мойсей да гледа как маневрират шлеповете. Пътниците слязоха, разнебитени от осемте часа пътуване в едно и също положение. Бяха същите както винаги: разни амбулантни търговци и хора от селото се връщаха към всекидневието си, след като бяха пътували през седмицата.

Пощенското корабче беше последно. Полковникът с вътрешна тревога следеше как се приближава към брега, как акостира. На покрива той различи торбата с писмата, привързана за парните комини и покрита с восъчно платнище. Петнадесет години очакване бяха изострили интуицията му, а петелът беше изострил нетърпението му. Пощенският чиновник се качи на корабчето, отвърза торбата, метна я на гръб и от този миг нататък полковникът вече не го изпусна от очи.

Тръгна след него по успоредната на пристанището улица — лабиринт от дюкяни и сергии с изложени пъстроцветни стоки. Всеки път, когато вършеше това, полковникът изпитваше съвсем различно вълнение, но винаги една и съща беше непреодолимата му като страха тревога. В пощата лекарят вече чакаше вестниците.

— Моята жена пита дали не сме ви обидили нещо, та не идвате вкъщи, докторе — каза му полковникът.

Лекарят беше млад човек с обрасъл с лъскави къдри череп. Имаше нещо невероятно в съвършенството на зъбите му. Той запита как е здравето на болната и полковникът подробно го осведоми, без да изпуска от очи движенията на пощенския чиновник, който разпределяше писмата по кутиите, наредени по азбучен ред, но вършеше това толкова бавно, че довеждаше полковника до отчаяние.

Лекарят получи кореспонденцията си заедно с пакет вестници. Отдели на една страна бюлетините за научна пропаганда и прочете бегло личните си писма. В това време чиновникът раздаде писмата на всички, които бяха дошли да си ги получат. Полковникът погледна кутията с неговата начална буква и един плик за въздушна поща със сини краища още повече опъна нервите му.

Лекарят разкъса печата на пакета с вестниците и прочете набраните с едър шрифт новини, а полковникът, вперил очи в кутията с неговата буква, чакаше пощенският чиновник да стигне до нея. Но той не се спря на неговата буква. Лекарят престана да чете вестниците, погледна полковника, после погледна чиновника, седнал пред телеграфните съоръжения, после пак полковника.

— Да си вървим — рече той.

— За полковника няма нищо — каза чиновникът, без да вдигне глава.

Полковникът се засрами.

— Аз нищо не чаках — излъга той. Обърна се към лекаря и със съвсем детинско изражение в очите каза: — На мен няма кой да ми пише.

На връщане вървяха мълчаливо. Лекарят — задълбочен във вестниците, полковникът — с обичайната си походка на човек, който е загубил току-що някоя монета и се връща по същия път да я потърси. Беше ясна привечер. Бадемите на площада ръсеха последните си скапани вече листа. Когато стигнаха до вратата на амбулаторията, започваше да се стъмнява.

— Какви новини има? — попита полковникът.

Лекарят му подаде няколко вестника.

— Човек не може да разбере — каза той. — Трудно е да прочетеш между редовете онуй, което цензурата позволява да се публикува.

Полковникът прочете набраните едро заглавия — все международни новини. Горе, на четири колони — информация за национализирането на Суецкия канал. Първата страница беше почти изцяло заета с покани за някакво погребение.

— Няма надежда за избори — каза полковникът.

— Не бъдете наивен, полковник — отвърна лекарят. — Ние вече сме достатъчно възрастни хора, за да чакаме Месията.

Полковникът посегна да му върне вестниците, но лекарят не ги прие.

— Вземете ги вкъщи — рече той. — Довечера ще ги прочетете и утре ще ми ги върнете.

Малко след седем часа от камбанарията заби камбаната на филмовата цензура. Отец Анхел използваше това средство за разгласяване на моралната оценка за всеки филм — според списъка, който получаваше всеки месец. Жената на полковника преброи дванадесет удара.

— За всички е лош — каза тя. — Почти цяла година вече филмите са лоши за всички. — Спусна си мрежата срещу комари и прошепна: — Светът е развратѐн.

Но полковникът никак не реагира на думите й. Преди да си легне, завърза петела за крака на кревата, заключи къщата и напръска спалнята с флайтокс. После сложи лампата на пода, закачи хамака и легна да прочете вестниците.

Прочете ги подред и от първата страница до последната, заедно с обявленията. В единадесет изсвири сирената за полицейския час. Скоро след това полковникът довърши четенето, отвори външната врата и докато пусне една струя в непроницаемата нощ по посока на оградата, комарите го нападнаха. Когато се върна в стаята, жена му беше будна.

— Нищо ли не пишат за ветераните? — попита го тя.

— Нищо — каза полковникът и преди да легне в хамака, изгаси лампата. — Отначало публикуваха поне списъка на новопенсионираните, а от пет години вече нищо не пишат.

След полунощ започна да вали. Полковникът заспа, но съвсем скоро се събуди, измъчен от червата си. Някъде в къщата закапа вода. Завит презглава с вълненото одеяло, той се помъчи да разбере в тъмното къде капе. Струйки ледена пот се плъзнаха по гръбначния му стълб. Тресеше го. Усети, че плува в блато от желатин, описвайки концентрични кръгове. Някой заговори и полковникът му отвърна от своето походно легло на революционер:

— С кого приказваш? — попита жена му.

— С онзи англичанин, маскиран като тигър, дето се появи в лагера на полковник Аурелиано Буендия — отговори полковникът и се обърна в хамака си. Изгаряше в треска. — Това беше граф Марлбъроу.

Осъмна разнебитен. Когато удариха втори камбани за литургия, той скочи от хамака си в една мътна, разтревожена от кукуригането на петела утрин. Главата му още се въртеше в концентрични кръгове. Започна да му се повдига. Излезе на двора и през настойчивия шепот на дъжда и неприветливите миризми на октомври се запъти към нужника. Въздухът в малката дъсчена колиба с цинков покрив беше наситен с амонячни изпарения. Полковникът надигна капака и от дупката излетяха рой триъгълни мухи.

Лъжлива тревога излезе. Клекнал върху нерендосаните дъски, той преглътна горчилката на неосъщественото желание. Вместо повдигане сега усещаше тъпа болка в хранопровода. „Нищо няма — прошепна си той. — Винаги същото ми става през октомври.“ И с присъщия си израз на доверчива наивност зачака да се успокоят гъбичките в червата му. Тогава се върна вкъщи за петела.

— Тебе през нощта те трѐсе и бълнува — каза жена му. След една седмица криза тя се беше запретнала да разтребва.

Полковникът се помъчи да си спомни.

— Не ме е тресло — излъга той. — Пак сънувах онзи сън с паяжините.

Както винаги след криза, жена му гореше от жажда за дейност. До обед обърна къщата наопаки. Размести всичко — освен часовника и картината с нимфата. Толкова дребничка и подвижна беше, че като я гледаше човек да снове насам-натам по чехли и затворена догоре рокля, можеше да си помисли, че притежава способността да минава през стените. В леглото беше едно нищо, а сега, като се движеше между саксиите с папрати и бегонии, къщата просто преливаше от нейното присъствие. Но към дванадесет часа тя отново придоби човешката си тегловност.

— Ако днес беше рожденият ден на Агустин, щях да запея — каза тя, бъркайки тенджерата, където вряха, нарязани на парчета, всички неща за ядене, каквито беше способна да роди земята на Тропика.

— Ако ти се пее, пей — каза полковникът. — Това е хубаво за жлъчката.

Лекарят дойде следобед. Полковникът и жена му пиеха кафе в кухнята, когато той бутна пътната врата и извика:

— Болните да не са измрели!

Полковникът стана да го посрещне.

— Така е, докторе — каза той, запътвайки се към дневната, — аз винаги съм казвал, че вие сверявате часовника си по лешоядите.

Жена му отиде в стаята да се приготви за прегледа. Лекарят остана в дневната с полковника. Въпреки жегата от безупречния му ленен костюм лъхаше свежест. Когато жената извика, че е готова, лекарят подаде на полковника три сгънати листа в един плик и подхвърли, влизайки в стаята:

— Ето за какво не пишеха вчерашните вестници.

Полковникът така и предполагаше. Това беше кратка информация за последните събития в страната, напечатана на циклостил и предназначена за нелегално разпространение. Съобщения за състоянието на въоръжената съпротива във вътрешността на страната. Почувства се сломен. Десет години нелегални информации не го бяха научили, че с всеки месец новините стават все по-неочаквани. Докато лекарят се върне в дневната, той прочете всичко.

— Моята пациентка е по-здрава и от мене — каза той. — С такава астма като нейната аз сто години мога да живея.

Полковникът мрачно го погледна. Подаде му плика, без дума да продума, но лекарят отблъсна ръката му.

— Пуснете ги да се четат — каза той тихо.

Полковникът прибра плика в джоба на панталоните си. Жена му излезе от стаята и рече:

— Тези дни ще взема да умра и тогава ще го заведа в ада, докторе.

Лекарят й отговори, като показа мълчаливо стереотипния емайл на зъбите си. Дръпна един стол към масичката и извади от чантата си няколко шишенца безплатни лекарства, изпратени за мостра. Жената се запъти към кухнята.

— Почакайте, ей сега ще ви сваря кафе.

— Много благодаря, не искам — каза лекарят. Написа дозировката на едно листче от бележника си за рецепти и добави: — Няма да ви дам никаква възможност да ме отровите.

Тя се засмя от кухнята. Когато написа всичко, лекарят прочете рецептата на висок глас, защото знаеше, че никой не можеше да разчете почерка му. Полковникът се помъчи да съсредоточи вниманието си. Когато се върна от кухнята, неговата жена видя на лицето му опустошителните следи от предишната нощ.

— Тази нощ го втресе — каза тя, имайки пред вид мъжа си. — Близо два часа бълнува, приказва разни врели-некипели за гражданската война.

Полковникът се смути.

— Не ме е тресло — отрече той пак и се стегна. — А освен това, когато наистина се разболея, в ничии ръце няма да се оставя — добави той. — Сам ще се изхвърля в кофата за боклук.

И отиде в стаята да донесе вестниците.

— Благодаря за цветето — каза лекарят.

Заедно вървяха до площада. Въздухът беше сух. Битумът на уличната настилка започваше да се размеква от горещината. Когато лекарят му каза „Довиждане“, полковникът със стиснати зъби го попита:

— Колко ви дължим, докторе?

— Засега нищо — каза лекарят и го потупа по гърба. — Когато спечели петелът, ще ви изпратя една тлъста сметка.

Полковникът се запъти към шивачницата да занесе на другарите на Агустин нелегалния бюлетин. Откак избиха или изгониха от селото неговите съратници, а той се превърна в самотник, чието единствено занимание беше да чака пощата всеки петък, едничкото му убежище беше там.

Следобедната горещина засили жаждата за дейност на жена му. Седнала между бегониите до един сандък с негодни стари дрехи, тя извърши още веднъж вечното чудо: направи от нищо нещо. От ръкави уши яки, а от долната част на гърба — маншети, и сложи квадратни кръпки, идеални кръпки, при това от различни по цвят парчета. Един щурец на двора настрои свирката си. Слънцето вече натежа, но тя не го видя как умира над бегониите. Вдигна глава чак привечер, когато полковникът се прибра. Тогава стисна с две ръце врата си, поразтри ставите си и рече:

— Мозъкът ми се вдърви.

— Винаги е бил такъв — каза полковникът, а после забеляза, че жена му е покрита цялата с разноцветни парцали, и добави: — Приличаш на кълвач.

— Човек трябва на кълвач да заприлича, за да може да те облече — каза тя и разпери една риза, сглобена от три различни цвята. Само яката и маншетите бяха еднакви. — На карнавала ще е достатъчно да си свалиш сакото.

Прекъснаха я камбаните за вечерня. „Ангел господен възвести на Мария…“ — зачете тя на висок глас и тръгна с ризата към спалнята. Полковникът поприказва с децата, които на връщане от училище се отбиха да погледат петела. После си спомни, че няма царевица за другия ден и влезе в спалнята да поиска пари от жена си.

— Останали са май само петдесет сентаво — каза му тя.

Парите държеше под рогозката на кревата, вързани на възел в една кърпа. От шевната машина на Агустин бяха. Девет месеца харчиха от тези пари, сентаво по сентаво, като ги разпределяха между своите нужди и нуждите на петела. Сега имаше само две монети — едната от двадесет, а другата от десет сентаво.

— Купи една либра царевица — каза жена му. — А с останалите пари купи кафе за утре и четири унции сирене.

— И едно позлатено слонче, да си го закачим на вратата — продължи полковникът. — Само царевицата струва четиридесет и две сентаво!

И двамата се замислиха.

— Петелът не е човек и затова може да почака — рече жената най-напред, но изразът на мъжа й я накара да замълчи. Полковникът седна на кревата, подпря лакти на коленете си и запрехвърля монетите от едната ръка в другата.

— Не го правя заради себе си — рече той накрая. — Ако зависеше от мене, още тази вечер щях да сготвя яхния от този петел. Стомашно разстройство за петдесет песо, това навярно е много хубаво. — Той замълча, за да смачка един комар на врата си, после проследи с очи жена си из стаята. — Само едно ме притеснява: че горките момчета спестяват заради него.

Тогава тя се замисли. Направи пълен кръг с машинката за флайтокс и полковникът долови в движенията й нещо съвсем особено — тя сякаш свикваше домашните духове, за да се посъветва с тях. Накрая остави машинката над олтарчето с книжни иконки, вторачи кехлибарените си очи в кехлибарените очи на полковника и каза:

— Купи царевица, пък ние бог знае как ще се оправяме.

 

 

През следващата седмица всеки път, като сядаха на масата, полковникът повтаряше: „Ето какво се казва с един хляб да нахраниш всички гладни!“ С удивителната си способност да прави разни комбинации, да кърпи, да замрежва жена му сякаш бе открила някаква тайна и благодарение на нея успяваше да крепи домашните финанси съвсем на голо. Октомври им даде още няколко дни да си отдъхнат от дъжда. След обилната влага природата потъна в тежка дрямка. Медночервеното слънце вля нови сили на болната и тя посвети три следобеда на косите си.

— Сега край няма да има — каза полковникът, като я видя първия следобед да разчесва дългите си синкавосиви кичури с един рядък гребен.

Втория следобед тя седна на двора, постла на скута си бял чаршаф и с един по-гъст гребен започна да изтърсва въшките. През време на кризата й те много се бяха навъдили. Накрая си изми главата с лавандулова вода, почака косите й да изсъхнат и ги нави отзад на тила в двоен кок, забоден с малко гребенче.

Полковникът чакаше. През нощта будува в хамака и часове наред с тревога мисли за състоянието на петела. Но в сряда го претеглиха и видяха, че е във форма.

Същия следобед, когато другарите на Агустин си отидоха, правейки весели сметки за победата на петела, полковникът също се почувства във форма. Жена му го подстрига.

— Ти свали двадесет години от плещите ми — каза й той, проверявайки косата си с ръце.

Жена му си помисли, че той е прав, и каза:

— Когато съм добре, мога и мъртвец да възкреся.

Но нейната убеденост трая само няколко часа. Вкъщи не беше останало вече нищо за продан освен часовника и картината. В четвъртък вечер, когато нямаше вече откъде да вземе, жена му изрази тревогата си от положението им.

— Не се безпокой — утеши я полковникът. — Утре идва пощата.

На другия ден той отиде пред амбулаторията на лекаря да почака корабчетата.

— Самолетът е прекрасно нещо — рече полковникът с вперени в торбата с пощата очи. — Разправят, че за една нощ може да стигне до Европа.

— Така е — каза лекарят, веейки си с някакво илюстровано списание.

Полковникът откри пощенския чиновник сред група хора, които чакаха корабчето да свърши маневрите си, за да скочат на борда. Пощенецът скочи пръв, пое от капитана някакъв запечатан с червен восък плик и после се качи на покрива. Торбата с пощата беше завързана между варелите с петрол.

— Да, но не е съвсем безопасен — каза полковникът и загуби от очи пощенеца, но пак го намери, този път сред разноцветните бутилки на количката с разхладителни напитки. — Напредъкът на човечеството не отива напразно.

— В днешно време самолетът е по-сигурен от кораба — възрази лекарят. — Лети на двадесет хиляди стъпки височина и прелетява над всички бури.

— Двадесет хиляди стъпки! — повтори полковникът, объркан, не можейки да си представи подобна височина.

Лекарят се разпали. Протегна напред списанието, както го държеше с две ръце, и го закова на едно място в пълна неподвижност.

— Стабилността му е съвършена — рече той.

Но цялото внимание на полковника беше в пощенския чиновник. Видя го, че изпи някакво разхладително питие с розова пяна. Чашата държеше с лявата си ръка. Дясната беше заета от торбата с писмата.

— Освен това — подхвана отново лекарят — в океана има закотвени кораби, които непрекъснато поддържат връзка с нощните самолети. При такива предохранителни мерки самолетът е много по-сигурен от кораба.

Полковникът го погледна и рече:

— Навярно. Трябва да е нещо като летящите килимчета.

Пощенецът се запъти направо към тях. Полковникът се дръпна малко назад, подтикнат от непреодолимото си и тревожно нетърпение да разчете името върху плика с червените печати. Пощенецът отвори торбата, подаде на лекаря пакета с вестниците, после скъса пакета с частната кореспонденция, провери точния брой на писмата и прочете имената на адресатите. Лекарят отвори вестниците.

— Пак въпросът за Суец — подхвърли той, прочитайки набраните едро съобщения. — Западът губи почва.

Полковникът не можа да прочете изнесените на челно място новини. Помъчи се да преодолее неприятното усещане в стомаха си.

— Откак има цензура, вестниците само за Европа пишат — забеляза той. — Най-добре ще стане европейците да дойдат тука, а ние да отидем в Европа. Така всеки ще знае какво става на неговата земя.

— В представите на европейците Южна Америка е мустакат мъж с китара и револвер — каза лекарят, смеейки се над вестника. — Те не разбират главното.

Пощенецът му подаде писмата, сложи останалите обратно в торбата и пак я затвори. Лекарят реши да прочете две писма, но преди да разкъса пликовете, погледна полковника. После погледна чиновника от пощата.

— За полковника нищо ли няма?

Ужас обзе полковника. Пощенецът метна торбата на гръб, слезе от тротоара и без да обърне глава, отговори:

— Няма кой да пише на полковника.

Противно на навика си, този път той не тръгна направо към къщи. Изпи едно кафе в шивачницата, докато другарите на Агустин преглеждаха вестниците. Чувстваше се измамен. Предпочиташе да остане там до следващия петък, за да не се явява пред жена си с празни ръце. Но когато затвориха шивачницата, трябваше да застане лице срещу лице с действителността. Жена му го чакаше.

— Нищо ли няма? — попита го тя.

— Нищо — отвърна полковникът.

Следващия петък отиде пак да чака корабчето. И както всички петъци дотогава, пак се върна вкъщи без очакваното писмо.

— Предостатъчно чакаме вече — каза вечерта жена му. — Трябва човек да има биволско търпение като тебе, за да може петнадесет години да чака едно писмо.

Полковникът легна в хамака да прочете вестниците.

— Трябва да дочакаме реда си — каза той. — Нашият номер е хиляда осемстотин двадесет и три.

— Откакто сме зачакали, този номер два пъти излезе на лотарията — възрази жена му.

Както всеки път, полковникът прочете вестниците от първата страница до последната, заедно с обявленията. Докато четеше, все си мислеше за своята пенсия на ветеран. Преди деветнадесет години, когато конгресът прие закона, започна една доказателствена процедура, която се точи цели осем години. После бяха нужни още шест години, за да го включат в йерархичния списък. Това беше последното писмо, което полковникът получи.

Довърши четенето на вестниците след полицейския час. Когато понечи да изгаси лампата, забеляза, че жена му е будна.

— Ти пазиш ли още онази изрезка?

Жена му се помъчи да си спомни.

— Да. Трябва да е при другите документи.

Тя излезе изпод мрежата срещу комарите и измъкна от шкафа едно дървено ковчеже с пакет писма, подредени по дати и завързани с ластик. Намери съобщението на някаква адвокатска кантора, която щяла да се заеме енергично да действа за военните пенсии.

— Откога ти разправям да отидеш при друг адвокат! Досега щяхме да получим тези пари и да ги изхарчим — каза жената, подавайки изрезката на мъжа си. — Нищо няма да получим, защото са закопали преписката ни.

Полковникът прочете изрезката с дата от преди две години и я прибра в джоба на ризата си, закачена зад вратата.

— Лошото е, че за да сменим адвоката, ще трябват пари.

— Нищо подобно! — отсече жена му. — Ще им напишеш да си приспаднат дължимото от пенсията, когато я получат. Само така ще вземат присърце този въпрос.

И тъй, в събота следобед полковникът отиде при своя адвокат. Свари го безгрижно излегнат в хамака. Беше огромен негър само с два кучешки зъба на горната челюст. Пъхна крака в едни чехли с дървени подметки и отвори прозореца на кабинета си над прашна пианола с напъхани в мястото за ролките книжа: изрезки от „Държавен вестник“, залепени в стари счетоводни книги, и едно непълно течение на бюлетините на държавната бюджетна комисия. Пианолата без клавиши служеше същевременно и за писалище. Адвокатът седна на един стол с пружини. Преди да разкрие пред него какъв е поводът за посещението му, полковникът изрази безпокойството си.

— Аз ви предупредих, че това няма да е работа за два дни — вметна адвокатът в една от паузите на полковника. Беше като смазан от жегата. Натисна назад пружините на стола си и започна да си вее с някакъв плакат за пропаганда. — Моите агенти често ми пишат, че няма причини да се отчайваме.

— От петнадесет години все едно и също — възрази полковникът. — Тя тази работа стана „Трай, коньо, за зелена трева“.

Адвокатът много образно му описа сложните канцеларски пътеки. Столът му беше прекалено тесен за неговите пищни кълки.

— Преди петнадесет години беше по-лесно — каза той. — Тогава съществуваше общинското дружество на ветераните, образувано от членове и на двете партии. — Той напълни дробовете си с палещ въздух и важно произнесе: — Съединението прави силата — сякаш току-що беше измислил тази сентенция.

— Никаква сила не направи съединението в този случай — каза полковникът и за първи път си даде сметка, че е останал съвсем сам. — Докато чакаха пощата, всичките ми другари измряха.

Адвокатът никак не се разчувства.

— Законът беше приет прекалено късно — рече той. — Не всички са имали късмет като вас да станат полковници на двадесет години. Освен това, не беше предвидено специално перо в бюджета, затова правителството трябваше да кърпи оттук-оттам.

Все същата песен му пееха. Като я слушаше, полковникът всеки път изпитваше глуха неприязън.

— Това не е милостиня — каза той. — Не става дума да ни направят някакво благодеяние. Ние кръвта си проливахме, за да спасим републиката.

Адвокатът разпери ръце.

— Така е, полковник — рече той. — Човешката неблагодарност е безгранична.

И тази песен беше слушал полковникът. За първи път я чу на следващия ден след Нерландския договор, когато правителството обеща на двеста офицери, защищавали революцията, да им плати пътните разноски и обезщетение. Един революционен батальон, съставен главно от юноши, избягали от училище, чака три месеца на бивак край гигантската сейба на Нерландия. После се върнаха по домовете си на свои собствени разноски и там продължиха да чакат. Почти шестдесет години след това полковникът още чакаше.

Възбуден от спомените, той зае тържествена поза. Подпря в бедрената кост дясната си ръка — само кожа и кости, съединени от нервни влакна — и прошепна:

— Затова взех едно решение.

Адвокатът се озадачи:

— Какво решение?

— Да се обърна към друг адвокат.

Една патица, следвана от няколко жълти патенца, влезе в кабинета и адвокатът стана да я изгони.

— Както кажете, полковник — рече той, пъдейки пернатите. — Както кажете, тъй ще бъде. Ако можех да върша чудеса, нямаше да живея в този кокошарник.

Сложи на вратата към двора една дървена решетка и пак седна.

— Моят син през целия си живот работи — каза полковникът. — Къщата ми е ипотекирана. А законът за пенсиите беше един хубав доход за адвокатите.

— Но не и за мене — възрази адвокатът. — Всичките ви пари до последното сентаво отидоха за молбите.

Полковникът се упрекна, че е бил несправедлив.

— Аз не исках да кажа това — поправи се той и избърса челото си с ръкава на ризата. — От тази жега на човек мозъкът му завира.

Адвокатът преобърна кабинета си, за да намери пълномощното. Слънцето запълзя към средата на голата стая, построена от нерендосани дъски. След като напразно търси къде ли не, адвокатът застана на четири крака, пухтейки, и измъкна изпод пианолата свитък книжа.

— Ето го! — и подаде на полковника един подпечатан лист. — Трябва да напиша на моите агенти да анулират копията — каза той в заключение.

Полковникът изтърси листа от праха и го прибра в джоба на ризата си.

— Скъсайте го вие сам — каза му адвокатът.

— Няма да го скъсам — отговори полковникът. — Това са двадесет години спомени.

И зачака адвокатът да продължи да търси. Но той не продължи. Отиде до хамака да си избърше потта. Оттам погледна полковника през трептящия въздух.

— Трябват ми и документите — рече полковникът.

— Какви документи?

— Доказателствените документи.

— Това вече няма да е възможно, полковник.

Полковникът се обезпокои. Като ковчежник на революцията от военното окръжие в Макондо, той беше извършил едно мъчително шестдневно пътешествие с фондовете на гражданската война в два сандъка, вързани за гърба на едно магаре. Пристигна в лагера в Нерландия, теглейки гладното до смърт магаре, половин час преди подписването на договора. Полковник Аурелиано Буендия, генерален интендант на революционните сили по атлантическото крайбрежие, му издаде документ, че е получил от него фондовете и включи двата сандъка в инвентара за предаване.

— Това са документи с неоценима стойност — каза полковникът. — Има една разписка, написана лично от полковник Аурелиано Буендия.

— Съгласен съм — каза адвокатът. — Само че такива документи са минали с хиляди и хиляди през ръцете на хиляди и хиляди чиновници, докато стигнат до не знам си кой отдел на министерството на войната.

— Документи от подобно естество не могат да минат незабелязано през ръцете на никой чиновник — рече полковникът.

— Но през последните петнадесет години чиновниците много пъти се промениха — обясни адвокатът. — Помислете си, че седем президенти се смениха и че всеки президент смени поне десет пъти своя кабинет, а всеки министър смени чиновниците си поне сто пъти.

— Но никой не може да отнесе документите у дома си — възрази полковникът. — Всеки нов чиновник положително ги е намирал на мястото им.

Адвокатът се отчая.

— Но освен това, ако сега тези документи излязат от министерството, ще трябва отново да си чакат реда, за да влязат в списъка.

— Няма значение — каза полковникът.

— Това ще продължи векове.

— Няма значение. Който е чакал много, може да почака и малко.

 

 

Полковникът сложи на масичката в салона един блок с хартия на черти, перодръжка, мастилница, лист попивателна хартия и остави отворена вратата на стаята за всеки случай, ако стане нужда да се посъветва за нещо с жена си. Тя четеше молитви по броеницата.

— Каква дата сме днес?

— Двадесет и седми октомври.

Той сложи ръката си с перодръжката върху попивателната хартия, изправи гръбначния си стълб, за да улесни дишането си, както го бяха учили в училище, и прилежно започна да пише. В затворения салон горещината беше невъзможна. Капка пот капна върху писмото. Полковникът я попи с попивателната. После се опита да поправи размитите думи, но лепна едно мастилено петно. Това не го отчая. Сложи знак и в полето написа:

Придобити права.

После прочете целия пасаж.

— Кога ме включиха в списъка?

Жена му дори не прекъсна молитвата си, за да се замисли:

— На дванадесети август 1949.

След малко заваля. Полковникът изписа един лист с едри, малко детински драскулки — същите, на които го научиха в светското училище в Манауре. После изпълни още един лист до половината и се подписа.

Прочете на жена си писмото. Тя одобряваше всяко изречение с утвърдително кимане. Когато свърши четенето, полковникът залепи плика и изгаси лампата.

— Можеш да помолиш някого да ти го препише на машина.

— Не. Изморих се да моля за услуги.

В продължение на половин час той чувстваше как вали дъждът по палмовите листа на покрива. Селото потъна във вода. След полицейския час някъде в къщата започна да капе.

— Това трябваше да се направи много отдавна — каза жена му. — Винаги е за предпочитане направо с хората да се разбереш.

— И сега не е късно — каза полковникът, заслушан в капките. — Може би всичко ще се уреди, преди да е изтекла ипотеката на къщата.

— Още две години остават — каза жена му.

Той запали лампата, за да види на кое място в салона капе. Сложи отдолу кутията на петела и се върна в спалнята, преследван от металическото почукване на капките в празната тенекиена кутия.

— Възможно е още преди януари да уредят този въпрос, защото имат интерес да спечелят пари — каза той и сам си повярва. — Тогава ще стане една година от смъртта на Агустин и ще можем да отидем на кино.

Тя тихо се засмя и каза:

— Вече дори не си спомням актьорите.

Полковникът се помъчи да я погледне през мрежата срещу комари.

— Кога си била за последен път на кино?

— През 1931 година — каза тя. — Даваха „Волята на мъртвия“.

— Имаше ли побоища?

— Така и не можахме да разберем. Точно когато призракът се опитваше да открадне огърлицата на момичето, заваля пороен дъжд.

Шепотът на дъжда ги приспа. Полковникът почувства леко неразположение в червата, но не се разтревожи. Той просто се бореше да преживее още един октомври. Зави се с вълнено одеяло и за миг, докато потъваше отново в съня, дочу сякаш някъде отдалеч хриптящото дишане на жена си. Тогава заговори, в пълно съзнание.

Жена му се събуди:

— С кого приказваш?

— С никого. Мислех си просто, че бяхме прави, когато на събранието в Макондо казвахме на полковник Аурелиано Буендия да не се предава. Затова отиде всичко по дяволите.

Цяла седмица валя. На втори ноември, въпреки волята на полковника, жена му занесе цветя на гроба на Агустин и се върна от гробищата с нова криза. Беше тежка седмица. По-тежка от четирите седмици през октомври, когато на полковника му се струваше, че няма да оживее. Лекарят дойде да прегледа болната и като излезе от стаята, извика:

— С такава астма аз бих погребал цялото село.

Но после поговори насаме с полковника и предписа специален режим.

Състоянието на полковника също се влоши. Той часове наред изнемогваше в клозета, облят в ледена пот, с чувството, че флората в червата му гние и пада на парчета. „Това е то зимата — повтаряше си той, без да се отчайва. — Всичко ще се промени, когато престане да вали.“ И наистина си повярва, без следа от съмнение, че когато писмото пристигне, той ще бъде жив.

Сега трябваше да свързва двата края. Много пъти му се наложи да стисне зъби и да помоли в съседните бакалници да му продадат на вересия. „До идната седмица — казваше той, без да е уверен, че така ще стане. — Още в петък трябваше да получа едни пари.“

Когато й мина кризата, жена му се ужаси, като го видя.

— Само кожа и кости си станал!

— Специално се отглеждам, за да се продам — отвърна полковникът — Вече ме капарираха от една фабрика за кларинети.

А всъщност надеждата за писмото почти не го крепеше. Изтощен, с болящи от безсънието кости, той вече не можеше да се грижи и за себе си, и за петела едновременно. Към края на ноември помисли, че пернатото ще умре, ако остане два дни без царевица. Тогава си спомни, че има шепа фасул, който беше закачил през юли над печката. Очисти го от шушулките и сложи на петела една кутия сухи зърна.

— Ела тука — повика го жена му.

— Ей сега — отвърна полковникът, като наблюдаваше петела. — И печени киселици ще прояде, като е гладен.

Свари жена си, че се опитва да се изправи в леглото. Изнуреното й тяло миришеше на билки.

— Веднага махвай този петел — каза тя, произнасяйки думите една по една, с преднамерена яснота.

Полковникът беше предвидил този момент. Чакаше го още от онази вечер, когато направиха на решето сина им и той реши да запази петела. Достатъчно време бе имал, за да обмисли всичко.

— Вече няма смисъл — каза той. — След три месеца започват боевете и тогава ще можем да го продадем на по-добра цена.

— Не става дума за парите — каза жена му. — Когато дойдат момчетата, ще им кажеш да го вземат и да правят с него, каквото искат.

— Заради Агустин не бива — възрази полковникът. И този довод той беше обмислил предварително. — Представи си с каква радост щеше да дойде да ни съобщи, че петелът е победил!

Жената помисли за сина си.

— Тези проклети петли го погубиха! — извика тя. — Ако на трети януари си беше останал вкъщи, нямаше да се случи това нещастие. — Тя протегна кокалестия си показалец към вратата и възкликна: — Просто го виждам да излиза с петела под мишница. Предупреждавах го да не ходи да си търси белята с тези петли, а той ми каза: „Мълчи, тази вечер ще станем червиви от пари!“ и зъбите му блеснаха.

Тя падна изтощена в леглото. Полковникът я побутна леко към възглавницата. Очите му срещнаха нейните — съвсем същите като неговите.

— Постарай се да не мърдаш — каза той и почувства свиркането в дробовете й, сякаш беше в собствените му дробове.

Жена му затвори очи и потъна в тежка дрямка. Когато пак ги отвори, дишането й сякаш беше по-равномерно.

— Тежко е положението ни — каза тя. — Грях е от хапката си да делим, за да храним един петел.

Полковникът избърса челото й с чаршафа.

— Няма да умрем от глад за три месеца.

— Ами какво ще ядем дотогава? — попита жена му.

— Не знам — каза полковникът. — Но ако ни беше писано да умрем от глад, досега да сме умрели.

Петелът си беше жив и здрав пред празната кутия. Като видя полковника, произнесе един гърлен, почти човешки монолог и отметна назад глава. Полковникът му се усмихна съучастнически:

— Труден е животът, друже.

Излезе от къщи и тръгна да броди из потъналото в следобедна дрямка село, без да мисли за нищо, без да се опитва дори да се убеди, че неговият проблем е неразрешим. Вървя по забравени вече улици, докато капна от умора. Тогава се върна вкъщи. Жена му го усети, че влиза, и го извика в стаята.

— Какво има?

— Можем да продадем часовника — отвърна тя, без да го погледне.

Полковникът си беше мислил същото.

— Уверена съм, че Алваро веднага ще ти даде четиридесет песо — каза жена му. — Спомни си колко лесно купи шевната машина.

Ставаше дума за шивача, при когото работеше Агустин.

— Може утре да поговоря с него — съгласи се полковникът.

— Никакво утре — отсече тя. — Веднага му занасяш часовника, слагаш го на масата и му казваш: „Нося ти този часовник, Алваро, за да го купиш.“ Той веднага ще разбере.

Полковникът се почувства съкрушен.

— Как ще понеса този ковчег! — възпротиви се той. — Ако ме видят по улицата с такъв шкаф, ще ме изтипосат в някоя песен на Рафаел Ескалона.

Но и този път жена му го убеди. Тя сама откачи часовника, зави го във вестници и му го сложи в ръцете.

— Да не се връщаш без четиридесет песо.

Полковникът се запъти към шивачницата с пакета под мишница. Свари другарите на Агустин насядали пред вратата.

Един от тях му предложи стол. Полковникът се обърка.

— Благодаря ви — рече той. — Аз само минавам.

Алваро излезе от шивачницата. На една тел, опъната между два пръта в коридора, висеше мокра дочена дреха. Алваро беше младеж с корави, ъглести форми и разсеян поглед. И той също го покани да седне. Полковникът седна успокоен. Подпря стола в рамката на вратата и седна да чака Алваро да остане сам, за да му предложи часовника. Изведнъж той забеляза, че лицата край него станаха непроницаеми.

— Да не съм прекъснал разговора ви? — попита.

Те казаха, че не. Единият се наведе към него и му каза с едва доловим глас:

— Получихме писмо от Агустин.

Полковникът се загледа в пустата улица.

— Какво пише?

— Все същото.

Дадоха му нелегалния бюлетин. Полковникът го прибра в джоба на панталоните си. После замълча и започна да потупва пакета, но забеляза, че е привлякъл вниманието на всички, и спря.

— Какво носите в този пакет, полковник?

Полковникът избягна зелените проницателни очи на Херма̀н.

— Нищо особено — излъга той. — Рекох да занеса часовника на германеца да ми го поправи.

— Не бъдете глупав, полковник — каза Херман и понечи да вземе пакета. — Почакайте малко и аз ще го прегледам.

Полковникът не даде часовника. Нищо не каза, но клепачите му станаха пак морави. Другите настояха:

— Дайте му го, полковник. Той разбира от тези работи.

— Не искам да му додявам.

— Какво ще ми додявате, хубава работа! — възрази Херман и взе часовника. — Германецът ще ви вземе десет песо и ще го остави както си е.

И влезе в шивачницата заедно с часовника. Алваро шиеше на машина. Под една китара, закачена на пирон в дъното, някакво момиче зашиваше копчета. Над китарата беше закован надпис:

Забранено е да се приказва за политика.

Полковникът не знаеше къде да се дене, толкова неловко му стана. Сложи краката си на пръчката на стола.

— Дявол да го вземе, полковник!

Полковникът се стресна:

— Само без ругатни.

Алфонсо намести очилата си, за да разгледа по-хубаво обувките на полковника.

— Обувките ви са само за боклука, дявол да го вземе!

— Само че това може да се каже и без ругатни — рече полковникът и показа подметките на лачените си обувки. — Тези чудовища са вече на четиридесет години, но за първи път слушат ругатни.

— Готово! — извика Херман отвътре.

В същото време часовникът изби. От съседната къща някаква жена удари с юмрук по общата стена и извика:

— Оставете тази китара! Няма още година, откак е умрял Агустин.

Избухна смях.

— Това е часовник!

Херман излезе с пакета.

— Нищо му нямаше — каза той. — Ако искате, ще ви изпратя до вкъщи, за да уравновеся махалото му.

Полковникът не се съгласи.

— Колко ти дължа?

— Не се тревожете, полковник, през януари петелът ще плати — отговори Херман и седна пак на мястото си при другите.

Полковникът само това чакаше.

— Искам да ти предложа нещо — каза той.

— Какво?

— Подарявам ти петела. — Огледа лицата наоколо си и добави: — Подарявам петела на всички ви. — Херман го погледна с недоумение. — Много стар съм вече за такива работи — продължи полковникът, като придаде на гласа си убедителна строгост. — Прекалено голяма отговорност е това за мене. От няколко дни имам чувството, че горката животинка умира.

— Не се тревожете, полковник — каза Алфонсо. — По това време петелът сменя перушината си, затова. Температурата в стволовете на перата му се увеличава.

— През другия месец вече ще е добре — потвърди Херман.

— Както и да е, не го искам — каза полковникът.

Херман го прониза със зениците си.

— Вие все пак разберете, полковник — настоя той, — важното е вие да сложите на арената петела на Агустин.

Полковникът беше мислил и за това.

— Разбирам — каза той. — Затова го държах досега. — Стисна зъби и се почувства достатъчно силен, за да продължи нататък: — Лошото е, че остават още цели три месеца.

Херман единствен разбра.

— Ако е само заради това, лесна работа — каза той.

И предложи нещо, което другите приеха.

Привечер, когато полковникът се върна вкъщи с пакета под мишница, жена му много се разочарова.

— Нищо ли не стана? — попита тя.

— Нищо — отвърна полковникът. — Но сега това няма значение. Момчетата се наеха да хранят петела.

 

 

— Почакай, ще ти дам чадър, куме!

Дон Сабас отвори един вграден в стената на кантората долап. Отвътре зейна безпорядък: омотани в кълбо стремена, каиши, ботуши за езда, пълна с шпори алуминиева кофа. В горната част бяха закачени половин дузина обикновени чадъри и един дамски слънчобран. „Като останки от някакво бедствие“ — помисли си полковникът.

— Благодаря ти, куме — каза той, облакътен на прозореца. — Предпочитам да почакам, докато престане да вали.

Дон Сабас остави долапа отворен. Намести се пред писалището си, в обхвата на електрическия вентилатор. После извади от чекмеджето една увита в памук спринцовка за подкожни инжекции. Полковникът съзерцаваше оловносивите през дъжда бадемови дървета в самотния следобед.

— Днес следобед дъждът изглежда различен — каза той. — Все едно, че вали в някакво друго село.

— Дъждът си е дъжд, откъдето и да го гледаш — рече дон Сабас и сложи върху стъклото на писалището спринцовката да се извари. — Кучета го яли това село.

Полковникът сви рамене и отиде по-навътре в кантората. Тя представляваше салон с под от зелени плочи и тапицирани с ярки платове мебели. В дъното имаше безредно струпани чували сол, мехове с мед, седла. Дон Сабас го проследи със съвсем празни очи.

— На твое място не бих мислил така — възрази полковникът.

Той седна с кръстосани крака, спокойно загледан в наведения над писалището дон Сабас — нисичък, дебел, с отпуснати меса и жабешка тъга в очите.

— Трябва да отидеш на лекар, куме — каза дон Сабас. — Нещо си мрачен от погребението насам.

Полковникът вдигна глава.

— Съвсем добре се чувствам — каза той.

Дон Сабас почака спринцовката да заври.

— Ех, да можех и аз същото да кажа!… — рече той жално. — Вие сте щастлив, че можете всичко да ядете, дори конска сбруя. — И се загледа в обсипаните си с кафеникави лунички ръце. Над венчалната халка носеше пръстен с черен камък.

— Така е — потвърди полковникът.

Дон Сабас повика жена си през вратата, която свързваше кантората с останалата част на къщата. После започна страдалчески да обяснява каква диета трябва да спазва. Извади от джоба на ризата си някакво флаконче и сложи на писалището едно бяло хапче, колкото бобено зърно.

— Цяло мъчение е да ходиш навсякъде с тези хапчета — рече той. — Все едно, че носиш смъртта в джоба си.

Полковникът се приближи до писалището. Взе хапчето на дланта си и го разгледа. Дон Сабас му предложи да го опита.

— За подслаждане на кафето е — обясни му той. — Това е захар, само че без захар.

— А-ха — рече полковникът и преглътна подсладената си с тъжна сладост слюнка. — Все едно да биеш камбани от памук.

Дон Сабас се подпря на лакти върху писалището, с лице в дланите, и неговата жена му направи инжекцията. Полковникът не знаеше къде да се дене. Жената изключи електрическия вентилатор, сложи го на огнеупорната каса и се запъти към долапа.

— Чадърът има нещо общо със смъртта — каза тя.

Полковникът не обърна внимание на думите й. Излязъл беше от къщи в четири часа, за да чака пощата, но дъждът го принуди да се скрие в кантората на дон Сабас. Когато двете корабчета изсвириха, още валеше.

— Всички казват, че смъртта е жена — продължи жената. Тя беше плещеста, по-висока от мъжа си, с космата брадавица над горната устна. Говорът й напомняше бръмченето на електрическия вентилатор. — Само че, според мене, надали е жена. — Затвори долапа и се обърна да види в очите на полковника какво мисли той. — Аз смятам, че е животно с копита.

— Възможно е — съгласи се полковникът. — Понякога стават много странни работи.

Той си представи как пощенският чиновник скача на корабчето, облечен в своята гумена мушама. Минал беше един месец, откакто смени адвоката си. Имаше основание да чака отговор. Жената на дон Сабас продължаваше да приказва за смъртта, докато най-сетне забеляза угриженото лице на полковника.

— Ти май си имаш някаква грижа, куме — рече тя.

Полковникът се стегна.

— Вярно е. Мисля си, че е пет часът вече, а на петела още не му е направена инжекцията — излъга той.

Тя остана поразена:

— На петел инжекция! Че да не е човек! Това е кощунство!

Дон Сабас не можа да издържи повече. Надигна зачервеното си лице.

— Затвори си устата поне за една минута! — заповяда той на жена си и тя наистина се хвана за устата с две ръце. — От половин час досаждаш на кума с глупостите си.

Жена му тръшна вратата след себе си. Дон Сабас избърса врата си с потопена в лаванда кърпа. Полковникът отиде до прозореца. Валеше безмилостно. Една кокошка с дълги жълти крака прекосяваше пустия площад.

— Наистина ли правят инжекции на петела?

— Наистина. Тренировките започват от другата седмица.

— Това е безразсъдство — каза дон Сабас. — Ти не си за тези работи.

— Съгласен съм, но това не е причина да му извиеш шията — каза полковникът.

— Това твоето е глупаво упорство — каза дон Сабас и също се приближи до прозореца. Полковникът усети горещото му като от духало дихание. Очите на кума будеха у него състрадание. — Послушай съвета ми, куме — рече дон Сабас. — Продай този петел, преди да е станало прекалено късно.

— Никога за нищо не е прекалено късно — каза полковникът.

— Не проявявай такова лекомислие — настоя дон Сабас. — Двойна полза ще имаш: хем ще се отървеш от това главоболие, хем ще си сложиш деветстотин песо в джоба.

— Деветстотин песо ли? — възкликна полковникът.

— Деветстотин песо.

Цифрата най-сетне стигна до съзнанието на полковника.

— Вярваш ли, че ще дадат такива пари за петела?

— Не само че вярвам — отговори дон Сабас, — съвсем сигурен съм.

Това беше най-голямата цифра, минавала през главата на полковника, откак бе предал фондовете на революцията. Когато излезе от кантората на дон Сабас, коремът силно го присви, но той имаше съзнание, че този път не беше от времето. В пощата се обърна направо към чиновника:

— Чакам едно бързо писмо. Самолетна поща.

Чиновникът провери в кутиите по азбучен ред. Прочете адресите, сложи отново писмата в отделението със съответната буква, но нищо не каза. Тупна една в друга длани и удостои полковника с един многозначителен поглед.

— Трябваше днес непременно да дойде — каза полковникът.

Чиновникът сви рамене.

— Единственото нещо, което непременно идва, това е смъртта, полковник.

Жена му го посрещна с чиния качамак. Той го изяде мълчаливо и бавно, за да може да си мисли между хапките. Жена му седеше срещу него и усети, че нещо се е променило в него.

— Какво ти става? — попита го тя.

— Мисля си за чиновника, от когото зависи пенсията ми — излъга полковникът. — След петдесет години ние ще си лежим спокойно под земята, а този нещастник ще агонизира всеки петък, чакайки пенсията си.

— Лош признак е това — каза жена му. — Значи, започваш вече да се примиряваш. — Тя продължи да яде, но след малко забеляза, че мъжът й е все някъде другаде. — Сега само яж, че няма да усетиш вкуса на качамака.

— Много е вкусен — каза полковникът. — Откъде дойде?

— От петела — отвърна жена му. — Момчетата му донесоха толкова много царевица, че той реши да я раздели с нас. Такъв е животът.

— Да — въздъхна полковникът. — Животът е най-хубавото нещо, което някой някога е измислял.

Той погледна петела, завързан за крака на печката, и този път му се стори различен. Жена му също го погледна.

— Днес следобед с пръчка трябваше да гоня децата — каза тя. — Донесоха една стара кокошка, петелът да я оплодял.

— Не е за първи път — каза полковникът. — Същото правеха по селата и с полковник Аурелиано Буендия. Водеха му момиченца да ги опложда.

Тя се засмя. Петелът издаде някакъв гърлен звук, който стигна до тях като неясен човешки говор.

— Понякога ми се струва, че ще заговори — каза жена му.

Полковникът отново го погледна.

— Това е говорещ и пеещ петел — каза той. Докато лапваше поредната лъжица качамак, пресметна и рече: — Ще ни даде възможност да се храним в продължение на три години.

— Мечтите не стават за ядене — каза жената.

— Не стават за ядене, но хранят — възрази полковникът. — Също като чудотворните хапчета на нашия кум Сабас.

През нощта спа лошо — през всичкото време се мъчеше да изгони цифрите от главата си. На другия ден жена му сипа две чинии качамак и своята изяде с наведена глава, без дума да продума. Полковникът усети, че се заразява от нейното мрачно настроение.

— Какво ти е?

— Нищо — каза жената.

Той остана с впечатлението, че този път бе дошъл нейният ред да излъже. Направи опит да я утеши, но жена му пак отрече:

— Нищо особено няма — каза тя. — Мисля си, че скоро ще станат два месеца, откак е умряло момчето, а пък аз още не съм отишла да изкажа съболезнованията си.

И още същата вечер отиде да ги изкаже. Полковникът я придружи до къщата на умрелия, а после тръгна към киното, привлечен от музиката по високоговорителите. Седнал пред вратата на своята канцелария, отец Анхел следеше кой отива, за да знае кои са гледали филма въпреки неговите предупредителни дванадесет удара. Потоците електрическа светлина, пронизителната музика и виковете на децата представляваха истинска физическа съпротива срещу забраната. Едно от децата се закани на полковника с дървената си пушка.

— Какво става с петела, полковник? — попита го отчето с властен глас.

Полковникът вдигна ръце:

— Здрав и читав си е петелът.

Четирицветен плакат покриваше цялата фасада на киносалона: „Среднощна дева“. Нарисувана беше една жена по бална рокля, с гол до бедрото крак.

Полковникът продължи да броди наоколо, докато някъде далече затрещяха гръмотевици и засвяткаха светкавици. Тогава се върна да прибере жена си.

Нямаше я в къщата на умрелия. И у тях също я нямаше. Часовникът беше спрял, но полковникът направи сметка, че остава много малко до полицейския час. Почака още, чувствайки как бурята настъпва към селото. Канеше се пак да излезе, когато жена му се върна.

Той занесе петела в спалнята, а тя се преоблече и отиде в салона да пие вода тъкмо когато полковникът донавиваше часовника и чакаше да изсвири сирената за полицейския час, за да го свери.

— Ти къде беше? — попита я полковникът.

— Ами там… — отвърна жена му, сложи чашата, без да погледне мъжа си, и отиде пак в спалнята. — Никой не предполагаше, че толкова рано ще завали.

Полковникът нищо не отговори. Когато изсвири сирената за полицейския час, той сложи часовника на единадесет, затвори прозореца и премести стола на мястото му. Видя, че жена му се моли.

— Не ми отговори на въпроса — каза полковникът.

— На кой въпрос?

— Къде беше?

— Заприказвах се — каза тя. — Толкова отдавна не бях излизала.

Полковникът закачи хамака. Затвори къщата и напръска стаята с флайтокс. После сложи лампата на пода и си легна.

— Напълно те разбирам — каза той тъжно. — Най-лошото в такова положение като нашето е, че ни кара да лъжем.

Тя въздъхна продължително.

— Бях при отец Анхел — каза. — Отидох да го помоля да ни даде пари назаем срещу венчалните ни пръстени.

— Е и какво ти каза?

— Че е грехота да се правят търговии със свещени неща. Преди два дни се опитах да продам часовника — продължи тя зад мрежата срещу комари. — Никой не го иска, защото продават на изплащане модерни часовници със светещи цифри. Можеш на тъмно да видиш колко е часът.

Полковникът разбра, че цели четиридесет години общ живот, общ глад, общи страдания не са му били достатъчни, за да опознае жена си. Почувства, че нещо е остаряло в любовта им.

— И картината не искат — добави тя. — Почти всички си имат същата. Ходих при турците.

Полковникът се огорчи:

— С други думи, сега вече всички знаят, че умираме от глад.

— А на мене до гуша ми е дошло — каза жена му. — Вие, мъжете, не си давате сметка за много неща вкъщи. Колко пъти съм слагала камъни да варя, за да не разберат съседките, че дни наред нямаме какво да сложим в тенджерата!

На полковника му стана обидно.

— Това е истинско унижение — каза той.

Жена му стана и се приближи до хамака.

— Аз имам намерение да сложа край на всички преструвки и превземки в тази къща — каза тя и гласът й започна да заглъхва от гняв. — Дотука ми е дошло от нашето примирение и от нашето достойнство.

Нито един мускул не трепна по лицето на полковника.

— Двадесет години чакаме благата, дето ти ги обещават всеки път по изборите, но от всичките обещания ни остана само един мъртъв син — продължи тя. — Само един мъртъв син, нищо, нищо друго.

Полковникът беше свикнал с подобни укори.

— Ние изпълнихме дълга си — каза той.

— А те печелеха в сената по хиляда песо месечно в продължение на двадесет години — отвърна жена му. — Ето го кума Сабас: има си къща на два етажа, дето не му побира парите. А дойде в селото с една змия около шията да продава разни илачи.

— Да, ама сега умира от диабет — каза полковникът.

— Ти пък умираш от глад — възрази жена му. — За да се увериш, че голо достойнство не храни.

Една светкавица я прекъсна. Гръмотевицата се раздроби навън, на улицата, влезе в спалнята и се търколи под кревата като цяла купчина камъни. Жената скочи към своето легло, за да си вземе молитвената броеница.

Полковникът се усмихна.

— Ето какво става, като не си държиш езика. Колко пъти съм ти казвал, че господ ми е съмишленик.

Но всъщност се чувстваше огорчен. След малко изгаси лампата и в насечения от светкавиците мрак се отдаде на мислите си. Спомни си Макондо. Десет години бе чакал да се изпълнят нерландските обещания. В тежките сънливи следобедни часове бе видял как пристига един жълт, прашен влак със задушени от горещина жени, мъже и животни, натъпкани във вагоните до самия таван. Това беше началото на банановата треска. За двадесет и четири часа преобразиха селото. „Аз се махвам — реши тогава полковникът. — Миризмата на банани разлага червата ми.“ И с обратния влак напусна Макондо — една сряда, на двадесет и седми юни хиляда деветстотин и шеста година в дванадесет часа и осемнадесет минути на обед. Трябваше да мине половин век, за да разбере, че откак сложиха оръжието в Нерландия, не бе имал нито минута покой.

Отвори очи и каза:

— Няма какво повече да му мислим.

— За какво?

— Ами за петела — каза полковникът. — Още утре го продавам на кума Сабас за деветстотин песо.

 

 

През прозореца на кантората нахлуха стенанията на скопените животни, смесени с виковете на дон Сабас. „Ако не дойде до десет минути, отивам си“ — закани се полковникът след два часа чакане, но почака още двадесет минути. Канеше се вече да тръгне, когато дон Сабас влезе в кантората, следван от неколцина пеони. Няколко пъти мина покрай полковника, без да го погледне. Забеляза го чак когато излязоха пеоните.

— Ти чакаш ли ме, куме?

— Чакам те, куме, но ако си много зает, мога да мина по-късно — каза полковникът.

Дон Сабас не го чу, защото беше вече от другата страна на вратата.

— Връщам се веднага — каза той.

Беше палещо пладне. Кантората блестеше от напечената улица. Затъпял от жегата, полковникът неволно затвори очи и веднага засънува жена си. Съпругата на дон Сабас влезе на пръсти.

— Не се разсънвай, куме — каза му тя. — Аз само ще затворя капаците, че в тази кантора е същински ад.

Полковникът я проследи с невиждащи очи. След като затвори капаците, тя попита в полумрака:

— Ти често ли сънуваш?

— Понякога само — отговори полковникът, засрамен, че е заспал. — Почти винаги сънувам, че се оплитам в паяжини.

— Аз всяка нощ сънувам кошмари — каза жената. — Искам да разбера какво значи да срещнеш насън непознати хора. — Тя включи електрическия вентилатор. — Миналата седмица сънувах, че някаква жена застава до леглото ми. Събрах кураж да я попитам коя е и тя ми отговори: „Аз съм жената, която умря преди дванадесет години в тази стая.“

— А къщата е построена само преди две години — каза полковникът.

— Точно тъй. Значи, дори мъртвите бъркат.

Бръмченето на вентилатора сгъсти полумрака. Полковникът се притесни, измъчван от тежката дрямка и от тази бръмчаща жена, която от сънищата мина направо към прераждането на душите. Чакаше я да спре за малко, за да се сбогува, когато дон Сабас влезе в кантората заедно със своя надзирател.

— За четвърти път вече топля супата ти — каза жена му.

— И десет пъти я топли, ако искаш — каза дон Сабас, — но ме остави на мира сега.

Той отвори огнеупорната каса и даде на своя надзирател пачка банкноти и цял поменик нареждания. Надзирателят отвори капаците, за да преброи парите. Дон Сабас видя полковника в дъното на кантората, но никак не реагира на присъствието му, а продължи да разговаря с надзирателя. Полковникът стана в момента, когато двамата мъже се канеха да излязат пак от кантората. Преди да отвори вратата, дон Сабас се спря.

— С какво мога да ти бъда полезен, куме?

Полковникът забеляза, че надзирателят го гледа.

— С нищо, куме. Искам само да поговоря с тебе.

— Кажи ми веднага какво има, че нямам никакво време — рече дон Сабас и зачака с ръка на дръжката.

Полковникът усещаше как се точат петте най-дълги секунди в живота му. Стисна зъби и прошепна:

— За петела…

Тогава дон Сабас отвори вратата.

— За петела! — повтори той с усмивка и побутна надзирателя към коридора. — Светът се сгромолясва, а моят кум само за петела си знае! — Но после се обърна към полковника: — Много добре, куме. Аз веднага се връщам.

Полковникът застана неподвижен по средата на кантората и тъй стоя, докато стъпките на двамата мъже не заглъхнаха в дъното на коридора. После тръгна из селото, съвсем замряло в ранния неделен следобед. В шивачницата нямаше никого. Кабинетът на лекаря беше затворен. В дюкяните на сирийците никой не пазеше изложените стоки. Реката беше гладка като стоманен лист. На пристанището един човек спеше върху четири варела петрол, със скрито под сомбрерото лице. Полковникът се запъти към къщи с увереността, че в цялото село той е единственото движещо се същество.

Жена му беше сготвила пълен обед.

— Купих всичко на вересия — обясни тя. — Обещах, че утре сутринта рано ще платя.

Докато обядваха, полковникът й разказа всички събития, станали през последните три часа. Тя го изслуша нетърпеливо.

— Безхарактерен човек си ти, там е цялата работа — каза тя накрая. — Държиш се тъй, сякаш си отишъл при него милостиня да просиш, вместо да влезеш с високо вдигната глава, да повикаш кума настрана и да му кажеш: „Реших, куме, да ти продам петела.“

— Много е лесно така — каза полковникът.

Тя се настрои бойко. Сутринта беше разтребила къщата и затова изглеждаше съвсем необикновено: със старите обувки на мъжа си, с гумирана престилка и с някакъв парцал, вързан на главата с два възела над ушите.

— Никак не те бива за търговия — продължи тя. — Когато искаш да продадеш нещо, трябва да имаш същото самочувствие, с което отиваш да купуваш.

На полковника му се видя смешен видът й.

— Остани си така — прекъсна я той усмихнат. — Приличаш на човечето от овесените ядки „Квакер“.

Та свали парцала от главата си.

— Аз сериозно ти говоря — каза тя. — Сега веднага занасям петела на нашия кум и бас държа, че след половин час ще се върна с деветстотин песо.

— Не ти излизат от главата тези деветстотин песо — каза полковникът. — И започваш вече да се разполагаш с парите от петела.

С голям труд я разубеди. Целия предобед тя си беше представяла как ще живеят три години без кошмара на петъците и беше приготвила къщата, за да посрещне деветстотинте песо. Беше направила списък на най-необходимите неща, които им липсваха, като не забрави и един чифт нови обувки за полковника. Определила беше мястото за огледалото в спалнята. И мигновеното рухване на нейните проекти породи в нея някакво смесено чувство на срам и яд.

Следобед тя легна да си подремне малко. Когато стана, полковникът седеше на двора.

— Е, сега какво ще направиш?

— За това мисля — отговори полковникът.

— Тогава е свършено. Можем да разчитаме на тези пари след петдесет години.

Но всъщност полковникът беше решил да продаде петела още същия следобед. Представи си как дон Сабас, съвсем сам в кантората, се готви пред електрическия вентилатор за ежедневната инжекция. Предвидил беше отговорите му.

— Вземи със себе си петела — посъветва го жена му на излизане. — Като го види, веднага ще го купи.

Полковникът не се съгласи. Обзета от отчаяно нетърпение, жена му го изпрати до вратата.

— И да има хора при него, няма значение — добави тя. — Хващаш го за ръката и не му даваш да мръдне, докато не ти даде деветстотинте песо.

— Ще помислят, че готвим атентат.

Тя не обърна внимание на думите му.

— Не забравяй, че стопанинът на петела си ти — настоя тя. — Не забравяй, че ти му правиш услуга, не той на тебе.

— Добре.

Дон Сабас беше в спалнята заедно с лекаря.

— Сега можеш да го хванеш — каза жена му на полковника. — Докторът го подготвя, за да тръгне за чифлика, и чак в четвъртък ще се върне.

Полковникът се разкъсваше между две противоречиви сили: от една страна, бе решил да продаде петела, а от друга, му се искаше да беше дошъл с един час по-късно, за да не свари дон Сабас вкъщи.

— Мога да почакам — каза той.

Но жената настоя. Заведе го в спалнята, където нейният мъж по гащи, вторачил в лекаря безцветните си очи, седеше на кревата с балдахин. Полковникът почака, докато лекарят сгорещи стъклената епруветка с урината на пациента си, помириса па̀рата и кимна одобрително към дон Сабас.

— Трябва да ги разстрелваме тези богаташи — каза лекарят, обръщайки се към полковника. — Диабетът не е достатъчен, за да ги довърши.

— Вие вече направихте всичко възможно с вашите проклети инсулинови инжекции — рече дон Сабас и подскочи върху меките си кълки. — Само че аз съм черен гологан, не се затривам лесно. — А после се обърна към полковника: — Казвай какво има, полковник. Като се върнах да те потърся днес по обед, даже сомбрерото ти не видях.

— Не нося сомбреро, за да не става нужда да го свалям пред никого.

Дон Сабас започна да се облича. Лекарят прибра в джоба си една стъклена тръбичка с кръв за изследване. После подреди чантата си. Полковникът помисли, че се кани да си върви.

— На ваше място аз бих представил на моя кум една сметка за сто хиляди песо, докторе. Така няма да е толкова зает.

— Аз му представих вече такава сметка, само че за един милион — каза лекарят. — Бедността е най-доброто лекарство срещу диабета.

— Благодаря за рецептата — каза дон Сабас, като се мъчеше да напъха обемистия си корем в панталоните за езда. — Само че не я приемам, за да ви спестя нещастието да забогатеете.

Лекарят видя собствените си зъби, отразени в никелираната закопчалка на чантата. Погледна часовника, без да изрази нетърпение. Като дойде ред да си обуе ботушите, дон Сабас съвсем не навреме се обърна към полковника:

— Е, хубаво, куме, какво става с твоя петел?

Полковникът усети, че и лекарят чака неговия отговор. Стисна зъби и прошепна:

— Нищо, куме, дошъл съм да ти го продам.

Дон Сабас вече обу ботушите си.

— Много добре, куме — каза той без никакво вълнение. — Това е най-разумното, което можеше да ти дойде на ума.

— Много стар съм вече за тези работи — извини се полковникът пред непроницаемото лице на лекаря. — Да бях с двадесет години по-млад, друго щеше да е.

— Вие винаги ще бъдете с двадесет години по-млад — възрази лекарят.

Полковникът си пое дъх. Почака дон Сабас да каже още нещо, но той нищо не каза. Облече едно кожено яке с цип отпред и се приготви да излезе от спалнята.

— Ако искаш, ще поговорим през другата седмица, куме — рече полковникът.

— Това щях и аз да кажа. Имам един клиент, който ще даде може би четиристотин песо. Но ще трябва да почакаме до четвъртък.

— Колко песо? — попита лекарят.

— Четиристотин.

— Чувах да казват, че струва много повече — каза лекарят.

— Ти говореше за деветстотин песо — каза полковникът, окуражен от недоумението на лекаря. — Това е най-добрият петел в целия департамент.

— В друго време всеки би дал и хиляда — започна да обяснява дон Сабас на лекаря, — но сега никой не смее да пусне в бой добър петел, защото винаги има опасност да те надупчат с куршуми на арената. — После се обърна към полковника с израз на старателно подготвено огорчение: — Това исках да ти кажа, куме.

— Добре — кимна полковникът утвърдително.

И тръгна след тях по коридора. Лекарят остана в салона при жената на дон Сабас. Тя го помоли да й даде някакви лекарства „за тези работи, дето изведнъж ти стават и не знаеш от какво са“. Полковникът го почака в кантората. Дон Сабас отвори огнеупорната каса, напъха пари във всичките си джобове и протегна четири банкноти на полковника.

— Ето ти шестдесет песети, куме — каза той, — като се продаде петелът, тогава ще си уредим сметките.

Полковникът и лекарят тръгнаха заедно покрай сергиите по пристанището, които с хладината на късния следобед започваха да се оживяват. Надолу по течението слизаше гемия, натоварена със захарна тръстика. На полковника му се видя, че лекарят е необичайно затворен в себе си.

— А вие как сте, докторе?

Лекарят сви рамене:

— Нищо особено. Струва ми се, че имам нужда от лекар.

— От зимата е — каза полковникът. — На мене червата ми съсипва.

Лекарят го погледна с напълно лишени от професионален интерес очи. Поздрави един след друг сирийците, които седяха пред вратите на дюкяните си. Пред входа на амбулаторията полковникът му обясни защо продава петела:

— Не можех да направя нищо друго. Тази птица се храни с човешко месо.

— Единственото животно, което се храни с човешко месо, е дон Сабас — каза лекарят. — Убеден съм, че ще препродаде петела за деветстотин песо.

— Мислите ли?

— Положителен съм — каза лекарят. — Това е много изгодна сделка. Също като неговия прословут родолюбив договор с кмета.

На полковника не му се вярваше.

— Моят кум сключи този договор, за да спаси живота си. Благодарение на него можа да остане в селото.

— И благодарение на него можа да купи на половин цена имотите на своите съратници, които кметът изселваше от селото — възрази лекарят и почука на вратата, защото не намери ключовете си в джобовете. — Не бъдете наивен — каза той после, раздразнен от недоверчивостта на полковника. — Парите вълнуват дон Сабас много повече, отколкото собствената му кожа.

Същата вечер жената на полковника излезе да направи някои покупки. Той я придружи до дюкяните на сирийците, но през всичкото време преживяше разкритията на лекаря.

— Иди веднага при момчетата да им кажеш, че петелът е продаден — каза жена му. — Не бива да ги оставяме да се надяват.

— Докато не се върне кумът Сабас, петелът няма да бъде продаден — отвърна й полковникът.

Срещна Алваро в салона за билярд. Играеше на рулетка. В неделната вечер заведението бъкаше от хора. Заради шума от радиото, пуснато докрай, горещината още по-тежко се понасяше. Полковникът се загледа в цифрите, нарисувани с ярки цветове върху една дълга постилка от черна гумирана тъкан и осветени с газена лампа, сложена на един сандък в средата на масата. Алваро упорито залагаше все на 23 и всеки път губеше. Докато следеше играта иззад рамото му, полковникът забеляза, че за девет завъртания цифрата 11 излезе четири пъти.

— Заложи на единадесет — пошушна той в ухото на Алваро. — Най-често излиза.

Алваро огледа постилката. При следващото завъртване не заложи нищо. После извади от джоба си пари и заедно с парите един лист, който подаде на полковника под масата.

— От Агустин е.

Полковникът прибра нелегалния лист в джоба си. Алваро заложи голяма сума на единадесет.

— Започни с малко — рече му полковникът.

— Може пък да ми провърви изведнъж — възрази Алваро.

Когато огромното пъстроцветно колело вече се завъртя, неколцина от играчите до него махнаха своите залози от другите цифри и ги сложиха на единадесет. Полковникът за първи път вкуси от очарованието, страха и горчивината на хазарта.

Излезе числото пет.

— Съжалявам — каза полковникът засрамен и с непреодолимо чувство за виновност проследи мъничкото дървено гребло, което повлече парите на Алваро. — Ето каква става, като се меся, където не ми е работа.

Алваро се усмихна, без да го погледне:

— Не се тревожете, полковник. Опитайте в любовта.

Изведнъж тромпетите, които свиреха мамбо, млъкнаха. Играчите се пръснаха с вдигнати нагоре ръце. Полковникът усети зад гърба си сухото, отчетливо и студено щракане на пушка, която се зарежда за стрелба. Разбра, че за нещастие е попаднал в полицейска хайка с нелегалния лист в джоба. Обърна се, без да вдигне ръце, и тогава отблизо, за първи път в живота си, видя човека, който бе стрелял в неговия син. Стоеше точно срещу него и дулото на пушката се прицелваше в корема му. Беше дребен, с индиански черти и загоряла кожа и миришеше на немито дете. Полковникът стисна зъби и леко отстрани с върха на пръстите си дулото на пушката.

— Моля — каза той.

И се спъна в едни малки, кръгли като на прилеп очи. Почувства как за миг тези очи го налапаха, сдъвкаха, смляха и незабавно изхвърлиха.

— Вие минете, полковник.

 

 

Нямаше нужда да отваря прозореца, за да познае, че е настъпил декември. Усети го в собствените си кости, докато режеше в кухнята плодове за закуската на петела. После отвори вратата и гледката в двора потвърди неговото усещане. Дворът беше прекрасен — и трева, и дървета, и мъничката постройка на клозета плуваха в светлина, на милиметър над повърхността на земята.

Жена му лежа до девет. Когато влезе в кухнята, полковникът вече беше разтребил къщата и приказваше с децата, наобиколили петела. За да стигне до печката, тя трябваше да мине покрай тях.

— Излезте оттука — извика тя и мрачно погледна петела. — С четири очи гледам да се махне тази злокобна птица.

Чрез петела полковникът разбра какво е настроението на жена му. Петелът никак не заслужаваше нейния яд. Беше готов за тренировките. С плешивите си крака и шия, с нарязания си гребен той изглеждаше най-обикновен и беззащитен.

— Погледни през прозореца и забрави петела — каза полковникът, след като децата си отидоха. — В такава утрин на човек му се приисква да се фотографира.

Тя надникна през прозореца, но на лицето й не се изписа никакво вълнение.

— Иска ми се да посадя розите — каза тя, като се върна при печката.

Полковникът закачи огледалото на една кука, за да се избръсне.

— Щом искаш да посадиш розите, посади ги — каза той, мъчейки се да съгласува движенията си с движенията на своя образ в огледалото.

— Ще ги изядат прасетата — каза тя.

— Още по-хубаво. Угоените с рози прасета сигурно са много вкусни.

Потърси да види жена си в огледалото и разбра, че е в същото настроение. На отблясъците от огъня лицето й изглеждаше излято от същия материал като печката. Без да го осъзнае, с вперени в нея очи, полковникът продължи да се бръсне пипнешком, както беше го правил в продължение на много години. Жена му дълго мълча замислена.

— Не ми се садят рози, това е истината — каза тя.

— Добре, тогава недей сади.

Полковникът се чувстваше добре. Декември бе изсушил флората в червата му. Сутринта му стана неприятно, докато се мъчеше да си обуе новите обувки, но след като опита няколко пъти, разбра, че усилията му са напразни, и си обу лачените. Жена му забеляза промяната.

— Ако не си обуеш новите обувки, никога няма да омекнат.

— Направени са като за някой сакат — възмути се полковникът. — Всички обувки трябва да се продават, след като са носени един месец.

Ободрен от предчувствието, че този следобед писмото ще пристигне, той излезе на улицата. Тъй като беше още рано за корабите, влезе да почака дон Сабас в кантората му. Но там му казаха, че ще се върне чак в понеделник. Не се отчая, макар че не беше предвидил такава пречка. „Рано или късно трябва да дойде“ — каза си той и се запъти към пристанището. Беше дивен час, изтъкан от ненапита още светлина.

— Цялата година би трябвало да е декември — прошепна полковникът, седнал в дюкяна на сириеца Мойсей. — Човек се чувства прозрачен като стъкло.

Сириецът Мойсей трябваше да направи усилие, за да преведе този образ на своя почти забравен арабски. Беше невъзмутим ориенталец, обвит до черепа в гладка, изпъната кожа, с тежки движения на удавник. Наистина изглеждаше като спасен от удавяне.

— Тъй е било някога — каза той. — Ако сега беше същото, щях да съм на осемстотин деветдесет и седем години. А ти?

— На седемдесет и пет — каза полковникът, дебнейки с очи пощенския чиновник. Едва тогава забеляза цирка. Позна кърпената палатка на покрива на пощенското корабче сред купчина пъстроцветни предмети. За миг изгуби пощаджията и потърси да види животните сред сандъците, натоварени на другите корабчета. Не можа да ги открие.

— Това е цирк — каза той. — Първият цирк, който идва от десет години насам.

Сириецът Мойсей погледна и се увери. Заговори нещо на жена си на смесица от арабски и испански. Тя се обади от задното помещение на дюкяна. Той измърмори нещо, а после преведе на полковника своето безпокойство.

— Скрийте котката си, полковник, че децата ще я откраднат, за да я продадат на цирка.

Полковникът се приготви да тръгне след пощенеца.

— Този цирк не е с животни — каза той.

— Няма значение — възрази сириецът. — Въжеиграчите ядат котки, за да не им се чупят костите.

Полковникът вървя след пощенеца през сергиите на пристанището до площада. Там го стресна разногласната глъчка от арената за боеве с петли. Някой на минаване му каза нещо за неговия петел и той едва тогава си спомни, че същия ден трябваше да започнат тренировките.

Мина покрай пощата и след малко потъна в глъчката на арената. Видя своя петел по средата, сам и беззащитен — шиповете му увити с парцали, краката му разтреперани, очевидно от страх. Противникът му беше един тъжен сив петел.

Полковникът никак не се развълнува. Боят представляваше поредица от съвсем еднакви повтарящи се нападения. Пера, крака и шии се счепкваха за миг сред шумни овации. Запратен в дъските на оградата, противникът се завърташе около себе си и пак налиташе. Неговият петел не нападаше. Отблъскваше всяко нападение и пак заставаше точно на същото място. Само че краката му вече не трепереха.

Херман прескочи оградата, вдигна го на ръце и го показа на публиката, изпълнила амфитеатрално разположените редове. Избухнаха луди аплодисменти и викове. На полковника направи впечатление несъответствието между възторжеността на овациите и напрегнатостта на зрелището. Прозвуча му като фарс, в който доброволно и съзнателно участваха и петлите.

Подтикнат от малко пренебрежително любопитство, той огледа редиците. Екзалтираното множество се втурна по стъпалата към пистата. Полковникът наблюдаваше разгорещените, нетърпеливи, страшно възбудени лица. Бяха все нови хора. Всичките новодошли в селото. И той отново преживя — като предзнаменование сякаш — един заличен от хоризонта на неговата памет миг. Тогава прескочи оградата, проправи си път между струпаното множество и срещна спокойните очи на Херман. Двамата се изгледаха, без да мигнат.

— Добър ден, полковник.

Полковникът взе от ръцете му петела и прошепна:

— Добър ден.

Нищо повече не каза, защото го изненада силно досегът с горещото и дълбоко пулсиращо тяло на птицата. Помисли си, че никога не е държал в ръцете си толкова живо нещо.

— Нямаше ви вкъщи — каза Херман смутено.

Нови овации го прекъснаха. Полковникът се почувства засрамен. Без да погледне никого, оглушен от аплодисментите и виковете, той отново си проправи път и излезе на улицата с петела под мишница.

Цялото село, всички от долната махала наизлязоха да го видят, като минава, следван от дечурлигата от училището. В единия край на площада някакъв негър с исполински ръст се беше качил на една маса и с навита около врата змия продаваше без разрешение лекарства. Голяма група хора се бяха спрели на връщане от пристанището да чуят хвалбите му за лекарствата, но когато мина полковникът с петела, вниманието им се насочи към него. Той никога не беше вървял толкова дълго до къщи.

Не съжаляваше. От много време селото беше потънало сякаш в дълбока и тежка дрямка, съсипано от десетгодишна тежка история. Този следобед — още един петък без писмо — хората се бяха събудили. Полковникът си спомни други времена. Видя себе си, жена си и сина им, свити под един чадър, на представление, което не беше прекъснато въпреки дъжда. Спомни си водачите на своята партия, видя ги вчесани грижливо, как си веят в такт с музиката в двора на неговата къща. Почти преживя отново мъчителния отзвук на тъпана в червата си.

Мина по улицата, успоредна на реката. И там се беше събрала шумна тълпа, също като в далечните неделни дни по време на избори. Хората гледаха как разтоварват цирка. От един дюкян някаква жена подвикна нещо за петела. Полковникът продължи към къщи, потънал в мислите си, все още чувайки откъслечни гласове, сякаш го преследваха овациите на арената.

Пред вратата той се обърна към децата:

— Всички да си вървите у дома. Който влезе, с камшик ще го изгоня.

Сложи дървеното мандало и се запъти право към кухнята. Жена му излезе от спалнята, задушавайки се от кашлица.

— Насила го взеха! — извика тя. — Казах им, че петелът няма да излезе от тази къща, докато съм жива.

Преследван от истеричния глас на жена си, полковникът завърза петела за крака на печката и смени водата в кутията.

— Казаха ми, че и през нашите трупове да е, пак ще го вземат. Казаха, че петелът не бил наш, а на цялото село.

Чак когато свърши с петела, полковникът се обърна към разкривеното лице на жена си. Без да се учудва, откри, че то не буди у него нито угризения, нито съчувствие.

— И добре са направили — каза той спокойно, а после, бъркайки в джобовете си, добави с непроницаема мекота в гласа: — Няма да продадем петела.

Тя отиде след него в спалнята. Стори й се, че е станал неосезаем, макар че си беше съвсем същият, като че ли го гледаше на екрана на някое кино. Полковникът извади от гардероба няколко банкноти, сложи ги при другите от джоба си, преброи ги всички и ги прибра в гардероба.

— Там са двадесет и девет песо. Ще ги върнем на кума Сабас. Останалите ще му платим, когато дойде пенсията.

— Ами ако не дойде? — попита жена му.

— Ще дойде.

— Но ако не дойде?

— Тогава няма да му ги върнем.

Намери новите си обувки под кревата, отвори гардероба да вземе мукавената кутия, избърса подметките с един парцал и сложи обувките в кутията, както ги беше донесла в неделя вечер жена му.

— Обувките ще върнем — каза полковникът. — Още тринадесет песо за моя кум.

— Няма да ги приемат — каза тя.

— Трябва да ги приемат — възрази полковникът. — Само два пъти съм ги обул.

— Турците от тези работи не разбират — каза жената.

— Трябва да разберат.

— Ами ако не разберат?

— Нека да не разберат.

Легнаха си, без да вечерят. Полковникът почака жена му да прочете всичките молитви по броеницата и тогава изгаси лампата. Но не можа да заспи. Чу камбаните на киноцензурата и почти веднага — три часа по-късно — сирената за полицейския час. Хрипливото дишане на жена му на разсъмване стана тежко от ледения въздух. Полковникът още лежеше с отворени очи, когато тя заговори със спокоен, пълен с желание за сдобряване глас:

— Буден ли си?

— Да.

— Вразуми се, моля ти се — каза жена му. — Поговори утре с кума Сабас.

— Чак в понеделник ще се върне.

— Още по-добре — каза жена му. — Така ще имаш три дни, за да обмислиш.

— Няма какво да обмислям — каза полковникът.

Приятна свежест бе изместила навън лепкавия въздух на октомври. И по разписанието на алкараваните полковникът усети, че е декември. Когато удари два часът, той още не беше заспал. Но знаеше, че жена му също е будна. Опита се да легне на друга страна в хамака.

— Ти още не спиш — каза жена му.

— Да.

Тя помисли малко и каза:

— Ние не сме в състояние да направим такова нещо. Помисли си само колко са четиристотин песо накуп!

— Малко остава още до пенсията — каза полковникът.

— Повтаряш това от петнадесет години насам.

— Затова няма накъде да се бави повече.

Тя помълча, но когато пак заговори, на полковника му се стори, че никакво време не е минало.

— Струва ми се, че тези пари никога няма да дойдат — каза жена му.

— Ще дойдат.

— Ами ако не дойдат?

Той не намери глас да отговори. Когато петелът изкукурига за първи път, той си припомни истинското положение, но заспа дълбок спокоен сън, без угризения. Когато се събуди, слънцето беше вече високо. Жена му спеше. Полковникът методично повтори с два часа закъснение своите сутрешни движения и почака жена си, за да закусят.

Тя стана с непроницаемо лице. Казаха си „добро утро“ и седнаха мълчаливо на масата. Полковникът изсърба чаша черно кафе, изяде парче кашкавал и парче пестил. Целия предобед прекара в шивачницата. В един часа̀ се прибра вкъщи. Жена му кърпеше сред бегониите.

— Време е за обед — каза той.

— Няма нищо за обед — отвърна жена му.

Той сви рамене. Помъчи се да затвори вратичката на оградата край двора, за да не могат децата да влязат в кухнята. Като се върна, масата беше сложена.

Докато обядваха, полковникът усети, че жена му прави усилия да не заплаче. Това го разтревожи. Познаваше характера на жена си — твърд, естествено, и още повече беше закоравял за четиридесет години горчивини. Смъртта на сина им не бе изтръгнала от очите й нито една сълза.

Погледна я право в очите и в погледа му имаше упрек. Тя прехапа устни, избърса с ръкав клепачите си и продължи да се храни.

— Ти си безразсъден човек — каза тя. Полковникът мълчеше. — Своеволен, упорит и безсърдечен — повтори тя. Кръстоса приборите си върху чинията, но веднага суеверно поправи положението им. — Цял живот гладувам и накрая излиза, че заслужавам по-малко внимание от един петел.

— Това е друго — каза полковникът.

— Същото е — възрази жена му. — Трябва да разбереш, че умирам, че това моето е агония, а не болест.

Полковникът не продума, докато не свърши яденето си.

— Ако докторът ми гарантира, че като продам петела, астмата ти ще мине, веднага го продавам — каза той. — Но ако не може да мине, няма да го продам.

Следобед занесе петела на арената. Като се върна, свари жена си пред нова криза. Разхождаше се назад-напред по коридора, с разпуснати на гърба коси, с разперени ръце, търсейки въздух със свирещите си дробове. И там остана, докато се стъмни съвсем. После отиде да си легне, без да каже нито дума на мъжа си.

Предъвква молитвите си до полицейския час, че и малко след това. Като свърши, полковникът понечи да изгаси лампата, но тя не даде:

— Не искам да умра на тъмно.

Полковникът остави лампата на пода. Той започваше да усеща умора. Имаше желание да забрави всичко, да спи непрекъснато четиридесет и четири дни и да се събуди на двадесети януари в три часа̀ следобед на арената точно когато трябва да пусне петела. Но знаеше, че го застрашава безсънието на жена му.

— Все същата история — започна тя след малко. — Ние гладуваме, за да ядат другите. От четиридесет години все същата история.

Полковникът мълча, докато жена му не спря, за да го попита дали е буден. Той отговори, че е буден. И жена му продължи с равен, леещ се, непреклонен глас:

— Всички ще спечелят от петела освен ние. Защото ние единствени нямаме пукната пара, за да заложим.

— Стопанинът на петела има право на двадесет на сто.

— Ти имаше право също да получиш служба, когато те караха да работиш до скъсване по изборите — възрази жена му. — Имаше право и на пенсия като ветеран, след като рискува кожата си през Гражданската война. Сега всички са подредили живота си, а ти умираш от глад, съвсем сам.

— Не съм сам — каза полковникът.

Опита се да й обясни нещо, но сънят го победи. Тя продължи да говори глухо, докато не разбра, че мъжът й спи. Тогава излезе от мрежата срещу комари и започна да се разхожда из салона в тъмното. Там продължи да си говори. На разсъмване полковникът я повика.

Тя застана на прага като призрак, осветена отдолу от почти съвсем угасналата лампа. Изгаси я, преди да легне, но продължи да говори.

— Ще направим нещо — прекъсна я полковникът.

— Единственото, което можем да направим, е да продадем петела — каза жена му.

— Можем също да продадем часовника.

— Не искат да го купят.

— Утре ще се опитам да взема от Алваро четиридесет песо.

— Няма да ти даде.

— Тогава ще продам картината.

Когато жена му заговори отново, пак беше излязла иззад мрежата и полковникът усети напоеното й с билков мирис дихание.

— Не искат да я купят — каза тя.

— Ще видим — каза кротко полковникът, без никаква следа от промяна в гласа. — Ти спи сега. Ако утре не успеем нищо да продадем, ще помислим за друго.

Помъчи се да държи очите си отворени, но сънят го събори. Свлече се на дъното на някаква субстанция без време и без пространство, където думите на жена му придобиваха друго значение. Но само след миг усети, че го разтърсват за рамото.

— Отговори ми!

Полковникът не знаеше дали беше чул тези думи преди или след заспиването. Навън се развиделяваше. Прозорецът се очертаваше, пълен със зелената светлина на неделния ден. Помисли, че го тресе. Очите му горяха и трябваше да направи голямо усилие, за да осъзнае всичко наоколо си.

— Какво можем да направим, щом не можем нищо да продадем? — повтори жена му.

— Тогава вече ще е двадесети януари — отговори полковникът в пълно съзнание. — И същата вечер ще ни платят двадесет на сто.

— Ако петелът спечели — каза жена му. — Ами ако загуби? Не ти ли минава през ума, че петелът може да загуби?

— Този петел не може да загуби.

— Но ти допусни, че загуби.

— За това ще започнем да мислим след четиридесет и пет дни — каза полковникът.

Жена му се отчая.

— А дотогава какво ще ядем? — попита тя, като хвана полковника за яката на фланелата и силно го разтърси. — Кажи ми, какво ще ядем?

На полковника му бяха нужни седемдесет и пет години — всичките седемдесет и пет години от живота му, минута по минута, — за да стигне до този миг. Той се почувства чист, ясен, непобедим, когато отговори:

— Лайна.

 

Париж, януари 1957

Някой такъв ден

Понеделникът осъмна топъл и без дъжд. Дон Аурелио Есковар, зъболекар без диплом и много ранобуден човек, отвори кабинета си в шест часа сутринта. Извади от стъклената витринка една изкуствена челюст, още несвалена от гипсовия калъп, сложи на масата стиска инструменти и ги подреди по големина, като на изложба. Беше по риза на райета без яка, закопчана горе на шията с позлатено копче, а панталоните му се държаха на ластични тиранти. Беше жилав и сух, а изразът на очите му рядко съответствуваше на онуй, което ставаше край него — също както при глухите.

Когато нареди всичко на масата, той премести бормашината към креслото на пружини и седна да полира изкуствената челюст. Изглежда никак не мислеше за онуй, което вършеше, но работеше усърдно, като натискаше педала дори когато не си служеше с бормашината.

След осем часа спря за малко да погледне небето през прозореца и видя замислените лешояди, накацали да се сушат по стряхата на съседната къща. Продължи да работи с мисълта, че още преди обед пак ще завали. Мутиращият глас на единадесетгодишния му син го извади от неговото съсредоточение.

— Татко!

— Какво?

— Кметът казва да му извадиш зъб.

— Кажи му, че не съм в къщи.

Полираше един златен зъб. Отдалечи го от себе си на разстояние една ръка и с притворени очи го огледа. Синът му отново извика от малката чакалня:

— Той казва, че си в къщи, защото те чува.

Зъболекарят продължи да разглежда зъба. Едва когато го сложи на масата при завършените работи, каза:

— Още по-добре.

И отново пусна бормашината. От една картонена кутийка, в която държеше нещата за правене, извади един мост от няколко части и започна да полира златото.

— Татко!

— Какво?

Изразът на лицето му никак не се промени.

— Казва, че ако не му извадиш зъба, ще ти тегли куршума.

Без да бърза, с извънредно спокойно движение, зъболекарят свали крака си от педала на бормашината, бутна я настрана от креслото и отвори до самото дъно долното чекмедже на масата. Там беше револверът.

— Добре — рече на сина си, — кажи му да дойде да ми го тегли.

Завъртя креслото, застана с лице към вратата и подпря ръка в ръба на чекмеджето. Кметът се изправи на прага. Лявата му буза беше избръсната, но другата — подута и болезнена — беше обрасла в небръсната от пет дена брада. Зъболекарят видя в помръкналите му очи много безсънни нощи. Затвори чекмеджето с върха на пръстите си и каза меко:

— Седнете.

— Добър ден — каза кметът.

— Добър ден — отвърна му зъболекарят.

Докато инструментите се изваряваха, кметът облегна глава на възглавничката на креслото и се почувствува по-добре. Кабинетът беше беден: един стар дървен стол, бормашината на педал и една витринка с фаянсови шишенца. Срещу стола — прозорец с мрежесто перденце на височината на човешки бой. Като усети, че зъболекарят се приближава, кметът заби петите си в пода и отвори уста.

Дон Аурелио Есковар обърна лицето му към светлината. След като прегледа болния зъб, той внимателно притисна челюстта, за да я намести.

— Ще трябва без упойка да стане — каза.

— Защо?

— Защото има възпалителен процес.

Кметът го погледна в очите.

— Добре — каза той и направи опит да се усмихне. Зъболекарят не му отвърна. Сложи на работната маса съда с преварените инструменти и все тъй, без да бърза, ги извади от водата с едни студени щипци; После премести с крак плювалника и отиде да си измие ръцете над легена. Всичко извърши, без да погледне кмета. Но кметът не го изпускаше от очи.

Болният зъб беше долен кътник. Зъболекарят се разкрачи и натисна кътника със студените клещи. Кметът се вкопчи в ръчките на стола, изпразни цялата си сила в краката и почувствува ледена празнота в бъбреците си, но дори не изохка. Зъболекарят само леко мръдна ръката си в китката. После каза без никакво озлобление, по-скоро с горчиво съчувствие:

— Сега ще ни платите за двадесет убити, лейтенанте.

Кметът усети скърцане на кости в челюстта си, очите му се наляха със сълзи. Но не изохка, докато не усети зъба да излиза. Тогава го видя през сълзи. Толкова чужд на неговата болка му се видя, че не можа да разбере защо се беше мъчил толкова предишните пет нощи. Наведен над плювалника, изпотен, задъхан, той разкопча куртката си и пипнешком затърси носната си кърпа в джоба на панталона. Зъболекарят му подаде чиста салфетка.

— Избършете сълзите си — каза му.

Кметът го послуша. Трепереше целият. Докато зъболекарят си миеше ръцете, той видя бездънното чисто небе и една прашна паяжина с яйца на паяк и умрели насекоми. Зъболекарят се върна при него, бършейки ръцете си.

— Легнете си — каза му — и правете промивки със солена вода.

Кметът стана, сбогува се, като мрачно отдаде чест по войнишки, и тръгна към вратата с изпънати крака, с разкопчана куртка.

— Изпратете ми сметката — каза.

— На вас или на общината?

Кметът не го погледна. Затвори вратата и каза през металическата мрежа:

— Все едно.

Вторник следобед

Влакът мина през кънтящия коридор от яркочервени скали, вряза се в банановите плантации — симетрични и безкрайни — и въздухът овлажня, а морският бриз не се почувствува вече. През прозорчето на вагона влезе задушлив дим. По тесния път успоредно с железопътната линия вървяха впрегнати с биволи коли, натоварени със зелени гроздове банани. От другата страна на пътя, на неравни разстояния от незасята земя, пробягваха кантори с електрически вентилатори, постройки от червени тухли и резиденции с бели столове и масички по терасите, сред прашни палми и розови храсти. Беше единадесет часът сутринта и жегата още не беше започнала.

— По-добре е да вдигнеш прозореца — каза жената. — Косата ти ще се напълни с въглища.

Момичето се опита да го вдигне, но ръждата го беше заковала.

Те бяха единствените пътници в голия третокласен вагон. Пушекът от локомотива продължаваше да нахълтва през прозореца, затова момичето стана от мястото си и сложи там единствения багаж, който носеха: пластмасова чанта с храна и китка цветя, завити във вестник. Седна на отсрещната седалка, далеч от прозореца, срещу майка си. И двете бяха облечени в строг траур и бедно.

Момичето беше на дванадесет години и пътуваше за първи път. Със сините вени по клепачите, с дребничкото си и отпуснато тяло без никакви форми, облечено в права като расо рокля, жената изглеждаше прекалено стара, за да му е майка. Тя седеше с плътно подпрян на облегалката гръбнак и крепеше с две ръце в скута си олющена лачена чанта. На лицето й беше изписано равното спокойствие на свикналите с бедността хора.

В дванадесет горещината беше започнала. Влакът спря за десет минути на една гара без селище, за да вземе вода. Навън, в загадъчната тишина на плантациите, сенките изглеждаха бистри. Но застоялият въздух във вагона миришеше на неощавена кожа. Влакът не увеличи скоростта си. Спря на две еднакви селища с дървени къщи, боядисани в ярки цветове. Жената наведе глава и потъна в тежка дрямка. Момичето събу обувките си. После отиде до клозета да поръси с вода увехналите цветя.

Когато се върна, майка му го чакаше да обядват. Подаде му парче сирене, половин царевична питка и един сладък сухар, а после извади от пластмасовата чанта и за себе си същото. Докато се хранеха, влакът съвсем бавно мина по железен мост и продължи през едно селище като предишните, само че в това имаше хора на площада. Група музиканти свиреха нещо весело под смазващото слънце. Отвъд селището, до една напукана от сушата равнина, свършваха плантациите.

Жената престана да яде.

— Обуй си обувките — рече тя.

Момичето погледна навън. Не видя нищо друго, освен пустата равнина, през която влакът отново започваше да лети, но сложи в джоба си последното парче сухар и бързо си обу обувките. Жената му подаде гребен.

— Вчеши се.

Докато момичето се вчесваше, влакът започна да свири. Жената избърса потта от шията си и с длан изчисти мазнината от лицето си. Когато момичето се вчеса, влакът мина покрай първите къщи на някакво ново селище — по-голямо, но и по-тъжно от предишните.

— Ако искаш да свършиш някоя работа, върви сега — каза жената. — После, и да умираш от жажда, няма къде да пиеш вода. И най-важното: да не плачеш.

Момичето кимна утвърдително. През прозореца влизаше горещ сух вятър, смесен със свирката на локомотива и скърцането на старите вагони. Жената прибра във вързопче останалата храна и го пъхна в чантата. За миг върху стъклото на прозореца проблесна общият изглед на селището в сияйния августовски вторник. Момичето зави цветята в намокрените вестници, дръпна се още по-надалеч от прозореца и вторачено погледна майка си. Тя му отвърна с приветлив поглед. Влакът престана да свири и забави ход. След малко спря.

На гарата нямаше никого. На отсрещната страна на улицата, на засенчения от бадемови дървета тротоар, беше отворен само салонът за билярд. Селището плуваше в мараня. Жената и момичето слязоха от влака, прекосиха безлюдния перон, чиито плочи започваха да се пукат под напора на тревата отдолу, пресякоха улицата и минаха на сенчестия тротоар.

Беше почти два часът. В този час селището си почиваше, потънало в тежка дрямка. Дюкяните, обществените учреждения, общинското училище се затваряха в единадесет и се отваряха отново малко преди четири, когато минаваше обратният влак. Не се затваряха само хотелът срещу гарата, неговата гостилница и салонът му за билярд, както и телеграфната служба в единия край на площада. Къщите, построени в по-голямата си част по модела на банановата компания, бяха затворени отвътре и жалузите им бяха спуснати. В някои беше толкова горещо, че стопаните им обядваха на двора. Някои хора си изнасяха стол под сянката на бадемовите дървета и дремеха седнали посред улицата.

Все търсейки закрилата на бадемовите дървета, жената и момичето навлязоха в селището, без да смутят следобедния му покой. Отидоха направо в поповата къща. Жената подраска с нокът по металическата мрежа на вратата, почака малко и почука. Вътре в къщата бръмчеше електрически вентилатор, затова стъпките не се чуха. Леко изскърца врата и веднага недоверчив глас съвсем близо до металическата мрежа попита:

— Кой е?

Жената се опита да погледне през мрежата.

— Отецът ми трябва — рече тя.

— Сега спи.

— Много е бързо — настоя жената. В гласа й звучеше спокойно упорство.

Вратата се поотвори безшумно и се показа една жена на зряла възраст, възпълничка, с много бледо лице и сиви като стомана коси. Зад дебелите стъкла на очилата очите й изглеждаха прекалено малки.

— Заповядайте — каза тя и отвори докрай вратата.

Влязоха в една стая, напоена с отдавнашна миризма на цветя. Стопанката ги заведе до една дървена скамейка с облегалка и им направи знак да седнат. Момичето седна, но майка му остана права, задълбочена в мислите си, притиснала чантата с две ръце. Поради вентилатора не се чуваше никакъв друг шум.

Стопанката се появи на вратата в дъното.

— Казва да дойдете пак след три и половина — прошепна тя. — Преди пет минути си е легнал.

— Влакът тръгва в три и половина — каза жената.

Отговорът й беше кратък и твърд, но гласът й беше все тъй кротък, с много нюанси. Стопанката се усмихна за първи път и каза:

— Добре.

Когато вратата в дъното пак се затвори, жената седна до дъщеря си. Тясната чакалня беше бедна, подредена и чиста. Отвъд дървената преграда, която разделяше помещението на две, имаше проста писалищна маса с мушама и на нея — стара пишеща машина до ваза с цветя. Отзад бяха енорийските архиви. Забелязваше се, че неомъжена жена е подреждала този кабинет.

Вратата в дъното се отвори и този път се появи свещеникът. Бършеше стъклата на очилата си с кърпа и когато ги сложи, стана очевидно, че е брат на жената, която им беше отворила.

— Какво желаете? — попита той.

— Ключовете от гробищата — каза жената.

Момичето седеше с цветята в скута си и с кръстосани под пейката крака. Свещеникът го погледна, после погледна жената, а след това, през металическата мрежа на прозореца — блестящото безоблачно небе.

— В тази горещина… — рече той. — Можехте да почакате слънцето да превали.

Жената мълчаливо поклати глава в знак на отрицание. Свещеникът мина от другата страна на преградата, извади от шкафа една подвързана с мушама тетрадка, писалка, мастилница и седна пред масата. За главата му космите не стигаха, но затова пък по ръцете му ги имаше в изобилие.

— Чий гроб ще посетите? — попита той.

— На Карлос Сентено — отвърна жената.

— Кой?

— Карлос Сентено — повтори жената.

Отецът все не можеше да се сети.

— Крадеца, дето го убиха тук миналата, седмица — обясни жената със същия равен глас. — Аз съм неговата майка.

Свещеникът я изгледа внимателно. Тя го погледна твърдо, със спокойно самообладание, и отецът се изчерви. Наведе глава и започна да пише. Докато попълваше страницата, той разпитваше жената къде е родена и кога, каква е, що е, а тя отговаряше без колебание, точно и подробно, сякаш четеше отнякъде своите данни за самоличност. Отецът започна да се поти. Момичето разкопча лявата си обувка, извади си петата и я подпря в крака на скамейката. Направи същото и с дясната.

Всичко започна миналия понеделник, в три часа сутринта, на няколко пресечки от поповата къща. Сеньора Ребека, самотна вдовица, която живееше сама в пълна с вехтории къща, дочу през шумоленето на дъжда как някой се опитва да отвори отвън пътната врата. Тя стана, извади пипнешком от гардероба един архаичен револвер, с който никой не беше стрелял от времето на полковник Аурелиано Буендия, и без да пали лампите, отиде в преддверието. Ориентирайки се не толкова по шума в бравата, колкото по страха, развил се у нея за двадесет и осем години самота, тя мислено определи не само мястото на вратата, но и точната височина на ключалката. Стисна оръжието с две ръце, примижа и натисна спусъка. За първи път в живота си стреляше с револвер. След трясъка на изстрела не чу нищо друго, освен шумоленето на дъжда по цинковия покрив. После тя долови кратък, тих металически удар върху циментената площадка пред вратата и съвсем кротък, но страшно уморен глас: „Ох, майчице!“

Момъкът, който осъмна мъртъв пред къщата, с разтрошен нос, беше по фланелка на пъстри черти, прости панталони с въже вместо колан, и бос.

— Значи Карлос Сентено се е казвал — прошепна отецът, след като свърши писането.

— Сентено Айала — добави жената. — Единственото ми мъжко чадо.

Свещеникът отиде пак при шкафа. От вътрешната страна на вратичката му бяха закачени на един пирон два големи ръждясали ключа. Точно такива си беше представяло ключовете на свети Петър момичето; такива си ги е представяла и майка му, когато е била момиче, а навярно и самият свещеник някога си ги е представял такива. Той ги откачи, остави ги в отворената тетрадка, сложена върху дървената преграда, и гледайки жената, показа с пръст едно място на изписаната страница. — Подпишете се тук.

Стиснала чантата под мишница, жената надраска името си.

Момичето прибра цветята и тътрейки обувките си, отиде до преградата и внимателно загледа какво прави майка му.

Свещеникът въздъхна.

— Никога ли не сте правили опит да го вкарате в правия път?

— Той беше много добър момък — отговори жената, като свърши с подписването.

Свещеникът я погледна, след това погледна момичето и с някакъв набожен ужас установи, че те и двете никак не се канят да плачат. Жената спокойно продължи:

— Казвах му никога да не краде нищо, което е нужно някому, за да се нахрани, и той ме слушаше. А преди, когато се боксираше, и по три дни се е случвало да лежи в кревата, премазан от ударите.

— И всичките си зъби трябваше да извади — добави момичето.

— Така е — потвърди жената. — Всеки залък, който изяждах по онова време, ми горчеше от юмруците, които се сипеха по моя син в събота вечер.

— Неведома е волята божия — каза свещеникът. Само че го каза без особена убеденост, защото опитът го беше направил малко скептичен, а и заради жегата. Посъветва ги да си пазят главите, за да не слънчасат. Обясни им, прозявайки се и вече съвсем сънливо, откъде трябва да минат, за да намерят гроба на Карлос Сентено. Като се върнат, нямало защо да чукат. Нека мушнат просто ключа под вратата и да оставят също там, ако имат, милостиня за църквата. Жената много внимателно изслуша обясненията, но благодари, без да се усмихне.

Още преди да отвори вратата към улицата, отецът забеляза, че някой наднича вътре, с притиснат в металическата решетка нос. Бяха група момчета. Когато отвори вратата, децата се пръснаха. В този час обикновено на улицата нямаше никого, а сега не само децата бяха излезли. Под бадемовите дървета стояха на групи и възрастни. Отецът огледа разкривената от маранята улица и тогава разбра. Тихо затвори пак вратата.

— Почакайте една минутка — рече той, без да погледне жената.

Сестра му се появи на вратата в дъното, с черна дреха върху нощницата и разпуснати по раменете коси. Тя мълчаливо погледна отеца.

— Какво има? — попита я той.

— Хората са научили — прошепна сестра му.

— По-добре да излязат през двора — каза отецът.

— Все едно — отговори сестра му. — Всички са наизлезли по прозорците.

До този момент жената сякаш нищо не беше разбрала. Опита се да погледне на улицата през металическата решетка. После взе букета цветя от момичето и тръгна към вратата. Момичето я последва.

— Почакайте слънцето да превали малко — предложи пак отецът.

— Ще ви стопи тази жега — каза сестрата, застанала неподвижно в дъното на преддверието. — Почакайте, ще ви дам чадър.

— Благодаря — отвърна жената. — Така ни е добре. Хвана момичето за ръка и излезе на улицата.

Погребението на Мама Гранде

Ето каква е, неверници от цял свят, истинската история на Мама Гранде — пълна суверенна на царство Макондо, която упражнява властта си деветдесет и две години и умря като светица един вторник през септември миналата година, а на погребението й дойде самият папа.

Сега, когато потресената до дън душа нация вече е дошла на себе си; когато веселяците от Сан Хуан, контрабандистите от Гуахира, търговците на ориз от Сину, проститутките от Гуакамайял, магьосниците от Сиерпе и банановите плантатори от Араката са спуснали кепенците, за да се съвземат от изтощителното бдение; когато са възвърнали равновесието си и отново са застанали на своите постове президентът на републиката, неговите министри и всички онези, които дойдоха на най-пищната погребална церемония, отбелязана в аналите на историята, да представляват държавната власт и свръхестествените сили; когато папата се е възнесъл на небето телом и духом, а в Макондо не можеш да пристъпиш от празни шишета, от угарки, оглозгани кости, консервени кутии, парцали и изпражнения, оставени от стеклото се за погребението множество, сега вече настъпи часът да сложим едно столче на улицата пред вратата и преди да са довтасали историците, да разкажем от самото начало всичките подробности на това всенародно вълнение.

Преди четиринадесет седмици — след безкрайни нощи с лапи, синапови компреси и вендузи, съсипана от предсмъртни кошмари — Мама Гранде нареди да я сложат да седне на нейния стар люлеещ се стол от лиани, за да изрази последната си воля. Това беше единствената церемония, която й беше нужна, за да умре. Същата сутрин с помощта на отец Антонио Исабел тя беше уредила всички сметки, свързани с душата й. Оставаше й само да разреши въпросите, свързани с претъпканите ракли и с деветимата племенници — нейни единствени наследници, които дежуреха един след друг край леглото й. Свещеникът, който скоро щеше да навърши сто години и затова си приказваше сам, непрекъснато беше в стаята. Десетима мъже едва успяха да го качат до спалнята на Мама Гранде и после решиха да го оставят там, че да не става нужда да го свалят и отново да го качват в последната минута.

Най-големият племенник, Никанор — грамаден и див, облечен със зеленикави дрехи, по ботуши с шпори, с револвер калибър 38 с дълга цев, пъхнат под ризата — отиде да доведе нотариуса. Огромната двуетажна къща, пропита с миризма на патока и риган, с тъмни складове, натъпкани със сандъци и вехтории от четири поколения, станали вече на прах, беше замряла в очакване на този час. В дълбокия среден коридор с куки по стените, на които в други времена закачваха одрани прасета, а в сънливите августовски недели висяха елени да им се изцеди кръвта, сега дремеха пеоните, скупчени върху чували сол и земеделски сечива, докато чакаха заповедта да оседлаят конете и да препуснат, да разнесат скръбната вест из необятното стопанство. Останалите членове на голямата челяд бяха в салона. Бледи, изсмукани от тежката наследственост и безсънните нощи, жените бяха облечени в дълбок траур, събрал в себе си безброй поверия. Матриархалната строгост на Мама Гранде бе оградила нейните богатства и името й с недостъпна като църковно тайнство бодлива тел, в чиито граници чичовци се женеха за дъщерите на племенничките си, племенниците пък се женеха за лелите си, а братята — за снахите си, докато накрая се оплете гъста паяжина от кръвосмешения, която превърна продължението на рода в порочен кръг. Единствена Магдалена, най-малката от племенниците, успя да прескочи оградата: измъчена от разни видения, тя накара отец Антонио Исабел да я причасти, острига се и избяга от тщеславието и суетите на света в манастир. Извън рамките на законните си семейства, упражнявайки правото си на първата брачна нощ, мъжете бяха оплодили колиби, махали и села с цели потомства от извънбрачни чада, които се въртяха между слугите — без фамилно име, в качеството си на припознати, на подчинени, на любимци и протежета на Мама Гранде.

Непосредствената близост на смъртта прекъсна изтощителното чакане. В затворената стая гласът на умиращата, свикнал на почит и послушание, прозвуча като най-ниския тон на орган, не по-звънко, но отекна и в най-отдалечените кътчета на имението. Никой не беше равнодушен към тази смърт. През настоящия век Мама Гранде беше център на тежестта в Макондо — както нейните братя, родителите й и родителите на нейните родители са били в миналото. Тяхната хегемония обхващаше две столетия. Селището бе възникнало около нейното име. Никой не знаеше нито произхода, нито границите, нито истинската стойност на владенията й, но всички бяха свикнали да вярват, че Мама Гранде е владетелка на течащите, на застоялите, на дъждовните и на още неизлелите се в дъжд води, на околните пътища, на телеграфните стълбове, на високосните години и на жегата и че имаше освен това наследствено право върху земята и живота на нея. Когато привечер сядаше на балкона на своята къща да се поразхлади — с цялата тежест на своите вътрешности и на властта си, стоварени върху стария стол от лиани, — тя наистина изглеждаше безкрайно богата и могъща, най-могъщата и богата матрона в света.

На никого не му беше дошло на ум дори да си помисли, че Мама Гранде е смъртна — освен на членовете на нейното племе и на самата нея, подсещана от старческите предсказания на отец Антонио Исабел. Но тя вярваше, че ще живее повече от сто години, също като баба си по майчина линия, която през войната от 1875 се нахвърлила върху един патрул на полковник Аурелиано Буендия, заел позиция в кухнята на чифлика. Чак през април тази година Мама Гранде разбра, че господ няма да й даде върховното право лично и в открита борба да унищожи цяла една орда от масони-федералисти.

През първата седмица от болестта й семейният лекар я лекува с хардалени лапи и с вълнени чорапи на краката. Той беше наследствен лекар, завършил в Монпелие, и по вътрешно философско убеждение беше противник на прогреса в областта на своята наука. Мама Гранде беше го удостоила с привилегията да бъде единственият лекар в Макондо, като забрани да се установяват там други лекари. На младини той кръстосваше Макондо на кон, обикаляше своите болни, чието състояние привечер се влошаваше, и природата го надари с правото да стане баща на безчет чужди деца. Но артритът го прикова към хамака и накрая той започна да се грижи за болните си, без да ги посещава — с помощта на предположения, на казал-рекъл и поръки на разстояние. Когато Мама Гранде изпрати да го извикат, той прекоси площада по пижама, подпрян на два бастуна, и се настани в спалнята на болната. Едва когато разбра, че Мама Гранде бере душа, накара да му донесат едно сандъче с порцеланови шишенца с надписи на латински и в продължение на три седмици обработва умиращата отвътре и отвън с какви ли не академически пластири, прекрасни микстури и превъзходни анални свещички. После наложи болното място с одимени жаби, а на бъбреците й сложи пиявици. Докато един ден на разсъмване се видя принуден да избира: или да накара бръснаря да й пусне кръв, или да повика отец Антонио Исабел да я изповяда.

Никанор изпрати да повикат свещеника. Десетима от най-избраните негови хора го пренесоха от поповата къща до спалнята на Мама Гранде, както си беше седнал в своя скърцаш плетен стол, под хваналия вече плесен балдахин, предназначен за тържествени случаи. Звънът за предсмъртно причастие, който се разнесе в топлото ранно септемврийско утро, беше за жителите на Макондо като първа вест. Когато слънцето изгря, площадчето пред къщата на Мама Гранде изглеждаше като същински селски панаир.

Тази гледка беше като спомен от предишни времена. До своята седемдесета година Мама Гранде празнуваше рождените си дни с най-продължителните и шумни панаири, каквито народът помни. Дамаджани с ракия се изнасяха на разположение на цялото селище, на площада се колеха говеда, а група музиканти; качени на една маса, свиреха неспирно в продължение на три дни. Под прашните бадемови дървета, където през първата седмица от нашия век са лагерували легионите на полковник Аурелиано Буендия, се опъваха сергии с царевични курабии, кифли, кървавици, пръжки, млинчета, свински наденички, хлебчета от юка, питки, понички, баници, суджуци, чревца, тръстиково вино — наред с какви ли не джунджурии, дрънкулки, евтини висулки, — уреждаха се боеве с петли, въртяха се лотарии. В бъркотията на възбуденото множество се продаваха гравюрки и стихари с лика на Мама Гранде.

Празненствата започваха два дни преди великата дата и свършваха на самия рожден ден с гърмящи фойерверки и семеен бал в къщата на Мама Гранде. Избраните гости, и законните членове на семейството, великодушно обслужвани от извънбрачните, танцуваха под звуците на старата пианола, снабдена с модерни ролки. Мама Гранде ръководеше тържеството от дъното на салона, седнала в удобно кресло с ленени възглавници, като даваше едва забележими заповеди със своята десница, окичена с пръстени по всички пръсти. Понякога в заговор с влюбените, но почти винаги движена от собственото си вдъхновение, тази вечер тя уговаряше браковете за следващата година. Мама Гранде завършваше тържеството, като излизаше на украсения с книжни гирлянди и лампиони балкон и оттам хвърляше монети на тълпата.

Тази традиция се беше прекъснала до известна степен заради зачестилия траур в къщата и отчасти заради политическата несигурност през последните години. Новите поколения само бяха слушали за тези великолепни празненства. Те не успяха да видят как на неделната литургия някой от представителите на гражданската власт вее с ветрило на Мама Гранде, удостоена с привилегията да не застава на колене дори в момента на възнесението, за да не измърси полата си на волани и колосаните си кринолини. Като мираж от младостта си старците помнеха дългите двеста метра рогозки, постлани от старинния дом до главния олтар, в деня, когато Мария дел Росарио Кастаниеда и Монтеро присъствува на погребението на своя баща и се върна по застланата с рогозки улица, облечена в своето ново и сияйно достойнство — на двадесет и две години превърната в Мама Гранде. Това средновековно видение принадлежеше тогава не само на миналото на рода, но беше част и от миналото на страната. Все по-неосезаема и далечна, зрима единствено през горещите следобеди, на задушения от саксиите с мушкато балкон, Мама Гранде се стопяваше в своята собствена легендарност. Властта си упражняваше чрез Никанор. Съществуваше мълчаливо обещание, изречено само от традицията, че в деня, когато Мама Гранде запечата своето завещание, наследниците ще обявят три нощи на всеобщо веселие. Но всички знаеха също, че тя бе решила да изрази последната си воля само няколко часа преди смъртта си, а никой не мислеше сериозно, че. Мама Гранде може да е смъртна. Едва онази септемврийска утрин, събудени от звъна за предсмъртното причастие, жителите на Макондо се убедиха, че Мама Гранде не само беше смъртна, но и че се кани да умре.

Часът й беше настъпил. Както лежеше сред белите чаршафи, намазана с мехлеми до ушите, под прашния балдахин от батиста, присъствието на живот в нея можеше да се отгатне само в едва забележимото повдигане на матриархалните й гърди. Мама Гранде, която докъм петдесетата си година отблъсна и най-разпалените свои поклонници и която природата бе надарила със способността да изхрани сама целия си род, умираше девствена и бездетна. Когато дойде ред за последното причастие, отец Антонио Исабел трябваше да повика на помощ племенничките, за да разтвори пръстите й и да намаже с миро дланите й, защото откак бе започнала да бере душа, Мама Гранде все стискаше юмруците си. До нищо не доведе и помощта на племенничките. Докато се мъчеха да разтворят пръстите й, за първи път от цяла седмица умиращата притисна до гърдите си отрупаната със съзвездия от скъпоценни камъни ръка, вторачи безцветни очи в племенничките си и каза: „Крадли!“ После видя отец Антонио Исабел, облечен като за литургия, видя и клисаря с обредните съдове и прошепна убедено и спокойно: „Умирам“. Тогава свали пръстена с най-големия диамант и го даде на Магдалена, послушничката — на нея се полагаше, защото тя беше най-малката наследница. Това беше завършек на една традиция: Магдалена се беше отказала от своето наследство в полза на църквата.

На разсъмване Мама Гранде помоли да я оставят насаме с Никанор, за да му даде последните си нареждания. В течение на половин час, превъзходно владеейки всичките си сетива и способности, тя го разпитва как вървят работите; после даде специални поръки как да постъпят с тленните й останки, а накрая отдели особено внимание на бдението. „Очите ти да са отворени на четири — каза тя. — Заключи всички ценни неща, защото много хора ходят по бдения само за да откраднат нещо“. След малко, останала насаме със свещеника, тя направи дълга, искрена и подробна изповед, а по-късно, в присъствието на племенниците си, прие последно причастие. И тогава поиска да я сложат на нейния люлеещ се стол от лиани, за да изрази последната си воля.

На двадесет и четири листа, изписани със съвсем ясен почерк, Никанор беше подготвил най-подробен доклад за нейните имущества. В присъствието на лекаря и на отец Антонио Исабел, дишайки спокойно, Мама Гранде продиктува на нотариуса списъка на своите имоти — върховен и единствен източник на нейното величие и на властта й. В първоначалните си размери нейните фактически владения се свеждаха до три командорства, предоставени с кралска грамота по време на колонизацията, които с годините, благодарение на заплетени бракове по сметка, се бяха събрали под владичеството на Мама Гранде. На тези пустеещи земи без определени граници, които обхващаха пет общини и в които никога не беше посято нито едно зрънце за сметка на собствениците, триста петдесет и две семейства живееха като арендатори. Всяка година в навечерието на своя имен ден Мама Гранде извършваше единствения акт на управление, който бе попречил земите да се върнат на държавата: събираше арендата. Седнала във вътрешния коридор на своята къща, тя лично получаваше наема за правото да живеят на нейните земи. Също тъй бяха го получавали в продължение на повече от столетие нейните прадядовци от прадядовците на сегашните арендатори. Три дни продължаваше събирането на арендата и след тези три дни дворът оставаше претъпкан от прасета, пуйки и кокошки, от десятъка и от първите плодове на земята, които хората донасяха като подарък. Всъщност това беше единственият урожай, който семейството събираше от тази мъртва от самото си начало земя, чиято повърхност на око се изчисляваше на сто хиляди хектара. Но историческите условия бяха помогнали вътре в тези граници да израснат и да процъфтят шестте селища на окръга Макондо, включително и главното селище, където се намираше общината. С други думи, онези, които живееха в някаква къща, имаха върху нея толкова право на собственост, колкото им даваше правото им на собственият върху строителните материали, защото земята принадлежеше на Мама Гранде и на нея се изплащаше наемът. Наем трябваше да й плаща и правителството заради туй, че гражданите ходеха по нейните улици.

В околностите на селищата живееха на воля никога непреброявани и от никого неотглеждани говеда, белязани по хълбоците с желязо във формата на катинар. По-скоро заради безредието, а не заради количеството на добитъка този наследствен знак беше станал известен в далечни департаменти, докъдето лятно време стигаха ожаднелите, разпилени на всички страни говеда, и представляваше една от най-здравите основи на легендата. По причини, които никой не си беше дал труд да обясни, просторните конюшни на рода постепенно се бяха изпразнили след последната гражданска война и напоследък в тях се бяха настанили работници за обработване на захарна тръстика, доилни и една оризовеячка.

Извън всичко изброено, в завещанието се отбелязваше съществуването на три делви със златни пари, закопани някъде в къщата през войната за независимост, които не бяха намерени, въпреки редовните и усърдни разкопки. Заедно с правото да продължават експлоатацията на дадените под аренда земи и да получават десетък, както и всякакви извънредни дарения, наследниците получаваха и един план, който се предаваше от поколение на поколение, всеки път все по-усъвършенствуван, й улесняваше търсенето на заровеното съкровище.

На Мама Гранде й бяха нужни три часа, за да изреди поръките си за поземлените владения. В задуха на спалнята гласът на умиращата сякаш придаваше особено достойнство на всяко споменато нещо. Когато тя сложи заекващия си подпис, а отдолу под нея се подписаха свидетелите, тайна тръпка разтърси душата на множеството, което започваше да се събира пред къщата под сянката на прашните бадемови дървета.

Тогава остана да се изредят подробно нематериалните й владения. С върховно усилие — каквото бяха правили преди смъртта си и нейните деди, за да осигурят господството на своя род — Мама Гранде се надигна на монументалните си кълки и с властен и искрен глас, разчитайки изцяло само на паметта си, продиктува списъка на своите невидими имущества: подземните богатства, териториалните води, цветовете на знамето, националния суверенитет, традиционните партии, правата на човека, гражданските свободи, държавния глава, правителството и парламента, препоръчителните писма, историческите факти, свободните избори, цариците на красотата, важните речи, грандиозните манифестации, знатните сеньорити, благородните сеньори, гордите воини, негово преосвещенство, върховния съд, забранените за внасяне стоки, либералните дами, проблема за месото, чистотата на езика, примерите, които трябва да дадем на света, юридическата система, свободния, но отговорен за действията си печат, южноамериканската Атина, общественото мнение, поуките от демокрацията, християнския морал, недостига на девизи, правото на политическо убежище, комунистическата опасност, държавния кораб, скъпотията, републиканските традиции, онеправданите класи, призивите за национално съгласие…

Не успя да довърши. Изчерпателното изреждане прекъсна последното й дихание. Удавена в това дълбоко море от абстрактни формули, които в течение на две столетия бяха служили като морално оправдание за властта на семейството, Мама Гранде се оригна звучно и издъхна.

Същият следобед жителите на далечната и мрачна столица видяха на първите страници на извънредните издания на вестниците портрета на една двадесетгодишна жена и помислиха, че е някоя нова царица на красотата. С буйни коси, събрани на върха на главата и забодени с гребен от слонова кост, с диадема върху дантеленото покривало, Мама Гранде преживяваше още веднъж младостта на своята снимка, увеличена и поместена на четири колони, след съответния ретуш. На тази снимка, направена от един пътуващ фотограф, който беше минал през Макондо в началото на нашия век, и преди много години заведена в документациите на вестниците под рубриката „Неизвестни личности“, й беше съдено да остане в паметта на бъдещите поколения. По раздрънканите автобуси, в асансьорите на министерствата, в унилите салони за чай, подплатени със светли драперии, с благоговение и почит шепнеха за важната особа, починала в своя край на жега и малария, и чието име беше неизвестно в останалата част на страната, преди да бъде осветено от печатното слово. Ситен дъжд ръсеше над минувачите недоверие и плесен. Камбаните на всички църкви биеха на умряло. Вестта завари президента на републиката, когато се отправяше на тържеството за произвеждане в чин на новите кадети, и с една бележка, написана от самия него на гърба на телеграмата, той предложи на министъра на войната да завърши речта си с едноминутно мълчание в чест на Мама Гранде.

Нейната смърт наруши социалния ред. Дори президентът на републиката, до когото чувствата на гражданите стигнаха като през пречиствателен филтър, успя да долови от своя автомобил — макар и от едно мимолетно видение, но в твърде силна степен — мълчаливото вцепенение на града. Отворени бяха само някои малки долнопробни кръчми и митрополитската катедрала, подготвена за деветдневна заупокойна служба. В националния капитолий, където увити в хартии просяци спяха под дорийските колони и тъжните паметници на умрели президенти, лампите на конгреса светеха. Когато президентът влезе в своя кабинет, развълнуван от зрелището, което представляваше потъналата в траур столица, неговите министри го чакаха, облечени в официални траурни костюми, прави, по-тържествени и по-бледи от обикновено.

Събитията, станали през тази вечер и през следващите, по-късно щяха да бъдат наречени „историческа поука“ — не само заради християнските чувства, които събудиха у най-високопоставените представители на обществената власт, а и заради себеотрицанието, с което несъвместими интереси и противоречиви гледища се примириха в името на общата цел: погребението на един прославен покойник. Години наред Мама Гранде бе осигурявала социалния мир и политическото разбирателство в своята империя само благодарение на три урни с фалшиви избирателни бюлетини. Те бяха част от нейното тайно владичество. Мъжете от прислугата, техните протежета и арендаторите — пълнолетни и непълнолетни — упражняваха не само своето собствено право на глас, но и правото на умрелите в течение на един век избиратели. Тя олицетворяваше предимството на традиционната власт над преходната, надмощието на нейната класа над плебса, превъзходството на божествена мъдрост над тленната конюнктура. В мирно време нейната неделима воля раздаваше и отнемаше енории, привилегии и синекурни длъжности, бдеше над благоденствието на съратниците си, а за да постигне всичко това, налагаше се да прибягва към раздора или към изборната фалшификация. В размирни времена Мама Гранде тайно помагаше за въоръжаването на своите привърженици, а за пред хората оказваше помощ на жертвите си. С това свое родолюбиво усърдие тя беше заслужила най-високи почести.

Нямаше нужда президентът на републиката да се допитва до съветниците си, за да определи тежестта на своята отговорност. Между салона за аудиенции в двореца и малкото, постлано с камъни вътрешно дворче, което някога служело като гараж за каляските на вицекралете, има една вътрешна градина с тъмни кипариси, където към края на колониалната епоха някакъв португалски монах се обесил от любов. Въпреки шумната група от високопоставени служители с ордени, президентът не можеше да надделее едно леко потръпване от чувство на неувереност, когато минаваше през това място след залез слънца. Но в онази вечер това потръпване имаше силата на предзнаменование. Тогава той напълно осъзна своето историческо предназначение и издаде декрет за деветдневен национален траур и за посмъртни почести на Мама Гранде като героиня, паднала за отечеството на бойното поле. В своята покъртителна реч, която произнесе на следващата сутрин пред своите сънародници по националното радио и телевизия, първият държавник в страната изрази увереност, че погребението на Мама Гранде ще се превърне в нов пример за света.

Само че тази толкова възвишена цел трябваше да се сблъска със сериозни пречки. Юридическата структура на страната, създадена от далечни предшественици на Мама Гранде, не беше приспособена за събитията, които започнаха. Големи учени, доктори по правото, опитни алхимици на закона, се задълбочаваха в тълкувания и силогизми, затърсиха някаква формула, която би позволила на президента на републиката да присъствува на погребението. Настъпиха дни на объркване сред високите сфери на политиката, на духовенството и на финансите. В просторната амфитеатрална зала на конгреса, свикван все по-рядко през последното столетие на абстрактно законодателство, сред портрети на национални герои и бюстове на гръцки мислители, славословията за Мама Гранде стигнаха неподозирани размери, докато в същото време, през тежкия в Макондо септември, нейният труп се пълнеше с мехурчета. За първи път се говореха за нея такива думи и за първи път си я представяха без нейния люлеещ се стол от лиани, без тежката й дрямка в два часа следобед и без хардалените лапи. Представяха си я чиста и млада, дестилирана от легендата.

Безброй часове се изпълниха с думи, думи, думи, които отекваха по цялата република, разнесени от глашатаите на печатното слово. Докато най-сетне един от присъствуващите, надарен с чувство за реалност — единствен сред това събрание от стерилни жреци на Темида — прекъсна това историческо дърдорене и припомни, че трупът на Мама Гранде чака тяхното решение при четиридесет градуса на сянка. Никой не се смути от това втурване на здравия разум в чистата атмосфера на писания закон. Издадена бе заповед трупът да бъде балсамиран, докато се търсят необходимите формули, докато се постигне единство в мненията или докато се внесат поправки в конституцията, които ще позволят на президента на републиката да присъствува на погребението.

Толкова много приказки се изприказваха, че ехото им премина границите, прехвърли океана и като някакво предчувствие надвисна над папските покои в Кастелгандолфо. Едва дошъл на себе си след тежкия следобеден сън, папата стоеше на прозореца и гледаше как се гмуркат в езерото водолазите, които търсеха главата на една заклана девица. През последните седмици вечерните вестници с друго не се занимаваха и папата не можеше да остане безразличен към една загадка, възникнала тъй близо до неговата лятна резиденция. Но тази вечер съвсем неочаквано вестниците замениха снимките на предполагаемите жертви с една-единствена снимка на двадесетгодишна жена в траурна рамка.

„Мама Гранде!“ — възкликна светият отец, защото веднага позна мътния дагеротип, който преди много години му беше поднесен по случай неговото възкачване на престола в църквата „Свети Петър“. „Мама Гранде!“ — възкликнаха в хор от своите частни покои членовете на кардиналския съвет и в необятната империя на християнството за трети път от двадесет века насам настъпи час на объркване, на силно вълнение и суматоха. Докато накрая великият папа се настани в своята дълга черна гондола и се запъти към далечното и фантастично погребение на Мама Гранде.

Назад останаха сияйните градини с праскови, Виа Апия Антика с равнодушни актриси, налягали да се пекат на слънце по терасите, в пълно неведение за станалото потресаващо събитие, а после — и мрачният нос Кастелсантанджело на хоризонта на Тибър. Привечер дълбокият звън на базиликата „Свети Петър“ се сля със звъна от напуканите бронзови камбани в Макондо. Докато плаваше по заплетените като мрежа канали и през загадъчните тресавища, които бележеха границата на Романската империя с пасбищата на Мама Гранде, папата цяла нощ слуша изпод своя душен навес крясъците на маймуните, разтревожени от минаващите тълпи. В своето нощно пътешествие папското кану постепенно се пълнеше с чували юка, е клонове зелени банани, кафези с кокошки, с мъже и жени, изоставили обичайните си занимания и тръгнали да си опитат късмета — да продадат туй-онуй покрай погребението на Мама Гранде. Тази нощ за първи път в историята на църквата негово светейшество изстрада трескавото безсъние и мъчителната обсада на комарите. Но прекрасният изгрев над владенията на великата старица, първобитната гледка, която разгърна пред очите му царството на балсамина и на игуаната, заличиха от паметта му страданията по време на пътуването и го възнаградиха за жертвата.

Никанор се събуди от трикратно почукване на вратата, което възвести скорошното пристигане на негово светейшество. Смъртта бе станала господарка в къщата. Насърчени от честите призоваващи речи на президента, от трескавите спорове на депутатите, които съвсем прегракнаха и се разбираха вече само с помощта на общоприети знаци, хора и конгрегации от целия свят захвърлиха своите занятия и се стекоха от къде ли не, изпълниха тъмните коридори, претъпканите антрета, задушните мансарди. А онези, които пристигнаха със закъснение, се покатериха и най-удобно се настаниха по огради, стобори, наблюдателни кули, дървени скели и бойници. В най-големия салон на къщата, под трептяща грамада от телеграми, лежеше трупът на Мама Гранде и се балсамираше, докато чакаше великите решения. Изтощени от сълзите, деветимата племенници бдяха край мъртвата и се дебнеха един друг.

Много дни наред светът трябваше да продължава своята обсада. В залата на общинския съвет, обзаведена с четири кожени табуретки, с делва филтрирана вода и хамак, папата изнемогваше от безсъние и се обливаше в пот, а през дългите задушни нощи се разсейваше с четенето на административни доклади и наредби. През деня раздаваше италиански бонбони на децата, които надничаха през прозореца да го видят, и обядваше под навеса от астромелии заедно с отец Антонио Исабел, а понякога и с. Никанор. Тъй живя той безкрайни седмици и удължени от чакането и жегата месеци, докато най-сетне Пастор Пастрана се изправи сред площада със своя барабан и зачете постановлението за решението на парламента. В него се заявяваше, че общественият ред бил разстроен — трам та-ра-рам — и президентът на републиката — трам-та-ра-рам — бил облечен в извънредни пълномощия — трам-та-ра-рам, — които му давали възможността да присъствува на погребението на Мама Гранде — Трам-та-ра-рам-там-там!

Великият ден бе настъпил. По задръстените от рулетки, сергии за пържен дроб и лотарийни масички улици, където мъже с увити около шията змии хвалеха последния, единствения балсам срещу червен вятър и за безсмъртие; през пъстрото площадче, където множество хора бяха опънали навеси и постлали рогозки, стрелци в тържествена премяна разчистваха пътя на официалните лица. В трепетно очакване на върховния миг, на площада се бяха струпали перачките от Сан Хорхе, ловците на бисери от нос Вела, рибарите от Сиенага, ловците на скариди от Тасахера, магьосниците от Мохана, копачите от солниците в Манауре, акордеонистите от Валиедупар, джамбазите от Айапел, продавачите на папая от Сан Пелайо, дресьорите на петли от Ла Куева, фокусниците от Сабанас де Боливар, гребците от Магдалена, писарите от Момпокс и всички, споменати в началото на тази хроника, както и много други още. Дори ветераните на полковник Аурелиано Буендия — начело с граф Малбъроу с неговите великолепни кожи, нокти и зъби на тигър — надделяха вековната си омраза към Мама Гранде и всички от нейната порода и дойдоха на погребението, за да помолят президента на републиката да им отпусне военните пенсии, които те чакаха от шестдесет години.

Към единадесет часа развълнуваната тълпа, която се задушаваше на слънцето, придържана от невъзмутими елитни воини с хусарски мундири и шлемове с пухкава китка пера на върха; нададе силен, ликуващ рев. Важни, тържествени в своите фракове и цилиндри, иззад ъгъла на телеграфа се показаха президентът на републиката и неговите министри, парламентарните комисии, върховният съд, държавният съвет, традиционните партии, духовенството и представителите на финансите, на търговията и на индустрията. Старият и болен президент на републиката — плешиво, ниско и дебело човече — премина пред пълните с учудване очи на множеството, което го беше облякло във власт, без да го познава, и едва сега можеше да удостовери, че той наистина съществува. Сред изнурени от сериозността на своята дейност епископи и военни със снажни торсове, покрити с броня от ордени, държавният глава издаваше непогрешимия мирис на власт.

Облечени в траурни крепони, след тях спокойно шествуваха цариците на всички сегашни и бъдещи плодове на земята в нашата страна. Начело с всеобщата царица на всичко, за първи път лишени от земното си великолепие, преминаха царицата на влакнестото манго, царицата на зелената ауяма, царицата на бананите, царицата на хлебната юка, царицата на гуайябата, царицата на кокосовия орех, царицата на четиристотин шестдесет и два километра нанизани като маниста яйца от игуана и всички останали царици, които изпускаме, за да не стане безкрайна тази хроника.

В своя ковчег с пурпурни драперии, отделена от действителността с осем медни винта, Мама Гранде беше вече прекалено пропита от своето формалдехидно безсмъртие, за да може да осъзнае степента на величието си. Цялото великолепие, за което бе мечтала на балкона на своята къща през горещите безсънни следобеди, се събра в четиридесетте и осем топовни гърмежа, с които всички величия на епохата отдадоха последна почит към нейната памет. Самият папа, който при едно бълнуване й се беше явил в сияеща каляска, увиснала над градините на Ватикана, превъзмогна жегата благодарение на едно изплетено от палма ветрило и с величайшето си достойнство оказа чест със своето присъствие на най-забележителната погребална церемония в света.

Заслепено от това величаво зрелище на властта, простолюдието не обърна внимание на алчно пляскащите криле върху покрива на къщата, когато в спора на знатните взе връх съгласието и катафалката бе изнесена на улицата върху раменете на най-знатните. Никой не видя дебнещите сенки на — лешоядите, които следваха процесията по напечените улички на Макондо; нито забеляза някой, че с минаването си знатните оставяха по тях диря от вонящи отпадъци. Никой не обърна внимание, че племенниците, осиновените, слугите и любимците на Мама Гранде залостиха портата веднага щом беше изнесен трупът, и започнаха да разкъртват вратите, да разковават дъските, да разкопават основите, за да си разделят къщата. Единственото нещо, което за никого не остана незабелязано в шумотевицата на това погребение, беше дълбоката въздишка на облекчение, с която тълпата посрещна края на четиринадесетте дни молитви, екзалтации и славословия и запечатването на гробницата с оловна плоча. Някои от присъствуващите имаха достатъчно ясен поглед, за да разберат, че са станали свидетели на раждането на нова епоха. Сега вече папата можеше да се възнесе на небето и телом, и духом, защото бе изпълнил мисията си на земята; президентът на републиката можеше да седне да управлява по свое усмотрение; цариците на всичко сегашно и утрешно можеха да се омъжат и да бъдат щастливи, да заченат и да народят много деца, а тълпите можеха да опънат своите навеси в необятните владения на Мама Гранде както те си знаят и разбират, защото единствената, която можеше да се противопостави на това и имаше достатъчна власт, за да го стори, бе започнала да се разлага под оловната плоча. Тогава остана само някой да сложи едно столче навън пред вратата и да седне да разкаже тази поучителна история, пример за бъдещите поколения, та всички неверници по света да научат вестта за Мама Гранде — защото утре, в сряда, ще дойдат метачите и ще изметат боклуците от нейното погребение за всички векове напред.

Необикновената вечер на Балтасар

Клетката беше готова. По силата на навика Балтасар я закачи на стряхата и докато успее да се наобядва, навсякъде вече говореха, че тази била най-красивата клетка в света. Толкова хора дойдоха да я видят, че пред къщата се струпа голяма тълпа и Балтасар трябваше да я откачи и да затвори дърводелницата.

— Трябва да се избръснеш — каза жена му Урсула. — Приличаш на маймуна.

— Не е хубаво да се бръсне човек веднага след ядене — рече Балтасар.

Брадата му не беше бръсната от две седмици. Косата му беше къса, твърда и права като магарешка грива, а общото му изражение беше като на изплашено момче. Но това изражение беше лъжливо. През февруари навърши тридесет години, с Урсула живееха заедно четири години, без да се женят и без да раждат деца, и животът му беше дал много поводи да бъде нащрек, но нито един за да бъде уплашен. Той дори не знаеше, че според някои хора клетката, която току-що беше довършил, беше най-красивата клетка в света. Свикнал беше да прави клетки още от дете и за него последната беше просто по-трудна от другите.

— Тогава почини си малко — каза жена му. — С тази брада не можеш пред никого да се вестиш.

Докато си почиваше, на няколко пъти му се наложи да става от хамака, за да показва на съседите клетката. Дотогава Урсула не й беше обърнала внимание. Тя беше недоволна, защото мъжът й занемари дърводелската си работа, за да се посвети изцяло на клетката, и цели две седмици спа неспокойно — въртя се насън и говори разни глупости, — а за бръснене дори не помисляше. Но пред завършената клетка недоволството й се стопи. Когато Балтасар се събуди от следобедния сън, Урсула му беше изгладила панталоните и една риза, беше ги метнала на един стол до клетката, която премести на масата в столовата, и мълчаливо я разглеждаше.

— Колко ще вземеш? — попита го тя.

— Не знам — отвърна Балтасар. — Ще поискам трийсет песо, че да ми дадат двайсет.

— Поискай петдесет — каза му Урсула. — Колко нощи не си спал през тези петнайсет дни! Освен това, доста голяма е. Струва ми се, че по-голяма клетка не съм виждала в живота си.

Балтасар се залови да се избръсне.

— Ти мислиш ли, че ще ми дадат петдесет песо?

— Нищо не са за дон Чепе Монтиел, а клетката си ги заслужава — каза Урсула. — Би трябвало шейсет да поискаш.

Къщата изнемогваше в задушената от жега полусянка. Беше началото на април и от свирнята на щурците горещината сякаш ставаше още по-непоносима. След като се облече, Балтасар отвори вратата към двора, за да се проветри къщата, и тумба деца влязоха в столовата.

Вестта се беше разнесла. Доктор Октавио Хиралдо — един доволен от живота, но изморен от професията си стар лекар — си мислеше за клетката на Балтасар, докато обядваха двамата с неговата саката съпруга. На вътрешната тераса, където слагаха масата през горещите дни, имаше много саксии с цветя и две клетки с канарчета. Жена му обичаше птичките, и то толкова много ги обичаше, че мразеше котките, защото бяха способни да ги изядат. Мислейки за нея, доктор Хиралдо отиде следобед да обиколи един болен и на връщане мина покрай къщата на Балтасар да види клетката.

В столовата имаше много хора. Клетката беше сложена на масата, за да я виждат всички, и огромното кубе от тел на три етажа отвътре, с проходи и специални отделения за хранене и за спане, с трапеци в предназначеното за игра на птиците пространство, изглеждаше като миниатюрен модел на гигантска фабрика за лед. Лекарят внимателно я разгледа, без да я докосне, и си каза, че тази клетка наистина надхвърля всякакви очаквания и че е много по-красива от всички клетки, за които би могла да мечтае жена му.

— Това е дръзновение на фантазията — каза той. Потърси с очи Балтасар сред присъствуващите и добави, гледайки го бащински: — Ти би могъл да станеш забележителен архитект!

Балтасар се изчерви.

— Благодаря — каза той.

— Наистина! — потвърди лекарят. Беше пълен човек, гладък и пухкав като жена, която е била красива на младини, и имаше изящни ръце. Гласът му напомняше гласа на свещеник, когато говори на латински. — Дори не е нужно да слагаш птички в нея — каза той, като завъртя клетката пред очите на хората, сякаш я продаваше. — Стига да я закачиш между дърветата и тя сама ще запее. — Сложи я пак на масата, помисли малко, гледайки я, и рече — Е, хубаво тогава, аз я вземам.

— Тя е продадена — каза Урсула.

— За сина на дон Чепе Монтиел я направих — обясни Балтасар. — Специално ми я поръча.

Лекарят се отнесе с разбиране.

— Той ли ти даде модела?

— Не. Само каза, че иска голяма клетка, като тази, за една двойка турпиали[1].

Лекарят погледна клетката.

— Само че тази за турпиали не става.

— Става, става, докторе — възрази Балтасар и се приближи до масата. Децата го наобиколиха. — Размерите са точно пресметнати — каза той, посочвайки с пръст разните отделения. После чукна кубето с кокалчетата на пръстите си и клетката се изпълни с дълбоки акорди. — Това е най-издръжливата тел, която може да се намери, а всяко съединение е споено, и отвътре, и отвън — обясни той.

— Даже и за папагали става — намеси се едно от децата.

— Така е — потвърди Балтасар.

Лекарят поклати глава.

— Добре, но значи не ти е дал модела — каза той. — Не ти е възложил точно определена поръчка, само ти е казал да бъде голяма клетка за турпиали. Така ли е?

— Така е — отвърна Балтасар.

— Тогава лесна работа — каза лекарят. — Едно нещо е голяма клетка за трупнали, а друго нещо е точно тази клетка. Няма доказателства, че тъкмо тази са ти поръчали.

— Точно тази — рече Балтасар объркан. — Аз затова я направих.

Лекарят махна нетърпеливо с ръка.

— Можеш друга да направиш — каза Урсула, поглеждайки мъжа си, а после се обърна към лекаря и добави: — Вие нали не бързате.

— Обещах я на жена си за днес следобед — каза лекарят.

— Много съжалявам, докторе — каза Балтасар, — но не мога да продам вече продадено нещо.

Лекарят сви рамене. Бършейки с кърпа потта от шията си, той мълчаливо гледаше клетката, без да отмести очи от една неопределена точка, сякаш изпращаше отплуващ кораб.

— Колко ти дадоха за нея?

Вместо да отговори, Балтасар потърси с очи Урсула.

— Шейсет песо — каза тя.

Лекарят все разглеждаше клетката.

— Много е хубава — въздъхна той. — Извънредно хубава е. — После се запъти към вратата и започна енергично да си вее, усмихнат, а споменът за тази случка се заличи завинаги от паметта му. — Монтиел е много богат — каза той.

В действителност, Хосе Монтиел не беше толкова богат, колкото изглеждаше, но беше способен на всичко, за да стане. На няколко пресечки оттам, в една натъпкана с инструменти къща, където бяха в състояние да продадат дори и въздуха, той се излежаваше, напълно равнодушен към вестта за клетката. Неговата преследвана от мисълта за смъртта жена затвори врати и прозорци, след като обядваха, и два часа лежа с отворени очи в полумрака на стаята докато Хосе Монтиел спеше. В това положение я стресна глъчката на много гласове. Тогава тя отвори вратата и видя пред къщата една шумна тълпа, а по средата — Балтасар с клетката, облечен в бяло, току-що избръснат, и с онова изражение на скромно простодушие, с което бедните отиват в къщата на богатите.

— Каква прекрасна клетка! — възкликна сияеща жената на Хосе Монтиел, въвеждайки Балтасар в къщи. — Не бях виждала такова чудо! — каза тя и добави, недоволна от множеството, което се струпа на вратата: — Само че внеси я вътре, че ще направят салона на конюшня.

Балтасар не беше чужд в къщата на Хосе Монтиел. Беше сръчен и изпълнителен, затова понякога го викаха за някои дребни дърводелски работи. Но той никога не се чувствуваше добре между богатите. Често си мислеше за тях, за грозните им и заядливи жени, за •страхотните им хирургически операции и винаги изпитваше състрадание. Когато влизаше в техните къщи, не можеше и една крачка да направи, без да си тътри краката.

— Пепе в къщи ли е? — попита той и сложи клетката на масата в столовата.

— На училище е — каза жена му на Хосе Монтиел, — но вече трябва да си дойде. — И добави: — Монтиел се къпе.

Всъщност на Хосе Монтиел не му остана време да се изкъпе. Той си правеше набърже фрикция с камфоров спирт, за да излезе по-скоро да види какво става. Толкова предпазлив човек беше, че не пускаше електрическия вентилатор, докато спи, за де не му убегне насън някакъв шум из къщата.

— Аделаида! — извика той. — Какво става?

— Ела да видиш какво чудесно нещо! — отговори жена му.

Хосе Монтиел се подаде от прозореца на спалнята — едър и космат, с пешкир на врата.

— Какво е това?

— Клетката за Пепе — каза Балтасар.

Жената го погледна слисано:

— За кого?

— За Пепе — повтори Балтасар. А после се обърна към Хосе Монтиел: — Пепе ми поръча да я направя.

Нищо не се случи в този миг, но Балтасар се почувствува тъй, сякаш го бяха сварили гол в банята. Хосе Монтиел излезе от спалнята, по гащи.

— Пепе! — извика той.

— Не си е дошъл още — прошепна жена му, неподвижна.

Пепе се изправи в рамката на вратата. Беше около дванадесетгодишен, имаше извитите клепки на майка си и нейния израз на тиха меланхолия.

— Ела тука! — рече му Хосе Монтиел. — Ти поръчвал ли си такова нещо?

Детето наведе глава. Хосе Монтиел го дръпна за косата и го застави да го погледне в очите.

— Отговори!

Детето прехапа устни и не отговори. Хосе Монтиел пусна момчето и се обърна към Балтасар с възбудено лице.

— Много съжалявам, Балтасар — каза той, — но ти трябваше мене да питаш, преди да я правиш. Само на тебе може да ти дойде на ума да се уговаряш с едно дете. — Докато говореше, лицето му ставаше пак спокойно. Той вдигна клетката, без да я погледне, и я подаде на Балтасар. — Прибирай си я веднага и се опитай да я продадеш на когото можеш. И най-много те моля да не ми възразяваш. — Потупа го по гърба и му обясни: — Лекарят ми забрани да се ядосвам.

Момчето стоеше неподвижно, без да мигне, но когато Балтасар го погледна объркан, с клетката в ръка, то издаде един гърлен звук, като ръмжене на куче, тръшна се на пода и започна да крещи.

Хосе Монтиел го гледаше с безразличие, а майка му се опитваше да го успокои.

— Не го вдигай — каза той. — Остави го да си спука главата в пода, а после му сложи сол и лимон, че да има тогава за какво да реве.

Детето пищеше без сълзи, а майка му го държеше за китките.

— Остави го — настоя Хосе Монтиел.

Балтасар е такива очи наблюдаваше момчето, сякаш пред него агонизираше болно животно. Беше почти четири часът. По това време Урсула си пееше у дома една много стара песен и режеше лук на резенчета.

— Пепе! — каза Балтасар. Приближи се до момчето, усмихнат, и му подаде клетката.

Детето скочи, прегърна клетката, голяма почти колкото него, и продължи да гледа Балтасар през металическата плетеница, без да знае какво да каже. Не беше проляло нито една сълза.

— Балтасар — каза Монтиел меко. — Вече ти казах да си я прибереш.

— Върни я! — заповяда жената.

— Нека си остане за тебе — каза Балтасар, а после се обърна към Хосе Монтиел: — В края на краищата, затова я направих.

Хосе Монтиел тръгна след него към вратата.

— Не бъди глупав, Балтасар — каза той, като му препречи пътя. — Прибирай си кафеза и не прави повече глупости. Нямам намерение да ти платя нито едно сентаво.

— Няма значение — каза Балтасар. — Аз нарочно я направих, само за да я подаря на Пепе. Не съм мислил да искам никакви пари.

Когато Балтасар си проправи път между любопитните, които бяха запушили вратата, Хосе Монтиел крещеше, застанал посред салона. Беше силно побледнял и очите му започваха да се наливат с кръв.

— Глупак! Прибирай си кафеза! — крещеше той. — Само това оставаше: да дойде филанкишията да се разпорежда в къщата ми, неговата мамка!

В салона за билярд посрещнаха Балтасар с овации. До този момент той мислеше, че е направил клетка, по-хубава от досегашните, че трябваше да я подари на сина на Хосе Монтиел, за да престане да плаче, и в това нямаше нищо особено. Но после си даде сметка, че този случай имаше известно значение за доста хора, и малко се развълнува.

— Та дадоха ти, значи, петдесет песо за клетката.

— Шейсет — каза Балтасар.

— Трябва да обърнем нещо. Ти си единственият, който е успял да измъкне толкова пари от дон Чепе Монтиел. Това трябва да се полее.

Почерпиха го една бира, а Балтасар поръча за всички по една. Тъй като пиеше за първи път, привечер беше съвсем пиян и говореше за своите баснословни проекти да направи хиляда клетки по шейсет песо. Малко по-късно клетките бяха вече един милион с шейсет милиона печалба.

— Трябва да направим много разни неща и да ги продадем на богатите, преди да са умрели — твърдеше той, с мътни от алкохола очи. — Всичките са болни и ще умрат. Колко трябва да са изгнили отвътре, щом лекарят им забранява да се ядосват.

Два часа автоматическият грамофон непрекъснато свири за негова сметка. Всички вдигаха наздравици за Балтасар, за неговия късмет и богатство и за смъртта на богатите, но когато дойде време за вечеря, оставиха го сам в салона.

Урсула го чака до осем часа с чиния пържено месо, посипано с резенчета лук. Някой й каза, че мъжът й се намира в салона за билярд и черпи с бира всичко живо, луд от щастие, но тя не повярва, защото Балтасар никога не се беше напивал. Когато тя си легна към полунощ, Балтасар се намираше в една осветена зала с масички по за четирима души, със столове наоколо, и с танцова площадка на открито, по която се разхождаха алкаравани[2]. Лицето му беше нацапотено с червило, а тъй като не беше в състояние да направи нито една стъпка, той си мислеше, че би предпочел да легне с две жени в едно легло. Толкова много пари беше похарчил, че трябваше да остави часовника си в залог, с обещанието да плати на следващия ден. След малко, както си лежеше разкрачен посред улицата, той усети, че събуват обувките му, но не пожела да прекъсне най-щастливия сън в живота си. Жените, които минаха оттам на път за литургията в пет часа сутринта, не посмяха да го погледнат, защото помислиха, че е умрял.

Вдовицата на Монтиел

Когато дон Хосе Монтиел умря, всички се почувствуваха отмъстени, освен жена му, но бяха необходими няколко часа, за да могат хората да повярват, че наистина е умрял. Мнозина се съмняваха дори и след като с очите си видяха трупа му — сред възглавници в ленени чаршафи, в един жълт и тумбест като пъпеш ковчег. Беше съвсем гладко избръснат, облечен в бели дрехи, с лачени ботуши, и видът му беше толкова хубав, че дори приживе май никога не беше изглеждал толкова жив, колкото в ковчега. Беше си просто дон Чепе Монтиел на неделната литургия е осем, само че вместо камшик, държеше в ръцете си разпятие. Чак след като заковаха капака на ковчега и го затвориха във великолепната семейна гробница, цялото село се убеди, че не се преструва на умрял.

След погребението му единственото нещо, което на всички се стори невероятно, освен на неговата вдовица, беше, че Хосе Монтиел умря от естествената си смърт. Докато всички чакаха някой да го направи на решето откъм гърба, неговата вдовица беше уверена, че го е видяла да умира от старост, в леглото си, изповядан и без агония — също като съвременен светец. Тя обърка само някои подробности. Хосе Монтиел умря в хамака си една сряда в два часа следобед, защото се ядоса — нещо, което лекарят му беше забранил. Неговата съпруга очакваше също, че цялото село ще отиде на погребението и че къщата ще бъде тясна да побере толкова много цветя, а дойдоха само неговите партийни съратници и представители на религиозните конгрегации, а единствените венци бяха от общината. Синът му, консул в Германия, и двете му дъщери в Париж изпратиха телеграми от по три страници. Виждаше се, че ги бяха съчинявали на крак, че ги бяха писали с мастило от общата мастилница в пощенския клон и те бяха скъсали много бланки, докато измислят думи за двадесет долара. Нито един от тях не обещаваше да се върне. В онази вечер — докато плачеше във възглавницата, още запазила топлината на човека, който я беше направил щастлива — шестдесет и две годишната вдовица на Монтиел позна вкуса на пълното отчаяние. „Ще се затворя в къщи завинаги — помисли тя. — За мене е все едно, че са ме сложили в ковчега заедно с Хосе Монтиел. Не ме интересува нищо на този свят.“ И беше искрена.

Тази крехка, раздирана от суеверия жена, омъжена на двадесет години по волята на родителите си за единствения кандидат, когото й разрешиха да види на по-малко от десет метра разстояние, никога не беше влизала в допир с действителността. Три дни, след като изнесоха от къщи тялото на нейния съпруг, тя през сълзи разбра, че трябва да действува, но не можа да налучка посоката на своя нов живот. Необходим беше да започне отначало.

След безбройните тайни, които Хосе Монтиел беше отнесъл в гроба, беше и комбинацията за отваряне на огнеупорната каса. Кметът се зае с тази работа. Нареди да изнесат касата на двора, да я опрат до стената и двама полицаи изпразниха пушките си в ключалката й. Цял един предобед вдовицата слуша от спалнята приглушените, но чести изстрели, давани по заповед на кмета, която той даваше с крясък. „Само това ми липсваше — помисли тя. — Пет години моля бога да свършат тези изстрели, а сега стрелят в къщата ми и аз трябва да съм благодарна за това.“ В този ден направи усилие да се съсредоточи и да призове смъртта, но никой не й отговори. Вече заспиваше, когато страхотен взрив разтърси основите на къщата — беше се наложило да разбият ключалката на касата с динамит.

Вдовицата на Монтиел въздъхна. Октомври беше безкраен със своите блатисти дъждове и тя се чувствуваше загубена, сякаш плуваше без посока в хаотичното, прословуто стопанство на Хосе Монтиел. Сеньор Кармичаел, стар и добросъвестен служител на семейството, се беше заел с управлението. Когато най-сетне се изправи пред факта, че мъжът й го няма, вдовицата на Монтиел излезе от спалнята, за да се залови с къщата. Махна всички украси, накара да облекат мебелите с калъфи с траурни цветове и сложи траурни ленти на закачените по стените портрети на умрелия. През двата месеца отшелничество тя беше свикнала да си гризе ноктите. Един ден — със зачервени и подути от толкова плач очи — тя забеляза, че сеньор Кармичаел влиза в къщи с отворен чадър.

— Затворете този чадър, сеньор Кармичаел — каза му тя. — След всички нещастия, които ни сполетяват, остава само вие да започнете да влизате в къщи с отворен чадър.

Сеньор Кармичаел сложи чадъра в ъгъла. Беше стар негър с лъскава кожа, облечен в бели дрехи. На обувките му бяха направени с ножче за бръснене дупки, за да не му натискат мазолите.

— Само докато изсъхне.

За първи път, откак беше умрял мъжът й, вдовицата отвори прозореца.

— Толкова нещастия, и на всичко отгоре тази зима — прошепна тя, гризейки ноктите си. — Този дъжд сякаш никога няма да спре.

— Няма да спре нито днес, нито утре — каза управителят. — Снощи мазолите не ми дадоха да мигна.

Тя вярваше в метеорологическите предсказания на мазолите на сеньор Кармичаел. Огледа тъжното площадче, мълчаливите къщи, чиито врати не се отвориха, за да видят погребалната процесия на Хосе Монтиел, и почувствува как я обзема отчаяние — и заради ноктите, и заради необятните земи, и заради безкрайните задължения, които наследи от мъжа си и които никога нямаше да може да разбере.

— Светът е лошо устроен — изхлипа тя.

Онези, които я посетиха през тези дни, имаха повод да помислят, че е загубила разсъдъка си. Но умът й беше по-бистър от всякога. Преди да започнат политическите убийства, тя прекарваше зловещите октомврийски утрини пред прозореца на своята стая, съчувствувайки на мъртвите и мислейки, че ако господ не беше решил да си почине в неделя, щеше да му остане време да довърши света.

— Трябвало е да използува този ден, за да не оставя толкова много лошо направени неща — казваше тя. — В края на краищата, цяла вечност е имал да си почива.

Единствената разлика след смъртта на нейния съпруг беше, че сега вече имаше конкретен повод за мрачни мисли.

И тъй, докато вдовицата на Монтиел се стапяше от отчаяние, сеньор Кармичаел правеше усилия да предотврати крушението. Работите не вървяха добре. Освободено от заплахите на Хосе Монтиел, който с терор беше монополизирал местната търговия, селото си отмъщаваше. Докато чакаше клиенти, които не се явяваха, млякото се пресече в натрупаните на двора бидони, медът ферментира в меховете, а сиренето завъди червеи в тъмните долапи на склада. В своята гробница, украсена с електрически лампи и архангели от изкуствен мрамор, Хосе Монтиел плащаше за шест години убийства и произволи. Никой в цялата история на страната не беше забогатявал толкова много за толкова кратко време. Когато пристигна в селото първият кмет на диктатурата, Хосе Монтиел беше скромен привърженик на всички режими, половината си живот прекарал по гащи, седнал пред вратата на своята оризовеячка. По едно време си спечели име на късметлия човек и на добър християнин, защото обеща на всеослушание, че ще подари на храма един свети Йосиф в естествен ръст, ако спечели от лотарията. След две седмици спечели и изпълни обещанието си. За първи път го видяха обут с обувки, когато пристигна новият кмет — един сержант от полицията, опак и див човек, дошъл с нарочна заповед да унищожи опозицията. Хосе Монтиел стана негов доверен осведомител, — с това започна. Онзи скромен търговец, чийто спокоен характер, като на всички дебели хора, не будеше ни най-малко безпокойство, раздели своите политически противници на богати и бедни. Бедните полицията разстреля на площада. На богатите дадоха срок от двадесет и четири часа да напуснат селото. Хосе Монтиел започна по цели дни да седи затворен с кмета в задушната си кантора — обмисляха заедно клането. А в това време неговата съпруга оплакваше мъртвите. Щом кметът излезеше от кантората, тя препречваше пътя на мъжа си.

— Този човек е престъпник — казваше му тя. — Използува й връзките си в правителството, за да махнат това животно, защото няма да остави нито един жив човек в селото.

А Хосе Монтиел беше толкова зает в онези дни, че я отстраняваше, без да я погледне, и казваше:

— Не ставай глупава!

В действителност неговата изгода беше не в избиването на бедните, а в изселването на богатите. След като кметът продупчеше с куршуми вратите им, след като им определяше срок да напуснат селото, Хосе Монтиел купуваше техните земи и добитъка им на цена, която самият той се нагърбваше да определи.

— Не бъди наивен — казваше му неговата жена. — Ти ще се разориш, като им помагаш да не умрат от глад някъде далеч оттук, а те никога няма да ти кажат „благодаря“ за това.

И Хосе Монтиел, който вече нямаше време дори да се усмихне, я отстраняваше от пътя си с думите:

— Гледай си кухнята и не ме ядосвай.

С този темп опозицията беше ликвидирана за по-малко от една година и Хосе Монтиел стана най-богатият и най-силният човек в селото. Изпрати дъщерите си в Париж, издействува за сина си консулско място в Германия и се зае с укрепването на своята империя. Но не можа и шест години да се радва на своето незаконно богатство.

След първата годишнина от смъртта му неговата вдовица вече не чуваше стълбата да скърца за друго — само под тежестта на някоя лоша вест. Привечер непременно идваше някой и казваше: „Пак тези разбойници! Вчера са отвлекли петдесет телета.“ Неподвижна в люлеещия се стол, гризейки нокти, вдовицата на Монтиел се хранеше само със своята омраза.

— Казах ти аз, Хосе Монтиел, казах ти, че в това село само неблагодарници живеят — говореше си тя сама. — Още си топъл в гроба, всички вече ни обърнаха гръб.

Никой не я посещаваше. Единственото човешко същество, което тя виждаше през тези безкрайни месеци, когато навън не преставаше да вали, беше неизменният сеньор Кармичаел, който никога не влизаше в къщи със затворен чадър. Работите не бяха потръгнали по-добре. Сеньор Кармичаел написа няколко писма на сина на Хосе Монтиел. Внушаваше му, че е добре да се върне и да оглави стопанството на баща си, и дори си позволи да изрази някои свои лични впечатления от здравето на вдовицата. Винаги получаваше уклончиви отговори. Накрая синът на Хосе Монтиел му писа направо, че не смее да се върне, защото го е страх да не му теглят куршума. Тогава сеньор Кармичаел се качи в спалнята на вдовицата и се видя принуден да й признае, че е разорена.

— Още по-добре — каза тя. До гуша ми дойде от кашкавали и мухи. Ако желаете, вземете си каквото ви трябва и ме оставете да умра спокойно.

Единственият й досег със света от този ден нататък бяха писмата, които пишеше на дъщерите си в края на всеки месец. „Това село е прокълнато — пишеше им тя. — Останете си там завинаги и не се тревожете за мене. Аз съм щастлива, като знам, че вие сте щастливи…“ Дъщерите й се редуваха в отговорите. Писмата им винаги бяха весели и се чувствуваше, че са написани в топли и добре осветени стаи и че когато опрат да си помислят, двете млади жени виждат образа си умножен в безчет огледала. Те също не искаха да се върнат. „Цивилизацията е тука — пишеха й те. — А там няма подходяща за нас среда. Невъзможно е да се живее в такава дива страна, където избиват хората по политически съображения.“ Като четеше писмата им, на вдовицата й ставаше по-добре и на всяко изречение тя кимаше утвърдително.

Веднъж по някакъв повод нейните дъщери й разказаха за пазарите на месо в Париж. Пишеха й, че там колят едни розови прасета и ги закачват цели на вратата, украсени с венци и гирлянди от цветя. На края с друг почерк бе добавено: „И представи се, най-едрия и най-хубавия карамфил пъхват в дупето на прасето!“ Като прочете това изречение, вдовицата на Монтиел за първи път от две години се засмя. Качи се в спалнята, без да изгаси лампите из къщата, и преди да си легне, обърна електрическия вентилатор към стената. После извади от чекмеджето на нощното шкафче едни ножици, лейкопласт, броеницата си и превърза палеца на дясната си ръка, наранен от хапането. После започна да се моли, но на втората молитва премести броеницата в лявата ръка, защото през лейкопласта не усещаше зърната. По едно време дочу трясъка на далечни гръмотевици. След това заспа с увиснала на гърдите глава. Ръката с броеницата се отпусна до тялото й и тогава тя видя Мама Гранде седнала на двора, с бял чаршаф и гребен в скута, да се пощи.

— Кога ще умра? — попита я.

Мама Гранде вдигна глава:

— Когато ръката ти започне да изтръпва.

Един много стар сеньор с огромни криле

На третия ден, откак бе заваляло, толкова много раци бяха избили вътре в къщата, че Пелайо трябваше да прегази наводнения двор и да отиде да ги изхвърли в морето, защото новороденото вдигна температура през нощта и те помислиха, че е от зловонието. Тъжен бе станал светът от вторник насам. Небето и морето се сляха в едно общо пепеливо цяло, а пясъкът, който през март блещукаше като звезден прах, се превърна в каша от кал и разложени миди. По обед толкова силно притъмня, че когато Пелайо се прибра в къщи, след като изхвърли раците, дълго се взира да разбере какво беше онуй, дето мърдаше и пъшкаше в дъното на двора. Трябваше да отиде съвсем наблизо, за да разбере, че това беше един съвсем стар човек, паднал по очи в калта, който се мъчеше да стане, но не можеше, защото му пречеха огромните криле.

Уплашен от тази кошмарна гледка, Пелайо хукна да търси жена си Елисенда, която слагаше компреси на болното дете, и я заведе в дъното на двора. Двамата с мълчалив ужас разгледаха падналия. Облечен беше като вехтошар. На плешивия му череп бяха останали само няколко избелели снопчета, а в устата — съвсем малко зъби и жалкият му вид на мокро до кости старче го лишаваше от всякакво величие. Мръсните му и проскубани криле като на грамаден лешояд бяха залепнали завинаги в калта. Толкова дълго и толкова внимателно го наблюдаваха, че скоро се съвзеха от изненадата си и накрая той започна да им се струва най-обикновен. Тогава се осмелиха да му заговорят и той им отвърна на някакво неразбираемо наречие, но със силен моряшки глас. Заради туй отминаха без внимание крилете му, това тъй странно обстоятелство — и благоразумно решиха, че трябва да е самотен корабокрушенец от някой чуждестранен кораб, подгонен към брега от бурята. Но все пак, поканиха да го види една съседка, дето много разбираше от всички тези работи, свързани с живота и смъртта. Тя само като го погледна, веднага разсея заблуждението им.

— Това е ангел — рече им. — Сигурно е идвал за детето, но толкова е стар, горкичкият, че дъждът го е съборил.

На другия ден всички знаеха, че Пелайо и жена му са хванали ангел — ангел от плът и кръв! Въпреки мнението на просветената съседка, според която ангелите в наше време са оцелели участници в някакъв небесен заговор, пак не им даде сърце да го убият с тояги, Пелайо цялата вечер го пази от кухнята, въоръжен с палката си на съдебен пристав, а преди да си легне, отиде да го измъкне от калта, довлече го до заградения с тел§на мрежа курник и го затвори там с кокошките. В полунощ, когато спря дъждът, Пелайо и Елисенда още продължаваха да бият раци. След малко детето се събуди без температура и гладно. Тогава, в пристъп на великодушие, те решиха да сложат ангела на един сал с кофа вода за пиене и храна за три дни и да го пуснат в открито море, пък нататък — какъвто му е късметът. Но когато излязоха на двора призори, свариха там всичките си съседи: струпали се пред курника и се забавляват с ангела без ни най-малко страхопочитание, хвърлят му разни неща за ядене през дупките на телената мрежа, сякаш не е свръхестествено създание, а някакво животно от цирка.

Отец Гонсага дойде малко преди седем, разтревожен от невероятната новина. В този час бяха надошли вече не такива лекомислени зяпачи като онези в ранни зори и правеха какви ли не предположения за бъдещето на пленника. Най-простодушните мислеха, че ще го назначат за кмет на света. Други, по-сурови по дух, предполагаха, че ще го произведат в чин генерал с пет звезди, за да спечели всички войни. Някои фантазьори пък се надяваха, че ще го запазят за разплод, за да се сложи на земята начало на нова порода: крилати и мъдри хора, които да се заемат с работите на вселената. Само че отец Гонсага, преди да стане поп, беше як дървар. Надвесен над телената мрежа, той прехвърли набърже своя катехизис и поиска да му отворят вратата, за да разгледа отблизо онова жалко същество от мъжки пол, което сред безразличните кокошки приличаше по-скоро на някаква грамадна, изнемощяла от старост кокошка. Сушеше на слънце разперените си криле, легнал в единия ъгъл, сред кори от плодове и остатъци от закуски, дето му бяха нахвърляли най-ранобудните. Напълно безразличен към грубостите на хората, той едва надигна очите си като на вехтошар и промърмори неизвестно какво на своето наречие, когато отец Гонсага влезе в курника и му каза „добър ден“ на латински. Първото подозрение, че тази работа не е чиста, се породи у енорийския свещеник, когато видя, че онзи не разбира езика на господа, нито пък знае как трябва да поздрави един негов служител. После забеляза, че отблизо дори прекалено много човешко има в него — издава силна миризма на мръсно, крилете му отдолу обсипани с водорасли-паразити, големите му пера изпочупени от земни ветрища и в окаяния му вид няма и следа от присъщото на ангелите достолепие. Тогава излезе от курника и с кратка проповед предупреди зяпачите, че лековерието е много опасно нещо. Припомни им, че дяволът има лошия навик да прибягва към разни маскарадни одеяния, за да заблуди лековерните. Доводът му беше, че щом крилете не са главният признак, по който различаваме самолета от ястреба, то още по-малко могат да бъдат отличителен белег на ангелите. Но все пак, обеща да напише писмо до своя епископ, той пък да напише на своя примат, а онзи от своя страна да напише на папата, така че окончателната присъда да дойде от най-висшия съд.

Но семето на неговото благоразумие бе хвърлено в ялови сърца. Вестта за пленения ангел се пръсна с такава бързина, че само след няколко часа в двора стана цял панаир и трябваше да извикат войниците с щикове на пушките си да сплашат развилнялата се тълпа, която вече щеше да събори къщата. Гърбът на Елисенда се изкриви да мете всеки ден боклуци като след пазар и тогава й хрумна добрата идея да оградят двора със стена и да вземат по пет песо от всеки, който иска да гледа ангела.

Надойдоха любопитни чак от Мартиника. Пристигна и един пътуващ цирк с летящ акробат, който няколко пъти прелетя с бръмчене над тълпата, но никой не му обърна внимание, защото крилете му не бяха ангелски, а като на прилеп. Стекоха се най-тежко болните хора от карибския край с надеждата, че ще си възвърнат здравето: една нещастна жена, която от момиче започнала да брои ударите на сърцето си и вече цифри не й стигнали; един ямаец, който не можел да спи, защото му пречел шумът на звездите; един сомнамбул, който ставал нощем и развалял всичко направено от самия него в будно състояние, много други, с не чак толкова тежки болести. Сред тази бъркотия като след бедствие, от която земята се тресеше, Пелайо и Елисенда бяха щастливи от умора, защото за по-малко от седмица натъпкаха стаите с пари, а навън опашката от поклонници, които чакаха своя ред да влязат при ангела, още опираше чак в другия кран на хоризонта.

Ангелът единствен не участвуваше в тази предизвикана от самия него шумотевица. Адската жега от газените лампи и от жертвените свещи, които му закрепваха за телената мрежа, го зашеметяваше и той не можеше място да си намери — през всичкото време само търсеше къде да се дене в това чуждо гнездо. Най-напред се опитаха да го накарат да яде камфор, на кристали, който според сведенията на съседката бил главната храна на ангелите. Но той не му обръщаше внимание. Също тъй пренебрежително се отнасяше и към папските закуски, които му носеха каещите се — не ги опитваше дори. И никой не можа да разбере защо накрая прояде само смачкани на каша печени патладжани — дали защото беше ангел, или защото беше стар. Единственото му свръхестествено качество изглежда беше търпението. Особено в началото, когато кокошките кълвяха небесните паразити, от които крилете му бъкаха, когато сакатите скубеха перата му, за да погладят с тях болните си места, а дори и най-набожните го замеряха с камъни, за да го накарат да стане, че да го видят в цял ръст. Един единствен път успяха да го размърдат, като изгориха гърба му с желязо за клеймене на диви бичета, защото дълги часове не беше се помръдвал и всички помислиха, че е умрял. Той се събуди уплашен, със сълзи на очите. Забърбори нещо на своя неразбираем език и размаха два-три пъти криле, та се вдигна цяла вихрушка от кокоши курешки и лунен прах и духна страшен, съвсем неземен вятър. Мнозина решиха, че той направи така не от яд, а от болка, но след туй все пак много внимаваха да не му дотягат, защото повечето разбраха, че неговото бездействие не е бездействие на оттеглил се герой, а на ураган в почивка.

Докато чакаше да пристигне окончателно решение относно природата на пленника, отец Гонсага се бореше срещу лекомислието на тълпата с разни свои доморасли доводи. Но пощата от Рим бе загубила представа какво е спешност. Там си губеха времето за разни проверки: дали заподозреният има път, дали наречието му има нещо общо с езика на арамейците, дали не е просто някой крилат норвежец. И тези пълни с разни глупави подробности писма сигурно щяха да пътуват насам-натам до свършека на света, ако едно изпратено от самото провидение събитие не беше прекратило терзанията на свещеника.

Случи се тъй, че тъкмо в онези дни сред многото др) ги атракции на бродещите из карибския край панаири доведоха в селото и онази жена, дето се беше превърнала в паяк, защото не послушала родителите си. Не само че входният билет за това печално зрелище беше по-евтин от входния билет за ангела, но и разрешаваха на зяпачите да й задават какви ли не въпроси за нейното ужасно положение и да я разглеждат от всички страни, за да не може никой да се усъмни в истинността на тази страхотия. Жената представляваше един чудовищен, голям колкото агне паяк с лице на печална девица. Но най-сърцераздирателното беше не това нелепо тяло, а искрената печал, с която разказваше подробно за своето нещастие. Била още малко момиче, когато избягала веднъж от къщи, за да отиде на танци, и като се връщала през гората, след като цяла нощ танцувала без разрешение на родителите си, изведнъж страшен гръм раздрал небето на две половини и от тази бездна към нея се стрелнала сярножълта светкавица и я превърнала в паяк. Сега се хранела само с кюфтета от месо, които милостиви хора можели, ако пожелаят, да й сложат в устата. Подобна гледка, наситена с толкова много човешка правдивост и с такава страшна поука, не можеше да не засенчи — без дори да си поставя за цел успеха на някакъв си високомерен ангел, който едва благоволяваше да погледне смъртните. А освен това, оскъдните по брой чудеса, които се приписваха на ангела, говореха за известно умствено разстройство. На един слепец например, вместо да прогледне, му покараха три нови зъба; един парализиран не можа да проходи, но за малко не спечели от лотарията; в раните пък на един прокажен поникнаха слънчогледи. Тези утешителни чудеса — също като утешителни печалби, — които приличала по-скоро на подигравка за чисто развлечение, бяха подронили вече престижа на ангела, когато жената-паяк се появи и го доунищожи. По този начин отец Гонсага веднъж завинаги се излекува от своето безсъние, а дворът на Пелайо отново опустя — стана си какъвто беше, когато валя три дни и три нощи и раците се бяха разпълзели из стаите.

Стопаните на къщата нямаше от какво да се оплачат. Със събраните пари вдигнаха нова къща на два етажа, с балкони и градини, с много високи огради, за да не влизат зиме раци, и с железни решетки на прозорците, за да не влизат ангели. Освен това, Пелайо построи съвсем близо до селото един зайчарник и завинаги се отказа от своята тежка служба на съдебен пристав, а Елисенда си купи сатинирани обувки с високи токове и много копринени рокли в преливащи се цветове — също като онези, дето носеха по онова време в неделни дни най-важните сеньори. Курникът единствен не заслужи вниманието им. Измиха го наистина веднъж с креолин, изгориха сълзите от мира по него, но то беше не за да направят чест на ангела, а за да прогонят тежката смрад на бунище, която вече се носеше като призрак навсякъде и от нея новата къща миришеше на старо. Като проходи детето, отначало внимаваха да не се приближава много до курника. Но после малко по малко забравиха страха си, а със зловонието свикнаха и още преди да му покарат зъби, детето започна да влиза в курника да си играе, защото стълбовете на телената мрежа бяха изгнили и окапваха парче по парче. Ангелът не беше по-неприветлив с него от останалите смъртни, но с кротостта на куче, загубило всяка надежда, понасяше и най-невероятните му дързости. Детето и ангелът едновременно се заразиха от едра шарка. Лекарят, който лекуваше момчето, не можа да устои на изкушението да преслуша и ангела и чу такива хрипове в сърцето му и толкова шумове в бъбреците му, че му се стори невъзможно да е още жив. Но най-много се учуди все пак на крилете му. Видяха му се толкова естествено свързани с това напълно човешко тяло, че не можа да разбере защо нямат криле и другите хора!

Когато момчето тръгна на училище, слънцето и дъждът отдавна вече бяха направили курника на нищо. Ангелът се влачеше насам-натам като безстопанствен смъртник. Изгонваха го с метлата от една стая и само след минута го виждаха в кухнята. Сякаш едновременно се намираше на много места. Накрая започнаха да мислят, че се раздвоява, че се размножава и безкрайните му образи плъзват из цялата къща. Загубила всякакво равновесие, отчаяната Елисенда крещеше, че е истинско нещастие да живееш в такъв ад, пълен с ангели. А той едва се хранеше и очите му на вехтошар толкова бяха помътнели, че се спъваше във всичко, а по крилете му бяха останали само празните дупки на последните пера. Пелайо метна отгоре му едно одеяло и милостиво го остави да спи под стряхата. Едва тогава разбраха, че нощем вдига температура и бълнува в скоропоговорки, като стар норвежец. Този беше един от малкото случаи, когато се разтревожиха, защото помислиха, че ще умре, а дори просветената в тези работи съседка не можа да им каже какво се прави с умрелите ангели.

Въпреки това той не само че остана жив след най-тежката зима в живота си, но с първите слънчеви лъчи започна да се оправя. Дни наред лежа неподвижно в най-отдалечения край на двора, където никой не го виждаше, и в началото на декември по крилете му започнаха да никнат едни големи и твърди пера, като на стара грамадна птица, които изглеждаха по-скоро като някакъв нов недъг на старческата немощ. Но той сигурно знаеше каква е причината на тези промени, защото много внимаваше никой да не ги забележи и никой да не чуе неговите песни за небесните простори, които пееше понякога под звездите. Една сутрин Елисенда режеше лук за обед, когато в кухнята нахлу силен вятър, като в открито море. Тя надникна през прозореца и видя, че ангелът прави първите си опити да литне. Толкова тромав беше, че с ноктите си изрови бразди в лехите със зеленчуци и едва не събори навеса с тежките, непохватни удари на крилете си — те се подхлъзваха в светлината и не намираха опора във въздуха. Най-сетне успя все пак да се издигне. Като го видя, че прелетя над последните къщи, че успява да се задържи криво-ляво, размахвайки отчаяно криле като стар ястреб, Елисенда въздъхна облекчено — и заради себе си, и заради него. Докато режеше лука, все го виждаше. Виждаше го и когато вече беше невъзможно да го вижда, защото той вече не беше пречка в живота й, а една въображаема точка на хоризонта над морската шир.

Морето на изгубеното време

Към края на януари морето ставаше сурово, започваше да бълва над селото гъсти мръсотии и само след няколко седмици всичко се просмукваше от непоносимата му влага. Оттогава нататък просто не си струваше да живееш на този свят — поне до декември следващата година — и след осем вечерта никой не оставаше буден. Но през онази година, когато пристигна сеньор Хърбърт, морето не се промени дори и през февруари. Напротив, ставаше все по-гладко и блестящо, а в първите мартенски нощи започна да ухае на рози.

Тобиас усети миризмата. Неговата кръв беше много сладка за раците, затова по-голямата част от нощта му минаваше в това да ги гони от кревата, докато не се обърне бризът, и чак тогава заспиваше. В дългите си безсънни часове беше се научил да долавя всички промени във въздуха. Затуй, когато усети мирис на рози, не стана нужда да отваря вратата, за да се увери, че той идва от морето.

Събуди се късно. Клотилде палеше огън на двора. Бризът беше прохладен и всичките звезди бяха на мястото си, но заради светлините в морето беше трудно да ги преброиш до самия хоризонт. Тобиас изпи чаша кафе и тогава усети на небцето си някакъв вкус от нощта.

— Снощи се случи нещо много чудно — спомни си той.

Клотилде положително не беше усетила. Толкова дълбоко спеше, че дори сънищата си не помнеше.

— На рози ми замириса — каза Тобиас. — Сигурно беше от морето.

— Аз не знам как миришат розите — каза Клотилде.

Може би наистина не знаеше. Селото им беше бедно, с неплодородна земя, смесена със селитра, и само от време на време някой донасяше от другаде стръкче цветя, за да ги хвърли в морето от онуй място, където спускаха умрелите.

— Миришат също като онзи удавник от Гуакамайял — рече Тобиас.

— Ех — усмихна се Клотилде, — ако беше хубава миризма, знай, че нямаше да дойде от нашето море.

То наистина беше жестоко море. Понякога дни наред от мрежите висяха само боклуци, а дръпнеше ли се водата след отлив, улиците на селото оставаха покрити с умряла риба. А динамитът изваждаше на повърхността само останки от някогашни корабокрушения.

Малкото жени, които бяха останали в селото, като Клотилде, се топяха от мъка. Като нея беше и жената на стария Яков. Тази сутрин тя стана по-рано от обикновено, разтреби къщата и седна за закуска, с разстроено лице.

— Последното ми желание — рече тя на мъжа си — е да ме погребат жива.

Каза го тъй, сякаш беше на смъртно легло, а всъщност седеше в единия край на масата в една столова с големи прозорци, през които мартенска светлина струеше на потоци и пълнеше цялата къща. Срещу нея седеше старият Яков и утоляваше уморения си глад. Той я обичаше толкова много и толкова отдавна, че не можеше вече да си представи никакво свое страдание, причина за което да не е жена му.

— Искам да умра уверена, че ще ме погребат в земята, като достойните хора — продължи тя. — Единственият начин да бъда сигурна в това е да отида някъде другаде и да помоля да ме погребат жива.

— Няма какво да молиш другите — каза старият Яков съвсем спокойно. — Трябва да го сторя аз.

— Тогава да вървим — каза тя, — защото съвсем скоро ще умра.

Старият Яков я изгледа от главата до петите. Само очите й си бяха все млади. Ставите й бяха станали на възли, а цветът на кожата й беше землист, какъвто си беше винаги в края на краищата.

— Изглеждаш по-добре от когато и да било — каза й той.

— Снощи ми замириса на рози — въздъхна тя.

— Не се тревожи — утеши я старият Яков. — На нас, бедните, често ни се случват такива работи.

— Нищо подобно — възрази тя. — Аз винаги съм се молила по-отрано да ме предупредят за идването на смъртта, за да мога да умра далеч от нашето море. Миризмата на рози в това село не може да е нищо друго, освен предупреждение от бога.

На стария Яков не му дойде друго на ум, само я помоли да му даде малко време, за да подготви всичко. Чувал беше да разправят, че хората умират не когато трябва, а когато им се прииска, и беше сериозно загрижен от предчувствието на жена си. Дори се запита дали, като дойде време, ще има сили да я зарови жива.

В девет отвори помещението, където преди имаше дюкян, сложи пред вратата два стола и една масичка с дъската за дама и цялата сутрин игра със случайни партньори. От мястото, си виждаше селото в развалини, очуканите къщи със следи от някогашна боя по стените, изядена от слънцето, и късче море в дъното на улицата.

Преди обед, както винаги, игра с дон Махимо Гомес. Старият Яков не можеше да си представи по-достоен противник от този човек, който беше излязъл здрав и читав от две граждански войни, а в третата бе оставил само едно око. След като нарочно загуби една партия, задържа го да изиграят още една.

— Кажете ми едно нещо, дон Махимо — попита го тогава. — Способен ли сте вие да заровите жена си жива?

— Като нищо — рече дон Махимо Гомес. — Ръката ми няма да трепне, повярвайте.

Старият Яков учудено помълча. После въздъхна, остави онзи да му прибере най-добрите пулове и рече:

— Моята Петра май ще умира, затова питам.

Дон Махимо Гомес никак не се развълнува.

— В такъв случай — каза той — не се налага да я заравяте жива.

Лапна още два пула и коронова една дама. После вторачи в своя партньор единственото си око, овлажнено от тъжна водичка, и попита: — Какво й е?

— Снощи и замирисало на рози — обясни старият Яков:

— Тогава половината село трябва да умре — рече дон Махимо Гомес. — Тази сутрин за друго не се приказва.

Старият Яков направи голямо усилие, за да загуби отново, без да го обиди. Прибра масата и столовете, заключи дюкяна и тръгна да търси някой, дето е усетил мириса на рози. Накрая излезе, че само Тобиас е сигурен. Затова го помоли да намине към тях, уж случайно, и да разкаже всичко на жена му.

Тобиас изпълни думата си. В четири часа, нагласен като за гости, той се появи в коридора, където жената на стария Яков изкърпваше неговите вдовишки дрехи.

Толкова безшумно влезе, че жената се стресна.

— Свети боже! — възкликна тя. — Помислих, че е архангел Гавраил.

— Не, не, е — каза Тобиас. — Аз съм. Идвам да ви разкажа нещо.

— Знам какво е — рече тя.

— Ами!

— Че снощи ти е замирисало на рози.

— Откъде разбрахте? — попита Тобиас разочарован.

— На моята възраст човек има толкова много време да мисли, че накрая става ясновидец — каза жената.

Старият Яков, който бе залепил едно ухо до тънката преграда на дюкяна, се изправи засрамен.

— Е, как ти се струва, жена! — извика той през стената. После излезе в коридора: — Ами че тогава не е било, каквото ти мислеше.

— Измисля си ги разни това момче — каза тя, без да вдигне глава. — На нищо не му е замирисало.

— Около единайсет часът беше — настоя Тобиас. — Аз раците гонех.

Жената дозакърпи една яка.

— Измислици — повтори тя. — Всички знаят, че си търчи-лъжи. — Преряза конеца със зъби и погледна Тобиас над очилата си. — Само едно не разбирам: как си могъл да си дадеш толкова труд да си намажеш косата с вазелин, да си лъснеш обущата и да дойдеш само за да ми изразиш неуважението си.

Оттогава Тобиас започна да наблюдава морето. Закачваше хамака си навън и цяла нощ чакаше, удивен, че на света стават толкова много неща, докато хората спят. Нощи наред слушаше как раците драскат отчаяно по дъските на оградата, мъчейки се да се покатерят, но накрая толкова много нощи им се събраха, че се измориха да упорствуват. Разбра как спи Клотилде. Откри, че нейното тъничко похъркване още повече изтънява в горещините, а в тежката юлска жега се превръща в една-единствена нотка на изнемога.

Отначало Тобиас наблюдаваше морето като човек, който добре го познава — вперил очи само в една точка на хоризонта, гледаше го как променя цвета си, гледаше го как изгасва, как после става пенливо и мръсно, а когато големите дъждове объркат буреносното му храносмилане, започва да бълва разни боклуци. Малко по малко се научи да го наблюдава тъй, както правят това най-добрите познавачи на морето — без дори да го гледа, но и без да може да го забрави дори в съня си.

През август умря жената на стария Яков. Осъмна мъртва в леглото си и трябваше да я хвърлят, както всички други, в морето, без цветя. Тобиас продължаваше да чака. Очакването се превърна за него в начин на живот — толкова дълго беше чакал. Една нощ, докато дремеше в хамака, усети, че нещо се е променило във въздуха. Някаква миризма идваше на вълни. Същото беше и когато японският кораб изхвърли при входа на пристанището цял товар изгнил лук. После миризмата се укроти и докато не започна да се развиделява, остана някъде спотаена, без да мръдне. Едва когато му се стори, че може да я грабне в ръцете си и да я покаже, чак тогава Тобиас скочи от хамака и влезе в стаята при Клотилде. Разтърси я няколко пъти.

— Ето я! — каза й той.

Клотилде трябваше с пръсти, като някаква паяжина, да отмахне от себе си миризмата, за да стане. После отново се стовари на топлите чаршафи.

— Уф, тази проклета миризма! — рече тя.

Тобиас с един скок се озова при вратата, излезе на улицата и започна да вика. Викаше с всички сили. Вдъхна дълбоко и пак извика, а после помълча и още по-дълбоко вдъхна — миризмата все беше над морето. Само че никой не отговори на виковете му. Тогава той започна да чука от къща на къща, дори и на запустелите къщи, докато накрая виковете му се смесиха с лая на кучетата и събудиха всичко живо.

Мнозина не можаха да усетят мириса на рози. Но други, особено старите, слязоха на брега, за да му се насладят. Беше един гъст мирис, който не пропускаше никаква друга предишна миризма. Уморени от толкова мирисане, някои се върнаха в къщи. Повечето останаха да си доспят на брега. Когато съмна, мирисът беше толкова чист, че на човек му се досвидяваше да го диша.

Тобиас спа почти цял ден. Клотилде легна при него, като се наобядва, и целия следобед лудуваха двамата в кревата, без да затварят вратата към двора. Докато отново мръкна и светът се натъжи. Във въздуха още имаше следи от мирис на рози. От време на време в стаята на вълни се донасяше музика.

— Това е при Катарино — каза Клотилде. — Трябва да е пристигнал някой.

Пристигнали бяха трима мъже и една жена. Катарино си помисли, че по-късно може и други да дойдат и се помъчи да поправи грамофона. Тъй като не можа, помоли Панчо Апаресидо, който умееше да направи какво ли не, защото никога нямаше какво да прави, а освен това си имаше инструменти и сръчни ръце.

Кръчмата на Катарино беше една дървена къща до морето, настрана от другите. Имаше голям салон със столове и масички и няколко стаи в дъното. Докато наблюдаваха как Панчо Апаресидо поправя грамофона, тримата мъже и жената мълчаливо пиеха, седнали при тезгяха, и подред се прозяваха.

След много проби грамофонът заработи хубаво. Като чуха музиката — далечна, но отчетлива, — хората престанаха да разговарят. Спогледаха се едни други и първо не намериха какво да кажат, но едва тогава осъзнаха колко много са остарели от онуй време, когато за последен път бяха слушали музика.

След девет часа Тобиас ги намери всичките будни. Насядали бяха пред вратата и слушаха старите плочи на Катарино със същия израз на детински фатализъм, с който хората наблюдават затъмнение на слънцето. Всяка плоча им напомняше за някой умрял и вкуса на храната след дълга болест, или пък нещо, което е трябвало непременно да свършат на другия ден, преди много години, и което бяха забравили да свършат.

Музиката спря към единадесет. Мнозина си легнаха с мисълта, че ще вали, защото над морето висеше тъмен облак. Но облакът се смъкна ниско, поплува известно време на повърхността и после потъна във водата. Горе останаха само звездите. След малко бризът излезе от селото, отиде към средата на морето и на връщане донесе благоухание на рози.

— Аз нали ви казах, Яков! — възкликна дон Махимо Гомес. — Ето го пак! Уверен съм, че сега всяка вечер ще го усещаме.

— Чул ви господ — рече старият Яков. — Този мирис е единственото нещо в живота ми, което идва прекалено късно.

Играеха на дама в празния дюкян, без да се вслушват в плочите. Техните спомени бяха толкова отдавнашни, че нямаше достатъчно стари плочи, за да ги събудят.

— Аз пък не вярвам много на всички тези работи — каза дон Махимо Гомес. — Толкова години ядем пръст и толкова много жени сме имали, дето са мечтали за дворче да си посадят цветя, че не е чудно накрая да ни замирише на рози и дори да повярваме, че е истина.

— Ама нали със собствените си носове го усещаме! — каза старият Яков.

— Няма значение — възрази дон Махимо Гомес. — През войната, когато революцията беше вече загубена, на нас толкова ни се искаше да си имаме генерал, че видяхме да се появява херцог Малбъроу, от плът и кръв. Аз го видях със собствените си очи, Яков.

Минаваше дванайсет. Когато остана сам, старият Яков затвори дюкяна и занесе лампата в спалнята. През прозореца виждаше скалата, от която хвърляха умрелите, очертана върху блестящата повърхност на морето.

— Петра! — повика той тихо.

Тя не можа да го чуе. В същото време плуваше почти на самата повърхност в Бенгалския залив, в сияещо пладне. Вдигнала беше глава да погледне през водата, като в осветена стъкленица, един огромен презокеански кораб. Но не можеше да види мъжа си, който в това време, на другия край на света, отново дочу грамофона на Катарино.

— Представи си — рече й старият Яков, — само преди шест месеца те помислиха за луда, а сега самите те се радват на този мирис, който ти донесе смъртта.

Изгаси светлината и си легна в кревата. Поплака си кротко и неблагозвучно, както плачат старците, но съвсем скоро заспа.

— Ако можех, щях да се махна от това село — изхълца той насън. — Да имах поне двайсет песо на куп, щях да отида където и да е.

След онази нощ няколко седмици подред мирисът на рози се носеше край морето. Дъските на къщите, храната и водата за пиене, всичко се просмука от него и вече нямаше място, където да не се усеща. Мнозина се уплашиха, като го усетиха и в парата на собствените си изпражнения. Мъжете и жената, които бяха пристигнали в кръчмата на Катарино, си заминаха един петък, но в събота се върнаха с голяма, шумна компания. В неделя надойдоха още. Плъзнаха навсякъде — търсеха какво да ядат и къде да спят, — та не можеше да се мине от тях по улиците.

Стекоха се и други. Жените, които си бяха отишли, когато селото замря, се върнаха в кръчмата на Катарино. Сега бяха по-дебели и по-нарисувани и донесоха плочи с модерна музика, която на никого нищо не напомняше. Върнаха се и някои от предишните жители на селото. Отишли бяха другаде да червясат от пари и сега разправяха за богатството си, само че бяха облечени със същите дрехи, с които заминаха. Надойдоха музики и томболи, лотарии, гадателки и разбойници и мъже с навита около шията змия, които продаваха еликсир на живота. Продължаваха да пристигат няколко седмици, дори и след като паднаха първите дъждове и морето се размъти, а мирисът изчезна.

Между последните пристигнали беше и един поп. Обикаляше навсякъде, ядеше хляб, натопен в една голяма чаша кафе с мляко, и малко по малко забраняваше всичко, което бе ставало преди неговото идване: лотариите, новата музика и начина, по който я танцуваха, та дори и спането на брега — този неотдавна придобит навик. Един следобед изнесе проповед в къщата на Мелчор за мириса от морето.

— Благодарете на небето, деца мои — рече той, — защото това е миризмата на господа.

Някой го прекъсна:

— Че вие откъде знаете, отче, нали не сте го мирисали?

— Светото писание е съвсем ясно по отношение на миризмата — каза той. — Намираме се в богоизбрано село.

Тобиас ходеше като сомнамбул насам-натам сред веселбите. Заведе Клотилде да види какво е това пари. Въобразиха си, че залагат огромни суми на рулетката, после направиха сметка и се почувствуваха страшно богати с парите, които биха могли да спечелят. Но една вечер не само те, но и цялото множество, дето беше надошло в селото, видяха на куп много повече пари, отколкото можеха да си представят.

Това беше вечерта, когато пристигна сеньор Хърбърт. Той изведнъж се появи, сложи една маса посред улицата, а на масата — два големи сандъка, пълни до горе с банкноти. Толкова много пари имаше в тях, че отначало никой не обърна внимание, защото никой не можа да повярва, че е истина. Но понеже сеньор Хърбърт започна да дрънка с една камбанка, хората накрая повярваха и се струпаха да чуят какво ще каже.

— Аз съм най-богатият човек на земята — каза той. — Толкова много пари имам, че не знам вече къде да ги давам. А тъй като освен пари имам и толкова широко сърце, че не се побира вече в гърдите ми, взех решение да тръгна да обикалям света и да разрешавам проблемите на човешкия род.

Беше едър и червендалест. Говореше високо, без да спира, и същевременно размахваше бледите си и вяли ръце, които приличаха на току-що обръснати. Говори в продължение на четвърт час и спря да си почине. После отново разтърси камбанката и пак заговори. По средата на речта му някой размаха едно сомбреро над тълпата и го прекъсна.

— Хубаво, мистър, няма какво да приказвате толкова, започвайте да раздавате парите.

— Тази няма да я бъде — отвърна сеньор Хърбърт. — Да раздам парите просто тъй, без всякакво основание, това е не само неправилно, а и безсмислено.

Откри с очи онзи, дето го беше прекъснал, и му направи знак да се приближи. Тълпата му отвори път.

— Напротив — продължи сеньор Хърбърт, — този нетърпелив приятел сега ще ни даде възможност да покажем най-справедливия начин за разпределяне на богатството. — Протегна му едната си ръка и му помогна да се качи.

— Ти как се казваш?

— Патрисио.

— Много добре, Патрисио — рече сеньор Хърбърт. — Както всички хора, и ти навярно отдавна си имаш някакъв проблем, който не можеш да разрешиш.

Патрисио си свали сомбрерото и кимна утвърдително.

— Е, какъв е твоят проблем?

— Че нямам пари — отговори Патрисио.

— Колко ти трябват?

— Четиридесет и осем песо.

Сеньор Хърбърт нададе тържествуващ вик.

— Четиридесет и осем песо! — повтори той и множеството му отговори с ръкопляскане. — Много добре, Патрисио — продължи сеньор Хърбърт. — Сега ми кажи едно нещо: какво умееш да вършиш?

— Много неща.

— Ти си избери едно, дето го вършиш най-хубаво — каза сеньор Хърбърт.

— Добре — каза Патрисио. — Мога да правя като птиците.

Сеньор Хърбърт изръкопляска още веднъж и се обърна към тълпата:

— Тогава, дами и господа, нашият приятел Патрисио, който изключително добре умее да подражава гласовете на птиците, ще имитира гласовете на четиридесет и осем различни птици и така ще разреши най-важния проблем в своя живот.

Тълпата учудено замълча и тогава Патрисио повтори гласовете на птиците. Къде със свирене, къде с гърлени звуци, той възпроизведе гласовете на всички известни птици и допълни цифрата с други, които никой не можа да познае. Накрая сеньор Хърбърт даде знак за ръкопляскане и му връчи четиридесет и осем песо.

— А сега — рече той — минавайте един по един. До утре по същото време ще стоя тук да разрешавам вашите проблеми.

Старият Яков научи за това събитие от разговорите на хората, които минаваха край неговата къща. При всяка нова вест сърцето му сякаш набъбваше, ставаше все по-голямо и по-голямо, докато накрая той усети, че ще се пукне.

— Какво мислите вие за този гринго? — попита той.

Дон Махимо Гомес сви рамене.

— Трябва да е някой филантроп.

— Ако умеех нещо да върша — каза старият Яков, — сега можех да разреша своя мъничък проблем. Само двайсет песо ми трябват.

— Вие много хубаво играете на дама — каза дон Махимо Гомес.

Старият Яков сякаш не му обърна внимание, но когато остана сам, уви дъската за дама и кутията с пуловете в един вестник и отиде да премери силите си със сеньор Хърбърт. До полунощ чака да му дойде редът. Накрая сеньор Хърбърт накара да приберат сандъците и се сбогува до другата сутрин.

Само че не отиде да си легне, а влезе в заведението на Катарино заедно с мъжете, които носеха сандъците. Дори там тълпата го последва със своите проблеми за разрешаване. Той продължи да ги разрешава малко по малко и толкова много проблеми разреши, че най-сетне в заведението останаха само жените и неколцина мъже с разрешени вече проблеми. А в дъното на салона една самотна жена си вееше съвсем бавно с някакъв пропаганден плакат.

— Ами ти! — викна й сеньор Хърбърт. — Ти какъв проблем имаш за разрешаване?

Жената престана да си вее.

— Ти мене не ме забърквай в тази игра, мистър — извика му тя през салона. — Никакви проблеми нямам и ако съм курва, то е само защото ме сърби задникът. Сеньори Хърбърт сви рамене и продължи да пие ледена бира до своите отворени сандъци, в очакване да се появят още проблеми. Пот се лееше от него. След малко една жена се отдели от компанията на една от масите и му заговори нещо съвсем тихо. Нейният проблем можел да се разреши с петстотин песо.

— Ти колко вземаш? — попита я сеньор Хърбърт.

— Пет песо.

— Представи си, това са сто мъже! — каза сеньор Хърбърт.

— Няма значение — каза тя. — Ако получа всички тези пари на куп, това ще са последните сто мъже в живота ми.

Огледа я. Беше много млада, с крехки кости, но очите й изразяваха решителност.

— Добре — каза сеньор Хърбърт. — Иди в стаята, ще ти ги пращам там, с по пет песо всеки един.

Старият Яков целия следващ ден го преследва с дъската за дама. Привечер дойде и неговият ред. Изложи му своя проблем и сеньор Хърбърт се съгласи. На голямата маса посред улицата сложиха два стола и масичката и старият Яков откри партията. Това беше последният ход, който той успя да обмисли предварително. Загуби.

— Четиридесет песо — каза сеньор Хърбърт. — И два пула аванс ви давам.

Отново спечели. Пръстите му едва докосваха пуловете. Играеше като в транс, отгатваше позицията на противника си и все печелеше. Тълпата се измори да ги гледа. Когато старият Яков реши да се предаде, дължеше му пет хиляди седемстотин четиридесет и две песо и двадесет и три сентаво.

Лицето му не трепна. Записа си цифрата на едно листче и го прибра в джоба си. После сгъна на две дъската, прибра пуловете в кутията и зави всичко във вестника.

— Правете с мене, каквото си искате — рече той, — но ми оставете тези неща. Обещавам ви, че колкото живот ми е останал, все ще играя и ще събера тези пари за вас.

Сеньор Хърбърт погледна часовника си.

— Съжалявам от дън душа — каза той, — но срокът изтича след двадесет минути. — Поизчака, за да се убеди, че противникът му няма да намери изход и попита: — Нищо друго ли нямате?

— Само честта си.

— Искам да кажа нещо, което променя цвета си, като прокараш по него топната в боя четка — обясни сеньор Хърбърт.

— Къщата! — сети се старият Яков, сякаш беше отгатнал гатанка. — Нищо не струва, но е къща все пак.

По такъв начин сеньор Хърбърт си присвои къщата на стария Яков. Станаха негови къщите и на други, дето също не можаха да изпълнят каквото бяха казали, но той нареди цяла седмица да има веселби с музики, ракети и фокусници и лично ръководеше празненствата.

Беше незабравима седмица. Сеньор Хърбърт говореше за прекрасното бъдеще на селото и дори нарисува утрешния град — с огромни сгради от стъкло и с танцови площадки по терасите на покривите. Показа го на тълпата. Всички гледаха удивени и се мъчеха да открият себе си сред пъстроцветните минувачи, нарисувани от сеньор Хърбърт, но онези бяха толкова хубаво облечени, че те не можеха да се познаят. Сърцето ги заболя от толкова вълнения. Досмеша ги дори, че им се плачеше през октомври, и заживяха в мъглявините на надеждата, но сеньор Хърбърт удари камбанката и обяви, че празникът е свършил. Едва тогава той си отпочина.

— Ще вземете да умрете от този живот, дето го водите — рече му старият Яков.

— Толкова много пари имам, че няма причина да умирам — каза сеньор Хърбърт.

И се повали на кревата. Ден след ден минаваше, а той все спеше и хъркаше като лъв и толкова много дни минаха, че хората се умориха да го чакат. Наложи се раци да изравят, за да се нахранят. Новите плочи на Катарино толкова остаряха, че никой вече не можеше да ги слуша, без да се просълзи, и той трябваше да затвори заведението си.

Много време, след като сеньор Хърбърт беше започнал да спи, отецът почука на вратата на стария Яков. Къщата беше затворена отвътре. От дишането на спящия въздухът толкова се беше измърсил, че вещите постепенно губеха своята тегловност и някои започваха да се носят из стаята.

— Искам да говоря с него — рече отецът.

— Трябва да почакате — каза старият Яков.

— Нямам много време.

— Седнете, отче — настоя старият Яков. — И докато чакате, бъдете любезен да поприказвате с мене. Отдавна не съм чувал какво става по света.

— Хората се разбягаха — каза отецът. — Скоро селото пак ще стане каквото си беше преди. Единствената новина е тази.

— Ще се върнат каза старият Яков. — Като замирише на рози от морето, ще се върнат.

— Но дотогава трябва да подкрепим с нещо духа на онези, които остават — рече отецът. — Трябва час по-скоро да започнем строежа на църквата.

— Затова сте дошли, значи, да търсите мистър Хърбърт — каза старият Яков.

— Да, затова — каза отецът. — Тези гринговци много обичат да правят благодеяния.

— Тогава почакайте, отче — каза старият Яков. — Може и да се събуди.

Започнаха да играят на дама. То беше дълга и трудна партия и се проточи много дни, но сеньор Хърбърт все не се събуждаше.

Отецът се отчая и тръгна да обикаля с една медна паничка да проси милостиня за построяването на храма, но много малко събра. От много просии той започна да става все по-прозрачен, костите му започнаха да се пълнят с шумове и една неделя току се издигна на цели две педи от земята, само че никой не видя. Тогава сложи дрехите си в един куфар, събраните пари — в друг и се сбогува завинаги.

— Няма да се върне мирисът на рози, — каза той на онези, които се опитваха да го разубедят. — Трябва да погледнем истината в очите: селото е извършило смъртен грях.

Когато сеньор Хърбърт се събуди, селото си беше същото като преди. Боклуците, нахвърляни по улиците от тълпата, бяха изгнили от дъжда, а земята отново беше безплодна и корава като тухла.

— Много съм спал — прозя се сеньор Хърбърт.

— Цели векове — рече старият Яков.

— Умирам от глад.

— Всички умираме от глад — каза старият Яков. — Трябва да отидете на брега да си изровите раци, друг начин няма.

Тобиас го намери там — ровеше в пясъка с пяна на устата — и много се учуди, че богатите толкова много приличат на бедните, когато са гладни. Сеньор Хърбърт не можа да намери достатъчно раци и привечер покани Тобиас да отидат на дъното на морето да потърсят нещо за ядене.

— Имайте предвид: само мъртвите знаят какво има там — предупреди го Тобиас.

— Учените също знаят — каза сеньор Хърбърт. — По-надълбоко от морето на корабокрушенията има костенурки с много вкусно месо. Събличай се и хайде да тръгваме.

Тръгнаха. Плуваха най-напред в права линия, а после надолу, много надълбоко, където вече не достигаше слънчевата светлина, а после и светлината на морето, и нещата се виждаха само благодарение на собствената им светлина. Минаха покрай едно потънало село, с жени и мъже на коне, които се въртяха около будката с музика. Беше прекрасен ден и по терасите имаше ярки цветя.

— Потъна една неделя, около единадесет часа сутринта — каза сеньор Хърбърт. — От земетресение.

Тобиас се отклони към селото, но сеньор Хърбърт му направи знак да плува след него, към дъното.

— Там има рози — каза Тобиас. — Искам Клотилде да види какво е роза.

— Друг ден ще дойдеш пак на спокойствие — каза сеньор Хърбърт. — Сега умирам от глад.

Спускаше се надолу като октопод, с широки и странни движения на ръцете. Тобиас, който правеше усилия да не го загуби от очи, си помисли, че навярно така плуват богатите. Малко по малко задминаха морето на общите бедствия и навлязоха в морето на мъртвите.

Толкова много бяха мъртвите, че Тобиас никога в живота си не беше виждал такова множество от хора. Плуваха неподвижни, по гръб, на различни равнища, и всичките имаха израз на забравени същества.

— Това са много отдавнашни мъртъвци — каза сеньор Хърбърт. — Векове са им били нужни, за да стигнат до това състояние на покой.

По-ниско, във водите на по-неотдавна умрелите, сеньор Хърбърт спря. Тобиас го настигна тъкмо когато покрай тях минаваше една съвсем млада жена. Плуваше на една страна, с отворени очи и с цял шлейф от цветя след себе си.

Сеньор Хърбърт сложи пръсти на устните си и стоя неподвижно, докато отплуваха и последните цветя.

— Това е най-красивата жена, която съм виждал в живота си — каза той.

— Това е жената на стария Яков — каза Тобиас. — С петдесет години по-млада е, но е тя. Положително.

— Много морета е обиколила — каза сеньор Хърбърт. — Води след себе си флората на всички морета в света.

Стигнаха дъното. Сеньор Хърбърт се завъртя няколко пъти върху някакъв под, който изглеждаше като от плочи с каменна резба. Тобиас направи същото. Едва когато свикна с полумрака на дълбочината, видя костенурките. Хиляди костенурки бяха налягали по дъното и толкова неподвижно лежаха, че изглеждаха като вкаменени.

— Живи са — каза сеньор Хърбърт, — само че спят. От милиони години спят.

Обърна една. С лек удар я тласна нагоре. Спящото животно се изплъзна от ръцете му и продължи да се издига само напосоки. Тобиас остави костенурката да мине. Тогава погледна нагоре към повърхността и видя цялото море, обърнато наопаки.

— Прилича ми на сън — каза той.

— На никого не разказвай какво си видял тук — рече му сеньор Хърбърт. — За твое добро ти го казвам. Представи си каква бъркотия ще настъпи на света, ако хората научат за тези неща.

Беше почти полунощ, когато се върнаха в селото. Събудиха Клотилде да сгорещи вода. Сеньор Хърбърт сам закла костенурката, но тримата заедно трябваше да гонят сърцето й и още веднъж да го убият, защото когато я разрязаха, то изхвръкна и заподскача из двора. Ядоха до припадане.

— Е хубаво, Тобиас — рече тогава сеньор Хърбърт, — само че не бива да си затваряме очите пред истината.

— Разбира се.

— А истината е — продължи сеньор Хърбърт, — че мирисът на рози никога няма да се върне.

— Ще се върне.

— Няма да се върне — намеси се Клотилде. — Между другото и затуй, че никога не го е имало. Ти само дето подлуди хората.

— Но нали и ти самата го усети! — каза Тобиас.

— Онази нощ бях почти като замаяна — каза Клотилде. — Но сега не мога да бъда уверена в нищо, когато става дума за това море.

— Тъй че аз си отивам — каза сеньор Хърбърт и обръщайки се към двамата, добави: — И вие също трябва да се махнете оттук. Има толкова много неща, които можете да вършите на този свят, а вие сте седнали да гладувате в това село.

И си замина. Тобиас остана на двора да преброи звездите до хоризонта и откри, че има три повече в сравнение с миналия декември. Клотилде го извика в стаята, но той не й обърна внимание.

— Ела тука, глупчо — настоя Клотилде. — Цял век не сме се погалили.

Тобиас дълго се бави. Когато най-сетне влезе, тя отново беше заспала. Събуди я наполовина, но толкова беше уморен, че и двамата не разбраха какво правят.

— Ти не си на себе си — каза Клотилде недоволно. — Помъчи се да мислиш за друго.

— Аз мисля за друго.

Тя поиска да знае какво беше това друго и той реши да й разкаже, при условие, че няма на никого да разправя. Клотилде обеща.

— На дъното на морето — започна Тобиас — има едно село с бели къщи, с хиляди цветя по терасите.

Клотилде се хвана за главата.

— Ох, Тобиас, Тобиас! — възкликна тя. — Ох, Тобиас, за бога, не започвай пак с тези твои измислици.

Тобиас повече нищо не каза. Търкулна се до ръба на кревата и се опита да заспи, но не можа. Заспа чак на разсъмване, когато вятърът промени посоката си в раците го оставиха на мира.

Най-красивият удавник на света

Първите деца, които забелязаха, че по морето към тях плува някаква тъмна и тайнствена грамада, си представиха, че това е неприятелски кораб. После видяха, че няма нито флагове, нито мачти, и помислиха, че е кит. Но когато заседна до брега, те махнаха от него гъсталаците водорасли, парчета медузи, риби, останки от корабокрушения, които влачеше на себе си, и едва тогава разбраха, че това е удавник.

Играха си с него целия следобед — ту го погребваха в пясъка, ту го изравяха, — докато някой ги видя случайно и вдигна тревога в селото. Мъжете, които го пренесоха до най-близката къща, усетиха, че тежи много повече от всички други познати им мъртъвци, почти колкото цял кон, и си рекоха, че може би прекалено дълго се е носил по течението и водата е проникнала в костите му. Когато го простряха на земята, видяха, че е много по-едър от всички мъже, защото едва се побираше в къщата, но си помислиха, че някои удавници може би по природа са си такива — продължават да растат и след смъртта. Миришеше на море и само очертанията му позволяваха да се предположи, че това е труп на човешко същество, защото кожата му беше покрита с кора от мидички и тиня.

Не стана нужда да му мият лицето, за да се убедят, че мъртвецът е чужд. В селото имаше само двайсетина дъсчени къщи с каменисти дворчета без цветя, скупчени в самия връх на един пустинен нос. Сушата беше толкова оскъдна, че майките все живееха със страха вятърът да не отнесе децата, а редките мъртъвци, които ги напускаха с годините, трябваше да ги хвърлят от скалите. Но морето беше кротко и щедро и всичките мъже се побираха в седем лодки. Затуй, когато намериха удавника, достатъчно беше да се огледат едни други, за да се уверят, че всички са налице.

Тази вечер не излязоха на риболов. Докато мъжете проверяваха дали не липсва някой от съседните села, жените останаха да се погрижат за удавника. С тръстика го очистиха от калта, оскубаха водораслите, които се бяха вплели в косата му, а с желязно стъргало за чистене на риба остъргаха мидичките. Докато вършеха това, забелязаха, че водораслите по него са от далечни океани и големи дълбочини, а дрехите му са на парцали, сякаш е плувал през лабиринт от корали. Направи им впечатление също, че носи смъртта си горделиво, защото нямаше самотния израз на другите морски удавници, нито пък отвратителния и жалък вид на удавниците в реките. Но едва когато го изчистиха напълно, разбраха какъв мъжага е бил и дъхът им секна. Не само че беше най-високият, най-силният, най-мъжественият и най-хубаво сложеният мъж, когото бяха виждали, но и въпреки че го виждаха с очите си, пак не можеше да се побере във въображението им.

Не намериха в селото достатъчно голям креват да го сложат да легне, нито достатъчно здрава маса, да поседят край него, да го оплачат. Не се побра в празничните панталони дори на най-високите мъже, в неделните ризи дори на най-плещестите, в обувките дори на най-дългокраките. Тогава жените, възхитени от размерите и хубостта му, решиха да му ушият панталони от едно голямо парче корабно платно и риза от някоя булчинска рокля, че да може човекът достойно да продължи смъртта си. Докато шиеха, насядали в кръг, и между един бод и друг все поглеждаха трупа, стори им се, че вятърът никога не е духал толкова силно и Карибско море никога не е било толкова неспокойно, както тази нощ, и предположиха, че тази промяна има нещо общо с мъртвия. Представяха си, че ако този прекрасен мъж живееше в тяхното село, неговата къща щеше да е с най-широките врати, с най-високия таван и с най-твърдия под, а рамката на кревата му щеше да е скована от най-дебелите дъските железни болтове, и жена му щеше да е най-щастливата. И такава власт щеше да има, мислеха си те, че щеше да вади рибите от морето само като ги извика по име, и с такъв мерак щеше да върши всичко, че извори щяха да бликнат изпод ръцете му дори от най-сухите камъни и цветя щяха да поникнат на скалите. Скришом го сравниха със своите мъже и си помислиха, че те за цял живот не могат да направят онуй, което е способен да направи той за една нощ, и накрая ги зарязаха мислено като най-кльощавите и жалки мъже на земята. Тъкмо се лутаха из лабиринтите на въображението си, когато най-старата от жените — която заради старостта си гледаше удавника повече със състрадание, отколкото със страст — въздъхна и рече:

— Както го гледам, Естебан се казва.

Истина беше. За повечето от жените беше достатъчно да го погледнат още веднъж, за да се убедят, че не може да се казва другояче. Най-упоритите — те бяха и най-младите — продължаваха да си представят, че като го облекат и го сложат да легне, окръжен от цветя, обут с лачени обуща, може да се казва и Лаутаро. Само че това беше празна илюзия. Платното не стигна и лошо скроените и още по-лошо ушити панталони излязоха тесни, а скритите сили на сърцето му караха копчетата на ризата да отскачат. След полунощ воят на вятъра изтъня и морето потъна в тежък вторнишки сън. Тишината разсея последните съмнения: Естебан си беше човекът. Жените, които го бяха облекли, и онези, дето го бяха вчесали, и другите, дето му бяха изрязали ноктите и очистили брадата, не можаха да потиснат в себе си една тръпка на състрадание, когато трябваше да се примирят и да го оставят да лежи на земята. Едва тогава разбраха колко нещастен трябва да е бил с това свое грамадно тяло, щом като дори и след смъртта то му беше пречка. Представиха си го приживе как по принуда минава на една страна през вратите, как се блъска в минувачите, как стои прав, като отиде на гости, чудейки се къде да дене меките си възрозови като на морж ръце, докато домакинята търси да му донесе най-здравия стол и примряла от страх, го кани: „Седнете ей тука, Естебан, моля ви се“, а той, облегнат на стената, се усмихва: „Не се безпокойте, сеньора, и тук ми е добре — забил токове в живо месо, с гореща пот на гърба от толкова повтаряне все на едно и също при всяко ходене на гости, — не се притеснявайте, сеньора, така ми е добре“ — че какъв срам, ако вземе да счупи стола. И никога не е разбрал навярно може би, че онези, дето му викаха: „Не си отивай, Естебан, остани поне докато заври кафето“, после си пошушваха: „Колко хубаво, че си отиде този мечок, този красив глупак!“ Това си мислеха жените край мъртвеца на разсъмване. По-късно, когато покриха лицето му с кърпа, за да не му пречи светлината, им се видя толкова мъртъв завинаги, толкова беззащитен, толкова подобен на техните мъже, че в сърцата им се отвориха първите пролуки за сълзите. Първа захълца една от най-младите. Останалите, насърчавайки се една друга, минаха от въздишките към сълзите и колкото повече хълцаха, толкова повече им се плачеше, защото удавникът все повече ставаше „техният Естебан“. А накрая тъй жално го заоплакваха, че той се превърна в най-безпомощния мъж на земята, в най-кроткия и най-покорния, горкичкия Естебан. И когато мъжете се върнаха с вестта, че удавникът не е и от околните села, те през сълзите си почувствуваха радостно облекчение.

— Слава богу — въздъхнаха, — значи си е наш.

Мъжете решиха, че това са женски превземки и нищо повече. Уморени бяха от нощната обиколка и искаха само час по-скоро да се отърват веднъж завинаги от този натрапник, преди още да е припекло силно слънцето в този сух и безветрен ден. Сковаха една ръчна носилка от стари мачти, като ги съединиха здраво, за да издържат тежестта на трупа до скалите. Решиха да вържат на глезените му котва от търговски кораб, за да потъне без никакви пречки в най-дълбоките води — там, където рибите са слепи, а водолазите умират от тъга, — че да не могат лошите течения да го върнат към брега, както беше ставало с други удавници. Но колкото повече бързаха те, толкова повече ги бавеха жените със своите приумици, само да им губят времето. Ходеха насам-натам като подплашени кокошки, изравяха от сандъците разни морски талисмани. Едни се пречкаха отсам — искаха непременно да закачат на удавника талисман за попътен вятър, други се пречкаха оттатък — трябвало на всяка цена да му сложат на ръката един компас като часовник. Накрая на мъжете им кипнат „Махни се оттука бе, жена, застани на друго място, да не пречиш! Не виждаш ли, че ще ме бутнеш да падна върху мъртвеца!“ И подозрения ги заглозгаха, та започнаха да мърморят: че какви били тези дрънкулки като на олтар за съвсем чужд човек, че нали колкото и висулки да има отгоре си, тъй или иначе акулите все ще го налапат. Но жените продължаваха да носят своите нищожни реликви, мъкнеха, влачеха, препъваха се и за каквото не им стигаха сълзите, помагаха въздишките, и накрая мъжете се развикаха: че от къде на къде такава олелия за някакъв си изхвърлен от морето мъртвец, за някакъв си удавник, дето никой не го познава, за някакъв си нехранимайко! Тогава една от жените, оскърбена от подобно бездушие, дръпна кърпата от лицето на удавника и на мъжете дъхът им също секна.

Беше Естебан. Не беше нужно да го повтарят, за да го познаят. Ако им бяха казали, че е сър Уолтър Рейли, може би дори щеше да ги учуди акцентът му на гринго, папагалът на рамото му, пушката за убиване на канибали, но Естебан беше единствен на света и лежеше пред тях, проснат като огромна риба, бос, само по панталони като за някой недорасъл и с тези твърди нокти, дето само с нож можеха да се изрежат. Достатъчно беше да му дръпнат кърпата от лицето, за да разберат колко е засрамен и че никак не е виновен, дето е толкова голям, нито толкова тежък, нито толкова хубав, и да беше знаял, че ще се случи всичко това, щеше да си потърси някое по-безлюдно място да се удави, „сериозно, сам щях да си вържа една котва от галеон за врата и щях да падна от скалите уж случайно, за да не ви додявам сега с този мъртвец по никое време, както вие казвате, и да не тревожа никого с този проклет нехранимайко, дето няма нищо общо с мене“. Такава правдивост имаше в държанието му, че дори най-недоверчивите мъже — които вече си представяха тежките нощи в морето, със страха, че на техните жени им е омръзнало да сънуват тях и затова сънуват разни удавници — дори те и други, по-корави, изтръпнаха до мозъка на костите си от искреността на Естебан.

И затова му направиха най-разкошното погребение, което някой би могъл да си представи за един съвсем случаен, подхвърлен удавник. Няколко жени бяха отишли да търсят цветя по съседните села и доведоха други жени, дето не вярваха каквото им разказваха, и те като видяха мъртвеца, се върнаха да вземат още цветя, и донесоха много, много — докато накрая се събраха толкова цветя и толкова хора, че не можеше да се мине.

В последния момент им дожаля да го върнат сирак на морето и му избраха един баща и една майка сред най-добрите, а други му станаха братя и сестри, чичовци и братовчеди. Тъй че, покрай него всичките жители на селото накрая се сродиха помежду си. Неколцина моряци чули плача им и объркали курса, а после се разбра, че един накарал да го вържат за главната мачта, защото си спомнил стари приказки за сирени.

Докато се препираха кои най-много заслужават да го понесат на раменете си по стръмния склон към скалите, мъже и жени за първи път забелязваха колко са бедни улиците им, колко са безплодни дворовете им, колко са оскъдни мечтите им в сравнение с великолепието и хубостта на техния удавник. Пуснаха го без котва, за да може да се върне, ако поиска и когато поиска, и всички затаиха дъх за частица от вековете, докато трупът му падаше в пропастта. Не беше нужно да се погледнат, за да разберат, че един от тях вече липсва и никога няма да се върне. Но те знаеха също, че занапред всичко ще тръгне по нов начин, че къщите им вече ще имат най-широките врати, най-високите тавани, най-твърдите подове, за да може споменът за Естебан да си ходи навсякъде, без да се блъска в минувачите, и отсега нататък никой да не посмее да пошушне: „Умря този мечок, колко жалко, умря този хубав глупак“, и ще ги боядисат отпред с весели бои, за да увековечат паметта на Естебан, и до скъсване ще копаят, но ще направят говори да бликнат от камънаците и цветя да поникнат на скалите, че пътниците от големите кораби да се събуждат на разсъмване, упоени от мириса на техните градини в открито море, и капитанът да слезе от мостика си в своята празнична униформа, със своя астролабин, с полярната си звезда, с военните си ордени, и като посочи потъналия в рози нос на хоризонта в Карибско море, да каже на четиринадесет езика: „Погледнете нататък, хей там, където вятърът сега е толкова кротък, че се мушва да поспи под одърите, а слънцето грее толкова силно, че слънчогледите не знаят накъде да се обърнат, да, там е селото на Естебан.“

Отвъд любовта — непрестанна смърт

На сенатора Онесимо Санчес му оставаха шест месеца и единадесет дни до смъртта, когато срещна жената на своите мечти. Запозна се с нея в Росал дел Вирей[3] — едно призрачно селце, което нощем беше мимолетно пристанище на големите кораби на контрабандистите, а под слънцето, напротив, изглеждаше като най-безполезния кът от пустинята — разположено край едно безплодно море без посоки и толкова откъснато от света, че никой не би допуснал възможността там да живее някой, способен да промени нечия съдба. Дори името му звучеше като подигравка, защото единствената роза, която видяха в това село, бе донесена от сенатора Онесимо Санчес същия следобед, когато той срещна Лаура Фарина.

В кампанията за изборите, които ставаха на всеки четири години, той неизбежно трябваше да се отбие в Росал дел Вирей. Сутринта беше пристигнала трупата комедианти. После пристигнаха камионите с платени индианци, които сенаторът водеше по села и градове, за да попълва с тях тълпите по събранията. Към единадесет часа, заедно с музиката, с ракетите и с цялата свита, пристигна сенаторската кола, червена като сироп от ягоди. Сенаторът Онесимо Санчес си седеше кротко и спокойно в колата с охладителна система, но щом отвори вратичката, огнено дихание го блъсна, ризата му от естествена коприна веднага се напои с мъртвешка пот и той се почувствува с много години по-стар и по-самотен от когато и да било. В реалния си живот той неотдавна бе навършил четиридесет и две години, беше завършил с отличие за инженер-металург в Гьотинген и беше упорит, макар и не особено успешен читател на лошо преведените от латински език класици. Женен беше за една лъчезарна германка, имаше от нея пет деца и всички в неговия дом бяха щастливи, а той беше най-щастливият от всички, докато не му казаха преди три месеца, че на Коледа ще умре завинаги.

Докато привършваха приготовленията за събранието, сенаторът успя да се откъсне и да остане сам един час, за да си почине в къщата, която му бяха предоставили. Преди да си полегне, сложи във водата за пиене една истинска роза, която беше успял да запази жива през пустинята, нахрани се с диетични зърна, които носеше със себе си, за да избегне неизменното пържено козе месо, което го чакаше после, и глътна няколко успокоителни хапчета преди определеното време, за да може облекчението да настъпи преди болките. После премести електрическия вентилатор съвсем близо до хамака, изтегна се гол за петнадесет минути в полумрака на розата и направи усилие да прогони мислите си за смъртта, за да подремне. Никой, освен лекарите, не знаеше, че той е осъден, че срокът му е точно определен, защото сенаторът бе решил сам да коси своята мъчителна тайна, без да променя ни най-малко начина сина живот. И не от високомерие, а от стеснителност.

Когато в три часа следобед се появи отново пред публиката — отпочинал и чист, по панталони от необработен лен и риза на рисувани цветя, с ободрена от успокоителните хапчета душа, — той чувствуваше, че напълно владее болестта си. Но ерозията на смъртта беше много по-коварна, отколкото предполагаше, защото на трибуната усети странно пренебрежение към онези, които се надпреварваха да му стиснат ръка, а тълпата от босоноги индианци, които едва търпяха горещия като жар варовик на голото площадче, не събудиха никакво съчувствие у него. Усмири аплодисментите с един заповеден, почти гневен жест и започна да говори, без да ръкомаха, вперил очи в морето, което пъшкаше от жега. Отмереният му и дълбок глас напомняше вода в покой, само че наизустената си и толкова пъти предъвквана реч той беше измислил не за да каже истината, а само за да възрази на една сентенция за неизбежността на предопределението в четвърта книга от спомените на Марк Аврелий.

— Ние сме дошли тук, за да победим природата — започна той, в противоречие с всичките си убеждения. — Няма вече да бъдем подхвърлени деца на родината, божи сираци в царството на жаждата и бурите, изгнаници на родна земя. Други ще станем, госпожи и господа, ще станем велики и щастливи.

Това бяха формулите на неговия цирк. Докато той говореше, едни от помощниците му хвърлиха във въздуха шепи хартиени птички и изкуствените пернати оживяваха, започваха да кръжат над дъсчената трибуна и отлитаха към морето. Други пък в същото време вадеха от фургоните бутафорни дървета с филцови листа и ги посаждаха зад гърба на множеството в солената почва. Накрая издигнаха една мукавена фасада с лъжливи къщи от тухли, със стъклени прозорци и закриха с нея жалките колиби на истинския живот.

Сенаторът удължи речта си с два цитата на латински, за да им даде време да довършат комедията. Обеща машини за дъжд, портативни развъдници на животни, чието месо ще отрупа трапезите, балсами на щастието, които ще направят от варовика да поникнат зеленчуци, а от прозорците да виснат градински теменуги. Когато видя, че неговият въображаем, свят е завършен, той го посочи с пръст и извика:

— Ето как ще живеем, госпожи и господа! Погледнете! Така ще живеем.

Хората се обърнаха. Един презокеански кораб от боядисана хартия минаваше зад къщите — по-висок и от най-високите къщи в изкуствения град. Единствен самият сенатор забеляза, че от често сглобяване и разглобяване и разнасяне от място на място обещаваното картонено село съвсем се беше охлузило и изглеждаше почти тъй бедно, прашно и тъжно като Росал дел Вирей.

Нелсон Фарина за първи път от дванадесет години се отиде да поздрави сенатора. Слуша речта му от хамака си, като задрямваше от време на време под сенчестия навес на къщата си от нерендосани дъски, построена от същите негови аптекарски ръце, с които беше нарязал на парчета първата си жена. Беше избягал от затвора в Кайена и пристигнал в Росал дел Вирей на един натоварен с невинни папагали кораб, заедно с една красива и богохулна негърка, която срещнал в Парамарибо и която му роди едно момиче. Скоро жената умря от естествената си смърт и не сподели съдбата на другата, чийто нарязан на парчета труп беше наторил карфиола в собствената й зеленчукова градина, а беше погребана в местните гробища цяла-целеничка и с холандското си име. Дъщерята беше наследила от нея цвета и ръста й, а от баща си жълтеникавите учудени очи, затова той имаше пълното основание да мисли, че отглежда най-красивата жена в света.

Откакто се беше запознал със сенатора Онесимо Санчес при първата му предизборна кампания, Нелсон Фарина все го молеше да му помогне да се сдобие с една фалшива лична карта, която можеше да го защити срещу съдебните власти. Сенаторът любезно, но твърдо му отказа. Няколко години Нелсон Фарина не се предаваше и всеки път, когато му се представяше случай, подновяваше молбата си, като я подкрепяше с нови доводи. Но винаги получаваше същия отговор. Затова този път Нелсон Фарина си остана в хамака, осъден жив да изгние в това огнено свърталище на пирати. Когато чу заключителните аплодисменти, той протегна шия и над коловете на плета видя задната страна на целия фарс: подпорите на сградите, скелите на дърветата и скритите отзад фокусници, които бутаха кораба. Изплю се от яд и рече:

— Merde, c’est le Blacaman de la politique.

След речта си сенаторът направи, както обикновено, една обиколка по улиците на селото — сред музика и ракети, обсаждан от местните жители, които му разказваха неволите си. Сенаторът ги слушаше благоразположен и все намираше начин да ги утеши, без да им направи някаква трудна услуга. Някаква жена, покатерена на покрива на една къща заедно с шестте си невръстни деца, успя да го накара да я чуе въпреки глъчката и пукотевицата на барута.

— Аз не искам много, сенаторе каза му тя. — Само едно магаре, да докарвам вода от кладенеца на обесения.

Сенаторът огледа шестте кльощави деца.

— Какво е станало с мъжа ти?

— Отиде на остров Аруба да си търси късмета — отговори жената весело, — а си намери една чужденка, от онези, дето си слагат диаманти в зъбите.

Отговорът й предизвика взрив от смях.

След малко един от помощниците на сенатора заведе в къщата на жената едно товарно магаре, на чиито хълбоци бяха написали с неизтриваема боя изборен лозунг, за да не забрави никой, че е подарък от сенатора.

По време на кратката си обиколка из селото той направи още няколко по-дребни добрини и освен това даде лъжица лекарство на един болен, който беше накарал да изнесат кревата му на улицата, за да го види, като минава. На последния ъгъл, между колищата на плета той видя Нелсон Фарина в хамака в двора си. Стори му се сив и посърнал, но въпреки това го поздрави без никаква сърдечност.

— Как си?

Нелсон Фарина се обърна в хамака и го обля с тъжния кехлибар на очите си.

— Moi, vous savez — каза той.

Като чу да приказва, дъщеря му излезе на двора. Облечена беше в обикновена и вехта индианска туника, главата й беше украсена с пъстри фльонги, а лицето й — нарисувано като за слънце, но дори под тази нейна небрежна външност можеше да се предположи, че няма на света по-красива от нея. На сенатора дъхът му пресекна.

— Дявол да го вземе — въздъхна той с удивление, — какви шеги му хрумват понякога на господа!

Същата вечер Нелсон Фарина облече дъщеря си в най-хубавите й дрехи и я изпрати при сенатора. Двама въоръжени с пушки часови, които дремеха от жега в предоставената на сенатора къща, и заповядаха да седне на единствения стол във вестибюла и да чака.

Сенаторът беше в съседната стая заедно с големците от Росал дел Вирей, които бе свикал, за да им каже истините, премълчавани в речите му. Поканените толкова много приличаха на всички, които присъствуваха винаги по всичките села из пустинята, че на самия сенатор му бяха втръснали тези еднакви събрания всяка вечер. Ризата му беше мокра от пот и той се опитваше да си я изсуши на тялото с горещия вятър от електрическия вентилатор, който бръмчеше като стършел сред сънливата тишина в стаята.

— Нас, разбира се, с хартиени птички не можеш ни залъга — каза той. — И вие, и аз знаем, че в деня, когато поникнат дървета и цветя на това козе бунище, когато в гьоловете се развъди риба вместо червеи, тогава нито вие, нито аз ще имаме какво да правим тук. Така ли е?

Никой не отговори. Докато приказваше, сенаторът беше откъснал един лист от календара и беше направил пеперуда. Пусна я в движения от вентилатора въздух, просто така, и пеперудата се завъртя из стаята, а после излезе през полуотворената врата. Сенаторът продължи да говори — с увереност, подхранвана от съучастничеството му със смъртта.

— Затова — рече той — няма защо да ви повтарям нещо, което прекалено добре знаете: че моето преизбиране за вас е по-изгодна сделка, отколкото за мене, защото на мене дотук ми е дошло от индианска пот и мръсотия, а вие, напротив, от това живеете.

Лаура Фарина видя как хартиената пеперуда излетя. Само тя я видя, защото часовите бяха заспали на скамейката, прегърнали пушките си. След няколко кръга огромната щампосана пеперуда се разгъна съвсем, блъсна се в стената и остана там залепена. Лаура Фарина се помъчи да я отскубне с нокти. Един от часовите, който се събуди от ръкопляскането в съседната стая, забеляза напразните й усилия.

— Не може да се отскубне — каза той през сън. — Нарисувана е на стената.

Лаура Фарина пак седна, когато мъжете започнаха да излизат от събранието. Сенаторът стоеше на вратата на стаята, с ръка на дръжката, и забеляза Лаура Фарина едва когато вестибюлът се изпразни.

— Какво правиш тук?

— C’est de la part de mon père.[4] — отвърна тя.

Сенаторът разбра, намигна на сънливите часови, намигна после на Лаура Фарина, чиято невероятна хубост беше по-властна от неговото страдание, и се остави на съдбата тя да решава вместо него.

— Влез — рече й.

Лаура Фарина застана като омагьосана на прага на стаята: хиляди банкноти летяха във въздуха, кръжаха също като пеперудата. Но сенаторът изключи вентилатора, банкнотите останаха без въздух и налягаха по вещите в стаята.

— Виждаш ли — усмихна се той, — дори лайната хвърчат.

Лаура Фарина седна като на чин в училище. Кожата й беше гладка и опъната, наситена със слънце и по цвят също като суровия петрол, косите й бяха като грива на кобила, а огромните й очи — по-сияйни от светлината. Сенаторът проследи техния поглед и спря накрая върху увехналата от селитрата роза.

— Това е роза — каза той.

— Да — отвърна тя, леко смутена. — Видях за първи път в Риоача.

Сенаторът седна на един походен креват, докато приказваше за розите, и разкопча ризата си. Върху лявата страна — където предполагаше, че вътре в гърдите се намира сърцето — имаше една пиратска татуировка: прободено със стрела сърце. Хвърли на пода мократа си риза и помоли Лаура Фарина да му помогне да си събуе обувките.

Тя коленичи пред кревата. Сенаторът я следеше изпитателно с очи, замислен, и докато тя развързваше връзките му, се запита на кого ли от двама им щеше да донесе нещастие тази среща.

— Ти си дете — рече той.

— О, не — възрази тя, — през април ще навърша деветнадесет.

Сенаторът се заинтересува:

— На коя дата?

— На единадесети.

На сенатора му поолекна.

— И двамата сме овни от зодията „овен“ — каза той и добави усмихнат: — Това е зодията на самотата.

Лаура Фарина не обърна внимание на думите му, защото не знаеше какво да прави с обувките. А сенаторът от своя страна не знаеше какво да прави с Лаура Фарина, защото не беше свикнал с непредвидени любовни авантюри, а освен това съзнаваше, че в тази има нещо недостойно. Само за да спечели време и да си помисли, той притисна Лаура Фарина между коленете си, прегърна я през кръста и се опъна по гръб на кревата. Тогава разбра, че тя е гола под роклята, защото от тялото й го лъхна смътен мирис на горско животно, но сърцето й беше уплашено, а кожата й стресната от ледена пот.

— Никой не ни обича — въздъхна той.

Лаура Фарина понечи да каже нещо, но въздухът й стигаше само колкото да диша. Сложи я да легне до него, за да й помогне, изгаси светлината и ложето остана в полумрака на розата. Лаура Фарина се остави на милостта на съдбата си. Сенаторът започна да я гали бавно, затърси я, като едва я докосваше с пръсти, но там, където очакваше да я намери, се сблъска с някаква желязна преграда.

— Какво имаш там?

— Катинар — каза тя.

— Ама че идиотщина! — рече сенаторът, ядосан, попита: — Къде е ключът? — макар че много добре знаеше къде е.

Лаура Фарина въздъхна облекчено.

— У татко е — отвърна тя. — Той ми поръча да ви кажа да пратите човек да го вземе и по него да му изпратите писмено обещание, че ще уредите положението му.

Сенаторът настръхна.

— Мръсен французин! — прошепна той, а после затвори очи, за да се отпусне, и остана лице срещу лице със самия себе си в тъмното. „Помни, че и ти, и който и да е друг, след съвсем кратко време ще бъдете мъртви и че скоро след това от вас не ще остане дори името ви“ — спомни си той. Почака да се успокои и тогава попита:

— Кажи ми едно нещо: какво си чувала да приказват за мене?

— Самата истина ли?

— Самата истина.

— Ами казват — осмели се Лаура Фарина, — че вие сте по-лош от другите, защото сте различен.

Сенаторът не прояви никакво раздразнение. Дълго мълча със затворени очи и когато ги отвори пак, сякаш се беше отърсил от най-дълбоките си инстинкти.

— Дявол да го вземе — реши той, — кажи на баща си, че ще уредя неговата работа.

— Ако искате, самата аз ще отида за ключа — каза Лаура Фарина.

Сенаторът не я пусна.

— Забрави го този ключ — каза той — и поспи малко до мене. Хубаво е да има някой до тебе, когато си сам.

Тогава тя сложи главата му на рамото си, вперила очи в розата. Сенаторът я прегърна през кръста, скри лице под мишницата й с дъх на горско животно и се предаде на ужаса си. След шест месеца и единадесет дни той щеше да умре в същото положение, опозорен и отритнат заради публичния скандал с Лаура Фарина и плачейки от яд, че умира без нея.

Последното плаване на кораба-призрак

„Сега ще видят те кой съм аз“ — каза си момчето със своя нов, вече дебел като на мъж глас много години след като за първи път бе видяло огромния презокеански кораб без светлини и без никакви шумове, който една нощ мина покрай тяхното село като някакъв голям необитаван дворец, много по-дълъг от цялото село и много по-висок от камбанарията на църквата, и продължи да плава към укрепения срещу пиратите колониален град от другата страна на залива с древно пристанище за роби и въртящ се фар, чиито зловещи светлинни криле като на вятърна мелница всеки петнадесет секунди превръщаха селото в някакво лунно селище с фосфоресциращи къщи и улици като вулканични пустини. Макар че тогава момчето нямаше дебел като на мъж глас, а имаше разрешение от майка си до късно да седи на брега и да слуша как вятърът опъва струните на своите безбройни арфи, то още помнеше съвсем ясно, като че ли сега беше пред очите му, как презокеанският кораб изчезваше, щом фарът го осветеше отстрани, и веднага щом светлината го отминеше, отново се появяваше — кораб на пресекулки, с други думи, ту се появяваше, ту изчезваше към началото на залива, опипвайки като сомнамбул шамандурите, които сочеха пътя към пристанището, докато изведнъж нещо сякаш се повреди в компасите му, — защото се понесе към подводните скали, блъсна се в тях, разби се на парчета и потъна съвсем безшумно, макар че от подобно сблъскване с рифовете трябваше да се разнесе железен грохот, а от експлозията на машините да се смрази кръвта и на най-дълбоко заспалите дракони в праисторическата селва, която започваше от последните къщи на града и свършваше чак на другия край на света. Затуй и то си помисли, че е сънувало, особено на следващия ден, когато видя сияещия аквариум на залива, разхвърляните разноцветни петна на негърските колиби по хълмищата над пристанището, платноходките на контрабандистите от двете Гвиани, които поемаха своя товар от невинни папа гали с подути от диаманти гушки. „Заспал съм, докато броях звездите — помисли си момчето, — и огромният кораб ми се е присънил.“ Толкова беше убеден в това, че не разказа никому нищо, нито пък са спомни по вече за това свое видение. И тъй — чак до следващата година, до една мартенска нощ, когато излезе в морето да търси делфини, а се натъкна на мрачния неуловим кораб-видение — също тъй залутан, изгубил вярната посока, както и предишния март, но сега момчето беше напълно убедено, че не сънува, и затова хукна да разкаже на майка си, и тя след това три недели плака, отчаяна, че дъската му започва да хлопа на това момче, дето всичко наопаки прави: денем спи, а нощем скита като пропадналите, и понеже тези дни и без туй трябваше да отиде до града да си потърси някакъв удобен стол да седи на него и да си мисли за умрелия мъж, защото на нейния стар люлеещ се стол пружините му се бяха изхабили за единадесет години вдовишки живот, тя използува случая да помоли стопанина на лодката да отиде към рифовете, че да може синът й да види, каквото наистина се вижда в стъкленицата на морето: как се любят напролет гигантските калкани, розовите барбуни, как сините морски гарвани се гмуркат в най-ласкавите води сред водите, и дори как се носят зареяните коси на удавниците от някое корабокрушение още от колониални времена — но няма нито следа, нито дявол от потънали презокеански кораби. Въпреки това, момчето толкова упорито продължаваше да настоява на своето, че майка му обеща през март следващата година непременно да отиде с него да дебне кораба, без да подозира, че единственото сигурно нещо в нейното бъдеще беше креслото от епохата на Френсис Дрейк, което тя купи на търг от турците и на което още същата вечер седна да си почине, въздишайки: „Горкичкият ми Олофернес, да знаеш само колко ми е хубаво да си мисля за тебе, седнала на това кадифе, на този кралски брокат!“ Но колкото по-ясно си представяше своя умрял мъж, толкова по-силно закипяваше и се сгъстяваше кръвта в сърцето й — сякаш не седеше, а тичаше, облята в пот, със задавено от прах дихание, а призори момчето се върна и я намери мъртва в креслото, още топла, но почти съвсем разложена, като ухапаните от отровна змия. Същото се случи после с още четири сеньори и тогава хвърлиха креслото-убиец в морето, много надалеч го хвърлиха, та никому зло да не стори. Толкова много си бяха служили с него през вековете, че му се беше изхабила способността да дарява отмора. С други думи, момчето трябваше да свикне с плачевното си положение на сирак, сочен от всички като син на онази вдовица, дето докара в селото онзи трон на нещастието. Препитаваше се не толкова от милосърдието на хората, колкото е рибата, която крадеше от лодките, а в туй време гласът му все повече надебеляваше. За някогашните си видения съвсем беше забравил, но една мартенска нощ случайно погледна към морето и изведнъж — майчице! — ето го този огромен кит от азбест, това мучащо животно! „Тичайте да го видите! — закрещя момчето като лудо. — Тичайте да го видите!“ И такава олелия от кучи лай и женски писък вдигна, че дори най-старите мъже си спомниха страховете на своите прадядовци и се напъхаха под креватите, мислейки, че Уилям Дампиер се е върнал, но другите изскочиха на улицата и дори не си дадоха труд да погледнат невероятния кораб, който в същия миг, отново загубил посока, пак се разби на парчета като всяка година, ами такъв бой удариха на момчето, че не му остана здраво място, и тъкмо тогава то си каза през слюнки от гняв: „Сега ще видят те кой съм аз!“ Само че с никого не сподели решението си. През цялата година все това се въртеше в главата му: „Сега ще видят те кой съм аз!“ И само чакаше да настъпи нощта на неговото видение, за да направи каквото си беше намислил. Открадна една лодка, като му дойде времето, прекоси залива и отиде да дочака своя велик час из тесните, стръмни улички на пристанището за роби, събрало най-живописните типове на Карибския край, но беше толкова погълнат от своето предстоящо приключение, че не спря, както винаги пред дюкяните на индусите да погледа мандарините от слонова кост, издялани от цял бивник, нито се присмя на холандските негри с техните ортопедични велосипеди, нито се уплаши, както друг път, от малайците с кожа на кобра, които бяха обиколили света, пленени от миража на тайна кръчма, където продават рибици от бразилки на скара, защото нищо не забелязваше, докато най-сетне нощта не се стовари върху му с всичката тежест на звездите си и от селвата не полъхна сладък мирис на гардении[5] и на разложени саламандри. И ето го пак в крадената лодка — гребе към входа на залива, с изгасена лампа, за да не привлича вниманието на митническата полиция, на всеки петнадесет секунди зелените криле на фара го превръщат в призрак, а после тъмнината пак връща човешкия му облик. Той знаеше, че плава близо до шамандурите, които бележеха пътя, към; пристанището, не само за щото все по-ясно виждаше тежкия им проблясък, а и защото диханието на водата ставаше все по-тъжно, и толкова задълбочено гребеше, че не можа да разбере откъде му дойде неочаквано този страшен дъх на акула, нито от какво се сгъсти тъй нощта, сякаш всички звезди умряха изведнъж, а то било заради кораба! Корабът минаваше покрай него с цялото си исполинско туловище — майчице! — по-грамаден от най-грамадното нещо на света и по-тъмен от най-тъмното нещо на земята и във водата. Триста хиляди тона миризма на акула минаваха толкова близко до лодката, че той можа да види шевовете на тази стоманена пропаст без нито една светлина в безбройните си биволски очи, без нито една въздишка в машините, без нито една душа, понесли в себе си своя собствена тишина, свое собствено пусто небе, свой собствен мъртъв въздух, свое спряло хода си време и късче свое бродещо море, в което плуваше цял един свят от удавени животни. Изведнъж всичко туй изчезна под силната светлина на фара и за миг остана пак само прозрачното Карибско море, мартенската нощ, обикновеният мирис на пеликани и момчето — само сред шамандурите, не знаещо какво да прави, питащо се учудено дали наистина не сънува с отворени очи, дали не е сънувало и през миналите мартенски нощи, но едва успя да; се запита и някакъв тайнствен полъх изгаси една след друга всички шамандури от първата до последната, а когато светлината на фара отмина, корабът отново се появи, но компасите му вече бяха повредени и той навярно не знаеше в коя част на морето-океан се намира, затърси пипнешком невидимия път, но като омагьосан плаваше право към подводните скали. Тогава поразеното момче изведнъж прозря, че угасналите шамандури са единствената причина за тази магия, и запали лампата в лодката — една съвсем малка червена светлинка, която нямаше да разтревожи постовете в наблюдателните кули, но която за кормчията беше като изгряващо слънце, защото благодарение на нея корабът пое вярната посока и през голямата врата на канала навлезе в своето щастливо възкресение: всичките му лампи се запалиха едновременно, парните му котли отново запъхтяха, пламнаха звездите на неговото небе, труповете на разните животни отидоха на дъното, затракаха чинии, в кухните замириса на сос с дафинови листа, по облените в лунна светлина куверти се разнесе думкането на оркестъра, а в полумрака на каютите затуптяха вените на влюбените в открито море. Но момчето беше натрупало толкова много и толкова отдавнашен яд, че не се остави на вълнението да го зашемети, нито пък се уплаши от чудото, а с твърда както никога увереност си каза: „Сега ще видят те кой съм аз, мамка им, сега ще видят!“ и вместо да се дръпне встрани, за да не го блъсне великанският кораб, загреба пред него — „Ей сега ще видят те кой съм аз!“ — и го поведе с лампата. Накрая толкова се увери в послушанието му, че го застави още веднъж да промени посоката си, да свърне встрани от кейовете, да се отклони от невидимия път и като вързано за шията морско агънце го насочи към светлините на спящото село — един съвсем жив кораб, недосегаем за секирите на фара, който сега не го заличаваше, ами го правеше алуминиев на всеки петнадесет секунди. Започваха вече да се открояват кръстовете на църквата, бедните къщи, напразните надежди, а корабът плаваше след момчето, следваше го заедно с всичко, което носеше в себе си: своя капитан, заспал на лявата си страна, паднали по арените бикове — в ледника на хладилниците, един самотен болен — в корабната болница, осиротялата вода в цистерните и кормчията, който положително взе високите скали за пристанище, защото в същия миг оглушителният рев на сирената гръмна един-единствен път, и момчето се намокри до кости от парата, която в гъста струя се изля отгоре му. После още веднъж изрева и чуждата лодка едва не се преобърна, и после още веднъж, но късно, защото пред тях бяха вече мидите по брега, каменистите улички, вратите на неверниците, цялото село, осветено от изплашения кораб и крещейки сред общото вълнение: „Ето го, мухльовци!“ момчето едва успя да се дръпне встрани, за да отвори път на великана една секунда, преди огромната стоманена броня да разреже брега и да се чуе резкият звън на деветдесетте хиляди чаши за шампанско, които се строшиха една след друга, от носа до кърмата. И тогава стана светло — не като в ранно мартенско утро, а като в сияйна сряда — и момчето с удоволствие видя как неверниците с отворена уста зяпат заседналия срещу църквата кораб — най-големия кораб на този и на онзи свят, най-белия, двадесет пъти по-висок от камбанарията и близо деветдесет и седем пъти по-дълъг от се лото, с написано с железни букви име „Балалсилаг“ — а по неговите флангове още се стичат древни и унили води от печалните морета на смъртта.

Блакаман Добрия, продавач на чудеса

Още първата неделя, като го видях, ми заприлича на магаре от цирка — с кадифените си тиранти с гигели от златна нишка, с пръстените си с разноцветни камъни по всичките пръсти и плитката гърмящи змии, покачен на една маса на пристанището в Санта Мария дел Дариен, сред шишенца с чудотворни илачи и билки за утеха, които самият той приготвяше и продаваше, крещейки до прегракване, по селищата на Карибския край, само че тогава, когато го видях за първи път, не се мъчеше нищо да продава на тълпата мърляви индианци, а настояваше да му донесат истинска отровна змия, за да покаже върху самия себе си действието на една измислена от него противоотрова — единствената ефикасна противоотрова, госпожи и господа, срещу ухапване от змии, тарантули и сколопендри, както и всякакви отровни млекопитаещи. На един изглежда му направи силно впечатление неговата решителност, та намери, кой знае откъде, и му донесе в — буркан една мапана от най-лошите, от онези, дето отровата им поразява най-напред дихателните органи. Той с такова нетърпение отхлупи буркана, че всички си помислихме да не вземе да я излапа, но щом се почувствува свободно, влечугото се стрелна навън от буркана и го ухапа по врата, от което на него дъхът му спря и секна красноречието му. Едва беше успял да изпие противоотровата, и всички шишенца, бурканчета и джунджурии се изсипаха върху тълпата, а той се загърчи на земята със своето огромно туловище, омекнало до такава степен, че изглеждаше като празно отвътре, но не преставаше да се смее с всичките си златни зъби. Каква шумотевица трябва да се е вдигнала, щом на един броненосен, дошъл от север преди около двадесет години на посещение на добра воля, обявиха карантина, за да не стигнела до борда отровата на змията, а хората, които чествуваха Връбница, наизлязоха от църква със светените клонки, защото никой не искаше да изпусне такъв сеир. В това време отровеният започна да се подува от диханието на смъртта и стана два пъти по-дебел, отколкото си беше, от устата му излизаше пяна с жлъч и той се обливаше в пот, но още се смееше толкова жизнено, че гърмящите змии гърмяха по цялото му тяло. От силното подуване връзките на гамашите му се скъсаха, дрехите му се разпраха по шевовете, пръстите му се нарязаха от налягането на пръстените, целият посиня като дивеч в оцетна саламура, а от задника му започнаха да излизат предсмъртни звуци. С една дума, за всеки, който е виждал ухапан от змия човек, беше ясно, че той се разлага още преди да е умрял, и толкова щеше да се раздроби, че после щяха да го събират с лопата, за да го сложат в чувал, но дори на прах да стане, мислеха си хората, все щеше да се смее. Толкова невероятно беше това зрелище, че морските пехотинци се струпаха по всички мостичета на кораба, за да му направят цветни снимки с фотоапарати с телеобективи, само че жените, дето бяха излезли от литургия, осуетиха намеренията им, като покриха умиращия с одеяло и сложиха отгоре му светените клонки — едни, защото не искаха морската пехота да оскверни трупа му с разни адвентистки машинарии, други, защото ги беше страх да гледат този езичник, който беше способен да си умре от смях най-напред и после от ухапването, а трети — с надеждата, че по този начин поне душата му ще се очисти от отровата. Всички го мислеха вече за умрял, когато той с едно движение на ръката свали от себе си клонките, все още доста зашеметен и съвсем изтерзан от преживяното, но вдигна масата без ничия помощ, покатери се отново като рак върху нея и пак се развика, че тази противоотрова била просто като ръка божия в едно малко шишенце, както всички видяхме със собствените си очи, макар че струвала само две квартални, тъй като я бил измислил не за да прави търговия с нея, а за доброто на човечеството, госпожи и господа, само че не се блъскайте, моля ви се, за всички има.

Блъскаха се, естествено, и добре направиха, защото накрая не стигна за всички. Дори адмиралът от броненосеца си купи едно шишенце, убеден от него, че тази противоотрова помага и срещу отровните куршуми на анархистите, а моряците от екипажа не само че му направиха цветни снимки, каквито не успяха да му направят като мъртъв, но и го накараха да им дава автографи, докато ръката му се изкриви. Беше се стъмнило вече и на площада бяхме останали само най-захласнатите, когато той потърси с очи някой с лице на глупак да му помогне да прибере шишенцата и, разбира се, погледът му спря на мене. Това беше поглед, съдбовен не само за мене, но и за него, защото оттогава са минали повече от сто години, а двамата го помним още, сякаш е било миналата неделя. Работата е там, че докато прибирахме неговата панаирджийска аптека в един сандък с пурпурна подплата, който приличаше повече на ковчег за някой учен, той навярно видя в мене някаква вътрешна светлина, която не беше забелязал преди това, защото ме попита троснато кой съм и аз му отговорих, че съм единственият кръгъл сирак, чийто баща още не е умрял, и той се разсмя още по-силно, отколкото при отравянето, и ме попита после с какво се занимавам. Аз му отговорих, че с нищо не се занимавам, че само си живея, защото всичко останало е вятър работа и не си заслужава, а той със сълзи на очите от смях ме попита коя наука най-много ми се иска да овладея в света и чак тогава аз му отговорих искрено, че искам да стана гадател. Сега вече той не се разсмя, само ми каза, сякаш мислейки на глас, че за тази работа съвсем малко не ми достигало, защото вече съм имал най-лесното за усвояване: физиономията си на глупак. Същата вечер поговори с баща ми и за един реал и две квартални и тесте карти за познаване на изневери ме купи завинаги.

Такъв беше Блакаман Лошия — защото Добрия съм аз. Способен беше и астроном да убеди, че месец февруари не е нищо друго, освен стадо невидими слонове, но когато съдбата се обръщаше против него, сърцето му ставаше жестоко. В годините на своята слава той бил балсаматор на вицекрале и такъв внушителен вид им придавал, че те дълги години продължавали да управляват по-хубаво, отколкото приживе, и никой не се осмелявал да ги погребе, докато не им върнел отново мъртвешкия вид. Но престижът му се разклатил, когато измислил някаква безкрайна игра на шах, от която един капелан полудял, а две знатни особи направили опит за самоубийство. И тогава започнал да запада: от тълкувател на сънища станал хипнотизатор по рождени дни, от изваждач на зъби чрез внушение станал панаирджийски знахар, а по онова време, когато се запознахме, дори пиратите го гледаха с пренебрежение. Обикаляхме напосоки света с нашата торба с измами и животът ни представляваше непрекъсната тревога, защото се мъчехме да пробутаме на хората или анални свещички за бягство — дето правят контрабандистите прозрачни, или потайни капки — дето набожните жени пускат в чорбата на мъжете си, за да внушат на своите съпрузи-холандци страх от бога, или пък „всичко, което ви се доще да си купите по своя воля, госпожи и господа, тъй като ние не искаме нищо да ви налагаме, а просто ви съветваме, защото в края на краищата дори щастието не е задължително“.

Но колкото и да си умирахме от смях с неговите приумици, истината е, че едва се изхранвахме от печалбите, затова последната му надежда беше моето призвание на гадател. Преобличаше ме като японец, завързваше ме с корабно въже и ме затваряше в приличния на ковчег сандък, за да се опитам да отгатна, каквото мога, а той в това време изтърбушваше граматиката, търсейки най-бързия начин да убеди хората в своята нова наука, „защото ето го пред вас, госпожи и господа, това изтерзано от прилепите на Езекиел създание. Я вие там, с недоверчивото лице, хайде да видим дали ще се решите да го попитате кога ще умрете…“ Но аз нито веднъж не можах да позная дори каква дата е, затова той ме развенча като ясновидец. „Лошото храносмилане ти е повредило жлезата на ясновидството“ — рече той и след като ми удари един бой, за да си върне благоволението на съдбата, реши да ме заведе пак при баща ми и да си вземе обратно парите. Но тъкмо тогава му хрумна да потърси практическо приложение на електрическите токове от физическото страдание и се залови да направи шевна машина, свързана посредством, вендузи с онази част от тялото, където е болката. Тъй като аз по цели нощи пъшках от тоягите, с които той по моя гръб гонеше нещастието, наложи се да ме остави, защото с мене можеше да докаже ценността на изобретението си. И тъй, връщането ни се „отлагаше, а неговото настроение малко по малко се подобряваше, докато най-сетне машината започна толкова добре да работи, че не само шиеше по-хубаво и от най-сръчната послушничка, но и бродираше птички и цветя, в зависимост от мястото и силата на болката. Вече вярвахме, че сме победили злата участ, когато до нас стигна вестта, че командирът на броненосеца пожелал да повтори във Филаделфия опита с противоотровата и в присъствието на своя генерален щаб станал на каша от адмирал.

Дълго време Блакаман не се засмя. Бягахме с него през индиански клисури и в колкото по-затънтени места се отзовавахме, толкова по-ясно стигаха до нас слуховете: морските пехотинци нахлули в страната под претекст, че искат да изтребят жълтата треска, и обезглавяват всеки закоравял или потенциален грънчар, когото срещнат по пътя си, и то не само местните — за всеки случай, а също и китайците — от разсеяност, негрите — по навик, и индусите — защото са укротители на змии, а после видели сметката на фауната и на флората и на рудите — колкото успели, — защото техните специалисти по нашите въпроси ги научили, че хората от Карибския край притежават способността да се превъплъщават, за да мамят гринговците. Аз не разбирах откъде се беше взел този техен яд, нито пък защо ние толкова много се страхувахме. Най-сетне се скрихме на сигурно място — сред вечните ветрове на Гуахира — и чак там той събра смелост да ми признае, че неговата противоотрова била чисто и просто равен с терпентин, но той платил две квартални на един свой човек, да му донесе онази мапана без отрова. Настанихме се сред развалините на една мисия от колониално време, залъгвани от надеждата, че ще минат контрабандистите — на тях можеше да се довери човек, пък и те единствени бяха способни да тръгнат под това адско слънце през тази селитрена пустиня. Отначало ядяхме саламандри, опушени с разни лишеи по развалините. Когато се опитахме да сдъвчем неговите сварени гамаши, още имахме сили да се смеем, а накрая изядохме дори водните паяци из кладенците и едва тогава си дадохме сметка до каква степен ни липсват хората. Тъй като по онова време аз не познавах никакво средство срещу смъртта, просто си легнах на една страна, където по-малко ме болеше, и я зачаках, а три в това време бълнуваше за някаква си толкова ефирна жена, че можела, въздишайки, да минава през стените. Този измислен спомен също беше едно от неговите лукавства: с любовни страдания той искаше да се подиграе на смъртта. Но в часа, когато би трябвало вече да сме умрели, той дойде при мене, по-жив от когато и да било, и цяла нощ остана да бди над моята агония, като през всичкото време мислеше с такава настойчивост, че аз и досега не мога да разбера дали беше вятърът онуй, дето свиреше между развалините, или неговата мисъл, а на разсъмване ми каза със същата решителност като преди, че сега вече разбрал каква е истината: разбрал, че аз пак съм развалил късмета му, затова хубаво да си държа гащите, че както съм му го развалил, тъй трябвало да му го оправя.

Тогава се изпари и малкото ми обич към него. Той свали от гърба ми последните парцали, уви ме в бодлива тел, разтърка раните ми със селитрените камъни, топна ме като в саламура в собствената ми урина и ме закачи за глезените, да изгоря на слънцето, а на всичко отгоре викаше, че такава смърт не била достатъчна, за да омилостиви неговите преследвачи. Накрая ме хвърли в една килия за мъчения, където колониалните мисионери превъзпитавали еретиците — да изгния там в собствените си изпражнения — и с вероломство, от което все още си имаше предостатъчно, започна да имитира гласовете на разни животни за ядене, шумоленето на зрели царевици и бълбукането на ручеите, за да ме измъчва с представата, че умирам от нищета в рая. Когато най-сетне контрабандистите го снабдиха с храна, той слизаше в килията да ми донесе нещо да ям, колкото да не умра, но после ме караше да му плащам за милосърдието, като изтръгваше ноктите ми с клещи и с воденични камъни стържеше зъбите ми. Единствената ми утеха тогава беше мисълта, че животът ще ми даде време и възможност да си отмъстя за такава подлост с други, още по-тежки мъчения. Самият аз се чудех, че издържам вонята на собственото си гниене, а той ме обсипваше отгоре още и с остатъците от своята трапеза, хвърляше по ъглите парчета от разложили се гущери и ястреби, за да отрови докрай въздуха в килията. Не знам колко време беше минало, когато веднъж ми донесе един умрял заек, за да ми покаже, че предпочита да го остави да изгние, вместо да ме нахрани. Тогава търпението ми се изчерпа, остана само омразата. Грабнах заека за ушите и го запратих в стената, въобразявайки си, че не заекът, а той ще се пръсне“. И тогава, също като на сън, заекът не само възкръсна, надавайки уплашен писък, ами се върна в ръцете ми по въздуха.

Така започна моят славен живот. Оттогава кръстосвам по света и за две песо смъквам треската на маларичните; за четири и половина връщам зрението на слепите; за осемнадесет пускам водата на болните от водянка; оправям недъзите на сакатите: за двадесет песо — ако са били сакати по рождение, за двадесет и две — ако са осакатели от катастрофа или при скарване, за двадесет и пет — ако са осакатели по време на война, земетресения, десанти на морски пехотинци или някакво друго обществено бедствие; общите болни лекувам вкупом, по особена тарифа, лудите — според лудостта им, децата — на половин цена, а малоумните безплатно. Да видим ще посмее ли някой да каже, че не съм филантроп, дами и господа, и нека сеньор главнокомандуващият на двадесетия военноморски флот заповяда на своите момчета да махнат барикадите, за да мине страдащото човечество: прокажените — наляво, епилептиците — надясно, сакатите — там, където няма да пречат, а най-отзад — по-малко спешните случаи, само че не ми се струпвайте, моля, че после не отговарям, ако се объркат болестите ви, та взема да ви излекувам от нещо, дето не сте го имали. И нека продължава музиката, докато медта на тръбите се стопи, нека хвърчат ракетите, докато ангелите се подпалят, и нека се лее ракията, докато убие мисълта. Идвайте дюстабанки, въжеиграчи, касапи и фотографи, за всичко аз плащам, дами и господа, защото дотук свършва лошата слава на двамата Блакамановци и започва голямата бъркотия. Тъй ви приспивам аз с красноречието на депутат — защото току-виж усетът ми изневерил и на някои вземе, че им стане по-лошо, отколкото им е било. Единственото, с което не се занимавам, това е възкресяването на мъртви, защото едва отворили очи, те убиват от гняв смутителя на своя покой и защото в края на краищата или се самоубиват впоследствие, или отново умират, от разочарование. Отначало ме преследваха свита учени, за да проверят законността на моята индустрия, и когато се убедиха, че няма нищо нередно, заплашиха ме с ада на Симон Мага и ми препоръчаха да се отдам на мъченически живот, за да стана светец, но аз им отговорих, без да подценявам техния авторитет, че тъкмо оттам съм започнал. А всъщност какво печеля аз, ако стана светец, след като умра. Аз съм си артист и единственото, което искам, е да продължавам да си живея безгрижно с шестцилиндровия фургон, дето го купих от консула на морските пехотинци, с шофьор от Тринидад, бивш баритон от операта на пиратите в Ню Орлеан, с моите копринени ризи, с разните ми ориенталски мазила, със зъбите ми от топаз, с кастореното ми сомбреро и кожените ми обувки от два цвята, да си спя без будилник, да танцувам с цариците на красотата, които се захласват от моето красноречие, и да не треперя, че някой божи ден ще секнат моите способности, защото за да продължавам този свой живот като на министър, ми стига моето лице на глупак и са ми предостатъчни сумата дюкяни, дето ги имам оттук, та чак отвъд залеза, където същите онези туристи, дето ни караха да им плащаме за адмирала, сега се пребиват за портрети с моя автограф, за алманасите с моите любовни стихове, за медалите с моя образ в профил. И всичко това имам без славата на вечния сън, без да стоя ден и нощ, изваян от мрамор, на кон, одрискан от ластовичките, както основоположниците на отечеството.

Жалко, че Блакаман Лошия не може да повтори тази история, за да се убедите, че в нея няма никаква измислица. Последния път, когато го видяха на този свят, беше загубил и последните останки от своето някогашно великолепие, душата му беше разбита, костите му — разместени от суровостта на пустинята, но все още си имаше чифт хубави гърмящи змии, за да може да се появи отново онази неделя на пристанището в Санта Мария дел Дариен със своя вечен, злокобен сандък, само че тогава не се опитваше да пробутва никаква противоотрова, а молеше с прегракнал от вълнение глас морските пехотинци да го разстрелят пред очите на всички, за да покаже на собствената си кожа способността на това свръхестествено същество да възкресява мъртвите, госпожи и господа, и макар че имате пълното право да не ми вярвате, след като сте понасяли толкова време моите коварства на измамник и фалшификатор, кълна ви се в праха на майка си, че днешният опит не е никаква мистификация, а чиста и свята истина, и ако все пак у вас остава някакво съмнение, то обърнете внимание, че сега аз не се смея както преди, а едва сдържам желанието си да плача. Много убедителен беше, като си разкопча ризата, с плувнали в сълзи очи, и започна да се тупа силно по сърцето, за да покаже най-хубавото място за смъртта, но въпреки това морските пехотинци не посмяха да стрелят, от страх да не загубят престижа си пред неделното множество. Един, дето навярно не беше забравил някогашните му шарлатанства намери, кой знае откъде, и му донесе в една консервена кутия няколко отровни корена, достатъчни да обърнат с корема нагоре всички морски гарвани в Карибския край, и той ги отхлупи с такова нетърпение, сякаш наистина щеше да ги изяде. И наистина ги изяде, „само че, госпожи й господа, не се разстройвайте и няма защо да се молите душата ми да почива в мир, защото тази моя смърт ще е само едно кратко посещение на онзи свят“. Този път се държа толкова честно и достойно, че не прибягна до никакво предсмъртно хъркане като на оперна сцена, ами слезе от масата като рак, преодолявайки първите съмнения, потърси на земята най-подходящото място, за да легне, погледна ме оттам като дете майка си и издъхна в собствените си ръце, все още сдържайки мъжките си сълзи, извит надясно и назад от тетануса на вечността. Този беше единственият случай, когато моята наука ми изневери, както може да се предполага. Сложих го в онзи сандък със съвсем подходящи размери, където се събра в цял ръст, накарах да го опеят, което ми струва петдесет златни монети по четири дуро, защото свещенослужителят беше облечен в златни одеяния, а освен това присъствуваха трима седящи епископа. Поръчах да му построят императорска гробница на един хълм, изложен на най-ласкавите ветрове на морето, с параклис само за него и с желязна плоча, на която написаха с главни готически букви, че тук почива Блакаман Мъртвия, напразно наречен Лошия, присмехулник, взел на мушка морските пехотинци, и жертва на науката. Всички тези почести ми се видяха достатъчни, за да отдам заслуженото на неговите добродетели, и тогава започнах да си отплащам за подлостите му: възкресих го вътре в гробницата, под желязната плоча, и го оставих там да се гърчи в ужас. Това стана много преди морето да залее Санта Мария дел Дариен, но гробницата си стои непокътната на хълма, под сянката на драконите, които се качват да поспят на гърба на атлантическите ветрове, и всеки път, като минавам по тези места, откарвам му цял автомобил рози и сърцето ми се свива от жал за неговите достойнства, но после долепвам ухо до плочата, за да го чуя как плаче сред останките от разкапания сандък, и ако усетя, че пак е умрял, отново го възкресявам, защото най-ценното в това наказание е той да продължава да живее в гробницата, докато съм жив аз, тоест завинаги.

Невероятната и печална история на кротката Ерендира и нейната бездушна баба

Ерендира къпеше баба си, когато задуха вятърът на нейното нещастие. Огромната къща с попукана мазилка, зареяна сред самотата на пустинята, се разтърси до основи още при първия напор. Но Ерендира и баба й бяха свикнали с опасностите на онази налудничава природа, пък и в банята — украсена с пауни лекомислени като в римските бани мозайки — те почти не забелязаха колко е силен вятърът.

Гола и огромна, в мраморния басейн бабата приличаше на хубав кит. Внучката бе навършила едва четиринадесет години, беше хилава, с крехки кости и прекалено кротка за възрастта си. Пестеливо и съсредоточено, сякаш изпълняваше религиозен ритуал, тя поливаше баба си с вода, в която беше сварила разни очистителни билки и благоуханни листа, и те залепваха по пищните рамене, по разпуснатите, лъскави като метал коси, по могъщия гръб, татуиран безжалостно и с моряшко безсрамие.

— Тази нощ сънувах, че чакам писмо — рече бабата.

Ерендира, която говореше само в краен случай, попита:

— Какъв ден беше в съня ти?

— Четвъртък.

— Тогава е писмо с лоши вести — каза Ерендира, — но то никога няма да дойде.

След като я изкъпа, заведе баба си в спалнята. Тя беше толкова дебела, че можеше да върви само подпряна на рамото на внучката си или на една тояга като епископски жезъл, но дори и в най-тромавите й движения се чувствуваше могъществото на някогашна величественост. В спалнята, подредена претрупано и налудничаво, както и цялата къща, Ерендира изгуби още два часа, за да оправи баба си. Разчеса косите й кичур по кичур, напарфюмира ги, прибра ги, облече й една рокля на тропически цветя, напудри лицето й е талк, начерви устните й, разтърка бузите й с руж, на маза клепачите й с мускус, лакира ноктите й със седефен лак и след като я нагизди като кукла; по-голяма от човешки ръст, заведе я в градината с ухаещи до задушаване цветя — също като онези по роклята й, — сложи я да седне на едно кресло, подобно на трон, нави й грамофона с тръба и я остави да слуша късичките плочи.

Докато бабата плуваше в тресавищата на миналото, Ерендира се залови да измете къщата — мрачна и претрупана с невероятни мебели и статуи на измислени същества, и паяжини от сълзи, и гипсови ангели, и едно пиано със златист лак, и безброй най-неочаквани по форма и размер часовници. Имаше в двора една щерна, в която години наред бяха събирали вода, донесена на индиански гърбове от далечни извори, а сега в нея живееше една рахитична камилска птица — единственото пернато, устояло на изтезанията на онзи проклет климат. Къщата се намираше далеч от всичко, в самото сърце на пустинята, до едно селище с бедни и нажежени улички, където козлите се самоубиваха от отчаяние, щом задухаше вятърът на нещастието.

Това необикновено жилище бе построено от съпруга на бабата — един легендарен контрабандист на име Амадис. От него тя роди син, който също се казваше Амадис и беше баща на Ерендира. Никой не знаеше нито произхода, нито потеклото на това семейство Най-разпространената сред индианците версия беше. Амадис, бащата, откраднал своята красива жена от публичен дом на Антилските острови, убил с нож един човек и завинаги я отвлякъл в пустинята, където никой не можеше да му търси сметка. Когато двамата Амадисовци умрели — единият от меланхолия, другият направен на решето в една разпра между съперници, — жена му ги погребала в двора, отпратила четиринадесетте босоноги слугини и в полумрака на тази потайна къща продължила да лелее своите мечти за величие — благодарение саможертвата на незаконородената си внучка, която тя отгледала от самото й раждане.

Само за да навие и свери часовниците, на Ерендира й бяха нужни шест часа. В деня, когато започна нейното нещастие, не трябваше да върши тази работа, защото часовниците бяха навити до следващата сутрин, но за сметка на това трябваше да изкъпе и да преоблече баба си, да измие подовете, да сготви за обед и да излъска кристалните съдове. Към единадесет, когато излезе да смени водата в кофата на камилската птица и да полее пустинните треволяци върху изкопаните един до друг гробове на двамата Амадисовци, тя едва устоя на силния вятър, който бе станал непоносим, но не долови в него лошото предзнаменование, че тъкмо той ще й донесе нещастието. В дванадесет тя доизлъскваше последните чаши за шампанско, когато усети лека миризма на бульон, и трябваше истинско чудо да направи, за да стигне до кухнята тичешком, без да изпотроши съдовете от венецианско стъкло.

Едва успя да свали тенджерата, готова вече да изкипи върху печката. После сложи на огъня една яхния, която отпреди беше приготвила, и използува случая, за да поседне да си почине на едно столче в кухнята. Затвори очи и после ги отвори, но в тях вече нямаше израз на умора. Залови се да прелее бульона в супника. Работеше и спеше.

Бабата седна сама в единия край на голяма маса за банкети със сребърни свещници и прибори за двама души. Дрънна с камбанката й почти в същия миг Ерендира влезе с димящия супник. Докато й сипваше супа, бабата забеляза движенията й на сомнамбул и прокара длан пред очите й, сякаш избърса невидимо стъкло. Момичето не видя дланта. Бабата я последва с очи и когато Ерендира се обърна с гръб, за да отиде пак в кухнята, извика:

— Ерендира!

От рязкото събуждане момичето се стресна и изтърва супника върху килима.

— Няма нищо, дъще — рече бабата ласкаво. — Пак беше заспала права.

— Тялото ми тъй е свикнало — извини се Ерендира.

Все още замаяна от съня, тя вдигна супника и понечи да избърше петното на килима.

— Остави го тъй сега — разубеди я бабата, — следобед ще го изпереш.

Тъй че, освен редовните си следобедни задължения, Ерендира трябваше още да изпере килима от столовата, а щом и без туй се намираше в пералнята, взе, че изпра и понеделнишкото пране, докато вятърът навън обикаляше къщата, търсеше някоя пролука да се пъхне. Толкова много работи трябваше да свърши, че нощта се стовари върху й, без тя да я усети, и когато постла отново килима в столовата, вече беше дошло време за лягане.

Бабата дрънка на пианото целия следобед, тананикайки си с фалцет песни от своето време. Клепачите й още бяха мазни от мускуса, със следи от сълзи, но когато се изтегна в кревата, по муселинова нощница, тя вече беше преодоляла горчивината от хубавите спомени.

— Гледай утре да изпереш и килима от салона — каза тя на Ерендира, — че не е виждал слънце кой знае откога.

— Добре, бабо — отвърна момичето.

Взе едно ветрило от пера и започна да вее на невъзмутимата матрона, която заспивайки, й четеше кодекса за реда през нощта.

— Изглади всичкото пране, преди да си легнеш, че да заспиш със спокойна съвест.

— Добре, бабо.

— Хубаво прегледай гардеробите, че през ветровитите нощи молците още повече огладняват.

— Добре, бабо.

— Като свършиш всичко, вземи изнеси цветята на двора, да подишат.

— Добре, бабо.

— И сложи храна на камилската птица.

Заспала беше, но продължаваше да дава нареждания — нали от нея внучката бе наследила способността си да продължава да действува и насън. Ерендира излезе от стаята, без да вдига шум, и свърши последните си задължения за вечерта, като все отговаряше на поръките на спящата си баба.

— Дай вода на гробовете.

— Добре, бабо.

— Преди да си легнеш, гледай всичко да оставиш в пълен ред, че на вещите им е много мъчно, когато не ги сложат да спят на мястото им.

— Добре, бабо.

— И ако дойдат двамата Амадисовци, предупреди ги да не влизат, че шайката на Порфирио Галан ги чака, за да ги убие.

Ерендира престана да й отговаря, защото знаеше, че започва да бълнува, но не изпусна нито едно нареждане. Когато провери райберите на прозорците и навсякъде изгаси светлината, взе един свещник от столовата и се запъти към своята спалня, като си светеше с него. Между поривите на вятъра чуваше равномерното дишане на заспалата баба.

Нейната стая също беше разкошна, макар и не чак колкото на бабата. Отрупана беше с парцалени кукли и животни с пружина за навиване, останали от неотдавнашното й детство. Капнала от зверския труд през деня, Ерендира не намери сили да се съблече — само остави свещника на нощната масичка и се стовари на леглото. След малко вятърът на нейното нещастие нахълта в спалнята като цяла глутница кучета и запрати свещника право в пердето.

 

 

На разсъмване, когато вятърът най-сетне спря, заваляха едри и редки дъждовни капки. Те изгасиха последните въглени и втвърдиха димящата пепел от къщата. Хората от селото, повечето индианци, се мъчеха да изровят останките от бедствието: овъгления скелет на камилската птица, капака на позлатеното пиано, торса на една статуя. Бабата с непроницаемо отчаяние съзерцаваше останките от своето имущество. Ерендира седеше между гробовете на двамата Амадисовци и вече не плачеше. Когато се увери, че сред развалините са оцелели малко незасегнати от огъня вещи, бабата с искрена жалост погледна своята внучка.

— Горкото ми момиче — въздъхна тя. — Няма да ти стигне животът да ми изплатиш тези щети.

Ерендира започна да й плаща още същия ден, под поройния дъжд, когато баба й я заведе при селския бакалин — един кльощав и припрян вдовец, широко известен из цялата пустинна област, защото даваше добра цена за девствеността. В присъствието на чакащата с невъзмутим вид баба вдовецът с научна строгост проучи Ерендира: прецени силата на бедрата й, размера на гърдите й, обиколката на ханшовете й. Дума не продума, докато не пресметна стойността й.

— Много е зелена още — рече тогава; — цицките й са като на кучка.

После я накара да се качи на един кантар, за да докаже с цифри преценката си. Ерендира тежеше четиридесет и два килограма.

— Повече от сто песо не струва — рече вдовецът. Бабата се възмути.

— Сто песо за едно непипнато, ново-новеничко момиче! — почти извика тя. — Не, драги, това значи да нямаш никакво уважение към непорочността!

— Най-много сто и петдесет — рече вдовецът.

— Момичето ми е причинило щети за повече от един милион песо — каза бабата. — С такива цени, и двеста години няма да й стигнат да ми се изплати.

— Единственото хубаво, което има — рече вдовецът, — е възрастта й, за щастие.

Бурята заплашваше да събори къщата, а по тавана имаше толкова много дупки, че вътре валеше едва ли не като навън. Бабата се почувствува съвсем самотна в този свят на бедствия.

— Качете поне до триста — каза тя.

— Двеста и петдесет.

Накрая се споразумяха за двеста и двадесет песо в брой и някои неща за ядене. Тогава бабата даде знак на Ерендира да върви с вдовеца и онзи я поведе за ръка към задната част на дюкяна, сякаш на училище щеше да я заведе.

— Тука те чакам — рече бабата.

— Добре, бабо — отвърна Ерендира.

Задната част на дюкяна представляваше нещо като навес с четири подпорни стълба от тухли, с покрив от прогнили палми и висока един метър кирпичена ограда, над която вихрите на бурята нахълтваха в къщата. По ръба на кирпичените тухли бяха наредени саксии с кактуси и други издръжливи на суша растения. Между два от стълбовете се полюляваше избелял хамак — като отпуснато платно на яхта, оставена на произвола на вълните. Някъде отвъд рева на вятъра и плющенето на водата се дочуваха далечни гласове, вой на животни отдалеч, и викове като при корабокрушение.

Когато Ерендира и вдовецът излязоха под навеса, те трябваше да се хванат за нещо, за да не ги повали поривистият дъжд, който ги намокри до кости. От грохота на бурята гласовете им не се чуваха, а движенията им станаха особени. При първия опит на вдовеца Ерендира изкрещя нещо, което не можа да се чуе, и се опита да избяга. Вдовецът й отговори мълчаливо — изви ръката й в китката и я повлече към хамака. Тя му се опъна, одраска го по лицето, продължавайки да крещи беззвучно, а той й отвърна с една тържествена плесница, която я повдигна от земята и я накара да се понесе във въздуха с развети в празното пространство дълги като на медуза коси, прегърна я през кръста, преди да е стъпила отново на земята, тръшна я в хамака с един зверски удар и с коленете си я закова на място. Тогава Ерендира изпадна в ужас, загуби съзнание и остана като омагьосана от пъстрите перки на една риба, която плуваше с вятъра на бурята. А в това време вдовецът я разголваше, късаше роклята й, дърпайки я хищно, сякаш скубеше трева, раздираше я на дълги цветни ивици, които се извиваха като серпантини и отлитаха, носени от вятъра.

Когато в селото не остана мъж, който можеше да плати нещо за любовта на Ерендира, баба й я качи на един товарен камион и я поведе по пътищата на контрабандистите. Пътуваха отзад, в каросерията, без никакъв покрив над главите, между чували с ориз, тенекии масло и останките от пожара: горната табла на кревата в стил от епохата на вицекралството, един ангел на войната и други негодни за нищо вехтории. В един сандък с два кръста отгоре, нарисувани с дебела четка, отнесоха костите на двамата Амадисовци.

С един разпран чадър бабата се пазеше от вечното слънце. Дишаше тежко, измъчвана от потенето и прахта, но дори в това тежко положение пазеше величественото си достойнство.

За пътуването и за пренасянето на мебелите плати Ерендира, като се любеше по за двайсет песо с товарача на камиона зад купчината тенекии и чували с ориз. Отначало опита да се защити със същите средства, както и срещу нападението на вдовеца. Но подходът на товарача беше друг, той не беше припрян, знаеше как да я подхване и накрая я укроти с нежността си. Тъй че, когато пристигнаха в първото селище, след един мъчите лен ден, Ерендира и товарачът си почиваха след хубавата любов зад паравана от стоки. Шофьорът на камиона извика на бабата:

— Оттук нататък е пълно с хора.

Бабата недоверчиво огледа жалките безлюдни улички на селото — малко по-голямо, но много по-тъжно от онуй, което бяха напуснали.

— Не се забелязва — рече тя.

— Това е територия на мисионери — обясни шофьорът.

— Мен не ме интересува благотворителността, а контрабандата — рече бабата.

Заслушана в разговора иззад купчината стоки, Ерендира човъркаше с пръст един чувал ориз. Изведнъж напипа някакъв конец, дръпна го и измъкна дълъг гердан от истински перли. Заразглежда го уплашено, държейки го между пръстите си като умряла змия. А в това време шофьорът отговаряше на бабата:

— Вие, сеньора, сънувате с отворени очи. Никакви контрабандисти няма.

— Ами! — рече бабата. — На мене ще ми ги разправяте!

— Потърсете ги и ще видите — подигра й се шофьорът, развеселен. — Всички говорят за тях, но никой не ги е видял.

Товарачът забеляза, че Ерендира е извадила гердана, побърза да го вземе от ръцете й и пак го напъха в чувала с ориз. Бабата реши да останат, въпреки че селището изглеждаше бедно, и повика внучката да й помогне да слезе от камиона. Ерендира се сбогува с товарача с една бърза, но искрена, истинска целувка.

Седнала на трона посред пътя, бабата почака да разтоварят техните неща. Последен свалиха сандъка с костите на двамата Амадисовци.

— Този сандък тежи като мъртвец — засмя се шофьорът.

— Двама са — рече бабата. — Затова се отнасяйте с нужното уважение.

— Бас държа, че са статуи от слонова кост — засмя се шофьорът.

Сложи сандъка с костите как да е между обгорените мебели и протегна към бабата разтворената си длан.

— Петдесет песо — рече.

Бабата посочи товарача:

— Честно и почтено си платихме на вашия помощник.

Шофьорът учудено погледна своя помощник, онзи кимна утвърдително и той се върна в кабината на камиона. Там пътуваше една жена в траур с пеленаче, което плачеше от жегата. Тогава товарачът напълно самоуверено каза на бабата:

— Ерендира тръгва с мене. Освен ако вие не заповядате нещо друго. Намеренията ми са честни.

Момичето го прекъсна уплашено:

— Аз нищо не съм казвала!

— Казвам го аз, защото на мене ми хрумна тази мисъл — каза товарачът.

Бабата го изгледа от главата до петите, без да го подценява, а просто стараейки се да измери истинската сила на желанието му.

— Аз не възразявам — рече му тя, — стига да ми платиш всички загуби, които съм понесла заради нейното нехайство. Осемстотин седемдесет и две хиляди, триста и петнайсет песо без четиристотин и двайсет, които тя вече ми изплати, или всичко осемстотин седемдесет и една хиляда, осемстотин деветдесет и пет.

Камионът тръгна.

— Ако имах такъв куп пари, щях да ви ги дам, повярвайте ми — каза сериозно товарачът. — Момичето ги заслужава.

На бабата й хареса решителността на момчето.

— Тогава ела, когато ги имаш, синко — отговори му тя със симпатия в гласа, — но сега си върви, че ако извадим сметките, ще трябва да ми платиш още десет песо.

Товарачът скочи в каросерията на камиона, който се отдалечаваше. Оттам махна с ръка на Ерендира за сбогом, но тя беше още толкова изплашена, че не му отвърна.

На същия напечен от слънцето пущинак, където ги стовари камионът, Ерендира и баба й скалъпиха нещо като палатка от парчета ламарина и останки от персийски килими. Постлаха си на земята две рогозки и спаха не по-лошо, отколкото в голямата къща — докато слънцето не си намери пролуки в покрива и не опари лицата им.

За разлика от всеки друг път, тази сутрин бабата се залови да нагласи Ерендира. Гримира лицето й в гробовен стил, както беше на мода през нейните младини, а накрая й сложи изкуствени клепки и превърза косите й с панделка от органдин, като същинска пеперуда на главата й.

— Ужасно изглеждаш — призна тя, — но мъжете са големи простаци по отношение на жените.

Още преди да са ги видели, и двете различиха стъпките на две магарета по коравата земя на пустинята. По заповед на баба си Ерендира се излегна върху рогозката, също като начеваща актриса преди вдигането на завесата. Подпирайки се на епископския жезъл, баба й излезе от палатката и седна на трона да чака двете магарета.

Беше пощаджията. Нямаше повече от двайсет години, макар че службата го беше състарила, и носеше кафеникава униформа, гамаши, коркова каска и военен пистолет на патрондаша. Яхнал беше по-хубавото магаре, а другото, не толкова едро, натоварено с платнените чували, водеше за оглавника.

Като минаваше покрай бабата, махна й с ръка за „добър ден“ и щеше да продължи пътя си, но тя му направи знак да хвърли поглед в палатката. Момчето спря и видя Ерендира, излетната на рогозката, с погребалния грим и по рокля с морави ширити.

— Харесва ли ти? — попита го бабата.

Пощаджията чак тогава разбра какво му предлагат.

— На гладен стомах не е лоша — усмихна се той.

— Петдесет песо — рече бабата.

— Брей, че да не е от злато! — рече той. — Толкова струва храната ми за цял месец.

— Няма какво да се стискаш толкова — рече бабата. — Във въздушната поща дават по-голяма заплата, отколкото на поповете.

— Аз съм от националната поща — каза момчето. — Въздушната е онзи, дето ходи с едно камионче.

— Както и да е, любовта е не по-малко важна от храната — рече бабата.

— Само че не нахранва.

Бабата разбра, че един човек, който се храни от надеждите на хората, има предостатъчно време да се пазари.

— Ти колко имаш? — попита го тя.

Пощаджията слезе от магарето, извади от джоба си няколко смачкани банкноти и ги показа на бабата. Тя с хищна ръка ги грабна всичките заедно, като топка.

— Правя ти отстъпка — рече му тя, — но при едно условие: да разгласим навсякъде.

— Чак до другия край на света — обеща пощаджията. — За това ме бива.

Ерендира не беше успяла и да мигне. Свали изкуствените си клепки и се дръпна на една страна върху рогозката, за да направи място на случайния си жених. Щом той влезе в палатката, бабата енергично дръпна подвижната завеска и затвори входа.

Тази сделка беше полезна. Привлечени от рекламата на пощаджията, надойдоха мъже от много далече, за да се запознаят с Ерендира. След мъжете се появиха масички с лотарии, сергии с разни неща за ядене и най-накрая пристигна един фотограф на колело. Той инсталира срещу лагера един фотоапарат на триножник с траурночерен ръкав, а отзад опъна платнище с нарисувано езеро и куци лебеди, за фон.

Седнала на своя трон, бабата си вееше с ветрилото и сякаш нейният собствен панаир никак не я засягаше. Единственото, което я интересуваше, беше да има порядък на опашката от клиенти, дето чакаха да им дойде редът, и да й плащат точно, преди да влязат при Ерендира. Отначало беше много строга, стигна дори дотам, че отпрати един добър клиент, защото не му стигали пет песо. Но с течение на времето започна да възприема поуките на живота и накрая се съгласяваше да й доплащат с медальони на светци, със семейни реликви, венчални пръстени и с всичко, което, захапеш ли го със зъби, може да докаже, че е чисто злато, макар и да не блести.

В края на техния дълъг престой в това първо селище бабата имаше вече достатъчно пари, за да купи магаре. И пое навътре в пустинята да търси други места, по-подходящи за събиране на дълга. Пътуваше седнала върху някакво подобие на носилка, прикрепена върху гърба на магарето, и се пазеше от неподвижното слънце с един разнебитен чадър, който Ерендира държеше над главата й. Зад тях вървяха четирима индианци-носачи, нарамили съставните части на лагера: рогозките за спане, поправения трон, гипсовия ангел и сандъка с останките на двамата Амадисовци, Фотографът следваше кервана на велосипеда си, но без да го настига, сякаш нямаше нищо общо с него.

Бяха минали шест месеца от пожара и бабата имаше вече ясна представа какви приходи носи тяхното предприятие.

— Ако нещата продължават все тъй — каза тя на Ерендира, — ще ми изплатиш дълга си за осем години, седем месеца и единайсет дни.

И пак започна да проверява на ум сметките — със затворени очи, прехвърляйки между пръстите си някакви зърна, който вадеше от един вътрешен джоб, скривалище и на парите. Накрая допълни:

— Разбира се, ако не смятаме надниците и храната на индианците и някои други, по-дребни разходи.

Ерендира вървеше в крак с магарето, задушавана от горещината и прахта, и никак не оспори сметката на баба си, но едва се сдържа да не заплаче.

— Сякаш имам в костите си разтрошено стъкло — рече тя.

— Ти се опитай да заспиш.

— Добре, бабо.

Затвори очи, пое дълбоко глътка парещ въздух и продължи да върви, заспала.

 

 

Сред облаците прах на хоризонта се появи една камионетка, натоварена с птичи клетки, разгони по пътя си козлите и писукането на птиците в нея обля като струя прохладна вода неделната сънливост на Сан Мигел дел Десиерто. На кормилото седеше плещест холандец-чифликчия с насечено от ветрищата лице и мустаци с цвета на катерица, наследени от някой прадядо. На другата седалка пътуваше синът му Одисей — златокос юноша с морскосини самотни очи и с външност на преоблечен ангел. Вниманието на холандеца беше привлечено от някаква походна палатка, пред която чакаха ред всичките войници от местния гарнизон. Насядали бяха по земята и пиеха от една и съща бутилка, като си я подаваха от уста на уста, а на главите им стърчаха клони от бадемови дървета — като че ли се намираха в засада и щяха да се хвърлят в бой.

— Какво ли продават там, дявол да го вземе?

— Една жена продават — отвърна му съвсем непринудено синът. — Ерендира се казва.

— Ти откъде знаеш?

— Всички в пустинята знаят — отвърна Одисей.

Холандецът отиде в хотелчето на селището. Одисей се позабави в камионетката, със сръчни пръсти отвори една чанта за книжа, която баща му беше оставил на седалката, извади пачка банкноти, пъхна няколко в джобовете си и остави пак всичко, както си беше. Същата нощ, докато баща му спеше, той излезе през прозореца на странноприемницата и отиде да се нареди на опашката пред палатката на Ерендира.

Там веселбата беше в разгара си. Пияните новобранци танцуваха един с друг, за да не отиде зян безплатната музика, а фотографът правеше нощни снимки с помощта на листове магнезий. Докато следеше как върви търговията, бабата броеше банкноти в скута си, разпределяше ги на равни купчинки и ги нареждаше в една кошница. По това време нямаше повече от дванайсет войници, но опашката от следобеда се беше удължила от цивилни клиенти. Одисей беше последният.

Дошъл беше редът на един войник с мрачно лице. Бабата не само че му прегради пътя, но и не пожела да се докосне до парите му.

— Не, синко — рече му, ти няма да влезеш дори и за всичкото злато на света. Зъл дух носиш.

Войникът не беше от този край и се изненада.

— Какво значи това?

— Че носиш зъл дух и го предаваш на другите — рече бабата. — Стига му на човек да те погледне в лицето.

Отстрани го с ръка, но без да го докосва, и даде път на следващия войник.

— Влизай ти, драгуне — рече му весело. — И не се бави, че родината има нужда от тебе.

Войникът влезе, но веднага се върна, защото Ерендира искала да говори с баба си. Тя закачи на ръката си кошницата с парите и влезе в палатката. Вътре беше тясно, но чисто и подредено. На един брезентов креват в дъното лежеше Ерендира и трепереше цялата, без да може да се овладее. Беше измъчена и вмирисана на войнишка пот.

— Умирам, бабо! — изхълца тя.

Бабата пипна челото й и като се увери, че няма температура, опита се да я утеши.

— Най-много десетина войници да са останали — рече тя.

Ерендира избухна в плач и зави като уплашено животно. Тогава бабата разбра, че е прехвърлила границата на ужаса, и започна да я гали по главата, да я утешава.

— Слаба си, там е цялата работа — рече й тя. — Хайде недей плака повече; изкъпи се със салвия, да се съвземеш.

Когато Ерендира започна да се успокоява, излезе навън и върна парите на войника, който чакаше.

— Свърши за днес — рече му. — Ела пак утре и пръв ще те пусна. — После викна на другите от опашката: — Край, момчета. До утре в девет.

Редицата се разсипа, войници и цивилни нададоха викове на негодувание. Бабата ги пресрещна шеговито, но съвсем не на шега размахваше опустошителната си тояга.

— Нахалници! Мръсници! — крещеше им. — Вие да не си мислите, че това момиче е от желязо! Бих искала да ви видя аз на нейното място! Развратници! Отрепки!

Мъжете й отвръщаха с по-тлъсти ругатни, но накрая тя успя да потуши бунта и стоя на пост с тоягата, докато не раздигнаха масите със закуски, докато не разглобиха лотариите. Тъкмо се канеше да влезе в палатката, когато съзря Одисей — цял-целеничък, сам на празното и тъмно място, където допреди малко беше редицата от мъже. Особена светлина струеше от него и сякаш само заради лъчистата си хубост той беше видим в тъмнината.

— Ами ти? — рече му бабата. — Къде си оставил крилете си?

— Аз нямам, но моят дядо наистина е имал — отвърна Одисей с присъщата си непринуденост. — Само че никой не вярва.

Бабата пак го заразглежда като омагьосана.

— Аз пък вярвам — каза му тя. — Сложи си ги и ела утре с тях.

Влезе в палатката и остави Одисей да грее на мястото си.

На Ерендира й поолекна след банята. Беше си облякла късичък комбинезон с бродерии и си бършеше косата, преди да легне, но все още с усилие потискаше сълзите си. Бабата спеше.

Иззад кревата на Ерендира съвсем бавно се подаде главата на Одисей. Тя видя неспокойните бистри очи, но преди да каже нещо, разтърка лице с пешкира, за да се увери, че не й се привижда. Когато Одисей примигна за първи път, Ерендира го попита съвсем тихо:

— Ти кой си?

Одисей се показа до раменете.

— Казвам се Одисей — отговори й. После и показа откраднатите банкноти и добави: — Имам пари.

Ерендира се подпря с ръце на кревата, доближи лицето си до лицето на Одисей и двамата продължиха тъй да си приказват, също като деца в първоначално училище.

— Трябва да се наредиш на опашка.

— Цялата вечер чаках.

— А сега ще трябва да почакаш до утре — каза Ерендира. — Чувствувам се като пребита в кръста.

В този миг бабата започна да говори насън:

— Двайсет години ще станат, откак валя за после ден път. Такава страшна буря се изви, че дъждът се размеси с морска вода и къщата осъмна пълна с риби и охлюви и дядо ти Амадис, мир на праха му, видя една лъчиста риба да плува във въздуха.

Одисей пак се скри зад кревата. Ерендира се засмя развеселена.

— Бъди спокоен — каза му тя. — Винаги се държи като ненормална, като заспи, но дори и земетресение не може да я събуди.

Одисей отново се показа. Ерендира го погледна с дяволита и дори малко ласкава усмивка и махна от рогозката мръсния чаршаф.

— Ела — рече му, — помогни ми да сменя чаршафа.

Тогава Одисей излезе иззад кревата и хвана чаршафа за единия край. Той беше много по-голям от рогозката, затова трябваше да го нагъват. След всяко сгъване Одисей все повече се приближаваше до Ерендира.

— Мислех, че ще подлудея, ако не те видя — каза той изведнъж. — Всички разправят, че си много хубава, я това е истина.

— Само че скоро ще умра — каза Ерендира.

— Мама казва, че който умре в пустинята, не отива на небето, а в морето — каза Одисей.

Ерендира остави настрана мръсния чаршаф и покри рогозката с друг — чист и изгладен.

— Аз не съм виждала морето — каза тя.

— Също като пустинята е, само че с вода — рече Одисей.

— Тогава значи не може да се ходи по него.

— Баща ми знае един човек, който можел, но това е било много отдавна.

Ерендира беше възхитена, но й се спеше.

— Ако дойдеш утре по-рано, ще бъдеш пръв — рече му тя.

— На разсъмване заминаваме с татко — каза Одисей.

— И няма ли да минете пак оттука?

— Кой знае кога ще е — рече Одисей. — Сега минахме случайно, защото се загубихме на път към границата.

Ерендира погледна замислено спящата баба.

— Добре, дай ми парите — реши тя.

Одисей й ги даде. Ерендира легна на кревата, но той не мръдна от мястото си, обзет от колебание: в решителния миг храбростта му беше намаляла. Ерендира го хвана за ръката, да го подкани да побърза, и едва тогава усети неговото терзание. Този страх й беше познат.

— За първи път ли ти е? — попита го тя.

Одисей не отговори, но се усмихна отчаяно. Ерендира веднага стана друга.

— Дишай бавно — каза му. — Винаги е тъй в началото, а после дори не усещаш.

Сложи го да легне до себе си и докато го събличаше, успокояваше го с майчини думи и ласки.

— Как се казваш?

— Одисей.

— Това е някакво чуждо име — каза Ерендира.

— Не, това е име на мореплавател.

Ерендира оголи гърдите му, целуна го няколко пъти леко, помириса го.

— Изглеждаш целият като златен, — рече тя, — но миришеш на цветя.

— На портокали навярно — каза Одисей. Вече поуспокоен, той се усмихна съучастнически: — Натоварили сме много птички, за да заблудим полицията, а всъщност караме за границата контрабанда портокали.

— Портокалите не са контрабанда — възрази Ерендира.

— Нашите са контрабанда — каза Одисей. — Всеки един струва по петдесет хиляди песо.

Ерендира се засмя за първи път от много време:

— Най-много ми харесва, че с такава сериозност измисляш разни глупости.

Беше станала искрена и бъбрива, сякаш невинността на Одисей бе променила не само настроението й, но и същността й. На такова малко разстояние от съдбата, бабата продължаваше да говори насън:

— По онова време те донесоха в къщи. В началото на март беше. Приличаше на гущер, завит в памук. Амадис, баща ти, млад и хубав, беше толкова щастлив онзи следобед, че изпрати да докарат около двайсет каруци, натоварени с цветя. Викаше и хвърляше цветя по улицата, докато цялото село се позлати от цветя като морето.

Бълнува няколко часа на висок глас и с упорита страст. Но Одисей не я чуваше, защото Ерендира го любеше искрено и силно. Докато бабата все бълнуваше, тя пак го люби — за половината цена. И продължи да го люби до сутринта, без пари.

 

 

Група мисионери с вдигнати нагоре кръстове стояха рамо до рамо сред пустинята. Силен вятър — също като вятъра на нещастието — шибаше кълчищните им раса и буйните им бради и те едва успяваха да се държат на краката си. Зад гърба им беше сградата на мисията — колониална грамада с мъничка камбанария над неравните варосани стени.

Най-младият мисионер, който командуваше групата, посочи с пръст една естествена пукнатина в лъскавата като стъкло глинеста почва.

— Да не сте престъпили тази черта! — извика той.

Четиримата носачи — индианци, които носеха бабата в една дъсчена носилка, спряха, щом чуха този вик. Макар че седеше неудобно в носилката и беше като затъняла от потта и прахта на пустинята, бабата пазеше гордия си вид. Ерендира вървеше пеша. Зад носилката се точеше върволица от индианци-носачи, а най-отзад ги следваше фотографът на своя велосипед.

— Пустинята не е на никого — каза бабата.

— На бога е — каза мисионерът, — а вие с вашата гнусна търговия погазвате неговите свещени закони.

Тогава бабата долови в думите на мисионера изговора и стила на стара Испания и реши да не влиза в открита схватка, за да не си строши главата в неговата непримиримост. Затуй остави своята напереност.

— Аз не разбирам тайните ти намеци, синко.

Мисионерът посочи Ерендира:

— Това същество е непълнолетно.

— Да, но е моя внучка.

— Толкова по-зле — отвърна мисионерът. — Поверете я на нас, с добро я оставете, или ще трябва да прибегнем до други средства.

Бабата не очакваше, че ще стигнат чак дотам.

— Хубаво де, хубаво — отстъпи тя уплашена. — Само че рано или късно аз ще мина през тази черта, ще видиш.

Три дни след срещата с мисионерите бабата и Ерендира спяха в едно село близо до манастира, когато няколко тайнствени и безмълвни тела, пълзящи като войници пред атака, се вмъкнаха в палатката им. Това бяха шест послушнички-индианки, силни и млади, с ленени раса, които сякаш фосфоресцираха под внезапните лунни проблясъци. Без да вдигат ни най-малък шум, те завиха Ерендира в една мрежа срещу комари, вдигнаха я, без да я събудят, и я понесоха като риба, голяма и крехка риба, уловена в мрежа от лунна светлина.

Бабата опита всички възможни средства, за да освободи своята внучка от попечителството на мисионерите. Едва когато разбра, че всичките са негодни — От най-законните до най-нечестните, — тогава се обърна към гражданската власт, която се упражняваше от военен. Намери го в двора на къщата му. Гол до кръста, той стреляше с пушка в един облак, тъмен и самотен сред пламтящото небе. Мъчеше се да го пробие, че да завали дъжд. Изстрелите му бяха ожесточени и безплодни, но той спря да чуе какво иска бабата.

— Аз не мога нищо да направя — обясни й той, след като я изслуша. — По силата на Конкордата, отците имат право да я задържат, докато стане пълнолетна. Или докато се омъжи.

— Е тогава за какво сте кмет? — попита бабата.

— За да карам облаците да пускат дъжд — рече кметът.

После, като видя, че облакът е отплувал далеч и не може да го стигне, той прекъсна своите служебни задължения и се зае изцяло с бабата.

— На вас ви трябва един човек с голяма тежест, който да отговаря за вас — рече й той. — Който да гарантира за вашето благочестие и нравственост със специално писмо и подпис. Не познавате ли сенатора Онесимо Санчес?

Седнала под голото слънце на един стол, прекалено тесен за нейните неземни кълки, бабата отвърна с тържествен гняв:

— Аз съм една бедна жена, съвсем сама сред огромната пустиня.

Изкривил от жега дясното си око, кметът я изгледа със съжаление.

— Тогава не си губете повече времето, сеньора — каза й той. — Отишла е по дяволите.

Само че тя не беше отишла по дяволите. Бабата опъна палатката си пред манастира на мисията и седна да обмисля положението — също като самотен войн, обсадил укрепен град. Амбулантният фотограф, който я познаваше много добре, натовари своите партакеши на багажника на велосипеда и се приготви да поеме сам по широкия свят, когато я видя на слънчевия пек, с вторачени в манастира очи.

— Ще видим кой пръв ще се умори — каза бабата, — те или аз.

— Те са тук от триста години и още деянят — рече фотографът. — Аз си отивам.

Едва тогава бабата видя натоварения велосипед.

— Ти накъде си се запътил?

— Накъдето ме отвее вятърът — каза фотографът и тръгна. — Светът е широк.

Бабата въздъхна.

— Не е чак толкова широк, колкото си мислиш ти, неблагодарнико.

Но въпреки яда си, не обърна глава към него, за да не откъсне очи от манастира. Не ги откъсна в продължение на много дни — нажежени като пещ дни, — на много нощи със залутани ветрища. Не ги откъсна и през времето за медитация, когато никой не излизаше от манастира. Индианците построиха до палатката навес от палми и под него закачиха своите хамаци, а бабата до много късно не лягаше да спи, клатеше глава на трона и с непобедимата решителност на лежащ бивол преживяше суровите зърна от джоба си.

Една нощ съвсем близко край нея минаха бавно в редица един зад друг няколко покрити камиона. Единствени светлини им бяха гирлянди от цветни фарове, които им придаваха вид на призрачни олтари. Бабата ги позна веднага, защото бяха също като камионите на двамата Амадисовци. Последният камион от конвоя изостана, спря и един мъж слезе от кабината да оправи нещо на каросерията. Сякаш беше копие на двамата Амадисовци — фуражка с обърната нагоре козирка, високи ботуши, два патрондаша, кръстосани на гърдите, пушка и два пистолета. Бабата не можа да устои на изкушението и извика мъжа.

— Не ме ли познаваш коя съм? — попита го тя.

Човекът безмилостно я освети с фенерчето си и разгледа изсушеното от безсъние лице, угасналите от умора очи, повехналите коси на тази жена, която дори на нейната възраст, в нейното тежко положение и при такава рязка светлина право в лицето, можеше да каже, че е била най-голямата хубавица на света. След като я гледа достатъчно, за да се увери, че никога не я е виждал, той изгаси фенерчето.

— Единственото, което мога да кажа с пълна сигурност — рече той, — е, че не сте от богородиците.

— Напротив! — каза бабата със сладък глас. — Аз съм Дамата.

— Каква Дама?

— На Амадис Велики.

— Вие май не сте с всичкия си — каза той, напрегнат. — Какво искате от мене?

— Да ми помогнете да спася своята внучка, внучката на Амадис Велики, дъщеря на нашия Амадис, която е затворена в този манастир.

Човекът надделя страха си.

— Сбъркали сте адреса — рече той. — Ако мислите, че ние можем да се месим в божите работи, тогава значи не сте тази, за която се представяте, и си нямате понятие от контрабанда.

Тази нощ бабата спа още по-малко от предишните нощи. Преживя зърна и мисли, завита в едно вълнено одеяло. А нощните часове объркваха нейното подсъзнание на потиснатите сънища направиха да излязат, макар че беше будна, и тя трябваше да притиска сърцето си с ръка, за да не я задуши споменът за крайморската къща с големи червени цветя, където бе познала щастието. Будува тъй, докато не удари камбаната на манастира и не светнаха първите прозорци и пустинята не се напои с мириса на топла нафора. Едва тогава се предаде на умората, измамена от илюзията, че Ерендира е станала вече и търси начин да избяга, за да се върне при нея.

А Ерендира, напротив, откак я бяха завели в манастира, не беше загубила нито една нощ в безсъние. С градинарски ножици я остригаха и главата й заприлича на четка. Облякоха й расо от грубо платно, като за новачките, дадоха й кофа вода с гасена вар и метла да варосва стъпалата на стълбищата веднага щом някой минеше по тях. Това беше зверски труд, защото мисионери с кални обуща и послушнички непрекъснато се качваха и слизаха, но след убийствената каторга на кревата той беше празник за Ерендира. Освен това, не само тя единствена капваше от умора до вечерта. Този манастир се беше посветил на борба не с дявола, а с пустинята и затова Ерендира виждаше как послушничките-индианки с бой усмиряват кравите, за да могат да ги издоят в краварника, как подскачат по цял ден върху дъските, за да изстискат сиренето, как помагат на козите при трудно раждане. Виждаше ги как се потят като стари хамали, за да извадят вода от кладенеца и с неимоверни усилия да полеят зеленчуковата градина — плод от дръзкия труд на други послушнички, които с мотики бяха разкопали каменливата земя на пустинята, за да посеят зеленчуци в нея. Видя земния ад на пещите за хляб и на стаите за гладене. Видя веднъж как една монахиня подгони из двора едно прасе, подхлъзна се, както беше хванала за ушите подивялото животно, и падна в локва кал, но не го пусна. Две послушнички с кожени престилки й помогнаха да го усмири и една от тях го закла с касапски нож и целите бяха опръскани с кръв и кал. Виждаше в построеното по-настрана отделение на болницата туберкулозни монахини по нощници като савани. Докато чакаха последната заповед на бога, те бродираха сватбени покривала по терасите. А в това време мъжете проповядваха из пустинята. Ерендира живееше в своя полумрак и откриваше нови форми на красота и ужас, които никога не си беше представяла в тесния свят на кревата, но откакто я доведоха в манастира, нито най-грубите, нито най-сладкодумните послушнички бяха успели да изтръгнат от нея дори една-единствена дума. Една сутрин, докато гасеше вар в кофата, тя дочу особена музика — като бистра светлина, по-бистра от светлината на пустинята. Очарована от чудото, тя надникна в една огромна празна зала с голи стени и големи прозорци, през които на пориви нахлуваше и се утаяваше ослепително светлият юнски ден, а в средата една красива монахиня, която тя не беше виждала, свиреше на клавицимбал великденска оратория. Ерендира се заслуша със замряло сърце и докато не удари камбаната за обед, не мигна и не мръдна. След като се наобядваха, пак белосва стълбите с метлата. Изчака послушничките да престанат да сноват нагоре-надолу и като остана сама, спокойна, че никой не може да я чуе, за първи път, откак бе влязла в манастира, проговори.

— Щастлива съм! — изрече тя.

Угаснаха надеждите на бабата, че Ерендира ще избяга, за да се върне при нея, но тя продължаваше своята гранитна обсада, без да вземе каквото и да е решение чак до Петдесетница. По онова време мисионерите претърсваха пустинята — ловяха бременни жени в незаконно съжителство, за да ги омъжат. Качени на едно раздрънкано камионче, с четирима добре въоръжени войници и сандък с евтини дрънкулки, те стигаха и до най-забутаните селца. Най-трудното в този лов на индианци беше да се убедят жените, които се отбраняваха срещу тази божия благодат с правдивия довод, че мъжете карат законните си жени да работят повече, отколкото незаконните, докато самите те си спят, разперили крака в хамаците. Налагаше се да ги привличат с измама, да разтопяват волята божия в сладкия сироп на техния роден език, за да им се стори не чак толкова горчива, но и най-хитрите склоняваха накрая пред лъскавите обеци. С мъжете, напротив, никак не си поплюваха. Щом получеха съгласието на жените, изритаха ги от хамаците и вързани ги натоварваха отзад в камиона и ги откарваха да ги оженят насила.

Няколко дни наред бабата виждаше натовареното с бременни индианки камионче на път за манастира и не се досещаше какви възможности крие това за нея. Сети се чак в неделя на Петдесетница, когато чу камбаните да бият празнично, видя окъсаното и весело множество, тръгнало за празника, и сред него — бременни жени със сватбени воали и венци, хванали под ръка случайните си съпрузи, за да ги направят законни в общата венчавка.

Между последните в шествието мина едно момче с невинно сърце, с права черна индианска коса, остригана до голо, и облечено в парцали, с великденска свещ е панделка в ръката. Бабата го повика.

— Кажи ми едно нещо, синко — попита го тя с най-мазния си глас: — Защо си се хванал ти на това хоро?

Момчето се чувствуваше неловко със свещта, пък и трудно му беше да си затвори устата — заради щръкналите като на магаре зъби.

— Ами защото отците ще ми дадат първо причастие — рече то.

— Колко ти платиха?

— Пет песо.

Бабата извади от вътрешния си джоб пачка банкноти и момчето се ококори, като ги видя.

— Аз пък ще ти дам двайсет — рече бабата. — Само че не за да приемеш първо причастие, а за да се ожениш.

— Ами за кого?

— За моята внучка.

И тъй, Ерендира се омъжи в двора на манастира — под платненото си расо на новачка, с дантелена пелеринка, подарък от послушничките, и без да знае поне как се казва съпругът, който й беше купила баба й. С плаха надежда изтърпя болките в коленете, притиснати в селитрената земя, изтърпя вонята на пърчотина от двестате бременни булки, изслуша от край до край, като наказание, посланието на свети Павел, изгърмяно на латински език под неподвижното палещо слънце. С плаха надежда — защото мисионерите не намериха начин да се противопоставят на тази непредвидена сватба-капан, но й обещаха да направят последен опит да я оставят в манастира. Въпреки това, след като свърши церемонията, в присъствие на игумена, на кмета-военен — същия, дето стреляше в облаците, — на новоизлюпения си съпруг и на невъзмутимата си баба, Ерендира отново се поддаде на магията, която я владееше от самото й рождение, и когато я попитаха каква е нейната последна, свободна и истинска воля, тя дори не се поколеба.

— Искам да си отида — каза тя и добави, посочвайки съпруга си: — Само че не с него, а с баба си.

 

 

Одисей целия следобед се мъчи да открадне един портокал от градината на баща си, но той не го изпусна от очи, докато подкастряха болните дървета, а майка му го следеше от къщи. Затова се отказа от намерението си, поне за този ден, и съвсем неохотно остана да помага на баща си, докато не подкастриха и последните портокалови дървета.

Просторната градина беше мълчалива и потайна, а дървената къща с ламаринен покрив и с мрежи от медени жици на прозорците имаше голяма тераса, издигната на стълбове, с примитивни растения с могъщи цветове. Майката на Одисей лежеше на терасата в един виенски люлеещ се стол, с опушени листа на слепоочията за облекчаване на главоболието, и нейните очи на чиста индианка следяха движенията на сина като секира от невидими лъчи дори в най-скритите места на портокаловата градина. Беше голяма хубавица, много по-млада от съпруга си, и не само продължаваше да ходи облечена в носията на своето племе, но познаваше и най-древните тайни на своите деди.

Когато Одисей се върна в къщата със сечивата за подкастряне, майка му го помоли да й подаде от една масичка наблизо лекарството за четири часа. Щом той докосна чашата и шишенцето, те мигом измениха цвета си. После пипна просто така, от чиста палавщина, една кристална кана, която стоеше на масата заедно с други чаши, и каната посиня. Майка му го наблюдаваше, докато пиеше лекарството си, и когато се увери, че това не е някакво бълнуване от силното главоболие, попита го на езика гуахира:

— Откога е това?

— Откак се върнахме от пустинята — каза Одисей, също на гуахира. — Само със стъклените предмети става.

За да й покаже, той докосна една след друга чашите на масата и всичките се оцветиха в различни цветове.

— Тези работи стават само от любов — каза майката. — Коя е?

Одисей не отговори. Баща му, който не знаеше езика гуахира, мина в това време през терасата с клонче портокали.

— За какво говорите? — попита той Одисей на холандски.

— За нищо особено — отвърна Одисей.

Майката на Одисей не знаеше холандски. Когато мъжът й влезе в къщата, тя попита сина си на гуахира:

— Какво ти каза?

— Нищо особено — каза Одисей.

Баща му влезе в къщата и той го загуби от очи, но отново го видя през един прозорец на кабинета му. Майката почака да остане насаме с Одисей и тогава настойчиво го попита:

— Кажи ми коя е.

— Никоя не е — каза Одисей.

Отговори й небрежно, защото следеше внимателно движенията на баща си в кабинета. Видя го, че слага портокалите върху касата, за да отключи. Но докато той следеше баща си, майка му следеше него.

— Ти отдавна не ядеш хляб — забеляза тя.

— Не го обичам.

Лицето на майката изведнъж необичайно се оживи.

— Това е лъжа — каза тя. — Ти не ядеш хляб, защото си болен от любов. Болните от любов не могат да ядат хляб. — Гласът и очите й от умолителни станаха заплашителни. — По-добре да ми кажеш коя е — каза тя, — иначе насила ще ти направя очистителни бани.

В кабинета си холандецът отвори касата, сложи вътре портокалите и пак затвори бронираната врата. Тогава Одисей се отдалечи от прозореца и раздразнено отговори на майка си:

— Казах ти вече, никоя не е. Ако не ми вярваш, попитай татко.

Холандецът излезе от кабинета, палейки своята лула на мореплавател, със скъсана Библия под мишницата. Жената го попита на испански:

— С кого сте се запознали в пустинята?

— С никого — отвърна мъжът й малко занесено. — Ако не ми вярваш, попитай Одисей.

Седна в дъното на терасата да изпуши лулата си и не мръдна, докато всичкият тютюн в нея не изгоря. После отвори наслуки Библията и почти два часа чете на глас оттук-оттам, на гладък и високопарен холандски език.

В полунощ Одисей още продължаваше да мисли и толкова напрегнати бяха мислите му, че не можеше да заспи. Въртя се в хамака още един час, мъчейки се да превъзмогне болката на спомените, докато накрая самата болка не му даде необходимата сила, за да се реши. Тогава обу каубойските си панталони и ботушите за езда, облече карираната си риза, скочи от прозореца и избяга с камионетката, натоварена с птици. Като минаваше през градината, откъсна трите узрели портокала, които не можа да открадне следобед.

Останалата част от нощта пътува през пустинята, а на разсъмване започна да разпитва по села и махали накъде е тръгнала Ерендира, но никой не можа да го упъти. Най-сетне му казаха, че се движела след предизборната свита на сенатора Онесимо Санчес, а той трябвало да бъде този ден в Нуева Кастиля. Не го намери там, а в следващото село, и Ерендира вече не вървеше с него, защото бабата успяла да го убеди да удостовери нравствеността й с едно писмо, написано и подписано собственоръчно от него, и тръгнала из пустинята да отваря с него по-здраво залостени врати.

На третия ден срещна онзи от националната поща и той му каза накъде да поеме.

— Тръгнаха към морето — рече той. — И бързай, че тази проклета старица има намерение да се прехвърли на остров Аруба.

След половин ден път в тази посока Одисей различи просторното и мръсно платнище, което бабата беше купила от един разорен цирк. Бродещият фотограф се беше върнал при нея, убеден, че светът наистина не е чак толкова голям, колкото си мислеше той, и беше опънал близо до палатката своите идилични платна. Група свирачи с медени тръби — привличаха клиентите на Ерендира с тъжен валс.

Одисей дочака своя ред, за да влезе, и първото, което привлече вниманието му, бяха редът и чистотата вътре в палатката. Креватът на бабата отново беше придобил великолепието от епохата на вицекралството, статуята на ангела беше на мястото си — до погребалния сандък на двамата Амадисовци, а освен това имаше и една вана от цинк с лъвски крачета. Ерендира лежеше на своето ново легло с балдахин, гола и спокойна, и в процедената през платнището на палатката светлина от нея сякаш струеше лъчиста детинска невинност. Тя спеше с отворени очи. Одисей застана до нея, с портокалите в ръка, и забеляза, че тя го гледа, но не го вижда. Тогава прокара длан пред очите й и я повика с името, което си беше измислил, като си мечтаеше за нея.

— Ариднере!

Ерендира се събуди. Като се усети гола пред Одисей, изписка глухо и се покри с чаршафа презглава.

— Не ме гледай — каза тя. — Ужасна съм.

— Цялата си оранжева като портокал — каза Одисей и поднесе плодовете към очите й, за да може тя да сравни. — Погледни!

Ерендира откри очите си и видя, че портокалите са също като нея по цвят.

— Сега не искам да оставаш — каза тя.

— Аз влязох само за да ти покажа нещо — каза Одисей. — Гледай внимателно.

Обели с нокти един портокал, разцепи го с две ръце и показа на Ерендира вътрешността му: в самото сърце на плода се беше впил истински диамант.

— Ето какви портокали караме ние на границата — каза той.

— Но това са живи портокали! — възкликна Ерендира.

— Разбира се — засмя се Одисей. — Баща ми ги сади. Ерендира не можеше да повярва. Отви лицето си, взе диаманта с два пръста и учудено го заразглежда.

— С три такива света ще обиколим — каза Одисей.

Ерендира му върна диаманта с израз на тъга. Одисей добави настойчиво:

— Освен това, имам камионетка! И ето какво още… Погледни! — той извади изпод ризата си един старовремски пистолет.

— Аз не мога да отида никъде, преди да са минали десет години — каза Ерендира.

— Ще отидеш! — каза Одисей. — Тази нощ, след като заспи белият кит, аз ще бъда хей там навън и ще крещя като кукумявка.

И той повтори толкова точно вика на кукумявката, че очите на Ерендира за първи път се усмихнаха.

— Тя ми е баба — възрази тя.

— Кукумявката ли?

— Китът.

Двамата се разсмяха на грешката, но Ерендира се върна към мисълта си.

— Никой не може да отиде никъде без разрешение на баба си.

— Ти не бива нищо да й казваш.

— Тя ще разбере, тъй или иначе. На нея всичко й се присънва.

— Когато започне да сънува, че си избягала, ние вече ще бъдем отвъд границата. Ще я прехвърлим като контрабандистите… — каза Одисей.

Въртейки пистолета сръчно като разбойник от филмите, той повтори с глас звука на изстрелите, за да види Ерендира колко е храбър и да я насърчи.

Тя не каза нито „да“, нито „не“, но очите й въздъхнаха. С една целувка, се сбогува с Одисей. Той развълнувано прошепна:

— Утре ще видим корабите!

Същата вечер малко след седем Ерендира вчесваше баба си, когато отново задуха вятърът на нейното нещастие. Вътре в палатката, на завет, бяха и носачите-индианци и диригентът на оркестъра — чакаха да им платят за седмицата. Бабата преброи банкнотите в един сандък до себе си и след като погледна в една тетрадка със сметките, даде пари на главния от индианците.

— Дръж — рече му тя, — двайсет песо за седмицата, без осем за храната, без три за водата, без петдесет сентаво за ризите остават осем и петдесет. Хубаво ги преброй.

Главният от индианците преброи парите и всичките се отдръпнаха назад с поклон.

— Благодарим ти, бяла жено.

После дойде ред на диригента. Бабата погледна в тетрадката със сметките и се обърна към фотографа, който се мъчеше да закърпи ръкава на апарата си с лепенки от гутаперча.

— Какво се разбрахме — попита го тя, — ще платиш ли една четвърт за музиката или няма да платиш?

Фотографът дори не вдигна глава, когато й отговори:

— Музиката не излиза на снимките.

— Но буди желание у хората да се снимат — възрази бабата.

— Напротив — рече фотографът, — припомня им за смъртта и после излизат на снимките със затворени очи.

Диригентът се намеси:

— Не ги кара музиката да си затварят очите — каза той, — ами светкавицата за снимане на тъмно.

— Музиката е — настоя фотографът.

Бабата сложи край на спора.

— Ти не се опъвай толкова рече тя на фотографа. — Я виж колко хубаво вървят работите на сенатора Онесимо Санчес. И то е само благодарение на музикантите, дето ги води със себе си. Не е справедливо туй бедно създание да носи върху себе си цялата тежест на разходите.

— Аз ще продължа пътя си сам — каза фотографът. — В края на краищата, аз съм човек на изкуството.

Бабата сви рамене и се зае с музиканта. Подаде му едно тесте банкноти — колкото показваше цифрата, на писана в тетрадката.

— Двеста петдесет и четири банкноти по петдесет сентаво всяка — рече му тя, — плюс трийсет и две за неделните и за панаирните дни, по шейсет сентаво всяка, стават сто петдесет и шест и двайсет.

Музикантът не пое парите.

— Сто седемдесет и две и четиридесет — възрази той. — Валсовете са по-скъпи.

— Че защо?

— Защото са по-тъжни — каза диригентът.

Бабата го накара да вземе парите.

— Тогава тази седмица ще ми изсвириш по две весели парчета за всеки валс, който ти дължа, и нека мир да има.

Музикантът не разбра логиката на бабата, но докато разгадаваше гатанката, съгласи се с нейната сметка. В този миг един ужасен порив на вятъра понечи да изтръгне палатката из корен и в тишината, която остави след себе си, навън се чу, ясен и зловещ, викът на кукумявката.

Ерендира не знаеше какво да направи, за да скрие смущението си. Затвори сандъка с парите и го прибра под кревата, но когато подаде ключа на баба си, тя по ръката й разбра колко е уплашена.

— Не се страхувай — каза й тя, — през ветровити нощи винаги има кукумявки.

Но въпреки това, като видя фотографа да излиза с апарата на рамо, не прояви същото убедено спокойствие.

— Ако искаш, остани до утре — предложи му. — Смъртта се разхожда навън тази нощ.

Фотографът също чу крясъка на кукумявката, но външно не трепна.

— Остани, синко — настоя бабата, — пък макар и заради обичта ми към тебе.

— Само че няма да платя за музиката — каза фотографът.

— А, не — рече бабата. — Такива да ги нямаме.

— Ето на, виждате ли! Вие никого не обичате.

Бабата побеля от яд.

— Махай се тогава, кучи сине!

Толкова оскърбена се почувствува, че докато Ерендира й помагаше да си легне, тя още продължаваше да го обсипва с ругатни.

— Кучи син! — мърмореше тя. — Какво ли разбира това копеле от чуждите сърца!

Ерендира не й обръщаше внимание, защото между поривите на вятъра кукумявката я викаше настойчиво и упорито и защото я терзаеха колебания. Бабата най-сетне легна — при същия ритуал, както в старата къща — и докато внучката й вееше с ветрилото, тя надделя яда си и пак занарежда своите ялови поръки:

— Трябва да станеш рано, да ми свариш тревите за банята, преди да са дошли хората.

— Добре, бабо.

— Ще ти остане време и да изпереш мръсните дрехи на индианците. Така ще имаме още за нещо да им удържим идната седмица.

— Добре, бабо.

— И бавно да спиш, да не се измориш, че утре е четвъртък, най-дългият ден в седмицата.

— Добре, бабо.

— И да сложиш храна на камилската птица.

— Добре, бабо — каза Ерендира.

Остави ветрилото в горния край на леглото и запали две църковни свещи пред сандъка на техните двама мъртъвци. Вече заспала, бабата й даде още едно, закъсняло нареждане:

— Да не забравиш да запалиш свещите на двамата Амадисовци.

— Добре, бабо.

Ерендира знаеше, че тя вече няма да се събуди, защото беше започнала да бълнува. Чу лая на вятъра край палатката, но и този път не позна, че това беше вятърът на нейното нещастие. Когато пак се разнесе крясъкът на кукумявката, тя излезе навън в нощта и нейният инстинкт за свобода най-сетне взе връх над притегателната сила на бабата.

Не беше направила и пет стъпки от палатката навън, когато видя фотографа. Той завързваше за багажника на велосипеда си своите партакеши. Съучастническата му усмивка я успокои.

— Аз нито съм чул, нито съм видял нещо — каза фотографът. — Нито пък ще платя за музиката.

И се сбогува с една обща благословия, годна за всички случаи. Тогава Ерендира хукна към пустинята, изпълнена веднъж завинаги с решителност, и се загуби във ветровития мрак, откъдето идваше гласът на кукумявката.

Този път бабата веднага се обърна към гражданската власт. Комендантът на местния участък скочи от хамака в шест часа сутринта, когато тя пъхна в очите му писмото на сенатора. Бащата на Одисей чакаше пред вратата.

— Е, как искате да го прочета, дявол го взел, когато не мога да чета! — викна й комендантът.

— Това е препоръчително писмо от сенатора Онесимо Санчес — обясни бабата.

Без да задава повече въпроси, комендантът грабна една пушка, закачена близо до хамака, и започна да крещи на своите подчинени, да им дава заповеди. След пет минути всички се качиха на една военна камионетка и полетяха към границата — при насрещен вятър, който заличаваше следите на двамата бегълци. На предната седалка, до шофьора, седеше комендантът. Отзад бяха холандецът и бабата, а на всяко стъпало имаше по един въоръжен войник.

Съвсем близо до селото спряха един керван от покрити с непромокаеми платнища камиони. Няколко мъже, които пътуваха скрити отзад в каросерията на последния, надигнаха платнището и се прицелиха в камионетката с картечници и бойни пушки. Комендантът попита шофьора на първия камион на какво разстояние са срещнали оттам една чифликчийска камионетка, натоварена с птици.

Преди да му отговори, шофьорът даде газ.

— Ние не сме доносчици — каза той възмутено, ние сме контрабандисти.

Когато съвсем близо до очите му преминаха опушените дула на картечниците, комендантът вдигна ръце и се засмя.

— Поне имайте срам и не кръстосвайте посред бял ден! — викна той след тях.

На последния камион отзад беше закачен лозунг: Мисля за тебе, Ерендира.

Колкото по на север отиваха, толкова по-сух ставаше вятърът, а с вятър слънцето приличаше още по-силно и вътре в затворената камионетка не можеше да се диша от жега и прах.

Бабата първа забеляза фотографа: въртеше педалите в същата посока, в която те летяха, само с една кърпа на главата, без никаква друга защита срещу слънчасване.

— Ето го! — посочи тя. — Този им е бил съучастник, кучият син!

Комендантът заповяда на един от войниците на стъпалата да се заеме с фотографа.

— Хвани го и ни чакай тук — рече му. — Ние ще е върнем.

Войникът скочи от стъпалото и викна два пъти на фотографа да спре. Поради насрещния вятър фотографът не го чу. Когато камионетката го задмина, бабата му направи някакъв неразбираем жест, но той го възприе като поздрав, усмихна се и й махна с ръка. Изстрела не чу. Преметна се във въздуха и падна мъртъв върху велосипеда си, с разтрошена от куршума глава, без да разбере откъде му е дошло.

Още преди пладне започнаха да се виждат перушините. Вятърът ги носеше и бяха перушини от млади птици, а холандецът ги позна, защото бяха от неговите птици, оскубани от вятъра. Шофьорът измени малко посоката, натисна докрай скоростите и след по-малко от половин час съзряха на хоризонта камионетката.

Когато Одисей видя в огледалото, че се приближава някаква военна кола, направи усилие да увеличи скоростта, но моторът беше слаб. Пътували бяха, без да мигнат, и бяха капнали от умора и от жажда Ерендира дремеше на рамото на Одисей. Събуди се уплашена. Видя камионетката, която вече ги настигаше, и с наивна решителност грабна пистолета.

— Не върши работа — каза Одисей. — От времето на Франсис Дрейк е.

Чукна го няколко пъти и го хвърли през прозореца. Военният патрул задмина раздрънканата камионетка, натоварена е оскубани от, вятъра птици, направи рязък завой и препречи пътя й.

 

 

Аз ги срещнах тъкмо по това време — времето на тяхното най-голямо благополучие, — но започнах да се ровя в подробностите на живота им много години по-късно, когато Рафаел Ескалона разказа в една песен ужасната развръзка на тази драма и ми се стори, че си заслужава да я разкажа. Аз продавах енциклопедии и медицински книги из провинция Риоача. Алваро Сепеда Самудио, който също обикаляше тези краища и продаваше машини за ледена бира, ме разведе със своята камионетка из селищата на пустинята с намерението да ми говори за не знам какво и двамата приказвахме за такива празни работи и изпихме толкова много бира, че, без да разберем кога и как прекосихме цялата пустиня и стигнахме до границата. Там беше палатката на амбулантната любов, окичена цялата с написани на платнища лозунги: „Ерендира е най-добрата“, „Върви и пак ела, Ерендира те чака“. „Няма живот без Ерендира“. Безкрайната извиваща се редица мъже от различни раси и съсловия приличаше на змия с прешлени-човеци, която дремеше по мегдани и площади, пъстроцветни пазарища и шумни панаири и се изхлузваше през улиците на онзи пълен с грохот град от пътуващи спекуланти. Всяка улица беше публична комарджийница, всеки дом — кръчма, всяка врата — убежище за бегълци. Безброй неразбираеми свирни и викове на продавачи се сливаха в един-единствен оглушителен тътен, който в убийствената жега звучеше панически.

Сред тълпата от скитници и хора без род и родина, се намираше и Блакаман Добрия. Покатерен на една маса, той подканяше да му дадат истинска отровна змия, за да изпробва на самия себе си някаква изнамерена от него противоотрова. Там беше и жената, дето се превърнала в паяк, защото не послушала родителите си. Срещу петдесет сентаво тя разрешаваше да я пипнат, за да видят, че няма измама, и отговаряше на всички въпроси, които пожелаеха да й зададат във връзка с нейното нещастие. Имаше и един пратеник от задгробния живот, дошъл да оповести, че скоро щял да се появи страхотният звезден прилеп, чието палещо сярно дихание щяло да преобърне наопаки всичко в природата и щяло да измъкне на повърхността тайните на морето.

Единствен тих залив беше кварталът на платената любов, докъдето достигаше само ехо от градския тътен. В опустелите зали за танци се прозяваха от скука дошли от четирите посоки на света жени. Дремеха седешком през следобедните часове, без някой да отиде да ги събуди за любов, и под вентилаторите с впити е голото небе перки все чакаха звездния прилеп. Изведнъж една от тях стана и излезе на един балкон с теменуги над улицата. Долу се точеше опашката от поклонници на Ерендира.

— Я ми кажете вие какво толкова има тази Ерендира, дето ние го нямаме? — викна им жената.

— Писмо от един сенатор — провикна се някой.

Привлечени от виковете и смеха, и други жени излязоха на балкона.

— Колко дни вече я гледаме тази опашка — рече една от тях. — Представи си само: по петдесет песо от всеки!

Онази, дето беше излязла първа, реши:

— Аз отивам да видя какво й е златно на тази мърша.

— И аз — рече друга. — Така ще е по-добре, отколкото да седя тук и да грея безплатно столовете.

По пътя се присъединиха други и когато стигнаха до палатката на Ерендира, представляваха вече голяма креслива компания. Влязоха, без да питат, изгониха с възглавници мъжа, когото свариха, вдигнаха кревата на Ерендира и като носилка го изнесоха на улицата.

— Това е беззаконие! — разкрещя се бабата. — Вероломна сган! Разбойнички! — А после се обърна към мъжете от опашката: — Ами вие, фустаджии, къде е мъжката ви чест, та позволявате да се подиграват тъй с едно нещастно и беззащитно момиче! Женчовци такива!

Продължи да крещи колкото й глас държи и да размахва тоягата си срещу всеки, който понечи да се приближи до нея, но гневът й оставаше нечут сред виковете и подигравките на тълпата.

Ерендира не можа да се спаси от тази разправа, защото й пречеше кучешката верига, с която я завързваше баба й за една пръчка на кревата след опита за бягство. Но никакво зло не й сториха. Разнесоха я в нейния подобен на олтар креват с балдахин по най-шумните улици, като алегорично шествие на окованата грешница, и накрая я оставиха на показ посред главния площад. Ерендира лежеше свита, скрила лицето си, но не плачеше. И тъй си остана, йод ужасното слънце на площада, хапейки от срам и гняв кучешката верижка на своята зла участ, докато някой милостиво не я покри с една риза.

Само този път ги видях, но по-късно научих, че останали в граничния град под закрилата на гражданската власт, докато сандъците на бабата започнали да се пукат и тогава поели към морето.

В туй царство на бедните никой не беше виждал толкова богатство на куп — цяло шествие от биволски коли, натоварени е жалки подобия на бившето великолепие, унищожено при пожара на къщата. И не само императорски бюстове и редки часовници, но и купено на старо пиано, и грамофон с ръчка за навиване и плочи с носталгични песни. Цяла върволица индианци товареха и разтоварваха, а група свирачи оповестяваха по селищата триумфалното им пристигане.

Бабата пътуваше на носилка, окичена е книжни гирлянди, под сянката на някаква църковна драперия, и все преживяше зърна от вътрешния си джоб. Монументалните й размери още повече се бяха разраснали, защото под блузата си носеше жилетка от корабно платно, в която напъхваше — като куршуми в джобчетата на патрондаш — кюлчета злато. Ерендира беше до нея — облечена с ярки дрехи, с обеци, с разни висулки, но все още с кучешката верига на глезена.

— Не можеш да се оплачеш — каза баба й на излизане от граничния град. — Имаш рокли като на царица, богато легло, собствен оркестър и четиринайсет индианци за слуги. Нали е прекрасно!

— Да, бабо.

— Когато вече няма да ме има край тебе — продължи баба й, — няма да зависиш от мъжете, защото ще си имаш собствен дом в някой важен град. Ще бъдеш свободна и щастлива.

Това беше нова и съвсем неочаквана нейна пред става за бъдещето. Затова пък вече не приказваше за първоначалния дълг, чиито подробности се замазваха, а сроковете му се удължаваха, колкото повече растяха разходите на предприятието. Въпреки това Ерендира не изпусна дори една въздишка, която би дала възможност да проличи какви са мислите й. Безропотно изтърпя креватните изтезания край селитрените блата, в скованите от тежка дрямка наколни селища, до лунните катери на талковите мини. А баба й все й предсказваше какво бъдеще я чакало, сякаш на карти го четеше. Веднъж привечер, след като излязоха от едно мрачно, дефиле, усетиха вятър, напоен с дъха на древни лаври, и чуха откъслечни фрази от ямайска реч, и почувствуваха силна жажда за живот и сякаш бучка заседна в гърлото им — бяха стигнали морето.

— Ето го! — каза бабата, вдъхвайки след половин живот изгнание прозрачния като стъкло въздух на Карибско море. — Не ти ли харесва?

— Харесва ми, бабо.

Там опънаха палатката. Бабата приказва цяла нощ, без да сънува, и понякога смесваше спомените си с предсказания за бъдещето. Спа до по-късно, отколкото обикновено, и се събуди успокоена от ромона на вълните. Но въпреки това, докато Ерендира я къпеше, отново започна да й предсказва бъдещето, и то тъй трескаво, сякаш бълнуваше наяве.

— Ще бъдеш важна господарка — говореше й. — Знатна дама ще бъдеш и твоите питомки ще благоговеят пред тебе, а най-висшите власти ще те уважават и все ще гледат да ти угодят. Капитаните на кораби ще ти изпращат картички от всички пристанища на света.

Ерендира не я слушаше. Топлата вода с мирис на риган шуртеше във ваната по една тръба, която се наливаше отвън. Ерендира гребеше вода с една кратунка, притаила дъх, и с една ръка поливаше баба си, с другата я сапунисваше.

— Доброто име на твоята къща ще се разнася от уста на уста от Антилите чак до владенията на Холандия — продължаваше баба й. — И ще бъде по-важна от президентския дворец, защото в нея ще се обсъждат правителствените въпроси и ще се решават съдбините на страната.

Изведнъж водата секна. Ерендира излезе от палатката да провери какво става и видя, че индианецът, натоварен да налива вода в тръбата, цепи дърва в кухнята.

— Свърши се водата — рече индианецът. — Трябва да се изстуди нова.

Ерендира отиде до печката, на която имаше още един голям котел със сварени благоуханни билки. Уви ръцете си с парцали и опита да я вдигне без помощта на индианеца.

— Ти върви — каза му тя. — Аз ще налея вода. Почака, докато индианецът излезе от кухнята. Тогава свали от огъня врящия котел, с голямо усилие го надигна до височината на тръбата и тъкмо щеше да излее смъртоносната вода в тръбата към ваната, бабата я извика от палатката:

— Ерендира!

Също като че ли беше я видяла. Уплашена от вика й, внучката в последния миг се отказа.

— Идвам, бабо. Водата изстудявам.

Нея нощ до късно мисли, обмисля — докато баба й си пееше насън, със златната жилетка на гърба. Ерендира я наблюдаваше от леглото си с вперени очи, които в мрака приличаха на котешки. После си легна, с ръце на гърдите и с отворени очи, като удавник, и с всичката сила на вътрешния си глас извика:

— Одисей!

Одисей се събуди изведнъж в къщата сред портокаловата градина. Толкова ясно беше чул гласа на Ерендира, че я затърси в мрака на стаята. След това поразмисли и сви в един вързоп дрехите си, обувките и излезе от стаята. Прекосил беше терасата, когато гласът на баща му го стресна:

— Къде отиваш?

Одисей го видя, залян в синкава светлинка от луната.

— По света — отговори му.

— Този път няма да ти попреча — каза холандецът, — но знай едно: че където и да отидеш, навсякъде ще те преследва клетвата на баща ти.

— Нека бъде тъй — каза Одисей.

Изненадан и дори малко горд от решителността на сина си, холандецът го проследи с поглед през окъпаната в лунна светлина портокалова градина и очите му малко по малко започнаха да се усмихват. Жена му стоеше зад него в своята поза на красива индианка. Холандецът проговори едва когато Одисей захлопна портата.

— Ще се върне — каза той, — ще се върне, очукан от живота. И дори по-рано, отколкото предполагаш.

— Много си наивен — въздъхна тя. — Никога няма да се върне.

Този път Одисей нямаше нужда да пита накъде е тръгнала Ерендира. Прекоси пустинята, скрит в случайни камиони, като крадеше, за да се нахрани и за да има къде да пренощува, а много пъти и просто заради удоволствието от риска, докато накрая намери палатката в едно друго крайморско селище, от което се виждаха стъклените сгради на пламнал в електрически светлини град и откъдето се разнасяха в нощта прощалните сирени на корабите, които вдигаха котва за остров Аруба. Ерендира спеше, прикована с верига към пръчката на кревата, и в същото положение на плуващ по течението удавник, в което го беше повикала. Одисей дълго я съзерцава, без да я събуди, но толкова настойчиво я гледаше, че Ерендира се събуди. Тогава се целунаха в тъмното, погалиха се, без да бързат, с неизречена нежност и скрито щастие, които повече от всякога приличаха на любов.

В другия край на палатката бабата с едно могъщо движение се обърна в кревата си насън и започна да бълнува:

— Това стана, когато пристигна гръцкият кораб. Цял екипаж от луди глави. Моряците правеха жените щастливи, но не им плащаха с пари, а със сюнгери, с живи сюнгери, които после се разхождаха из къщите, стенеха като болните в болницата и разплакваха депата, за да пият сълзите им.

Тя се надигна като изпод земята и седна в кревата.

— Точно тогава пристигна и той, господи! — извика бабата. — По-силен, по-едър и много по-мъжествен от Амадис.

Дотогава Одисей не беше обърнал внимание на бълнуването й, но когато я видя седнала в леглото, понечи да се скрие. Ерендира го успокои.

— Не се тревожи — каза му. — Като стигне до това място, винаги сяда в кревата, но не се събужда.

Одисей сложи глава на рамото й.

— Онази вечер аз пеех заедно с моряците и помислих, че е станало земетресение — продължи бабата. — Всички трябва да са помислили същото, защото се разбягаха с писъци, умирайки от смях, и само той остана под навеса от астромелии. Съвсем ясно си спомням, сякаш вчера е било, че тогава аз пеех онази песен, дето всички пеехме по онова време. Дори и папагалите по дворовете я пееха.

Без глас, без мелодия, както само в сънищата е възможно да се пее, тя изпя песента на своята горчива болка:

„Върни ми, господи, предишната невинност, за да изпитам любовта му отначало.“

Идва тогава Одисей прояви любопитство към спомените на бабата.

— Той стоеше пред мене — продължи тя — с папагал на рамото и с пушка за убиване на канибали, както е пристигнал Гуатарал в Гуайана, и аз почувствувах убийственото му дихание, когато се приближи до мене и ми каза: „Хиляда пъти съм обиколил света и съм видял всички жени от всички народности, зачева имам право да кажа, че ти си най-гордата и най-преданата, най-красивата на земята.“

Бабата легна пак и се разхълца във възглавницата си. Одисей и Ерендира дълго мълчаха, залюлени в мрака от могъщото дихание на спящата старица. Изведнъж Ерендира попита, без гласът й ни най-малко да трепне:

— Ти би ли се решил да я убиеш?

За Одисей този въпрос беше неочакван и той не намери какво да отговори.

— Кой знае — рече той. — А ги би ли се решила?

— Аз не мога — каза Ерендира, — защото ми е баба.

Тогава Одисей погледна още веднъж огромното спящо тяло, сякаш искаше да измери колко живот му е останал, и реши:

— Заради тебе съм готов на всичко.

 

 

Одисей купи четиристотин грака отрова за мишки, разбърка я с каймак и със сладко от ягоди и изсипа този смъртоносен крем в една торта, чиято истинска плънка предварително беше извадил. После я заля отгоре с по-гъст крем, размаза го с лъжица, за да не остане никаква следа от зловещото деяние, и довърши измамата с шейсет и две розови свещички.

Когато го видя да влиза в палатката с празничната торта, бабата се надигна от трона и размаха заплашително тоягата си.

— Безсрамник! — извика тя. — Как смееш да прекрачиш прага на този дом!

Одисей се скри зад своето ангелско лице.

— Идвам да ви помоля за прошка днес, на вашия рожден ден — каза той.

Обезоръжена от достоверната му лъжа, бабата накара да сложат масата като за сватбена вечеря. Сложи Одисей да седне от дясната й страна, докато Ерендира в това време сервираше, и след като изгаси свещите с едно опустошително духване, разряза тортата на равни парчета. Първо предложи на Одисей.

— Човек, който съумява да измили прошка, наполовина е заслужил рая небесен — каза му тя. — Слагам на тебе първото парче, то е парчето на щастието.

— Аз не обичам сладко — каза Одисей. — Яжте вие. Наздраве.

Бабата даде и на Ерендира едно парче торта. Тя го занесе, в кухнята и го хвърли в кофата за боклук.

Бабата сама изяде цялата останала част. Пъхаше си цели парчета в устата и ги гълташе, без да дъвче, мъркайки от удоволствие, и поглеждайки Одисей от предверието на своя рай. Когато нищо не остана и нейната чиния, изяде и парчето, от което Одисей се отказа. Дъвчейки последната хапка, тя събра с пръсти и сложи в устата си трохите от покривката.

Изяла беше арсеник колкото за изтребването на цяло поколение плъхове. Въпреки това свири на пиано и пя чак до полунощ, легна си щастлива и заспа дълбоко. Единственото необичайно нещо беше едно твърде похъркване в дишането й.

Ерендира и Одисей я наблюдаваха от другото легло и само чакаха да чуят последното й, предсмъртно хъркане. Но когато започна да бълнува, гласът й беше все тъй жив, както винаги.

— Подлуди ме, господи, подлуди ме! — извика тя. Затварях вратата на спалнята си с двойно мандало, за да не може да влезе, подпирах я с тоалетното шкафче, с масата и със столовете отгоре, но достатъчно беше само да почука леко с пръстена си и параваните се разместваха, столовете сами падаха от масата, масата и тоалетното шкафче сами се дръпваха от вратата, двете мандала сами излизаха от железните скоби.

Ерендира и Одисей се спогледаха с растящо учудване. Колкото по-дълбоко и драматично ставаше бълнуването й и по-съкровен гласът й, толкова по-силно недоумение ги обхващаше.

— Струваше ми се, че ще умра. Обляна в пот от страх, аз се молех вътре в себе си вратата да се отвори, без да се отваря; той да влезе, без да влиза, и да не си отиде никога, но и никога да не се върне, за да не става нужда да го убивам.

Часове наред тя преразказва своята драма е най-малките подробности, също като че ли отново я преживяваше насън. Малко преди разсъмване се обърна в кревата си с такова могъщо движение, че сякаш земни пластове се разместиха, и гласът й се разтрепери, защото наближаваше да се разплаче.

— Аз го предупредих, а той се разсмя — извика (я. — Още веднъж го предупредих и той пак се засмя, докато накрая облещи ужасени очи, извика „Ох, кралице! Ох, кралице!“ и гласът му излезе не през устата, а през дупката от ножа в гърлото му.

Уплашен от ужасното разкритие на бабата, Одисей се отскубна от ръката на Ерендира.

— Ах ти, стара убийца! — възкликна той.

Ерендира не му обърна внимание, защото навън започваше да се зазорява. Часовниците удариха пет часа.

— Върви си — каза му Ерендира. — Вече наближава да се събуди.

— По-жива е и от слон! — възкликна Одисей. — Не може да бъде!

Ерендира го прониза с убийствен поглед.

— Цялата работа е там, че тебе не те бива дори да убиеш някого — каза му тя.

Одисей остана толкова поразен от жестокия упрек, че избяга от палатката. Ерендира продължи да наблюдава спящата си баба — с тайна омраза и с яд от неуспеха, — а в това време навън все повече се развиделяваше и птиците постепенно се пробуждаха.

— Бог да те поживи, дъще.

Единствената забележима промяна беше объркването в дневния порядък. Макар че беше сряда, бабата, пожела да си облече празнична рокля. Реши Ерендира да не приема никакви клиенти до единадесет часа и я помоли да й лакира ноктите с яркочервен лак и да й направи епископска прическа.

— Никога не съм имала такова силно желание да се фотографирам — възкликна тя.

Ерендира започна да я вчесва, но като прокара през косите й гребена, между зъбите му остана цяло кълбо косми. Уплашена го показа на баба си. Тя го разгледа, опита с пръсти да си отскубне още един кичур и в ръката й остана сноп косми. Хвърли го на земята, пак опита и си отскубна още по-гъст кичур. Тогава започна с две ръце да си скубе косата. Умираше от смях и хвърляше нагоре вълмата с необяснимо ликуване, докато главата й остана гола като плешив кокосов орех.

Две седмици Ерендира нищо не знаеше за Одисей, докато най-сетне чу отвън зовящия крясък на кукумявката. Бабата свиреше на пиано и беше толкова погълната от своите спомени, че не обръщаше внимание на нищо край себе си. Главата й беше покрита с перука с блестящи пера.

Ерендира се затече към зова на кукумявката и едва тогава забеляза фитила, който излизаше от пианото, пропълзяваше между тревата и се загубваше в тъмното. Втурна се към мястото, където беше Одисей, скри се в храсталаците до него и двамата със свито сърце видяха как синьото пламъче запълзя по фитила, прекоси тъмното пространство и се мушна в палатката.

— Запуши си ушите — каза Одисей.

И двамата си запушиха ушите, но напразно, защото експлозия не последва. Палатката светна отвътре, лумна в сияен пламък, пръсна се тихо и изчезна във вихрушка дим от мокър барут. Когато Ерендира се реши да влезе, мислейки, че баба й е мъртва, свари я да гаси огъня с едно одеяло — перуката й опърлена, нощницата й на парцали, но тя самата по-жива от когато и да било.

Одисей се измъкна, прикрит от кресливата суматоха на индианците, които не знаеха какво да правят объркани от противоречивите заповеди на бабата. Когато успяха най-сетне да обуздаят, пламъците и да разсеят дима, пред очите им се откри гледка като след бедствие.

— Това е май работа на дявола — рече бабата. Пиано току-тъй не избухва.

Какви ли не предположения й минаха през ума, докато търсеше да установи причините на новото бедствие, но уклончивите отговори на Ерендира и невъзмутимото и държание я объркаха накрая. В поведението на внучката не видя нищо подозрително, а за съществуването на Одисей дори не са спомни. Лежа будна до зазоряване — все правеше, разни предположения едно след друго и изчисляваше загубите. Спа малко и лошо. На следващата сутрин, когато Ерендира й свали жилетката със златните кюлчета, откри на раменете й мехури от изгаряне, а на гърдите й живи рани.

— Затова се въртях насън — каза тя, докато Ерендира мажеше изгорените места с белтък. — А освен това сънувах странен сън. — Тя направи усилие да се съсредоточи, за да си спомни съня си, и той изплува в паметта й също такъв ясен, какъвто й се беше присънил. — Сънувах паун в бял хамак.

Ерендира се стресна, но веднага върна обикновения израз на лицето си.

— Това е добро предзнаменование излъга тя. — Пауните в сънищата са предвестници на дълъг живот.

— Чул те господ — рече бабата, — защото ние пак сме в същото положение, както в самото начало. Трябва отново да започваме.

Ерендира не трепна. Излезе от палатката с паницата от компресите и остави баба си обляна до кръста в белтъци и с череп, намазан с горчица. Тъкмо изливаше в паницата нови белтъци под навеса от палми, който служеше като кухня, и видя очите на Одисей иззад печката, както ги беше видяла първия път да се появяват иззад кревата. Не се изненада, само че с умора в гласа му каза:

— Единственото, което постигна, с, че дългът ми порасна още повече.

Очите на Одисей се разтревожиха. Той стоеше неподвижно и мълчаливо гледаше как Ерендира чупи яйцата с вид на дълбока съсредоточеност и пълно безразличие към него, сякаш той изобщо не съществуваше. След миг очите му се раздвижиха, огледаха всичко в кухнята — закачените тенджери, плитките лук, чиниите, касапския нож. Одисей се изправи, все тъй мълчалив, влезе под навеса и откачи ножа.

Ерендира дори не се обърна да го погледне, но когато Одисей излизаше от навеса, съвсем тихо му каза:

— Бъди внимателен, защото е получила вече предупреждение за смъртта. Сънувала тази нощ паун в бял хамак.

Бабата видя Одисей да влиза с ножа, направи върховно усилие да стане без помощта на тоягата си и разпери ръце.

— Ти си подлудял, момче! — извива тя.

— Одисей скочи върху нея и я наръга с ножа в голите гърди. Бабата изстена, нахвърли се върху му и започна да го души с могъщите си ръце като мечешки лапи.

— Копеле! — изръмжа тя. — Прекалено късно виждам, че лицето ти е лице на ангел-предател.

Не можа нищо повече да каже, защото Одисей спя да освободи ръката си с ножа и го заби втори път отстрани в ребрата й. Бабата глухо изстена и още по-силно стисна своя нападател. Одисей нанесе трети, безмилостен удар и струя кръв, изтласкана под силно налягане, опръска лицето му — мазна, блестяща и зелена кръв, също като мед от мента.

Ерендира беше застанала на входа с паницата в лъка и наблюдаваше баба си с престъпна невъзмутимост.

Огромна, монолитна, бабата се вкопчи — в тялото на Одисей, като ревеше от болка и от ярост. Целите й ръце, краката й и дори голият й череп бяха зелени от кръв. Могъщото й като духало дихание, нарушено от първите предсмъртни хъркания, изпълваше всичко наоколо. Одисей още веднъж успя да освободи въоръжената си, ръка, порна я в корема и силна струя кръв го обля в зелено до самите крака. Бабата направи опит да хване въздуха, който вече не й стигаше, за да може да живее, и се просна по очи. Одисей се освободи от изнемощелите й вече ръце и без да си даде нито миг почивка, нанесе, на огромното паднало тяло последен удар с ножа.

Тогава Ерендира остави паницата на една маса, наведе се над баба си и впери в нея очи, без да я докосва. А когато се убеди, че е мъртва, на лицето й изведнъж се изписа пълната зрелост на вече голям човек, която не й бяха дали нейните двадесет нещастни години. С бързи и точни движения тя прибра златната жилетка и излезе от палатката.

Одисей беше седнал до трупа, изтощен от борбата, и колкото повече се стараеше да избърше лицето си, толкова повече се омазваше в онази зелена и жива течност, която сякаш течеше от пръстите му. Едва когато видя, че Ерендира излиза с жилетката, той осъзна своето положение.

Повика я, започна да крещи след нея, но не получи никакъв отговор. Дотътри се до входа на палатката и видя, че Ерендира тича по брега на морето — не към града, а в обратна посока. Тогава направи едно последно усилие и хукна след нея, като я зовеше, отчаяно — с гласа не вече на любовник, а на син. Но ужасното изтощение от туй, че сам, без ничия помощ беше убил една жена, взе връх. Индианците на бабата го настигнаха проснат по очи върху пясъка на брега разплакан от страх и самота.

Ерендира не го чуваше. Тя тичаше срещу вятъра, по-бърза от сърна, и ничий глас от този свят не можеше да я спре. Тичешком, без да обърне глава, тя прекоси горещите изпарения на селитровите блата, кратерите на талковите мини, потъналите в дълбока дрямка наколни селища. Най-сетне свършиха тайните науки на морето и започна пустинята, но тя все продължаваше да тича, със златната жилетка в ръце, и все повече се отдалечаваше от силните ветрища и без крайните привечери. И не се чу, не се видя повече. Нито пък някой можа да открие дори най-малка следа от нейната зла участ.

Допълнителна информация

$id = 375

$source = Моята библиотека

Издание:

Габриел Гарсия Маркес. Продавач на чудеса

Колумбийска, първо издание

Подбор: Валентина Рафаилова

Издателство „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1975

Редактор: Симеон Владимиров

Оформление: Кънчо Кънев

Художник: Христо Врайков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректори: Донка Симеонова, Ева Егинлиян

 

Дадена за набор на 1.VIII.1975 г. Подписана за печат на 28.X.1975 г.

Издателски № 1171. Тематичен № 240. Формат 84×108/32. Издателски коли 11,48. Печатни коли 15

Цена 1,06 лева

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

Бележки

[1] Разпространена в Латинска Америка птичка с жълти пера и черни крила и опашка. — Б.пр. ↑

[2] Дългоноги птици с къса опашка и дълга шия, с червена перушина, черно-бели криле, бяла предница и зеленикавочерна глава. — Б.пр. ↑

[3] Розова градина на вицекраля — Б.пр. ↑

[4] Изпраща ме баща ми (фр.) — Б.пр. ↑

[5] Храст с едри бели цветове със силен мирис. — Б.пр. ↑