Канадецът Никълс, помощник на Калагън, скучаеше в дъното на пустия бар, когато влезе шефът му. Калагън отиде до плота, взе си едно уиски и с чаша в ръка се обърна към Никълс:
— И какво искаше да каже нашият любим клиент Уинтър? Без съмнение, той мисли, че е в кофти положение.
— Той е в отчайващо кофти положение — отговори Никълс. — Вече му го казах. И го попитах как според него детективската ни фирма ще може да го измъкне от тази история.
— И що за история е това?
— Този тип, Чарлсуърт, бил убит по пътя между своята къща и къщата на Уинтър преди два дни. Полицията не спира да шари наоколо. Уинтър смята, че ще го арестуват. Но не знам какво си въобразява по въпроса за твоята помощ.
— Смяташ ли, че е ликвидирал Чарлсуърт?
Никълс отнесе двете празни чаши до бара, взе две пълни и се върна.
— Слушай, този тип Уинтър дължи цяла купчина пари на Чарлсуърт. Преди два дни Чарлсуърт подразбрал, че Уинтър има намерение да духне за Канада. Отишъл да го види и… така и не се върнал. Намерили го на пътя, на двадесетина метра от една телефонна кабина. Сигурно някой го е причакал зад будката.
— И мислиш, че този някой е бил Уинтър? — попита Калагън. — Твоите предположения обаче още не са доказателство.
— Съгласен съм — отвърна Никълс, — но има още нещо. Уинтър е женен. Слушаш ли ме? Зарязал е жена си преди шест месеца и оттогава тя не може да го понася. Мадамата живее на другия край на Уилям Ууд, на пет километра от Уинтър. Чактисваш ли? Та в деня, когато Чарлсуърт бил убит, тя позвънила на госпожа Чарлсуърт. На въпроса къде е мъжът й, госпожата отвърнала, че го няма и че ще се върне в седем без пет. Тогава госпожа Уинтър помолила да й позвъни веднага, щом се върне, защото става дума за нещо много важно. И оставила номера на телефона си. Слушаш ли ме?
— Ъхъ — отговори Калагън.
Никълс продължи:
— Чарлсуърт наистина се върнал в седем без пет. Позвънил на госпожа Уинтър и тя му рекла, че мъжът й ще духне за Канада, че ще я зареже, както и всички останали. Казала му също, че ако има намерение да предприема нещо, трябва да побърза. Накрая добавила, че изобщо Уинтър е опасен тип… Преди време й бил казал, че ако Чарлсуърт започне да го притиска, няма да му мигне окото да го… И това ли не е доказателство?
Калагън кимна.
— И полицията знае ли всичко това?
— Сигурно — отговори Никълс, — защото преди да излезе, Чарлсуърт разказал на жена си всичко, което госпожа Уинтър му наговорила.
— Не му се пише добро на нашия клиент.
Никълс кимна.
— А къде се е намирал Уинтър по време на убийството? — попита Калагън.
Никълс направи иронична гримаса.
— Твърди, че се е разхождал из игрището за голф.
— Не е много убедително, нали?
— Имах си хас — съгласи се Никълс и извади някакъв плик от джоба си. — Вътре са мушнати пет стотарки. От Уинтър. Каза, че е чувал за теб, бил си много опитен. Смята, че ще намериш начин да го измъкнеш.
Калагън пъхна плика в джоба си.
— Не бачкам за убийци, но кой знае, може да няма нищо общо.
— Абе може, но не съм сигурен. Има мотив. Има цяла купчина мотиви да очисти Чарлсуърт.
— Откъде Уинтър би могъл да знае, че Чарлсуърт е тръгнал към него? — попита Калагън.
— Не е трудно да разбере — рече Никълс. — Пътят между къщите на Чарлсуърт и Уинтър минава през открита местност, като заобикаля игрището за голф. Уинтър е могъл да наблюдава целия път и така да разбере къде отива оня, нали?
— Май си прав — каза Калагън, изпи чашата си и се изправи. — Ще отскоча да видя госпожа Уинтър. Къде живее?
— На пет километра оттук. Ето адреса й.
— А ти си поразходи задника из игрището за голф и виж не може ли да се разбере още нещо — каза Калагън. — Ще се видим тук довечера в седем.
* * *
Госпожа Уинтър сигурно беше красавица, но точно сега видът й бе за оплакване.
— Неудобно ми е, че ви притеснявам, госпожо Уинтър — каза Калагън. — Аз съм частен детектив и мъжът ви ме помоли да се заема със случая. Предполагам, че историята ви е позната?
Тя кимна утвърдително.
— Ще го арестуват ли?
— Сигурно — отвърна Калагън. — Но аз нямам основания да не си върша работата. Ще се опитам да разбера истината.
— Както желаете — каза тя. — Надявам се, че имате шансове.
Калагън се усмихна.
— Госпожо Уинтър, вие не обичате много-много мъжа си, нали?
— Че за какво да го обичам? Нямам никакви основания да го обичам, което, разбира се, не означава, че ще си умра от радост, ако го обвинят в убийство. Ако наистина не го е извършил, разбира се.
— Бихте ли ми разказали какво се случи в деня на убийството?
— Защо не, господин Калагън — отговори тя. — Както навярно знаете, мъжът ми дължеше доста пари на Чарлсуърт. На мен също. Ден преди убийството му позвъних и го попитах какво става с моята издръжка. Непоносимо грубо ми каза, че заминава за Канада, че най-после ще се отърве от мен и че повече няма да измъкна и цент от джоба му. Размислих и на другия ден позвъних на госпожа Чарлсуърт, помолих я да ме свърже с мъжа си. Оказа се, че той няма да се върне преди седем. Оставих телефонния си номер. В седем без пет Чарлсуърт ми позвъни. Казах му всичко, което знам, казах му, че мъжът ми се готви да заминава за Канада. При това съвсем скоро.
— Разбирам — рече Калагън. — И какво отговори Чарлсуърт?
— Каза, че ще иде да се види с мъжа ми, за да се разберат.
— Накрая сте го предупредили да бъде предпазлив. Имахте ли сериозни основания за това?
— Да, имах. Добре познавам мъжа си. По-рано бе споменавал, че ако Чарлсуърт му досажда, ще го убие.
— Струва ми се, че Чарлсуърт не е обърнал сериозно внимание на предупреждението ви.
— Така е. Каза, че мъжът ми блъфира.
— Ами това е — Калагън се изправи. — Благодаря ви, госпожо. Трябва да призная, че всичко това утежнява положението на съпруга ви. Доколкото подразбирам, никой друг не е имал нито причина, нито възможност да убие Чарлсуърт.
Тя погледна през прозореца.
— Предполагам, че не.
В гласа й се долови колебание.
— За какво си мислите, госпожо Уинтър? — попита Калагън. — Ако знаете още нещо, трябва да ми го кажете, дори да не обичате мъжа си. Разбирате ли ме?
Тя се усмихна.
— Единствено госпожа Чарлсуърт би могла да знае, че мъжът й е тръгнал да се види с моя мъж, не е ли така?
— А защо госпожа Чарлсуърт би искала да убие мъжа си?
Тя пак се усмихна и рече:
— Най-обикновената, предполагам. Може би сега вече разбрахте защо сме разделени с мъжа ми от шест месеца, господин Калагън? Може да съм казала нещо друго по телефона на господин Чарлсуърт? Може да е имал лични мотиви за обяснения с мъжа ми?
— Разбирам ви, госпожо Уинтър. Искате да кажете, че мъжът ви се готви да замине за Канада не сам? Че между него и госпожа Чарлсуърт има нещо?
— Нищо не искам да кажа, господин Калагън. Отговорих на всичките ви въпроси. Мога ли да ви бъда полезна с още нещо?
— Не, благодаря — рече Калагън. — Мисля, че това е всичко. Да!… Мога ли да ползвам телефона ви? Искам да позвъня в кантората си. Надявам се, че повече няма да ви безпокоя.
* * *
Беше седем, когато Калагън влезе в „Пикък Лин“. Главният инспектор Грингъл, изправен до бара, го видя и вдигна учудено вежди.
— Изненадан съм, че те виждам тук, Грингъл — каза Калагън.
— А аз не — отвърна с иронична усмивка инспекторът. — Разследвам кървава история, по петите съм на убиеца. А една птичка ми каза, че кантората на Калагън е решила да поеме защитата му в свои ръце.
— Според мен той се нуждае от здрава защита.
— Може и да си прав.
— Предчувствам, че моят клиент е номер едно в списъка на заподозрените — Калагън се усмихна приветливо.
— Надявам се, че нямаш друго мнение за случая.
— Винаги съм бил за реда и законността — каза твърдо Калагън, — но може да има някакъв детайл, който ти е убягнал. Предполагам, че си се виждал с госпожа Уинтър. — Грингъл кимна. — Имам усещането, че тя няма да бъде огорчена, ако обесят мъжа й, но дълбоко в душата си не вярва той да е убиецът.
— Какво искаш да кажеш? — попита инспекторът.
— Госпожа Уинтър мисли, че между мъжа й и госпожа Чарлсуърт има нещо. Това малко усложнява нещата, нали?
— Може би.
Калагън продължи:
— Когато госпожа Уинтър позвънила на Чарлсуърт, тя му казала не само за Канада, но и за нещо друго. Казала му е, предполагам, че жена му също може да замине. Нали разбираш?
Грингъл извади лулата си и започна да я пълни.
— Разбирам — каза той. — И след този разговор Чарлсуърт е трябвало да каже на жена си, че му предстои обяснение с Уинтър, че ще развали комбинацията им да напуснат страната със собствените му пари. И това сигурно не й се е харесало.
— Би могло и да е така, нали? — каза Калагън. — Чарлсуърт е убит до телефонна кабина, близо до кръстовище. С изстрел в гърба. Разбира се, това би могъл да стори Уинтър, който го е причаквал отзад. Но би могло също да е и госпожа Чарлсуърт, която е тръгнала подире му. Може би това обяснение между мъжа й и Уинтър не й е било съвсем по душа.
— Никога не знаеш как е било всъщност — обобщи Грингъл.
— Предполагам, няма да е нескромно да те попитам какво мислиш да правиш.
— Искам да поговоря с госпожа Чарлсуърт — отвърна Грингъл. — И съм сигурен, че ако ти предложа да ми правиш компания, няма да ми откажеш.
— С удоволствие приемам поканата — усмихнато рече Калагън.
* * *
Госпожа Чарлсуърт беше четиридесетгодишна жена — добре сресана и в елегантна дреха, привлекателна отвсякъде. Калагън я огледа с възхищение, но пръв заговори Грингъл:
— Принуден съм да ви обезпокоя, госпожо Чарлсуърт. Аз съм главен инспектор Грингъл и се занимавам с тази тъжна история. Бих искал да ви задам няколко въпроса.
— Седнете, господа — каза тя. — И питайте.
— Бих искал да ми разкажете подробно какво точно се случи в деня на убийството — продължи Грингъл.
— Добре, господа. Вечерта ми позвъни госпожа Уинтър, съпругата на Ричард Уинтър, който живее в имението в края на игрището за голф. Самата тя живее в Панстид, на около пет километра оттук. Искаше да говори с мъжа ми. Казах й, че той още не се е прибрал и попитах дали не мога да бъда полезна с нещо. Отвърна, че е необходимо да разговаря лично с него, че това било нещо много важно…
— Знаехте ли какво е то? — попита Грингъл.
— О, да! — възкликна тя. — Знаех, че Уинтър дължи на моя мъж солидна сума.
— Продължавайте, госпожо Чарлсуърт — подкани я Грингъл.
— Казах на госпожа Уинтър, че ще предам на мъжа ми да й позвъни веднага, щом се върне. Тя ми даде номера на своя телефон и аз го записах. Когато мъжът ми се върна, аз му предадох нейната молба. Той й позвъни, а аз се качих в стаята си. Скоро той дойде при мен и рече, че госпожа Уинтър го е известила за заминаването на мъжа й в Канада. Казала му, че ако иска да си получи парите обратно, трябва да побърза. Предупредила го също, че Уинтър е опасен човек и трябва да вземе предпазни мерки.
— И как вашият съпруг погледна на това предупреждение?
— Не го прие като сериозно. Знаел, че Уинтър се опитва да плаши хората. Каза, че отива при него и излезе.
— А вие? Какво направихте вие, госпожо Чарлсуърт? — попита Грингъл. — Случайно да сте тръгнали след него?
— Не, останах сама. Защо?
— Ще задам въпрос, който вероятно ще ви бъде неприятен, госпожо — продължи Грингъл. — Нека веднага след това го забравим. Но напълно ли сте сигурна, че ви е предаден целият разговор между съпруга ви и госпожа Уинтър?
Тя го погледна изненадано и проговори с променен глас:
— Не разбирам за какво намеквате.
— Ще поясня. Сигурна ли сте, че вашият съпруг не е споменал пред вас предположението на госпожа Уинтър, че не е изключено вие да заминете заедно с господин Уинтър?
Госпожа Чарлсуърт се изправи — съвършеният образ на оскърбената невинност. Калагън си помисли, че от нея става великолепна актриса.
— Това, което намеквате, е пълна нелепост.
— Не исках да ви оскърбявам, госпожо Чарлсуърт — каза Грингъл. — Бих желал да ви задам още два-три въпроса.
Калагън се изправи и рече:
— Грингъл, имам среща с Никълс в „Пикък“. Ако не възразяваш, ще отскоча дотам, а после ще мина да те взема.
— Дадено — отговори Грингъл. — Ще те чакам тук.
Калагън напусна стаята и постоя няколко минути в хола. Телефонът му напомни нещо. Той приближи до масичката и огледа бележника с изписани телефонни номера. После излезе… И без да бърза, тръгна към дома на Уинтър.
* * *
Никълс смучеше двойно уиски със сода в „Пикък“, когато Калагън се приближи до бара, запали цигара и каза:
— Нещо ново, Никълс?
— Имах си хас! Добре изчука петте стотарки от Уинтър.
— Какво толкова се е случило?
— Уинтър си има алиби. Никаква възможност да го разклатиш. Слушай, Чарлсуърт е бил ликвидиран около седем и десет. Тъй. Уинтър твърди, че по това време се е разхождал на игрището за голф.
— Имам добра памет — отвърна Калагън.
Никълс се усмихна доволно.
— Номерът е там, че всичко това е истина. Един тип, който се грижи за игрището, точно в този момент е косил ливадата. В седем и пет той е видял Уинтър да се размотава по игрището, минал бил на десетина метра от него. Уинтър не може за пет минути да отиде до лобното място на Чарлсуърт. Това го изважда от играта.
— Прекрасно. Но не ме изненадва.
— Какво, дявол да го вземе, искаш да кажеш с това „но не ме изненадва“?
Калагън взе шапката си.
— Тръгвай с мен и ще разбереш.
* * *
Красива прислужница придружи Калагън и Никълс в гостната на Чарлсуърт. Грингъл мъдруваше над записките си.
— Струва ми се, че мога да ти спестя работата, Грингъл — каза Калагън. — Уинтър не е убивал Чарлсуърт.
— Как така?! — изненада се Грингъл.
— Има си алиби, твърдо алиби. Градинарят на игрището го е видял в седем и пет. Това го изважда от играта.
— Но това е абсурд! — възкликна госпожа Чарлсуърт. — Без съмнение той е убиецът на моя мъж.
— Не, не той го е убил — възрази Калагън. — Вашият съпруг, госпожо Чарлсуърт, е убит от госпожа Уинтър. Цялата работа е замислена от нея и мъжа й. Той е трябвало да замине за Канада с парите на вашия съпруг, а тя заедно с него. Фактът, че живеят разделено вече шест месеца, е част от комбинацията. Когато ви е позвънила по телефона, тя е знаела, че съпругът ви го няма.
— Как така? — попита Грингъл.
— Просто защото го е чакала в телефонната кабина на пътя — обясни Калагън. — И оттам е могла да следи дома ви. Тя е оставила телефонен номер на госпожа Чарлсуърт, помолила я е да предаде на мъжа си да й позвъни, щом се върне. Този номер е записан в бележника в хола, но това не е домашният номер на госпожа Уинтър. Това е номерът на кабината. Там тя е чакала Чарлсуърт да мине.
Грингъл подсвирна от изненада.
— Добре измислено — продължи Калагън. — Двамата са знаели, че Уинтър ще бъде заподозрян в убийството, затова са му изработили здраво алиби. Кой би заподозрял една жена?
Грингъл взе шапката си.
— Остава ми само да се срещна с госпожа Уинтър. Какъв късмет, че си надникнал в телефонния бележник, Калагън.
— Не там е номерът — каза Калагън. — Късметът беше в това, че когато днес отидох да се срещна с госпожа Уинтър, я помолих да ползвам телефона й. Така видях цифрите. И като никога ги запомних!
Тази история ми разказа много отдавна старият Мак, който живееше в колиба на баира — точно над нашата стара къща. Бил е миньор на астероидите по време на треската през трийсет и седма, а сега прекарваше по-голямата част от времето си в хранене на седемте си котки.
— Защо толкова много обичате котките, мистър Мак? — попитах го аз.
Старият миньор ме изгледа и се почеса по брадичката си.
— Защото те ми напомнят за моите малки любимци от Палас, които малко приличаха на котки — отвърна той. — Имаха почти същите глави и бяха най-умните домашни любимци, които човек е виждал. Сега обаче всички те са мъртви!
Почувствах съжаление и го изказах. Мак въздъхна тежко.
— Най-умните домашни любимци — повтори той. — Четириизмерните котки.
— Четириизмерни ли, мистър Мак? Но нали четвъртото измерение е времето? — Бях научил това миналата година.
— Значи си се пообразовал, а? — Той изчисти лулата си и бавно я напълни. — Разбира се, четвъртото измерение е времето. Тези котки бяха дълги около една стъпка, високи шест инча, дебели четири инча и се простираха някъде до средата на следващата седмица. Това са четири измерения, нали? Ако ги погалиш по главата, може би няма да замахат опашка по-рано от следващия ден. Някои от по-големите екземпляри не биха замахали дори преди по-следващия ден. Факт!
Не бях убеден, но не казах нищо.
— Те бяха също най-добрите малки пазачи сред всички създания. Трябваше да бъдат. Щом откриеха крадец или друг подозрителен субект, пищяха като луди. И ако видеха крадеца днес, пищяха вчера. Тъй че всеки път бяхме предупреждавани двайсет и четири часа по-рано.
Зяпнах от изненада.
— Честно ли?
— Честно. Искаш ли да знаеш как ги хранехме? Чакахме ги да заспят и тогава знаехме, че са заети с храносмилането си. Тези малки четириизмерни котки винаги смилаха храната точно три часа преди да я погълнат, защото стомасите им се намираха три часа назад във времето. Тъй че, когато отиваха да спят, бяхме свикнали да поглеждаме часовниците си и да ги храним точно след три часа. — Мак беше вече запалил лулата си и пуфкаше. — Все пак, веднъж допуснах грешка — тъжно поклати глава той. — Бедният малък четириизмерен котарак, Джо! Една сутрин отиде да спи в девет часа, а на мен ми се стори, че е осем. Естествено, занесох му храната в единайсет. След това го търсих навсякъде, но не можах да го открия.
— И какво се беше случило?
— Кой би очаквал, че вътрешностите на някоя четириизмерна котка биха могли да се справят със своята закуска само два часа след като са смлели храната. Накрая го намерих в сандъчето за инструменти — беше се довлякъл там час по-рано и бе умрял от лошо храносмилане. Бедният малък приятел! След този случай винаги навивах будилника, за да не повторя тази грешка.
Настъпи кратко траурно мълчание, след което продължих шепнешком:
— Казахте, че са измрели всички. По тази причина ли?
— Не — Мак тъжно поклати глава. — Прихванаха хрема от нас, хората, и измряха седмица преди да я прихванат. Бяха твърде много, но година след пристигането ни на Палас останаха само десетина. Неприятното, малки приятелю, беше, че когато умираха, се разпадаха на части и бързо изгниваха. Особено малкият четириизмерен трансформатор, който им бе в мозъка и поради който се държаха по този начин. Всичко това ни струваше милиони долари.
— Защо, мистър Мак?
— Ще ти кажа… Някои учени на Земята разбраха за нашите малки котки и ни съобщиха, че всички ще измрат, преди да осъществим следващата връзка. Затова ни предложиха по един милион долара за всяка добре запазена четириизмерна котка.
— И какво стана после, мистър Мак?
— Направихме всичко възможно, но котките не издържаха. След смъртта си не бяха в добро състояние и трябваше да ги заравяме. Опитахме се да ги сложим в лед, но така се запазваха само отвън. Вътрешностите ставаха на каша, а учените искаха точно тях. Естествено, ние бяхме готови да направим всичко, защото всяка от тях ни струваше по един милион долара. Един от нас реши, че ако поставим четириизмерната котка в гореща вода, водата ще се просмуче в нея, когато наближи да умира. А след като умре, ще можем така да замразим водата, че да се превърнат в масивен къс лед.
Долната ми челюст увисна.
— Помогна ли това?
— Опитвахме многократно, синко, но не можехме да замразим водата достатъчно бързо. Докато я превърнем цялата в лед, четириизмерният трансформатор в мозъка се разлагаше. Замразявахме водата все по-бързо, но все без ефект. Накрая остана само една четириизмерна котка, която също даваше признаци, че скоро ще мре. Бяхме отчаяни. И тогава един от колегите се сети нещо. Той измисли сложен уред, който щеше да замрази цялата вода за част от секундата. Взехме последния малък любимец, потопихме го в гореща вода и го окачихме в машината. Той ни погледна някак странно, издаде жален звук и издъхна. Натиснахме бутона и го заледихме в масивен блок за около четвърт секунда — Мак отново въздъхна тежко. — Но напразно. Четириизмерната котка се развали отвътре за петнайсет минути и загубихме последния милион.
Аз затаих дъх.
— Но, мистър Мак, вие току-що казахте, че сте я заледили за четвърт секунда. Тя не е имала време да се развали.
— Точно така, малки приятелю — каза унило Мак. — Направихме го дяволски бързо. Четириизмерната котка не се запази, защото замразихме горещата вода толкова дяволски бързо, че ледът остана все още топъл.
Онова утро на първия ден след кацането отидох на закуска твърде рано, но Сандърс вече ме чакаше на терасата. Стоеше самотен, загледан в забулилата планината мъгла. Приближих и тихичко го поздравих. Без да се извърне, той рече:
— Красиво е, нали?
Беше невероятно красиво. Мъглата се кълбеше само на няколко фута под терасата, а призрачните й вълни се разбиваха в замъка на Сандърс. Плътното бяло покривало се разпростираше от хоризонт до хоризонт и напълно скриваше от погледите ни повърхността на планетата. Само на север се извисяваше върхът на Червеният призрак, сякаш пронизал небето с кинжал от червен камък. И толкова — останалото се беше притаило под тежката мъгла.
Ние обаче бяхме над нея. Сандърс бе построил хотела си на най-високата скала и ние, неговите гости, като че ли плувахме в неспокоен бял океан — съвсем сами, на летящ остров, сред безкрайни облаци.
„Облачният замък“ — така Сандърс беше нарекъл хотела си. И не беше трудно да се разбере защо.
— Тук винаги ли е толкова красиво? — попитах Сандърс.
— При всеки мистфал — отговори той и се извърна.
Дебеланкото с румено лице и мечтателна полуусмивка, каквато рядко ще видиш у този тип хора, посочи с ръка на изток. Там издигащото се над мъглата слънце на Призрачен свят се разливаше по утринното небе в алено-оранжево утро.
— Слънцето — рече той. — Когато се вдигне, топлината му прогонва мъглата обратно в долините. Така то си възвръща планините, завладени от нея през нощта. Мъглата се снишава и върховете се появяват един подир друг. По пладне цялата тази верига ще се вижда на много мили наоколо. На Земята, пък и никъде другаде, няма нищо подобно. А при залез всичко ще се повтори, но в обратен ред. Непременно погледайте днес мистрайза.
Седнахме на една от масите и, когато столовете подадоха сигнал за присъствието на клиенти, към нас се приближи лъскав робот сервитьор.
— Това е война — продължи Сандърс, без да обръща внимание на робота. — Вечна война между слънцето и мъглата. За мъглата винаги остава най-доброто: долините, равнините, крайбрежията. За слънцето — единствено високите върхове, при това само денем.
Поръчахме кафе — току-що сварено, ароматично. Сандърс не използваше никакви синтетични продукти и разни сурогати.
— Вие май обичате тези места — казах.
— Че защо не? — усмихна се Сандърс. — В „Облачният замък“ има всичко: добра храна, развлечения, хазарт и другите там удоволствия от родния свят. Но в добавка — и тази планета. Тъй че аз предлагам най-хубавото от двата свята.
— Така е. Но повечето хора не го разбират. Никой не пристига на Призрачен свят заради хазартните игри или добрата храна.
Сандърс кимна в знак на съгласие и рече:
— Понякога идват ловци. Гонят скални котки и ливадни дяволи. Сегиз-тогиз някой прелита да се помотае из руините.
— Това са по-скоро изключения — отвърнах. — Като правило гостите ви идват поради една-единствена причина.
— Така е — съгласи се Сандърс и пак се усмихна. — Заради призраците.
— Призраците — откликнах като ехо.
Роботът ни сервира кафето. Нямаше нищо общо с онзи синтетичен боклук, който поднасяха в космолета. За пръв път от няколко седмици насам се почувствах ободрен. Сандърс отпиваше на малки глътки, гледайки ме изпитателно над ръба на чашата.
— И вие ли дойдохте заради призраците?
— Разбира се. Моите читатели не се интересуват много-много от природни красоти. Дубовски и хората му дойдоха да ловят призраци, а аз трябва да пиша за тях.
Сандърс искаше да каже нещо, но му попречи нечий твърд и силен глас:
— Ако тук изобщо има призраци!
Обърнахме се към вратата. Там, примижал от светлината, стърчеше доктор Чарлз Дубовски, шефът на научната експедиция. Бог знае как този път беше без свитата си от асистенти, които неотлъчно го съпровождаха. Дубовски се приближи до нашата маса, дръпна стол и седна. Сандърс го погледна с нескрито раздразнение.
— А защо мислите, че няма?
— Просто ми се струва, че доказателствата за съществуването им не са достатъчни. Но вие не се притеснявайте, никога не позволявам на чувствата да влияят върху работата. Преди всичко ме интересува истината и експедицията ми ще направи най-обективното проучване. Ако вашите призраци съществуват, аз ще ги открия.
— Или те ще ви открият — рече Сандърс мрачно. — Което може би няма да бъде приятна изненада.
Дубовски се разсмя.
— Настина, Сандърс, живеете в замък, но чак пък толкова много мелодраматизъм!
— Напразно се смеете, докторе. Сигурно знаете, че те вече са убивали хора.
— Доказателства за това няма — каза Дубовски. — Както няма и доказателства за съществуването на самите призраци. Но точно затова и дойдохме. Да докажем. Или да опровергаем…
С Дубовски си поръчахме шницел от скална котка и цяла кошничка кифлички. Сандърс, отдавайки дължимото на земните продукти, които бяхме донесли предната вечер, си поръча огромно парче шунка и омлет от половин дузина яйца.
— Не трябва да се гледа на призраците толкова лекомислено — каза Сандърс. — Доказателства има. Много доказателства. Двадесет и два смъртни случая откак откриха тази планета. И повече от десетина показания на очевидци.
— Така е — съгласи се Дубовски. — Но аз не бих ги нарекъл истински доказателства. Трагедии с хора? Да. Но в повечето случаи те са изчезвали. Кой е паднал в пропаст, кой е изяден от скална котка и тъй нататък. Как ще намериш телата им в тази мъгла? На Земята дневно пропадат много повече хора, но никой не съчинява излишни версии. Тук всеки път, щом някой изчезне, веднага започват приказки — виновни пак са призраците! Но моля ви, за мен това не са доказателства.
— Но тела все пак са намирани, докторе — спокойно отбеляза Сандърс. — Разкъсани на парчета. Какви ти тук грешки при катеренето или скални котки…
Реших, че е дошъл и моят ред да кажа нещо.
— Доколкото знам, намерени са само четири тела.
Докато се готвех за експедицията, бях изчел внимателно всички сведения за призраците.
— Да речем — намръщи се Сандърс. — Но четири случая са напълно убедително доказателство! Да вземем първия случай, експедицията на Грегор. Той и досега няма разумно обяснение…
Кимнах. Грегор бил капитан на космолета, открил Призрачен свят преди почти седемдесет и пет години. Кацнал на някаква крайбрежна равнина и изпратил няколко групи да огледат околностите. Всяка група била от по двама добре въоръжени мъже. Но една от групите се върнала в половин състав, а оцелелият бил на границата на истерията. Изгубили се в мъглата, чул се сърцераздирателен вик и, когато намерил приятеля си, онзи бил мъртъв. А над тялото му било надвесено някакво същество — приличало на човек, висок около два метра и половина, но някак размазан, призрачен. Когато землянинът стрелял, зарядът на бластера минал през странното същество, без да му причини вреда, след което то леко потръпнало и се разтворило в мъглата.
Когато Грегор се върнал на Земята, случката предизвикала истинска сензация. Изпратили още една експедиция, но без резултат. Освен дето още един изчезнал безследно.
Така се родила легендата за живеещите в мъглата призраци. С годините само я доукрасявали с подробности. Сетне и други кораби посетили Призрачен свят, долетели колонисти — съвсем малко, при това повечето от тях след време напускали планетата. Пристигнал Пол Сандърс и построил „Облачният замък“, за да може публиката, дошла да види планетата на призраците, да живее в безопасност и комфорт.
Имало и други смъртни случаи, и други случаи на безследно изчезване, и мнозина уверено разказвали за скитащите в мъглата призраци. А след това някой открил руините — само няколко големи каменни блока, но явно останки от някогашен градеж. „Домът на призраците“, заразказвали хората…
— Историята с Грегор не доказва нищо — клатеше глава Дубовски. — Вие не по-лошо от мен знаете, че още никой не е проучвал планетата внимателно. Никой още не е огледал равнинните области, където е кацнал корабът на Грегор. Може би онзи от експедицията е бил убит от непознат звяр.
— А свидетелствата на другия? — попита Сандърс.
— Чиста истерия.
— Ами другите очевидци? Всички ли са били истерици?
— На Земята има хора — отсече Дубовски, — които твърдят, че са срещали върколаци или летящи чинии. Цялата причина е в мъглата. Без мъглата митът за призраците отдавна да беше се разсеял. Досега никой не е имал нито техниката, нито парите да изучи внимателно този феномен. Ние имаме и едното, и другото. Ще разплетем загадката докрай.
— Ако останете живи — подметна Сандърс. — Може би на призраците няма да им харесат вашите изследвания.
— Не ви разбирам, Сандърс — рече Дубовски. — Ако сте толкова сигурен, че съществуват, и ако тъй много се страхувате от тях, как живеете тук толкова години?
— „Облачният замък“ има много системи за защита. В рекламните проспекти всичко е описано подробно. Тук никой не е заплашен. Но най-важното е, че призраците никога не излизат от мъглата, а ние почти цял ден сме на слънце. Но долу, в низините, е съвсем друго.
— Дрън-дрън! Суеверия! Безпочвени фантазии. Не ми се иска да гадая, ще почакам резултатите. Ако има призраци, няма къде да се скрият.
— А какво е вашето мнение? — обърна се към мен Сандърс.
— Аз съм само един журналист — отвърнах предпазливо. — Дошъл съм тук да разкажа за експедицията. Нашите читатели се интересуват от темата. Нямам свое лично мнение за призраците. Или поне такова, което съм готов да отстоявам.
Сандърс млъкна и малко нервно се захвана със своя омлет. Дубовски заразказва за разни капани за призраци, планове за претърсване, разузнавателни сонди и сензори. Слушах и запаметявах подробностите за първата си статия. Сандърс също слушаше внимателно и по изражението на лицето му личеше, че цялата тази работа не му харесва.
Него ден не се случи нищо особено. По залез излязох на терасата да погледам мистрайза. Да, това наистина беше война. На мистфала видях как слънцето победи в първата от своите две всекидневни битки. Сега отново започваше сражение. Температурата на въздуха падаше и мъглите отново плъпваха нагоре. Белите им езици мълчаливо се издигаха от долините и обвиваха с призрачните си наметала острите планински върхове. Един след друг голите и проядени от ветровете върхове потъваха в белотата. Последен в клокочещия бял океан потъна Червеният призрак, върхът гигант, разположен северно от хотела. След това мъглата заля терасата и забули „Облачният замък“.
Влязох вътре. Сандърс ме чакаше до вратата, явно беше ме наблюдавал.
— Бяхте прав — рекох. — Наистина е много красиво!
— А Дубовски дори не си направи труда да погледне — въздъхна Сандърс.
— Сигурно е зает.
— Да, твърде зает. Елате.
В барчето на хотела бе тихо и почти тъмно — обстановка, която предразполага към приятен разговор и сериозни напитки. Колкото повече опознавах хотела, толкова повече ми допадаше Сандърс. Вкусовете ни съвпадаха прекрасно. Избрахме масичка в най-уединеното кътче и си поръчахме пиене, а разговорът потръгна от само себе си.
— Струва ми се, че присъствието на Дубовски не ви радва — казах, когато поставиха чашите пред нас. — Защо? Та сега хотелът ви е почти изцяло запълнен.
— Така е — Сандърс откъсна поглед от чашата и се усмихна. — Сега не е сезонът. Но плановете му не ми харесват.
— И вие се опитвате да го изплашите?
— Нима е толкова видимо? — усмивката на Сандърс се стопи.
Кимнах.
— Знаех си, че няма да се получи — рече той и замислено отпи. — Но бях длъжен да опитам.
— Защо?
— Защо ли? Защото Дубовски е готов да разруши този свят. Ако той и такива като него доведат намеренията си докрай, във Вселената няма да остане и една загадка.
— Той само се опитва да разгадае тайните на тази планета. Съществуват ли например призраци? Или руините… Кой е правил този градеж? Нима вие никога не сте искали да узнаете тези неща, Сандърс?
— Разбира се, бих искал — започна той, когато му донесоха нова чаша. — Всекиму би било интересно. Затова хората идват на Призрачен свят, затова посещават „Облачният замък“. Всеки дълбоко се надява да види призраците, да разгадае тайната им. Е, никой не успявал. И какво от това? Нали затова е мечта, романтика, тайна… Освен това, откъде да знаеш, може пък да ти излезе късмета. Може за миг да зърнеш призрак? Или каквото и да е, което да приемеш за призрак? Ще се върнеш вкъщи щастлив, защото си станал частица от легендата. Защото си се докоснал до едно късче от Мирозданието, на което хора като Дубовски още не са разкъсали воала на очарованието и мистерията. Дубовски! Кипвам, щом се сетя за него. Дошъл на лов за призраци! Кораб, наблъскан с апаратура, цяла армия лакеи, милиони държавна пара. Той ще постигне своето, ето от какво се страхувам…
С едно движение изпи чашата до дъно.
— После всичко ще рухне. Ще рухне! Разбирате ли, със своите електронни кутии той ще отговори на всички въпроси и за другите няма да остане нищо. Това е направо несправедливо!
Мълчаливо отпивах от коктейла си. Сандърс си поръча още. У мен неволно се породи подличко подозрение и не издържах.
— Ако Дубовски отговори на всички въпроси, тук повече няма да дойде никой. Ще останете без препитание, ще фалирате. Може би точно това ви измъчва?
Сандърс впи яростен поглед в мен, дори ми се стори, че е готов да ме удари.
— Мислех ви за друг. Вие видяхте мистфала, вие разбрахте. Или поне така ми се стори. Но очевидно съм сгрешил. Махайте се!
— Извинявайте, Сандърс. Но моята работа е да задавам неудобни въпроси.
Той изобщо не реагира и аз се отправих към вратата. Преди да изляза, се извърнах да погледна стопанина на „Облачният замък“ Стоеше като вдървен и разговаряше сам със себе си.
— Отговори! — в устата му това прозвуча като ругатня. — Вечно им трябват отговори. А не разбират, че въпросите са къде-къде по-красиво нещо…
Излязох и той остана сам. Сам със своята чаша.
* * *
И за участниците в експедицията, и за мен самия следващите няколко седмици бяха запълнени докрай. Дубовски, да си признаем честно, подходи сериозно — атаката на Призрачен свят бе прецизно планирана. Почна се с картографирането. Поради мъглите съществуващите карти на планетата не бяха особено точни. Дубовски изпрати на разузнаване цяла флотилия малки автоматични сонди — те пълзяха над белия океан и с чувствителни сензори опипваха скритите от мъглата тайни.
След това върху картите нанесоха всички сведения за срещи с призраци. Както се и очакваше, най-често призраците се бяха появявали в долините около хотела — единственото постоянно обиталище на хора. После Дубовски разположи своите капани по тези места. Други няколко бяха монтирани в отдалечените райони, включително и крайбрежната равнина, където за пръв път бе кацнал корабът на Грегор.
В действителност това не бяха никакви капани, а колони, наблъскани с всевъзможни сензори и записваща апаратура. За тях мъглата не бе никаква преграда и ако някакъв нещастен призрак се окажеше в радиуса им на действие, появата му би била веднага регистрирана. Накрая Дубовски и хората му се отправиха към мъгливите долини — всеки носеше раница със сензорни съоръжения. Групите имаха по-висока мобилност в сравнение с капаните, а уредите им бяха по-чувствителни от тези на сондите.
Аз също се включих в някои от тези походи. И се влюбих в „страховитите мъгливи гори на тайнствения Призрачен свят“, както ги описваха рекламните дипляни. Лично аз не видях нищо страховито, честна дума — просто една странна и дивна красота (за този, който може да я оцени). Тънки и много високи дървета с бяла кора и бледосиви листа. Висящи мъхове, спускащи се като гирлянди от високите клони. Лиани и ниски храсти, отрупани с виолетови плодове…
В свободното време пишех. Подготвих серия очерци върху историята на планетата, поукрасявайки ги с разкази за най-интересните срещи с призраци. След това направих серия портрети за участниците в експедицията, очерк за Сандърс и трудностите му при строежа на „Облачният замък“…
Писах много и почти изчерпах запаса от теми. Започна да ми остава свободно време и едва тогава се появи възможност истински да се наслаждавам на Призрачен свят. Пристрастих се към всекидневните походи из горите и с всеки изминат ден навлизах все по-навътре. Посетих руините, отидох до блатата да видя блатните гущери. Сприятелих се с група ловци и дори успях да прострелям скална котка.
През цялото време Сандърс не ни обръщаше никакво внимание. След нашия разговор в бара, да си призная, започнах да се притеснявам да не направи някоя глупост. Той не направи нищо подобно. Просто ходеше като пуяк и ни стрелкаше с гневни погледи.
След време отношението му към мен се промени. Вероятно заради моите разходки из гората — нищо не му убягваше от вниманието. И започна отново да разговаря с мен. Докато накрая отново ме покани в бара.
Изминаха два месеца откак експедицията работеше. На Призрачен свят настъпваше зимният период — въздухът около „Облачният замък“ стана студен и пронизващ. Беше привечер. С Дубовски седяхме на терасата, когато той неочаквано ме прекъсна:
— Тук е студено. Защо не влезем вътре?
— Е, не е чак толкова студено — възразих. — Пък и наближава залезът, най-красивата част от денонощието.
— Както искате — Дубовски повдигна рамене и се изправи. — Аз ще вляза вътре. Не искам да се простудя заради вашето желание да видите още един мистфал.
Той тръгна към изхода и точно тогава Сандърс скочи от съседната маса и се разпищя като ранена скална котка:
— Мистфалът! Представете си само — мистфалът! — и добави някакви несвързани ругатни.
Сандърс не бе толкова гневен, дори когато ме изгони от бара. Тресеше се от ярост, стискаше юмруци. Застанах между двамата. Дубовски се обърна към мен.
— Какво толкова… — започна той.
— Вървете си — прекъснах го аз. — Той ще ви убие.
— Но… какво му става? Не разбирам.
— Мистфалът идва сутрин — обясних. — При залез се казва мистрайз. А сега си тръгвайте!
— И заради тази дреболия той…
— Махайте се!
Дубовски поклати неразбиращо глава, но си тръгна. Сандърс престана да трепери, не откъсвайки очи от гърба на учения.
— Мистфалът! Вече два месеца е тук това копеле и още не е разбрало, че мистфалът се различава от мистрайза.
— Не си е направил труда да види нито едното, нито другото. Подобни неща не го интересуват. Не си струва да се вълнувате.
— Да, вероятно сте прав! — Въздишка. — Мистфалът… Дявол го взел! — Пауза. — Трябва да ударя едно. Ще се присъедините ли?
Настанихме се в същото тъмно ъгълче в бара, вероятно любимото място на Сандърс. Този път не спорихме, просто си бъбрехме за мистфала, за горите и руините. Припомнихме си и някои истории за призраците. Аз, разбира се, ги знаех, но Сандърс ги разказваше интересно.
След това започнах да прекарвам голяма част от времето си със Сандърс. Живеех със самочувствието, че вече познавам Призрачен свят, но истината се оказа съвсем различна. Сандърс ми показа няколко скрити кътчета на гората, които и до днес не мога да забравя. После ме заведе при блатата, там растат съвсем други дървета — махат с клони дори при пълно безветрие.
Три месеца след пристигането ми на Призрачен свят получих от моите шефове неочаквано нареждане: на планетата Ню Рефюдж, намираща се само на няколко звездни системи от Призрачен свят, бе избухнала гражданска война и аз трябваше да се захвана с новата тема. Сбогувах се със Сандърс, Дубовски и „Облачният замък“, поразходих се из мъгливите гори и си запазих място на един прелитащ наблизо кораб. Прекарах известно време на Ню Рефюдж и след шест месеца се озовах на Земята. Наближаваха избори и ме натовариха с политически поръчки. Но продължавах да следя всички вести от Призрачен свят. Както очаквах, Дубовски свика пресконференция и като най-виден спец по призраците бях командирован аз. Духнах с най-бързия възможен кораб.
Пристигнах седмица преди пресконференцията. Сандърс ме чакаше на космопорта. Усамотихме се на терасата и роботът сервитьор бързо донесе чашите ни.
— И как е? — запитах след обичайните любезности. — Знаете ли какво ще съобщи Дубовски?
— Предполагам — отвърна Сандърс мрачно. — Още преди месец прибра капаните и сондите, сега проверява на компютъра данните им. След вашето заминаване двама очевидци съобщиха за призраци. Само час по-късно Дубовски буквално с микроскоп проверяваше педя по педя местата. Мисля, че това ще обяви: „Моля, моля, никакви призраци!“.
— Може пък да не е чак толкова лошо. Грегор също не намери нищо.
— Сега е друго — рече Сандърс. — Грегор не използваше такава техника. Хората ще повярват на Дубовски, каквото и да каже.
Не бях чак толкова сигурен и исках да му го кажа, но точно в този миг се появи самият Дубовски. Сигурно му бяха съобщили, че съм пристигнал. С бързи крачки той се приближи, поздрави ме, седна на масата и ме заразпитва какво съм правил през всичките тези месеци. Аз също имах право на въпроси, нали?
— Засега нищо не мога да кажа — отвърна Дубовски. — Ще обявя резултатите на пресконференцията.
— Хайде, хайде — казах. — Аз писах за вашата експедиция, още когато никой не ви обръщаше внимание. Заслужил съм нещичко повече от другите, нали?
— Добре… — промърмори той след колебания. — Но не предавайте нищо предварително.
Съгласих се.
— Призраците. С тях всичко е ясно. Призраци просто няма. Мога да го докажа без сянка от съмнения — и се усмихна.
— Само защото не сте намерили нищо, така ли? Може просто да ви избягват? Ако призраците са разумни, може би са се сетили да се скрият? Или може би просто не могат да бъдат регистрирани с вашата апаратура?
— Признайте честно, вие самият не вярвате в никакви призраци — каза Дубовски. — Монтирахме на капаните всички възможни видове сензори. Ако имаше поне един, щяха да го регистрират. Монтирахме и на двете нови места, указани от Сандърс. Нищичко! Явно на „очевидците“ им се е привидяло.
— Но има загинали, има безследно изчезнали. Какво ще кажете за експедицията на Грегор и другите класически случаи?
Усмивката на Дубовски стана още по-широка.
— Аз, естествено, не мога да опровергая всички подобни предположения. Но нашите сонди и групите откриха четири скелета. Двама са загинали при скалите, върху костите на третия има следи от скална котка.
— А четвъртият?
— Убийство — спокойно отвърна Дубовски. — Тялото е заровено в плитък гроб, явно дело на човек. Гробът се е отмил, когато близката река е излязла от коритото си. Не се съмнявам, че ако потърсим достатъчно дълго, ще намерим и останалите тела. Няма нищо свръхестествено в смъртта на тези хора.
Сандърс вдигна поглед от чашата си.
— Грегор — припомни той. — Грегор и останалите класически случаи.
Усмивката на Дубовски стана иронична.
— А, да. Изследвахме съвсем внимателно този район. Както и предполагах, открихме наблизо селище на маймуноподобни същества. Силни животни, приличат на огромни бабуини с мръснобяла кожа. Между другото, не съвсем успешен клон на еволюцията. Намерихме едно стадо, но и те постепенно измират. Очевидно човекът на Грегор е видял точно тях. И здравата е преувеличил видяното.
Настъпи тежко мълчание. Сандърс го наруши като рече тихо:
— Само един въпрос. И защо е всичко това?
Усмивката на Дубовски се стопи.
— Вие нищо не сте разбрали, Сандърс. Заради истината. За да освободим планетата от невежеството и суеверията.
— Да освободите Призрачен свят? Нима беше поробена?
— Разбира се — отвърна Дубовски. — Поробена от тъпанарски митове. От страх. Сега вече планетата е свободна и отворена за хората. В края на краищата ще разкрием и тайната на руините — тогава няма да ни пречат никакви глупави легенди. Ще отворим Призрачен свят за колонизиране. Хората вече няма да се страхуват да идват. Ние победихме страха.
— Колония? Тук? — Сандърс повиши тон. — Нима ще прогоните мъглите с вентилатори? Колонисти вече идваха. И си отидоха. Няма почва, наоколо само планини — не става за фермерство. На стотици други планети има колонии, защо ви е още една? Защо да превърнем и Призрачен свят в копие на Земята?
Сандърс тъжно поклати глава, пресуши чашата и продължи:
— Не аз, а вие нищо не сте разбрали, доктор Дубовски. Не се самозалъгвайте, вие не освободихте Призрачен свят, вие я унищожихте. Откраднахте й призраците и оставихте една съвсем пуста планета.
Дубовски се разгорещи.
— Дори да не съм прав, това няма значение. Знания — ето какво е нужно на човека. Такива като вас от незапомнени времена спират прогреса. Но не успяват, както не успяхте и вие. На човека са необходими знания!
— Може — тихо отвърна Сандърс. — Но нима само знания? Съмнявам се. На човека му трябват още и тайни, и поезия, и романтика. Нужни са му загадки — да размишлява за тях и да се диви.
Сандърс се изправи.
— Този разговор е безсмислен. Както и цялата ви философия, Сандърс. В моята вселена няма място за неразгадани загадки.
— Тогава вие живеете в най-скучната вселена, докторе.
* * *
Както се разбра по-късно, Сандърс не беше съвсем прав — колонисти наистина дойдоха. Опитаха това и онова, накрая останаха само лозарите. Вирее прекрасно грозде и от него правят бяло вино с мек устойчив привкус. Разбира се, нарекоха го миствайн и напоследък аз се пристрастих към него. Вкусът му ми напомня за мистфалите и ми навява поетични настроения. Може би само на мен.
Но на практика туристи вече няма — в това Сандърс се оказа прав. Хората идваха тук заради призраците. Самият Сандърс също го няма. Беше твърде непрактичен, за да се захване с винарство. Предпочете до края да остане отшелник в „Облачният замък“. И досега не знам какво е станало с него, след като хотелът изгоря отвътре.
Иначе сградата на замъка си е на мястото. Видях я преди няколко години, когато на път за Ню Рефюдж спрях за малко на Призрачен свят. Но вече се руши. Да се поддържа в приличен вид излиза доста скъпо. След няколко години сигурно ще заприлича на старите руини.
Друго тук нищо не се е променило. Мъглата все тъй се вдига сутрин, а при залез отново се разстила. И голият връх Червеният призрак е все тъй красив, огрян от лъчите на утринното слънце. Горите все още ги има и все още по тях бродят скални котки. Само призраци вече няма.
Само призраци няма.
Морето се успокои едва на третия ден. Дори тези от пасажерите, които най-зле понасяха вълнението, се измъкнаха от каютите си и се настаниха на палубата. Увити в одеяла, те се излегнаха върху донесените от стюардите шезлонги под хилавите лъчи на януарското слънце.
Вечерта, след около половин ден хубаво време, пасажерите се почувстваха добре. В осем часа в столовата те се хранеха със самочувствието на хора, които почти не слизат от трансатлантическия кораб. Но по средата на вечерята корабът отново започна да се клати. В началото едва забележимо, но напълно достатъчно, за да се промени настроението в салона.
Холандският сос в чинията на господин Уилям Ботибол застрашително се насочваше вън от нея. Настана кратка паника, защото всеки от сътрапезниците се опитваше да хване чинията или чашата си. Госпожа Реншоу, седяща от дясно на комисаря, се вкопчи в ръката му.
— Пак ще прекараме тежка нощ — каза комисарят. — Излиза вятър и ще има силно вълнение.
Тонът му издаваше зле прикрито задоволство.
Един от стюардите се втурна да бърше разлятата вода. Въпреки всичко повечето от пасажерите продължаваха да се хранят. Останалите, между които и госпожа Реншоу, дискретно станаха и се запровираха между масите към вратата.
— Вижте — каза комисарят. — Тя си тръгва.
Той погледна одобрително тези, които бяха издържали. Те пък се почувстваха горди от себе си, защото това бе оценка на стар моряк.
Когато сервираха кафето, г-н Ботибол, който до този момент седеше замислен и сериозен, стана и седна на мястото на г-жа Реншоу, вдясно от комисаря. Наведе се към него и му прошепна на ухото:
— Извинете ме. Дали бих могъл да ви попитам нещо?
Ниският, пълен и червендалест комисар се обърна към него:
— Кажете за какво става въпрос.
— Ами, бих искал да знам — лицето му беше напрегнато — дали капитанът вече е направил своите изчисления за днешното… нали разбирате, за днешното наддаване[1]. Смятате ли, че ги е направил преди да се развали времето?
— Предполагам, че… да — отвърна комисарят, като се облегна на стола си.
— Според вас, кога ги е направил?
— Сигурно следобед, както винаги.
— А дали капитанът е знаел, че днес времето ще е лошо?
— Не мога да ви кажа — отвърна комисарят.
Той гледаше малките черни очички на своя събеседник, в които проблясваха лъчи на възбуда.
— Ако времето се задържи лошо, би трябвало човек да заложи на най-ниските цифри, нали така? Вие как мислите?
Гласът му ставаше все по-притеснен.
— Сигурно е така. Не смятам, че старият е предвидил чак толкова лошо време. Когато е правил изчисленията, времето беше хубаво.
Останалите на масата бяха замлъкнали, за да чуят какво се говори. Бяха се втренчили в комисаря като хора, заложили на конни надбягвания, които се опитват да дочуят нещо от думите на някой треньор.
— Ако имахте право да играете, на какво бихте заложили днес? — продължи господин Ботибол.
— Не познавам разстоянието. Нали никога не го обявяват преди наддаванията. А и не съм бил силен в предсказванията.
В този момент господин Ботибол стана от масата.
— Извинете ме — каза той и пое по люлеещия се под.
Когато излезе на палубата, вятърът го шибна през лицето. Препъна се и трябваше да се хване за парапета. Загледа се в побеснялото море.
— Отвратително време, нали? — подхвърли момчето от асансьора, което го чакаше да се върна обратно.
— Според вас намалихме ли скоростта заради времето? — попита господин Ботибол.
— О, господине, много я намалихме откак времето се развали. Ако не го бяхме направили, половината от пасажерите вече щяха да са паднали извън борда.
Долу в пушалнята всички вече говореха за наддаванията. Мъже и жени се бяха скупчили около масите. Господин Ботибол седна близо до водещия. Кръстоса ръце и крака с вид на човек, взел съдбоносно решение.
Размерът на наддаванията щеше да бъде някъде около 7000 долара. Поне беше така вече два дни, когато числата се продаваха около 300–400 долара. Тъй като корабът беше британски, играеше се в лири, но той като американец предпочиташе да пресмята в долари. Седем хиляди, та това бяха много пари… Щеше да помоли да му платят в банкноти от по сто долара. Още със слизането си от кораба щеше да купи един открит Линкълн. Щеше да се качи в него и да си отиде вкъщи, само заради удоволствието да види физиономията на Етел, когато види чисто новата бледозелена кола да спира пред къщата! Щеше да бъде страхотно…
— Дами и господа — изправи се водещият, — капитанът е изчислил разстоянието, което ще изминем до утре — 515 мили. Както винаги, ще предвидим по десет мили отгоре и отдолу, тоест ще играем от 505 до 525 мили. За тези, които смятат, че броят на изминалите мили ще бъде доста по-малък или доста по-голям, съобщавам, че ще има и залагания на „много повече“ или „много по-малко“. А сега ще извадя първата цифра — ето… 512 мили.
В залата настъпи мълчание. Пасажерите бяха неподвижни, втренчили поглед във водещия. Напрежението растеше заедно с облозите. Това не бе обикновена игра. Достатъчно бе да се видят физиономиите на останалите, когато някой наддаваше — те се усмихваха, но с леденостуден поглед.
510 мили бяха продадени за 110 лири. Следващите три или четири цифри достигнаха горе-долу същата сума. Тогава водещият обяви:
— А сега ще разиграем „много по-малко“. Залагайте!
Господин Ботибол се изправи. Бе решил да вземе думата едва след като останалите престанат да залагат. Щеше да стане и да обяви своята миза. В банката май че имаше някъде около 500 долара. Това правеше 200 лири… дори малко повече. Стойността нямаше да надхвърли тази сума.
— Както знаете — каза водещият, — под „много по-малко“ разбираме всички цифри под 505. Така че ако смятате, че корабът ще измине по-малко от 505 мили до утре на обед, залагайте.
Наддаванията стигнаха до 130 лири. Господин Ботибол не бе единственият, който бе преценил, че времето е лошо. Сто и четирийсет…, сто и петдесет. И спряха. Водещият повдигна чукчето:
— Сто и петдесет, първи път…
— Сто и шейсет — обяви г-н Ботибол.
Всички се обърнаха към него.
— Сто и седемдесет — вдигна някой.
— Сто и осемдесет — каза г-н Ботибол.
— Сто и деветдесет.
— Двеста — обяви г-н Ботибол.
Нищо на света не можеше да го спре.
Настана мълчание.
„Не мърдай — каза си той, — не мърдай и не вдигай поглед. Носи нещастие. Не дишай. Докато не дишаш, никой няма да вдига.“
Водещият бе плешив и по темето му вече бяха избили капчици пот.
— Първи път…
Господин Ботибол все още не дишаше.
— Втори път…
— Трети път!
И удари с чукчето. Господин Ботибол написа чек, подаде го на помощника на водещия и се облегна на стола си в очакване на края. Не искаше да си ляга, преди да пресметне горе-долу колко щеше да спечели.
Сумата стана известна едва след продажбата и на последния талон: около 2500 лири, тоест някъде малко над 6000 долара. 90% от които бяха за победителя, а 10% за компанията. Това правеше 5400 долара. Чудесно. Беше напълно достатъчно — щеше да купи този проклет Линкълн, дори щеше да му остане нещо. Щастлив, той се прибра в каютата.
Когато се събуди на следващия ден, остана няколко минути в леглото в очакване да чуе шума на бурята и да усети клатушкането на кораба. Но нито едното, нито другото. Скочи от леглото и погледна през люка. Господи! Морето бе като масло. Корабът се носеше с пълна пара, явно за да навакса загубеното. Обезкуражен, господин Ботибол седна на крайчеца на леглото. Бе изгубил всяка надежда.
— Господи — простена той, — какво ще правя сега?
А какво щеше да каже Етел? Никога нямаше да събере кураж и да й признае, че е заложил двегодишните им спестявания. А как щеше да скрие това от нея? Та нали трябваше да й каже да не подписва никакви чекове? А как ще плаща месечните вноски за телевизора и за Британската енциклопедия? Вече виждаше яростта и омразата в погледа на жена си.
— Господи, какво ще правя сега?
Не беше чак такъв глупак да си помисли, че все още има някакъв шанс. Единствено, ако корабът тръгне обратно. Само така можеше да спечели. Или пък да се разбере с капитана? Да му предложи 10%. Глупости — усмихна се той, но в този момент му дойде идеята. Като че ли го шибна през лицето. Скочи от леглото превъзбуден и застана отново до люка. Ами да — каза си той. — Защо не? Морето бе спокойно и нямаше да има никакви проблеми да издържи, докато го спасят. Като че ли си спомни, че някой го бе правил преди него, но какво пречеше и той да опита? Корабът трябваше да спре, да спуснат спасителната лодка, тя пък трябваше да измине поне половин миля и да го вземе. След това още половин, за да се върнат. Цял час — това значеше около трийсет мили. Напълно достатъчно. Но задължително някой трябваше да го види, че пада във водата. Освен това трябваше да е леко облечен, за да може лесно да плува. Разбира се, че трябваше да облече някакъв спортен екип — например като за тенис. Часовникът ще остави в каютата. Колко е часът? Девет и четвърт. Хайде, трябваше да бърза. Колкото по-рано, толкова по-добре. Нали всичко щеше да свърши на обед?
Когато се изкачи на палубата, бе едновременно уплашен и превъзбуден. С широкия си ханш и тесните рамене приличаше на бутилка. Белите му крака изглеждаха още по-бели в късите шорти. Огледа се. Никой, с изключение на една жена с яки прасци и голям задник. Бе се навела над парапета и гледаше морето. Яката на астраганеното палто му пречеше да види лицето й.
Господин Ботибол я загледа внимателно. „Ще свърши работа — каза си той, — няма начин да не вдигне веднага тревога. Но изчакай, Уилям Ботибол, изчакай. Спомни си какво си каза преди малко в каютата.“
Идеята да скочи в морето на около хиляда мили от най-близката суша бе направила Ботибол по-внимателен от всякога. Той не можеше все пак да бъде абсолютно сигурен, че тази жена веднага ще вдигне тревога. Имаше две неща, които можеха да й попречат.
Първо — ако например бе глуха или сляпа. Това бе малко вероятно, но все пак възможно. Защо да поема този риск? Най-лесно бе да я заговори и да се увери в противното. И второ (и това доказва колко човек става подозрителен, когато се размисли под влияние на инстинкта си за самосъхранение) — тази жена може би също бе взела участие в залаганията. Ами ако беше заложила на „много повече“. Това би я накарало да се замисли преди да вдигне тревога. Господин Ботибол добре знаеше, че има хора, които убиват и за много по-малко от 6000 долара. Трябваше да провери.
Той приближи към жената и се облегна на парапета до нея.
— Добър ден — поде разговор той.
Тя се обърна към него и му се усмихна. Лицето й не изразяваше нищо, но като се засмя, стана почти красиво.
— Добър ден — отвърна тя.
„Първият въпрос е уреден — заключи господин Ботибол. — Не е нито глуха, нито сляпа.“
— Кажете, какво мислите за вчерашното наддаване?
— Наддаване ли? Какво наддаване?
— Как може да не знаете? Става въпрос за тази глупава игра, която всяка вечер играем в салона. Наддаваме за изминатите през деня мили. Питах се какво мислите за нея?
Тя поклати глава и отново се усмихна. Като че ли се извиняваше:
— Много съм мързелива и си лягам рано. Дори вечерям в леглото. Толкова е приятно!
Господин Ботибол също се усмихна и се отдалечи.
— Извинете, но трябва да спортувам.
Спря се на десетина крачки от нея. Всичко бе наред. Морето бе спокойно. Бе облечен подходящо за плуване. Бе почти сигурен, че в тази част на Атлантическия океан няма акули и че възрастната жена ще вдигне тревога. Едно-единствено нещо не бе съвсем сигурно — дали корабът щеше да закъснее достатъчно. Но бе почти убеден в това. А освен това щеше да се забави, докато го качат на спасителната лодка, щеше да попречи на моряците лесно да го извадят. Всяка минута, всяка секунда бе в негова полза. Пристъпи към парапета, но отново се отдръпна. Ами ако се закачи във винта? Но той няма да падне, ще скочи. Не е същото. Трябваше само да скочи достатъчно далеч, за да избегне винта.
Отново се върна към стаята си и застана на двайсетина метра от пасажерката. Не го гледаше. Толкова по-добре. Не искаше да го види как скача, защото мислеше после да каже, че се е подхлъзнал. Трябваше да скочи с краката надолу. Да влезе във водата като пирон. Водата бе студена, дълбока и сива. Потрепера. Но трябваше да го стори. Или веднага, или никога. „Бъди мъж, Уилям Ботибол. Хайде тръгвай, тръгвай…“ И… тръгна.
Стъпи на парапета, запази равновесие за няколко отвратителни секунди и после изведнъж скочи. Скочи колкото можеше по-далеч. Още докато падаше, се провикна: „Помощ!“
После се вряза във водата и потъна.
Когато за първи път се чу викът „Помощ!“, жената подскочи. Погледна около себе си и видя как покрай нея прелита нисичък мъж с бяла фланелка и гуменки за тенис. Бе разперил ръце като криле. В първия момент не знаеше какво да прави: дали да не му хвърли спасителен пояс, да вдигне тревога или просто да закрещи? Отдалечи се от парапета и се огледа, парализирана от уплаха. После отново се приближи до парапета и погледна надолу. Почти веднага се появи главата на мъжа, който няколко пъти направи с ръце знаци за помощ. Отдалеч се чуваше гласът му, но не се разбираше какво точно вика. Жената се наведе още по-напред, за да не изгуби от поглед малката черна точица, която танцуваше сред вълните, но скоро тя стана толкова дребна, че вече не беше сигурна дали изобщо я е имало.
На палубата се появи още една пасажерка — дръглива и костелива с очила. Приближи се към първата с почти военна походка, типична за старите моми.
— А, ето къде сте били!
Другата се обърна към нея, без да каже нищо.
— Навсякъде ви търсих.
— Стана нещо странно — каза жената с яките прасци. — Току-що един мъж взе, та скочи през парапета.
— Глупости!
— Каза ми, че искал да спортува. Скочи, а дори не се съблече.
— Стига вече. Хайде да слизаме.
Устата на кокалестата изведнъж се сви. Погледът й стана пронизващ, а гласът й — строг.
— И повече да не съм ви видяла да се разхождате сама по палубата. Знаете, че не ви е разрешено да излизате без мен.
— Добре, Маги — отвърна другата и се усмихна.
Взе ръката на придружителката си и се остави да я водят.
— Какъв чудесен човек — каза тя. — Дори ми махаше с ръка.
— Ало, Мери?
— Не е вкъщи. Да й предам ли нещо?
— Не, благодаря…
Не му вървеше. На Пат Кейли напоследък определено не му вървеше. Живееше в шибан свят. Свят, в който никой не си оставяше парите на улицата. Свят, в който всеки долар се следеше от лазерни очи, всеки звук се дочуваше от неутронни уши, всяка миризма се улавяше от позитронни ноздри… И в този гаден век на суперелектроника и нанокомпютри Пат Кейли имаше неудоволствието да бъде шеф на банда, тясно специализирана в обири на банки и сейфове.
— Запознахме се на един пикник. Той е страхотно момче… — говореше нещо Макконъл.
Условията за работа в последно време нямаха нищо общо с идеите на хуманизма. Сума народ изостави занаята. Но Пат обичаше трудностите. Пришпорван от неволята, мислеше по-добре. И една сутрин го измисли. Беше толкоз просто. Като всяко гениално нещо. И Пат го направи. Той извърши своя обир, обира на века…
* * *
На 23 март, в 11:34 часа, от хранилището на Пасифик банк изпълзя хладилна камионетка. Сива, безлика, небиеща на очи. С надпис върху двете си страни: „Купувайте колбасите Щайн“. В кабината имаше трима — шофьор и двама сладури с квадратни челюсти. Носеха оръжие за цял взвод. В търбуха на камионетката се подрусваха поне десетина милиона. Щатски долара!
Камионетката се отправи бързо към магистралата, ала малко след разклона за пристанището намали, защото временен пътен знак я отклони в тясна уличка. Покрай едната й страна се издигаше тухлена ограда, а от другата се извисяваше бетонната стена на концерна „Туборг“. Когато камионетката наближи портала на бирената фабрика, от широката му паст взе бавно да се изнизва лъскава цистерна. Тя препречи уличката и камионетката спря. Неочаквано над порутената тухлена ограда, откъм запустелия двор на склада „Шепърд“, изникна стрелата на малък подемен кран. От нея се проточи стоманено въже, в чийто край бе окачен огромен електромагнит. Дискът му безшумно прилепна към покрива на камионетката. Сякаш хищни нокти я сграбчиха и вдигнаха във въздуха. Колелата с нежелание се отлепиха от асфалта, а надписът „Купувайте колбасите Щайн“ увисна безпомощно във въздуха. След шестнадесет секунди бронираното возило бе прехвърлено оттатък стената. Още докато се спущаше надолу, блеснаха оксижени и двама от хората на Кейли завариха вратите му. Прозорците от непробиваемо стъкло не се отваряха. Така оръжието на охраната се оказа излишна подробност. Най-сетне камионетката застина върху земята. Три чифта ококорени очи огледаха пустия двор. Но не съзряха жива душа, защото специалистите на Кейли се бяха скупчили отзад, където зееше току-що взривения отвор. През него можеше да се види съдържанието на фалшивата хладилна камера. В нея колбаси нямаше! След нови двадесет и осем секунди на мястото на нападението бяха останали само шофьорът и двамата сладури с квадратните челюсти…
Откритият понтиак на Кейли летеше по федерално шосе №5. Младите мъже в колата изглеждаха безгрижни, сякаш излезли да попалуват. Едва ли някой би се усъмнил, че тъкмо това са престъпниците, извършили кражбата на столетието.
* * *
— Страхотно момче, гений — продължаваше Макконъл. — Студент е, нещо по физиката. Живее под наем у съседката, госпожа Ашмор. Тя е вдовица от сто години…
* * *
И тогава се случи непоправимото. Ниско над федералното шосе №5 летеше един от онези кретенски хеликоптери, които уж контролираха движението. Тъпаците в него навярно бълваха мръсотии за новите си гаджета, но Тед Бъркли изкрейзи и взе да стреля по хеликоптера… Почна се такава гонка из предградията, че на понтиака му лъснаха вътрешните гуми. В крайна сметка тайфата се отърва, но плячката остана в ръцете на ченгетата…
Гърмът тресна на другия ден. От вестниците Кейли научи, че е похитил осем и половина милиона. Но не скромната сума покруси Пат, а невинно подхвърленото съобщение, че в един от чувалите са се намирали оригиналните матрици, с които отпечатваха стодоларовите банкноти! Това означаваше, че всеки, който притежава калъпчето, можеше да си напечата десетки, стотици, хиляди пъти повече кинти от пикливите осем и половина милиона долара. Пат Кейли би могъл да разори Америка. Би могъл да владее Америка…
* * *
Ето защо душата му стенеше всеки път, когато мислите го потапяха сред кипящия сякаш в пъкъла катран на спомените. И страхотно се вбесяваше, ако през това време някой му дрънкаше глупости. А Стив Макконъл вършеше тъкмо това вече повече от час.
— В началото госпожа Ашмор се оплакваше от опитите, които правел. Но след като той…
— Кой? — някак по инерция попита Кейли.
— Марсел Оливер — хладнокръвно отвърна Стив.
— Какъв Марсел, бе?! — простена Пат. — Не ме интересуват твоите педерастки истории.
— Но шефе, ти въобще не ме слушаш…
Кейли побесня.
— Виж какво, Стив — започна той колкото се може по-благо, както впрочем започва всяко катастрофално природно бедствие, — ти ме познаваш отдавна. Аз държа на теб. Но не си падам по досадници, не обичам плямпалата. Особено от онзи странен ден…
— Но, шефе…
— Не ме прекъсвай! Пазете ме, крепете ме, ласкайте ме, лъжете ме, ако трябва. Аз вече не съм онзи Пат, когото познавате. Станал съм някак си малко нервен. Затова не ми досаждайте с тъпотии. Ти поне знаеш колко съм огорчен — Кейли се изненада откъде се пръкна тази дума, с която бе искал да изрази своя бяс, — как преживявам нещата след…
— Но, шефе, нали точно за това ти говорех…
Пат Кейли не би бил най-гениалният банкообирач, ако не се вслушваше от време на време в чуждите мнения.
— Та копелето живее до нас. Казва се Марсел Оливер, еврейче е и чатка физиката. Обзавел си е лаборатория в дома на госпожа Ашмор. Бил съм няколко пъти там, пълно е с жици. Той се досеща за моя бизнес, но си трае. Уважава ме. Един ден сам започна да говори за обира. Каза, че е измислен страхотно — Кейли скромно сведе глава и се заслуша още по-внимателно, — но че онзи, който е почнал стрелбата, е оплескал всичко…
— Така е… — въздъхна Пат. — Не си му казал нищо, нали?
— Не съм — обиди се Стив. — Казах му само, че ако нещата се повторят…
— Ех, ако нещата можеха да се повторят, глупако, аз не бих стоял тук, за да ти слушам щуротиите…
— Не съм глупак и не говоря щуротии — засегна се Стив. — А и точно това се опитвам да ти кажа от един час. Копелето Марсел твърди, че може да върне времето с една година назад. Да ни пренесе в деня на обира и ние да го извършим повторно. Но за тази цел…
Пат Кейли вече не го слушаше…
* * *
Марсел бе чувал легенди за великия гангстер. Затова се смути, когато го видя за първи път, започна да разтребва безпричинно тясната си стая и едва успя да приготви три кафета. Кейли го наблюдаваше с нарастващо недоверие.
— От няколко години — започна бавно Марсел — работя върху моята — това го подчерта — машина на времето.
За Пат Кейли на света нямаше нищо по-непоклатимо от времето. Днес си беше днес, а утре — утре.
— Ето защо смятам — каза накрая студентът, вече повъзвърнал самочувствието си, — че мога да пренеса петима ви точно с една година назад във времето. Ще си свършите работата, този път както трябва. След това ще ви върна в наши дни. Така полицията ще изгуби дирите ви за цяла година.
— Идеално! — възкликна Кейли. — Само без онзи келеш Тед Бъркли.
— Ще се наложи да го вземете — рече тихо Марсел. — Всичко трябва да е точно така, както е било първия път.
* * *
На 23 март, в 11:34 часа, от хранилището на Пасифик банк изпълзя хладилна камионетка. Сива, безлика, небиеща на очи…
Този път нещата се развиха така, както Пат Кейли си ги бе представял в своите най-кристални мечти. Обирът бе изпипан ювелирно, а Тед Бъркли озаптен овреме. Хеликоптерът прелетя спокойно над главите им, понтиакът тихо спря пред дома на госпожа Ашмор. След около час, равен на година, оттам излязоха петима мъже. На улицата беше спокойно, пролетта се носеше из въздуха. Понтиакът беше изчезнал. Трябваше да бе вече изгнил. Мъжете носеха големи черни чанти. Качиха се небрежно в чакащите ги автомобили, които веднага потеглиха в различни посоки…
* * *
Душата на Пат най-сетне намери покой, макар че умът му отказваше да възприеме цялата тази шашма. Бе се настанил в новия си апартамент, нает за случая. Беше тихо, уютно и сигурно. За хиляден път разтвори чантата — на дъното й лежаха няколко стодоларови банкноти и две малки, плоски и лъскави пластини. Матриците на новото начало…
Опипа сакото си за цигари. Нямаше. Марсел ги бе предупредил да вземат със себе си само това, което бяха носили преди година. А тогава Пат Кейли не пушеше. Затова бръкна в чантата, извади една от банкнотите и заслиза по стълбите.
Нощта бавно падаше. Будката за цигари бе на ъгъла. В нея кротко, сякаш от векове, дремеше възрастен човек.
— Едно боро — каза спокойно Пат.
— Веднага, господине — засуети се старецът.
Кейли подаде банкнотата. Беше решил да не взема рестото, но искаше да изненада добрия стар човек. Искаше да го възбуди, за да му се услади бакшишът.
— Но, господине… — вежливо, ала с нотка на обида в гласа, каза продавачът. — Нямате вид на такъв човек…
— Задръжте рестото — каза Кейли и посегна към цигарите. Вече чувстваше гъделът им в гърлото.
— Но, господине — заинати се старчето и пъргаво грабна пакета от первазчето, — това са фалшиви пари.
— Какво?
Искреното учудване на Пат окуражи възрастния мъж.
— Сигурно идвате отдалече, господине? — попита той.
— Да, много отдалече — отвърна Кейли.
— Тогава съм длъжен да ви известя, че точно преди една година вража нам сила завладя по един недостоен начин федералните матрици, господине, и само седмица след това парите бяха сменени. Всички банкноти като вашата са извадени от обръщение…
Нещо сякаш стисна Пат за гърлото. Едва влачейки нозе, той се отдалечи в мрака. Беше съсипан…
Не му вървеше. На Пат Кейли напоследък определено не му вървеше. Живееше в шибан свят… Изведнъж се сепна и забърза към лъскава телефонна кабина. Набирайки номера, в главата му успя да се мерне само: „Дано Мери си е вкъщи!“
— Ало, Мери?
Мъжът, който продаваше входните билети, се казваше Ник. Чу съвсем ясно как момичето с орловия нос го гълчи: „Ник, ти си неизлечим пияница и голям мързеливец! Няма ли най-после да се засрамиш!“. В този миг старецът се извърна и му смигна заговорнически: „Нали ги знаете жените? Дай им само да вдигат патърдия. Иначе са душички!“. Над олисялото теме на стареца се мъдреше олющена табела:
ЕЛАТЕ!
САМО В НАШИЯ УВЕСЕЛИТЕЛЕН ПАРК ЩЕ НАМЕРИТЕ РАЗТУХАТА, ОТ КОЯТО СЕ НУЖДАЕТЕ!
САМО СРЕЩУ ПЕТ ДОЛАРА.
Трябваше да си признае, че тази архаична реклама и възрастният мъж го бяха трогнали и накарали да се спре. И още нещо привлече вниманието му — над входа на една от палатките бе изписано в полукръг:
ПАЛАТКА НА УЖАСИТЕ. АКО ИСКАТЕ ДА ПРОВЕРИТЕ НЕРВИТЕ СИ, ЕЛАТЕ!
Това го върна към едно далечно минало. Припомни си лунапарка от детските му години — там също имаше един пазач пияница, който късаше билетчетата с треперещи ръце и обещаваше с подкупваща усмивка какви ли не преживявания на виенското колело и стрелбището. Като че ли отново се превърна в онова хлапе, което умираше от желание да проникне във вълшебния свят на парка и най-много в очарователната мистерия, наречена „Палатка на ужасите“, защото там се случваха какви ли не страхотии, които едно момче иначе никога не би преживяло…
Горещата вълна на спомена почти го разнежи. Дали пък не остарявам, попита се леко притеснен. Такава носталгия…
— Казвам се Ървин — представи се, без да знае защо. — Ървин Шон. Минавах случайно и си спомних някои неща… — Прехапа устни. Какво всъщност искаше да каже на старчето и проклетата му щерка или внучка?
— Здрасти, аз съм Лили — каза момичето с орловия нос. — Този тук, Ник, е дядо ми. Заедно се грижим за тази барака.
„Интересно, как се преобрази! — помисли си Ървин Шон. — Стана някак по-хубава.“
— Ако искате, можете да надникнете — продължи любезно Лили. — Няма да ви струва почти нищо…
Момичето го гледаше с такава надежда, сякаш от това зависеше живота й, старецът също. Какво му струваше да се върне назад, към детството… Изтръпна, сякаш някакви ледени пръсти сграбчиха сърцето му! Лунапаркът, кошмарът, полицейското разследване, неудобните въпроси, психиатърът, ужасът! Вледеняващият, всепоглъщащият ужас, който и до ден-днешен го стряска насън…
— Зле ли ви стана, господин Шон?
Ник го гледаше с присвити очи. Бръчките около устните му бяха станали по-дълбоки. Имаше вид на загрижен.
— О, не… — Ървин бавно се отърсваше от неприятните спомени. — Нищо ми няма, господине. Просто ме навестиха лоши мисли.
Но не можеше да се отърве толкова лесно от тях. Изчезналите деца. Онази страшна жена с вертикални ириси и сребърни зеници. Острите й кучешки зъби, кръвта по устните й, подкупващият й шепот: „Ела, миличко, ела. Аз съм художница“. Разбира се, никой в полицията не му повярва, а когато после им разказа за живите картини, просто го изпратиха на психиатър…
— Искате ли чаша вода, господин Шон?
Какво всъщност искаше да направи? Да избяга от себе си и от страха си? Да си внуши, че не се е случило нищо ужасно? Да се увери, че в тъмното не го дебне нищо страшно? Че онези деца просто са отишли на пикник, а не са изчезнали завинаги от живота на своите близки?…
Почувства се ужасно уморен и състарен.
— Не изглеждате добре, господин Шон. Ако е така, не ви препоръчвам нашата палатка. Не е за вас, ще ви подейства зле…
— О, не — усмихна се кисело той. — Повярвайте ми, госпожице. Ето, ще си купя билетче за вашата палатка.
Старецът набързо скъса контролата и го пропусна край себе си с една сладникава служебна усмивка. И тогава беше точно така, спомни си Шон. Мина покрай възрастния пазач, ближеше захарен памук, устните му бяха лепкави, чувстваше се ужасно горд, че за пръв път в живота си е взел самостоятелно решение. Че е припечелил джобни пари, за да си позволи това удоволствие — ПАЛАТКАТА НА УЖАСИТЕ. Господи, наистина се чувстваше страхотно самостоятелен!
Намести се непохватно в електрическото вагонче, което щеше да го отнесе по тесния релсов път към вътрешността на палатката. И сега устните му бяха лепкави, но не от захарта, а от огромното смазващо напрежение — почти като физическа болка в гърдите. Сигурно се побърквам, помисли си той. Сърдечен удар ли искам да получа? На моята възраст…
Някой включи релето, вагончето затрополя по релсите, обгърна го мрак, по-плътен от нощта. В първия миг си помисли, че е като в непроницаем гроб, но сетне паниката поутихна, когато очите му свикнаха с мрака. Точно така преди години бе видял първата жива картина… На приятеля му Дъч, десетгодишен немирник, който тероризираше квартала с ластичната си прашка и точните си попадения в прозорците. На картината Дъч бе изобразен с прашката, прицелен по някакво пернато, само дето гърлото му бе разрязано от ухо до ухо и ястребовите му очи липсваха от очните ямки. Дъч се изпречи на пътя му като жив и бе първата картина, която малкият Ървин видя през онзи смразяващ уикенд.
После съзря Мери. Беше на дванайсет и обичаше да сплита косите си в плитка. Но сега разкошните й коси липсваха, държеше скалпа си в дясната ръка и се усмихваше дяволито. Вместо сребърната скоба на зъбите й, усмивката й разкриваше обеззъбени кървави венци. Ървин никога не забрави голия й череп…
После видя порториканчето Чъки, на петнайсет, най-пеканото момче на махалата. Имаше ловен нож — модел нинджа, с който се перчеше пред малките. С великолепна дръжка и много дълго острие. Сега гравираната дръжка стърчеше от дясното му слепоочие, а върхът на острието се показваше от лявото. Мургавият Чъки въртеше смешно очи и крещеше продрано: „Ърви, най-после разбрах за какво ми служи главата, мошенико, тя ми служи за игленик! Хо-хо-хо, какъв чудесен игленик!…“
После от мрака се появи тя. „Ела, миличък, ела! Аз съм художница. Искаш ли, Ървин, да те направя целия лепкав? Зная как, миличък — като ти отрежа вените. Ще станеш лепкав, лепкав, лепкав…“
Тогава скочи от вагонетката с риск да си счупи краката и побегна слепешком, като чувстваше дъха й в тила си. Тича, докато излезе насред светлото на белия ден…
Вагонетката изскърца във финален акорд и спря. Ървин Шон отвори очи, едва когато усети слънцето да гали клепачите му. Целият беше в лепкава пот и сърцето му биеше като разтревожен тамтам. Надигна се с огромно усилие на волята и усети мускулите си схванати. Пое живителна глътка въздух. Чувстваше се опразнен, освободен, лишен от чувства. Огледа се — от пазача и Лили нямаше и следа. Обзе го смъртен страх, че всичко може да се повтори: полицейските разпити, психиатрията, мнителните погледи на познатите му… Може би трябваше да избяга, да се скрие, да не позволи всичко отново да се струпа на главата му.
Ървин Шон обърна гръб на притихналия лунапарк. Не искаше да мисли, че е прокълнат и носи нещастия на хората. Не искаше да си спомни за Дъч, Мери и Чъки. Не искаше да размишлява какво ще последва и къде са възрастният пазач и внучката му…
* * *
Ник и Лили бяха дошли с палатката на ужасите по нейна заповед. Беше дошла за тях с вертикалните си ириси и сребърните си зеници. Преди да се захване с делото си, бе им прошепнала с лепкавия си зловонен глас: „Не се страхувайте, милички. Аз съм вашата художница, а вие — моите живи картини…“
— Виж, господарю, птица!
Бахтияр бавно вдигна глава. Изтощението го принуждаваше да избягва всеки излишен жест. Напуканите му от жаждата устни се разтегнаха в усмивка. Птицата бе първото живо същество, като се изключат неколцината му спътници, което Бахтияр зърваше от много дни насам. Преди два месеца се бе разделил с остатъците от пищния си керван във високопланинския кишлак Аибунар. Камилите и яковете, натоварени с отбрани храни и скъпи съдове, робите и прислугата, танцьорките и свирачите поеха обратно. По стръмната пътека продължи само малък отряд. Бяха най-верните му хора, най-смелите, най-опитните. Загуби трима от тях, които се сринаха в мрачните бездни, огласяйки скалистите им стени с диви крясъци. Оцелелите продължиха през каменната пустош. Скоро провизиите започнаха да се топят. Местата, където можеха да си наквасят гърлата, ставаха все по-труднодостъпни. Дрехите по гърбовете на людете му се превръщаха в дрипи. Но продължаваха да вървят — напред и нагоре…
— Сигурно е орел — каза Бахтияр.
Сутрин високо в планината слънцето изгряваше от непредсказуеми посоки. От дневния зной се криеха в сенките на скалите — отдавна бяха забравили как изглеждат дърветата и храстите. Нощите пък сковаваха телата от студ. Все по-рядък ставаше и въздухът. Дишаше се трудно.
— Орел е — рече Мелконий.
Птицата кръжеше над скалните зъбери. Всеки друг път волният й полет би предизвикал възторга на младия халиф Бахтияр. Но не и сега, не и тук сред тази пустош, която изпълваше душата с тревога и смут. Безпокоеше го дори не толкова заобикалящото го мъртвило, колкото собствената му неувереност. Мислите му приличаха на описваните от орела кръгове — тръгваха и стигаха пак там. Съществуваше ли тя и имаше ли път до нея? Не беше ли всичко една голяма измама? Не беше ли лудост да се довери на гадателски брътвежи?
— Орел е — въздъхна Бахтияр. — И си лети, накъдето поиска…
* * *
Всичко започна с един сън. Чуден, необикновен, странен като всеки сън. Беше няколко месеца след възкачването му на трона и женитбата му за Мерием. Всъщност сънят не бе нещо особено, но бе тъй осезаем, че когато свърши, на Бахтияр му трябваше известно време, за да разбере, че е буден.
В началото бе мракът. Но не този, който познаваше, не този, в който привикналите към него очи можеха даже да виждат. Мракът от съня на Бахтияр бе абсолютен, неземен. Сякаш пъкълът бе раззинал бездънната си глъб. И сред тъмата стоеше Бахтияр — уплашен, беззащитен, безпомощен. Колко време продължи това, той не знаеше. Неочаквано тиха музика взриви тишината, слаба дрезгавина проряза мрака. Бахтияр повече усети, отколкото видя, че се намира в пещера. Тайнствена ръка изписваше бавно върху нейните гладки стени огнени знаци, които бяха непонятни за младия халиф. Сетне някой сякаш изсече в тъмнината куб от магическа светлина, той пламна, оживя и в него Бахтияр успя да зърне кръжащ в небесата орел, нащърбен планински зъбер, тъмнеещ вход на скална пещера… Това бе всичко. Видението и писмената изчезнаха, ала в душата на Бахтияр се настани някаква сила, която го караше да си избере желание, някакъв глас сякаш му нашепваше: „Кажи ми едно твое желание и аз ще го изпълня!“.
Старият дворцов гадател Ахмад Факр-уд-дин Мохамед Рази не бе само прорицател и тълкувател на знаците на съдбата. Той бе семейният лекар на династията Бахтияр, приятел на покойния баща на халифа, пазител на много тайни, сплетни и амбициозни кроежи… Бахтияр бе израсъл в покоите на Ахмад, напомнящи на нещо средно между обсерватория, аптека, лаборатория и библиотека, доверяваше се изцяло на думите на човека, в чийто скут бе проседял повече, отколкото върху коленете на собствения си баща…
— Странен сън! — рече Ахмад.
— Странен — отвърна като ехо Бахтияр. — Обикновено сънищата ми са призрачни и смътни, избледняват още щом се пробудя. А този бе тъй истински, реален, помня всяка подробност. И все пак бе сън, нещо необикновено, нещо различно от действителността.
— Това е така — каза гадателят, — защото сънят е рожба на душата. Тя е сцената, върху която се разиграват сънищата. Тя, за разлика от плътта, никога не заспива, но и всякога е различна. Затова и видяното насън е различно от представите ни в будно състояние.
— Ами пещерата? — попита замислено Бахтияр. — Видях я тъй ясно. Нима съществува?
— В древните папируси на етимурейците — въздъхна Ахмад — се споменава за някаква Пещера на желанията. Според легендата тя се намира някъде на края на света, високо в непристъпни планини… Говори се също, че който успее да пристъпи нейния праг, има право да сподели едно свое желание. И то ще се сбъдне! Ала входът на пещерата се пази от злия магьосник Тароксан. С черни заклинания и груба сила той пропъжда малцината преодолели хилядите препятствия по убийствения път…
— И все пак някой е достигал дотам, някой е влизал в пещерата — изрече набързо Бахтияр. — Иначе не би се родила легендата.
— Може и да си прав, но аз се съмнявам в правдоподобността на тази история — каза уморено Ахмад.
— Аз пък вярвам в нея — отсече Бахтияр. — И чудният ми сън вече не ми се струва толкова странен. Той бе знак, Ахмад, знак, предназначен за мен, зов, покана, подкана…
Звездите отдавна бяха подготвили стария гадател за този ден, но той тайно се надяваше, че е сбъркал в изчисленията, че сънят няма да се яви, че Бахтияр ще предпочете разкоша на двореца пред несгодите на пътешествието. Оказваше се, че Ахмад не бе сгрешил. Но това не го радваше!
* * *
Силите им бяха на привършване. Дишаха тежко, на пресекулки, разтваряха жадно дробовете си за оскъдните глътки въздух. Бяха налягали в сянката на огромна скала, издадена като козирка. Бахтияр огледа хората си. Личният му телохранител, преданият до смърт Юсуф, лъскаше ятагана си и се оглеждаше бдително. Огромният чернокож воин Касим, водачът на отряда, превързваше кървящите си рани. Придворният поет Мелконий, приятел на халифа още от детските години, бе задрямал, обронил глава върху гърдите си.
В околния пустинен пейзаж нищо не трепваше. Нямаше я дори реещата се във висините птица. Даже вятърът бе стихнал. И тъкмо насред царящата наоколо тишина се чу хихикане. Някой искрено се кискаше на нещо, което явно му се струваше смешно. На всичко отгоре веселякът се бе покачил на скалната козирка, под която бяха налягали изтощените мъже, и бе седнал така, че мъничките му крачета висяха над главите на спящите. Бахтияр си помисли, че това е халюцинация. Мелконий промърмори в съня си. Само Юсуф скочи на крака и ятаганът му проблесна застрашително. Крачетата, обути в лъскави сини шалвари, се скриха от погледа на Бахтияр, но след миг отново се появиха, за да доведат вече долу и онова, което се намираше над тях. А то бе закръгленото тяло на малко човече с голяма глава, изглеждаща такава навярно и заради огромната жълта чалма, която старателно бе навита около нея.
— Добре дошли в непристъпното царство на злия магьосник Тароксан — разтвори гостоприемно малките си пухкави ръчички човечето.
— Царството на Тароксан? — изправи се Бахтияр, разкършвайки вкочаненото си тяло. — Къде е то?
— Ами всичко това наоколо — искрено отвърна непознатият и след кратка пауза някак обидено додаде: — Какво, малко ли ви се струва?
— А самият Тароксан? — попита отново Бахтияр.
— Ами че той е пред вас! — лицето на шишкото сияеше от радост.
— Не може да бъде — каза Мелконий, който се бе разбудил и с интерес наблюдаваше сценката.
— Внимавай, господарю! — просъска Юсуф, приближи се до Бахтияр и застана встрани от него.
— Разбирам, разбирам — поклащаше обвинително пръст Тароксан, — клюките за мен са достигнали и до вас. Няма прегради за клеветите!
— Но… — понечи да се обади Бахтияр.
— Никакво „но“! Знам какво носи мълвата за мен. Зло старче, владетел на черни магии, бдящ като Цербер пред Пещерата на желанията… Не е ли така? Я сега елате с мене да ви нахраня, пък после ще се обиждаме!
В пещерата на Тароксан бе топло, сухо и тихо. Огромни мечи кожи се намериха за всички, раните бяха намазани с чудодейни мехлеми и вече заздравяваха, от врящото върху тихия огън котле бе разлята най-ароматната гъбена чорба, която Бахтияр бе вкусвал някога. В жарта цвърчаха едри късове дивечово месо. Това изобилие на храна и прясна вода смущаваше. В тази безлюдна пустиня то бе невъзможно. Запитан за това, Тароксан бе отговорил дяволито:
— Е, че нали все пак съм магьосник…
Най-сетне отпочинал, бодър и събрал мислите си, Бахтияр се престраши и попита:
— Това ли е… — с труд започна той. — Това ли е прочутата пещера?
— За Пещерата на желанията ли говориш? — попита с искрен глас Тароксан. — Не, не е това. Това е моята пещера, аз живея тук. Пещерата на желанията е в края на каменната площадка, ей там, зад онази наклонената скала…
— А вярно ли е… — опита се да зададе въпрос Бахтияр.
— Вярно е — отвърна магьосникът. — В пещерата наистина се сбъдва всяка човешка мечта.
Тароксан подаде ръка на младия халиф. Двамата излязоха от малката пещера, обитавана от магьосника, прекосиха изсечената в канарите площадка, под която зееше дълбока бездна, и се озоваха пред тъмнеещия вход на скална пещера. Беше същият вход, мярнал се за миг в чудното видение, бяха вече вижданите на сън нащърбени чукари, извисяващи се наоколо… Само кръжащият в небесата орел го нямаше…
— Днес е петък — ни в клин, ни в ръкав изтърси Тароксан. — А аз съм малко суеверен. В петък въобще не летя…
Но Бахтияр не го чу. Той не сваляше взор от мамещата тъмнина на отвора, стоеше сякаш хипнотизиран, прехласнат, възторжен…
— Всяка човешка мечта? — сякаш в просъница промълви той.
— Не всяка — каза тихо Тароксан, станал неочаквано сериозен. — В пещерата не се сбъдва просто някакво желание, а съкровено желание!
— Какво означава желание? — рече халифът.
— Да искаш — отвърна магьосникът. — Ала едно е да искаш нещо, което знаеш, че е съвсем възможно да получиш, а съвсем друго е да искаш невъзможното. Искам да пия вода, казвам аз, нагазил до колене в бистрия поток. И само от мене зависи да се наведа и да пия до насита. Но бих ли могъл със същата лекота да кажа: Искам безсмъртие! Кой ще ми го даде? Кого да помоля за него? И ако има кого да помоля, ще има ли той власт да стори това? И ако приемем, че го стори, няма ли сбъдването на моето безразсъдно желание да промени непоправимо нещо друго, нещо може би от друг свят или от друга вселена… Ами ако това струва нечий чужд живот? Каква ще е тогава цената на безсмъртието?
— А каква е цената на желанието? — попита Бахтияр.
— Навярно искреността — повдигна рамене Тароксан.
— Затова ли някои дори я наричат Пещерата на истината?
— И с право. Та нима съкровеното, искреното желание не е частица от висшата истина? Та нали точно тогава човек застава сам срещу себе си, срещу огромното и страшно огледало на самопознанието?
Тароксан подкани с жест халифа да седнат върху два големи камъка, които въпреки настръхналия си вид се оказаха удобни като възглавници.
— Но за да застане човек сам срещу себе си, срещу помислите си, срещу истината, той трябва да е много силен — каза Бахтияр, у когото всяка дума на Тароксан явно отприщваше цял поток от мисли.
— Защо пък силен? — подхвърли някак небрежно магьосникът. — Достатъчно е само да бъде свободен.
— Свободен?
— Е, за такива като теб е малко трудно да разберат какво означава това — иронична усмивка сякаш разряза на две лицето на Тароксан. — Затова ще поясня. Истинската свобода се открива не тогава, когато човек е длъжен да избира, а когато вече е направил избора си. Ти готов ли си с твоя? Или идването ти тук бе само една царска прищявка?
Лицето на Бахтияр пламна. Той все пак бе великият Бахтияр ибн Исмаил Харун ибн Бахтияр, повелителят на Тамилистан, наследникът на Даулатабадския султанат, владетелят на Кашхавския халифат. Нямаше да позволи на някакво дребно магьосниче да го поучава, него, когото години наред обучаваха най-големите мъдреци на Двуречието…
— Чуй ме, уважаеми Тароксане, пазителю на всичките тия камънаци, ти, който вече час ме подвеждаш с изкусните си въпросчета. Ти, който натикваш жалката си свобода в лицето ми, за да ме подиграеш и обидиш моя благороден произход! Подхвърляш, че не мога да мисля свободно, защото съм израсъл в несвободен свят. Дори да е така. Уважи желанието ми да се измъкна от това положение, уважи усилията ми! Вместо да сториш това, ти идваш и почваш да ме поучаваш…
— Не те поучавам — каза тъжно Тароксан. — Опитвам се да те предпазя. Ти за какво мислиш, че вися в този пущинак? За богатство, за слава? Или смяташ, че си падам по самотата? Не! Стоя, чакам и предупреждавам. Нещо като застъпник съм на онези, които влизат вътре. Говори се, че със заклинания, магии, а дори и с груба сила пропъждам добралите се дотук. Глупости! Задачата ми не е да спирам, а да разбирам. Всъщност, ако трябва да съм докрай откровен, изпитанието не съм аз. Изпитанието е пътят — както този дотук, така и обратният…
— Но аз честно извървях своя път — простена Бахтияр. — Да не мислиш, че ме донесоха на ръце дотук!?
— Пътя ти извървя — рече магьосникът. — Но се съмнявам, че си преплувал между двата бряга, двоумя се дали си прекрачил прага. Защото за да видиш ясно нещата, трябва да преминеш през граница. Иначе оставаш сляп за цял живот. Духовно сляп.
— Аз пък се съмнявам в твоите надути приказки — каза Бахтияр. — Те ме объркват със своите противоречивост и непоследователност. Говореше ми за свободата. Но тя не е само мисъл и слово, а и поведение, право на избор. Аз притежавам богатствата, които ми позволиха да стигна дотук. Аз съм много по-свободен от милионите нещастници, които не могат и едно магаре да си купят. А ти ми говориш, че не си бил сигурен… Че не съм бил преминал някаква си граница…
— Може би един ден ще я преминеш, но сега не си — рече твърдо Тароксан. — Ти си дълбоко убеден, че всичко на този свят може да се купи, че всичко на този свят може да бъде продадено. Ти продължаваш да се самозаблуждаваш, че средствата, с които най-лесно се постига победа над разума, са силата и гнетът. Винаги съм се съмнявал, че един тиранин може да разбере всичко това. Вече не се съмнявам. Сигурен съм. Влизай! — неочаквано извика магьосникът. — Влизай, но за хора като теб не давам никакви гаранции…
Бахтияр дори не трепна. Той се бе овладял напълно. Гневът му се бе стопил. Халифът обгърна дружески раменете на Тароксан и сведе покорно глава.
— Прав си — каза Бахтияр. — Още не съм готов. Кажи ми поне как изглежда отвътре?
Тароксан вдигна невярващо очи.
— Всъщност — започна неуверено той — пещерата е различна. Тя е такава, каквато я прави душевното състояние на хората в нея. То я променя. Вече ти казах, че се застъпвам за онези, които искат да влязат вътре. И не те излъгах. Има си ритуал, заклинателни слова, магически действия. Но не това е най-важното. Така подготвям хората, но не аз правя подбора. Пещерата сама избира тези, които могат да прекрачат в нея.
— Добричките и бедничките — рече подигравателно Бахтияр, — надявам се. А не разните там халифи, султани и други властолюбиви тирани.
— Пещерата допуска и закриля не добрите или лошите, не бедните или богатите, а нещастните — отвърна Тароксан.
— Искаш да кажеш, че в тази тъмна дупка са влизали само светци?
— Не! Много хора с нечисти помисли са допускани в пещерата — чистосърдечно призна магьосникът. — Сред тях имаше и деспотични натури, и сребролюбци, и прелюбодейци… Мнозина даже бяха закоравели престъпници…
— И какво си пожелаваха тези хубавци?
— Обикновено искаха власт и богатства.
— Получаваха ли ги?
— Получаваха ги — каза Тароксан. — Това е Пещерата на желанията. Но много скоро сами слагаха край на своя живот. Всички, престъпили вътре с лоши намерения, загиваха след това. Та затова седя тъдява и си губя времето с момчетии като тебе.
Бахтияр се изправи рязко.
— Прости ми, Тароксане — халифът коленичи и целуна ръка на магьосника. — Мисля, че чак сега разбрах всичко. А е възможно и нищо да не съм разбрал. Но ако можеш, прости прибързаната ми гневливост.
Неусетно към двамата се бяха приближили и останалите, тръгнали да търсят своя предводител, обезпокоени от дългото му отсъствие. В очите им се четеше недоумение, но скоро искреният смях на Бахтияр го прогони оттам. По лицата на мъжете огряха усмивки. Само това на телохранителя Юсуф остана като закрито от облак. Затова пък ликът на поета Мелконий сияеше и издаваше нетърпението му да узнае колкото се може повече за пещерата. Бахтияр се вгледа в него и, осенен неочаквано от някаква мисъл, се обърна към магьосника:
— Могъщи Тароксане — започна високопарно словото си халифът, — ти ме победи, ти ме спря. Ти ме разубеди с последователността на своите разсъждения и аз се отказвам от съкровената си мечта да вляза в Пещерата на желанията. Но те моля да разрешиш на моя приятел и придворен поет ангелогласния Мелконий да пристъпи вътре. В стиховете си Мелконий се стреми към съвършенство, нека пещерата му го даде! Нека го дари с гениалност, която той притежава, ала в чиято сила като всеки интелигентен мъж се съмнява!
Като че отекна гръм. Сетне стана тихо. Много тихо. Толкова тихо, че се чуваха въздишките на скалите. Мелконий също въздъхна, сведе поглед и бавно изрече:
— Благодаря за височайшата чест, господарю! Трогнат съм от този жест на благородство и щедрост. Но ми позволи да откажа!
— Защо? — попита Бахтияр. — Нима през целия си живот не си се стремял към това, което казах?
— Ти каза истината, повелителю. Аз продължавам да искам всичко това, ала се стремя да го постигна и докажа чрез творчеството си, чрез стиховете и песните си. Ако пещерата осъществи тези желания, то писането ми след това става безсмислено. А с него и животът ми. Какво ще правя до идването на смъртта, господарю? Не ме лишавай от възможността да се съмнявам в себе си, да се боря, да доказвам пред другите, че ме бива за нещо! Та какво друго освен това е животът!
Бахтияр посърна. Мъжете наоколо усетиха промяната в него. Юсуф погали Мелконий с поглед, ласкав като добре наточен ятаган. Поетът зиморничаво потръпна.
— Касим — обърна се към чернокожия водач на отряда халифът, — донеси торбата с китайския прах. Ще разрушим пещерата!
— Но защо? — попита Мелконий.
— Нейното съществуване е безсмислено — каза твърдо Бахтияр. — Напразно бъхтихме дотук. Отказах се аз, отказа се ти… Да има други доброволци? — младият мъж огледа дръзко скупчилите се около него, които сведоха покорно глави.
Касим дотърча с огромна кожена торба в ръце и чевръсто започна да развързва вървите й. Останалите се заоглеждаха за пукнатини в скалите около входа на пещерата. Мелконий и Тароксан тревожно се спогледаха. Тъкмо тогава се чу вик:
— Тароксане!
По тясната планинска пътека вървеше дете. Беше момиче, нямаше и дванадесет години. Лицето му бе обгоряло от вятъра и слънцето, нозете и ръцете му бяха изранени, ала очите му грееха щастливо.
— Тароксане! — извика повторно то.
— Тук съм — рече Тароксан. — Не викай!
Правеше се на строг хитрецът, но не можеше да скрие своето доволство от появата на момиченцето, защото мъжете бяха изоставили разрушителната дейност, за да задоволят любопитството си.
— Кой от вас е магьосникът Тароксан? — попита детето, след като стъпи на площадката.
— Аз съм — изпъчи се Тароксан.
— Изпраща ме вълшебникът Нух — каза момичето. — Той най-учтиво те моли да ме пуснеш в Пещерата на желанията.
— Какво ще искаш? — запита магьосникът.
— Ще се моля за изцелението на болната ми майка — отвърна детето. — Нух каза, че само пещерата може да й помогне!
— Влизай! — рече Тароксан.
Момиченцето не чака втора подкана. То пристъпи уверено напред и мрачният отвор скоро го погълна. Времето сякаш спря своя безмилостен ход. Тишината отново се разстла наоколо. Мъжете чакаха. Не смееха да се помръднат, сякаш участваха в ритуал, в свещенодействие. Захладня. Скоро падна мъгла. Призрачни сенки покриха скалите и те като че ли оживяха. Гърбавите им силуети развихряха въображението и всеки от мъжете виждаше в тях кошмарните отражения на собствените си страхове. Само Тароксан мърмореше нещо под носа си. Навярно задължителните за случая заклинателни слова. А може и да се молеше?
Ненадейно мъглата се вдигна, слънчевите лъчи пробиха мрачината и душите на чакащите се отпуснаха. От пещерата излезе детето. Беше смутено, сериозно, пребледняло, ала в малките му черни очички блестеше надеждата.
— Благодаря ти, велики магьоснико — обърна се момиченцето към Тароксан. — Мисля, че всичко е наред.
Само това изрече детето пред слисаните мъже и тръгна обратно по опасния път. Без да отдъхне, без да се обърне назад, без страх. Чак тогава Бахтияр се размърда. Мелконий въздъхна тежко. Тароксан пък се хвърли в краката на халифа.
— Не разрушавай пещерата, господарю! — помоли тихо магьосникът и прилепи молитвено длани пред гърдите си. — Тя е единственото място по цялата земя, което поддържа вярата на хората. У всеки човек, Бахтияре, както има органи на зрението, слуха и обонянието, така има и орган на вярата. Ала у повечето люде той е закърнял, атрофирал. Пещерата е импулсът, който може да съживи този център. Виж колко хора се стремят към нея в очакване на чудото. Ако разрушиш святото място, ще убиеш вярата на хиляди, ще ги направиш нещастни…
— Аз дълбоко се съмнявам — каза Бахтияр, — че щастието може да бъде резултат на чудо. Щастието е край нас, Тароксане, щастието е в самите нас, но ние, хората, още не знаем как да го търсим. В този смисъл пещерата навярно ще ни трябва. Не толкова като Пещера на желанията, колкото като Пещера на истината, като Пещера на вярата. Стани, Тароксане! Чуй волята ми! Нека пещерата остане! Нека великият магьосник Тароксан продължи да я пази, нека продължи да предпазва хората от суетните им и безразсъдни щения…
Още не изрекъл тези думи, Бахтияр залитна встрани. Скалите под него се бяха разтресли, отчупени от снагите им късове полетяха в пропастта, увличайки след себе си каменни потоци. Призрачната мъгла отново изпълзя изпод нищото. Върху тъмата на пещерния отвор се появи сянка. Сянка на жена, чийто корем, макар и скрит под диплите на широката й роба, бе щръкнал предизвикателно напред. Видението се раздвижи за миг и изчезна.
— Мерием! — извика Бахтияр.
— Да — рече Тароксан, — жена ти очаква дете. Ще бъде син. Твоят син, Бахтияре.
Бахтияр успя само да прегърне пълничката фигура на магьосника и да промълви:
— Сбогом, Тароксане! Сполай и прощавай!
Свитата му вече бе грабнала оръжията и торбите. Чакаше само неговия знак. И той го даде:
— Тръгваме!
По целия път до кишлака Аибунар над главите им кръжеше сянката на орел. Бахтияр имаше чувството, че птицата му маха с криле. Малко присмехулно наистина, но общо взето дружелюбно и приятелски.
— Този гарван ме дразни… — рече Юсуф, уловил погледа на господаря си.
— Мене пък не — отвърна Бахтияр.
След няколко дни скалата под краката им омекна и мъжете стъпиха върху пръст. Бедна, песъчлива, рохка, но пръст, без която дори Бог не бе успял да мине, за да създаде своето най-възвишено творение.
Мекият пласт под нозете им ставаше все по-крепък. Наближаваха поселението. Мярнаха се каменните плочи на покривите. Вятърът довя мирис на пушек. Чуха се гласове. Гласове на хора. Бахтияр за първи път усети топлината на човешката глъч. Това го сепна. Изненадан вдигна глава.
— Хора! — каза Бахтияр. — Хора!
— Хора, я! — отвърна като ехо Юсуф.
Някъде в кишлака изплака новородено…
В два часа посред нощ телефонът иззвъня. Страниеро само се обърна в леглото. При втория звън се събуди и си помисли, че остарява, щом сънят му е станал толкова лек.
— Ало? — каза той.
— Салваторе…
Не позна веднага гласа. Но в тази единствена дума имаше тъга, безкрайна тъга.
— Аз съм. Кой е?
Тишина.
— Аз съм, Даниеле.
— Даниеле ли? Даниеле Вала?
— Здравей, Салваторе.
— Боже Господи, Даниеле, откога не съм те чувал! Но защо в този час?
— Защото някой ме убива, Салваторе.
— Какво? Кой те убива, Даниеле?
Тишина.
— Не зная. Може да е смешно, но ослепявам. Или пък е някаква болка, която разяжда мозъка ми и стига до очите.
— Слушай, Даниеле, я ми кажи…
— Аз умирам и никой повече няма да ме види.
— Чакай, малко, не ставай дете!
Тишина. Щрак.
Страниеро затвори телефона и веднага след това отново вдигна слушалката.
— Чиско?
— Да, кой е? — отговориха веднага.
— Ти никога ли не спиш?
— Спях, разбира се, ти ме събуди.
— Аха. Слушай, имах откровен разговор по телефона с мой стар приятел. Не би ли желал… Всъщност защо не дойдеш да ме вземеш и да видим какво става. Така ще бъда по-спокоен.
— Добре, ще дойда.
След пет минути вече се качваше в колата. Чиско потегли на тласъци.
— Къде хукна? Дори не знаеш къде е.
— И къде е?
— В района на парка. После ще ти кажа.
Толкова пъти беше гледал града нощем и винаги му харесваше. Скоро стигнаха до хубава сграда, където той натисна бутона с надпис „Вала“. Натисна го и втори път, но домофонът остана ням. Тогава натисна бутона „Портиер“.
— Кой е? — гласът издаваше досада.
— Полиция.
Домъкна се някакъв мустакат тип и ги огледа през стъклото на вратата. Страниеро показа картата си.
— Извинете, че ви събудихме. Не си спомням на кой етаж живееше Вала.
— На третия.
— Вие имате ли ключ?
— Да.
— Вземете го.
Качиха се пеша. Страниеро натисна звънеца, а после почука силно на вратата.
— Отворете — каза той на портиера.
Оня се посуети около ключалката, после поклати глава.
— Нищо не може да се направи. Има ключ отвътре.
— Тогава ще трябва да разбия вратата, съжалявам.
Страниеро връхлетя върху вратата със своите сто и десет килограма. Влязоха в апартамента, където цареше студен и мрачен ред. Единствената светлина в хола идваше от някакъв лампион. Върху дивана лежеше тялото на Даниеле Вала — с пробито слепоочие и ручейче кръв, потекло върху плюша. На пода се въргаляше стар деветкалибров пистолет от времето на войната.
— Кой е дежурен тази нощ?
— Мисля, че Сантия.
— Повикай го.
После се обърна към портиера.
— Вървете си, ние ще се оправим.
Страниеро седна в едно кресло и се загледа в празното пространство. Очите му блестяха в мрака. Чиско говори нещо по телефона — тихо, за да не го безпокои. После приближи.
— Каза, че ти е приятел.
— Да, беше мой приятел.
— Имаш ли представа защо се е самоубил?
— Това е убийство — въздъхна Страниеро.
* * *
В шест и половина Страниеро се прибра у дома. Съблече сакото си и го хвърли върху един стол в антрето. Влезе в хола и седна в креслото. Остана така, заслушан в шумовете от банята, докато Тереза излезе и го целуна по бузата.
— Даниеле е мъртъв.
— Какво?
— Той беше на телефона тази нощ. Каза „убиват ме“, отидохме там, но беше вече мъртъв. Класическо самоубийство. Изстрел в слепоочието, отпечатъци по пистолета, дори стаята му беше заключена отвътре. Но въпреки това е убийство.
— Какви са основанията ти?
— Никакви.
Тереза стана — кафеникът в кухнята кипеше. След малко се върна с две чашки.
— Заключена стая! — Страниеро си говореше сам. — Твърде забавно. За прозорците да не говорим. Никакви следи от борба. Чиско смята, че съм луд, но това си е чисто убийство.
* * *
— Разбирам, че ти е приятел, Салваторе, но фактите са си факти. Имаме десет хиляди случая, които…
— Чиско, ще ми позволиш ли да направя разследване, или не?
— Естествено, но случаят е ясен. Четири въпроса и отива в архива.
— Въпроси на кого? Намерихте ли жена му?
Чиско разлисти някакви документи.
— Калцолари Лучия ин Вала. Последният известен адрес е в Милано, „Вергоньоне“ 27. Потърсихме я, но вече я няма там. Никой не знае къде е отишла.
— Ето, започни с издирването й, а аз ще намина при един психиатър.
Мургавото момиче погледна картата му и го покани да влезе.
— Професор Гудрум?
— Добър ден, инспекторе. Седнете, моля.
— Извинете, но ще ви открадна малко от времето. Става въпрос за Даниеле Вала.
— Да, предположих. Научих го преди няколко минути.
— От много време ли се лекуваше при вас?
— От около година. Дойде при мен след тежка нервна криза.
— Беше ли се разделил вече с жена си?
— Да, месец или два преди това.
— Този факт ли определяше неговото състояние?
— Не. Може и да е повлиял, но не беше най-важната причина.
— А коя беше най-важната причина?
Гудрум се засмя. Извади цигара от кутията и запали.
— Може би очаквате да ви кажа, че е бил влюбен в майка си, но аз не съм психоаналитик фройдист, а психотерапевт адлерианец. Не ме интересува причината за депресията, интересува ме практическото й лечение.
— И как протича то?
— Главно с разговори. А понякога и с хипноза.
— Подлагали ли сте Вала на хипноза?
— Да, два пъти.
— Мислите ли, че би могъл да се самоубие.
— Не, не мисля. Но за съжаление, наистина се е самоубил.
— Лошо формулирах въпроса. Исках да кажа, мислите ли, че е субект с особено предразположение към самоубийство?
Гудрум загаси изпушената до половина цигара в пепелника.
— Да — каза той. — Вече се е опитвал. Затова дойде при мен, след един неуспешен опит.
— Защо някой първо опитва да се самоубие, а после отива при психоана… при психотерапевт?
— В много редки случаи самоубийството е акт само на отчаянието. В повечето случаи то е вик за помощ. И ако никой не откликне на този призив, той става по-силен. Вала бе интелигентен човек, привикнал да се самоанализира. Беше разбрал, че болестта му е неизлечима, затова дойде при мен. А и терапията даде добри резултати.
— Тогава защо…
— Кой знае. Човешкият мозък е една голяма мистерия.
— Каква честота имаха сеансите ви?
— Един или два пъти седмично. Но в периодите, когато се чувстваше сигурен, ги разреждахме.
— Благодаря ви — Страниеро се надигна. — Имате ли представа къде може да е жена му?
— Не. Защо, още ли не сте я намерили?
* * *
— Още не сме я намерили.
— Да се надяваме, че ще се появи. Новината е вече във вестниците. Пък и наследството никак не е малко.
— Все още ли си убеден, че е убийство? — попита Чиско.
— Все още.
— Можеш ли да ми кажеш защо…
— Не, не мога. Ако не открия нищо, това ще е съвършеното престъпление. Така добре ли звучи?
* * *
Мястото на срещата бе в покрайнините на града — почти в полето, близо до изоставена мандра. Моника стискаше дръжката на голяма чанта, забила нокти в дланите си.
В определения час пристигна едно волво. Спря до нея, фаровете угаснаха и от колата излезе мъж. Попита я:
— Донесе ли нещата?
— Да. А вие носите ли…
Мъжът извади от джоба си огромен нож и го заби в корема й. Сетне извлече трупа под един дъб и го поля с някаква течност…
* * *
Малко преди обяд Чиско влетя в кабинета на Страниеро и хвърли върху бюрото му няколко листа, изписани на машина.
— Това пък какво е?
— Рапортът за оная жена, която намерихме изгорена тази сутрин.
— Коя е?
— Засега не се знае, добре са си свършили работата. Изгорени са дори върховете на пръстите. Работим върху зъбите.
Страниеро прегледа страниците набързо.
— Каква е тази история с лентите?
— Имало е чанта, изгоряла е. Била е пълна с магнетофонни ленти. Оцеляло е само едно късо парче. Ще можем да го чуем след малко.
— Добре. А какво ще ми кажеш за жената на Вала?
— Ще ти кажа, че я намерихме. Всъщност тя ни намери. Познай къде живее? Тук, в града. Преместила се е преди шест месеца. Сега е в Торино при някакви роднини, трябва да пристигне следобед.
— Искам я тук веднага, щом пристигне. Ясно ли е?
— Само че има желязно алиби.
— Ще видим.
* * *
Беше стигнал до десерта, когато телефонът иззвъня.
— Слушам, Чиско, пристигна ли съпругата на Вала?
— Не. Става дума за онова парче от лентата. Прослушахме го.
— И какво?
— Мъжки глас, доста неясен. Казва само: „Т-А-Т първа рис“.
— И какво означава това?
— Че откъде да знам!
— Добре, идвам след малко.
Страниеро се върна при десерта, но скоро остави лъжичката и се вторачи в празното пространство. После стана и взе един том от енциклопедията.
— Няма ли да го доядеш? — попита Тереза.
* * *
Връхлетя в участъка като стрела.
— Чиско! Онази лента, дай да я чуя!
Страниеро я прослуша и въздъхна.
— Какво има? — попита Чиско шепнешком.
* * *
Не беше вече мургавото момиче, логично. Беше жена на средна възраст с отблъскващо начервени устни.
— Докторът има пациент.
— Ще почакам.
Седна. Взе някакво медицинско списание и се загледа в корицата. Не след дълго вратата на кабинета се разтвори.
— Радвам се да ви видя, инспекторе — каза Гудрум, извади цигара и я запали. — Слушам ви.
— Хрумна ми странна мисъл — рече Страниеро. — Че Даниеле Вала е бил убит. Няколко дни си блъсках главата, за да разгадая мистерията със затворената стая.
— И сега? Променихте ли мнението си?
— Не, разгадах мистерията.
— Като страстен читател на криминалета нямам търпение да разбера решението.
— Работата е там, че Даниеле наистина е стрелял, но не се е самоубил. По телефона ми каза, че някой го убива. Било е истина. Каза ми също, че не знае кой. Не е могъл да го знае, защото убиецът е бил в неговия мозък.
— Възхитително!
— И вярно! Да предположим, че един депресиран човек отива при психиатър, който обаче има мотив да желае неговата смърт. Психиатърът се преструва, че го лекува, но всъщност прави всичко, за да увеличи страданията на своя пациент. Малко трябва, за да бъде нарушено душевното равновесие на един неврастеник. Да продаваш щастие и да продаваш отчаяние е едно и също.
— Не съм сигурен, че ви разбирам — засмя се Гудрум.
— Вие сте убили Даниеле Вала — каза Страниеро.
Гудрум се усмихна по-широко.
— Мисля, че си давате сметка за думите си.
— Разбира се.
— Тогава?
— Тогава нищо. Няма да успея да ви обвиня в убийството на Даниеле.
— Така е. Защото забравяте нещо много важно — мотивите.
— Мотивите никога не са били по вкуса ми, но щом настоявате, ще ви изложа поне два. Първият: може да сте любовник на Лучия Вала. Вторият: става дума за експеримент. Експеримент докъде може да стигне човек, попаднал във водовъртежа на тъгата и подложен на психическа болка.
— Значи или убиец от комиксите, или лекар нацист?
— Изберете сам. Между другото, допуснали сте голяма грешка, като сте записвали сеансите. Чрез записите вашата секретарка е искала да ви изнудва, но вие я убихте. Трупът й е бил изгорен. Чантата със записите също. Но парче от лентата се е спасило от огъня. Гласът е неясен, но е вашият. Той казва „Т-А-Т първа рис“. Първата рисунка от ТАТ — Thematic Appercception Test. Тест, който всички психиатри правят на пациентите си.
— Смятате ли, че това е достатъчно доказателство?
— Не. Доказателства тепърва ще търся. Месец, година, ако трябва цял живот ще ги търся, но ще ги намеря. Не съм дошъл да ви предупреждавам. Исках само да ви кажа, че от днес нататък вие сте постоянно дебнат звяр.
Страниеро стана и се усмихна.
— Ще щракне капанът, Гудрум. Ще щракне.
Излезе навън и закрачи през мъглата.
Мърдок се носеше през Великата Западна Пътна Равнина.
Високо над него слънцето беше нажежено огнено кълбо, грейнало над безбройните хълмове и възвишения на Равнината, през която колата летеше с не по-малко от сто и шейсет мили в час. Мърдок не се спираше пред никакви препятствия; Джени беше тази, която зорко следеше за дупки и скални отломъци и едва забележимо променяше курса — толкова внимателно, че и той не усещаше кога го прави.
Въпреки прозорците от тъмно стъкло и защитните очила, ослепителният блясък на огряната от слънцето радиоактивна Равнина изгаряше очите му; имаше моменти, в които му се струваше, че се носи в непрогледен мрак, яхнал свръхмощен скутер. Зад него се вдигаха високи прашни вълни, които после бавно се стелеха над земята.
— Ще се измориш — каза му радиото, — ако продължаваш още дълго да стискаш кормилото и да се оглеждаш. Защо не си починеш малко? Позволи ми да потъмня стъклата. Можеш да си поспиш и да оставиш управлението на мен.
— Не — рече той. — Така искам.
— Добре — отвърна Джени. — Само ти предлагам.
— Благодаря ти.
Малко по-късно радиото засвири успокояваща музика.
— Спри това!
— Извинявай, шефе! Мислех, че ще ти хареса.
— Когато ми потрябва музика, ще ти кажа.
— Разбрано, Сам. Съжалявам.
След краткия разговор тишината изглеждаше още по-потискаща. Но тя беше добра кола и Мърдок го знаеше. Грижеше се непрестанно за здравето му и с нетърпение бе очаквала тази мисия.
Бяха й придали безгрижния външен вид на суингър купе: яркочервен цвят, изящни линии, обтекаемост. Но под грациозните форми на калниците се криеха ракети, иззад фаровете стърчаха зловещи дула калибър петдесет, в корема й беше скътана лента с гранати, а в багажника дебнеше готова за действие огнепръскачка.
… Защото неговата Джени беше смъртоносна кола със специално предназначение, конструирана по специална поръчка лично от Архинжинера на далекоизточната Джийемска династия и в конструкцията й беше вложена цялата изобретателност на този гениален човек.
* * *
— Този път ще я хванем, Джени. Разбери ме, не исках да съм груб с теб.
— Няма нищо, Сам — отвърна тя с деликатен глас. — Програмирана съм да те разбирам.
Продължаваха да се носят през Великата равнина, а слънцето вече се спускаше на запад. Цял ден и цяла нощ бяха прекарали в търсене и Мърдок се чувстваше изморен. Последната укрепена мотел-бензиностанция му се струваше толкова далеч назад…
Мърдок сведе глава и очите му се затвориха.
Прозорците бавно помътняха. Облегалката се отпусна назад и кормилото се изплъзна от ръцете му. Тялото постепенно зае хоризонтално положение. Навън захладня, но въздухът в колата стана по-топъл.
* * *
Малко преди пет сутринта седалката го разтърси.
— Събуди се, Сам! Събуди се!
— Какво има? — изохка той.
— Преди двайсетина минути засякох местна програма. Съвсем наскоро по тия места е имало автомобилно нападение. Веднага промених курса, вече наближаваме района.
— Защо не ме събуди веднага?
— Имаше нужда от почивка, а и сама се справих.
— Сигурно си права. Разкажи ми за нападението.
— Шест автомобила, които пътували на запад, били нападнати тази нощ от неопределен брой диви коли. Патрулният хеликоптер предаваше направо от мястото на инцидента. Всичките шест автомобила са били разглобени, електронните им мозъци разбити, а пътниците вероятно са били убити.
— На какво разстояние сме от мястото?
— На две-три минути път.
Прозорците отново станаха прозрачни и Мърдок впери поглед в осветения от мощните прожектори път.
— Виждам нещо.
— Това е мястото — увери го Джени.
— Като пристигнем, ще поогледам. А ти потърси инфрачервени следи. Няма да се бавя.
* * *
Вратата зад него се затвори и Джени даде газ. Мърдок измъкна джобното си фенерче и предпазливо се приближи към смачканите шасита.
Равнината под краката му беше като покрит с пясък дансинг. Навсякъде се виждаха следи от гуми.
Зад кормилото на първата кола лежеше мъртвец. Вратът му беше прекършен. Смазаният циферблат на ръчния му часовник показваше 2:24. На трийсетина крачки се въргаляха още три трупа — две жени и млад мъж, които очевидно са били прегазени, докато са се опитвали да избягат.
И шестте коли бяха преобърнати. От тях бяха свалени колелата, както и всички по-важни части от двигателите, резервоарите им зееха отворени и празни, нямаше ги и резервните гуми. Никой от пътниците не беше останал жив.
Джени се закова до него и отвори врата.
— Сам — повика го тя. — Опитай се да извадиш кутията с електронния мозък на синята кола. Все още работи на аварийно захранване и се мъчи да предава, макар и слабо.
Мърдок измъкна кутията с мозъка и се върна при Джени.
— Откри ли нещо?
— Следи, които водят на северозапад.
— Карай натам.
Следващите двадесет минути пътуваха в мълчание.
— Конвоят е бил от осем коли — най-сетне се обади Джени.
— Какво?
— Току-що го чух в новините. По всичко изглежда, че две от колите са влезли във връзка с дивите. И сега са с тях. Те са издали местонахождението на конвоя и са предали останалите.
— А какво е станало с пътниците?
— Вероятно са ги елиминирали, преди да се присъединят към глутницата.
Мърдок запали цигара с треперещи ръце.
— Джени, какво кара една кола да подивее? Дали несигурността, породена от постоянния недостиг на гориво? Или желанието да разполага с неограничен брой резервни части? Защо го правят?
— Не зная, Сам. Никога не съм мислила за това.
* * *
— Преди десет години техният водач, Дяволската кола, уби брат ми по време на атака срещу неговата укрепена бензиностанция и оттогава преследвам този черен кадилак. Търсил съм го от въздуха, пеша, използвал съм и други коли, преди да те имам. Бяха въоръжени с ракети и инфрачервени детектори. Зареждал съм минни полета. Но все ми се изплъзваше, все ме изпреварваше, винаги беше на крачка пред мен. И тогава реших да направя теб.
— Знаех, че го мразиш, но все се чудех каква е причината — отвърна Джени.
Мърдок дръпна от цигарата.
— Накарах да те програмират, бронират и въоръжат така, че да станеш най-здравото, най-бързото и най-умното създание на колела, Джени. Ти си Алената лейди. Ти си единствената кола, която може да види сметката на кадилака и неговата глутница. Имаш зъби и нокти, каквито не са сънували. Този път ще ги пипна.
— Можеше да си останеш вкъщи, Сам, и да ми позволиш аз да свърша тази работа.
— Не. Зная, че можех, но искам да съм тук. Искам аз да давам заповедите, да натискам бутоните и да видя със собствените си очи как Дяволската кола ще се превърне в опушена рама. Колко хора, колко коли е унищожила! Никой не им знае броя. Трябва да я спипаме, Джени!
— Ще ти я намеря, Сам.
Продължиха да се носят напред с близо двеста мили в час.
— Как сме с горивото, Джени?
— Имаме достатъчно, дори без да броим допълнителните резервоари. Тук следата е съвсем свежа — добави тя.
Мърдок угаси цигарата и запали нова.
— Някои от тях носят в себе си умрели пътници, привързани в седнало положение — рече той, — за да приличат на нормални коли. Черният кадилак го прави постоянно и често сменя пасажерите. Поддържа ниска температура в купето, за да издържат по-дълго.
— Доста знаеш за него, Сам.
— Приспал бдителността на брат ми с лъжливи пътници и фалшиви номера. Накарал го да отвори вратата на неговата укрепена бензиностанция, а след това нахлула глутницата. Казват, че кадилакът понякога променял цвета си, но винаги накрая неизменно се връщал към черния. Случвало се дори да влиза в големи градове и да зарежда на обикновени бензиностанции, като използва фалшиви номера. А когато приближава продавачът да си получи парите, духва яко дим! Можел да имитира най-различни човешки гласове. Преследвали го, но безуспешно — следите се губели в просторите на Великата равнина…
Джени рязко смени посоката.
— Сам! Следата е доста интензивна! Отива към планините!
— Следвай я! — извика развълнувано Мърдок.
Продължиха да пътуват в мълчание. На изток се виждаха първите признаци на новия ден. Започнаха да се изкачват по един полегат хълм. Постепенно наклонът се увеличи. Джени забави скорост, за да се нагоди към неравния терен.
— Какво има? — попита Мърдок.
— Не мога да карам бързо по този терен — отвърна тя. — Освен това ми е трудно да следвам дирята.
— Защо?
— Остатъчната радиация по тези места е висока — обясни Джени. — Това смущава системата за проследяване.
— Не искам да ги изпуснем, Джени.
— Следата води право към планината.
— Натам! Натам!
Но скоростта продължи да пада.
— Объркана съм, Сам! Изгубих следата.
— Сигурно лагерът им е наблизо — може би е пещера, или нещо подобно, където не могат да бъдат открити от въздуха.
— Какво да правя сега?
— Дръж тази посока и търси проходи в скалата. И внимавай, всеки миг могат да ни нападнат!
Продължиха да се носят по хълмовете. Джени бе повдигнала максимално шасито си и беше разперила изящните си криле, които блестяха, осветени от първите лъчи на слънцето.
— Засега нищо.
— Да направим още един кръг.
— Наляво или надясно?
— Не знам. Ти накъде би тръгнала, ако беше кола ренегат?
— Нямам представа.
— Избери една посока.
— Добре, тогава надясно — и пое в тази посока.
* * *
Половин час по-късно и последните остатъци от нощния мрак си бяха отишли. Утрото царстваше над далечния край на Равнината, небето беше оцветено като есенно дърво. Мърдок измъкна термос с горещо кафе и отпи.
— Сам, мисля, че открих нещо.
— Какво? Къде?
— Ей там, в онази падина нещо чернее.
— Добре, момичето ми, поемай натам. С ракети, готови за стрелба.
Изкачиха хълма и се спуснаха надолу към черната точка.
— Пещера или тунел — рече той. — Карай внимателно…
— Топлина! Топлина! — извика тя. — Отново съм по следите им!
— Дори се виждат отпечатъци от гумите! — възкликна Мърдок. — На прав път сме!
Летяха право към черния отвор.
— Ще влезем, но съвсем бавно — нареди той. — Мръдне ли нещо, стреляш!
Плъзнаха се под скалистия свод, подът беше от пясък. Джени изключи фаровете и мина на инфрачервени. Пред стъклото се спусна екран и Мърдок огледа пещерата. Висока бе почти десет метра и достатъчно широка, че вътре да минат три коли една до друга. От песъчлив подът стана каменист, но беше все така равен. Не след дълго се появи наклон.
— Нещо свети отпред — прошепна Мърдок.
— Виждам.
— Може би е късче небе.
Продължиха още малко и най-сетне спряха на светло. Инфрачервеният екран се вдигна.
Пред тях лежеше тесен каньон, покрит с камънаци и пясъци. Надвисналите отгоре скали почти скриваха небето. Светлината беше съвсем слаба, но наоколо не се виждаше нищо необичайно.
Макар че по-близо…
Мърдок премигна.
По-близо, в бледата утринна светлина, се издигаше най-голямото автогробище, което Мърдок бе виждал някога.
Части от коли от най-различни марки и модели бяха струпани като малка планина пред тях. Наоколо се въргаляха акумулатори, гуми, от пясъка стърчаха жици и изгнили амортисьори, виждаха се брони, калници, фарове и гривни за фарове, врати и предни стъкла, цилиндри и бутала, карбуратори, генератори, регулатори и маслени помпи.
Мърдок не можеше да откъсне поглед.
— Джени — прошепна той. — Открихме тяхното гробище!
Една ужасно стара кола, която Мърдок дори не бе забелязал при огледа, подскочи няколко метра към тях и замря така неочаквано, както бе тръгнала. Гумите й бяха спаднали почти докрай. Десният й фар беше счупен, а предното стъкло — пропукано. От двигателя се носеше пронизително скърцане.
— Какво става? — попита объркан Мърдок.
— Той говори с мен — отвърна Джени. — Ужасно стар е. Спидометърът му е превъртял толкова много пъти, че е забравил броят на милите, които е изминал. Мрази хората, защото, както казва, винаги са го обиждали. Той е пазачът на гробището. Твърде стар е, за да излиза на набези с останалите и затова е останал да пази резервните части. Не може да се поправя сам, както по-новите модели, и трябва да разчита на добрината на другите. Настоява да му кажа какво търся тук.
— Попитай го къде са останалите.
Но още докато произнасяше тези думи, гласът на Мърдок беше заглушен от рева на десетки форсирани докрай двигатели и не след дълго вече ехтеше цялата долина.
— Паркирали са на отвъдния край на гробището — рече тя. — Всеки миг ще се понесат насам.
— Няма да стреляш, докато не ти кажа — той се приведе зад кормилото и продължи да наблюдава през перископа. — Кажи им, че си дошла да се присъединиш към тях и че си елиминирала своя шофьор. Опитай се незабелязано да се приближиш към черния кадилак.
— Няма да ми позволи — отвърна тя. — В момента говоря с него. Може да предава чак от другия край на гробището без никакви затруднения. Казва, че ще изпрати шест от най-мощните си привърженици, за да ме ескортират, докато реши какво да прави с мен. Заповяда ми да продължа напред бавно и да чакам нови нареждания.
Заобиколиха ги два линкълна, два черни мерцедеса и един крайслер, готови за таран.
Мърдок продължаваше да виси прегърбен над кормилото и да се преструва на умрял. Не след дълго от неудобната поза започнаха да го болят ръцете. Най-сетне Джени заговори отново:
— Той ми нареди да тръгна към далечния край на гробището, да паркирам в една ниша и да изчакам прегледа на неговата кола за аварии.
— Не можем да му позволим — отвърна Мърдок. — Карай натам. Ще ти кажа какво ще направим, след като видя какво има оттатък.
Мерцедесите им направиха път и Джени пое бавно в указаната посока. Мърдок надничаше с крайчеца на окото. Колата заобиколи издигащата се нагоре купчина от авточасти.
Не по-малко от петдесет коли ги чакаха на отвъдния край, разположени в боен ред само на стотина метра от тях. Пътят напред беше плътно блокиран, отзад шестте коли от ескорта направиха същото с изхода на каньона.
В най-далечния край на редицата, защитена от гъсто скупчените около нея автомобили, стоеше в очакване Дяволската кола.
Била е строена в ония далечни времена, когато автоинженерите са проектирали колите с размах. Корпусът й беше огромен, ярко блестяха стоманените й лайстни, а зад кормилото се хилеше оголен череп. Хромираният й радиатор рязко контрастираше с черния цвят на боята, фаровете бяха като мътнокехлибарени очи на насекомо. Мощ се криеше във всяка извивка и гънка, крилата на задните стопове бяха като плавници на хищна риба, готова всеки миг да потъне в морето от сенки, за да се вкопчи смъртоносно в своята жертва.
— Ето я! — прошепна Мърдок. — Дяволската кола!
— Колко е голям! — възкликна Джени. — Никога не съм виждала толкова голям автомобил!
Продължиха напред.
— Каза ми да паркирам в онази ниша — рече тя.
— Карай бавно. Но не влизай вътре — нареди й Мърдок.
Колата описа широк завой и намали.
— Провери всички оръжейни системи.
— В пълна бойна готовност.
Нишата беше само на десетина метра от тях.
— Когато извикам „сега“, изключваш от скорост и се завърташ на сто и осемдесет градуса, но бързо! Искам да стане неочаквано. Не се безпокой — никой от тях не може да го направи. След това ще откриеш картечен огън с петдесет милиметровите и ще изстреляш ракетите по кадилака, после правиш десен завой, поемаш към изхода и обсипваш всичко наоколо с огнепръскачката — трябва да подпалиш шестте отзад…
— Сега! — изрева той и подскочи на седалката.
Колата се завъртя рязко и той се опъна назад, заслушан в дрезгавия пукот на оръдията. Докато му се проясни пред очите, няколко коли вече горяха.
Дулата на оръдията се бяха подали напред и Джени брулеше редиците от коли с убийствен оловен дъжд. Тя се разтърси леко в мига, в който изстреля две ракети, и след това се понесе с пълна газ, а цяла глутница коли се мъчеше да й пресече пътя.
Джени направи рязък завой и пое в посоката, от която бяха дошли — към югоизточния край на гробището. Оръдията гърмяха от упор по отстъпващия назад ескорт, за миг в задното огледало Мърдок успя да зърне издигащия се огнен стълб.
— Изпусна го! — извика ядно той. — Изпусна черния кадилак! Ракетите попаднаха в колата пред него.
— Зная. Съжалявам.
Три от колите пред тях се разпаднаха от убийствения огън. Други две побързаха да се скрият в тунела. Шестата изглежда ги бе изпреварила.
— Ето го, идва! — посочи с ръка Мърдок. — От другата страна на гробището! Убий го! Убий го!
Но в този миг древният пазач се изпречи пред тях и пое върху себе си оръдейния огън.
— Целта е блокирана!
— Изблъскай тая раздрънкана таратайка! Трябва да затворим тунела! Не позволявай на кадилака да се измъкне!
— Не мога! — извика тя.
— Защо?
— Просто не мога!
— Това е заповед. Изблъскай я и затвори тунела!
Оръдията се насочиха към гробаря и покосиха изгнилите му колела.
Кадилакът профуча пред тях и се скри в тесния проход.
— Ти му позволи да се измъкне! — изкрещя Сам. — След него!
— Слушам, Сам! Старая се! Не викай. Моля те, не викай!
Тя побърза да се насочи към тунела. Отвътре се чуваше ревът на мощната кола, която току-що им се бе изплъзнала.
— Не стреляй в тунела! Ако го удариш, ще ни затвори пътя.
— Зная! Няма да стрелям.
— Пусни няколко десетсекундни гранати зад нас и дай газ. Може би ще успеем да блокираме изхода за останалите.
Внезапно излязоха от тунела и ги заля слънчева светлина. Наоколо не се виждаха никакви други коли.
— Открий топлинната следа — нареди той — и карай след нея.
Хълмът зад тях се разтърси от мощна експлозия, земята потрепера, после всичко утихна.
— Тук има толкова много следи… — промърмори тя.
— Знаеш какво ни трябва. Най-голямата, най-широката, най-горещата! Намери я! Карай след нея!
— Мисля, че я открих, Сам.
— Окей. Карай с максимална за терена скорост.
Мърдок напипа бутилката с бърбън и отпи глътка. После запали цигара и впери поглед в далечината.
— Защо го изпусна? — попита с мек глас той. — Защо го изпусна, Джени!
Джени проговори след доста време:
— Защото за мен той не е бездушен предмет. Много злини е сторил на коли и хора и това е ужасно. Но има нещо в него — нещо благородно. Начинът, по който е обявил война на целия свят, Сам, война за свобода. Силата, с която е наложил властта си над тези подивели машини, размахът, с който действа, за да си осигури резервни части и гориво. Сам, за миг, там, по време на битката, ми се прииска да се присъединя към неговата глутница, да се нося редом с него през Великата равнина, да разбивам с ракетите си вратите на укрепените бензиностанции заради него… Но не можех да те оставя, Сам. Построена съм за теб. Прекалено опитомена съм. И прекалено слаба. Ала не можех да застрелям и него, затова нарочно промених прицела. Не бих могла да те оставя, Сам, повярвай ми.
— Благодаря — отвърна той. — Програмиран пепелник.
— Съжалявам, Сам.
— Млъквай, не, не още! Първо ми кажи какво смяташ да направиш, за да го открием.
— Не зная.
— Мисли по-бързо. Виждаш ли оня прашен облак отпред? Мисля, че ще е най-добре да караш натам. Почакай само да научат в Детройт! Ще има да се смеят, преди да им кажа, че искам да ми заплатят неустойка.
— Аз не съм с по-примитивна конструкция и дизайн. Знаеш добре това. Просто съм…
— По-емоционална — довърши Мърдок.
— … точно това щях да кажа — съгласи се тя. — Не съм се срещала с кой знае колко коли, освен ония младоци в халето, преди да ме докарат при теб. Нямах си и най-малка представа какво е това дива кола и никога преди не съм блъскала никакви други автомобили — само мишени. Бях млада и…
— Невинна — рече Мърдок. — Колко сантиментално! Приготви се да унищожиш следващата кола, която се появи пред нас. И ако се случи да е приятелят ти и ако си позволиш за втори път да не стреляш — смятай ни за загубени!
— Ще се постарая, Сам.
Колата пред тях внезапно спря.
Беше жълтият крайслер. Две от гумите му бяха спукани.
— Пропусни го! — нареди Мърдок. — Пести амуниции за по-важни цели.
Профучаха покрай изтощената кола.
— Нищо ли не каза?
— Автомобилни ругатни — отвърна тя. — Едва ли ще ти говорят нещо.
— Ама колите наистина ли се псуват? — изкикоти се той.
— И това се случва — рече Джени. — Колкото са по-примитивни, толкова по-често. А най-много при задръствания на магистралата.
— Кажи ми някоя мръсна дума.
— Не искам. Ти за каква кола ме имаш?
— Съжалявам — рече Мърдок. — Забравих, че си лейди. Наистина забравих.
Откъм радиото се разнесе яростно изщракване.
Продължиха да се носят напред, към подножието на планината. Мърдок пийна още малко уиски, после мина на кафе.
— Десет години — мърмореше си той. — Десет проклети години…
Всичко свърши още преди да разбере, че е започнало.
В мига, в който минаваха покрай един оранжев каменен масив, иззад него ненадейно се появи Дяволската кола. Беше ги издебнала в засада, разбрала, че не може да надбяга Алената лейди. Сега се носеше право към тях, готова за последна битка.
Джени натисна рязко спирачки и се поднесе на една страна. В същия миг проговориха петдесетмилиметровите оръдия, предните калници се повдигнаха и колата се разтърси от изстреляните ракети, после се завъртя на място, зацепи с бронята близките камънаци, изстреля още две ракети, а оръдията продължаваха да бълват картечен огън, докато се изпразниха пълнителите и ударниците затракаха на празно. Най-сетне настъпи тишина. Пред тях на хълма се издигаше огромен стълб от дим.
Мърдок седеше разтреперан, без да откъсва поглед от огненото зарево на фона на утринното небе.
— Ти успя, Джени! Ти го уби! Ти уби Дяволската кола. Направи го заради мен.
Но тя не отговори. Двигателят изръмжа, колата направи остър завой и се понесе към най-близката укрепена станция, към цивилизацията.
* * *
Следващите два часа пътуваха мълчаливо. Мърдок продължи да се налива с бърбън и да пуши.
— Джени, кажи нещо — повика я той. — Какво има? Кажи ми.
Говорителите изпукаха и после се разнесе тихият й глас:
— Сам, той ми говореше, докато се носех надолу по хълма към него…
— Е, и какво ти каза? — подпита нетърпеливо Мърдок.
— Каза ми: „Слушай, защо не елиминираш твоя шофьор и не тръгнеш с мен? Искам те, Алена лейди. Искам да си до мен, да сме двамата. Заедно никога няма да ни хванат.“ А аз го убих.
Мърдок мълчеше.
— Каза го, за да ми отвлече вниманието, нали Сам? За да спре атаката ми и после да ни удари челно, нали? Не е говорил сериозно, нали, Сам?
— Разбира се, че не — кимна Мърдок. — Разбира се, че не. Просто нямаше друг изход.
— Да, предполагам, че е така. Но все пак, не мислиш ли, че може би наистина е искал да ида при него? Искам да кажа, когато се появихме в началото?
— Може би, момичето ми. Ти си доста добре екипирана.
— Благодаря — отвърна тя и изключи говорителите.
Но преди да го стори, до ушите му достигна странен, механичен звук, който по ритъм като че ли напомняше ругатня. Или може би молитва.
Мърдок поклати глава и погали нежно с трепереща длан меката седалка до него.