Херман Хесе
Пътуване към Изтока

Анотация

Не към екзотиката на далечни страни, а към безпределно богатата „държава на духа“ ни повеждат творбите на Херман Хесе (1877–1962), включени в този сборник. Те представаляват различни жанрови и стилистични въплъщения на темата за твореца, за страданията и просветленията, от които се раждат произведенията на изкуството. Широкият спектър — от автобиографичните повести „Нюрнбергско пътуване“ и „Курортист“, през мъдро приказните „Лулу“, „Ирис“ и „Сидхарта“, до философската дълбочина на шедьоврите „Пътуване към Изтока“ и „Степния вълк“, признати за върхове в творчеството на Хесе — дава възможност на всеки читател да намери онези идеи, образи, подходи, които най-точно отговарят на личния му житейски и естетически опит. Защото това странстване по стръмни, но примамливи пътеки не само ни предлага нови впечатления, но и ни преобразява, помага ни да се издигнем над въртопа на всекидневието.

Пътуване към Изтока

Посветено на приятелите Ханс С. Бодмер и жена му Елзи

1

След като ми бе отредено да съпреживея нещо велико, след като имах щастието да принадлежа към Съюза и смелостта да бъда един от участниците в неповторимото пътуване, чието чудо тогава проблесна подобно на метеор, а после толкова необяснимо бързо потъна в забрава, дори доби лоша слава, реших да дръзна и се опитам да направя кратко описание на това нечувано пътуване, едно странстване, за каквото хората вече не се престрашават от дните на Юон[1] и на бесния Орландо[2] чак до нашето забележително време — мрачните, отчаяни и все пак толкова плодоносни години подир голямата война. Смятам, че не се заблуждавам за трудностите при моя опит; те са огромни и не само от субективно естество, макар че и единствено те да бяха, пак щяха да са предостатъчно. Защото днес вече не само не притежавам никакви реликви от времето на пътуването, никакви възпоминания, никакви документи, никакви дневници — не, изтеклите оттогава тежки години на злочестина, болест и дълбоко нещастие изличиха у мен и огромна част от спомените; поради ударите на съдбата и все новите обезсърчавания срамно отслабва както самата ми памет, така и моето доверие в тази толкова вярна някога памет. Но независимо от чисто личните беди ръцете ми бяха донякъде вързани чрез моя нявгашен обет, даден на Съюза; защото този обет наистина ми позволяваше неограничено да споделям личните си преживявания, но забраняваше каквото и да било разбулване на самата съюзна тайна. И въпреки че от много години, изглежда, Съюзът видимо не съществува и аз не съм срещнал ни един от членовете му, никакво изкушение и никаква заплаха на света не биха ме накарали да наруша обета си. Напротив, ако днес или утре бъда изправен пред военен съд и пред избора да се оставя да ме убият или да издам тайната на Съюза, с каква пламенна радост чрез смъртта си бих потвърдил моя съюзен обет.

Между другото тук трябва да се отбележи: от пътеписната книга на граф Кайзерлинг[3] насам са излезли много произведения, чиито автори донякъде несъзнателно, но и малко или повече преднамерено създават впечатлението, че са принадлежали към Съюза и са вземали участие в пътуването към Изтока; дори над приключенските пътеписи на Осендовски[4] понякога се разпростира това благородно подозрение. Ала всички те нямат ни най-слаба връзка със Съюза и с нашето пътуване към Изтока или в най-добрия случай не повече, отколкото проповедниците на немногочислените пиетистки секти с Месията, апостолите и със светия дух, на чието особено благоволение и „членство“ те се позовават. Нека граф Кайзерлинг действително да е обиколил света по море, с кораб, сред комфорт, нека и Осендовски действително да е кръстосал страните, които е описал, но техните странствания пак не са чудеса и не са открили нови области, докато известни етапи от нашето пътуване към Изтока, при които се отказвахме от всички банални помощни средства за модерните групови пътешествия, като железница, параход, телеграф, автомобил, самолет и тъй нататък, наистина правеха пробив към героичното и магическото. Нали тогава, наскоро след световната война, тъкмо мисловността на победените народи бе изпаднала в необикновено състояние на недействителност, на предразположение към свръхземното, макар и само в отделни точки фактически да се нарушаваха границите и стремително се нахлуваше в царството на бъдещата психокрация. Тогавашното ни пътуване под предводителството на Алберт Велики[5] през лунното море към Фамагуста или примерно откриването на Острова на пеперудите, дванадесет мили отвъд Ципангу[6], или възвишеният съюзен празник на гроба на Рюдигер[7] останаха дела и преживявания, с които хората от нашето време и нашите земи бяха удостоени само веднъж — в този неповторим случай.

Още тук, както виждам, се сблъсквам с една от най-големите пречки за моя разказ. Ако ми бе позволено да въведа читателя до сърцевината на съюзните тайни, равнината, в която протичат нашите дела, пластът от душевни преживявания, където те се коренят, биха били за него сравнително лесни за разбиране. Ала така много, едва ли не всичко, ще му се вижда невероятно и ще остане необяснимо. Но за парадоксалното човек винаги трябва да има смелост, това, което само по себе си изглежда невъзможно, следва да се предприема отново и отново. Съгласен съм със Сидхарта, нашия мъдър приятел от Изтока, който веднъж каза: „Думите не действат благотворно на тайния смисъл, всичко изречено винаги малко го променя, малко го изопачава, прави го малко глупаво — да, но и това е хубаво, съгласен съм, че онова, което е скъпоценност и мъдрост за един, на друг всякога звучи като глупост.“

И преди столетия членовете и хронистите на нашия Съюз са познавали тази трудност и храбро са се възправяли срещу нея, а един от тях, един от великите, е изразил това в безсмъртен стих:

Далеч от родната си стряха който броди,

неща, които помни даже той едвам,

разказвайки ги после при различни сгоди,

не вярват и го вземат за лъжец голям;

защото трудно простият човек се води,

не е ли пипнал с пръст и неизпитал сам;

и затова аз знам, че ще повярват трудно

разказаното в тая песен слово чудно…[8]

И тъкмо „неизпитаното“ доведе до това обществеността не само да забрави нашето пътуване, от което някога хиляди бяха развълнувани до екстаз, но и над спомена за него да бъде наложено истинско табу. Е, нали историята е толкова богата на примери от подобен род. Често цялата световна история не ми изглежда нищо друго освен книга с картини, която отразява най-буйния и най-слепия, копнеж на хората — копнеж по забрава. Нима всяко ново поколение не изтрива със средствата на забраната, на мълчанието до смърт, на присмеха винаги тъкмо онова, което се е струвало най-важно на неговите предци? И нима съвсем наскоро не преживяхме как една ужасна, предълга, страховита война за години беше забравена, представите за нея потискани, изтласквани чрез магия далеч от паметта на цели народи и как същите народи сега, когато малко си поотдъхнаха, с помощта на военни романи се опитват отново да си спомнят това, което сами предизвикаха и изстрадаха преди няколко години? Така и за делата и страданията на нашия Съюз, които днес са забравени или са за присмех на света, ще дойде ден да бъдат преоткрити и моите записки трябва поне малко да допринесат за това.

 

 

Особеностите на пътуването към Изтока между другото включват и обстоятелството, че с това пътешествие Съюзът наистина се стремеше към съвсем определени много високи цели (те спадат към кръга на тайните и следователно не бива да бъдат споменати), но и всеки отделен участник можеше, дори трябваше да има свои лични цели, не вземаха никой, който не бе подтикван от подобни стремежи, и всеки от нас, макар да изглеждаше, че следва общите идеали и дели и се бори под общото знаме, в сърцето си носеше като най-съкровена сила и последна утеха своята собствена глупава детска мечта. Що се отнася до личната ми пътешественическа цел, за която бях попитан от Високата катедра преди приемането ми в Съюза, то тя беше проста, докато някои други братя си бяха поставили цели, които действително зачитах, но не можех да разбера напълно. Един например беше търсач на скъпоценности и нямаше нищо друго наум освен сдобиването с голямо съкровище, което той наричаше „Тао“, друг си бе втълпил да улови някаква забележителна змия, на която приписваше магически сили и я наричаше Кундалини. Напротив, моята собствена пътешественическа и житейска цел, която още от юношеските години се мяркаше в сънищата ми, беше: да видя красивата принцеса Фатма и може би да спечеля нейната любов.

По времето, когато имах щастието и смелостта да постъпя в Съюза, именно непосредствено след голямата война, нашата страна гъмжеше от месии, пророци и апостолски братства с предчувствия за края на света или с надежди за зараждането на третия райх. Потресен от войната, отчаян от бедност и глад, дълбоко разочарован поради видимата безполезност на всички дадени жертви от кръв и богатство, тогава нашият народ беше възприемчив за някои химери, но и за истинската душевна извисеност, имаше вакхански танцови състави и анабаптистки борчески групи, съществуваха най-различни неща, които, изглежда, отпращаха към отвъдното и чудното; тогава беше широко разпространена и една склонност към индийските, староперсийските и другите източни тайни и култове и всичко това бе допринесло и нашият Съюз, прастарият, да се струва на мнозинството една от неизброимите, бързо избуяли модни издънки, а след няколко години заедно с тях отчасти да изпадне в забрава, отчасти да бъде презиран и обвеян от лоша слава. Последователите, които му бяха останали верни, не се поддадоха на това.

Колко добре си спомням часа, когато след изтичането на моята проверочна година се явих пред Високата катедра и бях посветен от говорителя в плана за пътуването към Изтока. И щом със сърце и душа се поставих на разположение на този план, веднага бях запитан приветливо какво очаквам от това пътуване в приказното царство. Наистина изчервявайки се, но откровено и без колебание признах пред събраните старейшини искреното си желание със собствени очи да видя принцеса Фатма. И говорителят, като ми разтълкува жестовете на забулените, добродушно положи ръка върху главата ми, благослови ме и изрече формулата, която потвърди моето приемане в братството на Съюза, „Anima pia“[9], обърна се към мен той я ме призова да бъда неотстъпно верен, храбър при опасност и пълен с братска любов. Докато, добре подготвен през проверочната година, полагах клетвата, аз се отричах от света и неговите ереси и на пръста ми бе поставен съюзният пръстен с гравираните слова из една от най-хубавите глави на съюзната история.

Сред въздух, огън и вода, на суша

подвластни са му духовете вредом.

Най-диви зверове той с поглед укротява

и антихрист със страх го приближава.[10]

За моя радост веднага след приемането ми бе отредено едно от просветленията, каквото се предвижда за нас, послушниците. Следвах указанията на Върховния и едва се бях присъединил към една от десетките, които тръгваха отвред из страната, за да се слеят за съюзния поход, когато изведнъж проникнах до недрата на една от тайните на нашия поход. Прозрях: навярно съм се свързал с поклонническо странстване към Изтока, което създава впечатление за определеност и неповторимост, но в действителност по възвишения си и същински смисъл пътуването към Изтока не беше просто моето и не просто настоящето, това шествие на вярващите и на преданите се стремеше към Изтока, към родината на светлината, непрестанно и навеки то беше на път през всички столетия, неотклонно по посока на светлината и чудото и всеки от нас, братята, всяка от нашите групи, да, цялата наша рат и нейният велик поход бяха само една вълна във вечния поток на душите, във вечната устременост на духовете към дома, към зората, към родината. Прозрението трепна в мен като лъч и веднага в сърцето ми се събуди едно слово, което бях научил в годината на своето послушничество и което винаги чудесно ми бе допадало, без всъщност да го разбирах, словото на поета Новалис — „Накъде ли вървим? Винаги към своя дом“.

Междувременно нашата група бе поела на път, скоро се срещнахме с други групи и все повече и повече ни изпълваше и ощастливяваше чувството за единство и общата цел. Верни на предписанията, живеехме като пилигрими и не си служехме с никой от уредите, които произлизат от един свят, оглупял от пари, числа и време и лишил живота от съдържанието му; към тях спадаха преди всичко машините, като железници, часовници и тям подобни. Друг, единодушно съблюдаван от нас принцип ни повеляваше да посещаваме и отдаваме почит на всички забележителни места, свързани с прастарата история на нашия Съюз и неговите вярвания. Всички свети места и паметници, църкви, достопочтени гробове, които се намираха някъде край пътя, биваха посещавани с преклонение, параклисите и олтарите — украсявани с цветя, на руините се отдаваше почит чрез песни или безмълвно съзерцание, на мъртвите — с музика и молитви. Нерядко при това бивахме осмивани и смущавани от невярващите, но и доста често се случваше пастори да ни благославят и канят на гости, деца с въодушевление да се присъединяват към нас, да учат песните ни и само през сълзи да гледат как продължаваме пътя си, някой стар мъж да ни покаже забравени паметници на миналото или да зареди сказание за своя край, младежи да поизминат заедно с нас част от пътя и да жадуват да бъдат приети в Съюза. На тях давахме съвети и им откривахме първите обичаи и упражнения на послушничеството. Случиха се първите чудеса, някои пред нашите виждащи очи, за други изведнъж възникнаха сказания и легенди. Един ден, бях още съвсем новак, най-неочаквано всички заговориха, че в шатрата на нашия предводител гостувал великанът Аграмант[11] и се мъчел да го уговори да поеме пътя през Африка и там да освободи от мавританско робство неколцина братя от Съюза. Друг път били видели добрия домашен дух, джуджето катранджия[12], утешителя, и предполагаха, че нашето странстване ще се насочи към Блаутопф. Но първото чудно явление, което видях със собствените си очи, бе следното: При почти срутена църквица в община Шпайхендорф се спряхме да отдъхнем и да отдадем почит на единствената запазена стена от параклис; там беше нарисуван огромен свети Христофор, а на раменете му седеше — малък и полуизличен от времето — Спасителя като дете. Предводителите, както постъпваха понякога, не тръгнаха направо по пътя, който щеше да ни отведе по-нататък, а подтикнаха всички нас да изкажем мнението си за това, тъй като параклисът се намираше на троен кръстопът и трябваше да избираме. Само малцина изразиха желание или дадоха съвет, един обаче сочеше наляво и настойчиво искаше да продължим по този път. Мълчахме и очаквахме решението на предводителя, тогава свети Христофор от стената вдигна ръката си с дългата груба тояга и посочи наляво, накъдето се стремеше и нашият брат. Всички мълком видяхме това, мълком и предводителите се обърнаха наляво и тръгнаха по този път, а ние ги последвахме с най-искрена радост.

Не бяхме вървели дълго по пътищата на Швабия, когато усетихме една сила, за която не бяхме мислили и чието мощно влияние долавяхме от доста време, но без да знаем дали тази сила е приятелска или враждебна. Това беше властта на „пазителите на короната“[13], които от стародавни времена съхраняват паметта и наследството на Хохенщауф в онази страна. Не ми беше известно дали нашите предводители знаеха повече за това и имаха ли наставления. Зная само: чрез въздействието й до нас многократно стигаха насърчения или предупреждения; така на един хълм по пътя към Бопфинген насреща ни излезе беловлас воин в броня, със затворени очи поклати белокосата си глава и мигом изчезна без следа. Нашите предводители схванаха възвестеното, веднага се върнахме обратно и изобщо не видяхме Бопфинген. В околностите на Урах, напротив, стана тъй, че пратеник на пазителите на короната, сякаш изникна от земята, яви се посред предводителската шатра и с обещания и заплахи поиска от старейшините да поставят нашия поход в служба на Щауфер и по-точно да подготвят завладяването на Сицилия. Той трябва, още щом предводителите решително отказаха да последват предложението му, да е изрекъл някакво ужасно проклятие над Съюза и нашия поход. Но аз споделям единствено това, за което само се шепнеше помежду ни; предводителите лично не изрекоха нито дума. И все пак изглежда възможно в разклатените ни отношения с пазителите на короната да е причината, че тогава за известно време нашата общност имаше незаслуженото име на таен съюз за възстановяване на монархията.

Веднъж трябваше да съпреживея и как един от моите другари съжали за присъединяването си към нас, потъпка своя обет и се върна към безверието. Беше млад човек, когото наистина обичах. Личното основание, поради което беше тръгнал заедно с нас към Изтока, бе желанието му да види гроба на пророка Мохамед, за чийто саркофаг чувал да се разправя: бил омагьосан и се носел свободно из въздуха. В едно от ония швабски или алемански градчета, където отседнахме за няколко дни, защото противостоянието на Сатурн и на Луната възпрепятства по-нататъшния ни ход, нещастникът, който от известно време изглеждаше тъжен и угнетен, срещнал свой някогашен учител, към когото бил привързан още от ученическите си години; и преподавателят успял да накара младежа да види нашето дело отново в светлината, в която то се явява на невярващите. След посещението си при учителя бедният човек се върна в лагера ужасно възбуден, с разкривено лице, вдигна шум пред шатрата на предводителя и когато говорителят излезе, гневно му закрещя: бил се наситил да се влачи с този глупав поход, който никога нямало да ни отведе до Изтока, бил се наситил пътуването да се прекъсва за дни заради тъпи астрологически колебания, безделие, детински шествия, празници на цветята, от важничене с магии и смесване на живот и поезия; от всичко това се бил наситил и преситил; той запрати пръстена си пред краката на предводителите и се сбогува, за да се върне в своя роден край със сигурната железница и към полезната си работа. Беше жалка и грозна гледка, сърцата ни се свиваха от срам и едновременно от състрадание към заслепения. Говорителят го изслуша приветливо, с усмивка се наведе към захвърления пръстен и каза с глас, чието ведро спокойствие трябваше да засрами бунтаря:

— Ти си взе сбогом от нас и следователно ще се върнеш към железницата, към разума и полезната работа. Ти се сбогува със Съюза, сбогува се с похода към Изтока, сбогува се с магията, с празниците на цветята, с поезията. Ти си свободен и необвързан от обета.

— И от задължението да пазя тайната ли? — из; вика буйно отцепникът.

— И от задължението да пазиш тайната — беше отговорът. — Спомни си: заклел си се да мълчиш за тайната на Съюза пред невярващите. Но тъй като ти, както виждаме, си забравил тайната, не ще можеш да я споделиш с никого.

— Бил съм забравил? Нищо не съм забравил! — извика младежът, но вече беше разколебан и когато говорителят му обърна гръб и отново се оттегли в шатрата, той изведнъж бързо побягна.

Беше ни жал за него, но тогава дните бяха така богати на събития, че аз странно бързо го забравих. Ала след известно време, когато вече никой от нас не мислеше за него, се случи тъй, че в няколко села и градчета, през които минавахме, чувахме жителите им да разправят тъкмо за този младеж. Там се бил появил млад човек (те го описваха точно, казваха и името му), който навред ни търсел. Първо обяснявал, че принадлежал към нас, бил изостанал от похода и се заблудил, после обаче се разплаквал и говорел, че ни изменил и избягал, но сега виждал: вече не може да живее извън Съюза, искал и трябвало да ни намери, за да падне в краката на предводителите и да измоли прошка. Тук и там ни разказваха все същата история; където пристигнехме, нещастникът тъкмо бил потеглил оттам. Попитахме говорителя какво смята и какво ще излезе от това. „Не вярвам той да ни намери“ — отвърна говорителят немногословно. И наистина не ни намери, повече не го видяхме.

Веднъж, когато един от предводителите ме бе въвлякъл в доверителна беседа, събрах смелост и го попитах какво ще стане с този отстъпил от вярата си брат. Все пак той се разкайвал и ни търсел, добавих аз, би трябвало да му се помогне да поправи грешката си и положително в бъдеще ще бъде най-верният член на Съюза. Предводителят мислеше:

— Ще се радваме той да ни срещне отново. Но не бихме могли да облекчим пътя му. Сам си утежни повторното намиране на вярата, боя се, че няма да ни види и познае, дори да минем съвсем близо край него.

Ослепял е. Само разкаянието с нищо не помага, милостта не може да се откупи с покаяние, тя изобщо не се откупва. На мнозина вече се е случвало подобно нещо, велики и прославени мъже са били братя по съдба на този младеж. Веднъж в младостта си са били озарени от светлината, веднъж прогледнали, са следвали звездата, но са дошли разумът и присмехът на света, а с тях идва малодушие, идват привидни неуспехи, идват умора и разочарование и така те отново са се загубили, отново са ослепели. Някои цял живот не престават да търсят, но не могат да ни открият и тогава проповядват по света, че нашият Съюз бил само хубаво сказание и не бивало да се оставяш да бъдеш подведен от него. Други са станали упорити заклети врагове и са нанесли на Съюза всички оскърбления и щети, за които са имали възможност.

Всеки път, когато се срещахме с други части на съюзната рат, наставаха чудни празнични дни, понякога във войскови стан се разполагахме стотици, дори хиляди. Странстването не протичаше по непоклатим ред, така че всички участници не трябваше да вървят в повече или по-малко обособени походни колони и в една посока. Нещо повече, безбройни групи бяха на път едновременно, всяка следваше своята звезда и своя предводител, всяка винаги готова да се включи в една по-голяма общност и за известно време да принадлежи към нея, но и не по-малко готова винаги отново да продължи отделно. Някои вървяха по своя път съвсем сами и аз от време на време крачех уединен, когато някакъв знак или зов ме примамваше да тръгна по свой собствен път.

Спомням си една отбрана малка група, с която няколко дни вървяхме и лагерувахме заедно; тази група бе поела на плещите си изтръгването на пленените съюзни братя и на принцеса Исабела от ръцете на маврите в Африка. Говореше се, че членовете й притежавали рога на Юон, а сред тях бяха: поетът Лаушер[14], с когото ме свързваше приятелство, художникът Клингзор[15] и художникът Паул Клее[16]; те не говореха за нищо друго освен за Африка и пленената принцеса и тяхна библия беше книгата за делата на Дон Кихот, в памет на когото мислеха да отклонят пътя си през. Испания.

Всякога беше хубаво да срещнеш такава приятелска група, да присъстваш на нейните тържества и часове на молитвена вдълбоченост, да каниш членовете й на нашите, да слушаш за действията и плановете им, а на прощаване да ги благославяш и да знаеш: те следват своя път, както ние нашия, всеки от тях има мечта, желание, потайна игра в сърцето си и все пак всички се вливат в голямото течение и си съпринадлежат, в душите си хранят същата почит, същата вяра, всички са дали един обет! Срещнах Юп Магьосника, който смяташе да пожъне върховното си щастие в Кашмир, срещнах и Колофино, заклинателя на сенките, който цитираше любимите си откъси от „Приключенията на Симплицисимус“[17], срещнах Луис Жестокия, чиято мечта беше да посади маслинова горичка в светите места и да държи роби, вървеше ръка за ръка с Анселм, тръгнал да търси синята перуника от детството си. Срещнах и обичах Нинон, известна като Чужденката[18], под черните коси очите й гледаха загадъчно, ревнуваше ме от Фатма, принцесата на моя блян, а може би тя самата беше Фатма, без да го знае. Така както ние вървяхме сега, някога са вървели поклонници, императори и рицари кръстоносци, за да освобождават божия гроб или да изучават арабската магия, по този път са странствали испански рицари и немски учени, ирландски монаси и френски поети.

На мен, всъщност по професия бях цигулар и четец на приказки, бе възложено да се грижа за музиката в нашата група и тогава разбрах как великото време издига и увеличава силите на малкия отделен човек. Не само свирех на цигулка и ръководех нашия хор, а събирах още стари песни и хорали, записвах шесто- и осемгласни мотети и мадригали и ги изучавах. Ала не за това искам да разкажа. Мнозина от моите другари и повелители ми бяха много скъпи. Но едва ли някой — тогава привидно удостояван с по-малко внимание — след това е занимавал паметта ми толкова, колкото Лео. Той беше един от нашите слуги (естествено, също доброволци, каквито бяхме и ние) и често, му отреждаха да бъде прислужник на говорителя. Този скромен човек имаше в себе си нещо особено привлекателно, което, без да е натрапливо, ни спечелваше и всички го обичахме. Работата си вършеше с радост, обикновено пееше или тихо свиреше с уста, никога не се изпречваше пред очите, ако не ти бе необходим — идеален слуга. Освен това и всички животни го обичаха, почти винаги имахме някакво куче, тръгнало подире ни заради Лео; той умееше да опитомява птици и да привлича пеперуди. Към Изтока го теглеше желанието му да се научи да разбира езика на птиците по Соломоновия ключ. В сравнение с някои хора от нашата общност, на които, независимо от тяхната стойност и вярност към Съюза, им беше присъщо нещо престорено, изолиращо, нещо тържествено и фантастично, слугата Лео създаваше впечатление на смирен и естествен, бе розовобузест и приветливо невзискателен.

Моят разказ е твърде затруднен поради голямата разноликост на отделните картини от спомените ми. Вече казах, че се движехме ту на малки групи, ту се насъбирахме дружина или дори рат, ала понякога в някоя област изоставах с един-единствен другар или съвсем сам, без шатра, без предводител, без говорител. По-нататък разказването се утежнява и от това, че странствахме не само из простори, а също така и из времена. Устремявахме се към Изтока, но вървяхме и из средновековието или Златния век, преброждахме Италия или Швейцария, но понякога нощувахме в десетия век, живеехме при патриарсите или при феите. По времето, когато оставах сам, често отново откривах местности и хора от собственото ми минало, с някогашната си годеница обикалях гористите брегове на Горен Рейн, с млади приятели гуляхме в Тюбинген, в Базел или Флоренция или бях момче и след учебните часове с другари излизахме да ловим пеперуди или да дебнем някоя видра; или моето общество се състоеше от любимите ми образи от книгите, редом с мен яздеха Алманзор[19] и Парсифал[20], Витико[21] или Голдмунд[22], или Санчо Панса, или ние гостувахме на Бармекидите[23]. Ако в някоя долина отново попаднех на нашата група, чуех съюзните песни и станувах срещу предводителската шатра, веднага ми ставаше ясно, че моят път през детството или язденето със Санчо Панса неотменно принадлежат към това пътуване; защото нашата цел не беше просто Изтокът или по-скоро нашият Изток не бе само една страна, нещо географско беше родината и младостта на душата, беше навсякъде и никъде, беше единение на всички времена. Но съзнавах това само понякога и за миг, а тъкмо тук беше голямото щастие, на което се наслаждавах тогава. Защото по-късно, след като то отново изчезна за мен, видях тези връзки ясно, без да намирам ни най-малка полза или утеха. Ако нещо скъпо и невъзвратимо е изчезнало за нас, имаме усещането на едва разбудени от сън. В моя случай това усещане бе вярно до злокобност, тъй като щастието ми действително се заключаваше в същата тайна, в която и щастието на сънищата — изразяваше се в свободата едновременно да преживяваш всичко мислимо, като в игра да разменяш външно и вътрешно, да отместваш подобно на кулиси време и пространство, защото ние, съюзните братя, пропътувахме света без автомобил или кораб, защото както с нашата вяра надмогвахме разтърсвания от войни свят и го превръщахме в рай, така в миг от настоящето съзидателно призовавахме миналото, бъдещето и опоетизираното.

И отново и отново в Швабия, край Боденското езеро, в Швейцария и навред се срещаха хора, които ни разбираха или по някакъв начин ни бяха благодарни, че съществуваме — ние, нашият Съюз и нашето пътуване към Изтока. Посред трамваите и банките на Цюрих се натъкнахме на Ноевия ковчег, пазен от няколко стари кучета, всички те откликваха на едно и също име, и смело водени през плитчините на нашето трезво време от Ханс С, потомък на Ной, приятел на изкуствата, стигнахме и във Винтертур, един етаж под вълшебния магически кабинет на Щьоклин, посетихме китайския храм, където пред бронзовата Майя горяха ароматни пръчици и черният цар съпровождаше с нежни звуци на флейта тръпнещия тон на храмовия гонг. А в подножието на слънчевата планина намерихме Суон Мали, една колония на сиамския владетел, където ние, благодарни гости, направихме възлияние и кадихме пред каменните и железните изображения на Буда.

Едно от най-хубавите ни преживявания беше празникът на Съюза в Бремгартен, тогава магическият кръг бе плътно сключен около нас. Приети от господарите на замъка Макс и Тили, във високата зала чухме Отмар да свири на рояла Моцарт, видяхме парка, населен с папагали и други говорещи животни, край водоскока слушахме феята Армида да пее и с развети къдри ни кимна черната глава на звездоброеца Лонгус до милото лице на Хайнрих фон Офтердинген[24], В градината пищяха пауните, а Луис говореше на испански с Котарака в чизми, докато Ханс Резом, хвърлил поглед към карнавала на живота, потресен, обещаваше, че ще отиде да се поклони на гроба на Карл Велики. Това бе едно от победните времена на нашето пътуване, с нас прииждаше вълшебната вълна, тя се разливаше навред, местните жители коленичили прославяха красотата, господарят на замъка издекламира стихотворение, в което се говореше за нашите вечерни подвизи, притиснати едно до друго, слушаха и стеклите се около стените на замъка горски животни, а в реката рибните пасажи минаваха в тържествено шествие и ние ги гощавахме със сладкиши и вино.

Всъщност тъкмо тези чудесии преживявания могат да бъдат разказвани единствено на оня, който сам е докоснат от техния дух; в моето изложение те звучат бедно и навярно глупаво, ала всеки, който е съпреживял и отпразнувал дните в Бремгартен, ще потвърди и най-малката подробност и ще я допълни със сто още по-хубави. В спомените ми ще остане завинаги как се преливаха блестящите багри по опашките на пауните, когато луната изгряваше над високите дървета, а на засенчения бряг между скалите изплуваха русалки в сладостно сребристо сияние и под кестеновото дърво при водоскока стоеше самотен слабият Дон Кихот, поел първата нощна стража, при което над кулата на замъка последните фойерверки сипеха искри и толкова леко се стопяваха в лунната нощ, а моят колега Пабло, увенчан с рози, свиреше пред момичетата на персийска тръстикова флейта. Ох, кой от нас би помислил, че толкова бързо ще бъде разчупен вълшебният пръстен, че почти всички ние, също и аз, и аз, отново ще трябва да блуждаем в безмълвната пустиня на заклеймената действителност, така както чиновниците и служителите в магазини след някой гуляй или неделен излет, отрезвени, отново се превиват във всекидневието на кантората!

В ония дни сред нас нямаше човек, способен на подобни мисли. В кулата на замъка Бремгартен в спалнята ми проникваше уханието на разцъфналия люляк, през дърветата чувах ромона на реката в дълбоката нощ, пиян от щастие и копнеж, се спуснах през прозореца, измъкнах се край рицарската стража и край заспалите гуляйджии отвъд, надолу към брега, към шумящите води, към сияйните в белотата си морски русалки и те ме взеха със себе си в глъбината, в луннохладния кристален свят на родината им, където, запленени, мечтателно играеха с короните и златните огърлици от своите съкровищници. Струваше ми се, че в искрящата глъбина преминават месеци, но когато се издигнах нагоре и пронизан от студ, заплувах към брега, бамбуковата флейта на Пабло ехтеше отдалеч, от градините, и луната все още беше високо в небето. Видях Лео да играе с два бели пудела, умното му момчешко лице сияеше от радост. Намерих Лонгус седнал сред храстите с пергаментна книга на коленете, в която нанасяше гръцки и ивритски писмена; думи, от чиито букви излитаха дракони и се виеха разноцветни змии. Той не ме виждаше, вглъбен, рисуваше своите пъстри змиевидни знаци; дълго гледах над превитите му рамене, от редовете на книгата виждах да изскачат змии и дракони, да се вият и безшумно да изчезват в тъмните храсти.

— Лонгус — казах аз тихо, — мили приятелю!

Той не ме чуваше, моят свят му беше далечен, той бе потънал. И встрани под лунните дървета усмихнат се разхождаше Анселм с една перуника в ръка, в унес, той се бе втренчил във виолетовата чашка на цвета.

През дните в Бремгартен отново ни направи впечатление нещо, което вече неведнъж бях наблюдавал по време на нашето пътуване, без истински да се замислям над това, нещо чудесно и малко болезнено. Сред нас имаше много хора на изкуството, много художници, музиканти, поети, тук бяха пламенният Клингзор, непостоянният Хуго Волф[25], скъпият на думи Лаушер и блестящият Брентано[26] — но макар тези творци или неколцина от същата среда да бяха много живи и обичливи, то сътворените от тях образи без изключение бяха несравнимо по-живи и по-красиви, по-радостни и дори по-истински и по-действителни от самите поети и творци. Пабло стоеше там със своята флейта в очарователна невинност и жизнелюбие, неговият поет обаче се прокрадваше като сянка, полуосветен от луната, край брега и търсеше самота.

Доста пиян, подобно на блуждаеща светлинка, Хофман се появяваше между гостите ту тук, ту там, дребен и дяволит, бъбреше непрестанно, и той както всички беше само полудействителна фигура, само полуприсъстваща, не съвсем плътна, не съвсем истинска, докато архиварят Линдхорст[27], който за удоволствие играеше ролята на дракон, с всяко издишване бълваше огън и мощ като автомобил. Попитах слугата Лео защо става така, че понякога един творец на художествени произведения ни се струва само наполовина човек, а образите, създадени от него, изглеждат толкова необоримо живи. Учуден от въпроса ми, Лео ме измери с поглед, после пусна пудела, който носеше на ръце, и каза:

— Същото е и с майките. След като са родили децата, дали са им своето мляко, своята сила и красота, те самите повяхват и вече не привличат никого.

— Но това е тъжно — отвърнах аз, всъщност без особено да се замислям.

— Смятам, че не е по-тъжно от всичко останало — отвърна Лео, — то е може би тъжно, ала и красиво. Законът го налага.

— Законът? — попитах аз любопитен. — Що за закон е това, Лео?

— Законът за служенето. Онова, което иска да живее дълго, трябва да служи. А което иска да господства, не живее дълго.

— Защо тогава мнозина се стремят към господство?

— Защото не знаят закона. Малцината, родени за господство, властват весели и здрави. Другите обаче, които са станали господари просто поради домогване, до един завършват в нищото.

— В какво нищо, Лео?

— Например в санаториумите.

Не доразбрах мисълта, но все пак думите му се загнездиха в моята памет, а в сърцето ми се притаи чувството, че Лео знае най-различни неща, че навярно знае повече от нас, другите, които привидно му бяхме господари.

2

Какво беше накарало нашия верен Лео ненадейно да ни изостави в опасната клисура Морбио Инфериоре? Навярно всеки участник в незабравимото ни пътуване бе разсъждавал над това, ала едва много по-късно, когато почнах донякъде да съзирам истинския ход и скритите връзки на това събитие, пролича, че и то, привидно второстепенно приключение, в действителност означаваше дълбок прелом, изчезването на Лео съвсем не бе случайно, а брънка от веригата на преследвания, с които изконният враг се мъчеше да осуети начинанието ни. В онази хладна есенна утрин, когато бе забелязано отсъствието на Лео и цялото му издирване остана напразно, разбира се, аз не бях единственият, който за първи път усети в сърцето си нещо като предчувствие за беда и надвисваща зла участ. С една дума, в момента положението беше следното: Кръстосали в смел поход половината Европа и голям дял от средновековието, ние станувахме в дълбоко врязана скалиста долина, в дива планинска клисура край италианската граница, и търсехме изчезналия по необясним начин слуга Лео, но колкото по-дълго го търсехме, толкова повече в течение на деня губехме надеждата, че ще го намерим отново, и толкова по-силно всеки от нас се чувстваше пронизан от горчивото усещане, че не само един обичан и приятен човек от нашата прислуга бе претърпял злополука, бе избягал или бе отвлечен от врагове, но че това беше и началото на борба, първият знак на буря, която ще се разрази над главите ни. Целия ден чак до късен здрач прекарахме в дирене на Лео, цялата клисура бе претърсена и докато тия старания ни уморяваха и у всички се надигаше чувството за безуспешност и напразност, беше чудно и злокобно как от час на час се увеличаваше значимостта на изчезналия слуга, нашата загуба, изглежда, ставаше по-тежка. На всеки от нас странниците, несъмнено и на цялата прислуга, не само ни беше мъчно за хубавия, приятен и услужлив младеж, ала той, изглежда, колкото по̀ осъзнавахме неговата загуба, толкова по-необходим ни ставаше: без Лео; без неговото хубаво лице, без неговото добро настроение и неговата песен, без въодушевлението му от нашето голямо начинание като че ли и то самото по тайнствен начин губеше стойността си. Поне на мен ми се струваше така. През изтеклите месеци на пътуването, въпреки всичкото напрежение и някои малки разочарования, никога не бях преживял момент на вътрешна слабост, на сериозно съмнение; никой побеждаващ пълководец, никоя птичка от ластовичето ято на път към Египет не биха могли да бъдат по-сигурни в своите цели, в своето призвание, в правотата на своите действия и стремежи, отколкото бях аз при пътуването. Сега обаче на това съдбовно място, докато през целия синьо-зелен октомврийски ден непрестанно слушах призивите и тревожните викове на нашата стража и с все по-голяма напрегнатост очаквах да се завърне някой пратеник и да бъде разгласена вест, стоях отново разочарован и изправен пред безпомощните лица и сега за пръв път усетих в сърцето си нещо като тъга и съмнение; и колкото повече тези чувства се засилваха, толкова по-ясно долавях: не просто губех вяра, че Лео ще бъде намерен — вече всичко ми изглеждаше несигурно и съмнително, всичко бе застрашено да загуби своята стойност, своя смисъл: нашето другарство, нашата вяра, нашата клетва, нашето пътуване към Изтока, целият наш живот.

И дори да се мамех, когато предполагах, че тези чувства са се появили у всички ни, дори допълнително да се заблуждавах в собствените си чувства и съкровени вълнения и много неща, действително преживени доста по-късно, погрешно да отнасях към оня ден — пак оставаха странните обстоятелства около багажа на Лео! Всъщност независимо от всички лични настроения тук имаше нещо особено, фантастично и все по-заплашително: още в деня при клисурата на Морбио, още по време на усърдното търсене на изчезналия ту един, ту друг от нас установяваше липсата на нещо важно, нещо крайно необходимо от багажа си, което не можеше да открие, и за всеки изчезнал предмет се смяташе, че трябва да е бил в багажа на Лео, макар и той, както всички наши хора, да носеше на гърба си само обичайната ленена раница — една-единствена раница, сега изгубена сред тогава близо тридесет други, изглежда, бе побрала всички наистина значителни неща, който ни придружаваха в пътуването! И при все че е известна, човешката слабост в момента, в който установим липсата на един предмет, той ни се струва с преголяма стойност, най-малкото незаменим в сравнение с всеки, който държим в ръка, и въпреки че в действителност някои от ония предмети, чиято загуба тогава, в клисурата на Морбио, толкова много ни плашеше, после или излизаха наяве, или накрая се оказваше, че не са чак толкова необходими — въпреки всичко за съжаление все пак е истина, че тогава, е, общо взето, оправдано безпокойство, трябваше да уточним загубата на цяла редица твърде важни предмети.

Необикновено и злокобно беше и това: изчезналите предмети, все едно дали по-късно отново се намираха, или не, по важността си се подреждаха стъпаловидно и постепенно в нашите запаси се откриваха винаги тъкмо нещата, чиято липса неоснователно бяхме изстрадали толкова тежко и за чиято стойност много се бяхме заблуждавали. Да, и за да посоча съвсем ясно още тук същинското и най-необяснимото — в течение на по-нататъшното пътуване за наш срам излезе, че всички инструменти, скъпоценности, карти и документи, които мислехме за пропаднали, не ни бяха необходими; сякаш тогава всеки от нас бе напрегнал цялата си фантазия, за да измисли непоправими страшни щети, като че ли всеки се бе старал да представи за изгубено и да оплаква онова, което му изглеждаше най-съществено: първият паспортите, вторият географските карти, трети препоръчителното писмо до халифите, един това, друг онова. И накрая, когато малко по малко се видя, че нещата, които смятахме за загубени, или изобщо не бяха изчезвали, или бяха незначителни и можехме да минем без тях, всъщност остана само една-единствена скъпоценност — безкрайно важен или поне основен и необходим документ, който действително и безвъзвратно бе пропаднал — но мненията по въпроса дали този документ изобщо е бил в нашия багаж и е изчезнал заедно със слугата Лео се разминаваха отчайващо. Въпреки пълното единодушие за високата стойност на документа и за невъзвратимостта на загубата едва малцина се осмелиха (сред тях и аз) с увереност да твърдят, че сме взели този документ със себе си по време на пътуването. Един уверяваше, че сме били сложили нещо подобно в ленената раница на Лео, но това в никакъв случай не бил оригиналният документ, а, естествено, само препис; други бяха готови да се закълнат: никога не се е и помисляло при тръгването да се взема нито този документ, нито копието му, дори че това би било подигравка с целия смисъл на нашето пътуване. Завързаха се разгорещени спорове и по-нататък пролича, че и за съществуването на оригинала (все едно дали сме притежавали, или загубили копието) имаше много взаимно отричащи се мнения. Документът, така се твърдеше, бил депониран при властите в Куфхойзер[28]. Не, казваха други, документът бил погребан в урната, която съдържала праха на нашия покоен Майстор. Глупости, възпротивяха се тогава отново, грамотата на Съюза била написана от Майстора прастари пиктографски знаци, познати единствено нему, по чиято заповед била изгорена заедно с неговия труп и въпросът за тази стара грамота бил без всякакво значение, защото след смъртта на Майстора нямало човек, способен да я разчете; явно обаче било безусловно необходимо да се установи къде се намират четирите (други смятаха, че били шест) превода на старата грамота, направени още докато Майстора бил жив и под негов надзор. Съществували, казваха, китайски, гръцки, еврейски и латински преводи и те били скрити в четирите древни столици на света. Изплуваха още много твърдения и възгледи, някои упорито държаха на своето, други се повличаха ту по един, ту по напълно противоположен довод, а после бързо сменяха гледището си с ново. С една дума, оттогава нямаше никаква сигурност и единство, макар великата идея все още да скрепяше нашата общност.

Колко добре си спомням онези ранни спорове! Те бяха нещо толкова ново и нечувано в нашия дотогава нерушимо единен Съюз! Водеха се с внимание и вежливост, поне в началото, на първо време не се стигаше до сбивания, нито до лични оскърбления или обиди; все още бяхме едно сплотено братство, което противостои на целия свят. И досега чувам гласовете, и досега виждам нашия стан, където се водеха тези първи дебати, гледам как сред необикновено сериозните лица тук и там се люшкат и падат златни есенни листа, забелязвам един от тях на нечие коляно, а друг останал да лежи върху някаква шапка. Ах, и се заслушвам, и постепенно се чувствам все по-потиснат и сплашен, но и посред всички тия разногласия в сърцето си още бях напълно сигурен в моята вяра, тъжно сигурен, че именно в раницата на Лео се е намирал оригиналът, истинската древна грамота, която се бе изгубила и изчезнала заедно с него. Колкото и да ме гнетеше тази убеденост, все пак беше убеденост, бе твърда и даваше сигурност. Естествено, тогава мислех, че на драго сърце бих могъл да сменя убедеността си с по-надеждна. Едва по-късно, след като загубих тази тъжна убеденост и изслушах всички възможни мнения, прозрях какво богатство е била тя.

Но разбирам, че така не може да се разказва за тези събития. По какъв ли начин обаче би могло да се предаде историята на своеобразната общност на душите, на толкова чудно извисения и въодушевен живот? Толкова горещо бих желал — като един от последните останали живи от нашата дружина — да спася нещо от спомена за великото ни дело; на себе си самия изглеждам надживелия господаря си стар слуга, нещо като Паладина на Карл Велики, който опазва в паметта си цяла сияйна поредица от дела и чудеса, чийто образ и възпоминание биха изчезнали заедно с него, ако не му се удаде със слово или картина, с разказ или песен да ги съхрани за идните поколения. Но как, чрез каква ловка игра би се осъществила, как би станала по-лесна за разказване историята на нашето пътуване към Изтока? Не зная, дори самото начало, този започнат с най-добро намерение опит ме води към безбрежното и неразбираемото. Исках просто да се опитам и обрисувам онова, което е останало в паметта ми от протичането и отделните епизоди на нашето пътуване, нищо не ми изглеждаше по-просто. А сега, когато едва-едва съм подхванал своя разказ, засядам при един-единствен незначителен епизод, за който първоначално не бях мислил — момента с изчезването на Лео, и вместо да имам в ръцете си някаква тъкан, държа сноп от стотици объркани нишки, чието оправяне трябва да занимава сто ръце за дълги години, макар всяка отделна нишка, щом посегнеш и я уловиш леко, да става толкова чуплива, че се разсипва между пръстите.

Мога да си представя, че на всеки, който отразява история, му се случва нещо подобно, щом започне да описва събития от някакво време и сериозно държи на истината. Къде е средоточието на събитията, общото, онова, към което те се отнасят и което ги споява, за да възникне нещо като връзка, като причинност, като смисъл, изобщо за да може да се разкаже случилото се на тази земя; оня, който пише история, трябва да намери единства: герой, народ, идея, и следва да представи всичко, което в действителност е станало с безименните, като станало в това измислено единство.

Но Щом е толкова трудно известно количество действително разиграли се и достоверни събития да се разкажат свързано, то в моя случай е много по-тежко, защото поискам ли да се вгледам по-точно, всичко се изплъзва и разпилява така, както и нашата общност, най-силната на света, бе могла да се разпадне. Никъде няма единство, няма среда, няма точка, около която да се върти колелото.

Нашето пътуване към Изтока и общността, станала негова основа, нашият Съюз бяха най-важното, единствено важното в моя живот, нещо, в сравнение с което собствената ми личност изглежда съвършено незначителна. И сега, когато искам да запиша и да съхраня важното или поне част от него, всичко това е само купчина отломки, разпокъсани картини, но те са се отразили в нещо, а това нещо е моето собствено „аз“ и Азът, едно огледало, просветва навред, където го потърся за съвет, но като Нищо, сякаш е повърхностният слой на стъклена плоскост. Оставам перото настрана, наистина с надеждата и с намерението утре или някой друг ден да продължа, нещо повече, още веднъж да започна отново, зад намерението и надеждата, зад целия мой неукротим напор да разкажа нашата история стои и убийствено съмнение — съмнението, зародило се при търсенето на Лео в долината на Морбио. От това съмнение възниква не само въпросът: подходяща ли е за разказване твоята история? То поставя още и въпроса: възможно ли е тя да е била преживяна? Спомняме си примерите, че дори участници в световната война, на които действително не са им липсвали разкази на очевидци, документирана история, понякога също са познавали това съмнение.

3

Докато пишех горното, повторно премислих начинанието си и се опитах да намеря подход към него. Не открих разрешение, все още съм изправен срещу хаоса. Но си дадох дума да не отстъпвам и в момента, в който изрекох този обет, като слънчев лъч ме огря щастлив спомен. Нещо подобно, сетих се аз, много сродно о това, което почувствах сега, усетих в сърцето си и когато потеглихме в поход: тогава също предприемахме нещо наглед невъзможно, и тогава привидно тръгвахме в тъмнина и без посока, нямахме ни най-малкия изглед и все пак в нашите сърца светеше, по-силна от всяка действителност или вероятност, вярата в смисъла и необходимостта на делото ни. През сърцето ми като тръпка премина ехото на онова усещане и в мига на този блажен трепет всичко бе озарено и всичко отново ми се виждаше възможно.

Независимо как ще ми потръгне, реших да наложа волята си. Дори ако трябва десет, сто пъти да започвам отначало моята необикновено трудна за разказване история и винаги да стигам до същата пропаст, за стотен път ще начевам отново; ако не мога да събера образите в едно смислено цяло, то до пределната възможност ще съхраня вярно всеки картинен откъс и при това, доколкото е във властта ми, днес ще си спомням първото, основно начало на нашето велико време: никога да не пресмятам, никога да не допусна да бъда поразен от разумни мотиви, а вината да помня, че вярата е по-силна от така наречената действителност.

Междувременно, естествено, трябва да го призная, направих опит по практичен и разумен начин да се приближа до целта си. Посетих един приятел от младостта ми, казва се Лукас, живее тук в града и редактира вестник, участва в световната война и създаде за нея книга, която много се чете. Лукас ме прие дружески, той видимо се радваше да срещне отново един от някогашните си съученици. Имах две продължителни беседи с него.

Опитах се да му обясня в какво съм затруднен. Пренебрегнах при това всички околни пътища. Откровено му казах, че съм бил участник в онова голямо начинание, за което той положително е чувал, в така нареченото „Пътуване към Изтока“, или в Съюзния поход, или както и обществеността тогава да означаваше голямото ни дело. „О, да“ — усмихна се той с приятелска ирония; разбира се, спомнял си за тази работа, в приятелския му кръг онзи своеобразен епизод, навярно твърде неуважително, най-често бил наричан „Детският кръстоносен поход“. В неговите среди това движение не се възприемало сериозно, слагали го наравно с някакво теософско течение или начинание за побратимяване на народите, но все пак били много удивени от отделни успехи на нашите прояви, потресени четели за уморителното до смърт прекосяване на Горна Швабия, за тържеството в Бремгартен и за предаването на „Тесинското безделническо село“, понякога лелеели мисълта, дали не би могло движението да се отклони и използва в служба на републиканската политика. Но после нали делото видимо се губело като вода в пясък, неколцина от някогашните предводители го изоставили и те дори някак се срамували и вече не искали да си го спомнят, вестите ставали все по-оскъдни и чудно противоречали една на друга, цялата работа била сложена ad acta[29] и забравена, както не едно политическо, религиозно или художествено ексцентрично движение от онези следвоенни години. Нали тогава се били появили толкова пророци и толкова тайни общества с месиански надежди и претенции, а после отново потънали в неизвестност, без да оставят следа.

Добре, неговото гледище беше ясно, то бе подхранено от доброжелателен скептицизъм. Приблизително като Лукас за Съюза и за пътуването към Изтока можеха да мислят всички ония, които наистина бяха слушали неговата история, но без да са я преживели. Нямах намерение да спечелвам Лукас за наш съмишленик, ала въпреки това му дадох някои коригиращи обяснения, например, че Съюзът в никакъв случай не е бил рожба на следвоенните години, а минава през цялата световна история в една наистина понякога подмолна линия, която обаче никога не е прекъсвала, че известни фази на Световната война не са били нищо друго освен етапи на нашата съюзна история и по-нататък, че дори Заратустра, Лаодзъ, Платон, Ксенофонт, Питагор, Алберт Велики, Дон Кихот, Тристрам Шанди, Новалис, Бодлер са били основатели и братя от този съюз. При това той се усмихна тъкмо с усмивката, която очаквах.

— Хубаво — казах аз, — не съм дошъл, за да ви поучавам, а да се поуча от вас. Моето най-съкровено желание е не да напиша някаква история на Съюза (това не би било по силите на цяла армия от добре подготвени учени), а съвсем просто да разкажа историята на нашето пътуване. Не ми се удава дори да се приближа до същината. Въпросът не е в литературната способност, вярвам, че притежавам такава, впрочем тук съм без всякаква амбиция. Не, отнася се за следното: действителността, в която пребивавах някога заедно с другарите си, вече не съществува и макар спомените за нея да са най-скъпото и най-живото, което притежавам, все пак те изглеждат толкова далечни и са от толкова различно естество, като че ли всичко е ставало на други планети и в други столетия или в някакъв трескав сън.

— Познато ми е това! — извика Лукас разпалено, едва сега нашият разговор го заинтересува. — Колко добре ми е познато! Видите ли, точно същото се случи и с мен, с преживяното през войната. Смятах, че съм го преживял и изстрадал с бистър ум и че съм пълен до пръсване с образи, филмовата лента в мозъка ми изглеждаше дълга хиляда километра, но когато седнах на писалището, на моя стол, под покрив, до маса и с перо в ръката, тогава опустошените села, пречесаните гори, земетръсният тътен на барабанния огън, кълбото от тиня и величие, от страх и геройство, от разкъсани кореми и глави, от смъртен страх и смях през сълзи, да, всичко това беше неизразимо далеч, беше само сънувано, нямаше отношение към нищо и отникъде не можеше да се подхване. Вие знаете, че в края на краищата въпреки това написах моята военна книга и че сега тя се чете и обсъжда много. Но видите ли, аз не вярвам, че десет такива книги, всяка десет пъти по-добра и по-убедителна от моята, могат да дадат на благосклонния читател някаква представа за войната, ако той сам не я е преживял. А няма толкова много хора, които да са я изтърпели, но и от ония, които участваха, далеч не всички са я познали и дори ако мнозина от тях действително са я изживели… после те отново са забравили. Може би след глада за преживявания човек не изпитва друг по-силен глад освен за забрава.

Замълча, изглеждаше потънал в размисъл и вглъбен, думите му потвърдиха собствените ми преживявания и разсъждения. След известно време внимателно попитах:

— Но как въпреки всичко успяхте да напишете книгата?

Лукас се поколеба за момент и като се връщаше от мислите си, каза:

— Успях затова, защото бе необходимо. Трябваше или да напиша книгата, или да се отчая — то беше единствената възможност да се спася от нищото, от хаоса, от самоубийството. Под този напор книгата бе написана и тя ми донесе очакваното избавление — просто защото бе създадена, все едно дали е добра или лоша. Това беше едното, главното. И после, при писането; нито за миг не биваше да мисля за друг читател освен за самия себе си или най-многото от време на време за някой близък другар от войната и действително тогава никога не помислих за оцелелите, а винаги за хора, загинали на бойното поле. По време на писането сякаш бях болен от треска или умопомрачен, заобиколен от двама-трима мъртъвци с осакатени тела — тъй възникна книгата.

И изведнъж той отсече — така сложи край на нашата първа беседа:

— Извинете, не мога повече да говоря за война. Не, нито дума, нито една-единствена. Не мога и не желая! Довиждане!

Лукас ме изтласка навън.

При втората ни среща той отново беше спокоен и хладен, отново с лека иронична усмивка и, изглежда, сериозно възприемаше молбата ми и много добре я разбираше. Даде ми няколко дребни съвета, които все пак ми бяха от полза, а в заключение на този последен разговор уж между другото каза:

— Слушайте, вие се връщате отново и отново на епизода с оня слуга Лео, това не ми харесва, като че ли там за вас има подводна скала. Освободете се, хвърлете Лео през борда, той сякаш почва да ви става идея-фикс.

Исках да отвърна, че вероятно без идеи-фикс не би могло да се пишат книги, но Лукас не ме слушаше. Вместо това ме изплаши с най-неочаквания въпрос:

— Наистина ли се казва Лео?

На челото ми изби пот.

— Но да — потвърдих аз. — Разбира се, че се казва Лео.

— Това малкото му име ли е?

Смутих се.

— Не, името му, то е… той се нарича… Не. Не зная, забравил съм го. Лео беше фамилното му име, никога никой от нас не го наричаше другояче.

Още докато говорех, Лукас взе една дебела книга от писалището си и я запрелиства. С приказна бързина той намери и задържа пръста си на едно място в отворената книга. Това беше адресна книга и там, където пръстът му натискаше, стоеше името Лео.

— Видите ли — усмихна се той, — ето тук откривам един Лео. Лео, Андреас, Зайлерграбен 69а. Презимето е рядко, може би мъжът знае нещо за вашия Лео. Идете при него, той навярно ще открие това, което ви е потребно; Не мога да ви го кажа. Времето ми е малко, извинете ме, беше ми много приятно.

Когато притворих зад себе си вратата на дома му, аз се олюлявах от изумление и вълнение. Беше прав, нямаше какво повече да търся при него.

Още същия ден отидох на Зайлерграбен. Намерих къщата и се осведомих за господин Андреас Лео. Обитавал една стая на третия етаж. Понякога вечер и в неделни дни си бил вкъщи, през деня — на работа. Попитах за професията му. Отговориха ми, че се занимавал с различни неща, разбирал от маникюр, педикюр и масаж, оправел също мехлеми и лекувал с билки; в тежките години, когато нямало много работа, от време на време покрай другото се заемал да дресира кучета и да ги стриже. Тръгнах си и стигнах до решението: по-добре да не посещавам този човек или да не му казвам за моите намерения. Но въпреки това бях страшно любопитен да го видя. Ето защо през следващите дни при честите си разходки наблюдавах къщата, отидох дори и днес, тъй като досега все още не бях го зърнал.

Цялата работа ме тласкаше към отчаяние, но ме правеше и щастлив или поне възбуден, напрегнат, тя отново придаваше на мен и на живота ми значимост, а тъкмо това определено ми липсваше.

Възможно е ония практици и психолози, които извеждат всички човешки дела от егоистични подбуди, да са прави. Наистина не мога съвсем да прозра защо човек, през целия си живот служил на едно дело, изоставя удоволствията и благополучието си и се жертва за нещо, с което действително постъпва също както оня, който търгува с роби или бойни припаси и пилее доходите си в разгул. Но без съмнение в словесна битка с такъв един психолог аз веднага бих претърпял поражение и бих бил надговорен, защото нали психолозите са хора, които винаги побеждават. От мен да мине, може и да имат право. Тогава обаче и всичко, което смятам за добро и хубаво и в чието име принасям жертва, е само моя егоистична, бленувана цел. Във всеки случай при намерението ми да напиша нещо като история на пътуването към Изтока е всеки нов ден по-ясно откривах егоистични подбуди, първоначално ми се струваше, че предприемам тази мъчителна работа в името на благородно дело, но все повече и повече вниквах, че с моето описание на пътуването, с пътеписа си не се стремя към нищо друго освен към това, което е желаел и господин Лукас с книгата си за войната, а именно да спася собствения си живот, като отново го наситя със смисъл.

Ако можех само да видя пътя, ако можех да се придвижа с една-единствена крачка напред!

„Хвърлете Лео през борда, освободете се от него!“ — ми беше казал Лукас. Също толкова добре бих могъл да хвърля през борда главата или стомаха си, за да се освободя от тях!

Мили боже, помогни ми малко!

4

Сега отново всичко изглежда по-различно, още не зная дали това тласна делото ми напред, или не, но преживях нещо, сполетя ме нещо, което никога не бях очаквал… или не, все пак не бях ли го очаквал, не бях ли го предчувствал, не се ли надявах и не се ли страхувах също толкова? Да, така го възприемах. И все пак то си остава достатъчно странно и невероятно.

Няколко пъти, двадесет или повече, в часове, които ми се струваха благоприятни, отивах на Зайлерграбен и многократно минавах бавно пред къщата с номер 69а, последните обиколки винаги с мисълта: „Сега ще опитам още един-единствен път и ако нищо не излезе, никога няма да се върна.“ И пак се връщах отново и едва преди две вечери желанието ми се изпълни. И още как се изпълни!

Когато се приближих до къщата, чиято сиво-зелена мазилка вече познавах до всяка пукнатина и всяко олющено място, откъм един от горните прозорци чух да се свири с уста мелодията на малка песен или танц, някакъв шлагер. Още не знаех нищо, но се заслушах, тоновете ме предупреждаваха и у мен почна да се събужда някакъв спомен. Беше обикновен напев, но чудно приятни, леки и прелестно издишани, тоновете излитаха от устните на свирача необикновено чисти, прости и естествени, както звучат птичите песни. Стоях и слушах омагьосан и в същото време странно притеснен, но без да мисля нещо. Или ако все пак мислех, то бе, че този, който свири, трябва да е много щастлив и много обичан човек, щом умее да свири така. Няколко минути стоях на улицата очарован и притихнал и слушах. Покрай мен мина стар човек с хлътнало болнаво лице, като ме видя да стоя там, също се вслуша само за миг, после ми се усмихна и продължи пътя си, но ме погледна с разбиране, красивият му прозорлив старчески поглед говореше: „Остани тук, човече, не всеки ден можеш да чуеш да се свири така.“

Взорът на стареца просветли душата ми, стана ми жал, че той се отдалечи. Едновременно обаче, в същата секунда, забелязах: това свирене е изпълнение на всички мои желания, а свирещият трябва да бе Лео.

Вече се здрачаваше, ала в никой прозорец не гореше светлина. Мелодията с нейните простички вариации завърши, настана тишина. Помислих си: „Сега той ще запали светлината горе“, но всичко, както и преди, беше тъмно. И тогава чух да се отваря врата, а наскоро след това и стъпки по стълбището, къщната порта бавно се открехна и някой излезе, походката му беше същата, каквато преди свиренето — лека, игрива, но стегната, здрава и младежка. Човекът, който вървеше, не беше едър, но много строен, гологлав, и едва сега по усет го познах със сигурност — това беше Лео, не само Лео от адресната книга, самият Лео, нашият мил спътник и слуга, който тогава, преди десет или повече години, с изчезването си ни бе хвърлил в толкова големи тъга и смут. Едва ли не още в мига на първата радост и изненада бих го позовал. Но вече си спомних, чак сега, че и тогава, по време на пътуването към Изтока, толкова много пъти го бях чувал да свири. Това бяха тоновете от някога, а колко странно различно звучаха, днес! Чувство на меланхолия като острие прониза сърцето ми. Колко се беше променило всичко оттогава: небето, въздухът, годишните времена, мечтите, сънят, денят и нощта! Колко дълбоко и колко ужасно се бе променило всичко за мен, щом звуците, свирени с уста, тактът на познатите стъпки само чрез спомена за изгубеното нявга ме засягаха до дън душа и можеха да ми се отразят толкова и благотворно, и болезнено! Мъжът мина близо край мен, гъвкав и бодър, държеше високо вдигната голата си глава, оголена, шията се подаваше от отворена синя риза, хубава и ведра, фигурата му се движеше по здрачната улица едва чуто, той носеше леки сандали или гимнастически обувки. Последвах го без определено намерение — как бих могъл да не го последвам. Той вървеше надолу по улицата и макар стъпката му да бе енергична, лека и младежка, все пак беше здрачна, тя имаше същото звучене, каквото и здрачът, беше сродена и единна с часа, с приглушените звуци, които идваха откъм градския център, с дрезгавината на първите улични лампи, които точно сега се запалваха.

В малкия парк при портата „Санкт Паул“ той сви и изчезна между високите окръглени храсти и аз забързах, за да не го загубя. Ето го, отново се показа, разхождаше се бавно под люляците и акациите. Пътят лъкатушеше в две ленти през ниските храсти, където в края на лехите имаше няколко пейки. Тук под дърветата беше вече истински тъмно. Лео отмина първата пейка, там седеше любовна двойка, следващата пейка беше празна, той приседна, облегна се, отпусна главата си назад и известно време гледа към зеленината и облаците, после от джоба на сакото си измъкна малка кръгла кутия от бял метал, постави я до себе си на пейката, отвинти капака и започна бавно да взема о пръсти от нея нещо, което слагаше в устата си и ядеше с удоволствие. В това време се разхождах насам-натам в началото на алеята, после се приближих до пейката и седнах на другия й край. Той вдигна поглед, обшари със светлите си очи лицето ми и продължи да яде. Това бяха сушени плодове, няколко сливи и половинки кайсии. Хващаше ги с два пръста, леко, натискаше и опипваше всеки плод, слагаше го в устата си и дъвчеше дълго, с наслаждение. Измина доста време, докато извади и последния плод и го погълне. Тогава отново затвори кутията и я прибра, пак се облегна назад и протегна крака; сега видях, че платнените му обувки бяха с въжени подметки.

— Тази нощ ще вали — каза Лео неочаквано, не знаех дали на мен или на себе си.

— Допустимо е — съгласих се някак стеснително, защото ако досега не ме бе познал по фигурата и походката, то беше възможно, нещо повече — аз го очаквах почти определено да ме познае по гласа.

Но не, в никакъв случай не ме позна, дори по гласа, и макар това да отговаряше на моето първоначално желание, все пак изпитах дълбоко разочарование. Не ме позна. Докато той самият в продължение на десет години бе останал все същият и по външност съвсем не бе остарял, то с мен, напротив, нещата стояла по-различно, тъжно различно.

— Така хубаво умеете да свирите — заговорих аз. — Чух ви там отвъд, на Зайлерграбен. Много ми хареса, тъй като по-рано аз самият бях музикант.

— Музикант? — попита ме приветливо. — Това е хубава професия. Отказахте ли се от нея?

— Да, временно, дори си продадох цигулката.

— Така ли? Жалко! Затруднен ли сте? Мисля дали в края на краищата не сте гладен, имам още ядене вкъщи, пък и няколко марки в джоба.

— О, не — казах аз бързо, — нещата не стоят така. Положението ми е съвсем добро, имам повече, отколкото ми е нужно. Но ви благодаря, много приятелско от ваша страна, че искахте да ме поканите. Човек не среща толкова често приятелски настроени хора.

— Смятате ли? Е, да, възможно е. Хората са различни, често те са направо странни. И вие сте странен.

— Аз ли? Че защо?

— Ами ето. Имате достатъчно пари и въпреки това сте си продали цигулката. Музиката не ви ли доставяше радост?

— О, да! Но е възможно от време на време човек на не изпитва радост от нещо, което по-рано е обичал. Случва се музикант да продаде цигулката си или да я запрати срещу стената или художник един ден да изгори всичките си картини. Никога ли не сте чували подобни неща?

— Да. Тогава е от отчаяние, и то ни сполетява. Познавах двама, които се самоубиха. Има глупави хора, на човек може да му стане жал за тях. На някои наистина е невъзможно да им се помогне. Но какво нравите сега, след като нямате цигулка?

— Ех, различни неща. Всъщност не правя много, вече не съм млад, пък и често боледувам. Защо все още говорите за тази цигулка? Това не е толкова важно.

— За цигулката? Понеже се сетих за цар Давид.

— Как? За цар Давид ли? Какво общо има той тук?

— Също е бил музикант. В ранната си младост създавал музика за цар Саул и понякога със свиренето си прогонвал лошото му настроение. А после той самият станал цар, такъв един велик и угрижен цар, с всякакви капризи и мъки. Носел корона и водел войни и всичко друго, което се подразбира, а извършил и някои истински подлости, ала и много се прославил. Но когато мисля за неговата история, виждам, че най-хубавото от всичко е бил младият Давид, който със своята арфа свирел на бедния Саул, и намирам за жалко, че след това го избрали за цар. Той е бил много по-щастлив и по-хубав, докато е бил музикант.

— Разбира се — извиках аз някак ревностно. — Разбира се, тогава е бил по-млад и по-хубав, и по-щастлив. Но човек не се съхранява вечно млад, и вашият Давид с времето би остарял и погрознял и биха му тежали повече грижи, дори да си бе останал музикант. Но в замяна се е превърнал във великия Давид, извършил е делата си и е съчинил своите псалми. Животът все пак не е просто игра.

Тогава Лео се изправи и се сбогува.

— Настъпва нощ — каза той — и скоро ще завали. Не зная много за делата, извършени от Давид, и дали те всъщност са били велики. Да си призная искрено, и за псалмите му не зная вече много. Не бих искал да кажа нищо срещу тях, но че животът не е просто игра, не е в състояние да ми докаже никакъв Давид. Тъкмо това е той, животът, когато е красив и щастлив — една игра. Естествено, от него може да се направи всичко друго — да се превърне в дълг или във война, или в затвор, но така няма да стане по-хубав. Довиждане, беше ми приятно.

Лео тръгна с лека, внимателна и благопристойна походка — чуден мил човек. Вече почти изчезваше от погледа ми, когато у мен рухнаха цялата предишна твърдост и самообладанието ми. Отчаян затичах подире му и от сърцето ми се изтръгна умолително: „Лео, Лео! Нима не сте Лео? Не ме ли познавате вече? Нали бяхме братя в един съюз, а и трябваше да бъдем още. Нали и двамата бяхме поели на път към Изтока. Наистина ли сте ме забравили, Лео? Действително ли не си спомняте нищо за пазителите на короната, за Клингзор и за Голдмунд, за празника в Бремгартен, за клисурата при Морбио Инфериоре? Лео, смилете се!“

Той не избяга, както се страхувах, ала и не се обърна назад; продължи да крачи спокойно, сякаш и дума не бе чул, но ми остави време да го настигна и, изглежда, нямаше нищо против да се присъединя към него.

— Вие сте толкова мрачен и толкова припрян — каза той успокояващо, — не е хубаво, това изкривява лицето и разболява човека. Би трябвало да вървим съвсем бавно, така се успокояваш чудесно. А няколкото дъждовни капки — прекрасни са, нали? Те идват от въздуха като благоухание.

— Лео — умолявах аз, — имайте милост! Кажете ми една-единствена дума, не ме ли познавате вече?

— И тъй — каза той умиротворително и продължи да ми говори като на болен или пиян, — сега отново проличава, че това е само вълнение. Вие питате дали ви познавам? Нали? Че кой човек някога всъщност е познавал когото и да било друг или просто себе си? А аз, видите ли, аз изобщо не съм никакъв познавач на хората. Те не ме интересуват. Кучетата да, виж, тях познавам изключително добре, също птиците, а и котките. А вас наистина не ви познавам, господине.

— Но вие все пак принадлежите към Съюза. И нали тогава бяхте с нас по време на пътуването?

— Аз винаги съм на път, господине, и винаги принадлежа към съюз. Там някои влизат и излизат, постъпват и се отказват, и ги познаваш, и не ги познаваш. С кучетата е много по-просто. Внимавайте, спрете се за миг!

Той вдигна предупредително показалец. Бяхме застанали в тъмната улица при градината, която все повече и повече се покриваше с лека ситна роса. Лео изостри устни и засвири протяжно, трепетливо и не високо, почака някое време, просвири още веднъж и аз малко се уплаших, когато неочаквано съвсем близо до нас зад решетъчната ограда, край която стояхме, от храстите изскочи голямо куче вълча порода и като скимтеше радостно, се притискаше до нея, за да бъде погалено през плетеницата от железа, и телове от пръстите на Лео. Очите на силното животно светеха яснозелени и колкото пъти погледът му попадаше на мен, дълбоко в гърлото му едва-едва се чуваше ръмжене като далечен грохот.

— Това е Некер, вълча порода — каза Лео, като ми представи кучето, — ние сме много добри приятели. Некер, този тук е някогашен цигулар, нищо не бива да му правиш, не бива и да го лаеш.

Стояхме, а през решетката Лео нежно почесваше влажната куча козина. В действителност сцената беше хубава и всъщност много ми харесваше как той се бе сприятелил с животното и каква радост му доставяше това нощно приветствие; но едновременно ми беше и жал и ми се струваше почти непоносимо, че тук Лео имаше за толкова близък приятел това куче от вълча порода и бе приятел с много, вероятно с всички кучета от околността, докато от мен го отделяше един свят на студенина. Приятелството и доверието, до които се домогвах с гореща молба и смирение, явно принадлежаха не само на кучето Некер, а и на всяко животно, на всяка дъждовна капка, на всяка педя земя, по която Лео стъпваше, той изглеждаше постоянно отдаден, непрестанно в едно леещо се свободно вълнисто отношение и общност със средата си, всичко да познава, от всички да бъде познавай и обичан, единствено към мен, който толкова, много го обичаше и изпитваше толкова силна потребност от близостта му, не го водеше никакъв път, единствено от мен той се отделяше, наблюдаваше ме отчуждено и хладно, не ме допускаше в сърцето си, бе ме изтрил от своята памет. Бавно продължихме пътя си, с тихи доброжелателни звуци, благосклонно и с радост от другата страна на оградата го придружаваше кучето, но без да забравя моето досадно присъствие, защото още много пъти в угода на Лео потискаше сърдития тон на отблъскване и враждебност, който се надигаше в гърлото му.

— Простете ми — започнах аз отново, — присъединих се към вас и ви отнех време, а вие, естествено, искате да се приберете вкъщи и да си легнете.

— Защо? — усмихна се той. — Нямам нищо против цяла нощ да се разхождам така, не ми липсва нито време, нито желание, ако за вас не е прекалено.

Лео каза това просто от учтивост, приветливо и видимо без всякакъв страничен умисъл. Но едва бяха произнесени тези думи, и аз изведнъж усетих в главата си и дълбоко във всички стави колко страшно уморен бях и колко трудна ми бе всяка крачка, от безполезното и за мен толкова унизително бродене в нощта.

— Истина е — казах аз сразен, — капнал съм от умора, едва сега го забелязах. Пък и няма смисъл така в нощта и дъжда човек да обикаля и да дотяга на другите хора.

— Както обичате — отвърна той вежливо.

— Ех, господин Лео, тогава, когато Съюзът бе предприел пътуването си към Изтока, вие не говорехте с мен така. Наистина ли сте забравили всичко?… Е, няма никаква полза, не се мъчете да ме понасяте повече. Лека нощ.

Лео бързо изчезна в тъмната нощ, стоях сам, глупав, зашеметен, излъган, бях загубил играта. Той не ме познаваше, не искаше да ме познае, подиграваше ми се.

Върнах се назад по същия път, зад решетъчната ограда кучето Некер лаеше бясно. Сред влажната топлина на лятната нощ зъзнех от умора, от мъка и самота.

И в изминалите години бях преживявал подобни часове. Тогава при всяко такова отчаяние ми се струваше, че бях заблуден странник, стигнал до края на света, и вече не ми оставаше нищо друго, освен да се поддам на сетния копнеж да политна и падна от брега на света в пустотата, в смъртта. Наистина с времето отчаянието се завръщаше често, настойчивият подтик към самоубийство обаче се бе преобразил и почти угаснал. За мен „смърт“ вече не значеше Нищо, не значеше празнота, не значеше отречение. И много други неща се бяха променили. Часовете на отчаяние сега възприемах така, както понякога се възприема силната физическа болка: човек я изтърпява, като се оплаква, или, напротив, упорства, чувства как тя се засилва и увеличава и изпитва ту бясно, ту присмехулно любопитство докъде ще стигне, доколко ще се повиши тази болезненост.

Цялата досада от моя пълен с разочарования живот, който след самотното ми завръщане от неуспешното пътуване към Изтока непрестанно бе губил от стойността и смелостта си, цялото неверие в мен самия и в собствените способности, целият слял завист и разкаяние копнеж по добрите и великите времена, които някога бях преживял, избуяваха у мен като болка, израстваха високи колкото дърво, колкото планина, разширяваха се и поглъщаха всички мои сегашни задачи и историята на пътуването към Изтока и на Съюза, която бях започнал. Сега вече самият успех не ми изглеждаше желателен или ценен. Струваше ми се, че още има стойност само една надежда; чрез моята работа, чрез моята служба в памет на онова възвишено време сам да се пречистя малко, да се избавя и отново да вляза във връзка със Съюза и с преживяното.

Вкъщи запалих лампата, седнах както бях във влажните дрехи и с шапка на главата до писалището и написах едно писмо, написах десет, дванадесет, двадесет страници на жалба, на разкаяние, на гореща молба към Лео. Обрисувах му нещастието си, заклевах го в името на преживяното заедно, на общите нявгашни приятели, оплаквах му се от безкрайните, сатанинските трудности, които осуетяваха моето благородно начинание. Умората отпреди час бе изчезнала, пламнал, седях и пишех. Въпреки всички трудности, пишех аз, бих изтърпял най-лошото, вместо да издам една-единствена съюзна тайна. И няма да се откажа въпреки всичко да завърша своето произведение в памет на пътуването към Изтока и за възхвала на Съюза. Като в треска изпълвах страница след страница с бързо написани букви, без колебание, без вяра; жалбите, обвиненията, самообвиненията избликваха от мен като вода от пропукваща се стомна — без надежда за отговор, само под напора да се разтоваря. Още през нощта пуснах конфузното дебело писмо в най-близката пощенска кутия. Тогава най-после, вече почти се разсъмваше, угасих светлината, влязох в малката мансарда, която ми служеше за спалня, редом с моята всекидневна, и се отпуснах в леглото. Заспах веднага, спах много тежко и дълго.

5

На другия ден, когато след многократното събуждане и ново унасяне в дрямка, с главоболие, но все пак отпочинал, дойдох на себе си, за моя безкрайна изненада, радост и смут намерих Лео в трапезарията. Той седеше на ръба на един стол и изглеждаше така, сякаш доста отдавна ме чака.

— Лео — извиках аз, — вие сте дошли?

— Изпратиха ме за вас — каза той, — от Съюза. Вие сте ми написали писмо, дадох го на старейшините. Очаква ви Високата катедра, можем ли да тръгнем?

Объркан, забързах да си обуя обувките. Неразтребеното писалище още от нощта представляваше нещо разбъркано и отвратително, но в момента едва ли вече знаех какво бях написал преди часове, толкова боязливо и възбудено. И все пак, изглежда, не беше напразно. Нещо се беше случило, Лео беше дошъл.

И изведнъж едва сега схванах смисъла на думите му. Следователно още имаше Съюз, за който вече нищо не знаех, продължаваше да живее без мен и не ме смяташе принадлежащ към него. Още съществуваха Съюзът, Високата катедра, старейшините, те бяха изпратили да ме повикат. При тази вест ме побиваха ту горещи, ту студени тръпки. Нали месеци и седмици наред бях прекарал в града, зает със записките си върху Съюза и нашето пътуване, а не знаех дали и къде още съществуват отломъци от този съюз, дали не съм навярно последната негова останка; да, откровено казано, в известни часове не бях сигурен дори дали Съюзът и моята принадлежност към него някога са били действителност. Но ето че сега Лео чака, пратеник на Съюза, за да ме вземе. Бяха си спомнили за мен, викаха ме, искаха да ме изслушат, а може би и да ме привлекат под отговорност. Добре, бях готов. Бях готов да покажа, че не съм изневерил на Съюза, бях готов да се покорявам. Все едно дали старейшините щяха да ме накажат, или да ми простят, поначало бях готов всичко да приема, във всичко да им дам право и да проявя смирение.

Тръгнахме, Лео вървеше напред и отново, също както преди години, докато наблюдавах него и походката му, трябваше да се удивя колко съвършен слуга все пак бе той. Гъвкав и търпелив, крачеше през уличките пред мен и ми показваше пътя, всецяло водач, всецяло в служба на своята повеля, всецяло действие. Но въпреки това той поставяше търпението ми на немалко изпитание. Съюзът ме бе призовал, Високата катедра ме очакваше, за мен всичко бе поставено на карта, щеше да се реши целият ми бъдещ живот, целият ми изминал живот сега щеше да запази или напълно да изгуби смисъла си, тръпнех от очакване, от радост, от боязън, от задушаващ страх. И пътят, по който Лео ме предвождаше, беше за нетърпението ми почти непоносимо дълъг, тъй като повече от два часа трябваше да вървя след моя водач, по най-чудновати и както ми се струваше, капризни завои. На два пъти Лео ме оставя дълго да го чакам пред някаква църква, където се молеше, известно време, което ми се виждаше безкрайно, той постоя, потопен в съзерцание и мисли, пред старото кметство и ми разказа за основаването му през петнадесетото столетие от един прочут член на Съюза; колкото и според походката си да изглеждаше ревностен, усърден и целенасочен, все пак бях съвсем объркан от заобикалянето, кръженето и лъкатушенето, с които Лео се приближаваше към целта си. Пътят, който ни отне цял предобед, чудесно бихме могли да изминем за четвърт час.

Най-после той ме въведе в сънна улица на предградие и в огромна тиха постройка; отвън тя приличаше на просторна административна сграда или музей. Отначало надлъж и нашир там не се виждаше жив човек, коридорите и стълбищата зееха празни и кънтяха от стъпките ни. Лео започна да търси по коридорите, стълбищата и преддверията. Веднъж внимателно отвори висока врата, надникна в претъпкано художническо ателие, където пред триножник стоеше по риза художникът Клингзор — от колко много години не бях виждал това мило лице! Но не се осмелих да го поздравя, още не бе време за приветствие, мен ме очакваха, бях поканен. Клингзор не ни обърна особено внимание; той кимна към Лео, мен не ме видя или не ме позна, приветливо, но решително ни подкани да излезем, мълком, тъй като не понасяше никой да го смущава при работа.

Накрая, най-високо в необятното здание, ние стигнахме до таванския етаж, където миришеше на хартия и картон и където надлъж по стените, на стотици метри, се виждаха вратички на шкафове, гърбове на подвързани книги и връзки папки: гигантски архив, огромна канцелария. Никого не го бе грижа за нас, всички бяха безшумно заети, струваше, ми се, че оттук бива охраняван целият свят заедно със звездното небе или поне регистриран и държан под наблюдение. Дълго стояхме и чакахме, около нас бързаха безмълвни хора с каталожни картички и номера в ръцете, много чиновници от архива и библиотеката, поставяха се стълби, изкачваха се по тях, асансьори и малки колички се движеха леко и тихо. Накрая Лео запя. Развълнуван, слушах тоновете, някога те ми бяха познати, това бе мелодията на една от нашите съюзни песни.

С подемането на песента мигом всичко се раздвижи. Чиновниците се оттеглиха, залата се удължи до далечини, в които очертанията й се губеха, малки и призрачни, в грамадните помещения на архива на заден план работеха прилежните хора, най-отпред обаче, където беше обширно и празно, залата грандиозно се разшири, в средата й се появиха безчет подредени кресла и както изотзад, така и от немалкото странични врати в помещението занавлизаха мнозина старейшини, които тежко се отправяха към креслата и постепенно насядаха по местата си. Ред подир ред, креслата бавно се запълваха, плавно издигнат, подиумът бе и увенчан от висок трон, който още не беше зает. Внушителният синедрион запълни всичко освен трона. Лео погледна към мен, с очи ме предупреди да бъда търпелив, мълчалив и почтителен и изчезна сред мнозинството; неусетно си бе отишъл и вече не можех да го открия. Ала тук и там между старейшините, които се събираха за Високата катедра, виждах да се явяват познати лица, сериозни или усмихнати, открих фигурите на Алберт Велики, на лодкаря Васудева[30], на художника Клингзор и други.

Най-после настана тишина, говорителят пристъпи напред. Малък и сам, аз стоях срещу Високата катедра, готов на всичко, завладян от дълбок страх, но също и от дълбоко съгласие с това, което щеше да се случи или да бъде решено тук.

Ясен и спокоен, гласът на говорителя прозвуча в залата. „Самообвинение на един избягал от Съюза брат“, чух да оповестява той. Коленете ми се подкосиха. Отнасяше се за моя живот. Но беше добре, всичко трябваше да се върне в руслото си. Говорителят продължи:

— Вие се казвате Х. Х.? И сте били участник в похода през Горна Швабия, в празника от Бремгартен? Избягали сте малко след Морбио Инфериоре? Признавате, че искате да напишете история на пътуването към Изтока? Смятате, че в това ви спъва обетът да пазите мълчание относно съюзните тайни?

Сипеха се въпрос след въпрос, отговарях с „да“ дори и когато не ги разбирах или когато ме ужасяваха.

За кратко време старейшините се съвещаваха помежду си с шепот и жестове, после говорителят отново излезе напред и обяви:

— С настоящето самообвинителят бива упълномощен да сподели открито които и да са от известните му съюзни закони и съюзни тайни. Освен това целият съюзен архив се поставя на негово разположение за работата му.

Говорителят се оттегли и старейшините се раздвижиха, отново изчезваха бавно, някои към дъното на помещението, други през изходите, в огромното пространство настъпи тишина. Страхливо се огледах наоколо, тогава видях върху някаква канцеларска маса пред мен да лежат листове хартия, които ми се сториха познати, и когато ги взех в ръка, открих моята работа, моята будеща толкова грижи рожба, започнатия ми ръкопис. На синята обложка пишеше „История на пътуването към Изтока, записана от Х. Х.“ Спуснах се към ръкописа, препрочетох пестеливо ситно изписаните, многократно зачерквани и коригирани страници на текста, целият припрян, целият жаден за труд, целият завладян от чувството, че най-после сега ще мога да завърша своята задача след височайшето одобрение, дори с подкрепа. Като помислех, че вече никакъв обет не връзва езика ми, като си представех, че мога да разполагам с архива, с тази бездънна съкровищница, то задачата ми изглеждаше по-голяма и по-почетна откогато и да било.

Колкото повече се зачитах в страниците на моя ръкопис, толкова по-малко ми харесваше написаното, преди, дори и в часовете на най-силно отчаяние, никога не бях го намирал така безполезен и объркан, както сега. Всичко ми се виждаше много срамно и глупаво, най-ясните връзки преобърнати, най-разбираемото забравено, на преден план се бяха промъкнали само странични и незначителни неща! Трябваше да се започне съвсем отначало. Така както препрочитах ръкописа, следваше изречение подир изречение да зачерквам и докато изличавах, хартията се огъна и ясните заострени букви се разпаднаха на някакви изящни откъслеци от форми, на чертички и точки, на кръгчета, на цветенца и звездички, страниците се покриха като тапети с приятна безсмислена орнаментна тъкан. Скоро там вече нямаше нищо от моя текст, напротив, остана много неизписана хартия за работата ми. Съсредоточих се, изясних си: естествено, по-рано за мен не бе възможно да си създам безпристрастна и неоспорима представа, тъй като всичко се отнасяше до тайни, чието споделяне ми бе забранено от съюзната клетва. Действително бях търсил изход в едно обективно историческо изложение, несъобразено с по-високите взаимоотношения, цели и намерения, просто се ограничавах до лично преживяното. Но нали се бе видяло докъде водеше това. Сега, напротив, нямах никакво задължение да пазя тайна и мълчание и никакви ограничения, бях най-официално овластен и в добавка неизчерпаемият архив бе отворен за мен.

Беше ясно: дори и досегашната ми работа да не би се разтворила в орнаментика, аз трябваше съвсем наново да започна цялото, наново да го основа и изградя. Реших за въведение да напиша кратка история на Съюза, за неговото основаване и учредяване. Километричните безкрайни, огромни каталози с фишове, които лежаха по всички маси и се губеха в далечина и здрач, можеха да ми дадат отговор на всеки въпрос.

Първоначално реших да направя проверка на архива чрез избор на случайни места — разбира се, трябваше да се науча да работя с този огромен апарат. Преди всичко друго, естествено, потърсих грамотата на Съюза.

„Съюзна грамота — се казваше в каталога, — вижте раздел «Хризостомос»[31], цикъл V, строфа 39,8“. Правилно, намерих раздела, цикъла, строфата с голяма лекота, архивът беше чудесно подреден. И ето че държах грамотата на Съюза в ръцете си! Бях предварително подготвен за това, че няма да я чета. Всъщност и не можех да я чета. Беше написана с гръцки букви, както ми се струваше, а гръцки разбирах само донякъде; но това беше някакъв много старинен, своеобразен шрифт, чиито знаци въпреки привидната яснота в огромната си част оставаха нечетливи, а и текстът изглеждаше записан на диалект или на някакъв таен език на посветени, от който само рядко долавях някоя дума сякаш отдалеч по подобия и аналогии. Но още не бях обезкуражен. Макар да оставаше неразчетена, от нейните писмена у мен се надигаха силни възпоминания, образите оттогава, които виждах особено прояснени до осезаемост, и отново образа на моя приятел Лонгус — как в здрачената градина чертае гръцки и еврейски писмена, а те изчезват като птици, дракони и змии в нощта.

Разлиствайки каталога, изтръпнах от ужас пред изобилието, което ме очакваше тук. Попаднах на някои познати думи и на добре известни имена. Тръпнещ, се натъкнах и на собственото си име, но не се осмелявах да проверя в архива за него — кой би понесъл присъдата на един всезнаещ съд над себе си? В замяна намерих например имената на художника Паул Клее, с когото се познавах от времето на пътуването и който бе приятел на Клингзор. Потърсих техните номера в архива. Там открих емайлирана златна плочка, видимо прастара, върху която беше изрисувана или гравирана детелина, едното от трите й листенца представляваше синьо корабче с платно, второто пъстролюспеста риба, а на третото като върху телеграмна бланка имаше написано:

Снегът е с багра синя,

а Паул — детелина[32].

Изпитвах някаква меланхолна радост да чета отново за Клингзор, за Лонгус, за Макс и Тили, не можех да устоя и на желанието да узная нещо повече за Лео. На каталожната карта за Лео бе отбелязано:

Cave!

        Archiepisc. XIX. Diacon. D. VII,

                cornu Ammon.6

                                        Cave![33]

Двукратното предупреждение „Cave!“ ми направи впечатление, но сърце ми не даваше да проникна в тайната. С всеки нов опит обаче почнах все повече и повече да осъзнавам каква невиждана планина от материал, от познания, от магически формулировки съдържаше този архив. Той обхващаше, така ми се струваше, най-малкото целия свят.

След ощастливяващи или объркващи излети до много области на науката често се връщах към фиша „Лео“ от каталога с все по-неудържимо и растящо любопитство. Всеки път двойното предупреждение „Cave!“ ме плашеше и караше да се отдръпвам, но докато с пръсти ровех касета с други карти от каталога, очите ми попаднаха на думата „Фатма“ — с указанието:

Princ orient 2

noct, mill. 983

        hort. delic. 07[34]

Потърсих и намерих съответното място в архива. Там имаше малък медальон, който можеше да се отваря и съдържаше миниатюрното изображение на пленително красива принцеса, която в момента ми напомняше за всичките хиляда и една нощи, за всички приказки от младежките ми години, за всички мечти и желания от онова велико време, когато, за да тръгна към Фатма и Изтока, изслужих годината на послушничеството си и обявих, че искам да бъда приет в Съюза, Медальонът беше завит във виолетова копринена кърпичка, тънка като паяжина, помирисах я — ухаеше неизразимо далечно и мечтателно нежно на принцеса от Изтока. И когато вдъхнах този далечен, тънък, омаен аромат, внезапно ме овладя свръхсилно прозрение: в каква прелестна магия тогава бе забулено странстването към Изтока, как това странстване се осуети от коварни и в основата си неизвестни препятствия и как бавно-бавно вълшебството се бе разсеяло и оттогава каква пустота, трезвост и студено отчаяние бяха станали за мен въздухът, който дишах, хлябът, напитката ми. Не можех повече да виждам нито кърпичката, нито портрета, толкова гъст бе воалът на сълзите, които се стичаха от очите ми. Ах, днес, чувствах аз, портретът на арабската принцеса не би успял да ме направи неуязвим срещу света и ада, да ме направи рицар, поел на кръстоносен поход, днес би била необходима друга, по-силна магия. Но колко сладък; колко невинен и свят бе блянът, след който бе поела младостта ми и който ме беше превърнал в четец на приказки, в музикант, в послушник и ме бе отвел чак до Морбио.

Някакъв шум ме разбуди от моята вглъбеност, злокобно от всички страни ме гледаше безкрайната дълбочина на помещението на архива. Като светкавица ме прониза нова мисъл, нова болка: аз, наивникът, исках да напиша историята на този Съюз, аз, който от милионите ръкописи, книги, картини, символи на архива не бях в състояние да разгадая или дори да схвана и една хилядна. Смазан, неизразимо глупав, неизразимо жалък, неразбиращ сам себе си, изсушен до прашинка, аз се виждах да стоя сред тези неща, с които ми бе позволено да поиграя малко, за да почувствам какво значи Съюзът и какво аз самият.

През многото врати влязоха старейшините, бяха неизброими, някои, макар и през сълзи, още можех да позная. Съзрях Юп Магьосника, открих архиваря Линдхорст, преоблечения като Пабло Моцарт в многото редици от кресла — те леко се издигаха назад и ставаха все по-тесни; над високия трон, който образуваше връх, видях да искри златен балдахин.

Говорителят пристъпи напред и обяви:

— Съюзът е готов чрез своите старейшини да произнесе присъда над самообвинилия се Х., който се чувства призван да премълчи тайните на Съюза и който сега прозря колко чудато и богохулно бе намерението му да напише историята на едно пътуване, до което не бе дорасъл, и историята на един съюз, в чието съществуване бе престанал да вярва и на който вече бе изневерил.

Той се обърна към мен и извика със своя ясен глас на херолд:

— Самообвиняеми Х., Съгласен ли си да признаеш съда на старейшините и да се подчиниш на неговата присъда?

— Да — отвърнах аз.

— Самообвиняеми Х. — продължи той, — съгласен ли си да бъдеш изправен пред съда на старейшините без председателството на Върховния сред върховните, или държиш да те съди Старейшината на старейшините?

— Съгласен съм — казах аз, — все едно дали ще бъде при или без неговото председателство.

Говорителят искаше да отвърне нещо, но тогава от дъното на залата прозвуча нечий кротък глас:

— Старейшината на старейшините е готов лично да произнесе присъдата.

Звученето на този кротък глас събуди у мен чуден трепет, дълбоко от пространството на залата, от пустинните хоризонти на архива се задаваше мъж, тих и спокоен беше неговият вървеж, дрехите му искряха от злато, при пълното мълчание на събраните той наближаваше и аз познах походката, познах движенията, накрая познах и лицето му. Това беше Лео в празничен и разкошен орнат, той се изкачваше покрай редовете на старейшините като папа към престол. И сякаш прелестно чуждоземно цвете издигаше блясъка на своята украса нагоре по стъпалата, всяка от редиците на старейшините ставаше, за да го поздрави, когато минаваше. Грижлив, смирен и служещ, Лео носеше това сияйно достолепие смирен, както благочестив папа или патриарх отличителните си знаци.

Дълбоко очарован и обладан от очакването на присъдата, бях готов покорно да я приема, все едно дали ще бъде наказание, или помилване; не по-малко обаче бях развълнуван и покъртен от това, че тъкмо Лео, някогашният носач и слуга, сега стоеше начело на целия Съюз и беше готов да ме съди. Но още по-развълнуван, изумен, смаян и щастлив бях от великото откритие на този ден, че Съюзът съществува както някога, съвършено непоклатим и могъщ, че не Лео, не Съюзът бяха тези, които ме бяха изоставили и разочаровали, а само аз бях толкова слаб и толкова глупав да тълкувам неправилно собствените си преживявания, да се съмнявам в Съюза и да разглеждам пътуването към Изтока като неуспешно, а себе си като оцелял и хронист на една завършена и изчезнала като вода в пясък история, докато не бях нищо освен беглец, обезверил се и станал изменник. В това откритие се таяха ужас и щастие. Дребен и смирен, стоях в подножието на Високата катедра, от която някога бях приет за брат в Съюза, от която някога бях посветен в послушничество и получих съюзния пръстен и също като слугата Лео бях изпратен на пътешествие. И сред всичко това на сърцето ми легна нов грях, нов необясним пропуск, нов позор: вече не притежавах съюзния пръстен, бях го изгубил и дори не знаех кога и къде, до днес не бях забелязал липсата му.

Междувременно заговори Старейшината на старейшините, заговори украсеният със злато Лео, с хубав, кадифен глас, кротки и даряващи щастие течаха думите му, кротки и даряващи щастие като слънчевата светлина.

— Самообвинителят — произнесе той от Високата катедра — имаше възможност да се избави от някои свои заблуждения. Много неща свидетелстват срещу него. Може да бъде разбираемо и твърде извинително, че не е останал верен на братята си, че е прехвърлил собствената си вина и глупост на Съюза, че е почнал да се съмнява в неговото по-нататъшно съществуване и че притежава чудатата претенция да бъде историк на Съюза. Но всичко това не тежи много. Това са, нека самообвинителят ми позволи израза, просто послушнически глупости. И те се приключват с нашия лек присмех над тях.

Поех дълбоко дъх и по цялото възвишено събрание прелетяха бегли усмивки. Това, че най-тежките ми грехове, дори моята заблуда, че, Съюзът повече не съществува и аз съм единственият, останал верен, Старейшината на старейшините разглеждаше само като глупост, като детинщина, беше за мен огромно облекчение, едновременно най-строго ми показваше границите, към които трябва да се придържам.

— Но — продължи Лео и сега кроткият му глас зазвуча мрачен и сериозен, — но могат да се удостоверят и други, много по-сериозни грехове на обвиняемия и най-лошото е, че за тия прегрешения не се явява като самообвиняем, а, изглежда, абсолютно нищо не знае за тях. Той съжалява дълбоко, че в мислите си е бил несправедлив към Съюза, не може да си прости, че в слугата Лео не е съумял да прозре върховния владетел на Високата катедра Лео, и е близо до идеята да види обхвата на своята невярност. Но докато взема прекалено сериозно тези греховни мисли и глупости и едва в същия момент облекчен съзнава, че те могат да бъдат ликвидирани с усмивка, той упорито забравя действителните си простъпки, чийто брой е легион и всяка от които е достатъчно тежка, за да заслужи голямо наказание.

Сърцето ми страхливо пърхаше в гърдите. Лео се обърна към мен:

— Обвиняеми Х., по-късно вие ще прозрете прегрешенията си и ще ви бъде посочен пътят, по който за в бъдеще да ги избягвате. И само за да ви покажа колко малко разбирате собственото си положение, сега ще ви запитам. Спомняте ли си за вашето преминаване през града, когато ви съпровождаше слугата Лео, който като пратеник трябваше да ви доведе пред Високата катедра? Да, вие си спомняте. А спомняте ли си как минахме покрай кметството, покрай църквата „Санкт Паул“, покрай катедралата и как слугата Лео се отби в храма, за да коленичи за малко в благоговение, а как вие самият не просто отказахте да влезете с него и да прочетете молитва в противоречие с четвъртия принцип на вашия съюзен обет, но и нетърпеливо скучаехте отвън, докато изчаквахте досадната церемония, която ви изглеждаше толкова излишна и не беше за вас нищо друго освен противно изпитание за егоистичното ви нетърпение? Да, вие си спомняте. Да, със самото си държане пред вратата на катедралата потъпкахте с крака всички основни изисквания и нрави на Съюза, вие проявихте неуважение към религията, презряхте един съюзен брат, възмутен се отказахте от възможността и поканата за молитвено смирение. Грехът би бил непростим, ако във ваша полза не говореха особено смекчаващи вината обстоятелства.

Сега вече ме срази. Сега постави на обсъждане всичко, не нещо странично, не просто глупости, той беше повече от прав. Улучи ме в сърцето.

— Ние не искаме — продължи Старейшината на старейшините — да изброяваме всички прегрешения на обвиняемия, не бива да го съдим по буквата на закона. И знаем добре, че само нашето предупреждение стига, за да се събуди съвестта му и той да се превърне в разкайващ се самообвинител.

И все пак, самообвиняеми Х., бих ви посъветвал да извикате пред съда на собствената си съвест още няколко други ваши дела. Следва да ви припомня вечерта, в която търсехте слугата Лео и желаехте той да открие във вас брат от Съюза, макар това да бе невъзможно, щом вие самият вече бяхте неузнаваем като такъв. Трябва ли да ви напомня нещата, които лично разказахте на слугата Лео? За продажбата на вашата цигулка, за отчаяния, глупав, тесногръд и самоубийствен живот, който от години водите?

И още едно, братко Х., не бива да премълча. Наистина е възможно в оная вечер слугата Лео в мислите си да е бил несправедлив към вас. Да приемем, че е било така. Слугата Лео вероятно е бил твърде строг, твърде разумен, може би не е проявил достатъчно снизхождение и чувство за хумор към вас и вашето състояние. Но има и по-високи инстанции и по-неподкупни съдии от слугата Лео. Как звучи присъдата на създателя над вас, обвиняеми? Спомняте ли си кучето Некер? Спомняте ли си за отблъскването и осъждането, което то ви изрази? Кучето е неподкупно, то не е страна, не е съюзен брат.

Лео замълча. Да, Некер, кучето вълча порода, разбира се, то се отнесе към мен отрицателно и ме осъди. Аз казах „да“. Присъдата ми беше произнесена още от кучето, още от мен самия.

— Самообвиняеми Х. — отново повиши глас Лео и сега от висотата, от златния блясък на неговия орнат и на балдахина гласът му звучеше толкова студен, ясен и пронизващ като гласа на Командора, когато в последното действие се явява пред вратата на Дон Жуан, — самообвиняеми Х., вие ме изслушахте. Казахте „да“. Вие, така предполагам, вече изрекохте присъдата си.

— Да — потвърдих с тих глас, — да.

— Това е, допускаме ние, отчаяната присъда, която вие сам сте си произнесли.

— Да — прошепнах аз.

В този момент Лео се вдигна от трона и кротко разпери ръце.

— Обръщам се към вас, старейшини. Вие чухте, вие знаете какво се е случило със съюзния брат Х. Това е съдба, която не ви е чужда, някои от вас са я преживели сами. До този момент обвиняемият още не знае или не се осмелява истински да повярва, че неговото отцепване и неговото заблуждение са били изпитание. Той дълго не е отстъпвал, години наред е понасял това, да не знае нищо за Съюза, да бъде сам и да вижда разрушено всичко, в което е вярвал. Накрая обаче все пак не съумя да се крие и измъква по-дълго, мъката му бе станала твърде голяма, а вие знаете, че когато мъката е достатъчно голяма, тя тласка напред. Чрез изпитанието брат Х. беше доведен до отчаяние, а отчаянието е последица от всеки сериозен опит да се разбере и да се оправдае човешкият живот. Отчаянието е резултат от всеки сериозен опит да се устои на живота с добродетел, със справедливост, с разум и да се отговори на неговите изисквания. От едната страна на това отчаяние живеят децата, от другата — несъбудените. Обвиняемият Х. вече не е дете, но още не е и съвсем буден. Той е потънал в отчаянието. Ще го изброди и така ще осъществи второто си послушничество. Ние отново му казваме „добре дошъл“ в Съюза, чийто смисъл още не е дорасъл да разбере. Връщаме му загубения пръстен, който слугата Лео бе съхранявал за него.

И говорителят вече носеше пръстена, целуна ме по бузата и го постави на пръста ми. Едва съзрял пръстена, едва усетил металната хладина върху своя пръст, в паметта ми веднага изплуваха стотици неща, стотици необясними пропуски. Преди всичко се сетих, че на пръстена на равни разстояния има четири камъка, че е съюзен закон и че обетът изисква всеки ден най-малко веднъж бавно да въртиш пръстена на пръста си и при всеки от четирите камъка да си припомняш едно от четирите основни предписания на оброка. Не само бях загубил пръстена, без дори да забележа, че липсва, и през всички тия страшни години никога не бях си припомнял четирите основни предписания и не бях ги казвал наизуст. Веднага се опитах да си ги преговоря наум. Имах предусет за тях, те още лежаха в мен и ми принадлежаха така, както принадлежи на паметта едно име, което в следващия момент ще изровиш, но в първия не можеш да намериш. Не, всичко в мен оставаше безмълвно, не можех да кажа наизуст правилата, бях забравил дословния текст. Бях ги забравил, много години вече не бях повтарял тези правила, много години не бях ги следвал и свято спазвал и въпреки това се бях смятал за верен на Съюза.

Когато видя как съм смутен и много засрамен, говорителят ме потупа успокояващо по рамото. И отново чух словото на Старейшината на старейшините:

— Обвиняеми и самообвиняеми Х., вие сте оправдан. Трябва да ви бъде съобщено още, че братът, оправдан в един такъв процес, има задължението да встъпи в дружината на старейшините и да заеме едно от техните кресла, докато устои проверката на своята вяра и покорност. Формата на изпитанието е свободно избираема. Отговори сега, брате Х., на моя въпрос. Готов ли си за проверка на твоята вяра да опитомиш диво куче?

Потръпнах.

— Не, не мога — извиках аз отказа си.

— Готов и съгласен ли си по наша заповед незабавно да изгориш архива на Съюза така, както сега говорителят ще изгори една част от него пред очите ти?

Говорителят излезе напред, посегна към добре подредените кутии с фишове, протегна двете си ръце към тях, препълни шепи със стотици картички и за мой ужас ги изгори над един мангал.

— Не — откликнах аз, — не бих могъл и това.

— Cave, frater[35] — назова ме Старейшината на старейшините, — бъди предупреден, бунтовни брате! Започнах с най-леките задачи, които са необходими за най-малката вяра. Всяка следваща задача ще бъде по-тежка и по-тежка. Отговори: готов и съгласен ли си да провериш сведенията на нашия архив за теб самия?

Скова ме студ, дишането ми едва не секна, но разбрах: въпрос след въпрос ставаха все по-тежки и по-тежки, не можех да се измъкна, без да попадна на по-лошо, поех дълбоко дъх, изправих се и казах „да“.

Говорителят ме отведе до масите, където имаше стотици кутии с фишове, потърсих и намерих буквата „Х“, намерих името си и дори първо на моя прадядо Еобан, който преди четиристотин години също е бил член на Съюза, след това се появи собственото ми име, указанието:

Chattorum г. gest. ХС.

civ. Calv. infid. 49[36]

Листът трепереше в ръката ми. В това време старейшините един подир друг ставаха от креслата си, подаваха ми ръка, поглеждаха ме в очите, после всеки си тръгваше, Високата катедра се опразни, накрая слезе от трона Старейшината на старейшините, протегна ми ръка, погледна ме в очите, усмихна ми се със своята смирена, покорна и патриаршеска усмивка и последен изчезна от залата. Стоях сам, листчето в лявата ми ръка ме препращаше да търся отговор в архива.

Не можех да надмогна себе си и веднага да направя крачката и да питам архива за мен самия. В колебание стърчах сред празната зала и гледах как се простират надалеч кутиите, шкафовете, нишите и кабинетите; струпването на всички ценности на познанието, които трябваше да се усвоят. От страх пред собствената ми карта, а също толкова и от изгаряща жажда за знание си позволих да изчакам малко с личното ми дело и още да посъбера едни или други сведения, необходими и важни за мен и за моята история на пътуването към Изтока. Естествено, отдавна знаех, че всъщност тази моя история бе осъдена и погребана и че никога не бих я написал до края. Но пък си бях и доста любопитен.

В една от кутиите с фишове видях лошо поставена карта да стърчи косо над другите. Приближих се, изтеглих я, на нея беше написано:

Morbio Inferiore

Никоя друга ключова дума не би могла по-кратко, по-точно да характеризира най-дълбоката същност на любопитството ми. С леко разтуптяно сърце потърсих мястото в архива. Това беше едно чекмедже, побрало сравнително много документи. Най-отгоре лежеше копие от описание на клисурата при Морбио, взето от стара италианска книга. Под него на осмина лист имаше кратки вести за ролята, която Морбио е играл в съюзната история. Събраните данни се отнасяха за пътуването към Изтока, и то за етапа и групата, към която и аз бях принадлежал. Нашата група, така бе записано тук, при своето пътуване стигнала до Морбио, там била подложена на изпитание, което не издържала: изчезването на Лео. Макар че би трябвало да ни ръководят правилата на Съюза и макар да съществуваха предписания, в случай че съюзна група би останала без предводител, и те да ни бяха строго напомняни в началото на пътуването. Но от момента, в който се бе разбрало, че Лео е изчезнал, цялата наша група бе загубила ум и вяра и затънала в съмнения и безполезни спорове; и накрая цялата общност, противно на съюзния дух, се раздели на групи и се разпръсна. Подобно обяснение за бедата от Морбио вече не можеше да ме изненада толкова много. Напротив, бях необикновено учуден от това, което можах да прочета по-нататък относно разцепването на нашата група. Установи се, че не по-малко от трима съюзни братя бяха направили опит да напишат историята на пътуването ни и да изобразят преживяванията при Морбио. Един от тримата бях аз, съвършено чисто копие и от моя ръкопис се намираше в чекмеджето. Другите два ръкописа прочетох с най-удивителни чувства. Всъщност и двамата автори описваха събитията от оня ден не твърде различно от начина, по който го бях направил сам, и въпреки това колко по-различно звучеше за мен! У единия прочетох:

„Изчезването на слугата Лео неочаквано и жестоко разкри пропасти от разединение и безпомощност, които разкъсаха нашата досега привидно толкова здрава сплотеност. Някои от нас знаеха или действително предусетиха веднага, че Лео нито е претърпял злополука, нито е избягал, а тайно е бил отзован от съюзното ръководство. Но за това колко лошо издържахме изпитанието, разбира се, никой от нас не можеше да мисли без най-дълбоко разкаяние и срам. Едва Лео ни бе изоставил, и на нашата вяра и единодушие се сложи край, сякаш от невидима рана изтичаше червената животворна кръв на нашата група. Отначало избухнаха различия в мненията, после открити спорове по най-безполезни и най-смешно дребнави въпроси. Спомням си например, че нашият толкова обичан и многозаслужил капелмайстор, цигуларят Х. Х., изведнъж излезе с твърдението, че избягалият Лео отнесъл в раницата си между другите скъпоценности и прастарата свята съюзна грамота, прастария ръкопис на Майстора. По този въпрос дни наред се спореше най-сериозно. Символично взето, абсурдното твърдение на Х. Х., разбира се, беше забележително смислено: всъщност стана така, сякаш с изчезването на Лео нашето малко съединение напълно бе загубило благословията на Съюза, връзката с цялото. Един печален пример беше тъкмо този музикант Х. Х. До деня в Морбио Инфериоре сред най-верните и най-вярващите съюзни братя, освен това, като човек на изкуството, обичан въпреки някои слабости на характера си, един от нашите най-дейни членове, а сега той изпадна в размисъл, в депресия и неверие и в службата си стана повече от небрежен, почна да проявява непоносима нервност и свадливост. Когато в края на краищата един ден изостана от похода и вече не се яви, никому не мина през ума да се спрем заради него и да го търсим, дезертьорството му беше очевидно. За съжаление той не бе единственият и накрая от нашата група не остана някой…“

Намерих същото място и у другия историк: „Както със смъртта на Цезар за древния Рим настава време на разруха или както с дезертьорството на Уилсън[37] запада световната демократична мисъл, така и нашият съюз рухна след неблагополучния ден при Морбио. Доколкото тук може да се говори за вина и отговорност, за това крушение бяха виновни двама на вид безобидни братя — музикантът Х. Х. и Лео, един от слугите. Те и двамата, до този момент обичани и верни привърженици на Съюза, макар и да нямаха особено разбиране за неговото световноисторическо значение, именно двамата един ден изчезнаха безследно и не без да отнесат със себе си някои скъпи предмети и важни документи, от което можеше да се заключи, че двамата клетници са били подкупени от могъщите противници на Съюза…“

Ако паметта на този хронист е толкова помътена и лъжовна, макар той видимо да докладва с особена преданост и с чувство за голяма достоверност — къде остава тогава стойността на другите мои записки? Ако биха се намерили още десет разказа от други автори за Морбио, за Лео и за мен, вероятно всичките десет биха се отричали взаимно и биха будили подозрение един срещу друг. Не, бяха безсмислени и нашите историографски старания, не бе необходимо те да бъдат продължавани, нито четени, спокойно можеха да бъдат оставени да събират прах в това чекмедже на архива.

Усетих в мен да се надига ужас от всичко, което навярно още можех да узная през този час. Как се разместваше, променяше и разкриваше всичко и всичко в тези огледала, как присмехулно и недостигаемо лицето на истината се криеше зад всички тези доклади, контрадоклади и легенди! Кое още беше истина, кое още беше за вярване? И какво би останало, ако аз също узнаех още нещо за себе си, за собствената ми личност и история от сведенията на архива?

Трябваше да бъда готов за всичко. И изведнъж повече не можех да понасям неизвестността и очакването, наситено със страх, забързах към отделението Chattorum res gestae. Потърсих моето подразделение и номер и застанах пред чекмеджето, обозначено с името ми. Това беше една ниша и когато отдръпнах тънката завеса пред нея, тя не съдържаше нищо писмено. Там нямаше друго освен една фигура, стара и видимо поовехтяла статуетка от дърво или восък с бледи цветове, като че беше особен род божество или варварски идол, тя, при първия поглед, който й отправих, беше за мен напълно неразбираема. Тази фигура всъщност се състоеше от две, те имаха общ гръб. Известно време се взирах в нея разочарован и учуден. После ми направи впечатление една свещ, закрепена в метален свещник в стената на нишата. Там имаше и кибрит; запалих свещта, сега вече странната двойна форма беше ярко осветена.

Съвсем бавно тя се разбулваше за мен. Съвсем бавно и постепенно започнах да предусещам, а после и да откривам какво изобразява. Тя представляваше фигура, всъщност това бях аз и този мой образ беше неприятно слабоват и полудействителен, беше с почти изтрити черти и в целия му израз имаше нещо неудържимо слабо, умиращо и желаещо смъртта, и изглеждаше като скулптурна работа с наслова „Преходност“ или „Тленност“ или нещо сходно. Другата фигура, напротив, тази, която бе срасната с моята, цъфтеше в ярки багри и форми и тъкмо когато почнах да разгадавам на кого прилича, именно на слугата и старейшината Лео, открих на стената втора свещ; запалих и нея. Едва сега забелязах как двойната фигура, която наподобяваше мен и Лео, не само ставаше малко по-ясна и с по-голяма прилика, но изглеждаше още, че и повърхността на фигурите беше прозрачна и че тяхната вътрешност можеше да се види като през стъклото на шише или ваза. И в сърцевината на фигурите съзрях да се движи нещо, да се движи бавно, безкрайно бавно, както се раздвижва заспала змия. Там се извършваше нещо, подобно на много бавно, кротко или непрекъснато стичане или стапяне; и наистина нещо се стопяваше или сълзеше от моето копие към образа на Лео и аз схванах, че моят образ бе започнал все повече и повече да преминава в Лео и да струи, да се приближава към него и да го прави по-силен. С времето, така проличаваше, цялата материя от единия образ ще се влее в другия и ще бъде един-единствен — Лео. Той трябваше да расте, а аз да се смалявам.

След като станах, огледах се и се мъчех да проумея видяното, в паметта ми отново оживя един кратък разговор, който някога в празничните дни от Бремгартен бях имал с Лео. Бяхме беседвали за това, че поетичните образи са по-живи и по-действителни, отколкото образите на поетите, които са ги сътворили. Свещите догоряха и угаснаха, почувствах се обзет от безкрайна умора и желание за сън и тръгнах да си потърся място, където бих могъл да легна и да спя.

Нюрнбергско пътуване

Посвещавам на моите приятели Фриц и Алис Лойтболд

Авторът на тези спомени от едно пътешествие няма щастието да се числи към хората, които съзнават ясните причини за действията си; той няма и щастието да вярва в съществуването на такива причини нито у себе си, нито у другите. Причините, така ми се струва, винаги са неясни, причинността не се таи някъде в живота — само в мислите. Наистина съвършено одухотвореният, напълно надрасналият природата човек би трябвало да е способен да открива в живота си непрекъсната причинност и би било справедливо да смята за единствени причините и подбудите, достъпни на неговото съзнание — нали той всецяло е изграден от съзнание. Но все пак никога не съм срещал такъв човек или бог, а за нас, другите хора, си позволявам да съм скептичен по отношение на всички мотиви за някое действие или събитие. Няма хора, които да действат „по причини“, те просто си въобразяват това и преди всичко се опитват в интерес на суетата и добродетелта да го внушат и на останалите. При мен самия във всеки случай постоянно и винаги бих могъл да установя, че подтиците за действията ми се намират в сфери, до които не достигат нито разумът, нито моята воля. И ако днес си поставя въпроса какво собствено бе причина за есенното ми отпътуване от Тесин към Нюрнберг — странстване, което продължи два месеца, — страшно се обърквам и колкото по-внимателно се вглеждам, толкова повече причините и подбудите се разклоняват, разцепват и разделят и най-сетне стигат до далечни, отминали години, но не като праволинеен низ от причини, а мрежа с много бримки от такива нанизи, така че накрая това безобидно и случайно пътуване в безброй точки изглежда предопределено от нявгашния ми живот. Мога да обхвана само няколко от най-грубите възли на тази плетеница. Когато преди години веднъж бях за кратко време в Швабия, един от моите тамошни приятели, който живее в Блаубойрен, се оплака, че не съм го посетил, и аз му обещах: при следващото си пътуване из страната ще поправя този пропуск. Външно погледнато, това беше първата подбуда за моето пътуване. Но още самото обещание имаше странични и скрити причини, които по-късно ясно открих. С каквото и удоволствие да се срещам отново със стар приятел, зарадван от моето посещение, то все пак съм човек, който обича удобствата, страни от хората, плаши се от пътешествия, комуто мисълта за пътуване с влак и на немного дълги разстояния не изглежда особено приятна. Не, онова, което ме накара да дам обещание, не бе само приятелството или дори вежливостта, то имаше и нещо друго в зародиша си, зад името Блаубойрен се криеха очарование и тайнственост, прилив от реминисценции, спомени и изкушения. Първо, Блаубойрен беше приятно, старо швабско градче и седалище на манастирско училище, каквото аз самият посещавах като момче. По-нататък, в Блаубойрен и тъкмо в оня манастир можеха да се видят прочути и скъпоценни неща и особено един готически олтар. Във всеки случай тези доводи от сферата на историята на изкуството трудно биха ме задвижили. Но тогава в понятието Блаубойрен зазвуча и още нещо, нещо едновременно швабско и поетично и за мен с необикновена прелест. При Блаубойрен се намираше прочутото Кльоцлеблай, в Блаубойрен, в Блаутопф, някога бе живяла красивата Лау и тази красива Лау от Блаутопф под земята плувала до избата в „Ноненхоф“, където се явявала в открит извор и се полюшвала във вода до гърдите, както казва хронистът на нейната история[38]. И оттук, от прелестните фантазии, които витаеха около вълшебните имена Блау и Лау, се засили моят копнеж по Блаубойрен. Едва много късно догоних това с разум и установих, че видът на Блаутопф и на красивата Лау и нейния извор в „Ноненхоф“ беше онова, за което лелеех мечти, и че от този извор бликаше готовността ми за едно пътуване до Блаубойрен. Винаги съм намирал, че не само аз, но и хората, на които можеш да завидиш, че умеят да откриват причините за своите дела, в действителност никога не са подтиквани и ръководени от тези причини, а винаги от влюбеност и нямам нищо против да изповядвам подобна влюбеност, защото тя принадлежи към най-силното и най-хубавото от младежките ми години. В младостта ми две женски фигури от художествени произведения като прелестни образци настройваха моите поетични и чувствени фантазии, и двете красиви, и двете тайнствени, и двете обливани от води: красивата Лау от „Джуджето“ и красивата къпеща се Юдит от „Зеленият Хайнрих“[39]. Вече от много, от премного години не бях мислил и за двете, отдавна не бях изговарял техните имена, отдавна не бях препрочитал историите им. А сега изведнъж при мисълта и думата „Блаубойрен“ отново видях красивата Лау до гръдта във вода, белите й ръце, опрени на каменната ограда на извора, и се усмихнах — и вече ми бе известен подтикът за моето пътуване. И освен красивата Лау, която едва ли смеех да се надявам, че ще срещна в някогашното й обиталище, с тези звуци и фантазии кръгове бе преплетен споменът за младостта ми и за нейния голям свят от мечти, за поета Мьорике, за прастари швабски думи, игри и приказки, за наречието и местността на моето детство. За мен нямаше подобно вълшебство нито в бащината къща, нито в града на детските ми години; твърде често ги бях виждал отново и твърде издълбоко ми бяха изтръгнати. Тук обаче в образа и звученето на Блаубойрен бе съсредоточено всичко, което още живееше в мен от сърдечното ми отношение към младостта, родината и народа. И всички тези отношения, спомени и чувства стояха под знака на Венера, на красивата Лау. Разбира се, по-силна магия човек не можеше да си въобрази.

Междувременно всичко това още дремеше у мен и нищо не бе проникнало в съзнанието ми, засега цялото пътуване бе само обещание — можех да го осъществя след две или след десет години. Тогава в един пролетен ден получих покана за литературно четене в Улм. Ако беше пристигнала в друг момент, бих постъпил по същия начин, както и с всички останали — работата би приключила с изпращането на пощенска картичка с вежлив отказ. Сега обаче поканата от Улм не дойде в обикновен момент, а в особен, във време, когато животът ми струваше неимоверни усилия, когато наоколо си виждах само грижи, бреме и нерадост и никакви ведри изгледи и когато всяка мисъл за промяна, за обрат, за бягство ми бе добре дошла. Затова не написах обичайната любезна картичка, а повторно прочетох поканата, този път вече с разбудената мисъл, че Улм се намира съвсем близо до Блаубойрен, и я оставих за един или два дни на писалището си. Тогава дадох съгласие, но с единственото условие: четенето не бива да се състои в студена зима, а през есента или пролетта. Хората от Улм го определиха за началото на ноември и аз заявих, че не възразявам, разбира се, не без малката Reservatio mentalis[40], с която, гледам на всяко съгласие, дадено за далечен срок, с тайното съпровождащо чувство „ако после се наложи, нали винаги с една телеграма можеш да се откажеш“. Е, сега беше пролет, а ноември още далеч и аз не мислех твърде често за тази уговорка. Имах други вълнения и грижи, по-близки, по-неотложни, и ако понякога се сещах за работата, която предстоеше в Улм, то си спомнях за нея по-скоро с известно неудоволствие, че отново се поддадох да бъда изкушен за начинание, в чиято стойност не вярвах и което в края на краищата би станало за мен досадно задължение. Певци, виртуози или актьори, чиято професия се изразява в излизания пред публика, трябва да се примирят с досадното обстоятелство, че за половин или цяла година предварително са задължени в определени дни и часове, както налага професията им, независимо от настроението или каприза на момента, и по всяко време да са в състояние да упражняват своето изкуство. Но на писателя, на тихия рядко пътуващ селски жител и кабинетен човек, при някои условия мисълта, че на дванадесети по-другия месец неотменно трябва да се яви за литературно четене в този или онзи град, му се вижда ужасна. Колко лесно тъкмо по това време би могъл да заболее! Колко лесно може да се случи тъкмо тогава да настане неговото благоприятно за работа време, да се появи добрият час, за който често толкова дълго напразно чака, а после посред най-плодоносната работа да е принуден за дни да остави всичко настрана, да стяга куфари, да разучава разписания, да пътува, да спи в чужди градове и хотелски легла и да чете стиховете си пред чужди хора, стихове, към които в момента навярно няма никакво отношение и вече му изглеждат надживени и глупави. И така, поетът често наистина има да изкупва нещо неприятно, когато се остави да бъде изкушен за литературно четене поради суета, желание за печалба или пътешествие.

Хората с установена организирана дейност, свикнали всеки ден да започват работа в осем или в два часа, а след една телеграма за най-кратко време да потеглят на далечно пътешествие, тези хора, за които свободният следобед вече е равнозначен на малък рай, които преживяват удоволствията с часовник в ръка, нямат представа по колко безделнически произволен, своенравен и прахосващ времето начин един поет съсипва съмнителния си живот! Наистина има и поети, които, верни на дълга, вършат работата си с известна ритмичност и постоянство, упорито прекарват сурови часове на писалището, сутрин започват работа в определен час и са се приучили да не възприемат както лошото време, така и акустичните смущения на околния свят, да устояват и срещу собствените капризи и леност — на тези героични благородни мъже съм готов да развързвам връзките на обувките, но би било безнадеждно начинание да се мъча да им подражавам. Що се отнася до собствената ми личност, вярвам, че никой порядъчен и работлив човек вече не би ми подал ръка, ако знае колко малка стойност има за мен времето, как пропилявам дни и седмици, дори месеци, в какви игри разхищавам живота, си. Никакъв началник, никаква длъжност, никакво правило не ми предписва кога да ставам сутрин и кога да лягам вечер, кога да работя и кога да почивам, над моята работа не стои никакъв срок. И може би е дело на дявола. Дали за някое стихотворение от три строфи ще употребя един следобед или три месеца. Когато някой ден ми се види твърде хубав, за да го използвам за работа, му оказвам чест чрез разходки, рисуване с акварели и безделие. Когато за мен денят е твърде сив или твърде задушен, твърде студен или твърде топъл, за да работя, аз го проигравам, като чета на канапето или рисувам с цветни моливи, изпълвам листа със заплетени фантазии или изобщо оставам в леглото, особено ако е зима, а освен това имам и болки. Ако съм сложил настрана писалката си или изпитам потребност да размишлявам над връзката между индийската и китайската митология или ако при утринната разходка съм срещнал някоя красива жена, тогава бездруго не си помислям за работа. Но макар работата да не е моята сила и всъщност да ми е противна, въпреки това стремежът за постоянна готовност за труд за мен е върховен дълг. Действително имам време, в което мога нищо да не правя, но нямам време за пътешествия и за общуване, за въдичарство или за други хубави неща. Не, трябва винаги да съм близо до работното си място, сам, несмущаван, във всеки момент готов за евентуална работа. Ако за утре съм поканен на вечеря в Лугано, това ми пречи, защото не зная дали тъкмо тогава няма да долети един от хубавите редки мигове, в които ми запява вълшебната птица и ме зове удоволствието, насладата от труда. За един безделник от моя тип, който все пак винаги тайно в себе си би искал всеки ден да бъде готов за работа, едва ли има нещо по-противно от обстоятелството месеци наред предварително да знае, че на тази и тази отдавна определена дата трябва да се яви тук или там и да извърши определена работа.

Ако бях склонен да оправдая своя стихиен и пропилян живот, то, разбира се, във всеки случай бих могъл да приведа няколко точки за оневиняването си. Бих говорил за това, че в моменти на истински труд, макар и само няколко пъти в годината, за мен не съществува никакво време, никакво здраве, никаква пречка нито ден, нито нощ, че тогава фанатично, като факир, забравил света и себе си, се хвърлям във вихъра на работата, от който после се завръщам уморен, смален и съсипан. Бих споменал още, че моето пилеене на времето не е просто леност и безредие, а и съзнателен протест срещу най-налудничавия, най-безумния и най-свят принцип на съвременния свят, а именно, че времето било пари. Сам по себе си изразът, естествено, е напълно правилен, времето лесно може да се превърне в пари, както електрическият ток лесно, се превръща в светлина и топлина. Безумното, лудешкото и подлото в този най-глупав от всички човешки принципи е само това, че „парите“ безусловно биват поставени като означение на най-висока стойност. В действителност въпреки всички привидни доказателства, които могат да служат за опровержение, съм празноскитащ, пилеещ времето си човек, който обича удобството и се бои от работата, а за другите пороци изобщо да не говорим. Нека ме презират, нека ми завиждат за това, никой освен мен не знае колко скъпо плащам за пороците си. Е, нека бъде така. Но следва да кажа още една дума против догмата „времето е пари“, защото е най-тясно свързана с историята на моето пътуване. Отвращението ми от тази догма на модерния свят и от самия модерен свят — подразбирам цялата машинна култура — е толкова голямо, че където е възможно, не смятам за достойно да се приспособявам към законите на подобен свят. Например докато днес минава за постижение в един ден да изминеш хиляда и повече километра с влак, аз намирам за недостойно човек да издържи по-дълго от четири до пет часа в пътуващ вагон и за пътуване, за което на другите стига едно денонощие, ми е потребна цяла седмица. За приятелите, у които тук и там гостувам по време на пътуванията си, понякога това може в известна степен да е досадно, защото, когато на някое място ми е що-годе приятно, често за много дни настръхвам срещу по-нататъшното пътуване, срещу опаковането на багаж и цялото неприятно и изморително суетене по гарите и железниците. Към житейските правила на много мъдреци спада и следното: „Всеки ден живей така, като че ли ти е последният!“ Е, а кой би искал в последния си ден да диша пушек, да влачи куфари и да се промъква през бариери на перони и да изпълнява всички жалки манипулации, които принадлежат към пътуването с влак? Единствено приятното е, че без право на избор си затворен в купе с други хора, но колкото и хубаво да е това, най-често след няколко часа загубва вълшебството си. А ако се появи щастлив случай и в купето на влака ти се падне да седиш с човек, предопределен да стане твой сърдечен приятел и без когото вече не би искал да живееш, би трябвало да си съвсем некадърен, ако след известно време не успееш да го уговориш да слезете заедно на някоя хубава гара и дори да го възхваляват, всякога въздейства върху другите, неизтерзаните, здравите, по забавен начин напълно противоположно като израз на буйно отприщена жизнерадост и веселост, от която здравите се удрят по бедрата, хилят се и цвилят; а после настроението им винаги се разваля и се чувстват малко обидени, когато от време на време прочитат вест от рода на тази, че много обичаният, популярният и преуспяващ комик Хикс необяснимо как в пристъп на меланхолия се хвърлил и се удавил.

Нека ми бъде простено, че имам толкова много излишно време и се впускам ту в едно, ту в друго, но веднага ще се върна към темата си. Или ако не ми се удаде, тогава хората ще се запитат: Може ли да има значение какво разказва за някакво пътуване човек като мен, човек, който избягва железницата и въпреки това я използва, човек, настроен прахоснически, който постоянно дебне възможност да се разсее, да проиграе и пропилее дните си, допуска да бъде поканен за литературно четене, макар да мисли крайно скептично за този вид дейност, и за когото непризнаването и осмиването на сериозния, действително модерен, прилежен и трудолюбив живот е станало неприятен спорт? Не, в никакъв случай не може да бъде важно какво казва един романтик за някакво пътуване, а който въпреки това пожелае да чуе този шегобиец, ще го направи при опасността шегобиецът, по маниера на хумористите, постоянно да губи от погледа си своята привидна тема и мъчително да я търси. Възможно е той да е един вид хуморист, а за хумористите — могат да пишат каквото си искат — всякога и всички техни заглавия и теми са само предлог, в действителност те всички и всякога имат една-единствена тема: чудната тъга, скръбност и — нека ми бъде позволен изразът — мръсотия на човешкия живот и удивлението, че този клетнически живот въпреки това може да е толкова хубав и приятен!

Следователно нещата с пътуването ми стояха така: Лятото беше настъпило, мелодията на моя сегашен живот не бе станала по-ведра, притискаха ме грижи отвън и старите, любими утешения — рисуването и четенето на книги — бяха загубили много от своята благост, защото страдах от непрестанни болки в очите, които наистина познавах от предишните години, но днес бяха нови за мен по сила и продължителност. Ясно долавях, че пак бях стигнал до тъжния край на едно изпълнено желание и че сега животът ми съобразно с това трябваше да мине под някакъв друг знак, за да добие отново смисъл. В някои години и чрез известни жертви бях сполучил да си създам отшелнически кът, където, скрит и съвсем сам, седях в моята килия и можех да се отдавам на игри и пороци, на размишление и фантазиране, на четене и рисуване, на пиене на вино и на писане, и така тази жад беше утолена, бях извел опита докрай, очите ме боляха и работата, заедно с четенето и рисуването, вече не беше щастие и от сегашното състояние, което отначало изглеждаше не особено мъчително и в чийто огън бях обгорен, трябваше да се появи ново състояние, нов опит от живота, някаква нова инкарнация, както толкова често бях преживявал това и преди. Сега бе съдбоносният миг да изтърпя страданието, да затворя очи, да се примиря и да приема участта си. От тази гледна точка пътуването до Улм, което трябваше да стане в началото на ноември, ми бе добре дошло. И нищо друго да не влееше, пак щеше да донесе промяна, нови картини, нови хора. Щеше да прекъсне самотата, да ме принуди да вземам участие, да проявявам внимание, да се насоча към външното. Е, хубаво, за мен то беше желано. Вече започнах по малко да чертая планове. Преди литературното четене в Улм исках да посетя Блаубойрен, непременно преди, нямах желание да отида там, при хубавата Лау и при моите приятели, и да нося със себе си обезсърчаването и отвращението, които често ме връхлитаха след подобни начинания. Значи следваше да тръгна на път в края на октомври. Но от моето тесинско село до Блаубойрен беше далеч, налагаше ми се да разделя дългото пътуване на малки приятни части и да ги направя поносими и лесни за изтърпяване. Във всеки случай реших да включа престой в Цюрих, където имах приятели и можех да остана без страх, че ще бъда изложен на хотелски несгоди, да се насладя малко на градския живот, на музика, на хубаво вино, на кино, може би и на театър. Освен това колкото по̀ пресмятах, толкова по̀ ми се струваше, че пътешествието ще излезе твърде скъпо, а хонорарът за литературното четене в Улм не беше предвиден за човек, за когото еднодневното пътуване много лесно се превръща в седмично.

Ето защо нямах абсолютно нищо против, когато неочаквано и от Аугсбург дойде покана за литературно четене. Аугсбург, както знаех, се намира недалеч от Улм; само на около два часа път с железница, така че за там нямаше да ми бъде нужна междинна спирка. Насрочих четенето в Аугсбург два дни след това в Улм и се споразумяхме. Моето пътуване вече бе станало малко по-важно и малко по-вероятно, тъй като сега щях да видя не само Улм и Аугсбург, старите швабски градове, а от Аугсбург бе естествено да прескоча и до Мюнхен, където също имах неколцина приятели и където преди много години, някога, дълго преди войната, преживях добри и радостни дни.

Междувременно, се обадих на моите приятели в Цюрих, Улм и Мюнхен, желанието ми за пътуване бе повишено от получените радостни отговори и покани и след дълго премисляне започна да ми изглежда възможно да измина за един ден пътя от Цюрих до Блаубойрен. Наистина тогава трябваше да тръгна от Цюрих още сутринта в седем или осем часа, а това за края на октомври ми се виждаше мрачно ранен час, но в последна сметка и аз можех да направя малка жертва; и с усмивка си записах влаковете.

През летните месеци главното ми занятие не е литературата, а рисуването, и така, докато ми позволяваха очите, истински прилежно седях под кестените в покрайнините на нашите красиви гори, рисувах с акварел ведрите хълмове и села около Тесин, за които още преди десет години си бях въобразил, че никой човек на земята не ги познава с такава сърдечност, с каквато аз, и оттогава смятах, че съм ги опознал още по-дълбоко. Папката с рисунките ми бе набъбнала и пак кротко и незабележимо както всяка година нивите пожълтяха, утрините станаха по-хладни, вечерните планини по-наситено виолетови и към моята зелена багра трябваше да примесвам все повече жълто и червено; изведнъж полята опустяха, червената земя изискваше „мъртвешка глава“, и боя от бреш, а царевичните ниви бяха златни и бледоруси, бе дошъл септември и започваше яснотата на ранните есенни дни. В никое друго време, както в тези дни, не долавям призива на тленното, в никое друго време на годината не попивам в себе си цветовете на земята толкова жадно и едновременно толкова грижливо, както пиячът изпива последната чаша от благородното вино на някоя годишна реколта. И в моето рисуване, по отношение на което съм малко честолюбив, имах незначителни успехи, продадох няколко рисунки, а едно немско месечно списание бе съгласно да илюстрирам статията на един писател за тесинския пейзаж, вече бях видял отпечатъците за картините и получил своя художнически хонорар и с удоволствие се забавлявах с мисълта, че може би ще сполуча напълно да се избавя от литературата и да си изкарвам прехраната с по-приятното ми занятие на художник. Затекоха няколко хубави дни. Но след като в радостта бях пренапрягал очите си и вече не можех да рисувам, а есента по много признаци ставаше все по-доловима, ме обзе неспокойствие. Щом сегашният ми живот беше в състояние на упадък, щом все пак бях решен на промяна, на преобразование и пътуване, нямаше никакъв смисъл да чакам дълго. Реших да отпътувам към края на септември.

Но ето че изведнъж се струпа много работа. Ако тръгнех на път още сега, трябваше да приготвя багаж за дълги седмици — нямах намерение през всички тези седмици да водя живот на странник, а пътем спокойно да се отбивам тук и там, може би да рисувам, може би да пиша. Във всеки случай исках да, взема нещата си за рисуване и доста добре подбрани книги. Дрехите и бельото трябваше да бъдат прегледани, копчетата пришити, дупчиците репризирани, всички ракли и чекмеджета бяха отворени. В последния момент пролича, че черният костюм за четенията вече не беше в добро състояние, налагаше се човек да се позанимае и с него. А преди куфарът да бъде затворен, дойде и друга покана за литературно четене, от Нюрнберг, с изискването да отида там направо от Аугсбург. И това трябваше да бъде премислено. Нюрнберг съвпадаше чудесно с моето пътуване, за образования човек, който посещава градове, той беше едва ли не неизбежна добавка към Улм и Аугсбург. И тъй, аз се съгласих, но не за датата след Аугсбург, а пет дни по-късно. Това време чудесно би стигнало разстоянието между Аугсбург и Нюрнберг да се измине по достоен начин.

И сега вече можех да отпътувам. Първата ми цел беше Цюрих. Възнамерявах оттам да намина към Баден на река Лимат, където са лековитите серни извори, да престоя и се подложа на едно спокойно лечение. Но след като големият ми куфар бе изпратен и аз стоях готов за път с малкия багаж, септемврийското слънце засия така силно, а лозите бяха така отрупани със зрели сини гроздове, че би било грях сега да потеглиш за хладния сив Цюрих. Че как не бях се сетил за гроздобера, който щях да пропусна! Да разопаковам нещата си и да оставам тук, още веднъж да се връщам към преживяното състояние, от което все пак исках да се измъкна, не биваше и да мисля. Но в Локарно имах приятели, които не бях виждал много отдавна. Там можех да започна своя нов живот, без да се сбогувам със слънцето и с гроздето. Тръгнах за Локарно.

Тук ме плениха градчето и местността, познати ми от прадалечно време, с всяка малка долина, през която протича поток, и всеки зид край нивите, в чиито пукнатини растат дребна папрат и червени карамфили, местност, която и през войната на три пъти, макар и за кратко време, ме бе приютявала и утешавала и отново ми бе връщала чувството за радост и благодарност. Приятелите ми от Локарно бяха много добри хора. Тъкмо тогава градът беше избран за седалище на дипломатическа конференция и се бе заел да се обновява и разкрасява. Беше чудесно и ако господин Щреземан[41] по време на престоя си в Локарно би седнал на една от най-хубавите пейки на пиацата, то неговият костюм би се изцапал, защото всички те току-що бяха боядисани с блажна боя.

Постъпих добре, Локарно беше великолепно начало за моето пътуване. Подядох министрите с още няколко килограма от сладкото грозде, което зрее по хубавите слънчеви склонове на Брион и Гордола, и след дълга самота отново изпитах удоволствието да седя с приятели, да бъбря и с уста и очи да изразявам това, което от миг на миг оживява в човека, а по заобиколния път през перото винаги губи най-доброто и най-самобитното си. В никое изкуство не съм дотолкова дилетант и начинаещ, колкото в изкуството да се общува, но и никое не ме очарова повече от него в редките часове, когато мога да му се отдам в благосклонна среда. Над Тамаро дните изгряваха един от друг по-сияйни и макар чудесният тесен крайбрежен път на Риваппана вече да няма вълшебството на самотата и затънтеността, каквито преди двадесет и дори допреди десет години човек с наслада откриваше там, този езерен кът все още бе приветливо убежище. И щом човек оставеше зад себе си близостта на хотела и няколкото най-известни пътища за излети и проникнеше в стръмната населена планинска местност, сякаш се озоваваше отвъд Европа, отвъд времето, сред камъните и храстите, сред гущерчетата и змиите в бедна, но топла и приветлива земя, пълна с багри и малки нежни очарования и прелести. Тук в миналите години изучавах гущерчетата, пеперудите и скакалците, ловях скорпиони и божи кравички, тук направих и първите си художнически етюди, тук, придружаван от едно прибягнало бездомно куче на име Рио, преживях горещи хубави дни в странстване без път и пътека. Навсякъде още бе запазен дъх от миналото, навсякъде неочаквано малки знаци на спомените — ъгълът на една къща, някаква градска ограда — ме връщаха към часовете на размисъл и изцеление, които в най-тежките времена на прежния си живот бях намирал там. Всъщност през целия си живот освен към моя роден град в Шварцвалд питаех истински синовни чувства само към тази област около Локарно и у мен те още бяха опазени и това ме радваше.

Останах в Локарно четири или пет дни и още на третия ден започнах да долавям едно от благотворните въздействия на пътуването, за които преди почти не бях мислил. Не получавах никаква поща. Всички грижи, които носеха пратките, цялата ангажираност, всички прекомерни изисквания към очите, сърцето и настроенията ми изведнъж бяха изчезнали. Наистина знаех, че това е само един забранен за лов сезон и че в следващото селище, където ще остана малко по-дълго, цяла купчина вехтории, най-малкото писмата, щяха да ми бъдат изпратени. Но днес, днес и утре, а и вдругиден нямаше да има никаква поща и аз бях човек, рожба божия, моите очи и мисли, часове и настроения принадлежаха единствено на мен и на приятелите ми. Никаква редакция не ме предупреждаваше, никакъв издател не си искаше коректурите и никакъв колекционер на автографи, никакъв млад поет, никакъв гимназист не се обръщаше към мен с молба за съвет по повод на свое съчинение, нямаше никакви заплашителни и укорителни писма от някакъв германски патриотарски съюз, нищо такова, нищо освен тишина, освен спокойствие! Боже мой, щом преживее няколко дни, без да получава поща, едва тогава човек вижда каква камара отпадъци и несмилаем баласт е трябвало да поглъща през целия си живот ден след ден! То е точно така, както ако за известно време не чете вестници (отдавна вече го правя) и после засрамен си изяснява с какви нищожни неща, от уводната статия до борсовия бюлетин, всекидневно прахосва утринните часове и уврежда духа и сърцето си. И колко приятно е, след като не получаваш поща, да бъдеш подкрепен във всичко, което според настроението си можеш да обмисляш, да забравяш, да си въобразяваш! Преди всичко: не ти се напомня непрестанно за литературата, за това, че принадлежиш към съсловие и занятие, към подозрителна и малко почтена, вследствие на това и малко зачитана професия, че обзет от необяснима младежка мечта, някога си направил грешката да превърнеш една дарба в своя професия! Мога да го кажа с чиста съвест. Сега се наслаждавах на този „забранен за лов сезон“ със съзнание и разум и често ме занимаваше мисълта дали не би било възможно да удължа това състояние и занапред чрез някакви хитрини и да заживея без адрес, недостигаем, и отново да изпитам щастието, което не подозира, но му се радва всяка бедна птичка под небето, всеки малък червей в земята, всеки обущарски чирак — да не бъде разпознаван, да не бъде жертва на идиотския култ към личността, да не е принуден да живее в оня нечист, измамнически и задушаващ въздух на светското общество. И досега често бях опитвал да се измъквам от тоя вихър и всеки път трябваше да узная, че светът е неуловим, че не иска от поета произведения и идеи, а адреса му и неговата личност, за да я почита, за да я захвърля отново, да я украсява и отново да я разголва, да й се наслади и пак да я обругае, както непослушното момиченце постъпва със своята кукла. Веднъж с помощта на псевдоним почти за цяла година ми се удаде да изразя своите мисли и фантазия от чуждо име, без бремето на славата и враждебността, несмущаван от шаблона, но се свърши с това, че бях предаден, журналистите се заловиха за случая, револверът бе опрян на гърдите ми и аз трябваше да призная. Така отлетя кратката радост и от този миг отново съм известният литератор Хесе, а единственото, което мога да направя, за да си отмъстя, се състои в това, че сега полагам усилия да пиша само неща, които просто могат да се харесат едва на малцина, така че оттогава водя сравнително по-спокоен живот.

Но все пак споменът за литературата не ми беше спестен напълно. Един читател, с когото се запознах, с въодушевление ме поздрави като автора на „Петер Каменцинд“. Ето че стоях там и се червях, какво следваше да кажа на човека? Трябваше ли да му призная, че вече не си спомням книгата и от петнадесет години насам не съм я чел и че в моите спомени често я обърквам с „Тромпетистът от Зекинген“? Че впрочем ненавиждам не самата книга, а просто влиянието, което имаше върху моя живот — именно тя, със съвсем неочаквания успех, завинаги ме бе тласнала в литературата, от която въпреки отчаяните усилия не успявам отново да се измъкна? Той не би разбрал нищо от това (зная го от лош опит), би схванал моето отвращение от собственото ми литературно име като важничене и кокетиране със скромност. При всички обстоятелства би ме разбрал неправилно. Следователно не казах нищо, малко се поизчервих и се измъкнах веднага щом ми се удаде.

После, когато продължих пътуването си, решен енергично да се разделя с лятото и Юга и да продължа до Цюрих без прекъсване, с приятно чувство схванах и друго постижение от пътуването, именно, че щом си настроен да пътуваш, с лекота си вземаш сбогом. Друг път, когато се разделях с моите приятели от Локарно, за да си тръгна за вкъщи, то винаги ставаше с чувството: сега отново ще мине дълго време, докато се видим, и сбогуването ми беше трудно и ме притесняваше. А в това отношение не съм модерен човек, не отхвърлям и не мразя чувствата и сантименталностите, но се питам: с какво собствено живеем, с какво долавяме живота, ако не с чувствата си? Какво биха ми помогнали пълната с пари кесия, добрата сметка в банката, добре изгладените панталони, хубавото момиче, ако при това не чувствам нищо, ако душата ми не се вълнува? Не, колкото и да мразя у другите сантименталностите, у мен самия по-скоро ги обичам и дори малко се глезя с тях. Чувството, нежността и лесната развълнуваност, душевните трепети, това е моята зестра, от нея трябва да заплащам живота си. Ако бях предоставен на мускулната си сила и бях станал борец или боксьор, никой не би изисквал от мен да гледам на мускулната сила като на нещо второстепенно. Ако бях силен по смятане наум и ръководител на голяма кантора, никой не би изисквал от мен да презирам пъргавината на ума като малоценна. Но най-новото време изисква от писателя, а някои млади писатели изискват и от себе си самите да мразят тъкмо това, което ги прави поети: развълнуваността на душата, способността да се вживяват, способността да обичат и да горят, да се жертват и в света на чувствата да долавят нечуваното и свръхестественото — да мразят тъкмо тези свои сили и да се срамуват от тях, да се бранят срещу всичко, което би могло да се нарече „сантиментално“. Е, да, нека го правят, аз няма да съучастнича, на мен моите чувства са ми хиляди пъти по-мили от цялата предприемчивост на света и единствено те ме предпазиха в годините на войната да не споделям бойкостта на ония, които се възторгваха от гърмежите.

И тъй, отпътувах с леко сърце. В такова сбогуване, когато не се устремяваш към къщи, към своята отшелническа килия, а към света, няма нищо угнетяващо; човек по-скоро изпитва превъзходство над ония, които остават, и без задръжки обещава скоро да се върне и дори вярва, че ще го направи, бездруго е на път по течението. Тази лекота на сбогуването бе последното от Локарно, което отекваше у мен, докато пътувах през Готар. И аз реших да наредя и за дните в Цюрих да не ми препращат пощата, а да я получа едва в Баден.

По този път имаше много спирки, които бяха играли някаква роля в моя живот: Гьошенен, Флюелен, Цуг и особено Брунен, където това лято Отмар Шьок[42] бе завършил композирането на своята „Пентезилея“ — един следобед там, в неговата стаичка край пианото, остана за мен лъчезарен спомен. Отминах всичко това, а в Цюрих доброволно се оставих градът да ме погълне. Това ще рече: „Цюрих“ също е дума, която за всеки може да означава нещо различно. На мен отдавна градът ми навява нещо азиатско, там имам приятели, които много години са живели в Сиам, и аз отседнах в техния дом сред стотици спомени за Индия, за морето и далечината, облъхнат от аромата на ориз и къри, озарен от златния сиамски храмов шкаф и срещнал погледа на безмълвния железен Буда. В течение на няколко дни за мен отново беше чиста наслада от време на време да излизам от тази екзотична пещера в града, в модерния, елегантния град, за да посетя концерт, изложба и театър, а също и кино.

И до днес се отнасям към града съвсем като дете или човек, дошъл от село. Трудно ми е изведнъж да обхвана всичко с поглед и навсякъде ме пленяват и забавляват отделни неща, в трамвая се взирам в много лица, чета плакатите, удивлявам се на някой монтьор или чирак, който кара велосипеда си през оживените улици с ръце в джобовете, и се мъча да отгатна песента, която си свири, дълго наблюдавам полицая — стои в гъмжилото на кръстовището с голяма ръка в бяла ръкавица, дирижира всички тия полудели превозни средства, — оставям се да бъда привлечен от рекламите на кинотеатрите, разглеждам витрина след витрина, удивлявам се на камарите от книги, на играчките, на кожените изделия, на пурите и другите хубави неща, тъкмо тогава свивам в странична уличка към магазинчетата с плодове и зеленчуци, към вехтошарите, към малките мрачни витрини с напрашени каталози, пълни със стари пощенски марки, после отново излизам на оживена артерия и попадам между колите с опасност за живота ми, така че, уморен, скоро бих се радвал, ако можех да седна някъде, и то не в кафене или модерен ресторант, а някъде в квартала на рибари и вехтошари, в малка опушена пивница, където пощенските раздавачи и слугите, облечени в блузи, седят пред малки чаши с бяло вино и ядат солени гевречета или наденички, или варени яйца, каквито в изобилие са приготвени по всички маси. Обикновено се старая да попадна на такива места било в Милано или Цюрих, в Мюнхен или Генуа, в някак мрачните и плесенясали странични улички, в кръчмички, чиято украса се състои от стъкленица с две златни рибки или букет книжни цветя, на чиято стена има пожълтяла фотография на Наполеон Трети или на някой атлетически клуб от краен квартал и където нещо напомня за първите забранени посещения на кръчма през ученическите ми години. Там пият бяло селско вино от дебели чаши без столчета, а то е добро, и към него ядат от онова, което е наслагано по масите: смешни печива, поръсени с ким, дълги бирени пръчици, малки дебели наденички. По тези места човек слуша езика на страната и народа чист, силен и по дрехите и работните облекла на хората разбира към кое съсловие принадлежат. Влиза шофьор с кожено палто, до бюфета изпива на крак една ракия, държи се като господар, удря с юмрук в гърба собственика и ритва кучето, обърсва си муцуната и блъсва вратата зад себе си. Пристъпва бледа бедно облечена жена, известно време смирено стои край вратата, дебнешком се промъква до стопанката, показва празното шише под престилката си и с шепот започва да я уговаря нещо, но я изхвърлят навън. Млад мъж надзърта през вратата и извиква: „Тук ли е Роберт?“ Стопанинът поклаща глава: „Днес той е на петдесет и седма.“ Някакъв слуга идва натоварен със стол, тапициран с червен плюш, и голяма саксия с палма. Обляга стола на стената до някаква маса, поставя палмата, сяда под нея и изпива едно двойно от новото вино. По причини, които досега пропусках да изследвам, всички тези действия са ми интересни, мога дълго да ги наблюдавам, докато изпия една двойна или тройна.

Моят не особено изтънчен вкус ми позволяваше да посещавам и кина, където аз, както си въобразявам, принадлежах към най-искрените и най-разбиращите го почитатели на Чаплин. Много обичах и италианеца Мачиста[43], а в същото време избягвах големите пищни филми с артисти в костюми от исторически княжески дворове — те искат да поучават.

Посетих и една международна художествена изложба и се зарадвах, че в цялата бъркотия по-новите картини на Карл Хофер въздействаха толкова хубаво и силно. Непосредствено след това седях с неколцина художници и литератори в едно кафене и за кратко време узнах всичко най-ново от света на изкуството — сега и в тази област за известен период бях на висота.

От всеки такъв излет се завръщах в Сиам доволен и отдъхвах под Буда и сред китайските блюда. За отшелника и саможивия човек това бе най-хубавото от пътуването — отново да види приятели, отново да бъде гост, обгърнат от топлота и благоразположение, да бъбри, да говори с някого сериозно, да се смее с някого и да протяга ръка с чашата си, за да се чукне. Никога не ми се бе удавало за по-дълго да се включа в някакъв кръг, да принадлежа към него и да съпреживявам, по някакъв начин да стигна до постоянна симбиоза с другите. В замяна обаче винаги имах щастието за по-кратки периоди от време да намирам мили приятели и при това да изпитвам удоволствието да говоря искрено без предпазливост и политичност и да му се отдавам. Това, че и приятелите ми, също и тези, които ме познаваха от истинско близко общуване, знаеха всички мои глупости и странности и все пак продължаваха да ми бъдат верни, е единственото убедително оправдание, което мога да приведа за своя малко комичен живот.

С дните в Цюрих пътуването ми за известно време бе приключено, установих се за по-дълъг престой в Баден, във „Веренахоф“, подготвих се за работа, имах на разположение писалище и маса за рисуване и както беше редно, тук намерих струпана цялата поща, на която се бях изплъзвал в продължение на десет дни. Ето че отново в отговор на всички тези пощенски картички трябваше да пиша:

„Многоуважаеми господине, най-сърдечно благодаря за Вашата сърдечна покана за сътрудничество, но за съжаление…“ Отново бяха получени и покани за лекции, дори за една, която ме интересуваше — молеха ме да изнеса реферат върху слабостта на съвременна Европа към Изтока, към Индия и Китай. По това можеше да се каже едно или друго и ако селището не се намираше толкова далеч, горе, в Северна Германия, и ако изобщо имах талант за доклади, всъщност за мен би било удоволствие да разкрия симптомите на тази толкова проста по структура и значение любов към Азия. Ала не ми беше работа да изнасям доклади, един-единствен път се опитах и срещнах големи мъчнотии, тогава изпитах по-силно вълнение от явяването пред публика, отколкото при всички тържествени и важни поводи през целия ми останал живот. Не, благодаря.

„Многоуважаеми господа, с голям интерес прочетох Вашето предложение за изнасяне на доклад върху Изтока и Запада, но за мое съжаление…“

Получени бяха и няколко ръкописа от млади поети и първоначално, макар и с въздишка, възнамерявах, от мен да мине, да ги прегледам. Още на втория ден след като приключих с четенето на пощата и очите ми бяха страшно уморени, вече седях с нетърпими болки и студени компреси. Освен това писмото, с което един от тези поети придружаваше ръкописа си, ми беше крайно неприятно. То бе пропито от толкова раболепно и неискрено почитание и ласкателство, че ми беше лесно да му откажа. Но на всеки от тримата поети написах по няколко вежливи реда, че за съжаление ми е невъзможно да прочета неговия ръкопис, понеже ме болят очите, а и съм без секретар. Тогава адресирах и облепих с марки дебелите ръкописи и се примирих с това, че трябва да призная десетдневното спокойствие за безполезно и отново мъчително да щадя очите си. В замяна толкова по-усърдно се посветих на балнеолечението в Баден. Вече съм го описвал на друго място, а и смятам за безсмислено всяко повторение. Прекарах някой и друг приятен час с моя лекар, а понякога вечер съдържателят на хотела, към чиито приятели смеех да се причисля, ме питаше: „Господин Хесе, какво ще кажете за бутилка «Помар»[44]?“ Нерядко ми идваха гости. Старият ми приятел Писториус[45], когото от години едва ли бях виждал, междувременно си бе сменил кожата и се бе преобразил не по-малко от мен. Благодарен, отново поех с него през тъмнопламенен, изпълнен от свети символи душевен свят и му показах междувременно какво е станало с мен и с кълновете, над които някога размишлявахме. Един ден се появи и Луис Жестокия[46], набързо, с пътна чанта в ръка, отби се само за часове. Възнамеряваше да отпътува за Балеарските острови и там да рисува, много настойчиво ме канеше да тръгнем заедно; оттогава нищо вече не съм чул за него.

Паузата за отдих в Баден свърши доста по-бързо, отколкото мислех; и този път, както винаги, бях взел със себе си прекалено много материали за работа и четиво. Сега отново трябваше да се стягат куфари. Изглеждаше ми излишно да влача със себе си из Германия многото книги и вече употребяваното бельо и едва ли не със стенания сложих всичко, от което можех да се лиша, в големия куфар и го изпратих, а когато в последния подиробед поисках да приготвя ръчната чанта, останалите неща не се побираха в нея. Трябваше да натъпча черния костюм в картонена кутия и да я овържа с шнур. Изобщо през последните нощи вече спях лошо, никак не ми беше приятно да продължа пътуването си. Следваше да потегля рано сутринта в седем или към осем часа и да стигна до Блаубойрен, така бях съобщил на тамошния си приятел. Сега, когато стърчах с моята проклета кутия, в добавка открих, че бях натикал в големия куфар и някои безусловно необходими за по-нататъшното ми пътуване неща и трябваше още веднъж да изпитам какво значи лекомислено да даваш обещания. И тъй, рано сутринта, в седем часа, се налагаше да бъда в Цюрих, а още стоях в Баден и дотолкова ми бе омръзнало прибирането на багаж, че с най-голямо удоволствие отново за три седмици бих се топил в сернистите води. А утре подир безсънна нощ (защото как можех да взема веронал, нали ще трябва да стана още щом петлите пропеят) ще трябва да пропътувам цялото разстояние до Блаубойрен, с прекачване в Тутлинген, да стигна там уморен и раздразнителен, и всичко това само за да мога два дни по-късно да чета стиховете си пред непознати хора в Улм, сетне в Аугсбург и в Нюрнберг. Трябва да съм бил побъркан, полудял да приема такива планове! Не, сега ще пътувам първо до Цюрих, за да пренощувам там и да обсъдя с моите приятели тази глупава работа, а после ще съчиня три хубави телеграми, че за съжаление господин тенорът поради силна простуда няма да може да дойде. Е, слава богу!

Потеглих за Цюрих, помолих жената на моя приятел да дойде на гарата и, докато я чаках, седях с неприятни чувства в гаровия бюфет и пиех тристате грама червено маконско вино, натоварен с картонената кутия и обременен от пътешественическите си грижи. Беше хладно, бях настинал, с пресипнал глас, съжалявах, че не останах в Баден, съжалявах, че отдавна не си тръгнах за вкъщи в Тесин. Ето че Алис дойде, отидохме у тях; когато излагах моите беди и колебания, големият Буда присмехулно ме погледна отвисоко. Приятелката държеше да пътувам, по-късно съм щял да съжалявам, ако се примиря с досадата си. Бива си я досадата, мислех си аз, вие нормалните хора дори не подозирате какво му е на човека, когато не е спал, а на сутринта е станал безумно рано, дълги часове е седял във влака и трябва да изкара докрай програмата и да изпълни задълженията си. Защитавах се и когато диалогът се изостри, енергично се противопоставих утре да ставам рано и да тръгвам на път. Добре, огънаха се. И тъй, нека утре заран да съм се наспял, а след това винаги имало време за телеграфиране.

Облекчен, въздъхнах, значи бяха спечелени нощта и утрото. Приятелят ми се прибра вкъщи, вечеряхме, пихме по чаша вино, позволих си да взема таблетка веронал и им казах, че на другата сутрин ще ми чуят гласа едва в по-разумно време, между десет и единадесет часа. Вместо картонената кутия ми бе даден на заем малък удобен куфар с красиви етикети от Сиам, Сингапур и Ява, а след обяда, наполовина примирен със своята съдба, пътувах към немската граница. Сега със закъснение разбрах, че поначало бе грешно разстоянието до Блаубойрен да се изминава на един дъх и да дръзвам на глупавия героизъм да пътувам с ранен сутрешен влак. Вместо до Блаубойрен вече отивах само до Тутлинген, за да пренощувам там и с божията помощ един ден по-късно, отколкото е уговорено, да пристигна при моя приятел. Примирен седях в купето, срещу мен спеше с одеяло върху коленете дебел бизнесмен, покрай прозореца прелитаха картини, добре познати ми от годините, прекарани на Боденското езеро, появи се Рейн и Рейнската долина, дойдоха митничарят и служителят, който се интересуваше от паспортите, изплува планината Хегау, привдигнаха се и старите времена, когато този край беше моя родина. Стигнахме гара Зинген и изведнъж ми хрумна, че не е правилно от моя страна да отминавам това място, където много отдавна живееха мои приятели. Но за мен беше напълно обяснимо, че при съставянето на плана за пътешествието не помислих за приятелите в Зинген, защото съществуваха доста причини да не мисля с удоволствие за годините, преживени край Боденското езеро. Междувременно, когато в Зинген отворих прозореца и погледнах към гарата, един човек, облечен в униформа, вежливо ми съобщи, че влакът има четиридесетминутен престой. Добре, слязох, телефонирах в града, приятелите ми дотичаха — мъж, жена и син студент, когото за последен път бях виждал като малко момченце. Така се уреди и това и щом четиридесетте минути изтекоха, със спокойна съвест можех да продължа пътуването си. Преди да наближим Тутлинген, настъпи нощ и със запалването на светлината бизнесменът се събуди; беше саксонец и почна да бъбри. Бе недоволен, връщаше се от Италия, където бил във връзка със сделка, а и в Италия, и в Швейцария имаше от какво да се възмущава и изобщо „Видите ли — каза той, — мен не могат да ме заблудят, знам с положителност, разбира се. Животът е явна измама, така е, можете да говорите каквото си искате.“ Що се отнася до съдържанието на неговата реч, бях напълно съгласен, само тона му не одобрявах. Отвръщах с мълчание и изпитах радост, когато стигнахме Тутлинген. Сега вече бях в Швабия, в моята родина, и отново щях да пренощувам в швабско градче. На гарата чакаше хотелски служител, тръгнах с него и се озовах в добра стара странноприемница и малко преди да стигна там и да вляза, над широката, права като свещ улица се издигна блестяща пълна луна. Значи тя ме приемаше отново тук — това ми беше приятно. Намерих стара, солидна и достолепна странноприемница, удобна стая, за малко потопих очите си, които непрекъснато горяха, в студена вода, после си поръчах за вечеря пилешка супа. Тя беше хубава и понеже още не познавах Тутлинген, смятах, че е добре преди лягане да пообиколя из града. Вдигнах високо яката на пардесюто си, запалих пура и тръгнах да се разхождам. Главната улица вече познавах и ми се струваше, че не се приближава много до идеала за здрачено швабско градче, затова, свих в първата улица, запрепъвах се в някакви вехтории надолу по нисък тревист склон и изведнъж луната се появи отново и се отрази в чудно тихи нощни води, а на бледото небе се очертаха островърхи фронтони, надлъж и шир ни жива душа, зад някаква дървена сграда лаеше куче. Бавно минах нагоре и надолу по уличката, по един мост и отново се върнах назад. Откъм водата лъхаше прохлада, островърхите фронтони бяха също както в моето родно градче, а докато мислех за бащиния край и за своя глупав живот и неусетно стареене в самота, от клисурата между покривите пак изплува луната, вече бяла и смалена, и в този момент ме навести спомен от времето, когато бях момче. Отново се сетих за мига, който навярно ме накара да стана поет (макар и преди това вече да бях писал стихотворения). Случи се така, че в христоматията, която имах като дванадесетгодишен гимназист, се съдържаха обичайните стихотворения и разкази, анекдоти за Фридрих Велики и Еберхард Брадати, всичките ги четях с удоволствие, но сред тях беше поместено и нещо друго, нещо чудесно, от начало до край омайващо, най-хубавото, което бях срещал някога в живота си. Беше едно стихотворение от Хьолдерлин, фрагментът „Нощта“. Колко често препрочитах тогава тези няколко стиха и каква чудна и тайнствена жар, но и плахост будеше чувството! Това е поезия! Това е поет! Как тогава в ушите ми за първи път моят бащин и майчин език зазвуча толкова дълбоко, толкова свято, толкова властно, как от тези невероятни стихове, които за мен, момчето, бяха без същинското си съдържание, ме облъхваше магията на ясновидството, тайнството на поезията!

        … пада нощта,

цяла в звезди, нехае за нас

блести удивената там, чужденка

        сред човеците,

и изгрява над върховете разкошна и тъжна.[47]

Никога вече, колкото и много, колкото и въодушевено като младеж да четях, поетични слова не са ме очаровали така всецяло, както тези тогава, когато бях момче. И по-късно, на двадесет години, още щом за първи път зачетох „Заратустра“[48], бях омаян по сходен начин и отново незабавно си спомних стихотворението на Хьолдерлин от христоматията и най-ранното удивление на моята детска душа от изкуството.

Следователно и пътуването из Швабия, родено от смътни спомени за красивата Лау и за поета Мьорике, ми е било отредено, за да ме отведе назад към звуците на моята невръстност и да ми каже колко дълбоко вкоренено и неизбежно е всичко. И дори това пътуване да не ми донесеше нищо повече от разочарования, мигът под луната, огряла Тутлинген, с неочакваното съживяване на Хьолдерлиновите слова, беше достатъчна придобивка.

Хората като мен са доволни и от малкото, но пък винаги само от най-възвишеното. На нас ни стига, ако между болката, отчаянието и задушаващата отврата от живота в един свят миг на въпроса за смисъла на този толкова тежкопоносим живот отново чуем „да“, макар в следващия момент пак да ни облее мътният порой, и с това ще продължим да живеем известно време, като не само съществуваме, не само търпим живота, а и го обичаме и прославяме.

Върнах се в странноприемницата, развълнуван от Хьолдерлиновата луна и сънните улици край водите, а също и утешен от ненадейната среща с една от светините на моята младост. Дълго, до дълбока нощ, в мен звучаха стиховете, още дълго слушах изворно-глъбинния глас на младостта ми. Накъде ли не ме бе мамил този глас в течение на много години, колко надалеч ме бе отвеждал от всичко ценно и важно за другите, които не бяха белязани! Колко дълбоки и необикновени самотни блаженства бе пораждал и колко дълбоко ме бе хвърлил в страдание и раздвоение той, вълшебният глас, опасната песен на един по-възвишен живот, на човечество с повече благородство, отколкото ни е вродено! В спор и смразяване с цялата действителност, той ме бе водил до леденостудена, вече неизлечима самотност, до отвратителни бездни, на себезпрезрение, до божествени превзетости на благочестивост. И ако днес под все по-гнетящата тежест на моя живот се спасявам при хумора и наблюдавам така наречената действителност откъм смешната й страна, пък било и само за краткия час на някакво междинно стъпало, то и това не е нищо друго освен едно „да“ за онзи свят глас и опит да се прехвърлят за мигове ломливи въздушни мостове над бездната между него и действителността, над бездната между идеал и опит. Трагизмът и хуморът не са противоположности; или нещо повече, те са противоположности само затова, защото едното толкова неумолимо подтиква към другото.

Когато на следната сутрин подир късна закуска намерих градчето Тутлинген видимо доста загубило очарованието си, причината не беше само в мен и моята неспособност в утринните часове да харесвам света; солидни свидетели ми потвърдиха, че Тутлинген, общо взето, по-скоро може да бъде наречен безцветен град. Не се разтревожих от това, отново тръгнах по пътя към онези води — и към островърхите фронтони, намерих всичко на своето място, само не и луната, не и благодатта на отминалия нощен час. Значи бях пристигнал тук тъкмо в подходящия момент, в един безкрайно рядък, благословен час, когато Тутлинген се бе превърнал в тайнствен, приказен град. Сега беше лесно да се напусне селището; купих си сандвич, взех сиамския си куфар от гаровия гардероб и доволен се качих във влака, в препълнен неделен влак, който навлизаше в красивата долина на Дунав. Видях Бойрон и Варенваг при ясна слънчева светлина, изпитах силно желание да сляза и неусетно да се приближа до тези примамливи места, знаех обаче, че моят приятел в Блаубойрен, разочарован от вчерашното ми неявяване, ме чака трескаво, и си наложих да продължа. Но влакът навлезе в гъста мъгла, при някаква извивка на долината синевата и слънцето изведнъж се загубиха, по гарите едва можех да разчета имената на селищата. Сиво и мъгливо беше в Блаутал, където пристигнах в ранния следобед. Тогава се зададе, с минута закъснение, скъпият ми приятел, дотичал откъм широката безцветна улица, която водеше към малкото Блаутал и към тайните на Блаубойрен, но тя не даваше възможност на пришълеца дори да предположи за тях.

Ето че стояхме един срещу друг, гледахме се в лицата, които с годините не бяха станали по-хубави, и вярвам, че и двамата изпитвахме дълбока и искрена радост. Най-малкото за мен, който от двадесет години постоянно живеех далеч от родината на младостта ми, беше необикновено приятно и сгряващо от време на време да виждам, че в действителност още има неколцина, които са били момчета заедно с мен, назовавали са ме с ученическото ми прозвище и които с нищо не мога да заблудя. И колко вълнуващо и жалко е всеки път да установяваш, че хората, които си познавал от ранна младост, съвсем не се променят! Така беше и с моя приятел. Нашата дружба водеше началото си от времето, когато бяхме четиринадесетгодишни, и в моите представи той продължаваше да живее с тогавашното си момчешко лице, а сега стоеше пред мен и бе дошъл с угрижената стъпка на професор, имаше големи мустаци, някак хлътнали бузи и леко посивяла коса, но всичко това не можеше да ме измами и да ми импонира — и до гроба той ще бъде мой съученик и за мен приблизително на петнадесет години, а сигурно и аз за него. Отразяваше ми се благотворно отново да установя това и в добро настроение ние тръгнахме по сивата улица надолу към долината, веднага подехме разговор и неусетно стигнахме до приятното градче, пълно със замислени стари къщи, с фахверкови[49] фронтони и богаташки покриви и отвъд него до тихи манастирски постройки. Тогава изведнъж отново се сетих за красивата Лау, припомних на моя приятел историята й и нейния каменен басейн в избата на калугерския двор и му казах, че за мен най-важното в Блаубойрен е да видя тази изба и този басейн и нека в подходящ час ме заведе там. Но приятелят ми не знаеше нищо за избата и за басейна и аз вече почнах да се съмнявам дали те не бяха просто хубава измислица на Мьорике. След това срещнахме един човек и не щеш ли, разбра се, че той бил домакин на манастира и същевременно уредник на музейната сбирка, грижлив пазител и познавач на забележителностите на Блаубойрен. Изложих пред него горещата си молба, описах му точно положението по новелата на Мьорике и тогава лицето му просия. Да, имало такова мазе, такава изба, и подземен поток го свързвал с Блаутопф и щом намерел време, щял да ме заведе. Уговорихме час за другия ден и се срещнахме в бившия манастир, където живееше моят приятел, посрещна ни домакинята и веднага поднесе обяд, за който ме бяха очаквали. Имаше швабска картофена салата и хубаво леко вино от Безигхайм и едва сега се почувствах в Швабия, бях в родината, аз самият говорех на швабско наречие, не бях никакъв господин, който само минава оттука, а брат, и престанах да бъда глупаво изолиран, питах за едно или друго и ми разказваха за съученици, за бивши учители, за синовете и дъщерите им. Сина на някогашния ни директор на гимназията срещнах като преподавател в манастира, и друг съученик очакваха за утре — бил селски пастор, а синът му учел тук. Наблюдавах моя домакин как замислено се храни, обърсва мустаци и се обръща към жена си делово и с достойнство, виждах ситните бръчици около неговите очи, но всичко това не му помагаше — за мен той си оставаше момчето Вилхелм.

В Блаубойрен прекарах два дни в новата, архитектонично ужасна пристройка на манастира, но на мен тя много ми домиля. Не във всички часове се чувствах добре, в нощите понякога лежах без сън и усещах различни смущения, с неудоволствие мислех за предстоящото в Улм, със страх за моята постница на юг, понякога просто със завист гледах на приятеля си — той имаше служба и разумна дейност и всеки ден трябваше да изпълнява задълженията си, — но всичко това минаваше само между другото, не беше важно, докато останалото бе много важно и хубаво. Чудесни бяха няколкото срещи с ученици от манастирското училище, за които бях един вид забележителност; защото аз самият, бивш ученик от същото училище, след като петнадесетгодишен не издържах дълго и избягах от манастира, в спомените на някои и досега бях включен в разбойническите истории за това учебно заведение. Но как стояха нещата сега? Тези млади, хубави момчета, с гладки, приятни детски лица, действително ли са на толкова години, на колкото бяхме ние някога като ученици в манастирското училище? Беше ли възможно и зад техните чела и русите момчешки перчеми да дълбаят същите остри проблеми, каквито някога и у нас, имаха ли същата склонност към диалектика и философстване, същите пламенни идеали? И моят приятел бе на мнение, че сегашните младежи, чийто живот в това учебно заведение впрочем беше доста по-лек от нашия, имали много по-малко проблеми и живеели по-удобно от нас. Но докато изричаше това, моят мил Вилхелм вече не беше петнадесетгодишният, а и аз не бях и около очите ни се събираха много бръчки и среброто в нашите коси блестеше безсрамно.

Красива и важна бе първата ни разходка до Блаутопф, под дърветата по приказните води плуваха жълти листа, бентът и потокът бяха пълни с патици и гъски, дълбоко под водите стоеше красивата Лау и когато изплуваше, усмивката й разливаше синева, самотен и безнадежден, наблизо се издигаше вълнуващо забавен паметник на някогашен крал. Всичко миришеше на роден край, на швабско, на ръжен хляб и приказки, и отново ми беше чудно колко малко този възхитителен, жив и крайно самобитен пейзаж се познава от новите немски художници. Лау се криеше навред, навред ухаеше на младост и на детство, на мечти и на меденки и не по-малко на Хьолдерлин и Мьорике, а за това, че тук нямаше техни паметници, можех и да не съжалявам. Беше понятно — швабите винаги са имали повече поети, отколкото крале.

А каква беше нашата разходка до „Ноненхоф“! През старо стълбище водачът ни въведе в здрачно сводесто преддверие и оттам във висока, солидна и красиво иззидана изба, показа ни небесните посоки и откъде идва подземният поток и след като не можех повече да чакам, попитах за открития извор; тогава той освети с джобно фенерче един ъгъл на величественото помещение и се откри обичайна грубоватост, а именно циментирано място, още сравнително ново, с гладка циментова замазка. Ето къде беше басейнът на Лау! Под това проклето циментово петно избликваше тайнствената студена струя, тук бе плувала красавицата, полюшвайки се до гърди във водата. За щастие тези майстори строители бяха оставили поне, една кръгла дупка в цимента, покрита със също така циментов капак, който отместихме; и тогава на слабия лъч светлина тайнствената вода заблестя леко, докато мълчаливо отново закрихме дупката, както се покрива опозорен труп.

Не говорихме за това дали сега швабите и другите съвременни хора наистина са съвсем забравени от боговете, дали действително не знаят какво съкровище притежават чрез Лау и Мьорике и всички чудеса, на които никой немски край не е толкова богат, колкото Швабия. Оставихме тези заплетени въпроси без обсъждане и бяхме склонни да се радваме на това, което още съществува в Блаубойрен като древно съкровище и още незациментирано наследство, а за щастие то беше много. С любов разгледахме и посетихме всичко — прочутия олтар, дърворезбата, съпрестолието в църквата, очарователните сводове, колонната зала, гробниците. И в нощта, когато задрямах за кратък четвърт час, не сънувах Лау, която доплува в басейна и се чуква с глава в циментовия капак, а нещо безкрайно по-свидно, което не мога да доверя никому. За нас приятелите всъщност Блаубойрен още дълго не можеше да се изчерпи и след като бяхме посетили паметниците от по-благочестиви времена. Имаше едно средновековие, което ни беше по-близко и не по-малко привлекателно, това бе нашата младост, и сега съзерцавахме реликвите от онова приказно време, милите смешни снимки на класа, на които мен, изплъзналия се оттук, вече ме нямаше, класните стаи, спалните и трапезариите за учениците, а и писмата от особено скъпи другари от младостта, поради което на приятелите ни в Алтенбург и по улиците на Цвикау сигурно ушите им са горели.

Според моя опит швабските теолози и филолози проявяват склонността да закъсняват, когато трябва да вземат влак, но в последната секунда все пак го улавят. Така се случи и с нас, след като ужасяващо бързо бяхме преминали средновековието и аз трябваше да пътувам до Улм за литературното четене. На косъм не изпуснахме влака и при това стигнахме на гарата, без тържествено да се сбогуваме. Пристигнах в Улм с падането на вечерния здрач.

А сега се сетих, че забравих да разкажа за едно малко преживяване от времето в Баден. Именно там веднъж в чакалнята на лекаря се запознах с човека от Улм, който ме покани, когато отида в града, да отседна в дома му; ето че сега стоеше на перона заедно с един мой стар познат, който някога, преди повече от двадесет години, за пръв път ме бе развел из този град. Попаднах в приветлива къща, с деца, с мили хора, тук не беше чужд край, още бях в Швабия. Но в замяна вече трябваше да се заема с изпълнение на задължението си. Едва пристигнал, следваше да се преоблека и да помисля за моето литературно четене, а не го правех с удоволствие, независимо че и тук не бях в състояние изцяло да открия причината за държането ми. Все пак не бива да си спестя подреждането поне на осъзнатите от мен причинни нишки, доколкото е възможно.

По отношение на публичните литературни четения имам не само ония леки за преодоляване задръжки, каквито от време на време изпитва всеки, живеещ в самота спрямо светските начинания, но тук се натъквам на принципни, дълбоко закотвени безредици и разломи. Те се дължат, казано твърде накратко и грубо, на моето недоверие към литературата изобщо. И ме мъчат не само когато чета пред публика, а много повече, когато работя. Аз не вярвам в стойността на художествената словесност на нашето съвремие. Наистина съзнавам, че всяко време трябва да има своя литература, както и своя политика, свои идеали, свои моди. Но все пак никога не мога да се избавя от убеждението, че днешната немска литература, действително интересна и наситена с проблеми, е нещо преходно и безнадеждно, посев, израсъл на плитка, лошо обработена почва и едва ли годен да съзрее и да даде богата и дълготрайна реколта. Вследствие на това опитите на съвременните немски писатели (естествено, включително и моите собствени) за живи изваяния, за истински творби винаги възприемам само като някак епигонски и недълговечни; смятам, че навсякъде долавям мъждеене на шаблони, на образци, които са помъртвели. Напротив, стойността на преходната литература, на една станала проблематична и неуверена поезия виждам в това изповедно да изразява собствената си беда и бедата на своето време с възможната искреност. Ето причината, поради която от много хубави и правдиви произведения на днешните писатели не мога вече да изпитам наслада и да ги приема, докато към някои твърде сурови и безскрупулни изяви на най-младите, също като към опит за безусловна откровеност, храня симпатия. Този разлом минава и през собствения ми малък свят и литература. Обичам немските писатели от последната велика епоха до 1850 година, обичам Гьоте, Хьолдерлин, Клайст, романтиците от все сърце, за мен техните произведения са неподвластни на времето, винаги отново и отново чета Жан Паул, чета Брентано, Хофман, Шифтер, Айхендорф, също както винаги отново и отново слушам Хендел, Моцарт и цялата немска музика до Шуберт. Тези произведения са неизменно съвършени, също и там, където отдавна вече не изразяват нашите чувства и проблеми, те са завършени като изваяния, не са откъснати от времето поне за още неизброими съвременници. По тези произведения се научих да обичам поезията, мелодиите им са напълно естествени за мен както въздухът и водата, техните образци придружаваха моята младост. Но от дълги години вече зная, дори много добре, че е безполезно да подражаваш на такива прелестни образци (макар все отново и безнадеждно да се опитвам), зная, че стойността на това, което ние, съвременните автори, пишем, не може да бъде във вероятното възникване за днес или за по-дълго време на форма, на един стил на класика, че в своята беда нямаме друго спасение освен възможно най-голямата откровеност. Между това изискване за искреност, за изповедност, за пълно себеотдаване и другото, овладяно от нас още в младостта ни изискване за красив изказ, между тези две изисквания отчаяно се люшка насам и натам цялата поезия на моето поколение. Защото, макар да бяхме готови за крайна откровеност чак до саможертва, къде намирахме израз за нея? Нямаше го нито в езика на нашите книги, вито в езика на училището, а почеркът ни беше оформен отдавна. Единични, пълни с отчаяние книги, като „Ecce homo“ на Ницше, сякаш показваха някакъв път, накрая обаче те показваха още по-ясно безпътицата. Струваше ни се, че психоанализата е едно помощно средство и тя донесе напредък, но още никой автор, нито психоаналитик, нито школуван в анализата поет, не е освободил този вид психология от бронята й, изградена от прекалено тесен, прекалено догматичен и прекалено суетен академизъм.

Стига, проблемът е достатъчно тълкуван. Щом аз като писател, поканен да чета от моите ръкописи, застана с лист в ръка пред хората, този проблем ми се изпречва в концентрирана форма, превръща страниците в ръката ми в нещо ужасно, прави два пъти по-силна изгарящата ме жажда за откровеност, без съобразяване с красотата. В такъв час най бих искал да угася светлините и да кажа на хората: „Нямам какво да ви прочета, нямам и какво да споделя, освен че се старая да се избавя от лъжата. Помогнете ми в това и нека си отидем вкъщи.“

Но въпреки тази мъчнотия извеждам докрай почти всички от малкото литературни четения, за които съм допуснал да бъда уговорен, и уредниците им са донякъде доволни. Всеки път обаче се учудвам, че незначителното усилие да чете на глас в продължение на един час толкова много уморява човека, често може да го изтощи до рухване.

Ако един абстрактен или идеален поет седне пред абстрактна или идеална публика, тогава работата изобщо не върви, тогава начинанието става просто трагично и може да приключи само със себеунищожението на поета или с убиването му с камъни от слушателите. В света на практиката все пак всичко изглежда някак по-различно, тук има поле за малки хитрини, тук преди всичко е мястото на стария посредник между идеал и действителност — хумора. В такива вечери аз си служа много с него, с хумор от всякакъв вид, особено с хумора на отчаянието. Нека се опитаме да получим съкратена формула за това пречупване на чистите лъчи, за измамното нагаждане към действителността!

И тъй, изправя се един поет, който дълбоко се съмнява в себе си и в стойността на своите поетически старания, пред зала, пълна със слушатели, които от своя страна ни най-малко не подозират заплетените процеси в душата на господин четеца. Какво ще улесни този поет все пак да прочете своите страници, вместо да избяга от залата и да се обеси? Това става възможно преди всичко поради суетността на поета. Макар да не може да възприеме сериозно нито себе си, нито публиката, пак е суетен, какъвто е всеки човек, дори и аскетът, и този, който се съмнява в себе си самия. Не казвам това, за да кокетирам, вярвам в умението си, когато се наложи, да се абстрахирам от моята личност и да бъда извън обичайната за Европа мярка: по-добре от всеки друг познавам състоянието, в което вечно личното в нас гледа на смъртното „аз“ и одобрява неговите премятания и гримаси, обзето от състрадание, обзето от присмех, обзето от равнодушие. Как иначе бих стигнал до това да изоставя своето „аз“ на присмеха на по-незнаещите читатели? Но тъкмо защото в тази точка познанията ми са над средното равнище, и често са стигали до границите на поносимото, тъкмо затова сравнително хладно мога да сложа в сметката суетата на писателите. Тя е по-голяма, отколкото следва да се очаква у човек, склонен към размисъл, но и възгледът, че дарованието на мислителя и суетността се изключват взаимно, също е заблуда. Напротив, никой не е по-суетен, никой не жадува за отклик и потвърждение повече, отколкото тъкмо човекът на духа и всъщност той страшно се нуждае от отклик и потвърждение. Суетността, затаена у мен, не е по-мощна, отколкото у който и да е друг поет, но във всеки случай е с различни конски сили, сега ми помага в отчаяното положение пред публиката, на която собствено нямам какво да дам, докато тя очаква придобивка. Нещо в мен, нещо, което на две трети се състои от суета, се противопоставя на това да се изложа пред насъбраните в залата хора и да призная, че ми липсва стойност. Нещо в мен самия поражда желанието ми да принудя тази човешка тълпа не да извърши дела, не дори да ръкопляска, а да внимава, безмълвно да слуша моите идеи и стихове, чиято цел и смисъл на целта са в пълна противоположност с разбирането на публиката. И така, аз се пренапрягам, стискам зъби и тъй като в духовните неща отделният човек винаги е по-силен от масата, спечелвам борбата. Слушат ме мълком, създавам впечатление на човек, който действително има какво да каже. В продължение на един кратък час това може да се осъществи, после трябва да спра, после съм уморен.

Но да се закрепя на мрачната повърхност в света на практиката, ми помагаше не само моята глупава суетност, животинската и свръх всичко смешна встрастеност към собствената личност. Помагаше ми публиката и моето отношение към нея. Тук има една точка, по която съм по-силен от много мои колеги. Публиката ми е напълно безразлична. Дори и да възникне нещо най-неприятно между мен и нея, съвсем да се проваля и да бъда освиркан, това много малко би ме засегнало. Някой вътре в мен живо ще участва в освиркването. Не, хората, които седят в залата, нито ми вдъхват страх, нито пък очаквам много от тях. Вече не съм млад и добре разбирам това. Зная сравнително точно колко от тези слушатели после лично или писмено ще ме безпокоят със собствените си чисто егоистични работи. Познавам този род хора, които правят дълбок китайски поклон пред прочутия гост, а зад гърба му плюят жлъч. Познавам и рода на честолюбивите, които дълго несмутими хвалят и изразяват уважение някому в лицето, като употребяват най-силните суперлативи, но стига да забележат, че на старанията им не се отвръща със същото, мигновено обръщат гръб. Познавам също и злорадството, с което духовно бедният човек на драго сърце установява, че обществениците и творците също са хора, имат по нещо комично в себе си, проявяват суетност или стеснителност. Всичко това ми е известно, не съм вече новакът, който си въобразява, че заради него, заради необикновената му личност хората са се стекли тук. Зная също така, че би могъл да ги привлече и някой квартет от изпълнители на тиролски мелодии. Зная, че една реч на Лудендорф би привлякла сто пъти повече хора, някакъв боксов мач — хиляда пъти повече. И понеже аз самият и за собствената си персона живея извън бюргерското общество, в което се появявам само като гост, вниманието на това общество или успехът в него (доколкото първичната ми суетност ме тласка натам) могат да ми бъдат напълно безразлични. Тук на моя страна са всички предимства на човека, който е аутсайдер и еремит и живее винаги с единия крак в Индия, комуто нищо не може да бъде дарено или отнето, и аз съзнавам тези предимства.

Но това, което ми дава възможност от време на време въпреки най-силните възражения и задръжки да осъществя едно литературно четене, не е нито подтикът на суетността, нито аутсайдерското равнодушие към самата публика. То е, слава богу, нещо друго, нещо по-добро, единственото добро, което съществува, именно любовта. Като че ли така се отрича всичко, което казах за собственото си безразличие спрямо слушателите, и все пак е вярно. И тъкмо докато се спасявам от публиката с мъдростта, извлечена от опита, с низкото и някак жалко равнодушие, също придобито от опит, с толкова по-голяма любов, с толкова по-горещо старание се обръщам към отделния човек, ако този отделен човек е човек, когото обичам. Ако отделният човек, когото обичам и за когото на драго сърце се старая, действително седи в залата примерно в образа на един приятел, тогава се обръщам главно към него, просто насочвам цялото си литературно четене към този човек. Но ако го няма и не зная нищо за него, то пак си измислям и по вълшебен начин го привличам пред взора си или си представям някой далечен приятел, една любима или моите сестри, един от синовете ми или някъде из залата избирам нечие лице, което ми е симпатично. Вкопчвам се в този човек, обичам го, насочвам към него цялата си топлота, цялото си внимание, всичкото старание, за да бъда разбран. И това е талисманът, който ми помага.

В Улм тази работа не беше трудна. В залата не само имаше няколко приятелски и познати лица, но изобщо бях сред приятели, бях си в Швабия, у дома, и затова не ми беше тежко. Седяхме в много хубава сграда — музея на града, чийто ръководител бе организирал вечерта; той ме покани на другия ден да разгледа музея и заедно с неколцина други дойде у моите приятели, където гостувах, на чаша вино, за да прекараме забавно няколко часа и за да не остане неприятен отзвук от малко проблематичните произведения, които прочетох. Бях много уморен, но и радостен, че всичко отмина.

А сега ми оставаха почти два дни за Улм и можах да установя, че паметта за приятни неща, дори у ония, които се смятат надарени и възпитани да запазват хубавите си спомени, е нещо съмнително. Защото още някога като млад човек бях разглеждал този необикновено красив и самобитен град и много неща бях забравил. Не бях забравил градската стена, месарската кула, не бях забравил и олтара в катедралата, и кметството, всички тия картини у мен се натъкваха на споменни представи и малко се отклоняваха от тях; сега се прибавяха и безброй нови образи, които виждах сякаш за първи път: стари, изкорубени и приведени рибарски къщи край тъмни води, малки, сякаш за джуджета къщи по градския вал и горди бюргерски домове в улиците, тук оригинален фронтон, там — благороден портал. Но освен това аз, не особено чувствителен по отношение на вече прославеното и класифицираното, възприемах тук с прежната радост и много дреболии: едно куче булонка, швабски лица зад полудръпната завеса на прозорец, отрупани с всякакви дреболии, вече някак коледни магазинчета за илюстровани картички и още нещо, което всякога приковаваше вниманието и за мен бе неизчерпаемо — фирмите. В чужд град винаги изпитвах потребност и удоволствие да чета имената и презимената по табелите на магазините и занаятчийските работилници, също както в романите, които четях, винаги намирах имената за много важни и често са показателни. Всеки път ми се виждаше забележително и дълбоко преживяване да срещна името, което знаех само от някакво литературно произведение, за пръв път и в живота. Така някога в Елзас преди много години възприех малко със страх името Арбогаст, това красиво, приказно име, за което дълго време вярвах, че е нарочно измислено от самия Мьорике в неговата новела за съкровището. При четене на фирмените надписи човек узнава не само дали един град е населен повече с католици или протестанти и дали има много евреи, или не, тъкмо по католическите лични имена може да се съди за духа и произхода на населението, за предпочитанията му и за неговите светци-закрилници. И навред звучеше сочното родно швабско наречие, навред чувах думи, които отдавна не бях слушал — „туйто, туйто“ и „нал’ тъй“. Това е както когато отново неочаквано срещнеш варовика или пясъчника, дърветата и цветята от света на спомените и както когато изведнъж те облъхне мирисът или усетиш вкуса на някаква вода, на вино, ястие, ябълка или опиат, които не си усещал от години, а те са свързани с хиляди безименни възпоминания. Тук се носех сред такива аромати, сред облаци от анонимни спомени. Разказваха ми вицове и истории от Улм, междувременно седях при децата на моите домакини, показах им приказката, която вчера бях чел на слушателите, беше в ръкопис и илюстрирана с малки цветни картини, в годините на инфлацията точно този вид картини ми помогнаха да си изкарвам прехраната. Един следобед прекарахме при професор Баум в неговия улмски музей; напълно си заслужаваше човек да го види.

Пих кафе и ядох сладкиши у оня познат, който някога, в младостта ни, за пръв път ми бе показал Улм, в уютен дом, пълен с красиви и забележителни неща. Там ми се случи отново усилено да се занимавам с Мьорике, тъй като моят познат притежаваше множество спомени от поета, книги, в които той бе правил свои бележки и бе подчертавал любимите му пасажи, записки за семена, които на следващата пролет искал да насади в градината си: сред тях имаше малко зеленчуци и значително повече цветя; излезе наяве и една бродирана на етамин прастара пътна чанта, с която господин пасторът Мьорике някога предприемал пътуванията си. Тази къща бе побрала едно малко богатство и то се съхраняваше на подходящо място. Влязох в дома преуморен, нервен и разстроен — защото, макар вече почти да не познавам истинското доброразположение на духа, по време на пътуване се чувствам още по-зле, — а тук бързо ми олекна на сърцето и ми беше приятно.

Последната вечер в Улм, докато се приготвях да си легна, премислях едно и друго от случилото се при пътуването ми из Швабия, мислех за Зинген, за Тутлинген, за Блаубойрен, за Улм, за красивия музей и изведнъж ми хрумна колко много всичко това стои под знака на миналото, колко много покойници бяха се произнасяли заедно с живите и дори как най-живи от всичко тук бяха мъртвите. Това беше Хьолдерлин, в оня миг при къщите с фронтоните, в Тутлинген, това беше Мьорике, с красивата Лау, тук често си спомнях и мислех за Арним и за пазителите на короната, мислех и за майсторите на всичките олтари, църковни тронове, гробници, прекрасни постройки. И също така при това пътуване всякога и навсякъде с мен имаше мъртви, нещо повече — безсмъртни. И всички тези отдавна угаснали хора, чиито слова бяха живи за мен, чиито мисли ме възпитаваха, чиито произведения правеха сивия живот хубав и приемлив, не са ли били до един особняци, болни, страдащи, трудни хора, творци по неволя и злочестие, не от щастие, строители от отвращение към действителността, а не от съгласие с нея? Наистина ли гражданите от средновековието, които в последна сметка са били пекари и дребни търговци и доволни, здрави, заможни хора, са строили и искали да строят такива катедрали? Не са ли били принудени за това от неудовлетвореността на другите, на малцината? И ако действителността има право, ако нашего брата е, тъй да се каже, беден неврастеник, ако е по-добро и правилно да бъдеш гражданин, баща на семейство и данъкоплатец, да правиш сделки и да създаваш деца, ако за хората фабриката, автомобилът и кантората всъщност са нормалното, истинското, съобразеното със смисъла, защо тогава те уреждат музеи? Защо са поставили хранител на музейна сбирка да пази блаубойренския олтар? Защо подреждат големи витрини, пълни с рисунки и графики, и дори изразходват за тях много държавни средства? Защо са тия смехории, тази шутовщина, тези болнави игри — да се обожават, събират, опазват, излагат произведения на жадни за утеха художници, да се четат реферати за тях, ако в тези залъгалки няма и частица от същественото, от смисъла, от истинската стойност на битието? Защо гражданите на Улм се гордеят с добре запазения старинен облик на града, вместо да срутят всичко отколешно и на мястото му да построят фабрики и къщи за наематели? Защо фабрикантите, когато излязат от канторите и колите си и поискат да преживеят някой приятен час срещу парите, които са спечелили там, си купуват илюстровани книги за стари манастири, творби на починали майстори, които приживе никога не са притежавали и хилядна част от днешната цена на една своя картина? Защо най-високата похвала, която чух тук, в Улм, за модерната архитектура от наше време, бе тази, че тя толкова деликатно е прилегнала към стария облик на улиците? И защо трябва всичко, което възниква в настоящето, да е тъй грозно? От Цюрих до Улм, доколкото земята е променена и обработена от човешка ръка, нямаше нищо по-красиво от няколкото малки острова със стари постройки. Всичко останало беше гари, фабрики, къщи за наематели, магазини, казарми, пощенски палати, всяка, както и всички други — грозна и безнадеждна, пригодна само да отвращава и да настройва самоубийствено хората!

Поставям моите въпроси не за да си изясня причините за тази грозота и безнадеждност, не ме интересуват нито прирастът на населението (който трябва да бъде ограничаван с всички средства, вместо държавата и обществото да го насърчават), нито законите на икономиката (те са били същите и по времето, когато са строени готическите храмове, и сега), но ме привлича единствено въпросът: Ти, безумни писателю, действително ли си обезумял от своето пътуване? Само затова ли си болен и изстрадваш живота и често едва можеш да креташ в битието, защото си пропуснал да се пригодиш към действителността „такава, каквато е“?

И отново, макар да бях готов да мисля делово за собствена сметка, трябваше да отговоря, както често съм си отговарял: не, ти имаш хиляди пъти право с твоя протест срещу този отвратителен свят „такъв, какъвто е“, ти си прав дори да умираш и да се задушаваш в този свят, вместо да се пригаждаш към него.

И отново долових потръпването между двата полюса, над бездната между идеал и действителност, между действителност и красота, усетих полюшването на въздушния мост — на хумора. Да, с хумор можеха да се понесат и гарите, дори и казармите, дори литературните четения. Със смях, с несериозно вземане на действителността, с постоянното убеждение, че е разрушима, тя можеше да се понесе. Някога машините бясно ще се нахвърлят една срещу друга, арсеналите ще се освободят от своите вехтории и някога там, където днес се издигат големи градове, отново ще расте трева и ще се промъкват невестулки и златки. Не, на този смешен свят не бива да му се отдава почитта да бъде приеман сериозно!

Сбогуването беше на другия ден, след като се наобядвахме. Обещания за ново посещение, качване във влака. Тази вечер, някъде след девет часа, моето второ литературно четене вече ще е отминало и за няколко дни ще съм свободен. Ех, тези гари! Тези мръсни и мрачни халета, тези стълбища, претъпкани от нещастно забързани, влачещи багаж, наплашени хора, тези тъпи бариери по пероните, тези жалки къщички, в които стои човек с пенсне на носа и събира билетите! Да не се приемат сериозно!

В Аугсбург хотелският автобус ме стовари пред една стъклена, въртяща се врата, зад която звучеше музика, с каквато съпровождат сервирането на чай. Това е едно смешно изобретение на днешните хора и в няколкото минути на спокойствие и ободряване да не трябва да говорят, да внимават, да мислят, да не стигат до себе си. Обадих се на рецепцията, помолих за стая, едно момче тръгна с мен, наоколо всичко беше много модерно: ресторантът, фоайето, гардеробът. Момчето ме изкачи до първия етаж, отвори вратата на асансьора и неочаквано се озовах в просторен стар палат, смълчани княжески коридори, високи, масивни врати, над всяка дърворезба изрисуван герб — феодално стълбище. Пред мен бе отворена вратата на висока хубава стая, прозорецът гледаше към зелена зимна градина. Зарадван, аз се настаних в най-оригиналния и най-хубавия хотел, който някога съм намирал в по-голям немски град. Телефонът в стаята беше единственото, което ме смущаваше, тези апарати са опасни. Е, в случай на нужда можеше да се изключи или да се строши. Но най-напред си послужих с него и съобщих на моя работодател, че артистът за вечерта е пристигнал. После си починах, извадих някои неща от багажа, преоблякох се, поръчах да ми донесат малко мляко и коняк. В джоба на палтото ми беше „Симплицисимус“[50] и прочетох там едни и от пътеписите на Рингелнац, които много харесвам, но после, когато се похлопа на вратата и дойдоха да ме вземат за четенето, забелязах, че доста време съм спал. Беше късна и студена вечер. През широка горда улица ме заведоха в някаква концертна зала, този път съвсем не смогнах да възприема обстановката и да пусна в движение обичайния психологически апарат, много скоро обаче успях да уловя в тълпата едно лице, към което да се обръщам, и така смело четях своите творби, от време на време отпивах по глътка от чудесната вода и цялото мероприятие завърши, преди всъщност да стигна до усещането за вътрешен протест срещу него. Е, това можеше да ми бъде само приятно. Отидох в моята гардеробна, навлякох палтото си, запалих пура. Тогава надойдоха хора, придържах се към обичайните любезности, в действителност се радвах, че в този град не познавам никого. Но ето че пред мен застана една дама с румени бузи, усмихна се и каза на швабско наречие: „Е, какво, вече не се ли познаваме?“ Произлизаше от Шварцвалд, от моето родно градче, и беше съученичка на сестра ми. А зад нея се появи дъщеря й, хубаво, доволно момиче, също с цъфтящи бузи, и ние се разсмяхме и решихме да прекараме заедно още известно време от вечерта. Скоро обаче сам забелязах, че тази вечер съм малко разсеян. Някакъв господин постави пред мен една от моите книги с молбата да напиша посвещение на жена му, в същия момент помислих за Нюрнберг и че сега за щастие ми остава още да стигна само до този град, и вече написах нещо върху книгата на мъжа и му я подадох с вежлива усмивка, той я пое, прочете и ми я върна обратно. Бях написал: „За спомен от вечерта в Нюрнберг“. Написаното трябваше да се изтрие и промени. Тогава отидохме в моя хотел на чаша вино и жената от Калв заговори за града и одумахме всички негови жители, за които можехме да си спомним, а дъщерята седеше и ни намираше нас, старите хора, забавни; неочаквано се присъедини още един, който беше от Нойенбюрг, и видях, че все още се намирам в Швабия. Късно се заизкачвах по княжеското стълбище към моята стая. Собствено беше дори много лесна работа да си изкарваш хляба с такива литературни четения. Впрочем не хлябът ми липсваше, а въздухът, този въздух, който е въздухът на възможността да се живее, на доволството, на вярата в собствената професия и в собственото дело, такъв въздух не лъхаше и в Аугсбург, и тук не го получих като хонорар. Напротив (и бог затова е снабдил тенорите и виртуозите с този гениален излишък от самочувствие), щом човек обикаля градовете като рецитатор на забавни литературни вечери, като тенор и странстващ бард, тъкмо това е най-подходящата възможност един самомнителен артист, убеден в своята значимост, да се увери в противното — че не е необходим, че неговата личност и неговият специален номер са съвсем без значение. Все едно дали хората от литературното дружество слушат Томас Ман или Герхарт Хауптман, дали слушат барон Мюнхаузен или тенора Хесе, дали някой берлински професор им изнася доклад върху Омир, или мюнхенски професор върху Матиас Грюневалд — всичко това е съвършено безразлично, всеки от тези специалисти е само черта в десена, нишка в тъканта, десенът се нарича духовна индустрия, а тъканта — просветно начинание и няма никаква стойност нито в своята цялост, нито за един от отделните специалитети. Господи, не ме оставяй да загубя чувството си за хумор, отреди ми още малко да поживея! И ми дай да участвам с труд в някакво дело и в нещо, което има повече смисъл и по-голяма стойност от този панаир! Нека като най-незначителен слуга да допринеса за това най-после Германия отново да затвори държавните си училища и Европа да действа енергично за намаляване цифрата на ражданията. Дай ми вместо парите за тези четения, вместо почитта, вместо ласкателствата повече въздух за дишане!

Скептиците уверяват, че никога човек не е умрял от сломено сърце. Те също така биха отрекли, че един литератор би могъл да умре от недостиг на въздух. Като че ли литераторът не може да диша всичко и от всеки газ, и от всяка воня дори да дестилира някой фейлетон.

На другата сутрин времето беше хубаво и когато излязох да поразгледам Аугсбург, установих, че този ден има пазар. Никога не съм изучавал обстойно история, а всичките си познания съм получил от писателите и така както за тайните на Блаубойрен посредством Мьорике бях по-добре осведомен дори от тамошните професори, така и за Аугсбург бях най-добре подготвен чрез спомена за пазителите на короната от Арним, за Нюрнберг — чрез Вакенродер и Е. Т. А. Хофман. Не е необходимо да уверявам, че Аугсбург е много хубав град. Но там срещнах нещо, което необикновено ми хареса и ми се отрази благотворно. На седмичния пазар, където бяха изложени въодушевяващи количества масло, сирене, плодове, салами и други такива, видях много селяни и особено селянки, дори и няколко деца, всички облечени в старите неподправени народни носии. На първата, която съзрях, едва не се хвърлих на врата от радост, дълго бродих подир нея из старите малки улички. Елече от материя на дребни цветчета, оригинално бухнати и след това пристегнати с шнур ръкави, забавни шапчици — о, как всичко тук оживяваше спомени от детството ми и от пазара за добитък в Калв, където няколко стотици селяни и техните жени, всички до последния облечени в своите носии, се събираха и където селяните от различните краища, от горските и равнинните местности, можеха безпогрешно да се познаят още отдалеч по цвета на кожените им панталони.

Моите последни часове в Аугсбург бяха най-хубавите. Имах щастие в този град, миналата вечер постъпих твърде несправедливо, като го обърках с Нюрнберг. Освен всичко красиво и свидно, което днес срещнах тук, се натъкнах и на друга изненада. В Аугсбург живееше една семейна двойка, която преди четиринадесет години след прочита на моя книга, както ми писа навремето, на първата си дъщеря, родена тогава, бе дала името на героинята от същата книга; сега те се обадиха и ме поканиха на обяд, бяха положили много любезни усилия — първо да ми поднесат изискано и вкусно ядене, а после с помощта на една кола за малко часове да ми покажат най-важното и най-красивото от стария Аугсбург. Макар и много да се срамувах, че всичката любов и вниманието дължах на една книга, която днес вече ми се струва непоносима, прекарах хубави часове. Какви красиви и изключителни неща видях в този приказен град! В сакристията на „Санкт Мориц“ имаше сбирка от стари одежди за богослужение, толкова пищни, че човек мислеше, че се намира в Рим, и съвсем редом с нея в параклис — четирима седящи епископи, не фигури от дърво или камък, а тела, всяка мумия в богат орнат. За мен най-красивото беше желязната врата на катедралата, но друга гледка от тази достолепна църква остана дълбоко в душата ми. Там забелязах мъж с външността на селянин, с широка руса брада, облечен в избеляло зелени дрехи, с раница на гърба. Видях го още на влизане, той пристъпи в църквата непосредствено пред мен, после го гледах да обикаля огромния храм и да търси нещо; когато го намери, коленичи пред един параклис, гологлав, с очи втренчени в олтарния образ, широко разперил двете си ръце с умолително отворени длани, и се молеше, молеше се с очи, с уста, с колене, с прострените ръце, с отворените длани, молеше се с тяло и душа, сляп и глух за света, несмущаван от нас, безбожните любопитни в храма, които търсеха да видят тук романски бронз и готически витражи, вместо да търсят бог. Този молещ се човек и жените със селските носии са картините, които аз спечелих в Аугсбург за най-съкровения и за най-дълготрайния албум на спомените ми, не златната зала, не гордите фонтани и бюргерските дворци, не и Фуггерай[51].

Вечерта пътувах към Мюнхен, имах няколко дни за отдих, за да оставя бъркотията от картини да се утаи и да съжалявам, че още ми предстои да отида и до Нюрнберг. Една вечер едва не изпаднах в паника, тогава посетих директора на парк-хотела и понеже по други места на тази земя някога ме бе познавал като приятел на добрите вина, сега му правеше удоволствие да ми поднесе няколко бутилки от своята изба, отбрани стари реколти. И тъй като наистина бях пияч, но несвикнал на големи количества, към края трябваше малко да се напрягам; все пак издържах. А — в случай че това не беше приятна измама при веселото настроение, предизвикано от виното — там неочаквано се появи и моят приятел и домакин от Баден на Лимат, усмихна се и се чукна с мен. На другия ден, за да направя и нещо за собственото си образование, отидох в редакцията на един голям вестник, но в тези помещения не се чувствах добре и едва издържах около петнадесет минути. Няма какво повече да разказвам за Мюнхен, там винаги съм бивал с малко неспокойна съвест. В града живеят много хора, които някога са ми били близки и ме познават добре, които обичам, и всъщност всички би трябвало да посетя. Но това би било твърде голямо начинание, а и какво ли ме очаква при него? Тридесет души приятелски биха ме разпитвали дали съм добре, какво правя, доволен ли съм от живота, от здравето, от дейността си и други подобни мъчителни въпроси, а аз бих седял и се усмихвал приветливо и кимал с глава. Но това е тъй страшно уморително. С неколцина от тях, които сериозно мога да причисля към приятелите си, все пак се видях, ала не в техните жилища при жените и сред децата им или на работа, а вечер, приятно събрани само спои в някоя винарна или кръчма, където можехме да разговаряме за икономическия упадък на чаша валдумско или афенталско вино и между другото да говорим за отминалите години, за лета край Боденското езеро, за пътувания из Италия, за загиналите във войната приятели. През тези дни настроението ми не беше особено ведро не само защото толкова много ми бе дотегнала литературата и бих дал какво ли не, за да не ми се налага да пътувам до Нюрнберг, но и по други причини.

Моето пътуване постепенно се приближаваше към своя край, за шест седмици малко по малко се отдалечих от Тесин и вече се бях промъкнал близо до последната си спирка, все бях на път, без съзнателно да се замислям, сърцето ми бе изпълнено от въпроса: Какво ще стане сега? Какво намери и постигна при своето пътуване? Ще се върнеш ли отново към работата и отшелничеството си, ще можеш ли да стоиш сам в библиотеката с болки в очите, или ще предприемеш нещо друго? И този въпрос все още беше без отговор. Имах литературни четения, наслаждавах се на любов и сърдечни разговори с приятели, тук и там пих добро вино и прекарах в топли, приветливи помещения приятни часове, междувременно преглътнах и някои непоносими неща, а при разглеждането на стари сгради за часове се забравях (най-опияняващото за мен са готическите сводове с мрежеста нерватура), на няколко пъти в миговете на умора от пътуването, когато прекалено много бях бъбрил, усещах мимолетен копнеж по моя далечен еремитски дом, ала нищо не се бе променило, нищо не бе сложено в ред. Все повече и повече чувствах бремето на това състояние, така че когато най-после потеглих за Нюрнберг, не бях настроен за отзивчивост и благодарност. Наистина пътувах, но смятах, че сега изкупвам проявения глупав героизъм, след като с една телеграма не се освободих от четенето. Защото Нюрнберг беше голямо разочарование за мен.

Пътувах в мрачен ден, валеше сняг, примесен с дъжд, отново минах покрай Аугсбург, видях катедралата и „Санкт Мориц“ да стърчат над града, сетне се заредиха непознати местности, а последната отсечка от пътя беше през сурово, диво и безлюдно, но величаво пространство с обширни иглолистни гори, снежна буря разтърсваше върховете на дърветата. Беше красиво и тайнствено, ала мен, южняка, ме потискаше и ми вдъхваше страх. Ако продължавам да пътувам така, мислех си аз, ще се редят все повече борове, ще има все повече сняг, ще стигна Лайпциг или Берлин, тогава скоро могат да се появят Шпицберген и Северният полюс. Боже мили, ако пък бях приел и поканата за Дрезден! Не можех и да си го представя. Бездруго пътуването беше достатъчно дълго, ужасно дълго, и се радвах, че стигнах в Нюрнберг. Тайно очаквах в този готически град най-различни чудеса, надявах се на среща с духа на Е. Т. А. Хофман и на Вакенродер, но от това не излезе нищо. Градът ми направи страховито впечатление, естествено, вината за това носи не той, а единствено аз самият. Видях наистина очарователен стар град, по-богат от Улм, по-оригинален от Аугсбург, видях „Санкт Лоренц“ и „Санкт Зебалт“, видях общината с двора, където фонтанът се издига неизказано красив. Гледах всичко това, всичко беше много хубаво, но и всичко обкръжено от голям, неприятен, пуст търговски град, от шум на мотори, от автомобили, всичко леко трепереше при темпото на едно друго време, което не строеше мрежообразни сводове и не умееше в тихи дворове да издига прелестни като цветя фонтани, всичко изглеждаше така, сякаш в следващия час щеше да рухне, защото вече нямаше цел, нямаше душа. Какви красиви, какви очарователни неща видях в този бесен град! Не само забележителностите, църквите, фонтаните, къщата на Дюрер, крепостта, а също и много други малки случайни неща, които в действителност са ми по-свидни. Една аптека, наречена „Към кълбото“, където си купих нова чашка за промиване на очите, солидна красива стара сграда, където във витрината имаше препарирано малко, едва изпълзяло от яйцето си крокодилче, заедно с черупката, и някои други такива неща. Но това никак не помагаше. Наблюдавах всичко само забулено от ауспуховите газове на тия проклети машини, всичко подкопано, вибриращо от живот, какъвто не можех да възприема като човешки, а само сатанински, всичко готово да умре, всичко готово да се превърне на прах, закопняло за рухване и гибел, отвратено от този свят, отмаляло да стои тук без цел, да бъде красиво, без душа. И приветливостта, с която бях посрещнат от литературното обединение, и почивката подир моето последно литературно четене (може би за дълго време, може би завинаги) не ми помагаше. Всичко беше безутешно: в хотела много силно парно отопление, което през цялата нощ не можеше да се намали, никаква възможност прозорецът, да се остави отворен при шумното улично движение, освен това в стаята имаше един подъл апарат — телефон, който, след безсънната нощ и при яростни болки, на сутринта наруши последния ми час за почивка. Хора, защо ме мъчите така, по-добре ми отредете бърза смърт!

През цялото време наблюдателят в мен възприемаше всяка оценка с присъщото му спокойствие, любопитен дали този път хубостникът ще избухне, или все пак още ще издържи. Наблюдателят в мен (фигура, която не принадлежи към лицата от този разказ) няма нищо общо със случайните радости и страдания на пътуващия бард, освен че ги отбелязва и присъства, и друг път ще говори по-вещо за тези преживявания. Днес разказваше само пътуващият тенор, случайният човек в мен, който преживява и изстрадва случайното.

Но тъкмо в Нюрнберг, където в собствените си очи изглеждах на деветдесет години и на умиране, където нямах никакво друго желание, освен да се оставя да ме погребат, тъкмо тук общувах главно с млади хора. Един от тях, ученик или студент, след литературното четене ме смути. Помоли ме да му напиша нещо в една книга и тъй като нищо не ми идваше наум (какво ли би трябвало да ми хрумне при тези обстоятелства), той предложи, ако обичам, да му напиша няколко гръцки думи, цитат от Новия завет, който се явявал в моя книга. Повече от двадесет години не бях рисувал никаква гръцка буква; бог знае как този цитат се е появил в творбата ми! Друг млад човек, с когото прекарах по-голямата част от краткия престой в Нюрнберг и на когото се радвах, беше поет. Той бе спечелил симпатиите ми още преди известно време отчасти с една умна статия за творчеството ми, в която много добре излагаше напразността, безполезността на моите поетически опити и нейната причина, отчасти със свое малко стихотворение, герой на което беше поетът Грабе и което беше наистина вълшебно. Обикаляхме Нюрнберг заедно и младият поет, макар да беше въздържател, вечер търпеливо седеше в кръчмите с мен и с приятното лице и тънките си фини ръце в някои моменти ми приличаше на ангел, комуто е отредено да ме пази тук, в този град, от крайности.

Все пак сега бях наистина безпомощен и загубен, само едно ми беше ясно: че колкото е възможно по-бързо трябва да отпътувам. Пък и в Мюнхен имах приятел, един от добрите, на които можеш да се осланяш, комуто телеграфирах, че ми е невъзможно да издържа тук, и го молех да ме чака там със следващия бърз влак. Как да е натъпках вещите си отново в куфара, как да е излязох от хотела, отидох на гарата и потеглих съсипан, но щастлив от избавлението — бях далеч от Нюрнберг, който дори ми изглеждаше обречен на погибел. Това беше добър бърз влак, който до Мюнхен не спря никъде, но пътуването пак траеше много дълго и едва се издържаше, докато пристигнах в Мюнхен деветдесетгодишен, с опустошен мозък, парещи очи и подкосени колене. Този беше може би най-хубавият момент от моето пътуване. Ето че бях отново в Мюнхен, отново жив, бях оставил всичко зад себе си, вече не ми беше потребно да осъществявам литературно четене. Ето го и моя приятел, едър и силен, с усмихнати очи, взема ми куфарчето и вместо дълги въпроси и обяснения казва, че в една пивница ни очакват познати. Бих предпочел да се мушна в леглото, но и пивницата не беше лошо нещо, съгласих се. Различни корифеи на литературата и критиката седяха там на една маса и ни чакаха, а в чашите бе налято наистина благородно мозелско вино; слушах крайно интересни разговори и дискусии и бях много доволен, тъй като всичко това изобщо не ме засягаше, нищо не изискваше от мен, беше просто интересно. Можех да седя там, да гледам развълнуваните и умни лица, да отпивам от мозелското и да усещам как сънят се приближава и ако ми е удобно, бих могъл утре да остана в леглото цял ден, цяла година, цяло столетие, никой нищо нямаше да ми иска, никакъв влак нямаше да ми свири и никакъв пулт за четене нямаше да стои пред мен, осветен и украсен с шише вода, и нямаше да е потребно да рисувам нито гръцки, нито други букви.

Останах още няколко дни при моя приятел, далеч извън Мюнхен, в една селска местност, за да почина и си изясня техниката на обратния път. Тук съвестта ми се развълнува, нещо повече, надигна се и страх от завръщането у дома, затова се реших да наредя да ми препратят писмата. Пороят от хартия дойде и ми отвори работа за няколко дни, а сред всичко незначително имаше и нещо интересно — едно по-дълго писмо от оня млад поет, чийто ръкопис трябваше да върна. Тогава неговото прекалено невярно ласкателно писмо ме бе развълнувало неприятно, сега обаче той ме зарадва с несравнима откровеност и ме уведоми с точно улучващи, избрани със сила и любов изрази колко неизказано детински глупав и отвратителен съм му изглеждал всякога. Браво, млади братко! Продължавай все така напред! От младата литература очакваме искреност, не красиви цветисти фрази!

Успях да изкуша най-милия от баварските ми приятели да слезе от своето горнобаварско село за една вечер, за приятна сърдечна вечер, която никога няма да забравя. Сега, когато отново бях частно лице, проявявах по-наивно отношение и към литературата, позволих си нещо, което само няколко пъти в живота си съм правил — да се приближа лично до един-двама колеги. Така прекарах ползотворен час с Йозеф Бернхарт; протестант и католик не биха могли да се сближат повече, отколкото ние тогава. Една вечер бях при Томас Ман, исках да му покажа, че моята стара любов към неговия маниер на писане не е изчезнала, а изпитах и известно удоволствие да видя колко е добре сега този човек, който толкова вярно и смело върши работата си, макар да изглежда, че познава много дълбоко колебанията и отчаянията на нашата професия. До късно през нощта седях на неговата трапеза, а той бе устроил всичко красиво и стилно, във ведро настроение, малко сърдечен, малко присмехулен, закрилян от своята хубава къща, закрилян от мъдростта и добрата си форма. Благодарен съм и за тази вечер. А сега с удоволствие исках да видя и човека, който пишеше артистичните писма за „Симплицисимус“ — Йоахим Рингелнац, и той беше толкова приятелски настроен да дойде за една вечер и в общинската пивница пихме различни хубави вина и бяхме доволни. Когато свърши това, аз се запътих към трамвая, за да се прибера вкъщи, беше ми достатъчно и си легнах в леглото, а Рингелнац едва по това време започваше работа — трябваше да излезе на своята сцена, за което не му завиждах.

Оттатък, в Нимфенбург, се чувствах добре, глезеха ме, по цял ден можех да държа очите си в студена вода или да се разхождам нагоре и надолу под старите величествени дървеса, да следя с поглед увехналите листа — с какво удоволствие се гонят на вятъра нашите малки братя! Често ги съзерцавах с тъга, често ги съзерцавах с усмивка. И аз като тях се носех днес към Мюнхен, утре към Цюрих, после отново назад. Все в търсене, все от подтика да избягна страданието, от подтика да отсроча за известно време смъртта. Защо те се съпротивляват така? — натъжавах се аз. Защото играта на живота е такава — усмихвах се.

И тъй като смехът ми се струва нещо добро и горещо желано, попитах приятеля ми дали в Мюнхен сега пак има истински класически комик, каквито по-рано съм срещал тук. Да, моят приятел знаел един, казвал се Валентин, и ние прегледахме вестниците, търсихме и намерихме, че нощем той играе в камерен театър пиесата си „Разбойникът рицар пред Мюнхен“! И една вечер отидохме там. В малкия театър до десет часа играеха Стриндберг, после идваше редът на Валентин. С немногобройна трупа той представяше „Разбойникът рицар пред Мюнхен“, чудесна пиеса, необикновена свинщина! Целта на пиесата беше да даде възможност на Валентин в ролята на стражник да се разхожда по сцената с дълга сабя и да върши или казва комични неща. Понякога беше толкова тъжно, че да се разхълцаш, например как в хладния здрач героят седеше на градската стена, свиреше на хармоника и разсъждаваше за своя млад живот, за войната и смъртта. Или когато той дълго време замислено разказваше съня си, в който бил гъска и едва не нагълтал голям червей. На това място в най-проста форма вълнуващо беше изобразена ефимерността на човешките възможности за познание. И този трагичен епизод също както другият с хармониката бе посрещнат с буйни залпове смях, никога не бях виждал по-доволна зала. С какво удоволствие се смееха всички хора! От далечни предградия те идваха тук в студа, плащаха пари, чакаха дълго, прибираха се вкъщи едва в полунощ само за да се посмеят известно време. И аз се смях много, мен да питат, бих пожелал пиесата да трае до сутринта. Бог знае кога ли пак ще се разсмее човек! И колкото по-голям е комикът, колкото по-страховита и безпомощна той представя в комична форма нашата глупост и нашата тъпа боязлива пустота, толкова повече хората трябва да се смеят! Сред зрителите зад мен седеше, млада жена, която опря лактите си на раменете ми. Обърнах се, защото помислих, че тя навярно се е влюбила в мен, но причината беше само в смеха, той я разтърсваше, сякаш бе обсебена от демон. Споменът за Валентин се прибави към скъпоценностите от това пътуване.

Но ето че достатъчно дълго седях в Мюнхен и на масата на моя приятел. Бъди мъж, казвах си аз, и се реши да отпътуваш. Сега не беше както някога в Локарно, сега сбогуването не бе вече лесно, не потеглях към света и не можех да гледам на тия, които оставаха, с чувство на превъзходство, сега се завръщах, тръгвах назад към клетката, към студа и изгнанието. Е, да, листът се съпротивлява на вятъра и все пак бива понесен натам, накъдето вихърът поиска. Накъде ще отпътувам сега? С колко дни още ще ми се удаде да продължа завръщането? Вероятно ще пътувам дълго, може би цяла зима, може би цял живот. Навред накрая ще намирам един или друг приятел за вечер на чаша вино и тук и там в някой здрачен час отново ще ме срещат моите добри духове или светилищата на младостта ми. И навред ще имам свободата да избирам да не бъда само тъжен, поради студения вятър и гонените листа, но и да се усмихвам. Може би, както открай време смятам, у мен е скрит и някакъв хуморист, а тогава няма защо да се тревожа. Той още не се е развил напълно, защото и на мен не ми е тръгнало достатъчно зле.

Курортист
Записки от едно лечение в Баден

Посветено на братя Йозеф и Ксавер Марквалдер

Предисловие

Мото: Начало на всяка психология е безделието.

Ницше

Разправят, че швабите поумнявали едва когато станат на четиридесет години, а самите шваби, без особено доверие в себе си, понякога гледат на това като на един вид позор. Но тъкмо обратното, то е голяма чест, защото умността, която се има предвид в поговорката (тя не е нищо друго освен онова, което младите хора наричат старческа мъдрост, знание за големите антиномии, за тайната на кръговрата и биполярността), може да се открие сред швабите, колкото и да са надарени, съвсем рядко и при четиридесетгодишните. Но когато човек вече клони към петдесетте, тази мъдрост, или манталитетът на възрастта, идва сама, а именно, след като физическото застаряване я подпомага с различни неволи и предупреждения. Към най-честите теглила от този род спадат подаграта, ревматизмът, ишиасът и тъкмо такива страдания ни довеждат на курорт лук, в Баден. Следователно средата, в която и аз влизам сега, е благоприятна по своя вид и манталитет и оттук от само себе си, така ми се струва, човек, ръководен от genius loci[52], изпада в известно скептично благочестие, простодушна мъдрост и много изкусно опростяване, в един твърде интелигентен антииителектуализъм, който принадлежи към спецификата на Баден също както топлината на баните и водите с миризма на сяра. Или казано накратко: ние курортистите, болните от подагра, най-невероятно се стремим да възприемаме ъгловатия живот доколкото е възможно като заоблен, да позатваряме едното си око, да не си правим големи илюзии, но в замяна да пазим и да поддържаме сто малки леки илюзии. На нас, курортистите в Баден, ако не се заблуждавам, особено ни е необходимо познание за антиномиите и колкото по-сковани стават крайниците ни, толкова по-настойчиво ни е потребен гъвкав, двустранен, биполярен начин на мислене. Нашите страдания са страдания, но не са от оня героичен и декоративен вид, в който страдащите могат да ги представят за свръхважни, без да губят уважението на другите.

Когато пиша така, когато показвам своя личен начин на мислене на възрастен и болен от ишиас като типичен и го издигам до всеобща норма, когато постъпвам тъй, сякаш тук не говоря единствено от мое име, а от името на цяла класа или възрастова група, то, макар и за мигове, добре съзнавам, че това е голяма заблуда и че никой психолог (пък бил той и душевно мой събрат или близък) няма да сметне духовния ми отклик на околния свят и съдбата за нормален, няма да го признае за типичен. Нещо повече, след като набързо ме чукне тук и там, лесно ще намери, че съм средно надарен особняк от семейството на шизофрениите, но че не се налага да ме изолира в болница. Всъщност аз спокойно използвам обичайното право на всички хора, също и на психолозите, и проецирам не само у човеците, а и във вещите и мебелите от моето обкръжение, дори в целия свят, собствения си начин на мислене, моя темперамент, моите радости и страдания. Не допускам да ми бъде ограбено удоволствието да смятам собствените си мисли и чувства за „правилни“, за справедливи, макар околният свят всекичасно да се мъчи да ме убеди в противното, не отдавам значение и на това, че срещу себе си имам мнозинство, по-скоро няма да дам право на него, отколкото на себе си. В случая постъпвам както и с моята преценка за големите немски писатели, които не почитам, обичам или чета по-малко за това, че огромното мнозинство от живите немци правят обратното и предпочитат фойерверките пред звездите. Ракетите са хубави, ракетите са възхитителни, нека ги има! Но звездите! Но очите и мислите, изпълнени от спокойната им светлина, обвеяни от тяхната трептяща надалеч вселенска музика — мили приятели, това е нещо съвсем друго!

И когато аз, късен, малък писател, се заемам да нахвърля скицата на един престой в Баден, мисля за многото десетки пътувания до минерални бани и до Баден, които са описани от добри и лоши автори, с възхищение и почитание мисля за звездата сред всички ракети, за златната монета сред всички банкноти, за райската птица сред всички врабчета — „Пътуването за бани на д-р Катценберг“[53], но в същото време не позволявам на тези мисли да ми попречат да пусна моите фойерверки да излетят след звездата, моето врабче след райската птица. Лети, мое врабче! Издигай се, мое малко книжно хвърчило!

Курортист

Едва моят влак бе пристигнал в Баден, едва бях слязъл с известни трудности по стъпалата на вагона, и вече се долавяше очарованието на града. Спрял на влажната циментова настилка на перона, внимателно се заоглеждах за портиера на хотела и видях, че от същия влак, с който бях пътувал, слизаха трима или четирима колеги, болни от ишиас — ясно им личеше по плахото придвижване на бедрата, несигурните стъпки и някак безпомощния плачлив израз на лицата, който се менеше и придружаваше внимателните им движения. Наистина всеки от тях имаше свой специалитет, собствена разновидност на страданието, а и собствен стил на движение, на колебание, поспиране, накуцване и всеки имаше собствена своеобразна мимика, но въпреки това преобладаваше общото — от пръв поглед познах всички до един като поразени от ишиаса, като братя и колеги. Който веднъж, не от учебник, а от собствен опит, е узнал за игрите на nervus ichiadicus[54], характеризирани и от лекарите като „субективна сензация“, е със зорки очи за такива случаи. Веднага се спрях и почнах да наблюдавам белязаните от болестта. И виж ти, и тримата или четиримата имаха по-зъл израз на лицата си, опираха се по-силно на бастуните, едва повдигаха тръпнещите си крака и ги поставяха на земята по-страхливо и по-обезкуражено от мен. Всички те бяха по-страдащи, по-клети, по-болни, по-достойни за оплакване, отколкото бях аз — това ми се отрази крайно благотворно и не отзвуча през целия мой престой в Баден като хилядократно повтаряна, неизчерпаема утеха: наоколо хора куцаха, пълзяха, хора въздишаха или ги возеха в болнични колички, хора много по-болни от мен и с много по-малко основание за добро настроение и надежда! Ето че веднага, в първата минута, открих едно от най-големите тайнства и вълшебни средства на всички курорти и с истинска наслада възприех собственото си откритие. А то беше: другарството по страдание — SOCIOS HABERE MALORUM.

И сега, когато напуснах перона и с приятно чувство поех по леко снишаващата се към баните и долината улица, всяка крачка потвърждаваше и повишаваше ценното ми откритие: навсякъде се влачеха курортисти, седяха уморени и някак сгърбени по боядисаните в зелено пейки, отминаваха на групи, като куцаха и бъбреха. Една жена, возена в количка, се усмихваше унило, с полуувехнало цвете в слабата ръка, а зад нея пращеше от здраве и енергия цъфтяща болногледачка. Някакъв възрастен господин излезе от един от магазините, където продаваха на ревматиците илюстровани картички, пепелници и щипки за писма (защо им трябваха толкова много, никога не можах да открия). На този възрастен господин, който излезе от магазина, за всяко стъпало на външното стълбище му бе необходима по цяла минута и той гледаше към улицата, разпростряна пред него, както загубил сигурност и уморен човек гледа към поставената му голяма задача. Друг още млад мъж със сиво-зелена военна шапка над четинестата коса с все сила, но мъчително си пробиваше път напред на два бастуна. Ах, и тези бастуни, които тук се виждат навсякъде, проклетите сериозни болнични бастуни с широки гумени наконечници, които се залепват, като пиявици или паразити за асфалта! Наистина и аз ходех с бастун, с тъпичък малайски, бастун, чиято помощ ми беше добре дошла, но ако се наложеше, можех да мина и без него и никой никога не ме е видял с ония тъжни бастуни с гумените пръстени! Не, беше ясно и трябваше да направи впечатление на всеки колко бързо и гъвкаво вървя надолу по тази приятна улица, колко малко и като на игра ползвам бамбуковия бастун, един предмет като невинна украса, само орнамент, и как съвсем слабо и безобидно при мен личат симптомите на ишиаса, страхливото притегляне на бедрото е едва загатнато, нещо повече — само бегло скицирано, изобщо колко спретнат и стегнат вървя по този път, колко млад и здрав съм в сравнение с всички по-възрастни, по-клети и по-болни братя и сестри, чиято немощ се забелязваше толкова ясно, толкова неприкрито и толкова неумолимо! Всяка моя крачка бе признание, вдъхваше ми увереност, чувствах се вече почти здрав, във всеки случай безкрайно по-малко болен от тези бедни хора. Да, щом полупарализираните и куцащите, хората с бастуните с гумени наконечници, още се надяваха на излекуване, щом Баден може да помогне на тях, то положително моето леко начално страдание тук ще изчезне, ще се стопи като сняг при топъл вятър, а после лекарят ще открие в мое лице чудесен екземпляр, крайно благодарен феномен, малко чудо на излечимостта.

Изпълнен от съчувствие и доброжелателство, гледах приветливо към вълнуващите фигури. От някаква сладкарница се измъкна стара жена, която видимо отдавна бе престанала да скрива своята немощ; тя не се отказваше от ни най-малкото рефлексно движение и напълно бе заета с всички мислими облекчения, с всяка възникнала игра на една помощна мускулатура и така правеше гимнастика, балансираше и плуваше, докато си пробиваше широк път през улицата, сякаш бе морска лъвица, само че по-бавна. Моето сърце я приветства и й изрази одобрението си, аз възхвалих морската лъвица, възхвалих Баден и своята добра участ. Видях се заобиколен от устремени към същото, от конкуренти, които далеч превъзхождах. Колко е хубаво, че толкова навреме пристигнах тук, още в първия стадий на лекия ишиас, още с първите слаби симптоми на начална подагра! Като се обърнах, опрян на бастуна си, дълго гледах след морската лъвица с онова познато чувство на благоволение, което ни показва, че езикът още не е намерил израз за душевните процеси, защото тук езикови противоположности, като злорадство и съчувствие, са най-дълбоко свързани! Боже мой, горката жена! Докъде може да я докара човек!

И в този миг на ентусиазъм и повишена жизненост, и в тази прелестна еуфория на добрия час, естествено, у мен не замлъкна съвсем оня досаден глас, който слушаме толкова неохотно, но който все пак ни е така потребен — гласът на разума, и със своя неприятно студен тон тихо и със съжаление ми обърна внимание, че изворът на моята утеха е само една заблуда, фалшив метод, че именно аз се самоизмамвам, аз, литераторът, който едва-едва накуцва с малайския си бастун и наистина изпълнен с благодарност, се сравнява с всяка разкривена, тежко куцаща фигура, че пропускам да взема под внимание непрекъснатата безкрайна скала от симптоми, която се простира отвъд моята личност, че съвсем не възприемам всички ония, които са по-млади, по-изправени, по-напети, по-стегнати и по-здрави от мен. Нещо повече, възприемах ги, но се отказвах да ги ползвам за сравнения, дори през първия и втория ден напълно примитивно бях убеден, че всички хора, които виждах с доволни лица да се разхождат без бастун и без забележимо сковаване или куцане, в никакъв случай не са братя и колеги, не са курортисти и конкуренти, а нормални, здрави жители на града. Едва след няколко дни и по обичайния бавен път стигнах до познанието, че болни от ишиас могат да ходят и без бастун и изобщо да не правят конвулсивни жестове, че има много подагрици, чието страдание на улицата никой човек, дори и психолог, не е в състояние да открие, че с моята леко деформирана походка и малайския бастун в никакъв случай не стоя на първото безобидно стъпало на нарушената обмяна на веществата, че не само изпитвам наслада от завистта на истински парализираните и окуцелите, а и съм обект на присмехулното съчувствие на безброй колеги, на които служа за утеха, приличам им на тюлен, накратко, че с изострената си наблюдателност и със сравняването за степените на болестта не стигам до обективно изследване, а единствено до оптимистично самовнушение.

Така първия ден с голямо увлечение се наслаждавах на това щастие, отдадох се на оргия на наивно самовъзхваляване и постъпих добре. Привличан от курортистите, моите страдащи братя, които тук се появяваха навред, при вида на всеки осакатен се чувствах поласкан, всеки, когото срещах да возят в количка, ме подтикваше към ведро състрадание и съчувствено самодоволство, аз се шляех по улицата, тази толкова привлекателна с разположението си улица, по която пристигналите гости биват отвеждани от гарата към баните и която с приятни равномерни наклони минава край старите бани, а там долу, също като просмукваща се река, изчезва пред входовете на курортните хотели. Изпълнен от добри намерения и радостни надежди, се приближавах до „Хайлигенхоф“, където смятах да отседна. Трябваше да издържа тук три-четири седмици, всекидневно да правя бани, по възможност много да се разхождам и по възможност да стоя далеч от вълнения и грижи. Навярно понякога ще бъде малко монотонно, няма да се мине без скука, защото приетият тук образец е пълна противоположност на дейния живот и аз, старият самотник, комуто е дълбоко противен и крайно труден всеки стаден и хотелски живот, ще трябва да преодолея някои мъчнотии и неведнъж да се преборя със себе си. Но без съмнение — този нов, за мен напълно необичаен живот въпреки своята навярно някак бюргерска, някак вяла черта ще донесе и ведри и интересни преживявания. А нима наистина не ми е крайно необходимо след години на миролюбиво подивяване, на селско усамотение, при живот, погълнат от изследвания, за известно време отново да бъда сред хората? Пък и главното: отвъд препятствията, отвъд тези започващи сега седмици на лечение стои денят, в който бодър ще крача нагоре по същата улица, подмладен и излекуван ще напусна хотела, с гъвкава игрива походка ще се сбогувам с Баден и ще мина като в танц по красивата улица към гарата.

Жалко само, че в момента, в който влизах в „Хайлигенхоф“, тихо заваля.

— Вие не носите хубаво време — каза усмихната необикновено приветливата госпожица от администрацията, като ме поздрави с пристигането ми.

— Не — измънках смутен. Как ли стоят нещата? Дали пък действително аз бях този, който предизвика дъжда, създаде го и го доведе със себе си чак тук? Че обикновеният, плиткият начин на разсъждение отрича това, не можеше да ме оправдае, мен, теолога и мистика. Да, също както съдба и душевност са название на едно понятие, също както името и положението ми, възрастта, лицето и моят ишиас в известен смисъл са избрани и създадени от мен самия и не бива да държа отговорен за тях никого другиго, явно така беше и с дъжда. Бях готов да го поема като лична вина.

След като споделих това с госпожицата и попълних регистрационната бланка, пристъпих към ония спазарявания за стаята, които нормалният човек не познава, чийто ужас наивният щастливец и не подозира, цялата им мрачност е известна само на попадналия под чужд покрив, привикнал на самотност и на дълбока тишина, страдащ от безсъние еремит и писател.

Да наеме хотелска стая, за нормалния човек е дреболия, всекидневие, в никакъв случай не е акт, свързан с афект, той го приключва за две минути. За нашего брата обаче, за невротици, страдащи от безсъние, и психопати, това обикновено действие, фантастично претоварено от спомени, афекти и фобии, се превръща в мъчение. Приветливият хотелиер, симпатичната дама на рецепцията, която на нашата плаха гореща молба ни показва и препоръчва своята „спокойна стая“, не подозират бурята от асоциации, от страхове, иронии и самоиронии, които тази фатална дума събужда у нас. Колко добре, колко страшно точно, колко ужасно и дълбоко познаваме тези спокойни стаи, тези кътчета на нашите най-мъчителни страдания, на нашите болезнени падения, на нашия най-потаен позор! Как измамно и коварно, как демонично гледат към нас тези приятни мебели, тези добронамерени килими и весели тапети! Колко фатално, колко унищожително се хили затворената междинна врата към съседната стая, каквато по проклятие има в повечето хотели и често съзнава собствената си неприятна роля, затова позорно се крие зад завеса от сукно! Колко болезнено и предано вдигаме очи към боядисания в бяло таван на стаята, който в момента на огледа се надсмива в мълчаливата празнота, а после вечер и сутрин кънти от стъпките на живеещите ма горния етаж, и не само на стъпки, това са познати и следователно не най-лошите врагове! Не, над тази безобидна бяла равнина, в часа на неизбежната съдба, също както през 1 тънката стена и вратата тътнат неподозирани шумове и вибрации: захвърляни обуща, падащи на пода бастуни, силни ритмични разтърсвания (които загатват здравословни гимнастически упражнения), а също и катурнати столове, някоя съборена от нощно шкафче книга или чаша, придърпване на куфари и мебели. Към това се прибавят човешки гласове, диалози: разговори със себе си, кашлица, смях, хъркане! А по-нататък, по-лошо от всичко друго, са непознатите, необяснимите шумове, всички ония странни, призрачни звуци, които не тълкуваме, чийто произход и вероятна продължителност не можем да предвидим, онези духове, които чупят и ровят, и още всякакво пропукване, тиктакане, шептене, надуване, смука не, шушнене, въздишане, скърцане, остро чукане, кипене на вода — бог знае какъв богат, невидим оркестър може да се скрие на няколкото квадратни метра в хотелската стая!

Следователно изборът на спалня за нашего брата е крайно трудно, важно и при това доста безнадеждно начинание, при което трябва да се мисли за двадесет неща, за сто възможности. В една стая гардеробът, в друга тръбите на парното, в трета съседът, който надува окарина, поднасят звукови изненади. И тъй, съгласно опита в нито една-единствена стая на света не може да се установи дълбокото спокойствие и ненарушимостта на съня, за които копнееш, защото привидно и най-спокойната стая крие изненади (нима не отидох да живея на петия етаж в уединена слугинска стаичка, за да не смущава покоя ми нито някой редом или над мен, а се намерих под таван, където вместо избягваните съжители бясно тропаха и вилнееха плъхове?). Не може ли в края на краищата човек да се откаже от всеки избор и просто с главата напред да скочи към съдбата и да се остави във властта на случая? Вместо да се мъчи и тормози, а след няколко часа пак разочарован и тъжен да се възправи пред неизбежността на обстоятелствата, не е ли по-мъдро да се покори на слепия жребий и без избор да приеме първата предложена му стая? Разбира се, това е по-мъдро. Но ние не постъпваме така или съвсем рядко, защото как би изглеждал животът, ако само мъдрост и отказ от вълнение ръководят нашите действия и състояния? Не знаем ли, че съдбата ни е отредена и неизбежна, и всички ние все пак не обичаме ли пламенно и съкровено илюзията на избора, на свободата на волята? Не би ли могъл всеки от нас, когато избира лекаря за своята болест, професията и местожителството си, когато избира любима или годеница, да предостави всичко това също толкова добре, а може би с по-голям успех на чистия случай и нима човек въпреки това не избира, не влага много страст, старание, грижа за всички тия неща? Навярно той го прави наивно, с детинска страстност, с вяра в своята власт, в своята сила, убеден, че е възможно да се влияе на съдбата; а може би го прави и скептично, проницателно уверен в липсата на стойност, в безполезността на своето старание, но също така убеден, че действие и стремеж, избор и самоизмъчване са по-хубави, по-живи, по-благотворни или най-малкото по-забавни, отколкото едно смръзване в отчаяна пасивност. И тъй, постъпвах като глупака, който си търси стая, когато, макар дълбоко убеден в напразното и явно безсмислено свое действие, тъкмо затова всеки път повеждах дълги пазарлъци за избираната стая, добросъвестно се осведомявах за съседи, врати или двойни врати, за всякакви подробности. Това е игра, за която се залавям, спорт, щом при тези дребни всекидневни въпроси винаги отново се предавам на илюзията, на фиктивните правила на играта, сякаш нещата от подобен род изобщо са достойни и достъпни за въздействие според разума. В такъв случай постъпвам също толкова умно или толкова глупаво, колкото детето, когато си купува лакомство, или играчът, който прави своя залог въз основа на математически таблици. Във всички подобни положения знаем точно, че се изправяме срещу чистата случайност, и действаме по силна душевна потребност и все пак така, като че ли не би могло и не би трябвало да има нещо непредвидено, като че ли всичко и всеки на този свят е поданик на разумното ни съждение и разпоредба.

И тъй, обсъдих внимателно с услужливата госпожица пет или шест празни стаи. За едната узнах, че в съседство живеела цигуларка и всеки ден се упражнявала по два часа — е, това все пак е нещо позитивно, сега, при по-ограничения избор, предявих изискването да бъда настанен колкото може по-далеч от тави стая и етаж. За условията и възможностите на хотелската акустика бездруго имах тънко чувство и способност да предугаждам бъдещето, каквито биха били твърде желателни за някои архитекти. Накратко, направих необходимото, разумното; грижливо и добросъвестно се споразумях, както трябва да действа нервният човек при търсенето на спалня, а лошият резултат може да се формулира приблизително така: наистина няма никаква полза и, естествено, в тази стая можех да преживея същите приключения и разочарования, каквито и във всяка друга, но си изпълних дълга, положих усилия, останалото беше в божиите ръце. И същевременно дълбоко в мен заговори, както винаги в такива случаи, един друг, по-тих глас: „Не би ли било по-добре да предоставиш всичко това на бога и да се откажеш от тази театрална игра?“ Чувах гласа както обикновено и все пак не го слушах, защото в момента бях в добро настроение и процедурата протече гладко. Доволен, видях как моят плетен куфар изчезна във вратата на стая номер шестдесет и пет и продължих, защото бе дошъл часът, в който трябваше да се явя при лекаря.

Виж ти, и тук тръгна добре. В добавка мога дори да призная, че малко ме бе страх от това посещение; не че се боях от някаква, съкрушителна диагноза, а защото според мен медиците принадлежат към духовната йерархия, признавам на лекаря по-висок ранг и трудно преживявам разочарованието си от лекар, нещо, което възприемам с лекота, ако е предизвикано от железничар, банков чиновник или дори адвокат. Очаквам, без сам да зная точната причина, у лекаря остатък от оня хуманизъм, към който принадлежат и познанията по латински и гръцки език, и известна философска подготовка, каквито в повечето професии от съвременния живот вече не се срещат и не са необходими. В това отношение аз, иначе изпълван с радост от новото и революционното, съм консервативен, от високообразованите съсловия изисквам известен идеализъм, известна готовност за разбирателство и споразумение напълно независимо от материалните предимства, накратко малко хуманизъм, макар да зная, че този хуманизъм вече не съществува в действителността и че жестовете на човеколюбие скоро ще могат да се срещат само в кабинетите с восъчни фигури.

След, непродължително чакане бях въведен в много хубаво, обзаведено с вкус помещение, което веднага предразполагаше към доверие. Лекарят, който отначало по привичния начин бе плискал вода в съседното помещение, се появи — интелигентно лице, — със сърдечно ръкостискане той обещаваше разбирателство и ние се поздравихме взаимно, както подобава на благонравни боксьори преди състезание. Започнахме борбата предпазливо, опипвахме се взаимно, колебливо опитвахме първите удари. Още бяхме в неутрална област, нашият диспут се отнасяше за обмяната на веществата, храненето, възрастта, ранните болести и преливаше от безобидност, само при отделни думи погледите ни се кръстосваха, готови да влязат в сражение. Лекарят имаше на своята словесна палитра няколко израза от медицинския таен език, които само приблизително можех да разгадая. Те обаче бяха много на място като украса към изявленията му и осезаемо засилваха неговата позиция спрямо мен. Все пак само след няколко минути ми беше ясно, че при този лекар не биваше да се страхувам от ужасното разочарование, което за хората от моя тип е мъчително именно при лекарите: зад подкупващата фасада от интелигентност и школовка човек се натъква на скован догматизъм, още първото изречение постулира, че начинът на трактовка, на мислене и терминологията на пациента са чисто субективни феномени, докато при лекаря, напротив, са строго обективни стойности. Не, тук имах работа с лекар, за разбирателство с когото имаше смисъл да се боря, той не беше само интелигентен съобразно предписанието, но в една засега още неопределима степен, и знаещ, следователно притежаваше живо чувство за относителността на всички духовни стойности. Сред образовани и умни хора може да се случи във всеки миг някой да схване манталитета и езика, догматиката и митологията на другия като субективни, само като опит, само като повърхностна притча. Но и всеки да стигне до същото прозрение за себе си и да го приложи към себе си, всеки да признае своето и на противника право на собствени, вътрешно определени и необходими нрав, начин на мислене и език или че двама души могат да обменят мисли и неотклонно да съзнават трошливостта на своите инструменти, многозначието на всички думи, невъзможността за действително точен израз, следователно да съзнават, че е необходимо и интензивно самоотдаване, взаимна искрена отзивчивост и интелектуално рицарство — това приятно, всъщност за мислещите същества естествено положение се явява толкова мизерно рядко, че всяко приближаване към него, всяко от частичните му осъществявания приветстваме най-сърдечно. И тъй, тук, застанал срещу този специалист по болести на обмяната на веществата, забелязах да проблясва нещо като възможност за подобно разбирателство и обмен.

Прегледът, извършен преди кръвната проба и рентгена, даде утешителни резултати. Сърце нормално, дишане отлично, кръвно налягане много постоянно, но въпреки това се намираха безпогрешни симптоми на ишиас, отделни подагрични наслоявания и цялата мускулатура бе в непростимо състояние. В нашата беседа настана малка пауза, докато докторът отново си миеше ръцете.

Както очаквах, в този момент настъпи обратът, неутралната област беше изоставена, моят партньор мина в настъпление с внимателно подчертания и поставен с привидно спокойствие въпрос:

— Не мислите ли, че вашето страдание отчасти би могло да е и психически обусловено?

И тъй, вече стигнахме дотам, очакваното, предполаганото се бе случило. Обективната находка не оправдаваше напълно необикновените страдания, за които бях разказал, налице беше подозрителен превес от чувствителност, субективните ми реакции на болките от подаграта не отговаряха на предвидената нормална мярка, бях разкрит като неврастеник. Е, тогава наслука в борбата!

Също толкова предпазливо, колкото и бегло обясних, че не вярвам в „и психически обусловени“ страдания и състояния, че в моята лична биология и митология „психичното“ не е някакъв страничен фактор редом с физическото, а първична сила, следователно на всяко житейско състояние, всяко чувство на радост и скръб, а също и на всяка болест, всеки нещастен случай и смърт гледам като на психогенни, родени от душата. Ако на ставите на пръстите ми се появяват подагрични възли, това е моята душа, това е достопочтеното жизнено начало и онова „То“ в мен, които намират израз чрез пластичния материал. Когато душата страда, тя може да изрази това по много различни начини и ако у един се проявява като натрупвания на пикочна киселина и подготвя разрушаването на неговото „аз“, у друг същото може да извърши страстта към пиянство, а у трети болката й да се сгъсти до парче олово, което внезапно пробива черепа му. При това признах, че задачата и възможността на помагащия лекар в повечето случаи е да се задоволи с търсене на материалните, следователно вторичните промени и да се пребори с тях също с материални средства.

И сега вземах под внимание вероятността да бъда изоставен от доктора. Е, той нямаше да каже направо: „Многоуважаеми, това, което говорите, е глупост“, но навярно с малко снизходителна усмивка ще се съгласи с мен, като изрече някоя банална дума за влиянието на настроенията, най-вече върху душата на художника, и може би освен тази смяна на „пощенските коне“ ще измъкне дори фаталната дума „неизчислимост“. Това е дума пробен камък, чувствителна теглилка за духовната маса, която обикновеният научен работник вече нарича неподдаваща се на измерване. Именно той употребява тази удобна дума винаги когато се отнася за измерване и описване на прояви на живота, за които съществуващите материални измерителни апарати не само са твърде груби, но са нищожни както и склонността, и усетът на говорещия за тях. Обикновено естествоизпитателят знае малко, между другото той не знае, че тъкмо за беглите, подвижните ценности, които нарича неизчислими, освен естествените науки съществуват и стари, високо развити методи за измерване и изразяване, че както Тома Аквински, така и Моцарт, всеки на своя език, не са направили нищо друго, освен че с нечувана прецизност са претегляли така наречените неподдаващи се на измерване ценности. Бих ли могъл от един курортен лекар, пък ако ще да бе и феникс в своята област, да очаквам толкова тънки познания? И все пак го правех. И видите ли, не бях разочарован. Бях разбран. Човекът откри, че в мое лице не среща някакъв чужд догматизъм, а вижда игра, едно изкуство, музика, при които вече няма правота и спорове, а само общо звучене или отказ. И лекарят се справи, аз бях разбран и открит, признат, естествено, не за авторитет, какъвто не бях, пък и не исках да бъда, но като човек, който търси, мисли, като антипод, колега, завършил друг, много отдалечен, обаче напълно равностоен факултет.

И моето добро настроение се повиши до най-високата си степен, издигнато от оценката, получена за кръвното налягане и дишането. А сега нека става каквото си ще с дъждовното време, с ишиаса, с лечението, не бях попаднал в ръцете на някакъв варварин, стоях срещу един човек, срещу колега, личност с гъвкав и диференциран начин на мислене! Не че се надявах често и продължително да разговарям с лекаря и заедно да пресяваме проблеми. Не, това не беше необходимо, макар да го оценявах като приятна възможност; бе достатъчно, че мъжът, на когото за известно време давах власт над себе си, дарявах моето доверие, в собствените ми очи притежаваше свидетелство за човешка зрелост. Нека докторът днес още да ме смята наистина за духовно жив, но за съжаление малко невротичен пациент. Възможно е някога да настъпи часът, в който той ще отвори и горните етажи на моята постройка, където същинската ми вяра, най-присъщата ми философия ще встъпи в игра и борба с неговата. И моята теория на невротик, която се крепи на Ницше и на Хамсун, при това може би ще отиде крачка напред. Всъщност на успех не се разчиташе особено. Невротичният характер да се разглежда не като болест, а като наистина болезнен, обаче крайно положителен процес на сублимация — ето една хубава мисъл, и беше по-важно да я изживееш, отколкото да я формулираш.

Доволен и снабден с безброй предписания за лечение, аз се сбогувах с лекаря. Бележката с наставлението, която носех в портфейла си и чието спазване трябваше да започне още утре рано сутринта, ми обещаваше някои целебни и приятни неща: бани, пиене на минерална вода, диатермия, кварцова лампа, оздравителна гимнастика. В резултат — скуката нямаше да е чак толкова.

Заслуга на собственика на хотела бе, че и вечерта на моя пръв курортен ден премина хубава и приятна и стигна до своя цъфтеж. Вечерята, която за мое учудване се разгърна като празнична и в благороден стил, се състоеше от такива апетитни блюда, каквито от години не ми бяха познати, като кнедли с птичи дроб, ирландски стек, ягодов сладолед. И по-късно седях на бутилка червено вино заедно със собственика в оживен разговор, в красива стая със старинни мебели, край тежка орехова маса, и изпитвах радостта да намирам отклик у чуждия човек с друг произход, друга професия, друго честолюбие и стил на живот, да проявявам съчувствие към неговите грижи и радости и да видя, че той споделя много от моите възгледи. Не се възхвалявахме взаимно, но много бързо намерихме допирни точки и се отнасяхме един към друг с откровеността, която лесно преминава в симпатия.

При кратката си вечерна разходка, преди да легна да спя, видях звезди, отразени в дъждовните локви, при нощния вятър край брега на буйно шумящата река открих няколко необикновено красиви стари дървета. Положително те и утре ще бъдат много красиви, но в този миг имаха магическата, неповторима красота, която се излъчва от нашата собствена душа и която, според елините, проблясва у нас само тогава, когато ни е съзрял Ерос.

Дневен режим

Когато се заемам да описвам обичайния ход на един курортен ден, то избирам, както е редно, среден ден, който няма изключителен характер, ден полуоблачен или полусин, нормален, без особени външни събития и без особени вътрешни предчувствия и вълшебства. Защото, естествено, тук не само за нервните литератори, а и за цялата тълпа болни от ишиас, според равнището и протичането на лечението им, идват дни, изпълнени с трудности и депресии, и леки, кротки дни на благополучие и разцъфтяваща надежда, дни, в които ние подскачаме, или такива, в които жалко се влачим или безнадеждно оставаме да лежим в леглата. И при всичкото ми старание да конструирам един добре темпериран среден ден, нормален, нито хубав, нито лош бюргерски ден, не мога да си спестя едно мъчително признание, тъй като всеки ден, дори и на курорт, за съжаление започва с утро. Вероятно при мен е свързано с дълбоките ми недостатъци и пороци, с лошия сън, но във всяко отношение отговаря на моята същност, на моята, философия, на моя темперамент и характер, че не умея да осмисля утрото, възхвалявано в толкова много прекрасни стихотворения. Това е позор и ми е трудно да го призная, но какъв смисъл би имало писането, ако зад него не стоеше волята да се каже истината? Сутринта, прославеното време на свежест, на ново начало, на млад радостен подтик, за мен е фатална, досадна и мъчителна, ние взаимно не се обичаме. При това не ми липсват разбиране, умение за съпреживяване на онази лъчезарна утринна радост, която толкова ободрително и ясно звучи в някои стихове на Айхендорф и Мьорике, в стиховете, в картините и спомените аз възприемам утрото също така поетично и от детството ми е останал един полуизтрит спомен за истински утринен въздух, макар от много години, разбира се, нито една-единствена заран да не съм бил истински радостен. И в най-благозвучната изповед на свежия утринен лъх, която познавам, в стиха на Айхендорф „Утрото, то е моята радост“, по който Хуго Волф е създал мелодия, долавям далечен, фалшив тон, колкото и чудновато да звучи, колкото и да ме убеждава сутрешното настроение на Айхендорф, пак не мога истински да повярвам на радостта на Волф от зората и намирам, че той е изобразил едно меланхолно, поетично, копнежно, но не преживяно славене на утрото. Всичко, което прави моя живот тежък и труден и го превръща в опасен, дори омразен проблем, в утрините говори твърде високо и се възправя прекалено властно срещу мен. Всичко, което прави моя живот сладък и красив, и необикновен, цялата благодат, цялото вълшебство, цялата музика сутрин е далеч и едва доловима, звучи едва ли не като сказание и легенда. От твърде плиткия гроб на моя лош, кратък, често прекъсван сън заран се вдигам не окрилен от чувство за възкресение, а натежал, уморен и нерешителен, без всякаква закрила и броня срещу връхлитащия околен свят, който насочва към моите утринно чувствителни нерви всичките си трептения, сякаш през някакъв силен увеличителен апарат ми реве тоновете си с мегафон. Едва към обяд животът става отново поносим и добър, а в щастливи дни в късния следобед и вечерта той е чуден, силен, трепетен, вътрешно озарен от нежна божествена светлина, пълен със законност и хармония, с вълшебство и музика и богато ме обезщетява за хилядите лоши часове.

На друго място при случай мисля да разкажа защо страдането от безсъние и тази утринна мъка ми изглеждат не просто болест, а и порок, защо се срамувам от тях и при това чувствам, че така следва да бъде, че тези неща не бива нито да ги отрека и забравя, нито да искам да се излекуват отвън, че те ми са необходими като тласък и непрекъснато обновяващ се подтик за моя същински живот и неговата задача.

Денят в Баден за мен превъзхожда дните на обикновения живот единствено с това, че докато трае лечението, всеки ден започва с важно централно сутрешно задължение и задача, а тази задача е лека, дори приятна за изпълнение. Имам предвид банята. Когато сутрин се събуждам, все едно в кой час, като първа и най-важна задача пред мен стои не нещо досадно, не обличането, гимнастиката или бръсненето, или четенето на пощата, а банята, приятно топло, спокойно начинание. С леко чувство на шемет се изправям в леглото, с няколко предпазливи упражнения раздвижвам схванатите крака, ставам, намятам халата и бавно крача през полутъмния смълчан коридор към асансьора, който ме отвежда през всички етажи, чак в мазето, където са кабините с ваните. Тук долу е чудесно. Под много старите каменни, кротко ехтящи сводове постоянно цари чудна мека топлина, защото навред ромони топла вода от извора, тук всеки път ме обзема тайнственото сгряващо чувство, че съм в пещера, каквото усещах като малко момче, когато от една маса, два стола, няколко килимчета за пред легло или пътеки си правех пещера. В резервираната за мен кабина ме очаква дълбок, вграден на ниско басейн, пълен с гореща, току-що бликнала от извора вода, бавно влизам в нея по две малки каменни стъпала, обръщам пясъчния часовник и се потапям чак до брадата в горещата тръпчива вода, която има слаб дъх на сяра. Високо над главата ми в кънтящия свод на моята масивно изградена кабина, която много ми напомня манастирска килия, дневната светлина струи през прозорец с матови стъкла; там горе, един етаж над мен, зад млечното стъкло се простира светът, далечен, млечнобял, и никакъв звук не стига дотук. А около мен трепти чудната топлина на тайнствените води, които от хиляди години неспирно текат, затоплени в неизвестната кухня на земята, и слаба струя се влива в моята баня. Според предписанието трябваше колкото може повече да раздвижвам крака и ръце във водата, да правя гимнастически и плувни движения. Най-добросъвестно изпълнявах това в продължение на няколко минути, после обаче лежах неподвижно, попритворил очи, полузадрямал, и гледах тихото непрестанно, стичане на пясъка в часовника.

Един увехнал лист, довян от вятъра през прозореца, малък лист от дърво, чието име не ми идваше наум, лежеше на ръба на моя басейн, виждах го, разчитах руните на неговите ребра и жилки, вдишвах толкова особеното предупреждение за тленност, от която ние тръпнем и без която не би имало нищо хубаво. Чудно е как красота и смърт, удоволствие и тленност взаимно се изискват и обуславят. В себе си и наоколо ясно усещах като нещо осезаемо границата между природа и дух. Така както цветето е тленно и красиво, златото вечно и скучно, така всички движения на природния живот са тленни и красиви, а духът е непреходен, но скучен. В този час го отхвърлях, в никакъв случай не гледах на духа като на вечен живот, а като на вечна смърт, нещо смразено, неплодотворно, безформено, което може да добие очертания и живот само ако пожертва своето безсмъртие. Златото трябва да стане цвете, духът тяло и душа, за да може да живее. Не, в този хладен утринен час между пясъчния часовник и увехналия лист не исках да зная нищо за духа, а в други времена можех много да го почитам, желаех да бъда само тленен, да бъда дете и цвете.

И за това, че бях тленен, след половинчасово лежане в топлите води ми напомни мигът на ставането. Позвъних на прислужника, той се появи, приготви ми затоплена хавлия. Тогава се изправих във водата и вече чувството за тленност, обезсилвайки ме, премина по цялото ми тяло, защото тези бани много изтощават и когато след баня от тридесет или четиридесет минути поискам да се изправя, коленете и ръцете ми се подчиняват само бавно и мъчително. Изпълзях от басейна и наметнах хавлията около раменете си, исках добре да се изтрия, да направя няколко енергични движения, за да се ободря, но не можех, рухнах на стола, чувствах се двестагодишен и ми бе потребно дълго време, за да се изправя, отново да облека ризата и халата си и да тръгна.

Бавно, с подсечени колене вървях под тихите сводове — зад вратите на кабините тук и там шумеше вода — към серния извор, който извираше и кипеше под стъклен похлупак между камъни с жълтеникава наслойка. За този извор може да се разкаже загадъчна история. На ръба на каменния каптаж за ползване от посетителите винаги има две водни чаши, нещо повече, тъкмо това е историята, те липсват, но всеки гост, който жаден се приближи към извора, трябва от собствен опит да разбере, че двете чаши пак са изчезнали. Тогава човек незабавно поклаща глава, доколкото след банята курортистът е в състояние да направи такова движение, извиква прислугата, веднага се явява ту прислужник, ту келнер, ту някоя камериерка или санитарка от банята, ту момчето от асансьора и всички те също клатят глави и не разбират къде ли са се дянали злополучните чаши. Всеки път много бързо донасят нова чаша, посетителят я пълни, пие, оставя я на камъка и си отива; и когато след два часа се върне, за да отпие още глътка, отново няма никаква чаша. Всеки от служителите, на които тази загадъчна история с чашите е досадна и им създава доста работа, има свои собствени обяснения за изчезването на чашите, но всички те не са особено убедителни. Момчето от асансьора например наивно смята, че чашите често биват отнасяни от гостите на хотела по стаите. Като че ли в такъв случай камериерките не биха ги намирали отново, всеки ден! Накратко, работата е необяснима и на мен самия вече най-малкото осем или десет пъти се случваше да ми търсят нова чаша. Нашият хотел има около осемдесет посетители и тъй като тези курортисти са сериозни възрастни хора с подагра и ревматизъм, вероятно не крадат чаши, то предполагам, че това е работа или на маниакален колекционер, или на неземни същества, на воден демон или дракон, който взема чашите може би за да накаже хората, че експлоатират извора, и някога някой щастливец, заблудил се из сводовете на мазето, ще намери входа към тайнствената шахта, където ще са струпани цяла планина водни чаши, тъй като по моите предпазливи пресмятания за една-единствена година там ще са се насъбрали най-малкото две хиляди чаши.

Край този извор сега си напълних чаша топла вода и я изпих с удоволствие. Най-често при това отново сядам и ми е много трудно да се реша пак да стана. Влача се към асансьора, в ума ми са приятните представи за изпълнен дълг и заслужена почивка, защото с банята и пиенето на минерална вода фактически съм изпълнил най-важните предписания за деня. А е все още ранна утрин, най-много седем или седем и половина, до обяд има няколко часа и аз бих дал всичко, за да науча вълшебството как да превърна сутрешните часове във вечерни.

За момента във всеки случай отново ми идва на помощ курортното напътствие, което ми отрежда след банята да се върна в леглото. Моята сънна умора от банята отговаря напълно на предписанието, но по това време на деня животът в хотела отдавна е започнал, дъските на пода припукват под забързаните стъпки на камериерките и момичетата, които разнасят закуски, блъскат се и врати. Тогава вече не може да се мисли за сън, освен за минути, тъй като още не са изнамерени антифони, които действително да закрилят изтънченото, свръхбудно ухо на страдащия от безсъние. Не по-малко приятно е още веднъж да легнеш, още веднъж да затвориш очи, без да мислиш за всички глупави неща, които сутринта изисква от нас: глупавото обличане, глупавото бръснене, глупавото връзване на връзка, глупавото поздравяване с „добро утро“, четенето на пощата, решаването да се заемеш с някаква дейност, повторното възприемане на цялата механика на живота.

В това време лежа в леглото, слушам съседите ми по стая да се смеят, слушам, че се ругае, че се прави гаргара, слушам звънците в коридора да дрънчат, персоналът да тича и скоро разбирам, че няма никакъв смисъл повече да отлагам неотменимото. Хайде, драги, вдигай се! Ставам, мия се, бръсна се, извършвам всички ония сложни действия, които се изискват, за да се вмъкнеш в дрехите и обувките, стягам шията си с яката на ризата, пъхвам часовника в джоба на жилетката, украсявам се с очилата — и всичко това с чувството на затворник, който от десетилетия познава тези предписани задължения и знае, че са за цял живот и никога не ще имат край.

Около девет часа се появявам в трапезарията, блед, мълчалив гост, сядам край моята малка кръгла маса, мълком поздравявам хубавото весело момиче, което ми донася кафе, намазвам си една кифличка с масло, другата мушвам в джоба, разрязвам пликовете на писмата, които лежат пред мен, натъпквам закуската в гърлото си, писмата в джоба на сакото, в коридора виждам да се шляе един курортист, който има желание да беседва с мен и отдалеч ми се усмихва подкупващо и започва да говори, при това на френски, решително и бързо го бутвам, измърморвам едно „пардон“ и се втурвам към улицата.

Тук в курортния парк или в гората ми се удава да прекарам предобеда в мечтаната усамотеност. Понякога успявам и да поработя. Това значи на една пейка в парка, с гръб към слънцето и към хората, да си запиша някои от мислите, които са ми хрумнали и ги нося още от часовете на нощта. Най-често отивам да се разхождам и после се радвам на втората кифличка в джоба ми, защото една от моите най-хубави утринни радости (изразът все пак е твърде силен) е да натроша този хляб и да нахраня многото чинки и синигери. При това по принцип не мисля, че в Германия, на няколко мили оттук, дори на масите на богаташи няма такъв бял хляб и хиляди хора изобщо нямат хляб. Отказвам на тази мисъл, макар да стои толкова близо, достъп до моето съзнание и често намирам, че отказът струва твърде голямо напрежение.

При слънце или дъжд, когато някак си и някъде работя или се разхождам, в края на краищата изкарвам предобеда и наближава върховният час на курортния ден — обядът. Мога да уверя, че не съм от лакомите, но и за мен, човека, който познава радостите на духа и на аскетизма, обедният час е тържествен и важен. Но тази точка изисква по-основно разглеждане. Към натурата и начина на мислене на вече немладия човек, болен от ревматизъм и подагра, както намекнах още в предисловието, спада това, че той е прозрял невъзможността светът да се схваща праволинейно, че проявява усет и внимание към антиномиите, към необходимостта от противоречия и възражения. Курортният живот в Баден с удивителна драстичност дава израз на някои от тези противоречия, без да се докосва до дълбоката им философска основа. Тук могат да се открият много такива метафори. Припомням само, за да избера нещо наистина банално, например многото пейки, поставени навред из Баден. Те подканват всички, които бързо се уморяват, не твърде сигурните в краката си курортисти, да поседнат и си отдъхнат и гостът на града с голяма охота следва приятелската покана. Но едва преседял минута, той ужасен вече се мъчи да се изправи, защото човеколюбивият създател на цялото множество от пейки е бил дълбок философ и ироник — конструирал ги е със седалки от желязо и болният от ишиас, настанил се там, излага най-чувствителните места на заболялото си тяло на унищожително студено течение, при което инстинктът го подтиква незабавно да бяга. Така пейката му напомня колко се нуждае от отдих, а една минута по-късно също толкова ясно, че ядро и извор на живота е движението и че ръждясващите стави се нуждаят не толкова от покой, колкото от тренировка.

Мотат да се намерят много такива примери. Но по-внушително, отколкото при всичко друго, духът на Баден — а той постоянно се движи между антитези — се проявява в трапезарията по време на обяда и вечерята. Тогава там седят десетки болни хора, всеки е донесъл своята подагра или ишиас и всеки е дошъл в Баден може би единствено за това курортът да го избави от страданията му. Съгласно всяка естествена и праволинейна, всяка младежки пуританска житейска мъдрост, основана на ясното и просто учение на химията и физиологията, би следвало на болните най-настойчиво заедно с топлите бани да се препоръча преди всичко спартански просто, безмесно и без употреба на алкохол, диетично хранене, навярно дори и лекуване чрез глад. Но в Баден не се мисли така младежки естествено и едностранчиво, а от столетия градът е прочут също толкова, колкото с баните, и е изобилната и изтънчена кухня; в действителност в страната има малко места и ресторанти, където хората могат така добре и богато да се тъпчат, както правят тук болните с нарушена обмяна на веществата. В Баден най-деликатесните шунки биват поливани с бургундско и най-сочните шницели с бордо, а между супата и печеното плува нежна варена пъстърва и богатите месни блюда са следвани от чудесни сладкиши, пудинги и кремове.

По-рано мнозина автори са се опитвали различно да обяснят тази прастара особеност на Баден. Лесно е да се разбере и оцени тукашната висока кулинарна култура; всеки от хилядите курортисти прави това два пъти дневно; по-трудно е тя да се обясни, тъй като причините за нея са от твърде сложно естество. В следващите редове ще назова някои от най-важните, преди това обаче с цялата си решителност бих искал да отклоня ония направо рационалистични основания, които човек среща толкова често. Много пъти например се чува вулгарни мислители да казват, че добрата кухня в Баден, която е в противоречие със същинските потребности на курортистите, с течение на времето се е развила и се крепи върху конкуренцията между различните хотели, тъй като градът от стародавни времена е бил известен с доброто ядене и всеки собственик на ресторант имал интерес и по отношение на менюто най-малкото да не изостава от конкуренцията. Но тази евтина и повърхностна обосновка лесно може да рухне, защото заобикаля самия проблем и иска да реши въпроса за действителното възникване на добрата баденска кухня, като се позове на традицията и миналото. А най-малко ние можем да се задоволим с абсурдната мисъл, че търсенето на печалба от страна на собствениците на ресторанти било причина за доброто ядене! Сякаш който и да е стопанин би бил заинтересован да увеличава до крайност разходите си за месо, хлебни изделия и сладкиши, и то тъкмо тук, в Баден, където всеки собственик на хотел от столетия има своя магнит за привличане на гости, своята голяма, никога нестихваща атракция в подземието в образа на горещ минерален извор!

Не, би трябвало значително по-надълбоко да копнем, за да дадем теоретическо обяснение на феномена. Тайната не се крие нито в привичките и традициите на миналото, нито в сметките на собствениците, а в самата основа на световното устройство като една от вечните антиномии, които ни е отредено да приемаме. Ако в Баден храната по традиция би била постна и оскъдна, то собствениците биха спестявали две трети от своите разходи и хотелите пак биха били пълни, защото посетителите им няма да бъдат привличани тук от яденето, а гонени насам от трептенията на своя nervus ichiadikus. Но нека предположим, за опит, че в Баден би се живяло рационално, че борбата срещу пикочната, киселина и склерозата не се води само с бани, а и с отказ от алкохолни напитки и с пост — какви биха били предполагаемите резултати? Курортистите щяха да оздравеят и в скоро време из цялата страна, нямаше да има ишиас, който все пак, подобно на всички форми на природата, има право на съществуване и живот. Баните ще станат излишни, а хотелите ще западнат. И ако бихме искали да подценим или уравним тези последни щети, то при липсата на подагра и ишиас в световен план напразното изтичане на скъпоценните извори не би донесло на света никакво подобрение, а тъкмо противното.

Непосредствено след това предимно теологично обосноваване идва психологичното. Кой от нас, курортистите, би искал заедно с баните и масажите, заедно с грижата и скуката да понася още пост и самоизтезание? Не, предпочитаме да бъдем само наполовина здрави, но в замяна да живеем малко по-доволно и по-хубаво. Не сме младежи с безусловни изисквания към себе си и към другите, а възрастни хора, дълбоко заплетени в зависимостите на живота и свикнали да си затварят едното око. Нека обмислим сериозно въпроса: правилно и желателно ли би било всеки от нас чрез едно идеално лечение да бъде изцелен напълно и окончателно и никога да не трябва да умира? Отговорим ли на този малко труден въпрос съвсем добросъвестно, то отговорът ни ще гласи „не“. Не, не искаме да бъдем напълно излекувани и не искаме да живеем вечно.

Предполага се, че всеки от нас, запитан единствено за себе си, навярно по-скоро ще каже „да“. Ако мен, курортиста и писателя Хесе, ме попитат дали съм съгласен на писателя Хесе да бъдат спестени болест и смърт, дали смятам за добро, желателно и необходимо той да живее вечно, то аз, суетен, каквито са литераторите, може би най-напред ще отговоря на въпроса утвърдително. Но щом същият въпрос ми бъде поставен и по отношение на други, на курортиста Мюлер, на болния от ишиас Легран, на холандеца от стая шестдесет и четири, много бързо бих се решил да кажа „не“. Не, в действителност не е необходимо ние, възрастните, вече не твърде хубави хора, пък било и без подагра, да живеем безкрай. Би било дори много фатално, много скучно, много грозно. Не, на драго сърце бихме искали да умрем, но по-късно. А за днес предпочитаме след уморителните бани и мъчително убития предобед да изпитаме нещо приятно, да огризем едно пилешко крилце, да похапнем вкусна риба, да изпием чаша червено вино. Такива сме ние, страхливи и слаби, жадни за удоволствие, стари егоистични хора. Такава е психиката ни, такава е и нашата душа на ревматици и стареещи хора, а и душата на Баден; погледната от тази страна, оправдана е и традицията на баденската кухня.

Достатъчни ли са тези доказателства за оневиняване на нашия приятен живот? Необходими ли са по-нататъшни доводи? Има още стотици. Един-единствен, много прост, трябва да бъде назован, а именно: минералните бани „изсмукват“, което ще рече, след тях се огладнява. И тъй като не съм просто курортист и гастроном, а в други времена съм познавал и противния полюс, радостта от постенето, съвестта ми не се утежнява пред лицето на света, който живее в нищета, ако във вреда на собствената ми обмяна на веществата в течение на три седмици съучаствам в разточителството.

Много се отклоних. Нека се върнем назад към дневния режим! Й така, седя на масата за обяд, виждам как рибата, печеното, плодовете се появяват едно след друго, в паузите дълго и замислено гледам краката на сервиращите момичета, всички в черни чорапи, гледам замислено, макар и не така дълго, краката на главния келнер. Те (краката на главния келнер) са за всички нас, пациентите, скъпа гледка, голяма утеха. Тъкмо този келнер, бездруго много приятен господин, някога страдал от крайно тежка и мъчителна форма на ревматизъм, така че вече почти не можел да ходи, и чрез лечение в Баден оздравял напълно. Всеки от нас знае това, на някои той самият го е разказвал. Ето защо често толкова замислено гледаме краката на главния келнер. Краката на младите сервитьорки обаче, в черни чорапи, без всякакво лечение, от само себе си са толкова стройни и подвижни, че ни се струват достойни за още по-дълбок размисъл.

И тъй като тук живея усамотено, сядането на трапезата е единственият повод, при който мога по-отблизо да се запозная с другите курортисти. Наистина не зная имената им и с малко от тях съм разменял по някоя дума, но ги виждам да сядат, виждам ги да се хранят и при това научавам някои неща. Холандецът, моят съсед по стая, чийто глас всяка вечер и сутрин през стената ограбва часове от съня ми, тук на масата говори с жена си така приглушено, че не бих могъл да позная гласа му, ако не идваше откъм номер шестдесет и четири. Ех ти, кротко момче!

Няколко фигури от нашия обеден театър всекидневно ме радват още с появата на техните силуети, с определеността на ролите им. Тук е една великанка от Холандия, висока два или повече метра и достатъчно пищна, величествена фигура, достойна да представлява наша курфюрстка. Държането й е прелестно; към походката й обаче могат да се предявят изисквания, странно кокетна и опасна, ала почти потискаща е гледката, когато тя пристъпва в залата, опряна на изящен бастун, тънък, сякаш играчка, човек очаква, че всеки миг ще го види да се счупва. Но той вероятно е от желязо!

Тук има и един страхотно сериозен господин, обзалагам се, че е най-малкото парламентарист, всецяло морален, мъжествен, патриотарски, долните клепачи на очите му са малко зачервени и увиснали като на ония верни кучета от Сен Бернар, вратът му — широк и вдървен — би издържал всякакъв удар, челото му е набраздено от бръчки, портфейлът му — надут от законно придобити и точно преброени банкноти, гърдите му са пълни с безупречни, високи, но нетолерантни идеали. Веднъж, в една ужасна нощ, той ми се присъни, сънувах, че този човек е моят баща, а аз стоях; пред него и трябваше да отговарям: първо, заради липсата на патриотизъм, второ, за това, че на хазарт съм загубил петдесет франка, трето, че съм прелъстил едно момиче. В деня след тоя убийствен сън горещо копнеех да видя наяве човека, пред когото насън толкова много трябваше да треперя. Видът му би ме излекувал, защото нали действителността винаги е много по-безобидна, отколкото образът от нашите кошмари, мъжът може би ще се усмихне или ще ми кимне, или ще се пошегува със сервитьорката, или най-малкото физическият му образ ще коригира разкривеното лице от моя сън. Но когато; стана обяд и отново видях строгия господин по време на хранене, той нито ми кимна, нито се усмихна, а седеше мрачен пред своята бутилка червено вино и всяка бръчка на челото и на тила му изразяваше неумолима моралност и решителност, изпитах ужасен, страх от него, а вечерта се молех да не го сънувам, отново.

Тъкмо противното, колко прелестен, колко мил и изпълнен с чар беше господин Кеселринг, човек в най-хубавите си години, професията му не ми бе известна, но трябва да беше идалго или нещо подобно. Светлоруса, копринена коса на вълни обграждаше чистото чело, на бузата му нежно примамваща весела трапчинка, мечтателно и очароващо гледаха светлосини детски очи, красива ръка леко поглаждаше елегантната пъстроцветна жилетка. В тези гърди не можеше да живее никакъв фалш, никакво неблагородно вълнение да помрачи достойнството на тези поетични черти. Розов от темето чак до пръстите на краката, като някакво момиче, рисувано от Реноар, Кеселринг, прелестният, на по-млади години трябва да се е въодушевявал от дяволитите игри на Купидон. Как обаче същото сладко момче ме изплаши и разочарова, когато веднъж в пушалнята на здрачаване ми показа малка джобна колекция от неприлични картички, нямам думи за това.

Най-интересното, най-хубавото същество, което някога съзрях в тази зала, днес го няма, само един-единствен път го видях да седи тук и тогава бе срещу мен, на моята малка кръгла маса, в един вечерен час, имаше весели кафяви очи, дълги интелигентни ръце, сред всички тези пациенти едно самотно цвете, самата младост и прелест. Мила, ела отново, за да се насладиш с мен на вкусните ястия и да опиташ доброто вино и да озарим залата с нашите приказки и нашия смях!

Ние гостите се контролираме взаимно, както е обичайно за местата на летен отдих, само че тук модата и елегантността играят незначителна роля. Но толкова по-точно следим състоянието на нашите събратя, защото в тях виждаме отразени самите себе си. И ако денят е добър за побелелия господин от номер шест и той може сам да стигне от вратата до масата, всички се радваме и всички поклащаме мрачно глави, ако чуем, че госпожа Флури днес трябва да остане в леглото.

След като в течение на цял час сме се хранили добре и сме се наблюдавали взаимно, неохотно прекъсваме удоволствието и напускаме залата на нашето благополучие. За мен вече започва най-леката част на деня. При хубаво време посещавам градината на хотела, където в едно закрито кътче имам оставен шезлонг, а там са и моят бележник, моливът и том от Жан Паул. Най-често около три или четири часа е моят „лечебен сеанс“, това ще рече, трябва да се явя при лекаря и да бъда лекуван от една негова асистентка по най-новите методи. Сядам под кварцова лампа със задължението колкото е възможно да използвам слънчевите сили на този вълшебен фенер и да държа ония части на тялото си, които се нуждаят от това, също колкото е възможно по-близо до отвора. Няколко пъти вече се изгарях. По-късно неуморимата сътрудничка на доктора ме очаква за диатермия. Тя прикрепя малки възглавнички, електрически полюси, около китката на ръката ми, пуска ток, като едновременно с две също такива възглавнички обработва тила и гърба ми, при което не мога да правя нищо друго, освен да викам, ако ми пари твърде много. Съществуваше — още една прелест — възможността по време на тези процедури докторът да влезе и да подхвана разговор с него и макар тази надежда в деветнадесет от двадесетте дни да не се изпълни, все пак трябва да се взема под внимание.

Решавам се на малка разходка и когато минавам покрай вратата на курортния парк, забелязвам голямо оживление и предполагам, че горе в казиното трябва да има концерт, един от многото, каквито уреждат там, но още не бях слушал ни един. И тъй, влизам и намирам в казиното многобройна публика, за пръв път виждам тукашните летовници и болни in corpore[55]. Стотици колеги и колежки седят по столовете, някои на чаша чай или кафе, други с книги или заети с плетене на чорапи, и слушат малък оркестър, който далеч, в дъното на залата, свири неудържимо. Дълго стоя на вратата, гледам и слушам, тъй като няма свободен стол. Наблюдавам как музикантите се трудят, те свирят сложни пиеси, най-вече от непознати майстори, и не в качеството на тяхното изпълнение е причината, че аз не мога да откликна със симпатия на цялото това начинание. Музикантите вършат своето дело дори много добре. И тъкмо затова желая те да изпълняват подходяща музика вместо всички тия изкусни пиеси, обработки и аранжименти. А всъщност в себе си не искам точно това. С нищо не ще ми е по-добре, ако вместо забавните откъси от „Кармен“ или от „Прилепът“ се изпълнява примерно един Шубертов квартет или дует от Хендел. За бога, ще стане още по-лошо. Някога преживях това при подобен случай. Тогава в слабо посетената зала на кафе-сладкарница първият цигулар от оркестъра изпълни „Чакона“ от Бах и докато той свиреше, моето ухо регистрира, следните едновременни впечатления: двама млади господа платиха на келнерката консумацията си, а тя им връщаше дребни монети, отброявайки ги по масата, на гардероба една енергична дама бурно търсеше чадъра си, около четиригодишно очарователно момченце забавляваше компанията на цяла маса с ясното си звучно чуруликане, освен това биваха местени шишета и стъклени чаши, чаши за кафе и лъжички, а една стара жена с отслабнало зрение събори, за своя собствена неудържима уплаха, чиния сладкиши от масата. Всеки от тия процеси, взет поотделно, беше пълноценен, достоен за моята симпатия и внимание случай, но за едновременното нахлуване на толкова много впечатления не се чувствах дорасъл душевно. А виновна за всичко бе единствено музиката, „Чакона“ от Бах, единствено тя пречеше. Не, музикантите от курортното казино заслужават голямо уважение! Но в този концерт за мен липсваше главното — смисълът. Че двеста души скучаят и не знаят как да прекарат следобеда си, в моите очи не беше достатъчно основание неколцина музиканти да свирят обработки от познати опери. Това, което липсваше на концерта тук, бе просто сърцето, най-съкровеното, необходимостта, живата потребност, напрежението на душите, чакащи избавление чрез изкуството. Може би се заблуждавам. Най-малкото бързо разбирам, че и тази по-скоро невъодушевена публика не е една хомогенна маса, а се състои от много отделни души и една от тези души откликва на музиката с най-тънка чувствителност. Най-отпред в залата, съвсем близо до подиума, седи страстен поклонник на музикалното изкуство, господин с черна брада и златно пенсне, който, силно облегнат назад, със затворени очи, опиянен, поклаща красивата си глава в такт с музиката и когато едно парче свършва, се сепва, отваря очи и пръв подхваща залпа от аплодисменти. Но недоволен от ръкоплясканията, се вдига, пристъпва до подиума, вече привлича вниманието на капелмайстора и го обсипва с думи на въодушевена похвала при нестихналото ръкопляскане на тълпата.

Уморен от стоенето на крака и по-малко увлечен от това представление, отколкото брадатият ентусиаст, при втората пауза тъкмо мисля да се отдалеча, когато от едно странично помещение до ухото, ми стига загадъчен шум. Питам един болен от ишиас, който седи в съседство, и узнавам, че там имало игрална зала. Зарадван забързвам нататък. Правилно, там са наредени палми в ъглите и кръгли плюшени дивани, а на голяма зелена маса, както изглежда, се разиграва рулетка. Промъквам се наблизо, тъй като масата е плътно заобиколена от любопитни, между чиито рамене мога да наблюдавам част от действието. Отначало очите ми се приковават в господина до масата: избръснат, облечен във фрак, човек без възраст, с кестеняви коси и спокойно философско лице, който проявява удивителна сръчност и само с една ръка и с помощта на изящна гъвкава кука или гребло светкавично бързо премества монети по всички полета на масата. Той борави с това гъвкаво гребло за талери, както опитен въдичар, който лови пъстърва, размахва английския стоманен прът, и освен това може така да мята монети, че очертали дъга във въздуха, да падат на желаното поле. И при цялата тази дейност, чийто ритъм се влияе от виковете на неговия по-млад помощник, който пуска топката, спокойното му, обръснато до лъскавина розово лице под кафявите някак безжизнени коси остава винаги еднакво безмълвно и спокойно. Дълго го наблюдавам как седи неподвижно на своеобразно, с особена конструкция столче с наклонена седалка, как в това замръзнало лице се движат бързо само очите, как той мята монетите с играещата си лява ръка и също така с игривата си десница посредством греблото отново ги улавя и бързо ги поставя в ъгъла. Пред него стоят колонки от големи и по-малки сребърни монети, Стинес не би могъл да има повече, и все пак помощникът на господина неизменно пуска топката, която се търкаля по улей, около който има цифри, извиква излязлата цифра, подканя за игра, оповестява, че залогът е направен, предупреждава: „Rien ne va plus.“[56] И все така сериозният господин край масата продължава да играе и работи. Й в далечните години, в отминалото приказно време преди войната, в годините на моите пътувания и странствалия по много градове на света, често виждах подобни палми и дивани, същите зелени маси и топки и при това мислех за хубавите тревожни разкази за хазарт на Тургенев и Достоевски, а после отново се насочвах към други неща. При по-близко вглеждане тук само едно ми направи впечатление, а именно, че цялата игра се води единствено за собственото удоволствие на господина във фрака. Той хвърли своя талер, премести го от пет на седем, от четно на нечетно число, преброи спечеленото, зачеркна загубеното, но всичко това е негова собствена игра. Никой от публиката не залага, тук са изключително курортисти, повечето от селски произход, които с радост и дълбоко удивление, също като мен, следят действията на философа и слушат френските хладни, сякаш замръзнали викове на помощника му. И сега, когато аз, обзет от състрадание, поставих два франка в ъгъла на масата, до който можех да стигна, петдесет очи се обърнаха към мен, приковани и широко отворени; това ми беше толкова мъчително, че едва изчаках мига, в който моите франкове изчезнаха под греблото, и бързо се отдалечих.

И днес отново прекарах няколко минути пред витрините на Баденщрасе. Там се намират много магазини, където курортистите имат възможност да купят артикулите, без които им се струва, че не могат, а именно илюстровани картички, бронзови лъвове и гущери, пепелници с портретите на прочути мъже (така че купувачът например може да си достави удоволствието всеки ден да угася своята пура в окото на Рихард Вагнер) и много други предмети, за които не се осмелявам да говоря, тъй като, въпреки дългите наблюдения, не успях да открия характера и предназначението им; някои от тях ми се струваше, че служат за култовите потребности на примитивни племена, все пак това можеше да е заблуда, но общо всички те ме натъжиха, след като твърде ясно ми показваха, че и при цялата си добра воля за социализация, пак живея извън бюргерския и реалния свят, не зная нищо за него и също толкова малко някога действително ще го разбера, колкото и аз след всичките си дългогодишни писателски старания някой път ще стана разбираем за този свят. Като гледах витрините, в които не се предлагаха предмети за всекидневна употреба, а така наречените подаръци, луксозни и забавни артикули, ме ужасяваше странността на този свят; от сто предмета се набираха двадесет-тридесет, чието предназначение, смисъл и начин на употреба само съвсем дръзко бях в състояние да предполагам, и нямаше нито един, който бих желал непременно да притежавам. Имаше предмети, при чийто вид дълго трябваше да гадая — дали това се забожда на шапката, или се поставя в джобчето или в чашата с бира, или може би принадлежи към някакъв вид игра на карти? Изложени бяха картини и надписи, девизи и цитати, които произлизаха от съвсем непознати за мен и недостъпни за въображението ми светове, а после добре познати и високо ценени символи бяха употребени по начин, който не можех нито да разбера, нито да одобря. Например резбованата фигура на Буда или на някое китайско божество на дръжката на модерен дамски чадър бе и оставаше за мен загадъчна, чужда и мъчителна, дори злокобна; това едва ли можеше да бъде преднамерено; съзнателно кощунство; какви представи, потребности и душевни състояния обаче бяха накарали предприемчивите хора да ги изработят и какво можеше да подтикне купувача да вземе тези налудничави предмети — ето кое толкова жадно исках да узная и в никакъв случай не можех. Или модерната кафе-сладкарница, където хората сядаха в пет часа. Можех напълно да разбера, че на заможните хора им прави удоволствие да пият чай, кафе и шоколад и с наслада да ядат разбит каймак и скъпи фини пасти. Защо обаче свободни и съвършено разумни хора, наслаждавайки се на тези неща, трябва да бъдат смущавани от натрапливо ласкателна, пресладникава музика, от неизказано притеснено, негосподарско тревожно седене в претъпкани тесни, отрупани с напълно излишен разкош и украса помещения, нещо повече, защо всички тези смущения, неудобства и противоречия изобщо не се възприемат от хората като такива, а още биват и обичани, и търсени — никога не мога да обоснова това и свикнах да го приписвам на моя, както казах, леко шизофреничен начин на мислене. Но все пак този факт ми създава грижи. И същите елегантни, заможни хора, които седят в такова кафене, където лепкаво-сладникавата музика им пречи да мислят, да беседват, дори да дишат, сред недодялан, простоват лукс от мрамор, сребро, килими, огледала, същите хора вечер, привидно очаровани, слушат някой доклад за благородната простота на японския живот, в къщите си имат книги и монашески легенди и словата на Буда в красив печат и подвързия. Разбира се, не искам да бъда фанатик и проповедник на нравственост, дори на драго сърце мога да приема някои сравнително рисковани и опасни пороци и се радвам, когато хората са доволни, защото с доволните хора се живее по-приятно… Но дали тези тук са доволни? Действително ли заслужава да ги има всичкия мрамор, разбития каймак и музиката? Нима същите хора, обслужвани от слуги в ливреи и пред себе си с чинии, пълни с фини сладкиши, не четат в своите вестници ясни съобщения за глад, за въстания, престрелки и екзекуции? Нима отвъд огромните стъкла на елегантните кафе-сладкарници няма един свят, пълен с кървава бедност и отчаяние, пълен с безумие и самоубийства, пълен със страх и ужас? Е, да, зная, всичко това е така, всичко е в някакъв смисъл редно и бог го търпи. Но го зная механично, както се знае таблицата за умножение. Подобно знание не е убедително. В действителност съвсем не намирам всичко това за правилно и желано от бога, а умопомрачително и чудовищно.

Натъжен се отправих към магазините, където са изложени илюстровани картички. Тук чудесно се ориентирам във всичко и смея да кажа, че твърде основно съм изследвал картичките с изгледи от Баден единствено със стремежа чрез този белег за потребностите на средния летовник още по-добре да изуча неговата душа. В сравнително голямо количество са хубавите репродукции на старите ведути[57] от Баден, а също и на стари картини и медни гравюри със сцени от баните, по които личи, че в предишните столетия в Баден хората наистина са живели и са се къпали, не толкова сериозно и прилично, може би и не толкова хигиенично, колкото днес, но затова пък решително по-весело. Тези стари картини с разните кули и островърхи покриви, с хората в национални носии и костюми, всички настройват човека малко носталгично, макар, естествено, в никакъв случай той да не би искал да живее в ония времена. Всички изгледи от градове, от бани, вре едно дали са от шестнадесетото или от осемнадесетото столетие, несетно и изтихо излъчват безмълвната тъга, която струи от подобни картини, защото всичко, обрисувано там, е хубаво, от всичко се създава впечатлението, че между човека и природата е господствал мир, дърветата и къщите не изглеждат във война едни срещу други. Красотата и целостта сякаш обхващат всичко — от елшовите храсти чак до носията на овчарката, от зъбчатата корона на кулата над градската врата чак до моста и чешмата и до слабото кученце, което пишка до една колона в стил ампир. На някои от тези стари картини се намират дразнещи, глуповати, суетни изображения, но тук не се вижда нищо грозно, нищо крещящо; къщите се редят една до друга като гранични камъни или като птици, накацали на върлина, докато в сегашните градове почти всяка сграда крещи към другата, съперничи й, би искала да я отстрани.

И ми хрумна как веднъж при един хубав празник, когато всички наоколо се разхождаха в костюми от времето на Моцарт, моята любима изведнъж заплака и когато изплашен я попитах за какво, каза: „Защо днес всичко трябва да е толкова грозно?“ Тогава я утеших с думите, че нашият живот с нищо не е по-лош, че той е по-свободен, по-богат и по-велик, отколкото оня, който някога са водили, че под красивите перуки е имало въшки, а отвъд блясъка на огледалните зали и свещниците народите са били гладни и потиснати и че изобщо е добре, дето за далечните времена знаем само най-хубавото, запазени са спомени за тяхната весела, слънчева страна. Но човек не мисли така разумно във всички свои дни.

Нека се върнем назад към илюстрованите картички! Тук в страната има особена категория картички, на които не липсва оригиналност. В народния говор тукашната местност се нарича Рюбли[58] и затова има различни серии от картички, които изобразяват всякакви сцени от живота на народа: сцени от училището, от казармата, от семейни излети, от сбивания, и всички хора по тези картички са нарисувани като цвекла. Виждаш цвекло — любовна двойка, цвекло-дуел, цвекло-конгрес. Тези картички се радват на голяма популярност, разбира се, с право, но те не развеселяват. Редом с историческите изгледи и сериите за Рюбли следва да се назове и третата, твърде обхватна категория — илюстрациите на еротични сюжети. В тази област, трябва да се предполага, има какво да се постигне и чрез картини от подобен вид в пустинния свят на витрините да се внесе нещо особено, сочност и цвят. Но още в първите дни трябваше да изоставя подобна надежда. С учудване видях, че в този картинен свят тъкмо любовният живот е твърде ограничен. Всичките стотици картички от категорията се отличават с жалка невинност и срамежливост и тук открих, че моят вкус необикновено лошо се пригажда към общоприетия и ако някой ми поръчаше да събера изображения на любовния живот, вероятно бих донесъл картини, напълно различни от тия, които намирах да се предлагат тук. В тях не господстваше нито патосът на чистата еротика, нито поезията на полускритата игра, а навред властваше сладникаво, засрамено годеническо настроение, многото любовни двойки почти винаги бяха облечени грижливо и шик, годениците често в рединготи и с цилиндри, с букети в ръце, понякога над тях грееше луната, а стихът под рисунката се опитваше да обясни положението, като например:

Прекрасно същество, изгрее ли лупата,

от синия ти поглед усмихва се съдбата.

Бях много разочарован от тази категория. Създателите на еротични картички явно бяха възприели от любовния живот само конвенционалната и неинтересната му част. И все пак си записах като пример за популярна поезия от нашето столетие няколко стиха от рода на:

Ръка в ръка с любимия е моят идеал,

свещен съюз между души, сред пламък заискрял.[59]

Колкото и да не изглеждат майсторски, тия стихове са класически в сравнение с изображението, което придружават. Едно младо момиче, е глава, видимо заимствана от восъчния модел в някакъв фризьорски салон, седи на пейка под дървета, а млад господин, в много хубав костюм, е изправен пред него и зает с това да сваля или да слага своите гласе-ръкавици.

И днес отново спрях за известно време пред тези картини и тъй като почувствах пустота и скука и буйно пламналото желание да обърна гръб на целия достоен за високо уважение свят на концерти, на играчи, на коректни годенически двойки и на изгледи от Рюбли, затворих очи и в сърцето си помолих бог за спасение, защото, както усещах, вече не бях далеч от пристъпа на дълбока разочарованост и вяла отврата от живота, пристъпи, които за съжаление ме изненадваха винаги тъкмо когато, добронамерен и сериозен, правех опит да се преборя с моето отшелничество и странничество и да деля щастие и мъка с ближните си.

И бог ми помогна. Едва притворил очи и отвърнал сърце от света на курорта и на Рюбли, обзет от искрен копнеж по един поздрав и звук от другите, по-близки за мен, по-свети сфери, и ето че имах спасително хрумване. А то се отнасяше за един отдалечен, известен не на всички гости в нашия хотел кът, където собственикът, който притежаваше толкова много приятни черти, бе поставил две млади уловени златки в затвор от тел с хуманни размери. Внезапно изпитах силно желание да видя златките и слепешком му се поддадох, бързо се върнах в хотела и отидох при клетката на животните. Едва бях застанал при тях, и вече се почувствах добре, намерих точно това, което ми бе потребно в този критичен момент. Двете благородни красиви животни, доверчиви и любопитни като деца, можеха лесно да бъдат примамени да изтичат от дупките, в които спяха, опиянени от собствената си сила и гъвкавост, да се премятат в бесни скокове из широкия кафез и отново да спрат край решетката до мен, като дишат учестено с розовите си влажно топли муцунки и душат ръката ми. Повече не ми бе нужно. Да гледам в тези ясни животински очи, в тези чудесни, с приятна кожа майсторски създания на божествена идея, да усещам топлото им живо дихание, да вдъхвам техния остър, див мирис на хищни животни — това бе достатъчно, за да се убедя в ненакърнимото съществуване на всички планети и звезди, на всички палмови гори и реки в джунглите. За мен златките бяха гаранция за това, за което би могъл да даде достатъчен залог видът на всеки облак, на всеки зелен лист; но ми бе необходима тъкмо тази по-силна доказателствена мощ.

Златките бяха по-силни от илюстрованите картички, от концерта, от игралната зала. Докато още съществуваха златки, още имаше мирис на прасвят, имаше инстинкт и природа, дотогава за поета светът щеше да бъде възможен, красив и многообещаващ. Поех дъх и усетих как задухът изчезна, присмях се на себе си, извадих бучка захар за златките и освободен се заразхождах във вечерта. Слънцето вече се бе склонило до билото на гористата планина и синевата, пронизана от леки златни облаци, сияеше светла и детинска над долината на моите заблуди, усмихнат чувствах, че настъпват добрите ми часове, мислех за любимата си, забавлявах се с възникващите стихове, долавях музика, долавях щастие и благоговение да облъхват света, молитвено отхвърлих от себе си цялото бреме на деня и се устремих — птица, пеперуда, риба, облак — в радостния, тленния детински свят на създанията.

За тази вечер, в която се прибрах късно, уморен и щастлив, не искам да разказвам тук. Цялата ми философия на болен от ишиас тогава би пропаднала. Щастлив, уморен и тананикащ се върнах през нощта и видиш ли, и сънят вече не бягаше от мен, и той, толкова плахата птица, доверчиво дойде и на сините си крила ме понесе към рая.

Холандецът

Дълго се притеснявах дали да напиша тази глава. Е, сега вече реших. Нека.

Когато преди четиринадесет дни предпазливо и грижовно избрах моята хотелска стая номер шестдесет и пет, общо взето, не направих лош избор. Стаята, светла и с приветливи тапети, има алков, в който стои леглото, и тя ме зарадва със своите невсекидневни оригинални очертания. Беше хубаво осветена, предлагаше изглед към река и лозя. Освен това се намираше твърде високо в сградата, следователно над мен не живееше никой и откъм улицата бе почти невъзможно нещо да ме смущава. Добре я бях избрал. Тогава попитах и за съседите по стая и получих успокояващи сведения. От едната страна живееше някаква стара дама, от която в действителност никога нищо не се чуваше. От другата, в номер шестдесет и четири обаче, беше настанен холандецът. В течение на двадесет дни, в течение на двадесет горчиви нощи този господин бе станал за мен необикновено важен, прекалено важен, митична фигура, божество, демон и призрак, когото едва преди няколко дни победих.

Никой, комуто бих го показал, нямаше да ми вярва. Този господин от Холандия, който толкова много дни ми пречеше да работя, толкова много нощи ми пречеше да спя, не е някакъв буен яростен воин, нито ентусиазиран музикант, нито пък се прибира в неочаквано време пиян, нито бие жена си или се кара с нея, той не свири, не пее, дори не хърка, най-малкото не толкова високо, че да ми пречи. Той е солиден, нравствен, вече немлад човек, води редовен живот като по часовник и няма никакви очебийни недъзи. Как е възможно този идеален гражданин да ми причинява такива страдания?

Възможно е, за съжаление е факт. Двете главни точки, опорните стълбове на моето нещастие са следните: стаите шестдесет и четири и шестдесет и пет са свързани с междинна врата, наистина затворена и препречена от една маса, но в никакъв случай това не е дебела врата. Ето едното нещастие, то не може да се отстрани. Второто, по-лошото, е, че холандецът има жена. А тя не може с позволени средства да бъде премахната от света или поне извадена от стая номер шестдесет и четири. И после, сполетя ме необикновеното нещастие, че съседите ми, точно както и аз самият, принадлежат към сравнително редкия тип обитатели на хотела, които прекарват по-голяма част от деня в стаята си.

Ако аз също бих имал при себе си жена, ако бях учител по пеене или притежавах пиано, цигулка, валдхорна, тръба или барабан, бих могъл с надежда за успех да поведа борба срещу моите холандски съседи. Но положението е такова: в течение на двадесет и четирите часа от денонощието холандската двойка не чува откъм моята страна нито звук, аз се отнасям към нея като към кралска двойка или като към тежко болни, щедро й правя постоянно и невъобразимо благодеяние в една съвършена и абсолютна тишина. А как те отвръщат на моето благодеяние? Отреждат ми, след като всяка нощ от дванадесет до шест часа сутринта спят, насъщното време на пощада от шест часа. На мен е оставен изборът дали да употребя тези часове за работа, за сън или за молитва и медитация. С останалите осемнадесет часа на денонощието не разполагам, не ми принадлежат, тези всекидневни осемнадесет часа всъщност изобщо не могат да се намерят при мен, а само в стая номер шестдесет и четири. В стая номер шестдесет и четири цели осемнадесет часа се бъбри, смее се, прави се тоалет, приемат се гости. Не се действа с огнестрелно оръжие, нито пък се музицира, не възникват и побои, трябва да призная. Но там никой не размишлява, не чете, не медитира, не замълчава. Реката на разговорите тече непрестанно, често оттатък, в стаята, се събират четирима или шестима, а вечер съпружеската двойка бъбри до единадесет и половина. Сетне започва звънтенето на чаши, на порцелан, чува се шумът от четките за зъби, от придърпването на няколко стола, мелодиите на гаргарата. После скърцат леглата и най-после става тихо и остава тихо (трябва да го призная още веднъж) чак до зори, някъде докъм шест часа, час, в който един от съпрузите, не зная дали той или тя, се вдига и разтърсва пода, отива до банята и бързо се връща отново. Междувременно за мен настава час да сляза в банята, а при завръщането ми нишката на разговорите, на шумовете, на смеха, на придърпването на столове вече не се прекъсва почти до среднощ.

Ако бях разумен, нормален човек както другите, лесно бих се приспособил към положението. Бих се предал — нали двама са по-силни от един — и бих прекарвал деня си някъде другаде, а не в моята стая, в читалнята или пушалнята, по коридорите, в курортното казино и ресторанта, както правят повечето курортисти. А нощем също щях да спя. Вместо да постъпвам така, аз съм обзет от съсипващата, глупава, изнервяща страст през деня много часове да седя сам на бюрото, напрегнат да размишлявам, напрегнат да пиша, често единствено за това, после отново да унищожа написаното; и през нощта изпитвам наистина голяма, неутолима жажда за сън, заспиването ми обаче е сложен процес на задрямване, който трае часове, а после сънят ми е много лек, много тънък и крехък, един дъх стига да го разкъса. И когато около десет-единадесет часа смъртно уморен съм толкова близо до заспиването, нищо не помага, не стигам до съня, ако редом холандците приемат своята компания. И докато уморен и с копнеж чакам да дойде полунощ, докато мъжът от Хага ми даде разрешение евентуално да заспя, дотогава съм толкова бодър и възбуден от чакане, слушане и размишляване за бъдещата работа, че най-голямата част от шестте часа за почивка, отредени ми по благоволение, отминава, преди малко да поспя.

Необходимо ли е всъщност да разправям, че добре съзнавам колко несправедливи са моите изисквания към холандеца да ме остави повече да спя? Необходимо ли е да кажа, че много добре зная: не той е виновен за моя лош сън, а собствените ми духовни влечения и аз самият? Все пак пиша тези бележки от Баден не за да обвинявам другите или за да се самооправдавам, а за да обрисувам преживявания, макар да са странно разкривени като на психопат. Оня другият, по-обърканият въпрос за оневиняването на психопатите, оня страшен и разтърсващ въпрос дали при известни обстоятелства на времето и културата не би било по-благородно, по-достойно, по-правилно да бъдеш психопат, отколкото да се пригаждаш към тези обстоятелства на времето, като жертваш всичките си идеали — този лош въпрос, въпроса на всички изтънчени духове от Ницше насам, аз оставям недокоснат в настоящите записки; бездруго той е тема почти на всички мои писания.

И тъй, холандецът стана за мен проблем поради обстоятелствата, описани по-горе. Не мога напълно да си обясня защо в думи и мисли винаги говоря само за холандеца в единствено число. Нали са двойка, разбира се, двама са? Може би от инстинктивна галантност към жената проявявам повече търпимост, отколкото към мъжа, а може би и защото действително гласът и малко по-тежката стъпка на мъжа особено ми досаждат, във всеки случай нямам предвид „тях“, а „него“, холандеца, от когото страдам. Но това инстинктивно отминаване на жената в моите враждебни чувства и митологизирането на мъжа като враг и антипод отчасти се крепи на много дълбоки и примитивни подтици: холандецът, мъжът с крепкото здраве и приятната външност, с достойното държане и пълното портмоне, за мен, аутсайдера, е вече враждебен тип.

Той е господин на около четиридесет и три години, среден на ръст, със силна, малко набита фигура, който създава впечатление за здраве и естественост. Лицето и фигурата му са възпълни, закръглени, но не така, че това да се натрапва; едрата глава с малко тежките клепачи изглежда масивна и се налага в облика на цялата фигура, може би защото стои на слабо подчертана, някак възкъса шия. Здравината и масивността на тялото, макар холандецът да се движи много отмерено и да има отлични маниери, за съжаление правят движенията и крачките му тежки и кънтящи, те се чуват по-силно, отколкото неговите съседи биха желали. Гласът му е дълбок и еднозвучен и не се изменя много нито по височина на тона, нито по сила, цялата личност, наблюдавана обективно, прави впечатление на сериозна, надеждна, успокояваща, почти симпатична. Ала пак има нещо смущаващо — той е склонен към леки простуди (всъщност това се случва с всички курортисти в Баден), което го кара гръмко да кашля и да киха; при тези тонове също намират израз мощ и сила.

И тъй, господинът от Хага има нещастието да бъде мой съсед, през деня заплашителен враг, често погубващ моята литературна работа, през част от нощта — отново враг, погубващ и моя сън. Естествено, не във всички дни възприемам съществуването му като наказание и бреме. Имаше няколко топли, слънчеви дни, в които ми бе съдено да поработя на открито; в градината на хотела, в един прикътан край до ниски храсти, с папка на колене, изпълвах моите листа, обмислях идеите си, вървях по следата на мечтите си или доволен, четях, моя Жан Паул. Във всички хладни и дъждовни дни обаче, а те бяха твърде много, от сутрин до вечер бях стена до стена с врага; докато безмълвно и напрегнато седях, склонен над заниманията си на писалището, отвъд вратата холандецът крачеше нагоре-надолу, пълнеше умивалника, плюеше, хвърляше се в креслото, разговаряше с жена си, смееше се с нея на вицове, приемаше гости. Често за мен това бяха много мъчителни часове. Все пак притежавах огромна броня срещу тях, а именно моята работа. Не съм трудов герой и не заслужавам награда за прилежание, но щом веднъж съм си позволил да бъда изпълнен и очарован от едно вътрешно просветление или поредица от мисли, щом веднъж, дори без особено удоволствие, съм се впуснал в опита да придам форма на тези мисли, тогава упорствам в начинанието и за мен нищо друго не е важно. Наставаха часове, когато ми се струваше, че в номер шестдесет и четири цяла Холандия може да празнува събор. Това едва ли би ме засегнало, защото бях омагьосан и обсебен от самотната фантастична и опасна игра на търпение, която ме тласкаше, тичах трескаво с конвулсивно перо подир мислите си, строях изречения, избирах от прилива на асоциациите, упорито ловях като с въдица подходящите думи. Читателят може много да се смее над това, за нас пишещите обаче писането винаги е лудешка вълнуваща работа, пътуване с най-малка лодка в открито море, самотен полет през вселената. Докато човек търси една-единствена дума, избира я от три предложили се, същевременно се мъчи в душата и ухото си да запази цялото изречение, което гради, и докато кове израза, докато осъществява замислената конструкция, притяга винтовете на скелето, съгласувано, по някакъв тайнствен начин постоянно трябва да усеща тона и пропорциите на цялата глава, на цялата книга — това действително е вълнуваща работа. От собствен опит познавам подобна напрегнатост и съсредоточеност само още при дейността на художника. И тогава е съвсем същото; всеки отделен цвят правилно и грижливо да се съчетава със съседните цветове, е хубаво и лесно, човек може да го научи и после колкото пъти пожелае, да го прилага. Свръх него обаче всички части на картината и тези, които дори още не са нарисувани и видими, действително винаги да бъдат живи в ума и да се вземат под внимание, да се чувства цялата сложна мрежа от кръстосващи се емоции — това е удивително трудно и само рядко се удава.

Следователно литературната работа налага толкова голяма потребност от съсредоточаване, че при силно напрегната творческа подбуда външните пречки и смущения действително могат да бъдат преодолени. Авторът, който само седи на удобна маса, при най-добро осветление, със собствения си привичен материал за писане, специална хартия и тъй нататък, и смята, че му е възможно да работи, за мен е подозрителен.

Обикновено човек инстинктивно търси всички външни облекчения и удобства, но там, където не се намират, минава и без тях. И така, често ми се удава, пишейки, да създам дистанция или изолираща стена между себе си и номер шестдесет и четири, която ме закриля за един продуктивен час. Но щом почна да се уморявам, за което особено допринася и напластяваният недостиг на сън, смущенията се долавят отново.

Много по-лошо, отколкото с работата, за мен стояха нещата със съня. Не искам да излагам тук моята обоснована чисто психологически теория за безсънието. Ще кажа само, че недълготрайният имунитет срещу Холандия, съсредоточеността за известно време, през което понякога при работа ми се удаваше да игнорирам стая шестдесет и четири с помощта на окрилящи сили, не бяха отредени на опитите ми да заспя.

Страдащият от безсъние, когато за по-дълго време е изоставен на своите мъки, както правят повечето хора в състояние на нервна преумора, насочва чувства на неприязън, на омраза, дори жажда за унищожение и срещу себе си самия, и срещу най-близкото окръжение. И тъй като засега моето най-близко окръжение се представляваше единствено от Холандия, в безсънните нощи у мен бавно се трупаха чувства на отричане, на ожесточение, на омраза, които не можеха да се разсеят през деня, защото напрежението и смущенията не преставаха. Ако лежах в леглото, трескав от преумора и неутолима жажда за спокойствие, а холандецът ми пречеше да заспя и слушах в съседство ситите, здрави, солидни крачки, твърдите стегнати движения, силния му внушителен тон, изпитвах срещу него твърде несдържана ненавист.

И въпреки това положение до известна степен винаги съзнавах глупостта на моята омраза, междувременно за моменти можех отново да се надсмивам на собствената си злост и така да пречупвам острието й. Но за мен беше фатално, когато тази, сама по себе си безлична омраза, насочена единствено срещу смущаването на моя сън, срещу собствената ми нервност, срещу тънката врата, в течение на деня все по-малко се поддаваше на неутрализиране и разпиляване и постепенно започна да става все по-глупава, все по-едностранчива и по-лична. Накрая вече никак не помагаше, че поддържах и доказвах на себе си личната невинност на холандеца. Просто го ненавиждах, и не само в миговете, когато той действително ми беше досаден, когато в дълбока нощ силният му тропот, говор и смях може би наистина бяха безогледни. Не, сега го мразех съвсем правилно, с обикновената, наивна и глупава враждебност, с която несполучилият дребен християнски търговец се отнася към евреите, с онзи вид тъпа, животинска, неразумна и в основата си страхлива или завистлива омраза, за която винаги толкова много съжалявах у другите и която отравя политиката, сделките, обществото и на каквато смятах, че не съм способен. Вече не ме отвращаваше просто кашлянето, гласът на холандеца, а той самият, реалната личност, и когато, доволен и без да подозира каквото и да е, през деня ме срещаше някъде, за мен това беше среща с безспорен враг и вредител и цялата ми философия стигаше само дотам да не позволя външна изява на чувството си. Неговото гладко радостно лице, дебелите клепачи, пълните радостни устни, шкембето под модерната му жилетка, походката и държането — всичко заедно ми беше противно и омразно и най-често ненавиждах всичките неизброими белези на сила, здраве, и неопустошеност, неговата усмивка, доброто му настроение, енергичните движения, невъзмутимото безгрижие в погледа му, всички признаци на биологично и социално превъзходство. Естествено, по този начин беше лесно да си здрав, в добро настроение и да играеш ролята на самодоволен господин, щом като ден и нощ подяждаш съня и силите на други, след като обсебваш и се наслаждаваш на съобразителността, на тихото държане и овладяността на своите съседи, сам обаче не знаеш никакви задръжки и както ти се иска, денем или нощем, изпълваш въздуха и сградата със звуци и вибрации. Дявол да го вземе този господин от Холандия! Смътно си спомням за Летящия холандец, не беше ли и той проклет демон и дух-мъчител? Но добре помня холандеца, описан някога от писателя Мултатули[60], оня тлъст сладострастник, който трупа пари и чието богатство и сито добродушие има за основа съсипването на малайците. Смелият Мултатули!

Мои приятели, които по-точно познават чувствата и начина ми на мислене, вярата и възгледите ми, могат да си представят колко много наложената, неприемлива за сърцето ми омраза срещу невинен ме е смущавала и мъчила, и то не заради невинността на „врага“ и заради несправедливостта, с която се отнасях към него по чувство, а преди всичко заради безсмислието на моето държане, заради неизмеримите принципни противоречия между поведението ми на дело и всичко, което представлява мое познание, моя вяра и религия. А тъкмо аз на този свят не вярвам в нищо така дълбоко, никоя друга представа за мен не е толкова свята, както идеята за единството, представата, че целостта на света е божествено единство и че всяко страдание, всичко зло се състои само в това, че ние единиците вече не се чувстваме неразделна част от цялото, че Азът си придава голяма важност. В живота си съм изтърпял много страдания, много неправди съм извършил, надробил съм си много глупости и горчивини, но всякога ми се е удавало да се избавя, да пожертвам и да забравя моето „аз“ и да чувствам единството; да приема разрива между вътрешно и външно, между Аза и света като илюзия и със затворени очи послушно да се включа в единството. Никога не ми е било лесно, никой не би могъл да има по-малко дарба за светост от мен; но въпреки това винаги отново съм срещал чудото, на което християнските теолози са дали красивото име „милост“, онова божествено преживяване на примирението, на непротивенето, на доброволното съгласие, което, разбира се, не е нищо друго освен християнската отдайност на Аза или индийското познание на единството. А сега отново бях напълно отвъд единството, изолиран, един страдащ, озлобен и враждебен Аз. Разбира се, и други бяха в такова състояние, не бях сам, съществуваха множество хора, за които целият живот бе борба, мъжествено самоутвърждаване на Аза срещу околния свят, на които идеята за единство, за любов, за хармония, бе непозната и чужда, би изглеждала глупава и слабовата: да, дори цялата практическа общоприета религия на модерния човек се изразява във възвеличаване на Аза и на неговата борба. Но да се чувстват добре в себелюбието и в борбата на Аза, е възможно единствено за наивните, за силните, несломимо първични същества; на знаещите, които са прогледнали в страданието, които в страданието са станали по-одухотворени, не им е дадено да намират щастие в тази борба, за тях щастието е мислимо само в жертвеността на Аза, в преживяването на единството. Блазе на простодушните, които обичат себе си и могат да мразят своите врагове, блазе на патриотите, които никога не се съмняват в себе си, защото във всички беди и нещастия на своята страна никога и ни най-малко не смятат, че и те имат някаква вина, а, естествено, французите или русите, или евреите — все едно кой, винаги само някой друг, един „враг“. Може би тези хора представляват девет десети от живите и действително са щастливи със своята варварска прарелигия, може би живеят така радостно и леко, че да им завидиш, в бронята си от глупост или от крайно хитра враждебност към мисленето, макар че и това е безкрайно съмнително, защото къде ли се намира общата мярка за щастието на ония хора и за моето, за техните страдания и за моите?

Дълга, мъчително дълга бе нощта, в която бях погълнат от тези мисли. Лежах в леглото като жертва на холандеца, който в съседство с мен кашляше, плюеше, ходеше нагоре-надолу, бях сгорещен и преуморен, очите ми пренапрегнати от дългото четене (какво ли друго бих могъл да правя?) и чувствах: вече безусловно трябва да се сложи край на това състояние, на тази мъка и позор. Едва бе засветила тази яснота, това убеждение или решение, студено и бистро като утринна виделина, едва се бе появило пред душата ми релефно и твърдо: „Това трябва незабавно да бъде изстрадано докрай и доведено до разрешение“ и у мен първо изплуваха обичайните груби фантазии, добре познати на всеки нервен човек от миговете на особена мъка. Само два пътя, така изглеждаше, могат да ме спасят от клетническото ми положение; следваше да избера един от тях: или да погубя себе си, или да се обясня с холандеца, да го хвана за гърлото и да победя (той тъкмо кашляше със завидна енергия). И двете представи бяха хубави и избавителни, макар и малко детински. Приятна бе мисълта да се оттеглиш по някои от обичайните, често преценявани начини на типично детско самоубийствено чувство. „Ще си получите заслуженото, ако взема да си прережа гърлото.“ Беше хубава и другата представа — вместо моето да уловя гърлото на холандеца и да го удуша или прострелям и стана победител над неговата груба, неизтънчена виталност.

Тези наивни фантазии да унищожа или себе си, или врага междувременно се изчерпаха бързо. Човек можеше да им се отдаде за известно време, да избяга в тези мечти, но те увяхваха скоро и губеха своята омая, защото след кратко блуждаене през такива лабиринти желанието ми отслабваше и трябваше да призная пред себе си, че подобни въжделения бяха необикновени екзалтации на мига, че действително и сериозно не желаех да унищожа нито себе си, нито холандеца. Би било напълно достатъчно неговото отдалечаване. И сега се опитах да изобразя в картини това отдалечаване, запалих лампата, от чекмеджето на нощното шкафче взех книжката с разписанията на превозните средства и си дадох труда да съставя непрекъснат маршрут, по който холандецът би могъл утре в ранни зори да отпътува и колкото е възможно по-бързо да стигне в родината си. Това занимание ми достави известно удоволствие, виждах мъжа да става на разсъмване в неприятен хлад, виждах и чувах как за последен път приготвя тоалета си в стая номер шестдесет и четири, обува обувките си, щраква вратата, виждах го изтръпнал от студ да върви към гарата и да отпътува, виждах го около осем часа сутринта в Базел да се кара с френските митничари и колкото по̀ се разгръщаше измислицата, толкова по-леко ми ставаше. Но още в Париж въображението ми направи засечка й цялата картина се срути в развалини дълго преди моят човек да стигне до холандската граница.

Това бяха празни работи. По толкова прост и лесен начин врагът, врагът в мен самия, не можеше да бъде надмогнат. Разбира се, не ставаше дума за някакво отмъщение спрямо холандеца, от моя страна всичко се свеждаше изключително до постигането на едно скъпо, положително и достойно отношение към него. Задачата ми вече беше съвсем ясна: трябваше да преобразя собствената си безсмислена омраза, да обикна холандеца. Тогава той колкото и да плюеше, да вдигаше шум, аз щях да имам превъзходство, щях да бъда неуязвим. Ако ми се удадеше да го обикна, вече не биха го спасили цялото му здраве и цялата му виталност, тогава щеше да бъде мой и неговият образ нямаше да противостои на идеята за единство. И тъй, бодро напред, целта е достойна! Заслужаваше си добре да използвам моята безсънна нощ.

Задачата беше колкото проста, толкова и трудна и аз действително прекарах почти цялата нощ в решаването й. Трябваше да преобразя холандеца, да го пресътворя, от обект на моята омраза, от извор на страданието ми да го превърна в обект на моята любов, на моя интерес, на моето съчувствие и братство. Ако не ми се удаде, ако у мен не се получи топлина от градуса, необходим за това претопяване, тогава ще съм загубен, холандецът ще заседне в гърлото ми и по-нататък дни и нощи ще се задушавам. Онова, което имах да извърша, беше просто осъществяване на чудните думи „обичай своите врагове“. Отдавна бях свикнал да не възприемам всички тези толкова забележително убедителни думи от Новия завет, не просто морализаторски, не като повели „ти трябва“, а като приятелски напомнялия на един истински мъдрец, който ни кима; „Опитай веднъж буквално да изпълниш тази премъдрост и ще се учудиш колко благотворно ще ти се отрази.“ Разбирах, че тези поучения съдържат не само най-високото от моралните изисквания, но и най-възвишеното и най-мъдрото от науката за душевното блаженство и че цялата теория за любовта от Новия завет, заедно с всички други нейни значения, има значението на добре обмислено психологическо умение. В случая се виждаше като на длан, и най-младият, и най-наивният психоаналитик би могъл само да потвърди, че между мен и избавлението ми стои единствено още неизпълненото изискване да обичам моя враг.

И ето, стигна се до това, той нямаше, заседнал в гърлото ми, да ме задушава, омразата щеше да бъде претопена. Но това не ставаше лесно, струваше много труд и пот, струваше два или три нощни часа на най-силно напрежение. После обаче бе постигнато.

Поставих началото, като с възможната пределна яснота изправих пред душевния си взор фигурата на оня, от когото се страхувах, докато никоя ръка, никой пръст на ръката, докато никоя обувка, никоя вежда, никоя бръчка на бузата вече не липсваха, докато изцяло го гледах пред себе си и изцяло го притежавах вътрешно, виждах го да върви, да седи, да се усмихва и да заспива. Представях си как сутрин той си мие зъбите с четка и как нощем заспива на възглавницата, виждах как клепачите му уморено натежават, виждах шията да се отпуска и главата леко да клюмва. Измина цял час, докато най-после го превъзмогнах. С това постигнах много. Да обича нещо, за поета означава да го включи в своята фантазия, там да го топли и съхранява, да играе с него, да му даде от собствената си душа и да го оживи със собствения си дъх. Така направих с моя враг и най-после той ми принадлежеше и се бе сродил с мен. Ако неговата шия не беше някак възкъса, всичко друго не би ми се удало, но шията ми дойде на помощ. Можех да събличам или да обличам холандеца в къси панталони или в редингот, да го поставям в гребна лодка или да седи край масата за обяд, можех да го превръщам в крал, в просяк, в роб, в старец или дете и при всяка от толкова различните фигури той все беше с къса шия и малко изпъкнали очи. Тези белези бяха неговите слаби точки, тях трябваше да целя при нападението. Потребно беше много време, докато ми се удаде да подмладя холандеца, да си го представя като млад съпруг, като годеник, студент и ученик. Когато най-после успях да го върна назад и видя преобразен в малко момче, за пръв път се отнесох към шията със съчувствие. По кроткия път на състраданието той завладя моето сърце, когато с представата за този силен и енергичен юноша видях и родителите му, загрижени поради лекия белег на предразположението към астма. Продължих по мекия път на състраданието и вече не бе необходимо особено изкуство, за да се появят във въображението ми бъдните години и степени. Когато стигнах дотам да си представя човека десет години по-стар и да го видя получил първия си удар, тогава изведнъж всичко у него така ме трогна, че почнах да го съжалявам. Той беше вече с пълните устни, с тежките клепачи, с неизразителния глас, всичко това ме омилостивяваше и преди още в дейното ми въображение да се бе стигнало до имагинерната му смърт, човешкото у него, слабостите, обречеността да умре ми бяха вече така братски близки, че от дълго време нямах нищо против него. Тогава се зарадвах, склопих очите му, затворих и моите, защото беше утро, и съвсем изнурен от нощните си съчинения, като призрак се отпуснах на възглавницата. На следващия ден и през следващата нощ имах предостатъчно възможности да установя, че съм победил Холандия. Човекът можеше да се смее или да кашля, да се държи като здравеняк, стъпката му да кънти още по-силно, той да блъска столове или да се шегува, вече нищо не ме изваждаше от равновесие. През деня можех задоволително да работя и през нощта задоволително да почивам.

Завоеванието ми беше голямо, но не му се наслаждавах дълго. На втората сутрин след победната нощ холандецът ненадейно си замина, с което отново той бе победителят и ме остави странно разочарован, тъй като вече нямаше към кого да отправя моята трудно постигната любов и невъзмутимост. Отпътуването му, за което някога толкова искрено бях копнял, сега едва ли не ми причини болка.

На негово място в стая номер шестдесет и четири се настани жена с един от ония бастуни с гумените наконечници, дребна, сива дама, която виждах или чувах твърде рядко. Тя беше идеална съседка, никога не ми попречи, никога не възбуди у мен гняв и враждебност. И все пак едва сега, по-късно, мога да призная това. В продължение на много дни новото съседство бе за мен постоянно разочарование, много по-приятно би ми било отново да бъде тук моят холандец, когото най-после можех да обичам.

Униние

Когато днес отново мисля за оптимизма от моя първи ден в Баден, за тогавашната си детински радостна надежда, за наивното доверие в това курортно лечение и дори за вече твърде фриволното самодоволно въображение и момчешката суетност, с които тогава се самооценявах като сравнително млад и силен, изпълнен е упование леко болен; когато си спомня цялото лекомислено, шеговито настроение от оня първи ден, моята примитивна езическа вяра в баните, в безобидността и възможността за изцеление на ишиаса, в топлия извор, в лекаря, в диатермията и кварцовата лампа — тогава само с голямо усилие мога да надвия порива да застана пред огледалото и сам на себе си да се изплезя. Боже мой, как изчезнаха тези фантазии, как угаснаха тези надежди, какво остана от оня изправен, гъвкав, дружелюбно усмихнат пришелец, който размахваше малайския си бастун и очарован от себе си, танцуваше надолу по Баденщрасе! Сега виждам, че съм бил голям глупак! И какво остана от толкова оптимистичната, гладко полирана, приспособенческа светска философия, с която тогава играех и се превземах, както с малайския си бастун!

Наистина този бастун още не е променен. Вчера с възмущение отхвърлих предложението на надзорника в банята да постави наконечник и на моя хубав бастун. Но кой знае, ако утре това предложение бъде повторено, дали няма да го приема.

Изпитвам ужасни болки, и не само при ходене, но и когато седя, така че от завчера почти непрестанно съм в леглото. Когато сутрин след банята се измъквам от басейна, двете малки каменни стъпала са за мен тежко препятствие, задъхан изпотен се изтеглям нагоре по парапета и едва имам сила да си метна хавлията и за известно време се свличам върху стола. Обуването на домашните пантофи, обличането на халата за мен е омразно тежко задължение, пътят до серния извор и по-късно от извора до асансьора, от асансьора до стаята е ужасно мъчително, безкрайно, болезнено пътуване. При това сутрешно пътешествие ползвам всички мислими помощни средства. Хващам се за прислужника в банята, за рамката на вратата, за всеки парапет, влача се опипом край стените и движа крака и гръб без всякакво съобразяване с естетиката, по оня недодялан и тъжен маниер на полуплуването, който някога (колко неизказано далеч остана това) с насмешливо съчувствие наблюдавах у онази стара дама, която смятах, че трябва да сравня с морска лъвица. Ако някога някоя волна шеговита дума за наказание се е връщала върху главата, на присмехулника, то е именно сега и тук.

Заран, когато седя на ръба на леглото и се боя от страдалческата задача да се наведа към обувките си или когато след банята, смъртно уморен, полузадрямал, продължавам да вися на стола в кабината, тогава споменът ми подсказва, че до неотдавна, допреди няколко седмици имаше утрини, в които, едва измъкнал се от леглото, пълен със сили, спазвах точно дихателните упражнения, разпъвах гръдния си кош, пристягах стомаха си с колана, овладявах дишането си и то ставаше ритмично, сякаш надувах обой. Трябва да е истина, но вече не мога истински да вярвам, че някога със стегнато изопнати крака съм пружинирал на пръсти, без да свивам колене, че съм могъл да правя дълбоки, бавни прикляквания и различни други приятни гимнастически упражнения.

Действително още при започване на процедурите ми бе казано, че е възможно да настъпят подобни реакции, че баните много изтощават и че при някои пациенти в началото на лечението болките се засилват. Е, да, кимах тогава. Но че това уморяване може да бъде толкова плачевно и засилването на болките толкова неудържимо и потискащо, не подозирах. За осем дни станах стар човек, който в хотела и в градината, тук и там присяда на пейките и всеки път с мъка се вдига отново, който вече не може да се изкачва по стълбите и момчето от асансьора трябва да му помага на влизане и излизане.

А и отвън се появиха всякакви разочарования. В Цюрих, на няколко метра от Баден, бяха неколцина от близките ми приятели и знаеха, че съм тук болен и на лечение, когато пътем се отбих при тях, двама дори ми обещаха, че ще ме посетят. Никой обаче не е дошъл, естествено, няма и да дойде; не се надявах и радвах на това, бе отново една от моите неизлечими инфантилности. Не, разбира се, те няма да дойдат, нали знам колко много работа имат всички тези бедни и измъчени хора, често колко късно си лягат след театър, след ресторант, след гостуване; беше глупаво от моя страна да не помисля за това и съвсем като малко дете, без всякакво съмнение, да очаквам, че за хората би било удоволствие да посещават мен, един болен и скучен човек. Но винаги предполагам неимоверното, очаквам най-възторженото; едва съм се запознал с някого, и го намирам симпатичен, и така вярвам, че той е способен на най-доброто, дори го изисквам от него и бивам освободен от магията и тъжен, ако не е така. Същото се получи и със сравнително хубавата и млада дама от хотела, с която беседвах няколко пъти и която доста ми харесваше. Но след като тя назова за свои любими книги няколко лоши, забавни романа, в един момент действително бях изплашен, но веднага си казах, че аз, специалист и познавач на литературните проблеми, нямам право и у другите да предполагам същите оценки и разбиране в тази област. Преглътнах назованите заглавия, самонаказах се и продължих да очаквам от дамата най-добри и най-благородни неща. Но ето че оттатък в салона миналата вечер тя извърши едно убийство! Тя, приятната, весела и дори хубава дама, жена, която в мое присъствие сигурно не би ударила никое дете и не би измъчвала; никое животно, в мое присъствие, с ведро чело и невинни очи седнала на пианото, изнасили и уби един приятен менует от осемнадесетото столетие с необучени, обаче силни ръце. Бях съвсем ужасен и тъжен, почервенял от срам, но никому и през ум не мина, че се случи нещо лошо, а аз седях сам с глупавите си чувства. И как копнеех за моята самота, за моята пещера, която никога не би трябвало да напускам, където наистина има достатъчно страдания и беди, но няма пиано, няма литературни разговори и образовани съседи!

И цялото лечение, целият Баден изведнъж ми станаха толкова ужасно противни. Както зная, огромната част от гостите в нашия хотел не са за пръв път в Баден, мнозина посещават баните за шести, за десети път, а според теорията на вероятностите и на мен ще ми тръгне както на тях, както на всички, които страдат от нарушена обмяна на веществата, а именно — от година на година страданието ще се изостря, надеждата за излекуване ще отстъпва на по-скромната надежда чрез подобно лечение всяка година поне за някое време да се получава малко облекчение. Наистина лекарят продължава да е твърд в уверенията си, но нали така изисква професията му, а за това ние пациентите външно да изглеждаме добре и теглото ни да създава най-благоприятно впечатление за здраве допринася изобилното ядене, за нашия тен пък се грижи кварцовата лампа — имаме чудесен загар, приличаме на хора, които току-що, цветущи, са се завърнали от висока планина.

При това тук, в тази ленива и сънна атмосфера на баните, човек запада и морално. Няколкото мои добри спартански привички, на които с годините се бях приучил, дихателните упражнения и гимнастиката, предпочитанието към нетлъста храна, аз загубих впрочем с непосредствената подкрепа на лекаря; и първоначалното ми желание за наблюдения и работа почти изцяло изчезна. Не че съм ощетен от тази Psychologja Balnearia[61], напротив, нали поначало тя не беше опус, не беше съзнателно оформен творчески опит, а едно занимание, малко всекидневно упражнение за очите и ръката. Но и над него леността завоюва господство; нужно ми е все по-малко мастило. Ако не беше победата над холандеца, която също ми се удаде неизмеримо трудно, то просто би трябвало да установя отпускане и затъване в мочурище. И по някои точки действително би следвало да го направя. Преди всичко ме овладява леност, един мързел и лошо настроение, които препречват всичко добро и полезно за мен, особено всяко, и незначителното, физическо, напрежение. Едва мога да си наложа да изляза на малка разходка, след хранене лежа, също така подир баните и процедурите часове наред прекарвам в леглото или шезлонга, а какво е душевното ми състояние, по-късно ясно ще мога да разкрия, когато прочета тези детински записки, с които от време на време с остатъка от моето чувство за дълг се измъчвам по за някой и друг час. Напълно и всецяло вече се състоя от леност, от безцветна скука, от мързел и жажда за сън.

Не мога да си спестя и едно още по-засрамващо признание. Че нямам желание за никаква работа, нищо не мисля, едва чета, че душевно и физически загубих всяка бодрост и енергия, е достатъчно лошо, но може да стане още по-лошо. Започнах да се отдавам тъкмо на повърхностната и оглупяващата, пустата и порочната страна на ленивия живот в курорта. На обяд например вече не изяждам всичките добри тлъсти мръвки просто така, на шега и с вътрешно превъзходство или най-малкото с ирония, както правех в началото, не, ям, тъпча се, макар отдавна да не зная какво е глад, два пъти дневно поглъщам това фино голямо меню е неовладяното глупаво чревоугодие на скучаещия човек, на тлъстия неприятен буржоа, на вечеря най-често пия малко вино, а преди лягане привикнах и на бутилчица бира, каквато от близо двадесет години не пиех. Отначало я вземах като приспивателно средство, защото ми бе препоръчана, но сега вече от дни пия поради чиста привичка и чревоугодство. Не е за вярване колко бързо човек може да се научи на лошото и глупавото, колко е лесно да се превърнеш в страшен мързеливец, в свиня и тлъст лакомник.

Моята склонност към порока в никакъв случай не се ограничава с яденето и пиенето, с безделието и излежаването. Ръка за ръка с физическото изнежване и леността върви и духовното. Онова, което никога не съм смятал за възможно, настъпи: аз отбягвам не само в духовното всички напрегнати, сурови и опасни пътища, а и в духовното, ленив и лаком, търся тъкмо онези вяли, перверзни, идиотски помпозни и безсъдържателни удоволствия, които открай време съм избягвал и ненавиждал и заради които, общо взето, понякога съм обвинявал и презирал бюргерите и жителите на градовете, нашето време и цивилизация. Сега се доближих до средното равнище на курортиста дотолкова, че вече не се отвращавам и не бягам от онези забавления, а участвам в тях и ги посещавам. Няма да трае дълго и ще почна да чета само списъка с имената на пристигналите за лечение (от забавленията на пациентите това ми се струва най-загадъчно) и по цели следобеди ще говоря с госпожа Мюлер за нейния ревматизъм и за всичките видове чайове, които помагат срещу него, и на приятелите си ще изпращам илюстровани картички с годенически двойки или с онези смели хора от Рюбли.

Курортните концерти, които дълго време грижливо избягвах, сега посещавам често и както всички други седя на някой стол, слушам как забавната музика се стича край мен и имам приятното чувство, че с нея осезаемо и звучно изтича и част от времето, част от времето, каквото ние курортистите имаме в такъв излишък. Понякога самата музика ме увлича и очарова, чисто сетивната прелест на няколко добре свирещи инструмента, при което обаче в съзнанието ми не влиза нищо от характера и съдържанието на изпълняваните пиеси. Повърхностните музикални парчета, чийто стил и почерк иначе би събудил у мен отвращение, сега изслушвам докрай, без това да ме обременява. Седя четвърт, а понякога и половин час уморен и в лоша поза, сред ято скучаещи хора, слушам като тях времето да изтича и както у тях изразът на лицето ми издава скука, като тях машинално се почесвам по тила, опирам брада на дръжката на бастуна или се прозявам и само в отделни мигове душата ми се сепва и се противопоставя, сякаш е степно животно, което, уловено внезапно, се събужда в обора, но скоро отново клюмва и спи, продължава да сънува подсъзнателно, без мен, защото съм разделен от нея, откакто седя по тези столове на концерт.

И едва сега, след като аз самият напълно се превърнах в частица от тълпата, в обикновен курортист, в скучаещ, уморен филистер, едва сега чувствам колко жалко и фриволно беше, когато на първите страници на настоящите записки играех ролята на нормален представител на този свят и манталитет. Правех го иронично и едва сега, след като фактически принадлежа към същия нормиран всекидневен свят, когато без душа седя в една зала и слушам забавна музика така, сякаш пия чай или пилзенска бира, едва сега чувствам отново и напълно колко силно, колко горчиво мразя този свят. Защото сега в неговия образ мразех, презирах и осмивах не нещо друго, а себе си самия. Не, не бе за мен да се съюзявам с този свят, да му принадлежа, да спечеля признание в него и да се чувствам добре, в момента с всички фибри на моята същност усещах — това ми е отказано, това е грях срещу всичко добро и свято, което зная и участието ми в което е щастие. И само затова, само защото в момента извършвам грях, защото се съюзявам и приемам този свят, сега на душата ми е така лошо до смърт! И все пак не променям нищо, леността е по-силна от моето разбиране, тлъстото мързеливо шкембе — по-силно от плахата, жалеща душа.

От време на време и сега допускам курортисти като мен да ме въвличат в разговор, след като се нахраним, оставаме за малко по коридорите и изразяваме напълно единодушни мнения за състоянието на политиката и валутата, за времето и лечението, за житейската философия и семейните грижи. И че за младите хора е необходимо, че на никого не вреди, ако понякога трябва да се пребори с трудности и да преглътне горчиви залци, и други от този род, предварително бях готов да потвърждавам всичко, за което след добро ядене с пълен стомах изразявах пълното си съгласие. От време на време душата трепва, думата в устата се превръща в жлъч и трябва бързо и неудържимо, без да се съобразявам с нищо, да бягам в самотата (а колко е трудно да я намериш тук!), но, общо взето, извършвам и този грях срещу духа, виновен съм за греха на глупавото безполезно бъбрене, на мързеливото, безсмислено потвърждаване на всичко.

Едно друго развлечение, с което започвам да свиквам тук, е кинематографът. Много вечери вече прекарах в киното и ако първия път го направих просто за да бъда някъде сам, да не трябва да слушам разговори и да се измъкна от орбитата на холандеца, то следващия отидох за удоволствие, за да се разсея (и изразът „да се разсея“ по-рано липсваше в моето езиково съкровище, но ето че сега вече свикнах)! Отивах на кино много пъти, изкушен от радостната за очите игра на картини, притъпен понасях без възражение не само онова, от което косите настръхват, а и най-грубите заместители на изкуство, и псевдодраматургията, заедно с една ужасна музика, но търпях физически, както и психически лошата атмосфера в киносалоните. Започнах всичко да понасям, всичко да преглъщам — и най-глупавото, и най-грозното. Часове наред гледах да се върти филм, в който една антична императрица бе показвана заедно с театър, цирк, църква, заедно с гладиатори и лъвове, със светци и евнуси, и изтърпях най-високите стойности и знаци, трон и скиптър, орнат и нимба, кръст и емблема на императорска власт да бъдат представени ведно с всички възможни и невъзможни способности и състояния на душата, с хора и животни, по стотици, насъбрани за някакви жалки цели и изложени във витрина, и тази постановка, сама по себе си чудесна, бе обезценена от безкраен, напълно идиотски текст, отровена от фалшив драматизъм и пред безсърдечна и глупава публика (и аз принадлежах към нея), лишена от достойнство и опропастена, сведена до панаир. В някои мигове беше ужасно, често бях близо до решението да си изляза, ала болните от ишиас не могат така лесно да станат и тръгнат, седях и изгледах безвкусицата до края и вероятно утре или вдругиден отново ще отида в същата зала. Би било несправедливо, ако поискам да отрека, че в киното видях и няколко очарователни неща, а именно един приятен френски акробат и хуморист, който имаше по-хубави хрумвания от мнозина писатели. Това, от което се оплаквам и което възбужда моя гняв и отвращение, не е киното, а съм единствен аз, кинопосетителят. Кой ме принуждава да отивам там, да търпя ужасната музика, да чета идиотски текстове, да слушам гръмкия хохот на тълпата, на моите по-невинни братя? В оня голям филм видях цяла дузина чудесни лъвове, които две минути преди това ни бяха показани живи, после да бъдат влачени по пясъка като вкочанени трупове и чух половината от зрителите да оценяват тази ужасна тъжна гледка с висок смях! Дали в тукашните термални води не се съдържа нещо, някаква сол, някаква киселина, някакъв варовик, нещо, което уравнява хората, създава прегради срещу всичко високоблагородно и скъпоценно и премахва преградите, които възпират долното и вулгарното? Е, аз навеждам глава и се срамувам, а за по-късно, за времето след завръщането ми в моята степ, вече съм дал няколко обета.

Стигнах ли до края в изброяването на лошите ми привички и на пороците, придобити наскоро? Не, още не съм стигнал до края. Познах и хазартната игра, много пъти с удоволствие и напрежение играх на зелената маса, а и на един автомат, който поглъща сребърни франкове през различни малки отвори. За съжаление не можех съвсем истински да играя, защото имах малко пари, но според възможностите си се впусках в това и на два пъти ми се удаде да играя по цял час, без накрая да съм загубил повече от един или два франка. Естествено, това не беше същинско преживяване на играта, но, така да се каже, помирисах този цвят и трябва да призная, че ми достави голямо удоволствие. Следва също да изповядам, че при играта нямах угризение на съвестта както при концертите, разговорите с курортистите в градината и лъвовете от киното, а в известен смисъл донякъде този смятан за неприличен и антибюргерски порок вля нещо необикновено у мен и искрено съжалявам, че не можех да правя по-тлъсти залози.

Сензациите на играта за мен се изразяваха в следното: отначало за известно време стоях край зелената маса с поглед, устремен към полетата с цифрите, и се вслушвах в гласа на човека до рулетката. Числото, което той извикваше, числото, избрано от търкалящата се топка, което допреди секунда още беше сляпа, глупава цифра сред многото равни, сега заблестяваше топло и светло в гласа на човека, в заетата от топката дупка, в ушите и сърцата на слушателите. Казваха quatre или cinq, или trois[62] и не само в моето ухо и съзнание, не само по кръглия коничен улей на топката засияваше числото, но и на зелената маса. Когато излизаше седмица, скованата черна цифра седем в своята принадлежност към зеленото поле получаваше за секунди празничен блясък, тя изтласкваше всички други цифри към нереалното, призрачното, тъй като всички останали, разбира се, бяха просто възможност, а единствено тя беше осъществяване, беше реалност. Осъществяването на възможното, да го очакваш и да съучастваш в това — ето кое е душа на играта. Едва след като бях гледал и слушал няколко минути и играта вече бе почнала да ме поглъща, настъпи първият красив и прелестно вълнуващ момент — извикаха шест и цифрата не ме изненада, тя дойде така правилно, така естествено и реално, сякаш определено нея бях чакал, да, като че ли сам я бях призовал, направил и сътворил. От тази секунда нататък душата ми вземаше участие в играта, предусещаше съдбата, чувстваме се добра приятелка със случая и това е, трябва да призная, едно изобщо ощастливяващо усещане, то е ядката и магнитът на цялата игра. И тъй чух да излизат седем, после единица, после осем и не се чувствах изненадан или разочарован, вярвах, че съм очаквал тъкмо тези числа, и ето че контактът възникна, бях се включил в потока и можех да се оставя да ме носи. Сега неотклонно гледах към зелената повърхност, четях числата и бях привлечен от едно от тях, чувах ги тихо да призовават (понякога и две едновременно), виждах ги леко да ми кимат и поставях франковете си на тези числа. Ако те не излизаха, то не бивах разочаровам и лишен от магията, а можех да чакам, моята шестица или осмица щеше да дойде. И тя идваше на втория или третия път, идваше точно. Този момент на спечелването е чудесен. Ти си призовал съдбата и си я оставил тя да реши. Вярваш, че си се докоснал до голямата тайна, имаш предусета, че си в съюз, че си се сприятелил с нея, и виж ти, вярно е, потвърждава се твоята безмълвна тайна представа, твоята малка скрита мечта засиява, извършва се чудото, предчувствието се превръща в действителност, твоето число бива избрано от всемогъщата топка на щастието, човекът на края на масата го извиква високо, а другият, който седи до нея, ти хвърля в дъга шепа блестящи сребърни монети. Това е необикновено хубаво, това е чисто щастие и не зависи от парите, защото аз, който пиша тези редове, не запазих нито един от всички спечелени от мен франкове, играта отново ги погълна до последния, и все пак красивите мигове на спечелването светят, чудесните съкровени детински мигове на съвършено и утолено осъществяване, непомрачени и приятни, всеки от тях — много пищно украсено коледно дърво, всеки — едно чудо, всеки — един празник, и то празник на душата, утвърждаване, одобрение и извисяване на най-интимния, на най-дълбокия жизнен инстинкт. Разбира се, същата радост, същото чудно щастие може да се преживее и в по-високи сфери, в по-благородни и изискани форми — светването на едно дълбоко познание за живота, моментът на вътрешна победа и най-често творческият момент, моментът на намирането, на проблесналото хрумване, триумфиращото улавяне на сполучливата обрисовка при труда на човека на изкуството, всичко това е от по-високи регистри, но е сходно с преживяването на печалбата при играта, както картината с огледалното си отражение. Но колко рядко щастливият и облагодетелстваният преживява онези възвишени божествени мигове, колко рядко проблясват у нас, уморените закъснели хора, удовлетворение и утоляващо щастливо чувство, които по сила и блясък могат да се сравнят с блажените преживявания от детството! Това са преживяванията, които играчът иска да догони дори когато привидно мисли за парите. Той се опитва да улови тези райски птици на радостта, станали толкова редки в нашия монотонен вял живот, към тях е отправен лумналият в очите му копнеж.

После щастието идваше на приливи и отливи. За моменти бях напълно единен с него, сам седях в търкалящата се топка. Спечелих и чувството на приятна възбуда ме прониза до трепет. Тогава върхът беше прехвърлен. В джоба на панталона си имах пълна шепа спечелени монети и продължавах отново и отново да залагам, постепенно чувството за увереност спадаше, изскочиха единица, четворка, които напълно ме изненадаха, бяха ми враждебни и ми се присмиваха. Вече ставах неспокоен и страхлив, залагах на числа без предчувствието за отношение към тях, дълго се колебаех между четно и нечетно, но като по принуда продължавах да залагам, докато отново загубих всички спечелени пари. И не едва след това, а вече едновременно, още докато траеше играта, проникнах в дълбината на сравнението, видях в играта отражение на живота, където се случва точно така, където неведомото, безразсъдното предчувствие ни дава в ръцете най-силното вълшебство, отприщва най-големите сили, където при сковаване, на добрите инстинкти се намесват критика и разум, лавират известно време и оказват съпротива, а накрая става каквото трябва да стане, съвсем без наше участие и през главите ни. Сковаващият се играч, който вече е прехвърлил най-високата точка, но пак не може да престане да залага, когото вече не ръководи никаква интуиция, никаква дълбока вяра, че ще успее, прилича всецяло на човека, който по най-важните въпроси на живота не вижда изход и вместо да чака и да затвори очи, от много смятане и пресмятане, стараене и пренапрягане на ума положително постъпва неправилно. А едно от най-сигурните правила на играта край зелената маса е следното: когато видиш, че някой от участниците, който е уморен и не му върви, залага ту на един, ту на друг номер много пъти едно след друго и сетне отново не печели, тогава винаги залагай и на цифрата, на която той преди това напразно е залагал и която в лошото си настроение е изоставил — положително ще излезе.

Играта за пари странно се отличава от всички други бюргерски и курортни развлечения. Тук край зелената маса не се четат книги, не се водят вяли разговори, още по-малко се плетат чорапи както по време на концертите и в курортната градина. Тук нито някой се прозява, нито се почесва по врата, дори ревматиците не сядат, те стоят, стоят прави дълго и мъчително, геройски на собствените си иначе толкова щадени крака. Тук, в игралната зала, не се правят шеги, нито пък се говори за болести или за Поанкаре, почти никога не се разнася смях и тълпата зяпачи стоят около игралната маса сериозни и говорят шепнешком, приглушено и тържествено звучи гласът на помощника на крупието, който извиква номерата, приглушено и нежно звънят по зелената маса трупаните една върху друга монети и дори вече това смирение и значителната дискретност и достойнство в моите очи придават на играта неизмеримо предимство в сравнение с всички други видове развлечения, при които хората са толкова шумни, толкова необуздани и неовладени. Тук, в игралната зала, господства сериозна тържественост и празнично настроение, посетителите влизат тихо и някак смутено като в църква, осмеляват се само да шептят, гледат с благоговение към господина във фрак. И той се държи образцово, не като личност, а като неутрален носител на една длъжност, на един сан.

Тук не мога да изследвам психическите причини за това празнично настроение и хубавата, благотворна тържественост, защото нали отдавна се отказах от всяка художествена измислица и моята Psichologia Balnearia не разказва за ничия друга психика освен за собствената ми. Вероятно благоговейното, шептящо, уважително, пълно с достойнство и смиреност настроение в игралната зала идва просто от това, че тук не става дума за музика, за драматургия или за други детинщини, а за най-сериозното, най-обичаното и най-святото, което хората познават — за парите. Но както се каза, не искам да проучвам това, то лежи отвъд моите проблеми. Само установявам, че противно на всяко друго народно забавление тук, в игралната зала, преобладава настроение, в което не липсва страхопочитание. И докато например в киното публиката може да изрази удоволствие и неудоволствие чрез думи или чрез нечленоразделни звуци и не се притеснява от това, тук дори актьорът, играчът и в момент на най-буйни, най-добре обосновани и позволени емоции, именно при печалба и загуба на пари, се чувства дълбоко задължен да проявява самообладание и достойнство. В залата виждам как същите личности, които при всекидневна игра на карти, ако загубят двадесет гроша, в изблик на лошо настроение сипят проклятия и ругателства, а тук загубват сто пъти повече, не бих казал „без да им трепне окото“, защото очите доста потрепват, но звук не се издава и никой не утежнява околните с каквито и да било недостойни изрази на своите чувства.

Тъй като мъдрите правителства се грижат за всичко, което спомага за повишаване възпитанието на народа, насърчават и подкрепят всички институции, които служат за това, осмелявам се тук, макар в тази област да съм абсолютен лаик, да обърна внимание на специалистите върху обстоятелството, че от различните игри, забавления и удоволствия нито едно-единствено не приучва участниците толкова много на себеобладание, спокойствие и приличие, както хазартът в публична игрална зала.

Колкото и приятна, дори благотворна следователно да ми изглежда играта, все пак намирам повод да обмисля и сенчестите й страни, нещо повече, експериментално да ги преживея. Възраженията, които се поднасят толкова често и с такава страст и морализаторски патос от националните икономисти, от моя гледна точка до едно ми се виждат без значение. Че играчът е застрашен твърде лесно да спечели пари и затова да се научи да презира светостта на труда, че, от друга страна, над него виси опасността да загуби цялото си състояние и че, от трета, след продължително наблюдаване на търкалянето на игралните топки и талерите дори основното за буржоазно-икономическия морал — безусловното уважение към парите — може да се загуби; във всеки случай е правилно, но не мога да приема напълно сериозно целия сбор от опасности. На мен, психолога, ми се струва, че за твърде много тежко душевноболни хора бързата загуба на състоянието и разтърсването на вярата им в светостта на парите изобщо не означава нещастие, а най-сигурно, дори единствено възможното спасение, и също така ми се струва, че сред днешния наш живот в противоречие с всеобщия култ към труда и парите усетът за играта на мига, откритостта за случая, доверието в капризите на съдбата е изобщо нещо желателно, от липсата на което всички ние много страдаме.

Не, онова, което по мое мнение е грешка в играта за пари и въпреки нейните чудесни страни в края на краищата я превръща в порок, е нещо чисто психическо. Според моя личен, крайно приятен опит ощастливяващо е вълнението всеки ден за двадесет минути да се подлагаш на напрежението на играта на рулетка и на толкова недействителната атмосфера в игралната зала. За една скучаеща, опустошена, уморена душа това е истински балсам, един от най-добрите, които някога съм опитвал. Грешката е само (и тази грешка свързва играта със също толкова приятния алкохол), грешката е, че при игра цялата приятна възбуда идва отвън и е чисто механична и материална, така че голямата опасност е в доверието към тази постоянно действаща механика, която предизвиква напрежение, да занемарим личното, душевната активност и накрая да ги загубим. Ако вместо чрез размишляване и бленуване, чрез фантазиране или медитиране душата бива възвисена просто, механично, с помощта на рулетката, то е почти същото, както когато тонизираме тялото си чрез бани и масажи и се отказваме от собствени постижения, от спорт и тренировка. И механизмът, предизвикващ чрез кинематографа възбуда, която замества собственото художествено постижение — наблюдаването, откриването, избирането и запазването на красивото и интересното посредством чисто материалното засищане на очите, се основава върху същата заблуда.

Не, точно както освен масажа ни е потребна и гимнастика, така и душата се нуждае вместо или заедно с играта и от всички други приятни вълнения, от собствен успех. Затова сто пъти по-добро от играта е активното упражнение на душата, строго, енергично упражнение на мисълта и паметта, умение със затворени очи да се репродуцират съзерцаваните неща, вечерно пресъздаване на всичко, протекло през деня, свободно асоцииране и фантазиране. Добавям това за приятелите на народното добруване и може би като корекция на гореизложеното мое любителско подсещане, защото в тази област на чисто душевния опит и възпитание не съм лаик, нещо повече, аз съм стар, дори вече твърде препатил специалист.

Ето че отново се залутах далеч от темата, изобщо такава е, изглежда, съдбата на тези мои записки, че аз, неспособен да разработя до решаването му някой отделен проблем, нижа едно след друго повече асоциативно и случайно възникнали хрумвания. Но може би, така предполагам, това също принадлежи към психологията на курортиста.

Изоставих темата, моята тема, която не освежава, в полза на една малка възхвала на хазартната игра, възхвала, която съм склонен да развия надълго, защото завръщането към темата ми е трудно. Но трябва. И така, да се върнем назад при курортиста Хесе, да понаблюдаваме още веднъж този станал вече ленив възрастен господин, с държане на невесел и уморен човек, който и понакуцва. Не ни харесва този човек, не можем да го обичаме, не бихме искали с искрено сърце да желаем дълго или дори безкрайно да се развива неговият нито образцов, нито интересен живот. Не бихме имали нищо против, ако господинът някога слезе от сцената, на която доста отдавна вече не е приятна фигура. Ако например някоя сутрин в банята, докато се отпуска поради умора, той попадне под водата и остане долу, то не бихме видели в това повод за съжаление.

Ако все пак проявяваме толкова малък интерес към споменатия курортист, то се дължи единствено на сегашната му функция, на неговото агрегатно състояние в момента. Не бива обаче да изпускаме от очи никога неугасващата възможност състоянието му да се промени и неговата същност да бъде приведена под нов знаменател. Това чудо, вече често преживявано, остава всекичасно възможно. Когато с поклащане на глава наблюдаваме курортиста Хесе и го намираме узрял за залеза, то не бива да се забравя, че приемаме залеза не в смисъл на унищожение, а само в смисъла на преобразяване, защото основа и почва за всички наши мнения, следователно и за нашата психология, е вярата в бога, в единството, а единството винаги, и в най-отчайващия случай, може да бъде възстановено по пътя на милостта, както и на познанието. Няма болен, който не може с една-единствена крачка, пък било и крачката през смъртта, отново да бъде здрав и да навлезе в живота. Няма грешник, който с една-единствена крачка, било може би и чрез екзекуцията, да не стане отново невинен и божествен. Няма и никакви обидени, излезли от релсите и привидно обезценени хора, които един знак на милост мигом да не възроди и превърне във весели деца, каквито са били. Нека при писането, както и при четенето на настоящите записки никога не бъдат забравени тази моя вяра, това мое познание. И авторът на тези страници в действителност не знае откъде би взел смелостта, оправданието, голямата дързост за своята критика и капризи, за своя песимизъм и психология, ако в душата му постоянно не му противостоеше знанието за единството като нерушимо равновесие. И обратното: колкото по-нататък, от една страна, си позволявам да се разкривам и колкото по-безпощадно критикувам, колкото по-гъвкаво се поддавам на капризите, толкова по-светло сияе отвъд, на противоположната страна, светлината на примирението. Ако не беше това безкрайно, непрестанно прииждащо изравняване, откъде щях да взема куража да изрека една-единствена дума, да произнеса присъда, да изпитвам любов или омраза и да ги изразявам и да живея един-единствен час?

Подобрение

Моето лечение ще приключи скоро. И слава богу, върви към подобрение, върви на добре. Цяла седмица бях съвсем безнадежден и омаломощен, просто още болен, просто още уморен, просто още скучаещ и досаден на самия себе си. Малко оставаше, и щях да поръчам да ми сложат гумен наконечник на бастуна. Малко Оставаше, и щях да почна да чета списъка с имената на пристигналите курортисти. Малко оставаше, и вече нямаше да слушам забавна музика едва четвърт или половин час, а щях да стоя на целите едно или двучасови концерти и вечер вместо една щях да изпивам по две бири. Малко оставаше и да проиграя в курортното казино всичките си налични пари. Също малко оставаше да бъда пленен от моите сътрапезници в хотела, мили приятни хора, към които изпитвах уважение и от които много можех да науча, ако не повтарях старата грешка и не се мъчех да го постигна по пътя на разговора. А беседите с хора, с които не си дълбоко свързан, почти винаги са толкова пусти и толкова те разочароват. Към това се добавя и обстоятелството, че непознатите, когато ме заговарят, за съжаление виждат в мен винаги само специалиста и смятат, че винаги трябва да засягат литературата и изкуството, и, естествено, тогава се дрънкат глупости и най-привлекателните хора опознаваш откъм страна, по която от дванадесет единадесетте не се различават помежду си.

Прибавят се още и болките, и лошото време, при което всекидневно отново се простудявах (сега разбрах, и вечните простуди на холандеца), и страшната умора от лечението, имаше цяла редица дни, които не мога да похваля. Но както се случва, един ден и тази редица свърши. Настъпи утро, в което всичко ми беше така болезнено, че останах да лежа и дори вече не можех да направя всекидневната баня. Стачкувах, просто не се вдигнах от леглото, само един ден, на втория, ми стана по-добре. Този ден, в който започна обрат, за мен е забележителен, защото обратът и преобразяването дойдоха съвсем неочаквано и изненадващо. Човек може да се справи с всичко, и с най-противното положение, стига сериозно да желае това; така и аз, дори в най-опустошителните и отчайващи дни на лечението ми, посред най-тежкото униние никога не се съмнявах, че отново ще мога да изгазя от тази тиня. Измъкването, бавното и мъчително побеждаване на външния свят, бавното търсене и намиране на най-логичното отношение — беше, както знаех, един постоянно проходим път, беше добре проходимият, много препоръчителният път на разума. От нявгашните си изживявания обаче знаех и друг път, който не трябваше да се търси, а само да се намира — пътя на щастието, на милостта, на чудото. Но не смеех и да се надявам, че тъкмо сега чудото е близо до мен, че от срамното състояние на този нещастен ден ще изляза на пътя на разума, на съзнателния тренинг, не мъчително и потънал в прах, а окрилен, и щях да бъда спасен по осеяната с цветя алея на милостта.

В деня, в който отново се съвзех от зашеметяването и реших да продължа лечението и живота, наистина бях поуспокоен, но в никакъв, случай не и в добро настроение. Краката ме боляха, усещах болки в гърба, тилът ми беше скован, трудно ми беше да стана, трудно ми бе да стигна до асансьора и банята, труден беше и обратният път. Когато най-после наближи обяд, зле настроен и без апетит се провлачих до трапезарията, изведнъж се улових, че се наблюдавам, изведнъж вече не бях просто курортистът с вдървените крака, с безрадостното лице, който слиза по стълбището на хотела, а едновременно и наблюдател на самия себе си. Това бе настъпило внезапно на някое от многобройните стъпала, внезапно се бях разделил на две, гледах себе си, гледах един лишен от апетит курортист да се влачи по стълбите, гледах как опира ръка на парапета, нуждаейки се от помощ, виждах го как минава покрай поздравяващия го главен келнер в трапезарията. И преди често бях преживявал това състояние и незабавно му се зарадвах като на щастлив знак, че сред тази неплодотворна и отегчителна епоха то се бе появило ненадейно.

Във високата светла трапезария седнах край моята усамотена кръгла масичка, същевременно се наблюдавах как сядам, как намествам стола под себе си и при това леко прехапвам устни, защото изпитвам белка, и как после механично посягам към вазата с цветя и я слагам малко по-наблизо, как бавно и нерешително измъквам салфетката от пръстена. Тук и там други гости сядаха на своите масички, както джуджетата в „Снежанка“, издърпваха салфетките от пръстените. Курортистът Хесе обаче беше главният обект на моето наблюдаващо „аз“. Курортистът Хесе, с овладяното лице, на което лежеше дълбока скука, си наля малко вода в чашата, отчупи парченце хляб, но всичко само за да минава времето, защото нямаше намерение нито да пие вода, нито да яде хляб, като на игра изсърба супата си и гледаше с притъпен поглед към другите маси в голямата зала, вдигаше очи към стените, изрисувани с пейзажи, и към главния келнер, как бързо минава през залата, към хубавите сервитьорки в черни роклички и с бели престилки. Неколцина от останалите курортисти седяха групово или по двойки на малко по-големи маси, повечето обаче също както горепосоченият седяха сами с овладени, но дълбоко скучаещи лица пред самотните си чинии, наливаха си бавно по малко вода или вино в чашите, едва докосваха и хляба, гледаха с притъпен поглед към масите на другите, вдигаха очи към стените, изрисувани с пейзажи, и към бързащия главен келнер и хубавите сервитьорки в черни роклички и с бели престилки. По стените приветливо чакаха глупаво и малко смутени хубавите пейзажи, а от тавана на залата приветливо и без смут гледаха надолу — хрумване на някой отдавна забравен декоратор — четири нарисувани слонски глави, които в предишните дни често ми създаваха радост; защото съм приятел и почитател на индийските божества и във всяка, от тези глави виждам изтънчения умен слоноглав бог Ганеша[63], когото много почитам. И често, докато от моята масичка гледах нагоре към слоновете, си припомнях, че някога в детството ми бяха разказали: предимството на християнството се състояло главно в това, че не познавало божества и изображения на идоли, но колкото по-възрастен и по-умен ставах, тъкмо тук виждах голям недостатък на тази религия — че тя освен чудната католическа Мария не признава никакви други божества и божествени изображения. Какво ли не бих дал, ако например апостолите, вместо да са някак скучни и вдъхващи доста страх проповедници, да бяха божества, с всякакви чудесни сили и естествени белези, и виждам само слаб, но все пак добре дошъл заместител на това в свързването на евангелистите с някои животни.

Оня, който сега наблюдаваше мен, гостите, всичко, бе Хесе, обзет от скука, и от скука се хранеше, следеше другите гости на хотела, обзети от скука, от скука се хранеха и те, но той не бе курортистът и болният от ишиас Хесе, а старият, малко недружелюбен еремит и особняк, старият странник и поет, приятелят на пеперудите и гущерчетата, на старите книги и религии, оня Хесе, който решително и силно се бе противопоставил на света, за когото означаваше голямо страдание да поиска от съответните учреждения легитимация за жителство или само да попълни формуляр за преброяване на населението. Този стар Хесе, това в последно време някак отчуждено и загубено „аз“, сега отново бе тук и ме гледаше. Той виждаше как Хесе без апетит, без удоволствие върти вилицата и раздробява хубавата риба и без да е гладен, тъпче залък след залък в своята намусена уста, виждаше как, без всяка необходимост, без мисъл, мести тук и там солницата или шишето с вода и ту простира краката си под стола, ту ги прибира, как и другите посетители правят същото, как тези скучаещи хора биват обслужвани и хранени с необикновена загриженост от главния келнер и хубавите млади момичета, макар никой да не усеща глад, и как отвън, зад високите тържествени сводести прозорци на залата, в един друг свят облаците се носят по небето. Тайният наблюдател забелязваше всичко това и изведнъж представлението му се стори необикновено странно, забавно и смешно, а също и злокобно, тези плахи хора, замръзнали като восъчни фигури в кабинет, не живееха истински, и този обхванат от скука Хесе, който се храни без апетит, беше като всички други, които скучаеха. Непоносимо жалка, непоносимо идиотска беше тази пиеса, пълна с безсмислена тържественост, цялата струпана купчина от яденета, порцелан и стъкло, сребро, вино, хляб, прислуга — всичко за няколко отдавна сити посетители, чиято скука и мрачно настроение нито яденето, нито пиенето, а още по-малко изгледът към носещите се облаци беше в състояние да разсее.

Курортистът Хесе тъкмо вдигна своята чаша с вино, само от скука, приближи я до устата си, без истински да пие, добави още едно към всички безпомощни и автоматични привидни действия, свързани с обяда, тогава се извърши обединяването на двете „аз“, на онова, което се храни, и което наблюдава, и внезапно бързо аз трябваше да оставя чашата, защото отвътре ме разтърси внезапен огромен изблик на смях, съвсем детинска развеселеност, внезапно прозрение за безкрайната комичност на цялото положение. За миг картината на тази зала, пълна с болни, навъсени, разглезени и мудни хора (когато схванах, че и в душите на другите стават подобни неща, каквито и в моята), ми се стори отражение на целия наш цивилизован живот, живот без силни подтици, принуден да се движи по установени релси, с неудоволствие, без отношение към бог и облаците в небето. За миг си представих и хилядите трапезарии, в които нещата изглеждат точно така, мислех и за стотиците хиляди кафе-сладкарници с изцапаните мраморни масички и сладникавата претрупана, дъхаща похот музика, за хотелите и канцелариите, за цялата архитектура, за музиката, привичките, сред които живее нашето човечество, и всичко ми се виждаше по значение и стойност сходно със скучната игра на моята ръка, която се забавлява с прибора за риба, с неутолимото празно блуждаене на моя суров поглед из залата. Всичко заедно обаче, трапезарията и светът, курортистите и човечеството, в течение на един миг в никакъв случай не ми се струваше ужасно и трагично, а единствено страшно жалко. Необходимо бе само човек да се разсмее, да разчупи механизма и през нашата пуста зала да преминат бог и птиците, и облаците и ние вече да не бъдем мрачните гости на една курортна трапеза, а доволни гости на бога край пъстрата трапеза на света.

Много бързо, както казах, в тази секунда отместих настрана чашата с вода, вътрешно разтърсен от прилива на неудържим смях. За мен представляваше голяма мъка да овладея този смях, да не му позволя да избухне. Ах, като деца често сме преживявали нещо подобно, когато на някоя трапеза, в някое училище или църква седиш и чак до носа и очите си зареден със силно, добре обосновано желание да се разсмееш, но не бива да се смееш, трябва някак да потиснеш смеха, заради учителя, заради родителите, заради реда и закона. Неохотно вярвахме и се подчинявахме на тези учители, на тези родители и бивахме много изненадани, такива сме и до днес, че зад техните разпоредби, религиозни и нравствени поуки седи като авторитет оня Исус, който тъкмо за децата е казал, че те са блажени. Дали действително е имал предвид само образцовите деца?

Но и този път ми се удаде да се овладея. Останах тих и изпитвах само напор в гърлото и гъдел в носа, с копнеж търсех някакъв малък вентил и изход; нещо позволено и приемливо за изблик, иначе щях да се задуша. Дали пък подобава, когато келнерът мине край мен например, да го ощипя по крака, или с малко вода от чашата си да напръскам келнерката? Не, не вървеше, всичко това беше забранено, то бе старата история, както преди тридесет години.

Докато мислех така и смехът ми беше съвсем високо в гърлото, гледах втренчено отсреща към съседната маса в лицето на една непозната жена, дама с посивели коси, която, видимо болна, бе облегнала на стената до себе си бастун и играеше с пръстена на салфетката си, защото тъкмо сега бе настъпила пауза в сервирането и всички ние прилагахме обичайните средства за запълване на времето. Един увлечено четеше някакъв стар вестник; ясно се виждаше, че отдавна го знае наизуст, все пак от скука поглъщаше отново и отново вестта за това, че господин президентът не е добре, и съобщението за дейността на някаква изследователска комисия в Канада. Една стара госпожица смеси две прахчета в чашата си, за да може след яденето да ги вземе. Видът й беше малко като на ония възрастни дами от приказките, които вдъхват страх и смесват магьоснически средства във вреда на другите, на по-хубавите хора. Някакъв господин, изглеждаше елегантен и уморен, сякаш бе от роман на Тургенев или Томас Ман, с изтънченост и меланхолия гледаше към един от нарисуваните на стената пейзажи. Най-много ми харесваше нашата великанка, тя седеше в безукорна поза и добро настроение както почти винаги пред празната си чиния и нямаше вид нито на зла, нито на скучаеща. Напротив, строгият морален господин с бръчките и силната шия седеше тежко на стола си, като че ли представляваше цял съд заедно със съдебните заседатели, и на лицето му имаше такъв израз, сякаш току-що бе осъдил собствения си син на смърт, а всъщност просто беше изял само пълна чиния аспержи. Господин Кезелринг, розовият паж, и днес още си беше прелестен и розов, но малко поостарял и попритъпен, личеше, че днешният ден не бе хубав за него, трапчинката на детинската буза на пажа днес изглеждаше също така невероятна и досадна, както пакетчето пикантни картинки във вътрешния му джоб. Колко странно и смешно бе всичко това! Защо всички ние седяхме тук, чакахме и се хилехме? Защо ядяхме и чакахме другите ястия, след като всички отдавна вече не бяхме гладни? Защо Кезелринг сресваше косите си на поет с мъничка джобна четка, защо носеше ония глупави картинки в джоба си, защо този джоб беше подплатен с коприна? Всичко това беше толкова необосновано и невероятно! Всичко така неудържимо предизвикваше смях.

И тъй, неотклонно се взирах в лицето на старата дама. Тогава тя изведнъж остави пръстена на салфетката, погледна ме и докато ние за момент се втренчвахме един в друг, смехът се качи в лицето ми, не можех нищо друго — най-приветливо се ухилих на жената с целия насъбрал се у мене смях, той разкриви устните и стигна до очите ми. Не знаех какво мислеше тя за мен сега, но реагира чудесно. Отначало бързо сведе очи и отново пъргаво взе в ръка своята играчка, ала лицето й бе станало неспокойно и докато аз гледах с голямо любопитство, то все повече и повече се изменяше и придоби най-странна гримаса. Жената се разсмя! Тя се бореше с напора на смеха, като преглъщаше и правеше гримаси. Бях я заразил със смеха! И така, ние двамата съжители в един хотел, познати като улегнали възрастни хора, седяхме на местата си сякаш малки ученици, взирахме се пред себе си, хвърляхме погледи странишком един към друг, а лицата ни тръпнеха, за да овладеят смеха. Още двама-трима от залата забелязаха това и почнаха с удоволствие и някак иронично да се усмихват, като че ли се бе счупило някакво стъкло на прозореца и синьо-бялото небе бе почнало да се стича навътре, за минути премина весело заразително настроение, едно подсилване из цялата зала, сякаш всеки тъкмо сега бе забелязал как неизразимо глупаво и жалко седяхме в нашето курортистко достойнство и монотонната тъга.

От този момент нататък пак се почувствах добре, вече не бях просто курортист, специализирал се да бъде болен и лекуван, а болестта и лечението отново станаха странични неща. Разбира се, още изпитвах болки, не можех да го отрека. Но, за бога, така и трябваше да боли; предоставих болестта сама на себе си, не ми бе работа по цял ден да я ухажвам.

След обяда един от обитателите на хотела ме заговори, човек, който просто ми беше несимпатичен, господин с много мнения, и преди често той ми бе предлагал вестници и ме бе принуждавал да беседваме, съвсем наскоро при един дълъг, крайно скучен разговор безрезервно и примирено се бях съгласил с всичките му доказани принципи и мнения относно учебното дело и възпитанието. И така, този тип сега излезе от обичайната си засада в коридора и се изправи пред мен.

— Добър ден — каза той, — днес изглеждате много доволен.

— Разбира се, много съм доволен. По време на обяда видях няколко облака да минават по небето и тъй като преди мислех, че тези облаци са просто от хартия и спадат към декорацията на залата, много се зарадвах на откритието, че са истински, действителни облаци и въздух. Пред очите ми те се разнесоха, не бяха номерирани и на никой не висеше етикет за продажната му цена. Можете да си представите колко се радвам на това! Действителността още съществува, и то посред Баден! Чудесно!

Колко некрасиво бе лицето, с което господинът посрещна моите думи!

— Така, така — каза той проточено, та чак цяла минута му бе необходима. — Значи вие смятате, че вече няма действителност? А ако смея да попитам, какво разбирате под действителност?

— Ох — отвърнах аз, — това е философски и сложен въпрос. Но на практика мога съвсем лесно да отговоря. Нашата действителност, драги господине, за мен доста точно се покрива с това, което обикновено наричаме природа. Във всеки случай под действителност не разбирам всичко, което тук, в Баден, ни обгражда постоянно; не курортните истории и историите на болестите, не ревматичните романи и подагричните драми, не алеята за разходки и концертите, менюто и програмите, не надзорника в банята и курортистите.

— Какво, и курортистите ли не са за вас действителност? Излиза, че например аз, човекът, който говори с вас, не съм действителен?

— Съжалявам, разбира се, не бих искал да ви засегна, но всъщност за мен вие не сте действителност. Вие, така както ми се представяте, сте без ония убедителни черти, които превръщат за нас възприетото в преживяно, случилото се в действителност. Вие съществувате, драги господине, не мога да оспоря това. Вие съществувате, но на равнище, на което в моите очи липсва времевата и пространствената действителност. Вие съществувате, бих казал, върху равнището на хартията, на парите и на кредита, на морала, на закона, на духа, на почтителността. Вие сте съжител и съвременник на добродетелта, на категоричния императив и разума, а може би дори сте вещта в себе си или сте сроден с капитализма. Но вие не сте действителност, която ме убеждава непосредствено, както е при всеки камък или дърво, при всяка костенурка, всяка птица. Аз мога, драги господине, да се отнасям към вас с неизмеримо одобрение, с почит, мога и да се съмнявам във вас или да се съгласявам, но ми е невъзможно да ви преживея напълно, невъзможно ми е да ви обичам. Вие споделяте тази съдба с вашите роднини и скъпи близки, с добродетелта и разума, с категоричния императив и с всички идеали на човечеството. Вие сте забележителен. Гордеем се с вас. Но действителен не сте.

Господинът широко отвори очи.

— Но ако случайно усетите ръката ми на лицето си, тогава ще се убедите ли в моята реалност?

— Ако проведете този експеримент, той първо ще навреди на вас, защото съм по-силен, отколкото сте вие, и в момента се чувствам свободен от всякакви морални задръжки; но чрез това толкова приятелски предложено доказателство няма да постигнете целта си. Наистина бих реагирал на вашия експеримент с целия така чудесно устроен апарат за самозащита, но вашето нападение няма да ме убеди, че у вас съществува личност и душа. Ако аз запълня с ръка или крак пространството между два електрични полюса, така ще прекъсна разтоварването, без да смятам електрическия ток за личност, за същество от моя вид.

— Вие по природа сте творец, е, да, това ви разрешава някои неща. Изглежда, мразите духа, понятийното мислене и враждувате с тях. От мен да мине, правете го. Но как се съгласува това с вас, поета, с толкова много от собствените ви изказвания? Познавам статии, ваши книги, в които проповядвате тъкмо обратното, признавате разума и духа вместо неразумната и случайна природа, където се застъпвате за идеите и признавате като върховен принцип духовното. Как се свързват тези неща?

— Така, наистина ли? Да, възможно е. Имам нещастието, видите ли, често да си противореча сам. Действителността винаги прави същото, само духът не го прави, и добродетелта не, и вие не, или поне много рядко, уважаеми господине. Например след напрегнат поход през лятото мога да бъда всецяло овладян от желанието да получа чаша пълна с вода и да смятам водата за най-удивителното нещо на света. Четвърт час по-късно, когато не съм жаден, за мен нищо на земята не е по-безинтересно от водата и пиенето. По същия начин постъпвам и с яденето, със спането и размишлението. Отношението ми към така наречения дух например е точно същото, както към яденето или пиенето. Понякога на света няма нищо, което да ме привлича толкова неудържимо и да ми изглежда така безусловно необходимо, както духът, както възможността за абстракция, логиката, идеята. После отново, когато съм наситен от тях, изпитвам потребност и жадувам за противното, всеки дух ме отвращава като развалена храна. Зная от опит, това поведение е самоволно и безхарактерно, дори минава за непозволено, но никога не бих могъл да разбера защо. Защото също както аз постоянно следва да редувам ядене и пост, сън и будуване, трябва и постоянно да се люшкам насам и натам между природно и духовно, между опит и платонизъм, ред и революция, католицизъм и реформаторски дух. Наистина ми изглежда много добродетелно, признак на силен характер и непреклонност, ако през целия си живот някой е в състояние непрестанно да почита духа и да презира природата, винаги да бъде революционер и никога консерватор или обратното, но също така ми се струва фатално, противно и умопомрачително, ако човек винаги иска да яде или само да спи. И въпреки това всички общности — политически, духовни, религиозни и научни — се крепят на предпоставката, че едно такова лудешко държане било възможно, било естествено! И вие, господине, не смятате за правилно, че в един час аз съм буйно влюбен в духа и вярвам, че той може да постигне и невъзможното, а в друг час мразя духа и го оплювам и вместо неговата невинност търся богатството на природата! Защо ли? Как така намирате естественото безхарактерно, здравото и самопонятното — непозволено? Ако бихте могли да ми обясните това, тогава на драго сърце устно и писмено ще се призная за бит по всички тези точки. Тогава ще ви призная толкова реалност, колкото изобщо е възможна, ще ви даря цялата действителност. Но виждате ли, не сте в състояние да ми обясните тъкмо това! Вие стоите тук, а под жилетката ви се крият погълнатите ястия, не сърце. И във вашия измамно сполучливо оформен череп има дух, а няма природа. Никога не съм виждал нещо толкова жалко недействително като вас. Вие сте ревматик, курортист! Хартията прозира през всички илици на дрехите ви, духът се изплъзва, изтича от шевовете ви, човече, у вас няма нищо друго освен вестници, данъчни квитанции, Кант и Маркс, Платон й лихвената таблица. Ако духна, ще изчезнете! Стига да помисля за моята любима или дори само за една малка жълта иглика, това е достатъчно да ви изтласкам напълно от действителността! Вие не сте предмет, не сте човек, вие сте една идея, празна абстракция.

И всъщност, когато аз, малко разгорещен, но в по-добро настроение, протегнах ръката си със свит юмрук, за да докажа на фигурата нейната нереалност, ето че вестникът ми мина през господина и той изчезна. Едва сега, като се спрях, забелязах, че съм излязъл от сградата без шапка и съм стигнал до самотния бряг на реката; стоях сам под красивите дървета, водата течеше и ромолеше и отново бях страстно устремен към противоположния полюс на духа, бях искрено и до опиянение влюбен в глупавия беззаконен свят на случая, в играта на слънчевите и сенчестите петна по светлорозовия пясък на алеята, в различните мелодии на течащата вода. Познавах тези мелодии! Спомнях си една река, на чийто бряг седях някога в Индия, преди хиляда години, като другар на стар лодкар, името му вече не ми идва на ума, опиянен от идеята за единството, не по-малко опиянен от играта на многоликостта и на случая. Мислех за моята любима, за оная част от нейното ухо, която се провиждаше през косите, и от сърце бях готов да се отрека от всички олтари, които някога бях издигал на разума и на идеята, да ги срутя и да съградя нов олтар в чест на онова едва провиждащо се тайнствено ухо. Прелестното ухо можеше да бъде символ и свят знак на това, че светът е единство и все пак е пълен с разнообразие, че красотата е възможна само в тленното, че милостта може да бъде преживяна само от грешниците — символ на тези и на сто други дълбоки и вечни истини, както една Изида, един Вишну или един лотосов цвят.

И как в ниското, в каменното си корито реката шумеше, как обедната светлина трептеше надолу и нагоре по петнистите стволове на платаните! Колко хубаво бе да се живее! Забравено и разсеяно беше дивото желание за смях, изпитано в трапезарията, очите ми се наляха със сълзи, в ромона на своята река долавях дълбоко предупреждение, сърцето ми беше изпълнено от мир и благодарност. Едва сега, след като дълго се разхождах насам и натам под дърветата, ми се разкри, съзрях бездната от раздразнение, обърканост, страдание и глупост, сред която бях живял в последно време. Господи, колко жалко бе моето състояние, колко малко бе потребно, за да се превърна в отвратителен, страхлив човек! Леко заболяване, малко болки, неколкоседмично курортно лечение, период на безсъние — и вече затъвах до шия в лошо настроение и отчаяние. Аз, който бях слушал гласовете на индийските божества! Колко е хубаво, че тази зла, черна магия най-после бе обезсилена, че отново ме обгръщаха въздух, слънчева светлина и действителност, че отново до мен долитаха божествени гласове, отново усещах в сърцето си благоговение и любов!

В паметта си внимателно проследих тези позорни дни, мрачен, учуден и тъжен, а също и с присмех за всички глупости, които ме бяха оплели. Не сега изобщо нямах нужда да посещавам курортното казино, нито толкова достойната игрална зала, вече бях разбрал как трябва да прекарвам времето си. Магията се бе разсеяла.

И когато днес, няколко дни преди завършване на лечението ми, премислям отново как можа да се случи така, когато търся причините за моя залез и за всички тия засрамващи преживявания, тогава ми стига само да прочета която и да е страница от тези бележки, за да видя ясно първоизточника. Не бяха виновни моето фантазиране и бленуване, нито липсата на моралност и буржоазност, а тъкмо противното. Бях направо прекалено морален, прекалено разумен, прекалено бюргерски. И този път направих старата вечна грешка, бях я извършвал стотици пъти и все горчиво се бях разкайвал. Поисках да се пригодя към една норма, да изпълня изисквания, които никой не ми поставяше, жадувах да бъда или да играя ролята на такъв, какъвто съвсем не бях. Отново ми се случи така, че сам изнасилих себе си и целия живот.

Пожелах да бъда нещо, което не бях. Как така? Направих от моя ишиас нещо особено, играех ролята на болен от ишиас, на курортист, на приспособяващ се към бюргерското окръжение обитател на хотел, вместо просто да остана това, което бях. Приех за твърде важни Баден, лечението, средата, ставните ми болки, втълпих си да изтърпя това лечение като покаяние и да оздравея. По пътя на изкуплението, наказанието, на лицемерната набожност, чрез бани и миене, лекар и браминско вълшебство мислех да постигна това, което се постига само по пътя на милостта.

Винаги ми е вървяло така. И тази фамозна курортна психология, която си измътих тук, в топлата вода, е такава една щуротия, опит мислено да изнасилиш живота и би трябвало да не сполучи и да си отмъсти. Нито аз, както за известно време си въобразявах, бях представител на особена философия на болните от ишиас, нито изобщо има такава. Не съществува и мъдрост на петдесетгодишните, за каквато фантазирах в предисловието. Разбира се, възможно е днес моето мислене да е малко по-различно от това преди двадесет години, но моето светоусещане и съществуване, желание и надежда не е по-различно, не е станало нито по-умно, нито по-глупаво. Сега, както и тогава, мога да бъда ту дете, ту старец, ту двегодишен, ту хилядагодишен. И опитите ми да се приспособя, да се пригодя към нормирания свят, да играя ролята на петдесетгодишен, болен от ишиас, останаха без резултат, също както и моят опит чрез средствата на собствената ми психология да се примиря с ишиаса и с Баден.

Има два пътя за избавление — пътя на праведността, за праведните, и пътя на милостта — за грешните. А аз, грешникът, отново сторих греха да опитам с праведност. Праведността никога няма да ми се удаде. И тя, сладко мляко за праведните, за нас грешните е отрова, прави ни зли. Моя участ е отново и отново да предприемам тези погрешни стъпки, както в областта на духовното е моя съдба аз, поетът, непрестанно да подновявам опитите си да овладея света вместо чрез изкуството чрез мисълта. Винаги отново се устремявам към тези далечни и мъчителни самотни ходове, постоянно опитвам с разума и те винаги завършват с едно състояние на болка и обърканост. Но тази смърт винаги бива последвана от ново раждане, винаги отново ме докосва милостта, а мъката и объркванията престават да са лоши, и грешните ходове са били добри, и паденията — приятни, защото са ме изтласквали назад към сърцето на майката, дали са ми възможност пак да преживея милостта.

И така, имам желание да прекъсна морализирането върху собствената си личност, не искам да се укорявам за опитите чрез разума и психологията, за опитите за лечение, за паденията и разочарованията, не искам да се разкайвам, не искам и повече да се оплаквам. Нали всичко завърши добре! Нали отново чувам божия глас, естествено, всичко е добре.

Когато днес се огледам в моята стая номер шестдесет и пет, с мен се случва нещо комично, а именно — при мисълта, че скоро ще се сбогувам с тази стая, изпитвам носталгия, сбогуването предварително ми причинява лека болка. Колко често тук на малката маса изпълвах моите страници, понякога обзет от радост и с чувството, че създавам нещо ценно, понякога с неудоволствие и безверие, но все пак отдаден на работата, на опита да разбера и обясня или поне да стигна до искрено признание! Колко често в този шезлонг четях Жан Паул! Колко пъти до полунощ или до разсъмване будувах в това легло в алкова, вглъбен в себе си, като се самообвинявах, като се самооправдавах, като възприемах мен самия и страданията си за притча, за загадъчна картина, в чието тълкуване и разгадаване някога би трябвало да успея! Колко писма получих и написах тук, писма от непознати и до непознати, на които им се струва близка моята отразена в книгите същност и които във въпроси и признания, в обвинения и изповеди търсят у този, когото смятат за сроден, същото, което сам търсех в собствените си признания и съчинения: яснота, утеха, оправдание и нова радост, нова невинност, нова любов към живота! Колко мисли, колко настроения, колко мечти ме навестиха тук, в това малко пространство! Тук в мрачни морни утрини събирах сили, за да отида до банята, когато в болезнените оковани стави предчувствах смъртта, четях плахите знаци на тленността; тук в някои добри вечери следвах моето въображение или се борех с холандеца. Тук в оня щастлив ден, когато четях на моята любима предисловието към психологията, долавях радостта й заради малкото уважение към Жан Паул, когото тя също много обичаше. И накрая цялото време в Баден, лечението, кризата, това, че загубих и отново възвърнах равновесието си, бе за мен важна епоха.

Колко жалко, че не познах чувството на любов и носталгия към малката хотелска стая още преди три или четири седмици! Но да оставим всичко такова, каквото си е. Достатъчно е, че днес поне приемам, обичам и мога да почувствам близост към стаята и хотела и дори към холандеца и лечението. Сега, когато моите дни в Баден се приближават към края си, виждам, че тук е много хубаво. И вярвам: бих могъл месеци наред да живея в този град. Действително би трябвало да го сторя, за да мога да поправя много от това, с което тук сгреших по отношение на себе си, на разума, на курортните начинания, на моите съседи по стая и маса в трапезарията. Нима в някои съвсем песимистични дни не се съмнявах дори в лекаря, в искреността на неговите уверения, в стойността на надеждите, които ми даваше? Не, много неща биха могли да се поправят. И какво например оправдава негодуванието ми срещу картинната галерия на господин Кезелринг? Да не бях блюстител на добрите нрави? Нима аз самият нямам свои увлечения, които не всеки би могъл да одобри? И защо у оня морален господин с бръчките не виждам просто бюргера, егоиста, самомнителния съдник над другите? Също така добре бих могъл от него да създам римлянин или монументално стилизиран, трагичен герой, който загива поради собствената си суровост, страда от собствената си справедливост. И така нататък, имах да попълня хиляди пропуски, да изкупя хиляди грехове и безсърдечия, ако не исках още сега да напусна пътя на покаянието и да се откажа от милостта. Но нека греховете останат грехове и нека се радваме, ако ни се удаде известно време да не трупаме нови!

Когато още веднъж се навеждам над бездната от изминалите лоши дни, в глъбината, далечен и малък, виждам отразен призрачния образ на курортиста Хесе: блед и опустошен, с лице на страшно отегчен, да седи пред своите ястия, клетник без чувство за хумор и без фантазия, сив от недоспиване, суров болен човек, който не владее своя ишиас, а е овладян от него. Изтръпнал, се отвръщам, зарадван, че този жалък човек вече е мъртъв и няма да го срещна повече. Нека почива в мир!

Ако съжденията от Новия завет не се възприемат като повели, а като изрази на необикновено дълбоко познание за тайните на нашата душа, тогава най-мъдрото слово, което някога е било изречено, най-краткото наставление за цялото изкуство да се живее и науката за щастието е в думите: „Обичай ближния както себе си“, всъщност тях ги има още в Стария завет. Човек може да обича ближните по-малко от себе си — тогава е егоист, грабител, капиталист, буржоа и наистина може да сполучи с пари и власт, а да няма истински весело сърце, най-фините и най-привлекателните радости на душата да са заключени за него. Или може да обича ближните повече от себе си — тогава е беден клетник, изпълнен от чувство за малоценност, изпълнен от горещото желание да обича всички и все пак изпълнен и от ненавист и враждебност към себе си, да живее в ад, чийто огън си подклажда всекидневно сам. Обратното, равновесието на любовта, умението да обичаш, без тук и там да оставаш длъжен, любовта към себе си, която не е открадната от никого, и любовта към другите, която не накърнява и не изнасилва собственото „аз“, е чудесна! В тези думи се съдържа тайната на всяко щастие, на всяко блаженство! И ако човек иска, може да се обърне и към индийската страна и да им даде значението: „Обичай ближния, това си ти самият“, един християнски превод на Tat twam asi[64]. Ах, всяка мъдрост е толкова проста и толкова стародавна, вече е изказана толкова точно и неоспоримо! Защо тя ни принадлежи само понякога, само в добри дни, защо не винаги?

Поглед назад

Тази последна страница вече не пиша в Баден. Вече не съм там, вече съм — с глава, пълна с нови опити и планове — отново в моята степ, отново в моята самота и постница. Курортистът Хесе, слава богу, умря и не ни интересува. Вместо него тук отново има един съвсем друг Хесе, наистина също болен от ишиас, но сега той владее болестта, а не тя него.

В действителност, когато напусках Баден, сбогуването ми беше малко трудно. Бях почнал да изпитвам любов към различни неща и хора, от които трябваше да се откъсна — към моята стая, към собственика на хотела, към дърветата, към брега на реката, към лекаря, който при прощалното ми посещение още веднъж чудесно ме увери в оздравяването, към златките, към приветливите хубави сервитьорки Рьозли и Труди и към другите, към игралната зала, към лицата и фигурите на някои страдащи братя. Бъди щастлива, приветлива, винаги в добро настроение, винаги готова да помагаш, помощничко на лекаря при апарата за диатермия! Бъди щастлива и ти, холандска великанке, също и ти, Кезелринг, мой русокос герой!

Много приятно беше сбогуването ми със собственика на „Хайлигенхоф“. Той изслуша усмихнат моята благодарност, похвалата ми за неговия хотел, после ме попита дали лекарят е доволен от мен и моето лечение и когато му разказах, че лекарят много ме е похвалил и че имам изгледи за пълно излекуване, затова мога спокойно да напусна Баден, тогава усмивката му се превърна в доброжелателна шега, приятелски той сложи ръка на рамото ми и каза:

— Да, заминете си истински доволен! Поздравявам ви. Но видите ли, аз зная нещо, което вие може би не знаете — ще дойдете отново тук!

— Да дойда отново? В Баден? — попитах аз.

Той се усмихна ведро:

— Разбира се. Всички идват отново, излекувани или неизлекувани, няма такъв, който да не се е върнал. Следващия път вие ще бъдете вече наш постоянен гост.

Не съм забравил тези прощални думи. Вероятно собственикът на хотела има право. Вероятно ще се върна, веднъж, може би много пъти. Но никога няма да бъда такъв, какъвто бях сега. Отново ще правя бани, отново ще се подлагам на електризации, отново ще бъда добре хранен, навярно пак ще имам депресии и лоши настроения и ще пия или ще играя, но всичко ще бъде съвсем различно, както и моето завръщане в пущинака този път е по-различно от всички предишни. В подробности всичко може да е същото, всичко може много да прилича на сегашното, но като цяло ще бъде ново и различно, над него ще стоят други звезди. Защото животът не е сметка и математическа схема, а чудо. Така е било през всичките ми години; всичко идва отново — същите неволи, същите възжелания и радости, същите изкушения, отново и отново удрям главата си в същите ръбове, боря се със същите дракони, тичам подир същите пеперуди, повтарям същите констелации и състояния — и все пак това е вечно нова игра, винаги красива, винаги опасна, винаги вълнуваща. Хиляди пъти съм бивал дързък, хиляди пъти смъртно уморен, хиляди пъти дете, хиляди пъти стар и студен — и нищо не е траяло дълго, всичко постоянно се е връщало и все пак никога не е било същото. Единството, което почитам зад многообразието, не е скучно, не е сиво, измислено, теоретическо единство. То е самият живот, пълен с игра, пълен с болка, пълен със смехове. Представено е в танца на бога Шива, който танцува, докато строши света на парчета, и в много други картини, то не се съпротивява на никое изображение, на никое сравнение. Ти можеш по всяко време да встъпиш в това единство, то ти принадлежи във всеки момент, когато не познаваш никакво време, никакво пространство, никакво знание, никакво незнание, когато излизаш от условността, където в любов и преданост принадлежиш на всички богове, на всички хора, на всички светове, на всички столетия. В тези мигове преживяваш едновременно единството и многообразието, виждаш край теб да преминават Буда и Исус, говориш с Мойсей, усещаш по кожата си цейлонското слънце, виждаш полюсите, сковани в лед. Десет пъти бях там, отвъд, за краткото време след завръщането ми от Баден.

Следователно не съм „оздравял“. По-добре ми е, лекарят е доволен, но излекуван не съм, болестта може да се върне по всяко време. Освен действителното подобрение от Баден донесох със себе си и това, че престанах да следя така мрачно моя ишиас. Разбирам, че той ми принадлежи, че почтено съм си го спечелил както видимото посивяване на косите ми и че не е особено мъдро просто да го изтриеш, да искаш да го премахнеш с магия. Нека бъдем търпеливи към него, нека го спечелим с примирение!

И ако някога отново отида в Баден, другояче ще влизам в топлата вода, другояче ще възприемам съседите си, ще имам други грижи и игри, друго ще пиша на хартията. Ще съгрешавам по нов начин и ще намирам нови пътища към бога. И винаги ще вярвам, че съм човекът, който действа, разсъждава, живее и знае, че това е Той.

Когато сега обръщам поглед назад към няколкото седмици, прекарани в курорта, у мен, както при всеки обзор, възниква приятната илюзия на превъзходството, на разбирането и вникването, на което в младостта толкова искрено човек се наслаждава при всяко ново стъпало на живота. Виждам страданията на моето „аз“ от недалечното минало, физическите страдания и душевните притеснения и беди, останали зад мен, виждам: фаталното положение е преодоляно и оня Хесе, който до неотдавна така смешно се държеше в Баден, ми се струва, че стои далеч по-ниско от мъдрия Хесе, който в момента обръща поглед назад. Виждам колко пресилено курортистът Хесе е реагирал на жалки дреболии, откривам смешната игра на неговите обвързаности и комплекси и забравям, че тези дреболии ми се струват малки и жалки само затова, защото вече не са актуални.

Но какво е голямо или малко, важно или неважно? Психиатрите обявяват за душевноболен човека, който реагира емоционално и бурно на малки пречки, на малки дразнения, на малки обиди, засегнали самочувствието му, докато същият човек, овладян, може би преживява страдания и разтърсвания, които на мнозинството от хората изглеждат много страшни. А смигат за здрав и нормален човек, когото дълго могат да настъпват по пръстите на краката, без той да забелязва, оня, който без оплакване и ропот понася най-отвратителната музика, най-жалката архитектура, най-замърсения въздух, но удря по масата и призовава дявола, щом при игра на карти загуби и най-малко. В заведенията много често съм виждал хора с добро име, които минават за напълно нормални и почтени, а за една изгубена игра, особено ако искат да прехвърлят на партньора си вината за загубата, толкова фанатично, толкова грубо, толкова свински проклинат и беснеят, че изпитвам силната потребност при най-близкия лекар да направя предложение за изолирането на такъв нещастник. Има най-различни мащаби и всичките могат да се признават, но някои от тях, било в областта на науката или на настоящия обществен морал, няма да ми се удаде да смятам за свети.

И същият човек, който може да се смее над самоописанието на курортиста Хесе и да го намира доста комичен (за което има право), би бил много удивен, ако започне да описва и анализира точно и в подробности една-единствена от собствените си линии на размишление, някоя от своите всекидневни реакции спрямо околния свят. И както под микроскоп нещо иначе невидимо или грозно, влакънце нечистотия, може да се превърне в чудно звездно небе, също така под микроскопа на една истинска психология (каквато още не съществува) всяко, и най-малкото вълнение на една душа, била тя иначе също толкова лоша или глупава, или побъркана, би се превърнало в свята, смирена, благоговейна пиеса, защото в нея не ще се вижда нищо освен един пример, параболично отражение на най-святото, което познаваме — на живота.

Би било дръзко, ако поискам да кажа, че всичките ми литературни начинания от няколко години насам не са нищо друго освен опит, един извършван пипнешком опит по посока на онези далечни цели, леко слабо предчувствие за онази истинска психология с вселенските очи, под чийто взор нищо вече не е малко или глупаво, или грозно, или лошо, а всичко е свято и достопочтено. И от някоя гледна точка наистина е такова.

И ако сега, като се сбогувам с тези страници, с последен поглед обзирам цялата моя баденска епоха, то пак остава една неудовлетвореност, остава мъчителност и тъга. Тази тъга не се отнася за моите глупости, за липсата на търпение, за нервността, за прибързаните ми сурови присъди, накратко, за всички мои човешки несъвършенства и грешки, за които зная, че са дълбоко обусловени и необходими. Не, моята тъга, моето усещане за пустота и болка се отнася за тези записки, за опитите да се обрисува по възможност вярно и искрено едно късче от живота. Аз съм мрачен и засрамен, трябва да го призная, не заради греховете и пороците ми, а изключително заради неуспеха на моя езиков експеримент, за твърде незначителния резултат от моите литературни усилия.

И наистина съществува строго определена точка, в която се корени моето разочарование. Може би ще успея да го изясня чрез сравнение:

Ако бях музикант, без трудност бих написал двугласна мелодия, мелодия, която се състои от две линии, от две тонални и нотни редици, които взаимно си отговарят, взаимно се допълват, взаимно се борят, обуславят, но във всеки случай и във всеки момент, във всяка точка от редицата стоят в най-интимно, най-живо взаимно влияние и двустранно отношение. И всеки, който умее да чете ноти, би могъл да разгадае моята двойна мелодия, винаги да види и чуе към всеки тон и противоположния — брата, врага, антипода. Ето, тъкмо това, тази двугласност и вечно появяваща се антитеза на двойната линия, бих искал чрез моя материал да изразя словесно и се трудих с пот на челото, но не се получи. Непрестанно се опитвам отново и ако моите работи придобиват интензивност и тежест, то е единствено от старанието за нещо невъзможно, стихийната борба за нещо непостижимо. Бих искал да намеря израз за двойствеността, бих искал да напиша глави и изречения, където постоянно и едновременно са доловими съзвучие и несъзвучие, където всяко многоцветие постоянно да подкрепя единството, всичко шеговито-сериозно. Защото за мен животът се състои единствено в това трептене между два полюса, в движението насам и натам между двете основни опори на света. Бих искал постоянно и с възторг да соча щастливото многоцветие на света и също постоянно да напомням, че в основата на многоцветието лежи едно единство; бих желал постоянно да показвам, че красиво и грозно, светло и тъмно, грях и светост винаги само за един момент са противоречия, са противоположности, че те винаги преминават едно в друго. За мен най-възвишените слова на човечеството са ония двойки, в които тази двойственост бива изразена с магически знаци, няколкото тайнствени премъдрости и сравнения, в които големите световни противоречия се разкриват едновременно като необходимост и като илюзия. Китаецът Лаодзъ е оформил много такива сентенции, в които двата полюса на живота, изглежда, се докосват в проблясването на един миг. Същото чудо, още по-благородно и по-просто, още по-искрено, е извършено от много думи на Исус. На тоя свят не зная нищо по-разтърсващо от това, че една религия, едно учение, една психологическа школа през хилядолетията формират знанието за добро и лошо, за справедливо и несправедливо все по-тънко и по-стегнато, поставят все по-високи изисквания за праведност, послушание и покорство, за да се изкачат накрая до своя връх, че пред бога деветдесет и девет праведници значат по-малко от един грешник в момента на неговото преобразяване.

Но може би е голяма заблуда, дори грях от моя страна, дето вярвам, че трябва да служа за прогласяването на това възвишено предчувствие. Може би нещастието на нашия днешен свят е тъкмо в това, че тази върховна мъдрост се предлага на дребно, по всички улички, че във всяка държавна църква заедно с вярата във властта, в кесията и националната суетност бива проповядвана и вяра в чудото Исус, че Новият завет, хранител на най-скъпи и най-опасни мъдрости, се предлага във всеки магазин и мисионерите дори го раздават безплатно. Навярно такива нечувани, смели, дори страховити възгледи и предчувствия, каквито има в някои думи на Исус, трябва да бъдат грижливо скривани и оградени със защитни валове. Навярно би било добре и желателно, ако за да научи една от ония могъщи думи, човек е принуден да пожертва години и да залага живота си така, както прави и за други високи стойности на битието. Ако е така (в някои дни вярвам, че е така), това означава, че и последният писач на забавни четива прави нещо по-добро и по-естествено от този, който се старае да намери израз за вечното.

Това е моята дилема и проблем. Може да се говори много за нея, но не и тя да се разреши. Никога няма да ми се удаде да превия един към друг двата полюса на живота, да запиша двугласието на неговата мелодия. И въпреки всичко ще следвам смътната повеля в сърцето ми и отново и отново ще предприемам опити. Това е пружината, която движи моето часовниче.

Сидхарта
Индийска повест

Първа част

На почитаемия приятел Ромен Ролан

Синът на брамина

Под сянката на дома, под слънцето на речния бряг с ладиите, под сянката на върбовата гора, под сянката на смокиновото дърво израсна Сидхарта, красивият брамински син[65], младият сокол, редом с Говинда, неговия другар, брамински син. Слънце помургави светлите му рамене на речния бряг при къпане, при свещените измивания, при свещените жертвоприношения. Сянка изпълни черните му очи в манговата горичка по време на детските игри, по време на майчините песни, по време на свещените жертвоприношения, по време на уроците, давани му от неговия учен баща, по време на разговорите между мъдреците. От доста години Сидхарта участваше в разговорите на мъдреците, упражняваше се с Говинда в словесните битки, упражняваше се с Говинда в изкуството на съзерцанието, в дълга на вглъбяването. Той вече умееше да изрича ОМ, словото на словата, да го изрича безгласно с вдишването, да го изрича безгласно с издишването, съсредоточен, с чело, озарено от сиянието на бистрия ум. Вече умееше да познава в дълбините на гръдта си Атман, ненакърнимия, който бе и вселената[66].

Синът, прилежният, жадният за знания син, изпълваше с радост бащиното сърце: бащата виждаше как той израства като велик мъдрец и жрец, като първенец сред брамините.

Блаженство бликаше в гърдите на майка му, когато го зърнеше, когато го видеше да върви, да сяда и става — него, Сидхарта, снажния, красивия Сидхарта, който крачи със стройните си нозе и със съвършена благопристойност изразява почитта си към всички.

Преливаха от любов сърцата на младите брамински щерки, когато Сидхарта минеше по уличките на града, с озарено чело, с царствен поглед, с широки рамене.

Но повече от всички тях го обичаше Говинда, неговият другар, браминският син. Той обичаше погледа и мекия глас на Сидхарта, обичаше походката му и съвършеното изящество на неговите движения, обичаше всичко, което Сидхарта вършеше или изричаше, но най-много обичаше духа му, неговите възвишени, огнени мисли, неговата пламенна воля, неговото високо призвание. Говинда знаеше: това не ще бъде обикновен брамин, не ще бъде ленив слуга на жертвоприношенията, нито алчен търгаш на заклинания, нито суетен пустословец, нито зъл, лукав жрец, нито пък добродушна, глупава овца в общото стадо. Не, а и той самият, Говинда, не искаше да стане такъв брамин, каквито ги имаше с десетки хиляди. Искаше да следва Сидхарта, любимия, великолепния. Дори Сидхарта някой ден да станеше бог, дори да се присъединеше към Сияйните, Говинда щеше да го следва и тогава — като негов другар, като негов спътник, като негов слуга, като негов копиеносец, като негова сянка.

Всички обичаха Сидхарта. Всекиму създаваше той радост, всекиго изпълваше с доволство.

Ала той самият, Сидхарта, не създаваше радост на себе си, не изпълваше с доволство себе си. Когато вървеше по посипаните с розов пясък алеи на смокиновата градина, когато седеше, потънал в съзерцание, под синкавата сянка на горичката, когато миеше нозете си по време на всекидневната свещена, пречистваща баня, когато принасяше жертви сред тежката сянка на манговата гора с жестове, изпълнени със съвършено достолепие, той бе обичан от всички, бе радост за всички, но не носеше радост в сърцето си. Мечтания и неспокойни мисли струяха към него откъм речните глъбини, просветваха откъм нощните звезди, заливаха го с жаравата на слънчевите лъчи, обгръщаха го мечтания и душевно безпокойство, дошли с дима на жертвите, полъхнали откъм стиховете на Ригведа, влели се от поуките на старите брамини.

В душата на Сидхарта се надигаше недоволство. Започнал бе да чувства, че нито любовта на баща му, нито любовта на майка му, нито пък любовта на другаря му, Говинда, са вечни и ще го изпълват завинаги с щастие, ще го задоволяват, ще го насищат, ще му бъдат достатъчни. Започнал бе да се догажда, че достопочтеният му баща и другите негови учители, мъдрите брамини, вече са споделили с него по-голямата и най-добра част от мъдростта си, вече са я излели в един замрял в очакване съсъд, но той не се бе напълнил, духът не беше задоволен, душата не бе намерила покой, сърцето не бе заситено. Свещените къпания бяха нещо хубаво, но се правеха с вода, не измиваха греха, не лекуваха жаждата на духа, не прогонваха страха на сърцето. Прекрасно нещо бяха жертвите и призоваването на боговете — но нима това бе всичко? Носеха ли жертвите щастие? И как стояха нещата с боговете? Наистина ли светът е бил сътворен от Праджапати[67]? Нима това не бе сторил Атман, единственият, неподражаемият? Нима боговете не бяха като мен и теб, подвластни на времето, преходни? Тогава беше ли добре, беше ли правилно да им се принасят жертви, беше ли такова дело смислено и възвишено? На кого друг трябваше да се принасят жертви, кой друг трябваше да се почита повече от Него, Единствения, повече от Атман? И къде трябваше да се дири Атман, къде живееше той, къде туптеше вечното му сърце освен в собственото Аз, в онези най-съкровени и ненакърними глъбини, които всеки таи в себе си? Ала къде се намираше това Аз, това най-съкровено нещо, това Крайно? То не било плът и кръв, не било ни мисъл, ни съзнание — така учеха мъдреците. И тъй: къде, къде бе то? Да стигнеш до него, до това Аз, до себе си, до Атман — нима имаше друг друм, който си струваше да бъде търсен? Ах, но никой не посочваше този друм, никой не го знаеше — нито бащата, нито учителите и мъдреците, нито свещените жертвени песнопения! Всичко знаеха брамините и свещените им книги, всичко знаеха те, бяха се погрижили за всичко и дори за повече от всичко, знаеха за сътворението на света, за възникването на речта, храната, за вдишването и издишването, знаеха за сетивата, за делата на боговете, знаеха безкрайно много — но нима беше полезно да се знае всичко това, след като онова единствено, онова важно, онова единствено важно си оставаше неизвестно?

Разбира се, много стихове в свещените книги, особено в Упанишадите на Самаведа, разказваха за това най-съкровено и крайно нещо. Прекрасни стихове бяха те. „Душата ти е целият свят“, пишеше в тях, и още, че когато човек спи, когато спи дълбоко, той прониква в най-съкровените си глъбини и живее в Атман. Прекрасна мъдрост съдържаха тези стихове, цялото знание на най-големите мъдреци бе събрано там в магически слова, чисти като меда, събиран от пчелите. Не, не биваше да се гледа пренебрежително на огромното познание, натрупано и съхранено тук от безчислените поколения мъдри брамини. Но къде бяха онези брамини, къде бяха онези жреци, онези мъдреци или покаяници, съумели не само да обладаят това най-дълбоко познание, но и да го живеят? Къде бе онзи, който би могъл да извади присъствието в Атман от съня и да го пренесе в будното състояние, в живота, във всяка крачка, в думите и делата? Мнозина достопочтени брамини познаваше Сидхарта, и преди всичко баща си, неопетнения, учения, най-достопочтения. Баща му беше достоен за възхищение, кротко и благородно бе държанието му, чист бе животът му, мъдро бе словото му, красиви и възвишени бяха мислите му — но дори той, който знаеше толкова много, живееше ли дори той в блаженство, намерил ли бе покой, не беше ли и той самият вечно търсещ, вечно жаден? Не трябваше ли и той отново и отново да утолява жаждата си от свещените извори, от жертвите, от книгите, от разговорите с брамините? Защо и той, безукорният, бе длъжен всеки ден да отмива грехове, всеки ден да полага усилия, за да се пречисти, всеки ден отначало? Не беше ли в него Атман, не бликаше ли в сърцето му първоизворът? Именно той трябваше да бъде открит, първоизворът на собственото Аз, него трябваше да притежава човек! Всичко друго бе само търсене, само ходене по заобиколни пътища, само заблуда.

Такива бяха мислите на Сидхарта, такава бе неговата жажда, такава бе мъката му.

Той често си повтаряше думите от упанишадата Чхандогя: „Брахман се нарича сатиям, сиреч истински, и който знае това, той всеки ден се преселва в небесния свят.“ Този небесен свят често изглеждаше твърде близък, но той никога не бе успявал да го достигне, никога не бе утолявал напълно жаждата си. И сред всички мъдри и премъдри люде, които познаваше и на чиито поуки се наслаждаваше, нямаше ни един, който да бе докоснал съвсем този небесен свят, който напълно да бе утолил своята вечна жажда.

— Говинда — рече Сидхарта на другаря си. — Говинда, скъпи мой, ела с мен под банановото дърво, за да се отдадем на съзерцание.

И отидоха те при банановото дърво, седнаха при него — тук Сидхарта, а двадесет крачки по-нататък Говинда. И докато сядаше, готов за изричането на ОМ, Сидхарта едва чуто повтори стиховете:

ОМ е лък, душата стрела е,

а Брахман е цел на стрелата

и тази цел трябва да се улучва.

Когато времето, определено за упражняване в съзерцание, изтече, Говинда се изправи. Настъпила бе вечерта, вече бе време за привечерното свещено къпане. Той извика Сидхарта по име. Сидхарта не отвърна. Седеше вглъбен, очите му се бяха втренчили в някаква много далечна цел, върхът на езика му се показваше малко между зъбите, той сякаш не дишаше. Седеше така, загърнат в размисъл, вглъбен в ОМ, отпратил душата си като стрела подир Брахман.

Веднъж през града на Сидхарта минаха самани, странстващи отшелници, трима сухи, костеливи мъже, ни стари, ни млади, с прашни и разкървавени рамене, почти голи, обгорели от слънцето, обгърнати от самота, чужди и враждебни към света, чужденци и мършави чакали в царството на хората. Подир тях се носеше горещият аромат на тиха страст, на разрушително служене, на безпощадно самоотречение. Вечерта, след часа за съзерцание, Сидхарта рече на Говинда:

— Утре в зори, приятелю мой, Сидхарта ще иде при саманите. Той ще стане самана.

Говинда пребледня, тъй като чу думите му и съзря в каменното лице на другаря си решение, непоколебимо като стрелата, излетяла от лъка. Тозчас, още от пръв поглед, Говинда разбра: ето че започва, ето че Сидхарта поема по своя път, ето че неговата съдба започва да пуска кълнове, а ведно с нея — и моята. И стана жълт като суха бананова обелка.

— О, Сидхарта — извика той, — а нима твоят баща ще ти позволи?

Сидхарта го погледна като човек, който се пробужда. С бързината на стрела той надзърна в душата на Говинда, съзря в нея уплахата, съзря предаността.

— О, Говинда — тихо продума той, — нека не прахосваме повече думи. От утре, от изгрева на слънцето, ще заживея при саманите. Да не говорим повече за това.

Сидхарта влезе в стаята, където баща му бе седнал на постелка от лико, спря зад гърба му и остана там, докато баща му почувства, че зад него има някой. И рече браминът:

— Ти ли си, Сидхарта? Кажи за какво си дошъл.

Рече Сидхарта:

— Позволи ми да кажа, татко, че съм дошъл да ти известя желанието си утре да напусна твоя дом и да ида при отшелниците. Да стана самана — ето какво желая. И дано моят баща не се възпротиви.

Браминът не отвърна нищо, той мълча толкова дълго, че звездите в малкото прозорче поеха на път и промениха местата си, и чак тогава мълчанието в стаята бе нарушено. Скръстил ръце, синът стоеше безмълвен и неподвижен, безмълвен и неподвижен седеше на постелката и бащата, а звездите се движеха по небосклона. После бащата каза:

— Не подобава на брамина да изрича остри и гневни слова. Ала недоволство изпълва сърцето ми. Не искам втори път да чуя такава молба от устата ти.

Браминът бавно се надигна, а Сидхарта остана все така със скръстени ръце.

— Какво чакаш? — попита бащата.

— Ти знаеш — рече Сидхарта.

Недоволен излезе бащата от стаята, недоволен отиде до своя одър и си легна.

Подир час, понеже сънят не спохождаше очите му, браминът стана, поразтъпка се, излезе от къщата. Надзърна през малкото прозорче на стаята и видя вътре Сидхарта със скръстени ръце така, както го бе оставил. Светлата му връхна дреха се белееше в здрачевината. Изпълнен с безпокойство, бащата отново се върна на одъра си.

Подир час, понеже сънят не спохождаше очите му, браминът пак стана, поразтъпка се, излезе от къщата, видя, че месечината е изгряла. Надзърна през прозорчето на стаята — в нея стоеше Сидхарта така, както го бе оставил, със скръстени ръце, а месечината сипеше светлина върху голите му глезени. Изпълнен с грижа, бащата се върна на одъра си.

И пак дойде подир час, дойде и подир два часа, все надзърташе през малкото прозорче, виждаше там сред здрачевината изправения Сидхарта, озарен от светлината на месечината, от сиянието на звездите. И пак идваше всеки час, без да продума, надзърташе в стаята, виждаше сина си непоколебим, изпълни сърцето си с гняв, изпълни сърцето си с безпокойство, изпълни сърцето си с колебливост, изпълни го с мъка.

И пак отиде там през последния час от нощта, малко преди да се развидели, този път влезе в стаята, видя сина си да стои все така и той му се стори голям и непознат.

— Сидхарта — рече, — какво чакаш?

— Ти знаеш.

— Нима ще стоиш и чакаш така, докато настъпи ден, докато настъпи пладне, докато настъпи вечер?

— Ще стоя и ще чакам.

— Ще се умориш, Сидхарта.

— Ще се уморя.

— Ще заспиш, Сидхарта.

— Няма да заспя.

— Ще умреш, Сидхарта.

— Ще умра.

— Предпочиташ да умреш, но да не послушаш баща си?

— Сидхарта винаги е слушал своя баща.

— Тогава ще се откажеш ли от желанието си?

— Сидхарта ще стори това, което му каже неговият баща.

Първите проблясъци на деня проникнаха в стаята. Браминът видя, че коленете на Сидхарта леко потрепват. Но лицето на Сидхарта не потрепваше, далеч бе зареян погледът му. Разбра тогава бащата, че Сидхарта и сега вече не е при него и в родната си земя, че вече го е напуснал.

Бащата докосна рамото на Сидхарта.

— Ще идеш в гората — каза той — и ще станеш самана. Изпиташ ли блаженство в гората, върни се тук и ме научи на блаженство. Изпиташ ли разочарование, пак се върни и нека заедно принасяме жертви на боговете. Иди сега и целуни майка си, кажи й къде отиваш. За мен обаче е време да ида на реката за първото си свещено къпане.

Свали ръка от рамото на сина си и излезе. Когато се опита да пристъпи, Сидхарта се олюля. Сетне овладя крайниците си, стори нисък поклон на баща си и отиде при майка си, за да направи това, което му бе рекъл неговият баща.

Когато при първата светлина на деня закрачи бавно с изтръпналите си нозе, за да напусне все още смълчания град, при последната градска хижа се надигна сянка, която се бе спотаила там, и се присъедини към друмника — Говинда.

— Ти дойде — каза Сидхарта и се усмихна.

— Дойдох — отвърна Говинда.

При саманите

Привечер те настигнаха отшелниците, мършавите самани, и им предложиха да ги съпровождат и да им се подчиняват. Бяха приети.

Сидхарта подари дрехата си на един беден брамин, когото срещна по пътя. На тялото му не остана нищо друго освен бедрената препаска и наметката от парче плат с цвят на пръст. Хранеше се само веднъж на ден, и то все с неща, които не бяха готвени. Пости петнадесет дни. Пости двадесет и осем дни. Плътта по бедрата и страните му се стопи. От уголемените му очи заискриха жарки мечтания, дълги нокти израснаха по костеливите му пръсти, а брадата му се покри с остри, четинести косми. Леден ставаше погледът му, когато срещнеше жени; презрително се свиваха устните му, когато минеше през град, пълен с добре облечени люде. Виждаше как търговците търгуват, как богаташите ходят на лов, как опечалени близки оплакват свидния си мъртвец, как леките жени се предлагат, как лекарите се грижат за болните, как жреците определят деня за сеитба, как влюбените обичат, как майките кърмят рожбите си — но всичко това не си струваше да бъде обгърнато от погледа му, всичко лъжеше, всичко вонеше, всичко вонеше на лъжа, всичко само привидно показваше някакъв смисъл, щастие и красота, а всъщност беше все тлен. Горчив вкус имаше светът. Мъка бе животът.

Пред Сидхарта стоеше една цел, една-единствена цел: да се освободи от всичко, от жаждата, от желанията, от мечтите, от радостта и страданието. Да бъде мъртъв за самия себе си, да не бъде повече Аз, освободеното му сърце да намери покой, освободената от самия него мисъл да бъде готова за спохождане от чудото — ето това бе целта му. Когато цялото Аз бъдеше преодоляно и унищожено, когато в сърцето му замлъкнеше всеки ламтеж и всяка жажда, трябваше да се пробуди и Крайното, най-съкровеното в човешката същност, великата тайна, която вече не е Аз.

Безмълвен стоеше Сидхарта под косите лъчи на жаркото слънце, изгарящ от болка, изгарящ от жажда. Стоеше така, докато престана да чувства и болката, и жаждата. Стоеше безмълвен под дъжда, водата се стичаше по косите му и капеше по зъзнещите рамене, по зъзнещите бедра и нозе — така стоеше този покаяник, докато раменете и нозете му престанаха да зъзнат, докато замлъкнаха, докато притихнаха. Седеше безмълвен в плетеницата от тръни, кръв капеше от пламналата му кожа, гной бликаше от циреите му, а Сидхарта продължаваше да стои неподвижен, докато кръвта не спря да тече, докато нищо вече не се впиваше в него, докато нищо вече не го изгаряше.

Сидхарта седеше изправен и се учеше да пести дишането си, учеше се да живее с малко въздух, учеше се да прекратява дишането си. И както бе започнал с дишането, по-нататък той се научи да успокоява биенето на сърцето си, да намалява броя на ударите му, докато накрая те станаха съвсем малко и почти изчезнаха.

Най-старият сред саманите научи Сидхарта да се упражнява в самоотречение, да се упражнява в съзерцание по най-новите правила на саманите. Над бамбуковата гора прелиташе чапла — и Сидхарта приемаше чаплата в душата си, политаше над гори и планини като чапла, ядеше риба, гладуваше като чапла, гракаше като чапла, умираше като чапла. На пясъчния бряг лежеше мъртъв чакал — и душата на Сидхарта се вмъкваше в трупа му, превръщаше се в мъртъв чакал, лежеше на брега, подуваше се, вонеше, разлагаше се, разкъсваха го хиени, лешояди свличаха кожата му, превръщаше се в скелет, превръщаше се в прах, литваше из полята. И душата на Сидхарта се завръщаше, умряла, разложена, превърната в прах, вкусила мътното опиянение на кръговрата, зачакала жадно като ловец онази пролука, през която би могла да напусне кръговрата, в която би могъл да настъпи краят на причините, честитата вечност. Той умъртвяваше сетивата си, умъртвяваше спомена си, изпълзяваше от своето Аз в хиляди чужди образи, превръщаше се в животно, в мърша, в камък, в дърво, във вода и всеки път, когато се събудеше, отново намираше себе си, озарен от лъчите на слънцето или на месечината, превръщаше се отново в Аз, пак почваше да се носи в кръговрата, да усеща жажда, да преодолява жаждата, да усеща нова жажда.

Много неща научи при саманите Сидхарта, научи се да върви по много пътища, които отвеждаха надалеч от неговото Аз. Извървя пътя на самоотречението чрез болка, чрез драговолно страдание и превъзмогване на болката, на глада, на жаждата, на умората. Извървя пътя на самоотречението чрез съзерцание, чрез мислене, което освобождава сетивата от всякакви представи. Научи се да крачи по тези и по други пътища, хилядократно напуска своето Аз, часове и дни наред пребивавате в онова Не-Аз. Ала макар пътищата да отвеждаха вън от Аз-а, краят им все пак отново стигаше до него. И макар Сидхарта хиляди пъти да го напускаше и да пребиваваше в Нищото, да пребиваваше в животното, в камъка, неизбежно настъпваше завръщането, часът, в който той отново намираше себе си под слънчева или под лунна светлина, на сянка или под дъждовните струи, и пак ставаше Аз и Сидхарта, и пак изпитваше мъките на новия кръговрат.

Редом с него живееше Говинда, неговата сянка, крачеше по същите пътища, полагаше същите усилия. Те рядко си казваха нещо друго освен това, което изискваше служенето и упражненията им. Понякога обикаляха заедно селата, за да изпросят храна за себе си и за своите учители.

— Как мислиш, Говинда — рече при една такава обиколка Сидхарта, — как мислиш, дали сме се придвижили по-напред? Дали сме постигнали целите си?

Говинда отвърна:

— Научихме много, а и продължаваме да учим. Ти ще станеш велик самана, Сидхарта. Бързо усвои всяко упражнение, често и старите самани ти се възхищаваха. Светец ще станеш някой ден, о, Сидхарта.

А Сидхарта рече:

— Не мисля така, приятелю мой. Това, което до този ден съм научил при саманите, о, Говинда, бих могъл да науча по-бързо и по-лесно. Бих могъл да го науча в която и да е кръчма на покрайнините, сред леките жени, каруцарите и зароиграчите.

Говинда рече:

— Шегува се с мен Сидхарта. Как би могъл да се научиш на съзерцание, на задържане на дъха, на превъзмогване на глада и болката сред онези нещастници?

Съвсем тихо, сякаш говореше на себе си, Сидхарта рече:

— Какво е съзерцанието? Какво е напускането на тялото? Какво са постите? Какво е задържането на дъха? Всичко това е бягство от твоето Аз, всичко е краткотрайно отскубване от мъките на съществуването, всичко е краткотрайно упояване против болката и против безсмислието на живота. Същото това бягство, същото това краткотрайно упояване говедарят намира в хижата си, когато изпие няколко панички оризово вино или прекипяло кокосово мляко. Тогава той престава да усеща себе си, тогава престава да усеща болките на живота, тогава той намира краткотрайно упоение. Задрямал над паничката си оризово вино, той намира същото, което намират Сидхарта и Говинда, когато след дълго упражняване започнат да напускат тялото си и да пребивават извън своето Аз. Тъй е, о, Говинда.

Говинда рече:

— Говориш тъй, приятелю мой, но знаеш твърде добре, че нито Сидхарта е говедар, нито един самана може да бъде пияница. Онзи, който пие, наистина намира краткотрайно изплъзване и покой, но от това свое състояние той отново се завръща в стария си живот и не е станал по-мъдър, не е натрупал познание, не се е изкачил по-нависоко по стълбата.

А Сидхарта продума с усмивка:

— Не зная, никога не съм бил пияница. Но това, че аз, Сидхарта, намирам само краткотрайно упоение в своите упражнения и размисли и съм толкова далеч от мъдростта, от избавлението, колкото е и детето в майчината утроба — това го зная, о, Говинда, това го зная.

И друг един път, когато двамата с Говинда напуснаха гората и се запътиха към селото, за да изпросят малко храна за своите събратя и учители, Сидхарта заговори и рече:

— О, Говинда, наистина ли сме на прав път? Дали се приближаваме към избавлението? Или може би обикаляме в кръг — ние, които се надявахме да се изтръгнем от кръговрата?

Говинда рече:

— Много научихме до днес, Сидхарта, много предстои да научим. Ние не обикаляме в кръг, а вървим нагоре, кръгът е спирала, вече сме изкачили не едно стъпало.

И отвърна Сидхарта:

— Как мислиш, на колко ли години може да е най-старият сред нашите самани, нашият достопочтен учител?

Говинда рече:

— Трябва да е на около шестдесет години.

А Сидхарта:

— Изпълнил е шестдесет години, а още не е достигнал нирвана. Ще изпълни и седемдесет, и осемдесет, ние двамата също ще остареем и все ще се упражняваме, все ще постим, все ще се отдаваме на съзерцание. Никой обаче не ще достигне нирвана, нито той, нито ние. О, Говинда, мисля, че навярно сред всички самани няма ни един, които някога да достигне нирвана. Ще намерим утехи, ще намерим упоения, ще научим различни изкуства, с които да се залъгваме. Ала най-важното, пътя на пътищата, не ще намерим.

— Не изричай такива страховити слова, Сидхарта! — продума Говинда. — Как сред толкова учени люде, сред толкова брамини, сред толкова строги и достопочтени самани, сред толкова много търсещи, всеотдайни хора светци да няма ни един, който да намери пътя на пътищата?

Сидхарта обаче промълви с глас, в който имаше колкото тъга, толкова и присмех, промълви с тих, донякъде тъжен, донякъде насмешлив глас:

— Скоро, Говинда, твоят другар ще напусне тази саманска пътечка, по която толкова дълго вървя заедно с теб. Мъчи ме жажда, о, Говинда, а по този дълъг самански път жаждата ми никак не е намаляла. Винаги съм жадувал за познание, винаги съм бил преизпълнен с въпроси. Разпитвах брамините година след година, разпитвах свещените Веди година след година, разпитвах благочестивите самани година след година. Може би нищо нямаше да се промени, о, Говинда, може би всичко щеше да бъде пак толкова правилно и разумно, ако бях разпитвал папагала или шимпанзето. Дълго време ми бе нужно, о, Говинда, ала все не научавах това, което трябваше: че нищо не може да се научи! Онова, което наричаме учение, в действителност не съществува, тъй мисля аз. Едно знание съществува само, о, приятелю, и то е навред, то е в мен, в теб и във всяка вещ — това е Атман. Тъй че започвам да мисля: това знание няма по-зъл враг от стремежа към знанието, от ученето.

Тогава Говинда се спря насред пътя, вдигна ръце; и рече:

— Не плаши другаря си с такива приказки, о, Сидхарта! Да, тъй е — словата ти събуждат страх в моето сърце. Но помисли само: какво би останало от цялата святост на молитвите, какво би останало от цялото достолепие на браминското съсловие, какво би останало от цялата святост на саманите, ако нещата стояха така, както казваш ти, ако учението не съществуваше?! Какво, о, Сидхарта, какво би останало тогава от всичко, което наричаме свято, ценно, достолепно?!

И Говинда изрече едва чуто един стих, един стих от Упанишадите:

Който вглъбен, с просветлена душа се потапя в Атман,

безмерно блаженство навеки в сърцето му блика.

Сидхарта обаче мълчеше. Той размишляваше върху думите, които бе изрекъл Говинда, размишляваше върху тези думи чак до техния край.

„Наистина — размишляваше той със сведено чело, — наистина, какво ли би останало от всичко, което ни се струва свято? Какво остава? Кое е вечно?“ И все поклащаше глава.

Двамата младежи бяха прекарали около три години при саманите, бяха споделяли техните упражнения, когато един ден по най-различни заобиколи и пътища до тях достигна вест, мълва, легенда: появил се бил някой, когото наричали Гаутама, Възвишения, Буда, и той бил превъзмогнал в себе си мъката на света, бил спрял колелото на преражданията. Кръстосвал страната, обкръжен от своите ученици, и проповядвал; нямал ни имот, ни родина, ни жена, носел жълтата дреха на отшелниците, ала челото му било ясно и просветлено, а брамини и князе се прекланяли пред него и му ставали ученици.

Тази легенда, тази мълва, тази приказка отекваше с непознат звън и излъчваше навред някакъв нов аромат — в градовете за нея говореха брамините, в гората — саманите, в ушите на младежите отвсякъде кънтеше името на Гаутама, на Буда, и те научаваха за него и добри, и хулни неща, и възхвали, и подигравки.

Както по време на чума в някоя страна се разнася вестта, че се е появил човек, мъдрец, учен, чието слово и дихание са достатъчни да излекуват всеки, който страда от страшната болест, и както тази вест прекосява страната и всеки заговорва за нея, всеки вярва или се съмнява, мнозина обаче тозчас поемат на път, за да идат при мъдреца, при лечителя — така прекоси страната и онази легенда, онази забулена в мъгла легенда за Гаутама, за Буда, за мъдреца от рода на Сакиите. Било му присъщо най-висше познание, казваха поклонниците, спомнял си за някогашния свой живот, бил достигнал нирвана и никога не се връщал пак в кръговрата, никога не се потапял в мътния поток на преобразяванията в други неща. За него се носеха приказни и най-невероятни слухове — извършил бил чудеса, надвил сатаната, разговарял с боговете. Ала враговете му и неверниците говореха, че този Гаутама не бил нищо друго освен празен изкусител, който прекарвал дните си в леност, презирал жертвоприношенията, не бил достатъчно учен и не познавал ни упражняването, ни самоизтезанието.

Сладостно звучеше легендата за Буда, очарование струеше от нейните думи. Та светът бе болен, животът трудно се понасяше — и ето че тук сякаш бликаше извор, сякаш ехтеше апостолски зов, изпълнен с утеха, с нежност, с благородство. Навсякъде, навсякъде из земите на Индия, където стигнеше мълвата за Буда, младежите внимателно се заслушваха, усещаха копнеж, усещаха надежда и всеки друмник и чужденец бе винаги добре приет сред браминските синове по градове и села, ако носеше вест за него, Възвишения, мъдреца от рода на Сакиите.

Легендата стигна и до саманите в гората, и до Сидхарта, и до Говинда, стигна бавно, на капки, натежали от надежди и съмнения. За нея говореха малко, защото най-старият сред саманите се дразнеше от тази легенда — бе научил, че оня Буда някога бил отшелник и живеел в гората, сетне обаче се върнал към леността и светските радости, затова не искаше и да чуе за Гаутама.

— О, Сидхарта — рече веднъж Говинда на своя другар, — днес бях в селото и един брамин ме покани да вляза в дома му, където заварих някакъв брамински син от Магада, и той е виждал Буда със собствените си очи и е слушал неговата проповед. Ще ти призная, че дъхът просто преряза гърдите ми и си рекох: дано и аз, дано и ние двамата, Сидхарта и аз, изживеем часа, в който ще чуем думите на този човек, постигнал съвършенство! Кажи, приятелю, не искаш ли да идем там и да чуем проповедта от устата на Буда?

Сидхарта рече:

— О, Говинда, винаги съм мислил, че Говинда ще остане при саманите, винаги съм смятал, че неговата цел е дори на шестдесет и седемдесет години пак да се занимава със същите изкуства и упражнения, които отличават един самана. Но ето че твърде малко съм познавал Говинда, твърде малко съм знаел за сърцето му. Ето че ти, любими, искаш да поемеш по нова пътека и да отидеш там, където Буда проповядва учението си.

Говинда рече:

— Ти обичаш да се шегуваш. Е какво, шегувай се, Сидхарта! Не се ли пробужда и в теб влечението, не се ли пробужда и в теб желанието да чуеш това учение? Не ми ли каза сам преди време, че няма дълго да вървиш по пътя на саманите?

Усмихна се Сидхарта така, както той умееше да се усмихва, гласът му придоби тъжен и заедно с това подигравателен оттенък и рече:

— Така е, Говинда, така е, както го каза, добре си спомняш всичко. Дано си спомниш и нещо друго, което си чувал пак от мен — че ученията и ученето ме изпълват със съмнение и умора и че е малка вярата ми в думи, които стигат до нас, произнесени от някакви учители. Но тъй да бъде, скъпи, готов съм да изслушам онова учение… макар в себе си да смятам, че ние двамата вече сме вкусили от неговия най-добър плод.

Говинда рече:

— Възрадва сърцето ми твоята готовност. Ала кажи ми, как е възможно това? Как е възможно да знаем вкуса на най-добрия плод от учението на Гаутама, преди още да сме го изслушали?

Сидхарта рече:

— Нека се наслаждаваме на този плод и да изчакаме другото, о, Говинда! Знай само, че плодът, за който още сега трябва да сме благодарни на Гаутама, се състои в това, че ни призовава да напуснем саманите! Дали ще ни даде и нещо друго, нещо по-добро… о, приятелю, нека изчакаме всичко със спокойствие в сърцата.

Същия ден Сидхарта откри на най-стария сред саманите, че е решил да го напусне. Откри му го с благопристойност и скромност, както подобава на по-младия, на ученика. Най-старият сред саманите обаче изпадна в ярост, задето двамата младежи искаха да го напуснат, заприказва на висок глас и заизрича груби, ругателни думи.

Говинда се изплаши и стъписа, ала Сидхарта сведе устни към ухото на Говинда и му пошепна:

— Сега ще покажа на стареца, че при него все пак съм научил нещо.

И като застана близо до учителя и се съсредоточи, той улови погледа му със своите очи, усмири стария, накара го да замълчи, отне му волята, подчини го на своята воля, заповяда му безгласно да върши всичко, което той поиска от него. Старият човек занемя, погледът му се вцепени, волята му отпадна, ръцете му провиснаха, обзе го немощ и той се подчини на магията на Сидхарта. А мислите на Сидхарта държаха в своята власт най-стария самана и той трябваше да върши всичко, което му повеляваха те. Така се поклони няколко пъти, направи няколко благославящи жеста, изрече със запъване едно пожелание за добър път. А младежите отвърнаха с благодарност на поклоните, отвърнаха на пожеланието и като поздравиха, си заминаха.

Както вървяха, Говинда рече:

— О, Сидхарта, при саманите ти си научил повече, отколкото сам предполагах. Трудно е, много е трудно да омагьосаш един стар самана. Наистина, ако беше останал там, не след дълго щеше да се научиш да ходиш по водата.

— Не искам да ходя по водата — каза Сидхарта. — Нека тези изкуства останат за старите самани.

Гаутама

Всяко дете в града Савати знаеше името на Възвишения Буда, всяка къща бе готова да напълни паничката за милостиня на Гаутамовите ученици, прекрачили прага с мълчалива молба. Недалеч от града се намираше най-любимото място на Гаутама, горичката Йетавана, която богатият търговец Анатапиндика, предан поклонник на Възвишения, бе подарил на него и спътниците му.

Към това място бяха насочвали всички разкази и отговори, стигнали до ушите на двамата млади отшелници, търсещи Гаутама. Щом дойдоха в Савати, още в първата къща, пред чийто праг застанаха с молба, им бе предложена храна и те приеха храната, а Сидхарта попита жената, която им я поднесе:

— С радост, милостива жено, бихме узнали къде пребивава сега Буда, най-достолепният сред нас, защото сме двама самани от гората и сме дошли тук, за да зърнем него, съвършения, и да чуем учението от устата му.

Жената рече:

— Попаднали сте там, където трябва, о, самани от гората. В Йетавана, в градината на Анатапиндика се намира сега Възвишения. Там можете да прекарате нощта и вие, друмници, защото има достатъчно място за безбройните люде, които прииждат тук, за да чуят неговото учение от устата му.

Възрадва се тогава Говинда и рече:

— Тогава сме достигнали целта си и нашият път свършва! Ала кажи ни, майко на друмниците, познаваш ли него, Буда, виждали ли са го очите ти?

— Много пъти очите ми са виждали Възвишения. През много дни са го виждали да крачи безмълвно по улиците, загърнат в жълтата си дреха, така безмълвно, както застава пред прага на някой дом, за да поднесе паничката си за милостиня, за да поеме напълнената паничка.

Прехласнат слушаше Говинда и искаше още много да разпитва и да узнае. Ала Сидхарта го подкани да продължат пътя си. Двамата благодариха, тръгнаха и не стана нужда да питат за пътя, тъй като немалко друмници, а също и монаси от обкръжението на Гаутама се бяха отправили към Йетавана. И когато късно вечерта сами пристигнаха, те завариха там непресекваща шумна върволица от хора, които търсеха и намираха подслон. Двамата самани, свикнали на живота в гората, бързо и безшумно откриха едно кътче и за себе си, за да отпочинат там до сутринта.

Слънцето изгря и те твърде се изненадаха, когато видяха колко много хора, вярващи и любопитни, бяха пренощували тук. По всички пътеки в прекрасната горичка крачеха монаси в жълти одежди, седяха тук и там под дърветата, отдадени на съзерцание или на религиозен разговор; сенчестите градини сякаш бяха град, пълен с хора, който гъмжеше като кошер. Повечето монаси се отправиха с паничките си за града, за да измолят там храна за обеда, единственото им ядене през целия ден. Самият Буда, Сияйния, събираше всяка сутрин милостинята си.

Съзря го Сидхарта и тозчас го позна, сякаш някакъв бог му го бе посочил. Съзря го да крачи безмълвно, като обикновен човек, в жълта дреха, с паничка за милостиня в ръка.

— Погледни! — тихо рече Сидхарта на Говинда. — Ето този е Буда.

Говинда внимателно се взря в монаха с жълтата дреха, който по нищо не се различаваше от стотиците монаси наоколо. И скоро Говинда също го позна: това бе той. Двамата го последваха и не го изпускаха от очи.

Буда смирено вървеше по пътя си, вглъбен в мисли, кроткото му лице не бе нито весело, нито тъжно, той сякаш тихо се усмихваше в себе си. С прикрита усмивка, кротко, спокойно, подобно на здраво дете, Буда вървеше, носеше одеждата си и поставяше крак пред крак като всички негови монаси, по точно определен начин. Ала лицето и крачките му, кротко сведеният му поглед, кротко отпуснатата му ръка, а и всеки пръст на кротко отпуснатата му ръка излъчваха мир, излъчваха съвършенство, не търсеха нищо, не подражаваха на нищо, дишаха мирно, обзети от неповяхващ покой, от непомръкваща светлина, от вечен мир.

Тъй крачеше Гаутама към града, за да събира милостиня, и двамата самани го познаха единствено по съвършенството на неговото спокойствие, по смирението на неговия лик, в който нямаше ни следа от търсене, желание, подражание, усилие, а имаше само светлина и мир.

— Днес ще чуем неговото учение от устата му — рече Говинда.

Сидхарта не каза нищо. Не изпитваше кой знае какъв интерес към учението, не вярваше, че то ще му донесе нещо ново, понеже както той, така и Говинда вече бяха слушали за същината на учението на Буда, макар само от други хора. Но се вгледа внимателно в главата на Гаутама, в раменете му, в нозете му, в неговата кротко отпусната ръка и му се стори, че и последната частица от всеки пръст на тази ръка представлява учение, че от нея говори, диша, ухае, сияе истината. Този човек, този Буда бе истински дори в движенията на последния си пръст. Този човек бе светец. Сидхарта никога не бе почитал някого толкова много, никога не бе обичал някого повече от този човек.

Двамата вървяха подир Буда чак до града и после се върнаха мълчаливо, защото и те самите възнамеряваха да се въздържат от храна през този ден. Видяха Гаутама да се връща, видяха го да се храни сред своите ученици — това, което изяде, едва ли би заситило птичка — и го видяха да се оттегля под сянката на манговите дървета.

А вечерта, когато горещината намаля и всички пак се оживиха и почнаха да се събират, те чуха проповедта на Буда. Чуха гласа му, който също бе съвършен, бе изпълнен със съвършено спокойствие, с мир. Гаутама проповядваше за страданието, за произхода на страданието, за пътя, по който то може да бъде отстранено. Спокойно и ясно течеше кротката му реч. Животът бе страдание, светът бе пълен с мъка, ала избавление от мъката съществуваше: избавление спохождаше онзи, който поеме по пътя на Буда. С мек, ала уверен глас говореше Възвишения за четирите основни принципа, за пътеката с осем разклонения, търпеливо вървеше той по познатия му път на учението, на примерите, на повторенията, ясно и кротко трептеше гласът му над слушателите — като светлина, като звезден небосвод.

Когато Буда — нощта вече се бе спуснала — спря да говори, към него пристъпиха неколцина странници и помолиха да ги приеме в обкръжението си, поискаха да се приобщят към учението му. Прие ги Гаутама и им рече:

— Ето това е учението, вие го чухте. Приобщете се към него и вървете в святост, за да сложите край на всички страдания.

Изведнъж и стеснителният Говинда пристъпи напред и рече:

— И аз искам да се приобщя към Възвишения и неговото учение — после помоли да бъде приет сред учениците и бе приет.

Веднага след като Буда се бе оттеглил за нощния си покой, Говинда се обърна към Сидхарта и разпалено му заговори:

— Сидхарта, не ми подобава да ти отправям упреци. И двамата изслушахме Възвишения, и двамата чухме неговото учение. Говинда чу учението и се приобщи към него. Но не искаш ли и ти да вървиш по този път на избавлението, скъпи? Защо се колебаеш, защо още чакаш?

Като чу думите на Говинда, Сидхарта сякаш се сепна от някакъв сън. Той дълго се взираше в лицето на Говинда. После рече с тих глас, в който нямаше присмех:

— Говинда, приятелю, ти направи своята крачка, ти избра своя път. Винаги си бил мой другар, о, Говинда, винаги си вървял на крачка подир мен. Често си мислех: „Няма ли Говинда сам да направи някога една крачка без мен, воден от повелята на собствената си душа?“ И ето, сега ти си вече мъж и сам избираш своя път. Дано го извървиш докрай, приятелю мой! Дано те споходи избавлението!

Говинда, който все още не разбираше съвсем ясно всичко, нетърпеливо повтори своя въпрос:

— Но кажи, моля те, любими! Кажи ми, че и ти — нима може да бъде иначе! — че и ти, мъдри приятелю, също ще се приобщиш към възвишения Буда!

Сидхарта положи ръка върху рамото на Говинда:

— Ти не чу благословията ми, о, Говинда. Ще повторя: дано извървиш докрай този път! Дано те споходи избавлението!

В този миг Говинда разбра, че другарят му го е напуснал, и от очите му рукнаха сълзи.

— Сидхарта! — проплака той.

Сидхарта се обърна към него приятелски:

— Недей забравя, Говинда, че вече си сред саманите на Буда! Ти се отрече от отечество и родители, от потекло и имот, отрече се от собствената си воля, отрече се от приятелството. Учението иска това, Възвишения го иска. Поиска го и ти самият. Утре, о, Говинда, аз ще те напусна.

Още дълго бродиха двамата другари из горичката, дълго лежаха, а сънят все не идваше. Говинда отново и отново караше приятеля си да му каже защо не иска да се приобщи към учението на Гаутама, каква грешка съзира в това учение. Ала Сидхарта всеки път отклоняваше въпроса му и казваше:

— Стига, Говинда! Учението на Възвишения е много вярно, как мога да съзирам в него грешка?

Рано призори през градината мина един от последователите на Буда, един от най-старите негови монаси, и извика при себе си всички, които се бяха приобщили към учението предната вечер, за да ги облече в жълти одежди и да ги запознае с новите им задължения. Тогава Говинда прегърна още веднъж другаря на своята младост, после се откъсна от него и се присъедини към новоприетите.

А Сидхарта закрачи из горичката, потънал в размисъл.

Внезапно той срещна Гаутама, Възвишения, и когато го поздрави с голяма почит и забеляза, че погледът на Буда е преизпълнен от доброта и кротост, младежът събра кураж и помоли достолепния човек за позволението да поговори с него. Възвишения му даде това позволение, като кимна с глава.

Сидхарта рече:

— Вчера, о, Възвишени, бях честит да чуя чудотворното ти учение. Дълъг път изминах заедно с приятеля си, за да изслушам това учение. И сега другарят ми остава сред учениците ти, той се приобщи към теб. Аз обаче отново ще бъда отшелник.

— Свободен си да го сториш — кротко рече достопочтеният Буда.

— Твърде дръзки са словата ми — продължи Сидхарта, — ала не искам да напусна Възвишения, без да съм споделил искрено с него своите мисли. Ще ме слушаш ли още само миг, о, Достолепни?

Буда кимна мълчаливо.

Сидхарта рече:

— Учението ти, о, Възвишени, ме възхити най-вече с едно. Всичко в него е ясно до съвършенство, всичко в него е доказано; ти представяш света като съвършена верига, която никога и никъде не прекъсва, като вечна верига, съставена от причини и въздействия. Никога всичко това не е виждано така ясно, никога то не е изобразявано така неоспоримо; и истина е, че сърцето на всеки брамин трябва да затупти по-силно, когато види света през твоето учение и го види като съвършено единство, без никакви празноти, прозрачен като кристал, неподвластен на случайността, неподвластен на боговете. Да оставим настрана дали този свят е добър, или лош, дали животът в него носи страдание, или радост, кой знае, може би това не е съществено… но единството на света, взаимната обвързаност на всички неща, обхващането на великото и малкото от един и същ поток, от една и съща закономерност на причините, на зараждането и на смъртта — всичко това сияе ярко във възвишеното ти учение, о, съвършени Буда! Ала дори и според твоето учение това единство, тази последователност на всички неща на едно място все пак е прекъсната и през някаква малка пролука в този единен свят все пак нахлува нещо чуждо, нещо непознато, нещо, което по-рано не е съществувало, което нито може да бъде посочено, нито доказано: това е твоето учение за превъзмогването на света, за избавлението. Но тази малка пролука, това незначително прекъсване все пак е достатъчно, за да разруши и отново да премахне цялата вечна и единна закономерност на света. Прости ми, задето изричам такова възражение.

Гаутама го бе изслушал, без да отрони нито дума, без да трепне. С добродушния си, внимателен и ясен глас той, Съвършения, сега изрече:

— Хвала на теб, о, брамински сине, че не само си чул учението, но и така дълбоко си мислил върху него. Открил си в него пролука, намерил си грешка. Би могъл да помислиш още по този въпрос. Искам само да те предупредя, жадни за знание човече, да се пазиш от гъсталака на мненията и от спора за думите. Мненията нямат никаква стойност, те могат да бъдат добри или лоши, мъдри или глупави, всеки може да се придържа към тях или да ги отхвърля. Но учението, което чу от мен, не е някакво мнение и неговата цел не се състои в разясняването на света за любознателните. Не, целта му е друга, целта му е избавление от страданието. Тъкмо това проповядва Гаутама, а не нещо друго.

— Не се гневи на думите ми, о, Възвишени! — рече младежът. — Казах ти всичко не за да влизам в спор с теб, в спор за думите. Ти наистина си прав, мненията нямат голяма стойност. Но нека ти кажа още само това: ни за миг не съм се съмнявал в теб. Ни за миг не съм се съмнявал, че си Буда, че си постигнал целта, най-върховната цел, към която са поели хиляди и хиляди брамини и брамински синове. Намерил си избавлението от смъртта. Намерил си го чрез собственото си търсене, по собствен път, чрез съзерцание, чрез вглъбяване, чрез познание, чрез просветление. Но не си го намерил чрез учение! О, достопочтени, ти никому не би могъл да кажеш чрез словата и учението си какво си почувствал в часа на своето просветление! Много неща се съдържат в учението на просветления Буда, мнозина учи то да водят порядъчен живот и да обръщат гръб на злото. Ала това тъй ясно, тъй възвишено учение все пак не съдържа едно нещо: не съдържа тайнството на онова, което Възвишения сам е изживял, единствен сред стотиците хиляди. Именно за него си мислех, именно него открих, докато слушах да проповядваш учението си. Именно то ме кара да продължа странстването си: не за да диря някакво друго, по-добро учение (та аз знам, че такова не съществува), а за да напусна всякакви учения и всякакви учители и сам да постигна целта си — или да умра. Ала в мислите си често ще се връщам към този ден, о, Възвишени, и към този час, в който очите ми видяха един светец.

Очите на Буда гледаха смирено към земята, смирено, със съвършено спокойствие сияеше непроницаемото му лице.

— Дано твоите мисли не се окажат заблуждения! — бавно изрече Възвишения. — Дано стигнеш до целта си! Но кажи ми все пак: видя ли орляка на саманите ми, на множеството мои братя, които се приобщиха към учението? Нима смяташ, о, чужденецо, нима смяташ, че всички те биха се чувствали по-добре, ако се разделят с учението и се върнат в светския, изпълнен с поквара живот?

— Подобна мисъл е далеч от мен! — възкликна Сидхарта. — Нека всички останат при учението, нека стигнат целта си! Не ми подобава да съдя за живота на другите. Само за себе си, единствено за себе си трябва да съдя, да избирам, да отхвърлям. Избавление от своето Аз търсим ние, саманите, о, Възвишени. А ако бях един от учениците ти, страхувам се, че моето Аз само привидно, само лъжовно ще намери покой и избавление, а всъщност ще продължи да живее и расте, защото тогава бих превърнал в свое Аз учението, любовта си към теб, общността на монасите!

С лека усмивка, с голяма яснота и дружелюбност Гаутама погледна чужденеца в очите и се сбогува с едва забележим жест.

— Мъдър си, о, самана — рече Възвишения. — Мъдро говориш, приятелю мой. Пази се от прекалено голямата Мъдрост!

И отмина Буда, а неговият поглед и леката му усмивка се врязаха завинаги в паметта на Сидхарта.

„Никога досега не съм виждал човек, който така да гледа и да се усмихва, да седи и да крачи — мислеше си той. — И аз бих искал да мога така да гледам и да се усмихвам, да седя и да крача, така волно, така достолепно, така потайно, така открито, така детински и тайнствено. Така гледа и крачи само човек, който е проникнал до дъното на своята същност. Е добре, и аз ще се опитам да проникна до дъното на моята същност.

Видях човек — мислеше си Сидхарта, — единствения човек, пред когото трябваше да сведа очи. Пред никого вече не искам да свеждам очи, пред никого. Нито едно учение не би могло вече да ме примами, след като не ме примами учението на този човек.

Ограби ме Буда — мислеше си Сидхарта, — ограби ме той, но в много по-голяма мяра ме дари. Ограби ме, защото ми отне другаря, същия, който вярваше в мен и който сега вярва в него, който беше моя сянка, а сега е сянка на Гаутама. Но ме дари със Сидхарта, със самия мен.“

Пробуждане

Когато Сидхарта напусна горичката, в която остана Буда, Съвършения, в която остана Говинда, почувства, че в тази горичка зад гърба му остава и досегашният му живот и той се разделя с него. Това чувство го изпълни съвсем и занимаваше мислите му, докато бавно се отдалечаваше. Размишляваше вглъбен, спускаше се като през някаква дълбока вода чак до дъното на чувството, дотам, където се спотайват причините, защото му се струваше, че в откриването на причините е същината на мисленето и само чрез него чувствата се превръщат в познания и не се загубват, а стават част от човешката същност и започват да излъчват онова, което се намира в тях.

Тъй размишляваше Сидхарта, докато бавно се отдалечаваше. Установи, че вече не е младеж, а е станал мъж. Установи, че нещо го е напуснало така, както змията бива напусната от старата си кожа, че в него вече отсъства нещо, което го бе съпровождало през цялата му младост и му бе принадлежало: желанието да има учители и да слуша учения. Напуснал бе и последния учител, който бе срещнал по пътя си, и макар това да беше светец, да беше Буда — видял се бе принуден да се раздели с него, не бе могъл да приеме учението му.

Замислен, Сидхарта още повече забави крачките си и се запита:

— Но кое е онова, което искаше да узнаеш от различните учения и учители и на което те, макар че дълго те учиха, не можаха да те научат?

И сам си отговори:

— Моето Аз беше онова, чийто смисъл, чиято същност исках да узная. Моето Аз беше онова, от което исках да се отърва, което исках да превъзмогна. Ала не съумях да го превъзмогна, а само можах да го заблудя, да избягам, да се скрия от него. Наистина нищо на този свят не е занимавало мислите ми толкова много, колкото моето Аз, колкото загадката, че живея, че съществувам като нещо отделно и различно от останалите, че съм Сидхарта! И за нищо на този свят не знам по-малко, отколкото за самия себе си, за Сидхарта!

И както вървеше бавно, потънал в размисъл, той внезапно спря, завладян от тази мисъл, от нея тозчас се роди друга, нова мисъл, тя бе следната:

— За това, че не зная нищо за себе си, че за мен Сидхарта винаги е бил и си е останал чужд и непознат, съществува причина, една-единствена причина: аз се страхувах от себе си, бягах от себе си! Търсех Атман, търсех Брахман, бях склонен да разбия на парчета своето Аз и да сваля от него цялата му обвивка, за да намеря в непознатата му вътрешност сърцевината на всички обвивки, да намеря Атман, живота, божественото, Крайното. При това обаче сам загубих себе си.

Сидхарта отвори очи и се озърна наоколо, лицето му се озари от усмивка и едно дълбоко чувство на пробуждане от дълъг сън го прониза чак до пръстите на нозете му. И веднага след това той отново закрачи бързо по пътя си като човек, който знае какво има да върши.

— О, сега Сидхарта вече няма да ми се изплъзне! — пое си дълбоко дъх той. — Никога вече не искам да свързвам мислите и живота си с Атман и със страданието на света. Вече няма да се погубвам и да се разкъсвам на парчета, за да търся под развалините някаква тайна. Не ще ме учат вече нито Йогаведа, нито Атхарваведа, нито отшелниците, нито някакво учение. Ще се уча сам от себе си, сам на себе си ще бъда ученик, за да се опозная — аз, тайната, назована Сидхарта.

Огледа се наоколо така, сякаш виждаше света за първи път. Красив бе светът, пъстър бе светът, странен и загадъчен бе светът! Имаше в него и синьо, и жълто, и зелено, носеха се небесни простори и реки, спотайваха се гори и планини, всичко бе красиво, всичко бе загадъчно и магично, а в центъра му се намираше той, пробудилият се Сидхарта, отправил се на път към себе си. Всички тези зелени и сини цветове, всички тези реки и гори за пръв път проникваха в Сидхарта чрез погледа му, преставаха да бъдат магия на Мара[68], преставаха да бъдат илюзия на Майя[69], преставаха да бъдат безсмислено и случайно многообразие на земните явления, към които дълбокомисленият брамин се отнася с пренебрежение, защото за него многообразието няма стойност, той търси единството. Синевата бе синева, реката бе река и макар не в синевата и реката, а в самия Сидхарта да живееше неповторимото, божественото начало, все пак тъкмо божеството бе пожелало тук да бъде жълто, там — синьо, тук да бъде небе, там — гора или Сидхарта. Смисълът и същността не се намираха някъде отвъд нещата, а бяха в тях, във всичко.

„Колко глух и сляп съм бил! — мислеше си той и крачеше бързо. — Ако някой чете нещо написано, чийто смисъл иска да открие, той не пренебрегва знаците и буквите, не ги нарича заблуда, случайност и излишна обвивка, а ги чете, изследва ги и ги обича, буква по буква. А аз искам да прочета книгата на света и книгата на собствената си същност, но подведен от един предполагаем смисъл, пренебрегнах знаците и буквите, нарекох света на явленията заблуда, нарекох взора си и езика си случайни и излишни явления. Не, това вече е минало, аз наистина се пробудих и едва днес се родих.“

И щом тази мисъл осени Сидхарта, той отново спря, и то така внезапно, сякаш на пътя му бе изпълзяла змия.

Защото внезапно му се бе прояснило и нещо друго: той, който наистина се бе пробудил и бе като новороден, трябваше да започне живота си отново, и то от самото начало. Когато същата тази сутрин бе напуснал горичката Йетавана, горичката на Възвишения, в момент на пробуждане, поел вече на път към себе си, той бе решил след годините на своето отшелничество да се завърне в родните си места, при баща си, и това бе му се струвало естествено и понятно. Сега обаче, едва в този миг, в който спря, сякаш на пътя му бе изпълзяла змия, той се пробуди и за още нещо: „Вече не съм този, който бях, вече не съм отшелник, вече не съм жрец, вече не съм брамин. Какво тогава да търся вкъщи, при баща си? Да уча? Да принасям жертви? Да прекарвам дните си в съзерцание? Всичко това вече е минало, пътят ми не води към него.“

Сидхарта спря неподвижен и в разстояние само на един миг, колкото да си поеме дъх, в сърцето му пропълзя мраз, той усети как сърцето му зъзне в гърдите като малко животно, като птица или зайче, защото разбра, че е съвсем сам. Години наред не бе имал родина, но не беше го чувствал. Сега го чувстваше. Никога, дори при най-дълбокото си вглъбяване, той не бе забравял, че е син на своя баща, че е брамин от знатно потекло, че е жрец. Сега вече беше само Сидхарта, пробуденият Сидхарта и нищо повече.

Пое дълбоко дъх, за миг го облазиха студени тръпки и той потрепера. Никой не бе толкова сам, колкото беше той: никой благородник, който не принадлежеше към благородниците, никой занаятчия, който не принадлежеше към занаятчиите и само намираше подслон при тях, споделяше живота им, говореше езика им; никой брамин, който не се числеше към брамините и не живееше с тях; никой скитник, който не намираше прибежище сред саманите, дори най-забравеният отшелник вдън гората не беше така сам, и той бе свързан с всичко наоколо, и той принадлежеше на определено съсловие, което за него бе родина. Говинда бе станал монах и хиляди други монаси бяха негови братя, носеха същите дрехи, имаха същата вяра, говореха същия език. Но къде бе неговото място, мястото на Сидхарта? Чий живот би могъл да сподели той? Чий език би могъл да говори?

От този миг, в който светът край него се стапяше, в който той беше сам като звезда на небосвода, от този миг на мраз и колебание изплува Сидхарта и неговото Аз стана по-мощно откогато и да било. Той почувства: това бе последната тръпка на пробуждането, последната конвулсия на раждането. И тозчас отново закрачи по пътя, вървежът му ставаше все по-бърз и по-нетърпелив, но краката му вече не го носеха към родния дом, не го носеха към баща му, не го носеха вече назад.

Втора част

На Вилхелм Гундерт, моя братовчед в Япония

Камала

На всяка крачка от пътя си Сидхарта научаваше нови неща, защото светът бе променен и сърцето му — очаровано. Виждаше как слънцето изгрява над гористата планина и как залязва над обраслия с палми бряг. Виждаше нощем разположението на звездите по небосвода, а лунният сърп плуваше като ладия из синевата. Виждаше дървета, звезди, животни, облаци, дъги, канари, бурени, цветя, потоци и реки, утринния блясък на росата по храстите, далечни високи планини, сини и бели, чуваше да пеят птици, да жужат пчели, а вятърът повяваше над оризовите поля. Всичко това, което се разкриваше в безброй образи, в безкрайна пъстрота, винаги бе съществувало, слънцето и луната винаги бяха излъчвали своята светлина, реките винаги се бяха плискали, пчелите винаги бяха жужали — ала по-рано всички тези неща не бяха за Сидхарта нищо друго освен мимолетно, лъжовно було пред взора му и той го бе съзерцавал с недоверие, възприемал го бе като нещо, което съществува единствено за да бъде прониквано и унищожавано от мисълта, тъй като не беше същност, тъй като същността се намираше отвъд видимото. Сега обаче освободеният му взор беше отсам видимото, той го виждаше и разпознаваше, търсеше своето място в този свят, не търсеше същността, нямаше за цел онова, което се намираше отвъд. Красив бе светът, когато човек го наблюдаваше просто така, без да търси нищо, с обикновени, детски очи. Красиви бяха луната и звездите, красиви бяха потокът и брегът, гората и зъберът, козата и бръмбарът, цветето и пеперудата. Красиво и приятно бе да бродиш из света като току-що пробудено дете, със сърце, разкрехнато за всичко, което се намираше наоколо, без никакво подозрение. Другояче жареха главата слънчевите лъчи, другояче разливаше своята прохлада сенчестата гора, друг бе вкусът на потока и водоема, на тиквата и банана. Кратки бяха дните, кратки бяха нощите, всеки час отминаваше бързо като платно върху морската шир, под което се носи кораб, пълен със скъпоценности, пълен с радости. Сидхарта виждаше как някакво маймунско стадо скача из високия свод, образуван от дърветата, там горе в короните им, и чуваше дивите му, алчни крясъци. Сидхарта виждаше как овенът гони овцата и й се възкачва. Той виждаше как щуката, тласкана от вечерен глад, преследва в езерото, обрасло с тръстика, плахо забързаните, потрепващи и проблясващи сонмове от рибки, които изскачаха в страха си от водата, а от водните талази, които разплискваше необузданият хищник, неудържимо струеше страст и мощ.

Всичко това бе съществувало винаги, но той не беше го забелязвал; той не бе съществувал редом с него. Сега обаче съществуваше, сега бе част от него. Светлина и сянка минаваха през погледа му, звезди и луна минаваха през сърцето му.

Сидхарта си припомни пътем всичко онова, което се бе случило в горичката Йетавана, за учението, което бе чул там, за божествения Буда, за раздялата с Говинда, за разговора си с Възвишения. Отново си спомни за онези свои думи, които бе казал на Възвишения, за всяка от тях поотделно, и установи с почуда, че е изрекъл неща, които тогава всъщност не е могъл да знае. Онова, което бе казал на Гаутама — че истинската ценност, истинската тайна, която притежава той, Буда, не е учението, а неизразимото чувство, осенило го в часа на неговото просветление, тъкмо то го бе накарало да тръгне на път, за да го изживее, тъкмо него започваше вече да изживява. Сега той трябваше да изживее сам себе си. Наистина отдавна бе съзнавал, че неговата собствена същност е Атман, вечна като самия Брахман. Ала никога досега не бе намирал наистина тази същност, защото всеки път бе искал да я улови с мрежата на мисълта. Сигурно беше, че тялото е нещо различно от същността, това можеше да се каже и за играта на сетивата — но тази същност не се заключаваше и в мисленето, в разума, в усвоената чрез учение мъдрост, в усвоеното чрез учение изкуство да се правят изводи и от досегашни размисли да се плетат нови. Не, и този свят на мислите се намираше все още отсам, а умъртвяването на случайното Аз на сетивата и угояването в замяна на това на случайното Аз на мислите и науките не водеше до никаква цел. И едното, и другото, и мислите, и сетивата, бяха нещо хубаво, и зад двете се криеше крайният смисъл, и двете трябваше да се изслушат, и с двете трябваше да се играе, те не биваше нито да се пренебрегват, нито да се надценяват, и в двете трябваше да се доловят тайнствените гласове на най-съкровените глъбини. Не искаше да се стреми към нищо друго освен към онова, към което го караше да се стреми гласът, не искаше да се спира на никое друго място освен там, където го насочваше гласът. Защо Гаутама бе седнал някога, в часа на часовете, под дървото бо[70], където го бе споходило просветлението? Той беше чул глас, един глас в собственото си сърце, който му бе повелил да подири отмора под това дърво, и не бе предпочел самоизтезанията, жертвоприношенията, свещените къпания и молитвите, не бе предпочел яденето или пиенето, нито спането и сънищата, а се бе подчинил на гласа. Да се подчиняваш тъй не на някаква повеля отвън, а на гласа, да имаш такава готовност — това беше хубаво, това беше необходимо, нищо друго не беше необходимо.

През нощта, докато спеше в сламената колиба на един от лодкарите, Сидхарта сънува, че вижда пред себе си Говинда, облечен в жълтите отшелнически одежди. Тъжен изглеждаше Говинда тъжен попита: „Защо ме напусна?“ Тогава той прегърна Говинда, сключи ръце около него и когато го привлече до гърдите си и започна да го целува, това вече не беше Говинда, а някаква жена, а от дрехата й се показваше една налята гръд, от която бозаеше Сидхарта, сладък и силен бе вкусът на млякото в тази гръд. То имаше вкус на жена и на мъж, на слънце и на гора, на животно и на цвете, на всякакъв плод, на всякаква наслада. То опияняваше и караше човек да губи съзнание. Когато Сидхарта се събуди, бляскавата река белееше през пролуките на вратата на колибата, а от гората дълбоко и сладкозвучно долиташе тъмният глас на кукумявка.

Когато денят започна, Сидхарта се обърна към лодкаря, който го бе приютил, с молба да го прехвърли на отсрещния бряг. Лодкарят го прехвърли на бамбуковия си сал през водата. Изгревът караше широката река да проблясва с червеникави оттенъци.

— Красива река — рече той на своя спътник.

— Да, много красива река — отвърна лодкарят, — обичам я повече от всичко друго. Често съм слушал гласа й, често съм виждал очите й и винаги съм се учил от нея. Много неща могат да се научат от една река.

— Сполайти, благодетелни човече — рече Сидхарта, когато слезе на отсрещния бряг. — Нямам никакъв дар, с който да покажа признателността си за твоето гостоприемство, нито пък мога да ти платя. Човек без родина съм аз, брамински син и самана.

— Знаех това — рече лодкарят — и не съм очаквал да ми плащаш, нито пък да ми даваш дарове. Друг път ще ми оставиш своя дар.

— Толкова ли си сигурен? — развеселен попита Сидхарта.

— Да, сигурен съм. И на това ме научи реката: всичко се връща! И ти, самана, също ще се върнеш. Е, сбогом сега! Нека приятелството ти бъде моята награда. Дано си спомниш и за мен, когато принасяш жертви на боговете.

Разделиха се усмихнати. Радваше се усмихнатият Сидхарта на приятелството и добросърдечието на лодкаря. „Също като Говинда е — мислеше си той, — всички хора, които срещам по пътя си, са като Говинда. Всички са благодарни, макар сами да имат нужда от благодарност. Всички са предани, всички искат да бъдат мои приятели, искат да се подчиняват, да не мислят много. Всички хора са деца.“

По пладне стигна до някакво село. Пред пръстените хижи по уличката се търкаляха деца, играеха с тиквени семки и миди, крещяха и се боричкаха, ала всички боязливо сториха път на непознатия самана. В края на селото пътят минаваше през някакъв поток, а на брега на потока бе коленичила млада жена, която переше дрехи. Когато Сидхарта я поздрави, тя вдигна глава и погледна с усмивка към него така, че той видя да просветва бялото на очите й. Благослови я, както е прието при отшелниците, и я попита колко път има още до големия град. Тогава тя се изправи и пристъпи към него, красиво проблясваше сред младото й лице нейната влажна уста. Размени с него няколко закачки, попита дали вече се е хранил и дали е вярно, че саманите нощували сами в гората и не им било позволено да имат жени при себе си. Докато говореше така, тя постави левия си крак върху неговия десен и направи движение, каквото прави жената, когато приканва мъжа към онази любовна наслада, която в учените книги се нарича „катерене по дърво“. Сидхарта почувства как кръвта му пламва и тъй като в този миг отново си спомни за своя сън, той се поприведе малко към жената и целуна кафявия крайчец на гръдта й. После вдигна поглед и видя лицето й, преизпълнено с желание, да се усмихва, а притворените й очи да молят с копнеж.

Сидхарта също почувства копнеж, почувства как изворът на неговия гюл се раздвижи; ала тъй като никога не бе докосвал жена, той все пак се поколеба за миг, макар че ръцете му вече бяха готови да посегнат към нея. И в същия миг го побиха тръпки, защото чу в себе си глас, и този вътрешен глас казваше: „Не“. В миг цялото очарование от лицето на младата жена изчезна и той не виждаше вече нищо друго освен влажния поглед на самка през любовен период. Погали приятелски страните й, отдръпна се от нея и бързо изчезна в бамбуковата горичка, сподирен от разочарования й поглед.

Малко преди да се свечери, той стигна до един голям град и това го зарадва, защото жадуваше да срещне хора. Дълго бе живял в горите и сламената колиба на лодкаря, в която бе прекарал последната нощ, бе първият покрив над главата му от много време насам.

Малко преди да влезе в града, недалеч от една красива, заградена със стобор горичка, той срещна неголяма група слуги и слугини, натоварени с кошове. В разкошно украсено носило, носено от четирима души, седеше на червени възглавници и под пъстър слънчобран една жена — господарката. Сидхарта спря при входа на заградената горичка и се вгледа в процесията, в слугите, в слугините, в кошовете, вгледа се в носилото, вгледа се в господарката, седнала в него. Под високо вдигнатите й смолисти коси той видя много бяло, много нежно, много умно лице, светлоалена уста, приличаща на току-що откъсната смокиня, вежди, изписани във високи дъги, умни и будни очи, стройна лебедова шия, която се показваше от зелено-златистата й връхна дреха, дълги и тънки, спокойно отпуснати бели ръце със златни гривни по китките.

Видя Сидхарта колко е красива, засмя се сърцето му. Стори дълбок поклон, когато носилото наближи, и щом отново се изправи, пак спря поглед на бялото миловидно лице, прочете за миг това, което казваха умните очи под високите дъги на веждите, долови някакво ухание, каквото до днес не познаваше. Усмихната кимна красивата жена, само за миг, и изчезна в горичката, последвана от слугите си.

„С добър знак ме посреща този град“, помисли си Сидхарта. Нещо го теглеше тозчас сам да влезе в горичката, но после поразмисли и едва сега осъзна как го бяха гледали слугите и слугините при входа — презрително, недоверчиво, недружелюбно.

„Все още съм самана — помисли той, — все още съм отшелник и просяк. Не бива да оставам такъв, като друг човек трябва да вляза в горичката.“ И се засмя.

Разпита първия човек, който мина по пътя, за горичката и за името на жената и така узна, че тази горичка е собственост на Камала, прочутата куртизанка, и че освен горичката тя имала и една къща в града.

Сетне влезе в града. Вече знаеше своята цел.

Преследвайки тази цел, той се остави градът да го погълне, понесе се с уличния поток, спира по площадите, отморява се на каменните стъпала край реката. Привечер се запозна с един бръснарски чирак, когото бе видял да работи в сянката на един свод, когото бе срещнал и по-късно по време на молитва в храма на Вишну и на когото бе разказал житията на Вишну и Лакшми. Прекара нощта при лодките край реката и рано сутринта, още преди в дюкяна да са дошли първите клиенти, бръснарският чирак обръсна брадата и подстрига косите му, вчеса ги и ги намаза със зехтин. Сетне Сидхарта отиде на реката да се изкъпе.

Когато късно следобед красивата Камала отново наближи с носилото си своята горичка, до оградата вече стоеше Сидхарта, който се поклони и прие поздрава на куртизанката. Той дръпна настрана слугата, който крачеше последен от цялата свита, и го помоли да съобщи на господарката си, че един млад брамин настоява да говори с нея. След известно време слугата се върна, покани чакащия Сидхарта да го последва, безмълвно го въведе в някакъв павилион, в който Камала се бе излегнала върху едно ложе, и го остави сам с нея.

— Не си ли същият, който и вчера бе до оградата и ме поздрави? — попита Камала.

— Да, видях те вчера и те поздравих.

— Но нямаше ли вчера брада и дълги коси, посипани с прах?

— Добре си гледала, всичко си забелязала. Видяла си Сидхарта, браминския син, който напусна родината си, за да стане самана, и три години беше самана. Сега обаче напуснах този друм, дойдох в този град и ти бе първата, която видях още преди да вляза в самия град. Дойдох при теб, за да ти го кажа, о, Камала! Ти си първата жена, на която Сидхарта не говори със сведени очи. Никога вече не искам да свеждам очите си, когато срещам красива жена.

Камала се усмихваше и играеше с ветрилото си от паунови пера. И запита:

— Нима Сидхарта е дошъл при мен само за да ми каже всичко това?

— Да, за да ти го каже и да ти благодари, задето си толкова красива. И ако ти нямаш нищо против, Камала, искам да те помоля да бъдеш моя приятелка и учителка, защото аз все още не знам нищо за изкуството, в което си такава майсторка.

Тогава Камала гръмко се изсмя:

— Никога досега не ми се е случвало, приятелю, при мен да идва самана от гората и да иска да го уча! Никога досега не ми се е случвало при мен да идва самана с дълги коси и стара, изпокъсана бедрена препаска! Много младежи идват при мен, сред тях има и брамински синове, ала всички те са облечени в красиви дрехи, обути са в скъпи обуща, косите им приятно ухаят, а кесиите им са пълни с пари. Такива са младежите, самана, които идват при мен.

Сидхарта рече:

— Ето че вече започвам да се уча от теб. Вчера също така научих нещо. Вече махнах брадата си, вчесах косите си, намазах ги със зехтин. Малко са нещата, които още ми липсват, недостижима красавице: скъпи дрехи, скъпи обуща, пари в кесията. Но знай, че Сидхарта е пожелавал неща, много по-големи от тези дреболии, и пак ги е постигал. Как мога да не постигна това, което си пожелах вчера: да бъда твой приятел и да науча от теб радостите на любовта! Ще се убедиш, че съм добър ученик, о, Камала, изучил съм неща, далеч по-трудни от това, на което ще ме учиш ти. И така: за теб, значи, не е достатъчно Сидхарта да бъде такъв, какъвто е — със зехтин в косите, ала без дрехи, без обуща, без пари?

Камала се разсмя:

— Не, скъпи, това все още не е достатъчно. Той трябва да има и дрехи, хубави дрехи, и обуща, хубави обуща, и много пари в кесията си, и подаръци за Камала. Е, сега вече знаеш ли го, самана от гората? Запомни ли го?

— Разбира се, че го запомних! — извика Сидхарта. — Та как бих могъл да не запомня неща, кои го идат от такава уста! Устата ти е като прясно разкъсана смокиня, Камала. И моята уста е алена и свежа, тя ще подхожда на твоята, ще видиш. Но кажи ми, красавице Камала, никак ли не те плаши този самана от гората, дошъл при теб, за да се учи на любов?

— От къде на къде ще ме плаши някакъв самана, някакъв глупав самана от гората, който досега е живял с чакалите и няма представа какви са жените?

— О, но този самана е силен и не се бои от нищо! Той би могъл да те застави, красавице. Той би могъл да те ограби. Той би могъл да ти причини болка.

— Не, самана, това не ме плаши. Та кой самана, кой брамин се е страхувал когато и да било, че някой може да дойде, да го сграбчи и да открадне неговите знания, неговата благочестивост, неговото дълбокомислие? Не, те са негови и той раздава от тях толкова, колкото сам пожелае, и на този, комуто пожелае. Точно същото може да се каже и за Камала, и за радостите на любовта. Красива и алена е устата й, ала опитай се да я целунеш против волята на Камала, и от нея, която умее да раздава толкова сладост, ти не би вкусил ни капка сладост! Схватлив си, Сидхарта, запомни и това: любовта може да се изпроси, да се купи, да се получи даром, да се намери на улицата, но не може да се открадне. Погрешен е пътят, който си избрал. Не, наистина би било жалко, ако такъв красив младеж като теб понечи да постъпи толкова неправилно.

Сидхарта се поклони с усмивка.

— Колко си права, Камала, това наистина би било жалко! Би било твърде жалко. Не, нито капка сладост от устата ти не бива да изгубя, нито пък ти от моята уста! Тъй да бъде: Сидхарта отново ще се върне при теб, когато има всичко, което сега му липсва — дрехи, обуща, пари. Ала кажи ми, прекрасна Камала, би ли могла да ми дадеш още един съвет?

— Съвет? Защо не! Кой не би дал с радост всякакъв съвет на един беден, невеж самана, живял досега сред чакалите в гората?

— Скъпа Камала, тогава посъветвай ме: къде най-бързо бих могъл да се сдобия с онези три неща?

— Мнозина искат да знаят това, приятелю. Трябва да вършиш онова, което си научил, и да получаваш в замяна пари, дрехи, обуща. По друг начин беднякът не може да се сдобие с пари. А ти какво умееш?

— Умея да мисля. Умея да чакам. Умея да постя.

— И нищо друго?

— Нищо… Не, мога и да творя стихове! Ще ме дариш ли с целувка, ако ти кажа едно свое стихотворение?

— Ще го сторя, ако стихотворението ми хареса. Кажи го!

Сидхарта се замисли за миг и след това изрече следните стихове:

Пристъпи в сенчестия лес красивата Камала;

а там на входа я очакваше помургавял самана.

Дълбок поклон й стори той, видял цвета на лотос,

Камала пък с усмивка му отвърна.

По-добре, помисли си младежът,

е да принасям жертви

не на боговете, а на красивата Камала.

Камала плесна шумно с ръце, тъй че златните й гривни звъннаха.

— Красиви са стиховете ти, помургавял самана, и аз наистина не ще загубя нищо, ако ти се отплатя за тях с целувка.

Тя го привлече с очи към себе си, той сведе лицето си към нейното и положи устата си върху нейната, която приличаше на прясно разкъсана смокиня. Дълго го целува Камала и Сидхарта усещаше с голяма изненада как тя го учи, колко мъдра е, как го владее, отблъсква, привлича и как след първата целувка последва дълъг, добре подреден, добре изпитан низ от целувки, всяка от които се различаваше от останалите, които предстоеше да получи. Той бе замрял, дишаше дълбоко и не можеше да повярва на всички тези нови знания, които се откриваха пред очите му.

— Много хубави са стиховете ти — каза Камала — и ако бях богата, щях да те възнаградя със златни монети за тях. Но не ще ти бъде лесно да спечелиш със стиховете си толкова пари, колкото ти трябват. Защото, ако искаш да бъдеш приятел на Камала, ще ти трябват много пари.

— Колко хубаво целуваш, Камала… — промълви Сидхарта.

— Да, това вече умея, ето защо не ми липсват дрехи, обуща, гривни и всякакви други красиви неща. Ала какво ще стане с теб? Не умееш ли нищо друго, освен да мислиш, да постиш, да твориш стихове?

— Зная и жертвени песни — каза Сидхарта, — но вече не искам да ги пея. Зная и заклинания, но вече не искам да ги изричам. Чел съм писанията…

— Чакай! — прекъсна го Камала. — Ти умееш да четеш? И да пишеш?

— Разбира се, че умея. Някои хора умеят тези неща.

— Но повечето не ги умеят. Аз също не умея. Много хубаво е, че умееш да четеш и пишеш, много хубаво… Ще имаш нужда и от заклинанията си.

В този миг при тях дотърча един от прислужниците и пошепна нещо в ухото на господарката си.

— Ще имам посещение — рече Камала. — Махай се бързо оттук, Сидхарта, никой не бива да те зърне, запомни го добре! Утре пак ще се видим.

На прислужницата си обаче тя нареди да даде на смирения брамин бяла връхна дреха. Без да съзнава какво точно става с него, Сидхарта бе дръпнат от прислужницата, отведен по заобиколни пътища в един павилион, където получи дрехата, а след това тя отиде с него до храстите и настойчиво го предупреди да напусне колкото е възможно по-бързо горичката, незабелязан от никого.

Доволен извърши всичко, което му бе наредено. Свикнал с горския живот, той безшумно напусна горичката и се прехвърли през храстите. Върна се доволен в града, свил под мишница новата си дреха. В един хан, където се отбиваха пътници, той застана на прага, помоли мълчаливо за храна, мълчаливо прие резен оризова пита. „Може би още утре — мина му през ума — няма да моля вече никого за храна.“

Внезапно в него припламна горест. Той вече не беше самана, вече не му приличаше да проси. Хвърли оризовата пита на едно куче и остана без храна.

„Прост е животът, който се води тук по света — помисли си Сидхарта, — в него няма никакви усложнения. Докато бях самана, всичко бе трудно, мъчително и накрая почти безнадеждно. Сега всичко е леко, като целувките, на които ме научи Камала. Нищо друго не ми трябва освен дрехи и пари, а това са близки и малки цели, те не могат да смутят ничий сън.“

Отдавна бе разбрал коя е градската къща на Камала и на другия ден отиде там.

— Всичко е наред — посрещна го тя. — Очаква те Камасвами, най-богатият търговец в този град. Ако му се понравиш, ще те вземе на служба при себе си. Бъди умен, мургав самана! Чрез други хора успях да му разкажа за теб. Бъди любезен с него, той е могъщ. Но не се дръж прекалено скромно! Не искам да ставаш негов слуга, трябва да бъдеш равен нему, инак няма да съм доволна от теб. Камасвами вече застарява, все повече търси спокоен живот. Понравиш ли му се, ще спечелиш пълното му доверие.

Благодари й Сидхарта и се засмя, а когато тя узна, че нито вчера, нито днес е ял нещо, заръча да донесат хляб и плодове и го нагости.

— Щастието е твой спътник — каза му тя на раздяла, — врата след врата се разтварят пред теб. Как става така? Някаква магия ли правиш?

Сидхарта каза:

— Вчера споделих с теб, че умея да мисля, да чакам и да постя, ала ти сметна, че от тези неща няма никаква полза. Но от тях все пак има полза, и то голяма, Камала, ще видиш. Ще видиш, че глупавите самани от гората са научили немалко хубави работи, че умеят неща, които вие не умеете. Завчера все още бях брадясал просяк, вчера вече целунах Камала, а не ще мине много време и аз ще стана търговец, ще имам пари и всички неща, които ти смяташ за важни.

— Да, тъй е — съгласи се тя. — Ала какво би станало с теб, ако не бях аз? Какъв би станал, ако Камала не бе ти помогнала?

— Скъпа Камала — каза Сидхарта и се надигна, — когато дойдох при теб в горичката ти, аз направих първата крачка. Твърдо бях решил да се науча на любов от тази най-прекрасна жена. От мига, в който взех това решение, вече знаех, че ще го изпълня. Знаех, че ще ми помогнеш, знаех го още при входа на горичката, когато за пръв път ме погледна.

— Ами ако не бях пожелала?

— Но ти пожела. Чуй, Камала: когато запратиш камък във водата, той по най-бързия път се насочва към дъното. Същото става и тогава, когато Сидхарта има някаква цел, когато вземе някакво решение. Сидхарта не върши нищо, той само чака, мисли, пости, ала в същото време минава през всички неща по света, както камъкът през водата, без да свърши нещо, без да се помръдне; той се чувства привлечен, той се оставя да пада. Неговата цел го привлича към себе си, защото не допуска в душата си нищо, което би могло да противоречи на целта му. Ето това е научил Сидхарта при саманите. То е същото, което глупците наричат магия и за което смятат, че е дело на демони. Нищо не е дело на демони, демони няма. Всеки може да омагьосва всеки може да постига своите цели, когато умее да мисли, кога го умее да чака, когато умее да пости.

Камала го слушаше внимателно. Тя обичаше гласа му, обичаше пламъка на очите му.

— Може би е така — тихо рече тя, — както ти казваш, приятелю. А може би Сидхарта е просто красив младеж, чийто поглед се харесва на жените, та затова го спохожда и щастието.

Сидхарта се сбогува с целувка.

— Тъй да бъде, учителко моя. Нека погледът ми винаги ти харесва, нека винаги ми носиш щастие!

При хората деца

Отправи се Сидхарта при търговеца Камасвами. Посочиха му къща с богата наредба, слуги го поведоха между скъпи завеси и го оставиха в една стая, където зачака стопанина на дома.

Влезе Камасвами, пъргав, гъвкав мъж със силно посивяла коса, с умни, изпитателни очи, със сладострастни устни. Господарят и неговият гост любезно се поздравиха.

— Казаха ми — поде търговецът, — че си брамин, учен човек, но че търсиш служба у търговец. В неволя ли си изпаднал, брамине, та търсиш служба?

— Не — рече Сидхарта, — не съм изпаднал в неволя, никога не съм изпадал в неволя. Идвам от саманите, с които живях дълго време.

— Но как няма да си в неволя, след като идваш от саманите? Нали саманите нямат никакъв имот?

— Да, аз съм безимотен — каза Сидхарта, — ако имаш предвид това. Тогава наистина съм безимотен. Ала такъв съм драговолно, значи, не съм в неволя.

— Но от какво смяташ да живееш, след като си безимотен?

— Още не съм мислил за това, господине. Бил съм безимотен повече от три години и нито веднъж не съм мислил за това, от какво да живея.

— Тогава си живял от имота на другите.

— Може и така да е. Търговецът също живее от онова, което притежават другите хора.

— Добре го рече. Но той не им го дава безвъзмездно, а им предлага за него стоките си.

— Изглежда, наистина е така. Всеки взема, всеки дава, такъв е животът.

— Но чакай, чакай: какво би могъл да дадеш, след като си безимотен?

— Всеки дава това, което има. Боецът дава сила, търговецът — стока, учителят — наука, селякът — ориз, рибарят — риба.

— Да, тъй е. Но какво все пак е онова, което би могъл да дадеш ги? Какво си научил, какво умееш?

— Умея да мисля. Умея да чакам. Умея да пости.

— Това ли е всичко?

— Мисля, че това е всичко.

— И каква полза имаш от него? Да речем, от постенето… за какво може да послужи то?

— За много неща, господине. Когато човек няма какво да яде, постенето е най-мъдрото, което може стори. Ако например Сидхарта не беше се научил да пости, тогава том би бил принуден да постъпи днес на някаква служба, при теб или при когото и да било, защото гладът щеше да го принуди. Така обаче Сидхарта спокойно може и да почака, той не знае какво е нетърпение, не знае какво е бедствено положение, гладът дълго може да го обсажда, но той само ще се усмихва. Ето за какво е полезно постенето, господине.

— Имаш право, самана. Почакай малко.

Камасвами излезе и се върна с някакъв свитък, който подаде на госта си е въпроса:

— Можеш ли да прочетеш какво пише тук?

Погледна Сидхарта свитъка, на който бе записан някакъв търговски договор, и започна да чете съдържанието му.

— Чудесно! — възкликна Камасвами. — А можеш ли да ми напишеш нещо на този лист?

И той му подаде лист и молив, а Сидхарта записа нещо и му върна листа.

Камасвами прочете: „Добре е да пишеш, по-добре е да мислиш. Добре е да си умен, по-добре е да си търпелив.“

— Прекрасно умееш да пишеш — похвали го търговецът. — Ще имаме още да си приказваме с тебе. А днес те моля да бъдеш мой гост и да се настаниш в този дом.

Сидхарта прие с благодарност поканата и заживя в дома на търговеца. Донесоха му дрехи и обуща, а един слуга всеки ден му приготвяше баня. Два пъти дневно му поднасяха обилна храна, Сидхарта обаче ядеше само веднъж на ден, като нито приемаше месо, нито пиеше вино. Камасвами му разказваше за търговията си, показваше му стоки и хранилища, показваше му своите сметки. Много нови неща научи Сидхарта, много чу и малко каза. Не забрави той думите на Камала и нито веднъж не се подчини на търговеца, накара го да се отнася към него като към равен, дори повече от равен. Камасвами правеше сделките си усърдно и нерядко със страст, ала Сидхарта гледаше на всичко като на някаква игра, чиито правила се мъчеше да научи, но чието съдържание не докосваше сърцето му. Не бе минало много време, откакто бе останал в дома на Камасвами, но вече започна да участва в търговията на своя домакин. Ала всеки ден, облечен в хубави дрехи, обут със скъпи обуща, в уречения час той отиваше при красивата Камала и не след дълго започна да й носи и подаръци. На много неща го научи алената й мъдра уста. На много неща го научи нежната й гъвкава ръка. В любовта той все още беше дете, склонно да се втурне слепешком и ненаситно в насладата като в безкрайна пропаст, но тя му показа издъно, че не можеш да получиш наслада, без сам да дадеш наслада, и че всеки жест, всяка милувка, всяко докосване, всеки поглед, всяко местенце по тялото си има своя тайна и когато посветеният я събуди, се чувства щастлив. Тя го научи, че любещите се не бива да се разделят след любовното тържество, без да споделят възхищението си от най-различни неща, без да са толкова победени, колкото и победители, тъй че у никого от двамата да не възникне пресищане, пустота или лошото чувство, че си злоупотребил или с теб са злоупотребили. Прекрасни часове прекара той при красивата и мъдра майсторка, стана неин ученик, неин любовник, неин приятел. Тук, при Камала, бяха ценността и смисълът на сегашния му живот, не при Камасвами и неговата търговия.

Търговецът му възлагаше да пише важни писма и договори и свикна да се съветва с него за всички по-големи дела. Той скоро видя, че Сидхарта не разбира много от ориз и вълна, от кораби и търговия, но че ръката му беше щастлива и че той надминава него, търговеца, по спокойствие и сдържаност и по способността да слуша хората и да прониква в мислите им.

— Този брамин — сподели той с един свой приятел — не е истински търговец и никога няма да стане такъв, душата му никога не ще се отдаде с пълна страст на търговията. Но той притежава тайната на онези хора, при които успехът идва от само себе си, все едно дали това е вроденото им щастие, магия, или нещо, което е наумил при саманите. Изглежда, той всеки път само си играе със сделките, никога не се потапя в тях изцяло, те никога не го завладяват, той никога не се страхува от неуспеха, загубата никога не го засяга.

Приятелят посъветва търговеца така:

— Давай му една трета от печалбата при сделките, които върши за теб, но ако се стигне до загуба, нека поеме пак същия дял от нея. Така ще стане по-усърден.

Камасвами се вслуша в съвета. Сидхарта обаче си остана все така безгрижен. Имаше ли някаква печалба, той я приемаше съвсем равнодушно; стигнеше ли се до загуба, само се засмиваше и казваше:

— Я виж ти, значи, лошо е станало!

Изглежда, търговските сделки наистина не го интересуваха. Веднъж отиде в някакво село, за да закупи там голяма реколта ориз. Но когато пристигна, оризът бе вече продаден на друг търговец. Въпреки това Сидхарта остана още няколко дни в селото, като черпеше селяните, подаряваше на децата им медни монети, отпразнува заедно с тях една сватба и се върна от пътуването си извънредно доволен. Камасвами го посрещна с упреци, задето не се е върнал веднага, задето е пропилял време и пари. А Сидхарта отвърна:

— Остави укорите, скъпи приятелю! Нищо досега не е било постигнато с укори. Ако има някаква загуба, нека я поема. Много съм доволен от това пътуване. Запознах се с разни хора, един брамин стана мой приятел, деца се катереха по коленете ми, селяни ми показваха нивите си, никой не се отнасяше към мен като към търговец.

— Всичко това е много хубаво — недоволно извика Камасвами, — но доколкото знам, ти все пак си търговец! Или замина единствено заради собственото си удоволствие?

— Разбира се — засмя се Сидхарта, — разбира се, че заминах за собствено удоволствие. А за какво друго? Опознах хора и земи, дарен бях с приятелство и доверие, намерих другарство. Ето какво, скъпи, ако бях Камасвами, веднага след като ми станеше ясно, че покупката се осуетява, щях да се върна бързешком, изпълнен от гняв, и тогава времето и парите наистина биха били загубени. Но аз не постъпих така, затова преживях щастливи дни, научих много неща, изпитах радост, не навредих нито на себе си, нито на другите чрез гняв и припряност. И ако един ден, да речем, пак отида там, за да купя някоя по-нататъшна реколта, ще бъда посрещнат приветливо и ведро от приветливи хора и ще съм доволен от себе си, че първия път не съм показал припряност и недоволство. Тъй че остави това, приятелю, и недей да сипеш повече укори! Ако настъпи ден, в който видиш, че Сидхарта ти носи само вреди, изречи една дума, и Сидхарта ще тръгне по друма си. Но дотогава нека бъдем доволни един от друг.

Напразни бяха и опитите на търговеца да убеди Сидхарта, че яде неговия хляб, хляба на Камасвами. Сидхарта ядеше собствения си хляб, дори те двамата ядяха хляба на други, хляба на всички. Сидхарта никога не проявяваше интерес към грижите на Камасвами, а Камасвами имаше много грижи. И когато ставаше дума за сделка, която можеше да донесе загуба, и когато товар стоки изглеждаше загубен, и когато се очертаваше някой длъжник да не може да плати дълговете си — Камасвами никога не успяваше да убеди своя сътрудник, че си струва да изричаш думи на загриженост или гняв, да покриваш челото си с бръчки, да спиш лошо. Когато Камасвами му подметна, че на него дължи всичко, което е научил, той отвърна:

— Престани с тези твои смешки! От теб научих колко струва кош риба и каква лихва трябва да се иска за дадени назаем пари. Такива са твоите науки. Но не от теб се научих да мисля, скъпи Камасвами, по-добре ти се опитай да научиш това от мен.

Душата му наистина беше далеч от търговията. Сделките вършеха добра работа, защото можеха да му донесат пари за Камала, а те му носеха много повече, отколкото му беше нужно. Инак вниманието и любопитството на Сидхарта бяха насочени изцяло към хората, чиито дела, занятия, грижи, радости и глупости по-рано бяха за него по-чужди и по-далечни от луната. Колкото и лесно да му се удаваше да разговаря с всички, да живее с всички, да се учи от всички, той все пак съзнаваше, че има нещо, което го отделя от тях, и то беше неговото саманство. Виждаше хората да живеят по някакъв детински и животински начин, които той в едно и също време обичаите и презираше. Виждаше ги да се мъчат, виждаше ги да страдат и да посивяват от неща, които му се струваха недостойни за такава висока цена — от ламтеж за пари, за дребни удоволствия, за дребни почести; виждаше ги да се укоряват и обиждат помежду си, виждаше ги да хленчат от болки, които един самана можеше да посрещне единствено с усмивка, и да страдат от лишения, които саманите дори не усещат.

Беше отзивчив към всичко, което му носеха тези хора. С радост посрещаше търговеца, който му предлагаше ленено платно, с радост посрещаше длъжника, които търсеше някакъв заем, с радост посрещаше просяка, който цял час му разказваше историята на своята бедност и който беше поне двойно по-богат от всеки самана. По един и същ начин се отнасяше и към богатите чуждоземни търговци, и към слугата, който го бръснеше, и към уличния продавач, който все го лъжеше с по някоя дребна монета, когато му продаваше банани. А дойдеше ли при него Камасвами, за да му изплаче грижите си или за да го упрекне за някоя сделка, той го изслушваше с любопитство и приветливост, чудеше му се, опитваше се да го разбере, даваше му известно право — толкова, колкото му се струваше, че е нужно — и се отвръщаше, за да се обърне към ближния, който имаше нужда от него. А го посещаваха мнозина, за да търгуват, да го мамят, да го подпитат за това-онова, да възбудят съчувствието му, да чуят съвета му. И той даваше съвети, изказваше съчувствия, правеше подаръци, оставяше се малко да го послъгват, а цялата тази игра и страстта, с която я играеха всички хора, занимаваха мислите му толкова, колкото някога боговете и Брахман.

Сегиз-тогиз долавяше дълбоко в гърдите си някакъв умиращ, приглушен глас, който тихо го предупреждаваше и тихо плачеше, толкова тихо, че едва го чуваше. Тогава отново го спохождаше за час съзнанието, че води странен живот, че върши все неща, които не са нищо друго освен игра, че макар да е ведролик и от време на време да изпитва радост, истинският живот все пак протича покрай него, без да го докосне. Както някой играч подхвърля своите топки, така и той си играеше със сделките, с хората около него, гледаше ги, а те му доставяха удоволствие; но със своето сърце, с извора на своята същност той не беше при тях. Изворът бликаше някъде далеч от него, бликаше и бликаше незримо, нямаше вече нищо общо с живота му. На няколко пъти го достраша от такива мисли и му се прииска сам да може да се отдаде със свитата страст, с цялото си сърце на детинската суетня на света, да живее истински, да се труди истински, да изпитва истинска наслада и да живее, вместо да стои отстрани като съзерцател.

Не преставаше да посещава красивата Камала, изучи майсторството на любовта, опозна култа на насладата, при който, повече откъдето и да било, даването и вземането се сливат в едно, разговаряше с нея, учеше се от нея, даваше й съвети, получаваше съвети. Тя го разбираше по-добре, отколкото някога го бе разбирал Говинда, тя повече му прилягаше.

Веднъж той й рече:

— Ти си като мен, ти си по-различна от повечето хора. Ти си Камала, нищо друго, а вътре в себе си имаш покой и убежище, в които можеш да свърнеш по всяко време и да си като у дома си, тъй както и аз мога да го сторя. Малцина имат такова нещо, ала все пак всички биха могли да го имат.

— Не всички хора са умни — каза Камала.

— Не е там причината — възрази Сидхарта. — Камасвами е толкова умен, колкото съм и аз, и въпреки това няма убежище в себе си. А други го имат, макар според разума си да са малки деца. Повечето хора, Камала, са като падащо листо, което се носи и върти из въздуха, и се люшка, и пада на земята. Но други, те са малцина, са като звезди, вечно вървят по пътя си, вятърът не ги достига, те имат вътре в себе си свой закон и път. Сред многото учени люде и самани, които познавам, имаше и един такъв, съвършен, и аз никога не ще го забравя. Това е Гаутама, Възвишения, прогласителят на онова учение. Всеки ден хиляди ученици слушат проповедта му, следват напътствията му всеки час, но всички те не са нищо друго освен падащи листа, те нямат вътре в себе си учението и закона.

Камала го гледаше с усмивка.

— Пак говориш за него — каза тя, — в теб пак витаят самански мисли.

Сидхарта не отвърна и те се отдадоха на любовна игра, на една от тридесетте или четиридесетте различни игри, които знаеше Камала. Снагата й беше гъвкава като на ягуар, беше като лъка на ловец; който научеше от нея изкуството на любовта, познаваше вече много наслади, много тайни. Тя дълго игра със Сидхарта, примамва го, отблъсква то, насилва го, обгръща го, радва се на умението му, докато накрая той бе победен и се отпусна отмалял до нея.

Хетерата се надвеси над него, дълго се взира в лицето му, в уморените му очи.

— Ти си най-добрият любовник, когото съм виждала — замислено каза тя. — По-силен си от другите, по-гъвкав, по-старателен. Добре си научил изкуството ми, Сидхарта. Когато един ден остарея, искам да имам дете от теб. Но въпреки всичко, скъпи, си останал самана, въпреки всичко не ме обичаш, не обичаш никого. Така е, нали?

— Сигурно е така — уморено продума Сидхарта. — Такъв съм, каквато си и ти. Ти също не обичаш — инак би ли могла да направиш от любовта изкуство? Навярно хора като нас не могат да обичат. Това могат хората деца: то е тяхна тайна.

Самсара

Дълго бе живял Сидхарта живота на света и на насладите, без да му принадлежи. Сетивата, които бе убил през горещите години на своето саманство, отново се бяха пробудили, той бе опитал вкуса на богатството, вкуса на сластта, вкуса на могъществото; и въпреки това в сърцето си дълго време бе останал самана, умната Камала правилно бе забелязала. Животът му неспирно се направляваше от мисленето, от чакането, от постенето; хората по света, хората деца оставаха чужди за него, тъй както и той им беше чужд.

Годините минаваха, а заобиколеният от разкош Сидхарта едва усещаше техния бяг. Беше забогатял, отдавна имаше собствен дом и собствена прислуга, и градина край града на брега на реката. Хората го обичаха, посещаваха го, когато им трябваха съвети или пари, но никой освен Камала не му беше близък.

Онази висша, светла будност, която го бе споходила някога, на върха на младостта му, в дните след проповедта на Гаутама, след раздялата с Говинда, онова напрегнато очакване, онова гордо усамотение без учения и без учители, онази гъвкава готовност да чуе божествения глас в собственото си сърце — всичко постепенно се бе превърнало в спомен, бе отминало, далеч и едва чуто се плискаше свещеният извор, който някога се бе намирал толкова близко, който някога се бе плискал в самия него. Наистина задълго бе съхранил много от нещата, които бе научил от саманите, които бе научил от Гаутама, които бе научил от своя баща, брамина: умерен живот, удоволствие от размишленията, часове на съзерцание, тайно познание за собствената същина, за вечното Аз, което не е ни тяло, ни съзнание. Част от тези неща бе останала в него, но те потъваха все повече и се покриваха с прах. Както грънчарското колело, приведено веднъж в движение, се върти още дълго и твърде бавно се уморява и намалява скоростта си, така и в душата на Сидхарта колелото на отшелничеството, колелото на мисленето, колелото на разграничаването се въртя още дълго, не спираше да се върти, но се въртеше все по-бавно и колебливо и не бе далеч от спирането. Бавно, както влагата прониква в умиращия пън, бавно го изпълва и започва да го разяжда, в душата на Сидхарта бяха проникнали светът и леността, те бавно я изпълваха, правеха я тежка, морна, сънлива. Затова пък сетивата му се бяха изострили, бяха научили, бяха узнали много неща.

Сидхарта се бе научил да върти търговия, да упражнява власт над хората, да се забавлява с жена, научил се бе да носи красиви дрехи, да повелява на слуги, да се къпе в благовонни води. Научил се бе да приема крехки и грижливо приготвени храни, риба, а също месо и птици, подправки и сладкиши, да пие и вино, което изпълва човека с леност и забрава. Научил се бе да играе на зарове и да седи пред шахматната дъска, да гледа танцьорки, да се оставя да го носят в носило, да спи на меко ложе. Ала все пак винаги се бе различавал от останалите и бе съзнавал превъзходството си над тях, винаги ги бе наблюдавал с малко присмех, с малко иронично презрение, със същото презрение, с което един самана гледа на светските хора. И когато Камасвами боледуваше, и когато бе ядосан, и когато се чувстваше обиден, и когато се оплакваше от търговските си грижи — Сидхарта всеки път бе гледал на него с присмех. Бавно и незабележимо заедно с отминаващите сезони на жътви и дъждове този негов присмех бе отмалявал, превъзходството му бе стихвало. Бавно, посред растящите си богатства, Сидхарта сам бе приел нещо от характера на хората деца, нещо от тяхната детинщина и тяхната боязливост. Но все пак той им завиждаше и колкото повече започваше да им прилича, толкова повече им завиждаше. Завиждаше им за това, което му липсваше и което те имаха — за важността, която можеха да придадат на живота си, за силата на техните радости и страхове, за плахото, ала сладко щастие на вечната им влюбеност. А тези хора винаги бяха влюбени, било в себе си, било в децата си, било в слава и пари, в кроежи или надежди. Но той не научи от тях това, не научи тъкмо това, тази детинска радост и детинска глупост; научи не друго, а неприятното, което сам презираше. Все по-често се случваше на сутринта след някой нощен пир да лежи дълго и да се чувства потиснат и уморен. Случваше се да се ядоса и изпълни с нетърпение, когато Камасвами започнеше да му доскучава с грижите си. Случваше се да се смее твърде гръмогласно, когато загубеше на зарове. Лицето му все още бе по-умно и по-одухотворено от другите лица, но то рядко се усмихваше и малко по малко започна да придобива онези черти, които толкова често се срещат по лицата на богатите, чертите на недоволството, на болнавост, на неприязън, на леност, на безсърдечие? Лека-полека то налегна душевната болест на богатите.

Като воал, като лека мъгла над Сидхарта бавно се спускаше умората и всеки ден тя ставаше малко по-гъста, всеки месец малко по-плътна, всяка година малко по-тежка. Както някоя нова дреха с течение на времето остарява, губи красивия си цвят, покрива се с петна и гънки, изтърква се по краищата, излинява и се прекъсва тук-там, така и новият живот на Сидхарта, който бе започнал подир раздялата му с Говинда, беше остарял, така и той бе загубил е течение на годините цвета и блясъка си, така и по него се образуваха гънки и петна, а притаени, но все пак подаващи се тук-там грозни муцуни, дебнеха разочарованието и отвращението. Сидхарта не забелязваше нищо. Забелязваше само, че онзи ясен и сигурен вътрешен глас, който някога се бе пробудил в него и го бе напътствал в най-светлите му години, сега мълчеше.

Той бе оплетен в примките на света, на насладата, на страстта, на леността, а накрая и в примките на онзи порок, който най-много бе презирал и осмивал като най-безумен от всички пороци: алчността. В примките си го бяха оплели и собствеността, имотът и богатството, бяха престанали да представляват за него само играчки и дрънкулки, а се бяха превърнали в окови и тежест. В тази най-последна и гнусна зависимост Сидхарта бе изпаднал по странен и коварен път — чрез играта на зарове. Защото по времето, когато в сърцето си бе престанал да се чувства самана, Сидхарта се впусна в играта на пари и скъпоценности — която инак бе играл небрежно и с усмивка като нещо, присъщо на хората деца — с все по-нарастваща ярост и страст. Всички се бояха от него, малцина се осмеляваха да играят — толкова високи и дръзки бяха залаганията му. Играеше, тласкан от неволята на сърцето си; проиграването и пропиляваното на жалките пари му доставяше някаква гневна радост, по никой друг начин не можеше да покаже по-ясно и по-подигравателно своето презрение към богатството, този идол на търговците. И той играеше с високи залагания и безпощадно, ненавиждайки сам себе си, подигравайки сам себе си, спечели хиляди, загуби хиляди, проигра пари, проигра накити, проигра една своя лятна къща, после пак спечели и пак загуби. Обичаше страха, ужасния и сковаващ страх, който го изпълваше, докато хвърляше заровете, докато тръпнеше за високите си залагания, обичаше го и все търсеше да го поднови, да го засили, да го повиши, защото единствено в това чувство все още можеше да изпитва нещо като щастие, нещо като упоение, нещо като по-висш живот сред неговия сит, блудкав, безцветен живот. И след всяка голяма загуба започваше да крои планове как да възстанови богатството си, залавяше се по-усърдно с търговията, принуждаваше с по-голяма строгост длъжниците си да платят своите дългове, защото искаше пак да играе, искаше пак да прахосва, искаше пак да показва своето презрение към богатството. Сидхарта изгуби спокойствието, с което някога приемаше загубите в търговията, изчезна неговата добронамереност към просяците, изчезна радостта, с която подаряваше или заемаше пари на просителите. Той, който с едно хвърляне губеше по десет хиляди и пак се смееше, стана все по-строг и по-дребнав в търговията, дори нощем от време на време сънуваше пари! А щом се събудеше от това отвратително опиянение, щом видеше в огледалото на стената на спалнята си своето застаряло и погрозняло лице, щом го обземеха срам и отвращение, той хукваше по-нататък, към нова хазартна игра, хукваше към опияненията на сладострастието, на виното, а оттам — отново към страстта на трупането и печалбата. Тичането в този безсмислен кръговрат му донесе умора, донесе му старост, донесе му болест.

И тогава като някакво предупреждение го споходи един сън.

Беше прекарал привечерните часове при Камала, в нейната красива градина. Разговаряли бяха под дърветата и замислената Камала бе изрекла думи, зад които се криеха тъга и умора. Беше го помолила да й разкаже за Гаутама и не можеше да се наслуша колко чист бил взорът му, колко кротка и красива била устата му, колко добродушна била усмивката му, колко спокойна била походката му. Дълго трябваше да й разказва за възвишения Буда и накрая Камала бе рекла с въздишка: „Някой ден — и той може би не е далеч — аз също ще последвам този Буда. Ще му подаря градината си и ще се приобщя към неговото учение.“ Веднага след това обаче го бе приласкала, беше го въвлякла с болезнена пламенност в нова любовна игра, сред ухапвания и сълзи, сякаш искаше да изстиска и последната сладка капка от тази суетна, тленна наслада. Никога досега Сидхарта не бе чувствал с такава смайваща яснота колко близко е родството между смъртта и насладата. После се бе отпуснал до нея, гледал бе лицето на Камала близо до своето, а под очите й и около устата й бе прочел по-ясно откогато и да било някакво плахо писмо, някакво писмо от тънки щрихи, от едва забележими бразди, писмо, което напомняше есен и старост; така, както самият Сидхарта, който отиваше към четиридесетте, бе забелязал тук-там из смолистите си коси и посивели места. Умора бе изписана по красивото лице на Камала, умора от ходенето по дълъг път, който не завършва с нещо радостно, умора и начало на повяхването и скрита, все още неизказана, дори може би все още неосъзната боязън: страх от старостта, страх от есента, страх от неотвратимата смърт. С въздишка се бе сбогувал той с нея, с безотрадна душа, изпълнена със скрита боязън.

А у дома си Сидхарта бе прекарал нощта с танцьорки и вино, играл бе сред себеподобните си ролята на човек, който ги превъзхожда, а това вече не беше истина, изпил беше много вино и късно след полунощ се бе отпуснал на леглото си, уморен и въпреки това възбуден, на крачка от плача и отчаянието, и дълго и напразно се бе мъчил да заспи, със сърце, пълно с горест, за която му се струваше, че няма да може да понесе, пълно с отвращение, от което се чувстваше проникнат, както от блудкавия, противен вкус на виното, на твърде сладникавата, празна музика, на твърдо разнежената усмивка на танцьорките, на твърде сладникавия мирис на косите и на гърдите им. Но повече от всичко друго се отвращаваше от себе си, от мириса на косите си, от винения дъх на устата, от ленивата отпуснатост и безотрадност на кожата си. И както някой, който след като е ял и пил прекомерно, повръща сред мъки и все пак се радва на облекчението си, така и на лишения от сън Сидхарта, обхванат от чудовищно отвращение, му се прииска да се отърве от тези наслади, от тези привички, от целия този безсмислен живот и от самия себе си. Едва в дрезгавината на утрото и при първото пробуждане на уличния живот пред дома му той се бе унесъл в дрямка, намерил бе за няколко минути нещо като упоение, някакво подобие на сън. В тези мигове му се яви едно съновидение:

Камала държеше в златен кафез една малка и рядка пойна птичка, и тъкмо тази птичка му се присъни. Присъни му се следното: птичката, която инак огласяше утринта, бе замлъкнала и понеже това му направи впечатление, той пристъпи към кафеза, погледна в него и видя, че тя е мъртва и лежи бездиханна. Извади я, задържа я за миг в шепата си и после я изхвърли навън, на улицата; и в същия миг ужасно се изплаши, сърцето го заболя, сякаш ведно с мъртвата птичка бе изхвърлил от себе си всякаква ценност, всякаква доброта.

Сепна се от съня си, обзет от дълбока тъга. Струваше му се, че е водил живот без всякаква стойност, без всякакъв смисъл: в ръцете му не бе останало нищо живо, нищо ценно или такова, което си заслужаваше да бъде задържано. Беше самотен и с пуста душа, като корабокрушенец, изхвърлен на брега.

Мрачен отиде Сидхарта в един от своите паркове, заключи портата му, седна под едно мангово дърво, почувства смъртта в сърцето си и ужаса в гърдите си. Седеше уморен и усещаше как нещо в него умира, как нещо в него вехне, как нещо в него свършва. Лека-полека събра мислите си и отново прехвърли в съзнанието си целия свой житейски път, още от първите дни, които можеше да си припомни. Кога бе изпитвал щастие, кога бе чувствал истинско блаженство? О, да, неведнъж бе изпитвал такова нещо. Вкусил бе от него през момчешките си години, защото брамините не сдържаха похвалите си, когато се случеше той, изпреварил с много връстниците си, да се отличи при изричането на свещените стихове, в спор с мъдреците като помощник при жертвоприношенията. Тогава бе почувствал в сърцето си: „Пред теб се е ширнал път, за който си призван, боговете те очакват.“ После си спомни за младостта, когато все по-високо отлитащата цел на всичките му размишления го бе изтръгнала и отдалечила от тълпата на онези, които хранеха същите стремежи, когато се бореше сред болки за смисъла на Брахман, когато всяко достигнато познание само разгаряше нова жажда за него и посред жаждата, посред болката бе чувствал все едно и също: „Не спирай! Не спирай! Ти си призван!“ Дочувал бе този глас, когато трябваше да напусне родината си, защото бе избрал живота на саманите, дочувал го бе и тогава, когато бе оставил саманите, за да иде при онзи съвършен човек, и тогава, когато бе напуснал и него, за да се отправи в неизвестността. Колко отдавна не бе чувал този глас, колко отдавна не бе достигал някаква висота, колко равен и пуст се бе точил пътят му, дълги години, без някаква висока цел, без жажда, без възвишеност, доволен от дребните наслади и все пак незадоволен. Без сам да съзнава, през всичките тези години той се бе терзал и не бе преставал да се стреми към това, да стане човек като всички останали, като тези деца, макар че животът му преминаваше много по-жалък и нещастен от техния, защото целите им се отличаваха от неговите, както и грижите им, целият този свят от хора като Камасвами за него не бе означавал нещо повече от игра, от танц, който съзерцаваш отстрани, от комедия. Единствено Камала му бе скъпа, единствено тя имаше някаква стойност за него — но дали все още беше така? Имаше ли все още нужда от нея, или пък тя от него? Не играеха ли игра без край? Струваше ли си да се живее за това! Не, не си струваше! Тази игра се наричаше самсара, игра за деца, игра, която можеше да се играе навярно веднъж, два пъти, десет пъти — ала все отново и отново?

Разбра тогава Сидхарта, че играта бе свършила, че вече не би могъл да я играе. Тръпка премина по снагата му, той почувства, че вътре в него нещо бе умряло.

През целия този ден той остана под дървото и не преставаше да мисли за баща си, за Говинда, за Гаутама. Нима трябваше да ги напусне, за да стане като Камасвами? Настъпи нощ, а той все още беше под дървото. Когато вдигна очи към звездите, си помисли: „Седя си тук под моето мангово дърво, в моята градина.“ Поусмихна се — необходимо ли беше, редно ли беше, не беше ли някаква безразсъдна игра той да притежава мангово дърво, да притежава градина?

Сложи край и на това, то също умря в него. Стана, сбогува се с манговото дърво; сбогува се с градината. Тъй като през целия ден не бе ял, мъчеше го остър глад и той си спомни за своята градска къща, за своята стая, за своето легло, за масата, отрупана с ястия. Усмихна се уморено, потръпна и се сбогува с тези неща.

В същия час на нощта Сидхарта напусна градината си, напусна града и вече никога не се върна. Дълго го търси Камасвами, който мислеше, че са го отвлекли разбойници. Камала не го потърси. Тя не се изненада, когато узна, че Сидхарта е изчезнал. Нима не беше очаквала това винаги? Нима той не беше самана, бездомник, отшелник? Най-силно го бе почувствала при последната им среща и сред болката от загубата тя все пак се радваше, че този последен път така силно го бе привлякла до себе си и още веднъж се бе усещала изцяло завладяна и проникната от него.

Когато до нея стигна първата вест за изчезването на Сидхарта, тя пристъпи към прозореца, до който държеше в златен кафез една рядка пойна птичка. Отвори вратичката на кафеза, извади оттам птичката и я пусна да литне. Дълго гледа подир нея, подир отлитащата птичка. От този ден насетне престана да приема гости и домът й непрекъснато бе заключен. След време обаче разбра, че от последната си среща със Сидхарта е бременна.

Край реката

Сидхарта крачеше из гората, вече далеч от града, и не знаеше нищо друго, освен че вече не може да се върне обратно, че животът, който бе водил вече толкова години, е свършил, е отминал, е изяден и изсмукан до отвращение. Мъртва бе пойната птичка, която му се бе присънила. Дълбоко се бе оплел в тази самсара, бе всмукал от всички страни отвращение и смърт така, както може да всмуква някой сюнгер, докато най-сетне целият се напои. Беше се изпълнил до пресита, изпълнил се бе от низост, от смърт и на света нямаше вече нищо, което да го примами, което да го зарадва, което да го утеши.

Изгаряше от копнеж да не научава за себе си нищо повече, да намери покой, да бъде мъртъв. Ах, защо не изтрещеше някоя мълния, която да го убие! Защо не изскочеше някой тигър, който да го разкъса! Защо нямаше вино, отрова, която да му донесе упоение, забрава и сън, от който никога вече да не се събуди. Съществуваше ли на света още някаква мръсотия, с която да не беше се омърсявал, някакъв грях, някакво безумство, които да не бе извършвал, някакво душевно опустошение, чийто товар да не бе понасял? Беше ли все още възможно да живее? Беше ли възможно отново и отново да поема дъх, да издишва, да усеща глад, отново да яде, отново да спи, отново да лежи до някоя жена? Нима за него този кръговрат не бе изчерпан и приключен?

Сидхарта излезе на голямата река сред гората, същата река, през която някога като младеж, напуснал града на Гаутама, го бе превозил един лодкар. Спря пред тази река, несмело застана на брега й. Умората и гладът го бяха изтощили, пък и защо ли трябваше да върви по-нататък, накъде, към каква цел? Не, вече нямаше цели, вече нямаше нищо друго освен дълбокия, мъчителен копнеж да отърси от себе си цялото това безредно съновидение, да избълва от себе си това блудкаво вино, да сложи край на този жалък и позорен живот.

Над брега на реката бе надвиснало едно кокосово дърво и Сидхарта облегна рамо на него, обви с ръка ствола му и се загледа надолу към зелената вода, която неспирно се носеше под нозете му. Гледаше надолу и почувства как всецяло го е завладяло желанието да се пусне от дървото и да потъне в тази вода. Страховита пустота струеше от водата към него и напълно съответстваше на ужасната пустота в душата му. Да, това бе краят. За него вече не съществуваше нищо друго освен желанието да се изличи, да разбие на парчета грозната постройка на живота си, да ги запокити в нозете на подигравателно усмихващите се богове. Ето голямата цел, към която се бе стремил: смъртта, разбиването на формата, която ненавиждаше! Нека стане храна на рибите това псе Сидхарта, този безумец, това покварено и мързеливо тяло, тази сънена и преуморена душа! Нека стане храна на рибите и крокодилите, нека демоните го разкъсат на парчета!

Гледаше водата с разкривено лице, видя как то се отразява в нея и го заплю. Обхванат от дълбока умора, той пусна ръката си от ствола на дървото и се пообърна малко, за да падне отвесно, за да потъне най-после. Затворил очи, той се отпускаше в смъртта.

И тогава от някакви затънтени кътчета на душата му, от миналото на изнурителния му живот се роди някакъв звук. Беше само дума, сричка, която той без каквато и да било мисъл изговори едва чуто с пресекващ глас, прастарата дума, с която започваха и завършваха всички брамински молитви, свещената дума ОМ, която означава „съвършенство“ или „пълнота“. И в мига, в който звукът ОМ докосна слуха на Сидхарта, неговият потънал в дрямка дух внезапно се пробуди и разбра какво безразсъдство върши.

Страх обзе Сидхарта. Такова, значи, бе неговото положение, дотолкова, значи, бе загубен, дотолкова бе заблуден и изоставен от всякакво познание, че бе могъл да потърси смъртта, че това желание, това детинско желание бе могло да възникне в него: да намери покой, като изличи тялото си! Което в последно време не бе успяла да извърши цялата мъка, цялото отрезвяване, цялото отчаяние, бе сторил този миг, в който ОМ проникна в съзнанието му: да познае себе си сред своите мъки и блуждения.

„ОМ — тихо повтаряше той. — ОМ!“ И отново знаеше онова, което бе забравил: Брахман, ненакърнимостта на живота, божественото.

Ала това бе само миг, само проблясък. Сидхарта се свлече до дънера на кокосовото дърво, просна се изтощен и, като изричаше едва чуто ОМ, положи глава върху корените на дървото и се унесе в дълбок сън.

Спа дълбоко и без сънища, както отдавна не бе му се случвало. Когато след няколко часа се събуди, струваше му се, че са минали десет години, чуваше тихия плисък на водата, не знаеше къде се намира и кой го е довел тук, отвори очи, видя смаян дърветата и небосвода над главата си и едва тогава си спомни кой е и как се бе озовал тук. Но за това му беше нужно доста време, а миналото се яви пред него като забулено с воал, безкрайно далечно, безкрайно непостижимо, безкрайно безразлично. Знаеше само, че бе напуснал предишния си живот (в първия миг на спомнянето му този предишен живот му се струваше нещо много далечно, нещо почти забравено, сякаш неговото Аз се раждаше сега за втори път), че изпълнен от отвращение и низост, беше искал да захвърли дори живота си, но че се бе опомнил край една река, под едно кокосово дърво, със свещената дума ОМ на уста, а сетне бе заспал и сега, пробуден, гледа света като нов човек. Тихо изрече думата ОМ, с която бе заспал, и му се струваше, че целият негов дълъг сън не е бил нищо друго освен продължително, вглъбено изричане на ОМ, мислене на ОМ, потапяне и пълно разтваряне в ОМ, в Безименното, в Съвършеното.

Какъв прекрасен сън бе това! Никога един сън не беше го ободрявал, обновявал, подмладявал така! А може би наистина бе умрял, беше потънал и отново се бе родил в нов облик? Но не, той се познаваше, познаваше ръцете и нозете си, познаваше мястото, където лежеше, познаваше това Аз в гръдта си, този Сидхарта, този своенравен, чудат Сидхарта. Ала въпреки всичко бе променен, бе обновен, бе странно отпочинал, странно буден, весел и любопитен.

Изправи се Сидхарта и видя насреща му да седи някакъв човек, непознат човек, монах в жълти одежди и с бръсната глава, застинал в съзерцание. Разгледа мъжа, който нямаше нито коса, нито брада, и не след дълго разпозна в него Говинда, приятеля от младежките години, Говинда, който се беше приобщил към възвишения Буда. Говинда също бе остарял, но лицето му все още имаше някогашните си черти, по него се четеше усърдие, преданост, търсене, плахост. Когато обаче Говинда, почувствал погледа му, отвори очи и се вгледа в него, Сидхарта забеляза, че той не го е познал. Зарадва се Говинда, че го вижда буден, изглежда, дълго бе седял тук в очакване на пробуждането му, макар и да не го познаваше.

— Аз спах — рече Сидхарта. — Как си се озовал тук?

— Ти спа — отвърна Говинда. — Не е хубаво да се спи на такива места, които гъмжат от змии, където се кръстосват пътищата на горските животни. Аз, о, господине, съм ученик на възвишения Гаутама, на Буда, мъдреца от рода на Сакиите, и с още неколцина като мен скитах по този път, когато те видях заспал на място, опасно за спане. Ето защо се опитах да те събудя, о, господине, и понеже видях, че сънят ти е твърде дълбок, изостанах от спътниците си и седнах при теб. И тогава, изглежда, самият аз съм заспал, макар че исках да бдя над съня ти. Лошо изпълних дълга си, умората ме надви. Ала след като вече си се събудил, позволи ми да си тръгна, за да настигна своите братя.

— Благодаря ти, самана, задето си бдял над съня ми — рече Сидхарта. — Добросърдечни сте вие, учениците на Възвишения. Е, сега вече можеш да продължиш пътя си.

— Тръгвам, господине. Дано радостта да съпровожда господина навеки.

— Благодаря ти, самана.

Говинда направи жест за поздрав и рече:

— Сбогом.

— Сбогом, Говинда — отвърна Сидхарта.

Монахът се вкамени.

— Но, господине, откъде знаеш името ми?

Усмихна се тогава Сидхарта.

— Зная те, Говинда, от къщурката на баща ти и от браминското училище, и от жертвоприношенията, и от отиването ни при саманите, и от онзи час, в който ти се приобщи към Възвишения в горичката Йетавана.

— Та ти си Сидхарта! — провикна се Говинда. — Сега те познавам и не мога да разбера как веднага не те познах. Добре дошъл, Сидхарта, голяма е радостта ми, че те виждам пак.

— И аз се радвам да те видя отново. Ти си бил страж на съня ми и аз още веднъж ти благодаря, макар и да нямах нужда от страж. Накъде си се запътил, о, приятелю?

— Наникъде. Ние, монасите, винаги сме на път, стига да не е настъпил дъждовният период, все вървим от град на град, живеем според нашите закони, проповядваме учението, приемаме милостиня, продължаваме по-нататък. Така е винаги. Ами ти, Сидхарта, накъде си се отправил ти?

Рече Сидхарта:

— И с мене е същото, приятелю, както и с тебе. Отправил съм се наникъде. Просто съм на път. Скитам.

Говинда възрази:

— Казваш, че скиташ, и аз ти вярвам. Но не се сърди, о, Сидхарта, ти не приличаш на скитник. Носиш дреха на богат човек, носиш обуща на благородник, а косите ти, които излъчват мириса на благовонна вода, не са коси на скитник, не са коси на самана.

— Тъй е, скъпи, правилно си забелязал всичко, всичко вижда острото ти око. Но аз не съм ти казвал, че съм самана. Казах, че скитам. Такава е и истината: аз скитам.

— Скиташ — каза Говинда, — но малцина скитници носят такава дреха, малцина носят такива обуща, малцина имат такива коси. Аз скитам от много години, но за пръв път срещам такъв скитник.

— Вярвам ти, скъпи Говинда. Но ето че днес срещна и такъв скитник, с такива обуща, с такава одежда. Спомни си, скъпи: тленен е видимият свят, тленни, твърде тленни са и одеянията ни, и начинът, по който носим косите си, и самите ни коси и тела. Нося дрехи на богат човек, добре си го забелязал. Нося ги, защото бях богат, и нося косите си като светските люде и сластолюбците, защото бях един от тях.

— А сега, Сидхарта, какъв си сега?

— Не знам; знам го толкова, колкото и ти. На път съм. Бях богат, но вече не съм; а какво ще бъде утре, не знам.

— Загубил си богатството си?

— Загубих го или пък то мен. То изчезна. Бързо се движи колелото на събитията, Говинда. Къде е онзи брамин на име Сидхарта? Къде е онзи самана на име Сидхарта? Къде е онзи богаташ на име Сидхарта? Ти знаеш, Говинда, тленното бързо се променя.

Говинда дълго гледа приятеля си от младини, а в очите му се четеше съмнение. После го поздрави така, както се поздравяват благородници, и пое своя път.

Сидхарта гледаше след него с усмихнато лице, той още обичаше своя верен, плах другар. И как можеше да не обича някого или нещо в този миг, в този вълшебен час, след прекрасния си сън, проникнат от ОМ! Тъкмо в това се състоеше магията, която го бе завладяла по време на съня му и чрез ОМ — той обичаше всичко, бе преизпълнен с радостна обич към всичко, което виждаше. И сега му се струваше, че тъкмо в това се е състояла и някогашната му болест — че не можеше да обича нищо и никого.

Сидхарта гледаше с усмихнато лице след отдалечаващия се монах. Сънят му бе дал много сили, ала го мъчеше остър глад, защото вече два дни не бе ял нищо, а отдавна бе минало времето, когато можеше да издържа на гладуване. Припомни си онова време с тъга, но и с насмешка. Сети се как тогава се бе перчил пред Камала с три неща, с три благородни и недостижими умения, които владееше: постене — чакане — мислене. В това се състоеше тогава имотът, силата, могъществото му, здравата му опора — в усърдните, усилни години на своята младост той бе овладял само тези три умения, нищо повече. А ето че сега се бе лишил от тях, нито едно от тях вече не беше негово — нито постенето, нито чакането, нито мисленето. Беше се лишил от тях заради най-жалките и тленни неща — сладострастие, охолство, богатство! Наистина странни неща се бяха случили с него. Сега сякаш действително бе заприличал на хората деца.

Сидхарта взе да обмисля положението, в което се намираше. Мислеше с усилие, общо взето, нямаше желание за това, но се заставяше.

„Ето — мислеше си той, — сега, когато всички тези тленни неща отново са ме напуснали, аз пак стоя под слънцето както някога, когато бях малко дете, и нямам нищо свое, не мога нищо, не умея нищо, нищо не съм научил. Колко странно! Сега, когато вече не съм млад, когато косите ми са наполовина посивели, когато силите ми отслабват, сега аз пак започвам отначало, от детските си години!“

Отново не можа да сдържи усмивката си. Да, странна бе участта му. Той вървеше надолу и отново бе празен, гол и глупав сред света. Но това не го изпълваше с мъка, не, дори изпитваше желание да се смее, да се смее на себе си, да се смее на този странен, безумен свят.

„Вървиш надолу, човече!“, сам см продума той и се разсмя, а в мига, когато изказа тези думи, погледът му спря върху реката и той видя как реката също върви надолу, носи се все надолу, но въпреки това не спира да припява радостно. Това му се понрави и той приятелски се усмихна на реката. Не течение ли пред него същата река, в която бе искал да се удави някога, преди сто години, или всичко му се бе присънило?

„Наистина странен бе животът ми — мислеше си той, — премина по странни криволици. Като невръстно момче единствената ми грижа бяха боговете и жертвоприношенията. Като юноша единствената ми грижа беше отшелничеството, мисленето и съзерцанието, все търсех Брахман, боготворях безсмъртието в Атман. Като млад мъж обаче последвах покаяниците, живях в гората, понасях зной и мраз, научих се да гладувам, приучих тялото си да умира. После срещнах великия Буда и открих в неговото учение познанието, усетих знанието за единството на света да тече в мен като собствената ми кръв. Ала трябваше да напусна и Буда, и голямото познание. Отидох си и научих от Камала любовните наслади, научих от Камасвами търговията, трупах пари, пропилявах пари, научих се да обичам стомаха си, научих се да лаская сетивата си. Трябваха ми много години, докато загубя духа си, докато се отуча от мисленето, докато забравя единството. Нима не съм се превръщал бавно и с големи заобикаляния от мъж в дете, от мислител в човек дете? И въпреки това този път е бил твърде добър, и въпреки това птичката в гръдта ми не е умряла. Но какъв път бе това само. Трябваше да мина през толкова много глупост, през толкова много пороци, през толкова много заблуди, през толкова много отвращения, разочарования и мъки — само и само отново да стана дете и да започна всичко отначало. Но това беше правилно, сърцето ми казва «да» на тези неща, а очите ми се смеят. Трябваше да изпитам отчаяние, трябваше да се принизя до най-безразсъдната от всички мисли, до мисълта за самоубийство, за да възприема отново ОМ, за да мога пак да спя и да се събуждам, както трябва. Трябваше да се превърна в глупак, за да намеря отново Атман в себе си. Трябваше да извърша грях, за да мога отново да живея. Къде ли още би ме отвел пътят ми? Глупав е този път, той обикаля, може би върви в кръг. Да върви накъдето си иска — аз не ще престана да крача по него.“

Чувстваше как радостта блика в гърдите му.

— Откъде се взе тази твоя радост? — попита той сърцето си. — Да не би от дългия, здрав сън, който ми се отрази толкова добре? Или от словото ОМ, което изрекох? Или от това, че се отскубнах, че успях да осъществя бягството си, че най-сетне отново стоя под небосвода свободен като някое дете? О, колко е хубаво да си избягал, да си се освободил! Колко чист и прекрасен е въздухът тук, колко хубаво е да се диша! Там, откъдето избягах, всичко миришеше на мехлеми, на подправки, на вино, на излишество, на леност. Как ненавиждах този свят на богаташите, на гуляйджиите, на зароиграчите! Как ненавиждах сам себе си, задето бях останал толкова дълго в този ужасен свят! Как се ненавиждах, ограбвах, отравях, измъчвах, как се състарявах и озлобявах! Не, никога вече не ще си въобразя това, което някога ми доставяше такава радост — че Сидхарта е мъдър! Виж, това е добре, харесва ми, заслужава похвала: най-после слагам край на тази ненавист към самия себе си, слагам край на онзи безумен и празен живот! Заслужаваш похвала, Сидхарта, че след толкова години на глупост най-сетне отново ти хрумна нещо, отново направи нещо, чу птичката в гръдта ти да пее и я последва!

Тъй се хвалеше той, радваше се на себе си, вслушваше се с любопитство в стомаха си, който стенеше от глад. Чувстваше, че в последните дни е изпитал докрай вкуса на част от мъката, на част от низостта и ги е изплюл, предъвкал ги е до отчаяние, до смърт. Така беше добре. Можеше да остане още дълго при Камасвами, да печели пари, да прахосва пари, да засища корема си и да оставя душата си да умира от жажда, още дълго можеше да си седи в тази мека, тапицирана преизподня, ако не бе дошъл мигът на пълна безутешност и отчаяние, онзи върховен миг, в който той висеше над течащите води, готов да се унищожи. Беше чувствал отчаяние и най-дълбоко отвращение, но те не бяха го надвили, птичката, радостният извор и гласът вътре в него все пак бяха още живи и това го изпълваше с радост, караше го да се смее, разливаше сияние по лицето му под посивелите коси.

„Хубаво е — мислеше си той — човек сам да изпита всичко, което трябва да знае. Че светските наслади и богатството не са хубави неща, го знаех още от дете. Знаех го отдавна, изживях го обаче едва сега. И ето че го знам, знам го не само с мислите си, но и с очите си, със сърцето си, със стомаха си. Честит съм, че го знам!“

Дълго размишлява той върху своето преобразяваме, заслушан в птичката, която пееше от радост. Не беше ли умряла тази птичка в него, не беше ли почувствал смъртта й? Не, в него бе умряло нещо друго, нещо, което отдавна бе жадувало смъртта. Не беше ли то същото, което бе искал да умъртви някога, през жарките години на покаяние? Не беше ли неговото Аз, неговото малко, плахо и горделиво Аз, с което толкова години се беше борил, което непрестанно бе побеждавало, което отново изникваше след всяко умъртвяване, запрещаваше радостта, изпитваше ужас? Не беше ли тъкмо то, което днес най-сетне бе намерило смъртта си, тук, в гората, край тази красива река? Не се ли чувстваше той именно поради тази смърт дете, изпълнено с упование, без никакъв страх, преливащо от радост?

Сега на Сидхарта лека-полека се проясняваше защо като брамин, като покаяник напразно се бе борил с това Аз. Бяха му пречили прекомерното знание, прекалено многото свещени стихове, прекалено многото жертвени правила, прекалено многото самоизтезания, прекалено многото дела и стремежи! Изпълвало го беше високомерие, винаги се бе смятал за най-умния, за най-усърдния, винаги бе изпреварвал останалите с една крачка, винаги бе знаещ и одухотворен, жрец или мъдрец. В това жречество, в това високомерие, в тази одухотвореност се бе спотаило неговото Аз, здраво се бе загнездило там и там растеше, докато той си мислеше, че ще го умъртви с постене и покаяние. Сега осъзна това, видя, че тайнственият глас бе имал право, че никакъв учител не би могъл да му покаже пътя към избавлението. Ето защо се бе наложило да тръгне по света, да чезне сред наслада и могъщество, сред жени и пари, наложило се бе да стане търговец, зароиграч, пияница и ненаситник, докато жрецът и самана в него загинат. Ето защо се бе наложило да понася онези ужасни години, да понася отвращението, празнотата, безсмислието на един пуст и загубен живот чак до края, до горчивото отчаяние, когато и сластолюбецът Сидхарта, ненаситникът Сидхарта можеше да умре. Той беше умрял, един нов Сидхарта се бе пробудил от дрямката. Той също щеше да остарее, също щеше да умре един ден, защото Сидхарта бе тленен, тленно бе всяко създание. Днес обаче този Сидхарта бе млад, още дете, и бе преизпълнен с радост.

Такива мисли се въртяха в главата му, той се вслушваше усмихнат в звуците на стомаха си, дочу с благодарност как жужи една пчела. Спря ведър поглед на течащата река — никога досега водата не го бе изпълвала до такава степен с ограда, никога досега не беше съзнавал, че гласът и образът на носещата се вода могат да бъдат така силни и красиви. Струваше му се, че реката има да му казва нещо важно, нещо, което той още не знае, което тепърва го очаква. В тази река Сидхарта бе поискал да се удави, в нея се бе удавил старият, уморен, отчаян Сидхарта. Новият Сидхарта обаче изпитваше дълбока любов към тази течаща вода и безмълвно реши да не я напуска скоро.

Лодкарят

„Ще остана край тази река — рече си Сидхарта, — тя е същата, през която минах някога на път за хората деца; един приветлив лодкар ме превози тогава, него искам да потърся, от неговата колиба пътят ме отведе някога в един нов живот, който вече остаря и днес е мъртъв — нека и сегашният ми път, сегашният ми нов живот започнат оттам!“

Вгледа се с нежност в струящата вода, в прозрачната зеленина, в кристалните линии на тайнствения й рисунък. Виждаше как от дълбините й се издигат ясни перли, как по повърхността й се носят безмълвни мехурчета, а небесната синева се отразява в тях. Реката го гледаше с хиляди очи — зелени, бели, кристални, небесносини. Как обичаше тази вода, как го очароваше тя, колко благодарен й беше! Чуваше в сърцето си гласа, събудения отново глас, който му казваше: „Обичай тази вода! Остани при нея! Учи се от нея!“ О, да, той искаше да се учи от нея, искаше да я слуша. Струваше му се, че който разбира водата и тайните й, ще може да разбира и много други неща, много тайни, всички тайни.

Днес обаче измежду всички тайни на реката той виждаше само една и тя завладя сърцето му. Виждаше, че водата тече, тече, тече непрекъснато, но все пак винаги е тук, винаги и по всяко време е една и съща и въпреки това е нова във всеки миг! О, кои би проумял, кой би разбрал това! Самият той не го разбираше и не го проумяваше, само усещаше, че в него се надига някакво предчувствие, далечен спомен, божествени гласове.

Сидхарта се изправи, гладът му ставаше нетърпим. Тръгна прехласнат по-нататък, по крайбрежната пътечка, обратно на течението, заслушан в речния плисък, заслушан в куркащия глад на тялото си. Когато стигна до мястото, ладията тъкмо бе готова за отплаване и в нея стоеше същият лодкар, който някога бе превел младия самана на отвъдния бряг. Сидхарта веднага го позна, макар и той да бе твърде остарял.

— Ще ме прехвърлиш ли оттатък? — попита.

Лодкарят, който бе твърде учуден, че такъв благородник ходи сам и пешком, го взе на ладията и я оттласна от брега.

— Хубав е животът, който си си избрал — продума гостът. — Трябва да е много хубаво да живееш всеки ден край тази река и да пътуваш по нея.

Гребецът отвърна с: усмивка:

— Хубаво е, господине, така е, както ти казваш. Но нима всеки живот и всяка работа не са хубави?

— Сигурно е така. Ала все пак ти завиждам за твоята работа.

— Ах, скоро ще престанеш да я намираш толкова хубава. Тя не е за господа със скъпи дрехи.

Сидхарта се разсмя.

— Днес вече дрехите ми станаха причина да бъда оглеждан с недоверие. Не би ли искал, лодкарю, да приемеш от мен тези дрехи, които са ми омръзнали? Защото трябва да ти кажа, че нямам пари да ти платя.

— Господинът се шегува — засмя се лодкарят.

— Не се шегувам, приятелю. Виж какво, веднъж вече си ме превозвал даром през тази река с ладията си. Стори го и днес, този път срещу дрехите ми.

— Нима господинът иска да продължи пътя си без дрехи?

— Ах, най-много би ми се искало изобщо да не продължавам пътя си! Най-много би ми се искало да ми дадеш една стара препаска и да ме задържиш при себе си като помощник, дори като чирак, защото първо трябва да се науча как да се оправям с ладията.

Лодкарят измери чужденеца с дълъг, изпитателен поглед.

— Сега вече те познах — рече накрая той. — Някога ти преспа в колибата ми, отдавна, трябва да е било преди повече от двадесет години, после те превозих през реката и се сбогувахме като добри приятели. Не беше ли самана? Вече не мога да си спомня името ги.

— Казвам се Сидхарта и наистина бях самана, когато ме видя последния път.

— Е, добре си дошъл, Сидхарта. Името ми е Васудева. Надявам се, че и днес ще бъдеш мой гост, ще преспиш в колибата ми и ще ми разкажеш откъде идваш и защо красивите дрехи така са ти омръзнали.

Бяха стигнали до средата на реката и Васудева хвана по-здраво веслото, за да преодолее насрещното течение. Работеше спокойно, с яки ръце, вперил поглед в носа на лодката. Сидхарта седеше и го наблюдаваше, и си спомняше как някога, през последния ден от саманството му, бе почувствал в сърцето си обич към този човек. Прие с благодарност поканата на Васудева. Когато стигнаха до брега, му помогна да привърже ладията за коловете, после лодкарят го покани да влезе в колибата, предложи му хляб и вода, а Сидхарта яде с охота, с охота яде той и от манговите плодове, които му предложи Васудева.

После — слънцето клонеше вече към залез — те седнаха на един повален ствол на брега и Сидхарта разказа на лодкаря за произхода си и за своя живот, такъв, какъвто го бе видял пред очите си днес, в онзи час на безкрайно отчаяние. Разказът му продължи до късно през нощта.

Васудева го слушаше с голямо внимание. Смълчан, попиваше в себе си всичко, произход и детство, всички учения, всички търсения, всички радости, всички неволи. Това бе една от най-големите добродетели на лодкаря: малцина умееха да слушат като него. Без да изрече дори една дума, онзи, който говореше с него, чувстваше как Васудева поглъща думите му безмълвно, открито, с очакване, как не пропуска ни една, не чака ни една с нетърпение, не ги посреща ни с похвали, ни с укор, а само слуша. Сидхарта чувстваше какво щастие е да се изповядваш на такъв слушател, да потапяш в сърцето му своя собствен живот, собственото си търсене, собственото си страдание.

Ала към края на разказа, когато Сидхарта заговори за дървото над реката, за дълбокото си падение, за свещеното слово ОМ и за това, че след съня си изпитал такава любов към реката, лодкарят се заслуша с удвоено внимание, всецяло и напълно прехласнат, със затворени очи.

Когато обаче Сидхарта млъкна и задълго настъпи тишина, Васудева рече:

— Така е, както си го мислех. Реката ти е проговорила. Тя е и твоя приятелка, говори и на теб. Това е добре, това е много добре. Остани при мен, Сидхарта, приятелю мой. Някога имах жена, одърът й беше редом с моя, но тя умря отдавна и аз дълго живях сам. Живей сега ти с мен, и за двама ни има място и храна.

— Благодаря ти — каза Сидхарта, — благодаря ти и приемам поканата ти. Благодаря ти и за това, Васудева, че така добре ме слушаше! Рядко се срещат хора, които умеят да слушат, а аз не съм срещал ни един, който да слуша така, както умееш ти. Ще се уча от теб и на това.

— Ще се учиш — рече Васудева, — ала не от мен. Реката ме е научила да слушам, ти също ще се научиш от нея. Реката знае всичко, от нея може да се научи всичко. Ето, вече си научил от водата, че е добре да се стремиш надолу, да падаш, да търсиш дълбините. Богатият и благороден Сидхарта ще чиракува като гребец, ученият брамин Сидхарта ще стане лодкар. Това също е казано от реката. Ще научиш от нея и останалото.

След като дълго мълчаха, най-после Сидхарта рече:

— Какво е останалото, Васудева?

Васудева се надигна.

— Вече е късно — каза той, — хайде да спим. Не мога да ти кажа „останалото“, о, приятелю. Ще го научиш, а може би и вече го знаеш. Разбери, аз не съм от учените, не умея да говоря и разсъждавам като тях. Умея само да слушам и да бъда смирен, инак не съм научил нищо. Ако можех да го изрека и да го проповядвам, щях да бъда навярно мъдрец, но сега съм само лодкар и моят дълг е да превозвам хора през тази река. Превозил съм много хора, хиляди, и за всички тях реката ми не е била нищо друго освен пречка по пътя им. Бяха тръгнали за пари и сделки, отиваха на сватби, на поклонения и реката все се изпречваше на пътя им, а лодкарят бе този, който бързо трябваше да ги прехвърли през нея. Но за неколцина сред тези хиляди, бяха не повече от четирима или петима, реката престана да бъде пречка, те чуха гласа й, вслушаха се в нея и тя стана за тях толкова свята, колкото е и за мен. Нека сега се отдадем на покой, Сидхарта.

Остана Сидхарта при лодкаря и се научи да управлява ладията, а когато нямаше работа, се трудеше заедно с Васудева в оризовата нива, събираше дърва, береше плодовете на банановите дървета. Научи се да дяла весла, научи се да поправя лодката, да плете кошници и всичко, което научеше, го радваше, а дните и месеците отлитаха бързо. Ала повече от това, което можеше да го научи Васудева, го учеше реката. От нея се учеше непрестанно. Учеше се преди всичко на умението да слуша с притихнало сърце, с очакваща, разкрита душа, без страст, без желание, без преценка, без мнение.

С Васудева живееха в сговор и сегиз-тогиз разменяха помежду си думи, малко на брой, но дълго обмисляни думи. Васудева не бе приятел на думите, на Сидхарта рядко се удаваше да го подтикне към разговор.

— Научи ли и теб реката — попита го веднъж той — на онова тайнствено нещо: че времето не съществува?

Усмивка озари лицето на Васудева.

— Да, Сидхарта — рече той. — Това искаш да кажеш, нали: че реката навсякъде е една и съща, при извора и при устието си, при водопада, на брода, във водовъртежа, в морето, в планината, навсякъде, по едно и също време, и че за нея съществува само настоящето, а не сянката, наречена минало, нито пък сянката, наречена бъдеще.

— Това е — каза Сидхарта. — И когато го научих, аз се взрях в живота си и видях, че той също е река, в която момчето Сидхарта бе разделено от мъжа Сидхарта и от стареца Сидхарта само чрез някакви сенки, не чрез нещо истинско. Предишните раждания на Сидхарта също не бяха минало, нито пък неговата смърт и завръщането му при Брахман — бъдеще. Нищо не е имало, нищо няма да има; всичко е, всичко съществува в настоящето.

Сидхарта говореше пламенно, дълбоко го бе ощастливило това прозрение. О, нима всички страдания не бяха време, нима всички мъки и страхове не бяха време, нима цялата тежест, цялата враждебност на света не изчезваха, не биваха превъзмогвани, когато се превъзмогнеше и времето, когато времето можеше да изчезне поне в мислите ти? Пламенно говореше Сидхарта и Васудева се усмихна с озарено лице и кимна в знак на одобрение, кимна мълчаливо, поглади с ръка рамото на Сидхарта и отново се захвана с работата си.

А друг един път, когато реката тъкмо бе придошла от дъждовете и могъщо бучеше, Сидхарта рече:

— Много гласове има реката, твърде много гласове, нали, приятелю? Не долавяш ли в нея гласа на крал, на воин, на бик, на нощна птица, на родилка, на стенещ човек и още хиляди други гласове?

— Така е — кимна Васудева, — гласовете на всички създания се сливат в нейния глас.

— А знаеш ли — продължи Сидхарта — какво слово изрича, когато успееш да чуеш всичките й десетки хиляди гласове едновременно?

Лицето на Васудева се усмихна щастливо, той се приведе към Сидхарта и прошепна в ухото му свещеното слово ОМ. То беше същото, което бе чул и Сидхарта.

И малко по малко усмивката му все повече заприличваше на усмивката на лодкаря, тя стана почти също така лъчиста, почти също така просияна от щастие, също така просветнала от хиляди малки бръчици, също така детинска, също така старческа. Когато видеха двамата лодкари, много пътници ги смятаха за братя. Двамата често присядаха на поваления ствол на брега, мълчаха и се вслушваха във водата, която за тях не беше вода, а глас на живота, глас на това, което съществуваше, на това, което вечно се раждаше. Понякога се случваше, докато слушат реката, двамата да мислят за едни и същи неща, за някой скорошен разговор, за някой от пътниците им, развълнувал ги с лицето или със съдбата си, за смъртта, за детството си и да се поглеждат в един и същ миг, когато реката им кажеше нещо — обладани от една и съща мисъл, ощастливени от един и същ отговор на един и същ въпрос.

От ладията и от двамата лодкари се излъчваше нещо, което някои от пътниците долавяха. От време на време се случваше някой пътник, след като се взреше в лицето на единия от тях, да започне да разказва за живота си, да споделя мъките си, да говори за сполетелите го злини, да търси утеха и съвет. От време на време се случваше някой да ги помоли за позволението им да пренощува при тях, за да слуша и той реката. Случваше се също да ги навестят любопитни, които бяха чували, че край тази река живеят двама мъдреци — или магьосници, или светци. Любопитните задаваха много въпроси, но не получаваха отговор; те не намираха нито магьосници, нито мъдреци, а само двама приветливи застарели мъже, които сякаш бяха неми, а донякъде и чудати, и вдетинени. Така любопитните се смееха и се забавляваха с глупостта и лековерието на народа, който пръска такива нелепи слухове.

Годините отминаваха и никой не ги броеше. Един ден пристигнаха монаси странници, последователи на Гаутама, на Буда, които помолиха да бъдат закарани до отсрещния бряг, и от тях лодкарите узнаха, че трябвало по най-бързия начин да се върнат при великия си учител, тъй като се бил пръснал слух, че Възвишения е на смъртно легло и не след дълго ще умре за последен път като човек и ще намери вечен мир. Не мина много време и дойдоха други монаси, след тях още, и както монасите, така и повечето от останалите пътници и странници говореха единствено за Гаутама и за близката му смърт. И както за военен поход или за коронясването на някой крал хората се стичат отвсякъде, от всички страни и се събират на групи подобно мравките, така и те, привличани сякаш от някаква магия, се стичаха натам, където великият Буда очакваше смъртта си, където щеше да се случи невероятното, и този велик, съвършен човек, стар колкото света, щеше да се пресели във великолепието.

През тези дни Сидхарта мисли много за умиращия мъдрец, за великия учител, чийто глас бе сепнал цели народи и бе събудил от сън стотици хиляди хора, чийто глас сам той бе чул някога, чийто свят лик сам бе гледал някога със страхопочитание. Мислеше си за него с ведрина, виждаше пред очите си пътя му към съвършенството и с усмивка си спомняше за думите, които някога като младеж бе отправил към него, към Възвишения. Струваше му се, че това са били горделиви и наперени думи, и той си спомняше за тях с насмешка. Отдавна вече не се чувстваше чужд на Гаутама, макар да не бе могъл да приеме неговото учение. Не, човек, който търси истински, който истински желае да намери нещо, не би могъл да приеме каквото и да било учение. Но този, който го намереше, би могъл да се съгласи с всяко учение, с всеки път, с всяка цел, вече нищо не можеше да го раздели от хилядите други, които живееха във вечността, които дишаха божественото.

През един от тези дни сред многото странници, отправили се на път към Буда, се намери и Камала, някогашната прекрасна блудница. Тя отдавна се бе отдръпнала от по-раншния си живот, бе подарила градината си на монасите на Гаутама, бе се приобщила към учението и днес се числеше към другарките и благодетелките на странниците. Когато и до нея стигна слухът за близката смърт на Гаутама, тя също се отправи пешком на път заедно със сина си, невръстния Сидхарта, облечена в най-проста дреха. Поеха покрай реката; детето обаче скоро се измори, искаше да се връщат, искаше да си почиват, искаше да яде, стана непослушно и плачливо. Камала често трябваше да спира, за да може синът й да си почине, той бе свикнал да й налага волята си и тя трябваше да го храни, да го утешава, да му се кара. Детето не можеше да разбере защо е тръгнало заедно с майка си на това мъчително и тъжно странстване към непознато място, при чужд човек, който бил свят и когото чакали да умре. Нека си умира, какво го засяга това?

Странниците вече не бяха далеч от пристана на Васудева, когато малкият Сидхарта отново накара майка си да починат. Самата Камала също бе изморена и докато момченцето захапа един банан, тя приседна на земята, затвори за кратко очи да се отмори. Ала изведнъж изпищя пронизително, детето погледна уплашено и видя пребледнялото й от ужас лице, а изпод дрехата й изпълзя и се скри малка черна змия, която бе ухапала Камала.

Двамата хукнаха да търсят други хора по пътя, но когато бяха съвсем близо до пристана, Камала рухна на земята, без да може да направи нито крачка повече. Детето обаче нададе жален вопъл, започна да целува и прегръща майка си, която също подкрепи силните му викове за помощ, докато те стигнаха до слуха на Васудева, който се намираше на брега. Той бързо дойде при двамата, вдигна жената на ръце, занесе я в лодката, момчето притича редом с него и не след дълго те бяха в колибата, където Сидхарта тъкмо заставаше до огнището, за да накладе огън. Той вдигна очи и видя най-напред лицето на малкия, което му напомняше нещо, подсказваше му нещо забравено. После погледна към Камала, която тозчас позна, макар да лежеше в несвяст в ръцете на лодкаря, разбра, че лицето, което толкова силно му напомняше нещо, бе на неговия собствен син, и сърцето му силно се развълнува.

Промиха раната, но тя вече бе почерняла и тялото на Камала бе подпухнало, затова наляха в устата й лековито питие. Съзнанието й се върна, тя лежеше в колибата върху одъра на Сидхарта, а над нея се бе надвесил самият Сидхарта, който някога толкова много я бе любил. Струваше й се, че сънува, тя се взря с усмивка в лицето на своя приятел, после лека-полека разбра в какво положение се намира, спомни си за ухапването, повика с уплаха детето.

— То е при теб, бъди спокойна — каза Сидхарта.

Камала се вгледа в очите на Сидхарта. Тя говореше с натежал език, отровата я бе изнемощила.

— Остарял си, скъпи — каза тя, — посивял си. Но затова пък приличаш на младия самана, който някога дойде при мен в градината ми без дрехи и с прашни нозе. Приличаш на него много повече, отколкото когато напусна мен и Камасвами. Приличаш му по очите, Сидхарта. Ах, аз също остарях… можа ли изобщо да ме познаеш?

— Веднага те познах, Камала, скъпа — усмихна се Сидхарта.

Камала посочи момченцето си и рече:

— А него позна ли? Това е твоят син.

Очите й започнаха да блуждаят и се затвориха. Детето се разплака, Сидхарта го взе на коленете си, поглади косата му и както гледаше детското лице, изведнъж си припомни една стара браминска молитва, която бе учил отдавна, през ранното си детство. Започна да я казва бавно, с напевен глас, думите струяха към него откъм миналото, откъм детството. Гласът му успокои детето, то само изхлипваше от време на време, а накрая заспа. Сидхарта го положи на одъра на Васудева. Васудева бе застанал до огнището и вареше ориз. Сидхарта го погледна и той отвърна на погледа му с усмивка.

— Тя ще умре — тихо промълви Сидхарта.

Васудева кимна, приветливото му лице бе озарено от огъня в огнището.

Камала дойде още веднъж в съзнание. Болка разкривяваше лицето й, очите на Сидхарта прочетоха страданието по устата й, по пребледнелите й страни. Той прочете всичко това мълчешком, внимателно, търпеливо, вглъбен в нейното страдание. Камала го почувства, очите й потърсиха неговите. Погледна го и му каза:

— Сега виждам, че и очите ти са се променили. Станали са съвсем други. Но по какво познавам все още, че си Сидхарта? Това си ти и не си ти.

Сидхарта не отрони нито дума, очите му кротко гледаха в нейните.

— Нима си успял? — попита го тя. — Нима намери покой?

Той се усмихна и постави дланта си върху нейната.

— Виждам — каза тя, — виждам. И аз ще намеря покой.

— Ти си го намерила — прошепна Сидхарта.

Камала не сваляше поглед от очите му. Мислеше си, че бе тръгнала при Гаутама, за да види лика на един човек, достигнал съвършенството, за да вдиша от неговия покой, а вместо това бе намерила Сидхарта и това пак беше хубаво, толкова хубаво, колкото и ако бе видяла Възвишения. Искаше й се да му го каже, ала езикът вече отказваше да я слуша. Гледаше го безмълвна и той видя как животът гасне в очите й. Когато последната болка изпълни погледа й и той угасна, когато по снагата й мина последна тръпка, пръстите му затвориха клепките й.

Дълго седя така, без да снема поглед от лицето й, заспало вечен сън. Дълго гледа устата й, състарената й морна уста със сбръчкани устни, и си припомни, че някога, през пролетта на годините си, бе сравнил тази уста с току-що разкъсана смокиня. Дълго седя втренчен в бледото лице, в уморените бръчки, изпълваше се с тази гледка, виждаше и собственото си лице да лежи така, пак тъй бяло, пак тъй угаснало, а наред с това виждаше своето и нейното лице млади, с алени устни, с пламтящи очи и чувството за настояще и едновременност, чувството за вечност го проникна изцяло. В този час изпитваше дълбоко, по-дълбоко откогато и да било ненакърнимостта на всеки живот, вечността на всеки миг.

Когато стана, Васудева му бе приготвил ориз. Но Сидхарта не вкуси от него. В обора, където държаха козата си, двамата старци си нагласиха постеля от слама и Васудева легна да спи. Сидхарта обаче излезе и прекара нощта седнал пред колибата, заслушан в реката, обтичан от миналото, докосван и обгръщан от всички периоди в живота си едновременно. Сегиз-тогиз се изправяше, отиваше до вратата на колибата и даваше ухо, за да разбере дали детето спи.

Рано сутринта, още преди слънцето да се появи, Васудева излезе от обора и дойде при приятеля си.

— Не си спа