Българска фантастика
Антология

Огнян Сапарев
Българската научна фантастика

Фантастичното е било постоянен спътник на художествената измислица. Днес то е характеристика и на научните хипотези, а нерядко — и на самите научно-технически открития… С това ние, съвременниците на XX век, можем да се гордеем. Но не прекалено. Защото фантастичното във всички времена е било универсално средство за обяснение на необяснимото (естествено, на присъщото на всяка епоха ниво на научно мислене). Фантастичните образи на тотемизма, анимизма и антропоморфизма са предлагали на нашите прадеди единствено възможния и разбираем за тях „модел“ за обяснение на света. След като митологичните образи са били надживени като „научни“, те са останали като безценен източник на художественото творчество. Същото е станало с демонологията на средновековието, с тогавашните представи за формата на Земята или за структурата на мирозданието. Алхимиците всъщност са били едни самоотвержени фантасти, само че не са знаели това…

Именно фантастичното е предлагало и предлага конкретен образ на вечните мечти на човека да знае повече и да може повече. Несъмнено фотонният звездолет е по-удобно и по-съвършено превозно средство от летящото килимче, но психологическият механизъм и в двата случая е един и същ. Само амбициите са пораснали… С помощта на фантастичното човешкият дух се освобождава от железните окови на пространството и времето, прекрачва границите на собствената си биологична детерминираност, реализира мечтите си за абсолютно господство над природата. Това са изконни мечти на човека. Затова е вечно и фантастично: затова то се променя заедно с човека.

Фантастиката най-често се посочва като царство на художествената условност. Това е вярно, но е неточно: тя е царство на фантастичната условност. Защото има два вида художествена условност: реалистична и фантастична. Разликата между тях е в степента на вероятност и достоверност. Вазовата Рада Госпожина е също толкова реално несъществуваща и измислена, колкото и дамата с рентгеновите очи на Св. Минков. Но героиня като Рада Госпожина би могла да съществува, подобни на нея са съществували, докато съществуването на Мими Тромпеева е житейски невъзможно, недостоверно — но тъкмо това обстоятелство я превръща в образ-обобщение… Спецификата на художествената фантастика (за разлика от научно-популярната) може да се определи единствено, като се изхожда от факта, че това е художествена специфика. А това означава: да се преценява фантастичното не само по себе си, а като елемент (принцип) на художествената организация на творбата.

Типологически критерий за фантастиката би могла да бъде мотивировката на появата на фантастичното. Характерна за научната фантастика е рационалната (научна или псевдонаучна) мотивировка. Тя шокира „здравия смисъл“ и създава онова колебливо доверие на читателя в „реалността“ на фантастичния свят (без което всъщност фантастиката не би могла да съществува), като свързва невероятното със солидната, точна и „достоверна“ аргументация на науката. Всяка друга аргументация в наше време би изглеждала смешна (освен ако е съзнателно търсена като пародия). В XX век само научният прогрес е в състояние да предложи адекватни средства за сериозно изображение на фантастичното. Защото всяко време има своя фантастика…

Като всяка литература, научната фантастика е адресирана към съвременността и съвременниците. Въпреки че много от нейните „изобретения“ се превръщат по-късно в действителност (макар и не точно в същия вид), нейните амбиции по същество не са пророчески. Просто човечеството упорито се стреми да реализира мечтите си. Хипотетичният образ на бъдещето, прогнозиран съобразно действащите в актуалната действителност тенденции, е по-скоро един модел на неизвестното, който поради механизма на нашето въображение се развива по аналогия или контраст на познато-човешкото. Това неизвестно би могло да стане реалност, ако… В това „ако“ — което фиксира позитивните и негативните тенденции на епохата ни — е патосът на научната фантастика, която служи честно на настоящето… изобразявайки бъдещето (най-често, макар и невинаги, обект на изображение на научната фантастика е именно бъдещето). Затова тя е подчертано мирогледен жанр: хипотетичният модел на неизвестното изразява отношението на автора към епохата, обществото, човека. Затова в съвременната фантастика се забелязват две успоредни линии. От една страна: демонизация на бъдещето, песимистичен израз на тревогата от социалните противоречия и двузначния прогрес на науката. От друга — оптимистично акцентуване върху съзидателните хуманни и социални сили. Тези тенденции намират израз и в отношението към техниката. На всеки, който се интересува от съвременната фантастика, е направило впечатление, че у западните фантасти доминира тревогата от развитието на капиталистическото общество, остро сатиричното, а понякога и откровено песимистично изображение на бъдещето. Разбира се, става въпрос за сериозните фантасти. Тези писатели разработват предимно конфликтите от типа „човек-машина“ и „човек-общество“ (враждебността на техническия прогрес спрямо човека; манипулацията на индивида от едно свръхтехнизирано консумативно тоталитарно общество). Авторите от социалистическите страни отделят особено внимание на мястото и смисъла на човешкото присъствие в космоса, на новите изисквания към човешката етика, които то поставя.

 

 

Доколкото в центъра на научната фантастика стоят проблемите на научно-техническия прогрес (нравствени, социални, философски), които засягат цялото човечество, тя не е само модерен, но и „космополитен“ жанр, който много се чете и превежда. Затова научната фантастика може да бъде един от най-резултатните канали за популяризирането на българската литература.

На среща на писатели-фантасти по време на изложението в Осака България е била спомената в числото на първите десет страни в света, които имат развита научна фантастика. Това е висока оценка за нашата неголяма по обем и без стари традиции, но жанрово разнообразна и художествено амбициозна научнофантастична литература, която има няколко значителни произведения.

Всъщност първият, неизвестен на съвременния читател български научнофантастичен роман е „О-Корс“ на Георги Илиев, издаден още през 1930 г. от печатница „Светлина“ — Стара Загора в 1000 броя. Поради угасването на слънцето, предизвикано от падането на Венера върху него, земята е скована в лед. Човечеството се е скрило в подземни градове, примирено със съдбата си. Само големият учен Виних Дъждански от страната Балк (нелишен от някои черти на свръхчовек) продължава своите опити за възбуждане на слънчевата дейност чрез лъчеви змиевици (ракети-мълнии). Опитът му успява, но той загива в предизвикания от враговете му бунт. При цялата си стилова примитивност и наивна научна аргументация, това произведение е твърде любопитно и показателно. Преди всичко — с оригиналния си опит за въвеждане на жанрова терминология, опряна върху възможностите на българското словотворчество: звездовед, лъчевед, хаузина (хангар), лъчеви змиевици. Особено любопитно е въвеждането на понятието „силодей“: „силодеят, наричан някога «робот», негли за насмешка към народа, от който бяха заели думата — стоеше с изпънати стоманени ръце и нозе, в застинала величествена стойка до самата врата, а електрическите му очи излъчваха свръхнапрежение: чакаше знак, за да отвори, да изрече глухо и еднозвучно поздрава си и да се успокои…“ Друга особеност (характерна изобщо за жанра), която тази книга още веднъж доказва е, че по-смешно от научно-техническото остаряване е моралното остаряване: писателят може да се пооткъсне от техническото ниво на своето време, но не и от неговия манталитет и нрави. И ето — след толкова хилядолетия майката на младата героиня се оплаква: „О, колко клюкарства има на земята, дъще!“ и търси богат жених на дъщеря си…

От 1932 г. са двата разказа „Човекът, който дойде от Америка“ и „Маймунска младост“ от Светослав Минков — едно уникално явление в нашата литература. По времето, когато у нас процъфтява „витаминозната“ битова проза, Св. Минков внася със сатиричните си гротески модерна интелектуална проблематика и необичайни за тогавашната ни литература форми на художествено обобщение. Поставяйки произведенията му в необичаен контекст, настоящият сборник ни предлага да прочетем този класик по нов начин — като писател-фантаст. Ефектът е удивителен: разказите му звучат съвсем, ама съвсем съвременно — и като проблематика, и като повествователна техника. Като че ли са писани днес… Смущаващото (гротесково) своеобразие на писателя, разглеждан в контекста на традиционната българска литература, се оказва съвсем „нормално“ в конвенциите на научната фантастика. Та това са „просто“ сатирични научнофантастични разкази (и в двата случая има подчертана рационална наукоподобна аргументация!). Отнемайки нещо от необичайността на Св. Минков, за която критиците толкова много обичат да пишат, това прочитане обаче доказва неговата актуалност и модерност; неизчерпаемостта на неговите произведения, отворени за различна интерпретация в различни културно-исторически периоди.

Затова пък на този етап изглеждат гротескови редица произведения на Йордан Радичков. Обикновено Радичков използва фантастичното като откровено условен, гротесково-алегоричен похват, без да търси „достоверна“ рационална мотивировка. Поместеният тук разказ „Коженият пъпеш“ е такова изключение в творчеството му, което потвърждава правилото. Както повечето негови творби, и той е скрито иронично-пародиен. След като натрупва сума загадки и „сериозно“ търси връзка между появата на листни гъсеници и приближаването на чужд звездолет, Радичков завършва разказа с перспективното утешение: „Отговорите ще ни даде бъдещето, нашето време е само на въпросите.“

„Коженият пъпеш“ е своеобразна антология на Радичковата фантастичност, обичаща съчетаването на крайности. От една страна — дребнава фактологична достоверност, от друга — появата на „хора от извънземен произход“: колкото тяхното поведение изисква научнофантастично обяснение, толкова го и пародира. И най-важното, с което разказът прави впечатление: оригиналната комбинация на „модерна“ и „архаична“ фантастика. Радичков успява да постигне иронично съчетание между хората от „извънземен произход“ и нашенските пръчове, суеверия и предания. Тъкмо в тази неочаквана връзка, която показва, че механизмите на всяка фантастика си приличат, защото са родени от вечното човешко желание да се обяснява по най-необикновения начин двусмисленото, е жилото на скритата ирония…

Настоящият сборник има амбицията да даде представителна картина на българската научна фантастика — доколкото това е възможно при ограничения му размер. Защото тринайсетте разказа не могат да изчерпат нито цялостното творчество на представените единайсет автора, нито цялостната изява на нашата фантастика. Затова поместените произведения трябва да бъдат поставени в по-широкия контекст на съществуващата българска научнофантастична литература.

Сериозните си литературни успехи българската фантастика постигна през последните 10–15 години. Но не трябва да подценяваме направеното по-рано — особено в доста развитата линия на нашата детско-юношеска приключенска и познавателна фантастика — започвайки може би с приказните „Ян Бибиян“ на Елин Пелин и „Жари и морското момиче“ на Емил Коралов. Тук трябва да отбележим и по-редките произведения, които съчетават литературни качества и познавателни амбиции — като „Смелият чунг“ на Димитър Ангелов или „Фотонният звездолет“ на Димитър Пеев. Можем да срещнем и литературно безпомощни опити като „Покорителите на безкрая“ от Тотю Пенев. В областта на юношеско-приключенската фантастика работят Петър Стъпов („Тайната на кораба «Пирин»“), Петър Бобев („Опалите на Нефертити“), В. Райков и Г. Данаилов („Заключената планета“) и др.

Приключенската линия е твърде популярна не само тук. Съвсем естествено — това е не само най-добрият път за овладяване на жанровите конвенции, но и привлекателна форма на излагане на фантастичните хипотези. От този вид е „Хелиополис“ на Хаим Оливер — неоригинално, но увлекателно четиво за апокалиптичен подземен град, построен от избягали фашисти… На особена почит у нас — както и навсякъде по света — се радва криминалната интрига, която невинаги разработва на приемливо литературно ниво фантастичното предположение. Добре е написан романът „Многото имена на страха“ на Любен Дилов, който обаче е повече шпионски, отколкото фантастичен. Успешно използват криминалната интрига и двама от авторите на сборника — Светослав Златаров („Случаят «Протей»“) и Йосиф Перец („Краят на осма база“). Тези разкази с органично съчетание на криминално и фантастично представят добре тази линия в нашата фантастика, чието най-добро постижение засега е романът на Атанас Славов „Факторът X“ — оригинална като хипотеза среща с представител на друга цивилизация. Българските фантасти никога не са пренебрегвали занимателния момент, търсейки по-широк контакт.

Най-неочакваното в младата българска научна фантастика е, че най-значителните й постижения са в опитите за философско проблематизиране на жанра. Преди всичко трябва да посочим най-големия успех на българската фантастика — романът на Любен Дилов „Пътят на Икар“ (Л. Дилов е автор още на „Атомният човек“, „Многото имена на страха“, „Тежестта на скафандъра“ и „Моят странен приятел астрономът“). Това е истински научнофантастичен епос, разгърнат върху повече от 400 страници. За сравнение — нека посочим, че той превъзхожда и като литература (пластически) я като диалектическо мислене (концептуално) прочутата книга на световноизвестния фантаст Артър Кларк „Космическа одисея — 2001 година“… Астероидът „Хидалго“ е превърнат в космически кораб за хиляда гениални избраници на човечеството. Това е първата интергалактическа земна експедиция, наречена „Икар“ според законите на древната символика. Той пътува вече 30 години, посрещайки хладнокръвно сюрпризите на космоса, които изправят хората пред необходимостта да преразгледат годността си за „истински граждани на Космоса“…

Идеята за продължителен полет на звездолет с всички произтичащи от това последици не е нещо ново — тя е „общо място“ в съвременната научна фантастика. Въпросът е как и защо е използвана. Само в нашата количествено скромна фантастика този похват е използван още два пъти — в „По голямата спирала“ на Атанас Славов и в „Гибелта на Аякс“ на Павел Вежинов. „Гибелта на Аякс“ е по-добре пластически изваяна — авторът е използвал някои похвати на приключенско-юношеската фантастика. Малко изсушена и конспективна като стил, „По голямата спирала“ на А. Славов конструира находчиво-парадоксално една твърде богата с философско-драматически възможности ситуация. Земята изпраща огромен звездолет към чужда цивилизация; корабът вече лети стотици години, поколенията се сменят, за правнуците земята е неясна легенда, те не разбират смисъла на полета, но се чувстват добре в своята „родина“. Талантливите потомци установяват, че експедицията е резултат на научно заблуждение: чуждата цивилизация никога не е съществувала, земята е приемала своите собствени деформирани сигнали. А. Славов намира човешки изход от тази абсурдна ситуация. Последните космонавти ще заселят една планета (по начин, който иронично напомня библейските легенди), осъществявайки безсмъртието на човечеството като „разпространение, разнообразяване и обогатяване на формите на мислещата материя“…

Към известните вече класически три закона на робототехниката на Айзък Азимов Любен Дилов добавя четвърти: роботът е длъжен при всички обстоятелства да се легитимира като робот. Така авторът избягва онези традиционни недоразумения с роботите, които отдавна са станали „общо място“ в жанра. Проблемът „човек-машина“ го занимава не социално-нравствено, а философско-антропологически. Машините са великолепен инструмент на познанието, но и негов ковчег: те дават безкрайни възможности на човека и му отнемат свободата. Този „антимашинен“ патос отдавна не е чужд на Л. Дилов — той се проявява и в поместения тук разказ „Още по въпроса за делфините“. Но той е функция на неговата вяра във възможностите на човешкия дух, другото лице на императива за духовно себепознаване и възвисяване.

„Дух, който престане макар и за миг да трупа в себе си знания, веднага престава да бъде дух, връща се в лоното на биологическия автоматизъм. Оттук следва обаче — ако настояваме все пак за наличието на цел в тази наша игра срещу природата — че развитието на духа е всъщност битката на духа да излезе, да се откъсне от автоматизма, тоест от машината, все едно дали тя е от метал или е от живо месо.“

Тези мисли водят към централната философска идея на „Пътят на Икар“. За автора този полет в глъбините на галактиката има смисъл само като диалектически преход (скок) към един качествено нов космически човек, който ще се чувства уютно сред безкрайната ледена пустош на космоса: фамилиарното общуване с космоса трябва да предизвика революционен преход на земната цивилизация от планетарен тип в нова цивилизация от галактически тип. И всичко това — с помощта не на мистичната чужда цивилизация на А. Кларк от „2001 година“, а на потенциално дремещите в човека сили, разкрепостени в новата космическа обстановка, които осъществяват чрез необясними мутации непрекъснатостта на великата спирала на човешкото развитие.

Сред значителните художествени успехи на нашата фантастика е книгата на П. Вежинов „Сините пеперуди“. В едноименната новела, изхождайки от относителната диференциация и противоречие между трудово-творческата и забавно-развлекателната дейност на човека, П. Вежинов създава биологичен модел на това социално единство, обособявайки цветното царство на „сините пеперуди“ — консуматори на любов и развлечение — и сивата сфера на лишения от наслада съзидателен труд. Трактовката на проблема е философско-лирична и иронична, използват се конвенциите на приказката. Най-значителното постижение на книгата — както и едно от най-сериозните произведения на българската фантастика — е поместената и в сборника новела „Когато си в лодката“. В експресивна художествена форма (разказ в разказ) П. Вежинов развива идеята за своеобразното космическо „прераждане“ на човешкия дух, за неговото неунищожимо присъствие във вселената. Чрез библейския символ на Мойсей авторът предлага като смисъл и съдържание на щастието вечния неутолим стремеж, вечното търсене. Монтажът от няколко отделни разказа създава специфично художествено напрежение, чувство за панорамност на картината… В останалите научнофантастични произведения на П. Вежинов се забелязва любопитно противоречие. От една страна — идеята за суверенността на всяка цивилизация, за опасностите, свързани с намесата в чуждия свят („Над всичко“, „Спътник“). При това — потърпевша може да бъде не само по-неразвитата цивилизация, защото съществуването на всяка от тях има равни основания, а по-първичната е и по-природосъобразна, т.е. — по-човешка. От друга страна — идеята за братската взаимопомощ между цивилизациите („Гибелта на Аякс“) — но именно като помощ, не като намеса.

Разбира се, срещата на две чужди цивилизации може да се изобрази литературно примитивно и жанрово-технически наивно, с удивително кичов вкус — както е постъпил Атанас Георгиев в „Полетът към пурпурния дракон“.

Интересен гастрол в областта на научната фантастика направи Атанас Наковски с книгата си „Без сенки“. Едноименната новела, която е включена в сборника, е най-добрата от трите новели на книгата (в останалите две фантастичното е откровено условно използвано за целите на социалната критика, а похватът „смяна на временните плоскости“ затруднява четенето и идентификацията на героите). В новелата „Без сенки“ представителят на чужда, логически изсушена цивилизация по време на експерименталните си наблюдения у нас се увлича по едно младо момиче, нарушава правилата на контакта и за наказание е превърнат в човек и оставен тук — за да разбере с изненада, че да бъдеш човек е нещо доста сложно и обременително. Новелата има предимно психологически амбиции (образа на момичето и усещанията на новопокръстения човек), отколкото стремеж към философско-антропологическа дискусия за човешката природа в духа на Веркор.

Друг достоен за отбелязване писателски гастрол във фантастиката е сборникът на Александър Геров „Фантастични новели“. Той се състои от две свързани новели: „Неспокойно съзнание“ и „4004 година“. Първата не е фантастична, тя изобразява кошмара на едно травматизирано от извращенията на култа съзнание. Тя е само пролог към втората, действително фантастична утопично-сатирична новела — малко наивна като фантастика, но с несъмнени литературни качества.

Фантастичната литература е сравнително обособена сфера със свои постоянни теми, образи, мотиви. Тя се променя с промяната на живота, приема нови образи и проблеми, но доколкото нейната художествено-образна система е относително самостоятелна, промяната става съобразно вътрешните закони на художествената специфика. А това означава — с ретранслация и трансформация на мотиви и образи: както пародийна, така и сериозна. Например финалът на книгата на А. Славов „По голямата спирала“ иронизира библейската легенда за непорочното зачатие, ореолите, ангелите и изгонването от рая… Любим похват на научната фантастика е преосмислянето на редица „съмнителни“ факти и събития от миналото, които дават възможност за двусмислено обяснение. В куриозната книга на Деникен „Спомени от бъдещето“ (по която беше направен филм, познат и на българската публика) всяко по-необичайно явление, всеки по-странен факт от човешката материална култура на миналото се обяснява със сензационна космическа намеса… Има значителен брой най-разнообразни научнофантастични тълкувания на потъването на Атлантида, на легендата за Содом и Гомор, за Фауст и Мефистофел. Една нова трактовка на легендата за Фауст и Мефистофел ни предлага и Светослав Славчев в новелата „Крепостта на безсмъртните“, поместена в сборника. Тя даде име и на неговата книга, съставена от седем научнофантастични разказа, сред които се открояват „Последното изпитание“ и „Гласът, който те вика“. Най-значителната творба е именно новелата „Крепостта на безсмъртните“. Представител на чужда, по-висша цивилизация, която е открила безсмъртието, го предлага на наш лекар като експеримент, който ще бъде наблюдаван. За доказателство го връща във времето на един от безсмъртните — Фауст или волгерът Лучиано — потомък на богомилите, алхимик и бунтар. „Истината“ се оказва доста по-различна от достигналата до нас легенда. Лучиано се отказва от безсмъртие и загива на кладата, а смъртта му се превръща в сигнал за въстание на градската беднота…

Книгата на Св. Славчев има интересни жанрови находки, макар и невинаги достатъчно литературно защитени. Той е един „типичен“ фантаст, а не писател, гастролиращ във фантастиката.

Картината няма да бъде пълна, ако не отбележим книгата на Здравко Сребров „Роман на едно откритие“, претърпяла много издания (първото е още през 1942 г.) и преработена от автора си. Също и романът на Недялка Михова „Звездите слизат по-близо“.

Сборникът съдържа още разказите „Владетелят на черния цвят“ на Магдалена Венцеславова и „Не стреляй дори на шега“ от Тошо Лижев. Първият е по-публицистичен, а вторият успешно развива жанра на космическата приказка.

Една значителна част от научната фантастика — включително и българската — е хумористично-сатирична. Затова нека се вгледаме, по-внимателно в мястото и ролята на смеха в този тип литература. Отношенията между фантастичното и смеха са сложни и многозначни: смехът е желан спътник и същевременно опасен враг на фантастичното. Той лесно го превръща в игра на фантастика, разголвайки художествено-условния характер на фантастичната действителност. Несъмнено част от хумористичната фантастика се намира на границата между фантастичната и нефантастичната литература, доколкото в много случаи смехът превръща фантастичното в похват: или по-точно — фантастичното се използва като похват за предизвикване на смях, но в своя прозрачен, алегорично-условен смисъл, без стремеж към създаване на колебливо доверие у читателя… Един характерен пример може да бъде книгата на Антон Донев „Фантастичен хумор“ — сборник от фейлетони, остроумно използващи фантастични „хватки“ за карикатурно хиперболизиране на злободневни теми.

Известна е мисълта на Маркс, че човечеството се смее, разделяйки се със своето минало. Интересното в хумористично-сатиричната фантастика е това, че човечеството, смеейки се, се издига над своето настояще, осъзнава неговата ограниченост. Образът на неизвестното е не толкова позитивен, колкото негативен: не толкова чрез конструиране на нещо ново, колкото чрез дестабилизиране (разобличаване) на настоящето — това още не е постигане на бъдещето, но е стъпка към него, негово неясно присъствие тук и сега. Смехът във фантастиката е също такова отрицание на „здравия смисъл“, каквото са и технико-социалните утопии. Например той може да бъде насочен срещу човешката изостаналост, срещу неспособността на човека да излезе от черупката на закостенелите разбирания и да проумее необичайното. Такъв е например хубавият разказ на Любен Дилов „Още по въпроса за делфините“, поместен в сборника. Зад „антимашинния“ патос — израз на вяра във възможностите на човешкия дух, която изразяват думите на делфина, е спотаено жилото на иронията към страхливата глупост на човека, който не иска да повярва в съществуването на необикновеното въпреки неговата очевидност и малодушно се отказва от риска на познанието. Разказът е построен в два плана — сериозен (фантастичен) и сатиричен (реалистичен), които взаимно се обогатяват. Великолепен със своята абсурднопарадоксална находка е и разказът на Л. Дилов „Напред, човечество!“, който със средствата на фантастичната гротеска се подиграва с парадоксите на конвенционното човешко поведение и логика.

Трансформацията на мотиви и образи, която извършва научната фантастика, може да бъде не само сериозна, но и пародийна. Тя се среща по-често. Един забавен пример може да бъде научнофантастичната пародия „Ад“ от Агоп Мелконян, поместена в сборника, която предлага остроумна версия на разходката на Данте и Вергилий в ада (Автоматична Душеизтисквачка — съкратено АД)…

Най-последователен привърженик на хумористично-сатиричната фантастика у нас е Емил Манов. След „Фантастични истории“ (в сборника „Ваня и статуетката“), където фантастичното беше условно-алегоричен декор на сатиричното внушение, той издаде романа „Галактическа балада“. Това е остър сатиричен роман (не без влияние от „Часът на Бика“), който моделира кошмарната антиутопия на една цивилизация с мравешки социализъм от маоистки тип.

От казаното дотук е ясно, че повечето от успехите на българската научна фантастика са свързани с „космическата тема“. В това няма нищо чудно. Космосът е една великолепна „експериментална установка“, която предлага възможните най-големи удобства за моделиране (екстраполиране) на земните проблеми и тенденции. Например в „Пътят на Икар“, „Гибелта на Аякс“ и „По голямата спирала“ в различни варианти се появява проблемът за приемствеността и конфликта между поколенията в едно общество, устремено към примамлива далечна цел: избрана от бащите, тя — след неизбежните корекции на времето и условията — става цел и на децата…

Българската научна фантастика опровергава със собствени сили закостенялото пренебрежение към жанра като четиво за любознателни и лековерни юноши. Тя доказва, че е литература. В най-добрите й произведения фантастичните образи и обстоятелства са станали естетико-художествена реалност — превърнали са се в характери и конфликти, в нравствени дилеми, в художествена плът. Известно е, че ако притежава значителни художествени достойнства, научната фантастика продължава да бъде литература дори когато остарее и стане наивна като фантастика. Затова в подобни случаи по-добрият писател има предимство пред по-добрия „научно-технически пророк“. Достойнствата на художествено най-добрата част от нашата научна фантастика не са толкова „научно-технически“, колкото философски, социални, нравствени (естетически). Засега този вид литература у нас се пише повече от ерудирани писатели, отколкото от литераторстващи учени: това може би принизява размаха на нейните хипотези, но повдига художествено-пластическите й достойнства.

Излиза, че неочакваната оценка в Осака не е лишена от основания…

Светослав Минков
Човекът, който дойде от Америка

Преди няколко месеца пощенският раздавач ми донесе писмо от Америка.

Измъква из кожената си чанта един дълъг плик и ми го подава. Под името ми със скромната титла „мистър“ следва моя неизменен адрес, а отгоре, в крайчеца на плика, се усмихва мършавият образ на Абраам Линколн върху една синя марка от петнайсет цента.

Можете да си представите моята изненада. Писмо от Америка! Та аз нямах никакви връзки с тая страна. Вярно е, че веднъж получих от някакъв вавилонски астролог в Пенсилвания подробен хороскоп на живота ми, благодарение на който днес мога да ви кажа с положителност какво ще ми се случи след десет години. Ала тогава аз сам станах причина да бъда удостоен с вниманието на знаменития гадател: просто прочетох обявлението му в един вестник и понеже открай време обичам да си гледам на кафе и да се отнасям с особено уважение към ясновидството, заинтересувах се по стар навик за съдбата си и изпратих на посочения адрес всички необходими сведения, след което дойде и отговор.

Сега, разбира се, случаят беше съвсем друг. С астролога отдавна бях престанал да кореспондирам и загадъчното писмо ме хвърли в истинско недоумение. Но трябваше ли да си блъскам главата над излишни догадки? Без да разсъждавам много, взех от масата целулоидния нож за разрязване на книги, разтворих плика и извадих отвътре дебелата хартия с назъбени краища.

От кого, мислите, беше това писмо? Ах, защо ли ви питам! Мигар вие можете да предполагате, че имам леля в Америка, която по някакъв странен каприз на съдбата бе решила да ми се обади след дългогодишно мълчание. Нека си призная — аз бях съвсем забравил за нейното съществуване. Някога, на именни дни у сродници, когато шоколадените бонбони не бяха още на мода и гостите покапваха дрехите си с вишнево сладко, за тая мила женица се говореше твърде оживено. Тогава един от моите чичовци, нотариус по професия, бършеше мустаците си с голяма шарена кърпа и разправяше какво нещо е това — човешкото щастие, като сочеше американската ми леля за пример. Отишла тя в Загреб да следва аптекарство и там се запознала с някакъв милионер от Ню Джърси. Отначало съвсем невинно познанство: добър ден — добър ден. Ала лека-полека между двамата се завързали по-близки отношения. Американецът, както казваше чичо ми, лапнал въдицата, пък и леля ми не останала равнодушна към неговите чувства. Зарязала тя аптекарството и го зяпнала право в устата. Той каже нещо — тя: ха, ха, ха. Весело й, не й се мисли за тинктурите. В края на краищата работата стигнала до женитба. Венчали се те и заминали за Америка. Били щастливи. Живеели много добре, имали си автомобил, само с деца не бил ги надарил всевишният. — Ех, пък всички радости не могат да бъдат на едно място — заключаваше добрият нотариус и веднага след това поднасяше на присъствуващите поуката от тая малка историйка. — Та искам да кажа, де — добавяше той във внезапно просветление на житейска мъдрост, — ако наша Олга не беше се запознала с американеца, щеше може би и до ден днешен да върти хаванчето в някоя аптека и да продава синапови хартийки. Човешкото щастие е като златно птиче. Веднъж в живота то кацва на рамото на всеки едното от нас и ние трябва да си отваряме добре очите, да не го изпуснем.

При тия думи, пълни с горчива истина, всички близки и далечни сродници на моята честита американска леля поклащахме мълчаливо глави и почвахме да разглеждаме портрета й, който ни се усмихваше презрително като на хотентоти от една рамчица с дребни охлювчета по ръбовете. Когато тоя почти фантастичен образ минеше през всички ръце и заемеше старото си място върху покривката на малката масичка, ние ставахме от канапетата, обувахме с въздишка галошите си и се пръсвахме на различни страни, като отнасяхме със себе си тягостното чувство, че сме присъствували на някакво погребение.

Вие сте виждали сушени сливи, нанизани на връв. Така изглеждаха и малките черни букви, слепени една о друга върху жълтеникавата хартия на писмото. Моята леля ми припомняше много забравени подробности из миналото. За тихата бащина къща с широки, сенчести стаи, по чиито стени мъждееха сънни огледала и тържествуваха свирепи ловджийски картини с невинно усмихнати ловци между лапите на разярени мечки. За светулките, които плуваха като зелени искри в тъмнината на летните вечери. За старата градина, сред чиято висока трева пламтяха лехи с огнени латинки. „Тук, в Ню Йорк, няма нито следа от тоя спокоен и пълен с първобитна красота живот — пишеше леля ми с носталгичен патос. — Ню Йорк е градът на новото време — на статистиката, на бензина и на порцелановата усмивка на негрите от боксьорските рингове. Това е милионното селище с високи до облаците къщи, върху чиито покриви танцуваме вечер танго, а в подземията на локалите пием уиски в кафени чашки, за да не нарушаваме закона за сухия режим. Ние живеем между стоманените лостове на една огромна машина и знаем цената на всяка секунда. В черквата, докато свещеникът чете Соломоновите притчи, жените фризират косите си, а мъжете се бръснат. Зъболекарите пък пломбират в кабинетите си по три зъба едновременно на трима различни пациенти. Най-сетне, когато лягаме да спим, слагаме на главите си едни особени апарати, за да запазим мисълта си свежа до утрешния ден и да не я изтощаваме с глупави сънища.“ По-нататък леля ми съобщаваше, че била свикнала вече с тоя живот и че въпреки напредналата си възраст, получила неотдавна награда в едно дамско състезание на ръгби. Накрая тя свършваше писмото си така: „Може би ще се учудиш, че ти пиша, ала нека това не ти се види никак странно. Ти ще узнаеш ей сега причината, която ме накара да си спомня за тебе и да ти се обадя след толкова дълго мълчание. Представи си, миличък, минавам оная сутрин по голямата банкерска улица Уолстрийт и гледам: на тротоара стои едно златокосо момченце на около пет-шест години и плаче. Приближавам се до него и го питам какво се е случило. А то ме поглежда тъжно, с по-мътени от сълзи очи, и ми показва в розовата си ръчица един счупен оловен войник. И знаеш ли, в същия миг пред мен възкръсна твоят образ като дете, когато веднъж ти стоеше също така насреща ми и ми показваше счупения си восъчен палячо със звънче на шапката, който ти бях купила за имения ден. Да, тоя далечен спомен изплува през бездната от време, сред кипежа от хаотични преживелици, за да озари сърцето ми с миражната светлина на едно приказно минало. Цял ден съм мислила за теб с такова умиление, че вечерта трябваше да гълтам хапчета със сгъстен въздух от Хималаите и да слагам на сърцето си хладилния конус против силни усещания. Днес ти пиша това писмо, за да ти съобщя, че ти правя един малък подарък. Някогашният восъчен палячо със звънчето на шапката не съществува вече, но затова пък ти ще получиш един истински човек от желязо — един автомат-робот, който ще ти помага в къщната работа и ще ти бъде близък другар в самотните часове. Тоя стандартен човек, производство на фирмата Слейпинг, Том Тон и Ко, е истинско чудо на съвременната техника и напоследък има широко приложение във всекидневния живот на американците. Той е вярното куче, което пази къщата, и съвестният прислужник, който се обажда по телефона, разтваря вратите и посреща гости. Той не консумира нищо друго освен машинно масло и тук за него се плаща годишно данък колкото за един велосипед. Той е лингвист и разбира всички земни езици, така че ти спокойно ще можеш да му говориш на български. Към пратката, която ще получиш, е приложено подробно упътване за обслужване с автомата. Бъди щастлив и не забравяй твоята горещо любеща те леля Олга. Целувам те.“

От очите ми капеха радостни сълзи. Така е. Кръвта вода не става. Ето, след толкова години на мъчително очакване легендарното златно птиче идваше най-сетне и при мен. То бе кацнало вече на рамото ми, чуруликаше весело и ме удряше с острия си клюн по брадата.

Той пристигна така, както пристигат машините. Добре опакован, в дълъг дървен ковчег, с неизбежните надписи върху капака: „Внимание!“ „Да се пази от сътресение!“

Когато в митницата разтвориха ковчега, оценителят отстъпи назад и по лицето му се изписа лека уплаха. Стандартният човек лежеше като мъртъв рицар, със скръстени на гърдите ръце. Беше цял от желязо. Само главата му бе направена от някаква неузнаваема материя, подобна на каучук, и имаше естествения цвят и форма на жива човешка глава. Притворени клепачи, остър правилен нос, малки уста, свити в иронична усмивка. Над челото му се спущаха небрежно разпилени къдри от руса коса.

— Какво е това? — попита с професионално любопитство оценителят.

— Автомат — отвърнах смутено аз.

— Какъв автомат? За какво служи?

— За всичко. Обажда се по телефона, разтваря вратите, посреща гости, вари кафе — с една дума, върши всякаква къщна работа. Нещо като слуга.

— Хм — озадачи се чиновникът и започна да прелиства разсеяно тарифната книга. — За пръв път ми се случва да обмитявам такъв предмет. Чакайте да извикам някой от колегите.

И той изчезна зад една врата.

След малко около стандартния човек се събраха всички чиновници от митницата. Един късичък оценител, с разкопчана куртка и алуминиев медал върху верижката на часовника си, надникна в ковчега, изкашля се многозначително и започна да разглежда с особено внимание автомата. После той дигна ръцете му и върху желязната броня на робота блеснаха три копчета: жълто, синьо и червено. Оценителят натисна неуверено червеното копче и в същия миг в просторното митническо помещение, задръстено с денкове, сандъци и пакети, се разнесе зловещо бръмчене като от адска машина.

Докато ние стояхме с ужасени сърца и чакахме неминуемата експлозия, стандартният човек се надигна от ковчега, отвори очи и се озърна учудено наоколо. Щом ни видя, той се изправи на нозете си и извика на чист български език:

— Добър ден!

— Здравейте! — отговорих му аз и излязох напред. — Позволете ми да ви се представя. Аз съм вашият господар.

Автоматът ме изгледа снизходително от главата до петите и рече:

— Тъй ли се посрещат гости? Защо не сте облечен официално? Къде е букетът от рози?

Тия въпроси ми бяха зададени така рязко и с такова убийствено пренебрежение, че аз се почувствувах изведнъж като амеба.

— Простете ми — казах, като се усмихнах гузно. — Цял ден съм тичал да уредя формалностите около вашето освобождаване и поради тая причина нямах никакво време да се подготвя както трябва, за да ви посрещна с всичката необходима тържественост. До утре пък не исках да чакам, защото вие сам виждате, че тук, в митницата, е съвсем неудобно да пренощува такъв един джентълмен като вас.

— Ах, тъй! Значи аз се намирам в митницата? Отде накъде? Какво означава това? — озъби се роботът и лицето му се сви в зла гримаса.

— Да, вие се намирате в митницата! — извикаха в хор всички митнически чиновници, които се бяха наредили в шпалир пред празния ковчег. — Съгласно закона вие подлежите на обмитяване!

При думата „закон“ стандартният човек сложи ръка на гърдите си като оперен певец, поклони се учтиво и каза:

— На ваше разположение съм, господа! Побързайте само с обмитяването ми, защото тук мирише ужасно на формалин, а тая миризма ми е просто непоносима. Все ми се струва, че се намирам в някаква морга.

Тогава между униформеното общество от оценители започна едно от ония тихи и дълги съвещания, което напомняше тайния съд на инквизиторите от средновековието. Модерните потомци на Торквемада и Педро Арбуец Деспила потънаха в гадание на светата митническа тарифа и всеки от тях се стараеше да прояви по възможност повече жестокост при обмитяването на робота.

— Да го таксуваме като часовник! — предложи един.

— Като радиоапарат! — рече друг.

— Като сметачна машина! — добави трети.

— Като мотоциклет! — извика четвърти.

— Не, да го таксуваме като луксозен автомобил! — намеси се оценителят с алуминиевия медал и веднага след това забъбри като курдисан: — Студебейкър, Буик, Пакард, Хорх, Линколн, Ролс-Ройс…

— Чакайте! Спрете! — извиках аз, понесен от пороя на автомобилните марки. — Вие ще ме разорите с такова голямо мито. Най-сетне съгласете се, че негова милост е направен не от злато, а от желязо.

— Няма значение! — отсече злобно късичкият оценител. — В случая материалът не се взема под внимание. За нас е важна самата същност на предмета, разбирате ли? Предметът, погледнат не като материална субстанция, а като кинетична енергия!

— Все пак, все пак — възразих аз, без да разбирам нито буква от тая странна терминология на митническата философия. — Пред вас, уважаеми господа, стои един най-обикновен железен автомат и аз ви моля да го таксувате като примус.

Стандартният човек, който до тоя миг слушаше с тържествуващо задоволство високото мнение на митничарите за себе си, подскочи като ужилен и кресна на ухото ми:

— Забранявам ви да ме сравнявате с примус!

— Добре тогава — промълвих безпомощно аз. — Нека ви обмитят, да речем, като пожарогасител, но в никакъв случай не като луксозен автомобил. Та това би значило да прахосам цялото си състояние, за да ви освободя от митницата!

— Моля, тихо! — извикаха в хор всички оценители. — При митническите оценки не е позволено никому да прави забележки, които могат да подведат персонала. Ние си знаем работата и нямаме нужда от съвети!

След тая кратка служебна изповед митничарите се събраха на ново съвещание — тоя път още по-дълго и по-мъчително. Най-сетне присъдата бе прочетена:

— Таксува се като телескоп!

Аз въздъхнах с облекчение, извадих портфейла из джоба си и платих исканата сума, която наистина не беше много малка, ала все пак не можеше да се сравнява с митото на един Ролс-Ройс. После се обърнах към автомата и го запитах:

— Доволен ли сте от оценката?

— Да — отвърна равнодушно той. — Телескопът стои във всяко отношение по-горе и от примуса, и от пожарогасителя. С него се наблюдават планетите и се предсказват космичните катастрофи. А това не е малко нещо.

Когато преминах с благоговейно смирение през всички по-нататъшни тайнства на митническата литургия и снех от плещите си едно тежко бреме, аз се приближих до стандартния човек, хванах го за ръка и го поканих да си вървим.

— И тъй, ако обичате, можете да легнете отново в ковчега — казах му. — Време е да тръгваме.

— Много се лъжете — рече роботът, като дръпна ръката си. — Вие попречихте да ме обмитят като луксозен автомобил, но затова пък сега ще ми направите удоволствието да пътуваме с такси до вас. Нали?

Аз примигнах глупаво и не отговорих нищо. Излязох на улицата, извиках едно такси и разтворих вратичката му:

— Заповядайте!

Моят скъп гост от Америка влезе в автомобила бавно, уморено и съвсем леко прегърбен.

През 1774 година граф Кюфщайн и неговият помощник абатът Джелони добиха по изкуствен начин в един кармелитски манастир в Калабрия три човекоподобни същества за шест месеца.

В 1932 година американската фирма Слейпинг, Том Тон и Ко произвежда дневно по 1000 робота.

Моят робот носи на гърдите си никелова татуировка: „Верният Джон. №384,991“.

От сутрин до вечер аз и той беседваме надълго и нашироко и нашият разговор свършва винаги с остра препирня.

— Вие сте непоносим индивидуалист — казва с досада Джон. — Разберете най-сетне, че аз съм масово производство, еднокръвен близнак на хилядите мои събратя, които мислят, приказват и работят досущ еднакво. Ние всички имаме не само еднакви физически качества, но и по равно количество мозък в главите си.

— Та тъкмо защото вашият мозък е претеглен с аптекарски везни и главите ви приличат на лимонадени шишета с точно измерено съдържание, вие, роботите, не представлявате нищо друго освен една сива и безлична тълпа! — отвръщам разпалено аз. — От друга страна запомнете, че стандартното производство дава винаги понижено качество за сметка на количеството, а това безспорно се отразява също тъй върху умствените способности на колектива. Да, в края на краищата, въпреки изумителните постижения на съвременната техника, вие си оставате човек-машина, разбирате ли? Вие можете да бъдете прекрасно оръдие на чуждата воля, ала не и самостоятелна творческа личност.

Автоматът ме поглежда със съжаление, после скръства ръце на гърба си и започва да крачи от единия до другия край на стаята.

— Ще видим кой е оръдие на чуждата воля — процежда той през зъби.

Всеки ден ми носи най-неочаквани изненади. Джон влиза в стаята ми и казва:

— Благоволете да изтриете краката ми с фланелена кърпа!

Аз го гледам изумен и почвам да се кръстя.

— Вие сте си загубил ума, Джон! Не знаете ли как трябва да се държи един слуга с господаря си?

— Ха-ха-ха! — киска се стандартният човек и желязното му тяло дрънка като верига. — Вие се намирате в голямо заблуждение, господине. Аз съм ваш слуга дотолкова, доколкото и вие сте мой лакей.

— Лакей! — възкликвам аз и всичката ми кръв нахлува в главата ми. — Джон, дръжте се по-прилично! Вие не ме познавате!

— И вие, изглежда, не ме познавате! — отвръща дръзко автоматът. — Аз имам право да се грижа за тоалета си също тъй, както вие се грижите за вашия. А ако искате да бъда по-искрен, ще добавя, че между мен и вас в същност няма никаква разлика, макар че вие си приписвате божествен произход. Нужно ли е да ви припомням, че за вам подобните Дарвин създаде специална теория и че във всяка зоологическа градина се намира по някой ваш сродник, който чупи орехи със зъбите си и разсмива собствените си потомци?

— Това е нечувано нахалство! — кипя от възмущение аз и стисвам юмруци.

През отворения прозорец на стаята ми долита саксофонният глас на Жозефина Бекер от някаква далечна грамофонна плоча.

Стандартният човек стои невъзмутимо насреща ми и повтаря песента на чернокожата кукла:

J’ai deux amou-ou-ou-ours,

mon pay-y-ys et Pari-i-is…

Джон става неограничен господар в къщата ми и аз треперя за всяка негова постъпка.

Днес той хлопна вратата под носа на най-добрия ми приятел и не го пусна да влезе вътре.

— Когато в моята къща идва някой, вие сте длъжен да се отнасяте човешки с него, чувате ли? Забранявам ви отсега нататък да разтваряте пътната врата и да посрещате гости!

— Глупости! — отвръща високомерно автоматът, — Вашият приятел има непростимия обичай да ходи с чадъра когато грее слънце, и това ме дразни. Аз съм човек на новото време и не мога да търпя педантите с бедно въображение.

Аз се чувствувам неврастеник. Дразни ме най-малкият шум. Ръцете ми треперят. Ушите ми свирят. Главата ми е стегната сякаш в обръч. Загубих апетита си и не спя по цели нощи. Погледна ли се в огледалото, виждам пред себе си една бледна маска с разкривени от страдание черти. Не мога да понасям повече тоя проклет робот. Представете си, днес той ми удари плесница, защото отказах да му прочета последния брой на „Ню Йорк Хералд“.

Прегледах отново упътването за обслужване с автомата. Добре, че оценителят в митницата не докосна синьото копче. От него аз се пазя като от чума. Ако го натисна, стандартният човек ще започне да руши всичко, що се изпречи на пътя му.

„Един добър пазач на нашето имущество при нападение от бандити“ — пише в упътването.

Едничкото ми спасение остава все пак жълтото копче.

То носи смърт на робота.

Ала той е хитър. От няколко дни стои заключен в стаята си и не излиза навън. Може би предчувствува, че аз искам да се избавя от него.

Какво е това?

Гледам се в огледалото и ме побиват тръпки. Моят образ напомня образа на робота. В главата ми хрумва една странна мисъл: има кучета, които приличат на господарите си.

Да, с мен става наистина нещо необикновено. Приликата ми със стандартния човек расте по необясним начин. Същото лице, същите устни, сключени в иронична усмивка. Но не е само това. Аз започвам да върша неща, които по-рано са ми били съвсем чужди.

Днес например ходих на футболен мач и право да си кажа — изпитах истинска наслада от играта на двата тима. Резултат 3:1 в полза на „Зеленото теле“.

Ето вече цяла седмица Джон не излиза от стаята си. Какво става с него?

Приближавам се до вратата му и се вслушвам. Никакъв шум.

— Джон!

Никакъв отговор.

— Джон, какво правиш?

Тишина.

— Джон, чуваш ли? Отвори да вляза!

Мълчание.

Тогава аз натискам с всичка сила вратата, която изпращява под напора ми и отхвръква с разкъртена ключалка.

Леден ужас свива сърцето ми.

Роботът лежи изпънат сред стаята, с разперени встрани ръце. В големите му стъклени очи лъщи сатанинска насмешка.

Навеждам се плахо над него и прилепвам ръцете му о тялото.

В същия миг изпод желязната броня долита тихо съскане на разтягаща се пружина, стандартният човек разтваря уста и долната му челюст затреперва:

— Я-я-я-я-а-а-а-а! — разнася се проточено стенание и замира като ехо от звън на стенен часовник.

Не мога да си обясня смъртта му.

Самоубийство?

Или пък случайно докосване до жълтото копче?

Тежко разкаяние притиска съвестта ми и не ми дава покой.

Докато преди няколко дни само аз исках да убия автомата, сега изведнъж ме обхваща страшна мъка по него.

По-рано го чувствувах като машина — днес, когато той е бездушна желязна кукла, аз го обичам като брат.

Опитах се да го съживя и натиснах червеното копче, ала напразно, Джон не дава вече никакви признаци на живот. Той е мъртъв завинаги. Само очите му стоят все така отворени, като на жив човек, и се смеят.

Бог да прости великата му стандартна душа!

Тая сутрин открих нещо ново у себе си. Върху гърдите ми светят три копчета: жълто, синьо и червено.

Безумна радост изпълва цялото ми същество и от устата ми се откъсва ликуващ вик.

Изтичвам в коридора, където в един от ъглите стои изправен гордият рицар на новото време, хвърлям се в прегръдките му и покривам студеното му лице с целувки.

— Джон, погледни ме, ти виждаш, очите ти са отворени! Аз съм вече твой двойник, твое неразличимо подобие. Ти дойде от Америка, за да ми разкриеш неразгадаемата тайна на превъплъщението и да прелееш безсмъртния си дух в моето човешко тяло. Благодаря ти, Джон. Едва сега разбирам какво значи да станеш автомат и да пробудиш у себе си съзнанието, че нашият американски век принадлежи на стандартните хора!

Роботи! Събирайте се за великия кръстоносен поход. който носи гибел на стария свят!

Братя! Дигнете ръце и бъдете готови да разпалите благородния си гняв със сините копчета на разрушението!

Златната птица на щастието ще ни води като библейския гълъб!

 

 

— Интересна история — рече асистентът на своя професор, като затвори малката зелена тетрадка. — Е, и какво стана после с вашия пациент?

— Златната птица на щастието — усмихна се професорът — заведе моя пациент безспорно в лудницата. Той разбил витрината на един магазин за детски играчки и почнал да събира оттам куклите, които според думите му били „деца на роботи“. След тая именно случка той бе доведен в моето отделение. Любопитно е да узнаете тук една малка подробност. При обиска в къщата на болния действително бе намерен един счупен железен робот заедно с тая тетрадка, която представя нещо като дневник. Изглежда, че нещастникът наистина е преживял някакво твърде силно сътресение, за да стигне до нелепата мисъл, че се е превърнал в автомат.

— Каква абсурдна фикс-идея! — промълви асистентът.

— Да-а-а, циркулярна деконституция, маниакално депресивно състояние — отвърна на себе си професорът и се загледа през прозореца.

Светослав Минков
Маймунска младост

Има едни стари гостни стаи, останали ей така от времето. С големи кръгли маси в средата, върху които се белее порцеланова пепелница с някакво човече или кученце, а до пепелницата лъщи стереоскоп с изгледи на градове, които изглеждат като сънувани, щом сложиш някой от тях зад дебелите увеличителни стъкла и почнеш да се взираш в него. В тия гостни стаи е винаги студено и мрачно. Някаква вечна есен стои заключена между стените им, прояжда като молец дантелите на тъмните завеси по прозорците и кадифето на разкривените канапета, които звънят като стенни часовници, когато седнеш отгоре им, посипва с прах стъклата на олющените златни рамки, откъдето гледат вторачено и страшно портретите на стари жени с тънки свити устни на одумвачки или образите на отдавна живели ханджии с броеници в ръцете.

В една такава постна стая седяха през една октомврийска привечер двама мъже. Единият пушеше цигара и от дебелия му нос струеше синкав дим, другият седеше точно срещу него, зад кръглата дървена маса, кръстосал ръце на гърдите си и загледан неподвижно в лявата топка на ореховия корниз над прозореца. И двамата бяха в оная възраст, когато човек остава само с десетина пломбирани зъби в устата и си купува наесен десетина пломбирани зъба в устата и си купува наесен чадър, да се задъхва и да заспива рано вечер, след като е играл домино или пък е чел няколко страници от някакъв забравен роман из живота на парижките апаши.

— Няма от какво да се страхуваш — рече неочаквано пушачът, като протегна ръка към масата и чукна два пъти цигарата си о пепелницата. — Досега не е отбелязан нито един смъртен случай.

— Не че се страхувам — отвърна другият и откъсна погледа си от корниза. — Тук има нещо друго, какво да ти кажа: тревожи ме само неизвестността, пред която се намирам.

— И таз хубава! — извика човекът с цигарата. — Каква неизвестност? Ще се качиш оттук на влака и право в Ривиерата. Знаеш френски, бил си и друг път из ония места, от какво ще се смущаваш?

— Виж какво, не зная дали всичко туй е вярно — промълви някак плахо и съвсем тихо събеседникът. — Ами я ако парите ми отидат на вятъра, после? Осемдесет хиляди франка не са малко.

— Голям неверник си ти — въздъхна с досада пушачът и като угаси угарката си, изправи се на нозете си и закрачи между канапетата. Дребното му набито тяло, облечено в черни дрехи, изчезна мигом в гъстия вечерен полумрак. Виждаше се само плешивата му глава, която плуваше из стаята като бяло балонче. — Слушай, Иларионе — добави той, живеем във век на чудесата и затова не трябва да се учудваш на нищо, а още по-малко да се съмняваш в неща, които са доказани вече. Та за тая теория излязоха през последните години най-възторжени отзиви, и то все от бележити мъже на науката. Но да оставим отзивите настрана. Да вземем живите примери. Знаеш ли само колко хора днес се радват на отлично здраве, след като са били с единия крак в гроба, смазани от старост, измъчвани от ревматизъм и от всевъзможни други болести. Разхождат си се те сега бодри и весели и грабят с две ръце насладите на живота. Да, на тоя доктор Воронов особено ние, старите ергени, трябва да бъдем крайно признателни. Малко нещо ли е това, да снемеш изведнаж от плещите си бремето на годините, да погребеш старостта си на операционната маса и да заживееш безгрижните дни на една втора младост, след като имаш вече жизнения опит на миналото?

— Вярно, прав си — съгласи се човекът от канапето. — Най-сетне и да загубя осемдесет хиляди франка, все ще ми остане нещо в банката. Решено, няма да се колебая повече. Щом падне първият сняг, заминавам. Зная ги аз пътищата. Едно време, когато вземах доктората в Гренобъл, всяка неделя ходех по екскурзии. Прескачал съм и до Ница. Има там една алея по брега на морето, километри дълга. Казват я Променад де з’Англе. Чудесна природа. Нашият Рилски манастир нищо не струва пред ония палми, знаеш. Но това с думи не може да се опише, трябва сам да го видиш. Ех, пък да излезе сполучлива и операцията, по-щастлив човек от мен няма да има! Ще си ушия веднага бели панталони, ще си обръсна мустаците и едно бастунче така в ръката, а?

— Слушай, не забравяй един съвет от мен — извика бялото балонче от дъното на смрачената гостна стая. — Неотдавна четох във вестниците, че един аржентинец отишъл в Неапол да се оперира по методата на Воронов. Поискали му петдесет хиляди лири за една маймунска жлеза. Но аржентинецът, види се, бил някой скъперник, та затова се отказал от всякакво подмладяване и решил да си се върне в родината. Стегнал си човекът куфарите и щял вече да заминава, когато при него се явил някакъв беден студент и му предложил своите жлези само за тринадесет хиляди лири. Бръкнал старият скъперник в джоба си и му броил парите. После извадили жлезите на студента и ги сменили с неговите. Операцията излязла уж сполучлива. Кой знае, аз не вярвам тая работа, но както и да е. Във всеки случай, съветвам те да не се подлагаш на такива опити, защото е рисковано. Давай там колкото ти искат, само гледай да бъде маймунска жлеза. Чуваш ли, жлеза от младо шимпанзе!

— Да, да, жлеза от младо шимпанзе — повтори човекът, който седеше на канапето, и се загледа отново в топките на ореховия корниз.

Старата гостна стая угасна като картина, погълната от тежък мрак. Разглобените мебели и предмети запращяха в тишината, внезапно оживели из своя тъжен покой. Зад стените прошумя невидима мишка.

 

 

Експресът хвърчи в тъмната нощ, пищи тревожно край пероните на малки запустели гари с пламтящи часовници, сетне неговият писък секва изведнъж и в безмълвието на нощта се разнася отново само глухият тътен на колелата, които гърмят по безкрайните релси.

Сега по леглата на спалните вагони спят десетки уморени пътници. Ето, тоя пътник в кафявата пижама, който хърка с ужасна сила и сам пуфти като някакъв малък жив локомотив, няма нищо общо нито с действителния свят, нито е царството на сънищата. Той е потънал в някакво мъртво междупланетно пространство, чужд на всякакви съновидения, далеч от минутите и часовете. Над зиналата му уста са провиснали два посивели мустака, сухото му жълто лице е набраздено с бръчки. Така, заспал дълбоко, с черната нощна шапчица, върху чието дъно светят сребърни цветя, той прилича на един от ония антиквари, които разнасят из Европа зъби от праисторически животни и монети от времето на Калигула.

Релсите шумят като буен поток след дъжд — след нощта идва ден, след деня пада нова нощ. Голяма гара с широк стъклен покрив. Един по един пътниците напущат влака, сетне целият експрес запустява, вагоните му се разкъсват и локомотивът побягва сам нанякъде.

* * *

Минават седмици. Една слънчева сутрин човекът в кафявата пижама седи на терасата на Вороновата клиника в онова райско кътче на френската Ривиера, където небето е съвсем синьо и въздухът е напоен с тежкото ухание на милиони карамфили. Той почива в бял тръстиков шезлонг, загънат цял в одеяла, протяга от време на време ръка към малката масичка, вдига високата стъклена чаша и смуква няколко глътки цитронада през тънка сламка. Сетне въздъхва с някакво ликуващо задоволство и сивите му очи се заглеждат мечтателно в далечината на широката градина. А градината трепти в пламъци: портокаловите и мандариновите дървета са отрупани с плодове, от които тече червено злато под лъчите на вечното слънце.

Колко неузнаваем е станал пътникът, който хъркаше неотдавна в едно от купетата на експреса! Лицето му е свежо и румено, катраненочерните му мустаци имат някаква далечна родствена връзка с мустаците на Вилхелма II. Никой не би му дал повече от двадесет и четири години, а всъщност неговото кръщелно свидетелство носи годината на Френско-пруската война.

Ти, читателю, навярно се досещаш, че тоя човек не е никой друг, освен нашия познайник от старата гостна стая — същият, който седеше на едно от канапетата и гледаше ореховия корниз над прозореца. Сега той лежи в тръстиковия шезлонг и неговата фаустовска мечта е вече сбъдната. Гърдите му дишат леко, из жилите му блика буйна юношеска кръв, всички клетки на тялото му цъфтят в щастливото преображение на една втора младост. Къде изчезнаха болките в кръста, астмата и пясъкът в жлъчката? Чудовището на старостта е победено и отровното му жило е откъснато. И то не с тайнствените заклинания на черната магия, а с блестящото хирургическо ножче на гениалния доктор Воронов, който присади върху увяхналата плът на своя пациент една чудотворна ендокринна жлеза от младо шимпанзе.

 

 

Привечер на терасата се явява една сестра в бяла престилка, пристъпя до подмладения ни герой и му подава усмихната един виолетов плик. После се връща назад и се скрива зад голямата стъклена врата.

Човекът в шезлонга разтваря плика, изважда отвътре писмото и прочита само тия три реда:

Dear Sir,

Не забравяйте обещанието си. Чакам Ви в Монте Карло.

Дороти Уатердей

Нашият герой се замисля и квадратното виолетово писмо пада от ръката му.

Да, да, мис Уатердей — универсалната наследница на покойния крал на безопасните игли в щата Масачузетс. Тя беше дошла през океана със своя неизбежен бедекер, с малкия си кодаков апарат и с шестдесетгодишния авторитет на видна дама, която издържа със свои средства в сърцето на Съединените щати един приют за бездомни котки и кучета. Подпираше се с бастунче, охкаше по стъпалата на всяка стълба и макар че не дочуваше, обичаше да говори с възторг за музиката на Дебюси и Стравински, за да изглежда напълно съвременна. Един следобед мис Уатердей срещна в портокаловата градина на клиниката нашия герой Иларион Матеев. Заприказваха. За времето. За бъдещата въздушна война. Сетне — за вълшебството на маймунските жлези.

— Звучи като приказка от „Хиляда и една нощ“ — каза Иларион Матеев.

— И все пак е истина — добави мис Уатердей.

Те се разделиха сърдечно и обещаха да се видят отново в казиното на Монте Карло. Точно в 6 часа и 6 минути на 20 февруари, при бюста на Масне. На следния ден мис Уатердей легна на операционната маса, а една седмица по-късно се прости със старостта си и нашият герой.

Сега Иларион Матеев си спомня почти с досада своето обещание и се колебае дали да отиде на уречената среща или да замине направо за Венеция. Той бръква в джобчето на пижамата си и изважда малко огледалце. Оглежда се и замира от щастие. Господи, от ден на ден той става все по-млад! Дали няма да настъпи и тоя час, когато ще го сложат в детска количка?

Ами мис Уатердей?

 

 

В една от игралните зали влиза строен млад човек с гладко избръснато лице. Облечен е в сиво спортно сако и бели тенисни панталони. Той пристъпя някак неуверено и обгръща с поглед залата. Сетне се приближава до дългата зелена маса и почва да се взира поотделно във всеки едного от играчите. Тук има всякакви хора: и махараджи с талисмани, и кротки маниаци, които дебнат цял живот щастливия номер, и ловки международни мошеници, зарегистрирани във всички полицейски албуми по света.

Рулетката бръмчи и малкото бяло топче подскача като живо, събрало в себе си погледите на всички присъстващи.

— Trente deux! Rouge! Pair! Et passe! — провиква се крупието и загребва веднага с дългата си лопатка натрупаните по масата жетони.

Само върху квадратчето на тридесет и втория номер жетоните остават непокътнати. Съдбоносната лопатка подава на щастливия играч цяла купчина жълти кокалени плочици. Младото златокосо момиче в цинобърната рокля прибира печалбата си и залага петстотин франка на 0.

Бялото топче побягва отново по ръба на дяволската машина и готви нова изненада.

— Zero! — отсича крупието.

— Sacramento! — сърди се някакъв дебел италианец в смокинг и трие изпотеното си чело с копринена кърпичка.

И тоя път печели само момичето в цинобърната рокля. То играе съвсем спокойно, не се вълнува като италианеца. Пуши цигара и от време на време в крайчеца на устните му трепва едва доловима усмивка. Тогава неговото лице става чудно хубаво — като образа на току-що изгряваща кинозвезда, която гледа от страниците на някое илюстровано списание.

Когато рулетката се завъртва за трети път, младият човек в белите тенисни панталони протяга ръка и залага един червен жетон на 17.

— Dix-sept! Noir! Impair! Et manque!

Сега щастието минава на негова страна и златокосата хубавица загубва играта.

Четвърти, пети, осми удар. Пред момъка се натрупва цяла грамада жетони.

— Vous avez une chance étonnante! — хили се дребното старче до него, което записва в коженото си тефтерче всеки излязъл номер и прилича на някаква чудновата мишка, седнала върху капака на латерна.

Но къде е хубавицата в цинобърната рокля? Може би тя е разбрала, че е безсмислено да играе повече и е напуснала залата. Или е отишла на бара да пие коктейл.

Някъде бие часовник: 6.

Момъкът в белите тенисни панталони скача от стола си, разменя набързо жетоните и побягва навън, без да дочака края на новата игра.

Той излиза в парка на казиното, минава под палмите и се запътва към бюста на Масне.

В здрача на настъпващата вечер играят теменужни сенки. Над малкото княжество Монако се разгръща безкрайно ведро небе с двурог месец. Морето шуми в далечината и над водите му се люлее като призрачна птица една бяла яхта.

Младият човек се приближава до мраморния бюст и отстъпва назад. Не вярва на очите си. Струва му се, че сънува. До бюста стои момичето в цинобърната рокля. Няколко мига двамата се гледат смаяни, без да промълвят нито дума. Сетне от устата им се откъсва вик:

— Мис Уатердей!

— Мистер Матеев!

Сред тишината закукуригват сребърни петли: саксофоните на оркестъра от Кафе дьо Пари.

— Значи, вие сте играчът, който грабна щастието ми на рулетката? — смее се мис Уатердей и в гласа й звучи радостна изненада.

— Готов съм да ви го върна заедно със сърцето си! — отвръща галантно нашият герой.

Те се разхождат до късна нощ, запленени от едно непознато досега чувство, скъсали всякаква връзка с миналото. Приказват възбудено и весело, пожелават си приятни сънища и дълго държат ръцете си, преди да се разделят.

След няколко дена синият експрес с блестящите пулманови вагони лети по Лазурния бряг, минава през опожарените от слънцето равнини на Прованс и изчезва в мъглявата далечина на север. Ница. Кан. Жуан ле Пен. Сент Рафаел. Марсилия. Арл. Авиньон. Лион. И най-сетне — Париж.

Хотел „Едуард VII“ на Елисейските полета. Чернокожият грум в червената униформа снема като автомат фуражката си и разтваря вратичката на асансьора. Оставя внимателно вътре кошче с мимози и карамфили. Младата двойка се възнася в апартаментите си.

Същия ден в кметството на квартал Етоал се зарегистрирва първият законен брак на мис Уатердей с Иларион Матеев.

 

 

Есента настъпи и над земята се проточиха сиви, тъжни дни. Ръмеше от сутрин до вечер. Ситен дъждовен прах, който лакираше асфалта на улиците и падаше като плесен по старите пожълтели книги на букинистите, сгушени под големи чадъри край Сена.

Една нощ, към три часа, Иларион Матеев бе събуден от острия звън на телефона. Той скочи от леглото си и грабна слушалката:

— Ало!

— Тук родилният дом на професор Поташ!

— Има ли нещо ново?

— Тръгнете веднага!

Нашият герой се облече набързо, изхвръкна на улицата и се хвърли в едно такси:

— Булевард де Капюсен — 11!

Когато пристигна пред голямата сива къща с осветените прозорци, Иларион Матеев скочи от автомобила и изчезна зад тежката входна врата.

Няколко минути по-късно той беше вече в чакалнята на професор Поташ. Крачеше нервно от единия до другия край на стаята и чакаше с нетърпение появата на знаменития гинеколог.

Най-сетне зелената врата се отвори и вътре влезе белобрадият професор — някак предпазливо, ала все пак с твърди и уверени стъпки. Той се приближи до късния си гост, стисна му ръката и го изгледа вторачено и строго.

— Бъдете мъж! — рече професор Поташ.

— Какво има? Да не се е случило някакво нещастие? — промълви с разтреперан глас Иларион Матеев.

— Един необикновен случай в моята практика — отвърна замислен гинекологът.

— Господи! Жива ли е жена ми! — извика младият човек, като хвана професора за раменете.

— Да, вашата съпруга се чувства отлично, за това можете да бъдете напълно спокоен.

— Тогава детето е мъртвородено?

— Не, и детето е добре — каза малко смутено професорът. — Само, как да ви кажа, случаят е твърде феноменален.

— Говорете, говорете! С две глави? С три ръце? С пет крака? Хермафродит?

— Вие сам ще го видите, елате с мен — рече белобрадият учен и като улови госта си под ръка, измъкна го почти насила из чакалнята и го въведе в кабинета си.

Там прочутият в цял свят професор Амброаз Поташ пристъпи до една голяма кошница и повдигна съвсем бавно бялата кърпа, метната отгоре.

Иларион Матеев надникна в кошницата и в същия миг почувства, че нещо се скъса в него. Пред очите му притъмня, зъбите му затракаха, косата му настръхна от ужас. В голямата кошница лежеше едно съвсем мъничко шимпанзе.

— Успокойте се — говореше съчувствено гинекологът. — Науката ще ви бъде благодарна на вечни времена. Още утре вие ще бъдете награден с лентата на почетния легион.

Ала нашият герой не чуваше нищо. Той се отпусна безпомощно в едно кожено кресло и заплака така, както никога през живота си не бе плакал. От очите му течеха потоци сълзи, цялото му тяло се тресеше в припадък на неудържим плач. Някаква страшна мъка разяждаше сърцето му, изгаряше всичките му надежди и радости и в същото време събуждаше в съзнанието му едно жестоко просветление. Той се топеше като свещ, младото му тяло увяхваше с изумителна бързина, косата му стана съвсем бяла като сняг, лицето му пожълтя и се покри с дълбоки бръчки. За няколко минути той се превърна в предишния грохнал старец, който бе отгатнал бясовската шега на своята втора младост.

— Боже мой, какви са тия чудеса! — бъбреше изуменият професор, хванал главата си с две ръце.

Призори нашият герой се прибра вкъщи. Погледна се отново в голямото огледало на стената и още веднъж се убеди, че не сънува. Усмихна се горчиво и от стъклото на огледалото се озъби насреща му една отвратителна мумия, от която лъхаше гробен хлад.

Тогава той отряза като в просъница дебелия копринен шнур на една от завесите, закачи единия му край за куката на полилея, а другия впримчи около шията си и увисна във въздуха.

Когато съобщиха на жена му за неговата смърт, тя само поклати глава и извика с вдигнати към тавана очи:

— Good heavens, this man is a hundred percent idiot![1]

 

 

После Иларион Матеев се скри в земята на Монмартърските гробища — без некролог, без панихида, без варено жито на задушница, далеч от родината си, — а мисис Дороти Уатердей замина наскоро след това за Египет, за да се присъедини към експедицията, която бе попаднала съвсем случайно в следите на третия братовчед на Тутанкамон. Тя беше все тъй млада и хубава и жадуваше за приключения.

Пътуваше през градове, морета и океани, а след нея подскачаше с весел крясък малкото игриво шимпанзе, вързано за тънка златна верижка.

Йордан Радичков
Коженият пъпеш

Никога не съм смятал да давам каквито и да било публични обяснения за цялата тази история със сервизната база, ако самата база не бе започнала истинска кампания срещу ми. Въпреки че платих неустойка, въпреки безкрайните извинения на техника заради разкарването му и обясненията, които дадох, че се касае за някакво недоразумение, сервизната база продължи да изнася този факт като пример на недобросъвестно отношение. Ни за миг през ума ми не е минавала подобна нелепица да се отнасям недобросъвестно или хулигански към една база, чиято задача е да поправя прецизно и бързо телевизорите на гражданите. Напротив, винаги съм се отнасял коректно и с уважение към подобен род предприятия. Сервизната база обаче запази своето оскърбление и продължи дни след това да звъни вкъщи и да пита как е телевизорът, има ли смущение в картината, звукът добър ли е и прочие, и прочие. В нахалството базата стигна дотам, че един ден някакъв глас ми каза по телефона, че били хванали тенец; съшият този глас ме попита как да ми пратят тенеца — по пощата или с кола, за да го вържа за телевизора и той да съблюдава да не се получи смущение в картината.

През 67 година имах неблагоразумието да обнародвам едно съобщение за присъствието на тенец между нас. Сервизната база се възползва от това съобщение, за да си прави шеги с него. Помолих анонимния глас да напъха тенеца в чешмата, вкъщи аз ще отворя крана на банята и тенецът ще влезе във ваната. Анонимният глас попита за адреса и обеща да прати тенеца по водопровода. Оттогава децата, колкото невярващи, толкова и вярващи, винаги влизат с известен страх в банята.

Искам още в самото начало да декларирам, че нямам абсолютно никакви технически познания и обвиненията на сервизната база, че съм бил поправил сам апарата си са чиста измислица. Принуден съм да изложа по-долу всичко в цялата му последователност, та да може читателят сам да отсъди.

Беше привечер. Януарският ден е къс, мръква се рано. Стаята се изпълваше със здрач, седях сам пред телевизора и наблюдавах четиритях американски слона, обучени за война в джунглите. Съединените щати щяха да пуснат тия слонове е парашути във Виетнам, за да внесат по всяка вероятност прелом в битките. Слоновете се разместиха много бързо, по екрана преминаха черни ивици, сетне те се огънаха и образуваха елипса. Елипсата потрептя и изчезна, остана само звукът. Звукът не бе постоянен, говорителят сякаш заекваше, после се появи втори глас, водеше се непонятен диалог с равномерно заекване и носови интонации. Нещо в тоя диалог ми напомни космическите радиовръзки, но в онази привечер аз не обърнах никакво внимание на това. Помня, че изгасих апарата и се обадих в сервизната база да пратят човек. Сервизната база ми отговори, че ще пратят човек след около два часа.

Помня много добре как излязох навън. Времето бе ужасно ветровито, подвижни преспи се търкаляха по улиците, бели вихрушки се раждаха и умираха между зданията. Тролейбусите едва се тътреха през виелицата и отнасяха бавно в белотата побелелите си стъкла, като свиреха продължително на колите пред себе си. Живея на булевард „Волгоград“ до самото нанадолнище. Надолу автомобилите се спускаха лесно, но нагоре губеха инерция, поднасяха се, буксуваха или се плъзгаха назад. Сред това танцуване от автомобили трябваше да посрещна детето от училище. Детето е още малко, трудно му е да върви само̀ в подобна виелица по тъмните улици, снегът под краката е хлъзгав, автомобилите са несигурни на пресечките като че не се търкалят на колелетата си, а сякаш се пързалят с шейна. Тополите се люлееха и скърцаха под напора на вятъра и напразно опипваха край себе си дано намерят да се заловят за нещо. Пометените покриви тъмнееха зиморничаво, като ту се скриваха, ту се показваха сред белите вихрушки.

Вървях срещу вятъра, бях все още под впечатлението на четиритях слона, дето трябваше да воюват във Виетнам. Може би тъкмо в такава виелица човек най-добре ще почувства цялата нелепост на това да се пуснат с парашути четири дресирани слона в самите джунгли. Път ли ще проправят там, дървета ли ще къртят, или ще газят големи реки, пренасяйки стрелци на гърбовете си! Или може би предназначението на тези четири слона е да ударят в гръб Националния фронт за освобождение и да предизвикат неговото разпадане! Спомням си, че преди две години Съединените щати въведоха на въоръжение дресирани пищящи дървеници. Щом подушат виетнамски войници в джунглите, пищящите дървеници надават възгласи на английски език и по този начин ориентират американската войска. Какво ще е обаче точното предназначение на слоновете ние все още не знаем. И тъй, като вървях ребром през виелицата, пред очите ми се мерваха ту залитащи автомобили, ту пометени покриви, ту четиритях слона, скупчени на пресечката, махащи недоволно големите си уши, ту тополите, дето се огъваха и търсеха да се заловят за нещо в студеното пространство. Училището засвети насреща ми с всичките си прозорци, сякаш цялото пламтеше отвътре. Спрях се на ъгъла, гърбом към вятъра и затърсих човека от диспансера. Прозорецът на човека светеше, но него го нямаше на прозореца.

До училището има един психоневрологичен диспансер и на втория етаж на тоя диспансер има един човек, който стои винаги на прозореца и чака децата да излязат от училище. Щом децата стигнат под прозореца, човекът започва да вика: „Кукуригу!“ Децата се спират, побутват се едно друго и започват да подвикват хорово: „Кудкудяк!“ Знаех, че той ще се появи веднага, щом чуе виковете на излизащите от училището деца. Децата не закъсняха да излязат навън, с целия шум и подвиквания и щом излязоха, почнаха да се препъват едно друго и да се търкалят в преспите. Сред вихрушките търсех да зърна гуглата на детето, макар че бе трудно, защото всички деца бяха с гугли и на всички гуглите им бяха побелели. Като наближих диспансера, децата се струпаха отдолу, изненадани, че техния човек го няма на прозореца. Те се посбутаха едно друго, вятърът донасяше до ушите ми откъслечни думи, после децата, все тъй скупчени, млъкнаха, за да извикат изведнъж: „Кукуригу! Кукуригу!“

Човекът не закъсня да се появи. Беше със своя сив болничен халат, лицето му изглеждаше сиво, както и очите. Той направи движение с ръка, сякаш отпъждаше насекомо от лицето си, после разтвори прозореца. Децата отдолу млъкнаха. Човекът гледаше над тях, очите му търсеха нещо из вихрушката. Децата долу постояха в очакване той да извика: Кукуригу!, но понеже онзи мълчеше, те се посбутаха отново и завикаха: Кукуригу! Кукуригу! Може би са се надявали, че страдащият човек ще извика: Кудкудяк! Вместо да извика, човекът от диспансера започна да замеря децата с пантофите си. Малките се пръснаха бързо през преспите, някои затънаха до пояс, пъплеха на четири, появиха се възрастни хора, всеки почна да си търси детето. Питам детето защо закачат човека, той е страдащ човек и детето ми казва, че те мислели, че като кажат кукуригу, онзи ще каже кудкудяк.

Нека читателят ме извини, че изреждам всичко последователно и че може би натрупвам странични факти, които нямат пряко отношение към историята със сервизната база. Принуден съм да правя това, защото съм убеден, че всичко дотук, както и случилото се по-нататък имат някаква връзка помежду си и може би тъкмо в някой от тези факти се крие ключът на загадката. Страдащият човек със сивите очи и сивото лице, застанал на прозореца в очакване на децата, вероятно също има някаква връзка, още повече, че две седмици по-рано, в самия край на месец декември, стана събитие, свързано както с психоневрологичния диспансер, така и с афишната будка на тролейбусна спирка Искър. Нека сега обаче не изпреварвам фактите, те ще си дойдат последователно.

Хванах детето за ръка и хвърлих още един поглед към човека със сивите очи и сивото лице — той стоеше все така на прозореца в тъмния си халат, вятърът хвърляше сняг върху него, но човекът нито потръпваше, нито примигваше с очи, а гледаше вторачено белите спирали, които се виеха, скъсваха се, за да се зародят отново върху гърба на някоя пряспа, да набъбнат, да се извисят и да бъдат прерязани внезапно, щом стигнат височината на къщите. С детето се затътрихме към къщи, криво-ляво се промъкнахме между автомобилите. Те си светкаха злобно с фаровете един на друг, подсвиркваха си с клаксоните, ще помисли човек, че в тази виелица автомобилите са се струпали един до друг само за да се карат помежду си, големите напират върху малките — всеки миг ще ги смачкат — малките святкат и пищят и колкото и да се мъчат да избягат напред, не успяват, подхлъзват се по нанадолнището и търсят да свият в страничните преки улички.

Пред къщи нашата портиерка хвърля сол, за да не замръзне снегът по тротоара. Една съседка стиска хляб под мишница, стои на входа и обяснява на портиерката, че като идвала от фурната видяла под автомобила, дето стои на другия край на тротоара, нещо космато да се търкаля. Нещо като куче е, ама не изглежда да е куче, защото кучето никога няма да седне да се търкаля в снега. Сигурно е куче, казва портиерката, малко ли бягат от кучкарниците на ИСУЛ! Ти гледай само да не е някое бясно, заръчва съседката, вятърът я набута във входа и тя тръгна с хляба пред нас. По стълбите жената ни обяснява как онуй се търкаляло под колата, сигурно гледа да се скрие, как очите му били изпъкнали, муцуната му също изпъкнала и цялото настръхнало. Също като куче, но гласът му не бил кучешки, ами много особен. Зимно време каква ли гад не се набутва в градовете!

Майка ми, дочула разговора по стълбите, веднага излиза навън и започва да разправя на съседката, че преди некое време, тъкмо кога взело да се здрачава, чула нещо пред къщата и помислила, че е спяща кукла, щото спящите кукли издавали такива звуци. Не е спяща кукла, каза съседката, къде спяща кукла ще отиде да се търкаля в снега, ще ме гледа с такива изпъкнали очи и на туй отгоре ще бъде космата! Защо, пита майка ми, на спящите кукли очите им са изпъкнали! Да, но на това и муцуната му изпъкнала, и цялото космато, по никой, начин не може да бъде кукла! Майка ми не настоява, че е спяща кукла, а само повтаря, че й се чуло навън нещо да се обажда като спяща кукла и тя си била помислила: Боже, дали пък някой не носи спяща кукла! Двете жени продължават да бъбрят навън, детето мете с метла снега от обущата си, аз се събличам в антрето и чувам, че един мъжки глас пита за моето име и на вратата се позвъни.

Бяха от сервизната база.

Двама съвсем млади техници, почти момчета, с якета. Едното момче бе светло, синеоко, другото мургаво, с монголоидни очи. Мургавото стискаше под мишница кожена чанта, но то не бе ни чанта, ни торба, по-скоро имаше формата на пъпеш. Момчето отвори кожения пъпеш, извади инструменти от него, през това време другото, светлото, обърна телевизора и двамата започнаха да проверяват, да почукват, да вадят лампи и кабели от кутията. Вътрешността на един телевизор е толкова сложна, че се чудя как може човек да се ориентира и да открие евентуалните повреди. Момчетата пипаха много уверено и сръчно и една по една нареждаха извадените части в своя кожен пъпеш. Тогава влезе майка ми и каза, че онуй сигурно е някое куче, избягало от ИСУЛ, както беше през миналия месец, а може да е и същото онова куче, сурото, с дългата козина, дето се появи миналия месец пред психоневрологичния диспансер и после прекара до вечерта на тролейбусната спирка. Какво куче?, попита русият. Куче като овца!, каза майка ми. Мургавият с монголските очи се изправи и каза с внезапна живост на светлоокия:

— Това е било неговото куче!

В онази вечер аз не обърнах никакво внимание на възклицанието на мургавото момче. Може би е трябвало да бъда по-любопитен, трябвало е да разпитам за чие куче се касае. Вместо аз да питам, момчетата изведнъж станаха много общителни и почнаха да ме разпитват подробно за кучето, кога се е появило, как е изчезнало и дали е правело впечатление с държанието си. Разбира се, казах аз, и най-подробно разказах на момчетата за кучето. Ще си позволя тук да повторя пред читателя разказаното.

* * *

Кучето: Читателят вероятно помни колко топъл беше месец декември на 1967 година. Преваляваше често дъжд, дните се задържаха безветрени, но мъгли почти не се появиха, макар месец декември да е прочут с мъглите си. Някакво леко въздушно течение изглежда поддържаше хигиената на града и софийската мъгла не успя да го завземе. В един от тези декемврийски дни, когато времето бе меко, почти пролетно и ръмеше съвсем слабо, в квартала ни се появи извънредно странно куче. То бе едро, почти колкото лъв, суро, с козина дълга до земята. Козината му бе мека, сплъстена, сякаш кучето бе задигнало пътьом някоя овча кожа и се бе наметнало с нея, за да се предпазва от влагата. Очите на кучето бяха също тъй сури, както и лапите му. Наблизо до нас, през три улици се намира Института за усъвършенстване на лекари — или ИСУЛ — в него има опитни кучета, понякога от кучкарницата се измъкват кучета и тръгват да бродят из квартала. Сурото куче, за което става дума, се появи най-напред при психоневрологичния диспансер.

Беше следобед, в часовете за свиждане. Кучето лежеше на тротоара пред входа на диспансера и оглеждаше прозорците, сякаш търсеше някого там. Страдащият човек със сивото лице и сивите очи беше на своя прозорец, но той не обърна никакво внимание на кучето, а гледаше вторачено към училището; вероятно чакаше да се появят децата, за да им извика: „Кукуригу!“ Някои от хората, дошли на свиждане, подхвърляха хляб на кучето, но то не обръщаше внимание нито на хляба, нито на хората, лежеше неподвижно и гледаше прозорците на диспансера. Когато часовете за свиждане минаха и тротоарът опустя, кучето стана и тръгна спокойно по улицата.

То стигна до тролейбусната спирка, дето Искър и булевард Волгоград се пресичат. Пътниците, качвали се на тролейбус № 1 от спирка Искър по посока на университета, вероятно си го спомнят. То лежеше спокойно и тъжно до будката за афиши и прекара там до вечерта. Помня, че е децата ходихме да гледаме кучето. За първи път в живота си виждах куче с толкова тъжни очи и толкова нечувствително към заобикалящия го свят. То нито веднъж не стана, за да отърси нагизналата си козина, не се отмести под стряхата на сушина, а лежеше спокойно, загледано в афишите. Като че беше животно от друг свят, с други сетива. Спомням си, че гледах децата да бъдат по-далече от него, може би то страдаше от непонятна болест, може би е заразено с някакъв серум в ИСУЛ и тъкмо този серум го е превърнал в меланхолично животно.

Мнозина от качващите се на тролейбуса подхвърляха, че кучето вероятно има среща е някого на тази спирка, но изглежда, че онзи, дето му е определил срещата, е забравил. Някои казваха, че е най-добре да се позвъни в ИСУЛ да дойдат да приберат кучето, но никой не позвъни. Синът ми, който познава добре ИСУЛ, защото лятно време с други деца носи там плъхове, има приятели сред медицинските работници и дори достъп до бурканите със спиртосани бебета в различна месечна възраст, та той, дето познава много добре ИСУЛ, каза, че там няма такова куче.

Вечерта то още бе там на спирката, обърнато към афишната будка. Дъждът се беше засилил, по тротоара се стичаше вода, но кучето не се отмести. Изглеждаше само малко смалено, мократа му козина бе опъната и прилепнала. Сутринта то вече не бе там. Синът започна да съжалява, че не сме прибрали кучето в къщи, че такова куче може да се срещне на сто години веднъж, а дъщерята, която е по-малка, каза: Слава богу, че го няма това куче, голям страх ме беше! През следващите няколко дни разпитвах познати хора от квартала дали са срещали кучето някъде. Хлебарят от Искър ми каза, че през нощта бил първа смяна и когато палели пещта, пред фурната клечало някакво куче и очите му блестели. Той обаче не обърнал внимание какво е било кучето. Когато огънят изгаснал и започнали да мятат хляба в пещта, кучето изчезнало.

Разказвал съм на неколцина за това куче и съм разпитвал възможно ли е едно куче да прояви интерес единствено към психоневрологичния диспансер и към една афишна будка; и към огъня, разпален в една фурна, ако кучето, забелязано от хлебаря, е било същото. И още: възможно ли е кучето да страда с почти човешка болка и така силно тази болка да бъде изразена в неговия поглед? Зная, че кучето е единственото животно, което се усмихва. Покойният ми баща, голям любител на кучета, имаше едно куче безкрайно страхливо, боеше се да залае даже подир лисица, но се смееше великолепно. То се мотаеше винаги там, дето има повече хора, вреше се из краката им и ги гледаше право в устата, без да разбира техния говор. Но когато селяните се смееха, то също почваше да се смее и от радост удряше с опашка земята, като че се залива от смях. Тъй и човек, когато се смее много силно, започва да удря с един крак по земята, а децата просто се търкалят от смях. Същото това куче ходеше край реката, дето жени переха гръсти и клечеше при тях, очаквайки те да почнат да се смеят. То и на воденицата ходеше, на воденицата винаги имаше навалица, народът неслучайно казва: навалица като на воденица!, та из тая навалица много често се чуваха смехове. При появата на бесни кучета то се завираше в топлата пепел на огнището и в очите му се изписваше страх. То познаваше само смеха и страха, но не и болката. При удар усмивката му ставаше гузна, вероятно изпитваше известна неловкост.

В очите на странното куче, появило се в онзи следобед в нашия квартал имаше и болка, и мъка. Това знаех за кучето и туй и разказах на момчетата от сервизната база.

— Това е било неговото куче! — каза живо момчето с монголоидните очи и се наведе отново над телевизора.

— Да… — проточи светлоокото и известно време двамата работеха мълчаливо, пълнейки своя кожен пъпеш с демонтирани части.

На вратата се показа майка ми и ми направи знак с очи: Той се появи! Скочих бързо, в антрето видях жена ми, цялата разтреперана. Тя ми шепнеше да не отварям вратата, може би онзи отвън има някакво оръжие. Но и аз също тъй имах оръжие, бях си набавил къс железен лост, лостът стоеше изправен зад вратата. От една седмица го чаках да се появи и ето сега той беше от другата страна на вратата и в ключалката се виждаше как жилото на неговия ключ играе и как човекът се мъчи да отключи.

Децата го наричаха Фланеления чорап, струва ми се, че името бяха взели от някакъв филм, или от някаква книга, не помня. От известно време в нашата жилищна кооперация се бе появил някакъв човек, той опитваше да отключи вратите на апартаментите. Всички съседи се оплакваха от този тайнствен човек, особено жените. Вкъщи той няколко пъти бе опитвал да отключи вратата, но нито майка ми, нито жена ми са имали кураж да извикат, или пък да попитат онзи отвън какво иска, или кой е, и т.н. След като човъркал известно време, човекът се отдалечавал безшумно и се чувало как започва да човърка вратата на съседния апартамент. Понеже той се движел безшумно, децата го нарекоха Фланеления чорап.

Сега Фланеления чорап стоеше отвън и аз виждах как се мъчи да отвори вратата с ключа.

Стиснах здраво железния лост, разтворих цялата врата и извиках с все сили:

— Какво искате!

— А! — каза Фланеления чорап и един бял съд се строши с трясък в краката му.

Пред вратата стоеше стар човек, в краката му бяха пръснати разбитите парчета на една купа и по площадката се стичаше мляко. Старецът живееше в апартамента над нас.

— Аз съм сбъркал вратата — каза той като почна да отърсва панталона си от млякото. — Трета врата опитвам, а гледам, че ключа не хваща! Тц, тц, тц!

Той почна да обяснява, че отслабналата му памет не помни и като отиде за мляко, сума време после се лута по етажите и опитва да си влезе вкъщи, но трудно налучква в коя врата точно трябва да влезе. Оставих жените да разговарят със стареца, подпрях кисело железния лост зад вратата и изпитвах известна неловкост, че по толкова нелеп начин се разсея митът за Фланеления чорап.

Входната врата долу се разтвори с трясък, нещо почна да пищи, майка ми извика: Какво има? и отдолу гласът на портиерката се обади, че хванала див заек. Децата веднага изтичаха долу да видят дивия заек, а така също и майка ми. Заекът пищеше по посока на парното отопление, дето го отнасяха, за да го заколят.

По-късно портиерката разправяше, че като отишла при автомобила, дето нещо се търкаляло в снега, се навела и видяла, че това не е куче, а див заек. Търкаля се в снега, щото двата му задни крака били премръзнали и не можел да бяга. Чак в центъра на столицата да дойде див заек изглежда невероятно и като бъбрехме помежду си, съгласихме се, че тоя заек навярно е паднал от някой автовлак на Родопа. Родопа изнася живи зайци за Италия, тоя се е измъкнал и е потърсил скривалище под автомобила, паркиран на тротоара.

Момчетата от сервизната база бяха много изненадани, че на булеварда е хванат див заек, даже малко се съмняваха, но синът донесе опашката му от парното отопление и момчето с монголоидните очи почна да я върти с такова любопитство в ръцете си, сякаш за първи път в живота си виждаше опашка на див заек. Светлокосото затвори капака на апарата, настрои го, картината и звукът бяха безупречни.

Седнахме с тях да изпием по чаша коняк, жената отиде да ни приготви кафе. Помня, че и двете момчета пушеха и пиеха коняка с удоволствие. Забелязал съм, че младежта изобщо обича да пие коняк, достатъчно е човек да влезе в което иска кафене, за да се убеди в това. Пиеха коняк и пушеха, бяха много общителни, проявяваха любопитство към различни събития и доста дълго бъбрихме. Тях особено ги впечатли смъртта на брястовете. Брястовите гори у нас започнаха да гинат повсеместно както по времето на холандската болест от началото на века. Болест ли е това, или самоизтребване?

През изтеклата година бе забелязано масово самоубийство на жаби, противно на доказателствата, че в живата природа човекът е единственото същество, което посяга на живота си. Брястовете — както цели гори, така и самотни дървета — гинат непрекъснато, сякаш вече е настъпил краят на този вид и нищо не е в състояние да го спаси. Короядите не са в състояние да пренасят заразата. Ако се изкорени заболяло дърво и се изгори заедно е корените и клоните, то това не прегражда пътя на гибелта, защото в следващите дни на няколко километра от заболялото дърво заболява цяла гора. Дърветата умират, а гибелта остава и се пренася в друга гора. Болестите или гибелта са също живот и когато брястовете в една долина изчезнат, гибелта се пренася при брястовете в друга долина.

Да, но гибелта не засяга други видове!, каза светлокосото. Не, казах, не ги засяга. Но ако брястовете се свършат, гибелта ще се прехвърли ли тогава на други дървета, дъб, топола, или каквото там друго попадне на пътя й? Едва ли, казах, защото едно дърво не боледува с болестите на друго дърво, така както гъсеницата не яде черничева шума. Черничевата шума я яде само копринената буба, макар че и тя е гъсеница. Изглежда, че между копринената буба и гъсеницата има таен договор да не си смесват периметрите, или те още в пашкула си са програмирани, целият им живот и поведение е програмирано в мрака на пашкула, тъй че когато излезе на светлина, тя само изпълнява механически свойта програма. При гладни години гъсеницата ще изгине от глад, но няма да посегне на черничевото дърво, това дърво не й е програмирано. А гибелта ще изтреби брястовете и ще остане да будува. Ако след сто години се появи бряст, гибелта ще бъде около него, за да го прекърши с лапа. Лично аз съм убеден, че гибелта, изтребила навремето динозаврите, все още стои и будува този вид втори път да не се появи. Защото ние можем да се размножаваме на тази земя колкото си искаме, но щом изчезнем, никога не ще успеем да се появим втори път. Всеки вид в природата се множи, но веднъж изчезнал, той не може да се повтори.

Ето за какви работи бъбрехме с момчетата, те пушеха, отпиваха големи глътки от коняка, като го затопляха, стискайки чашите в дланите си. Кафето техниците изпиха студено, платих им, мургавото с монголоидните очи затвори ципа на своя кожен пъпеш и преди да тръгнат, двамата ме попитаха за улица Искър и как най-лесно могат да стигнат до нея. Обясних им и малко по-късно ги видях през прозореца как завиват край афишната будка по същата тази улица Искър, дето миналия месец се бе появило странното куче и бе будувало срещу диспансера.

* * *

Дотук, както читателят вижда, нищо особено няма, като изключим само появата на кучето и неговото мистериозно изчезване. Митът за Фланеления чорап се разсея, косматото животно под автомобила излезе премръзнал див заек, макар и да мяукаше с гласа на спяща кукла, неговата опашка вече бе собственост на децата ми, утре портиерната ще замирише на задушен заек, ниското въздушно налягане, появило се от няколко дни над София, ще се вдигне и ще отмине, други градове и земи предстои да опитат силата на циклона. Дано това стане скоро, мислех си, защото се канех да отивам в моето селце и да прекарам там до края на месец януари.

Четвърт час след като момчетата от сервизната база си заминаха, вкъщи дойде някакъв човек и се представи, че е от сервизната база. Че вашите хора вече идваха, казах аз на човека, и поправиха телевизора ми. Как тъй са идвали?, попита ме учудено непознатият. Двама млади техници дойдоха и си отидоха преди четвърт час. Не може да бъде!, каза непознатият и попита може ли да ползва телефона. Той отиде при телефона и малко троснато говори със своята сервизна база. После затвори телефона и ми каза троснато, че от тяхната база не са пращани други хора. Как да не са пращани, възразих му, ето вижте телевизора, работи нормално. Да не мислите, че съм хванал в комина вашите двама техници и съм ги накарал да ми поправят телевизора. Но разберете, каза ми ядосано непознатият, в нашата база няма млади техници, там всички сме над четиридесет години! Тогава каква вина имам аз!, политах също троснато непознатия. Той помълча, помълча и ми поиска разписката за поправката.

Разписка ли!… Ами че те не ми оставиха никаква разписка. Вижте какво, каза ми непознатият, вие сте звъняли в нашата база, после сте потърсили частни услуги и сега го увъртате. Ще си платите като поп разкарването, денгубата му, а така също и разкарването на колата, щото ние извършваме бързите услуги с коли, можете да погледнете през прозореца, за да се убедите. Няма къде да гледам, казах му, и никакви пари няма да дам. Да си оправяте работата в базата и да оставите почтените хора на мира. Сметнах, че тоя непознат човек е някой изнудвач, това ми стигаше да се скарам с него, но и той не отстъпваше и стана цял скандал в къщи. Семейството дойде на помощ, изнудвачът лека-полека почна да се оттегля и, излизайки навън, се закани, че няма да остави тази работа така и че аз съм щял да си нося последствията. Той прескачаше по две стъпала надолу. Затворих с облекчение вратата след него и седнах да гледам по телевизията група момчета, които пееха някаква песен без думи.

Докато гледах момчетата си мислех, че тая каша е забъркана от сервизната база. Подобно нещо ми се случи през 1967 година, поисках от комунални услуги да дойдат да изциклят паркета в къщи. Поради многото поръчки, каза ми тогава женски глас, ще могат да пратят човек едва подир пет дни. Вместо пет дни обаче същия ден дойдоха две момчета с мотопед, казаха ми, че ги пращат от комунални услуги, плюха си на ръцете и до вечерта изциклиха паркета. Бяха яки момчета, работеха мълчаливо, помня, че след работа също пиха коняк и станаха бъбриви; също като одевешните, дето поправиха телевизора ми. Питам момчетата как тъй се случи, че дойдоха същия ден, комунални услуги казаха едва след пет дни. Ами тя му е приятелка, каза едно от момчетата, като посочи с глава другото момче. Момичето, дето приема поръчките на гражданите в комунални услуги му е приятелка, та понякога и на нас дава някой адрес. Ние не сме от комунални услуги, но минаваме там с мотопеда и неговата приятелка ни дава по някой адрес. Така си докарваме малко пари отгоре… Бяха много симпатични момчета.

Като си спомних това, реших, че историята с телевизора е същата и че момичето от сервизната база, което прие поръчката ми, сигурно е приятелка на русото или мургавото с монголоидните очи и им дава по някой адрес, за да преживяват и те. Сега вече съвсем спокойно мога да притисна сервизната база, защото частните специалисти няма откъде да научат, че моят телевизор е повреден, та да дойдат да го поправят и да изпреварят държавната организация.

Дотук всичко добре, но оня, дето имаше вид на изнудвач, се появи пак на вратата. Той водеше със себе си една дебела жена и още един мъж, според думите му, технически ръководител на базата. Повторих всичко пред тях и разказах на техническия ръководител случая с цикленето на паркета. Вероятно и при вас момичето, което е приело поръчката, има приятел и е пратило приятеля си, вместо работник от базата. Изнудвачът и дебелата жена извикаха едновременно и напълниха къщата ми до тавана с думи. От цялата камара думи можах да разбера само, че подир обяд тя е била на телефона, тя е взела поръчката ми, че няма никакъв приятел и че как не ме е срам да говоря така пред мъжа й. Нейният мъж беше човекът с вид на изнудвач. На свой ред той освирепя, питайки непрекъснато как мога да обиждам така жена му, като след всяка втора дума се обръщаше към техническия ръководител с думите: А, другарю ръководител!

Де да знам, че тая дебелата ще излезе жената, с която говорих по телефона и че пък ще бъде и жена на техника от базата! Извиних се криво-ляво, попитах колко трябва да заплатя, платих си неустойката и вече исках да приключа с тази история, когато техническият ръководител се разположи най-нахално и взе да ми чете едно конско евангелие за хулигански прояви, за недобросъвестност, за кражби на скъпи лампи и части, каквито не могат да се намерят на пазара. Той ме обвини даже, че не съм проявил бдителност да поискам документи от момчетата, че те може да са крадци, които милицията търси под дърво и камък, а аз съм ги приел по най-лекомислен начин. Не е възможно, възразих веднага на техническия ръководител! Те бяха великолепни момчета! Какво говорите вие!

Говорим въз основа на опита, каза техническият ръководител, мигар за първи път ни се случва някой мошеник да мине преди нас, да тури дефектни части и да обере цялата кутия! Вие не знаете какви мошеници бродят из града! Я обърни апарата!, нареди той на човека с вид на изнудвач, а сам се запретна да отвинтва капака. Познах аз, усмихна се злорадо техническият ръководител, познавам аз много добре всички тия мошеници. Обрали ли са го, а другарю ръководител?, попита другият мъж. Обрали са го не, ами са помели всички части, като че с език са облизали кутията! Пада им се на такива!, намеси се дебелата жена и премести тромаво тялото си, та да може и тя да надникне. До шушка!, каза жената, а мъжът отново попита: А, другарю ръководител? Останалото е ваша грижа, гражданко, нашата база в случая не носи никаква отговорност. Той ме попита не съм ли забелязал, че изнасят части и че са ограбили телевизора ми. Не съм и помислял, казах му, просто гледах как момчетата пълнят своя кожен пъпеш с части от телевизора, но мислех, че те просто подменят части, като изваждат дефектните. Добре са те подменили!, засмя се пак злорадо техническият ръководител и започна да се облича.

Мъжът с вид на изнудвач надникна в отворената кутия и каза, че момчетата все пак не са задигнали всичко и че ми били оставили две телени пръчки. Само това не са успели да вземат, или по-точно това са ви оставили в замяна, защото такива телове няма в апаратите. Какви телове?, попита техническият ръководител и надникна отново. Аз също погледнах и видях на дъното на кутията две телени пръчки, огънати във формата на елипса, или във формата на пъпеш. Бяха малко по-дълги от една педя. Моля ви се, моля ви се… започнах тогава аз, като се мъчех да си припомня какво точно съм забравил. Изведнъж ми се стори, че забравям или че пропускам нещо извънредно важно, то бе някъде около мен, но не можех да се добера до него. Чакайте, чакайте! И внезапно ми олекна, защото се сетих какво забравяхме ние в разправията.

В разправията ние бяхме забравили, че телевизорът работеше. Той и сега продължаваше да работи, изображение и звук бяха безупречни. Чакайте!, казах аз тогава злорадо на ония от сервизната база. За какво ограбване говорите, когато телевизорът ми продължава да работи. А!, хвана се за главата техническият ръководител, а мъжът с вид на изнудвач каза: А, другарю ръководител!

Те пак се напъхаха в кутията, но там освен двете телени пръчки, легнали на дъното, нямаше нищо друго. Не ги докосвайте, извиках аз и притиснах телевизора до стената, да не би ония да вземат и откъртят от дъното телта. Техническият ръководител клекна пред апарата, смени каналите, удължи и скъси образа, засили и намали звука, после се изправи и лицето му постепенно доби свиреп израз.

— Вие, значи, искате да ни вземете за подбив! — обърна се свирепо към мене техническият ръководител. — Турили сте два тела в кутията и искате да ни доказвате, че само е два тела в една празна кутия може да стане телевизионен приемник. Какво си въобразявате вие?

— Нищо не си въобразявам! — кипнах аз. — Махайте ми се от главата и повече не ме занимавайте със себе си!

— Ааа, така ли, другарю ръководител! — попита мъжът с вид на изнудвач. — Той сам си е поправял апарата, а ни вика нас, та да издевателства над нас!

— Издевателства и обижда! — допълни дебелата жена.

— Махайте се по-скоро — беснеех аз. — Какво си въобразявате вие? Че аз да не съм Айнщайн!

— Си! — каза ми техническият ръководител.

— Съм, не съм, махайте се!

След като се скарахме, ония си обраха парцалите и си заминаха.

Оттогава започнаха неприятностите ми със сервизната база, но аз ще си позволя да не занимавам читателя е тези дребни главоболия, а да продължа изложението си по-нататък, без да нарушавам неговата последователност. В един и същи ден човекът със сивото лице и сивите очи от психоневрологичния диспансер не извика кукуригу към децата, нещо повече, той ги замеряше с пантофите си, на булевард Волгоград се появи див заек, две непознати и извънредно симпатични момчета задигнаха всички части от телевизионния ми апарат, като вместо тях туриха две телени пръчки в кутията. Дали пък тия момчета не са нови айнщайновци, гениални откриватели, които посредством две пръчки ловят образ и звук и за които утре целият свят ще шуми, тъй както чуваме сега шума около смъртта на брястовите гори, около самоубийството на жабите, или присаждането на човешки сърца?

* * *

Двете момчета бяха изчезнали. Напрягах паметта си, за да си припомням дали не съм ги срещал по улиците на София, дали не съм ги зървал в някое кафене, но опитите ми да си спомням техните лица от преди бяха безуспешни. Две съвсем обикновени и приятни момчета, нищо необикновено нямаше в тях и в държанието им също; необикновеното бяха тия две телени пръчки, оставени в къщата ми. Бях притежател на едно ново откритие, но наред с това къщата ми започна да се пълни с безброй въпроси. Отхвърлих предположението, че е възможен такъв невероятен скок в телевизионните предавания на нашата грешна земя. Следващата ми мисъл бе, че това са хора от извънземна цивилизация, макар че съм доста скептичен, хора от извънземна цивилизация да тръгнат към нашата планета и да се набутат право у Йордан Радичков, та да му поправят телевизора и да разговарят за някакво си куче, появило се и изчезнало по много мистериозен начин в края на месец декември.

Ако анализираме фактите, ще сметнем, че всичко дотук е само един фейлетон, насочен против несъвършенствата на нашата апаратура, защото колкото е по-сложна една апаратура, толкова е тя по-несъвършена.

Можеше да е фейлетон, ако е измислица, и ако празният ми телевизор в момента мълчеше. Той обаче бъбреше и говорителят съобщаваше външните новини, попоглеждайки ме от време на време. Децата сядат край мене, споглеждат се, момчето се мъчи нещо да размишлява, момичето се поусмихва. Първо момчето почна да ме разпитва, после и дъщерята и за да удовлетворя детското любопитство, бях принуден да съчиня една версия по възможност от най-наивните и понеже бе фантастична, децата, струва ми се, я харесаха. Ще си позволя тук да изложа и самата версия.

Двете момчета не са от никаква сервизна база. Ако погледнем през прозореца навън да видим как бушува циклона, започнал от три или четири дни, може би ще приемем, че тази ветровита стихия е породена от приближаването на чуждо тяло към земната атмосфера. Какво е това чуждо тяло? Това чуждо тяло е един най-обикновен звездолет, строен от хора от друга цивилизация. Двете момчета, които управляват звездолета, са решили пътьом да кацнат и на нашата земя. След като са кацнали и се запознали със земята, те поискали да отлетят отново, но тогава открили, че имат повреда в апаратурата. Как да се отстрани повредата? Най-близко до ума е, да се влезе в някоя къща, където има телевизор, да се вземат частите от телевизора, за поправка на звездолета, а в самия телевизор да се поставят тия две телени пръчки — работа съвсем проста и лесна, защото на другата планета всички телевизори приемат образа и звука посредством две телени пръчки. Двете момчета тъкмо това са направили. За тях е било много лесно да подслушат телефонния разговор, който имах със сервизната база и веднага се явиха на посочения адрес.

Ако знаехме това отпреди, щяхме да ги разпитаме подробно за тяхната планета, можехме да купим якетата им, както и кожения пъпеш, дето онова, мургавото, го стискаше под мишница. И ние единствени щяхме да притежаваме вещи от друга планета, както и да знаем някои тайни, до които човечеството ще се добере подир хиляда или подир две хиляди години. Но момчетата се държаха толкова естествено и толкова обикновено, че на човек ни за миг не би му минало през ума, че това са хора от друга планета. Ами че те даже и коняк пиха и конякът много им се хареса.

А кучето?, попита дъщерята. Сигурно кучето е било с тях, те си го карат оттам, но като са кацнали на земята, кучето е тръгнало по своите си кучешки работи и се е загубило. Затуй то седеше на тролейбусната спирка и чакаше, надявало се е, изглежда, двете момчета да дойдат с тролея. Синът ми забеляза, че мургавото момче било казало: Това е неговото куче! Чие негово? Или са били трима? Може и трима да са били! Помня, че синът много съжаляваше, гдето не сме прибрали тогава кучето вкъщи. Малко ли е да имаш куче от друга планета. Дъщерята, която се боеше непрекъснато от това куче, беше щастлива, че не сме го взели. Тя изпитваше голям ужас от него. После казах, че те сигурно са били трима, единият е останал да пази звездолета, а другите двама са дошли да вземат частите от телевизора ни. Сега ще си поправят машината и през нощта, когато е тъмно и никой няма да ти забележи, ще отлетят обратно към своята планета или пък към други светове.

— Ура! — извика синът и извади от джоба си малки лъскави клещи. Те имаха синкав оттенък.

— Какво е това? — попитах.

— Взех ги от тях — каза момчето.

— Как си ги взел от тях?

— Ами така, взех ги. Те, като разглеждаха опашката от дивия заек, ми свиха опашката в торбата, аз пък, нали се мотах край тях, им свих тия клещи.

— Как можеш да задигнеш на хората клещите! — недоумявах.

— Ами те как ми свиха заешката опашка! — недоумяваше момчето. — Те ще си имат заешка опашка, аз пък ще си имам клещи от друга планета!

Разгледах клещите, върху дръжките им бе изобразена формата на пъпеш. Вероятно такава е и формата на тяхната планета.

Дотук добре: наивно и детско, почти като фантастичен роман. Но по-нататък?… По-нататък децата отидоха да си легнат, синът, стискайки клещите под възглавницата, готов да сънува, а дъщерята пъхнала юмручета под възглавницата. А по-нататък?

По-нататък събитията продължиха да следват своя ход, като че се движеха по предварително начертана програма.

Един час по-късно кварталът се изпълни с хора в бели престилки, претърсваха се мазетата, таваните и входовете на жилищните кооперации, бяха се събрали също тъй и много доброволци. Излязох навън да разбера какво търсят хората в бели престилки и от едного от тях научих, че от психоневрологичния диспансер е избягал някакъв човек. Продължих по улицата и през решетките на прозореца, където виждах човека със сивото лице и сивите очи, видях много хора, все непознати, но него го нямаше там. Долу обясняваха, че страдащият човек, известен с кукуригането, е избягал. Вратата била заключена отвън, ключът бил в ключалката, решетките на прозореца били непокътнати, входът на диспансера също бил заключен и дежурният твърдеше, че никакъв човек нито е влизал, нито е излизал от сградата. Та той да не е насекомо да се измъкне от стаята! Имаше нещо много мистично в изчезването на човека със сивото лице и ако употребявам тази дума, то е, защото и до днес властите не можаха да се доберат до никаква нишка, никой не успя да влезе в следите на беглеца и никой повече не го видя. Той беше човек с име и фамилия, доведен от едно село от негови роднини за лечение. Проверката в селото установи, че там не е имало такъв човек, че този човек е бил настанен от непознати хора за лечение в диспансера и възможно е същите тия непознати хора да са организирали бягството му.

Обратният път към къщи, виелицата и преспите разбъркаха съвсем мислите ми, но по-късно, вече в леглото, пушех и подреждах отново събитията. Някои факти добиха особена острота, изпъкнаха, излязоха по-напред от другите факти и събития и в един миг ми се сториха извънредно прости. Някакво звено досега се бе губило, или някак си не успяваше да влезе в общата верига. Но с бягството на човека със сивото лице, веригата вече ми изглеждаше цяла.

Човекът със сивото лице и сивите очи е настанен по много загадъчен начин в психоневрологичния диспансер. Ако обясним загадката около неговото настаняване и изчезване, то струва ми се лесно ще можем да подредим и останалите факти. Догарящата цигара пареше пръстите ми, фантастични мисли припламваха ярко и гаснеха бързо, оставяйки сива пепел подире си. Те бяха като лъжливите огньове, които виждаме лете в горите, човек нито може да стигне до тях, нито може да влезе в дирите им. Въпреки туй не се отказвах, а продължавах да търся с надежда, че все някак ще успея да открия секрета на тази невероятна история.

По едно време като че някой ми каза: Ами ако човекът със сивото лице и сивите очи е също от извънземен произход и ако има връзка с двете момчета и с кучето?… Не е възможно, казах си вътрешно, тогава историята става съвсем фантастична, или съвсем детска! Мигар те са били трима, дошли със звездолет и с едно куче, за да настанят третия в диспансера! А защо не?, казах си подир малко. Те са били трима, сивият е вероятно командир на звездолета, той е пътувал с кучето си. Доближавайки нашата земя, сивият е заболял, той е започнал да изпитва непознато страдание. Двете момчета са били принудени да кацнат на нашата планета и да настанят командира на звездолета в психоневрологичния диспансер за лечение. Той е извикал кучето по телепатичен път, възможно е да е внушил нещо на това куче, да го е изпратил някъде, макар че аз добре помня, как той нито веднъж не погледна кучето от прозореца, а чакаше децата да излязат от училището, за да им извика кукуригу. Или кучето е пристигнало тук, надявайки се да внуши нещо на господаря си, да го върне чрез своето присъствие в нормално състояние?

Това са сложни въпроси, трудно е да намерим отговор за тях. Всеки случай съм склонен да мисля, че момчетата са настанили човека в психоневрологичния диспансер, докато поправят звездолета си. Те задигнаха частите от моя телевизор, но оставиха в кутията своя схема, за това не може да става тук дума за кражба. Почти съм убеден, че излизайки от къщи, те са взели човека със себе си, по начин известен само на извънземни хора, поправили са летателния си апарат и са заминали, тръгнали с него да търсят кучето.

Както и сам читателят вижда, наивно обяснение, но друго нямам под ръка, затуй ще се задоволя с това обяснение, поне още няколко дни, защото още няколко дни останах в София, обиколих съседните улици, няколко пъти ходих в психоневрологичния диспансер, но не посмях да изложа своите приумици там. В края на седмицата заминах за селцето и ако до пристигането ми там с полуусмивка гледах на събитията, то там научих истории, които окончателно затвърдиха в мен убеждението, че през месец януари сме били посетени от хора от извънземен произход.

На път за селцето внезапно си спомних една много интересна подробност. Сетих се, че когато двете момчета си тръгнаха и трябваше да ги изпратя, аз излязох с тях в антрето. Там до окачалката има голямо огледало, но не ги видях отразени в огледалото. Себе си видях, макар че стоехме тримата в антрето, те не се отразяваха в огледалото. Тогава ми се стори, че може би ги закривам, или те стоят под такъв ъгъл, че не виждам в стъклото образите им. Сега във влака си спомних много добре, че стоехме заедно, скупчени пред огледалото, но в огледалото тях ги нямаше.

* * *

Селцето димеше синкав дим, вглъбено в себе си, потънало във вълчи преспи. По пъртините скриптеха конски шейни, дворовете червенееха от недалечната Коледа. Под стрехите се ветрееха разпънати свински кожи, натъркани с пшеничени трици, за да изтеглят маста от тях. Моята къща студенее, спреглото за ловитба на сойки стои празно. Някой е задигнал мамула, виждат се дирите му в снега — как е дошъл, поразтъпкал се е около спреглото и после се е върнал обратно. Първата ми работа бе да нацепя дърва, да напаля печката, сетне направих клопката за сойки, разринах снега с лопатата до улицата, дето намъшени крави отиваха на водопой към реката.

Подир кравите, тръгнали на водопой, виждам Исус. Родителите му дали това име, селяните по-късно го съкратили и всички му викаха Сусо. Сусо бие с огниво върху кремък, за да хване огън и запали цигарата си. Той хвана огън, размаха праханта, разпали хубаво цигарата си и ми вика: Живо-здраво, добре дошъл, научи ли? Какво да науча?, питам го. А, ти нищо не знаеш тогава!, казва ми Сусо и гледа как кравите вече превалят по пъртината към реката. Ще ти кажа, но най-напред требе да се почне от вълците. И ето какво научавам аз:

Най-напред съобщението на чехословашката осведомителна агенция от Прага:

Една дамаджана сливовица се е оказала съдбоносна за три вълка в Източна Словакия. Притежателят на контрабандно сварената ракия скрил дамаджаната в една нива. По-късно той я намерил счупена, а до нея лежали три вълка, потънали в дълбок пиянски сън. Тъй като в Чехословакия дават по две хиляди крони за главата на един вълк, селянинът решил да направи добра сделка. Той закарал тримата пияници в близкото село, където те изтрезнели и макар и вързани, хвърлили населението в паника. В края на краищата ловецът предал вълците на местната пожарна команда и получил шест хиляди крони, но след това трябвало да заплати хиляда крони глоба за незаконно сварената ракия.

На мене, разправя ми Сусо, веднага ми текна, че мога и аз да се възползвам от една такава работа, вземам дамаджана ракия и я отнасям в Бибино лице, та я турям в една нива. Турям я там, значи, на такова място, че нито пряспа да я затрупа, нито пък вятър да я оголи съвсем. Ти знаеш Бибино лице, такова място, дето ми требеше, е лесно да се намери. Та турям там дамаджаната, казвам си: Исусе, бог да ти е на помощ, усуквай сега яки върви, вълците ще слезат от Петлова чука, и нали пътят им към колибите минава през Бибино лице, ще налетят право на дамаджаната!

И тъй, като си споменавам името, се запретвам да суча яки върви. Суча до късно през нощта, по едно време чувам вълчи вой, виелица вие над къщата ми, казвам си: Те вече са тръгнали, Исусе! и почвам по-бързо да суча вървите… Едва дочаквам да се разсъмне, вземам няколко дървета, щото не съм глупав аз като словенеца, ами ще вържа вълците, като на всекиго туря по едно дърво в устата и ще опъна назад дървото е вървите, все едно, че юзди съм им турил. Скръц, скръц, значи по снега, и ми дава впечатление, че не се чернеят вълци в Бибино лице, ами нещо големо там стърчи, нещо едро, теле ще е викам си. Но като го доближавам, виждам, че не е теле, ами е нещо като пръч, пърчаво, козиняво, козината му се влачи по снега и гривата му се тръска. Исусе!, прекръствам се аз и почвам да давам назад, а лъвът се също прекръства и също започва да дава назад, оттегля се към Петлова чука. Сдобих тогава кураж, върнах се при дамаджаната и гледам, че дирите на лъва са големи като паници. Не бех виждал още такива дири, страх ме набра изпърво, но после сдобих кураж и си викам: Исусе, ако словенеца вълци е хванал, ти да не би да стоиш по-долу от него, бог ти праща лъв в нивата. Хвани го!

И тъкмо си викам това, виждам от другата страна на дамаджаната върху снега къртици. Къртица до къртица, излезли върху снега, всяка лежи по гръб и не мърда. И до всяка къртица виждам голяма диря от лапата на лъва, значи викам си, лъвът се е въртял в нивата и е изравял къртици. Но за какво ли ще е изравял къртици, когато никъде кръв не се забелязва и нито на една къртица не е посегнал, а само ги е обръщал по гръб.

Хайде де!, казвам на Сусо. Мигар през зимата къртицата ще излезе отгоре и ще тръгне да ходи по снега. Тя през лятото не излиза, камо ли през зимата! И аз това се чудя, смуче цигарата си селянинът. Лятно време както и да съм опитвал да изкопая къртица, все не съм успявал. Вървя с мотиката на пръсти, дебна я, когато ще изхвърля земя нагоре, да си повдигне къртичината и да я изкопая с мотиката, но никоя не съм издебнал. Мисля си с моя акъл, че като вървя на пръсти по земята отгоре, къртицата слуша вътре и какво ли си вика: Тоя горе ходи на пръсти по покрива ми, крадец ще требе да е, я дай назад в мазето! И си слиза тя надолу в своето къртично мазе, а Сусо ходи горе на пръсти и дебне Михаля с мотиката. Не можеш да го надхитриш това животно!

Та като гледам къртиците по снега, те ми дават още по-голямо впечатление. Вземам една къртица, ще я занеса, викам си на Иван Гаврилов, той сигурно знае като каква ще е тая работа. Иван Гаврилов ни говори за алкохола, че когато не го пиеш, го владееш, а като го пиеш, той те владее. Сигурно Иван Гаврилов ще знае и за къртицата, но да ти кажа ли, като го питах, нищо не можа да ми каже, а пък за лъва ептен не можа да ми каже, а ми заръча да отида да се наспя, защото сметна, че съм пиян. Тъй ли е!, амбицирам се аз и решавам да хвана лъва с вълчи клюси (капан). Имам такива клюси, залагам ги в Бибино лице сред къртиците и изчаквам. Не верваш ли!, връцна се Сусо и хвърли угарката на пъртината.

Бех започнал отново да разрязвам снега с лопатата и Сусо наверно е сметнал, че не му вярвам. Разбира се, не му вярвах, чак лъв да се появи в околностите на селцето през месец януари! Кой ли ще повярва!

Не, ти чакай, продължава Сусо. То наистина не беше лъв, а куче. Колкото едно теле големо, но космато като лъв. И го хванах, ще знаеш. Отивам на следната сутрин в Бибино лице, кучето се хванало в капана, лежи върху снега и не мърда. Доближавам го, то даже не ме поглежда, а гледа как изпод снега излизат къртици край него и коя какво излезе, се обръща по гръб и застава неподвижно. Колкото и да беше голямо кучето, не ме изплаши, както ме изплашиха къртиците. Кучето си лежеше кротко, хванато за предните лапи, мълчеше, ама като погледнах очите му, стори ми се болнаво. Турих му едно дърво преко устата, завързах здраво отзад за шията, после го вързах отделно с яки върви, и тояга турих помежду мене и него, да не би да скочи по пътя отгоре ми, и го поведох. То тръгна веднага, но главата си държи назад, за да гледа как подир него излизат къртици, обръщат се веднага по гръб и замират. Исус, бог да ти е на помощ!, прекръствам се и гледам да стигна по-бързо селцето. Кучето върви подире ми, ама досущ безразлично, все едно, че мене ме няма и все гледа своите къртици. Исусе! Исусе!

Имах един коларски синджир, с него спъвах колата си по нанадолнищата и връзвам с тоя синджир кучето под сайванта. Народ се струпа да гледа, Иван Гаврилов също се струпа, ама гък не може да каже. Един ден и една нощ стоя кучето, ни иска да яде, ни иска вода да пие. Гледа пред себе си в снега, сигурно чака да излезе от там къртица. Появи се само една, полута се напред-назад и легна неподвижно по гръб пред него. Народът се стукна назад и един по един хората почнаха да се измъкват. Всичко цъка с езици, не може да повярва. Кога на другата сутрин гледам под сайванта стои само половината синджир, някой го прерязал като с нож. Диря обаче никъде не се вижда ни кучешка, ни човешка, като че някой е прерязал синджира и е отнесъл кучето по въздуха. Йес! йес!, започна да вика Сусо подир кравите си, къде там се мушиш в сеното, момаа жено ялова! Йес!

Той подскочи по пъртината и отдалече хвърли остена си подир кравите, които пребръкваха една копа сено.

През деня аз разпитвах мнозина за кучето, дори и самия Иван Гаврилов. Според него то изглеждало болно, сигурно е страдало от кучешка тения. Никой до тогава не бил виждал подобно куче, козината му по-дълга от овча вълна. Суро, със сури очи, ни зло, ни добро, лежи и мълчи, загледано в легналата по гръб къртица. Бях почти сигурен, че кучето, хванато в капана, е същото онова куче, появило се миналия месец край психоневрологичния диспансер и по-късно на тролейбусната спирка при афишната будка на булевард Волгоград. Приумицата, че е куче от извънземен произход се затвърдяваше от обстоятелството, че при появата си кучето е извадило на повърхността на преспите къртиците. Няма земно същество, което ще е в състояние да внуши на къртицата да напусне своя лабиринт и да излезе на повърхността, за да лежи неподвижно сред бялата виелица. Някакъв древен прародител ли е навестил къртицата и с шифър, известен само нему, я изважда на повърхността, или кучето е минало оттук, за да изтрие паметта на наследството и даде нова програма на това подземно животно?

За мен всичко това си остава тайна.

Що се отнася до самото изчезване на кучето, то е лесноосъществимо. Двете момчета, след като са взели човека със сивото лице и сивите очи от психоневрологичния диспансер, са дошли тук със своя звездолет, взели са със себе си и кучето и са заминали по пътя си, продължавайки изпълнението на своята междузвездна програма. А че те са минали през селцето, има още едно доказателство и нека читателят ми позволи да се спра и на него.

* * *

Вечерта след като Сусо хванал кучето в Бибино лице, в една от къщиците на селцето няколко моми се събрали на седянка. Сред момите имало и една мома Софрона, съседка на момичето, в чиято къща била седянката. Някои моми бродирали, някои плетели, а Софрона била дошла с къделя вълна и хурка, тя приготвяла прежда, за да я праща следващата седмица за боядисване.

Не много време след като момите се събрали, на вратата се почукало, стопанката отворила и всички видели на вратата двама ергени с якета. Според момите ергените били млади момчета, но засукани. Може ли?, попитали те и стопанката казала: Заповядайте! Тя им дала метла да отупат краката си от снега, момчетата измели снега старателно от нозете си и влезли в стаята. Едното момче било светлооко и по-приказливо, другото било мургаво, носело торба под мишницата. Светлоокото седнало до момата Софрона и й показало една кадифяна къртица, лапите й стоят разперени настрани, като че се кани да хвръкне, козината й мека, лъщи на лампата и се прелива ту в черно, ту в синьо. Всички моми разгледали къртицата, после онуй мургавото я прибрало в торбата и попитало няма ли вино стопанката. И отишла стопанката заедно с мургавото момче в избата (мургавото момче носело фенера, за да й свети), наточила вино и всички пили, и моми, и момчетата, но най-много момчетата пили и харесали много виното. Били много засукани момчета, харесали се на момите, затуй всяка от момите пък гледала на нея да й излезе късметът. Всяка се смеела все по-силно и по-силно, дано обърне внимание върху себе си, момчетата също се смеели и тогава момата Софрона, като се обърнала, застинала в ужас.

Тя се обърнала към светлоокото момче до себе си и както момчето се смеело, видяла, че има червен конец на зъба си. Боже, едва не извикала момата Софрона, тия са от другия свят!

Според преданията на селцето, ако духът на човека след смъртта му се завърне подир време на земята и поскита няколко месеца, то той отново добива плът и става като всички останали хора, само че се храни с кръв. Това старо поверие, внушавано търпеливо от деди и прадеди, се било загнездило и в душата на тая мома и тя помнела много добре как да разпознава такива хора, чийто дух отново е станал плътен. Пак според преданието такива хора имат на зъба си червен конец и ако вие успеете да ги разсмеете — нещо много трудно — ще забележите червения конец на зъба им. Пак според преданието, духовете, върнали се от другия свят, много обичат риба, или от всичко най-много обичат риба, и момата Софрона, която добре помнела това, казала: Защо седите тука, ами не идете в Живовци при Мустакерата. Той е наловил много риба, изпекъл е рибата и заръча да отидете, та да ви нагости. А откъде е пътят за Мустакерата?, попитало светлоокото момче. Ей го къде е, рекла момата Софрона, през Петлова чука като ударите, и ще слезете право при Мустакерата. Много е студено да бием сега през чуката, казало момчето и отпило от виното.

Пак според преданието такива хора трябва да бъдат пратени в съседно село. За да се стигне при Мустакерата, трябва обаче да се мине през вълчата гора, а там вълците веднага ще разкъсат човека. Двете момчета обаче не се поддали и останали при момите на седянката. Момата Софрона тогава измислила една хитрост.

Тая мома започва да къса вълна от къделята и да я туря в пазвата си. Като късала и гледала да не я видят, тя успяла бързо да си свърши къделята и станала. Къде?, пита светлоокото, като гледа как са и набъбнали гърдите. Ами че изпредох си къделята, ще отида в къщи да си взема друга къделя. Ааа, няма да ходиш никъде!, казва светлоокото и се усмихва. Ще отидеш вкъщи и повече няма да се върнеш на седянката. Ще се върна, казва момата Софрона, а двете момчета не вярват, че ще се върне и мургавото застава пред вратата. Ако ти си отидеш, ще развалиш седянката! Момата Софрона трепери цялата и мисли как да се отскубне, но не може да измисли и все повтаря: Ще се върна! Накрай й хрумва спасителна мисъл и казва на момчетата: Щом не вярвате, че ще се върна, вземете едно въже, вържете ме през кръста, и отпускайте въжето от другия край. Ако се забавя, или ако не се върна, вие ще почнете да теглите, въжето назад и ще ме изтеглите.

Верно!, казали двете момчета, взели въже от стопанката, вързали момата Софрона през кръста и хванали другия край. Момата излиза навън с празната къделя, вратата остава леко притворена, за да не се жули въжето през нея, ония държат здраво, а момата Софрона размотава постепенно въжето, докато накрая то се отпуснало. Другите моми от седянката се смеят звънливо, гледат да привлекат погледите на засуканите момчета към себе си, момчетата също се смеят, но държат под око вратата да видят кога там ще се появи момата Софрона с новата си къделя.

Тъй минало доста време. Тая мома ни излъга, казало мургавото. Ако ни е излъгала, ще почнем да теглим и ще я изтеглим, както си е легнала в леглото, по нощница. Хайде, изтеглете я, да я видиме ние!, почнали да подканят момите и двете момчета си плюли на ръцете и почнали да теглят въжето. На едно място въжето се запънало, ни напред иска да върви, ни назад пък тегли. Сигурно момата се е хванала някъде с ръце, я за дърво, я за камък, и не иска повече да идва при нас. Раз-два! Те потеглили силно и въжето пак тръгнало равно, на леки пресекулки и с поклащане, както върви човек. И както теглили двете момчета, а момите от седянката се смеели, скривайки смеха си с длани, навън се чули стъпки. Момчетата тогава казали: Шшшшшт, и дръпнали изведнъж силно.

И щом те дръпнали силно въжето, вратата изтрещяла, сякаш върху нея изгърмяло оръдие, разтворила се до краен предел и всички видели, че вместо момата Софрона, на вратата стои един страшен пръч и очите му святкат страшно на светлината. Това било само миг. В следващия миг пръчът се втурнал в стаята, насочил напред страшните си рога. Всички почнали да се спасяват, както могат. Моми от седянката ми разказваха, че двете момчета, като видели, че не ще успеят да се промъкнат през вратата, скочили през прозореца, пръчът с рогата се спуснал право подир тях, скочил и той през прозореца, нахлулият вятър хвърлил сняг в стаята, измел миризмата на пърчовина и затръшнал сърдито вратата. Всички момичета почнали да плюят в пазвите си от ужас, че някаква магия е превърнала момата Софрона на козел.

От съседни къщи наизлезли хора, задали се фенери, после неколцина мъже тръгнали с фенерите по дирите на момчетата и на пръча и дирите ги отвели на Петлова чука. Там селяните намерили пръча да подскача право нагоре, като че иска да боде някого в пространството. Платото на Петлова чука било цялото отъпкано, но извън чуката никакви следи не се забелязвали, снегът стоел девствен в звездната нощ.

На следващия ден се разбрало, че бягайки, двете момчета са задигнали и една разпъната свинска кожа под стрехата на едного от селяните, а Сусо открил, че кучето, хванато с клюсите, също е пропаднало някъде.

За мен тия факти са достатъчни, за да бъда убеден окончателно, че двете момчета, след като са взели човека от диспансера със себе си, са минали през селцето да вземат и кучето и са отлетели по своя маршрут. Нищо вече не е в състояние да ме убеди в обратното и макар и да не вярвам в извънземни цивилизации, вече допускам, че нашата планета е обект на тяхното любопитство. Появата на кучето край селцето е свързана с определена задача, за което свидетелстват и къртиците, излегнати неподвижно върху снега. Допускам, че момчетата не са знаели къде точно се намира кучето, но човекът със сивото лице и сивите очи е знаел, кучето е изпълнявало заповедите му, но той не е можал да предвиди от стаята на психоневрологичния диспансер вълчите клюси и тъкмо затова беше сърдит и замеряше сърдито децата с пантофите си, вместо да им извика кукуригу. Първата грижа след освобождаването на човека от диспансера е била освобождаването на кучето. За хора от извънземен произход това е била съвсем лека и проста работа, въпреки дебелия синджир на Сусо. Хряс!, и го няма синджира. Но за хора от друга цивилизация един бодлив и свиреп пръч не е нито толкова лесна, нито толкова проста работа. Допускам, че двете момчета са били безкрайно изумени, когато вместо момата Софрона по риза, на вратата са видели насочените напред рога на настръхналото животно. Страхът е всемирно явление.

Необяснимо за мен е обаче задигането на свинската кожа. Колкото повече време минава, толкова повече тази кожа се превръща в загадка.

Що се отнася до момата Софрона, тя и сега е жива и здрава и не се е превъплъщавала. Тя ми разказа, че след като видяла червения конец върху зъба на светлоокия, след като скрила половината къделя в пазвата си и тръгнала с въжето към дома, влязла в двора и кривнала към кошарата, дето бил вързан техният бодлив пръч. Момата Софрона отвързала въжето си от кръста и вързала с него пръча. После тя се прибрала, залостила здраво вратата, но не си легнала, а разтопила с духане леда на прозореца и застанала да наблюдава през дупката. Тя видяла как ония взели да теглят въжето, как пръчът се опъвал, но пристъпвал все пак през двора. Обаче когато стигнал до портата, забил рога във вратницата и не мръднал повече. Ония оттатък изглежда, че опъвали много силно въжето, защото портата отхвръкнала и се закачила чак на покрива на кошарата, а пръчът заситнил по пъртината, следвайки въжето пред себе си. После той ударил така силно вратата е рога, че дърветата наоколо сринали товара на снега от себе си. По-късно се чули викове, говор, наизлязъл народ с фенери, фенерите тръгнали по дирята.

А момата Софрона гледала през размразената дупка на прозореца и видяла как се носи из въздуха опънатата свинска кожа, дето ония я откачили по пътя си изпод една стряха. И вървяла така кожата, покачила се по Петлова чука, после виелица я скрила от погледа, а когато виелицата отминала и снегът паднал пак на земята и утихнал, на чуката нямало ни хора, ни кожа. Само пръчът подскачал горе и се виждали селяните как пъплят през преспите към него, а фенерите им светкат и се люлеят. Тогава момата Софрона взела едно сито и го окачила отвън на вратата, а после си легнала и до сутринта нищо не се случило.

Според момата Софрона ония от другите светове падат малко глупави: ако видят сито на вратата, няма да влязат, преди да преброят колко дупки има ситото. А ситото има много дупки, дори и до средата не можеш да стигнеш и ще сбъркаш с броенето, та пак трябва да почнеш да броиш отначало. И като сбъркаш така няколко пъти и почваш пак да броиш отново, то нощта си отиде. Сутринта те се крият в горите, а вечер пак идват. Затуй ти дръж ситото окачено пред вратата си.

Лично аз никога няма да окача сито, защото не вярвам в бабини деветини, нито в празни приказки. Едно съжалявам, че не можах да срещна отново двете момчета, те бяха толкова приятни, общителни и подкупващи момчета. Вярно е, че човекът от психоневрологичния диспансер ме притесняваше, но в края на краищата той беше страдащ човек. Едно отиване до платото на Петлова чука не ми подсказа нищо повече. Там имаше сняг до пояс, равен, чист, ослепителен на януарското слънце. Мога само да отбележа, че платото бе великолепна площадка за кацане или за излитане на междузвездни кораби. Разпитвах в селцето дали са забелязали нещо около Петлова чука да кажем през есента, или през лятото и един ловец ми каза, че през лятото в горите на Петлова чука се появили много цигараджии. Това е гъсеница, която свива листата на дървото, както пушачът си свива цигарата, затуй народът нарича тая гъсеница цигараджия. Цигараджиите усукали цялата гора на Петлова чука и останали да спят там през зимата.

Възможно ли е появата на цигараджията да е някакъв знак за приближаването на звездолет, както е и със смъртта на старите брестове? Отговорите ще ни даде бъдещето, нашето време е време само на въпросите.

Павел Вежинов
Когато си в лодката

1

Вече втори ден — по нашите земни часовници — „Сириус“ се въртеше около тая проклета Луна, червена и гладка като огромен детски балон. Всъщност наричахме я Луна само защото не знаехме какво друго име да й дадем. Нейната майка-планета представляваше съвършено мъртво небесно тяло; на което според нашите специалисти никога не е имало органичен живот. Някъде далече в черното небе светеше с призрачна светлина тяхното зелено слънце. И изобщо намирахме се в един разреден и пустинен край на нашата галактика, където всичко ме потискаше и внушаваше предчувствия за нещастия и беди. Усещах, че и другите членове на екипажа са обхванати от някаква непонятна нервност, най-лошото, което можеше да се случи в кой да е галактически кораб. Само нашият комендант беше, както винаги, спокоен и уверен. На своите двеста и тринайсет биологически години той изглеждаше все тъй непоклатим, железен и мъдър — истински жив плакат на Столетието на големите космически завоевания. Такива като него бяха останали не повече от десетина и, струва ми се, благодарение само на тяхната дяволска упоритост Големият съвет за космически проучвания все още пращаше разузнавачески кораби по различните краища на галактиката. Но ние струвахме на човечеството невероятно скъпо — почти всеки трети от земното население трябваше да работи заради нашите доста безплодни скитания из пустошта. На всичко отгоре нашият век бе започнал да затъва в някакво непонятно и непредвидено от науката епикурейство, тъй че на земята всички ни гледаха като някакви празноскитащи негодници. Нашият комендант им отвръщаше с нямо презрение, което на борда на нашия кораб всъщност не беше и толкова нямо. Имах чувството, че ако зависеше от него, той би останал да скита вечно между своите доста скучни звезди.

Точно в пет часа на екрана се показа неговото студено и костеливо лице.

— В пет и трийсет всички при мен! — заповяда той, както винаги, малко безучастно и сухо.

— Слушам, Пер…

Той ни виждаше и слушаше всички едновременно. Това право на коменданта съществуваше сега само в галактическите кораби. Но само след миг чух на екрана познатия тих, меден звук — знак, че бяхме останали сами.

— Славин, защо се усмихна преди малко? — запита той.

Тонът му не беше нито строг, нито любопитен.

— Не помня, Пер…

— Не хитрувай, Славин… Когато чу заповедта, ти се усмихна…

Понасъбрах малко кураж.

— Уважаеми Пер, заклевам се, че не се усмихнах. И все пак имате право да мислите така.

— А каква беше причината? Аз се поколебах.

— Искрено, Славин.

— Просто ми е чудно защо събирате съвета, като и без туй всичко решавате сам.

— И това ви дразни?

— Ни най-малко… Вие сам казахте, че съм се усмихнал.

— Но тоя път грешиш! — поклати костеливата си глава комендантът. — Тоя път наистина ще вземем решението общо…

— Аз съм винаги на ваше разположение, Пер…

— Но интересно е, че се усмихна само ти, Славин… Другите го приеха като естествено.

— Страхувам се, че сте наблюдавали само мен — отвърнах аз.

Но комендантът сякаш не ме чу, погледът му ме следеше внимателно.

— Славин, в никой случай не взимай думите ми за забележка — каза той и тоя път гласът му звучеше много по-меко. — Но аз винаги съм смятал, че на тоя кораб най-добре ме разбираш именно ти.

Преди още да отворя уста, екранът угасна. Признавам, че се смутих. Всъщност той беше прав — аз наистина трябваше да го разбирам най-добре. Преди всичко именно аз бях историкът, който най-добре познаваше неговите двеста години. И освен това със своите лични деветдесет и шест години бях на второ място по възраст всред екипажа. Много повече неща ни събираха, отколкото ни разделяха. И все пак не го разбирах — той ми се виждаше странен, героичен и малко смешен, като някакъв древен хидалго. И малко тъжен понякога, както стават тъжни хората у нас, преди да умрат. Но аз дълбоко чувствувах, че той скоро няма да умре. Като че ли никога нямаше да умре_това ми се виждаше просто противоестествено. Без него животът като че ли би загубил истинската си стойност. Аз наистина се бях усмихнал, макар и в себе си. Беше ми просто смешно да съветваш такъв човек.

Екранът светна, показа се бледо, малко уродливо лице.

— Как си, Славин?

— Защо ме питаш, щом знаеш? — измърморих аз недоволно.

— Виждаш ми се малко потиснат — каза той. — Нищо, ще ти мине. И изобщо готви се за път, момченце!

Това ме изненада.

— Сигурен ли си, Херц?

— Е, не съвсем… В нашата работа винаги има рискове… Това е добър шанс за теб, момченце, тоя път здравата се наскучахме…

И беше прав, разбира се. Това невероятно червено кълбо, около което сега кръжехме, беше единственият свестен обект в рейса ни.

— Имаш ли чувство, че ни чакат изненади? — запитах аз.

— И още какви! — отвърна Херц доволно. — Да не мислиш, че са я построили току-тъй — за нищо.

Екранът отново угасна. Но точно в пет и трийсет ние влязохме с Херц в голямата зала, след като добре си бяхме побъбрали. Всички места освен нашите вече бяха заети. Голямата зала ни служеше и за банкети — в нея се събирахме на някой по-важен празник или при тържествени случаи. Тогава Пер вдигаше своята голяма чаша с комендантския знак и произнасяше къс тост. Много странен беше комендантският му знак — глава на антилопа, животно, което сега трудно се намира дори по зоологическите градини. Всички смятаха, че не особено му подхожда, но в края на краищата човек познава себе си и своите вкусове по-добре от другите. Сега Пер седеше на своето място мълчалив и замислен и съсредоточено наблюдаваше ръцете си. Леко посивялата коса наистина му приличаше. Това напоследък като че ли беше станало мода, особено на Марсовите колонии, но аз, разбира се не вярвах, че се интересува от модите. Той чисто и просто не се интересуваше от външността си.

— Ами да започнем — обади се най-сетне той. — За втори път всички данни, включително и най-новите, бяха предадени на анализатора. И този път заключението е категорично — касае се за изкуствено, създадено от ръцете на мислещи същества небесно тяло. Всъщност да се стигне до такова заключение няма нужда и от анализатор. По всяка вероятност става дума за нещо като жалон, като маяк или ориентировъчен знак. Не е изключено да е и снабдителна база на някоя неизвестна на нас цивилизация. Или пък има някаква друга функция, която ние дори не подозираме. Едно само е ясно, че това огромно тяло не е поставено тук без никакъв смисъл. Й наш дълг е да проникнем в тоя смисъл, да разгадаем тайната му. Вие сами разбирате колко важно е това. За пръв път из нашите странствувания из Космоса ние влизаме в контакт с някаква цивилизация, която в техническо отношение стои по-високо от нас. Защото, съгласете се, такова нещо ние не бихме могли да сътворим и след хилядолетия. Можете ли да си представите какви гигантски кораби са пренесли тоя огромен материал, какви неизмерими средства са похарчени за строежа. И ако някой каже, че всичко това е направено, за да ни смае, сигурно ще се излъже.

Той спря за миг и механично посегна към джоба си. Знаех, че е потърсил там цигарите си, но, разбира се, не ги извади. Той пушеше винаги сам, и то в часовете, определени за сън. Доколкото си спомням, цигарите уж подпомагали мисловния процес, макар че това ми се виждаше глупаво. Техният безобразен дим надали можеше да се сравни с нашите съвременни стимулатори. Херц твърдеше, че комендантът сам си отглеждал тютюна в своята дача на Кордилерите. И макар да беше официалният психолог на експедицията, и през ум не му минаваше, че това странно занимание на коменданта може да се нарече и порок. За него Пер беше чисто и просто съвършенство.

— Има ли някакъв въпрос? — запита внезапно комендантът.

Залата мълчеше. И тъкмо Пер се готвеше да продължи, обади се Гавон:

— Възможно ли е на Луната да има живи човешки същества? — попита той. — От тия, които са я построили?

— Тая възможност анализаторът не отрича — отвърна Пер. — И в това се състои цялата сложност на нашето положение. Ако има, навярно те се крият под видимата повърхност на Луната. А защо?… През последните дни аз усещах у вас някаква спотаена тревога. Херц нарича това чувство за опасност, което идва от непознатото. Анализаторът е лишен от чувства, но и той предупреждава за известна опасност. Представете си, че изкуствената Луна е някаква гигантска мина, която ще се задействува при определени контакти. Ние наистина изпратихме там четири сонди. И макар че не успяха да вземат никакви проби, все пак не се получи и никакъв отрицателен резултат. Но от тоя опит, разбира се, не бива да се вадят крайни заключения. Ако Луната е заредена с антиматерия, която анихилира само при определени обстоятелства, можете ли да си представите каква експлозия от галактичен мащаб ще се получи. Именно затова ви събрах. Ако ние решим да слезем с разузнавателна ракета на Луната, това ще стане след тайно гласуване напълно в предписанията на нашия устав. Ако се получат повече от осем гласа против, ние ще си спестим риска и като се върнем на Земята, ще потърсим мнението на Големия съвет. Ако се интересувате от моето лично мнение, за не вярвам в реална опасност. Но все пак съветвам ви — забравете го и гласувайте според своето дълбоко вътрешно убеждение. Давам ви половин час за размисляне, след това отново ще се съберем тук.

В залата настана леко движение, всички мълчаливо се отправиха към изходите. Вътре останахме само двамата с Херц и комендантът.

— А вие? — погледна ни той въпросително.

— Аз отдавна съм премислил, Пер!… — отвърна Херц.

— А според теб какъв ще бъде резултатът? Усетих в гласа му едва доловимо любопитство.

Никога преди това не ми се беше случвало да го улавям в тоя малък грях.

— Пет гласа против, Пер — отвърна Херц убедено.

— Наистина? — Той се поусмихна. — Добре, няма да те питам за имената им.

— Вие и без това ги знаете, Пер…

— Интересно е, мен къде ме слагаш? — обадих се аз шеговито.

— Преди един час си мислех, че можеш да бъдеш шестият.

— Затова ли ме потърси?

— Може би! — Херц се ухили глупаво като дете. Стана ми неприятно.

— Признавам си, че тоя обект не може да бъде интересен за мен — отвърнах аз. — Той просто не ме засяга.

— Аз пък мисля точно обратното — каза замислено комендантът. — И затова именно ти ще ръководиш експедицията до Луната…

Херц наистина позна — само с пет гласа против бе решено на Луната да бъде изпратена малката ни четири-местна ракета. Нареждането да ръководя аз експедицията предизвика малка сензация, тъй като, естествено, всички, включително и аз, смятахме, че проучванията ще имат предимно технически характер. И наистина другите двама членове на екипажа бяха инженерите Лусин и Лоу, специалисти от изключителен ранг по космическите въпроси. Водеше ни Гавон, най-опитният пилот всред екипажа на „Сириус“. И изобщо в цялата тая плътна и опитна група като че ли аз бях най-слабото звено. Пък и изобщо никога в никаква работа не съм бил ръководител, винаги съм се занимавал с моята наука сам. За какво можеше да ни потрябва тя на тая гладка като яйце Луна, на никой не беше ясно.

Ракетата ни беше изстреляна точно в 12 часа. След четири часа ние бяхме над самата Луна — на няколко километра над нейната ярка, гладка повърхност. Задачата ни беше съвсем проста — трябваше да летим ниско, да я кръстосаме няколко пъти, след това, като огледаме добре терена, да кацнем и да вземем всички възможни проби. Не ни беше ясно само какви проби да вземем, като не виждахме нищо друго освен една безкрайна червена пустиня. Прекосихме я най-напред по екватора. Летяхме с възможно най-малката скорост, не откъсвахме очи от екрана. Телескопичното устройство ни даваше възможност да видим дори сравнително малки предмети, да ги фокусираме при нужда, но ние нищо не успяхме да видим. Най-сетне след едночасово мълчание Гавон се обади:

— Като че ли сънувам. Как е възможно да няма нито една драскотина, нито едно метеоритно парче. Изглежда че някой най-старателно е измел тоя проклет балон, за да ни дразни…

Не му отвърнах. Кой знае защо в тоя момент изпитвах чувството на леко гадене.

— Бас слагам, че това нещо не е строено! — измърмори Лусин. — То като че ли е излято в някакъв огромен калъп….

— Имам чувството, че ако стъпим върху тая повърхност, ще потънем като във вода — обади се и Лоу.

— Не сън, а просто кошмар! — едва не изстена Гавон.

— Моля, без нерви!… — обадих се аз сухо. — Не забравяйте, че от кораба ни виждат и чуват…

Не, никак не бях роден за началник. Навярно Пер би им вдъхнал спокойствие само с две думи. Но тия думи сега не ми идваха на езика, главата ми беше съвсем празна. Според инструкцията още веднъж обиколихме екватора, макар това да ми се струваше съвсем безсмислено.

— Курс Северен полюс; — обадих се аз най-сетне. — Същата височина, същата скорост.

Гавон трябваше да отвърне на командата, но не го направи, само мълчаливо смени курса. Изображението на екрана си остана, все същото, сякаш не се движехме, а стояхме на едно място. Вече нищо не очаквахме, просто летяхме, колкото да изпълним неприятното задължение.

— След две минути сме на полюса! — обади се най-сетне Гавон. — Ако искате, мога да сляза малко по-ниско.

— Няма нужда — казах аз. — Изпълнявай каквото ти е заповядано.

— Слушам, комендант — отвърна иронично Гавон. Никога не бях го виждал толкова нервен и неспокоен и ми се виждаше странно, че Херц не бе забелязал това. Ако Гавон не можеше да запази самообладание, какво оставаше за другите. Погледнах разсеяно часовника над главата на Гавон, след това отново сведох поглед към екрана.

— Полюсът! — каза Гавон.

И точно в същия миг някаква бяла звезда прелетя през екрана. Не успях дори да помръдна от учудване. — Какво беше това? — възкликнах аз.

Но никой не беше видял повече от мене. В тясното помещение на ракетата настана оживление, хората радостно се спогледнаха.

— Да се върна ли? — попита Гавон. Замислих се само за миг.

— Върни се и кацни в непосредствена близост до обекта — наредих аз.

— Слушам — в непосредствена близост до обекта! — отвърна Гавон зарадван.

Той направи елегантен кръг и отново се насочи към полюса. Спирачните дюзи меко работеха, ракетата бавно губеше скорост. След малко Лусин отново намери това, което беше прелетяло пред погледа ни, умело го фокусира. Предметът все още беше доста неясен, но след няколко минути вече доста добре го виждахме. Представях си и озадачените лица на екипажа на „Сириус“, които виждаха чрез нас това, което и ние виждахме. И малко трудно беше да повярвам на очите си. В идеалната точка на полюса се виждаше нещо като розов пиедестал, около десетина метра висок, с вид на пресечена пирамида. На самия връх на пирамидата ясно личеше бялата звезда, която бе преминала през екрана. Колкото и да насочвахме фокуса, не можехме да получим съвсем ясно изображение, но бях готов да се закълна, че белият предмет на пирамидата прилича на седнала човешка фигура.

— Включвам ви коменданта! — обади се развълнувано Лусин.

И след миг наистина чухме гласа му, както ми се стори, някак особено весел и възбуден:

— Славин, искрено ви завиждам… Досега никой космически пътешественик не е намирал това, което вие ще видите…

— Не бързате ли малко, Пер?

— Не, никак, очите ми са добри — продължи комендантът все тъй весело. — И по-спокойно, вече няма опасност. Ясно, че това е построено, за да го видите.

— Искате да кажете, че са ни чакали, Пер?

— Ами така изглежда…

Изображението изчезна от екрана, тй като кацането пречеше на двата обектива да бъдат правилно насочени. Гавон спусна ракетата така меко и неусетно, че дори не усетихме кога се е докоснала до повърхността. Според инструкцията пръв трябваше да слезе Лоу. Инженерът имаше превъзходна атлетическа фигура, удобният скафандър го затрудняваше не повече от обикновен костюм. Спуснахме стълбата, той ловко слезе по нея. Видях го как внимателно се разтъпка почервения грунд, после вдигна към мен озадаченото си лице.

— Прилича на някаква гумирана материя! — каза той. — Като атлетическа писта…

След това се обърна към пирамидата и изумено възкликна:

— Господи боже, та това е човек!

И остана като замръзнал на мястото си. Втори слязох аз. Дъхът просто спря в гърлото ми, когато погледнах пирамидата. Очаквах всичко, само не това, което видях. Наистина беше човек или по-точно статуя на човек, седнал върху каменен трон. Беше облечен в древна туника, могъщото му мъжествено лице беше отправено някъде над главите ни, към безкрая. Много добре знаех какво представлява тая статуя и именно това ме караше да не вярвам на очите си. Трябваше да видя и по-отблизо да проверя. И точно в тоя миг чух в шлема спокойния глас на коменданта:

— Славин, признай, че само това не очакваше.

— А вие, Пер? — попитах аз стреснато.

— Ще говорим по-късно по тия въпроси, Славин… Сега иди провери…

Слязоха всичките. Пирамидата бе построена стъпаловидно и стъпалата съвсем отговаряха на човешките мерки. Лусин дълго се взира в розовата материя, от която бе изградена.

— Няма нужда да взимам проба? — каза той тихо. — Това е мрамор. Строителите го наричат италиански мрамор, макар че в самата Италия отдавна е изчерпан. Изкачихме се бавно до върха, на пирамидата, като не сваляхме очи от бялата статуя, която сякаш сияеше на фона на черното небе. Нейната сила все повече ни покоряваше, тя сякаш растеше пред очите и ни покриваше с необикновеното си могъщество. Най-после пристигнахме и спряхме.

— И все пак това е човек! — обади се отново Лоу. — Макар че вече хората не носят такива бради…

Лоу дори не подозираше колко ме дразни.

— Нещо повече, Лоу! — казах аз сдържано. — Това не е кой да е човек, това е Мойсей.

— Какъв Мойсей? — трепна Лоу.

— Нима това име нищо не ти говори? — попитах аз иронично.

— Съвсем нищо! — отвърна Лоу обидено.

Това можеше да се очаква от такъв тесен специалист като Лоу. Но работата беше там, че и другите не го знаеха.

— Ако говорим съвсем точно, това е копие от статуята на Мойсей, направена от Микеланджело през XVI век… Или не знаете кой е Микеланджело?

Само Гавон го знаеше.

— Тая статуя — продължих аз — е била унищожена в Рим към края на XX век по време на първата термоядрена война. Както ви е известно, тая война е избухнала малко неочаквано и в нея са загинали огромен брой изключителни паметници на изкуството и културата. Лично аз познавам статуята от репродукции и по-късни възпроизводства. Искам само да ви кажа, че копието е абсолютно точно по фактура и по размери.

Гавон ме гледаше като невменяем.

— Ти чуваш ли се какво приказваш? — обади се той нервно. — Кой може да донесе тук статуята на Мойсей?… Това е абсурд!

— А защо, любезни Гавон?… Моля ти се да го обясниш на другите….

— Та те да не са кретени? — избухна внезапно Гавон. — Всички отлично знаят, че в тоя квадрант на галактиката досега не е прониквал никакъв космически кораб… Ние сме първите хора, които пристигат тук, не разбираш ли?

— Много добре разбирам — казах аз. — Но фактът си е факт, той не може да се оспори. Това е статуята на Мойсей.

— Може и да се лъжеш, Славин — обади се Лусин. — Може би само прилича на твоя Мойсей…

— Е, добре, да кажем, че се лъжа — отвърнах аз нетърпеливо. — Все пак можете ли да оспорите, че това е човек?… А Гавон каза, че ние сме първите хора, които проникват тук, и той е прав, разбира се… Тогава откъде се е взел тоя човек?

Настана неприятно мълчание.

— Слушайте, Славин — обади се неуверено Лоу, — аз наистина съм слабо запознат с проблемите. Все пак струва ми се, че никой не е изключил възможността някъде из галактиката да има хора, подобни на нас…

— Но това не е подобен на нас човек, Лусин… Това е точно човек, и то в определен исторически костюм… И на всичко отгоре това е Мойсей от Микеланджело…

— Глупости — каза Гавон злобно. — Искаш да ме направиш и луд на всичко отгоре…

— Слушайте ме всички! — обади се в шлема ми гласът на коменданта. — Гавон, ти наистина не си с ума си…

Теоретически съвсем не е изключено тук да са проникнали хора, макар и от по-късна епоха. Чуваш ли ме, Гавон?

— Да, Пер….

— Те могат да тръгнат от Земята и стотици години след вас — продължи сухо комендантът. — Но ако пътуват субпространствено, което сега не можем, какво им пречи да пристигнат и преди нас? По тоя начин след немного сложни изчисления те биха могли да пристигнат тук и едновременно със „Сириус“.

— Това е абсурд каза Гавон мрачно.

— Защо, Гавон?

— Защото, Пер, това ще опровергае класическата причинно-следствена теория. Представете си, че в Аналите на космическите изследвания са записани точните дати на тръгването и пристигането на „Сириус“. Според вас излиза, че те биха могли с късна дата да променят тоя факт.

— Никой факт не може да се опровергае, Гавон.

— Но ако пристигнат едновременно с нас, каква сила би им попречила да ни унищожат, ако поискат? Тогава очевидно ще се опровергае фактът, че „Сириус“ е пристигнал на Земята.

— Ти питаш каква сила ли, Гавон?… Ами силата ще се крие във факта, че не са го сторили.

— Това са празни софистики, Пер! — отвърна Гавон нетърпеливо. — Аз не ви питам какво те са направили. Питам ви, могат ли да разрушат фактите на създадената вече история?

— Разбира се, че не могат — каза комендантът. — Там е работата, че твоят въпрос е въобще лишен от смисъл. Защото нещата са винаги такива, каквито са. Ти се заблуждаваш, като мислиш, че причинно следствената верига тече в една посока. Тя изобщо не тече, тя съществува в своето пълно взаимодействие.

Много ясно видях как Гавон погледна към черното небе, сякаш търсеше там „Сириус“, и лицето му внезапно омекна:

— Моля да ме извините Пер, но щом те могат да бъдат тук заедно е нас, какво им пречи да се върнат заедно с нас на Земята? И по този начин да се озоват в своето минало?

— По принцип — нищо.

— А тогава защо не го правят?

— Ти знаеш много добре, Гавон, че ако забавим нашето пътуване, и ние можем да се озовем в кой да е от бъдещите векове… Тогава защо не го правим?

Гавон объркано мълчеше.

— Очевидно, защото това за нас е лишено от смисъл…

— Тогава къде е смисълът? — попита Гавон и в гласа му като че ли трепна отчаяние.

— Не знам, Гавон, може би трябва да попитаме каменния Мойсей — отвърна комендантът шеговито. — Ти, Славин, какво мислиш по този въпрос?

Аз трепнах. Всичко това, което ставаше около мен, ми се струваше невероятно като сън.

— Не зная, Пер — отвърнах аз унило. — Там е работата, че не мога да мисля така бързо като Гавон.

— Без излишна скромност, Славин… Твой дълг е да ни кажеш своите съображения.

— Да, Пер! — Аз замълчах за момент. — Да ви кажа правото, не вярвам, че тая статуя е поставена тук от земни човеци. Остава една втора възможност. Статуята е построена от някоя друга, по-могъща от нас човешка цивилизация. Очевидно тая цивилизация ни познава много добре, дори по-добре от Лоу например, който не знае кой е Мойсей и не е чувал името на Микеланджело. Ако всичко това е вярно, налага се още едно заключение. Те са знаели, че някой ден ние ще пристигнем тук. И нарочно са поставили тая статуя, за да я видим. Защото за всеки друг освен за нас нейното съществуване е лишено от смисъл.

— Това не е възможно! — обади се Лоу обидено. — Ти мислиш, че ще построят това невероятно скъпо съоръжение, за да ни покажат една глупава статуя?

— Първо — статуята съвсем не е глупава — отвърнах аз. — И, второ — изкуствената Луна може да има и друго, по-съществено предназначение. Но сега нас ни интересува преди всичко статуята. Защо са я поставили тук, какъв е смисълът? Най-вероятно е е тя да представлява някакъв документ, някакъв знак, някакъв паметник за знания. Нещо подобно е била например прочутата Хеопсова пирамида, чиято тайна бе разгада-на едва през XXII век…

— А може би тук загадката е по-проста, Славин — каза комендантът.

— Надали, Пер! — въздъхнах аз омърлушено. — Лесни загадки се поставят само на деца. Преди всичко трудно е да решим дали тая загадка се крие в личността на Мойсей, или в личността на Микеланджело… Или може би в самата статуя и нейната трагична съдба. Аз мисля, че ще решим тоя проблем, след като много внимателно проучим всички материали. А това би могло да стане успешно едва когато се върнем на Земята.

— Да, Славин, но представи си, че в загадката се крие предупреждение — каза комендантът. — И ако не го знаем, може би няма да успеем да се върнем назад…

— Да, Пер, това наистина ще бъде най-лошата от всички възможности….

— Ами тогава не е зле малко да си напънем мозъците… Разкажи какво знаеш за Мойсей…

— За съжаление твърде малко, Пер… Той е бил полулегенда, полуисторическа личност от сферата на религиозните митове, описани в библията. Във всеки случай сега никой не спори за неговото реално съществуване. Доколкото си спомням, живял е около хиляда и двеста години преди новата ера. Несъмнено е бил образован човек и опитен пълководец. А ето нещо интересно — той е извел, именно извел Израелевото племе от Египет на път за Обетованата земя. Походът му е бил много дълъг и мъчителен и самият Мойсей е умрял, преди да стигнат до целта си. Както при всички случаи, свързани с религиозните митове, на Мойсей се приписват различни чудеса.

— Какви чудеса? — запита комендантът.

— Малко наивни, разбира се, каквито са всичките библейски чудеса. Например с едно махване разделил на две Червеното море, за да мине през него племето му. И какво още — май че съм ги забравил. Нещо за небесната манна и водата в пустинята. Да, армията му останала съвсем без вода… Тогава Мойсей ударил с жезъла си скалата и от нея потекла вода…

— Какво е това „жезъл“? — попита Гавон. — Нещо като меч?…

— Малко е трудно да ти обясня… Представи си къса пръчка, изработена от благородни метали и украсена със скъпоценни камъни. Освен това забравих да ви кажа, че Мойсей е автор на един от най-старите законници в историята на човешките общества — така наречените „Десет божи заповеди“. За нас те са прекалено елементарни, но навремето са играли огромна роля в етичното възпитание на народите….

Аз замълчах, беше ми трудно да се сетя нещо повече.

— Знае ли се какво е предизвикало Микеланджело да направи именно неговата статуя? — запита комендантът.

— В „Енциклопедията на древните изкуства“, която се намира в моята картотека, има подобна справка за статуята — отвърнах аз. — Може би ще трябва да я прочетете, Пер, сега ми е трудно да си спомня подробности. Но знам, че през вековете статуята на Мойсей е била символ на величието и могъществото на човешкия дух…

— Да, това е нещо! — измърмори заинтригуван Гавон.

— Според преданието сам Микеланджело е бил много доволен от творбата си. Когато статуята била съвсем готова, той я ударил с чука си по коляното и произнесъл знаменитата фраза: „Говори, Мойсей!“

Аз трепнах и замълчах. И другите се спогледаха. Мисълта ми беше съвсем нелепа, но кое ли от това, което ни обкръжаваше, изглеждаше в тоя миг естествено и реално?

— Ами опитай, Славин, какво ти струва? — обади се в шлема гласът на коменданта.

— Да, наистина — измърморих аз.

След това бавно се изкачих още две стъпала и спрях в подножието на величествената статуя. Спомням си, че някаква неясна тревога глождеше сърцето ми. Но това бяха глупости, разбира се. Усмихнах се малко пресилено, после вдигнах бронирания юмрук на скафандъра и ударих мраморното коляно: „Говори, Мойсей!“

В следния миг опората под краката ми изчезна, погълна ме необятен мрак. Усещах само, че летя с шеметна бързина към дъното на някаква бездна. И след това загубих съзнание.

2

Лежах по гръб на някакво тясно, кораво легло, облян в ослепителна светлина. Нищо не помнех, нищо не разбирах. Усещах само, че не съм сам, но светлината ми пречеше да видя тия, които ме заобикаляха. Не можех да помръдна, сякаш бях вцепенен, пък и изобщо не чувствувах тялото си. Чувах само лек шум около себе си и слаби, неясни човешки гласове, които нещо тихо си говореха.

С все сила се напрягах, за да разбера къде съм, но нищо не стигаше до ума ми. Не изпитвах никакво чувство за опасност и страх. Просто лежах като зашеметен или парализиран, измъчван от силната светлина. Лежех съвършено безпаметен, като че ли лишен от собствена личност. Най-сетне в слабия шум около мен се открои ясен и силен глас:

— Да започнем, колеги.

Това беше казано на някакъв странен език, но още по-странно беше, че го разбирах. Шумът около мен бавно утихна, после гласът продължи:

— Драги колеги, това, което виждате пред себе си, е прекрасен екземпляр от хуманоидна маймуна. Преди десет дни ние я заловихме в умерения пояс на тая доста любопитна планета. Според нашите зоолози Сваск и Фертекс тия маймуни може би вече са стъпили по пътя на развитието към човешко съзнание. Те обитават сравнително голи и скалисти планински масиви, което ги е улеснило да се изправят на задните си крака. За предните крака ние спокойно можем да говорим като за ръце — пръстите са добре развити и с тях те могат да боравят в някои случаи даже по-добре от нас. Нещо повече — хуманоидите ходят на лов не само индивидуално, но и колективно. Най-важното е, че за разлика от всички други животни на планетата те единствени си служат с камъка като оръжие за самозащита и нападение. Така например екземплярът, който виждате, е улучил Сваск точно по шлема на скафандъра от едно разстояние, което трийсет пъти надминава дължината му.

Настана кратко мълчание, навярно сега всички разглеждаха камъка. Започна да ми става ясно, че се намирам в експерименталната зала на някакъв космически кораб и някъде наблизо разглеждаха някакъв експонат.

— Да, камъка си го бива! — обади се някой шеговито. — Ако Сваск не е бил с шлема, сега щяхме да разглеждаме тука мозъка му.

— Ако изобщо му се намира такъв — добави друг. — Иначе как да си обясня, че така глупаво се е оставил да го улучи.

— Как го залови, Сваск?

— Ами върнах му комплимента — обади се някакъв добродушен глас. — И аз го улучих точно на същото място с ампула безвреден упойващ газ… Най-интересното беше, че жена му напусна панически полесражението. В това отношение, както виждате, съвсем приличат на нашите жени.

— Да продължим нататък! — каза този, който бе заговорил пръв. — Според Сваск и особено според Фертекс възможната еволюция на хуманоида към човешко съзнание ще бъде изключително бавна. Развитието на планетата е навлязло в много стабилна геологическа ера при слаба радиация, а това, както знаете, не благоприятствува пораждането на мутации. Това още повече важи за топлокръвните млекопитаещи, които сега са доминиращ животински тип на планетата. Тоя нещастен гигант, който виждате тук, е доста объркано животно. Макар по хранене да принадлежи по-скоро към хищниците, той няма никакви органи за нападение освен ръцете. Физическата му сила е нищожна в сравнение с другите хищници, а и средствата му за отбрана са незначителни. За него е доста трудно да си намира храна и да се пази от другите зверове. Нашите зоолози смятат, че не е никак чудно да изчезне като вид още преди сериозно да стъпи по пътя на човешкото развитие. Ето защо ние решихме да направим един експеримент, който, ако успее, ще има решителни последици за развитието на планетата. Но по тоя въпрос ще докладва нашият старши биолог, любезният Уртекс. Имаш думата, Уртекс. Но ако може, брате мой, тоя път по-късо.

— Съвсем късо! — обади се някой с припрян глас. — Ние заложихме опита върху пет екземпляра от същия вид хуманоиди. Те не са съвсем еднакви, има между тях някаква разлика, главно в състоянието на умствените способности. Този, който виждате, е сравнително най-добре развит. Аз го наблюдавах дълго време как лови риба — вършеше това доста умело. При това хвърляше уловената риба на брега, където я събираше жена му. Когато ме забеляза, той видимо се стъписа, но не избяга. Зяпаше ме така любопитно, сякаш разбираше, че сме пристигнали от Космоса. И съм сигурен, че ме халоса по главата повече от любопитство, тъй като по всичко изглежда, че те не ядат себеподобните си…

— Казахме късо, Уртекс! — обади се този, който водеше съвещанието.

— Добре, късо — продължи недоволно Уртекс. — Опитът се състои в следното. Ние ще предизвикаме у хуманоидите изкуствено насочени мутации в следното поколение. Техните наследници ще се различават от своите родители. Те ще бъдат по-малко окосмени, с тенденция тяхната окосменост постепенно да изчезне. Това ще ги принуди да се обличат с нещо, да покриват голотата си с труд. Ще се изправят съвсем. За пръв път ще си служат с ръцете не само да хвърлят камъни, но и да изработват е тях примитивни оръдия за защита и нападение. Мозъкът им ще бъде значително увеличен и по относително тегло, и по функции. Още твърде ранните породи ще имат определена склонност към някои по-примитивни изкуства. Много по-трудно се оказа изработването на наклонности, свързани със социалния живот, например взаимопомощ, милосърдие, привързаност към себеподобните…

— А каква е гаранцията, че тая мутация ще се окаже жизнеспособна и приспособима? — обади се някой.

— Да, това е законен въпрос — отвърна биологът. — Първото поколение наистина няма да бъде много жизнеспособно, особено в ранните си години. То ще разчита главно на защитата на своите родители. На тях ние въздействувахме с качества, които няма да бъдат унаследени. Така например ние въздействувахме пряко на техните мозъци. Те ще бъдат достатъчно умни, хитри, даже жестоки и в същото време жертвоготовни за своето поколение. Спокойно и свободно ще си служат с огъня с тенденцията да предадат това умение на децата си. Те ще бъдат чисто и просто разумни същества, хора, които ще съумеят и при най-лоши условия да съхранят своите поколения. Ето това е същественото на нашия експеримент.

Настана кратко мълчание.

— Има ли въпроси? — запита ръководителят.

— Аз имам един въпрос! — обади се някой. — Влагането на определено човешко съзнание у хуманоидите няма ли да ги дезориентира в новата за тях действителност? И няма ли да създаде у самите тях някакви тежки вътрешни конфликти.

— Да, подобна опасност наистина съществува — отвърна малко неохотно биологът. — Прякото въздействие върху мозъците на хуманоидите беше оперативно и дифузно. Ние не можем да гарантираме напълно дифузните въздействия, тъй като си служихме с наши, човешки екстракти. И, разбира се, крайно трудно беше да намерим точните дозировки. Така например ние рязко увеличихме половото влечение и у хуманоидите, и у техните поколения. Този господин, който виждате тук, ще бъде истински полигамист, за да не кажа развратник. Ние го правим, за да осигурим значителни по брой поколения. Но това ще създаде конфликти с другите естествени самци, които могат да бъдат и кръвопролитни…

— Щом е така — каза някой, — пет опита не са ли твърде малко?

— Можем и да ги увеличим — отвърна биологът. — Но ще изгубим доста време.

— Какво значи време? — обади се друг недоволно. — Ако ще поставяме основите на нова човешка цивилизация, трябва да я поставим, както се следва. Всяко бързане ни се вижда безотговорно и неуместно…

— Аз имам един въпрос… В новия вид заложени ли са основите на втора мутация след известен брой поколения?

— Не, това не се предвижда! — отвърна биологът. — Ако новата мутация се появи при неблагоприятни условия, които ние не можем да предвидим, последиците могат да бъдат фатални. Но в замяна на това ние им ампулирахме известни знания, някои от които могат да се появят и след хилядолетия. А също така някои сложни за ума им истини, в достъпен за тях вид, които дълго време ще им бъдат необясними…

— Например? — обади се някой любопитно.

— Ами например ей такава сентенция! — измърмори биологът неохотно. — „Колкото е по-малко яйцето, толкова по-голяма ще бъде птицата, която ще излети от него“…

— Уф, че посредствено! — обади се някой.

— Ами не съм го измислил аз! — отвърна биологът обидено. — Хук съчини тая история…

— Какво можеш да чакаш от един шантав поет…

— Защо?… Аз пък си го харесвам! — каза Хук. — Не „излюпи“, а „излети“. Това е умно…

— И какво друго?

— „Когато си на брега, движи се лодката. Когато си в лодката, променят се бреговете!“ — продължи Хук.

Настана кратко мълчание.

— Това е малко по-добре! — каза някой неуверено. — Но аз се съмнявам, че когато вашите ампули се пукнат, някой ще прояви интерес към такива съмнителни каламбури.

— Да продължим по-нататък! — обади се ръководителят. — Има ли принципни възражения против експеримента?

— Да, аз имам! — каза някой. Гласът беше спокоен и уверен.

— Говори, Хет!…

— Аз изобщо не одобрявам вашия експеримент. Според мен ние нямаме право да се намесваме в еволюционните процеси на тая чудесна планета. Вие ще създадете един изкуствен вид, който ще се изолира от своята естествена среда. Нещо повече, той ще й се противопостави, ще бъде сам по себе си неестествено явление в тая среда. Аз смятам, че природата е по-умна от нас и ще успее да създаде за своите условия тук по-съвършена форма на човешко съзнание. Аз съм убеден, че последиците от вашия експеримент могат да имат дори трагичен характер, ако това бъдещо човешко съзнание не успее да влезе в пълна хармония с природата, която не го е създала…

— Той неизбежно ще влезе! — обади се Уртекс, биологът. — Иначе ще се самоунищожи…

— Това именно трябваше Да му вложите като основна истина на неговото съществуване! — каза Хет. — А не жестокост… Той и без това си е достатъчно жесток.

— А според мен той е един добродушен веселяк! — каза Сваск.

— Съжалявам, че не ти пукна главата! — прекъсна го Хет. — Иначе не би бил така снизходителен… Тия гънки около устните според теб за какво говорят?

Усетих, че нещо ме докосна по бузата. И в същия миг изтръпнах от ужас. Нима аз бях маймуната, за която приказваха? Глупости, откъде-накъде?… Та нали разбирах всичко, за което приказваха, нали бях човек като тях? Но тогава защо ме докоснаха именно по бузата, именно край устните, където трябваше да личи жестокостта на маймуната? Тая мисъл така ме потресе, че напрегнах всички сила, за да се изправя на леглото. И не успях, разбира се, усетих, че съм здраво привързан… Но тогава защо ще привържат един себеподобен, един истински човек.

— Уртекс, твоят красавец май че се събуди! — измърмори озадачено Хет.

— Не, не е възможно! — отвърна Уртекс. — Това трябва да стане след два дни.

— Поразмърда се нещо! — каза Хет. — И се опита да си отвори очите…

— Я угасете светлините! — обади се Уртекс загрижено. — Веднага ги угасете.

И наистина светлината над мен угасна. Тогава бавно отворих очи. Точно над главата ми имаше голям огледален рефлектор и аз само за миг разбрах, че виждам в него себе си. Отново изтръпнах от ужас. От рефлектора ме гледаше право в очите някакъв невероятен звяр — и понятен, и страшен едновременно, — целият изцъклен от ужас. Ето това бях аз, вече не се съмнявах. Изведнъж ме обзе някаква безумна ярост, опрях здраво лакти в леглото и като се изпънах с все сили, усетих, че скъсах връзките на ръцете.

Сега вече седях на леглото, макара и с привързани крака. Но поне можех да се огледам. Това, което видях, ни най-малко не ме изненада. Намирах се между истински хора, такива, каквито знаех, че съществуват. Бяха високи и много тънки, с едри четвъртити глави. Виждах, че са изплашени, и ясно съзнавах, че съм ги изплашил аз. Това ме вбеси още повече.

— Какво сте направили с мен, негодници! — изкрещях аз неистово. — Какво е това безобразие?

Вече ме гледаха не уплашено, а смаяно. И как нямаше да ме гледат смаяно, нима беше възможно тоя страшен звяр да говори с човешки думи. Двама души стояха прави много близо до мен и навярно единият от тях беше Уртекс. Впрочем веднага го разпознах по гласа му.

— Успокойте се, Еден! — каза той кротко. — Ей сега ще ви обясня….

— Какво има да обясняваш! — изкрещях аз. — Та нали ви чух какво приказвате. Ти си ме преселил в някакво диво животно.

— Не, не си прав! — каза Уртекс ласкаво. — Ти не си животно, Еден… Ти си нещо повече и от мен… Аз съм просто един от милионите, а ти ще бъдеш прародителят на една велика човешка цивилизация….

Едва сега почувствувах целия (трагизъм на моето положение, гърлото ми съвсем пресъхна.

— Не, не искам, Уртекс, умолявам те — казах аз дрезгаво. — Не искам да бъда прародител… Искам да бъда човек…

— Ти си вече човек, Еден…

— Искам да бъда човек като вас… Нямам сила да измина път от хилядолетия, за да намеря отново себе си. Това е страшно. Моля те, Уртекс, върни ме обратно там, отдето си ме взел.

Уртекс не отговори веднага. Виждах как другите ме гледат потресени, като замръзнали по местата си.

— Не мога да направя това, Еден! — каза Уртекс тъжно. — Пък и да мога, нямаш от това никакъв интерес… Тогава ти ще се превърнеш в някакви мъртви ампули.

Усетих как Уртекс погледна бързо към операционната масичка, но тогава не разбрах смисъла на тоя мигновен поглед.

— Щом е тъй — по-добре ме убий… Не искам да почвам отначало. Не искам да изминавам тоя ужасен път….

— Никак не е ужасен, Еден… В тоя път е смисълът на цялото човешко съществуване.

Той отново погледна към операционната маса и взе оттам някаква тънка спринцовка. Много добре разбрах какво се готви да ми направи.

— Да не си посмял, подлец! — изкрещях аз. Огледах се инстинктивно, дано ми попадне в ръцете някакъв предмет, с който бих могъл да се защитя. Точно в тоя миг някъде в бедрото ми се впи едва забележимото жило. Силите ми мигновено отпаднаха, аз бавно се отпуснах на леглото. Виеше ми се свят, но — странно! — сега се усещах щастлив и лек, изпълнен с вътрешна светлина и блаженство.

Около мене се чуха възбудени възклицания и скоро над тях се издигна гласът на ръководителя, когото не бях успял да разпозная.

— Уртекс, какво значи всичко това?

Сега гласът му беше съвсем разстроен.

— Трудно ми е сега да ви обясня! — каза Уртекс уморено. — Но не смятам, че явлението е ненормално. Непредвидено и ненормално е това, че преждевременно се събуди, докато основата още не е асимилирала дифузионните разтвори.

— Слушай, Уртекс, твърдо държа да провериш още веднъж целия експеримент — каза ръководителят строго. — Представи си, че отново се събуди със същото човешко съзнание…

— Това е изключено! — каза Уртекс сериозно. — При всички положения…

Гласът му угасна, не чувах вече никакви шумове и последните ми искрици от съзнание бавно умираха. Вече не бях нещастен, но не бях и щастлив, едва виждах белия път, който се губеше някъде във великата безконечност.

3

Военното автобусче спря на малкото старинно площадче, там слязохме само двамата с Коноли. Беше топличък за сезона, малко влажен неделен ден и към девет часа по това време улиците на града са така пусти и безлюдни, както и в моето малко градче в Айдахо. Минахме бавно през площадчето. Над старинните покриви спокойно, топло и ласкаво лежеше вечното италианско небе.

— Какъв чуден ден! — измърморих аз неволно.

— Да, наистина! — отвърна тихо Коноли. Погледнах го учудено — той никога не говореше. По-мълчалив от Коноли надали се е раждал някога по света.

— Да пийнем по нещо — предложих аз.

— Може — кимна Коноли. — Във „Флора“, ако нямаш нищо против…

Неволно се усмихнах. Във „Флора“ се събираха предимно писатели и художници, дребни, артистично облечени, бъбриви италианци, които млъкваха намръщено, щом погледнеха нашите униформи. Но днес ние бяхме цивилно облечени, така че можехме да отидем там, без да им развалим хубавото празнично настроение. Не разбирах защо Коноли предпочиташе това кафене. Не ми се вярваше да има писателски наклонности. Макар да четеше много, никога не бях го виждал с писалка в ръка. Дори писма не пишеше, макар да купуваше често красиви цветни картички из италианските градове. Може би нямаше и и на кого да пише. Казваха, че е израсъл в някакъв интернат за подхвърлени деца. И още много други работи говореха за него, а най-вече че не е съвсем с ума си. Разбира се, не вярвах на тия глупави приказки, пък и никога не го питах каква е истината, никога не любопитствувах за неговия странен и малко загадъчен живот. А може би това беше истинската причина за неговата още по-странна привързаност към моята скромна личност. Това, че летяхме заедно на „ФР-11“, не обясняваше нищо, тъй като на тоя най-бърз и съвършен самолет на епохата летяха още девет души. Всъщност и двамата бяхме дребни саможивци и нещастници и като че ли нямахме друг изход.

Седяхме под тясната зелена тента на „Флора“ и пиехме от високи кристални чаши горчивичко кампари. Коноли се беше облегнал на плетения стол, както винаги мълчалив и неподвижен, може би малко по-тъжен от обикновено. Беше среден на ръст, доста сух и въпреки това тежеше над осемдесет килограма, сякаш костите му бяха пълни с желязо. И сега ми се струваше, че столът просто праши под него, макар да седеше спокойно и отпуснато. Слънцето все тъй меко грееше, фонтанът пред нас тихо плискаше зеленикава сънлива вода. По улицата мина някакъв девически клас, воден от две увехнали калугерки, като восъчни под своите колосани забрадки. Момичетата бяха пъпчиви, набити и грознички като повечето италианки, вървяха две по две и крадешком поглеждаха към витрините. Видях, че Коноли особено се зазяпа в тях, но когато най-сетне отминаха, лицето му бе станало още по-тъжно.

— Май че не ти харесаха — подхвърлих аз. Коноли едва забележимо въздъхна:

— Мъчно ми стана за тях…

— Е, да — ако се съди по музеите, древните римлянки са били много по-хубави…

— Не, не за това — кимна той. — Но са още толкова чисти и непокварени…

— Не бъди толкова сигурен! — казах аз. — Откакто се появи телевизията на тоя свят, загина и последната човешка невинност…

— Не е загинала — отвърна тихо Коноли — и ми е страшно, че толкова рано ще умрат….

Стори ми се, че не го чух добре.

— Защо да умрат?

— Не само те — отвърна Коноли колебливо. — Всички, ако не се сложи край на това атомно безумие.

Погледнах го стреснато. Не бях чувал досега такива думи от устата му, пък и никак не подхождаха за един военен летец.

— Не ставай глупак! — казах аз недоволно. — Дори една кокошка няма да загине от термоядрена експлозия… Целият този шум е да получаваме заплати отнякъде…

Той бавно поклати глава:

— Чул ли си за Бредбъри? — Не съм чул — отвърнах аз.

— Той умря от автомобилна катастрофа преди десетина години — продължи някак равнодушно Коноли. — Отличен писател!… Името му е сложено в списъка на забранените автори за войската, но аз все успявам да прочета нещо от него през отпуските. Нашите бомби, които ние разнасяме над европейските градове, той нарича бялата чума на вселената. Защото смята, че рано или късно всички човешки цивилизации из Космоса загиват от атомна смърт.

Просто не вярвах на ушите си. Преди всичко никого не бях го чувал да каже толкова много думи наведнъж. Но това не беше най-лошото. Според железния закон на генерал Маккормик аз незабавно трябваше да съобщя на командира на ескадрилата какво бях чул от Коноли. Нямаше да го направя, разбира се, но защо трябваше да ме постави в такова неудобно положение.

— Това е стара банална теория — казах аз. — И не му прави чест на твоя… как се казваше там… Но по-добре да прекратим тоя разговор…

— Защо, Джек? — Той ме погледна втренчено.

— Много добре знаеш защо…

Коноли сякаш не ме чу, замислено отпи от чашата си.

— Бялата чума! — повтори той натъртено. — А ние сме нейните плъхове, Джек… Затова хората се стряскат само като ни видят…

— В края на краищата никой не те държи насила при нас — казах аз обидено. — Напусни, ако е толкова чувствителна съвестта ти…

— Ти мислиш, че ме е страх? — запита Коноли рязко.

— Не, ноо… май че не сме годни за никаква друга свястна работа…

— Още утре бих напуснал — все тъй рязко отвърна Коноли. — Но се страхувам, че без мен работата ще стане още по-безнадеждна…

Не го разбрах какво иска да каже, но не бях и любопитен. В края на краищата човек може да мисли каквото си ще, но защо трябва да прави и другите свои съучастници. Приятелите за това са приятели — да не се затрудняват.

— Казах ти, че тоя разговор не ми е приятен.

— Добре, Джек — отвърна той унило. — Но поне едно нещо трябва да разбереш. Време е хората да се стреснат… Да се стреснат, преди още всичко да е отишло по дяволите….

Но тоя път аз не му отвърнах и той замълча. Изпихме още по две чашки кампари с лед, без да продумаме дума. Военният правилник строго забраняваше да се пие алкохол в деня на полет, но никой не изпълняваше тая заповед. До среднощ имаше още толкова време, че всичкият алкохол щеше да изветрее от главите ни. Кафенето започна да се пълни бавно със своите постоянни посетители, стана шумно и весело, както в обикновените делнични дни. По площадчето започнаха да се нижат богомолците — цели семейства, празнично издокарани, които пристъпваха бавно по изтритите плочи, малки проститутки, очистени — от греховете си, улични продавачи. Отново замириса противно на бензинови пари, малките като бръмбари италиански коли обидено ръмжаха по стръмните улици. Пред мраморното корито на фонтана се събраха деца, пъстри като пеперудки, които се забавляваха да хвърлят там малки бели камъчета. Изпихме още по две кампарита, главата ми се позамая, стана ми хубаво. Вече бях съвсем забравил мрачните думи на бъбривеца, съвсем бях забравил и военния правилник. Все пак хубаво е да си военен летец в цивилни дрехи, да скиташ по най-красивите градове на света, да пиеш каквото си поискаш, без да държиш сметка за джоба си. А колкото за бомбите, каквото и да мисли Коноли, те никога няма да полетят над градовете.

— Искаш ли да се поразходим — обади се Коноли след петата чаша.

Не ми се разхождаше, но благоразумно се съгласих. Все пак трябваше да се откъснем някак от чашките. Платихме и тръгнахме по тесните римски улици — но тоя най-очарователен старинен музей на света. Коноли все тъй мълчеше, от време на време спираше и се зазяпваше в някоя статуя или някой позеленял параклис. Мислех си, че започва вече да се превзема — хубавото не става по хубаво, ако почнеш прекалено да се вторачваш в него.

— Джек, имаш ли си момиче в Америка? — попита той внезапно.

Наистина, какво ставаше с тоя човек? Понамръщих се.

— Имах! — отвърнах аз кратко.

— Какво значи това?

— Аз бях женен, Коноли… Но тя ме напусна заедно с детето ми…

— Не знаех, Джек, прощавай! — каза той меко. — И може би тъй да е по-добре.

И преди още да му отвърна, побърза да каже:

— Искаш ли да отидем до катедралата?

— До каква катедрала? — не разбрах аз. — Тая, дето миналия път те водих….

— Какво да правим там? — запитах аз учудено.

— Искам да видя Мойсей…

— Ами нали миналия път го видяхме?… Какво повече да му гледам…

— Ти не разбираш! — отвърна той упорито. — Искам още веднъж да го видя…

— Ами да отидем — вдигнах аз рамене. — Но искам да те предупредя, Коноли, че днес се държиш като истински кретен.

— Добре де, добре — измърмори той. — Аз след туй ще се реабилитирам…

И веднага с лека стъпка ме помъкна към своята „Сан Пиетро ин Винколи“. Но мене не ми се бързаше — слънцето сега печеше по-силно, краката ми бяха понатежали от чашките. С много по-голямо удоволствие бих седнал на някоя пейка под пожълтелите листа на кестените, бих позяпал малките трътлести момичета, които разнасяха насам-натам по тротоарите масивните си крачета. И на всичко отгоре нямах никакво отношение към църкви. Ако не се смятат военните служби, на църква не бях ходил от дете. Всеки нормален човек знае, че няма на тоя свят нищо по-противно от методистка църква. Нашата в Айдахо по вътрешна архитектура приличаше повече на модерна немска сладкарница, почти толкова безвкусна, дори и повече. Майка ми неизмеримо страдаше, ако нямаше подходяща шапка за неделната служба, а нейните шапки обикновено варираха между светлосиньо и бледорозово. Не знам защо и досега грозните шапки струват най-скъпо, а баща ми беше най-обикновен пожарникар. По тая причина той не само намрази църквата, но успя да предаде тая омраза и на първородния си син.

Все пак трябва да призная честно, че „Сан Пиетро“ в никаква степен не приличаше на нашата виенска сладкарница. Първия път наистина не я разгледах добре, но сега, докато седяхме на излъсканата пейка, тя бавно като тих есенен дъжд попи в душата ми. Вътре беше здрачно, тихо и величествено. Сигурен бях, че преди векове хората съвсем не са идвали тук да си разглеждат шапките. Коноли не откъсваше поглед от своя Мойсей. Там е работата, че първия път аз едва бях го погледнал. Имаше нещо много по-интересно за гледане в неговото подножие и живо при това, твърде улисано в брадатия старец. Беше млада англичанка навярно, от тия с най-свежата и най-румена кожа, с такъв профил, за какъвто съм мечтал още от школските години. Не си откъснах погледа от нея, докато не си отиде. След това старецът не ми се видя толкова интересен. Но сега, както бях пийнал, май че се позасрамих от себе си. Нещо изключително могъщо и властно имаше в тоя каменен Мойсей, нещо изключително духовно въпреки атлетическата му фигура. Неволно го сравних с нашите генерали, даже с тия, които идваха направо от Пентагона, тъй като за мен те бяха най-яркият символ на авторитет и власт. Не, трудно им беше да издържат дори най-малката степен на сравнение. Нашите генерали приличаха на изрязани от бекон или в най-добрия случай на изплетени от стари телефонни кабели. Даже Хю Дри, най-великолепният бейзболист на века, най-великият идеал на момчетата от въздушните сили, представляваше в сравнение с него едно обикновено породисто говедо. Само един човек бях виждал в живота си, и то у нас — в Айдахо Лейк. Казваше се дядо Тигран, истински патриарх на многолюдно арменско племе. Беше много по-мършав от тоя Мойсей, но изглеждаше по-могъщ и по-властен. Никой в града не знаеше годините му, защото бе много по-стар от града. Когато дядо Тигран, горд и непристъпен като пророк, крачеше по платното на главната улица, спираше цялото движение, дори автоматичните поливачки. Даже губернаторът на щата, като се отбиваше понякога в градчето ни, отиваше най-напред при дядо Тигран. Не, такива хора нашето жалко време вече не ражда.

— А какви са тия жени около него? — попитах аз. Коноли ме погледна с невиждащи очи.

— Не знам — отвърна той тихо. — Не съм се интересувал…

— Във всеки случай жени никак не му отиват — продължих аз. — Може би трябваше да го обкръжат с библейски пророци…

— Или пък с тръбачите на Ерихон! — каза Коноли замислено. — Дето разрушили до основи крепостните стени на града.

Да, спомних си тая мила библейска лъжа.

— Не го виждам като символ на разрушението… По-скоро като спасител.

Коноли някак много особено ме погледна.

— Да, прав си! — отвърна той живо. — Мойсей ще спаси и нас, ще видиш.

На тоя въртоглав човек днес му идваха само налудничави идеи.

— Сигурно — измърморих аз. — Само не виждам начин да оживее…

— Ще оживее! — възкликна той екзалтирано. — Ще възкръсне от пепелищата…

Едва сега напълно разбрах защо Коноли така упорито мълчи — щом отвореше уста, започваше да дърдори глупости. За щастие, той отново здравата ги затвори. След малко напуснахме църквата. Сега улиците на града бяха изпълнени до ръба на тротоарите с изконтени хора, също такива, каквито са в неделен ден и у нас. Само че нашите, вместо да си тътрят краката по паважа, се качваха на луксозните си коли и заминаваха за прашната горичка, която се намира точно зад новата асфалтова база. Това те наричаха пикник, макар че, като се върнеха, миришеха повече на асфалт, отколкото на шума. А тия тук щяха да се отбият в някоя тратория, щяха да си поръчат спагети и щяха да изпият с достойнство няколко канчета евтино вино. И щяха може би да съжаляват за това. На другия ден трябваше още по-енергично да ме дърпат за палтото пред своите безлюдни магазинчета с надежда да наваксат вчерашните загуби. Нашата работа с Коноли беше много по-лесна. Ние наехме едно луксозно такси и отидохме у „Фра Контини“, тъй като джобовете ни бяха пълни с пари. Ресторантът беше нов, много прохладен през лятото, тъй като бе издълбан в скалите, но слава богу в него готвеха така, както са готвели дедите им. Най-напред изядохме по един голям омар, който главният готвач приготви пред очите ни. След това прибавихме към него и едно пиле „по дяволски“. Завършихме яденето с бифтек и палачинки, като не забравихме да полеем всичко това с две бутилки бяло „Фраскати“. Бях готов да поръчам трета, но Коноли най-неочаквано се възпротиви:

— Не бива, Джек, нощес сме дежурни… Трябва да поспим малко…

— Две силни кафета ще ни свършат същата работа! — казах аз недоволно.

— Знаеш, че не бива… Трябва да бъдем с бистър ум… Все пак изпихме по един коняк и Коноли побърза да извика келнера. Не знам какви дяволи го бяха прихванали днес, но на всичко отгоре плати цялата сметка. Никак не обичам да ми плащат сметките, но може ли човек да спори с такава корава глава като Коноли. Взехме отново военния рейс. Летището беше доста далече, но Дик караше като бесен. През цялото време Коноли де каза нито дума, беше се наприказвал за днес. Виждах само как упорито гледа през прозореца, макар че нямаше нищо интересно за гледане. Като пристигнахме, той каза кратко:

— Иди да спиш!… Аз ще проверя механизмите!…

Благослових го мислено, макар че той правеше това не за пръв път. И без това цялата проверка е една формалност, всички механизми на нашия самолет-чудо бяха безукорни. Той возеше две водородни бомби по двайсет мегатона, а двамата с Коноли бяхме бомбардери, седяхме, кажи-речи, един до друг. При нужда той трябваше да откачи пръв, но слава богу това никога нямаше да се случи. Дори не знам дали бях годен за такава работа. През живота си бях убил само няколко врабчета и една сляпа къртица, а да потопя в пламъци цял град ми се виждаше направо абсурдно. Все пак такъв е животът, не можеш едновременно да наливаш бензин в Айдахо Лейк и да обядваш у „Фра Контини“.

Коноли ми кимна небрежно. Погледнах го как спокойно и отпуснато се отправи към хангарите и тръгнах към спалните помещения.

Летяхме на обикновената височина към 20 хиляди метра. По това време италианското небе винаги е чисто, ние гледахме под нас разкошните съзвездия на градовете, които бързо изчезваха в нощния мрак. Настроението в самолета беше направо противно, както си е винаги в неделен ден. Празникът е за почивка или пък да заседне човек в някой от нощните клубове, докато съвсем му олекнат нервите. Хората мълчаха кисели, дори избягваха да се гледат. Само полковник Купър от време на време се обръщаше и ни поглеждаше мрачно със стъклените си очи. Купър беше началник на ескадрата допреди три месеца, но го понижиха заради никаква гадна история с малолетни момичета. Оттогава никой не го бе видял да се усмихне. Не бяхме умрели за постната му усмивка, но и киселото му настроение едва се понасяше. Във въздуха ние приличахме на истински летящ ковчег.

Минахме над Месинския проток, направихме широк кръг около Палермо и полетяхме обратно. Коноли, вдясно от мен, през цялото време мълчеше. Разбира се, и другите си бяха свили устата, но не знам защо тоя път неговото държане ме тревожеше. Седеше на мястото си като гипсиран, нещо остро и напрегнато имаше в изражението на сухото му лице. След тоя твърде бъбрив ден сегашното му потиснато настроение може би беше естествено. Най-лошото беше, че не виждах очите му, той просто избягваше да погледне към мен. Най-сетне не се въздържах и тихичко го запитах:

— Да не ти е лошо?

— Отде-накъде? — отвърна той малко сопнато и отново не ме погледна.

Летяхме над морето, черно и невидимо в мрака, докато видяхме светлините на Неапол. След това отново минахме над сушата. Бях ходил два пъти в Неапол, но не ми хареса, както очаквах. На всичко отгоре преди две години Везувий бе размазал цялата растителност под себе си, почти до брега на морето. Пък и нощните им клубове бяха пълни с долнопробни проститутки, доста наплашени от нашите моряци. Последния път…

Внезапно самолетът леко подскочи. Много добре познавах това движение, то бе враснало в цялата ми душа. Но тоя път се бях излъгал, разбира се, ние не се намирахме на бойно учение, бомбите бяха истински. И все пак неволно погледнах към Коноли. И замръзнах на мястото си от ужас. Неговата ръка бе във включено положение, стрелката на манометъра бе вече започнала да отбройва своето зловещо време. В първия миг помислих, че сънувам, дори разтърсих глава. Не, не сънувах, всичко беше ужасяващо ясно и реално. В същия миг видях как полковник Купър се поразмърда, дори направи движение, като че ли ще се обърне назад, но не се обърна. Седях като замръзнал на мястото си, съвсем лишен от мисли и чувства. И отново погледнах към Коноли.

Сега и той гледаше към мен, очите му бяха неописуемо тъжни.

— Прощавай, Джек — каза той тихо.

— Ти луд ли си? — креснах аз.

Купър се обърна към нас леко шокиран.

— Какво става там? — попита той сухо.

Без да съзнавам какво правя, аз се изправих на мястото си.

— Господин полковник, Коноли откачи бомбата. Коноли все тъй стоеше на мястото си, неподвижен като статуя. Лицето му нищо не изразяваше.

— Какви глупости дрънкаш, системата е блокирана! — каза Купър сърдито.

— Бомбата лети, господин полковник… Вижте таблото…

Едва сега това тъпо говедо погледна таблото пред себе си. Когато се обърна отново към нас, лицето му бе пожълтяло.

— Коноли! — изрева полковникът като див.

— Йес, сър!

— Взривният механизъм на бомбата изключен ли е?

— Не, сър, включен е — отвърна Коноли с неузнаваем глас. — След малко бомбата ще избухне…

— Защо го направи? Животно мръсно! — крещеше Купър.

Отново погледнах таблото — бомбата неумолимо летеше към своята цел… Каква цел, можеше ли да бъде това цел?… Та точно под нас бе Рим, под нас бе милионният град, претъпкан със спящи невинни хора. Как можеше да бъде това вярно, какъв сатана бе влязъл в душата на Коноли?

Когато отново повдигнах очи, Купър държеше пистолет, насочен към Коноли. В същия миг оглушително тресна изстрелът, Коноли само трепна силно, но остана неподвижен на мястото си. Купър се хвърли към слушалките.

— „Ка-3“, чуваш ли ме? — крещеше той като луд. — „Ка-3“, чуваш ли? Спиш ли, говедо… Полковник Купър говори, „ЛЗ-8“!… Дай бойна тревога… Бойна тревога, чуваш ли?… „ЛЗ-8“!… Дай бойна тревога… Термоядрено нападение над Рим и базата…

— Нещастник! — каза Коноли с едва доловим глас. Той беше прав, разбира се, вече никаква сила не можеше да спаси ония долу. Нито сирените, нито паническите вопли на алармената сигнализация щяха да помогнат Някому. Сякаш виждах с очите си как ужасените летци и служители скачат от леглата си, как се втурват към дрехите си, как като подивели животни се скупчват на вратите. Напразно, съвсем напразно… Гигантската експлозия не можеше да настигне само нас, сега само ние бяхме по-бързи от нея.

Гледах само стрелката, която трепкаше ритмично все по-близко и по-близко до червената линия. Докато най-после двете се сляха.

— Господин полковник, бомбата е възпламенена! — докладва с мъртвешки глас наблюдателят.

Не, никой, включително и Купър, не беше виждал в живота си експлозия на водородна бомба. Опитите с атомни и термоядрени оръжия бяха забранени за човечеството от десетилетия. Но сега всички видяхме това, за което хиляди пъти бяхме слушали. Най-напред блесна малко, ослепително слънце, което в следните мигове сякаш изпълни всички илюминатори. И след това отново се сви и изчезна. Мигове, в които от лицето на земята бяха изчезнали стотици хиляди живи хора. Не, само Коноли не беше видял белия ужас, който бе сътворил с ръцете си. Погледнах го, главата му беше клюмнала, приличаше на мъртъв. Колкото и да беше странно, в тоя миг не мислех за другите, в тоя миг сърцето ме болеше за него.

— „Ка-3“, чуваш ли ме? „Ка-3“, чуваш ли ме? — говореше дрезгаво Купър.

Но радиостанцията на базата, скрита сред железобетона на трийсет метра под земята, не отговаряше. Тогава Купър бързо превключи и започна трескаво да търси главното командуване на военновъздушните сили. Отново се обърнах към Коноли и пипнах ръката му. Тя беше топла, Коноли живееше. Не виждах от мястото си къде е раната му, само кървавите му устни подсказваха, че Купър го е улучил.

— Коноли! — повиках го аз съвсем тихо.

— Чувам те, Джек…

— Защо го направи, Коноли? — казах аз отчаяно. — Защо го направи?

— Трябваше — отвърна Коноли едва чуто. Помислих, че не съм го чул добре.

— Какво каза?

— Рим трябваше да загине — отвърна с мъчително усилие Коноли. — За да се спаси светът…

— Ти си полудял, Коноли… Ти не си с ума си…

— Не аз, Джек, те са луди… Те забравиха Хирошима, всичко забравиха. Те отново обезумяха… Трябва да видят една още по-ужасна Хирошима, за да изтрезнеят завинаги… Иначе ще загине целият свят, ще загине всичко, което…

Не можах да го чуя. Купър отново се беше разкрещял по радиотелефона. Навярно го бяха свързали с главното командуване, сега искаше да събудят някого. Гласът му бе станал съвсем хрипкав, едва се разбираше какво приказва. После млъкна и зачака.

— Мойсей! — дочух аз от устата на Коноли.

— Не те разбрах, Коноли…

— Мойсей — повтори той. — Мойсей древният… спаси евреите… Каменният ще спаси целия свят… чрез своето унищожение…

Едва сега го разбрах — нещастния, самотния мой приятел Коноли. Едва сега разбрах неговата трагична жертва. Това бяха последните думи, които чух от устата му. И едва сега ми стана ясен целият смисъл на неговия последен ден, в който е живял като обречен, в който всеки миг е преживял ужаса, който ние преди малко преживяхме. Коноли като че ли загуби свяст, макар че все още дишаше. Дори не разбрах кога спря дъхът му, кога точно умря в последвалите ужасни събития.

Най-сетне Купър се свърза, с когото трябваше. Без да бърза, той ясно и точно докладва, че в еди-колко си часа някакъв психопат от екипажа взривил една от водородните бомби над Рим. Най-страшното беше, че веднага, без никаква допълнителна проверка, му повярваха. Дадоха ни нов въздушен коридор през Алпите към Западна Германия. Като свърши тоя разговор, Купър се облегна назад и около пет минути не помръдна от мястото си.

Пътувахме в пълно мълчание, сякаш завинаги изолирани от света около нас. След малко Купър отново се поизправи, без да сваля слушалките от ушите си. Нито веднъж не се обърна да ни погледне, сякаш се гнусеше от нас. Мършавият му врат съвсем заприлича на напудрен, но и лицата на другите не бяха в по-добро състояние. Под нас земята все тъй светеше с мирните си светлини, след това внезапно угасна. Най-сетне ние усетихме как полковникът трепна и с нервен жест намести слушалките на ушите си. Не слуша дълго. Когато се обърна към нас, в лицето му нямаше нито капка кръв. И гласът му беше като мъртвешки.

— Тази нощ комунистическият блок е нападнал нашите градове. Заповед: да се унищожи незабавно обект „А-2“ … Летище за кацане ще ни бъде съобщено допълнително.

Самолетът едва забележимо се наклони — вече влизаше в новия курс. Земята под нас беше все тъй тъмна, но сега тоя зловещ мрак бе раздиран от истеричните вопли на сирените. Човешкият мравуняк се бе събудил и сляп в мрака, в безизходица се мяташе на всички страни. Наистина какъв смисъл имаше да гасят светлините, когато всички оръжия бяха автоматично насочени. Копчето беше натиснато, вече никаква сила не можеше да спре разрушенията. Горкият нещастен Коноли, той бе запалил войната. Нашите генерали бяха решили да използуват неговата наивност и глупост. Или пък наистина бяха разбрали, че след тая фатална нощ войната щеше да се изплъзне завинаги от ръцете им. Така или иначе, по-силни бяха, винаги щяха да бъдат по-силни от нещастния самотник. Сега и моята бомба трябваше да полети и да възпламени само за миг стотици хиляди хора. Но това все още зависеше от мен, все още ръчката беше в ръцете ми. Усетих как, макар и страхливо, в душата ми се роди мисълта да отмъстя за нещастника… После тая бомба не трябваше да убива хора, не трябваше да превърне в пара стотици хиляди хора.

Погледнах към Коноли — беше мъртъв навярно. Пипнах ръката му — да, наистина мъртъв. Няма що, щастлив куршум беше изпратил Купър в стомаха му.

Коноли не би могъл да преживее неговата последна заповед. И изведнъж чух гласа на полковника:

— Капитан Гордън!…

— Слушам ви, господин полковник! — трепнах аз. Той ме гледаше мрачно, почти с омраза.

— Напуснете веднага мястото си! — заповяда сухо полковникът. — Ще ви замести лейтенант Хук…

— Слушам, господин полковник!…

Ние сменихме местата си с уплашения лейтенант, аз седнах на неговото. Наистина бяха по-силни от нас, по-силни и по-хитри. Неподвижен във въздуха, без да трепне, нашият самолет неотклонно летеше към целта си.

— Господин полковник! Гласът на Грегори ме стресна:

— Господин полковник, в следите ни противосамолетна ракета.

— Виждам! — отвърна рязко полковникът.

И ние я виждахме в зеленикавия екран. Тя сякаш все още се колебаеше и ни търсеше, после стремително влезе в курса ни — зловеща, светла точка в центъра на разчертания като мишена екран. И веднага след това започна луда гоненица. Нашият самолет рязко смени посоката, после с цялата мощ на реактивните си двигатели полетя към звездите. Светлата точка изчезна от екрана, но след малко отново се появи — все тъй безжалостна и настойчива. Отново сменихме посоката, рязко се гмурнахме към земята. Напразно!… Ракетата отново се появяваше на нашия екран, отначало неуверена и търсеща, след това все по-застрашителна и близка.

Не знам колко време продължи тая игра. Всички седяхме на местата си като парализирани, не смеехме да помръднем. И вече смятахме, че ракетата е изчерпала всичкото си гориво, когато нещо с грозен трясък се вряза в лекия корпус на нашия самолет, блесна ослепителна мълния…

4

За един световен шампион по лека атлетика всяка разходка из града е сложен проблем. Разбира се, най-простото разрешение е да се повика въздушно такси. За съжаление, това не ми се полага. Световният шампион по атлетика е длъжен да се движи пеша и само пеша. Десет километра са минималната дневна норма и човек наистина трябва да бъде много изобретателен, за да успее да ги навакса. По улиците на града моите най-опасни врагове са „пълзящите“. И най-безжалостните и досадните. Откакто излезе новият световен закон за транспорта, на всички малолетни бе отнето правото да се движат из градовете с каквото и да било превозно средство. Сега те заливат с десетки хиляди градските улици и площади, вдигат безобразен шум и поради липса на по-добри възможности жестоко преследват за автографи всяка що-годе знаменитост. Пък да не говорим за световен шампион, нашият град не е имал световен шампион от трийсет години. Най-лошото е, че номерът с изкуствена брада отдавна вече не се котира. Малките зверове се нахвърлят стръвно на всяка брада даже когато е естествена, готови да й отскубнат и последния косъм. Това принуди да си обръснат брадите дори най-закостенелите университетски професори. Пък да не говорим за тъмните очила, които не могат да бъдат никаква пречка. Наистина, какво може да направи бедният атлет, когато портретът му виси едва ли не на всяка витрина.

Няма никакво спасение, освен да облека униформата на регулировчик и да тръгна като глупак по платното на улицата между летящите с бясна скорост коли и автобуси. При всички случаи това е по-безопасно, отколкото да се движа по тротоарите. В края на краищата тротоарите съвсем не са писта, по която бих могъл да се надбягвам.

Най-хубавото е, че моите „колеги“ в светлосини униформи вече добре ме познават. Като ми се усмихват съзаклятнически, те се стараят по всякакъв начин да ме улеснят. Разбира се, и при тях не минава без автограф-чета, но все пак това е нищо в сравнение с жадния океан на тротоарите. Движех се спокойно и равномерно по осевата линия, точно в центъра на вихрушката, която образуваха двете насрещни движения. Изминах безпрепятствено пет-шест квартала и дори започнах да си подсвирквам в пристъп на добро настроение. Утрото беше чудесно, въздухът свеж и озониран като в лаборатория. Съгласно седмичното разписание дъжд се полагаше да вали едва в събота — и то дъжд от шеста степен, която фактически е едно малко наводнение. Но събота беше далече, аз продължавах да крача с лека стъпка по оранжевата настилка — свежа и чиста като портокалова кора. В събота дъждът ще измие и последната прашинка по сградите, градът ще заблести още по-приказен в своите нежни глазури.

Но на булевард „Менделсон“ настроението ми изведнъж помръкна. Много ясно видях как един самоубиец се стрелна като сребърна искра с апарата си и като мина над покривите на къщите, се разби точно сред платното на булеварда. Само за десети от секундата автоматичните водачи затормозиха колите си, движението се люшна и угасна. Около мен не се чу нито един звук на сблъскване, но аз знаех, че около мястото на катастрофата картината е, както винаги, отвратителна. Продължих бавно напред, защото нямах никакво желание да попадна сред мелницата от човешки кости. С остър вой над покривите прелетяха червените шасита на „Бърза помощ“, стрелваха се бусовете на цивилната гвардия. Моята униформа не ми позволяваше да се шляя повече между замрялото движение, искам не искам, трябваше да ускоря стъпките си.

Гледката беше наистина отвратителна. Около две дузини коли се бяха струпали и смачкали като консервени кутии, все още тук-там се чуваха писъци и охкания, макар че белите прилепи на „Бързата помощ“ работеха бързо и сръчно като автомати. Наистина, голяма част от жертвите щяха да бъдат възстановени в Операционния корпус, който издигаше сребърния си купол точно в центъра на града. И все пак нямаше земна сила, която можеше да възстанови разбитите мозъци, навярно никога нямаше и да има. Около микрокара на самоубиеца се беше образувал кордон от сини униформи, служителите мълчаха намръщени. Там не бе останало нищо, съвсем нищо, което би могло да се рековаленсцира. От мястото си не можех да разбера дали е мъж или жена. Навярно съм бил доста пребледнял от гледката, защото чух до себе си мек, дружелюбен глас:

— Върви, Ник, не е работа за тебе…

Обърнах се — беше капитан Леонарди, в чийто отряд, макар и формално, бях зачислен. Кръглото му лице на добродушен здравеняк беше леко изпотено.

— Защо точно на булеварда! — казах аз мрачно. — Той не е никакъв самоубиец, той е просто убиец…

— Навярно тук са му изневерили нервите — отвърна капитанът — и този е третият днес…

Макар да го правеха демонстративно, много рядко се случваше някой от тях да връхлети върху уличното движение. Обикновено се хвърляха със своите пластмасови кутии на Площада на победата и особено на Площада на трите надежди, понякога направо върху двайсетметровата скулптурна група. След толкова атаки горките надежди бяха дошли до съвсем безнадеждно състояние.

— Мъж или жена? — запитах аз.

— Жена, разбира се! — отвърна Леонарди и в гласа му трепна едва сдържана ярост: — И както ми се стори, не съвсем млада. Ако тая мръсница се беше потрудила да си роди децата сама…

Той не довърши, махна с ръка и додаде:

— Върви, върви… Не заслужава да си разваляш настроението…

Жената на Леонарди беше родила двете си деца сама и приятелите му го гледаха малко нещо като звяр. И наистина си беше звяр милият Леонарди. Тъкмо тръгнах, и отново дочух гласа му:

— Да не забравиш за неделя…

Не бях забравил, макар да не ми се ходеше. Беше ме поканил на обед у тях, за да ме нагости с някаква „пица“, каквато днес никъде не поднасяли. Не знаех какво е то, все пак се надявах да не е сготвено от човешки уши. От звяр като Леонарди всичко можеше да се очаква — работа ли му беше да ми напомня за ядене тъкмо при такива обстоятелства.

По-нататък пътят ми премина почти без премеждия. Само като излязох от уличното платно, на път към аула-та ме погна тълпа от „пълзящи“’. Нямаше да ме стигнат, разбира се но в края на краищата сам се предадох. След като оставих в движение около стотина подписа по портрета си, Най-сетне успях да се вмъкна в сградата. Там вече бях в безопасност, квесторите веднага окупираха входа. Още един залп от крясъци, после херметическата врата ме откъсна, от човешката лудница.

И Тишина!… Меката тишина на деканата, най-старинната сграда в тоя град. Всичко тук е особено и неповторимо — нежната венецианска мозайка на пода, облицовката на стените от натурално дърво, орнаментираният гипсов таван. Един престар електрически асансьор скрибуца по етажите. И никакъв човек. Много отдавна тук не се мяркат студенти, професорите четат своите лекции, скрити в унилите камери за видеопластика. Само професор Богомолов прави изключение и чете лекциите си по най-древна история в аулата, тъй като всичките му студенти са петдесетина ентусиасти. За толкова малко хора, разбира се, не може да се отделя специален канал по доста слабичката по мощност дифузна станция на университета.

Без да бързам, тръгнах по чистите розови стъпала. След втория етаж те стават бели, но все тъй чисти и гладки, само малко поизтъркани след вековното употребление. Аулата е на единайсетия етаж. Влязох в залата през една от малките странични врати и хвърлих предпазлив поглед към амфитеатъра.

Професор Богомолов не ме забеляза. Както обикновено, той едва виждаше какво става около него в залата, така дълбоко изглеждаше улисан в своите собствени приказки. Мекото му гладко лице изглеждаше възбудено и вдъхновено, най-вдъхновеното лице, което съм виждал в нашия град. Точно в тоя миг той стоеше пред своите студенти с властно вдигната над главата десница, нещо, което не хармонираше твърде с кръглото му коремче. Но студентите го слушаха като хипнотизирани. Знаех къде сяда обикновено Елза, веднага открих нейната синя момчешка коса някъде на втория ред. Елза е много тъничка и дребна, рамената й нямат твърдите атлетически очертания на нейните колежки, да не говорим за деликатните й като на момиче крака. Най-хубавото у нея са косите й, невероятно нежни и меки. Винаги съм се надявал, че са естествени, макар че никога не бях ги пробвал. В края на краищата никоя нормална жена не би носила изкуствена коса повече от година. Докато се промъквах към банките, беше ми много трудно да откъсна погледа си от нея. Както винаги, тя слушаше много внимателно, даже екзалтирано. Милата, добра малка Елза умееше понякога да се екзалтира истински, а не фалшиво. За един шампион на къси дистанции това е понятно и естествено. Ако не успееш да се вдъхновиш достатъчно, винаги ще гледаш гърба на другите. Но Елза беше научен работник, физичка от Опитния център. С най-древна история, както повече от студентите, тя се занимаваше, кажи-речи, любителски.

Седнах и неволно се заслушах.

— Повечето от чудесата на Мойсей и изобщо библейските чудеса нямат никаква реална стойност — говореше с убеден глас Богомолов. — За други е намерено елементарно и правдоподобно обяснение. Например чудото в Синайските планини, когато Мойсей ударил скалата с жезъла си и потекла вода. Археолозите през XX век доказаха, че точно на това място, където са се разиграли историческите събития, наистина има плитки подпочвени води. Или пък чудото с небесната манна, която се оказа капки втвърден сок от някакъв вид акациево дърво. Но някои от чудесата трябва да се смятат направо измислени, макар и нелишени от някои обективни поводи. Кой би могъл да повярва, че бойците на Исус Навин наистина са разрушили стените на Йерихон с тръбите си. Сега това ние можем да направим, но древните израелци по това време едва са познавали желязото. Разни намеци на археолози от миналите векове, че може би древните хора са имали практически познания, предадени им от извънземни цивилизации, трябва да се смятат лишени от всякакво основание. Наистина сега вече някои смятат за доказано, че извънземни цивилизации са оставили на земята следи от своето пребиваване. С тях аз не искам да споря. Но сигурно е според мен, че те не биха могли да им дадат някакви ултразвукови апарати, с които да разрушават стени. По всяка вероятност стените на Йерихон са били разрушени от земетресение, а бойците на Исус Навин са използували това положение. И изобщо чудесата са по-скоро плод на вродената склонност на човека към мечти и фантазии, нещо, което аз безкрайно уважавам. Или пък на поетични хиперболи, които с течение на годините са се превърнали в съзнанието на хората в реални стойности. Въпреки че е бил изключителна личност, самият Мойсей никога не се е занимавал с чудеса. Чудесата са му били приписвани от следващите поколения. Лично аз съм убеден, че нравственият кодекс, за който стана дума преди малко, не е негово дело. Дори не е дело на неговата непосредствена епоха, а по-късна измишльотина от чисто практичен характер. Едно скитащо племе, което с оръжие в ръка си е пробивало път към Обетованата земя, надали е могло да има за ръководно начало ония добродетели, които са отразени в скрижалите. Например — „Не убивай!“ Та би ли могла да се роди тая понятна и естествена нравствена норма именно по време на походи и войни?… На мен лично това ми се вижда почти изключено…

Богомолов замълча, извади от джоба си страшно омачкана носна кърпичка и с припрян жест изтри достойното си лице. Въпреки това доста прозаично занимание студентите му продължаваха да го зяпат като прехласнати.

— Откритията на археолозите през XXII век недвусмислено показват, че Мойсей е бил за времето си изключително образована личност. Той е познавал много добре всички съвременни науки, някои от които са били, макар и относително, много добре развити. За съжаление, още не може да се каже от какъв произход са някои от неговите знания, които далеч надхвърлят възможностите на епохата му. Трябва да ви кажа, че лично аз се чувствувам потиснат и засрамен пред вас, че не мога да ви дам никакво правдоподобно обяснение. И все пак най-малко вярвам в намесата на извънземни цивилизации. По-скоро може да става дума за изчезнали човешки цивилизации, много по-съвършени от атлантите. Като казвам съвършени, не разбирайте най-посредствения смисъл на тая дума — техническата цивилизация. Пътищата към съвършеното знание са минали по това време главно през дълбините на човешкия ум и душевност. Древните философи са стигнали до обобщения, които имат обективно по-голяма научна стойност от някои съвременни научни открития. Иначе как да си обяснил, тая странна фраза в един от Мойсеевите папируси: „Човече, никога не забравяй, че от най-малкото яйце ще излети най-голямата птица“… Какъв по-ясен намек за строежа на материята или за кварковата енергия, която откри нови хоризонти пред човешкото съществуване. Но дори госпожица Елза навярно ще се затрудни в една друга Мойсеева фраза: „И не забравяй най-простото — когато си в лодката, променят се бреговете, когато си на брега, се движи лодката“… Какво ще кажете по тоя въпрос, госпожице Елза?

Милата синя коса израсна над другите. Не виждах лицето й, но бях сигурен, че е смутена.

— Кажете, кажете! — подкани я дружелюбно Богомолов.

— Мисля, че е опит да се обясни същността на времето — отвърна най-сетне. Елза наистина с доста смутен глас.

— Ето това е истината, госпожице Елза! — възкликна Богомолов с необикновено въодушевление. — Благодаря ви!…

Никога не можех да разбера дали сериозно, или на шега Богомолов нарича своите студентки „госпожици“. Тая дума, колкото и мило да звучи, сега се среща само по старите романи. Той се поклони доста сръчно на Елза, след това отново се обърна към аудиторията си:

— Изобщо по много поводи Мойсей ни кара да се замислим върху думите и делата му… Ето например разгледайте внимателно тая карта.

Богомолов се обърна и натисна някакво копче — На смешния старомоден екран над главата му се появи нещо като историческа карта. Сега лицето му беше почти тържествено.

— Това е копие на оригинална карта, правена към средата на XX век — продължи той. — Макар и не съвсем точно, тя ни показва похода на Мойсей от Египет до Обетованата земя — Ханаан… Още на пръв поглед се вижда колко странен, дори бих казал, нелеп изглежда тоя поход…

И той беше напълно прав — линията на похода напомняше безпомощното движение на слепец, оставен без никакви ориентири. Тя ту се въртеше безсмислено в кръг, ту правеше ненужни зигзаги, ту се устремяваше в някаква посока, съвсем обратна на набелязаната цел.

— Ето виждате ли? — каза той, като клатеше замислено глава. — Вече ви предупредих, че Мойсей е бил високо образован човек. Той е знаел много добре къде се намира Обетованата земя, целта на техните странствувания. Според библията дори изпратил там Исус Навин да я проучи. Тогава защо не е завел племето на Израил направо в Ханаан? Цели четиридесет години Мойсей е скитал из най-пустинните и слабонаселени райони на тая древна земя. За това време неговата малка армия е изпитала безброй страдания… Питам ви — защо?

И Богомолов наистина ги питаше. Той стоеше раз-крачен, с ръце, пъхнати в плитките си джобове, и чакаше търпеливо.

— Защо? — повтори той. Аудиторията мълчеше.

— Ще ви кажа, че историците дават известно обяснение на тоя загадъчен факт — продължи той най-сетне. — Те смятат, че Мойсей умишлено е избрал тоя дълъг и мъчителен път. Той е искал да закали своя народ, да го подготви за бъдещите тежки изпитания.

Както виждате, доста правдоподобно и убедително. И при това нелишено от известна истина. Но според мен това е по-скоро външната страна на тая истина. Ако се замислим по-дълбоко, ще видим, че фактите са доста противоречиви. Вие вече знаете, че съдбата на еврейския народ в Египет и без това е била тежка и безрадостна. И без това те са били достатъчно калени в трудности и изпитания. Да ги поведе от една беда към друга още по-голяма беда, не ми се вижда много разумно и убедително. Фалкенщайн твърди, че Мойсей е искал да подготви военно своя народ, тъй като преди това те са били прости пастири. И това е вероятно, но не съвсем. Наистина по това време на територията на Ханаан са съществували няколко доста силни във военно отношение държавици, с които трябвало да се воюва. Но съгласете се, че четиридесет години е прекалено голям срок за каквато и да е подготовка. И ако е искал да им даде по-добра военна подготовка, той би избрал за тая цел и по-подходящ маршрут. А както виждате, той е скитал из най-слабо населените райони, където техните мечове по-скоро биха могли да ръждясат. Тогава как да си обясним това четиридесетгодишно странствуване.

Богомолов безпомощно разпери ръце. Аз неволно се усмихнах, но видях, че студентите го гледаха с напрежение.

— Ето виждате ли колко е трудно да се отговори — продължи Богомолов с известна горчивина. — И не очаквайте от мен някакви особени откровения или истини. По-скоро ще ви изкажа едно свое предположение, което няма дори стойността на хипотеза. Мойсей наистина съзнателно е избрал дългия и труден път. Чрез тоя огромен поход към Обетованата земя той сякаш е искал да изрази своето мислене, своята философия за същността на човешкото съществуване. Както виждате, доста претенциозно обяснение, но все пак като че ли най-близко до голямата истина. Тогава какво излиза от цялата тая история, млади приятели? Очевидно според Мойсей тая същност се крие в непрекъснатото движение към една голяма цел или по-точно към една мечтана цел, цялата обляна от сиянието на надеждите. Мойсей е знаел, че това, което най-трудно постигаме, най-високо ценим. И според него като че ли движението е по-съществено и от целта. Целите могат да бъдат мимолетни или преходни, велики и трайни, но всички цели, които си е поставяло човечеството, рано или късно са били постигани. Вечно е само движението и целите, които си поставяме, са неговият вътрешен мотор. И все пак не е възможно движение без цели, такова механично движение в човешкото общество е абсурдно. Смисълът на човешкото съществуване е да се движим непрекъснато към нашите човешки цели, да преодоляваме по тоя път трудности и препятствия, да постигаме все нови и нови хоризонти, вечно да търсим. А да достигнем бързо и лесно Обетованата земя, да се настаним завинаги в нея като в рая на християните, да берем без труд плодовете на нейното изобилие, да получаваме, без да даваме — това е все едно да се самоунищожим като човеци…

И тук стана нещо странно — в залата бурно заръкопляскаха. Никак, ама съвсем не е никак прието да се ръкопляска на професори, но те го направиха. Дори не усетих, че ръкопляскам и аз — така общото настроение ме бе заразило. Богомолов ни погледна учудено.

— Моля, тишина! — каза той с укор.

След това се обърна и отново натисна едно от своите копчета. На екрана се появи репродукция на статуя, която досега не бях виждал. Тя представляваше мъж в туника, едър, силен и величествен, седнал на трон. Богомолов мълчеше, всички я гледаха.

— Надявам се, че познавате тая статуя, това е Мойсей от Микеланджело. Наистина, сега тя не съществува, беше унищожена през първата термоядрена война в края на XX век. Нейното унищожение и досега се смята за едно от най-големите престъпления на бившите класови държави, които провокираха и запалиха тая война. По-късно статуята беше възстановена по най-съвършен начин, но все пак това не е истинският Мойсей на Микеланджело. Погледнете я добре — нима сте виждали по-внушително изображение на величието на човешката личност. Сдържана сила и могъщество, мъдрост и съвършенство — ето какво се излъчва от нея. И обърнете внимание на погледа му. Той не е насочен нито към небето, нито към земята. Той е насочен право напред, към глъбините на бъдещето. И това бъдеще нито го плаши, нито го смайва със своите смътни видения. Мойсей просто вижда пътя на хората — строг, спокоен и мъдър… Ето с това искам да свърша днес, млади приятели…

Той натисна копчето, екранът угасна. И още преди да си поема дъха, неговата дребна фигурка изчезна от погледа ни. В залата все още беше съвсем тихо, студентите седяха по пейките, без да помръднат. Мина повече от минута, докато стане първият. А Елза стана последна. Стори ми се, че дори и не ме забеляза в мига, в който попаднах пред погледа й. Просто не ме видя. Погледът й беше много унесен, лицето й някак пребледняло и опънато. Най-сетне тя ме забеляза, не можеше да не ме види в моята ярка униформа. И се усмихна, както винаги, мило, макар и тоя път малко посърнало.

— Да вървим, Ник…

Като излязохме, аз я хванах леко за лакътя, но сега той ми се стори някак корав и чужд…

— Какво ти е?

— Нищо, Ник… Но това ще стане днес… Тая вечер… Изтръпнах. Винаги гледах на тая работа като на нещо, което никога няма да стане.

— Защо така ненадейно? — попитах аз смутено.

— Не е ненадейно! — поклати тя синята си главичка.

— Време е… Даже мисля, че малко сме закъснели…

— Аз ще присъствувам ли?

— Разбира се, обещала съм ти! — Тя внезапно се усмихна. — Не се плаши, няма никаква опасност за мене… На твое място аз просто бих се гордяла…

Може би имаше право, но аз никак не се гордеех. Навярно отдавна съм загубил това чувство, за което така много се е писало в старите романи. Сега просто ме беше страх, макар да не разбирах от какво точно. Елза ме погледна внимателно, после ласкаво ме хвана за лакътя.

— Но затова пък съм свободна до вечерта — каза тя.

— Хайде, измисли къде да отидем…

— Не знам — казах аз.

Но знаех. Искаше ми се да я заведа у дома, да прекараме целия ден заедно. Никога досега не бяхме оставали някъде съвсем сами. Искаше ми се, но не посмях да й кажа. Това беше толкова чудно за хора, които са съвсем свободни…

— Тогава да отидем в Спортния лагер — предложи тя.

— Никога не си ме водил там…

— Добре — казах аз.

Наистина, не беше съвсем зле. Спортният лагер е едно от малкото места в нашия град, където хората могат да останат сами. Изкачихме се на авиоплощадката и взехме въздушно такси. Сега вече имах право да забравя моите задължения. Но това проклето червенокосо момиче, което караше таксито, едва не се блъсна в един бус — така често се обръщаше назад да ни гледа. Или поточно гледаше мен и при това доста нахално.

— Харесват те младите момичета — каза най-сетне Елза. — И друг път съм го забелязала…

Но в гласа й нямаше ни завист, ни тревога. Това ме жегна.

— Вярно е — казах аз. — За разлика от тебе наистина ме харесват.

Тя тихичко се засмя:

— Ами че и аз те харесвам…

— Може би… Но никак не ти личи…

— Как да ми личи, като няма нужда да се обръщам… Та аз съм до тебе…

Много мило го каза и макар да си го бях изпросил, стана ми много приятно…

— Но в аулата нито веднъж не се обърна… Да видиш дали съм дошъл…

— Аз винаги знам, когато влизаш, Ник — каза тя сериозно. — Защо е нужно да се обръщам?

И друг път ми го беше казвала. Много странно момиче беше Елза, тя винаги знаеше кой се обажда по телефона. И винаги знаеше какво става в мен, сякаш четеше мислите ми.

— Все пак друго е да знаеш, друго е да видиш-отвърнах аз малко обидено.

— Ами да, наистина бих се обърнала — каза тя. — Но Богомолов се обижда, когато студентите са разсеяни…

— Искаш да кажеш, когато ти си разсеяна…

— Вярно е — каза тя. — Той ме смята за своята най-способна студентка…

За отмъщение момичето от таксито така силно ни друсна при кацането, че подскочихме на местата си. Достъпът за външни липа в лагера е строго забранен, но за един световен шампион винаги може да се направи изключение. Заведох Елза на моето любимо място — в горичката. Никога не бях се запитвал как се наричат тия бели и тънкостволи дървета с нежни листа. Важното е, че растяха близо едно до друго, така че мястото не беше удобно за кросове. Щяхме да бъдем тук сами, в това бях сигурен. Лежахме на хълма, до самия край на горичката, и гледахме към полето, осеяно с ниски декоративни храсти и изкуствени езерца. Беше много тихо през тоя час, никъде наблизо не се мяркаха хора. Тук винаги е много тихо, не се чуват никакви звуци освен от време на време смешният писък на някое от жълтите като лимон папагалчета. Елза мълчеше, гледаше възхитено спокойното, сгряно от пролетното слънце поле.

— Ти знаеш ли, че съм ти сърдита? — обади се тя най-сетне. — Защо никога не си ме водил тук?

— Не знаех, че ще ти хареса.

— Защо да не ми хареса? Замълчах затруднен.

— Как да ти кажа — ами тук няма нищо забележително…. Съвсем нищо освен трева и дървета…

— Ами това е всичко! — каза тя с укор. Погледнах я учудено:

— Ти сама си ми казвала, че всичко на тоя свят за теб са хората.

— Да, разбира се, но това е всичко, което им трябва…

Никак не разбрах шегува ли се, или сериозно говори. Никога досега не бях чувал, че на хората са нужни треви и дървета. Ако наистина бяха нужни, щяха да ги продават по магазините.

— Май че не те разбирам — казах аз. — Вярно е, че е красиво… Но ако ме затворят тук за една седмица, ще го намразя за цял живот… Пък и ти, струва ми се.

Тя се замисли, после едва доловимо въздъхна.

— Сигурно си прав — каза тя тихо. — Там е работата, че ние вече сме се завъртели в омагьосания кръг… И може би никога няма да се спасим…

Отново не я разбрах. Моята Елза понякога има такива странни идеи, че просто се чудя откъде пристигат в главата й. Може би е виновна тая нейна древна история с цялата й детска наивност. Или пък професор Богомолов, който със своята момчешка разпаленост сам прилича на забравените си през вековете герои. Дълго мълчахме, тя все тъй не откъсваше поглед от гледката. Започнах вече да мисля, че съвсем мъничко се превзема. Виждал съм няколко сноби в университета, които страшно охкат по природата, а не са пипвали истинско дърво с ръката си.

— Ето това е раят! — каза най-сетне Елза.

— Ако е тъй, значи, съвсем не ни е нужен…

Тя се повдигна на лакти и ме погледна внимателно:

— Защо мислиш така?

— Не съм мислил изобщо… Но нали днес Богомолов го каза.

— И е прав, разбира се — отвърна живо Елза. — Хиляди пъти е прав. Човек не може да живее в рая. Човек трябва само да се стреми към него…

— Ето, виждаш ли?… Значи, сбърках, че те доведох…

— Не си сбъркал… — каза тя тъжно.

Не я бях виждал с такова объркано настроение. И изведнъж ми мина през ума, че това е може би нейната предстартова треска. Разбира се, че е така. И тревогите й са наистина основателни. В края на краищата тя няма да се надбягва на стадиона, тя ще полети към неизвестното.

— Елза, сигурна ли си, че точно ти трябваше да се заемеш с тая работа? — обадих се аз без настроение.

— Трябва, Ник…

Но всички казват, че това е извънредно опасно…

— Не всички, Ник… Само разни невежи журналисти…

— И учени, Елза…. Чел съм изявления и на известни учени…

— Но преди година… Разбери, Ник, че досега сме изпратили на Марс 62 капсули… Всички пристигат там невредими….

— Да, но без хора…

— Какво значение има това? Принципът е един и същ. И после ти знаеш, че сме изпратили с тях най-малко две дузини маймунки и всякакви други животни…. Всички се чувствуваха отлично, когато пристигаха…

— И все пак три капсули не пристигнаха — казах аз. — Стопиха се като мъгла пред погледа на журналистите…

Елза поклати упорито глава:

— Това беше преди двайсет месеца, Ник… Сега положението е съвсем друго. И не мисли повече за тия работи, безопасността е напълно гарантирана…

— И все пак не разбирам защо трябва да бъдеш точно ти, Елза…

— Ей тъй! — отвърна тя малко троснато. — Защото искам да бъда първата, която ще полети под пространството.

Замълчах обидено. Беше съвсем очевидно, че не фигурирам в нито едно от нейните съображения.

— И все пак на по-прост език това чувство се нарича суетност! — казах аз недоволно.

— А ти от суетност ли си станал световен шампион: — запита Елза намръщено.

Вече съжалявах, че започнах тоя глупав разговор.

— Не, по необходимост… Какво да правя, като краката ми бягат по-бързо от техните…

— И аз по необходимост, Ник — отвърна Елза уморено. — Какво да правя, като съм по-дребна от другите?… Все пак без маймунки не може…

Много по-късно, когато се връщахме пеша през парка, тя сама подхвана прекъснатия разговор:

— Ти сам виждаш, Ник, че вече нямаме друг изход… Човечеството се завъртя в някакъв омагьосан кръг. И на всичко отгоре му е приятно да се върти там, в никой случай не иска да го напусне. То издигна едва ли не в култ своето благополучие, своята безопасност и сигурност. Тоя начин на живот му се струва толкова съвършен, че вече не се стреми към никакъв друг…

— Нима това е толкова лошо, Елза? — попитах аз унило.

— Лошо е! — отвърна Елза нервно. — Нима не разбираш колко е лошо?… Вече цяло столетие и науките, и философията фактически тъпчат на едно място. Те нищо ново не откриват, те просто се мотаят в постигнатото…

— И какво от това? — запитах аз. — Кое е по-важно — състоянието на науките или състоянието на хората?… Науките не могат да бъдат фетиш, по-важен от хората… Ако ние бихме могли да живеем по-добре без науки, тогава нека те вървят по дяволите…

— Там е работата, че не живеем по-добре… Само си въобразяваме. А всъщност нашето общество почва да се разпада…

Погледнах я смаяно:

— Глупости, Елза… И най-простият ученик ще ти каже, че сега нашето общество е в апогея си…

— Да, наистина така ги учат! — отвърна Елза пренебрежително. — Не само ние и други общества са си внушавали тая идиотска идея. И неизбежно са загивали. А според мен нашето общество се изчерпва, изворите му пресъхват един след друг. Ето един пример — изкуствата ни просто отмират. Ние вече нямаме поезия, нямаме драма. Това, което наричаме музика, едва ли отговаря на името си. А защо? Теоретиците казват, че жанровете са изчерпали напълно своите възможности и след като ги изопачиха до краен предел, сега се мъчат да измислят нови. Истина ли е това? Не е, разбира се. Всъщност не изкуството, а човекът е изчерпал своите емоционални запаси, така както някои мъртви планети са загубили атмосферата си. Вместо да се събират, хората се разбягват един от друг, както се разбягват галактиките. Макар и в привидно благополучие, човекът на нашето общество вътрешно обеднява и все повече се дезинтересира от всичко, което го заобикаля—Случайно ли мислиш след всяка година все повече се увеличават самоубийствата?

Признавам си, че не я слушах особено внимателно. Пък и не чувах такива думи за пръв път. В нашия университет имаше половин дузина клубове, които си чупеха мозъците с подобни любителски проблеми — архаисти, сунисти, неонационалисти. Всички те смятаха, че с разрешаването на своите основни противоречия човечеството е загубило и основните си стимули. Изчезването на класовите общества и нациите те смятаха едва ли не за проклятия на човешкия род. Разбира се, те не се осмеляваха да проповядват връщане към миналото, както някои крайни архаисти. И все пак…

— Ти не ме слушаш, Ник! — каза Елза укоризнено.

— Слушам те, Елза… Но не разбирам какво общо има то с твоята капсула?

— Разбира се, че има! — отвърна Елза нетърпеливо. — Ти днес чу най-важната част от лекцията на Богомолов. На вид какво смешно човече, нали? А в сравнение с него твоите колеги от атлетическите писти са само жалки и бездушни роботи. Богомолов е жив и млад, защото е пълен с идеи и стремежи. И е наистина странно, че хората днес не знаят това, което е знаел Мойсей в дълбоката древност. Без движение няма съществуване. Молекулите не знаят за какво се движат, но престанат ли да се движат, застиват в точката на абсолютния мраз. За съжаление, човешкото движение не може да бъде механично, човешкото съзнание винаги ще търси цел за своето движение. Дори вие, спортистите, тичате само когато ви опънат отпред бялата лента. Философите на нашия век твърдят, че ексцентричното движение било изчерпило своите възможности и трябвало да се смени с концентрично. Или, с други думи, навътре към себе си, вместо навън към света. Това не е ли абсурд?… Много рано се спряхме по пътя на познанието, много рано харесахме своето малко гнездо. Всъщност тия две движения не са различни и независими едно от друго, те представляват едно по-сложно целокупно движение. Не може човек да открива нови светове в себе си, ако се откъсне от другите хора и от света, ако се откъсне от всеобщото движение. Но архаистите са съвсем прави, като ни обвиняват, че нямаме цели и стимули. Но и те не могат да обяснят защо трябва да се търсят целите в миналото, а не в настоящето…

Едва сега разбрах накъде води разговора Елза, трябваше веднага да се сетя.

— И ти смяташ, че твоята капсула може да спаси света? — попитах аз разочаровано.

Тя ме погледна, огорчена от тона ми…

— Не, не съм сигурна, разбира се. Но все пак това е някакъв път, някаква възможност. През миналия век на тая карта се залагаше всичко и това беше прекалено, съгласна съм. От тая прекаленост дойде и разочарованието, а също така и от ограничените ни възможности. „Космическата ера“, която бе възвестена с фанфари още през XX век, сега интересува само специалистите… Защо? Защото целта се оказа много по-малка, отколкото очаквахме. Е, добре, ние овладяхме Слънчевата система, удовлетворихме любопитството си. Но ние намерихме там твърде малко за огромните — усилия, които положихме. Овладяването на Слънчевата система не реши нито една от практическите проблеми на човечеството. Тя се оказа по-ограничена и по-крайна от собствената ни Земя. Всичките ни усилия да излезем в големия Космос дадоха нищожни резултати. Построяването на фотонни кораби се оказа нереално. И досега всички наши междузвездни кораби са ужасно скъпи и бавни. Тия, които излетяха в големия Космос, или изобщо не се върнаха, или се връщат с нищожни резултати. Как тогава разочарованието няма да бъде всеобщо. Хората се изплашиха, дезинтересираха, побързаха твърде рано да се върнат на своята малка черупка. И като нямаха вече други шансове, едва ли не започнаха да я обожествяват… Ние се завъртяхме в омагьосания кръг… От тоя кръг могат да ни извадят само субпространствените ракети…

Тя ме погледна с надежда, но моето лице изглежда, че я разочарова.

— Не си ли съгласен с мен? — попита тя обидено.

Там е работата, че не исках да се съгласявам. Колкото и да се бяха изчерпали шансовете на човечеството, нашите собствени шансове ние даже не бяхме попробвали. Нима не можехме да намерим щастието само помежду си, между нас двамата? Мислех го, а не смеех да го кажа.

— Не съм съгласен — отвърнах аз.

— Защо, Ник?

— Много просто, Елза… Каква е гаранцията, че и в големия Космос ние няма да попаднем на същата пустиня, каквато намерихме и в нашата Слънчева система. Няма такава гаранция… Но да речем, че не е така, че там ни чакат небивали изненади… И какво? Все пак в тоя нов свят ще имат възможност да попаднат хиляди, а ние сме милиарди…. Или ти искаш цялото човечество да се разлети из Космоса, да напусне завинаги нашата Земя?… В търсене на някакви идеали?…Както искаш, мисли, но за мен това направо е отвратително. Аз искам да намеря моето щастие на Земята… И предпочитам да загина тук заедно с всичките, отколкото завинаги да я напусна… За миг ми се стори, че лицето на Елза някак особено се опъна и стана нещастно. Никога не бях виждал толкова нещастно човешко лице. Почувствувах огромно желание да протегна ръка, да я погаля. Но не го направих, никога не бях го правил.

— Ник! — обади се тя и аз съвсем ясно усетих в гласа й нотките на отчаяние.

— Слушам те, Елза…

— Представи си, че открием в Космоса една нова Обетована земя… Тогава защо да не поведем натам цялото човечество… Защо да не напуснем нашата изтощена Земя?

— Елза, мила, ти преди малко сама каза, че човечеството не може да живее в рай…

— Все едно, Ник, важното е веднъж да тръгнем…

— Аз няма да тръгна, Елза… В края на краищата Ханаан не е бил нито по-богат, нито по-цветущ от Египет…

— Там е работата, че Мойсей е знаел, Ник… И въпреки това е тръгнал. Никак не е бързал, но все пак е вървял рамо до рамо с другите… Не разбираш ли защо?

— Наистина не разбирам…

— Заради другите, Ник… Заради тези, които не са знаели. Заради тези, които са вярвали и са очаквали. В това се състояло неговото лично щастие, неговото движение…

Внезапно се почувствувах много изморен. Или пък много измъчен, не разбирах точно какво. Може би никога не съм познавал себе си, дори не съм се опитвал.

— Мога много лесно да ти отговоря и на това, Елза! — казах аз най-сетне. — Там е работата, че за мен „другите“ си ти… Ти и всичко, което е около тебе. За мен ти си моето движение, моето странствуване към целта. Това не са прости думи, Елза, така го чувствувам… Можеш да ме мислиш за обикновен и посредствен, но за мен това е истината.

Елза спря и ме погледна втренчено.

— Но тока значи, че ти си щастлив, Ник! — каза тя и внезапно заплака: — Но аз не съм… Аз искам да тръгна като Мойсей през пустините. Искам да търся някаква Обетована земя… Просто искам, не разбираш ли?

Тя млъкна и нервно изтри сълзите от бузите си. Нямаше нужда да говори повече, беше ми вече съвсем ясно, че съм извън нейните мисли, извън чувствата й, извън всичките и стремежи. И все пак заемах някакво място в живота й, може би на брат, на приятел? Не, това не ме радваше, това ме правеше по-скоро нещастен. Елза, изглежда, разбра, че е прекалила, защото ме хвана под ръка.

— Всичко това са глупости, Ник! — каза тя унило. — Никъде няма да стигна с моята жалка капсула… Само до Марс за един миг и после две седмици по обратния, път…

И понеже мълчах огорчен, добави съвсем меко:

— А сега да изпием нещичко… Гърлото ми пресъхна от толкова приказки…

Отбихме се в бюфета на спортната база, изпихме по един лимонов сок. Тук беше доста шумно, моите колеги ми кимаха почтително отдалече, малко учудено се вглеждаха в Елза. Трудно им беше да я възприемат като спортистка, нашите момичета изглеждаха в сравнение с нея истински колоси. По едно време на масата ни седна Дик, моят старши треньор. Бях го запознал с Елза, той доста внимателно стисна пръстите й в своята огромна ръка. И какъвто си беше простичък и откровен, веднага запита:

— Какво сте се умърлушили? Да не се връщате от погребение?

— Да, нещо подобно — отвърна шеговито Елза. Вече се беше съвзела, намираше сила и за шега. Дик веднага заряза огромния си сандвич.

— Как така нещо подобно? — учуди се той искрено. — Само на това няма нищо подобно?…

— Има — каза кратко Елза.

— Какво например?

— Ами например раждането…

— Отде-накъде! — изсумтя Дик. — Раждането е нещо точно обратно.

— Обратно съвсем не значи различно — усмихна се Елза. — Според вас двата края на метъра не са ли еднакви?

— Разбира се, че не са… На единия му край пише нула, на другия сто.

— Вярно е — кимна Елза. — Но когато мерите нещо с метъра, нима гледате от кой край ще започнете?

— Да, разбира се! — не се предаваше Дик.

— А според мен това е напразен труд… Както и да обръщате метъра, реалната мярка си остава една и съща, нали така?

— Май че е така! — засмя се Дик. После, като помисли малко, добави:

— Това момиче има ум в главата си… Двамата с нея като нищо можете да станете шампиони и на нашата викторина…

Не можах нищо да отвърна на тоя доста съмнителен комплимент. Хубавото беше само това, че Елза се развесели и съвсем забрави неприятния си разговор. Но след като Дик си отиде, между нас отново настана неловко мълчание.

— Ник, да отидем някъде, където е по-весело — предложи Елза.

— Да, разбира се… Но не знам къде днес може да бъде весело.

— Ами например на новото ревю на Мишел…

— Да се опитаме — казах аз.

Отново взехме въздушно такси. Тоя път водач ни беше една толкова огромна жена че едва се побираше в кабинката си. Като чу адреса, тя ни погледна неодобрително.

— Това не е сериозно. Чудя се как хората могат да гледат такива глупости…

— Днес сме решили да бъдем несериозни — обади се предпазливо Елза.

— Едва ли ви е за пръв път — каза намръщено жената. — Хайде, качвайте се.

Но добрият стар Мишел не ни разочарова. Той беше поставил прекрасна пантомима — „Момиче, уший си рокличка“. Хореографията беше изключителна, да не говорим за самите момичета. Но тия, които бяха в залата, нито носеха рокли, нито желаеха да ги шият. През цялото време те се смееха гръмогласно и подхвърляха закачки на актьорите. Бих цапнал с удоволствие някоя от тях, но нямах настроение за това. Все още ми беше тъжно, макар че Елза, както виждах, не снемаше от сцената възхитените си очи. Тя само няколко пъти крадешком ме погледна, после леко докосна ръката ми.

— Прости ми, Ник — прошепна тя. — Ще видиш колко хубаво ще се нареди всичко… Като се върна, ще видиш…

След края на пантомимата, според неписания закон на театъра, Мишел излезе на сцената бял като албатрос и усмихнат като момченце. Неговият вид беше наистина чаровен и покоряващ — тия, които преди малко дюдюкаха, сега ентусиазирано ръкопляскаха. Като се усмихваше и раздаваше смешни въздушни целувки, вечният актьор леко се изтегли зад кулисите.

— Да вървим! — каза Елза уплашено. Да вървим, докато не са светнали лампите…

Едва ли не панически се оттеглихме към терасата. Беше все още светло, слънцето току-що бе залязло. Под зачервеното небе летяха несметните рояци па въздушните таксита. Много по-високо от тях плавно кръжеше нашето нощно изкуствено слънце. Най-много след половин час то щеше да светне с прозрачна нежно синя светлина. Започваше най-хубавата част на нашето денонощие — времето за забавите. Тогава целият транспорт спира, улиците се изпълват с оживени тълпи. Точно в десет всички малолетни трябва да се приберат по домовете си. А тая нощ в десет започваше карнавалът на медиците — най-хубавият от студентските карнавали. Сутринта мислех, че ще бъдем там заедно с Елза, сами в огромния рояк, маскирани като бели прилепи. И щяхме да се приберем чак призори, когато нощното слънце избледнее съвсем на чистото небе. Нищо не излезе от цялата работа и май за всичко беше виновен тоя проклет Мойсей…

— Ник, трябва да вървя да се приготвя — каза Елза. За пръв път в гласа й почувствувах вина.

— Да те чакам ли?

— Да, разбира се… Точно в десет ще дойда да те взема…

И тя наистина дойде точно в десет с един от блестящите бусове на Научния център, украсен със знака на дежурните служби. Не беше сама, още десетина млади хора седяха по меките фотьойли и ме поглеждаха недружелюбно. Не им обърнах внимание, изглеждаха съвсем невзрачни с оределите си коси и безцветни погледи. И не бях аз виновен, че не можеха да се грижат поне за косите си. Ако искаха да кажат с това, че са далече от земните суети, предани роби на науката, надали щях да им повярвам. Те някак престорено и тържествено мълчеха, но аз усещах, че всъщност ревнуват Елза… Тя ми се стори радостно възбудена и оживена, с голямо удоволствие им разказваше за пантомимата на Мишел, която никой от тях не беше виждал. Не вярвам и да я слушаха, само я гледаха с обожание, което им беше трудно да скрият. Най-сетне бусът кацна сред чудовищните антени на центъра. Но щом останахме сами, настроението на Елза изведнъж помръкна, очите й станаха тъжни.

— Ник, бъди сигурен, че всичко ще свърши добре.

— Никога не съм се съмнявал! — отвърнах аз достатъчно бодро.

— Ами тогава?

— Не, нищо — казах аз. — Не съм глупак, разбирам каква висока чест ти се прави…

Тя се зарадва.

— Ето виждаш!… Сега трябва да се усмихваш…

— Не мога, Елза… Страхувам се, че колкото и да ми са бързи краката, вече никога няма да те настигна…

Тя ме погледна изумено:

— Не бива да говориш така, Ник… Обидно е…

— Елза, кога ще се върнеш обратно?

— Не зная точно, ще го научиш от пресата… Но съм сигурна — с първия междупланетен кораб… Ти ще ме чакаш ли?

— Аз ще те чакам, но ти няма да ме видиш… На посрещането ще присъствува навярно целият град…

— Ще те видя, Ник, бъди сигурен! — каза тя.

После се повдигна на пръсти и ме целуна по устните. Това беше толкова неочаквано, че даже не успях да я прегърна.

— Довиждане, Ник…

След час аз вече стоях в бункера и заедно с още десетина души със свито сърце очаквах излитането. Стартовата площадка бе заградена от четири кули с доста причудливи форми. Това бяха четирите най-добри кваркови генератори на света — истинско чудо на техниката. Между тях върху ниска метална платформа бе положена капсулата — идеална сребриста сфера с иридиеви отблясъци. Не ми се виждаше по-висока от човешки ръст, просто изтръпвах, като си представих Елза свита в нея като червейче. Между тия, които бяха около мен, веднага разпознах няколко младежи от буса. Именно техните лица ми се видяха най-сериозни и загрижени, в погледа им се усещаше тревога. Изведнъж съжалих за пренебрежителните мисли, които ми бяха минали през главата, докато летяхме насам. Всъщност те я обичаха и се плашеха за нея. Като че ли за пръв път истински се изплаших и аз. В дванайсет без една минута в репродуктора се чу тих звън, после отсечено и ясно заговори спокоен мъжки глас:

— Бъдете готови!

— Готова съм! — отвърна ясният глас на Елза.

— Готов съм! — отвърна мъжки глас, в който личеше вълнение.

— „ЕР-8“, включвайте…

— Включвам! — каза мъжът.

Над четирите енергетични кули блеснаха синкави мълнии и мигом угаснаха. Елза ми беше казала, че около капсулата ще се образува гигантско силово поле, което човешката мисъл не може да си представи. В миг капсулата сякаш изчезна, просто се изпари пред очите ни. След това отново се появи, все така блестяща и чиста, но вече на цял метър над площадката. Докато я наблюдавахме със затаен дъх, сферата бавно се издигна и застана неподвижна на нивото на генераторите.

— „Сигма-Ю“ — чувате ли ме?

— Чувам ви — каза ясният глас на Елза.

— Отклонение от индикациите?

— Никакви! — отвърна Елза.

— Включете…

— Включвам! — каза Елза.

Това бяха последните й думи. В следния миг сферата блесна като слънце, което ни ослепи. И вече не видях, по-скоро усетих гигантската унищожителна експлозия.

5

Когато дойдох в съзнание, първото нещо, което видях над себе си, беше загриженото лице на Лоу. Но много по-късно съзнах, че това е именно Лоу, в тоя миг виждах просто едно обикновено човешко лице.

— Елза! — казах аз отчаяно.

— Елза ли? — трепна Лоу. — Каква Елза?

Не знаех каква Елза, нищо не помнех. Като насъбрах сили, едва-едва се огледах. Намирах се в малка ракета, която навярно се движеше. Някакъв човек край пулта за управление ме гледаше с широко отворени очи. И изведнъж като че ли малка експлозия блесна в моето помътено съзнание, Но това, което тя освети, беше нищожно.

— Ти ли си, Гавон? — попитах аз неуверено.

— Да, Славин! — отвърна зарадван летецът. — Аз съм, братко…

— Къде се намирам?

— В ракетата, в нашата ракета… Ние се връщаме на „Сириус“…

Но не помнех нищо — ни за ракетата, ни за „Сириус“.

— Ти си Лоу, нали?

— Ами да, разбира се… Цял-целеничък! — едва не изрева Лоу. — Нима нищо не помниш?

— Малко! — казах аз. — Много малко…

— Не помниш ли червената Луна и статуята на Мойсей?… Леле, какъв номер ни изигра тоя брадат старик…

Мойсей?… Да, да — нещо си спомнях. Статуята, разбира се, прекрасната бяла статуя…

— Разкажи, Лоу, може би нещо ще си припомня. Лоу ме погледна озадачено.

— Като че ли може да се разкаже! — замънка той. — Това е чисто и просто някаква дивотия… Ние четиримата стояхме пред статуята и дрънкахме глупости. Тогава ти я удари с юмрук по коляното… И изведнъж изчезна, сякаш се превърна на въздух. Зер нищо не помниш?

Да, спомням си нещичко… Падах… падах…

— И после? — запитах аз.

— После ли? — Лоу погледна изпитателно към Гавон.

— Разказвай! — кимна Гавон.

— Просто побесняхме, като изчезна… Гледахме насам-натам — нищо. Тогава Гавон май си загуби съвсем нервите — и той удари с юмрук статуята по коляното. Пак нищо — старецът тоя път изобщо не реагира. Така се ядосахме, че решихме да разрушим статуята, и пиедестала, но на всяка цена да те намерим… В края на краищата как тъй ще изчезнеш, все трябва да си някъде. Но нямаше с какво, затова се върнахме в ракетата да вземем оръдия… И…

Лоу нерешително млъкна, сякаш се срамуваше да продължи нататък.

— Говори, щом си започнал! — подхвърли му нетърпеливо Гавон.

— Там е цялата работа! — въздъхна Лоу. — Сега, момче, пази си ума… Като влязохме в ракетата, представи би, намерихме те там легнал в ей това положение, в каквото си и сега.

Лоу ме гледаше така смаяно, сякаш сам не вярваше на думите си. Но кой знае защо аз никак не се учудих, всичко ми се виждаше съвсем естествено.

— Може и да сме полудели — каза Лоу с огорчение. — Но това е, което видяхме… Пък ти сега, ако искаш, вярвай, ако искаш, не вярвай…

Едно трето лице се надвеси над мен — Лусин. — Ти не му каза най-важното! — обади се той.

— Ах, да, наистина…

— В дясната ти ръка, Славин, ние намерихме ей тая хартийка — каза Лусин озадачено.

И той наистина ми подаде някаква съвсем обикновена хартийка. На нея с печатен текст, очевидно на машина, бе написано някакво изречение. Аз с усилие го зачетох:

„Запомни, човече, че когато си в лодката…“

Дори не го дочетох докрай. Изведнъж в съзнанието ми сякаш се отпуши някакъв бент и върху мен като водопад започнаха да се изливат образи, картини, спомени…

Атанас Наковски
Невъзможни срещи

1

Полузамаян от горещината, потен и измъчван от жажда, пресякох улицата, без да дочакам зелената светлина на светофара. После влязох в сладкарницата. Не обичам тези заведения за „убиване“ на времето, но нямаше какво да правя, пиеше ми се. Свободна беше само масата до входа. Седнах и от нетърпение бях готов да почукам с пръсти. Не го сторих, макар сервитьорката да продължаваше приказката си е момичето зад бара. Но не ме спираше съзнанието, че не е прието да се тропа по масите — просто сервитьорката щеше да ми обърне внимание едва когато тя пожелаеше. Устните ми вече лепнеха.

И тогава в сладкарницата влезе моят приятел и колега Стоичков. Усмихнах му се измъчено, ала той не реагира на усмивката ми. Гледаше ме и погледът му сякаш минаваше през мен. Колкото и жаден да бях, никак не ми беше приятно да се чувствам празно пространство. „Хей, ти! Къде се намираш?“ — исках да му викна аз, но той вече беше минал покрай масата и вървеше към дъното на сладкарницата. Там, на една маса в ъгъла, седеше млад широкоплещест мъж с красиво и малко необикновено лице. Стоичков спря пред него — нищо не каза, но младият човек сви рамене и послушно стана. После все така послушно и мълчаливо го последва. За да излезе от сладкарницата, Стоичков трябваше повторно да мине покрай моята маса. Този път аз с цялото си тяло се обърнах към него, но той и сега не ме удостои с вниманието си.

Навън те се качиха на колата — това беше нашата служебна кола.

— Моля? Какво ще обича другарят?

Най-после бе дошла сервитьорката.

Изпих оранжадата — беше прекалено студена, — платих и станах. Трябваше да отида на още две-три места и след около час и половина бях вече в службата. Когато минавах покрай вратата на Стоичков, аз се подвоумих, но после натиснах дръжката.

По риза, с навити ръкави и отворена яка — точно какъвто го видях в сладкарницата, — Стоичков седеше приведен над писалището и човек би рекъл, че дреме. На писалището имаше само един бележник, празен лист хартия и препълнен с угарки пепелник.

— А, ти ли си? — за миг повдигна глава Стоичков и отново заби поглед в празния лист хартия.

— Отдавна не сме се виждали — ехидно казах аз, — та вече си забравил как изглеждам!

— Затова ли ми се показваш?

— Каква беше тази история със сладкарницата? — не се стърпях аз.

— Кога?

— През миналия век! Преди час и половина не ме ли видя, като влезе в сладкарницата?

— Да не си мръднал от горещината? Имам толкова работа, че… Днес още не съм обядвал!

— Прав си! Някой е мръднал от горещината! Ти мина на двайсет сантиметра от мен!

— Майната ти! — изруга той и стана.

Дългото му лице бе сиво от умора и горещина.

— Имаш късмет. Добре, че не обичам по-остри думи!

Той рядко се шегуваше. Само когато срещнеше идиотизъм в най-чист вид — това бяха негови думи. Но нали го бях видял преди час и половина в сладкарницата? Два пъти мина покрай мен — веднъж на влизане, веднъж на излизане.

— Странно! — вече без предизвикателство казах аз. — Готов съм да се закълна, че това беше ти!

Стоичков ме погледна отегчено и аз видях, че сивият цвят на умората е засипал и очите му.

— Ти — казах аз, — ти или някой, който ужасно приличаше на теб, днес влезе в сладкарницата, взе някакъв мъж и излезе с него… Така приличаше на теб, че се качи дори в нашата служебна кола!

Стоичков посегна към телефона, взе слушалката и набра номера на гаража.

— На̀! — каза той и ми подаде слушалката.

— За какво ми е?

— Говори с гаража! Питай ги каквото щеш! Само не ме изкарвай побъркан!

Взех слушалката. Човекът от гаража ми отвърна, че днес следобед не е искал кола никой, в това число и нашият отдел.

Върнах слушалката на Стоичков:

— Припознал съм се…

А знаех, че не съм се припознал… Беше изключено в сладкарницата да съм видял друг човек! Бях далеч и от мисълта, че Стоичков ме лъже… Не разбирах какво става.

 

 

В същото време, когато излизаше намръщеният клиент, в сладкарницата влезе млада жена с минижуп. На входа за малко не се сблъскаха, но човекът успя да се задържи на пръсти и измърмори нещо под нос.

Младата жена мина бавно през сладкарницата, сякаш диреше някого с поглед, и после седна край свободната маса в ъгъла. Почти никой не й обърна внимание — бе достатъчно горещо, за да бъдат хората любопитни без нужда. Само сервитьорката отбеляза за себе си, че няма защо да бърза — тая не идваше да се скрие от слънцето, или пък да пие нещо, тя идваше да чака. Следователно можеше и да почака.

Продължи да разговаря с момичето от бара. Стоеше с гръб към новодошлата и макар да нямаше никакви особени причини, все пак изпита леко безпокойство. Да, един млад човек бе пил кафе на същата маса, но тя още не долавяше връзка между него и състоянието си.

Над бара висеше голямо огледало и в него се виждаше цялата сладкарница. Сервитьорката забеляза, че небръснатият мъж на отсрещната маса вече няколко пъти нервно вдига ръка, обърна се и с достойнство отиде при него. Дребна работа — още един малък коняк. Като че ли светът щеше да се свърши, ако не го изпиеше тъкмо сега! Тя му донесе, коняк и мълчаливо тракна чашката върху масата — да разбере, ако може!

После се върна при барманката.

— Щом облека нова дреха — каза барманката, — веднага ми личи, че току-що съм я облякла. А онази в ъгъла сякаш се е родила с дрехи! Защо някои жени са така елегантни?

Тя имаше миловидно лице с хубави очи, но го загрозяваше дългият й нос.

Сервитьорката я мързеше да се обръща, само повдигна глава и погледна в огледалото. Новодошлата търпеливо чакаше. Тя седеше на края на стола и беше кръстосала дългите си, открити високо над коленете нозе.

— Не обичам изкуствени мигли! — пренебрежително каза сервитьорката. — Никога не знаеш какво може да ти се случи! Ако пък се наложи да заплачеш…

Миглите на младата жена в ъгъла бяха естествени, тя нямаше дори червило на устните си, но горещината правеше сервитьорката заядлива. Не беше минал и ядът й към небръснатия с коняка. Още повече че на самата нея изкуствени мигли, не й отиваха и това бе истинска несправедливост.

— Не… Виж я само колко е хубава! Никакъв лак няма на косата си и пак е лъскава! Боже, защо и аз не съм такова женче!

— Май че съм я виждала някъде тая! — изведнъж сериозно каза сервитьорката. — Ами да! Онзи, с когото идва миналата седмица, беше преди малко тук! Беше, ама си отиде!

Тоя път не я домързя, обърна се и преценяващо и изгледа.

— Тя е!… Цял час се натискаха в ъгъла. Тя затова пак там е седнала! И ние с тебе сме млади, ама тая реколта… Хич не й пука, че заведението е пълно! Много ги има такива дългокраки, дългокоси… Но момчето! Сегашните са като врабците — хем слабосилни, хем се ежат, цялата им работа като зиме по дърветата на площад „Славейков“… Но този ми хареса!

Небръснатият отново се въртеше на стола и вдигаше ръка.

— Видях де! — раздразнено каза сервитьорката. — Не съм ракета!

Неговото нетърпение й пречеше да разговаря. Отиде да му донесе коняк, но се оказа, че той искал да плати, и тя се ядоса:

— Като че ли само вие си плащате!

После се върна при барманката, стоя един миг неподвижна, въздъхна и продължи.

— Обичам такива мъже! — мечтателно каза тя и, разбира се, нямаше предвид небръснатия. — … Не съм виждала друг човек да му стои така хубаво сив костюм! Ама тая го измачка целия, направи го на бербат! Вместо той нея, тя — него! Това вече не мога да разбера!

Младата жена в ъгъла, която беше дългокрака, но съвсем не и дългокоса, и до тоя миг търпеливо чакаше — сервитьорката не си спомняше дали бе пушила миналия път, сега не запали, — стана изведнъж и бързо тръгна към изхода.

Сервитьорката насмешливо я изпрати с поглед и сви рамене:

— Той че си отиде, отиде си, но и на тая търпението е късо като полата й!… Не, не са като нас тия!…

2

По обяд, тъкмо когато се очакваше слънцето да грее най-силно, горещината намаля, а сетне духна вятър. Изглежда, прекаленото затопляне през последните дни щеше да докара лошо време. Това често се случваше — сякаш преди да бъде изстудена, земята трябваше първо хубаво да се нагрее. Вятърът все още бе ленив, но вече се долавяха резливи струйки. После се появиха облаците, появиха се като че ли от нищо — едно малко, едва забележимо облаче изведнъж започна да расте и скоро над града се натрупа огромна сиво-бяла кълбеста грамада.

В края на последния час, когато Елена раздаваше на учениците си тетрадките с контролното по математика, стана ясно, че идва не само дъжд, а може би и буря. Облаците покриваха цялото небе, което се виждаше от прозорците на класната стая. Навън вятърът вече превиваше дърветата и до Елена достигаше разтревоженият шум на листата. От далечните мълнии стаята се пълнеше с виолетова светлина и после, докато гърмеше, ставаше още по-мрачно…

Докато Елена напусна сградата на училището, падаха вече първите капки. Тя беше само по рокля — сутринта нищо не предвещаваше такава буря — и дъждът щеше да я измокри, но въпреки това излезе. Не знаеше защо трябва да бърза в дъжда, ала в тясното преддверие, дето спря за малко, изведнъж почувства как нещо я тегли навън. Не я чакаше някаква определена работа — просто я обхвана непреодолимо желание да тръгне — и преди да осъзнае какво прави, се намери на улицата. Колегите й викнаха нещо след нея, но тя не ги чу. Капките бяха толкова едри, че удряха като град по раменете й, а върху плочите на тротоара се появиха големи тъмни кръгове, които бързо растяха и губеха формата си. Миришеше на мокър прах и озон. Елена неволно се сви в очакване да плисне пороят, но ударите, по раменете й заредяха и преди още да е започнал истински, дъждът спря.

Беше невероятно всичко да се размине само с няколко капки. Улицата изведнъж се изпълни с шум. Скрити до тоя миг под стрехите и във входовете, хората бързаха да използват кратката отсрочка, която им даваше природата. На трамвайната спирка мигновено, сякаш подквасена, шупна огромна навалица.

Облаците продължаваха да тегнат над града, вятърът беше утихнал, мокрите петна по тротоара съхнеха. Елена се усмихна — необяснимото напрежение, което я беше изхвърлило на улицата, се уталожваше, но посоката, в която вървеше, все още не беше посоката към дома й. Тя съзнаваше, че без това забавяне на дъжда щеше в този миг да бъде вече мокра кокошка, но представата за подобно премеждие само я развеселяваше. Нямаше никакво обяснение за неразумната си постъпка: нито можеше да знае предварително кога ще спре дъждът, нито пък изпитваше особено желание да бъде изкъпана насред улицата… „Освен ако — помисли си тя, — освен ако вчерашното неидване на Андрей, първо и единствено досега, ме е развълнувало повече, отколкото предполагам.“ Тя беше чакала в сладкарницата точно двайсет минути и после се разкайваше, задето е избързала да си отиде. Но Андрей не се обади и по телефона — нещо почти невероятно след неидването му, — така че имаше основание за тревога. Вечерта си легна два часа по-късно, все с надеждата Андрей да позвъни… „Но той не позвъни и сега аз съм сигурно, без да го съзнавам напълно, не съм съвсем на себе си!“

Като мислеше за Андрей, Елена повдигна глава и изненадана го видя. Той вървеше срещу нея и беше неизвестно откъде се е появил. Напред улицата бе дълга и права, само преди миг Елена бе забелязала, че е пуста, а наблизо не излизаше никаква пряка. Тогава тя предположи, че навярно е била тъй дълбоко замислена, та след като се бе окопитила, светът сякаш отново се създаваше пред очите й. Но както и да беше, дори светът отново да се създаваше — сега той бе съвършено друг: нищо не напомняше дъжда и бурята, изтънелите облаци се топяха някъде зад покривите, а над улицата грееше слънце.

Елена спря на място, сякаш не можеше да повярва, че Андрей идва срещу нея, после радостна затича:

— Лошо момче! — глезено-строго извика тя. — Къде изчезна? Забрави ли, че на този свят има телефони?

— Виновен съм… забравих!

— Какво?

— Забравих, че има телефони!

Тя го хвана подръка и се притисна до него. Да върви всичко по дяволите! Много важно, че не е дошъл вчера. Нали сега е тук? Цял ден няма да го пусна, само трябва да позвъня на мама да не се тревожи, макар че тя пак ще се тревожи… И не съм облечена както трябва! Облечена съм по вкуса на мама: „Тая пола, педя и половина над коленете, да я хвърлиш! Ти си учителка!“ „Първо, не е педя и половина, и, второ, нали в училище не ходи така?“ „Разваляш характера си! Свикваш с двуличие!“ „Рокля и характер! Мамо, мамо…“ Какви глупости си спомням! Той е при мен и аз разбирам, че двадесет и четири часа от живота ми се губят…

— Добре че не заваля! — радостно въздъхна тя. — Ако беше заваляло, сигурно и днес нямаше да се видим!

— Аз спрях дъжда! — важно каза той. — Ако не бях аз, сега щеше да вали! И град щеше да падне!… Но го отмених!…

— И как само тръгнах по тази улица! — учудваше се тя, без да го слуша. — Повече от месец не съм минавала по нея!

Тя затвори очи и допря лицето си в ръкава му. От дрехата лъхаше позната миризма. Като куче съм — помисли си Елена. — Ако завържат очите ми, и тогава ще го намеря! Между хиляди ще го намеря! Но сега разбирам, че втори ден като вчерашния не бих могла да преживея… Не дето чаках в сладкарницата и онази сервитьорка ме гледаше, сякаш съм експонат без надпис — беше ме страх, че денят никога няма да свърши…

— Така се радвам, че си при мен! Вчера много те чаках, но не ти се сърдя!

Той не отговори. Сигурно не разбра, че и по такъв начин може да се задават въпроси, но притисна с лакът ръката й към тялото си. Тя обичаше тази негова ласка и веднага прости недосетливостта му.

На ъгъла Елена се отби в телефонната кабина и позвъни на майка си. Докато говореше с нея, тя гледаше Андрей и му се усмихваше. После излезе, хвана го за ръката и каза:

— Днес нямам повече никакви задължения!

И си помисли, че все повече е неспособна да забрави колко много е била разтревожена вчера. Никога не съм се питала — мислеше тя — какъв е смисълът на всичко, което правим с Андрей. Още като го видя, разбирам, че смисълът е в самото му съществуване! И сигурно нищо няма да се промени, но през последните двадесет и четири часа ме смущава, задето освен името му не знам почти нищо друго за него… Не остана време… Толкова е глупаво, че ако може да прочете мислите ми, навярно ще се отврати! Всеки ден се виждаме, понякога танцуваме, целуваме се и завчера останахме съвсем сами в стаята… За него узнавам всичко, когато стискам ръката му, когато очите му се доближават до моите и ме целува.

Все пак тя не се стърпя и каза:

— Хайде да прекараме целия ден заедно! Да си върнем и това, което сме изгубили вчера!

— Добре — отвърна той. — Днес целия ден ще бъдем заедно! — Гласът му се усмихваше. — Но ти още не си обядвала!

— А кой ще напълнее?

Сега се усмихнаха очите му.

— Ако искаш — тогава каза тя, — да отидем в нашата сладкарница. Един сандвич… и едно кафе.

— В сладкарницата? Но там нищо не трябва да си спомням, нали?

Тя почервеня.

— Ти си много добро момиче! Винаги ми е било по-приятно да мълча и да те слушам!

Ако той можеше да чете мисли — помисли си тя, — аз съм изгубена! Когато чаках вчера в сладкарницата и после — да позвъни, мислех такива неща и кроях такива планове…

— Ти си много добро момиче — повтори той. — Кой знае защо не съм ти казал, че съм инженер… Вчера ме задържаха на един строеж и когато поисках да ти телефонирам, телефонът се развали!

Боже мой! Ами ако е прочел мислите ми и онзи ден, когато бяхме сами в стаята и освен нас нямаше никой друг?

— Ти винаги си проявявала великодушие към мен… Един провинциалист, който само от два месеца е тук!

На Елена й беше горещо. Слънцето грееше право в очите й, тя ги затвори и потъна в розова слепота.

— Толкова съм щастлив, че те срещнах!

— Но ти можеше да срещнеш и друга!

Той не отговори и тя си помисли, че лошо се владее — прекомерното вълнение сякаш деформираше чувствата й и ги подменяше с техни двойници. Всъщност тя вече се страхуваше да мисли за него и за себе си…

През изминалите двадесет и четири часа в сладкарницата нищо не се беше променило, освен дето вече не бе така задушно. Иначе сервитьорката като че ли още не бе свършила разговора си с момичето от бара. Тя стоеше с гръб към масите, а масите се отразяваха в огледалото и сякаш висяха над главата й. Момичето зад бара я изгледа с вчерашната завист в очите и тихо каза нещо на сервитьорката. Онази се обърна, но погледна само Андрей.

Масата в ъгъла бе заета и те седнаха недалеч от входа. Сервитьорката пристигна веднага, но гледаше пак само Андрей. Очите й бяха леко изпъкнали и на Елена й се стори, че това е от възхищение.

— Какво ще обичате? — сладко запита тя.

— Коняк, кафе и един сандвич.

— Не бих ви препоръчала сандвичите…

— Тогава една паста — каза Елена.

Сервитьорката не помръдна.

— Една паста по ваш избор! — каза Андрей и сервитьорката му се усмихна.

Елена злорадо си помисли, че щом тая жена се усмихне, на горната й устна сякаш поникват мустачки.

Когато сервитьорката отиде да изпълни поръчката, Елена облегна главата си върху рамото на Андрей. Вече се беше успокоила, вчерашният ден повече не я тревожеше, а кой знае, може би и не съществуваше и беше сън…

— Започва се! — каза сервитьорката, като отиде при момичето от бара.

В тоя миг в сладкарницата влезе един човек, който се стори познат на Елена. Той седна до самия вход, запали цигара и впери поглед в тях. Лицето му беше отблъскващо любопитно и като че ли насмешливо…

Сервитьорката донесе коняка, кафето и пастата и всичко сложи пред Андрей, Андрей внимателно избута кафето и пастата към Елена, но въпреки това сервитьорката каза само на него:

— Надявам се, че ще ви хареса! Съвсем прясна е!

Тя говореше за пастата. Елена пак се усмихна — ако имаше нещо, което Андрей не вкусваше, това бяха тъкмо пастите. И като че ли в някаква връзка с пастите си спомни защо й е познато лицето на човека от масата до входа. Беше онзи, с когото за малко не се сблъска вчера. И забеляза още, че той не гледа нея, а Андрей. Неговото любопитство обаче не правеше впечатление на приятеля й, той седеше безразличен и сякаш нищо не забелязваше.

Андрей се обезпокои по-късно, когато в сладкарницата влезе висок слаб мъж, с тясно лице и малки очи. Изненадващо беше поведението и на другия — до входа. Той се извърна към новодошлия, сякаш държеше непременно да бъде забелязан от него, а лицето му се усмихваше нахално и предизвикателно. Новодошлият го отмина като вещ и се насочи право към Андрей.

Имаше нещо вдървено в походката му — стъпваше прекалено внимателно, сякаш върху паркета зееха дупки и случайно можеше да попадне в някоя от тях. В мига, когато се появи на входа, Андрей бе посегнал към чашата с коняка и щом го видя, веднага дръпна ръката си. Сега той чакаше и Елена усещаше колко му е неприятно, че този човек е влязъл в сладкарницата.

На една крачка от масата им новодошлият се усмихна, усмихна се само с тънките си устни и каза:

— Няма ли да ме поканиш на вашата маса?

Андрей мълчаливо кимна.

— Но преди това ще ме запознаеш с другарката, нали?

Андрей сви рамене и се обърна към Елена:

— Мой приятел… колега… — И кой знае защо не назова името му.

Мъжът седна срещу тях с изправено тяло, като че ли носеше корсет под сакото си, с прави рамене и неподвижно лице.

— Ще пиеш ли нещо? — неохотно запита Андрей.

Онзи отказа само с поглед, сякаш толкова скъпеше думите и движенията си. В това време човекът до входа явно се дразнеше, че не чува разговора им. Той се беше навел напред и сигурно би преместил масата си до тяхната, ако бе възможно. Момичето от бара поглеждаше Елена с мълчаливо съчувствие. Наистина какво ставаше?

Лицето на Андрей бе умърлушено и пребледняло, малко бе да се каже, че присъствието на новодошлия го угнетява и изпълва с чувства, още неразбираеми за Елена. Тя стисна ръката му под масата и ядосана извърна най-студеното си изражение към новодошлия. Погледът му остана същият, сякаш гледаше не лицето й, а чашата с коняка.

— Да! — неочаквано проговори той. — Неприятност на строежа! И ти незабавно трябва да отидеш там!

— Изключено! — почти извика Андрей, но веднага се овладя и подмилкващо се усмихна: — Добре де, не може ли после… Довечера?

— Не! — отвърна новодошлият. — Наредиха ми да ти предам незабавно!

Андрей пое въздух — в чертите на лицето му се вля коравина, която Елена още не познаваше, но той само въздъхна и с това сякаш лицето му отново омекна:

— Не мога така… Виждаш, че не съм сам.

— Половин час?

— Така ли? Ами ако на това незабавно кажа — да върви по дяволите?

За първи път в изражението на новодошлия се появи нещо човешко — той тъжно се усмихна.

— Скъпи Андрей — неочаквано каза той и думата „скъпи“ прозвуча така неловко, че на Елена й стана неудобно заради него. — Това не е от мен… Ако искаш, остани тук до вечерта! Дори и аз ще остана да пия по чашка с вас!

Той погледна Елена и в погледа на сивите му очи имаше укор или може би нещо друго, което съжаляваше и осъждаше едновременно.

Сърцето й се сви — съвсем другояче си бе представяла тя този ден!

— Андрей! — каза Елена. — Сега не е работно време! Те нямат право! Ти ми обеща!

А тя вече беше намислила. Мислеше го още преди да се обади на майка си. Имаше една приятелка — можеха да отидат при нея и да останат там до вечерта.

Сякаш нечул молбата й, Андрей продължаваше да гледа пред себе си.

— Ти няма да отидеш? — повтори Елена. — Аз не искам да отиваш!

Новодошлият презрително се усмихна, лицето му бе все така строго и осъждащо.

— Андрей, чуваш ли ме? Аз те моля! — И докато говореше отчаяна, разбра, че никъде няма да отидат, следобедът им бе пропаднал още в мига, когато в сладкарницата влезе тоя отвратителен сухар с очи на плъх.

Андрей мълчеше, той дори не се колебаеше. Тогава тя си спомни какво бе решила да направи за него и почервеня:

— Добре, утре пък аз няма да пожелая да се видя с теб!

— Ти не знаеш какво искаш от мен — каза Андрей и се огледа за сервитьорката.

Едва включил на трета и натиснал газта, както се полага, трябваше да спра пред светофара. Сякаш не бях видял, че докато потеглям, светлината е жълта, а в трета преминавам на червено. Толкова ли бях развълнуван? Не мога да кажа, че когато видях младия мъж, съм очаквал непременно да се появи и Стоичков. Нито пък бях влязъл преднамерено в сладкарницата — обикновена случайност, която после квалифицираме като предчувствие…

Бързах много, исках да отида в службата, преди още Стоичков да е излязъл от сладкарницата, но повече от половин секунда гледах зелената светлина и не можех да съобразя, че пътят ми е свободен. Съобразих едва когато шофьорът на таксито след мен нервно натисна клаксона. Сега вече бях убеден, че не съм срещнал двойник на Стоичков — такива двойници не съществуваха и не можеха да съществуват. Поне дрехите щяха да бъдат различни! А петното на ревера му? От десет дни се канеше да даде сакото на чистене… Да не говорим за изкуствения крак, който правеше походката на Стоичков малко вдървена и създава впечатление, че той се страхува да не хлътне в някоя дупка. Но равнодушието? Тъкмо равнодушието, проявено не само спрямо мен, но и към младия човек и момичето, ме разколебаваше. Стоичков не можеше да бъде равнодушен, дори и да искаше!

Докато е непозволена скорост летях за службата, кой знае защо, си спомнях и погледа на младия мъж. Не бях виждал досега подобен поглед. Очите му като че ли се вслушваха, девойката до него сякаш бе камертон, по който той съобразяваше настроението си…

Като спрях колата, все пак колкото и да бързах, не слязох веднага. Запалих цигара и с ръце, отпуснати на волана, отново си спомних и обмислих всички „за“ и „против“. Може ли Стоичков да има двойник? Ако не — защо крие от мен срещите си с младежа? Или ако трябва да крие, защо го прави по такъв начин? Не бях истински убеден в нито един от отговорите на тези въпроси.

После излязох от колата, пресякох бавно тротоара и още по-бавно изкачих стълбите. Чувствах се ужасно неуверен. Пред вратата на Стоичков поспрях, поех си дъх и почуках.

— Да! — сякаш изстреля отвътре Стоичков.

Ръката, с която посегнах към дръжката на вратата, трепереше и се беше изпотила вече. Отворих. Стоичков седеше зад писалището си, седеше кой знае откога, навярно от сутринта. Погледна недоволно… „Пак ли някой идиотски въпрос? Не ти ли омръзна?“ — прочетох в очите му, но това беше мое субективно тълкуване. Стоичков не обичаше да го безпокоят, когато мисли. Кимнах и веднага затворих.

3

Когато Андрей каза на Елена, че е тук от два месеца, той не излъга, макар понятията истина и лъжа да бяха в случая толкова относителни и неясни, та не си струваше човек да мисли за тях. Може би не беше излишно едно малко уточняване — „тук“ се отнасяше не само за София, но и за обекти от рода на Планетата и даже Галактиката, ала с това щеше да се навлезе в една прекалено неправдоподобна за обикновеното човешко мислене материя; нямаше да допринесе нищо за онова изясняване, към което се стремеше Елена. Напротив, би я объркало още повече, а момичето не го заслужаваше. Също така и въпросът за дъжда, дето се канеше да вали, а, кой знае защо, не заваля. Тя го схвана само като шега — повече Андрей и не целеше.

Всъщност на този въпрос Андрей тепърва щеше да отговаря — другаде и пред другиго. Той знаеше, че няма да му се размине, нищо нямаше да му се размине — вече бе дошло онова, което го заплашваше през всичките петнадесетина дни.

След като изпратиха Елена, приятелят му го изгледа със съжаление:

— Казват, че когато някой се насади веднъж, влечението му към следващото насаждане било почти непреодолимо… Прочетох го в една тукашна книга.

— Да си прочел и нещо друго? Например, че досадниците са принудени да си слагат изкуствени ченета?

— Представи си колко ме изненада, че и тук са постигнали идеята за невмешателство! Защо си позволи да отмениш дъжда?

— Искаше ми се!

— Добре ще бъде, ако след малко се въздържиш да повториш тоя отговор!

— Има ли някакво значение? Нали казвам истинската причина?

— Сигурно има някакво значение. Обикновено се предпочитат отговори, в които преобладават разкаянието, по-малко — обяснения и се отбягва предизвикателството!

— Никого не предизвиквам!

— Самоуверен си, мислиш, че ти се е разминало! А пред Главния вчера възникна друга проблема и затова те отложи за днес. Предпочитах да не те питам, но понеже и двамата знаем, че няма да ти простят — защо упорстваш с това момиче?

— Защо упорствам?

— Именно! И така нарушаваш инструкцията за контактите! Заради това момиче ти си позволи нещо нечувано — позволи си да се намесиш в природните явления на тази част от планетата!

— Исках непременно да я видя, а дъждът щеше да ми попречи!

— Глупости!… Не мога да си представя… Дори и да не съществуваше инструкция — какво общо може да има между нас и тях?

Какво общо? Въпросът не беше нито нов, нито оригинален — Андрей си го задаваше почти всеки ден. Винаги когато срещнеше Елена, той й подаваше ръка и го смущаваше големият зелен камък на пръстена й. Беше глупаво, разбира се — един напълно безжизнен камък с елементарен строеж, но той си въобразяваше, че долавя вибрации и нещо като зов за помощ. Ала не камъкът беше причината, не камъкът го караше да нарушава инструкцията, а Елена. Той не пропускаше нито един случай, когато можеше да я докосне. Докосваше я нежно и предпазливо, сякаш се страхуваше да не повреди нежната кожа на момичето с грубите си според тукашните представи пръсти, и не изпитваше абсолютно нищо от този допир. Докосванията му пораждаха богата и сложна гама от преживявания в душата на момичето. Той невинаги разбираше тези преживявания, често те се появяваха в изненадващо нови вариации, озадачаваха го и във всички случаи нямаха нищо общо с него. Тогава защо? Той се усмихна печално ако можеше да си отговори разумно, навярно нямаше да бъде принуден сега да отговаря и на въпросите на Главния. Въпросите на Главния бяха нещо повече от разпит — те означаваха почти присъда!

Като погледна придружителя си, вече изгубил образа, който обикновено приемаше, за да може да се движи свободно из града, Андрей си спомни как срещна Елена за първи път…

… Тя вървеше по улицата и идваше насреща му. Беше късен следобед, време, когато хората се питаха къде да отидат и как да прекарат вечерта. Този стремеж непременно да правят нещо за „убиване“ на времето, след като човешкият живот бе отчайващо кратък, беше необясним и дълго остана загадка за него. Докато той се питаше в какво е силата на навиците, защо едни си спомнят дъх на алкохол, други — женски лица или някакви още ненапълно изяснени неща, Елена продължаваше да идва насреща му. Но тогава тя още не беше Елена, а едно спокойно, може би малко уморено момиче, доволно от златистата светлина, от лекия полъх на вятъра, от силуета на планината, възприеман почти несъзнателно, с привичка, вкоренена още от детинството. После погледите им се срещнаха, той видя внезапно изненада в нейните очи и съжаление в душата й. Това съжаление я накара да спре и се обърне след него. Тя се срамуваше от постъпката си, лицето й почервеня, навярно подир миг очите й щяха да плувнат в сълзи, но съжалението, че този миг няма да се повтори вече, здраво я държеше на място… Андрей я подмина, но изпълнен с любопитство, също спря, обърна се и тръгна към нея.

И все пак при тази първа среща той като че ли установи повече връзка с камъка на пръстена й, отколкото с изящните й пръсти. Онова трепване на Елена, замирането й в безкрайно очакване, пораждано пък от допира на неговите пръсти, той откри по-късно. Изобщо тогава всичко откриваше със закъснение. Първата среща запомни с руменината на момичето, с отчаяните усилия на волята й, с безсмислиците, които представляваха техният разговор. Тези безсмислици ужасно вълнуваха Елена, те го изненадваха със значението, което имаха за нея. После прочете в съзнанието й желание името му да бъде Андрей. Така той стана Андрей.

Следващия ден отидоха на кино — примитивна форма за публично показване на предполагаеми мисли. Елена седеше до него неподвижна. Голи до раменете, ръцете й лежаха на скута. Тя имаше трогателни рамене, нежни и все пак недостатъчно заоблени, за да скрият острото начало на ключиците. Ръцете й лежаха спокойно, ала той веднага усети, че това спокойствие е наложено с воля.

Тя искаше да постави ръката си върху страничната облегалка между неговия и нейния стол. Искаше и в същото време се страхуваше; той долавяше значението, което тя отдаваше на простото движение — преместване на ръката — и не го разбираше, както не разбираше и какво я възпира. Тогава се пресегна и докосна ръката й малко по-горе от лакътя. Кожата й беше гладка и хладна. Преди да влязат в киното, те се бяха ръкували и той не бе отбелязал повече от едно краткотрайно трепване. Сега с Елена ставаше нещо странно. Седеше все тъй неподвижна и се преструваше, че гледа екрана. Филмът се мяркаше разпокъсан пред очите й, измъчваха я мисли, които той още не успяваше да дешифрира. Кичур кося се беше смъкнал край ухото й, а лицето и шията й бяха облени от червенина като вчерашната.

Елена сякаш изгаряше, но кожата на ръката й продължаваше да бъде хладна. После тя стисна пръстите му, но той, както и по-късно, както през всичкото време, не изпита абсолютно нищо.

После излязоха от киното и Елена каза, че вечерта била чудно зелена. Той премълча за цветовете, които сам виждаше. Пак полъхваше от планината и тялото й се наслаждаваше на лекия повей. Вървяха към някакви дървета и когато попаднаха под сянката им, в тялото на Елена изведнъж се появи неспокойно очакване. Дишането й затихна, тя стискаше несъзнателно ръце, ускори крачките си. Още по-интересно беше желанието да овладее безпокойството си — мислеше неласкави неща за себе си, страхуваше се, както в киното, и същевременно това състояние не й беше съвсем неприятно. Като излязоха на светлото, тя сякаш се успокои, но той виждаше как в тялото й продължаваше да блуждае непонятно очакване.

Андрей е насмешка си помисли, че макар и камъкът на пръстена и тогава да му изглеждаше близък и разбираем, тъкмо в онази вечер се роди любопитството му към плътта й. Тя притежаваше чудни свойства и криеше в себе си възможности за преживявания, които неговият могъщ свят дори не подозираше, че съществуват. Беше ли в състояние да обясни това на Главния? Или да му опише вечерта, когато за първи път танцуваха?

— Ти не знаеш ли да танцуваш? — запита веднъж Елена. — Защо не ме поканиш някога?

Той се вгледа в лицето й и се помъчи да види представите й. В съзнанието й лежеше картината на някакъв ресторант с оркестър. На празното място между масите се бяха притиснали мъже и жени и ритмично се поклащаха и движеха. Той се усмихна весело — и това занимание бе от порядъка „убиване“ на времето.

— Съжаляваш, че не си ме поканил още, нали? Гледай после истински да не съжаляваш?

— Защо? — удиви се той. — Веднъж ти каза, че ти е по-приятно да си приказваме!

— Сега ще ми бъде по-приятно, ако танцуваме!

Те бяха на улицата, по платното се точеха коли, недалеч звънеше трамвай, в очите на Елена се мяркаха и изчезваха хората, които минаваха край тях. Но той усети, че в тялото й се е появил някакъв ритъм. Този ритъм блестеше в погледа й, трептеше в полуотворените й червени уста, сякаш изтичаше от върховете на пръстите й.

— Не искаш ли да потанцуваме тази вечер?

 

 

Картината в ресторанта бе почти същата, каквато я бе видял в съзнанието на Елена. Само че бе още и ужасно задимено, миришеше на алкохол и кухня. Съзнанието на Елена бе запазило само приятните за нея подробности.

Те постояха малко в ъгъла, докато се освободиха две места. Масата бе до една колона, недалеч от оркестъра. Оркестрантите тъй се стараеха, че — както се стори на Андрей — колоната едва издържаше напора на звуковете. И сега аз ще трябва да танцувам! — помисли си той. — Добре, но защо е този шум? „Шумът“ обаче така преобрази Елена, че бузите й отново заруменяха, а ритъмът, който тя носеше от улицата, правеше погледа й замечтан и малко разсеян.

Първо трябваше да поръчат нещо за вечеря и една бутилка вино. Сервитьорът наля чашите им. Елена взе своята, наведе се към Андрей и сериозно каза:

— За най-хубавото, което си мислиш сега!

Той мислеше дали не е възможно по някакъв начин да накара оркестърът да млъкне. Възпря го само образът в съзнанието на Елена — двамата изправени и притиснати един в друг, а оркестърът — по-разлудян, откогато и да било. Тогава реши, че докато са в ресторанта, ще остави да го водят картините в нейното съзнание.

Така той навреме видя желанието й да станат. Преди това един от оркестрантите се изправи пред микрофона и каза нещо за някакви влюбени. Думите неочаквано изпълниха Елена е желание за близост, тя мислено протегна ръце и ги сложи върху раменете му.

— Искаш ли да станем? — запита той.

Тя сякаш нямаше сили да отговори и само кимна.

Когато я прегърна, той усети тревогата и очакването, които му бяха познати, но сега вече те не бяха същите.

— Не знаех, че танцуваш така великолепно! — прошепна тя.

Андрей се усмихна — всъщност танцуваше Елена, а той следеше в съзнанието й какво тя очаква от него. Днес тялото на Елена се държеше по странен начин, то бе податливо и същевременно чуждо, притискаше се и се отдръпваше, изпадаше все повече в някаква вглъбеност, която му беше недостъпна… Докато танцуваха, тя го възприемаше сякаш само чрез танца. За нея Андрей като че бе единствено ритъм и движение, на които тя страстно желаеше да се подчини, но всеки път нещо я задържаше и мислите й потъваха някъде, за да се върнат после смутени и малко гузни.

По-късно, когато станаха да танцуват втори път, в нея се появи и нещо друго, което превръщаше преживяванията й в необикновено сложна плетеница. Сега Елена не внимаваше и той, естествено, също грешеше.

— Уморих се — най-после каза тя. — Нали не ми се сърдиш?

Той вече знаеше, че тя се страхува от нещо и иска по-скоро да седне на мястото си. За миг дори и очите й се уплашиха.

После танцуваха още два-три пъти, но излизаше бледо. Елена се насилваше да танцува и да бъде весела само заради него.

— По-добре е да си тръгнем! — предложи той. — Тук не може да се диша повече!

— Добре…

И си помисли: „Изгубена съм! Вече съм изгубена!“

Те минаха по мостчето над езерото и излязоха на алеята. Пред тях имаше два пътя — към огромните тъмни дървета на парка или към неестествено бялата светлина на улицата, отдето още долиташе шум на автомобили.

— Ела! — прошепна Елена и го хвана за ръката.

Когато нагазиха под дърветата, те видяха, че в парка не е толкова тъмно. От дънерите лъхаше хлад, миришеше на листа и треви. Под краката им тихо шумолеше пясъкът на алеята. Пред тях паркът се губеше в сиянието на звездите и то не хвърляше сянка, само полепваше по листата на дърветата.

Край едно дърво с огромна разперена корона Елена спря и се обърна към Андрей. В мрака не личеше онова напрежение на лицето й, то беше сега сякаш по-малко, едно осветено от звездите петно, което кротко го гледаше и чакаше. Той си спомни киното и сложи ръце върху раменете й, но това нищо не промени. Раменете й бяха топли и той едва ги докосваше, защото знаеше, че ако отпусне ръце, Елена ще се прегъне под тежестта им. Тя мълчеше. Понякога той долавяше в съзнанието й зараждащи се думи, но като че ли тя сама бързаше да ги унищожи, преди да са се оформили напълно.

— Студено ми е! — изведнъж потрепера Елена. — Да си отиваме.

Андрей я поведе към улицата и веднага усети, че тя върви без желание, но не посмя да й предложи да останат още малко под дърветата. Повторно тази вечер той беше безсилен да преодолее бариерата на самовглъбяването й.

Част от пътя изминаха с трамвай. В осветената празна кола Елена няколко пъти си помисли: „Глупачка! Боже, каква глупачка!“ — и отбягваше погледа му. Тя не подозираше, че той я вижда дори и когато е обърнат с гръб към нея.

После тръгнаха по някаква уличка и щом стигнаха дома й. Елена го погледна усмихната, хвана неочаквано главата му с ръце, целуна го в устните и побягна нагоре по стълбите.

 

 

Когато се срещнаха на другия ден, Андрей вече знаеше какво се крие зад нейното вглъбяване. Отведе я в една странична улица и там я целуна. Елена като че ли искаше да го отблъсне, но само затвори очи и се притисна в него.

— Мислех, че си ужасно срамежлив! — смутено каза после тя. — Но не ме целувай повече по улиците, учителка съм и може да ме види някой ученик!

Каза го и веднага забрави думите си.

После се целуваха в сладкарницата, дето ходеха понякога, в парка под дърветата и много скоро Андрей разбра, че целувките са сякаш някакъв преход — наистина много важен за Елена. Всеки път, когато я изпращаше — макар през целия ден да бяха се целували, — Елена тревожно мислеше: „Сигурно му омръзнах вече… Аз съм истинска глупачка. Защо е толкова недосетлив? Ето го — пак скръсти ръце! Не може ли да им намери по-подходящо място?“… Той усещаше как раменете й потръпват и викат ръцете му, но мислите й се объркваха, като някаква вълна отново се надигаше онова нещо, което някога бе скрило от него желанието й да се целуват. Какво искаше да скрие сега?

И после дойдоха онези мигове преди четири дни. Тя го покани у дома си. Беше рано следобед, когато нажеженият, потен и замаян град едва дишаше под слънцето.

— Имам много тетрадки за поправяне… Защо не дойдеш у дома? Няма никого! Мама отиде при брат ми и ще се върне чак утре!

Тя се смееше весело, за да не изглежда смутена.

— Ще ме видиш дали съм работна! Затова не забравяй — аз ще работя, а ти ще гледаш! Само ще гледаш!

В стаята, дето го въведе, беше хладно и здрачно. Елена обясни, че нощем майка й държи прозорците отворени, а сутрин рано ги затваря и пуска пердетата — единственият начин да се запази малко от нощната хладина. Андрей знаеше това, както познаваше и стаята — неведнъж я бе виждал в съзнанието на Елена.

Настани го да седне в креслото до прозореца.

— Ще седиш тук през всичкото време — каза Елена, като му помагаше да седне, сякаш беше дете.

Коленете и докоснаха неговите и тя мигновено отстъпи назад.

— Ще седиш и няма да ставаш! Нали? Може да станеш само докато отида да сваря кафе, но щом се върна, да те намеря седнал!

Тя продължаваше да говори с онзи насмешливо-строг тон, но той виждаше колко е неуверена и разколебана. Не съжаляваше, задето го е поканила; напротив — още не бе овладяла радостта си, че най-сетне е настъпил удобен миг и тя е намерила смелост да използва този миг.

Когато се върна от кухнята с поднос в ръка, мислите й бяха хладни и делови: „Само тетрадките! Имам двайсет и три тетрадки и никакво време!… Той обеща и ще изпълни обещанието си!“ Така делово и хладно беше и лицето й, но тя не съзнаваше, че в същото време друга мисъл я довежда почти до отчаяние: „Мама ще иде отново при батко чак другия месец…“

Елена седна насреща, до малката масичка, дето бе купчината тетрадки. Взе големия червен молив, разтвори една от тетрадките, поклати глава и ненадейно стана.

— Виж! — каза тя и дойде при него. — Всеки път едни и същи грешки! Като че ли хората са по-верни на себе си, когато грешат!

Той знаеше какво има в тетрадката и отде идва грешното решение, но не разбираше защо Елена отбягва допира на ръката му, след като я бе държал в прегръдките си и я бе целувал.

— Как да му пиша двойка? Така разчита да се освободи от матура!

И мислеше, че ако целия следобед прекара до масичката си, всичко ще бъде безсмислено.

— Много си снизходителна към учениците си!

— Ти нищо не разбираш!

Той разбираше онова, което тя само чувстваше — това момче щеше да се развие по-късно, когато вълнението престанеше да сковава мисълта му.

После тя му показа втора тетрадка, но тоя път ръката й не се отдръпна от неговата и остана да лежи в дланта му. И както някога в киното, косата й увисна и докосна челото му. Очите й неподвижно го гледаха и Андрей се виждаше в разширените й зеници. Сетне тя затвори очи, лицето й стана тъжно и сякаш се отдалечи от него.

„Възможно ли е да съм толкова слаба? Или не, всичко е условност?“… Мислите й бяха безцветни и неуверени. В същото време в съзнанието й неудържимо се раждаха други картини. Те сякаш я хипнотизираха и тя им се отдаваше напълно. На Андрей му беше трудно да ги разчете. Единственото, което разпознаваше в тях, бе нейният и неговият собствен образ. Те седяха на кушетката в другата стая и той бе изпълнен с намерения, които сам не можеше да разбере, а тя чакаше нещо, забравила всичко друго край себе си. Очите й бяха пак затворени, а двете бръчици край устата й му напомняха деня, когато я целуна.

После Елена се върна малко назад и тръгна по улицата, дето ги видя за първи път. Върна се и в киното и преживя отново миговете, когато той докосваше хладната й ръка. В ресторанта не се задържа, почти веднага отиде в парка и дълго броди там, за да излезе неочаквано на улицата, дето той сам я целуна.

Тя се върна от спомените си по-уверена. Картините в съзнанието й ставаха по-ясни и точни, той все така не ги разбираше, но усещаше, че водят към него.

Елена отвори очи и очите й сега се усмихваха. Допря горещата си буза до неговата и прошепна:

— Винаги ли изпълняваш обещанията си?

— Винаги! — отвърна той и видя, че Елена остана разочарована, макар да го скри от себе си.

Тя се изправи и неохотно тръгна към масичката с тетрадките. Докато се отдалечаваше и той гледаше раменете й — все тъй трогателно нежни и слаби, — изведнъж прозря: Елена се отдалечаваше не само от него, а и от още нещо, почти толкова важно, колкото и усещането й, че живее. Днес той няколко пъти бе доловил в душата й трепет, подобен на трепета, когато очакваше да я целуне, ала в тоя миг той изглеждаше жалък и нищожен в сравнение е онова отпадащо чувство, с което Елена крачка подир крачка отиваше към масичката.

После тя седна и се обърна към него, ала лицето й бе само една усмихната маска. Зад маската продължаваха да се мяркат предишните картини и Елена уморено се вслушваше в себе си.

По-късно Елена с плаха надежда каза, че я боли глава и предпочита да излязат. Това пак не беше вярно, е тия думи тя целеше нещо друго и той напразно се взираше в съзнанието й, изумен, че неговата могъща цивилизация не е в състояние да му помогне да вникне в душата на тази жена. Очите на Елена бяха леко зачервени, сигурно не от напрягане над тетрадките, но към каква мисъл водеше червенината на очите й, какво се криеше зад внезапно измененото й, удължено и разочаровано лице, той не знаеше. Безсилието му го изпълваше с отчаяние, различно от отчаянието на Елена, защото той нищо не очакваше, в кристалното му тяло всичко бе програмирано и настъпваше с последователност, граничеща с пустота. Понякога мислеше, че вземайки непривичен образ, ще бъде способен и да чувства. Това не бе дори самоизмама — тя не съществуваше в неговия код.

— Така се радвам — каза Елена. — Мислех, че ще нарушиш обещанието… Сега те уважавам повече…

Тя беше щастлива, че може да се самоизмамва.

4

— Време е да престанеш да бъдеш Андрей! — каза придружителят му. — След малко ще се изправиш пред Главния, а той не обича неуместни шеги!

Главния не беше сам. Когато Андрей, или вече НЗ, влезе при него, той седеше на мястото си между своите четирима помощници. Те нямаха лица, но по навик, придобит от Елена, Андрей неволно ги виждаше в земен вид. Бе надарил Главния с лъскаво плешиво теме, кръгли студени очи и дълго самоуверено лице. В това лице с хлътнали бузи и стиснати, безцветни устни, не можеше да има никакви страсти дори и ако бе лице на земен жител.

— НЗ — каза Главния, — днес вие пак сте напускали кораба без разрешение?

Отговорът щеше да бъде безсмислен като въпроса, затова Андрей предпочете да замълчи.

— Вие преминавате всякакви граници! Не говоря само за момичето, а и за дъжда! Знаете ли какво значи това?

Дали знае? Той знаеше защо Главния е заобиколен от четиримата си помощници. Съветът на петимата. Не почти присъда, а вече присъда! Преди да каже, преди да помисли каквото и да е. Осъден. Това, което се появи в него, Елена навярно би нарекла насмешлива усмивка, по Главния не можеше да го определи. Андрей почувства усилието му.

— Какво казахте? — запита Главния. — Какъв е този боклук в главата ви?

Андрей пак не отговори. Предпочиташе да мисли за Елена, останала долу на планетата, която се въртеше заедно с невидимия за земните хора кораб. С това отново щеше да затрудни Главния — когато си служеше с понятията на Елена, мислите му ставаха неразбираеми за другите. А мислите на Елена? Беше ли му лесно да ги разчете в началото? И само в началото ли? Той видя лицето й с двете бръчици край устните и плахата надежда в тях. Ако способността да четеш в чуждото съзнание е щастие — мислеше той, — защо да не е още по-голямо щастие да чувстваш и разбираш чувствата?

— НЗ, престанете! — каза Главния. — Забранявам ви да мислите за странични неща!

— Слушам! — отвърна Андрей. — Да не мисля за странични неща!

— Вие се стремите към нещо, което ви е неприсъщо! Няма да говоря за инструкцията. Нима не виждате, че тази проява на живот, която наблюдаваме, е така различна от нас, от всичко познато и предполагаемо, така ограничено във времето и пространството? Не възниква ли с основание въпросът — наистина ли е разумна, логична? Нейното неправдоподобие е равно почти на несъществуване!

— Но вие не разбирате…

— Аз всичко разбирам — запомнете! Разбирам и това, което още не сте си помислили!

Главния млъкна и погледна нагоре. Таванът на залата представляваше тяхното звездно небе, но за Андрей сега то бе мъртво, както небесата на всички светове, защото не минаваха през душата на Елена. Само тя можеше да вижда как сиянието на звездите полепва по листата на дърветата, как разсейва мрака, без да хвърля сенки и да поражда желания, по-силни от усещането й, че живее.

— Вашият интерес — извика Главния — престана да бъде научен интерес! Защо се намесихте в природните явления на планетата?

— Исках да се видя с момичето!

— Моля, обяснете ми, какво значи „исках да се видя с момичето“?

— Това, което казах!

— Вие не казахте всичко!

— Тя щеше да страда, ако не я видех…

— Да страда? Що за формула!

Земният образ, с който Андрей бе надарил Главния, започваше сякаш да придобива и характер. Един неприятен, свадлив характер на вечно мърморещ, недоволен човек. Главния много добре виждаше в съзнанието му отчаяното лице на Елена и то трябваше да му обясни всичко.

— Не, не всичко! — поправи го Главния.

— Това не е формула! — каза Андрей. — Само едно момиче с отчаяно лице…

— Вие прекалявате!…

— Аз ви отговарям… — с чисто земна досада отвърна Андрей. — Какво повече?

— Вие прекалявате със своето нежелание да се разкриете докрай.

Думите на Главния му напомниха нещо. Да, разбира се. Но каква прилика може да има Главния с Елена? Той изискваше, а тя само мечтаеше. Но резултатът? Имаше ли представа Елена какво значи да знаеш всичко, да се лишиш от възможността да гадаеш и си избираш това, което ти харесва? Голямо щастие ли щеше да е за нея, ако узнаеше неспособността му да изпитва чувства?

— Вие знаете всичко за момичето — каза той на Главния. — Знаете всичко, което зная и аз за нея…

— Вие сте непоправим! Но аз знам вашите мисли! — бавно каза Главния. — Знам ги по-добре от вас… Сега излезте и почакайте навън.

— Струва ми се, че този глупак е изгубен! — каза Главния на помощниците си, когато Андрей излезе. — Той се е добрал до тайната на превръщането.

— Но то е безвъзвратно, необратимо.

— Въпреки… Този глупак е хипнотизиран от преживяванията на момичето, иска не само да вникне в същината им, но и да ги повтори в себе си. Има само един начин — да стане като нея!

— Той не може да иска такова нещо!

— Уви! Много хитро задръства съзнанието си с формули, донесени оттам, но аз долових… Главната вина, все пак е моя. Знаех за срещите му и го поощрявах с невмешателството си. От неговото съзнание черпех сведения за тази част на планетата, която коренно се различава от другата. Интересен факт — една и съща форма на живот, на цивилизация, но тази част от планетата е организирана несравнимо по-логично! Но не можах да определя, че истинската опасност е момичето… Не забелязах навреме как НЗ неволно подменя картината на земната цивилизация с преживяванията на Елена и започва да се стреми към нещо, което фактически не може да съществува. Ето една от картините, които, смятам, ме заблудиха в самото начало…

 

 

… Виждате момичето — според земните схващания тя е красива и представлява онзи модерен тип, който се харесва сега там. Върви по улица, покрита със сняг. Снегът е съвсем нов, още чист и бял. Няма вятър, затова клоните на дърветата също са отрупани със сняг. Те се огъват под тежестта му. Тя се връща от училище, утре е първият ден на ваканцията, и е весела. После минава през един площад. Тук, край някаква барака, са натрупани току-що отсечени борчета и ели. Логично е предположението, че техният вид ще събуди у нея определени мисли — учителка е по математика! Тя не мисли за дървесината, която може да се използва в индустрия и строителство, нито й минава през ума, че тия дървета, преди да ги отсекат, са участвали в производството на кислород, без който животът на планетата е немислим! Нищо подобно! Видът на дръвчетата, нахвърляни безразборно, смачкани и покрити със замръзнал сняг, я връща в детските години. Тя вижда блестящи дрънкулки, запалени свещи, чува песни, усеща вкус на баница и желае да й се падне някаква пара̀. Усмихва се разнежена, спира пред бараката и купува едно дръвче, което й е абсолютно ненужно… Това става няколко месеца преди да се срещне с нашия НЗ, но по-късно е мислела за тая случка в негово присъствие.

Не е по-различна и другата картина от края на същата зима. Пролетта настъпва изведнъж… Една нощ Елена се събужда и чува вятъра. Само че движението на въздушните маси от максимум към минимум тя възприема по един озадачаващ начин. За вятъра тя мисли като за живо същество!… Сутринта няма и помен от снега, омръзнал вече на всички с мръсносивия си цвят. Всъщност той им е омръзнал, защото трябва да дойде пролетта, но те не го съзнават. Земята сега е черна, вече е топло, вятърът продължава да духа. Тоя вятър обаче ще изпари голяма част от влагата, необходима за посевите. Какво е отношението на Елена? Когато излиза сутринта и вятърът я духва в лицето, в главата й се появяват странни мисли за целувки, за пръсти, за длани… Усмихва се и диша дълбоко, иска й се да тича, иска й се да срещне някакъв непознат — и всичко това само защото въздушните маси се движат от максимум към минимум. Няколко месеца по-късно, в подобно състояние, породено от други причини — златиста светлина на залез, вечерен силует на планина, — тя среща НЗ.

Наистина каква опасност може да представлява едно глупаво момиче? Не съзрях опасност и в картините, дето сами видяхте сред хаоса в главата на НЗ. Впрочем, те бяха твърде неясни и той непрекъснато ги замъгляваше, опитваше се да скрие истинското им предназначение. Но има още една, неизвестна за вас картина. Навярно от нея трябваше да разбера, че недооценката на един новооткрит свят е винаги опасна.

В същата къща, един етаж по-долу, живее някакъв писател. Стар, бих рекъл — склерозирал, с треперещи ръце, но с детски очи. Живее си, хората четат книгите му, но забравят някак да си зададат въпроса, жив ли е още този човек или не.

Елена е спортен тип — уверихте се от фигурата й, — но спортът малко я интересува. Все пак един ден по повод на предстоящ мач прочита във вестника бюлетин за здравословното състояние на някакъв известен футболист. Травма на коляното… На другия ден: нов бюлетин, интервю с лекаря — чужденец от другата част на планетата. На третия: кратко описание на самочувствието на футболиста, малък спор доколко е било уместно да се лекува от чужденец. И тогава Елена скъсва вестника, а след училище отива в редакцията. Влиза при главния редактор, за нея това не е трудно, като хубава жена тя внушава на околните желание да й услужат.

— Извинете, другарю Велчев — развълнувано казва тя. — Четох във вашия вестник за здравословното състояние на другаря Кралев. Можете ли да ми кажете нещо повече?

Велчев е поласкан, той не само желае да услужи, но и да й се хареса.

— Най-важното! — казва той. — Ще играе! Ще играе!

— А сега искам да ви запитам, знаете ли нещо за здравословното състояние на другаря Кирил Ангелов?

— Кой?

— Кирил Ангелов! Не си ли спомняте читанките от първо отделение? Млад, красив човек с мустачки… От кого научихте български език, другарю Велчев, не си ли спомняте вече?

— Но чакайте, той…

— Ще отмина вашето неволно предположение… Знам, че сте зает, ще ви отнема още две минути! Не изпитвам нищо срещу вашия Кралев, казват, че дори бил симпатичен! Но защо забравихте човека, от когото научихте езика, на който пишете сега за Кралев! И само на език ли ви научи той? Това исках да ви запитам… Извинявайте!

Въпреки красотата на Елена главният редактор е ядосан. Този човек държи да бъде уважаван. Той не е свикнал да му говорят така. Той винаги сяда на първия ред, защото кинокамерите обикновено не обхващат другите редове… Никога не поздравява пръв, отмъстителен е и обича да го ласкаят… Но когато си тръгва към дома, с него става нещо чудно! За момичето мисли вече без злоба. И си спомня за писателя, а със спомена в душата му нахлуват изкласили ниви, чучулиги, усеща дъх на зряло жито и вижда новолуние, мократа риза лепне на уморения му гръб, босите му крака потъват в топлата прах на пътя… Той сега е добър, толкова добър, че ако му предложат да седне пред безчувствените очи на кинокамерите, само ще поклати глава. Сърцето му е изпълнено с благодарност към стария писател, в душата му зрее решение още утре да го посети, макар да не знае къде живее и отдавна е забравил как изглежда.

Трябва да кажа, че и в този случай постъпката на момичето е глупава. Парадоксално — нито главният редактор, нито който и да е друг би могъл да научи езика си от стария писател! Не така стават тия работи! Но аз бях длъжен да разбера: тези хора имат определена система на отношение към света — непонятна за нас, но извънредно могъща: тяхната земна стихия!…

Много късно открих опасността, която грози НЗ. След онази среща в дома на Елена НЗ бе решил, ако по някакъв начин се повторят преживяванията на момичето, да вземе участие в тях. Не ми беше ясно как ще го стори. Пратих да го повикат. Като видя пратеника ми, НЗ си помисли какво ли би станало, ако го унищожи. Освен това зафиксирана е и следната негова мисъл: „Според природните закони, които познаваме, тоя свят не може да съществува. Природните закони ли са ограничени или ние?… Невероятно! Изключено е откритията да пораждат ограниченост, но, изглежда, тя винаги ще ги съпътства.“ Искам да добавя — не бива да мислите, че това е някакво просветление и НЗ ще осъзнае невъзможността на намеренията си.

На другия ден — пак с надеждата, че преживяванията на Елена ще се повторят — той спря дъжда! После срещна момичето — т.е. използва едно нейно минутно зазяпване и прие земен вид на улицата, дето се намираше тя. Моят пратеник ги настигна в сладкарницата. НЗ внимателно и с подозрително любопитство се взираше в преживяванията на момичето. Той чакаше, дебнеше образите в съзнанието й — и те отиваха натам, дето искаше НЗ.

Но добре е да ви представя тези преживявания, както са доловени от моя пратеник. Той е по-малко опитен в земните работи и затова — по-обективен.

Той седи срещу тях. Момичето гледа само НЗ. Елена е изпълнена с едно-единствено желание, което напълно я лишава от жалкия й разум. Пратеникът ми вече е определил, че способността й да мисли я тласка изключително към глупави решения. Тя иска да заведе някъде НЗ, да го заведе, каквото и да става, забравила дори условностите на техния живот. Пратеникът ми вижда стая и легло. Вижда в съзнанието на Елена и образа на дете, което обаче не присъства в стаята. То е някаква бъдеща проекция между нея и Андрей, както тя нарича нашия НЗ. Детето е незакодирано същество, абсолютен природен произвол, неговите сетнешни постъпки и прояви са непредвидими!

Те седят един срещу друг — НЗ и моят пратеник. На него лично от мен са дадени широки пълномощия. Той дори има право, според обстановката, да позволи на НЗ, ако е наложително, да остане по-продължително там. Но изумен, че НЗ може да има нещо общо с незакодирано същество, той решава незабавно да прекрати отвратителната среща. Единствено пропуска да забележи намерението на НЗ — да го унищожи, него, моя пратеник! Наистина намерението му е замъглено от земни мисли, но е съвсем определено и ако НЗ не пристъпва към действие, то е само защото ще изложи на опасност и живота на момичето…

Повтарям мисълта си за заплахата, която крие в себе си недооценката на новооткритите светове, и ви питам: ясно ли е към какво се стреми НЗ?

 

 

— НЗ, заповядвам ви да влезете и изслушате нашето решение!

Навън, дето трябваше да чака Андрей, отдавна нямаше никого!

5

Когато се събуди, Андрей усети студ. Росата беше навлажнила дрехите му и той трепереше. Тялото го болеше от коравата неравна земя. Беше тъмно и не се виждаше нищо освен накъсано, звездно небе. Постепенно очите му свикнаха с тъмнината — това, което висеше над него и накъсваше небето, бяха короните на дърветата. Наближаваше да съмне, от планината полъхваше, но вятърът сякаш поклащаше не дърветата, а небето над тях.

Изведнъж Андрей скочи и тревожно се огледа. Някакво животно профуча през храстите и отшумя нагоре, като ронеше камъни по склона. „Тук не може да има диви животни!“ — помисли си той, но сърцето му продължаваше неспокойно да бие. Устата му беше пресъхнала, той преглътна с усилие и за първи път усети жажда.

Наоколо едва ли имаше вода, не се чуваше нищо освен шума на листата, но на Андрей му се стори, че някъде долу ромоли ручей. Спускането по стръмния склон беше трудно. Храстите закачаха дрехите му, шибаха го по лицето, но той вървеше и слюнката в устата му ставаше все по-гъста. Вместо при ручея излезе на някакво шосе.

Когато стъпи на гладкия асфалт, който разсичаше гората на две, лъхаше влага, но вода нямаше. Андрей седна върху един километричен камък и до изгрева на слънцето не помръдна от него. Беше уморен и жаден, по бузата му, разсечена от някакъв клон, течеше кръв. Потта по раменете му започна да изстива и той отново затрепера.

Най-после небето студено засветля и звездите угаснаха. В дерето отстрани потече мъгла й над нея останаха да стърчат само върховете на дърветата. Това не продължи дълго — скоро върховете почервеняха, а мъглата заредя и през деня прозираха вече тъмните дънери. Андрей се обърна и видя слънцето — червено и неправдоподобно плоско. То още седеше на хоризонта, като че ли залепено върху небето над насрещната лилаво-розова планина. В гората от двете страни на шосето беше утихнало. Андрей стана и разкърши снага — време беше да подири пътя към Елена.

По-късно той чу познат звук — някъде под него завиваше трамвай и колелата му скриптяха на завоя. Андрей тръгна към звука. Сега вървеше по пътеката, слънцето светеше в очите му, шумовете на града ставаха по-ясни, той сякаш потъваше в тях и целият трепереше от нетърпение.

Пътеката свърши до широко каменно стълбище. Долу имаше градинка, но Андрей видя само червената чешма с фонтанчета. Втурна се по стъпалата и запъхтян наведе лице над веселата, подскачаща струйка. Не можеше да си поеме дъх, струйката мокреше бузите и очите му, задавяше го, но той пиеше и натежаваше от блаженство.

После натопи носната си кърпа и изтри кръвта по лицето. Когато се изправи, слънцето плуваше в дима на някакъв комин, беше помръкнало и тъжно като луна в затъмнение, веселата струйка вече не блестеше, но това не го разочарова — коминът сякаш сочеше посоката към града и Елена.

Той пое в тази посока, натам водеше и трамвайната линия. По улицата, встрани от линията, профучаваха камиони и земята сякаш изтръпваше под тях. Тук-таме се мяркаха хора и също бързаха надолу по линията. Щом стигна първата спирка, Андрей съобрази, че ако се качи на трамвая, по-скоро ще попадне в центъра на града и по-лесно ще се ориентира.

Трамваят беше претъпкан — хората отиваха на работа и не бяха много внимателни един към друг. Още на спирката Андрей трябваше да напрегне всичките си сили, за да не го изтласкат, а в колата го блъскаха и стъпваха по краката му. Ако не беше съзнанието, че трамваят скъсява пътя му до Елена, щеше да слезе още на следващата спирка. Навалицата обаче го спаси от друго неудобство, което Андрей не подозираше — той нямаше пари за билет, ала кондукторката тъй и не стигна до него.

Андрей не успя да се ориентира и в центъра на града. Тук бе не само същата мрежа от непознати улици, както в предградието, но той не знаеше и какво да дири. Някога виждаше целта си по права линия и тогава улиците с техните посоки и имена не го интересуваха. Сега имената на улиците бяха най-важното и неговото положение бе несравнимо по-лошо от положението на провинциалист, за първи път попаднал в София. Провинциалистът поне знаеше какво да пита. Всичко това обаче Андрей не съзнаваше.

Светофарите меняха цвета на кръглите си очи, колите спираха и потегляха, хората се трупаха пред белите, нашарени на ивици коридори или нетърпеливо прескачаха пътя на колите. Същото правеше и Андрей. Така той се мота няколко часа и накрая всякога излизаше на улица със светофар и бели, ивичести коридори. Мрежата на центъра здраво го държеше и той напразно се мяташе насам и натам. Накъдето и да тръгнеше, беше принуден после да се върне по стъпките си към центъра. Улиците, които отвеждаха встрани, го отдалечаваха сякаш и от Елена. Той помнеше момичето върху оживени тротоари под разклонени дървета, помнеше витрини и безспирни потоци от коли по платното.

Най-сетне започна да губи търпение. Слънцето — вече горещо обедно слънце — напичаше ту врата, ту лицето му, яката на ризата му неприятно овлажня. Краката му отново отмаляха, подбитите ходила го боляха.

Той се облегна на едно дърво да почине. Улицата продължаваше да шуми и бляска с никела и стъклата на автомобилите. Как да намери Елена сред този хаос? Ако не му бяха попречили, щеше да извърши превръщането пред дома й. Но нямаше избор — бяха по петите му, само незабавното превръщане обезсмисляше преследването. Той не им трябваше такъв!

А беше ли нужен такъв на себе си?

Той никога не бе мислил, че животът е така труден и пълен с усещания, които не носят радост. Някога знаеше и можеше всичко, сега стоеше облегнат на грапавия ствол на дървото и му се виеше свят от умора. Два месеца всеки ден бе слизал в тоя град, но днес не го познаваше. Сякаш улиците и площадите бяха създадени едва тази сутрин, за да затворят пътя му към Елена… А безсилието? Когато мислеше за своето безсилие, той се чувстваше нещастен и самотен както на разсъмване, когато седеше на километричния камък и трепереше от студ.

По-късно, като вървеше безцелно по тротоара, нещо привлече погледа му и преди още напълно да е осъзнал какво е това, Андрей тръгна към него. Беше витрината на магазин за колбаси. Видът на лъскавите златистокафяви и червени, на матовите пепелносиви или опушеножълти меса зад стъклото напълни устата му със слюнка, а стомахът му мъчително се сви. Това усещане отдавна го безпокоеше и размътваше мислите му, но сега избухна с такава ярост, че не можеше да откъсне очи от витрината.

Само да посегне през стъклото!… Нали стъклото никога не е било препятствие за него? Той протегна ръка, но гладката хладна повърхност спря пръстите му. Неприятно изненадан и нетърпелив, той натисна малко по-силно, но стъклото остана все така твърдо и непробиваемо. Тогава той се огледа да види няма ли възможност да достигне колбасите отстрани и едва сега горчиво се опомни.

Онзи, който вчера бе способен да отмени дъжда, защото му пречеше да се срещне с Елена, днес вече не съществуваше. Днес той беше безсилен да се пресегне през едно нищо и никакво стъкло. Но вчера не му бяха необходими колбаси, а сега дъвчеше мислено и преглъщаше, работеше безспирно като мотор, забравен на празен ход, и му се струваше, че ако се отдалечи от витрината, незабавно ще умре. За миг той отново забрави кой е и пак посегна към стъклото. Ако го удари с юмрук, ще бъде ли то все тъй непробиваемо? Той се отдръпна леко, но не замахна. Не беше работата там пробиваемо ли е стъклото или не — просто в последната секунда забеляза, че никой не постъпваше така. Хората дори не спираха пред витрината — влизаха направо в колбасницата, казваха или посочваха какво искат, после плащаха и поемаха завития в хартия пакет. Това беше много по-лесно, отколкото да се пробие стъклото.

Андрей влезе в магазина и каза същото, което каза купувачът преди него:

— Половин килограм шунка!

Бързо и ловко, сякаш си играеше с ножа (вчера той така си играеше с дъжда), колбасарят отряза няколко еднакви парчета. Гледайки го, Андрей усети, че устата му отново се пълни със слюнка. Шунката миришеше непоносимо вкусно. Като си помагаше с ножа, колбасарят метна парчетата върху теглилката, добави едно съвсем мъничко парченце и после, докато все така ловко и като че ли на шега загъваше пакета, каза:

— Един и петдесет!

Андрей бръкна в джоба си и ужасената му ръка остана там.

— Следващият моля! — нетърпеливо каза колбасарят и сложи настрана пакета с шунката.

В джоба на Андрей нямаше и не можеше да има пари. Той погледна с отчаяние колбасаря и каза:

— Нямам… Забравил съм парите!… — Миризмата на шунката го влудяваше.

— Два и четиридесет! — каза колбасарят на следващия купувач.

— Нямам! — повтори Андрей. — Забравил съм парите!

— Съчувствам ви, гражданино! — сви рамене колбасарят. — Но проверявайте джобовете си предварително! Следващият, моля!

Андрей преглътна разтреперан — пакета с шунката беше само на половин метър, но от него го делеше друго стъкло. Беше ли и то така здраво?

— Е, не се разстройвайте толкова! — каза колбасарят. — Ще си вземете от другаде! Шунката навсякъде е еднаква!

Беше ли така здраво и това стъкло! Той преглътна повторно. Трябваше да си помисли, само че не тук, дето миризмата на шунка продължаваше да го влудява. Той погледна ножа в мазните ръце на колбасаря и полека тръгна към вратата.

Навън спря пред витрината, обхванат от предишното желание да разбие с юмрук стъклото, но нещо го забави. Ах, да, трябваше да си, помисли! Пречеха му движенията на челюстите, пречеше му движението на гърлото. Да си помисли? Спомни си — той не е същият! Стъклото ще разкъса юмрука му, от меката плът ще рукне кръв, както тази сутрин потече кръв от бузата му. Но само това ли? Имаше и нещо друго, то беше по-лесно, по-разумно… Какво беше то? Къде се намираше, как изглеждаше?… Пак така му се струваше, че ако се отдалечи от витрината, ще умре. Но не умря. Нито се отдалечи истински от витрината, защото тя заседна в него заедно с всичките си колбаси. Той тръгна по тротоара и продължаваше да вижда витрината. Тя го теглеше назад, той се блъскаше в хората, които срещаше, и бе готов да се върне, преди още да си е спомнил онова другото. Искаше да си го спомни, напрягаше мисълта си, но виждаше единствено витрината и усещаше миризмата на шунката.

Носът му долови нова миризма. Той не я познаваше — позна я стомахът му. Миризмата бе лека и очевидно идваше отдалече, но Андрей изведнъж си спомни всичко. Разбира се — имаше ресторанти. И там първо ядяха и после мислеха за пари! Той се изненада колко лесно и просто е било. Докато вървеше подир новата миризма и радостен усещаше как тя става все по-гъста и близка, питаше се дали винаги когато човек е гладен изминава толкова дълъг път до най-разумното? В действителност ресторантът бе по-далеч, отколкото му се беше сторило.

 

 

От покривката на масата, макар и скоро прана, лъхаше на всичко ядено върху нея. Андрей нетърпеливо се размърда и помаха с ръка. Един важен сервитьор с шкембенце и лице, напоено с вкусни миризми, донесе листа и го сложи на масата. Андрей направи опит да го прочете, но буквите играеха пред очите му.

— Някаква супа — каза той, инстинктивно чувствайки, че трябва да се държи по-спокойно и търпеливо. — И хляб, разбира се. А после…

— Имаме телешко печено!… Не е писано в листа…

Печеното беше от вчера, ала Андрей не можеше вече да чете мисли. Той само си спомни шунката и върху лицето му се изписа съжаление.

— Печено, нали? — избърза сервитьорът.

— Печено…

Супата беше гореща, още първата глътка опари устата му и после Андрей почти не усещаше вкуса на яденето, но това нямаше значение. Важното бе, че ядеше, дъвчеше истински, а не мислено и гълташе. Гълташе и в гърлото му се стичаха сокове, те попадаха в стомаха и той с благодарност ги приемаше.

Лицето му порозовя, ръцете му постепенно престанаха да потреперват, очите му изведнъж се заинтересуваха от околната обстановка.

Стените на ресторанта до средата бяха облицовани със светлокафяво дърво. Сервитьорите ловко разнасяха чинии и бутилки, по масите леко потракваха ножове и вилици, като миризмата вече не бе така влудяваща и можеше спокойно да се поема.

Когато изяде и печеното, Андрей въздъхна. Твърде бързо се почувства сит. Новото усещане му напомни, гората, коравата влажна земя и той трепна. Не искаше да мисли пак за кораба и за секундата на превръщането. Това беше нещо далечно и непоправимо и можеше да му попречи. Сега трябваше да мисли за друго — как да се измъкне от ресторанта.

Той отново повдигна глава. Беше просто непоносимо, че с един поглед обхваща толкова нищожно малко пространство. Сервитьорите продължаваха да се движат между масите; неговият сервитьор приказваше на бара, ала преди Андрей да предприеме нещо, той тръгна оттам с две чаши в ръката. Мина покрай него и остави чашите през три маси отдясно. Докато минаваше, Андрей извърна глава. Сетне онзи отново отиде при бара и се обърна към ресторанта. При това положение Андрей не можеше да се измъкне незабелязано. Оставаше другото — да излезе направо, пред очите на сервитьора, и щеше да го направи, но го възпираше преживяното досега. Той вече се плашеше от последствията.

И все пак измъкването се оказа изненадващо лесно. Както мнозина други, Андрей отиде до тоалетната. Оттам до изхода на ресторанта разстоянието бе три пъти по-късо, отколкото до масата му. От тоалетната той спокойно се отправи към изхода.

 

 

Навън бе станало още по-топло и на Андрей му се приспа. Храната приятно тежеше в стомаха му, той усещаше как соковете й го правят благодушен, изпълват го с доволство и леност. Беше горд, че така ловко се е измъкнал от ресторанта. След всичките поражения, преживени днес от него, сред ужасяващото безсилие това бе първата му победа. Андрей се надяваше, че няма да остане и последна. „Има време! — мислеше той. — Всичко ще се нареди! Но защо така ужасно му се приспива на човек след ядене!“

Влезе в градинката, недалеч от колбасарския магазин, избра пейка на по-сенчесто място и седна, докато се размине дрямката му. Но заспа и се събуди късно следобед.

Вече цялата градинка лежеше в зеленикава сянка. На пейките седяха хора и приказваха, а на пясъка до чешмата играеха деца. Със схванато тяло и натежала глава Андрей не можа да съобрази веднага къде е. Какви са тези деца? В съзнанието на Елена често се мяркаха деца, но онова бяха ученици! Или и той е попаднал в училище? Тогава тук наблизо трябва да се намира и Елена?

Скочи разтреперан, но едва пристъпи към децата, болката в крака го опомни. Никакво училище и никаква Елена! Просто е заспал на пейката… Той си спомни ресторанта, но сега ловкото измъкване вече не го зарадва, не изпитваше гордост. След съня беше кисел и свадлив. Пиеше му се вода. Отиде до чешмата и дълго пи, но водата не го ободри, както сутринта. Каква глупост — да заспи! Като че ли е свършил нещо, като че ли е намерил Елена и остава да излезе на улицата, дето тя отдавна го чака! Всъщност Андрей бе сънувал момичето и душата му още пазеше неясното усещане, че само преди миг Елена е била някъде наоколо.

Накуцвайки, навъсен и сърдит, Андрей тръгна към улицата. Вече не бе така топло, но с горещината си бе отишъл и блясъкът на деня. Сградите се бяха отдръпнали встрани, улицата изглеждаше по-широка; светлините на светофара горяха по-ярко. По платното все тъй тихо прошумяваха коли, но истинското движение сега бе по тротоара. Толкова много хора! Тълпата му напомни онзи късен следобед, когато за пръв път видя Елена. „Убиване“ на времето, помисли той, но вече без насмешка. Беше му тъжно. Хората вървяха във всички посоки — жените с голи рамене, мъжете с отворени яки на ризите, — изглеждаха усмихнати и безгрижни. Навярно мнозина отиваха на кино и там щяха да стискат ръцете си, макар нищо да не им пречеше да вършат това на улицата. Други сигурно ги теглеше да танцуват. Той усети тялото на Елена, топлината, която се излъчваше заедно с миризмата на одеколон, заедно с желанието й да се целуват… Нима бяха изминали само няколко дни? За миг Андрей се обърка. Тогава той не измерваше времето с дни и в сегашното му безсилие всичко изглеждаше безкрайно далеч.

Изведнъж Андрей видя едно момиче с къса рокля и познати коси. Елена? Като разблъскваше хората, той задъхан изтича към момичето, но много скоро разбра, че се е припознал. То дори не приличаше на Елена.

Разочарован, Андрей застана пред една витрина с детски играчки. Хората продължаваха да вървят, но сякаш се бяха променили. Толкова много равнодушни и чужди лица! Те все така минаваха покрай него и се изгубваха в тълпата. Очите им бяха непроницаеми — той не виждаше нито една мисъл, не можеше да прочете нито едно желание. Какво се беше случило? Андрей премига — улицата се наклони и после пак дойде на мястото си заедно с парещото чувство на самота. „Невъзможно! — помисли си Андрей. — Трябва да я намеря!… Трябва да я намеря въпреки всичко, да я търся като луд, да не пропускам нито едно лице, да гледам на всички страни. Какво ми остава, ако не я намеря? Да легна на паважа и незабавно да умра! Друга възможност няма!“

Изгубил блясък, следобедът вече губеше и цветовете си. Синьото и червеното на небето се сгъстиха и над улиците легна заплашителна виолетова светлина. После синьото изтласка червеното някъде зад покривите и тогава зеленото на дърветата бързо потъмня.

Лицата на жените се промениха заедно с цветовете на гаснещия ден и здрачът им придаваше привлекателност, за която Андрей преди не бе мислил. Може би защото и здрачът нищо не бе скривал от него?…

На един ъгъл някакъв мъж се отдели от жена си и дойде при него.

— Престанете да гледате жена ми! — през зъби каза той.

В гласа му имаше желание да удари.

— Аз търся друга жена! — каза Андрей.

— Търсете я, без да гледате моята! — заплашително изръмжа онзи и се върна при жена си.

Андрей стана по-предпазлив. Не разбираше какво значение има дали гледа една жена, или не, но навярно съществуваше нещо. После светнаха лампите и той можеше да разглежда жените, преди още да са се приближили.

Когато я видя, Андрей не повярва веднага. Тя не идваше към него, а се отдалечаваше. Вървеше по отсрещния тротоар — нейният гръб, нейните крака, нейните движения. Вървеше може би отдавна и също като него с напразна надежда се взираше в чуждите лица. Той пресече платното и тръгна да я догони. Но сега вече имаше опит. Когато я наближи забави крачките си. Това бяха нейните трогателно нежни рамене с остри ключици и те непременно помнеха ръцете му. Но най-безспорно доказателство бяха онези почти незабележими движения на тялото й. Те отделяха Елена от целия свят. После долови нейния парфюм, който винаги се сливаше с желанието й да се целува. Вече беше неспособен да се владее. Не усети как сложи ръка върху рамото й, обърна я с рязко движение към себе си и с другата ръка посегна да я прегърне. Следващия миг нещо го удари по бузата и той отстъпи.

— Нахалник! — извика жената. — Как смеете!

Лицето, което гневно го гледаше, нямаше нищо общо с Елена. То беше доста по-старо и някак бодливо — с остър нос и остра брадичка.

— Аз… — искаше да каже нещо Андрей, но млъкна.

Устните му потреперваха. Нали помнеше всички подробности и така добре ги видя? После неволно потърка ударената буза. И защо го удари? Само я беше докоснал. Докосванията му пораждаха истинска лавина от приятни преживявания у Елена. Всеки допир беше начало на усещания, които тя дълго помнеше и с удоволствие възкресяваше в паметта си. А тази защо постъпи така?… Той погледна жената. Досега нито веднъж не бе прочел в съзнанието на Елена желание да го удари. Напротив, тя затваряше очи и чакаше още нещо, което той невинаги разбираше. Какво чакаше тази? Макар и възмутена, жената не бързаше да си отиде. Не каза нищо повече и като че ли искаше да се усмихне. На Андрей изведнъж му стана безразлично какво друго ще стори тя. Свали ръка от бузата си и полека тръгна под дърветата.

По-късно влезе в тъмния парк, намери свободна пейка и седна. Неговият първи ден като човек бе свършил, въпреки че за другите още продължаваше. От околните пейки долиташе шепот, някъде съвсем наблизо прозвуча женски смях и дълго не утихна, падаше и се издигаше, все по-радостен и щастлив. Андрей недоверчиво поклати глава — той вече се съмняваше. Такива преживявания нямаше. Ако съществуваха, докосването му трябваше да ги породи и у жената с острото лице. Или Елена беше изключение? Още докато държеше ръка върху ударената буза, той мислеше, че тайната е може би другаде. Не помнеше ли друга действителност, когато и сам бе друг, с други възможности? Щеше ли някога да узнае истината? След днешния ден Андрей повече не вярваше.

Късно вечерта, когато паркът опустя и Андрей заспиваше, той изведнъж разбра, че през целия ден се е държал като последен глупак. Да търси един човек сред милион други! Истинска бездънна глупост! А той помнеше сладкарницата, помнеше всяка уличка, всяко ъгълче и извивка от сладкарницата до дома на Елена. Ако хората в тоя град са милион, сладкарниците са десет, двайсет, сто. Само трябва мислено да раздели града на квадрати и да търси. Той се разсъни и бе готов да тръгне веднага, но поклати глава. Стига глупости! Възможностите на новото му тяло бяха ограничени. Първо да си почине. Нали днес не друго, а жаждата, гладът и умората станаха причина да изгуби и малкото разсъдък, който му бе останал.

Той легна отново върху пейката. Над главата му висеше небето, пак така накъсано, както тази сутрин, но сега той вече знаеше от какво е това. Клоните. После разбра, че вижда и звездното сияние — то разсейваше мрака и не хвърляше сянка, само полепваше по листата на дърветата. Не, нищо не беше лъжа, всичко съществуваше и беше съществувало — той виждаше звездното сияние и то пораждаше желания в душата му. Заспа щастлив.

Когато се събуди, не беше още нито студено, нито пък влажно от росата. Едва после усети, че някаква ръка докосва рамото му и в същия миг ярка светлина заслепи очите му. Той засенчи с длан лицето си и стана.

— Какво правите тук? — недоволно запита някой в тъмното.

— Спя! — каза Андрей.

— Тук не е място за спане!

— Пейката е корава, но може да се спи…

Заслепените му очи постепенно свикнаха с тъмнината и той видя пред себе си човек в униформа.

— Тук не е място за спане! — повтори униформеният.

— На земята е по-неудобно… Още ме боли гърбът от снощи!

Униформеният не отговори. Андрей седна и се опита пак да легне.

— Я ставайте! — рязко каза униформеният. — Дайте си документите!

— Какви документи? — недоумяващ запита Андрей. — Не мога ли да спя без документи?

— Паспорта! — с глас, нетърпящ повече възражения, го прекъсна униформеният.

— Ясно, нещо не се разбираме — добродушно каза Андрей. — Какво е това паспорт!

Униформеният като че ли притихна. Андрей отново седна, но това само ядоса униформения:

— Елате с мен!

Той го изведе от парка. На улицата чакаше кола. Униформеният кимна на Андрей да влезе в колата, настани се мълчаливо до него и даде знак на шофьора.

6

Със Стоичков бяхме в коридора, когато доведоха младия човек. По-точно вървяхме към изхода — време беше зе обяд. Стоичков палеше цигара, а пък аз се питах какво е за предпочитане: една малка сливова или водка. Тъкмо в тоя миг въведоха младия човек. Като видя Стоичков, очите му помътняха от ужас, направи движение, сякаш искаше да се притисне в стената и потъне в нея, ако е възможно това. Но се сдържа и продължи на вид спокойно да крачи към нас. Стоичков му обърна толкова внимание, колкото някога „двойникът“ му, ако имаше такъв, бе обърнал на мен. Едно от качествата, които липсваха на Стоичков, бе умението да се преструва. Бях убеден, че той за първи път вижда този човек. Убеден и в същото време неприятно разколебан, защото младежът не само го познаваше, но и се страхуваше от него.

Обедът мина тягостно. Стоичков мълчеше — той рядко говореше на масата, но този път кой знае защо ми се искаше да наруши правилото. Мислех за ужаса в очите на младия човек. Накрая казах:

— Видя ли онзи, младежа, колко беше изплашен?

— Аха… Ами и ти да си на негово място!

— Ние — да не ядем хора?

— Той не се плаши от нас, а от това, което е направил!

— Защо мислиш, че непременно е направил нещо, което…

— Защото — прекъсна ме Стоичков, — ако нищо не е направил, сега да обядва в някой ресторант като нас!

Наистина разговорът ни беше глупав и безсмислен. Не възразих, а Стоичков се облегна, запали цигара и с удоволствие смукна. Най-разумно беше и аз да запаля.

Като отидох в службата, проверих каква е работата. Водеха го от едно районно управление. През нощта намерен в парка без документи и на въпросите отговарял така, че милиционерът го взел за леко откачен. В районното не могли да решат дали наистина се прави на ударен, или е искрен и за най-уместно намерили да го доведат при нас. Помолих да ми разрешат да се заема с него и молбата ми бе удовлетворена.

Нямах търпение. Може би дори не е съвсем точно да се каже: нямах търпение. Бях обхванат от особено чувство, сякаш не ми предстоеше просто разпит, а някакво необикновено преживяване. Защо мислех така? Дали защото все още мислех и за Стоичков?

Доведоха го. Той влезе и застана до вратата. Веднага забелязах, че за първи път попада в такава обстановка. Беше спокоен — не онова напрегнато, маскиращо спокойствие, а поведение на човек, който само очаква. Дрехите му, великолепният сив костюм, в който го помнех от сладкарницата, беше поизмачкан. Разбира са щом е спал в парка!

— Седнете — казах аз. — Пушите ли?

В мълчаливия му отказ имаше достойнство, каквото рядко се срещаше в недоброволните посетители на моята стая. Странно, не знаех нищо за него освен сухото сведение от районното, към което, естествено, се прибавяха и беглите ми впечатления от двете ни срещи, но той вече ми се нравеше. Трябваше да бъда много внимателен.

— Вие знаете защо сте тук, нали? — запитах аз.

Той само разпери ръце и се усмихна.

— Кажете ми — със студена официалност продължих аз, — как да разбирам вашите думи, че никога досега не сте имали документи?

— Точно така! — доверчиво каза той. — Никога досега не съм имал документи!

— А защо сте запитали милиционера какво е това паспорт?

— Защо пита човек? Да му отговорят, нали?

Стана ми неприятно. Шегата трябваше да започне от мен, а не от него. Като го погледнах по-внимателно обаче, забелязах, че той няма никакво намерение да се шегува. Тогава си спомних мнението на милиционера. Откачен ли беше този човек?

— Чакайте! — казах аз. — Така доникъде няма да стигнем! Не знаете какво е паспорт — та вие не сте паднали от небето! Защо криете документите си?

Очите му ме гледаха все така спокойно и открито — този човек нямаше какво да крие, освен че думите ми го учудват.

— Слушайте, какъв сте вие?

— Човек…

— Човек! — с неволна насмешка повторих аз. — Но още като се роди, човек го записват… Той не остава така, въобще! И после цял живот има документи!

Очевидността на това, което говорех, бе толкова неоспорима, че ми прозвуча като издевателство. Бях недоволен от себе си. Не биваше и да се ядосвам.

— Къде живеете? — все пак ядосано запитах аз.

— Никъде…

— Знаете ли какво означава това? Моля, обяснете ми, какво значи никъде?

— Никъде…

Държанието му вече ставаше глупаво, не подхождаше на интелигентното му лице. Така упорстваха само тъпи и невежествени крадли.

— Може би не разбрахте въпроса ми?

— Разбрах и ви отговорих.

Наблюдавах очите му. Те отдавна не се учудваха. В тях беше изплувало безразличие, каквото рядко бях виждал досега. И все пак милиционерът грешеше — този човек не беше побъркан. Човекът насреща ми мислеше, само че мислите му минаваха край мен. Бях готов да се обзаложа — той дори не ме виждаше.

— Ще кажете ли поне името си?

Той въздъхна и ме видя.

— Андрей.

— Само Андрей?

— Само Андрей.

— Добре, Андрей. По всичко личи, вие не сте прост човек. Кажете, какво се е случило с вас?

Той ме погледна, сякаш някъде много отдалеч, и не отговори.

— Как попаднахте в парка?

— Вървях по улицата…

Аз бях издръжлив човек. За разлика от Стоичков при нужда можех и да се преструвам. Сега разбрах, че още един подобен отговор, и щях да избухна така, че от този момент хората ще имат друго мнение за мен.

— Така, вървяхте по улицата. Но защо не се качихте на някой покрив, а влязохте в парка? — изтърсих аз и също ми беше вече безразлично какво пък той ще си помисли за мен.

Той се усмихна — имаше примирителна усмивка на човек, патил и много видял. Но държането му?

— Исках да си почина… През целия ден търсих една позната…

Стоп! Беше ме изпреварил, но не биваше да разбере това!

— Позната! — подигравателно казах аз. — И тя като вас — сигурно никъде не живее, няма документи… Така ли?

— Не, защо? Живее… Но не знам името на улицата. Знам само как може да се отиде от една сладкарница до тяхната къща.

Така и предполагах. Естествено, той не допускаше, че знам коя е тази сладкарница.

Взех един бял лист и го сложих на писалището пред него.

— Можете ли да начертаете пътя от сладкарницата до дома на вашата… позната?

— Защо? — без особен интерес запита той.

— Че как иначе ще я намерим?

— Вие искате да я намерите? — радостно скочи той от стола. — Можете да я намерите?

Такова нещо ми се случваше за първи път. След неохотните и странни наивни отговори радостта му, че ще бъде намерен човек, който може да даде сведения за него, беше почти неправдоподобна. Но не бързах ли да се радвам и аз?

— Не ме лъжете, нали? — нетърпеливо запита той.

— Та начертайте най-после пътя! — строго казах аз. — Или мислите, че само с вас ще се занимавам?

Въпреки голямото му вълнение и дори не вълнение, а истинска треска ръката му беше точна, без всякакво усилие чертаеше идеално прави линии.

— Вие сте инженер, нали? — запитах аз.

Вместо да отговори, той отчаяно отпусна ръка:

— Вие не знаете къде е тази сладкарница! Аз също не знам…

Ако се беше преструвал досега, играеше гениално.

— Я ме погледнете! — казах тогава аз. — Да сте ме виждали някъде?

— Не.

— А пък аз — да! Заедно с вашата позната в същата сладкарница!

Мислех, че ще го смутя, но той само въздъхна с облекчение.

— Забравихте да кажете името й! — подсетих го аз.

— Елена! — с готовност отвърна той. — Казва се Елена и е учителка. Живее на втория етаж.

Позвъних, предадох чертежа, обясних какво трябва да сторят и казах да побързат. Андрей ме гледаше в устата и сякаш мислено повтаряше думите ми. Той бързаше повече от мен!… Виждах, че иска да стане от стола, трудно му беше да седи на едно място, но отново се държеше с онова достойнство, с което бе влязъл при мен.

Този човек ми беше съвършено неясен. Съпоставих началото на разговора със сетнешния резултат — едното не само противоречеше, то просто изключваше другото. Какъв човек седеше насреща ми? В погледа му се появи мекота и аз за втори път днес бях готов да се обзаложа — тя бе отправена към мен. Бях свикнал в подобни случаи да наблюдавам прикрит страх, гузност или прекалена самоувереност. Те отсъстваха и бяха отсъствали през всичкото време. Какъв човек седеше пред мен?

Оставаше още един въпрос и аз се бавех да го задам. Андрей извърна лице и погледна стената. Неговото движение ме изненада, той за първи път отбягваше погледа ми. На бузата му розовееше драскотина и щях да запитам от какво е, но той ме изпревари. Още с първата дума, която произнесе, долових, че дълго е обмислял въпроса и все още не е преодолял колебанието си.

— Тук… — каза той, — като влизах, видях един човек с вас. Вие познавате ли го?

„Тръгна! — помислих си. — Но къде ще стигне?“

— Да — отговорих. — Заедно работим!

— Отдавна ли?

— Има-няма десет години… Дори дванадесет!

— И винаги ли е изглеждал така? Искам да кажа, не е сменял външността си?

— Е, тя външността сама се сменя… Преди дванайсет години той беше по-млад. И още нямаше протеза на крака…

Андрей затвори очи, а върху успокоеното му лице се появи усмивка. Затворени очи и усмивка — това изразяваше несравнимо по-голямо облекчение от въздишката.

— Вие откъде го познавате? — като почаках малко, внезапно запитах аз.

— Не го познавам… Сбърках го с друг, който много му прилича. Но това, вярвайте ми, никак не ви засяга!

Не можех така мигновено да реша засяга ли ме, или не, но престанах да му задавам въпроси — имах вече опит с него.

По-късно доведоха момичето.

 

 

Най-после Елена идваше — Андрей никога не бе очаквал, че ще я намери по такъв необикновен начин. Понякога искаше да обясни това на човека, в чиято стая седеше, но навреме се опомваше. Той бе добър и умен, но смущаваше склонността му да задава безсмислени въпроси.

Андрей отново затвори очи и видя Елена… Дребна, усмихната, винаги устремена нанякъде, с две бръчици край устата и кротко чакащо лице.

После някой отвори вратата, Андрей погледна и скочи от стола. Пред него стоеше една жена — и тя беше Елена и сякаш не приличаше на нея. Преди всичко тя беше хубава и той едва сега разбираше какво означава това. Някога лицето и тялото на Елена бяха само комбинации от линии, в тоя миг те се бяха превърнали в нещо, което дълбоко го засягаше и беше сякаш част от него.

Елена стоеше до вратата и се усмихваше — малко разтревожена, малко смутена, ала радостна. Беше облечена, както винаги, с къса рокля, раменете й бяха голи, косата й блестеше. Но днес Андрей виждаше повече неща от някога — той пак виждаше нежната й кожа, синята веничка на сляпото око, стройните и крака — но всичко това живееше и туптеше, влизаше в него, безпокоеше го, измъчваше го и го правеше щастлив.

После Елена пристъпи, мина през слънчевия лъч, който пронизваше стаята, и Андрей почувства, че сърцето му се свива. Той не знаеше какво мисли тя, но усещаше как се стопява пространството между тях, приемаше ласката на тялото й през разстоянието, което още ги делеше. Тя идваше заедно с едва доловимия мирис на парфюм, със сянката на миглите си, с косъмчетата, които вече се събираха на кичур, за да увиснат след малко над челото й. Тя идваше и устните й се приближаваха, в ръцете й, все още отпуснати надолу, вече се раждаше посягане. Андрей затвори очи. И в това очакване Елена да го докосне той разбра, че е готов отново да преживее всичко — и глад, и жажда, и болка, и самота. Не съжаляваше за нищо и никога нямаше да съжалява. Освен може би за изгубеното време.

— Моля, седнете! — прозвуча познат отнякъде глас, но Андрей не му обърна внимание.

Елена беше хванала ръката му малко по-горе от лакътя и я стискаше. През свитото му гърло преминаваше горещина, той усети как в очите му се събира желание за плач и това желание бе също така почти непоносимо щастие.

— Моля, седнете! — настойчиво повтори гласът.

7

След това минаха два дни. Понякога го водеха в стаята, където видя Елена. Онзи човек винаги седеше зад писалището си и преди още да отвори уста, вече питаше — питаха очите му, лицето му. Той беше едър и хубав, с широки силни рамене, но с много тъжни устни. Андрей искаше да запита какво го боли, но все не оставаше време. Онзи бе твърде зает с въпросите, които му задаваше.

Веднъж в стаичката, дето го държаха, дойде някакъв усмихнат мъж с голяма глава и дебел врат. Изглежда, яката на ризата го стягаше, защото непрекъснато движеше шията и раменете си.

— Спокойствие! — тържествено обяви той, но отбягна погледа му.

Накара го да седне и запита как се чувства. Андрей отвърна, че е добре, но не му харесва, дето го държат затворен. Големоглавият кимна, извади от чантата си блестящо малко чукче, удари го леко над коляното, после — над другото и зададе още няколко въпроса, по-безсмислени и от въпросите на другия. Поклати недоверчиво едрата си глава и излезе.

Важното беше, че и този път не доведоха Елена. Андрей запита човека, който я намери, защо не я водят вече, но онзи сви рамене:

— Не разбирате ли, че всичко зависи от вашите отговори?

— Добре, питайте! — Това вече беше нещо. — Питайте де!

— Вие казвате, че сте били инженер… Казали сте го на момичето, нали? Ние проверихме — такъв инженер като вас няма никъде!

— Това вече ме питахте!

— Но и вие не отговорихте! Какво сте всъщност?

— Казах ви — човек!

— Добре де, човек! Но само човек, това още нищо не е!

Андрей си спомни времето, когато можеше да чете в съзнанието на Елена, да спира дъжда, да върви по права линия и когато стените не бяха още препятствие за него. Усмихна се:

— Сигурен ли сте?

— Сега питам аз! — ядоса се онзи. — В сладкарницата при вас е дошъл един човек. Вече знаете, че и аз го видях. Той ви е казал, че незабавно трябва да отидете на строежа. Къде е този човек?

— Този човек вече го няма — изгубил търпение, отвърна Андрей. — Нали ви казах вчера!

— Как така го няма! — изпъшка онзи.

Той много бързо се променяше. Андрей го помнеше от първия ден — тогава той беше самоуверен и лицето му почти непрекъснато изразяваше снизхождение. Сега като че ли съжаляваше за нещо и то го изпълваше с досада. Устните му продължаваха да тъгуват.

— Как така го няма? Когато ви доведоха, вие се уплашихте от моя колега, който прилича на него. Случайност ли беше това?

— Не мога да ви обясня!

Онзи сякаш се обиди. Той дълго мълча, потиснат от някаква мисъл, после погледна в папката, разтворена пред него, и каза почти приятелски:

— Откъде ми дойдохте такъв на главата? Упорит, неразбран, без всякакво чувство за отговорност към себе си… Та вие непрекъснато усложнявате положението си! Откъде паднахте, а?

— От космоса.

— Уф! — намръщи се човекът зад писалището. — Космосът сега е на мода. И животът в космоса, и сигнали от космоса, и летящи чинийки, и рисунки на хора със скафандри в сахарските пещери… Защо прекалявате с търпението ми?

— Не прекалявам. Казах истината.

— Вие наистина приличате на човек, паднал от друга планета, но ако не престанете да издевателствате, ще наредя да ви изведат незабавно! Така ще прекарате тук един ден повече, отколкото навярно заслужавате!

Андрей предварително знаеше, че резултатът ще бъде такъв. Той помнеше собствената си мисъл: „Според природните закони, които познаваме, тоя свят не може да съществува… Изключено е откритията да пораждат ограниченост, но, изглежда, тя винаги ще ги съпътства!“ Какво му даваше основание да иска от този човек повече? Може би въпросите му? Не, въпросите само го дразнеха, те просто взаимно се дразнеха, без да искат и без да знаят защо.

— Извинявайте. Пошегувах се неумело.

— И така, да продължим. На вас тогава не ви се е искало да отидете?

— Къде? На мен и тук не ми се искаше да дойда!

— Питам за строежа. Отговаряйте!

— Не ми се искаше…

— И все пак отидохте?

— Не можех да не отида. Тогава още не можех да не отида!

— А сега? — бързо, с някаква неясна надежда запита онзи.

— Сега вече е друго — въздъхна Андрей и сам не знаеше — с облекчение или съжаление.

— Как така друго?! Обяснете какво се е променило!

— Няма да разберете.

— Събраха се много неща, които все не мога да разбера. Не ви ли идва на ум, че ме обиждате?

— Не ви обиждам. Има неща, които не само вие не можете да разберете… Аз също…

Или може би той — още повече? От нощта, когато се събуди в парка и след това го разкарваха насам-натам, докато ненадейно срещна Елена, Андрей бе пълен с въпроси… Когато момичето го докосна, той разбра, че е станал човек. Но и оттогава непрекъснато се питаше — наистина ли, или външно наподобява човек? Защото какво придоби освен чувство за самота, освен страх, жажда и глад? Навярно единствено още и човешка безпомощност… Онзи зад писалището въпреки тъжните си устни имаше повече сила — той можеше да намери Елена и после да го лиши от присъствието й. А без Елена всичко губеше смисъла си.

Или може би съществуваше и още нещо, по-важно от това, дали е станал човек? През двата дни, прекарани тук, Андрей често бе мислил за постъпката си и сякаш отново преживяваше миговете, когато, току-що завърнал се от Земята, отново мечтаеше да отиде при Елена. Толкова ли му тежеше животът на кораба? Едва ли! Но след като срещна Елена, се появиха мислите, които сега би могъл да нарече предчувствие за нещо необикновено и всеки път по-примамливо.

Андрей погледна човека зад писалището. Да, те двамата си приличаха. Въпреки всичко той бе станал човек — чувстваше и се самоизмъчваше не по-зле от него. Но разбираше ли онзи зад писалището невъзможното му положение? На кораба с мисълта си той можеше да постигне всичко. Какво постигаше тук с чувствата? И какво общо имаше с тези чувства? Когато бе на кораба, стремеше се към примамливия свят на Елена — сега се намираше тук, сред този свят, и още не бе видял неговата примамливост. Или тя никога нямаше да се появи?

Дори преди миг, когато каза за космоса, все още се самоизмамваше, че е жертва на досадно недоразумение, и не искаше да види непоносимо голямото разстояние между него и хората — разстояние до един свят, дето той оставаше чужд.

Навел глава, изпълнен с отчаяние, Андрей бе престанал да слуша въпросите на онзи зад писалището.

— На какъв строеж ви заведоха? — най-после извика онзи.

— Никакъв…

— Пак ли започвате?

— Не беше строеж!

— Значи, сте излъгали Елена?

— Не съм я излъгал… — неприязнено отвърна Андрей. — Ще се обидите, вие твърде често се обиждате, но пак няма да разберете. Тя просто искаше да знае нещо за мен. Казах й каквото можеше да разбере, което беше близко до понятието й! Има неща… Когато човек не може да ги проумее, взема за побъркан този, от когото ги е чул. Може би така е по-лесно, може би е естествено. Не исках Елена да ме смята за побъркан!

Но всъщност не е ли побъркан, щом е забравил, че едно същество се създава според света, дето ще живее? Или по-точно — създава си го светът, в който то се появява?

Онзи се усмихна само с очи и леко издаде устни напред. Веждите му направиха дъги и набръчкаха челото му.

— Ако зависеше единствено от вашето желание!

Той мислеше, че е много остроумен! Той си въобразяваше, че има проницателността, която му липсваше, присвояваше си правото да съди, правото да разполага с него… Андрей не искаше да му отговаря, но не се стърпя и каза:

— Вече ми е безразлично!

И тук отново си спомни за Елена — единственото същество, което още можеше да даде смисъл на живота му и да го избави от появилата се след превръщането му убиваща самотност.

— Вие ми обещахте, че днес ще видя Елена!

Онзи не отговори.

— Ще видя ли днес Елена? — повтори Андрей и чувстваше как против волята му го обхваща все по-силен гняв. — Вие сте лъжец и измамник! Постъпвате несправедливо и жестоко с мен!

Онзи не се учуди на гнева му, а думите му сякаш не чу. Разбира се, не му изнасяше да слуша такива думи и предпочиташе да не ги чува.

Когато Андрей се успокои, разбра, че гневът му е бил напразен и безсмислен. Сякаш не съществуваха три дни земен опит и не знаеше, че тук нищо не се постига лесно — нито с логика, нито с чувство. Но да не види Елена? Жива и трептяща, с увиснали коси и синя веничка на сляпото око, излъчваща привличане, на което вече не можеше да устои? Не, той трябваше да я види, дори ако се наложеше да извърши глупост, по-голяма от превръщането му в човек.

Той се усмихна — още не знаеше, че инстинктивно е проумял необходимостта да крие чувствата и мислите си — и хитро каза:

— Продължавайте да питате! Ще ви отговарям… Имам търпение и ще чакам, докато сам разберете, че трябва да видя Елена!

Онзи учудено го гледаше.

 

 

— Все така ли е? — запита момичето. — Няма ли поне някаква промяна?

— Все така е — отвърнах аз.

Всеки път, когато идваше при мен, спомнях си срещата й с Андрей. Може би прекалявах с наблюдателността си… Някога, в сладкарницата, най-силно впечатление ми беше направило онова вслушване у Андрей — сякаш момичето беше камертон на настроението му. Тогава, в моята стая, това вслушване липсваше. Те се гледаха — в очите на Андрей сияеше почти нечовешка радост, а тя беше смутена, скована от неловкост и вместо да му подаде ръка, стисна го над лакътя. Обяснявах си го — едно внезапно повикване в учреждение като нашето мнозина можеше да смути. Но само това ли беше?

Сега тя седеше срещу мен. Малко отслабнала, с леки сенки от безсъние под очите и разсеяна. Знаех, че не е разсеяна — така изглеждаха понякога дълбоко замислените хора. Ръцете й безпомощно лежаха на скута. Беше модерно момиче — би било пресилено да се каже, че полата покрива бедрата й, но кой знае защо те не ми действаха. Може би защото лицето й нямаше грим. А може би и по друга причина.

Като изключим деня на срещата, тя идваше вече втори път. В коридора беше срещнала Стоичков — не ми каза, но знаех. Бе уплашена, затвори бързо вратата и се облегна на нея. Тя се страхуваше Стоичков да не я последва.

— Успокойте се! Приликата е извънредно голяма, но нямат нищо общо! Просто — двойници!

Излишно бе да й казвам, че Стоичков току-що е бил при мен. Той не одобряваше нейните посещения.

— Ти какво си? — беше ме запитал. — Бавачка?

— Не! Защо?

— Според мен всичко отдавна е ясно!

На него му беше ясно и едва сега идваше да ме просвети.

Господи, защо приятелите понякога така късно забелязват нашите тревоги! Гледах го с любопитство. Той изтърси цигарата си — имаше обичай да я върти по ръба на пепелника и това ме дразнеше.

— Или е ненормален, или е много опитен! Но това момиче няма работа тук! Каза каквото знаеше и — край!

Колко лесно било: или е ненормален, или е много опитен! Ами ако случайно се окаже нещо трето?

— Защо да не идва? Страда момичето, иска да научи нещо… А той! Ти не си видял още какво става с него, когато говори с нея!

Стоичков ме изгледа подигравателно. Имаше ли смисъл да споря? Каквото мислеше, бе изписано на лицето му — място за спор нямаше. Той знаеше всичко и беше невъзможно да се прибави към знанието му дори и едно зрънце.

Този път присъствието му ме гнетеше. А може би не само този път? Нямах време да се ровя в спомените си — чаках момичето и не исках да го види при мен. Или навярно вече съм се питал възможно ли е една втора среща между Андрей и Елена. Макар и невинаги приятно, понякога присъствието на Стоичков ме тласкаше към мисли, които после дълго ме занимаваха.

Докато си спомнях всичко това, Елена седна. Беше твърде разтревожена, за да внимава, дали полата напълно покрива бедрата й. После ме погледна и запита, както беше запитала вчера:

— Все така ли е?

— Все така…

Но не каза, както не беше казала и вчера:

— Може ли да го видя?

Или:

— Кога ще го видя?

Незададените въпроси не ме засягаха служебно и не биваше да мисля за тях. Или, напротив, мислех за тях, защото продължавах да си спомням Стоичков.

— Просто не разбирам — оплака се тя. — Никога не съм допускала, че само за един ден човек може да се промени така! Той е същият… и е друг човек!

— Напълно нормален е — успокоих я аз. — Установено с преглед. Макар да прилича на човек, паднал от друга планета!

Стана ми неудобно, въпреки че Андрей не можеше да ме чуе. Бях си спомнил отговора му за космоса, с който като че ли искаше да ми покаже абсурдността на някои мои въпроси. Всъщност те бяха само азбучни, неоспоримо очевидни и аз се срамувах от безсилието си.

— Но как може така, за един ден! — учудваше се Елена. — Очите му — същите, усмивката — и тя! А събрани заедно, друг човек! Какво е станало с него?

Това момиче нямаше представа за човешките възможности. Или ги отделяше от служебните и си въобразяваше нещо безгранично! Втори път за една минута ме караше да мисля за безсилието си — и човешко, и служебно!

— Не знам — признах си аз. — Нито пък той иска да ми каже!

После неумело се пошегувах:

— Навярно и тук — двойник!

— Ако човек можеше да бъде двойник на себе си! — отмина шегата ми тя. — Но не, какво приказвате! Това е Андрей, само че какво е станало с него?

… И с мен? — стори ми се, че би трябвало да добави тя.

Защо мислех така? Елена не слабееше ли от тревога? Да, слабееше. Но нито веднъж не погледна вратата, това, което Андрей пък непрекъснато правеше. Той непрекъснато я чакаше и се надяваше. Или отново прекалявах с наблюдателността си? Не, в нечовешката радост на Андрей имаше нещо, което, като гледах сега Елена, мислех, че не съответства на тревогата й. Онова, в очите на Андрей, беше изключително и неповторимо. Тревогата на Елена беше обикновена — от нея можеше да се отслабне, да се причини безсъние, а после?

Навярно не бях съвсем справедлив към Елена, но тъкмо това „после“ ме спираше. Можех да му позволя да я види. Но се страхувах. Когато говорех с този човек, ние не се разбирахме. Понякога той ме ненавиждаше. На въпросите ми отговаряше равнодушно, наивно, често — глупаво, държеше се неразумно. Респектът, вдъхнал ми с поведението си през първия ден, вече не съществуваше. По какво се отличаваше Андрей от мнозината, минали през тази стая? Той приличаше на тях, но само докато прозвучеше името на Елена. Тогава Андрей се преобразяваше. В очите му, насмешливи или полузаспали до тоя миг, избухваше нещо нечовешко: ако погледите можеха да убиват, отдавна щях да съм мъртъв. Някаква възбуда — извън всички човешки мерки, с които бях свикнал да боравя — променяше лицето му, пред мен стоеше друг човек, непоносимо страдащ и щастлив едновременно. Той сякаш ме забравяше, напълно отдаден на страшната си надежда за нещо, в което бях неспособен да вникна. Аз повече не съществувах за него, не бях сигурен дали изобщо съзнаваше къде се намира — едно същество, превърнато в стремеж, освободено от всякакви задръжки и условности, които променят, прикриват или убиват чувствата.

През тези мигове и аз като че ли преставах да бъда същият. Губех способността си да анализирам и чаках само още една дума или още едно движение, за да се намеря пред нещо особено важно и съдбоносно. После отново се гледахме чужди, непристъпни един за друг и всичко започваше отначало.

Можех да му разреша да види Елена, но не смеех да рискувам. Помнех първата им среща и не знаех как ще му подейства втората. Какво щеше да открие той зад онова, което аз се опитвах да съзра в Елена? Или се лъжех, всичко бе много по-сложно и неразбираемо и напразно се опитвах да го сведа до обикновените отношения на мъж към жена? Какъв беше Андрей? От къде идваше и какво бе станало с него? Каква роля играеше в живота му Елена и достатъчно ли бе само чувството му към нея, за да се преобразява по начин, който увличаше дори и мен? Колко неща не знаех и едва ли щях да узная някога!

— Не — изведнъж каза Елена. — Той нищо не е направил. Той не е способен да стори зло — аз съм жена и чувствам тези работи!

Думите й ме свариха неподготвен. Усмихнах се глупаво и свих рамене. И сякаш не аз, а друг си помисли: тя го познава от два месеца. Много ли можеше да се случи за два месеца? Само не беше разбрала, че той не знае какво е паспорт. Но това имаше ли за тях същото значение, толкова важно значение, както за мен? После се овладях и осъзнах недопустимостта на мислите си.

— Вярвам ви, но какво мога да сторя? — И бях длъжен да добавя: — Той няма никакви документи!

— Тогава какво ще стане с него?

Още един въпрос, който дълго след това нямаше дп обичам.

— Не знам — искрено отвърнах аз. — Ще видим!

И се запитах не проявявам ли излишна самонадеяност с последните думи? Сякаш да загладя неудобството пред себе си, помислих, че въпреки всичко, ако сега тя ме помоли, ще я заведа при него. Тя не помоли.

После си тръгна. Гледах я как върви към вратата и не много уверено се питах какво всъщност имам против нея. Или пък ми беше повлиял скептицизмът на Стоичков и на бърза ръка измислих разликата в силата на техните преживявания? Сериозно ли очаквах Елена да ме помоли — като че ли тя живее на луната и не разбираше колко неуместно би прозвучала подобна молба, — или просто ми беше нужен повод да не мисля, за някои неща, възможни само в сънища и мечти.

Преди да излезе, Елена спря на вратата и ме погледна. Очите й бяха зачервени и ме молеха, но аз бях доволен, че тя не превърна молбата си в думи.

Любен Дилов
Още по въпроса за делфините

Напоследък често се публикуват научни, полунаучни и всякакви други съобщения за живота на делфините, за опитите на човека да проникне в света на тия загадъчни същества. Черноморските държави дори се споразумяха ловът да бъде забранен в тяхното море и тая голяма обществена ангажираност окончателно ме убеди, че нямам повече право да крия онова, което научих за тях преди няколко години по един наглед съвсем невероятен начин. А го премълчавах досега, защото се боях да не компрометирам журналистическото си име. Днес също не знам каква е дозата истина в тази история и затова не ще си позволя да цитирам имената на другите хора, замесени в нея. Бих ги обнародвал само ако науката в достатъчна степен се заинтересува от нея.

Тогава аз се намирах на отвъдната страна на глобуса. Бях си свършил работата, за която ме пратиха и жаден да видя колкото се може повече от тоя свят, реших на всяка цена да се окъпя и в Тихия океан. Та съгласете се: да си само на хиляда километра от него и да не го видиш, след като от дете си се люшкал в лодката на мечтите си по вълните на неговата мистична слава! То е нещо като приказката за Рим и папата. Дори повече. Разсъждавайки така, аз самоотвержено изсипах половината икономисани пари в касата на авиационната компания и само след няколко часа се озовах в оня град, който с право наричат перлата, царицата и т.н. на океана, крайбрежието, континента и т.н.

Наистина великолепен град! Но трите дена, които прекарах в него, едва ли щяха да го заковат в паметта ми с такава сила, ако подкосените ми от тичане по музеи и забележителности крака не бяха ме отвели случайно в актовата зала на местния университет. Там тъкмо заседаваше международен конгрес на океанолозите, а журналистическата карта ми позволи да заема едно кресло в най-тъмния ъгъл на галерията. Можех и да поспя незабелязано, но аз не исках да спя, исках само да си почина някъде, без да посягам на своите застрашително стопяващи се финансови резерви. И да послушам, естествено, доколкото щеше да разреши това умората ми.

Не бих казал, че океанологията е някаква моя слабост, но като журналист аз свято се придържам към принципа никога да не бягам от възможностите да узная нещо, пък каквото и да било то. А след като си се окъпал в Тихия океан, защо да не научиш и нещо повече за него?

Разлистих програмата, която портиерът ми подаде на входа, след като много учудено и с уважение разгледа журналистическата ми карта — навярно бях единственият журналист от „другия свят“, — и се изправих в креслото. Усетих как пулсирането в ходилата ми секна, как сетивата ми, художествено казано, разтъркаха очи, за да прогонят умората, и се ококориха. Дори като че ли възкликнаха зарадвано и бодро: Охо! — името на докладчика, който тъкмо излизаше на трибуната, беше твърде познато. Случаят ми отреждаше да видя и чуя най-известния специалист, пионера в изучаването на делфините, директора на най-големия по това време океанариум.

Знаех нещичко за този човек от научнопопулярните списания. Той започнал преди три десетилетия да изучава делфините, жертвувайки цялото си състояние, без да среща отникъде подкрепа. Със собствени средства изградил край града два мънички басейна за своите питомци и дълги години единственият му доход били стотинките на посетителите, които идвали да позяпат фокусите на няколкото дресирани от него делфина. Докато най-после бе успял с пламенни статии и убедителни научни аргументи да заинтригува някои институти, да насочи вниманието на хората към тези странни същества, които единствени на Земята демонстрират обич и интерес към човека. Сега професор доктор Дж. Н. беше всепризнат капацитет и човечеството напрегнато очакваше от него да намери един задоволителен начин, чрез който да проникнем в загадъчния свят на делфините. Търсенията му се движеха в три посоки: изучаване на мозъка им с методите на сравнителната анатомия, биохимията, биофизиката и неврофизиологията, изучаване езика на делфините и обучаването на самите делфини да говорят на човешки език. Впрочем в тия посоки се движи сега в целия свят науката делфинология, тъй като, за съжаление, все още твърде малко сериозни учени работят в тая област, все още онова, което се публикува в пресата, е повече спекулативно-сензационен шум, отколкото плод на истинска наука.

Професорът заяви, че няма да занимава почитаемата аудитория с неща, които вече са известни, а само ще съобщи последните резултати от своите изследвания. И все пак си позволи да направи нещо, което навярно бе рецидив от времето, когато е бил повече пропагандатор на каузата, отколкото солиден учен с множество трудове зад гърба си — поне на мен така ми се стори. С почти цирков жест той даде знак на своя асистент и обяви:

— Да чуем най-напред приветствието на нашите морски приятели към почитаемия конгрес на океанолозите.

Асистентът включи магнитофона, който лежеше върху масата на президиума, и университетската зала се изпълни с плясък на някакви падащи във водата тела, с крясъци, писъци, гъргорене, джавкане. После тия шумове се отдръпнаха и на техния утихнал фон прозвуча ясно и недвусмислено:

— Ттобър ттен, пхриатели, ххора. Шелаем страффе и успеххи. Ттобър ттен, пхриатели, ххора, шелаем страффе и… — и последва една дълга върволица от звуци, тихи и ласкави, сякаш някой някому се обясняваше в любов на неразбираем за нас език.

Ако тия няколко думи бе произнесъл човек с говорен дефект, бихме го възприели в най-добрия случай като едно забавно произшествие. Но това наистина не беше човешки глас и стотиците високи представители на човечеството, които изпълваха грамадната зала, окаменяха. Само професор Дж. Н. тържествуващо се усмихваше и тържествуващо изрече в тишината:

— Това беше делфинът Моро. Заповядайте утре в океанариума, където той лично ще ви каже още.

Но в този миг, когато най-после трябваше да избухнат ръкопляскания, в партера някой гръмогласно се провикна:

— Позор! Това е гавра над съществата, които стоят по-високо от нас. Вие сте убиец! Прекратете своите престъпления, убиецо! Убиец, убиец…

Така увиснах на парапета, че още не ми е ясно как не се изтърсих от балкона долу, където бе настанала истинска суматоха. Но все пак успях да видя смутителя всред разбуненото множество олисели учени глави. Той се дърпаше в ръцете на двама разпоредители и продължаваше да размахва като бич своето скандално: „Убиецо!“ После, както внезапно бе избухнал, така изведнъж покорно се остави да го изведат.

Хукнах навън, разбира се — при такова произшествие истинският журналист никога не би останал на мястото си, — и тъкмо навреме, защото той вече се отдалечаваше по улицата под недоверчивите погледи на разпоредителите, които може би още се питаха дали е трябвало да извикат полиция или вече съжаляваха, че не са я повикали.

— Господине — спрях го аз. — Извинете, господине…

Сега вече не помня какво още казах, за да спечеля неговото доверие. Но завинаги съм запомнил лицето му в онзи миг. То беше продълговато, прозрачно жълто, лице на мъченик от православна икона, което все още потръпваше от овладяното вече вълнение. Очите се открояваха на него големи, бистрозелени — две искрящи късчета от Тихия океан. Беше облечен в твърде износени, но чисти памучни дрехи и лесно можеше да бъде причислен към ония смазани от бедността и безработицата жители на големия град, ако цялата му постническа фигура не бе съхранила в себе си горделивото достойнство на иконните светци.

— Не вярвам на журналистите — каза ми той безцеремонно. — Опитвал съм и с тях. Някои успяха да разберат истината, но не посмяха да пишат, защото се страхуваха да не обидят човечеството или да не ги обявят за полудели. Нужни са сили за това. Много сили са нужни за една такава истина!

Обясних му предпазливо, че не съм от тукашните журналисти, че истината стои за мен над всичко, че силно симпатизирам на тези морски същества и така нататък. А той открито се мъчеше да проникне в мен с тия тихоокеански очи и след кратко колебание рече:

— Е, добре! Вие ще разпитате сега професора за мене, той ще ви каже, че съм луд, и аз няма да ви се разсърдя, ако решите да се откажете. Ще дойда довечера. В кой хотел сте?

Сконфузих се, защото бе отгатнал намерението ми, и го уверих по-разпалено, отколкото би било убедително, че не се влияя от чужди мнения и че непременно ще го чакам.

Той пристигна малко след като великолепният град бе пламнал в дългоцветните пламъци на безбройните светлинни реклами. Запита ме с предизвикваща ирония:

— Е, какво ви каза Н.?

Нямаше смисъл да отричам разговора си с професора — едно твърде продължително интервю, изпълнило целия ми бележник с ярки мисли и любопитни научни факти, от което всеки вестник с готовност би направил гвоздей на броя си. Професорът беше повече от любезен с мен и това навярно дължех пак на журналистическата си карта от „другия свят“.

— Той много съжалява, че ви е загубил като асистент. Били сте най-добрият му сътрудник — отвърнах аз деликатно, но усмивката му ме подразни и аз се осмелих да добавя: — Каза ми още, че сте заболели внезапно от някакви фикс-идеи и една нощ, в припадък на силно душевно смущение, сте пуснали в океана всичките му делфини. Но той не ви се сърди, макар че сте забавили по този начин развитието на науката с години…

— Когато разбере, че неговата наука не води към нищо, съвсем ще престане да ми се сърди — рече той. — И какво решихте? Ще дойдете ли с мен?

— Нямам основания да не вярвам на един признат от целия свят учен — казах аз малко троснато.

— Вие сам пожелахте да ви дам доказателства против него — отвърна той с обезоръжаваща кротост. — Не съм ви се натрапвал, а и това, което днес стана, не беше никаква демонстрация, аз… аз просто загубих самообладание, когато станах свидетел на такова издевателство… Та исках да кажа… няма да ви досаждам повече!

— Чакайте! — спрях го аз съвсем несъзнателно, защото иначе отдавна и не само от разговора с професора бях се разколебал в здравия смисъл на първоначалното си намерение. — Къде искате да ме водите?

— При делфините. Да чуете и другата страна в спора.

— Да чуя… какво? — Не, тоя човек наистина не беше с всичкия си!

— Елате, господине — помоли той тихо, сякаш се пазеше от всякаква настойчивост. — Уверявам ви, няма да съжалявате.

Ако бе защищавал тезата си с фанатична страст, ако бе нападал професора, сигурно нямаше да се съглася, но на тая тъжна кротост не можеше да се противостои.

— Нека вземем такси — предложи той все така умоляващо. — Сега луната рано залязва и не ще имаме достатъчно време, а трябва да отидем по-далеч от хората.

„Е, да! — рекох си. — Може ли без луната — задължителният декор на всички глупости, които искат да минат за мистериозни или романтични!“ Ядосвах се на себе си, разбира се, а това ми попречи да съобразя, че щях аз да плащам. Едва когато излязохме извън града, чух неумолимото цъкане на таксиметъра и изтръпнах. А го чух, защото мълчахме, през цялото време бяхме мълчали. Започнах да се ругая, че съм тръгнал (и то с такси!) по акъла на един луд, а после това направо ме вцепени: „Луд?! Ами ако ме нападне? Сега е кротък, нищо не му личи, но… когато останем насаме? И ако аз изразя недоверие към фикс-идеите му? Боже господи, що ми трябваше да се захващам с тоя идиот!“

Опитах да си припомня някоя хватка от джудото, което съм изучавал на младини, като хвърлях от време на време по един разтреперан поглед към полюшващата се в тъмното край мене фигура на моя водач, но се засрамих — той беше вплел пръстите на ръцете си и те се белееха на скута му, излъчвайки молитвена доброта.

— Защо мълчите? — викнах му задъхано. — Говорете! Подгответе ме за това, което ще видя!

Спеше ли той? Молеше ли се наистина? В някакъв транс ли бе изпаднал? Трябваше да го заставя да говори, защото мълчанието му и тоя проклет таксиметър ме влудяваха.

— Сериозно ли твърдите, че професор Н. не обича делфините? Та той целия си живот и цялото си състояние е обрекъл на тях! С такава страст ги защищава! Дълги години сам срещу целия свят!…

— Извинете, господине — обади се той сред трескавите ми въпроси, като че ли се събуждаше. — Знаете ли, когато отивам при нашите приятели, аз трябва да се подготвя да освободя духа си от нещата, които пречат. Запитахте ли ме нещо?

— Да — казах предпазливо аз. — Питах ви дали сте верующ. Защото аз съм убеден атеист.

— Ни в бога, ни в дяволите му! — отвърна той. — Но вие за друго питахте. Нещо за обичта към делфините май беше. Вижте… — Стори ми се, че той пак се усмихваше с кротката си ирония, но в кабината на колата беше твърде тъмно, за да я видя. Фосфорната светлина от кормилното табло само очертаваше иконните контури на лицето му. — Ето например аз не ви познавам, но да речем, че ви обичам и за да ви опозная, най-напред ви разпоря корема, да видя как изглеждате отвътре, после ви разбия черепа и ви напъхам в мозъка разни електроди, след това ви дразня с електрически ток или ви боцкам с игли и всякакви там уреди, а на всичко отгоре с тояга в ръка ви принуждавам да учите езика на марсианците, ако има такъв, разбира се. Как бихте се отнесли към тая моя любов?

Щях още в началото да го прекъсна със: „Известна ми е маниакалната платформа на дружествата за защита на животните!“ — но отново се сепнах. Щом един луд започне да ти говори за разпаряне на корем и прочее такива неща, макар и да го изрича с най-невинния тон, трябва да поохладиш полемичната си жар.

Той почака да кажа нещо и не дочака:

— Особено пък, ако аз правя това при наличието на един съвсем прост начин да се опознаем взаимно: като ви запитам и вие ми разкажете всичко, което сам знаете за себе си.

Би трябвало да се обадя най-после с нещо и аз въздъхнах демонстративно високо:

— Е, да, обаче делфините, за съжаление, не могат да разказват!

— Могат! — възрази бурно той и се надигна от облегалката. — Могат! И ние сме в състояние да ги разбираме!

Почваше ли? За щастие, все още бяхме в колата и милият таксиметър продължаваше да щрака някъде отвъд масивния гръб на шофьора.

— Как? — едва-едва произнесе свитото ми гърло и той, естествено, не ме чу, но беше се вече отново облегнал на мястото си, продължавайки кротко, както преди:

— Знаете ли кога ме обявиха за луд? Когато се научих да разговарям с делфините — нещо, което мнозина са правили преди мене, предимно рибари, но от ония, старите, за които морето е животът, а не фабрика за риба…

Спомних си, че моят приятел Борис Априлов бе се натъквал на такъв рибар в своите скитания край Черно море; беше написал едно разказче за него, но и той самият гледаше на произведението си като на поетичен разказ за един умопобъркан добряк, чиято непокварена от цивилизацията душа е запазила способността си да общува с природата. Понечих да кажа това, но моят нощен водач продължи с унесен глас:

— То беше тогава, когато ги пренесох насила, един по един, и ги пуснах в океана.

— Насила?

— Да, те са толкова добри и така самоотвержено ни обичат, че не искаха да напуснат океанариума. Някои даже се върнаха после, след като бяха поживели при своите. Обикаляха около брега, докато излязоха хората на професора. Сами се натикаха в мрежите им.

— Значи, им е било добре при професора — рекох аз, пазейки се от всякаква насмешка, защото тоя налудничав брътвеж можеше да предхожда някое буйство.

— Ха, добре! Нали ви казвам, че са готови да понасят всякакви страдания, за да ни накарат да видим добрата им воля, да ги разберем. Защото те ни познават, дори тия млади и храбри глупачета, които се върнаха, дори те ни познават.

— Наистина ли? — рекох с изтънял гласец, мислейки, че така прикривам недоверието си. — А вие как се научихте да разговаряте с тях?

— Одеве се изразих неточно — отвърна живо той. — Не се научих, а изведнъж разбрах, че разговарям с тях. Беше в една топла нощ с голяма и чиста луна — една от ония нощи, в които трудно се спи. Бях съвсем отчаян заради хилядите безуспешни опити да проумеем нещо от тия петдесетина звука, които издаваха нашите питомци и които аз неуморно записвах на магнетофонни ленти, та излязох да се поразходя, макар да бях грохнал от умора в тоя горещ летен ден. Поседнах край един от басейните и въздишах: „Мили мои, хубави мои, кажете ми какъв е тоя ваш език, какво ни казвате с него, какви мисли си съобщавате, нима сме толкова глупави, та вече десет години не можем да разгадаем смисъла на тия ваши петдесет думи?“ Водата беше съвсем гладка, защото нямаше никакъв вятър, а двете двойки делфини, които живееха в тоя басейн, спяха навярно някъде из ъглищата му, защото покрай нас и те се бяха научили да спят нощем. Нали денем все не ги оставяхме на мира. Та… гледах водата и си въздишах, когато изведнъж пред краката ми изплува муцуната на Ники. Познах го, защото беше твърде светло. И му рекох: „Събудих ли те, Ники? Прощавай, момичето ми, ей сега ще си отида!“ Но тогава изведнъж го чух да ми отговаря: „Събуди ме мъката ти, приятелю.“ Не повярвах на ушите си, пък и не с ушите си като че ли бях го чул. Повторих думите си малко по-високо и отново дойде отговорът му, този път в разменен словоред: „Мъката ти ме събуди, приятелю.“ Сега вече усетих, че чувам това вътре в себе си, не звуково, но не по-малко ясно и звънко. Онемях, а в — мозъка ми се заблъскаха съвсем естествените мисли: „Нима е възможно, как така, не, сигурно се лъжа, халюцинирам ли, откачи ли вече, дърто момче, я върви да глътнеш нещо приспивателно“… — и така нататък. А сред тях някой настойчиво ми говореше: „Защо страдаш, приятелю? Не бива да страдаш! Ето че вече ме разбираш. Аз съм тоя, когото нарекохте Ники. Името отначало ми звучеше малко глуповато, но после го обикнах, защото разбрах, че ви е приятно да ме наричате така. Ти се страхуваш, а не бива да се страхуваш, приятелю, откога се мъча да ти кажа всичко това, но твоята мисъл все бягаше от мен, а ето че сега тя се спря и ме чува. Нали ме чуваш?“

„Чувам те, Ники“, казах му, но можете да си представите, господине, как съм го казал, с какви усещания, нали? А той продължава: „Не давай на мисълта си да избяга сега от мен и от теб самия, приятелю! Не я пускай да избяга и ние ще може да разговаряме. Имаме толкова неща да си казваме, нали? Ти сам знаеш колко неща имаме да си казваме…“ И аз не й дадох да избяга. И цялата нощ разговаряхме с Ники. Той ми разказа всичко, което знаеше за себе си и за делфините, а аз му разказах всичко, което знаех за себе си и за хората. Но се оказа, че аз нищо не знаех за делфините, макар вече десет години да другарувах с тях и да ги изучавах, а Ники знаеше много за хората и при това знаеше за нас неща, които аз не знаех, но които разбрах, че са наистина така, когато на другия ден поразсъждавах върху тях.

На втората нощ, господине, пак разговарях с Ники и го запитах дали не мога да говоря и с други делфини. Той ми каза, че мога да разговарям с всичките делфини в океана, защото и те така разговаряли помежду си, а не с тия петдесет звука, които били остатък от някакво древно тяхно съобщително средство и представлявали сега само инстинктивни или глезено детски възклицания. И че един възпитан делфин се старае да ги избягва, защото не били твърде прилични, но че те в басейна нарочно ги употребяват така често, измъчвайки атрофираните си гласни ципи, защото хората проявяват специален интерес към тия звуци и може би чрез тях ще успеят най-после да намерят някакъв контакт с мисълта на делфините. Тогава аз отидох при другите басейни и през третата и четвъртата нощ беседвах с всички делфини поотделно. А на петата нощ не издържах — обхвана ме истинско безумие от всичко, което бях чул, и аз изхвърлих делфините в океана. Не можех да ги оставя нито миг повече в басейните и да гледам как професор Н. ги изтезава, а те пряко сили се стараят да угодят на зверските му изследователски методи. Ето така се започна, господине, и като проявите добра воля и настойчивост, бихте могли да се убедите лично в истината на това, което ви разказах.

„Позната история! — рекох си. — Шизофренично раздвоение на личността. Поне от книгите ти е позната!“ А тая констатация, естествено, съвсем не бе в състояние да премахне страховете ми. Целият изтръпнал, аз безрезултатно търсех начин да се измъкна от опасното положение, когато чух тихия смях на човека до себе си:

— Знаете ли, господине, че и хората могат да разговарят така помежду си? Стига да пожелаят това и ако мъничко се поупражняват. Искате ли да повторя какво ми казахте сега? Вие ми казахте: „Позната история. Шизофренично раздвоение на личността.“ — Той отново се засмя, но побърза да се извини: — Не се обиждайте от смеха ми, моля ви! Впрочем, струва ми се, че вие искате шофьорът да спре. Нека спре, вече е близко. Пък и тоя проклет таксиметър — натърти той на моя израз, — кой знае колко вече е навъртял, а вие се безпокоите, понеже нямате достатъчно пари. Ужасно се измъчвам, че не мога аз да платя, повярвайте ми! Но за човек, който, макар и съвсем несправедливо, е затварян в лудницата, работа трудно се намира. Засега ме хранят делфините…

Не помня дали изобщо реагирах по някакъв начин — нима можеш да реагираш, когато така внезапно ти повторят мислите! — но той подвикна на шофьора да спре. Пресегна се галантно пред гърдите ми и отвори вратата, като използва навеждането си към мен да ми прошепне:

— Много ви моля, успокойте се, иначе няма да има полза от тая наша разходка. Познавам по-добре от вас психиатрията, специално съм я изучавал.

В някакво почти сомнамбулно състояние аз отброих сумата, „навъртяна от проклетия таксиметър“, после се оказах насред шосето, под звездите и под луната, която бе построила едно искрящо ново шосе върху океана, а това шосе тръгваше от очите ми и водеше през хоризонта до луната или може би до слънцето, или може би чак до центъра на Вселената. А някой искаше да ме поведе по това шосе, като ми говореше кротко и вразумително:

— Добре че освободихте таксито, страшно е скъпо! Ще се върнем пеш, нощта е хубава и ще си направим чудесна разходка. Вие сте добър човек, затова ви се и доверих. Знаете ли, пак от делфините аз се научих да познавам хората и рядко се лъжа, защото се научих да чувам онова, което те понякога казват на себе си…

Бяхме напуснали човешкото шосе и аз се спъвах в крайбрежните камъни, а той ме държеше подръка и сигурно затова не паднах нито веднъж, макар все още да не виждах нищо, ослепял от блясъка на лунния път, оглушал от могъщия, неравномерен тътен на прилива.

— Седнете тука! — каза моят водач и аз седнах като хипнотизиран.

Пред мен се гърчеше и боботеше Тихият океан. Но сега той не беше оня океан, за който съм копнял като дете, нито този, в който плувах вчера. Това беше една безначална и безкрайна жива маса, която се гърчеше, разсечена на две от лунния нож. Тя ме хипнотизираше с милиарди сребърни очи и ме викаше с гласовете на милиарди същества, слели се в един апокалиптичен копнеж, и неотстъпно идеше към мене, а аз отивах към нея с усещането, че се връщам някъде, откъдето някой преди много, много години насила ме е отвлякъл. „Идваам! — крещеше всичко в мене. — Идваам, идваааам!“ — и това Всичко трепереше от тържеството, че го очакват и чуват, че викът му стига до другия край на лунния път, до луната или до слънцето, или до центъра на Вселената.

— Чувате ли ме? Съвземете се, господине, и ме слушайте!

Моят водач се бе навел над мене и силно разтърсваше рамото ми.

— А? — рекох аз. — Пристигнахме ли?

— Да — каза той и аз съзнах, че съм го питал за друго пристигане, защото отдавна седях на скалата, а скалата под мене беше хладна и корава.

— Сега аз ще ги повикам — каза той. — Но не бива да правите нищо, което може да ги обиди. Седнете неподвижно и слушайте себе си. После ще преценявате, сега най-важното е да вярвате! — Той говореше необикновено високо и внушително, но може би искаше само да надвика прибоя. — Трябва да вярвате — чувате ли! — да вярвате в онова, което ще чуете в себе си. Няма никаква мистика в него, нито е самовнушение; то е като разговора със себе си. Когато искате да ги питате нещо, ще питате себе си, ако искате да им кажете нещо, ще го кажете на себе си. Но то не е никак лесно. Трябва да бъдете абсолютно искрен, така искрен, както човек много рядко може да бъде дори със себе си. Защото най-трудното за нас, хората, е да се освободим от преструвките и самоизмамите, от самоласкателството и най-вече от митовете, с които обществото е населило мозъците ни. Но сега вие ще трябва да се отърсите от тях, поне за десетина минути. И ако успеете, ще разговаряте с делфините. Защото това е, изглежда, езикът на Вселената или на живота във Вселената, или поне на мислещите същества във Вселената. Ние също го знаем, всеки човек го носи в клетките си, но той така рядко се обажда в нас, че сме престанали да го разбираме. Сега вие просто трябва да повярвате в него, да повярвате!

Последната дума той изговори на срички и всяка една от сричките сякаш се блъскаше в гърдите ми, както вълните се блъскаха в скалата под мене. Тя бучеше и тръпнеше от ударите, а всяка клетка на тялото ми тръпнеше и бучеше с гласа на океана. После моят нощен водач се отдалечи и застана на самия край на брега, с лице към безначалната, към безкрайната, към гърчещата се и говореща апокалиптично жива маса. И аз видях, че той не е повече човек, нито безумец, а част от нея — една изправена, тъмна вълна, едно мускулче или клетка, която издаваше същия протяжен вик, пълен с чудовищния копнеж за съединение, изтръгващ се из бездните на съсечения от лунния нож океан. Седях и го слушах, и не знаех повече дали този вик иде от него, или той е просто навсякъде — в черното небе над главата ми, в черната скала, на която седях, в двете черни половини на океана.

— Очаквах те — каза внезапно този вик. — Но ти закъсня.

— Прощавай! — отвърна му някой. — Понеже не съм сам.

— Видях. Кой е с тебе?

— Един човек, който също ви обича.

— Не, той не ни обича. Той се страхува.

— Да, той още се страхува, но той е добър човек. Другите къде са?

— Ще дойдат. Отидоха да наловят риба за тебе.

Аз все така втренчено гледах в неподвижната фигура, надвесена над океана, и слушах двата гласа, които бяха абсолютно еднакви, но въпреки това бяха два гласа. После моят водач се обърна внезапно, а аз трепнах и престанах да ги чувам.

— Първият дойде — каза ми той.

— Разбрах — отвърнах аз. — Чух разговора ви.

— Наистина ли? Това е чудесно! А видяхте ли го? Ето го там!

Аз се понадигнах, без да ставам от мястото си, и проточих врат. Едно голямо, лъскавочерно тяло се полюшваше върху тихите вълни на прилива и заедно с него бавно идеше към мен. Стори ми се, че срещнах очите му — сребърно бляскави, но не бях сигурен в това.

— Кажете му — рекох, — че не се страхувам от тях, и че наистина ги уважавам!

— Добре — отвърна колебливо моят водач, а аз напрегнах слуха си, до болка го напрегнах.

— Чухте ли отговора? — запита ме той след малко.

— Не — казах аз.

— Защото не казахте това на себе си. Нали ви предупредих да бъдете искрен!

— Какво отговори той?

— Че вие се страхувате сега. Че се страхувате от океана, от мене, от онова, което те носят, от онова, което е във вас и което напира да излезе от вас, за да се съедини с онова, което е в тях.

Аз стиснах силно клепачи и тъмнината влезе в мене с взрив, последван от внезапна и абсолютна тишина. Но това не беше само тишина — то беше едновременно тишина и тъмнина, и пространство, които нарастваха и се разширяваха, и се превръщаха в мене в неделима необятност, в оная абсолютност, съществуваща навярно само между галактиките. А в това междугалактие гласът ми произнесе:

— Наистина ли се страхувам?

— Да, ти се страхуваш — отговори ми един друг глас, но той беше също така неразличим от моя, както тишината от тъмнината, от пространството. — Страхуваш се, защото не познаваш тия сили, защото никога не си пожелал да ги видиш нито в себе си, нито извън себе си.

— Сигурно не съм могъл — казах аз.

— Не, ти винаги си можел да ги видиш. Но други хора, които също като тебе не са се осмелявали да ги признаят за свои, са ги обявили отначало за нечовешки, а после, когато те съвсем се атрофирали в тях, са ги отрекли изобщо. И ти си повярвал, че те не съществуват, но сега усещаш тяхното присъствие в себе си и се боиш.

— Вече като че ли не се боя — казах и продължавах да стискам зад клепачите си тъмнината — тишината — пространството.

— Да, вече по-малко се боиш — каза той. — И можем да станем приятели. Ти попрестана да бъдеш човек във вашия смисъл на думата, човек-тяло, а аз за тебе не съм повече животно и ще можем да се разберем.

— Но какво сме тогава? — запитах аз, разтреперан от очакването.

— Не знам — прихна той и аз го видях да се премята весело над вълните, както съм виждал това да правят делфините, а не бях отварял очите си.

— Мислех, че ще знаеш, щом се смятате за по-умни от нас.

— Засега само знаем какво не сме и какво не трябва да бъдем. А вие, за съжаление, още не сте стигнали дотам.

— Щом сме приятели, не бива да се обиждаме, нали? — нацупих се аз в своето междугалактие.

— Това не е обиждане. Аз ще ти казвам нашите истини, а ти ще ми казваш твоите. Така разговарят приятелите.

Помъчих се да намеря една своя истина, за да му я кажа, но не успях; сякаш всичките ми истини бяха се превърнали в тъмнина, тишина и пространство. Затова попитах:

— Защо ни обичате тогава?

— Може ли да не обичаш малкия си брат, когато е в безпътица?

— Това е една ваша истина, така ли?

— Да — отвърна той и се преметна.

— Две и две четири — казах аз внезапно.

— Какво е то?

— Една наша истина.

— Не я разбирам — промълви той стеснително.

— Привет, приятелю! Аз я знам. Това е вашето броене, нали? Най-голямата ви заблуда!

— Привет! — отвърнах аз. — Защо заблуда? Ето, досега аз разговарях с един делфин, сега дойде и ти. Един делфин и един делфин са два делфина.

— Не, има само един делфин и… делфини. Така е с всичко.

— Аха! — рекох тържествуващо. — За вас съществува само единицата и множеството. Та това е най-примитивният стадий на отношение към света! Простете, но това е… това е животинският стадий. Дори диваците в Австралия броят до пет.

Двата делфина се преметнаха презглава и аз чух смеха им — беше весел и безобиден. После новодошлият каза:

— Можеш ли да преброиш вълните на океана? Можеш ли да преброиш нещата във Вселената, да измериш безкрайността? Броенето е нужно за движението на тялото, то пречи на духа да влезе в безкрайността. А вие сте свикнали всичко да броите и най-тежко страдате от това, което най-много броите. Макар по атавизъм да обичате само единицата. Обичате само едно слънце, а от множеството слънца се плашите. Страдате, когато загубите един човек, но сте равнодушни пред гибелта на множеството…

Поисках да възразя, но изведнъж съзнах, че са прави. Не зная как стана това, но както си плувах в своето междугалактие (сега вече аз не го държах затворено между клепачите си, а плувах в него с безплътна лекота и разговарях с един делфин, после пак с един делфин, познавайки, че е друг, после с един човек, чието име дори не знаех, но го обичах)… както се носех из своята тишина — тъмнина — пространство изведнъж разбрах, че това е истина.

— Те познават Космоса по-добре от нас — обясни ми другият човек. — Може би защото живеят в океана, а той дава една по-вярна начална представа за Космоса. Дава още достатъчно топлина и храна на телата им, за да бъде духът им достатъчно свободен. Освен това те се съобщават помежду си в късовълновата амплитуда на звездите-пулсари. Мислите ли, че е случайно?…

— Казват, че някога сме били много близки — заговори тъжно първият делфин. — Но колкото по-опитни и сръчни са ставали крайниците ви, толкова по-неподвижен и жестоко примитивен е ставал духът ви. Не ви е достатъчно дори това, че се избивате един друг. Поне това трябваше да ви задоволява, както за някои зверове най-висшата наслада е да изяждат потомството си. Знаеш ли колко ни е било мъчно да гледаме как ония ваши плуващи и летящи домове се разрушават един друг и потъват в океана и вие ставате храна на рибите. Някога поне срещу нас не сте водили война, признавали сте ни за приятели на човека, а сега и нас избивате. Защо? Какво ви направихме? Та месото на нашите тела не е по вкуса ви?

— То идва пак от броенето — отговори му другият делфин, който очевидно беше по-възрастен и по-знаещ. — Те броят колко същества са се научили да побеждават, виждат им се недостатъчно и преминават към следващите. Това се нарича ненаситност… — подсказа ми той неволно друга наша истина и аз я извиках:

— Тя е неотнемаемо свойство на духа!

— Свойство на духа, когато е роб на тялото. Ние също сме принудени от природата да робуваме мъничко на една примитивна плът, но се научихме да освобождаваме духа си.

— Но ние не можем като вас само да се премятаме безгрижно по вълните! — почнах аз да се дразня от нравоучителния му тон.

— Ти виждаш само телата ни, а на тялото не е нужно повече от това да се нахрани, да се размножи и да си поиграе с вълните.

— Това и хората са го твърдели отдавна — рекох аз и отново се напънах да си спомня някоя истина, с която да му възразя.

— В човешкия мозък има същите истини, които лежат и в мозъка на делфините, макар нашият да е по-голям. Но вие никога не знаете кои са верните. Защото се кланяте на числата, а числата означават умъртвяване.

„Сега пък — и мозъкът им по-голям! Впрочем, май че наистина е по-голям.“ Но това аз не го изрекох, само го усетих в себе си и мълчах, защото с всички сили дирех своята истина. А той се обърна към другия делфин:

— Всъщност първопричината за тяхната трагедия иде от сушата. Знаеш, че и на други планети сме срещали подобни същества. Застанали върху мъничката твърда черупка земя, хората навярно чувствуват Вселената около себе си като един капак, чиито стени трябва да разбият, за да излязат в простора. Затова и търсят истините с ножа и чука — раздробяват ги, а след това не разбират, че парчето не е цялото, че то не е вече част от истината, защото е мъртво, че числото е покой, а истината, която то символизира, е познаваема само във вечното й движение.

— Но ние също изпращаме вече хора в Космоса! — рекох аз.

— Да, именно, изпращате! С взрив и метал. Затова ще срещате там само огън и лед. Защото не искате да повярвате, че просторът е даденост на духа.

— Както времето на пространството ли?… — запитах аз, но се прекъснах екзалтирано: — Да променя! Човекът е призван да променя и създава!

— И това сте разбрали погрешно — отвърна той. — Вие, както и ние, можем да променяме и създаваме само себе си. Така правят всички разумни същества във Вселената, защото тя сама непрекъснато се създава. А вие сте се заели да нагаждате веществото към телата си. Въобразявате си, че това е променянето, и не забелязвате как духът ви остава същият, как умират в него ония сили, чрез които единствено може да се проникне в действителната Вселена. Впрочем отделни хора знаят това и ние сме ги срещали между звездите…

— Не вярвам! — спрях го аз, защото това беше последната моя истина, но усетих, че нищо друго в мен не възразява освен гласа ми.

— Да оставим този спор! — обади се другият делфин. — Не ви ли омръзна да стоите на тая глупава твърд, приятели? Елате да се поразходим, вижте колко е хубава нощта!

— Мисля, че е рисковано за него още от първия път да тръгне с вас — рече другият човек.

— Не вярвам! — викнах още по-силно аз и отворих очи да видя нощта.

Океанът нахлу с рев в междугалактието ми, погълна го и аз пак оглушах от този рев и ослепях от блясъка на пътя към луната.

— Вярвате — каза човекът, който стоеше на скалата, озарен от сиянието на звездите.

Той стоеше на ръба на скалата, а безкрайната и безначална жива маса беше дошла до него и лежеше покорна пред краката му.

— Ето сега вече ще повярвате напълно — рече той и прекрачи към водата.

После се наведе и седна.

Изправих се на колене и познах под него двете дълги като торпили лъскавочерни тела на делфините.

— Скоро ще се върна — каза той.

Аз затворих очи и стиснах юмруци, но продължавах да усещам само студа и твърдостта на камъка под коленете си. Отново погледнах. Другият човек седеше царствено спокойно, махаше ми с ръка и се носеше като Посейдон със скоростта на торпилите по белия път към луната или към слънцето, или към центъра на Вселената. По белия път, който съединяваше двете черни половини на океана.

— Не вярваам! — закрещях аз и хукнах в обратна посока, към полето, към тъмнината. — Не вярвам!

И тичах, и крещях, докато излязох на шосето, по което бяхме дошли. То беше кораво и неподвижно като скалата, човешко шосе. И водеше към едно друго сияние — неоновото сияние, запалило небето там, където под него лежеше градът…

На другия ден — тъкмо бях се събудил и се питах как е възможно да си така смазан от умора, пък да сънуваш подобни сънища — в стаята ми се вмъкна хубавицата камериерка, която още когато отседнах в хотела, бе ме посрещнала с недвусмислено обещаваща усмивка. Но аз реших, че камериерките сигурно не раздават ласките си безплатно на хотелските гости, и затова с прекалена надутост отблъсвах опитите й да интимничи с мене.

— Това писмо го остави един господин още сутринта — изчурулика тя фамилиарно весело. — А вие все спите и спите.

— Ние, туристите, винаги сме много уморени — изръмжах аз.

— Да, вие, туристите, винаги сте много уморени — засмя се тя.

Понечих да й отвърна нещо грубо, но съзрях пликчето с фирмата на хотела и обезпокоено извиках:

— Дайте го!

Пръстите ми едва успяха да го разпечатат — така силно трепереха, защото кой в тоя непознат град можеше да ми пише и кой знаеше, че се намирам в този хотел? После, след като го прочетох, трябва да съм останал със зинала уста или да съм изглеждал ужасен, защото момичето запита:

— Какво е станало? Лоша новина ли?

Нямах глас да й отговоря, само я отпъдих с ръка и съм запомнил, че тя излезе, както се излиза от стаята на смъртно болен. Прочетох отново писмото, което гласеше:

„Драги приятелю, защо не ме дочакахте, много се изплаших заради вас. Но като научих сега, че спите спокойно, си отдъхнах. Да не би да сте ме разбрали погрешно? Аз исках само да ви дам и едно нагледно доказателство за онова, в което вие вече бяхте повярвали. Починете си сега хубаво, а утре вечер ще дойда пак, за да отидем при нашите вече общи приятели. Защото те имат да ви кажат още толкова много неща! Бъдете здрав! Ваш Х.“

Скочих като обезумял от леглото. Ваш Х.! Ваш Х.! По дяволите, нима всичко това е било истина? Постоях няколко мига в несвяст, после се спуснах към захвърлените на креслото панталони и измъкнах портфейла. В него имаше само още няколко банкноти, които едва щяха да стигнат да заплатя хотела си. Трябваше моментално да замина! И без подаръци за жена си! Моментално, докато не ме е хванала окончателно неговата лудост! Преброих ги отново и отново. И ги броях, и се ругаех:

— Диване такова! Глупак! Наивник! От тая идиотска история не ще можеш да изкараш дори парите, които си похарчил за таксито!…

Любен Дилов
Напред, човечество

Сега, когато летим вече в първия си боен полет, от който аз не зная дали ще се завърнем, макар задачата ни да не е да влизаме в схватка с врага, а да разузнаем местоположението му и неговите бойни средства, аз бих могъл само да напомня предисторията на конфликта. Истинската летопис на тая война ще я пишат други. Ако, разбира се, тя се състои или ако след нея остане изобщо някой, който да е способен да пише. Впрочем, историята показва, че действителните причини за войните обикновено са били скривани зад някакви незначителни поводи, докато в случая поводът съвсем не може да бъде наречен дребен. И това е основната отлика на нашия свещен и справедлив поход от всички предишни войни на Земята.

Началото бе сложено в малкия градец Нима, къдего се намира психиатричната клиника на известния професор Зимеринг. Как точно е станало, и досега е загадка, но, така или иначе, когато нощта се оттеглила от това полукълбо, всички болнични помещения в клиниката се оказали празни. Не бил останал нито един пациент, дори от приспаните с успокоителни инжекции. Паниката сред дежурния персонал трябва да е била неописуема. Тогавашните репортажи във вестниците дават известна представа за нея. Не по-малка е била паниката и в Нима — двеста и петдесет избягали луди за едно такова градче е ужасяваща цифра. За щастие повечето от жителите му се познавали, ако не по име, то по физиономия, така че подозрителното взиране един другиму в лицата, за да се познае преоблеченият луд, не е траело дълго. Но полицията не успяла да открие нито един от тях, а и полицейските кучета преследвали следите им само до средата на голямата поляна в болничния парк, където горките животни почвали да се въртят като обезумели и да вият от злобно безсилие. На десетия ден дежурният в злокобиата нощ лекар се самоуби, а директорът проф. Зимеринг, най-големият жив представител на виенската психиатрична школа, полудя и бе настанен в клиниката на проф. Отара, неговия заклет научен противник. Седмица по-късно обаче клиниката на проф. Отара също осъмна изпразнена. Изчезнаха безследно още 186 душевно болни, повечето от тях, както се говореше, опасно луди. Между тях и старият проф. Зимерннг.

Отара направи изявление на пресконференция, че зад цялата тая история, според него, стоял Зимеринг, в чието душевно здраве той винаги се бил съмнявал. Зимеринг, след като организирал бягството на своите пациенти, се промъкнал в клиниката му, за да отвлече и неговите болни. От въпроса на журналистите обаче, как той, опитният специалист, не е могъл да познае, че Зимеринг симулира, Отара се измъкна твърде ловко. Една диагноза в такива случаи не можела да бъде поставена за няколко дена, а освен това имало видове шизофрения, при които болният развивал необикновена съобразителност и бил способен да осъществи своя налудничав замисъл с конгениални логика и хладнокръвие.

Три дни след неговите изявления изчезнаха пациентите на още пет психиатрични болници, и то в съвсем противоположни краища на страната. Обществото нададе вик: Как е възможно да изчезнат не едни и не двама души, а точно осемстотин петдесет и четири човека, при това хора с ненормално държание, а полицията да не е способна да открие нито един от тях. Най-близкото до ума обяснение бе, че тя самата е замесена в тази мистериозна аферд, и директорът й подаде оставка. Но това с нищо не повлия на хода на нещата.

Опозицията отначало беше предпазлива; тя само питаше в своя орган: „Една държава, която не е в състояние да опази своите луди, може ли да се грижи за своите нормални граждани?“ И поиска оставката на правителството. Никое правителство, разбира се, не е лудо да си подава оставката заради искането на опозицията, но когато и осемнайсетата психиатрична клиника се събуди празна, въпреки че бе обградена от десетина души въоръжени до зъби агенти, неговото положение стана неудържимо. А старият президент се появи на телевизионния екран. Имаше много уморен, бих казал, съкрушен вид. „Аз не зная какво става в тази страна…“ — започна той и това признание на един президент трогна републиката му. После той призова гражданите да запазят спокойствие, да имат доверие в него и хвърли вината най-напред на вражеския лагер, който сигурно бил отмъкнал с неясна засега провокаторска цел нашите скъпи психично болни. Но истинският виновник, според него, в последна сметка се оказа тая хилава демокрация, в която именно било възможно да се случват подобни неща. Той така закрещя накрая срещу демокрацията, наричайки я непригодна вече форма за управление на съвременното общество, че навярно някой от съветниците му се видя принуден да го сръга зад кадъра. Президентът заекна, избърса с невинно бяла кърпичка набръчканото си чело и заяви сломено, че не вижда засега друг изход, освен да обяви военно положение.

Сутрешните вестници, като коментираха неговата реч, още можеха да си позволят да бъдат на разделено мнение. Едни подхващаха версията за вражеската ръка, други изказваха предположението, че лудите са били унищожени в страната от привържениците на ония възгледи, според които неизлечимо болните били излишно бреме на обществото и трябвало чисто и просто да бъдат изтребвани. Сатиричният вестник дръзна даже да направи предложение да се създаде вносна централа за луди, та да се попълнят празните клиники. А вестникът на опозицията отново задаваше въпроси. Защо, питаше той, изчезват ония, които в най-лошия случай са способни само да изпотрошат мебелите в някоя стая? Защо не ония луди, които тласкат народа ни към катастрофа? Но военното положение бе вече обявено и такива въпроси не се прощаваха. Вестникът биде спрян, а редакторите му арестувани за подстрекателство към по-нататъшното отвличане на душевно болните.

В интерес на истината трябва да кажем, че правителството полагаше сериозни усилия да разбули тая мистерия. То напълни две психиатрии с амбулаторно болни, постави между тях агенти-симуланти, но болните, които дотогава кротко си бяха седели в къщи, изчезнаха въпреки силната охрана, а агентите останаха, без да усетят каквото и да било. В тая нощ те спали непробудно, заедно с цялата охрана на клиниките. Мълвата, разбира се, деформира този ход на правителството и го превърна в планомерно събиране на тихите луди от домовете им, за да бъдат също унищожени. Радикалната младеж изпочупи прозорците на правителствените учреждения, проля се кръв, а всички, които имаха такива близки, ги изпокриха. Но въпреки че цензурираната вече преса не съобщи нищо за това, паниката постепенно обхвана целия народ, дори и ония, конто никога дотогава не бяха се замисляли, че на света има душевно болни и страхотно се изненадаха от действителния брой на психиатричните клиники. Защото в едно общество, където са възможни такива произволи, никой не може да ти гарантира, че утре и ти няма да бъдеш обявен за луд, да изчезнеш в някоя пещ или на дъното на океана — каквито слухове също се носеха.

Правителството се обърна към международната полиция, въпреки че по тоя начин силно накърняваше своя престиж, но след като не бе открита и следа от лудите, естествено се налагаше предположението, че те са били изведени извън страната. Обявите, които Интерпол разпрати по света, бяха повече от необикновени за тая почтена и препатила организация — снимка, име, ръст, цвят, коси, очи, представя се за китаец, въпреки че е белокож, или: страда от манията, че е жираф и постоянно източва врата си, за да гледа отвисоко, или: при среща с други хора вие като вълк…

Светът се смееше и правителството почна да се готви за война със съседната държава. То бе решило, че в този момент само една война би предотвратила революцията. За да придаде все пак на решението си демократичен вид, то свика разпуснатия преди парламент. Но по улиците на столицата се появиха листовки, а полицията и правителството получиха анонимни писма, които им известяваха, че в насрочения ден щели да бъдат отмъкнати и лудите от парламента. „Безсмислено е да вземате каквито и да било мерки — съобщаваха писмата и листовките. — То, все едно, ще стане, както и досега, без да го усетите!“ Войската и полицията обградиха целия парламент с телени мрежи и танкове, но на заседанието не се яви нито един депутат. Едни бяха се обадили, че внезапно са заболели, други — трябвало да заминат по спешна работа. И макар че авторът на тоя шантаж, който даде такъв поразяващ ефект, веднага бе заловен, войната не се състоя.

Докато правителството размишляваше как да подхване наново работата, разузнаването донесе, че и в държавата, която трябваше да бъде нападната, лудите вече били изчезнали от клиниките, само че тамошното правителство, поучено от опита на съседите, смогнало да запази за по-дълго време тайната за това от народа си. Така президентът, който бе изправен пред избора или да се оттегли, или да започне война, можа с облекчение да се яви отново пред телевизията и да обяви, че бедствието е сполетяло и вражеската държава. А само след няколко дни той отмени и военното положение. От всички краища на света загърмяха съобщения, че навсякъде и по същия мистериозен начин се изпразват психиатричните клиники…

Никога в своята история човечеството не бе разтърсвано така дълбоко от каквито и да било събития. Смутът бързо прерастваше в мистична уплаха пред необяснимото явление, застрашаваше скоро да премине във всеобщо безумие. За това не малко допринасяха и разните философи, журналисти и политици, които коментираха събитието в пресата, както и необмислените действия на някои правителства. Някъде те бяха освободили болните от психиатриите и ги разпратили по домовете им. Лудите не изчезнали като своите събратя, но пък започнали да правят пакости. Прибрали ги отново и скоро след това те също сякаш се изпарили във въздуха. Герон, патриархът на философите, разсъждаваше дълбокомислено в една публикация, подета от целия световен печат: „Ако така изчезнат всички ненормални от Земята, кое тогава ще бъде мерило за нормалност? Способно ли е да съществува едно общество само от нормални?…“ Църквата пък, която хилядолетия бе жадувала такова чудо, истерично призоваваше от амвона: „Покайте се, грешници! Върнете се в лоното божие! Това е само прелюдия към новите Содом и Гомор. Бог прибира при себе си чистите и невинните, за да сгромоляса след това своя унищожтелен гняв върху грешниците…“

За паниката допринесе особено много и едно произведение на изтъкнатия писател-фантаст Минос Папазян. Твърде необмислено, воден само от чисто литературни спекулации, той не бе обявил в подзаглавието, че разказът му е фантастична измислица, а бе му придал „документален“ вид, като го водеше от името на някакъв човек, който по погрешка бива отвлечен заедно с лудите, а после бил върнат. Папазян разработваше всъщност една вече банализирана тема в научната фантастика, според която човекът не бил произлязъл по еволюционен път на самата Земя, а бил „посят“ във формата на предпрограмирани клетки от някаква висша цивилизация. И тя сега, в определено от програмата време, просто се намесвала в своя гигантски експеримент, като отбирала ония индивиди, които са се отклонили от своята програмираност, за да проучи на какво се дължи това отклонение. Тоест, нещо като плевене, като пролетното почистване на градините от бурени.

Разбира се, не само литературният трик на Папазян допринесе за паниката. В създалата се вече психологическа ситуация всеки бе готов да повярва на всякакви измислици и хората едва не обезумяха, четейки и преразказвайки си тоя „Страшен документ“. Останали насаме, те с основание се питаха: А мен ще оплевят ли? Аз се мисля за нормален, но ония, които са ме програмирали, те какво мислят?

Това не особено умно произведение обаче, както обикновено става в литературата, покрай бедите извърши и нещо полезно. То насочи хората да търсят обяснението на чудовищната мистерия в някакви извънпланетни сили. Така най-после бе открито писмото, което всяко правителство отдавна бе получило, но никой дотогава не бе му обръщал внимание сред купищата анонимни шеги и злостни шантажи. Ще го цитирам почти изцяло, защото то именно предизвика оня революционен поврат в историята на човечеството, пред който днес сме изправени.

Написано на земна електрическа машина, то разказваше, че подателите му — голяма група представители на една друга цивилизация — от дълго време скрито изучавали живота на Земята. В този процес мнозина членове на експедицията често приемали вида на земните същества, но многократно били улавяни и затваряни в тия ужасни домове, конто ние сме наричали лудници. Там те се убедили, че човечеството по необясними причини се отнася много зле към една своя твърде голяма част. Тези хора били смятани за ненормални, за излишни, за бреме. Затова експедицията решила, че може да си позволи да извърши нещо, което няма да бъде сметнато за агресия или вмешателство в земните работи — да пренесе тия смятани за излишно бреме хора на друга планета, където да им създаде благоприятни условия за живеене и ги освободи по този начин от неоправданото насилие. Засега експедицията се въздържала да съобщи местоположението на избраната за тая цел планета, защото не била в състояние да предвиди как ще реагира човечеството. От дългото проучване те се убедили, че цивилизацията, която нарича себе си човечество, никога не с наясно в своите намерения по каквито и да било въпроси. Но те са готови да ни дадат винаги информация за състоянието на иззетите хора… Следваха координати в наши математически величини, които сочеха посоката на източника за информация към звездата Проксима от Кентавър. И подписът: Ваши събратя от голямото звездно обединение, което вие наричате Галактика.

Тъй като Проксима е най-близката до нас звезда (1,3 парсека), станцията на Луната веднага изпрати своя позив и все пак работата изглеждаше отчайваща — според нашите теории трябваше да се чака отговор най-малко след девет години. Но какво беше смайването, когато той пристигна само след седмица! Нямаше съмнение, че той дойде точно от указаната посока, а това противоречеше на нашите познания за пределната скорост на вълновите движения. Или тия същества се намираха много по-наблизо от звездата Проксима, или владееха средства за по-бързи съобщения от скоростта на светлината, или нашите представи за Космоса, въпреки големия ни напредък, са в основному неверни. Всичко това толкова обърка учените, че те не посмяха да съобщят съдържанието на отговора и чак след като повториха експеримента и след като завързаха дори нещо като диспут с неизвестните същества, това най-сетне стана достояние на човечеството.

Толкова мечтаната дотогава връзка с друга цивилизация не зарадва никого. Та и кой си я е представял такава — да дойдат и ей тъй под носа ти, без да те питат, да отмъкнат твоя брат? Той може да е ненормален, може да е неизлечимо луд, но той е твой брат! Всеобщото негодувание като ураган обиколи земното кълбо, а вразумителните послания на неизвестните похитители не бяха в състояние да отслабят неговия напор. Пък и техните обяснения в повечето случаи съдържаха нещо обидно — колкото и да са високоразвити, колкото и да са ни проучвали, те явно не бяха съумели да вникнат в тънкостите на нашия живот. То се виждаше и от примерите, които ни даваха, за нашето уж несправедливо отношение към психично болните. Някой си твърдял, че бил куче и искал да живее като куче, а ние не сме му вярвали и сме го малтретирали. Те направили проверка и видели, че животното, което ние наричаме куче, се ползува с голяма обич сред хората. Защо тогава ние сме нетърпими към една толкова законна потребност на един свои събрат, конто не искал нищо друго, освен да се ползува със същото уважение и обич?

Отначало се опитахме да ги запознаем с понятието хуманизъм, да им обясним, че то произтича от думата „човек“ и следователно само ние имаме право да определяме как да се отнасяме помежду си. Предпазливо им дадохме да разберат, че те нищо не разбират от земните работи, и ги укорихме, загдето не са влезли във връзка с нас, преди да предприемат тая с нищо необоснована агресия. После си позволихме и нещо като ултиматум: Върнете ни лудите, ако искате да живеем в мир! Но на това те отвърнаха по един съвсем обиден начин: наблюденията им ги убедили, че в своята еволюция ние не сме били стигнали още до способността да поддържаме мирен и плодотворен контакт с друга цивилизация, такъв контакт липсвал още дори между самите нас. Затова го били отложили. Нашата реакция сега също им показвала, че са прави. Нямало никаква логика в нея. Държели сме се били лошо с тия хора, без те да имат каквато и да било вина спрямо обществото, смятали сме ги за излишно бреме, а сега си ги искаме обратно. Щом са ни били нужни, защо сме ги изолирвали от обществения живот? А щом са ни ненужни, защо настояваме за връщането им?

Заедно с тоя отговор те ни излъчиха цял филм от неизвестната планета, където сред дивна природа се виждаше един толкова луксозен и красив град, какъвто на Земята кой знае кога ще бъде създаден, а по улиците и парковете му се разхождаха нашите луди. Мнозина познаха своите близки и роднини. Опитаха се още да ни уверят, че отвлечените ни събратя се чувствували отлично в новите условия, че нямало нито един случай на болест или смърт и така нататък. Но кого можеше да убеди това? Институтите за обществено допитване отправяха едни и същи въпроси: Искате ли си вашия луд и как преценявате постъпката на неизвестната цивилизация? Резултатите бяха категорични — хората си искаха обратно своите събратя и определяха отвличането им като грубо посегателство върху престижа на Земята. А тук и там обхванатите от земен патриотизъм маси направо пребиваха с камъни нихилистите и пораженците, които стигаха дори до наглостта да твърдят, че сме били завиждали на нашите луди заради свободата и разкоша, в който живеят, и предлагаха да сме сключели споразумение с тая цивилизация да й пращаме и бъдещите душевно болни, докато не се научим да ги лекуваме. (Тук му е мястото да кажа, че през цялото това време психиатричните клиники на Земята отнопо се напълниха до спукване, защото мнозина не издържаха на небивалото нервно напрежение, обхванало човечеството. Сред тях се оказваха обаче и необичайно много симуланти, постъпили в лудниците с тайното желание също да бъдат отмъкнати.)

Обществото на обединените нации единодушно гласува патетичния призив да се спрат всички локални войни, да замлъкнат всички спорове пред надвисналата ни угроза, а отделните държави да внесат своите военни бюджети в обща каса за създаването на бойни космически средства, на единна космическа армия, която да е способна да защити ефикасно Земята от чуждите посегателства.

И стана чудото. За пръв път всички правителства се вслушаха в призива на тая своя организация, националните и расовите вражди мигновено изчезнаха, а под егидата на ООН в неимоверно кратки срокове се създаде първата общочовешка армия. Така човечеството най-после се обедини, сякаш само наличието на душевно болните бе му пречило да стори това по-рано!

И ето ни най-после на път! С петнайсет разузнавателни космолета. Щастието ми да попадна на тях като журналист е толкова голямо, че аз не смея да го приписвам на своите професионални качества, а просто на онова, което на земен наш език се нарича късмет. И ако нещо малко ме безпокои, то е да не би все още неизвестните ни врагове да се опитат да избягнат войната, като видят решимостта ни да се бием на живот и смърт, па макар и по този, според тях, абсурден повод. Би било нечовешко, ако всичко завърши с кротки преговори. Слава богу, бойният ни дух и волята ни да защитим нашия престиж са толкова силни, че засега поне нямам основание да се съмнявам в здравия човешки разум! Той сигурно не ще допусне да се стигне до някакви позорни компромиси.

Минавайки покрай Марс, ние приехме, поздравите и благопожеланнята на нашата тамошна станция, превърната вече в преден боен пост. Нататък следва неизвестността. Какво ли ще донесе тя на хубавата ни Земя? Но нека не губим вяра в добрата й звезда, драги бъдещи читатели ни моите скромни репортажи!

Напред, човечество!

Светослав Славчев
Крепостта на безсмъртните

1.

— Изглежда, че сме сбъркали пътя! — каза Ханс я отпусна педала на газта. — Не си спомням да съм минавал по тези места!

Колата — един стар „форд“, вписан отдавна в списъка за бракуване — утихна и бавно изви вдясно. По разнебитения път, останал още от римско време, се чернееха в сумрака на здрача дълги коварни петна с остри ръбове. Стара кола, лош път и сприхавият Ханс — комбинацията наистина не беше от най-добрите.

— Не е този пътят, хер доктор! — повтори упорито Ханс, като че бях твърдял противното.

С Ханс нямаше смисъл да се спори, той си знаеше своето, а и наистина пътят ми беше непознат. Измъкнах картата, разгънах я и се опитах да я разгледам в трептящата светлина на запалката. Бяхме излезли следобед от оазиса Сиди Фаюм, за да видя болните в Бахир и да се върнем, но харматанът, тази неочаквана пясъчна буря, ни застигна някъде по средата на пътя. Три часа стояхме, оглушени от противния вой на пясъка, заети с единственото занимание да запушваме всяка пролука, през която се вмъкваше острият пустинен прах. После, когато пак потеглихме, колата започна да се дави на всеки хълм и аз имах неблагоразумието да предложа на Ханс да свием по някакъв стар път, неотбелязан на картата. Стори ми се, че така по-бързо ще се доберем до оазиса. Ханс пък има̀ неблагоразумието да ме послуша. И в заключение сега идеше нощта, бързата пустинна нощ, а ние стояхме по най-глупав начин на един път за автомобилни самоубийци, който водеше дявол знае къде.

Прибрах картата и казах — колкото можех по-уверено:

— Връщаме се, Ханс! Карай до отклонението, няма да е повече от два часа!

— Както обичате, хер доктор!

Когато Ханс беше недоволен, винаги ставаше особено учтив, а щом ме назоваваше и „хер доктор“, значи му беше прикипяло. Той всъщност имаше право. В Международната медицинска станция в оазиса сега го очакваше сестра Дороти. Мен никой не ме чакаше. За двете години в станцията беше успяло да ми омръзне всичко — и лъжливата пустинна романтика, и изследванията върху пясъчната хеморагична треска, от които вече ми се повдигаше, и целият набор от оскъдни развлечения, които оазисът можеше да ми предложи.

Ханс ме изгледа с мълчаливо негодувание и превключи от късите на дълги светлини. Положително ме ругаеше на ум.

Тогава видяхме мъжа.

Той лежеше по очи на десетина метра вляво и просто чудно беше как не бяхме го забелязали преди. В първия момент не повярвах — в пустинята са чести халюцинациите. Но и Ханс го беше видял, защото отвори уста смаян. Преди да успее да изтърси нещо, аз вече скачах от колата и тичах към убития.

Не беше убит и въобще нямаше рани по него. Беше жив, но в безсъзнание.

Мърморейки най-отбрани ругателства, Ханс ми помогна да го пренесем в колата. Беше европеец, с тънко остро лице, около тридесетгодишен. Тропическият му шлем беше отдавна посивял, виндякето и брезентеният голф — протрити. Явно беше живял доста в пустинята. Със себе си имаше само един планшет — нищо повече.

— Donnerwetter! Was ist denn los?[2]

Нормалните отношения между мен и Ханс бяха възстановени. Сега аз пък бях доктор Владимир Деянов, а той беше шофьорът на Станцията Ханс Рихтер.

— Шок, както изглежда.

Забелязал съм, че тази диагноза винаги е много ефектна. Околните я възприемат като нещо безусловно вярно, така че и лекарят започва в края на краищата сам да си вярва. Но сега наистина беше шок. Даже ампулата корамин не помогна. Погледът на мъжа остана празен както преди.

Откопчах планшета и го разтворих — трябваше да зная кой е този човек и откъде е. Отвътре изпадаха десетина листа, жълтеникави и трошливи, изписани с остър готически почерк. Това беше странно — нито име, нито адрес. Но и самото намиране на мъжа тук, в пустинята, беше толкова странно, че всичко можеше да се очаква. После щяхме да се изясняваме, сега трябваше само да го спасяваме.

— В колата, Ханс! И давай! Тук не може да няма хора!

След минута Ханс завъртя волана и „фордът“, стенейки с всички свои метални фибри, заподскача по проклетия път. Мъжът лежеше на задната седалка, безучастен и към нас, и към себе си.

Вън беше вече пълен мрак. Сякаш нямаше нищо в света освен нощта, колата и един размазан жълт кръг от фаровете, в който непрестанно се опитвахме да се вмъкнем.

Минаха може би десетина минути, а може би — и повече. Пътят изведнъж свърши и едновременно с това видяхме светлина. Само на двеста крачки, на близкия хълм, имаше хора.

Ханс излезе вън и се провикна по своя маниер — на три езика. Отсреща ни забелязаха и се размърдаха. Един фенер заслиза по хълма и в неговата светлина се очертаха някакви светлини и постройки, после се изгубиха. Фенерът наближи.

Носеше го един мъж с мургаво лице и светли коси, така изсушени от пясъка и вятъра на пустинята, че въобще не можеше да се разбере цветът им. Имаше дрехи като тези на мъжа, когото намерихме, на широкия му колан висеше пистолет с разкопчан кобур — неизлишна подробност при нощни срещи в пустинята.

Без много разговори Ханс отвори вратата на колата. Мъжът не се учуди — явно онзи, който лежеше вътре, му беше познат. Казах с две думи къде сме го намерили и го извлякохме от автомобила.

Докато го носехме нагоре по хълма, се представихме един на друг.

— Сибелиус — каза кратко мъжът.

Това име ли беше? Той забеляза учудването ми и добави:

— Доктор Огюст Сибелиус, от експедицията. А този е помощникът ми Клод.

Беше ми неудобно да питам каква експедиция има тук. Това стори малко по-безцеремонният от мен Ханс.

— Експедицията за римската крепост. Не сте ли слушали?

Боже мой, къде се бяхме довлекли? Чувал бях, разбира се, но това беше много отдавна, още преди две години, когато постъпих в Станцията. Тогава разказваха, че някакъв известен изследовател, звезда по древните езици, успял да убеди Международната асоциация на лингвистите да му отпусне средства за проучване на римската крепост, където били намерени някакви надписи. Дали му пари и той се заврял тук, в подножието на Скалистите хълмове. Повече никой не заговори за него, а и аз не бях се интересувал, защото беше вън от района на Станцията. Всякакви хора има по света!

За тази римска крепост също се разказваше тогава. Открили я случайно в осемдесетте години, забравили я, после пак си спомнили за нея и накрая окончателно я забравили, както става с всички подобни старини. Не можех да си представя за какво може да служи крепост в пустинята, но щом са пратили експедиция — значи малцина са могли да си представят.

Междувременно бяхме стигнали до постройките. Те се оказаха три надувни експедиционни къщи от дуралур и екалон, малко остарял модел. Явно доктор Сибелиус не беше успял да получи кой знае какви суми. Но все пак къщите бяха здрави и подходящи за пустинята. До тях се мъдреше един „форд“ — истински побратим на нашия по възраст и изящество. А стените, които бях видял отдолу, бяха наистина римски стени — яки, дебели. Древните строители са умеели да строят — времето беше минало покрай тези стени и се беше ожулило о тях.

Вън на първата и, както изглеждаше, най-голяма постройка, се люлееше самотно голям ветроупорен фенер, скърцаше и се въртеше, а заедно с него се въртяха и сенките от стените. Никой не ни посрещна.

— Сами е Клод сме — каза като че в отговор на моите мисли доктор Сибелиус. — А и динамото нещо се повреди. Няма ток.

Внесохме Клод вътре и наново трябваше да сдържам учудването си. Зад неугледната външност на постройката се криеха три изискано, с вкус наредени стаи. Едната беше кабинет с библиотека, другата беше столова, а третата може би спалня — вратата беше затворена.

Мислех, че има доста работа около Клод, но той неочаквано, още щом го положихме на дивана в библиотеката, дойде в съзнание. Въздъхна, размърда се и се огледа. После каза нещо неясно. Сибелиус кимна:

— Да, Клод, мисля, че имаш право. Но сега не.

Това звучеше като продължение на някакъв разговор, в който не ми се искаше да се намесвам. И изобщо имаше нещо в цялата обстановка, в лицата на двамата или дявол знае в какво, което не ми се нравеше. Да намериш човек в пустинята, да го избавиш от смърт и всичко да изглежда така обикновено, като епизод, който се е повтарял?

— Клод вече няколко пъти напуска лагера — каза Сибелиус. — Пустинята му влияе зле. После се връща.

Каква изострена чувствителност имаше този човек! Той пак беше отговорил на мислите ми. Но не ме интересуваха обясненията му. И на мен пустинята ми влияе зле.

— Можем ли да разчитаме на гостоприемството ви за тази нощ? — казах аз. — Утре рано се връщаме в Сиди Фаюм.

— Разбира се. Има свободна стая оттатък, в другата постройка. Съжалявам, за вечеря мога да ви предложа само консерви.

— Благодаря. Вечеряли сме.

Ханс за малко не ме уби с поглед. Гладни бяхме като пустинни хиени, но не ми се щеше да приемам каквото и да било от този особен доктор е изсушено лице и безцветни коси. А може би бяха заговорили и нервите ми. Какво не правят от човека две години дивотия из пясъците!

— Ако желаете, ще ви покажа стаята.

Сибелиус мина пред нас, излязохме вън и той ни поведе към съседната постройка. Стаята, която ни отвори, беше съвсем прилична — две походни легла, маса, грижливо сгънати одеяла, но всичко беше потънало в прах. Явно тук отдавна никой не беше влизал. Докторът потупа с ръка едно от одеялата и се намръщи:

— Съжалявам, не остава време за всичко. — Той вдигна фенера. — Лека нощ!

Ханс свали виндякето си и се изтегна на леглото, за да провери дали ще му е удобно. После седна на ръба и запали цигара.

— Не трябваше да се отклоняваме, хер доктор!

Нямаше смисъл да му отговарям. Пак сестра Дороти му беше в ума. Той дръпна от цигарата и каза убедено:

— Смахнат е. Те всички са такива.

Отнасяше се за Сибелиус, но в това „те“ бях и аз. Ханс много обичаше да мисли на глас в мое присъствие. Той въобще беше добро момче, но сега нямах намерение да го слушам. Постлах леглото с едно одеяло и легнах облечен, като пъхнах пистолета под възглавницата. Ханс помърмори малко недоволно, но аз се преструвах на заспал.

Мислех си — какъв свят! Даже тук, в глухотата на пустинята, където животът тлее едва-едва от оазис на оазис, човек може да налети на такива хора, които години се ровят в нещо, преследват нещо с упоритостта на маниаци и мечтаят за голямото откритие. Нима още ги има по света?

Сигурно ги има, нямаше какво да се учудвам, защото и аз някога бях от тях. Ходех нощем като привидение из клиниката, а денем дремех над микроскопа. И сега още не мога да си простя за глупостта и за пропиляното време. Смятах, че ще учудя света и ще ощастливя Вера.

Трябва да спя. Утре ме чака тежък ден и съвсем безсмислено е да се тровя за Вера, защото и без друго много съм се тровил. Всичко минава, и това ще мине. А и какво толкова е станало? Аз я обичах, а тя — не мога да кажа, може би ме харесваше. После се омъжи и замина. Намери някакъв и сега е в Копенхаген или Осло или бог знае где из скандинавските столици. През зимата се разхожда в Корсика, през лятото се връща в България, по за седмица-две на „Златните пясъци“. Не мога да й се сърдя. Прекалено дълго щеше да ме чака да я заведа аз в Корсика.

Обръщам се в леглото и пръхтя от досада и нерви. Вера беше за мен катастрофа. Бях седмици като болен и ми е чудно как ме държаха на работа. После сам напуснах клиниката веднага щом министерството ми предложи да ме прати тук, защото ми дотегнаха доброжелателните усмивки на колегите и мръсните им сплетни. Спомням си от време на време за София, за светлата зеленина на кестените и нежните контури на Витоша, но всичко е избледняло и продължава да избледнява като стар акварел. От миналото нищо не се връща.

А аз съм един най-обикновен неудачник и ако не друго — поне това ми е съвсем ясно.

Като че ли с тази мисъл съм заспал.

2.

Събудих се изведнъж, с чувството, че в стаята има някой. Отворих очи, но не помръднах. На отсрещното легло Ханс въздишаше в съня си. Нямаше никого освен нас двамата. И все пак не можех да се освободя от противното усещане, че само преди миг някой втренчено ме наблюдаваше от ъгъла. Така се събуждах някога като малък, задъхан от безпаметен страх. Не, наистина нямаше никого. Само синята луна изрязваше по стените и пода остри триъгълници.

Не можех повече да спя. Станах, извадих цигара. Ханс промърмори нещо и тежко се обърна на другата страна. Не ми се пушеше. И изобщо време беше да напущам тази проклета пустиня, иначе нервите съвсем нямаше да издържат. Пъхнах по навик пистолета в джоба и открехнах вратата.

Вън беше ясна, дълбока нощ. Под призрачната луна пустинята изглеждаше като стъклена, живееше някакъв друг живот, в друго време. Лунните нощи винаги са ме потискали. В тях човек се чувства съвсем нищожен, чужд и излишен за природата.

Погледнах надолу към нашия „форд“. Той си стоеше там, където го бяхме оставили — жалък като някое неловко насекомо, попаднало случайно на непозната планета. Ясно ми беше защо тия двамата — Сибелиус и Клод, са останали сами и защо Клод непрестанно бяга. Да съзерцаваш като натрапчиво видение пред себе си отминалите хилядолетия не е нещо много приятно.

Тръгнах бавно край постройката и когато завих зад ъгъла, забелязах, че прозорецът на библиотеката свети. Доктор Сибелиус не спеше. А може би Клод отново беше зле?

Почуках на прозореца. Отвътре се показа докторът, кимна и мина да отвори вратата.

— Заповядайте.

— Видях, че свети — казах аз. — Да не би нещо с Клод?

— А, не. Спокоен е, той спи оттатък. Моля.

Той се отдръпна и ме покани в библиотеката. Влязох. Сибелиус премести петролната лампа на писалището и седна зад него. Аз се разположих на креслото насреща и го загледах. Сега в светлината на лампата чертите на лицето му изглеждаха още по-остри и той целият беше така изсушен, че човек не знаеше каква възраст да му даде. Ханс имаше право. Сибелиус беше от тази порода учени-маниаци, без семейство, без личен живот, за които единствено важно нещо в света е някакъв надпис или глинено парче от периода Урарту, което отдавна вече никого не интересува.

А пък и аз кой знае какъв изглеждах в неговите очи. Съмнителен лекар, от тези, за които оазис като Сиди Фаюм е достатъчно далеч.

Той мълчеше, не показваше никакво желание да разговаря. В такива нощни срещи човек няма много теми за разговор.

— Сигурно сте отдавна тук, колега?

Казах го съвсем напосоки. Беше банално до смърт, но нищо по-добро не можех да измисля в момента. Той кимна. Чакаше да го запитам за работата му.

— Намерихте ли нещо интересно в римската крепост?

Доктор Сибелиус се оживи. По лицето му мина някакво подобие на любезност.

— Не е крепост и не е римска.

Разбира се, така и трябваше да се предполага. Такива като него винаги откриват неща, които после никой не признава и остатъкът от живота им минава в борба за доказване на недоказуемото.

— Възможно е — съгласих се аз. — Но бях слушал, че е строеж от римско време. Откога по-точно е постройката?

— Отпреди шестнадесет хиляди години… — той се запъна малко. — … по настоящото летоброене.

Облегнах се на креслото. Разговорите с маниаци винаги са ми били интересни. Може би защото и аз нося нещо такова в кръвта си.

— Любопитно. Значи, не е римска? Как установихте — по радиоактивния метод или с други способи?

Той продължаваше да ме гледа.

— Излишно е да установявам. Аз бях тук при строежа.

Запазих самообладание, понеже помислих за пистолета в джоба си. Ако ме нападне, бих могъл да го направя на решето. Но той си седеше спокойно и само се усмихна леко.

— Пистолетът не ви е нужен. Нямам намерение да ви нападам.

Дъхът ми спря. Не можех да оценя ясно онова, което ми каза, но инстинктивно се свих в креслото. Той четеше мисли!

Минаха няколко секунди. Сибелиус продължаваше все така спокойно да си седи зад писалището. Все пак му трябваше доста време, за да излезе оттам и да се нахвърли върху мен.

— Смятате ме за побъркан? Напразно. Вие неслучайно сте тук сега. Аз ви внуших да тръгнете по отклонението на пътя.

Лоша шега. Не може да бъде друго освен лоша шега!

— Не се шегувам. Спомняте ли си, както говорихте с вашия шофьор? Той ви предупреди: „Хер доктор, не съм минавал оттук. Ей-богу, не знаех, че има пряк път за Бахир!“ А вие отговорихте: „Ханс, чакай да погледна картата!“ Погледнахте. После помислихте малко и казахте: „Карай, Ханс, ще излезем!“ И излязохте. Така трябваше.

Седях оглушен. Разумът ми отказваше да го приеме, но съзнавах, че е станало нещо страшно, от тези неща, които се случват на човека веднъж в живота, но след които той не е вече същият.

Сибелиус се усмихна криво.

— Не се страхувайте! Казах — нищо не ви заплашва.

Тогава видях очите му. Не бяха очи. Там имаше спокоен, мастиленочерен мрак, в който трептяха светлини. Аз пак се почувствах нищожен, сам и излишен както преди малко вън, в пустинята, под лунната светлина. Но от това чувство ми стана по-добре. В края на краищата, който и да беше той — маниак и телепат — с него можеше да се разговаря.

— Така — каза той. — Виждате, че няма нищо страшно. Аз седя тук, вие — там и така ще бъде до края.

До края, на какво? Опитвах се да дойда на себе си. Ако цялата тази измислица беше вярна, значи аз неслучайно бях тук, както той твърдеше. Но защо? За какво му бях нужен?

— Не ме разбирайте криво! Вие не сте ми нужен. Аз само желая да ви направя едно предложение. Ако не го приемете, просто ще отидете да спите и ще забравите нашия разговор. Утре ще се разделим и повече никога няма да се срещнем.

Мълчах. Той седеше срещу мен, аз бях на креслото и много добре чувствах, че съм на креслото, а не някъде другаде. Предложение? Какво предложение трябваше да бъде то, за да ме доведе тук през пустинята?

— Искам да ви предложа безсмъртие.

Разбира се. Иска да ме хипнотизира и да ме убие. Трябва да кажа нещо, трябва непременно да кажа нещо, да го залъжа и да се измъкна.

Сибелиус се подпря на писалището и сви презрително устни:

— Можете веднага да си отидете. Вие, хората, се плашите от безсмъртието както от смъртта!

Като че съзнанието ми беше изтрито, не можех да намеря нито една дума. Маниак.

— Запитайте нещо най-после! — каза той с нотка на досада. — И вече ви обясних, че не съм маниак. Съжалявам, излъгал съм се във вас. Приемате или не? Ако не желаете безсмъртие — лека нощ! Утре животът ще потече пак за вас и спокойно ще си умрете след тридесет-четиридесет години. Това ли искате?

Странно, но неговият презрителен тон ме успокои повече, отколкото всичко друго. Опитвах се да събера мислите си. Той говореше абсурдни неща, но наоколо всичко беше реално — и петролната лампа, чиято жълта светлина се плъзгаше по старото писалище, и самото писалище, зад което седеше той и се усмихваше иронично, и самият той, защото чувах гласа му.

— Кой сте вие, Огюст Сибелиус?

— Това вече е разумно! — каза той доволен. — Предположете, че съм… както вие ни наричате „същество от извънземен произход“.

— Вие сте човек.

— Да. Водя се по вашата теория, че всички разумни същества в Космоса трябвало да ви приличат. Отначало смятахте планетата си за център на Вселената, после своето слънце, а сега — себе си. Как да вляза в контакт с вас?

Той беше безупречно прав, не можех да отрека. Но безсмъртието беше детинска измислица, тиха радост.

— Знаете ли, вие все пак ми се нравите — установи той. — Другите на ваше място направо се съгласяваха с безсмъртието. И нещо повече — той се изсмя късо — … не само се съгласяваха, молеха ме. А вие се съмнявате. Добре! Представете си, че съществува цивилизация, която стои много по-високо от вашата. Цивилизация, за която нямате и понятие. Можете да допуснете това, нали?

— Да.

— Е, и тази цивилизация владее почти всички процеси в живата материя. И генетичния код… да се изразя с това ваше понятие… разбирате ли ме?

— Да.

— Тази цивилизация стига до управляване на безсмъртието. Как мислите, какво трябва да направи?

Не знаех. Знаех само едно — че като във водовъртеж все повече потъвам някъде, в нещо, което не е реално и не може да бъде.

— Тази цивилизация не може да си позволи игра с безсмъртието, защото това означава катастрофа за цялата жива вселена. Представяте ли си безсмъртието в ръцете на страха, на подлостта и на злото?

Той не изчака да отговоря. Нямаше какво да отговоря.

— Ние решихме да извършим опит. Да предложим безсмъртието на вас, хората, като същества с по-нисък… — той се запъна малко — … с по-нисък коефициент на развитие. Легендите за Метусалем хилядагодишния и за вечно младия Фауст са се раждали там… — той посочи с ръка навън, може би към старите развалини. — И съвсем не са легенди!

Всичко беше рожба на болно въображение. И „извънземните същества“, и другите цивилизации, и това безсмъртие. Но беше безсмислено да споря с него. Трябваше да поговоря още малко, да го успокоя и да намеря повод да изляза. Той беше само телепат. Един маниак, който е живял тук в пясъците и окончателно се е побъркал. Телепат и маниак, който си е въобразил, че е бог и който…

Не успях да довърша мисълта. Той изчезна.

Лампата продължаваше да разлива спокойната си жълта светлина по писалището, като че беше стояла вечно там, на това място. И като че ли още виждах част от Сибелиус — ръцете му, облегнати на ръба на писалището, и черната сянка на стената зад него. Но него го нямаше.

Това беше абсурдно, нелепо, толкова нереално, че аз въобще отказвах да го възприема. Седях в креслото е широко отворени очи и не се страхувах, а мислех нещо съвсем дребно и странично — че писалището е одраскано в единия ъгъл и че би трябвало да го оправят малко, защото така изглежда съвсем старо и то може би не е писалище, а нещо друго, което не зная и не мога да зная…

Той се появи пак. Изведнъж, както изчезна.

— Извинете — каза той. — Това не зависеше от мен. Съжалявам, ако съм ви смутил.

Не бях смутен, просто бях изваден от релсите. Ако у мен започваше лудостта, тя сигурно започваше по този начин — с халюцинации.

— Съжалявам — повтори той загрижено. — Това трябваше да стане, но не успях да ви предупредя. Ако ви е зле, можем да прекъснем разговора.

Не се страхувах. Човешките нерви имат свой предел и когато той бъде минат, всичко става безразлично. Седях и просто го гледах. Там, в облика на рус, избелял от пустинното слънце човек, седеше нещо, което не можех да осмисля — фасада на човек. Двойник, пратен отнякъде. Той съвсем не беше луд. С един луд аз бих могъл да се оправя — чувствах тежината на пистолета в джоба си. Но за това нещо с фасада на човек моите куршуми щяха да бъдат смешни.

— Защо мислите така? — каза той. — Вярно е, че не мога да се покажа в истинския си вид. Вие не бихте го понесли. Но аз няма да ви сторя зло. И защо смятате, че безсмъртието е невъзможно? Вие самите рано или късно ще стигнете до него и тогава ще имате същите проблеми като нас.

Той говореше съвсем разумно и аз малко по малко се съвземах. Усещах хладната кожа на креслото под пръстите си, облегалото зад гърба си, твърдия под. Живеех и бях невредим, поне засега. И ми предлагаше нещо, което беше невероятно, но не бях ли видял вече достатъчно невероятни неща?

— Това е изключителен случай за вас — добави той.

Мълчах. Много изключителни случаи бях пропускал.

— Да. Но сега е единственият шанс в единствения ви живот. И вие сте единственият между милиардите хора, от които избирам. Мислете!

Още го отричах с разума си, но вече чувствах, че това за безсмъртието беше вярно. Не можех да мисля. Като че тук, на креслото, седеше друг човек, който слушаше равния глас на онзи зад писалището, а истинският Владимир Деянов спеше оттатък и сънуваше. Единият можеше лесно да се съгласи — този, който беше тук. Той и бездруго беше захвърлил всичко, което беше смятал за ценно, и дали щеше да приеме или не — нямаше никакво значение. Той беше свободен да избира. Но другият, който спеше оттатък, беше сам и нещастен. Толкова сам, че можеше да потъне в своите сънища и да не се събуди вече, ако бъде изоставен.

— Разбирам — каза Сибелиус. — Смятате, че сте моя жертва. Грешите. Това е споразумение. Вие печелите безсмъртието, а ние — наблюденията. Това не е жертва.

Той го казваше и беше истина, но аз се чувствах зле. Като животно за опит, плъх, комуто показват някаква невероятно желана примамка и който знае, че няма избор — примамката е такава, че рано или късно ще я вземе.

Сибелиус поклати глава.

— Напразно се измъчвате. Другите не мислеха като вас.

Имало е и други, той го повтори. Те са приемали и са били безсмъртни. Живели са между нас, само че ние не сме ги знаели и сме ги гледали като обикновени хора. Какво е ставало с тях? Би трябвало поне това да ми каже!

Полуусмивката, която покриваше лицето му, изведнъж падна. Очите му станаха остри, кръгли, като очи на машина.

— Вие сте прав. Само че това не е безопасно.

— Кое?

Единият Деянов живееше и питаше и той беше реалният. Другият оттатък може би сънуваше, лежеше като мъртвец в походното легло и на лицето му светеше синкавата луна. Единият беше сън на другия.

Кръглите очи продължаваха да ме гледат.

— Вие сте напълно прав — да знаете какво е ставало с другите. Но има само един начин да го разберете истински и той е — да ви върна във времето на някой безсмъртен. Искате ли? Бих могъл да го направя.

Той не беше луд. Просто бях попаднал в друг свят. От тези светове, на които здравият разум се подиграва, но на които се подиграва така жестоко, защото знае, че съществуват. Аз бях плъхът. Онзи — изсушеният от пясъка двойник с кръглите очи — само поднасяше примамката. И тази примамка беше станала още по-страшна и неизбежна, като съдба. Той ми предлагаше пълно господство над времето — минало и бъдеще. Нямаше човек, който да се откаже. И аз нямаше да откажа.

— Не е толкова сложно — добави той. — Вие, хората, също ще стигнете някога до хронореверзията. Погледнете!

Той дръпна една вратичка на писалището и извади отвътре някакъв предмет, после го сложи пред мен в светлия кръг на лампата.

— Вижте го добре.

Беше някакъв уред. Тънка тръба от сив метал, с особена матова повърхност, като кадифе. По нея нямаше нищо, но аз бях сигурен, че това е уред и че той се състои от много части — една в друга.

Изведнъж тръбата започна да се променя. Контурите й се разтопиха, тя се сви и източи. В единия край матовата повърхност се проясни, после неясните контури се избистриха и замръзнаха като парче лед. В светлината на петролната лампа заблестя острие.

Там лежеше вече нещо друго и това нещо беше двуостър кинжал. С изящна кована дръжка, обсипана с мънички рубини, които святкаха като кървави искри. Един от онези кинжали, които бях виждал в музеите и пред които бях спирал, поразен от тяхната красота и жестокост. Блестящо острие, източено на върха. Дръжка, която сама привлича ръката. Исках да отместя погледа си, но не можех. Седях като хипнотизиран. У мен се надигаше диво желание да го сграбча, да стисна зъби и да замахна.

Сибелиус мигновено го притегли към себе си.

— Убедихте се, нали? Времето може да се връща. Всеки предмет може да се превръща във време. И вие го почувствахте. Само не видяхте събитията, то е малко по-сложно.

Гледах кинжала. Той беше жив. Беше светил в мрака на подземия, беше издебвал хора, беше чувал предсмъртните им викове. Това острие беше източено от злоба и от могъщество. Сибелиус беше прав. Времето се връщаше в такива живи предмети.

— Той принадлежеше на един от безсмъртните — каза Сибелиус. — Един особен човек. А сега — решавайте!

Трябваше да реша, но не ми стигаха сили. Вече вярвах. Но да се върна в миналото, да потъна в друг, чужд и враждебен свят, сам да стана безсмъртна сянка на някой безсмъртен — за това не ми стигаха сили.

Той седеше търпеливо, а аз се презирах й мълчах. Лицето му отново придоби по-човешки черти.

— Искам да помисля — казах аз.

Той вдигна рамене и посегна да загаси лампата.

— Ясно.

Ръката му се забави за миг. Съзнавах, че това е краят. Трябваше ми още малко, още съвсем малко — той го почувства. Поех дъх, събрах всичко, което беше останало у мен, и казах глухо:

— Приемам.

Той се оживи.

— Да ви върна в миналото? Това ли?

— Да.

Сибелиус побутна кинжала.

— При него ли?

— Все едно. Нека бъде при него!

Той като че обмисляше нещо. После каза:

— Ще трябва вие да му предложите безсмъртието. Когато сметнете за нужно. Аз ще се погрижа за всичко, но ще трябва вие да го предложите.

Вдигнах рамене. Беше ми наистина все едно. Примамката беше започнала да действа. Това, че ще бъдат два плъха вместо един нямаше никакво значение.

Той се усмихна с кривата си усмивка. Стената зад него започна да се отмества.

— Минете!

Станах и пристъпих. Той продължи да се усмихва. После тръгнах бавно в мрака и не чувах стъпките си.

3.

Все пак не е толкова тъмно, очите ми започват да свикват. Наоколо пълзят медночервени отблясъци — като че ли свети жарава от огнище. Наистина е огнище, с мех до него.

Не помръдвам, светлината играе наоколо. От мрака изплава тежка, грубо скована маса. По нея се търкалят стъкленици с двойни гърла и железни кълба, от които се носи острият дъх на горена сяра. Встрани от масата стърчи стойка за евангелие, зад нея има дървено легло, нахвърляно със слама. Върху сламата се изправя котка и се изгърбва безшумно, като призрак. Стъклените й зеници светят.

Оглеждам се, доколкото мога, в сумрака. Това наистина е килия, както ми се стори отначало. На каменния под около мен е изписан двоен кръг с някакви знаци. Прекрачвам ги. Стъпка, още една, опирам се на масата. Както и очаквах — хладно, истинско дърво. Невероятното е факт — аз съм в миналото и колкото по-бързо го приема, толкова по-добре. Помощ от никъде не мога да чакам, трябва да се оправям сам.

Тук има още някой — чувам го, преди да го видя. Той е в сянката, от другата страна на масата. Един мъж. В светлината на огнището виждам само лицето му и даже не лицето, а по-скоро — широко отворените очи. Другото е тъмно, той е с наметало.

— Не се страхувай! — казвам бързо. Искам наистина да не се страхува, да му покажа, че съм жив човек.

При звука на гласа ми котката скача и изчезва в сумрака.

Мъча се да събера мислите си и да съобразя. Станало е абсурдното. Само преди няколко часа бях в пустинята, а сега съм тук. Пясъците, оазисите — всичко е сън, целият ми минал живот е сън. А аз съм тук, в тази килия, някъде из средновековието.

Мъжът оттатък масата се изправя и протяга ръка. Наметалото му се смъква, открива восъчен, мършав лакът.

— Бой се ти, лукавий! — казва той глухо. — Заклинам те в името на еднорога и анаграмата, ти си мой!

Разбирам. Той е заклинал призраци, нещастникът. А дойдох аз, реален човек от бъдещето. Трябва внимателно да се опитам да му обясня всичко.

Кракът ми опира о столче. Сядам и по навик бъркам в джоба си. Искам да извадя цигарите и запалката, но в последния миг се сковавам — мъжът зад масата не е виждал такива неща, ще стане още по-зле. Кой е той всъщност?

— Кой си ти?

Едва сега имам време да осъзная, че той и аз говорим на някакъв език, който прилича на латински, но не е нито един от тези езици, които сега се говорят в Европа. Ясно — Сибелиус се е погрижил, както обеща.

— Питам, кой си.

Мъжът е повече изненадан, отколкото изплашен. Той заобикаля безшумно масата и се изправя пред мен.

— Защо питаш, когато знаеш, лукавий? Аз съм Лучиано, волгерът.

Това нищо не ми говори, но думата „волгер“ ми напомня нещо смътно, което съм чел или слушал някога. Лучиано? Може и да не е истинското му име, но това няма значение.

Лучиано прави две крачки към вратата и я прекръства, после се обръща към огнището, прекръства и него. Гледам и не мога да проумея какво има наум. Той се опира на евангелието и прави нов кръст, този път срещу мен. Нищо. Много се лъже, ако смята, че ще изчезна. Аз си седя на столчето. Минава ми съвсем невеселата мисъл, че горе-долу и аз така се държах със Сибелиус, с тази разлика, че стисках пистолета в джоба си. Този с кръста, аз с пистолета! Той, впрочем, е още в джоба ми, чувствах хладината му.

Мъжът, изглежда, е доволен от действията си, защото повтаря и потретя кръста.

— Сега си мой, лукавий! — казва той. — Мой си!

Тогава, без да зная защо, може би като реакция на цялото това нелепо положение, ме надува смях. Нервен, налудничав смях. Никой нищо не може да ми стори! Ничий не съм! Аз съм човек от бъдещето! Аз съм…

Смехът секва в гърлото ми.

Аз съм Мефистофел.

Онзи стои до масата и ме гледа като своя собственост, а аз се мъча да преценя отново обстановката. За него аз съм Мефистофел. Каквото и да говоря, каквото и да правя — ще бъда сатаната и никой друг. Затова, значи, Сибелиус каза, че трябва да му предложа безсмъртие! Безсмислено е да му обяснявам, че съм човек от бъдещето — истината е за мен една, а за него — друга. Единственото, което мога да направя, то е да действам. И колкото е възможно по-бързо.

— Стига! — казвам. — Ела по-близо!

Той излиза от сянката и сега мога да го видя ясно. По-млад е от мен, с дълго бледо лице. Черна гъста коса огражда хлътналите му страни и се спуска по рамената. Стиснати тънки устни, пергаментова кожа. Но очите! На това почти прозрачно лице са вдълбани две тъмни, решителни очи. Имам особеното чувство, че някой друг е затворен в измършавялото тяло и ме гледа смело отвътре. Такъв човек може да вика сатаната и го е викал.

— Аз няма да те пусна! — казва Лучиано. — Имам условия, лукавий!

Е, това е. Сега остава само да сключим договор за продажба на душа и сме готови за някоя старинна хроника. Да чуем условията, защото и аз имам условия.

— Говори! — казвам.

— Искам да ме изведеш оттук!

— Защо?

Питам по най-глупав начин, защото още не мога да се ориентирам, но Лучиано възприема въпроса ми съвсем иначе.

— Ти ме изкушаваш, лукавий! Знаеш, че те ще дойдат тази нощ за мен!

Нямам ни най-малка представа, кои са тези „те“. Мисля си — какво ли е изпитвал Сибелиус с мен! Все пак — трябва да сме наясно с Лучиано.

— Добре — казвам. — Искам да знаеш обаче едно: не ме извика ти, а аз дойдох по собствено желание.

Не ми вярва — виждам го. Минава ми през ум нещо абсурдно. Всъщност, кое е причина и кое — следствие? Дали все пак Лучиано не ме е повикал със заклинанията си? Може би и ние, без да знаем, викаме от бъдещето неща, за които нямаме и понятие!

— Заклинам те, изведи ме оттук! — повтаря той упорито.

Няма как, трябва да направя нещо. Ставам, за да огледам килията. Лучиано не помръдва, следи всяко мое движение. Веднага разбирам — оттук няма изход. Обкованата врата е плътно зарезена отвън. Лучиано е затворник, отвън сигурно стои стража. Но защо, ако е осъден, са го оставили в килията му?

Огнището. Димът отива нагоре в много тесен комин. Трябва наистина да съм самият сатана, за да яхна метла и да излетя. А Лучиано, изглежда, точно това очаква от мен.

Гризе ме страшна нужда да запаля цигара. Поне една. Вадя табакерата, щраквам със запалката и вдъхвам с наслада. Най-после нещо реално в целия този нереален свят!

Чувам шум. Обръщам се с ръката в джоба. Лучиано ме гледа със страхопочитание. Ясно — цигарата и дима, който издишвам. Но нямам време да се занимавам с него, защото отвън скърца резето на вратата. Това са „те“! Някой се опитва да отвори.

Вадя пистолета и смъквам предпазителя. Не ми се иска да стрелям, но може би ще трябва.

Вратата стене и изведнъж се разтваря широко.

Те са трима. Най-напред се подава някакъв дребен, крив урод с късо въже в ръцете. Той има голяма глава и широко раздалечени очи, държи въжето в двете си ръце като удушвач и се хили мръсно. До него се навежда, за да влезе през вратата, висок страж със запалена борина. Отзад се крие в сянката още някой, загърнат в наметало. Лицето му е прихлупено в качулка.

Късият урод пристъпва хищно. Стражът вдига по-високо борината, за да видят Лучиано.

И виждат мен.

На върха на пистолета е стражът, с урода лесно ще се справя. Свивам пръсти на спусъка, следващият миг…

Следващият миг е рев — див животински рев. Стражът изпуска запалената борина, двамата с джуджето се сблъскват на вратата, то пада и става, тичат нагоре по някакви каменни стъпала. Третият изчезва.

С два скока съм до вратата, вдигам пушещата борина.

— Бързо!

Лучиано е до мен, той се оказва неочаквано пъргав. В ръката му блесва острие. Оглежда се. Котката! Тя се снишава край зида и се понася като бясна. Тичам след нея. Лучиано — по петите ми. Напред се блъскат и отекват о зидовете ужасените викове на онези — палачите.

Бягаме. Лучиано се задъхва — чувам го. На един завой котката изчезва. Спирам и вдигам борината. О, да! Тя е тръгнала не по дългия, прав ходник, а се е мушнала в някакъв полусъборен отвор на стената.

Дългият ходник и на мен не ми харесва. Онези ще се окопитят и все някъде ще ни посрещнат. А щом котката е минала оттук…

Навеждам се и се промъквам в дупката. Лицето ми се залива от тежкия, лютив дим на борината, но пълзя упорито. Малко по-нататък сводът се разширява. Обръщам се да видя Лучиано. Той едва диша, но идва.

Сега можем да се изправим. Вървим по прохода, който бавно се изкачва нагоре. От стените се спускат огромни паяжини и лепнат по косата ми. Този проход води някъде — иначе котката не би се вмъкнала тук.

Стъпала. Завой. И плоча над нас. Стъпалата свършват до плочата. Котката се е свила на кълбо до нея и я дращи.

По гърба ми полазват ледени тръпки. Страхувам се даже да помисля, че няма изход, че ще трябва да се връщаме.

Поднасям борината до плочата. Пламъкът едва забележимо се тегли нагоре. Там, над нас, е празно.

Подлагам гръб на плочата и се напрягам с всички сили. Студеният камък се впива в плещите ми. В главата ми нахлува кръв, сухожилията ми пращят. Лучиано се навежда до мен, подпира с рамо. Имам неясното чувство, че плочата се отмества малко… да, отмества се. Още едно усилие! Избутваме я колкото да се проврем. Котката изчезва в дупката.

Горе е тъмно. Лъхва ме на застоял въздух и някаква позната тежка миризма. Вдигам борината, за да се огледам.

Стени, и от тях — мъртвите очи на икони. Нисък, кръгъл свод. Ковани свещници със свещи. Мирише на тамян. Олтар, две колони, в дъното — дървена врата. Ние сме в малка пуста църквица. Лучиано се кръсти и ме поглежда. Не, няма да изчезна. Не ми е до кръстове сега.

Наместваме плочата в четвъртития отвор на пода. Поне засега сме в безопасност. Но едва ли задълго — трябва да бягаме. Пристъпвам към вратата предпазливо. Да, не е зарезена отвън. Можем да излезем.

Но Лучиано не ме следва, той е останал на мястото си.

— Какво има?

Лицето му е мрачно, непроницаемо, като лицата по стенописите. Отново имам чувството, че някой друг, затворен в него, ме гледа през очите му.

— Ти нарочно ме доведе тук, лукавий, нали?

— Да.

— Това е параклисът.

— Да.

Какъв параклис? Лъжа с чиста съвест. Аз съм вън от времето, от себе си, от всичко. Мога да си позволявам и това. Нали съм сатана?

— Параклисът на обречените… — казва Лучиано равно — … оттук извеждат осъдените. И ти нарочно… нали? За да ми напомниш.

Става тихо. Толкова тихо, че се чува лекото пращене на борината. Нямам какво да му кажа. И не искам. Досега имах чувството, че владея постъпките си. Вече не. Ние с него се люшкаме и въртим по вълните на слепия случай. И аз, с моята глупава самоувереност, и Лучиано, който вярва, че съм сатана…

— Аз изпълних твоето условие — казвам. — Нали искаше от мен да те изведа?

— Да, изпълни — шепне Лучиано и в шепота му има ненавист. — Това е твое творение! — Той се обръща и сочи иконите. — И това! И това! Всичко е твое дело, лукавий! Затова не се боиш от кръста!

Аз не се боя от кръста по други причини, но сега не е време да му ги обяснявам. Хвърлям борината в ъгъла. Тя припламва и гасне.

— Ела! — казвам. — Трябва да вървим!

Пристъпвам до вратата. Открехвам я. Навън е черна, непрогледна нощ. С този спътник, в тази нощ…

Лучиано приближава. Чувам стаеното му дишане. Протягам ръка и го хващам за рамото. После се промъкваме навън, към неизвестното, което чака и двама ни.

4.

Изгубих представа за времето, сигурно това е първото, което се случва с хората, върнати в миналото. От онази нощ, когато изведох Лучиано от килията, са изтекли само два-три месеца, но ми се струва, че е било преди години. Не зная, може би това чувство идва от бързината, с която се понесоха всички по-нататъшни събития, или от това, че още не съм забравил кой съм. У мен, с моите мисли, живее лекарят от пясъците край Бахир. Той продължава да обикаля оазисите с раздрънкания форд, продължава да се разправя с опърничавия Ханс и всяка вечер неизменно се връща в Станцията, която си стои на едно и също място и никога не е мислила да го напуска. Даже съм уверен, че ако можех да тръгна оттук, ще стигна в Бахир подир някое време и ще заваря Ханс в двора на Станцията да се рови в колата, а на прозореца ще видя силуета на сестра Дороти.

Празни мисли. Има в медицината такива случаи — наричат се фантомни болки — когато болят пръстите на отрязан крак или ръка. Съзнаваш, че ръката е отдавна отрязана и че я няма, а боли. И мен ме преследват фантомни болки — отрязаните спомени на бъдещето.

Не е справедливо, не е! Аз, човекът от бъдещето, безсмъртният, съм всъщност умрял. Живея с мислите за хора, които не са се родили и кой знае дали ще се родят някога. А за тях, неродените от бъдещето, аз съм вече покойник, изчезнал във времето. Може би това е смъртта — да си вън от времето си.

Сигурно отдавна са ме забравили. Вера е получила некролог: в средата с големи букви — д-р Владимир Деянов, под него — на 38 години и няколко хубави фрази за лекарския дълг, на който съм бил посветил живота си. Представям си лицето й — учудено, веждите вдигнати за миг. Но само за миг. Сгънала е некролога и го е сложила в чантичката си. После, между два разговора, е написала на гърба му някакъв телефонен номер. Тя имаше такъв обичай — пишеше телефонни номера върху трамвайни билети. И с това аз съм свършен в съзнанието й като използван трамваен билет. Сестра Дороти може би е поплакала от обикновено женско състрадание и толкова. Сигурно единствен е тъгувал за мен сприхавият и добър Ханс, с когото непрекъснато се карах, но подир седмица — животът си е живот — го е погълнала работата. И от мен нищо не е останало, освен няколко разписки за несдадени вещи и недовършени писма, които все започвах и все отлагах. Та и какво искам да остане? Под моето име е теглена черта и сметката е приключена.

За съжаление, не е. Тук, в миналото, тече лято господне 1524-то. Не съм и сънувал, че е имало в Европа град Вертхайм, но явно е имало, защото живея в него. Дните вървят, сутрин и вечер звънят камбаните на „Санкта Ана“ и всичко е от реално по-реално, като площада пред катедралата, който е там от векове, постлан със сив, изтрит от хиляди стъпки плочник. Наоколо строго са подредени, по мястото си в житейската стълба на града — ратхаузът, епископатът, странноприемницата „Трите златни елена“, таверната на минхер Рогевен, чийто горен етаж държи фрау Елза за своето презирано, но полезно заведение, домът на бургмистъра и по-нататък — по власт и имот — домовете на коншелите.

Зад площада тръгват кривите и стръмни улички, които се провират между слепи зидове и прозорчета, вдигнати високо, с дебели обковани капаци, зарешетени отвътре. Ходя денем из тия улички, слушам как Тине бъчварят удря с дървения чук по бъчвите си, как отсреща пискливо се карат две жени, чувам и виждам всичко. Разминавам се с позната, които вежливо се интересуват за здравето ми и аз за тяхното. Никога не съм бил така жив, както сега. А аз съм умрял, само че никой не знае това.

Не знаят, защото почти не говоря. За достопочтените вертхаймски бюргери аз съм чужденецът, доктор по теология и риторика, със странно име. Идвам отнякъде, пътувам за някъде с имперска грамота и сигурно изглеждам тайнствен в очите им, но един доктор по теология, при това богат, трябва да бъде тайнствен. Ако знаеха… какво ако знаеха? Че идвам от бъдещето? Щяха да ме затворят в някой манастир като луд. Колко ли хора от бъдещето имаме в нашите лудници!

Фантомни болки — това са моите мисли. Дано някога свикна с тях. И въобще, трябва да призная пред себе си, че се излъгах. Помислих, че като се върна в миналото, ще бъда господар на постъпките си. Нищо подобно. Аз съм сатаната и искам или не искам, трябва да играя тази роля. Понякога тя ме забавлява, но повече ме дразни. Не само че нямам свободата да живея както си искам, но винаги трябва да се съобразявам с някого и нещо — много повече, отколкото когато скитах из оазисите. Понякога размислям какво да правя, както сега, понякога си говоря, но най-често се надсмивам над себе си. Така е — сатаната също не е бил свободен да постъпва както си иска и положително не му е било весело. А всъщност сигурно в човешката история е имало не само един сатана като мен. Били са много. Изкушавали са глупавото човечество и то е използвало удобните случаи, за да им стоварва греховете си.

Вън трополят стъпки. Повдигам се от обкованото с кожа столче край камината и отмествам завесата на тясното прозорче. Долу минава отряд наемници-швейцарци. Вървят и мълчат. Остриетата на алебардите им святкат в здрача. Коморият им язди напред, но конят му се хлъзва и стърже с копитата си плочника, разваля строя на солдатите. Едно огромно червено слънце се е наболо на камбанарията отсреща.

Лучиано се бави някъде. Каза, че ще дойде тази вечер, но сигурно е останал при някой болен. Той има много работа напоследък и все повече потъва в нея. Подозирам, че прави това нарочно — иска да забрави договора си с мен. Смята, че е продал душата си и се измъчва, без да го показва. Всички сме такива. Продаваме и купуваме несъществуващи ценности, а после страдаме.

Спомням си онази нощ, след като го измъкнах от подземията на замъка. Нощта на нашия договор.

Долу под нас беше градът. В ниското се трупаха островърхи къщи, нахвърляни без ред една върху друга, замръзнали в съня си. На отсрещния хълм се изрязваха кулите на замъка, далечни и малки като детски играчки. Не ми се искаше да говоря, исках само да стоя така, да мисля, че всичко е сън — мой детски сън от времето, когато ми четяха загадъчни и малко тъжни приказки за глухи средновековни градчета и вълшебници, които летят в такива лунни нощи. Този път аз бях вълшебникът и даже нещо по-лошо. И разбрах защо сатаната носи винаги със себе си скръб.

Сигурно нещо от мен се предаде и на Лучиано, защото видях в очите му учудване. Той помълча малко и каза:

— Това е твоят свят, лукавий.

Вярваше го и затова не питаше. После заговори. Като човек, който няма вече какво да губи, решен на всичко. Като на изповед пред сатаната.

Не ми се иска да си спомням тази изповед. Това беше светът, в който ми предстоеше да живея, един див и жесток свят, и Лучиано ми говореше за него. И за себе си. Онова, което беше премислял в безкрайните нощи край жаравата, сега изплува от спомените, доби плът и кръв.

Помнел баща си, много далечен и блед. Една кула и една килия със зарешетено прозорче. Баща му го вдига на ръце, за да гледа през прозорчето. Долу има градче с остри покриви и изкривени от старост улици, а насреща — катедрала със статуи, по които кацат гълъби. Статуите били живи, те оживявали, когато баща му говорел, защото всяка от тях си имала име. И всичко било просто и добро.

После един ден отвели баща му. Светът в тази сутрин се напълнил с хора, а душата — с ужас. Звънели камбани, вън минавали стражи и говорели нещо неразбрано, но толкова страшно, че той никъде не можел да се скрие от техните думи.

Продали детето в солните рудници на Готкройц, за да изкупи греховете на бащата. Слънцето угаснало, спуснали го в мрак — лепкав, напоен със страх. В тесните срутващи се галерии, където не можел да се провре мъж, влизали само деца като него.

Една нощ избягал. Хванали го и го били до смърт. Оживял по чудо. Край каменните парчета сол, в бледата светлина на лоеничетата ужасът бавно се превръщал в омраза.

И когато сметнали, че е укротен, избягал пак. Някакъв скитник-монах го скрил, научил го да проси и краде, а момчето само̀ се научило да отвръща на юмрука с ритник. Живял сред скитниците, влачил се из пътищата полумъртъв от глад, вил в дългите вълчи нощи. А монахът говорел, че този свят е свят на дявола и словата му били истинни, защото бил волгер.

После хванали и посекли монаха. Лучиано се спасил по чудо, но запомнил добре думите на посечения. Злото е тук, на земята, крепят го имот и власт и сатаната им се радва, защото те са дело негово.

Не исках да отричам. Гледах бялото му лице, светещо на луната, дългите му пръсти, които се свиваха и разпускаха, като че търсеха шия, и мислех за странните пътища на думите. Те не бяха негови, тези думи. Зад вековете оживяваха тайни сборища на еретици, отчаяни и вярващи люде, презрели живота повече от смъртта. Патарени, катари, албигойци — оракули на бунта, вещатели на края на света.

И тогава си спомних какво значи волгер. Това бяха те — богомилите, които се бяха разпилели по света и словото им беше подпалило душите. Бяха ги клали, горили, бесели, но думите бяха издържали повече от людете. Волгер по странните закони на езика значеше българин.

Не аз бях негов, а той беше мой — кръв от кръвта на моите незнайни деди, посели смелостта и костите си по неизбродната Европа. Лучиано беше мой и никому друг аз нямаше да го дам!

Слушах го и мълчах. Имаше моменти, в които ми беше трудно да го разбирам. Той говореше за хора, които смяташе, че зная, за места и събития, които никога не бях чувал. Разказваше за нощи и пътища, за преспи и смърт, която препуска с конски тропот по петите му, за градове, красиви като приказка. Един грък от Венеция го взел при себе си, посветил го в тайното изкуство да приготвя злато и отрови. Злато не направил, но станал майстор на отровите.

В онзи миг той беше страшен. По бялото лице бягаха тръпки, очите му светеха като очите на котката. По гърба ми лазеше хлад от думите му.

Майсторът на отровите Лучиано надминал учителя си. Защото съзирал във всяка отрова не смъртта, а отмъщението. Знаел дали жертвата ще умре с видения от преизподнята или бавно ще линее безпомощна, докато измори и отегчи най-любимите си хора. Само смъртта е нищо — всеки умира. Но да чувстваш, че ще умреш, и да виждаш как хората, които са те обичали, вече искат смъртта ти и как скритом се готвят за погребението ти — това било дадено във власт нему, на Лучиано.

И докато по-рано никой не би подхвърлил за кожата му пукнат халер, сега курфюрсти и епископи започнали да си го оспорват. От това Лучиано нищо не спечелил. Животът му се превърнал в нескончаем затвор. Купували го и го продавали като стока, докато попаднал тук, в отсрещния замък. Искали му да прави злато, а той не можел. Тогава си спомнили, че е волгер. Съдили го, осъдили го и пак му искали злато — смятали, че крие тайната. А той в отчаянието си повикал мен. Знаел, че лукавият не оставя своите слуги.

Същата нощ сключихме нашия договор.

— Приемам! — шепнеше Лучиано. — Бъди проклет, лукавий, аз приемам! И не ще се кая после, а ти!

Той беше решил нещо, но не каза какво.

Така волгерът Лучиано получи безсмъртие, а аз — един опасен спътник. Сега ние двамата сме странна двойка. Един доктор по теология и риторика и приятелят му — лекар. Пътуваме от град на град. Уважават ни, но малко се страхуват от нас. Сигурно и хората като кучетата имат шесто чувство и долавят отдалече нещастието. Усещат, че нещо с нас не е в ред.

А иначе всичко е чисто. Теологията е почтено занимание и не е трудно. Аз доказвам съществуването на господа бога. Даже за един посредствен Мефистофел като мен това не представлява особена мъчнотия. Говорят също, че съм добър астролог. Трябва да призная, че за тази доста несигурна слава и аз сам съм малко виновен. Два-три пъти предсказах някои неща — какво да се прави, трябваха ни пари. Моята младежка любов беше историята и горе-долу зная какво ще се случи в този загубен шестнадесети век. Впрочем не трябва да бъда несправедлив. И докторатите, и имперската грамота заслужих заради съветите, които дадох на граф Хесен-Нойбург, но това е друга история. С графа и сега сме добри приятели и ще го търся, ако около мен стане горещо. Така е — започвам да мисля, че между ясновидците от всички епохи е имало пришълци от бъдещето.

А Лучиано от отровител стана лекар. Показах му някои неща. Моите скромни медицински познания, с които в собствения си живот не отидох по-далеч от пустинята и Бахир, са за лято господне 1524-то чисто магьосничество. При Лучиано идват на тълпи, пътуват с дни, чакат го с надеждата, че може да вдигне и смъртник от одъра. Това е и добре, и зле. Добре е, защото златото се сипе върху него като Крез, защото му се кланят и има всичко каквото пожелае от най-екзотичните ястия на трапезата си до най-красивите и глупави жени в леглото си. А е зле, защото ще заговорят — може би и говорят! — че е продал душата си на дявола. И колкото и да ми е неприятно, това ще е самата истина.

Впрочем Лучиано вече не ме нарича „лукавий“ и „мъдрий“ — има известна разлика. И не ме проклина. Мисля даже, че ме уважава. Така, както и аз го уважавам — за смелостта, за омразата му към неправдата и лъжата, за пълната липса на корист и себелюбие. Той още не ми е казал какво имаше наум онази нощ, когато прие безсмъртието, защо го прие. Във всеки случай — не търсеше щастие, нито някакво вечно блаженство. Мога само да подозирам, когато премислям вярванията на богомилите, но не съм сигурен.

Вън се хлопа. Мисля, че е той, познавам начина му да чука. И не съм се излъгал — чувам старческия глас на фрау Марта, моята икономка, която почтително го въвежда.

Лучиано сега е променен, доста по-различен от онази нощ в килията и на хълма. Дългите му черни коси са грижливо сресани и накъдрени. Облечен е богато, далеч по-богато от мен. На кръста му виси елегантна шпага, наметалото и ръкавелите му са обшити със сърма. Но са останали пронизващите очи, които не може да скрие. Богатство и неспокойство лъхат от всяко неговото движение.

Фрау Марта се кланя и излиза, а Лучиано пуска наметалото си на моя стол. Няма поздрав, между нас не са нужни много думи.

— Седни! — казвам. — Не стой като статуя!

Вместо отговор той бърка в жустокора си, вади една тънко извезана кесия и я хвърля на масата. В стаята се разпилява звън на злато. Но на мен не ми трябват пари и той го знае много добре. Сатаната не се нуждае от пари. Тази мисъл ме кара да се усмихвам.

— Ти ли я изпрати? — каза Лучиано глухо и заплашително.

Очевидно не се отнася до кесията, а до нещо друго, което ми е още неизвестно, но което ще науча. Винаги се тревожа за него — той е готов постоянно да извърши нещо безразсъдно, донкихотовско. Впрочем дон Кихот от Ла Манча още не се е появил на този свят и има още доста време, докато се появи.

— Седни най-после! — казвам аз. — Какво искаш? Да извадя шпагата и да се бия с теб за нещо, за което нямам и понятие?

Аз всъщност нямам шпага, но това не е важно.

Лучиано сяда, а аз измъквам една дървена кана с вино и пълня две чаши.

— Настроен си философски — отбелязвам. — Да чуем какво си намислил. И не забравяй, че философът тук съм аз.

Той започва да се успокоява, отпива от виното и ме гледа. Както винаги имам чувството, че ме гледа някой друг с неговите очи, скрит зад фасадата на лицето. Намислил е нещо.

— Добро вино имаш, мъдрий.

— Една от малкото безспорни истини — потвърждавам аз охотно. — Друго?

Лучиано оставя чашата и я оглежда внимателно. Няма какво толкова да я съзерцава. Бохемски кристал — виждал ги е, тези чаши са ми подарък. Но това е отделна история.

— Защо ме изкушаваш? — казва той, след като дълго мълчи. — Това не влиза в нашия договор, мъдрий!

Трябва ми доста търпение, за да разбера какво всъщност е станало. То не е много сложно за разбиране. Вчера се е разболял майстор Йоханес Реалдо, един от знатните хора на Вертхайм. Родът Реалдо е род на търговци и лихвари, на благородници, купили благородството със злато, и на тъмни мъже, спечелили това злато. Даже самият епископ Бранда, господарят на Вертхайм, има нещо с този род. Разболял се е Йоханес Реалдо, най-старият от братята, и бързо извикали Лучиано. Било късно. Реалдо имал нужда вече не от лекар, а от свещеник.

Лучиано сторил всичко, което знаел. Стоял кран смъртния одър на стария Йоханес цяла нощ и днес цял ден, докато болният гаснел. Чувал онази тишина, с която в къщата влиза смъртта, и виждал самата смърт, изправена до главата на болния, но се борил.

— Защо се измъчваш? — питам аз. — Ти в нищо не си виновен.

Той ме поглежда, като че ме вижда за първи път.

— Ти знаеш добре, мъдрий — казва той, — защото ти я изпрати! Ти и никой друг! Защо я поставяш на пътя ми?

Малко по малко започвам да разбирам. Не мъртвият Йоханес Реалдо е смутил душата на Лучиано, а живата Маргарита Реалдо, младата му жена.

Ставам, за да не гледа лицето ми, и отмествам завесата. Отвън през обкованите в оловни рамки прозорчета нахлува залезът, стените пламват, виното в чашите се превръща в кръв. Дантелената камбанария на „Санкта Ана“ е като невероятно приказно украшение — черно върху златно. Бие камбана. Това е камбаната за смъртта на стария Йоханес Реалдо. И за любовта на Лучиано към Маргарита.

Ще минават години. Камбанарията ще се събори, ще се събори и Вертхайм, ще го оплячкосат и изгорят в тридесетгодишната война и никой не ще си спомни за него. Върху камъните ще расте мъх — тъмен, кадифенозелен. А ние двамата с Лучиано ще скитаме като прокълнати в един свят, който ще минава покрай нас, защото няма да е нашият.

Обръщам се. Лучиано седи, затаил дъх. После каза бавно:

— Аз искам Маргарита от теб, мъдрий!

Връщам се пак на масата и доливам чашите. Все едно, не ще отбягна този разговор. По-добре е сега.

— Слушай — казвам. — А аз искам да ми отговориш на един въпрос!

— Питай, мъдрий!

— Защо прие тогава безсмъртието?

Той мълчи, свил устни.

— Какво скри тогава ти от мен? Ти не го поиска за себе си, това зная. Не търсеше щастие, защото всеки стига сам до своето щастие или до смисъла на живота си — това е все едно. Ти беше намислил нещо друго. Какво?

В стаята се спуска тишината. Тя изпълва ъглите, застава между нас — между моя Лучиано и мен. Долу, някъде в приземието, шета Фрау Марта, стъпва тихо, за да не пропъди тишината. Но тя се е настанила добре тук. Бледото лице на Лучиано става още по-бледо.

— Ще ми подариш ли Маргарита, мъдрий? Истина за истина.

— Ще се постарая, Лучиано.

Той мълчи миг, после казва остро:

— Аз исках да те унищожа, мъдрий! Исках да бъда безсмъртен, за да те унищожа! Да намеря корена на злото и да го изтръгна. Но ти излезе по-силен от мен. Ти я постави на пътя ми. Аз не желая вече да бъда безсмъртен — гласът му преминава в шепот. — Не желая, чуваш ли! Искам Маргарита!

Лучиано е прав. Безсмъртието не му е нужно вече, защото смъртта е, която дава цена на нещата. Заради нея бързаме да вземаме, заради нея плащаме все по-скъпо, когато наближава краят.

— Ти искаш да ме унищожиш? — казвам аз. — Това е глупост! Сатаната е много нужен. Нали все трябва да има някой виновен за лъжата, за подлостта, за насилието? Това е. Ако светът остане без сатана само един ден, този ден ще е истинският ад, защото друг ад няма. Изпий си сега виното и да помислим малко как да се добереш до натъжената вдовица!

Той ме гледа като лунатик, а аз си мисля за онази легенда — Фауст и Мефистофел. Значи Фауст съвсем не е търсил собственото си щастие. И Маргарита съвсем не е била онази смирена дъщеричка. Вековете са изопачили истината за Лучиано волгера. Моят Лучиано, потомъкът на еретиците — богомили. Само че какво ще стане по-нататък?

По-нататък не става нищо особено. Лучиано се изправя, той е дошел на себе си.

— Добре — прецежда той. — Ти обеща, мъдрий! Помни, че обеща!

Изобщо — добре се разбираме, няма какво да се каже.

Изправям се и аз.

— Нали нямаш нищо против да дойда с теб? — питам. — Не ти ли се нрави моята компания? Ти и без друго ще я имаш вовеки веков!

Намествам и аз нещо на гърба си и излизам. Трябва да видя как мога да устроя тази работа между Лучиано и Маргарита. А най-доброто място, където човек може да разбере как се устройват „тези работи“, е безспорно таверната на минхер Рогевен.

5.

Няколко стъпала надолу и вход. Така е задимено, че в първия момент с мен става нещо съвсем прозаично — започвам да кихам. След това свиквам. Димът даже е приятен. Той е от голямото огнище, на което се въртят, набодени на дълги шишове, десетина пилета. Под сводовете се носи онзи неясен, но многогласен шум, който поглъща всички останали шумове и в който човек постепенно потъва и се отпуска.

Когато димът престава да ми люти в очите, виждам, че таверната е пълна. Покрай дебелите маси са насядали вертхаймските мъже — ковачите от улицата край реката, тъкачите от двете манифактури, лозарите, коларите, селяни, дребни търговци и прекупвачи — хора, които цял ден се блъскат из Вертхайм и полята наоколо. Те говорят, смеят се, лениво отхлупват капачетата на каните си с бира и преживят пържените хлебчета с мас, които фрау Рогевен така вкусно умее да приготвя. Ратаите на минхер Рогевен плуват в дима, между гласовете, вдигат празните кани и веднага поставят на местата им пълни.

Ние с Лучиано не сме за тук. За по-отбраните готи — за коншелите, пасторите и хората, които държат парите в този град, има една стая зад огнището. Там прислужва лично фрау Рогевен, дебелата стопанка, която сега наглежда пилетата над жарта. Трябва да имаш поне хиляда дублона в злато или стока, за да се запътиш към тази стая.

Фрау Рогевен ни вижда, бърза насреща ни и се кланя. Може да нямам хилядата дублона, но имперската грамота и известното ви приятелство с ландграф Хесен-Нойбург ни отреждат място само между най-тачените гости. А и Лучиано вече е достатъчно познат в града.

В стаичката седят пет-шест души — двама от коншелите, пасторът — отец Фром, и сукнарят Мюлхоф. Коншелите познаваме едва-едва, но със сукнаря и пастора сме се срещали и друг път. Колкото отец Фром е добродушен, затънял от бира и леност, толкова Мюлхоф е зъл и завистлив. Чудя се даже дали съществува нещо, за което Мюлхоф да не може да завижда. Даже ако умреш, той ще завижда, защото ще мисли, че ти ще попаднеш в рая, а той — не.

Разменяме си обичайните приветствия, изчерпателни сведения за здравето и сядаме с Лучиано край пастора и сукнаря. Появява се мигом пълната като месечина усмивка на Фрау Рогевен и заедно с нея — две огромни кани бира.

Темата на разговора е една и не може да бъде друга — смъртта на майстор Реалдо, за която тази вечер разказва цял Вертхайм. Никой не е обичал стария, повече са се страхували от него. И сега сукнарят дава простор на злобата си, примесена богато с пожелания господ да опрости греховете на стария, който впрочем си е имал добра колекция от грехове.

— Все пак добър човек беше майсторът — казва сукнарят — и всички се надяваме, че бог му прати тиха смърт!

Последните думи са отправени не към нея, а към Лучиано. Мюлхоф тайничко се надява Лучиано да разкаже в какви страшни страдания е умрял майстор Реалдо. Съчувствието на лицето му е просто изумително — даже и за мен като сатана.

— Аз бих ви… — започва Лучиано.

Той се готви да каже нещо по-остро, но аз го изпреварвам. На мен Мюлхоф ми трябва.

— О, минхер, това е лекарска тайна! — намесвам се аз. — То е същото, както ако отец Фром би разказал някоя изповед, нали, отче?

Отец Фром ме гледа със сините си очички и кима. Той въобще не обича да говори много, а още повече в такива случаи.

— Тежко на нещастната фрау Реалдо — въздъхна Мюлхоф, — толкова млада и вече вдовица! Вие не сте оттук, минхер, и не знаете, но хората си спомнят, и то добре…

По-нататък следва какво си спомнят хората. Лучиано се оживява и го прави съвсем нескрито. Това не отбягва от взора на хитрия Мюлхоф, който за миг го изглежда любопитно и продължава да говори. Маргарита била омъжена малка, почти веднага след конфирмацията. Било преди десетина години, още докато старият Реалдо не бил грохнал. Маргарита била дъщеря на вдовица, имала само един брат, който се бил запилял някъде, и хората разказвали, че го виждали из Тюрингия като наемен солдат. Всички роднини, целият род Реалдо бил против тази сватба, но старият, упорит и зъл като бесен вълк, наложил волята си. Не, за Маргарита никой нищо лошо не можел да каже, но сега хората сигурно ще започнат да говорят…

Мюлхоф бъбри — бирата леко го е хванала. Забелязвам с края на окото си как Лучиано свива юмруци и го ритам под масата. Той се озърта и се опомня, но очите му светят гневно.

— Не съм чул нищо лошо за фрау Реалдо — казвам аз бавно, като се взирам в Мюлхоф. — И сигурно и отец Фром ще потвърди същото.

Мюлхоф се усмихва тънко.

— Ще потвърди. Тя е всеки петък при вас в изповедалнята, нали, отче?

Пастор Фром кима. А в моя ум се ражда един план. План, достоен за Мефистофел. Искат да бъда сатана? Ще имат сатана!

Мюлхоф надига каната си, говори за това и онова, връща се пак на смъртта на стария Реалдо и младата му вдовица, а аз продължавам да ритам Лучиано под масата. Ако не правя това, той просто би скочил и хванал за гушата този сукнар. Но още не му е дошло времето.

Подхващам дълбокомислен разговор с пастора на богословски теми. Не че особено ме интересуват, но това влиза в плана ми. В края на краищата го каня да почете с присъствието си моя дом. Което значи, че много скоро ще му върна посещението. Ще изтърпя няколко часа разговор с пастора. Лучиано трябва да има Маргарита, затова ще го направя. Той си продаде душата, за да ме унищожи — мен, в когото вижда въплътени болката и страданието на света. А освен болка и страдание не е имал нищо. Той трябва да притежава Маргарита.

Коншелите на масата бъбрят, одумват бургмистъра и другите коншели от ратхауза. Мюлхоф се примъква към тях, за да чуе нещо, което ще му влезе в работа, пасторът ме гледа със сините си очички и не зная какви мисли се въртят зад тях.

Допиваме си бирите и в този момент чуваме оттатък, в голямото помещение, необичаен шум и викове. Надниквам, димът отново ме удря в очите. Нищо особено. Нахълтал е един взвод от солдатите-швейцарци на херцога и са изблъскали от масите неколцина ковачи и колари, за да насядат. Затова са ругатните и виковете. Изблъсканите се разпиляват по съседните маси, мърморят още малко и отново под сводовете се понася многогласният шум на таверната. Солдатите си поръчват пиво, пържени хлебчета и една празна глинена чаша. Слагат в нея зарове и започват да ти търкалят по масата. Играят още на грошове, но всеки знае как свършват техните игри — с извадени ножове и кръвясали очи. Затова татко Рогевен тревожно се върти наоколо.

Двамата с Лучиано ставаме, леко замаяни. Вървим покрай сводовете, прескачаме протегнати нозе, поздравяваме някого, други ни поздравяват — Лучиано на мнозина е помагал. Минаваме покрай масата на солдатите и коморият им отдалеч маха на Лучиано. Този коморий живее втори живот. Една нощ му забиха кама в гърдите и никой не вярваше, че може да прескочи гроба — бяха го изповядали. Но Лучиано го вдигна. Коморият не знае, че трябва да благодари не само на Лучиано, а и на дявола. Сега хвърля заровете и маха на Лучиано да седне до него.

Щом го канят — да иде. Обидно би било да се откаже. Лучиано ме поглежда, швейцарците се разместват, за да го настанят, а аз оставам да стърча зад гърба му. За тях само Лучиано е важен, защото ръката му на магьосник няма цена. Аз съм никой — някакъв отвеян учен.

Играят наистина на грошове. Получили са солдатската си заплата в сребърни талери, но още не бързат да ги разменят. По-скоро засега опитват бирата в каните.

Залагат и хвърлят поред. Костените зарове тракат по масата, въртят се и спират. Някой печели, някой губи, но ядове още няма. Грошовете се местят спокойно покрай каните.

Лучиано е последен, той въобще не е играч. Той така несръчно раздрусва заровете в чашата, че разсмива всички. И сам той добродушно се смее, но докато го гледам, ме завладява особено напрежение. Няма от какво да се тревожа, но чувството расте и аз го познавам — това е страхът от предстояща опасност. Оглеждам се крадешком наоколо. Няма откъде да се появи. Майсторите и подмайсторите от Вертхайм си пият спокойно бирите, гълчавата в таверната е както обикновено, а тук около масата са солдатите. Те са приятели на Лучиано и никой не би посмял и с пръст да ни бутне.

Лучиано вади един сребърен талер, слага го пред себе си и хвърля. Заровете подскачат весело и спират. Три кръста. Пълна печалба. Солдатите избутват грошовете си и беззлобно ругаят — така е било винаги, щастието идва при най-неопитния. Лучиано трябва да хвърля пак, трите кръста му дават право на това.

Той се смее — печалбата и парите не го интересуват, но, разбира се, му е приятно. Раздрусва чашата и я захлупва, после я вдига.

Наново трите кръста.

Дъхът ми спира, аз вече зная откъде идва страхът ми. Солдатите се взират в заровете и мълчат удивени. Някой казва нещо полугласно, но пак млъква. Лучиано също се чуди, после ме поглежда подозрително през рамо.

— Да си вървим! — казвам с чужд глас.

Но така не може. Той трябва да хвърля, докато предаде чашата на следващия. Върти я, заровете в нея тракат, десетки очи като омагьосани следят ръцете му.

Аз съм сигурен, моят страх не ме лъже — наново са трите кръста. Старая се да не мисля за тях, даже не ги гледам. Наоколо се спуска гробно мълчание. От съседните маси надигат глави. Никой не е свикнал да вижда мълчаливи солдати. Какво става?

Лучиано се опира с две ръце на масата и се изправя. Като по даден знак тежко се изправят и другите. Искам да го хвана за рамото и да го измъкна, но разбирам, че ще е безсмислено. Той трябва да играе.

Лучиано даже не разклаща сега чашата. Само поставя заровете в нея и я обръща.

Трите кръста.

Една кана пада от масата и начупва тишината на късове. Тогава Лучиано побеснява. Сграбчва хищно заровете, натиква ги в чашата, хвърля. Аз не гледам, зная какво има там, на масата.

В очите на солдатите удивлението се сменя с ненавист, после със страх. Те мълчаливо отстъпват, някой посяга към ножа си. Кръгът около нас се разтваря.

Лучиано е бял като мъртвец. Той вдига чашата и с всички сили я удря в пръстения под. Но тя не се счупва, дрънва глухо и се изтъркулва някъде. Той посяга към заровете, ръцете му треперят, заровете се плъзват като живи и пропадат под масата. Светлината на лоеничетата гори в среброто.

Той се обръща и тръгва. Кръгът около нас се разкъсва, ние крачим към вратата. Аз вървя като механизъм, нагласен да върви, без нито една мисъл в главата. Само искам да стигна по-бързо вратата, да излезем навън, нищо друго.

Вървя и виждам един от солдатите. Той стои по-встрани и ме гледа без страх, но и без съчувствие — така, както ме гледаше онзи — Сибелиус. Същото изсушено лице без бръчки и без възраст, същите дълбоки, пронизващи очи. Защо не съм го виждал досега?

Но аз нямам време да мисля кой е този солдат. Крача с чувството, че ще забият нож в гърба ми. Излизаме и чувам как в тишината някой казва глухо:

— На този… дяволът държи ръката! Самият дявол!

6.

Седим с пастор Фром и разговаряме на възвишена тема — спасението на душата. Кротко и спокойно, както подобава на двама знаещи. Виното на пастора е чудесно, обедното слънце прозира през завесите и плете своите дантели върху мозайките на пода. Пасторът ме гледа със сините си очички и се усмихва с устните си.

Защото и двамата знаем много добре за какво разговаряме така кротко и спокойно. Не за спасението на душата, а за продажбата на душата на Маргарита Реалдо.

Пастор Фром съвсем не се учуди, когато извадих обшитата със сърма кесия и я положих на масата. Той като че беше очаквал това. Само се вслуша леко в звъна. Да, злато беше.

— Щастлив съм, достойни отче, че аз, чужденецът, се радвам във вашия град на такова гостоприемство, и не намирам думи да изразя своята признателност…

И така нататък. Лично към него. Нека приеме моя скромен дар. Нека го употреби, както намери за добре — за нищите, за онези, които нямат покрив над главите си, за гладните и босите.

Слънцето плете по мозайките своите дантели, както аз изплитам фразите. Пастор Фром седи достойно и се усмихва с устните си. Той приема. Моето добро дело няма да остане незабелязано. Има Един, който вижда и който знае. Всичко, дадено за спасението на душата, е дадена Нему.

Кесията седи между нас. Значи, трябва да дам още.

Аз се трогвам от неговите слова. Бъркам в жустокора си и вадя още една кесия — колкото първата. Слагам и нея на масата и се понасям по вълните на красноречието. Никога не съм говорил така красноречиво и възвишено. Нека се грижат добри люде за болните, нека те се молят за спасението на душата ми и да славят Него, единствения и милосърден. Друго не желая.

Мисля си все пак колко ли ще струва Маргарита Реалдо. Нещо прекалено скъпа ми се вижда. Ако пасторът пак започне да развива тезата за Оня, който вижда и знае, ще трябва да го ударя на пазарлък.

Но и пастор Фром, изглежда, преценява, че не бива да се прекалява при спасението на душите, защото става, взема кесиите и се кръсти. Следвам го и аз в кръстенето. Ние сме абсолютно единодушни.

После той сяда пак, примигва с очичките си и пита:

— Е, синко, аз съм само един стар и болен човек, но какво може да стори един стар и болен човек за тебе, знаещия всички науки?

Аз не искам нещо особено. Просто — неговото снизхождение към грешните, защото кому можем да бъдем съдии ние тук, на този свят?

Той напълно одобрява моята теза за неподсъдността и за прошката. Седи и кима.

Точно така искам да седи и да кима и да не знае колко време се бави Маргарита Реалдо в изповедалнята. За останалото ние с Лучиано ще се погрижим — църквата „Санкта Ана“ има няколко изхода. Маргарита Реалдо ще идва всеки петък за опрощение на греховете си.

Пастор Фром премисля. Претегля в ума си тежината на моите кесии и тежината на греховете — бъдещите грехове на вдовицата. Мисли дълго, отпива от чашата си и аз — от моята. После казва:

— Аз, синко, съм стар и болен човек. Очите ми отслабнаха, ушите ми недочуват. Но в едно съм съгласен е теб, знаещия науките. Трябва да прощаваме на каещите се!

Това за отслабналите очи и недочуващите уши е ясно. Споразумяхме се. По-нататък?

Пасторът се усмихва, този път и с очите си.

— Синко — каза той, — а твоето злато наистина ще отиде, за да подкрепим нищите. На мен то не ми е нужно, за какво ми е? Грешният ще греши и нека го съди Онзи, който има право да съди единствен. По-добре е да нахраним гладния и да облечем голия!

Странното е, че казва истината. И сега разбирам, че той е доста по-умен, отколкото предполагах. С него или без него — Лучиано ще върши глупости. И Маргарита няма да го отблъсне. Нека една грешна любов да плати дълга си към хората с просеник и кълчищени ризи. А господ си знае работата. Впрочем с удоволствие установявам, че пасторът вярва толкова в господа, колкото и аз.

Пием виното и мълчим.

— Синко — подема пак пасторът, — нещо не виждам напоследък твоя приятел в божия дом.

— Достойни отче, той помага от сърце и душа на болните и страдащите.

Казвам го като оправдание, но си мисля, че трябва да предупредя Лучиано. Пасторът може и да не се досети, че Лучиано е волгер и че се отвращава от църквата, но ако така продължава — ще проличи. Той и без друго ще натрупа доста грехове в идните дни, а който има много грехове, трябва и много да се моли.

— Тялото, мъдри синко, е нищо — казва пасторът.

Странни ми са тези хора, наистина. Отричат греховната плът, но това съвсем не им пречи да се грижат добре за нея. Мъдруват, че всички страдания са от бога дадени, но тичат за Лучиано, щом имат нужда от него. Почти нищо не знаят за болестите, а и това, което са знаели, са забравили. Суеверни, лицемерни, горди, храбри, объркани — сграбчили като удавници своята лъжлива вяра и нежелаещи да видят, че е лъжлива, защото смятат, че ако я сринат, ще се събори целият свят. А той, слава богу, доста добре си стои на краката и ще продължава да си стои през идващите столетия. В това поне аз съм сигурен.

— Ще поговоря с моя приятел, достойни отче — кимам аз разбиращо, — и вярвам, че той ще се вслуша в думите ми.

Ще се вслуша — вятър! Лучиано никого не слуша. Само от мен малко се бои и не мога да разбера доколко ме ненавижда. Сега е загубил главата си по Маргарита и мога само да гадая какво ще произлезе от това. Нищо добро, във всеки случай.

Прехвърлям разговора е пастора в друга посока, споделяме последните новини. А те, новините, се движат така бавно, че умират от старост по пътищата. До нас стигат само далечни отгласи от неща, които са били, а може и да не са били. Някой воювал с някого, избивал и продавал в робство. Някой тръгнал за някъде, пътувал през седем морета и намерил страна, в която планините били от злато, а хората ходели голи и не се срамели от греха си. Антихристът бил слязъл на земята в образа на някой си Люмер и говорил на хората да не вярват в истината. А в Тюрингия ратаите палели плевните на замъците и се събирали по горите.

Наострям уши. Тюрингия не е толкова далеч, само на три дни конски ход и пасторът със сините очички съвсем не подозира какво ще излезе от това палене на плевните. Сега сме 1524-та година и на мен ми е добре известно какво ще следва в близките десетина години. Най-малкото — трябва да потърсим с Лучиано някое по-спокойно местенце. Само да приключим тази история е Маргарита Реалдо и веднага се махаме!

— Лоши времена идват, мъдри синко — казва пасторът. — Неверниците се въоръжават, света искат да променят. И знамения има всякакви!

За знаменията и аз съм чувал. Опашата звезда. Пророци. Вълк, който обикалял из горите и говорел с човешки глас.

А войната си е война. Тя ще започне и без знамения и ще бъде дълга и кървава, такава, че наистина и на вълците ще им се доще да проговорят с човешки глас и да кажат на хората някои истини.

Размишляваме още за Тюрингия, за господарите и ратаите и ставам да си вървя. Разделяме се и на вратата пасторът казва:

— Нека бъде с теб и с твоя приятел божията милост, мъдри синко! И нека тя никога не ви напуска!

Това звучи почти като предупреждение.

Вървя по плочника и обмислям казаното. Имаше наистина нещо в думите на пастора. Иска да предпази, но от какво? Не от Маргарита, защото за нея той даде съгласието си. Значи — за друго.

Предупреждение имаше и със заровете в таверната. Там беше Сибелиус, историята беше в неговия стил. Но какво искаше да ни каже? Може би Лучиано все пак по-добре знае?

Да. Знае и крие от мен!

Вървя по тесните криви улички, натиснати от зидове и къщи. Над бръснарницата виси легенчето на бръснаря. Дървен чук над вратата на бъчваря. Децата на Тине играят по камъните.

Играйте, деца! Играйте, но отстъпете, защото не знаете кой минава покрай вас! Минава един немного щастлив човек, който е вън от своето време. Той ще ви види да растете, да се жените, да раждате, да гледате внуци. Ще ви вижда по пазарищата, в затворите, в катедралите — навсякъде. Ще ви вижда, когато се измъчвате един друг и когато послушно лягате в ковчезите, ще ви вижда и тогава, когато и споменът за вас ще е забравен — във вашите внуци и правнуци. Отстъпете, деца!

Интересно, как ли ще изглежда Вертхайм след сто години, след двеста? Тези къщи ще се съборят и безкрайно търпеливото човешко племе ще построи други. После ще се съборят и те. Но аз ще бъда. Все така немного щастлив и немного нещастен. Ще виждам как се мени всичко. Планините ще обрасват с гори, горите ще умират. Но аз ще бъда. Камъните ще се разсипват в пясък и вятърът ще го разнася по четирите краища на света. Но аз ще бъда.

Не е лесно да си безсмъртен, това вече разбирам.

7.

Не мога да се освободя от чувството за нереалност, то ме преследва навсякъде. Във всичко, което правя, има от него — като че съм призрак, пратен да смущава духовете. Всъщност аз наистина съм призрак, но не желая да го осъзная. Почти не излизам, повече стоя затворен в стаите си, защото стените около мен създават увереност. Навън съм несигурен. Каменните домове на Вертхайм, зидовете, плочниците — всичко ми изглежда като декор, който би се разклатил, ако го блъсна малко по-силно и зад който бих могъл да погледна и да видя, че няма нищо.

Хората също ме смущават. Те ходят, разговарят, смеят се или вият от мъка, но не са живи. Зад всеки от тях аз виждам бъдещето му, виждам какво ги движи и накъде отиват. И щом ги погледна с очите си на призрак, който ще се роди след векове — те избледняват, превръщат се в механизми, в някакви добавки към декора.

Само сънищата ми са други. В това е абсурдът. Там аз съм истинският, там няма хора-механизми. Там Вера се смее истински или ме лъже очарователно-наивно, моят град под Витоша блести вечер в синкавите си слънца, има болни, които чакат от мен помощ, има здрави, които ме обичат или мразят. После отивам в оазисите и даже пустинята е по-добра от Вертхайм — чуждия и омразен Вертхайм. Разправям се с Ханс и го ругая за нескончаемите му хитрини, препускам с раздрънкания „форд“, който цвили като стар боен кон, слушам над главата си пясъчните бури.

А после се събуждам и дълго лежа без сили и без мисъл.

Тежко и горко на сатаната, ако е бил сатана като мен! Ставам, влача се из стаите, надничам зад малките прозорчета, стегнати в оловни рамки. Долу фрау Марта шуми тихо, живее си някакъв свой живот и сигурно отдавна би ме напуснала, ако не беше богатата заплата. Тя се бои неизказано от мен, виждам страха в очите й. Не мога да й обясня, че не трябва да се страхува, защото аз съм само един нещастен призрак — нищо друго.

Но и фрау Марта, и Тине бъчварят, и фрау Елза, и пастор Фром, и даже онзи подлец Мюлхоф си живеят в своето време и са щастливи посвоему.

Понякога, когато си мисля за тяхното време, се развеселявам и това са от малкото ми весели минути. Ходя из стаите и се смея на глас. Та това е времето на хуманизма! На големите човешки идеи, на проблясъците на духа, на Еразъм и Рабле, за които сме чели по учебниците си!

Хуманизъм? Аз много съм идеализирал това време. Насилие, робство на духа, мрак и безсмислена жестокост — не мога вече да уважавам това време на хуманизма. Някъде по килиите се крие Еразъм. Той вече е написал своята „Възхвала на глупостта“ и сега се проклина за моментната си смелост. А Франсоа Рабле е още монах-францисканец и учи премъдростите на писанието в манастира Фонтене льо Конт. Седи, трупа омраза и не знае, че като напише „Гаргантюа и Пантагрюел“, му предстои да изкарва хляба си под чуждо име с лекарския скалпел, защото просветеният монарх Франсоа I ще го погне из цяла Франция.

Кого да уважавам? Ландграф Хесен-Нойбургски, който се разтрепера като лист, когато му пророкувах някои нещица? Та той искаше веднага да ме прати на ешафода и се усмири само когато го заплаших, че е омагьосан да умре в страшни мъки един час след мен. Повярва глупакът, и не можеше да не повярва! После станахме приятели и побърза да ме отправи с грамотата си, която сега ми отваря всички врати. Повече бих уважавал фрау Елза — тя е видяла и патила жена. Знае всичко, което трябва да се знае, за да можеш да се промъкнеш в този лабиринт от безправие и жестокост, и е добра към жените в своето заведение, колкото може да бъде добра.

Не мога да уважавам никого, защото никой не ми е равен.

Може би — само Лучиано. Той е избухлив, честен, смел, злобен и еднопосочен като меч. Неговата съвсем безразсъдна обич към суетната Маргарита го прави по̀ човек, иначе той би бил каменен идол. Когато го сравнявам с другите, в душата ми, която иначе така е загрубяла, се промъква мъничко гордост. Това е той — възпитаникът на богомилите! Потомък на хората, които подпалиха въшливата черга на средновековна Европа и сами изгоряха на кладите. Искам да му подам ръка, да го науча на нещо, което не знае, но не мога — той върви по своя път и може би аз само ще му преча.

Защото той върви по своя път и ме мрази. Мрази ли ме? Не зная, но положително има моменти, когато ме мрази. Той не може да примири съвестта си с мен и страда.

Зная кога страда най-много. Когато на Пазарния площад вдигнат ешафод и изкарват железните клетки с осъдени. Той, безсмъртният, е винаги там и гледа със свити юмруци и стиснати зъби.

И аз ходя там. Площадът винаги така се пълни, че просто няма къде да се провреш. Такова представление невинаги се случва, а пък и хората на ландграфа оглеждат — кой не е дошел. Тълпата се натиска отвсякъде, долу край катедралата евреите-продавачи нареждат своите масички с пиперени сладки, игли, конски гребени, мъниста и обеци, децата надуват свирки или плачат за свирки. Вървят монаси, препасани с въжета, и никой не знае какво мислят под прихлупените качулки. Празник.

И аз се пъхам из тълпата и слушам хората. Те много говорят, но не за това, за което са дошли. Можеш да чуеш последната история как епископските стражи едва не заловили лудия Николаус при вдовицата на Оле и как се измъкнал през зимника. Май не е много луд, тази Николаус! Или как минхер Шванцер продал изгодно сукното, макар че цените тази година са ниски, защото няма война… Говори си тълпата. А около ешафода стоят швейцарците. Едри, високи мъже с тъмен поглед. Странен народ са тези швейцарци — наемници на ландграфа. Сядат по таверните и пият, но не се напиват — страхуват се. Знаят, че никой не ги обича. Мълчат и пият, после се бият помежду си.

Последния път видях на площада Лучиано. Стоеше облегнат на зида на катедралата. Видя ме и той и очите му светнаха от злост.

— Дошел си, а — процеди той, — да вземеш душите на… онези? — и кимна към ешафода.

— Успокой се! — казах аз примирително. — Те нямат души. И аз съм дошел като другите и… като теб.

Но той не се успокояваше.

— Лъжеш! Защо са тук всички тия? А?

— Много просто. Искат да почувстват радостта, че живеят. Къде другаде, ако не тук, и кога, ако не сега?

Той помълча, после каза:

— Ти си прав както винаги, мъдрий. Как иначе ще живеят тези, които сега тук се тъпчат и източват шии, за да виждат по-добре? Нали довечера ще се върнат във вонящите си дупки? Нали трябва да са доволни, че все пак живеят, макар и в дрипи, и да заспят спокойно, защото има и по-лошо? Ти си прав.

— Я по-тихо! — казах аз и се огледах. Стори ми се, че един продавач на просени питки много се ослушва и все се навира към нас. Но Лучиано въобще не ме слушаше:

— Това е! Всички искат да са вечни. Затова идват тук, подлеците!

— А ти да не си по-добър? — запитах аз. — Въртиш се около… хм, тази, около която се въртиш, и не можеш без нея. То е същото. Искаш да си вечен! Само че не го разбираш.

Той ме погледна така, че ако можеше да ме убие с поглед — би ме убил. Но призрак не се убива.

— Ти да не мислиш, че те обвинявам в нещо? — подхванах аз, когато разумът му се върна. — Ни най-малко. И напразно си създаваш угризения!

Той искаше нещо да отговори, но тогава изведоха смъртните и тълпата така зарева и така се залюля, че го изблъскаха някъде и го изгубих. Положително беше побеснял, но после щеше да размисли.

А когато един безсмъртен размисля, винаги е от полза.

На Лучиано това му трябва, защото той непрестанно е готов да се забърка в някаква история, от която после го вадя с голям труд.

Както беше историята с минхер Петрус — един от коншелите в ратхауза. Не мога да си спомня без яд тази история.

Минхер Петрус се беше залежал, целият изкривен, без да може да мръдне. Изредиха се всички малко-много знаещи, пускаха му кръв, гряха го на пясък — нищо не помогна. Само за Лучиано не пожела да прати — боеше се сигурно, че ще му вземе много скъпо. Което е право. Лучиано наистина не прощаваше на такива скъперници като него.

Един неделен ден Лучиано дойде при мен. Видя ми се развеселен. Тъмните му очи се смееха на бледото лице.

— Какво има? — попитах аз. — Щом си весел — не е на добре, пак нещо си намислил!

— Вярно е, мъдрий! Намислил съм да излекувам Петрус кривия.

— Откога такива намерения?

— От днес, мъдрий. Днес след литургия викарият излезе пред притвора и обяви, че благочестивият раб божи Петрус ще даде сто дублона на онзи, който с божия помощ го вдигне на крака и го излекува от тежката болест. Представяш ли си, ако го излекувам и трябва да даде сто дублона? Той ще се простре отново и ще умре!

— Това си го избий от главата! — казах аз. — Петрус да ти даде сто дублона! Няма да го бъде.

— Не ми е до парите — каза Лучиано, — а до това да го накарам да плаща! Петрус друго не заслужава — един по един да брои дублоните!

— Няма да го бъде! — повторих аз.

Но Лучиано не ме послуша. Отишел и — какво е правил! — но на втория ден вдигна Петрус кривия. На края на седмицата Петрус отиде на литургия.

Вечерта Лучиано пратил слугата си за парите. Но Петрус не само че не дал нищо, ами и казал да набият слугата!

— Твоят господар — казал Петрус — е слуга на дявола! Обещанието беше да дам сто дублона, ако някой ме излекува с божия помощ, а той нито веднъж не спомена светото име господне! Значи, твоят господар нарочно ми и е пратил тази болест, за да вземе от мен сто дублона!

И набили слугата.

Чух само виковете по уличката и пратих фрау Марта да разбере какво става. Тя се върна на минутата и ми разказа. Битият отишел при господаря си Лучиано и какво ще стане — никой не знае.

Изхвърчах като вятър и през цялото време, докато тичах към Лучиано, бях със свито сърце. Ясно беше — предизвикваха го, за да му отмъстят, че беше правил добро.

Срещнах го на прага. Беше наметнал пелерината си накриво, под нея се подаваше ефесът на шпагата му. По лицето му нямаше капка кръв.

— Спри се! — казах аз. — Заповядвам ти да спреш!

В отговор той само измъкна шпагата си. Щеше да ме прободе.

— Махай се! — зарева той. — Махай се, черна сило! Дошло е време всеки да получи своето!

— Не е дошло още! — пресякох го аз. — А ти си един глупак и нищо друго! Кому оставяш Маргарита? На старците от ратхауза?

Това го отрезви. Той още държеше острието пред гърдите ми, но ръката му затрепера.

Аз ритнах ефеса и шпагата се изтърколи по плочите.

— Прибирай се! — заревах този път аз. — Не виждаш ли, че те това чакат, а ти се навираш в ръцете им! Назад!

И тъй като той още стоеше като пън на вратата, наложи се да пусна в ход пестниците си, за да го изблъскам. Вкарах го вътре.

— Слушай! — казах аз запъхтян. — Повярвай ми, няма да мине и седмица и ти ще бъдеш отмъстен! Вярваш ли ми? Кога съм те лъгал?

Той стоеше и ме гледаше, но вече не тръгна. Мислеше за отмъщението, което му обещах.

А то дойде много просто. Точно след седмица Петрус отново се строполи на легло — този път още по-зле, отколкото преди. И всички обвиниха него, а не Лучиано. Никой не знаеше, че такава е болестта.

Така — в зло и добро — вървяха нашите дни.

8.

Когато сега размислям върху събитията, които последваха, мога да открия в какво сбърках. Правих това, което смятах, че е нужно да правя, за да бъде всичко добре. А излезе лошо. Може би в това е проклятието на всички Мефистофели — даже когато искат да сторят добрина, вършат зло.

Аз не разбирам хората от този век, в това е всичко. Пришълците от бъдещето не са разбирали хората, сред които са попаднали. Опитвали са се да оправят — с най-добри чувства, разбира се! — неща, които са им били чужди. И резултатите са били печални. Легендите за сатаната се умножавали, благодарното човечество му пришило опашка, подковало го с копита и го дарило с порядъчна доза злина. А Мефистофелите (защото те не са били един, както ме увери Сибелиус) искали да помагат. Като гледам неразбориите, които аз създадох — добре са помагали — няма какво да се каже!

Най-напред се объркаха историите около изкуството на Лучиано да лекува — изкуство, на което аз го научих. Той беше умен и можеше, имаше вродено чувство за болестта и на мен ми беше приятно да му разказвам неща, които сам знаех. Но той беше така дързък и самоуверен, че настройваше всички против себе си. Даже болните, които беше вдигнал от легло, се обръщаха срещу него и гледаха повече да не го срещат.

— Това пак ти си го измислил, мъдрий! — казваше Лучиано. — Най-много да мразим онези, които най-много са ни помагали!

Аз обикновено не отговарях на горчивите му забележки, защото знаех колко е страдал, но веднъж ми прекипя.

— А ти, какво искаш? Да знаеш и да можеш, без да платиш нищо за това? Без да заслужиш поне малко омраза? Така ли, Лучиано?

Той ме загледа, помисли малко, после се засмя:

— Значи, така… както тогава при дървото, с ябълката!

Сега беше мой ред да го гледам и да съобразявам. Разбира се, онази смешна легенда за дървото на познанието и за змията! Значи и тогава е имало някой, който е живял не в своето време и се е опитвал да учи на разум човечеството. А то после струпало за свое собствено оправдание всички световни грехове на неговата глава.

Исках нещо да му отговоря, но после махнах с ръка и се засмях и аз. Интересно как ли си представяше Лучиано, че мога да се превръщам в змия.

Така вървеше. Лучиано лекуваше, както аз го бях научил. Помагаше и събираше ненавистта на вертхаймци. Тичаха, когато се нуждаеха от опитната му ръка, но се бояха от острия му език. Само страхът от граф Хесен-Нойбургски задържаше Вертхайм да не ни посочи градските врати. А и ние отдавна да си бяхме отишли, ако не беше Маргарита Реалдо. Лучиано беше луд. Луд и щастлив. И, изглежда, само в тези дни не съжаляваше, че си е продал душата. Пастор Фром изпълняваше договора съвсем добросъвестно, не можехме да се оплачем от него.

Не, работите не вървяха добре, моето чувство не можеше да ме лъже. В Тюрингия ратаите, започнаха да палят не само плевниците на замъците, а и самите замъци. Бяха пратени наемници срещу непокорните, но от солдатите не беше се върнал никой. А във Вертхайм хората станаха затворени — не ни поздравяваха. Опитах се да предупредя Лучиано, но той не желаеше да ме слуша.

— Ти можеш всичко, мъдрий! — казваше той. — Даде ми Маргарита, бъди добър да се грижиш за мен и за нея!

И аз се грижех, както можех. До нощта, в която се върна брат й. Очаквах този брат, имах мътното предчувствие, че ще се върне и че това ще е краят на щастието на Лучиано. Но не подозирах, че той ще е такъв.

Валентин се върна в една късна есенна вечер. През деня беше облачно, но вечерта задуха вятър, разгони облаците и небето стана червено и прозрачно като стъкло. Вървяхме с Лучиано из улиците и бях спокоен както никога. Той след малко щеше да види Маргарита, а аз щях да свия към избата на минхер Рогевен.

Вървяхме и говорехме, не помня какво. Есента беше вече изгорила листата на орехите из дворовете и от градините се носеше горчивата миризма на хризантеми, от която се свива сърцето. Нищо не можеше да се сравни с такива вечери. И пролетта даже. Безсмисленият майски хаос, когато всичко се надпреварва да цъфти, не ме вълнува толкова. Есента има едновременно вкуса и на младо вино, и на смърт — много по-хубава е.

Вървяхме по улицата към катедралата — една от пустите странични улици, когато от ъгъла се отдели силуетът на мъж. Той не се размина, а застана пред нас. Беше висок, едър и рус, в груби солдатски дрехи, с ботфорти, покрити с кал — така, както ги носят истинските солдати. Той скръсти ръце на гърдите си и ни загледа презрително. Беше несимпатичен, безкрайно несимпатичен и нагъл.

— Навреме идвате! — каза той. — Аз пък мислех, че още ще трябва да ви чакам, плъхове такива!

Лучиано побеля. Не от страх, а от злоба. А и мен, трябва да призная, ме хванаха дяволите. В такава спокойна вечер — и изведнъж — този натрапник! Но все пак се опитах да бъда внимателен. Обърнах се към Лучиано:

— Отстъпи, аз ще се разбера с него!

Това, изглежда, бе сметнато за страх, защото онзи стана още по-нагъл и наду устни:

— Страхливец! Я ела по-насам да те разгледам, преди да измъкна мръсната ти душа!

Не виждах как ще изпълни заканата си, но очевидно беше намислил да го стори. Лучиано изсъска:

— Ти… кой си? — и бръкна под наметалото си.

Онзи се изсмя дрезгаво.

— Мигар за първи път чуваш моето име, а? Моята развратница сестра не ти ли го е казвала?

Сега ми стана ясно всичко. Това беше Валентин, братът. Кошмарната легенда щеше да се изпълни. Лучиано трябваше да го убие, за да могат поколенията да окървавят любовта на Маргарита, да превърнат този първобитен тип в герой и нещастна жертва на сатаната!

Лучиано измъкна ръката си изпод наметалото. И тогава видях кинжала — двуострия кинжал, който Сибелиус ми беше показал. Острието светеше — хищно и зло.

Онзи отстъпи само една крачка и със замах издърпа шпагата си. За миг всички замръзнахме така. Един миг, който трая цяла вечност и в който аз като на филм виждах какво ще стане по-нататък.

— Ти ще умреш пръв! — извика Валентин към Лучиано и се хвърли напред.

Лучиано ловко се изви и шпагата прониза въздуха само на сантиметри от него. Двубоят беше абсолютно неравен. Шпага срещу кинжал. Опитен солдат, виртуоз в изкуството да убива — срещу лекар, опитен само в изкуството да съживява. Жертва, безгласна жертва трябваше да бъде по-умният, по-добрият, по-чувствителният — волгерът Лучиано. А после щеше да дойде и моят ред, но за това в момента съвсем не ме беше грижа. Лучиано не трябваше да умре.

Измъкнах от жустокора си пистолета и снех предпазителя. Валентин се обърна към мен. Лицето му, диво и зло, сега беше разкривено от ужасна усмивка — той се наслаждаваше на безизходното ни положение, на това, че можеше да си играе с нас, да ни убие и да бъде чист в очите на целия подъл Вертхайм.

Вдигна пак шпагата си и бавно, жестоко я насочи към гърлото на Лучиано. Искаше да го прободе в гърлото, за да се радва на мъките му. И щеше да го стори.

Тогава натиснах спусъка. Не желаех да го убия, макар че всичко в мен кипеше от ненавист. Действително не желаех да го убия.

Чу се сух изстрел, като че някой пречупи дърво. Онзи изтърва шпагата и загледа наоколо с глупаво учудване — не знаеше какво е станало. А и аз не зная къде го бях ранил. Може би в ръката или в рамото. Но той се наведе за шпагата си и в този миг блесна кинжалът на Лучиано. Блесна и потъна.

После стана тихо. Валентин лежеше на плочника, някой отнякъде викаше, трополеха стъпки.

Ние побягнахме. Тичахме като безпаметни из кривите улици, излязохме вън от града, изкачихме височината над Вертхайм и спряхме. Долу беше градът — като че изрязани от цветно дърво малки къщички в светлината на изгряващата луна. Миришеше на бор и на гнили листа. И аз пак имах чувството, че това съм го преживял, че то е ставало някога и някъде, но може би тогава аз още не съм било роден и Лучиано не е бил до мен и светът е бил здрав и не толкова тъжен.

Седяхме и мълчахме. После Лучиано каза:

— Аз слизам долу. Трябва да я видя. Само веднъж още, мъдрий, но трябва да я видя! Разбираш ли, ти, който никога не си обичал!

Разбирах. Не можех да му кажа, че и аз съм човек като него, че и аз съм обичал. Силно като него. И напразно. Той беше тук, Маргарита беше долу и той искаше да я види и имаше право да я види, защото беше жив. А аз, сатаната, господарят на злото, бях само един умрял човек и щях да живея след столетия.

Не можех да го спра. И не беше справедливо да го спирам. Той стана и тогава видяхме и двамата, че хоризонтът светлее. Не на запад, където слънцето беше залязло, а на север. Тъмно, червеникаво зарево.

— Идат! — каза Лучиано глухо. — Идат моите братя! Идат прокълнатите, отритнатите, нищите, отчаяните и вярващите мои братя! Виж добре това, мъдрий! И ме чакай, аз ще се върна скоро!

След това тръгна надолу по пътечката, а аз седях, вдъхвах миризмата на бор и влажна земя и гледах червения хоризонт.

Лучиано не се върна нито тази нощ, нито следващата. Аз слязох във Вертхайм и разбрах истината. Тя беше много жестока, такава истина, каквато може да ти поднесе само животът. Маргарита Реалдо беше предала Лучиано. Бяха го хванали и го бяха затворили в подземията на ратхауза.

Мен никой не ме преследваше. Имперската грамота ме пазеше.

Върнах се у дома си, фрау Марта ме посрещна както обикновено, както обикновено сложи трапезата и ми наля вино. Аз вечерях и отидох у пастор Фром.

9.

Той си беше вкъщи и, изглежда, бе ме очаквал. Покани ме, като че нищо не бе станало или най-малко — че нищо не знаеше. Усмихваше се добродушно, само сините му очички не се смееха.

Говорихме за това-онова, после той каза така, между другото.

— Мисля, че нещо лошо е станало с твоя познат, мъдри синко!

Каза „познат“, а не — „приятел“ както по-рано.

— Лучиано е моят най-обичан приятел, достойни отче!

Лицето му си остана същото, като че нищо не беше чул. Не очаквах отговор, но все пак запитах:

— Защо е затворен в ратхауза, достойни отче?

Пасторът мълча дълго. Аз бръкнах в жустокора си и се постарах добре да зазвънти златото в кесията, която носех. Но отец Фром поклати глава:

— Задръж своите дублони, мъдри синко! Те сега не са нужни. Обвинението срещу твоя приятел е тежко. Помагал е на онези… от Тюрингия, които утре ще похлопат и на нашите порти.

Значи — не за смъртта на Валентин. Пасторът като че разчете мисълта ми и добави:

— Помагал е, достойни синко. Убил е пратеника на солдатите, вестоносец за граф Хесен-Нойбург. Око за око.

Никой, значи, не преследваше Лучиано заради любовта му към Маргарита и смъртта на нейния брат, заради това, което беше истина! То не застрашаваше спокойствието на вертхаймци и пред него те бяха готови да бъдат слепи и глухи. Бяха го затворили заради въстаниците, които палеха хоризонта. Щяха да съдят не друг, а волгера Лучиано, еретика. Потомъкът на прокълнатите, отритнатите, смелите и вярващите богомили, чийто дух разбунтуваше Европа. Него щяха да съдят.

Помълчах малко, после казах решително:

— Аз мисля да помогна на приятеля си, достойни отче. Не зная още как да сторя това, но ще го сторя!

Пасторът не отговори.

Станах да си вървя и тогава отец Фром каза едно име. Нищо не го принуждаваше да го каже, спокойно можеше да мълчи. Не зная защо го изрече. Изобщо онова, което ставаше зад сините очички, ми беше непонятно. Но пасторът каза името на комория на стражата. Това беше същият онзи коморий, когото Лучиано беше вдигнал от смърт. Ако в този загубен век имаше поне малко човешка благодарност — коморият щеше да помогне на Лучиано.

Пасторът ме изпрати до входа и като се загърна зиморничаво в расото си, каза:

— Защо се учудваш, синко? Аз бих желал твоят приятел да живее. Макар че той е от тези, които умират рано. Човекът е нищо, целта е всичко, мъдри синко! Другото е грях.

Чувал бях вече тези думи от амвона. Само че пасторът, който стоеше на вратата и тръпнеше от нощния хлад, не знаеше кои щяха да ги повтарят. Онези, които още не бяха родени, но които подир петдесет години щяха да извадят мечовете си в нощта на свети Вартоломей. Канониците в качулки, които палеха клади из цяла Европа в името господне. Хусарите, които щяха да разстрелват парижките комунари. Престъпниците, които щяха да вдигнат атомните гъби над невинни градове. Целта оправдавала средствата? Не! Човекът и целта му бяха едно цяло. Другото беше измама.

— Достойни отче — казах, — нека бъде спокойна нощта ви и леки сънищата!

Поклоних се и тръгнах. Луната се търкаляше по стръмните покриви — едра и кръгла. Стъпките ми ехтяха из пустите улици, нарязани от островърхи сенки и синкави светлини. Като че вървях из два града — единият, истинският Вертхайм, от камък и дърво, и другия — от безплътни светлини и сенки. Катедралата. Пазарният площад. Наблизо проскърцва капак и сигурно нечие изплашено око се мъчи да види в мрака: кой иде? Не се страхувайте, аз съм. Човекът, който идва много отдалеч.

Намерих комория в таверната. Той стана веднага, щом ме видя, и тръгна, без да каже дума. Знаеше за какво идвам.

В ратхауза той просто смъкна една запалена борина от стената и ме поведе надолу, по каменните стълби, като остави зад гърба си удивените очи на стражите.

Слизах, наведен под ниския свод, замаян от ледената миризма на влага. Коморият пристъпваше напред и паяжините от стените съскаха и бягаха от пламъка на борината. После проходът се изравняваше и свършваше в тежка обкована врата.

Коморият ми подаде борината и изтегли с две ръце резето. После посочи някъде встрани:

— Оттук има проход, който води в катедралата. Излезте бързо, преди да догори борината, защото нощният пазач ще заключи катедралата! Назад, през ратхауза, път за вас няма.

Исках да му благодаря, но той вдигна ръка:

— Всеки дълг се плаща — аз платих моя. И колкото живях — стига ми! Побързайте!

След това се обърна и се разтопи в тъмнината.

Дръпнах кованата врата, тя се открехна едва-едва, колкото да мога да се вмъкна.

Килията беше съвсем малка, без прозорче, като гроб. Лучиано седеше върху един наръч полуизгнила слама — така бледен, както в първата нощ, когато го видях. Той само се извърна към мен, но не се вдигна от сламата.

— Очаквах те вече — каза той. — Аз те чаках, мъдрий! Ти даже много се забави.

Вдигнах борината и блъснах с гръб вратата.

— Стани и побързай! Нямаме време, Лучиано!

— Защо? — учуди се той. — Аз имам цяла вечност. И една молба към теб, мъдрий!

По гърба ми, опрян на вратата, прониква хлад от студеното дърво.

— Каква е молбата ти?

— Да снемеш от мен своето проклето безсмъртие! И да ме оставиш да чакам… — той се запъна малко — … моите съдии.

— А пък аз искам да се опомниш и да престанеш да приказваш глупости! Стани да вървим! Справедливост ли чакаш? От кого?

Той даже не помръдна. Очите му блестяха.

— Ти нищо не разбираш — процеди Лучиано. — Мен ме изоставиха всички, на които помагах. Предаде ме даже жената, която обичах. И ти искаш да живея в този свят?

— А какво? Искаш да умреш в него? Това ли?

Ръката ми, която държеше борината, трепереше от напрежение и по ъглите на килията играеха лудешки сенки.

— Да! — каза Лучиано.

Тогава реших да му призная всичко. Нямахме никакво време.

— Изслушай ме добре — казах. — Аз съвсем не съм този, за когото ме вземаш, и договорът, който сключихме с теб…

— Престани! — прекъсна ме той. — Ти наистина нищо не разбираш, мъдрий? Аз не желая да живея в този свят, но мога да умра за него. Отрядите на моите братя са пред градските врати, това знаеш ли? Мен утре ще ме изведат, аз съм обречен. Но градът се готви за бунт, той е готов. Зад всяка затворена врата стоят и се вслушват хората, които чакат знак. И знаеш ли какъв е той?

Мълчах. Лучиано сви устни и каза глухо:

— Камбаните на „Санкта Ана“ ще зазвънят, когато ме извеждат. Това е знакът, мъдрий!

Борината догаряше, пламъкът вече пареше ръката ми.

— А сега си иди! — рече Лучиано спокойно. — Не зная кой си и защо си между нас, но ти не си онзи, Другият. Ти си просто един човек. Сбогом, мъдрий! И мисли за мен, когато чуеш знака!

Аз изтървах борината. И стана много тъмно.

10.

Сибелиус пак седи зад писалището си, а аз съм в креслото. Само петролната лампа е отместена встрани. По лицето му не мръдва нито един мускул, то е сухо и безцветно, кръглите му очи като птица ме гледат, без да мигнат.

— Да-а… — проточва той неопределено. — Вие сам бяхте заедно с него. И виждате колко е трудно да преценим.

— Имам един въпрос — казах.

— Питайте!

— Какво стана с… него?

Сибелиус мълчи малко, преди да отговори. Може би размисли дали трябва да ми каже. Но решава.

— Волгерът Лучиано, лекар и еретик, бе изгорен на клада във Вертхайм на пети декември хиляда петстотин двадесет и четвърта година… по вашето летоброене. В същия ден градът въстана и отрядите от Тюрингия влязоха през градските врати. Това е.

Тъжно ми е за Лучиано и малко му завиждам. Той е бил силен. А аз ще бъда ли?

— Сега трябва вие да ми отговорите — казва Сибелиус. — Това, което искахте, аз изпълних. Желаете ли да бъдете последният опит?

— Да! — отговарям аз.

— Наистина ли? Помислете! Зависи само от вас.

— Да!

И аз ставам от креслото, а той продължава да ме гледа с кръглите си очи, които стоят като чужди на пергаментовото му лице.

Йосиф Перец
Краят на осма база

„Сигурно някаква повреда“ — помислих аз, когато светна червената лампа на пулта. Вече цял месец дежурех пред този идиотски пулт, всеки ден по три часа решавах шахматни задачи и бях изгубил надежда, че някой ще се сети за мен.

Включих видеофона и за пръв път в практиката си произнесох сакраменталната фраза:

— Дежурният от Центъра за нестандартни проблеми слуша!

От екрана ме погледна косматата физиономия на моя пряк шеф Маг, наричан официално Магардич Тепеликян. Не му стигаше коравата четина на главата и рунтавите вежди, ами си беше пуснал и брада. И той беше чудак като всички нас.

— Здравей, Шек — каза той. — Как се чувстваш?

— Чудесно — отговорих мрачно аз. — Като пенсионер.

Маг се засмя. Впрочем за това можех да се досетя само по очите му — останалата част от лицето не се виждаше.

— Пенсионерският период свърши — каза той. — Имам задача за теб.

— Да измета пода? — ухилих се аз. — В епохата на автоматичните прахопоглъщатели това е класически нестандартна проблема!

— Убийство — каза Маг.

— Глупости — казах аз. — Какво убийство?

Маг въздъхна и ме погледна замислено.

— Шек, съжалявам, че се падна през твоето дежурство. За първо разследване май е доста мъчно. Ако искаш, мога да те сменя с някого. Помисли!

Последното беше излишно — аз и без това трескаво мислех. Дявол да го вземе, смяната ми свършва само след половин час. Не можеше ли този кретен, убиецът, да почака малко… Най-разумното е да се откажа. В края на краищата сега, слава богу, убийства не стават всеки ден. Доколкото си спомням, последното беше преди десетина години… Не, нека се хване друг, по-опитен.

— Преднамерено? — попитах разсеяно аз.

— Изглежда — отговори тихо Маг.

Разбира се, че е преднамерено — ако беше случайно, нямаше да стигне до нас. Центъра за нестандартни проблеми… Каква мъка беше, докато попадна тук. Опитвах едно, друго, трето — и всички нормални работи ми омръзваха. На конкурса се явихме седемдесет и трима, един беше прелетял чак от Титан. И взеха мен. Не знам защо. Самият изпит беше баламска работа — редяхме шарени кубчета като хлапета от детската градина, конструирахме капан за птици (специално за целта бяха изписали едно врабче от зоологическата градина в Осло), отговаряхме на някакви тъпи въпроси… Сигурно съм им се видял по-шантав от другите. Тук май е единственото място в Слънчевата система, където шантавите са на почит. Да, ама не съм чак толкова шантав, че да изтърва първата сериозна работа след толкова чакане.

— От къде на къде ще ме сменяш? — отговорих малко по-троснато, отколкото беше нужно. — Нали аз съм дежурен?

— Добре — каза Маг. Стори ми се, че е доволен. — Обстоятелствата на престъплението са малко… как да ти кажа…

— Не ми трябват никакви обстоятелства — прекъснах го аз. — Кажи къде е станало убийството, за да почна работа.

— Както искаш — вдигна рамене Маг.

Такова безцеремонно държане с началниците беше възможно само тук. Изобщо шефовете гледаха през пръсти на нашите чудачества. Даже ги поощряваха. Изглежда, имаха някакво правило — нестандартните проблеми могат да се решават само от нестандартни личности или целия свят. Бяха събрали какви ли не капии от целия свят. Затова се обръщахме един към друг с тези маймунски имена — Маг, Шеш, Рам. Не всеки може да произнесе свястно японското име Дзютаро Накакубо или индийското Сарвапали Чандрасекхара. Или пък моето Страшимир Шекерджиев. Само полякът Шчибор Кшелицки държеше да го величаем с всичките му съгласни. Това беше неговото чудачество.

— Марс — каза Маг. — Осма база.

— С какво се занимават в тази осма база?

— Там ще разбереш — отговори Мат и изключи видеофона.

Значи, трябваше да се мъкна чак на Марс. Бях ходил там два пъти. Трябва да ви кажа, че съвсем не е приятно място. Особено по онова време, когато и базите не бяха уредени добре, и вътрешнопланетният транспорт беше в безобразно състояние… Натиснах бутона, за да повикам следващия дежурен, и пришпорих мускулолета към летището (аз и досега съм мускулопапист, макар че вече всичко живо бръмчи с вертолети, предпочитам да се доверявам на собствения си организъм, отколкото на някакво реакторче).

По пътя се отбих в библиотеката и взех цял джоб микрофилми със странни романи за убийства. Не вярвах да ми помогнат нещо, но нали трябваше да се прави нещо, докато трае полетът.

На космодрума пристигнах рано. Докато се шляех из чакалнята, срещнах един полузабравен съученик, който се връщаше от Марс след тригодишна работа в тамошните рудници. Попитах го за осма база.

— Какво ще правиш там? — изненада се той. Явно беше шокиран.

— Имам работа — отговорих уклончиво.

— Осма база… Разправят разни неща, ама аз не вярвам.

— Какви неща?

— Там ще разбереш — повтори той точно думите на Маг и се засмя. — Ако те пуснат.

Започваше да става интересно.

Капитанът на кораба, след като му показах картината от Центъра, ми даде отделна каюта. Цял месец се търкалях на дивана и четях романите. Забавни истории, макар и доста неразбираеми. Шерлок Холмс, Нат Пинкертън, патер (какво ли значеше „патер“?) Браун… Авторите не си спомням, имаше някакъв Дейл или Дойл и една жена струва ми се, Агата Кристи. Единственото, което разбрах, беше че убийствата стават почти винаги за пари. Но това не ми вършеше работа, защото пари бях виждал само в музея.

В Марсбург, тогавашната столица на планетата, се свързах с главния координатор. Помолих го да ми даде транспорт за осма база. Лицето му придоби убийствено сериозен израз.

— Вие, разбира се, сте информиран за предназначението на тази база? — попита предпазливо той.

— Естествено — излъгах аз с надеждата той да изтърве някое сведение.

Но координаторът само се почеса по носа и запита дали мога да карам планетоплан. Отговорих му, че горе-долу се оправям с тези стари щайги. Той се развесели и нареди да докарат един.

— Нали разбирате — обясни той, — иначе трябваше да ви дам пилот, а колкото по-малко хора знаят за осма база…

Планетопланът, за съжаление, не беше стара щайга, а съвсем нов модел. За мен беше истинска мъка да го карам. На два пъти едва не се блъснах в тия отвратителни сиви кратери, по-грозно нещо от тях не съм виждал даже на Луната. Най-после успях да укротя машината и дори да я паркирам точно пред шлюза на обвитата в тайнственост, както пишеше в старинните романи, осма база.

Шлюзът веднага се отвори и аз влязох в камерата. След като зелената лампа възвести, че около мен има достатъчно въздух, смъкнах скафандъра и се огледах за посрещачи. Такива нямаше. Затова пък над главата ми се чу един доста приятен баритон.

— Добър ден — каза баритонът. — Влезте.

Отворих вътрешната врата на шлюза и попаднах в типична марсианска улица — дълъг коридор с еднакви врати от двете страни. Отминах три пресечки. На четвъртата баритонът ми нареди да тръгна вляво. Тръгнах вляво. Стигнах някакъв асансьор. Баритонът каза да вляза. Асансьорът ме понесе надолу. След това спря и аз се измъкнах в един коридор, съвсем същ като горните. Баритонът ме насочи пак вляво. Тръгнах пак вляво. Бях вбесен — не мога да понасям, когато се правят на толкова важни. Идваше ми да спра и да почна да ругая, но точно когато това решение узряваше в мен, една от вратите се отвори и на прага й застана висок, леко прегърбен човек.

— Заповядайте — каза той със същия баритон и ме пропусна да мина в стаята.

— Идвам от Центъра за нестандартни проблеми — представих се аз. — Шекерджиев. Вие ли сте началникът на базата?

— Може да се каже, че съм аз.

— Може да се каже или сте? — запитах строго като истински следовател. Ядът от разкарването по коридорите още не ми беше минал.

— Аз съм — каза той.

Трябваше да му повярвам, макар да не изглеждаше много вероятно. Прекалено млад беше за началник, по-млад от мен — към двадесет и пет годишен. Впрочем какво ли не се среща в наши дни. Интелигентно тясно лице, късо подстриган, с леко гърбав нос. Напомняше ми някого… Не, глупости. Нямаше откъде да го познавам.

— Сигурно се досещате защо съм дошъл — казах аз.

— Разбира се — отговори той. — Във връзка с убийството.

— Бихте ли разказали подробно как е станало всичко?

— Подробно? — повтори началникът. — Ако знаех подробностите, нямаше защо да идвате вие.

— Добре — съгласих се аз. — Тогава кажете това, което знаете.

— То не е много — каза той. — Става дума за един от нашите сътрудници. Намерихме го в лабораторията. Продупчен от лазерен сноп.

— Би могло да бъде нещастен случай.

— Изключено — каза началникът. — В неговата лаборатория няма лазери.

— А самоубийство?

Престилката му е обгоряла на гърба — поясни той. — Стреляно е отзад.

— Така — казах аз, защото нищо друго не ми идваше на ум.

— От Центъра наредиха да замразим трупа — каза началникът. — Ще го огледате ли?

— Веднага — станах аз.

Отново тръгнахме по коридорите — вдясно, вляво, пак вдясно. Спуснахме се още два етажа надолу. Базата беше голяма, но безлюдна — през цялото време не срещнахме никого.

Влязохме в хладилния сектор. Трупът лежеше на пода, покрит с бяло платно. Никак не ми се искаше да разглеждам мъртвец (до този момент не бях виждал), но нямаше как. Потръпнах леко не толкова от неприятното чувство, колкото от студа в помещението, след което решително отметнах платното. И едва не извиках от изненада.

Пред мен на пода лежеше началникът. Мъртъв.

Същото тясно и умно лице с гърбав нос. Същата коса. Само очите, широко отворени, гледаха втренчено към тавана.

За щастие, не съм от тия, които загубват ума и дума. Или поне след като ги загубя, бързо ги намирам. Обърнах се бавно към живия и го попитах с възможно най-спокойния си глас:

— Близнак?

— Разбира се — отвърна той с някаква нотка на учудване, после на свой ред ме изгледа внимателно, кимна с глава и добави: — Ясно. Не са ви обяснили нищо за нашата база, нали?

— Не — признах аз.

Той грижливо покри близнака си, изправи се и каза:

— Да идем горе. Разговорът ще бъде дълъг.

Когато седнахме в кабинета, началникът помълча малко, явно за да дойде на себе си, и изведнъж изтърси.

— Моето име е Розентал.

Наистина пред мен седеше професор Розентал. Бях виждал десетки негови снимки. Като студент в трети курс на изпит ми се падна неговата теорема за хиперпространственото свиване. Едва не ме скъсаха.

Професор Розентал беше починал преди осем години на деветдесет и три годишна възраст.

— Син на професор Розентал? — осведомих се аз.

— Не — отговори началникът. — Професор Розентал.

Реших, че не трябва да се учудвам на нищо.

— А убитият?

— Той е професор Розентал.

— Чудесно — казах аз. — И колко души са професор Розентал?

— Сега сме деветнадесет — отговори невъзмутимо той. — Преди да убият професор Розентал, бяхме двадесет.

— А сега — казах аз — разкажете всичко поред. — Естествено, ако не сте просто луд.

— Не съм луд — увери ме той и започна да разказва.

Обяснението му беше дълго и педантично като на истински професор. Не мога да възпроизведа точно думите му — той сипеше непонятни термини с наивната вяра на учените, че на света няма нищо по-ясно от „квадруполно разцепване“ или „егногенезис“. Но все пак основната нишка успях да схвана.

Оказа се, че още преди стотина години биолозите напипали една много интересна идея. Взима се жива клетка от какъвто и да е организъм, независимо дали от ряпа или слон, и от нея се извлича наследствената информация. Как става това, не мога да ви кажа, пък и не е толкова интересно в случая. След това същата тази информация се присажда в оплодена яйцеклетка. Клетката след това се развива по нормалния начин и след определено време от нея се ражда организъм, който е точно копие на присадения.

Навремето това откритие дигнало голям шум. Разбирате ли, въпросът е не само в това, че може да се получи абсолютно копие от един организъм, а че могат да се изработят много такива копия — така както една печатарска машина може да напечата хиляди еднакви вестници. За вестниците споменавам неслучайно. „Какво би станало — писали някогашните журналисти, които също като сегашните обичали да раздуват фактите, — ако някой злодей размножи в голям тираж злодейчета? Човечеството ще загине!“

С човечеството не се случило нищо, защото злодеите намирали по-прости начини да злодействат, пък и скоро самите те започнали да изчезват. Освен това станало ясно, че биолозите открили една повече теоретична, отколкото практическа възможност. От нея извлекли полза агрономите за своите селскостопански работи, а останалите учени взели постепенно да я забравят.

Само неколцина чудаци продължавали да вярват, че от тази трънка ще изскочи заек. И наистина преди около четиридесет години двама бразилци (не им помня имената) разработили метод за вадене на копия от хора. След което започнали да му търсят приложение.

Такова приложение не закъсняло да се яви в лицето на професор Розентал. Той несъмнено е най-големият физик на нашия век (тук професорът ми се извини за нескромността). Неговите изследвания върху свойствата на хиперпространството, които сигурно са ми известни (кимнах с важен вид) биха могли да открият нови перспективи пред човечеството. Разбирате ли, професорът, доказал, че са възможни пътешествия извън времето чрез пробождане на пространствено-временните гънки, образувани вследствие на неутринното взаимодействие между ламбда-хипероните… И така нататък. Ако се преведат всички тези суми на човешки език, излиза, че професор Розентал, се приближил до проблемата за пътуване към звездите.

Само че не успял да реши тази проблема. Започнал да старее, силите му взели да го напускат и работата се закучила. Имал, разбира се, не един и двама сътрудници, но и те не постигнали кой знае какви резултати. Изглежда, задачата била толкова трудна, че с нея би могъл да се справи само човек с кадърността на Розентал, но Розентал на младини.

И тогава на някакъв много висш съвет решили да приложат метода на двамата бразилци. Взели клетки от професора, обработили ги — и на бял свят пръкнали двадесет Розенталчета.

— Зная, че не е лесно за възприемане — каза Розентал. — Ние не сме деца на професор Розентал, а негови двойници. Всеки от нас е професор Розентал с неговата външност, характер, умствени способности. Всеки от нас е физик от класата на професор Розентал и всички ние се мъчим с проблемата — за пробождане на хиперпространствената гънка. Осма база — това е лаборатория с един учен в двадесет лица. Сега — в деветнадесет.

Професорът, изглежда, се умори от толкова приказване и се отпусна назад. След това добави:

— В общи линии това е положението. Имате ли въпроси?

— Да — казах аз. — Къде ще ме сложите да спя?

Заведе ме в една доста прилична за марсианските условия стая. Имах подозрението, че тава е квартирата на починалия Розентал. Типично професорска обстановка. Легло, маса, чудесен апарат за четене на микрофилми. И дори няколко истински хартиени книги на две лавици. Прегледах ги. Само физика. Сред тях — шест тома избрани съчинения на професор Розентал. Сигурно на истинския, не на убитото копие.

Бях уморен като куче и веднага заспах. Имам добрия навик да не сънувам неприятни неща и затова се събудих свеж и весел. После си спомних работата, по която бях дошъл, и веселостта ми се изпари.

От мен се искаше да открия убиеца. На всяка цена. Първо, защото в наше време не трябваше да има убийства. И второ, защото ако се провалях още при първата задача, щяха да ме изритат от Центъра.

Реших да последвам примера на оня чудак от миналото, Холмс ли беше, и по логичен път да възстановя картината на престъплението. Значи, на базата живеят двадесет души. Приличат си като две капки вода. Работят върху нещо много важно. Изведнъж намират един от тях убит. Следователно убил го е един от неговите двойници.

Блестящо умозаключение, до което може да стигне всеки глупак! Ядосах се на логическото мислене, станах и тръгнах по дългия коридор.

Сега нямаше глас, който да ми нарежда накъде да тръгна, затова се пошлях малко, отворих наслуки една врата и влязох. Помещението беше голямо, изглежда лаборатория — пълно е апарати. Сред тях стоеше моят вчерашен познат и нещо човъркаше.

— Здравейте — казах аз. След това се сетих, че може да не е той, а някой от близнаците му, и учтиво се осведомих. — Вие ли сте началникът?

— Началникът ли? — погледна ме учудено оня, вдигна рамене и добави. — Може да се каже, че съм аз.

— Може да се каже или сте — попитах аз и изведнъж се сетих, че същият разговор, дума по дума, протече и вчера. Затова видоизмених въпроса. — Снощи с вас ли приказвах?

— А, не — каза той. — Снощи бях в лабораторията. Знаете ли, във финия спектър на йонизационните потенциали се получи…

Оставих го да си дърдори така десетина минути и тогава внезапно го прекъснах.

— Един от двама ви лъже.

— Моля? — каза той.

— Вчерашният професор Розентал заяви, че той е началник на базата. Сега вие претендирате за този пост. Следователно…

— Следователно — каза той — вие боравите с категории, които тук нямат никакъв смисъл. Какво значи началник? Човек, който командва другите, че има такива качества. А тук няма началници. Или, ако щете, всички сме началници. Защото сме еднакви. Разбирате ли, аб-со-лют-но еднакви.

Нещо в интонацията му ме накара да застана нащрек.

— На вас лично неприятно ли ви е, че сте еднакви?

Той се засмя:

— „На вас лично“ също е израз, който тук не е особено точен.

— Добре — поправих се аз — На вас всички неприятно ли ви е, че сте еднакви?

— Разбира се, не — каза той. — Ние сме създадени такива. Израснали сме заедно, почти изолирани от останалите хора. Работим върху изключително интересна проблема. Толкова трудна, че сам човек не би могъл да се оправи с нея. Какво неприятно виждате във всичко това?

— Нищо — казах аз. — А защо убихте професор Розентал?

— Аз лично никого не съм…

— Вие лично? — прекъснах го аз.

Розентал ме погледна внимателно.

— Умен сте — каза той. — Но не вярвам да откриете точно какво става тук. Съвсем чуждо е за вашия начин на мислене.

— Виждам — мрачно заявих аз. — Но се надявам на това, че съм умен. Може би пак ще мина към вас.

— Заповядайте — каза той. — Само че преди да влезете, почукайте. Когато е включен лазерът…

— Лазерът? — стреснах се аз.

— В базата има шейсет и три лазера без повредените — каза той. — От това улика няма да излезе. Но навсякъде чукайте.

Това беше най-полезното сведение, което успях да измъкна от този Розентал. На всяка врата чуках, защото никак не ме привличаше перспективата да бъда продупчен от случаен лазерен лъч и да отида в хладилника за компания на вече продупчения Розентал.

След всяко почукване влизах или в лаборатория, или в кабинет на теоретик и повеждах дълъг и безплоден разговор с поредния близнак. Всички Розентали бяха безукорно учтиви като екскурзоводи на „Космотурист“. Но и информацията, която получавах от тях, беше безполезна като сведенията от дрънканията на професионалните гидове. „Вляво виждате астероид. Астероидите са малки планети. Те се въртят около Слънцето…“

Някъде към шестия започнах да се обърквам. Изглежда, с някои приказвах по няколко пъти, без да разбера. Сигурно съм пропуснал двама-трима. В края на краищата това нямаше никакво значение.

Тяхната сдържаност постепенно взе да ме влудява. Струваше ми се, че крият нещо от мен. Не някакъв факт — напротив, на конкретните въпроси отговаряха точно и изчерпателно, с професорска добросъвестност. Но винаги оставаше нещо недоизказано, неуловимо… Впрочем хората бяха прави. От къде на къде ще бъдат напълно откровени с мен — човек, когото до вчера нито бяха чували, нито виждали.

Пък и аз не бях съвсем откровен с тях. Не можех, защото знаех, че някой от тези серийни гении е убиец.

От всички приказки през този побъркан ден до вечерта запомних само три епизода.

По време на разговора един от професорите се замисли, потърка с типичния за всички Розентали жест челото си и каза:

— Строго погледнато, това не е съвсем убийство. Ние представляваме не група, а в известен смисъл един човек. Всеки е нещо като клетка в сложен организъм. Понякога организмът може да бъде опериран, за да се отстранят от него заболелите, злокачествени клетки.

— Смятате, че убитият е заболял и злокачествен? — попитах аз.

— Разсъждението ми е теоретично — отвърна сухо професорът.

С един друг Розентал стана дума за начина, по който те самите се различават един от друг.

— Нямате ли някакви номера или прякори, или нещо подобно? — попитах аз.

— Това съвсем не ни е нужно — каза той. — Всеки от нас е тесен специалист по дадена област. Щом започне да говори, веднага се познава кой е.

Така. Значи, за да мога да ги различавам, трябва да науча цялата съвременна физика, и то най-малко на професорско равнище.

От третия разговор научих, че всяка вечер в седем часа Розенталите се събират, за да обменят мисли за своите хиперпространствени проблеми. Това вече имаше някаква практическа стойност. Досега се срещах с всеки екземпляр поединично. А сега щях да ги видя всичките накуп.

В седем без пет кацнах на последната банка в заседателната зала. Професорите започнаха да се нижат един по един. Спираха се, приказваха, нещо се шегуваха. Също като преди началото на най-обикновен теоретичен семинар. Само да не бяха тези еднакви лица, еднакви гласове, походки, жестове…

Насядаха и точно в седем обсъждането започна. Тогава видях, че това съвсем не е семинар като другите. Като студент и аспирант ходех доста на такива конференции. Винаги съм се дразнел от изкуствената атмосфера на някаква овехтяла учтивост, която цари в тях. „Бих си позволил да задам един въпрос“, „ако уважаемият опонент няма нищо против“, „въпреки безспорните научни качества на доклада…“

Тук нямаше следа не само от старовремска, но и от каквато и да е учтивост. Един започваше да говори, другите го прекъсваха, караха се, викаха, някой изтичваше до дъската и драскаше по нея гръцки, латински и дявол знае какви още букви, друг се втурваше и ги изтриваше… Никога не бях виждал подобна бъркотия!

Смаях се. Същите тези хора ли бяха достопочтените учени от днешните ни срещи? Не, това не беше само неучтивост — имаше нещо яростно, нервно, едновременно насмешливо и злобно в отношенията им.

Постепенно обаче започнах да свиквам с шума и да схващам причините му. За разлика от махленските свади това беше чисто принципен спор. Всички лични нападки, подигравки, дори неприлични думи — всичко имаше една цел: да се установи истината и по възможност цялата истина. Нямаше борба на мнения в смисъла, в който сме свикнали да разбираме тези думи. Аз присъствах на напрегнатата работа на един-единствен мозък, грамаден и свръхгениален. Изглежда, ония от много висшия съвет са знаели какво искат да постигнат със създаването на двадесетте копия на Розентал.

След като стигнах до този извод, малко по малко започна да ме обзема скука. Нищо не разбирах нито от приказките им, нито от формулите на черната дъска. В края на краищата скромният ми балкански мозък нямаше претенции да се сравнява с такъв суперразум. Шумът ми пречеше да мисля за моите детективски проблеми и за да убия някак времето, реших да приложа стария трик от годините, когато една позната упорито ме водеше на симфонични концерти: броене на еднотипни предмети. Там броях кристалните полилеи по гипсовите тавани; в тази зала осветлението беше скрито, полилеи нямаше и затова започнах да броя професорите. Един, двама, трима… осем, девет… Тук се обърках, защото двама си размениха местата, а един изскочи на подиума. Започнах отново. Шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет.

Значи осемнайсет. Хубаво число, четно. Дели се на две, на три на шест, на девет…

А къде е деветнадесетият?

Усетих как нещо в мен бавно изстива. Не вярвам нито в предсказания, нито в предчувствия, но мога да се закълна, че още тогава ми стана ясно какво се беше случило, докато си губех времето с празни приказки.

Станах. Гласът ми прозвуча чуждо в тази глъчка от еднакви баритони:

— Извинете — казах. — Защо липсва един?

Професорът на дъската млъкна и ме погледна озадачено. Другите се обърнаха назад и също ме зяпнаха. Изглежда, чудеха се как се осмелявам с моя тъп въпрос да прекъсвам хиперпространствените им мъдрости.

Най-после един Розентал съобрази какво искам да кажа.

— Вярно — обади се той. — Забелязах аз, че днес тензорно-матричният подход не е застъпен…

— Знаете ли къде работи тоя тензорно-матричен професор?

— Разбира се — каза оня.

— Моля всички да останат тук. А вие — посочих досетливия Розентал — ще дойдете с мен.

Коридор, асансьор, пак коридор, завой вляво. Розентал се спря пред една врата.

— Тук.

Почуках. Никой не отговори. Тогава плюх на предупреждението и отворих широко вратата.

Липсващият Розентал беше там. Беше се свлякъл от стола си, част от тялото му беше под масата с приборите. Жив човек не можеше да лежи в такава поза.

Приближих се и разгледах трупа. На бялата му престилка имаше обгоряла дупка. Пак лазер. Изглежда, убиецът нямаше кой знае каква фантазия. Доста примитивна работа за един гений.

Най-странното беше, че в този момент не изпитвах нищо. Нито възмущение, нито гняв, нито дори учудване. Всичко това бях преживял предварително, на семинара, когато забелязах, че професорите са по-малко.

Учудването дойде, когато погледнах живия Розентал до мен. Той се усмихваше.

— Смешно, а? — попитах аз.

Усмивката изчезна от лицето му.

— Да не искате да се разплача? — попита той спокойно.

— Във всеки случай щеше да бъде много по-естествено — измърморих аз. — Освен ако сам не сте свършили тая работа.

— Не съм аз — каза той. — Ако бях, нямаше да се обадя на съвещанието.

В това имаше известна логика. Убиецът нямаше никаква сметка да ми се навира в очите, той беше добре сред себеподобните си.

Когато се върнахме в залата, съвещанието продължаваше със същия бяс, сякаш нищо не беше се случило. Аз се качих на подиума, изблъсках не особено учтиво поредния Розентал и заявих:

— Край на обсъждането. Всеки да отиде в стаята си и да не излиза до второ нареждане!

Просто се възхитих от себе си — не очаквах, че мога да говоря с такъв командирски тон.

Но това беше единственото, от което можех да се възхищавам. Инак положението беше отчайващо. Вече цяло денонощие висях тук и не само не успях поне горе-долу да се ориентирам, ами под носа ми стана второ убийство. И най-лошото беше, че все още нямах представа, какво да предприема.

Заврях се в стаята си с твърдото решение да измисля нещо. Не препоръчвам на никого да взема подобно решение — нищо не парализира толкова умствените способности. Извървях няколко километра напред-назад из стаята и постигнах само това, че се уморих.

Аз съм цар на шахматните задачи, но тази задача приличаше не на шах, а на някакви идиотски шашки. При това нямаше даже черни и бели фигури — всички бяха еднакви. Аб-со-лют-но еднакви, както беше казал днес един от тях.

С тази мисъл, за шаха и шашките, се унесох. Не заспах истински, а само дремех и си представях грамадно поле с шахматни квадрати. По него се движеха, спазвайки правилата на диагоналните ходове, еднакви фигури. Аз се опитах да проследя преместването им, но те бяха толкова много, че скоро се обърках… После една от пешките стигна края на полето и се превърна в много по-голяма. Пешката беше станала царица! Играта продължи, но сега аз съвсем спокойно можех да следя ходовете на царицата сред десетките еднакви пешки…

Стреснах се с усе