Пустинните поля, пейзажите пред мен —
селца, синеещи в униние безмълвно —
и стинещият свод, и свъсеният ден:
как всичко в тоя свят със смътна скръб е пълно.
Но тази скръб не ме тревожи, ни гнети,
а стръв за творчество пробужда в мен, и жажда;
и сякаш старата любов се пак възражда,
и пак за някаква раздяла ми шепти.
Внимателно следя как пъстро се златеят
дъбравите навред — по всеки рът и склон,
как все по-бледен е самият небосклон
и съхнат жълтите стърнища и пустеят.
Тъй близка никога за мен не е била —
с печал и красота за сетен път под свода —
поезията на вглъбената природа,
поезията на пустинните поля.
В стъмените поля като в море безкрайно
печалната заря помръкна и замря
и падащият мрак прокрадва се потайно
след нямата заря.
Лалугери цвъртят в житата безпределни,
а там, по синора, в притихналия мрак, —
подобно тайнствен дух — и съсел ще се стрелне
и ще изчезне пак.
След дните мрачни със среднощна самота
настават светли дни — за сетно сбогом време;
над тихите поля денят спокойно дреме
и дивни размисли навява вечерта.
Степта мълчи — ни звук, ни някакво движение.
Прозрачен, въздухът трепти пред моя взор:
жълтеещият лес от слънце нажежен е,
пламти — златист пожар в бездънния простор.
Брезовите листа — безшумни пеперуди,
сред паяжините оплетени — блестят
и лекият ветрец ги сепва и ги буди
и в сухата трева безпомощно валят.
В пустинното небе, високо над земята
се носят облаци — воал от светлина.
И всичко светло е, с мълчание обвято,
в душата и край теб — покой и тишина.
Сам в нощта излизам — никой няма,
стъпките ми зъзнещо хрустят,
парка чер е озвездил студът
и по стрехите белее слама:
траури среднощни там лежат.
Не виждаш птици. Гнила влага
в болнавия оголен лес.
И няма гъби, но в оврага
дъхти на гъби и до днес.
Степта по-светла е, по-ниска.
Трева изгнила по пръстта.
И под дъжда, не спрял да плиска,
чернеят влажните листа.
В полето — вятър. Сив — простора,
студен и свеж… По цели дни
далече от села и хора
се скитам в тия равнини.
И все на кон, по свойте дири,
дочувам като в тъжен сън
как вятър в двете цеви свири
и пее с монотонен звън.
Как всичко е сурово, снежно.
Как мрачен, сив е нощният простор!
Прозорците в мъглата пламенеят нежно
по всеки селски просешки коптор.
И северната нощ — ужасна, мудна, строга —
възнася своето величие над нас…
Как сладка ми е мойта мечешка бърлога
в мъгливия среднощен мраз.
Все още съмва се, едва
синеят сенките на двора
и под навеса зад обора
сребрее хладната трева.
Но вън кънти топорът пак
и всичко е в лъчи облято,
и плахо гълъбово ято
белее като преспа сняг.
А кукувица от зори
пак пророкува зад реката,
на злак и гъби в хладината
ухаят младите гори.
На слънце светлата река
трепти и радостно се смее
и весела бухалка пее,
кънти в ехтящата лъка.
Гробове, мелници, пътеки и могили —
помръкна всичко, скри се в тъмното от нас.
Угасна залезът, изтля с последни сили,
но нещо чака все догарящият час.
И ето, идва Тя — самата степна Нощ е!
След нея синкав мрак над всичко затрептя.
Самотна, тъжна пак, унесена все още
сред буйните жита върви на запад Тя.
Поспре на синора и слуша тишината…
И взира се натам, към призрачната шир,
където класове трептят в дрезгавината —
контурно очертан сред сумрака шпалир.
И в нейните очи загадъчно-унили
царят спокойствие и размисъл дълбок,
познати само на безмълвните могили,
на стихналата степ и звездния чертог.
Неуловим светлик разля се над земята,
над стрехите на тихите села.
Все по-отчетливо крещят в зори ятата
далеко там — сред степната мъгла.
И няма жив човек — ни звук, или тревога…
Спи сочният овес под сънни небеса…
Спи влажна ветрушка на хълмчето край слога,
напрашена от матова роса.
Ала зазаря се… Над ниви и поляни
неуловим зелен светлик се засребри.
И в хладните лъки мъгли благоуханни
се вият като тимиам в зори.
С мъглица сякаш че замрежил далнината,
на коси струи дъжд внезапно се изля —
и пак бездънни се синеят небесата
над освежените поля.
И топло, влажно е. На мед дъхти ръжта,
на слънце, с блясък мек, житата се люлеят,
а там, в брезичките, сред злачните листа
авлигите безгрижно пеят.
И весел, звучен лес, и вятър сред брезите
повява ласкаво, а белите брези
в елмазен шушнещ дъжд изплакват си сълзите
и се усмихват през сълзи.
Когато слита в нощ безлунна
над зданията тежък сън
и завилнялата фъртуна
изтръгва глух камбанен звън —
как страшно му е на сърцето!
Как вяло иде в тоя час
през стоновете на небето
невнятният метален глас!
Светът е пуст… И в лед — земята.
Сняг труповете е завял,
ехтят камбани в мрачината,
звездите гаснат в здрача бял
и на пустинното, велико,
всемирно гробище без свян
кръжи смъртта с дивашки кикот
и вее своя сив саван.
Под свод от гибелно олово
навъсен гасне зимен ден
и боров лес мълчи сурово,
и никакви села край мен.
Мъглица само, млечносиня —
смирена нечия печал —
над заснежената пустиня
смекчава зрака помъртвял.
Ръката ти вземам и дълго държа я така.
Ти вдигаш очи, със сърце от истома примряло;
животът ти цял е в ей тая ръка,
и чувствам те цяла — с душата и твоето тяло.
Какво още? Може ли някой да е по-блажен в тоя час?
Но ангелът — буря и пламъци — с мощ страховита
летящ над света, да погубва със смъртната страст,
ни вече връхлита…
Пустинната Яйла, от облаци димяща…
И сводът замъглен с морето се е слял.
Там, долу — див прибой вълните с яд запраща,
а тук е сън дълбок и тягостна печал.
И нека там — в града, край залива — бурливо
животът да блести… Далече от гмежта,
тук кипариси бдят и строго, мълчаливо
с походка плаха пак разхожда се Смъртта.
Не ги смущават тях житейските повели
и само привечер камбана заехти,
зове към стражата на кръстовете бели
и скръб навява, и униващо гнети.
Стъмни се. В сумрака, край езерата чисти,
вървя вглъбен, без път.
На свежа есен, плодове и листи
градините дъхтят.
Листакът оредя — и звездното сияние
сред клоните искри.
Пристъпвам бавно аз — и мъртвото мълчание
в алеите цари.
Отекват стъпките сред нощната прохлада.
И — герб на царска мощ —
горят студените, елмазните Плеяди
в притихналата нощ.
Гори, гори. Денят тъмнее;
долът синее, с мътен зрак
тревата от роса сребрее…
И совите се будят пак.
На запад борове в редица
под строй се нижат… И гори
не мътно слънце, а Жар-птица
там — вдън вековните гори.
Лесът — изписан трем — стена
лилава, златна и багряна,
осята с весели петна,
виши над светлата поляна.
Брезичките с резбат контур
златеят в чистия лазур,
елите — кулички — тъмнеят
и между кленовете греят
тук-там в листака оредял
прозорчета, денят сияе;
през лятото изсъхнал цял,
на дъб и бор лесът ухае
и влиза в трема пъстър Тя —
вдовица тиха, Есента.
Сега на пустата поляна,
в широкия безлюден двор
не паяжина среброткана
блести, а мрежа на стобор.
Цял ден игрите си не спира
последна пеперудка пак
и като лист, покрит с варак,
на паяжината замира,
събрала сетна топлинка;
така е светло днес, така,
такава мъртва тишина е
в леса, в самата висина,
че може в тая тишина
да чуеш листът как витае.
Лесът — изписан трем — стена
лилава, златна и багряна
виши над голата поляна,
опиянен от тишина;
изцвърка дрозд и запрелита
в гъстака, в сянката, пропита
с прозирен кехлибарен зрак;
в небето сипне се рояк
скорци, останал сам да скита,
и бързо всичко стихне пак.
Последни мигове наслада!
И знае Есента, че той —
дълбокият и ням покой —
предвестник е на листопада!
Мълчеше, странно занемял,
лесът и в залеза, когато
с отблясъци от жар и злато
пожарът трема бе огрял.
А после страшен мрак припадна.
Възлиза месецът, лесът
в роса е, сенките растат,
нощта е бледа и прохладна,
със скреж по голата земя
и с мъртви листи под краката;
и тръпне Есента, сама
след непрогледната тъма.
Сега е друга тишината,
заслушай се — расте навред
и с хладна, стряскаща позлата
се вдига бавно месец блед;
в гората сенките скъсява —
син дим пълзи, блести роса —
и гледа те в очите право
от свойте мрачни небеса.
О, мъртъв сън на нощ мъглява,
о, страшен час на чудеса!
Със сребърна мъгла застлана,
светлее голата поляна;
лесът, избелен през нощта,
със свойта хладна красота
вещае сам смъртта си близка;
а совата седи, мълчи
и с тъпо втренчени очи
току зловещо се закиска
и с шум се срине, полети
с крила овлъгнали и меки
и в храста пак се приюти,
с окръглен поглед стряска всеки
и ушеста глава върти
тревожно, сякаш в изумление;
а пълен с пари на разтление,
с мъглица, с влажен дъх на тлен,
лесът немее вцепенен…
Не чакай: няма да изгрее
пак слънцето. Дъждец, мъгла
леса обвили са, мрачнее…
Нощта не всуе бе дошла!
Но Есента е затаила
това, с което е била
засегната и днес унила
ще се затвори, ще мълчи:
да плиска дъжд и да фучи
зъл вятър в нощите студени,
и в мрака с пламъци зелени
да греят вълчите очи!
Лесът е като трем без хора,
цял потъмнял е и прогнил;
Септември, буйствал из простора,
тук-там стрехата е свалил
и с шума входа е заринал,
нощес е паднал скреж, застинал
и тае, всичко умъртвил…
Чуй — ловни рогове в полята
тръбят и меденият стон
е като тиха скръб, разлята
под свъсения небосклон.
През шум на листи в далнините,
в леса зареял своя зов,
зове пак скръбен рог ловците
и сбира псетата на лов,
и носи вятърът суров
звънливия им лай в тъмите.
Ще плиска леден дъжд от днес;
кръжат листа, отвред подбрани,
и гъски в чезнещи кервани
летят над глъхнещия лес.
Но дните нижат се… Колони
от дим възправят се в зори;
мълчи лесът с бакърни клони,
земята скрежът посребри
и бледното лице умила,
и в хермелинов скъп контош
излиза Есента унила
за сетен път след тая нощ.
Студено, пусто… През врата
от две изсъхнали осини
се мяркат долините сини
и шир — пустеещи блата,
и път, поел на юг, далече —
отдавна всички птици вече
от бури и фъртуни тук
спасили са се пак на юг;
и Есента ще се отправи
натам — ще тръгне тя в зори
и трема пуст ще изостави
навеки в голите гори.
О, сбогом, лес! Прощавай! Знай,
последен хубав ден това е
и скоро сняг ще засияе —
да грейне тоя мъртъв край!
Как странни ще са в белотата
на голия и леден ден
и тремът празен, и къщята
на тихите селца пред мен,
и небесата, и безкраят
с потъналите в сън гори;
и радостни, че сняг искри,
самури, белки ще играят
и ще се гонят с весел бяг
сред преспите от пухкав сняг!
А с танца буен на шамана
в тайгата гола ще влетят
зли ветрища от океана,
ще стенат, преспи ще въртят,
ще вият като звяр в полето.
Ще сринат трема — под небето
ще щръкнат голи кол до кол
и там, на тоя скелет гол,
ще виснат скрежове космати
и после в свода посинял
ще грейнат ледени палати
и от сребро и от кристал.
А през нощта между аркадите
ще блесне щитът на Плеядите
със свойта бяла звездна жар:
в часа, когато сред мълчание —
огромен мразовит пожар —
цъфти Полярното Сияние!
Сухо пясъкът горещ проблясва,
съхнат мрежите… Горещина.
Тихо е морето и приплясва
в пясъка кристалната вълна.
Чайка в зноя блесна с рязък крясък —
сянката й спусна се над мен —
и потъна в слънчевия блясък…
Сънен ден, от зноя ослепен…
И лежа аз, упоен от зноя,
парк сънувам, мрак сред грот дълбок.
Кипариси в боен строй в покоя
пазят зорко звънък водоскок.
Мраморът под тисовете с рози
целият увит е, цял е в цвят.
И гори сред кипариси този
залив — сякаш с пламък син налят.
Огромна шамандура със синджир.
И в залива, бушуващ с ярост дива,
тя скача и се мята, и се срива
и глухият й звън ехти безспир.
В мъглата гъста губи се брегът.
Нощта се спуска, мрачини безлунни
и в мрака празните рибарски шхуни
на пристана се блъскат и скриптят.
А мачтите сред свойта висота
насам-натам се люшкат в тъмнината
и реите им, килнати в мъглата,
са сякаш черни кръстове в нощта.
Дими полето, белее сводът,
в степта мъглива пищят орли
и звънко-див е плачът им гладен
сред здрача хладен, пропит с мъгли.
В роса — крилата, в роса — бурянът,
благоухае пак тоя свят…
И тъй са сладки гладът ти, пролет,
зовът за полет и бодър хлад.
Ти властваш вече — димят полята,
в пожари жарки зазаря ден.
И все по-властно орлите пискат
и в пари дискът виси червен!
Сега скръбта ми е спокойна,
с годините се проясни
и виждам там, където знойно
изтляха летните ми дни.
Наесен тъй в крайморска вила
по-ясно чуваш в късен час
прибоя: стонът на Сибила
безстрастна, сляпа, с мъдър глас.
И призори в степта по-ясно
камбана някъде звъни —
спокойна, веща, неподвластна
на дребни скърби и злини.
Ясна есенна нощ със звезди вкочанени!
Как унило и скръбно блестите, звезди!
Сводът — мрачен и глух като купол на църква,
а сред залива — тъмни и мъртви води.
Смътно Млечният път над морето белее
сякаш нощен саван, сякаш процеп над глъб —
бездна с Нощи Предвечни и етер отвъден,
дето няма ни радост, ни скръб.
И звездите студени, проблясващи мрачно
с безнадеждния трепет на мътния зрак
ни говорят едно — за предвечната мъка
на отвъдния мрак.
Печалната бакърена луна
виси, но всичко тъне в тъмнина.
Луната топъл зрак в тъмата сее
и над блатата ален сумрак тлее.
Как късно е — такава тишина!
Луната май съвсем ще онемее:
поникна от самата мрачина
и — допотопна роза — аленее.
Звездите гаснат. Светла далнина.
Вода на хоризонта се сребрее,
осеяна от лунните петна.
Печален лик огледала, светлее
луната в ранната виделина.
Комар звъни. На тлен и топло вее.
С лазурен пламък са просторите наляни…
Прекрасен зимен ден пред смаяния взор,
с излети върхове в бездънния простор —
полярна красота на ледени титани.
По склоновете се чернеят в пристъп горд
гори и между тях — сребреещи поляни,
а по-нагоре се катерят изтерзани
останки от ели и от алпийски бор.
Зове ги тази вис със снежните пустини
и мами те и теб — на дивото другар —
цял ден да вдишваш мраз и всичко в теб да стине;
и тъй да разбереш, че си пигмей и цар,
че купол чист на храм са небесата сини
и грее Зилберхорн — оледенял олтар!
Грамади остри, щръкнали в простора,
от океана — в небесата чак;
под тях брегът е — див, пустинен бряг,
над тях — кондорът, тежък от умора.
Денят догаря. В бездните и взора
нощта се стеле. С раснещия мрак
се спуска плавно в тоя камънак
сакато-плещест и изпит кондора.
И дълъг вик, звънящ от мъка вик
раздава се и жалостно, и властно,
и се изгубва в свода… Но безстрастно
морето пак синее. В тоя миг
нощта скалите скрива и немее,
и дъх на гибел, хлад пустинен вее.
Прибирах се по склона край Ока,
покрай горички, по брега нагорен,
любувах се на гладката река
и кръгозора нисък и просторен.
Бе топъл, тихо гаснещ ден. Сред клек
жълтееше в брезака шума свежа
и далнини през рехавата мрежа
синееха се — като намек лек.
В леса отдавна трелите замряха,
единствено синигери цвъртяха.
Поспирах се, как пъстро бе край мен,
а зад рида овощната градина
избухна с листопада си червен
и мярна се домът — като руина.
Отвори Глеб към стария балкон
и поговори с мене в поза чинна,
донесе самовара — и премина
през гостната печален, нежен стон.
В креслото седнах, близо до стъклата,
и слушах как той глъхне в мрачината.
Среброто му бе лъснато до звън.
А аз се взирах в клена зад балкона,
във вишневия тих пожар навън.
Бе в сини облачета небосклона
и гаснеше навъсеният ден.
А вътре — като в гроб — сред тишината
разхождаше се плахо самотата
и призрака й бродеше край мен.
След самовара стаята беззвучно
говореше ми: „Скучно, братко, скучно!“
Край печката, на слама, аз видях
куп ябълки; иконата старинна
мълчеше — цяла в паяжини, в прах.
Тъмнееше отсреща клавесина.
Докоснах го — и горестния звук
отекна в мен. Трептящ и романтичен,
той жалък бе, но толкова привичен
за моя дух, сроден със всичко тук:
тъй някога сред скърби и печали
и бабите ни май са се терзали.
Две свещи, за да сплаша тоя мрак,
запалих; те игриво заблестяха
и сенките пробудиха се пак,
и тутакси стъклата посиняха…
Но моят дом сред тия светлини
защо тъй беден, малък е… О, зная —
той много стар е. Време е накрая
стопаните си всичко да смени.
Как страшно е. Все мъка, все тревога.
Дошъл е час за равносметка строга.
Октомври е. Печална — вечерта!
Обичах тая късна руска есен:
горичката с бакърени листа,
простора свъсен, вятъра понесен,
стоманено-светливата Ока,
която виеше се — лента сива —
посред лъки, сред пустошта мъглива
и с руска скръб поеше ме така…
Но дните бързат, тягост и безделие.
И пак жадувам блясък и веселие!
Гнети ме тая няма тишина.
И родното гнездо сред запустение.
Израснах тук. Но гледай — мъртвина,
заглъхнал парк. Над къщата — разтление.
И пламъчето днес едва гори!
Нагарят вече свещите, тъмнеят
и вцепенени стаите немеят,
и няма скоро да се зазори.
Часовник цъка и домът беззвучно
ми казва: „Без стопани тук е скучно!
За отдих вече ред е… Виждаш ти:
поля, гори — навред е пустош глуха…
Аз чакам пак топор да закънти,
аз жадно чакам дръзката разруха,
ръце могъщи, смели гласове;
животът тук, макар и с груба сила,
да цъфне пак над прашната могила;
уви, звъна от мъртви часове
през есенните дълги, скучни нощи
не ми се слуша — кой търпял би още!“
На прозореца, сребрист от инея,
хризантеми сутринта съзрях.
В горните стъкла сияе синия
чист простор — над стряха в снежен прах.
Расне слънце, бодро от прохладата,
и злати стъклата бистри пак.
Утринта — и тиха е, и млада тя,
радостна сред преспи пухкав сняг.
Цяло утро ярките и чистите
краски аз ще гледам възхитен.
И до пладне ще искрят сребристите
хризантеми, цъфнали за мен.
Бъди нащрек, стъпи на стремена.
Клисура с мрак, с гърмящи водопади.
И до небето скалните грамади
стърчат сред пролома — като стена.
Над лоба им — елмази, мрак дълбок,
а на гръдта, в зловещ покой, в тъмите
лежи аул: не — змей хилядоок
гнезди във висините.
Пред мен — Яйла. Ръце на фурии
над скални бездни е прострял —
бодлив, осакатен от бури —
изсъхнал, звънък астрагал.
В зори орле, от страх примряло,
прописква като василиск,
в просъница оттам видяло
в мъглата сива ален диск.
Тук, в старите пресечки зад Арбат е
градът съвсем особен… Пак е март.
В мансардата е схлупено, студено
и с плъхове; но нощем е чудесно.
По пладне — звън, капчуци, слънце грее.
А нощем стегне студ и стане чисто
и светло — и отново съм в Москва:
далечната, отколешната. Сядам,
без огъня да паля, край стъклата,
облени с лунен зрак и гледам парка,
звездите редки… Как е нежно само
напролет нощното небе! И как
спокоен — месецът. Подобно свещи
златеят кръстовете. През клонака
в дълбокото небе сияят меко
на църквиците куполите — сякаш
златоковани шлемове…
Печален бряг! Във висината синя
гранитите се вдигат в порив луд,
а долу: хаос, каменна пустиня,
чакъл — лавина, дяволски приют.
Но бедността смирена е. Висока
скала й е опора — в скален скат
влепена сакля… Рабът на пророка
доволен е от малко в тоя свят.
И на̀ — живее. Хижата убога
извива синкав дим. Коза стърчи…
И от скалата, щръкнала в тревога,
блестят — ахати — детските очи.
Корава, сгърчена от зной трева.
Степта — безкрайна, в синкаво сияние.
Пак череп — конска бялната глава,
пак идол — каменно ваяние.
И как са сънни плоските черти.
И колко първобитно-грубо тяло.
Но аз стоя, боя се аз… А ти
усмихваш ми се някак вяло.
Изчадие на древните тъми!
Не ти ли гръмовержец бе, не ти ли?
Не Бог, не Бог ни е създал. Сами
от страх сме богове творили.
Над понта син — сивеещи руини,
развалини на гръцки стар затвор.
На север — голи хълмове, рътлини,
на юг — вълнистият простор.
В проломите — маслини костеливи
и спътник на руините — пелин,
а под стените — сипеи ръждиви
и морски гъст аквамарин.
Там — вътре — влажно, пусто е, сред здрача,
но весело тревожим тоя сън:
как ехото се блъска и изскача
през амбразурите навън.
Октомври уж, а тук е още лято:
какво, че се е жлътнала трева,
небето е със светлина налято,
морето — с нежна синева.
И тихо е сред старите руини,
вълните мият острите скали
и аз следя: в морето — бригантини,
в небето — плавните орли.
Морето ме приспива с шум атласен.
И сякаш няма друг живот, а на̀:
все блясъци, лазур и въздух ясен,
простор, покой и светлина.
Морето е сапфирно огледало.
Златисто-млечен люляк, на вълни…
Дъга в дъжда по залез е изгряла.
Над саклята син тънък дим сладни.
И каца чайка в заливче скалисто —
подобно плувка… После излети
и изведнъж синджирчето сребристо
под розовите лапки зърнеш ти.
Скалите в залива са се смълчали,
блести разплавен изумруд под тях.
А нейде там — и бисер, и опали
трептят в сапфирено-зелена прах.
Тъне слънцето — разжарен въглен —
зад пустинята. Сред здрач размъглен
дреме шайката. Настава час:
слънцето изпратили, ще се събуем
и под свода звездно-син, непредсказуем,
милосърден… ще направим пак намаз.
И какво ли знаем, скитници-пастири?
В спомена за приказките всеки дири
родни минарета, бащин стан.
Разтвори, Всевечни, пак над тая синя
свечерено-каменна пустиня
книгата небесна — наш Коран!
Ничком паднали с последни сили
в сладък страх, очите си измили
с пясъка хладнеещ, с влажен мрак,
ще издигнем глас с молба, ще креем
и в прахта пред Теб ще се разлеем
като див талаз на морски бряг.
Бледозелени, печални — звездите…
Спомням си — здрачът, лесът.
Влага и мрак в долината дълбока,
хлад небесата струят.
Дълго стремях се, звезди, и жадувах
за висина…
Ето ме тук. И какво ли? Чукари.
Сумрачно. Страх. Тишина…
Вие, о, бледи звезди в планините,
взрени сте в близката смърт.
Как тъй зовете? С какво ни привлича
всички бездънната твърд?
Ужасна задуха и тук. Не трепва, спи
лозата сгърчена. Морето се стопило
и бялото шосе очите ти слепи.
А вилата на хълм стърчи — на голо било.
Нахълтвам вътре. Рай! Прохлада, тъмнина
зад щорите… Но не — и тук пощада няма,
през цепките струи гореща светлина,
редее здрачът и златее — суха слама.
След миг — и свикваш пак и си представяш все,
че там отвън море сияе в тишината,
че няма сенчица край прашното шосе
и цялата земя гори сред маранята!
Светилници горяха, непонятен
език звуча — Свещения Коран
четеше шейхът; сводът необятен
сред мрака чезнеше смълчан.
Възнесъл крива сабя над тълпата,
той вдигна лик, закри очи — и страх
съзря: примрели, слепи на земята
лежаха всички в трепет плах.
На сутринта бе светло и цареше
смирена и свещена тишина,
и ярко слънце купола златеше
в непостижима висина.
И гълъби там гукаха, сновяха,
и през прозорчетата с тоя зов
и сводът син, и въздухът зовяха
към вас — о, пролет, и любов!
Посред руини на ската скален —
рат кипариси… И с вой сърдит
ехти морето. Вглъбен, печален,
пустинен остров и гол гранит.
Мъгли се влачат — брегът смрачен е.
Крила на чайки — в брега скалист
се бие пяна… Прибоят стене
и леден вятър лети със свист.
И някой скръбен, в одежда тъмна
в морето взрян е… А в него — скръб
и нощен сумрак…
И когато казаха на ангелите:
паднете ничком пред Адам,
всички паднаха, освен Евлис,
който беше от огън.
От огън съм, Адам — от мъртва глина,
пред него ли — кажи — да падна аз!
Е, хвърляй в огън суха листовина,
смирявай с листи живата му страст.
Не би успял! Червената коприна
на моя стяг ще вдигна… Виж: Адам
от мен обзет е! Ще опаля тая глина,
като грънчар и звук, и якост ще й дам.
Елов столетен шатър, в пустош дива.
През гъсталака в ярките лъчи
с безумно удивление той впива
налените със златна злъч очи.
И стрелях аз. Той трепна — и безшумно
се свлече в коренака с мъх зелен.
Но и в мъха блестят, горят безумно
лъчисто-златните гледци пред мен.
Крилата поломени разпластил е,
взрян зло и диво в моето лице;
и нокти впива, бесен от безсилие,
железни нокти в хлъзгавата цев.
Огромен, ален, грохнал параход,
пристигнал чак от Сидни, е на кея.
Белее кеят. Жега е. И в нея
синее се безоблачният свод.
На слънце, в тишината, в изумрудна
вода, наляво килнат, по обяд
гигантът спи. Спи кеят в остър чад.
Спят докерите… В жегата безлюдна.
В прозирната вода — заострен кил,
цял в мидички… Утайка зеленява,
с която край Суматра и край Ява,
и в Океана цял се е покрил.
А негърче с омазнен фес в ръждива
висяща кофа маже борда пак.
И върху аления пресен лак
водата слънчеви петна разлива.
Очите лакът лепкаво-нагрян
слепи… Маймунчето-момче запява
като през сън… И чужда скръб повява
от простичката песен на Судан.
Расте, расте могилната трева,
зелена, весела и вечно-жива.
Дъждът веднъж ли плочите измива
и мъх покри ненужните слова.
Проплаква вечер совата едва,
зове душата ми непаметлива
и склепът рухнал укора не скрива —
но ти, земя, си в своите права.
Сред залеза, деня окървавил,
как облачният Кремъл се въззима!
Как остри сред степта необозрима
са мелниците с порив лекокрил!
Земя, земя! Тъй сладък зов! Април!
И в загубата щастие ли има?
На люлката задряма, отмаляла —
сред дачен смях. Лазурни небеса.
Изгря звезда. Ветрец. Изплува бяла
луна — и всичко стихна начаса.
В морето — смътни блясъци. Роса
блещука по стъклото на портала…
И се събуди тя и с още вяла
ръка поправи сухата коса.
Замисли се. Простора заоглежда.
Взе огледалце с някаква надежда
и блесна то с метална светлина.
Да, май белее: първата слана.
Повдига счупена от горест вежда.
Студено гледа бледата луна.
Светът е гора — нощен приют за птиците…
По залез топло, тъмно е в гората
и в топлите води догарят сетните зари.
Падни под навеса зелен, сред тъмнината,
и, приютен, замри.
А утре — в утро росно и сребристо —
трепни с крило, душа, сред гъстия листак
и разтвори се, изчезни в небето чисто:
в родината върни се пак.
Край тия плоски знойни брегове —
все пясъци… бодли трънакът вдига.
Морето с пищноцветното индиго
зад дюните не трепва с часове.
И чайка няма. Леко пропълзява
разчекнат рак. Жълтее рибя кост.
И на брега пламтящият откос
в лилави полутонове изтлява.
Идва род, отминава,
а земята пребъдва вовек…
Не, той вдига в прослава
на безброй племена Баалбек.
Той убиец е, черен,
но прекрачва той райския праг.
От смъртта разтреперан,
я погледна в очите все пак.
Жадно търсейки Бога,
пръв могъщия Бог прокълна.
И на прага, в тревога,
падна той и видя — тъмнина.
Но и в мрака ще слави
светлината, ума, мъдростта;
и следа ще остави —
храм на слънцето вдига в нощта!
Великанът сърдит е —
с кръв налени, очите горят
и в Ливан долините
под товара огромен ехтят.
Синекъдър, опасен,
цял от зной и от пустош ръждив,
с лъвска кожа препасан,
тежка кожа на лъв златогрив.
Бърза, хвърля, подпира
и скала връз скалата пласти,
и трепери, умира,
но мъсти на Твореца, мъсти!
Шест златозарни мраморни колони,
безкрайни злачни долини, Ливан
сред снегове, под сини небосклони.
Видях аз Нил и Сфинкса-великан,
видях аз пирамидите… Руини,
по-силни сте с вида си разтерзан.
Жълтее камък пепелен и стине
по гробници, затрити в океан
от пясъци. Възторг на дни пустинни.
Патриархално-царствен, изтъкан
от сурнат сняг сред скалните наклони —
лежи изпъстрен талес връз Ливан.
Под тях — лъки, градини благовонни
и сладостна като планински хлад
водата малахитова ромони.
Становище на първия Номад.
И нека днес царят покой, забрава:
безсмъртно слънце — портикът огрят
към свят блажен отново ни отправя!
Разсипаните огнени зърна
растат без край и будят в теб тревога.
Мълчи духът пред тая глъбина:
велик и вечен е трудът на Бога.
Но в презнощ, там на изток, сред мъгла
Сатурн — оловноблед мъртвец — съзреш ти…
Наистина жестоки и зловещи
са, Боже, твоите дела!
В полето — сухостебли кукурузи,
ластуни бледи, път изрит криви;
в морето — хлад и синкави медузи
и под водата — алени треви.
Поля и есен. И море в покоя,
и голи зъбери в нощта. Вървим
към тъмен бряг… Морето чезне в своя
потаен сън: велик, невъзмутим.
— Водата виждаш ли? — мъглив, живачен
отблясък — не земя, не свод — съзрях;
отблясък звезден там, под нас, сред здрачен
бездънно-блед фосфоресциращ прах.
„И тя умря, и я погреба Яков
сред път…“ На гроба й — ни знак,
ни име… Камъкът — еднакъв.
И само нощем трепка нежен зрак
и креденият купол в късна доба
изпълва с бледост тайнствения мрак.
Пристъпвам плахо в сумрака към гроба
и трепетно целувам, гръб превил,
праха по тоя камък бял и объл.
Най-сладката от думите! Рахил!
Тих морски бриз. И месецът двурог,
над уличката селска слязъл, гледа.
Зад хатата бе пустош, мрак дълбок,
а тя — мъртвешки бяла, като креда.
Тих южен бриз. Нощта бе топла, бледа.
На пясъка, покрай брега висок,
вълната, свела сънно чело, с Бог
пак водеше живителна беседа.
И месецът зад тъмния откос
облял бе гробищата в зрак и помня:
Бог беше ясен, радостен и прост.
Бе в полъха, в душата ми бездомна
и трепкаше във всеки звезден грозд
сред синевата чиста и огромна.
Ах, как е тежка турската латерна!
Върви хърватин сгърбен и брадат
по вилите. Маймунка рижо-черна
с поличка смешно тътри се отзад.
И старческо, и детско нещо има
в очите й. По-чер е от катран
хърватинът. Прах, жега нетърпима.
Далече от Одеса е Фонтан.
Оградите-дантели тънат в рязка
дървесна сянка. Душно като в пещ.
В листата — слънце. И морето бляска…
Денят ще бъде дълъг и горещ.
И сънно, сънно. Стрехите на вид са
разплавено стъкло. Велосипед
ще прелети с безшумен мах на птица,
ще прогърми фургонът немски с лед.
Да беше пийнал! Има и копейка.
А, ето будка. Чашата кипи
в ръцете на усмихната еврейка…
Далече е… Липи, липи, липи…
Във взора на детето-старче плава
печал. Мъжът от жажда е пиян.
Но пие то: с ръчицата лилава
как сграбчва белопенния стакан.
С набръчкан лоб надига то стакана,
той дъвче хляб с пресъхнала уста
и скрива се на сянка под платана…
Ах, Загреб е мечта!
Аз помня сумрак в каменни портали,
в средата зрак — червен блестящ атлас
през царските врати с резби изгряли
под златостенния иконостас.
Аз помня купол грубо-засинял:
там Саваот с простряна длан цареше,
над скудно-тъмната тълпа изгрял;
и звезден сонм сред облаци кръжеше.
Бе вечер, март. Струеше синева
в прозорчетата, в купола пробити;
звучаха мъртво древните слова.
Отблясъци по плочите изтрити.
И бялата и стряскаща глава
течеше сред звезди, в мъгла повити.
Зад Мъртвото море — изпепелила
е жега планините… Зной. Обяд.
В Йордан изкъпал своята кобила,
той пуши. Пясък — като мед нагрят.
Зад Мъртвото море сред знойна свила
тече мираж. В полята — огнен ад.
Див гълъб гука. Пролет е — развила
мушката, олеандри с ален цвят.
Дремливо тананика си. Възпява
мушката, олеандри, зной и дим.
Сух като ястреб. Дрехата корава
се свлича… Бард, разбойник, пилигрим…
Дими той — радостен, че с дим сравнява
в стиха си планините зад Сидим.
В Айя-София гълъби кръжаха,
сумтя молла. Еректеон бе ням.
И Омировите герои там —
в музеите — скучаеха, мълчаха.
Лежеше Сфинксът в пясъка, с уплаха
изпълнен. В Израел, сред всички сам,
скрижалите в ковчега с плач редяха.
Христос напусна родния си храм.
Това е рай, Ливан. Денят — огрян.
Снегът — атлаз. Из пещерните двери
текат стада. Лъките — в бял тамян.
О, свят на Авел! Чисти детски вери!
Зад хребетите на Антиливан
блестящ и гаснещ Луцифер трепери.
И новия, в порфира и позлата,
нарекоха владетел на Иран.
От нож лишиха стария тиран,
но плахо пак, с поклони до земята.
В Испания, сред варварския стан —
рев, мозък под конете, в кал разлята…
Кърви и зее раната в ребрата
Христови. Боже, чуй света презрян!
Аз плаках в злоба, плаках от позора,
от мъка и надежда; дълго сам
мълчах от скръб, безсилие и срам.
Но колко жадно вярвах: скоро, скоро!
Днес чуваш само вопли. В тия дни
все тоя стон: Лама сабахтани?
Пресече по хрущящия чакъл
градината, огледа водоема,
приседна… Зад дома му се въззема
Яйла — с контура близък, тежко-жълт.
А в храста жерав, изнурен от зной,
мълчи. Унил, едва се е изправил;
кракът — вдървен… — Ах, птицо, Ярославъл
и Волга май ни чакат — казва той.
И се усмихва, мисли отмалял
как тук ще го изнасят… Ще изглежда
на слънце сива черната одежда,
жълт — огънят, домът — сред синьо — бял.
„Кадилница размахва поп с тумбак,
след него хор… И жеравът, от хора
подплашен, ту подскача край стобора,
ту бие с клюн по тежкия капак!“
Задъхва се. Шосето е покрил
сив прах, горещ сред маранята суха.
Пенснето снема, мисли си и буха:
„Д-да, всичко шарж е… Пълен водевил“…
На Яйла зазеленя букака,
пламенее стройната ела.
Как душата там, на север, чака,
чувствайки, че пролет е дошла.
Щом в лозята, с листи пременени,
време за цъфтеж се възцари,
в зимниците тъмни и студени
в бъчвите златисто вино ври.
Усоен дол, посърнал под платаните,
изрити с пусти речища места —
от морави лалета са осяни те
и в злато от листа.
Залезе слънцето и възвести нощта;
студен ветрец… И в твоите очи
сълзата чиста, като перла стинеща,
се мигом помрачи.
Могилата — разкрита. В саркофага
спи като страж. С железен меч в ръка.
На звучен чист език беззвучна сага
го слави с орнаменти все така.
Ликът му — скрит. Забралото е паднало.
Изгнил е плащът. Бронята — в ръжда.
Бил воин. Вожд. Но името откраднала
и скрила се на чер жребец Смъртта.
Часовникът с емайл, сред здрача плах
тиктакал леко и нетърпеливо,
отдавна спрял е. И расте коприва
в градините с камари смет из тях.
Махалото лъчисто, с бодър мах
измервало футляра, си почива,
завряно на тавана сред архива
и склепът тъне сред безимен прах.
Но аз — аз служих праведно и свято.
Мен слънцето злати ме по обяд,
нощта сребри ме, със звезди осята.
Позеленя и моят циферблат,
но Бог стрелката медено-зелена,
сам Бог я движи. С цялата вселена.
Мечтай, мечтай. Със златна жар в очите
унило гледаш: в ранните тъми
фъртуната, размахала метлите
на сухите тополи, вън дими.
В нозете ми се гушиш, скръб гнети те
и мислиш — да, душите си сами
терзаем… чужди някакви земи,
там в пустошта… Зад Перм, зад планините.
Света си спомняш — чужд за мен, далечен:
лед, тундри, чумове, безкрайна зима
сред твойта дива, ледена страна.
Но аз човек съм: като Бог обречен
да разбера скръбта необяснима
на всички племена и времена.
Ноември. Влажна полунощ. Градчето
белее в лунната дрезгавина;
спи всичко в безответна тишина.
С тържествен шум обажда се морето.
Пред комендантството стърчи в небето
пилон с прогизнал флаг. Сред светлина
мъглива, мътна — хладната луна
ту хвърли взор, ту скрие си лицето.
Отивам към откоса. Грохот. Зрак —
по-блед, по-тайнствен в пустошта печална;
вълни заливат лятната къпалня.
Далече — сива бездна. Пълен мрак.
А тук скали, от пяната облени,
лъщят подобно дремещи тюлени.
В пустинята подобно птиче ято
белее фортът. Пясъци. Страна
на голи дюни. В изгревното злато
как рязко лилавее… Ранина.
Но рейдът чака слънцето. Разля то
зари… „Мароко“ бълва дим. Вълна
в метални сажди, в бликове, в петна
се полюлява плавно и разлато…
Ей първи лъч. Десетките стъкла
по борда пламват. Пара. Шум. Свистене.
И пак сирените дерат гърла.
Лодкарят бялва зъби, взел гребла:
звънчето в порта как зове, как стене
сред грубото, тържествено мучене.
Крайбрежна креж и сипеи ронливи,
и гола степ под лунна светлина.
Кристален звън е слял небе и ниви.
Пропит в цветя, жита, зеленина,
не млъква и за миг, но от звънтежа
не трепва изгревната тишина.
Нощта брега охлажда — чиста, свежа,
нощта рибарска мрежа влачи в тоя час,
но потъмнява златната й мрежа.
Степта запява. И душата сякаш клас
налят е… Бързайте — зове земята;
люби, твори, мечтай, пиян от страст!
От бледите звезди сред небесата
до долу, дето стине тоя лунен сън,
се точат нишки в трепетна позлата.
От сонм души е сплетен този звън.
Отсреща в хола с удари унили
часовникът изпрати този ден;
и миговете — тръпки лекокрили
към самота, забвение и тлен —
за миг тревожния си бяг смирили,
коват пак своя златен орнамент:
зашеметен от ритъма край мен,
аз пак съм във властта на тия сили.
Очи отворил, виждам: лъч трепти
и чувам как сърцето равно бие,
и тоя стих игриви ритми крие,
и музика от сферите ехти.
Да — ритъм, бяг… Без цел стремим се ние!
Но страшно е без устрем и мечти.
Изпита компаньонка, чужденка,
се къпеше в морето в хладна вечер
и чакаше все някой да я зърне
как бързо ще изскочи, полугола,
с прилепнало трико, иззад прибоя.
А после, метнала широк халат,
приседна на брега и яде сливи,
и едър пес с накъсан лай търчеше
из люляковата крайбрежна пяна
и с жарка паст се хвърляше зарадван
към топката, която с рязко „hop!“
тя мяташе в морето… Светна фарът
като звезда лъчиста там, в далечината…
Влажнееше брегът, възлезе в свода
луната и се чупеше, блестеше
зеленият й гланц върху вълните… Горе,
на стръмния откос, в небето светло
тъмнееше една самотна пейка…
И там, на нея седнал, гологлав,
писател, сито хапнал у познати,
запалил бе цигара и с усмивка
си рече: „С туй раирано трико
на зебра, честно казано, прилича“.
Гледа луната поляните сини,
храма, превърнат в прозирни руини.
В мъртво абатство два скелета бледи
водят без край полунощни беседи.
Дама и рицар, склонил се над дамата
(череп озъбен и череп безух);
— Черната чума затри ни и двамата,
и затова сме си близки по дух.
Аз съм, мадам, от десети век. Вие,
ах, извинете ме, но откъде сте?…
Тя се озъбва и в отговор вие:
— Ах, колко млад сте! Та аз съм от шести!…
В блясъка хелиотропов на ярките мълнии
облаци димни се мяркат, с пламъци пълни.
Нейде на хълма далече призрак — дъбрава.
В мокрия валог пред къщи — бяла морава.
Мълнии в мрака се стапяха, с громол плющяха
водните шибащи струи по нощната стряха.
И металически страшно, в дива уплаха,
гъски сред мрака крещяха…
Небето звездно само — свод безмерен;
и кръглата луна
се взира цяла нощ в отвора черен
на щръкнала стена.
И вятър свеж се носи из простора —
сарматска дива степ;
и шум среднощен, сякаш — бор до бора —
се гъне лес край теб:
това е понтът, гробове той рие
и с лунни светлини
косите на удавниците мие
сред своите вълни.
Не трепват палмите смалени.
От жажда и от скръб мучат
сребристогласите елени
и змии в пясъка гризат.
Сред пари трепетно разстлани
виж диска слънчев в огнен прах…
И сам Творецът, стиснал длани,
е цял тревога днес и страх!
Веднъж в Сицилия сред манастир забравен
по плочника разбит на храма изоставен
в олтара разрушен въведе ме пастир
и там видях престол — сред тоя рухнал мир —
а отстрани в праха могилно-зазлатяла,
отдавна празна и отдавна догоряла
съзрях кадилница, и от катран дори
по-черна — в сажди от жарта и от тамяна.
О, пълно с плам сърце, и с жар благоуханна,
не я забравяй ти. До черно изгори.
Тези вълчи очи ли, звезди ли — сред стволове голи и черни?
Късна есен, помръзлек и тъмно край теб като в рог.
Оголелият дъб, от небесния блясък разтърсван, трепери
и хрусти под нозете ти сухо сребро.
Вкаменени, пътеките летни се губят в пределите.
Ти сама си, Коза, в тая есенна приказка страшно мълчиш!
И цъфтят и горят сред железния мраз изгладнелите
вълчи, Божи очи.
В леса изсъхнал дълъг бич свисти,
из храсталака щъкат крави
и синият кърпикожух цъфти,
и листи шушнат в редките дъбрави.
И облаци дъждовни стелят дим,
и свежи ветри духат из полето,
и в тайна радост се топи сърцето —
животът като степ е пуст, необозрим.
Парцали, нож… И с цвят на черна кръв — две гневни,
две втренчени очи.
Сън с прежни дни сред тия пущинаци древни.
Изцвърка дрозд. Пет-шест овце. Коза стърчи.
Наоколо — пустеещ камънак,
жълтее хвощ. В далечината — храм, руини.
Далечни планини с мъгливо-син гръбнак
и сенки облачни по спечени рътлини.
Златокрила пчела с черно мъхесто тяло,
забръмчала унило в безлюдния ден,
ти в приюта човешки защо си влетяла
и скърбиш сякаш заедно с мен?
Вън е зной, светлина, колко много багрило,
безметежни и жарки са сетните дни.
Полети, побръмчи — и в цвета на бодила
върху плюша лилав отдъхни.
Ти не знаеш човек с какви мисли живее,
че безлюдни са всички поля,
че суровият вятър в нощта ще отвее
златокрилата суха пчела.
Помпей! Веднъж ли скитах с изумление
из уличките тесни… Но Помпей
от гробница по-скучен е за мене,
по-мъртъв и по-чист от нов музей.
Виновен ли съм, че не помня днес
ни кой къде живял е, ни коя ли
красавица под звездния навес
танцувала е с трепетни воали.
Запомних само римските следи
от колесници, плочите изтрити,
Везувий, плодни равнини, бразди…
Бе пролет. Като мед в незрими пити
в сърцето жадно с радост, до екстаз —
в живота влюбен — сили трупах аз.
И цветя, и пчели, и трева, от росата омита,
и лазур, и пламтящ небосвод…
Ще удари часът — Господ блудния син ще попита:
„Ти щастлив ли бе в тоя живот?“
И забравил за всичко, ще зърна отново простора,
пътя бял сред жита и лъки с избуяла трева —
и задавен от сладостен плач, ще оборя
в милосърдните скути глава.
За птицата — гнездо, в бърлога — всеки звяр.
Как горко тупкаше гръдта ми плаха,
когато сбогом аз, в младежката си жар,
си вземах с мойта родна стряха.
В бърлога — всеки звяр, за птицата — гнездо.
Как бие пак гръдта ми отмаляла,
щом вляза, сторил кръст, в нает от чужди дом
с торбичка вече овехтяла.