Стената се залюля и гърлото ми се изпълни с познатото сладникаво гадене. Овъглената кибритена клечка на пода за хиляден път изплува пред погледа ми. Протегнах ръка, за да хвана тази омръзнала ми клечка, и тя изчезна, престанах да виждам. Светът още не се беше отдръпнал съвсем от мен: там, на булеварда, се чуваше гласът, далечният, настойчив глас на медицинската сестра. Сетне започнаха да се мяркат лекарски престилки, ъгълът на къщата, звездното небе, появи се огромна сива костенурка, очите й проблясваха равнодушно; някой изкърти едно от ребрата й и аз пропълзях в някаква дупка, като се вкопчвах и придърпвах с ръце, доверявайки се само на тях.
Спомних си чуждите пръсти, които упорито и умело притискаха главата и раменете ми към леглото. Всичко утихна и аз останах насаме с някого, огромен като Гъливер. Лежах на една дъска, сякаш бях насекомо и някой внимателно ме разглеждаше през лупа. Обръщах се и страшната лупа следваше движенията ми. Гърчех се под чудовищното стъкло. И едва когато санитарите ме пренесоха на болничното легло и настана блаженият покой на самотата, разбрах, че лупата на Гъливер не е била кошмар — това са били очилата на дежурния лекар. Това страшно ме зарадва.
При най-слабото движение започваше да ме боли главата и да ми се вие свят — не можех да мисля, а само си спомнях и отколешните страшни картини започваха да изникват като кадри от ням филм, като двуцветни фигури. Сладникавото гадене, сякаш след упойка с етер, не минаваше. Беше ми познато и успях да разгадая това първо усещане. Спомних си как преди много години, на Север, след шестмесечна работа без почивка, за първи път ни дадоха почивен ден. Всеки искаше да лежи и пак да лежи, да не трябва да кърпи дрехите си, да не помръдва… Но още на сутринта ни вдигнаха и ни подкараха за дърва. На осем километра от селището имаше сечище — всеки трябваше да вземе дървена трупа според силите си и да я домъкне до бараките. Реших да кривна настрана — на около два километра имаше изоставени стифи трупи и можех да намеря подходящо дърво. Беше ми трудно да вървя по нанагорнището, а когато стигнах — видях, че няма леки трупи. В далечината се чернееха други разтурени камари дърва и започнах да се изкачвам към тях. Тук имаше по-тънки, но те бяха затиснати отдолу и нямах сили да ги измъкна. Опитах се на няколко пъти и съвсем изнемогнах. Но нямаше как да се върна без дърва и, събрал последните си сили, запълзях още по-нагоре, към една засипана от снега стифа. Дълго разравях пухкавия, прискърцващ сняг с ръце и крака и най-сетне измъкнах едно дърво. Ала то се оказа прекалено тежко. Свалих от врата си мръсния пешкир, който ми служеше за шал, завързах го за края на дървото и го помъкнах надолу. То подскачаше и ме удряше по краката. Или се изтръгваше от ръцете ми и започваше да подскача по нанадолнището по-бързо от мен. Засядаше в крака или се забиваше в снега, аз допълзявах до него и отново го повличах. Все още бях високо на хълма, когато видях, че вече се беше здрачило. Разбрах, че бяха минали много часове, а до пътя за селището и зоната имаше още много ходене. Дръпнах шала и дървото отново заподскача надолу. Извлякох го на пътя. Гората се залюля пред очите ми, гърлото ми се изпълни със сладникаво гадене и дойдох на себе си в барачката на работника, който работеше на скрипеца — човекът търкаше ръцете и лицето ми с бодливия сняг.
Всичко това сега ми се привиждаше на стената на болничната стая.
Но вместо работника ръката ми държеше лекар. Апаратът на Рива-Рочи за измерване на кръвното налягане също беше тук. Когато разбрах, че не съм на Север, се зарадвах.
— Къде се намирам?
— В Института по неврология.
Лекарят ме питаше нещо. С мъка му отговарях. Исках да остана сам. Не се страхувах от спомените.
Всички умряха…
Николай Казимирович Барбе, един от организаторите на общоруския Комсомол, човекът, който ми помогна да извадя един голям камък от тесния изкоп, бригадирът, бе разстрелян за неизпълнение на плана на участъка, където работеше неговата бригада, след рапорта на Арм — младия комунист и началник на участъка, получил орден през 1938 и по-късно станал началник на златната мина, началник на управлението — направи голяма кариера. Николай Казимирович Барбе имаше една вещ, за която си отваряше очите на четири — дълъг светлосин топъл шал от истинска камилска вълна. Криминалните му го откраднаха в банята — просто му го бяха взели, докато се бе извърнал. И на другия ден бузите му измръзнаха така, че язвите не можаха да зараснат до смъртта му…
Умря Йоска Рютин. Работехме заедно, а „бачкаторите“ не искаха да работят с мен. Йоска работеше. Беше много по-силен и по-сръчен. Ала добре разбираше защо ни бяха докарали тук. И не ми се сърдеше, че работя лошо. В края на краищата старшият надзирател (точно така се наричаха през 1937 година — като в царско време) нареди да ми се определи „самостоятелна норма“ — отделно ще разкажа какво значи това. А Йоска продължи да работи с друг. Но наровете ни в бараката бяха наблизо и аз веднага се събудих от тромавото движение на облечения с кожух човек, който миришеше на овца; този някой се беше обърнал в тесния проход между наровете с гръб към мен и будеше съседа ми:
— Рютин! Обличай се.
И Йоска се заоблича припряно, а човекът, който миришеше на овца, започна да претърсва малкото му багаж. Намери един шах и го отдели настрана.
— Мой си е — бързо каза Рютин. — Моя собственост. Пари съм давал за него.
— И какво от това? — рече овчата кожа.
— Оставете ми го.
Овчата кожа се разсмя с цяло гърло. Когато се умори от кикота и изтри лице с кожения си ръкав, успя да изрече:
— Вече няма да ти трябва…
Умря Дмитрий Николаевич Орлов, бивш референт на Киров. С него режехме дърва нощна смяна в златната мина и като притежатели на трион през деня работехме във фурната. Добре си спомням колко критично ни огледа отговарящият за инструментите склададжия, когато ни даваше триона, една най-обикновена бичкил.
— Виж какво, старче — рече той. Тогава на всички ни викаха така, да не говорим за след двадесет години. — Можеш ли да я наточиш?
— Разбира се — побърза да отвърне Орлов. — А имаш ли чапразило?
— Ще се справиш с брадвата — каза склададжията, усетил, че сме оправни хора, не като тия интелигенти.
Орлов вървеше по пътеката прегърбен, пъхнал длани в ръкавите си. Носеше триона под мишница.
— Слушайте, Дмитрий Николаевич — заподскачах след него, за да го догоня. — Ами че мен не ме бива за тая работа. Никога не съм точил трион.
Орлов се извърна към мен, забучи бичкията в снега и си сложи ръкавиците.
— Мисля — каза той назидателно, — че всеки човек с висше образование трябва да може да наточи и да разметне един трион.
Съгласих се.
Умря икономистът Семьон Алексеевич Шейнин, добър човек, с когото също работехме заедно. Той дълго не разбираше какво правят с нас, но в края на краищата го проумя и спокойно зачака смъртта. Не му липсваше мъжество. Веднъж получих колет — това, че беше стигнал до мен, бе нещо невероятно, в него имаше авиационни плъстени ботуши и нищо повече. Колко зле познаваха нашите роднини условията, в които живеехме. Прекрасно разбирах, че ще ми ги откраднат, ще ми ги отнемат още първата нощ. И ги продадох, без да излизам от комендатурата, продадох ги на стотника Андрей Бойко за сто рубли. Те струваха седемстотин, но това беше изгодна сделка. Та аз можех да си купя сто килограма хляб или масло, захар. За последен път бях вкусвал масло и захар в затвора. И купих от магазина цял килограм масло. Много добре помнех колко е полезно. Това масло струваше четиридесет и една рубла. Купих го през деня (понеже работех нощем) и хукнах при Шейнин — живеехме в различни бараки — да отпразнуваме получаването на колета. Купих и хляб…
Семьон Алексеевич се трогна и много се зарадва.
— Защо и аз? Какво право имам? — запелтечи той, ужасно развълнуван. — Не, не, не мога…
Ала аз го придумах и той, зарадван, изтича за вряла вода.
В същия миг се строполих от страшен удар по главата.
Когато скочих, чантата с маслото и хляба я нямаше. До нара се търкаляше еднометрова чамова цепеница, с която ме бяха ударили. Наоколо всички се смееха. Дотича Шейнин с врялата вода. Дълги години след това не можех да си спомня за тази кражба без страшно, почти шоково вълнение. А Семьон Алексеевич — той умря.
Умря Иван Яковлевич Федяхин. Пътувахме в един влак, с един параход. Попаднахме на една и съща златна мина, в една и съща бригада. Той беше философ, волоколамски селянин, организатор на първия колхоз в Русия. Както се знае, първите колхози ги организираха есерите през двадесетте години, а интересите им горе представляваше групата Чаянов-Кондратиев. Иван Яковлевич си беше селски есер — един от онзи милион души, които гласуваха за партията на есерите през 1917. Та за това, дето беше организирал първия колхоз, беше тук — за пет години.
Веднъж, в самото начало, през първата ни колимска есен на 1937, работехме с него на каручка — на прословутия златен конвейер. Вагонетките-каручки бяха две, можеха да се откачат — докато коларят караше едната към съоръжението за промиване, двама работници едва смогваха да напълнят другата. За цигара нямаше време, а и надзирателите не разрешаваха да се пуши. За разлика от нас каруцарят пушеше огромна цигара, свита почти от половин пачка махорка (тогава още имаше махорка) и я оставяше на ръба на забоя — да си дръпнем.
Колар беше Мишка Вавилов, бивш заместник-председател на тръста „Промимпорт“, а Федяхин и аз бяхме забойчици.
Докато товарехме, без да бързаме, рудата в каручката, си приказвахме. Разправих на Федяхин за нормите, които са имали декабристите в Нерчинск според „Записките на Мария Волконска“ — по три пуда на човек.
— А колко е нашата норма, Василий Петрович? — попита Федяхин.
Пресметнах, излезе около 800 пуда.
— Даа, Василий Петрович, увеличила се е…
По-късно по време на глада през зимата, намирах тютюн — изпросвах си го, криех го, купувах го — и го разменях за хляб. Федяхин не одобряваше „търговията“ ми.
— Не ви приляга, Василий Петрович, не бива да го правите…
За последен път видях Федяхин през зимата, пред стола. Дадох му шест купона за обед, които бях получил същия ден загдето през нощта бях преписвал служебни документи в канцеларията. Красивият ми почерк понякога ми помагаше. Купоните щяха да изгорят — бяха датирани, Федяхин получи порциите. Седеше на масата и пресилваше от канче в канче „водичката“ — чорбата беше извънредно рядка, в нея не се виждаше нито капка мазнина… Кашата от всичките шест купона не можа да напълни дори едно половинлитрово канче… Федяхин нямаше лъжица и ближеше кашата с език. И плачеше.
Умря Дерфел. Френски комунист, работил в каменоломните на Кайена. Освен от глада и от студа, той бе измъчен и нравствено — не искаше да повярва как може той, членът на Коминтерна, да попадне тук, в съветска каторга. Ужасът му щеше да е по-малък, ако би бил единственият случай. Такива бяха всички, с които бе пристигнал, заедно с които живееше, с които умираше. Беше дребен, слаб човек, побоите вече излизаха на мода… Веднъж бригадирът го удари, удари го просто с юмрук — така да се каже, профилактично, но Дерфел падна и вече не стана. Той бе един от първите, които умряха, един от най-щастливите. В Москва беше работил редактор в ТАСС. Добре говореше руски.
— В Кайена също беше зле — каза ми той веднъж. — Но тук е много по-зле.
Умря Фриц Давид. Холандски комунист, сътрудник на Коминтерна, обвинен в шпионаж. Имаше прекрасна къдрава коса, дълбоки сини очи, устните му бяха като на дете. Почти не знаеше руски. Срещнах се с него в една барака, която така бе претъпкана с хора, че човек можеше да спи само прав. Стояхме един до друг, Фриц ми се усмихна и затвори очи.
Пространството под наровете бе наблъскано с хора до краен предел, трябваше да се чака, за да поседнеш, да клекнеш, сетне да се облегнеш на някой нар, на някой дирек, на нечие тяло и да заспиш. Чаках със затворени очи. Изведнъж нещо до мен рухна. Беше паднал съседът ми Фриц Давид. Той се надигна смутено.
— Заспал съм — рече уплашено.
Този Фриц Давид беше първият от нашата група, който получи колет. Изпратила му го бе жена му от Москва. Вътре имаше кадифен костюм, нощница и снимка голям формат на красива жена. Точно с този кадифен костюм той стоеше сега клекнал до мен.
— Гладен съм — рече, като се усмихваше и изчервяваше. — Много съм гладен. Донесете ми нещо за ядене.
Фриц Давид полудя и го отведоха някъде.
Нощницата и снимката му ги откраднаха още през първата нощ. Когато по-късно разказвах за него, винаги недоумявах и се възмущавах. За какво, кому е притрябвала чужда снимка?
— И вие не всичко знаете — рече ми веднъж един мой хитър събеседник. — Не е трудно да се досети човек. Снимката са я откраднали криминалните — за „сеанс“, както му викат те. За онанизъм, наивни ми друже…
Умря Серьожа Кливански, мой приятел от първи курс на университета, с когото се срещнахме след десет години в етапната килия на Бутирския затвор. През 1927 година го бяха изключили от комсомола заради доклада му за китайската революция в кръжока по текуща политика. Успял да завърши университета и след това започнал да работи като икономист в Госплан, докато обстановката там не се усложнила и Серьожа трябвало да напусне. Приели го с конкурс в оркестъра на театър на Станиславски, в който свирел втора цигулка — до ареста му през 1937. Беше сангвиник, шегобиец, иронията никога не го напускаше. Интересът към живота, към събитията — също.
В етапната килия всички ходехме почти голи, поливахме се с вода, спяхме на пода. Искаше се голямо геройство да спиш на наровете. И Кливански се шегуваше.
— Това е изтезание с жега. След него ще ни подложат на изтезание със студ на Север.
Предсказанието бе точно и то не беше хленчене на страхливец. В златната мина Серьожа бе весел, общителен. Ентусиазирано се стремеше да усвои езика на апашите и се радваше като дете, когато произнасяше с нужната интонация жаргонните изрази.
— Ей сега май ще откъртя — казваше той, изкатерил се на горния нар.
Обичаше поезията, докато беше в затвора често декламираше. В лагера престана да декламира.
Беше готов да раздели последното си парче хляб, по-точно все още го правеше… Това ще рече, че не доживя до времето, когато никой нямаше последно парче, когато никой с никого не делеше нищо.
Умря бригадирът Дюков. Не знам и никога не съм знаел името му. Той беше от „битоваците“, нямаше нищо общо с петдесет и осми член. В лагерите на „континента“ той бе от така наречените председатели на колективи, не че беше настроен романтично, но смяташе да „играе роля“. Пристигна през зимата и още на първото събрание дръпна смайваща реч. „Битоваците“ имаха събрания — та нали извършилите битови и служебни престъпления, също както и крадците-рецидивисти, се смятаха за „приятели на народа“, които подлежат на превъзпитание, а не на наказателни мерки. За разлика от „враговете на народа“ — осъдените по 58-и член. По-късно, когато на рецидивистите започнаха да им „лепват“ четиринадесета алинея от член 58-и — „саботаж“ (за отказ от работа), цялата тази алинея бе иззета от член петдесет и осми — по този начин за тях отпаднаха дългогодишните и разнообразни наказателни мерки. Рецидивистите винаги се считаха за „приятели на народа“ — до прословутата амнистия на Берия от 1953 година включително. Жертва на теорията и за Криленковата „гумичка“, и за прословутата „перековка“ станаха много стотици хиляди клетници.
На онова първо събрание Дюков предложи да поеме ръководството на бригада-та по петдесет и осми член — обикновено бригадирът на политическите беше от тяхната си среда. Дюков не беше лошо момче. Той знаеше, че в лагерите селяните работят отлично, най-добре от всички, а по петдесет и осми член минаваха много селяни. В това се заключаваше голямата мъдрост на Ежов и Берия, които са разбирали, че трудовата стойност на интелигенцията е твърде малка, следователно имаше опасност да не изпълни производствените задачи на лагера — за разлика от политическите задачи. Ала Дюков не се задълбочаваше в тези високи материи, едва ли му идваше нещо друго на ум, освен работните качества на хората. Той си подбра бригада — изключително от селяни — и се захвана за работа. Това бе през пролетта на 1938 година. Селяните на Дюков изкараха цялата гладна зима на 1937–38 година. Той не ходеше на баня заедно с бригадата си, иначе отдавна да бе разбрал накъде отиват нещата.
Те работеха лошо, трябваше само да ги поохранят. Но началството отказа категорично на тази молба на Дюков. Гладната бригада геройски изпълняваше нормата си, като работеше пряко сили. И ето че Дюков започнаха да го лъжат кои ли не: измервачите, отчетниците, надзирателите, техническите ръководители; той тръгна да се оплаква, да протестира все по-остро и по-остро, производителността на бригадата непрекъснато падаше, храната ставаше все по-лоша и по-лоша. Дюков се опита да се обърне към високото началство, ала то посъветва съответните органи да включат бригадата на Дюков заедно с бригадира в специалните списъци. Това бе сторено и всички бяха разстреляни на прочутата „Серпантинна“.
Умря Павел Михайлович Хвостов. Най-страшното при гладните хора е поведението им. На пръв поглед те са нормални и все пак са полупобъркани. Гладните винаги яростно бранят справедливостта (ако не са прекалено гладни и изтощени). Непрекъснато спорят и отчаяно се бият. Обикновено само една хилядна част от хората, които са се скарали (скарали са се жестоко), стигат до бой. Гладните се бият непрекъснато. Споровете пламват по най-невероятни, най-неочаквани поводи: „Защо си ми взел кирката, защо си заел моето място?“. Който беше по-дребен, по-нисък, се опитваше да направи марка и да събори противника си. По-високите гледаха да повалят врага с тежестта на тялото си, а после да го дращят, бият, хапят… Всичко това почти без сила, безболезнено, безопасно за живота — и прекалено често, за да привлича вниманието на околните. Не ги разтърваваха.
От тази категория беше и Хвостов. Всеки ден се биеше с някого — в бараката и в дълбокия отводнителен канал, който нашата бригада копаеше. Той беше мой зимен познат, така че не бях виждал косата му. А шапката му бе една раздърпана бяла ушанка. Очите — тъмни, лъскави, гладни. Понякога рецитирах стихове и той ме гледаше така, сякаш съм откачен.
Веднъж той започна отчаяно да удря с кирката един камък в изкопа. Инструментът беше тежък, Хвостов удряше със замах, почти без почивка. Силата му ме смая. Отдавна бяхме заедно, отдавна гладувахме. Сетне кирката падна и издрънча. Озърнах се. Хвостов стоеше широко разкрачен и се олюляваше. Коленете му се подгъваха. Той залитна и падна по очи. Ръцете му с ръкавиците, които кърпеше всяка вечер, бяха протегнати напред. Над заголените му китки се виждаше татуировка. Павел Михайлович беше капитан далечно плаване.
Роман Романович Романов умря пред очите ми. Някога ни беше нещо като ротен командир, раздаваше колетите, отговаряше за чистотата в лагерната зона — с една дума, заемаше привилегировано положение, за каквото не можеше и да мечтае никой от нас, по петдесет и осми член и „буквите“, както ни викаха криминалните, или буквениците, както произнасят тази дума висшите чиновници в лагерите. Пределът на нашите мечти бе работата на перач в банята или на нощен кърпач на дрехи. Всичко освен изкопчийството ни беше забранено от московските „специални указания“, Такъв документ имаше в досието на всеки един от нас. А ето че Роман Романович беше на такава недостъпна длъжност. И дори бързо усвои тайните й: как да отвори колета така, че ако вътре има захар, да се изсипе на пода. Как да счупи буркан със сладко, да търкулне под нара сухара и сушените плодове. Роман Романович бързо се научи на всичко това и не поддържаше познанства с нас. Беше строго официален и се държеше като учтив представител на високопоставеното началство, с което ние не можехме да общуваме лично. Никога не ни даваше никакви съвети. Само ни разясняваше, че имаме право на едно писмо месечно, че колетите се получават от 8 до 10 вечерта в лагерната комендатура и все от тоя род. Ние не му завиждахме, а само се чудехме. Очевидно тук беше изиграло роля някакво лично случайно познанство на Романов. Впрочем това не продължи дълго — само около два месеца. Проверка на щата ли бе направена (от време на време и задължително на връх нова година се организираха подобни проверки), или някой го бе „натопил“, ако трябва да използваме образния лагерен израз. Роман Романович изчезна. Той беше военен, полковник, струва ми се. И ето, четири години по-късно попаднах на една „витаминна“ командировка, където беряхме игличките на клека — единственото вечнозелено растение тук. Тези иглички ги караха стотици версти до витаминния комбинат. Там ги варяха и игличките се превръщаха в лепкава кафява смес с непоносима миризма и вкус. Сипваха я в бъчви и я разпращаха по лагерите. Според тогавашната местна медицина това беше основното общодостъпно и задължително лекарство за борба със скорбута. Скорбутът вилнееше в съчетание с пелаграта и другите авитаминози. Но всички, на които им се беше случвало да глътнат поне капка от този страшен цяр, предпочитаха да умрат, но не и да се лекуват с тази отрова. Ала имаше заповеди, а заповедта си е заповед, и не ти даваха храната, докато не си глътнеш порцията лекарство. Дежурният стоеше със специално малко черпаче. Не можеше да се влезе в стола, без да се мине край него, и по този начин това, на което арестантите държаха особено много — обедът, храната, — биваше непоправимо разваляно от задължителното предястие. И така — повече от десет години…
По-образованите лекари недоумяваха — как може да се е запазил в тази лепкава маса витамин С, който е много чувствителен към най-малките температурни промени. Лечението не даваше никакъв ефект, но продължаваха да тъпчат хората с екстракта. Край всяко селище растяха и много шипки. Ала никой не смееше да ги бере — в заповедта те не бяха споменати. И едва много години по-късно, след войната, струва ми се през 1952 година, отново от името на местната медицина се получи писмо, в което категорично се забраняваше раздаването на екстракта от клек, понеже действал разрушително на бъбреците. Витаминният комбинат бе закрит. Но по времето, когато срещнах Романов, брането на иглички бе в разгара си. Беряха ги „фитилите“ — отпадъците на златните мини, шлаката на забоите, полуинвалидите, хронично гладуващите.
Златните рудници превръщаха здравите хора в инвалиди за три седмици: гладът, липсата на сън, многочасовият тежък труд, побоите… В бригадата се включваха нови хора и Молох ги дъвчеше…
Към края на сезона в бригадата на Иванов не остана никой освен бригадира Иванов. Другите отиваха в болницата „под хълма“ и на „витаминни“ командировки, където хранеха веднъж дневно и нямаше как да се получи повече от 600 грама хляб. През онази есен с Романов не бяхме събирачи на иглички. Бяхме в „строителството“. Строяхме си къща за зимата — през лятото живеехме в парцаливи палатки.
Пространството бе измерено с крачки, побихме колчета и започнахме да майсторим два реда рехава ограда. В пространството между редовете насипвахме парчета замръзнал мъх и торф. Вътре имаше нарове от пръти, на един етаж. По средата беше сложена желязна печка. За всяка нощ получавахме дажба дърва, изчислена емпирично. Ала нямахме нито трион, нито брадва — тези остри и режещи предмети се пазеха при войниците от охраната, които живееха в отделна, подсилена, обкована с шперплат палатка. Трионите и брадвите се раздаваха само сутрин, по време на развода за работа. Работата е там, че на съседната „витаминна“ командировка няколко души криминални бяха нападнали бригадира си. Апашите умират да театралничат и така го постигат в живота, че дори Евреинов би им завидял. Решават да убият бригадира и посрещат с възторг предложението да му отрежат главата с трион. Отрязали му главата с най-обикновена бичкия. Ето защо имаше заповед, с която се забраняваше да се оставят за през нощта брадви и триони на затворниците. Защо само през нощта ли? Никой никога не търсеше логика в заповедите.
Как да режем дървата, за да се побират в печката? По-тънките ги чупехме с крака, а дебелите на цяла връзка ги пъхахме в по-тънкия край напред в отвора на горящата печка и те постепенно изгаряха. Някой ги бутваше с крак по-навътре — винаги имаше кой да се погрижи. Отблясъкът от отворената вратичка на печката всъщност беше единствената светлина в нашия дом. Докато земята не побеля, вятърът се разхождаше из къщата както си ще, но после натрупахме сняг покрай стените, заляхме го с вода и зимовището ни стана готово. За врата ни служеше парче брезент.
Та тук, именно в тази барака, срещнах Роман Романович. Той не ме позна. Облечен беше като огън, както казват апашите — винаги много точни: фъндъци памук стърчаха от ватенката, от панталона, от ушанката му. Явно много пъти му се беше налагало да търчи „за въгленче“ за цигарата на някой криминален… Очите му блестяха с гладен блясък, а бузите му бяха румени като преди, само дето не приличаха повече на балони, а единствено скулите му бяха покрити с опъната кожа. Роман Романович лежеше в ъгъла и дишаше шумно. Брадичката му се вдигаше и спущаше.
— Отива си — рече Денисов, неговият съсед. — Има хубави партенки — той чевръсто свали плъстените ботуши от краката му и размота все още здравите зелени партенки, направени от одеяло… — Та така — каза той и ме погледна заплашително. Ала на мен ми беше все тая.
Изнесоха трупа на Романов, докато ни строяваха преди развеждане за работа. Ушанката му също я нямаше. Пешовете на разкопчаната му връхна дреха се влачеха по земята.
Умрял ли е Володя Доброволцев, пойнтистът? Какво е това пойнтист — професия или националност? Това беше работа, която будеше завист в бараките на петдесет и осми член. Отделните бараки за политическите в общия лагер, където бяха бараките и за битоваците, и за рецидивистите, заградени с една обща ограда, бяха, естествено, юридическа подигравка. Не можеха да предпазят никого от нападенията на измета и кървавото апашко разчистване на сметки.
Пойнтът представлява желязна тръба, през която минава гореща пара. Тази пара стопля скалите, замръзналия чакъл, работникът от време на време изгребва размразения трошляк с една метална черпалка, голяма колкото човешка длан, с триметров сап.
Работата се води квалифицирана, понеже пойнтистът трябва да отвърта и завърта крановете за горещата пара, която идва по тръби от бойлера в една барака — примитивно парно приспособление. Да си бойлерист беше дори по-добре и от пойнтист. Не всеки инженер-механик от политическите можеше да мечтае за подобна работа. И не защото се искаше квалификация. Работата на пойнтиста беше свързана с топлина. Беше чиста случайност, че от хилядите хора на тази работа бе изпратен Володя, но това го преобрази. Нямаше повече грижата да се чуди как да се стопли — тази вечна мисъл… Сковаващият студ не пронизваше цялото му същество, не спираше работата на мозъка му. Горещата тръба го спасяваше. Ето защо всички завиждахме на Доброволцев.
Говореше се, че току-така не са го направили пойнтист — това е сигурно доказателство, че е осведомител, шпионин… Криминалните винаги разправяха: щом е работил в лагера като санитар, значи е пил кръвта на трудещите се — и хората знаеха цената на подобни съждения: завистта е лош съветник. Володя изведнъж някак си безмерно се издигна в очите ни — сякаш измежду нас се бе пръкнал виртуозен цигулар. А това, че Доброволцев ходеше на работа сам — трябваше да е така заради спецификата на работата — и когато минаваше през стаята на дежурния, отваряше малкото прозорче и извикваше своя номер „двадесет и пети“ с радостен, силен глас — отдавна бяхме отвикнали от това.
Понякога той работеше близо до нашия забой. И ние с правото си на негови познати се редувахме да се топлим на тръбата. Тя беше с диаметър около цол и половина, можеше да се хване с ръка, да се стисне в юмрук и човек усещаше как топлината преминава от тръбата в тялото му и нямаше сили да се откъсне от нея, за да се върне в забоя, на студа…
Володя не ни пъдеше като другите пойнтисти. Никога дума не ни каза, макар да знам, че на пойнтистите им беше забранено да пускат нашего брата да се грее. Стоеше, забулен от облаци гъста бяла пара. Дрехите му бяха станали на кора от студа. Всяка власинка на черната му връхна дреха блестеше като кристална игла. Никога не говореше с нас — все пак цената на тази работа явно бе много висока.
На Бъдни вечер през същата година седяхме край печката. По случай празника ламаринените й хълбоци бяха по-червени от обикновено. Човек мигновено усеща разликата в температурата. Нас, насядалите край печката, ни налегна дрямка и лирично настроение.
— Ех, братлета, де да рекат сега да ни върнат у дома. Нали стават чудеса… — рече коларят Глебов, бивш професор по философия, известен в бараката ни с това, че преди месец бе забравил името на жена си. — Честна дума.
— У дома ли?
— Да.
— Ще ти кажа — отвърнах му аз. — По-добре ще е, ако ме пратят в затвора. Не се шегувам. Сега не бих искал да се върна при семейството си. Там никога не ще ме разберат, няма да могат да ме разберат. Знам, че това, което им се струва важно, са глупости. Онова, което е важно за мен — малкото, което ми е останало, — те никога няма да са в състояние нито да го проумеят, нито да го почувстват. Ще им донеса нов страх, още един, плюс хилядите страхове, които препълват живота им. Това, дето го видях, човек не бива нито да го вижда, нито дори да го знае. Затворът е друго нещо. Затворът е свобода. Това е единственото известно ми място, където хората без страх казват всичко, което мислят. Където душите им си почиват. Почиват и телата им, понеже не работят. Там всеки час от живота ни е осмислен.
— И ти ги дрънкаш едни — рече бившият професор по философия. — Това е, защото не са те били по време на следствието. А които са минали през метод номер три, са на друго мнение…
— Е, а ти, Пьотър Иванович, какво ще кажеш?
Пьотър Иванович Тимофеев, бивш директор на уралско промишлено обединение, се усмихна и намигна на Глебов.
— Бих се върнал вкъщи, при жена си, при Агния Михайловна. Ще си купя ръжен хляб — цял самун! После ще си сваря една кофа каша! Супа с галушки — също една кофа! И ще изплюскам всичко. За пръв път през живота си ще се наям с тази вкуснотия, а каквото остане — ще накарам Агния Михайловна да го доизяде.
— А ти? — обърна се Глебов към Звонков, копач в нашата бригада, а през първия си живот — селянин от Ярославска или от Костромска област.
— У дома — сериозно, без усмивка отвърна той. — Струва ми се, че ако се озова там сега, нито на крачка няма да мръдна от жена си. Където тя, там и аз, където тя, там й аз. Само дето тук ме отучиха да работя — престанах да обичам земята. Е, все ще се наредя някъде…
— А ти? — ръката на Глебов докосна коляното на нашия дневален.
— Първата ми работа ще е да отида в районния комитет на партията. Помня, че там винаги се търкаляха страшно много фасове…
— Не се шегувай де…
— Не се шегувам.
Изведнъж видях, че остава да отговори само един човек. Този човек бе Володя Доброволцев. Той вдигна глава, без да дочака въпроса. В очите му се отразяваше светлината от червените въглени, която идваше от отворената вратичка на печката — очите му бяха живи, дълбоки.
— А аз — и говорът му бе спокоен и бавен — бих искал да съм чукан. Човешки чукан, разбирате ли — без ръце, без крака. Тогава щях да намеря в себе си сили да им плюя в мутрите за всичко, което вършат с нас…
Как започна всичко това? В кой от зимните дни завя друг вятър и всичко стана много страшно? През есента още рабо…
Как започна всичко това? Бригадата на Клюев я задържаха на работа. Небивал случай. Забоят бе обкръжен от конвой. Мястото представляваше разрез, огромна яма, по края на която се бяха наредили войници. А вътре сновяха хора, бързаха, подканяха се едни-други. Някои — със скрито безпокойство, други — с твърдата увереност, че този ден е случайност, тази вечер — също. Ще се развидели, ще дойде утрото и всичко това ще изчезне, всичко ще се изясни и животът ще потече макар по лагерному, но както преди. Задържане на работа. Защо? Докато не си изпълнели дневната норма. Тънко виеше фъртуната, ситният сух сняг шибаше през лицата като пясък. В триъгълните лъчи на прожекторите, които осветяваха нощните забои, снегът се въртеше подобно но прашинки в слънчев лъч, приличаше на прашинките в слънчевия лъч пред вратата на бащиния сайвант. Само че в детството всичко беше малко, топло, живо. Тук всичко бе огромно, студено и злобно. Скърцаха дървените тарги, в които земята се изнасяше до насипищата. Четирима души хващаха таргата, бутаха я, дърпаха я, влачеха я, блъскаха я и я тътреха към края на купчината, накланяха я и изсипваха замръзналия трошляк връз камарата. Камъните се търкулваха надолу с тихо потракване. Ето го Крупянски, ето го Нейман, ей го и самият бригадир Клюев. Всички бързат, но работата няма свършване. Вече е около единадесет през нощта, а сирената бе в пет — изсвири, изквича точно в пет, когато бригадата я връщат „у дома“. „У дома“ — в бараката. А утре в пет сутринта — ставане и нов работен ден, и нова дневна норма. Нашата бригада трябваше да смени в изкопа тази на Клюев. Ала днес ни пратиха на работа в съседния забой и едва в полунощ сменихме бригадата на Клюев.
Как започна всичко това? Внезапно в мините пристигнаха много, страшно много „бойци“. Двете нови масивни бараки, които затворниците бяха строили за себе си, бяха преотстъпени на охраната. Останахме да зимуваме в палатките, надупчени от камъните след взривовете в забоя. Постегнахме палатките: побихме в земята стълбове и върху летвички опънахме покривна мушама. Между палатката и мушамата оставаше слой въздух. През зимата това пространство ще го натъпчете, казват, със сняг. Но всичко това стана после. Отстъпихме нашите бараки на охраната — това бе същността на събитието. Охраната не хареса, че били от сурови трупи; лиственицата е коварно дърво, не обича хората — стените, подовете и таваните нямаше да изсъхнат цяла зима. Това го разбираха всички — и онези, чиито тела трябваше да изсушават бараките, и онези, които случайно бяха получили тези бараки. Охраната възприе бедствието си като неизбежно северно изпитание.
Защо беше нужна охрана на мина „Партизанин“? Мината беше малка — през 1937 година имаше само две-три хиляди затворници. Съседите — мина „Щурмовой“ и Берзино (бъдещият Верхний Ат-Урях) бяха градове с население от дванадесет-четиринадесет хиляди затворници. Разбира се, смъртоносните вихри на 1938 година съществено промениха тези цифри. Но всичко това бе по-късно. А сега — за какво бе нужна охрана на мина „Партизанин“? През 1937 година тук имаше един-единствен несменяем дежурен „боец“, въоръжен с револвер, който с лекота въвеждаше ред в смиреното царство на „троцкистите“. Криминалните? Дежурният гледаше през пръсти на милите им лудории, на грабителските им експедиции и „гастроли“ — и дипломатично отсъстваше в особено сериозните случаи. Всичко бе „тихо“. А сега изведнъж сума ти конвойни. Защо?
Внезапно откараха нанякъде цялата бригада „отказвачи“ от работа — „троцкистите“ които впрочем, по онова време не се наричаха отказвачи, а много по-меко „неработещи“. Те живееха в отделна барака посред селището, незаграденото селище на затворниците, което тогава не се казваше така страшно, както щеше да стане в бъдеще, в много близко бъдеще — „зона“. „Троцкистите“ законно получаваха по шестстотин грама хляб на ден плюс полагаемата им се храна и не работеха съвсем официално. Всеки арестант можеше да се присъедини към тях, да се прехвърли в неработещата барака. През есента на тридесет и седма година в тази барака живееха седемдесет и пет души. Всички те изведнъж изчезнаха, вятърът блъскаше отворената врата, а вътре цареше необитаема черна пустота.
Изведнъж се оказа, че дажбата не стига, че много ти се яде, но не можеш да си купиш нищо, а и не можеш да си поискаш от някого. Сельодка, парче сельодка все пак можеше да си изпросиш, но хляб? Неочаквано стана така, че никой на никого не даваше нищо, всички започнаха тайно да ядат, да дъвчат нещо — набързо, в тъмното, като обираха трохите от джобовете си. Търсенето на тези трохи стана почти механично занимание на хората през всяка свободна минута. В обущарницата вечно стоеше огромна бъчва с рибено масло. На височина бъчвата беше половин човешки бой и всеки, който поискаше, потапяше вътре мръсни парцали и си мажеше обувките. Не се сетих веднага, че рибеното масло е мазнина, мас, храна, че тази смазка за обувки става за ядене — това озарение бе подобно на евриката на Архимед. Спуснах се, тоест повлякох се към работилницата. Уви — бъчвата отдавна я нямаше там, други вече бяха изминали пътя, по който те първа тръгвах.
На мините докараха кучета, немски овчарки. Кучета?
Как започна всичко това? За месец ноември на тези, които работеха в забоите, не им платиха. Спомням си как в първите дни на работа в мините, през август и септември, при нас, работягите, спираше минният майстор — тази длъжност беше оцеляла сигурно още от времето на Некрасов — и казваше: лошо, момчета, лошо. Ако ще работите така, няма да има какво да изпратите у дома. Мина месец и стана ясно, че всеки е припечелил по нещо. Едни изпратиха парите с пощенски записи на семействата си, та по този начин да ги успокоят. Други си купуваха от магазина, от лавката в лагера цигари, консерви кондензирано мляко, бял хляб… Всичко това внезапно, изведнъж свърши. Като полъх на вятъра премина слух, „партенка“, че вече няма да плащат. И тя, както и всички лагерни „партенки“, излезе вярна. Разплащането щяло да става само с храна. Изпълнението на плана щяло да се следи освен от лагерните служители, а те са цял легион, и освен от производствените началници, чийто брой се увеличаваше достатъчно пъти, — също и от въоръжената лагерна охрана, от бойците.
Как започна всичко това? Няколко дни имаше виелица, автомобилните пътища бяха засипани от снега, планинският проход бе затворен. Още на другия ден след спирането на снеговалежа — докато траеше виелицата, си стояхме у дома — подир работа не ни поведоха „вкъщи“. Заобиколени от конвоя, вървяхме, без да бързаме, с отпусната арестантска крачка, вървяхме няколко часа по някакви тайнствени пътечки към прохода, все по-високо и по-високо; умората, стръмното нанагорнище, разреденият въздух, гладът, злобата — всичко ни възпираше. Виковете на конвоя ни пришпорваха като удари с камшик. Вече съвсем се беше стъмнило, настанала бе беззвездна нощ, когато видяхме светлини от много огньове по пътищата близо до прохода. Колкото по-дълбока ставаше нощта, толкова по-ярко горяха огньовете, горяха в пламъка на надеждата за почивка и храна. Не, огньовете не бяха запалени за нас. Бяха за конвоя. Много огньове при температура минус четиридесет, минус петдесет градуса. Огньовете се точеха около тридесет версти. И някъде долу, в снежните трапове, имаше хора с лопати — разчистваха пътя. Отвесните стени на тесните траншеи в снега стигаха до пет метра височина. Снегът се прехвърляше отдолу нагоре, от тераса на тераса, прехвърляше се по два, по три пъти. След като всички хора бяха разпределени и обградени от конвой — с обръч от огньове, — работниците бяха оставени да правят каквото искат. Двете хиляди души можеха да не работят, можеха да работят лошо или настървено — никой не се интересуваше. Проходът трябваше да бъде разчистен и докато това не станеше, никой нямаше да мръдне оттук. Стояхме в този снежен трап и часове наред размахвахме лопати, за да не замръзнем. През тази нощ направих откритие, разбрах едно странно нещо, което по-късно се е потвърждавало многократно. Труден, мъчително труден и тежък е десетият, единадесетият час от такава „допълнителна“ работа, след това преставаш да забелязваш времето и те обзема Огромното Безразличие — часовете минават като минути, дори още по-бързо. Прибрахме се „у дома“ след двадесет и три часа работа — изобщо не бяхме гладни и всички ядохме невероятно мързеливо поднесените наведнъж дажби за цялото денонощие. Заспахме много трудно.
Три смъртоносни вихъра се бяха кръстосали и клокочеха в снежните забои на златните мини на Колима през зимата на тридесет и седма — тридесет и осма година. Първият вихър беше „берзинският процес“. Директорът на Далстрой, откривателят на лагерната Колима Едуард Берзин беше разстрелян като японски шпионин в края на тридесет и седма година. Бяха го извикали в Москва и там го разстреляха. Заедно с него загинаха и най-близките му помощници: Филипов, Майсурадзе, Егоров, Васков, Цвирко — цялата гвардия на Вишера, пристигнала през 1932 г. в Колима заедно с Берзин, за да колонизира този край. Иван Гаврилович Филипов беше началник на УСВИТЛ[1], заместник на Берзин по лагерите. Стар чекист, член на колегията на ОГПУ, навремето председател на „разтоварителна тройка“ на Соловецките острови. Съществува документален филм от двадесетте години — „Соловки“. Там Иван Гаврилович е заснет в тогавашната си главна роля. Филипов умря в Магаданския затвор — сърцето му не издържа.
„Къщата на Васков“ — така се наричаше и се нарича и до днес Магаданският затвор, построен в началото на тридесетте години; по-късно затворът от дървен стана каменен, но запази яркото си име — началникът му се казваше Васков. На Вишера Васков — самотен човек — винаги прекарваше почивните си дни по един и същ начин: сядаше на пейката в градината или в горичката, която му заменяше градинка, и по цял ден стреляше по листата с малокалибрената си пушка. Алексей Егоров — „рижавия Льошка“, както му викаха на Вишера, беше началник на производственото управление в Колима, обединяващо няколко златни мини, струва ми се — Южно управление. Цвирко беше началник на Северното управление, в което влизаше и мина „Партизанин“. През 1929 година Цвирко бил началник на гранична застава и през отпуската си заминал в Москва. Тук след един гуляй в ресторант започнал да стреля по колесницата на Аполон над входа на Болшой театър — дошъл на себе си в затворническата килия. Петлиците и копчетата от дрехите му били отпрани. През пролетта на 1929 година Цвирко пристигнал във Вишера с група затворници да излежава тригодишна присъда. С идването на Берзин в края на 1929 година кариерата на Цвирко бързо напреднала. Още като затворник станал началник на обекта „Парма“. Берзин си давал душата за него и го взел със себе си на Колима. Говори се, че Цвирко бил разстрелян в Магадан. Майсурадзе — началникът на УРО, навремето излежавал присъда за „разпалване на национална вражда“, излязъл на свобода още на Вишера — бе също един от любимците на Берзин. Арестували го в Москва, по време на отпуската му, и го разстреляли.
Всички тези мъртъвци бяха от най-близкото обкръжение на Берзин. По „берзинския процес“ бяха арестувани и разстреляни или бяха получили присъди хиляди души, волнонаемни и затворници: началници на мини и на лагерни филиали, на лагерни пунктове, възпитатели и секретари на партийни комитети, десетници и технически ръководители, отговорници и бригадири… За колко ли хилядолетия лагери и затвор имаше присъди? Кой може да каже…
В задушаващия дим на провокациите колимското издание на сензационните процеси — „берзинското дело“ — изглеждаше много респектиращо.
Вторият вихър, разтърсил колимската земя, бяха безкрайните лагерни разстрели, така наречената „гаранинщина“. Разправа с „враговете на народа“, разправа с „троцкистите“.
Месеци наред неспирно по време на сутрешните и вечерните проверки се четяха безкрайни заповеди за разстрели. При температура минус петдесет градуса музикантите-затворници от „битоваците“ свиреха туш преди и след четенето на всяка заповед. Димящите бензинови факли не разкъсваха мрака, привличаха стотици очи към заскрежените листове тънка хартия, на които бяха напечатани тези толкова страшни думи. И в същото време сякаш това не беше за нас. Всичко изглеждаше някак чуждо, прекалено ужасно, за да е истина. Но имаше туш, той гърмеше. Устните на музикантите измръзваха, притиснати към мундщуците на сребърните хеликони и корнет-а-пистоните. Тънката хартия се покриваше със скреж и началникът, който четеше заповедта, отърсваше кристалчетата с ръкавиците си, за да разчете и огласи поредното име на разстрелян. Всички списъци завършваха еднакво: „Присъдата е изпълнена. Началник на УСВИТЛ полковник Гаранин.“
Виждал съм Гаранин петдесетина пъти. Около четиридесет и пет годишен, с коремче, започнал да оплешивява, с тъмни, живи очи, денонощно пътуваше по мините с черната си кола „ЗИС-110“. По-късно разправяха, че лично бил разстрелвал хората. Никого не е разстрелвал лично — само подписваше присъдите. Заповедите се четяха денонощно: „Присъдата е изпълнена. Началник на УСВИТЛ полковник Гаранин.“ Според сталинската традиция от онези години Гаранин скоро трябваше да умре. И наистина, той бе заловен, арестуван, осъден като японски шпионин и разстрелян в Магадан.
Нито една от безбройните присъди от онова време никога и от никого не бе отменена. Гаранин беше един от многобройните сталински палачи, убит от друг палач в нужния момент.
За да има обяснение за ареста и смъртта му, бе пусната „прикриваща“ легенда. Уж че истинският Гаранин бил убит от японски шпионин, когато пътувал насам, за да заеме поста си, а самозванецът бил разобличен от сестрата на Гаранин, дошла да погостува на брат си.
Легендата беше една от стотиците хиляди измислици, с които сталинските времена пълнеха ушите и мозъците на хората.
Та за какво разстрелваше полковник Гаранин? За какво убиваше? „За контрареволюционна агитация“ — така се наричаше един от разделите на гаранинските заповеди. Излишно е да обяснявам какво представляваше „контрареволюционната агитация“ през 1937-година. Похвалиш някой руски роман, излязъл зад граница — десет години „аса“[2]. Кажеш, че опашките за течен сапун са прекалено големи — пет години „аса“. И по руски обичай, според особеностите на руския характер, всеки, който получаваше пет години, се радваше, че не са десет. Лепнат ти десет — радваш се, че не са двадесет и пет, а който е с двадесет и пет — подскача от радост, че не са го разстреляли.
В лагерите това степенуване — пет, десет, петнадесет — го няма. Достатъчно е да кажеш на глас, че работата е тежка — и следва разстрел. За всяка дори най-невинна забележка по адрес на Сталин — също разстрел. Мълчанието е агитация, това се знае отдавна. Списъците на бъдещите, на утрешните мъртъвци се съставяха от следователите на всяка мина въз основа на доноси, на съобщения на „тропачите“, на „певците“ и на много доброволци, оркестранти в прочутия лагерен оркестър-октет: „седмина пеят, един тропа“ — пословиците на криминалния свят са афористични. А самото „дело“ изобщо не съществуваше. И не се водеше никакво следствие. Към смъртта водеха протоколите на „тройките“ — известното учреждение през Сталинските години.
И макар че тогава още не съществуваха перфокарти, лагерните статистици се опитваха да си облекчат труда, като създаваха „формуляри“ с особени знаци, „формулярите“ със синя ивица по диагонал бяха за „личните дела“ на „троцкистите“. Зелените (или лилави?) ивици бяха за рецидивистите — естествено, за политическите рецидивисти. Отчетността си е отчетност. Не можеш да залееш формуляра на всеки със собствената му кръв.
За какво друго разстрелваха? „За оскърбление на лагерния конвой“. Какво ще рече това? Тук ставаше дума за словесна обида, за недостатъчно почтителен отговор, за всякакво „обаждане“ в отговор на побоите, ударите, подбутванията. Всеки прекалено свободен жест на затворника по време на разговор с конвоя се тълкуваше като „нападение срещу конвоя“…
„За отказ от работа“. Страшно много хора загинаха, без да разберат смъртната опасност от постъпката си. Останалите без сили старци, тези гладни, измъчени хора, не бяха в състояние да прекрачат портала след сутрешния развод за работа. Отказите се оформяха с актове. „Обут и облечен според сезона“. Бланките за тези актове се печатаха на стъклограф, в по-богатите мини дори ги поръчваха в печатници — оставаше само да се впишат името и данните: година на раждане, по кой член, присъда…
След третия отказ — разстрел. По закон. Мнозина не можаха да разберат основното лагерно правило — нали заради него бяха измислени лагерите, — че в лагера не можеш да откажеш да работиш, че отказът се тълкува като най-чудовищно престъпление, по-страшно от какъвто и да било саботаж. Макар и с последни сили, но човек трябваше да допълзи до мястото на работа. Десетникът ще се подпише за „единица“, за „трудова единица“ и производството ще даде „своя акцепт“. И си спасен. Спасен за днес от разстрел. Можеш изобщо да не работиш, а и не си в състояние да работиш. Трябва само да издържиш мъчението на този ден. Ще свършиш съвсем малко работа, но няма да си „отказвач“. Не могат да те разстрелят. Разправят, че началството нямало такива „права“. Не знам дали са имали такова „право“, но много пъти, години наред, застанал на портала на лагера при провеждането на работа, се борех със себе си, за да не откажа да работя.
„За кражба на метал“. Всеки, у когото намираха „метал“, биваше разстрелван. По-късно започнаха да им щадят живота, даваха им само допълнителна присъда: пет, десет години. Много самороден метал мина през ръцете ми — мината „Партизанин“ беше извънредно „самородна“, — но златото не будеше у мен никакво чувство освен огромно отвращение. Човек трябваше да умее да вижда късчетата злато, да се учи да ги различава от камъка. Опитните работници учеха на това важно нещо новаците — да не хвърлят златото в количките, за да не крещи надзирателят: „Ей, заплеси! Пак сте пратили самороден метал за промиване.“ За намерените късчета злато затворниците получаваха премия — по рубла на грам, като се броеше от петдесет и един грам нагоре. В забоя няма теглилки. Дали намереното от теб късче е четиридесет или шестдесет грама — това го решаваше само надзирателят. Ние нямахме достъп до по-висшестоящи от бригадира. Намирал съм много късчета, които биваха „бракувани“, а за плащане бях предложен два пъти. Единият път късчето тежеше шестдесет грама, вторият — осемдесет. Естествено, на ръка не получих никакви пари. Дадоха ми само „стахановска“ карта за една десетдневка и щипка махорка от десятника, също и от бригадира. Сполай им и за това.
Последната, най-многобройна „рубрика“, по която бяха разстреляни сума хора, беше: „За неизпълнение на нормата“. За това лагерно престъпление разстрелваха цели бригади. Съществуваше и теоретична мотивировка. По това време в цялата страна държавният план се „спускаше“ по работните места — по фабриките и заводите. В арестантска Колима планът се спускаше до забоя, до ръчната количка, до кирката. Държавният план — това е закон! Неизпълнението му — контрареволюционно престъпление. Тези, които не го изпълняваха — заминаваха на луната!
Третият смъртоносен вихър, отнесъл повече арестантски живота, отколкото първите два, взети заедно, беше масовата смъртност — от глад, от побои, от болести. В този трети вихър огромна роля изиграха апашите, криминалните, „приятелите на народа“.
За цялата 1937 година на мина „Партизанин“ с две-три хиляди души по списъчен състав умряха двама — един волнонаемен и един затворник. Погребаха ги при един хълм. На двата гроба имаше нещо като обелиски: на волнонаемния — по-висок, на затворника — по-нисък. През 1938 година с копаенето на гробове се занимаваше цяла бригада. Камъкът и вечно замръзналата земя не желаят да приемат мъртъвците. Трябва да се пробива, да се взривява, да се изхвърля пръстта. Копаенето на гробове и „дупченето“ на проучвателни шурфове много си приличат по начина на работа, по инструментите, по материала и по „изпълнителите“. Цяла една бригада се занимаваше само с копаене на гробове, само на общи, само на „братски“, с безименни мъртъвци. По инструкция преди „погребението“ нарядчикът като представител на лагерната власт връзваше за левия глезен на мъртвеца шперплатова дъсчица с номера на „личното дело“. Заравяха ги голи — че как иначе! Златните зъби, изкъртвани също по инструкция, се вписваха в специален акт за погребение. Ямата с труповете се засипваше с камъни, ала земята не приемаше мъртъвците — беше им писано да останат нетленни във вечните ледове на Крайния север.
Лекарите се страхуваха да пишат в диагнозите истинската причина за смъртта. Появиха се „гюлиавитаминоза“, „пелагра“, „дизентерия“, „РфИ“ — почти като „Загадката на Н.Ф.И.“, както е при Андроников. Тук РфИ — „рязко физическо изтощение“, беше крачка към истината. Но такива диагнози поставяха само смелите лекари, не лекарите-затворници. Формулата „алиментарна дистрофия“ беше произнесена от колимските лекари много по-късно — чак след ленинградската блокада, по време на войната, когато сметнаха за възможно макар и на латински, но да назоват истинската причина за смъртта. „Животът на догарящите свещи във нощната тъма кошмарна, туй лекарят го определя вещо с дистрофия «алиментарна». А който не е филолог и латинист, обикновено го нарича «глад».“ Неведнъж съм си повтарял тези редове на Вера Инбер. Хората, които обичаха стихове, отдавна ги нямаше край мен. Но тези редове звучаха за всеки колимчанин.
Всички биеха работниците: дневалният, бръснарят, бригадирът, възпитателят, надзирателят, конвоят, отговорникът, домакинът, нарядчикът — всеки. Безнаказаността на побоите — както и безнаказаността на убийствата — развращава, разлага душите на хората — на всички, които са правели това, които са го гледали, които са го знаели… Според мъдрата мисъл на някакъв високопоставен началник конвоят отговаряше тогава за изпълнението на плана. Затова по-чевръстите войници изпълняваха плана с прикладите си. Други правеха още по-лошо — възлагаха това важно задължение на криминалните, с каквито винаги попълваха бригадите по петдесет и осми член. Те не работеха. Само осигуряваха изпълнението на плана. Ходеха из забоя с тояга — викаха й „термометър“ — и налагаха безропотните „балъци“. Пребиваха ги до смърт. А бригадирите, избирани измежду нашите, се опитваха по всякакъв начин да докажат на началството, че са с него, а не с арестантите, мъчеха се да забравят, че също са политически. Всъщност те никога не са били политически. Както впрочем и целият тогавашен член петдесет и осми. Безнаказаната разправа с милионите невинни хора имаше успех тъкмо защото бяха невинни хора.
Бяха мъченици, а не герои.
Извикаха Крист късно през нощта „зад конбазата“. Така наричаха в лагера къщурката, сгушена в подножието на хълма в края на селището. Там живееше следователят „по особено важните дела“, както се шегуваха в лагера, понеже там нямаше дела не особено важни — всяко провинение или нещо наподобяващо провинение можеше да бъде наказано със смърт. Или смърт, или пълно оправдаване. Впрочем колцина биха могли да разкажат за пълното си оправдаване? Готов на всичко, безразличен към всичко, Крист вървеше по тясната пътека. Ето, в къщичката-кухня светна лампата — сигурно сега щяха да режат дажбите хляб за закуска. За утрешната закуска. Щеше ли да има за Крист утрешен ден и утрешна закуска? Не знаеше и слава Богу, че не знаеше. В краката си Крист видя нещо, което не приличаше да е сняг или ледено парче. Той се наведе, вдигна го и на часа разбра, че това е коричка от ряпа, замръзнала обелка. Ледът вече се беше стопил в ръцете му и Крист я напъха в устата си. Явно не си заслужаваше да бърза. Той обиколи цялата пътека, като пое от края на бараките — разбираше, че крачи пръв по този дълъг снежен път, че днес никой не е минавал преди него в обход на селището до къщата на следователя. По цялото разстояние в снега се търкаляха корички ряпа, сякаш увити в целофан. Крист намери цели десет обелки — кои по-големи, кои по-малки. Отдавна не беше виждал хора, които да изхвърлят корите от ряпата. Това не е бил затворник — вероятно някой волнонаемен. Ако не и самият следовател. Крист сдъвка и изяде всички обелки до една — в устата му замириса на нещо отдавна забравено: на родна земя, на пресни зеленчуци, и обзет от радост, Крист почука на вратата на следователя.
Следователят беше не много висок, слаб, небръснат. Тук се намираше само служебният му кабинет с един железен креват, покрит с войнишко одеяло, и една смачкана мръсна възглавница отгоре… Писалището — сковано с подръчни средства, с разкривени чекмеджета, претъпкани с някакви документи и папки. Пепелник от половин консервена кутия. Стенен часовник с махало и гири до прозореца. Стрелките показваха десет и половина. Следователят разпалваше с хартия печката.
Беше с бяла кожа, блед като всички следователи. Нямаше нито дневален, нито револвер.
— Седнете, Крист — заговори му следователят на „вие“ и побутна една табуретка. Самият той седеше на ръчно скован стол с висока облегалка. — Прегледах делото ви — обясни той — и искам да ви предложа нещо. Не знам дали ще ви допадне.
Крист замря в очакване. Следователят помълча малко.
— Трябва да знам за вас още някои неща.
Крист вдигна глава и не можа да се сдържи да не се оригне. Едно приятно оригване — с неудържим вкус на прясна ряпа.
— Напишете заявление.
— Заявление ли?
— Да. Ето ви лист, ето и писалка.
— Заявление? За какво? До кого?
— До когото щете! Е, дори не заявление, а някое стихотворение от Блок. Все едно. Разбрахте ли? Или „Птичка“ на Пушкин:
Аз вчера клетката отворих
на пленницата с чуден глас.
И пак я върнах на простора,
дарих й свободата аз.
— издекламира следователят.
— Това не е Пушкиновата птичка — прошепна Крист, напрягайки всичките сили на изсушения си мозък.
— А чия е?
— На Тумански.
— Тумански ли? За пръв път го чувам.
— Аа, трябва ви за някаква експертиза, така ли? Дали не съм убил някого. Или съм написал писмо за извън затвора. Или съм подправил купон за магазина и съм го дал на апашите?
— Съвсем не. Подобни експертизи не ни затрудняват — усмихна се следователят, като оголи подпухналите си, кървящи венци и ситните си зъби. Колкото и нищожна да бе тази пробляснала усмивка, в стаята стана малко по-светло. Също и в душата на Крист. Той неволно се взря в устата на следователя.
— Да — рече онзи, като засече погледа му. — Скорбут е, скорбут. Тук скорбутът не прощава и на волнонаемните. Няма пресни зеленчуци.
Крист си помисли за ряпата. Витамините, а те са повече в кората, се бяха паднали на него, а не на следователя. Искаше му се да продължи този разговор, да разправи как бе смукал и гризал изхвърлените обелки, но не посмя, усъмни се, че началството ще поощри излишната му фамилиарност.
— Та разбрахте ли ме? Искам да погледна вашия почерк.
Крист все още нищо не разбираше.
— Пишете! — започна да диктува следователят. — „До началника на мината. От затворника Крист, рождена дата, по кой член, колко години. Заявление. Моля да ме преместите на по-лека работа…“ Достатъчно.
Следователят взе недописаното заявление, скъса го и го хвърли в огъня… Светлината от печката веднага стана по-ярка.
— Седнете до писалището. По-открая.
Крист имаше калиграфски, писарски почерк, който на самия него много му харесваше, а всичките му приятели се шегуваха, че почеркът му не прилича на професорски или лекарски. Не било почерк на учен, на писател, на поет. Било като почерк на склададжия. Шегуваха се, че Крист би могъл да направи кариера като царския писар, за когото разказва Куприн.
Ала той не се смущаваше от тези насмешки и продължаваше да дава на машинописките грижливо преписаните си ръкописи. Те одобряваха, но тайно се подхилваха.
Пръстите му, свикнали с кирката, с дръжката на лопатата, не можеха да удържат писалката, ала най-сетне все пак успя.
— При мен е пълен безпорядък, хаос — говореше през това време следователят. — Не си правя илюзии. Но донякъде вие бихте ми помогнали.
— Разбира се, разбира се — каза Крист.
Печката вече се бе разгоряла и в стаята стана топло.
— Да имаше да запаля…
— Не пуша — рече грубо следователят. — Хляб също нямам. Утре не сте на работа. Ще кажа на нарядчика.
Така няколко месеца подред, веднъж седмично, Крист идваше в неотопленото, неуютно жилище на лагерния следовател, преписваше различни документи, подшиваше ги.
Безснежната зима на тридесет и седма — тридесет и осма година вече беше влязла в бараките с всичките си смъртоносни ветрове. Всяка нощ из помещението тичаха нарядчиците, които търсеха и будеха хората по някакви списъци „за етап“. От етапите и преди никой не се връщаше, а сега дори бяха престанали да мислят за всички тези среднощни събития — щом е етап, етап да е: работата бе прекалено тежка, за да могат да мислят за каквото и да било.
Увеличиха им часовете за работа, появи се конвой, но седмицата свършваше и Крист, полужив, се повличаше до познатия кабинет на следователя и подшиваше ли, подшиваше документите. Беше престанал да се мие, ала следователят сякаш не забелязваше хлътналите бузи и възпаления поглед на гладния Крист. А той все пишеше, все подшиваше. Количеството документи и папки непрекъснато растеше, той не успяваше да въведе ред. Крист преписваше някакви безкрайни списъци, в които имаше само фамилни имена, а горният край на списъка бе подгънат и Крист никога не се беше опитвал да проникне в тайната на този кабинет, макар да трябваше само да отпъне листа, който беше пред него. Понякога следователят вземаше пачка лични дела, които се появяваха неизвестно откъде, по време на отсъствието на Крист, и припряно диктуваше списъци, а Крист пишеше.
В дванадесет часа диктовката свършваше, Крист отиваше в бараката си и спеше ли, спеше — сутрешният развод за работа не го засягаше. Седмиците се нижеха една след друга, а Крист все слабееше, все пишеше.
И ето че веднъж, когато взе поредната папка, за да прочете поредната фамилия, следователят се запъна. Погледна Крист и го попита:
— Как ви е името и бащиното?
— Роберт Иванович — отвърна Крист и се усмихна. Дали няма да започне да му вика „Роберт Иванович“ вместо „Крист“ — това нямаше да го учуди. Следователят беше млад, можеше да му бъде син. Все още с папката в ръце, без да произнася фамилията, следователят започна да пребледнява. Пребледняваше, докато не стана по-бял от сняг. С бързи движения на пръстите си прелисти тънките страници, подшити в папката — бяха не повече и не по-малко, отколкото в която и да е друга папка от купчината на пода. След това решително отвори вратичката на печката и в стаята начаса стана светло, сякаш душата му се озари цялата и там се беше намерило нещо много важно, човешко. Той накъса папката на парчета, които набута вътре. Стана още по-светло. Крист нищо не разбираше. И следователят каза, без да го поглежда:
— Шаблон. Не си дават сметка какво правят, нищо не ги интересува. — И решително погледна Крист. — Продължаваме. Готов ли сте?
— Готов съм — отвърна му той и едва след много години разбра, че това е била неговата папка.
Вече много от другарите на Крист бяха разстреляни. Беше разстрелян и следователят. А Крист все още бе жив и от време на време — поне веднъж на няколко години — си спомняше горящата папка, решителните пръсти на следователя, които късаха личното му дело — подарък за обречения от обричащия.
Почеркът на Крист бе спасителен, калиграфски.
Планинският поток вече бе скован от лед, по бързеите изобщо не личеше да се движи. Започваше и там да замръзва и месец по-късно от страшната, боботеща лятна вода не оставаше нищо, дори ледът се изпотъпкваше, натрошаваше, размачкваше от копита, гуми валенки. Ала ручеят бе още жив, водата в него не спираше да диша — бяла пара се издигаше над топлиците и над късчетата незамръзнала земя.
Омаломощената дива патица се пльосна във водата. Ятото отдавна бе отлетяло на юг, а тя бе изостанала. Още беше светло, снежно — особено светло поради снега, покрил обезлистената гора, застлал всичко до хоризонта. Патицата искаше да си почине, после да се издигне и да полети — натам, подир ятото.
Нямаше сили за това. Страшна тежест в крилете й я теглеше към земята, ала върху водата тя намери опора, спасение — топликът й се бе сторил жива река.
Патицата още не беше успяла да се огледа, да си почине, когато острият й слух долови звук, предвещаващ опасност. Това дори не беше звук, а грохот.
Отгоре, от снежния хълм, като се подхлъзваше по започналите да замръзват надвечер туфи трева, тичаше човек. Той отдавна бе съзрял и наблюдавал патицата с тайна надежда, и ето че тази надежда се сбъдна — патицата кацна на леда.
Човекът се промъкваше към нея, но се подхлъзна, патицата го забеляза и тогава той затича, без да се крие, ала тя не можеше да лети — беше уморена. Трябваше й само да се Издигне във въздуха и тогава освен злобни закани нямаше да я заплашва нищо друго. Но за да литне в небето, беше нужна сила в крилете, а патицата бе прекалено изтощена. Тя успя само да се гмурне, изчезна във водата, и човекът въоръжен с някакъв чепат клон, спря до топлика, където бе изчезнала тя, и зачака да се появи отново. Ами че все трябваше да излезе да диша.
На двадесетина метра имаше също такъв топлик и човекът видя, сипейки ругатни, че патицата бе минала под леда и сега бе в другия топлик. Ала и там не можеше да литне. Използваше секундите, за да си почива.
Човекът се опита да натроши, да намачка леда, но обувките му, съшити от парцали, не ставаха за тази цел.
Блъскаше с тоягата по синкавия лед — откъртваха се малки парченца, но не можеше да го натроши. Човекът остана без сили и седна тежко задъхан върху леда.
Патицата плуваше в топлика. Човекът се затича, като псуваше и я замеряше с камъни, тя се гмурна и се появи в първия топлик.
Така се гонеха — човекът и патицата, докато се стъмни.
Настана време да се връща в бараката след неуспешния случаен лов. Човекът съжаляваше, че беше губил силите си за това безумно преследване. Гладът не му позволяваше да помисли както трябва, да си състави сигурен план, за да измами патицата, нетърпението на глада му бе подсказало погрешен път, лош план. Патицата остана сред леда, в топлика. Време беше човекът да се върне в бараката. Той не се бе опитвал да хване патицата, за да я свари и да я изяде. Но нали патицата е птица, месо? Да я свари в тенекиеното канче или още по-добре — да я зарови в пепелта на огъня. Да я намаже цялата с глина и да я зарови в горящата лилава пепел или просто да я хвърли в огъня. Пламъците ще прогорят глинената обвивка и тя ще се разпука. Вътре ще има гореща, хлъзгава мазнина. Тя ще потече по ръцете му, ще замръзва по устните. Не, съвсем не за това човекът бе преследвал патицата. Смътно, мъгляво в главата му изникваха и се подреждаха други плахи кроежи. Да подари патицата на десетника и тогава той ще го задраска от зловещия списък, който се изготвяше през нощта. За този списък знаеше цялата барака и човекът се опитваше да не мисли за невъзможното, недостъпното — как да се спаси от етапа, как да остане тук, на тази командировка. Тукашният глад криво-ляво се понасяше, а човекът никога не търсеше по-добро от доброто.
Ала патицата остана в топлика. На човека му беше много трудно сам да вземе решение, да направи, да предприеме нещо, на което всекидневният живот не го беше научил. Не бе научен да преследва патици. Затова движенията му бяха безпомощни, непохватни. Не бе научен да мисли за възможността за такъв лов — мозъкът му не умееше да решава правилно неочакваните въпроси на живота. Той бе научен да живее в условия, които не налагат собствени решения, при които нечия воля, чужда воля, управлява събитията. Неочаквано трудно е да се намесиш в собствената си съдба, да я „пречупиш“. Може би така е по-добре — патицата да умира в топлика, човекът — в бараката.
Премръзналите, изподрани от леда ръце с мъка се стоплиха в пазвата му — човекът ги беше пъхнал и двете едновременно, като потръпваше от тъпата болка на завинаги измръзналите пръсти. В гладното му тяло имаше твърде малко топлина и човекът се върна в бараката, промъкна се до печката, ала пак не можа да се стопли. Тялото му не спираше да потръпва конвулсивно.
В бараката надзърна десетникът. И той бе видял патицата и това как обреченият на смърт се мъчеше да хване умиращата птица. На десетника не му се заминаваше оттук — кой знае какво го очакваше на новото място. Разчиташе с щедър подарък — жива патица плюс едни цивилни панталони — да умилостиви сърцето на техническия ръководител, който още спеше. Когато се събудеше, той можеше да задраска десетника от списъка — не онзи работяга, който беше хванал патицата, а него, десетника.
Както си лежеше, техническият ръководител механично размачкваше една цигара „Ракета“. И той бе видял през прозореца началото на лова. Ако хванат птицата, дърводелецът ще й направи една клетка и той ще я занесе на голямото началство, по-точно на жена му, Агния Петровна. И по този начин ще осигури бъдещето си.
Но патицата остана да умира в топлика. И всичко продължи така, сякаш тя изобщо не се беше появявала по тия места.
В болницата колкото щеш Ручкини. Ручкин — това е прякор по характерен белег: значи човекът е с увредена ръка, а не с избити зъби. Кой Ручкин? Гъркът ли? Дългучът от седма стая? Този е Коля Ручкин, бизнесменът.
Коля бе с откъсната дясна китка от взрив. Беше се самонаранил — членовредител. В медицинските отчети такива ги записват в графа „членовредители“. Забранено е да бъдат оставяни в болниците, освен ако нямат висока, „септична“ температура. Коля Ручкин имаше. Два месеца раната му не искаше да зараства, но младостта победи — на Коля му оставаше още малко да лежи в болницата. Ала той не се страхуваше — него, едноръкия, златните забой вече не го плашеха. Беше минало времето, когато такива като него ги караха да утъпкват пътища за хора и трактори по сечищата, когато газеха по цял ден в дълбокия пухкав, кристален сняг. По този начин началството се бореше с членовредителството. Тогава арестантите започнаха да слагат капсули направо във валенките си и палеха фитила до коляното си. Беше още по-удобно. Престанаха да изпращат едноръките да утъпкват пътища. Кой ще го накара да промива злато с една ръка? Е, през лятото можеше да отиде за някой и друг ден. Ако не вали. И Коля се усмихваше с широка белозъба усмивка — скорбутът не беше успял да се добере до зъбите му. Вече се беше научил да свива цигарата си само с лявата ръка. Беше почти сит, отпочинал си в болницата, усмивката не слизаше от лицето му. Коля Ручкин беше бизнесмен. Непрекъснато правеше някакви замени, носеше на „диаричните“ сельодка, която им бе забранена, а те в замяна му даваха хляба си. Нали и те трябваше да поостанат повечко в болницата, да се скатаят. Сменяше супата за каша, а кашата — за две супи, умееше да „разполови“ дажбата хляб, поверена му от някой да я смени за тютюн. Бяха го помолили за това прикованите на легло — подпухналите от скорбута и тези с тежките счупвания — от стаите за травматично болни или, както го произнасяше фелдшерът Павел Павлович — „драматично болни“, без да подозира горчивата ирония на тази своя грешка. Щастието на Коля Ручкин бе започнало от деня, в който си „откъсна“ китката. Беше почти сит, почти на топло. А псувните на началниците, заплахите на лекарите — всичко това за него беше дреболия. Пък и не само за него.
На няколко пъти през тези два блажени месеца, прекарани от Коля Ручкин в болницата, се случваха странни и страшни неща. Ръката, осакатена от взрива, несъществуващата китка, го болеше както преди. Коля я усещаше цялата: пръстите й свити, застинали в последното им положение там, в мината — по дръжката на лопатата или на кирката, точно с тази форма. Трудно можеше да се държи лъжица с такава ръка, а и нямаше нужда от лъжица — всичко, което ставаше за ядене, можеше да се пие направо от паницата: супа и каша, кисел и чай. Дажбата хляб можеше да се устиска с тези свити навеки пръсти. Но Ручкин ги беше взривил, беше ги пратил по дяволите. Тогава как така чувстваше тези сгърчени, вече несъществуващи пръсти? Ами че лявата му китка преди месец беше започнала да се свива и разпуска като ръждива панта, получила отново малко смазка, и Ручкин плачеше от радост. Ето, и сега притискаше с корем лявата си длан и тя се разтваряше, разтваряше се свободно. А дясната, откъснатата — не искаше. Всичко това ставаше най-вече нощем. Ручкин изтръпваше от страх, събуждаше се, плачеше и не смееше да попита за нищо дори съседите си — ами ако това значи нещо? Може би полудяваше.
Болката в отрязаната китка се появяваше все по-рядко и по-рядко, светът ставаше нормален. Ручкин се радваше на щастието си. И току се усмихваше при спомена колко ловко бе извършил всичко това.
Фелдшерът Павел Павлович излезе от стаичката си с незапалена цигара в ръка и седна до Ручкин.
— Огънче, Павел Павлович? — преви гръб пред фелдшера Ручкин. — Един момент!
Той се спуска към печката, отваря вратичката, свлича с лявата си ръка няколко малки тлеещи въглена на пода. Като подхвърля ловко един от тях, Ручкин го търкулва на дланта си и започва да подмята вече почернелия, но все още жив въглен, да духа с всичка сила, за да запази огъня, и го приближава до лицето на леко привелия се фелдшер. Фелдшерът дърпа силно с цигарата и най-сетне успява да запали. Над главата му се издигат облачета син дим. Ноздрите на Ручкин се разтварят широко. От тази миризма болните в стаите се събуждат и вдъхват безнадеждно дима — не дима, а сянката от дима…
На всички им е ясно, че цигарата ще я допуши Ручкин. А той вече крои планове: ще си дръпне един-два пъти, останалото ще го занесе в хирургията, на левака със счупения гръбнак.
Там го очакваше цяла обедна дажба — не е за изпускане. А ако Павел Павлович му остави повечко от фаса, ще може да направи нова цигара, която ще струва доста повече от една дажба.
— Време ти е да се измиташ оттук, Ручкин — спокойно рече фелдшерът. — Доста се поскатава при нас, добре си отпочина, стига толкова… Разправи сега как реши да сториш това? Да има какво да разказвам един ден на децата. Ако е писано да ги видя.
— Ами че аз не крия, Павел Павлович — отговори му Ручкин, докато едновременно с това пресмяташе. Явно цигарата не беше много натъпкана. Щом фелдшерът дръпнеше от нея, огънят се движеше и хартията почерняваше. Цигарата не тлееше, а гореше като фитил. Да, като фитил. Значи трябваше да разправя по-накратко.
— Е?
— Сутринта ставам, получих си дажбата и я пъхнах в пазвата, на скришно. Даваха ни дажбите за целия ден. Отивам при Мишка Бомбаджията. „Е, какво?“ — питам го. „Имам.“ Дадох му цялата си дажба, за която получих капсула и парче фитил. Отивам в бараката, при земляците. Не че са ми земляци, тъй е приказката. Федя и някой си Петро. „Готово ли е?“ — питам ги. „Готово е“ — думат. „Дайте ги.“ Дават ми те дажбите си. Пъхнах ги в пазвата си и отпраших на работа.
Докато бригадата ни получаваше инструментите, взехме една главня от печката и се дръпнахме зад някаква купчина пръст. Всеки пипна капсулата с дясната си ръка. Запалихме фитила, щрак — и пръстите ни хвръкнаха. Бригадирът се развика: „Каква я свършихте?!“ Старшият на конвоя: „Марш в лагера, в санитарната част!“ Там ни превързаха. После подкараха земляците нанякъде, а на мен температурата ми се качи и се озовах в болницата.
Павел Павлович почти беше допушил цигарата, но Ручкин така се бе увлякъл да разправя, че без малко да забрави.
— А дажбите, двете дажби, които останаха у теб — изяде ли ги?
— Че как иначе! Излапах ги веднага след като ме превързаха. Земляците също се примъкнаха — да им дам и на тях. Я вървете, им рекох, по дяволите. Това си е мой бизнес.
В РУР[3] получиха бележката още преди сирената, по здрач. Комендантът запали бензиновата лампа, прочете написаното и бързо отиде да се разпореди. Нищо не му изглеждаше странно.
— Не му ли хлопа дъската? — посочи си челото дежурният надзирател.
Комендантът му хвърли смразяващ поглед и дежурният изстина. Извърна очи към пътя.
— Водят го — рече той, — лично Ардатиев идва.
От мъглата се появиха двама войници с пушки. Зад тях един коняр водеше за поводите мършав сив кон. След коня, без да гледа къде стъпва, направо през снега крачеше тромав, едър мъж. Късият му бял кожух беше разкопчан, шапката-барнаулка — накривена. В ръката си стискаше тояга, с която жестоко налагаше кокалестите, мръсни, хлътнали хълбоци на животното. Конят се сгърчваше след всеки удар и продължаваше да пристъпва бавно — нямаше сили да ускори крачка.
Конвойните спряха коня до входа на зоната и Ардатиев излезе напред с олюляваща се походка. Дишаше като изморен жребец и лъхаше на спирт срещу коменданта, който се беше изпънал пред него.
— Готово ли е? — изхриптя той.
— Тъй вярно! — отвърна комендантът.
— Вкарвай го! — разкрещя се Ардатиев. — Зачисли го на доволствие. Наказвам хора, че конете ли да жаля? Ще му кажа аз. Трети ден не ще да работи — мърмореше той, като побутваше с юмрук коменданта в гърдите. — Исках да запра коларя. Нали планът отива по дяволите. Плаанът… Пък той ми се кълне: „Не съм аз, конят не работи.“ Рразбирам — хълцаше Ардатиев, — ввярвам… Дай, викам му, поводите. Хванах ги — не иска да върви. Бия го — не. Давам му захар — специално я бях взел от къщи — не ще. Ах, викам си, гадино такава, как сега да ти изпиша трудодните? Натикай го вътре — при всички кръшкачи, при всички врагове на човечеството — в карцера. Само на вода. Три денонощия като за начало.
Ардатиев седна в снега и си свали калпака. Мократа му разрошена коса падаше връз очите. Опита се да стане, но се олюля и изведнъж се катурна по гръб.
Надзирателят и комендантът го замъкнаха в стаята на дежурния. Ардатиев спеше.
— Да го пренесем ли у тях?
— Не. Жена му не обича да го вижда такъв.
— Ами коня?
— Трябва да го вкараме. Когато се събуди и разбере, че не сме го опандизили — ще ни претрепе. Натикай го в четвърта. При интелигентните.
Двама пазачи, бивши затворници, донесоха в стаята на дежурния дърва за през нощта и започнаха да ги подреждат до печката.
— Какво ще кажете, Пьотър Григориевич? — рече единият, като посочи с поглед към вратата, зад която хъркаше Ардатиев.
— Ще кажа, че не е нещо ново… Калигула…
— Да, да, както го е казал Державин — подхвана вторият, изправи се и издекламира с чувство:
Калигула, конят ти в сената
не ще сияй, потънал в злато —
доброто само може да сияй…
Двамата старци запалиха цигари и светлосиният дим от махорката заплува из стаята.
В неделя, след работа, на Крист му казаха, че го прехвърлят при Косточкин като попълнение на бързо топящата се бригада от златната мина. Новината беше важна. Хубаво ли бе това или лошо — Крист не трябваше да мисли, понеже новината беше неотвратима. Но Крист беше чувал за самия Косточкин много неща в тази лишена от слухове мина, в глухите и неми бараки. Като всеки друг затворник Крист не знаеше откъде идват в живота му новите хора — едни за кратко, други за по-дълго време, но във всички случаи те изчезваха от живота му, без да кажат нищо за себе си, отиваха си така, сякаш умираха, умираха така, сякаш си отиваха. Началниците, бригадирите, готвачите, склададжиите, съседите по нар, братята по ръчна количка, другарите по кирка…
Този калейдоскоп, безкрайното движение на лица не го изморяваше. Той просто не мислеше за това. Животът не му оставяше време за подобни размисли. „Не се тревожи, не мисли за новите началници, Крист. Ти си си ти, а началници, ще имаш още много“ — така му бе казал някакъв шегаджия и философ, но кой — Крист беше забравил. Не можеше да си спомни нито фамилията, нито лицето, нито гласа, гласа, който беше произнесъл тези важни, шеговити фрази. Важни именно защото бяха шеговити. Имаше хора, които дръзваха да се шегуват, да се усмихват макар и със скрита, тайна усмивка, но все пак усмивка, безспорна усмивка, ала самият Крист не беше от тях.
През какви бригадири беше минал Крист… Или свои хора, по петдесет и осми член, захванали се с това прекалено сериозно нещо и малко по-късно разжалвани, разжалвани, преди да са се превърнали в убийци. Или други, пак по член петдесет и осми, леваци, но „отракани“ леваци — опитни, много препатили, които можеха не само да дават заповеди, но и да организират работата, че и да се разбират с нормировчиците, с канцеларията, с разните началници, да дадат рушвет, да придумат. Но и тези свои хора по петдесет и осми член не искаха дори да се замислят, че да даваш заповеди за работа в лагера е най-страшният лагерен грях, че там, където разплащането става с кръв, където човек е безправен, прекалено голям, смъртен грях е да поемаш отговорността да се разпореждаш с чуждата воля за живот и смърт — грях, който не се прощава. Имаше бригадири, които умираха заедно с бригадите си. Имаше и такива, които бяха развратени от тази ужасна власт над чуждия живот, които говореха с другарите си с помощта на дръжките на кирките и лопатите. И когато си го спомняха, те повтаряха като молитва мрачната лагерна поговорка: „Днес умри ти, пък аз — утре“. Не винаги бригадирите на Крист бяха с присъди по петдесет и осми член. По-често — а през най-страшните години винаги — бяха „битоваци“, осъдени за убийство, за служебни престъпления. Бяха нормални хора, но вината на властта и големият натиск отгоре им — потокът от смъртни инструкции — им диктуваха постъпки, на които те не бяха се решавали в предишния си живот. Границата между престъплението и „ненаказуемото деяние“ в „служебните“ членове — а и в повечето битови — е много крехка, много пъти неуловима. Често днес съдеха за онова, за което не бяха съдили до вчера, да не говорим за „мерките за неотклонение“ — цялата тази юридическа гама на оттенъците от провинение до престъпление.
Бригадирите-„битоваци“ бяха зверове по заповед. Докато бригадирите-рецидивисти бяха зверове не само по заповед. Най-лошото, което можеше да се случи на една бригада, беше да има за бригадир рецидивист. Но Косточкин не беше нито рецидивист, нито „битовак“, а единствен син на някакъв голям партиен или съветски работник от КВЖД, осъден и ликвидиран по процеса на КВЖД[4]. Този единствен син, който учел в Харбин, на двадесет и пет години бил осъден като „че“, т.е. „член на семейството“, като „буквеник“[5] на… петнадесет години. Възпитан в духа на харбинския живот, живот в чужбина, където за осъдени без вина знаели само от романите — предимно от преводните романи, — младият Косточкин в дъното на душата си не бил сигурен, че баща му е невинен. Бил възпитан с вярата в непогрешимостта на НКВД. Изобщо не бил подготвен за друго съждение. И когато арестували баща му, когато самият той бил осъден и изпратен от Много Далечния изток в Много Далечния север — Косточкин се озлобил преди всичко срещу баща си, който с мистериозното си престъпление му съсипал бъдещето. Какво знаел той за живота на възрастните? Той, изучилият четири езика — два европейски и два източни, той, най-добрият танцьор в Харбин, учил всевъзможни блусове и фокстроти от чужденци, майстори в този бранш, той, най-добрият боксьор средна категория в Харбин, постепенно преминаващ в полутежка, който бе учил ъпъркъти и хукове от един бивш европейски шампион — какво е знаел той за цялата тази голяма политика? Щом са разстреляли баща му — значи е имало нещо. Може би в НКВД са попрекалили, може би е трябвало да го осъдят на десет, на петнадесет години. А на него, на младия Косточкин, е трябвало да му лепнат — щом непременно е трябвало — пет вместо петнадесет.
Той си повтаряше четири думи, като току ги пренареждаше — и всеки път излизаше зле, звучеше тревожно: „Значи е имало нещо. Значи нещо е имало.“
Като бяха събудили у Косточкин омраза към разстреляния му баща, горещо желание да се избави от това клеймо, от това бащино проклятие, следствените работници бяха постигнали голям успех. Но следователят нямаше как да го знае. Самият следовател, водил делото на Косточкин, отдавна беше разстрелян във връзка с поредния „процес на НКВД“.
В Харбин младият Косточкин бе изучавал не само фокстроти и румби. Беше завършил Харбинския политехнически институт — имаше диплома на машинен инженер.
Когато докарали Косточкин в мината, на местоназначението му, той успял да издейства да го приеме началникът на мината и се примолил да му дадат работа по специалността, като обещавал да работи честно, проклинал баща си и апелирал за съчувствие към местните началници. „Ще надписва етикети за консервени кутии“ — сухо отвърнал началникът на мината, но присъстващият местен следовател доловил в тона на младия харбински инженер някакви познати нотки. Началниците поумували помежду си, след това следователят поговорил с Косточкин и из забойните бригади плъзна слух, че за бригадир на една от бригадите е назначен някакъв новак, свой човек по петдесет и осми. Оптимистите виждаха в това назначение признак за скорошни промени към по-добро, песимистите мърмореха за нова метла. Но и едните, и другите останали учудени — без, разбира се, да се смятат отдавна престаналите да се учудват. Крист също не се учудваше.
Всяка бригада живее свой живот, в своята „секция“ от бараката, с отделен вход, и се среща с останалите обитатели само в стола. Крист често беше срещал Косточкин — много личен на вид: румен, плещест, силен. Ръкавиците му бяха кожени, с високи маншети. По-бедните бригадири имаха ръкавици, съшити от бивши ватени панталони. И шапката на Косточкин беше „цивилна“ — кожена ушанка, и валенките му бяха истински, а не плъстени ботуши или обувки от върви. Всичко това се набиваше на очи. Беше бригадир вече цял зимен месец — значи ще е вързал плана, процентите, точно колко — можеше да се разбере от таблото при изхода от зоната, но стар арестант като Крист не се интересуваше от тези неща.
Крист си състави животописа на бъдещия си бригадир на нара, мислено. Беше сигурен, че не е сгрешил, че не може да сгреши. Този човек от Харбин не можеше да има никакви други пътища към бригадирската длъжност.
Бригадата на Косточкин се топеше, както се топяха всички бригади, работещи в златните забои. От време на време — това би трябвало да звучи като всяка седмица, а не като всеки месец — в бригадата на Косточкин се изпращаше попълнение. Днес попълнението беше Крист. „Косточкин сигурно знае дори кой е Айнщайн“ — помисли си Крист, докато заспиваше на новото място.
Като на новодошъл му определиха нар по-далеч от печката. По-отдавна намиращите се в бригадата заемаха по-хубавите места. Така беше навсякъде и Крист добре го знаеше.
Бригадирът седеше на масата в ъгъла, близо до лампата, и четеше някаква книга. Макар че, след като беше господар на живота и смъртта на своите работници, той можеше, за да му е по-удобно, да сложи единствената лампа на масата си, като по този начин лиши от светлина всички останали обитатели на бараката — на тях и без друго не им беше до четене и приказки… Да се говори може и на тъмно, ала няма за какво и няма кога. Но бригадирът Косточкин се беше настанил до общата лампа и четеше ли, четеше, като от време на време устните му, пухкави като на дете, се раздвижваха в усмивка, а големите му, красиви, стоманени на цвят очи се присвиваха. На Крист толкова му хареса тази отдавна забравена мирна картина на бригада, почиваща си заедно със своя началник, че за себе си реши непременно да остане тук, да даде всичките си сили за новия бригадир.
В бригадата имаше и заместник-бригадир, който в същото време беше и дневален — това беше ниският Оска, достатъчно възрастен, за да бъде баща на Косточкин. Той метеше бараката, хранеше бригадата, помагаше на бригадира — всичко, както си е редно. Та когато заспиваше, Крист, кой знае защо, си помисли, че новият му бригадир вероятно знае кой е Айнщайн. Ощастливен от тази мисъл, стоплен от току-що изпитото канче гореща вода, Крист заспа.
По време на развода в новата бригада нямаше шумотевица. Показаха на Крист къде е помещението с инструментите, всички си ги получиха и той си натъкми една американска лопата, както бе правил хиляди пъти по-рано — изтръгна късата й дръжка, с петата на брадвата поизправи острието й на някакъв камък, избра един много дълъг нов сап от купчината в ъгъла на бараката, вдяна го, закрепи го, постави лопатата с долния крив край към краката си, отбеляза, „зачепи“ дръжката до нивото на брадичката си и я отсече. С острата брадва Крист подравни и грижливо заглади края на дръжката. Изправи се и се обърна. Пред него стоеше Косточкин и внимателно наблюдаваше действията на новия си работник. Впрочем — Крист го очакваше. Косточкин не каза нищо и Крист разбра, че бригадирът отлага заключението си до работата, до забоя.
Забоят беше наблизо и работата започна. Лопатата трепна, гърбът го заболя, дланите на двете му ръце заеха обичайното си положение, пръстите стиснаха сапа. Той беше малко по-дебел, отколкото трябва, но довечера Крист ще го оправи. Пък и лопатата ще изостри с пилата. Ръцете правеха замах след замах и мелодичният звук от срещата на метала с камъка учести ритъма си. Лопатата скърцаше, шумолеше, трошлякът се плъзваше по нея и падаше на дъното на количката, а то отвръщаше с дървено потракване, сетне камъните си отвръщаха един на друг — Крист добре познаваше цялата тази музика на забоя. Навсякъде имаше същите колички, скърцаха същите лопати, шумолеше трошляк, търкулваше се надолу, подсечен от кирките, и отново скърцаха лопати.
Крист остави лопатата, смени другаря си на „машината на ОСО[6] — две дръжки, едно колело“, както арестантите от Колима наричаха ръчните колички. Не съвсем на апашки жаргон, но от този род. Той сложи количката да стъпи на дъската така, че дръжките да не са обърнати към забоя. Бързо я напълни. После хвана дръжките, преви се с напрегнат корем, хвана точката на равновесие и затика количката към бутарата, към машината за промиване. На връщане докара количката по всички правила, установени още от каторжните столетия — нагоре с ръкохватките, с колелото напред, а ръцете му си почиваха върху дръжките, — сетне нагласи количката и отново хвана лопатата. Тя заскърца.
Бригадирът Косточкин, хабринският инженер, стоеше и слушаше симфонията на забоя, и наблюдаваше движенията на Крист.
— Абе, както те гледам, ти си бил факир на лопатата.
— И Косточкин се разсмя с цяло гърло. Смехът му беше детски, неудържим. Бригадирът изтри устните си с ръкав.
— Каква категория имаше там, откъдето дойде?
Ставаше дума за „категориите“ на хранене, за „стомашната скала“, която караше арестантите да работят повече. Крист знаеше, че тези „категории“ са ги въвели на Беломорканал по време на „превъзпитанието“. Блудкавият романтизъм на „превъзпитанието“, на „перековката“ имаше реалистична основа, жестока и зловеща — тази „стомашна“ скала.
— Трета — отговори Крист, като се постара да вложи в гласа си презрение към предишния бригадир, който не беше оценил таланта му на факир на лопатата. Беше подушил накъде отиват нещата и по навик леко послъга.
— При мен ще получаваш по втора. Направо от днес.
— Благодаря — рече Крист.
В новата бригада беше като че ли малко по-тихо в сравнение с тези, в които Крист бе живял и работил, в бараката — по-чисто, псувните — също по-редки. Според дългогодишния си навик Крист понечи да препече върху печката парчето хляб, останало му от вечеря, но съседът му — Крист още не знаеше, а и никога не научи фамилията му — го побутна и каза, че бригадирът не обичал да пекат хляба си на печката.
Крист се приближи до ламаринената, весело бумтяща печка, разпери ръце над потока топлина и пъхна лицето си в струята горещ въздух. От близкия нар се надигна Оска, заместник-бригадирът, и изтегли новака встрани от печката: „Върви си на мястото. Не стой пред печката. Нека топлината достига до всички.“ Това беше справедливо, ала бе много трудно да възпреш собственото си тяло, което се стремеше към огъня. Арестантите от бригадата на Косточкин се бяха научили на това. И Крист трябваше да се научи. Той се върна на мястото си и свали връхната дреха. Пъхна краката си в ръкавите, намести си шапката, сви се и заспа.
Докато заспиваше, успя да види как някой влезе в бараката и заповяда нещо. Косточкин изруга, без да се мръдне от лампата и без да прекъсне четенето. Оска се спусна към новодошлия, с бързи, ловки движения го хвана за лактите и го изтика от бараката. В първия си живот Оска беше преподавател по история в някакъв институт.
През многото следващи дни лопатата на Крист дрънчеше, пясъкът шумолеше. Косточкин скоро разбра, че отработената техника на движенията на новия отдавна не е подплатена с никаква сила и, колкото и да се мъчеше Крист, количките му винаги бяха напълнени малко по-малко, отколкото трябваше — това не зависеше от собствената му воля, мярката се диктуваше от някакво вътрешно чувство, което управляваше мускулите, каквито и да било — силни и немощни, млади и износени, съсипани. Всеки път се оказваше, че при измерването на забоя, в който работеше Крист, беше свършена по-малко работа, отколкото бригадирът очакваше от професионализма в движенията на факира на лопатата. Но Косточкин не се заяждаше с Крист, ругаеше го не повече от другите, не го засипваше с псувни, не му четеше конски. Може би разбираше, че Крист даваше от себе си всичко, което можеше, като си запазваше само онова, което не бива да бъде давано в угода на който и да е бригадир в който и да е лагер по света. Или е чувствал, ако не е разбирал — та нали чувствата ни са много по-разнообразни от мислите, — омаломощеният език на арестанта не казва всичко, което му е на душата. Чувствата също избледняват, отслабват, но много по-късно от човешката реч, от езика. А Крист наистина работеше така, както отдавна не беше работил — и макар свършеното от него да не отговаряше на втора категория, той я получаваше. За своето прилежание, за стараенето си…
Ами че втората категория беше най-многото, което можеше да постигне Крист. Първата я получаваха рекордьорите — тези, които изпълняваха плана със стои двадесет и повече процента. В бригадата на Косточкин нямаше рекордьори. Имаше и трета категория — тези, които си изпълняваха нормата, и четвърта — които не я изпълняваха, а свършваха само седемдесет-осемдесет процента от работата. Но все пак не явни безделници, заслужаващи намалена дажба по пета категория. В бригадата на Косточкин такива също нямаше.
Дните се нижеха един след друг, а Крист губеше все повече силите си и покорната тишина в бараката на бригадата на Косточкин му харесваше все по-малко и по-малко. Но една вечер Оска, преподавателят по история, дръпна Крист настрана и тихо му каза: „Днес ще дойде касиерът. Да знаеш, че бригадирът те е писал за пари…“ Сърцето на Крист се разтуптя. Значи Косточкин бе оценил старанието му, майсторството му. Този бригадир от Харбин, който знаеше кой е Айнщайн, все пак имаше съвест.
В бригадите, където Крист беше работил преди, никога не го бяха включвали в списъка за пари. Навсякъде се намираха по-достойни хора — или наистина по-силни физически, които работеха по-добре, или просто приятели на бригадира; Крист никога не се беше занимавал с такива ялови разсъждения, възприемаше поредния купон за обяд (а категориите се сменяха на всеки десет дни, процентът се определяше по предишното изпълнение на нормата) като нещо, което не зависи от него, като щастие или нещастие, като успех или неуспех, които ще отминат, ще се променят, няма да са вечни.
Новината за парите, които щяха да му платят тази вечер, препълни душата и тялото на Крист с гореща, неудържима радост. Излиза, че имаше чувства и сили да се радва. Колко ли щяха да му платят?… Дори да са само пет-шест рубли — това са пет-шест килограма хляб. Крист беше готов да благославя Косточкин и едва дочака края на работния ден.
Касиерът дойде. Той беше най-обикновен човек, но с хубав къс кожух, волнонаемен. Придружаваше го войник от охраната, който беше скрил някъде пистолета си, или пък го беше оставил в стаята на дежурните. Касиерът седна до масата и отвори чантата си, натъпкана с похабени разноцветни банкноти, които приличаха на прани парцалчета. Сетне извади ведомостта, плътно разграфена и покрита с всевъзможни подписи — на зарадвани или разочаровани от сумите хора. Повика Крист и му посочи отбелязаното с„чавка“ място.
На Крист му направи впечатление, че това плащане бе някак особено. Никой освен него не отиде при касиера. Нямаше никаква опашка. Може би бяха научени на това от грижовния бригадир. Е, няма защо да си напъва мозъка! Парите са писани на негово име. Касиерът плаща. Значи такъв му бил късметът.
Бригадира го нямаше в бараката, още не се беше върнал от кантората, и Оска, заместникът на бригадира, учителят по история, удостовери личността на получателя. Посочи с пръст на Крист къде да се подпише.
— А… а… колко? — изхриптя Крист, като се задъхваше.
— Петдесет рубли. Доволен ли си?
Сърцето на Крист запя, разтуптя се. Ето го щастието. Припряно, като пробождаше хартията с острата перодръжка и без малко не обърна мастилницата, той се подписа във ведомостта.
— Браво — рече Оска с одобрение.
Касиерът затвори чантата си.
— Няма ли друг от вашата бригада?
— Не.
Крист още не можеше да разбере какво става.
— А парите? А парите?
— Дадох ги на Косточкин — каза му касиерът. — Още през деня. — А ниският Оска откъсна Крист от масата и го запокити в мрака с желязната си ръка, със сила, каквато никога не бе имал нито един работник в забоя от тази бригада.
Хората мълчаха. Нито един не се застъпи за Крист, не попита нищо. Дори не го наругаха, че е такъв глупак… За Крист това бе по-страшно от този звяр Оска с неговата здрава, желязна ръка. По-страшно от пухкавите детски устни на бригадира Косточкин.
Вратата на бараката се отвори широко и до осветената маса с бързи, леки крачки се приближи бригадирът Косточкин. Дебелите дъски, от които бе направен подът, почти не поддадоха под пъргавите му, енергични стъпки.
— Ето го бригадира — говори с него — рече Оска и се отдръпна. Сетне обясни на Косточкин, като сочеше към Крист: — Пари му се приискали!
Но бригадирът беше разбрал всичко още от прага. Косточкин веднага се почувства като на ринга в Харбин. Изнесе едната си ръка към Крист с привично, красиво боксьорско движение и Крист се просна зашеметен на пода.
— Нокаут, нокаут — хриптеше Оска, като подскачаше край полуживия Крист, сякаш беше съдия на ринга, — осем… девет… Нокаут.
Крист не се надигаше.
— Пари ли? За него ли пари? — говореше Косточкин, докато сядаше без да бърза на масата и посягаше към лъжицата, която му подаваше Оска, за да се заеме с паницата с грах.
— Ей тия троцкисти — каза той бавно и поучително — ни погубват нас двамата, Ося. — Косточкин повиши тон. — Погубиха страната. И нас ни погубват. Пари му притрябвали на факира на лопатата, пари. Хей, вие — развика се той на бригадата. — Вие, фашисти! Чувате ли? Не ще можете да ме заколите. Танцувай, Оска!
Крист все още лежеше на пода. Огромните фигури на бригадира и дневалния закриваха светлината. И изведнъж Крист видя, че Косточкин е пиян, много пиян — същите онези петдесет рубли, които бяха предназначени за Крист… Колко ли спирт може да се „трампи“ за тях, спирт, който е предназначен, който се дава на бригадата…
Оска, заместникът на бригадира, послушно затанцува, като припяваше:
Аз си купих две корита,
моята жена Розита…
— Нашенска е, от Одеса, бригадире. Казва се „От моста до кланицата“. — И Оска, преподавател по история от някакъв столичен институт, баща на четири деца, отново заподрипва.
— Стоп, наливай.
Оска напипа някакво шише под нара и сипа нещо в една консервена кутия. Косточкин отпи и си замези, като обра с пръсти остатъците от грах в чинията.
— Къде е тоя факир на лопатата?
Оска изправи и изтика Крист на светло.
— Какво, сили ли нямаш? Нима не получаваш дажба? Кой друг получава втора категория? Малко ли ти е, троцкистка гадино?
Крист мълчеше. Бригадата също.
— Всички ще ви издуша, фашисти проклети — пенеше се Косточкин.
— Върви си, върви си на мястото, факире, че бригадирът ще те фрасне още веднъж — посъветва Оска миролюбиво Крист, като обгърна с ръце пияния Косточкин и го затика към ъгъла, катурна го на богато застлания бригадирски одър — единственото що-годе нормално легло в бараката, където всички нарове бяха двойни, двуетажни, тип „спален вагон“. Самият Оска — заместник-бригадир и дневален — пристъпи към третите си важни, съвсем официални задължения на телохранител, на нощен пазач на бригадирския сън, покой и живот; Крист пипнешком се добра до своя нар.
Ала нито Косточкин, нито Крист можаха да заспят. Вратата на бараката се отвори и сред струята бяла пара се появи някакъв човек с кожена ушанка и с тъмно зимно палто с астраганена яка. Палтото беше доста измачкано, астраганът — протрит, но все пак това беше истинско палто и истински астраган.
Човекът прекоси цялата барака, за да стигне до масата, до светлината, до одъра на Косточкин. Оска го поздрави почтително. Сетне започна да буди бригадира.
— Търси те Миня Гърка. — Името беше познато на Крист. Това беше бригадирът на криминалните. — Миня Гърка те търси. — Но Косточкин вече беше дошъл на себе си и седна на одъра с лице към светлината.
— Все се веселиш, а, Укротителю?
— Виждаш… дотук ме докараха, гадините…
Миня Гърка измуча съчувствено.
— Ще те вдигнат някой ден във въздуха, Укротителю. А? Ще тикнат малко амонал под леглото ти, ще палнат фитила и айде… — Гърка посочи с пръст нагоре. — Или ще ти отрежат главата с трион. Вратът ти е дебел, дълго ще го режат.
Косточкин бавно се съвземаше и чакаше какво ще му каже Гърка.
— Да му пийнем ли по една малка? Кажи, ще го уредим за нула време.
— Не. Знаеш, че в моята бригада само спирт да искаш! Работата е по-сериозна.
— Ще се радвам да ти услужа.
— „Ще се радвам да ти услужа“ — засмя се Миня Гърка. — Значи така са те учили в Харбин да разговаряш с хората.
— Нищо не съм казал — заоправдава се Косточкин. — Просто още не знам какво ти трябва.
— Ето какво — Гърка започна бързо да обяснява нещо, Косточкин кимаше в знак на съгласие. Гърка начерта нещо на масата и Косточкин закима с разбиране. Оска с интерес следеше разговора. — Бях при нормировчика — каза Миня Гърка — не говореше враждебно или оживено, а с най-обикновен глас. — Той ми рече: сега е ред на Косточкин.
— Ама нали и миналия месец ми взеха…
— Какво да направя… — И гласът на Гърка стана повесел. — Откъде да вземат кубици нашите? Казах на нормировчика. Той ми вика — сега е ред на Косточкин.
— Ама нали…
— Стига де. Знаеш нашето положение…
— Добре — рече Косточкин. — Пресметни го в канцеларията и кажи да го вземат от нас.
— Не се бой, левак — каза Миня Гърка и потупа Косточкин по рамото. — Днес ти ми помагаш, утре — аз на тебе. Твоето не се губи. Днес ти на мене, утре аз на тебе.
— … Целуни ме ти, утре тебе — аз — затанцува Оска, зарадван от взетото най-сетне решение — страхуваше се да не би мудността на Косточкин да развали работата.
— Е, довиждане, Укротителю — рече Миня Гърка, като се надигна от скамейката. — Нормировчикът ми каза: смело върви при Косточкин, при Укротителя. В него има капка апашка кръв. Не се бой, горе главата. Момчетата ти ще се справят. Имаш такива факири на лопатата…
Но нали не бяхме роботи! Като роботите на Чапек от „Р.У.Р.“. Също не и миньори от Рурския въглищен басейн. Нашият Рур беше рота с усилен режим, затвор в затвора, лагер в лагера… Не, не бяхме роботи. В металната безчувственост на роботите е имало нещо човешко.
Впрочем кой от нас е мислил през тридесет и осма година за Чапек, за въгледобивния Рур? Едва двадесет-тридесет години по-късно взеха да се появяват сили за сравнение в опитите да се възкреси времето, цветовете и чувството на онази епоха.
Тогава усещахме само смътна, болезнена физическа радост, радостта на изсушените от глада мускули, които поне за миг, поне за час, поне за един ден се отърваваха от златните изкопи, от проклетата работа, от омразния труд. Трудът и смъртта бяха синоними, и то синоними не само за затворниците, за обречените „врагове на народа“. Трудът и смъртта бяха синоними и за началниците на лагерите, и за Москва — в противен случай не биха писали в „специалните указания“, в московските командировъчни за смъртниците: „да се използват само за тежък физически труд“.
Доведоха ни в РУР като безделници, като кръшкачи, като хора, които не са си изпълнили нормите. Но не и като отказали се от работа. В лагера отказът от работа е престъпление, което се наказва със смърт. След три отказа от работа, след три неявявания разстрелваха. След три акта. Излизахме от зоната на лагера и се довличахме до мястото, където работехме. За самия труд вече нямахме сили. Но не бяхме отказали се.
Изведоха ни за работа. Дежурният надзирател замахна към гърдите ми, аз се олюлях и едва се задържах на краката си — ударът с револвера ми беше счупил едно ребро. Болката не ме остави на мира няколко години. Впрочем оказа се, че това не било счупване, както по-късно ми обясниха специалистите. Той просто ми бе разкъсал надкостницата.
Поведоха ни към РУР, но там не заварихме нищо. Видях все още живата земя, черна, камениста почва, покрита с овъглени корени на дървета, с корени на храсти, полирани от човешките тела. Видях черен правоъгълник овъглена земя, еднакво контрастиращ и с буйната зеленина на краткото, бурно колимско лято, и с мъртвата белота на безкрайната зима. Черна яма от огньовете, следа от топлина, следа от човешки живот.
Ямата беше жива. Хората търкаляха греди, бързаха, псуваха и пред очите ми се издигаше възстановяваното помещение на РУР, стените на дисциплинарната барака. Обясниха ни. Снощи затворили в общата килия на РУР пияния лавкаджия-„битовак“. Той, естествено, разпердушинил стените на РУР, греда по греда — целия затвор. Часовият не стрелял. Развихрилият се беше „битовак“ — часовите прекрасно познаваха Наказателния кодекс, лагерната политика и дори капризите на властите. Хванали лавкаджията и го затворили в карцера, в бараката на охраната. Но даже лавкаджията-„битовак“, явен герой, не посмял да напусне тази черна яма. Само сринал стените. И ето, сто души по петдесет и осми член, с които беше натъпкано помещението на РУР, старателно и бързо възстановяваха своя затвор, издигаха стените му, като се пазеха да не прекрачат края на ямата, да не стъпят по невнимание на белия, недокоснат от човека сняг.
Петдесет и осми член бързаше да възстанови затвора си. Нямаше нужда от подкани и от заплахи.
На наровете, на скелето от изпочупените нарове се бяха приютили сто души. А самите нарове ги нямаше — всички дебели греди, всички дъски, от които се правеха, бяха без нито един гвоздей — на Колима пироните ха голяма ценност. Наровете ги бяха правили апашите, които са лежали в РУР. Тези по петдесет и осми не биха посмели да отчупят дори едно парченце от своите нарове, за да стоплят вкочанените си тела и мършави мускули, напомнящи някакви върви.
Близо до РУР имаше също такова опушено помещение — на отреда за охрана. Тази барака външно не се различаваше от жилището на арестантите, а и отвътре разликата не беше голяма. Мръсен пушек, по прозорците — зебло вместо стъкла. И все пак — това беше бараката на охраната.
РУР ходеше на работа. Но не в златните забои, а за дърва или да копаят канавки, да прокарат пътища. В РУР всички ги хранеха еднакво и това също пораждаше радост. Работният ден тук свършваше по-рано, отколкото в забоя. Неведнъж бяхме гледали със завист, вдигнали очи от количката, от изкопа, от кирката и лопатата, как разбърканите колони на РУР се запътваха за нощувка. Конете ни цвилеха, когато виждаха руровците — подканваха и тяхната работа да свършва. А може би конете дори знаеха по-добре от хората, че вече е време, и не им трябваше да виждат никаква РУР…
Сега вече самият аз подскачах, като влизах в крак с всички, и ту не попадах в общия такт, ту изпреварвах, ту изоставах… Исках само едно — РУР никога да не свърши. Не знаех за колко денонощия — за десет, за двадесет, за тридесет — съм „въдворен“ там.
„Въдворен“ — добре познавах този затворнически термин. Струва ми се, глаголът „да въдворя“ се употребява само в местата за лишаване от свобода. За сметка на това оборотът „да изселя“ излезе на широкия дипломатически друм — „да се изсели извън пределите“ и така нататък. Искаха да се придаде на този глагол заплашително-издевателски оттенък, ала животът променя мащабите и в нашия случай „да се въдвори“ звучеше почти като „да се спаси“.
Всеки ден след работа пращаха руровци за дърва „за себе си“, както казваше началството. Впрочем правеха го и забойните бригади. Ходеше се с шейни, които имаха телени приспособления за хората — примки, които се надяват през главата и раменете, наместват се и можеш да влачиш и да влачиш. Шейните трябваше да се замъкнат на един хълм на около четири километра, където имаше насечен през лятото клек. Шейните се товареха и се спускаха по склона. Отгоре им се мятаха апашите — онези, които все още имаха сили — и със смях се пързаляха надолу. А ние се свличахме на гръб, понеже нямахме сили да тичаме. Но се плъзгахме бързо, като от време на време намалявахме скоростта, вкопчвайки се за замръзналите, изпочупени клони на върбите и елхите. Беше ни радостно — денят свършваше.
С всеки изминал ден се принуждавахме да търсим все по-надалеч затрупаните от снега дърва, но не мърморехме — ходенето за дърва беше нещо като удар по релса или рев на сирена — сигнал за храна, за сън.
Разтоварихме дървата и започнахме радостно да се строяваме.
— Кръ…гом!
Никой не се обърна. В очите на всички прочетох ужасна мъка, несигурност на хора, които не вярват в късмета — винаги ще ги излъжат в сметките, ще ги преметнат, ще ги ударят в кантара. Макар дървата да не са камъни, а шейните — колички…
— Кръ…гом!
Никой не се обърна. Арестантите са извънредно чувствителни към нарушаването на обещанието, въпреки че за никаква справедливост не може да става дума.
От бараката на охраната излязоха двама души — началникът на лагера, един по-възрастен лейтенант, и началникът на отреда на охраната — също лейтенант, но по-млад. Няма нищо по-лошо от това, когато двама началници с приблизително еднакви чинове творят заедно. В такива случаи у тях замира всичко човешко и всеки иска да прояви „бдителност“, „да не се покаже слаб“, да изпълни държавната повеля.
— Впрягайте се в шейните.
Никой не се обърна.
— Та това е организиран бунт!
— Диверсия!
— Няма ли да тръгнете с добро?
— Не го щем вашето добро.
— Кой се обади? Да излезе!
Никой не излезе.
По заповед от бараката на охраната изскочиха още няколко войници и ни наобиколиха, като затъваха в снега и щракаха затворите на пушките си, задъхани от злоба срещу хората, които бяха нарушили почивката им, смяната им, графика на службата.
— Легни!
Легнахме в снега.
— Стани!
Станахме.
— Легни!
Легнахме.
— Стани.
Станахме.
— Легни!
Легнахме.
Лесно се нагодих към този прост ритъм. И много добре си спомням: не ми беше нито студено, нито горещо. Сякаш всичко, което ставаше, не беше с мен.
Отекнаха няколко изстрела, бяха предупредителни.
— Стани!
Станахме.
— Който ще тръгва, да мине наляво.
Никой не помръдна.
Началникът се приближи плътно до мъката в тези безумни очи. Приближи се и почука гърдите на първия:
— Тръгваш ли?
— Тръгвам.
— Мини наляво.
— Тръгваш ли?
— Тръгвам.
— Впрягай се! Конвоят да преброи хората.
Дървените плазове на шейните заскърцаха.
— Заминавайте!
— Ето как се върши тази работа — рече по-възрастният лейтенант.
Но не всички бяха потеглили. Останахме двама: Серьожа Усолцев и аз. Серьожа Усолцев беше апаш. Всички младоци-апашорчета вече отдавна влачеха шейните си по пътя заедно с тия по петдесет и осми член. Ала Серьожа не можеше да допусне някакъв смотан левак да издържи, а той, потомственият апаш — да отстъпи.
— Сега ще ни приберат в бараката… Ще постърчим малко и хайде вътре — намръщено се усмихна Усолцев. — На топло.
Но не ни пуснаха.
— Доведете куче! — нареди по-възрастният лейтенант.
— Вземи това — рече Усолцев, без да се извръща, и пръстите на апаша пъхнаха в дланта ми нещо много тънко и леко. — Разбра ли?
— Разбрах.
Държах в ръката си парченце от ножче за бръснене и без да ме види конвоят, го показах на кучето. То го виждаше, разбираше какво значи това. Ръмжеше, скимтеше, мяташе се, но не направи опит да се нахвърли нито върху мен, нито върху Серьожа. Усолцев стискаше другото парче от ножчето.
— Младо е още — каза всезнаещият и много опитен началник на лагера, по-възрастният лейтенант.
— Младо е! Да беше тук Валето — щеше да направи показно̀. Досега да са останали голи!
— Марш в бараката!
Отключиха вратата и дръпнаха тежкото резе. Сега ще ни стане топло, топло.
Ала по-възрастният надзирател каза нещо на дежурния надзирател и той изхвърли на снега тлеещите главни от ламаринената печка. Те започнаха да съскат, покриха се със син дим и дежурният с крака ги затрупа със сняг.
— Влизайте в бараката.
Седнахме на скелето на наровете. Не усещахме нищо освен студ, внезапен студ. Навряхме ръце в ръкавите си, сгушихме се…
— Не се бой — рече Усолцев. — Сега ще се върнат момчетата с дървата. А дотогава ще потанцуваме. — И взехме да подскачаме.
Бученето на гласовете, радостното бучене на приближаващите се гласове беше прекъснато от нечия рязка заповед. Нашата врата се отвори, отвори се не към светлината, а към също такъв мрак.
— Излизайте!
В ръцете на войниците от конвоя проблясваха газени фенери.
— Влезте в строя.
Не можахме веднага да видим, че завърналите се от работа бяха строени наблизо. Че всички стоят и чакат. Кого ли чакаха?
В тъмната бяла мъгла виеха кучета, движеха се факли, които осветяваха пътя на група бързо приближаващи се хора. По движението на светлината можеше да се разбере, че това не са затворници.
Начело, изпреварващ телохранителите си, вървеше с бърза крачка шкембест, но подвижен полковник, когото аз веднага познах — неведнъж беше оглеждал златните забои, в които работеше бригада ни. Това беше полковник Гаранин. Като дишаше тежко и разкопчаваше яката си, той спря пред строя, заби мекия си, чист пръст в мръсните гърди на затворника пред него и попита:
— За какво си тук?
— По член…
— За какъв дявол ми е това. Защо си в РУР?
— Не знам.
— Не знаеш ли? Ей, началника!
— Ето книгата със заповедите, другарю полковник.
— За чий ми е книгата ти. Ех, гадове.
Гаранин продължи край строя, като надзърташе в лицето на всеки.
— А ти, старче, защо си в РУР?
— Аз съм следствен. Изядохме един умрял кон. Пазачи сме.
Гаранин плю.
— Слушайте моята заповед! Всички — по бараките! Всеки в бригадата си! И утре — в забоите!
Строят се пръсна, хората затичаха по пътя, по пътеката, по снега към бараките, в бригадите. Помъкнахме се и ние с Усолцев.
Богданов беше конте. Винаги гладко избръснат, измит, ухаещ на парфюм — един господ знае какъв, — с ушанка от еленова кожа, отгоре с широки черни ленти от моаре, завързани по някакъв сложен начин, с везана якутска шарена куртка, с бродирани кожени ботуши. Ноктите му бяха сякаш полирани, яката — снежнобяла, колосана. През тридесет и осма година, годината на разстрелите, Богданов беше работил като инспектор на НКВД в едно от колимските управления. Когато престолът на НКВД се разклати и главите на началниците взеха да се търкулват една през друга, приятелите му го скрили край „Чорное озеро“, в една проучвателна експедиция. Новият началник с полираните нокти се появи в дебрите на тайгата, където от сътворението на света не е имало кал, появи се заедно със семейството си, с жена си и с трите си невръстни дечица. И на децата, и на жената им беше забранено да излизат от къщата, където живееше Богданов — така че можах да видя семейството му само два пъти: в деня на пристигането и в деня на заминаването им.
Склададжията му носеше продуктите всеки ден, а двесталитровата бъчва със спирт работниците я изтъркаляха направо в жилището му по дъските, по дървената пътечка, прокарана в тайгата специално за случая. Понеже спиртът е най-важното нещо, което трябва да се охранява — така го бяха учили в Колима. Куче ли? Не, той нямаше куче. Нито куче, нито котка.
Бяхме на палатки. Всички живеехме заедно — волнонаемните и работниците-затворници. По нищо не се различавахме нито що се отнася до наровете, нито по покъщнината, понеже, „наемниците“, доскоро затворници, още нямаха куфари, същите онези собственоръчно направени куфари, добре познати на всеки арестант.
В дневния режим, в „разписанието“, също нямаше разлика, понеже предишният началник, който беше открил безброй мини, работещ в Колима едва ли не от сътворението на света, кой знае защо, не можеше да понася всевъзможните „слушам“ и „разрешете да доложа“. По времето на Парамонов, така се казваше първият ни началник, нямахме проверки — и без друго ставахме по изгрев и си лягахме по залез слънце. Впрочем, напролет и в началото на лятото полярното слънце си оставаше на небето — какви ти проверки. Нощта в тайгата е кратка. Не бяхме научени и да „приветстваме“ началника. А тези, които умееха, с удоволствие и бързо забравиха тази унизителна наука. Затова, когато Богданов влезе в палатката, никой не извика „Стани!“, а един от новаците, Рибин, продължи да кърпи изпокъсаното си брезентово наметало.
Богданов бе възмутен. Крещеше, че ще въведе ред сред фашистите. Че политиката на Съветската власт е двойна — превъзпитаваща и наказваща. Така че той, Богданов, ни обещава да изпробва върху нас в пълна степен втората, че не ще ни помогне това, дето сме безконвойни. Хората от палатката, тези, на които говореше Богданов, бяхме петима или шестима, по-точно петима, понеже на петото легло се редуваха да спят двама нощни пазачи.
На излизане Богданов понечи да затръшне дъсчената врата на палатката, ала покорният брезент само се разлюля безшумно. На другата сутрин на нас, петимата затворници плюс пазача, който снощи го нямаше, ни бе прочетена заповед — първата заповед на новия началник.
Секретарят ни прочете с висок и ясен глас първото литературно произведение на началника — „Заповед № 1“. Както стана ясно, Парамонов дори не е имал книга за заповеди на проучвателната експедиция — в такава се превърна една нова тетрадка на дъщерята на Богданов, която беше ученичка.
„Констатирам, че затворниците от експедицията са се разпуснали, забравили са лагерната дисциплина, което намира израз в неявяване за проверка и неприветстване на началника.
Като считам това за нарушение на основните закони на съветската власт, категорично предлагам…“
По-нататък следваше „дневният режим“, останал в паметта на Богданов от предишната му работа.
Със същата заповед се определяше старши и дневален по съвместителство с основната му работа. Палатките бяха преградени с брезентови пердета, които отделяха „наемниците“ от затворниците. Арестантите възприеха това равнодушно, но „наемниците“ — довчерашни „пандизчии“ — не можаха да простят на Богданов. Заповедта пося вражда между волнонаемните работници и началника.
Богданов не разбираше нищо от производствената част на дейността ни, прехвърли всичко на техническия ръководител и всички административни напъни на скучаещия четиридесетгодишен началник се насочиха срещу шестимата затворници. Всеки ден той констатираше някакви големи или малки нарушения на лагерния режим, граничещи с престъпления. На бърза ръка насред тайгата бе издигнат карцер, ковачът Мойсей Мойсеевич Кузнецов трябваше да направи желязно резе за него, жената на началника откъсна от сърцето си собствен катинар.
Той свърши добра работа. Всеки ден някой от затворниците попадаше в карцера. Плъзнаха слухове, че скоро ще се появи и конвой, отряд от охраната!
Престанаха да ни дават полярната дажба водка. Ограничиха захарта и махорката.
Всяка вечер някой от затворниците биваше извикван в кантората — за разговор с началника. Извикаха и мен. Прелиствайки дебелото ми „лично дело“, Богданов четеше откъси от безбройните меморандуми, като прекалено много се възхищаваше от думите и стила им. На моменти ми се струваше, че го е страх да не би да се отучи да чете — освен няколкото изпомачкани детски книжки, в дома му нямаше нищо за четене.
Изведнъж с учудване забелязах, че Богданов е просто много пиян. Ароматът на евтиния одеколон се смесваше с миризмата на спирт. Очите му бяха мътни, неизразителни, но говореше ясно. Впрочем всичко, което казваше, беше много обикновено.
На другия ден попитах волнонаемния Карташов, секретаря на началника, вярно ли е…
— Ама ти чак сега ли забеляза? Той непрекъснато е пиян. Всеки ден, още от сутринта. Не пие много, но усети ли, че изтрезнява — гаврътва половин чаша. Изтрезнее — още половин чаша. Налага жена си, говедото — рече Карташов. — Тя затова не излиза. От срам да не я гледат със синините.
Богданов биеше не само жена си. Удари Шаталин, удари Климович. Моят ред още не беше дошъл. Но една вечер отново бях извикан в кантората.
— Защо? — попитах Карташов.
— Не знам — той изпълняваше функциите и на куриер, и на секретар, и на завеждащ карцера.
Почуках и влязох в кантората.
Богданов седеше до масата и се решеше и контеше пред голямо тъмно огледало, домъкнато отнякъде.
— А, фашистът — рече той, като се извърна към мен. Не успях да кажа задължителното обръщение.
— Ще работиш ли, или няма да работиш? А си такава „кратуна“. — Това беше апашки израз, формулировката беше най-обикновена, също и разговорът…
— Работя, гражданино началник. — Това пък беше стандартният отговор.
— Имаш писма — виждаш ли ги? — От две години не си бяхме писали с жена ми, не можех да се свържа с нея, не знаех как е, какво прави дъщеря ми, която беше на година и половина. И изведнъж — нейният почерк, нейната ръка, нейните писма. Протегнах към тях треперещи пръсти.
Богданов доближи писмата до сухите ми очи.
— Ето ти, фашистка гадино! — Богданов ги накъса на парченца и ги хвърли в печката, в огъня — писмата от жена ми, писмата, които бях чакал повече от две години, бях ги чакал сред кръвта, сред разстрелите, сред побоите в златните мини на Колима.
Обърнах се и излязох без задължителната формула „разрешете да напусна“ — и до днес, след много години, в ушите ми звучи пиянският смях на Богданов.
Не можехме да изпълним плана. Богданов не беше инженер. Волнонаемните работници го ненавиждаха. Капката, от която чашата преля, беше капка спирт, понеже главният конфликт между началника и работниците се състоеше в това, че бурето със спирта бе преместено в жилището на началника и съдържанието му бързо се топеше. Всичко можеше да бъде простено на Богданов — и издевателствата над затворниците, и производствената му безпомощност, и дерибейството му. Но когато се стигна до подялбата на спирта, населението на селището обяви на началника явна и тайна война.
Една зимна лунна нощ в района ни се появи цивилен мъж — със скромна ушанка и старо зимно палто с черна астраганена яка. От пътя, от шосето, от „трасето“ бяхме на двадесет километра и човекът беше изминал този път по зимната река. След като се съблякъл в канцеларията, той помолил да събудят Богданов. Оня пратил да му кажат, че ще говорят утре. Ала новодошлият настоявал, помолил Богданов да стане, да се облече и да дойде в канцеларията, понеже бил дошъл новият началник на проучвателната експедиция, на когото Богданов трябвало да предаде всичко за двадесет и четири часа. Помолил го да прочете заповедта. Богданов се облякъл, излязъл, поканил новодошлия да влезе в дома му. Гостът отказал, като рекъл, че още сега ще започне да приема работата.
Новината се разпространи мигновено. Канцеларията започна да се пълни с полуоблечени хора.
— Къде държите спирта?
— При мен е.
— Нека го донесат.
Секретарят Карташов заедно с дневалния изнесоха един бидон.
— А бурето?
Богданов запелтечи нещо.
— Добре. Пломбирайте бидона — новодошлият го запечата. — Дайте ми лист да съставя акта.
Вечерта на другия ден Богданов, добре избръснат, замина за „центъра“, като весело размахваше шарените си ръкавици. Беше абсолютно трезвен.
— Да не е същият Богданов, който беше в речното управление?
— Едва ли. Не забравяйте, че те на тези постове си сменят имената.
Не можах да разбера душата на инженер Кисельов. Млад, на тридесет години, енергичен, току-що завършил института и дошъл в Далечния север за задължителното тригодишно разпределение. Един от малкото началници, които бяха чели Пушкин, Лермонтов, Некрасов — поне за това говореше библиотечният му картон. И най-важното — безпартиен, значи бе дошъл тук не за да проверява нещо по заповед отгоре. Без никога да е срещал арестанти в житейския си път, с жестокостта си Кисельов надмина всички палачи.
Като нанасяше лично побой на затворниците, Кисельов даваше с това пример на десетниците, на бригадирите, на конвоя. След края на работния ден Кисельов не намираше покой — обикаляше бараките и търсеше някого, когото да може безнаказано да оскърби, да удари, да пребие. Разполагаше с двеста такива души. В него се таеше тъмна, садистична жажда за убийство и в самовластието, в безправието на Далечния север тя бе намерила излаз, развитие, растеж. Не само да събори някого — сред големите и малки колимски началници имаше много такива, които ги сърбяха ръцете, които си изливаха яда и след минута вече забравяха за избития зъб, за окървавеното лице на арестанта, който за цял живот запомняше този забравен от началството удар. Не просто да удари, а да го събори и да тъпче, да тъпче този полутруп с подкованите си ботуши. Мнозина затворници бяха виждали до лицата си железцата по подметките и токовете на ботушите на Кисельов.
Кой лежи днес под ботушите на Кисельов, кой седи на снега? Зелфугаров. Това бе съседът ми по купе, от горното легло, съсед от влака, който пътуваше право към ада — осемнадесетгодишно слабо момче с износени мускули, преждевременно износени. Лицето му — потънало в кръв, познах го само по гъстите, черни, щръкнали вежди: Зелфугаров — турчин, фалшификатор на пари. Жив фалшификатор по член 59–12 — на това не би повярвал нито един прокурор, нито един следовател, за това деяние държавата има само един отговор — смърт. Но когато гледали делото му, Зелфугаров бил момче на шестнадесет години.
— Хубави пари правехме, не можеха да се различат от истинските — развълнувано шепнеше той в бараката, в подсилената палатка, където под брезента бе издигнато шперплатово скеле — имаше и такива изобретения. Майка му и баща му били разстреляни, също и двамата му чичовци, а момчето останало живо — впрочем, то скоро щеше да умре, гаранция за това бяха ботушите и юмруците на инженер Кисельов.
Навеждам се над Зелфугаров и той изплюва направо върху снега избитите си зъби. Лицето му подпухва пред очите ми.
— Вървете, вървете — ще ви види Кисельов и ще се ядоса — бута ме в гърба инженер Вронски — тулски миньор родом от Твер — последна мостра от шахтинските процеси. Доносник и подлец.
По тесните стъпала, изсечени по склона, стигаме до мястото, където работим. Това бяха „дълбеи“ на шахта. Галерия, която се прокарва под наклон, нагоре вече беше изтеглен с въжета много трошляк — релсите водеха някъде много навътре, където пробиваха, къртеха и изнасяха нагоре рудата.
И Вронски, и аз, и Савченко, харбинският пощаджия, и локомотивният машинист Крюков — всички бяхме прекалено слаби за копачи, за да ни бъде оказана честта да сме допуснати до кирките и лопатите и до „усилената“ дажба, която се различава от нашата, от тази на производствениците, с някаква, струва ми се, допълнителна каша. Добре ми е известно какво представлява скалата на лагерната храна, какво страшно значение имат тези поощрителни дажби и не се оплаквам. Останалите — новаците — разпалено обсъждат най-важния според тях въпрос: каква категория ще им определят за следващата десетдневка — дажбите и купоните се сменяха на всеки десет дни. Каква ли? Бяхме прекалено слаби за „усилена“ дажба, мускулите на ръцете и краката ни отдавна бяха заприличали на върви — на канап. Но все още имахме мускули по гърбовете си, по гърдите, още имахме кожа и кости, и по гърдите ни излизаха мазоли, докато изпълнявахме желанията на инженер Кисельов. И четиримата имахме мазоли на гърдите си и бели кръпки на ватенките, точно отпред, сякаш бяхме с еднакви арестантски униформи.
В галерията имаше релси, по тях с дебело конопено въже спускахме вагонетката — долу щяха да я натоварят, а ние щяхме да я изтеглим. Разбира се, на ръка нямаше да можем да я издърпаме, дори да опъваме четиримата едновременно, задружно, както теглят конете в коларските тройки в Москва. В лагера всеки дърпа наполовина по-слабо или един и половина пъти по-силно. В лагера не умеят да теглят задружно. Но ние си имахме механизъм, същия онзи механизъм, който е съществувал още в древен Египет и благодарение на който са били построени пирамидите. Пирамидите, а не някаква си шахта, шахтичка. Това е конният рудан. Само че вместо коне тук впрягат хора — нас, и всеки напъва с гърди своето дърво, натиска, и вагонетката бавно изпълзява горе. Тогава оставяме рудана и изтикваме вагонетката до насипа, разтоварваме я, тикаме я обратно, качваме я на релсите и я спускаме в черното гърло на галерията.
Кървавите мазоли на гърдите на всеки, кръпките на гърдите на всеки — това са следи от дръжките на конния рудан, на египетския рудан.
Тук, с ръце на кръста, ни чака инженер Кисельов. Зорко следи да заемем местата си във впряга. Той допушва цигарата си, старателно стъпква, разтрива с ботушите си фаса върху камъните и си тръгва. И макар да знаем, че Кисельов нарочно е разпокъсал, стъпкал фаса, за да не намерим нито една частица тютюн, понеже техническият ръководител беше видял възпалените ни, алчни погледи, арестантските ноздри, които вдъхваха отдалеч дима на тази негова цигара — все пак не можем да се сдържим и четиримата се спускаме към разпокъсаната, унищожена цигара, опитваме се да намерим поне трошица тютюн, поне една частица, но, разбира се, това не ни се удава. Очите ни са пълни със сълзи и се връщаме на работните си места — при изтърканите дръжки на конния рудан.
Именно Кисельов, Павел Дмитриевич Кисельов възкреси в Аркагал ледения карцер от 1938 година, изсечен в една скала, във вечната замръзналост, този леден карцер. През лятото събличаха хората по бельо — според лятната гулаговска инструкция — и ги затваряха в този карцер боси, без шапки, без ръкавици. През зимата затваряха с дрехи — в съответствие със зимната инструкция. Много от затворниците, прекарали в този карцер само една нощ, завинаги се простиха със здравето си.
В бараките, в палатките се приказваше много за Кисельов. Методичните, всекидневните побои до смърт изглеждаха прекалено ужасни и непоносими за мнозина от онези, които не бяха минали през школата на 1938 година.
Всички оставаха поразени, учудени или може да се каже засегнати от личното участие на началника на участъка в тези всекидневни екзекуции. Арестантите лесно прощаваха ударите и побутванията на конвоя, на надзирателите, прощаваха на собствените си бригадири, но се срамуваха за началника на участъка, за този безпартиен инженер. Активността на Кисельов възмущаваше дори онези, чиито чувства бяха притъпени от многото години затвор, онези, които бяха виждали какво ли не, които се бяха научили на великото равнодушие, което лагерът възпитаваше у хората.
Ужасно нещо е лагерът, нито един човек на този свят не трябва да знае какво е това. Лагерният опит е изцяло отрицателен, до последната минута. Човек става само по-лош. Другояче не може и да бъде. В лагера има много неща, които човек никога не бива да вижда. Но да се види дъното на живота — това не е най-страшното. Най-страшното е, когато човек започне постоянно да усеща това дъно в собствения си живот, когато моралните му критерии се заимстват от лагерния опит, когато моралът на апашите започва да придобива валидност и в свободния му живот. Когато човешкият ум започва не само да оправдава тези лагерни чувства, но и да им служи. Познавам много интелигентни хора — а и не само интелигентни, — които бяха възприели за тайни граници в живота си именно апашките критерии. В битката на тези хора с лагера бе победил лагерът. Това е и приемането на морала „по-добре да откраднеш, отколкото да помолиш за нещо“, това е и фалшивото апашко различие, което се прави между личното и държавното. Това е и прекалено волното отношение към всичко държавно. Има много примери за падение. Моралната граница, браздата, са много важни за затворника. Това е главното нещо в живота му. Дали е останал човек, или не.
Разликата е едва доловима и човек не трябва да се срамува, че е бил „мръшляк“, „фитил“, че е търчал като „курва с канче“ и е ровил в помията, а да се срамува от удвоения апашки морал — макар това да ти дава възможност да оцелееш като апашите, да се престориш на „битовак“ и да се държиш така, че не дай си Боже нито началниците, нито другарите ти да разберат по петдесет и осми член ли си или по сто шестдесет и втори, или по някакъв служебен параграф — за злоупотреби или за нехайство. С една дума, интелигентът иска да е една лагерна Зоя Космодемянска, с апашите да е апаш, с криминалните — криминален. Той краде и пие, и дори се радва, когато му лепнат нова присъда, „битова“ — най-сетне проклетото клеймо на „политически“ отпада. А всъщност той никога не е бил политически. В лагерите нямаше политически. Това бяха въображаеми, измислени врагове, на които държавата гледаше като на истински — разстрелваше ги, убиваше ги, мореше ги с глад. Сталинската коса на смъртта косеше всички подред, съобразявайки се с плана, със списъците, с изпълнението на този план. Сред загиналите в лагерите процентът на негодниците и страхливците беше също такъв, какъвто е и на свобода. Всички хора бяха случайни, случайно превърнали се в жертви от равнодушни, от страхливци, от еснафи, дори от палачи.
Лагерът беше огромно изпитание за нравствените сили на човека, за обикновения човешки морал — и деветдесет и девет процента от хората не издържаха на това изпитание. Тези, които издържаха — умираха заедно с онези, които не бяха издържали, опитвайки се да бъдат по-добри от всички, по-твърди от всички — само заради самите себе си…
Това се случи в разгара на есента, имаше силна виелица. Младата патица, изостанала от ятото си, не можеше да се бори със снега, силите й свършваха. На площадката запалиха един прожектор и, излъгана от студената светлина, птицата се устреми към него като към слънце, като към топлина, пляскайки с натежалите си, мокри криле. Но студената светлина на прожектора не беше животворен слънчев огън и патицата престана да се бори със снега. Тя кацна на площадката пред галерията, където ние — живите скелети, облечени с парцаливи ватенки — натискахме с гърди дръжките на рудана, пришпорвани от дюдюкането на конвоя. Савченко хвана патицата с голи ръце. Стопли я в пазвата си, в кокалестата си пазва, изсуши перата й със своето гладно, студено тяло.
— Ще я изядем ли? — попитах. Макар че множественото число в случая беше съвсем неуместно — това бе лов, плячката беше на Савченко, а не моя.
— Не. По-добре да я дам…
— На кого? На конвоя ли?
— На Кисельов.
Савченко занесе патицата в къщата, където живееше началникът на участъка. Жената на началника му даде два къшея хляб, около триста грама, и му сипа цяла котелка постна зелена чорба. Кисельов знаеше как да се разправя с арестантите, беше научил и жена си. Разочаровани, излапахме хляба: Савченко — по-голямото парче, аз — по-малкото. Изсърбахме чорбата.
— По-добре ние да бяхме изяли патицата — тъжно рече Савченко.
— Не трябваше да я носиш на Кисельов — потвърдих аз.
Случайно останал жив след унищожителната тридесет и осма година, не смятах повторно да се обричам на познатите мъки. Да се обричам на ежедневни, ежечасни унижения, на побои, на издевателства, на пререкания с конвоя, с готвача, с баняджията, с бригадира, с който и да е началник — тази безкрайна борба за късче от нещо, което става за ядене, — и да не умра от гладна смърт, да доживея до утрешния, съвсем същия ден.
Трябваше да мобилизирам последните остатъци от разклатената си, измъчена, изтерзана воля, за да сложа край на издевателствата дори с цената на живота си. Животът не е кой знае колко голям залог в лагерната игра. Знаех, че всички мислят така, само че не го казват. Бях намерил начин да се отърва от Кисельов.
Милион и половина слабо коксуващи се въглища, които не отстъпваха по калоричност на тези от Донбас — такъв беше въглищният запас на Аркагал, въглищният район на Колимския край — където листвениците, изкривени от студа над върховете си и от вечната замръзналост под корените достигаха зрелост на триста години. Значението на въглищните запаси при такива гори се разбираше от всеки колимски началник. Затова в Аркагалинската шахта често идваше най-голямото колимско началство.
— Щом в Аркагал пристигне някой голям началник — трябва да фраснем един на Кисельов. Публично — нали непременно ще тръгнат да обикалят бараките, шахтата. Да се излезе от строя и да му се залепи един шамар.
— Ами ако те застрелят, когато напуснеш строя?
— Няма. Няма да чакат. Началниците от Колима имат малък опит що се отнася до плесниците. Нали не се отнася за пристигналото началство, а за твоя технически ръководител.
— Ще ти лепнат нова присъда.
— Не повече от две години. За такава гад няма да е повече. А двете години трябва да се поемат.
Никой от старите колимчани не се надяваше да се върне жив от Север — присъдата беше без значение за нас. Само да не е разстрел, да не е смърт. Че дори и тогава…
— А че след плесницата Кисельов ще го махнат оттук, ще го преместят, ще го разжалват — това е ясно. Сред висшето началство плесницата се смята за позор. За нас, арестантите, това не е така, за Кисельов сигурно също. Такава плесница ще отекне по цяла Колима.
Като си помечтах така до печката, до изстиващото огнище за най-важното, аз се покатерих на горния нар, на мястото си, където беше по-топло, и заспах.
Спах, без да сънувам. На сутринта ни заведоха на работа. Вратата на канцеларията се отвори и началникът на участъка прекрачи прага. Кисельов не беше страхливец.
— Ей, ти — викна ми, — излез от строя.
Излязох.
— Значи ще отекне по цяла Колима? А? Е, сега вече внимавай…
Кисельов не ме удари, дори не замахна проформа — да запази началническото си достойнство. Обърна се и се прибра. Трябваше много да внимавам. Кисельов вече не се приближаваше до мен и не ми правеше забележки — просто ме беше отписал от живота си, но разбирах, че няма да забрави нищо, и понякога усещах с гърба си пълния с омраза поглед на човек, който още не е измислил начин да си отмъсти.
Много пъти съм размишлявал над това велико лагерно чудо — чудото на „пеенето“, на доносничеството. Кога ме бяха „изпели“ на Кисельов? Значи певецът не е спал цяла нощ, за да отърчи до стаята на дежурния или до жилището на началника. Съсипан от работата през деня, праведният певец крадеше от нощната си почивка, измъчваше се, страдаше и „доказваше“. Кой беше той? По време на разговора бяхме четирима. Самият аз не съм доносничил, бях сигурен в това. Има такива житейски ситуации, когато човек не знае дали е доносничил, или не срещу другарите си. Например безкрайните заявления за разкаяние на разните партийни уклонисти. Това доносничене ли е, или не? Да не говорим за показанията, изтръгнати с помощта на бензинова лампа. И това се случваше. Из Москва и днес ще срещнете един професор-бурят с белези от бензинова лампа по лицето — от времето на тридесет и седма година. Кой друг? Савченко? Той спеше до мен. Инженер Вронски. Да, инженер Вронски. Той е. Трябваше да се бърза и аз написах една бележка.
Вечерта на другия ден от Аркагал, който беше на единадесет километра, пристигна с попътен транспорт лекарят Кунин, също затворник. Познавах го бегло — от етапните затвори през изминалите години. След като огледа болните и здравите, Кунин ми намигна и се упъти към Кисельов.
— Е, как мина прегледът? Наред ли е всичко?
— Да, почти, почти. Искам да ви помоля за нещо, Павел Дмитриевич.
— Ще се радвам да ви услужа.
— Пуснете Андреев в Аркагал. Ще ви напиша предписание.
Кисельов пламна:
— Андреев ли? Не, когото искате, Сергей Михайлович, само не Андреев. — И се засмя. — Той е, как да ви го кажа по-литературно, мой личен враг.
В лагерите началниците са две школи. Едните смятат, че всички затворници, пък и не само затворниците, които са докачили лично началството, трябва колкото се може по-бързо да бъдат изпратени на друго място, да бъдат прехвърлени, изгонени от работа.
Другата школа счита, че всички оскърбители, всички лични врагове трябва да бъдат държани по-наблизо, да са ти пред очите и лично да се проверява ефективността на наказателните мерки, измислени от началника за удовлетворяване на собственото самолюбие, на собствената жестокост. Кисельов изповядваше принципите на втората школа.
— Не смея Да настоявам — каза Кунин. — Аз, честно казано, съм дошъл за съвсем друго. Нося актове, доста много са — той разкопча измачканата си брезентова чанта. — Актове за нанесен побой. Още не съм ги подписал. Знаете ли, придържам се към простия, както се казва, „народен“ поглед върху тези неща. Мъртвите не могат да бъдат възкресени, счупените кости не може да се залепят. Пък и в тези актове няма мъртви. Казвам го просто така, на майтап. Не ви желая злото, Павел Дмитриевич, и бих могъл да смекча някои от лекарските заключения. Не да ги унищожа, а именно да ги смекча. Това, което е било, да го кажа с по-меки думи. Но след като виждам изнервеното ви състояние, аз, разбира се, не искам да ви безпокоя с лична молба.
— Не, не, Сергей Михайлович — рече Кисельов, като придържа за раменете станалия от табуретката Кунин. — Защо говорите така? А не може ли тези тъпи актове да бъдат скъсани? Та аз, честна дума, съм го правил в яда си. Освен това те са такива негодници. Могат да изкарат всеки извън кожата му.
— Относно това, че могат да изкарат всеки извън кожата му, аз имам свое мнение, Павел Дмитриевич. А актовете… Естествено, че не може да бъдат скъсани, но може да се смекчат.
— Ама че направете го!
— С удоволствие бих го направил — студено рече Кунин, като гледаше Кисельов право в очите. — Но ето че аз ви помолих да прехвърлите един пандизчия в Аркагал — ей тоя фитил Андреев, — а вие не искате и да чуете. Само се засмяхте и толкоз…
Кисельов помълча малко.
— Всички сте гадове — каза той. — Напишете, че искате да го изтеглите в болницата.
— Това ще направи фелдшерът на вашия участък по ваше указание — рече му Кунин.
Още същата вечер с диагноза „остър апандисит“ ме откараха в Аркагал, в главната лагерна зона, и повече не видях Кисельов. Но не мина и половин година, когато чух за него.
В тъмната минна галерия някой шумолеше с вестник, чуваше се смях. Във вестника имаше съобщение за внезапната смърт на Кисельов. За стотен път разправяха подробностите в радостна надпревара. През нощта в жилището на инженера през прозореца влязъл крадец. Кисельов не беше страхливец, над леглото му винаги висеше заредена ловджийска пушка-двуцевка. Кисельов чул шумолене, скочил от леглото, запънал ударниците и се втурнал в съседната стая. Когато чул стъпките му, крадецът се спуснал към прозореца, ала се позабавил, докато се измъквал през тесния отвор.
Кисельов го ударил отзад с приклада, като в отбранителен ръкопашен бой — по всички правила, както са го учили цивилните по време на войната — учили са ги на някакви хватки от едно време. Двуцевката гръмнала. И двата куршума се забили в корема на Кисельов. Умрял два часа по-късно — най-близкият хирург беше на четиридесет километража на Сергей Михайлович като на затворник не му бяха разрешили да направи тази спешна операция.
Денят, когато в мината долетя вестта за смъртта на Кисельов, се превърна в празник за арестантите. Струва ми се, че дори планът през този ден беше изпълнен.
Най — леката работа в забоя на златната мина е тази на дърводелеца, който нанажда трапа — сковава с пирони дъските, по които се тикат количките с „пясъците“ до машината за промиване. От централния трап дъсчените „ръкави“ се отвеждат до всеки забой. Отгоре, от машината за промиване, това изглежда като гигантска стоножка, размазана, изсъхнала и завинаги прикована към дъното на открития златен рудник.
Тази работа е „скатавка“ — лека работа в сравнение с труда на копача или на човека, който бута количката. Ръцете на дърводелеца не докосват нито дръжките на количката, нито лопатата, нито лоста, нито кирката. Само брадва и шепа гвоздеи — това са инструментите му. Обикновено на тази нужна, задължителна, важна работа бригадирите сменят работниците, за да им дадат поне малка почивка. Разбира се, пръстите, сгърчени сякаш за вечни времена по дръжките на лопатите или на кирките, не можеха да се изправят за един ден лека работа — за това бе нужно година или повече безделие. Но в редуването на лекия и тежкия труд имаше някаква капка справедливост. Редът не беше общ за всички — по-голям шанс да поработят поне един ден като дърводелци имаха по-слабите. За да се коват пирони и да се дялкат дъски не се иска от човека да е професионален дърводелец. Хората с висше образование чудесно се справяха с тази работа.
В нашата бригада хората не се редуваха на „скатавката“. Мястото беше постоянно заето от един и същ човек — Исай Рабинович, бивш управител на Общосъюзния застрахователен институт. Рабинович беше шестдесет и осем годишен, ала жилав старец и се надяваше да издържи присъдата си от десет години. В лагера убива работата — затова всеки, който възхвалява лагерния труд, е или подлец или глупак. Двадесетгодишните, тридесетгодишните умираха един подир друг — нали затова ги бяха докарали, — а Рабинович живееше. Имаше някакви познанства сред началството на лагера, някакви тайнствени връзки, ту временно работеше в стопанската част, ту беше в канцеларията — той разбираше, че всеки ден и всеки час, прекарани извън забоя, му обещават живот, спасение, докато забоят — само гибел, смърт. Не би трябвало да се вкарват в специалните зони хора на пенсионна възраст. Анкетните данни на Рабинович го бяха довели в спецзоната на смърт.
Добре, ама Рабинович се заинатил, не пожелал да умира.
Един ден ни заключиха заедно, „изолираха“ ни на 1 май както правеха всяка година.
— Отдавна ви наблюдавам — каза ми Рабинович — и съм приятно изненадан, че и от мен се интересува някой — не от онези, които са длъжни да правят това. — Аз му се усмихнах с кривата си усмивка, която разкъсваше разранените ми устни и подпухналите от скорбута венци. — Сигурно сте свестен човек. Никога не приказвате мръсотии за жените.
— Не съм се вглеждал в себе си, Исай Давидович. Нима тук някой говори за жени?
— Говорят, само че вие не се включвате в тези разговори.
— Откровено казано, Исай Давидович, — смятам жените за по-добри от мъжете. Разбирам единството на двуединния човек и че мъжът и жената са едно, и така нататък. И все пак майчинството е труд. Жените дори работят по-добре от мъжете.
— Наистина е така — обади се съседът на Рабинович, счетоводителят Безноженко. — На всички ударни трудодни и съботници по-добре е да не заставаш до жена — ще те съсипе, ще ти вземе здравето. Запалиш цигара, пък тя се сърди.
— Да, и това е вярно — разсеяно каза Рабинович. — Сигурно е така, сигурно. Ето например Колима. Страшно много жени пристигнаха тук, за да са при мъжете си — ужасна съдба, ухажвания на началниците, на всички тези простаци, изпозаразени със сифилис. Знаете го не по-зле от мен. А нито един мъж не е пристигнал тук след интернираната си и осъдена жена. Съвсем за кратко, бях управител на застрахователното дружество — продължи Рабинович. — Но все пак достатъчно, за да ми лепнат една десетачка. Години наред отговарях за външния актив на дружеството. Разбирате ли какво значи това?
— Разбирам — рекох безсмислено, защото не разбирах.
Рабинович се усмихна от приличие, много учтиво.
— Освен застрахователната дейност в чужбина… — той изведнъж ме погледна в очите и усети, че нищо не ме интересува. Поне до идването на обяда.
Разговорът се възобнови след лъжицата чорба.
— Искате ли да ви разправя за себе си? Дълго време живях в чужбина и сега, в болниците, където лежах, в бараките, в които живях, всички ме молеха да им разказвам едно и също нещо. Как, къде и какво съм ял там. Гастрономически мотиви. Гастрономически кошмари, мечти, сънища. Трябва ли ви такъв разказ?
— Да, трябва ми — рекох.
— Добре. Бях застрахователен агент в Одеса. Работех в „Русия“ — имаше такава застрахователна агенция. Бях млад, стараех се да върша за шефа всичко колкото се може по-честно и по-добре. Научих чужди езици. Изпратиха ме в чужбина. Ожених се за дъщерята на собственика. Живях в чужбина чак до революцията. Тя не изплаши кой знае колко собственика — и той като Сава Морозов беше заложил на болшевиките.
По време на революцията бях в чужбина заедно с жена си и дъщеря си. Тъстът ми почина някак случайно, не от събитията. Моите познанства бяха много големи, но за тях Октомврийската революция не беше нужна. Разбрахте ли ме?
— Да.
— Съветската власт едва се изправяше на крака. При мен дойдоха хора — Русия, РСФСР правеше първите си покупки от чужбина. Трябваше им кредит. А за да се открие кредит, поръчителството на Държавната банка беше недостатъчно. Ала стигаше една бележка и препоръка от моя страна. Така свързах Крейгер, кибритения крал, с РСФСР. След няколко подобни операции ми позволиха да се завърна в родината и известно време се занимавах с някои деликатни поръчения. Чували ли сте за продажбата на Шпицберген и как е станало разплащането?
— Чувал съм туй-онуй.
— Аз бях този, който прехвърли в Северно море норвежкото злато в нашата гемия. Та освен външния актив — редица поръчения от подобен характер. Новият ми работодател стана Съветската власт. Продължих да й служа както на застрахователното дружество — честно.
Умните, спокойни очи на Рабинович бяха вперени в мен.
— Аз ще умра. Вече съм стар. Знам какво е да живееш. Жал ми е за жена ми. Тя е в Москва. И дъщеря ми е там. Още не са ги погнали като членове от семейството на изменник на родината. Сигурно не ще ги видя повече. Често ми пишат. Пращат ми колети. На вас изпращат ли ви? Получавате ли колети?
— Не. Писах, че нямам нужда от колети. Ако оцелея, нека това да стане без ничия помощ. Да го дължа само на себе си.
— В това има нещо рицарско. Жена ми и дъщеря ми не биха го разбрали.
— Изобщо не е рицарско, просто не че ние с вас сме отвъд доброто и злото, ами сме извън цялото човечество. След това, което съм видял, не искам на никого да съм задължен, дори на собствената си жена.
— Мъгляво е. А аз — пиша и моля. Колетите означават един месец работа в канцеларията — дадох най-хубавия си костюм за тази длъжност. А вие сигурно си мислехте, че някой началник се е смилил над стареца…
— Предполагах, че с лагерното началство ви свързват някакви особени отношения.
— Да не би да съм „певец“ ли? Кому е притрябвал седемдесетгодишен доносник? Не, просто дадох рушвет, голям рушвет. И живея. И с никого не съм си поделил резултатите от този рушвет — дори с вас. Получавам, пиша и моля.
След първомайската ни изолация ние се въртяхме заедно в бараката и се настанихме на съседни нарове — като в спален вагон. Не че се бяхме сприятелили, — просто се отнасяхме един към друг с уважение. Имах богат лагерен опит, а старецът Рабинович бе запазил младежката си любознателност към живота. Когато видя, че озлоблението ми не може да бъде потиснато, той започна да ме уважава, да ме уважава — не повече. А може би това беше в резултат от старческия начин да разправя като във влака за себе си на първия срещнат. За живота, който искаше да остави на земята.
Въшките не ни плашеха. Тъкмо по времето, когато се запознах с Исай Рабинович, ми откраднаха шала — естествено, памучен, но все пак плетен, истински шал.
Заедно излизахме на развод, на развод „без последния“, както образно и страшно се наричат в лагерите такива разводи. Развод „без последния“. Надзирателите сграбчваха хората, войникът от конвоя блъскаше с приклада, за да изтика, избута тълпата дрипльовци надолу по ледения хълм, а които не успяваха, които закъсняваха — тъкмо това се наричаше „развод без последния“, ги хващаха за ръцете и за краката, залюляваха ги и ги запокитваха по заледения склон. И аз, и Рабинович гледахме по-бързо да скочим надолу, да се строим и да се изтъркаляме до площадката, където конвоят вече ни очакваше и ни строяваше с юмруци в редици, за работа. В повечето случаи успявахме да стигнем до долу съвсем благополучно, успявахме да се довлечем живи до забоя — пък каквото е рекъл Господ.
Последният, който закъсняваше, когото бяха хвърлили надолу по хълма, го връзваха за краката за един конски впряг и го влачеха до забоя, до работното място. И Рабинович, и аз успяхме да се спасим от това убийствено возене.
Мястото на лагерната зона беше избрано така, че да се връщаме от работа по нанагорнището, да се катерим по стъпалата, вкопчвайки се в остатъците от оголените, изпочупени храстчета, да пълзим нагоре. След работния ден в златодобивния забой човек би трябвало да няма сили да пълзи нагоре. И все пак ние пълзяхме. И макар след половин или един час — най-сетне допълзявахме до стаята на дежурния, до зоната, до бараките, до жилищата си. На фронтона на портала можеше да се прочете познатият надпис: „Трудът е въпрос на чест, въпрос на слава, въпрос на доблест и геройство.“ Отивахме в стола, пиехме нещо от паниците, влизахме в бараката и лягахме да спим. На сутринта всичко започваше отначало.
Тук не всички гладуваха, ала така и не разбрах как ставаше. Когато времето се позатопли, напролет, настанаха белите нощи и в лагерния стол започнаха страшните игри „на жива стръв“. На една празна маса се поставяше дажба хляб, сетне затворниците се криеха по ъглите и чакаха някоя гладна жертва, някой фитил да се приближи, омагьосан от хляба, и да посегне, да грабне дажбата. Тогава всички изскачаха от ъглите си, от мрака, от засадата и нанасяха жесток побой на крадеца, на този жив скелет — нов вид развлечение, което не бях срещал никъде, освен в Джелгал. Организатор на тези забавления беше доктор Кривицки, стар революционер, бивш заместник народен комисар на отбранителната промишленост. Заедно с журналиста от вестник „Известия“ Заславски Кривицки беше главният организатор на тази кървава „жива стръв“, на този страшен капан.
Имах шал, памучен, естествено, но плетен, истински шал. Подари ми го един фелдшер от болницата, когато ме изписваха. Щом стовариха групата ни на мината „Джелгал“, пред мен изникна някакво сиво, каменно лице с дълбоко изсечени северни бръчки, с петна от стари измръзвания.
— Да се трампим!
— Не.
— Продай ми го!
— Не.
Всички местни — а около нашият камион се бяха събрали двадесетина души — ме гледаха с учудване, поразени от лекомислието ми, от глупостта и от гордостта ми.
— Това е старейшината, лагерният старейшина — подсказа ми някой, ала аз поклатих глава.
Веждите на каменното лице се вдигаха. Старейшината ме посочи на някого с кимване.
Но в тази зона не смееха да грабят открито. Много по просто беше другото — и аз знаех какво ще бъде това друго. Завързах шала на възел около врата си и вече никога не го свалих — нито в банята, нито нощем, никога.
Лесно бих могъл да го опазя, ала ми пречеха въшките. В шала те бяха толкова много, че той мърдаше, когато го свалях за миг, за да го изтърся от паразитите, и го слагах на масата до лампата.
Около две седмици се борих със сенките на крадците, като си внушавах, че това са само сенки, а не крадци. За тези две седмици един-единствен път закачих шала на нара точно пред себе си и се извърнах, за да си сипя канче вода — и шалът мигновено изчезна, грабнат от опитната ръка на крадеца. Толкова се бях уморил да се боря за този шал, в такова напрежение ме държеше тази надвиснала кражба, за която знаех, която усещах, почти я виждах, че дори се зарадвах — вече няма за кое да треперя. И за първи път след идването си в „Джелгал“ заспах дълбоко и сънувах хубав сън. А може би защото бяха изчезнали наведнъж хиляди въшки и тялото ми веднага бе почувствало облекчение.
Исай Рабинович съчувствено наблюдаваше героичната ми борба. Естествено, той не ми помагаше да запазя въшливия си шал. В лагерите всеки сам се грижи за себе си, — пък и аз не чаках помощ.
Но Исай Рабинович — тъкмо беше работил няколко дни в канцеларията — ми пъхна в ръката един купон за обяд, по този начин се опита да ме утеши. И аз му благодарих.
След работа всички веднага си лягаха, като си постилаха за спане мръсните работни дрехи.
Исай Рабинович ми рече:
— Искам да се посъветвам с вас по един въпрос. Няма връзка с лагера.
— За генерал Дьо Гол ли?
— Не се смейте. Получих важно писмо. Тоест важно за мен.
Напрегнах цялото си тяло и прогоних дрямката, която ме налягаше, отърсих се и го заслушах.
— Вече съм ви казвал, че дъщеря ми и жена ми са в Москва. Не са ги закачали. Дъщеря ми иска да се омъжи. Получих писмо от нея. И от годеника й — ето. — Рабинович измъкна изпод възглавницата си пачка писма — връзка красиви листове, изписани с четлив, енергичен почерк. Взрях се — буквите не бяха руски, а латински.
— От Москва са позволили писмата да ми бъдат препратени. Знаете ли английски?
— Аз? Английски? Не.
— На английски са. От годеника. Иска разрешение да се ожени за дъщеря ми. Пише ми: моите родители вече дадоха съгласието си, остава само да получим съгласието от родителите на бъдещата ми съпруга. Моля ви, скъпи татко… А ето писмото от дъщеря ми. Татко, бъдещият ми съпруг, морският аташе на Съединените американски щати, капитан първи ранг Толи, те моли да разрешиш нашия брак. Татко, отговори по-бързо.
— Що за безсмислица? — рекох.
— Не е никаква безсмислица, а писмо на капитан Толи до мен. И писмо от дъщеря ми. И писмо от жена ми.
Рабинович напипа една въшка в пазвата си, измъкна я и я смачка върху нара.
— Дъщеря ви моли за вашето разрешение да се омъжи?
— Да.
— Годеникът на дъщеря ви, морският аташе на Съединените щати, капитан първи ранг Толи моли за разрешение да се ожени за дъщеря ви?
— Да.
— Ами че тичайте при началника и напишете заявление да ви разрешат да изпратите бързо писмо.
— Само че аз не искам да давам съгласието си за този брак. Ето за това искам да се посъветвам с вас.
Бях зашеметен — просто от тези писма, от чутото, от тази постъпка.
— Ако дам съгласието си за този брак — никога вече няма да я видя. Тя ще замине с капитан Толи.
— Чуйте ме, Исай Давидович. Скоро ще навършите седемдесет. Смятам ви за разумен човек.
— Просто така чувствам, още не съм го обмислил. Отговора ще изпратя утре. Време е да спим.
— Хайде по-добре да отпразнуваме това събитие утре. Ще изядем кашата преди чорбата. А чорбата — след кашата. И можем да си препечем малко хляб. Да го направим на сухар. Или да го сварим във вода. А, Исай Давидович?
Дори земетресение не би отнело съня, забравата. Затворих очи и забравих за капитан Толи.
На другия ден Рабинович написа писмото и го пусна в пощенската кутия до стаята на дежурния.
Скоро след това ме закараха на съд, осъдиха ме и една година по-късно ме върнаха в същата специална зона. Нямах шал, онзи старейшина също вече го нямаше. Пристигнах — най-обикновен лагерен фитил, мръшляк без особени белези. Но Исай Рабинович ме позна и ми донесе парче хляб. Исай Давидович се беше закрепил в канцеларията и вече не мислеше за утрешния ден. А се беше научил на това в забоя.
— Вие, струва ми се, бяхте тук, когато дъщеря ми щеше да се омъжи?
— Бях, точно така.
— Тази история имаше продължение.
— Разправете ми.
— Капитан Толи се ожени за дъщеря ми — струва ми се, дотам бях стигнал — започна Рабинович. Очите му се усмихваха. — Той живя така около три месеца. Три месеца танци, след което капитан първи ранг Толи получил назначение за един линеен кораб в Тихия океан и заминал за мястото на новата си служба. На дъщеря ми, съпругата на капитан Толи, не й разрешиха да напусне страната. Сталин възприемаше тези бракове с чужденци като лична обида, а в Народния комисариат на външните работи нашепвали на капитан Толи: замини сам, нали се позабавлява в Москва — стига ти, с какво си обвързан? Ожени се още веднъж. С една дума, окончателният отговор бил, че тази жена ще си остане тук. Капитан Толи заминал и цяла година от него нямало никаква вест. А след една година изпратиха дъщеря ми на работа в Стокхолм, в нашето посолство в Швеция.
— Разузнавачка ли? На секретна работа?
Рабинович ме погледна с неодобрение, укорявайки ме за моята бъбривост.
— Не знам, не знам на каква работа. В посолството. Дъщеря ми работила там една седмица. Веднъж пристигнал самолет от Америка и тя заминала при мъжа си. Сега ще чакам писмата не от Москва.
— Ами тукашното началство?
— Тукашните ги е страх, не смеят да имат собствено мнение. Идва един московски следовател да ме разпитва по този въпрос. И си замина.
Щастието на Исай Рабинович не приключи с това. Чудо на чудесата беше, че присъдата му изтече точно на деня, без приспадане на работните дни.
Организмът на бившия застрахователен агент беше толкова здрав, че той продължи да работи в Колима като волнонаемен финансов инспектор. Не го пуснаха на „континента“. Рабинович умря около две години преди XX партиен конгрес.
Слепият свещеник вървеше през двора и напипваше с крака тясната дъска като корабен трап, просната върху земята. Вървеше бавно, почти без да се препъва, без да стъпва накриво, закачайки дървената си пътечка с квадратните носове на огромните износени ботуши, останали от сина му. В двете ръце носеше кофи с топла храна за козите си, затворени в ниска, тъмна барачка. Козите бяха три: Машка, Ела и Тоня — имената им бяха избрани умело, да са с различни съгласни звуци. Обикновено на повикването му отговаряше само козата, която чуеше своето име; а сутрин, когато им носеше храна, животните блееха безразборно, като се надпреварваха да провират муцуните си в пролуката на вратата. Половин час преди това слепият свещеник ги издояваше в един голям съд и отнасяше у дома млякото, от което се издигаше пара. Често бъркаше с доенето в тази вечна своя тъмнина — тънката струя мляко падаше покрай съда безшумно; козите тревожно поглеждаха към собственото си мляко, издоено направо на земята. А може и да не се оглеждаха.
Той грешеше често не само защото беше сляп. Не по-малко му пречеха размислите и докато стискаше равномерно с топлата си длан хладното виме на козата, забравяше за себе си и за своята работа, погълнат от мисли за семейството.
Беше ослепял наскоро след смъртта на своя син — червеноармеец в химическа рота, убит на Северния фронт. Глаукомата, „жълтата вода“, рязко се бе изострила и свещеникът загуби зрението си. Той имаше и други деца — още двама сина и две дъщери, но този, средният, му беше любимец и сякаш единствен.
Козите, грижите за тях, храненето, чистенето, доенето — всичко това слепецът вършеше сам — и тази безнадеждна, никому ненужна работа бе начин да се утвърди в живота: слепият беше свикнал да изхранва голямото си семейство, да има своя работа и свое място в този живот, от никого да не зависи — нито от обществото, нито от собствените си деца. Беше наредил на жена си редовно да води разходите по козите и да записва приходите, които получаваха от продажбата на козето мляко през лятото. В града го купуваха много — смяташе се за особено полезно при туберкулоза. Медицинската стойност на това мнение не беше голяма, не повече, отколкото прочутите порциони от: месото на черни кутрета, които някой бил препоръчал за болните от туберкулоза. Слепият и жена му пиеха по една-две чаши мляко на ден и свещеникът настояваше цената на тези чаши също да бъде записвана. Още през първото лято стана ясно, че изхранването на козите струва много по-скъпо от продаденото мляко, а и данъците за „дребните животни“ не бяха никак дребни, но жената на свещеника скри истината от мъжа си и го увери, че козите носят доход. И слепият свещеник благодари на Бога, че беше намерил в себе си сили поне малко да помогне на жена си.
На жена му, на която до 1928 година всички казваха „попадия“, през 1929 година престанаха да й викат така — църквите в града почти до една бяха взривени, а „студената“ катедрала, в която на времето се е молил Иван Грозни, бе превърната в музей. Жена му някога беше толкова едра, дебела, че собственият й син плачеше и повтаряше: „Не искам да излизам с теб, срам ме е. Виж каква си шишкава.“ Тя отдавна вече не беше пълна, но огромното й тяло беше като на човек, болен от сърце. Едва се движеше из стаята, с мъка стигаше от печката в кухнята до прозореца в стаята. Отначало свещеникът я молеше да му почете нещо, но все не й оставаше време — винаги имаше да прави хиляди неща по домакинството, трябваше да готви — за тях си и за козите. Жената на свещеника не ходеше по магазините — малкото си покупки възлагаше на съседските деца, на които сипваше по чаша мляко или им даваше по някое шекерче.
Пред огнището имаше един казан — „чугун“, както му казват на Север. Още през първата година след женитбата им от горния му край се беше отчупило едно парче. Врялата храна за козите изтичаше оттам, тръгваше по полицата пред огнището и капеше на пода. До казана имаше малко гърне с каша — обедът на свещеника и жена му, — на хората им трябваше много по-малко, отколкото на животните.
Но все пак нещо им трябваше и на тях.
Работата не беше много, но жената се движеше из стаята прекалено бавно, като се държеше за мебелите, и в края на деня се изморяваше толкова много, че не можеше да намери сили за четене. И тя заспиваше, а свещеникът се сърдеше. Той спеше много малко, макар да се насилваше да спи. Когато един ден вторият му син си беше дошъл в отпуск и, огорчен от безнадеждното състояние на баща си, го бе попитал развълнувано:
— Татко, защо спиш по цели дни и нощи? Защо спиш толкова много?
— Ама че си глупав — беше му казал свещеникът, — нали когато спя, мога да гледам…
И синът му чак до смъртта си не забрави тези думи.
Радиото тогава беше още в детската си възраст — в къщите на любителите скърцаха детекторни приемници и никой не смееше да закачи заземяването за радиатора или за телефонния апарат. Свещеникът само беше чувал за радиоапаратите, но разбираше, че децата му, които се бяха пръснали по света, няма да могат да съберат пари дори само за слушалки.
На слепия не му беше съвсем ясно защо преди няколко години трябваше да освободят стаята, в която бяха живели повече от тридесет години. Жена му шепнеше нещо неразбираемо, развълнувано и сърдито с огромната си беззъба, присмляскваща уста. Тя никога не му каза истината: как милиционерите изнасяха през вратата на жалката им стая почупените столове, стария скрин, сандъчето със снимки и дагеротипи, казаните и глинените гърнета, малкото книги — остатък от някога огромната библиотека, — и големия сандък, където пазеха последното — един златен кръст. Слепият така и не разбра нищо, отведоха го в новото жилище и той мълчеше и се молеше на Бога. Замъкнаха вряскащите кози на новото място и един познат дърводелец им направи барачка. В суматохата една от козите се изгуби — четвъртата, Ира.
Новите обитатели на къщата край реката — младият градски прокурор и издокараната му жена — чакаха в хотел „Централен“ да ги известят, че жилището е освободено. В стаята на свещеника настаняваха семейството на шлосера от отсрещния апартамент, а техните две стаи щяха да са за прокурора. Прокурорът никога не беше виждал и така и не видя нито свещеника, нито шлосера, на чието „живо място“ се нанасяше да живее.
Свещеникът и жена му рядко си спомняха старата стая: той — понеже беше сляп, а тя — защото в старото жилище бе преживяла много мъка, много повече, отколкото радост. Свещеникът никога не научи, че жена му, докато можеше, беше пекла пирожки и ги бе продавала на пазара, и непрекъснато беше писала писма до разни свои познати и роднини с молба да им помогнат поне малко — на нея и на слепия й мъж. Понякога получаваше пари, малко, но с тях можеше да купи сено и кюспе за козите, да внесе данъците, да плати на козаря.
Отдавна трябваше да продадат козите — те само им пречеха, но тя се страхуваше дори да си го помисли — та това беше единственото занимание на слепия й мъж. И като си спомняше колко жив, енергичен човек беше мъжът й преди тази своя страшна болест, тя не намираше сили да заговори за продажбата на козите. И всичко продължаваше както преди.
Пишеше и на децата си, които отдавна бяха пораснали и си имаха свои собствени семейства. Децата отговаряха на писмата й — всички си имаха свои грижи, собствени деца; впрочем не всички й отговаряха.
Най-големият син отдавна, още през двадесетте години, се беше отрекъл от баща си. Тогава бе модерно да се отказваш от родителите си — доста от прочутите впоследствие писатели и поети бяха започнали литературната си дейност с подобни заявления. Най-големият син не беше нито поет, нито негодник, просто се страхуваше от живота и беше дал заявлението си в един вестник, когато в службата му бяха започнали да го тормозят с въпроси за неговия „социален произход“. Заявлението с нищо не му помогна и той остана с този свой Каинов печат до гроба.
Дъщерите на свещеника се бяха омъжили. По-голямата живееше някъде на юг, не се разпореждаше с парите в семейството си, страхуваше се от мъжа си, често пишеше на родителите си сълзливи писма, пълни с нейната си болка, и старата й майка отговаряше, като плачеше над писмата на дъщеря си и я утешаваше. Тази нейна дъщеря всяка година им изпращаше колет с няколко десетки килограма грозде. Колетите от юг пътуваха дълго. И майка й никога не й написа, че всяка година гроздето пристигаше развалено — от целия колет успяваше да отбере само няколко зрънца за мъжа си и за себе си. И всеки път майката благодареше, благодареше унизено и се срамуваше да помоли за пари.
Втората дъщеря беше фелдшерка и след като се омъжи, реши да заделя мизерната си заплата и да я изпраща на слепия си баща. Мъжът й, профсъюзен работник, одобрил намерението й и около три месеца тя внасяше заплатата си в своя роден дом. Но след като роди, напусна работа и денонощно се грижеше за своите близнаци. Скоро стана ясно, че мъжът й, профсъюзният деятел, е страшен алкохолик. Служебната му кариера бързо вървеше надолу и след две години той се оказа агент по снабдяването, но и на тази длъжност не можа да се задържи дълго. Жена му с двете малки деца, останала без всякакви пари, отново започна работа, блъскаше се по цял ден, издържайки със заплатата си на медицинска сестра двете невръстни деца и себе си. С какво можеше да помогне на старата си майка и слепия си баща?
Малкият син беше ерген. Но вместо да живее заедно с майка си и баща си, той бе решил сам да си търси късмета. От средния брат беше останало наследство — ловджийска пушка, почти нова, марка „Зауер“, и баща му бе наредил на жена си да я продаде за деветдесет рубли. За двадесет ушиха на сина две нови сатенени ризи-толстовки, той замина при леля си в Москва и постъпи на работа в един завод. Изпращаше пари вкъщи, но малко, по петдесет рубли месечно, а скоро след това за участие в нелегален митинг бе арестуван, изселен и следите му се изгубиха.
Свещеникът и жена му ставаха неизменно в шест сутринта. Старата жена палеше печката, слепецът отиваше да дои козите. Нямаха никакви пари, но жената успяваше да вземе назаем някоя-друга рубла от съседите. Ала тези пари трябваше да се връщат, а вече нямаше какво да продават — всички дрехи, покривките, бельото, столовете, — всичко отдавна беше продадено, разменено за брашно за козите и за булгур за супата. Двата сватбени пръстена и една сребърна верижка бяха продадени в Торгсин[7] още миналата година. Месна супа се вареше само за големи празници, захарта се купуваше също само за празник. Най-много от време на време да се отбиеше някой и да дадеше на жената бонбон или кифла, и старата жена ги вземаше и ги занасяше в стаята си, където ги пъхаше в сухите, нервни, непрекъснато движещи се пръсти на мъжа си. Двамата започваха да се смеят, да се целуват и старият свещеник целуваше подпухналите, напукани, мръсни, изкривени от тежката работа пръсти на жена си. И старата жена плачеше и целуваше стареца по главата, и двамата си благодаряха за всичкото добро, което си бяха правили един на друг през този живот, и за това, което вършеха един за друг сега.
Всяка вечер свещеникът се изправяше през иконата, отправяше горещи молби към Бога, отново и отново му благодареше, че му е изпратил такава жена. Правеше го всеки ден. Случваше се понякога да не застава с лице към иконата, тогава жена му се смъкваше от леглото, хващаше го за раменете и го обръщаше с лице към образа на Исус Христос. И слепият свещеник се сърдеше.
Старата жена се стараеше да не мисли за утрешния ден. И ето че една сутрин вече нямаше какво да даде на козите, и старият свещеник се събуди и започна да се облича, напипвайки ботушите си под леглото. И тогава старицата занарежда и заплака, сякаш тя беше виновна, че нямат какво да ядат.
Слепецът си обу ботушите и седна в тапицираното си с мушама, кърпено, меко кресло. Всички останали мебели отдавна бяха продадени, но слепецът не знаеше — жена му беше казала, че ги е раздала на дъщерите.
Слепият свещеник седеше облегнат в креслото и мълчеше. Но по лицето му не се четеше объркване.
— Дай ми кръста — каза той, протегна двете си ръце и размърда пръсти.
Жена му докрета до вратата и сложи резето. Двамата заедно надигнаха масата и издърпаха сандъка изпод нея. Жената на свещеника извади от дървената кутия с конците ключа и отвори сандъка. Той беше пълен с разни вещи, но какви: детски ризки на синовете и дъщерите им, връзки пожълтели писма, които си бяха писали преди четиридесет години, венчални свещи, украсени с тел — шареният восък отдавна се беше изронил, — кълбета разноцветна прежда, връзки парцалчета за кръпки. И чак на дъното — две малки кутийки, в каквито обикновено се държат ордени, часовници или скъпоценни предмети.
Жената въздъхна тежко и гордо, изправи се и отвори едната кутия, в която върху атлазена, все още запазена възглавничка лежеше кръст с малка скулптурна фигурка на Исус Христос. Кръстът беше червеникав, от високопробно злато.
Слепият свещеник опипа кръста.
— Донеси ми брадвата — рече тихо.
— Недей, недей — зашепна жената и прегърна слепеца, за да му попречи да вземе кръста. Ала той рязко го издърпа от възлестите й, подпухнали пръсти и силно я удари по ръката.
— Донеси я — каза й, — донеси я… Нима Бог е в това?
— Аз няма да го сторя — ако искаш ти…
— Да, да, аз, аз.
И жената на свещеника, полуобезумяла от глад, закуцука към кухнята, където стоеше брадвата и една суха цепеница, оставена за трески, когато разпалват самовара.
Тя внесе брадвата в стаята, сложи резето и се разплака без сълзи, занарежда.
— Не гледай — рече й слепият свещеник, докато слагаше кръста на пода. Но тя не можеше да не гледа. Кръстът беше сложен с фигурката надолу. Свещеникът го напипа и замахна с брадвата. Стовари я, кръстът отскочи и тихо иззвънтя — свещеникът не го беше улучил. Той отново напипа кръста и пак го сложи на същото място, пак вдигна брадвата. Този път кръстът се огъна и свещеникът успя да отчупи с ръце едно парче. Желязото беше по-твърдо от златото — да се разсече кръста се оказа много проста работа.
Жената на свещеника вече не плачеше и не се вайкаше, сякаш кръстът, насечен на парчета, беше престанал да бъде нещо свято и се бе превърнал просто в скъпоценен метал, нещо като самородно злато. Припряно и все пак много бавно взе да загъва парченцата от кръста в парцалчета и да ги прибира обратно в кутията за ордени.
Тя си сложи очилата и внимателно огледа острието на брадвата — дали не са останали по него златни частици.
Когато всичко бе прибрано й сандъкът поставен на мястото му, свещеникът си сложи брезентовото наметало и шапката, взе съда за доене и се запъти през двора покрай дългата, снадена дъска — да дои козите. Беше закъснял с доенето — вече наближаваше пладне и магазините отдавна бяха отворени. Магазините на Торгсин, в които продаваха срещу злато, се отваряха в десет сутринта.
Хората не обичат да си спомнят лошото. Това качество на човешката натура прави живота им по-лек. Можете да проверите по себе си. Паметта ви се стреми да запази доброто, светлото и да забрави тежкото, черното. В трудните условия на живот не се завързва никакво приятелство. Паметта проявява избирателност при „поднасянето“ на миналото. Да, тя подбира онова, с което се живее по-радостно, по-леко. Това е нещо като защитна реакция на организма. Това свойство на човешката натура всъщност е изкривяване на истината. Но какво е истината?
От многото години на живота ми в Колима най-доброто време бяха месеците, които прекарах на фелдшерските курсове към лагерната болница недалеч от Магадан. Същото смятат всички затворници, живели поне месец-два на двадесет и третия километър от Магаданското шосе.
Курсистите прииждаха от всички краища на Колима — от север и от юг, от запад и югозапад. Най-южният юг беше много по на север от селището на крайбрежието, където ги бяха стоварили.
Новодошлите от далечните управления гледаха да се настанят на долните нарове — не защото идваше пролет, а понеже не бяха в състояние да задържат урината си — от това беше болен почти всеки „минен“ затворник. Тъмните петна от стари измръзвания по лицата приличаха на дамга, на печат, с който ги бе заклеймила Колима. По лицата на „провинциалистите“ имаше една и съща мрачна, недоверчива усмивка на спотаена злоба. Всички „миньори“ леко накуцваха — бяха живели близо до полюса на студа и бяха стигнали до полюса на глада. Командировката за фелдшерските курсове се възприемаше като някакво коварно приключение. На всеки му се струваше, че е в ролята на мишка, на полумъртва мишка, която съдбата-котка е пуснала, за да си поиграе малко с нея. Какво пък, мишките също нямат нищо против такава игра — нека котката го знае.
Провинциалистите настървено допушваха фасовете на „контетата“, ала все пак не смееха да се спускат към фаса пред очите на всички, макар в златните мини и калаените рудници явният лов на фасове да се считаше за поведение, напълно достойно за истинския лагерист. И само след като видеше, че наоколо няма никой, провинциалистът бързо грабваше фаса и го пъхаше в джоба, смачкваше го в юмрука си, за да може по-късно на спокойствие да си свие „самостоятелна“ цигара. Много от „контетата“, пристигнали наскоро отвъд морето — от парахода, от „етапа“, — бяха запазили „цивилната“ си риза, вратовръзката, каскета.
Женка Кац час по час вадеше от джоба си едно малко войнишко огледалце и грижливо решеше със счупено гребенче гъстите си къдрици. За остриганите до кожа провинциалисти поведението на Кац беше суетност, но не му го казваха, „не го учеха как да живее“ — това беше забранено по неписаните лагерни закони.
Настаниха курсистите в чиста барака тип „вагон“ — тоест с двуетажни нарове с отделно място за всеки. Разправят, че тези нарове са по-хигиенични, при това радват окото на началниците — че как иначе, всеки си има място. Но въшлясалите ветерани, пристигнали отдалеч, знаеха, че имат малко месо по костите, за да могат да се стоплят сами, а борбата с въшките е еднакво трудна и при „вагонните“ нарове, и при „общите“. Провинциалистите си спомняха с тъга общите нарове в далечните бараки в тайгата, смрадта и задушния уют на етапните затвори.
Курсистите се хранеха в стола на болничния персонал. Яденето беше много по-добро от това в мините. „Миньорите“ се връщаха за допълнително — даваха им. Отиваха повторно — готвачът отново спокойно напълваше подадената през шубера паница. В мините това не се случваше никога. Мислите на човека бавно се движеха в опразнения мозък и решението узряваше все по-ясно, все по-категорично — на всяка цена да се задържи на тези курсове, да стане „студент“, да направи така, че и утрешният ден да прилича на днешния. Утрешният ден — в буквалния му смисъл. Никой не мислеше за фелдшерска работа, за медицинска квалификация. Страхуваха се да кроят толкова далечни планове. Не, само утрешният ден със същото такова зеле за обяд, с варената камбала, с кашата от просо за вечеря, с утихващата болка на остеомиелитите, скрити в изпокъсаните партенки, напъхани във ватените, саморъчно направени ботуши.
Курсистите изнемогваха от слуховете, един от друг по-тревожни, от лагерните вести.
Ту разправяха, че до изпитите няма да бъдат допуснати затворници, по-възрастни от тридесет-четиридесет години. В бараката на бъдещите курсисти имаше и деветнадесет, и петдесетгодишни. Ту се чуваше, че курсовете изобщо няма да започнат — били се отказали, нямало пари и още утре курсистите щели да ги изпратят на обща работа — и най-страшното — ще ги върнат на предишното им местожителство — в златните мини и калаените рудници.
И наистина, на другия ден ги вдигнаха в шест сутринта, строиха ги на портала и ги отведоха на около десетина километра — да подравняват пътя. Пътно-каменарската работа, за каквато мечтае всеки затворник в мините, тук на всички се стори невероятно тежка, унизителна, несправедлива. Курсистите така „поработиха“, че на другия ден вече не ги закачаха.
Плъзна слух, че началникът забранил мъжете и жените да учат заедно. Че тези по десета алинея от петдесет и осми член (антисъветска агитация), която досега минаваше към „битовите“, няма да бъдат допускани до изпитите. Изпити! Ето най-важната дума. Нали трябва да има приемни изпити. Последните приемни изпити в моя живот бяха за университета. Това беше много, много отдавна. Нищо не си спомнях. Клетките на мозъка ми години наред не бяха тренирали, бяха гладували и завинаги бяха загубили способността си да поемат и „поднасят“ знанията. Изпит! Сънят ми бе неспокоен. Не можех да намеря никакво решение. Изпит „по учебния материал до седми клас“. Това беше невероятно. Изобщо не се връзваше нито с работата ми на свобода, нито с живота в затвора. Изпит!
За щастие първият изпит беше по руски език. Диктовката — страница от Тургенев — ни прочете местният познавач на руската словесност, фелдшерът-затворник Борски. Той удостои диктовката ми с най-високата оценка и бях освободен от устен зачот по руски. Точно преди двадесет години в голямата зала на Московския университет бях развивал тема — за приемния изпит — и бях освободен от полагането на устен изпит. Историята се повтаря — веднъж като трагедия, друг път като фарс. Моят случай не можеше да се нарече фарс.
Бавно, обзет от физическа болка, ровех из клетките на паметта си — трябваше да открия нещо важно, нещо интересно. Покрай радостта от първия успех дойде и радостта от припомнянето — отдавна бях забравил живота си, университета.
Следващият изпит по математика — писмен. Неочаквано бързо реших задачата. Нервната ми концентрация вече си казваше думата, остатъците от силите ми се бяха мобилизирали и по вълшебен, необясним начин ми бяха поднесли нужното решение. Час преди изпита и час след него не бих могъл да реша подобна задача.
Във всевъзможните учебни заведения съществува задължителен изпит по „Конституцията на СССР“. Но предвид „контингентите“ началниците от КВО[8] на лагерното управление премахнаха този двусмислен предмет — за всеобщо удоволствие.
Третият предмет беше химията. Изпитваше ни А. И. Бойченко — кандидат на химическите науки, бивш научен сътрудник на Украинската академия на науките, понастоящем завеждащ лабораторията на болницата, самолюбив шегаджия и педант. Но личните качества на Бойченко бяха без значение. За мен химията беше непосилен предмет по особена причина. Тя се изучава в средните училища. Бях ученик през годините на гражданската война. Случи се така, че преподавателят ни по химия Соколов, бивш офицер, бе разстрелян при ликвидирането на заговора на Нуланс във Вологда и аз завинаги си останах без химия. Не знаех от какво се състои въздухът, а формулата на водата я помнех благодарение на една стара студентска песничка:
Ботушите ми зеят, оо!
Пропускат вече H2O.
Следващите години доказаха, че и без химията може да се живее, бях започнал да забравям цялата тази история, когато изведнъж на четиридесетата година от живота ми се оказа, че се иска да знам химия — и именно според гимназиалната програма.
Как аз, който бях писал във въпросника, че имам завършено средно образование и незавършено висше, ще обясня на Бойченко, че тъкмо химия не съм учил?
Не потърсих помощ от никого, нито от другарите си, нито от началството — моят затворнически и лагерен живот ме беше научил да разчитам единствено на себе си. „Химията“ започна. И до ден днешен си спомням целия изпит.
— Какво представляват окисите и киселините?
Започнах да обяснявам нещо объркано и невярно. Можех да му разкажа как Ломоносов е избягал в Москва, за разстрела на Лавоазие[9], но за окисите…
— Кажете ми формулата на варта…
— Не я знам.
— А формулата на содата?
— Не я знам.
— Тогава защо сте дошли на изпит? Нали записвам въпросите и отговорите в протокола?
Мълчах. Но Бойченко беше на години, имаше представа от някои неща. Той се взря недоволно в списъка на предишните ми бележки: две петици. Сви рамене.
— Напишете знака на кислорода.
Написах голямо „H“.
— Какво знаете за периодичната система на Менделеев?
Разказах му. В разказа ми имаше малко „химия“ и много Менделеев. За него знаех това-онова. Че как иначе — нали беше баща на жената на Блок!
— Свободен сте — каза Бойченко.
На другия ден научих, че по химия имам тройка и съм записан, записан, записан във фелдшерските курсове към централната болница на Управлението на североизточните лагери при НКВД.
Следващите два дни не правих нищо: лежах на нара, дишах смрадта на бараката и гледах опушения таван. Започваше много важен, необикновено важен период в моя живот. И не знаех кое е по-трудно.
Дадоха ни хартия, огромни листове, обгорели по краищата — следи от миналогодишния пожар в резултат на взрив, унищожил целия град Находка. От тази хартия си направихме тетрадки. Дадоха ни моливи и перодръжки.
Шестнадесет мъже и осем жени! Жените седяха в лявата част на класа, по-близо до светлината, мъжете — отдясно, където беше по-тъмно. Класната стая се разделяше на две от проход, широк един метър. Седяхме на нови, тесни чинове с полица под плота. И в училище бяхме учили на същите.
По-късно ми се случи да попадна в рибарското селище Ола — пред входа на тамошното училище видях някакъв чин и дълго разглеждах загадъчната му конструкция, докато не разбрах, че това бе чин на Ерисман[10].
Нямахме никакви учебници, а от нагледните пособия — няколко плаката по анатомия.
Да се изучиш беше геройство, а да обучаваш — подвиг.
Първо за героите. Никой от нас — нито жените, нито мъжете — не се надяваше да стане фелдшер, за да си поживее безгрижно в лагера и по-бързо да се превърне в „касапин“.
За някои — и за мен включително — курсовете бяха спасение. И макар почти четиридесетгодишен, не се жалех и учех на ръба на физическите и душевните си сили. Освен това се надявах да помогна на тоз-онзи, а с други да си уредя сметките от преди десет години. Надявах се отново да стана човек.
На останалите курсовете даваха професия за цял живот, разширяваха техния кръгозор, имаха голямо общообразователно значение, обещаваха стабилно обществено положение в лагера.
На първия чин, откъм пътеката седеше Мин Гарипович Шабаев — татарски писател, Мин Шабай, осъден по члена за „АСА“, жертва на тридесет и седма година.
Шабаев добре владееше руски и записваше лекциите на руски, макар че, както разбрах след много години, пишел прозата си на татарски. В лагера мнозина крият миналото си. Това е обяснимо и логично не само за бившите следователи и прокурори. Като интелигент, като човек на умствения труд, писателят, „очилаткото“ винаги буди омраза и сред другарите си по съдба, и сред началниците. Шабаев отдавна го беше разбрал, представяше се за служител от търговията и не се намесваше в разговори за литературата — според него така беше най-добре, най-спокойно. Той се усмихваше на всички и непрекъснато дъвчеше нещо. Беше един от първите курсисти, които започваха да подпухват — да се „издуват“, — годините, прекарани в мийите, не бяха минали за Мин Гарипович без последици. От самите курсове беше в неописуем възторг.
— Разбираш ли, аз съм на четиридесет години и едва сега научих, че човек има само един черен дроб. Мислех, че са два, нали от всичко имаме по два броя.
— Мин Гарипович беше във възторг и от това, че човек има далак.
След като бе освободен, Мин Гарипович заряза фелдшерската работа и се върна към любимата си професия на снабдител. Да бъдеш агент по снабдяването разкриваше още по-ослепителна перспектива от медицинската кариера.
До Шабаев седеше Бокис — огромен латвиец, бъдещ колимски шампион по тенис на маса. Беше се „приземил“ в болницата от няколко години, първо като пациент, сетне като санитар. Лекарите му бяха обещали и му „уредиха“ диплома. Бокис го пратиха в тайгата, където видя мините вече като дипломиран фелдшер. За него тайгата беше страшен призрак, но той се страхуваше не от това, от което трябваше — от разложението на собствената си душа. Равнодушието още не означава подлост.
Третият беше Бука — едноок войник от Втората световна война, осъден за мародерство. След три месеца мината го изхвърлила — на болничното легло. Седмокласното образование, благият характер, украинската хитринка — всичко това, събрано на едно място, му помогна за курсовете. С едното си око той беше видял в мините не по-малко, отколкото мнозина други — с двете си очи; беше забелязал най-важното — трябва да направиш така, че съдбата ти да не е свързана с петдесет и осми член и многото му разновидности. В курса нямаше по-потаен човек от него.
Около два месеца по-късно Бука смени черната си превръзка с изкуствено око. Само че в болничния комплект нямаше кафяви очи, затова се наложи да си сложи синьо. Правеше много силно впечатление, но скоро всички свикнаха — по-бързо от него самия — с разноцветните му очи. Опитах се да го утеша и му разказах за очите на Александър Македонски, Бука ме изслуша учтиво — очите на Александър Македонски бяха за него нещо като „политика“; той измуча нещо неопределено и ме изостави.
Четвърти, в ъгъла до стената, беше Лабутов, също войник от световната война. Радист, отракан, самолюбив човек, бил сглобил миниатюрен радиоприемник, по който слушал фашисткото радио. Разправил за това на един свой другар и бил разобличен. Трибуналът го осъдил на десет години за „АСА“. Лабутов имаше завършено средно образование, обичаше да чертае разни схеми, подобни на огромни щабни карти, със стрелки, със знаци, с имената на занятията, например по анатомия — „Операция“, „Сърце“. Не беше минал през Колима. В онзи пролетен ден, когато ни изкараха на работа, Лабутов си науми да се изкъпе в близката канавка и едва го възпряхме. Стана добър фелдшер, особено по-късно, когато изучи тайните на физиотерапията, което за него като за електротехник и радист не беше трудно, и се закрепи на постоянна работа в кабинета по електролечение.
На втория ред седяха Черников, Кац и Малински. Черников беше самодоволно, вечно усмихнато момче — също фронтовак, осъден по някакъв криминален член. Не беше помирисвал Колима, бе дошъл на курсовете направо от Магаданския лагер — от градския филиал на лагера. Достатъчно грамотен, за да учи, той съвсем правилно прецени, че няма да го изгонят от курсовете дори ако извърши някое нарушение, и бързо се сближи с една от курсистките.
Женка Кац, приятелчето на Черников, беше отракан „битовак“, който много се гордееше с буйните си къдрици. Като старши на курса беше незлоблив и нямаше никакъв авторитет. Веднъж, след обучението, по време на работа в амбулаторната приемна, чу от лекаря, който преглеждаше пациент: „Калиев хиперманганат!“ — и вместо да сложи на раната марля, навлажнена със слаб разтвор на „калиев хиперманганикум“, я посипа направо с тъмнолилавите кристалчета. Болният, който прекрасно знаеше как се лекуват изгаряния, не си дръпна ръката, не се развика, окото му не мигна. Той беше стар колимчанин. Небрежността на Женка Кац го освободи от работа почти за цял месец. На Колима рядко някой има късмет. Падне ли му, човек трябва да го сграбчи и да не го пуска, докато може.
Малински беше най-младият в класа. Деветнадесетгодишен, наборник от последната година на войната, с възпитанието на своето време, с лабилен морал. Осъден за мародерство. Случайността го бе довела в болницата, където работеше като лекар един негов чичо — московски терапевт. Чичото му помогнал да запише курсовете. Костя никак не се интересуваше от тях. Порочният му характер, а може би просто младостта непрекъснато го подтикваше към различни лагерни авантюри: да получи масло с фалшив купон, да продава някакви обувки, да отскочи до Магадан. Вечно пишеше обяснения по тези въпроси (дали само по тези?) при лагерния инспектор. Нали все някой трябва да е осведомител.
Курсовете дадоха на Костя професия. Няколко години по-късно го срещнах в селището Ола. Представяше се за фелдшер, завършил двугодишни курсове по време на войната, и имаше опасност неволно да разоблича лъжата му.
През 1957 година-, в Москва, пътувах в един автобус заедно с Костя — беше с велурена шапка и меко палто.
— С какво се занимаваш?
— Захванах се с медицина, с медицина — викна ми той на сбогуване.
Останалите курсисти бяха от минните управления, хора с друга съдба.
Орлов беше „буквеник“, осъден по „буквен“ член, тоест от „тройка“ или от Специалното съвещание.
Московският механик Орлов на три пъти беше ставал на „мърша“ в мините. Колимската машина го беше изхвърлила в местната болница и оттам бе попаднал на курсовете. Залог равен на живота му. Орлов не мислеше за нищо освен учението, колкото и безкрайно трудно да усвояваше медицината. Постепенно той влезе в крак и повярва в бъдещето си.
Учителят по география Суховенченко беше по-възрастен от Орлов — прехвърлил четиридесетте. Беше излежал около осем години от десетте — оставаше му още малко. При това Суховенченко бе от оцелелите, от закрепилите се — вече имаше спокойна работа и можеше да се спаси. Беше изкарал стажа си на „мърша“ и бе останал жив. Работил като геолог, като колектор, като помощник-началник на експедиция. Но цялата тази благодат можеше да изчезне внезапно яко дим — достатъчно беше да сменят началника: Суховенченко нямаше диплома. А спомените му за годините, прекарани в мината, бяха прекалено пресни. Открила му се възможност да получи направление за курсовете. Предполагаше се, че те ще траят осем месеца — до излежаването на присъдата щеше да му остане съвсем малко. Трябваше му само хубава лагерна професия. Суховенченко заряза геологопроучвателската експедиция и получи фелдшерско образование. Но от него не стана медик — или годините му бяха множко, или не му идеше присърце. След като изкара курса, Суховенченко почувства, че не може да лекува, че няма воля да вземе решение. Пред себе си имаше живи хора, а не камъни за колекции. След като поработи малко като фелдшер, той се върна към професията на геолог. Ще рече, беше от ония, които напразно бяха учили. Неговата порядъчност и доброта бяха извън всякакво съмнение. Страхуваше се от „политиката“ като дявол от тамян, но никога не би станал доносник.
Силайкин нямаше седмокласно образование и като на възрастен човек му бе много трудно да учи. Докато Кундуш, Орлов и аз с всеки изминал ден набирахме все по-голяма увереност, на Силайкин му ставаше все по-трудно. Но той продължаваше да учи, разчитайки на превъзходната си памет, на умението си да хитрува и не само да хитрува, но и да разбира хората. Според неговите наблюдения изобщо нямаше други престъпници освен криминалните. Всички останали затворници са се държали на свобода като другите хора — колкото тях са крали от държавата, колкото тях са грешили, нарушавали са законите също колкото и онези, които не бяха осъждани по никой от членовете на Наказателния кодекс и продължаваха да си вършат работата. Тридесет и седма година подчерта това с особена сила, като унищожи всякаква правова гаранция за руските хора. Нямаше как някой със сигурност да избегне затвора.
Престъпниците на свобода и в лагерите са само едни — криминалните. Силайкин беше умен, той бе велик познавач на човешката душа и, осъден за мошеничество, беше по свой начин порядъчен. Има порядъчност, която идва от чувствата, от сърцето. Има и порядъчност на ума. Не честни убеждения, а честни навици не достигаха на Силайкин. Беше правдив, понеже разбираше, че сега това му е изгодно. Нито веднъж не наруши правилника, понеже разбираше, че това не бива да се прави. Не вярваше в хората и смяташе личната корист за главен двигател на обществения прогрес. Беше остроумен. По време на едно занятие по обща хирургия, когато извънредно опитният преподавател Меерзон все не можеше да втълпи на курсистите що е „супинация“ и „пропация“, Силайкин се изправи, помоли да му дадат думата и протегна ръка със свита в шепа длан, обърната нагоре: „супа дай“, сетне обърна дланта си: „пропуснаха ни“. Всички — включително и Меерзон — сигурно за цял живот запомниха мрачната мнемоника на Силайкин и оцениха колимското му остроумие. Той успешно издържа изпитите в края на курса и продължи да работи като фелдшер — в една мина. Предполагам, че е работил добре, понеже беше умен и „разбираше живота“.
Не по-малко грамотен беше и съседът му по чин — Логвинов, Илюша Логвинов. Осъден за грабеж, без да е от криминалните, той все повече се поддаваше на влиянието им. Съвсем ясно виждаше тяхната сила в лагера — сила нравствена и сила материална. Началниците им угаждаха, страхуваха се от тях. За криминалните лагерът беше „роден дом“. Те почти не работеха, имаха най-различни привилегии, въпреки че зад гърба им се съставяха тайно, „етапни“ списъци и от време на време пристигаше „черният гарван“ с конвой, който откарваше прекалено развилнелите се апаши; какво да се прави, такъв бе животът — на новото място не им беше никак по-зле. В наказателните зони те също бяха господари.
Логвинов, роден в работническо семейство, извършил престъпление по време на войната, виждаше, че пътят, който го очаква, е един. Началникът на лагера, който беше чел „делото“ му, го придумал да се запише за курсовете. Той издържа криво-ляво приемните изпити и започна да учи упорито, безнадеждно. Медицинската материя бе прекалено сложна за Илюша. Но той намери у себе си сили да не кривне от правия път, изкара курса и години наред работи като старши фелдшер в едно голямо терапевтично отделение. Присъдата му изтече, той се ожени, завъди домочадие. Курсовете му бяха дали път в живота.
Течеше уводната лекция по обща хирургия. Преподавателят изреди няколко имена, които бяха върхове в световната медицина.
— …И в наше време един учен направи откритие — революция в хирургията и изобщо в медицината…
Съседът ми се наведе напред и изрече:
— Флеминг.
— Кой се обади? Станете!
— Аз.
— Фамилия?
— Кундуш.
— Седнете.
Почувствах се много засегнат. Нямах представа кой е Флеминг. Бях в затвора и по лагерите почти десет години, от тридесет и седма, без вестници, без книги и не знаех нищо, освен че е имало война и че тя е свършила, че има някакъв пеницилин, че съществува някакъв стрептоцид. Но Флеминг?
— Кой си ти? — попитах за първи път Кундуш. Та нали заедно бяхме пристигнали от Западното управление, и двамата ни изпрати на курсовете нашият общ спасител — лекарят Андрей Максимович Пантюхов. Заедно бяхме гладували — той по-малко, аз — повече, но и двамата знаехме какво представляват мините. Един за друг не знаехме нищо.
И Кундуш ми разказа една удивителна история.
През 1941 година бил назначен за началник на един укрепен район. Строителите изграждали, без да бързат, бункери и наземни огневи точки, докато една юлска сутрин мъглата в залива се вдигнала и гарнизонът видял на рейда право пред себе си немския линеен кораб „Адмирал Шеер“. Военният кораб се приближил още малко и от упор унищожил всички незавършени укрепления, превърнал ги на пепел и развалини. На Кундуш му лепнали десет години. Историята беше интересна и поучителна, но имаше само едно неясно нещо — членът, по който бяха осъдили Кундуш, беше „АСА“. Беше невъзможно да са му дали този член за това, че „Адмирал Шеер“ е открил слабото им място. Когато се посближихме, научих, че Кундуш е бил осъден по прословутото „дело на НКВД“ — един от масовите открити или закрити процеси по времето на Лаврентий Берия: „ленинградското дело“, „делото на НКВД“, процесите срещу Риков, срещу Бухарин, „кировското дело“ — всички те бяха „етапи от големия път“. Кундуш беше буен, импулсивен човек, който не винаги можеше да сдържи избухливостта си дори в лагера. Без съмнение беше порядъчен човек, особено след като със собствените си очи бе видял „практиката“ в лагерите. Собствената работа от близкото минало — завеждащ отдел при Заковски в Ленинград, сега се беше разкрила пред очите му в истинската си, действителна светлина. Кундуш, ни най-малко не загубил интерес към книгите, към знанията, към новото, беше един от най-симпатичните курсисти. Като фелдшер работи няколко години, но след като го освободиха, стана снабдител в пристанището на Магадан, отговаряше за товаро-разтоварната дейност, докато го реабилитираха и се върна в Ленинград.
Беше любител на четенето, особено на бележките под черта и на коментарите, никога не пропускаше напечатаното със ситен шрифт, имаше разностранни, но разхвърляни знания, с удоволствие разговаряше на най-отвлечени теми и по всички въпроси имаше някакво свое мнение. Цялата му натура протестираше срещу лагерния режим, срещу насилието. Кундуш доказа личното си мъжество по-късно, по време на едно смело пътуване до затворничка-испанка, дъщеря на някакъв член на мадридското правителство.
Кундуш беше с отпусната фигура. Всички ние, разбира се, ядяхме котки, кучета, катерици, врани и, естествено, конски трупове — ако успеехме да намерим такива. Но след като станахме фелдшери, престанахме да го правим. Вече на работа в нервното отделение, Кундуш си бе сварил в стерилизатора една котка и я беше изял цялата самичък. Едва успяхме да потулим скандала. Кундуш се беше срещал в мината с господин Глад и добре помнеше лицето му.
Всичко ли ми беше разказал за себе си? Кой знае. А и защо трябва да се знае? „Дори да те лъжат — вярвай.“ В лагера не питат нито за миналото, нито за бъдещето.
Вляво от мен седеше Баратели, грузинец, осъден за някакво служебно престъпление. Говореше лошо руски. В курса си намери земляк — преподавателя по фармакология, който го подкрепяше материално и морално. Да отидеш късно вечерта в „кабинката“ на болничното отделение, където е сухо и топло като в борова гора през лятото, да пиеш чай със захар или, без да бързаш, да хапнеш булгурена каша с големи капки олио по нея, да усетиш пробождащата, изнурителна радост от съживяващите се мускули — нима това не е пределът на чудесата за човек от мините? А Баратели беше дошъл от мина.
Кундуш, аз и Баратели седяхме на четвъртия чин. Третият беше по-къс от останалите — пречеше издадената зидана холандска печка, — затова там седяха само двама — Сергеев и Петрашкевич. Сергеев беше „битовак“, в лагера — снабдител, фелдшерската школа не му трябваше кой знае колко. Учеше през пръсти. По време на първите практически упражнения по анатомия в моргата — поне трупове имаше предостатъчно — Сергеев припадна и го отчислиха.
Петрашкевич не би припаднал. Беше дошъл от мините, при това „буквеник“ по „контрареволюционен“ член. През тридесет и седма година това беше често срещан случай: „осъден като член на семейството“ и нищо повече. Така получаваха присъдите си децата, бащите, майките, сестрите и останалите роднини на осъдените. Дядото на Петрашкевич (не бащата, а дядото!) бил прочут украински националист. Поради тези съображения през 1937 година бил разстрелян бащата на Петрашкевич — украински учител. Самият Петрашкевич — шестнадесетгодишен ученик — получил десетачка като „член на семейството“.
Неведнъж съм забелязвал, че затворът, особено когато е на север, сякаш консервира хората — тяхното духовно извисяване, способностите им замират на равнището при арестуването. Тази анабиоза продължава до освобождаването. Човек, прекарал в затвора или в лагера двадесет години, не придобива опита от обикновения живот — ученикът си остава ученик, мъдрият — само мъдър, но не и най-мъдър.
Петрашкевич беше на двадесет и четири години. Той тичаше из класната стая, викаше, закачваше по гърбовете на Шабаев или Силайкин някакви хартийки, правеше книжни лястовици, смееше се. Отговаряше на преподавателите подробно като ученик. Ала не беше лошо момче, от него излезе добър фелдшер. Страхуваше се от „политиката“ като от огън и не смееше да чете вестници.
Организмът на момчето не беше достатъчно силен за Колима. Петрашкевич умря от туберкулоза няколко години по-късно, без да успее да се измъкне на Голямата земя.
Жените бяха осем. Отговорничката се казваше Муза Дмитриева — бивша партийна или профсъюзна функционерка — това заклинание оставя неизличим печат върху всички навици, маниери и интереси. Беше около четиридесет и пет годишна и се стараеше да оправдае доверието на началството. Ходеше облечена с късо кадифено елече и хубава вълнена рокля. По време на войната американците бяха изпратили огромно количество вълнени дрехи за колимчаните. Разбира се, тези подаръци не стигаха до тайгата, до мините, а още по крайбрежието местните началници гледаха да ги разграбят — изпросваха или направо отнемаха със сила тези пуловери и фланели от затворниците. Но у някои от магаданските жители бяха останали от тези „парцали“. И Муза беше успяла да си ги запази.
Тя не се бъркаше в работата на курса и ограничаваше „властта“ си само в рамките на женската група. Стана близка приятелка с най-младата курсистка — Надя Егорова, и се зае да я пази от съблазните на лагерния свят. Това опекунство не правеше кой знае какво впечатление на момичето и Муза не можа да предотврати бурното развитие на флирта й с лагерния готвач.
— Пътят към сърцето на жената минава през стомаха. — Силайкин с удоволствие повтаряше тези думи. Пред Надя и пред Муза се появяваха диетични блюда — разни кюфтенца, шницели, палачинки. Порциите бяха двойни и дори тройни. Щурмът беше кратък. Надя се предаде. Благодарната Муза продължаваше да я пази — вече не от готвача, а от лагерните началници.
Надя беше слаба ученичка. Затова пък си изливаше душата в културната бригада. Културната бригада, клубът, художествената самодейност — това бяха единствените места в лагерите, където мъжете и жените можеха да се срещат. И макар бдителното око на лагерния надзор да следеше отношенията помежду им да не преминават границата на позволеното, но според местните обичаи прелюбодеянието трябваше да се докаже с не по-малка убедителност от тази на полицейския комисар в „Бел ами“ на Мопасан. Надзирателите наблюдаваха, залавяха. Не винаги им достигаше търпение, понеже — според Стендал — затворникът мисли за своята решетка повече, отколкото надзирателят за ключовете си. Надзорът постепенно отслабваше.
Дори ако в културната бригада не можеше да се разчита на любов в нейния най-древен и вечен вариант, все едно — репетициите изглеждаха на затворниците като друг свят, по-близък до онзи, в който бяха живели преди. Това не беше никак маловажно, макар лагерният цинизъм да не позволяваше човек да говори открито за тези си чувства. Съвсем реалните дребни неща, от които печелеха куртуртрегерите, беше внезапното изписване на махорка, на захар. Разрешението да не си стрижат косата също имаше значение в лагера. Заради стригането ставаха побоища, скандали, в които участваха съвсем не актьори или криминални престъпници…
Петдесетгодишният Яков Заводник, бивш комисар на колчаковския фронт (съученик на Зеленски, секретар на МК, разстрелян по процеса на Риков), се отбраняваше с ръжен от лагерните бръснари и заради косата си попадна в наказателна мина. Какво беше това? Нима силата на Самсон не е само легенда? Къде се криеше причината за този афект? Ясно е, че психиката е увредена от желанието да се наложиш поне в малкото, в нищожното — още едно доказателство за огромното изкривяване на мащабите.
Уродливостта на живота в затвора — разделеното съществуване на мъжете и жените — в култбригадата някак се изглаждаше. В крайна сметка това също беше лъжа, ала по-необходима от безброй „долни истини“. Всички, които умееха да писукат и да пеят, всички, които бяха рецитирали стихове или бяха участвали в домашни представления, всички, които бяха дрънкали на мандолина и танцували степ, „имаха шанс“ да попаднат в култбригадата.
Надя Егорова пееше в хора. Не умееше да танцува, по сцената се движеше тромаво, но посещаваше репетициите. Бурният личен живот й отнемаше много време.
Елена Сергеевна Мелодзе, грузинка, също беше „член от семейството“ на разстреляния й съпруг. Развълнувана до дъното на душата си от неговото арестуване — Мелодзе наивно мислела, че мъжът й е виновен за нещо, — се успокоила, когато също се озовала в затвора. Всичко станало ясно, логично, просто — такива като нея бяха десетки хиляди.
Разликата между подлеца и честния човек е тази, че когато един подлец попадне, без да е виновен, в затвора — той си мисли, че само той не е виновен, а всички останали са врагове на държавата и на народа, престъпници и негодници. Честният човек, озовал се в затвора, смята, че щом са го прибрали, без да е виновен, значи и със съседите му по нар може да се е случило същото.
В това е
Хегел с книжната му мъдрост,
и философията цяла
на събитията от 1937 година.
Мелодзе бе възвърнала душевното си спокойствие, безгрижното си, весело настроение. В Елген, в женската „командировка“ в тайгата, не я пратили на тежка работа. И ето че се бе озовала на курсовете за фелдшери. От нея не стана медик. След като я освободиха — присъдата й изтече в началото на петдесетте години, — я „прикрепиха“, както всички, които се освобождаваха по онова време, на пожизнено колимско местожителство. Тя се омъжи.
До Мелодзе седеше жизнерадостната, засмяна Галочка Базарова, младо момиче, осъдено за някакви прегрешения по време на войната. Тя непрекъснато се смееше, често с цяло гърло, което изобщо не й отиваше — имаше редки и огромни зъби. Но това не я смущаваше. Курсовете й дадоха професия на операционна сестра — години след освобождаването си тя продължи да работи в болницата в Магадан, където още с първата заплата си сложи коронки от неръждаема стомана и мигом се разхубави.
Зад Базарова седеше Айно — белозъба финландка. Присъдата й започнала да тече през военната зима на 1939/40 година. Научила се да говори руски в затвора и, бидейки работно момиче, стриктна както всяка финландка, привлякла вниманието на някакъв лекар и той я записал за курсовете. Беше й трудно, ала бе упорита и се изучи за сестра… Животът по време на курса й допадаше.
До Айно седеше една дребна женица. Не мога да си спомня нито името, нито лицето й. Или преди е била някаква разузнавачка, или наистина бе само човешка сянка.
На следващата пейка седеше Маруся Дмитриева, приятелката на Черников, заедно с дружката си Тамара Никифорова. И двете бяха осъдени но „битови“ членове, и двете не бяха стъпвали в тайгата, учеха с желание.
До тях седеше чернооката Валя Цуканова, кубанска казачка — от болните в болницата. На първите занятия идваше по болничен халат. Беше сърбала попарата на тайгата и учеше доста успешно. Следите от глада и болестите изчезваха от лицето й много бавно, но когато изчезнаха, се оказа, че Валя е красавица. Щом позаякна, започна да „върти любов“, преди още курсовете да са свършили. Мнозина я ухажваха, ала без успех. Тя си сприятели с ковача и двамата си правеха срещите в ковачницата. След като я освободиха, години наред продължи като участъков фелдшер.
Учеше ни се, а на нашите преподаватели им се преподаваше. Зажаднели бяха за живо слово искаха да предават знанията си — нещо, което дълго време им беше забранявано, а преди ареста е било смисъл на живота им. Професори и доценти, кандидати на медицинските науки, лектори от курсовете по професионална квалификация, те за пръв път от много години насам получаваха възможност да изразходват енергията си. Всичките преподаватели с изключение на един бяха по петдесет и осми член.
Началниците изведнъж бяха проумели, че познаването на тайните на кръвообращението през порталната вратна вена не е свързано задължително с антисъветска пропаганда, и за курсовете бяха осигурени висококвалифицирани преподаватели. Наистина, слушателите трябваше да са „битоваци“. Но откъде да се намерят толкова битоваци със завършен седми клас? Те и без друго си изтърпяваха наказанията на привилегировани длъжности и нямаха нужда от никакви курсове. Голямото началство не искаше и да чуе да привлече за курсовете хората по петдесет и осми член. В крайна сметка беше намерен компромис — склониха да бъдат допуснати осъдените по АСА и десета точка от петдесет и осми член — като нещо почти битово.
Съставиха програма и я закачиха на стената. Програма! Всичко беше като в истинския живот. Колата, същински тежкотоварен сглобен от отделни части стар камион, плахо тръгна по неравните пътища и през блатата на Колима.
Първата лекция беше но анатомия. Изнесе ни я патологоанатомът Давид Умански, седемдесетгодишен старец.
Емигрант от царско време, Умански беше получил дипломата си на доктор по медицина в Брюксел. Беше живял и работил в Одеса, където имал много добра лекарска практика — за няколко години Умански става собственик на много сгради. Революцията му доказва, че сградите не са най-добрият начин за влагане на пари. Умански се връща към лекарската практика. В средата на тридесетте години, усетил накъде духа вятърът, решава да замине някъде по-надалеч и подписва договор с Далстрой. Обикаля обектите му, през 1938 година е арестуван и осъден на 15 години. Оттогава работеше като завеждащ моргата на болницата. Презрението към хората и ядът, че не му беше потръгнало в живота, му пречеха да работи както трябва. Имаше достатъчно ум, за да не се кара с лекуващите лекари — с аутопсиите си можеше да им създаде големи неприятности, — а може би това не беше ум, а презрение и той отстъпваше в споровете по време на „секциите“ само от презрение.
Доктор Умански беше с много ясен ум. И доста добър лингвист — това бе неговото хоби, любимото му занимание. Знаеше много езици, в лагера беше изучил няколко източни и се опитваше да систематизира законите, по които се формират отделните езици, като използва за това цялото си свободно време в моргата, където живееше заедно с асистента — фелдшера Дунаев.
Сякаш между другото, пътьом, като на шега, Умански изнесе и курс лекции по латински за бъдещите фелдшери. Не знам какъв беше този латински, но родителният падеж в рецептите започна да ми се удава.
Доктор Умански беше буден човек, откликваше на всяко политическо събитие, имаше свое добре обмислено мнение по всеки въпрос от вътрешния или международния живот. „Най-важното, скъпи приятели — казваше той в частните си разговори, — е да оцелеем и да надживеем Сталин. Смъртта на Сталин — ето кое ще ни донесе свободата.“ Уви, Умански умря в Магадан през 1952 година, без да дочака онова, на което се бе надявал толкова време.
Добре изнасяше лекциите си, но някак без желание. Това беше най-равнодушният от всичките ни преподаватели. От време на време ни препитваше, преговаряхме материала, общата анатомия се сменяше със специалната. Само с един раздел от науката си Умански категорично отказа да ни запознае: с анатомията на половите органи. Нищо не беше в състояние да го убеди и курсистите завършиха обучението си, без да получат знания по този раздел, поради прекалената срамежливост на брюкселския професор. Какви причини изтъкваше Умански? Струваше му се, че и нравственото, и културното, и образователното равнище на курсистите е недостатъчно високо и че подобни теми биха събудили нездрав интерес. Този нездрав интерес се събуждаше и у гимназистите — например с атласа по анатомия, и Умански помнеше това. Не беше прав — курсистите от мините стопроцентово биха погледнали сериозно на въпроса.
Той беше порядъчен човек и много преди другите преподаватели видя, че курсистите са хора. Доктор Умански беше убеден вайсманист. Докато ни разказваше за деленето на хромозомите, той между другото ни съобщи, че сега като че ли е имало друга теория за това делене, но той просто не я знае и е решил да ни преподава само това, което му е добре известно. Така станахме вайсманисти. Пълното тържество на това учение след изобретяването на електронния микроскоп не завари жив доктор Умански. То щеше да достави радост на стария лекар.
Зубрехме наизуст имената на костите, на мускулите — разбира се, руските им имена, а не латинските. Зубрехме ги вдъхновено, с увлечение. В наизустяването винаги има някакво демократично начало — всички бяхме равни пред науката анатомия. Никой не се мъчеше да разбере нещо. Просто се стараехме да запомняме. Това най-лесно се удаваше на Базарова и Петрашкевич — довчерашните ученици (ако не се смята затворът, в който Петрашкевич беше прекарал близо осем години).
Докато старателно наизустявах урока, си спомних общежитието на Първия Московски университет през 1926 година — Черкаска, където нощем по тъмните коридори сновяха пияни от учене медици и зубреха ли, зубреха, запушили уши с пръсти. Общежитието боботеше, веселеше се, живееше. Жизнерадостните студенти от факултета за обществени науки, литературоведите и историците, се подиграваха на горките зубрачи от медицинския. Презирахме науката, в която трябваше да се зубри, а не да се вниква с мисъл.
Зубрех анатомията двадесет години по-късно. За това време добре бях разбрал какво значи да имаш специалност, какво представляват точните науки, що е медицина и инженерно дело. И ето — богът-случай се беше разпоредил да се заема с това.
Мозъкът ми все още бе способен и да поема и да предава знания.
Доктор Благоразумов ни четеше „Основи на санитарията и хигиената“. Предметът беше скучен, Благоразумов не смееше да внесе разнообразие с някоя и друга шега, а може би и не умееше поради политическо благоразумие — помнеше тридесет и осма година, когато всички специалисти, всички лекари, инженери и счетоводители ги караха да работят с ръчни колички и кирки съгласно „специалните указания“, спуснати от Москва. Благоразумов бе бутал две години количката, на три пъти беше ставал на „мърша“ от глада, студа, скорбута и побоите. На третата година му бяха разрешили да работи като фелдшер в един медицински пункт с лекар-„битовак“. През онази година бяха умрели много лекари. Благоразумов оцелял и решил веднъж завинаги — никакви приказки, с никого. Приятелства — само на равнище „хапване, пийване“. В болницата го обичаха, фелдшерите прикриваха пиянствата на лекаря, а когато те излизаха наяве, пращаха Благоразумов в карцера, в „запечатката“. Той излизаше оттам и продължаваше да изнася лекции. Това на никого не му се струваше странно.
Четеше много старателно, диктуваше най-важното, като периодично проверяваше записаното и усвоеното — с една дума, Благоразумов беше съвестен и благоразумен преподавател.
* * *
Фармакология ни четеше болничният фелдшер Гогоберидзе, бивш директор на Задкавказкия фармакологичен институт. Добре говореше руски, грузинският му акцент не личеше повече, отколкото при Сталин. В миналото Гогоберидзе бил виден партиец — подписът му стоеше под Сапроновата „платформа 15“[11]. От 1928 до 1937 година бива интерниран, а през 1937 му лепват нова присъда — петнадесет години колимски лагери. Гогоберидзе бе на шестдесет и три. Страдаше от хипертония. Знаеше, че скоро ще умре, но не се страхуваше от смъртта. Ненавиждаше мерзавците и след като разобличи доктор Крол, в чието отделение работеше, че взима рушвети в пари и в натура от затворниците, Гогоберидзе му хвърли един бой и го накара да върне нечии ботуши и панталони. Гогоберидзе остана на Колима. По-късно го освободиха и пожизнено го изселиха в Нарим, но той успя да измоли да му сменят Нарим с Колима. Живееше в селището Ягодний, там си и умря в началото на петдесетте години.
Единственият „битовак“ сред нашите преподаватели беше доктор Крол — харковски специалист по кожни и венерически болести. Всичките ни учители се опитваха да възпитат в нас нравствена порядъчност и в лирични отклонения от лекциите ни рисуваха идеала за морална чистота, култивираха у нас чувство за отговорност при изпълнение на великото дело — помощта за болните, при това болни затворници, на това отгоре затворници в Колима; повтаряха кой доколкото можеше онова, на което ги бяха научили на младини в медицинските институти и факултети, лекарската клетва. Всички освен Крол. Той ни чертаеше други перспективи, подхождаше към работата ни от друга, по-добре позната му гледна точка. Не се уморяваше да рисува пред нас картини на лагерното благополучие и материалното благоденствие на фелдшерите. „Ще изкарате за масло“ — кискаше се Крол и се усмихваше хищно. Той непрекъснато имаше някакви тъмни сделки с крадците — те идваха дори в почивките между лекциите. Все продаваше нещо, купуваше, разменяше, без да се смущава от присъствието на студентите си. Лекуването на импотентните началници му носеше големи приходи, спасяваше го през всички тези години. Крол се захващаше с някакви тайнствени знахарски операции в тази насока — нямаше кой да го съди, връзките му бяха големи.
Двете плесници, които получи от фелдшера Гогоберидзе, не го вбесиха. „Кротко, братле, кротко“ — припяваше на позеленелия от ярост фелдшер.
Крол го презираха и колегите му преподаватели, и курсистите. При това той говореше объркано, нямаше дарба да обучава. Кожните болести бяха единственият раздел, който ми се наложи внимателно да препрочета след края на курсовете — с молив и лист в ръка.
Олга Степановна Семеняк, бивш доцент в катедрата по диагностична терапия на Харковския медицински институт, не ни четеше лекции. Но при нея изкарахме практиката си. Тя ме научи да перкутирам и да преслушвам болните. Към края на практиката ми подари стар стетоскоп — една от малкото ми колимски реликви. Олга Степановна беше на около петдесет години, присъдата й от десет години още не беше изтекла. Бе осъдена за контрареволюционна агитация. В Украйна бяха останали мъжът й и двете й деца — всичките загинали по време на войната. Войната свърши, изтичаше и присъдата на Олга Степановна, ала тя нямаше къде да отиде. След като я освободиха, остана в Магадан.
Олга Степановна беше прекарала няколко години в женския участък Елген. Бе намерила сили да се справи с огромната си мъка. Тя беше наблюдателна и виждаше, че в лагера само една група хора запазва човешкия си облик — религиозните: православни и сектантите. Личното й нещастие я беше накарало да се сближи със сектантите. В стаичката си тя се молеше по два пъти на ден, четеше Евангелието и се стараеше да прави добро на всички. За нея това беше лесно. Никой не можеше да направи повече добрини от лагерния лекар, но на нея й пречеше собственият й характер — беше упорита, избухлива, надменна. Не се стараеше да се усъвършенства в това отношение.
Тя беше строг, педантичен завеждащ и държеше персонала си много изкъсо. С болните винаги беше много внимателна.
След края на работния ден на „студентите“ даваха обяд в болничната „раздавачница“. Обикновено Семеняк също беше там, пиеше чай.
— А какво четете?
— Нищо освен лекциите.
— Ето, прочетете това — тя ми подаде малка книжка, която ми заприлича на молитвеник. Беше томче на Блок от малката серия „Библиотека на поета“.
След около три дни й я върнах.
— Хареса ли ви?
— Да. — Беше ми неудобно да й кажа, че добре познавам, добре съм познавал тези стихове.
— Прочетете ми „Пее девойка в църковния хор“.
Прочетох го.
— Сега — „За далечната Мери, светлата Мери“… Добре. Сега това…
Прочетох „В синята далечна спалничка“.
— Разбирате ли — момченцето е умряло…
— Да, разбира се.
— Умряло е — повтори Олга Степановна със сухи устни и намръщи високото си бяло чело. Сетне помълча. — Искате ли още нещо за четене?
— Да, ако може.
Олга Степановна отвори чекмеджето на писалището си и извади книжка, която приличаше на томчето стихове на Блок. Беше Новият завет.
— Прочетете го, прочетете го. Особено това — „До Коринтяни“ на апостол Павел.
След няколко дни й върнах книгата. Целия си съзнателен живот бях прекарал откъснат от всякаква религиозност, поради което не бях станал християнин. Но в лагерите не бях срещал по-достойни хора от религиозните. Душите на всички се развращаваха и само набожните успяваха да се противопоставят. Така беше и преди петнадесет, и преди пет години.
В стаичката на Семеняк се запознах с десетника от строителството, затворника Вася Швецов. Той беше красавец на около двадесет и пет години и имаше много голям успех сред всички лагерни дами. В отделението на Семеняк той навестяваше раздавачката Нина. Умно, схватливо момче, той правилно разбираше много неща и добре ги обясняваше, но го запомних по един особен повод. Накарах му се заради Нина — беше забременяла.
— Ами че тя ми се натиска — рече Швецов. — Какво да направя. Израснал съм в лагерите. От малък съм по затворите. Колко женоря са минали през ръцете ми — брой нямат. И знаеш ли? Ами че с нито една дори за час не съм лягал в легло. Все някак набързо — ту в пруста, ту в някоя барака, едва ли не на крак. Вярваш ли? — Така разправяше Вася Швецов, първият красавец на болницата.
Николай Сергеевич Минин, хирургът-гинеколог, беше завеждащ на женското отделение. Не ни изнасяше лекции, имахме само практика, практика без каквато и да било теория.
По време на големи снежни бури снегът затрупваше болничното селище до покривите и човек можеше да се ориентира само по пушека от комините. Всяко отделение си изсичаше стъпала пред входната врата. Изкачихме се нагоре от нашето общежитие, затичахме се към женското отделение и в осем и половина влязохме в кабинета на Минин, облякохме си престилките, открехнахме вратата и се вмъкнахме в стаята. Вътре се бяха събрали на редовната петминутка — сестрата рапортуваше за нощното дежурство. Минин, огромен старец със сива брада, седеше зад една малка маса и се мръщеше. Рапортът след нощното дежурство свърши и Минин махна с ръка. Всички зашумяха… Минин извърна глава надясно. Старшата сестра му поднесе върху малък стъклен поднос чашка със синкава течност. Миризмата беше позната. Минин взе чашката, гаврътна я и приглади мустаците си.
— Ликьор „Светла нощ“ — рече той и намигна на курсистите.
На няколко пъти присъствах на негови операции. Винаги оперираше „на градус“, но ни уверяваше, че ръцете му няма да треперят. Операционните сестри казваха същото. Но след операцията, докато се „умиваше“ — плакнеше ръцете си в един голям леген, — дебелите му, мощни пръсти тръпнеха ситно-ситно и той тъжно гледаше непослушните си, треперещи ръце.
— Изпя си песента, Николай Сергеевич, изпя си я — тихичко си говореше той. Но продължи да работи още няколко години.
Преди да попадне в Колима, работел в Ленинград. Арестували го през тридесет и седма година, около две години беше тикал количката. Бил съавтор на голям учебник по гинекология. Вторият автор се казвал Серебряков. След арестуването на Минин учебникът започнал да излиза само с името на Серебряков. След като го освободиха, Минин вече нямаше сили да се влачи по съдилища. Бяха го освободили както всички — без право да напуска Колима. Започнал да пие още повече, а през 1952 година се обесил в стаята си в селището Дебин.
По време на революцията старият болшевик Николай Сергеевич Минин води преговорите с АРА[12] от името на съветското правителство, среща се с Нансен. По-късно изнасяше лекции на антирелигиозни теми по радиото.
Всички много го обичаха: излизаше някак си така, че Минин всекиму мислеше доброто, макар на никого да не правеше нищо — нито добро, нито зло.
Доктор Сергей Иванович Куликов ни четеше „Туберкулоза“. През тридесетте години на хората от Голямата земя се внушаваше, че климатът на Колима и на Далечния изток е еднакъв. Уж че колимските планини влияели благоприятно върху лечението на туберкулозата и във всеки случай стабилизирали състоянието на хората с болни бели дробове. Ревностните защитници на това твърдение забравяха, че колимските хълмове са покрити с блата, че реките в златоносните райони си бяха прокарали път през блатата, че лесотундрата на Колима е най-вредното място за такива болни. Забравяха за почти поголовната заболеваемост от туберкулоза сред евенките, якутите и юкагирите — местните жители на Колима. В затворническите болници не бяха предвидени туберкулозни отделения. Но бацилът на Кох си беше бацил на Кох и се наложи туберкулозни отделения да бъдат създадени — при това доста големи.
Сергей Иванович беше на години, с посивяла коса, глуховат, но с бодър дух, енергичен. Смяташе своя предмет за най-важен, сърдеше се, ако му противоречаха. Беше мълчалив, но когато чуеше важни новини от вестниците, се подсмихваше и очите му пробляскваха.
Доктор Куликов беше излежал десет години по някаква точка на петдесет и осми член. Когато го освободиха, получи „доживотно принудително заселване“. Семейството му пристигна при него в Колима: старата му жена и дъщерята — също лекарка.
Химикът Бойченко водеше лабораторната практика на курсистите. Беше ме запомнил добре и се отнасяше към мен с пълно презрение — като към човек, който няма представа от химия.
Курса по нервни болести водеше Ана Израилевна Понизовска. По него време беше вече освободена и дори бе успяла да защити кандидатска дисертация. Като затворничка години наред беше работила с професор Скобло, прочут невропатолог, който й помогнал много при оформяне на темата — така разправяха в болницата. Беше се срещнала с професор Скобло, когато аз вече го познавах — през пролетта на 1939 година бяхме мили заедно пода на магаданския етапен затвор. Светът е малък; Ана Израилевна беше много важна дама. Тя любезно се бе съгласила да изнесе няколко лекции на фелдшерския курс. Самото четене на лекциите ставаше толкова тържествено, че от всичките запомних само черната копринена рокля на Ана Израилевна и силната миризма на парфюма й — никоя от курсистките нямаше парфюм. Наистина, готвачът беше подарил на Надя Егорова миниатюрно шишенце с евтин парфюм „Люляк“, ала Надя го душеше толкова стръвно и същевременно внимателно по време на лекциите, че през два реда не се усещаше нищо. А може би ми пречеше постоянната хрема, с която се бях сдобил на Колима.
Помня, че в класната ни стая внасяха някакви плакати — може би схемата на условния рефлекс, но имаше ли смисъл това — не знам.
Бяха решили да не ни четат за психическите болести, като по този начин съкратиха още повече и без това осакатената програма. А преподаватели имаше — председателят на приемната комисия за курсовете, доктор Сидкин, беше психиатърът на болницата.
По уши, нос и гърло ни беше доктор Задер, чистокръвен унгарец. Красавец с овчи поглед, доктор Задер говореше много лошо руски и не можеше да предаде на курсистите почти никакви знания. Беше настоял да чете лекции, за да си практикува руския. Часовете при него бяха чисто губене на време.
Досаждахме на Меерзон, който тогава вече беше назначен за главен лекар на болницата — как ще научим това, което ни чете Задер?
— Е, ако само това няма да знаете — не е страшно — отговори той в обичайния си стил.
Задер беше попаднал в Колима току-що — веднага след войната. През 1956 година го реабилитираха, но това стана в края на годината и той реши да не се връща в Унгария, а след като получи куп пари от Далстрой, се засели някъде на юг. Наскоро след като курсистите положиха изпита си при него, с доктор Задер се случи една история.
Доктор Януш Задер, отоларингологът, беше унгарец-военнопленник, следователно бе „салашист“. „Терминът“ му беше 15 години. Бързо се научил да говори руски, а бе и медик — времето, когато лекарите ги пращаха на обща работа, беше отминало (пък и това се отнасяше само за буквата „Т“ — тоест за троцкистите), при това специалността му беше най-дефицитната — уши, нос и гърло. Оперираше и лекуваше успешно. Работеше като ординатор в хирургичното отделение — допълнително към основната си специалност. На коремните операции обикновено асистираше на завеждащия хирургичното отделение Меерзон. С една дума, на доктор Задер му вървеше, имаше дори известна клиентела сред волнонаемните, беше облечен „цивилно“. Носеше дълга коса, беше нахранен, имаше възможност и да пие, но не близваше алкохол. Ставаше все по-известен, докато не се случи нещо, което за дълго лиши болницата ни от отоларинголог.
Работата е там, че еритроцитите, тоест червените кръвни телца, живеят 21 ден. Човешката кръв в организма непрекъснато се обновява. Но извън него може да живее не повече от 21 ден. Към хирургичното отделение имаше, както се полага, своя кръвна банка, където кръводарителите даваха кръв — и цивилни, и затворници — цивилните получаваха по една рубла за кубик, а затворниците 10 пъти по-малко. За някой хипертоник това беше солиден доход, взимаха им по 300–400 грама месечно — дай кръв, хем е от полза за лечението ти, хем ще получиш допълнителна дажба и пари. От затворниците кръводарители бяха обслужващият персонал (санитари и др.), закрепили се в болницата именно защото даваха кръв за болните. От преливане на кръв тук имаше повече нужда, отколкото където и да било другаде по земята, но, естествено, кръвопреливане се предписваше не по общи медицински показания, в случаи на изтощение например, а само при операции или при подготовката за операции, в краен случай при особено тежки заболявания в терапевтичните отделения.
В кръвната банка винаги имаше запас от предварително взета кръв. И именно този резерв бе голямата гордост на болницата ни. Във всички други болници дори да преливаха кръв, го правеха непосредствено от човек на човек. По време на тази манипулация кръводарителят и реципиентът лежеха на съседни маси.
Кръвта, чийто срок на годност беше изтекъл, се изхвърляше.
Близо до болницата имаше свинесовхоз, където от време на време събираха кръвта на закланите животни и я докарваха тук. Към нея доливаха физиологичен разтвор, за да не се съсири, и даваха на болните да пият тази течност, нещо като собственоръчно направен хематоген, много хранителен и обичан от болните, които се хранеха с различни чорби и булгурени каши. За тях хематогенът не беше нещо ново. Веднъж стана така, че завеждащият хирургичното отделение, лекарят Меерзон, замина в командировка и доктор Задер остана да го замества.
Докато обхождал отделението, той счел за свое задължение да посети и кръвната банка, където забелязал, че трайността на голяма част от кръвта вече изтича, а и сестрата казала, че смята да я изхвърли. Доктор Задер се учудил. „Нима задължително се изхвърля?“ — попитал той. Сестрата отговорила, че винаги правят така.
— Прелейте кръвта в чайници и я дайте на тежкоболните — „per os“ — наредил Задер. Сестрата раздала кръвта и болните останали много доволни. — За в бъдеще — казал унгарецът — давайте всичката кръв, която остарява, по същия начин.
Така се поставило началото на практиката кръвта да се раздава в отделенията. Когато завеждащият се върнал, вдигнал страшен скандал: ами че фашистът Задер пои болните с човешка кръв, ни повече, ни по-малко. Болните научили още същия ден, понеже в болницата слуховете се разпространяват още по-бързо, отколкото в затворите, и онези, които били пили кръв, започнали да повръщат. Задер бил отстранен от работа без каквито и да било обяснения и подробната записка, в която го обвинявали във всевъзможни престъпления, литнала към санитарното управление. Обърканият Задер се опитвал да обясни, че няма никаква принципна разлика между венозното преливане и погълнатото през устата, че тази кръв е хубава допълнителна храна, но никой не искал да го изслуша. Остригали му косата, съблекли цивилното му сако и, с арестантски дрехи, го прехвърлили в бригадата на Лурие да сече дървета, и доктор Задер вече беше успял да попадне върху таблото на ударниците, когато се появила комисия от санитарното управление, обезпокоена, впрочем, не от самия факт на такова преливане на кръв, колкото от обстоятелството, че ушната и гърлена клиентела е останала без лекар. По една щастлива случайност комисията се оглавявала от един току-що демобилизиран майор от медицинската служба, който през цялата война работил в хирургичните отделения на един медико-санитарен батальон. След като се запознал с „обвинителния“ материал, той не можал да разбере какъв е проблемът. Защо Задер е подложен на преследване? И когато станало ясно, че Задер е раздавал на болните човешка кръв, „давал им е да я пият“, майорът свил рамене и казал:
На фронта правих това четири години. Какво, тук не бива ли? Нямам представа, отскоро съм.
Върнали Задер от гората в хирургичното отделение въпреки писмения протест на бригадира на дървосекачите, който смятал, че по нечия прищявка му вземат най-добрия работник.
Но Задер бе загубил интереса си към работата и вече не предлагаше никакви рационализации.
Доктор Доктор беше абсолютен подлец. Разправяха, че е рушветчия и че се самоснабдява — но нима в Колима имаше началници, които да правеха нещо друго? Отмъстителен и интригант — това също можеше да му бъде простено.
Доктор Доктор ненавиждаше затворниците. Не че се отнасяше към тях зле или с недоверие. Не, той ги малтретираше, унижаваше ги ежедневно и ежечасно, заяждаше се, обиждаше ги и не пропускаше да използва безграничната си власт (в пределите на болницата), за да пълни карцерите и наказателните участъци. Бившите затворници не ги броеше за хора и неведнъж бе заплашвал — както например хирурга Траут, — че няма да се поколебае да му лепне нова присъда. Всеки ден му караха ту прясна риба — ловеха му я с мрежи в морето цяла бригада „болни“, — ту парникови зеленчуци, ту меса от свинесовхоза — всичко това в количества, достатъчни да бъде изхранен Гъливер. Доктор Доктор държеше прислуга — един затворник, който му беше дневален и му помагаше при реализирането на приношенията. От „континента“ на името на доктор Доктор пристигаха колети с махорка — валутата на Колима. Той беше началник на болницата години наред, докато най-сетне един друг гангстер не го детронира. Началникът на доктор Доктор бе решил, че „отчисленията“ са малко.
Но всичко това стана по-късно, а по време на курсовете доктор Доктор бе цар и бог. Всеки ден се провеждаха събрания и той произнасяше речи, силно клонящи към култа на личността.
Що се отнася до разните клеветнически „меморандуми“, в това отношение доктор Доктор бе също голям майстор и можеше да „оформи“ когото си пожелае.
Беше отмъстителен началник, отмъстителен за дребни неща.
„Не ми се поклони, когато се срещнахме, затова ще напиша донос, ама не обикновен, а официален «меморандум». Ще напиша «кадрови троцкист и враг на народа» — и не се съмнявай, наказателната мина ти е в кърпа вързана.“
Собствената му рожба, курсовете — го бяха огорчили. Прекалено много бяха курсистите по петдесет и осми член — доктор Доктор се страхуваше за кариерата си. Типичен администратор от тридесет и седма година, доктор Доктор напусна Далстрой в края на четиридесетте, но след като видял, че всичко си е както преди и че на „континента“ трябва да се работи, се върна на колимската си служба. Макар да трябваше отново да изслужва „процентните надбавки“, доктор Доктор се озова в позната обстановка.
Когато посети курсовете след последните изпити, той снизходително изслуша доклада за успехите на курсистите, огледа ни със светлосините си стъклени очи и попита:
— Поне вендузи могат ли да слагат?
Отговори му почтителният смях на преподавателите и „студентите“. Уви, тъкмо вендузи не умеехме да поставяме — никой от нас не мислеше, че тази проста процедура си има свои тайни.
Очните болести ни ги преподаваше доктор Лоскутов. Имах щастието да познавам и години наред да работя заедно с Фьодор Ефимович Лоскутов — една от най-забележителните фигури на Колима. Батальонен комисар по време на гражданската война — един колчаковски куршум завинаги бе останал в левия му бял дроб, — в началото на двадесетте години Лоскутов получава медицинско образование и работи като военен лекар в армията. Една случайно изтървана шега по адрес на Сталин го изправя пред военния трибунал. В Колима пристигнал с тригодишна присъда и през първата година бе работил като дърводелец в мина „Партизанин“. След това го допуснали да упражнява лекарската си професия. Трите години вече изтичали. Било времето, известно в Колима и в цяла Русия като „гаранинщина“, макар по-правилно би било да се нарича „павловщина“ — по името на тогавашния началник на Далстрой. Полковник Гаранин беше само заместник на Павлов, началник на лагерите, но именно той бе председател на тройката за разстрелите и през цялата 1938 година бе подписвал безкрайните списъци за екзекутиране. През 1938 година беше страшно да ти изтече присъдата по петдесет и осми член. Всички, за които свободата наближаваше, ги заплашваше ново „дело“, скалъпено, натрапено, организирано. Беше по-спокойно човек да има присъда от десетина, петнадесет години, отколкото три, пет. Дишаше се по-леко.
„Колимската тройка“ начело с Гаранин наново осъжда Лоскутов на десет години. Способен лекар, той специализирал очни болести, оперирал, станал много ценен кадър. Санитарното управление го държало недалеч от Магадан, на двадесет и третия километър — когато се наложело, го карали под конвой в града за консултации и операции. Един от последните земски лекари, Лоскутов беше универсалист: можеше да прави прости коремни операции, разбираше от гинекология и беше специалист по очни болести.
През 1947 година, когато повторната му присъда изтичаше, инспекторът Симаковски изфабрикува ново дело. Арестуваха в болницата няколко фелдшери и медицински сестри и им лепнаха различни присъди. Самият Лоскутов отново получи десет години. Този път настояваха да го махнат от Магадан и да го прехвърлят в „Берлаг“ — новия „вътрешен“ лагер на Колима за политически рецидивисти, със строг режим. В продължение на няколко години началството на болницата успяваше да спаси Лоскутов от „Берлаг“, но в края на краищата той попадна там и след трета присъда! със зачитане на работните дни излезе на свобода през 1954 година. През 1955 г. бе напълно реабилитиран и по трите присъди.
Когато го освободили, имал един кат бельо, военна рубашка и панталон.
Човек с високи нравствени качества, доктор Лоскутов беше посветил целия си живот като лагерен лекар на едно: активно и постоянно да помага на хората, предимно на арестантите. Тази помощ съвсем не беше само медицинска. Той непрекъснато уреждаше някого, препоръчваше други за работа след изписването им от болницата. Все хранеше някого, носеше малки армагани — на един щипка махорка, на друг парче хляб.
За болните беше цяло щастие да попаднат в отделението му (той работеше като терапевт).
Непрекъснато търчеше насам-натам, обикаляше, пишеше.
И така не месец, не година, а цели двадесет години, всеки ден, в замяна на което получаваше от началниците само допълнителни присъди.
Познаваме подобна историческа фигура. Това е затворническият лекар Фьодор Петрович Гааз, за когото А. Ф. Кони е написал книга. Но времето на Гааз е било друго. Шестдесетте години на миналия век — период на нравствен подем на руското общество. Тридесетте години на двадесетото столетие не се характеризираха с такъв „подем“. В атмосферата на доноси, клевети, наказания, безправие, със затворнически присъди по провокационно изфабрикувани дела, следващи една след друга, беше много по-трудно да се вършат добрини, отколкото по времето на Гааз.
На едни Лоскутов осигуряваше заминаване за „континента“ като на инвалиди, на други намираше лека работа — без да пита за нищо болния, разпореждайки се със съдбата му умно и в негова полза.
Фьодор Ефимович Лоскутов не беше много грамотен — в школския смисъл на тази дума, — бе дошъл в медицинския институт с ниско образование. Но беше чел много, внимателно, бе наблюдавал живота, много беше размишлявал, имаше собствени съждения по най-различни теми — беше широко просветен човек.
Невероятно скромен, разсъдлив, той беше забележителна фигура. Имаше и един недостатък — според мен помощта му бе прекалено безразборна и затова криминалните се опитаха да го „премятат“, напипвайки прословутото му„слабо място“. Но впоследствие той се ориентира и в това.
Трите лагерни присъди, неспокойният колимски живот със заплахите от страна на началниците, с униженията, с несигурността за утрешния ден не бяха превърнали Лоскутов нито в скептик, нито в циник.
И когато наистина излиза на свобода, реабилитиран, със сума пари, той ги раздава по същия начин на когото трябва, продължава да помага на хората и няма втори чифт долни дрехи, въпреки че получава няколко хиляди рубли месечно.
Такъв беше преподавателят по очни болести. След края на курсовете се случи така, че няколко седмици, вече като фелдшер, работих именно при Лоскутов. Първата вечер завърши в процедурната. Доведоха болен със задларингален абцес.
— Какво е това? — попита ме Лоскутов.
— Задларингален абцес.
— Лечение?
— Да се изтегли гнойта, като се внимава болният да не се задави с течността.
— Сложете инструментите да се изварят.
Поставих ги в стерилизатора, кипнах ги и извиках Лоскутов:
— Готово.
— Доведете болния.
Болният седна с отворена уста на столчето. Лампата осветяваше гърлото му.
— Мийте си ръцете, Фьодор Ефимович.
— Не, вие си ги измийте — рече Лоскутов. — Тази операция ще я направите вие.
По гърба ми потече студена пот. Но аз знаех, много добре знаех — докато не направиш нещо със собствените си ръце, не можеш да кажеш, че го умееш. Лесното изведнъж се оказва непосилно, сложното — невероятно просто.
Измих си ръцете и решително се приближих до болния. Широко отворените му очи ме гледаха с укор и страх.
Прицелих се и продупчих узрелия абцес с тъпия край на ножа.
— Главата! Главата! — извика Фьодор Ефимович.
Успях да наведа напред главата на болния и той изхрачи гнойта направо върху престилката ми.
— Е, това беше всичко. А престилката си я сменете. На другия ден Лоскутов ме изпрати в „полустационара“ на болницата, където живееха инвалидите, за да премеря на всички кръвното. Взех апарата на Рива-Рочи и измерих налягането на всичките шестдесет души, записах показанията на лист хартия. Бяха хипертоници. Цяла седмица им мерех налягането, на всеки болен по десет пъти, и чак след време Лоскутов ми показа картоните на тези пациенти.
Радвах се, че самостоятелно правя тези измервания. Много години по-късно съобразих, че точно това е била целта — да мога спокойно да свикна, — другояче трябваше да се държа при първия случай, където се изискваше бързо решение, смела ръка.
Всеки ден откривах нещо ново и в същото време явно познато от лекциите.
Фьодор Ефимович не разобличаваше симулантите.
— На тях им се струва, че са симуланти и мошеници — тъжно повтаряше Лоскутов. — Те са болни много по-сериозно, отколкото си мислят. Симулацията и агравацията на фона на алиментарната дистрофия и душевния маразъм на лагерния живот е още неописано явление, неописано…
Александър Александрович Малински, който ни водеше вътрешни болести, беше чистоплътен, охранен сангвиник, гладко избръснат, с побеляла коса, започнал да напълнява веселяк. Устните му бяха тъмнорозови, кукленски. И аристократични бенки потрепваха на дългите си крачета върху червендалестия му гръб — такъв го виждаха понякога курсистите в болничната баня, в потилнята. Това беше единственият колимски лекар — а, струва ми се, и единственият колимчанин, — който спеше с нощница до глезените, ушита по поръчка. Това се разбра по време на един пожар в отделението му. Пожара успяха да го угасят веднага и бързо забравиха за него, но за нощницата на доктор Малински болницата приказва още месеци наред.
Бивш лектор на курсовете за усъвършенствуване на лекари в Москва, той много мъчно се приспособяваше към равнището на курсистите.
Между лекаря и курсистите постоянно личеше някакво отчуждение. Александър Александрович имаше желание да разкъса тази завеса, но не знаеше как. Беше съчинил няколко пошли вица, ала това не направи предмета му по-достъпен.
Нагледност ли? Дори по време на лекциите по анатомия не разполагахме със скелет. Умански ни рисуваше с тебешир на дъската нужните кости.
Малински четеше лекциите си и от все сърце се стараеше да ни даде колкото се може повече знания. Тъй като много добре познаваше лагерите — беше арестуван през тридесет и седма година, — в лекциите си той ни даде много полезни съвети, що се отнася до медицинската етика, пречупена през лагерите. „Научете се да вярвате на болния“ — отправяше към нас горещи призиви Александър Александрович, като подскачаше пред дъската и почукваше с тебешира. Ставаше дума за „лумбагото“, но ние разбирахме, че той има предвид по-важни неща — поведението на истинската медицина в лагера, това, че уродливостта на лагерния живот не трябва да отклонява медика от правия път.
Доктор Малински ни даде много — сведения, знания, и макар вечният му стремеж, според нас, да ни държи на разстояние за съжаление не ни внушаваше симпатии, ние признавахме положителните му качества.
Александър Александрович понасяше добре колимския климат. След като го реабилитираха, по собствено желание остана да живее в Сеймчан, в едно от зеленчуковите стопанства на Колима.
Редовно четеше вестници, но с никого не споделяше мнението си — какво нещо е опитът… От книгите четеше само по медицина.
Завеждащата курсовете беше волнонаемната лекарка по договор Татяна Михайловна Илина, сестра на Сергей Илин, прочутия футболист, както ни се представи тя самата. Татяна Михайловна беше дама, която се стараеше до най-малката подробност да бъде в крак с висшето началство. Тя направи голяма кариера в Колима. Духовното й подмазване беше почти безгранично. Веднъж ме помоли да й донеса нещо „по-хубаво“ за четене. Дадох й цяло съкровище — томче на Хемингуей с „Петата колона“ и „48 разказа“. Илина повъртя тъмночервената книжка, разлисти я.
— Не, вземете си я — това е лукс, а ние имаме нужда от черен хляб.
Явно чужди, лицемерни думи — тя ги произнесе с удоволствие, но не съвсем на място. След този отпор се отказах да бъда съветник на доктор Илина що се отнася до книгите.
Татяна Михайловна беше омъжена. В Колима бе пристигнала с двете си деца и с мъжа си, фронтови офицер, подписал след войната договор с Далстрой и дошъл на североизток заедно със семейството си: тук важеха офицерските дажби, чиновете и привилегиите, а семейството беше голямо, с две деца. Назначили го началник на политотдела на едно колимско минно управление — длъжността никак не беше малка, почти генералска, при това перспективна. Но Николаев — фамилията на съпруга на Татяна Михайловна — беше наблюдателен човек, имаше скрупули и не бе кариерист. Нагледал се на цялото това безправие, на спекулацията, самоснабдяването, рушветите, доносите, кражбите, дебненето, присвояването на държавни пари и на всичките жестокости на колимските началници по отношение на затворниците, Николаев се пропил. Веднъж завинаги разбрал и осъдил разлагащото влияние на човешката жестокост. Животът беше разтворил пред него най-страшните си страници, много по-страшни и от годините на войната. Не бил рушветчия, не бил подлец. Започнал да пие.
Бързо го отстранили от длъжността началник на политотдел и за кратко време — само за две-три години — кариерата му тръгва отгоре надолу, за да стигне до синекурната, ниско платена и без влияние длъжност на инспектор в културно-възпитателната част на затворническата болница. От няма накъде се пристрасти към риболова. Навътре в тайгата, на брега на някоя река Николаев се чувстваше по-добре, по-спокойно. Когато договорът му изтече, той замина на „континента“.
Татяна Михайловна не го последва. Напротив, тя стана член на партията и сложи начало на кариерата си. Децата си ги поделиха: момичето се падна на бащата, момчето — на майката.
Но всичко това щеше да стане по-късно, а засега доктор Илина беше грижовна и тактична завеждаща курсовете ни. Тъй като се страхуваше от затворниците, тя гледаше да си има с тях по-малко вземане-даване и дори, струва ми се, още не си беше взела някой арестант за прислуга.
Хирургията — общата и частната — ни я четеше Меерзон. Той беше ученик на Спасокукоцки, хирург с голямо бъдеще, със значителна научна съдба. Но беше женен за роднина на Зиновиев и през 1937 година го арестуват и му лепват десет години — като глава на някаква терористична, вредителска, антисъветска организация… През 1946 година, когато започнаха фелдшерските курсове, току-що го бяха освободили. (На обща работа беше изкарал по-малко от година — през цялото време беше работил като хирург.) Тогава започваха да стават модерни „доживотните прикрепвания“ — пожизнено бе прикрепен и Меерзон. Съвсем наскоро освободен — беше крайно внимателен, официален, непристъпен. Прекършеното голямо бъдеще и озлоблението търсеха изход — намираха го в остроумието, в подигравките…
Лекциите му бяха превъзходни. От десет години Меерзон беше лишен от любимата си преподавателска работа — няколкото думи, разменяни с операционните сестри, естествено, не се брояха — и той за пръв път виждаше пред себе си аудитория, „студенти“, курсисти, жадуващи за медицински знания. И макар съставът ни да беше много пъстър — това не го смущаваше. Отначало лекциите му бяха увлекателни, пламенни. Още първото препитване беше като студен душ за разпаления Меерзон. Аудиторията беше прекалено посредствена: думите „елемент“, „форма“ трябваше да бъдат разяснявани, при това подробно. Меерзон разбра, остана много огорчен, но не го показа и се постара да се приспособи към нивото. Трябваше да се равнява по последните — по финландката Айно, по управителя на магазин Силантиев и т.н.
— Образува се от фистула — казваше професорът. — Кой знае какво е фистула?
Мълчание.
— Това е дупка, една дупка…
Лекциите избледняха, макар и да не загубиха деловото си съдържание.
Както подобава на хирург, Меерзон се отнасяше с явно презрение към всички други медицински специалности. В отделението му стерилността беше почти на столично равнище; изискваше от персонала стриктно да изпълнява изискванията за хирургичните клиники. А в другите отделения умишлено се държеше пренебрежително. Когато отиваше на консултации, никога не си събличаше късия кожух, не си сваляше шапката и в този вид сядаше на леглото на болния — във всяко терапевтично отделение. Правеше го нарочно и това изглеждаше като оскърбление. Все пак болничните стаи се поддържаха чисти и когато Меерзон излизаше, мърморещите санитари дълго бършеха мокрите следи от валенките му. Това беше едно от развлеченията на хирурга — езикът му работеше добре и той винаги бе готов да „излее“ върху терапевта своята жлъч, злобата си и недоволството си от света.
Не се развличаше по време на лекциите си. Излагаше всичко ясно, точно, изчерпателно, умееше да подбере разбираеми за всички примери, живи илюстрации, и се радваше, когато виждаше, че материалът се усвоява добре. Беше главен хирург на болницата, по-късно стана главен лекар и по време на курсовете ни мнението му бе от решаващо значение по всички въпроси на вътрешнокурсовия ни живот. Всичките му действия бяха пред очите на курсистите, думите му бяха добре премислени и целесъобразни.
По време на първото ни посещение на „истинска“ операция се бяхме скупчили в ъгъла на операционната със стерилни, необличани престилки, с фантастични марлени маски, Меерзон оперираше. Асистираше му неговата постоянна операционна сестра — Нина Дмитриевна Харченко, която работеше тук по договор, беше и секретар на болничната комсомолска организация. Меерзон даваше отсечени нареждания:
— Кохер!… Игла!…
Харченко грабваше инструментите от масичката и внимателно ги пъхаше в протегнатата настрана ръка на хирурга със светложълта гумена ръкавица.
Ала ето че подаде не това, което трябваше, Меерзон грубо изруга, замахна и хвърли пинсетата на пода. Тя издрънча, Нина Дмитриевна се изчерви и плахо подаде нужния инструмент.
Ние я съжалихме, постъпката на Меерзон ни ядоса. Смятахме, че той не би трябвало да постъпва така. Макар и само заради нас, ако е чак такъв грубиянин.
След операцията се обърнахме към Нина Дмитриевна с думи на съчувствие.
— Момчета, хирургът носи отговорност за операцията — каза ни тя сериозно и с поверителен тон. В гласа й нямаше смущение или обида.
Сякаш разбрал всичко, което ставаше в душите на новопокръстените, Меерзон посвети следващото занимание на една особена тема. Това беше блестяща лекция за отговорността на хирурга, за неговата воля, за необходимостта да се прекърши волята на болния, за психологията на лекаря и психологията на болния.
Лекцията предизвика всеобщо възхищение и след нея — в курсистката си среда — издигнахме Меерзон над всички.
Също толкова блестяща, направо поетична, беше лекцията му „Ръцете на хирурга“, където за същността на медицинската професия, за стерилността се говореше на много високо ниво. Меерзон изнасяше лекцията за себе си, почти без да гледа слушателите. В нея имаше много различни истории. И за паниката, обзела клиниката на Спасокукоцки в резултат от тайнственото заразяване на болните по време на чисти операции — от брадавицата, открита на пръста на един от асистентите. Това беше лекция за строежа на кожата, за хирургичната безупречност. И защо нито един хирург, операционна сестра или фелдшер от хирургичното отделение нямат право да участват в лагерните „ударни дни“, нямат право да работят физически труд. Зад това също виждахме самоотвержената дългогодишна борба на хирурга Меерзон с неграмотното лагерно началство.
Понякога в ден, посветен на проверки на усвоеното, Меерзон успяваше да свърши препитването ни по-бързо, отколкото бе очаквал. Останалото време се посвещаваше на невероятно интересни разкази „по повод“: за известни руски хирурзи, за Опел, за Фьодоров и най-много за Спасокукоцки, когото Меерзон боготвореше. Всичко беше духовито, умно, полезно, всичко беше „истинско“. Променяше се погледът ни върху света, благодарение на Меерзон ставахме медици. Учехме се да мислим като медици, учехме се успешно. След тези осеммесечни курсове по програмата за двугодишно обучение бяхме станали други хора.
Впоследствие Меерзон се премести от Магадан в Нексикан — в Западното управление. През 1952 година внезапно го арестуваха и го откараха в Москва — опитаха се да го „минат“ по „процеса на лекарите“ и заедно с тях го освободиха през 1953 година. След като се върна в Колима, Меерзон не остана дълго време, страхувайки се да се задържи по тези толкова „несигурни“, опасни места. Върна се на „континента“.
Към болницата имаше клуб, но курсистите не ходеха там — освен момичетата, Женка Кац и Борисов.
Струваше ни се кощунство да загубим дори един час за друго освен за учене. Четяхме денонощно. Отначало се опитвах да преписвам записките в белова тетрадка — но не ми стигаше нито времето, нито хартията.
Лагерната болница вече беше препълнена с хора от войната: руски емигранти от Манчжурия, пленени японци, на които вместо хляб даваха ориз — стотици хора, осъдени от военните трибунали за шпионство, — но всичко това още не беше придобило размаха, който имаха репресиите малко по-късно, в края на навигацията през 1946 година, когато пет хиляди затворници, докарани с парахода „КИМ“, бяха залети през декември с вода от маркучите по време на проточилия се рейс. Превозвахме тези измръзнали хора и ампутирахме крайниците им вече като пълноправни фелдшери не само в Магадан.
Всеки ден ни измъчваха съмнения — дали няма да закрият курсовете? Слуховете, кой от кой по-страшни, ми пречеха да спя. Но занятията лека полека вървяха, вървяха и накрая дойде денят, когато най-хленчещите и най-невярващите можаха да си поемат спокойно дъх.
Минаха повече от три месеца, а курсовете продължаваха. Възникнаха нови съмнения — ще издържим ли изпитите? Та нали курсовете бяха съвсем официални, даваха право да се лекува. Наистина, през 1953 година санитарният отдел на Далстрой обясняваше на Калининския отдел по здравеопазване, че завършилите тези курсове могат да практикуват само на Колима, но по места не взеха под внимание тези толкова странни граници на медицинските знания.
Много ни огорчи също, че програмата бе съкратена и ни даваше права само на медицински сестри и братя. Но и това беше нещо второстепенно. По-лошото бе, че не ни даваха никакви документи — „справките ще бъдат приложени към личните ви дела“ — обясняваше ни Илина. Оказа се, че в досиетата ни не се обелваше и дума за медицинското ни образование. След като ни освободиха, на някои от нас се наложи да събират бележки, заверени от преподавателите ни.
След трите месеца учение времето започна да лети много бързо. Наближаващият ден на изпитите не ни радваше — с това се слагаше точка на прекрасния ни живот на двадесет и третия километър. Ние, които познавахме Колима, ние, ветераните от тридесет и седма година — знаехме, че от този по-добър живот не ни чака. И затова се безпокояхме и бяхме тъжни, впрочем не много, понеже Колима ни беше научила да не кроим планове за повече от един ден напред.
Денят на изпита наближаваше. Вече открито се говореше, че болницата ще бъде прехвърлена 500 километра навътре в тайгата — на левия бряг на река Колима, в селището Дебин.
Месец преди края на курсовете положихме пробен изпит по всички предмети. Не му придадох значение и чак след официалния изпит съобразих, че билетите, които курсистите бяха получили на истинския изпит, повториха „предварителния“ — по всички предмети. Разбира се, членовете на комисията — големите началници от санитарния отдел на Далстрой — можеха да задават и задаваха допълнителни въпроси. Но основата за увереността на випускника, основата за впечатленията на изпитващия вече бяха заложени с познатия билет. Спомням си въпроса по хирургия — „разширени вени“.
Още преди изпита плъзна успокоителният слух, че няма да има скъсани, нито един, никой няма да бъде лишен от скромните медицински права. Това зарадва всички. Слухът се оказа верен.
Постепенно познанствата ни крепнеха, ставаха все повече. Вече не бяхме външни хора, бяхме посветени, бяхме станали членове на великия орден на медиците. Като на такива гледаха на нас и лекарите, и болните.
Престанахме да бъдем обикновени хора. Бяхме станали специалисти.
За пръв път, откакто бях на Колима, се почувствах нужен: на болницата, на лагера, на живота, на самия себе си. Чувствах се пълноправен човек, който не може да бъде навикван.
И макар много от началниците да ме затваряха в карцера за различни нарушения на лагерния режим, измислени и истински — аз и в карцера оставах човек, необходим на болницата. Излизах оттам и отново отивах да работя като фелдшер.
Потъпканото ми самолюбие беше получило онова необходимо лепило, цимента, с помощта на който можеше да се възстанови унищоженото.
Курсовете привършваха и младите момчета си намериха приятелки, както си му е редът. Но по-възрастните не позволиха на любовта да се намеси в бъдещето им. Тя беше прекалено евтин залог в лагерната игра. Години наред ни бяха учили на въздържание и това не отиде напразно.
В мен растеше огромно самолюбие. Нечий друг отличен отговор по време на което и да е занятие възприемах като лична обида. Трябваше да съм в състояние да отговоря на всички въпроси на преподавателя.
Лека-полека знанията ни се увеличиха и най-важното, станаха по-обширни — ние питахме ли, питахме лекарите, нищо, че въпросите ни бяха глупави, наивни. Но те не смятаха така. Всеки път ни се отговаряше достатъчно ясно. Отговорите предизвикваха нови въпроси. Все още не смеехме да водим помежду си медицински спорове. Това би било прекалено самонадеяно.
Но… веднъж ме извикаха да наместя изкълчено рамо. Лекарят се занимаваше с „рауш“-упойката, а аз намествах — с крак, — по метода на Хипократ. Под петата ми нещо изпука меко и раменната кост легна на мястото си. Бях щастлив. Татяна Михайловна Илина, която присъстваше при наместването, каза:
— Много добре са ви научили. — И аз нямаше как да не се съглася с нея.
Естествено, нито веднъж не отидох нито на кино, нито на някоя постановка на култбригадата, която и в Магадан, а и в самата болница беше на висота и се отличаваше с добри идеи и вкус, доколкото те можеха да си пробият път през заслоните на цензурата в културно-възпитателната част. По онова време магаданската култбригада се ръководеше от Л. В. Варпаховски, впоследствие главен режисьор на Московския театър „Ермолова“. Нямах време, а и бавно разкриващите се пред мен тайни на медицината ме интересуваха много повече.
Медицинската терминология престана да бъде безсмислица. Започнах да чета статии и книги по медицина без предишното безсилие и страх.
Вече не бях обикновен човек. Бях длъжен да умея да оказвам първа помощ, да се ориентирам поне в най-общи черти в състоянието на тежкоболните. Бях длъжен да виждам опасностите, заплашващи живота на хората. Това беше и радостно, и тревожно. Страхувах се — дали ще мога да изпълня този голям дълг.
Знаех как да действам със сифонна клизма, с апарата за кръвопреливане, със скалпел, със спринцовка…
Умеех да застеля леглото на тежкоболен и можех да науча санитарите как се прави това. Бях в състояние да им обясня защо трябва да се прави дезинфекция, да се почиства.
Бях научил хиляди неща, които преди не знаех — необходими, нужни, полезни за хората неща.
Курсовете приключиха, започнаха малко по малко да изпращат новите фелдшери там, където щяха да работят. Ето го и списъка в ръцете на конвоя, списъка, в който беше и моята фамилия. Но се качвам в камиона последен. Карам болни на левия бряг. Каросерията е претъпкана, сядам в самия край, с гръб към борда. Докато сядах, ризата ми се измъкна и през една пролука започна да ми духа. В ръцете си държах пакет с шишенца: с валериан, капки за сърце, йод, амоняк. В краката ми — торба, натъпкана с тетрадките от фелдшерските курсове.
Години наред тези тетрадки бяха най-сигурната ми опора, ала веднъж, когато отсъствах, в лабораторията в тайгата се беше намъкнала мечка и бе изпокъсала всичките ми записки, бе изпотрошила всичките буркани и шишенца.
Сините очи се обезцветяват. Сини като метличина в детските години, с времето те се превръщат в мръсно-мътни, сиво-сини еснафски очички или в стъкловидни пипала на следователи и портиери, или в „стоманени“ войнишки очи — нюансите са много. И твърде рядко очите запазват детския си цвят…
Плетеницата на затворническата решетка разделяше снопа червени слънчеви лъчи на няколко по-малки снопчета; някъде в средата на килията снопчетата отново се сливаха в плътен червеникавозлатист поток. В тази ивица от светлина прашинките проблясваха така, сякаш бяха от злато. Попадащите в нея мухи също ставаха златни като слънцето. Лъчите на залеза биеха право във вратата, обкована със сиво лъскаво желязо.
Ключалката изщрака — звук, който чува всеки арестант, независимо дали е буден, или спи, чува го по всяко време. Няма тема за разговор, която би могла да заглуши този звук, няма сън, който би отвлякъл вниманието от него. В килията няма такава мисъл, която би могла… Никой не може така да се съсредоточи върху нещо, че да пропусне този звук, да не го чуе. Сърцето на всеки спира да бие, когато се чуе изщракването на ключалката, почукването на съдбата по вратата на килията, в душите, в сърцата, в умовете. Този звук изпълва всеки с тревога. И той не може да бъде сбъркан с нищо друго.
Ключалката изщрака, вратата се отвори и слънчевият сноп се втурна от килията навън. През отворената врата се видя как лъчите прекосиха коридора, прехвърлиха се през прозореца му, прелетяха през затворническия двор и се пречупиха в стъклата на отсрещното крило. Шестдесетимата обитатели на килията успяха да видят това през краткия миг, докато вратата се затвори. Тя се затръшна с мелодичния звън на едновремешните ракли. И начаса всички арестанти, които с жаден поглед следяха втурването на потока светлина, движението на лъча, сякаш това беше живо същество, техен брат и другар, разбраха, че слънцето отново е затворено заедно с тях.
И едва тогава всички видяха, че до вратата стои човек, примижал от ярката светлина и поел върху широките си черни гърди потока от златни залезни лъчи.
Човекът беше на възраст, висок, плещест, гъста светла коса покриваше цялата му глава. Едва ако се вгледаш ставаше ясно, че белият цвят вече отдавна бе направил още по-светли тези сламеноруси коси. Изпъстреното с бръчки лице, напомнящо релефна карта, бе обсипано с безброй дълбоки като лунни кратери белези.
Беше облечен с разкопчана на гърдите непренасана униформена рубашка от черно сукно, носеше черен брич също от сукно и ботуши. В ръцете си мачкаше доста изтъркан черен шинел. Дрехите му едва се крепяха на него — всичките копчета бяха отпрани.
— Алексеев — рече тихо той, като подпря дланта на голямата си космата ръка до гърдите. — Добър ден…
Но вече всички отиваха към него, ободряваха го с нервен, избухлив арестантски смях, тупаха го по раменете, стискаха му ръцете. Вече приближаваше и отговорникът на килията — изборното началство, — за да покаже на новия мястото му.
— Гавриил Алексеев — повтаряше човекът, който беше същинска мечка. И пак: — Гавриил Тимофеевич Алексеев…
Черният човек се дръпна настрана и слънчевият лъч вече не пречеше да се видят очите му — големи, сини като метличини детски очи.
В килията скоро научиха подробности от живота на Алексеев, началник на пожарната в една нарофоминска фабрика — оттам бе и черната му униформа. Да, партиен член от лятото на 1917 година. Да, войник-артилерист, участвал в октомврийските боеве в Москва. Да, изключен от партията през двадесет и седма година. След това го възстановили. И отново го изключили — преди седмица.
При арестуването затворниците се държат по различен начин. Да се разчупи недоверието на някои е много трудна работа. Полека-лека, ден след ден свикват със съдбата си, започват да разбират някои неща.
Алексеев беше от друг тип. Сякаш бе мълчал в продължение на дълги години и сега арестът, килията му бяха върнали дар словото. Тук бе намерил възможност да разбере най-важното, да налучка хода на времето, да прозре собствената си съдба и да разбере защо… Да намери отговор на онова огромно, надвиснало над целия му живот и съдба и не само над неговите, но и на стотиците хиляди други огромно, исполинско „защо“.
Алексеев разказваше без да се оправдава, без да пита, просто се мъчеше да проумее, да сравни, да открие.
От сутрин до вечер кръстосваше килията, огромен, истинска мечка с черната рубашка без колан, прегърнал някого през раменете с огромната си лапа и питаше ли, питаше… Или разказваше.
— Защо те изключиха, Гаврюша?
— Разбираш ли как стана. Имахме политкръжок. Темата — Октомври в Москва. Пък аз съм бил войник при Муралов[13], като артилерист, два пъти съм раняван. Лично съм прицелвал оръдията срещу юнкерите пред Никитските врата. На политкръжока преподавателят ми вика: „Кой командва войските на съветската власт в Москва в момента на преврата?“. Отвръщам му: „Муралов Николай Иванович.“ Добре го познавах, лично. Как можех да го река другояче? Какво да кажа?
— Това е бил провокационен въпрос, Гавриил Тимофеевич. Нали си знаел, че генерал Муралов е обявен за враг на народа?
— Че как иначе да го речеш. Това го знам не от учебниците по политика. Арестуваха ме още същата нощ.
— А как попадна в Наро-Фоминск? В пожарната?
— Много пиех. Демобилизираха ме от чека още през осемнадесета година. Муралов ме беше изпратил там. Като много сигурен човек… Е, а там започна тази моя болест.
— Каква болест, Гаврюша? Ти си такава здрава мечка…
— Ще видите. И аз не знам каква е… Не мога да я запомня. Не помня какво е ставало с мен през това време. А нещо става… Обзема ме безпокойство, злоба и идва Тя…
— От водката ли е?
— Не, не е от нея… От живота. Водката си е едно на ръка.
— Да беше започнал да учиш… Всички пътища са били отворени пред теб.
— Как да уча? Едни учат, а други трябва да бранят това тяхно учене. Да не приказвам сладки приказки, а, земляк? После минаха години — за рабфак ли съм? Остана тая проклета вохра[14]. И водката. И Тя.
— Имаш ли деца?
— Имах дъщеря от първата жена. Напусна ме. Сега живея с една тъкачка. А, ще припадне, че са ме арестували, ако и не умре. На мен обаче след ареста ми олекна. За нищо не трябва да мисля. Всичко се решава без мен. Други ще имат тази грижа как да живее занапред Гаврюша Алексеев.
Минаха няколко дни, само няколко. Дойде Тя.
Алексеев жално извика, размаха ръце и падна възнак. Лицето му посивя, от посинялата му уста, от отпуснатите устни се стичаше мехуреста пяна. По сивите бузи и косматите му гърди изби гореща пот. Съседите му го хванаха за ръцете, натиснаха краката му. По тялото му на талази преминаваха конвулсии.
— Главата, пазете му главата. — И някой подпъхна черния шинел под потната рошава глава на Алексеев.
Беше дошла Тя. Епилептичната криза продължи много дълго, мощните кълба на мускулите му непрекъснато се издуваха, юмруците удряха някого и съседите му се мъчеха с непохватни пръсти да разтворят тези огромни юмруци. Краката му тичаха нанякъде, ала тежестта на неколцината души, легнали връз тях го удържаше на нара.
Но ето, мускулите постепенно се отпуснаха, пръстите се разтвориха. Алексеев спеше.
През цялото това време дежурните по килия блъскаха вратата, с цяло гърло викаха за лекар. Та нали в Бутирка[15] трябваше да има поне един лекар. Някой Фьодор Петрович Гааз. Или просто дежурен военен лекар с какъв да е ранг — дори лейтенант от медицинската служба.
Оказа се, че не е лесно да бъде извикан лекар, но все пак дойде. Появи се с престилка, облечена върху офицерската униформа, съпроводен от двама яки помощници с вид на фелдшери. Лекарят се покатери на нара и прегледа Алексеев. През това време пристъпът му беше преминал и той спеше. Без да каже нито дума и без да отговори на нито един от въпросите, с които го обсипаха наобиколилите го арестанти, лекарят си излезе. Безмълвните му помощници го последваха. Ключалката щракна и предизвика взрив от възмущение. А когато първоначалното вълнение утихна, прозорчето на вратата се отвори и дежурният надзирател, наведен, за да надзърне вътре, рече:
— Лекарят каза, че не трябва да се прави нищо. Това е епилепсия. Гледайте да не си глътне езика, за да не се задуши… При следващия пристъп няма нужда да го викате. Тази болест не се лекува.
Затворниците повече не викаха лекар. А имаше още много пристъпи.
След припадъците Алексеев се оправяше, оплакваше се само от главоболие. Минаваше ден-два и огромната мечешка фигура с черна униформена рубашка и с черен брич отново изпълзяваше и крачеше ли, крачеше по циментовия под на килията. Сините му очи отново блестяха. След двете дезинфекции в затвора сукното на дрехите му посивя и вече не изглеждаше черно.
А Алексеев все крачеше и крачеше, и простодушно разказваше за предишния си живот, за времето преди да се разболее, като бързаше да сподели с поредния си събеседник това, което още не беше разправял в килията.
— …Казват, че сега имало специални изпълнители. А знаеш ли как беше по времето на Дзерджински?
— Как?
— Ако колегията се произнесеше за смъртна присъда, тя трябваше да се изпълни от следователя, който е водил делото… От онзи, който е докладвал и е настоявал за най-строгото наказание. Искаш смъртна присъда за този човек? Сигурен си, че е виновен, че е враг и трябва да бъде убит? Тогава убий го саморъчно. Много е голяма разликата дали ще подпишеш документа, само ще потвърдиш присъдата, или ще го убиеш лично ти…
— Голяма е…
— Освен това всеки следовател сам трябваше да намери време и място за това… Имаше най-различни случаи. Едни го правеха в кабинетите си, други — в коридорите, в някое мазе. По времето на Дзерджински следователят подготвяше всичко сам… Сто пъти ще премислиш, преди да се решиш да поискаш смъртна присъда за някого…
— Гаврюша, ами разстреляни виждаш ли си?
— Е, виждал съм. Кой не е виждал.
— А вярно ли е, че когото разстрелват, пада по очи?
— Да, вярно е. Когато е с лице към теб.
— Ами ако стрелят в гръб?
— Тогава пада по гръб, възнак…
— А на теб случвало ли ти се е?… В смисъл…
— Не, не съм бил следовател. Нали съм необразован. Просто бях в един от отредите. Борех се срещу бандитизма и така нататък. Разболях се от туй чудо и ме демобилизираха. Заради припадъците. А и започнах да пия. Казват, че също не помагало за лечението.
Затворът не обича хитреците. В килията всеки е пред очите на другите по двадесет и четири часа в денонощието. Човек няма сили да скрие истинския си характер — да се престори на друг в килията на подследствените през минутите, часовете, денонощията, седмиците, месеците на напрежение, в нервната обстановка, когато всичко излишно и показно пада като люспа. И остава истината — не от затвора създадена, ала проверена и изпробвана от него. Волята все още не е сломена, не е смазана, както почти неизбежно става в лагера. Но кой ти мислеше тогава за лагери, и какво представляват те. Някои може би са знаели и са искали да разкажат за тях, да предупредят новаците. Но човек вярва на онова, на което иска да вярва.
Ето го Вебер с черната брада, комунист от Силезия, коминтерновец, когото бяха докарали от Колима за допълнително разследване. Той знае какво е лагер. Ето го и Александър Григориевич Андреев, бивш генерален секретар на дружеството на политзатворниците, десен есер, опознал и царската каторга, и съветските лагери за интернирани. Андреев знае някаква истина, която е непозната на повечето затворници. За тази истина няма как да се разправя. Не защото е някаква тайна, а защото в нея не може да се повярва. Затова и Вебер, и Андреев мълчат. Затворът си е затвор. Затворът за следствени е затвор за следствени. Всеки си има свое дело, своя борба, свое поведение, което не се подсказва, свой дълг, свой характер, своя душа, свой резерв от духовни сили, свой опит. Човешките качества се изпробват не само и не толкова в килиите, колкото извън тях, в някой следователски кабинет. Съдба, която зависи от поредица случайности, а по-често изобщо не зависи от тях.
Дори затворът за следствени — не само за вече осъдените — обича простодушните, откровените. Към Алексеев килията се отнасяше доброжелателно. Дали го обичаха? Нима в следствената килия някой може да бъде обичан? Та това е следствие, място за транзитно преминаване, етап. Към Алексеев килията се отнасяше благосклонно.
Минаваха седмици, месеци, а Алексеев все не го викаха на разпит. И той крачеше ли, крачеше.
Има две следователски школи. Първата смята, че арестуваният на часа трябва да бъде зашеметен, шашардисан. Тази школа гради успеха си върху бързата психологическа атака, върху натиска, върху потискане волята на подследствения, докато той не е дошъл на себе си, не се е ориентирал, не е мобилизирал нравствените си сили. Следователите от тази школа започват разпитите още в нощта на ареста — те са многочасови, изпълнени с всевъзможни заплахи. Втората школа смята, че килията ще измъчи, ще отслаби волята на арестанта за съпротива. Колкото повече време арестантът прекара в килията за следствени преди да се срещне със следователя, толкова по-изгодно е това за водещия разпита. Арестуваният се подготвя за разпита, за първия в живота си разпит, като напряга всичките си сили. А разпит няма. Минава седмица, месец, два месеца. Цялата работа по потискане психиката на арестувания я върши килията вместо следователя.
Не се знае как едната и другата школа са използвали едно толкова ефективно оръжие като изтезанията. Моят разказ се отнася за началото на тридесет и седма година, а изтезанията започнаха през втората половина на годината.
Следователят на Гавриил Тимофеевич бе привърженик на втората школа.
Към края на третия месец от пребиваването на Алексеев дотича едно момиче с войнишка рубашка и го извика „с инициалите, но без багаж“ тоест само на разпит. Алексеев среса с пръсти светлите си къдрици, опъна посивялата си рубашка и прекрачи прага на килията.
Върна се бързо. Значи го бяха разпитвали в специалната пристройка за разпити, никъде не го бяха карали. Алексеев беше учуден, потиснат, поразен, потресен и изплашен.
— Какво има, Гавриил Тимофеевич?
— Има. Сега пък друго. Обвиняват ме в заговор срещу правителството.
— По-спокойно, Гаврюша. В тази килия всички сме обвинени в заговор срещу правителството.
— Казаха, че съм искал да ги убия.
— И това се случва често. А преди в какво те обвиняваха?
— Всичко започна след ареста в Наро-Фоминск. Бях началник на пожарната в текстилната фабрика. С една дума, малък пост.
— Постовете нямат значение, Гаврюша.
— Разпитваха ме за политкръжока. Бил съм хвалил Муралов. Ами че аз бях в неговия отряд в Москва. Как да кажа… А сега изведнъж говорят за нещо съвсем друго.
Белезите от сипаницата и бръчките по лицето му станаха още по-явни. Алексеев се усмихваше някак пресилено спокойно и в същото време несигурно, сините му очи припламваха все по-нарядко. Но, странна работа, епилептичните пристъпи станаха по-редки. Близката опасност, необходимостта да се бори за живота си като че ли бяха изместили припадъците.
— Какво да правя… Те ще ме ликвидират.
— Нищо не трябва да правиш. Говори само истината. Доказвай им я, докато имаш сили.
— Значи мислиш, че няма да ми се случи нищо?
— Напротив, непременно ще ти се случи. Иначе оттук не пускат, Гаврюша. Но между разстрел и десет години затвор има разлика. А десетте години не са пет.
— Разбрах.
Гавриил Тимофеевич започна все по-често да пее. А пееше чудесно. Имаше чист, ясен тенор. Пееше тихо, в най-далечния от шпионката ъгъл:
Как хубава и светла бе нощта,
как нежно светеше ни бледата луна…
Но често, все по-често друга:
Отворете ми, ах, отворете,
колко дни ме делят от смъртта.
И на воля навън ме пуснете,
да изстрадам докрай любовта.[16]
Алексеев спираше да пее, скачаше и крачеше ли, крачеше…
Спречкваше се много често. Животът в затвора, когато си следствен, предразполага към кавги. Това трябва да се знае, да се разбира и човек непрекъснато да се владее или да си отвлича вниманието… Гавриил Алексеев не знаеше тези затворнически тънкости и все напираше да се скара, да се сбие. Някой му казал нещо напреки, друг оскърбил Муралов. Муралов беше неговият бог. Това бе богът на младежките му години, богът на целия му живот.
Когато Вася Жаворонков, машинист от савеловското депо, каза нещо за Муралов в стила на последните партийни учебници, Алексеев се нахвърли върху него и понечи да замахне с медния чайник, с който раздаваха чая в килията.
Този чайник, останал в Бутирския затвор още от царско време, представляваше огромен меден цилиндър. Изтъркан със счукана тухла, той лъщеше като залязващо слънце. Донасяха го закачен на една тояга, а дежурните, докато сипваха чая, го държаха по двама.
Силният като Херкулес Алексеев смело сграбчи чайника за дръжката, ала не можа да го помръдне. Той беше пълен с вода — до вечерта, когато го изнасяха, имаше още много време.
Всичко завърши със смях, макар че Вася Жаворонков бе пребледнял в очакване на удара. Той беше тук почти по същата причина, както и Гавраил Тимофеевич. И него го бяха арестували след сбирка на иолиткръжока. Ръководителят го попитал: „Какво щеше да правиш, Жаворонков, ако съветската власт изведнъж би престанала да съществува?“. Простодушният Жаворонков отвърнал: „Как какво? Щях да продължа да работя машинист в депото. Имам четири деца.“ На другия ден го арестували и следствието вече беше приключило — машинистът очакваше присъдата. Делата си приличаха и Гавриил Тимофеевич се консултираше с Жаворонков, бяха се сприятелили. Но когато обстоятелствата по делото на Алексеев се промениха — бяха започнали да го обвиняват в антиправителствен заговор, — страхливият Жаворонков се отдръпна от приятеля си. Не пропусна да отправи и забележка относно Муралов.
Едва бяха успокоили Алексеев след тази полукомична схватка, когато избухна нова караница. Алексеев отново нарече някого пройдоха. Пак ги разтърваваха. Вече цялата килия разбираше и знаеше: скоро трябва да дойде Тя. Приятелите му крачеха до него и го държаха под ръка, готови всеки миг да го хванат здраво, да притиснат краката му, да предпазят главата. Но Алексеев изведнъж се отскубна, скочи на перваза на прозореца, вкопчи се с две ръце в решетката и започна да я разтърсва, като ругаеше яростно и ръмжеше. Черното му тяло висеше на решетката като огромен черен кръст. Арестантите откъсваха един по един пръстите му от железните пръчки, разтваряха дланите му, бързаха, понеже часовият от наблюдателницата вече бе забелязал суетнята край отворения прозорец.
И тогава Александър Григориевич Андреев, генералният секретар на дружеството на политзатворниците, рече, като сочеше черното тяло, свличащото се от решетката:
— Първият чекист…
Но в гласа му нямаше злорадство.
По земята, пред прага на амбулаторията, имаше пресни следи от мечешки нокти. Катинарчето, хитроумното винтово катинарче, с което се заключваше вратата, се търкаляше в храстите, изтръгнато заедно с халките, направо с дървото…
Вътре шишенцата, бутилките и бурканите бяха пометени от рафтовете и превърнати в стъклена каша. Все още се усещаше острата миризма на валериан.
Тетрадките от фелдшерските курсове, които Андреев беше завършил, бяха накъсани на парчета. Няколко часа той събира лист по лист скъпоценните си записки — по време на курсовете нямаше никакви учебници. В дебрите на тайгата фелдшерът Андреев разполагаше само с тези тетрадки за борбата с болестите. Една от тях беше пострадала особено много. Тетрадката по анатомия. На първата страница неумелата ръка на Андреев, която никога не се беше учила да рисува, бе начертала схемата на деленето на клетките, елементите на клетъчното ядро, тайнствените хромозоми. Но мечешките нокти толкова яростно бяха разкъсвали този чертеж, тази подвързана с целофан тетрадка, че се наложи да я хвърли в печката, в ламаринената печка. Загубата беше непоправима. Това бяха лекциите на професор Умански.
Фелдшерските курсове бяха организирани към затворническата болница, а Умански беше патологоанатом, просектор, завеждащ моргата. Патологоанатомът е висш, нещо като задгробен контрольор на работата на лекуващите лекари. По време на „секцията“, на разрязването, на аутопсията на трупа се определя дали диагнозата е била вярна, а лечението — правилно.
Но затворническата морга е особена. На пръв поглед смъртта, тази велика демократка, не би трябвало да се интересува кой лежи на масата за аутопсия, не би трябвало да разговаря с труповете на различни езици.
Никак не е лесно на лекаря-затворник да лекува затворник-болен, ако лекарят не е подлец.
И в болницата, и в затворническата морга всичко се прави по същия начин, както във всички болници по света. Но — мащабите са други — и истинското съдържание на „историята на заболяването“ на арестанта е различно от „историята на заболяването“ на волнонаемния.
Не само заради това, че представителят на смъртта — патологоанатомът, е все още жив човек с живи чувства, със своите неприятности, положителни качества и недостатъци, със своя си опит. Тук става дума за нещо повече, понеже сухият официален протокол на „секцията“ е недостатъчен както за живота, така и за смъртта.
Ако болният умираше с диагноза рак, а след аутопсията вместо злокачествен тумор се откриваше само огромно хронично физическо изтощение, Умански негодуваше и не прощаваше на лекарите, които не бяха съумели да спасят арестанта от глада. Но ако си личеше, че лекарят разбира каква е причината и нямайки право да назове истинската диагноза „алиментарна дистрофия“ — глад, трескаво търсеше синоними — глад под формата на авитаминози, полиавитаминози, скорбут III, пелагра и неизброими други имена, — Умански помагаше на лекаря с категоричното си мнение. Дори нещо повече. Ако лекарят искаше да се ограничи с приличната диагноза за грипна пневмония или сърдечна недостатъчност, потологоанатомът му обръщаше внимание върху специфичните лагерни условия за всяко едно заболяване.
Лекарската съвест на Умански също беше обвързана, окована. Първата диагноза „алиментарна дистрофия“ бе поставена след войната, след ленинградската блокада, когато и гладът в лагерите бе назован с истинското му име.
Патологоанатомът трябва да е съдия, а Умански беше съучастник… Точно затова бе съдия, защото можеше да е съучастник. Колкото и да беше обвързан с инструкцията, с традицията, със заповедта и разясненията, Умански гледаше по-надълбоко, по-надалеч, беше по-принципен. Виждаше задълженията си не в това да засича дребните лекарски грешки, а да констатира — и да посочва на другите! — онова значително нещо, което се криеше зад тези дреболии, онзи „фон“ на изтощение от глад, който променяше картината на болестта, изучавана от лекаря по учебник. Още не беше написан учебник за арестантските болести. И никога не бе написан.
Измръзванията в лагерите бяха зашеметяващи за пристигналите от „континента“ фронтови хирурзи. Лечението на счупванията се извършваше против волята на болните. За да попаднат в туберкулозното отделение, хората носеха със себе си чужди храчки и слагаха в устата си тази явна бацил на отрова непосредствено преди анализа — при постъпване. Други прибавяха кръв от пръста си към урината, за да попаднат в болницата, та поне за ден, за час да се спасят от най-страшното, което съществуваше — от убийствения и унизителен труд.
Както всички стари колимски лекари, Умански знаеше тези неща, одобряваше ги и ги прощаваше. Не беше написан учебник за арестантските болести.
Умански бе получил медицинското си образование в Брюксел, а по време на революцията се върнал в Русия, заселил се в Одеса, лекувал…
В лагера беше разбрал, че за съвестта му ще е по-добре да реже мъртъвци, отколкото да лекува живи. Станал завеждащ на моргата, патологоанатом.
Седемдесетгодишният все още енергичен старец с разклатени протези и на двете челюсти, с посребряла глава, късо подстриган като арестант, чипонос майтапчия, влезе в класната стая.
За курсистите лекцията му беше от особено значение. Не защото бе първата лекция, а понеже от днес, още с първата дума, казана от професор Умански, курсовете започваха своя живот, започваха да съществуват наяве и сериозно, въпреки че на курсистите това им изглеждаше като приказка. Тревожното време отмина. Решението за началото на курсовете беше взето. За мнозина това означаваше край на изнурителния труд в златодобивните забои, на всекидневната борба за живот. Обучението ни започна с лекциите на професор Умански „Анатомия и физиология на човека“.
С посребрена глава, облечен в разкопчан къс кожух — черен, износен, но все пак кожух, а не ватенка, с каквито ходехме ние, старецът отиде до дъската и стисна в малкото си юмруче огромно парче тебешир. Захвърлил бе смачканата си ушанка на масата — беше април, навън бе все още студено.
„Ще започна лекциите си със строежа на клетката. Сега в научните среди много се спори…“ Къде? За какво се спори? Миналият живот на всичките тези тридесет души — от бивш следовател до продавач в селски магазин — нямаше нищо общо с живота на която и да било наука… Предишният живот на курсистите беше по-далечен и от задгробния — поне в това всеки един бе сигурен… Какво ги интересуваха някакви си спорове в някаква наука? А и що за наука беше това? Анатомия? Физиология? Биология? Микробиология? Нито един от курсистите не би могъл да каже през онзи ден какво е това „биология“. По-грамотните бяха гладували достатъчно дълго, за да загубят интерес към някакъв си спор в някаква си наука…
„…В научните среди много се спори. Сега е прието тези лекции да се изнасят другояче, но аз ще ви го разправя така, както считам, че е вярно. Разбрал съм се е вашата администрация, че този раздел ще ви го изложа по своему.“
Андреев се опита да си представи администрацията, с която се беше разбрал брюкселският професор. Началникът на болницата, който с острия си като на портиер поглед пронизваше всеки курсист по време на кандидатския изпит. Или вмирисания на спирт, с червен нос и хълцащ началник на санитарния отдел. Не можеше да си представи, да измисли някаква друга висша администрация.
„Ще ви изложа този раздел по свой начин. Не искам да крия мнението си от вас.“
„Да крия мнението си“ — повтори шепнешком Андреев, възхитен от тези необикновени думи на необикновената наука.
„Не искам да крия мнението си. Аз, приятели мои, съм вайсманист…“
Умански направи пауза, за да можем да оценим смелостта и деликатността му.
Вайсманист ли? На курсистите им беше все едно.
Никой от тридесетте души не знаеше и така и не научи що е това митоза и какво представляват нуклеопротеидите — хромозомите, съдържащи дезоксирибонуклеинова киселина.
Не се интересуваше от дезоксирибонуклеиновата киселина и администрацията на болницата.
Но минаха година-две, целият обществен живот бе кръстосан от тъмните лъчи на биологичната дискусия и думата „вайсманист“ стана достатъчно разбираема за следователите със средно юридическо образование, както и за обикновените хора, изложени на бурите на политическите репресии. „Вайсманистът“ зазвуча страшно, зазвуча зловещо, подобно на добре познатите „троцкист“ и „космополит“.
Именно тогава, година след биологичната „дискусия“, Андреев си спомни и оцени смелостта и деликатността на стария Умански.
Тридесет молива рисуваха в тридесет тетрадки въображаемите хромозоми. Точно тази тетрадка с хромозомите бе раздразнила най-много мечката.
Андреев бе запомнил Умански не само с тайнствените хромозоми, не само със снизходителните и умни „секции“.
В края на курса, когато новобранците в областта на медицината вече усещаха на раменете си бялата фелдшерска престилка, по която медиците се различаваха от простосмъртните, Умански отново направи странно изказване:
„Няма да ви запознавам с анатомията на половите органи. Разбрах се с администрацията ви. На предишните курсове изнасях тези лекции. От това не излезе нищо свястно. По-добре да използваме останалото време за терапевтична практика — поне ще се научите да поставяте вендузи.“
И курсистите получиха дипломи, без да са изучавали цял един важен раздел от анатомията. Де да беше само това, което не знаеха бъдещите фелдшери!
Един-два месеца след като курсовете бяха почнали, когато вече беше успял да заглуши, да потисне, да се пребори с постоянния глад и вече не се втурваше да грабва всеки фас, който виждаше на пътя, на улицата, на земята, на пода, когато на лицето на Андреев се появиха някакви нови — или стари? — човешки черти и погледът му, не само очите, също беше станал по-човешки, професор Умански го покани на чай.
Чаят беше истински. Тук не им се полагаше хляб и захар, пък и Андреев не очакваше да пие чай с хляб. Чаят представляваше вечерен разговор с професора, разговор на топло, на четири очи.
Умански живееше в моргата, в канцеларията на моргата. Нямаше врата към залата за аутопсии и секционната маса, макар и застлана с мушама, се виждаше от всеки ъгъл на стаята му. Нямаше врата, но професорът беше свикнал с всичките миризми на този свят и се държеше така, сякаш вратата съществуваше. Андреев не можа да усети веднага какво придаваше на помещението вид на истинска стая, но сетне разбра, че подът тук бе с около половин метър по-висок, отколкото в секционната зала. Работата за деня свършваше и Умански поставяше на писалището си снимка на млада жена в някаква тенекиена рамка с грубо закрепено върху нея зеленикаво стъкло от прозорец. Личният живот на професора започваше именно с това отмерено движение-навик. Пръстите на дясната му ръка хващаха чекмеджето на бюрото и го дърпаха, докато не опреше в корема му. С лявата ръка Умански вадеше снимката и я слагаше на масата пред себе си…
— Това дъщеря ви ли е?
— Да. Ако имах син, щеше да е много по-лошо, нали? Андреев добре разбираше значението на разликата между син и дъщеря за един затворник. От чекмеджетата на писалището — оказа се, че те са извънредно много — професорът извади безброй листа нарязана хартия, изпомачкани, захабени, разграфени на колони, много колони и редове. Във всяко квадратче имаше по една дума, изписана със ситния почерк на Умански. Хиляди, десетки хиляди думи, написани с избеляло от времето химическо мастило, на места подновени. Умански знаеше вероятно двадесет езика…
— Знам двадесет езика — рече професорът. — Още от преди Колима. Прекрасно знам староеврейски. Той е в основата на всичко. Тук, в тази морга, редом с труповете, изучих арабски, тюркски, фарси… Направих таблица на общия праезик. Разбирате ли за какво говоря?
— Струва ми се, че да — каза Андреев. — Майка — „мутер“, брат — „брудер“.
— Да, да, но всичко е много по-сложно, по-важно. Направих някои открития. Този речник ще бъде моят принос в науката, ще оправдае живота ми. Не сте ли лингвист?
— Не, професоре — рече Андреев и болка прониза сърцето му — толкова му се прииска в този момент да е лингвист.
— Жалко — мрежата от бръчки по лицето на Умански леко се промени, след това то отново придоби характерния си ироничен израз. — Жалко. Това е занятие много по-интересно от медицината. Но медицината е много по-сигурна, по-спасителна.
Умански беше учил в Брюксел. След революцията се завърнал в родината, започнал работа като лекар. Правилно беше разгадал същността на тридесет и седма година. Бе разбрал, че продължителният му живот в чужбина, това, че знае много чужди езици, свободомислието му са достатъчен повод за репресии; старецът се опитал да надхитри съдбата. Направил смел ход — постъпил на служба в Далстрой, отишъл да работи в Колима, в Далечния север, като лекар, и пристигнал в Магадан като волнонаемен. Лекувал и си живеел. Уви, Умански не взел под внимание универсалността на действащите инструкции. Колима не успяла да го спаси, както не би го спасил и Северният полюс. Арестували го и трибуналът го осъдил на десет години. Дъщеря му се отрекла от врага на народа, изчезнала от живота на Умански, останала само случайно оцелялата снимка върху писалището на брюкселския професор; Присъдата от десет години вече изтичаше. Умански редовно получаваше броя на приспаднатите му работни дни, това живо го интересуваше. Дойде денят, когато Андреев отново бе поканен от професора на чай.
Ожуленото емайлирано канче, пълно с горещ чай, го очакваше. До канчето имаше чаша, истинска стъклена чаша, зеленикава, от мътно стъкло и невероятно мръсна дори за привикналия Андреев. Умански никога не я миеше. Това също беше откритие на професора, негов принос в науката хигиена, принцип, към който той твърдо, настойчиво, с педагогическа търпимост се придържаше през целия си живот.
— При нашите условия мръсната чаша е по-чиста, по-стерилна от измитата. Това е най-добрата хигиена, може би единствената… Разбирате ли?
Умански щракна няколко пъти с пръсти.
— В кърпата има повече инфекция, отколкото във въздуха. Ерго: чашата не трябва да се мие. Моята чаша е староверска, лична. Не бива и да се изплаква — във въздуха има по-малко инфекция, отколкото във водата. Това е азбуката на санитарията и хигиената. Разбрахте ли? — Умански присви очи: — Това откритие е валидно не само за моргата.
Още през четиридесет и шеста година в моргата на болницата след поредното пиене на чай с Андреев и след лингвистичното заклинание, Умански бе зашепнал, почти задъхан, на ухото на Андреев:
— Най-важното е да надживеем Сталин. Всички, които го надживеят, ще оцелеят. Разбрахте ли? Невъзможно е проклятията, които му отправят милиони хора, да не се материализират. Разбрахте ли? Той непременно ще умре от тази всеобща омраза. Ще се разболее от рак или от нещо подобно! Ще оцелеем.
Андреев мълчеше.
— Разбирам и одобрявам вашата предпазливост — каза Умански, вече без да шепне. — Мислите си, че съм провокатор. Аз съм на седемдесет години.
Андреев мълчеше.
— Правилно мълчите — рече му професорът. — Имало е и седемдесетгодишни старци-провокатори. Всичко, е имало…
Андреев мълчеше, възхитен от Умански, без да има сили да надмогне себе си и да заговори. Това механично, всесилно мълчание беше част от поведението, с което Андреев беше свикнал през време на живота си в лагера, живот, изпълнен с много обвинения, следствия и разпити — вътрешни правила, които никак не беше лесно да се нарушат, да се отхвърлят. Андреев стисна ръката на Умански, сухата му, гореща малка старческа длан със силни, горещи пръсти.
Когато присъдата на професора изтече, той пожизнено бе въдворен в Магадан. Умря на 4 март 1953 година, като до последния си час продължи лингвистичния труд, никому незавещан и от никого непродължен. Професорът така и не научи, че е създаден електронен микроскоп и че хромозомната теория е потвърдена експериментално.
Фелдшерът бе по-висок и от високия Крист, плещест, мутрест — отдавна, вече от години, на Крист всички началници му изглеждаха мутрести. Фелдшерът го изправи в ъгъла и с явно одобрение заразглежда жертвата си.
— Значи казваш, че си бил сенитар, а?
— Да.
— Това е добре. Имам нужда от сенитар. От истински сенитар. Да въведе ред. — И фелдшерът посочи огромната мъртва амбулатория, която приличаше на конюшня.
— Аз съм болен — рече Крист. — Трябва да ме настанят в болницата…
— Всички са болни. Има време. Първо ще пооправим тук. Ще използваме ей този шкаф — фелдшерът почука по вратата на огромния празен гардероб. — Е, вече е късно. Измий пода и си лягай. Сутринта да ме събудиш.
Крист още не беше успял да разнесе ледената вода по всички ъгли на невероятно студената амбулатория, когато съненият глас на неговия нов господар прекъсна работата му.
Крист влезе в съседната стая — и тя същият обор. В ъгъла беше натикан един нар. Завит с камара парцаливи одеяла, къси кожуси и дрипи, заспиващият фелдшер го викаше.
— Събуй ми валенките, сенитаре.
Крист смъкна от краката му смрадливите валенки.
— Сложи ги до печката, по-нависоко. А сутринта ще ми ги дадеш топли-топли. Така ги обичам.
Крист изтика с парцала мръсната ледена вода в ъгъла на амбулаторията, тя се сгъсти, стана на ледена каша като водата на замръзваща река. Той подсуши пода, легна на нара си и на часа се унесе в полудрямка — тук винаги спеше така — и сякаш след миг се събуди, фелдшерът го разтърсваше за рамото.
— Какво става? Работата отдавна започна.
— Не искам да съм санитар. Изпратете ме в болницата.
— В болницата ли? Болницата трябва да се заслужи. Значи не искаш да си сенитар?
— Не — отговори Крист и с привично движение закри лицето си с ръце.
— Марш на работа! — фелдшерът го изтика от амбулаторията и тръгна в мъглата заедно с него към портала. — Вижте го тоя мързеливец, симулант. Не му давайте да си поеме дъх — викна той на войниците от конвоя, които изкарваха поредната група затворници отвъд телената ограда. Опитните конвойни подбутнаха Крист с щикове и приклади.
Събираха задръстените в реката дървени трупи и ги отнасяха в лагера, работата беше лека. Мъкнеха ги два километра от местата, където замръзналата до дъно планинска река ги беше изхвърлила още през пролетта. С обелена кора, измити, изсушени от вятъра, дънерите се измъкваха много трудно — държаха ги ръцете на водораслите и клоните, силата на камъните. А трупи имаше в изобилие. Нямаше такива, с които да не се справят. Това радваше Крист. Всеки затворник си избираше дърво според силите. Двата километра път отнемаха почти целия работен ден. Това беше „инвалидно“ селище и от тях не се искаше много. Витаминен ОЛП — отделен лагерен пункт, „витаминен“. Да живее вита! Но Крист не разбираше, не искаше да разбере тази страшна ирония.
Дните се нижеха един след друг, ала него все не го пращаха в болницата. Изпращаха други, не и него. Всеки ден фелдшерът идваше на портала, сочеше Крист с ръкавицата си и викаше на войниците от конвоя:
— Не му давайте да си поеме дъх.
И всичко започваше отначало.
Болницата, така желаната болница, беше само на четири километра от селището. Но за да попадне там, трябваше да има талон, бележка. Фелдшерът разбираше, че той е господар на живота и смъртта на Крист. Крист също го разбираше.
От бараката, в която спеше — в лагера на това му се вика „живее“ — до портала имаше не повече от стотина крачки. Витаминното селище беше едно от най-запуснатите — това правеше фелдшера да изглежда още по-висок, по-едър и по-страшен, а Крист — по-нищожен.
По този път с дължина сто крачки Крист срещна някакъв човек, когото познаваше отнякъде — кой ли беше? А човекът беше отминал, беше изчезнал в мъглата. Отслабналият, гладен мозък не можеше да му подскаже нищо. И все пак… Крист мислеше денем и нощем, превъзмогвайки студа, глада и болката в измръзналите си ръце и крака — кой ли беше онзи човек? Кого бе срещнал на пътеката? Или вече започваше да полудява? Крист познаваше човека, който беше изчезнал в мъглата, познаваше го не от Москва, не от времето, когато е бил свободен. Не, всичко бе много по-важно, много по-близко. И Крист си спомни. Преди две години този човек беше началник на лагер, но не на „витаминен“, а на златодобивен, на златна мина, където Крист се беше срещнал лице с лице с истинската Колима. Онзи беше началник, лагерен шеф, както казват криминалните. Волнонаемен началник — и го бяха съдили по времето на Крист. След съда началникът изчезна, разправяха, че са го разстреляли, а ето че той го срещна на пътеката във „витаминната командировка“. Крист откри бившия началник в кантората на лагера. Работеше на някаква неизвестна длъжност, без съмнение канцеларска — бившият началник беше, естествено, също по петдесет и осми член, но без буква и му разрешаваха да работи в канцеларията.
Разбира се, Крист можеше да познава и да разпознае началника. Но началникът нямаше как да го помни. И все пак… Крист се приближи до преградата — зад такива седят канцеларистите по целия свят…
— Киризиш ме, а? — рече на апашки жаргон бившият началник от лагера и се извърна към Крист.
— Да. Аз съм от мината — каза Крист.
— Радвам се да видя земляк. — И понеже добре разбираше Крист, бившият началник рече: — Отбий се довечера. Ще ти дам една сельодка.
Те не знаеха нито имената, нито фамилиите си. Но онова нищожно, кратковременно нещо, което някога случайно ги бе събрало, изведнъж се беше превърнало в сила, която можеше да промени цял един човешки живот. И самият началник, който щеше да даде своята сельодка не на гладните си „витаминни“ другари, а на Крист, с когото са били заедно в мината, помнеше, знаеше, че златото и „витаминната командировка“ са две различни неща. Нито единият, нито другият не говореха за това. 1/1 двамата разбираха, чувстваха: Крист — своето морално право, а бившият началник — своя дълг.
Всяка вечер бившият началник даваше на Крист по една сельодка. С всяка вечер сельодката ставаше все по-голяма. Лагерният готвач не се учудваше на внезапния каприз на канцелариста, който преди това никога не беше вземал своята порция риба. Крист я изяждаше така, както беше свикнал в златната мина — заедно с кожата, с главата, с костите. Понякога бившият началник му донасяше и някой къшей недояден, нахапан хляб. Крист си помисли, че е опасно да продължава да яде тази вкусна сельодка — ами ако не го приемат в болницата такъв загладен? Кожата му можеше да се окаже недостатъчно суха, тялото — недостатъчно кокалесто. Крист разправи на бившия си началник, че са искали да го пратят в болницата, но местният фелдшер благодарение на своята власт го е оставил тук, та…
— Да, нашият фелдшер е голям копелдак. Тук съм повече от година и не съм чул някой да каже добра дума за него. Но ние ще го надхитрим. Всеки ден, се изпращат хора в болницата. А списъците ги пиша аз. — И бившият началник се усмихна.
Вечерта Крист го извикаха на портала. Там вече имаше двама затворници — единият стискаше в ръката си малък шперплатов куфар.
— Няма конвой, с който да ви изпратим — рече дежурният, застанал на прага. — Утре ще тръгнете.
За Крист това беше равносилно на смърт — утре всичко щеше да се разкрие, фелдшерът щеше да го прати в някой ад. Крист не знаеше как се нарича този ад, където можеха да го изпратят, какво можеше да е по-страшно от това, което вече беше видял. Но не се съмняваше, че има такива места, където да е още по-лошо. Оставаше му само да чака и да си мълчи.
Дежурният се появи отново.
— Прибирайте се в бараката. Няма да има конвой.
Ала арестантът с куфарчето направи крачка напред:
— Дайте назначението на мен, гражданино дежурен. Аз ще ги заведа. По-добре от който и да е боец. Нали ме познавате? Неведнъж сме правили така. Аз съм безконвоен, а тия — къде ще се дянат. През нощта, в този студ…
Дежурният влезе в помещението, веднага след това отново се появи и подаде на човека е куфарчето плик от вестникарска хартия.
— Нещата ви с вас ли са?
— Какви ти неща…
— Е, хайде!
Дръпна желязното резе и пусна тримата арестанти в бялата мразовита мъгла.
Безкоивойният вървеше отпред, според Крист дори тичаше. На места мъглата се отдръпваше и пропускаше жълтата светлина на уличните лампи.
Мина безкрайно много време. По хлътналия корем на Крист и по кокалестия му гръб се стичаха капки гореща пот. Сърцето му биеше ли, биеше. А той все тичаше, тичаше след спътниците си, които изчезваха в мъглата. В края на селището започваше голямо шосе.
— Трябва да те чакаме ли?!…
Крист се изплаши, че ще го изоставят, ще го зарежат.
— Ей, ти — рече му безконвойният. — Знаеш ли къде е болницата?
— Знам.
— Ние ще избързаме. А пред болницата ще те изчакаме.
Арестантите изчезнаха в мрака и Крист, след като си пое дъх, запълзя покрай канавката, като често спираше и отново се впускаше напред. Изгуби ръкавиците си, но не забелязваше, че дращи снега и камъните с голи длани. Ръмжеше, сумтеше, ровеше земята. Отпред не се виждаше нищо освен бяла мъгла. От нея, като надуваха яростно клаксони, изскачаха огромни камиони и на часа изчезваха в мъглата. Ала Крист не спираше да ги изчака да отминат и отново да продължи да пълзи към болницата. Държеше се за насипа, за ниския насип на канавката, проточил се като огромно въже през ледената бездна към топлината и спасението. Крист пълзеше, пълзеше, пълзеше.
Мъглата малко се вдигна и той видя завоя към болницата, както и малките къщурки на болничното селище. Триста крачки, не повече. И като заръмжа отново, Крист отново запълзя.
— Вече си мислехме, че си пукнал — равнодушно и беззлобно рече безконвойният, който стоеше пред вратата на болничната барака. — Без теб не искат да ни приемат.
Но Крист не го слушаше и не отговаряше. Беше дошло време за най-важното, за най-трудното — ще го оставят ли в болницата, или няма да го оставят.
Дойде един лекар — млад, чист, с неправдоподобно бяла престилка, записа всички в книгата.
— Съблечете се.
Кожата на Крист се белеше, падаше от тялото му на леки люспи, подобни на дактилоскопичните отпечатъци в личното му дело.
— На това му се вика пелагра — рече безконвойният.
— И аз имах такова нещо — каза третият, това бяха първите думи, които Крист чу от него. — Свалиха ми кожата от двете длани като ръкавици. Изпратиха ги в Магадан, в музея.
— В музея ли? — презрително се обади безконвойният. — Че малко ли такива ръкавици има там.
Но третият арестант не го слушаше.
— Ей, ти — дърпаше той Крист за ръката. — Чуй какво ще ти кажа! За тая болест непременно ще ти предпишат инжекции с витамин „РР“. На мен също ми ги бяха предписали и аз ги давах на криминалните за хляб. Така оздравях.
Ето че от някакъв шкаф извадиха бланки за „историите на заболяванията“. Три бланки. Всички ще ги приемат. Влезе един санитар.
— Засега във втора.
Измиване с топла вода, бельо без въшки. Коридорът, където върху масата на дежурния още не беше угасен фитилът на газеничето с рибено масло, налято в съдинка, направена от дъното на консервена кутия. Вратата на празната стая, през която лъхаше на студ, на двор, на лед. Санитарят отиде за дърва — да напали изгасналата ламаринена печка.
— Вижте какво — рече безконвойният, — я да легнем заедно, че иначе ще изпукаме от студ.
Тримата легнаха на едно от леглата и се прегърнаха. Сетне безконвойният се изхлузи изпод трите одеяла, събра всички дюшеци и одеяла от стаята, натрупа ги върху леглото, където се бяха свили, и се мушна в кокалестата прегръдка на Крист. Болните заспаха.
Андреев излезе от щолнята[17] и се запъти към склада за лампи — да върне изгасналата си руднична лампа.
„Пак ще се заядат с мен — равнодушно си мислеше той за службата по безопасност на труда. — Нали съм махнал телчето…“
Въпреки забраната в шахтата се пушеше. Ако ги хванеха, очакваше ги нова присъда, но досега не се беше случвало.
Близо до насипището Андреев срещна Ступницки, професора от артилерийската академия. В мината работеше на повърхността като десетник, въпреки че и той бе по петдесет и осми член. Беше оправен работник, чевръст, изпълнителен, подвижен въпреки годините, началството на мината дори не бе и сънувало такива десетници.
— Чуйте — рече Ступницки. — Немците са бомбардирали Севастопол, Киев и Одеса.
Андреев го слушаше много учтиво. Новината звучеше като съобщение за война в Парагвай или в Боливия. Какво му влизаше в работата? Ступницки не гладуваше, беше десетник — затова го интересуваха подобни неща.
Приближи се Гриша Гърка, крадец.
— Какво е това автомат?
— Не знам. Сигурно е нещо като картечница.
— Ножът е по-страшен от всякакъв куршум — назидателно рече Гриша.
— Вярно е — обади се Борис Иванович, бивш хирург. — Нож в корема — това сто на сто води до инфекция, винаги има опасност от перитонит. Огнестрелната рана е по-хубава, по-чиста…
— Най-добре е с пирон — каза Гриша Гърка.
— Строой сее!
Строиха се в редици и тръгнаха от мината към лагера. Конвоят никога не слизаше в шахтата — подземният мрак пазеше хората от побоите. Волнонаемните десетници също гледаха да не ходят там. Не дай си Боже от вентилационния отвор да им се стовари някой голям въглищен къс… Колкото и да обичаше да „побийва“, дори и той, Николай Антонович, „старшият“, почти забрави този си навик. Бъхтеше ги само Мишка Тимошенко, младият надзирател-затворник, който „правеше кариера“.
Мишка Тимошенко вървеше и си мислеше: „Ще напиша заявление да ме пратят на фронта. Че няма да ме пратят — няма, но все ще има някаква полза. Че то иначе и да биеш, и да не биеш — освен нова присъда нищо не можеш получи.“ На сутринта той отиде при началника. Косаренко, началникът на лагера, не беше лош човек. Мишка застана „както се полага“.
— Ето заявление за фронта, гражданино началник.
— Я го гледай… Добре, дай го. Ти си първият… Само че няма да те вземат…
— Заради члена, по който съм осъден ли, гражданино началник?
— Ами да.
— Какво да правя? — рече Мишка.
— Няма да се затриеш. Умееш да се нагаждаш — изхриптя Косаренко. — Я ми извикай Андреев.
Андреев много се учуди. Никога не го бяха викали при самия началник на лагера. Но остана все така безразличен, равнодушен, не изпита страх. Почука на шперплатовата врата на кабинета:
— Затворникът Андреев. Явявам се по ваша заповед.
— Ти ли си Андреев? — рече Косаренко, като взе да го разглежда с любопитство.
— Аз съм, гражданино началник.
Косаренко порови в документите на писалището си, намери нещо и започна да чете наум. Андреев чакаше.
— Имам работа за теб.
— Аз работя като извозвач на трети участък…
— При кого?
— При Корягин.
— Утре ще си останеш у дома. Ще работиш в лагера. Нищо няма да му стане на Корягин без извозван.
Косаренко се изправи, размаха листа и изхриптя:
— Ще разграждаш зоната. Ще навиваш бодливата тел. На вашата зона.
Андреев разбра, че ставаше дума за зоната на петдесет и осми член — за разлика от много други лагери бараката, където живееха „враговете на народа“, беше оградена с бодлива тел вътре в самата лагерна зона.
— Самичък ли?
— Заедно с Маслаков.
„Война е — каза си Андреев, — сигурно така трябва според мобилизационния план…“
— Мога ли да си вървя, гражданино началник?
— Да. Имам два рапорта срещу теб.
— Работя не по-зле от другите, гражданино началник…
— Хайде, върви…
Изправяха ръждивите пирони и сваляха бодливата тел, навиваха я на една тояга. Десет реда, десет метални нишки, освен това и диагонални — за Андреев и Маслаков имаше работа за през целия ден. Тя не беше с нищо по-добра от която и да е друга работа. Косаренко се беше излъгал — чувствата на затворниците бяха загрубели.
По обед Андреев научи още една новина: дажбата хляб бе намалена от един килограм на петстотин грама — новината беше страшна, понеже в лагера останалото ядене не решаваше нищо. Всичко зависеше от хляба.
На другия ден Андреев се върна в мината.
В шахтата беше студено и тъмно както винаги. Той слезе по галерията в долния щрек[18]. Отгоре още не бяха спуснали празните вагонетки и Кузнецов, вторият извозван в смяната, седеше близо до долната площадка, на светло, и чакаше вагонетките.
Андреев седна до него. Кузнецов беше „битовак“, бе убил някого на село.
— Слушай — рече Кузнецов. — Вчера ме привикаха.
— Къде?
— Там. Оттатък моста.
— И какво?
— Наредиха ми да напиша заявление срещу теб.
— Срещу мен ли?
— Да.
— А ти?
— Написах го. Какво можех да направя?
„Наистина — помисли си Андреев, — какво може да се направи?“
— И какво писа?
— Ами това, което ми казаха. Че си хвалил Хитлер…
„А не е подлец — помисли си Андреев. — Той е просто един нещастен човек…“
— И какво смятат да правят с мен? — попита Андреев.
— Не знам. Следователят каза, че това им трябва просто така.
— Разбира се, че е просто така — рече Андреев. — Нали присъдата ми изтича тази година. Ще имат време да ми лепнат нова.
Вагонетките затрещяха по нанадолнището.
— Ей, вие! — извика старшият на хоризонтала. — Бъбривци! Поемайте вагонетките!
— Аз май ще се откажа да работя с теб — каза Кузнецов. — Когато пак ме извикат, ще отговоря: не знам, не работя с него. Та така…
— Най-добре ще е — съгласи се Андреев.
От следващата смяна заедно с него започна да работи Чудаков, също „битовак“. За разлика от приказливия Кузнецов той повечето време мълчеше. Или си беше такъв по рождение, или „оттатък моста“ го бяха предупредили.
След няколко смени Андреев и Чудаков ги сложиха на вентилационния щрек на горния хоризонтал да спускат по тридесетметровия наклон празните вагонетки и да изтеглят пълните. Нагласяваха колелата върху релсите, които водеха надолу, прикрепваха към вагонетката стоманено въже и задържайки с барабана на скрипеца, спускаха вагонетките. Редуваха се да ги закачат. Беше дошъл редът на Чудаков.
Вагонетките вървяха ли вървяха една след друга, работният ден беше в разгара си, когато Чудаков неочаквано сбърка — бутна една вагонетка надолу, без да е закачил въжето. „Орел!“ — авария в шахтата! Чу се глух грохот, дрънчене, трясък на подпори; нанадолнището се изпълние бели облаци прах.
Чудаков веднага го арестуваха, а Андреев се прибра в бараката. Вечерта го извикаха при Косаренко, при началника.
Онзи нервно кръстосваше кабинета си.
— Какво си направил? Питам те какво си направил? Саботьор!
— Да не сте се побъркали, гражданино началник — рече Андреев. — Та Чудаков случайно…
— Ти си го подучил, гадино! Саботьор! Спрял си работата в шахтата!
— Какво общо имам аз? И никой не е спирал шахтата — тя продължава да си работи… Защо сте се развикали?
— Не знаеш, а? Виж какво пише Корягин… Той е партиен член.
И наистина, на масата имаше голям рапорт, изписан със ситния почерк на Корягин.
— Ще отговаряш!
— Ваша воля!
— Изчезвай, гад!
Андреев излезе. В бараката, в стаичката на десетниците се водеше шумен разговор, който секна с влизането на Андреев.
— Кого търсиш?
— Вас, Николай Антонович — рече на старшията Андреев. — Къде да отида на работа утре?
— Ти първо изкарай до утре — обади се Мишка Тимошенко.
— Не е твоя работа.
— Ето, заради такива умници ме осъдиха, честна дума, Антонич — рече Мишка. — Заради тия Иван-Ивановичи.
— Е, тъкмо при Мишка ще отидеш — каза Николай Антонович. — Корягин нареди така. Ако не те арестуват. А Мишка ще те вкара в правия път.
— Трябва да си знаеш мястото — строго се обади Тимошенко. — Проклет фашист.
— Ти си фашист, глупак такъв — каза Андреев и отиде да раздаде нещата, които имаше, на другарите си — резервните партенки, стария, но още здрав памучен шал, за да няма нищо излишно, когато дойдат да го арестуват.
Съсед по нар му беше Тихомиров, бивш декан на минния факултет. Работеше в шахтата като крепач. Главният инженер се беше опитал да „издигне“ професора поне до десетник, но началникът на въгледобивния район Свишчев му бе отказал категорично и го бе изгледал с неодобрение.
— Ако назначим Тихомиров — рече той на главния инженер, — тогава за вас няма да има работа в шахтата. Разбрахте ли? И да не съм чул повече подобни приказки.
Тихомиров очакваше Андреев.
— Е, какво стана?
— Няма да го вземаме присърце — рече Андреев. — Какво да се прави, война е.
Не го арестуваха. Оказа се, че Чудаков не иска да лъже. Държаха го около месец на карцерна дажба — чаша вода и триста грама хляб, ала не можаха да го склонят да напише никакво заявление: Чудаков не беше в затвора за първи път и знаеше кое колко струва.
— Какво ми даваш акъл? — рекъл на следователя. — Андреев не ми е сторил нищо лошо. Знам законите. Нямате никакъв интерес да ме съдите мен. На вас ви трябва Андреев. Да знаете, че докато съм жив, няма да можете да го осъдите, още много лагерен хляб има да ядете.
— Е — рече Корягин на Мишка Тимошенко. — Ти си ни последната надежда. Ще се справиш.
— Ясно, разбрах — каза онзи. — Първо ще го „ударим през корема“ — ще му намалим дажбата. И ако се изтърве…
— Глупак — прекъсна го Корягин. — Какво да се изтърве? От Луната ли падаш?
Корягин премести Андреев да работи извън мината. През зимата температурата в шахтата не падаше под минус двадесет градуса в долните хоризонти, а навън бе минус шестдесет. Сложиха Андреев нощна смяна на високото насипище, където изсипваха скална маса. От време на време там се изкачваха вагонетките и Андреев трябваше да ги разтоварва. Вагонетките бяха малко, беше страшен студ и дори най-слабият вятър превръщаше нощта в ад. Там Андреев се разплака за първи път, откакто беше стъпил на колимска земя — преди никога не му се беше случвало, освен на младини, когато получаваше писма от майка си и нямаше сили да ги прочете или да си спомни за тях без сълзи. Но това беше отдавна. А защо плачеше тук? От безсилие, от самота, от студ — Андреев беше свикнал, беше се настроил в лагера да си припомня стихове, да си шепне нещо, да си го повтаря беззвучно, но на студа не можеше да мисли. Човешкият мозък не е в състояние да работи, когато дърво и камък се пукат.
След няколко ледени смени Андреев отново се озова в шахтата, пак като извозвач, и заедно с него отново работеше Кузнецов.
— Добре е, че си тук! — зарадва се Андреев. — И мен ме прибраха в шахтата. Какво става с Корягин?
— Говори се, че вече са събрали материали срещу теб. Достатъчно били — разправи му Кузнецов. — Нямали нужда от повече. Затова се върнах. Добре се работи с теб. И Чудаков го пуснаха. Като скелет е. Сега е баняджия. Вече няма да работи в мината.
Новините бяха важни.
След края на смяната и след като се отчетяха, десетниците-затворници се връщаха в лагера без конвой. Мишка Тимошенко реши да отиде на баня преди работниците от лагера, както правеше винаги.
Някакъв непознат баняджия махна резето на вратата и му отвори.
— Къде бе?
— Аз съм Тимошенко.
— Виждам, че си Тимошенко.
— По-малко дрънкай — рече му десетникът. — Ако още не си опитвал соната ми, ще я опиташ. Върви да подаваш пара. — И като избута баняджията, Тимошенко влезе вътре. Миньорската баня бе потънала в черен, влажен мрак. Черен, опушен таван, черни тасове, черни дървени пейки покрай стените, черни прозорци. Беше тъмно и сухо като в шахта, на стълба насред банята висеше миньорска лампа с пукнато стъкло, закачена с кукичка като на подпора в шахтата.
Мишка бързо се съблече, избра си една полупразна бъчва със студена вода, вкара вътре тръбата за парата — в баняла имаше бойлер и водата се подгряваше с гореща пара.
Мършавият баняджия гледаше от прага розовото, охранено тяло на Тимошенко и мълчеше.
— Ето, така обичам — рече десетникът, — парата да е жива. Стопли малко водата, аз ще вляза в бъчвата, а ти пускай по малко. Когато стане добре, ще почукам по тръбата и ще спреш парата. Предишният баняджия, едноокият, знаеше всичките ми навици. Къде е той?
— Не знам — отвърна мършавият. Ключиците му опъваха фланелата.
— А ти откъде се появи?
— От изолатора.
— Да не би да си Чудаков?
— Да.
— Не можах да те позная. Това е на добро — засмя се десетникът.
— В изолатора „напълнях“ така — затова не можеш да ме познаеш! Слушай, Мишка — рече Чудаков, — аз те видях…
— Къде?
— Оттатък моста. Чух, какви ги пееше на следователя…
— Всеки се спасява както може — рече Тимошенко. — Такъв е законът на тайгата. Сега е война. А ти си глупак. Глупак си, Чудаков. И глупак ще си останеш. Така ще си изпатиш заради този мръсник Андреев.
— Е, това вече си е моя работа — рече баняджията и си излезе. Парата забуча, забълбука в бъчвата, водата се стопли. Мишка почука и Чудаков я спря.
Десетникът се качи на една пейка и се намъкна във високата, дълбока бъчва… Имаше и по-ниски, по-широки, но той обичаше да се напарва именно в тази. Водата му стигаше до гърлото. Като примижаваше от удоволствие, Тимошенко почука по тръбата. Парата веднага започна да бълбука. Стана топло. Миша даде условния сигнал на баняджията, но горещата пара продължаваше да нахлува през тръбата. Водата започна да става вряла, Тимошенко се изплаши и отново заблъска, като се опитваше да се измъкне, да изскочи от бъчвата, ала тя беше прекалено тясна, желязната тръба също му пречеше, в банята не се виждаше нищо от бялата клокочеща, гъста пара и Мишка закрещя диво.
През този ден работниците не ги водиха да се къпят.
Когато отвориха вратата и прозорците, гъстата мътнобяла мъгла се разсея и дойде лагерният лекар. Тимошенко вече не дишаше — беше се сварил жив.
Чудаков го откараха нанякъде и се върна едноокият баняджия — не го бяха местили на друга работа, просто беше останал един ден по група „В“ — временно освободен поради болест. Имал „температура“.
Дъното на дървената бъчва беше избито и заменено с решетка от железни ленти. Държаха вътре кучето Казбек. Сотников го хранеше със сурово месо и молеше всички, които минаваха наблизо, да ръчкат животното с една тояга. Казбек ръмжеше и правеше тоягата на трески. Техническият ръководител на обекта Сотников възпитаваше чувство на злоба в бъдещото куче-пазач.
По време на цялата война златото се промиваше в корита — начин, който преди бе забранен в мините. Едно време така имаха право да работят само хората от проучвателските групи. Преди войната дневната норма се даваше в кубометри почва, а през войната — в грамове метал.
Едноръкият работник чевръсто нагребваше с лопатката пръст в коритото, гребваше вода и внимателно разклащаше коритото над потока, като изхвърляше в него размития чакъл. Когато водата се оттичаше, на дъното оставаше някоя и друга златна люспица; човекът оставяше коритото на земята, взимаше люспата с нокът и я слагаше в къс хартия. Хартията се сгъваше така, както се увиват прахчетата в аптеките. Цяла бригада от едноръки членовредители „миеше“ зиме и лете злато. Люспите метал, златистите зрънца, се предаваха в касата на мината. Срещу това ги хранеха.
Следователят Иван Василиевич Ефремов залови загадъчния убиец, когото издирваха повече от седмица. По онова време в къщурката на геолозите, работещи на терен на около осем километра от селището, бяха съсечени с брадва четирима бомбаджии. Задигнати им бяха хлябът и махорката, парите не ги бяха намерили. Седмица по-късно в работническия стол един татарин от дърводелската бригада на Русланов сменил щипка махорка за варена риба. От началото на войната в мините не бяха виждали махорка, караха им „амонал“ — долнокачествен зелен тютюн, невероятно силен — правеха се опити по отглеждането му. Махорка имаха само волнонаемните. Татаринът бе арестуван и си призна всичко, дори посочи мястото в гората, където захвърлил в снега окървавената брадва. Иван Василиевич Ефремов го чакаше голяма награда.
Случи се така, че съсед по нар на този татарин — най-обикновен гладен хлапак, „фитил“ — беше Андреев. Арестуваха и него. Пуснаха го след две седмици, а през това време се бяха случили много нови неща — Колка Жуков беше съсякъл омразния бригадир Корольов. Този бригадир всеки ден биеше Андреев пред очите на всички — биеше го без злоба, методично, и Андреев много се страхуваше от него.
Андреев опипа останалото в джоба му парче бял американски хляб. Има хиляди начини как да продължиш удоволствието от храненето. Можеше да ближе този хляб, докато не изчезне от дланта му, можеше да отронва трохи, съвсем малки трохи, и да смуче всяка една, да я премята с език в устата си. Можеше да го препече на печката, която гореше непрекъснато, да поизсуши хляба и да яде тъмнокафявите, обгорени парченца — още не станали на сухар, но които вече не бяха хляб. Можеше да нареже хляба с нож на тънки пластинки и чак тогава да ги подсушава. Можеше да свари хляба във вряла вода, да го кипне, да го разбърка и да направи от него гореща брашнена супа. Можеше да дроби парченца в студена вода и да ги соли — ставаше нещо като попара. Трябваше да успее да направи всичко това за петнадесетте минути, които му оставаха от обедната почивка. Андреев дояждаше хляба по свой начин. В една малка консервена кутия вреше вода, безвкусна снежна вода, мръсна от попадналите вътре въгленчета или иглички от клек. Андреев пъхаше хляба в побелялата вряща вода и чакаше. Хлябът се надуваше като сюнгер, един бял сюнгер. С пръчица, с треска Андреев откъсваше горещи парчета от сюнгера и ги лапаше. Размекналият се хляб изчезваше мигновено в устата му.
Никой не обръщаше внимание на приумицата му. Той беше един от стотиците хиляди колимски „фитили“, „мърши“, чийто разум отдавна беше мръднал.
Кашата също беше по линията на лендлиза[19] — американска, със захар. И хлябът беше по лендлиз от канадско брашно, смесено с костен прах и ориз. Хлябът ставаше необикновено пухкав и нито един от раздаващите не рискуваше да приготвя „дажбите“ от вечерта всяка „двестаграмка“ за една нощ олекваше с десетина-петнадесет грама и дори най-честният хлеборезач можеше въпреки доброто си желание да се окаже мошеник. Белият хляб се абсорбираше почти напълно от организма, който изхвърляше излишното само веднъж на няколко дни.
Супата — първото блюдо — също беше по лендлиз: с миризма на свинско задушено, с влакна месо, които приличаха на туберкулозни пръчици, гледани под микроскоп — имаше ги в паницата с обеда на всеки един от нас.
Разправяха, че имало и салам, консервиран салам, но за Андреев той си остана легенда, както и кондензираното мляко „Алфа“, което мнозина си спомняха от детските години, от колетите на „Ара“, фирмата „Алфа“ още съществуваше.
По линията на лендлиза бяха и червените кожени обувки с дебела подметка. Раздаваха ги само на началството — дори не всеки майстор от мините можеше да получи от тях. За началниците бяха и кутиите с „комплекти“ — костюми, сака и ризи с вратовръзки.
Разправяха, че имало и вълнени дрехи, събрани от американското население, но до затворниците те не стигаха — жените на началниците много добре отбираха от качеството им.
Затова пък до затворниците достигаха инструментите. Те също бяха по лендлиз — криви американски лопати с къси боядисани дръжки. Личеше си, че някой беше мислил каква да бъде формата им. От лопатите всички бяха доволни. Боядисаните дръжки се махаха и се слагаха нови, прави и дълги, по мярка за всеки — краят на дръжката трябваше да стига до брадата на човека.
Ковачите леко поизправяха върховете на лопатите, заостряха ги — получаваха се един път инструменти.
Американските брадви бяха много лоши. Не брадви, а брадвички, като индиански томахавки в книжките на Майн Рид, и не ставаха за сериозна дърводелска работа. Брадвите по лендлиз направиха силно впечатление единствено на майсторите на мебели — инструментите с хилядолетна история явно отмираха.
Жагите бяха тежки, дебели, неудобни за работа.
За сметка на това смазката беше великолепна — бяла като масло, без миризма. Криминалните се опитаха да я пробутват за краве масло, но в мините вече нямаше никой в състояние да купува краве масло.
„Студебейкърите“, получени по лендлиз, препускаха нагоре-надолу по стръмните хълмове на Колима. Това беше единствената кола в Далечния север, която не се плашеше от баирите.
Огромните „Даймонди“, също получени по линията на лендлиз, влачеха деветдесет тона товар.
Лекувахме се също по лендлиз — медикаментите бяха американски и за първи път се появи чудодейният в началото сулфидин. Лабораторният инвентар беше подарък от Америка. Рентгенови апарати, гумени грейки и термофори…
За това, че белият американски хляб ще свърши, се говореше още миналата година, след Курската дъга, но Андреев не се вслушваше в тези лагерни „партенки“. Да става каквото ще. Беше минала още една зима, той все още бе жив — той, който кроеше планове най-много до вечерта.
— Черничък ще има скоро, черничък. Черен хляб. Нашите наближават Берлин.
— Черният е по-здравословен, така казват докторите.
— Значи американците са глупаци, така ли?
На тази бъдеща мина нямаше нито един радиоапарат.
„Инфекция на убийството“, както казваше Воронов — спомни си Андреев; Убийството е заразно. Щом някъде убият бригадира си — веднага се намират подражатели и бригадирите определят хора, които да дежурят, докато те спят, да охраняват бригадирския сън. Но всичко бе напразно. Един го съсекли, на втори му пръснали главата с лост, на трети му прерязали врата с трион…
Само преди месец Андреев си седеше край огъня — беше негов ред да се топли. Смяната привършваше, огънят беше започнал да изгасва и поредните четирима арестанти седяха, наобиколили пламъка, с протегнати към него и към отиващата си топлина ръце. Всеки докосваше червените въглени с голите си длани, с измръзналите си, безчувствени пръсти. Бялата мъгла лежеше с цялата си тежест върху плещите им, гърбовете и раменете им трепереха и желанието им да се притиснат към огъня ставаше още по-силно, не смееха да се изправят, да се огледат, нямаха сили да станат и да отидат по местата си, всеки в своя шурф, където копаеха ли, копаеха… Нямаха сили да станат и да се отдалечат преди задалият се бригадир да е стигнал до тях.
Андреев лениво размишляваше с какво ли ще ги налага бригадирът, ако реши да ги бъхти. Явно с някоя главня или с камък… по-вероятно с главня…
Бригадирът вече беше на десетина крачки от огъня. Изведнъж от един изкоп близо до пътеката, по която вървеше, изпълзя човек с лост в ръка. Настигна бригадира и замахна. Онзи рухна по очи. Човекът захвърли лоста в снега и мина край огъня, до който седеше Андреев с тримата други работници. Запъти се към големия огън, където се грееше конвоят.
По време на убийството Андреев не промени позата си. Никой от четиримата не помръдна от мястото си, нямаха сили да се дръпнат от огъня, от изплъзващата се топлина. Всеки искаше да седи до края, до мига, в който те изгонят. Но нямаше кой да ги гони — бригадирът беше мъртъв — и Андреев и другарите му бяха щастливи.
С последно усилие на нещастния си гладен, препатил мозък Андреев разбираше, че трябва да търси някакъв изход. Не желаеше да сподели съдбата на едноръките промивани на злато. Той, който на времето си беше дал дума да не става бригадир, не търсеше спасение в опасните лагерни длъжности. Неговият път щеше да е друг — нямаше нито да краде, нито да бие другарите си, нито да доносничи. Андреев търпеливо изчакваше.
Тази сутрин новият бригадир го изпрати за амонит — жълт прах, който бомбаджията насипваше в книжни кесии. В големия завод, където се стоварваше и разфасоваше експлозивът, пристигнал от „континента“, работеха жени-затворнички — работата се считаше за лека. Заводът оставяше върху тях своето клеймо — косите им ставаха златисти като от кислородна вода.
В малката ламаринена печка в барачката на бомбаджиите горяха парчета амонит.
Андреев показа бележката от надзирателя, разкопча връхната си дреха и развърза парцаливия шал.
— Трябват ми партенки, момчета — рече той. — Чувал.
— Ами че нашите чували… — започна един млад бомбаджия, но по-възрастният го сръга с лакът и онзи млъкна.
— Ще ти дадем — каза по-възрастният. — Ето.
Андреев си свали шала и го подаде. Сетне накъса чувала на ивици и си омота краката — по селски, понеже на света съществуват три начина за навиване на партенки: „по селски“, „по армейски“ и „по градски“.
Андреев си омотаваше краката по селски, като премяташе партенката около стъпалото си. С мъка натика краката си в плъстените ботуши, изправи се, взе сандъка с амонала и излезе. На краката му беше горещо, на врата — студено. Андреев знаеше, че и едното, и другото няма да е за дълго. Предаде амонита на надзирателя и се върна при огъня. Трябваше да го дочака.
Най-сетне надзирателят се приближи.
— Да запалим по една — на часа се обадиха няколко души.
— Някой ще запали, друг няма — и надзирателят, като отметна пеша на късия си кожух, извади ламаринена кутийка с махорка.
Едва сега Андреев развърза парцалите, които крепяха плъстените му ботуши да не се разпаднат, и ги събу.
— Бива си ги партенките ти — без завист се обади някой, увит в дрипи, и посочи към краката му, усукани с парчета плътен, лъскав кеневир.
Андреев се настани по-удобно, премести краката си и се разкрещя. Лумна жълт пламък. Просмуканите с амонит партенки горяха ярко и бавно. Панталонът и ватенката тлееха, обхванати от огъня. Хората край него отскочиха настрани. Надзирателят събори Андреев на земята и го засипа със сняг.
— Какво направи, гад такъв!
— Прати някой за каруца. И попълни бланка за нещастен случай.
— Наближава обед, потрай малко…
— Не, не мога да трая — излъга Андреев.
В болницата поляха краката му с топъл разтвор на калиев хиперманганат и го сложиха да лежи без превръзки. Одеялото бе закрепено на рамка — получи се нещо като палатка. Андреев си беше осигурил болница за дълго време.
Надвечер в стаята влезе лекарят.
— Ей, господа каторжници — рече им той, — войната е свършила. Свършила е още преди седмица. Пристигна втори куриер от Управлението. А първия, разправят, бил убит от бегълци.
Но Андреев не го слушаше. Температурата му се покачваше.
В мрачните шеги, присъщи единствено на лагера, банята често бива наричана „произвол“. „Леваците викат: произвол! — началникът ни кара да ходим на баня“ — това е най-обикновена, така да се каже, традиционна ирония, която е дошла от криминалните, по природа много наблюдателни. В тази шеговита забележка има много горчива истина.
Банята е винаги отрицателно събитие за затворниците, събитие, което прави живота им още по-непоносим. Този факт е поредното доказателство за „изкривената перспектива“, което май е най-важното, основно нещо, придобивано от попадналия тук да изтърпява наказанието си — „термина“, както то нарича Достоевски.
Направо е за чудене — как е възможно? Да клинчиш от баня — това винаги будеше недоумение сред лекарите и сред всички началници, които виждаха в пренебрегването на банята вид протест, нарушение на дисциплината, предизвикателство по отношение на лагерния режим. Но фактът си е факт. И години наред банята е цяло събитие в лагерите. Конвоят се мобилизира, инструктира, всички началници лично участват в излавянето на кръшкачите. Да не говорим за лекарите. Да се организира къпането и да се дезинфекцира бельото в дезинфекционните камери е пряко служебно задължение на санитарната част. Цялата нисша лагерна администрация от затворниците (старейшини и нарядчици) също зарязва работата си и се занимава единствено с банята. В крайна сметка производственото началство също неизбежно се оказва въвлечено в решаването на този голям въпрос. В дните, определени за баня (три пъти месечно), се прилагат редица производствени мерки.
През тези дни всички са на крак от ранни зори до късна вечер.
Защо ставаше така? Нима и най-мизерният човек, би се отказал да се изкъпе, да махне от себе си мръсотията и потта, покрили прояденото му от кожни болести тяло, и поне за час да се почувства по-чист?
Има една руска поговорка: „Щастлив като след баня“, и тази поговорка съвсем вярно и точно отразява физическото блаженство, което изпитва човек с чисто, измито тяло.
Нима хората до такава степен са изгубили разума си, та не разбират, не искат да разберат, че без въшки е по-добре, отколкото с въшки? А въшките са много, почти е невъзможно да бъдат унищожени без помощта на дезинфекционната камера, особено в претъпканите бараки.
Понятието въшливост се нуждае от уточнение. Десетина въшки в бельото са нищо. Въшките започват да безпокоят затворниците и хората едва когато вече ги тръскаш от дрехите, когато вълненият пуловер мърда от само себе си, разтърсван от загнездилите се в него паразити.
Нима човек, какъвто и да е той, не би искал да се отърве от това мъчение, лишаващо го от сън и в борбата с което той разчесва до кръв мръсното си тяло?
Разбира се, че би искал. Но — първото „но“ е в това, че за банята не се предвиждат почивни дни. Затворниците ги водят там или след, или преди работа. А след многочасовия труд на студено (през лятото не е по-леко), когато всички помисли и надежди на човека са съсредоточени върху желанието колкото може по-бързо да стигне до наровете, до храната и да легне да спи — забавянето заради къпането е почти непоносимо. Банята винаги се намира на голямо разстояние от бараките. Това е така, защото същата баня се използва не само от затворниците — там се къпят и волнонаемните от селището, затова тя обикновено се намира не в лагера, а в селището.
Хората се бавят в банята не някакъв си час, през който трябва да се измият и да дезинфекцират дрехите си. Затворниците са много, мият се на групи и всички закъснели (тях ги карат в банята направо от работа, без първо да се отбиват в лагера, тъй като там те биха се разбягали и биха намерили някакъв начин да не ходят на баня) чакат на опашка на студа. Когато е много студено, началството се старае арестантите да стоят по-малко време навън — пускат ги в съблекалнята, в която има място за 10–15 човека, натикват вътре стотина души, облечени с връхни дрехи. Съблекалнята обикновено не се отоплява или се отоплява слабо. Всички се омешват — голите и облечените с памуклийки, блъскат се, псуват, ехти непрекъсната гълчава. И крадците, и тези, които не са крадци, се възползват от шума и от блъсканицата и задигат вещите на другарите си (а идват и други бригади, които живеят отделно — откраднатото е невъзможно да се намери). Няма къде другаде да се оставят дрехите.
Второто, или по-точно третото „но“ е това, че докато бригадата е на баня, дневалните са длъжни — под контрола на хора от санитарната част — да почистят бараката: да преметат, да измият пода, да изхвърлят всичко излишно. Това изхвърляне на излишното се върши най-безпощадно. Но нали всеки парцал в лагера представлява ценност и човек трябва доста да се поблъска, докато се сдобие С резервни ръкавици и партенки, да не говорим за други, по-малко портативни неща, особено за продуктите. Всичко това съвсем законно изчезва по време на банята. Безполезно е човек да носи резервните дрехи със себе си на работа и в банята — зорките, опитни очи на криминалните веднага ги забелязват. На кой да е крадец ще му дадат поне една цигара за някакви си ръкавици или партенки.
На човек е присъщо бързо да се затрупва с разни дреболии — независимо дали е просяк или лауреат, все едно. При местенията (съвсем нямам предвид затворническите) всеки констатира наличието на толкова дребни предметчета, че чак се чуди — откъде са се насъбрали. И тези вещи започват да се подаряват, да се продават, да се изхвърлят, докато останат толкова в куфара, че капакът да може, макар и с мъка, да се затвори. При арестантите е същото. Нали са работници — трябва да имат и игла, и парчета плат за кръпки, и може би дори резервна стара паница. Всичко това се изхвърляше и след всяка баня хората отново си стягаха „домакинството“, ако предварително не бяха успели да заровят нещата си някъде дълбоко в снега, за да ги измъкнат оттам на другия ден.
По времето на Достоевски в банята са давали по един тас вряла вода (останалото леваците са си го купували). Тази норма се е запазила и до ден-днешен. Един дървен тас не много гореща вода и парещи, залепващи за пръстите парчета лед, насипани в една бъчва — без ограничение. Тасът е един — не се дава никакъв втори съд, в който да се приготви водата. Ще рече, горещата вода се изстудява с парчета лед и това е всичко, с което арестантът трябва да си измие главата и тялото. През лятото вместо лед се дава студена вода, все пак вода, а не лед.
Затворникът трябва да умее да се измие с всякакво количество вода — от една лъжица до една цистерна. Ако водата е една лъжица, той ще измие гноясалите си очи и ще смята тоалета си за завършен. Ако е цяла цистерна — ще пръска съседите си, ще сменя водата всяка минута и ще се изхитри да употреби в срок порцията си. Ако е чаша, черпак или тас, си има друга сметка и неписана технологическа инструкция.
Всичко това говори за остроумие при решаването на един такъв битов въпрос, какъвто е банята. Но разбира се, не решава въпроса с чистотата. Да се измиеш в банята си оставаше неосъществима мечта.
В самата баня, отличаваща се със същия шум, облаци пара и крясъци (викат като в баня — кой не знае този израз), няма никаква допълнителна вода, а и никой не е в състояние да я купи. Там не достига не само водата. Топлината също е недостатъчна. Ламаринените печки не винаги са нажежени до червено и в банята най-често просто си е студено. Това усещане се подсилва от пролуките — под вратата, по стените — през които винаги духа. Баните ги строят както всички дървени постройки — направо върху мъха, който бързо изсъхва и се рони, и на негово място зейват процепи. Всяко ходене на баня е съпроводено с риск от настинка и това се знае от всички (включително, разбира се, и от лекарите). След всяка баня списъкът на освободените от работа по болест, на действително болните се увеличава и това го знаят всички лекари.
Да не забравяме, че дървата за банята се носят предния ден на гръб от самите бригади, което забавя връщането в бараките с около два часа и неволно настройва срещу дните за баня.
Но всичко това е нищо. Най-страшното е дезинфекционната камера, задължителна според инструкцията при всяко къпане. Долното бельо в лагера е два вида: „индивидуално“ и „общо“. Това са чиновнически, официално възприети изрази заедно с такива словесни бисери, като „въшлясалост“, „одървениченост“ и т.н. „Индивидуалното“ бельо — това е по-новото, по-запазеното, което се заделя за лагерната прислуга, за затворниците-десетници и тям подобни привилегировани лица. Бельото не принадлежи лично на тези арестанти, но се пере отделно и по-грижливо, по-често се заменя с ново. А „общото“ бельо си е общо бельо. Раздава се направо в банята, след миене, срещу мръсното, което впрочем се събира и брои отделно преди това. За никакъв избор според ръста не може да става и дума. Чистото бельо си е жива лотария и ми е било винаги чудно и болно до сълзи да виждам как възрастни хора плачат, когато получават изтлели чисти долни дрехи вместо мръсните си, но здрави. Нищо не е в състояние да накара човек да надмогне дребните неприятности, от които е изтъкан животът. Нито това, че тези дрехи ще са до следващата баня, че в края на краищата животът им е погубен и до чифт долни дрехи ли им е да му мислят? А и здравото бельо го получават също по една случайност, но те спорят, плачат. Това, естествено, е явление от типа на същите тези психически аномалии, характерни за почти всяка постъпка на затворниците, същата онази деменция, която един лекарневропатолог наричаше универсална болест.
Животът на арестанта в душевните му преживявания е сведен до положението, че получаването на бельо през тъмното прозорче, водещо към тайнствените дълбини на помещенията на банята, е събитие, което му коства нервите. Много преди раздаването на бельото изкъпалите се хора стоят на тълпа пред това прозорче. Обсъждат какво бельо са раздавали миналия път, а какво — преди пет години в Бамлаг, и щом отвътре махнат дъската от прозорчето, всички се втурват натам, като се изблъскват взаимно с хлъзгавите си, мръсни, миризливи тела.
Бельото, което раздават, не винаги е сухо. Много често то е мокро — не успяват да го изсушат, дървата не стигат. А едва ли на някой му е приятно да облече мокри дрехи след къпането.
По адрес на свикналите с всичко баняджии се сипят проклятия. Облеклите влажното бельо започват на часа да замръзват, но трябва да изчакат дезинфекцията на връхните дрехи.
А какво представлява дезинфекционната камера? Това е един трап, покрит отгоре с дървени трупи и измазан отвътре с глина; има и ламаринена печка, която се пали отвън. В помещението се закачат на тояги ватенките и панталоните, вратата се затваря добре и дезинфекторът започва да „пали“. Вътре няма нито термометри, нито торбички със сяра, с които да може да се определи достигнатата температура. Успехът зависи или от случайността, или от добросъвестността на дезинфектора.
В най-добрия случай достатъчно нагрети са само дрехите близо до печката. Останалите, на които те спират топлината, само се овлажняват, а закачените в далечния от печките край си остават студени. Камерата изобщо не изтребва въшките. Тя е само проформа и спомага за създаването на допълнителни мъки за арестанта.
Това се знае много добре и от лекарите, но как да оставят лагера без дезинфекционна камера? И ето че след цял час чакане в голямата „облекалня“ започват да вадят на вързопи дрехите, тези абсолютно еднакви комплекти; хвърлят ги на пода и оставят всеки сам да си открие своите. Арестантът започва да навлича с псувни разпилените, мокри от парата ватени дрехи. През нощта за сметка на съня си ще трябва да ги суши край печката в бараката.
Нищо чудно, че никой не обича дните, определени за баня.
Камионът спря до реката и хората започнаха да се „стоварват“, като тромаво и бавно прехвърляха вдървените си крака през борда на „Студебейкъра“. Левият бряг на реката беше нисък, десният — скалист, както и би трябвало да бъде според теорията на академик Бер. Спуснахме се от пътя направо в коритото на планинския поток и изминахме около двеста крачки по измитите, сухи камъни, които громоляха под краката ни. Тъмната ивица вода, която изглеждаше толкова тясна от брега, се оказа широка и бърза плитка планинска река. Чакаше ни една плоскодънна лодка — лодкарят, с прът вместо весла, прекарваше на отсрещната страна по трима души и се връщаше.
Прехвърлянето продължи до вечерта. На другия бряг дълго се катерихме по тясна камениста пътека, помагайки си един на друг като алпинисти. Пътечката, едва забележима сред пожълтялата, посърнала трева, водеше към една клисура, където в синкавата далечина се събираха върховете на планините отляво и отдясно — изворът на ручея в тази клисура се казваше Елмазният извор.
Това беше чудна „командировка“ — същият този Елмазен извор, към който толкова отдавна и така напразно се стремяхме от златодобивните забои и за който всички бяхме чували толкова невероятни неща. Разправяха, че там нямало конвой, нямало нито проверки, нито безкрайни преброявания, нямало бодлива тел, нямало кучета.
Бяхме свикнали с щракането на затворите на пушките, бяхме наизустили предупреждението на войника от конвоя: крачка вляво, крачка вдясно се смятат за бягство — ходом ’арш! — и ние вървяхме, и някой от шегаджиите, а такива има във всяка обстановка, дори в най-тежката, понеже иронията е оръжието на невъоръжените — някой от шегаджиите повтаряше старата лагерна шега: „подскокът се смята за агитация“. Тази шега се пускаше така, че конвоят да не я чуе. Тя ободряваше, носеше секундно, съвсем малко облекчение. Това предупреждение го чувахме по четири пъти на ден: сутрин, когато отивахме на работа, през деня, когато отивахме да обядваме и се връщахме, и вечер — като напътствие преди да тръгнем към бараката. И всеки път след познатата формулировка някой подмяташе за подскока, и това не омръзваше на никого, никого не дразнеше. Напротив — бяхме готови да слушаме шегата хиляди пъти.
И ето че сега мечтите ни се сбъднаха, бяхме на Елмазния извор и с нас нямаше конвой, само млад мъж с черна брада, явно пуснал я, за да изглежда по-солиден, въоръжен с ловна пушка „ИЖ“, който наблюдаваше прехвърлянето ни. Вече ни бяха обяснили, че това е началникът на горския участък, нашият началник, волнонаемен десетник.
На Елмазния извор се подготвяха стълбове за далекопроводи.
Малко бяха местата на Колима, където растяха високи дървета и щяхме да сечем само подбраните — най-изгодната за нас работа.
Работата в златодобивния забой убива, при това бързо. Там дажбите са по-големи, но в лагера убива именно голямата дажба, а не малката. Отдавна се бяхме уверили в истинността на тази пословица. Копачът, станал на „мърша“, не може да бъде угоен с никакъв шоколад.
Изборната сеч беше по-изгодна от изсичането подред, понеже дърветата растяха нарядко, бяха ниски — израснали сред блата, измежду тях нямаше великани, и трябваше да се влачат на гръб през пухкавия сняг, което е мъчително. А дванадесетметровите стълбове не може да се извличат от хора. Това се върши от кон или трактор. Ще рече, можеше да се живее. Отгоре на всичко командировката беше безконвойна — значи никакви карцери, никакви побои, началникът на участъка — волнонаемен, инженер или техник — без съмнение ни беше провървяло.
Пренощувахме на брега, а на сутринта поехме по пътеката към нашата барака. Слънцето още не беше залязло, когато стигнахме до една ниска дълга барака от цели трупи с покрив, застлан с мъх и засипан с камъни. В бараката живееха петдесет и двама души, а ние, новодошлите, бяхме двадесет. Наровете, също от трупи, бяха високи, таванът — нисък, можеше да се стои в цял ръст само в прохода.
Началникът беше пъргав, повратлив момък. С младите си, ала опитни очи огледа редиците на новите си работници. Веднага се заинтересува от шала ми. Той, естествено, не беше вълнен, а памучен, но все пак беше шал, „цивилен“ шал. Беше ми го подарил миналата година един фелдшер от болницата и оттогава не го бях свалял от врата си нито през зимата, нито през лятото. Перях го, доколкото можех, в банята, но нито веднъж не го бях давал за дезинфекция. И без друго въшките, които бяха извънредно много в шала, нямаше да измрат, а шала щяха да ми го откраднат на часа. Съседите ми по барака, по живот и по работа непрекъснато дебнеха да ми го задигнат. Имаше и други желаещи, всеки случаен човек — кой би се отказал да припечели малко тютюнец или хляб, — всеки волнонаемен би купил шала, а въшките лесно можеше да бъдат попарени. Това е трудно само за арестанта. Ала аз геройски връзвах на възел шала около гърлото си, преди да си легна, измъчван от въшките, с които не може да се свикне, също както не може да се свикне със студа.
— Ще ми го продадеш ли? — попита чернобрадият.
— Не — отвърнах.
— Е, както искаш. На теб не ти трябва.
Този разговор не ми хареса. Лошо беше и това, че тук хранеха веднъж дневно — след работа. А сутрин — само вряла вода и хляб. Но това го бях срещал и друг път. Началниците не обръщаха много внимание върху храненето на арестантите. Всеки гледаше да му е по-лесно.
Продуктите се пазеха при волнонаемния десетник — той живееше с пушката си в миниатюрна барачка на десетина крачки от нас. Този начин на пазене на храната също беше нещо ново: обикновено тя се държеше не при производствения началник, а при самите затворници, но редът тук явно бе по-добър — винаги е опасно и рисковано да се оставят запасите в ръцете на гладните арестанти, този риск се знаеше от всички.
На работа ходехме надалеч — около четири километра, и беше ясно, че от ден на ден ще сечем все по-навътре в клисурата.
Ходенето на далечно разстояние дори когато е под конвой, е от полза за арестанта: колкото повече време се губи за път, толкова по-малко остава за работа, както и да го пресмятат нормировчиците и десетниците.
Работата не беше нито по-лоша, нито по-добра от който и да е вид арестантски труд в гората. Сечехме дърветата, маркирани от десетника, катурвахме ги, отсичахме клоните, които събирахме на купчина. Най-трудното беше да се отсече дървото така, че краят му да стъпи на пъна, за да не бъде затрупано от снега, ала десетникът знаеше, че извозването ще бъде бързо, ще дойдат трактори, знаеше, че в началото на зимата няма да има дълбок сняг, който би затрупал тези отсечени дървета, и не винаги искаше дървото да бъде вдигано на пъна.
Изненадата ме чакаше вечерта.
Вечерята на Елмазния извор представляваше закуска, обяд и вечеря; събрани заедно, те не изглеждаха по-богато и по-засищащо от всеки обяд или вечеря в мините. Стомахът ми упорито ме убеждаваше, че общата калоричност и хранителност са още по-малки, отколкото в мината, където получавахме по-малко от половината от полагащата ни се дажба — останалото отиваше в паниците на началниците, администрацията и криминалните. Ала аз не вярвах на изгладнелия си в Колима стомах. Оценките му бяха преувеличени или намалени — той искаше прекалено много, прекалено настойчиво, беше прекалено пристрастен.
Кой знае защо след вечерята никой не отиде да си легне. Всички чакаха нещо. Проверка? Не, тук нямаше проверки. Най-сетне вратата се отвори и влезе неуморимият чернобрад десетник с лист в ръка. Дневалният свали бензиновата лампа от горните нарове и я сложи на масата, чиито крака бяха забити в земята насред бараката. Десетникът седна близо до светлината.
— Какво е това? — попитах съседа си.
— Процентите за днес — рече той и в тона му долових нещо, което ме изплаши — бях чувал такъв тон при много сериозни обстоятелства, когато на жертвите от тридесет и осма година всеки ден измерваха свършената работа в златодобивния забой с „индивидуална мярка“. Беше невъзможно да греша. Тук имаше нещо, което дори аз не знаех, някакво опасно нововъведение.
Десетникът, без да поглежда към никого, с монотонен, скучен глас прочете имената и процентното изпълнение на нормата от всеки работник, грижливо сгъна листа и излезе. Бараката мълчеше. Чуваше се само тежкото дишане на няколкото десетки души в мрака.
— Който има по-малко от сто — обясни моят поразведрил се съсед, — утре няма да получи хляб.
— Никакъв ли?
— Никакъв!
Наистина никога и никъде не бях срещал подобно нещо. В мините дажбата се определяше от изработеното от бригадата за една десетдневка. В най-лошия случай даваха намалена дажба — триста грама хляб, но не ни лишаваха от него.
Мислех напрегнато. Хлябът беше основната ни храна тук. Половината от всичките калории получавахме от него. Чорбата и кашата бяха нещо неопределено, хранителната им ценност зависеше от хиляди неща — от честността на готвача, от това доколко е сит, от трудолюбието му, понеже на мързеливия готвач му помагат „работяги“, които той трябва да изхранва; от енергичния и постоянен контрол; от честността на началството; от честността на дневалния, от ситостта и порядъчността на конвоя; от отсъствието или от наличието на криминални. И накрая едно чисто случайно събитие — черпакът на разливащия, гребнал само „водичка“, може да сведе хранителните качества на чорбата почти до нула.
Разбира се, чевръстият десетник си изсмукваше тези проценти от пръстите. И аз си дадох дума: ако като метод на производствено въздействие бъда лишен от хляб — да не чакам.
Мина седмица, през която разбрах защо продуктите се пазят под леглото на десетника. Той не беше забравил за шала ми.
— Слушай, Андреев, продай ми шала.
— Подарък ми е, гражданино началник.
— Не ме разсмивай.
Ала аз категорично отказах. Още същата вечер попаднах в списъка на неизпълнилите нормата. Нищо не смятах да доказвам. На сутринта размотах шала си и го занесох на нашия обущар.
— Само че го попари.
— Знам, не съм вчерашен — весело отвърна той, зарадван от неочакваната придобивка.
В замяна обущарят ми даде половинкилограмова дажба хляб. Отчупих си едно парче, останалото го скрих в пазвата си. Напих се с гореща вода и тръгнах заедно с всички за работа, но постепенно започнах да изоставам все повече и повече, сетне кривнах в гората и като заобиколих нашето селище, тръгнах покрай същия онзи път, по който бяхме дошли тук преди месец. Вървях на половин верста от пътеката, снегът не ми пречеше, чернобрадият десетник нямаше куче и едва по-късно научих, че той успял да стигне със ските си до бараката на лодкаря — планинската река тук дълго време не замръзваше — и съобщил с попътен конвой в лагера за моето бягство.
Седнах в снега и стегнах с парцалчета плъстените си ботуши под коленете. На този сорт обувки само името им беше ботуши. Представляваха местен модел — икономическа продукция на военното време. Крояха ги със стотици хиляди от стари, износени ватени панталони. Подметката се правеше от същия материал, подсилен с допълнителни тегели, слагаха им и върви. Заедно с тях раздаваха и фланелени партенки — така обуваха работниците, които копаеха злато при температура минус петдесет, минус шестдесет градуса. След няколко часа работа в гората те се разкапваха — късаха се в съковете, в клоните; в златодобивните изкопи издържаха няколко дни. Дупките в плъстените ботуши ги кърпеха набързо в обущарниците, които работеха нощем. Призори ремонтът биваше направен. Подметките се нашиваха пласт след пласт, ботушите окончателно се деформираха, заприличваха на бряг на планинска река, оголен след свличане.
С такива ботуши и с тояга в ръка вървях към реката — на няколко километра над брода с лодката. Смъкнах се по скалистия откос и ледът заскърца под краката ми. Пътя ми преграждаше един дълъг топлик, чийто край не се виждаше. Ледът се счупи и аз леко стъпих в димящата бисерна вода, през ватената подметка усетих изпъкналите камъни на дъното. Вдигнах високо крак — покрилите се с лед плъстени ботуши пробляснаха и аз нагазих още по-надълбоко, водата стигна до над коленете ми, и като си помагах с тоягата, се измъкнах на отсрещния бряг. Там грижливо отупах ботушите с тоягата, махнах леда от тях и от ватените си панталони — краката ми бяха сухи. Опипах парчето хляб в пазвата си и тръгнах покрай брега. След около два часа излязох на шосето. Беше ми приятно да вървя без въшливия шал — гърлото и вратът ми сякаш си почиваха, увити с един стар пешкир, който обущарят ми бе дал в замяна.
Вървях с празни ръце. За големите преходи — и през зимата, и през лятото — е много важно ръцете да са свободни. Те участват в движението и то ги сгрява, също както и краката. Само че ръцете не трябва да държат нищо — дори само молив да е, след двадесет-тридесет километра започва да изглежда невероятно тежък. Отдавна и добре знаех всичко това. Знаех и още нещо: ако човек е в състояние да носи в ръката си определена тежест няколко крачки, значи ще може да я носи, да я мъкне безкрайно — ще му се отвори второ, трето, десето дишане. Значи аз — „мършата“ — ще стигна където и да трябва. През зимата дори е по-лесно, отколкото през лятото, ако студът не е прекалено голям. Не мислех за нищо, а и не можеше да се мисли — студът отнема мислите, бързо и лесно те превръща в животно. Вървях, без да разчитам на нищо, с единственото желание да се измъкна от тази проклета безконвойна командировка. На тридесетина километра от лагера, в една къщурка, живееха дървосекачи, надявах се да се постопля там, а ако ми провърви — и да пренощувам.
Вече се беше стъмнило, когато стигнах до къщичката, отворих вратата, минах през облака ледена пара и влязох в бараката. Иззад зиданата руска печка се надигна бригадирът на дървосекачите Степан Жданов, когото познавах — бивш затворник, разбира се.
— Събличай се, сядай.
Веднага се съблякох, събух се, закачих дрехите си около печката.
Степан отвори вратичката на пещта, сложи си една ръкавица и извади отвътре гърне.
— Сядай, яж. — Даде ми хляб и чорба.
Легнах на пода, ала дълго не можах да заспя — боляха ме краката, ръцете.
Степан не ме попита къде отивам и откъде идвам. Оцених деликатността му — навеки. Никога повече не го видях. Но и до днес си спомням горещата просена чорба, миризмата на загорялата каша, напомняща шоколад, вкусът на лулата, която, след като обърса чибука й с ръкава си, ми протегна Степан на прощаване, за да си дръпна на изпроводяк.
Стигнах до лагера в мътната зимна вечер и седнах в снега близо до портала.
Ето, сега ще вляза и всичко ще свърши. Ще свършат тези два прекрасни дни на свобода след дългите години затвор — и отново въшки, отново ледени камъни, бяла пара, глад, побои. Ето че в лагера влезе безконвойният актьор от култбригадата. Познавах го. Ето, минават работниците от лесозавода — тъпчат на едно място, за да не замръзнат, а войникът от конвоя влезе в стаята на дежурния на портала, на топло, и не бърза. Ето, влезе началникът на лагера лейтенант Козичев, хвърли фаса от цигарата си „Казбек“ в снега, и дървосекачите, които чакаха пред портала, на часа се втурнаха натам. Време е. Няма да седя цяла нощ я. Всичко, което си намислил, трябва да го вършиш до край. Бутнах вратата и влязох през пропуска. В ръката си стисках заявление до началника на лагера за режима в безконвойната командировка. Козичев прочете заявлението и ме прати в изолатора. Там спах, докато не ме извикаха при следователя, но, както и предполагах, не заведоха срещу мен ново дело — присъдата ми беше достатъчно голяма. „Ще заминеш в наказателната мина“ — рече следователят. И след няколко дни ме изпратиха там — в централния етапен затвор хората не ги държаха дълго.
Перспективата е изкривена и всяко от човешките понятия, макар да се пише и звучи по същия начин, запазвайки обичайната комбинация от букви и звуци, съдържа в себе си още нещо, за което на „континента“ няма име: тук мерките са други, обичаите и навиците — особени; смисълът на всяка дума се е променил.
В случаите, когато не може с обикновени думи да се изрази ново събитие, чувство, понятие, се ражда нова дума, заимствана от езика на апашите — тези законодатели на модата и вкусовете в Далечния север. Смисловите метаморфози засягат не само понятия като Любов, Семейство, Чест, Работа, Добродетел, Порок, Престъпление, но и думи, които са присъщи единствено на този свят, родени са в него, например „БЯГСТВО“…
Като момче ми се случи да прочета за бягството на Кропоткин от Петропавловската крепост, файтон, докаран до самите порти на затвора, вътре — преоблечена дама с револвер в ръка, пресметнати крачки до вратата на караулното помещение, тичането на арестанта и изстрелите на часовите, чаткането на конските копита по калдъръмената улица — без съмнение, бягството беше класическо.
По-късно прочетох спомените на изселени за бягствата им от Якутия, от Верхоянск и бях горчиво разочарован. Никакви преобличания, никакво преследване! Пътуват през зимата с шейна с два впрегнати един зад друг коня, както в „Капитанската дъщеря“, пристигат на железопътната гара, купуват си билети на касата… Не можех да разбера защо това се нарича бягство. На подобно бягство някога се е казвало „самоотлъчка от местоживеенето“ и според мен тази формулировка предава — по-добре същността на нещата, отколкото романтичната дума „бягство“.
Дори бягството на есера Зензинов от залива Провидение, когато една американска яхта се приближила до лодката, от която той ловял риба, и качила беглеца на борда си, не изглежда като истинско бягство — такова, като на Кропоткин.
От Колима винаги се е бягало и всеки път — неуспешно.
Причината е в особеностите на суровия полярен край, където царското правителство никога не е смеело да засели затворници както на Сахалин, за да „цивилизова“, да „колонизира“ тези места.
Разстоянията до „континента“ се изчисляваха с хиляди версти — най-„тясното“ място, „вакуумът“ на тайгата — пътят от мините на Далстрой до Алдан — беше около хиляда километра през непроходимата тайга. Наистина, разстоянията до Америка бяха значително по-малки — Беринговият проток в най-тесния си участък е само сто и няколко километра, но за сметка на това охраната в тази посока, подсилена с гранични войски, беше абсолютно „непробиваема“.
Първият път водеше до Якутск, а оттам — или на кон, или по вода, тогава още нямаше редовни самолетни линии, а и полетите лесно можеха да бъдат спрени.
Ясно е, че никой не бягаше през зимата: да презимува някъде под покрив с ламаринена печка вътре — това бе голямата мечта на всеки арестант, а и не само на арестанта.
Неволята ставаше непоносима напролет — винаги и навсякъде е така. Тук към този естествен „метеорологичен“ фактор, който действа много силно на човешките чувства, се прибавяха и чисто логическите разсъждения на хладния ум. През тайгата е възможно да се пътува само през лятото, когато, ако свършат продуктите, може да се яде трева, гъби, горски плодове, корени на растения, да се пекат питки от стрит на брашно лишей — еленов мъх, да се ловят полски мишки, сибирски и обикновени катерички, орешарки, зайци…
Колкото и да са студени летните нощи на север, в страната на вечната замръзналост, все пак опитният човек няма да настине, ако нощува, легнал на някой камък. Ако навреме се обръща от хълбок на хълбок, ако не спи по гръб, ако си постели трева или клони…
От Колима не може да се избяга. Мястото за лагерите е било избрано гениално. И все пак властта на илюзиите — илюзии, за които се плаща с тежки дни в карцера, с допълнителна присъда, с побои, с глад, а често пъти и със смърт, — властта на илюзиите е силна и тук, както е било винаги и навсякъде.
Опитите за бягство са извънредно много. Клоните-нокти на листвениците едва успяват да се покрият с изумруд — и бегълците „тръгват“.
Почти винаги това са новаци, в чиито сърца волята и самолюбието още не са изтребени и чийто разсъдък не е проумял условията на Крайния север — съвсем различни от познатия им свят на „континента“. Новаците са ужасени до дъното на душите си от видяното — от побоите, от изтезанията’, от издевателствата, от развращаването на човека… Те бягат — едни по-добре, други по-зле, но краят им е един и същ. Някои ги хващат след два дни, други — след седмица, трети — след две седмици… По-продължително странстване на бегълци с „направления“ (по-късно този израз ще бъде обяснен) не е имало.
Огромният щат на лагерния конвой и на „оперативниците“ с хиляди кучета вълча порода заедно с граничните отреди и с армията, която се намира в Колима, скрита под името Колимполк — те са достатъчни да бъдат заловени сто от сто възможни бегълци.
В такъв случай как е възможно бягството и не е ли по-просто силите на „оперативниците“ да бъдат оставени за непосредствена охрана, за охрана, а не за лов на хора?
Икономическите съображения доказват, че издръжката на щата от „ловци на черепи“ все пак е по-евтина за бюджета на страната, отколкото една охрана като в затвор. А да се предотврати едно бягство е необикновено трудно. Тук не помага и гигантската мрежа от затворници-осведомители, на които началството плаща с цигари от махорка и с „чорбица“.
Тук става дума за човешката психология, за нейните криволичения и потайни кътчета, където не може да се предугади кой, кога и защо ще реши да бяга. Онова, което се случва, изобщо не прилича на никакви предположения.
Разбира се, за тази цел си има „профилактични“ мерки — арести, затваряне в наказателните зони — тези затвори в затворите, преместване на „подозрителните“ от едно място на друго — много са разработените „мероприятия“, които влияят вероятно за намаляване броя на бягствата, възможно е бягствата да биха били още повече, ако ги нямаше наказателните зони, разположени навътре в непроходимата тайга, с многобройната им и сигурна охрана.
Но от наказателните зони също бягат, а в безконвойните командировки никой не прави опити да се самоотлъчи. В лагерите всичко е възможно. При това абсолютно точен и верен е фактът, отбелязан от Стендал в „Пармския манастир“, че „надзирателят мисли за ключовете по-малко, отколкото затворникът за своята решетка“.
Колима, Колима, Колима,
ех, планета чудата.
Девет месеца — зимна тъма,
а остатъкът — лято.[20]
Затова подготовката започва преди пролетта — увеличава се броят на охраната, на „оперативката“ и на кучетата, едните ги тренират, другите ги инструктират; готвят се и арестантите — запасяват се с консерви, сухари, подбират си „партньори“…
Има само един случай на класическо бягство от Колима, грижливо обмислено и подготвено, осъществено талантливо и спокойно. Онова изключение, което потвърждава правилото. Но и това бягство остави след себе си нишка, една на пръв поглед незначителна, дребна грешка, която позволи беглецът да бъде намерен — след две години, ни повече, ни по-малко. Явно самолюбието на разните Видоковци[21] и Лекоковци е било много засегнато и на случая е било отделено много повече внимание, сили и средства, отколкото друг път.
Любопитното в случая е, че човекът, „тръгнал да бяга“ и осъществил намисленото с невероятна енергия и остроумие, не беше нито политически затворник, нито криминален — някакъв специалист по тази част, а човек, осъден на десет години затвор за мошеничество.
В това няма нищо чудно. Бягството на някой „политик“ винаги е свързано с настроенията „навън“ и както и гладната стачка в затвора, е силно, ако има връзка със свободния свят. Предварително трябва да знаеш добре защо и къде бягаш. Кой „политик“ можеше да отговори на този въпрос през 1937 година? Случайните в политиката хора не бягат от затворите. Те биха могли да избягат при семейството си, при познати, но през тридесет и осма това значеше да бъдат подложени на удара на репресиите всички, върху които такъв беглец би си спрял погледа на улицата.
В този случай няма отърване нито с петнадесет, нито с двадесет години. Да бъде застрашен животът на близките и познатите — това беше единственият възможен резултат от бягството на такъв „политик“. Нали все някой трябва да го крие, да му помага. Сред „политиците“ от 1938 година нямаше такива хора.
В редките случаи, когато някои след излежаване на присъдата се връщаха у дома, собствените им жени проверяваха дали документите на завърналия се съпруг не са фалшиви, дали са в ред и за да известят началството за пристигането му, тичаха презглава в милицията в надпревара със съседа.
Разправата със случайните, невинни хора беше много проста. Вместо да ги смъмрят, да ги предупредят, тях ги измъчваха, а след това им лепваха по десет, двадесет години в „край далечен“ — или каторга, или затвор. Оставаше им само да умират. И те умираха, без да мислят за никакво бягство, умираха, като за кой ли път демонстрираха националното търпение, прославено още от Тютчев и безочливо отбелязвано впоследствие от политиците на всички нива.
Криминалните не бягаха, понеже не вярваха в успеха на бягството, не вярваха, че ще стигнат до „континента“. При това хората от криминалната милиция и от лагерния апарат, тези толкова опитни работници, разпознават криминалните с някакво шесто чувство и уверяват, че апашите носят върху себе си някакво каиново клеймо, което не може да бъде прикрито. Ярък пример за „тълкуване“ на това шесто чувство беше случаят, когато повече от месец издирваха един въоръжен грабител и убиец по колимските пътища — със заповед да бъде разстрелян, щом го разпознаят.
Оперативният работник Севастиянов спрял някакъв непознат, облечен в овчи кожух, близо до резервоара за гориво на една железопътна станция и когато човекът се обърнал, Севастиянов го застрелял право в челото. И макар никога да не бил виждал този престъпник, въпреки че това станало през зимата и беглецът бил със зимни дрехи, въпреки че отличителните му белези, дадени на оперативния работник, били от най-общ характер (няма да тръгнеш да разглеждаш татуировката на всеки срещнат я, а снимката на бандита била много лоша, бледа), все пак интуицията не излъгала Севастиянов.
Изпод пеша на убития паднала пушка с рязана цев, в джоба му бил намерен броунинг.
Документите му били повече от достатъчно.
Как да оценим един толкова енергичен извод, подсказан от „шестото“ чувство? Още миг — и застреляният е щял да бъде Севастиянов.
Ами ако беше застрелял някой невинен?
За бягство на „континента“ криминалните нямаха нито сили, нито желание. Претеглил всички „за“ и „против“, престъпният свят беше решил да не рискува и да си уреди някак живота на новите места — това, естествено, беше разумно. Криминалните смятаха, че да се бяга оттук е прекалено смела авантюра, излишен риск.
Кой друг би тръгнал да бяга? Някой селянин? Или поп? Случи ми се да срещна само един поп-беглец, а и това стана още преди известната среща на патриарх Сергий с Булит, когато на американския посланик лично били предадени списъците на всички православни свещеници, излежаващи присъди и разселени по цялата територия на Съветския съюз. По времето, когато бил митрополит, патриарх Сергий също бил лежал в килиите на Бутирския затвор. След Рузвелтовия демарш всички духовни лица поголовно бяха освободени от затворите и върнати кой откъдето е. Набелязваше се „конкордат“ с църквата — много необходим предвид на наближаващата война.
А осъдените за битови престъпления — развратителите на малолетни, крадците на държавни пари, рушветчиите, убийците? За всички тях нямаше смисъл да бягат. Присъдите им, „терминът“, както казва Достоевски, обикновено не бяха големи, в лагерите те ползваха всячески привилегии, работеха като „прислуга“, в лагерната администрация и изобщо заемаха всички „привилегировани“ длъжности. За работата си получаваха голямо намаление на присъдите и най-важното, когато се връщаха у дома — в градовете и селата, — ги посрещаха много радушно. Едва ли защото радушието е характерна черта на руския народ, който съжалява „горкичките“ — тази жалост отдавна отиде в областта на преданията, стана мила литературна приказка. Времената се бяха променили. Голямата дисциплинираност на обществото подсказваше на „простите хорица“, първо, да видят какво е мнението на „властта“ по въпроса. Отношението беше най-благосклонно, понеже този контингент никак не притесняваше „началството“. Трябваше да се мразят само „троцкистите“, „враговете на народа“.
Имаше и втора, също важна причина за безразличното отношение на народа към излезлите от затвора. През затворите бяха минали толкова много хора, че едва ли в страната можеше да се намери семейство, чиито роднини или познати да не са били репресирани и преследвани. След вредителите дойде ред на кулаците; след кулаците — на „троцкистите“; след „троцкистите“ — на хората с немски фамилни имена. За малко да успее и кръстоносният поход срещу евреите.
Всичко това направи хората страшно равнодушни, възпита в тях пълно безразличие към онези, които са били заклеймени от която и да е част на наказателния кодекс.
Ако едно време човек, попаднал в затвора и след това завърнал се в родното си село, е карал околните да бъдат нащрек, будел е враждебност, презрение или съчувствие — сега на такива хора никой не обръща внимание. Моралната изолация на „дамгосаните“, на каторжниците отдавна отиде в небитието.
Хората от затвора — ако завръщането им е с разрешение на началството — се посрещат най-радушно. Всеки „юначага“, развратил и заразил със сифилис малолетната си жертва, след излежаването на присъдата може да разчита на пълна „духовна“ свобода в същия кръг, в който е „излязъл извън рамките“ на Наказателния закон.
Белетристичното тълкуване на юридическите категории също е от голямо значение. Теоретици на правораздаването, кой знае защо, са писателите и драматурзите.
А затворническата и лагерната практика си остава неприкосновена тайна; от служебните доклади не се правят никакви сериозни, принципни изводи…
За какво им е нужно на битоваците да бягат от лагерите? И те не бягат, разчитайки на грижите на началството.
Затова бягството на Павел Михайлович Кривошей предизвика такова учудване.
Набит, късокрак, с дебел, налят, къс врат, Павел Михайлович не случайно носеше тази фамилия.
Инженер-химик в един харковски завод, той идеално владеел няколко чужди езика, много четял, разбирал от живопис, от скулптура, навремето притежавал голяма колекция от антикварни предмети.
Видна фигура сред украинските специалисти, безпартийният инженер Кривошей презирал до дъното на душата си всички политици без изключение. Умник и хитрец, от малък бил закърмен с едно-единствено желание — не да трупа пари, това би било прекалено грубо и глупаво за Кривошей, а да се наслаждава на живота — така, както той го разбирал. А това означавало — почивка, порок, изкуство… Духовните удоволствия не били по вкуса му. Културата и начетеността му давали освен добро материално положение, също и възможност да задоволява низките си, долни потребности и желания.
Павел Михайлович станал вещ в живописта само за да си качи цената, за да заеме високо място сред познавачите и ценителите, за да не се посрами при поредното си чисто чувствено увлечение по женския и мъжкия пол. Сама по себе си живописта никак не го вълнувала и интересувала, но той се чувствал длъжен да има свое мнение дори за квадратната зала на Лувъра.
Същото било и с книгите, които той попрочитал, и то предимно на френски или английски, най-вече за да практикува езиците — сама по себе си литературата малко го интересувала и той можел да чете един роман безкрайно дълго, по страничка преди сън. И естествено, било невъзможно човек да си помисли, че на света има такава книга, която Павел Михайлович да чете до сутринта. Той много държал на съня си и никакъв криминален роман не бил в състояние да наруши равномерния режим на Кривошей.
В областта на музиката Павел Михайлович бил пълен профан. Нямал никакъв слух, а не бил и чувал за възприемането на музиката според Блок. Но Кривошей отдавна разбрал, че липсата на музикален слух „не е порок, а нещастие“, и се бил примирил с това. Във всеки случай той имал търпение да изслуша някоя фуга или соната и да благодари на изпълнителя, по-точно на изпълнителката.
Здравето му беше превъзходно, телосложението — набито, което впрочем не представляваше опасност в лагера.
Кривошей беше роден през 1900 година.
Непрекъснато ходеше с очила, рогови или изобщо без рамки, с кръгли стъкла. Муден, тромав, с високо, кръгло, оплешивяващо отпред чело, Павел Михайлович Кривошей беше много импозантна личност. По всяка вероятност в това имаше и умисъл — солидните маниери правеха впечатление на началниците и би следвало да облекчат съдбата му в лагера.
Чужд на изкуството, чужд на художественото вълнение на твореца или на потребителя, Кривошей се реализирал в събирателската дейност, в антиквариата. Той се посветил на това с цялата си страст — било му хем изгодно, хем интересно, а му осигурявало и нови познанства. Освен това едно такова хоби облагородявало долните въжделения на инженера.
Инженерската му заплата — „специалното възнаграждение“ от онова време — започнала да не стига за живота на широка нога, воден от този антиквар-любител.
Нуждаел се от още средства, от държавни пари, а, виж, от липса на решителност Павел Михайлович не можел да се оплаче.
Осъдили го на разстрел, заменен с десет години. Значи е имало мошеничество с милиони. Имуществото му било конфискувано, разпродадено на търг, но, естествено, Павел Михайлович бил предвидил такъв финал. Би било странно да не е успял да укрие няколко стотици хиляди. Рискът не бил голям, сметката — проста. Кривошей беше „битовак“, като „приятел на народа“ щеше да излежи половината от присъдата или още по-малко, след което да излезе на свобода със зачитане на трудодните или по амнистия и да прахосва скритите пари.
Но в лагера на „континента“ не го държат дълго — пращат го в Колима като човек с голяма присъда. Това усложнява неговите планове. Наистина, членът, по който е осъден, и господарските му маниери напълно оправдават очакванията му — не го оставят нито ден да работи обща работа в мините. Скоро го изпращат в химическата лаборатория на Аркагалинския въгледобивен район като инженер.
Това беше по времето, когато прочутото чай-уринско злато още не бе открито и на мястото на сегашните безброй селища с хиляди жители още растяха вековни лиственици и шестстотингодишни тополи. Беше по времето, когато още никой не мислеше, че самородното злато на Ат-Уряхската долина може да бъде изчерпано или надминато по количество; и животът още не напредваше на северозапад, по посока на тогавашния полюс на студа — Оймякон. Доизработваха се старите находища и се откриваха нови. Животът в мините бе чергарска работа. Въглищата на Аркагал — на бъдещия Аркагалински басейн — бяха предният пост на експедициите, търсещи злато, бъдещата топливна база на района. В малката щолня, стъпил на релсата, можеше да докоснеш с ръка „покрива“, тавана на минната изработка, изкопана икономично, „като в тайгата“, както казваше началството — ръчно произведени щолни с помощта на кирка и лопата, подобно на всички тогавашни безкрайни колимски пътища. Пътищата и първите мини бяха правени на ръка, от механизмите използваше само „машината на ОСО: две дръжки и колело“.
Евтин е арестантският труд.
Геоложките проучвателски групи още се давеха в златото на Сусуман, в златото на Верхний Ат-Урях.
Но геоложките маршрути — и Кривошей добре разбираше това — щяха да стигнат до околностите на Аркагал и да напреднат към Якутск. След геолозите щяха да дойдат дървари, миньори, охрана…
Трябвало да се бърза.
Минаха няколко месеца и при Павел Михайлович пристигна от Харков жена му. Пристигна не на свиждане, не — беше сподирила мъжа си, повтаряйки подвига на съпругите на декабристите. Жената на Кривошей не беше нито първата, нито последната „руска героиня“ — името на героинята Фаина Рабинович е добре познато в Колима. Ала Фаина Рабинович беше известен геолог. Съдбата й е изключение.
Пристигналите подир съпрузите си жени се обричат на студ, на постоянни мъки при странстванията подир своите мъже, непрекъснато препращани от място на място, те трябва да зарязват намерената с много труд работа и да заминават за места, където за жена е опасно да пътува, където тя може да бъде насилена, ограбена, подложена на издевателства… Но и без пътешествията всяка една от тези нещастнички я очакват грубите ухажвания и задиряния на началниците, като се започне от най-високопоставения и се свърши с някой от конвоя, вече усетил сладостта на колимския живот. Предложенията да споделят пиянските ергенски компании очакват всички жени без изключение и ако на някоя затворничка направо заповядват „Събличай се и лягай!“ — без всякакви там Пушкин и Шекспир, и я заразяват със сифилис, то с жените на затворниците се държат още по-свободно. Понеже при изнасилването на някоя затворничка винаги може да бъде написан донос срещу теб — би го направил някой твой приятел или съперник, подчинен или началник, а за „любовта“ с жените на затворниците като юридически независими лица не може да бъде приложен никой член от закона.
И най-важното, цялото това пътуване — тринадесет хиляди версти — се оказва абсолютно безсмислено: на горката жена не й разрешават никакви свиждания, а обещанията да й позволят да види мъжа си стават оръжие за ухажвания.
Някои от жените идват с разрешения от Москва, в които пише, че имат право на свиждане веднъж месечно, ако затворникът е с примерно поведение и си изпълнява нормата. Разбира се, това свиждане е без преспиване, задължително в присъствието на някой лагерен началник.
Жените почти никога не успяват да си намерят работа в същото селище, където мъжете им изтърпяват своите наказания.
А ако някоя от тях случайно успее да се устрои близо до мъжа си — него веднага го прехвърлят на друго място. Това не е забавление на началниците, а изпълнение на служебните инструкции, „заповедта си е заповед“. Москва е предвидила тези случаи.
Жените не успяват да предадат на мъжете си никакви продукти — в това отношение също има заповеди, норми, зависимост от резултатите на труда и от поведението.
Да предадат хляб на мъжете си чрез конвоя? — няма да посмеят, забранено им е. Чрез някой началник? Той е съгласен, но иска заплащане в натура — със собственото им тяло. Той не се нуждае от пари — има си ги предостатъчно, не случайно отдавна вече е „стопроцентник“, тоест получава четворна заплата. Пък и една такава жена едва ли има пари за рушвет, особено за рушвет в колимски мащаб. Ето колко безизходно е положението на жените на затворниците. А ако при това е съпруга на „враг на народа“, с нея изобщо не се церемонят — всяко надругателство над нея се смята за заслуга и подвиг и в политически смисъл се оценява положително.
Много от жените се наемат на работа за три години и трябва да чакат в този капан идването на парахода. Силните духом — а на тях им трябва повече сила, отколкото на съпрузите им арестанти — дочакват изтичането на договора и се връщат обратно, без да са зърнали мъжете си. Слабите се страхуват от преследване след като се върнат на „континента“ и остават да живеят сред разгул, в пиянски унес и сред много пари, омъжват се отново и отново, раждат сума деца и прежалват своите мъже-арестанти и самите себе си.
Жената на Павел Михайлович Кривошей, както може да се очаква, не успява да си намери работа в Аркагал и скоро след това заминава за тамошната столица Магадан. Там постъпва на работа като счетоводител — Ангелина Григориевна няма специалност, цял живот е била домакиня, — намира къде да живее и остава в Магадан, където все пак е малко по-весело, отколкото в „тайгата“ — в Аркагал.
А оттам по тайния телефон в същия Магадан, до началника на криминалния отдел, до учреждението, намиращо се на същата, едва ли не единствена улица в града, на която е и разделената с прегради барака за семейни, където намира приют Ангелина Григориевна, вече полетява шифровано служебно съобщение: „Избягал е затворникът Кривошей Павел Михайлович, роден 1900 година, лично досие номер…“
Мислят, че го укрива жена му в Магадан. Арестуват я, ала нищо не постигат. „Да, бях при него, видяхме се, заминах си, работя в Магадан.“ Продължителното следене и наблюдение не дават резултат. Контролът на заминаващите параходи и на излитащите самолети е усилен, ала напразно — няма и следа от мъжа на Ангелина Григориевна.
Кривошей тръгва в обратна на морето посока, към Якутск. Без багаж. Не носи със себе си нищо друго освен брезентово наметало, едно геоложко чукче и чанта с малко „мостри“ на скални маси, кибрит и пари.
Върви открито и без да бърза по планински пътища и пътеки на диви животни, като се придържа близо до временните селища и населените места, без да се отклонява навътре в тайгата, и всеки път нощува под покрив — в колиба, якутска шатра, къща… Още в първото голямо якутско селище наема работници, които по негово указание започват да копаят шурфове, да правят сондажи, с една дума — да вършат това, което и друг път им се е случвало да правят за истинските геолози. Кривошей има достатъчно технически познания за длъжността събирач, при това Аркагал, където е прекарал около година, е последният базов лагер на много геоложки експедиции; запомнил е маниерите и навиците на геолозите. Бавните движения, очилата с рогова рамка, редовното бръснене — всичко това внушава безгранично доверие.
Кривошей не бърза. Запълва работната си тетрадка с тайнствени знаци, подобие на полевите бележки на геолозите. Бързайки бавно, той неотклонно се придвижва към Якутск.
Понякога дори се връща, отклонява се, забавя се — всичко това е нужно за „изучаването на басейна на извора Рябой“, за правдоподобност, за прикриване на следите. Нервите на Кривошей са железни, радушната усмивка на сангвиник не слиза от лицето му.
Месец по-късно преминава през Яблоновия проход заедно с двама якути, предоставени му от един колхоз, за да носят чантите с „мостри“ — тази важна правителствена работа.
Така пристигат в Якутск. Там Кривошей оставя камъните на съхранение в гардероба на пристанището и се запътва към местното геоложко управление — с молба да му помогнат да препрати в Москва, в Академията на науките, няколко важни пратки. Преди това отива на баня, на бръснар, купува си скъп костюм, няколко разноцветни ризи, бельо и със сресана оредяваща коса се явява пред високото научно началство с блага усмивка.
Началството го приема благосклонно. Знанието на чужди езици, демонстрирано от Кривошей, прави нужното впечатление.
Виждайки в госта голяма културна сила — нещо, което доста липсва на тогавашния Якутск, научното началство взема да придумва Кривошей да им погостува повечко. В отговор на смутените думи на Павел Михайлович, че трябва да бърза за Москва, началниците му обещават пътят до Владивосток да е за тяхна сметка. Кривошей им благодари спокойно, без да подронва достойнството си. Ала научното началство има друго наум за него.
— Вие, скъпи колега, разбира се, няма да откажете да изнесете пред нашите научни работници две-три лекции — заумилкват му се те. — О… на каквато искате тема, по ваш избор, естествено. Нещо за въглищните залежи на Средно-Якутското възвишение, а?
Кривошей го свива под лъжичката.
— О, разбира се, с най-голямо удоволствие. В рамките, така да се каже, на допустимото… Сами разбирате, че тези сведения, без да са съгласувани с Москва…
Тук Кривошей се впуска да прави комплименти на научните сили на град Якутск.
Никой следовател не би могъл да постъпи по-хитро от якутския професор, воден от симпатия към учения гост, към осанката му, към очилата му с рогова рамка, воден и от желанието да направи нещо полезно за своя роден край.
Лекцията се състоява и дори се събират доста слушатели. Кривошей се усмихва, цитира на английски Шекспир, чертае нещо, като изброява десетки чужди фамилии.
— Тия от Москва не са кой знае колко начетени — споделя в бюфета на якутския професор неговият съсед от залата. — Това, което разправя той, що се отнася до геологията, май го знае всеки прогимназист, а? А за химическите анализи на въглищата — това вече не е от геологията, а? Само дето му проблясват очилата!
— Не бих казал, не бих казал — намръщва се професорът. — Всичко това е много полезно и нашият столичен колега без съмнение има дарба на популяризатор. Трябва да го помолим да повтори съобщението си за студентите.
— Е, освен за… първокурсниците — не мирясва съседът на професора.
— Престанете. В края на краищата това е жест на учтивост от негова страна. На харизан кон…
Лекцията, много любезно повторена от Кривошей за студентите, предизвиква всеобщ интерес и много висока оценка от страна на слушателите.
С парите на якутските научни организации московският гост пристига в Иркутск.
Колекцията му — няколко сандъка, натъпкани с камъни — е изпратена там предварително. В Иркутск „ръководителят на геоложката експедиция“ успява да препрати тези камъни в Москва, на адреса на Академията на науките, където те са получени и няколко години остават в складовете като научна тайна, за същността на която така и не се досетил никой. Предполага се, че зад тази загадъчна пратка, приготвена от някой побъркан геолог, забравил всичко, каквото е знаел, забравил и името си — се крие някаква все още неразгадана трагедия на Заполярието.
— Най-чудното е — разправяше по-късно Кривошей, — че по време на цялото ми почти тримесечно пътешествие никой никъде не поиска да види документите ми — нито в селсъветите на временните селища, нито в солидните научни учреждения. Имах документи, но нито веднъж не ми се наложи да ги показвам.
В Харков Кривошей, естествено, хич не си и показва носа. Заселва се в Мариупол, купува си къща и започва работа с фалшиви документи.
Точно след две години, на годишнината от неговия „поход“, го арестуват, осъждат го на нови десет години и пак го пращат да изтърпява наказанието си в Колима.
Къде е била допусната грешката, провалила тази наистина героична постъпка, този подвиг, за който се иска огромна издръжливост, гъвкав ум, физическа сила — всички положителни човешки качества, взети заедно?
Това бягство остава безпрецедентно по грижливата си подготовка, по тънкия си замисъл и дълбоката идея, по психологическата точност, заложена в неговата основа.
Бягството учудва и с крайно ограничения брой хора, взели участие в организирането му. Тъкмо в това е бил залогът за успеха. То е уникално и поради факта, че тук в пряка борба с държавата, с хилядите въоръжени хора, в район, обитаван от якути и чалдони, научени да получават за всеки заловен беглец по половин пуд бяло брашно — такава е била тарифата по царско време, узаконена и по-късно, — встъпва един-единствен човек; той, принуден да вижда в лицето на всеки срещнат доносник или страхливец — се бори, воюва и — побеждава!
Но къде, каква е била грешката, погубила прекрасно замисления и великолепно реализиран план?
Жена му я задържат на Север. Не й позволяват да замине на „континента“ — необходимите документи се издават от същото ведомство, което се занимава с мъжа й.
Впрочем това е предвидено и тя започва да чака. Месеците се нижат един след друг, ала продължават да й отказват — както винаги, без да обясняват причините. Тя се опитва да замине от другия край на Колима — със самолет над същите онези реки и долини, по които преди няколко месеца минава мъжът й, но и там, естествено, я очаква отказ. Оказва се заключена в огромен каменен затвор с размер една осма част от Съветския съюз — и не може да намери изход.
Тя е жена, изморена от безкрайната борба с някого, чието лице не може да види, от борбата с този някой, който е много по-силен от нея, по-силен и по-хитър.
Парите, с които е пристигнала, свършват — животът на Север е много скъп: една ябълка на пазара в Магадан струва сто[22] рубли. Ангелина Григориевна започва работа, но на ненабраните от „континента“ плащат толкова, колкото се плаща за работа в Харковска област.
Мъжът й често обичал да повтаря: „Войната печели този, който е с по-здрави нерви“, и Ангелина Григориевна често си шепне тези думи на немския генерал през безсънните бели полярни нощи. Усеща, че нервите й започват да не издържат. Измъчва я това бяло безмълвие на природата, стената на хорското равнодушие, пълната неизвестност и тревогата за съдбата на мъжа й — та той би могъл просто да умре от глад по пътя. Може да са го убили други бегълци, да са го застреляли оперативните работници, и само по неотслабващото внимание към себе си и към личния си живот от страна на Учреждението Ангелина Григориевна стига до радостния извод, че не са заловили мъжа й, че го „издирват“, значи мъките й не са напразни.
Иска й се да се довери някому, който ще я разбере, ще я посъветва нещо — та тя толкова малко познава Далечния север. Иска й се да облекчи страшната тежест, легнала на душата й, тежест, която, както й се струва, нараства с всеки изминал ден, с всеки час.
Но кому да се довери? Във всеки мъж, във всяка жена Ангелина Григориевна вижда, усеща шпионин, доносник, наблюдател, и това нейно чувство не я лъже — всичките й познати във всички селища и градове на Колима са викани и предупредени в Учреждението. Всичките нейни познати напрегнато очакват откровеността й.
На втората година тя прави няколко опита да се свърже по пощата с харковските си познати — всичките й писма са преснети и препратени в харковското Учреждение.
Към края на втората година на принудителното си заточение, докарана до просешка тояга, почти съвсем отчаяна, знаейки само, че мъжът й е жив и опитвайки се да се свърже с него, тя разпраща писма на името на Павел Михайлович Кривошей във всички големи градове — „пощата, до поискване“.
В отговор получава запис и всеки месец на нейно име започват да пристигат пари — не много, по петстотин-осемстотин рубли, от различни места, от различни хора. Кривошей е достатъчно умен, за да не изпраща парите от Мариупол, а Учреждението — прекалено опитно, за да не разбере това. Географската карта, която се заделя в подобни случаи за отбелязване на „бойните действия“, прилича на щабна военна карта. Върху нея със знаменца са означени местата, откъдето са изпращани парите до получателката в Далечния север — всички те се намират по железопътната линия недалеч от Мариупол, северно от града, и нито веднъж не се дублират. Остава да се положат още малко усилия — да се уточнят фамилните имена на хората, пристигнали в Мариупол за постоянно местоживеене през последните две години, да се сравнят снимките…
Така е арестуван Павел Кривошей. Жена му се оказва смел и верен негов помощник. Тя му донася документите в Аркагал, също и парите — повече от петдесет хиляди рубли.
Щом арестуват Кривошей, веднага й позволяват да замине. Измъчена нравствено и физически, Ангелина Григориевна напуска Колима още с първия параход.
А Кривошей си излежа и втората присъда — като завеждащ химическата лаборатория в централната затворническа болница, той ползваше малките привилегии, давани от началството, и все така презираше и се страхуваше от „политическите“, безкрайно внимателен в думите си, винаги нащрек, когато някой казваше нещо… Този страх и прекалената предпазливост все пак не бяха като при обикновените страхливи еснафи, на Кривошей всичко това му бе чуждо, „политическите“ неща изобщо не го интересуваха и той, като знаеше, че именно за този тип „криминални случаи“ в лагерите се плаща най-висока цена, не искаше да жертва прекалено ценния си житейски, материален, а не душевен покой.
Кривошей живееше в лабораторията, а не в лагерната барака — на привилегированите арестанти това се позволяваше.
Чистото му болнично легло се беше сместило зад шкафовете с киселини и основи. Носеха се слухове, че развратничи в бърлогата си по някакъв особен начин и че дори Иркутската проститутка Сонечка, способна „на всичко“, останала поразена от възможностите и познанията на Павел Михайлович по тази част. Но всичко това можеше и да не е вярно, да беше просто лагерна „партенка“.
Имаше доста волнонаемни дами, желаещи да изкарат „един роман“ с този цветущ мъж. Ала затворникът Кривошей, предпазлив и волеви, пресичаше всички щедри „аванси“. Не желаеше никакви незаконни, прекалено рисковани и прекалено строго наказуеми връзки. Той искаше спокойствие.
На Павел Михайлович редовно му се зачитаха работните дни, колкото и нищожно да беше това, и след няколко години го освободиха без право да напуска Колима, Впрочем това никак не го притесни. Още на другия ден след като се освободи, се оказа, че има превъзходен костюм, шлифер с някаква чуждестранна кройка и чудесна велурена шапка.
Намери си работа в един от заводите като инженер-химик — той наистина беше специалист от „висока класа“. След като работи там една седмица, поисква отпуска по „семейни причини“, както пишело в молбата му.
— ?!?
— Отивам за жена — казал Кривошей с лека усмивка. — За жена!… На пазара за булки в совхоза „Елген“. Ще се женя.
Още същата вечер се връща със съпруга.
Близо до совхоза „Елген“, женския совхоз, има бензиностанция — на края на селището, сред „природата“. Наоколо, край бъчвите с бензин, расте върбалак, елшак. Всяка вечер тук се събират освободените от „Елген“ жени. Пак тук с коли пристигат „годениците“ — бивши затворници, които си търсят спътнички в живота. Сватосването става бързо — както всичко в Колима (с изключение на присъдите), и автомобилите се връщат с младоженците. При нужда запознанството става в храстите — те са достатъчно гъсти и достатъчно много.
През зимата се прехвърлят в частните квартири-къщурки. Разбира се, през зимата сгледата отнема много повече време, отколкото през лятото.
— Ами Ангелина Григориевна?
— С нея вече не си пишем.
Истина ли беше, или не — нямаше смисъл да се пита. Кривошей можеше да отговори с великолепната лагерна поговорка: „Дори да те лъжат — вярвай!“
Някога, през двадесетте години, в „младежките години“ на лагерните учреждения, в малкото „зони“, наричани концлагери, бягствата изобщо не са се наказвали с никакви допълнителни присъди и сякаш не са се възприемали като престъпление. Изглеждало е естествено, че арестантът, затворникът трябва да бяга, а охраната — да го гони и че това са напълно разбираеми и закономерни отношения на двете групи хора, застанали от двете страни на затворническата решетка и свързани чрез тази решетка. Това са все още романтични времена, когато, както казва Мюсе, „бъдещето още не е настъпило, а миналото вече го няма“. До вчера плененият атаман Краснов се пускаше срещу честна дума. И най-важното — това е времето, когато границите на търпението на руския човек още не се изпробват, не се разтягат до безкрайност, както това става през втората половина на тридесетте години.
Още не е написан, не е съставен кодексът от 1926 година с прословутия си член 16 („по съответствие“) и с член 35, определил в обществото цяла социална група на така наречените „тридесетипетници“[23].
Първите лагери са открити почти без юридическа основа. В тях има много импровизации, а значи и това, което се нарича местен произвол. Прочутият соловецки Курилка, който събличал затворниците и ги изправял голи на някой пън насред тайгата — „да ги ядат комарите“, — е, разбира се, емпирик. Емпиризмът на лагерния живот и на порядките е кървав — та нали опитите се извършват върху хора, работи се с жив материал. Голямото началство може да одобри опита на някой Курилка и тогава действията му се внасят в лагерните скрижали, в инструкциите, в заповедите, в указанията. Или пък опитът бива осъждан и тогава самият Курилка го очаква съд. Впрочем по онова време няма дългосрочни присъди — в цялото IV отделение на Соловки само двама затворници са с присъди от по десет години и ги сочат с пръст като знаменитости. Единият е Руденко, бивш жандармски полковник, другият — Марджанов, капелевски[24] офицер. Петгодишните присъди се смятат за значителни, повечето хора са тук за по 2–3 години.
Та именно през това време, до началото на тридесетте, за бягство не се дава допълнителна присъда. Избягал ли си — значи си имал късмет, хванали са те жив — значи пак си имал късмет. Избягалите рядко ги залавят живи — вкусът на човешката кръв разпалва омразата на конвоя към затворниците. Арестантите се страхуват за живота си, особено по време на път, при „етапите“, когато невнимателно казаната на конвоя дума може да прати човека на онзи свят, „на Луната“. По време на етапите действат по-строги правила и много неща могат да се разминат безнаказано на конвоя. При местене от „командировка“ на „командировка“ затворниците настояват пред началството да им връзват ръцете зад гърба, като виждат в това известна гаранция за живота си и се надяват, че в този случай няма да ги „бракуват“, няма да запишат във формуляра сакраменталната фраза „убит при опит за бягство“.
В случаите на такива убийства следствията винаги се водят през пръсти и ако убиецът е достатъчно съобразителен да направи втори изстрел във въздуха, на конвоя винаги му се разминава — според инструкцията преди изстрела на месо трябва да има предупредителен изстрел.
Във Вишера, в четвъртото отделение на СЛОН[25] — уралският филиал на Соловецките лагери, — заловените бегълци ги посреща комендантът на управлението Нестеров — як, набит, с дълги ръце с бяла кожа, с къси дебели пръсти, покрити с черни косми; те сякаш растат и по дланите му.
Хвърлят бегълците — мръсни, гладни, пребити, уморени, покрити от глава до пети с прахоляк — в краката на Нестеров.
— Хайде, ела, ела по-близо.
Човекът се приближава.
— Прииска ти се, значи, да се поразходиш, а? Хубаво, хубаво!
— Простете ми, Иван Спиридонич.
— Прощавам ти — напевно, тържествено изрича Нестеров, като се изправя на входа. — Прощавам ти. Но държавата няма да ти прости…
Сините му очи помътняват, изпъстрят се с червени жилки. Ала гласът му си остава доброжелателен, благ.
— Е, избирай — провлачено продължава той, — да те тупна ли, или искаш в изолатора…
— Тупнете ме, Иван Спиридонович.
Косматият юмрук на Нестеров се издига над главата на беглеца и щастливецът отхвръква настрана, като бърше кръвта от устата си и изплюва избитите зъби.
— Марш в бараката!
Иван Спиридонович винаги събаряше когото и да било с един удар, с едно „тупване“ — той се славеше и се гордееше с това.
Арестантът също печели — с „тупването“ на Иван Спиридонович сметките за бягството се разчистват.
А ако беглецът не желае да реши въпроса по този „семеен“ начин и настоява за официално възмездие, ако иска да отговаря по закон — очаква го лагерният изолатор, затворът с железен под, където месец, два, три на кариерна дажба започват да му се струват много по-лоши от Нестеровото „тупване“.
И така, за беглеца, ако остане жив, няма никакви особено неприятни последици — освен при избиране на затворници „за освобождаване“, при „разтоварванията“, когато като беглец той не може да разчита вече на късмет.
Лагерите растат, множат се и бягствата, увеличаването на охраната не води до нищо — прекалено е скъпо, а и по онова време желаещите да работят в лагерната охрана са по-малко.
Въпросът за отговорността след бягството се решава незадоволително, несериозно, някак по детски.
Наскоро след това е прочетено ново московско разяснение: дните, през които затворникът се води за избягал, и времето, прекарано в изолатора като наказание, да не се зачитат към излежаването на основната присъда.
Тази заповед поражда доста голямо недоволство в отчетните учреждения на лагерите — налага се да се увеличи щатът, а и едни толкова сложни аритметични изчисления не винаги са по силите на тези, които водят лагерната отчетност.
Заповедта е внедрена, прочетена по време на проверка пред целия лагерен състав.
Уви, тя не стряска бъдещите бегълци.
С всеки изминал ден графата „избягали“ във ведомостите на ротните командири расте и началникът на лагера става все по-намръщен, когато чете ежедневните сводки.
Когато побягва неговият любимец, музикантът от лагерния духов оркестър Капитонов, оставил своя корет-а-пистон да виси на клона на един бор — Капитонов излязъл от лагера с лъскавия инструмент като с пропуск, — началникът загубва душевното си равновесие.
Късно есента са убити трима избягали затворници. След идентифицирането им началникът нарежда труповете да бъдат оставени пред портала, откъдето всички минават на път за работа. Но и тази неофициална строга мярка не прекратява, не намалява бягствата.
Всичко това е в края на двадесетте години. Сетне идва „перековката“, Беломорканал — концлагерите са преименувани в „трудово-поправителни“, броят на затворниците се увеличава стотици хиляди пъти, бягството вече се третира като самостоятелно престъпление — в кодекса от 1926 година има член 82 и в съответствие с него наказанието е още една година към основната присъда.
Всичко това е на „континента“, а не в Колима, в лагера, който съществува от 1932 година — там въпросът за бегълците е повдигнат едва през 1938 година. Оттогава наказанието за бягство е увеличено, „терминът“ пораства до цели три години.
Защо колимският период, от 1932 до 1937 г. включително, изпада от летописите на бягствата? Това е времето, когато там работи Едуард Петрович Берзин. Първият колимски началник с правата на висша партийна, съветска и профсъюзна власт в района, основателят на Колима, разстрелян през 1938 година и реабилитиран през 1965-а, бивш секретар на Дзержински, бивш командир на дивизия латвийски стрелци, разобличил прочутия заговор на Локарт — Едуард Петрович Берзин се опитва, и то доста успешно, да реши проблема с колонизацията на този суров край, а същевременно и проблемите на „перековката“ и изолацията. Зачитане на трудодни, позволяващо хора с присъди от десет години да излязат на свобода след две-три години. Отлична храна, дрехи, 4-6-часов работен ден през зимата, през лятото — 10 часа, колосални заплати за затворниците, които им позволяват да помагат на семействата си и след изтичане на присъдата да се връщат на „континента“ материално осигурени. Едуард Петрович не вярва в „перековката“ на криминалните, прекалено добре познава този несигурен и подъл човешки материал. През първите години от съществуването на Колима те трудно могат да попаднат там — онези, които успяват, впоследствие не съжаляват.
Тогавашните затворнически гробища са толкова малобройни, че колимчани изглеждат безсмъртни.
Никой не смяташе да бяга от Колима — това би било лудост, глупост…
Тези няколко години са златното време на Колима — за което с такова възмущение говори разобличеният шпионин и истински враг на народа Николай Иванович Ежов на една от сесиите на ЦИК[26] на СССР — малко преди „ежовщината“.
През 1938 година Колима е превърната в спецлагер за рецивидисти и „троцкисти“. Опитът за бягство започва да се наказва с три допълнителни години.
— Че как сте бягали? Нали не сте имали нито карта, нито компас?
— Избягахме. Александър обеща да ни изведе…
Всички чакахме да ни изпратят в „транзитния“ затвор. Заловените бегълци бяха трима: Николай Карев, момче на около двадесет и пет години, бивш журналист от Ленинград, връстникът му Фьодор Василиев — счетоводител от Ростов, и камчадалът[27] Александър Котелников. Последният беше колимски абориген, по народност камчадал, а по професия — каюр, човек, който кара еленов впряг, осъден за кражба на държавни стоки. Беше на около петдесет години, а може би и на повече — възрастта на якутите, чукчите, камчадалите и евенките трудно се определя на око. С изключение на това, че не можеше да произнесе звука „ш“ и го заменяше със „с“, подобно на всички, говорещи с диалектите на Чукотския полуостров, Котелников не само че говореше сравнително добре руски, но имаше представа за Пушкин, за Некрасов, беше ходил в Хабаровск, накратко, беше опитен пътешественик, ала романтик по душа — прекалено младежки проблясваха очите му.
Тъкмо той се наема да измъкне новите си млади познати от лагера.
— Казвах им — до Америка по-близо, да вървим там, но те искат на континент и аз водя тях на континент. Трябвасе да отидем при чукчи, чукчи-чергари. Чукчи били тук, отисли си, когато руски човек досъл при тях… Не успях.
Бегълците вървят само четири дни. Избягали в началото на септември, по обувки, с летни дрехи, надявайки се да стигнат до чукотските чергарски станове, където според думите на Котелников ги очаквала помощ и приятелство.
Ала завалява сняг, силен ранен сняг. Котелников отива в едно евенкско селище да купи ботуши от еленова кожа. Купува ги, а надвечер групата оперативни работници настига бегълците.
— Тунгусът е враг, предател — казваше Котелников, като плюеше.
Старият каюр се беше наел да преведе Карев и Василиев през тайгата абсолютно безплатно. Новите три години, които му бяха лепнали, изобщо не го тревожеха.
— Сте дойде пролет, сте ни пратят на работа в мините и пак сте избягам.
За да убие времето, учеше Карев и Василиев да говорят на чукотски, на камчадалски. Инициатор на това обречено на неуспех бягство беше, разбира се, Карев. От цялата му фигура, театрална дори в тази затворническо-лагерна обстановка, от модулациите на кадифения му глас лъхаше на лекомислие — дори не на авантюризъм. С всеки изминал ден той все по-добре разбираше безполезността на подобни опити, все по-често се замисляше и слабееше от ден на ден.
Василиев просто беше добър другар, готов да сподели съдбата на приятеля си, каквато и да е тя. И тримата, естествено, се бяха опитали да избягат още през първата година на присъдите си, докато имаха илюзии… и физически сили.
От палатката-кухня на временния лагер на геолозите през една лятна бяла нощ изчезнаха дванадесет консерви месо. Обстоятелствата бяха извънредно загадъчни — всичките четиридесет души работници и техници бяха волнонаемни, с добри заплати и едва ли се нуждаеха от месни консерви. Дори да струваха невероятно скъпо — нямаше да бъдат продадени в безкрайната, непроходима гора. „Мечешкият“ вариант също веднага бе отхвърлен, понеже в кухнята не беше пипнато нищо друго. Човек можеше да си помисли, че някой нарочно го е сторил, имайки зъб на готвача, който отговаряше за продуктите в кухнята; ала готвачът беше голям добряк и твърдеше, че сред четиридесетимата му другари няма враг, който да му пакости. След като и това предположение не се потвърди, оставаше още едно. И за да го провери, техническият ръководител на експедицията Касаев заедно с двама по-похватни работници, които той въоръжи с ножове, а лично понесе единственото огнестрелно оръжие на „командировката“ — една малокалибрена пушка, — тръгнаха да огледат околността. Тя представляваше сиво-кафяви клисури без никаква следа от зеленина, които водеха към голямо варовиково плато. Селището на геолозите беше разположено като в яма на зеления бряг на реката.
Не се наложи дълго да разгадават тайната. След около два часа, когато, без да бързат, се изкачиха на платото, единият от работниците, явно с по-остър поглед, протегна ръка към движещата се точка на хоризонта. Те продължиха по края на мочурливия млад туф — младата скална маса още не се бе вкаменила и приличаше на бяло масло с неприятен солен привкус. Краката затъваха в него като в блато и ботушите, потопени в този полутечен маслоподобен камък, се покриваха сякаш с бяла боя. По края се вървеше леко и след около час и половина те настигнаха човека. Той беше облечен със станала на парцал памуклийка и съдрани ватени панталони, които му стигаха до коленете. Двата крачола бяха отрязани — от тях си бе направил обувки, вече скъсани, съвсем износени. Със същата цел още по-рано са били отрязани и направени на обувки ръкавите на ватенката. Кожените му обувки или гумените цървули очевидно отдавна са били раздрани от камъните и клоните и изхвърлени.
Човекът беше брадясал, с дълга коса, пребледнял от непоносимо страдание. Имаше разстройство, страшно разстройство. Единадесет консерви се търкаляха наблизо по камъните. Едната бе изтърбушена и изядена цялата още снощи.
Човекът вече цял месец вървял към Магадан, кръстосвал гората, както гребец кръстосва с лодката си езерото в гъста мъгла, и лутайки се, загубил посоката, вървял наслуки, докато не се натъкнал на „командировката“ ни — чак когато останал съвсем без сили. По пътя си ловял полски мишки, ядял трева. Крепял се до предния ден. Бил забелязал дима още вчера, дочакал нощта, задигнал консервите и призори изпълзял на платото. Взел от кухнята и кибрит, ала той не му потрябвал. Изгълтал съдържанието на една от консервите и страшната жажда, пресъхналата му уста го накарали да слезе по дерето до потока. И там той пил и не можел да се напие със студената, вкусна вода. На другия ден лицето му отекло, започналото стомашно разстройство му отнело и последните сили.
Беше щастлив от края на пътешествието си независимо какъв щеше да е той.
Другият беглец, довлечен на същата „командировка“ направо от тайгата от оперативниците, беше някаква важна персона. Участник в групово бягство от съседната мина, бягство, съпроводено с грабеж и убийство на самия началник на мината — той беше последният от десетимата избягали. Двама били убити, седмина заловени, а ето че и последният бе хванат на двадесет и първия ден. Босите му, напукани ходила кървяха. Според думите му за една седмица бил изял само една дребна рибка от някакъв пресъхнал ручей, рибка, която ловил в продължение на няколко часа, останал без сили от глад. Лицето му беше подпухнало, без капчица кръв. Конвоят прояви към него големи грижи — за диетата му, за оздравяването: мобилизираха фелдшера на „командировката“ и много строго му наредиха да се грижи за беглеца. Беглецът остана да живее в банята на селището цели три дни и най-сетне, подстриган, обръснат, измит, нахранен, бе отведен от оперативниците на следствие, чийто изход можеше да бъде единствено разстрел. Разбира се, самият беглец знаеше това, ала той беше стар, равнодушен арестант, отдавна прекрачил онази граница на затворническия живот, след която всеки става фаталист и започва да живее „по течението“. Край него винаги имаше конвой, „бойци от охраната“, които не му позволяваха да разговаря с никого. Всяка вечер той седеше на стъпалата пред входа на банята и съзерцаваше огромния вишневочервен залез. Огънят на вечерното слънце се прехвърляше в очите му и те сякаш започваха да пламтят — зрелището беше много красиво.
В едно от колимските селища, в Оротукан, има паметник на Татяна Маландина, оротуканският клуб също носи нейното име. Татяна Маландина работела тук по договор, била комсомолка и попада в лапите на избягали криминални. Те я ограбили, изнасилили я на караманьол, според гнусния апашки израз, и я убили на неколкостотин метра от селището, в тайгата. Това се случва през 1938 година и началството напразно пуска слуха, че са го направили „троцкистите“. Подобна клевета е прекалено нелепа и възмущава дори чичото на убитата комсомолка — лагерния служител лейтенант Маландин, който именно след смъртта на племенничката си рязко променя своето отношение към криминалните и към другите затворници, намразва първите и облекчава живота на вторите.
Двамата бегълци ги заловиха, когато силите им бяха на привършване. Другояче се държеше беглецът, заловен от група работници на пътеката близо до проучвателните шурфове. Трети ден валеше несекващ дъжд и няколко работници, нахлузили брезентови работни дрехи — якета и панталони, тръгнаха да проверяват дали не е пострадала от дъжда малката палатка-кухня със съдовете и храната, полевата ковачница с наковалнята, походната пещ и резервните сондажни инструменти. Ковачницата и кухнята се намираха в руслото на планински поток, в една клисура на около три километра от мястото, където живееха.
След дъжд планинските реки се разливат много силно и можеше да се очакват неприятни изненади. Но това, което видяха хората, ги накара да изпаднат в крайно недоумение. Там нямаше нищо. Нямаше я ковачницата, където се пазеха инструментите, с които работеше целия участък — сондите, свределите, кирките, лопатите, ковашките инструменти; нямаше ги котлите, съдовете — нямаше нищо. Клисурата беше като нова — всички камъни в нея бяха разхвърляни другояче, довлечени отнякъде от обезумялата вода. Всичко старо бе пометено от потока. Работниците продължиха надолу по брега до реката, в която се вливаше потокът — шест-седем километра, и не намериха нито късче желязо. Много по-късно, когато водата спадна, в устието на ручея, на брега, сред върбалака, полузатрупан с пясък, бе намерена смачкана от камъните, разкривена, изкорубена емайлирана чиния от столовата на селището — и това беше всичко, останало след поройния дъжд и придошлата вода.
На връщане работниците се натъкнаха на човек, обут с ботуши от кече, с подгизнало наметало, с голяма торба през рамо.
— Да не си беглец? — попита го Васка Рибин, един от „канавкаджиите“.
— Беглец съм — полуутвърдително отговори човекът. — Да имаше как да се поизсуша…
— Хайде с нас — имаме печка. — През лятото, когато валеше, винаги се палеха ламаринените печки в голямата палатка — там живееха всичките четиридесет работници.
Беглецът си събу ботушите, закачи партенките да съхнат до печката, извади тенекиена табакера, сипа си малко махорка в парче вестник и запуши.
— Накъде си тръгнал в такъв дъжд?
— Към Магадан.
— Гладен ли си?
— А какво имате за ядене?
Чорбата и булгурената каша не го съблазниха. Той развърза торбата си и извади парче салам.
— Е, братле — рече му Рибин, — ти не си истински беглец.
Един по-възрастен работник, заместник-бригадирът Василий Кочетов, се надигна.
— Къде отиваш? — попита го Рибин.
— По нужда. — И прекрачи дъсчения праг на палатката. Рибин се подсмихна.
— Виж какво, братле — рече той на беглеца, — стягай се и заминавай накъдето беше тръгнал. Онзи — рече за Кочетов — хукна при началниците. За да те задържат, значи. Е, бойци при нас няма, не се страхувай, така че върви направо. Ето, на ти хлебец и пачка тютюн. За твой късмет май и дъждът попрестана. Върви право към големия хълм, няма да сбъркаш.
Беглецът мълчешком нави още влажните си партенки със сухия им край върху ходилата, обу си ботушите, метна торбата през рамо и си тръгна.
След десет минути парчето брезент, заместващо вратата, се отметна и в палатката се намъкна началството — техническият ръководител Касаев с малокалибрената си пушка на рамо, двама десетници и Кочетов, който влезе в палатката последен.
Касаев постоя мълчешком, докато свикне с тъмнината в палатката, огледа се. Никой не обърна внимание на новодошлите — всеки се занимаваше с нещо, един спеше, друг си кърпеше дрехите, трети изрязваше с нож някакви сложни фигури от коренище — поредните еротични упражнения, неколцина играеха със собсвеноръчно направени карти…
Рибин тъкмо слагаше върху горещите въглени в печката опушено канче, направено от консервена кутия — вареше си нещо.
— Къде е беглецът? — развика се Касаев.
— Отиде си — спокойно отвърна Рибин, — събра си нещата и си тръгна. Няма да седна да го държа я.
— Че той се беше съблякъл — развика се Кочетов, — канеше се да спи.
— И ти се канеше да ходиш по нужда, а къде си тичал по дъжда? — отвърна му Рибин.
— Хайде да се прибираме — рече Касаев. — А ти, Рибин, внимавай — няма да свършиш добре…
— Какво можеш да ми сториш? — каза Рибин, като се приближи до Касаев. — Да ми натриеш сол на главата ли? Или да ме заколиш, докато спя? Така ли?
Техническият ръководител и десетниците излязоха.
Това е един малък лиричен епизод в еднообразната мрачна повест за колимските бегълци.
Началникът на „командировката“, разтревожен от постоянните визити на бегълците — трима за един месец, — напразно се мъчеше да убеди висшестоящите инстанции да организират на „командировката“ „оперативен пост“ от въоръжени войници. Управлението не се съгласи да прибегне до такива големи разходи за волнонаемните и го остави да се оправя със собствени сили. И макар по това време освен малокалибрената пушка на Касаев в селището да се бяха появили още две ловджийски пушки и патроните за тях да се правеха като за лов на мечки — от парчета олово, все пак на всички беше ясно, че ако ги нападнат гладни, отчаяни бегълци, това не беше сигурна защита.
Началникът бе млад, ала опитен човек: внезапно на „командировката“ бяха построени две наблюдателни кули — като тези, които се издигат по ъглите на истинските лагерни зони.
Това беше остроумен камуфлаж, фалшивите караулни кули трябваше да внушат на бегълците, че „командировката“ има въоръжена охрана.
Явно сметките на началника се бяха оказали верни — „командировката“, която се намираше само на двеста километра от Магадан, престана да се посещава от бегълци.
Когато разработването на „метал номер едно“, тоест на златото, се премести в Чай-Уринската долина, по пътя, по който някога бе минал Кривошей, тръгнаха десетки бегълци. Оттук до „континента“ беше най-близо, но и началството знаеше това. Рязко бе увеличен броят на „засадите“ и „оперативните постове“ — ловът на бегълци беше в разгара си. Подвижни отреди прочистваха тайгата и ликвидираха „освобождаването с помощта на зеления прокурор“ — така се наричаше бягството. „Зеленият прокурор“ освобождаваше все по-рядко и по-рядко и накрая изобщо престана да освобождава.
Заловените обикновено ги убиваха на място и в моргата на Аркагал имаше много трупове, чакащи да бъдат разпознати — да дойдат регистриращите работници, които да вземат отпечатъци от пръстите на мъртъвците.
А на десет километра навътре в тайгата, недалеч от въгледобивната шахта на селището Кадикчан, известно с това, че там мощните въглищни пластове с дебелина 8, 13 и 21 метра излизаха почти на повърхността, беше разположен „оперативен пост“, в който войниците спяха, ядяха, изобщо се базираха.
През лятото на четиридесета година този отряд за бързо реагиране се оглавяваше от младия ефрейтор Постников, човек, в когото бе събудена жаждата за убийство и който изпълняваше задълженията си с голямо желание, с усърдие и страст. Лично бе заловил петима бегълци, получи някакъв медал и както се полага в такива случаи, парична награда. И за мъртвите, и за живите наградата беше една и съща, така че нямаше никакъв смисъл заловеният да се води „непокътнат“.
Едно бледо августовско утро Постников и бойците му се натъкнали на беглец, който слязъл до потока, при тяхната засада.
Постников стрелял с маузера си и го убил. Решили да не го мъкнат в селището, а да го захвърлят в тайгата — наоколо имало предостатъчно следи от рисове и мечки.
Постников взел една брадва и отсякъл двете ръце на беглеца, за да могат хората от регистриращата част да вземат отпечатъци от пръстите, сложил двете мъртви китки в чантата си и тръгнал да се прибира — да пише поредното донесение за успешен лов.
Донесението било изпратено още същия ден — един от „бойците“ заминал с „пакета“, а на останалите Постников дал почивен ден по случай успеха си…
През нощта „мъртвецът“ станал и, притиснал към гърдите си окървавените чуканчета на ръцете, се измъкнал по следите от тайгата и криво-ляво се домъкнал до палатката, където живеели работници-затворници. С бяло, безкръвно лице, с невероятно сини безумни очи стоял пред входа, превит, подпрял се на касата на вратата — гледал изпод вежди и нещо мучал. Разтърсвала го страшна треска. По памуклийката, по ватените панталони и по гумените цървули на беглеца имало черни петна кръв. Дали му гореща чорба, увили страшните му ръце с някакви парцали и го повели към медицинския пункт, към амбулаторията. Но от къщурката, където нощували войниците от „оперативния пост“, вече тичали няколко души, тичал и лично ефрейтор Постников.
Войниците повели нанякъде беглеца — ала не към болницата, не към амбулаторията — и повече никой нищо не чул за човека с отсечените ръце.
Постников и целият му „оперативен пост“ останали да работят до първия сняг. След като сковал студът и работата по издирването на избягали в тайгата намаляла, те били прехвърлени от Аркагал някъде другаде.
Бягството е огромно изпитание за характера, за волята, за физическата и духовна издръжливост. Струва ми се, че за никое полярно зимовище, за никоя експедиция не е така трудно да си подбереш другар, както за бягство.
При това гладът, големият глад, е вечната заплаха за беглеца. А ако се проумее, че арестантът бяга именно от глад и, ще рече, не се бои от него, се появява още една смътна опасност, която дебне беглеца — той може да бъде изяден от собствените си другари. Разбира се, случаите на канибализъм по време на бягство не са чести. Но все пак съществуват и май няма стар колимчанин, прекарал в Далечния север десетина години, който да не се е сблъсквал с людоеди, получили допълнителна присъда именно за убийство на свой другар по време на бягство, за това, че са яли човешко месо.
В централната затворническа болница дълго време лежа болният Соловьов с хроничен остеомиелит на бедрото. Остеомиелитът — възпаление на костния мозък — се беше появил след огнестрелна рана на костта, умело разчовъркана от самия Соловьов. Беше осъден за бягство и канибализъм, „скатаваше“ се в болницата и спокойно разправяше как той и другарят му, готвейки се да избягат, нарочно поканили трети човек — „за в случай, че огладнеем“.
Бегълците вървели дълго, около месец. Когато третият бил убит, отчасти изяден, а останалото било „изпечено за из път“ — двамата убийци се разделили: всеки се страхувал някоя нощ другият да не го пречука.
Имаше и други канибали. Те са най-обикновени хора. Не носят никакво каиново клеймо и докато не научиш подробности от биографиите им, всичко е наред. Но дори като научиш — то не те отвращава, не те кара да се възмущаваш. Нямаш физически сили за отвращение и възмущение, просто няма място за подобни изтънчени чувства. При това и историята на нормалните полярни пътешествия от наше време не е лишена от подобни постъпки — всички си спомнят за тайнствената смърт на шведския учен Малмгрен, участник в експедицията на Нобиле. Какво остава за един гладен, преследван получовек-полузвяр?
Бягствата, за които стана дума, бяха бягства към родината, към „континента“, бягства с цел да се измъкнеш, да стигнеш до Русия. Всички те свършваха еднакво — никой не може да се измъкне от Далечния север. Обречени на неуспех опити и в същото време — непреодолима мъка по свободата; омраза и отвращение към принудителния физическия труд, понеже лагерът не може да възпита нищо друго в затворника. Над портала на всяка лагерна зона е изписано с насмешка: „Трудът е въпрос на чест, въпрос на доблест и геройство“ — и името на автора на тези думи. Надписът се прави според изискванията на специално окръжно писмо и е задължителен за всяко лагерно отделение.
Именно тази мъка по свободата, страстното желание да се озовеш в гората, където няма бодлива тел, караулни кули и дула на пушки, проблясващи на слънцето, където няма побои, тежък многочасов труд без сън и почивка — всичко това поражда особения род бягства.
Арестантът усеща своята обреченост: още месец, два — и ще умре, както умират пред очите му неговите другари.
И тъй, и тъй ще умре, тогава нека да умре на свобода, а не в забоя, в изкопа, паднал от умора и глад.
През лятото работата в мините е по-тежка, отколкото през зимата. Пясъкът се промива именно през лятото. Отслабващият мозък подсказва на затворника изход, при който може да изкара лятото, а и да прекара началото на зимата на топло.
Така се ражда „бягството сред ледовете“, както цветисто са кръстени тези бягства покрай „трасето“.
Затворниците, двама, трима, четирима, бягат в тайгата, в планините, и се настаняват в някоя пещера или мечешка бърлога — на няколко километра от трасето — това огромно шосе с дължина две хиляди километра, прекосяващо цяла Колима.
Бегълците имат кибрит, тютюн, продукти, дрехи — всичко, с което са смогнали да се запасят за бягството. Впрочем те почти никога не успяват да се сдобият с нещо предварително, а и това би събудило подозрения, би провалило замисъла им.
Понякога те ограбват през нощта, преди да избягат, лагерния магазин, или „лавката“, както го наричат тук, и отиват в планината с награбените продукти. Но в повечето случаи тръгват без нищо, разчитайки на „каквото даде Господ“. Ала това съвсем не значи трева, корени на растения, мишки или катерички.
По огромното шосе денонощно пътуват коли. Много от тях — с храни. Планинското шосе представлява поредица от нанагорнища и нанадолнища, камионите бавно пълзят нагоре по проходите. Метнеш се на камион с брашно, хвърлиш един-два чувала и ето ти храна за през цялото лято. А нали превозват не само брашно. Още след първите грабежи колите с продукти започнаха да се съпровождат от конвой, но не всяка пътуваше по този начин.
Освен открития грабеж по магистралния път бегълците нападаха близките селища и малките крайпътни „командировки“, в които живееха по двама-трима кантонери. По-смелите и по-големи групи бегълци спираха леки коли, обираха пътниците и багажа.
В случай на успех за едно лято подобни бегълци укрепваха и физически, и „духовно“.
Ако огньовете се палеха предпазливо и следите се маскираха добре, при наличието на зорки постове бегълците можеха да изкарат до късна есен. Студът и снегът ги „изкарваха“ от голата, неуютна гора. Ясените и тополите се оголваха, листвениците отърсваха ръждивокафявите си игли върху мръсния, студен мъх. Бегълците вече нямаха сили да издържат и излизаха на трасето, на шосето, „предаваха се“ на най-близкия „оперпост“. Арестуваха ги, осъждаха ги, това не винаги ставаше бързо — зимата напредваше, „получаваха си годините“ за бягството и се вливаха в редиците на „работягите“ в мините, където (ако им се случеше да попаднат в същата мина, откъдето бяха избягали) миналогодишните им другари по бригада вече ги нямаше — или бяха умрели, или бяха заминали като полутрупове за инвалидните роти.
През 1939 година за първи път за останалите без сили бяха създадени така наречените „оздравителни команди“ и „оздравителни пунктове“. Но тъй като трябваше да се „оздравява“ няколко години, а не няколко дни, тези учреждения не оказаха желаното въздействие върху възпроизводството на работната сила. Затова пък всички колимчани, които вярваха, че докато арестантът не е загубил иронията си, все още е човек, помнеха присмехулната частушка:
Първо ОП-е, после ОК-а,
Смърт — и номер на крака!…
Когато погребват някой арестант, на левия крак му връзват жетонче с номера на личното дело.
А беглецът, въпреки че получаваше допълнителна присъда от пет години, при положение, че следователят не успееше да му „лепне“ и грабеж на коли — оставаше жив и здрав, а дали присъдата е 5, 10 или 15 години, дори 20 — на практика нямаше никаква разлика, понеже дори пет години е невъзможно да работиш в забоя. В забоя на мината може да се издържат пет седмици.
Зачестиха тези „курортни“ бягства, зачестиха грабежите, зачестиха убийствата. Но не грабежите и убийствата дразнеха началството, свикнало да си има работа с хартия, с цифри, а не с живи хора.
А цифрите говореха, че стойността на награбеното — отнетият чрез убийство човешки живот изобщо не влизаше в сметките — е несравнимо по-малка от стойността на загубените работни часове и дни.
„Курортните“ бягства бяха изплашили началството повече от всичко. 82-ри член от Наказателния закон бе забравен веднъж завинаги, никога вече не се прилагаше. Бягствата започнаха да се разглеждат като престъпления срещу управата, срещу държавата, като политически акт.
На бегълците вече им се „търсеше отговорност“ направо по петдесет и осми член като на изменници на родината. И точката от този член, избрана от юристите, също беше позната, използвана преди в шахтинския процес на „вредителите“. Това беше четиринадесета точка на петдесет и осми член — „контрареволюционен саботаж“. Бягството означаваше отказ от работа, отказът от работа — контрареволюционен саботаж. Именно по тази точка и по този член започнаха да съдят бегълците. Десет години — толкова стана минималната „допълнителна“ присъда за бягство. Повторното бягство се наказваше с двадесет и пет години.
Това не уплаши никого и не намали броя нито на бягствата, нито на грабежите.
Същевременно всяко кръшкане от работа, всеки отказ също започнаха да се тълкуват като саботаж и наказанието за това най-голямо лагерно престъпление започна да се увеличава все повече и повече. „Двадесет и пет плюс пет лишаване от права“ — това беше формулировката в дългогодишната практика на присъдите за отказчиците и бегълците по време на войната и след нея.
Онези специфични черти, по които бягствата в Колима се различават от обикновените бягства, ги правят не по-малко трудни. Ако в огромното мнозинство от случаите е лесно да се премине границата, по която бягството се различава от самоотлъчката, то трудностите се увеличават с всеки изминал ден, с всеки час при придвижването по негостоприемната, враждебна на всичко живо природа на Далечния север. Извънредно краткото време за бягство, кратко поради годишните времена, води до прибързана подготовка и до необходимостта големи и тежки за изминаване разстояния да бъдат преодолявани за късо време. За беглеца не представляват опасност нито мечките, нито рисовете. Той загива от собственото си безсилие в този суров край, където начините му да се бори за своя живот са твърде малко.
Релефът на местността е мъчителен за ходене, проходите следват един след друг, клисурите също. Пътеките, прекарани от животните, са едва забележими, почвата в рядката, уродлива гора е покрита с влажен мъх. Рисковано е да се спи без огън — подземният студ на вечната замръзналост не позволява на камъните да се затоплят през деня. По време на път няма нищо за ядене с изключение на сухия ягел — еленовия мъх, който може да бъде стрит, размесен с брашно и от него да се пекат питки. Да се убие с тояга някоя яребица или орешарка е трудна работа. Гъбите и горските плодове не са подходящи за ядене по време на път. Освен това те се появяват в края на лятото. Значи целият запас от храна трябва да се осигури още в лагера.
Трудни са бягствата през тайгата, но още по-трудна е подготовката за тях. Та нали всеки ден, всеки час бъдещите бегълци може да бъдат разобличени, предадени на началството от другарите си. Главната опасност не идва нито от конвоя, нито от надзирателите, а от другарите по съдба, от онези, които живеят същия живот и са рамо до рамо с беглеца двадесет и четири часа в денонощието.
Всеки беглец знае, че те не само няма да му помогнат, ако забележат нещо подозрително, но и няма да подминат равнодушно видяното. Гладният измъчен арестант с последни сили ще допълзи, ще се довлече до стаята на дежурните, за да издаде, да разобличи другаря си. Това не се прави даром — началникът може да почерпи с махорка, да похвали, да благодари. Собствената си страхливост и подлост доносникът изтъква като чувство за дълг. Той не издава единствено криминалните, понеже се страхува от удар с нож или от въжена примка.
Групово бягство, в което участват повече от двама-трима души, ако то не е стихийно, внезапно, като бунт, е почти немислимо. Това бягство не може да бъде подготвено заради развратените и продажни, гладни, мразещи се хора, с които лагерите са пълни.
Никак не е случайно това, че единственото групово подготвено бягство, независимо как завърши то, се увенча с успех именно защото в лагера, откъдето бяха бегълците, изобщо нямаше стари колимчани, вече отровени, разложени от колимския опит, унизени от глада, студа и побоите, нямаше хора, които биха издали бегълците на началството.
Илф и Петров в „Едноетажна Америка“ полу на шега, полусериозно посочват непреодолимото желание на руснака да се оплаква като национална черта, като нещо типично за руския характер. Тази национална черта, пречупена в кривото огледало на лагерния живот, намира израз в доносничеството.
Бягството може да лумне импровизирано, стихийно, като горски пожар. Толкова по-трагична е съдбата на участниците му — случайните, мирни съзерцатели, въвлечени във водовъртежа на действието почти пряко волята им.
Никой от тях още не е опознал коварството на колимската есен, никой не подозира, че аленият пожар на листата, на тревата и на дърветата трае два-три дни, а от високото бледосиньо небе, съвсем малко по-светло от обичайно, може внезапно да завали ситен студен сняг. Никой от бегълците не знае какво означават зелените клони на клека, проснали се изведнъж на земята, притиснали се към нея пред очите им. И как да се обясни внезапното бягство на рибата надолу по течението на потоците.
Никой не знае дали в тайгата има селища. И какви са те. Затворниците от Далечния изток или сибиряците напразно разчитат, че познават тайгата, че са отлични ловци.
В края на есента, първата следвоенна есен, към един от „каторжните“ лагери пътувал открит камион с двадесет и пет души затворници. На няколко десетки километра от местоназначението арестантите се нахвърлили върху конвоя, разоръжили го и „забегнали“ — всичките двадесет и пет мъже.
Валял сняг, леденостуден сняг на иглички, бегълците нямали връхни дрехи. Кучетата бързо надушили дирите и на четирите групи, на които се разделили избягалите. Групата, у която се намирало оръжието на конвоя, била избита до крак. Две от останалите били заловени един ден по-късно, а последната — на четвъртия ден. Закарали ги направо в болницата: всички били с измръзвания на ръцете и краката от четвърта степен — колимският студ, колимската природа винаги са били в съюз с началството, враждебно настроени към самотния беглец.
Бегълците дълго време останали в болницата, в отделна стая, пред чиято врата стоял войник на пост — макар и арестантска, болницата не била каторжна. И на петимата ампутирали я ръка, я крак, а на двама и двата крака.
Така се разправил колимският студ с припряните и наивни новаци.
Подполковник Яновски много добре разбираше всичко това. Впрочем бил е подполковник през войната, тук беше затворникът Яновски, „култорг“ на едно голямо лагерно отделение. То бе сформирано след войната само от новаци — военни престъпници, власовци, военнопленници, служили в немски части, полицаи и жители на окупирани от немците села, заподозрени в приятелско отношение към германците.
Тук имаше хора, зад чийто гръб беше опитът от войната, опитът от всекидневните срещи със смъртта, опитът от риска, опитът от животинското умение да се бориш за живота си, опитът от убийствата.
Тук имаше хора, които вече бяха бягали и от немски, и от руски, и от английски плен… Хора, свикнали да залагат на карта живота си, хора със смелост, възпитана чрез силата на примера и инструкциите. Разузнавачи и войници, обучени да убиват, те продължаваха да воюват в новите условия, воюваха за себе си — срещу държавата.
Началството, свикнало да общува с послушните „троцкисти“, не подозираше, че тук се намират преди всичко хора на действието.
Няколко месеца преди събитията, за които ще стане дума, този лагер бива посетен от някакъв високопоставен началник. Запознавайки се с живота на новаците и с тяхната работа в производството, началникът отбелязва, че културната работа, художествената самодейност в лагера не е на висота. И бившият подполковник Яновски, култоргът на лагера, почтително долага: „Не се безпокойте, подготвяме такъв концерт, че цяла Колима ще заговори за него.“
Това е много рискована фраза, но тогава никой не й обръща внимание, на което, между другото, разчита Яновски.
През цялата зима на обслужващите лагера длъжности постепенно, един след друг, са назначавани и подбирани участниците в бъдещото, насрочено за пролетта бягство. Нарядчикът, старейшината, фелдшерът, бръснарят и бригадирът, всички щатни затворнически длъжности са заети от хора, подбрани лично от Яновски. Сред тях има летци, шофьори, разузнавачи — все хора, които биха допринесли за успеха на дръзкото бягство. Условията в Колима са изучени, никой не пренебрегва трудностите и не греши. Целта е свободата — или щастието да умрат не от глад, не от побои, не на лагерните нарове, а в бой, с оръжие в ръка.
Яновски разбира колко е важно и нужно другарите му наред с нравствената, духовната сила да запазят и физическата си сила и издръжливост. На обслужващите длъжности те могат да са почти сити и да не се изтощават.
Настъпва обичайната безмълвна колимска пролет — без птичи песни, без нито един дъжд. Листвениците обличат яркозелените си млади иглички, рядката гола гора става сякаш по-гъста, дърветата вече изглеждат по-близко едно до друго, криейки с клоните си хората и животните. Започват белите, по-точно бледолюляковите нощи…
Стаята на дежурните близо до портала на лагера е с две врати — за навън и за в лагера, — такава е архитектурната специфика на подобни здания. Надзирателите дежурят по двама.
Точно в пет сутринта някой почуква на прозорчето. Дежурният надзирател вдига поглед — дошъл е лагерният готвач Солдатов да вземе ключа от шкафа с продуктите, който се пази там, на един гвоздей, забит в стената. Вече няколко месеца готвачът идва да го взима всеки ден точно в пет сутринта. Дежурният дърпа резето и пуска Солдатов да влезе. Вторият надзирател го няма вътре, току-що е излязъл през външната врата — живее със семейството си на около триста метра от стаята на дежурните.
Всичко е пресметнато и авторът на отдавна замисления спектакъл гледа през малкото прозорче как започва първото действие, как всичко, което въображението и разумът му са повтаряли хиляди пъти, се въплъщава в плът и кръв.
Готвачът отива до стената, на която виси ключът, и в този момент някой отново почуква на прозорчето. Надзирателят го познава добре — това е затворникът Шевцов, механик и оръжеен майстор, който неведнъж е поправял автоматите, пушките и пистолетите на охраната — „свой“ човек.
Точно тогава Солдатов напада надзирателя в гръб и го удушва с помощта на влезлия Шевцов. Двамата пъхат трупа под нара и го затрупват с дърва. Солдатов и Шевцов свалят шинела, шапката и ботушите му и Солдатов, облечен с надзирателската униформа и въоръжен с пистолета му, сяда на масата. През това време се връща и вторият надзирател. Преди да разбере какво става, също е удушен. В дрехите му се намъква Шевцов.
Неочаквано в дежурната стая влиза жената на втория надзирател, който е ходил да закусва. Нея не я убиват, а само й връзват ръцете и краката, запушват й устата и я оставят до двата трупа.
Пристига бригада затворници, работили нощна смяна, и войникът от конвоя влиза в дежурната стая да се разпише, че е предал арестантите. Той също е убит. Така се сдобиват и с още един шинел.
Навън вече има хора, както винаги по време на развод за работа, и в този момент подполковник Яновски поема командването.
От близките ъглови караулни кули пространството около стаята на дежурните се прострелва. И на двете има часови, но в мътното утро след бялата нощ те не забелязват нищо подозрително на площадката пред портала. Както винаги дежурният надзирател отваря вратата и преброява хората, както винаги излизат двама войници от конвоя — да приемат бригадата. Ето че те строяват малката група — само десет, не, дори девет души, повеждат ги… Това, че завиват от пътя по пътечката, също не разтревожва часовите — и друг път, когато разводът е закъснявал, конвоят води „работягите“ край помещението на охраната.
Бригадата се промъква покрай бараката на войниците и съгледалият я през отворената врата сънен дежурен тъкмо успява да се учуди, че арестантите ги водят по пътеката в колона по един вместо по пътя в обикновен затворнически строй, когато силен удар го зашеметява и оръжието му е взето, а „бригадата“ се хвърля към пирамидата с пушките, точно пред очите на дежурния, в първата част от казармата.
Въоръженият с автомат Яновски отваря широко вратата, където спят четиридесет войници от охраната — млади кадровици от конвойната служба. Автоматният откос в тавана натиква всички под леглата. След като дава автомата на Шевцов, Яновски излиза на двора, където другарите му вече изнасят храната и оръжието с боеприпасите от разбитите складове на отряда за охрана.
Часовите от кулите не дръзват да открият стрелба — по-късно казват, че не могло да се види и да се разбере какво ставало в отряда за охрана. Показанията им са посрещнати с недоверие и впоследствие те са наказани.
Бегълците се приготвят без да бързат. Яновски заповядва да се взима само оръжие и патрони, колкото може повече патрони, а от храните — единствено сухари и шоколад. Фелдшерът Николски натъпква санитарната чанта с превързочни пакети. Всички се преобличат с нови военни униформи, всеки си избира ботуши по мярка.
Още когато излизат в арестантски строй от лагера и превземат помещението на охраната, става ясно, че не всички бегълци са тук — липсва бригадирът Пьотър Кузнецов, приятел на подполковник Яновски. Неочаквано бил прехвърлен нощна смяна — да замени един разболял се десетник. Яновски не иска да тръгва без другаря си, заедно с когото е преживял и замислял много неща.
Той изпраща човек да извика бригадира, Кузнецов идва и се преоблича с войнишки дрехи.
Командирът на нападнатия отряд на охраната и началникът на лагера излизат от жилищата си чак когато научават от своите дневални, че бегълците са напуснали територията на лагера.
Телефонният кабел се оказва прерязан и те успяват да съобщят за бягството в близкия лагер след като бегълците вече са излезли на трасето, на централното шосе.
Щом се озовават там, те спират първия празен камион. Виждайки насочения срещу него пистолет, шофьорът слиза от кабината и Кобаридзе, летец-изпитател, сяда зад волана. Яновски се настанява до него и разгръща на колене картата, взета от отряда за охрана; камионът полетява към Сеймчан — най-близкото летище. Да завземат някой самолет и да отлетят!
Втори, трети, четвърти завой наляво. Пети завой!
Камионът свива от голямото шосе и се понася над някаква кипяща река, покрай една скална стена, по тесен, лъкатушен, скърцащ под колелата каменист път. Кобаридзе намалява скоростта — може да се сгромолясат във водата от над двадесет метра височина. Долу, край реката, се виждат малките като детски играчки къщурки на някаква „командировка“. Пътят се вие, заобикаля скала след скала и води надолу — камионът слиза по прохода. Къщите на селището изникват от тайгата съвсем наблизо и през предното стъкло на камиона Яновски вижда войник, който тича срещу колата с пушка в ръка. Войникът отскача настрана, колата профучава край него и веднага след бегълците рязко отекват изстрели — охраната вече е предупредена.
Яновски е предвидил този вариант и след десетина километра Кобаридзе спира камиона. Бегълците го изоставят, прекрачват обраслата с мъх канавка, навлизат в тайгата и изчезват. До летището има още около седемдесет километра и Яновски решава да вървят напряко.
Прекарват нощта в някаква пещера близо до един малък планински поток, като се топлят всички заедно, а пред входа поставят часови. На следващата сутрин, едва тръгнали на път, се натъкват на войници — местната оперативна група претърсва гората. Още с първите изстрели бегълците убиват четирима от тях. Яновски нарежда да се запали тайгата — вятърът духа към преследвачите, след което продължават напред.
Но по всички колимски пътища вече летят камиони с войници — незримата редовна армия бърза да помогне на лагерната охрана и на „оперативниците“. По централното шосе кръстосват десетки военни коли.
Десетки километри от пътя за Сеймчан са задръстени с армейски части. Небивалата операция се ръководи лично от най-голямото колимско началство.
Замисълът на Яновски е разгадан и за охрана на летището е мобилизирано такова количество редовни войски, че те с мъка се побират на подстъпите към обекта.
Привечер на втория ден групата на Яновски отново е открита и влиза в бой. Отрядът на редовната войска остава с десет души по-малко. Възползвал се от посоката на вятъра, Яновски отново запалва тайгата и се откъсва от преследвачите си, като преминава на отсрещния бряг на един голям поток. Мястото за третата нощувка на бегълците, които не са загубили нито един човек, е избрано от Яновски в някакво блато, насред което има копи сено.
Те пренощуват в тях и когато бялата нощ свършва, когато северното слънце огрява върховете на дърветата, става ясно, че блатото е обкръжено от войници, които почти без да се крият притичват от дърво до дърво.
Командирът на същия онзи отряд, нападнат от бегълците в началото, размахва някакъв парцал и вика:
— Предайте се, обкръжени сте. Няма къде да се денете…
Шевцов се подава от една копа:
— Имаш право. Ела да събереш оръжието…
Командирът на отряда изскача на пътеката, която пресича блатото, затичва се към копите, олюлява се, фуражката му пада и той се просва по лице във водата. Куршумът на Шевцов го улучва право в челото.
Веднага отвсякъде започва безразборна стрелба, чуват се команди, войниците се хвърлят от всички страни към копите, но кръговата отбрана на невидимите бегълци, скрити в сеното, спира атаката. Ранените стенат, оцелелите залягат в блатото, от време на време отеква по някой изстрел и поредният войник потръпва и се вцепенява.
Отново започва стрелба по копите, този път безответна. След цял час обстрел е предприета нова атака, отново спряна от изстрелите на бегълците. Пак има трупове в блатото и пак стенат ранени.
Продължителният обстрел е подновен. Поставени са две картечници и след няколко откоса започва нова атака.
Копите мълчат.
Когато войниците разпиляват сеното, става ясно, че е жив само един беглец — готвачът Солдатов. И двата му крака са простреляни под коленете, също и рамото, и предмишницата, ала все още диша. Всички други са мъртви, застреляни. Но се оказват не единадесет, а само девет.
Няма го самият Яновски, липсва и Кузнецов.
Още същата вечер на двадесет километра нагоре но реката е открит неизвестен човек, облечен с военна униформа. Когато бойците го заобикалят, той се застрелва с пистолета си. Мъртвецът тутакси бива идентифициран. Това е Кузнецов.
Липсва само главатарят — подполковник Яновски. Съдбата му завинаги остава неизвестна. Търсят го дълго — месеци наред. Той не може нито да отплува по планинската река, нито да се измъкне но пътеките — навсякъде е изцяло блокирано. По всяка вероятност е сложил край на живота си в някоя дълбока пещера или мечешка бърлога, където трупът му е бил изяден от диви животни.
От централната болница за това сражение е извикан най-добрият хирург заедно с двама волнонаемни фелдшери. Едва привечер болничната камионетка успява да стигне до совхоза „Елген“, където се намира щабът на действащия отряд — толкова много военни „Студебейкъри“ преграждат пътя й.
— Какво става тук — война ли има? — пита хирургът високопоставения началник, ръководител на операцията.
— Война или не, но вече има двадесет и осем убити. А колко са ранените — сам ще видите.
Хирургът превързва и оперира до вечерта.
— Колко души са избягалите?
— Дванадесет.
— Ами да бяхте извикали самолети да им пуснат една-две бомби. Атомни.
Началникът поглежда накриво хирурга:
— Все се шегувате, откакто ви познавам, ама ще видите — ще ме уволнят, ще ме накарат да си подам оставката. — Началникът въздъхва тежко.
Не е сбъркал. Махат го от Колима, уволняват го точно заради това бягство.
Солдатов оздравява и е осъден на двадесет и пет години. На началника на лагера му лепват десет години, на часовите от кулите — по пет. По този процес са осъдени много хора от лагера, над шестдесет души — всички, които са знаели и са мълчали, които са помагали или са се канели да помогнат, ала не са успели. Командирът на охраната би получил също голяма присъда, но куршумът на Шевцов го е спасил от неминуемото наказание.
Дори на лекарката Потапова, началничка на санитарната част, където е работил избягалият фелдшер Николски, е потърсена отговорност, ала успяват да я снасят, като бързо я преместват на друго място.
Арестантският етап беше точно за какъвто бях мечтал още от момче. Почернели лица и сини устни, опалени от уралското априлско слънце. Гигантските на ръст конвойни скачат в движение на шейната и тя полита; този, който води групата, е едноок, с прорезна рана през цялото лице; на началника на конвоя — с ярките сини очи — още преди обяд на първия ден вече знаехме името — Шчербаков. Арестантите — а ние бяхме около двеста души, вече знаехме как се казва началникът. Почти по вълшебен начин, недостъпен, неразбираем за мен. Арестантите произнасяха фамилията му толкова привично, сякаш пътешествието ни с него бе продължило вечно. Сякаш бе влязъл в живота ни веднъж завинаги. Пък така си и беше — за мнозина от нас. Гъвкавата огромна фигура на Шчербаков се мяркаше ту тук, ту там, той избързваше напред, посрещаше и изпращаше с поглед последната каруца на етапа, след което тръгваше отново да догонва, да изпреварва. Да, имахме каруци, класически каруци, с които местните жители караха „багажа“ ни — етапът се движеше в арестантския си петнадесетдневен път под строй, без багаж, като при спиране и по време на проверките напомняше разбърканите редици на новобранци на някоя гара. Но всички гари бяха останали за дълго встрани от житейските ни пътища. Беше утро, свежо априлско утро, цареше полуздрач, просветляващият полумрак на манастирския двор, където се строяваше с прозявки и кашляне нашият етап, за да тръгне на далечен път.
Бяхме прекарали нощта в мазето на соликамската милиция, в един бивш манастир, след като грижовният и немногословен московски конвой бе сменен от тълпа кряскащи, почернели от слънцето юначаги начело със синеокия Шчербаков. Предната вечер нахлухме в студеното, мразовито мазе — около църквата имаше лед, сняг. През деня той успяваше леко да се разтопи, а вечер замръзваше — синьо-сивите преспи покриваха целия двор и за да се стигне до истинския сняг, до белотата му — трябваше да се строши здравата, режеща ръцете ледена кора, да се разрови и едва тогава да се извади от дупката едрозърнестият, пръхкав сняг, който толкова радостно се топеше в пресъхналите уста и парейки с безвкусието си, едва ги разхлаждаше.
Бях сред първите, които влязоха в мазето, можех да си избера някое по-топло място. Огромните ледени сводове ме плашеха и аз, неопитният младеж, търсех с поглед нещо като печка, поне каквито са имали Фигнер или Морозов. И не намирах нищо. Но моят случаен другар, другар само за времето, докато влизах в затворническото черковно мазе — ниският на ръст рецидивист Гусев, ме бутна към стената, към единствения прозорец с решетки, с двойни стъкла. Прозорецът беше полукръгъл, висок около метър, започваше от самия под на мазето и приличаше на бойница. Исках да си намеря друго, по-топло място, но тълпата от хора нахлуваше ли, нахлуваше през тясната врата и нямаше как да се върна. Все така спокойно, без да ми каже нито дума, Гусев ритна с върха на ботуша си прозореца и счупи първо едното, а после и другото стъкло. През отвора нахлу студен въздух, който ме обгаряше като вряла вода. Обгърнат от тази струя аз, който и без това се бях намръзнал по време на дългото чакане и безкрайното преброяване на двора, взех да треперя. Отначало не разбрах колко мъдър беше Гусев — само ние от всичките двеста арестанти дишахме тази нощ чист въздух. Хората така бяха наблъскани, натъпкани в мазето, че беше невъзможно нито да се седне, нито да се легне, можеше само да се стои.
Мазето беше пълно до половината с бяла пара от дишането, въздухът беше мръсен, спарен. Хората започнаха да припадат. Задъхващите се правеха опити да стигнат до вратата, в която имаше един процеп и дупка вместо шпионка, мъчеха се да дишат през нея. Но часовият от конвоя, който стоеше отвън, от време на време мушкаше с щика на пушката си през шпионката и опитите да се диша през нея бяха прекратени. Естествено, при загубилите съзнание не идваше нито фелдшер, нито лекар. Само аз и мъдрият ми спътник издържахме край счупения от него прозорец. Строявахме се дълго… Излязохме последни, мъглата се беше разсеяла и се виждаше таванът, сводестия таван, затворническото и църковно небе беше съвсем ниско — с ръка да го докоснеш. И върху свода на мазето на соликамската милиция открих надпис, направен с обикновен въглен, с огромни букви през целия таван: „Другари! В този гроб умирахме три денонощия и все пак не умряхме. Дръжте се, другари!“
Съпроводен от виковете на охраната, етапът ни изпълзя от Соликамск и тръгна към долината. Небето беше много синьо — като очите на началника на конвоя. Слънцето изгаряше, а вятърът разхлаждаше лицата ни — те станаха кафяви още преди първата ни нощувка. Нощувката на етапа, винаги предварително подготвена, протичаше по определен начин. За тази цел винаги се наемаха от селяните две къщи — едната по-чиста, другата каква да е — нещо като барака, а понякога и буквално такава. Разбира се, хубаво беше да попадна в „чистата“. Но това не зависеше от мен: всяка вечер по здрач всички минавахме край началника на конвоя, който с махване на ръката си посочваше къде трябва да прекара поредната нощ поредният арестант. Тогава Шчербаков ми се стори най-мъдър сред мъдрите, понеже не ровеше в никакви документи или списъци в търсене на членовете на присъдите, а веднага щом етапът престанеше да се движи, замахваше с ръка и отделяше поредния етапник. По-късно разбрах, че Шчербаков просто е бил наблюдателен — всеки път изборът му, направен по непостижим за разума начин, се оказваше верен — целият „петдесет и осми“ се оказваше на едно място, „тридесет и пети“ — също. Още по-късно, след една-две години, проумях, че в тогавашната мъдрост на Шчербаков е нямало никакво чудо — разпознаването по външен вид е достъпно на всеки. В нашия етап допълнителен признак би могъл да бъде багажът, куфарите. Но тях ги караха отделно, с каруците и шейните на селяните.
Събитието, за което ще стане дума, се случи още по време на първата нощувка. Двеста души стояха в очакване на началника на конвоя, а отляво се чуваха някакви викове, суетене, шумно дишане, ревове, псувни и накрая съвсем ясен крясък: „Дракони! Дракони!“ Пред арестантския строй се просна в снега някакъв човек. Лицето му беше цялото в кръв, нахлупената на главата му от нечия чужда ръка астраганена шапка стърчеше и не можеше да прикрие тясната, кървяща рана. Човекът беше облечен с дрехи от груб кафяв домашен плат — сигурно бе украинец, хохол. Познавах го. Това беше Пьотър Заяц, сектант. От Москва ни караха заедно, в един вагон. Той не спираше да се моли.
— Не иска да стои на проверката! — доложи запъхтеният, разгорещен от борбата конвоен.
— Изправете го — заповяда началникът на конвоя.
Вдигнаха го и двама огромни войници застанаха от двете му страни да го подкрепят. Но Заяц беше една глава по-висок от тях, по-едър, по-тежък.
— Не искаш да стоиш, а, така ли?
Шчербаков му стовари един юмрук в лицето и Заяц се изплю на снега.
Изведнъж усетих, че сърцето ми сякаш пламва. Внезапно разбрах, че всичко, целият ми живот се решава в този момент. И ако не сторя нещо, а какво именно — сам не знаех, значи напразно съм пристигнал с този етап, напразно съм пропилял своите двадесет години живот.
Парещият срам от собствената страхливост се отдръпна от бузите ми — усетих как те станаха студени, а тялото ми — леко.
Излязох пред строя и казах с нервен глас:
— Да не сте посмели да биете човека.
Шчербаков ме заразглежда с огромно учудване.
— Върни се в строя.
Върнах се. Шчербаков даде команда и етапът, разпределен в двете къщи, според движението на пръста на конвойния началник, започна да се топи в мрака. Пръстът на Шчербаков ми посочи „черната“ къща.
Наместихме се да спим върху влажната миналогодишна слама, която миришеше на гнило. Беше насипана направо върху голия гладък пръстен под. Легнахме плътно един до друг, за да ни е топло, само криминалните се бяха настанили около фенера, който висеше на една греда, и играеха вечните си „бура“ или „щос“. Но скоро заспаха и те. Задрямах и аз, замислен върху постъпката си. Нямах по-възрастен другар, нямах човек, на когото да подражавам. Бях сам в този „етап“, нямах нито приятели, нито другари. Някой прекъсна съня ми. В лицето ми светеше фенер и един от събудените криминални уверено и угоднически повтаряше:
— Той е, той е…
Фенерът бе в ръцете на войник от конвоя.
— Излизай.
— Само да се облека.
— Излизай така.
Излязох. Разтърсваха ме нервни тръпки, не можех да разбера какво трябваше да се случи сега.
Заедно с двамата ми конвойни се озовахме пред входа.
— Сваляй бельото!
Свалих го.
— Застани в снега.
Застанах. Погледнах към входа на къщата и видях две пушки, насочени към мен. Колко време съм стоял така през тази уралска нощ, тази моя първа уралска нощ — не помня.
Последва команда:
— Обличай се.
Навлякох долните си дрехи. Удар по ухото ме събори в снега. Друг удар на тежък ток ме улучи право в устата, тя се напълни с топла кръв и бързо започна да подпухва.
— Марш в бараката!
Влязох вътре, довлякох се до мястото си, което вече беше заето от нечие друго тяло. Всички спяха или се преструваха, че спят… Соленият вкус на кръвта не изчезваше — в устата ми имаше нещо чуждо, нещо ненужно, аз го хванах с пръсти и с мъка го изтръгнах. Беше един избит зъб. Захвърлих го върху изгнилата слама, на голия под.
Прегърнах мръсните, миризливи тела на другарите си и заспах. Заспах. Дори не настинах.
На сутринта етапът потегли на път и сините невъзмутими очи на Шчербаков обходиха арестантските редици с привичен поглед. Пьотър Заяц стоеше в строя, не го биеха, а и той не викаше нищо за драконите. Криминалните ме гледаха накриво и с боязън — в лагера всеки се учи да отговаря сам за себе си.
Още две денонощия път, и наближихме „управлението“ — една новопостроена от дървени трупи къща на брега на реката.
Етапът бе приет от коменданта Нестеров — началник с космати юмруци. Мнозина от криминалните, които крачеха до мен, познаваха този Нестеров и много го хвалеха.
— Докарат му бегълци. Нестеров излиза: „Аа, дойдохте ли, юнаци. Е, избирайте: да ви тупна ли, или искате в изолатора“. А изолаторът там е с железен под, повече от три месеца хората не издържат там, освен това следствието, допълнителната присъда. „Тупнете ме, Иван Василиевич.“ Замахне той — й го катурне! Пак замахне и пак го катурне. Голям майстор. „Заминавай в бараката.“ И толкоз. Край на следствието. Екстра началник.
Нестеров обиколи редиците, като внимателно оглеждаше лицата.
— Има ли оплаквания от конвоя?
— Няма, няма — отвърна му нестроен хор от гласове.
— Ами ти — косматият пръст докосна гърдите ми. — Защо отговаряш толкова неясно? Нещо хриптиш.
— Болят го зъбите — отговориха съседите ми.
— Не — отвърнах, като се мъчех с разранената си уста да изговарям думите колкото може по-твърдо. — Нямам оплаквания от конвоя.
— Разказът не е лош — казах на Сазонов. — Литературно е грамотен. Само че няма да го напечатат. И краят му е някак аморфен.
— Имам и друг край — рече ми той. — Година по-късно станах голям началник в лагера. Нали тогава имаше „перековка“, и се получи така, че Шчербаков трябваше да работи като младши оперативен работник в моето отделение. Там много неща зависеха от мен и Шчербаков се страхуваше, че не съм забравил историята със зъба. Той също я помнеше. Имаше голямо семейство, мястото беше много изгодно, не какво да е, и той, простодушен и прям човек, дойде при мен да разбере няма ли да имам нещо против назначаването му. Дойде с бутилка, „да се одобряваме“ според руския обичай, но не седнах да пия с него и го уверих, че не му мисля злото. Шчербаков се зарадва, дълго ми се извинява, пристъпва от крак на крак пред вратата ми, като все закачаше с ток килимчето и не можеше да завърши разговора.
„Сам разбираш, беше по време на път, в етапа. С нас имаше и бегълци.“
— Този финал също не става — казах на Сазонов.
— Тогава имам още един.
Преди да ме назначат в отдела, където отново се срещнахме с Шчербаков, разпознах на улицата в лагерното селище санитаря Пьотър Заяц. От младия чернокос гигант с антрацитени вежди не беше останало нищо. Вместо него видях един хром старец с побеляла глава, който храчеше кръв. Дори не ме позна, а когато го хванах за ръката и го назовах по име, той се дръпна рязко и продължи по пътя си. По очите му личеше, че мисли за нещо свое, недостъпно за мен, където появата ми или не е нужна, или е обидна за него, разговарящия с по-малко земни хора.
— И този вариант не го бива — казах.
— Тогава оставям първия. Дори да не може да се издаде — олеква ти, когато го напишеш. Напишеш го — и можеш да го забравиш…
В отчетния отдел все не можеха да подберат старши деловодител. Впоследствие, когато работата се увеличи, тази длъжност стана цял самостоятелен отдел — „група по освобождаването“. Старшият деловодител подготвяше документите за освобождаването на затворниците и беше важна личност в света, където целият живот е насочен към мига, когато арестантът получава документ, с който има право да не бъде повече арестант. Старшият деловодител трябваше да бъде затворник — това бе предвидено в икономичната щатна ведомост. Разбира се, такава вакантна длъжност можеше да се запълни и с партийно поръчение, по линията на профсъюзната организация или да бъде придуман някой демобилизиращ се армейски командир, но времената още не бяха такива. Никак не беше лесно да се намерят желаещи за служба в лагерите — независимо от „полярните“ заплати. Да работиш като волнонаемен в някой лагер все още се смяташе за позорно и в целия отчетен отдел, който се занимаваше се с личните дела на затворниците, имаше само един волнонаемен — инспекторът Паскевич, кротък алкохолик. Той се мяркаше рядко в отдела — през по-голямата част от времето пътуваше като куриер, понеже, естествено, лагерът се намираше далеч от хорските очи.
А ето че все не можеха да намерят старши деловодител. Ту ставаше ясно, че новоназначеният е свързан с криминалните и изпълнява тайнствените им поръчения. Ту се оказваше, че деловодителят освобождава срещу рушвет някакви валутни спекуланти от южните републики. Или излизаше, че е честен и твърд, но е разсеян, все нещо бърка и освобождава не когото трябва.
Голямото началство си търсеше нужния човек много енергично — все пак грешките по освобождаването се третираха като най-голямо криминално престъпление и можеха да доведат до бързото приключване на кариерата на лагерния ветеран, до „уволнение от органите на ОГПУ“, че дори до подсъдимата скамейка.
Лагерът беше същият, който преди година се наричаше 4-то отделение на Соловецките лагери, а сега беше самостоятелен, важен лагер в Северен Урал.
Липсваше му само главен деловодител.
И ето, от Соловки, от самия остров, пристигна специален конвой. Това беше нещо много рядко за Вишера. Дотук няма кой да бъде каран със специален конвой. Конски вагони — червени на цвят, вътре с нарове — или познатите на всички пътнически от съответната класа, с решетки на прозорците — а вагонът сякаш се срамуваше от решетките си. На юг в желанието си да се предпазят от крадци, хората слагат на прозорците си решетки с най-чудата форма — наподобяващи цветя, лъчи: живото въображение на южняците им подсказва тези неоскърбителни за очите на минувачите форми, ала все пак те си остават решетки. По същия начин й обикновеният пътнически вагон престава да бъде такъв заради железните воалетки, закриващи очите му.
По уралските и сибирските железници по онова време още пътуваха прочутите „столипински“ вагони — име, което затворническите вагони ще носят още десетки години, без вече отдавна да са столипински.
„Столииинският“ вагон има два малки квадратни прозореца от едната страна и няколко големи — от другата. Те са с решетки и отвън е невъзможно да се види какво става вътре дори ако човек се приближи плътно до прозореца.
Вътре вагонът е разделен на две от масивна решетка с тежка врата, всяка от половините на вагона си има свое малко прозорче.
От двете страни има помещения за конвоя. И коридорът е за него.
Специалният конвой не се придвижва със „столипински“ вагони. Единичните арестанти пътуват заедно с охраната си с обикновени влакове, настанени в някои от крайните купета — все още тези неща бяха по домашному прости, както преди революцията. Още нямаше натрупан опит.
Беше пристигнал специален конвой от „Острова“ — така наричаха тогава Соловки, просто „Острова“ — като остров Сахалин, и докара нисък възрастен човек с патерици, облечен със задължителната соловецка връхна дреха от сукно като за шинел, с шапка-ушанка от същия плат — „соловчанка“.
Човекът беше спокоен, белокос, с резки движения и беше ясно, че тепърва овладява изкуството да ходи с патерици, че съвсем наскоро е станал инвалид.
В общата барака с двуетажни нарове беше тясно и задушно въпреки широко отворените врати в двата й края. Дървеният под беше покрит със стърготини и дежурният, който седеше до входа, разглеждаше подскачащите в стърготините бълхи, осветени от газовата лампа. От време на време си наплюнчваше пръста и се залавяше да лови стремителните насекоми.
Тъкмо в тази барака бяха решили да настанят новодошлия. Дежурният нощна смяна направи неопределен жест с ръка, сочейки към тъмния миризлив ъгъл, където един връз друг спяха облечени хора и където нямаше място дори за котка, камо ли за човек.
Но новодошлият спокойно си нахлупи шапката, положи патериците върху дългата маса за хранене, изкатери се върху спящите хора, легна и затвори очи без нито едно движение повече. Със силата на собствената си тежест той си проправи път между другите тела и при всяко най-малко помръдване на спящите съседи тялото му на часа се вместваше в това нищожно свободно пространство. Щом усети с лакътя и с бедрото си дъските на нара, новодошлият отпусна стегнатите си мускули и заспа.
На другата сутрин се разбра, че пристигналият инвалид е въпросният дългоочакван старши деловодител, чакан с такова нетърпение от лагерната управа.
По обяд го извикаха при началството, а надвечер го прехвърлиха в друга барака — на обслужващия администрацията персонал, където живееха всички лагерни чиновници-арестанти. Бараката имаше много странна, невероятна конструкция.
Строили я, когато началник на лагера бил някогашен моряк, участвал през осемнадесета година в потопяването на Черноморския флот, когато там пристигнал прочутият мичман Расколников.
Морякът направил сухопътна лагерна кариера, а построяването на бараката било негова приумица, дан на морското му минало. Двуетажните нарове в тази барака висяха закачени за тавана със стоманени въжета. Висяха на групи за четирима, сякаш на отделни моряшки каюти. За по-здраво конструкцията бе свързана от едната страна с дълга дебела желязна тел.
Затова при най-малкото движение дори само на един от обитателите на бараката всички нарове започваха едновременно да се люлеят.
А тъй като непрекъснато мърдаха по няколко души, цялата конструкция не преставаше да се движи и скърцаше ли, скърцаше. През цялото денонощие люлеенето и скърцането не преставаха нито за миг. Единствено по време на вечерните проверки наровете спираха като уморено махало и замлъкваха.
Тъкмо в тази барака се запознах със Степанов, с Михаил Степанович Степанов. Така се казваше новият старши деловодител, без каквито и да било „същият известен като“, толкова разпространени тук.
Впрочем едно денонощие по-рано видях неговия „пакет“, донесен от специалния конвой, неговото „лично дело“. То беше тънко, със зелени корици, започваше с обичайната анкета, с две номерирани снимки — анфас и профил — и квадратче на дактилоскопичен отпечатък, напомнящ годишните кръгове на малко дръвче.
В анкетата пишеше кога е роден — 1888, добре запомних тези осмици, последната му месторабота — Москва, НК на РКИ[28]… Бил член на ВКП(б) от 1917 година.
На един от последните въпроси бе отговорено: подлаган е на репресии, бил е член на партията на есерите от 1905 година… Както обикновено бележките бяха кратки.
Присъдата — 10 години, по-точно смъртна присъда, заменена с десет години.
Лагерна длъжност — над половин година старши деловодител в Соловки.
Анкетните данни на Михаил Степанович не бяха кой знае колко интересни. В лагера имаше много колчаковски и аненковски командири, тук беше и командирът на прословутата Дива дивизия, имаше една авантюристка, която се представяше за дъщеря на Николай Романов, тук беше и прочутият джебчия Карлов, по прякор Предприемача, който наистина приличаше на предприемач, плешив, с огромен търбух и с дебели пръсти — един от най-изкусните джебчии, истински артист, когото показваха на началството.
Тук бе и Майеровски, взломаджия и художник, който непрекъснато рисуваше — върху дъска, върху лист хартия — все едно и също: голи жени и мъже, сплетени във всевъзможни неестествени пози. Майеровски не умееше да рисува нищо друго. Беше прокълнат син на много богати родители от научните среди. Криминалните не го имаха за свой човек.
Имаше няколко графа, няколко грузински князе от свитата на Николай II.
Личното досие на Степанов бе сложено в нова папка и поставено на рафтовете с буквата „С“.
Не бих научил тази необикновена история, ако не беше един случаен неделен разговор в служебния кабинет.
Тогава за пръв път видях Степанов без патерици. В ръцете си държеше удобен бастун, очевидно изработен в дърводелската работилница на лагера. Дръжката бе от болничен тип — вдлъбната, а не изгърбена като дръжките на обикновените бастуни.
Казах „охо“ и му честитих.
— Оздравявам — рече Степанов. — Нямам нищо счупено. Това е от скорбута.
Той нави единия си крачол и видях ивица лилавочерна кожа, която, продължаваше нагоре по крака. Помълчахме.
— Михаил Степанович, защо си в лагера?
— Защо ли? — усмихна се той. — Защото пуснах Антонов…
Седемнадесетгодишният питерски гимназист Миша Степанов, син на гимназиален-учител, в края на 1904 година става член на партия, в която просто няма как да не влезе според тогавашната мода сред младата руска интелигенция. Огряна от легендарната светлина на „Народната воля“, току-що създадената партия на есерите се дели на многобройни течения и теченийца. Сред тези течения видно място заемат есерите-максималисти — групата на известния терорист Михаил Соколов. Роднинските връзки отвеждат Миша Степанов именно в тази група и скоро той с увлечение навлиза в бита на нелегална Русия: явки, конспиративни квартири, обучение по стрелба, динамит…
В лабораториите, както тогава е прието, държи бутилка с нитроглицерин — за в случай на арест или обиск.
В някаква конспиративна квартира седмина членове на една бойна група са обкръжени от полицията. Есерите стрелят, докато не им свършват патроните. Стреля и Миша Степанов. Арестуват ги, съдят ги и обесват всички с изключение на непълнолетния Миша. Вместо бесило той получава вечна каторга и се озовава недалеч от родния Питер — в Шлиселбург.
Каторгата е режим, той се мени в зависимост от обстановката и характера на самодържеца. „Вечна“ по царско време се смята каторгата от двадесет години с две години вериги на ръцете и четири — на краката.
По времето на Степанов в Шлиселбург използват и едно ефективно „нововъведение“ — оковават каторжниците по двама — най-сигурният начин да се скарат помежду си.
В един от разказите си Барбюс ни рисува трагедията на двама влюбени, оковани заедно — те започват люто да се мразят…
С каторжниците това се прави отдавна. Подборът на двойките е великолепна измислица на майсторите по тази част; тук началството може да си прави каквито иска шеги — да окове заедно висок и нисък човек, сектант и атеист, и най-важното — да сортира политически „букети“ — да окове анархист и есер, социалдемократ и чернопеределец[29].
За да не се скараш с окования заедно с теб човек трябва и двамата да се сдържате неимоверно много или по-младият сляпо да се прекланя пред по-възрастния, а той от своя страна да прави всичко възможно да предаде на своя другар най-доброто, което носи в душата си.
Случваше се човешката воля, поставена на ново, огромно изпитание, да укрепва още повече. Закаляваше се характерът, духът.
Така преминават оковните години на Михаил Степанов, време, прекарано с вериги на ръцете и краката.
Времето си течало — номерът, квадратът плат, пришит на гърба, вече не му правели впечатление, свикнал с тях.
Именно тогава Михаил Степанович, двадесет и две годишен младеж, се запознава в Шлиселбург със Серго Орджоникидзе. Серго бил прекрасен пропагандист и те двамата прекарват в разговори много дни в затвора. Срещата и приятелството с Орджоникидзе превръщат Михаил Степанов от есер-максималист в болшевик-социалдемократ.
Той възприема вярата на Серго в бъдещето на Русия, в своето бъдеще. Михаил бил още млад, дори ако му предстояло да излежи „вечната“ каторга до последния ден, все пак щял да излезе на свобода, преди да е навършил четиридесет години, и смятал да съумее да послужи на новото знаме. Смятал да изчака тези двадесет години.
Но се случва да търпи много по-малко. Февруари седемнадесета година отваря вратите на царските затвори и Степанов се озовава на свобода много по-рано от очакваното. Той намира Орджоникидзе, става член на болшевишката партия, участва в щурма на Зимния дворец, а след Октомврийската революция завършва курсове за военни, заминава за фронта като червен командир и се издига по военната стълба от фронт на фронт все по-високо и по-високо.
На Тамбовския, антоновския фронт, бригадният командир Степанов успешно ръководи действията на отряд от бронирани влакове.
„Антоновщината“ започва да затихва. На Червената армия в Тамбовска околия противодействат много своеобразни части. Жителите на местните села внезапно се превръщат в редовни войски със свои командири.
За разлика от много други банди от времето на гражданската война Антонов се грижи за „моралното състояние на частите“ и вдъхновява войниците си с помощта на политически комисари, създадени от него по образеца на комисарите от Червената армия.
Самият Антонов отдавна е задочно осъден от революционния трибунал, обявен е извън закона. По всички части на Червената армия е разпространена заповед на Върховното командване, според която, ако Антонов бъде заловен и идентифициран, трябва веднага да бъде разстрелян като враг на народа.
„Антоновщината“ започва да затихва. И ето, веднъж долагат на бригадния командир Степанов, че операцията на полка на ВЧК се е увенчала с пълен успех и че Антонов, самият Антонов, е заловен.
Степанов нарежда да му доведат пленника. Антонов прекрачва прага и се спира. Светлината от запаления близо до вратата фенер пада върху костеливото му, волево, вдъхновено лице.
Степанов заповядва на съпровождащия го войник да излезе и да чака отвън. Сетне се приближава плътно до Антонов — той е почти една глава по-нисък от него — и казва:
— Сашка, ти ли си?
Цяла година са били оковани заедно в Шлиселбургския затвор и нито веднъж не се скарали.
Степанов прегръща вързания пленник, двамата се целуват.
Дълго мисли Степанов и мълчешком се разхожда из вагона, а Антонов гледа стария си другар и се усмихва тъжно. Степанов му казва за заповедта — впрочем за пленника това не е нещо ново.
— Не мога и няма да те разстрелям — казва му Степанов, когато сякаш намира изход. — Ще измисля начин да те освободя. Но и ти трябва да ми дадеш дума, че ще изчезнеш, ще прекратиш борбата си срещу съветската власт — и без друго твоето движение е обречено на гибел. Дай ми дума, дай ми честната си дума.
И Антонов, на когото му става по-леко — той добре е разбирал нравствените мъки на другаря си но каторга, — обещава. Отвеждат го.
Трибуналът е насрочен за следващия ден, а през нощта Антонов изчезва. Трибуналът, който трябвало още веднъж да осъди Антонов, съди вместо него началника на караула, който бил разположил лошо постовете и по този начин дал възможност на един толкова важен престъпник да избяга. Членове на трибунала са самият Степанов и брат му. Началникът на караула е обвинен и осъден на една година затвор условно — за неправилно разполагане на постовете.
Как се е случило Степанов да не знае, че Антонов е бивш политкаторжник? През малкото време, което Степанов прекарва на тамбовския фронт, не успява да се запознае със съдържанието на най-важната листовка на Антонов. В нея пише: „Аз съм стар народоволец, прекарал съм много години в царската каторга, не като вашите вождове Ленин и Троцки, които бяха само интернирани. Държали са ме окован във вериги…“ — и така нататък. С тази листовка Степанов се запознава много по-късно.
Тогава на Степанов му изглеждало, че всичко е свършило и че съвестта му е чиста — и пред Антонов, чийто живот той спасява, и пред Съветската власт, понеже Антонов щял да изчезне и с „антоновщината“ щяло да се приключи.
Но става другояче. Антонов не смята да държи на дадената дума. Той се появява отново, вдъхновявайки „зелените“ си войски, и битките пламват с нова сила.
— Тогава побелях — каза ми Степанов. — Точно тогава.
Скоро след това общото командване бива поето от Тухачевски, енергичните му действия по ликвидиране на „антоновщината“ се увенчават с пълен успех — с оръдеен огън са пометени най-зловредните села. „Антоновщината“ отива към своя край. Самият Антонов лежи в лазарета болен от петнист тиф и когато червеноармейските конници обкръжават лазарета, брат му го застрелва както е на болничното си легло, след което се самоубива и той. Така умира Александър Антонов.
Гражданската война свършва, Степанов е демобилизиран и започва работа при Орджоникидзе, който тогава е народен комисар на работническо-селската инспекция. Като партиен член от 1917 година Степанов става началник на канцеларията на НК на РКИ.
Това става през 1924 година. Той работи там година, две, а към края на третата започва да забелязва, че май го следят — някой преглежда книжата му, кореспонденцията.
Степанов прекарва много безсънни нощи. Припомня си живота крачка по крачка, ден по ден — всичко е от светло по-светло освен онази антоновска история. Но нали Антонов е мъртъв. С брат си Степанов никога нищо не бил споделял.
Скоро след това го извикват на Лубянка[30] и следователят с висок чекистки ранг го запитва спокойно: дали не е е случвало Степанов като командир от Червената армия във военна обстановка да е пускал на свобода пленения Александър Антонов?
И Степанов казва истината. Тогава се разкриват всички тайни.
Оказва се, че през онази тамбовска лятна нощ Антонов не бил избягал сам. Бил пленен заедно с един от офицерите си. Онзи след смъртта на Антонов избягал в Далечния изток, минал границата, отишъл при атаман Семьонов и на няколко пъти се връщал като диверсант, заловили го на Лубянка и той „тръгнал да си признава“. Пишейки в единичната килия подробната си изповед, той споменал, че през еди-коя си година бил пленен заедно с Антонов и още същата нощ избягал. Антонов не му бил казал нищо, но той като военен специалист, като царски офицер предполагал, че тук имало предателство от страна на червеното командване. Тези няколко реда от летописа на бурния му, безпорядъчен живот били отделени за проверка. Намерили протокола на трибунала, където пишело, че началникът на караула Грешньов бил осъден на една година условно за неправилно разполагане на постовете.
Къде е Грешньов? Разровили армейските архиви — отдавна бил демобилизиран, живеел в родния си край, обработвал земята. Имал жена и три невръстни деца в някакво село край Кременчуг. Внезапно го арестуват и го откарват в Москва.
Ако бе станало по време на гражданската война, той сигурно би предпочел да умре, но не би издал командира си. Ала времето си тече, какво го интересува повече войната и командирът му Степанов? Има три малки деца, млада жена — животът е пред него. Грешньов признава, че изпълнил молбата на Степанов, по-точно не молбата, а личната му заповед — че бягството било нужно за делото и командирът му обещал, че няма да го осъдят.
Оставят Грешньов на мира и се заемат със Степанов. Дават го под съд, присъдата е разстрел, заменен с десет години лагер, откарват го на Соловки…
През лятото на 1933 година вървях през Страстния площад. Паметникът на Пушкин още не беше прекрачил площада и стоеше в края или по-точно в началото на Тверския булевард — там, където го беше издигнал Опекушин, който прекрасно е разбирал архитектурната хармония на камъка, метала и небето. Някой ме побутна в гърба с бастун. Извърнах се — Степанов! Отдавна го освободили, бил началник на аерогарата. Беше със стария си бастун.
— Още ли куцукаш?
— Да. Остана ми от скорбута. Лекарите го наричат контрактура.
Виц, превърнал се в мистичен символ… Жива реалност, понеже хората са гледали на подпоручик Ците[31] като на жив човек — всичко това, толкова добре разказано ни от Юрий Тинянов, дълго време не можех да възприема като записан действителен случай. Поразителната история от времето на цар Павел беше за мен само гениална духовитост, зла шега на някой съвременен велможапразнодумец, превърнал се въпреки желанието на автора в ярко свидетелство на това дяволски забележително царуване. Лесковският часови е нещо подобно, утвърждаващо приемствеността на нравите при самодържавието. Но самият факт на царската „грешка“ ме караше да се съмнявам до 1942 година.
Лейтенант Куршаков констатира бягството на гара Новосибирск. Изкарват всички арестанти от товарните вагони и под ситния студен дъжд започват да ги броят, да ги „извикват“ по списък, в който са отбелязани членът и присъдата. Всичко е напразно. В строя от по пет души има тридесет и осем пълни редици, а в тридесет и деветата стои един човек, а не двама, както е било при заминаването. Куршаков проклина мига, когато се е съгласил да приеме етапа без „личните дела“, направо по списъка, в който под номер „шестдесет“ се води избягалият арестант. Списъкът е поизтрит; а и хартията няма как да бъде опазена от дъжда. От вълнение Куршаков едва успява да разчете презимената, а и буквите наистина са се размили. Номер „60“ го няма. Вече са изминали половината от пътя. За подобни липси наказват строго и Куршаков вече се прощава мислено с пагоните и с офицерската дажба. Страхува се и да не го изпратят на фронта. Тече втората година от началото на войната, а Куршаков има късмета да служи в конвойната охрана. Спечелил си е име на изпълнителен, прилежен офицер. Десетки пъти е съпровождал етапи, големи и малки, придружавал е и „ешелони“, също и специални конвои, и никога не се е случвало някой да му избяга. Дори е награден с медал „За бойни заслуги“ — такива медали се връчват и в дълбокия тил.
Куршаков седи във вагона, в който пътува охраната, и с треперещи, хлъзгави от дъжда пръсти прехвърля съдържанието на злополучния „пакет“ — продоволствен атестат, писмо от затвора, адресирано до лагерите, закъдето кара етапа, и списъка, списъка, списъка. И от всички документи, от всички редове вижда само цифрата „192“. А в здраво затворените вагони има 191 арестанти. Мокрите до кости хора ругаят и, съблекли саката и палтата си, гледат да ги поизсушат на вятъра до пролуката на вратата.
Куршаков е объркан, потиснат от бягството. Войниците от конвоя, свободни от наряд, уплашено мълчат в ъгъла на вагона, а лицето на старшина Лазарев, помощника на Куршаков, отразява всичко, което се чете и по лицето на началника му — безпомощност, страх…
— Какво да правим? — пита се Куршаков. — Какво да правим?
— Я дай списъка.
Куршаков му подава няколкото изпомачкани листа хартия.
— Номер „шестдесет“ — прочита Лазарев. — Онже Берди, член сто шестдесет и втори, присъда десет години.
— Криминален — въздъхва Лазарев. — Криминален. Някой звяр.
Честото общуване с престъпниците е научило конвоя да използва апашкия жаргон, речника на криминалните, според който зверове викат на жителите на Средна Азия, Кавказ и Закавказието.
— Звяр е — потвърждава и Куршаков. — И сигурно не знае думичка руски. По време на проверките е мучал. Ще ни одерат кожите за тоя, братле… — и Куршаков приближава листа до очите си, като чете с омраза: — Берди…
— Може и да не ни ги одерат — казва Лазарев с внезапно укрепнал глас. Лъскавите му, шарещи очи се вдигат нагоре. — Върти ми се една мисъл в главата — той бързо зашепва нещо на ухото на Куршаков.
Лейтенантът поклаща недоверчиво глава:
— Нищо няма да стане…
— Може да се опита — казва Лазарев. — Нали има фронт… Има война.
— Действай — съгласява се Куршаков. — Ще останем тук още две денонощия — проверих го на гарата.
— Дай пари — казва Лазарев.
Надвечер той се връща.
— Туркменец е — долага на Куршаков.
Куршаков тръгва към вагоните, отваря вратата на първия и пита затворниците дали сред тях няма някой, който да знае поне няколко туркменски думи. Отвътре Отговарят отрицателно и Куршаков се отказва да пита в следващите вагони. Прехвърля „с багажа“ един арестант във вагона, където е пътувал избягалият, а в първия вагон войниците от конвоя натикват някакъв дрипльо, останал без глас, викащ нещо важно и страшно на неразбираем език.
— Хванали са го, проклетниците — казва един висок арестант, като му прави място. Онзи прегръща краката му и се разплаква.
— Престани, чуваш ли, престани — хрипти високият.
Беглецът бързо ломоти нещо.
— Не разбирам, братле — казва му високият. — На, хапни си чорба, останала е на дъното на котелката ми.
Беглецът посръбва малко и заспива. На сутринта отново започва да вика и плаче, изскача от вагона и се хвърля в краката на Куршаков. Войниците от конвоя го натикват обратно във вагона и до края на пътуването беглецът остава да лежи под наровете, като излиза само когато раздават храната. Мълчи и плаче.
Предаването на етапа минава съвсем благополучно за Куршаков. Като изругава на няколко пъти по адрес на затвора, изпратил етапа без „личните дела“, дежурният комендант излиза да приема арестантите и започва проверка по списъка. Петдесет и девет души излизат от строя, а шестдесетият не се обажда.
— Този е беглец — рече Куршаков. — Избяга ни в Новосибирск, ала го хванахме. На пазара. Много грижи ни създаде. Ще ви го покажа. Звяр — нито дума не знае на руски.
Куршаков извежда Берди за рамото. Затворите на пушките изщракват и Берди влиза в лагера.
— Как му е фамилията?
— Ето я — сочи Куршаков.
— Онже Берди — прочита комендантът. — Член шестдесет и втори, присъда десет години. Звяр, пък е смел…
Комендантът решително написва срещу фамилията на Берди: „Склонен е към бягство, направил е опит да избяга по време на транспортирането.“
След един час извикват Берди. Той скача зарадван, струва му се, че всичко ще се изясни, ще го освободят. Весело подтичва пред войника от конвоя.
Завеждат го в дъното на двора, при бараката, оградена с три реда бодлива тел, бутват го в първата врата, в смърдящия мрак, където бучат гласове.
— Звяр, братлета…
Срещнах Берди Онже в болницата. Той вече можеше да говори малко на руски и ми разправи как преди три години на пазара в Новосибирск някакъв руски войник, от патрула, както си мислел Берди, се опитал да му обясни нещо. Сетне войникът го повел за изясняване на личността му към гарата. Там той скъсал документите му и го натикал в един арестантски вагон. Истинската фамилия на Берди беше Тошаев, селянин от някакво забутано селце недалеч от Чарджоу. В търсене на хляб и работа той и един негов земляк, който знаел руски, стигнали до Новосибирск, приятелят му отишъл да обиколи пазара.
Тошаев бил писал вече няколко заявления, но още нямал отговор. Неговото „лично дело“ така и не пристига, зачислен е в групата на „безотчетните“ — онези, за които нямало никакви документи. Вече бе свикнал с фамилията Онже, прибирало му се у дома, тук било студено, често боледувал, писал до вкъщи, но не получил отговор, сигурно защото често го прехвърляли от едно място на друго.
Берди Онже се беше научил да говори руски много добре, но за три години не бе успял да свикне да яде с лъжица. Взимаше паницата с двете си ръце — чорбата винаги беше съвсем леко топла, нямаше опасност да си изгори нито пръстите, нито устните… Пиеше чорбата, а каквото оставаше на дъното, го измъкваше с пръсти… Кашата също я ядеше с ръце — лъжицата я оставяше настрана. Това беше развлечение за цялата болнична стая. Берди сдъвкваше парче хляб, то ставаше на тесто и той го смесваше с пепел от печката. Сетне го правеше на топче и го смучеше. Това беше „хашиш“, „опиум“. Никой не се смееше на този ерзац — всекиму се беше случвало, и то неведнъж, да стрива сухи брезови листа или корен от френско грозде и да го пуши вместо махорка.
Берди се учуди, че веднага разбрах същността на случая му. Грешката на машинописката, която е номерирала продължението на прякора на човека със списъчния номер „59“, безпорядъкът и бъркотията на прибързаното изпращане на затворническите етапи по време на войната, робският страх на разните куршаковци и лазаревци от началството…
Но нали човекът под номер петдесет и девет е бил там. Поне той е можел да каже, че прякорът „Берди“ е негов, нали? Можел е, разбира се. Но всеки се забавлява, както може. Всеки се радва на смута и паниката в редиците на началството. Само някой левак може да отвори очите на началниците за истината. А петдесет и девети номер е бил криминален.
Лагерният изолатор беше много, много стар. Човек имаше чувството, че само да бутне дървената врата — и тя ще рухне, изолаторът ще се разпадне, дървените трупи ще се търкулнат на всички страни. Ала изолаторът не рухваше и седемте единични карцера добре изпълняваха предназначението си. Разбира се, всяка дума, казана на висок глас, щеше да бъде чута от съседите. Но тези, които лежаха в карцера, се страхуваха от наказание. Дежурният надзирател слагаше с тебешир кръст на вратата на килията и затворникът оставаше без топла храна. Сложеше ли два кръста — лишаваше го и от хляб. Това беше карцер за лагерни престъпления; всички заподозрени в нещо по-опасно биваха откарвани в управлението.
Сега за пръв път внезапно арестуваха всички затворници, които бяха завеждащи на лагерни учреждения. Скалъпваше се някакво голямо дело, подготвяше се лагерен процес. По нечия заповед.
И ето че всички ние, шестима души, стояхме в тесния коридор на изолатора, заобиколени от конвоя, като усещахме и разбирахме само едно: че отново са ни повлекли зъбците на машината както преди няколко години, че причината ще я научим едва утре, не по-рано…
Събличаха ни по долни дрехи и вкарваха всекиго в отделен карцер. Склададжията записваше взетите за съхранение вещи, натикваше ги в чували, слагаше им дъсчици с етикети, записваше си. Следователят, знаех името му — Песнякевич — ръководеше „операцията“.
Първият беше с патерици. Седна на пейката до фенера, сложи ги на пода и започна да се съблича. Показа се стоманен корсет.
— Да го махам ли?
— Разбира се.
Човекът започна да го развързва и следователят Песнякевич се наведе да му помогне.
— Киризиш ли ме, стари друже? — обърна се той към следователя на апашки жаргон, като вложи в думата „киризиш“ неоскърбителен смисъл.
— Познах те, Плеве.
Човекът с корсета бе Плеве, завеждащ шивашката работилница в лагера. Това беше важно място с двадесет майстори, които изпълняваха затворническите поръчки, а с разрешение на началството — и на цивилните.
Голият човек се беше свил на пейката. Стоманеният корсет се търкаляше на пода — записваха го в протокола за иззети вещи.
— Как да го пиша това нещо? — попита склададжията на изолатора и побутна с върха на ботуша си корсета.
— Стоманена протеза — корсет — отвърна голият човек.
Следователят Песнякевич отиде някъде и аз попитах Плеве:
— Наистина ли познаваш тая кука от едно време?
— Ами да! — натъртено рече Плеве, — Майка му държеше в Минск публичен дом, често ходех там. Още по времето на Николай Кървавия[32].
От дъното на коридора се зададе Песнякевич с четирима от конвоя. Те хванаха Плеве за ръцете и за краката и го внесоха в карцера. Ключалката щракна.
Следващият бе завеждащият конбазата Караваев. Бивш будьоновец, през гражданската война беше загубил ръката си.
Караваев почука с желязото на протезата си по масата на дежурния:
— Кучета такива.
— Сваляй я. Дай си ръката.
Караваев замахна с отвързаната си протеза, ала конвоят наобиколи конармееца и го натика в карцера. До нас долетяха цветисти псувни.
— Слушай, Ручкин[33] — започна началникът на изолатора, — за вдигане на шум лишаваме от гореща храна.
— Я се… с твоята храна.
Началникът на изолатора извади от джоба си парче тебешир и сложи кръст на вратата на Караваев.
— Е, кой ще се разпише за ръката на оня?
— Никой няма да се разписва. Сложи някаква чавка — заповяда Песнякевич.
Дойде ред на лекаря, на нашия доктор Житков. Полуглух старец, той остави слуховата си тръба. Следващият бе полковник Панин, завеждащ дърводелската работилница. По време на германската война снаряд бе откъснал крака му някъде в Източна Прусия. Беше превъзходен дърводелец и ми разказваше как дворянските деца винаги са били обучавани на някакъв занаят. Старият Панин откачи протезата си и заподскача на един крак към своя карцер.
Останахме само двама: Шор, Гриша Шор — старши бригадир, и аз.
— Я, каква стана тя — рече Гриша, започваше да го обзема нервната възбуда на ареста, — оня — крак, тоя — ръка. А аз ще оставя… око — и Гриша чевръсто извади дясното си око, което се оказа от порцелан, и ми го показа на дланта си.
— Че ти изкуствено око ли имаш? — изненадах се аз. — Никога не съм предполагал.
— Значи лошо гледаш. А и окото добре съм си го подбрал по цвят.
Докато записваха окото на Гриша, началникът на изолатора се развесели и неудържимо се закиска.
— Оня, значи, ръка, другият ухо, третият гръб, а тоя — око. Ще съберем всички части на тялото. А ти? — той внимателно огледа голото ми тяло. — Ти какво ще оставиш? Душата си ли?
— Не — казах. — Душата си няма да оставя.
Да, това беше голямата ми мечта — да чуя свирката на локомотива, да видя белия му пушек, стелещ се по откоса на железопътния насип.
Чаках белия дим, чаках живия локомотив.
Пълзяхме, останали без сили, и не смеехме да захвърлим ватенките и полушубките си — до вкъщи, до бараките оставаха само петнадесет километра. Но ние се страхувахме да зарежем ватенките и полушубките направо на пътя, да ги захвърлим в канавката и да тичаме, да вървим, да пълзим, да се отървем от страшната тежест на дрехите. Бояхме се да зарежем ватенките — в тази зимна нощ дрехите за няколко минути щяха да заприличат на замръзнал храст клек, на покрит с лед камък. През нощта никога нямаше да можем да намерим дрехите си, те щяха да се изгубят в зимната тайга, както се губеха и през лятото сред храстите на клека, ако не ги вържехме за самия връх на храстите като пътепоказатели — пътепоказатели на живота. Знаехме, че без ватенките и полушубките не ще можем да се спасим. И пълзяхме, като губехме сили и се топлехме от собствената си пот — спреш ли да се движиш, усещаш как убийственият студ пропълзява по обезсиленото тяло, загубило главната си способност — да бъде източник на топлина, обикновена топлина, пораждаща ако не надежда, то поне злоба.
Пълзяхме заедно — волнонаемни и затворници. Шофьорът, чийто бензин беше свършил, остана да чака помощ, която щяхме да му пратим. Остана, наклал огън от крайпътната маркировка — единствените сухи дърва, които бе намерил. Спасението на шофьора може би заплашваше с гибел други автомобили, тъй като той бе събрал всички дървени колчета, беше ги начупил и сложил в огъня, който гореше със слаб, ала спасителен пламък, и шофьорът се беше навел над огъня, над пламъка, като от време на време слагаше поредната пръчица, тресчица — дори не се надяваше да се стопли, да се сгрее. Гледаше само да спаси живота си. Ако изоставеше камиона, ако тръгнеше да пълзи заедно с нас по студените, остри камъни на планинското шосе, ако зарежеше товара — щяха да го съдят. Шофьорът чакаше, а ние пълзяхме за помощ.
Пълзях и се мъчех да избягвам всякакви излишни мисли — те бяха като движенията, енергията не трябваше да се хаби за нищо друго освен за дращене, претъркулване, примъкване на собственото тяло напред по нощния зимен път.
И все пак нашето дишане при температура минус петдесет градуса ни изглеждаше като локомотивен дим. Сребърните лиственици в тайгата напомняха бълващи пушеци локомотиви. Бялата мъгла, изпълнила нощта и покрила небето, също беше локомотивен дим, димът на дългогодишната ни мечта. В това бяло безмълвие долових не шум от вятъра — чух небесна музикална фраза и ясен, мелодичен, звънлив човешки глас, който идваше направо от ледения въздух над нас. Музикалната фраза бе халюцинация, звуков мираж, в него имаше нещо от локомотивния дим, изпълнил моята клисура. Човешкият глас бе просто продължение на този зимен музикален мираж.
Но видях, че не само аз долавям този глас. Чуваха го всички, които пълзяха. Изстивайки, но без да имат сили да помръднат. В гласа от небето имаше нещо повече от надежда, нещо по-значимо от бавното ни пълзене към живота. Небесният глас повтаряше: предавам съобщение на ТАСС. Петнадесетимата лекари… Били са незаконно обвинени, нямат никаква вина, признанията им са изтръгнати с помощта на недопустими следствени методи, най-строго забранени от съветските закони.
Освободили са лекарите. Ама че номер! Ами кореспонденцията на Лидия Тимашук, ами орденът. Ами журналистката Елена Коновенко, прославяща бдителността и героинята на тази бдителност, олицетворението на бдителността, персонифицираната бдителност, бдителност, демонстрирана пред целия свят.
Защото смъртта на Сталин не бе направила на нас, много препатилите, нужното впечатление.
Отдавна вече свиреше някаква небесна музика, когато запълзяхме напред. Никой не каза нито дума — всеки сам смилаше новината.
Вече се виждаха светлините на селището. Да посрещнат пълзящите бяха дошли съпруги, подчинени и началници. Мен не ме посрещна никой — трябваше сам да се довлека до бараката, до стаята, до леглото си, да запаля и разгоря ламаринената печка. И когато се стоплих, когато се нагълтах с гореща вода, стоплена в едно канче направо в печката, върху горящите дърва, се изправих пред огъня, усещайки как топлата светлина пробягва по лицето ми — все пак не цялата кожа бе измръзнала отпреди това, имаше и оцелели петна, късчета, части. Бях решил.
На другия ден подадох молба за напускане.
— Напускането е в божиите ръце — каза ми с насмешка началникът на района, но прие заявлението ми и то замина с поредния куриер.
„На Колима съм от седемнадесет години. Моля да ми позволите да напусна. Като на бивш затворник годините, прекарани тук, не ми се водят за прослужени, не получавам никакви допълнителни начисления. Държавата няма да има почти никакви разходи във връзка с напускането ми. Моля ви.“ Две седмици по-късно получих отговор-отказ без каквато и да било мотивация. Веднага написах протест до прокурора с настояване той да се намеси и така нататък.
Работата беше там, че щом се появи някаква надежда — трябва да бъдат свалени или строшени всякаквите юридически окови: за да не ме спрат формалностите, хартийките. Най-вероятно бе кореспонденцията ми да е излишна. Ами ако…
В клуба свалиха портретите на Берия, а аз все пишех ли, пишех… Арестуването на Берия не ми вдъхна допълнителна надежда. Онези събития сякаш ставаха сами по себе си и тайната им връзка с моята съдба не се усещаше явно. Не за Берия ми трябваше да мисля.
Прокурорът ми отговори след две седмици. Той беше заемал високи постове в съседното управление. Уволнили го и го прехвърлили в нашия затънтен край. Жена му въртяла търговия с шевни машини, продавала ги десет пъти по-скъпо — дори бяха написали фейлетон за това. Прокурорът опитал да се отбранява с най-привичното оръжие — пишел доноси, че дневалният на началника на управлението Азбукин продава на затворниците по десет рубли цигарата с махорка. А махорката я получавал в колети от „континента“ — със самолети, едва ли не като дипломатическа поща, по специални багажни норми за висшето началство, а понякога — без каквито и да било ограничения. На трапезата си началникът на управлението, пишел той, всеки ден събирал по двадесет души и никакво полярно заплащане, никакви възнаграждения за прослужени години не можели да покрият разходите за виното и плодовете. Началникът на управлението много държал на семейния уют, бил баща на две деца. Всичките си разходи покривал от продажбата на махорката — десет рубли за саморъчно свита цигара — ами за осем кибритени кутийки, за шестдесет цигари от една пачка-осминка? Шестстотин рубли за осминка, за петдесет грама — заслужавало си.
Прокурорът понечил да спре този начин на обогатяване, но на часа бил свален от длъжност и прехвърлен при нас, в дълбоката провинция. Той бдеше за спазването на законите, бързо отговаряше на писмата, вдъхновен от омразата към началството, разгорещен от борбата с него.
Написах второ заявление: „Беше ми отказано освобождаване от работа. Сега, като ви изпращам справката от прокурора…“
След две седмици получих отказ. Без каквато и да е мотивация — сякаш бях поискал паспорт за чужбина.
Писах на областния прокурор, на прокурора на Магаданска област, и получих отговор, че имам право да бъда освободен от работа и да си замина. Борбата на „висшите сили“ премина в някаква нова фаза. Всеки „завой“ оставяше следи във вид на многобройни заповеди, разяснения, разрешения. Започваше да се усеща някакво съответствие, заявленията ми, както казват криминалните, ставаха „в тон“. В тон с времето?
След две седмици получих отказ. Без каквато и да било мотивация. И макар много пъти да бях писал жаловити писма до началника си — шефа на санитарния отдел на управлението, фелдшера Цапко, — не получих от него никакъв отговор.
От моя участък до управлението, до най-близкия лекарски пункт, имаше триста километра.
Разбрах, че трябва да говоря лично. И се случи така, че Цапко пристигна заедно с новия началник на лагерите, обеща ми много неща, може да се каже всичко — дори, че ще ме пусне.
— Ще те взема на връщане. Ама я остани още за една зима. Напролет ще си заминеш.
— Не. Дори и да не ме освободят напълно, поне от вашето управление ще се махна.
Разделихме се. След август дойде септември. Рибата вече се беше прибрала надолу по потоците. Но аз не се интересувах нито от мрежите-винтери, нито от взривовете, след които рибата изплуваше и белите кореми на морските и далекоизточните пъстърви се клатушкаха върху вълните на планинските реки, течението ги отнасяше в баражите и те гниеха там, вмирисваха се.
Трябваше подходящ случай. И той дойде. Районът ни бе посетен лично от началника на пътното управление инженер-полковник Кондаков. Той остана да нощува в къщата на началника на района. Бързах, страхувах се да не би Кондаков да заспи, и почуках на вратата.
— Влезте.
Кондаков седеше на масата, беше разкопчал китела си и търкаше червената следа, оставена от яката върху охранения му бял врат.
— Фелдшерът на района. Разрешете да се обърна по личен въпрос.
— По време на пътуване не говоря с никого.
— Очаквах това — отвърнах му студено и спокойно. — Написал съм писмо-заявление. Ето го — вътре пише всичко. Надявам се, че няма да ми откажете да го прочетете, когато сметнете за възможно.
На Кондаков му стана неудобно и той престана да се занимава с яката на ризата си. Все пак беше инженер, човек с висше образование — нищо, че беше техническо.
— Седнете. Кажете какво има.
Седнах и му разправих.
— Ако всичко е така, както казвате, обещавам да ви освободя от работа веднага щом се върна в управлението. След десет дни.
И Кондаков си записа името ми в едно миниатюрно тефтерче.
След десет дни ми позвъниха от управлението — обадиха ми се приятели, ако изобщо имах такива там. Или просто любопитни, зрители, а не актьори, които часове наред, години наред наблюдаваха как рибата се опитва да се измъкне през прокъсаната мрежа, как лисицата си прегризва лапата, за да се изскубне от капана. Наблюдаваха, без да се опитват да отворят капана и да пуснат лисицата. Просто наблюдаваха борбата на животното с човека.
Телефонограма — от района до управлението за моя сметка. Бях измолил от началника на района разрешение да я пратя… Никакъв отговор.
Дойде колимската зима. Потоците се покриха с тънък лед и само тук-там по бързеите течеше, бързаше, живееше водата, от която се издигаше пара като от локомотив.
Трябваше да се бърза, да се бърза.
— Изпращам в управлението един тежко болен — доложих на началника. Болният беше с остър язвен стоматит в резултат от системно недояждане, от авитаминоза; язвен стоматит, който лесно можеше да бъде сбъркан с дифтерит. Имахме право да изпращаме в такива случаи; нещо повече — бяхме длъжни да изпращаме хората. По заповед, по закон, по съвест.
— А кой ще го съпровожда?
— Аз.
— Сам ли?
— Да. Ще затворим медицинския пункт за една седмица.
Това се беше случвало и преди, началникът го знаеше.
— Ще направя опис. За да няма кражби. И ще запечатам шкафа с печата на инспектора.
— Виж, това е добре. — Началникът се успокои. Тръгнахме с попътни коли, замръзвахме, спирахме да се сгреем на всеки тридесет километра — и на третия ден още по светло стигнахме в управлението, обгърнато от жълто-бяла дневна колимска мъгла.
Първият човек, когото видях, беше фелдшерът Цапко, началникът на санитарния отдел.
— Докарах един тежко болен — доложих, но Цапко гледаше не към него, а към куфарите ми — имах даже куфари: шперплатови, собственоръчно направени, в които се намираха книгите ми, един евтин памучен костюм, възглавница, одеяло… Цапко разбра всичко.
— Без началника не мога да ти разреша да заминеш. Отидохме при него. В сравнение с инженер-полковник Кондаков това беше малък началник. По несигурния му тон и колебливите отговори разбрах, че са дошли някакви нови заповеди, нови „разяснения“.
— Не искаш ли да останеш още една зима? — Беше краят на октомври. Зимата вече бе в разгара си.
— Не.
— Е, какво пък. Щом не иска, не го дръжте…
— Слушам, другарю началник! — Цапко се изпъна пред началника на лагера, удари токове и излязохме в мръсния коридор.
— Та така — с удоволствие рече Цапко. — Постигна каквото искаше. Свободен си да вървиш където щеш. Заминавай за континента. На твоето място ще постъпи фелдшерът Новиков. И той като мен идва от фронта, от войната. Ще се върнеш с него там, откъдето си дошъл — да предадеш всичко, както си му е редът, след това заповядай да се разплатим.
— Да пътувам пак триста километра? После обратно — че това ще трае цял месец. Не по-малко.
— Нищо повече не мога да направя. Каквото можах — сторих го.
Разбрах, че и разговорът с началника на управлението беше лъжа, бил е предварително подготвен.
В Колима човек не бива да се съветва с никого. Затворникът и бившият затворник нямат приятели. Още първият човек, който ти дава някакъв съвет, ще изтърчи при началника, за да му разправи всичко, за да издаде другаря си, да прояви бдителност.
Цапко отдавна си беше отишъл, а аз все седях на пода в коридора и пушех ли, пушех.
„Какъв е този Новиков? Фронтови фелдшер ли?“
Намерих го. Беше един зашеметен от Колима човек. Самотата му, трезвите размисли, несигурният поглед говореха, че Колима за него се бе оказала съвсем не такава, каквато е очаквал, когато се е впуснал на лов за многото лесни пари. Новиков бе прекалено новак, прекалено фронтовак.
— Слушай — рекох му. — Ти идваш от фронта. Аз съм тук от седемнадесет години. Излежал съм две присъди. Сега ме пускат да си вървя. Ще видя семейството си. Във фелдшерския ми пункт всичко е наред. Ето описа. Всичко е запечатано. Подпиши акта за приемане задочно…
Новиков го подписа, без да пита никого.
Не потърсих Цапко да му докладвам, че актът е готов. Отидох направо в счетоводството. Счетоводителят прегледа документите ми — всички справки, всички хартийки.
— Е, добре — рече ми. — Можеш да си получиш парите. Само че има един проблем. Вчера от Магадан е получена телефонограма — да се прекратят всички освобождавания до пролетта, до новия навигационен сезон.
— Какво ме интересува навигацията? Нали ще пътувам със самолет.
— Да, ама заповедта е обща, много добре знаеш. Не си вчерашен.
Отново седях на пода в кантората и пушех ли, пушех. Мина Цапко.
— Още ли не си заминал?
— Не, не съм.
— Е, всичко хубаво…
Кой знае защо разочарованието ми не беше огромно. Бях свикнал с такива удари в гърба. Но този път не биваше да се случва нещо лошо. С цялото си тяло, с цялата си воля бях още в движение, в стремеж, в борба. Просто нещо не беше допремислено, съдбата бе допуснала някаква грешка в сметките си, в хладнокръвната си игра с мен. Ето я грешката. Отидох при секретаря на началника, на същия онзи инженер-полковник Кондаков — него пак го нямаше.
— Имало ли е вчера телефонограма за спиране на уволненията?
— Имаше.
— Но аз — усещах, че гърлото ми е пресъхнало, едва изговарях думите, — аз съм освободен още преди месец. По заповед номер 65. Вчерашната телефонограма не би трябвало да се отнася за мен. Вече съм освободен. Преди месец. Аз съм на път, прибирам се…
— Да, като че ли е така — съгласи се лейтенантът. — Да отидем при счетоводителя!
Счетоводителят се съгласи с нас, но рече:
— Да изчакаме да се върне Кондаков. Той да реши.
— Е — каза лейтенантът, — не те съветвам. Той лично подписа заповедта. По своя преценка. Никой не му я е пробутвал за подпис. Ще ти одере кожата, ако не си я изпълнил.
— Добре — рече счетоводителят, като ме изгледа накриво. — Само че — той щракна няколко пъти с пръсти — пътят ще е за ваша сметка.
Билетът за самолет и влак до Москва струваше три хиляди и петстотин рубли и имах право пътят ми да бъде платен от Далстрой, от моя господар през тези четиринадесет затворнически и три волни — не волни, а волнонаемни години.
Но по тона на главния счетоводител разбрах, че този път той няма да отстъпи.
В спестовната ми книжка на бивш затворник без начисления за прослуженото време’ за три години се бяха натрупали шест хиляди рубли.
Зайците, които бях ловил, варил, пекъл и ял, рибата, която бях ловил, пекъл и ял, ми бяха помогнали да спестя тази толкова голяма сума.
Платих на касата, получих акредитив за три хиляди, документи, пропуск за летището в Оймякон и започнахме да търсим попътна кола. Скоро намерихме такава. Двеста километра — двеста рубли. Продадох одеялото и възглавницата — за какво са ми в самолета, продадох медицинските книги на същия този Цапко на държавна цена — той нямаше да пропусне да продаде учебниците и справочниците десет пъти по-скъпо. Но нямаше за кога да мисля.
По-лошо беше друго. Загубих талисмана си — собственоръчно направения нож, с който не се бях разделял години наред. Бях спал върху чувалите с брашно и той явно беше изпаднал от джоба ми. За да го намеря, трябваше да разтоваря камиона.
Рано сутринта пристигнахме в Оймякон, където бях работил преди една година, в Томтор, в скъпия ми пощенски клон, в който бях получил толкова писма, и толкова изпратил. Слязох близо до хотела на летището.
— Ей, ти — извика ми шофьорът на камиона, — нищо ли не си загубил?
— Изпаднал ми е ножът, докато съм пътувал върху чувалите.
— Ето го. Свалих борда на каросерията и той тупна на земята. Много е хубав.
— Давам ти го. За спомен. Вече не ми трябва талисман. Но радостта ми беше преждевременна. В Оймякон няма редовни полети и от есента тук чакаха хора за десетки самолети. Списъци от по четиринадесет души, ежедневни проверки. Чергарски живот.
— Кога беше последният самолет?
— Преди седмица.
Значи ще трябва да вися тук до пролетта. Не трябваше да давам талисмана си на шофьора.
Отидох в лагера, при техническия ръководител, където преди година бях работил като фелдшер.
— За континента ли смяташ да заминаваш?
— Да. Помогни ми.
— Утре ще отидем заедно при Велтман.
— Капитан Велтман още ли е началник на летището?
— Да. Само че вече не е капитан, а майор. Наскоро получи нови нашивки.
На сутринта влязохме с техническия ръководител в кабинета на Велтман, здрависахме се.
— Ето — нашият човек заминава.
— Че защо не дойде сам при мен? Познава ме не по-зле от тебе.
— Просто за по-сигурно, другарю майор.
— Добре. Къде ти е багажът?
— Всичко, което имам, е с мен — посочих малкото шперплатово куфарче.
— Чудесно. Отивай в хотела и чакай.
— Ама аз…
— Млък! Прави каквото ти заповядвам. А ти, технически, утре ще ми дадеш един трактор да подравним пистата… Без трактор…
— Ще ти дам, ще ти дам — рече Супрун, като се усмихваше.
Сбогувах се и с Велтман, и с техническия ръководител, свих по коридора на хотела и като прескачах през крака и тела, се добрах до едно свободно място до прозореца. Наистина, тук беше по-студено, но по-късно, след няколко самолета, след няколко опашки щях да се преместя към печката, до самата печка.
Мина около час и изведнъж хората, които лежаха, наскачаха и започнаха съсредоточено да се вслушват в бученето, идващо от небето.
— Самолет!
— Товарен „дъглас“
— Не товарен, а пътнически.
По коридора се щураше дежурният на летището с шапка-ушанка с кокарда и стискаше в ръката си списък — въпросният списък от четиринадесет души, който всеки знаеше наизуст от няколко месеца.
— Всички, които извикам, бързо отивате да си купувате билети. Летецът ще хапне и потегляте.
— Семьонов!
— Тук!
— Галицки!
— Тук!
— А защо моето име е задраскано? — беснееше четиринадесетият. — Вече трети месец си чакам реда.
— Защо ми го казвате на мен? Задраска ви началникът на летището. Лично Велтман. Току-що. Ще ви изпратят със следващия самолет. Доволен ли сте? А ако искате да спорите — ей го къде е кабинетът на Велтман. Той е там…
Но четиринадесетият не посмя да иска обяснения. Всичко се случва. Велтман можеше да не хареса физиономията му. Тогава не само че нямаше да го качат на следващия самолет, ами можеха изобщо да го задраскат от списъците. И такива неща се бяха случвали.
— А кого са вписали?
— Не мога да го разчета — дежурният с кокардата се взираше в новата фамилия и изведнъж извика мен.
— Тук съм.
— При касиера — бързо.
Мислех си: няма да играя на благородство, няма да се откажа, ще замина, ще отлетя. Зад гърба си имах седемнадесет години Колима.
Хукнах при касиера, бях последен, като в движение вадех документите си, стисках парите и изпусках по нещо от багажа си.
— Тичай бързо — рече ми касиерът. — Летецът вече привърши с яденето, а прогнозата за времето е лоша — трябва да успеете да стигнете до Якутск, преди да се е развалило.
Слушах тези неземни думи със затаен дъх.
Летецът беше докарал самолета почти до вратата на стола. Пътниците отдавна се бяха качили. Тичах към самолета с шперплатовото си куфарче. Тичах, задъхвайки се, без да си слагам ръкавиците, стиснал с изстиващите си пръсти заскрежения самолетен билет.
Дежурният на летището провери билета и ми помогна да се кача. Летецът затвори люка и влезе в кабината.
— Старт!
Стигнах до мястото си, до креслото, без да имам сили да мисля за каквото и да било, без да съм в състояние да възприемам.
Сърцето ми биеше ли, биеше цели седем часа, докато самолетът внезапно не кацна на земята. Якутск.
В якутското летище спяхме прегърнати с новия ми другар — моя съсед от самолета. Трябваше да се пресметне най-евтиният път до Москва — макар документите ми за пътуване да бяха до Джамбул, разбирах, че колимските закони едва ли са валидни на Голямата земя. Сигурно щях да мога да се уредя да работя и да живея някъде другаде. Щях да имам време да поразмисля върху това.
А засега — най-евтино беше със самолет до Иркутск, а оттам с влак до Москва. Пет денонощия. Или пък до Новосибирск, а оттам до Москва — пак с влака. Кой самолет излита пръв… Купих си билет до Иркутск.
До излитането имаше няколко часа и за това време прекосих Якутск, взирайки се в замръзналата река Лена, в притихналия едноетажен, приличащ на голямо село град. Не, Якутск все още не беше град, не беше Голямата земя. В него нямаше локомотивен дим.
На иркутската гара легнах под ярката, силна светлина на една крушка — все пак носех всичките си пари зашити в пояса. В платнения пояс, който ми бяха направили в шивашката работилница преди две години и най-сетне той трябваше да изпълни предназначението си. Един милиционер кръстосваше гарата, като внимателно прекрачваше краката на хората и търсеше пътечки между мръсните, смърдящи, облечени в дрипи тела, и — което беше още по-добре — сновеше и военен патрул с червени ленти на ръкавите, с автомати. Разбира се, милиционерът не би могъл да се справи с хулиганите — и това сигурно са го разбрали много преди аз да се появя на гарата. Не че се страхувах да не ми откраднат парите. Отдавна вече не се боях от нищо, просто с пари беше по добре, отколкото без пари. Светлината биеше право в очите ми, но това ми се беше случвало хиляди пъти и чудесно се бях научил да се наспивам на светло. Вдигнах яката на ватенката си, която в официалните документи се наричаше късо палто, напъхах ръцете си по-дълбоко в ръкавите, леко поизмъкнах краката си от плъстените ботуши; пръстите на краката ми си поотдъхнаха и така заспах. Течението не ме плашеше. Всичко ми беше познато: локомотивните свирки, движещите се вагони, гарата, милиционерът, пазарът край гарата — сякаш дълги години бях сънувал някакъв сън и едва сега се събуждах. Изплаших се, студена пот изби по кожата ми. Изплаших се от страшната човешка сила — от желанието и умението да се забравя. Видях, че съм готов да забравя всичко, да задраскам двадесет години от живота си. И то какви години! И когато разбрах това, победих себе си. Знаех, че няма да позволя на паметта си да забрави видяното от мен. Успокоих се и заспах.
Събудих се, пренавих партенките си откъм сухата им страна, измих се със сняг — във всички посоки хвърчаха черни пръски — и тръгнах към града. За мен това беше първият истински град през последните седемнадесет години. Якутск бе едно голямо село. Коритото на река Дена минаваше далеч от града, но жителите се страхуваха да не би тя да се върне, да се разлее, и пясъчното поле-русло бе празно — там вилнееха само вихрушки. Затова пък тук, в Иркутск, имаше големи сгради, магазини, жителите се щураха насам-натам.
На едно място си купих чифт трикотажно бельо — осемнадесет години не бях обличал подобно нещо. Доставяше ми огромно удоволствие да стоя на опашки, да плащам, да подавам касовата бележка. „Номер?“ Бях го забравил. „Най-големият.“ Продавачката поклати неодобрително глава. „Петдесет и пети?“ — „Да, да.“ И тя ми уви бельото, което така и не облякох, понеже моят номер беше „51“ — това научих вече в Москва. Всички продавачки бяха с еднакви сини рокли. Купих си и четка за бръснене и едно джобно ножче. Тези прекрасни неща струваха баснословно евтино. На Север човек си ги правеше сам — и четките, и джобните ножове.
Отбих се в една книжарница. На антикварния щанд се продаваше „Руска история“ на Соловьов — всичките томове за 850 рубли. Не, докато не пристигна в Москва, няма да купувам книги. Но да ги подържа, да постоя до рафта на книжарницата — за мен това беше като хубав борш с месо… Като чаша жива вода.
В Иркутск пътищата ни се разделиха. До вчера в Якутск ходехме всички заедно, заедно си купувахме и билетите за самолет. На опашка стояхме също заедно, четиримата — никой не се сещаше да повери парите си на друг. В нашия свят това не беше прието. Стигнах до моста и погледнах надолу: към кипящата, зелена, прозрачна до самото дъно река Ангара — могъща, чиста. И като докосвах с измръзналата си ръка студените, ръждивокафяви перила, като вдишвах миризмата на бензин, на зимен градски прах, гледах забързаните минувачи и разбирах до каква степен съм гражданин. Разбрах, че най-скъпото, най-важното нещо за човек е времето, когато се ражда родината, докато семейството и любовта още не са се появили. Това е времето на детството и ранните младежки години. И сърцето ми се сви. С цялата си душа изпратих поздрав на Иркутск. Иркутск беше моята Вологда, моята Москва.
Когато наближавах гарата, някой ме тупна по рамото.
— Искат да приказват с теб — рече ми едно беличко момченце с ватенка и ме отведе в мрака. Оттам на часа изникна нисък човек, който внимателно ме наблюдаваше.
По погледа му разбрах с кого си имам работа. Страхлив и нагъл, подмилкващ се и пълен с омраза бе този толкова добре познат ми поглед. От тъмнината надзъртаха още някакви физиономии, нямаше нужда да ги знам — те щяха да се появят в нужния момент: с ножове, с пирони, със заострени железа в ръка. Сега пред мен имаше само едно лице с бледа кожа с цвят на пръст, с подпухнали клепачи, с много малки устни, сякаш залепени на скосената, гладко избръсната брадичка.
— Кой си ти? — Той протегна мръсната си ръка с дълги нокти. Трябваше да отговоря. Нито патрулът, нито милиционерът можеха да ми помогнат тук. — Ти си от Колима!
— Да, от Колима съм.
— Къде си работил там?
— Като фелдшер на участъците.
— Фелдшер? Касапин? Значи си пил кръвчицата на нашите. Има за какво да си поприказваме.
Стисках в джоба си купеното преди малко джобно ножче и мълчах. Можех да се надявам само на някоя случайност. Търпението и случайността — ето какво ни спасяваше и продължаваше да ни спасява. И случаят дойде. Двете сили, на които се крепи арестантският свят.
Мракът се отдръпна.
— Аз го познавам. — В светлината се появи нова фигура, която виждах за първи път. Имах прекрасна памет, що се отнася до лица. Но този човек никога по-рано не бях срещал.
— Ти ли? — пръстът с дългия нокът направи полукръг.
— Да, той работеше в Кудима — рече непознатият. — Разправят, че бил човек. Помагал на нашите. Хвалеха го.
Пръстът с нокътя изчезна.
— Добре, върви — злобно каза бандитът. — Ще си помислим.
Имах късмет, че нямаше нужда да нощувам повече на гарата. Влакът за Москва потегляше същата вечер.
Сутринта всичко бе озарено от тежката светлина на електрическите крушки — мътни, не искащи да изгаснат. През затръшващите се врати се виждаше иркутският ден — мразовит, светъл. Рояците от хора, изпълващи проходите, заемащи всеки квадратен сантиметър от циментения под, от омазнените пейки — щом някой станеше, помръднеше, излезеше. Безкрайно стоене на опашката пред касата — билет до Москва, до Москва, пък после ще му мисля… Не за Джамбул, както пишеше в документите ми. Но на кого са притрябвали тези колимски документи в това море от хора, в това безспирно движение? Най-сетне дойде моят ред пред прозорчето на касата, трескаво вадех парите, за да пъхна пачката нови банкноти в касата, където те щяха да изчезнат — непременно щяха да изчезнат, както изчезна целият ми живот до този миг. Но чудото продължаваше и от прозорчето изскочи някакъв твърд предмет, грапав, корав, тънък като резенче щастие — билет до Москва. Касиерката викаше нещо — уж че влакът е смесен, че запазеното ми място е в общ вагон, че по-добро мога да взема за утре или за вдругиден. Ала аз не разбирах нищо освен думите „утре“ и „днес“. Днес, днес. И стиснал здраво билета, опитвайки се да усетя всеки негов ръб с безчувствената си, измръзнала кожа, аз се измъкнах, пробих си път до по-свободно място. Бях човек, слязъл от самолет — нямах никакъв излишен багаж — само малко шперплатово куфарче. Бях човек от Далечния север — нямах излишен багаж — само малкото шперплатово куфарче, същото, което напразно се опитвах да продам в Адигалах, събирайки пари за пътуването до Москва. Не ми бяха платили пътя, но това беше дреболия. Най-важното бе твърдото картонче на железопътния билет.
След като се посъвзех в един от ъглите на гарата — мястото ми под ярката лампа, разбира се, вече беше заето, — прекосих града и се върнах на гарата.
Хората вече се качваха. На височинката се виждаше влак като играчка, неправдоподобно малък, просто няколко мръсни картонени кутии, наредени една зад друга — сред стотиците подобни, в които живееха работниците по пътищата или стрелочниците, където висяха замръзнали дрехи, плющящи от ударите на вятъра.
Влакът ми по нищо не се различаваше от тези композиции, превърнати в общежития.
Той не приличаше на влак, който в еди-колко си часа трябва да потегли за Москва, а наподобяваше общежитие. И там, и тук от вагоните слизаха хора, и там, и тук във въздуха над главите на движещите се хора се движеше някакъв багаж. Разбрах, че на влака му липсва най-важното, липсваше му живот, нищо не обещаваше движение — нямаше локомотив. И наистина, нито едно от общежитията нямаше локомотив. Моята композиция приличаше на общежитие. И никога не бих повярвал, че тези вагони могат да ме закарат до Москва, но хората вече се качваха.
Истинска битка, страшна битка се водеше пред вратата на вагона. Изглеждаше така, сякаш работният ден неочаквано беше свършил два часа по-рано и всички бяха дотичали у дома, в бараката, при топлата печка, и напираха да минат през вратата.
Какви ти шафнери… Всеки сам търсеше мястото си, сам се настаняваше и бранеше това място. Моето запазено средно легло беше, естествено, заето от някакъв пиян лейтенант, който непрекъснато се оригваше. Смъкнах го на пода и му показах билета си.
— И аз имам билет за това място — миролюбиво ми обясни той, изхълца, свлече се и на часа заспа.
Във вагона се тъпчеха все повече и повече хора. Нагоре се издигаха и изчезваха някакви огромни денкове, куфари. Засмърдя на овчи кожуси, на човешка пот, на мръсно, на карбол.
— Етапен затвор, етапен затвор — повтарях си аз, докато лежах по гръб, натикан в празното пространство между средното и горното легло. Отдолу нагоре покрай мен се заиздига лейтенантът с разкопчана яка, недоспал. Хвана се за нещо, набра се на мускули и изчезна…
В суматохата сред крясъците в този вагонен етапен затвор така и не успях да чуя най-важното, което ми се искаше да доловя, което трябваше да чуя, за което бях мечтал седемнадесет години и което беше станало за мен нещо като символ на „континента“, символ на живота, символ на Голямата земя. Не чух изсвирването на локомотива. Не се бях сетил за него по време на борбата за място във вагона. Не чух свирката. Но вагоните трепнаха и се люшнаха, и нашият вагон, нашият етапен затвор започна да се придвижва нанякъде — сякаш заспивах и бараката плуваше пред очите ми.
Насилих се да се убедя, че пътувам — за Москва.
Докато минавахме през някакви стрелки, още в началото, близо до Иркутск, вагонът се разтресе, отгоре се изсипа и увисна тялото на лейтенанта, който обаче продължаваше да се държи здраво за горното легло, на което спеше. Той се оригна и върху моето място, а също и върху леглото на съседа ми се изля бълвоч. Повръщането бе неудържимо. Съседът ми си съблече кожуха — не ватенка, не късо палто, а истински кожух с рошава яка и като псуваше до девето коляно, започна да го чисти.
Съседът ми пътуваше с безброй плетени кошници, някои от тях бяха обшити с плат. От време на време от вътрешността на вагона се появяваха някакви жени, забрадени със селски кърпи, в кожухчета до кръста, със също такива плетени кошници на рамо. Жените викаха нещо на съседа ми, той им махаше за поздрав.
— Балдъза ми е! Тръгнала за Ташкент, при роднините си — каза ми той, макар да не исках от него никакви обяснения.
Той с охота отвори най-близката кошница и я показа. Освен един износен костюм и още някакви парцали вътре нямаше нищо друго. Затова пък имаше много снимки — семейни и групови — върху паспарту, снимки, част от които бяха дагеротипни. Появяваше се някоя по-голяма снимка и съседът ми подробно и с желание обясняваше кой какъв е на нея, кой е бил награден с орден, кой учи за инженер и кой е убит през войната. „А това съм аз“ — непременно сочеше той в средата и всички, на които показваше снимките, покорно, учтиво и съчувствено кимаха с глави.
На третия ден от съвместния ни живот в тресящия се вагон съседът ми, който си беше изградил за мен пълна, ясна и безусловно правилна представа, макар да не му бях разправял нищо за себе си, ми рече бързо, докато вниманието на останалите бе отвлечено от нещо:
— В Москва трябва да сменям влака. Ще ми помогнеш ли да измъкнем една кошница през пропуска? Покрай кантара?
— Нали чакам да ме посрещат.
— Ах, да. Забравих, че имате среща.
— А какво караш?
— Какво ли? Семки. А от Москва ще помъкнем галоши…
Не слязох на нито една от гарите. Носех си храна. Беше ме страх влакът да не потегли без мен, да не се случи нещо лошо — ами че щастието не можеше да трае вечно.
Срещу мен на средното легло лежеше някакъв мъж с кожух, безкрайно пиян, без шапка и ръкавици. Пияните му приятели го бяха качили във вагона и бяха дали билета на шафнерката. Човекът продължи да пътува така едно денонощие, сетне слезе някъде, върна се с бутилка някакво тъмно вино, изпи го направо от гърлото, захвърли бутилката — на пода на вагона. Шафнерката чевръсто я грабна и я отнесе в бърлогата си, пълна с одеяла, които в смесения вагон никой не взимаше, с чаршафи, от които никой нямаше нужда. В същото купе на шафнерите зад паравана от одеяла на горното, третото легло, се подвизаваше една проститутка, която пътуваше от Колима, а може и да не беше проститутка, а Колима да я беше направила такава… Тя седеше недалеч от мен, на едно от долните легла, и люлеещата се светлина на слабата крушка на вагона от време на време падаше върху безкрайно умореното й лице, върху намазаните й с нещо устни — не беше червило. Сетне до нея се приближаваше някой, казваше й нещо и тя изчезваше в купето на шафнерите. „Петдесет рубли“ — рече ми лейтенантът, който вече беше изтрезнял — Оказа се много мил младеж.
С него започнахме да играем една извънредно интересна игра. Когато във вагона се качваше някой нов пътник, ние се опитвахме да познаем професията му, възрастта, с какво се занимава. Споделяхме наблюденията си, сетне той сядаше до новия пътник, заприказваше го и идваше при мен с отговора.
Така дамата с начервените устни, но с нокти, по които нямаше и следа от лак, бе определена от нас като медицинско лице, а леопардовото кожухче, с което бе облечена, явно от изкуствена кожа, говореше, че жената е по-скоро сестра или фелдшерка, но не и лекарка. Една лекарка не би облякла кожух от изкуствена кожа. Тогава още никой не беше чувал за найлон, за синтетика. Заключението ни се оказа вярно.
От време на време покрай нашето купе някъде от средата на вагона изтопуркваше момченце на около две години с криви крачета, мърляво, дрипаво, със сини очи. Бледите му бузки бяха покрити с някакви лишеи. След една-две минути подире му с твърда, сигурна крачка минаваше младият му баща — с ватенка, с тежки, силни, отрудени пръсти на работник. Хващаше момченцето. Детето се усмихваше на баща си, той му отговаряше със същото и с радостен възторг го връщаше на мястото му — в едно от купетата на нашия вагон. Научих историята им. Една най-обикновена колимска история. Бащата — някакъв „битовак“, току-що бил освободен и сега пътуваше за „континента“. Майката на детето не пожелала да се върне и бащата пътуваше със сина си, твърдо решен да измъкне детето, а може би и себе си, от здравите обятия на Колима. Защо майката не е пожелала да се върне ли? Може това да е била една най-обикновена история. Срещнала друг мъж, допаднал й волният колимски живот — вече като волнонаемна може би не искала да се връща на „континента“ в положението на човек второ качество… А може би младостта й си е отивала. Или любовта, колимската любов, да си е била отишла — и това се случваше. А може и да е било и по-страшното. Да е излежала присъда по петдесет и осми член — най-битовият от всички битови — и да е знаела с какво я заплашва връщането на Голямата земя. С нова присъда, с нови мъки. На Колима също нямаше гаранции срещу това, но поне нямаше да я преследват, както преследваха всички на „континента“.
Нищо не научих и не исках да научавам. Благородството, порядъчността, любовта към своето дете, което бащата сигурно е виждал не кой знае колко често — нали е било на ясли, в детска градина.
Неумелите бащини ръце, разкопчаващи детското панталонче, огромните разноцветни копчета, зашити от грубите, несръчни, но добри ръце. Щастието на бащата и щастието на момченцето. Този двегодишен малчуган не знаеше думичката „мама“. Той викаше: „Татко, татко!“. И той, и почернелият от слънцето шлосер си играеха, като с мъка си намираха място сред пияните, сред картоиграчите, сред кошниците и денковете на спекулантите. Тези двама души от нашия вагон със сигурност бяха щастливи.
На пътника, който спеше вече втори ден, откакто бяхме потеглили от Иркутск, който се бе събудил само за да изпие, да излочи нова бутилка водка ли, коняк ли, домашен ликьор ли, не му се удаде да спи повече. Вагонът се разтресе. Спящият пиян пътник рухна на пода и започна да стене. Медицинската помощ, извикана от шафнера, установи, че човекът си е счупил рамото. Изкараха го на носилки и той изчезна от моя живот.
Внезапно във вагона се появи фигурата на моя спасител, макар че спасител е силно казано — нали тогава не се стигна до нещо сериозно, кърваво. Моят познат си седеше, не ме беше познал или не желаеше да ме познае. Все пак се спогледахме и аз отидох при него. „Искам поне да стигна до вкъщи, да видя близките си“ — това бяха последните думи на този криминален, които чух.
Всичко това: и ярката светлина на лампата на Иркутската гара, и спекулантът, който носеше със себе си чужди снимки за камуфлаж, и бълвочът, изригнат върху леглото ми от гърлото на младия лейтенант, и тъжната проститутка от горното легло в купето на шафнерите, и двегодишното мърляво дете, което викаше щастливо „татко! татко!“ — всичко това го запомних като мое първо щастие, непрекъснатото щастие на „свободата“.
Ярославската гара. Шумът, градският прибой на Москва — градът, който ми беше по-близък от всички градове на света. Спрелият вагон. Толкова скъпото лице на жена ми, която ме посрещаше по същия начин, както когато се връщах от безбройните си пътувания. Този път командировката беше продължителна — почти седемнадесет години. И най-важното — връщах се не от командировка. Връщах се от ада.