Александър Солженицин
Един ден на Иван Денисович
Повест. Разкази

Сергей Залигин
Годината на Солженицин

1990 година ще влезе в историята на съветската литература и като година на Солженицин: много списания ще публикуват негови произведения, много издателства ще отпечатат негови книги.

Едва ли друга литература е видяла или ще види някога такова съсредоточаване върху един автор — това е безпрецедентен случай.

И макар да съм сигурен, че този случай е предизвикал, а след време ще предизвика още повече недоумение, не виждам смисъл да обяснявам как и защо е възникнал. Не е могло да бъде другояче — това е всичко.

И все пак редакцията не може да върши едно голямо обществено дело безмълвно.^[1]

Не можем да не изпреварим публикацията на произведения на Солженицин поне с няколко съображения.

 

Сега ми се струва, че 1917 година е била гранична за света, в който на Русия е трябвало да принадлежи особена роля: очаквало се е всеки момент тя да стане страна-победителка, защото е имала достатъчно развита промишленост, а селското стопанство придобивало тия форми, които се опитваме да внедряваме днес, през 1990 година, като най-напредничави и спасителни. Имала забележителна наука, изкуството й изживявало своя сребърен век, сребърен по собствена оценка, а в световен план може би и златен. Имала и огромни проблеми, които започнала да решава по свой собствен начин — отрекла се по принцип от съществуващия свят и решила да построи друг, а праха на този да отърси от нозете си.

Оттогава са изминали повече от седемдесет години, но две мнения няма: нито една държава, нито един народ не е повторил трагизма, през който е преминала Русия, преминала може би дори в интерес на целия останал свят — ако все пак някой е трябвало да го премине. Защото не може да има опит без алтернатива, опитът на Русия всъщност е алтернатива за целия свят.

Но така или иначе колкото по-изключителни са историческите събития, в толкова по-изключителни личности се персонифицират те, и в руската история винаги са се явявали такива като Сергей Радонежки, протопоп Авакум и цар Петър, имало ги е и преди тях, и след тях — също. И в изкуството ги е имало: Пушкин, Толстой, Достоевски, Шаляпин, Чехов — всички те са изключителни фигури, изхождащи от изключителността на народното битие. И единствено в политическата наука ни липсваха политици-стратези, способни трезво да оценяват последствията от своите деяния, помъдрели от опита на предишните поколения, не само отечествени, но и европейски. Откриватели-Колумбовци обаче сме имали винаги — имали сме и Ломоносов, и Менделеев, и Вернадски, имали сме забележителни научни школи. Впрочем и културата на Азия ни беше страшно необходима дори само поради факта, че твърде безусловно се причислявахме към Европа.

Въпреки това все още ни е чудно, че за много народи по Земята не само не съществува, но и никога не е съществувал въпросът „Кои сме ние?“, и че един народ може да съществува и без този въпрос, да съществува благополучно, възприемайки себе си като даденост на един също така даден от природата свят.

И все пак едва ли не всеки от нас биваше изправен пред избор: какъв съм? Комунист — социалист, националист — интернационалист, партиен — безпартиен, ляв — десен, ленинец — троцкист, демократ — сталинист. Господи, нима е възможно да изброим всички мислими (и немислими също така) варианти на самите себе си?! Каква трябва да бъде литературата при тия условия? Руската — за Русия?

… И ето пак „трябва да бъде“ — в интересите на обществото, на страната, на цялото човечество най-сетне — думи, приложими единствено към руската литература, другите литератури не питат за това нито историята си, нито своето настояще. Свободата на изкуството в Европа или в Америка се състои преди всичко в това, че там този въпрос просто не възниква. Изкуството чувствува необходимостта да улавя днешния вкус и нуждите на обществото преди всичко като своя собствена необходимост, като начин за оцеляването си.

И на Запад това е така далеч не защото колкото по-напред отива изкуството, толкова по-лекомислено става то — а защото нито историята, нито съвременността му диктуват какво трябва да бъде, как да се развива. Развивай се както си щеш, пък ние — обществото — ще преценим интересно ли си за нас или не. Но тяхното общество не прехвърля върху изкуството собствените си проблеми, беди и трудни решения, защото за такива цели си има други институции и други методи.

Тези общества не са преминали през събитията, през които сме преминали ние, отминала ги е горчивата чаша, затова те нямат за задача „да преосмислят миналото си“, дори и да имат, тя не ги тревожи кой знае колко, а що се отнася до бъдещето, до утрешния ден — то може да бъде повече или по-малко благополучно и те са загрижени за това, но съвсем не са поставени в положението всеки божи ден да чакат някакви катаклизми или пък съвсем неочаквани решения на Политбюро. Те не си задават въпроса: какво ли ще бъде утре?

Явно такава една стабилност всъщност е цивилизацията, но ние едва ли ще можем да я постигнем в близкото бъдеще. Все още я търсим. Сега търсим всичко, какво ли не: сапун, нравственост, политически идеи, салам, решение на националния въпрос, железопътни билети, ученически тетрадки, а когато се търси всичко, търсенето следва не толкова законите на логиката, колкото става наслуки — по интуиция или по предчувствие, по това какво и как „каза Горбачов“, „каза Елцин“, „каза Иванов-Петров“.

И все пак кризата на реалистичната логика е възникнала не днес, а все в същата 1917 година.

Всъщност оттам води началото си и днешният ни въпрос: каква „трябва да бъде“ литературата? — а още преди това е възникнал и другият: кои сме ние? И Достоевски си е блъскал главата над това, кои сме ние, по свой начин и Толстой, и Чехов, и Платонов, и Маяковски; и Съюзът на съветските писатели разясняваше на всеки гражданин какъв е: дали е герой на социалистическия труд, или е вредител, човек идеен или безидеен, съзнателен или не много.

А въпросът впрочем не може да се разглежда сам за себе си, изолирано от другия въпрос, формулиран веднъж много ясно, отчетливо и кратко от един наш чудно ако не и фантастично надарен човек.

Имам предвид Шукшин и въпроса, който той постави така естествено в навечерието на смъртта си:

„Какво става с нас?“

А с нас става точно това, което ни съответствува — на нашия строй и на характера на историята ни, на нашата неорганизираност и на недоверието ни към самите себе си, към нашето общество, към нашата наука, изкуство; тогава и руските писатели и учени изведнъж се оказват зад граница, получават там признание или поне нормални условия за живот.

Само като си помисли човек — милиони руски интелигенти са напуснали родината си след Октомври, този процес не секва и до днес. Това са само загубите на живи, а колко са мъртвите?

Ако подобно нещо се случеше примерно във Франция — какво ли би останало от нея? И какви ли щяха да бъдат днес французите? Невъзможно е човек да си представи! Но ето че и ние не сме в състояние да си представим самите себе си.

 

А Солженицин повече от който и да е руски писател отговаря на въпроса кои сме ние, сегашните, чрез въпрос: „какво става с нас?“

Понякога логиката е такава: най-добър отговор на даден въпрос може да бъде друг въпрос.

Общо взето няма гениални отговори, има само гениални въпроси.

Сега особено ни изненадва фактът, че против публикуването на Солженицин в родината му се обявяват и някои писатели. Как да си обясним това? Не бихме искали да мислим така и все пак не е ли причината в това, че тия публикации ще зачеркнат значението на редица други белетристични произведения, пиеси, статии, изследвания?

Понякога са ми казвали: пък нашите леви демократи протестират! А ние сме свикнали да се съобразяваме с общественото мнение!

Никой не обясняваше кои са тия леви демократи, а аз далеч не съм склонен да пресмятам нито левите, нито десните. Това е напълно безпредметно. Но ето че и пощата на „Новый мир“ не мина без протести — леви ли, десни ли: защо печатате Солженицин?

В същото време Солженицин не може да не бъде печатан. Да не го печатаме — това означава освен всичко друго да не уважаваме себе си, да вдигнем ръце: „Помощ! Страх ни е!“ Моята лична привързаност към него, еднозначното мнение на редколегията, хилядите читателски писма само потвърждават довода: не може да не го печатаме! Както не можем да не се замислим над написаното.

Аз мислих… И освен до очевидните стигнах до едно, макар и не очевидно, но заключение. Дойде ми наум, че отминавайки Пушкин, като почнем може би от Радишчев и по-нататък от Достоевски към Решетников, към Успенски, Платонов, Гросман, отчасти и към Булгаков, към прозата на Абрамов, Белов, Астафиев, Распутин и другите „селски“ писатели, руската литература изразява живота в страдание.

Не, това не са страданията на младия Вертер, нито пък страдалческите герои на Юго, не са дори западните белетристи от периода след Втората световна война, които писаха за Освиенцим и за Сталинградския фронт.

За тях страданието може да е продължителен, но все пак епизод, имало го е, ала ще отмине, преминал е — за тях не е могло да бъде иначе, не е и било.

Докато за руските писатели-страдалци мъките са неизбежни, те дори не са фон, а самото съществуване и същност през дореволюционното битие, или пък по-нататък — гражданската война, колективизацията, годините на култа и застоя — всичко това вече не са събития от живота, а самият живот. Вярно е, че имаме опити, и то не съвсем безуспешни, да бъдат разкрасявани гулаговските страдания: нали бяха създадени „Веселите момчета“, „Волга-Волга“, „Екатерина Воронина“, „Щастие“, „Кавалерът на Златната Звезда“, имаше паради, награждаване на челниците — не искам да кажа, че всичко това е било неискрено и продажно, но, първо — далеч не всички художници се увеселяваха така, а само най-челните, и, второ — мракът на 1937-ма и другите години не само не се разсейваше, а за мнозина се сгъстяваше още повече.

И затова в руската литература непременно трябваше да се появи писател, който да надделее собствената си страдалческа съдба и да се реши да разкаже за страданието, при това вече не от собствено име, а от името на народа, без да пренебрегва законите на сюжета, лиризма, художествената проникновеност, художествения образ, самата художествена литература! И ето какво е, по гулаговски метод арестуване на човек, след това разпит, после изтезания, затвор или карцер, лагер, служебно куче, лагерна чорба, партенка, лъжица и затворническа риза, какво представлява и самият затворник, също такъв предмет, но все още жив, непровинил се в нищо освен в това че той — тя — са имали нещастието да се родят, за да страдат заради нечии заблуди.

Трябваше да се яви писател, който да ни покаже колосален и невиждан досега държавен механизъм, гарантиращ страданието, енергията на механизма, неговата конструкция, историята на създаването му, търсенията и находките на конструкторите. Без такъв писател днес не можем да си представим нито нашата история, нито литературата ни, нито самите себе си. Невъзможно е!

А литературата като такава тук отново придобива значение далеч не за самата себе си, а на литература, в която писателят без всякакви посредници гледа страданието право в лицето, за да види какво представлява то, това лице, когато е човешка личност — и вчера, и днес, когато то е история на страната в продължение на десетилетия — едно, друго, трето и така нататък.

Та нали в руски, роден контекст популярният израз „да гледаш истината в очите“ е равнозначен с „да гледаш страданието в очите“.

Такава е нашата история.

Чрез страданията на отделния човек постигаме страданията на народа, а чрез страданията на народа — страданията на човечеството. Не всички народи страдат — и слава Богу! — но всички би трябвало да знаят какво представлява страданието, защото незнание от този род води към престъпност и в отношенията между народите.

Някои народи-щастливци са пример за всички останали, но пример само дотогава, докато щастливият разбира нещастния, когато проблемите за съществуването и оцеляването на единия не само не са чужди, но и са близки на всички останали.

Солженицин дори в този смисъл е международен писател именно поради факта, че винаги е национален, но никога не е националистичен и подражателен. Какъв ти национализъм тук, когато става въпрос за страдание?! А под сурдинка и за състрадание.

По-нататък.

Солженицин стана писателят, който си бе възложил и до голяма степен вече е изпълнил (не само в „Архипелагът ГУЛАГ“, но и с цялото си творчество) задачата да разкрие страданието, задача, без изпълнението на която руската литература не би останала това, което все още е.

И все пак, тъй като още сега в редакционната поща се срещат протести против публикуването на това произведение, значи има и друга логика и обществото трябва да знае за нейното съществуване.

Какви чудесни художествени образи е създал Солженицин в „Един ден на Иван Денисович“, в „Матрьонината къща“, в „Случай на гара Кречетовка“, пък и във „В първия кръг“, в „Раковият корпус“ — също, колкото по-нататък отиваме, вниманието на писателя привлича не толкова художествения образ, колкото онова, което става около него, заобикалящият образите свят — светът на държавата, светът на науката, светът на обществото, в което човек живее и съществува, светът от събития. Той изследва и човека, и средата, обитавана от него, та в този смисъл е и еколог.

Солженицин опознава личността чрез събитието, а не събитието чрез личността, както правят мнозина писатели, например Пастернак в „Доктор Живаго“.

Може би в това отношение творчеството му губи в смисъл на чиста белетристика, но нали „чиста белетристика“ се пише все по-малко и по-малко по света, а Солженицин все повече се превръща в историк и социолог. Немалко усилия са необходими, за да се прочетат двайсетте обемисти тома с негови произведения, но нали продуктивен е само онзи труд, който може да накара и другите да се трудят. Който, щом като е така, се оказва най-икономичен и целесъобразен, а целесъобразността тук е налице: прочитайки само двадесетте тома на Солженицин, читателят ще избегне необходимостта да чете стотици книги на други автори. А понякога ми се струва, че днес четем разказаното от Достоевски като увод към Солженицин. Не ние, читателите, не и те самите така са разрешили тоя въпрос — така разрешава въпроса историята, нашата действителност от близките десетилетия, ония събития, които Достоевски дори не е могъл да си представи.

И още нещо: ходът и редът на мислите, пък и цялото творчество на нашия автор повече от каквото и да било друго отговаря на истинските и най-значителни потребности на нашето време, на нашия духовен живот. Защо днес не можем „да се слеем“ докрай и с най-любимите си герои от класически произведения, такива като Ана Каренина, братя Карамазови и дори с героите на Горки и Алексей Толстой?

Не, ние не се чувствуваме по-умни от тях, не се съмняваме в искреността на техните чувства, работата е там, че те не са преживели събитията, които преживяхме и преживяваме ние. Причината е в събитийността, в това все пак, което става с нас. Става и е станало с нас, а с тях — не, не е станало и не е могло да стане и това внася известно „неразбиране“ между нас.

А всичко онова, което е станало със Солженицин и с неговите герои и с нас някога, или се е случило, или е могло да се случи.

Самият Солженицин започва като съвсем съзнателен комсомолец, макар че от родословното му дърво следва неговата принадлежност към бившето и бившите, към бившата интелигенция. Във всеки случай той е воювал, преминал е през всички перипетии на арестант, подследствено лице, зек, прекарал е страшна болест и живота на скитник по квартири и ъгълчета у добри хора, не го е отминала участта на изгнаник и проклятията не само на имащите, но и на нямащите власт, а световната известност въпреки всичко идва при него, съпроводена днес с признание в собствената му страна — коя фантазия, кое въображение може да се сравни с тази действителност? Досега в руската класическа литература като че ли най-невероятна е била биографията на Достоевски…

Иначе не е могло и да бъде — нищо не е останало зад пределите на тоя живот, никакви събития от историята на нашето отечество.

И ето че съм принуден да се повтарям, Солженицин е решил да даде отговор именно на въпроса „какво става с нас?“ почти от началото на столетието.

За да поеме върху себе си такава задача, човек трябва да притежава огромен талант, чувство за най-висша отговорност пред народа, изключителна трудоспособност и освен това трябва всичко, което става в отечеството, да става и в самия него, за да може народният опит и биография да се слеят с лично неговия опит и биография. И ако сред многомилионния народ се намери все пак един такъв човек — това вече е достойнство за народа. „Червеното колело“ и „Архипелагът Гулаг“ са в значителна степен исторически произведения, но едновременно с това са и художествени и художествеността на същия „Архипелагът Гулаг“ все пак до голяма степен е личният опит.

Преди Солженицин не е имало нито такива историци, нито такива творци. И само нашето време и нашата действителност можеха да породят и творец, и историк, и социолог, и политолог. И го породиха.

Днес може неговите книги да се сторят някому скучни, голяма част от онова, което е написано в тях, вече знаем, чели сме, чували сме едно-друго от непосредствени участници в събитията, но аз съм сигурен, че ако човешкият род се съхрани, години и години след нас едва ли ще има по-сериозен източник за изследване събитията от нашето време и едва тогава ще бъдат оценени по достойнство тия книги и тоя техен стил, напълно и единствено съответствуващ на поставената задача.

Тук отново трябва да отбележим, че руската литература винаги е била и остава според силите си учителска, учителска литература. Ние не сме имали своите Кант и Хегел, тях ни ги заменяха Пушкин, Достоевски, Толстой, Златовратски, Короленко; нашата литература е била средоточие не само на художествена мисъл, но и на философска, социална и може би именно затова и се превръщаше в учителска.

Учителство с учителство не си прилича и при нас то винаги се е разбирало по-различно, отколкото на Запад. И въпросът тук е не толкова в учителите, колкото в учениците: как те възприемат, как са склонни да възприемат истините, изричани от учителите.

Когато на Запад искат да открият мястото на един или друг писател в обществото, задават въпроса така: кой писател според вас е най-популярен през тази година?

В Русия същият този въпрос се поставя по друг начин: коя книга през тази година ви се струва най-интересна?

Въпросът в първата си формулировка като че ли изравнява писателя със спортиста — и за единия, и за другия е важно да заемат първото място.

При това зрителят на спортното състезание се възхищава и съпреживява, но съвсем не чувствува нужда да вземе непосредствено участие в състезанието, да излиза на посипаната със сгур писта, да се покачва на подиума и да вдига щанги. Резултатът от състезанието е обективен и еднакъв за всички.

А въпросът за „интересната книга“ предвижда именно такова участие, субективна оценка и наличието на опонент — също такъв читател, за когото обаче тази творба не е интересна, той се интересува от съвсем друга. „Ах, друга ли? Ще ти издера очите!“ — ето какви са нашите читателски взаимоотношения (и не само читателските).

Още повече че този въпрос е и провокационен, защото предвижда и оценка на читателя, на неговия собствен интелект, субективна оценка на писателя от читателя, а в светлината на това, за което току-що говорихме — оценката на учителя от неговия ученик. Когато говорим за Солженицин, ние изхождаме именно от това традиционно признаване на учителската роля на книгата. Ние я разбрахме и приехме още от времето, когато бе публикувана повестта „Един ден на Иван Денисович“.

Разбрахме я, но не докрай, не в цялото й значение, което е не само практическо, но, ако може така да се каже, и теоретично.

Ние и досега не можем да се начудим: как е могъл социалистическият реализъм да се окаже толкова могъщ, и то не само в литературата, не само в изкуството, а дори в самия живот на няколко поколения? Защо тия поколения така лесно приемаха лъжата за истина, злото за добро, крепостничеството за свобода?

А всичко е било много просто: достатъчно е било човек да се излъже един път, един-единствен път, да повярва, че близките десетилетия ще доведат народа до вечно щастие и справедливост, и тогава вече като че ли изглежда някак неблагородно да забелязваш и лъжата, и жертвите, и духовното обедняване. Социалистическият реализъм искаше точно това: да се вижда не толкова действителността, колкото безупречното „учение“ за нея, не толкова действителността, колкото заложената в нея от това учение „тенденция“. И щом е така, то благородните социалистически реалисти упрекваха Солженицин не в нещо друго, а в предателство спрямо тази действителност.

Абстрактните художници също бяха като трън в очите на социалистическия реализъм само поради факта, че той искаше да вижда себе си като единствения „художествен метод“ на този свят, но те не бяха противниците, които можеха да опровергаят социалистическия реализъм, това можеше да направи само реализмът като такъв — без прилагателни и без вторични „изми“, реализмът с огромна сила и безупречна истина.

„Един ден на Иван Денисович“ бе именно такова явление.

Но в крайна сметка реализмът рано или късно излиза в ролята на съдия над всеки „изъм“, дори породен от самия него. Едва ли тази роля обаче е била получавана някога от литературата с такъв труд и с такива жертви и при появата в изкуството на толкова велика и непреклонна личност.

Чудно нещо: всяка една „тенденция“ най-достъпно и ожесточено се изповядва от нейните непосредствени интелектуални творци, и, второ — от хора, на които им липсва всякакъв интелект, а една среда и болшинството дълго време остават инертни, вслушват се, дълго време не издигат от средата си личността, която би била способна да събори и едните, и другите (които могат да бъдат по-силни от „едните“). Но рано или късно, а това непременно става, реализмът встъпва в правата си.

Няма да твърдим, че всичко се свежда само до една личност, още повече че тя винаги е една, но тъй като не можем да отричаме наличието на творци-„тенденции“, невъзможно е да си представим действителността и без велики реалисти.

Но нека се върнем към факта от литературната хронология — нали в паметта ни е останало време, означавано с думата „затопляне“, а символ на затоплянето естествено си остана Иван Денисович. Това беше така.

А какво ни чака днес с публикуването на „Архипелагът Гулаг“, „В първия кръг“, „Раковият корпус“, „Март седемнадесета“ и другите произведения на Солженицин?

Читателите явно смятат, че дори на фона на колосалните събития, които стават с нас днес, тия публикации също ще бъдат събитие. И не толкова от информационен порядък — ние вече сме наситени с информация, — колкото все със същото си учителско значение: а няма ли тия книги да ни помогнат да се ориентираме в това, което става с нас, което става днес, в това все пак кои сме ние, днешните?

Във всеки случай списание „Новый мир“, което миналата година вече публикува „Архипелагът Гулаг“, през настоящата ще публикува „В първия кръг“, „Раковият корпус“, а може би и някои други произведения, изхожда именно от тази предпоставка: трябва да помогнат.

И работата не е в това, че всички публикации ще ни просветят, че преди да ги прочетем не сме разбирали какво става около нас, а след като ги прочетем веднага ще разберем всичко — това не е възможно; работата е там, че нямаме много голям избор на средства за разбиране и за действия, за осъществяване на преустройството в битието ни, от което сме погълнати. Следователно ние не можем, нямаме право да пренебрегнем нито едно от тия средства.

Солженицин е значителен за нас със своя възглед за историята и с оная последователност, с оная логичност в изследването и в самото преживяване на „физиката“ на века, от които ние все още сме лишени, каквито не сме разработили за себе си при тия колосални проблеми и задачи. Сега за нас е важен самият факт на съществуване на тази последователност, за каквито и проблеми да се отнася тя. Та нали последователността е ясност и определеност, тоест, все същият „остър“ дефицит.

Колко често, чувствувайки собствената си правота и неправотата на противника, отстъпваме позициите си именно защото нашият опонент е последователен, а ние — не. Понякога имаш повече и информация, и фактически знания, а към отделните исторически факти подхождаш по-здраво и по-обективно, а в резултат — не и не: опонентът ти, който притежава последователност и твърдо знае какво иска и какво не, какво утвърждава и какво отрича, взема над тебе връх.

Защото днес се появиха толкова автори и книги, които разрушават не само едни политически догми и принципи — това е половин беда, това е тяхно качество, — но попътно разрушават и логиката, и последователността на мисленето ни като цяло!

Новото мислене трябва да притежава нови, свои собствени средства за самоутвърждаване. Не само тях, но тях — задължително. И тук отново ни е необходима учителската книга.

Логиката — кой знае защо, ние често я отъждествяваме с реализма — е необходима в произведението и тогава, когато в него няма или почти липсва реализъм. Например творчеството на Булгаков, Платонов, Кафка. По това всъщност художественото произведение се отличава от действителността, от всяка друга съзидателна дейност, с тази, така да се каже, теснота на изкуството, теснота и логическа съсредоточеност, които го извисяват над реалния и толкова разсредоточен живот. Единствено логиката на изкуството е способна да създава символ, а символът е най-пълното въплъщение на реалността.

Ако не други, то ние поне знаем какво значи алогично общество, чиято реалност не е подчинена на логиката, какво означава да бъдеш гражданин на това общество. В него с още по-голяма сила звучи мисълта на Хегел, че прозата е подредена действителност. И как само подхожда това определение на прозата на Солженицин, как точно обуславя неговата философия!

Нашето съзнание е изкривено и толкова повече ние се нуждаем от курс по логика, и при това не някакъв отвлечен, а приложим към самите нас. Курсът по логика, който представляват произведенията на Солженицин, ни приканва да съпоставим този писател с късно, твърде късно появилата се на този свят руска философия на такива мислители като Соловьов, Булгаков, Бердяев, Франк и други от същото поколение.

В световната философия всички те са уникални фигури, толкова особени, колкото особена е била Русия по тяхно време с миналото си. Техен дял са били не всеобщите понятия, такива като Хегеловите тези и антитези, или Кантовото „нещо в себе си“ — по онова време те са били вече азбучни понятия — руските философи са искали да приложат философията към историята и нравствеността на своя народ, именно оттук извеждат те своята философия.

Като художник Солженицин върви по същия път. Той ни навежда на отечествено-глобални размисли, които сега така ни липсват, защото сме погълнати от проблемите на днешния ден, а за да четем Солженицин трябва да умеем да се откъснем от нашата ежедневна суета.

Солженицин е оня народен писател, какъвто може би никога досега не е имало и в толкова народната руска литература: та нали на него се наложи да възстановява в нашето мислене самото понятие „народ“, по онова време вече разклатено, преминало през такива невиждани изпитания и съмнения, че дори и отдавнашният наш въпрос „кои сме ние?“ като че ли губеше значението си. Трябваше да оцелеем, независимо от това кои сме, кой е той, кой съм аз. Но нали можехме да оцелеем единствено като народ. По друг начин — не.

Не, Солженицин не е народник, не е почвеник (славянофил) и дори не е „селски писател“. Той е оня народен интелигент и интелект, който е могъл да създаде образите на Иван и Матрьона и в същото време безупречно точни портрети на елитарните инженери, затворници в златна клетка, златна на фона на всеобщото бедствие.

Иван и Матрьона дори не са потомци на казаците на Толстой, те не са продължители нито на Хор, нито на Калинич, най-вероятно е да водят началото си от подлиповците на Решетников; интелектуалците инженери от специалното конструкторско бюро — това са Пиеровци Безухови, натъпкани с технически знания, и осакатени от историята до неузнаваемост. Нейни арлекини, те са заети не с нещо друго, а с конструиране на апарати за подслушване, предназначени за залавянето на също такива интелигенти, също такива потомци на неотишли си още от живота пламенни революционери. Достатъчно е такъв един потомък да каже някоя „нецелесъобразна“ дума по телефона — и ето я „черната овца“.

Ето го него, тоя народ! ГУЛАГ с Иван, Матрьонината къща с хлебарките, апартаментът на съветски дипломат, „златното“ конструкторско бюро…

Как да го опознаеш своя народ в тази фантастично трагична действителност?

Солженицин го опозна и го изясни. И още тогава заръча на нашето време: изяснявайте! Историк по призвание, той непрекъснато ни предупреждава: да не се заблудите в историята!

 

Още много и много ни предстои да помислим и да си спомним за явлението, наречено Солженицин.

Но във възприемането на изключителни явления от този род има нещо много по-значително от отделния факт, от една или друга оценка, от едни или други отношения между хората, отколкото едно или друго изследване или статия.

Това „нещо“ е самата природа и нейното чудно изобретение — личността на един забележителен художник-мислител, близкото познанство с когото, постигането на неговата личност, ни поразяват със съзнанието, че отсега нататък никой и никога не ще бъде в състояние да ни лиши от него, дори собствената ни памет.

Понякога чувам да казват: ще мине време и „С“ (Солженицин) ще застане до такива писатели като „В“, като „М“, като „Т“.

Аз съм убеден: Солженицин никога и в никакъв ред не ще застане, той не е зависим от никого, а този ред просто е нелеп.

Когато назоваваме едно след друго имената Толстой, Достоевски, Чехов — нима това е редица? Когато казваме: „земя“, „вода“, „атмосфера“ — нима това е редица?

Това са отделни сфери и взети заедно образуват света, образуват го именно защото не са взаимозаменяеми и са еднакво необходими.

Същото положение заемат и в нашето съзнание великите творци.

На мен като редактор често ми задават въпроса: не ни ли застрашава култ към Солженицин и самият той не се ли нагърбва с ролята на месия?

По принцип култът към един голям писател не е чак толкова лошо нещо. Защо да е бил лош култът към Толстой, към Достоевски? Дори скромният Чехов, и той е бил издиган в култ. Пък и мнозина наши съвременни писатели — да не би да не се стремят към своя култ? Друг е въпросът, че не им стига барутът, или твърде условно им стига за една-две години.

Що се касае до месианството, човек, преживял толкова, колкото е преживял Солженицин, поел такъв кръст и задачи, сигурно не може да му бъде чужд.

Но въпросът не е в неговите усещания и чувства, става въпрос за нашето възприемане на творчеството му. Завръщайки се в Русия след четвърт век, Солженицин ще срещне в нас други хора, съвсем не тия, с които се е прощавал някога, в „персоналния“ самолет, пътуващ по маршрута Москва — Кьолн.

И ако в ония времена той наистина е могъл да стане месия, а именно това обстоятелство е плашело властниците, сега положението е друго: при нашето объркване може би не би било зле да се сдобием с месия, но го няма и нямаме никакви изгледи да го намерим някъде — ще ни се наложи да разчитаме на собствения си ум.

Друг е въпросът, че за да разчитаме на него, трябва усилено да го храним.

Преди всичко с такива книги, каквито пише Солженицин.

* * *

Сега е друго, настанаха нови времена. А тогава, не от октомври 1917, но от август 1914, от първия ден на Първата световна война, светът се разцепи на два лагера, а след това народите излизаха от това разцепление кой както може, всеки сам за себе си: Русия и Унгария — чрез революции, Полша и Чехословакия — чрез автономия, Америка — чрез обогатяване, Германия — през Ваймарската република и фашизма. Световното разцепление се потвърди и от сталинизма, и от хитлеризма, и от Втората световна война, и от студената война. Ние стояхме на ръба не само на ядрената конфронтация, но и катастрофа. Седемдесет и една години (1914 — 1985) човечеството бе по-скоро понятие, отколкото факт.

Но започна преустройството. И ако можем да говорим за неговите резултати, най-напред ще поставим разведряването във военен смисъл и, второ — нашето приобщаване към ония общочовешки духовни ценности, от които дълго време се заграждахме с желязна завеса. Сега това приобщаване изисква искреност, откритост. Завръщането на Солженицин при нас е именно такава искреност. И в нея също се съдържа изключителното му значение.

Един ден на Иван Денисович

В пет часа сутринта, както винаги, удариха за ставане — с чук по релсата край щабната барака. Прекъслечният звън едва проникна през покрития с два пръста лед прозорец и скоро затихна: беше студено и на надзирателя не му се мръзнеше.

Звънът утихна, а навън си беше същата тъмница, като през нощта, когато Шухов ходи до парашата, и в прозореца пак жълто проблясваха трите прожектора: двата от кулите и единият вътре в лагера.

Нещо не идеха да отключат бараката, не се чуваше и дневалните да нанизват на пръта парашата за изнасяне.

Шухов никога не се успиваше, ставаше точно по релсата — до развода имаше, кажи го, час и половина време, свое си, без режим, и който познава лагерния живот, винаги може да изкяри нещо: било да подплати някому ръкавиците с парче стар хастар, било да подаде на някой тежкар от бригадата сухите валенки право на нара, та да не пристъпя бос край купа да ги пробира или ще тръгне по складчетата — все ще се пласира някъде — на тоя ще подмете, на оня ще принесе нещо; или до столовата ще иде да събира накуп паниците и да ги носи в кухнята — не може да не откачи нещо за хапване. Само че там мераклии колкото щеш, я се вредиш, я не, и най-важното, няма да устискаш, ще заоблизваш паниците. А на Шухов здраво му се бяха набили в главата думите на първия му бригадир Кузьомин — стар лагерен вълк беше, през деветстотин четирийсет и трета караше вече дванайсетата си година и веднъж край огъня сред голото сечище събра току-що дошлото от фронта попълнение и рече:

„— Тук, момчета, законите не важат — тайга! Но и тук хора живеят. Да ви кажа ли кой хвърля топа в лагера: който облизва паници, който се надява на доктора, който ходи да порти на ченгетата.“

Е, за ченгетата не беше съвсем прав. Такива оцеляват. Макар че оцеляване ли е туй за сметка на чуждата кръвчица.

Шухов винаги ставаше с релсата, а днес не стана. Още от снощи като да го тресеше, като да го понаболяваше. Цяла нощ зъзна и, насън ли, наяве ли, нещо го кършеше, хем му зле, хем уж го поотпусне и пак зле. Хич не му се щеше да съмва.

Но утрото си дойде по реда.

Пък и как ли няма да зъзнеш тук — на прозореца два пръста лед, а по стените и по тавана, от край до край, по цялата барака — барака като хамбар! — бяла паяжина. Скреж.

Шухов не ставаше. Лежеше си на горния двоен нар, завит презглава с одеялото, а краката си беше напъхал в специално подвития ръкав на ватенката. Не виждаше, но по шума разбираше всичко, каквото ставаше в бараката, и особено в частта на тяхната бригада. Ей го, пристъпяйки тежко по пътеката между наровете, дневалните понесоха една от столитровите параши. Уж минава за инвалидна, за лека работа, ама върви изнасяй, без да ги разплискваш! Ей го в 75-а бригада тръснаха на пода куп валенки от сушилнята. Ето — и в нашата (днес беше и наш ред да сушим валенките). Бригадирът и помощник-бригадирът вече се обуват — мълчат, но нарът скърца. Сега помощникът ще отиде за хляба, а бригадирът — в щабната барака, в планово-производствената част, ППЧ-то.

Ама не току-тъй, за наряда, както всеки ден си ходи там. Шухов знае — днес им се решава животецът: щото искат да чупят тяхната 104-а бригада от строежа на работилниците и да ги лашнат на новия обект, „Социално-битовия комплекс“. А тоя „комплекс“ е едно голо поле сред снежните ридове, дето тепърва има да се копаят дупки, да се набиват колове, че и бодлива тел да опънат — сами да се ограждат, да не би някой да избяга. Чак тогаз ще почнат да строят.

Това е най-малкото за месец работа, ще изпукат от студ — кьорава керемида няма. Нито огън ще палнеш — с какво? Бачкане до посиняване — туй му е майката.

Бригадирът е угрижен, ще ходи да уреди нещо, вместо своята някоя друга бригада, по-затрита, да хързулне. Ама с празни ръце нищо не става. Половин кило сланина на старшия нарядчик ще пробута. Та може и кило.

За проба пари не искат, да вземе пък да опита да кръшне към лазарета, току-виж откачи един ден от работа? Истина си е — хич го няма.

А и кой ли от надзирателите е дежурен днес?

Дежурен е — сети се — Иван вършината, черноокият, кльощав и дългунест сержант. На пръв поглед — страхът ти взема, а като го опознаха — от всички дежурни най-свестният: нито в карцера праща, нито при началника на режима води. Тъй че може да се поизлежи чак докато девета бригада тръгне за столовата.

Двойният нар заскърца, разлюля се. Ставаха едновременно двама: горе — съседът на Шухов, баптистът Альошка, а долу — Буйновски, някогашен капитан втори ранг.

След като изнесоха двете параши, старчоците дневални се скараха кой да ходи за вряла вода. Караха се свадливо, като жени. Електроженистът от 20-а бригада кресна:

— Ей, мърши — и запокити по тях валенката. — За нула време ще ви помиря.

Валенката се фрасна в дирека. Млъкнаха.

В съседната бригада помощник-бригадирът тихо ръмжеше:

— Васил Федорич! Тия от кухнята са го прекалили, гадовете: бяха четири по деветстотин, смъкнали са ги на три. От кого да режем?

Тихо го каза, ама къде ти, цялата тая бригада го чу и спотаи дъх: кому ли ще отрежат довечера пая?

А Шухов не мърда, лежи си върху дюшемето от спитените дървени трици. Едното поне да беше надделяло: треската да го затресе, както трябва, или да му поолекне. Пък то — наникъде.

Докато баптистът си шепнеше молитвите, отвън се върна Буйновски и съобщи, без да се обръща към никого, но някак злорадо:

— Ха сега да ви видя, червенофлотци! Трийсет градуса не ни мърдат!

И Шухов се реши — давай към лазарета.

Но тъкмо в тоя момент нечия властна ръка свлече от него памуклийката и одеялото. Шухов отметна ватенката от лицето си, надигна се. Под него наравно с горния нар стоеше мършавият Татарин.

Значи, не дежури на реда си и тихо се е промъкнал.

— Щ — осемстотин петдесет и четири! — прочете Татарина по бялата кръпка на гърба на черната ватенка. — Три денонощия карцер с_ извеждане_!

И още щом се разнесе особеният му гъгнив глас, из цялата полутъмна барака, където тук-там мъждукаше по някоя лампа и на петдесетте четворни дървеничеви нара спяха двеста души, всичко живо изведнъж се размърда, а още нестаналите припряно се застягаха.

— За какво, гражданино началник? — колкото се може по-жално запита Шухов, макар да не се беше уплашил кой знае колко.

Защото с извеждане на работа — то си е половин карцер, и топлата чорбица ще си получиш, и за мислене време не остава. Истинският карцер — той вече е без извеждане.

— Излежаваш се, а? Марш към комендантството — обясни лениво Татарина, защото и на него, и на Шухов, и на всички им беше ясна причината за карцера.

Кьосавото сбръчкано лице на Татарина нищо не изразяваше. Той се обърна, дирейки втора жертва, но вече всички, кой в полумрака, кой под лампата, и на първия етаж по наровете, и на втория, мушеха крака в черните ватени панталони с номера на лявото коляно или вече облечени се пристягаха и бързаха към вратата — да излязат преди Татарина на двора.

Да бяха одрусали Шухов с карцер за нещо друго, дето да беше заслужил — нямаше толкова да го е яд. И за яд си беше — винаги между първите ставаше. Но да се оправи с Татарина беше невъзможно, знаеше си го. И продължавайки да се оправдава просто защото така си му е редът, Шухов, както си беше, с ватените панталони, несвалени за през нощта (малко над лявото коляно също беше зашита овехтяла мръсна кръпка и върху нея написан с черна, вече избеляла боя номер Щ-854), навлече памуклийката (на нея тия номера бяха два — на гърдите един и един на гърба), избра си валенки от купчината на пода, сложи си шапката (със същата кръпка и номер отпред) и излезе подир Татарина.

Цялата 104-а бригада видя, като отвеждаха Шухов, но никой дума не продума: нито смисъл имаше, нито има какво да кажеш. Бригадирът би могъл малко нещо да се застъпи, ама пък него вече го нямаше. Шухов и той никому дума не продума, да не ядоса Татарина. Закуската ще му запазят, ще се сетят.

Така и излязоха заедно.

Пара се вдигаше от студа, дъхът ти секва. Двата големи прожектора от крайните ъглови кули биеха накръст през зоната. Светеха и лампите по зоната, и вътрешните лампи. Толкова много ги бяха нафраскали, че съвсем замъгляваха звездите.

Бързо сновяха насам-натам зековете^[2], всеки по своята работа, скърцайки с валенките по снега — кой към нужника, кой за складчето, някой до бараката за колети, друг булгур понесъл в индивидуалната кухня. И всички сгушили глави в раменете, пристегнали ватенките, и на всеки му студено, не толкова от студа, колкото от мисълта, че цял един безкраен ден има да бере от тоя студ. А Татарина със стария си шинел с омаслени сини петлици си вървеше спокойно и като че за него студ нямаше.

Минаха покрай високите дървени тараби на БУР-а^[3] — вътрешнолагерния затвор, покрай бодливата тел, предпазваща лагерната фурна от затворниците; покрай щабната барака, дето, хваната с дебела тел, висеше на дирека заскрежената релса; край другия дирек, дето е на завет, че да не показва много ниска, цял покрит със скреж, висеше термометърът. Шухов с надежда изви очи към млечнобялата му тръбичка: ако покажеше четирийсет и един, можеше и да не ги изкарат на работа. Само че къде ти днес четирийсет!

Влязоха в щабната барака и право в надзирателската. Там стана ясно, както Шухов вече си беше направил сметката по пътя: никакъв карцер няма да има, ами просто подът не е мит. Сега Татарина съобщи, че му прощава, и нареди да измие дъските.

Миенето на пода в надзирателската беше работа на специален зек, когото не извеждаха от зоната — прякото задължение на дневалния по щабна барака. Но той, отдавна свикнал с щабната барака, имаше достъп в кабинетите на майора, на началник-режима, на ченгето, слугуваше им, понякога чуваше такова, дето и надзирателите не го знаеха, и от известно време си беше направил сметка, че да им мие пода на простите надзиратели, един вид не е за него. Направиха си устата надзирателите веднъж-дваж, разбраха, че няма да стане, и почнаха за тая работа от бачкаторите да хващат.

В надзирателската лудо бумтеше печка. Разсъблечени по мръсни рубашки, двама надзиратели играеха шашки, а третият, както си беше, запасан, с кожуха и валенките, спеше на тясната пейка. В ъгъла стоеше кофа с парцал.

Шухов се зарадва и каза на Татарина заради прошката:

— Благодаря, гражданино началник! Никога вече няма да се излежавам.

Законът тук беше прост: свършваш и си отиваш. Сега, като му дадоха работа на Шухов, сякаш че му попремина. Взе кофата и без ръкавици (в залисията ги беше забравил под възглавницата) тръгна към кладенеца.

Бригадирите, дето бяха ходили в ППЧ-то — планово-производствената част, — се бяха скупчили край дирека, а един от по-младите, бивш герой на Съветския съюз, се беше изкатерил горе и чистеше термометъра.

Отдолу го съветваха:

— Дишай настрана, че ще се покачи!

— Покачи-фуйкачи!… Все тая.

Тюрин, Шуховият бригадир, сред тях го нямаше. Шухов, оставил кофата и сврял ръце в ръкавите, наблюдаваше любопитно.

А оня на дирека дрезгаво се обади:

— Двайсет и седем и половина, неговата мама.

Погледна още веднъж за всеки случай и скочи.

— Абе, тоя не е верен бе, винаги лъже — подвикна някой. — Баш на тебе в зоната точен ще ти сложат.

Бригадирите се пръснаха. Шухов хукна към кладенеца. Ушите под спуснатите, но развързани капаци на ушанката, понаболяваха от студа.

Гърлото на кладенеца беше хванало дебел лед, та кофата едва влизаше в дупката, а и въжето се беше вкочанило.

Върна се в надзирателската с димяща кофа, без да усеща ръце — натопи ги в кладенчовата вода. Позатопли се.

Татаринът го нямаше, бяха се събрали четирима надзиратели, зарязали бяха и шашките, и спането, и спореха по колко грухано просо ще им дадат през януари (в селището снабдяването беше лошо и на надзирателите, макар купони отдавна да нямаше, им продаваха туй-онуй отделно от селищните, с намаление).

— Я затваряй хубаво вратата бе, мършо! Духа! — забеляза го един от тях.

Хич не вървеше от сутринта да си мокри валенките. А и до бараката да отърчи, други обуща няма. Какво ли не видя Шухов за осемте години: случвало се беше и съвсем без валенки да изкарат зимата, че и обуща да не им дадат, ами с цървули и ЧТЗ^[4] (терлик, го речи, гумен, автомобилна диря оставя). Сега уж с обувките се пооправи — през октомври той получи (ама как — завъртя се покрай помощник-бригадира в склада) здрави обуща с фортове, широки — тъкмо за две топли партенки. Има-няма седмица ходи като сватбарин, все току потрепваше с новичките токове. А през декември ей ти ги и валенките, живот! Няма да се мре. Добре, ама някакъв дявол от счетоводството подшушнал на началника: валенките, рекъл, да получат, ама обущата да сдадат. Не било редно зекът два чифта наведнъж да има. И трябваше Шухов да избира: или с обувки цяла зима, от край до край, или с валенки, та ако ще и циганско лято да е, обущата се връщат. Пазеше ги, със смазка ги мажеше, да омекнат, нови-новенички обуща, ех — през тия осем години за нищо не му беше примъчнявало толкова, колкото за тях. Струпаха ли ги на камара, пролетта вече няма да са твои. Сега Шухов така я намисли: пъргаво изхлузи валенките, остави ги в ъгъла, хвърли върху тях партенките (лъжицата издрънча на пода; колкото и набързо да се стегна за карцера, ама лъжицата не беше забравил) и бос, щедро разплисквайки с парцала вода, се юрна под валенките на надзирателите.

— Ей! Гад! Я по-полека! — сепна се един, сгънал крака на стола.

— Ориза ли! Оризът по друга норма върви, с ориза не сравнявай.

— Абе ти какво си се разплискал бе, говедо! Така ли се мие?

— Гражданино началник, инак не мож се изми, засечено е…

— Ти не си ли виждал жена си баре като мие пода бе, свиньо?

Шухов се изправи с парцала, от който се стичаше вода. Усмихна се простодушно, показвайки липсата на зъби, оредели от скорбута в Уст-Ижма през четирийсет и трета година, когато все си беше отишъл. Тъй я беше закъсал, че кървавият дрисък и червата му изкарваше, изтощеният стомах нищо не искаше да приеме. Та сега само едно фъфлене от онова време му остана.

— От жената мене, гражданино началник, в четирийсет и първа година ме махнаха. Не я помня вече жената — имаше ли я, нямаше ли я…

— Ей тъй мият те… Нищо, мършите му, да свършат не могат и не искат. Хляба си не струват, дето им го дават. С лайна да ги храниш тях.

— Абе кому на дядовия го мият всеки ден, бе? От влага не можем се отърва. Я слушай, ей, осемстотин петдесет и четвърти! Забърши го, колкото да се понамокри, и да те няма.

— Оризът! Ти не сравнявай просото с ориза!

Шухов чевръсто зашета.

Работата — тя е като тоягата, два края има: за хора ли го правиш — качество дай, за глупак ли го правиш — хвърли му прах в очите.

Че инак откога да са изпукали, така си е.

Шухов забърса дъските тъй, че сухи петна да няма, парцалът неизцеден хвърли зад печката, обу си валенките на прага, лисна водата на пътечката, дето минаваше началството — и напреки, край банята, край тъмната ледена сграда на клуба, зацепи към столовата.

Трябваше и в лазарета да свари, пак се беше схванал целият. И още, пред столовата на надзирателите да не се надене: заповед имаше от началника на лагера, и то строга: закъснелите да се хващат и да се вкарват в карцера.

Пред столовата днес — просто да се чуди човек — не е затлачено и опашка няма. Влизай.

Вътре се вдигнала пара като в баня — дипли студ от вратата и пара от чорбата. Бригадите бяха насядали по масите или се блъскаха по пътеките, чакаха да се освободят места. С крясъци, през теснотията, по двама, по грима бачкатори от всяка бригада носеха на дървени табли паници чорба и каша и диреха място по масите. И все едно, не чува заплесът, дръвникът му неден, ей го, блъсна таблата, плис, плис! Тури му един със свободната ръка — по врата, по врата: Само така! Не стой на пътя, не заничай къде има за облизване.

Там, на една маса, още лъжицата си не натопило, младо момче се кръсти. Украинец, значи, западен, и то новак.

Руснаците — те и с коя ръка се кръсти са забравили.

Да се седи в столовата е студено, повечето ядат с шапки, но без да бързат, гонейки парченцата скапани дребни рибки между листата почерняло зеле и плюейки костите върху масата. Като се натрупа цял куп — преди следващата бригада някой ще ги бръсне и там си дохрусват под краката.

А да плюеш направо на пода — смята се един вид неприлично.

По средата на бараката вървяха два реда диреци ли, подпорки ли и до един от тези диреци седеше събригадникът на Шухов, Фетюков, пазеше му закуската. Това беше от най-последните бригадници, по-долен и от Шухов. Наглед бригадата цялата все с черни ватенки, едни и същи, ама отвътре никакво равенство — на стъпала върви. Буйновски не ще го туриш с паницата да ти седи, то и Шухов не се хваща за всяка работа, и под него има.

Фетюков забеляза Шухов и въздъхна — отстъпи му мястото.

— Вече всичко изстина. Тъкмо се канех да го подхвана вместо теб, мислех, че си в карцера.

Тръгна си, защото знаеше, че Шухов нищичко няма да му остави и двете паници ще лъсне.

Шухов измъкна от валенката си лъжицата. Тая лъжица му беше свидна, пребродила беше с него целия Север, сам си я беше отлял с пясък от алуминиева жица, беше я и белязал „Уст-Ижма, 1944“.

После свали шапката от бръснатата си глава — колкото и студено да е, не можеше да се остави да яде с шапка — и като разбълника обистрената чорба, бързо провери какво му се е случило в паницата. Средна хубост. Не е да са наливали от пълен казан, ама не е и от мътилката. Пък и Фетюков си го бива за това — докато варди паницата, да излови от нея картофите.

Едно й е доброто на чорбата — дето е гореща, но на Шухов сега му се случи съвсем изстинала. Той обаче засърба като всякога бавно, с апетит. Сега на, ако ще да ти пари отдолу — не бързай. Като махнеш съня, лагеристът живее за себе си само 10 минути сутрин на закуска, на обяд пет и пет на вечеря.

Чорбата ката ден е все една и съща, зависи какъв зеленчук ще турят за зимата. Лани бяха зазимили едни-единствени солени моркови — тъй си и тръгна: чиста морковена чорбица от септември, та до юни. А сега — зеле, почерняло. Най-ситото време за лагериста е юни: всичкият зеленчук свършва и го сменят с булгур. Най-лошото време — юли: гола коприва дробят в казана.

От дребната рибка едни кости бяха останали, месото се беше разварило и окапало, само по главата и по опашката се държеше. По крехката мрежица на рибения скелет Шухов не беше оставил нито люспица, нито шушка месце, но си дъвчеше, осмукваше си го и чак тогава плюеше на масата. Каквато и да бе рибата, ядеше си всичко; и хрилете, и опашката, и очите ядеше, ако си бяха на мястото, но когато се разваряваха и плуваха в паницата отделно — големи рибешки очи, — не ги ядеше. И затова му се присмиваха.

Днес Шухов икономиса: нали не се отби в бараката, дажбата не получи, та сега ядеше без хляб. Хлябът — него и сетне отделно може да го нагъне, хем повече ще се засити.

Второто беше каша от магара^[5]. Беше се вклисавила на кюлче и Шухов я отчопляше на парченца Магарата не студена, и вряла да е, нито вкус има, нито насища: трева, и туйто, само дето е жълта, уж като просо. Измъдриха да я дават вместо булгур, разправят китайски опит било. Сварена идва до 300 грама, и щеш не щеш плюскаш: каквото и да е, за каша минава.

Като облиза лъжицата и я напъха на същото място във валенката, Шухов нахлупи шапка и тръгна за лазарета.

Небето, от което лагерните лампи бяха прокудили звездите, си беше все така тъмно. И двата прожектора с все същите широки струи прорязваха лагерната зона. Като отпочваха тоя лагер, Специалния, охраната беше фрашкана с осветителни ракети, още от фронта, малко нещо да изгаснеше светлината — жулят ли жулят ракетите над зоната, бели, зелени, червени, същинска война. После нещо се сепнаха. Може и скъпичко да им е излизало, кой знае?

Беше си все същата нощ, като и при ставането, но набитото око по разни дребни белези без труд определяше, че скоро ще бият за развод. Помощникът на Куция (дневалния по столова — Куция държеше помощник и сам го изхранваше) тръгна да вика на закуска инвалидната шеста барака, т.е. тия, дето не, излизаха от зоната. Към културно-възпитателната част закрета старият художник с брадичката — за боя и четка, номерата да пише. Ей го и Татарина, пресече плаца, бързаше с широка крачка към щабната барака. И изобщо навън народът понамаля — значи, всичко се е скатало някъде и събира топло последните сладки минути.

Шухов чевръсто се притули от Татарина зад ъгъла на бараката: втори път да му паднеш — лошо те чака. Пък и правилно си е да си нащрек. Да си отваряш очите така, че никакъв надзирател да не те зърва самичък. Все в калабалъка да си. Де да го знаеш, може човек за работа да дири, може и да търси на кого да си го изкара. Нали заповедта по бараки я четоха — на всеки надзирател от пет крачки да му се сваля шапка и на две крачки подире му да се слага. Някои от тях ходят като завеяни, все им е едно, ама други само чакат. Я колко народ в карцера натикаха заради пустата шапка! Няма балами, потрай зад ъгъла.

Отмина Татарина — и Шухов вече а-ха да свърне към лазарета, но му хрумна, че дългият латвиец от седма барака му беше назначил тая заран, преди развод, да иде да купи две водни чаши тютюн, как се улиса и му щукна от главата. Дългият латвиец беше получил колета снощи и до утре я остане нещо, я не. Ще има да чака цял месец до новия колет. А тютюнецът му е хубав, и на сила е докаран, и на миризма. Кафеникав един.

Ядоса се Шухов, запристъпя на място — дали пък да не свърне към седма барака. Но лазаретът беше на две крачки и той взе, че запраши нататък. Снегът шумно скърцаше под краката му.

В лазарета, както винаги, едно чисто в коридора, та да те е страх да стъпиш на пода. И стените боядисани с бяла блажна боя. И всичката мебел бяла.

Но вратите на кабинетите бяха до една затворени. То те, докторите де, може още от креватите да не са се измъкнали. В дежурната седи фелдшерът — онуй младото момче Коля Вдовушкин, на чиста маса, с чиста бяла престилка — драска си нещо.

И никой друг нямаше.

Шухов свали шапката като пред началство и по лагернишкия навик зашари с очи, дето не трябва, та не му убягна, че Николай ниже равни-равни редчета и всяко редче по-навътре от края и точ в точ под другото започваше с главна буква. Шухов, то се знае, веднага включи, че не ще да е служебно, ами странично ще е, но това не му влизаше в работата.

— Ами то… Николай Семьонич… аз май такова… болен съм… — стеснително, като да посягаше на чуждо, изрече той.

Вдовушкин вдигна спокойните си големи очи. И шапчицата му бяла, и престилката бяла, и номера не се виждат.

— Че защо толкова късно, а? Снощи що не дойде? Нали знаеш, че сутрин прегледи няма? Списъкът на освободените вече е в ППЧ-то.

Всичко това Шухов го знаеше. Знаеше, че и вечерта да се освободиш не е по-лесно.

— Ама то, Коля… Вечер, кога трябва, но пък не боли…

— Кое е това — то? То — какво те боли?

— Абе то, ако погледнеш, нищо и не боли. Ама не съм в ред.

Шухов не беше от тия, дето ги тегли лазаретът, и Вдовушкин го знаеше. Но право му беше дадено да освобождава сутрин само двама души, а двамата вече бяха налице и под зеленикавото стъкло на масата същите тия двама бяха записани и чертата беше теглена.

— Що не се сети по-рано. Какво току-така точно преди развода? На!

Вдовушкин извади един термометър от буркана, в който бяха мушнати през дупките на марлята, обърса го от разтвора и го даде на Шухов да си го сложи под мишницата.

Шухов приседна на пейката до стената, на самия крайчец, колкото да не се прекатури заедно с нея. Такова неудобно място избра той, дори не нарочно, ами показваше, че лазаретът не е за него и е дошъл по неволя.

А Вдовушкин пак подкачи писането.

Лазаретът беше най-затънтеният, най-отдалеченият край на зоната, та дотам не достигаха никакви звуци. Поне будилник да тракаше — на затворниците часовници не се полагат, времето зарад тях го знае началството. И мишки даже не прошумоляваха — беше ги изловил до една болничният котарак, затуй го държаха.

Терсене му беше на Шухов да седи цели пет минути в такава чиста стая, в тишина такава, и светлина от силната лампа и нищо да не прави. Огледа стените от край до край — нищо не откри. Огледа памуклийката си — номерът на гърдите се е поизтрил, ще трябва да го поднови, докато не са го спипали. Със свободната си ръка взе, че опипа брадата по лицето си — бая е избуяла, от оная баня насам расте, десет дни и повече все си расте. Но не пречи. Кажи го, след два-три дена ще има баня, ще я обръснат. Какво ще си губи времето да чака ред в бръснарницата? Няма за кого да се докарва Шухов.

После впи очи в бяла-беленичката шапчица на Вдовушкин, спомни си полевия лазарет на река Ловат, как беше отишъл там с повредена челюст и — главо-главешка! — доброволно се върна в строя. А можеше едно пет дни да си полежи.

Ей на, сега и наяве бълнува: да се разболее за някоя и друга седмичка, ама не като за умиране и без операция, толкова, колкото да го приберат в болницата — може да си полежи, мисли си, едно три седмици, без хич да мръдне, ще издържи някак на постния бульон, дето е цялото меню.

Но, сети се Шухов, сега и в болницата няма лежачка. С една от партидите нов доктор довтаса — Степан Григорич, гърлест такъв, че чак дърлест, и него не го свърта, и на болните мира не дава: измисли всички болни, дето не са на легло, да ги изкарва на работа в болницата: с оградки да ограждат, пътечки да правят, земя да пръскат по лехите, а през зимата — снегозадържане. За болестта, вика, работата била най-първото лекарство.

Работа ли е, не ми я хвали. Ама кой ти разбира. Я да му поизпукаха кокалите на каменната зидария, друга песен щеше да запее.

… Вдовушкин драска ли, драска. Грешка няма, работи си „на черно“, но за Шухов работата му е непонятна. Преписваше си той новото дълго стихотворение, което вчера бе довършил, а днес беше обещал да го покаже на Степен Григорич — оня същия доктор, поборника за трудовата терапия.

Както става само по лагерите, не друг, а Степан Григорич посъветва Вдовушкин да се пише фелдшер, нареди го на работа като фелдшер и започна Вдовушкин да се учи да прави венозни инжекции връз невежите бачкатори, дето и през ум не им минаваше, че фелдшерът може и да не е никакъв фелдшер. Беше си Коля студент в литературния факултет, арестували го във втори курс. Все пак Григорич искаше от него да напише в затвора онова, което не му бяха разрешили на свобода.

… През двойните, непропускащи светлината от дебелия лед стъкла едва чуто долетя сигналът за развода. Шухов въздъхна и стана. Тресеше го, както и по-рано, но да изклинчи явно нямаше начин. Вдовушкин протегна ръка за термометъра, погледна го.

— Виждаш, ни тъй, ни инак, трийсет и седем и две. Да беше трийсет и осем, друга работа. Аз не мога да те освободя. На свой риск, ако щеш, оставай. След прегледа признае ли те докторът за болен, ще те освободи, сметне ли те здрав — самоволен отказ и в бригадата за усилен режим. Я по-добре върви на работа.

Шухов нищо не отговори, не кимна дори, нахлупи си шапката и излезе.

Сит на гладен вярва ли?

Студът си казваше думата. Той жестоко стисна и Шухов с бодливата си мъглица и го задави. Студът имаше двайсет и седем, а Шухов трийсет и седем. Сега кой кого?

Понесе се Шухов в тръс към бараката. По плаца, от край до край, жива душа няма и целият лагер като че беше запустял. Настъпила беше оная минутка, къса, ленива, когато вече всичко е свършено, но се правят, че не е, че уж няма да има развод. Конвоят седи в топлите казарми, сънени глави на пушките обляга — и на тях не им се ще да стърчат в тоя студ по кулите. Пропускателите на главната порта досипват в печката въглища. Надзирателите в надзирателската допушват последната цигара преди обиска. А затворниците, вече навлечени с всичките си дрипи, препасани с всички връвчици, омотали се от брадата до очите с парцали — лежат с валенките по наровете върху одеялата и затворили очи, блаженстват. Чак докато бригадирът се провикне: — „Ста-вай!“

Дремеше с цялата девета барака и 104-а бригада. Само помощник-бригадирът Павло шава устни, пресмята нещо си с моливчето и на горния нар баптистът Альошка, съседът на Шухов, чистичък, умничък, чете тефтерчето си, дето си има преписано половината евангелие.

Шухов нахълта, макар и стремглаво, ама съвсем тихо и — право към нара на помощник-бригадира.

Павло вдигна глава.

— Нима ви се размина, Иван Денисич? Живи и здрави? (Украинците, западните, не мож ги научи, и туйто, те и в лагера на име и презиме си приказват, та и на Ви.)

И веднага посегна към масата за хляба и му го подаде, а връз хляба захар една лъжичка обърната, като хълмче бяло.

Много бързаше Шухов и все пак отвърна, както се подобава (помощник-бригадирът и той е началство, от него даже повече зависи, отколкото от началник лагера). Хем как бързаше, захарта от хляба направо налапа, с език я обра, единият му крак на подпорката — качва се постелята си да оправи, — ама дажбицата си и оттам, и оттатък огледа, че свари и на ръка да я претегли: има ли ги вътре тия петстотин и петдесет грама, полагащите се. То дажбите чет нямат, дето ги е получавал той по затворите и лагерите, но макар и едничка да не бе проверил досега на кантар, макар да вдига шум и да си търси правото, като човек свит да не е допускал, но както на всеки затворник, и на Шухов отдавна му беше ясно — мериш ли честно, в хлеборезницата не ще се задържиш дълго. Че удрят във всяка дажба, удрят — ама колко, малко ли, много ли? И всеки ден гледаш, душицата си залъгваш — току-виж днеска не са минали толкова? Току-виж, тъкмо на моята грамовете горе-долу са докарали?

„Двадесетина грама ще липсват“ — реши Шухов и разчупи хляба на две. Едната половина пъхна в пазвата си, под памуклийката, а там той си има нарочно пришито джобче, бяло (във фабриката памуклийките за зековете се шият без джобове). Другата половина, спестената на закуска, мислеше да я изяде на часа, ама надве-натри яденето не е ядене, не засища, нахалост отива. Понечи да мушне комата в шкафчето, но пак се отказа: сети се, че дневалните вече два пъти за кражби са бити. Барака голяма, като хан.

И затова, без да изпуща хляба от ръце, Иван Денисович изхлузи крака от валенките, печен беше, та и партенките, и лъжицата останаха в тях, изкатери се бос горе, разшири дупчицата на дюшека си и там, в дървените трици, скри своята половинка. Смъкна шапката от главата, изкара от нея вдяната иглица (и тя скрита надълбоко, че на обиска, на тараша де, и шапките опипват; случи се веднъж, надзирателят се набоде на иглата, та само дето не му разби главата от яд). Боц, боц, боц — ето че и дупчицата от скритата половинка прихвана. През туй време и захарта в устата му се изгуби. Всичко в Шухов беше напрегнато до пръсване — ей сега нарядчикът ще кресне от вратата. Пръстите чевръсто шаваха, а главата наместваше нещата едно подир друго, кроеше за по-нататък.

Баптистът четеше евангелието, уж че наум, ама някак шепнешком (може заради Шухов да е, нарочно, те, тия баптисти, обичат да агитират):

— „Само да не пострада някой от вас като убиец или като крадец, или злодей, или като посягащ на чуждо. А ако е за вярата, не се срамувай, а прославяй бога за такава участ.“

Ама Альошка си го бива: как майсторски го завира това тефтерче в цепката на стената — още на ни един тараш не са го открили. Все с тия бързи движения Шухов преметна ватенката на пречката, наизвади изпод дюшека ръкавици, чифт протрити партенки, връвчица и парцалче с две връзки. Поразнесе малко триците (тежки са те, степани), подмушна одеялото отвътре, хвърли възглавката на мястото й — бос се свлече долу и взе да се обува, отначало хубавите партенки, новите, подир тях лошите, отгоре.

И в тоя миг бригадирът се окашля, стана и обяви:

— Кррай на спането, сто и четвърта! Излизай!

И тутакси цялата бригада, кой дремал, кой не дремал, стана, запрозява се и тръгна към изхода. Бригадирът деветнайсет години лежи, той на развод минутка по-рано няма да ги изкара. Щом е казал — „Излизай!“, значи край, ще се излиза.

И докато бригадниците, пристъпвайки тежко, мълчешком излизаха един подир друг отначало в коридора, после в преддверието и на площадката — под стряхата, а бригадирът на 20-а и той като Тюрин се провикна: „Излизай!“, Шухов свари да обуе валенките с двете партенки, ватенката си да навлече връз памуклийката и здраво да се препаше с връвта (дето имаха кожени ремъци, иззеха им ги — какви ти ремъци в спецлагер).

Така Шухов за всичко сколаса и в преддверието настигна последните си събригадници — номерираните им гърбове се изнизваха през вратата на площадката. Въздебели, намъкнали върху себе си всичко, каквото имаха за обличане, бригадниците на верев, на върволица, без да се изпреварват, тежко крачеха към плаца и само снегът прискърцваше.

Все още беше тъмно, макар откъм изгрев небето да зеленееше и да се развиделяваше. И тънък, зъл излизаше от изгрева ветрецът.

Ей от тая минута по-горчива няма — отиването сутрин на развод. По тъмно, по мрак, с гладен корем за цял ден. Езикът ти се схваща. Думица не ти се издумва.

По плаца търчи насам-натам младшият нарядчик.

— Още ли да чакам бе, Тюрин? Пак се влачиш?

Младшият нарядчик може Шухов да уплаши, ама не и Тюрин. Той за него и дъхът си няма да изхаби на тоя студ. Върви си мълчешком. И бригадата подире му, по снега туп-туп, скръц-скръц.

Ама килото сланина, види се, е занесъл, защото пак в своята си колона отиде, 104-а, по съседните бригади си личи. На социално-битовия комплекс някои по-бедни и по-загубени ще натирят. Ох, какво студуване ще падне там днеска: двайсет и седем, че и ветрец, и ни завет, ни топлинка някаква!

На бригадира много сланина му трябва: и в ППЧ-то да носи, и търбуха си да подсигури. Той, макар да не получава колети, без сланина не остава. Който от бригадата получи — веднага му носи.

Инак няма да прокопсаш.

Старшият нарядчик отмята по дъсчицата:

— Ти, Тюрин, днеска един болен имаш, двайсет и трима извеждаш, така ли?

— Двайсет и трима — кима бригадирът.

Кого няма? Пантелеев го няма. Че той ли е болен бе?

И веднага шушу-мушу: Пантелеев, кучето, пак в зоната остава. Никакъв болен не е той, ами ченгето го е оставило. Пак ще клепа някого.

През деня ще си го извикат без спънки, ако щеш три часа го дръж, никой не чул, не видял.

А го минават по болест…

Целият плац чернее от ватенки — и по него бавно се изнизват бригадите напред, към тараша. Сети се Шухов, че щеше да подновява номерчето на памуклийката си, провря се от другата страна на плаца. Там пред художника се бяха наредили двама-трима зекове. И Шухов застана. На наша милост номерът му е само за беля, по него и надзирателят отдалеко ще те запомни, и конвоят ще те запише, но не си ли го подновиш навреме, пак ще си идеш в карцера: да си се погрижил за номера си. Кой не ти е крив?

Художниците в лагера са трима, рисуват на началствата безплатни картини, но се и редуват да ходят на развод номерата да пишат. Днес старчето с бялата брадичка като маже с четката номера на шапката — досущ поп, когато миросва по челото.

Помаца, помаца, па току духа в ръкавицата си. Ръкавицата му плетена, тънка, ръката вкочанясва, не изписва цифрите.

Художникът му поднови „Щ-854“ върху памуклийката и Шухов, вече без да препасва ватенката, защото тарашът, кажи го, почваше, с връвчицата в ръка настигна бригадата. И веднага подуши: събригадникът му Цезар пушеше, хем пушеше не лула, ами цигара — значи може да го изръси. Но Шухов не тръгна направо на просия, ами застана ребром до самия Цезар и се загледа покрай него.

Гледаше покрай него и уж равнодушно, но виждаше как след всяко дръпване (Цезар дръпваше рядко, умислено) венчето червена пепел пъплеше по цигарата, смалявайки я, и се примъкваше към цигарето.

Тутакси и Фетюков, чакалът му, се присламчи, изтъпанчи се право срещу Цезар и го зяпна в устата, очите му святкат.

На Шухов шушка тютюн не му беше останала и не предвиждаше за днес, преди мръкнало, да се сдобие — той цял трепереше от очакване и тоя фас сега му беше като че ли по-желан от самата свобода, — но не би се резилил като Фетюков да зяпа в хорските уста.

В Цезар всички нации са се омесили: нито да е грък, нито евреин, нито циганин — върви го разбери. Млад е още. Филми снимал за киното, но не доснимал и първия, като го затворили. Мустаците му, едни гъсти, лепнали, черни. Затова не го обръснаха тук, щото в делото си е тъй, на снимката.

— Цезар Маркович! — не изтрая, заподсмърча Фетюков. — Дайте веднъж да си дръпна!

И лицето му цялото се тресе от лакомия и желание.

… Цезар повдигна клепачи, надвиснали над черните му очи, и погледна Фетюков. Тъкмо затова започна той да пафка по-често лула, та да не го пресичат, докато пуши, да не му просят фасовете. Не тютюнът му се свидеше, ами непрекъснатата мисъл. Пушеше, за да възбуди у себе си силата на мисълта, да я накара да се поразмърда. Запалеше ли цигара, веднага в няколко погледа четеше: „Остави фаса!“

… Цезар се обърна към Шухов и каза:

— Вземи, Иван Денисич!

И измъкна с палец горящата угарка от късото кехлибарено цигаре.

Шухов трепна (така и очакваше, Цезар сам да му предложи), с едната ръка припряно, благодарно пое угарката, а с другата вардеше отдолу да не я изтърве. Той не се докачаше, че Цезар се гнуси да му даде да допуши цигарето (на кой устата му чиста, на кой — гнусава) и хваналите самия огън загрубели пръсти не се пърлеха. Главното, поряза тоя чакал — Фетюков, и сега смъркаше дим чак докато огънят взе да пари устните му. Мммм! Димът се плъзна по изгладнялото тяло, удари го и в краката, и в главата.

И тъкмо тая благина се разля по тялото му, слуша Иван Денисович глъчка:

— Долните ризи вземат!

Такъв е той, животът на зека. Шухов е свикнал: отваряй си очите, че току те пипнали за гушата.

Защо пък ризите? Ризите нали самият началник ги раздаде?!… Не, не ще да е тъй…

До тараша оставаха вече две бригади отпред и цялата 104-а видя: дойде откъм щабната барака началникът на режима лейтенант Волковой и подвикна нещо на надзирателите. И надзирателите, които без Волковой тършуваха през куп за грош, изведнъж се разлютиха, нахвърлиха се като зверове, а старшията им кресна:

— Раз-копчай ризите!

От Волковой не зековете, не надзирателите, самият началник на лагера, казват, се боял. Белязал ги господ, мръсниците, едно имение му дал? — вълчи му е погледът на Волковой, вълчи. Един черен, дълъг, навъсен — пък и бърз. Току изскочи иззад бараката: „Какво сте се събрали тука, а?“ Не мож му убягна. Най-напред той и камшик носеше, един лакът, кожен, плетен. В бригадата с усиления режим биел с него, викат. Или на вечерна проверка ще се струпат зековете пред бараката, а той издебне отдире и щат с камшика по врата: „Защо не си в строя бе, мършо?“ Като вълна се плисва тълпата от него. Опареният само се хване за врата, поизтрие кръвчицата и мълчи — че току го тикнал в БУР-а.

Напоследък взе нещо без камшик да ходи.

Като е студено; на простия тараш ако не вечер, то поне сутрин, редът беше мек: затворникът разкопчава ватенката и завръща пешовете навънка. Тъй вървяха по петима и петима надзиратели стояха насреща. Те препипваха зека отстрани по запасната памуклийка, тупаха по единствения полагащ се джоб на дясното коляно и ако и да напипваха нещо съмнително, мързеше ги да ровят, ами питаха: „Това какво е?“

Какво ще дириш сутрин у зека? Ножове? Че тях не от лагера ги носят, ами в лагера. Сутрин трябва да се провери не носи ли той храна със себе си две-три кила, че с нея да офейка. Беше време, така се бяха наплашили от тоя хляб, от двестаграмовия къшей за обяд, че заповед издадоха: всяка бригада да си направи дървен куфар и в тоя куфар да се слага всичкият им хляб, всяко късче от бригадниците да се обира. Какво бяха наумили с това, не се разбра, ама сигур пак да мъчат хората, още един дерт: върви, че го нахапвай комата му с комат, запомняй, че го слагай в куфар, а те, парчетата, щеш не щеш, си приличат, все от един и същ хляб са, сетне из целия път го мисли — дали няма да ти сменят парчето, докато дойде време да се караш с другите, та понякога й до бой се е стигало. Дотук — карай, ама веднъж трима драснаха от строителната зона с камион и отнесоха един такъв куфар хляб. Усетиха се тогаз началствата и всички куфари нацепиха на пропуска. Хайде, пак всеки сам да си го носи.

И друго трябва да се провери сутрин, дали цивилен костюм не е облечен под затворнишкия? Ама нали цивилните неща от кое време до конец ги обраха и до изтичане на присъдата няма да ги дават, казаха. А краят на присъдата в тоя лагер никой още не е виждал.

Пък да се провери и не носи ли писмо, та да го пробута чрез волнонаемните. Само че да седнеш у всеки писмо да търсиш — до обяд ще има да се мотаеш.

Както и да е, викна Волковой да търсят нещо си — и надзирателите бързо изпонасваляха ръкавици, памуклийките, крещят, да се разгърнат (дето всеки си е скатал топличко от бараката), ризите да се разкопчаят — и тръгнаха да препипват, не си ли надянал отдолу нещо, дето да го няма в устава. Полагат му се на зека две ризи — долна и горна, останалото да се сваля! — тъй предадоха зековете по редиците заповедта на Волковой.

Които бригади минаха по-рано, късмет имали, някои са вече и отвъд портата. А останалите — разгръщай! Който има по нещо отдолу — смъквай го веднага, тук на студа!

Така и започнаха, ама не стана тяхната: портата вече се беше опразнила и конвоят от пропуска се развика: „Давай! Давай!“ И за 104-а Волковой се умилостиви: да се записва кой какво има в повече, довечера сами да го отнесат в склада и обяснителни бележки да напишат: как и защо са го скрили.

Шухов е лесен, всичкото му е държавно, на, дръж — една гола душа е останала, но на Цезар бархетна фланела му записаха, а на Буйновски жилетка ли, пояс ли го речи някакъв. Буйновски — кат отвори едно гърло (свикнал е там на миноносците, а откак е в лагера — и три месеца няма):

— Нямате право да разсъбличате хората на студа! Член девети на Наказателния закон не знаете!

Имат. Знаят. Ти, братко, още не знаеш.

— Не сте съветски хора вие! — кастри ги капитанът. — Никакви комунисти не сте!

Членът от закона пак го изтърпя Волковой, но тук вече като черна мълния се изви:

— Десет дена строг!

И по-тихо, на старшията:

— Довечера го оформи.

Не обичат те сутрин да пращат в карцера: човекоден се губи. Да блъска до тъмно, па вечерта си го тикни в БУР-а.

Ей ти и него — бригадата с усилен режим, карцера, от лявата страна на плаца: каменен, с две крила. Второто крило тая есен го пристроиха — в едното мазе взеха да не се събират. Осемнайсет килии са в затвора и всяка килия за единична е изтипосана. Целият лагер е дървен, само затворът каменен.

Студът влезе под ризата, иди го гони сега. Дето се бяха омотали зековете — всичко на вятъра отиде. И без това един кръст го е свил Шухов. В болницата, в креватчето да му е сега да се изтегне — и да го откърти. Нищо повече не иска. Само едно по-тежичко одеялце.

Стоят зековете пред портата, закопчават се, запасват се, а отвън конвоят:

— Давай! Давай!

И нарядчикът блъска в гърба:

— Давай! Давай!

Една порта. Предзонник. Втора порта. И перила от двете страни на пропуска.

— Стой! — дере се пропускателят. — Като овни са тръгнали. Строй се по петима!

Вече се развиделяваше. Догаряше отвъд пропуска огънят на конвоя. Те преди развод винаги кладат огън — хем да се греят, хем да им е по-видело, като броят.

Един пропускател високо и рязко отброява:

— Първа! Втора! Трета!

И петорките се отделяха и вървяха на редици, тъй че, ако щеш отзад, ако щеш отпред гледай: пет глави, пет гърба, десет крака.

А втори пропускател-контрольор край отвъдните перила застанал, мълчи, само проверява вярно ли броят.

И един лейтенант стои, гледа.

Това от лагера.

Човекът е най-голямото богатство. Една глава зад тела да липсва — твоята глава ще прибавиш.

И пак бригадата се събра накуп.

Сега сержантът на конвоя брои:

— Първа! Втора! Трета!

И петорките пак се отделят и вървят на отделни редици.

И помощник-началникът на караула от другата страна проверява.

И един лейтенант.

Това от конвоя.

Само да не се сбърка. За една глава повече ще се подпишеш — със своята ще я замениш.

А пък с конвойни фрашкано! Хванали са в полукръг колоната за ТЕЦ-а, автоматите вдигнати, право в мутрите сочат. И кучкари, със сиви кучета. Едно псе е зинало, сякаш се хили на зековете. Конвойните са все с полушубки, само шестима са с кожуси. Кожусите си ги сменят: тоя го облича, комуто е ред да ходи на кулата.

И като смеси още веднъж бригадите, конвоят преброи цялата колона за ТЕЦ-а по петорки.

— Призори удря най-големият студ! — съобщи капитанът. — Защото това е последната точка на нощното охлаждане.

Капитанът изобщо си обича да обяснява. Месечината каква е — млада ли е, стара ли е ще ти я пресметне за коя да е година, за който щеш ден.

Пред очите се топи капитанът, страните му хлътнали — но е куражлия.

Тук, извън зоната, на пронизващия ветрец, студът здравата щипеше дори обръгналото на всичко лице на Шухов. Като направи сметка, че из целия път до ТЕЦ-а все тъй ще ги вее, право в мутрите, Шухов реши да си сложи парцала. Тоя парцал, за случаи на насрещен вятър, и той като и на мнозина други си имаше две дълги връзки. Признато беше, че един такъв парцал помага. Шухов закри лице чак до очите, прекара връзките надолу покрай ушите и ги върза отзад. След туй пусна връз тила капака на шапката и вдигна яката на ватенката. А и предния капак свали връз челото. Така че отпред само едни очи останаха. Стегна здраво с връвта ватенката в кръста. Всичко му е вече наред, само ръкавиците са протрити и ръцете му измръзнаха. И взе да ги търка и пляска една о друга, защото знаеше, че всеки момент ще трябва да ги тури отзад и тъй да ги държи из целия път.

Началникът на караула прочете ежедневната, дотегнала на всички арестантска „молитва“:

— Внимание, затворниците! По време на прехода да се спазва най-строг ред в колоната! Да няма изоставане, да няма избързване, от петорка в петорка да не се преминава, да няма приказки, да няма заглеждане встрани, ръцете да се държат само отзад! Крачка надясно, крачка наляво — се смятат бягство, конвоят открива огън без предупреждение! Направляващият, ходом марш!

И трябва да бяха тръгнали по пътя двамата предни конвойни. Люшна се колоната отпред, заклати рамене и конвоят вляво и вдясно от колоната на по двайсетина крачки, а един от друг на десет крачки, тръгнаха, взели автоматите за стрелба.

Сняг не беше валяло почти цяла седмица, пътят е очертан. Избиколиха лагера — вятърът заби странично в лицето. С ръце отзад, навели глави, колоната пое като на погребение. И виждаш само краката на двама-трима от предните и парче отъпкана земя, колкото и ти да пристъпиш. И сегиз-тогиз някой конвоен ще кресне: „Ю-четирийсет и осем! Ръцете отзад!“ „Бе, петстотин и две, по-живо!“ После и те взеха по-рядко да се обаждат: вятърът реже, не може да се гледа от него. Пък конвойни не могат се превърза с парцал, не се полага. И тяхната служба не е лека…

В колоната, като е по-топло, всички приказват — и да им викаш, и да не им викаш. А днес всички се сгънали одве, всеки се гуши зад гърба на предния, всеки с мислите си.

Мисълта затворническа — и тя не е свободна, все натам се връща, все около едно се върти: дали няма да набарат хляба в дюшека? Ще го освободят ли в лазарета довечера? Ще запрат ли капитана, или няма да го запрат? И как ли Цезар се е докопал до топлото си бельо? Сигур е бутнал някому в склада за личните вещи, инак откъде?

От туй, че закуси без хляб и всичкото го беше ял изстинало, днес на Шухов му беше гладно. И за да не му премалява на стомаха, за да го накара да мълчи, той престана да мисли за лагера, почна да мисли как след някое време ще пише писмо до къщи.

Колоната мина покрай дърводелския, зекове го строиха, покрай жилищата (пак зекове сглобяваха бараките, а живеят други), покрай клуба, новия (пак всичко зековете — от темела до рисунките по стените, но киното е за други) и излезе колоната в степта, право срещу вятъра, срещу кърмъзения изгрев. Гол, бял сняг се стеле наляво и надясно, до края, и по цялата степ едно-едничко дръвче няма.

Започнала бе нова година, петдесет и първа, и имаше Шухов през нея право на две писма. Последното го беше пратил през юли, а отговорът му дойде през октомври. В Уст-Ижма редът беше друг, пиши, ако щеш, всеки месец. Ама какво ли ще кажеш в писмото? Все едно, не пишеше Шухов по-често, отколкото сега.

От къщи беше излязъл на двайсет и трети юни четирийсет и първа година. Върна се в неделя народът от литургия в Поломня и викат: война. В Поломня научила пощата, а в Темгеньово никой нямаше радио преди войната. Сега вече пишат, във всяка къща радио бръмчи, от уредбата.

Писма да пишеш — все едно в чер въртей камъчета да хвърляш — отишло, та се не видяло. Мигар ще напишеш в каква бригада работиш, какъв бригадир ти е Андрей Прокофиевич Тюрин. Сега с Килгас, латвиеца, по̀ има за какво да говориш, отколкото с домашните.

Пък и те два пъти на годината ще ти напишат — мож ли ги разбра как живеят. Председателят на колхоза бил нов — той комай всяка година е нов. Колхозът уедрили — че то него и по-рано го уедряваха, сетне го дробиха наново. Е, и на тия, дето нормата трудодни не изпълнявали, свили им личното до декар и половина, а на някои и досами вратника го отрязали.

Едно Шухов не проумява, онова, дето пише жената, че от войната насам жива душа в колхоза не се е притурила: и момци, и моми, всеки, кой както сварил, се изнизвали поголовно или в града по заводите, или на торфоразработките. От войната половината мъже изобщо не се върнали, а които се върнали, никакъв колхоз не признават: живеят си вкъщи, работят частно. Туй са те мъжете в колхоза: бригадирът Захар Василич и Тихон дърводелецът, осемдесет и четвърта подкарал, наскоро се оженил и деца вече имал. Опъват каиша пак жениците, същите от трийсета година.

Ей това на не го разбира Шухов, и туйто: живеят си у дома, а работят чуждо. Виждал беше той живот едноличен, виждал беше и колхозен, но такова, селяните в своето си село да не работят — това не го приема. Нещо като на гурбетлък ли ги избива? Ами коситбата?

Гурбетлъка, писа жената, отдавна го зарязали. Нито дюлгери да ходят, дето се славеше краят им, нито лозови кошове да плетат, никой сега не се интересува от тия работи. Ами излязъл един нов занаят, весел — килимчета да рисуват. Домъкнал някой от войната шаблончета и оттогава тръгнало, тръгнало и все повече такива майстори-рисувачи се навъждат: никъде не се водят, никъде не са на работа, един месец помагат на колхоза — тъкмо по коситбата и жътвата, но поради това пък за единайсет месеца бележка му дава колхозът, че еди-кой си колхозник е освободен по свои си работи и — пито-платено. Сноват си из цялата страна, даже със самолети летят, щото им било скъпо времето, а пари ринат с хиляди и хиляди и навсякъде килимчета рисуват: петдесет рубли за килимче върху какъв да е стар чаршаф, който дадеш, който ти се откъсне — а работата по килимчето, казват, час била, не повече. И много й е голяма на жената надеждата, че ще се върне Иван и също такъв рисувач ще стане. И тогава и те ще се измъкнат от немотията, дето са затънали сега до гуша, децата в техникум ще дадат и вместо старата прогнила къща нова ще вдигнат. Всички рисувачи нови къщи си вдигат, а край Синията къщите станали не по пет хиляди, както преди, а по двайсет и пет.

Помолил беше той тогава жената да му опише — как така и той ще стане рисувач, като от рождение никога не е рисувал? И какво им е толкова на тия килими, какво има по тях? Отговорила му беше тя, че трябва да са съвсем улав, та да не ги нашариш: тури му шаблончето и мацай с четката по дупчиците. И същите тия килимчета са три чешита: едно килимче „Тройка“ — троен впряг с красив такъм вози офицер хусарски, второто килимче — „Елен“, а третото — уж персийско. И никакви други рисунки няма, но и за тия по цялата страна благодаря ти казват и от ръцете ти ги измъкват. Защото истинският килим не петдесет рубли, ами хиляди струва.

Да би могъл Шухов поне с едно око да зърне пустите му килимчета…

По лагери и по затвори отвикна Иван Денисович да си прави сметка — кое за утре, кое за догодина, с какво ще храни семейството. За всичко началството вместо него мисли — то тъй е сякаш и по-леко, пък й да лежи има той още зима-лято и пак зима-лято. Ама тия килимчета го разчовъркаха…

Печалбата, види се, е лека, сгодна. Пък и от своите селски да изоставаш пада малко обидно… Но, което си е право, не му са по сърце Иван Денисович тия килимчета. За такава работа безочие се иска, нахалство, че и да бутнеш на тоя-оня в джобчето. А Шухов четирийсет години тъпче земята, вече зъбите му ги няма наполовина и главата му оплешивя, но никога никому не е давал рушвет и не е вземал, дори лагерът не го научи.

Лесната пара не тежи, а и не се чувства, като да речеш — ей на, изкарах. Право викат старите: със суха риза — в кривото гърло влиза. Ръцете на Шухов още си ги бива, смогват, мигар няма да си намери навънка работа, я печкар ще стане, я дърводелец, я нещо с тенекеджилък ще се хване.

Само че нали пусто е лишен от права, никъде няма да го вземат, че и вкъщи няма да го пуснат — тогава вече и на килимчетата ще кандиса.

Колоната по това време пристигна и се спря пред пропуска на широко пръснатата зона на обекта. Още преди това двама конвойни с кожуси се отделиха от ъгъла на зоната и се потътриха по полето към своите далечни кули. Докато конвоят не заеме всички кули, няма да пуснат вътре. Началникът на караула с автомат на рамо тръгна към пропуска. А от пропуска през комина се вие дим на кълбета: волнонаемният пропускател цяла нощ седи там, да не би да отвлекат я от дъските, я от цимента.

Отсреща, през телената порта и през цялата строителна зона, и през отвъдната тел, дето се пада от оная страна, слънцето се вдига голямо, червено, като мъгла. Редом с Шухов гледа слънцето Альошка и се радва, усмивка излязла на устните. Страните му хлътнали, на един хляб е само, нищичко не си докарва — на какво ли се радва? Неделно време все с другите баптисти си шушука. За тях това лагер, затвор — все едно че нищо не било.

Намордникът за из пътя, парцалчето, цяло се е намокрило от дъха му и от студа тук-там е залепнало за кожата, на ледена коричка е станало. Шухов го смъкна от лицето към шията и се загърби на вятъра. Никъде особено не го беше жулнал студът, само ръцете дето му бяха премръзнали с тънките ръкавици и пръстите на левия крак не усещаше: нали лявата валенка е прегоряла, два пъти е подшивана.

Въз кръста и по гърба, чак до плещите — бодежи, цялото тяло го кърши — как ли ще работи?

Озърна се — право срещу него — бригадирът, в задната петорка вървял. Плещите му като скала, а и образът широк един. Крив е нещо бригадирът. Много-много не си поплюва той, ама гладни не ги оставя, коматът все гледа по-голям да е. Втора присъда излежава, ГУЛАГ-ско^[6] чедо, лагерните работи от игла до конец ги знае.

Бригадирът в лагера е всичко: добрият бригадир втори живот дарява, калпавият — в дървен кожух те вкарва. Шухов го знаеше Андрей Прокофиевич още от Уст-Ижма, само че там не беше в неговата бригада. А когато от Уст-Ижма, от общия лагер, прехвърлиха петдесет и осмия параграф^[7] тук, в каторжния, Тюрин го прибра при себе си. С началника на лагера с ППЧ-то, със строителите, с инженерите Шухов вземане-даване си няма: навсякъде бригадирът ще го заварди, железни са му гърдите на него. Затова пък мръдне ли вежда или с пръст да посочи — помайване няма. Когото щеш лъжи в лагера, само с Андрей Прокофиевич внимавай. И ще живееш.

И хем му се иска на Шухов да пита бригадира пак там ли ще работят, дето вчера, на друго място ли ще минат, хем не смее да му се пречка — мисли той. Стовари току-що Социално-битовия комплекс от плещите си и вече сигурно седмичния отчет премисля, от него храната за идните пет дни зависи.

Лицето на бригадира цялото е надупчено от едрата шарка. Изпречил се на вятъра — хич не мигва, кожата на лицето му — като дъбова кора.

В колоната тупат ръце, разтъпкват се. Лют е ветрецът! И уж вече гарваните са накацали и на шестте кули — ама пак не пускат в зоната. Бдителност показват!

Брей! Излязоха началникът на караула и контрольорът от пропуска, застанаха от двете страни на входа, отвориха портата.

— Заста-вай по петорки! Пъррва! Вторра!

Закрачиха затворниците като на парад, само дето крак не бият! Веднъж да се доберем до зоната, пък сетне акъл не щем.

Досами пропуска е барачката на кантората, пред кантората стои строителят, бригадирите привиква, а и те сами към него свръщат. Дзер, десетникът от зековете, и той там, мръсникът му с мръсник, своите си, зековете, като кучета ги гони.

Часът е осем, осем и пет (току-що енерговлакът изсвири), началството трепери да не би зековете да пропилеят цялото време, да не вземат да се пръснат по топлиците — а денят на зековете край няма, време за всичко има. Кой как влезе в зоната, първата му работа — да се понаведе: тук тресчица, там тресчица и ето че печката светнала. И се шмугват насам-натам.

Тюрин нареди на Павло, помощника си, да върви с него в кантората. И Цезар отби натам. Цезар е богат — два пъти месечно колети, бутнал е на когото трябва и сега си кюти в кантората, уж на нормировчика помага.

А останалата сто и четвърта — веднага се изпокрива и дим да я няма.

Слънцето, червено, забулено, огря опустялата зона: къде чаркове от сглобяеми къщи, завеяни от снега, къде зид почнат и още в основата зарязан, тук счупен скреперен лост се въргаля, там скреперна лопата, по-нататък стари железарии, канавки неизровени, изкопи, ями, авторемонтната работилница, до плочата изкарана, а на рътлината — ТЕЦ-ът в началото на втория етаж.

И всичко се изпокри. Само шестимата часови стърчат на кулите и край кантората по някой шета насам-натам. На, това е тя, нашата минутка! Старшият строител, откога, казват, се канел нарядите на всички бригади от вечерта да раздава — ама все не могат дотам да я докарат. Защото от вечерта до сутринта всичките им сметки се обръщат наопаки.

А минутката — тя си е наша! Дордето началството се оправи — заври се нейде по на завет, седни, стой, има кога да превиваш кръст. Добре, ако случиш на печка — партенките си да пренавиеш, да ги подсушиш малко. Тогава целия ден краката ще са топли. Ама и без печка — пак си е хубаво.

Сто и четвърта бригада влезе в голямата зала на авторемонтната, дето от есента е застъклено и 38-а бригада бетонни плочи лее. Едни плочи са по формата си, други стоят изправени, по-нататък арматура наредена. До тавана е високо и подът е пръстен, за топло, не ще да е топло, ама все пак тази зала я отопляват, не жалят въглищата: не хората да се греят, ами бетонът по-хубаво да се хваща. Даже термометър виси и в неделя, ако лагерът случайно не излезе на работа, един волнонаемен пак пали.

Трийсет и осма, то се знае, на чуждите не дава да припарят до печката, всичките са се разположили, партенките си сушат. Нейсе, нас и тук в ъгъла ни е добре.

Със задницата на ватените си гащи (къде ли вече не сядали) Шухов се намести на края на дървената форма и опря гръб в стената. И като се облегна — опнаха се ватенката и памуклийката и той усета отляво на гърдите си, до сърцето, да го подпира нещо кораво. Туй кораво нещо беше крайчецът на парчето хляб от вътрешното джобче, оная половинка от сутрешната дажба, дето я беше взел със себе си за обед. Винаги по толкова си носеше той и не му посягаше до обеда. Да, ама другата половинка изяждаше на закуска, а днес не яде. И разбра Шухов, че нищо не е икономисал: загложди го веднага да си го изяде тоя хляб, на топличко. До обед са пет часа, сума време има.

А бодежите — от гърба сега в краката отидоха, краката му такива едни отмалели… Ех, да можеше край печката да е!

Шухов остави ръкавиците на коленете си, разкопча се, свали леденясалия намордник от шията, пречупи го на няколко ката и го прибра в джоба. Сетне измъкна бялото парцалче с хлебеца и притъкмил го над пазвата, та и трошица вън от него да не политне, задъвка малките хапки. Хлябът беше носил под двете си дрешки, грял го беше със собствената си топлинка и затова не беше ни най-малко замръзнал.

По лагерите Шухов неведнъж си спомняше как навремето ядяха на село: картофи — цели тигани, каша — цели котлета, а още по-преди и месо — хей такива ми ти мръвки. И мляко пиеха — до подуване. Ама не трябвало така, разбра го Шухов по лагерите. Ядеш ли — умът ти да е само в яденето, като сега — отхапваш хапката си и с език си я примляскваш, и в страните си я смучеш — и ти е от сладък по-сладък тоя хляб, черният, клисавият. Какво яде Шухов осем години, девета? Нищо. А бачка ли? Охо-хо!

Така си се залисваше той със своите двеста грама, а наоколо, все от тая страна, е насядала цялата 104-а бригада.

Двамата естонци, като двама братя родни, седяха на ниска бетонна плоча и поред си пушеха от едно цигаре половин цигара. Естонците, и двамата бяха възруси, и двамата длъгнести, и двамата мършави, и двамата с дълги носове, с големи очи. Те тъй се водеха един друг, сякаш на единия без другия въздухът, синият, не му стигаше. Бригадирът все заедно ги слагаше. И яденето си деляха наполовина, и на един нар спяха, горен. И когато стояха в колоната или висяха на развода, или се тъкмяха за лягане — все си бъбрят помежду си, и все тихичко, кротичко. Пък да бяха братя, да речеш, не бяха, ами се запознаха тука, в 104-а. Единият, разправят, рибар бил, от крайбрежието, другият, като дошли Съветите, родителите му още малко дете в Швеция го отвели. А той израсъл и на своя глава — в Естония институт да завършва отишъл.

А, чувал съм да казват де, че нацията нищо не значела, във всяка нация лоши хора имало. Но от естонците, колкото ги беше срещал Шухов, лоши хора не му се бяха случвали.

И всички седяха, кой по плочите, кой на кофража, кой на земята направо. За приказки рано-рано езикът не се обръща, всеки си мисли своето, мълчи. Фетюков, чакалът му, насъбрал кой знае къде фасове (той и от плювалниците да е, ще ги измъкне, не ще се погнуси), сега ги развива на коленете, неизгорелият тютюнец насипва на една хартийка. Три деца има Фетюков, но като го вкарали — всичките се отрекли от него, а жена му се омъжила: тъй че от нийде нищичко.

Буйновски го погледа, погледа, па току му викна:

— Защо я събираш тая зараза бе? Ще хванеш някой сифилис, та цял ще се изприщиш! Хвърляй ги!

Капитанът втори ранг — той да командва е свикнал, приказката му с всички хора е все такава, като да командва, но на Фетюков не му пука от Буйновски — и на капитана не му пращат колети, та със злобна усмивка на почти беззъбата си уста се обажда:

— Потрай, капитане, кат изкараш осем години — и ти ще почнеш да ги събираш. И по-важни от тебе съм виждал в лагера…

Фетюков по себе си съди, ама той, капитанът, може и да се удържи.

— Кво, кво? — недочува възглухият Сенка Клевшин. Мисли, разправят се те, за онова де, за днес, на развода, когато Буйновски загази. — Не трябваше да се топорчиш! — жално поклати глава той. — Щеше да се размине.

Сенка Клевшин, завалията, е тих. Ухото, едното, се пукнало още в четирийсет и първа, после попаднал в плен, бягал, хванали го, тикнали го в Бухенвалд. В Бухенвалд едва отървал кожата и сега кротува, срока си отбива. Вземеш ли да се ежиш, отишъл си си.

Тъй е, пъшкай, ама се превивай. Опреш ли се — ще се пречупиш.

Алексей е заврял лице в длани, мълчи. Молитви чете.

Дояде си Шухов хлебеца до троха, ама една огризана коричка — закръглената горна коричка остави. Защото с никаква лъжица не можеш обра кашата от паницата, така че да лъсне, както с хляб. Коричката той пак в бялото парцалче загърна за обед, парцалчето ската във вътрешния си джоб, под памуклийката, стегна се за студа и вече е готов да го пращат на работа. Пък ако почакат, още по-добре.

Трийсет и осма бригада стана и се разшета: кой към бетонобъркачката, кой за вода, кой на арматурата.

Но нито Тюрин идваше при бригадата си, нито помощникът му Павло. И макар да седеше 104-а няма и двайсет минути, а работният им ден — зимен, намален, да беше до шест — струваше им се вече на всички голямо щастие, сега и вечерта като да не е толкова далече.

— Ей, виелици отдавна не е имало! — въздъхна червендалестият кръвен латвиец Килгас. — Цяла зима — нито една виелица! Каква е тая зима?!

— Да… виелици… виелици — завъздиша и бригадата.

Като духне из района тукашната виелица, не на работа да ги изкарват, ами от бараката да ги изведат не смеят: от бараката до столовата, не си ли опънал въже, ще се заблудиш. То да замръзнеше някой затворник в снега — кучета го яли. Ами да не избяга? Не че не се е случвало. Той, снегът, по време на виелица уж ситничък, ситничък, ама като стане на преспа, сякаш е пресован. Ей по такива преспи, превалени през оградата, и бягаха. Вярно, не стигаха далече.

На виелицата, като разсъдиш, ползата й никаква: зековете под ключ, въглищата закъсняват, топлото от бараките го издухва; брашно в лагера не могат докара — хляб няма; току гледаш — и в кухнята закъсали. И колкото и да вее виелицата — три дни ли, седмица ли — тия дни ги броят за почивни, та толкова недели поред на работа ги изкарват.

Но така или иначе зековете си обичат виелицата, надяват й се. Щом рече вятърът да се понапъне, всички в небето се втренчват: материалец, материалец да има!

Снежец, значи.

Защото от тоя, дето е навалял по земята, виелица като света не става.

Ей го, някой се присламчва към печката на 38-а, ама го изчушкаха оттам.

И в тоя момент в залата влезе Тюрин. Навъсен един. Разбраха бригадниците: нещо има да се прави, хем бързо.

— Така-а, сто и четвърта — огледа се Тюрин. — Всички ли сте тука?

И без да проверява и брои, защото не е било някой да му избяга, започна бързо да разхвърля наряда. Естонците двамата и Клевшин с Гопчик прати наблизо, голямото корито за варта да вземат и да го носят в ТЕЦ-а. Оттук вече се разбра, че бригадата минава на недостроената, по късна есен изоставена ТЕЦ. Други двама прати в склада, дето Павло получаваше инструменти. Четирима прати снега да разчистват — около ТЕЦ-а и пред входа на машинната зала, а и в самата машинна зала и по скелето. На още двама нареди печката в същата тая зала да палят — където видят дърва, да цепят или въглища да носят. Един — цимент да откара с шейната, двама — вода да носят, двама — пясък, и още един — да разравя тоя пясък от снега и да го разбива с лоста.

И след всичко това останаха без нищо Шухов и Килгас — най-личните майстори в бригадата. Та ги дръпна настрани бригадирът и им каза:

— Вижте какво, момчета! (Не че беше по-стар от тях, но навикът си му е такъв — „момчета“.) Подир обед ще зидате стената на втория етаж, дето есенес шеста бригада го заряза. А сега трябва да се попритопли машинната зала. Три големи прозореца има там и на първа ръка с нещо трябва да се запушат. Аз ще ви дам още хора помощ, само мислете с какво да ги запушим. Машинната зала ще ни бъде и за разтвор да бъркаме, и за топлик. Не я ли позакътаме — ще изпукаме като кучета, ясно ли е?

И още нещо може да кажеше, ама дотърча Гопчик, хлапе шестнайсетгодишно, розово като прасенце, и го задърпа, че коритото за варта другата бригада не им давала, биели се. И Тюрин се понесе нататък.

Колкото и да беше тежко да започваш работа в такъв студ, нямаше как, пък и той е само отначало, майката му е веднъж да почнеш.

Шухов и Килгас се спогледаха. Не им беше за пръв път да работят заедно и се уважаваха един друг и като дюлгери, и като зидари. Да изнамерят на голия сняг с какво да запушат прозорците не беше лесно. Но Килгас каза:

— Ваня! Там, дето са сглобяемите къщи, знам едно местенце — има цяло руло покривна мушама. Аз го скътах веднъж. Да бяхме отскочили ли, а?

Килгас, макар и да е латвиец, но руският му е като роден, край тях имало староверско село, от мъничък го научил, а по лагерите той е само от две години, но вече всичко знае: на бога се моли, ама зъби стискай. Малкото му име на Килгас е Йохан и Шухов също му вика Ваня.

Решиха да вървят за мушамата. Но Шухов по-напред отърча в строящия се корпус на авторемонтната да си вземе мистрията. Мистрията много значи за зидаря, ако е лека и ти приляга. На обектите без изключение редът е така: всичкия инструмент заран го получаваш, вечер го сдаваш. Та какъв инструмент ще ти се падне на сутринта, туй вече е според късмета. Но Шухов веднъж метна склададжията и го завлече с най-хубавата мистрия. Оттогава всяка вечер й сменя мястото, а заран, ако има за зидане, си я взема. Разбира се, да бяха погнали отзарана 104-а към социално-битовия комплекс, пак щеше да си остане той без мистрия. А сега отмести камъчето, мушна пръсти в пролуката — ето ти я, измъкна я.

Шухов и Килгас излязоха от авторемонтната и се запътиха към сглобяемите къщи. Гъста пара излизаше от устата им. Слънцето беше вече отскочило, но беше без лъчи, като в мъгла, а от двете му страни се вирнали, виж ти, стълбове.

— Стълбове ли са това, а? — кимна Шухов на Килгас.

— Стълбовете не ни пречат — махна Килгас и се засмя.

— Стига от стълб до стълб бодлива тел да не са опнали, туй гледай ти.

Килгас без шега не го бива, затова и цялата бригада го обича. А как го почитат латвийците от целия лагер! Е, което си е право, право си е: храни се Килгас нормално, два колета всеки месец, червендалест един, сякаш лагер не е мирисал. Ще се шегува, ами.

На техния обект зоната му голяма — докат я прекосиш, ехе… На пътя им момчета от 82-ра бригада — пак ями да рият ги карат. Дупките не са големи: петдесет на петдесет и надолу петдесет, ама земята и лете е като камък, а сега студът я е сковал, върви, че откърти нещо. Копаят с кирки — кирката отскача, искри пуща, а земя — никаква. Стоят момчетата, всеки над своята си дупка, колкото и да се озърташ наоколо — няма де да се сгрееш, нито да мръднеш нанякъде — така че само кирката ти остава. Всичката топлина е от нея.

Съзря сред тях Шухов познат един, вятчанин, и се обади:

— Я слушайте бе, копачите, да бяхте на всяка дупка огън наклали. Ще да се поотпусне малко земята.

— Не дават — въздъхна вятчанинът. — Дърва не дават.

— Ами намерете си, я.

Килгас се изплю:

— Виж ги само, Ваня, да имаше мозък началството, щеше ли да тури хората в тоя студ с кирки земята да блъскат?

Изпсува той още няколко пъти под нос и млъкна, на тоя студ не е за приказки. Вървяха, вървяха и стигнаха мястото, дето бяха погребани под снега разпарчетисаните сглобяеми къщи.

Шухов обичаше да работи с Килгас. На него само едно му е лошото — че не пуши и в колетите му тютюн няма.

Наистина си го бива тоя човек — повдигнаха двамата някоя и друга дъска, а под тях цяло руло покривна мушама навито.

Измъкнаха го. Ами сега — как ще го носят? От кулата да ги видят — няма страшно: те, гарваните, един дерт си имат; да не се разбягат зековете, а в работната зона, ако щеш, всички тия къщи на трески направи. И надзирател да те срещне, лагерен — все толкоз: нали и той само гледа къде какво може да му влезе в работа. И бачкатор да е, всичките пет пари не дават за тия сглобяеми къщи. Че и бригадирите, и те. Бере им грижата само строителят от волнонаемните, десетникът от зековете и оная върлина, Шкуропатенко. Никакъв не е този Шкуропатенко, просто зек. Пишат му цяла дневна норма само за туй, че сглобяемите къщи от зековете варди, да не ги изпоразвлекат. Та тъкмо тоя Шкуропатенко може да ги спипа на откритото.

— Слушай, Ваня, легнало няма да стане — намисли Шухов, — я дай да го изправим и да го преграбчим, ще си тръгнем ей тъй на — лекичко, помежду нас си ще го прикриваме. Отдалеко кой ще се сети?

Хубаво го намисли Шухов. Рулото е неудобно за хващане, та не го хванаха, ами го стиснаха помежду си — като трети човек — и потеглиха. А отстрани, само туй се вижда — двама души вървят притиснати един до друг.

— То после, като я види строителят на прозорците тая мушама, все едно ще се досети — рече Шухов.

— Па нас какво ни е? — учуди се Килгас. — Идваме в ТЕЦ-а, а там тъй си беше. Мигар ще я сваляме?

Така си е.

Ама пък пръстите му в протритите ръкавици, вкочанясали, просто не се усещат. А лявата валенка държи. Валенките са най-главното. Ръцете — те в работата ще се оправят.

Свърши снежната целина — излязоха на диря от шейна, от склада към ТЕЦ-а. Цимент трябва да са карали нататък.

ТЕЦ-ът стои на рътлината, а зад нея свършва и зоната. Отдавна вече никой не е стъпвал тук и всички пътища нататък са покрити с гладка снежна пелена. Още ясна е дирята на шейната и пъртината е прясна — следите дълбоки, нашите са минали. И разчистват вече с дървените лопати около ТЕЦ-а и пътя за камионите.

Добре ще е подемникът да работи. Да де, ама нали му прегоря моторът и оттогава май не са го пускали. Та пак, значи, всичко на гръб до втория етаж ще се носи. Варта. И сгурбетоновите блокчета.

Стърчи ТЕЦ-ът два месеца, като скелет сив, сняг, запустяло. И ето дойде 104-а. И на какво им се държат душиците само? — празни стомаси, с платнени колани стегнати: студено, та се пука; нито завет, нито искрица огън. И все пак дойде 104-а — и животът наново започна.

Край сами входа на машинната зала цялото корито с варта разковано. Прогнило си беше коритото, Шухов и не вярваше да го домъкнат здраво. Бригадирът поизпсува, колкото за адет, но сам вижда — никой не е виновен. А ето ти ги и Килгас и Шухов мушамата помежду си носят. Зарадва се бригадирът и тутакси захвана да размества хората: Шухов — кюнец за печката да нагласи, че по-скоро да я запалят, Килгас коритото да поправи, а естонците двамата да му бъдат помощ; на Сенка Клевшин — ей му брадвата, дълги летви да нацепи, та по тях мушамата да се накове: че тая мушама е по-тясна от прозорците точно два пъти. Ами дъски откъде? Топлик да си правят, за такова нещо строителят дъски няма да им изпише. Огледа се бригадирът и другите се огледаха, едно е спасението: да отковат две-три дъски, дето са сложени за перила на стълбите за втория етаж на скелето. Ще си отварят очите къде стъпват и няма да паднат. Какво да се прави?

Ще речеш, защо му е на зека десет години в лагера кръст да превива? Карай колкот можеш. Гледай там да се мръкне, а нощта е твоя.

Ама и така не може. Затуй са я измислили те нея, бригадата! Не само че бригада, дето на Иван Иванович заплатата си му отделно и на Петър Петрович и тя отделно. В лагера бригадата — така е измислена тя, че не началството да гони зековете, ами зековете един друг да се гонят. Така е тук — или на всички допълнително, или всички ще изпукат. Ти не работиш, гадино, а аз зарад теб гладен ли ще стоя? Не, бачкай, мършо!

А пък като си в сегашното положение, иди, че седи. Щеш не щеш, ще рипаш, ще надрипваш, размотаване няма. Ако до два часа не позакътаме залата, всички по дяволите ще идем.

Инструментът Павло вече го донесе, плюй си на ръцете и давай. И малко кюнци донесе. Тенекеджийски инструмент вярно, че няма, ама едно чукче шлосерско има и секирче. Криво-ляво, ще стане.

Удря Шухов ръкавици една о друга и нади кюнците, очуква ги по краищата, пак удря и пак нади (а мистрийката, и тя е скатана тук наблизо. Макар и в бригадата да са си свои хора, ама за смяна, като нищо я сменяват. И то същият тоя Килгас).

И — като да ги ометоха всички мисли от главата му. За нищичко Шухов сега не си спомня и не се кахъри. Само едно му е наум — как кривулите да нагласи и да изведе, че да не пуши. Изпрати Гопчик за тел, та да хванат кюнците за прозореца на излизане.

А в ъгъла има и друга печка, нисичка, с тухлен комин. Плочата й отгоре е желязна, нажежава се и върху нея пясъкът размръзва и съхне. Тая печка я бяха вече запалили и капитанът, и Фетюков мъкнат с таргите пясък. Тарги да мъкнеш, ум не се иска. Та бригадирът слага на тая работа все бивши началници. Тоя Фетюков бил голяма клечка в някаква кантора. С кола се разкарвал.

Отначало дори беше нещо взел да се репчи на капитана, да му подвиква. Но оня взе, че му фрасна един по зъбите и се разбраха.

Току се заприсламчваха към печката с пясъка момчетата, да се посгреят, ама бригадирът предупреди:

— Ще сгрея аз някого по врата, ама де да видим! Свършете работата, че тогаз.

На бито куче само тояга му покажи. И студът е лют, ама бригадирът е по-лют. Пръснаха се момчетата, всеки по работата си.

А бригадирът, чува го Шухов, тихичко реди на Павло:

— Ти стой тука, дръж здраво. Аз сега отчета трябва да вървя да оформям.

От отчета повече зависи, отколкото от самата работа. Който бригадир е умен, отчета гони. Той ни храни. Каквото не си свършил, докажи, че си го свършил; за каквото плащат евтино — тъй я извърти, че по-скъпо да излезе. Глава се иска за това от бригадира. И да се имаш с номировчиците. На нормировчиците също трябва да се бутне нещичко.

А като речеш да се поразмислиш — за кого са всички тия проценти в отчета? За лагера. Лагерът чрез тях хиляди изстисква от строителството, че и на своите лейтенанти премии раздава. На тоя същия Волковой, за камшика му. А на тебе — хляб, двеста грама повече на вечеря. Двеста грама живота управляват.

Донесоха вода, две кофи, а тя по пътя на лед станала. И Павло реши — няма какво да я мъкнат. По-добре направо сняг да се топи. Туриха кофите на печката.

Гопчик опънал отнякъде тел, алуминиева, нова, дето електричарите теглят жици. Докладва:

— Иван Денисич! Тъкмо за лъжица тел. Ще ме научите ли как да я отлея?

Пустият му Гопчик, шмекерът му с шмекер, обича си го него Иван Денисович, син умря мъничък, вкъщи са две големи щерки. Затворили бяха Гопчик, задето на бендеровците в гората мляко носел. Присъда му дали като на голям. А той на малко теленце прилича, все край мъжете, все да се погали… Пък и един хитрец се е извъдил: колетчетата сам си ги яде, понякога и нощем преживя.

То и като си помислиш, всички не мож нахрани.

Отчупиха парче от жицата, скриха го в ъгъла. Измайстори Шухов от две дъски нещо като бояджийска стълба и прати по нея Гопчик да окачи кюнеца. Момчето като катеричка лекичко, хоп-хоп по летвите, заби гвоздея, върза телта, прекара я под кюнеца. Не го беше домързяло Шухов самия край на кюнеца с още едно коляно нагоре да направи. Вятър днес няма, ама утре ще излезе, та да не връща пушека. Тъй е, тая печка си е за нас.

Сенка Клевшин вече нацепил дълги летви. Пак Гопчик-тропчик пратиха да ги накове. Катери се дяволчето недно, провиква се отгоре.

Слънцето отскочи по-високо, мъглицата се разнесе и стълбовете вече ги няма, и вътре зааленя. Ето ти и печката запалиха с крадените дърва. От това по-хубаво — здраве.

— Януарското слънце като ланската месечина грее! — обяви Шухов.

Килгас закърпи коритото за варта, поочука го оттук-оттам с брадвичката и се провикна:

— Чувай, Павло, аз за тая работа по-малко от сто рубли от бригадира не вземам!

Хили се Павло:

— Сто грама ще получиш.

— Прокурорът ще ти ги отпусне! — вика Гопчик отгоре.

— Стойте, стойте! — припря Шухов. (Бяха захванали да режат покривната мушама наопаки.)

Показа им как.

Пак накачулиха тенекиеното кюмбе, пак ги разгони Павло. На Килгас хора даде и нареди корита за варта да правят, за разнасянето. На пясъка още двама души сложи. Горе прати — да чистят снега от скелето и зидарията. И още един вътре, размръзналия пясък да прехвърля от печката в коритото.

А навън моторът забръмча — сгурбетонови блокчета взеха да карат. Камионът пробива през снега. Изскочи Павло, ръце размахва — показва къде да стоварят.

Наковаха една ивица покривна мушама. Втора. От мушамата какъв ти завет? Хартията си е хартия. Ама все пак стената стана като цяла. И притъмня вътре. Та и печката като да светна.

Альошка донесе въглища. Едни му викат: туряй! Други: не туряй! Чакай на дървата да се посгреем! Стои, не знае кого да слуша.

Фетюков се изтъпанчил до печката и тика, глупакът му неден, валенките си в самия огън. Ама капитанът го вдигна за яката и хайде към таргите:

— Върви пясък да носиш, мършо!

Капитанът, той и на лагерната работа като на морска служба гледа: щом е казано прави — значи ще правиш! Здравата я е охлабил за последния месец, ама тегли ли, тегли колата. Криво-ляво и трите прозореца са запушени с мушама. Сега светлинка иде само от вратата. И студът е от нея. Разпореди се Павло горната част на вратата да запушат, а долу да оставят колкото да се провре човек. Запушиха я.

Междувременно три самосвала сгурбетонови блокчета докараха и ги стовариха. Сега е въпросът как ще ги вдигнат без хаспана.

— Я, зидарите, ха да вървим да поогледаме — подкани Павло.

Това е вече задача почетна. Тръгнаха Килгас и Шухов нагоре с Павло. Тя, стълбата, дето си беше тясна, ами сега, като й откърти Сенка перилата, притискай се до стената, току да не се хързулнеш надолу. Отгоре на всичко снегът замръзнал по пречките, закръглил ги, кракът няма опора — как ли ще я носят тая вар?

Огледаха де ще се зида. Ето тук. Вече са почнали да разгребват снега от старата зидария. Ама ще трябва и с брадвичка ледът да се очука и с метличка да се подмете.

Направиха сметка откъде ще подават сгурбетоновите блокчета. Надникнаха надолу. И решиха: дето ще ги мъкнат по стълбата, четирима да се поставят да ги хвърлят ей на това скеле там, и още двама да ги прехвърлят, а на втория етаж пак двама да разнасят, все по-бързо ще стане.

Горе ветрецът не е силен, ама си пронизва. Като те надуха, върви, че зидай. Но нищо, минеш ли отсам зида, все е завет, ядва се.

Шухов вдигна глава нагоре и ахна: небето се избистрило, слънцето почти запладнило. Да се чудиш и маеш: как си минава времето, като се улисаш в работа! И друг път е забелязвал той: дните в лагера си се търкалят, не мож ги улови, а присъдата, хич не мърда, все си е толкова.

Слязоха долу, а там всички сварили да се курдисат край печката, само капитанът и Фетюков пясък носят. Кипна Павло, веднага изкара осем души на блокчетата, на двама нареди цимент в сандъка да насипят и да го размесват на сухо с пясъка, тоя — за вода, оня — за въглища. А Килгас вика на командата си:

— Хайде, момчета, коритцата трябва да свършваме!

— То бива и аз да им бях помогнал? — Шухов сам се предлага на Павло.

— Ами помагайте! — Павло кима.

По едно време дойдоха с баката, сняг да топят за варта. Чули от някого си, че уж било вече дванайсет.

— Татък ще да е — обади се Шухов, — слънцето е на преваляне вече.

— Щом е на преваляне — намеси се капитанът, — значи, не е дванайсет, а един.

— И таз хубава — ококори се Шухов. — И баба знае: най-високо е слънцето по обед.

— Баба ти може и да знае! — отряза капитанът. — Ама откак излезе декретът — слънцето в един е най-високо.

— Какъв декрет бе!

— На съветската власт, какъв!

Излезе капитанът втори ранг с таргата, а и Шухов не се впусна в препирни. Мигар и слънцето на декретите им ще се подчинява?

Почукаха още малко, потракаха, ей ги, четири коритца сковаха.

— Хайде да поседнем, да се посгреем — казва Павло на двамата зидари. — И вие, Сенка, подир пладне също ще зидате. Сядайте.

Седнаха край печката, законно. Все едно, до обед вече няма за кога да се зида, а вар да правят, не си струва, ще замръзне.

Въглищата малко по малко се подпалиха, взеха да топлят. Ама пак само около печката се усеща, а по цялата зала студено, както си беше.

Свалиха ръкавиците, въртят ръце до печката, припичат ги и четиримата.

А краката, то се знае, обути ли са, варди ги от огъня. Ако са обуща, кожата ще се напука, ако са валенки, ще овлажнеят, само пара ще вдигнат, по-топло няма да ти стане. Още по-близо до огъня да ги завреш — ще изгорят. Тъй до пролетта ще си изкараш с дупката — хич не чакай други.

— Абе на Шухов какво му е? — Килгас се подкача. — Шухов, братлета, с единия крак е, дето се казва, вкъщи.

— Ей с тоя, с босия — подхвърли някой. Разсмяха се. (Шухов е събул лявата, кърпената валенка и си суши партенката.)

— На Шухов срокът му свършва.

Пък на Килгас двайсет и пет му бяха лепнали. Беше тя тая, когато на всички наред все по десет раздаваха. А от четирийсет и девета като тръгна на всички по двайсет и пет, без значение. Десет, криво-ляво, можеш да издеяниш, без да вирнеш петала, ама я двайсет и пет изкарай, да те видим!?

На Шухов, то се знае, му е драго, че всички него сочат: ей го на, присъдата му изтича — ама той много-много не вярва. На, тези, дето през войната им свършваше присъдата, всички до второ нареждане ги държеха, чак до четирийсет и шеста година. Излезе, че които по начало си бяха с тригодишни присъди, по пет години отгоре излежаха. Законът, той може и тъй, и инак. Изкараш един десетак, току си кажат — хайде още един. Или — на заточение.

А някога, като си го помислиш — дъхът ти се взема: та присъдата все пак е на свършване, кълбото е към края си… Господи! На двата си крака — и на свобода, а?

Само че гласно за това да се говори на стар лагерник не прилича. И Шухов подхвърля на Килгас:

— Ти твоите двайсет и пет не ги брой. Двайсет и пет ще ги лежиш ли, няма ли, с вила по вода е писано. А аз вече излежах пълни осем, туй е точното.

Тъй на, живееш ден за ден и време не остава да помислиш: как те вкараха? И как ще излезеш?

Според както е в делото, Шухов е осъден за измяна на родината. И показанията са му такива, че тъкмо така де, предал се е в плен, искал бил да измени на родината, а сетне се върнал от плен, защото трябвало задача на немското разузнаване да изпълни. Ама каква задача — нито Шухов можа да измисли, нито следователят. Така си го и оставиха — просто задача.

Сметката му на Шухов беше проста: не подпишеш ли — дървена шуба те чака, подпишеш ли, поне може да си поживееш още малко. Подписа.

А беше така: през февруари четирийсет и втора година на Северозападния обкръжиха тяхната армия, цялата, и със самолети никаква храна не им хвърляха, а ги и нямаше тия самолети тогава. Дотам я докараха, че взеха да стържат копитата на умрелите коне, разкисваха във вода тая роговица и я ядяха. И да стрелят нямаше с какво. Тъй по малко, по малко немците ги издавяха по горите, пленяваха ги. Та в такава една гора и Шухов изкара два дена плен, ама още там, в гората, избягаха и петимата. И пак заскитаха по гори и блата — по чудо стигнаха своите. Само че двамата автоматчикът ги остави на място, третият от раните си умря — та двама стигнаха. Да бяха по-умни, да бяха казали, че по гората са се лутали — нищо нямаше да има. А те взеха, че си признаха: тъй и тъй, от немски плен избягахме. Плен ли? Вашата мамка! Да бяха петимата, може и да сравняваха показанията, може и да им повярваха, а на двамата къде ти: наговорили са се гадовете му за бягство.

Сенка Клевшин чу и той с глухите си уши, че за бягство от плен става дума, и каза високо:

— Аз от плен три пъти съм бягал. И трите пъти ме хващаха.

Сенка, сиромахът, все си мълчи повечето: хората не чува и в разговорите им не се меси. Та за него и знаят малко, само дето в Бухенвалд е бил и там е участвал в нелегалната организация, оръжие в зоната вкарвал за въстание. И как немците с тояги го били и на ръцете вързани отзад висял.

— Ти, Ваня, осем си ги изкарал, ама в какви лагери?

— Килгас си кара своята. — Все в битови си бил, с булчета там си живеехте. Номера не носехте. Я в каторжния осем години изкарай! Никой още не ги е изкарвал.

— С булчета!… С бичмета, не с булчета.

Трупи, значи.

Втренчи се Шухов в огъня на печката и му дойдоха пред очите тия неговите седем години на север. И как три години мъкна трупи и траверси на свлека. И огънят, същият такъв примигващ огън на сечището, само че не дневна, ами нощна сеч. Такъв му беше табиетът на началника: която бригада не изпълни дневната си норма, остава и за през нощта в гората.

Едва след полунощ ще се довлекат в лагера и на сутринта пак в гората.

— Нее, братлета… Тук, кажи-речи, е по-спокойно — изфъфли той. — Тук разписанието е закон. Изпълнил не изпълнил, марш в лагера. И в гарантийния ден хлебецът е сто грама повече. Тук се живее. Специален бил — та нека си е специален. Какво ти пречат номерата? Те, номерата, не тежат.

— Хм, спокойно — цеди Фетюков (наближава почивката и всички се примъкват към печката). — Хората в леглата им ги колят! Спокойно било!…

— Не хората, а портаджиите! — Павло се заканва на Фетюков с пръст.

И вярно, нещо ново започна в лагера. Двама известни портаджии право на нара ги заклаха след сигнала за ставане. А после един невинен бачкатор, мястото трябва да са сбъркали. Един портаджия пък сами при началството избяга, в БУР-а, в каменния карцер го скриха. Да се чудиш… Такова в общите го нямаше. Пък и тук го нямаше…

Ненадейно изсвири свирката на енерговлака. Не я наду изведнъж с всичка сила, а отначало тъй дрезгаво, сякаш гърлото си да прочисти.

Половината ден — отпиши го! Обедна почивка!

Ех, изтърваха! От кое време да са в столовата, ред да са хванали. На обекта има единайсет бригади, а столовата повече от две не побира.

Бригадирът го няма и няма. Павло припряно се огледа и взе, че реши:

— Шухов и Гопчик с мен! Килгас! Щом ви го пратя Гопчик — на часа вдигайте бригада!

Местата им край печката тутакси ги заеха, наобиколиха я тая печка, като женска всеки се натиска да я прегърне.

— Край на спането — викат момчетата. — Време е за цигара!

И се гледат един друг — кой ще запали. Ама никой не вади — или тютюн нямат, или се стискат, не щат да покажат.

Излязоха навън с Павло. И Гопчик подире им като зайче припка.

— Поомекнало е — веднага определи Шухов. — Осемнайсет градуса, не повече. Спорно ще се зида.

Хвърлиха по едно око към блокчетата — момчетата и до скелето са стигнали, че чак и на плочата на втория етаж има.

Попримижа Шухов към слънцето, провери как е там работата относно капитановия декрет.

Ама по голото, дето на вятъра му е просторно, все пак подухва, пощипва си. Не се забравяй, значи, помни — януари си е.

Производствената кухня — тя е една сбутана барака, скована около печката от летви, пък и обкована отвътре с ръждясала ламарина, та да се запушат пролуките. Вътрешността й една преграда я дели на две — на кухня и столова. Каквато кухнята, такава и столовата — подът без дюшеме. Както си е била отъпкана земята, така си беше на буци и ями. А всичката му кухня — една печка квадратна и в нея казан вграден.

Разпореждат се в кухнята двама — готвачът и санитарният инструктор. Сутрин, на излизане от лагера, готвачът получава от голямата лагерна кухня булгур. На глава, кажи-речи, по петдесетина грама, на бригадата — кило, а на обекта без малко нещо — пуд. То се знае, самият готвач няма да седне да ти мъкне тая торба с булгур на три километра, дава да я носи някое от мекеретата. Дето сам ще си троши гърба, по-добре на туй мекере да отдели една порция отгоре за сметка на бачкаторите. Вода да донесе, дърва, печката да запали — и туй не го прави готвачът, пак бачкатори и някои от закъснелите — хайде и на тях по една порция, то чуждото не му се свиди. Още, наредено е да се яде, без да се излиза от столовата: паниците и тях ги мъкнат от лагера (на обекта не можеш ги остави, през нощта волнонаемните ще ги изпокрадат), та носят по петдесетина, не повече, а тук ги мият и на бърза ръка ги пущат отново, ей на и тия, дето събират паниците, и те — по една порция отгоре. А за да не се изнасят паници от столовата, поставят едно мекере и на вратата — да не пропуща паници. Но както и да варди, все тая, отмъкват си: или ще го кандърдисат, или ще го заплеснат. Та трябва на всичко отгоре по целия обект да се пусне паниците да събира, мръсните, и пак в кухнята да ги пренася. И на него порция. И на другиго порция.

А самият готвач една-единствена работа има: булгур и сол в казана да сипе и мазнината да раздели — за казана и за себе си (хубавата мазнина до бачкаторите не стига, оная, дето не струва — всичката в казана отива. Та зековете предпочитат да отпускат от склада само калпави мазнини). И да забърка кашата, като вземе да втасва. А санитарният инструктор и това не върши: седи и гледа. Щом втаса кашата — веднага на санитарния се дава — яде до пръсване. А си е прасе и половина. Ей ти го и дежурния бригадир, сменят се те ката ден — проба идва да вземе, да провери уж годна ли е тая каша за бачкаторите. На дежурния бригадир — двойна порция.

Но ей ти го и сигнала. Ей ти ги и бригадирите заприиждали един подир друг и готвачът раздава през прозорчето паниците, а на тия паници дъното им едва покрито с кашица и колко е там твоят булгурец — нито да попиташ, нито да премериш, най-много да ти напълнят устата с псувни, отвориш ли дума.

Свири над голата степ вятърът, лете суховей, зиме мразовит. От памтивека в тая степ нищо не е расло, а между четирите бодливи тела — и от по-рано. Жито никне само в хлеборезницата, овесът в склада класи, в продоволствения. Та и да се утрепеш от работа, и по корем да лазиш — от земята храна няма да изскубнеш повече, отколкото началството изпише, няма да получиш. Ама и него не получават зарад разните му готвачи, зарад мекеретата, зарад тарикатите. И тук крадат, и в лагера крадат и още по-напред, в склада крадат. И всички тия, дето крадат, не стигат до кирката. А ти бачкай и взимай, каквото ти дават! И се пръждосвай от прозорчето.

Кой когото свари, него натовари.

Влязоха Павло и Шухов с Гопчик в столовата — а там се залостили един връз друг, не се виждат зад гърбовете нито масите от криви по-криви, нито пейките. Кой сварил, седнал, повечето на крак ядат. 82-ра бригада, дето цяла сутрин копа ямите на студа, първите места след сигнала е пипнала. Сега и като се наядат, няма да излязат — къде ще намерят завет? Псуват ги другите, ама на тях им е все толкова — за тях сега по-лошо от студа няма.

Пробиха си с лакти път Павло и Шухов. Тъкмо навреме дойдоха: една бригада вече получава и само една стои на реда, все помощник-бригадири пред прозорчето чакат. Останалите, значи, след нас ще бъдат.

— Паниици! Паници! — Готвачът крещи през прозорчето и вече му ги подават отсам, и Шухов и той събира и подава — не заради една каша повече, ами за по-бързо.

Там, отвъд преградката, мекеретата надве-натри мият паниците — и те за каша.

Почна да получава тоя помощник-бригадир, дето беше пред Павло. Павло се провикна през навалицата:

— Гопчик!

— Аз! — от вратата. Гласчето му тъничко, като на козленце.

— Викай бригадата!

Хукна.

Най-важното, кашата днес си я бива, най-добрата каша — овесена. Не е като да се случва често. Повечето върви все магара по два пъти на ден или гола брашнена чорбица. В овесената между зърната има гъсто, то засища, то си е скъпото.

С колко овес на младини е изхранвал Шухов конете си — и през ум не му е минавало, че отдън душа ще трепери за една стиска от същия тоя овес!

— Паници! Паници! — викат от прозорчето.

Идва и на 104-а редът. Предният помощник-бригадир си взе паницата със своята двойна, „бригадирска“, и се дръпна от прозорчето.

И то за сметка на бачкаторите върви — и пак всички си траят. На всеки бригадир дават такава, ако ще сам да си я яде, ако ще на помощника си да я дава. Тюрин я дава на Павло.

Шухов сега си знае работата: завря се той зад масата, разкара двама от закъсалите, един бачкатор с добро помоли, очисти края на масата, колкото за двайсетина паници, ако ги наслагат една до друга, връз тях като втори етаж още 6 ще застанат, че и отгоре още две, а сега трябва от Павло паниците да поема, та и да ги брои след него и очите да си отваря да не би чужди да свият някоя паница от масата. А и да не го блъсне някой с лакът, та да ги разсипе. Тук, досами него, стават от пейките, сядат, ядат. Трябва с око да се варди границата: своята ли паница ядат, или в нашата посягат?

— Две! Четири! Шест! — брои готвачът зад прозорчето. Едновременно по две с двете ръце подава. Така му е по-лесно, по една може да сбърка.

— Две, четири, шест — приглася му тихо Павло оттатък прозорчето и веднага две по две предава паниците на Шухов, а Шухов ги слага на масата. Той на глас не повтаря, ама води сметката по-внимателно от тях.

— Осем, десет.

Де се дяна Гопчик с бригадата?

— Дванайсет, четиринайсет… — върви сметката.

Ама в кухнята не достигаха паници. Покрай главата и плещите на Павло Шухов вижда: двете ръце на готвача са поставили две паници на прозорчето, държи ги той и стои, като да се е замислил. Сигур се е обърнал и псува миячите. И вече през прозорчето още една купчина паници опразнени му тикат. Пусна си той ръцете от тия долните паници, купчината празни назад предава.

Шухов заряза цялата си камара паници на масата, преметна крак през пейката, дръпна двете паници и не толкова за готвача, ами за Павло повтори тихичко:

— Четиринайсет.

— Стой! Къде влачиш? — кресна готвачът.

— Наш! Наш! — потвърди Павло.

— Ваш не ваш, да се не сбърка сметката.

— Четиринайсет — сви рамене Павло. Не би седнал той да плячкосва паници, като помощник-бригадир трябва да се държи на положение, ама сега повтори след Шухов, на него може и да го стовари.

— Аз четиринайсет вече казах! — крещи готвачът.

— Че какво като си казал бе! Пък самият ти не ги даде, в ръцете си ги задържа — подвикна и Шухов. — Върви ги брой, ако не вярваш? Ей ги, всичките са на масата.

Шухов уж вика на готвача, ама зърна и двамата естонци да се промъкват към него и им бутна набързо двете паници. Че свари и да се върне при масата и на око да премери всичко ли си е на мястото, съседите не се бяха усетили да свият нещо, а можеха.

В прозорчето цяла се подаде червендалестата мутра на готвача.

— Де ги паниците? — строго запита той.

— На, молим! — викаше Шухов. — Дръпни се бе, човече божи, не си прозрачен — блъсна той някого. — Ето две! — повдигна малко две паници от горния ред. — И ето ти три реда по четири, на, брой си ги.

— Ами бригадата няма ли я? — недоверчиво занича готвачът през малкото пространство, което му открива прозорчето, тясно, та да не могат от столовата да гледат колко артисва в казана.

— Тцъ, няма я още бригадата — поклати глава Павло.

— За каква майна заемате тогава паниците, като ви я няма бригадата? — освирепя готвачът.

— Ей я, ей я бригадата — завика Шухов. И всички чуха откъм вратата виковете на капитана като от капитански мостик.

— Какво сте се наблъскали. Наял си се — излизай! Дай и на другите!

Готвачът помърмори, помърмори, изправи се и в прозорчето пак се появиха ръцете му.

— Шестнайсет, осемнайсет…

Насипа и последната, двойната:

— Двайсет и три. Край! Следващата!

Започнаха да се провират бригадниците и Павло взе да им раздава паниците, на някой през главите на седналите, на другата маса.

На една пейка лете и по пет души сядаха, но сега, както дебело са навлечени — едва по четирима се побираха и пак се бутаха, като гребяха с лъжиците.

Шухов разчиташе, че от двете плячкосани порции поне едната ще е негова. Та бързо се зае със своята си, полагаемата се. Сви едното си коляно, дясното, към корема, измъкна от кончова на валенката лъжицата „Уст-Ижма 1944“, свали си шапката, пъхна я под лявата мишница, развъртя лъжицата, обра кашата докрай.

Ей сега трябва в тая минутка цяла-целеничка само за яденето да си мисли и кашицата, с тънката корица, като я обира до дъното, право в устата да слага и бавно-бавно да я примлясква с език. Ама ще трябва да побърза, та Павло да види, че вече е свършил, и да му предложи втората каша. Пък на всичко отгоре и Фетюков, нали дойде с естонците заедно — не му убягна как свиха двете каши и е застанал право срещу Павло, яде прав и току поглежда накъм четирите останали, нераздадени порции. Иска, види се, да подсети, че и на него трябва да се даде, ако не цяла, поне половин порция.

Мургавият млад Павло обаче преспокойно си ядеше своята, двойната, и по лицето му не личеше да се замисля кой е тук, наоколо, та камо ли да помни, че две порции повече има.

Шухов си дояде кашата, от това, че си беше раздразнил корема изведнъж за две, не се засити от едната, както ставаше винаги след овесена каша. Бръкна във вътрешния си джоб, извади от бялото парцалче незамръзналата си закръглена горна коричка и взе старателно да обира каквото се беше полепило от кашата по дъното и по широките краища на паницата. Като понасъбереше, облизваше с език кашата и пак събираше с коричката почти още толкова. Накрая паницата лъсна като измита, само дето малко нещо мътнееше. Подаде я през рамо на събирача и се помая още минута-две гологлав.

Макар паниците да ги беше свил Шухов, ама стопанин им беше помощник-бригадирът.

Павло го помъчи още малко, докато също свърши своята каша, ама не взе да омита дъното, ами само облиза лъжицата си, прибра я и се прекръсти. И тогава чак побутна — леко да ги помести, нямаше къде — две паници от четирите, като да ги даваше на Шухов.

— Иван Денисович. — Едната за вас, а другата на Цезар отнесете.

Шухов хем знаеше, че една паница има да се носи на Цезар в кантората (самият Цезар никога не се унижаваше да ходи в столовата, нито тук, нито в лагера) — знаеше, но когато Павло побутна едновременно и двете паници, сърцето му секна: дали пък не му дава Павло и двете, дето са в повече. И тутакси пак си затупка сърцето, както си тупкаше.

И тутакси се наведе над своята законна плячка и почна да яде бавно и напрегнато, не усещаше как го блъскат в гърба новите бригади. Яд го беше само да не би втората каша на Фетюков да дадат. Майстор е Фетюков ръка да подлага, дума няма, ама сам нещичко да отмъкне, не му стига барутът.

… А на масата близо до тях седеше капитан втори ранг Буйновски. Той отдавна вече беше свършил кашата си и не знаеше, че в бригадата има повече, и не се озърташе колко са останалите там, при помощник-бригадира. Беше се позатоплил, размекнал се беше, та сили събираше да стане и да иде на студа или в студения незатоплящ се топлик. Сега и той заемаше незаконно място и пречеше на новодошлите бригади, като тия, които преди пет минути гонеше с металния си глас. Отскоро беше в лагера, отскоро на обща работа. Минути като сегашната бяха за него (той не знаеше това) особено важни минути. Те го превръщаха от властен и гръмогласен морски офицер в тромав, предпазлив зек, който само с тая своя тромавост може да насмогне отредените му двайсет и пет години затвор.

… Вече му викаха и в гърба го блъскаха да освобождава мястото. Павло каза:

— Капитане! Ей, капитане!

Буйновски трепна, като да се пробуди, и се огледа.

Павло му протегна кашата, без да го пита дали иска.

Веждите на Буйновски се вдигнаха, очите му гледаха яденето като чудо невиждано.

— Вземайте, вземайте — успокои го Павло и като вдигна последната каша за бригадира, излезе.

… Виновна усмивка мръдна напуканите устни на капитана, дето беше обикалял Европа и великия северен път, и той се наведе щастлив над половинката черпак рядка овесена каша, без капчица мазнинка — над овеса и водата.

… Фетюков злобно измери и Шухов, и капитана и обърна гръб.

А според Шухов, правилно, дето на капитана я дадоха. Ще дойде ред и капитанът ще се научи да живее, ала засега не умее.

И още една слаба надеждица си имаше Шухов — дали няма и Цезар да му остави своята каша? Макар че едва ли, защото колет не беше получавал вече две седмици.

След втората каша, след като пак омете дъното и краищата на паницата с коричката и пак я облиза няколко пъти, Шухов накрая изяде и самата коричка. После взе изстиналата каша на Цезар, тръгна.

— В кантората бе! — отблъсна той мекерето на вратата, дето уж не пропущаше паници.

Кантората беше стъкмена от дялани трупи барака край пропуска. Из комина й, както и сутринта, си бълваше пушек. Поддържаше топлото там дневалният, той е и за разсилен, него като надничар го водят. Дървата и треските за кантората не жалят.

Изскърца Шухов с вратата на преддверието, после още една врата имаше, обкована с факли, влезе вътре, помъкнал край себе си облаци мразовита пара, и бързо притегли вратата подире си (дордето не са му викнали: „Затваряй вратата бе, левак!“).

Топлината в кантората го удари като в баня. През размръзналите се стъкла на прозорците слънцето играеше, ама не зло като там, на върха на ТЕЦ-а, а веселичко. И плуваше в лъчите му тежкият дим от лулата на Цезар, като тамян в черква. Печката една причервеняла, та чак светнала, тъй са я нафраскали чукундурите му недни. И кюнците червенеят.

В такава горещина само подвий коляно и ще заспиш в момента.

Стаите в кантората са две. На втората, на строителската, вратата е открехната и оттам гърми гласът на строителя:

— Имаме преразход на фонд работна заплата и преразход на фонд строителни материали. Най-ценните дъски, да оставим сглобяемите секции, затворниците ви ги цепят на дърва и ги горят по кьошетата, а вие нищо не виждате. От оня ден пък арестантите разтоварваха на силния вятър цимент край склада, а и с носилки го пренасяха десетина метра още. Цялата площадка там е потънала до кокалчетата в цимент, а работниците си отидоха не черни, ами сиви. Колко загуби!?

Съвещание значи има при строителя. С десетниците сигур.

Край входа, в кьошето, седи дневалният, целият се разплул на табуретката. Край него Шкуропатенко, Б-219, върлината му крива, блещи се през прозореца, пак дебне да не отвлекат къщите му сглобяеми. Ама мушамата пробля, байно.

Счетоводителите, двамата, и те зекове, хляб припичат на печката. Да не им подгаря — скаричка такава една измайсторили, от тел.

Цезар си смуче лулата, разположил се е на масата си. Към Шухов е гърбом, не го вижда.

А срещу него седи Х-123, двайсетгодишният, каторжник по присъда, жилав старчок. Каша яде.

— Не, драги — едно меко, както си пуфка с лулата, говори Цезар, — обективността изисква да се признае, че Айзенщайн е гениален. Йоан Грозни — нима не е гениално? Танцът на опричниците с маските! Сцената в катедралата!

— Лиготене! — спира лъжицата пред устата си, сърди се Х-123. — Толкова много изкуство, че вече не е и изкуство. Чер пипер и анасон вместо хляба насъщен! И при това най-гнусна политическа идея — оправдания на единоличната тирания. Подигравка с паметта на три поколения руска интелигенция! (Гълта кашата надве-натри, каква му е ползата от нея.)

— Но каква трактовка биха пуснали иначе?…

— Аа, биха пуснали! Тогава не казвайте, че е гений! Кажете, че е подлизурко, че кучешка повеля е изпълнявал. Гениите не приспособяват трактовките си към вкуса на тираните!

— Кхъ, кхъ — изкашля се Шухов притеснен, че ще прекъсне интелигентния разговор. Ама пък и да стърчи, тук не върви.

Цезар се обърна, протегна ръка за кашата. Хич и не погледна Шухов, сякаш кашата сама беше пристигнала по въздуха и пак неговата си подхвана:

— Но, моля ви се, изкуството не е какво, а как?

Скочи Х-123 и издумка на верев с ръка по масата:

— Не, да прощавате, по дяволите вашето „как“, ако не буди в мен благородни чувства!

След като даде кашата, Шухов постоя точно колкото го изискваше приличието. Изчакваше дали Цезар няма да го почерпи една цигара. Но Цезар съвсем беше забравил, че е там, зад гърба му.

И Шухов се обърна и тихо си излезе.

Търпи се, не е чак толкова студено навън. Като по вода ще се зида днеска.

Вървеше си Шухов по пътечката и току съзря на снега парче стоманена ножовка, от счупена лента парче. Не че щеше да му свърши някаква работа, ама знаеш ли предварително какво ще ти дотрябва някога. Вдигна го, пъхна го в джоба на панталона. Ще го скрие в ТЕЦ-а. Предвидливият е по-богат от богатия.

Като дойде до ТЕЦ-а, най-напред взе, та измъкна мистрийката си и я затъкна във въженцето, дето се беше препасал. И чак тогава се мушна в залата.

Там след слънцето съвсем тъмно му се видя и не, да речеш, по-топло, отколкото навън. Влажно едно такова.

Струпали се бяха всички край кюмбето, дето го беше нагласил Шухов, и край оная печка, дето размръзващият се пясък пускаше парата си. За когото не стигнало място, седи на ръба на коритото за варта. Бригадирът край сами печката се е настанил. Кашата си дояжда. Стоплил му е Павло кашата на печката.

Шушукат си момчетата. Развеселили са се те. И на Иван Денисович тихичко му съобщават: бригадирът оформил хубаво отчета, доволен си дошъл.

Къде и каква работа там е намерил да отчете, туй вече неговата бригадирска глава си го знае. Днес например какво за половин ден са свършили. Нищо. Дето поставяха печката, няма да платят, и дето запушваха прозорците, няма да платят. Това за себе си са го правили, не за производството. А в наряда все нещо трябва да се пише. Може пък и Цезар да подслажда нарядите, котка го него бригадирът, не ще да е току-така.

„Хубаво го е оформил“ — значи, сега пет дена хлебната дажба ще бъде добра. Пет, да речем, не са те пет, ами четири само: от петте дни единият си го туря в джоба началството, бута на гарантийна целия лагер, дето добрите, там и лошите. Уж никой да не се обиждал, за всички да било еднакво, а икономисват, от залъка ни късат. Ама карай, на зека стомахът всичко мели. Днес как да е, но утре ще се натъпчем. С тази мечта ляга да спи лагерът в деня на гарантийната работа.

А всъщност излиза — пет дена работим, четири — ядем.

Закротила се е бригадата. Който си има тютюнец — пуши си тихомълком. Скупчили са се в тъмното, огъня гледат. Досущ като семейство голямо. То си е и семейство бригадата. Слушат какво разправя бригадирът край печката на двама-трима. Не е от приказливите, та щом го е ударил на приказки — значи е в добро настроение.

И той не се е научил с шапка да яде, Андрей Прокофич. Без шапка главата му е вече стара. Остригана е ниско, като всички, ама и на огъня от печката личи колко бели косми между възсивата му коса има пръснати.

— … Аз и пред командира на батальона треперех, а изведнъж — полковият! „Червеноармеец Тюрин се явява по ваша заповед…“ Вторачил се под рунтавите си вежди: „Как те викат, а по баща?“ Отговарям. „Година на раждане?“ Отговарям. Тогава, в трийсета година, колко да съм имал, двайсет и две да съм бил, хлапе. „Е, как върви службата, Тюрин?“ — „Служа на трудовия народ!“ Бре, че като кипна оня ми ти човек, че с две ръце по масата — фрас! „Служел бил той на трудовия народ! Ами ти самия кой си бе, подлецо?!“ Мен сякаш ме попариха отвътре!… Но се държа: „Стрелец-картечар първи номер. Отличник по бойната и полити…“ — „Какъв първи номер бе, гад! Баща ти кулак, сведение дойде от Камени. Баща ти е кулак, а ти си се укривал, втора година те търсят!“ Побледнях аз, мълча. Цяла година писмо не бях писал вкъщи, следата ми да не намерят. И живи ли са там, нищо не знаех, нито пък те за мене. „Ти съвест имаш ли, бе — дере се, четирите му ромба на петлиците се тресат, — да лъжеш работническо-селската власт?“ Мислех — ще ме бие. Не, не рачи. Подписа заповед — шест часа и да ме няма… Пък беше ноември. Смъкнаха ми зимната униформа, дадоха лятна, една износена, вече за брак и възмъничко шинелче. Ама аз си бях селяндур тогава, не знаех, че мога да не сдавам, да ги пратя на майната им… И още едно мръсно документче на ръка. „Уволнен от редовете… като кулашки син.“ Само работа да искаш с туй ми ти документче. Пък имам четири дена в железницата — кредитен билет не ми издадоха и суха храна не ми дадоха за един ден поне. Нахраниха ме на обед за последен път и ме изхвърлиха от казармата.

… Между впрочем в трийсет и осма на Котлаския етапен пункт срещнах аз бившия си взводен — и на него един десетак му хързулнали. Та от него научих: оня полкови командир и комисаря, и двамцата ги разстреляли в трийсет и седма. Па пролетарии ли били там, кулаци ли. Имали ли били съвест, нямали ли… Прекръстих се аз и думам: „Все пак имало господ на тоя свят. Забавя, ама не забравя.“

След двете паници каша дощя му се на Шухов да запали, ама до смърт. И намерявайки да купи от латвиеца от седма барака две чаши домашен тютюн и тогава да си оправи сметките, прошепна на естонеца рибар:

— Чувай, Айно, заеми ми за една цигарка до утре. Нали знаеш, не замъквам.

Айно погледна Шухов право в очите, после бавно се обърна към побратима си. Всичко им е по равно на тях. Шушка тютюн самичък не разходва. Измотолевиха си по нещо и Айно измъкна кесията, украсена с розов ширит. Взе от тая кесийка щипка с фабричен тютюн, сложи я върху дланта на Шухов, попретегли я на око и още няколко листенца притури отгоре. Тъкмо за една цигарка, не повече.

А вестниче Шухов си има. Откъсна, завъртя цигарката, вдигна въгленчето, дето се беше търколило между краката на бригадира и дръпна! И то как дръпна! Та тръпки по цялото му тяло полазиха и даже като да му се подкосиха краката и главата да му се позамая.

И едва запуши, ето ти през цялата зала две зелени очи го стрелнаха: Фетюков. То бива и да се смилеше, да му дадеше на тоя чакал, ама днес вече му бяха давали, видя Шухов. По-добре на Сенка Клевшин да остави фаса. Той и не чува завалията какво разправя там бригадирът, клечи пред огъня, главата му настрани клюмнала.

Сипаничавото лице на бригадира е осветено от печката. Приказва сурово, сякаш за другиго става дума.

— Вехториите, дето ги имах, пробутах ги тях на битпазара за четвърт цена. Купих на черно два хляба, купони по туй време имаше. Правех сметка с товарните да се дотътря, ама и за тях едни закони бяха наиздавали, строги. А билети, който помни, и с пари да купиш, не можеше, та камо ли без пари — само с документче и на командированите. Па и на перона не мож припари: на вратата милиция, от двете страни на гарата охрана се шляе по релсите. Онуй слънце, студеното, взе да клони, взеха да мръзнат локвите — къде ще се нощува?… Озори ме каменният зид, гладък, пущината му, ама се прехвърлих с хлябовете — та в нужника на перона, повъртях се малко — никой не ме гони. Излизам си като пътник, войниче. А на линията тъкмо стои „Владивосток-Москва“. За вряла вода — бой. Ще се избият с канчетата по главите. Гледам, върти се с двулитров чайник насам-натам едно момиче със синя блузка, не смее да пристъпи към казана. Краката му едни мънички, ще го попарят или ще го премачкат. „На, казвам, дръж хлябовете, за минутка ще ти налея!“ Дордето налях, той, влакът, потегли. Тя тия моите хлябове държи, плаче, къде да ги дене, майната му на чайника. „Тичай, викам, тичай, аз съм подир теб!“ Тя отпреде, аз по нея. Настигнах я, с едната ръка я качвам, а влакът вече пердаши! Метнах се и аз на стъпалото. Не ме перна кондукторът по пръстите, нито пък да ме изблъска: пътуваха и други бойци във вагона, та той ме обърка с тях.

Сръга Шухов Сенка в хълбока: хайде, на ти фаса, нескретнико. С цигарето си, дървеното, му го даде, нека си посмуче пък, какво толкова. А Сенка, чешитът му с чешит, като артист: слага ръка на сърцето, кланя се. Абе глух човек, какво да го правиш!…

Разказва бригадирът:

— Шест момичета в отделно купе пътуваха, ленинградски студентки, от практика се връщат. На масичката наредили масълце-фуйсълце, мушамички се поклащат на кукичките, куфарчетата в калъфчета. Гратис си го живеят те живота, навсякъде зелени семафори… Поговорихме, посмяхме се, чай заедно пийнахме. Ами вие, питат, от кой вагон сте?! Въздъхнах аз и се открих: от такъв вагон съм аз, момичета, че да не ви дава господ.

Тихо е в залата. Печката гори.

— Ахкаха, охкаха, съвещаваха се… Па накрая ме затулиха с мушамичките си на багажника. Тогава кондукторите с милиция ходеха. Работата не беше до билета — до кожата опираше. До Новосибирск ме криха, докараха ме… Между впрочем на едно от тез момичета аз на Печора му се отблагодарих: нея в трийсет и пета Кировската вълна я емнала, все си беше отишла на общите, аз в шивалнята я уредих.

— Може да бяхме забъркали вар, а? — Павло шепнешком пита бригадира.

Ама не чува той.

— Вкъщи нощя влязох, откъм градините. Бащата вече го бяха откарали. Майка ми с дечурлигата само партидата си чакаше. И за мене вече телеграма имало, и от селсъвета ме търсили да ме арестуват. Ни живи, ни умрели, угасили сме лампата и седим на пода край стената, че активистите щъкат из селото и през прозорците заничат. И още същата нощ забрах аз малкото братче, па го поведох към топлите страни, във Фрунзето. Ама къде ти, няма прокопсия ни за него, ни за мене. Гледам аз във Фрунзето дзифт варят в един казан, а край него разни апашори насядали. Приседнах и аз до тях: „Я чуйте бе, господа гащници! Я вземете братлето на обука, научете го на ум и разум!“ Взеха го те…

Съжалявам, че и аз с апашите не се хванах…

— И оттогава не сте ли се срещали с братчето си? — това капитанът попита.

Тюрин се прозя.

— Не, не съм го срещал повече — пак се прозя. Каза:

— Е, горе главите, момчета! Ще се наредим и на ТЕЦ-а! Я, който ще бърка вар, да почва, не чакайте сигнала.

Туй е то, бригадата. Началството и в работно време не може помръдна бачкаторите, ама бригадирът и през почивката като рече хайде, значи хайде! Защото той ни храни, бригадирът. Пък и няма да те разкарва той току-така.

Почнат ли след сигнала да бъркат вар, значи, зидарите — стой и гледай?

Въздъхна Шухов и се надигна.

— Да ида леда да очукам.

Взе със себе си брадвичката и метличката за леда, а дето ще зида, зидарско чукче, мастар, канап, отвес.

Килгас, черведалестото, погледна Шухов, нацупи се, ще рече, какво се вреш и ти, пръв ли и в пъкъла искаш да влезеш! Да, ама Килгас не му прави сметката какво ще яде бригадата: пука му него на голото теме, двеста грама ли е хлябът или по-малко — с колетите ще издеяни.

Но и той стана, разбра. Бригадата да държи заради себе си не бива.

— Чакай, Ваня, и аз ида! — вика го той.

Де, де, шкембо. За себе си да работеше, още по-рано щеше да скочиш.

(Ама и друго има, дето се е разбързал Шухов — отвеса преди Килгас да пипне, че само един отвес са взели от склада.)

Павло пита бригадира:

— На три ръце ли ще зидат? Да турим още един, а? Или варта няма да стига?

Бригадирът се смръщи, помисли.

— Четвърти аз ще застана, Павло. А ти тука — варта! Коритото е голямо, тури шест души и карайте: от едната половина готовата да се изгребва, в другата половина нова да се бърка. И да ги нямаме никакви такива, нито за минутка!

— Ех! — Павло скочи, младо е момчето, кръвта му кипи, още не са го разбрицали лагерите, личат си по него украинските самуни. — Вие като ще зидате, аз пък вар ще бъркам! Па да видим кой кого! Де я тук най-дългата лопата?

На, това е то бригадата. Тоя Павло, дето е пушкал из горите и по районите нощем е грабил — да седне и той да ти се напъва! Но щом е за бригадира — друга работа!

Изкачиха се Шухов и Килгас горе, слушат и Сенка подире им скърца по стълбата. Сетил се е глухарът.

На втория кат стените само дето са ги подкарали, навред по три реда и тук-там малко по-високо. Най-спорната зидария е тая от коленете до гърдите, без скеле.

А скелите, дето по-рано са били тук, и козлите — всичко са отмъкнали зековете: кое на други постройки отнесли, кое изгорили, само и само на чужда бригада да не остане. Ама сега нали е тяхно, още утре трябва козли да строят, че инак ще закъсат.

Надалеко се вижда от върха на ТЕЦ-а: и цялата зона се бялнала от край до край, жива душа няма (изпокрили са се зековете, топло събират до сигнала), и черните кули, и стълбовете, заострени като бодлива тел. Бодливата тел на слънцето ще се види, а инак — не. Пък едно слънце пекнало, очите ти ще изкара.

А още по-отсам се вижда енерговлакът. Ама как пуши само, небето чак опушва! И току се запъхтя. Все тъй пъхти зиморничаво, преди да изсвири. Ей го — забуча. Не сме, да речеш, кой знае и колко подранили.

— Ей, стакановец^[8]! Я, там по-живо се оправяй с отвеса! — Килгас го поддява.

— Бе ти си виж твоята стена, що лед е! Ще го очукаш ли тоя лед до мръкнало? Мистрията поне да не беше влачил нагоре-надолу — поднася го и Шухов.

Тъкмо да подхване всеки стената си (както се бяха сговорили отзарана), бригадирът отдолу викна:

— Ей, момчета! По двама ще застанем, та да не мръзне варта в коритата. Шухов! Ти на твоята стена Клевшин вземи, аз с Килгас ще бъда. А Гопчик зарад мен ще очисти стената на Килгас.

Спогледаха се Шухов и Килгас. Право е. По ще спори.

И пипнаха секирчетата.

И не вижда вече Шухов нито ширинето, дето слънцето играе по снега, нито как из зоната се разшетаха от скривалищата си бачкаторите — кой ями да рине, от сутринта недоринати, кой арматура да връзва, кой мертеци да кове в работилниците. Виждаше Шухов само стената си — от кръстачката отляво, дето зидът се вдигаше на стъпала над пояса, до десния ъгъл, дето се срещаха неговата стена и Килгасовата. Показа на Сенка къде да кърти леда и самият той тъй сърцато заудря ту с тъпото, ту с острото, че на всички страни се разхвърча лед, та чак и в лицето му, и я вършеше тая работа припряно, без да разсъждава. А умът и очите му като да опипваха под леда стената, външната фасадна стена на ТЕЦ-а на два реда блокове. Стената на това място преди я е зидал неизвестен зидар — или не е отбирал човекът, или е карал през куп за грош, та сега Шухов й свикваше, като да бе негова. Ей тук на̀ има хлътнало, не мож го изравни за един ред, ще трябва на три реда всеки път да наддава по повечко вар. Тук пък стената се е изшкембила откъм лицето — туй ще се сравни за два реда. И на око раздели той стената и си забеляза нишани — докъде ще зида от лявата стълбчата кръстачка и откъде Сенка — надясно от Килгас ще кара. Там на ъгъла, направи си сметка, Килгас няма да се удържи и от Сенковото малко ще подзида, ей го, че и на него по-леко ще му стане. А докато те там се попипкват, Шухов ще изкара половин стена, че и повече, та да изпреварва нашата двойка. И си набеляза къде колко блока ще му трябват. И едва носачите се подадоха горе, той тутакси запримчи Альошка:

— На мене носи! Ей тука туряй! И тука.

Сенка още леда доочуква, а Шухов вече грабна телената метличка, с две ръце я грабна и насам-натам, насам-натам забръска по стената да очисти горния ред, то до сухо не може, ама сняг поне да няма и особено по фугите.

Качи се горе бригадирът и докато Шухов още се мотаеше с метличката, закова мастара на ъгъла. По краищата при Шухов и Килгас отдавна вече стърчат.

— Ей! — вика отдолу Павло. — Има ли хора горе? Хайде на варта!

Шухов чак се изпоти: канапът още не е опнат! Разбърза се. И си науми: канапът ще опъне не на ред, не на два, ами наведнъж на три, запас да има. Че и на Сенка да му е по-леко, ще му подзида от външния ред, а малко от вътрешния ще даде нему.

Докато опъваше канапа по горната черта, обясни на Сенка, кое с думи, кое със знаци, къде да зида. Разбра го глухият. Хапе устни, очи върти, към бригадировата стена намига — ще има да ни гонят, нали така? Няма да се излагаме, я! Смее се.

А по стълбата вече иде варта. Нея четири двойки ще я носят. Тъй реши бригадирът: коритца край зидарите никакви да няма — само ще мръзне при прехвърлянето. Ами щом донесат коритото — грабвайте двамата зидари и право на стената — зидайте. През това време носачите, за да не мръзнат за тоя, дето духа на откритото, блокове ще прехвърлят нагоре. Щом изгребат коритото, отдолу на часа ще им се носи друго, а първите носачи — марш долу. Пък там гледайте край печката да размразите коритото от замръзналата вар, че и себе си колкото успеете.

Донесоха две корита наведнъж — на Килгасовата стена и на Шуховата. Диша варта, дими, то и топлинката й е колкото да се каже, че я има. Плеснеш я с мистрията на стената и докато се обърнеш, хванало се. Сетне върви, та го кърти с чукчето, с мистрията не мож го отби. А и блокчето, само да го сложиш малко по-инак — и вече замръзнало на една страна. Тогава единствено с тъпото на брадвичката това блокче мож го откърти, че и варта му чисти.

Но Шухов не бърка. Те, блокчетата, не са точ в точ. Дето е с отчупен ъгъл, със смачкано ребро или пък тумбесто, Шухов веднага го вижда, вижда и на коя страна на туй блокче му се ще да легне и вижда онова място на зида, дето тъкмо него чака.

Загребва Шухов с мистрията димящата вар и право там хвърля и помни къде минава долната фуга (връз тази фуга средата на горното блокче после ще натъкми). Вар хвърля колкото за под едно блокче. И взема блокче от купчината (ама като взема, пази да не си съдере ръкавицата, сгурбетонните блокчета страшно жулят). И като поразравни варта с мистрията — шльоп отгоре блокчето. И тутакси го подравнява, с мистрията го почуква, ако не е както трябва. Външната страна да върви по отвеса и надлъж блокчето нацяло да ляга. И напреки — също нацяло. И край, вече се е хванало, втвърдило се е.

Сега, ако отстрани под него е излязла вар, с реброто на мистрията ще я клъцне и от зида ще я бръсне (лете под следващото блокче върви, ама сега и дума да не става), и пак долните фуги ще погледне — случва се там да не е цяло блокче, ами парчетии — та пак на варта идва ред — под левия край повечко трябва да е и не слага блокчето току-така, ами го провлича от ляво на дясно, та то да подгребе съседа отляво. Едно око по отвеса. Едно око по реда. Хванало се е. Следващото.

Потръгна работата. Два реда като наложим, старите сокатлъци ще изравним, съвсем гладко ще тръгне.

А засега си отваряй очите.

И подкара, подгони външния ред срещу Сенка. Сенка, и той се е разминал там на ъгъла с бригадира, и той кара насам.

Удари око Шухов на носачите — вар, вар давайте, да е подръка, по-бързо! Тръгна тя една — няма кога носа си да обършеш.

Че като се пресрещнаха със Сенка и хванаха от едно корито да гребат, току дъното му застъргаха.

— Вар — дере се Шухов през стената.

— Идеее! — провиква се Павло.

Донесоха ново корито. Изгребаха и него, колкото имаше рядко, а там, дето по стените се беше хванало — да си го стържат долу! Че като направи дебела кора, ще си го мъкнат залудо! Заминавай, следващото!

И Шухов, и другите зидари вече не усещаха студа. От бързата трескава работа ги изби първият огън, тоя огън, дето изкарва пот под ватенката, под памуклийката, под горната и долната риза. Но те за миг не спряха, ами още по-припряно подгониха зида. И след час усетиха втория огън — тоя, дето суши потта. В краката студът не ги удряше, то е главното, нищо друго, нито дори лекият ветрец, дето пръскаше, не можеше да ги откъсне от зидането. Само Клевшин току подритва ту с единия, ту с другия крак: той, нещастникът, четирийсет и шести номер носи, подбраха му валенки от разни чифтове, ама теснички са му, личи си.

Бригадирът, мине не мине, се провикне: „Ваар!“ И Шухов и той: „Ваар“! Който влачи дебелия край — той за съседа си нещо като бригадир става. Шухов гледа да не остане назад от онази двойка, сега и на брата си роден душицата изкарва с това корито по стълбите.

Първо, по обед, Буйновски мъкнеше коритото заедно с Фетюков. По стълбата хем стръмно, хем хлъзгаво, не му спореше много отначало, та Шухов тъй, лекичко, го подмушваше:

— Капитане, по-живо! Блокчета, капитане!

Само че с всяко корито капитанът по-чевръст ставаше, а Фетюков, по-ленив: кара малко, кара, кучешката му верица, па току наклони носилката и плисне от варта, та да му е по-леко за носене. Перна го Шухов по гърба веднъж:

— У, змийо недна! Пък директор си бил — сигур душата на работниците си вадил!

— Бригадире — вика капитанът. — Тури ме с човек бе! Не ща с този л… нар да нося!

Размести ги бригадирът: Фетюков блокчета да вдига отдолу на скелето, ама тъй го сложи, та отделно да се види колко ще прехвърли, а Альошка — с капитана. Альошка, той е хрисим, не го командва само който не е поискал.

— Давай, новобранецо! — внушава му капитанът. — Виждаш, зидат хората!

Усмихва се Альошка отстъпчиво:

— Щом трябва по-бързо, по-бързо. Както кажете.

И затрополяха обратно.

Кроткият в бригадата е имане.

Бригадирът крещи някому долу. А-ха, още един камион блокчета са докарали. Половин година ни един не дойде, а сега се занизаха. То толкова ще му е и работата — докато блокчета карат. Първия ден. Пък после ще има да си висят, докъдето стигнали, стигнали.

Разпсува се бригадирът. Нещо за хаспаната става дума. И хем му се ще на Шухов да разбере каква е работата, хем време няма: зида, равни. Нейсе, качиха се носачите, разказаха: дошъл монтьор на хаспаната мотора да поправи, та с него и техникът по електрикаджийските работи, волнонаемен. Монтьорът нещо там си чоплел, техникът гледал.

Както си му е редът — един работи, един зяпа.

Сега да поправеха хаспаната, че да може и блокчетата да вдигат, и разтвора.

Точно подкарваше Шухов третия ред (и Килгас третия подкачи), ето ти го по стълбата се носи още един зяпач, още едно началство — строителният десетник Дер. Московчанин. Разправят, в министерство работел.

Шухов беше близо до Килгас, сочи му…

— Аа! — маха ръка Килгас. — Аз с началствата работа си нямам. Само ако се изтресе от стълбата — тогава ме викай.

Сега ще се изтъпани отдире и ще гледа. Ей тези съгледвачи най-вече не ги трае Шухов. Инженер се пише, свинята му със свиня! А веднъж взе да показва как да връзват тухлите, та Шухов се подмокри от смях. Според нас, вземи построй една къща с двете си ръце, пък тогава признавай, че инженер си бил.

В Темгеньово кой ти знаеше зидано, само дървени къщи. И училището, и то дървено, от горското трупи караха по шест сажена. Но лагерът учи, та потрябва ли ти зидар, на ти зидар. Който умее две да върши, той и десет ще свърши.

Не, не се изтресе от стълбата Дер, само се спъна един път. Изкачи се горе, почти на бегом го взе.

— Тю-у-рин! — ревна и очите му изхвръкнали. — Тюрин!

А подире му по стълбата се е залетял Павло, с лопатата както си е.

Ватенката на Дер е лагернишка, ама новичка, чистичка. И шапката — екстра, кожена. Пък номерът и на нея като всички: Б-731.

— Е? — Тюрин застана отпреде му с мистрията. Шапката на бригадира се е килнала връз едното око.

Каква ли ще е тая, хем не е да изтървеш, хем варта замръзва в коритото. Зида Шухов, зида и слухти.

— Абе, ти къде се намираш бе? Дер крещи, плюнки хвърчат. — И карцерът е нищо за тая вашта! Чисто престъпление си е, Тюрин. Трета присъда ще получиш, да знаеш!

Една сега загря Шухов каква била работата. Погледна към Килгас — и той е разбрал. Мушамата! Мушамата на прозорците е видял. За себе си Шухов хич не го е еня, бригадирът няма да го издаде. За бригадира го е страх. За нас бригадирът е майка и баща, ама за тях си е нула. На север за такива работи като нищо им лепваха на бригадирите по втора присъда.

Брех, че се сгърчи лицето на бригадира! Като фрасна мистрията в краката си! И към Дер — крач! Дер се огледа — Павло вдига лопатата над главата си.

Лопатата, я! Лопатата не я е взел току-така той…

А Сенка, нищо че е глух — и той разбра: свил пестници и крачи ли, крачи. Пък е як, дяволът.

Дер запримига, дръпна му се водата, взе да се оглежда за петото кьоше.

Наведе се бригадирът към Дер и тихо така, едвам, ама горе всяка дума се чува:

— Мина ви времето, мръсници, години да лепите! Ако думица продумаш, кръвопиецо — туй ще ти е последният ден, тъй да знаеш!

Тресе се бригадирът, целият. Тресе се и не може да се съвземе.

На Павло му се опнала физиономията, с един поглед заколва Дер, ама наистина го заколва!

— Абе, хора, полудели ли сте! — пребледня Дер и гледа по-далечко от стълбата да е.

Нищо повече бригадирът не му рече, поправи си шапката, прибра изкривената мистрия и тръгна към зида.

И Павло с лопатата закрачи бавно надолу.

Баавно…

И тук да стои, го е страх Дер, и да слезе, го е страх. Скрил се зад Килгас, не мърда.

А Килгас си зида — тъй теглят лекарства в аптеката: моята е докторска, бърза работа нямам. Загърбил се е към Дер, като да не го е видял изобщо.

Примъква се Дер към бригадира. Де му се дяна фасонът?

— Ами на строителя какво да кажа, а, Тюрин?

Бригадирът си зида, дори глава не извръща:

— Ще кажеш — тъй си беше. Дойдохме — тъй си беше.

Постоя още малко Дер. Ясно, няма да го убиват сега. Попристъпи тихичко насам-натам, бръкна си в джобовете.

— Ей, Щъ осемстотин петдесет и четири — избоботи, — що толкова тънко слагаш варта бе?

Все на някого трябва да си го изкара. На Шухов и редът му ред, и фугите — фуги, та значи варта му била тънка.

— Разрешете да кажа — изфъфли той, ама тъй малко на подбив го избива, — ако сега сложим дебел пласт, напролет тая ТЕЦ ще протече цялата.

— Ти си зидар и ще слушаш какво ти казва десетникът — намръщи се Дер и изду бузи, навик такъв имаше.

То тук-там може и тънко да е, можело е и по-дебелшко, ама ако не зидаш зиме, а когато си му е времето. Нали и човещина трябва да има. Норма се иска. Но какво да му разправяш, като не разбира човекът.

И Дер полекичка тръгна по стълбата.

— Вие хаспаната ми оправете! — От стената вика подире му бригадирът. — Да не сме магарета, я? На втория етаж блокчетата на ръка се мъкнат!

— На теб изкачването ти го плащат — обажда му се Дер от стълбата, ама едно кротко.

— „С колички“ нали? Я вземи количката, па я изкарай по стълбата. „С тарги“ плащайте!

— Мене да не ми се свиди нещо? В счетоводството не го минава „с тарги“.

— В счетоводството! Цялата ми бригада работи, та на четирима зидари да насмогне. Колко ще изкарам аз?

Кара се бригадирът, ама зида ли, зида без прекъсване.

— Ваар! — викат отдолу.

— Ваар! — подема Шухов. Всичко изравниха с третия ред, сега четвъртият ще тръгне по вода. То трябваше канапът един ред нагоре да се пренесе, ама ще мине и тъй, редчето и без канап ще го изкараме.

Върви Дер по откритото, на четири се е свил. Към кантората, на топло. Шубето му работи май. Ама да си беше помислил, преди да се опери на такъв вълк като Тюрин. С такива бригадири да се беше спогаждал, никакви ядове нямаше да си има: да бачка не го карат, дажбата му голяма, в отделна кабинка си живее — какво още? Ама не, ще се репчи.

Дойдоха отдолу, викат: и техникът по електромонтажите си заминал, и монтьорът, и той заминал — хаспаната не можело да се оправи.

Значи да е яка гърбина!

Колкото Шухов производства да беше виждал, пустата техника все или сама се чупи, или зековете ще й видят сметката. Транспортьорът за трупи нали тъй го строшиха: бутнат във веригата някое по-дебело бичме и понатиснат. Та да отдъхнат малко. Греда до греда иска началството, не мож кръста си изправи.

— Блокчета! Блокчета! — вика бригадирът, развъртял се е. И мамка им, мамка им и на носачи, и на подавачи.

— Павло пита, как да е с разтвора? — надигат отдолу.

— Да се бърка, как ще е!

— Ама има забъркано половин корито.

— Значи едно корито още!

Стана тя. Петият ред подкараха. Кога още първия на два ката сгънати караха, а я гледай, току до пояса отскочил зидът! Къде няма да отскочи, като ни прозорец, ни врати — два калкана на кьоше и блокчета колкото щеш. То трябваше канапът да се премести, ама свърши.

— Осемдесет и втора понесе инструмента да сдава — докладва Гопчик.

Бригадирът само с очи го стрелна.

— Твойта работа си гледай ти, сополанко! Тухли носи!

Огледа се Шухов. Да, слънцето е на залез. Червеникаво залязва, в мъглица такава, белезникава. Ама се развихрили — здраве му кажи! Сега вече, щом са почнали петия, ще го свършат. Ще го равнят.

Носачите, като коне запъхтени. Капитанът дори е прежълтял. Годинките му и да не са четирийсет, ама са татък.

Студът трупа градуси. Ръцете му работят, но пръстите пак понаболяват през протритите ръкавици. И в лявата валенка студът взе да свива. Туп-туп — потропва Шухов, — туп-туп.

Сега не иска да се навеждаш над зида, ама за блокчетата — чупи гръбнак за всяко, че и за всяка гребка вар.

— Момчета! Момчета! — Шухов ги дърпа. — Я блокчетата на стената, на стената да ми ги бяхте подавали!

Капитанът — иска човекът, ама сила няма. Не е свикнал той. А Альошка:

— Добре, Иван Денисич? Казвайте къде да слагам.

Няма отказване този Альошка, каквото и да го помолиш. Де всички на този свят такива да бяха и Шухов щеше да е такъв. Щом те моли човекът, що да му не помогнеш? Имат си го те това.

По цялата зона и до ТЕЦ-а прокънтя: по релсата бият. Край. Престараха се с варта. Ех, изсилиха се!…

— Дай вар! Дай вар! — вика бригадирът.

А долу цяло корито, едва-що забъркано! Сега — зидай, няма накъде: ако не го изгребат това корито, утре върви го кърти на майната му, варта ще каменяса, с кирка не мож я откърти.

— Ха сега, дръжте се наште! — вика Шухов.

Килгас зъл стана. Не обича авралите. Ама натиска и той, къде ще иде!

Отдолу Павло притича, с носилката се впрегнал, с мистрия в ръката. И той на зида. Пет мистрии.

Ха сега тичай междините да попълваш! Попремери на око Шухов коя тухла ще му пасне и тика чукчето на Альошка:

— На, очуквай, очуквай ми ги!

Бързата тя не става като света. Сега, като взеха всички да препират, Шухов вече не бърза, ами за стената следи. Премести Сенка наляво, а самият той надясно, към главния ъгъл. Изтумбят ли сега стената, или ъгъла да скосят — край, утре за половин ден работа се отваря.

— Стой! — избута Павло, сам намести тухлата. Ами оттук до ъгъла, я виж — при Сенка сякаш се е поиздуло. Хайде към Сенка, оправи го с две тухли.

Капитанът мъкне носилките като воденичарски кон.

— Още — вика — две носилки!

Не го държат вече краката капитанът, но влачи! Такъв един кон и Шухов имаше. Хем той си го вардеше, ама в чужди ръце попадна. И не издържа. Кожата му смъкнаха.

Слънцето и горния си край прибра зад земята. Сега и без Гопчик се виждаше: не само всички бригадири инструмента са отнесли, ами на тумби, на тумби се е понесъл народът към пропуска. (Веднага след релсата никой не излиза, няма балами да мръзнат на откритото. Всичко се е сгушило на завет. Но идва моментът, когато бригадирите се надумват и всички бригади вкупом потеглят. Ако не се сговорят, това арестантите са си калпав народ — един друг ще се извардват, до среднощ ще се свиват по ъглите.)

Усети се и бригадирът, сам вижда, че е прекалил. Склададжията сигур вече десет майни му е теглил.

— Ех — вика, — опустели му и лайната! Я, носачите! Хайде долу, остържете голямото корито и колкото съберете, хе таме в онази яма блъскайте, па го заринете отгоре със сняг, да не се вижда! А ти, Павло, грабвай двоица, събирай инструмента и влачи в склада. Аз по Гопчик трите мистрии ще си допратя, ей тия двете корита, последните, да опразним.

Нахвърлиха се. Чукчето му взеха на Шухов, канапа отвързаха. Носачи, подавачи — всичко се омете долу, в залата, нямат вече работа тук. Останаха горе тримата зидари — Килгас, Клевшин и Шухов. Бригадирът ходи, оглежда колко са иззидали. Доволен е.

— Добре сме я докарали, а? За половин ден. Без подемник, без фуемник.

Шухов гледа — на Килгас в коритото малко останало. Стяга му се душата на Шухов — да не псуват в склада бригадира зарад мистриите.

— Я момчета, слушайте — текна му на Шухов, — я носете мистриите на Гопчик — мойта е неброена, няма да се сдава, аз с нея ще довърша.

Смее се бригадирът:

— Ха де, как да те освободи човек? Без тебе и затворът ще проплаче!

Смее се и Шухов. Зида.

Отнесе Килгас мистриите. Сенка подава на Шухов блокчета, вар, Килгасовата — и нея, тук в коридорчето я пресипаха.

Запраши Гопчик по полето към склада Павло да догони. И 104-а сама пое през полето, без бригадира. Бригадирът е сила, ама конвоят е сила по-силна. Ще изпозапишат закъснелите и — в карцера.

Черно-почерняло край пропуска. Всички са се събрали. И конвоят като да е излязъл — преброяват.

(Броят на излизане по два пъти, веднъж на затворени порти, че да знаят могат ли ги отвори; втори път — като пропущат през отворената порта. А ако им се привиди нещо си — и отвъд портата броят.)

— Майната й на тая вар! — махна ръка бригадирът.

— Хвърляй я през стената!

— Върви, бригадире! Върви, ти там по̀ трябваш!

— (Инак Шухов си му вика Андрей Прокофиевич, но сега с работата си той като да стана на една нога с бригадира. Не че мислеше: „Ей на, изравних се“, ама чувства, така си е то. И подмята подир спущащия се с широка крачка по стълбата бригадир: — Пък къс пустият му работен ден, а? Доде се развъртиш и — току край!

Останаха двамата с глухия. С тоя много няма да се разприказваш, то с него и от приказки няма нужда: най-умният от всинца е, всичко разбира.

Шльоп вар! Шльоп блокче! Наместихме го! Проверихме. Вар. Блокче. Вар. Блокче…

То и бригадирът нареди — да не я жалят пустата вар, на земята — и беж. Но тъй си е устроен Шухов, глупашки — и за осем години лагери не можа да се отучи, и туй то: всяко нещо и труд всеки му се свиди, зян да не става.

Вар! Блокче! Вар! Блокче!

— Свършихме, майка ти долна! — Сенка крещи.

— Баста!

Награби коритото — и по стълбата.

А Шухов, сега ако ще конвоят и кучета да насъска по него, отстъпи назад по плочата, погледна. Бива го. И отърча към стената, надвеси се, а наляво, а и надясно. Ех, око — метър! Равно! Още държи ръката!

Хукна по стълбата.

Сенка — изхвърча от залата и бегом по нанадолнището.

— Хаде де! Хаде де! — извръща се.

— Тичай, аз ей сегинка! — маха му Шухов.

И обратно в залата. Мигар ще зареже току-тъй мистрията. Може утре Шухов да не излезе на работа, може бригадата на Социално-битовия да лашнат, може още половин година тук да не стъпят, значи, по дяволите мистрията, така ли? Като ще е, да е!

В залата всички печки са изгасени. Тъмно. Страшно. То страшното не е от тъмнината, ами всички си отидоха, ще видят на пропуска, че него само го няма, ще има да го бъхти конвоят.

Тъй, ама се поозърна тук-там, забеляза един голям камък в ъгъла, поповдигна го, пъхна под него мистрията и го захлупи. Готово!

Сега по-скоро Сенка да настигне. А той, отърчал на сто разкрача, не мърда по-нататък. Клевшин няма да те зареже в неволята, никога. Ще се отговаря ли — значи, заедно.

Хукнаха двамата — малък и голям. Сенка глава и половина по-висок от Шухов, че и главата му една такава яка се пръкнала.

А си има безделници — надбягват се по стадионите, хем по тяхна си воля. Тях да подгониш, дяволите, след цял работен ден, както си още изгърбен, с мокрите ръкавици, с протритите валенки — и на студа.

Запъхтели са се като кучета бесни, само едно хъркане се чува: хъ-хъ! хъ-хъ!

Ама нали пък бригадирът е на пропуска, ще обясни.

Хем право връз тълпата тичат, страшничко си е.

Стотици гърла като че по команда ревнаха: и на майка, и на баща, и в устата, и в носа, и в ребрата. Да зинат насреща ти петстотин души — не било страшно, а!

Но най-важното — конвоят как е?

Не, конвоят си трае. И бригадирът е тук, най-отзад. Обяснил е значи, върху си е взел вината.

А момчетата се дерат, псуват ли, псуват! Тъй ги редят, че дори Сенка много нещо дочу, пое си въздух, че като им тегли една, както си беше дълъг! Все си мълчи — ама като гракна! Юмруци вдигнал, ей сега ще налети да се бие. Замълчаха. Подсмиват се някои:

— Ей, сто и четвърта! Та той не бил глух, бе? — подвикват. — Ние само за проверка.

Смеят се всички. И конвоят също.

— Строй се по петима!

А портите не отпират. Сами не си вярват. Изблъскаха тълпата назад от портите. (Налепили са се там като овце, сякаш по-бързо ще излязат.)

— Стррой се по петима! Първа! Втора! Трета!…

И като извикат петорката, тя минава напред няколко метра. Поотдъхна си Шухов, огледа се — а месечината, майчице мила, една червена, намръщена и вече цяла се изтърколила на небето. И да се понащърбва, кажи го, е почнала. Вчера по туй време къде по-високо беше.

На Шухов му драго, че всичко мина гладко, муши капитана в ребрата и хвърля въдицата.

— Я чувай, капитане, ами как е там по вашата наука — старата месечина къде се дява сетне?

— Как къде? Невежество! Просто не се вижда!

Шухов върти глава, смее се:

— Че като се не види — отде знаеш, че я има?

— Ами как е според тебе? — слиса се капитанът. — Всеки месец луната нова ли е?

— Че какво има за чудене? Хората, ей го, ката ден се раждат, мигар месечината не може веднъж на четири недели?

— Пфу! — изплю се капитанът. — Досега такъв глупав моряк не съм срещал. А къде се дява старата?

Ами нали туй те питам и аз — къде? — на Шухов чак зъбите му се виждат от смях.

— Е? Къде?

Въздъхна той и профъфли:

— По нас тъй разправяха: старата месечина бог на звезди я троши.

— Ама че диваци! — капитанът се смее. — Никога не бях чувал такова нещо. Значи ти в бога вярваш, а, Шухов?

— Ами че как? — зачуди се Шухов. — Като тресне, върви, та не вярвай!

— И защо го прави туй господ?

— Кое?

— Месечината на звезди да троши, защо?

— Какво толкоз? — Шухов сви рамене. — Звездите те под час падат, да се попълват трябва.

— Обръщай се, вашата мама… — конвоят крещи. — Строй се!

Вече до тях опря сметката. Мина петорка дванайсета от петата стотица, и те двамата отдире — Буйновски и Шухов.

Конвоят се пипка, врачува по рабошите, бройките не излизат. Не излизат! Пак не им излизат. Поне да можеха сметки да водят!

Наброиха четиристотин шейсет и двама, а трябва да са, разправят, четиристотин шейсет и трима.

Пак натириха всички назад (по портата пак се бяха налепили) — и пак:

— Строй се по пет! Първа! Втора!

Тия проверки техните са най-гадните, щото време се губи вече не от режима, ами свое. Докато се дотътриш до лагера през степта, че и пред лагера реда си до тараша да дочакаш! Всички обекти презглава се юрват, от кожата си ще излязат, та по-първи на тараша да минат и, значи, в лагера по-рано да се вмъкнат. Който обект в лагера първи довтаса, той и царува: столовата го чака, за колетите — пръв, и в магазина — пръв, и в индивидуалната кухня, в културно-възпитателната част за писма или в цензурата свое писмо да предаде, в лазарета, в бръснарницата, в банята — навсякъде все той ще е пръв.

Пък и конвоят, речи го, и той бърза по-скоро да ни предаде — и в казармата си. Войникът, и на него не му е до разходки: работа много, време малко.

Ама на, не им излизат сметките.

Последните петорки като взеха да пропущат, привидя му се на Шухов, че на самия край трима ще останат. Ама не, пак двама.

Броячите — при началника на караулното, с рабошите. Съвещават се. Началникът вика:

— Бригадирът на сто и четвърта!

Тюрин се изстъпи на половин крачка.

— Аз!

— От твоите на ТЕЦ-а никой ли не остана. Мисли!

— Не!

— Мисли, че главата ти ще откъсна!

— Няма, сигурно казвам!

А самият той към Павло поглежда — да не е останал някой там, в залата?

— Ст-ройй се по бригади! — дере се началникът на караулното.

Пък бяха по петорки, както се падне, кой с когото сварил. Сега се разблъскаха, разгълчаха се. Там викат: „Седемдесет и шеста — при мен!“ По-нататък: „Трийсета! Тука!“ Другаде: „Трийсет и втора!“

А сто и четвърта както най-подире си беше, тъй си се и събра там. И гледа Шухов, цялата бригада с празни ръце, дотам се бяха залисали в работата, глупаците му с глупаци, че дори и трески не посъбраха. Само у двамина снопчета мъничка.

Тая игра си е всеки ден: при свършване събират бачкаторите де тресчица, де вършинка, де летви изпотрошени, я парцал някакъв, я с връвчица разпарцалисана ги свържат и носят. Първата хайка е при пропуска: строителят или от десетниците някой. Ако са там, тозчас командват всичко да се остави (милиони профукват през комина, та с треските гледат да наваксат). Но и бачкаторите си правят сметките: ако всеки от бригадата стиска поне клечоряк донесе, в бараката по-топло ще бъде. Инак дават на дневалните по пет кила прашище въглищно на печка, толкоз му и топлината от него. Та затова тъй и правят, начупят летви, нарежат ги на късо и ги мушнат под ватенките. Така се изнизват край строителя.

Тук на обекта конвоят не гепи за дърва: нали и на конвоя му трябват, сами да носят, не може. Едно — дето мундирът не дава, друго — ръцете са заети с автомата, та по нас да стрелят. Конвоят, той като ни докара до лагера, тогава командва: „От тоя до тоя ред дървата да се хвърлят тук!“ Но взимат с мярка: и за лагерните надзиратели да оставят трябва, че и за самите зекове, инак хич няма и да носят.

Тъй е тя: носи дърва всеки зек и всеки ден. Не знаеш кога ще ги донесеш, кога ще ти ги вземат.

Докато Шухов с очи шареше, не се ли намира някоя клечка по земята, да се наведе да я вземе, бригадирът вече всички изброи и доложи на началника на караулното:

Сто и четвърта — всички!

И Цезар е тук, отдели се от кантораджиите, към своите пристъпи, пуфка си луличката той, червени искри хвърчат връз него, черните му мустаци скреж хванали, и пита:

— Е, капитане, как е?

Сит на гладен не вярва. Що за въпрос — как е.

— Никак — свива рамене капитанът. — Каталясах, едва си изправям гръбнака.

Ти да беше се сетил цигарка да му дадеш.

Дава му Цезар цигарка. Той в бригадата единствено с капитана се води, с друг няма с кого да се разговори.

— В трийсет и втора човек няма! В трийсет и втора! — боботят всички.

Отпраши помощник-бригадирът на 32-ра и с него още някакъв момък — нататък, към авторемонтната да търсят. А тълпата: кой? ама какво? — разпитват. И стигна до Шухов, нямало го молдованчето, черничкото. Кое беше това молдованче? Не е ли онова, дето казват, шпионин румънски било, истински шпионин?

Шпиони има във всяка бригада — по пет човека са, те са все шпиони нарочени, уж де. По делата се водят шпиони, а са си просто бивши пленници. И Шухов е от тия шпиони.

А това молдованче си е истински.

Началникът на караула, както погледна в списъка, тъй си и почервеня целият. Само да е имал късмет точно шпионинът да е избягал — тежко му!

А тълпата, цялата, както и Шухов, дяволите ги хващат. Виж го ти, изродът му с изрод, гадина такава, мърша, мръсник, мерзавец! Вече и небето притъмня, светлинка, кажи го, от месечината идва, я колчави звезди са, студът сила нощна набира — а него, копелето, го няма! Не се ли наработи бе, мършо? Малко ли ти е целият ден, единайсет часа, от тъмно до тъмно? Прокурорът няма така да те остави, гледай си работата!

И Шухов се чуди и мае — да си остане някой да работи, та чак сигнала да не забележи.

Съвсем забрави той, че сам току-що тъкмо това правеше, а се и косеше, че много рано ги събират на пропуска. Но сега зъзнеше заедно с другите и се лютеше наред с тях. И още, вика си, половин час да ги забави туй молдованче, че да го даде конвоят на тълпата — разкъсват го като вълци теленце!

Бре, че сви студът! Никого не го свърта на място — или тъпче, или крачи, две напред, две назад.

Мъдрува народът — дали е сварило да офейка молдованчето? Да речем, още през деня да е драснало — друга работа, но ако се е закротило и чака да смъкнат часовите от кулите, има да си почака. Няма ли следа под телта, дето да е пропълзяло — три дни в зоната да не го намерят, три дни на кулите ще стърчат. Та и седмица. Такъв си им е на тях уставът, старите арестанти знаят. Изобщо, избяга ли някой край за конвоя, като ги емнат, няма спане, няма ядене, докат не го хванат. Затова и се настървяват понякога, че жив не го докарват.

Цезар увещава капитана:

— Например увисналото пенсне на корабните въжета нали помните?

— М-да… — Капитанът си пафка цигарата.

— Или детската количка по стълбите — подскача ли подскача.

— Да… Но морският живот там е малко кукленски.

— Какво да ви кажа, ние сме разглезени от съвременната снимачна техника…

— И червеите по месото просто като дъждовници. Мигар чак такива са били?

— Но по-малки със средствата на киното не могат да се покажат!

— Мисля си, туй месо сега в лагера да ни го бяха дали вместо тая нашата рибка, че и без миене, и без стъргане да го бяха бутнали в казана, щяхме да…

— Ааа! — ревнаха зековете. — Чуу!

Видяха от авторемонтната три фигурки изскочиха, значи молдованчето.

— Ууу! — реве тълпата при портата.

А като понаближиха, ей ти:

— Чу-маа! Мръсниик! Хайта! Кучка развилняла! Мерзавец! Гадина!

И Шухов крещи:

— Чу-ма!

— Абе, какво си мислиш ти — повече от половин час на петстотин души изяде.

Свило глава, търчи като мишле.

— Стой! — крещи конвойният. И записва: — Къ четиристотин и шейсет. Къде беше?

И отива към него и обръща приклада на карабината. От тълпата още се обаждат:

— Мръсник! Бълвоч! Кучка!

А другите, щом сержантът взе да обръща приклада на карабината, притихнаха.

Мълчи молдованчето, глава навело, отстъпва от конвойния. Помощник-бригадирът на 32-ра излезе напред:

— Качил се, мършата му с мърша, на скелето, от мен се е криел, там да вземе да се унесе и да заспи.

И с юмрук по врата! И по гърбината!

А по този начин той от конвойния го отървава.

Залитна молдованчето, от същата тая 32-ра бригада един маджарин изскочи, та го зарита по задника, само по задника:

Туй не ти е тебе шпионаж. Да шпионира и баба знае. На шпионина животът му е уреден, весел. Ама я опитай в каторжния лагер да изтеглиш един десетак на общите.

Отпусна конвойният карабината.

А началник-караулът се дере:

— Драапни се от портата! Зааставай по петима!

Пак ще броят, кучетата! Какво ще броят сега, като и без това е ясно? Разшумяха се зековете. Всичката им злоба от молдованчето на конвоя се преметна. Разшумяха се и не отстъпват от портите.

— Квоо? — ревна началникът. — На снега ли искате да седите? Ей сега ще ви насадя. До сутринта ще ви държа!

Нищо чудно, ще ни насади. Малко ли са седели. И са лежали дори: „Лягай! Пушки за стрел-ба!“ Имало го е туй всичкото, знаят зековете. И почнаха лекичко да отстъпват от портата.

— Драапни се! Дра-пни се! — подкарва конвоят.

— Ама к’во все по портата се лепите бе, мърши? — задните се ядосват на предните. И отстъпват под натиска.

— За-ставай по петима! Първа! Втора! Трета!

А пък месечината вече е в пълната си сила. Проясни се, червенината й се изгуби. Вдигнала се на цяла капраля. Отиде си вечерта! Молдованчето му проклето! Конвой проклет! Живот проклет!

Предните — преброените се извръщат, на пръсти надничат — в последната петорка двама ли ще останат или трима. От туй сега целият живот зависи.

Стори му се на Шухов, като да оставаха в последната петорка четирима. Изтръпна от страх: в повече! Пак преброяване! А се оказа, че Фетюков, чакалът му с чакал, фаса от капитана дочаквал, заплеснал се, със своята петорка не тръгнал овреме, та се видя като в повече.

Помощник-началникът на караула от яд му тресна един по врата.

Пада му се!

И в последната — трима души. Излезе, слава тебе, господи!

— Дра-пни се от портата! — пак вика конвоят.

Но тоя път зековете не мърморят, гледат: излизат войниците от пропуска и ограждат плаца оттатък портата.

Значи, ще ги пускат.

Десетници волнонаемни не се виждат, строителят също, носят си момчетата дръвцата.

Разтвориха портите. А отвън, край дебелия пармаклък, пак началника на караула и контрольорът:

— Пърр-ва! Втора! Трета!…

И този път ако излязат — ще свалят часовите от кулите.

Пък от най-далечните кули покрай телта — що път има! Като изведат последния зек от зоната и сметката излезе, чак тогава по телефона на всички кули ще наредят: слизай! И ако началникът е умен — на часа потегля, знае, че зекът няма де да бяга и че тия от кулите ще настигнат колоната. Пък който началник е глупак — той се бои, че войска няма да му стигне против зековете, и чака.

От тия дръвници е и днешният началник на караула. Чака.

Цял ден са на студа зековете, не премръзнали, ами живи умрели. И след сигнала цял час зъзнат на крак. Ама не им е толкова до студа, колкото ги е яд: отиде си вечерта! Къде ти — никаква работа в зоната не мож свърши.

— А откъде вие тъй добре познавате бита на английския флот? — питат от съседната петорка.

— Аз, знаете ли, живях месец почти на английски крайцер, имах си там своя каюта. Морски конвой съпровождах. Бях офицер за свръзка при тях. И на всичко отгоре, представете си, след войната английският адмирал, кой дявол го бе накарал дар да ми праща. „В знак на признателност.“ Досега се проклинам!…

Да се чудиш и маеш. Да се чудиш и маеш, като погледнеш: степ гола, зоната опустяла, снегът блести на месечината. Конвойните вече са се наредили — на десет крачки един от друг, оръжието за стрелба. Черното стадо на зековете и в същата такава ватенка — Щ-311 — човек, дето никога не си е представял живота без златните си пагони, с адмирала английски вземане-даване имал, а сега с Фетюков тарга мъкне.

Човека може и тъй да го обърнеш, и инак…

Хайде, събра се конвоят. Без молитва, направо:

— Ходом марш! По-живо!

Ама не, сега ще има да вземате — по-живо! От всички обекти изостанаха, за какво да бързат. Зековете и без да се сговорят, всички са на един акъл: вие нас ни мотахте, сега пък ние вас ще помотаем. И на вас на топличко ви се ще…

— По-широка крачка! — вика началникът на караула.

— По-широка крачка, направляващият!

На — „по-широка крачка“! Вървят зековете равно, приведени, като на погребение. Ние вече няма какво да губим, все едно, в лагера сме последни. Като не щя по човешки — сега може да се съдереш от викане.

Повика, повика началникът „По-широка крачка!“, пък разбра: няма зековете да тръгнат по-бързо. И да се стреля, не може: вървят си по петорки, в колона, мирно и тихо. Няма власт той да ги гони по-бързо да вървят. (Сутрин само туй ги спасява тях, че на работа се влачат едва-едва. Който бързо тича, той срокът си в лагера няма да издеяни, ще се разсипе, ще си загине.)

Тъй и тръгнаха, лека-полека, в редици. Поскърцва си снегът. Кой разговаря тихичко, кой не. Взе Шухов да си припомня — какво беше дето той още от сутринта в зоната не го свърши? И си спомни лазарета! Ама че работа, а, съвсем за лазарета забрави, докато работеше.

Тъкмо сега приемат в лазарета. Още може да свари, ако не вечеря. Ама сега като да не го кърши. И температура няма да му намерят… Само време ще губи! Съвзе се и без докторите. Тия доктори едно могат — в гроба да те вкарат.

Не го блазнеше лазаретът сега, ами как на вечеря да изкара още нещичко. Всичката му надежда беше Цезар колет да получи. Отдавна му е време.

И изведнъж колоната зекове сякаш да я смениха. Люшна се, обърка крачката, политна, забуча, забуча — и ето ти вече петорките от опашката, и сред тях и Шухов, взеха да изостават от предните, взеха да подтичват подире им. Извървят няколко крачки и пак бегом.

Излезе и опашката на хълма, та и Шухов видя: надясно от тях, далече в степта се чернее още една колона и върви тя на нашата колона напреки, сигур, като са ни видели, и те са се юрнали.

Тая колона ще е само от механичния завод, триста души са били там. И на тях, значи, не им е потръгнало, и тях са ги размотавали. Тях пък за какво ли? То се случва и по работа да те задържат: машина някаква да не са доотремонтирали. Ама тяхната е лесна, цял ден на топло са.

Е, сега кой кого! Търчат момчетата, ама търчат! Конвоят взе да подтичва, само началник-караула подвиква:

— Не разтягай!? Прибери се! Прибери се!

Абе, майно недна, какво си се разлаял? Де пък ние да не бързаме?

И кой каквото говорил, кой каквото мислел, всичко забравят, и един е на цялата колона интересът:

— Да ги предварим! Да ги върнем!

И тъй се обърка тя, тъй се докара, че на зековете конвоят вече не им е враг, а приятел. Врагът е оная колона, другата.

Развеселиха се изведнъж всички и ядът им мина.

— Давай! Давай! — задните на предните викат.

Докопа се нашата колона до улицата, а механозаводската зад жилищата се скри. Почна надбягване слепешката. Тук на нашата колона по й е спорно, насред улицата е. И конвойните отстрани също не се препъват толкова. Тук му е мястото за преднина!

Да се преварят трябва механозаводските и затуй, защото тях на лагерния пропуск сума време ще ги тарашат. От оня случай, когато взеха да колят в лагера, началството си е наумило, че ножовете се правят в механичния завод и оттам идват в лагера. Та затуй на влизане тях особено ги препипват. И по късна есен вече земята мръзне, а на тях все им викаха:

— Сваляй обущата, механозавода! Обущата в ръка! Тъй, боси ги тарашеха.

То и сега, студ не студ, току посочат наслуки:

— Я, я събуй дясната валенка! А ти — лявата сваляй! Сваля валенката зекът и трябва, докат на един крак подскача, тая валенка да я обърне и партенката да изтърси. Няма, виждаш, нож.

Пък Шухов беше дочул, де да знае — вярно ли е, не е ли, — че механозаводските още лятос два волейболни стълба в лагера пренесли и в тия стълбове всичките ножове били скрити. По десет ками във всеки. Чат-пат и досега в лагера намират от тях — ту там, ту тук.

Тъй с подтичване, клуба новия задминаха и жилищата, и дърводелския, и се изтърсиха на завоя за лагерния пропуск.

— У-ху-ху! — ревна колоната като един.

Тоя кръстопът и гонеха. Механозаводските на сто и петдесет метра вдясно изостанали.

Сега вече си тръгнаха спокойно. Радват се всички в колоната. Заешка им е тя, радостта: виж ги ти, горките жаби, как само треперят от нас.

Но ето го и лагера. Какъвто сутринта го оставиха, такъв си го и заварват — по зоната над зидовете лампи горят и пред пропуска — лампа до лампа светят, цялата площадка за тараша като да е от слънце заляна.

Но още преди да стигнат пропуска…

— Стой! — крещи помощник-началникът на караула. И като дава автомата си на един войник, притичва към колоната (с автомати не им се разрешава да наближават) — всички отдясно с дърва в ръцете, хвърляй дървата надясно!

А крайните открито си ги носеха, вижда ги той. Снопчетата — едно, друго, трето, полетяха. Някои искат да скрият дръвцата вътре в колоната, ама съседите им не дават:

— Зарад тебе на друг ще вземат! Хвърляй с добро!

Кой му е на затворника най враг? Друг затворник. Де да не се кучеха един с друг арестантите, не би им излязло наглава началството.

Маарш! — крещи помощник-началникът.

И тръгнаха към пропуска.

На пропуска се събират пет пътя, преди час всички обекти по тях са се тълпили, да бяха застроили всичките тия пътища отстрани, тъкмо тук, на мястото на този пропуск и тараша щеше да бъде главният площад на бъдещия град. И както сега обектите от всички страни напират, тъй и тогава манифестациите щяха да прииждат.

Надзирателите вече се топлеха на пропуска. Излизат, посред пътя застават.

— Раз-пасвай ватенките! Памуклийките разкопчай!

И разперват ръце. Да ни прегръщат се канят. Да препипват. С една дума — както отзарана.

Сега и да се разпашеш не е страшно — вкъщи си отиваме.

Така и викаме всички — „вкъщи“.

За другата къща денем и да си спомниш няма време.

Вече главата на колоната я тарашеха, когато Шухов приближи Цезар и му рече:

— Цезар Маркович! Аз от пропуска ще хукна право в колетната и ще хвана ред.

Обърна Цезар към Шухов мустаци, дебели, черни, а сега подскрежени отдолу:

— Какво ще ходите, Иван Денисич? Може и да няма колет.

— Ех, като няма — мен какво ще ми стане? Десет минути ще почакам, не дойдете ли — в бараката.

(Ама Шухов си има едно наум: ако не Цезар, някой друг ще дойде, комуто да продаде реда на опашката.)

Види се доста е загорял Цезар за колетче:

— Хубаво, Иван Денисич, тичай, нареди се! Десет минути почакай, не повече.

А пък тараша ей го на, наближава. Днес Шухов няма нищо за криене, отива без страх. Разкопча ватенката бавно тъй, измъкна и памуклийката от брезентовия колан.

И макар и нищо забранено не помнеше да има върху си днес, но за осемте години лагер беше свикнал все да е нащрек. Та пъхна ръка в панталоните, в джоба на коляното, да е сигурен, че и там е празно, както си го мислеше.

Но там беше ножовката, парчето лента! Ножовката, дето я прибра днес в работната зона само защото си беше къщовен, и през ум не му минаваше да я прекарва в лагера.

И през ум не му минаваше, ама сега, щом е донесена, жал му е донемайкъде да я хвърли. Нали да я наточи на малко ножче — и за обущарлък става, и при шиене!

Да бе решил да я прекарва, щеше да му измисли как да я скрие. А сега оставаха само два реда отпред и вече първата от тия петорки се отдели и тръгна към тараша.

И трябваше по-бързо от вятъра да решава: или да се затули зад последната петорка и незабелязано да я хвърли на снега (където рано или късно ще я намерят, ама няма да знаят чия е), или да я носи!

За тази ножовка, изкарат ли я нож, можеха като нищо да му лепнат десет денонощия карцер.

Но пък обущарското ножче си беше пари, хляб!

Да я хвърли му се свидеше.

И Шухов я мушна във ватената си ръкавица.

В тоя момент изкомандваха да минава следващата петорка.

И под блесналите лампи оставаха само последните трима: Сенка, Шухов и момъкът от 32-ра бригада, дето беше търчал за молдованчето.

Заради туй, че те бяха трима, а надзирателите стояха, срещу им петима, можеше да се изхитри да избере към кого от двамата десни да тръгне. Шухов избра не младия, червендалестия, а беломустакатия, стария. Старият беше, то се знае, опитен и лесно би я намерил, да поискаше, но тъкмо защото беше стар, на него службата трябва да му се беше втръснала повече от бъзена вода.

А в туй време Шухов двете ръкавици — с ножовката и празната, смъкна от ръцете си, взе ги в едната ръка (тъй че празната щръкна отпред), в същата ръка взе и въженцето, дето се препасваше, разкопча памуклийката до долу, пешовете на ватенката и памуклийката угоднически завърна нагоре (никога не е бил такъв услужлив на тараша, ама сега искаше да покаже, че е като от майка роден — на, гледай ме!) — и след командата приближи беломустакатия.

Беломустакатият надзирател препипа Шухов по страните и по гърба, по джобовете на коляното, отгоре го тупна — нищо няма, помачка с ръце пешовете на памуклийката и ватенката — също няма, и вече като го пропускаше, за всеки случай смачка в ръка и щръкналата ръкавица на Шухов — празната.

Надзирателят стисна ръкавицата, а Шухов отвътре като с клещи да го стегнаха. Още едно такова стискане по втората ръкавица и карцерът с тристате грама хляб дневно и топла храна чак на третия ден не му мърда. Веднага си представи как ще отмалее там, ще омаломощее и сетне трудно ще му бъде да се върне в това стегнато, нито гладно, нито сито състояние, в което е сега.

И тутакси горещо, отдън душа се помоли: „Господи! Спаси ме! Отърви ме от карцера!“

И всички тия мисли му се мярнаха само докато надзирателят стисна първата ръкавица и протегна ръка, за да стисне и втората, задната (той щеше да ги стисне наведнъж с две ръце, ако Шухов беше държал ръкавиците в двете си ръце, а не в едната). Но в тоя миг се чу как старшият на тараша, бързайки по-скоро да се освободи, извика на конвоя:

— Хайде, карай механозавода!

И беломустакатият надзирател, вместо да хване втората ръкавица на Шухов, махна ръка — хайде, минавай. И го остави.

Шухов затича да настигне своите. Те вече бяха навървулени по пет между двата дълги дървени пармаклъка, прилични на пазарско вървило за коне, в които колоната влизаше като в кошара. Тичаше леко, земята не сещаше и поне да се беше помолил втори път, да поблагодари, ама нямаше време, пък и вече мина.

Сега конвоят, дето водеше тяхната колона, целият отстъпи встрани, отваряйки пътя за конвоя на механозавода, и само чакаше началника си. Всичките дърва, които ги бяха хвърлили преди тараша от тяхната колона, конвойните бяха прибрали за себе си, а дървата, взети на самия тараш от надзирателите, бяха струпани накуп край пропуска.

Месечината се изтърколваше все по-нагоре, бялата светла нощ ставаше все по-студена.

Началникът на караула, тръгнал към пропуска да си взема разписката за четиристотин шейсет и трите глави, каза нещо си на Пряха, помощника на Волковой, и оня извика:

— Къ-четиристотин и шейсет!

Молдованчето, както се беше спотаило в навалицата, изпъшка и се изтегли до десния пармаклък. Все тъй, с клюмнала и вбита в раменете глава.

— Ела тук! — посочи му Пряха да заобиколи вързилото.

То го заобиколи. И му заповядаха да си тури ръцете отзад и да чака.

Значи, ще му лепнат опит за бягство. В карцера ще го тикнат.

Отсам портите вляво и вдясно на кошарата застанаха двама пропускатели, портите, високи три човешки боя, бавно се отвориха и се разнесе команда:

— Заставай по петима! (От „Дръпни се от портите!“ сега няма нужда: всички порти винаги навътре към зоната се отварят, та ако ще зековете до един да напънат отвътре, да не могат ги отпря) Първа! Втора! Трета!…

Ей на това вечерно преброяване, като излиза през лагерните порти, зекът най го взема вятърът, най премръзва, най изгладнява за целия ден — и черпакът пареща вечерна гола чорбица за него сега е като дъжд по суша — наведнъж ще я поеме, до капка. Тоя черпак сега му е по-скъп от свободата, по-скъп му е от живота, целия досегашния и целия му бъдещ живот.

При влизане през лагерната порта зековете са като бойци след поход — шумни, дръзки, курназлии — варда!

Лекетата от щабната барака при вида на вълната прииждащи зекове страх ги хваща.

Ей от това преброяване насетне за пръв път откакто в шест и половина сутринта дадат сигнала за развод зекът става свободен човек. Минаха големите порти на зоната, минаха малките порти на предзонника, по плаца още между две колена тараби минаха и хайде, драпай, кой накъдето види.

Те, кой накъдето види, а бригадирите нарядчикът ги поема:

— Бригадирите! В ППЧ-го!

Шухов удари покрай карцера между бараките — и в колетното. Цезар тръгна полекичка, с фасон, на другата страна, дето около дирека вече беше станало гъмжило, а на дирека имаше закована шперплатена дъсчица и на нея с химически молив бяха написани всички, които днес имаха колети.

На хартия в лагера почти не пишат, повечето — шперплатови дъсчици. То си е някак по-сигурно, по-стабилно е на дъсчицата. По нея и ченгетата, и нарядчиците водят сметка на главите. А заран си го изстъргваш и пак пиши. Икономия.

Тия, дето не излизат от зоната, и тъй си докарват. Прочетат на дъсчицата кой има колет, посрещат го още тук, на плаца, и направо номера му съобщават. Има-няма, ама една цигара все ще му дадат на такъв.

Дотърча Шухов до колетното — пристройка към една барака, че и преддверие лепнато на таз пристройка. Преддверието, то отвън е без врата, студът си влиза, както си ще, ама все си е по-дружко, нали е под стряха.

В преддверието опашката по стената се източила.

Нареди се Шухов. Петнайсет души са отпред, повече от час ще се чака, тъкмо до отбоя. Пък който от тецовската колона е отишъл списъка да гледа, той вече подир Шухов ще бъде. И механозаводските — и те. То те май ще се наложи втори път да идват за колетите рано сутринта.

Стоят на опашката с торбички, с чувалчета. Там, отвъд вратата (самият Шухов в тоя лагер нито веднъж не е получавал, ама ги слуша да се разправят), отварят колетното сандъче с брадвичка, самият надзирател едно по едно вади, преглежда. Кое разреже, кое отчупи, кое опипа, пресипе. Ако е течност някаква, в буркан или тенекиена кутия, отварят и преливат, а ти ако щеш — шепи подлагай, ако щеш — в шапката си го налей. А бурканите не дават, боят се от нещо. Пък ако се случи я курабии, я благина някаква по-засукана или пък салам или риба, тогава надзирателят може и да си отхапе. (И а̀ си рекъл да се опънеш, веднага ще се заяде — туй е забранено, онуй не се полага — няма да ти го даде. От надзирателите като се почне, който получава колет, все трябва да дава, да дава, да дава.) А като претършуват колета, не да ти дадат сандъчето, ами тъпчи всичко в торбичката, под мишница го вземи, ако щеш — и заминавай, следващият. Тъй шашардисват някого, че той току и забравил нещо на тезгяха. За него хич не се връщай. Било каквото било.

Навремето, в Уст-Ижма, Шухов получи колети на два пъти.

Но сам написа на жената: празна работа е тая, не пращай, не късай от децата.

Макар и на свобода той по-лесно да прехранваше цялото семейство, отколкото тук сам себе си, знаеше добре какво им струват тия колети, знаеше, че десет години от семейството не мож ги измъква. Та по-добре е без тях.

Отдавна тъй го беше решил, ама всеки път, когато някой от бригадата или бараката получаваше колет (т.е. почти всеки ден) жегваше го, че колетът не е негов, и макар от строго по-строго да беше забранил на жената дори за Великден да му праща и никога да не ходеше при стълба със списъка, освен когато е за някой тежкар от бригадата — кой знае защо, от време на време се надяваше, че ще дотърчат и ще му кажат:

— Шухов! Абе ти що стоиш бе? Колет имаш!

Но досега никой не е дотърчавал.

А да си спомни за село Темгеньово и за родната стряха, случвало се е, ама от дъжд на вятър… Тукашният живот го подмяташе от тъмно до тъмно, не оставаше да се мисли за празни работи.

Сега, изправен сред тия, дето си залъгваха коремите с близката надежда да забият зъби в сланината, да си намажат хляба с масло или да си подсладят със захарчица чая, Шухов си имаше само едно наум: да сколаса в столовата с цялата бригада и чорбата да я изяде гореща, а не изстинала. Изстиналаа чорба пет пари не струва в сравнение с горещата.

Правеше сметка той, че ако Цезар не се е намерил в списъка, вече отдавна ще е в бараката и се мие. Ако ли името му го има, значи, торбички сега си приготвя, чашки пластмасови, съдинки разни. Затуй и обеща Шухов да почака десет минути.

Тук, на опашката, чу и новината; пак няма да има неделя тази седмица, пак им режат неделята. Така си и знаеше той, и всички го знаеха: ако са пет недели в месеца — трите ти ги дават, а двете изкарват на работа. Хем си знаеше, ама като го чу — смъдна го под лъжичката, пресече го: една-едничка неделя си имат, как да не ти е жал? То си е тъй, право казват на опашката: почивният ден и в зоната през носа ти го изкарват, все нещо ще измъдрят — или банята ще се достройва, или стена ще градят, та да не може да се минава, или двора ще чистят. Че и смяна на дюшеците, тупане, трепане на дървеници по наровете. И я проверка на личността по снимките ще им текне или инвентаризация: хайде всичките вещи навън и виси половин ден.

От всичко най-много им се зловидеше да спи зекът подир закуска.

Опашката, макар и бавно, ама помръдваше. Без ред, нито да попитат някого, влязоха и изтикаха предния — бръснар един, един счетоводител и един от културно-възпитателната част. Не са ти това прости зекове, ами закоравели лагерни лекета, най-личните мръсници от тия, дето не излизаха от зоната. Тях бачкаторите ги брояха по-долу от лайното (както и те бачкаторите). Но да се караш — никакъв смисъл: лекетата помежду си се държат, а и с надзирателите се имат.

Оставаха пред Шухов десетина души и отзад седмина се бяха скупчили, когато през отвора на вратата, приведен, се вмъкна Цезар с новата си кожена шапка, отвън му я бяха пратили. (На, и шапката да вземеш: пак е пробутал Цезар някому нещо, та да му разрешат да носи чиста, нова, градска шапка. А на другите, даже старите, фронтовашките, обраха и им дадоха лагерни, от свинска кожа, с четината.)

Усмихна се Цезар на Шухов и тутакси се лепна за чешита с очилата, дето и на опашката пак вестниче си четеше:

— Аа-а! Пьотр Михалич!

И разцъфнаха един срещу друг като макове. Чешитът:

— А пък аз имам нова „Вечорка“^[9], гледайте! Препоръчано ми я пратиха.

— Хайде де!? — завря нос и Цезар в същото туй вестниче. А под тавана лампичката едва примижала, за четене ли са ситните преситни буквички?

Има много интересна рецензия за премиерата на Завадски!…

Те, московчаните, отдалеко се подушват, като кучетата. И съберат ли се, все току се сешват, сешват се по тяхному си. И като се разбъбрят, надпреварват се кой повече думи ще изрече. И както си бъбрят тъй, я чуеш руска дума, я не, да ги слушаш — все едно като да са латвийци или румънци.

Ама торбичките и те тук, всичките, стиска ги Цезар в ръка.

— Че аз, такова… Цезар Маркович… — фъфли Шухов. — Да взема да си вървя, а?

— Разбира се, разбира се — Цезар надига черните си мустаци от вестничето. — Та значи зад кого съм аз? А зад мене кой е?

Обясни му Шухов кой зад кого и не чака Цезар сам да си спомни за вечерята, ами запита:

— А вечерята да ви донеса ли?

(Туй ще рече — от столовата в бараката, в канче. Носенето е строго забранено, затова много заповеди имаше. И ги ловят, и изливат канчетата на земята, и в карцера запират — но все едно, носят и ще носят, защото който си има някаква работа, той никога с бригадата в столовата не ще свари.)

Пита той, да му носи ли вечерята, а вътрешно си мисли: и таз добра, дотам да стигнеш? Една вечеря да не ми харижеш? Та на вечеря каша няма, гола чорбица е!…

Не, не — усмихна се Цезар, — вечерята ти изяж, Иван Денисич.

Това само и чакаше Шухов! Изхвръкна той като волна птичка от навеса — дим да го няма!

Щъкат зековете по всички посоки. По едно време началникът-лагер и такава заповед беше издал: никакви затворници да не се шляят поединично из зоната. Дето може, да се води цялата бригада под строй. А дето не може цялата бригада наведнъж — да речем, в лазарета или в нужника, да се правят групи по четири-пет човека и един за старши да им се назначава, да ги води под строй нататък, да ги чака там и обратно — пак под строй.

Много държеше на тая си заповед началникът на лагера. Никой не смееше да се обади. Издавяха надзирателите, който им паднеше самичък, номерата записваха и в карцера пращаха — ама се провали и тая заповед. Тихомълком, както много гръмки заповеди се провалят. Да речем, самите те викнат някого при ченгето — няма да пращат с него цяла команда я? Или теб ти е припряло в складчето за своите си продукти, пък аз какво ще диря с тебе? Някой си в културно-възпитателната част се наканил вестници да чете, кой е тоя, дето ще тръгне с него? А друг — валенките на поправка понесъл или към сушилнята отива, пък някой просто от барака в барака (от барака в барака най-вече е забранено!) — но как ще ги спреш?

Със заповедта си началникът искаше и последната свобода да им отнеме, ама и неговата не стана, шкембелията му неден!

Срещна Шухов един надзирател по пътя, поповдигна си шапката за всеки случай и се отби в бараката. В бараката шумотевица, някому свили през деня дажбата, крещи на дневалните, дневалните на него. А в ъгъла на 104-а никой няма.

Приберяха ли се вечер в зоната и дюшеците да не са разбишкани, да не е имало тараш в бараката през деня, Шухов го смяташе, че му е провървяло.

Юрна се той към нара си, хем и ватенката си в движение сваля. Хоп, ватенката горе, ръкавиците с ножовката и тях горе, поопипа, поопипа дюшека — сутрешното парче хляб си е на мястото! Добре стори, че го заши.

И бегом навън! Към столовата!

Промъкна се до столовата, не срещна никакъв надзирател. Само зекове вървяха насреща му и се разправяха за дажбите.

Навън става все по-видело от месечината. Лампите навсякъде са помръкнали — от бараките черни сенки. В столовата се влиза през широка площадка на четири стъпала, сега и тази площадка и тя засенена. Но отгоре й се поклаща лампичка, скрибуца на студа. От студа ли, от мръсотията ли — лампичките светят на талази, на талази.

И друга строга заповед беше издал началникът-лагер: бригадите да ходят в столовата под строй по двама, а по-нататък заповедта беше: като стигнат столовата, да не се качват на площадката, ами да се престроят по петима и да чакат, докат дневалният по столова ги пусне.

За туй дневалство по столова като удавен се държеше Куция. Инвалид се беше изкарал с кривия си крак, а инак е як, мръсникът му. Сдобил се беше с брезова патерица и с тая патерица пердашеше от площадката, който не му върви по командата. Ама не когото случи. Окат е Куция и в тъмното по гърба познава — няма да удари този, дето ще му го върне по мутрата. Утрепаните бие. Веднъж и Шухов фрасна.

Само името му е „дневален“. А всъщност — княз! — все с готвачите се води!

Днес, дали щото бригадирите всички по едно време са надошли и ред дълго време са въвеждали, ама са се налепили един връз друг край площадката, а на площадката — Куция, мекерето на Куция и самият завеждащ столовата. Без надзирател се оправят, кучетата му недни.

Завеждащият столовата — една охранена гадина, главата му като тиква, плещите — цял аршин. Тъй е напращял от сила, че върви, сякаш на пружини стъпва, сякаш пружинени крака има, та и ръцете, го речи. Шапката му бяла, ярешка и без номер, никой от волнонаемните с такава шапка няма. И агнешки кожен елек носи, само на този елек на гърдите мъничко номерче, като пощенска марка, колкото за хатър на Волковой, а на гърба си такъв номер няма. Завеждащият столовата никому шапка не клати и от него всички зекове треперят. В една ръка само хиляди живота държи той. Щяха да го бият веднъж, ама всички готвачи наскачаха да го вардят, все отбор побойници.

Лошо ще е, ако 104-а вече е минала. Куцият целия лагер познава по лице и пред завеждащия за нищо на света няма да те пусне в чужда бригада, даже нарочно ще се погаври.

То и зад гърба на Куция през пармаклъка да се провират се е случвало, провирал се е и Шухов, ама днес пред завеждащия не мож се провря — ще те светне по ченето, та пътя за лазарета не мож намери.

Я по-бързо към площадката, сред черните все еднакви ватенки, та дано разбереш в тъмното тук ли е още 104-а.

И тъкмо сега напряха, напънаха бригадите (няма вече накъде — наближава отбоят!), вървят като на щурм, едно, две, три, четвъртото стъпало взеха, ей ги на площадката.

— Стой… рви! — Куция крещи и размахва тоягата връз предните. — Назад! Сега ще строша някому главата!

— Ние какво сме криви? — викат предните. — Отзад блъскат.

То че е отзад, отзад е, вярно, там са бутачите, ама и предните не се опират кой знае колко, правят си сметка дано ги избутат в столовата.

Тогава Куция хвана патерицата си напряко, пред гърдите, като спусната бариера, и връхлетя с все сила връз предните. Че и помощникът, мекерето, и той за патерицата се хванал, та чак и самият завеждащ столовата не го догнуся да си прежали ръцете.

Натиснаха те яката, пък и силата им сила, месо плюскат, надделяха. Събориха отгоре предните върху задните, право връз задните ги повалиха, като снопи.

— Куцо копеле… мамка ти мръсна!… — крещят от тълпата, ама се притулят. И другите мълчешком паднаха и мълчешком се навдигат, хем по-живо, докат не са ги стъпкали.

Очистиха стъпалата. Завеждащият се дръпна назад, а Куция, застанал на горното стъпало и не млъква:

— По петима заставай, овнешки глави, колко пъти да ви повтарям?! Като му дойде редът, тогава ще ви пусна!

Мярна Шухов край сами площадката сякаш на Сенка Клепшин главата, страшно се зарадва и хайде с лактите, дано си пробие път нататък. Къде ти, човек до човек сили няма, на мож проби.

— Двайсет и седма! — вика Куция. — Минавай!

Юрна се двайсет и седма по стъпалата и право във вратата! А след нея всички се накачулиха и задните пак напират. И Шухов, и той, натиска ли, натиска. Площадката се тресе, лампата над площадката скрибуца.

— Пак ли бе, мърши? — Куция беснее. Че като замлати с тоягата връз плещите, по гърбовете, и ги тръшка, тръшка ги един връз друг.

Пак очисти стъпалата.

Гледа Шухов, отдолу застава до Куция Павло. Той води тук бригадата, Тюрин в тая блъсканица хич не идва да се мърси.

Строй се по пет, сто и четвърта! — вика Павло отгоре. — Па вие се поотдръпнете, приятелчета!

— Други път ще ти се дръпнат приятелчетата!

— Абе пусни ме бе, главо! Аз съм от тая бригада бе! — тегли се Шухов.

Той да го пусне човекът, ама и него са го стиснали отвсякъде.

Люшка се тълпата, ще се издушат — за чорбицата! За законната чорбица!

Тогава Шухов друго реши: докопа се отляво до пармаклъка, протегна се през дирека, прихвана веднъж, дваж с ръце и увисна, отдели се от земята. Краката му се люшнаха в нечии колене, сръгаха го в ребрата, препсуваха го два-три пъти, ама той вече се измъкна: стои с единия крак на перваза на площадката, до горното стъпало, и чака. Видяха го неговите момчета, подадоха му ръце.

Завеждащият столовата, като си тръгваше, изви врат от входа:

— Куцо, дай още две бригади!

— Сто и четвърта! — вика Куция. — Ами ти къде се завираш бе, мършо? — и с патерицата по врата оня, чуждия.

— Сто и четвърта! — Павло вика и своите пропуска.

— Уфф! — вмъкна се Шухов в столовата. И без да чака, докато Павло да му рече, тръгна за табли, табли свободни да дири.

В столовата както всякога — кълбета пара от вратата, по масите един връз друг насядали, като семки в слънчогледова пита, разкарват се между масите, блъскат се, някои си проправят път с пълна табла. Но Шухов за толкова години му е свикнал на всичко туй, окото му е набито, шари: на, Щ-208 носи на таблата само пет паници, значи — последната табла за бригадата, инак що да не я напълни?

Настигна го и му шепне отзад на ухото:

— Братле! След туй таблата на мен!

— Абе там до прозорчето чака един, обещах му я…

— Майната му, като чака, да не се зазяпва!

Спогодиха се.

Занесе я той до мястото си, разтовари я, хвана Шухов таблата, ама и оня дотърча, на когото било обещано, дръпна другия й край. Пък е по-хилав от Шухов. Лашна го Шухов с таблата, както беше задърпал и той отлетя към дирека, ръцете му се откопчиха. А Шухов — таблата под мишницата и бегом към кухнята.

Павло стои на опашката пред прозорчето, без табла, крив. Зарадва се:

— Иван Денисович! — и предният помощник-бригадир, на 27-а, избутва: — Я варда! Какво само се пречкаш! Не видиш ли, че съм с табла!

А ето ти го и Гопчик, хитрецът му с хитрец, и той табла влачи.

— Заплеснаха се там едни хили се — и аз им я свих!

Добър лагерник ще излезе от Гопчик. Още две-три годинки да се поотрака, да поотрасне — най-малкото хлеборезач ще се нагласи, то си му е писано.

Другата табла Павло даде на Ермолаев, бабачкото сибирец, да я държи (и той в плен бил, и той отнесъл един десетак). Гопчик изпрати, дано намери някоя маса, дето да са на привършване с вечерята. А Шухов подпря таблата си с единия край на прозорчето за раздаване и зачака.

— Сто и четвърта! Павло докладва през прозорчето.

Прозорчетата са всичко пет: три за обща храна, едно за тия, дето по списък се хранят (десетина души язваджии, а по втория начин и цялото счетоводство), и още едно, дето връщат съдините (край това прозорче става бой кой да оближе някоя паница). Прозорчетата са на ниско, едва над кръста. През тях самите готвачи не се виждат, виждат се само ръцете им и черпаците.

Ръцете му на готвача, едни бели, отчувани, пък космати, яки. Не готвач, ами чист боксьор. Взема молив и си отмята по списъка на стената:

— Сто и четвърта — двайсет и четири!

Я, Пантелеев се е домъкнал в столовата. Нищо му няма на него, кучката му недна!

Готвачът хвана големия черпак, има-няма три литра, бръкна в баката и бърка ли, бърка (таз бака пред него тъкмо са я налели, почти догоре е, вдига ли се, вдига парата). После го остави, взе черпака от седемстотин и петдесет грама и захвана да загребва, ама не го топи целия.

— Една, две, три, четири…

А Шухов си забележи кои паници са насипани, преди още гъстото да се е утаило на дъното, и кои по-после, водица само. Натуря на таблата си десет паници и я понесе. А Гопчик му маха от втория ред диреци:

— Тука, Иван Денисич, тука!

Паници да носиш, то не ти е молитви да четеш. Равно Шухов пристъпва, та да не трепне дори таблата, и с гърлото повече работи:

— Ей ти, Хъ деветстотин и двадесет!… Варди се бе, нашия… Път, момче!

В такава блъсканица и една паница да отнесеш, без да разплискаш, майсторлък се иска, а тук са десет. И въпреки всичко на очистения от Гопчик край на масата таблата като да кацна, капка разляно по нея няма. Хем си направи и сметката тъй да я завърти, та откъм от оная страна на таблата, дето самият той ще седне, да са двете най-гъсти паници.

И Ермолаев дойде с още десет. А Гопчик отърча и с Павло четирите последни на ръце донесоха.

Ей го и Килгас с хляба на една табла. Днес според работата хранят. На кой двеста, на кой триста, а на Шухов — четиристотин грама. Взе той за себе си четиристотин, крайшник, и за Цезар двеста, от средата.

И бригадниците взеха да се стичат от цялата столова да си получат вечерята, пък за ядене — сърбай, дето намериш място. Шухов раздава паниците, запомня кому е дал и своя си край на таблата попоглежда. В една паница от гъстите лъжицата си остава — заета е, значи. Фетюков с първите още си взе паницата и се разкара: усети се, че сега в бригадата няма да падне кьораво, ами по-добре из столовата да се поразмърда, току-виж плячкосал нещо — току-виж някой не доизял всичкото си (ако отместят недогребана паница, връз нея като лешояди се пущат по неколцина отведнъж понякога).

Преброиха с Павло порциите — излизат май точно. Отдели Шухов една паница от гъстите за Андрей Прокофиевич, а Павло я преля в сплеснатото немско канче с капачка: него и под ватенката ще го пренесеш, до гърдите притиснато.

Таблите ги дадоха. Седна Павло с двойната си порция и Шухов със своите си две. И не отвориха вече дума за нищо, свещени минути настанаха.

Свали Шухов шапката, върху коленете си я сложи, провери с лъжицата едната паница, провери и другата. Иди-доди, и рибета са се случили. Изобщо вечер чорбата е къде-къде по-рядка от сутрешната: заран зекът трябва да го нахраниш, че да работи, а пък вечер и тъй ще заспи.

Почна той да яде. Първо, чорбицата, направо си я излочи. Разлива се горещото, разнася се по тялото му — тръпки го побиха от сладост. Екстра! Ей ти я тебе минутката, зарад която и живее зекът!

В тоя момент нищо не му пречи: нито че присъдата му е дълга, нито че денят е дълъг, нито че неделя пак няма да има. Сега си мисли: ще издеяним някак! Всичко ще се издеяни, да ще господ, ще му дойде краят!

Като изсърба горещата течност и от двете паници, пресипа втората в първата, изтръска я и с лъжицата я обра. Все си е друго тъй, нито ще я мислиш втората паница, нито ще я вардиш и с очи, и с ръка.

Освободиха му се очите, в съседските паници надзърна. На съседа отляво — гола водица. Гледай ги гадовете какво правят, хем свои са, зекове.

И се залови Шухов за зелето с остатъка от чорбицата. Картофче едно му се случи, от Цезаровата паница. Средно такова картофче, измръзнало, то се знае, твърдо и сладникаво. А риба почти няма, чат-пат само някой гол гръбнак ще се мерне. Но и всяко рибе гръбначе, всяка костичка трябва да сдъвчеш — от тях сок излиза, сокът е полезен. За всичко това, разбира се, време се иска, ама сега Шухов няма закъде да бърза. За него днес е празник: на обед две порции, че и на вечеря две откачи. В такъв случай останалите работи бива и да ги зарежеш.

Може само към латвиеца да отскочи, за тютюнец, че до заран, току-виж, и шушка не останало.

Вечеряше си той без хляб: две порции, а и хляб отгоре — много ще му дойде, хлябът за утре да остане. Коремът, той е хайдук, добро не помни, утре пак ще иска.

Шухов си дояждаше чорбата и много-много не се заглеждаше наоколо, защото не му и трябваше: друго не диреше, своето ся ядеше, законното. Ама пак забеляза, че право срещу него на масата се освободи място и седна един висок старец — Ю-81. Той беше, знаеше го Шухов, от 64-а бригада, а на опашката в колетното се чу, че тъкмо 64-а е била днес на социално-битовия вместо 104-а и цял ден без огън, без нищо, тел бодлива опъвали — сами за себе си ограда правили.

За този старец му бяха казвали на Шухов, че по лагери и по затвори лежи безчет и ни една амнистия не го е хванала, а изтечал ли му един десетак, веднага нов му бутали.

Сега го разгледа Шухов отблизо. Сред превитите лагернишки гърбини, неговият гръб си личеше, че е изправен и през масата изглеждаше като да е подложил нещо на пейката отдолу си. На голата му глава отдавна нямаше нищо за стригане — косата му, всичката, беше окапала от много добруване. Очите на стареца не шареха насам-натам по столовата, ами бяха неподвижно втренчени над Шухов в нещо си свое. Той отмерено сърбаше голата си чорба с дървена нащърбена лъжица, но не навираше глава в паницата като всички, а високо поднасяше лъжицата към устата си. Зъби нямаше ни отгоре, ни отдолу — нито един: кокаленнте му ченета дъвчеха хляба вместо зъби. Лицето му беше до немай-къде изпосталяло, ама не личеше като да е на грохнал с единия крак в гроба инвалид, ами като от чер камък дялано стоеше. И по ръцете, големи, целите напукани и почернели, се виждаше, че комай не му се беше случвало през всичките тия години да клинчи по канцелариите. Има си го у него това. Да не се превие: тристате си грама не ги слага като всички на мръсната маса по рязлятото, ами върху прана кърпила.

Шухов обаче нямаше време дълго да го разглежда. Като свърши яденето, като си облиза лъжицата и я пъхна във валетата, нахлупи шапка, стана, взе хляба — своя и на Цезар, и излезе. Изходът на столовата беше през другата площадка; и там двама дневални стояха, дето само това им беше работата — да махат куката, да пускат хората и пак куката да закачат.

Излезе Шухов с натъпкан корем, от себе си доволен, и реши той, че макар отбоят да наближава, ще вземе да отърчи до латвиеца. И без да отнася хляба в девета, с големи крачки запраши към седма барака.

Месечината беше къде-къде отскочила и стои на небето като изрязана, чиста, бяла. Небето от ясно по-ясно. И звезди тук-там, най-ярките. Но да зяпа по небето Шухов нямаше никакво време. Едно знаеше той — студът не намалява. Някой от волнонаемните чул да съобщават: вечерта чакат трийсет градуса, заранта към четирийсет.

Чуваше се нейде отдалеко: трактор бучи в селището, а откъм шосето току прискърцва екскаватор. И от всеки чифт валенки, дето в лагера ходят насам-натам или притичват — скърцане.

А вятър нямаше.

Тютюнът щеше да го купи Шухов, както го беше купувал и по-рано — рубла за чаша, макар навън такава чаша да струваше рубли, а според сорта и по-скъпо. В каторжния лагер всички цени си бяха свои, такива, каквито нийде ги нямаше, защото тук не можеше да се държат пари, малко кой ги имаше, и много скъпи бяха. За работата в тоя лагер не плащаха пукната пара (в Уст-Ижма поне трийсет рубли на месеца получаваше Шухов). А ако домашните изпратеха някому по пощата, тия пари все едно не ги даваха, ами си ги записваха на сметка. По сметка веднъж на месеца можеше да се купува в лавката тоалетен сапун, мухлясали курабии, цигари „Прима“. Ама харесва ли ти стоката, не ти ли харесва — за колкото си писал заявление до началника, за толкова вземай. Не вземаш ли — все едно, парите са ти отишли, вече са изписани.

На Шухов пари му падаха само от частното бачкане: терлици да ушиеш с парцали на някого — две рубли, памуклийка да закърпиш — как се спогодите.

Седма барака не е като девета, не е на две големи половини. Седма барака има дълъг коридор, десет врати и във всяка стая бригада, наблъскани са по седем четворни нара по на два ката в стая. Е, и кабинки — за парашите и за старшия на бараката. А в отделна кабинка художниците живеят.

Влезе Шухов в стаята, дето беше неговият латвиец. Лежи латвиецът на долния нар, вирнал си краката нагоре, на напречника, и си бъбри нещо по латвийски със съседа.

Седна край него Шухов. Здравейте, значи. Здравейте, оня не си и спуща краката. Стаята мъничка, отвред почват да слухтят — кой е дошъл, защо е дошъл. И двамата го разбират това, та Шухов седи и си кара неговата си: как сте, значи? Ами, горе-долу. Студено е днеска. Да.

Изчака Шухов, докато всички пак си подхванат своите си приказки (за войната в Корея се препират: дали като са се вмесили китайците, ще стане световна война, или не), наведе се към латвиеца:

— Тютюн има ли?

— Има.

— Я да го вида.

Латвиецът свали крака от напречника, спусна ги в пътеката, понадигна се. Стиснат си е тоя латвиец, като пълни чашата, цял трепери, страх го е да не насипе за една цигарка повече.

Показа на Шухов кесията, охлаби връвта.

Взема Шухов една щипка на дланта си, гледа: същият като миналия път, кафеникав и пак тъй рязан. Към носа си го доближи — помириса го, същият е. Ама на него му рече:

— Май не ще да е от същия.

— Същият! Същият! — разсърди се латвиецът. — Аз друг не държа. Все един и същ е.

— Добре тогава — съгласи се Шухов. — Натъпчи ми ти сега една чаша, да запуша аз, та може и втора да взема.

Затуй каза натъпчи, защото оня все рехаво го насипва.

Измъкна латвиецът изпод възглавницата друга кесия, по-тумбеста от първата, и чашата от шкафчето си извади. Чашата, макар и пластмасова, ама Шухов я е мерил, колкото водна събира.

Сипва.

— Че ти го понатъпчи бе, понатъпчи го! — вика му Шухов и сам посяга да тъпче с пръст.

— Аз знае, знае! — дръпва сърдито чашата латвиецът и тъпче, ама лекичко. И пак сипва.

А Шухов в туй време си разкопчава памуклийката и напипва отвътре във ватата под хастара само нему знайната хартийка. Претърколи я, претърколи я с две ръце по ватата към малката дупчица, съвсем на друго място пробита и с две кончета едва-едва хваната. Като я прекара по тая дупчица, скъса с нокти конците, прегъна хартийката още на две по дължината (тя и без туй на дълго е сгъната) и я изкара през дупчицата. Две рубли. Старички, мекички.

А в стаята крещят:

— Как не, ще ви се смили оня с мустаците. Той на брата си роден не вярва, та на вас ли, абдалите!

Едно му е хубавото на каторжния лагер — туй дето е от свободно по-свободно. В Уст-Ижменския лагер само да си пошушнал, че навън примерно кибрит няма, и хайде, новият десетак не ти мърда. А тук — викай чак от горния нар, каквото си щеш викай — портаджиите затова не клепат, ченгетата са вдигнали ръце. Само че време няма тук за много приказки…

— Ех, рехавичко го сипеш — оплаква се Шухов.

— На бе, на! — сложи оня още една щипка отгоре.

Шухов измъкна от скришния си джоб своята си кесия и пресипа в нея тютюна от чашата.

— Хайде — реши се той, не му се щеше първата, сладката цигарка да пуши надве-натри. — Тъпчи втора. То се е видяло.

Попрепира се още малко и си пресипа и втората чаша. Даде двете рубли, кимва на латвиеца и излезе.

И щом излезе навън, хайде пак бегом, бегом в своята барака, че да не изтърве Цезар, като се върне с колета.

Но Цезар вече си седеше на долния нар и се любуваше на пратката. Каквото беше донесъл, наслагал го беше по нара и по шкафчето, само че страницата на Шуховия нар препречваше светлината на лампата, та всичко оставаше в тъмното.

Шухов се наведе, мушна се между леглата на капитана и Цезар, протегна ръка с вечерната хлебна дажба:

— Ето ви хляба, Цезар Маркович.

Не каза: „Получихте ли го, а?“ — щеше да излезе, като да намеква, че щом е пазил ред, сега значи има право на дял. Той и без това си знаеше, че има. Но не беше изгубил човещината дори след осемте години по лагерите и колкото по-нататък отиваше, толкова по-здраво я спазваше.

Ама на очите си да заповяда не можеше. Очите му, ястребовите лагернишки очи, с един поглед обхванаха, плъзнаха се за миг по пръснатия върху нара и шкафчето Цезаров колет и макар хартийките тук-там да не бяха развити, торбички някои да не бяха отворени, с тоя бърз поглед и острия си нос Шухов в миг разузна, че Цезар е получил салам, сгъстено мляко, тлъста пушена риба, сланина, сухари от миризливите, бисквити някакви с друг дъх, захар на бучки към две кила и още нещо, прилично на краве масло, след туй цигари, тютюн за лула и други, и други неща.

И всичкото го разбра само докато казваше:

— Ето ви хляба, Цезар Маркович.

А Цезар, възбуден, разрошен, също като пиян (получи ли колет с ядене, всеки такъв става) — махна с ръка на хляба:

— Вземи го за себе си, Иван Денисич!

И чорбата, че отгоре и двеста грама хляб, то си е вече цяла вечеря и, знае се, целият дял на Шухов от Цезаровия колет.

И Шухов на часа, с един замах, си пресече мераците за каквото и да било друго от неизвадените Цезарови храни. Няма по-лошо от това да си настървиш корема и да останеш с пръст в устата.

Ето ти ги четиристотин грама хляб, че и още двеста, че и в дюшека не са по-малко от двеста. И стига. Двеста сега да излапа, утре заран да се натъпче с петстотин и петдесет, че и на работа четиристотин като вземе, кой е като него? А тоя хлебец в дюшека да си стои. Хубаво, че Шухов свари да го зашие — на, в 75-а свили някому хляба от шкафчето, върви сега — оплаквай се, дето си щеш.

Някои си мислят: колетаджията е като брашнен чувал, колетаджия ли е — скуби! Пък то, каквото му дошло с леснина, лесно си и отива. Не да не е било преди получаване и колетаджии да се усукват за една извънредна каша. И фасове да търсят. То на надзирателя, то на бригадира, ами на лекето, дето се разправя с колетите, как да не дадеш? Та нали той другия път тъй ще ти забута колета, че цяла седмица няма да се видиш в списъка. Ами домакина на склада, дето всичките тия продукти се предават, дето още утре, преди развод, и Цезар ще понесе колетчето си в чувалче (и от крадци да го уварди, и от тарашите, пък и заповедта на началника е такава) — нали ако на тоя домакин не му бутнеш, както трябва, той тебе перце по перце ще те ощипе. По цял ден стои там, чумата му недна, с чуждите работи на заключено, върви, та го проверявай! Ами за услуги — ей на, като на Шухов? Ами на баняджията, та по-свястно бельо да ти бутне, и отделно — колкото и да е все да дадеш трябва, а? А бръснарят, дето го бръсне с хартийка (т.е. избърше бръснача на листче, а не на голото си коляно) — много-малко, три-четири цигари все си отиват. Ами в културновъзпитателната част, да му отделят писмата настрана, да не ги забутват. Че ги се доще и да изкръшкаш един ден, в зоната да са полежиш — на доктора трябва да се бутне. Ами съседът ти, дето с теб на едно шкафче се храни, както капитанът с Цезар — как да не му дадеш? Та нали той всеки залък ти брои, колкото и да си дебелоок, няма да устискаш, ще дадеш.

Тъй че да завиждат онези, на които чуждото яйце все с два жълтъка им се привижда, а Шухов разбира живота и за чуждото не лампи.

В това време той успя да се събуе, покатери се горе, извади парчето ножовка от ръкавицата, огледа го и реши на сутринта да почне да търси някое хубаво камъче и на туй камъче да го наточи за обущарски нож. За три-четири дена и вечер да поработва, екстра ножче ще стане, със закривенко острие ще се получи.

А сега, макар и до заранта само, ножовката трябва да се потули. В своя си нар, под напречната страница ще я завре. И докато капитанът го нямаше долу — няма да му набоклучи в лицето значи — повдигна Шухов откъм главата тежкия си дюшек, набит не с талаш, ами с дървени трици, и взе да завира ножовката.

Видяха го горните му съседи: Альоша баптистът, а през пътеката, на съседния нар — двамата побратими — естонците. Но от тия Шухов не се боеше.

Хлипайки, мина по бараката Фетюков. Прегърбен. По устните му кръв размазана. Пак значи са го били там заради паниците. Никого не поглежда и сълзите си не крие, мина той покрай цялата бригада, качи се горе и завря лице в дюшека.

Като помислиш — жалко за човека. Няма да си изкара присъдата. Не умее той да се постави.

Ей го и капитанът довтаса, весел такъв, носи в канчето чай, истински. В бараката стоят две бъчви чай, ама чай ли е то? Само дето уж е подтоплен и има цвят, а инак си е помия, на престояло, спарено дърво от бъчвата дъха. Този чай е за простите бачкатори. А Буйновски значи е взел от Цезар истински чай, сложил го е в канчето и е отърчал до казана с врялата вода да го попари. Доволен такъв, намества се край шкафчето.

— За една бройка да се попаря под струята! — хвали се. Постла там долу Цезар хартия, реди по нея едно-друго. Шухов пусна дюшека, та да не гледа и да се дразни. Ама пак без него не могат — става Цезар, изправя се на пътеката досами главата му и намига:

— Денисич! Я виж там… десетте дена дай!

Това значи — ножчето им дай, джобното, мъничкото. И такова Шухов има, и него в страницата си го държи. Да си свиеш кутрето, пак по-малко ще дойде туй ножче, пък реже дяволското му, педя сланина. Сам си го направи той него, сам си го издокара и сам си го точи.

Надигна се, извади ножа, даде го. Цезар кимна и се скри долу. Ей го, ножа да вземеш — и от него се припечелва. Нали зарад него можеш да идеш в карцера. Съвсем трябва човещината да си загубиш, та да речеш: дай си ножчето да си нарежем ние салама, пък после ме хвани за средния пръст.

Сега Цезар пак заборчля на Шухов.

Оправи се Шухов с хляба и ножовете, дойде ред да измъкне кесията с тютюна. И най-напред взе от нея една щипка тъкмо колкото му бяха дали назаем, и през пътеката я протегна на естонеца: благодарим, значи.

Естонецът разтегна устни, като да се усмихна, избоботи нещо на съседа си — на побратима си, и свиха те от таз щипка отделна цигарка — да опитат значи бива ли си го Шуховия тютюнец.

Бе не е той по-лош от вашия, пушете, да ви е сладко! Той и Шухов би запушил, ама отвътре му сякаш часовник някакъв щрака, усеща, че ей я де, иде проверката. Сега пък надзирателите току щъкат по бараките, да запушиш сега, трябва в коридора да излизаш, а на Шухов горе на нара като да му е по-топло. Не че е топло в бараката, същият скреж си е по тавана. Нощес ще се мръзне здравата, но засега се трае.

Всичко това си го вършеше Шухов, че и от хлебеца си отщипва, от двестате грама, а без да ще слушаше и приказката на капитана и Цезар, които пиеха чай долу под него.

— Яжте, яжте, капитане, не се стеснявай; е! От пушената риба си вземете, салам вземете.

— Благодаря, вземам.

— Франзела си намажете с масло! Същинска московска франзела.

— Брейй, просто не ми се вярва, че на тоя свят имало и франзели, знаете ли, това внезапно изобилие ми напомня един случай. Отивам аз веднъж в Архангелск…

Двеста гърла вдигаха шум в половината на бараката, но Шухов пак разпозна — като да звъняха по релсата. Ама никой не чува. Забеляза Шухов и друго: влезе в бараката надзирателят Курносенки — съвсем младо момче с румено лице. Носи в ръка хартийка някаква и по това, и по държанието му си личеше, че не е дошъл пушачите да лови, нито на проверка да ги изкарва, ами някого дири.

Курносенки погледна листчето си и запита:

— Къде е сто и четвърта?

— Тук — отговориха му. А естонците скриха цигарата и разпъдиха дима.

— Де го бригадирът?

— Е? — обажда се Тюрин от нара, приседна, колкото да се каже.

— Написаха ли обяснителни записки, на когото е казано?

— Пишат ги! — уверено отвърна Тюрин.

— Да са предадени вече трябваше.

— На моите граматиката им куца, не е лесна работа. (Това за Цезар и капитана. Бива си го бригадира, все ще намери какво да каже.) Писалки няма, мастило няма.

— Трябва да има!

— Свиват ги!

— Хм, бригадире, опичай си ума, ако много приказваш, и тебе ще вкарам! — беззлобно се закани Курносенки. — Утре сутрин преди развода обяснителните да са в надзирателската и да се посочи, че непозволените неща са предадени в склада за личните вещи. Ясно ли е?

— Ясно.

(„Размина му се на капитана!“ — помисли си Шухов. А самият капитан нищичко не чува, похапва си саламец и ги реди едни сладки, пресладки.)

— Сега другоо — каза надзирателят. — Щъ-триста и единайсет — имаш ли такъв?

— Трябва по списъка да се види — усуква го бригадирът. — Мигар можеш ги запомни номерата му кучешки? (Разтака той, иска поне за през нощта да отърве Буйновски, да го проточи до проверката.)

— Имаш ли Буйновски?

— А? Аз! — обади се капитанът отдолу, под Шуховото легло.

Тъй е то, бързата въшка първа пада в огъня.

— Ти ли? Да, правилно. Щъ-триста и единайсет. Стягай се.

— Къ-де?

— Ти си знаеш.

Въздъхна само капитанът и изпъшка. По-леко ще му е било сигур в тъмна нощ да тръгва с ескадрата си миноносци в бурното море, отколкото сега от сладките приказки в ледения карцер.

— Колко дена поне? — със свито гърло попита той.

— Десет. Хайде, давай, давай, по-бързо!

И в тоя момент се развикаха дневалните:

— Проверка! Проверка! Излизай за проверка!

Значи надзирателят, който е пратен за проверката, е вече в бараката.

Огледа се капитанът — да взема ли ватенката? Все едно, ще му я смъкнат там, по памуклийка само ще го оставят. Излиза, трябва да върви, както си е. Надявал се беше той, че Волковой ще забрави (а Волковой никому нищо не прощава), и не се беше подготвил, дори тютюнец в памуклийката не беше скрил. А в ръка да го понесе — загубена работа. На тараша веднага ще му го вземат.

Все пак, докато си слагаше шапката, Цезар му бутна няколко цигари.

— Е, прощавайте, братлета — безпомощно кимна капитан втори ранг към 104-а бригада и тръгна подир надзирателя.

Обадиха се няколко гласа — кой дръж се, кой кураж, какво ли да му кажеш? Те са го зидали тоя карцер, знае 104-а: стените там са каменни, подът циментов, прозорец никакъв няма, печката палят колкото ледът по стените да се поразтопи, та подът да стане на локви. Ще спи на голи дъски, ако останат цели зъбите от тракане пак добре, хляб, триста грама на ден, чорба само на третия, шестия и деветия ден.

Десет дена са това! Десет денонощия тукашен карцер, ако ги лежиш строго и до края — значи за цял живот здравето си да затриеш. Туберкулозата пипваш и вече няма излизане от болниците.

А петнайсет дни строг които са ги изкарвали — те със сигурност си отиват в черната земя.

Докато си в бараката, моли се на бога и гледай да не те пипнат за нещо.

— Излизайте бе, до три ще броя! — старшият на бараката вика. — Който не излезе до три, записвам му номера и на гражданина надзирател го давам.

Не старши на бараката, ами старши мръсник е той. Тъй де, заедно с нас го заключват в бараката за през нощта, а се носи като началство и от никого не се бои. Напротив, от него треперят. Кого ще наклепа пред надзирателите, кого сам ще фрасне по муцуната. Инвалид се води, защото единият му пръст е откъснат при сбиване, а мутрата му — бандитска. Та той си е бандит, параграфът му е криминален, но между другите му лепнали и петдесет и осем — четиринайсетата^[10], затова и в тоя лагер е попаднал.

Като нищо ще те запише на листчето, ще го даде на надзирателя и не ти мърдат две денонощия карцер с извеждане. Та както едва-едва се влачеха към вратата, изведнъж взеха да се трупат, да се блъскат, че и от горните нарове рипат като мечки и всички напират в тясната врата.

Шухов, стиснал свитата вече отдавна жадувана цигарка, пъргаво скочи долу, навря крака във валенките и понечи да тръгне, ама му дожаля за Цезар. Не че пак искаше да изкара нещичко, ами тъй просто от душа го пожали: за много нещо се има Цезар, а в живота хич го няма: като си получил колет, какво толкова ще му се любуваш, влачи го по-скоро в склада още преди проверката. Яденето може и да се поотложи. А сега закъде е с гоя колет? Да помъкне цялото туй торбите на проверка — ще го вдигнат на ура! Петстотин гърла ще зинат да му се смеят. Тук да го остави — току-виж, чопнали го първите, дето ще нахълтат в бараката след проверката. В Уст-Ижма още по-лошо се бяха научили: там още на връщане от работа кримките току ръгнат напред и докато задните влязат, шкафчетата им вече очистени.

Гледа Шухов — щурка се Цезар — шът-мът, ама късно. Тъпче салама и сланината в пазвата си с тях поне на проверката да излезе, тях да спаси.

Дожаля му на Шухов и го подучи:

— Стой си ти тука, Цезар Маркович, докато не се ометат всички, затули се в тъмното и чакай, до последния чакай, пък чак когато надзирателят вземе да обикаля наровете с дневалните, по всички дупки да занича, тогаз излизай. Един вид болен! А аз ще изляза пръв и пръв ще се върна. Само така…

И запраши.

Първо, зор докато се провреш, блъска се Шухов (ама цигарата, дето си я беше свил, стиска в шепа). Пък в коридора — общия за двете половини на бараката — и в преддверието никой вече не напира напред. Хитро племе са туй, зековете! — ама са се налепили по стените в две редици отляво и две отдясно и само по средата оставили пътека, колкото за един човек. Върви на студеното, като си глупак, пък ние можем и тук да си постоим. И тъй цял ден студуваме, та и сега ли, десет цели минути да мръзнем. Няма го майстора, байно! Ти пукай днес, ние утре!

Той друг път и Шухов подпира стената. Ама сега крачи ли, крачи, че се и репчи:

— Абе, гяволи, изплашихте ли се? Сибирски студ не сте ли виждали, а? Я марш да се грееш на вълчето слънчице! Дай, дай огън бе, бае!

Запали в преддверието и излезе на площадката. „Вълче слънце“ — тъй викат по тях на месечината. На шега де.

Доста е отскочил месецът! Още толкова и ще иде до най-горе. Небето белее, та чак на зелено избива, звездите ясни, ама редки. Снегът бял блести, на бараките стените и те бели — а лампите като да ги няма.

Хе и край оная барака се е чернала тълпата — излизат, строяват се. И край оттатъшната. И от барака до барака не толкова глъч се носи, колкото снегът скърца.

Долу пред стъпалата са застанали с лице към вратата пет души и още трима подире им. С тия тримата от втората петорка и Шухов се нареди. Като си си похапнал хлебец и така, с цигарката в уста, и тук се ядва. Бива си го тютюнецът, не го е метнал латвиецът — хем силничък, хем миризлив.

Лека-полека и той отстъпва от вратата, две-три петорки са вече подир тяхната. Сега те надават вой, излезлите: какво се тутляват ония гадове в коридора, та не тръгват? Ще мръзнем тук зарад тях.

Нито имат часовници зековете, нито виждат часовник, то и за какво ли им е? На зека едно му трябва да знае — скоро ли ще се става, колко има до развода, до обеда, до отбоя?

Ама пак разправят — вечерната проверка била в девет. Само че не свършва тя в девет никога, мотаят с тая проверка по два, че и по три пъти. Преди десет сън няма. А ставането, викат — в пет било. Не е за чудене, че молдованчето го откърти днес на прибиране от работа. Намери ли зекът къде да се постопли, откъртва го в момента. По цяла седмица се трупа тоя сън недоспан, та ако в неделя не ги засилят на работа, до един спят като заклани по бараките.

Бре, че се юрнаха! Юрнаха се зековете от площадката! То е, щото старшият на бараката и надзирателят са ги подбрали с ритници по задниците. Само така тия зверове!

— А? — реват им първите редици. — Ще маневрирате, гадове? От лайната каймака ще сбирате? Досега да бяхте излезли, откога да са ни преброили.

Изкараха цялата барака навън. Четиристотин човека са в бараката — осемдесет петорки са това. Навървулиха се всички на опашката, отначало по петима, точно, а по-нататък — както дошло.

— Подредете се, задните! — дере се старшият на бараката от стъпалата.

Мож ли ме фана? Не се подреждат, дяволите.

Излезе от вратата и Цезар, едва пристъпя, уж болен де, подире му двамата дневални от оная половина, двамата от тая и един кьопав още! Най-отпред се изтъпаниха, та Шухов остана в третата петорка. А Цезар най-накрая изблъскаха.

И надзирателят излезе на площадката.

— Стррой се по пет! — крещи на опашката, хем пък и гърло има.

— Стррой се по пет! — рече старшият на бараката, гърлото му на тоя още по-голямо.

Не слушат, тяхната мамица!

Че като рипна старшият на бараката от площадката — псувни, бой, бой, псувни!

Ама не посяга на който свари. Само на хрисимите налита.

Подредиха се. Върна се. И заедно с надзирателя:

— Първа! Втора! Трета!…

Която петорка викнат — плюе си на петите — и в бараката. За днес си очистиха сметките с началството!

Очистиха си ги те, ама да не е втората проверка. Тия дембели за пет пари ум нямат и колкото последния говедар не могат да смятат: той е неук човекът, ама си се оправя със стадото — и насън да го бутнеш, си знае телците. Пък тези все уж ги помпат, ама полза никаква.

Миналата година в лагера ни една сушилня нямаше, нощем всичките валенки в бараките стояха — та и за втора, и за трета, и за четвърта проверка все навън ги изкараха. Че вече не се обличаха, ами право в одеялцата загърнати излизаха. Тази година построиха сушилни, не като за всички да има, ама пак — през два дни, на третия, на всяка бригада се пада да си суши валенките. Та сега другите пъти взеха да ги преброяват в бараката: лашкат ги от едната половина в другата.

Нахълта Шухов вътре, ако и да не беше пръв, поне от първия вперените си очи не сваля. Притича до Цезаровия нар, седна. Изхлузи валенките, покатери се горе и оттам присегна, та на печката ги остави. Тука е, който превари. — И назад, към Цезаровото място. Седи, подвил крак, едното му око в Цезаровата торба, да не я измъкнат изпод възглавницата, другото — да не му съборят валенките тия, дето връхлитат връз печката.

— Ей, не мина без кавга. — Ти бе! Рижият! Да не изкараш някоя валенка по мутрата! Слагай си своите, ама чуждите не барай!

Прииждат, прииждат зековете в бараката. В 20-а, бригада викат:

— Сдавай валенките!

Сега ще ги пуснат от бараката с валенките и ще я заключат. Пък после има да подтичват:

— Гражданино началник! Пуснете ни в бараката!

А надзирателите ще се съберат в щабната и по рабошите ще си оправят сметките — има ли някой да липсва или всички са налице.

Да, ама Шухов днес хич не го е еня за това. Ето ти го и Цезар се носи между наровете.

— Благодаря, Иван Денисич! — Шухов кимна и като катерица за миг се намери горе. Може двестате си грама да дояде, може още една цигарка да си изпуши, може и да спи.

Само че от хубавия ден той повеселя, та чак и нему се ляга.

Колко му е то на Шухов постилането: едно черничко одеялце да смъкне от дюшека и — готово (на чаршаф Шухов не е спал има-няма от четирийсет и първа година, откак не е вкъщи, та дори му е чудно защо пустите му жени си измислят главоболия, чаршафи да си перат), главата на тричавото възглаве, краката в памуклийката, ватенката връз одеялото и:

— Слава тебе, господи, още един ден мина!

Сполай му, дето не спиш в карцера, тук пак се ядва.

Шухов легна с глава към прозореца, а Альошка на същия нар — само една дъска ги дели с него — на другата страна е, та да му пада светлината от крушката. Пак чете евангелието.

Крушката не е далеко от тях, може да се чете и да се шие дори може.

Чу Альошка, че Шухов споменава господа на глас, и се обърна.

— Видите ли, Иван Денисич, душата ви е петимна богу да се помоли. Защо не й давате воля, а?

Попогледна го Шухов. Очите му като свещички две блещукат. Въздъхна.

— Затуй, Альошка, защото молитвите, те са като заявление, или не стига, дето трябва, или „искането се отхвърля“.

Пред щабната барака има четири такива сандъчета, пломбирани, веднъж на месеца ченгето ги изпразва. Мнозина пускат заявление в тия кутии. И чакат, броят дните: подир два месеца, подир месец все ще дойде отговор.

Ама го няма. Или: „отхвърля се“.

— Затуй, Иван Денисич, защото малко се молите вие и лошо, без усърдие, затуй не ви се сбъдват молитвите. Молитвата трябва неотстъпна да бъде! А ако имате вяра и кажете на тая планина — помести се! — ще се помести.

Усмихна се Шухов, още една цигарка си завъртя. Запали от естонеца.

— Какви ги дрънкаш бе, Альошка. Не съм виждал аз планини да се движат. То, правичката да си кажа, и планини не съм виждал, ама нали вие там в Кавказ цял клуб баптисти сте се молили, поне една планина да е тръгнала?

И тяхната е една: молили се хората на бога, кому са пречили? На всички — по двайсет и пет им нанизали, наред. Тъй е дошло сега: по двайсет и пет, на един кантар.

— Ние затуй не се молим, Денисич — поучава го Альошка. Примъква се с евангелието си към Шухов, досами лицето му. — Господ е завещал от всичко земно и тленно само за хляба насъщни да се молим: „Хлеб наш насущний дажд нам днес!“

— Дажбата ще рече, така ли? — пита Шухов.

А Альошка неговата си кара — очите му горят от думи повече, че и ръката му взема, поглажда я.

— Иван Денисич! То да не е да се молиш колет да ти пратят или за една паница чорба повече. Което е стремление за людете, то е долно за бога! За душата си трябва да се молим: да махне господ чернилката от сърцата ни…

— Виж какво ще ти кажа аз. У нас, в Поломенската черква, попът…

— Остави го ти твоя поп! — моли се Альошка, чак челото му се набръчква от болка.

— Не, ама ти чуй да ти кажа. — Шухов се изправи на лакти. — В Поломня, енорията де, по-богат човек от попа няма. На, викат ни, да речем да слагаме покрив, от хората значи по трийсет и пет рубли на ден вземаме, а от попа — стотачка. И хич не му мига окото, дава! Той, тоя поп, поломенският, на три жени в три града издръжка плаща за деца и с четвърта се води. Архиереят, и той е негов човек, маже попът архиерейската лапа, хем дебело я маже. И всички други попове, дето са ги пращали, разговор с никой не ще да дели…

— Защо ми разправяш за попа? Православната църква е отстъпила от евангелието. Тях затуй не ги затварят, защото вярата им не е твърда.

Вълнува се Альошка, а Шухов спокойно го гледа и си пуши.

— Альоша — отмести той ръката му и окади с тютюн лицето на баптиста. — Аз хич не съм против бога, чуваш ли, в бога аз на драго сърце вярвам. Не му вярвам аз в рая и в ада, туй е то. Що ни правите на простаци, та с рай и ад ни баламосвате? Ей това не ми харесва на мене.

Легна си пак по гръб Шухов, тръска пепелта зад главата си, между нара и прозореца, ама варди да не изгори на капитана нещата. Размисли се, не чува вече какви ги нарежда там Альошка.

— Вари го, печи го — реши той, — колкото и да се молиш, няма да ти намалят годинките. Тъй от край до край ще си ги излежиш.

— Затова хич и да се молиш не бива! — ужаси се Альошка. — За какво ти е тая свобода? На свобода и последната ти вяра ще буреняса! Радвай се, че си в затвора! Че имаш време за душата си да помислиш! Апостол Павел тъй казва: „Защо плачете и съкрушавате сърцето ми? Аз не само искам да бъда затворник, но съм готов да умра за името господне!“

Шухов мълчаливо гледаше в тавана. И той вече не знаеше иска ли я свободата, не я ли иска. Отначало много му се щеше, всяка вечер пресмяташе колко дни са изминали и колко му остават. Но после му омръзна. Пък лека-полека се и разбра, че такива не ги пущат вкъщи, ами ги пращат на заточение. И де ще я караш по-добре — тук ли, там ли — никой не знае.

То да го освободят, ама вкъщи да си се прибере.

А вкъщи не ще го пуснат…

Не лъже Альошка — и по гласа, и по очите му личи — радва се той, че е затворен.

— Виж, Альошка — Шухов му разяснява, — тя твоята е наред: дал ти Христос заръка да влезеш в затвора — зарад Христос си и влезнал! Ами аз за какво? Задето в четирийсет и първа за войната не се бяхме приготвили, затуй ли? Че аз какво съм им крив?

— Нещо се бави втората проверка… — Това Килгас мърмори от нара си.

— Даа! — обади се Шухов. — Да се запише трябва с въглен по оджака, дето втора проверка няма — и се прозина, — ще се спи май.

И докато го изрече, в притихналата запотена барака се чу как издрънча желязото на външната врата. Втурнаха се от коридора двамата, дето бяха носили валенките, и викат:

— Втора проверка!

И надзирателят подире им:

— Минавай в другата половина!

Пък някои вече и спяха! Замърмориха, размърдаха се, пъхат нозе във валенките (само тук-там някой по гащи, инак всички си спят с ватените панталони — без тях ще вкочанясаш под одеялцето).

— Бре, да ви се не види! — изруга Шухов. Ама не да се сърдеше кой знае колко, защото още не беше заспал.

Цезар присегна с ръка нагоре и му остави две бисквитки, две бучки захар и едно търкалце салам.

— Благодаря, Цезар Маркович — наведе се Шухов надолу между наровете. — Я ми подайте вие вашето торбе, под главата да е, за по-сигурно. (Отгоре по не могат да го чопнат, пък и кой ще ти дири у Шухов?)

Цезар подаде на Шухов бялото си завързано чувалче. Шухов го затисна с дюшека, почака да наизлязат повечето, та по-малко да стои бос на пода в коридора. Но надзирателят се озъби.

— Я там! В ъгъла!

И Шухов леко рипна долу с босите си крака (тъй хубаво си стоят валенките и партенките на печката — как да ги сваляш!) Що терлици беше ушил той, ама все на другите, до себе си не стига. Нищо, свикнал е, колко му е то стоенето.

Терлиците и тях ги обираха, у когото се хванат денем.

Бригадирите, дето си бяха предали валенките в сушилнята, и те са добре — кой по терлици, кой партенките намотал или бос.

— Шавай! Шавай! — ръмжи надзирателят.

— Майната си ли чакате бе, мърши! — бърза и старшият на бараката да не остане назад.

Изкараха всички в другата половина на бараката, а последните в коридора. И Шухов там, до преградката, край парашата. Под нозете му подът подмокрен, един студ тегне откъм преддверието!

Изгониха всичко живо — и надзирателят, и старшият на бараката още веднъж отидоха да огледат — не се ли е скрил някой, не се ли е сврял нейде в тъмното и да спи. Защото излязат ли по-малко — лошо, повече да излязат — пак лошо, пак проверка. Обиколиха, що обиколиха, върнаха се към вратата.

Първи, втори, трети, четвърти… Сега върви бързо, по един ги пропущат. Шухов се намърда осемнайсети. И беж — към нара, кракът на подпорката, хоп! — вече е горе.

Туй е то. Краката пак в ръкава на памуклийката, отгоре одеялцето, над него ватенката и — сън! Сега оная, другата половина на бараката ще я прекарват отсам, ама на нас ни е все толкова.

Върна се Цезар, подаде му Шухов чувалчето.

Върна се Альошка. Не го бива него, на всички да угоди, пък нищичко не може да си докара.

— Альошка, на! — и му подаде едната бисквитка.

Усмихва се Альошка.

— Благодаря! Ама и вие си нямате!

— Лапаай!

Ние си нямаме, ама ние всякак ще я наредим.

А търкалцето салам — в устата! Със зъби сега! Със зъби! На месо мирише! И то месо, истинско месо! Право в корема отиде.

Ей — няма го вече салама.

Другото — разсъди Шухов — за преди развода ще е.

И се зави през глава с одеялцето, излиняло, омърляно, и ни чува, ни вижда как между наровете се тъпчат зековете от другата половина: чакат си реда и тях да изброят.

Заспиваше Шухов напълно доволен. Сполуки му донесе днешният ден: карцера откачи, бригадата от Социално-битовия се спаси, на обед сви една каша, бригадирът стъкми отчета и работата му беше работа, и на тараша не го спипаха с ножовката, а вечерта си притури от Цезар, че и тютюнец свари да си купи.

Измина един ден от нищо непомрачен, кажи го, щастлив.

 

Такива дни в неговата присъда от края до края бяха три хиляди шестстотин петдесет и три.

А зарад високосните години — още три дни се притуряха.

Матрьонината къща

На сто осемдесет и четвъртия километър от Москва, кажи-речи, половин година след това, което стана, всички влакове забавяха ход и сякаш продължаваха пипнешком. Пътниците залепваха лица по прозорците, изскачаха на платформите: пътя ли поправят? Или графика нещо?

Не. След прелеза влакът отново набираше скорост и пътниците си сядаха.

Само машинистите знаеха и помнеха защо става това.

И аз.

1

През лятото на 1953 година се връщах от прашната и гореща пустиня без определена цел — просто в Русия. Нито в едно нейно кътче не ме очакваше никой, нито ме викаше, защото бях закъснял десетина годинки с връщането си. Просто ми се искаше да ида в Средна Русия, в умерения пояс — без горещини, с ромон на листа в горите. Искаше ми се да потъна, да се загубя в сърцевината на Русия, ако такава има, ако такава живее.

Година по-рано отвъд Уралския хребет можех да се хвана само да мъкна тарги. Дори за електромонтьор нямаше да ме вземат на някой по-голям строеж. А мен ме влечеше да учителствувам. Казваха ми хора, видели и патили, че няма смисъл да си харча парите за билет, залудо ще бия пътя.

Но нещо вече започваше да се пораздвижва. Когато се качих по стълбите на …ския областен отдел за народна просвета и попитах къде е отдел кадри, с учудване видях, че кадрите тук вече не са зад черна, тапицирана с кожа врата, а зад стъклена преградка, като в аптека. Приближих се плахо до прозорчето, поздравих и попитах:

— Кажете, не ви ли трябват математици за някое място по-далеч от железопътна линия? Искам да се заселя там завинаги.

Огледаха всяка буква в документите ми, сноваха от стая в стая, обадиха се някому по телефона. И за тях това беше рядкост — нали всички молят да ги пратят в град, и то в по-голям. И неочаквано взеха, че ми дадоха едно селце — Високо поле. Самото име радваше душата.

Името не лъжеше. На едно хълмче сред падинки, отвъд които се издигаха пак хълмове, цялото заобиколено с гора, с езеро и яз наблизо. Високо поле беше такова място, където човек с радост е готов и да живее, и да умре. Дълго седях там в горичката на един пън и си мислех, че от все сърце искам да не трябва всеки ден да закусвам и обядвам — само да мога да остана тук и нощем да слушам как клоните шумолят по покрива — и отникъде не се чува радио, и целият свят мълчи.

Уви, там не печаха хляб. Там не продаваха нищо за ядене. Цялото село мъкнеше с чували храна от областния град.

Върнах се в отдел кадри и замолих пред прозорчето. Отначало дори не искаха да говорят с мен. После все пак засноваха от стая в стая, обадиха се по телефона, помърмориха и написаха в заповедта ми: „Торфопродукт“.

Торфопродукт ли? Ах, Тургенев не е знаел, че на руски може да се скалъпи такова нещо!

На гара Торфопродукт, една временна, но вече овехтяла сива барака, висеше строг надпис: „Качването във влака само откъм гарата“! С гвоздей върху дъската беше надраскано: „И без билети“. А до касата със същото меланхолично остроумие беше изрязано с нож за вечни времена: „Билети няма“. Точният смисъл на тези допълнения оцених по-късно. До Торфопродукт можеше да стигнеш лесно. Но не и да заминеш оттам.

И на това място са живели и преживели революцията девствени, непроходими гори. После ги изсекли — работниците по торфодобива и съседния колхоз. Председателят му Шашков повалил не един и два хектара гора и я продал на сметка в Одеска област.

Между торфените низини се е пръснало безредно селището — еднакви бараки от тридесетте години и къщички от петдесетте, — с резба по фасадите, със застъклени веранди. Но в тези къщички не можеше да се види преграда, стигаща до тавана, и, значи, нямаше да мога да намеря стая с четири истински стени.

Над селището димеше фабричен комин. От единия до другия край минаваше теснолинейка и локомотивчетата, които също бълваха гъсти кълба пушек, свиреха пронизващо и влачеха по нея вагони с кафеникав торф, торфени плочи и брикети. Със сигурност можех да кажа, че вечер над вратата на клуба ще се дере радиото, а по улицата ще се люшкат пияни и няма да се размине, без някой да намуши някого с нож.

Ето къде ме доведе мечтата ми за тих руски кът. А там, откъдето бях пристигнал, можех да живея в измазана с глина къщурка, която гледа към пустинята. Там духаше нощем толкова свеж вятър и само звездният свод се простираше над главата.

Не можах да заспя на пейката в чакалнята и щом съмна, тръгнах пак из селището. Сега видях едно пазарче. В този ранен час имаше само една жена, продаваше мляко. Купих бутилка и почнах веднага да пия.

Порази ме нейният език. Тя не говореше, а умилно пееше — тъкмо с ония думи, тъгата по които ме прокуди от Азия:

— Пий, пий, като ти е душицата поревнала. Не си комай тукашен ти?

— Ами вие откъде сте!?

И аз научих, че наоколо не е само торфени находища, че отвъд железопътната линия им хълм, а_зад хълма — село и това село е Талново, което си е отколе тук, още от времената на господарката-„циганка“, когато наоколо е извисявала върхари стройна гора. А нататък се нижат село след село: Часлици, Овинци, Спудни, Шевертни, Шестимирово — кое от кое по-затънтени, все по-далеч от железопътната линия, все по-близо до езерата.

Успокоителен вятър ме лъхна от тези имена. Те ми обещаваха отколешна Рус.

И аз помолих новата си позната да ме заведе след пазара в Талново и да ми намери къща, където да остана на квартира.

Изглеждах изгоден квартирант: освен наема от училището обещаваха да дадат за през зимата един камион торф. По лицето на жената се изписа вече не умилна загриженост. Тя самата нямала място (те с мъжа й възпитавали престарялата й майка), затова ме поведе при едни свои роднини, после при други. Но и там не се намери отделна стая, беше тясно и шумно.

Така стигнахме до пресъхваща заприщена рекичка с мостче. По-мил кът не бях видял в цялото село; две-три върби, разкривена къщурка, а по водата плуваха патици, на брега излизаха гъсоци и се отърсваха.

— Пък да се отбием и у Матрьона — каза жената, вече изморена от мен. — Ама там не е уредно, запуснато е, че тя боледува.

Къщата на Матрьона беше съвсем наблизо, с четири прозорчета, едно до друго, на студената северна стена, с покрив от шинда, на два ката и с таванско прозорче, украсено с резба. Но шиндата гниеше, дървените стени бяха посивели от старост, също и портата, навремето много здрава, с изпопадали летви на навеса.

Вратичката беше залостена, но жената не почука, ами провря ръка и махна мандалото — просто изобретение срещу добитъка. В дворчето нямаше навес, но в тая къща много от постройките бяха под един покрив. От входната врата вътрешна стълба водеше към широк чардак с висок навес. Вляво няколко стъпала водеха към просторна стая, в която нямаше печка, а друга стълба — към долния етаж. Вдясно почваше къщата, с таван и мазе.

Строена беше отдавна, но солидно, за голямо семейство, а сега в нея живееше самотна шестдесетгодишна жена.

Когато влязох, тя лежеше върху руската печка до вратата, покрита с някакви тъмни дрипи, толкова скъпоценни в живота на отрудения човек.

В широката стая и особено в най-хубавата й част — при прозорците, върху столчета и пейки бяха наслагани саксии и сандъчета с фикуси. Те бяха запълнили самотата на стопанката като безмълвна, но жива тълпа. Бяха се разрасли на свобода, отнемайки оскъдната светлина на северната страна. На остатъка от светлина и зад оджака кръглото лице на стопанката ми се видя жълто и болнаво. И по мътните й очи личеше, че болестта я е съсипала.

Докато говореше с мен, тя си лежеше върху печката, ничком, без възглавница, с лице към вратата, а аз стоях долу. Не се зарадва, че ще има квартирант, оплакваше се от невярната болка, която в момента я поотпускала: болестта я поваля не всеки месец, но повали ли я — държи ме и по два, и по три дена, та не ще мога ни да се вдигна, ни да ви ошетам. А за къщата не ми се свиди, живейте си.

Заизрежда други стопанки, при които ще ми е по-спокойно и по-сгодно, и ме пращаше да ги обиколя. Но аз вече виждах, че моят жребий беше да се настаня в тази сумрачна стая с мътно огледало, в което не можеш да се огледаш, с два ярки евтини плаката за разпространение на книгата и за реколтата, окачени на стената за украшение.

И макар че Матрьона Василиевна ме накара да поскитам още из селото, макар че като дойдох за втори път, пак дълго не скланяше:

— Ми кат не съм кадърна ни да ошетам, ни да сготвя, как ще ти угаждам? — но вече ме посрещна на крака и в очите й дори сякаш се пробуди задоволство от туй, че съм се върнал.

Спогодихме се за наема и за торфа, който ще ми докара училището.

Едва по-късно научих, че вече от дълги години Матрьона Василиевна не припечелва отникъде ни рубла. Пенсия не й даваха. Роднините почти не й помагаха. А в колхоза работеше не за пари, а за чертички. За чертички, с които отбелязваха трудодните й в омазнена книжка.

Така се настаних у Матрьона Василиевна. Не разделихме стаята. Нейният креват беше в ъгъла при вратата, до печката, аз пък сложих походното си легло до единия прозорец, поотдръпнах от светлината любимите Матрьонини фикуси и поставих масичка до другия. Електричество в селото имаше — още през двадесетте години го прокарали от Шатура. Тогава вестниците пишеха за „лампичката на Илич“, а селяците пулеха очи и казваха: „Цар Огън!“

Може според някои по-заможни селяни къщата на Матрьона да не ставаше за живеене, но за нас двамата през тази есен и зима тя си беше добра: от дъждовете още не течеше и студените ветрове не отвяваха веднага топлото от печката, ами едва призори, особено когато вятърът духаше откъм поразкъртената стена.

Освен Матрьона и мен в къщата живееха още — котката, мишките и хлебарките.

Котката беше стара и най-важното — куца. Матрьона я беше прибрала от жалост и котката си беше свикнала. Ходеше на четири крака, но доста накуцваше: единия си крак пазеше, болен беше кракът. Когато котката скачаше от печката на пода, звукът от докосването й до пода не беше котешки мек както обикновено, а силен едновременен удар на три крака: туп! — толкова силен удар, че не можах да свикна веднага и все трепвах. Подлагаше и трите си крака заедно, та да запази четвъртия.

Но не затова имаше мишки в къщата, че куцата котка не се справяше с тях: тя се спускаше като мълния подире им в ъгъла и ги донасяше в зъбите си. Недостъпни бяха мишките за котката, защото някой навремето, още когато били заможни, облепил стаите на Матрьонината къща с грапави зеленикави тапети, и не с един пласт, ами с цели пет. Тапетите се бяха слепили здраво, но на много места се бяха отделили от стените и къщата като да си имаше кожа. Между гредите и кожата на тапетите мишките си бяха направили ходове и нагло трополяха, тичайки по тях, сновяха дори по тавана. Котката се обръщаше сърдито подир шума им, но не можеше да ги хване.

Понякога котката ядеше и хлебарки, но от тях й ставаше лошо. Единствената граница, която хлебарките признаваха, беше преградката, отделяща руската печка и кухничката от голямата стая. В нея стая те не изпълзяваха. Затова пък в кухничката през нощта гъмжеше от тях и ако късно вечер влезех да пия вода и запалвах лампата — целият под и голямата пейка, и дори стената бяха почти целите кафеникави и шаваха. Донасях от кабинета по химия боракс, смесвахме го с тесто и ги тровехме. Хлебарките намаляваха, но Матрьона се боеше да не отрови заедно с тях и котката. Преставахме да хвърляме отрова и хлебарките отново се размножаваха.

Нощем, когато Матрьона вече спеше, а аз работех на масата, рядкото бързо трополене на мишките под тапетите се губеше в плътното, единно, непрекъснато като далечен шум на океан шумолене на хлебарките отвъд преградката. Но бях свикнал с него, защото то не криеше нищо лошо, в него нямаше лъжа. Шумоленето беше техният живот.

И с грубата плакатна красавица свикнах; тя непрекъснато ми подаваше от стената Белински, Панфьоров и още цял куп книги, но — мълчеше. С всичко в къщата на Матрьона свикнах.

Матрьона ставаше в четири-пет часа заранта. Часовникът й беше на двадесет и седем години, преди толкова бил купен от селкоопа. Винаги избързваше, но Матрьона не се тревожеше — само да не изостава, та да не окъснее заран. Тя светваше лампата зад преградката и тихо, внимателно, като се мъчеше да не вдига шум, палеше руската печка, отиваше да издои козата (това й беше всичкият добитък — тая мръснобяла криворога коза), ходеше за вода и готвеше в три чугунени тенджери: в една — за мен, в друга — за себе си, в трета — за козата. За козата избираше в мазето най-ситните картофи, за себе си ситните, а за мен — колкото кокоше яйце. Песъчливата й зеленчукова градина, неторена отпреди войната и всяка година засаждана с картофи, с картофи и пак с картофи, не раждаше едри.

Почти не чувах сутрешната й шетня. Спях много, събуждах се на късна зимна светлина и се протягах, подавах глава изпод одеялото и кожуха. Освен тях лагерната ватенка на краката и отдолу натъпканият със слама чувал ми пазеха топло дори в онези нощи, когато студът се блъскаше откъм север в мизерните ни прозорчета. Като чуех зад преградката сдържано шумолене, всеки път казвах бавно:

— Добро утро, Матрьона Василиевна!

И всеки път едни и същи доброжелателни думи стигаха до мен иззад преградката. Тя почваше с някакво ниско топло мъркане, както говорят бабичките в приказките:

— М-м-мм… и на вас също!

И след малко:

— А закуската ви е готооова.

Какво има за закуска, не ми казваше, защото беше лесно да отгатна: картови небелени или картовена (така произнасяха всички в селото) чорба, или каша от ечемичен булгур (тая година в Торфопродукт друг булгур не се намираше, че и за ечемичения се биеха — като най-евтин, угояваха с него свинете и го купуваха с чували). Яденето невинаги беше добре посолено, често загоряло, оставяше налепи по небцето и венците, даваше ми киселини.

Но то не беше по вина на Матрьона: в Торфопродукт нямаше масло, маргаринът се разграбваше веднага, лесно се намираше само лой. А и руската печка, както я гледах, не я биваше за готвене: яденето се вари, без да го вижда домакинята, тенджерата не се нагрява равномерно. Но тя навярно затуй е стигнала до прадедите ни чак от каменния век, защото, запалена веднъж на разсъмване, цял ден пази в себе си топли кърмата и поилото за добитъка, яденето и водата за човека. И върху нея се спи на топло.

Изяждах покорно всичко, което ми беше сготвила, намерех ли нещо нередно — косъм, парченце торф или краче от хлебарка, — търпеливо го изваждах. Не ми даваше сърце да укоря Матрьона. В края на краищата нали ме бе предупредила: „Ми кат не съм кадърна ни да ошетам, ни да сготвя, как ще ти угаждам?“

— Благодаря — напълно искрено казвах аз.

— Че за какво? С парите си — обезоръжаваше ме тя с лъчезарна усмивка. Гледаше ме простодушно с избелелите си светлосини очи и питаше: — Ами за вечеря кво да ви сготвя?

Хранех се два пъти на ден, както на фронта. Какво можех да си поръчам за вечеря? Пак същото — картови или картовена чорба.

Примирявах се, защото животът ме бе научил не в яденето да намирам смисъла на ежедневното съществуване. По-скъпа ми беше тази усмивка на кръглото й лице, която напразно се опитвах да уловя, след като най-после събрах пари за фотоапарат. Срещу студеното око на обектива лицето на Матрьона добиваше напрегнат или подчертано суров израз.

Само веднъж успях да я снема как се усмихва на нещо си, загледана през прозореца навън.

Тази есен Матрьона изживя много огорчения. Наумиха я съседките да си действува за пенсия. Сам-саменичка беше, а откак бе започнала често да боледува — и от колхоза я бяха отписали. Цял куп неправди бяха струпали върху Матрьона: болна беше, а не я смятаха за инвалид; четвърт век бе работила в колхоза, но нали не беше в завод — нямаше право на лична пенсия — можеше да си действува само за наследствена от мъжа си — тоест, че няма вече кой да я храни. Но мъжът й беше изчезнал ето вече дванадесет години, още от началото на войната, и не беше лесно сега да събере документи от разни места за неговия сташ и колко е получавал. Голям зор беше да й дадат тия бележки; и да пишат в тях все пак, че е получавал поне триста рубли на месец; и да й се издаде документ; коя година е раждана и че живее сама и никой не й помага; и после да ги занесе всичките в пенсионното; и пак да ходи да оправят, което са сбъркали; и пак да ги носи. И да ходи да пита — ще й дадат ли пенсия.

Тичането й се затрудняваше от това, че пенсионното отделение беше на двадесет километра източно от Талново, селсъветът — на десет километра на запад, а съветът на селището — на един час път на север. И така от канцелария на канцелария я разкарваха два месеца — ту за точка, ту за запетайка. Всяко ходене — ден. Отиде в селсъвета, а секретаря го няма, ей тъй на, няма го и толкоз, както става по селата. На другия ден, значи, пак върви. Той пък секретарят е там, ама печатът не е в него. Трети ден ходи. А четвърти път трябва да идеш, защото негова милост в бързината подписал не тая бележка, дето трябвало, щото Матрьона си ги държи всичките заедно.

— Мотаят ме, Игнатич — оплакваше ми се тя след такова безплодно ходене. — Душицата ми излезе.

Но челото й не оставаше дълго омрачено. Бях забелязал: тя имаше сигурно средство да си върне доброто настроение — работата. Веднага хващаше лопатата и почваше да вади картови. Или с чувал под мишница отиваше за торф. Понякога — с кошница за ягоди в далечната гора. И след като се бе кланяла не на канцеларските маси, а на горските храсти, с превит от товара гръб се прибираше вкъщи вече успокоена, от всичко доволна, със своята добра усмивка.

— Сложих вече нишан, Игнатич, зная отде да взимам — казваше тя за торфа. — Едно местенце намерих — за чудо и приказ!

— Матрьона Василиевна, че моят торф няма ли да стигне? Цял камион.

— Амиии, твоят торф! Още толкоз, че още толкоз — та дано стигне. Тук зимата като зафучи, че като забръска в прозорците, колкото по̀ палиш, толкоз повече на вятъра отива. Друга година що торф довличахме! Аз и сега да съм домъкнала три камиона, ама вардят. Една жена вече и по съдилища я повлякоха.

Наистина така беше. Вече се усещаше заплашителното дихание на зимата. Наоколо се простираха гори, а дърва нямаше откъде да вземеш. Навсякъде из блатата боботеха екскаватори, но и торф не продаваха на населението, караха само на началството и на ония, дето се навъртаха край началството, и по един камион на учителите, на лекарите, на работниците от завода. На талновчани гориво не им се полагаше — и дума не биваше да отварят. Председателят на колхоза обикаляше селото, гледаше хората в очите взискателно или простодушно и говореше за всичко друго, само не за горивото. Защото той се беше запасил. Сякаш зима не идеше.

Е, навремето са крали дърва от помешчика, сега влачеха торф от тръста. Жените се наговаряха по пет, по шест, та да си дават кураж. Ходеха денем. През лятото бяха накопали торф навсякъде и го бяха складирали на стифи да съхне. Това му е хубавото на торфа, че като го изкопаят, не могат веднага да го извозят. Той съхне до есента, понякога и чак докато падне сняг, ако пътищата не се разкалят. И през това време жените го крадяха. На един път отнасяха в чувала по шест парчета торф, ако беше още влажен, — или по десет, ако беше сух. Такъв чувал, влачен понякога три километра (и тежък десетина кила), стигаше за едно палене. А зимата има двеста дни. А трябва да се пали: сутрин руската печка, вечер „холандката“.

— Бе що да си кривим душата! — сърдеше се Матрьона на някакъв невидим човек. — Откак нямаме коне, което не довлечеш на гърбината си, няма да го имаш вкъщи. Гърбът ми никога не заздравява. Зиме шейната влачи, лете съчки мъкни, тъй де, право казвам, бога ми!

Жените ходеха по няколко пъти на ден. В добри дни Матрьона донасяше по шест чувала. Моят торф беше складирала открито, а своя криеше под пруста и всяка вечер заковаваше дъската, през която го пускаше.

— Само ако се сетят, проклетниците — усмихваше се тя, изтривайки потта от челото си, — иначе за нищо на света няма да го намерят.

А тръстът какво можеше да стори? Не им отпускаха щат за пазачи, та да поставят по всички блата. Налагаше им се навярно да пишат в сведенията големи добиви, а после да ги намаляват: шкарто от натрошаването, от дъждовете. От време на време, като ги прихванеше, събираха патрули и хващаха жените, когато се прибираха в селото. Жените захвърляха чувалите и се разбягваха коя накъдето види. Понякога, по донос, правеха обиски из къщите, съставяха актове за присвоения торф и заплашваха, че ще ги дадат под съд. Жените преставаха за известно време да носят торф, но зимата наближаваше и хукваха пак с шейничките по нощите.

Изобщо като наблюдавах Матрьона, забелязвах, че освен шетането и готвенето тя всеки ден трябваше да свърши и някоя друга, немалка работа; закономерната последователност на тези работи тя помнеше и събудеше ли се сутрин, винаги знаеше с какво ще бъде запълнен днешният ден. Освен торфа, освен събирането на гнили пънове, изкоренени от трактора в блатото, освен боровинките, които слагаше за зимата в шишета („Подслади си душата, Игнатич“ — черпеше ме тя), освен ваденето на картофи, освен тичането около пенсията трябваше да намира отнякъде и сенце за своята единствена, мръснобяла коза.

— Защо не държите крава, Матрьона Василиевна?

— Еех, Игнатич — обясняваше ми Матрьона, застанала с нечиста престилка на прага на кухнята, с лице към масата ми. — За мен стига и млякото от козата. Пък, ако завъдя крава, ушите ще ми изяде. Край линията не дават да се коси — там си има други стопани, в гората не може — там се разпорежда лесничейството, и в колхоза не ми дават — не си вече колхозничка, думат. То и там, дорде белчо не дойде — само за колхоза косят, пък за тях си изпод снега, а то трева ли е?… Едно време разгарът на сенокоса беше по плитководие, от Петровден до Илинден. Тогава, казваха, тревата била медена…

Така да събере трева за една мършава коза, беше за Матрьона мъка голяма. Тръгваше от сутринта с чувал и сърп, обикаляше запомнени места, където тревата растеше по синорите, покрай пътищата, на островчета сред блатото. Натъпкваше чувала с тежка прясно окосена трева, замъкваше я вкъщи и я разстилаше в дворчето. От чувал трева излизаше една вила сено.

Председателят — наскоро изпратен от града — веднага взел, че намалил на всички инвалиди градините. На Матрьона оставил декар и половина песъчлива земица, а другият декар си пустееше отвъд оградата. А когато не достигаше работна ръка, когато жените вече много се опираха, жената на председателя идваше при Матрьона. И тя беше гражданка, енергична, със сиво три четвърти палто, със строг поглед, като да беше военна.

Влизаше в къщата и без да поздрави, строго гледаше Матрьона. Матрьона се смущаваше.

— Даа — казваше натъртено жената на председателя. — Другарко Григориева, трябва да се помогне на колхоза! Трябва утре да идете да карате тор!

На лицето на Матрьона се появяваше извинителна полуусмивка — като че ли й беше съвестно заради жената на председателя, която не можеше да й плати за труда.

— Ами добре — провличаше тя. — Нали знаете… болна съм. И във вашите работи вече нямам дял. — И веднага бързо се поправяше: — В колко часа да дода?

— И вила си донеси! — нареждаше й председателшата и си отиваше, шумолейки с коравата си пола.

— Виж ти! — мърмореше Матрьона подире й. — И вила си донеси! В колхоза ни лопати има, ни вили. Пък аз без мъж живея, мен кой ще ми направи нова вила?…

И разсъждаваше после цяла вечер:

— Бе то иска ли дума, Игнатич! Трябва, разбира се, да помогне човек — ако не наторят, каква ще им е родитбата? Ама и работата им пет за четири: застанат женорята, подпрат се на лопатите и чакат кога ще свирне от фабриката дванайсе. Че като се разбъбрят, че като заброят кой излязъл на работа, кой не. Пък аз тъй разбирам — като работиш, едно да се чува: ох, о-ле-ле, че то обед станало, че то вече мръкнало.

На сутринта отиваше с вилата си.

Не само колхозът, но и разни далечни роднини или просто съседки идваха от вечерта при Матрьона и казваха:

— Утре, Матрьона, ще додеш да ми помогнеш. Да извадим картофите, колкото са останали.

И Матрьона не можеше да откаже. Зарязваше своята работа, отиваше да помогне на съседката, а като се върнеше, разказваше без сянка на завист:

— Оле, Игнатич, какви едри картофи има. Драго ми беше да ги вадя, не ми се тръгваше от нивата, бога ми!

Не минаваше без Матрьона и нито една оран на градините. Талновските жени бяха установили съвсем точно, че да прекопаеш градината си сам с лопата, е по-трудно и повече време иска, отколкото да се впрегнат шест жени в ралото и да изорат шест градини. Та и за това викаха Матрьона на помощ.

— Е, платихте ли й? — случваше ми се да попитам след това.

— Тя пари не взима. Насила трябва да й ги напъхаш. Още повече грижи се струпваха върху Матрьона, когато дойдеше неин ред да нахрани козарите: единият глухоням здравеняк, другият — момчурляк с неизменна наплюнчена цигара в зъбите. Хранеше ги веднъж в месец и половина, но това я вкарваше в големи разноски. Матрьона отиваше в селкоопа, купуваше консерви риба, харчеше пари и за захар и масло, които тя самата не вкусваше. Оказа се, че жените се надпреварвали коя по-добре да нахрани козарите.

— Бой се от шивача и от козаря — обясняваше ми тя. — Из цяло село ще те разнесат, ако не им угодиш.

И върху този живот, изпълнен с грижи, връхлиташе от време на време тежката й болест, Матрьона лягаше и денонощие-две лежеше като труп. Не се оплакваше, не стенеше, но и почти не помръдваше. В такива дни Маша, близка приятелка на Матрьона още от младите години, идваше да нагледа козата и да запали печката. А Матрьона не пиеше, не ядеше и не искаше нищо. Да се викне вкъщи лекар от амбулаторията в селището, беше за Талново чудо невиждано, пък и неприлично пред съседите — виж я ти госпожата, ще рекат. Викахме веднъж лекарката, тя пристигна много ядосана, каза на Матрьона, като й поолекне, да дойде в амбулаторията. Матрьона отиде пряко воля, направиха анализи, пратиха ги в районната болница и повече не се обадиха. Виновна си беше, разбира се, и Матрьона.

Работата я връщаше към живота. Скоро Матрьона почваше да става, отначало се движеше бавно, после по-чевръсто.

— Не си ме виждал ти мен преди, Игнатич — оправдаваше се тя. — Чувал не ми се опираше, осемдесет кила за нищо ги имах. Свекърът ми викаше: „Матрьона, ще си прекършиш кръста!“ Като товарехме греди, не ставаше нужда деверът да ми помага да кача моя край на колесарката. Кон имахме, военен, Волчок се казваше, здравеняк…

— Защо военен?

— Нашия го взеха на фронта, вместо него ни дадоха друг — ранен. Пък той се случи един щур. Веднъж се уплаши и понесе шейната към езерото, мъжете се разбягаха, пък аз го хванах за юздата и го спрях. С много овес беше зобен тоя кон. Нашите селяни обичаха да си хранят конете. Които коне са зобени с овес, товар не им се опира.

Но Матрьона съвсем не беше безстрашна. Боеше се от пожар, от святканица, а най-вече, кой знае защо, от влак.

— Като тръгна за Черусти, че като изпълзи откъм Нечаевка оня ми ти влак, като опули ония очища, релсите бучат, а мен треска ме тресе, коленете ми се разтреперват. Бога ми! — сама се чудеше и свиваше рамене Матрьона.

— Дали не е затуй, че билети не дават, Матрьона Василиевна?

— През прозорчето ли? Само първа класа ти пъхат. А влакът — а-а да тръгне! Хукнем като щури: бе, хора, разберете, бива ли така! За мъжете — лесно — изкатерят се по стълбичките на покрива. А ние намерихме една врата незаключена и се натъпкахме ей тъй на, без билети — а вагоните все втора класа, един след друг и сичките празни — ако щеш, се изтегни на някоя пейка. А защо не даваха билети, пустите му търтеи — не се знай…

 

Все пак тая зима животът на Матрьона се подреди като никога. Почнаха най-сетне да й плащат към осемдесет рубли пенсия. Сто и нещо получаваше от училището и от мен.

— Бреей! Сега Матрьона живот ще живее! — вече почнаха да й завиждат някои съседки. — Че то дъртата повече пари де ще ги дява.

Поръча си Матрьона нови валенки. Купи си нова памуклийка. И си уши палто от поизносен железничарски шинел, който й беше подарил машинистът от Черусти, мъжът на бившата й храненица Кира. Селският шивач-гърбушко подплати сукното с памук и стана такова хубаво палто, каквото през целия си живот Матрьона не беше носила.

А в средата на зимата Матрьона заши в хастара на това палто двеста рубли за погребението си. И стана по-весела:

— И аз малко нещо се куртулисах, Игнатич.

Мина декември, мина януари — два месеца болестта не я закачи. Почна Матрьона по-честичко да ходи вечер при Маша да поседи, семки да си хапне. У дома си гости вечер не канеше, за да не пречи на работата ми. Само на Кръстовден, като се върнах от училище, заварих вкъщи веселба и ме запознаха с трите родни сестри на Матрьона, които я наричаха като по-голяма — кака или дидя. До този ден малко бях чувал да се говори вкъщи за сестрите — дали не се бяха страхували, че Матрьона ще ги моли за помощ?

Само едно събитие или поличба омрачи за Матрьона този празник: беше ходила пет километра далеч на черква, на водосвет. Сложила котлето си между другите, а като свършил водосветът и жените се заблъскали да си вземат котлетата, Матрьона не сколасала да се вреди между първите, а накрая котлето й го нямало. И вместо него никаква друга съдинка не била оставена. Изчезнало котлето, сякаш нечиста сила го отнесла.

— Бе, жени! — обикаляла Матрьона молещите се. — Не е ли взела някоя по погрешка чужда светена вода? В котле?

Никой не се обадил. Момчетата понякога си правят такива шеги, имало там и момчета. Матрьона се върна натъжена.

Не можеше да се каже за Матрьона, че е дълбоко вярваща. Беше дори по-скоро езичница, суеверията надделяваха в нея: че на Свети Иван Постни не бива да се влиза в градината — иначе другата година няма да има родитба; че ако се вдигне вихрушка, значи, някой някъде се е обесил, притиснеш ли си крака о вратата — чакай гост. Докато живях при нея, никога не я видях да се моли, веднъж поне да се прекръсти. А всяка работа почваше с „божия помощ!“ и на мен, като тръгвах за училище, все бързаше да ми каже „хайде, с божия помощ!“. Може и да се молеше, но насаме — срамуваше се може би от мен или се боеше да не ме притесни. В къщата имаше икони; делник бяха тъмни, а по време на вечерня и в празник от сутринта Матрьона палеше кандилото.

Само че греховете й бяха по-малко, отколкото на куцата котка — оная душеше мишките…

Като се пооправи малко нейният мъчен животец и Матрьона взе да слуша по-внимателно моето радио (не останах и аз без радиоточка).

Като чу по радиото, че са измислили нови машини, Матрьона замърмори от кухнята:

— Все нови, нови, със старите не щат да работят, ами старите де да ги дяваме?

Предаваха как разпръсват облаци със самолети — Матрьона, легнала на печката, клатеше глава:

— Ох, ле-ле, ще обърнат нещо, дали зимата, дали лятото.

Шаляпин изпълняваше руски песни. Матрьона стоя, слуша и отсъди решително:

— Чудато пее, не е по нашенски.

— Какво приказвате, Матрьона Василиевна, я се вслушайте!

Послуша още, сви устни:

— Не. Не е тъй. Не ги извива по нашенски. И с гласа си играе.

Но ме и зарадва Матрьона. Предаваха веднъж концерт от романси на Глинка. И изведнъж, след около пет камерни романса, Матрьона, прихванала престилката си, излезе иззад преградката, разнежена, с плувнали в сълзи избледнели очи:

— Виж, това е по нашенски… — прошепна тя.

2

Така свикнахме Матрьона с мен и аз с нея и си живеехме, без да си додяваме. Тя не ми досаждаше с никакви въпроси. Дотолкова беше лишена от любопитство и беше толкова деликатна, че не ме попита ни веднъж: бил ли съм някога женен. Жените в Талново не я оставяха на мира — да разбере кой съм, що съм. Тя им отвръщаше:

— Вас ви интересува — вие си го питайте. Едно знам — далечен е.

И когато доста по-късно й казах, че съм бил дълго в затвора, тя само мълчаливо кимна, като да е подозирала такова нещо.

Аз също виждах сегашната Матрьона, съсипана старица, и също не чоплех миналото й, пък и не подозирах, че в него може да се намери нещо.

Знаех, че Матрьона се е омъжила още преди революцията и веднага дошла в къщата, дето живеехме сега с нея, и веднага трябвало да зашета край печката (не била вече жива свекървата, нямало и неомъжена по-голяма зълва и още след първата брачна нощ Матрьона хванала ръжена). Знаех, че е имала шест деца и едно след друго умирали много рано, та никога не оставали живи по две. После имала някаква храненица Кира. А мъжът на Матрьона не се върнал от войната.

Известие за смъртта му също не получила. Съселяните му от неговата рота казваха, че или е бил пленен, или е загинал, но тялото му не са намерили. Осем години бяха минали от войната и Матрьона също бе решила, че не е жив. Пък и да беше сега жив — щеше да е женен някъде в Бразилия или в Австралия. И село Талново, и руският език са почнали да се изтриват от паметта му…

Веднъж, като се върнах от училище, заварих вкъщи гост. Висок чернокос старец, сложил калпак на колене, седеше на стола, който Матрьона му беше сложила в средата на стаята, до „холандката“. Цялото му лице беше обрасло с гъсти черни власи, почти без бял косъм: с черната широка брада се сливаха гъсти черни мустаци и устата едва се виждаше; и неподстриганите черни бакенбарди, между които едва се подаваха ушите, се смесваха с черните кичури, увиснали към тила; и широки черни вежди като мостове бяха прехвърлени една срещу друга. Само челото се издигаше като плешив купол към широкото плешиво теме. В целия облик на стареца прозираха, както ми се стори, мъдрост и достойнство. Той седеше спокойно, скръстил ръце върху бастуна, а бастуна беше опрял отвесно о пода — седеше в поза на търпеливо очакване и, изглежда, малко разговаряше с Матрьона, която шеташе зад преградката.

Когато влязох, той обърна плавно към мен величавата си глава и внезапно каза:

— Ваша милост!… Виждам ви зле. Синът ми учи при вас. Григориев Антошка…

Можеше да не продължава… При цялото ми желание да помогна на този почтен старец, предварително знаех и отхвърлях всички безполезни неща, които щеше да каже сега. Григориев Антошка беше пълничко румено момче от 8-ми „Г“, което приличаше на охранен котарак. На училище идваше, сякаш да си почине, седеше на чина и се усмихваше мързеливо. Да си учи уроците вкъщи, и дума не можеше да става. Но най-важното беше, че в съревнованието за висок успех, с което се славеха училищата от нашия район, от нашата и съседните области, всяка година го пускаха да мине и той ясно беше разбрал, че колкото и да му се заканват учителите, все едно, в края на годината ще мине и затова не е необходимо да учи. Той просто ни се надсмиваше. Беше в осми клас, а не знаеше дробите и не различаваше видовете триъгълници. Първите два срока го бях притиснал здравата с двойките си, същото го очакваше и третия срок.

Но как можех да кажа сега на този полусляп старец, дошъл да превива гръб пред мен, и който можеше да бъде не баща на Антошка, ами дядо, че година след година училището го е мамило, а аз не мога да продължа да го мамя, иначе ще разложа класа, ще се превърна в дрипа и ще трябва да плюя на целия си труд и на званието си?

И аз търпеливо му обяснявах, че синът му е много изостанал, че той и в училището, и вкъщи лъже, че трябва по-честичко да проверяват бележника му и здравата да се заловим с него и от двете страни.

— Че накъде по-строго да го държа, ваша милост — уверяваше ме гостът. — Бия го сега всяка седмица. А ръката ми е тежка.

В разговора си спомних, че веднъж и Матрьона, кой знае защо, беше ходатайствувала за Антошка Григориев, но не я попитах какъв роднина й се пада и тогава също й отказах. Матрьона и сега застана на вратата на кухничката като безмълвна просителка. А когато Фадей Миронович си отиде, след като каза, че ще наминава пак, я попитах:

— Не разбрах, Матрьона Василиевна, какъв ви е тоя Антошка?

— На девера ми син — отвърна Матрьона суховато и отиде да дои козата.

Като помислих, разбрах, че тоя черен упорит старец е роден брат на нейния безследно изчезнал мъж.

Дългата вечер мина — Матрьона не подкачи втори път разговора. Чак късно вечерта, когато бях забравил вече за стареца и работех в тишината на къщата при шумоленето на хлебарките и тиктакането на часовника, Матрьона изведнъж се обади от тъмното си кьошенце:

— Аз, Игнатич, навремето за малко не се омъжих за него.

Бях забравил, че Матрьона е тук, не я чувах — но толкова развълнувано го каза от тъмното, като че ли старецът и сега още я искаше за жена.

Навярно цялата вечер Матрьона бе мислила само за това.

Тя се надигна от мизерната си парцалива постеля и бавно се заприближава към мен, като че ли вървеше подир думите си. Облегнах се на стола и за пръв път съвсем другояче видях Матрьона.

В нашата просторна стая, изпълнена с цяла гора фикуси, голямата лампа не гореше. Светлината от настолната лампа падаше само върху моите тетрадки и за очите, които се откъсваха от светлината, цялата стая бе сякаш потънала в розов полумрак. В него се очертаваше Матрьона. И бузите й ми се сториха не жълти както винаги, а също порозовели.

— Пръв прати за мен сватове… преди Ефим… По-голям от него беше… Аз бях на деветнайсет, Фадей — на двайсет и три… В тая къща живееха тогава. Тяхна беше. От баща им строена.

Неволно се озърнах. Тази стара, сива, изгниваща вече къща, изпод избелялата зелена обвивка на тапетите, под които тичаха мишки, изведнъж се изправи пред мен млада, с още непотъмнели, рендосани греди и весел смолист дъх.

— И вие го…? И какво стана?…

— Онуй лято… ходехме с него в горичката да поседим — прошепна тя. — Горичка имаше, дето са сега яхърите, изсякоха я… За малко да се омъжа за него, Игнатич. Германската война почна. Фадей го взеха войник.

Тя отрони това — и пред очите ми припламна синият, бял и жълт юли на четиринадесета година: все още мирното небе, плуващите облаци и хората, трескаво забързани да приберат узрялата жетва. Представих си ги един до друг: левентът с перчем като гарваново крило и с коса на рамо; нея, румена, прегърнала сноп. И — песента, песента, литнала под небето, каквато сега, при машините, не можеш изпя.

— Отиде на война и се затри… Три години се закротих, чаках. И ни вест, ни кост…

Забрадено със старческа избеляла кърпа, в косите меки отблясъци от лампата ме гледаше кръглото лице на Матрьона — сякаш освободено от бръчките, от небрежния делничен израз — уплашено, моминско, изправено пред страшен избор.

Да. Да… Разбирам… Окапвали листата, падал сняг — после се топял. Пак орали, сели, пак жънали. И пак окапвали листата, и пак падал сняг. И една революция, и втора революция. И целият свят се преобърнал.

— Майка им умря и прати за мен сватове Ефим: в нашата къща искаше да дойдеш, рече, в нашата ела. Ефим беше година по-млад от мен. По нас казват: умната се жени подир Покров, глупавата — подир Петровден. Нямаше кой да им работи. Омъжих се… На Петровден се венчахме, а по Никулден се върна… Фадей… от унгарски плен.

Матрьона затвори очи.

Аз мълчах.

Тя се обърна към вратата, като към жива:

— Застана на прага. Аз като извиках! Идеше ми да му се хвърля в краката!… Ама не бива… Е, рече, да не беше родният ми брат — и двамата щях да ви посека!

Потреперих. От нейната възбуда или страх живо си представих как той стои там, черен, на тъмния праг и замахва с брадвата към Матрьона.

Но тя се успокои, облегна се на гърба на стола пред себе си и заразказва напевно:

— Ох, леле, бедната ми главица! Колко моми имаше в селото — не се ожени. Рече ми: имението ти ще търся, друга Матрьона. И си доведе наистина от Липовка Матрьона, вдигнаха си нова къща, дето и сега живеят, ти всеки ден минаваш край тях, като отиваш на училище.

Виж ти какво било! Сега се сетих, че неведнъж съм виждал онази, втората Матрьона. Не я обичах: всеки път идваше при моята Матрьона да се оплаква, че мъжът й я биел, че бил скъперник мъжът й, че й вадел душата, плачеше тук дълго и гласът й винаги беше плачлив.

Излизаше, че нямало за какво да съжалява моята Матрьона — Фадей биел своята Матрьона от край време, че и до ден-днешен тормозел цялата къща.

— Пък моят ни веднъж не ме е бил — разказваше тя за Ефим. — Виж, на селяните налиташе с юмруци, а мен не ме е пипвал… Е, случи се веднъж — скарах се със зълвата и той строши една лъжица о челото ми. Скочих аз от софрата: „Да се задавите макар, да се задавите, търтеи?“ И избягах в гората. Втори път не посегна.

Но и Фадей като че ли нямаше за какво да съжалява: родила му втората Матрьона също шест деца (между тях и моят Антошка, най-малкият, изтърсакът) — и останали живи всичките, а на Матрьона и Ефим децата не се задържали: не доживявали и три месеца и без да боледуват, умирали едно след друго.

— Едната дъщеря, Елена, щом се роди, я окъпахме жива и тя веднага умря. Та мъртва вече не стана нужда да я къпем… На Петровден ми беше сватбата, на Петровден погребах и шестото дете, Александър.

И цялото село решило, че Матрьона е урочасана.

— Уроки има в мен! — кимаше убедено Матрьона и сега. — Водиха ме при една бивша калугерка да ме цери, тя ме караше да кашлям — чакаше уроките да изскочат от мен като жаба. Ама не изскочиха.

И годините минавали, както течала водата… През четиридесет и първа не взели Фадей войник заради слепотата му, но взели Ефим. И както по-големият брат през първата война, така през втората безследно изчезнал по-малкият. Но той изобщо не се върнал. Гниела и овехтявала някога шумната, а сега пуста къща — и стареела в нея несретната Матрьона.

И помолила тя втората, наплашената Матрьона, да й даде късче от утробата си (или кръв от кръвта на Фадей?) — най-малкото им момиченце Кира.

Десет години я гледала тук като родна дъщеря, вместо своите, умрелите. И малко преди да дойда, я омъжила за млад машинист от Черусти. Само те й помагаха сега по мъничко: кога захарница пратят, кога сланинка — като колят прасетата.

Измъчена от болести, усещайки близката смърт, още тогава Матрьона нарекла: отделната стая, вдигната под общ покрив с голямата къща, след смъртта й да остане на Кира. А за самата къща нищо не казала. Трите и сестри се надяваха те да я вземат.

Така ми се откри тази вечер Матрьона докрай. И както става, съдържанието и смисълът на живота й, веднага щом ги съзрях ясно, получиха нов тласък. От Черусти пристигна Кира, засуети се старият Фадей: в Черусти, за да получат и задържат парцел земя, младите трябваше да построят нещо. За това беше съвсем подходяща Матрьонината стая. Друго и не можеха да направят, нямаше откъде да вземат дървен материал. И не толкова Кира, и не толкова мъжът й, колкото старият Фадей се запали да вземат на всяка цена тоя парцел в Черусти.

И ето той зачести, дойде веднъж, още веднъж, говореше наставнически на Матрьона и напираше да даде стаята още докато е жива. Сега вече не видях в него опрения на бастуна старец, който всеки миг можеше да рухне, ако го блъсне някой или му каже груба дума. Макар и прегърбен от болките в кръста, но все още строен, прехвърлил шестдесетте и все още с лъскава, младежки черна коса, той напираше разпалено.

Матрьона не спа две нощи. Не й беше леко да се реши. Не й се свидеше стаята, която стоеше празна, както не жалеше никога нито труда си, нито вещите си. Стаята и без туй беше завещана на Кира. Но се ужасяваше при мисълта, че ще събарят покрива, под който бе живяла четиридесет години. Дори мен, квартиранта, ме болеше, че ще почнат да разковават дъските, да къртят гредите на къщата. А за Матрьона това беше край на целия й живот.

Но онези, които настояваха, знаеха, че нейната къща може да се разбута и докато е жива.

И едно февруарско утро Фадей дойде със синовете и зетьовете си и заудряха с пет брадви, засвистяха и заскърцаха откъртените дъски. Очите на Фадей деловито блестяха. Не можеше да изправи съвсем гърба си, но пак се катереше пъргаво по мертеците, пъргаво сновеше и долу подвикваше на помощниците си. Тази къща като момче я беше вдигал с баща си, а стаята я бяха правили за него, най-големия син, та да живее в нея с невястата си. А сега той настървено я къртеше греда по греда, за да я откара от чуждия двор.

Отбелязаха с номера гредите на четирите стени и дъските на покрива, след това разглобиха стаята, а самата къща със скъсен пруст отделиха с временна стена от тънки дъски. В стената имаше пролуки и всичко показваше, че тия, дето са събаряли стаята, не са и помислили да укрепват трайно и не смята, че Матрьона дълго ще живее тук.

А докато мъжете рушаха, жените приготвяха за деня на заминаването домашна ракия: купешката щеше да им излезе много скъпо. Кира беше донесла от Московска област захар, Матрьона Василиевна носеше скришом през нощта захарта и бутилки на селянина, дето вареше ракията.

Гредите бяха вече изнесени пред портата и подредени, зетят-машинист замина за Черусти да докара трактора.

Но същия ден се вдигна виелица — „виевица“, както казваше Матрьона. Тя бесня и вилня две денонощия и затрупа пътя с огромни преспи. После, щом поотъпкаха пътя, щом мина по него някой и друг камион, изведнъж времето се стопли, за един ден отпусна, повлече се сива мъгла, забълбукаха ручейчета, които си пробиваха път през снега, и обутите в ботуши крака затъваха до кончовите.

Две седмици не се даде на трактора разглобената стая! Тези две седмици Матрьона ходеше като замаяна. Най-тежко й беше от това, че дойдоха трите й сестри и задружно я нарекоха глупачка, задето беше дала стаята, казаха, че не искат повече да я видят — и си отидоха.

По същото време куцата котка се запиля нанякъде и се загуби. То лошото не иде само. И това потисна Матрьона.

Най-сетне студът постегна разкаляния път. Настъпи слънчев ден и на хората им стана по-весело. Нещо хубаво се бе присънило на Матрьона тая нощ. Заранта, като разбра, че искам да снимам някого до старинен разбой (в две къщи още ги имаше, на тях тъчаха груби черги), тя се усмихна свенливо:

— Потрай, Игнатич, още някой и друг ден, като изпратя стаята, ще сглобя моя разбой, пазя го аз. Ще ме снемеш тогаз, обещавам ти.

Сигурно й се искаше да я снимат със старовремския разбой. Червеното студено слънце беше заляло със слаба розова светлина замръзналия прозорец на скъсения пруст и отблясъците озаряваха лицето на Матрьона. На хора, които винаги са с чиста съвест, лицата им всякога са хубави.

По здрач, когато се връщах от училище, видях, че пред нашата къща се суетят хора. Голямата нова шейна зад трактора беше вече натоварена с греди, но не се бяха хванали всичките, та семейството на стария Фадей и повиканите да помагат довършваха още една, саморъчно скована шейна. Всички работеха като луди, с онова ожесточение, което обзема хората, когато чакат голяма печалба или хубава почерпка. Навикваха се един друг, спореха.

Спореха как да карат шейните — една след друга или заедно. Един от синовете на Фадей, куцият, и зетят-машинист обясняваха, че не бива да карат двете шейни наведнъж, тракторът няма да издържи. А трактористът, самоуверен здравеняк с тлъста мутра, ръмжеше, че той по-добре знае, нали той ще кара — ще вземе и двете шейни наведнъж. Сметката му беше проста: беше се спазарил с машиниста да му платят за превозването на стаята, а не на курс. Два курса за една нощ — по двайсет и пет километра — и после да се върне — нямаше да смогне. А сутринта трябваше да бъде с трактора в станцията, откъдето го беше откарал скришом, за частпром.

Старият Фадей гореше от желание да откара още днес цялата стая — и той кимна на хората си да отстъпят. Втората, скалъпена набързо шейна закачиха за здравата първа.

Матрьона сновеше между мъжете, суетеше се и помагаше да отърколват гредите върху шейната. Тогава забелязах, че е облякла моята ватенка и вече е изцапала ръкавите от замръзналата кал на гредите, и ядосано й го казах. Ватенката ми беше спомен, беше ме топлила през тежките години.

Така за пръв път се разсърдих на Матрьона Василиевна.

— Оле, божичко, къде ми е бил акълът! — затюхка се тя. — Че аз в бързината съм я грабнала, изумила съм, че е твойта. Прощавай, Игнатич. — И я свали, окачи я да се суши.

Свършиха да товарят и всички, които бяха работили, десетина души мъже, изтрополиха покрай масата ми и се шмугнаха под завеската в кухничката. Оттам се чу глухо дрънчене на чаши, от време на време иззвънтяваше шише, гласовете ставаха все по-високи, хвалбите все по-наперени. Най-много се ерчеше трактористът. Тежката миризма на домашна ракия стигна и до мен. Но не пиха дълго — тъмнината ги караше да бързат. Заизлизаха. Самодоволен, с жестоко лице, излезе трактористът. До Черусти щяха да съпровождат шейните зетят-машинист, куцият син на Фадей и един племенник. Останалите се разотидоха. Фадей, размахал бастуна, настигна някого, бързаше нещо да го убеди. Куцият син се спря до масата ми да запуши и изведнъж се разприказва колко обичал леля си Матрьона и че се бил оженил наскоро и тия дни му се родил син. Викнаха му и той си отиде. Навън забоботи тракторът.

Последна бързо изскочи иззад преградката Матрьона. Тя тревожно клатеше глава подир излезлите. Облече ватенката, наметна шала. От вратата ми рече:

— Защо не са зели два трактора? Единият ако закъса — другият ще помогне. А сега какво ще стане — господ знае!

И изтича подир другите.

След пиенето, споровете и трополенето стана особено тихо в изоставената къща, изстудена от честото отваряне на вратата. Навън вече съвсем се стъмни… Навлякох ватенката и седнах да преглеждам тетрадките. Тракторът заглъхна в далечината.

Мина час, втори. И трети. Матрьона не се връщаше, но аз не се учудвах: изпратила е шейните и навярно е отишла при своята Маша.

И още един час мина. И още един. Не само мрак, но и някаква дълбока тишина се спусна над селото. Тогава не можех да си обясня каква е тая тишина; оказа се, че цялата вечер не бе минал нито един влак по линията на около половин километър от нас. Радиото ми мълчеше и забелязах, че мишките шарят повече от когато и да било: все по-нахално и по-шумно тичаха под тапетите, дращеха и пищяха.

Стреснах се. Беше един часът, а Матрьона я нямаше.

Изведнъж чух някъде в селото високи гласове. Бяха още далеч, но нещо сякаш ми подсказа, че идат към нас. И наистина след малко силно се почука на вратата! Непознат властен глас викаше да отворят. Излязох с електрическото фенерче в непрогледния мрак. Цялото село спеше, прозорците не светеха, а снегът през седмицата се бе поразтопил и не хвърляше отблясъци. Бутнах долния райбер и отворих. В стаята влязоха четирима в шинели. Много е неприятно, когато идват при теб през нощта така шумно хора в шинели.

Но на светлината можах да видя, че двама са в железничарски шинели. По-възрастният, дебел, със същото лице като на оня тракторист, попита:

— Къде е стопанката?

— Не зная.

— Ами тракторът с шейните от тая къща ли тръгна?

— От тая.

— Пиха ли тук, преди да тръгнат?

И четиримата присвиваха очи, озъртаха се в полумрака, защото гореше само настолната лампа. Реших, че са арестували или искат да арестуват някого.

— Но какво се е случило?

— Отговаряйте каквото ви питат!

— Но…

— Пияни ли заминаха?

— Пиха ли тук?

Дали бяха убили някого? Или не е бивало да пренасят стаята? Въпросите им бяха много настойчиви. Но едно беше ясно: за варене на ракия Матрьона можеше да иде в затвора.

Отстъпих към вратата на кухничката и я закрих от тях:

— Не, не съм забелязал такова нещо. Не видях.

(Аз наистина не виждах, а само чувах.)

И с престорено смутен жест посочих с ръка обстановката в къщата: спокойната светлина на настолната лампа над книгите и тетрадките, тълпата уплашени фикуси, суровия ми отшелнически одър. Никакви следи от гуляй.

Те вече сами с досада бяха разбрали, че никакъв гуляй тук не е имало. И тръгнаха към вратата, като си приказваха, че, значи, пиенето е било в друга къща, но много ще е добре, ако установят със сигурност, че е имало пиене. Изпратих ги и все питах какво е станало. А на двора единият измърмори:

— На парчета са станали всичките. Не можеш ги събра.

А друг добави:

— Това нищо не е. Ами бързият влак номер двайсет и едно за малко да изскочи от релсите, тогава каквото щеше да стане!

И те бързо си отидоха.

Зашеметен се върнах вкъщи. Кои те? Кои всичките? Ами Матрьона къде е?

Вдигнах завеската и влязох в кухничката. Блъсна ме смрад от домашна ракия. Това беше застинало полесражение — от струпани столчета и пейки, отърколени празни бутилки и една недопита, чаши, недоядена сельодка, лук и грубо нарязана сланина.

Всичко беше мъртво. И само хлебарките спокойно пълзяха по полесражението.

Казаха нещо за бързия влак номер двадесет и едно. В каква връзка?… Може би трябваше все пак да им покажа всичко това? Вече се колебаех. Но що за идиотско държане — да не обяснят нищо на човек, който хабер си няма?

И изведнъж изскърца вратникът. Излязох бързо в пруста:

— Матрьона Василиевна?

Външната врата се отвори. Като се олюляваше и кършеше ръце, влезе приятелката й Маша:

— Ох, Матрьона… Нашата Матрьона, Игнатич…

Сложих я да седне и тя през сълзи ми разказа:

На прелеза има баир, качването е стръмно. Бариера няма. Тракторът превалил с първата шейна, а стоманеното въже се скъсало и втората, дето я бяха правили сами, затънала и се строшила — Фадей не дал за втората шейна здрави дъски. Откарали малко напред първата и се върнали за втората, почнали да оправят въжето — трактористът и куцият син на Фадей. Засновала между трактора и шейната и Матрьона. Какво ли е могла пък тя да помогне на мъжете! Вечно се месеше в мъжките работи. Навремето един кон за малко не я отнесе по леда в езерото да я удави в някоя дупка. Защо ли й трябваше да ходи и тя на тоя проклет прелез! — даде им стаята, изпълни си дълга и толкоз… Машинистът все гледал да не налети откъм Черусти влакът, светлините му отдалеч щели да се видят, а то от другата страна, откъм нашата гара, идели два закачени локомотива — без светлини и заднишката. Защо без светлини — не се знае, а когато локомотивът върви заднишката, на машиниста му се пълнят очите с въглищен прах и не вижда добре. Налетели и смлели на кайма и тримата, дето били между трактора и шейната. Трактора изпомачкали, шейната направили на трески, релсите се огънали и двата локомотива се прекатурили.

— Че как не са чули локомотивите?

— Ами тракторът нали бил пуснат, много бучал.

— А труповете?

— Не пускат никого. Оградили са ги.

— За бързия влак нещо казаха… че уж бързият?…

— Че и бързият, дето минава в десет часа, профучал покрай нашата гара и наближавал прелеза. Но като се обърнали локомотивите, двамата машинисти оцелели, скочили и затичали назад, застанали на релсите и махат с ръце — успели да спрат влака… И племенника го ударила една греда. Крие се сега у Клавка, да не разберат, че и той е бил на прелеза. Да го не хванат за свидетел!… Незнайко на печката лежи, пък Зайко вързан върви… А Кириният мъж — ни драскотина. Искал да се обеси, от клупа го измъкнали. Заради мен, рекъл, леля загива и брат ми. Отишъл сам да се предаде. Той сега не е за затвора, за лудницата е. Ох, Матрьона, Матрьона, миличка?…

Няма я Матрьона. Мъртъв е скъп за мен човек. И в последния й ден я укорих за ватенката.

Изрисуваната червено-жълта жена от плаката с книгите радостно се усмихваше.

Леля Маша поседя още, поплака. Стана вече да си ходи, върви и изведнъж попита:

— Игнатич, нали помниш… една сива жилетка имаше Матрьона… Та беше рекла, като умре, мойта Таничка да я вземе, нали тъй беше?

И ме гледаше с надежда в полумрака — нима съм забравил?

Но аз помнех:

— Така беше.

— Та виж какво, ако речеш, да я взема сега, а? Че утре ще налетят роднините и няма да я видя.

И пак ме загледа с молба и с надежда — приятелката й от половин век, единствената в цялото село, която искрено обичаше Матрьона…

Сигурно тъй трябваше да постъпя.

— Разбира се… Вземете я… — съгласих се аз.

Тя отвори сандъчето, извади жилетката, пъхна я под полите си и си отиде…

Мишките сякаш бяха обзети от някакво безумие, сновяха по стените като луди и зелените тапети се огъваха като вълни под мишите гърбове.

На сутринта ме чакаше училището. Беше три часът през нощта. Едно ми оставаше: да заключа и да си легна да спя.

Да заключа, защото Матрьона нямаше да дойде.

Легнах, но не угасих лампата. Мишките писукаха, почти стенеха и тичаха, тичаха. С изморена, объркана мисъл не можех да се освободя от неволния трепет — като че ли Матрьона сновеше тук невидима и се прощаваше с къщата си.

И изведнъж в сумрака до външната врата си представих чернокосия млад Фадей с вдигната брадва:

„Да не беше родният ми брат, щях да ви посека и двамата!“

Четиридесет години беше лежала заканата му в ъгъла като стара секира — и все пак беше ударила…

3

На разсъмване жените докараха от прелеза с шейна, покрито с мръсен чувал, всичко, което бе останало от Матрьона. Свалиха чувала, за да измият тялото. Всичко беше премазано — нямаше нито крака, нито половината от трупа, нито лявата ръка. Една жена рече:

— Дясната ръчица й оставил господ. Да може там да се моли.

И ето цялата тълпа фикуси, които Матрьона толкова обичаше, че веднъж, като се събудила през нощта в пълната с пушек къща, не се втурнала нея да спасява, ами повалила фикусите на пода (да не се задушат от дима) — сега изнесоха фикусите от стаята. Изметоха хубаво пода. Закриха мътното Матрьонино огледало с широк, стар домоткан пешкир. Свалиха от стените глупавите плакати. Отместиха масата ми. И до прозорците под иконите сложиха върху столчета грубо скования ковчег.

А в ковчега лежеше Матрьона. Липсващото й обезобразено тяло беше покрито с чист чаршаф, главата вързана с бяла кърпа, а лицето беше останало цяло-целеничко, спокойно, по-скоро живо, отколкото мъртво.

Селяните идеха да постоят, да погледат. Жените водеха и малки деца да видят мъртвата. И ако някой заплачеше, всички жени, макар да бяха влезли в къщата само от любопитство — всички почваха да плачат откъм вратата и откъм стените, като да пригласяха в хор. А мъжете стояха мълчаливо изправени, сваляли калпаци.

Но истинския плач трябваше да го изплачат роднините. В този плач забелязах трезво обмислен, открай време установен ред. Които не бяха близки, се приближаваха към ковчега за малко и до самия ковчег нареждаха тихичко. Които пък бяха по-близки с покойната, започваха да плачат още от прага, а като стигнеха до ковчега, навеждаха се да нареждат над самото лице на мъртвата. Всяка оплаквачка си имаше своя мелодия. И излагаше своите си чувства и мисли.

Сега разбрах, че плачът над покойницата не е просто плач, а нещо като политика. Събраха се трите сестри на Матрьона, завладяха къщата, козата и печката, заключиха сандъка с катинар, от хастара на палтото издърпаха двестате рубли за погребението, на всеки, който дойдеше, внушаваха, че само те са били близки на Матрьона. И над ковчега нареждаха така:

— Ох, како, како! Ох, какичко! Една-едничка ни беше ти! И можеше да си живееш тихо и кротко! И всякога щяхме да се погрижим за теб! Ама те погуби тая пуста къща! Довърши те тя, проклетата! Що ти трябваше да я събаряш? Защо не ни послушааа?

Плачовете на сестрите бяха обвинение срещу мъжовите й роднини: не е трябвало да насилват Матрьона да събаря стаята. (А скритият смисъл беше: стаята, че я взехте, взехте я, ама каквото е останало от къщата, няма да ви го дадем!)

Мъжовите роднини на Матрьона — зълвите, сестрите на Ефим и на Фадей и разни племенници, идеха и нареждаха така:

— Ох, лельо, леличко! Ох, защо се не опази! И те сега сигур на нас се сърдят! Ох, миличка, ти си си виновна за всичко! Че какво е виновна стаята? Що ти трябваше да ходиш там, дето смъртта те е дебнела? Че никой не те е викал да вървиш! Не си поразмислила и затуй умря! Ох, защо ни не послуша, защо?…

(От тия плачове напираше отговорът: не сме виновни ние за смъртта й, а за къщата тепърва ще си поприказваме!)

Но широколицата груба Матрьона, „заместницата“, оная втора Матрьона, която Фадей бе взел някога само заради името — тя не се придържаше към политиката и простоватичко виеше, дереше се над ковчега:

— Ох, сестрице моя! Ох, божке, че ще ми се разсърдиш ли на мен? Ох, леле, майчице!… Че ние с тебе все си приказвахме, приказвахме! Ох, прости ме мен, нещастната! Ох, леле, майчице!… Отиде си ти при майчицата си и ще дойдеш и мен да ме прибереш! Ох, леле, майчице!…

В това „ох, леле, майчице“ сякаш се изливаше цялата й душа и тя удряше, удряше гърди о стените на ковчега. И когато плачът й преминаваше обредните норми, жените, като да признаваха, че плачът й напълно е сполучил, казваха в хор:

— Е, стига де, стига!

Матрьона спираше, но идваше пак и ридаеше още по-отчаяно. Излезе тогава от един ъгъл престаряла баба, сложи ръка на Матрьониното рамо и каза строго:

— Две загадки има на тоя свят: как съм се родил — не помня, как ще умра — не зная.

И млъкна веднага Матрьона, и всички млъкнаха — настана гробна тишина.

Но и тази старица, малко по-възрастна от всички старици тук и струва ми се, съвсем чужда на Матрьона, след малко също плачеше:

— Ох, мъченице моя! Ох, Василиевна, Василиевна! Ох, додея ми да ви изпращам!

И вече съвсем не обредно — с обикновено ридание от нашия век, който съвсем не е беден на ридания, лееше сълзи злощастната Матрьонина храненица — онази Кира от Черусти, за която бяха разглобили и откарали стаята. Навитите й буклички бяха увиснали жалко. Очите й бяха червени, кървясали. Не забелязваше как се свлича на студа шалът й или не можеше да улучи ръкавите на палтото си. Сновеше като луда от ковчега на втората си майка в едната къща до ковчега на брат си в другата — бояха се да не полудее, защото щяха да съдят мъжа й.

Излизаше, че мъжът й е два пъти виновен: не само че бе откарал стаята, но беше и железничар, знаеше добре правилата за неохраняваните прелези и е трябвало да отиде на гарата, да предупреди за трактора. Онази нощ в уралския бърз влак щеше да отиде животът на хиляди хора, заспали спокойно на долните и горните легла при слабата светлина на лампите. Заради алчността на няколко души: да вземат парцел земя или да не направят втори курс с трактора.

Заради стаята, върху която беше паднало проклятие, откакто ръцете на Фадей се бяха вдигнали да я събарят.

Впрочем трактористът бе избегнал съда на хората. А управлението на железопътната линия само беше виновно, че оживеният прелез не се охраняваше и че двата локомотива са маневрирали без светлини. Затова отначало се мъчеха да стоварят всичко върху гуляя, а после да потулят някак станалото, та да не се стига до съд.

Релсите и железопътният насип бяха така пострадали, че трите дена, докато ковчезите стояха в къщите, влаковете не можеха да минат — обикаляха по друго разклонение. Целия петък, съботата и неделята — от края на следствието чак до погребението — денонощно ремонтираха линията. Работниците мръзнеха и за да се стоплят, а нощем и за да си светят, палеха огньове с безплатните дъски и греди от втората шейна, разхвърляни край прелеза.

А първата шейна, натоварена, небутната, продължаваше да стои встрани, отвъд прелеза.

И тъкмо това — че едната шейна го примамваше, чакаше с готовото стоманено въже, а втората още можеше да се спаси от огъня — тъкмо това измъчваше душата на чернобрадия Фадей целия петък и съботата. Дъщеря му полудяваше, зетя го чакаше съд, в собствената му къща лежеше убитият от него син, на същата улица — убита от него жената, която някога бе обичал, но Фадей идваше само за малко да постои край ковчезите, мачкаше брадата си. Високото му чело беше омрачено от тежка грижа, но мисълта му беше как да спаси гредите на стаята от огъня и от кроежите на Матрьонините сестри.

Прехвърлих през ум талновските селяни и разбрах, че не беше само Фадей такъв.

Странно е, че езикът нарича нашето имущество — собствено или народно — с думата „добро“^[11]. И хората смятат, че е срамно или, глупаво да го загубиш.

Фадей не подвиваше крак, тичаше ту до селището, ту до гарата, от едно началство при друго и с превит гръб, подпрян на бастуна, молеше всекиго да се смили над старостта му, да му разреши да върне стаята.

И някой му даде такова разрешение. Фадей събра оцелелите си синове, зетьове и племенници, взе от колхоза коне — и откъм отвъдната страна на прелеза, по околен път през три села прекара в двора си каквото беше останало от стаята. Привърши работата си в събота срещу неделя.

А в неделя през деня ги погребаха. Двата ковчега се срещнаха посред селото, роднините се поспречкаха кой ковчег да мине пръв. После ги сложиха един до друг на една шейна, лелята и племенника, и по февруарския отново разтопен сняг, под навъсеното небе откараха покойниците на черковните гробища през две села от нас. Времето беше ветровито, мрачно, попът и дяконът чакаха в черквата, не дойдоха в Талново да ни пресрещнат.

До края на селото хората вървяха бавно, пееха в хор. После почнаха да се разотиват.

До неделя не стихна шетнята на жените в нашата къща: една бабичка мъркаше над псалтира до ковчега, Матрьонините сестри сновяха, с ръжена край руската печка, от печката лъхаше горещина от нажежения торф — от оня, дето Матрьона го беше носила с чувал от далечното блато. От лошо брашно печаха безвкусни пирожки.

В неделя, като се върнахме от погребението, а то беше вече привечер, се събрахме на помен. Масите, наредени една до друга, заемаха и мястото, където сутринта беше стоял ковчегът. Най-напред застанаха всички край масата и един старец, мъж на една от зълвите, прочете „Отче наш“. После наляха на всички на дъното на паниците по малко медовина. За бог да прости я изсърбахме с лъжиците, без нищо. После ядохме нещо, пихме ракия и разговорите станаха по-оживени. Преди да пристъпим към житото, всички станаха и изпяха „Вечная памят“ (обясниха ми, че се пее непременно преди житото). После пак пиха. И се разприказваха още по-високо и вече съвсем не за Матрьона. Мъжът на зълва й се захвали:

— Забелязахте ли, хора православни, че днес опяваха бавничко? Защото отец Михаил ме забеляза. Знае, че го разбирам аз богослужението. Иначе — „со святими упокой“, повърти се край нозете на покойника и край.

Най-сетне вечерята свърши. Пак всички станаха. Изпяха „Достойно ест“. И отново, с трикратно повтаряне: вечная памят! Вечная памят! Но гласовете бяха дрезгави, не се сливаха, лицата бяха пияни и в тази „вечная памят“ вече никой не влагаше чувство.

После повечето гости си отидоха, останаха най-близките, извадиха цигари, запушиха, чуха се шеги, смях. Споменаха за безследно изчезналия мъж на Матрьона и съпругът на зълва й, като се удряше в гърдите, доказваше на мен и на обущаря, мъж на една от Матрьонините сестри:

— Умрял е Ефим, умрял е! Иначе можеше ли да се не върне? Бе, да знаех, че в родината ще ме обесят, пак щях да се върна!

Обущарят кимаше съгласен. Беше дезертьор и изобщо не беше напускал родината: цялата война се беше крил у майка си в мазето.

Високо върху печката седеше, останала да нощува, строгата мълчалива бабичка, най-старата между старите. Гледаше отгоре нямо, с укор неприлично оживената петдесет и шестдесетгодишна младеж.

И само нещастната храненица, израсла между тези стени, се беше свряла зад преградката и плачеше там.

Фадей не дойде да помене Матрьона — дали защото беше останал на помена на сина си? Но следващите дни на два пъти идва враждебно в тази къща да преговаря с Матрьонините сестри и с обущаря-дезертьор.

Караха се за къщата: на кого да остане — на сестрите или на храненицата. Работата вече беше стигнала до съд, но се спогодиха, защото съдът нямаше да даде къщата нито на едните, нито на другите, ами на селсъвета. Сделката стана. Козата взе едната сестра, къщата — обущарят и жена му, а на Фадей, за неговия дял, че той „тук всяка греда на ръцете си е люлял“ дадоха вече откаралата стая, отстъпиха му и навеса, дето държеха козата, и цялата вътрешна ограда между двора и зеленчуковата градина.

И пак, надвивайки немощта и болестта си, се оживи и се подмлади ненаситният старец. Пак събра оцелелите синове и зетьове, разглобиха навеса и оградата и той сам почна да прекарва гредите — дойде с шейна, откара, пак дойде, накрая му помагаше вече само неговият Антошка от осми „Г“, който за такива работи не беше мързелив.

Заковаха вратите и прозорците на Матрьонината къща до пролетта и аз се преместих наблизо, при една от зълвите й. Тази зълва после по различни поводи си спомняше едно друго за Матрьона и някак откъм нова страна осветли за мен умрялата.

— Ефим не я обичаше. Казваше: аз обичам да се нося културно, пък тя — как да е, селски се носи. Е, пък като не й трябва нищо — почна да пропива каквото му останеше. А еднъж ходихме с него в града, на печалба, и той си намери там една, не искаше да се връща при Матрьона.

За каквото да споменеше Матрьона — все я кореше: и нечистоплътна била, и покъщнина не събирала, и пестелива не била, едно прасе дори не държала, кой знае защо, не обичала да храни прасета, и глупава била, на чуждите хора работела без пари (и самият повод да си спомни за нея беше, че не намери кого да викне да изорат градината с ралото).

И дори за сърдечността и добродушието на Матрьона, които зълвата й признаваше, говореше с презрително съжаление.

И едва сега — от укорите на зълвата — изплува пред мен образът на Матрьона, такава, каквато не бях я разбрал, макар че живеех с нея под един покрив.

Наистина — прасе има във всяка къща! А тя нямаше. Какво по-лесно от това — да отхраниш лакомо прасе, което не признава нищо друго на света, освен да яде! Да му вари три пъти на ден храна, да живее за него — и после да го заколи и да си има сланина!

А тя нямаше.

Не събираше покъщнина… Не се трепеше, за да купи вещи и после да ги пази повече от живота си.

Не я интересуваха премени. Премени, които прикриват уродливите и престъпниците.

Неразбрана и изоставена и от мъжа си, погребала шест деца, но не и общителния си нрав, чужда за сестрите, за зълвите си, смешна, глупава, че работи на хората без пари — тя не беше струпала, преди да умре, покъщнина. Мръснобялата коза, куцата котка, фикусите…

Всички ние бяхме живели до нея и не бяхме разбрали, че тя е тъкмо оня праведник, върху когото, според пословицата, се крепи селото.

И градът.

И цялата ни земя.

Захар Торбата

Приятели мои, искате да ви разправя нещо от велосипедното лято ли? Добре, стига да не ви е скучно, чуйте за Куликовото поле.

Отдавна го бяхме взели на мушка, но все се отвявахме другаде. А и нали не ни зоват натам шарени рекламни табла, няма указатели и не на всяка карта можеш да го намериш, макар тази битка от четиринадесети век да е струвала на руското тяло и руския дух по-скъпо, отколкото Бородино през деветнадесети. Не само у нас, ами и в цяла Европа такава битка се случва веднъж на петстотин години. Това е била битка не между княжества, не между армии на държави, а битка между континенти.

Може би пътят ни да не беше най-удобният: от Епифания през Казановка и Монастиршчина. Само защото преди това не беше валяло, успяхме да въртим педалите, не мъкнехме велосипедите за кормилата, а през Дон, който още не беше придошъл, и през Непрядва прекарахме колелата си по двудъсчените пешеходни мостчета.

От по-рано, от високото, видяхме на една друга обширна височина сякаш игла да се издига към небето. Слязохме по склона и я загубихме от поглед. Отново започнахме да се изкачваме и тя пак се показа, сега вече я виждахме по-ясно, а до нея ни се стори, че има нещо като църква, но някак странна — каквато може да ти се привиди само в приказка: кубетата й сякаш прозираха, трепкаха, полюшваха се в струите на горещия августовски ден, не беше ясно има ли ги, или ги няма.

Добре, че се бяхме сетили да уталожим жаждата си от кладенеца и едно дере и да си напълним манерките — по-късно това ни свърши много добра работа. А селянинът, който ни услужи с кофата си, на въпроса — „къде е Куликово поле?“ ни изгледа така, сякаш бяхме шантави:

— Не е Кулико̀во, а Кулѝково. Наблизо е село Кулѝковка, а Кулико̀вка ей я някъде е, на брега на Дон, в оная посока.

След срещата си с този селянин продължихме по безлюдни черни пътища и до самия паметник няколко километра не срещнахме жива душа. Просто такъв ни беше късметът през онзи ден — не видяхме никого, само встрани от пътя се движеше жътварка, влачена от трактор, тук също неведнъж е имало хора и те още неведнъж ще идват, понеже всичко наоколо беше засято, докъдето окото стигаше, и вече доузряваха — къде елда, къде цвекло, детелина, овес и ръж, и грах (и ние си изронихме от него), ала все пак през онзи ден нямаше никого и ние минахме сякаш през свещено, безмълвно бранище. Можехме спокойно да си мислим за русокосите ратници, за деветимата от всеки десет, заровени ей тук, на разтег и половина под нас, бяха се разтворили в земята, само и само Рус да се отърси от поганците.

Цялото това плавно, широко нанагорнище към Мамаев хълм нямаше как да е променило очертанията си дори за шест века, най-много гората да е била изсечена. Точно тук някъде, из видимата околност, от вечерта на седми септември и през нощта, преминавайки през Дон, са отсядали да си нахранят конете (само че пешаците са били повече), да донаточват мечовете си, да крепнат духом, да се молят и да гадаят — почти четвърт милион руси, над двеста хиляди. Тогава народът ни едва ли е бил и на една седма толкова многолюден, колкото сега, и е невъзможно човек да си представи цялата тази огромна сила — двеста хиляди!

И от всеки десет воини деветима са очаквали последното си утро.

А и Дон тогава не са го прекосили от добро — кой по своя воля ще тръгне да се бие така, че пътят му назад да е отрязан от река? Горчива е историческата истина, но по-лесно е да се каже, отколкото да се премълчи: не само черкези и генуезци е имало в Мамай, не само литовците са били в съюз с него, но и рязанският княз Олег. (И как да не го разбере човек, не е имало друг начин да запази кръстопътното си владение от татарите. Седем, три и две години преди това те опожарявали земите му.) Точно поради тази причина русите минали отвъд Дон, за да запазят гърба си от своите, от рязанците: да не вземат братята по вяра да ги ударят изотзад.

Иглата отново се появи пред нас, вече не като игла, а като кула, съвсем различна от другите кули, ала не можахме бързо да стигнем до нея: черните пътища свършваха при посевите, ние прокарвахме велосипедите си по синорите — и най-сетне, направо изпод земята, без да започва отникъде, се провидя тревясал, буренясал, изоставен стар път, който по-близо до паметника личеше много добре, имаше и канавки.

Посевите секнаха, склонът премина в истинско бранище, парче оцеляло, незасято поле, само че покрито не с коило, а с твърди треви — и нямаше как по-добре да се почете това отколешно място: вдишвай волния въздух, огледай се и виж! — как по изгрев-слънце връхлитат един връз друг Теребей и Пересвет, как пряпорците се издигат едни срещу други, как монголската конница пуща стрели, разтърсва копия и с изкривени лица се спуска да тъпче руската пехота, да къса руското ядро — и ни гони натам, откъдето сме дошли, натам, където от Непрядва и Дон се издига млечният облак на мъглата.

И ние падаме като покосени. И гинем под копитата.

Точно там, където е бил вихърът на страшната сеч — ако някой е могъл да отгатне мястото, — са издигнати паметникът и църквата с неземните кубета, които толкова ни бяха учудили отдалеч. Отговорът се оказа много прост: от всичките пет кубета жителите на съседните села бяха отпрали ламарините за нуждите на домакинствата си и кубетата бяха станали прозрачни, нежните им форми се бяха запазили, но очертани само с тел и отдалеч изглеждаха като мираж.

А паметникът учудва и отблизо. Докато не се приближиш до него да го докоснеш — не можеш разбра как е направен. От миналия век е, преди повече от сто години, а са го измислили по съвсем съвременен начин — да се издигне колона от отливки, само че днес те нямаше да са от чугун. Две площадки една върху друга, после един дванадесетостенник, който постепенно се закръгля, отначало обложен, обгърнат също с чугунени щитове, мечове, шлемове, с чугунени славянски надписи, сетне се издига нагоре като комин от четири кюнеца (те от своя страна приличаха на долепени тръби на орган), отгоре — шапка с нарези резки и над всичко това — позлатен кръст, стъпил върху полумесец. И цялото е височко тридесетина метра, направено е от украсени чугунени плочи, така стегнати отвътре с болтове, че не се забелязва нито една цепнатина, нито една гайка, сякаш паметникът е отлят — докато времето, а още повече внуците и правнуците не бяха го пробили тук-там.

След като дълго бяхме вървели през безлюдното поле, дойдохме тук като на празно място, без да се надяваме, че ще срещнем някого. Вървяхме и размишлявахме: защо става така? Нали оттук е започнала съдбата на Русия? Нали на това място е станал повратът на историята й? Винаги ли враговете ни са нахлували само през Смоленск и Киев?… А ето че това тук никому не е нужно, никой не се интересува от него.

И колко се зарадвахме, когато разбрахме, че не сме били прави! Първо, недалеч от паметника видяхме някакво побеляло старче с две хлапета. Лежаха на тревата, до тях се търкаляше една раница, и пишеха нещо в книга, голяма колкото класен дневник. Приближихме се и научихме, че старецът е учител по литература, бил срещнал децата някъде наблизо, а книгата не беше училищна, а ни повече ни по-малко — Книга за впечатления. Но нали тук няма музей, кой ли я пази насред дивото поле?

Точно в този миг върху ни падна едра сянка. Извърнахме се. Пред нас се оказа Пазачът на Куликовото поле! — селянинът, комуто беше поверено да пази нашата слава.

Уви, не успяхме да подготвим фотоапарата си! А и нямаше как да го снимаме срещу слънцето. Пък и Пазачът не скланяше (знаеше си цената и после цял ден не рачи да го снемем). Но да ви го опиша — дали първо него? Или отначало торбата му? (В ръцете си държеше обикновена селска торба, пълна до половината и явно не много тежка, понеже я стискаше, без да се уморява.)

Пазачът беше бабанка, приличаше малко и на разбойник. Ръцете и краката му като греди, а ризата беше свободно разкопчана, каскетът — накривен на една страна, изпод нето се подаваха рижави кичури, беше се бръснал не тая, а миналата седмица, но през лицето му, през едната буза, минаваше прясна червеникава драскотина.

— А — поздрави ни той с неодобрение, надвесил се над нас. — Пристигнахте ли? С какво?

Недоумяваше, като че ли наоколо имаше ограда, а ние сме намерили някаква дупка и сме се промъкнали. Кимнахме му към велосипедите, които бяхме оставили в храстите. Макар да държеше торбата си така, сякаш ще се качва във влак, видът му говореше, че може и документите ни да поиска. Лицето му беше слабо, източено, много решително.

— Предупреждавам ви! Не тъпчете насажденията! С велосипедите.

И с това ни бе дадено да разберем, че тук, на Куликово поле, никому не цепят басма.

Пазачът беше с разкопчано сако — дълго и широко като ямурлук, тук-там позакърпено, на цвят, дето се вика, суросинкаво. На ревера му блестеше звезда — отначало помислихме, че е орден — не, оказа се пионерска значка с Ленин в средата. А под сакото беше с незагащена басмена риза — дълга, синя, на бели ивици, каквато може да бъде ушита само на село; затова пък беше препасана с армейски колан с петолъчка на токата. Офицерските панталони, доста износени, бяха напъхани в груби ботуши, вече протрити по сгъвките на кончовете.

— Е? — попита той учителя много по-меко. — Пишете ли?

— Ей сега, Заха̀р Дмитрич — отговори му онзи на име и презиме, — свършваме.

— Ами вие? — отново строго. — Ще напишете ли нещо?

— По-късно. — И за да отбием някак натиска му, атакувахме: — А знаете ли кога е издигнат този паметник?

— Как няма да знам! — обидено трепна той и дори изхъхри, закашля от обида. — Нали затова съм тук!

И като остави внимателно торбата (в нея май издрънча стъклария), Пазачът извади от джоба си някакъв лист, разгъна го — беше лист от тетрадка, където с печатни букви, които не се побираха в редовете, беше написано посвещение на Дмитрий Донски, също и годината — 1848.

— Какво е това?

— Ами ето, другари — въздъхна Заха̀р Дмитрич, като чистосърдечно си признаваше, че и той не е толкова всесилен, колкото се беше показал отначало, — това е. Преписах го от плочата, понеже всеки иска да знае кога е направен. Ако желаете, ще ви покажа и мястото, където беше тази плоча.

— Ами къде се е дянала?

— Отмъкна я един проклетник от нашето село и нищо не можем да му направим.

— Хем го знаете кой е?

— Зная го, и още как. Успях да му взема част от буквите, толкоз успях, но другите още са у него. Да можех да ги събера всичките, щях да ги подредя тук.

— Че за какво е откраднал плочата?

— За домакинството.

— Не може ли да му я отнемете?

— Ха-ха! — отметна глава Заха̀р в отговор на глупавия ни въпрос. — Точно така! Нямам власт! Дори пушка не искат да ми дадат. А тук автомат се иска.

Като гледахме издрасканата му буза, си рекохме: пак добре, че не му дават.

Учителят свърши да пише и върна Книгата за впечатления. Мислехме си, че Заха̀р Дмитрич ще я тикне под мишницата си или ще я пъхне в торбата — не, не познахме. Той отметна пеша на връхната си дреха и там, отвътре, се оказа, че има зашит нещо като джоб или чувалче, по-точно торбичка от зебло с размерите на книгата за впечатления, така че тя влизаше вътре много плътно. На същата торбичка имаше пришита малка примка за тъпия химически молив, който той даваше на посетителите.

След като се убеди, че отбираме от дума, Заха̀р Торбата си взе чувалчето (да, вътре наистина подрънкваше стъклария) и като потътри дългите си крака, прегърбен се отдалечи към храстите. Разбойническата настървеност, с която отначало ни беше скастрил, бе отминала. Седна, прегърби се още повече и запали цигара — смучеше я с такава скръб, изглеждаше толкова отчаян, сякаш всички, които бяха загинали тук, бяха паднали убити вчера и му бяха братя, баджанаци, синове и не знаеше как ще я кара без тях.

Решихме да прекараме тук целия ден и нощта — да видим каква е тая куликовска нощ, възпята от Блок. Без да бързаме, ту се приближавахме към паметника, ту оглеждахме опустошената църква, ту кръстосвахме полето, като се мъчехме да си представим коя войска къде е била на 8 септември, ту се покатервахме на чугунените плоскости.

О, и преди нас тук са идвали хора, идвали са! Не може да се каже, че паметникът е бил забравен. Не ги е мързяло безбожниците да изчукват с длета по чугуна и да драскат с гвоздеи, а по-слабите бяха писали с въглен по стените на църквата: „Тук беше съпругът на Мария Полунеева и Николай Лазарев от 8-V-50 до 24-V“. „Тук бяха делегатите на районното съвещание…“ „Тук бяха служителите от кимовския РК по Съобщенията 23-VI-52“ „Тук бяха…“ „Тук бяха…“

През това време с един мотор с кош пристигнаха трима млади работници от Новомосковск. Те с лекота скочиха на плоскостите, започнаха да разглеждат и нежно да потупват нагрятото сиво-черно тяло на паметника и се чудеха как са го направили толкова здраво, обясняваха ни. Ние от своя страна им разказахме от горната площадка онова, което знаехме за битката.

А кой днес може да е сигурен — къде е било и как? Според летописните предания монголо-татарите връхлитали срещу пешите полкове, разбърквали редиците им и ни изтиквали към бродовете през Дон — и реката вече се превърнала не в защита от Олег, а в гибелна заплаха. На Дмитрий и тогава пак щяха да му викат Донски, само че заради друго. Но явно той бил пресметнал всичко много добре, малцина велики князе биха били така непоклатими. Под знамето си оставил един болярин, а самият той се биел като ратник и хората виждали: справял се едновременно с четирима татари. Ала и великокняжеският пряпорец бил съсечен, и самият Дмитрий с изпомачкана броня едва се довлякъл до гората — тъпчели ни и ни преследвали. Точно в този момент от една засада в гората в гръб на увлеклите се татари ударил с войските си един друг Дмитрий, Волински-Боброк, московски пълководец. Подгонил татарите натам, накъдето те препускали, само свивал по-рязко и ги събарял в Непрядва. От този миг русите се окрилили: изправили се като стена пред татарите, от земята се надигали и целият хански щаб заедно с Мамай бягал четиридесет версти през река Птан чак до Красивая Меч. (Но и тук легендите се прекъсват една друга и старците от съседното село Ивановка разправят всичко по свой начин: че мъглата все не се вдигала, на Мамай дъбовата гора в далечината му се привидяла като руска войска и той се уплашил: „Брей, че е силен селският Бог!“ — и търтил да бяга.)

А след това русите оглеждали бойното поле и погребвали труповете — цели осем дни.

— Все пак не са събрали всички, пропуснали са един — обади се веселякът шлосер от Новомосковск.

Обърнахме се и не можахме да сдържим смеха си. Да! — близо до паметника до ден-днешен лежеше един сразен богатир. Лежеше по очи върху майчицата земя, обронил на нея буйната си глава, юначните му ръце и крака се бяха проснали на различни страни, но нямаше нито щит, нито меч, а вместо шлем — износен каскет, близо до ръката — чувал. (Все пак личеше, че торбичката с Книгата за впечатления не е останала да се мачка под корема му — беше я отметнал на тревата до себе си.) И ако лежеше така не защото е пиян, ако спеше или мислеше за нещо, проснато-разпиляната му поза навяваше скръб. Много подхождаше на полето. На човек му се приискваше да отлее една фигура от чугун и да я постави тук.

Само че въпреки ръста си Заха̀р трудно можеше да мине за юнак.

— Не иска да работи в колхоза, затова си е намерил това приятно местенце — измърмори друг от работниците.

А на нас най-много не ни харесваше как Заха̀р напада новите посетители, особено онези, чийто вид му подсказва, че могат да му погодят номер. През този ден пристигнаха и други — той се надигаше от шума на моторите им, отърсваше се и на часа ги награчваше така, сякаш не той, а те отговаряха за паметника. Още преди тях и повече от тях Заха̀р се възмущаваше от занемареността, възмущаваше се така разпалено, че нямаше как да не му повярваме колко дълбоко се ядосва:

— Какво си мислите — емна той четирима души, които слязоха от един запорожец, заразмахва ръце. — Ще почакам, още малко ще почакам и ще прекрача районния отдел за култура! — (Съдейки по краката му, това можеше да стане много лесно.) — Ще си взема отпуска и ще отида в Москва, лично при Фурцева! Всичко ще й разкажа!

Но щом забележеше, че посетителите му имат страх и не му се опират, взимаше си торбата (важно, както началник взема чантата си) и се отдалечаваше — да си подремне, да запали.

Обикаляйки насам-натам, през този ден срещахме Заха̀р много пъти. Забелязвахме, че като ходи, накуцва с единия крак и го попитахме какво му е. Той ни отвърна гордо:

— Спомен от фронта!

И отново не му повярвахме.

Бяхме опразнили манерките и наобиколихме Заха̀р да ни каже откъде можем да си налеем. Водица ли? Там е работата, обясни ни той, че няма кладенец, не дават пари да се изкопае, и по цялото това толкова известно поле може да се пие вода само от локвите. А кладенец има в селото.

Като пред свои хора вече не се надигаше от земята, когато го наближавахме.

Погълчахме нещо за надписите — изсечените, надрасканите, — но Заха̀р отби атаката:

— Я погледнете през кои години са писани! Барем една по-прясна година ако намерите — готов съм да отговарям. Туй всичкото са го вършили, преди да дойда, ала сега смеят ли! Е, може някой гад да се спотаи в църквата, да надраска нещо, ама как да огледа навред!

Църквата на името на Сергей Радонежки, сплотил руските войски, а малко по-късно побратимил Дмитрий Донски и Олег Рязански, беше построена като здрава крепост, с плътно прилегнали камъни в зидовете и с форма на пресечена пирамида, до нея имаше преходна сграда с наблюдателница и две кръгли крепостни кули. Малкото прозорци бяха като бойници.

А вътре не само че всичко беше олющено, ами нямаше и под, стъпвахме по пясъка. Попитахме за това Заха̀р.

— Ха-ха-ха! Сетихте се! — позлорадствува той. — Още през войната нашите от Куликовка изкъртили всички плочи от пода, постлали с тях дворовете си, че да не газят кал. Но аз съм си записал кой колко плочи е взел… А и фронтът е минавал оттук, хората не са си губили времето. Още преди нашите всички дъски от иконостасите са отишли за укрепване на землянките, също и за печките.

С всеки изминал час Заха̀р свикваше с нас все повече и повече, вече не се притесняваше в наше присъствие да бърка в торбата, като ту слагаше нещо в нея, ту вадеше и така ние лека-полека разбрахме какво носи в този свой чувал. Не беше никакво пиене. Събираше намерените в храстите шишета (дванадесет копейки) и буркани (петаче), захвърлени там от посетителите. Освен това си носеше вътре бутилка с вода, понеже и за него цял ден нямаше друг водопой. Носеше и два ръжени хляба, от които от време на време си отчупваше и дъвчеше на сухо:

— По цял ден прииждат хора, няма кога да отскоча до селото и да обядвам.

А може би някои дни в торбата можеше да се намери съкровеното шишенце от двеста и петдесет грама или рибна консерва, заради което той не смееше да я остави и все я мъкнеше със себе си. Когато слънцето вече клонеше към заник, пристигна някакъв негов приятел с мотоциклет, двамата прекараха в храстите около час и половина, сетне приятелят му си замина, а Заха̀р дойде вече без торбата, говореше по-високо, размахваше ръце по-нашироко и когато забеляза, че си записвам нещо, ме предупреди.

— А грижи се полагат! Полагат се! През петдесет и седма е имало постановление да се огради. Виждате ли циментовите стълбчета, дето стърчат около паметника? Оттогава са. Изливали са ги в Тула. От едното до другото е трябвало да има верига, но не са я докарали. И ме учредиха мен, плащат ми заплата! Че то без мен всичко щеше да стане панер!

— Колко получавате, Заха̀р Дмитрич?

Той въздъхна като ковашки мях и не отговори. Сетне се поколеба и отвърна тихо:

— Двайсет и седем рублички.

— Че как така? Нали минималната е тридесет.

— Ами на… А съм тука без почивни дни. От сутрин до вечер — не се спирам. Нощем — пак тук.

Заха̀р лъжеше, та се прехласваше!

— Защо и през нощта?

— Че как? — засегна се той. — Нима през нощта може да се напусне това място? Тъкмо нощем трябва да се внимава. Ако се появи някоя кола — да се запише номерът й.

— Това пък защо?

— Нали не ми дават пушка! Щял съм да изпозастрелям посетителите. Цялата ми власт е да записвам номерата. Ами ако стори някоя беля?

— И на кого даваш после номерата?

— На никого, така си остават… Сега, видяхте ли, строят къща за посетителите. И нея трябва да пазя.

Разбира се, бяхме видели къщурката. Едноетажна, с няколко стаи, беше пред завършване, но под ключ. Стъклата на прозорците бяха поставени и тук-там счупени, подът — настлан, мазилката — недоизкарана.

— А ще ни пуснете ли да пренощуваме? — (По здрач започна да захладнява и нощта явно щеше да бъде студена.)

— В къщата за гости ли? В никакъв случай.

— Че за кого е тогава?

— В никакъв случай! А и ключовете не са у мен. Хич не ме молете. Ако искате, заповядайте в моята барачка.

Ниската му, със скосен покрив барака беше същинска кошара за половин дузина овце. Наведохме се и надзърнахме вътре. Подът беше покрит с изпотъпкано, стрило се на прах сено, имаше и котле с нещо недоизсърбано, няколко празни шишета и съвсем изсъхнал крайшник хляб. Ала велосипедите ни можеха да се поберат, щяхме да легнем и ние, а и стопанинът имаше къде да се изтегне.

Но той не беше глупав да остава за през нощта:

— Отивам да вечерям. У дома, в Куликовка. Да хапна нещо готвено. А вие пуснете райбера отвътре.

— Да почукате, когато се върнете! — пошегувахме се ние.

— Хубаво.

Заха̀р Торбата отметна другия пеш на чудатото си сако, не онзи, където беше Книгата за впечатления, там също имаше зашити две примки. От вълшебния си чувал извади една брадва с къса дръжка и я пъхна в примките.

— Ето — мрачно рече той. — Това е всичко, с което разполагам. Повече не ми дават.

Той произнесе тези думи с такава обреченост, сякаш очакваше някоя нощ да довтаса цяла орда неверници — да рушат паметника, и ще се наложи той да я спира сам с тази своя брадвичка. Каза го така, че ние дори трепнахме в мрака: може пък да не е хайта, може наистина да вярва, че без нощната му охрана Полето ще се затрие?

Но, останал без сили от почерпката, от търчането и шумотевицата през деня, прегърбен, като накуцваше леко, Заха̀р се завтече към селото си и ние още веднъж му се присмяхме.

Стана така, както искахме — бяхме останали сами на Куликовото поле. Възцари се пълнолунна нощ. Кулата на паметника и църквата-крепост се изправиха срещу нея като черен заслон. Слабите далечни светлинки на Куликовка и Ивановка почти не си личаха от ярката луна. Не мина нито един самолет. Не се чу да избръмчи нито една кола. Отникъде не отекна тракането на някакъв влак. На лунната светлина вече не се виждаха околните нивя. Тази земя, тревата, луната и пущинакът бяха същите, както през 1380 година. В бранището времето беше спряло и бродейки по нощното Поле, човек можеше да възкреси всичко: и огньовете, и тъмните хергелета коне, можеше да се чуят откъм Непрядва лебедите на Блок.

И ни се искаше да възприемаме куликовската битка като едно цяло, като нещо необратимо, да не обръщаме внимание на скрибуцащите забележки на летописците: че всичко това става не така отведнъж, не е толкова просто, че историята се връща на спирали, връща се и на примки и ни души в тях. Че след толкова ценната победа руската земя обеднява откъм воини. Че Мамай веднага е сменен от Тохтамъш и още на втората година след битката той тръгва към Москва, Дмитрий Донски избягва в Кострома, а Тохтамъш отново опустошава и Рязан, и Москва, с хитрост превзема Кремъл, граби, пали, сече глави и за кой ли път отвежда пленници за Ордата.

Минават векове — улиците на Историята се изглаждат за по-сетнешния поглед и тя заприличва на опъната топографска лента.

Навън здравата застудя и щом се затворихме в барачката, заспахме дълбоко до сутринта. Бяхме решили да тръгнем по-рано. Едва се беше зазорило, когато изтикахме велосипедите си й като тракахме със зъби, започнахме да ги товарим.

Тревата беше посребрена от скреж, а от Куликовка, откъм дерето, през покритото с копи поле, мъглата прииждаше на вретена.

Но едва бяхме направили няколко крачки, за да яхнем колелата и да потеглим от една от копите се чу силен, сърдит лай и срещу ни се втурна рошаво Муцунесто сиво куче. Втурна се, а след него се разпадна и комата: събуден от лая, оттам се надигна някакъв дългуч, подвикна на кучето и се заотърсва от сламата. Вече беше достатъчно светло, за да познаем нашия Заха̀р Торбата, облечен с още някакво палто с окъсели ръкави.

Беше пренощувал в комата, в този пронизващ студ! Защо? Какво безпокойство или привързаност го бяха принудили?

Начаса отпадна всичко подигравателно и снизходително, което си бяхме мислили за него вчера. В това мразовито утро, измъквайки се от копата, той вече не беше Пазачът, а сякаш Духът на това Поле, който вечно бди и никога не го напуска.

Тръгна към нас, като все още се отърсваше и си търкаше ръцете, и изпод нахлупения каскет ни заприлича на добър стар приятел.

— Защо не почукахте, Заха̀р Дмитрич?

— Не исках да ви безпокоя — той разкършваше рамене и се прозяваше. Целият беше в клечки. Разкопча се, за да се изчисти, и видяхме, че всичко си беше на мястото — и Книгата за впечатления, и единствено позволената брадвичка.

И сивият пес, който се зъбеше до него.

Сбогувахме се сърдечно и вече завъртяхме педалите, а той остана там, вдигнал дългата си ръка, и викаше за наше успокоение:

— Нее! Неее, няма да оставя тази работа така! До Фурцева ще стигна! До Фурцева!

Великденско кръстно шествие

В днешно време познавачите ни учат, че с маслени бои не трябвало да се рисува всичко точно както си е. Че за това си имало цветна фотография. Че с разкривени линии и със съчетания от триъгълници и квадрати се предавала мисълта на предмета вместо самия предмет.

А аз не разумявам коя цветна снимка ще ни подбере нужните лица и ще ги вмести в един кадър от великденското шествие на патриаршеската църква в Переделкино половин век след революцията. Дори само това великденско църковно шествие би ни обяснило много неща, ако бъде изобразено с най-старите похвати, — дори без триъгълници.

Половин час преди тържествено да отекнат камбаните, дворът на патриаршеската църква „Преображение Господне“ изглежда като стъргало край танцова площадка на някое затънтено, буйно работническо селище. Момичетата са с шарени кърпи и спортни панталони (има и с поли), гласовити, обикалят по три, по пет, ту се набутват в църквата, ала в притвора има много народ, още от ранна вечер бабичките са си заели местата, момичетата се посдърпат с тях и — навън; ту се въртят из двора на храма, възкликват най-безцеремонно, подвикват си една на друга и зяпат зелените, розови и бели светлинки, запалени до външните, стенни икони и по гробовете на архиереите и протопрезвитерите. А младежите — и яките, и кекавите — всички изглеждат като победители (кого ли са победили през своите петнадесет-двадесет години освен на хокей…), почти всички са с каскети, с ушанки, а гологлавите не че са свалили шапка тук, ами просто така си ходят, всеки четвърти е пийнал, всеки десети — пиян, всеки втори пуши, и то по отвратителен начин — залепил с плюнка цигарата за долната си устна. И още преди тамяна, вместо тамян, от църковния двор към великденското небе, покрито със сиво-кафяви неподвижни облаци, се възнасят в електрическата светлина сиви кълба тютюнев дим. Плюят по асфалта, забавляват се, като се блъскат помежду си, свиркат оглушително, някои дори псуват, неколцина са с транзистори, надули са танцова музика, други прегръщат гаджетата си пред очите на хората, дърпат си ги, оглеждат се наежено и очакваш да измъкнат ножовете: първо един срещу друг, сетне и срещу вярващите. Понеже цялото това младо поколение гледа на православните не като по-млади на по-възрастни, не като гости на стопани, а като господари на буболечки.

Все пак не се стига до ножове — от приличие има трима-четирима милиционери, които обикалят ту тук, ту там. И псувните не огласят целия двор, а просто се изричат на висок глас, в задушевен руски разговор. Затова милицията не вижда да има някакви нарушения и се усмихва дружелюбно на подрастващата смяна. Няма да седне да им измъква цигарите от устата или да им събаря шапките я: нали са на двора и правото да не се вярва в Бога се гарантира от конституцията. Милицията искрено вижда, че няма в какво да се намесва, не съзира криминално престъпление.

Изтикани до оградата на гробището и до стената на църквата, вярващите не че възразяват, ами се озъртат да не би на това отгоре да ги намушкат, да не би някой да им отнеме часовниците, по които се сверяват последните минути до възкресението Христово. Тук, извън храма, те, православните, са и много по-малко от веселяците, от разпасаното гъмжило. Те са наплашени и обезправени повече, отколкото по време на татарите.

Сигурно татарите не са напирали толкова срещу Светата утринна служба.

Границата на криминалното не бе престъпена, бандитизмът беше безкръвен — обидата бликаше само от апашки извитите устни, от наглите приказки, от буйния смях, от ухажванията, опипванията, пушенето, плюенето на две крачки от страстите Христови. От победоносно-презрителния вид на сополанковците, дошли да видят как старците повтарят обредите на прадедите.

Сред вярващите се мяркаха едно-две еврейски лица с меки черти. Бяха или покръстени, или просто наблюдатели. Озъртаха се предпазливо и също чакаха кръстното шествие.

Непрекъснато хулим евреите, те все ни пречат, но не е зле да се огледаме: какви руснаци откърмихме? Озърне ли се човек — ще се вцепени.

И уж не са щурмоваците от 30-те години, не са онези, които измъкваха от ръцете на хората осветените козунаци и дюдюкаха като дяволи — не! Тези дори изглеждат любознателни: хокейният сезон по телевизията вече е приключил, футболният още не е започнал — скука, затова се тикат към прозорчето, където се продават свещите, разбутват християните, сякаш са чували с трици, и като корят „църковния бизнес“, кой знае защо, си купуват свещи.

Има само едно странно нещо: всички те не са тукашни, а се познават, дори по имена. Как са се сплотили толкова? Дали не са от един завод? Не е ли тук и комсомолският им отговорник? Може би часовете, прекарани на това място, им се смятат за патрулиране?

Горе бавно бие камбаната — но е подменена: ударите са някак тенекиени, вместо да са пълнозвучни, дълбоки. Бие, за да извести началото на кръстното шествие.

Че като се юрнаха! — не вярващите, не, пак тази ревяща младост. Изсипаха се на двора двойно и тройно повече, бързат, без да знаят какво искат, кой край да завземат, откъде ще тръгне Шествието. Палят червените великденски свещи, а от тях от тях — цигарите, ето какво правят! Блъскат се, сякаш чакат да започне фокстрот. Липсва само павилионът за бира, че да могат тези източени перчемлии — бива си го поколението ни! да издухват бялата пяна върху гробовете.

А от входа на църквата вече са задава началото на Шествието и завива насам, съпроводено от забързаното биене на камбаните. Отпред вървят двама мъже с делови вид и молят младите другари да сторят малко път. На три крачки след тях пристъпва възрастен плешив селянин, който прилича на църковен настоятел, и носи окачен на дълъг прът тежък стъклен фенер със свещ. Притеснено поглежда нагоре към фенера — дали го носи добре изправен, също така притеснено се озърта встрани. И оттук започва картината, която толкова бих искал да нарисувам, ако можех: дали ктиторът не се страхува, че строителите на новото общество ще ги смачкат, ще се нахвърлят да ги бият?… Страхът се предава и на зрителите!

Момичетата — с панталони и със свещи, момчетата — налапали цигари, с каскети и разкопчани връхни дрехи (с недоразвити, глупави физиономии, самоуверени, без да разбират нищо за пет пари; виждат се и наивни, доверчиви; на картината трябва да има много такива лица) стоят плътно един до друг и гледат зрелище, което дори с билети никъде не можеш видя.

След фенера носят две хоругви, но не поотделно, а скупчени, сякаш също от страх.

А след тях в пет редици по две вървят десет пеещи жени със запалени големи свещи. Всичките трябва да ги има на картината! Жените са възрастни, със сурови, самовглъбени лица, готови да умрат, ако срещу им пуснат дори тигри. А две от десетте са девойки, на същите години като онези, които се блъскат наоколо с момчетиите, техни връстнички — но колко пречистени са лицата им, колко много светлина има в тях.

Десетте жени пеят и вървят в стегнат строй. Толкова са тържествени, сякаш наоколо им хората се кръстят, молят се, покайват се, правят поклони до земята. Тези жени не вдишват цигарения дим, ушите им са глухи за ругатните, ходилата на краката им не усещат, че дворът на църквата се е превърнал в дансинг.

Така започва истинското кръстно шествие! Усетиха нещо и зверчетата от двете страни, малко се умириха.

След жените се задават свещениците и дяконите, около седем души, облечени в светли филони. Но колко скупчено вървят на тумба, пречат си, почти не могат да размахат кадилниците, не могат да издигнат орарите. А ако не го бяха разубедили, тук щеше да дойде и да води богослужението самият патриарх!…

Те минават стреснато, набързо, а по-нататък — по-нататък няма Шествие. Няма никой! В църковното шествие няма никакви богомолци, понеже после те не биха могли отново да си намерят място в храма.

Липсват молещи се, но точно тогава се заблъскаха, занапираха нашите луди глави! Като през изкъртена врата на склад, бързайки да грабнат плячката, всеки да открадне, каквото докопа, отривайки с гърбовете си каменните стълбове, усуквайки се във вихъра на потока — момчетата и момичетата се тикат, блъскат се, проправят си път — а защо? И те не знаят. Да видят какво друго ще погодят поповете ли? Или просто за да се блъскат — това ли е задачата им?

Църковно шествие без молещи се! Църковно шествие без хора, които да се кръстят! Църковно шествие с шапки, с цигари, с транзистори на гърдите — първите редици, както се провират през оградата, непременно трябва да ги има на картината!

И тогава тя ще е цялостна!

 

Една бабичка се кръсти по-настрана и казва на друга:

— Тая година мина добре, без хулиганство. Я колко милиция има.

Аа, ето каква била работата! Значи това е всъщност добра година?…

 

Какво ще излезе от тези родени и отгледани най-важни наши милиони? За какво са просветителските усилия и обнадеждаващите предвиждания на светлите ни умове? Какво добро чакаме от нашето бъдеще?

Наистина: един ден те ще се обърнат и ще стъпчат всички ни!

И онези, които са ги насъскали — също ще бъдат отъпкани.

Колко жалко

Учреждението, от което Ана Модестовна искаше да вземе някакво удостоверение, се оказа в обедна почивка. Доядя я, но имаше смисъл да изчака — оставаха още петнадесетина минути, и пак щеше да се върне навреме на работа.

Не й се висеше на стълбите и Ана Модестовна излезе навън.

Беше краят на октомври — денят бе влажен, но топъл. През нощта и сутринта не спря да ръми, сега дъждът бе попрестанал. По асфалта, покрит с тънък слой рядка кал, профучаваха леки коли, малцина внимаваха да не изпръскат минувачите, повечето ги обливаха от главата до петите. По средата на булеварда нежно се сивееше алеята за пешеходци и Ана Модестовна отиде там.

На алеята нямаше почти никой, дори в далечината. Ако се заобикаляха локвите, човек можеше да върви по едрия пясък, без да се измокри. Нападалите подгизнали листа се ширеха на тъмен слой под дърветата — приближиш ли се до тях, усещаш да се издига сякаш лек аромат, дали останал от времето, когато те са били живи, или от наченките на загниване, но гърдите си почиваха между двата потока автомобилен пушек.

Нямаше вятър и цялата гъста мрежа от кафяви и възчерни… — Аня се спря — … цялата мрежа от клони, клончета, вейки и съчки, пъпките за идната година, цялата тази мрежа беше обкичена с безброй водни капки, сребристобели в мрачния ден. Това беше влагата, останала по гладката кора след дъжда, беше се стекла в безветрието, беше се събрала и вече висеше на капки — кръгли по връхчетата на долните вейки и овални по извивките на клоните.

След като премести затворения си чадър в ръката с чантичката, Аня си свали ръкавицата и започна да докосва с пръсти капките и да ги маха. Когато успяваше да направи това внимателно, капката изцяло се прехвърляше на пръста й и не се разливаше, само леко се сплескваше. Вълнистата рисунка на пръста изглеждаше по-едра през капката, отколкото до нея, капката увеличаваше като лупа.

Но, показвайки през себе си, същата тази капка показваше и над себе си: беше като изпъкнало огледало. Върху нея, върху това светло от облачното небе поле, се виждаха — да! — тъмни рамене с палто, глава с плетена шапчица, дори клоните, преплетени над тази глава.

Аня се увлече и започна да събира и по-големи капки, като ги поемаше ту с нокътя, ту с меката част на пръста си. Изведнъж съвсем наблизо чу твърди стъпки и рязко отпусна ръка от свян, че се държи по начин, който би прилягал на малкия й син, а не на нея.

Но минувачът не беше забелязал нито заниманието на Ана Модестовна, нито самата нея — беше от хората, които на улицата обръщат внимание само на свободно такси или на павилион за цигари. Беше наглед образован млад мъж с яркожълта натъпкана чанта, облечен с палто от мек, пъстър вълнен плат и кардирана шапка, смачкана като баница. Само в столицата може да се срещне такъв ранно уверен, победоносен израз на лицето. Ана Модестовна познаваше този тип хора и се страхуваше от тях.

Сконфузена, тя продължи по алеята и стигна до един стенд за вестници, изправен на светлосини подпорки. Под стъклото висеше „Труд“, забоден от едната и от другата страна. В ъгъла стъклото беше счупено, вестникът се беше намокрил, а и стъклото се бе навлажнило отвътре. Но именно в тази част, долу, Ана Модестовна прочете заглавието на очерка в долния край: „Новият живот в долината на река Чу“.

Тя познаваше тази река — беше родена там, в Семиречието. Като избърса стъклото с ръкавицата си, Ана Модестовна се зачете.

Беше я написал кореспондент, който явно обичаше подробностите. Започваше с московското летище: как се качил в самолета, как сякаш в контраст с навъсеното небе всички били в прекрасно настроение. По-нататък описваше спътниците си, кой за какво пътувал, дори имаше няколко думи за стюардесата. После — летището във Фрунзе и как, като в съзвучие със слънчевото време, всички били с прекрасно настроение. Най-сетне стигаше до самото пътешествие по долината на река Чу. Описваше с термини хидротехническите съоръжения, преливниците, водните електрически централи, напоителните канали, възхищаваше се от гледката на напояваната и вече плодородна пустиня и се учудваше от цифрите на добивите от колхозните поля.

А накрая пишеше:

„Но малцина знаят, че това грандиозно, властно преобразование на природата на цял един район е било замислено отдавна. Нямаше нужда нашите инженери отново да извършват задълбочени проучвания на долината, на геоложките й слоеве и на водния режим. Целият основен проект е бил завършен и подкрепен с трудоемки изчисления още преди четиридесет години, през 1912-а, от талантливия руски хидролог Модест Александрович В., който още тогава започнал на своя отговорност първите разработки.“

Ана Модестовна не трепна, не се зарадва — разтрепери се вътрешно и външно като в начало на болест. Наведе се, за да види по-добре последните пасажи в самия ъгъл на вестника, помъчи се да избърше по-хубаво стъклото и едва четеше:

„Но по време на консервативния царски режим, далечен от интересите на народа, проектите му е нямало как да бъдат осъществени. Били са погребани в министерството по селското стопанство, а вече направеното било изоставено.

— Колко жалко! — (завършваше с възклицание кореспондентът) — колко жалко, че младият ентусиаст не доживя до тържеството на светлите си идеи, че не може да зърне преобразената долина!“

В душата на Аня плисна страх, парна я, понеже тя вече знаеше какво ще направи: ще откъсне вестника! Тя се огледа крадешком наляво, надясно — не се виждаше никой, само в далечината — нечий гръб. Това беше много невъзпитано, позорно, но…

Вестникът висеше на три кабара. Аня промуши ръката си през дупката в стъклото. Там, където вестникът беше мокър, веднага се сгърчи на влажна хартиена топка и се откачи от кабарчето. Аня го вдигна на пръсти и някак си успя да стигне до средното кабарче, разклати го и го извади/ А до третото, до най-отдалеченото, нямаше как да се протегне — и дръпна вестника. Той се откачи и се озова в ръцете й.

Но зад гърба й рязко отекна милиционерска свирка.

Аня като попарена дръпна празната си ръка (лесно се стряскаше, а милиционерските свирки винаги будеха у нея страх), извърна се…

Беше късно, при това лекомислено да бяга. Не по булеварда, а през един отвор в предпазния парапет, който тя не беше забелязала, към нея се приближаваше милиционер, изглеждаше много едър в мократа си мушама с отметната назад качулка. Той не я заговори отдалеч. Приближи се, без да бърза. Погледна от горе на долу Ана Модестовна, сетне откачения, спаружил се зад стъклото вестник, отново Ана Модестовна. Извисяваше се строго над нея. По руменото му лице с широк нос и по ръцете му личеше колко е як — спокойно би могъл да измъква хора от горящи сгради или да арестува някого, без да има нужда от оръжие.

Като не повишаваше глас, милиционерът попита:

— На какво прилича това, гражданко? Ще плащаме ли двадесет и пет рубли?…

(О, дано се размине само с глоба! Тя се страхуваше да не изтълкуват действието й по друг начин!)

— … Или искате хората да не четат вестници? (Ето, ето!)

— Ах, какво говорите! Ах, не! Извинявайте! — Ана Модестовна дори някак се сви. — Много съжалявам… Ей сега ще го закача… ако ми разрешите…

Но не, дори и да й разрешеше, щеше да е трудно да закрепи отново този вестник с един откъснат и един подгизнал край.

Милиционерът я гледаше отгоре, не личеше какво решение смята да вземе.

Той дежуреше отдавна, беше го наваляло и нямаше да е зле да я заведе до участъка заедно с вестника: докато напишат протокола, щеше да се поизсуши. Но искаше да я разбере. Пред него беше добре облечена жена, на прилична възраст, не личеше да е пияна.

Аня го гледаше и очакваше наказанието си.

— Какво не ви хареса този вестник?

— Вътре пише за баща ми!… — Целият й вид молеше за прошка, беше притиснала към гърдите си дръжката на чадъра, чантичката си и свалената ръкавица. Не беше забелязала, че си бе порязала пръста на стъклото.

Сега постовият е разбра, съжали я заради пръста и кимна:

— Критикуват ли го?… Че какво ще се промени, като махнете един брой на вестника?…

— Не! Не, не! Напротив — хвалят го!

(Виж ти, не бил чак толкова страшен!)

Тя забеляза кръвта на пръста си и го засмука. И не преставаше да гледа едрото, простовато лице на милиционера.

Устните му се поотпуснаха:

— Защо така? Не можете ли да си го купите?

— Ама вижте датата! — тя на часа махна пръста от устните си и му посочи другия вестник, който бе окачен от обратната страна във втората половина на стенда. — Три дни не са го сменяли. Къде ще го намеря?!

Милиционерът погледна датата. После отново жената. Още веднъж сваления вестник. Въздъхна:

— Заслужавате да ви съставя акт. И да ви глобя… Добре, да ви е за последен път, вземайте го по-бързо, докато не ви е видял някой…

— О, благодаря ви! Благодаря! Колко сте благороден! Благодаря! — заповтаря Ана Модестовна, все така някак свита се закланя, отказа се да си вади кърпата за пръста, вместо това бързо мушна същата тази ръка в порозовелия пръст зад стъклото, хвана края на вестника и го заизмъква. — Благодаря!

Вестникът се подаде. Доколкото можа въпреки едната си свободна ръка и мокрия край Аня го сгъна. С още един учтив поклон промълви:

— Благодаря ви! Не можете да си представите колко ще се зарадват мама и татко! Може ли да си вървя?

Той се бе извърнал настрана и само й кимна.

Тя се разбърза, съвсем забравила защо беше дошла на тази улица, притиснала сгънатия накриво вестник и от време на време си посмукваше пръста.

Бързо при мама! По-скоро да го прочетем заедно! Веднага щом определят на татко в кой град ще бъде въдворен, мама ще замине при него и лично ще му занесе вестника.

Кореспондентът не е знаел! Не е знаел, иначе никога нямаше да напише за него! И редакцията не е знаела, иначе нямаше да напечата това! Младият ентусиаст беше доживял до тържеството на светлите си идеи, понеже бяха отменили смъртната му присъда, бе прекарал двадесет години по затвори и лагери. А сега на път за вечното заточение изпрати молба лично до Берия да го въдворят в долината на река Чу. Но го натириха другаде и комендатурата се чудеше как да използува това никому ненужно старче — за него нямаше подходяща работа, а не си беше изработил за пенсия.

Дясната ръка

През онази зима пристигнах в Ташкент кажи-речи мъртвец. Наистина пристигнах тук да умирам.

А ме съвзеха да поживея още.

Това продължи месец, два, че и три. Наперената ташкентска пролет се изниза край прозорците, премина в лято, вече навсякъде владееше зеленина и беше съвсем топло, когато започнах да излизам да се поразходя с несигурни крака.

Още не смеех да повярвам, че оздравявам, поради което продължавах да пресмятам в най-далечните свои мечти дадените ми допълнителни за живот не години, а месеци — бавно пристъпвах по чакълените и асфалтовите пътеки на парка, ширнал се между блоковете на медицинския институт. Трябваше често да присядам, а понякога така ми се повдигаше от рентгена, че се принуждавах и да полягвам с ниско отпусната глава.

Бях, но не съвсем като другите болни около мен: бях много по-безправен от тях и принудително по-безмълвен. При тях идваха на свиждане, за тях плачеха роднини и една беше грижата им, една целта им — да оздравеят. Пък аз почти нямаше защо и да оздравявам: тридесетгодишен, нямах в целия свят никакъв роднина през оная пролет. Освен това нямах паспорт — и ако сега оздравеех, то трябваше да напусна тая зеленина, тази многоплодна страна — и да се върна в пустинята, където бях интерниран за вечни времена, под явен надзор, задължен да се подписвам всеки две седмици, и откъдето комендантството дълго не се смиляваше да ме пусне за лечение дори умиращ.

Не можех да разкажа за всичко това на околните свободни болни.

И да им разкажех, нямаше да ме разберат…

Затова пък, както имах зад гърба си десет години бавни размишления, вече знаех истината, че същинският вкус на живота се усеща не в голямото, а в малкото. Ето в това несигурно пристъпване със слабите крака. Във внимателното дишане, за да не предизвиквам бодежа в гърдите. В онова догонено в супата парче пресен, немръзнал картоф.

Така тази пролет беше за мене най-мъчителната и най-прекрасната в живота.

За мене всичко беше забравено или невиждано, всичко беше интересно: дори количката със сладолед; дори миячът с маркуча; дори жените, които продаваха връзки продълговати репички; и още повече — кончето, промъкнало се през дупката в оградата, за да пасе тревичка.

Ден след ден се осмелявах да отивам на разходка и по-далече от нашата клиника — из парка, насаден може би още в края на миналия век, когато са строени тези солидни неизмазани тухлени сгради.

През целия южен ден, от изгрев на тържественото слънце до късната жълтоелектрическа вечер, паркът беше изпълнен с оживено движение. Бързо сновяха здравите, бавно крачеха напред-назад болните.

Там, където няколко алеи се сливаха в една, която водеше към главния вход — се белееше алабастров Сталин с каменна усмивка под мустак. Нататък по пътя към входа равномерно бяха наредени и други, по-малки вождове.

След това идваше будка. В нея се продаваха пластмасови моливчета и примамливи малки бележници. На мене обаче не само парите ми бяха строго преброени, а бележници съм имал през живота си — после те попаднаха където не трябва и реших, че е по-добре да ги нямам.

Досами входа се намираха павилионче за плодове и чайхана^[12]. Нас, болните, с раирани пижами, не ни пускаха в чайната, но оградата беше ниска и през нея можеше да се гледа. През живота си не бях виждал истинска чайна — тези отделни за всекиго чайници със зелен или черен чай. В чайната имаше европейска част, с маси, и узбекска — с общ подиум. На масите ядяха и пиеха бързо, оставяха в опразнената пиала копейки за консумацията и си отиваха. А на подиума, върху рогозки под камъшов сенник, опънат за горещите дни, седяха и се излежаваха с часове, а някои и с дни, опразваха чайник след чайник, играеха на зарове и като че ли дългият ден не ги обвързваше с никакви задължения.

Павилиончето за плодове обслужваше и болни — но моите затворнически копейки настръхваха от цените. Разглеждах внимателно купчините сушени кайсии, стафиди, пресни череши — и отминавах.

След туй започваше висока стена, а болните нямаха право да излизат и през вратата. През тази стена по два и по три пъти на ден в медицинския комплекс прелитаха оркестрови траурни маршове (защото градът беше милионен, а гробищата се намираха тук, наблизо). Те звучаха по десетина минути, докато бавното шествие отминеше. Ударите на барабана отмерваха чужд на всичко околно ритъм. Този ритъм не действуваше на тълпата, нейното клатушкане беше по-енергично. Здравите по алеите само леко се оглеждаха и пак забързваха, накъдето бяха тръгнали (те знаеха всичко, което трябваше). А болните се спираха при тези маршове, дълго слушаха, други подаваха глави от стаите.

Колкото по-явно се освобождавах от болестта, колкото по-сигурно ставаше, че ще оживея, толкова по-тъжно се оглеждах наоколо, жал ми беше да напускам всичко това.

На стадиона на медиците бели фигури си подаваха бели тенис топки. Цял живот съм искал да играя тенис и никога не ми падна такава възможност. Под стръмния бряг клокочеше лудешки мътножълтият Салар. В парка растяха сенчести кленове, клонати дъбове, нежни японски акации. И осмоъгълният фонтан мяташе към върховете свежи тънкоструйни сребринки. А каква трева имаше в зелените площи! — сочна, отдавна забравена от мен (в лагерите нареждаха да я горим като враг, пък там, където бях интерниран, не растеше никаква). Просто да легнеш на нея по очи, спокойно да вдишваш тревния мирис и топлите от слънцето изпарения — вече беше блаженство.

Тук, в тревата, не лежах сам. На разни места зубреха мило своите дебели учебници студентки от медицинския институт. Или захласнати в разкази се връщаха от зачот. Или гъвкави, поклащайки спортни сакове — от банята на стадиона. Вечер неразличими и затова тройно по-привлекателни, момичетата, с докосвани и недокосвани роклички, заобикаляха фонтана и чакълът по алеите хрущеше от стъпките им.

Беше ми невероятно жал за някого: дали за моите връстници, замръзнали край Демянско, изгорени в Освиенцим, отровени в Джезказган, доумиращи в тайгата — че ние ще имаме тези момичета. Или за самите момичета — заради онова, което никога не ще мога да им разкажа, а те никога няма да научат.

И цял ден по чакълените и асфалтираните пътеки се точеха жени, жени, жени! — млади лекарки, медицински сестри, лаборантки, регистраторки, домакинки, раздавачки и роднини, които посещаваха болните. Те минаваха покрай мене със снежно-строги престилки и с ярки южни рокли, често полупрозрачни, по-богатите въртяха над главите си модерни китайски чадъри от бамбукови пръчки — слънчеви, сини, розови. Всяка от тях, мярнала се за секунда, представляваше цял сюжет: нейният досегашен живот, нейното възможно (невъзможно) запознанство с мене.

Бях жалък. Отслабналото ми лице носеше отпечатъка на преживяното — бръчките на принудителната лагерна навъсеност, пепелявия мъртвешки цвят на загрубялата кожа, неотдавнашното тровене с тровилата на болестта и тровилата на лекарствата, от което към цвета на бузите ми се прибави и зеленикавост. От навика да се подчинявам и да се прикривам, за да оцелея, гърбът ми беше превит. Раираното палячовско яке едва стигаше до корема ми, раираните панталони свършваха над глезените, от тъпоносите лагерни плъстени обувки висяха краищата на партенките, кафяви от носене.

И последната от тези жени не би понечила да се разходи с мене!… Но аз не виждах себе си. А очите ми не по-малко прозрачно пропускаха в мен — света…

Така една вечер стоях пред главния вход и гледах. Край мене вървеше забързан обичайният поток, поклащаха се чадъри, мяркаха се копринени рокли, панталони от соа екрю със светли колани, бродирани ризи и тюбетейки. Смесваха се гласове, продаваха зеленчуци, зад оградката пиеха чай, хвърляха зарове — а до оградката, подпряно на нея, стоеше неугледно малко човече, прилично на просяк, и с немощен глас от време на време мълвеше:

— Другари… Другари…

Пъстрата заета тълпа не го чуваше. Аз се приближих. Какво искаш, братко?

Човекът беше с невероятно издут корем, по-голям, отколкото на бременна жена — увиснал като чувал, опънал до спукване ризата и панталоните с мръсно-защитен цвят. Ботушите му с отпрани подметки бяха тежки и прашни. Не според сезона на раменете му висеше дебело разкопчано палто с мазна яка и разръфани краища на ръкавите. На главата си носеше старовремско овехтяло каскетче, достойно за градинско плашило.

Подпухналите му очи бяха мътни.

Той с усилие повдигна едната си ръка, стисната в юмрук, и аз измъкнах от нея смачкана, мокра от пот хартия. Беше разкривено написана с перодръжка молба от гражданина Бобров за настаняване в болница — и върху молбата напряко две резолюции, със синьо и червено мастило. Синьото беше на градския здравен отдел и изразяваше разумно-мотивиран отказ. Червеното пък нареждаше на клиниката при медицинския институт да приеме болния в стационара. Синьото мастило беше вчерашно, а червеното — днешно.

— Точно така — обясних му високо като на глух. — Ще трябва да отидете в приемното, в първи блок. Ще вървите, значи, ето покрай тези… паметници.

Но тогава забелязах, че тъкмо пред целта силите са го напуснали, та не само не е в състояние да разпитва повече и да тътри краката си по гладкия асфалт, но не може и да държи в ръка охлузената торбичка с килограм и половина багаж. И реших:

— Добре, байно, ще те заведа, хайде. Я ми дай торбичката.

Той чуваше добре. С облекчение ми подаде торбичката, опря се на подложената му от мене ръка и без да вдига ходила, тръгна, като тътрузеше ботуши по асфалта. Водех го за лакът, прихванал червеникавото от прах палто. Издутият корем сякаш накланяше стареца напред. Той често пухтеше.

Така двете отрепки се напътихме по същата алея, където в мислите си хващах под ръка най-хубавите момичета на Ташкент. Дълго, бавно се мъкнахме край тъпите алабастрови бюстове.

Накрая завихме. Стигнахме до пейка с облегало. Моят спътник помоли да приседнем. На мене вече също започна да ми се повдига и спрях за малко. Седнахме. Оттук се виждаше споменатият фонтан.

Още по пътя старецът ми каза няколко изречения и сега, след като беше си поел дъх, добави. Пращали го в Урал, и паспортната му регистрация била уралска, там беше цялата беда. А заболял някъде край Тахиа Таш (където, както си спомням, бяха започнали да строят голям канал, после го изоставиха). В Ургенч го държали цял месец в болницата, вадили му вода от корема и краката, съвсем закъсал — и го изписали. Слизал от влака в Чарджоу, и в Урсатиевска също, обаче никъде не го приемали на лечение, пращали го в Урал, там, където е регистриран. Нямал никакви сили да пътува с влака, пък и пари за билет не му останали. И ето сега в Ташкент за два дни издействувал да го приемат.

Какво е правил в южните райони, какво го е довеяло тук — това вече не питах. Според медицинските бележки болестта му беше заплетена, а като го погледне човек — последната болест. Понеже бях се нагледал на болни, ясно виждах, че вече не му оставаше жизнена сила. Устните му отпуснати, говорът му станал трудноразбираем и някаква мъглявина замрежва очите му.

Дори каскетът го мореше. Вдигнал с мъка ръка, той го свали на коляното си. Пак вдигнал с усилие ръка, с мръсен ръкав обърса потта от челото си. Кубето на главата му беше оплешивяло, а наоколо, по темето, беше се залепила невчесана сплъстена от прахта коса, още руса. Не старостта го беше съсипала, а болестта.

На врата му, изтънял окаяно, също като на пиле, висеше много излишна кожа и отделно отпред се движеше тристранна адамова ябълка.

На какво ли се държеше главата му? Щом седнахме, тя клюмна на гърдите, подпря се с брадичката.

Така застина с каскета на коляно, с примижали очи. Сякаш беше забравил, че приседнахме само за минутка да починем и трябваше да стигне до приемното.

Наблизо пред нас като сребърна нишка нагоре се виеше почти безшумно струята на фонтана. От другата страна недалеч минаха две момичета. Изпратих ги с поглед. Едното беше с оранжева пола, другото с тъмночервена. И двете много ми харесаха.

Моят съсед шумно въздъхна, размърда глава на гърдите си и като повдигна жълто-сиви клепачи, ме загледа косо изотдолу:

— А дали имате една цигара, другарю?

— Хич и да не ти минава през ума това, байно! — подвикнах аз. — Ние с тебе трябва поне да не пушим, та да подращим още земята с ботуши. Я се виж в огледало. Ще ми пуши!

(Самият аз престанах да пуша преди месец, едвам се отървах от това зло.)

Той взе да сумти. И пак ме загледа изпод жълтите си клепачи от долу на горе, някак си кучешки.

— Все пак дай ми две-три рубли, другарю!

Аз се замислих да му дам ли или да не му дам. Каквото и да говорим, аз си оставах зек, а той така или иначе беше свободен. Колкото години работих там — нищо не ми плащаха. А когато започнаха да плащат, ми удържаха: за конвоя, за осветяване на зоната, за кучетата, за началството, за долнопробната чорба.

Извадих от малкото горно джобче на шутовското си яке мушамено портмоне и прегледах книжните пари в него. Въздъхнах и подадох на стареца три рубли.

— Благодаря — изхъхри той. Държейки с мъка ръката си вдигната, взе банкнотата, сложи я в джоб — и освободената ръка веднага се пльосна на коляното. А брадичката пак се опря на гърдите.

Помълчахме.

В това време пред нас мина жена, после още две студентки. И трите много ми харесаха.

С години не бях чувал нито женски глас, нито тракане на токчета.

— Добре е станало, че са ви сложили резолюция. Иначе можеше да въртите тук цяла седмица. Като нищо. С мнозина става така…

Той вдигна брадичката от гърдите и се обърна към мене. В очите му проблесна разум, гласът му трепна и говорът му стана по-разбираем:

— Синко, мене ме пращат на лечение, защото съм заслужил човек. Аз съм ветеран на революцията. На мене Сергей Миронович Киров лично ми е стискал ръката при Царицин. На мене персонална пенсия трябва да ми дават.

Леко движение на бузите и устните — сянка на горда усмивка — съживи небръснатото му лице.

Огледах дрипите му и още веднъж самия него.

— Защо не ви дават?

— Така ми потръгна животът — въздъхна той. — Сега не ме признават. Едни архиви изгорели, други били загубени. И свидетели не мога да намеря. А Сергей Миронович го убиха… Аз съм си крив, не съм си събирал документи… Ето само един имам…

С усилие на дясната китка — пръстите му бяха схванати от подутини в ставите и стояха като залепени един за друг — пренесе ръка до джоба, понечи да бръкне в него — но изведнъж краткото раздвижване прекъсна, той пак отпусна ръка, клюмна глава и замря.

Слънцето вече се скриваше зад блоковете и трябваше да побързаме за приемното (до него оставаха сто крачки): в клиниките винаги беше трудно с местата.

Аз хванах стареца за рамото:

— Байно, опомни се! Ето, виждаш ли вратата? Виждаш ли я? Ще ида да предупредя. А ти ще можеш ли сам да дойдеш, не, почакай ме. Аз ще взема торбичката ти.

Той поклати глава, сякаш разбра.

В приемното — част от голяма олющена зала, отделена с груби прегради (зад тях някъде там имаше баня, съблекалня, бръснарница), през деня винаги се трупаха болни и киснеха с часове, докато ги приемат. Но сега за почуда нямаше жива душа. Почуках на затвореното шперплатово гише. Отвори го съвсем млада сестра с носле-чехълче и устни, боядисани не с червено, а с тъмнолилаво червило.

— Какво искате? — Тя седеше на маса и четеше по всяка вероятност комикс за шпиони.

Очичките й бяха игриви.

Подадох й молбата с двете резолюции и казах:

— Той едва ходи. Ей сега ще го доведа.

— Да не сте посмели да водите никого! — рязко подвикна тя, дори без да е погледнала заявлението. — Не знаете ли реда? Приемаме болни само от девет сутринта!

Тъкмо тя не знаеше „реда“. Аз проврях глава през гишето и доколкото можех и ръка, за да не затвори под носа ми. Там, след като издух долната си устна и направих физиономия на горила, пошепнах с апашки глас:

— Слушай, госпойце, аз не съм ти подлога!

Тя се сконфузи, дръпна стола в дъното на своята стаичка и омекна:

— Сега не приемаме, гражданино! В девет сутринта.

— Ти прочети молбата! — посъветвах я аз твърдо с нисък недоброжелателен глас.

Тя я прочете.

— Е и какво! Редът е за всички. И утре може да няма места. Тази сутрин нямаше.

Тя дори изрече някак с удоволствие това, че тази сутрин не е имало места, явно така да ме ухапе.

— Но човекът пътува за далеч и е слязъл от влак, разбирате ли? Няма къде да отиде.

Колкото се измъквах от гишето и преставах да говоря на лагерен жаргон, толкова лицето й добиваше предишния жестоко весел израз:

— При нас всички идват отнякъде! Къде да ги слагаме? Чакат! Да си намери квартира!

— Поне излезте, вижте какво му е състоянието.

— Друго не искате ли! Ще ходя да събирам болни! Да не съм санитарка!

И гордо вдигна своя нос-чехълче. Отвръщаше така скорострелно, сякаш беше навита пружина за отговори.

— Тогава за какво седите тука?! — ударих аз с длан по шперплатовата стена така, че се вдигна прах от боята. — Тогава заключете вратата!

— Вас никой не ви пита!! Нахалник! — кипна тя, скочи, направи тичешком кръг и се появи в коридорчето: — Кой сте вие! Не ме учете! „Бърза помощ“ ни докарва пациенти!

Ако не бяха тези грубо-лилави устни и същият лилав маникюр, тя съвсем нямаше да изглежда лошо. Нослето я красеше. И веждите си повдигаше твърде многозначително. Поради топлината престилката й беше широко разкопчана на гърдите и се виждаха чудесно розово шалче и комсомолска значка.

— Какво, ако той не беше дошъл сам при вас, а го беше взела от улицата „Бърза помощ“ — щяхте ли да го приемете? Има ли такова правило?

Тя огледа високомерно нелепата ми фигура, аз огледах нея. Съвсем бях забравил, че партенките ми висят от обувките. Тя изпръхтя, но доби хладен вид и завърши:

— Да, болният. Има такова правило.

И влезе зад преградата.

Зад мене се чу шум. Обърнах се. Моят спътник вече стоеше тук. Беше чул и разбрал всичко. Като се подпираше на стената и се примъкваше към голямата градинска пейка, сложена за посетителите, едва помръдваше дясната ръка, стиснал в длан изтъркан портфейл.

— Ето… — немощно фъфлеше той. — … ето, покажете й го… нека… ето…

Успях да го прихвана, сложих го да седне на пейката. Той се мъчеше с безпомощни пръсти да извади от портфейла своя единствен документ и все не успяваше.

Поех от него този извехтял документ, подлепен на прегъвките, за да не се разпадне, и го отгърнах. На пишеща машина беше напечатано с виолетови букви, които ту стърчаха над редовете, ту висяха надолу:

„ПРОЛЕТАРИИ ОТ ВСИЧКИ СТРАНИ, СЪЕДИНЯВАЙТЕ СЕ!

Служебна бележка

Дава се настоящето на Н. К. Бобров в уверение на това, че през 1921 година същият действително се е числял в славния… ски губернски Отряд със Специално предназначение «Световна революция» и с ръката си е съсякъл много оцелели гадове.

 

Комисар…“

Подпис.

И блед виолетов печат.

Като гладех с ръка гърди, попитах тихо:

— Какво — „Отряд със Специално предназначение“, а? Така ли?

— Аха — отвърна той, като едва удържаше клепачи да не се затворят. — Покажете й го.

Видях ръката му, дясната му китка — такава мъничка, с изпъкнали кафеникави вени върху опакото, с кръгло-подути стави на пръстите, почти безсилна да извади бележката от портфейла. И си спомних онази хватка — как са посичали пешака от коня косо с един замах.

Странно. При пълен размах на ръката дясната длан е извивала сабята и е отрязвала главата, врата, част от рамото. А сега не можеше да държи портфейла…

Отидох до шперплатовото гише и пак го натиснах. Без да вдига глава, регистраторката четеше своя комикс. На страницата видях благороден чекист с краката нагоре, скочил на прозореца с пистолет.

Лекичко сложих оръфаната бележка върху книгата и обърнат през цялото време гладех гърдите си заради повдигането, после тръгнах към изхода. Трябваше по-бързо да легна, да си сложа главата на ниско.

— Какво ми бутате тази хартийка? Болният, вземете си я! — изстреля регистраторката през гишето в гърба ми.

Ветеранът просто беше потънал в пейката. Главата и дори раменете му изглеждаха хлътнали в туловището. Безпомощните пръсти бяха отпуснати разперено. Разкопчаното палто висеше. Кръглият подут корем, сгънат неправдоподобно, затискаше бедрата.

Допълнителна информация

$id = 355

$source = Моята библиотека

Издание:

Александър Солженицин. Един ден на Иван Денисович. Повест. Разкази

Редактори: Слава Николова, Пенка Кънева

Художник: Александър Алексов

Художествено оформление: Петър Добрев

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Елена Куртева

 

Дадена за набор 18.IX.1990 г.

Формат 1/32 70/100.

Печатни коли 15,50

Издателски коли 1,2,36.

УИК 11,28.

Подписана за печат 25.X.1990 г.

Излязла от печат 16.XI.1990 г.

Цена 2,50 лв.

Интерпринт, София, 1990

ДП „Балкан“ — София

 

Александр Солженицын. Одинь день Ивана Денисовича

„Советский писатель“, Москва, 1963