Борис Пастернак
Стихотворения

За февруари, без да чакаш…

За февруари. Без да чакаш,

пиши, ридай с мастило ти,

дордето — черна пролет сякаш —

вън пльокащата кал лъщи.

 

Вземи файтон. За шест петака

през благовест, през колела

отивай при дъжда разплакан,

по-шумен от мастилен плач.

 

Там — круши овъглено-сини —

рой врани във водниста кал

ще рухнат в миг и ще се срине

в гледците сухата печал.

 

Чернеят там следи предишни,

от грак е въздухът изрит

и с плач щом стихове редиш ти —

случайните са по-добри.

 

1912

Жарава бронзова в мангала…

Жарава бронзова в мангала —

сред парка бръмбари искрят.

До мойта свещ недогоряла

цъфтящи светове висят.

 

И както в непозната вяра —

аз преминавам тъй в нощта,

където зад топола стара

се крие лунната межда;

 

там — явна тайна — вир се мярка,

там шепне ябълков прибой,

наколно жилище е парка

и в свода се оглежда той.

 

1912–1928

Сън

Сънувах есен в здрача на стъклата,

приятели — и ти сред смях пиян,

и в миг — сокол, усетил кръв пролята

сърцето спусна се към твойта длан.

 

Но времето от старост се изнерви,

отвън сребреше рамките с варак

и с кървавите сълзи на септември

обливаше прозорците зора.

 

Но времето старееше и плюша

пропукваше се като лед със звън.

В миг — гръмка — ти се сепна и ослуша,

и секна, ек камбанен, моят сън.

 

Събудих се. Бе мрачен като есен

денят и вятърът, брезите слял,

по свода в бесен бяг ги бе понесъл —

тъй както дъжд от слама след кола.

 

1913–1928

Пирове

Аз пия горестта на туберози, пия

небето есенно, измамната ти страст.

Скръбта на нощи и кръчмарска олелия,

на строфи стенещи тъгата пия аз.

 

Изчадия с талант — в ръцете с пълни чаши.

Зарад парчето хляб не влизаме в борби.

Тревожи нощен вой наздравиците наши,

които и не ще се сбъднат може би.

 

Наследственост и смърт все с нас ще се наместят.

А призори пламти високият листак

и — мишка — рови из долапа анапестът,

и Пепеляшка се облича в дрипи пак.

 

Целувка детска е стихът, невинна ласка,

пометен — подът, ни трошица в този дом.

И Пепеляшка в дни охолни е в каляска,

а щом е без петак — то може и пешком.

 

1913–1928

Зимна нощ

Този ден не ще се върне с газ светилен,

сенки-пелени не вдига пак нощта.

Над света е зима и димът — безсилен

да изправи тия килнати къщя.

 

Стрехи — палачинки, и фенерът — хлебче,

и на бяло — черен — открои се пак

този дом. Аз тук съм гувернант. И вече

сам съм, ученика рано днес приспах.

 

Никого не чакат. Всичко се затваря.

Тротоарът в буци. Прагът в пряспа. Но,

памет, не роптай. Срасни се с мен. Повярвай

и ме увери, че с тебе сме едно.

 

Пак за нея? Мене друго ме вълнува.

Кой й даде срока, вярната следа?

Всичко е от този удар. Не, не струва —

аз на нейна милост отговор съм дал.

 

Тротоарът в буци. А снегът е бухнал

и бутилки черен лед е наредил.

Сняг. Фенерът — хлебче, и коминът — бухал,

цял в пера потънал, неприветен дим.

 

1913–1928

Урал за първи път

Без врачки бабуващи, в мрака, заудряла

с ръце тъмнините, от болка примряла,

уралската твърд вече раждаше утрото,

от адските мъки почти ослепяла.

 

Сред громол се сриваха, случайно докоснати,

грамади и бронзове на случайни масиви.

Пъхтеше пак пътнишкият. И това по откосите

катурваше призраците на елите плашливи.

 

Унасяше димящият изгрев. Как иначе:

тъй както крадецът на спътник свой валиум —

злосторният майстор на печки Горинич е

насипал зора на заводи, превали.

 

В огница се сепнахме. От хоризонтите кървави

със ски към леса азиатци летяха,

подметките ближеха и корони подхвърляха

на боровете и царски венчавки тъкмяха.

 

И боровете се вдигаха и без много да важничат

пристъпваха чинно пред мъхестите властели

по пухкав килим от дамаска оранжева

с вараци и люспици заблестели.

Ледоход

Не смее пролетният грунд

за кълнове да мисли още.

Подал изпод леда гръцмун,

чернее по брега от снощи.

 

А залезът е клещест рак.

И без месо не ще извади

деня от блатото. И как

пламти просторът плътояден.

 

Със слънце дави се, облят

в кръвта му, влачи го до късно

и о леда го бие с яд,

и — сьомга розова — го къса.

 

Залита сумракът пиян,

такава хищна тишина е,

но ледените острия —

зелени ножове — сияят.

 

Безспирен, алчен хрип, зловещ

скриптеж, ханджари в схватка жива

и сблъскващи се ледове,

които скърцащо преживят.

След дъжда

Отвън — зад стъклата — гъмжи от листа

и не е небето прибрано от локвите.

Но край! А какво бе по тия места.

Сега е друг разговор вече. И толкова.

 

Отпърво внезапно бе — яростно, с яд

нахлу и дърветата бяха подгонени,

из двора изтъпкан: от сприя — под град

и пак — от сайванта насам, към балкона ни.

 

С дробове разтворени пий свежестта.

Това, че тополата с пукнати жили е —

градинският въздух, сифонно свистящ,

газиран е с нейните сетни усилия.

 

Стъклата балконски — бедра и плещи

на голи плувкини — от хлад изпотени са.

Премръзнала ягодка скрежно блести.

И с лед посолени са всички растения.

 

И ето че лъч в паяжина искри

и ляга в копривата, ала до време е

и скоро от въглена, в храстите скрит,

ще пламне дъгата и ще се възземе.

Пролет

Не пъпки, а лепкави топли угарки

по клонките лепнати! Сепнат —

април. И мъжественост лъха от парка,

я горските реплики крепнат.

 

Лесът се задъхва, че с клуп от пернати

гърла — сякаш бивол — запрян е

и в мрежи простенва, тъй стене в сонати

стар орган — гладиатор стоманен.

 

Поезийо! Морска звезда със смукало

бъди и — от злака по-мека —

аз бих те положил сред парка изкалян

на мокра зелена скамейка.

 

Там пускай си пищни жаба, ако искаш,

и облаци, локви — изпий ги!

А нощем, поезийо, ще те изстискам

за здраве на жадните книги.

 

1914

Щастие

Пороят вечерен изпит е

от парка. И има резон:

нас щастие ще ни връхлита

със стръв — като облачен сонм.

 

Навярно бурливото щастие

такова е по същество —

дърветата в транс шумолящи

в столистно — след дъжд — тържество.

 

Там сключен е мир. Като Каин

из покрайнините с печат

запрян е — забравен, окаян —

гърмът, от листата осмят.

 

От свода. С капчуци хълцукащ

и ясен — понеже без край,

без чет са горите: в очукано

решето решетата сбрал.

 

На плосък листак. В океана

от пъпки стопени. С възторг

от буйстващото обожание

на молещите за простор.

 

Лещакът мълчи неизтръскан.

И щиглец, не спрял да свисти,

зрънца тъй в кафеза си пръска

от страст, както злакът — звезди.

Отпуснал весла

Лодката бие се в сънната гръд,

ивите виснат, целуват и ключици,

лакти и ключове — о, някой път

може и с други това да се случи.

 

В песните всички тешат се с това.

Значи — пак пепел от люляци сребърни,

лайкучка в бисери, росна трева,

устни, уста със звезди да разменяте.

 

Значи, прегърнал простор, небеса,

Херкулес в яка прегръдка улавяй,

значи — и цели столетия сам

нощи да губиш за трели на славей.

Импровизация

Клавишите — ято — аз хранех с ръка,

не спрели да пляскат, подхвръкват и клякат.

Протегнал ръце, изпънал крака,

запретнал ръкав… и нощта в моя лакът

 

се търкаше. Мрак бе. И в плисък — вирът.

И птиците — мислех, — обичайки, ловко

ще те умъртвят, но не ще умрат,

с кресливите, черните, здравите човки.

 

И в плисък вирът бе. И беше мрак.

Нощта — залъщя от катран и от лак тя

и лодката беше с оглозган гръбнак —

от пръски. И птиците — дръзки край лакътя.

 

И с мрак се жабуреше шумно вирът.

Все още се малкото — мислех — нахвърля

и самките ще умъртвят — не умрат —

с рулади в кресливото, сгърчено гърло.

 

1917

Мелници

Гърмят огромни колела.

Струят и хрускат класовете.

Ридае дрезгав кучи лай

на друга някаква планета.

 

Селото, в плен сребрист, гори

с белтъка на сънливи хати.

И лае песът, и дори

с клепало бие о луната.

 

Спи долу, в ниското, вирът,

волове спят, примигват вишни

и кукурузите държат

кочани в пазвата — на скришно.

 

А там над всички естества,

налети като тежко мливо,

не грозна крепост е това,

а мелницата костелива.

 

Разплакан Харковски уезд,

русалки с леи ленив до кръста

и сиви свещи с трепет чест —

върби, къщя, звезди на гъсто.

 

Тъй устни шепнат; плетат тъй пръсти;

невнятни — въздъх; и китки — кости;

и кой узнал би и казал просто

какво било е околовръст тук?

 

Кои тъй храбри са, кои тъй смели са

блаженство тъпо да сменят с рискове,

щом тук и вятърните мелници

окочанели са на лунна изповед?

 

Те — с вятър сдобити, звездите — със зрак.

Той литна в тъмите, а няма го пак.

Но флот са и знаем — напук на света

те с въздух на заем живеят все тъй.

 

Плещите превили, с крилата над нас

кръжат на кокили — те, степни платна.

Кошове — шалвари; а върху гърба

кълчищници стари едва се крепят.

 

Когато кокошки и трици в едно са

сред врява до бога и стълбове прах

и капките падат — грошове в подноса,

и в синьо нощта е пред къщния праг,

 

и рокли настурции късат и буря,

балонно раздула платно-панталон,

се втурва и вижда тъй, сякаш прижуря,

с тополов снежец заслепен небосклон —

 

тогава пробуждат се мелниците смирени.

И мислите им смилащо се завъртват едва.

И те са огромни — като мисли на гении,

и несъразмерни — сякаш техни права.

 

Сега пред всички житейското жито е.

Всички помисли степни и всички слова,

от жегата измислени сред планините,

изсипват в кошовете им своя товар.

 

Видели ги, локомотивите точат се,

врязват се в кашата, към хълмите пак

и хлопат с пара по тъмите клокочещи,

и зейва пещта им — изкормен тумбак.

 

А редом паспалени викове изплезил е,

задавян от подковената чорба и потта,

и спира пътят, в прах до глезените,

къртичината си под тях.

 

И те, уморени от подаръка за валцовете —

безкрайните житни равнини, —

мелят на пространствата кариерите калциеви

и съдби, и сърца, и дни.

 

И мелят те, смилат царствата погълнати,

и бялват очища облаци прах,

и може би няма страна — напълно да е

за бездънните им мозъци добра.

 

Но те не се жалват, не пестят и силите си.

Тленни в старото, налени в бъдните времена,

неизвестни изгреви тях като силози

препълват ги с топлина.

 

1915 (1928)

На парахода

Тих утринник. Смрази лицата ни.

Трептяха трескави листа.

По-син и от пера на патица

над Кама изгрев заблестя.

 

Бюфетчикът с чинийки тракаше.

Лакей прозя се. А свещта

сред светлини изчезна — сякаш че

светулки бъкаха в нощта.

 

Те ниско виснеха сред пристана —

искриста нишка. Звънна три.

Лакеят бе зает с почистване

на бронза в смръзнал стеарин.

 

Мълва старинна, неизбистрена,

билинно-нощна от камъш, —

край Перм, сред бриз, забърза в бисера

от лампи Кама изведнъж.

 

Вода нагълтала, се давеше

и пак изплуваше звезда,

и трепетен език подаваше

в кандило — камската вода.

 

И дъх на кухня се долавяше,

на цинквайс лъхаше, на лак.

Подслушвал дълго, изоставаше

назад по Кама сънен мрак.

 

С бокал в ръка, присвито вперяхте

око, съзрели как расте

рой недомлъвки над вечерята,

но бяха ви досадни те.

 

Зовяхте вие събеседника

назад, към миналите дни —

последна капка от последните

да сте сред техните вълни.

 

Тих утринник. Смрази лицата ни.

Трептяха трескави листа.

По-син и от пера на патица

над Кама изгрев заблестя.

 

Зора. След кървавата баня тя,

след нефта, плъзнал на мига,

гаси навред в каюткомпанията

и лампите покрай брега.

 

1916

Марбург

Треперех аз. Пламвах и гаснех от страст.

Тресях се. Направих й днес предложение —

но край, дерайлирал съм. Отказ — от раз.

Тя плаче. А аз — сред светците блажени.

 

Излязох навън. Като новороден

се чувствах. Неща и от смисъл лишени,

живееха и безразлични към мен

политаха в свойто прощално значение.

 

Разплавен бе пътят и смуглия лоб

бе смръщил и гледаше свода със злоба

паважът, и вятър в липите с гребло

гребеше. И всичко това бе подобия.

 

Върти го, сучи го, но свеждах от срам

очи — да не виждам как все ми се кланят.

Не щях за богатства изобщо да знам.

И бягах — от страх да не рухна в ридания.

 

Инстинктът вроден като стар лицемер

противен ми бе. Но ми бе по петите:

„Детинска изгора — реши насаме —

но нека все пак си отварям очите“!

 

„Тръгни и върви!“ — схоластик заслепен,

инстинктът ме водеше с мъдри съвети

през непроходими гъстаци пред мен

от люляци, страсти, дървета нагрети.

 

„Ти първо тръгни — после може и в бяг“ —

твърдеше, а новото слънце въззето

следеше как учат туземеца бял

да стъпва по старата нова планета.

 

Едни ги слепеше това. Като в рог

бе тъмно за други, очища изцъклили.

В гергините пиленца риеха ров,

щурчета — часовници — бяха зацъкали.

 

Пламтяха стрехите и в тоя шпалир

се взираше пладнето. В делника тукашен

кой тихо се стягаше за панаир,

кой, свел се над нов арбалет, си свирукаше.

 

Жълтееше пясъкът, зноя изпил,

предбуря под вежди от храсти се взираше.

И сводът се спичаше, рухнал унил

връз някакъв стрък от трева кръвоспираща.

 

Аз цялата теб — от глава до пети —

тъй както пиеса от Шекспир трагикът —

те носех, назубрил те с жар отпреди

и пак репетирах те, сам, като никога.

 

Щом паднех пред тебе, обгърнал без ум

и лед, и мъгла, и самата повърхност,

(ах, как си красива!) — и огнен самум —

какво ти е? Стига, де! Свърши. Отвъргнат.

 

Тук бил Мартин Лутер. Там братя Грим.

Що ноктести стрехи. Дървета. Надгробия.

И всичко тук помни и с дух несломим

е живо. И все пак това са подобия.

 

Не, утре не ще ида. Отказ — от раз,

по-ясно от сбогом е! Квит! Да замина.

Но гари, навалици — не е за нас.

Какво ли ме чака, о, плочи старинни?

 

Ще висне чаршаф, от мъгла изтъкан.

Ще седнат и в двата прозореца месеци.

Скръбта ще е пътничка с книжка в ръка

и на отоманката ще се намести.

 

Защо се боя? Знам я тая безсъница

подобно граматика. И сме на ти.

Защо, щом привичните мисли навън са,

аз стряскам се, сякаш съзрял лунатик.

 

Та нощите сядат с мен шах да играят

на пода с лунен паркет заблестял,

акации в моя прозорец ухаят

и в ъгъла — зрител — сребрее страстта.

 

И славеят цар е! Играя с безсъницата.

Царица — тополата! Бдя уморен.

И пак побеждава нощта. И разсъмва се.

И бялото утро изплува пред мен.

Животът — мой брат…

Животът — мой брат — днес отново разлян е,

за всички — априлски разплискал се дъжд,

но племе гнусливо са хората с ланец

и жилят вежливо — усойници в ръж.

 

По-старите вечно са тях са си прави.

И смешен, и смешен е твоят резон,

че в буря очи и лъки са лилави

под влажен, дъхтящ резеда хоризонт.

 

Че пролет Камишинското разписание,

дордето прелистваш го в свойто купе,

е по-грандиозно от Светото писание.

от черно — от бури и прах — канапе.

 

Че само щом в мирната винена вечер

спирачките лавнат край някой кантон,

от койките скачат: дойдохме ли вече,

и слънцето гледа ме с жал — докато

 

залязва. Потретва звънецът: за жалост

не е тук — и хуква из глухата шир.

Под щората — мирис на нощ обгоряла

и зад стъпалата степта се руши.

 

И мигат, и мляскат, но спят нейде сладко,

спи милата — фата моргана — в нощта,

дордето сърцето на всяка площадка

вън зъзне и хлопа: вагонна врата.

 

1917

Определение на поезията

Тя е — свист, нагнетен до предел,

тя е — пукот на лед сред реката,

тя е — славен в дързък дуел,

тя е — нощ, вледенила листата,

 

тя е — грах, оглушал и нечул,

тя е — сълзите и на всемира,

тя е — Фигаро — флейти и пулт, —

сам градината с град бомбардирал,

 

всичко, дето тревожната нощ

търси все из къпални застлани,

та звездата в живарник дано

отнесе с влажно-трепетни длани.

 

Сводът — бор върху гола земя.

Като плоска дъска плава зноя.

На звездите приляга им смях,

но вселената глухо место е.

 

1917

Степ

Ах, чудни разходки из нощната степ.

Безбрежна марина степта е.

Въздиша ковил, звънтене расте

и плач на комари витае.

 

И облаци в строй с подредени копи —

вулкан връз вулкана — застиват.

Притихва просторът, росата попил.

Люлее, отнася, приспива.

 

Мъглата — море — ни обгражда отвред,

в чорапите с лепки се впива

и чудно е, сякаш край тихо море:

люлее, отнася, приспива.

 

Копа ли в мъглата? Кой би познал?

Май нашата слама? Да, тя — на копни.

Дойдохме! Ей нашият сеновал.

Мъгла и степ от всички страни.

 

Встрани се изнизва Млечният път

и — вървище в гъста пушилка — крени

към Керч; а зад хатите ти секва дъхът:

открит е, открит — от всички страни.

 

Мъгла — сънотворно. Ковил — като мед.

Изръсен от Млечния път. Погледни:

мъглата топи се и нощ е отвред —

край слама и степ — от всички страни.

 

Нощта покрай пътя из сенките бди

и с едри звезди го павира,

и как ли отсреща преминал би ти

плета — без да стъпчеш всемира.

 

Нали разцъфтяха звезди и нали

в нощта, сред буряна се свряла,

овлъгнал пламтеше страхлив муселин

и жаждаше слепнал финала?

 

Степта и нощта — нека те да решат

кога — да, кога — не… Начало —

Комаров Плач Плава. Мушици Пълзят.

Чорапи — От Лепките — в Бяло.

 

Покрий ги, любима! Ще се напрашат!

Степта е пред грехопадение!

Тя — цяла обзета, тя — бял парашут,

тя — необуздано видение!

Любима — кошмар!…

Любима — кошмар! Щом се влюби поет,

то бог пощурял заобичал е.

И хаосът пак изпълзява — поел

от ерите геологически.

 

В очите му — тонове сумрак мъглив.

Мълчи, от рода на мамонтите,

безпаметен. Знае — не бихте могли,

друг век сме — излязъл от мода е.

 

Той вижда как сватби се вдигат навред.

Как пият, как дремят наоколо,

как вземат — нагиздили го — за хайвер

това общожабешко кьополо.

 

В живота — елмазна шега на Вато —

като в табакера са вкопчени.

И все му мъстят — а да кажеш защо? —

че дето човъркат безочливо

 

и мами комфортът, и хили се все,

и търтеи тътрят се, лазейки,

сестра ви — вакханка от ваза — е взел

от пода и в работа влязла е.

 

И спеготопежа на Андите той

ще влее в целувка, и утрото

под звездния скиптър — нощта докато

с белеещо блеене втурва се.

 

И всичко в овразите, век подир век

в тъма ботаническа спарено,

ще лъхне с тифозната скръб на тюфлек

и в хаос — от взрив на ластарите.

 

1917

Шекспир

Коларска пиаца и щръкнал навън

от Темза навъсен престъпнишки Тауър;

копита кънтят и простинал до звън

Уестминстър — зъл зъбер, загърнал се в траур.

 

И тесни сокаци: стени като хмел,

просмукали влага в гредите отдавна,

по-мрачни от Лондон и с мирис на ел,

осаждени, като походка неравни.

 

Спиралесто-сипкав се пипка снегът.

Затваряха вече, когато се люшна —

разхлабен каиш — и в просъница, гъст

запада, засипвайки сънната пустош.

 

Прозорче със слюдесто сини стъкла

в оловни квадрати. „Вън пак се разкашка.

А впрочем, а впрочем — да пийнем по чашка.

А впрочем — да седнем. Бръснарю, ела!“

 

И бръсне се с кикот, ще падне от смях;

на тоя бодряк, не запрял цяла вечер,

със стиснат чибук да цедиш без ищах

направо е смърт!

                        А не му е и вече

на Шекспир до смях. Ето виж и сонета,

написан нощес без задраскване, с жар

на масата, дето солена ренета

се гмурка, прегърната с клещест омар.

 

Сонетът му казва: — Признавам ви аз

способности, дарба; но, майстор и гений,

и оня ли знае, и оня — от час

на бурето насапунисан, — че власт

на мълния имам аз, т.е. под мене

са всички по каста, че огнена страст

аз паля, а вие — лули увонени.

 

Простете синовния мой скептицизъм,

баща сте, но сър, но милорд, тук е хан.

Какво правя тук? Вън кипящата сган —

а тук ваште птички! На воля излизам.

 

Четете на оня. Защо пък не, сър?

Що гилдии, партии има. Пет ярда —

и ей ви в билярдната — там ли не са

успехите, питам ви: първи в билярда?

 

— На него? Ти луд ли си? Вика: — Момче!

И маха с малагова вейка и смята:

гарафа и френско рагу… отегчен…

и хукнал, салфетката в призрака мята.

В леса

Лъките лилавееха в омара,

в леса димеше катедрален мрак.

Какво в света с целувки да обжарят?

По-мек от восък, той е техен пак.

 

Знам сън такъв — не спиш, сънуваш само,

че жаждаш сън и унесеш се цял,

и миглите обжегва адски пламък:

две — черни под клепачите — слънца.

 

Лъчи течаха. Бръмбари лъщяха,

стъкло от водни кончета и жар.

В леса дремливи блясъци трептяха

като под щипки на часовникар.

 

Под звън на цифри сякаш че замира

лесът, а горе в тръпен кехлибар

най-точния часовник сред всемира

сверяват пак по летния пожар.

 

Навиват го и стръсват здрача боров,

и сеят сенки в мрака изкласил

и го пронизват, устремен нагоре,

в истомата, към циферблата син.

 

И сякаш древно щастие витае,

и сякаш сънища по здрач пламтят.

Щастливите за времето нехаят.

А тия тук мълчаха, сякаш спят.

Спаское

Незапомнен септември се в Спаское рони.

Май ще трябва за вилата днес да платя?

Брадвен удар отекна сред голи корони

и с пастирското ехо се сля зад плета.

 

В треска бе през нощта местността мочурлива.

Щом се слънцето вдигна — и пак е на път.

Но цветчето сачмена роса не отпива.

По брезите отоци лилави личат.

 

Угнетен е лесът. И мечтае за дрямка

сред бърлоги в снега, непробудно дълбок.

Пък и днес между стволите, в траурна рамка,

паркът зее в колонки — голям некролог.

 

И брезакът дали излиня и в петна се

над воднистата сянка смали прореден?

Този — още роптае, и пак — над петнайсет,

и отново — къде да ги денем, къде?

 

Те са толкова, че да се буйства — не бива.

Като птици в лещак са и гъби — в овраг.

Кръгозора си с тях ти веднъж ли закрива

и мъглата им — чужда, веднъж ли побра.

 

Както смъртникът в жар се от тифа превръща,

чува плясък: балкона от смях разлюлял.

Днес към Спаское с малката дървена къща

гледа, халюцинирайки, същата жал.

 

1918

Есен

Недрата на парка скова и акациите

октомври покри с вледенени листа.

В зори се разбираше — край с навигацията,

бодежи — пак гърло ли, белег ли стар.

 

Мъглата изтля. Свърши влажната дрезгавост.

По цял ден се мръква. А вечер в заря

от хрема, огница и кашлица трескава

стърчи хоризонтът в дворовете взрян.

 

И стине кръвта. И — си мислиш — не станат

водите, и — мислиш — сред бавния ход

и дните не мръдват, и — мислиш — разринат

трепти по-прозрачен от звук небосвод.

 

И вижда се тъй надалеко, тъй трудно

се диша, и с болка разтваряш око,

и колко покой е разлян, как безлюдно

безпаметно звънко е в тоя покой.

 

1922

Балкон, врата и цели в пот стъкла…

Балкон, врата и цели в пот стъкла.

И зимен фикус — сякаш че завеса.

Блести гарафа. С недопит стакан

се вдигате, като за показ весела.

 

Смрачава се. На вид спокойна шир,

и духа пак — о, ден привидно скромен,

догарящ, вял, успял да приглуши

и кръв, и време в тоя тъй огромен

 

гнетящ простор, с отблясъци залял

и къщички за птици, и поля,

и ледени висулки — тънки, голи

по клонищата — и килима в хола.

Балзак

Париж на златния телец,

с дъждец по-тих и от желание

за мъст. Във въздуха — прашец.

И гневно цъфнали платани.

 

И конски впряг и пляскащ бич

облива жегата с глазура

и — грах в решето — се дроби

в прозоречната амбразура.

 

Безгрижно бричките летят.

Текат нещата злободневни.

Чак до зори ли е денят?

И кестени, цъфтящи гневно.

 

Заложник техен и длъжник,

къде ли скри се? Ах, отново

той — както в книга алхимик —

из прашни улички се рови.

 

Като топола клепоух

в гъстака взрян е неспокойно

и, сякаш паяк, цял е слух,

оплел Париж в заупокойна.

 

С безсънни зъркели — в едно

въртят се като две вретена

и точат — нишка от коноп —

историята на вертепа.

 

Да се откупи сам от плен

при строгия лихвар — до края

ще трябва, цял изпепелен,

той нишката да размотае.

 

Защо на кредит взе Париж

с тълпите, с борсата проклета,

полята, селските мери,

и веселбите под небето.

 

За волност тъй лакеят млад,

за пенсия — чиновник хилав

бленуват… А ковашки млат —

юмрукът му пращи от сила.

 

Кога, кога, избърсал лоб,

и вечното кафе развеял,

ще огради това тегло

с евангелие от Матея.

Чирикаха птици и бяха искрени…

Чирикаха птици и бяха искрени.

От слънце каретният лак закипя.

Точилото каменно не сипеше искри,

че сипнати — гаснеха в зноя слепящ.

 

И облаци — сякаш че гълъби бели —

отрупваха покрития с везма перваз

и виждаха: от водата са окльощавели

оградите — доста, а кръстовете — едва.

 

Чирикаха птици. По школски сурнати,

заливаха всичко във въздуха свеж

нестихващо пеене, въртележ на масури

и блясваха плитки и совалков свистеж.

 

Не бризваха искри — всичко бързо догаря.

Денят — разточителен; и под свежия низ

от облаци в свода — щастлив точиларя,

че с толкова ножове тълпят се жени.

Петли

Усърдно труди се нощес водата,

до късно пържи олио дъждът.

Дими като гърне с чорба земята

и стрехите лилави пак димят.

 

Как от росата своя страх да скрия,

щом се отърси мократа трева

и първият петел проточи шия,

и после друг, и всички — след това?

 

Изреждайки години изживени,

пропъдили поредната тъма,

те ще предсказват вечните промени

на всичко, всичко — дъжд, любов, земя.

 

1923

Из „Лейтенант Шмидт“

[…]

 

Октомври. О, пръстен от стачки.

О, вятър! О, адско изчадие!

И чорли на морски грамади,

вързопи, забрадки.

Брошури и позиви — пачки,

о, буря!

О, киша! О, мрак! О, пищялки

зовящи, резета, ключалки —

малко

след пет.

 

От тюрми — към бури, брошури.

О, нощи! О, речи горещи!

На раните — стрелят отсреща —

отвесните свещи!

 

О, гробище в ден с погребение?

И с тон с лейтенантската клетва,

и рокли, и взори безцветни,

в обятия слети!

О, стълбища в креп! Псалмопения?

И отговор — хором — полека,

така бронз о бронза отеква:

„Кълни се!“ — „Кълнем се!“

 

О, вихър, обрулил словата

като дървесата! О, вятър,

щадящ засега под небето

едни междуметия!

Носи над талази и мачти:

„За сълзите, бъдните стачки,

ни крачка назад! Закълни се!“

„Кълнем се! Ни крачка!“

 

[…]

 

От морето, иззад пощата изскочил,

вятърът като слепец върви

към завоя, бърза той, какво, че

го събарят все тълпите с вик.

Край стената син ацетилен е

вбит в калта, но и така дори —

пет за шест, морето до колене —

по-нататък духва упорит.

Бие се, опърлил свойта мутра,

край фенера кривнат, с пламък слаб,

отминава и изплувал, удря

с две припрени прилепски крила.

 

А моряците — макар на двора

да е мрак, да бръсне вятър лош —

пред казармата шумят и спорят

в тая тъмна ноемврийска нощ,

За хиляда те гълчат, от всеки, —

сякаш в буря пролетен овраг, —

е разровен, пръснат и размекнат

и на буци вдигнат този мрак.

 

Дъх на воля, дъх на влажна почва,

на къртичини, картофи — ти

дъх на щорм усещаш и какво, че

е в море открито от уста.

Трала-лала, нечии шегички,

слухове, подметки, спор след спор,

само край един върти се всичко,

както плъзва из селата мор.

 

Плъзва слух, че бил сред депутати,

плъзва слух, че ходил в комитет,

плъзва слух — и нещо в тъмнината

приближава в същия момент.

И догадките с разкати спряло,

и помело в двора неприбран

будки и бариери — като хала

носи се и носи се „ура“.

 

Незапочнал още свойто слово —

радостта през бреговете ври.

Чака да се слегне и отново

удесеторява тоя взрив.

И се борят буря и оратор.

Търси — бурно! — чувството простор.

Не словата — всичко без словата

храни, пали техния възторг.

Обяснение на исполини.

Тук без думи могат до един.

Ако имат флаг — той е малинов.

 

Ако мрак ги дебне — той е син.

Но все пак дочува се: ескадра.

Значи трябва умно и с похват.

Друга дума — „утре“ — се прокрадва.

Сигурно за себе си — това.

 

[…]

 

В зимни призрачни мъгли

дреме рейдът призори,

сънно в пушек сиво-блед

мачтите оплел,

къпещ се като в роса

с рей — стреснат рой —

в полумъртвите фенери —

млечнобял седеф, сребро.

И пълзи едва-едва

утринна вода.

И шумът, отронен леко,

стихва — сякаш бод след бод —

тръпки в тялото на всеки

параход.

 

Той спи, престорил се на болен,

мъртвешки сън и ужасил

почти триверсната околност,

той спи, отвън показал щил.

Той скри се, той не ще да слуша

в мъглата млечнобяла. Спи

зад пелена от малодушие.

Какво възторга му стопи?

 

Мравуняк на брега — отрано

войска се влачи цяла нощ

и гледат я — като на длан е —

зяпачите от Павлов нос.

Пехотен полк от Павлоград и

тринайсетата полева —

артилерийската — бригада

изпробват потния паваж.

 

Коне, картечници, талиги,

сандъци от патрони, звек

и грохот, грохот, който стига

за цял Нахимовски проспект.

 

На булеварда с наредени

под дрипавия небосклон

останки жалки от учение —

самият Кримски дивизион.

 

И любопитство, любопитство:

брега триверстен, затъпял —

дошла да пие, да се плиска

над трийсетхилядна тълпа.

Кипяща каша с костенурки —

гемиите заля тя пак

и булевард — казан катурнат,

и стълби — каменен черпак.

Той с нея целият покрит е

като с чернилка от ята,

които денем спят прикрити,

та сажди да пластят в нощта.

 

Изтля мъглата постепенно

и слънцето край този флот

разлюшка водната арена

като уплашен кашалот.

И в тихата и ясна заран

на крачка от кръга зловещ

бе крайцерът — под пълна пара,

като огняр край свойта пещ.

 

[…]

 

В миг като сняг в коси навалял

ахна тълпата, сякаш залп

тресна в триверстовия гранит

и отхвръкна встрани.

Ура — удар в борд, в аврал,

в бушприт!

Ура навеки! Заридал!

Опит!

Над крайцера лумна сигнал:

КОМАНДУВАМ ФЛОТА. ШМИДТ.

 

Март 1926 — март 1927

Пак зимата близо е

Пак зимата близо е. Някъде

затънтена местност навлиза

в калта, неизбродно наплякана

по воля на свода капризен.

 

Ще трепкат над стрехите пушеци.

Къщята в блата ще се губят.

Ще седне премръзнал на сушина

пред огъня жив жизнелюбът.

 

Обители строги на севера

със стрехи от мрак и от киша,

на вас от столетия древни е

написано: „Сим победиши!“

 

Обичам ви пристани дървени

в провинция или на село.

А колкото по е опърпана,

по-пълна е книгата с прелест.

 

С обози, из пътя застигани,

и с азбуката на нивята

Русия — вълшебната книга — е

разтворена все на средата.

 

И първата снежна виелица

ще я пренапише отново,

по-бяла и от ръкоделие,

извезано с плазове слово.

 

Октомври — в сребристо-орехово,

помръзлек — олово наляно.

О, есенен сумрак на Чехов,

Чайковски или Левитан.

В памет на Марина Цветаева

Мудно влачи се мрачното време.

Безутешно потоци шуртят

по стъклата на пруста задремал

и отвън по безлюдния път.

 

Зад оградата виждам с тревога,

че удавен е градският парк.

А накуп, като мечки в бърлога,

тъмни облаци валят се пак.

 

Книга пак се пред мен мержелее,

за земята, с простора й чист.

И за теб аз рисувам на нея —

горски дух на заглавния лист.

 

Ах, Марина, отдавна е време,

пък не ще е и трудно съвсем,

твоя прах, запилян в реквиема,

от Елабуга да пренесем.

 

Аз замислях това още лани:

тържеството ти да уредя

над снега, над водите сковани,

дето лодки зимуват в леда.

* * *

Не мога и до днес дори

да си представя: ти в земята —

скъперница, макар богата,

между гладуващи сестри.

 

Какво да сторя днес, Марина?

Дай знак, прати ми вече вест.

В това, че тихо си замина,

безмълвен упрек чувам днес.

 

Да, всяка загуба е тайна.

В безплоден устрем към целта,

уви, аз мъча се безкрайно:

без плът, без облик е смъртта.

 

Тук всичко е самоизмама.

Полуслова, лъжи, мълви.

И възкресението само

крепи човека да върви.

 

Пак зима — пищна панихида:

излез от къщи най-накрай,

разбъркай жито, здрач, стафиди,

полей ги с вино — и гуляй!

 

Пред къщи ябълката в иня

и този град сред снежна степ —

това си мисля от година —

надгробен камък са за теб.

 

Обърнала си пак към Бога

лице — като в ония дни,

когато още с мяра строга

светът не бе те оценил.

Летен ден

У нас напролет до зори

във всеки двор, до края,

езически олтар гори —

о, пир на урожая!

 

Припича пак от сутринта

и пари твойта кожа,

и разкалена е пръстта

като горещо ложе.

 

Ще смъкна ризата от мен

в димящата градина

и пот ще лея, зачервен

като грънчарска глина.

 

Ще спра на припек недалеч

и там, очи премрежил,

аз цял ще се покрия с глеч

и лъскава, и свежа.

 

Нощта на моя тих таван

ще влезе без умора

и аз ще съм като стакан

с вода и люляк морав.

 

Измила хладните стени,

ще ме остави в мрака, —

една от местните жени

разтребила е сякаш.

 

И ще напира стрък зелен

на воля, към небето,

за сън удобно настанен

отгоре на бюфета.

 

1940–1942

Борове

В гората сред треви уханни,

сред лайкучка и цъфнал глог

подврели под главите длани,

мечтаем, взрени на възбог.

 

Сред сечището избуял е

такъв непроходим гъстак.

Споглеждаме се в миг и вяло

меним места и пози пак.

 

Безсмъртни сме, макар до време,

сред сонма борове и с тях

от болести и епидемии,

и от смъртта не ни е страх.

 

Багрило гъсто, синевата

накапва клони и листа

и скача — зайчета в тревата —

и цапа нашите палта.

 

Сред мравешкото шумолене

тук тънем в отдиха желан,

от сънотворно упоени —

дъх на лимон и на тамян.

 

И тъй неистово червени

са стволовете в свода син

и дълго тъй — с ръце подврени —

ще дремем в гъстия пелин.

 

И колко широта във взора,

как всичко бърза да замре

и през разтрозите в простора

привижда ми се пак море.

 

И по-високи от клонака

се сриват бурните вълни —

с градушка от скариди сякаш

ни шибат тия дълбини.

 

Зад кея вечерта ленива

раздухва залезната жар

и рибено масло разлива

сред дим, по-жълт от кехлибар.

 

Но мръква и луна наляна

погребва всякаква следа

под бялата магия — пяна

с магия черна от вода.

 

Вълните вдигат се и дишат

и на понтона в синкав дим

тълпят се хора край афиша

от тук почти неразличим.

Първи мразове

Отвориха — и гъста пара

сред кухнята се настани,

и всичко мигом стана старо

тъй както в детските ми дни.

 

Студен и сух е небосвода.

Наблизо зимата сама

стои, засрамена, пред входа

и все не влиза у дома.

 

Пак зима — и са нови дните.

Сред мътен ноемврийски здрач

вървят като слепци върбите,

но без тояжки и водач.

 

Реката, ракитакът — в бяло.

А там, на лъсналия лед,

чернее сводът — огледало,

поставено върху бюфет.

 

На кръстопътя сам-самичка

пред него спряла, се гласи

бреза, затъкнала звездичка

в разрошените си коси.

 

Тя подозира тая зима,

че носи чудеса в чувал

и тях и в дачата ги има

тъй както тук, на хълма бял.

 

1944

Отново пролет

Влакът замина. Черна — пръстта.

В тъмното пътя как ще намеря?

Неузнаваеми просто места,

нищо, че съм ги напуснал вчера.

Лязгането на чугун откънтя.

Миг — и гледай каква изненада!

Бъбрене, истинска женска свада.

Дявол знае каква стана тя!

 

Тия откъслеци дали не са

същите, слушани преди година?

Ах, значи снощи в свойта ровина

ручеят пак е напуснал леса.

Значи тъй както и в древността

с трясък ледът е взел да се пука.

Значи отново е чудото тука,

значи дошла е пак пролетта.

 

Значи е тя, значи е тя,

значи е дивната чародейка.

Ето ги — кърпа, плещи, телогрейка,

стан, зад напъпващите листа.

Ето, Снежанка там край оврага.

Значи за нея из местността

в унес безумен сред двата бряга

плещи немлъкващата уста.

 

Значи пред нея, заляла прегради,

тъне в дим водната бързина —

сякаш че лампата на водопада,

с шум окачена, струи светлина.

Трака със зъби сега от простуда

ледена струя и скача от

вир във вира и в друга посуда.

Реч пълноводна — бълнуващ живот.

 

1941

Дроздове

Не се на гаричката мярка

в такова време жив човек.

Цвъртят унило овесарки

край пътя в обедния пек.

 

Бездънен, чист като желание

е селският простор пред нас.

Лесът лилав на заден план е,

над него — облак беловлас.

 

Дърветата търчат — с жребците

из пътя се надбягват пак.

Край коренищата изрити —

гнилаци, минзухари, сняг.

 

От тия валози, от тука

май дроздовете пият хлад,

когато сипят звънки клюки —

ту ситна жар, ту леден град.

 

Ей дълъг слог, а после кратък

и топъл душ, и изведнъж —

студен; това творят гърлата

излъскани с калаен дъжд.

 

Сред буците си имат къщи,

през щорите ще хвърлят взор,

шушукат все едно и също

и водят нескончаем спор.

 

Разтворени са всички стаи

и нямат тайни те от нас,

в дремлив часовник звън витае

и кука клон през четвърт час.

 

В бърлогата сред гъсти листи,

в гората сенчеста без страх

живеят те като артисти…

И пример взимам аз от тях.

Градът

Килерът, кухнята със смръзнат

син въздух, селските петли

на всеки могат да омръзнат,

до гуша биха му дошли.

 

Денят отново в тежки преспи е,

край тебе — пустош, смърт и сън!

И мислиш: второто пришествие,

а не че зима е навън.

 

Лъщят се стълби заледени.

Геранът — в броня от леда.

Какъв магнит сега влече ни

към топлината и града!

 

Докато селото прилича

на ад в такъв ужасен ден,

градът е пълен с безразличие

към тоя свят несъвършен.

 

С безброй неща е застрахован,

студът не ще го застраши.

Сам като призрак е духовен,

изпълнен с хиляди души.

 

Във всеки случай на дървата

зад гаричката, там отзад,

видение в далечината

напомня мигащият град.

 

И детството ми той обзе го,

лъстиво мами ме натам.

Светът бе чернова за него,

додето не израсна сам.

 

Успя тъй блясък да покаже,

че и звездите възхити

и замени небето даже

в младенческите ми мечти.

Стихове от романа

Хамлет

Спря шумът. На Сцената съм вече.

До вратата плътно прилепен,

аз долавям в отгласа далечен

всичко, дето ще се случи с мен.

 

Мракът на нощта е в мен насочен,

с хиляди бинокли ме следи.

Само тая чаша. Ава Отче,

днес да ме отмине отреди.

 

Вярвам, твоят замисъл голям е,

ще играя ролята докрай,

но това сега е друга драма

и отсрочка тоя път ми дай.

 

Но подред, обмислено се действа;

и на пътя ти стои черта.

Аз съм сам. Във всичко — фарисейство.

Не от ден до пладне — до смъртта!

Март

Слънцето пече, та пот се лее

и потокът буйства като луд.

Пролетта — краварка снажна — все е

вън на двора и ламти за труд.

 

Клонките — безсилно сини жили,

малокръвен, се топи снегът.

Но пращят от здраве остри вили

и краварниците в пот димят.

 

Тия нощи, тия дни и нощи!

Звън по пладне, слънцето блести,

стрехите са във висулки още,

но вода навсякъде шурти!

 

Зеят на оборите вратите,

гълъби овес в снега кълват

и на всичко стимул и хранител —

лъха като въздух свеж торът.

Страстната седмица

Все още мрак навред цари.

Така е млад всемира,

че сводът от звезди гори

и всяка като ден искри,

земята ще проспи дори

Великден — тъй се умори

да й четат псалтира.

 

Все още мрак навред цари.

Тъй рано днес навред е,

че — сякаш вечност — между три

пресечки сам се разшири

площадът пуст и до зори

лежи хилядолетие.

 

Земята гола зъзне вън

и няма как без расо

с камбаните да сипе звън

и в хора да приглася.

 

И от велика сряда чак

до страстите Христови

лети водата в буен бяг

и бреговете рови.

 

Лесът е гологлав и гол,

пред мъките на кръста

очи в земята е забол

в молитва, сбит на гъсто.

 

А тук, на тесен тротоар

стълпени — тъжна гледка, —

дърветата се взират с жар

в църковните решетки.

 

И ужас в погледа гори,

и мятат се в тревога,

пристигат паркове, гори,

земята треска я мори —

погребват всички бога.

 

И греят царските врати,

и черни кърпи, и пламти

верига вощеници,

и шествие — лица в сълзи,

светата плащаница,

и вън се дръпват две брези

пред гъстата редица.

 

И шествието като в сън

върви по тротоара

и внася в притвора отвън

и глъчка пролетна, и звън,

и дъх на нафора издън

земя, и топла пара.

 

И ръси март пред входа сняг

за сетния сакат бедняк —

дошъл е сякаш че добряк

с ковчег, отворил е капак

и кани всички гости.

 

И вътре пеят до зори,

и поридал си доста,

навън фенерите дори

в молитва бърза да смири

псалтир или апостол.

 

Но в презнощ сглъхват твар и плът,

слова запролетени

им шепнат, че и тоя път —

потрай, потрай! — ще победят

смъртта — чрез възкресение.

Бяла нощ

Пак далечният спомен изпречва се,

дом в кварталите петербургски.

Дъщеря на скромна помешчица,

тук, на курсове — родом от Курск си.

 

Ти си мила, валят ухажорите.

В тази бяла нощ двама сме в здрача

на прозореца твой и говоря ти,

взрени долу от небостъргача.

 

Утринта пеперудите газови

на фенерите с полъх погали

и това, дето тихо разказвам ти,

е подобно на степи заспали.

 

С теб сега ни обзема и двамата

плаха вярност към нашата тайна,

точно както е и с панорамата —

Петербург зад реката безкрайна.

 

Там далече, в дремливите ровища,

в тая пролет на нощите бели

пеят славеите славословещи

и огласят безкрайни предели.

 

Стрелят с трели в зори с настървение.

Тази птичка невзрачна отново

ту събужда възторг, ту смущение

сред глъбта на леса очарован.

 

И нощта — босоногата странница —

край оградата мудно се влачи

и след нея на нишка подбрани са

всички думи, подслушани в здрача.

 

И сред отглас от всичко подслушано

из градините, с плет оградени,

клони ябълкови или крушови

се обличат в сребристо цъфтене.

 

И изскачат на пътя дърветата

и й махат те — призраци в бяло —

сякаш сбогом си вземат със светлата,

бяла нощ, много нещо видяла.

Пролетна вечер

Догаряше небето вече.

В горите глухи на Урал

ездач в разкаляната вечер

прибираше се окъснял.

 

Едва-едва влечеше конят

подкови, шляпащи със звек,

и бързаха да ги догонят

и локвите със звънък ек.

 

А ходом тръгнал, изтощено

отпуснеше ли той юзди —

дочуваше се как с бучене

се носят придошли води.

 

Как кремък кремъкът изкъртва,

как плач долита, екне смях,

и пънове във водовърта

се сриват с буци пръст по тях.

 

А там, сред клони почернели

от залеза недогорял,

ехтяха славееви трели

като набат, като сигнал.

 

Върбата там, където чака

с вдовишка кърпа на плещи,

май славеят-разбойник в мрака

на седем дъба пак пищи.

 

Каква беда, каква изгора

го бе разпалила и днес?

В кого сачмите без умора

изстрелваше сред тоя лес?

 

И сякаш като дявол щеше —

дошъл с каторжници насам —

да търси конни или пеши

уралски партизани сам.

 

Земя, небе, гори и птици

ловяха този глас запял,

тия отмерени частици

от лудост, радост, болка, жал.

Обяснение

Върна се животът безпричинно,

както беше странно прекратен.

Пак съм тук, в пресечката старинна,

както и през оня летен ден.

 

Тия хора, грижи и стремежи,

залезът е пак недогорял —

както към стената на Манежа

здрач убийствен бе го приковал.

 

Пак жени, на евтин пир събрани,

търкат в танц подметки до зори.

После пак разпъва ги тавана,

с жарка ламарина ги гори.

 

Виж, една с походка уморена

на вратата се показва пак

и изскочила от сутерена,

прекосява двора, тънещ в мрак.

 

Търся пак претексти, правя сметки,

всичко безразлично е за мен…

И избързва нашата съседка,

за да ни остави насаме.

* * *

Недей да плачеш, да кривиш

уста и да се цупиш.

След треската ще развредиш

засъхналия струпей.

 

Свали ръка от мойта гръд —

проводници сме двама

и току-виж, че се слепят

телата ни сред пламък.

 

Ще встъпиш в брак, ще си една —

без грижи, безпокойства.

Велико е да си жена,

да подлудиш — геройство.

 

О, чудо — женските ръце,

плещи и гръб, и шия:

пред тях със сълзи на лице

възторга си не крия.

 

Какво, че тягостната нощ

и мен е оковала,

щом разривът със страшна мощ

ни тласка към раздяла.

Лято в града

Всеки разговор шепот е.

На тила накълбена,

в миг косата е в шепите

и готов е купена.

 

Тежък гребен затъкнала,

като в шлем е жената

и с косата отхвръкнала

се отмята главата.

 

А навън вече мрачната

нощ порой предвещава.

И търчат минувачите,

и градът опустява.

 

Най-внезапно в замаята

гръм процепва небето

и от вятъра в стаята

се люлее пердето.

 

И настава безмълвие,

но е все така жарко

и в нощта ярки мълнии

все се мяркат и мяркат.

 

Ала щом светозарното

утро почне отново

да суши тротоарите,

цели в локви дъждовни,

 

гледат мрачни, нацупени,

недоспали горките,

стогодишни, отрупани

с цвят уханен — липите.

Вятър

Умрях, а ти ме надживя.

И вятърът от жалост плаче,

разлюшкал пак и лес, и дача.

Не всеки бор, не поотделно,

а всичко — с голите нивя

на далнината безпределна,

и сякаш мачти са това,

огъвани от напор бесен.

И не да бъде интересен

или от ярост най-безцелна —

той търси в свойта скръб слова

за твоята приспивна песен.

Хмел

Под върбата, обвита в бръшлян,

от дъжда с тебе търсим защита.

Аз обгръщам с ръце твоя стан,

само с шлифер сме двама покрити.

 

Аз греша. Не бръшлян този храст

е обвил — а прегръща го хмела.

По-добре моя шлифер под нас

да превърнем в широка постеля.

Циганско лято

Как корав е на касиса листът.

Вкъщи — смях и стъклата звънтят,

там солят, мариноват и чистят,

и в бурканите гъби редят.

 

А лесът — шегобиец — не чака,

тоя шум е по склона развял,

дето, сякаш от огън, лещака

е опърлен от слънцето цял.

 

Пътят слиза към рова след малко,

тук за стария гнил коренак

и за дриплата есен е жалко —

всичко смитаща в зейнал овраг.

 

Че по-проста е тази вселена,

не тъй както го мислят, уви,

че лесът май във вир отразен е

и че всичко към края върви.

 

Да не мига човек на парцали,

щом докрай спепелен е светът

и прозорецът в налепи цял е —

бели сажди към него летят.

 

Тук пътека, през дупка в стобора

към брезовия лес лъкати.

Вкъщи врява и смях без умора,

смях и врява далече ехти.

Сватба

Тръгнали със звън и смях

с младата невеста,

след разходката — у тях

всичко се премести.

 

Зад завеси и врати

в нашите съседи

глъчката се прекрати —

от един до седем.

 

А в зори, в самия сън —

сън съня догоня —

пак излязоха навън

след акордеона.

 

И със своя стар баян

сипна хармониста

шум и плясък — длан о длан

блясък на мъниста.

 

Ето пак и пак, и пак

носи се частушка,

скача на кревата чак

и при нас се мушка.

 

Бяла като сняг, една

посред смях и врява,

свила в танца рамена,

като лебед плава.

 

И помахвайки с ръка,

свела поглед вляво,

сякаш не ситни с крака —

плава, плава, плава.

 

Мигом всичко онемя —

смях, игри и говор

се затриха вдън земя,

скриха се отново.

 

И пробуди се след тях

ехото вседневно,

смеси се с разкати смях

и с речта напевна.

 

И жадуващи за вие

като прашен вихър

в свода необятен, чист

гълъби извиха.

 

Сякаш гонят — погледни! —

сватбата в безкрая,

та щастливи сетнини

да й пожелаят.

 

Че животът ни е миг,

в който вливат всички

в тоя свят хилядолик

своята частичка.

 

Само сватба, в свода вън

бурна — както долу,

само песен, само сън,

само гълъб волен.

Есен

Домашните не са край тебе,

успях до крак да ги проводя

и самотата пак обсеби

сърцето, цялата природа.

 

И на, сами сме тая есен,

гората — тиха и пустинна.

Пътеките — тъй както в песен —

обрасли са наполовина.

 

Сега към нас се взират само

стените тъжни и студени.

Не ще ломим прегради двама,

ще гинем вече откровено.

 

В един ще седнем, в три ще станем

аз с книга, ти с игла в ръцете.

С целувките си ще престанем

в зори — и без да го усетим.

 

Все по-безгрижно, все по-пищно,

листа безумни, се пилейте

и чашата с печал предишна

догоре с днешна скръб долейте.

 

Привързаност и чар, и сладост!

Ще гаснем в шушнеща жарава!

Зарий се цяла в листопада!

Замри или обезумявай!

 

Ти хвърляш роклята на стола,

тъй както листите — гората,

когато падаш полугола

в обятията на халата.

 

Ти — дар на гибелната прелест,

когато сме като сразени.

А красотата значи смелост

и нас това така влече ни.

Приказка

Там, във време оно,

в приказна страна,

през ковила конник

бързал на война.

 

Тръгнал бил отдавна

той за тая сеч

и израствал бавно

тъмен лес далеч.

 

Свило се сърцето:

винаги се бой

от места, където

има водопой!

 

Но пришпорил коня,

той със сетен дъх

изкачил наклона

до самия връх.

 

Свърнал запъхтяно,

слязъл в суходол,

минал през поляна,

стигнал сипей гол.

 

И се спуснал в клека

и през него той

стигнал до пътека

и до водопой.

 

В безразсъден порив,

без да се бои,

спрял той коня морен,

да го напои.

* * *

Пещера, към нея —

през потока — брод,

синкав пламък тлеел

пред самия вход.

 

Кървав дим в очите

стелел пласт след пласт

и откъм горите

чул се жален глас.

 

И поел тогава

с тръпнещия кон

през рова направо

той към тоя стон.

 

Хвърлил взор юнашки

и видял това:

люспеста опашка,

змейова глава.

 

Змей девица млада

с тяло омотал,

бълвал — като в ада —

пламък мъртво-бял.

 

Шията висяла

като бич корав.

в рамото й бяло

впит със страшен гняв.

 

Че по стародавен

тежък обичай —

змеят получавал

откуп в тоя край.

 

Там така се грижел

простият народ

за бедняшки хижи

и за мил живот.

 

Шията обгърнал

здраво змеят стар

и така превърнал

в жертва този дар.

 

Хвърлил взор към свода

смелият герой

и приготвил бодро

копие за бой.

* * *

Взор притворен. Сини

бездни, ветрове.

Бродове, години,

цели векове.

 

С поломена броня —

конникът сразен.

Редом тъпче конят

змея повален.

 

Кон и змей — отдавна

не издават глас.

Конникът — припаднал,

девата — в несвяст.

 

Глъбината — синя.

Гаснеща заря.

Тя лежи. Царкиня?

Земна дъщеря?

 

Ту сълзи от радост

леят се — поток,

ту отново падат

те в съня дълбок.

 

Ту са се свестили,

ту лежат на гръб

от сразени сили

и изтекла кръв.

 

Но туптят сърцата

и ту тя, ту той

будят се за кратко,

после пак покой.

 

Взор притворен. Сини

бездни, ветрове.

Бродове, години,

цели векове.

Август

Щом обеща ни, без подканяне

пристигна слънцето отрано.

постлало ивица шафранена

чак от пердето до дивана.

 

Покри то с жарка охра целите

къщя наблизо и гората,

възглавницата и постелята,

и лавицата край стената.

 

Припомних си защо пламтящата

възглавка тъй е овлажнена —

сънувах аз, че ме изпращате

един след друг опечалени.

 

Сами, по двама или в шествие

вървяхте и един си спомни.

че днес постарому май шести е —

Преображение Господне.

 

От хладен зрак обикновено е

обхванат цял Тавор тогава

и есента като знамение

очите вече приковава.

 

През рядка, тръпна, разпарцалена

горичка крачехте след мене

към гробището злато-алено

подобно питка зачервена.

 

Високо над леса съседстваха

върхарите с небето важно

и далнините се приветстваха

с петльови гласове протяжно.

 

Смъртта — патрон на землемерите

видях край входа да се мярка,

очи в лика ми мъртъв вперила:

да ми изрови гроб по мярка.

 

Спокоен глас край вас проточи се

и всички вслушахте се в него,

това бе моят глас пророчески,

от тлен все още незасегнат:

 

„Прощавай, Спасовден с позлатата,

и ти, лазур преображенска,

часа съдбовен на разплатата

смекчи с последна ласка женска.

 

Прощавай, време на застоя,

ти — в бездната от унижения, —

жена, надала глас достоен!

За тебе съм полесражение.

 

Прощавай, полет на орловото

крило, разперено с упорство,

и свят, спасен в света на словото,

и творчество, и чудотворство.“

Зимна нощ

Вилня по цялата земя,

навред снежеше.

Свещта гореше у дома,

свещта гореше.

 

Мушици както се роят

край лампа лятос —

така напираше снегът

отвън, в стъклата.

 

Стъклото в зимната тъма

от скреж цъфтеше.

Свещта гореше у дома,

свещта гореше.

 

Бе в сенки целият таван

сред тъмнината.

И крак до крак, и длан до длан

съдба — в съдбата.

 

Пантофки падаха в нощта,

в среднощна доба

и сълзи ронеше свещта

по твойта роба.

 

Мъглата дрипави валма

навред кълбеше.

Свещта гореше у дома,

свещта гореше.

 

В миг пламъкът се олюля.

И рой съблазни

извиха ангелски крила

кръстообразно.

 

Бе февруари, сняг димя

и все тъй беше:

свещта гореше у дома,

свещта гореше.

Раздяла

На прага спрял се, своя дом

не може да познае.

След бягството й цял погром

е в бедната им стая.

 

От тоя хаос се смрази.

Какво е разорено,

не забелязва от сълзи

и пристъп на мигрена.

 

В ушите му неясен шум,

не е ли сън, се пита?

Защо му идва все наум

морето страховито?

 

Когато мракът се сгъсти

в стъклата, цели в иня —

тъгата двойно по гнети

от морската пустиня.

 

Как скъпа цялата, до смърт,

му беше на сърцето —

така, от край до край, брегът

е близък на морето.

 

Като тръстта край морски бряг,

удавена от щорма,

тя вдън душата му е чак —

с чертите, своите форми.

 

В митарства, в глад, във времена

на бит ужасен нея

съдбата — кипнала вълна —

от дъното поде я.

 

И сред препятствия, тегла,

опасности ужасни

вълната я люля, люля

и я към него тласна.

 

И ето, бягството дойде,

а може би насила?

Раздялата ще ги яде

и мъка ще ги смила.

 

И той се взира блед, злочест:

преди да си замине,

тя всичко е успяла днес

да преобърне в скрина.

 

Той броди и до късно сам

прибира в чекмеджето

разхвърляни насам-натам

изрезки и парчета.

 

И се убожда на игла,

останала от нея,

и вижда я като в мъгла,

и тихо сълзи лее.

Среща

Навял е сняг до кръста,

до стрехите почти.

Ще ида вън на въздух,

а вън, на прага — ти.

 

Без шапка, без шушони,

с палтенце тънко пак

вълнението гониш

и дъвчеш мокър сняг.

 

Дървета и огради

се губят сред мъгла.

И ти сред снегопада

дотук си чак дошла.

 

И капки по ръкава

в маншета ти текат.

като роса остават

косата да сребрят.

 

И кичурът раздърпан

е озарил: лице

и фигура, и кърпа,

и дреха, и ръце.

 

Лицето в мокър сняг е,

в очите ти — печал.

И сякаш те е някой

с един замах отлял.

 

Като че гайка здрава

от нечии ръце

навита си направо

на моето сърце.

 

Чертите кротки в него

навеки се таят

и как да се засегне,

че е жесток светът.

 

И в преспите дълбоки

двои се вечерта

и между нас не мога

да тегля аз черта.

 

Но кой съм, ти коя си,

когато вече друг

мълва за нас разнася,

а нас ни няма тук?

Витлеемската звезда

Сковал бе студът.

И вятър, и степи.

И за младенеца студен бе вертепа

на скалния рът.

 

С дъха си го топлеше волът. Тегла

деляха в обора

добитък и хора,

над яслите плуваше топла мъгла.

 

Кожуси от плява отърсили, в сняг,

в очите с уплаха

от зъбера бдяха

пастирите, вгледани в нощния мрак.

 

Пред тях беше снежно поле с параклис,

гробове и ритли,

догоре зарити,

и пълна със звездни сияния вие.

 

А редом, незнайна, преди да се взрем,

трептеше — унило

бедняшко кандило —

звездата, потеглила към Витлеем,

 

Тя пламна — копа — надалече дори

от свода и бога.

тъй както в тревога

разпалват се снопи и село гори.

 

Кола със сено с огнелика следа —

тя бе извисена

сред цяла вселена,

тревожна от тая незнайна звезда.

 

Отблясъкът трепкаше в нощната твърд

и значеше нещо,

съзрял как насреща

тук трима добри звездобройци вървят.

 

Камилите с дарове бяха отзад

и в сбруи магаренца, дребни и постни,

ситняха в редица по стръмния скат.

 

И — странна картина на бъдния свят —

напредваше всичко, пристигнало после.

О, мисли, мечти, светове, а сред тях

и бъдни галерии, бъдни музеи,

дела на магьосници, капризи на феи

и сънища детски, и коледен сняг.

 

И трепет на капещи свещи, и трепети

от великолепен и цветен варак…

… А все по-свиреп беше вятърът в степите…

… и ябълки златни сред златния мрак.

 

От вейки частично закрит бе вирът,

но другата част през гнезда и през клони

се виждаше; можеха да се съзрат

как бързат осли и камили по склона.

Да тръгнем и ние по правия път,

на чудото р всички да сторим поклони —

успяха пастирите да промълвят.

 

По пътя от шляпане ставаше жарко.

По яркия сняг, като слюда преди,

зад къщи се мяркаха боси следи.

Скумичеха кучета, сякаш угарки

на свещи съзряли — залог за беди.

 

Нощта мразовита бе приказка сякаш

и някой от тежките преспи — но кой? —

незримо се вмъкваше в техния строй.

И псетата вкупом подтичваха в мрака

и чакаха нещо с ръмжене и вой.

 

По същия път през пустинната местност

с тях ангели бързаха в нощния мрак —

незрими от чистата си безтелесност,

но стъпки оставяше босият крак.

 

Край камъка вече стълпен бе народа.

Разсъмваше. Кедри изникнаха — лес!

— Кои ще сте вие? — попита Мария.

— Пастири и божи посланици, днес

дойдохме хвала да ви кажем и чест.

— Не можете всички. Потрайте на входа.

 

И в ранните пепелносиви мъгли

тълпяха се стари пастири сърдито,

пешаци и конни кипяха открито,

край каменното водопойно корито

ревяха камили, лежаха осли.

 

Разсъмваше. Изгревът беше помел

огнището гаснещо на небосвода.

И влъхвите само пропусна през входа

Мария — там в тесния скален тунел.

 

Той спеше сияещ, гол в яслата груба,

подобно лъч, тъмна хралупа пробол.

И там му заменяха овчата шуба

оселът пръхтящ и лъхтящият вол.

 

Стояха встрани, в здрача син на обора,

шептяха, налучквайки верни слова.

И някой докосна тук, без да говори,

единия влъхва — извърна глава

и зърна той: гостенка гледа отгоре,

и новата вечна звезда бе това.

Разсъмване

Ти всичко значеше за мен.

Но ни слетя война, разруха

и повече от тоя ден

не те видяха, нито чуха.

 

А след години твоят глас

изпълни с трепет пак сърцето.

Излязох сякаш от несвяст,

щом пак завета ти прочетох.

 

За глъч, за хора закопнях,

за утрините оживени.

Света разбил на пух и прах,

ще сложа всички на колене.

 

Летя по стълбите навън

и сякаш тъй за първи път е

паважа, спящ мъртвешки сън,

и в сняг потънал, кръстопътя.

 

Пак палят лампи, тих уют,

чай пият, хукват към трамвая.

След миг градът е като луд,

направо е неузнаваем.

 

Вратите зейнали закри

с мъхната мрежа снеговеят

и хапнали надве-натри,

пак тичат — да не закъснеят.

 

Аз чувствам като всички пак,

навлякъл кожата им сякаш;

аз сам топя се като сняг

и сам се мръщя като мрака.

 

Народ безимен е край мен,

деца, дървета, домоседи.

От всички аз съм победен

и в туй е моята победа.

Чудото

Пое от Витания неутешим,

с предчувствия пълен, към Ерусалим.

 

По склона лещакът бодлив овъглен е,

над близката хижа застинал е дим,

камъш неподвижен и знойно трептене,

и Мъртво море сред покой нетърпим.

 

И горестно, в спор с горестта на морето,

върви той с тълпата от облаци сам —

по прашния път към града е закретал,

че сонм ученици очаква го там.

 

И в своите размисли тъй е вглъбен,

че дъх на униние лъха пелина.

Покой. И стои той в средата застинал,

и спи местността сред замрелия ден,

и всичко се смесва: пелин и пустиня,

и гущер, и извор, и ручей студен.

 

Смоковница горе на склона трепти

без никакъв плод, само клони и листи.

Той казва: „Защо си под чистата вие ти?

Не ще ме зарадваш с недъга си ти!

 

Аз жаждам и търся — ти всуе цъфтиш.

И по си безрадостна ти от гранита.

О, как си обидна и недаровита?

Такава бъди, докато се държиш.“

 

И тръпка — отсъдата — я разлюля —

тъй мълния хуква по гръмоотвода! —

и мигом смокинята цяла изтля.

 

А само за миг ако бяха свободни

листа, коренище и ствол, и стебла,

би сторила нещо самата природа.

 

Но чудото чудо е, чудото — бог.

Когато сме в смут, сред скръбта безизходна

то в миг ни настига, по-силно от ток.

Земя

Нахълтва силом пролетта

в Москва, из къщите старинни.

Молец, спасен от нафталина,

пълзи по летни шапки в скрина

и кътат шуби и палта.

 

По пода дъсчен на чардака

саксии в редове стоят

с мушкато и шибой във всяка

и диша в стаите южняка,

и ъглите на прах дъхтят.

 

Към улицата слепешката

се взират, цели в прах, стъклата

и залезът е край реката

и на нощта не дава път.

 

И чуваш още в коридора

какво се случва из простора,

случайно за какво говорят

капчукът шумен и април.

Той знае хиляди истории

за тъжната човешка орис

и гасне отсвет по стобора

и още би се двоумил.

 

И тая смес от жар и ужас

и вън, и в кабинета южен,

и въздухът е пак в несвяст.

И тия клонки на върбата,

и тия пъпчици мъхнати

на кръстопътя, по стъклата,

на улицата и у нас.

 

Защо ли плаче далнината

в мъгла и лъха гнилочта?

Но тук е моето призвание —

да не скучаят разстояния,

земята пак да не остане

сама зад градската черта.

 

Пристигат в пролетите ранни

приятелите всеки път

и срещите са разкаяния,

и пировете — завещания,

та струи тайни от страдание

живота пак да размразят.

Мрачни дни

Когато моментът настана

да влезе той в Ерусалим —

посрещнат бе с клонки, с осанна,

за всички бе още любим.

 

Но обич не трогва сърцата.

Светът — все по-страшен, суров.

Презрително гледа тълпата,

и ето ти край, послеслов.

 

Навън небесата тъмнеят,

оловно-студени тежат.

Опашка върти фарисеят

и улики търси съдът.

 

И тъмните сили на храма

го хвърлят на дивата сган.

И както бе хвален за двама,

така е сега обруган.

 

Тълпата отсреща се блъска,

надничат, напират без ред

и докато чакат развръзка,

сноват ту назад, ту напред.

 

И шепот пълзи и се сипят —

отвсякъде! — слухове вън.

И тайното бягство в Египет,

и детството — всичко е сън.

 

Видя пред очите си ската

в пустинята, знойните дни,

когато с царства сатаната

опитва да го съблазни.

 

Припомни си сватбата в Кана,

как целия пир удиви;

морето с вода разлюляна —

и той по водата върви;

 

и людете в хижата тясна,

и в гроба — студено мазе —

свещта, дето в ужас пригасна,

щом Лазар съзря на нозе…

Магдалина I

Щом мръкне — идва демон луд:

за мойто минало разплата.

И спомените за разврата

гризат сърцето ми, че в блуд —

робиня на мъжа разплут —

аз бях глупачка всепризната

на улицата — мой приют.

 

Последни мигове пълзят

и ще настане тъмнината,

ала преди да изтекат,

живота си, докрай изгребан,

подобно алабастров съд

разбивам, господи, пред тебе.

Сега къде ли бих била,

учителю и мой спасител,

ако в среднощната мъгла

не беше вечността дошла

като пореден посетител,

комуто казвам аз: ела!

 

Но обясни какво е грях

и смърт, и ад, и пламък черен —

когато с тебе заживях,

като филиз със ствол се слях

и сраснах с теб в скръбта безмерна.

Когато твоите крака

положила съм на колене

и вече може би така

обвивам кръста свят с ръка

и трескаво, с благоговение

подготвям те за погребение.

Магдалина II

Суетнята празнична не спира.

Но далеч от всичко, съм дошла

и с ведро в ръце измивам с миро

твоите пречисти ходила.

 

Търся аз сандалите къде са

опипом, не виждам от сълзи.

Пред очите ми виси завеса —

моите разпуснати коси.

 

Сложих върху скута си нозете

и в сълзи окъпах ги, Христе,

и гердан от бисер ги оплете,

като в кърпа в къдрите са те.

 

Бъдещето виждам най-подробно,

сякаш си го спрял самият ти.

Да предсказвам вече съм способна,

че Сибила в мен се въплъти.

 

Тежката завеса в храма душен

ще се съдере след някой ден

и земята с тътен ще се люшне,

може би от жалост и към мен.

 

Докато конвоят се разтуря,

ще се разредят околовръст.

Ще се мъчи като смерч при буря

в свода да се вдигне твоят кръст.

 

Просната пред святото разпятие,

ще замра със сгърчено лице.

Колко само ще дариш с обятие —

своите разпънати ръце.

 

За кого е тая мъка свята,

тая мощ и тия далнини?

Колко са душите, съществата?

И реки, села и планини?

 

Но такава пустота пред мене

ще разтвори кръстът полетял,

че ще дораста до възкресение

в тоя страшно кратък интервал.

Гетсиманската градина

От звезден рой бе озарен завоя

на пътя по заобления склон.

Край планината Елеонска своя

извечен път прорязал бе Кедрон.

 

Моравата бе тук наполовина —

и почваше самият Млечен път.

Напираха сребристите маслини

по въздуха да тръгнат да вървят.

 

Достигнаха градина. Зад стената

оставил учениците, смирен

той каза им: „До смърт скърби душата,

постойте тук и бодърствайте с мен.“

 

Той се отказа — без противоборство! —

като от чужд, ненужен му запас,

от всемогъщество и чудотворство

и вече беше смъртен, като нас.

 

И край на гибел и на смърт студена

бе нощният безкраен небосвод.

Безлюдна беше цялата вселена

и само тук бе място за живот.

 

И вгледан в тая пропаст черна, страшна,

без край и без начало — и без брод,

с молба да го отмине тая чаша

вопиеше към бога в кървав пот.

 

Смекчил с молитва смъртната умора,

излезе гой. Налегнати от сън,

в коилото край пътя, до стобора,

лежаха учениците отвън.

 

Разбуди ги: „Вас господ сподоби ви

да сте край мен, а спите до един!

Ще се предам в ръцете нечестиви.

Отива человеческият син!“

 

Не беше свършил и като по чудо

с димящи факли, с мечове гмежта

изскочи и пред скитниците — Юда

с предателска целувка на уста.

 

И Петър меч извади и отсече

ухото на един разбойник той,

но чу: „Недей да вадиш нож, човече,

не се гневи, на мястото си стой!

 

Нима не може воинство крилато

да ми изпрати моят мил баща?

Без косъм да ми падне от главата,

те биха се разпръснали в нощта.

 

Но книгата на дните си оскъдни

дочетох аз като послушен син.

Сега написаното ще се сбъдне

и нека да се сбъдне то. Амин.

 

Ти виждаш, времето е като притча,

лети и би могло да изгори.

Аз в името на нейното величие

ще вляза в гроба сам. И сам в зори

 

на третия уречен ден ще стана.

И — както трупи по река — на съд

към мене като корабни кервани

от мрака вековете ще текат.“

Във всичко искам да прозра…

Във всичко искам да прозра

до същината.

И труд, и път да разбера,

и смут в душата.

 

Да вникна в миналите дни

с причини, цели,

до корена, до глъбини

и до предели.

 

Да хващам нишката пред мен

в съдби, събития,

да мисля, чувствам окрилен

с любов, с открития.

 

О, само ако можех аз,

и то отчасти,

в октави бих възпял и страст,

и всички страсти.

 

И беззакония, и грях,

и нежелани

злини, преследвания, страх

и лакти, длани.

 

Закон извел бих за страстта

и отначало

дарявал бих я до смъртта

с инициали.

 

Садил бих стихове край мен.

Цъфтели биха

липи сред парка подреден

в редица тиха.

 

Щях дъх на рози и на дъжд

в стиха да туря,

лъки, ливади и камъш,

и гръм на буря.

 

Успя тъй някога Шопен

да стори чудо,

села, нивя, простор зелен

побрал в етюди.

 

На сбъднатите тържества

игра и мъка.

Натегнатата тетива —

докрай! — на лъка.

Да си прочут не е красиво…

Да си прочут не е красиво.

Не ще те възвиси това.

Недей в архива предвидливо

да трупаш всяка чернова.

 

Творецът е — да се раздава,

а не за слава да ламти.

Позорно е с пазарска врява

да бъдеш превъзнасян ти.

 

Живей така, без самозванство,

та сам да чуеш как с любов

през необгледното пространство

ти праща бъдещето зов.

 

В съдбата празноти оставяй,

а не по белите листа

и там дебело подчертавай

главите, важните места.

 

И потопи се в неизвестност,

и стъпките си заличи:

тъй скрива се в мъглата местност

и вече нищо не личи.

 

След тебе утре всяка педя

усърдно ще изследват там,

но несполука от победа

недей да различаваш сам.

 

И тъй, компромиси да няма,

не се отказвай от целта

и пак живей, живей и само

живей, и само — до смъртта.

Юли

Из къщи броди дух, захвана

да скърца, вдига трополак.

Сноват и сенки по тавана.

Из къщи броди върколак.

 

Обърква всичко, без почивка

мотае се напред-назад.

Събаря бялата покривка,

в кревата пъха се с халат.

 

Не се изтрил дори отвънка

и на разтворени врати

завеската — танцьорка тънка —

прихванал, вихром се върти.

 

И кой е този мил невежа?

Луд призрак и познайник стар?

О, пак е той, пак той, изглежда —

летовникът ни — отпускар.

 

Това е курортиста Юли,

дойде ни в къщи на нозе

и с бури — вече сте го чули —

под наем всички стаи взе.

 

Той цял е в лопуш, сякаш дрипав,

цял в репеи, в тополов пух,

през ниските прозорци рипва

и глас надига — като глух.

 

Раздърпан рошльо, чийто въздъх

кого със свежест не опи;

той — юлският упойващ въздух,

дъхтящ на копър и липи.

За гъби

За гъби е денят.

Шосе. Трева. Дъбрави.

И стълбове стърчат

отдясно и отляво.

 

От правото шосе

вървим към тъмнината.

Нозете ни са все

до глезени в росата.

 

Оскъдно слънце пак

в пънчушки и сърнели

през дебрите от мрак

с лъчи студени стреля.

 

Зад пъна гъби спят,

на пъна птица скача.

Какво, че няма път —

след своите сенки крачим.

 

А времето във власт

на есента е. Мръква.

И залезът до нас

така не се промъква.

 

Напълнени са пак

и чанти, и торбички,

а вътре пачи крак

са повече от всички.

 

Зад нас — стена — лесът

тъмнее неподвижно:

там здрав и прав денят

умря скоропостижно.

 

1956

Тишина

Лесът пронизан е с лъчи.

И ленти прах, се стрелкат косо.

Оттука, както си личи,

на кръстопът излиза лоса.

 

В леса — мълчание и мрак,

животът в глухата ровина

не е слънчасал сякаш пак,

а друго нещо е причина.

 

Наистина, ей там пред нас

спря самката и се снишиха

дърветата като в несвяст —

и затова така е тихо.

 

Тя хрупа пресен, сочен злак

и с хруст ластарите се белят.

Докоснал нейния гръбнак,

люлее се на клонче желъд.

 

Тинтява, лайкучка и бъз,

живовляк, бучиниш, звъника

стълпени са околовръст

и глътнали са си езика.

 

Потокът само в тоя час

в оврага, пълен с благозвучия,

ту шепне, ту надига глас —

цял свят да разбере за случая.

 

Звъни и в летния покой.

размирил просеки, дъбрави —

почти с човешки думи той

се мъчи нещо да разправи.

Копи

Що водни кончета прелитат,

сноват насам-натам оси.

Жени се смеят от колите,

вървят колхозници с коси.

 

Използват хубавото време,

сеното сбират и пластят;

копи — от къщи по-големи —

в полето привечер стърчат.

 

По залез изведнъж копата

започва да напомня хан

и ляга си нощта в кревата,

с люцерна дъхава постлан.

 

А щом зората засияе,

копата става сеновал,

където месецът нехаен

се е заровил и преспал.

 

И пак талига след талига

се нижат вън по ранина

и недоспал, денят се вдига

в косата с плява и зърна.

 

По пладне пак лазурът блика,

пак греят облаци-копи

и дъхава като мастика

земята твоя дух крепи.

Липова алея

Над входа — полукръгла арка.

Ливади, хълми, лес, жита.

Ограда — хлад и сумрак в парка

и дом със странна красота.

 

Липи по няколко обхвата

празнуват в здрачните алеи,

прегърнати през рамената,

двестагодишен юбилей.

 

Закриват свода с тежки грани.

Край тях — моравата с цветя.

И от пътеки очертани

пъстрее на квадрати тя.

 

Под клоните като в мазе е,

ни лъч дотук не е дошел

и само изходът светлее

като отвора на тунел.

 

Но дните пролетни възкръсват,

липите се изгубват в цвят

и пак със сянката разпръсват

неописуем аромат.

 

Минават хора с шапки летни

и вдишват, чак дотук дошли,

уханията пъстроцветни,

достъпни само за пчели.

 

Когато мирисът достига

сърцето — да го заплени, —

е съдържание на книга

с корици — цветните лехи.

 

Дървото тежка сянка стели,

почти затулен е домът

и цветовете — свещи бели, —

запалени от дъжд, горят.

 

1957

Когато развихри се

Не езеро — огромно блюдо.

Зад него — облаци на път,

сурови, с блясъка на слюда,

подобно ледници искрят.

 

Със смяната на светлината

лесът променя колорит.

Ту цял гори, ту в мрачината

със сажди сякаш е покрит.

 

Щом облаците проредеят

и се покаже синева —

как празнично небето грее,

как буйства младата трева.

 

Утихва вятърът, разчистил

обляната от слънце вие.

Блестят окъпаните листи

подобно ярка стъклопис.

 

В прозорците на манастира

тъй в сънно бляскащи венци

навън, към вечността, се взират

царе, отшелници, светци.

 

Като че ли е храм просторът

и през прозореца му глас

с далечни отгласи от хора

понякога дочувам аз.

 

Природо, тайнствена вселена,

на твойта служба всеки ден,

усетил тръпка съкровена,

стоя от радост просълзен.

Есенен лес

Лесът е есенно брадясал.

И дреме в тишина и здрач.

Не го е от зори огласял

ни звяр, ни бухал, ни кълвач.

 

По залез слънцето навлиза

на пръсти сред леса смълчан

и все оглежда се: наблизо

не са ли сложили капан.

 

Мочури, ровове, осини

и мъх, и туфи, и ели,

и зад овразите пустинни

в селцето се дерат петли.

 

Един пресипнал се обади,

но после пак за дълго спре,

като че пита се: така де,

защо все той ще се дере.

 

Но нейде, пустошта разбишкал,

изкукуригва нов съсед

и като страж от свойта вишка

се включва друг петел напет.

 

Гласът му глъхне като ехо.

И що петли един след друг

бодат жалони надалеко —

на изток, запад, север, юг.

 

Към синора, из гъсталака

лесът се втурва през глава,

за първи път съгледал сякаш

поля, простор и синева.

Помръзлек

Студено утро, слънце в димка —

подобно огнен стълб сред дим.

И аз като на лоша снимка

за него съм неразличим.

 

Дордето още е в мъглата

и над вира не блесне пак,

едва ме виждат дървесата

от ниския отсрещен бряг.

 

По-късно минувачът може

да стане ясен и за мен.

Студът покрит е с гъша кожа

и въздухът — наруменен.

 

Като с рогозки са постлани

пътеките, а местността

дъхти на скреж и на кочани

и вкочанява се пръстта.

Лошо време

Дъжд — и пътят в локви плава.

Вятър реже ги — стъкло.

И върбите гологлави

стриже яростно и зло.

 

Връщат се от погребение.

Падат листи, а встрани

трактор в пот влече с бумтене

осем дискови брани.

 

От нападалите листи

набразден е цял вирът

и листа, листа златисти

като кораби сноват.

 

Сее се дъждът през сито.

Вихър хуква с вой насам.

Сякаш всичко е покрито

в есента с позор и срам.

 

Сякаш клети, поругани

са и врани и листа,

и дъжда, и урагана,

заплющели в есента.

Нощен вятър

Стихват песни пиянски и смях.

Утре трябва в зори да се става.

Гаснат лампите. Всички у тях

се прибраха накрай от забава.

 

Само вятърът щура се с вой

и все тъй по пътечката линка,

по която с момците и той

се завръщаше от вечеринка.

 

Спрял пред вратнята, гледа встрани.

Не обича той нощните свади.

Той готов е глава да склони

само спора с нощта да заглади.

 

Зад стоборите — пустош и сън.

Те се карат, огласят полето.

Чули свадата, в тъмното вън

се тълпят любопитни дървета.

Златна есен

Есен. Приказен чертог

зее празен в самотата.

Просеки в леса дълбок

се оглеждат в езерата.

 

Сякаш е изложба тук,

зали, зали, зали, зали;

ясен, трепетлика, бук —

колко злато са събрали.

 

Под венец, от злато цял,

младоженка е липата,

а с прозирен лек воал

крие нежен лик брезата.

 

В ями, в ровове пред мен

преспи от листа червени…

Къщички в гъстак от клен —

сякаш в рамки позлатени.

 

Тук прегърнати стоят

септемврийските дървета,

по кората им денят

с кехлибарен зрак просветва.

 

Само стъпиш ли в овраг

и разбира се веднага —

шушнещата шума крак

ловко всекиму подлага.

 

И в дълбоките алеи

ехо с ехото се гони

и по залез вишнев клей

се съсирва в небосклона.

Златна есен. Склад дълбок

с книги, накити, одежди,

чийто ценен каталог

вятърът студен разглежда.

Нощ

Изнизва се, не чака

нощта — дордето смел

летец високо в мрака

нагоре е поел.

 

В мъглата той навлиза,

изгубва се, смален,

и става знак на риза

и кръстче от гоблен.

 

Под него нощни гари,

чужбински градове,

казарми и огняри,

казина, брегове.

 

Той тежка сянка мята

връз облака с крила.

Блуждаят сред мъглата

небесните тела.

 

И в страшен, страшен крен е

самият Млечен път —

неведоми вселени

го мамят и зоват.

 

В пространства безпределни

пак острови пламтят.

В мазета и котелни

огнярите не спят.

 

В парижките афиши

Венера или Марс

следят къде ли пише

за нов, пореден фарс.

 

И някой пак е буден

на стария таван,

в света блестящ и чуден

на бъдещето взрян.

 

Той нощната планета

за свой обект е взел,

като че ли небето

е главната му цел.

 

Не спи, не спи, творецо,

труди се до зори,

не спи като летеца,

като звезда гори.

 

Не спи, не спи — художник,

;а честен труд роден,

на вечността заложник,

на свойто време в плен.

 

1956

Из цикъла „Вятър“

Зловещ хоризонт — и внезапен…

Зловещ хоризонт — и внезапен,

и в кърви — раненият здрач,

пламтят драскотини и капе

тъй кръв по нозе на косач.

 

Небето навред се поряза —

вещае несгоди, вражда.

Над блатото — дъх на желязо,

на гнила вода, на ръжда.

 

По пътя, в леса и в оврага,

на село, нашир и надлъж,

в небето такива зигзаги

предхождат поройния дъжд.

 

Когато над столица мракът

ръждив е и в кърви облян,

държавата мъки я чакат,

ще се разрази ураган.

 

Блок зърна небе разломено.

Предрече небесният склон

невиждана буря, промени,

велика стихия, циклон.

 

Блок чакаше тя да заблъска.

И влезе тя с пламенен щрих,

тя — страх и копнеж за развръзка

в живота му, в дръзкия стих.

 

1956

В болницата

Стояха като пред витрина —

почти завирен тротоар.

Носилката внесоха, мина

и скочи отпред санитар.

 

И бързата помощ, извила

край входове, сгради, тълпи,

сред хаос от автомобили

в пламтящата нощ се стопи.

 

Милиция, улици, хора

проблясваха в нощния мрак.

А фелдшерката от умора

заклюма в ръка с амоняк…

 

Плющеше вън дъжд и унило

шумеше самотен улук,

додето с реки от мастило

попълваха листа му тук.

 

Накрая бе сложен до входа,

бе пълно, не идеше сън —

повдигаше му се от йода

и духаше нейде отвън.

 

Прозорецът в своите квадрати

затворил бе късче простор.

В лица, коридори, халати

с тревога той впиваше взор.

 

Но в миг санитарката мярна,

от нейния вид жалостив

разбра — от ремонта навярно

не ще се измъкне той жив.

 

И хвърли пак поглед прощален

в прозореца с мръсен калкан,

той, сякаш от искра запален,

от нощния град бе огрян.

 

Там всичко пламтеше и горе

в зари бе небето, и с клон

напираше кленът да стори

на болния сетен поклон.

 

„О, как съвършени са, боже,

делата ти — рече си той, —

стените и смъртното ложе,

градът и лицата безброй.

 

Аз взех сънотворното скрито

и плача сега примирен.

О, господи, как през сълзите

да видя, че ти си пред мен.

 

Какво, че не пада лъч ярък

над мене, как сладко така

се чувствам — безценен подарък

в пламтящата твоя ръка.

 

Завършвайки в тия постели,

усещам те с гаснеща кръв.

Държиш ме ти като изделие

и скриваш ме — пръстен в калъф.“

 

1956

Музика

Същинска кула бе домът.

Видях по стълбата кошмарна

роял двамина да влекат —

като камбана на звънарна.

 

Влечаха тежкия роял

над градското море разлято

подобно на свещен скрижал

към каменно високо плато.

 

И ето — той е настанен.

Градът с шума, с гърма, с вреснята

мълчи като в подводен плен

на дъното на времената.

 

Мъжът от шестия етаж

земята гледа от балкона —

светът, в нозете му лежащ,

е сякаш негов най-законно.

 

Засвири, върнал се, примрял,

не чужда нечия пиеса,

а свойта мисъл, чист хорал,

и шушнещ лес и гръмка меса.

 

Импровизации — раскат,

нощ, пламъци и бъчви с пясък,

души самотни, тътнещ град,

порои, колелета, трясък.

 

Така на свещи, въдхновен,

забравил за живота хитър,

записва своя сън Шопен

на черния протрит пюпитър.

 

И изпреварил тоя свят

с цял век, над градските квартири,

над целия притихнал град

летеше грохот на валкирии.

 

Или сред залата в сълзи,

сред адски гръм и плясък трескав

страстта Чайковски разрази

на Паоло и на Франческа.

След паузата

Преди три месеца на мен —

навън виелиците бели

на парка гол, незащитен

не бяха още налетели —

 

ми хрумна: буря вън реве

и тук ще съм като затворник

и с нови зимни стихове

ще пълня пролетния сборник.

 

Но дреболиите и тук

връхлитаха като лавина

и зимата, като напук,

изниза се наполовина.

 

Тогава аз разбрах все пак,

защо, осяла тъмнината

с пронизващи кристали сняг,

тя тъй се взираше в стъклата.

 

„Побързай!“ — шепнеше ми с глас

пресипнал, с устни посинели,

а моливите острех аз

и се шегувах неумело.

 

Дордето стихнал, примирен

пред лампата седях отрано,

тя, зимата, дойде при мен

и си отиде неразбрана.

Сняг вали

Сняг вали, сняг вали.

И протягат се цветята

към рояка зад стъклата

в млечноснежните мъгли.

 

Сняг вали. И смут, брожение.

И се втурват, и летят

стъпалата разкривени,

кривналият кръстопът.

 

Сняг вали, сняг вали.

Сякаш падат не парцали,

а тъй както в кръпки цял е,

сводът ще се строполи.

 

Сякаш днес като чудак

там отгоре, от балкона,

в криеница небосклона

слиза на земята чак.

 

А пък дните си летят.

Коледа кога отмина,

и на Новата година,

гледай — иде й редът.

 

Сняг вали, от бял — по-бял,

с тоя темп, в мъгла такава,

с тия стъпки, тъй ли вял,

или силно завалял

и животът отминава?

 

И годините ли в бяг

се застигат — като сняг

и слова в стихотворение?

 

Сняг вали, вали, навял,

сняг вали и смут, смущение:

в минувача побелял,

удивените растения,

кръстопътя в преспи цял.

 

1957

Следи по снега

Към залеза следи девичи

вървят през снежните поля.

Пътеката им криволичи

от махала до махала.

 

А татък е вървяло хлапе.

И слънчев лъч — лимонов сок —

снега успял е да накапе

и се е смръзнал в леден блок.

 

Като жълтък потекъл стине

върху черупка на яйце.

Следи от ски го срязват — сини —

на път към близкото селце.

 

Луната плава — блин в сметана —

и виж, че паднала накрай.

Шейна я гони запъхтяна,

но бяга пустият кравай.

 

1958

Всичко се сбъдна

Залян е пътят с каша сякаш.

Вървиш встрани, сплескан цял,

и месиш лед и глина, жвакаш,

напредваш в плъзгавата кал.

 

Прелитне в миг креслива сойка

из брезовия рядък лес.

На недовършена постройка

той мяза отдалече днес.

 

И през разтрозите, оттатък,

аз виждам бъдното на длан.

И там животът без остатък

постигнат е и оправдан.

 

В леса навлизам. Ден — година.

Снегът се сляга вкоравен.

Цял свят ми сочи как да мина

и ехото приказва с мен.

 

Сред размразената долчинка,

снегът където е скопнял,

запява птичка под сурдинка

с две-три секунди интервал.

 

Като кутийка музикална

притихнал слуша я лесът —

отеква в тишина кристална

и бавно стапя се гласът.

 

И чувам как търчи потокът

в лъките земемерски чак

и хрускат стъпки, капки пльокат,

и пльосва от стрехите сняг.

Оран

Къде са гледките познати?

Земята в свода се преля.

Шахматни правилни квадрати

са ширналите се поля.

 

Бранувана е равнината,

тъй гладко е — като че ли

баир сравнен е със земята

или са минали с метли.

 

Край всеки синор

дърветата дълбоко си поемат дъх

и вдигат се в небето синьо,

зазеленели с нежен мъх.

 

И клена прах не го покрива,

и аз не зная тон по-чист

от оран светло-пепелива

и от прозирен брезов лист.

 

1958

Пътуване

Препуска с пълна пара влакът,

въртят се колелата с бяс.

И хвоест, и смолист е злакът,

и толкова неща ни чакат,

и гледат ни брези в захлас.

И стълбове край пътя тичат,

и вее къдрица момиче,

и пушекът така люти, че

нагарча въздухът край нас.

Свистят цилиндър и бутало,

ръчагът блъска и тресе

и сянката на ястреб вяло

пълзи край пътното трасе.

Машината въздиша, бяга

с калпак от дим, а тоя лес

тъй както и при Баба Яга —

като че ли ни адска тяга,

ни суматоха го засяга —

стои и дреме и до днес.

А някъде там град след град

се мяркат все така далече,

където влаковете вечер

докарват, уморени вече,

новопристигнал пъстър свят.

И там от мъничките гари

текат тълпите на вълни —

кондуктори, железничари,

чиновници, мъже, жени.

И ето го — иззад огради

изскочил, тръгва и оттук,

разблъскал каменни грамади

от кубове — един връз друг, —

афиши, ниши, стрехи, сгради,

театри, клубове, площади,

градинки, улици, липи,

дворове, входове, тълпи,

квартири, стълбища, обяви,

където всичко ври, кипи

от страст светът да се преправи.

 

1956

Жените в детството

В мойто детство — все още го помня —

ще проточиш в прозореца врат,

а отвън, като в каменоломня,

под дърветата сумрак и хлад.

 

Тротоари, паваж, сутерени,

вляво църквата с обло кубе —

от тополи, в два реда стълпени,

всичко в сянка потънало бе.

 

В парка глухи пътеки се вият

и се крият от всичко в света

и извечната женска стихия

със загадъчност пълни бита.

 

При съседските щерки, гълчейки,

рой приятелки идват със смях,

а черьомуха с цъфнали вейки

вън прозорците бърше от прах.

 

Или гневни старици, обзети

от стремеж да гълчат, да кълнат,

извисяват се — както дървета

край градинките градски стърчат.

 

Женска глъч — като бич тя терзае,

но след време ще се убедиш,

че нелека наука страстта е,

че е подвиг — да боготвориш.

 

Всички, зърнал ги някъде, мигом

и отдавна на другия бряг,

всички тук — нека бог поживи ги,

аз длъжник съм на всяка от тях.

 

1958

Нобеловата награда

Аз съм като звяр в обсада.

Нeйде — хора, воля, ден,

а след мене — вой, нападат,

аз отвред съм обграден.

 

Тъмен лес, вълни се мътят,

ствол на рухнало дърво.

И отрязан ми е пътят.

Нека — все ми е едно.

 

И каква направих пакост?

Аз — убиец, негодяй?

Зарад мен в света оплакват

моя хубав роден край.

 

Но и тъй, почти пред гроба,

вярвам, близък е денят —

чело подлости и злоба

пред доброто ще сведат.

След фъртуната

Щом утихне фъртуната — вредом

пак спокойствие снежно цари.

Към реката отсреща аз гледам,

вслушан в детските зимни игри.

 

Аз греша, не съм прав за мнозина,

дали лудост не ме заслепи.

Като гипсова мъртва богиня

на земята вън зимата спи.

 

А отгоре се радва небето

на слепените мъртви очи.

Всичко в сняг е: и двор, и дървета,

вече клонка дори не личи.

 

Буци лед, земен насип и прелез,

релси, ров и перон, и ели

са с безупречни форми и прелест,

без неравности и без ъгли.

 

Нощем, тъкмо унасяш се сладко,

и пак скачаш, от радост обзет,

този свят да положиш в тетрадка,

да го вместиш в единствен куплет.

 

Както спят под покривката чиста

храсти, дънери там по брега —

тези стрехи да легнат на листа,

този град, този свят под снега.

След бурята

Все още с буря пълен е простора.

Пак всичко живо диша като в рай.

Свесла развесва люляк росноморав,

да всмуче жадно свежестта докрай.

 

Как всичко оживяло е. Водата

в улуците побира се едва,

но вече просветляват небесата —

зад черен облак грейва синева.

 

Ръката на художника — всесилна —

от всяко нещо смъква прах и кал.

Той нов живот сред своята багрилня

на днешно и на минало е дал.

 

И с бурята отива си навеки

от нашия живот полувекът.

Светът не е под негова опека,

на бъдното се дава вече път.

 

И не преврати, нито сътресения

разчистват път за утрешния ден,

а бури, щедрота и откровения

на нечий дух, за миг възпламенен.

Единствените дни

Отдавна помня тия дни

на зимното слънцестоене —

едни и същи, все едни,

макар изпълнени с промени.

 

Напираха един след друг

чак от самото си начало —

единствените сякаш тук,

когато времето е спряло.

 

Аз всичко спомням си под ред:

изпита, зимата тънее,

вън киша, капе, буци лед

и слънцето на тях се грее.

 

И влюбените като в сън

един към друг са устремени

и птичите къщурки вън

димят на слънце, запотени.

 

И сънните стрелки пълзят

едва-едва по циферблата,

от век по-дълъг е денят

и нямат, нямат край обятията.

Допълнителна информация

$id = 353

$source = Моята библиотека

Издание:

Борис Пастернак. Стихотворения

Подбор и превод от руски: Кирил Кадийски

Издателство „Захарий Стоянов“

Поредица: Ars Poetika

Редактор: Андрей Андреев

Графичен дизайн и корица: Петър Добрев

Коректор: Петя Богомилова

Печат: „Образование и НАУКА“ ЕАД

Формат 16/60/90. Печатни коли 12