Художествената литература винаги е изобразявала престъпния свят със съчувствие, често пъти дори с раболепие. Тя създаде романтичен ореол около света на крадците, съблазнена от евтиния външен блясък. Писателите не са могли да прозрат истинското отвратително лице на този свят. Това е педагогически грях, заблуда, много скъпо платена от нашата младеж. На едно 14–15 годишно момче е простено да се увлича от „героичните“ фигури на този свят; за писателя обаче това е непростимо. Но дори сред големите творци не ще намерим такива, които, след като са съзрели истинското лице на криминалния престъпник, да са му обърнали гръб или да са го заклеймили така, както всеки голям писател е длъжен да заклеймява всичко безнравствено. По прищявка на историята най-големите радетели за съвест и чест, такива като Виктор Юго, са положили доста труд да възпеят престъпния свят. На Юго му се е струвало, че престъпният свят е такава част от обществото, която твърдо, решително и явно протестира срещу фалша на господстващата класа. Но Юго не си е направил труда да се вгледа в позициите, от които се бори с държавната власт този свят на крадците. Не едно момче е търсило познанство с живи „мизерабли“, след като е прочело романите на Юго. Прякорът „Жан Валжан“ и досега се среща сред криминалните.
В своите „Записки от Мъртвия дом“ Достоевски избягва да дава прям, недвусмислен отговор на този въпрос. Всички тези Петрови, Лучки, Сушилови, Газини — всички те от гледна точка на истинския престъпен свят, на „истинските криминални“, са „балами“, „балъци“, „леваци“, „чукундури“, т.е. такива хора, които истинският престъпен свят презира, граби, потиска. От гледна точка на криминалните убийците и крадците Петров и Сушилов стоят много по-близо до автора на „Записките от Мъртвия дом“, отколкото до тях самите. „Крадците“ на Достоевски са също такъв обект на нападение и грабеж, както и Александър Петрович Горянчиков и подобните нему, каквато и пропаст да разделя престъпниците-дворяни от простия народ. Трудно е да се каже защо Достоевски не е тръгнал по пътя на правдивото изобразяване на апашите. Апаш не е онзи, който е откраднал. Човек може да открадне и дори системно да краде, но да не е апаш, т.е. да не принадлежи към този отвратителен таен „орден“. Изглежда, на каторгата с Достоевски не е имало хора от този „разряд“. Те обикновено нямат големи присъди, защото в основната си маса не са убийци. По-точно не са били по времето на Достоевски. Апашите, готови „да пуснат кръв“, онези, които са имали „дръзка“ ръка, не са били кой знае колко много в престъпния свят. „Печизчии“, „взломаджии“, „гепсонаджии“, „джебчии“ — това са основните „категории“ на обществото на „апашите“, както нарича себе си престъпният свят. Словосъчетанието „престъпен свят“ е термин, има конкретно значение. Мошеник, взломаджия, „човек“, гепсонаджия — това са все синоними. Достоевски не ги е срещал по време на каторгата си, а ако ги беше срещнал, може би щяхме да бъдем лишени от най-хубавите страници на тази негова книга — утвърждаването на вярата в човека, на доброто начало, заложено в човешката природа. Но Достоевски не се е срещал с апаши. Героите от каторгата в „Записките от Мъртвия дом“ са също такива случайни извършители на престъпления, както и самият Александър Петрович Горянчиков. Нима кражбите между свои, на които Достоевски няколко пъти се спира и специално ги подчертава — нима това е възможно в света на апашите? Там ограбват балъците, плячката се дели, следва игра на карти и вещите преминават от един апаш при друг в зависимост от това кой печели на „щос“ и „бура“. В „Мъртвия дом“ Газин продава спирт, това го правят и други „кръчмари“. Но апашите веднага биха отнели спирта на Газин и той нямаше да може да направи кариера.
Според стария „закон“ апашът не бива да работи на каторгата, вместо него трябва да опъват балъците. Такива като Мясников и Варламов в престъпния свят биха получили презрителния прякор „ливада“. Всички тези „дисципаджии“ (войници), „кашевари“ и „войскари“ изобщо не принадлежат към света на професионалните престъпници, към света на рецидивистите. Това са просто хора, сблъскали се случайно с негативната сила на закона, нарушили поради незнание някаква забрана, като Аким Акимович — този типичен балък. Докато светът на криминалните е свят със свои особени закони, водещ вечна война с онзи свят, чиито представители са и Аким Акимович, и Петров, заедно с осмоокия плац-майор. Плацмайорът е дори по-близък на апашите. Той е началство, дадено от Бога, с него отношенията са прости, като с представител на властта, и на такъв плац-майор всеки криминален ще му наговори сума приказки за справедливост, за чест и други възвишени неща. И ги повтаря вече не едно десетилетие. Пъпчивият, наивен плац-майор е техен явен враг, а такива като Аким Акимович и Петров — техни жертви.
В нито един от романите на Достоевски няма изобразени апаши. Достоевски не ги е познавал, а ако ги е виждал и познавал, значи им е обърнал гръб като творец.
При Толстой няма никакви впечатляващи портрети на този сорт хора, дори във „Възкресение“, където външните и илюстриращите щрихи са нахвърляни така, че писателят няма какво да отговаря за тях.
С този свят се е сблъсквал Чехов. По време на пътуването му до Сахалин се е случило нещо, което е променило почерка на писателя. В няколко писма след това пътуване Чехов направо казва, че след пътуването всичко, написано от него по-рано, му се струва незначително, недостойно за руски писател. Както в „Записките от Мъртвия дом“, така и на остров Сахалин затъпяващата и развращаваща мерзост на каторгата погубва, не може да не погубва всичко чисто, добро, човешко. Престъпният свят ужасява писателя. Чехов разбира, че именно този свят е главният акумулатор на тази мерзост, атомен реактор, който сам възпроизвежда горивото си. Но Чехов е можел само да плесне с ръце, да се усмихне тъжно, да посочи този свят с мек, но настойчив жест. Той също го е познавал от Юго. На Сахалин Чехов е бил за много кратко време и до самата си смърт не намира смелост да се заеме с този материал.
На пръв поглед биографичната страна на творчеството на Горки би трябвало да му даде повод за правдиво, критично изобразяване на апашите. Челкаш без съмнение е такъв. Но този крадец-рецидивист е изобразен в разказа със същата изкуствена, лъжлива правдивост, както и героите на „Клетниците“. Разбира се, Гаврила може да бъде разглеждан не само като символ на селската душа. Той е ученик на апаша Челкаш. Макар и случаен, но задължителен. Ученик, който утре може би ще стане „полубалък“, ще се изкачи на първото стъпало на стълбата, която води към престъпния свят. Понеже, както казваше един апаш-философ, „никой не се ражда апаш, апаш се става“. Горки, който се е сблъсквал с престъпния свят в младежките си години, чрез Челкаш само е платил данък на онова невежествено възхищение пред привидната свобода на разсъжденията и смелото поведение на тази социална група.
Васка Пепел („На дъното“) е доста съмнителен апаш. Също както и Челкаш, той е описан романтично и е възвеличен, а не развенчан. Няколкото външни верни черти на този образ и явната симпатия на автора са причина и Пепел да служи на злото.
Такива са опитите на Горки да изобрази престъпния свят. Той също не е познавал този свят, изглежда не се е сблъсквал истински с апашите — това по принцип е трудно за един писател. Престъпният свят е затворен, макар и не много законспириран „орден“, там не се допускат външни хора за обучение и наблюдение. Никой апаш няма да бъде откровен нито със скитника Горки, нито с писателя Горки, понеже за него Горки е преди всичко балък.
През двадесетте години в литературата ни стават модни бандитите. „Беня Крик“ на Бабел, „Крадец“ на Леонов, „Мотка Малхамовес“ на Селвински, „Премеждието на Васка Свист“ на В. Инбер, „Краят на свърталището“ на Каверин, дори фармасонинът Остап Бендер на Илф и Петров — като че ли писателите до един лекомислено са платили данък на внезапно възникналото търсене на криминална романтика. Необузданата поетизация на криминалното изглеждаше като „свежа струя“ в литературата и съблазни много опитни пера. Въпреки изключително слабото разбиране на същността на явлението, което личи при всички споменати автори, а също и при всички останали, писали на подобна тема, тези произведения имаха успех сред читателите и следователно нанасяха значителна вреда.
По-нататък стана още по-зле. Възцари се дълъг период на увлечение по прословутата „перековка“, същата, на която апашите се смееха и не престават да се смеят и до днес. Бяха създадени Болшевските и Люберецките комуни, 120 писатели написаха „колективна“ книга за Беломорско-Балтийския канал, оформлението на която извънредно много напомня за илюстрирано Евангелие. Литературен венец на този период станаха „Аристократи“ на Погодин, където драматургът за хиляден път повтаря старата грешка, без да си даде труд по-сериозно да помисли за онези живи хора, които са изиграли простичкия си спектакъл в живота пред очите на наивния писател.
За превъзпитаването на хората от престъпния свят са написани много книги, направени са филми, поставяни са пиеси. Уви!
От времето на Гутенберг и до днес престъпният свят си остава бяло петно за литераторите и читателите. Писателите, които са се захващали с темата, са решавали този изключително сериозен въпрос много лекомислено, увлечени и подлъгани от фосфоричния блясък на всичко криминално, слагайки му романтична маска и укрепвайки по този начин у читателя абсолютно лъжлива представа за този коварен, отвратителен свят, в който няма нищо човешко.
Различните „перековки“ дадоха почивка на хиляди професионални крадци, спасиха апашите.
И така, какво представлява „престъпният свят“?
Как човек престава да бъде човек?
Как се става бандит?
В престъпния свят се вливат и случайни хора: колхозници, излежаващи наказания за дребни кражби и свързали съдбата си с тези на криминалните; бивши суинги, чиито криминални деяния ги бяха приближили до онова, за което само бяха чували; шлосери от заводи, на които „не им стигат парите за шумни гуляи с приятелите“; хора, които нямат професии, а искат да живеят царски, също и хора, които ги е срам да просят работа или милостиня — на улицата или в някое държавно учреждение, все едно, и предпочитат да отнемат със сила, вместо да молят. Това е въпрос на характер, а често пъти и на пример. Да молиш за работа — това също е много мъчително за страдащото, накърнено самолюбие на човек, тръгнал по кривия път. Особено за юношите. Да молиш за работа е не по-малко унижение, отколкото да просиш милостиня. Не е ли по-добре да…
Първобитният плах характер на човека му подсказва решение, цялата сериозност и опасност на което юношата просто не е в състояние, не може да прецени. На всеки човек в различно време от живота му се налага да вземе някакво важно решение, да „пречупи“ съдбата си, и на повечето хора им се случва да правят това в младежките си години, когато нямат достатъчно опит, а вероятността от грешки е голяма. През същото това време е малка и рутината на постъпките, а смелостта и решителността са големи.
Изправен пред сложен избор, подлъган от художествената литература и от хилядите еснафски легенди за тайнствения престъпен свят, юношата прави страшна крачка, след която често пъти няма връщане.
Сетне той свиква, озлобява се докрай и също започва да вербува млади хора за този проклет орден.
В практиката на ордена има една важна тънкост, която дори специалната литература пропуска да отбележи.
Работата е там, че този подземен свят се управлява от потомствени престъпници, от онези, чиито по-възрастни роднини — бащи, дядовци или поне чичовци или по-големи братя са били бандити; онези, които от малки са закърмени в духа на апашките традиции, в апашко ожесточение срещу целия свят; онези, които по разбираеми причини не могат да сменят положението си с друго, онези, чиято „бандитска кръв“ не буди съмнение с чистотата си.
Именно потомствените бандити представляват управляващото ядро на престъпния свят, именно на тях принадлежи решаващата дума по време на „съдилищата“, „съдилищата на честта“ на апашите — необходимо и много важно условие на този подземен живот.
По време на така нареченото разкулачване престъпният свят доста се разшири. Редовете му се умножиха за сметка на синовете на онези, които бяха обявени за „кулаци“. Разправата с „разкулачените“ попълни редиците на престъпния свят. Но никога и никъде бивш „разкулачен“ не е играл видна роля в „ордена“.
Те грабеха по-добре от всички, бяха най-шумни по време на гуляите и веселбите, най-много си деряха гърлата, когато пееха апашки песни, псуваха на майка и превъзхождаха криминалните в тази тънка и важна наука на сквернословието, съвсем точно имитираха апашите и все пак бяха само имитатори, само подражатели.
Тези хора не бяха допуснати във висшия свят на престъпния „орден“. Малцина особено отличили се — не с „героични подвизи“ по време на грабежи, а с това, че бяха усвоили правилата на апашкото поведение, понякога биваха допускани да участват в „съдилищата“ на висшите бандитски кръгове. Уви — те не знаеха какво да кажат там. При най-малкия сблъсък — а криминалните са доста истерични личности — те напомняха на външните хора за своя „чужд произход“.
— Ти си полубалък! А си отваряш зурлата! Какъв апаш си ти? Ти си ливада, а не бандит! Рогач такъв!
„Полубалък“, т.е. „развален левак“, е човек, който вече не е левак, но още не е станал апаш. („Това още не е птица, но вече не е четирикрако“ — както казва героят на Жул Верн Жак Паганел.) И полубалъкът покорно понася обидите. Разбира се, полубалъците никога не стават пазители на традициите на престъпният свят.
За да си „добър“, истински бандит, трябва да си се родил такъв; само онези, които още от малки са свързани с апашите, при това с „добри, прочути апаши“, само онези, които са изучили цялата дългогодишна наука на затвора, на кражбите и на апашкото възпитание, получават правото да решават важните въпроси в престъпния свят.
Колкото и да си прочут като бандит, какъвто и късмет да имаш, винаги ще си останеш самотен чужденец, човек второ качество сред потомствените апаши. Не е достатъчно само да се краде, трябва да принадлежиш към този орден, а това става не само с грабежи и убийства. Не всеки „мокър“, тоест убиец, заема почетно място сред криминалните само защото е грабител и убиец. Там си има свои пазители на чистотата на нравите и с най-важните апашки тайни, отнасящи се до изработването на общи закони за този свят (които се променят също като самия живот), до изработването на жаргона на престъпниците, на „апашкия език“ — с това се занимава само върхушката, в която влизат потомствени криминални, пък били те и само джебчии.
И дори в мнението на някой хлапак (син или брат на прочут бандит) престъпният свят ще се вслушва повече, отколкото в разсъжденията на някой „полубалък“ — дори да е факир в работата си.
И „пачаврите“ — жените на престъпния свят — ще бъдат поделени според знатността на човека… Първо ще ги получат тези със „синя кръв“, а най-накрая — „полубалъците“.
Апашите полагат големи грижи за подготовката на своята „смяна“, за възпитаване на „достойни“ продължители на тяхното дело.
Страшният фалшив блясък на криминалната романтика привлича юношата, момчето с яркия си маскараден блясък, за да го отрови завинаги.
Този фалшив блясък на стъклени мъниста, опитващи се да минат за диаманти, е повторен от хилядите огледала на художествената литература.
Може да се каже, че литературата, вместо да заклейми престъпния свят, е направила обратното: подготвила е почвата за покълването на отровните плевели в неопитната, невинна младежка душа.
Юношата не е в състояние веднага да се ориентира, да разпознае истинското лице на криминалните, а после вече става късно, той помага на крадците, но всеки, който дори съвсем малко се е сближил с тях, вече е заклеймен от обществото, а с новите си другари е свързан на живот и смърт. От значение е и това, че в него самия също започва да се трупа озлобление, появяват се собствени сметки за разчистване с държавата и с нейните представители. Струва му се, че неговите страсти и лични интереси влизат в неразрешим конфликт с обществото, с държавата. Струва му се, че плаща прекалено скъпо за „провиненията“ си, които държавата нарича престъпления.
Привлича го и вечният стремеж на младостта към „шпагата и наметалото“, към тайнствената игра, а тук „играта“ не е на шега, а е истинска кървава игра, която по психологическото си напрежение изобщо не може да се сравни със скучните „Ученици на Исус“ или „Тимур и неговата команда“. Да вършиш зло е много по-увлекателно, отколкото да правиш добро. Момчето влиза в този подземен свят с бясно биещо сърце и открива около себе си онези хора, от които баща му и майка му се страхуват. Вижда привидната им независимост, лъжливата им свобода. Момчето взема за чиста монета хвалбите и лъжите им. В лицето на апашите то вижда хора, отправящи предизвикателство към обществото. Вместо тежкия труд с пот на чело юношата гледа как престъпникът „щедро“, с жест хвърля наляво и надясно банкноти след някой успешен грабеж. Вижда как престъпникът пие и се весели и тези картини на разгул рядко отблъскват момчето. То сравнява скучния, ежедневен, скромен труд на баща си и майка си с „работата“ на престъпния свят, в който единственото изискване като че ли е да си смел… Момчето не се замисля колко чужд труд и чужда човешка кръв е ограбил и пилее с лека ръка този негов герой. Там винаги има водка, наркотик, кокаин, на момчето дават да пие и го обзема възторгът на подражанието.
То забелязва сред връстниците си, сред бившите си другари известно отчуждение, примесено със страх, и поради детската си наивност приема това отношение за уважение.
Но най-важното е, че то вижда как всички се страхуват от престъпниците, страхуват се, че който и да е от тях би могъл да те убие, да ти избоде очите…
В „капията“ се появява някой си Иван Корзубий, идва от затвора и носи хиляди новини: кого е срещнал там, кой за какво и на колко е осъден — всичко това е опасно и завладяващо.
Юношата вижда, че може да се живее без онова, което е предмет на постоянни грижи в семейството му.
Ето, че той се е напил истински, ето че вече налага някаква проститутка — той трябва да умее да бие фустите! — това е една от традициите на новия живот.
Юношата мечтае за окончателна шлифовка, за окончателно приобщаване към „ордена“. Това става в затвора, от който той е научен да не се страхува.
По-големите го вземат да участва в някой удар — на първо време да стои някъде „да пази завет“ (да варди). Ето че и възрастните вече му имат доверие, а ето че и самият той започва да краде и „сам да се разпорежда“.
Бързо усвоява маниерите им, неописуемо наглата усмивка, походката, носи панталона си надиплен по особен начин върху ботушите, окачва на врата си кръст, купува си астраганен калпак за през зимата и капитанска фуражка за през лятото.
Още първия път, когато попада в затвора, новите му приятели го татуират — те са майстори по тази част. Опознавателният знак за неговата принадлежност към престъпния орден завинаги остава върху тялото му като Каиново клеймо, нанесено със син туш. По-късно той много пъти ще съжалява за татуировката, тя ще му донесе много неприятности. Но всичко това ще стане по-късно, много по-късно.
Той отдавна вече е овладял апашкия жаргон, езика на крадците. Чевръсто прислужва на по-големите. В поведението си момчето се страхува не от това, че може да прекали — точно обратното.
И престъпният свят отваря пред него врата след врата — чак до дълбините си.
Ето че вече участва в кървавите „съдилища на честта“ и е принуден като всички останали „да се разпише“ на трупа на удушения по заповед на апашкия съд. Някой му пъха в ръката нож и той мушка с него още топлия труп, доказвайки пълната си солидарност с действията на своите учители.
Ето го да убива сам в съответствие с присъдата посочения му „предател“, „гад“.
Сред криминалните едва ли има дори един човек, който никога да не е убивал.
Такава е схемата за възпитание на младия апашор, дошъл от чуждия свят.
По-просто е възпитанието на представителите със „синя кръв“, потомствените криминални или онези, които не познават и не желаят да познават друг живот освен този на крадците.
Излишно е да предполагате, че тези хора, които се превръщат в идеолози и водачи на престъпния свят, тези апашки принцове се възпитават по някакъв особен, парников начин. Ни най-малко. Никой не ги предпазва от опасностите. Просто по пътя им към върховете или поточно към преизподнята на престъпния свят има по-малко препятствия. Пътят им е по-прост, по-категоричен. По-рано започват да им вярват, да им възлагат разни задачи.
Но дори роднините на младия апаш да са били най-влиятелните велможи сред престъпниците, той дълги години ще се увърта около големите бандити, които боготвори, ще тича да им купува цигари, ще им поднася „огънче“, ще им носи бележки — ще им прислужва за всичко. Ще минат много години, преди да го вземат на някой „удар“.
Апашът краде, пие, гуляе, развратничи, играе на карти, лъже балъците, не работи нито когато е на свобода, нито в затвора, разправата му с ренегатите е кървава, той участва в „съдилищата на честта“, където се решават важни за живота на подземния свят въпроси.
Той е пазител на апашките тайни (а те не са никак малко), помага на другарите си от „ордена“, привлича и възпитава младежта и следи за спазването на суровите апашки закони.
Кодексът е прост. Но през вековете е обраснал с хиляди традиции, свещени обичаи, за чието стриктно изпълнение следят пазителите на апашките завети. Криминалните са големи талмудисти. За да осигурят най-доброто изпълнение на апашките закони, те от време на време организират грандиозни повсеместни нелегални събрания, на които вземат решения, определящи правилата на поведение в новите условия на живот, измислят (по-точно утвърждават) нови думи във вечно променящия се жаргон на криминалните, „апашкия език“.
Според философията на криминалните всички хора се делят на две категории. Едната са „човеци“, „мошеници“, „престъпен свят“, „апаши“, „печизчии“, „зуладжии“ и т.н.
Другата са „фраерите“, „балъците“, т.е. „свободните“. Старата дума „фраер“ произхожда от Одеса. В „апашкия език“ от миналото столетие е имало много жаргонни еврейско-немски думи.
На балъците им викат още „леваци“, „чукундури“, „рогачи“, „шарани“, „дяволи“. Има и „полубалъци“ — онези, които се придържат към законите на криминалните, и „патили балъци“ — познаващи престъпния свят, успели да го разгадаят поне отчасти, опитни; „патил балък“ — това значи опитен, произнася се с уважение. Това са различни светове, разделени не само от затворническата решетка.
„Казват ми, че съм подлец. Добре — подлец съм. Подлец, мерзавец и убиец. Но какво от това? Аз не живея вашия живот, имам си свой, той е по други закони, с други интереси и друга честност!“ — така казва апашът.
Лъжата, измамата, провокацията спрямо балъка, дори по отношение на балък, който те е спасил — всичко това се смята не само в реда на нещата, но и за особена доблест, нещо задължително в престъпния свят.
Повече от наивни са призивите на Шейнин за „доверие“ към престъпния свят, „доверие“, за което вече е заплатено с прекалено много кръв.
Постоянните лъжи на криминалните са без мярка, понеже по отношение на леваците (а „леваци“ са всички освен криминалните) няма друг закон освен закона на лъжата — по всякакъв начин: ласкателство, клевета, обещание…
Балъкът е създаден именно за да бъде лъган; онзи, който е нащрек, който има печален опит от общуването си с криминалните, се нарича „патил балък“ — особена група „дяволи“.
Тези клетви и обещания са безкрайни, нямат граници. Баснословно количество най-различни началници, щатни и извънщатни възпитатели, милиционери и следователи са се хващали на примитивната въдица — „честната дума на апаша“. Сигурно всеки от служителите, в чиито задължения влиза ежедневно общуване с престъпниците, много пъти е клъввал на тази стръв. Хващали са се и два, и три пъти, понеже все не са можели да разберат, че моралът на престъпния свят е друг морал, че така нареченият хотентотски морал изглежда невинно забавление в сравнение с мрачната апашка практика.
Началниците („началничетата“, както им викат криминалните) винаги биваха лъгани, премятани…
А през това време в градовете с неразбираемо упорство отново и отново поставяха изцяло фалшивата и вредна пиеса на Погодин и нови поколения началници попиваха басните за „честта“ на Костя Капитана.
Цялата възпитателна работа с криминалните, за която са пропилени милиони държавна пара, всички тези фантастични „перековки“ и легенди за Беломорканал, отдавна станали шлагер на деня и повод за шеги от страна на криминалните, цялата възпитателна работа се крепеше на такова ефимерно нещо като „честна дума на апаша“.
— Помислете — казва някой специалист по престъпния свят, „изчел“ Бабел и Погодин, — ами че Костя Капитана не е дал просто „честна дума“ да влезе в правия път. Аз съм стара лисица, не можеш ме излъга толкова лесно. Не съм чак такъв балък, та да не разбирам, че нищо не им струва да дадат честна дума. Но Костя Капитана е дал „честна дума на апаш“. На крадец! Там е цялата работа. Той няма начин да не удържи на тази своя дума. „Аристократичното“ му самолюбие не би допуснало това. Той ще умре от презрение към самия себе си, задето е нарушил „честната дума на апаша“.
Горкият наивен началник! Да дадеш честна апашка дума на някой левак, да го излъжеш и сетне да престъпиш клетвата си, да я нарушиш — това е признак на апашка доблест, това става тема за хвалби по затворническите нарове.
Много бягства са били облекчени и подготвени благодарение на овреме дадената „честна дума на апаш“. Ако всеки началник знаеше (а го знаят единствено началниците, помъдрели от дългогодишния опит на общуване с „капитаните“) какво означава апашката клетва и я оценяваше по достойнство, щеше да има много по-малко кръв и жестокости.
Но може би грешим, когато се опитваме да свържем тези два свята — на балъците и на апашите?
Може би законите на честта и морала действат в „ордена“ по свой начин и ние просто да нямаме право да се навираме в света на рецидивистите с нашите морални мерки?
Може би „честната дума на апаш“, дадена не на балък, а на някой авторитет от престъпния свят, е истинска честна дума?
Точно това е романтичният елемент, който вълнува юношеското сърце, който сякаш оправдава, сякаш привнася някаква макар и своеобразна „морална чистота“ в апашкия бит, в отношенията между хората вътре в този свят. Може би понятието подлост е различно за света на леваците и за престъпния свят? Сиреч душевните преживявания на апашите се управляват по техни си закони. И само ако погледнем от тяхната гледна точка, ще разберем и признаем спецификата на апашкия морал.
Това им изнася и на някои по-умни апаши. Те нямат нищо против да баламосат наивниците и по този въпрос.
Всяка кървава подлост по отношение на балъка е оправдана и осветена от законите на престъпния свят. Но по отношение на другарите си апашът като че ли би трябвало да бъде честен. Към това го призовават апашките скрижали, нарушителите ги очаква сурова разплата.
Всичко това, от първата до последната дума, също е театралничене, лъжа. Достатъчно е да се наблюдава поведението на законодателите-апаши в труден момент, когато нямат подръка достатъчно балъци, когато им се налага да са предимно сред свои.
По-прочутият апаш, „по-авторитетният“ (думата „авторитет“ е много популярна при тях: „придоби авторитет“ и т.н.), физически по-силният преживява, като потиска по-дребните крадци, които му мъкнат храна и му прислужват. И ако се налага някой да ходи на работа, то апашката върхушка изпраща своите по-млади другари и вече иска от тях същото, което преди е искала от леваците.
Страшната поговорка „ти умри днес, а пък аз утре“ започва да се повтаря все по-често и по-често с цялата си кървава реалност. Уви, в апашката поговорка няма никакъв преносен смисъл, никаква условност.
Гладът принуждава апаша да отнема и изяжда дажбите на по-малко „авторитетните“ си другари, да ги праща на експедиции, които нямат нищо общо със спазването на апашките закони.
Навсякъде се разпращат заплашителни бележки с настояване за помощ и ако има възможност да се изкара с труд парче хляб, а няма от кого да се открадне — по-дребните апашори отиват да работят, да „опъват“. Изпращат ги на работа така, както ги пращат да убиват. За убийството се разплащат не главатарите — те само осъждат на смърт. Убийци са дребните апаши, те правят това от страх за собствения си живот. Убиват или избождат очи (много разпространена „санкция“ по отношение на балъците).
В трудно положение апашите също така доносничат един срещу друг пред началството. Да не говорим за доносите срещу „леваците“, „Иван-Ивановичите“ и „политиците“. Тези доноси са начин за облекчаване на живота на апашите, повод за особена гордост.
Рицарските наметала падат и остава голата подлост, с която е пронизана философията на апаша. В трудни условия тази подлост логично се обръща срещу собствените другари по „орден“. В това няма нищо чудно. Подземното престъпно царство е свят, в който като цел се поставя алчното задоволяване на долните страсти, където интересите са скотски, по-лоши от скотски, защото всеки звяр би се уплашил от постъпките, които апашът върши с лекота.
(„Най-страшният звяр е човекът“ — това е един много разпространен израз, също буквален, абсолютно реален.)
Представителят на този свят не е в състояние да прояви духовна твърдост в положение, когато го заплашва смърт или продължителни физически мъчения — тогава той не я демонстрира.
Би било голяма грешка да се мисли, че понятия като „пия“, „гуляя“, „развратнича“ са еднакви със съответните понятия от света на балъците. Уви! Всичко балъшко изглежда безкрайно целомъдрено в сравнение с дивите сцени от апашкия бит.
В болничната стая при апашите, уж болни (разбира се, симуланти и мошеници) се намъква (дали по повикване или по собствена инициатива) някоя покрита с татуировки проститутка или „печизчийка“ и през нощта (след като дежурният санитар е заплашен с нож) при тази новоизпечена света Тереза се събира апашката дружина. Всички, които имат във вените си „апашка кръв“, могат да участват в това „удоволствие“. По-късно задържаната, без да се смущава и без дори да се изчерви, обяснява, че е дошла „да помогне на момчетата — те я помолили“.
Всички криминални са педерасти. Край всеки по-известен апаш в лагера се навъртат млади хора с подути, мътни очи: „Зойки“, „Манки“, „Верки“ — апашът ги храни и спи с тях.
В едно от отделенията на лагера (където не цареше глад) апашите опитомиха и развратиха една кучка. Хранеха я, милваха я, сетне спяха с нея като с жена — открито, пред очите на цялата барака.
На хората не им се вярва, че подобни случаи са нещо обикновено — толкова са чудовищни. Но това е ежедневие.
Имаше една златна мина с много затворнички, които копаеха каменистата почва и гладуваха. Апашът Любов успя да се вреди да „работи“ там.
„Ех, чудесно си поживях нея зима — спомняше си той. — Там, разбира се, всичко се правеше за хляб, за дажбица. И условията, уговорката беше следната: даваш й дажбата в ръцете — яж! Докато аз я оправям, тя трябва да изяде дажбицата, а каквото остане — вземам си го обратно. Та получавам аз сутринта дажбата си и я пъхам в снега! Като замръзне — колко може да изгризе една фуста…“
Не е за вярване, че човек може да измисли подобно нещо.
Но апашите не са хора.
В лагерите дават на затворниците дребни суми на ръка — остатък, след като са им удържали за „комуналните услуги“ от рода на конвой, брезентови палатки за живеене при температура минус шестдесет градуса, затвор, прехвърляне от място на място, лагерно облекло, храна. Остатъкът е мизерен, но все пак е нещо като пари. Перспективата е изкривена и дори нищожната „заплата“ от 20–30 рубли на месец буди интерес у затворниците. За тези пари може да се купи хляб, много хляб — та това е най-съкровената мечта, най-силният „стимул“ по време на тежката многочасова работа в забоя, в мраз, на гладно и на студено. Кръгът от интереси е стеснен, но от това интересите не стават по-слаби, нищо, че хората са се превърнали в получовеци.
Парите, заплатата се дават веднъж месечно и в този ден криминалните обхождат всички бараки на балъците, като ги карат да им дават парите — половината или всичките, в зависимост от съвестта на изнудвачите. Не им ли дадат с добро — отнемат всичко насила, с побой — с лост, кирка, лопата.
И без апашите има предостатъчно кандидати за тези пари. Често пъти бригадите, които имат по-добър порцион, бригадите, където храната е повече, биват предупреждавани от бригадира, че работниците няма да получават пари, че те ще са за десетника или нормировчика. А ако не са съгласни, тогава порционът им ще намалее и по този начин арестантите се обричат на гладна смърт.
Събирането на „данък“ от страна на началниците — нормировчици, бригадири, надзиратели — е повсеместно явление.
Грабежите на апашите се срещат навсякъде. Изнудването е узаконено и не учудва никого.
През 1938 година, когато между началството и криминалните имаше почти официален „конкордат“, когато апашите бяха обявени за „приятели на народа“, големите началници търсеха сред престъпниците опора, оръдия за борба с „троцкистите“, с „враговете на народа“. С апашите се провеждаха дори „политзанятия“ — в културно-възпитателните части, където работниците от културния фронт им разясняваха симпатиите и надеждите на властите и ги молеха за помощ при унищожаването на „троцкистите“.
— Тези хора са изпратени тук, за да бъдат унищожени, а вашата задача е да ни помогнете в тази работа — това са точните думи на инспектора от културно-възпитателната част на мина „Партизанин“ Шаров, казани от него по време на едно такова „занятие“ през зимата, в началото на 1938 година.
Криминалните отговориха с пълно съгласие. Има си хас! По този начин си спасяваха живота, ставаха „полезни“ членове на обществото.
В лицето на „троцкистите“ те срещнаха дълбоко ненавижданата от тях „интелигенция“. Освен това според разбиранията им това бяха „началници“, изпаднали в беда, началници, които ги чакаше кървава разплата.
С пълното одобрение на началството апашите се заеха с пребиването на „фашистите“ — през 1938 година нямаше друг прякор за осъдените по петдесет и осми член.
По-видните хора, такива като Ешба, бивш секретар на Северокавказкия областен комитет на партията, бяха арестувани и разстреляни на прочутата „Серпантинка“, останалите ги довършваха апашите, конвоят, гладът и студът. Участието на криминалните в ликвидирането на „троцкистите“ през 1938 година бе много голямо.
„Но нали има случаи — би казал някой, — когато апашът срещу определени отстъпки държи на думата си и макар и незримо осигурява «реда в лагера».“
— На мен ми е по-изгодно — казва началникът — петима или шестима апаши изобщо да не работят или да работят където искат — за сметка на това другите от лагера ще работят добре, понеже криминалните няма да ги закачат. Още повече, че конвоят не достига. Апашите обещават да не крадат и да направят така, че всички останали затворници да работят. Наистина, те не гарантират изпълнението на плана, но това не е толкова съществено.
Случаите на такова договаряне между криминалните и местното началство са сравнително чести.
Началникът не се стреми към точното спазване на лагерния режим, облекчава си задачата, при това значително. Такъв началник не разбира, че криминалните вече са му „взели мерника“, че вече е в капана. С тази своя снизходителност към апашите той е нарушил закона и си е направил крива и престъпна сметка — по този начин „балъците“ в лагера се оказват във властта на криминалните. От всичките „балъци“ той ще се застъпи единствено за „балъците“, осъдените за служебни и битови престъпления, т.е. присвоилите държавни пари, убийците и рушветчиите. Осъдените по петдесет и осми член не могат да разчитат на закрилата му.
Това първо снизхождение спрямо апашите бързо води до още по-тесни контакти между началника и „престъпния свят“. Той започва да взема подкупи „в натура“ или в пари — това зависи от опита на даващия и алчността на получаващия. Апашите са майстори по тази част. И понеже това, което се дава, е придобито чрез кражба, чрез грабеж — то се дава с лекота, щедро.
Дава се костюм, който струва хилядарка (апашите обличат и пазят много хубави „цивилни“ дрехи именно за рушвет в случай на нужда), чудесни обувки, златен часовник, някоя по-кръгличка сума…
Ако началникът не взема — ще „бутнат“ на жена му, ще направят всичко възможно той да приеме веднъж-дваж. Това са подаръци. Няма да му поискат нищо в замяна. Ще му дават и ще му благодарят. Ще го помолят по-късно — когато началникът се оплете по-здраво в мрежите им и ще се страхува да не бъде разобличен от по-голямото началство. Едно такова разобличаване е сериозна и лесно осъществима заплаха.
А честната дума на апаша, че никой нищо няма да научи — та нали това е клетва, дадена на „балък“.
Освен всичко останало обещанието да не краде е обещание да не краде явно, да не граби — нищо повече. Не че началникът специално ще ги пусне да грабят (макар че имаше и такива случаи). Апашите не могат да престанат да крадат — това е техният живот, техният закон. Те могат да обещаят на началника да не крадат в своята златна мина, да не обират обслужващите лагера, лагерния магазин, охраната — но всичко това ще е лъжа. Сред тях ще се намерят хора с „авторитет“, които с лекота ще ги освободят от подобна „клетва“.
Ако са дали дума да не крадат, това означава, че изнудването ще е съпроводено с много по-големи заплахи, включително и със заплахи за убийство.
В подобни лагери затворниците са най-зле, най-безправни, най-гладни, припечелват и ядат най-малко — там апашите командват нарядчиците, готвачите, надзирателите и самите началници.
Лагерният конвой следва примера на началника.
Години наред конвоят, който съпровождаше затворниците до обектите, „отговаряше“ за изпълнението на плана. Тази отговорност не беше съвсем истинска и делова, а подобна на отговорността по профсъюзна линия. Но подчинявайки се на заповедта, войниците от конвоя искаха от лагеристите да работят. „Давай, давай“ — това стана обичаен възглас не само на бригадирите, надзирателите и десетниците, но и на конвоя. За войниците от конвоя това беше една грижа в повече, допълнително към охраната, и те посрещнаха с неодобрение тези свои задължения, за които не им се заплащаше. Но заповедта си е заповед и прикладите на пушките заработиха още по-начесто, избивайки „процентите“.
Наскоро след това — иска ми се да вярвам, че по емпиричен път — конвоят намери изход от затруднителното положение, в което бе поставен от настоятелните производствени заповеди на началството.
Конвоят извеждаше на работа групата (в която винаги имаше както „политици“, така и апаши) и прехвърляше тези си задължения върху криминалните. Те от своя страна с удоволствие играеха ролята на бригадири-доброволци. Налагаха затворниците (с благословията и при подкрепата на конвоя), като караха полумъртвите от глад старци да вършат тежката работа в златоносните’ забои, осигурявайки „плана“ с помощта на тояги — план, в който влизаше и работата на същите тези апаши.
Десетниците никога не се намесваха в тези подробности, интересуваха се единствено от увеличаване обема на изработеното — на всякаква цена.
Десетниците почти винаги бяха подкупени от апашите. Това се правеше с явен рушвет под формата на вещи или пари, без каквито и да било предварителна обработка. Самият десетник очакваше рушвета. Това бе един от постоянните му и значителни допълнителни доходи.
Понякога десетниците се обработваха с помощта на „игра на кубици“, т.е. игра на карти със залог кубически метри от плана.
Бригадирът-апаш сядаше да играе с десетника и срещу своя залог от „парцали“ — костюми, пуловери, ризи, панталони — настояваше да му се плати с „кубици“ — кубически метри почва…
При печалба, а това ставаше почти винаги с изключение на случаите, когато рушветът трябваше да е „изящен“ — такъв, че да направи чест дори на някой френски маркиз, седнал да играе с Людовик XIV, загубените кубици почва се заплащаха с истински наряди и бригадата на апашите, без да работи, получаваше голяма заработка. По-грамотните десетници се опитваха да оправят баланса, като лъжеха в сметките бригадите на „троцкистите“.
Надписването — „продажбата на кубици“ — беше истинско бедствие за мината. Маркшайдерските измервания установяваха истината и откриваха виновните… Подобни десетници-мошеници само ги понижаваха в длъжност или ги прехвърляха на друго място. И след тях оставаха труповете на гладните хора, от които се бяха опитвали да „изкарат“ загубените от десетника „кубици“.
Развращаващият апашки начин на живот проникваше в живота на цяла Колима.
Лагерът не може да се възприеме без ясното разбиране на същността на престъпния свят. Апашите са тези, от които зависи какъв ще е лагерът, какъв ще е животът там — като се започне от най-голямото началство и се свърши с полугладните работяги от златодобивните забои.
Идеалният апаш, „истинският крадец“, не обира „частни лица“. Такава е една от създаваните легенди на престъпния свят… Той обира само държавното — помещения за инструменти, каси, магазини, в най-лошия случай някое жилище, но да вземе последното на някой арестант или затворник — никой „истински крадец“ не би сторил това. Сиреч кражбите на прострени да съхнат дрехи, насилствената „замяна“ на хубаво облекло и обувки за лоши, кражбите на ръкавици, кожуси, шалове (всичко това — държавно) и пуловери, сака, панталони („цивилни“) уж го правели зуладжийчетата, апашорчетата, мошениците и свивачите на дребно…
— Ако при нас имаше истински апаши — въздиша еснафът, — те нямаше да позволят грабежите, които извършват разните дребни престъпници.
Горкият „балък“ — той вярва в Каскарильо. Не иска да разбере, че апашорчетата ги пращат да крадат дрехи сериозните престъпници, че свитите „парцали“ и „гащи“ се появяват у „авторитетните“ крадци не защото те лично крадат панталони и сака.
„Балъците“ не знаят, че най-често „пипат“ ония, които трябва да придобият опит в специалността си, но че не те ще делят награбеното. При някоя по-сложна операция и големите взимат участие в грабежа — дали с придумване: „Дай го, на теб не ти трябва“ — или с помощта на прочутата „замяна“, когато балъка насила го обличат в дрипи, в дрехи, които отдавна са станали символични, т.е. които стават единствено за „издаване“. Именно поради тази причина един-два дни след като раздадат нови дрехи на най-добрите бригади в лагера става така, че новите къси кожуси, ватенки и шапки се озовават при апашите, макар на тях да не са им раздавали. Понякога при „замяната“ дават цигари или къшей хляб — ако апашът е „порядъчен“ и не е зъл по душа, или ако се страхува, че жертвата му ще „закудкудяка“, т.е. ще се развика.
Отказът да „замениш“ или да „подариш“ води до побои, а ако балъкът упорства — и до удар с нож. Но в повечето случаи не се стига до това.
Тези „замени“ не са шега работа в условията на многочасовия труд при температура минус петдесет градуса, при недоспиване, глад и скорбут. Да дадеш плъстените ботуши, които си получил от дома, означава да ти измръзнат краката. С пробитите платнени ботуши, които ти се предлагат „в замяна“, не ще изкараш много на студа.
През 1983 година, в края на есента, получих колет от къщи — старите ми авиаторски ботуши с коркови подметки. Не посмях да ги изнеса от пощата — сградата бе наобиколена от апаши, които подскачаха в белия вечерен мрак и чакаха жертвите си. Още там продадох ботушите си на десетника Бойко за сто рубли — според колимските цени те струваха около две хиляди. Бих могъл да стигна с тях до бараката, но щяха да ми ги откраднат още през първата нощ, да ми ги смъкнат от краката. Крадците щяха да бъдат доведени в бараката от съседите ми по нар — за цигара, за кора хляб щяха на часа да ме „покажат“ на обирджиите. Лагерът беше пълен с такива „показвани“. А стоте рубли, получени за ботушите, означаваха сто килограма хляб — парите могат да бъдат запазени много лесно, ако се вържат направо върху тялото и ако се пазарува без много шум.
Затова апашите ходят с плъстени ботуши с подвити според апашката мода кончове, „да не се пълнят със сняг“, „намират си“ къси кожуси, шалове, ушанки, и то не какви да е, а модерни, стилни, „униформени“ апашки астраганени калпаци.
На селското момче, на младия работник или интелигент му се завива свят от изненада. Младежът вижда, че в лагерите апашите и убийците живеят най-добре — материално са сравнително осигурени, отличават се с твърди възгледи и с неповторимо дръзко, безстрашно поведение.
Началството се съобразява с тях. Криминалните са господари на живота и смъртта в лагера. Те са винаги сити, умеят да се „дореждат“, когато всички останали гладуват. Апашът не работи, пиянства дори в лагера, а селското момче е принудено „да опъва“. Самите крадци го карат да „бачка“ — така добре са се уредили. Винаги имат тютюнец, бръснарят на лагера идва да ги подстригва направо в бараката, като носи най-хубавите си инструменти. Готвачът всеки ден им носи от кухнята откраднати консерви и разни вкуснотии. За по-дребните апашори от кухнята се заделят най-вкусните и десетократно увеличени порции. Хлеборезачът никога няма да им откаже допълнителен хляб. Всички цивилни дрехи са на гърбовете на апашите. На най-хубавите нарове — близо до светлината, до печката — се настаняват пак те. Имат си дюшеци и памучни одеяла, а той — младият колхозник — спи направо върху разрязаните по дължина дървени трупи. Селското момче започва да си мисли, че именно апашите са носители на истината в лагера, че те са единствената сила, както материална, така и морална, освен началството, което в повечето случаи предпочита да не се кара с криминалните.
Младото селско момче започва да прислужва на апашите, да им подражава с псувните си, с поведението си, мечтае да им помогне с нещо, да бъде огряно от тяхната светлина.
Близък е часът, когато по указание на апашите ще извърши първата си кражба за общия „казан“ — и новият „полубалък“ е готов.
Отровата на престъпния свят е невероятно страшна. Отрови ли се някой — това означава край на всичко човешко в него. Този зловонен дъх се вдишва от всички, които са се докоснали до престъпния свят. Какви противогази биха помогнали тук?
Познавах един кандидат на медицинските науки, волнонаемен лекар, който препоръчваше на свой колега да бъде особено внимателен с „болния“: „Той е прочут апаш!“. Звучеше така, сякаш пациентът най-малкото беше изстрелял ракета към Луната — такъв бе тонът на препоръката. Той, лекарят, дори не усещаше цялата оскърбителност на подобно съждение за себе си, за собствената си личност.
Апашите бързо напипаха слабото място на Иван Александрович (така се казваше кандидатът на науките). В неговото отделение винаги лежаха и си почиваха абсолютно здрави хора. („Професорът ни е като роден баща“ — смееха се те.)
Иван Александрович съставяше фалшиви истории на заболяванията им, не жалеше нощната си почивка и труда си, съчиняваше всекидневни отчети, поръчваше анализи и изследвания…
Веднъж ми попадна едно писмо, адресирано до него от група престъпници от един етапен затвор. В него те го молеха да приеме в болницата техни съратници, които според тях се нуждаели от почивка. И изброените в списъка апаши постепенно бяха настанени в болницата.
Иван Александрович не се страхуваше от криминалните. Той беше стар колимчанин, врял и кипял, със заплахи апашите нямаше да постигнат нищо. Но приятелското потупване по рамото, апашките комплименти, които Иван Александрович приемаше за чиста монета, славата му сред криминалните — слава, чиято същност той не разбираше и не желаеше да разбере, — ето какво го приобщи към престъпният свят. Иван Александрович, както и мнозина други, беше хипнотизиран от абсолютната власт, с която разполагаха апашите, и тяхната воля стана негова воля.
Неизмерима, необозрима е вредата, нанесена на обществото в резултат на дългогодишното церемонене с апашите, с тази най-вредна част от обществото, която не престава да трови със зловонния си дъх нашата младеж.
Възникнала от чисто умозрителни разсъждения, теорията на „перековката“ доведе до десетки и стотици хиляди излишни случаи на смърт в лагерите, до многогодишен кошмар, създаден в лагерите от хора, които са недостойни за името човек.
От време на време апашкият език се променя. Смяната на речника-код не е процес на усъвършенстване, а начин за самосъхранение. Престъпният свят знае, че криминалната милиция изучава неговия език. Човек, внедрил се в средата им и решил да разговаря на жаргона от двадесетте години, когато се е казвало „да кибичиш“, „да пазиш завет“, би събудил подозрението на апашите от тридесетте години, свикнали с израза „печиз-кириз“ и т.н.
Лошо и погрешно се ориентираме в разликата между апашите и хулиганите. Спор няма — тези две социални групи са антиобществени, и двете са враждебни на обществото. Но много рядко сме в състояние да преценим истинската опасност от всяка от тези групи, да я оценим по достойнство. Безспорно е, че ние повече се страхуваме от хулигана, отколкото от апаша. Във всекидневието си много рядко се сблъскваме с крадци, всеки път тези срещи стават или в районното управление на милицията, където сме в ролята на потърпевши или свидетели, или в следственото управление. Хулиганът е нещо много по-страшно — пияно страшилище, гамен, който изниква на булеварда, в клуба или в коридора на комуналната квартира. Традиционното руско юначество — пиянството по време на храмови празници, пиянските побоища, задяванията на жени, мръсните псувни — всичко това ни е до болка познато и ни се струва много по-страшно от тайнствения свят на апашите, за който имаме — по вина на художествената литература — съвсем смътна представа. Единствено служителите в криминалната милиция имат реален поглед върху хулиганите и крадците; но от творчеството на Лев Шейнин става ясно, че това знание не винаги се използва правилно.
Не знаем какво е това апаш, какво е печизчия, какво е крадец, крадец-рецидивист. Смятаме за прочут погромаджия някой, който е откраднал прането, простряно да съхне пред нечия вила, след което седнал да се напие в бюфета на гарата.
Не се досещаме, че човек може да краде, без да е апаш, без да е от „престъпния свят“. Не разбираме, че човек може да убива и да краде, без да е погромаджия. Естествено, апашът краде. Той живее от това. Но не всеки крадец е апаш и тази разлика непременно трябва да се разбере. „Престъпният свят“ съществува отделно от другите кражби, отделно от хулиганството.
Наистина, на „потърпевшия“ му е все едно кой е задигнал от жилището му сребърните лъжици или модерния скъп костюм — някой апаш, крадец-професионалист, но не апаш, или комшията, който преди това никога не е крал. За това си има криминална милиция.
От хулиганите се страхуваме повече, отколкото от крадците. Ясно е, че никакви отрядници не са в състояние да се справят с крадците, за които ние, за съжаление, имаме съвсем погрешна представа. Често пъти хората си мислят, че тайнствените апаши се крият някъде в нелегалност, под чуждо име. Че те грабят само магазини и каси. Че никога няма да тръгнат да крадат пране от простора — еснафът дори е готов да помогне на тези „благородни мошеници“, понякога ги крие от милицията (дали от романтични подбуди, дали по-често от страх).
Хулиганът е нещо по-страшно. Той е ежедневие, нещо общодостъпно, близко. Той е страшен. Тъкмо от него търсим спасение при милицията и отрядниците.
Но хулиганът, всеки хулиган, е все още на границата на човешкото. Апашът е извън човешкия морал.
Който и да е убиец, който и да е хулиган е нищо в сравнение с апаша. Апашът също е убиец и хулиган, плюс нещо такова, за което в човешкия език няма име.
Служителите в местата за лишаване от свобода и хората от криминалната милиция не обичат кой знае колко да разправят спомените си, които са много важни. Имаме хиляди евтини криминални четива и романи. Нямаме нито една сериозна книга за престъпния свят, написана от служител, който е имал задължението да се бори с този свят.
А това е постоянна социална група, която би било по-правилно да наречем антисоциална. Тя отравя живота на нашите деца, воюва с обществото ни и често пъти побеждава, понеже хората я възприемат с доверие, наивно, а тя се бори срещу обществото със съвсем друго оръжие, с оръжието на подлостта, измамата, коварството, лъжата — и продължава да живее, като лъже началниците един подир друг. Колкото е по-висок рангът на началника, толкова по-лесно той може да бъде излъган.
Самите апаши се отнасят крайно отрицателно към хулиганите. „Ами че това не е апаш, това е просто хулиган“, „това е хулиганска постъпка, недостойна за един апаш“ — тези фрази с доста непредаваема фонетика са често срещани в „престъпния свят“. Такива примери на апашко лицемерие се наблюдават на всяка крачка. Апашът иска да се разграничи от хулигана, стреми се да се постави много по-високо от него и настоятелно иска еснафите да правят разлика между апашите и хулиганите.
В този дух се възпитават и младите апаши. Апашът не трябва да бъде хулиган, образът на „апаша-джентълмен“ идва от „романите“, които престъпникът е слушал, това е официален символ на вярата им. В този образ на „апаша-джентълмен“ има и някакъв копнеж на апашката душа по непостижимия идеал. Точно заради това „изяществото“, „светските“ маниери се ценят толкова много в подземния свят. Именно оттам са дошли и са се утвърдили в апашкия речник думи като „престъпен свят“, „общува“, „той се храни заедно с него“ — всичко това не звучи високопарно или иронично. Това са термини с определено значение, често употребявани изрази.
В апашките песни се казва, че истинският крадец не трябва да бъде хулиган.
В сиво палто и с букет на ревера
нашия столичен град
точно във седем напуснах аз вчера,
без да погледна назад.
Това е класическият идеал, класическият портрет на апаша-касоразбивач, на „апаша-джентълмен“, Каскарильо от филма „Процес за три милиона“.
Хулиганството е нещо прекалено невинно, прекалено целомъдрено за апаша. Той се забавлява другояче. Да убие някого, да му разпори търбуха, да му изкара червата и с тях да удуши друга жертва — виж, това е по апашки, имало е и такива случаи. В лагерите убиваха много бригадири, но да прережеш гърлото на жив човек с бичкия — на такава мрачна изобретателност е способен само апашкият, не човешкият мозък.
Най-отвратителната хулиганска постъпка изглежда като невинна детска шега в сравнение с обикновените апашки развлечения.
Апашите могат да гуляят, да пият, да хулиганстват в някой свой „печиз“, в някоя „капия“ — да гуляят без излишен шум, като показват безграничната си храброст само пред другарите си и пред благоговеещите новопосветени, чието приобщаване към престъпния орден е въпрос на дни.
Хулиганството, случайната кражба — това е периферията на подземния свят, онази гранична област, където обществото се сблъсква със своя антипод.
Вербуването на младите, нови апаши рядко става от средата на хулиганите. Освен когато някой хулиган изостави хулиганското си поведение и след като мине през затвора, се влее в редиците на престъпния свят, където никога няма да играе голяма роля в идеологията, във формирането на законите на този свят.
За истински апаши се смятат потомствените крадци или онези, които още от деца са изкарали целия курс на престъпните науки, тичали са за водка, за цигари, стояли са на „стража“ или на „пост“, промъквали са се през малките прозорчета, за да отворят отвътре на грабителите, закалявайки духа си в затворите, след което са започвали да „действат“ самостоятелно.
Престъпният свят е враждебен на властта, при това на която и да е власт. Апашите, „мислещите“ апаши много добре разбират това. Героичното време на „староротските“ и „каторжничетата“ не им изглежда толкова славно. „Староротски“ е прякор на арестантите от царските арестантски роти. „Каторжниче“ е онзи, който е бил на царска каторга — в Сахалин, в Колесуха. В Колима е прието централните губернии да се наричат „континент“, макар Чукотка да не е остров, а полуостров. Този „континент“ навлезе и в литературата, и във вестникарския език, и в официалната служебна кореспонденция. Тази дума-образ също е родена в престъпния свят — пътуването по море от Владивосток до Магадан, слизането на пустинния скалист бряг — всичко това много напомня отминалите сахалински картини. Така Владивосток става известен като „континент“, макар никой никога да не е наричал Колима остров.
Апашкият свят е действителност, реална действителност. „Гепсонаджиите“ много добре разбират, че някой си уж легендарен Горбачевски, чието име е познато от песента: „Гръм изтрещя, че Горбачевски изгоря“, е не по-голям герой от Ванка Ибиса от съседната златна мина.
Никаква „чужбина“ не е в състояние да привлече опитните апаши; онези от тях, които са били там по време на войната, не хвалят „чужбината“, особено Германия — заради прекалено строгите наказания за кражби и убийства. Малко по-леко живее престъпният свят във Франция, но и там теориите за превъзпитанието, „перековката“, нямат успех и на престъпниците им идва нанагорно. Относително благоприятни им се струват само нашите условия, изобилстващи с доверие и с многократни, неизтребими „перековки“.
Към измислените легенди на престъпния свят спада и твърдението-хвалба на апашите, че „истинският апаш“ гледа да не попада в затвора, че проклина това място. Че затворът е само една тъжна неизбежност в професията на крадеца. Това също е кокетничене, докарване. Поредната лъжа — като всяка дума, произнесена от апаш.
Взломаджията Юзик (т.е. Поляка) Загорски се хвалеше, като се кълчеше и превземаше, че е прекарал по затворите само осем от двадесетте си години апашки стаж. Уверяваше слушателите, че след успешен удар не започвал да пие и да гуляе. Той, видите ли, ходел на опера, дори имал абонамент, и чак когато привършвал парите, отново се захващал да краде. Като в песента:
С чудо на земната хубост се срещнах
в парка, на оня концерт.
Но като сняг се стопиха парите,
вече поемам назад.
Пак ще се гмурна надолу с главата
в мрачния зъл Ленинград.
Но почитателят на оперната музика не можа да си спомни името на нито една от оперите, които бе слушал с такова увлечение.
Юзик явно се беше изсилил и тази тема се прекрати. Естествено, той бе измъкнал „вкуса“ си към операта от „романите“, които неведнъж е слушал вечер в затвора.
А и за времето, прекарано зад решетките, Юзик явно бе преувеличил — бе повторил нечия чужда фраза, на някой по-мастит престъпник.
Апашите разправят, че в момента на кражбата изпитват особено вълнение, онази специфична вибрация на нервите, която сродява акта на кражбата с творческия акт, с вдъхновението; че изпадат в своеобразно психологическо състояние на нервно вълнение и подем, което по своята привлекателност, пълнота, дълбочина и сила не може да бъде сравнено с нищо.
Казват, че в този момент крадецът изпитва неизмеримо по-силни преживявания, отколкото картоиграчът на зелената маса или по-точно възглавница — традиционната „маса за игра на карти“ в престъпния свят.
— Пребъркаш някого — разказваше един джебчия, — а сърцето ти тупа ли, тупа… Хиляди пъти ще умреш и ще възкръснеш, докато измъкнеш този проклет портфейл, в който парите може да са само две рубли.
Случват се и съвсем безопасни кражби, но „творческото“ вълнение, апашкото „вдъхновение“ винаги е налице. Усещането за риск, за хазарт, за живот.
Крадецът изобщо не се интересува от човека, когото обира. В лагера крадецът често пъти задига парцали, които ни най-малко не му трябват, само и само за да открадне, още веднъж да изпита „сладката мъка“ на кражбата. „Заразени“ — така ги наричат апашите. Но привържениците на „чистото изкуство“ в кражбата не се срещат често в лагерите. Повечето предпочитат грабежите, наглите, откровени грабежи, когато изтръгват от жертвата си пред очите на всички сако, шал, захар, масло, тютюн — всичко, което може да бъде изядено, и всичко, което може да служи за залог при играта на карти.
Един крадец от железниците ми разправяше за особеното вълнение, което изпитвал при отварянето на някой „гепен“ (откраднат) куфар. „Не отключваме закопчалките — казваше той. — Фраснеш го в някой камък — и готово.“
Това апашко „вдъхновение“ е много далеч от човешката смелост. Смелост не е точната дума. Това си е чиста, безгранична наглост, която може да бъде спряна само от здраво издигнати бариери.
Дейността на крадеца не се съпътства от никакви психологически натоварвания и душевни преживявания.
Картите заемат много важно място в живота на апашите.
Но не всички играят на карти настървено, като „болни“, губейки в битката последните си панталони. Но и не е позорно да загубиш до такава степен.
Всички апаши обаче владеят картите. Има си хас. Според „рицарския кодекс“ това е задължително за „човека“ от престъпния свят. Не са много хазартните игри на карти, които са задължителни за всеки апаш и на които той се учи от дете. Младите апашорчета постоянно тренират и как се правят карти, и как се залага с „горница“.
Между другото този картоиграчески израз, означаващ увеличаване на залога (с „горница“), Чехов в своя „Остров Сахалин“ го е записал като „залъгорница“ (!) и представя това за термин на престъпниците-картоиграчи. Тази грешка фигурира във всички издания на „Остров Сахалин“, дори и в академичните. Писателят просто не е чул добре един най-обикновен картоиграчески израз.
Престъпният свят е много консервативен. Традициите в него са извънредно силни. Затова там са се запазили игри, които отдавна са изчезнали от живота в днешно време. Статският съветник Щос от Гоголевия „Портрет“ продължава да съществува в престъпния свят. Играта „щос“, която датира от сто години, е получила друго, лексически по-подходящо име — „стос“. В един от разказите на Каверин безпризорните пеят известен романс, променяйки го според своите разбирания и вкус: „Черната роза, ’блем на тъгата…“.
Всеки апаш е длъжен да умее да играе „стос“, да белязва картите като Герман или Чекалински.
Втората игра — но първа по популярност — е „бурата“: така апашите наричат играта на „тридесет и едно“. Подобна на „двадесет и едно“, бурата си остана игра на престъпния свят. Апашите не играят помежду си на „двадесет и едно“.
Третата, най-сложната игра, при която се записва, е „терц“ — вариант на играта „петстотин и едно“. Играят я майсторите, изобщо „старшите“, аристокрацията на престъпния свят, онези, които са по-грамотни.
Всички апашки игри на карти се отличават с голям брой правила. Те трябва добре да се знаят — печели онзи, който ги помни най-добре.
Играта на карти винаги е двубой. Апашите никога не играят повече от двама души, винаги един срещу един, от двете страни на традиционната възглавница.
Изгуби ли всичко единият — с победителя сяда да играе друг и докато има с какво да „отговаря“, двубоят продължава.
Според правилата, според неписаните правила, спечелилият няма право да прекрати играта, докато получава „отговор“ — панталон, пуловер, сако. Обикновено цената на „разиграваната“ вещ се определя от играещите — разиграва се като паричен залог. Трябва да помниш всички сметки и да умееш да се защитиш — да не позволиш да те излъжат в сметките, да те преметнат.
Лъжата при игра на карти се смята за проява на доблест. Противникът трябва да забележи лъжата ти, да те изобличи и по този начин да спечели „раздаването“.
Всички картоиграчи-апаши са мошеници, но така и трябва да бъде — умей да изобличиш, да разкриеш, да докажеш… Именно това е целта на играта — да се лъжат, да показват мошенически „фатки“, да се изобличават взаимно.
Сражението на карти — ако става на безопасно място — представлява безкраен поток от взаимни обиди и мръсни псувни; на този фон се играе. Старите апаши разправят, че по времето на тяхната младост, през двадесетте години, не били псували толкова много, докато играели карти — нито толкова мръсно, нито толкова цинично, колкото сега. Побелелите патриарси на престъпния свят клатят глави и шепнат: „О, времена! О, нрави!“ С всяка изминала година поведението на апашите става все по-отвратително.
В затворите, в лагерите картите се правят саморъчно, с невероятна бързина — механизмът на изработването им е усъвършенствуван от много поколения апаши; в затвора картите се изготвят по най-рационалния и достъпен начин. За тази цел е необходимо лепило от брашно, т.е. от хляб, от дажбата, която винаги е подръка и която може да се сдъвче, за да се получи лепило. Трябва хартия — за целта е подходящ вестник, амбалажна хартия, някоя брошура или книга. Нужен е и нож — но в коя ли затворническа килия, в кой лагерен етап няма нож?
И най-важното, необходим е химически молив за оцветяване — ето защо криминалните толкова грижливо пазят графитите на химическите моливи по време на всеки обиск. Те служат за две неща. Озовеш ли се в критична ситуация и сложиш ли си стружки от графита на химически молив в очите — фелдшерът или лекарят са длъжни да те изпратят в болница. Случва се болницата да е единственият изход от трудното, опасно положение, в което се е озовал апашът. Ако медицинската помощ закъснее, става лошо. Мнозина апаши са ослепели след това рисковано начинание. Но не са малко и апашите, избегнали опасността и спасили се в болницата. Това е второто предназначение на химическия молив.
Младите „началничета“ си мислят, че престъпниците използват химическите моливи за фалшиви печати, щемпели, документи. Използването им за подобни цели е много рядко и, разбира се, за такова нещо е нужен не само химически молив.
Основното, заради което апашите търсят и грижливо пазят химически моливи, причината, поради която те са много по-ценни от обикновените моливи — това е използването им за оцветяването на картите за игра, за „печатане на карти“.
Първо се изрязва „шаблонът“. Това не е дума от апашкия жаргон, но се среща много често в затворническия речник. Прави се шаблон на знака на боята — апашките карти не се различават по цвят, при тях няма червено и черно, „руж“ и „ноар“. Всички са един цвят. Валето е с два знака на съответната боя — нали съгласно международните правила то дава две точки. Дамата е с три съединени знака. Попът — с четири. Асото — с няколко съединени в центъра знака. Седмиците, осмиците, деветките и десетките се изработват в обичайния им вид — като картите, произведени от държавата-монополист.
Сдъвканият хляб се прекарва през парцалче и с полученото първокачествено лепило се залепват по два тънки листа хартия, сетне се изсушават и се нарязват с остър нож на необходимия брой карти. Графитът от химическия молив се увива в друго парче плат, навлажнява се и печатарската машина е готова. Шаблонът се поставя върху картата, мацва се с виолетовата боя и тя оставя нужния знак върху лицевата страна на картата.
Ако хартията е плътна, както е в академичните издания, то тя просто се нарязва и направо се „печатат“ картите.
За направата на едно тесте (заедно със сушенето) са необходими два часа.
Това е най-рационалният начин за изготвянето на карти за игра — начин, подсказан от вековната практика. Рецептата е подходяща при всякакви условия и е общодостъпна.
По време на всички „тараши“, а също така и от всички колети охраната най-старателно изземва химическите моливи. За това си има изрична заповед.
Разправят, че апашите разиграват на карти волнонаемните момичета — нещо подобно има в „Аристократи“ на Погодин. Според мен това е една от „измислените легенди“. Никога не ми се е случвало да видя сцени като в „Казначейшата“ от Лермонтов.
Говори се, че апашите губят на карти дори някое палто, което още е на гърба на балъка. И такова нещо не ми се е случвало да видя, макар че в това няма нищо невероятно. Все пак ми се струва, че в случая става дума за загуба „на вересия“ и палтото или нещо равностойно е трябвало да бъде отнето, откраднато в определен срок.
В играта има такъв момент, когато след променливо щастие съдбата накланя везните на успеха на едната страна към края на второто или третото денонощие от началото на играта. Загубено е всичко и играта свършва. Зад гърба на спечелилия се издигат планини от пуловери, панталони, шалове и възглавници. Загубилият се примолва: „Дай ми шанс, раздай още веднъж, дай ми на заем, утре ще ти върна «вересията».“ И ако победителят е великодушен, той се съгласява и играта продължава, като партньорът залага „на вересия“. Той може да спечели, щастието може да му се усмихне, може да си върне едно след друго всички неща, да възкръсне и да излезе победител… Но може и да загуби.
„На вересия“ се играе само веднъж и определената сума не се променя, срокът за връщане на дълга не се отлага.
Ако вещта или парите не бъдат върнати навреме, победеният се обявява за „неплатежоспособен“ и има само един изход — или да се самоубие, или да избяга от килията, от лагера, да избяга накрай света — длъжен е в срок да плати дълга си от загубата на карти, дълга на честта!
И точно тогава се появяват чуждите палта, още пазещи топлината от тялото на балъка. Какво да се прави! Апашката чест, по-точно апашкият живот е по-скъп от някакво си палто на балък.
Вече говорихме за най-долните потребности, за тяхното качество и размах. Тези потребности са много своеобразни и са безкрайно далеч от всичко човешко.
Има още една гледна точка за поведението на апашите. Уж че това са хора с болна психика, нещо като невменяеми. Не ще и дума — много често те са истерици и неврастеници. Прословутият апашки „дух“, способността да се „изфукат“ говорят за разклатена нервна система. Апаши със сангвиничен или флегматичен темперамент се срещат много рядко. Прочутият джебчия Карлов по прякор Предприемача (за него през тридесетте години писаха във вестник „Правда“ — когато го заловиха на Казанската гара в Москва) беше пълен, шкембелия, с розови бузи, жизнерадостен мъж. Но той е изключение.
Има учени-медици, които смятат, че всяко убийство е резултат от психоза.
Ако криминалните престъпници са психически болни, те би трябвало постоянно да се намират в лудниците.
На нас ни се струва, че престъпният свят е особен свят на хора, които са престанали да бъдат хора.
Този свят е съществувал винаги, съществува и сега, разлагайки и тровейки с дъха си нашата младеж.
Цялата психология на апашите се гради на старото, от памтивека наблюдение на криминалните, че жертвата им никога не би постъпила, не би помислила или сторила онова, което с леко сърце и спокойна душа са готови да направят апашите — ежедневно, ежечасно. В това е тяхната сила — в безкрайната наглост, в липсата на какъвто и да било морал. За апаша няма нищо „прекалено“. Дори в съответствие със своя „закон“ той да не смята за чест и доблест да пише доноси срещу „балъка“, все пак няма нищо против, преследвайки лична изгода, да направи и да предостави на началството политическа характеристика за който й да е свой съсед „балък“. През 1938 година и по-късно, до 1953 година, са известни буквално хиляди посещения на апаши при началството на лагерите със заявления, че те, истинските „приятели на народа“, се чувстват длъжни да доносничат срещу „фашистите“ и „контрареволюционерите“. Тази дейност имаше масов характер — предмет на постоянна, изключителна омраза на апашите в лагера винаги беше интелигенцията — всички тези „Иван-Ивановичи“.
Някога джебчиите бяха най-квалифицираната част от престъпния свят. Майсторите на кражбите от външните горни джобове минаваха дори през нещо като обучение, овладяваха техниката на своя занаят, гордееха се с тясната си специалност. Те предприемаха продължителни „пътувания“, в които от началото до края на „гастролите“ оставаха верни на умението си, без да се занимават с грабеж или мошеничество. Малките присъди за джебчийство, удобната плячка — чисти пари — ето двете обстоятелства, привличащи крадците към джебчийството. Умението да се държат добре във всяко общество, за да не се издадат, също беше едно от важните достойнства на майстора-джебчия.
Уви, паричната политика сведе „печалбите“ на джебчиите до мизерно равнище в сравнение с риска и отговорността. „По-доходно и по-очарователно“ се оказа вулгарното задигане на простряно пране — то струва по-скъпо от съдържанието на който и да е портфейл, измъкнат в автобуса или в трамвая. Не ще намериш хилядарки в нечий джоб, а всяка дреха, дори след отбиване от цената за това, че е крадена, ще струва повече, отколкото парите в кой да е портфейл.
Джебчиите смениха специалността си и се вляха в редиците на „печизчиите“.
И все пак „апашка кръв“ не е синоним на „синя кръв“. „Апашка кръв“, „капка апашка кръв“ може да има и у някой „балък“, ако той споделя част от апашките убеждения, ако помага на криминалните, ако уважава апашките закони.
„Капка апашка кръв“ може да има дори у следователя, който разбира душата на престъпния свят и тайно съчувства на този свят. Дори (при това доста често) у началника на лагера, който съществено смекчава режима на апашите не срещу подкуп и не в резултат на заплахи. „Капка апашка кръв“ има и у всички „Кучета“[1] по света — неслучайно някога са били апаши. Хора, в чиито вени тече капка апашка кръв, могат да помогнат с нещо на крадеца и престъпникът знае това. „Апашка кръв“ имат всички „зарязали занаята“, т.е. скъсалите с престъпния свят, престаналите да крадат, върналите се към честния труд. Има и такива — те не са „кучета“ и затова „зарязалите занаята“ не будят омраза. При повод, в трудна минута, те дори могат да помогнат — ще се обади „апашката кръв“.
„Показвачите“, прекупвачите на крадено, стопаните на свърталища несъмнено са хора с „апашка кръв“.
Всички „балъци“, така или иначе оказали помощ на някой крадец, имат, както казват криминалните, „капка апашка кръв“.
Това е подла, снизходителна похвала на престъпника за всички съчувстващи на апашките закони, за всички, които апашите лъжат и на които плащат с това евтино ласкателство.
Аглая Демидова я докараха в болницата с фалшиви документи. Не че беше фалшифицирано „личното й дело“, нейният арестантски паспорт. Не, в това отношение всичко беше наред, само че нейното „лично дело“ имаше нови жълти корици — свидетелство, че Аглая Демидова е с втора присъда, която е започнала да тече отскоро. Тя пристигна под същото име, под което я бяха докарали в болницата преди две години. Нищо не се беше променило в „изходните й данни“ освен присъдата. Двадесет и пет години, докато преди папката на личното й дело беше синя, а присъдата — десет години.
Към няколкото двуцифрени числа, написани с мастило в графата „член“, се беше прибавило още едно — трицифрено. Но всичко това си беше съвсем истинско, неподправено, фалшиви бяха медицинските й документи — копието на историята на заболяването, епикризата, лабораторните анализи, фалшифицирани от хора, които заемаха напълно официално положение, разполагащи с щемпели и печати, ползващи се с добро или с лошо — все едно — име. На началника на санитарната част на мината са му били нужни много часове, за да скалъпи фалшивата история на заболяването, да съчини фалшивия медицински документ с истинско артистично вдъхновение.
Диагнозата туберкулоза сякаш беше логично следствие от всекидневните хитроумно записвани наблюдения. Дебела пачка температурни листове с типични за туберкулозата диаграми и криви, попълнени бланки за всевъзможни лабораторни изследвания със застрашителни показатели. За лекаря такава работа напомня писмен изпит, на който ти се е паднало да опишеш туберкулозен процес, развил се в организма до степен, когато единственият изход е хоспитализация по спешност.
Подобна работа може да бъде извършена и от чисто спортен хазарт — да успееш да докажеш на централната болница, че хората от здравния пункт на златната мина също не пасат трева. Просто е приятно да си спомниш подред всичко, което някога си учил в института. Разбира се, никога не си предполагал, че ще ти се наложи да използваш знанията си по такъв необикновен, „художествен“ начин.
Най-важно беше, че Демидова на всяка цена трябваше да бъде настанена в болницата. И болницата не може, няма право да откаже да приеме такава болна, ако ще у лекарите да са се появили дори хиляди подозрения.
Подозренията възникваха веднага и докато въпросът за приемането на Демидова се решаваше в местните „висши сфери“, тя седеше сама в огромната стая на приемното отделение на болницата. Впрочем тя беше „сама“ единствено в „честъртъновото“ значение на тази дума. Явно фелдшерът и санитарите на отделението не влизаха в сметката. Същото се отнасяше и за двамата войници от конвоя на Демидова, които не се отделяха от нея нито на крачка. Третият войник от конвоя се луташе с документите някъде в канцеларските дебри на болницата.
Демидова дори не си свали шапката, а само разкопча яката на късия си овчи кожух. Спокойно пушеше цигара след цигара, като хвърляше фасовете в дървения плювалник със стърготини.
Тя кръстосваше отделението от венецианските прозорци с решетки до вратата, а войниците повтаряха движенията й и се спускаха подир нея.
Когато дежурният лекар и третият войник се върнаха, вече се беше стъмнило — бързо, както става на Север — и се наложи да запалят лампата.
— Не искат ли да ме приемат? — попита Демидова войника.
— Не — начумерено й отвърна той.
— Знаех си, че няма да ме приемат. За всичко е виновна Малката. Тя пречука докторката, а си отмъщават на мене.
— Никой не ти отмъщава — каза лекарят.
— Аз по-добре знам.
Демидова тръгна пред конвоя, външната врата се затръшна, моторът на камиона забоботи.
Секунда след това безшумно се отвори вътрешната врата и в приемното отделение влезе началникът на болницата с цяла свита офицери от специалната част.
— Но къде е тя? Къде е тая Демидова?
— Вече я откараха, гражданино началник.
— Жалко, много жалко, че не можах да я видя. Ами вие сте виновен, Пьотър Иванович, с тези ваши вицове… — И началникът напусна приемното отделение заедно с придружаващите го.
На началника му се искаше да зърне прочутата апашка Демидова — историята й наистина беше необикновена.
Преди половин година Аглая Демидова, осъдена на 10 години за убийството на нарядчицата — беше удушила прекалено отраканата началничка с един пешкир — я карали от съда към златната мина. Съпровождал я само един войник, понеже не се предвиждали нощувки: от селището на управлението, в което съдили Демидова, до златната мина, където работела, имало само няколко часа път с кола. В Крайния север пространството и времето са сходни величини. Често пъти пространството се измерва с време — така правят якутите чергари: от хълм до хълм са шест прехода. Всички, които живеят около главното шосе, измерват разстоянието с автомобилни преходи.
Конвойният на Демидова бил „стара пушка“, отдавна свикнал с волностите на конвойния живот, с неговите особености, където войникът от конвоя е пълен господар на арестантските съдби. Не за пръв път съпровождал „фуста“ — такова пътуване винаги обещавало известни развлечения, каквито не се случват често на редовния войник на Север.
Тримата — конвойният, шофьорът и Демидова — обядвали в един крайпътен стол. Конвойният пийнал за кураж спирт (на Север водка пият само много големите началници) и помъкнал Демидова към храстите. Край всяко селище в тайгата има предостатъчно върбалак, ракитак или млада трепетлика.
В храстите конвойният оставил автомата на земята и се вкопчил в Демидова. Тя се отскубнала, грабнала автомата и с два откоса забила девет куршума в тялото на похотливия конвоен. Сетне захвърлила автомата в храстите, върнала се при стола и заминала с един попътен камион. Шофьорът вдигнал тревога, трупът на войника и автоматът му били намерени много бързо, а Демидова я задържали след две денонощия на неколкостотин километра от мястото на флирта й с конвойния. Отново съдили Демидова и й лепнали двадесет и пет години. Тя и преди не искала да работи, грабила съседите си по барака и началството на златната мина решило на всяка цена да се отърве от тази рецидивистка. Надявали се, че след болницата няма да я върнат при тях, а ще я пратят някъде другаде.
Демидова крадяла от магазини и от жилища, била „печизчийка“ според терминологията на апашите.
Престъпният свят дели жените на две категории: истински апашки, чиято специалност са кражбите, както и при мъжете апаши, и проститутки, приятелки на криминалните.
Първата група е значително по-малобройна от втората и апашите, които смятат жените за същества от по-долна категория, се отнасят към тях с известно уважение — принудени са да признаят техните заслуги и делови качества. Обикновено любовницата на някой крадец (думите „крадец“, „крадла“ винаги се употребяват в смисъл на принадлежност към подземния „орден“ на апашите), когато самата тя е крадла, често пъти участва в разработването на плановете на грабежите, а и в самите кражби. Но не участва в мъжките „съдилища на честта“. Тези правила са продиктувани от самия живот — в местата за изтърпяване на наказанията мъжете и жените са разделени и това обстоятелство е внесло известни различия в бита, в навиците и правилата на единия и другия пол. Жените все пак са малко по-меки, техните „съдилища“ не са толкова кървави, присъдите не са толкова жестоки. Убийствата, извършвани от жените-престъпнички, са по-редки, отколкото в „мъжката половина“ на апашкия дом.
Абсолютно изключено е някоя „крадла“ да „живее“ с „балък“.
Проститутките са втората, по-голямата група жени, свързана с престъпния свят. Това е официална приятелка на крадеца, която му осигурява средства за живот. Разбира се, когато е необходимо, проститутките участват и в кражбите, и в „показването“ на подходяща жертва, и в „киризенето“, и в укриването, и в продажбата на краденото, но в никакъв случай не са пълноправни членове на „престъпния свят“. Те са неизменни участнички в гуляите, но дори не могат да мечтаят за „съдилищата“.
Потомственият „апаш“ от дете се учи да презира жените. „Теоретичните“, „педагогическите“ занятия се редуват с нагледните примери, давани му от по-възрастните. Жената, това нисше същество, е създадено само за да засити животинската страст на апаша, да бъде мишена за грубите му шеги и предмет на публични побои, когато апашът се „весели“. Жива вещ, която той има за временно ползване.
Да изпратиш приятелката си проститутка в леглото на някой началник, ако това е от полза за делото, е най-обикновен „подход“, който се одобрява от всички. Самата тя също смята така. Разговорите на тази тема винаги са извънредно цинични, пределно лаконични и изразителни. Времето е скъпо.
Апашката етика не признава нито ревност, нито любов. Според осветения от времето обичай апашът главатар, най-„авторитетният“ в дадена престъпна група, има право да избира временната си жена — най-красивата проститутка.
И ако до вчера, до появата на този нов главатар, тази проститутка е спала с друг крадец, смятала се е за негова собственост, за вещ, която той може да преотстъпва на другарите си, то сега всички тези права преминават към новия й собственик. Ако утре го арестуват, проститутката ще се върне при предишния си приятел. А ако и него го арестуват — ще й посочат кой ще бъде новият й господар. Господар на живота и смъртта й, на съдбата, парите, постъпките, тялото й.
Как е възможно в такива условия да съществува ревност?… За нея просто няма място в етиката на апашите.
Разправят, че крадецът също е човек и нищо човешко не му е чуждо. Може би на някой да не му се ще да отстъпи приятелката си, но законът си е закон и пазителите на „идейната“ чистота, пазителите на чистотата на апашките нрави (без каквито и да било кавички) веднага ще посочат на започналия да ревнува неговата грешка. И той ще се подчини на закона.
Случва се дивият нрав и истеричността, присъща на почти всички апаши, да накара някой от тях да защитава своята „фуста“. Тогава въпросът вече се обсъжда в „съдилището на честта“ и апашките „прокурори“ настояват виновният да бъде наказан, позовавайки се на установените от хилядолетия закони.
Но обикновено не се стига до спречкване и проститутката покорно ляга с новия си господар.
В престъпния свят не съществува никаква подялба на жени, няма никакви любовни „триъгълници“.
В лагерите мъжете и жените са разделени. Но там има болници, етапни затвори, амбулатории, клубове, където мъжете и жените все пак се виждат и чуват.
Човек може само да се чуди на изобретателността на затворниците, на енергията им при постигането на поставената цел. Учудващо е колко много усилия се хабят в затвора, за да се набави парче изпомачкана ламарина, която да се превърне в нож — оръжие за убийство или самоубийство. Вниманието на надзирателите винаги е по-слабо от вниманието на затворника — знаем това от Стендал, който казва в „Пармския манастир“: „Тъмничарят мисли за ключовете си по-малко, отколкото затворникът за бягството.“
Огромна е енергията, която хаби апашът в лагера, за да се срещне с някоя проститутка.
Важното е да се намери място, където да дойде проститутката — а в това, че ще дойде, апашът не се съмнява ни най-малко. В противен случай строгата ръка на апашкия закон ще настигне виновната. И ето, тя се преоблича в мъжки дрехи, спи извън програмата си с надзирателя или с нарядчика, за да се промъкне в определения час там, където я очаква непознатият й любовник. Любовта протича бързо, подобно на летния цъфтеж на тревите в Крайния север. Проститутката се връща обратно в женската зона, натъква се на някой надзирател, затварят я в карцера, осъждат я на един месец изолатор, изпращат я в дисциплинарна златна мина — тя понася всичко това безропотно, дори е горда, че е изпълнила дълга си на проститутка.
В една голяма северна затворническа болница имаше случай, когато при един виден апаш — болен, настанен в хирургичното отделение — успели да доведат проститутка за цяла нощ — тя легнала на болничното легло и обслужила поред всичките осем криминални от стаята. Заплашила с нож дежурния санитар-затворник, подарила на дежурния волнонаемен фелдшер един костюм, съблечен от нечий гръб в лагера — по-късно собственикът му си го познал и написал оплакване; бяха положени много усилия, за да се потули тази работа.
Когато на сутринта открили момичето в мъжката стая на болницата, то никак не се разтревожило или смутило.
— Момчетата ме помолиха да им услужа и аз дойдох — спокойно обяснило то.
Не е трудно да се досети човек, че апашите и техните приятелки почти до един са сифилитици, а за хроничния трипер въпреки нашия век на пеницилина, да не говорим.
Известен е класическият израз: „Сифилисът не е позор, а нещастие.“ Тук сифилисът не само че не е позор, но се смята от затворника за щастие, а не за нещастие — това е още един пример за „изкривената перспектива“.
Преди всичко принудителното лечение на венерично болните е задължително и това го знае всеки апаш. Той знае, че по този начин ще се „скатае“, че със своя сифилис няма да се озове в някое затънтено място, а ще живее и ще се лекува в сравнително благоустроени селища — там, където има лекари венеролози, специалисти. Всичко това е толкова добре пресметнато и предугадено, че дори апашите, на които са им се разминали четирите и трите кръста на реакцията на Васерман, също се представят за венеричноболни. И липсата на категоричност в отрицателния отговор на лаборантите относно тази реакция също се знае много добре от апашите. Фалшивите язви, лъжливите оплаквания — това е нещо обикновено наред с истинските рани и оплаквания.
Венерично болните, подлежащи на лечение, ги събират в отделни зони. Едно време там изобщо не се работеше и това беше най-подходящото „убежище Монрепо“ за апашите. По-късно тези зони бяха разположени в отделни златни мини или специални дърводобивни обекти в тайгата, в които, освен че им осигуряваха салварзан и дажба, затворниците трябваше да изпълняват обичайните норми.
Но фактически в тези зони никога не са карали затворниците да работят истински и там животът беше много по-лек, отколкото в другите златни мини.
Венерическите мъжки зони винаги са били място, откъдето в болницата са постъпвали млади жертви на апашите — заразени със сифилис през ануса. Апашите почти до един са педерасти — при липсата на жени те развращават и заразяват мъже, най-често заплашвайки ги с нож, по-рядко срещу „парцали“ (дрехи) или за хляб.
Когато говорим за жената в престъпния свят, не можем да отминем цялата тази армия от „Зойки“, „Манки“, „Дашки“ и други същества от мъжки пол, наричани с женски имена. Поразително е, но хората, които носеха тези женски имена, се обаждаха на тях съвсем нормално, не виждаха в тях нищо обидно или унизително за себе си.
За един апаш не е позорно да го издържа някоя проститутка. Тъкмо обратното — проститутката трябва да цени много високо интимната връзка с него.
Напротив, сутеньорството е една от привлекателните страни на професията, която много допада на младите апаши.
Ще ни осъдят много, много скоро,
във Първомайски ще ни отведат,
момичета от бранша ще ни видят
и куп колети ще ни донесат —
се казва в затворническата песен „Момичетата от бранша“. Точно те са проститутките.
Но има случаи, когато чувството, заменящо любовта, а също и самолюбието, самосъжалението подтикват жената от престъпния свят към „незаконни“ постъпки.
Разбира се, на крадлата се държи по-строга сметка, отколкото на проститутката. Според апашките талмудисти крадла, която живее с някой надзирател, върши предателство. За назидание могат да я пребият и дори да й теглят ножа като на „кучка“.
За една проститутка подобно поведение не се смята за грях.
Тези конфликти на жената със закона на нейния свят не винаги се решават еднакво, а в зависимост от личните качества на провинилата се.
Тамара Цулукидзе, двадесетгодишна красавица, крадла, бивша приятелка на прочут тбилиски апаш, заживя в лагера с началника на културно-възпитателната част Грачов — напет тридесетгодишен лейтенант, красавец и ерген.
Грачов имаше още една любовница в лагера — полякинята Лешчевска, една от известните „артистки“ от лагерния театър. Когато той заживя с Тамара, тя не настоя Лешчевска да си отиде, Лешчевска също нямаше нищо против Тамара. Юначният Грачов живееше с две „жени“ едновременно, клонейки към мюсюлманските обичаи. Тъй като беше опитен човек, той се стараеше да разпределя вниманието си по равно между двете и успяваше. Делеше не само любовта, но и материалния й израз — всеки подарък, който представляваше нещо за ядене, Грачов приготвяше в два екземпляра. С червилата, панделките и парфюмите постъпваше по същия начин — и Лешчевска, и Цулукидзе получаваха в един и същи ден абсолютно еднакви панделки, еднакви шишенца с парфюм, еднакви кърпички.
Това изглеждаше много трогателно. При това Грачов беше личен, чистоплътен момък. И Лешчевска, и Цулукидзе (те живееха в една барака) бяха във възторг от тактичността на своя общ любим. Ала не се сприятелиха и когато на Тамара неочаквано й се наложи да отговаря пред апашите от болницата, Лешчевска тайно злорадстваше.
Веднъж Тамара се разболя и я настаниха в болницата, в женското отделение. През нощта вратата на стаята се отворила и тропайки с патериците си, прага прекрачил пратеник на апашите. Престъпният свят протягаше дългите си ръце към Тамара.
Пратеникът й напомнил апашкия закон за собственост върху жената и я приканил да отиде в хирургичното отделение и да изпълни „волята на изпратилия го“.
Според думите на пратеника имало хора, които познавали тбилиския апаш, чиято приятелка била Тамара Цулукидзе. Тук вместо него бил Сенка Гъгнивия. Тъкмо в неговите обятия трябвало веднага да се хвърли Тамара.
Цулукидзе грабнала един кухненски нож и се нахвърлила върху куция апаш. Санитарите едва го спасили. Заплашвайки и псувайки Тамара, пратеникът се оттеглил. Още на другия ден тя напуснала болницата.
Бяха направени много опити да се върне под апашките знамена заблудилата се дъщеря, но всички бяха неуспешни. Дори наръгаха Тамара с нож, ала раната се оказа лека. Когато присъдата й изтече, тя се омъжи за някакъв надзирател — за човек с револвер, та така и не попадна в лапите на престъпния свят.
Синеоката Настя Архарова, машинописка от Курган, не беше нито крадла, нито проститутка и не по нейна воля съдбата й бе свързана навеки с престъпния свят.
Още от малка Настя била обкръжена с подозрителното уважение и зловещата почит на такива хора, за които била чела в криминалните романи. Това уважение, забелязано от Настя още докато била на свобода, съществувало и в затвора, и в лагера — навсякъде, където имало апаши.
В това нямало нищо тайнствено — по-големият брат на Настя бил виден уралски погромаджия и тя още от малка се къпела в лъчите на криминалната му слава, на късметлийската му апашка съдба. Неусетно Настя се озовала в кръга на рецидивистите, на техните интереси и акции и не отказала да им помогне да скрият откраднатото. Първата присъда от три месеца я озлобила и здраво я свързала с престъпния свят. Докато била в родния си град, апашите, страхувайки се от гнева на брат й, не смеели да използват Настя като своя собственост. По своето „социално“ положение тя стояла по-близо до крадлите, нямала нищо общо с проститутките — и като крадла заминала на обичайното далечно пътешествие на държавна сметка. Тук вече брат й го нямало и още в първия град, в който попаднала, след като я освободили, местният апашки главатар я направил своя жена, като между другото я заразил с трипер. Скоро го арестували и за сбогом той изпял на Настя апашката песничка: „Ти ще останеш за моя авер“. С „авера“ (тоест с приятеля му) Настя също не живяла дълго — прибрали го в затвора и върху нея предявил правата си поредният стопанин. Към него Настя изпитвала физическо отвращение — вечно лигав, покрит с някакви лишеи. Тя се опитала да се защити с името на брат си, но й отговорили, че и брат й няма право да нарушава великите апашки закони. Заплашили я с нож и тя престанала да се съпротивлява.
В болницата Настя покорно се явяваше на любовните „повиквания“, често лежеше в карцера и много плачеше — дали защото беше ревлива или защото съдбата й, съдбата на двадесет и две годишно момиче, я плашеше.
Востоков, възрастен лекар в болницата, трогнат от съдбата на Настя, която впрочем приличаше на хиляди други също такива съдби, обеща да й помогне да започне работа като машинописка в канцеларията, ако промени начина си на живот. „Това не зависи от мен — написала му в отговор Настя с красивия си почерк. — Не можете да ме спасите. Но ако искате да ми направите добро, купете ми копринени чорапи, най-малката мярка. Готова на всичко за вас: Настя Архарова.“
Крадлата Сима Сосновска беше татуирана от главата до петите. Чудатите, преплитащи се помежду си сексуални сцени със засукано съдържание покриваха цялото й тяло със заплетени линии. Единствено лицето, шията и ръцете до лактите й бяха без татуировка. Беше се прочула в болницата с една дръзка кражба — свалила златния часовник от ръката на войника от конвоя, който решил да се възползва по пътя от благоразположението на хубавичката Сима. Характерът й беше много по-кротък, отколкото на Аглая Демидова, иначе войникът щеше да остане да лежи в храстите до второ пришествие. Тя гледаше на това като на забавно приключение и смяташе, че златният часовник не е прекалено висока цена за нейната любов. Конвойният едва не се побъркал, до последния миг настоявал да му върне часовника и на два пъти безрезултатно я претърсвал. Болницата се намирала наблизо, „етапът“ бил многоброен, а в болницата конвойният не посмял да направи скандал. Златният часовник останал у Сима. Наскоро след това тя го пропи и следите му се загубиха.
В моралния кодекс на апаша, както и в Корана, се декларира презрение към жената. Тя е същество презряно, нисше, заслужаващо побои и недостойно за съжаление. Това се отнася в еднаква степен за всички жени — жените, които не принадлежат към престъпния свят, може само да бъдат презирани. В златните мини на Крайния север изнасилването на „караманьол“ се среща доста често. Началниците превозват жените си с охрана; жените никъде не ходят и не пътуват сами. По подобен начин се пазят и децата: изнасилването на някое малолетно момиченце е тайната мечта на всеки апаш. И тя не винаги си остава само мечта.
Апашът се възпитава да презира жените още от малък. Той толкова често налага приятелката си проститутка, че тя, разправят, престава да усеща любовта в цялата й пълнота, ако по някаква причина не получи поредния побой. Садистичните наклонности се възпитават от самата етика на престъпния свят.
Апашът не трябва да изпитва никакви другарски, приятелски чувства към „фустата“. Не бива да изпитва и жалост към обекта на подземните си увеселения. Не може да има никаква справедливост по отношение на жената от собствения свят — женският въпрос е извън етичната „зона“ на апашите.
Но това мрачно правило има едно-единствено изключение. Има една-единствена жена, която не само че е защитена от покушения върху честта й, а дори е поставена на висок пиедестал. Жената, поетизирана от престъпния свят, жената, станала предмет на лириката на апашите, героиня на криминалния фолклор на много поколения.
Тази жена е майката на апаша.
Във въображението си апашът е заобиколен от всички страни със зъл, враждебен свят. И в този свят, населен с негови врагове, има само една светла фигура, достойна за чиста любов, уважение и преклонение. Това е майката.
Култ към майката успоредно със злобното презрение към жената изобщо — ето етичната формула на криминалните по женския въпрос, изказвана с особена затворническа сантименталност. За затворническата сантименталност са написани много празни приказки. В действителност това е сантименталността на убиец, поливащ алея с рози с кръвта на жертвите си. Сантименталността на човек, превързващ раната на някоя птичка, способен след час да разкъса тази птичка със собствените си ръце, както е жива, защото зрелището на смъртта на живо същество е най-хубавото зрелище за апаша.
Трябва да се познава истинското лице на авторите на култа към майката, култ, забулен с поетична пелена.
Със същата невъздържаност и театралност, която кара криминалния да се „разпише“ с ножа върху трупа на убития ренегат, да изнасили жена посред бял ден, пред очите на всички, или някое тригодишно момиченце, да зарази някоя „Зойка“ от мъжки пол — със същата изразителност апашът поетизира образа на майката, обожествява я, прави я предмет на най-интимна затворническа лирика — и задължава всички да й изказват всевъзможно задочно уважение.
На пръв поглед чувството на апаша към майката сякаш е единственото човешко нещо, запазило се сред уродливите му, изопачени чувства. Апашът уж винаги е уважаващ майка си син, в престъпния свят всеки груб разговор за която и да е чужда майка на часа бива прекъсван. Майката е висок идеал и в същото време нещо съвсем реално, което всеки има. Майката, която ще прости всичко, която винаги ще те съжали.
„За да живеем, трудеше се мама.
Започнах да крада по малко аз.
Бащичко, за крадец роден си само —
редеше мама със печален глас.“
Така се казва в „Съдба“ — една от класическите песни на криминалните.
Апашът разбира, че в целия му бурен и кратък живот единствено майката ще остане с него до края — затова я щади въпреки целия си цинизъм.
Но и това единствено, уж светло чувство е лъжливо както всички в душата на апаша.
Прославата на майката е камуфлаж, възхвалата й е средство за измама и само в най-добрия случай е повече или по-малко ярък израз на затворническата сантименталност.
И в това свое уж възвишено чувство апашът лъже от начало до край, както във всяко свое съждение. Никой от криминалните никога не е изпратил на майка си и стотинка, дори по свой начин не й е помагал, а е пропивал и се е веселил с хилядите откраднати рубли.
В това чувство към майката няма нищо освен лицемерие и театралничене.
Култът към майката е своеобразна димна завеса, прикриваща отвратителния апашки свят.
Култът към майката, който не се отнася за съпругата и изобщо за жената, е фалш и лъжа.
Отношението към жената е лакмусова хартийка за всяка етика.
Тук му е мястото да кажем, че именно култът към майката, съжителстващ с циничното презрение към жената, стана причина още преди тридесет години Есенин да е толкова популярен сред престъпния свят. Но за това — когато му дойде времето.
На крадлата или на приятелката на апаша, която пряко или косвено е влязла в „престъпния свят“, са забранени каквито и да било „романи“ с „балъците“. Впрочем, в такива случаи изменничката не я убиват, не я „очистват“. Ножът е прекалено благородно оръжие, за да се използва срещу жена — за нея са достатъчни тояга или ръжен.
Съвсем друго нещо е, когато става дума за връзката на някой апаш със „свободна жена“. Това е чест и доблест, предмет на хвалби за един и повод за тайна завист от страна на мнозина. Подобни случаи се срещат доста често. Ала около тях обикновено се натрупват толкова измислици, че е много трудно да се стигне до истината. Машинописката се превръща в жена на прокурор, куриерката — в директорка на предприятие, продавачката — в министерша. Небивалиците изместват истината някъде в дъното на сцената, в мрака, и е немислимо човек да се ориентира в спектакъла.
Няма съмнение, че известна част от апашите имат семейства в родните си градове — семейства, отдавна напуснати от съпрузите-престъпници. Техните жени и невръстни деца се борят с живота коя както може. Случва се мъжете да се върнат от лагерите при семействата си, обикновено за кратко време. „Скитническият им дух“ ги влече към нови странствания, а и местните криминални отдели на милицията спомагат за бързото заминаване. А в семействата им остават деца, на които бащината професия не изглежда нещо ужасно, а буди жалост, дори нещо повече — желание да тръгнат по същия път, както в песента „Съдба“:
Съдбата да надвиеш ти ще можеш,
щом имаш сили за борба до смърт.
Макар и да съм слаб, ще се наложи —
аз да завърша бащиният път.
Именно потомствените апаши са кадровото ядро на престъпния свят, неговите „вождове“ и „идеолози“.
Апашът е много далеч от въпросите на бащинството и възпитанието на децата — тези въпроси изобщо не фигурират в престъпното „законодателство“. Бъдещето на дъщерите на апаша (в случай, че някъде има такива) му се струва съвсем нормално, ако те станат проститутки, приятелки на знатни крадци. В такива случаи съвестта на апаша не се обременява с никакъв морален товар (дори в апашката му специфика). Това, че синовете му ще станат като него, също изглежда на апаша съвсем естествено.
Една от най-популярните и най-жестоки легенди на престъпния свят е легендата за „затворническата дажба“.
Заедно с измишльотината за „крадеца-джентълмен“, това е другата рекламна легенда, фасадата на апашкия морал.
В нея става дума за това, че официалната затворническа дажба — храната, която получава затворникът — е „свещена и неприкосновена“ и нито един крадец няма право да посяга на този източник на съществуване. Който стори това, става прокълнат за вечни времена. Независимо какъв е: прочут апаш или някое „апашорче“, млад крадец.
Например хлябът от дажбата може спокойно да се държи в шкафчето, ако в килията има такова, или под възглавницата, ако няма шкафчета или рафтове.
Смята се за позорно, за недостойно да се краде този хляб.
От „балъците“ може да бъдат изземвани само колетите — независимо дали съдържат дрехи или храна, — забраната не се разпространява върху тях.
И макар на всеки да беше ясно, че неприкосновеността на дажбата се гарантира от самия затворнически режим, а не от благоволението на апашите, въпреки това малцина се съмняваха в благородството на криминалните.
Та нали администрацията не е в състояние да спаси колетите ни от ръцете на крадците. Значи ако не са апашите…
Администрацията наистина не бранеше колетите на арестантите. Килийната етика изисква затворникът да поделя съдържанието на колета с другарите си. Апашите се явяват именно като открити, опасни претенденти за колета, уж „другари“ на затворника. Далновидните и опитни балъци веднага им поднасят половината от съдържанието на колета. Никой от криминалните не се интересува от материалното положение на арестувания балък. За тях балъкът — независимо дали в затвора, или на свобода — представлява законна плячка, а „колетите“ му, „парцалите“ — боен трофей на апашите.
Понякога колетите или дрехите се изпросват: „Дай ни ги и ще можеш да разчиташ на нас.“ И балъкът, който е живял на свобода два пъти по-беден от апаша в затвора, му дава и последното, което му е изпратила жена му.
Че как иначе! Така е прието в затвора! Затова пък се слави с добро име и лично Сенка Пъпа му обещава своето покровителство, дори го черпи с цигара от пачката, която е сложена в колета от жена му.
Да бъде съблечен, да бъде ограбен някой балък-затворник е задача номер едно за крадците, тяхното любимо развлечение. Това се прави от сукалчетата, от палавата младеж… По-възрастните се излежават на най-хубавите места в килията, до прозореца, и наблюдават хода на операцията, готови да се намесят веднага, ако балъкът вземе да се инати.
Разбира се, човек може да се развика, да извика часовите, коменданта, но каква полза от това? Най-много да те пребият през нощта. А ти предстои дълъг път — може и да ти теглят ножа. Да върви по дяволите този колет.
— Затова пък — казва апашът, като потупва по рамото някой балък и хълца от преяждане, — затова пък затворническата ти дажба е непокътната. Нея, братле, никой…
Младият апаш понякога не може да разбере защо не бива да се докосва затворническата дажба хляб, ако собственикът й се е наял с бели домашни хлебчета от колета. Собственикът на хлебчетата също не разбира това. И на единия, и на другия опитните апаши обясняват, че такъв е законът на затворническия живот.
Да не дава Господ някой наивен гладен селянин, комуто през първите дни в затвора храната не достига, да помоли съседа си апаш да му отчупи парченце от съхнещата на рафтчето затворническа дажба. Каква бляскава лекция ще му прочете апашът за светостта на затворническата дажба…
В затворите, в които имаше малко колети и малко нови балъци, понятието „затворническа дажба“ се ограничаваше с дажбата хляб, а останалото — чорбите, кашите, буламачите, — колкото и бедно като асортимент, не беше неприкосновено. Апашите винаги се стремят да ръководят раздаването на храната. Това мъдро правило струва скъпо на останалите обитатели на килията. Освен дажбата хляб им сипват водица от чорбата и, кой знае защо, порциите на второто стават много малки. Няколко месеца живот съвместно с пазителя на затворническата дажба оказват явно отрицателно влияние върху „изхранването“ на арестанта, казано на официален език.
Всичко това става още преди лагера, говорим за режима в следствения затвор.
В трудово-поправителните лагери, когато всички работят тежък физически труд, въпросът за затворническата дажба става въпрос на живот и смърт.
Тук няма излишен къшей хляб, тук всички са гладни и вършат тежка работа.
Кражбата на тази дажба тук означава престъпление, бавно убийство.
Неработещите апаши, сложили ръка на готвачите в кухнята, взимат оттам по-голямата част от мазнините, захарта, чая, месото, когато го има (ето защо всички „прости хорица“ от лагерите предпочитат рибата пред месото; теглото им е едно и също, а месото бездруго ще им го откраднат). Освен апашите готвачът трябва да храни обслужващия персонал на лагера, бригадирите, лекарите, дори надзирателите, които дежурят на портала. И готвачът ги храни — апашите просто го заплашват, че ще го убият, а лагерните шефове-затворници (на езика на апашите ги наричат „тарикати“) могат всеки момент да се заядат, да отстранят готвача от заеманата длъжност и той ще трябва да слезе „в забоя“, което е нещо страшно за един готвач, пък и не само за него.
Тези вземания се правят за сметка на огромната армия редови „работяги“. От „научнообоснованата норма“ те получават само малка част, бедна откъм мазнини и витамини. Възрастните хора плачат, когато получават рядка чорба — гъстото отдавна е занесено на разните Сенечки и Колечки.
За да осигури поне минимален ред, началството трябва не само да е порядъчно, но и да има нечовешка, несекваща енергия за борба с разхитителите на храната — на първо място с апашите.
Така изглежда затворническата дажба в лагера. Тук вече никой не мисли за рекламните декларации на апашите. Хлябът става хляб без никакви условности и символика. Става основен начин да се запази живота. Тежко на оногова, който, надмогнал себе си, остави късче от дажбата си за през нощта, за да може да се събуди и до болка в ушите да усети вкуса на хляба в изсушената си от скорбута уста.
Този хляб ще му го откраднат, просто ще му го изтръгнат от ръцете, ще му го отнемат — младите, гладни апаши, които всяка нощ правят обиски… Раздаденият хляб трябва да бъде изяден веднага — такава е практиката в много златни мини, където „апашорите“ са повече от другаде, където тези благородни рицари са гладни и макар да не работят, искат да ядат.
Невъзможно е веднага да бъдат изгълтани петстотин или шестстотин грама хляб. За съжаление, храносмилателната система на човека се различава от тази на питона или на чайката. Хранопроводът на човек е прекалено тесен, не можеш натика в него половинкилограмов къшей хляб, при това с кора. Трябва да го натрошиш, да го сдъвчеш — губи се ценно време. Апашите изтръгват остатъците от хляба направо от ръцете на по-бавните „работяги“, разтварят пръстите им, бият…
В магаданския етапен затвор навремето „работягата“ получаваше цялата си дневна дажба хляб, охраняван от четирима автоматчици, които държаха на прилично разстояние тълпата гладни апаши. „Работягата“, получил хляба, на часа започваше да дъвче, да дъвче и в крайна сметка благополучно го изгълтваше — слава Богу, нямаше случаи апашите да разпорят нечий корем, за да извадят хляба.
Но навсякъде имаше друго.
За работата си затворниците получават пари — не много, няколко десетарки (онези, които преизпълняват плана), но все пак получават. Който не изпълнява нормата, не получава нищо. За тези пари „работягата“ може да си купи в лагерната лавка хляб, понякога масло — с една дума, някак да подобри храната си. Не всички бригади получават пари, но някои получават. В мините, където има апаши, това заплащане е фиктивно — апашите отнемат парите от останалите, облагат „работягите“ с „данък“. За забавяне на плащането — нож в ребрата. Тези отчисления се правят години наред. Всички знаят за това откровено изнудване. Впрочем, ако това не се прави от апашите, отчисленията се събират в полза на бригадирите, нормировчиците, нарядчиците…
Ето какво е истинското житейско съдържание на понятието „затворническа дажба“.
Извикаха дежурния лекар в приемното отделение. На току-що измития синкав, изстърган дъсчен под се гърчеше мургаво тяло, покрито с татуировки — някакъв ранен човек, когато санитарите бяха съблекли. Кръвта цапаше пода и дежурният лекар се усмихна злорадо — щеше да е трудно да се почисти; лекарят се радваше на всичко лошо, което му се случваше да срещне или да види. Над ранения се бяха навели двама души с бели престилки: фелдшерът на приемното отделение, който държеше поднос с превързочни материали, и лейтенантът от специалната част с лист хартия в ръка.
Лекарят веднага разбра, че раненият няма документи и лейтенантът иска да получи поне някакви сведения за него.
Раните бяха пресни, някои още кървяха. Бяха много — над десет малки ранички. Човекът наскоро го бяха мушкали с малко ножче, с гвоздей или с нещо друго.
Лекарят си спомни как по време на миналото му дежурство преди две седмици бяха убили продавачката в един магазин — удушили я в стаята й, с възглавница. Убиецът не успял да се измъкне незабелязано, настанала шумотевица и бандитът, стиснал нож в ръка, изскочил навън, в мразовитата мъгла. Като тичал покрай магазина, покрай опашката, той забил ножа в задника на последния от опашката — просто така, дявол знае защо…
Но сега случаят явно беше друг. Движенията на ранения вече не бяха толкова резки, бузите му започнаха да пребледняват. Лекарят разбираше, че има някакъв вътрешен кръвоизлив — нали по корема също имаше малки, обезпокояващи рани, които не кървяха. Можеше да има вътрешни увреждания — на червата, на черния дроб…
Лекарят не посмя да се намеси в свещенодействието на службата по отчета. На всяка цена трябваше да бъдат получени „основните данни“ — фамилно име, име, презиме, по кой член, присъда, — да бъдат получени отговори на въпросите, които се задават на всеки арестант по десет пъти на ден — по време на проверките, на разводите…
Раненият отговаряше нещо и лейтенантът бързо записваше чутото. Вече знаеше и фамилното му име, и члена — петдесет и осми, четиринадесета алинея… Оставаше най-важният въпрос, чийто отговор очакваха всички — и лейтенантът, и фелдшерът на приемното отделение, и дежурният лекар…
— Какъв си? Какъв си? — развълнувано питаше лейтенантът, застанал на колене до ранения.
— Какъв си?
И раненият разбра въпроса. Клепачите му потрепнаха, спеклите се, изпохапани устни се разтвориха и той проточи:
— Куууче…
И загуби съзнание.
— Куче! — провикна се възторжено лейтенантът, като се изправяше и отърсваше с ръка коленете си.
— Куче! Куче! — радостно заповтаря фелдшерът.
— В седма! В седма стая на хирургията! — разбърза се лекарят.
Вече можеха да го превържат. Седма стая беше „кучешка“.
Много години след края на войната, в престъпния свят — на дъното на човешкото море — все още не бяха отшумели подводните кървави вълни. Тези вълни бяха следствие от войната — учудващо, непредвидено следствие. Никой — нито беловласите юристи криминалисти, нито ветераните от затворническата администрация, нито опитните началници на лагерите можеха да предвидят, че войната ще раздели престъпния свят на две враждуващи помежду си групи.
По време на войната престъпниците, които бяха по затворите, включително безбройните крадци-рецидивисти, апаши — бяха мобилизирани в армията, изпратени на фронта, в състава на маршевите роти. Армията на Рокосовски придоби известност и стана популярна именно заради криминалните елементи в състава й. От апашите ставаха прекрасни разузнавачи, смели партизани. Вродената склонност към риск, решителността и наглостта им правеха от тях ценни войници. На мародерството, на стремежа да се граби се гледаше през пръсти. Наистина, последният щурм на Берлин не бе поверен на тези части. Армията на Рокосовски бе насочена другаде, а към Тиргартен тръгнаха кадровите части на маршал Конев — полковете с най-чиста пролетарска кръв.
В „Хора с чиста съвест“ писателят Вершигора ни уверява, че познавал някой си Воронко — апаш, който станал смел партизанин (като в книжките на Макаренко).
С една дума, от затворите криминалните заминаваха на фронта и воюваха — кой по-добре, кой по-зле… Настана денят на победата, героите-апаши ги демобилизираха и те се върнаха към мирните си професии.
Скоро след това съветските следвоенни съдилища започнаха да срещат свои стари познати. Оказало се — и това не било никак трудно да се предвиди, — че рецидивистите, „апашите“, „крадците“, „престъпният свят“ не мислят да прекратяват дейността, с която са се изхранвали преди войната, която им е носела творческо вълнение, мигове на истинско вдъхновение, а също и положение в „обществото“.
Бандитите се върнаха към убийствата, „мечкарите“ — към разбиването на сейфове, джебчиите — към изследването на джобовете на балъците, „гастрольорите“ — към обира на жилища.
Войната ги бе направила още по-нагли и жестоки, вместо да ги научи на нещо добро. Бяха започнали да гледат на убийството още по-леко, отколкото преди войната.
Държавата се опита да се бори срещу увеличаващата се престъпност. Появиха се Указите от 1947 г.: „За опазване на социалистическата собственост“ и „За опазване на личното имущество на гражданите“. Според тях незначителната кражба, за която преди крадецът попадаше в затвора само за няколко месеца, сега се наказваше с присъда от 20 години.
Апашите, бивши участници в Отечествената война, започнаха да ги товарят с десетки хиляди на параходи и влакове и под най-строг конвой ги изпращаха в безбройните трудови лагери, чиято дейност не бе замирала нито за миг по време на войната. Лагерите вече бяха извънредно много. Севлаг, Севвостлаг, Севзаплаг, във всяка област, на всеки голям или малък строеж имаше лагерни отделения. Имаше извънредно малки управления, едва надхвърлящи хиляда души, имаше и лагери-гиганти с население от няколко стотици хиляди души през най-добрите години: Бамлаг, Тайшетлаг, Длитлаг, Тьомники, Караганда…
Лагерите започнаха бързо да се изпълват с криминални. Особено внимателно се комплектуваха двата големи, отдалечени лагера — Колима и Воркута. Суровата природа на Крайния север, вечно замръзналата почва, зимата, която трае осем-девет месеца, в съчетание с целенасочения режим представляваха добри условия за ликвидирането на криминалната престъпност. Опитът, извършен от Сталин над „троцкистите“ през 1938 година, се беше увенчал с пълен успех и всички си го спомняха много добре.
В Колима и Воркута започнаха да пристигат композиция след композиция с осъдени по Указите от 1947 година. Макар в трудово отношение апашите да не представляваха ценност и едва ли бяха много подходящи за колонизация на района — за сметка на това от Крайния север бе почти невъзможно да се избяга. С други думи, задачата по изолирането им се решаваше успешно. Между другото, тези географски особености на Крайния север станаха причина в Колима да се появи особена категория бегълци (за тях имаше точен апашки термин — „отишли си сред ледовете“), които всъщност не бягаха никъде, а се криеха край автомобилната магистрала, дълга две хиляди километра, и ограбваха преминаващите коли. Главната вина на тези бегълци бе не бягството само по себе си, не и пладнешките обири. Юристите виждаха в това бягство нежелание да се работи и разглеждаха тези случаи като контрареволюционен саботаж, като отказ от работа — основното лагерно престъпление. Със съвместните усилия на юристите и мислителите от лагерната администрация криминалният рецидив най-сетне бе вкаран в рамките на страшния петдесет и осми член.
Какъв е катехизисът на апаша? Крадецът, членът на „престъпния свят“ — определението „престъпен свят“ е измислено от самите апаши — трябва да краде, да лъже „балъците“, да пие, да се весели, да играе на карти, да не работи, да участвува в събранията, т.е. в „съдилищата на честта“. Макар за апаша затворът да не е като роден дом, като свърталище, „терен“ или „капия“, но все пак е място, където апашът е принуден да прекарва по-голяма част от живота си. От това следва важният извод, че в затвора апашите трябва да си осигурят — със сила, хитрост, наглост, лъжа — неофициални, но важни права, например правото за подялба на чуждия колет с храна или с дрехи, правото на най-добро място, на най-добра храна и т.н. На практика това се постига винаги когато в килията има неколцина апаши. Тъкмо те се снабдяват с всичко, което може да се намери в лагера. Тези „традиции“ позволяват на апаша да живее по-добре от останалите в затворите и лагерите.
Малките присъди и честите амнистии позволяваха на апашите да не работят. Работеха, и то само от време на време, специалистите — шлосери, механици. Нито един апаш не работеше „черна“ работа. По-добре да го натикат в карцера, в лагерния изолатор…
Указите от 1947 година с техните присъди от двадесет години за незначителна престъпления поставиха по нов начин проблема на „заетостта“ пред апашите. Ако преди те се надяваха къде с лъжа, къде с истина да изкарат, без да работят, няколко месеца или година-две, сега фактически целият им живот или поне половината преминаваше в затвора. А животът на апаша е кратък. Сред криминалните има малко „патриарси“. Апашите не живеят много. Смъртността сред тях е значително по-висока от средната смъртност за страната.
Указите от 1947 година поставиха пред „престъпния свят“ сериозни проблеми и най-добрите апашки умове трескаво търсеха сигурно решаване на въпроса.
Според апашкия закон крадецът няма право да заема каквито и да било административни лагерни длъжности, които се поверяват на затворници. Апашът няма право да бъде нито нарядчик, нито старейшина, нито десетник. По този начин той би се влял в редиците на онези, с които е враждувал цял живот. Крадецът, заел такава административна длъжност, престава да бъде апаш — обявяват го за „куче“, за „станал на куче“, той излиза извън закона и всеки апаш би счел за чест при удобен случай да тегли ножа на такъв ренегат.
Престъпният свят е много чувствителен по този въпрос, правоверните тълкувания на някои сложни проблеми напомнят на изтънчената логика на талмудистите.
Пример: апашът минава край стаята на дежурния. Надзирателят му виква: „Ей, я удари релсата, без друго минаваш край нея…“ Ако апашът удари релсата — сигнал за ставане и за проверка, — той вече е нарушил закона, „тръгнал е да става куче“.
„Сборищата“ или „съдилищата на честта“, където „се търсят правата“, са заети предимно с разглеждането на случаи и провинения именно с измяна на знамето и с „юридическото“ тълкуване на една или друга подозрителна постъпка. Виновен или невинен? Положителният отговор на „съдилищата на честта“ обикновено почти веднага води до кървава разправа. Разбира се, не съдиите са тези, които убиват — това се върши от младите апаши. Главатарите винаги са смятали, че такива „актове“ са полезни за младия апаш — той придобива опит, калява се…
С параходи и влакове в Магадан и в Уст Цилма започнаха да пристигат осъдените след войната апаши. „Войскари“ — така ги наричаха впоследствие. Всички те бяха участвали във войната и не биха били осъдени, ако не бяха извършили нови престъпления. Уви, имаше извънредно малко такива като Воронко. Огромното мнозинство от апашите се бяха върнали към професиите си. Строго погледнато, те не се бяха отдалечавали от тях — мародерството на фронта стои близо до основното занимание на тази социална група. Сред воювалите апаши имаше и наградени с ордени. Апашите — инвалиди от войната — си намериха нови и то много солидни доходи — просията във влаковете, пътуващи на близки разстояния.
Сред „войскарите“ имаше много изтъкнати апаши, видни дейци на този подземен свят. Сега се връщаха след няколкото години война-свобода в местата, с които бяха свикнали, в домовете с решетки на прозорците, в зоните на лагерите, оплетени с десет реда бодлива тел, връщаха се в местата, с които бяха свикнали, обзети от непривични мисли и явна тревога. Вече бяха успели да обсъдят едно-друго през дългите нощи на пътуването и всички бяха съгласни, че вече не може да се живее както преди, че в престъпния свят са назрели въпроси, които бързо трябва да се обсъдят на „най-високо равнище“. Главатарите на „войскарите“ си представяха радостните срещи със старите другари, сцените на безкрайни хвалби на „гостите“ и „домакините“ и освен всичко друго, помощ при решаването на онези най-сериозни въпроси, които животът бе поставил пред престъпния свят.
Не беше писано тези техни надежди да се сбъднат. Старият „престъпен свят“ не ги прие в редиците си и „войскарите“ не бяха допуснати до „съдилищата“. Оказа се, че въпросите, вълнуващи новодошлите, отдавна са обмислени и обсъдени в стария „престъпен свят“. А решението съвсем не беше такова, каквото предполагаха „войскарите“.
— Бил ли си на война? Държал си пушка, така ли? Значи си куче, истинско куче и според „закона“ трябва да бъдеш наказан. На това отгоре си и страхливец! Нямал си смелост да откажеш, ако трябва — да извършиш престъпление и да те осъдят или дори да умреш, но да не вземаш пушката!
Ето как отговаряха на новопристигналите „философите“ и „идеолозите“ на „престъпния свят“. Най-важното е чистотата на апашките убеждения, казваха те. И нищо не трябва да се променя. Апашът, ако е истински апаш, а не апашорче, трябва да съумее да оцелее при всеки един Указ — затова се нарича апаш.
„Войскарите“ напразно се позоваваха на миналите си заслуги и настояваха да бъдат допуснати до „съдилищата на честта“ като равноправни и авторитетни съдии. Апашите от старото поколение, преживели с осминката хляб в килията по време на войната, преживели и по-страшни неща, бяха непреклонни.
Но нали сред завърналите се имаше много прочути личности от престъпния свят. Бяха предостатъчно и „философите“, и „идеолозите“, и „вождовете“. Изтикани от родната среда по такъв безцеремонен и решителен начин, те не можеха да се примирят с положението на парии, на което ги обричаха правоверните апаши. Водачите на „войскарите“ напразно изтъкваха, че случайността, особеността на положението им в момента, когато са им предложили да отидат на фронта, са изключвали отрицателния отговор. Естествено, криминалните никога не са били обземани от патриотични настроения. Армията, фронтът — това беше предлог да излязат на свобода, пък сетне — каквото рече Господ. В един определен момент интересите на държавата и техните лични интереси се бяха слели — и именно за тях отговаряха сега пред бившите си другари. При това войната отговаряше на такива чувства на апаша, като търсене на опасности, на риск. Те изобщо не бяха мислили за „перековка“, за отцепване от „престъпния свят“ — нито преди, нито сега. Засегнатото самолюбие на „авторитетните“, престанали да бъдат авторитети, осъзнаването на безполезността на предприетата стъпка, обявена от другарите им за предателство, спомените за трудните военни години — всичко това изостряше отношенията, нажежаваше „подземната“ атмосфера до крайна степен. Сред апашите имаше и такива, които биха тръгнали за фронта поради слабост на духа — бяха ги заплашвали с разстрел, а и биха го сторили по онова време. По-слабите бяха последвали главатарите, „авторитетите“ — животът си е живот.
Маститите апаши, „вождовете“ на „войскарите“, бяха озадачени, но не и смутени. Какво пък, след като старият „закон“ не ги приема, те ще обявят нов. И новият апашки закон бе обявен — през 1948 година, в етапния затвор на залива Ванино. Селището и пристанището Ванино бяха построени по време на войната, когато взрив унищожи пристанището на залива Находка.
Първите крачки на този нов закон са свързани с полулегендарното име на апаша с прякор Краля — човек, за когото много години по-късно апашите от стария „закон“, които го познаваха и мразеха, казваха с уважение: „Да, биваше си го — в него имаше някакъв дух…“
Дух — това е своеобразно апашко понятие. Това означава и смелост, и напористост, и скандалджийство, и своеобразен кураж, и издръжливост успоредно с известна истеричност, театралност…
Новият Мойсей притежаваше в пълна степен всички тези качества.
Според новия закон апашите имаха право да работят в затворите и лагерите като старейшини, нарядчици, десетници, бригадири и да заемат още много други лагерни длъжности.
Краля се споразумя с началника на етапния затвор за нещо страшно: обеща му да въведе пълен ред в затвора, със „свои сили“ да се справи със „законните“ апаши. Ако в краен случай се пролее кръв — моли го да не обръща внимание.
Краля напомни за военните си заслуги (по време на войната го наградили с орден) и даде да се разбере, че е настанал мигът, когато правилното решение на началството може да доведе до изчезването на престъпния свят и изобщо на престъпността в нашето общество. Той, Краля, се наема да изпълни тази трудна задача и моли да не му се пречи.
Предполага се, че началникът на етапния затвор във Ванино веднага е уведомил най-високото началство и е получил одобрение за операцията на Краля. В лагерите нищо не се случва по решение на местните началници. Освен това всички задължително се шпионират помежду си.
Краля обещава да влезе в правия път! Нов апашки закон! Какво по-добро? Това означаваше сбъдване на мечтите на Макаренко и на най-свидните мечти на теоретиците. Най-сетне „перековката“ на апашите става реалност! Най-сетне ще дойде практическото потвърждение на дългогодишните теоретични упражнения по този въпрос, като се започне от Криленко и се завърши с теорията на Вишински за възмездието.
Свикнала да вижда в апашите, в „тридесет и петниците“ — „приятели на народа“, администрацията на лагерите хич не се интересуваше от съпътстващите процеси, протичащи в „престъпния свят“. Оттам не идваше никаква тревожна информация — лагерното началство имаше мрежа от доносници и осведомители на съвсем други места. Никой не се интересуваше от настроенията в „престъпния свят“, от въпросите, които го вълнуваха.
Този свят отдавна трябваше да започне да става по-добър и най-сетне часът бе ударил. Доказателство — казваше началството — е новият апашки закон на Краля. Това е резултат от благотворното влияние на войната, събудила дори в апашите чувство на патриотизъм. Нали сме чели такива неща в книгите на Вершигора, чували сме за победите на армията на Рокосовски.
Началниците-ветерани, побелели на лагерната си служба, макар и да не вярваха, че „може да дойде нещо добро от Назарет“, си казаха, че от разкола, от враждата между двете апашки групировки може да има само полза и изгода за останалите, за обикновените хора. Минус по минус е равно на плюс — напомняха те. Да опитаме.
Краля получи съгласие за своя „опит“. През един от късите северни дни цялото население на транзитния затвор Ванино бе строено за проверка в строй по двама.
Началникът на затвора представи на арестантите новия старейшина. Този старейшина бе Краля. За ротни командири бяха назначени неговите на-близки хора.
Новият лагерен персонал не седна да си губи времето. Краля обикаляше редиците на затворниците, взираше се във всеки и казваше:
— Излез! Ти! Ти! И ти! — Пръстът на Краля се движеше и често спираше — всеки път без грешка.
Апашкият живот го бе направил наблюдателен. Обземаше ли го съмнение, можеше много лесно да провери — и апашите, и Краля прекрасно знаеха това.
— Събличай се! Сваляй ризата!
Татуировката — опознавателният знак на „ордена“ — изигра пагубната си роля. Татуировката — тази младежка грешка на апашите. Вечните рисунки облекчаваха работата на криминалните отдели на милицията. Но смъртоносното значение стана ясно едва сега.
Разправата започна. С крака, със сопи, с боксове, с камъни бандата на Краля „на законно основание“ громеше поддръжниците на стария апашки закон.
— Ще приемеш ли нашата вяра? — викаше тържествуващ Краля.
Сега щеше да провери силата на духа на най-упоритите „ортодокси“, които го бяха обвинявали в слабост.
— Ще приемете ли вярата ни?
За преминаването в новия апашки закон бе измислен обред, театрален акт. Престъпният свят обича театралността в живота и ако Евреинов или Пирандело знаеха това — не биха пропуснали да обогатят с аргументи сценичните си теории.
Новият обред ни най-малко не отстъпваше на прочутото посвещаване на рицарите. Не е изключено тази тържествена и мрачна процедура да е била подсказана от романите на Уолтър Скот.
— Целувай ножа!
Към устните на апаша, когото налагаха, приближаваха нож.
— Целувай ножа!
Ако апашът от стария закон се съгласеше и докоснеше с устни острието — вече се считаше за прекръстен в новата вяра и завинаги губеше всичките си права в престъпния свят, веднъж за винаги ставаше „куче“.
Мисълта на Краля наистина бе кралска мисъл. Не само защото по този начин се осигуряваше постоянен резерв за армията на „кучетата“ — въвеждайки този ножов обред, Краля едва ли е мислел за утрешния и идните дни. Но сто на сто бе помислил за друго! Щеше да постави всичките си стари довоенни приятели в същите условия — живот или смърт! — в които той, Краля, се беше уплашил, според мнението на апашите „ортодокси“. Нека сега те да покажат колко са силни! Условията бяха същите.
Всички, които отказваха да целунат ножа, ги убиваха. Всяка нощ се мъкнеха нови трупове до вратите на заключените отвън бараки на етапния затвор. Тези хора не бяха просто убивани. Това би било прекалено малко за Краля. На всеки труп трябваше да се „подпишат“ бившите другари, вече целунали ножа. Апашите не умираха от лека смърт. Преди това ги ритаха, тъпчеха ги с крака, налагаха ги, обезобразяваха ги… И едва след това ги убиваха. Когато една или две години по-късно пристигна етап от Воркута и от парахода слязоха няколко прочути воркутински „кучета“ (там се бяха разиграли същите събития), стана ясно, че воркутинците не одобряват излишната жестокост на колимчаните. „Ние просто ги убиваме, защо да ги тъпчем? Кому е нужно това?“ Значи събитията във Воркута поне малко са се различавали от тези, в които участвуваше бандата на Краля.
Новините за разправата с апашите в залива Ванино прелетяха през морето и колимските апаши от стария закон се заеха със самозащитата си. Бе обявена тотална мобилизация, целият престъпен свят се въоръжаваше. Във всички ковачници и шлосерски работилници на Колима тайно се правеха ножове и къси копия-щикове. Разбира се, изработваха ги не апашите, а истинските майстори, на които им бе „взет страхът“, както казваха хората от „ордена“. Те бяха разбрали много по-рано от Хитлер, че е значително по-сигурно човек да бъде сплашен, отколкото подкупен. И, естествено, по-евтино. Всеки шлосер, всеки ковач би се съгласил да му се занижи процентът на изпълнението на плана, но животът му да е в безопасност.
През това време енергичният Крал убедил началството, че трябва да се обиколят етапните затвори на Далечния изток. Заедно със седмина свои съмишленици той обиколил затворите до Иркутск, оставяйки след себе си десетки трупове и стотици новопокръстени „кучета“.
„Кучетата“ не можеха вечно да живеят в залива Ванино. Ванино беше транзитен, етапен затвор. „Кучетата“ прекосиха морето — насочиха се към златните мини. Войната се прехвърли на голямо пространство. Апашите убиваха „кучетата“, „кучетата“ — апашите. Цифрите в „архив № 3“ (умрели) рязко нараснаха и едва не достигнаха рекордните показатели от прословутата 1938 година, когато разстрелваха цели бригади „троцкисти“.
Началството се спусна към телефоните да търси Москва.
Стана ясно, че в привлекателната формулировка „нов апашки закон“ ударението пада върху думата „апашки“ и не може да се говори за никакви „перековки“. Началството бе излъгано за пореден път — от жестокия и умен Крал.
От началото на тридесетте години, хитро прегърнали разпространената идея за „трудовото превъзпитание“, апашите спасяват своите кадри, като с лекота дават безброй честни думи, възползувайки се от драмата „Аристократи“ и от категоричните указания на началството, че на рецидивистите трябва да се вярва. Именно идеите на Макаренко и прословутата „перековка“ дадоха възможност на апашите да спасят и да укрепят кадрите си под прикритието на тези идеи. Твърдеше се, че по отношение на горките криминални трябва да се прилагат само изправителни, а не наказателни мерки. На практика това изглеждаше като странно полагане на грижи за запазване на престъпния свят. Всеки практик, всеки работник в лагерите знаеше и винаги бе знаел, че за никаква „перековка“ и превъзпитание на криминалните рецидивисти не може да става и дума, че това е само вреден мит. Че да излъже някой балък или началството, е доблест за апаша; че на балъка може да се дават хиляди клетви, милион честни думи, само и само да се хване на въдицата. Недалновидните драматурзи от типа на Шейнин или Погодин продължаваха да проповядват необходимостта от „доверие“ към апашите и това бе само от полза за престъпния свят. Докато сред превъзпитаните беше само Костя Капитана, десет хиляди други апаши излязоха от затворите преждевременно и извършиха двадесет хиляди убийства и четиридесет хиляди грабежа. Ето цената, платена за „Аристократите“ и „Записки на следователя“. Шейнин и Погодин бяха прекалено несведущи хора по този толкова важен въпрос. Вместо да развенчаят престъпния свят, те го направиха да изглежда по-романтичен.
През 1938 година апашите от лагерите бяха открито призвани да извършат физическа разправа над „троцкистите“, те убиваха и пребиваха безпомощните старци, гладните „мърши“… Дори „контрареволюционната агитация“ се наказваше със смърт, но престъпленията на криминалните бяха под закрилата на началниците.
Нито в света на апашите, нито в света на „кучетата“ не се забелязваха признаци на „перековка“. Единствено стотици трупове влизаха всеки ден в лагерните морги. Излизаше така, че началството, събирайки на едно място апаши и „кучета“, съзнателно излага едните или другите на смъртоносна опасност.
Скоро след това разпорежданията за „ненамеса“ бяха отменени и навсякъде се създадоха отделни, специални зони — за „кучета“ и за „законни апаши“. На бърза ръка и все пак много късно Краля и неговите съмишленици бяха свалени от всички административни лагерни длъжности и се превърнаха в обикновени смъртни. Изразът „обикновен смъртен“ неочаквано придоби особен, зловещ смисъл. „Кучетата“ не бяха безсмъртни. Оказа се, че създаването на специални зони на територията на един лагер не носи никаква полза. Продължаваше да се лее кръв. Наложи се апашите и „кучетата“ да бъдат разпределени на отделни минни участъци (където, разбира се, заедно с криминалните имаше и представители на други членове от закона). Организираха се експедиции — акции на въоръжени „кучета“ или апаши срещу зоните на „врага“. Наложи се да бъде предприета още една организационна стъпка — цели отделни минни управления, обединяващи няколко мини, бяха определени за апашите и за „кучетата“. Така цялото Западно управление заедно с болниците му, със затворите и лагерите остана за „кучетата“, а в Северното управление събраха апашите.
В етапните затвори всеки криминален трябваше да съобщава на началството какъв е — апаш или „куче“, и в зависимост от отговора го включваха в състава на етап, който се изпращаше там, където криминалният нямаше да е заплашен от смърт.
Името „кучета“, макар и да не отразяваше точно същината на нещата и терминологично да не бе вярно, се прихвана веднага. Колкото и да се опитваха водачите на новия закон да протестират против обидния прякор, не се намери друга подходяща дума — под това си име те фигурираха в официалната кореспонденция и много скоро започнаха сами да се наричат „кучета“. За по-ясно. За по-просто. Един лингвистичен спор можеше на часа да доведе до трагедия.
Мина време, но кървавата унищожителна война не стихваше. Как ли ще свърши всичко това? Как? — гадаеха лагерните мъдреци. И си отговаряха: с убийството на главатарите от едната и от другата страна. Краля вече го бяха взривили в някаква далечна златна мина. (Над съня му в ъгъла на бараката бдели негови въоръжени приятели. Апашите тикнали под ъгъла на бараката един амонитов фишек — достатъчен, за да хвръкне във въздуха ъгловият нар.) Вече по-голямата част от „войскарите“ лежаха в братски лагерни гробове с дървено номерче на левия крак, нетленни във вечно замръзналата почва. Вече най-видните апаши — Иван-и-Половина Балабанов и Иван-и-Половина Гърка умряха, без да целунат ножа на „кучетата“. Но други, не по-малко прочути — Ибиса, Одеския Мишка — го бяха целунали и сега убиваха за славата на „кучетата“.
През втората година от началото на тази „братоубийствена“ война изникна ново важно обстоятелство.
Как? Нима целуването на ножа променя бандитската душа? Може би прословутата „апашка кръв“ променя химическия си състав във вените на апаша, понеже устните му са докоснали желязното острие?
Не всички, принудени да целунат ножа, одобряваха новите „кучешки“ закони. Мнозина дълбоко в себе си оставаха привърженици на старите закони — нали самите те бяха съдили „кучетата“. Част от тези слаби духом апаши се опита при удобен случай да се върне към „закона“. Но кралската идея на Краля още веднъж доказа дълбочината и силата си. „Законните“ апаши заплашваха новопокръстените „кучета“ със смърт и не искаха да правят разлика между тях и кадровите „кучета“. Тогава неколцина стари апаши, целунали „кучешкото“ желязо, крадци, на които срамът не им даваше мира и подклаждаше злобата им, сториха нещо много странно.
Бе обявен трети апашки закон. Този път на участниците в него не достигнаха теоретични сили за разработването на „идейна“ платформа. Те не се ръководеха от нищо освен от злобата си и не издигаха никакви лозунги освен призива за отмъщение и кървава вражда както спрямо „кучетата“, така и спрямо „законните“ апаши. Те пристъпиха към физическото унищожаване и на едните, и на другите. Отначало в тази група се включиха толкова много криминални, че на началството се наложи да отдели и за тях специална златна мина. Цяла поредица от нови убийства, непредвидена от началството, смути извънредно много умовете на лагерната администрация.
Апашите от третата група получиха красноречивото име „безпределници“. Наричаха ги също и „махновци“ — афоризмът на Нестор Махно от времето на гражданската война за отношението му към червените и белите бе добре познат на престъпния свят[2]. Започнаха да възникват все нови и нови групи с най-различни имена като например „Червените шапчици“. Лагерното началство се видя в чудо да осигури за всички тези групи отделни помещения.
След време стана ясно, че „безпределниците“ не са чак толкова много. Апашите винаги действуват групово — съществуването на самотен апаш е невъзможно. Публичността на гуляите, на „съдилищата“ е необходима и на прочутите апаши, и на апашорчетата. Те трябва да принадлежат към някакъв свят, да търсят и намират в него помощ, приятелство, съвместна работа. По своята същност „безпределниците“ бяха трагични. Във войната срещу „кучетата“ те не намериха много поддръжници, останаха преди всичко като ярко психологическо явление и будеха интерес най-вече с това. На „безпределниците“ се наложи да изпитат и много различни унижения.
Работата е там, че имаше заповед килиите в етапните затвори да са два вида: за „законните“ апаши и за апашите-„кучета“. А на „безпределниците“ им се налагаше да си изпросват от началниците специално място, дълго да им обясняват, да търсят подслон по ъглите, сред балъците, които не изпитваха към тях никакви симпатии. Почти винаги „безпределниците“ бяха самотни „пътешественици“. „Законните“ и „кучетата“ си искаха „своето“ и апашът „безпределник“ беше принуден да моли началството. Веднъж, след като изписаха от болницата един такъв „безпределник“, той остана цели три денонощия (преди да го изпратят с конвой) под една от наблюдателните кули — там беше най-безопасно; в лагера можеше да го убият и той отказа да влезе в зоната.
През първата година изглеждаше, че победа ще удържат „кучетата“. Енергичните действия на главатарите им, апашките трупове по всички етапни затвори, разрешението да се изпращат „кучетата“ в мините, където преди не смееха да ги допускат — всичко това говореше за преимуществото им във „войната“. Вербуването на нови „кучета“ чрез обреда на целуване на ножа придоби известност.
Магаданският етапен затвор бе изцяло „кучешки“. Зимата привършваше и „законните“ апаши с нетърпение очакваха началото на навигацията. Първият параход трябваше да реши съдбата им. Какво ли щеше да им донесе — живот или смърт?
С парахода от „континента“ пристигнаха първите стотици правоверни апаши. Сред тях нямаше „кучета“!
„Кучетата“ от магаданския етапен затвор бързо се прехвърлиха в „своето“ Западно управление. След като получиха подкрепление, апашите живнаха и кървавата борба избухна с нова сила. Оттогава всяка година кадрите на „законните“ апаши се попълваха от новодошли, докарани от „континента“ крадци. А кадрите на „кучетата“ се множаха посредством вече известния ни начин — целуване на нож.
Бъдещето продължаваше да е неопределено. През 1951 година Иван Чайката — един от най-„авторитетните“ представители на апашкия закон по онова време и по онези места — предстоеше да бъде изпратен по етапен ред след едномесечно лечение в централната затворническа болница. Той изобщо не беше боледувал. Бяха заплашили началника на санитарната част на мината, където „се водеше“ апашът, че ще му видят сметката, ако не прати техния другар да си почине в болницата, и обещали да му дадат два костюма, ако го изпрати. Началникът на санитарната част изпратил Чайката. В анализите, направени в болницата, нямало нищо, което да представлява заплаха за живота на апаша, ала успели да поприказват със завеждащия терапевтичното отделение. Чайката лежа в болницата цял месец, преди да се съгласи „да се изпише“. Но когато трябвало да бъде изпратен с един етап от болницата, Чайката, щом чул името си, попитал нарядчика за къде е етапът. Нарядчикът решил да се пошегува и казал името на една от мините на Западното управление, където не изпращаха „законни“ апаши. Десет минути по-късно Чайката се престорил на болен и помолил да извикат началника на затвора. Началникът дошъл заедно с един лекар. Чайката сложил дланта на лявата си ръка на масата, разперил пръсти и с ножа, който стискал в другата си ръка, пронизал на няколко пъти собствената си китка. Всеки път ножът се забивал в дървото и Чайката с рязко движение го измъквал. Всичко това станало за минута-две. Чайката обяснил на стреснатото началство, че той е апаш и знае правата си. Трябвало да замине за апашкото, Северно управление. На запад, на явна смърт, нямал намерение да тръгва — по-добре да загубел ръката си. Началникът, доста поизплашен, едва се ориентирал в ситуацията — та нали смятали да изпратят Чайката именно там, където той искал. Така благодарение на нарядчика едномесечната почивка на Чайката в болницата била малко развалена. Ако не беше попитал нарядчика за къде пътува етапът — всичко би свършило благополучно.
Централната затворническа болница с над хиляда легла, гордостта на колимската медицина, се намираше на територията на Северното управление. Естествено, че апашите я смятаха за своя районна болница, а не за централна. Ръководството на болницата дълго време се опитваше да бъде „над схватката“ и се правеше, че лекува болните от всички управления. Това не беше точно така, понеже апашите смятаха Северното управление за споя цитадела и настояваха специалните им права да се спазват на цялата територия на управлението. Те настинаха и тази болница да не се лекуват „кучета“ — условията в нея биха много по-добри, отколкото където и да било, и най-важното, централната болница имаше право да „актира“ инвалидите за прехвърляне на „континента“. Те „настояваха“ за това не със заявления, не с оплаквания, не с молби, а с ножове. Няколко убийства пред очите на началника на болницата — и той се кротна, разбра къде е истинското му място в тези толкова сложни условия. Опитите на болницата да се задържи на чисто лекарски позиции не продължиха дълго. Когато някой болен забива през нощта нож в корема на съседа си — това е много убедително, колкото и да разправя началството, че не го интересува „гражданската война“ сред престъпния свят. Първоначалното упорство на ръководството на болницата и уверенията, че няма никаква опасност, бяха подлъгали няколко „кучета“. Те се бяха съгласили да бъдат лекувани, както им бяха предложили в мините (всички местни лекари се съгласяваха да „оформят“ медицинските документи, само и само мината да се отърве поне за кратко от криминалните); конвоят ги бе докарал в болницата, но само до приемното отделение. Тук, разузнали обстановката, те искаха веднага да бъдат върнати обратно. В повечето случаи такива ги връщаха със същия конвой. Веднъж дори беше станало така, че началникът на конвоя, комуто отказали да приемат конвоираните от него затворници, оставил в канавката близо до болницата връзката „лични дела“, зарязал и болните и се опитал да избяга с камиона заедно с войниците си. Вече били изминали около четиридесет километра, когато с друга кола ги настигнали войниците и офицерите от охраната на болницата, с пушки и револвери, готови за стрелба. „Бегълците“ били върнати под конвой в болницата, връчили им хората и „делата“ и се сбогували.
Само веднъж четири „кучета“ — прочути престъпници — посмяха да нощуват в сградата на болницата. Барикадираха вратата на специално отредената им стая и се редуваха да пазят с нож в ръка. На сутринта ги изпратиха обратно. Това беше единственият случай, когато в болницата открито бе внесено оръжие — началството се правеше, че не забелязва ножовете в ръцете на „кучетата“.
Обикновено оръжието го конфискуваха в приемното отделение — това се правеше много просто: събличаха болните голи и ги извеждаха в съседното помещение за преглед. След всеки етап на пода и зад облегалките на дървените пейки оставаха захвърлени дълги железни гвоздеи и ножове. Сваляха се дори бинтовете на превръзките, сваляше се гипсът от счупванията, понеже апашите пристягаха с бинтовете ножове към телата си, криеха ги под превръзките.
С времето в централната болница пристигаха все по-малко „кучета“ — на практика апашите вече бяха спечелили спора с началството. Наивният началник, изчел Шейнин и Макаренко, тайно, а понякога и открито възхищавайки се от „романтичния“ престъпен свят („Знаете ли, той е прочут апаш“ — това се казваше с такъв тон, сякаш ставаше дума за някой академик, открил тайната на атомното ядро), смяташе себе си за познавач на апашките обичаи. Беше чувал за „Червения кръст“, за отношението на апашите към лекарите и мисълта за лично общуване с криминалните приятно гъделичкаше самолюбието му.
Бяха му казали, че „Червеният кръст“, т.е. медицината, медицинските работници и на първо място лекарите, се намират в особено положение в очите на престъпния свят. Те са неприкосновени, „екстериториални“ за апашките операции. Нещо повече, в лагерите апашите предпазват лекарите от какви ли не нещастия. Това елементарно, грубо ласкателство подлъгваше и подлъгва мнозина. Всеки апаш и всеки лекар в лагера може да разкаже старата-прастара приказка как апашите върнали на лекаря откраднатия часовник (куфар, костюм) веднага щом научили, че той е лекар. Това беше вариант на „Часовникът на Едуард Ерио“. Популярна е и историята за главния лекар, който бил нахранен в затвора от ситите апаши (с храна от колетите, отнети от останалите жители на затворническата килия). Съществуват няколко подобни класически сюжета, които се разправят по определени правила, както се разиграва шахматен дебют…
Къде се криеше истината, каква беше целта на това? Всичко опираше до хладнокръвните, добре премислени подли апашки сметки. Истината е, че единственият защитник на затворника в лагера (в това число и на апашите) е лекарят. Не началникът, не щатният от КВЧ — културният работник, а единствено лекарят оказва ежедневна и реална помощ на арестанта. Лекарят може да те вкара в болницата. Може да ти осигури някой ден почивка — това е нещо много важно. Лекарят може да те изпрати някъде другаде или да направи така, че да не те изпратят — всяко подобно придвижване се прави с разрешение на лекаря. Той може да те прехвърли на лека работа, да занижи „трудовата категория“ — в тази жизненоважна област лекарят почти не се контролира от никого, най-малко от местния началник. Лекарят контролира храната за затворниците и ако не участвува лично в разхищаването й, това е много добре. Той има право да предпише по-голяма дажба. Много са правата и задълженията му. И колкото и да е лош лекарят — той си остава моралната сила в лагера. Много по-важно е да имаш влияние върху лекаря, отколкото да си хванал на въдицата си началника или да подкупваш работника от културно-възпитателната част. Лекарите ги подкупват много умело, заплашват ги предпазливо, сигурно дори им връщат откраднатото. Впрочем, няма живи примери за това. По-скоро може да се видят лагерни лекари — включително и волнонаемни, — облечени с костюми или хубави панталони, подарени им от апашите. Престъпният свят е в добри отношения с лекаря докато лекарят (или който и да е друг медицински работник) изпълнява всички искания на тази нагла банда, искания, които стават все повече и повече с оплитането на лекаря в уж невинните му връзки с криминалните. А в това време болните хора, измъчените старци трябва да умират ни пировете си, понеже местата в болницата са заети от здравите апаши, които си почиват там. И ако лекарят откаже да изпълни исканията на престъпния свят, с него вече не се държат като с представител на „Червения кръст“. Един млад лекар от Москва, Суровой, категорично отказал да изпълни исканията на апашите да изпрати в централната болница трима апаши — на почивка. На другата вечер го убили в приемното му време — патологоанатомът преброил петдесет и две рани от нож на трупа му. Една възрастна лекарка, доктор Шицел, която работеше в женската мина, отказала да освободи от работа някаква апашка. Още на другия ден лекарката била съсечена с брадва. Присъдата била изпълнена от собствената й санитарка. Суровой беше млад, честен и с гореща кръв. След като го убиха, на длъжността му бе назначен доктор Крапивницки — волнонаемен лекар с богат опит като началник на санитарните части на дисциплинарни мини.
Доктор Крапивницки просто оповести, че няма да лекува, няма и да преглежда. Необходимите медикаменти щели да бъдат раздавани чрез бойците от охраната. Зоната щяла да бъде изолирана и от нея щели да пускат само мъртвите. Повече от две години след назначаването му на този пост доктор Крапивницки продължаваше да се радва на добро здраве.
Затворената зона, заобиколена с картечници, отрязана от останалия свят, живееше свой собствен, страшен живот. Мрачната фантазия на криминалните организираше посред бял ден истински съдилища — със заседания, с обвинителни речи и свидетелски показания. Насред лагера апашите издигнаха бесилка от натрошени нарове, на която увиснаха две разобличени „кучета“. Всичко това се вършеше не през нощта, а посред бял ден, пред очите на началството.
Другата зона на тази златна мина се водеше работна. Там ходеха на работа апашите от по-нисък ранг. След като в тази мина настаниха криминални, тя, естествено, загуби производственото си значение. Там винаги се чувствуваше влиянието на съседната зона, където не се работеше. Именно от бараките за „работещите“ бе докаран един старец — „битовак“, не криминален. Както разправяха пристигналите заедно с него апаши, той „непочтително разговарял с Васечка!“.
„Васечка“ бил млад апаш, от потомствените, значи — водач. Старецът беше два пъти по-възрастен от „Васечка“.
Засегнат от тона на стареца („ще ми се зъби“), Васечка наредил да му донесат парче бикфордов шнур с детонатор. Пъхнали детонатора в ръцете на стареца, вързали двете му длани — той не посмял да протестира — и запалили шнура. И двете китки на човека бяха откъснати. Толкова скъпо му струваше непочтителният разговор с „Васечка“.
Войната на „кучетата“ продължаваше. От само себе си се случи онова, от което някои умни и опитни началници се страхуваха най-много. Добили опит в кървавите разправи — а по онова време за убийствата в лагерите не се даваше смъртна присъда — и „кучетата“, и апашите започнаха да използуват ножове по поводи, които нямаха нищо общо с войната на „кучетата“.
Някому се сторило, че готвачът му е сипал малко чорба или тя е рядка — в ребрата на готвача се забива нож и той предава Богу дух.
Лекарят не освободил някого от работа — около врата му усукват пешкир и го удушват…
Завеждащият хирургичното отделение в централната болница веднъж укори един виден апаш, че криминалните са започнали да убиват лекари и са забравили за „Червения кръст“. Сиреч, как не се разтвори земята под тях? Апашите се ласкаят извънредно много, когато началството се обръща към тях по такива „теоретични въпроси“. Апашът му отговори, като се лигавеше и се превземаше с неподражаем апашки акцент:
„Закон на зивота, докторе. Има най-разлицни полозения. В един слуцай — тъй, в друг — съвсем инаце. Зивотът се променя.“
Апашът си падаше малко диалектик. Целият свят му беше крив. Станало така, че докато се намирал в изолатора, желаейки да попадне в болницата, той поръсил очите си със стружки от химически молив. Че го пуснали от изолатора — пуснали го, но квалифицираната медицинска помощ закъсняла и той ослепял завинаги.
Но слепотата не му пречеше да участвува в обсъжданията на всички въпроси от живота на престъпния свят, да дава съвети, да се произнася с авторитет и напътствията му да имат задължителен характер. Както сър Уилямс от „Рокамбол“, слепият апаш продължаваше да живее пълноценен живот на престъпник. В разследванията по процесите срещу „кучетата“ обвинителното му заключение бе предостатъчно.
Открай време в престъпния свят наричат „куче“ всеки, който престъпи апашките закони, всеки, прехвърлил се на страната на криминалната милиция. Във войната на „кучетата“ ставаше дума за друго — за нов апашки закон. Въпреки това на рицарите на новия орден им лепнаха този обиден прякор.
Лагерните началници не обичаха „кучетата“ (с изключение на първите месеци на „войната“). Те предпочитаха да си имат работа със старите апаши, които бяха по-разбираеми, по-елементарни.
Войната на „кучетата“ отговаряше на тъмната и силна апашка потребност от сладостно убийство, от утоляването на жаждата за кръв. Войната на „кучетата“ бе отражение на събитията, чиито свидетели години наред бяха криминалните. Епизодите на истинската война се бяха отразили като в криво огледало в събитията на престъпния свят. Реалността на тези кървави събития, от които на човек му спираше дъхът, извънредно много привличаше главатарите. Дори най-обикновената джебчийска кражба, за която се заплащаше с три месеца затвор, или ограбването на някое жилище според тях се извършват в някакъв „творчески подем“. Както разправят апашите, те се съпътствуват от висше душевно напрежение, което не може да се сравни с нищо друго, от благодатна вибрация на нервите — престъпникът усещал, че живее.
Колко ли по-остро, по-садистично остро е усещането, когато убиваш, когато проливаш кръв; и това, че противникът ти също е апаш, допълнително усилва преживяванията. Присъщата на престъпния свят театралност намира изход в този огромен дългогодишен кървав спектакъл. Тук всичко е истинско и всичко е игра, страшна, убийствена игра. Както при Хайне: „За месо ще е месото, а за кръв — кръвта човешка.“
Апашите играят, подражавайки на политиката и на войната. Апашите главатари окупираха градове, изпращаха разузнавателни отреди, прекъсваха комуникациите на противника, съдеха и бесеха изменниците. Всичко беше и реалност, и игра, кървава игра.
Историята на криминалните, датираща от хилядолетия, познава много примери на кървава борба между бандитски шайки — за зони на грабеж, за господство в „престъпния свят“. Но многото особености на войната на „кучетата“ я правят единствено по рода си събитие.
Апашите не обичат поезията. В този прекалено реален свят няма място за стихове. На какви съкровени потребности и естетически изисквания на апашката душа трябва да отговаря тази поезия? Какви нужди на апашката душа да задоволява? Тези неща ги е познавал Есенин, той ги е налучкал. Но дори на най-грамотните апаши стиховете им са чужди — четенето на римуваните редове им се струва недостойно забавление, глупост, която е обидна със своята неразбираемост. Пушкин и Лермонтов са излишно сложни поети за всеки, който за първи път се среща с поезията. Пушкин и Лермонтов изискват определена подготовка, определено естетическо ниво. Човек не може да бъде приобщен към поезията със стиховете на Пушкин, не може и с Лермонтов, Тютчев, Баратински. Но в руската класическа поезия има двама автори, чиито стихове имат естетическо въздействие върху неподготвения слушател и възпитаването на любов към поезията, на нейното разбиране трябва да се започва именно с тези автори. Това, разбира се, са Некрасов и особено Алексей Толстой. „Василий Шибанов“ и „Железницата“ са най-сигурните стихотворения в този смисъл. Проверявал съм го многократно. Но нито „Железницата“, нито „Василий Шибанов“ не правеха никакво впечатление на апашите. Личеше, че те следяха само фабулата, че биха предпочели преразказ в проза или поне „Княз Серебряний“ на А. К. Толстой. По същия начин белетристичното описание на пейзажа от който и да е роман не говореше нищо на душата на слушателя-апаш и ясно се виждаше нетърпението, с което се чакаше описанието на действието, движението, в краен случай някой диалог.
Естествено, апашът, колкото и малко да е човешкото у него, не е лишен от естетически потребности. Задоволява ги със затворническите песни — те са извънредно много. Има епични — като вече отмиращата „Хоп-троп“, или стансите в чест на прочутия Горбачевски и тям подобни звезди на престъпния свят, или песента „Остров Соловки“. Има и лирични песни, в които се изливат чувствата на апаша, те са с характерна окраска и веднага се отличават от обикновените песни — и по интонациите, и по тематиката, и по мирогледа си.
Лиричната затворническа песен обикновено е много сантиментална, жална, затрогваща. Въпреки многото правоговорни грешки, тя винаги има задушевен характер. За това спомага и мелодията, често пъти доста своеобразна. При цялата й примитивност изпълнението усилва извънредно много впечатлението — та нали изпълнителят не е артист, а човек от истинския живот. Авторът на лиричния монолог няма нужда да се преоблича в театрален костюм.
Нашите композитори още не са стигнали до музикалния фонд на криминалните — без да се броят опитите на Леонид Утьосов („От одеския пандиз“).
Много разпространена е забележителната със своята мелодия песен „Съдба“. Жалният напев е в състояние да разплаче някой по-впечатлителен слушател. Тя никога не ще може да разплаче някой апаш, но и той ще я слуша проникновено и тържествено.
Ето началото й:
Играе главна роля все съдбата,
от нея няма да избягам, знам.
Тя всичко управлява на земята,
където каже, тръгвам аз натам.
Името на „придворния“ поет, съчинил текста на песента, е неизвестно. По-нататък в песента много образно се разказва за бащиното „наследство“ на апаша, за сълзите на майката, за прихванатата в затвора охтика и се дава израз на твърдото намерение да се върви по избрания житейски път до смъртта.
Съдбата да надвиеш ти ще можеш,
щом имаш сили за борба до смърт.
Нуждата на апаша от театър, от скулптура, от живопис е равна на нула. Той никога не изпитва интерес към тези музи, към тези видове изкуство — той е прекалено реален; „естетичните“ му емоции са прекалено кървави, прекалено жизнени. Тук вече работата не е в натурализма — границите на изкуството и на живота не могат да бъдат определени; прекалено реалистичните „спектакли“, които апашите поставят в живота, плашат и изкуството, и самия живот.
В една от колимските златни мини апашите откраднали от амбулаторията една двадесетграмова спринцовка. За какво им е трябвала? Може би да си инжектират морфин? Може би лагерният фелдшер е откраднал от началството си няколко ампули с морфин и коленопреклонно е поднесъл наркотика на апашите?
Или защото медицинските инструменти представляваха огромна ценност в лагера и шантажирайки лекаря, можеше да се поиска откуп във вид на „почивка“ за апашките водачи?
Нито едното, нито другото. Апашите научили, че ако във вената на човек се вкара въздух, мехурчетата ще запушат кръвоносните съдове на мозъка, ще образуват „ембол“. И човекът ще умре. Било решено веднага да се провери достоверността на интересната информация, получена от неизвестен медик. Въображението на апашите вече рисувало картини на тайнствени убийства, които не би могъл да разгадае никой комисар от криминалната милиция, никой Видок, Льокок или Ванка Каин.
През нощта апашите хванали в изолатора някакъв гладен балък, вързали го и в светлината на димящата факла му направили „инжекция“. Малко след това човекът умрял — словохотливият фелдшер се оказал прав.
Апашът не разбира нищо от балет, но танцовото изкуство, игрите, танцуването на нещо като степ открай време влиза в „честното огледало на младостта“[3].
Майсторите на танца никога не са се свършвали в престъпния свят. Много са и онези, които обичат да гледат и които организират такива надигравания.
Тези танци, този „степ“ съвсем не са толкова примитивни, колкото може да се стори на пръв поглед.
Сред апашите „балетмайстори“ имаше необикновено надарени танцьори, способни да изиграят някоя реч на Ахун Бабаев или уводната статия от вчерашния вестник.
Макар и да съм слаб, ще се наложи
аз да завърша бащиния път.
е разпространен старинен лиричен романс на престъпния свят с „класически“ запев:
Водите кристални луна озарява…
където героят се вайка, че му предстои раздяла с любимата, и я моли:
Аз скитам се на воля, обичай ме, душице,
докле съм свободен, съм твой.
Ще бъдем разделени, ще крея във тъмница,
а тебе ще те грабна ортакът мой.
Вместо „ортакът мой“ много повече би прилегнало просто „той“. Но апашът, който изпълнява романса, умишлено нарушава размера, обърква ритъма, само и само да запази определения, единствено нужен смисъл на фразата. „Той“ — това е много обикновено, това е от света на балъците. А „ортакът мой“ — виж, това е в съответствие с нормите на апашкия морал. Вероятно авторът на тази песен не е бил апаш (за разлика от песента „Съдба“, където няма място за съмнение, че авторът й е бил криминален-рецидивист).
Романсът продължава с философски нотки:
Крадец от престъпния свят на Одеса,
не съм за любов аз, уви.
И я по-добре забрави ми адреса,
навеки за мен забрави.
И после:
За дълги години далеч ще ме пратят,
там нейде в сибирския мраз.
Ще бъдеш щастлива, навярно — богата,
но никога, никога — аз.
Епичните апашки песни са извънредно много.
Тези златни точки, огънчета скромни
лагер Соловки на всички напомнят.
„Остров Соловки“ е най-старата песен от типа „Хоп-троп“ — своеобразен химн на престъпния свят, известен не само в апашките среди.
Класическо произведение от този род представлява песента „Помня тъмната есенна нощ“. Тя има много варианти, по-късни преправяния. Всички допълнителни вмъквания и замени са по-лоши, по-груби от първия вариант, рисуващ класическия образ на идеалния апаш-касоразбивач, неговата работа, настоящето и бъдещето му.
В песента се описва подготовката и провеждането на обира на една банка, разбиването на един сейф в Ленинград.
Помня, работеше свредел дискретно,
сякаш жужеше пчела.
И ето, че железните вратички са отворени и там
стегнати в пачки, парите заветни
гледаха втренчено в нас.
Участникът в грабежа получава своя дял и веднага напуска града, облечен като Каскарильо.
В сиво палто и с букет на ревера
нашия столичен град
точно във седем напуснах аз вчера,
без да погледна назад.
„Столичният град“ тук е Ленинград, по-точно Петроград, което позволява да предположим, че тази песен се е появила през периода 1914 — 1924 година.
Героят заминава на морето, където се запознава с „чудо на земната хубост“. Ясно е, че
Като сняг се стопиха парите,
вече поемам назад.
Пак ще се гмурна надолу с главата
в мрачния зъл Ленинград.
Следва „дело“, арест и последната строфа:
Строг е конвоят, а пътят е прашен —
аз към затвора вървя.
Десет години в тъмница ме чакат,
или дори — оня свят.
Всички тези произведения са със специфична тематика. Освен тях в престъпния свят са много популярни и имат свои изпълнители и слушатели такива чудесни песни като „Отворете ми, ах, отворете“. Или „Не плачи, приятелко“, особено в нейния ростовски, първоначален вариант.
Романсите „Как хубава бе тази светла нощ“ или „Спомням си парка и тази алея“ нямат специфичен апашки текст, макар да се популярни сред престъпния свят.
Всеки апашки романс, в това число и прочутият „Акордеоните ще свирят не за нас“ или „Есенна нощ“, имат десетки варианти, сякаш романсът е имал съдбата на някой „роман“, превърнал се само в схема, основа за личните излияния на изпълнителя.
Често пъти романсите на балъците се променят значително и стават наситени с апашки дух.
Така романсът „Не ми разправяйте за него“ при апашите се е превърнал в безкрайната (в затвора има предостатъчно време) „Мурочка Боброва“. В романса няма никаква Мурочка Боброва. Но апашите обичат конкретните неща. Обичат също и подробните описания.
Колата пред съда се спря.
Излизайте — извика някой.
Насам, по стълбата, насам!
Върви, подканяне не чакай!
Мястото на действието е описано лаконично.
Блондинка, огнени очи,
като стената пребледняла,
глава обречена склони
и скри лицето си във шала.
И рече съдията строг:
Кажете, Мурочка Боброва,
виновна ли сте, или не —
бъдете за това готова.
Едва след тази подробна „експозиция“ следва текстът на истинския романс:
Не ме припомняйте, о не,
не съм забравила за него —
и т.н.
Мълвят, че все съм тъжен аз,
да вярвам никому не смея,
мълвят, че болест ме мори,
о, уморих се да живея.
И накрая последната строфа:
Едва завърши, страшен вик
съда раздра като камбана.
И нейната присъда там
недопрочетена остана.
От това, че присъдата е останала недопрочетена, апашите винаги изпадат в умиление.
Много характерно е това, че криминалните не обичат хоровото пеене. Дори световноизвестната „Шумеше камъшът…“ не може да трогне сърцата на апашите. „Шумеше камъшът“ не е популярна сред тях.
Апашите нямат хорови песни, те никога не пеят в хор и ако леваците запяваха някоя безсмъртна песен като „Имаше весели дни“ или „Хаз-Булат“, апашът не само че никога не припяваше, а дори не слушаше — направо излизаше.
Пеенето на апашите е изключително солово — някъде до прозореца с решетката или на нара, с ръце под главата. Апашът никога няма да запее по нечия молба, това винаги става неочаквано, според собствената му потребност. Ако е добър певец, гласовете в килията утихват, всички се заслушват. А изпълнителят тихо, ясно произнася думите, реди песните една след друга — без какъвто и да било акомпанимент, естествено. Липсата на акомпанимент сякаш усилва изразителността на песента, вместо да е недостатък. В лагерите има оркестри, духови и струнни, но всичко това е „от лукавия“ — апашите много рядко участвуват в тях, макар законите на престъпния свят да не забраняват подобна дейност.
Че затворническият „вокал“ се е развивал единствено като солово пеене — това е напълно разбираемо. Станало е в резултат на исторически стеклите се обстоятелства, поради липса на друга възможност. Между стените на затвора никой не би допуснал хорово пеене.
Но и в свърталищата си на свобода апашите не пеят хорово. Гуляите и пировете им минават без хорови песни. Този факт за кой ли път потвърждава вълчата природа на апаша, неговата антиколегиалност, а може би причината се крие в затворническите му навици.
Сред апашите любителите на четенето не са много. От десетките хиляди апашки лица си спомням само двама, за които книгата не беше нещо враждебно, чуждо, неприсъщо. Първият беше джебчията Ребров, потомствен апаш — и баща му, и брат му бяха правили същата кариера. Ребров беше младеж с философски начин на мислене, човек, който би могъл да се представи за когото си пожелае и „с разбиране“ да поддържа всеки разговор на обща тема.
Като дете Ребров успял да се пообразова — учил в техникум по кинематография. В семейството любимата му майка водела бясна борба за спасяването на най-малкия син, опитвайки се с цената на всичко да го измъкне от страшната участ на баща му и брат му. Ала „апашката кръв“ се оказала по-силна от любовта към майката, Ребров зарязал техникума и никога вече не се занимавал с друго освен с кражби. Майката не преставала да се бори за сина си. Оженила го за една приятелка на дъщеря си, селска учителка. Навремето Ребров я изнасилил, но се оженил за нея по настояване на майка си и живял общо взето щастливо, винаги се връщал при нея след многобройните си присъди. Тя му родила две дъщери — Ребров винаги носеше снимките им у себе си. Съпругата му пишеше често, утешаваше го, доколкото можеше, и той никога не се „изхвърляше“, сиреч не се хвалеше с любовта й, никому не показваше писмата й, макар писмата от жени винаги да ставаха достояние на всички „авери“ на апаша. Беше прехвърлил тридесетте. Впоследствие премина на страната на „кучетата“ и бе заклан по време на една от безбройните кървави битки.
Апашите го уважаваха, ала не го обичаха, отнасяха се към него с подозрение. Любовта към четенето и изобщо грамотността ги отвращаваха. Натурата на Ребров бе сложна за другарите му, а следователно непонятна и будеща тревога. Навикът му кратко, ясно и логично да излага мислите си ги дразнеше, караше ги да подозират у него нещо чуждо.
Сред апашите е прието да подкрепят младите си последователи, да ги подхранват и край всеки „голям“ апаш се навъртаха и изхранваха много апашорчета.
Ребров издигна друг принцип на поведение:
— Ако си истински апаш — казваше той на хлапака, — научи се сам да си намериш, аз няма да те хрантутя, по-добре да дам яденето на някой балък.
И макар на поредното „съдилище“, на което се обсъждаше новата „ерес“, Ребров да успя да докаже правотата си и решението на „съдът на честта“ да беше в негова полза, поведението му, което се отклоняваше от апашките традиции, не срещна одобрение.
Вторият беше Генка Черкасов, бръснарят на едно от лагерните отделения. Генка беше истински почитател на книгите, готов да чете всичко, което му попадне, да чете денем и нощем. „По целия път съм все така“ (т.е. през целия си живот) — обясняваше той. Генка беше погромаджия, „домошар“ — сиреч, специалист по обири на жилища.
— Всички гледат да задигнат някакви „парцали“ (дрехи) — разправяше той шумно и гордо. — А аз — книги. Другарите ми до един ми се присмиваха. Веднъж обрах една библиотека. Извозвах книгите с камион — Бога ми, не лъжа.
Повече, отколкото за успешен грабеж, Генка мечтаеше за кариерата на затворнически „романист“, разказвач, обичаше при всеки удобен случай да разказва разните му там „Князе Вяземски“ и „Валета купи“ — класиката на устната затворническа литература. Всеки път Генка молеше да му бъдат посочени недостатъците на неговите изпълнения, мечтаеше да разказва „на различни гласове“.
Ето двамата души от престъпния свят, за които книгите бяха нещо важно и нужно.
Останалата маса от апашите признаваше само „романите“, те напълно ги задоволяваха.
Забелязваше се само, че не всички харесваха криминалетата, а би трябвало това да е любимото четиво на апашите. Но един хубав исторически „роман“ или някоя любовна драма се изслушваше с много по-голямо внимание. „Ами че ние всичко това го знаем — казваше Серьожа Ушаков, крадец по влаковете, — всичко това е наше ежедневие. Стражари и апаши — омръзна ни вече. Сякаш нищо друго не ни интересува.“
Освен „романите“ и затворническите романси имаше и филми.
Всички апаши са предани почитатели на киното — това е единственият вид изкуство, с което те се срещат „лице в лице“ — и при това гледат не по-малко, а дори повече от „средния“ градски жител.
Тук явно се предпочитат криминалните филми, при това вносни. Кинокомедията привлича апашите само в грубата си форма, където е смешно действието. Остроумният диалог не е за апашите.
Освен филмите имаше и нещо като степ.
Има и още нещо, което подхранва естетическите чувства на апашите. Този вид „обмяна на опит“ в затвора са разказите за „подвизите“ — разкази на затворническите нарове, в очакване на следствието или на изпращането по етапен ред.
Тези разкази, „обмяната на опит“, заемат огромно място в живота на апаша. Това съвсем не е празно губене на време. Това е равносметка, обучение, възпитание. Всеки апаш споделя с другарите си подробностите от своя живот, своите похождения и приключения. За тези разкази (които само отчасти имат характер на проверка, на проучване на непознатия апаш) отива по-голямата част от времето в затвора, пък и в лагера също.
Това е като представяне, „с кого си обикалял“ (онези, „с които си обикалял жилищата“, заедно с които от известните на целия престъпен свят апаши си „работил“).
„Какви «хора» те познават?“ След този въпрос обикновено се прави подробно изложение на собствените подвизи. Това е „юридически“ задължително — по разказа апашите могат да преценят непознатия доста точно и знаят къде трябва да посмалят, а кое да приемат за несъмнена истина.
Апашките подвизи, винаги безкрайно преувеличени, разправяни в прослава на законите на престъпния свят и на апашкото поведение, са много опасни романтични примамки за младежта.
Всеки факт се рисува с такива съблазнителни, такива привлекателни краски (апашите никога не се скъпят), че хлапето-слушател, попаднало сред тях (да речем, за първа кражба), е увлечено, възхитено от героичното поведение на апаша. Този разказ е почти изцяло фантастика, измислица („Дори да те лъжат — вярвай!“).
Всички „големи пачки“, брилянти, гуляи, особено жените — всичко това е акт на самоутвърждаване, лъжата тук не се смята за грях. И макар вместо грандиозен гуляй в тайната квартира да е имало само изпросена на вересия скромна халба бира в Лятната градина — лъжите са неудържими.
Разказвачът вече е „проверен“ и може да лъже колкото му душа иска.
Чуждите, чути в някой етапен затвор подвизи, се присвояват от вдъхновения лъжльо и слушателите, на свой ред сгъстили боите, представят чуждото приключение за свое собствено.
Така се гради криминалната романтика.
На младежа, който често пъти е дори хлапе, му се взима акълът. Възхищава се на живите герои, иска да им подражава. Служи им като момче за всичко, гледа ги в устата, дебне усмивките им, нащрек е за всяка дума. Впрочем в затвора такова момче дори няма с кого да общува освен с апашите, понеже крадците на държавни пари и нарушителите на селските закони избягват младите апашори, които са потенциални рецидивисти.
В това фукливо възвеличаване на собствената личност несъмнено се крие известен естетически смисъл от сферата на художествената литература. Ако художествената проза на апаша е „романът“, това устно произведение, то подобни разговори са вид устен мемоар. Тук не се обсъждат технически въпроси на апашките операции, а вдъхновено се разправя как „Колка Смеха видя сметката на балъка“, как „Катка Свивачката завъртяла главата на прокурора“ — с една дума, това са спомени по време на почивка.
Разлагащото им значение е огромно.
Времето в затвора тече бавно. Часовете се точат безкрай, понеже са еднообразни, безсюжетни. Животът, изместен в отрязъка от време между командата за ставане от сън и отбоя, е строго регламентиран — в този регламент е заложено някакво музикално начало, някакъв равномерен ритъм на затворническия живот, внасящ организираща струя в потока от индивидуални душевни потресения, лични драми, привнесени отвън, от шумния и разнообразен свят отвъд стените на затвора. В тази затворническа симфония се включва и разграфеното на квадрати звездно небе, и слънчевото зайче, дошло от цевта на пушката на часовия от наблюдателната кула, която по архитектурата си прилича на високите сгради. В тази симфония влиза и незабравимият звук на ключалката на килията, музикалният й звън, наподобяващ звука от отварянето на старите ракли на големите търговци. И много, много друго.
Времето, прекарано в затвора, е почти без външни впечатления — затова по-късно то изглежда като черна дупка, празно място, бездънна яма, откъдето паметта с мъка и без желание вади някое събитие. Има си хас — та нали човек не обича да си спомня лошото и паметта, послушно изпълнявайки тайната воля на своя господар, крие неприятните събития в най-тъмните си кътчета. А и събития ли са това? Мащабите на понятията са изместени и причините за кървавата затворническа разпра изглеждат абсолютно неразбираеми за един „страничен“ човек. По-късно това време ще изглежда безсюжетно, празно; на човек ще му се струва, че времето е отлетяло много бързо, толкова по-бързо, колкото по-бавно се е точило.
Но все пак часовниковият механизъм никак не е условен. Именно той внася ред в хаоса. Той е географската мрежа от меридиани и паралели, с които са разграфени островите и континентите на нашия живот.
Това правило важи и за обикновения живот, но в затвора става по-ясно, по-категорично.
Именно през тези дълги часове в затвора апашите убиват времето не само с фукните си, описвайки грабежите и другите свои похождения. Тези разкази са измислица, художествена симулация на събитията. В медицината има един термин „агравация“ — преувеличаване, когато нищожна болест се представя като ужасно страдание. Приказките на апашите неподобяват такава агравация. Медната копейка на истината се превръща в цяла сребърна рубла.
Апашът разправя с кого е „обикалял“, къде е „работил“ по-рано, представя се на непознатите си авери, разказва как е прониквал в непристъпните милерови сейфове, докато в действителност „ударът“ му е бил да задигне простряно пране пред нечия вила.
Жените, с които е бил, са невиждани красавици, притежаващи едва ли не милиони.
В цялото това лъготене, „мемоарно“ лъготене, освен определена естетическа наслада от разправяното — удоволствие както за разказвача, така и за слушателите — има нещо по-важно и много по-опасно.
Става дума, че всички тези затворнически хиперболи представляват пропаганден, агитационен материал, чието значение никак не е малко. Тези разкази са апашкият университет, катедрата на страшната им наука. Младите апашори слушат „старците“, укрепват вярата си. Хлапаците благоговеят пред героите на небивалите подвизи и започват да мечтаят и те да извършат нещо подобно. Става приобщаване на неофитите. Младият апаш запомня тези наставления за цял живот.
Може би апашът-разказвач също иска да вярва на собствените си вдъхновени лъжи подобно на Хлестаков. По този начин той изглежда на самия себе си по-силен, по-велик.
И ето, когато запознанството на апашите с новите им другари е приключено, когато устните формуляри на новодошлите са попълнени, когато приливите на самохвалство са утихнали и някои особено пикантни епизоди са повторени по два пъти и вече са толкова добре запомнени, че всеки от слушателите в друга обстановка е в състояние да пробута тези чужди похождения за свои собствени, а на затворническия ден все още не му се вижда краят — в нечия глава се ражда щастливата мисъл…
— Ами ако „фраснем“ един „ро̀ман“?
И нечия татуирана фигура изпълзява в жълтата светлина на електрическата крушка, която е толкова слаба, че затруднява четенето, настанява се удобно и започва с „дебютна“ бързина, която прилича на привичните първи ходове в шахматната партия:
„В град Одеса, още преди революцията, живели един много известен княз и неговата жена красавица.“
„Да фраснеш“ на апашки език означава „да разкажеш“. Не е трудно човек да отгатне произхода на този арготизъм. Разказваният, „изфрасканият“ „ро̀ман“ е сякаш устен отпечатък на повествованието.
„Ро̀манът“ като литературна форма не е задължително да е роман, повест или разказ. Това може да бъде който и да е мемоар, филм, исторически труд. „Ро̀манът“ винаги е чуждо безименно творчество, изложено в устна форма. Никой никога не назовава автора и не го знае.
Изискването е разказът да е дълъг — та нали едно от предназначенията му е да убива времето.
„Ро̀манът“ винаги е наполовина импровизация, понеже, чут някъде по-рано, той частично бива забравян, а частично се допълва с нови подробности — тяхната цветистост зависи от способностите на разказвача.
Съществуват няколко най-разпространени, най-популярни „ро̀мани“, няколко сценарии схеми, на които би завидял дори театърът на импровизацията „Семперанте“.
Това, разбира се, са „криминалета“.
Интересът е фактът, че съвременното съветско криминално четиво напълно се отхвърля от апашите. Не защото не е достатъчно усукано или понеже е написано бездарно — нещата, които се слушат с огромно удоволствие, са още по-груби и още по-бездарни. Освен това разказвачите биха могли да оправят пропуските в повестите на Адамов или Шейнин.
Не, апашите просто не се интересуват от съвременността. „Ние най-добре си знаем за нашия живот“ — казват те напълно основателно.
Най-популярните „ро̀мани“ са „Княз Вяземски“, „Шайката на валетата купа“, безсмъртният „Рокамбол“ — остатъци от онова чудно — родно и преводно — четиво на жителите на Русия от миналото столетие, когато класик е не само Понсон дьо Терай, но и Ксавие де Монтепан и неговите многотомни романи: „Детективът-убиец“, „Невинно екзекутираният“ и т.н.
От сюжетите, взети от доброкачествените литературни произведения, твърда позиция заема „Граф Монте Кристо“; напротив, „Тримата мускетари“ нямат никакъв успех и се възприемат като комичен роман. Значи френският режисьор, заснел филм-оперета по „Тримата мускетари“, е имал всички основания.
Никаква мистика, никаква фантастика, никаква „психология“. Сюжетност и натурализъм с повечко секс — това е лозунгът на устната апашка литература.
В един от тези „ро̀мани“ можеше да се разпознае „Бел ами“ на Мопасан. Разбира се, и заглавието, и имената на героите бяха съвсем други, а и самата фабула бе много променена. Но основната нишка — кариерата на сутеньора — бе останала.
„Ана Каренина“ бе преправена от „ро̀манистите“ също както в инсценировката на Художествения театър. Цялата линия Левин — Кити бе премахната. Останало без декори и с променени фамилни имена на героите — произведението правеше странно впечатление. Пламенна любов, избухнала мигновено. Графът, който приклещва (в обикновения смисъл на тази дума) героинята на площадката на вагона. Разпуснатата майка посещава детето си. Графът и неговата любовница си живеят живота в чужбина. Ревността на графа и самоубийството на героинята. Само по колелата на влака — римата на Толстой за вагона от „Ана Каренина“ — можеше да се разбере кое е това произведение.
„Жан Валжан“ се разказва и слуша с голямо желание. Грешките и наивността на автора при изобразяването на френските апаши снизходително се поправят от руските криминални.
Дори от биографията на Некрасов (по всяка вероятност по една от книгите на К. Чуковски) бе изфабрикувано някакво невъобразимо криминале, в което главният герой се казваше Панов(!)[4].
В повечето случаи тези „ро̀мани“ се разправят от любителите-апаши монотонно и скучно, много рядко сред тях се срещат истински артисти — родени поети и актьори, които да могат да украсят който и да е сюжет с хиляди неочаквани неща; случи ли се някой такъв, събират се да го слушат всички апаши от килията. Никой няма да заспи до зори — и подмолната слава за този майстор стига надалеч. Славата на такъв „ро̀манист“ не отстъпва, а дори надминава известността на някакъв си Каминка или Андроников.
Да, точно така се нарича такъв разказвач — „ро̀манист“. Това е съвсем определено понятие, термин от апашкия речник.
„Ро̀ман“ и „ро̀манист“.
„Ро̀манистът“, т.е. разказвачът, разбира се, не е задължително да е криминален. Напротив, „ро̀манистът-балък“ се цени не по-малко, а дори повече, понеже онова, което разправят, което са в състояние да разправят апашите, е ограничено — няколко популярни сюжета и толкоз. Винаги може да стане така, че новодошлият балък да знае някоя интересна история. Съумее ли да я разправи — ще бъде награден със снизходителното внимание на апашите — понеже дори в такива случаи Изкуството не е в състояние да спаси дрехите му или някой колет. Легендата за Орфей все пак е само легенда. Но ако не съществува такъв житейски конфликт, „ро̀манистът“ ще получи място на наровете близо до криминалните, а за обед — допълнителна паница чорба.
Впрочем не би било вярно да се каже, че „ро̀маните“ съществуват единствено за убиване на времето в затвора. Не, тяхното значение е по-голямо, по-дълбоко, по-сериозно, по-важно.
„Ро̀манът“ е едва ли не единствената форма за приобщаване на апаша към изкуството. „Ро̀манът“ отговаря на уродливата, ала мощна естетическа потребност на апаша, който не чете книги, списания и вестници, а „нагъва културата“ (специален израз) в тази нейна устна разновидност.
Слушането на „ро̀мани“ представлява нещо като културна традиция, много почитана от апашите. „Ро̀мани“ са се разправяли открай време, те са осветени от цялата история на престъпния свят. Затова се смята за признак на добър вкус да се слушат „ро̀мани“, да се обича и да се покровителствува подобно изкуство. Апашите са традиционни меценати на „ро̀манистите“ — възпитани са да бъдат такива и никой не би се отказал да послуша някой „ро̀манист“ дори да му се прозява до ушите. Е, ясно е, че грабежите, апашките дискусии и също така задължителният страстен интерес към бурните игри на карти — всичко това е по-важно от „ро̀маните“.
До „ро̀маните“ се стига през свободното време. В затвора картите са забранени и макар тестето да се прави от вестникарска хартия с помощта на химически молив и сдъвкан хляб с невероятна скорост, зад която личи хилядолетният опит на поколения апаши — все пак в затвора не винаги може да се играе.
Нито един апаш никога не ще си признае, че не обича „ро̀маните“. Романите сякаш са обявени за свещени от апашкото вероизповедание, включени са в кодекса на поведението, на духовните нужди.
Апашите не обичат книгите, не обичат да четат. Рядко, много рядко може да се срещне сред тях някой, който от малък да обича четенето. Такива „изкопаеми“ четат почти скришом, едва ли не тайно от другарите си — страхуват се от язвителните и груби насмешки, сякаш правят нещо недостойно за апаш, нещо от лукавия. Завиждайки на интелигенцията, апашите я мразят и във всяка излишна „грамотност“ усещат нещо чуждо, враждебно. И в същото време въпросните „Бел ами“ или „Граф Монте Кристо“, поднесени във вид на „ро̀ман“, будят всеобщ интерес.
Разбира се, апашът-читател би могъл да обясни на апаша-слушател как стоят нещата, но… голяма е властта на традициите.
Нито един изследовател на литературата, нито един мемоарист никога не е споменавал дори този вид устна словесност, съществуваща от незапомнени времена до наши дни.
„Ро̀манът“, както го наричат апашите, е не само роман, нещата не опират единствено до промяна на ударението. Това ударение са го премествали и грамотните камериерки, чиято слабост е бил Антон Кречетов, и Настя на Горки, прелистваща „фаталната любов“.
„Фраскането на ро̀мани“ е много древен апашки обичай с цялата му религиозна задължителност, включена в кредото на апаша заедно с играта на карти, пиянството, разврата, грабежите, бягствата и „съдилищата на честта“. Това е необходим елемент от апашкия бит, тяхната литература.
Понятието „ро̀ман“ е достатъчно обширно. То включва най-различни прозаични жанрове. Това са и романът, и повестта, и всеки разказ, действителен или етнографски очерк, исторически труд, театрална постановка, радиопиеса, преразказ на гледан филм, върнал се от езика на екрана към сценария, фабулата се преплита със собствената импровизация на разказвача и в строгия смисъл на думата „ро̀манът“ е творение на момента, както театралният спектакъл. Той се ражда един-единствен път, ставайки още по-ефимерен и нестабилен, отколкото играта на актьора на сцената, понеже актьорът все пак се придържа към твърдо установения текст, даден му от драматурга. В прочутия „театър на импровизацията“ импровизираха много по-малко, отколкото който и да е затворнически или лагерен „ро̀манист“.
Едновремешните „ро̀мани“ от типа на „Шайката на валетата купа“ или „Княз Вяземски“ са изчезнали от руския читателски пазар преди повече от петдесет години. Историците и литераторите благоволяват да обърнат внимание единствено на „Рокамбол“ или Шерлок Холмс.
Руското булевардно четиво от миналия век се е запазило единствено в подземния свят на апашите. Криминалните „ро̀манисти“ разказват, „фраскат“ именно тези старинни „ро̀мани“. Това е нещо като апашка класика.
Разказвачът-„балък“ в огромното мнозинство от случаите е в състояние да преразкаже произведението, което е чел „на свобода“. За „Княз Вяземски“ той научава за свое голямо учудване едва в затвора, след разказа на някой апаш-„ро̀манист“.
„Това се случило в Москва, на Разгуляй, там в един светски «печиз» често се отбивал граф Потоцки. Бил юноша, силен момък.“
„По-полека, по-полека“ — молят слушателите.
„Ро̀манистът“ забавя темпото на разказа. Той обикновено разправя до пълно изнемогване, понеже докато не заспи поне един слушател се смята за неприлично разказът да бъде прекъснат. Отсечени глави, пачки долари, скъпоценни камъни, намерени в стомаха или в червата на някоя великосветска „фуста“ се редуват в разказа.
Най-сетне „ро̀манът“ свършва, останалият без сили „ро̀манист“ изпълзява на мястото си, удовлетворените слушатели просват разноцветните си памучни одеяла — необходимата битова принадлежност на всеки уважаващ себе си апаш…
Такъв е „ро̀манът“ в затвора. Но в лагера той е друг.
Затворът и трудовият лагер са различни неща, които нямат почти нищо общо по психологическото си съдържание, въпреки общите на пръв поглед черти. Затворът стои много по-близо до обикновения живот, отколкото лагерът.
Онзи почти винаги любителски литературен оттенък, който носи заниманието „ро̀манист“ за „балъка“ в затвора, внезапно придобива трагичен, зловещ отблясък.
Като че ли всичко си е както преди. Същите възложители-апаши, същите вечерни часове за разкази, същата тематика. Но тук „ро̀маните“ се разправят за къшей хляб, за „чорбица“, сипана в канчето от консервена кутия.
„Ро̀манистите“ тук бяха предостатъчно. За този къшей хляб, за чорбата претендираха десетки гладни хора и имаше случаи, когато полумъртвият „ро̀манист“ падаше в несвяст от глад по време на разказа. За да се избегнат подобни случаи, стана обичай поредният „ро̀манист“ да получава чорбица преди да „фрасне“. Този разумен обичай се закрепи.
В многолюдните лагерни „изолатори“ — подобия на затвори в затворите — раздаването на храната обикновено се ръководеше от криминалните. Администрацията нямаше как да се бори с това. Те първо засищаха своя глад и едва тогава останалите обитатели на бараката сядаха да ядат.
Огромната барака с пръстен под е осветена от „бензинка“ — газениче.
Всички освен апашите са работили цял ден, прекарали са много часове в ужасен студ. „Ро̀манистът“ иска да се стопли, спи му се, ляга му се, сяда му се, но още повече от сън, топлина и покой му се иска да яде, да яде каквото и да било. С невероятно, фантастично усилие на волята си той мобилизира своя мозък за двучасов „ро̀ман“, за да достави удоволствие на апашите. И едва завършил криминалето, „ро̀манистът“ сърба вече изстиналата, покрита с ледена коричка „чорбица“ и лочи, облизва до дъно ламариненото канче от консервена кутия. Не му трябва лъжица — пръстите и езикът ще му свършат по-добра работа от каквато и да било лъжица.
Останал без сили, след постоянни напразни опити поне за миг да напълни с нещо изтънелия си и самоизяждащ се стомах, бившият доцент предлага услугите си като „ро̀манист“. Доцентът знае, че в случай на успех, на одобрение от страна на работодателите той ще бъде подхранван, избавен от побоите. Апашите вярват в способностите му на разказвач, колкото и да е измъчен и останал без сили. В лагерите не посрещат хората по дрехите и всеки „огън“ (красноречиво наименование на дрипльовците, облечени в парцали, със стърчащи фъндъци вата от памуклийката) може да се окаже велик „ро̀манист“.
Заслужил чорбата, а в случай на късмет и къшея хляб, „ро̀манистът“ плахо мляска в тъмния ъгъл на бараката, будейки завист сред другарите си, които не умеят да „фраскат ро̀мани“.
В случай на още по-голям успех ще почерпят „ро̀маниста“ и с махорка. Това вече е връх на блаженството! Десетки очи ще следят треперещите му пръсти, мачкащи тютюна, свиващи цигара. И ако „ро̀манистът“ с невнимателно движение изсипе на пода няколко безценни трошици тютюн, той може да се разплаче с истински сълзи. Колко ръце ще се протегнат към него, за да вземат цигарата и да му я запалят от печката — поне веднъж да поемат тютюневия дим. И не един угоднически глас ще произнесе зад гърба му тайната формула „да попушим“ или ще се възползува от загадъчния синоним на формулата: „четирийсет…“.
Ето какво представляват „ро̀манът“ и „ро̀манистът“ в лагера.
От деня на успеха „ро̀манистът“ ще бъде пазен от оскърбления, няма да позволят да бъде бит, дори редовно ще му дават допълнително ядене. Той смело иска от апашите цигара и те му оставят фасовете си — той вече е със звание на придворен, вече е с униформата на камерюнкер…
Всеки ден той трябва да е готов с нов „ро̀ман“ — конкуренцията е голяма! — и за него са облекчение вечерите, когато господарите му нямат настроение да поглъщат културна храна, да „нагъват културата“, и той може да заспи като убит. Но и сънят може да бъде прекъснат грубо, ако на апашите изведнъж им скимне да отложат някой двубой на карти (което, разбира се, става много рядко, тъй като играта на „терц“ или „щос“ е по-важна от каквито и да било „ро̀мани“).
Сред тези гладни „ро̀манисти“ се срещат и „идейни“, особено след няколко относително сити дни. Те се опитват да разкажат на слушателите си нещо по-сериозно от „Шайката на валетата купа“. Такъв „ро̀манист“ се мисли за културно-масовик до апашкия трон. Сред тях има бивши литератори, гордеещи се с верността към основната си професия, проявявана при такива странни обстоятелства. Има и такива, които се смятат за заклинатели на змии, за флейтисти, пеещи пред усукващото се кълбо на отровните гадини…
* * *
Картаген трябва да бъде разрушен!
Престъпният свят трябва да се унищожи!